Annotation
Майор Лео Блек, един от най-страховитите и ефективни воини на САС, след двайсет години по бойните полета
иска да загърби бизнеса със смъртта.
Постъпва в Оксфорд, където преподава етика на военните конфликти. Студентите му са във възторг, но колегите
му го възприемат като заплаха и не го допускат в подбрания си кръг.
Когато най-старият му приятел и боен другар става жертва на брутално убийство, Блек зарязва всичко. Има
кървава работа за вършене и той е човекът, който е призован да я свърши — защото е най-големият експерт в
изкуството да убиваш.
Трилър с главозамайващо действие, който възпламенява мускулите и ума!
Матю Хол — Черното изкуство да убиваш
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
22.
23.
24.
25.
26.
27.
28.
29.
30.
31.
32.
33.
34.
35.
36.
37.
38.
39.
40.
41.
42.
43.
44.
45.
46.
47.
48.
49.
50.
51.
52.
53.
54.
55.
56.
57.
58.
59.
60.
Благодарности
Обработка
Сканиране: shadow, 2023
Разпознаване, корекция и форматиране: buggy, 2023
Информация за текста
notes
1
Матю Хол — Черното изкуство да убиваш
В памет на Анди Блек.
Истински приятел и първият, който ме нарече воин.
Още ни липсваш.
1.
— Никой не мисли за смъртта. Всеки, който го прави, отпада при подбора. Това е работа. Която свършва с
трупове наоколо. Но ако си замесен от тесто за Специалните части, не виждаш труп, а само липса на заплаха.
Мисията е изпълнена. Някой трябва да го направи. Продължаваш нататък.
Този разговор — единственият, който майор Лео Блек беше провеждал с психиатър и изобщо с някого за
отношението си към морала и убиването — се беше състоял преди пет години. Беше се съгласил на него с
нежелание и по настояване на дребния си командир полковник Фреди Тауърс, след като Блек заяви, че след двайсет
и две години активна служба напуска полка.
— Това пък откъде ти хрумна, по дяволите? — извика му Тауърс през бюрото с неподражаемия си глас, който
от премерен баритон можеше да се извиси до пронизително сопрано в мига, в който се натъкне на някаква
непоследователност.
— Не мога да ти кажа, Фреди. Просто времето ми се вижда подходящо.
Ченето на Тауърс увисна и той го погледна с физиономия, съчетаваща пълно неразбиране и чувство, че е
предаден по най-долен начин.
— Трябва да си прегледаш проклетата глава.
Психиатърът беше от най-добрите в областта си — известен професор, който упражняваше частната си
практика в лъскав модерен кабинет на улица „Харли“. Бил публикувал статия, в която твърдял, че психиката и дори
генетиката и химията на мозъка на служещите в Специалните части се различават от тези на обикновените хора.
Въпреки това Блек намери въпросите му за трогателно наивни.
— Когато казвате „трупове“, правите ли разлика между тези на вражески бойци и, да кажем, на жени и деца?
— Заплахата си е заплаха. За жалост косвените жертви са неизбежни. Това не означава безчувственост, но по
време на операция правилата са различни. Съществува единствено целта и изискването да не бъдеш заловен или
убит. За емоции има толкова място, колкото и в операционната.
— Случвало ли се е да преживявате отново някои моменти? Пристъпи на безпокойство? Безсъние?
— Не — правдиво отвърна Блек. Винаги спеше добре.
— Имало ли е период на депресия, потиснатост или липса на физическа енергия, преди да решите да
напуснете?
Блек се замисли. Имаше промяна, но не от затормозяващия вид, който се подразбираше във въпроса.
Професорът несъмнено очакваше намек, че Блек носи невидим товар, който е ставал все по-тежък и накрая го е
пречупил. Истината обаче беше съвсем различна.
— По-скоро усещане, че вече не е останало нищо за мен, че имам нужда от нови цели.
— Доколкото разбирам, възнамерявате да се върнете в университета. И да напишете дисертация по военна
история?
— Точно така.
— Защо?
— Винаги съм се интересувал от естеството и целта на войната.
Инквизиторът му като че ли се усъмни и поглади безупречно поддържаната си брада.
— Разкажете ми за чувството, че „не е останало нищо“ за вас.
Блек усети, че професорът кръжи около същата погрешна представа, която формираше всичките му въпроси —
че дори при човек с боен опит като неговия има нещо, което гризе душата му по начина, по който киселината
прояжда зъбния емайл, докато не достигне до оголения нерв. Как да му обясни, че няма по-голям покой от онзи,
който е изпитвал в разгара на битката? Че животът, сведен до простото „убий или бъди убит“, се доближава най-
много до представата му за религиозно преживяване? Че в момента на най-голяма опасност всички противоречия в
психиката ти се хармонизират в един-единствен ясен тон? Че битката е нещо прекрасно, но въпреки това може в
крайна сметка да изгуби блясъка си?
— Преди няколко месеца участвах в преследване на цел в Източен Пакистан. За съжаление информаторите ни
се оказаха ненадеждни. Попаднахме в засада. Бях откъснат от отряда и бях задържан за няколко дни от служители на
пакистанските служби за сигурност. Изтезаваха ме, биха ме, лишаваха ме от сън. Дори ми отрязаха един пръст. —
Той вдигна лявата си ръка. Безименният му пръст беше срязан под първата става. — Но през цялото време основната
мисъл в главата ми беше, че в сравнение с мен те са аматьори. Ако аз задържа някого, заплахата да отрежа пръста му
сигурно ще е достатъчна да му развърже езика. Добре отправената заплаха, че ще направя същото или нещо по-лошо
на жена му, със сигурност ще свърши работа. Но за да накарат мен, професионалиста, да проговоря, трябва да
започнат да кълцат доста по-чувствителни части от анатомията ми. При това много целенасочено.
— Мога ли да попитам как приключи това?
— Не искам да ви развалям обяда.
— И все пак. Може да има отношение към срещата ни.
— Добре тогава. Престорих се, че се пречупвам. Двамата ми мъчители ми свалиха белезниците, за да напиша
изявление. Избодох им очите с химикалката, след което им изтръгнах трахеите, преди да им счупя вратовете.
Единият имаше пистолет. Конфискувах му го и последва доста оживен период на пълно объркване, по време на
който успях да се измъкна от мястото, което се оказа сравнително добре укрепен комплекс в покрайнините на Кета.
— Колко души убихте, Лео?
Блек се замисли за момент.
— Трийсетина. Доколкото си спомням.
— И сте успели да го направите сам?
— В един момент получих помощ от колегите си. За щастие, те ме търсеха и бяха наблизо.
Професорът кимна. На лицето му заигра едва доловима нервна усмивка.
— Простете, но това ми звучи малко фантастично.
— Двамата с вас можем ли да управляваме пътнически самолет? Или да свирим на цигулка? И двете неща са
непостижими за един аматьор. — Професорът млъкна и се раздвижи в стола си. — Изглеждате неспокоен. Да не се
тревожите, че ще откача, ще скоча и ще ви видя сметката? — Преди да получи отговор, Лео добави: — Мозъчният
хирург дупчи ли черепите на хората, с които пътува във влака?
— Не, но…
— Няма „но“. Прощавайте, но всичко се свежда до едно — това е работа като всяка друга. Изисква умение и
практика, но е само работа, а не болест. — Блек погледна през прозореца и внезапно изпита силно желание да е
навън в ясния есенен следобед. — Аз съм на четиресет и пет. Изчерпах всички възможности, които армията може да
ми предложи. Нима е нелогично да си помисля, че в живота ми може да има нещо повече от това да избягвам
куршуми и да убивам хора?
— Не… не е.
— Благодаря.
И с това срещата им приключи.
По-късно същия следобед Лео Блек прати оставката си на електронната поща на Фреди Тауърс и написа кратко
съобщение до сержант Райън Фин, с когото от петнайсет години беше по-близък от брат. Двамата се бяха
разминавали на косъм със смъртта по време на операции на четири континента и си бяха спасявали живота един на
друг толкова пъти, че не можеха да ги запомнят. На Фин му трябваха три дни да отговори и го направи с обичайната
си безцеремонност: „Успех, копеле такова. Ще се виждаме“.
Мина време, а така и не се уговориха да се видят. Натовареното ежедневие и споделеното отвращение към
сантиментални събирания си казаха думата. Блек вече беше навършил петдесет и имаше малко съжаления. Най-
много го тормозеше, че пренебрегва най-добрия си приятел и другар. И към растящото му чувство за вина се
добавяше подсъзнателното усещане, че един ден ще бъдат принудени да са отново заедно.
Изобщо не му беше минавало през ума, че това ще се случи по възможно най-лошия начин.
2.
Пистата на летище „Льо Бурже“ блещукаше като разтопено стъкло в жегата на юнския следобед. От
безоблачното небе се спусна един „Гълфстрийм“ G450, кацна меко като целувка и спря до два автомобила с
включени двигатели и климатици. Първият беше черен мерцедес седан с дипломатически номера. Вторият бе малко
бяло рено, от което слезе млад офицер от Гранична полиция.
Вратата в задната част на самолета се отвори и четирите стъпала по вътрешната ѝ страна се спуснаха. От
машината слязоха трима души. Начело вървеше тъмнокоса жена, наближаваща четиресетте, около която витаеше
атмосфера на самоувереност, каквато може да има само американка. Следваха я двама високи атлетични мъже,
чиято националност не можеше да се определи на око. И тримата бяха с костюми и носеха еднакви тъмносини
сакове с правителствени емблеми и думите Sac Diplomatique. Граничният полицай хвърли поглед на паспортите им,
даде им пропуски, с които да излязат от летището, и бързо си тръгна.
Шофьорът на мерцедеса пое саковете им — бяха тежки и обемисти като алпинистко оборудване — и ги прибра
в багажника. Когато се върна на мястото си зад волана, завари жената седнала на предната седалка. Нямаше
съмнение кой е старшият на групата.
— Рю Кристоф Коломб?
— Oui, merci — хладно, но с безупречен акцент отвърна тя.
Това бяха единствените думи, които произнесе през четиресетте минути път до целта им — жилищна сграда
недалеч от булевард „Джордж V“ в центъра на Париж. Двамата мъже също мълчаха през цялото време. Когато от
време на време ги поглеждаше в огледалото, шофьорът забелязваше, че оглеждат трафика със съсредоточеност, която
трудно можеше да се нарече човешка. Поведението им изобщо не приличаше на това на дипломатите, които беше
свикнал да вози, и караше стомаха му да се свива неприятно.
Веднага след като ги остави, изпита нужда да се обади на една автомивка в Сен Дени, където плати двайсет и
пет евро за пълно Valet Magnifique. Но дори след като екипът голи до кръста сомалийци си свърши работата,
миризмата на тримата си остана като воня на умрял под дюшемето плъх.
3.
В моменти като този Райън Фин изпитваше носталгия по газенето в някое блато в джунглата с пръст върху
спусъка на карабината или по скачането от „Херкулес“ от височина шест хиляди метра. Да стои като манекен на
витрина в ъгъла на бална зала на парижки хотел и да гледа как другите хора пият и разговарят беше неговата идея за
чистилище. Младата жена, която беше нает да охранява, само влошаваше нещата, като не му обръщаше абсолютно
никакво внимание. През трите дни на годишната конференция на Международната асоциация по нанотехнологии д-
р Сара Белман се беше държала като разглезено дете и не скриваше отвращението си от факта, че той е неотлъчно
до нея. Неотдавнашното изчезване на неин колега от Департамента по биомеханично инженерство на Оксфордския
университет сякаш изобщо не я безпокоеше. Д-р Белман живееше в някакъв неин си свят.
Цивилният служител, който беше ангажирал Фин през агенцията, бе предпочел да не обяснява защо точно
някой би поискал да навреди на двайсет и девет годишно научно чудо. Но след като беше седял на дългите досадни
лекции в Академията на науките, Фин бе започнал да се досеща. Д-р Белман и колегите ѝ създаваха малки — много
малки — неща, използвани предимно за медицински цели. По-рано този следобед тя беше направила презентация с
основните моменти на работата им. Макар че по-голямата част от техническия жаргон си остана неразбираема,
Фин схвана основното — тя беше създала микроскопични контейнери от сплетени нишки ДНК с капаци, които
можеха да се отварят и затварят под въздействието на ултравиолетова светлина. Тези малки кутийки, хиляди от
които можеха да се поберат на върха на игла, бяха в състояние да доставят лекарства до всяка клетка в тялото. Д-р
Белман беше успяла да излекува мозъчни тумори на плъхове без операция и се канеше да започне работа и върху
хора. Дори за лаик като Фин беше ясно, че подобно постижение може да донесе на човек направо безобразни суми.
От мястото си при входа Фин гледаше как подопечната му стои в средата на залата, ръкува се и получава
комплименти като някаква принцеса на прием. С черната си коса, обрамчваща красивото ѝ лице, и алената
коктейлна рокля, обгръщаща стройната ѝ момичешка фигура, тя изглеждаше по-скоро на деветнайсет, отколкото на
двайсет и девет. Сред онези, които се надпреварваха да се доберат до нея за няколко мига, Фин разпозна неколцина
корпоративни типове, чиито елегантни костюми и трезва будност ги открояваха сред по-непринудените учени.
Движеха се като ястреби през ято неподозиращи гълъби и тикаха визитките си в ръцете на всеки, който би могъл да
докара някой долар на компаниите им.
Началникът на охраната Себастиан Пиро се отдели от групата организатори на конференцията, с които
бъбреше, и дойде при Фин. Насмешливо съчувствена усмивка докосна белега, минаващ диагонално от лявото му ухо
почти до върха на брадичката.
— Виждам, че тази работа ви отегчава, господин Фин.
— Имал съм и по-лоши.
Пиро погледна към Белман със смесица от възхищение и похот, от която косъмчетата по тила на Фин
настръхнаха.
— С някои от момчетата ще се съберем да пийнем по-късно. Ще дойдете ли? — предложи Пиро.
— Благодаря, но съм на постоянна служба. Нямам почивни часове.
— Жалко. Е, тогава при следващото ви идване в Париж. Може да си разкажем стари военни истории.
Фин успя да запази безизразна физиономия и да скрие изненадата си. Не помнеше да е казвал на Пиро, че е бил
войник.
— Срещали сме се, сигурен съм — каза Пиро. — От самото начало ме гризеше. Сега си спомням. Ноември две
и пета. В Джелалабад.
Джелалабад. Фин трудно би могъл да забрави това име. Рядка съвместна мисия на американските, британските
и френските специални части за неутрализиране на база на талибаните в планините североизточно от града.
Същинска касапница. Ръкопашен бой с обучени в Саудитска Арабия наемници, въоръжени с британски оръжия.
Една от онези операции, които те оставят объркан и чудещ се кой с кого се бие и за какво.
Фин нито потвърди, нито отрече, че е бил в Афганистан. Подобно на всички добри бивши членове на Полка,
той внимаваше да пази подробностите от службата си в тайна дори от жена си. Въпреки това остави погледа си да
се задържи върху Пиро, докато се мъчеше да си припомни характерното му лице с изпъкнали скули и странно
празните тъмносиви очи. В главата му се появи смътен спомен — група френски парашутисти от 13-и драгунски
полк, скупчени в ъгъла на палатката за брифинг, мълчаливи и напрегнати в сравнение с буйните американци от
Делта форс.
— Спомените не са от добрите, предполагам — рече Пиро. — Но поне и двамата сме оцелели. — Той протегна
ръка. — Е, au revoir, господин Фин. Следващия път.
Фин стисна ръката му. Ръкуваха се като бойни другари.
Пиро се обърна и излезе. Фин го проследи с поглед, докато в главата му изплуваше друг полузабравен спомен
—френски драгун, забиващ щика си между лопатките на коленичил пленник с вързани очи.
Примигна, за да пропъди образа, и насочи вниманието си обратно към д-р Белман. Тя се беше отделила от
почитателите си и бе отишла в отсрещния ъгъл на залата, където разговаряше с усмихната млада жена с кестенява
коса, която се спускаше като водопад по гърба ѝ Двете си взеха чаши шампанско от един сервитьор, който
маневрираше майсторски през залата със сребърен поднос, кацнал на деликатните му пръсти. Събеседницата на д-р
Белман ѝказа нещо, от което и двете избухнаха в смях. Фин си погледна часовника. Беше само девет вечерта.
Опасяваше се, че се очертава дълга нощ.
През следващия час д-р Белман и новата ѝприятелка останаха заедно. Колкото повече пиеха, толкова повече се
смееха и флиртуваха. Фин се чувстваше като воайор. С нетърпение очакваше края на вечерта. Най-сетне тълпата
започна да оредява и сервитьорите се оттеглиха един по един. Последните останали излязоха от балната зала и
тръгнаха по блестящия мраморен под на хотела към бара.
Най-накрая подопечната му и новата ѝприятелка допиха чашите си и отидоха до тоалетната. Фин използва
момента да направи същото. В тихото великолепие на мъжката тоалетна наплиска лицето си с хладка вода и се
избърса с мека кърпа. Беше уморен. Краката и гърбът го боляха. Под очите му имаше торбички. Само още няколко
часа и щеше да е на борда на Юростар, на път към Катлин и децата. Взря се за момент в мъжа на средна възраст,
който го гледаше от огледалото, и се запита дали гладът му най-сетне си е отишъл. Може би беше дошло времето да
помисли за един по-спокоен живот в родния си град?
Погълнат от тази не неприятна мисъл, той се върна в лобито и зачака Белман. Мина минута. После още една.
Фин отиде до входа на бара и надникна вътре. Бяха останали само неколцина клиенти, но д-р Белман не беше сред
тях. Тъй като нямаше желание да нахълтва в дамската тоалетна, той извади телефона си и отвори следящото
приложение, което се свърза с предавателя, маскиран като брошка. Беше настоял да я носи непрекъснато.
На приложението му трябваха няколко вбесяващи секунди, докато се отвори и синхронизира. Фин изруга под
нос, докато чакаше колелото на екрана да престане да се върти. Накрая се появи разстояние и стрелка, указваща
посоката. Според приложението тя се намираше на четири и половина метра на десет часа от него. Фин погледна
към мястото в центъра на лобито. То беше заето от кръгла мраморна маса с пищна цветна украса. Сърцето на Фин
заблъска в гърдите му, докато крачеше бързо към нея. Моментално видя брошката под листата. Взе я и незабавно
отиде на рецепцията.
—Извинете. Да сте виждали жена с червена рокля да минава оттук през последните няколко минути?
Рецепционистката, която приличаше на модел на Диор, го погледна озадачено.
—Monsieur?
—Доктор Сара Белман. Черна коса. Червена рокля. —Той показа значката си на охранител. —Аз отговарям за
нея.
Рецепционистката погледна значката и сви рамене.
—Не съм сигурна. Говорех по телефона.
—Преди малко беше в лобито. —Рецепционистката му отвърна с неразбираща физиономия. —Забравете,
трябва да видя записите.
—Записи…?
—От охранителните камери.
—Ще се обадя на нощния управител. —Тя вдигна телефона и без да бърза, набра някакъв вътрешен номер.
Търпението на Фин се изчерпи. Той прескочи рецепцията, като игнорира изненадания вик на младата жена, и
рязко отвори вратата зад нея. Продължи по коридора, като опита три врати, зад които имаше празни офиси. На
четвъртата имаше табела Séurité
Нахълта вътре и стресна един задрямал охранител —едър мускулест мъж с врат, дебел колкото главата му,
който шумно запротестира, докато Фин му показваше значката си и сядаше на конзолата под мониторите.
Впери поглед в клавиатурата, без да може да се ориентира.
—Как се работи с това?
Охранителят се надигна и изръмжа нещо на френски. Фин не му обърна внимание и се загледа в мониторите с
надежда да зърне Белман. Една тежка ръка стисна рамото му.
—Можеш или да ми помогнеш, или да се разкараш —каза Фин, поглеждайки през рамо.
Другата ръка на охранителя посегна към телескопичната палка на колана му.
Фин реагира инстинктивно, като го фрасна в носа, при което беше възнаграден в рев от болка.
—Какво става тук? —В стаята влезе слаб мъж с добре поддържан мустак, следван от рецепционистката, и
погледна с ужас охранителя, който беше притиснал носа си с тлъстите си къси пръсти. По килима капеше кръв.
—Покажете ми как се работи с това —настоя Фин, след като се досети, че мъжът е нощният управител. — Трябва да върна записа. Клиентът ми изчезна от лобито. Доктор Белман. От делегатите на конференцията.
Гневната физиономия на управителя се смени с тревожна. Той бързо нареди на рецепционистката да изведе
охранителя и да се погрижи за него, след което застана до Фин и нервно затрака на клавиатурата. На табелката на
ревера му пишеше „Кристиан Дешан“.
—Лобито. Превъртете последните десет минути —нареди Фин. —Търся млада жена с червена рокля.
Дешан се подчини. Мониторът, показващ картина от лобито, започна да превърта назад с четирикратно по-
висока скорост от нормалното.
—По-бързо —настоя Фин.
—Разбира се. —Дешан избърса изпотеното си лице с опакото на дланта си. Картината се ускори още повече.
—Ето. Стоп. Дайте напред.
Фин впери поглед в екрана. Д-р Белман и новата ѝприятелка влязоха в дамската тоалетна, следвани плътно от
Фин, който влезе през съседната врата. Двете излязоха секунди по-късно, като се кискаха като ученички, и тръгнаха
към асансьорите. Докато минаваше покрай масата, Белман небрежно протегна ръка, сякаш да остави нещо малко
под надвисналите листа на папратите —несъмнено брошката. Докато влизаха в асансьора, двете се целунаха,
разсмяха се и се целунаха отново.
Управителят погледна Фин.
—Може би не е толкова сериозно?
Фин изсумтя.
—Разберете къде са отишли.
Камерите ги засякоха отново, докато излизаха от кабината на третия етаж и вървяха по коридора, хванати за
ръце. Влязоха в стая в другия край —номер 348. Фин грабна телефона на бюрото и набра вътрешния номер. След
четвъртото позвъняване се включи гласова поща. Опита отново, но със същия резултат.
—Телефонът може да се заглуши, за да не безпокои гостите —обясни Дешан.
—Дайте ми данните на другата жена.
Дешан се поколеба.
—Кажете ми коя е тя, по дяволите.
Дешан трепна.
—Добре. Но трябва да идем на рецепцията. —И излезе забързано от стаята.
Фин го последва до рецепцията, където системата за резервации показа, че компаньонката на д-р Белман се е
регистрирала под името г-ца Карла Форензи. Американка, на трийсет години и записана като делегат на
конференцията от Департамента за изследване на мозъка и когнитивни науки към Масачузетския технологичен
институт. Домашният ѝадрес беше апартамент в Кеймбридж, Масачузетс. Фин снима екрана с телефона си и
благодари на управителя, като му се извини за причинените неприятности.
—Не съм аз пострадалият —отвърна Дешан.
—Черпете го едно питие от мен.
Фин излезе от рецепцията и се качи на третия етаж.
—Госпожице Белман? —Отговор не последва. Той почука отново на вратата на стая 348, този път по-силно. — Госпожице Белман, трябва да се уверя, че сте добре. Ако не отговорите, ще бъда принуден да вляза със сила.
Тишина. Фин долепи ухо до дъбовата врата. От другата страна не се чуваха никакви звуци. Абсолютно нищо.
Нямаше избор. Протоколите бяха стриктни и негов дълг беше да гарантира безопасността ѝпрез цялото време,
отбелязано в договора. Ако нарушеше правилата, рискуваше да изгуби заплащането си. Едно слизане до рецепцията
за резервна карта щеше да му коства жизненоважни минути, а за това не можеше да става и дума. Той отстъпи
крачка назад, извади беретата от скрития кобур под лявото си рамо, свали предпазителя и прицели дясната си пета в
ръба на вратата, няколко сантиметра под ключалката. През осемте тура в Ирак това движение се беше превърнало в
негова втора природа. Рамката се пръсна по дължина и вратата рязко се отвори. Хванал пистолета с две ръце, Фин
пристъпи в стаята.
Лампите светеха, леглото беше оправено, големият прозорец беше широко отворен и спускащите се до пода
завеси се полюшваха на топлия ветрец. Фин хвърли бърз поглед през отворената врата на банята. Беше празна.
Огледа стаята —нямаше никакъв багаж или лични вещи. На килима до леглото имаше червена обувка с висок ток
—на Белман.
Като си даваше само смътно сметка за тревожните гласове на другите гости, които излизаха в коридора зад
него, Фин отиде при прозореца, дръпна завесата и видя две клатещи се въжета, закрепени някъде на горните етажи.
Погледна през перваза и видя, че въжетата се спускат към малка пешеходна алея, която водеше покрай сградата към
по-широка сервизна улица зад хотела. Чу звуци на борба и приглушени женски викове, идващи откъм ъгъла.
Прибра пистолета, хвана по-близкото въже, придърпа го към себе си и го прекрачи. Прекара го през дясното си
бедро и лявото си рамо. После го хвана с лявата си ръка на нивото на главата си и с дясната долу и се спусна
заднешком, преодолявайки петнайсетте метра до алеята само за четири секунди, като се отблъсна само два пъти от
стената.
В мига, в който краката му докоснаха земята, от сенките излязоха двама маскирани с бойни ножове в ръце.
Дългите остриета проблясваха на мигащата светлина на една самотна улична лампа. Фин веднага разбра, че са го
очаквали. Посегна за пистолета си, но видя експлозия от звезди, когато трети нападател, когото не бе забелязал, го
цапардоса с нещо по тила. Фин се просна по очи на паветата. За миг изгуби съзнание, после рефлексите заработиха
сами. Той се претърколи няколко пъти и отново посегна за оръжието си. Чу звук на метал върху кост и изгуби
напълно чувствителността на дясната си ръка, когато стоманено острие го прониза под рамото. Замахна слепешком
с лявата си ръка и фрасна нападателя си в скулата, но докато го правеше, второ острие го прониза между ребрата.
Усети вкуса на кръв да се надига в гърлото му и чу свистенето на въздух през прободната рана в десния си дроб,
но продължи да размахва юмруци към тримата, които се бяха скупчили над него.
Вече нямаше болка, а само сляпа демонична ярост, докато се опитваше да ги докопа. Щеше да размаже
черепите им с голи ръце.
Ударите им продължиха да се сипят, но за Фин те сякаш отскачаха от непробиваемата му кожа. Чувстваше се
неуязвим. После изведнъж през тялото му сякаш премина ток. Изпълни го течен огън и той изкрещя като дивак в
нощта.
4.
На лампите в малката лаборатория в мазето им трябваха пет минути, за да засветят с пълна сила. Целта беше да
имитират изгрев на екватора. Влизането на д-р Ларс Холст в четири сутринта доведе утрото два часа по-рано и
наруши естествения ритъм на обитателите на помещението. Събудени от най-дълбокия си сън, петте макака резус
—три мъжки и две женски —се събудиха и замигаха, уморени и объркани. Нямаше я обичайната врява за храна,
докато се прозяваха и протягаха, преди да се изправят сковано.
Холст нарочно остана с гръб към тях и забърза да подготви оборудването. На все още смътната светлина умът
имаше склонност да възприема миниатюрните им черти като изнервящо човешки. Той извади стоманената топка от
шкафа, сложи я на изолираната рамка в ъгъла на една празна клетка на работната маса в центъра и я свърза със
захранването. След това взе от хладилника контейнер с нарязани плодове и го изсипа в дистанционно управляваната
хранилка до топката. Миризмата на любимото лакомство събуди макаците от дрямката им. Миниатюрни ръце
посегнаха през решетките на другата клетка, последвани от хор гладни и настоятелни крясъци.
—Добре, добре. Чакайте малко —каза Холст със същия изпълнен с обич и нетърпение тон, с който говореше
на собствените си малки деца в Лондон.
Макаците обаче не млъкваха.
Като се мъчеше да не им обръща внимание, Холст извади камера и малък триножник от куфарчето си и
експериментира от няколко ъгъла, докато намери най-добър изглед към клетката. Сега идваше ред на трудната част.
Кой от макаците щеше да се представи най-добре? Нямаше време да провежда експеримента повече от един или два
пъти. Беше се уговорил да се срещне с Дрекер в пет сутринта, а самолетът му излиташе от летището на Копенхаген в
шест и четиресет и пет. Щеше да извърши процедурата по-рано, но никога досега не я беше изпробвал върху
животно, което не е напълно отпочинало, а не можеше да изключи вероятността един уморен мозък да доведе до
малко вероятен, но въпреки това неприемлив риск от неуспех.
Уили, Мърл, Доли, Джун и Джони. Холст беше направил грешката да кръсти макаците на любимите си кънтри
певци и през трите години неусетно беше започнал да им приписва характерните за любимците му черти. Уили
беше тихият, Джони имаше склонност да изпада в мрачни настроения, Доли беше екстроверт, а Джун и Джони бяха
влюбени. Ако се беше придържал към обичайните М1, Ж1, М2 и т.н., този момент щеше да е много по-лесен.
Извади още един контейнер с плодове и го пъхна през отвора в клетката им. Загледа ги как се блъскат, за да се
доберат до любимите си хапки. Както винаги, Доли сграбчи по едно парче ябълка в двете си ръце. Мърл и Уили се
оттеглиха в противоположните ъгли на клетката с бананите си, а Джун и Джони останаха да клечат заедно и да
смучат портокалите си. За всеки друг освен Холст и двамата му помощници лаборанти макаците щяха да изглеждат
напълно нормално. И наистина, в поведението им нямаше нищо —освен може би повишената им способност за
съсредоточаване —което би намекнало за естеството на терапията, на която бяха подложени.
Първият подтик на Холст беше да избере Уили или Мърл, но като истински учен се запита за мотивите си и ги
намери за лишени от основание. Помисли си, че изборът му е повлиян от нивото му на привързаност към отделните
създания, а не от способността им да докажат концепцията му. За Дрекер и хората ѝнямаше значение коя маймуна
ще избере, но Холст си даваше сметка, че самият той се нуждае от по-сигурни доказателства. Искаше да се увери, че
годините работа не са отишли напразно. В началните етапи Джони беше най-труден за обучаване. Също като хората,
маймуните имаха различни черти. Някои бяха предпазливи, други си падаха авантюристи, едни се оплакваха, други
бяха инати. Джони беше най-предпазлив и твърдоглав и като че ли най-много внимаваше за собствената си
безопасност. Като се замисли човек, това го правеше очевиден избор. Ако опитът проработеше с Джони, със
сигурност щеше да се получи и с всички останали.
—Извинявай, Джун —неволно рече Холст, докато си слагаше дебелите кожени ръкавици.
Отвори вратата на клетката и извади Джони, като прикова ръцете му към тялото.
Джони засъска и зарита във въздуха, недоволен, че са го откъснали от закуската му.
—Вътре има още много, момчето ми. Повече, отколкото можеш да изядеш. —Холст затвори вратата на
голямата клетка с лакът и прехвърли недоволната маймуна в по-малката на работната маса.
Джони обиколи клетката, сякаш търсеше път за бягство, после се примири, спря обезсърчено и се загледа към
другарите си, които си останаха съсредоточени върху храната си и не му обръщаха внимание.
Холст свали ръкавиците и включи камерата. Беше готов.
Извади от чекмеджето под масата малко дистанционно и избра първата степен от общо дванайсет. Натисна
копчето за активиране и къс електронен сигнал предупреди Джони, че експериментът започва. Главата му рязко се
завъртя към стоманената топка и очите му тутакси се отвориха широко. След не повече от секунда той предпазливо
протегна пръст да докосне отразяващата повърхност. Ръката му рязко се дръпна назад, когато го удари ток. Той
изкряска и направи обиколка на клетката, но след малко отново застана пред топката.
—Не си ли искаш банана? —каза Холст, като почти очакваше маймуната да го разбере.
Сякаш в отговор на подканването Джони забеляза парчето плод в хранилката и посегна към него. Изяде го
разсеяно, без да откъсва поглед от топката.
Холст избра трета степен. Сигналът прозвуча отново. Джони протегна ръка. Този път цялото му тяло се сгърчи
от токовия удар. Джони подскочи и изкряска, след което сграбчи пръчките на клетката и ги разтресе.
—Джони? Плод, Джони?
Резенчето портокал, което се появи в хранилката, остана недокоснато. Това означаваше, че допаминът в мозъка
на маймуната вече действа по-силно от всяко удоволствие, което тя може да изпита от яденето.
Холст избра шеста степен.
Сигналът насочи Джони право към топката и той я перна почти небрежно с длан. Силата на удара го запрати на
пода. Той падна настрани и се затърчи, сякаш е получил удар, но след няколко секунди се изправи. Застана
разтреперан в средата на клетката, приковал поглед в металната сфера.
Холст никога не беше подлагал Джони на повече от осма степен. Трябваше да се поддържа равновесие. Ако
продължаваше да увеличава постепенно напрежението, имаше опасност рецепторите на допамина да се претоварят
и да докарат Джони до временна кататония, а не това беше целта на опита. Избра десета степен.
Маймуната приближи топката и протегна трепереща ръка. Силата на удара я запрати в отсрещния край на
клетката. Джони остана да лежи в ъгъла, тресеше се целият. За момент Холст си помисли, че е преценил погрешно
и че трябва да започне отново с друга маймуна, но не след дълго нервната система на Джони започна да се
възстановява. Сега физиономията на макака, която обикновено беше изразителна, се беше сменила с тъпа. Очите му
бяха празни. Мозъкът беше прекалено задръстен от удоволствие, за да може да приема други стимули освен онзи, за
който жадуваше.
При сигнала Джони се изправи и се заклатушка като пиян към сферата. Холст беше избрал дванайсета степен.
Извърна очи, когато обектът получи удар от 2000 милиампера —два пъти повече от онова, което беше изпитал
преди малко.
До носа на Холст достигна горчивата миризма на опърлено. Той погледна и видя маймуната да лежи
неподвижно. Дясната ръка беше изгоряла до рамото. Имаше изгаряния и по двете стъпала, които бяха в контакт с
металния под на клетката.
Холст изключи захранването, извади стетоскоп от чекмеджето и пред обектива на камерата потвърди часа на
смъртта —4:18 сутринта.
Както се беше надявал, експериментът се оказа огромен успех. Леката му тъга от смъртта на Джони бързо беше
изместена от вълнението при мисълта за последиците. Щеше да стане богат. Окрилен от тази перспектива, той
извади мъртвата маймуна от клетката и я понесе към лабораторната пещ, без да изпитва никакво съжаление. В края
на краищата какво е животът, ако не стока като всяка друга, която може да бъде купена, продадена, прахосана или,
както в този случай, инвестирана за доброто на другите?
Уили, Мърл, Доли и Джейн продължаваха да дъвчат мълчаливо плодовете си.
Разсъмваше се. Холст —теглеше куфара си на колелца —излезе забързано от сградата на университета и се
качи в очакващото го такси. Каза на шофьора да го откара до Конгенс Нитров, големия площад недалеч от мястото,
на което се беше уговорил да се срещне с Дрекер. По време на десетминутното пътуване по пустите улици имаше
чувството, че е попаднал между две реалности. Едната беше онази, в която бе живял през последните пет години — разделяше работната си седмица между Лондон и Копенхаген, като в същото време трескаво се опитваше да
изпълнява изискванията на двата факултета, заниманията със студенти в два града и нуждите на младото му и често
пренебрегвано семейство; другата бе реалността на възторжения живот, който предстоеше. Каза си подигравателно,
че ако през следващите няколко минути го сполети някаква катастрофа, всичко ще се окаже напразно. Цялата му
работа и перспективата жена му и децата му да се облагодетелстват от нея щяха да умрат с него. Всички данни и
подробностите на методологията му се съхраняваха в серия сигурни облачни акаунти, защитени със силни пароли,
които не бяха записани никъде. Да пази всичко това само за себе си представляваше огромна опасност, но на
предния фронт на науката пазенето на тайна до големия момент на разкриването е жизненоважно. Това е риск,
който просто трябва да се поеме.
През цялата си кариера Холст си беше фантазирал как един ден обявява епохално откритие, с което си спечелва
овациите на колегите си. Запознанството му с Дрекер преди почти две години бе променило всичко. Перспективата
за награди и престижни преподавателски места избледня в сравнение с обещанията за пари. Това беше сметка,
която повечето учени никога нямаха привилегията да правят, което подхранваше кухите им твърдения, че не се
интересуват от материални богатства. Холст знаеше, че сред колегите му няма нито един, който не негодува срещу
мизерната си заплата, докато разни кретени се къпят в пари. Кретени като стария му училищен приятел Бо, който
веднъж беше подхвърлил, че милионите, които е направил, нямат нищо общо с блестящия ум, а са резултат на чиста
случайност и на средата. Бо често се шегуваше, че ако работел на сергия на пазара, щял да се прибира вкъщи с
джобове, натъпкани с моркови и картофи, но тъй като работел в банка, ги тъпчел с банкноти. Самодоволният му
смях изпълваше Холст с горчивина, завист и омраза към самия себе си.
А после Дрекер го откри. В момента, в който надуши истински пари, Холст разбра, че никакъв академичен
престиж не би могъл да се сравнява с тях. Престижът не можеше да му донесе луксозни къщи и инвестиции, нито
да му осигури време да тренира и да не позволява на тялото си да затлъстява и да се отпуска. Престижът не можеше
да му позволи дори да си купи свестен часовник или шит по поръчка костюм от някой от онези елегантни бутици,
покрай които минаваше таксито в момента. Винаги беше имал чувството, че има нещо много сгрешено в един свят, в
който човек с интелект като неговия е принуден да живее едва ли не като пролетарий. Сега беше неговият момент да
поправи тази несправедливост.
Излезе от таксито на свежия бриз, който духаше откъм морето. Плати на шофьора в брой и измина пеша
последните неколкостотин метра. Дрекер беше поискала да се срещнат пред Датския кралски театър —смълчана
модерна типично датска сграда на ъгъла на дока Нихавн и просторната шир на пристанището. Подходът към
театъра, някога оживен кей с рибарски гемии и товарни кораби, сега представляваше крайбрежен булевард с изглед
към спокойните води и Кристиансхавн от другата страна. Докато вървеше, Холст си спомни с усмивка колко
зашеметен беше останал от размерите на града при първото си идване тук от малкото си родно градче в Ютланд.
Сега, след двайсет и пет години, вече не гледаше на Копенхаген като на метрополис, а като на поносимо, удобно
провинциално градче, отдалечено от центъра на нещата. Място, което продължаваше да обича, но което отдавна
беше надраскал.
Дрекер вече го очакваше в началото на широката алея, водеща към гледащата към морето тераса на театъра.
Както винаги беше облечена в тъмен, очертаващ фигурата ѝкостюм и носеше тънка чанта за документи.
—Добро утро, доктор Холст. —Тя се усмихна любезно.
—Добро утро. Съжалявам, че се налага да се срещнем в такъв неудобен час.
—Няма проблем. Как мина? —Както обикновено, Дрекер предпочиташе да приключи бързо с любезностите.
—Изцяло както се очакваше. Пълен успех. —Холст бръкна в джоба на смачканото си лятно сако и извади
карта памет в прозрачна найлонова торбичка. —Заснех процедурата преди по-малко от час. —Подаде ѝ торбичката. —Веднага щом петнайсетте милиона се появят в сметката ми на Каймановите острови, ще ви изпратя
всички пароли за техническата документация. Надявам се, че още от самото начало ясно дадох да се разбере, че
оставам насреща за съвети и помощ. —Даваше си сметка за самоуверената нотка в гласа си. Имаше обаче чувството,
че тя подобава на един вече богат човек. —Смятам да запазя сегашните си постове до края на годината, но след това
с удоволствие ще се оставя изцяло на ваше разположение —начело на екип или в някаква друга роля. Стига да се
договорим, разбира се.
Докато говореше, си даде сметка за една голяма черна кола, която приближаваше по улицата покрай алеята.
Отначало не ѝобърна внимание, тъй като предположи, че ще завие по Квестхусгаде, но тя мина кръстовището и
продължи към тях, като намали до скоростта на пешеходец.
—Така и предположихме —отвърна Дрекер. —Затова обсъдихме въпроса с колегите ми и решихме да ви
направим много привлекателно предложение въз основа на предишните ни разговори.
—Нима? Значи искате да направите отделен център? —Вълнението на Холст беше донякъде разколебано от
бавно приближаващата кола. Вече предполагаше, че е на Дрекер, но защо не чакаше тук, когато беше дошъл? Зад
ярката синкава светлина на фаровете успя да различи силуетите на шофьор и пътник.
—Бихме искали да поговорим на по-удобно място. Сега е най-подходящо.
—За жалост се налага да бързам за летището.
Колата спря почти до тях. Пътникът —висок мургав мъж —слезе и застана в очакване.
—Моля ви, доктор Холст. Много е важно. —Тя посочи автомобила.
—Не мога. Вече е късно да променям програмата си. Днес имам учебни занимания в Лондон.
—Разбираме ли се, или не, докторе? —рязко попита тя, зарязала всякакви преструвки за сърдечност.
—Имаме договор за покупка на моя интелектуална собственост… —умолително започна той. От
доскорошната самоувереност в гласа му не беше останала и следа.
—Но само вашата работа не е достатъчна за целите ни, доктор Холст. Тя е само част от уравнението, поради
което трябва да поговорим какво следва.
—Моля? Съжалявам, госпожице Декер, но ако се опитвате да предоговорите условията на договора, боя се, че
това няма да стане.
Дрекер бръкна в джоба на сакото си, извади лъскав черен пистолет и го насочи към гърдите му. На Холст му
призля. Силите му сякаш изтекоха от крайниците му. Краката му омекнаха и заплашваха да се подгънат под него.
Вече разбираше защо е избрала да се срещнат на това място.
—Не можете да ме убиете. Ако го направите, няма да получите нищо —немощно запротестира той.
—Моля ви, доктор Холст. Направете каквото ви помолих и се качете в колата. Не искам да ви наранявам.
5.
Отпуснатият час беше отминал, но първокурсниците в аудиторията на Историческия факултет като че ли
изобщо нямаха намерение да си тръгват. Д-р Лео Блек правеше всичко по силите си да води ожесточения дебат,
който избухна след като представи решението на президента Труман да пусне атомната бомба.
—Нарекъл ги е ж ив от ни. Зачеркнал е цялото население като нисши същества, за да оправдае решението си.
Престъпниците са били лидерите, не обикновените хора, не жените и децата. Всеки лидер, който претендира да е
цивилизован, е абсолютно задължен да направи всичко по силите си, за да избегне смъртта на невинни цивилни.
Труман е направил точно обратното. —Младата жена на първия ред говореше със завладяваща страст. Хелън Маунт
никога не се притесняваше да изрази на всеослушание мнението си както в аудиторията, така и на страниците на
„Деруел“, най-престижния студентски вестник на университета. Беше си спечелила репутацията на политически
радикал и яростен противник на всичко, което намирисва на несправедливост. —Ако е искал да докаже, че
продължаването на войната е безсмислено, защо не е пуснал бомбата на някое ненаселено място? Защо не е показал
на японското върховно командване какво може да направи тя и да им даде ултиматум да се предадат? Имал е други
възможности, но не се е възползвал от тях. Вместо това е унищожил цял град. Ако това не е военно престъпление,
не знам какво е.
—Силен довод —каза Блек. —Има ли някой на друго мнение?
Никой не взе думата. Повечето от присъстващите студенти предпочитаха да не предизвикват Хелън в дебати по
теми, по които тя имаше категорично мнение. Обикновено резултатът беше унижение за осмелилия се да го
направи.
—Е, ако всички сте съгласни…
—Аз не съм. —Гласът дойде от задния ред. Принадлежеше на младеж, когото Блек не помнеше да е виждал
досега. Седеше сам, седалките от двете му страни бяха празни. Лявата половина на лицето му беше скрита зад кичур
руса коса. —По онова време Съединените щати са разполагали само с две бомби. Труман е искал да не отиват на
вятъра. Никой не харесва случилото се, но жертвите не са повече, отколкото при бомбардировките на Токио.
Можете да го наричате престъпление колкото си щете, но е щяло да бъде още по-голямо престъпление, ако бомбата
не е била използвана. Тогава са щели да загинат милиони, а не хиляди.
—Казвам, че е бил длъжен да направи всички разумни стъпки —тутакси отвърна Хелън. —Ако не действаме
според хуманни принципи, изобщо не заслужаваме да бъдем наричани човешки същества.
—Значи сте само против процедурата, така ли да разбирам? Да кажем, че е опитал да пусне една бомба като
предупреждение, но японците въпреки това са решили да продължат войната. Тогава бомбардирането на Хирошима
щеше ли да бъде оправдано? Невинните жени и деца пак са щели да загинат.
—Щяло е да бъде по-добре.
—За кого? За Труман ли? Но е щяло да бъде много по-лошо за стотиците, убивани всеки ден в продължаващата
война.— Това е изцяло хипотетично. Не знаем какво е можело да стане. Важното е, че е натиснал копчето, когато е
имал и други възможности.
—Добре. Ами ако беше пренебрегнал съветите на комисията да пусне бомбата и беше решил, че подобна
стъпка е прекомерна и че никой цивилизован човек не може да причини такива унищожения с един замах?
—Това би било напълно оправдано.
—Значи бихте предпочели той да прати на смърт хиляди американски наборници дори ако накрая жертвите се
окажат много повече, отколкото са били?
Хелън се поколеба.
Младежът се възползва от предимството си.
—Изборът е прост. Войници или бомба? Кое според вас е за предпочитане от морална гледна точка?
—Не смятам, че едно неморално оръжие би могло да се използва за морални цели —отвърна Хелън и скръсти
предизвикателно ръце на гърдите си.
Студентите в залата закимаха в знак на съгласие. Хелън се усмихна, усетила, че е успяла да обобщи
настроението на колегите си.
Опонентът ѝобаче изобщо не се смути.
—Това е нерационално. Можете да понесете идеята милиони цивилни да бъдат избити от хиляди войници, но
не и по-малко жертви от ръцете на един-единствен човек. За наше щастие Труман е успял да направи
хладнокръвната сметка и да избие хиляди, за да спаси милиони. Колебание като вашето си е предсмъртно желание.
—Това е нелепо —рязко отвърна Хелън. —Да направиш всичко възможно да избегнеш насилието означава да
цениш живота и да не желаеш ничия смърт.
—Живеете в някакъв измислен свят —каза младежът. —Историята многократно е доказвала, че ако искаш да
останеш жив, трябва да убиваш, за да не станеш жертва. Ако наистина цениш живота, по-добре да си готов да видиш
сметката на противника си по възможно най-бързия начин.
—Това е детинско.
—Светът е по-гаден, отколкото ви се иска. Вие сте наивната.
Отговорът му предизвика лек смях в аудиторията.
—Е, мисля, че е най-добре да приключваме —намеси се Блек, който усещаше, че конструктивният дебат е към
края си. —Следващата седмица ще разгледаме възстановяването на Япония от генерал Макартър и ще обсъдим
задълженията на победителя.
Хелън рязко затвори папката си, пъхна я в чантата си и излезе преди всички, раздразнена, че не е успяла да
спечели победа, и бясна, че са ѝсе присмели. Блек прибра бележките си в оръфаната си платнена торба. Донякъде ѝ съчувстваше. Възхищаваше се на младежкия ѝидеализъм. За човек, който много добре знаеше какво е да си стигнал
до дълбините на цинизма и да продължаваш да дълбаеш още по-надолу, преподаването на студенти, изгарящи от
желание да построят едно по-добро бъдеще, беше пречистващо. Оптимизъм като нейния му даваше нова надежда
всеки ден.
Тръгна към изхода. Младежът с русия перчем забърза по стъпалата на аудиторията и го настигна.
—Доктор Блек, може ли да ви попитам нещо?
—Давайте.
—Между другото, аз съм Сам Райт. Студент съм по ФФ —физика и философия. Един приятел ми каза, че
лекциите ви си заслужават да се чуят.
—Радвам се, че някой мисли така. Е, какъв е въпросът ви?
—Труман е казал, че хората правят историята, а не обратното. Вярвате ли в това? Искам да кажа, той самият не
е ли най-очевидният пример за човек, който е бил отнесен от течението на историята? Бил е от малко градче в
Мисури, назначен за вицепрезидент като компромисен кандидат, а после Рузвелт умира и го оставя той да вземе
най-сериозното решение, правено някога. Сякаш е бил предопределен за това.
—Изкушаваща мисъл, но не. Мисля, че разбирам Труман. Не виждам как идеята за съдба може да ни помогне
по някакъв начин да анализираме или разбираме събитията, което в крайна сметка се опитваме да правим. Бих
поставил предопределението в категорията на привлекателните, но нереални концепции.
Сам се замисли за момент.
—Чух, че сте прекарали дълго време в армията.
—Много дълго. —Нямаше смисъл да го пази в тайна от студентите. Човек просто трябваше да потърси в
интернет, за да открие, че Блек е един от най-възрастните младши лектори в университета и е защитил
дисертацията си само преди година, когато е бил на четиресет и девет. Но за двайсет и петте години между
дипломирането и завръщането в стария му колеж не можеше да се намери нищо. Ако самият той не беше запълнил
празнината, слуховете и клюките щяха да го направят вместо него.
—Защо според вас сте оцелели? Защото сте вземали правилните решения, или защото сте избягвали ситуации,
които не е трябвало да избягвате?
Блек обмисли целта на въпроса и се запита накъде ли бие Сам.
—По малко и от двете, предполагам.
—И въпреки това не вярвате в съдбата? Да го кажа по друг начин. Ами ако младият Хитлер беше умрял от
раните си в окопите на Първата световна война, или младият Чърчил е бил нанизан на копие по време на
кавалерийската му атака в Судан, тогава какво?
—Не съм голям фен на алтернативната история. Нали целта е да се учим от миналия опит с надеждата, че ще
можем да вземаме информирани решения за бъдещето?
—Моите уважения, но ще възразя, че подобно мислене е остаряло.
—Разбирам. —Блек се опита да не се възмути. За разлика от армейските офицери, от хората в академичния
свят се очакваше да приемат с готовност възраженията и да гледат на тях като на подбудител на нови идеи, дори да
идват от деветнайсетгодишни хлапаци. —В какъв смисъл по-точно?
—Вземете квантовата физика…
—Физика ли?
—Да. Ако пуснете частици през преграда с два процепа в нея, се оказва, че те не се движат по права линия до
стената зад преградата. Някои минават през двата процепа, при това може би хиляди и дори милиони пъти. Според
математиката могат да минат по всеки възможен път до целта си и дори да се намират на няколко места
едновременно. Изумително, нали? Почти немислимо. Но същото важи за факта, че въпреки случайния характер на
пътя им те все пак имат крайна цел и я достигат. Не могат да избегнат съдбата си.
—Това ми харесва. Хитро —каза Блек, мъчейки се да покаже великодушие. —Но доколкото знам, квантовата
теория има практични приложения. Тя е теоретичен модел, който обяснява феномени, които са били необясними
преди това. Какво прави вашият модел за историята?
—Дава ѝсмисъл. Събитията се случват, защото се движат към неизбежна крайна цел.
—Което означава, че ние сме просто кукли на конци, подчинени на някаква висша сила, така ли?
—Това не е приумица. Много видни физици наистина вярват, че сме просто сложни роботи, действащи според
програма. Не казвам, че това ми харесва или че искам да не е така. Малко хора са приемали квантовата физика и
дори теорията на относителността, докато не са били доказани. Може би някой ден ще научим как самите ние да
променяме програмата? Може би това е съдбата ни?
Излязоха през главния вход на ярката слънчева светлина на деня.
—Е, забавна теория, но не съм сигурен, че би ви докарала много точки на финала.
—Следете тази област. Обзалагам се, че след десет години ще е нещо общоприето. Страхотна лекция, между
другото. Пет звезди. До скоро. —Сам се усмихна и забърза надолу по стъпалата.
Цифровото поколение. Чувстваха се свободни да оценяват всичко. Блек се опита да си представи как ли би
реагирал някогашният му преподавател Годфри Лейн, ако студентите му го оценяват по скала от едно до пет.
Потръпна при тази мисъл.
Тръгна по пътеката, която минаваше през малката градина пред факултета. От другата страна на парапета
тротоарите на улица „Джордж“ бяха пълни със студенти и туристи от цял свят. Група унгарски музиканти свиреше
буйна хаотична мелодия, дошла направо от пазарите на Будапеща. Блек за пореден път бе поразен от невероятния
сблъсък на толкова много епохи, места и идеи на това малко място в средата на Англия. В този изпълнен с живот и
енергия хаос имаше нещо, което сякаш беше в съзвучие със смахнатата идея на Сам за предопределението. Не
можеше да отрече, че понякога наистина беше изпитвал чувството, че всички оплетени нишки на собствената му
сложна и изпълнена с насилие история са водели през цялото време към това място. Към този оазис. Към
въплъщението на всичко, което се беше опитвал да защитава.
Излезе от тълпата и тръгна към колежа. Колкото и да беше започнал да се чувства като у дома си в
университета, положението му в него беше несигурно. През последната година беше преподавател без постоянна
длъжност и доходите му едва покриваха храната и квартирата му. Щеше да започне да получава армейската си
пенсия едва след като навърши петдесет и шест и почти всичките му спестявания, доколкото изобщо ги имаше, се
бяха стопили през трите години, през които работеше върху доктората си. Беше кандидатствал за стипендия за
младши научен сътрудник, но решението, което нямаше да бъде взето преди началото на септември, зависеше от
останалите преподаватели в колежа —мъже и жени, които ревностно защитаваха репутацията си на учени от
световна класа. Повечето се водеха либерали (макар да не бяха чак толкова либерални към мнения, различни от
техните собствени) и политическите им възгледи вървяха със силно подозрение към хора като него. Щеше да е
нужно малко чудо, за да допуснат петдесетгодишен бивш войник в бляскавия си кръг, а и Блек не отговаряше на
много от критериите им. Нямаше дълъг списък публикации нито пък академична репутация, за която да си
заслужава да се говори —поне засега. Единствените неща, които можеше да предложи, бяха гледната точка на
вътрешен човек върху работата на международната военна машина и амбицията да използва това знание за нещо
полезно.
Неизбежният факт беше, че има само един реалистичен шанс да бъде приет. Двайсет и две годишният му опит в
специалните десантни части му беше спечелил покана да представи доклад на един международен симпозиум във
военната академия Уест Пойнт в края на август. Ако оставеше добро впечатление у генерали, дипломати и стратези
със спорните си тези, щеше да има някакъв шанс. Трябваше само да ги убеди, че почти всеки конфликт, в който беше
участвал, е бил катастрофа и че всички военни намеси, които не могат да бъдат избегнати, трябва да се провеждат с
минимум арогантност и максимум културно разбиране: „ Пр ос тоз ар еж ет е ц ел ияс и п од хо д о т п ос ле дн ит е д ва йс ет г од ин и, д ам и иг ос по да П ри зн ай те ч е с тег ре ши ли из ап оч не тен а ч ис то “.
Никой не можеше да го обвини, че прави живота си лесен. Те щяха да очакват от него да е човек, който с
готовност ще поддържа идеята, че проблемните страни трябва да бъдат поставени на колене от тяхната техника за
милиарди долари и че населението им трябва да бъде принудено да се подчинява от отлично обучените им войници
като него. Мир чрез военно превъзходство. Вместо това пред тях щеше да застане човек, започнал да вярва, че
отдаването на инстинкта за насилие е път към постоянен и неразрешим конфликт. Ако искат точно това, така да
бъде, но Блек беше твърдо решен да им покаже, че има и друг начин. Начин, който изисква да се поставиш на
мястото на противника, преди да си направил първия изстрел. Начин, при който насилието е последното средство,
към което се прибягва. Щеше да им посочи, че щом той е променил толкова дълбоко начина си на мислене, значи и
те биха могли. Всеки път, когато си представяше как стои зад катедрата в Уест Пойнт, виждаше пред себе си редове
изненадани и възмутени лица. Понякога фантазиите му приключваха с унизително прекъсване насред изложението
му от някакъв технически проблем, но в по-оптимистичните случаи си представяше как убедителният му анализ
кара аудиторията да се изправи на крака и да избухне в овации, последвани от градушка предложения да стане
доверен съветник на правителства и неправителствени организации по целия свят.
После се връщаше отново на земята. Ако представянето му минеше успешно, най-доброто, на което можеше да
се надява, беше стипендия. Това щеше да означава скромен, но постоянен доход, възможност да публикува статиите
си в уважавани издания и най-важното —шанс да издаде дисертацията си като книга. Ако искаше да промени
света, това щеше да е дълго и трудно начинание и той трябваше да спечели цялото уважение, което може.
А ако представянето му в Уест Пойнт се провалеше и колегите му го отхвърлеха, това щеше да отбележи края на
света. Имаше една малка, леко занемарена къщурка по склоновете на Блек Маунтън на границата с Уелс, където да
се оттегли, достатъчно инструменти и физическа сила, за да се хване на работа на някой строеж, докато не реши
какво да прави по-нататък. Беше се озовал на странен кръстопът в края на кариерата си, но след живота, който беше
живял досега, беше благодарен, че изобщо е стигнал до него.
Излезе от Глостър Грийн на улица „Устършър“, като маневрираше между минаващите велосипеди, и се насочи
към един скромен проход в изчистената фасада на Устършър Колидж от осемнайсети век. Невзрачният екстериор
криеше една от най-добре пазените тайни в Оксфорд. Блек мина през прохода и се озова в прохладната сянка на
вътрешната галерия, чиито каменни плочи бяха излъскани през вековете от краката на преподаватели и студенти.
Между колоните се откриваше изглед към правоъгълния двор, чиято трева беше окосена на диагонални шахматни
ивици. Зад елегантно овехтялата стена от пясъчник отсреща се намираше ректорската градина, чиито граници се
очертаваха от буйно растящи лавандули, ружи и божури, а зад нея леко се поклащаха клоните на дърветата покрай
езерото на колежа. Меката и мимолетна красота на английското лято беше онова, което му бе липсвало най-много
по време на операциите в нажежената пустиня и горещия влажен сумрак под балдахина на джунглата. Той спря, за
да запечати картината в ума си.
—Бездействаме ли, Лео? Не е в твой стил.
Блек се обърна. Карън Питърс, която излизаше от портиерната с наръч поща. Карън беше талантлив ботаник,
младши научен сътрудник и един от малкото членове на колегията, които можеше да брои за приятели. С джинси,
гуменки и широка тениска, с вдигнати на челото слънчеви очила, на пръв поглед тя можеше да мине за студентка.
Само едва забележимите бръчки в ъгълчетата на тъмнозелените ѝочи намекваха за травмата, която преживяваше
през последните три месеца. Дни преди тя и съпругът ѝда завършат покупката на първата си къща, мъжът ѝя беше
изоставил заради една двайсет и три годишна докторантка, като беше взел всичките им спестявания. На трийсет и
четири и след пет години брак Карън се беше оказала безпарична, бездомна и с разбито сърце. Адвокатът ѝбе казал,
че дори да успее да си върне четиресетте хиляди паунда, които мъжът ѝбеше отмъкнал, съдебните разноски ще
разорят и двамата. Като преподавател по договорно и семейно право съпругът ѝнесъмнено беше наясно с това.
Въпреки катастрофата и факта, че ѝсе налагаше да живее в две мизерни стаи в студентското общежитие, Карън
по някакъв начин беше успяла да запази усмивката си. За щастие неверният ѝсъпруг беше само една от двете
любови в живота ѝ Другата бе работата ѝ—тя се опитваше да спаси умиращите гори на Канада и Сибир от
опустошенията на климатичните промени.
—Хвана ме —рече Блек. —Винаги съм си падал по тази гледка.
—Как върви писането на доклада?
—Планът в общи линии е готов. Започвам да го изчиствам.
—Тоест искаш да ми кажеш, че все още не си написал нищо?
—Смятам да нахвърля първата чернова през уикенда. Няма да мръдна, докато не я завърша.
—Е, ако имаш нужда от още едно око… не че съм специалист в областта ти.
—Благодаря, стига да не си прекалено строга с мен. Самочувствието ми е доста уязвимо.
Усмихна се. Карън отвърна на усмивката му, но зад приветлива фасада Блек долови нещо повече от желанието
за общи приказки и попита:
—Как вървят нещата?
—Бива. —Тя сви рамене, сякаш искаше да каже, че се справя отлично, но очите ѝразказваха съвсем друга
история.
Блек не пропусна намека и предложи:
—Една бърза разходка?
Тя кимна с благодарност.
Слязоха по каменните стъпала в централния двор, после завиха надясно и тръгнаха един до друг по чакълената
пътека покрай тревата.
—Какво е станало? —попита Блек.
—Поредното писмо от адвокатите на Джоуел. По-добре да не те товаря.
—Няма проблем. Какво казват?
Тя извърна очи, сякаш се срамуваше да сподели, но вече ѝсе беше насъбрало толкова, че не можеше да издържа.
—Твърдят, че всички пари са негови, че съм го тормозела емоционално, че с мен не можело да се живее, че съм
била твърдо решена да опропастя кариерата му… и така нататък в същия дух. А аз вярвах, че сме щастливо
семейство. Рационално знам, че това са лъжи, целящи да ме смачкат, но когато четеш подобни неща от човек, когото
си обичал, наистина започваш да се съмняваш в собствената си нормалност. Просто няма друг начин. Започваш да се
чудиш дали наистина не си такъв, какъвто те описват… Смахнато ли звучи?
—Звучи напълно нормално. Ако това ще те утеши, според скромния ми опит с разводите на други хора
поведението му е типично. И колкото по-виновен е дезертьорът, толкова по-мръсно се бие. Но няма да продължи
дълго. Заради шестмесечното правило.
—Какво е то?
—Времето, необходимо на здравия разум да се върне. Относително казано, здрав разум. Гневът избледнява
също като първата страст. Поне така казват.
—Може би е най-добре да зарежа всичко и да забравя за парите. Не мога да покривам дори сметките, които
вече получих от адвокатите си.
—Всеки на твоето място би се разстроил, но се опитай да не реагираш. Щом се държи толкова агресивно, най-
вероятно е уплашен, а това ти дава предимство. Сигурно е наговорил на новото си момиче какви ли не лъжи и те е
очернил здравата, но накрая съвестта може да започне да го тормози и да го накара да се обърне към теб с някакво
предложение.
Карън кимна. Изглежда, искаше да му повярва, но нещо я гризеше.
—Казваш съвест, но… случи се само няколко пъти… когато се карахме. Той ме плашеше. Сякаш имаше някаква
тъмна половина, за която се преструвах, че не съществува.
—Удрял ли те е някога?
Тя поклати глава.
—Заплашвал ли те е?
—Не… не пряко.
—В такъв случай на твое място не бих се безпокоил. Ще се получи. Почти винаги се получава.
Стигнаха до отсрещния край на правоъгълника и спряха при други стъпала, където пътищата им щяха да се
разделят. Блек я потупа окуражаващо по рамото.
—Догодина по това време всичко ще бъде само спомен. Обещавам.
Тя кимна и настроението ѝлеко се приповдигна.
—Ще дойдеш ли довечера на ректорското събиране?
—Ще опитам. —Блек премълча факта, че съвсем беше забравил за събитието.
—По-добре ела, Лео. Ако искаш стипендията, трябва да те виждат. Трябва да станеш част от мебелировката, да
им покажеш човешката си страна. Разкажи им една-две забавни истории. Накарай ги да поомекнат малко.
—Никога не съм си падал по коктейли.
—Значи сме двама. —Топлият ветрец разроши гъстата ѝкафява коса. Тя махна един кичур от бузата си. — Между другото, много си популярен. Студентите непрекъснато говорят, че семинарите и лекциите ти са страхотни.
Ще се погрижа и ректорът да го научи. Важно е.
Блек се трогна.
—Благодаря. Наистина.
—Е, ами… не е от чист алтруизъм. Най-малкото ще мога да си поговоря с някой извън обичайния спектър. — Тя се усмихна. —Така че никакви извинения. Ще се видим довечера.
Размаха шеговито пръст и тръгна нагоре по стъпалата.
Блек я изпрати с поглед за момент, след което продължи по пътя си. Карън беше права —наистина трябваше да
предразположи онези, от които зависеше съдбата му. Загрижеността ѝза него беше трогваща. Запита се какво ли е
направил, за да я заслужава.
Стигна до другия ъгъл на двора, при последната къщичка от редицата средновековни постройки. Отвън
квартирата му изглеждаше очарователно —вековна дъбова врата на веранда от изветрял камък и рози, виещи се
около прозорец с оловна решетка. Но причината тя да бъде дадена на младши преподавател ставаше очевидна в
мига, в който се озовеш вътре. Интериорът си беше останал почти непокътнат от последния основен ремонт в
началото на 60-те. С изключение на лаптопа върху тежкото викторианско бюро работният кабинет, който заемаше
по-голямата част от долния етаж, изглеждаше и миришеше точно така, както и по времето, когато Блек беше
прекрачил този праг за първи път преди трийсет години. Тогава къщичката се обитаваше от бившия му преподавател
—дребен неучтив мъж, който носеше едно и също сако от туид по всяко време на годината и палеше една от друга
цигари без филтър или тънки пури, когато печелеше на залагания на конните състезания. Макар Годфри Лейн да
беше мъртъв от петнайсет години, присъствието му си оставаше с двете овехтели канапета, маслената картина на
тежката кавалерия от Ватерло над газовата камина и прокъсания килим, домъкнат от баща му от Александрия след
края на кампанията в Западната пустиня. За един историк квартирата беше идеална —древният водопровод и
смразяващият студ от ноември до март бяха постоянно напомняне за лишенията от миналото.
Блек отиде до кухнята в дъното, направи си силен чай и се върна при бюрото. Разполагаше с три часа преди да
се яви на поляната на ректора. Предостатъчно време за критичните първи абзаци на статията си.
Устоя на желанието да увърта и забързано написа думите, които се бяха оформили в главата му през деня:
През първите години на този век се срещнах с афганистанци от едно село, което току-що бяхме
освободили от талибаните. Те бяха неграмотни, никога не бяха чували за президента Буш и за Осама бин
Ладен, нямаха представа за разрушаването на кулите в Ню Йорк и ни смятаха за нашественици. Бързо
научих, че на британците така и не им е било простено за предишната окупация на страната през 70-те
години на 19 век. Съзнанието на тези хора почти не излизаше от границите на долината, в която се
намираше селото им. Умовете им бяха формирани от смесица от традиции, фолклор и местната версия на
исляма. Коранът учи, че светът е на 4000 години, и те го вярваха. Бяха напълно откъснати от всякаква
наука и чужди дори на идеята за интелектуално обсъждане, така че на практика нямаше никакъв
механизъм, по който бих могъл да общувам с тях за каквото и да било освен за най-прости неща.
В същото време британската и другите окупационни армии очакваха да спечелят сърцата и умовете
им и да превърнат тези племена в ентусиазирани демократи, които ще зарежат навици на по хиляда и
петстотин години, ще дадат свобода на жените си и ще прегърнат върховенството на закона.
Кой е поставил тези неизпълними задачи? Нашите политици. Онези, които се нуждаят от гласове и
резултати. Политици, които биха могли да влязат в умовете на хората от афганистанските племена със
същия успех, с който биха го направили с умовете на праисторическите ни предци.
Това е истината на място. И едва когато я приемем, ще можем да намерим отговори. Дами и господа,
аз съм войник, който в резултат на дълъг и горчив опит до голяма степен е престанал да вярва в
способността на войната да носи мир.
Спря, за да прегледа написаното. Началният му залп определено беше дързък, но като се замислеше, тонът
подхождаше повече на статия от списание, отколкото на научен аргумент. Колкото и да беше завладяващ, нямаше да
свърши работа. Беше вложил твърде много от с еб е с и в думите. Не можеше да си позволи да бъде подминат като
разказвач на случки, преди още да е започнал. Опита отново с по-неутрален, академичен подход:
Конвенционалните парадигми, управляващи военните намеси за неутрализиране на враждебни за
местното цивилно население елементи, действат според няколко априорни възгледа. Тези възгледи са
свързани най-вече с готовността на новоосвободените граждани да сътрудничат с освободителите си в
налагането на обществени и политически промени, смятани от същите освободители за универсално
добри.
Спря, когато си представи как клепачите на присъстващите започват да се затварят. Трябваше да има някакъв
среден път.
Телефонът иззвъня и прекъсна мисълта му. Блек посегна към слушалката —толкова стара, че беше свързана с
навит на спирала кабел към апарата.
—Ало?
—Майор Блек?
Женски глас, треперещ и изпълнен със сълзи.
—Да. —Помисли си, че би трябвало да познава гласа, но не успя да го свърже с конкретно име.
—Извинете, че ви се обаждам така неочаквано. —Блек усети, че му предстои да чуе лоши новини. —Аз съм
Катлин. Катлин Фин. Жената на Райън.
Катлин. Ама разбира се. Блек усети стягане в гърдите.
Тя като че ли не можеше да говори.
—Станало ли е нещо?
—Той работеше в Париж като телохранител. Трябваше да се прибере днес… Току-що ми се обадиха от
британското посолство… Искат да отида да идентифицирам… —Думите ѝпреминаха в ридания и тя не успя да
довърши.
Блек чу възбудени детски гласове. Фин имаше три деца —съвсем малки, доколкото помнеше.
—Има труп и те искат да го идентифицираш, така ли? —Усети се, че говори като войник, отсечено и без
емоции.
—Да…
—В такъв случай аз ще ида. Ти остани с децата —моментално каза Блек. —Дай ми номера на човека, който
ти се е обадил, и имейл адреса си. Ще се свържа и ще му кажа занапред да се свързва с мен. Ще ти изпращам цялата
информация веднага щом я получа. Ще ти дам и мобилния си номер. Можеш да ми звъниш по всяко време. Имаш ли
химикалка, Катлин?
Тя успя да преглътне сълзите си, колкото да прошепне „да“.
Блек продиктува номера си и я накара да му го прочете, след което си записа номера на служител от
посолството на име Саймън Джонсън, както и телефона и имейла на Катлин. И двамата намериха известна утеха в
деловия характер на разговора.
—Имаш ли някой, който да е с теб, докато чакаш? —попита Блек. —Няма да мога да пристигна там преди
утре сутринта.
—Мога да се обадя на сестра ми.
—Обади ѝсе. Не е хубаво да оставаш сама. Ще се обадя веднага щом имам някаква новина.
Последва кратко неловко мълчание. Блек можеше да го използва, за да сложи край на разговора, само че той му
се струваше недовършен. Двамата с Фин бяха прекарали рамо до рамо двайсет години. Бяха по-близки от братя и си
бяха спасявали кожите повече пъти, отколкото можеше да запомни. Подобно нещо изобщо не трябваше да се случва.
Фин беше онзи със семейството; Блек беше човекът, когото малцина извън полка биха оплакали.
—Съжалявам, Катлин —рече той. —Много дълго не поддържахме връзка. А трябваше. Аз съм виновен.
—Вината е колкото твоя, толкова и негова —отвърна тя. —Той все беше много зает. А все искаше да ти се
обади.— Аз също —каза Блек.
Отново последва болезнено мълчание. Накрая Блек сложи край на страданията им.
—Дочуване, Катлин.
—Дочуване. Благодаря.
Той затвори и веднага вдигна отново слушалката. Набра парижкия номер и се свърза със Саймън Джонсън,
когото човек можеше да вземе за ученик, ако съдеше по гласа му. Блек му обясни, че е бил пряк командир на Фин и
се е уговорил с Катлин да дойде вместо нея. Джонсън не беше сигурен, че френската полиция ще приеме
идентифицирането от човек, който не е член на семейството, но Блек посочи, че най-вероятно е прекарал повече
време с Фин и го познава по-добре, отколкото дори жена му. Това като че ли удовлетвори младия служител и
двамата се уговориха да се срещнат на следващия ден по обед в моргата.
Преди да затвори, Блек зададе въпроса, който Джонсън като че ли беше избягвал по време на разговора.
—Можете ли да ми кажете как господин Фин, ако наистина става дума за него, е намерил смъртта си?
—Изглежда, е бил намушкан. Многократно. Това е всичко, което знам.
—Разбирам… Благодаря.
Блек затвори и отиде до прозореца. Загледа се към вътрешния двор, усещаше как сухожилията му се стягат и
студеният гняв започва да пулсира във вените му.
Не друг, а именно Фин. Човекът, който веднъж беше успял да се измъкне с голи ръце от полудяла тълпа
иракчани.
С мъ рт
Беше се питал кога ли тя отново ще го потупа по рамото.
6.
Когато дойде на себе си, Холст лежеше по очи върху някаква хладна твърда повърхност. Крайниците му бяха
изтръпнали. Беше със завързани очи, ръце и крака и някой беше натикал в устата му някакъв парцал, от което бузите
му бяха на път да се сцепят. Въпреки тази мъчителна болка в устата се чувстваше силно упоен и прекалено лишен от
енергия, за да е способен на друго освен да си поема дъх през запушения си нос. Отначало единственият звук, който
чуваше, беше този на кръвта му, която бучеше в ушите му с неравномерния ритъм на сърцето му. После започна да
долавя вибриране, тихо бучене на двигатели и сподавени ридания на жена, която се намираше някъде наблизо.
Нямаше начин да помръдне или да издаде разбираем звук. Беше напълно безпомощен. Уловен. Мина му през
ума, че може би всъщност е мъртъв. Пред очите му като въртележка започнаха да се редят образи, каквито не беше
виждал от времето, когато посещаваше неделното училище. Ангели, демони, потъналата в сянка фигура на Христос
и змийска глава, голяма колкото на човек и с черно-зелени очи. Едва сподави напъна да повърне, уплашен, че това
ще го задуши. Внезапно усещане, сякаш нещо под него поддава, разсея вниманието му. Движението се повтори и той
осъзна, че е в самолет и че налягането в тъпанчетата му се засилва. Спускаха се към земята.
Беше жив.
Мина време —не беше сигурен колко —а хлипането продължаваше. Идеше му да изрита с крак и да го спре.
Последва бръмчене на електромотори и познатият звук на спускащи се колесници. Той извика в съзнанието си
образите на жена си Лора и децата им, момче и момиче на десет и осем. За няколко безценни мига те сякаш му се
усмихваха, преди да избледнеят и да се присъединят към процесията гротески, изплували от изпълнените с най-
големи страхове дълбини на ума му. Чу се как изстена като човек на смъртно легло и го заля самосъжаление. Какво
беше направил, за да заслужи това? Защо той? Единствената му вина беше, че бе работил като роб, за да разшири
границите на познанието.
Самолетът докосна земята, отскочи, после бързо намали скорост и спря. Дори в окаяното си състояние Холст
разбираше, че самолетът е малък. Отвори се врата. Тежки стъпки приближиха и спряха недалеч от главата му. Яки
ръце го подхванаха под мишниците и го изправиха. Развързаха краката му. Зад него жената заскимтя уплашено.
—Allons-y. —„Хайде.“
Холст чувстваше краката си като колци, закрепени за тялото му. Похитителят му наполовина го понесе,
наполовина го повлече няколко крачки напред, после го свали по стълба в горещ влажен лепкав въздух, изпълнен с
ритмичната песен на цикади.
Няколко души си подвикваха на френски. Думите звучаха като заповеди. Военни инструкции. Холст усети как
по челото и гърба му се стича пот. Никога досега не беше изпитвал подобна жега. Тръгнаха по писта към звука на
друг двигател, силен и груб в сравнение с този на самолета, от който бяха слезли току-що.
—Escalier. Quatre. —„Стъпала. Четири.“
Качиха се —първо Холст, като предпазливо напипваше всяко стъпало с обувката си, преди да пренесе тежестта
си на него. Влязоха в някакво тясно пространство, миришещо на машинно масло и нагрята пластмаса. Сложиха го да
седне на някаква седалка. След секунди чу как довеждат и жената. Тя плачеше и стенеше. Дрекер ѝизвика на
английски да млъква. Тя не млъкна. Последва рязка плесница, вик на болка и хленченето спря. Качиха се още
няколко души, затръшна се врата, двигателят изрева и засилващият се трясък над главата му му подсказа, че са в
хеликоптер. Усети как машината се откъсва от земята, олюля се леко и рязко потегли напред.
Полетът беше горещ и шумен и доколкото Холст можеше да прецени, продължи по-малко от половин час.
Предположи, че се намират в тропиците. Може би някъде в Африка? Вероятно в някоя от бившите френски колонии
като Брега на слоновата кост или Сенегал. Но защо тук? Сюзан Дрекер беше американка, която работеше —поне
доколкото знаеше —за богат предприемач от Силициевата долина. Човек, чиято самоличност тя пазеше в тайна и
който искаше да се сдобие с резултатите от безценното му проучване и да го използва с търговски цели. В съчетание
с подходящите нанотехнологии откритията на Холст за центровете на награда в мозъка можеха да манипулират
човешкото поведение по немислими досега начини.
Възможно ли беше Дрекер да го е лъгала през цялото време? И да няма нищо общо с бизнеса, а да е
правителствен агент и да си е дала сметка за ужасната опасност, която може да представлява работата му, ако
плодовете ѝпопаднат в неподходящи ръце? Чувството за гадене се върна. Работата на живота му отиваше на вятъра.
Щяха да го разпитват, да го накарат да изпее всичко до най-малката подробност и да го принудят да прекара
остатъка от кариерата си в заличаване на онова, което беше постигнал. Беше чувал мрачни и безумни слухове за
подобни неща —за учени, създали технологии, които са толкова радикални и заплашващи установения ред, че са
били задушавани още в зародиша си.
Страхът и мъката му се смениха с гняв. М ай на таи м! Д а в ър вя т п о д яв ол ит е.
Ревът на двигателя се промени. Хеликоптерът се наклони, при което предпазният ремък се впи в тялото на
Холст, и кацна.
7.
Лицето на Блек беше едно от малкото сериозни във второкласния вагон на „Юростар“, когато безличните
равнини на Северна Франция се смениха с предградията на Париж. Навсякъде около него почиващите двойки се
мъчеха да зърнат Айфеловата кула над силуета на града, но той остана вглъбен в себе си. Образът, който
непрекъснато изникваше в главата му, беше на ликуващия Фин —как стреля като полудял в нощното небе от
палубата на британския товарен кораб, който си бяха върнали с бой от фанатици от Ал-Шабаб. Това беше една от
най-дръзките им операции. Шестчленният им екип приближи с хеликоптер, спусна се бързо и прекара следващите
три часа в елиминиране на двайсет и трима калени в битки бойци, за които предаването не беше опция. Фин беше
успял да премахне над десет от тях. Беше безстрашен онази нощ, сякаш изпълнен с някаква свръхестествена сила.
Беше се втурнал да преследва последния в недрата на машинното отделение и го победи в ожесточен ръкопашен
бой. Фин не изпитваше радост от убиването —за него, както и за Блек, то беше просто работа, в която го биваше — и като никой друг можеше да ликува, че е жив.
Петнайсет куршума към звездите, съпроводени с възторжен вик.
Сцена от друг живот.
Обаждането на Катлин му беше дошло като гръм от ясно небе. Удар, който отприщи порой спомени, добри и
гадни, които го блъснаха със силата на цунами. Блек се беше извинил на Карън и ректора и беше прекарал вечерта в
дълга разходка по Боърс Хил западно от Оксфорд. Километър след километър сам с мислите си, без да изпита
никаква умора. После няколко безсънни часа взиране в олющената боя на тавана на спалнята, преди да стане преди
зазоряване, за да хване влака за Лондон. Върволицата образи не спря нито за миг.
Реакцията му го озадачаваше и тревожеше. Двамата с Фин открай време приемаха вероятността да намерят
смъртта си. През дългите си кариери бяха изгубили толкова много колеги и приятели, че не можеха да изброят
всички. Не минаваше ден без мисълта, че следващата мисия може да им е последната. Вместо да ги изпълва с ужас,
тя придаваше на живота тръпка —войникът съществува на равнище, по-високо от това на другите хора, които
приемат пристигането на следващата седмица и месец за даденост.
Именно затова беше странно, че Блек се чувстваше като кух. Смутен на ниво, което още не беше в състояние да
проумее. Сякаш цялата утайка, натрупала се през последните четири години, изведнъж се беше надигнала,
принуждавайки го да плува в тъмни и зловещи води.
Погледна през прозореца и видя как последните следи от зеленина изчезват и градът ги обгръща от всички
страни. Влакът се понесе през подземния свят на покрити с графити просеки, оставащи невидими за улиците горе,
които след няколко минути свършваха в странното великолепие на Северната гара. Блек слезе на перона и го
посрещна миризмата на Париж. През годините беше забелязал, че старите градове имат своя характерна миризма,
докато модерните от стъкло и бетон миришат само на отработени газове. Париж и Лондон миришеха на пръст, тухли
и векове обитаване. В централната част на Лондон миризмата имаше остър горчив привкус, който напомняше по
някакъв начин за имперско безразличие и изолация. В Париж, дори с всичките му парфюми и сладкиши,
английският нос долавяше смътна миризма на отпадни води. Град, чиято атмосфера, подобна на силно издишане,
изразяваше общото състояние в цялата му първичност и прелест.
Имаше малко повече от час за убиване преди срещата. Обиколи околните улици, избра си едно малко кафене и
изпи голямо еспресо, седнал на поцинкования бар, като се опитваше да разчете зарязано издание на днешния „e
Parisien“. Откри, че Париж не е щастлив град. В едно от по-бедните предградия имало размирици, при които бил
прострелян полицай. Напрежението на расова основа беше високо и политици от всякакви цветове използваха
положението, за да извличат изгоди. Никой не знаеше какво да се прави с милионите бедни имигранти в страната,
които почти нямаха шанс да станат французи в смисъла, в който го разбираха повечето местни жители. Според
някои по-истерични гласове градът беше като обсадена цитадела. Блек си помисли, че малко неща са се променили.
В бурната история на Париж редовно бе имало периоди на заплахи, окупации и революции и след всяка катастрофа
неизбежно се беше появявало нещо упорито и правдиво, което да го възстанови.
Остави щедър бакшиш на сервитьорката, която имаше мили очи и меланхолична усмивка, и тръгна към
станцията на метрото.
Пътуването го отведе под Сена до улица „Шевалре“ в тринайсети арондисман. Целта му беше болница „Питие-
Салпетриер“, която се оказа голям комплекс, заемащ няколко преки. Когато най-сетне се добра до централната ѝ част, откри табели към всички отделения, с изключение на моргата —нещо характерно за повечето болници, които
му се беше случвало да посещава. Известно време обикаля безцелно, после спря една бледа млада жена, която взе за
младши лекар, и я помоли на развален френски да го упъти. Тя го изслуша търпеливо, след което го насочи в
правилната посока на перфектен английски.
Моргата се намираше в анонимно крило, отделено от основната сграда и заобиколено от добре поддържана
тревна площ. Блек стигна до главния вход осем минути преди срока и видя, че Саймън Джонсън вече го чака. Както
беше предположил от краткия телефонен разговор, той беше млад, на не повече от двайсет и четири или двайсет и
пет. Въпреки възрастта си вече беше успял да се впише напълно в представата за служител на Външно министерство
—прилежно сресана светла коса, тъмен костюм и вратовръзка, излъскани до блясък черни обувки.
—Майор Блек?
—Да. Вие трябва да сте Саймън. Приятно ми е.
Блек протегна ръка, усетил облекчението на Джонсън от дружелюбния му делови тон.
—Съжалявам, че се запознаваме при такива тъжни обстоятелства. —Младият мъж пристъпи неловко от крак
на крак. —Комендант Валкроа ни чака вътре. Тече разследване, естествено, но трябва да ви предупредя, че той
няма да е много склонен да споделя информация. Случаят вече е даден на juge d’instruction, който води
разследването.
—Съдия? Вече?
—Така се правят нещата тук. За нас изглежда доста странно, но като че ли работи. —Той погледна към
вратата. —Да вървим?
Блек кимна и събра сили за онова, което се надяваше да е кратко изпитание.
Моргата беше в сутерена. Блек последва Джонсън по стълбите до коридор, чиито боядисани с блажна боя стени
бяха олющени на височината на кръста от постоянното минаване на носилки на колела с трупове от различните
отделения и операционни на болницата. Стигнаха до охранявана врата и Джонсън натисна копчето на видео
интеркома. След кратка размяна на реплики с охранителя вратата се отвори. Влязоха в друг коридор, който се
различаваше от предишния само по това, че лявата му половина беше заета от шест-седем носилки с тела, покрити
със светлосини болнични чаршафи.
От малката чакалня от лявата им страна се появи леко прегърбен мъж на петдесет и няколко с жълтеникаво
лице. Тъмнозеленото му сако висеше като на закачалка от кокалестите му рамене.
—Господин Джонсън? —обърна се той погрешно към Блек.
—Non —поправи го Джонсън. —C’est Major Black.
—О. Извинете. Комендант Анри Валкроа от Националната полиция. —Той ги изгледа изпитателно с
немигащи очи, които му придаваха повече присъствие от хърбавото му тяло. —Имате паспорт, нали?
—Разбира се.
Блек извади паспорта си и за всеки случай добави шофьорската си книжка. Докато Валкроа изучаваше
документите, Джонсън се почувства длъжен да повтори, че Блек е бил близък колега и командир на Фин в
продължение на почти две десетилетия.
—В Специалните части ли сте служили, майоре? —попита Валкроа.
—Бях пехотинец —отвърна Блек.
—От прочутите САС ли?
Джонсън хвърли обезпокоен поглед към Блек.
—Очевидно не е тайна, че сержант Фин е бил войник от специални части. Но въпреки че вече не е на служба,
майор Блек все още е длъжен да пази подобна информация в тайна.
Валкроа изсумтя и върна документите на Блек.
—Знаете ли защо господин Фин е бил в Париж?
—Знам само онова, което ми каза жена му. От известно време не се бяхме чували.
—Работил е като телохранител. На млад британски учен. Жена. Участничка в конференция. И вие ли работите
подобно нещо, майоре?
—Не. Аз съм преподавател. Или поне се опитвам да бъда.
Валкроа повдигна вежда.
—Преподавате? Къде? В университет ли?
—Да.
—Мога ли да попитам в кой?
—В Оксфорд.
Очевидно изненаданият Валкроа кимна.
—Младата жена също.
—Това е голям университет. Мога ли да попитам коя е тя?
Валкроа избегна въпроса.
—Да видим дали тялото е наистина на господин Фин. Моля. —И им даде знак да го последват.
Двукрилата врата в другия край на коридора водеше в покрито с плочки помещение. Три от четирите стени бяха
заети от хладилници. Силната миризма на дезинфектант едва скриваше вонята на охладена разлагаща се плът. Вътре
нетърпеливо ги очакваше санитар, който даваше повече от ясно да се разбере, че има по-важни работи за вършене.
Валкроа погледна Блек и той кимна, че е готов.
Беше свикнал да гледа трупове, но въпреки това усети как нещо се сви на топка под диафрагмата му, докато
санитарят отваряше най-долното чекмедже на един от хладилниците.
Трупът беше в чувал от блестящ бял полиетилен. Санитарят го отвори, разкривайки главата, раменете и торса на
едър добре сложен мъж. Лицето му беше бяло, сякаш бе изваяно от восък. Блек изпита чувството, че вижда жестоко
и неласкателно копие на Фин, но погледът му се задържа само за момент върху лицето. Вниманието му бързо беше
привлечено от десетината очевидно прободни рани в гърдите и дълбоките порязвания по ръцете и раменете. Всички
следи от кръв бяха измити след аутопсията, но тъмните синини около всяка рана говореха за силата, с която
ножовете са пробивали кожа, мускул и кост. Яростните опити на Фин да се защити бяха очевидни от множеството
порязвания по ръцете както над лактите, така и под тях.
Блек погледна Валкроа, който даде знак на санитаря да разкрие още от тялото. По корема и хълбоците също
имаше прободни рани, както и жестоки застъпващи се синини, показващи, че е бил ритан многократно. Имаше и
по-лошо —пръстите на ръцете му бяха прерязани. Всичките. Онова, което беше останало от тях, беше прибрано в
прозрачна найлонова торбичка между краката на Фин.
—Можете ли да потвърдите, че това е господин Фин? —попита комендант Валкроа.
Блек кимна и вдигна поглед към безстрастното лице на детектива. Забеляза, че Джонсън се е извърнал,
неспособен да понесе гледката.
—Очевидно нападението е било жестоко —каза Валкроа и даде знак на санитаря да прибере тялото в
хладилника.
—Нападателите са били най-малко трима —каза Блек.
—Пръстите… —Думата увисна във въздуха като въпрос.
—По време на сражение се случват много осакатявания. Повече, отколкото можете да си представите.
—Сражение? Защо използвате тази дума?
—Обикновени престъпници не биха могли да причинят подобно нещо на Фин. Това е работа на
професионалисти.
Валкроа кимна, сякаш отговорът потвърждаваше подозренията му.
—Какво е станало с младата жена? —попита Блек.
—Изчезнала е. Предполагаме, че е отвлечена.
—Мога ли да попитам откъде?
—От хотел „Джордж V“. Но се боя, че засега мога да ви кажа само това, майоре. Процедури. Разбирате.
—Напълно.
—Сигурен съм, че господин Джонсън ще съобщи на близките. Причината за смъртта е съвсем ясна. Ще
направя всичко възможно тялото да бъде освободено следващата седмица.
—Благодаря —каза Джонсън и изтри студената пот, избила над горната му устна.
—Желая приятен ден и на двама ви —каза Валкроа. —Ако ме извините, трябва да се погрижа за още някои
формалности.
Докато излизаха от сградата, Джонсън не каза нищо. Блек почти очакваше той да повърне, но младият мъж успя
да се овладее и след няколко големи глътки въздух цветът на лицето му се върна.
—Много се извинявам, майоре…
—Не е нужно —отвърна Блек. Самият той изпитваше не по-малко облекчение, че диша свеж въздух.
—От полицията ме предупредиха, че смъртта му е била жестока, но нямах представа…
—Случайно да знаете повече за кого е работил Фин? —попита Блек, който изгаряше от желание да смени
темата.
Джонсън се поколеба достатъчно дълго, за да стане ясно, че знае, но са му казали да си затваря устата.
—Информацията поверителна ли е? —притисна го Блек.
—Мисля, че може да е бил нает от правителството —призна Джонсън. —Но наистина не знам повече от това.
Сигурен съм, че френските власти ще разследват подробно всичко.
—Да не искате да кажете, че е бил нает от Службата за сигурност да охранява британски учен?
—Ако можех да ви кажа повече…
—Разбирам —каза Блек, спестявайки му неприятността да се повтаря. —И не е нужно да се обаждате на
съпругата на Фин. По-добре ще е да научи от мен.
—Благодаря.
Двамата отново си стиснаха ръцете.
Блек понечи да си тръгне.
—Само още нещо, ако може —спря го Джонсън.
Блек се обърна.
Джонсън преглътна.
—Онова с пръстите. Какво ви говори?
—В този случай ли…? —Блек не смяташе, че става дума за продължително изтезание. Раните на Фин говореха
за наистина внезапен и жесток сблъсък. —Имам една странна на пръв поглед идея.
—По-точно?
—Битката при Аженкур. Французите отрязвали пръстите на заловените английски стрелци. Подобни неща
остават в главите на войниците.
Джонсън го изгледа объркано, сякаш Блек си е изгубил ума.
—На войниците?
—Както казах и на коменданта, това не е работа на аматьори.
—Значи… един вид послание?
—Или знак за отмъщение. Фин не си е отишъл без бой. Самият той несъмнено е нанесъл доста поражения.
—Разбирам —рече Джонсън. —Е, предполагам, че нещата ще се изяснят в хода на разследването.
—Да се надяваме.
Разделиха се на портала на болницата. Блек отказа предложението да се качи в таксито на Джонсън и вместо
това тръгна обратно към метрото. Докато вървеше по тихата улица на предградието, усети как небето сякаш
потъмнява, а някъде в примитивните дълбини на съществото му се надигат гадни, жестоки импулси. Спря на входа
на станцията и си каза да мисли с главата си, да се довери на полицията и да се върне направо на гарата. Нямаше да
излезе нищо добро, ако тръгнеше да действа от гняв, независимо колко оправдан е той.
После си помисли за Фин. Не просто убит, а заклан. Помисли си за Катлин и децата ѝ За безличния служител,
който ще цъфне на прага ѝ Той ще мрънка съчувствено на чаша чай с бисквити, но няма да ѝкаже защо съпругът ѝе
бил накълцан на парчета, докато е изпълнявал рутинна задача по заръка на правителството на Нейно Величество.
По-късно Блек щеше да си спомня този момент като точката, която промени всичко.
8.
Голите факти. Това беше единственото, което искаше семейството на загинал войник. Само къде, кога и как.
Инстинктът на Блек вече му казваше, че обстоятелствата около смъртта на Фин не са от онези, които правителствата
биха искали да споделят дори с най-близките роднини. А в този случай бяха замесени две правителства, всяко от
които несъмнено имаше свои причини да запази истината в тайна. Блек много добре знаеше за многобройните
подозрителни смъртни случаи, които дори на британска земя си остават потулени и не се разследват; самият той
беше лично отговорен за някои от тях. Освен това беше виждал как покривалото на секретността, спускащо се над
изчезването на военнопрестъпници, терористи и шпиони, с лекота покрива и случайните инциденти, сполетяващи
изпълнителите. Катлин Фин заслужаваше нещо повече. Блек беше твърдо решен да се върне у дома с нещо, което да
даде отговор на безкрайните въпроси, които иначе щяха да го измъчват денем и нощем.
Пътуването на северозапад до станция „Джордж V“ включваше две прекачвания и осемнайсет спирки, но на
Блек му се стори, че е продължило само секунди, тъй като беше изпаднал в онова състояние на транс, в което
изпадат шофьорите през нощта, които пристигат на дестинацията си, без да си спомнят как са се озовали там.
Излезе от метрото насред какофонията на Шанз-Елизе. Коли, скутери и автобуси се изпреварваха безумно по
широкия булевард в посока към Триумфалната арка. Блек зави надясно по булевард „Джордж V“ и седна на една
пейка до претъпкано от туристи кафене, за да се включи в безжичния му интернет. Потърси новини за отвличането
на британски учен и убийството на телохранителя ѝ Не откри нищо, което веднага го накара да заподозре, че juge
d’instruction е наредил случаят да се запази в тайна и че в отговор на молбата на френските власти някой английски
министър е поискал от медиите да не разпространяват новината. Във Великобритания подобни стъпки се
предприемаха само в случаи, представляващи заплаха за националната сигурност.
Търсенето на наскорошни научни форуми в Париж обаче моментално даде резултат. Само за секунди той
установи, че предишната седмица Международната асоциация по нанотехнологии е провела годишната си
конференция в Академията на науките. Програмата на конференцията беше публикувана на сайта на асоциацията.
Блек я прегледа и откри двама участници от Оксфорд —специалист по информатика и биомеханичен инженер, д-р
Сара Белман. Нейният доклад беше озаглавен „Нови механизми за доставяне на ДНК основа“. Очевидно ставаше
дума за нещо свръхмодерно, но извън неговата специалност. Според програмата конференцията завършваше с
прием, състоял се предишния четвъртък вечерта в хотел „Джордж V“.
Блек предположи, че подобно събиране на интелектуален капитал би изисквало охрана от професионална
фирма като онези, които наемаха много от колегите му. Ако успееше да установи фирмата, с малко късмет можеше
да попадне на бивш войник, готов да сподели поверителна информация. Провери адреса на асоциацията и установи,
че централата ѝсе намира в Калифорния. Часовата разлика беше седем часа. Вероятността да има някой в офиса в
шест сутринта в събота беше минимална, но нищо не му пречеше да провери. Набра телефонния номер. След кратка
пауза последваха няколко позвънявания, след което се включи гласова поща. Блек се канеше да затвори, когато
записаното съобщение беше прекъснато от женски глас.
—Здравейте. Говори Мария от МАНТ. С какво мога да ви помогна?
—Добро утро —каза Блек. —Не очаквах да открия някого.
—Обажданията обикновено започват по това време. Ние сме глобална асоциация. Какво мога да направя за
вас?
—Несъмнено знаете за един нещастен случай на конференцията в Париж миналата седмица. —Блек направи
пауза. Мария не отговори. —Загиналият мъж беше мой колега. Имам важна информация, която бих искал да
споделя с началника на охраната на конференцията. Питах се дали нямате някакви координати.
—Ясно… ъ-ъ…
—Предполагам, че е била парижка фирма.
—Съжалявам. Боя се, че подобно нещо излиза извън правомощията ми. Бихте ли ми оставили името и номера
си, за да предам на някой от ръководството да ви се обади?
—Много е спешно. Можете ли да ме свържете с човек, който би могъл да има тази информация?
—Имате предвид сега ли?
—Да, моля. Аз съм майор Лео Блек. Бях командир на Райън Фин. Човекът, който е бил убит.
Беше я шашардисал. Личеше си по напрежението в гласа ѝ докато тракаше на клавиатурата.
—Проблемът е… шефът ми, доктор Голдбърг, в момента пътува насам с колегите си. Мисля, че трябва да кацне
по-късно тази сутрин.
—Трябва да има някакви имейли. Не можете ли да потърсите по „охрана“? Не искам да ви поставям в
положение, което би ви навредило, но е изключително важно да се свържа веднага. Трябва ми само името на
фирмата. Нататък ще се оправя сам.
Отново последва пауза. Блек усети, че тя се мъчи да прецени какви ще са последствията, ако му откаже.
—Добре. Майор Лео Блек, нали?
—Точно така. Освен това преподавам в Оксфорд. Предполагам, че това ме прави нещо като колега на доктор
Белман.
—О…
Той я чу как търси името му. Знаеше много добре какво ще види —профила му в сайта на факултета. Благ учен.
Усмихнат и безобиден.
—Съжалявам, че така ви пришпорвам…
—Няма нищо. Мисля, че го намерих… Да, ето. Компанията се нарича МСЛО, името за контакт е господин
Себастиан Пиро.
—Фирмата парижка ли е?
—Адресът на екрана ми е в Сан Диего.
—Имате ли номера на господин Пиро?
—Мисля, че да… Аха, ето го. Да ви го продиктувам ли?
—Давайте.
Блек си записа френския мобилен телефон върху билета си за връщане, благодари на Мария за помощта и
затвори. Набра номера и след първото позвъняване се включи гласова поща. Той остави името си и помоли Пиро да
му се обади при първа възможност.
Превключи на браузъра и потърси МСЛО. Международната служба за лична охрана имаше отлично направен
сайт, но с много малко информация на него —списък от основни услуги, включващи осигуряването на
телохранители, служили в армията, както и охрана на важни събития. Страницата за контакти представляваше
формуляр за запитване и стационарен номер в Сан Диего. Никакви имена. Никакъв имейл адрес. Блек опита номера
и чу съобщение, което го приканваше да остави името и координатите си и обещаваше, че представител на фирмата
ще се свърже с него колкото се може по-скоро. Той го направи, макар че не очакваше някой да отговори на
обаждането му през уикенда.
Пусна в търсачката С еб ас ти анП ир о, но никой от резултатите не беше свързан с охранителна дейност.
Дразнещо, но не и неочаквано. Охраната беше една от малкото останали професии, които ценяха анонимността.
След като се примири с мисълта, че засега опитите му да открие Пиро удрят на камък, Блек тръгна на юг по
булевард „Джордж V“ към хотела, като се придържаше към сенките на платаните, насадени на равни интервали по
дължината на улицата. Скоро се озова сред витрините на луксозните бутици и си даде сметка, че наоколо няма
туристи. Вече се намираше в сърцето на скъпия Париж, където купувачите изглеждаха така, сякаш току-що са
излезли от страниците на някое списание, а каменните фасади на сградите блестяха на следобедното слънце.
Заобиколен от подобен разкош, нямаше как да не се чувства като натрапник.
Измина още половин километър и вече приближаваше входа на хотела, когато пред него спря голям лъскав
мерцедес. Блек забави крачка, докато двама портиери пристъпваха да посрещнат пристигналите —пълен мъж на
средна възраст със слънчеви очила и много по-млада и красива спътница. Тя се движеше грациозно на високите си
токчета, като леко поклащаше бедра на всяка внимателно премерена стъпка. Следвайки парфюмената ѝдиря, Блек
мина през входа почти незабелязан от жадните за бакшиш портиери.
Озова се в мраморно лоби, изпълнено с аромата на свежи цветя. Докато портиерите водеха богатата двойка към
рецепцията, Блек тръгна в обратната посока, без никой да го спре.
На масите в изящно украсената зала с дървена ламперия бяха пръснати само неколцина посетители, потънали в
разговори. Блек седна на един от високите столове на бара, зад който мъж с блестящо плешиво теме полираше чаши
за шампанско с бяла кърпа.
—Monsieur?
—Блъди Мери, s’il vous plaî.
—Разбира се. —Мъжът се усмихна вежливо.
Остави чашата, която бършеше, пусна лед в шейкъра, наля голяма доза водка „Белуга“ и добави малко доматен
сок. Блек видя отражението си в огледалото зад бара и осъзна, че има вид на човек, който се нуждае от силно питие.
Изглеждаше измъчен след безсънната нощ и сутрешните премеждия. В крайчетата на очите му се бяха появили
дълбоки бръчки, лицето му беше покрито с посивяваща четина.
Мъжът разклати шейкъра, колкото да смеси съставките, без доматеният сок да изгуби плътността си, след
което изсипа съдържанието във висока чаша с отработения финес на крупие от Монте Карло.
— Santé, Monsieur.
Блек отпи голяма благодарна глътка. Водката нежно опари гърлото му и стопли стомаха му.
— Отлично.
Мъжът кимна в знак на благодарност и отново се зае с чашите.
Блек поседя мълчаливо една-две минути, като отпиваше от питието и се чудеше дали да не се опита да измъкне
информация от стюарда, или да се пробва да разговаря с управителя на хотела. Спря се на първото. Барманите бяха
разговорливи и се подкупваха по-лесно.
— Сигурно сте виждали един мой приятел миналата седмица — каза Блек. — Беше телохранител. Англичанин.
— О… да. — Погледът на мъжа инстинктивно се плъзна из помещението, сякаш проверяваше за подслушвачи.
— Бяхме в армията заедно. Петнайсет години. Дойдох в Париж, за да идентифицирам тялото.
— Съжалявам да го чуя, Monsieur. Разговаряхме един-два пъти. Стори ми се истински джентълмен. — И
посегна под тезгяха за нова кърпа.
Блек забеляза напрежението в раменете му, внезапно скованите движения. Явно той и другите служители бяха
получили изрични инструкции да не казват нито дума по въпроса. Убийствата и отвличанията се отразяват лошо на
бизнеса.
— Не искам да ви поставям в неудобно положение. Просто бих желал да науча къде е станало. За да кажа на
жена му.
— Знам съвсем малко, Monsieur. — Стюардът хвърли неспокоен поглед към входа, сякаш се надяваше, че някой
висшестоящ ще му се притече на помощ.
— Трябва да знаете къде е станало. Хотелът несъмнено е бил пълен с полиция. И хората едва ли са говорили за
нещо друго.
— Най-добре да говорите с управителя, Monsieur. Желаете ли да го повикам?
Блек довърши питието си и остави празната чаша на бара.
— Бих предпочел вие да ми кажете, за да отида на мястото. — Фиксира бармана с очи. — Не искам толкова
много.
По голото теме на мъжа избиха капчици пот.
— Разбрах, че се е случило нещо в една стая на третия етаж. Била отвлечена жена, спуснали я с въжета. Тялото
на приятеля ви било намерено в алеята зад хотела. — Мъжът сви нервно рамене. — Знам само толкова, Monsieur.
Честна дума.
— Много съм ви задължен. — Блек извади портфейла си. — L’addition, s’il vous plaît.
— Très bien, Monsieur. Vingt-six euros, s’il vous plaît.
Блек му даде банкнота от петдесет евро и му каза да задържи рестото.
Качи се по стълбите. Дългият опит го беше оставил с дълбоко вкоренена неприязън към асансьорите, които в
напечена ситуация лесно се превръщаха в ковчези.
Стигна до третия етаж и огледа дългия застлан с килим коридор. Нямаше жива душа; вдясно от него беше
оставена количка на камериерка. Блек тръгна наляво, като проверяваше вратите и стените в задната част на сградата
за следи от полицейска активност — помисли си, че ако криминалистите са като войниците, със сигурност ще
оставят белега си върху безупречно подредения хотел. Не откри нищо и тръгна в обратната посока. Стигна до
количката на камериерката и откри онова, което търсеше. Вратата вдясно от стаята, която тя чистеше, беше покрита
с отпечатъци от пръсти. Блек се вгледа по-внимателно и забеляза, че дясната страна на рамката е чисто нова —
махагонът ѝ беше малко по-тъмен от останалата част. Самата врата може би също беше сменена и отпечатъците
можеше да са на техниците, монтирали я веднага след като полицията си е свършила работата.
Опита дръжката.
Заключено.
Върна се назад и надникна през отворената врата на съседната стая. Камериерката беше в банята от лявата
страна на късия коридор, водещ към спалнята. Видя някакви лични вещи и куфар на раклата при леглото.
Почука рязко, стряскайки камериерката.
— Excuszes-moi, madame. Police anglaise. Deux minutes?
Влезе, без да чака да го поканят, отиде в спалнята и спря при високите френски прозорци. Отвори ги и излезе
на малък балкон с железен парапет на височината на кръста му. Гледката не беше впечатляваща — задната част на
отсрещната сграда. На три етажа под него имаше пешеходна алея, водеща към тясна сервизна улица, по която едва
можеше да мине микробус или боклукчийски камион. Барманът беше споменал въжета. Погледна нагоре — там
също имаше балкони. През парапетите им лесно можеха да се преметнат въжета, които да осигурят бързо спускане
до земята.
— Monsieur?
Блек се обърна и видя двама едри и яки мъже с тъмни костюми да влизат в стаята. Те дадоха знак на
камериерката да се махне и тя побърза да излезе в коридора. Двамата бяха на възраст под трийсет и по-високият
имаше синини под очите — някой го беше фраснал по широкия сплескан нос. На табелките на саката им пишеше
Sécurité.
— Добър ден. — Блек се усмихна престорено. — Не исках да създавам проблем. Аз съм приятел на мъжа, който
беше убит. Тъкмо си тръгвах.
И направи крачка напред. Двамата охранители му препречиха пътя между края на леглото и гардероба.
—Изчакайте тук, моля —каза по-ниският.
Блек ги изгледа.
—Да чакам? Какво?
—Полицията. —Охранителят посочи стола до френския прозорец.
—Полицията ли? Просто исках да видя къде се е случило.
Двамата му отвърнаха с безизразни погледи. Яките им рамене едва не късаха саката им по шевовете.
—Та какво нарушение съм направил?
Не получи отговор.
Блек продължи с разумен тон:
—Може би ще можете да ми кажете къде мога да намеря Себастиан Пиро? Предполагам, че сте работили с
него по време на конференцията миналата седмица.
Двамата го гледаха мълчаливо. Блек усети, че тържествуват. Бяха спипали нарушител, че и чужденец. Опита се
да запази спокойствие и реши да ги остави да оправдаят жалките си заплати и да им даде удоволствието да го гледат
как се обяснява на полицията, но точно тогава една-единствена дума —с яд ай, по-скоро изстреляна, отколкото
казана —накара нещо в главата му да превърти.
Ефектът беше както физически, така и психологически и подмина всякаква разсъдливост. Той усети резкия
приток на адреналин. Двамата пред него сякаш се смалиха. Станаха нелепи, като излезли от комикс.
—Бъдете така добри да се дръпнете, господа.
—Сядай. —По-ниският пристъпи пред колегата си и скръсти яките си ръце на гърдите си.
Грешка на новак.
Блек се хвърли напред и блъсна скръстените му китки в гърдите. Докато охранителят залиташе назад към
колегата си, Блек го изрита в слабините. Мъжът се хвана за чатала и рухна на пода, останал без въздух. По-високият
вече беше възстановил равновесието си и запълваше късия коридор към вратата. Изправи се, вдигнал юмруци пред
себе си като опитен боксьор. Единствено страхът в очите му издаваше, че е аматьор. Блек финтира, при което
противникът му се опита да нанесе десен прав. Блек се дръпна наляво, сграбчи дясната му ръка и го извъртя така, че
той се блъсна с чело в стената. Докато падаше, придържайки извадената си от рамото ръка, издаде стон като умиращ
вол.
Блек прекрачи проснатото тяло, изтръгна масивната месингова дръжка от вратата и я изхвърли в пустия
коридор. Затвори вратата след себе си, заключвайки двамата ранени вътре, и тръгна към стълбите.
След секунди беше отново в лобито, където всичко беше нормално. Спусна се по входните стъпала, кимна на
портиера и се качи в едно такси.
—La Gare du Nord, s’il vous plaî.
9.
Зад него се затръшна метална врата.
—Arrêez. —„Спри.“
Холст трепна от рязката светлина и инстинктивно затвори очи. Усети същите груби ръце да срязват свинската
опашка, с която бяха стегнати китките му, и да махат кърпата от очите му. Осмели се да отвори очи едва-едва, за да
свикнат със светлината.
Намираха се в боядисана в бяло стая в някаква едноетажна постройка, която явно беше съвсем нова, тъй като
във въздуха още се носеше миризма на тухли и цимент. На прозореца имаше яка решетка. Очите му се фокусираха
върху няколко фигури. Сюзан Дрекер и някакъв висок неестествено слаб мъж, и двамата облечени във военни дрехи.
До тях стоеше мъж на средна възраст със синя цивилна риза с къси ръкави; ако се съдеше по външния му вид, беше
от близкоизточен произход.
Холст погледна надясно и видя млада жена с черна разрошена коса, която също примигваше болезнено от
рязката светлина. Отляво имаше двама мъже с жълто-кафяви къси панталони и тениски —единият на около
трийсет, другият към шейсетте. И двамата носеха очила и имаха меки черти и невзрачно телосложение. Холст
инстинктивно позна, че те и младата жена са учени като него.
—Сара? Добре ли си? —попита по-възрастният.
—Нищо ѝняма. Млъкни. —Думите, произнесени със силен южноафрикански акцент, бяха произнесени от
кльощавия мъж до Дрекер. Той даде знак на някой зад него. Двама едри приличащи на испанци мъже със същото
леко военно облекло се отделиха от групата на четиримата учени и застанаха от двете страни на подобната на
затворническа решетка, играеща роля на втора врата на сградата. Зад нея имаше друга, която беше плътна. Холст
забеляза отсъствието на отличителни знаци по униформите им.
—Доктор Холст, доктор Белман, аз съм полковник Бренан. И двамата познавате капитан Дрекер, но ми
позволете да ви представя нашия колега и директор на научните операции доктор Амар Разия.
Мъжът със синята риза им кимна сериозно.
—Извиняваме се за начина, по който бяхте доведени, и за скромните условия. За съжаление, засега всички ние
сме лишени от удобства. Комплексът е нов и все още се изгражда. Надяваме се през следващите месеци да направим
условията ви много по-комфортни. Главният ни приоритет е оборудването на лабораториите. —Гласът му беше
културен, говореше с извинителен тон и акцентът му намекваше, че е получил образованието си в Англия.
—Какво правите? Къде сме? —остро попита младата жена отдясно на Холст с тон, граничещ с истеричен.
Бренан я накара да млъкне с поглед и леко кимна към двамата униформени при вратата.
По-възрастният мъж отляво на Холст вдигна ръце, сякаш я приканваше да запази спокойствие и да слуша.
—Бяхте доведени тук, за да работите заедно —каза Бренан. —За съжаление, това беше единственият
възможен начин да останем пред конкуренцията. Всеки от вас е лидер в своята област и се бори да остане начело, и
всеки от вас се съгласи да продаде проучванията си на нашия общ работодател срещу значителна сума, така че преди
да възразявате прекалено гласовито на положението, в което се намирате, ви съветвам да погледнете по-голямата
картина. Колкото по-скоро бъде завършен този проект, толкова по-скоро ще си получите парите и ще се приберете у
дома. Ако бяхте спечелили напълно доверието ни при преговорите, това нямаше да е необходимо, но —той пусна
тънка философска усмивка —всички ние сме само хора.
Холст забеляза как Белман и по-възрастният мъж се спогледаха, сякаш бяха еднакво изненадани и ужасени
един от друг.
—Да —намеси се Дрекер, обръщайки се към него. —Боя се, че протежето ви се оказа наемник също като вас,
професор Кенеди. Даже повече, ако трябва да сме точни. —Тя се усмихна по начина, който Холст помнеше от
няколкото им дискусии около купуването му. Сякаш демонстрираше морално превъзходство, задето е разобличила
лицемерната им алчност.
Бренан даде знак на д-р Разия да вземе думата. Той пристъпи напред и се обърна към новодошлите направо,
сякаш бяха дошли на това място по своя воля.
—Позволете да започна с представянето. Доктор Белман и професор Кенеди са близки колеги от Оксфорд,
разбира се, но като изключим това, подозирам, че не се познавате. Да започнем с доктор Ангелос Сфирис. —Той
кимна към слабия млад мъж отляво на Холст. —Доктор Сфирис е компютърен специалист и невроморфолог от
Кеймбридж, постигнал значителен напредък в картографирането на стоте милиарда неврона в човешкия мозък с
помощта на изкуствен интелект. Този забележителен ИИ се оказа почти безпогрешен в предсказването на функцията
на всяка нова неврална верига, която идентифицира. Доктор Алек Кенеди е един от пионерите в
наноинженерството и създател на миниатюрни частици, способни да отделят топлина в отговор на микровълнови
честоти. Тези частици стимулират активността в клетките, към които са прикачени. Колегата му доктор Сара
Белман пък разработи оригинален механизъм, способен да доставя подобни частици до всяка клетка в тялото. И
накрая, доктор Ларс Холст. Неговата работа беше фокусирана върху центровете за награда и отблъскване в мозъка и
първоначално вие ще се съсредоточите именно върху тях.
—Значителната ни инвестиция беше направена с вярата, че ще съчетаете познанията си, за да създадете
технология с широки приложения, които ще обсъдим по-нататък. Но всяко нещо по реда си. Първо трябва да
покажем на новопристигналите квартирите им, след което ще започнем с поръчването на необходимото оборудване
и консумативи за лабораториите ви. —Разия направи пауза и се усмихна почти мило. —Може би ще се зарадвате да
научите, че тук няма да бъдете спъвани от обичайните етични ограничения. Можете да експериментирате на воля на
територията на комплекса, при нужда и върху хора. Съветвам ви да започнете да го вземате предвид в мисленето си.
—Той разпери ръце в жест на добра воля. —С нетърпение очаквам да работя с вас.
—Два часа почивка —каза Дрекер. —След това се захващаме за работа.
И се обърна към изхода с Бренан и Разия.
—Това ли е? Не можем ли да задаваме въпроси? —предизвикателно попита д-р Белман.
—Какво искате да знаете? —с пресилено търпелив тон отвърна Дрекер.
—Ами ако решим да не сътрудничим?
—Времето за този въпрос беше преди да се съгласите да продадете душата си за осем милиона долара, доктор
Белман —каза Бренан. —Никой не забогатява, без да плати цената. Питайте всеки, който е забогатял. В един
момент се издължавате на вселената с пот или съвест. До последното пени.
Той се усмихна и опънатата кожа на лицето му се набръчка като на гущер.
Някъде от вътрешността на сградата Холст чу крясък на макак и дрънчене на решетки.
10.
Блек вървеше със спокойна крачка през чакалнята на гарата, като си даваше сметка, че сетивата му са изострени
максимално. Виждаше всяко лице, чуваше всяка стъпка, регистрираше цветове, миризми и най-малките движения,
дори тези на гълъбите, гнездящи по огромните железни греди на сводестия покрив. Сблъсъкът в хотелската стая го
беше запратил обратно в онази ярка свръхреалност, от която сам се беше прокудил преди почти пет години. И
подобно на стар зажаднял алкохолик, който неизбежно е посегнал към чашката, се опитваше да наблюдава отстрани
промененото си състояние. Каза си, че това е временно състояние, отклонение, наложено му от обстоятелства,
които са извън неговия контрол. И че равновесието и нормалността скоро ще се възстановят.
И въпреки това промяната в съзнанието беше съблазнителна. Наред със свръхизострените сетива идваше и
чувство за неуязвимост и физическа мощ —Блек се чувстваше като леопард, ходещ между овце. В армията си имаха
термин за това състояние —върховна самоувереност. То си личеше в очите на психопата и на парашутиста в
миговете преди скока. То беше качеството, способно да се прояви у малък процент човешки същества, които са
състояние в опасни за живота ситуации да овладеят интелекта и агресията, за да изключат страха. Всички в
Специалните части го притежаваха и то бе както тяхна благословия, така и проклятие.
Без съзнателно усилие Блек отбелязваше многобройните въоръжени полицаи, които обикаляха тълпата, сякаш
бяха облекли светлоотразителни жилетки. Имената на оръжията им изникваха сами от дремещите кътчета на
паметта му —автомат „Сен Етиен“ M12SD, карабина „Мускетон AMD“ с възможност за единична и автоматична
стрелба, както и пистолети „Зиг Зауер“ Р2022 в кобури на кръстовете. Очите му сканираха човешкия поток за
цивилни детективи, всеки издайнически сигнал блясваше като ярка точка —жена в края на двайсетте, с атлетично
тяло, без багаж; мъж на около четиресет, с бръсната глава и слънчеви очила; друг мъж, на около трийсет, със скрит
приемник в дясното ухо. Гарата беше пълна с тях, но никой не му обърна внимание. Дебнеха за убийци единаци и за
най-големия си страх, поредната мародерстваща банда родени в страната джихадисти. Един костюмиран
англичанин се слепваше с тълпата така добре, както дъвка с тротоара. Блек мина без никакви проблеми през
проверката на билети и паспорти и тръгна към перона.
Едва след като влакът излезе от парижките предградия и се насочи към северния бряг с триста километра в час,
Блек усети как започва да се отпуска. Затвори очи, за да ограничи стимулаторите за мозъка, и усети как дясната му
ръка натежава върху бедрото му. Насочи вниманието си навътре и се опита да чува единствено равномерния ритъм
на сърцето си. Две години когнитивна поведенческа терапия бяха постигнали по-малко от една почивка през
уикенда в манастир в Йоркшър, където един възрастен цистерциански монах го беше научил на простите техники,
които му помагаха да се самовглъбява.
Тялото му се отпусна, но мозъкът упорито отказваше да се укроти. Подробният образ на осакатения труп на
Фин, сякаш запечатан на снимка, така и не го напускаше. Блек устоя на подтика да насочи насила вниманието си
другаде и последва съвета на монаха да се смали, „но винаги да гледа дявола в очите“, и се изправи срещу образа на
мъртвия си другар. На фона на лекото ритмично поклащане на вагона възприе всеки детайл —бледата, подобна на
восък кожа, опъната върху скулите, натъртените и надупчени мускули на гърдите, избледнелите татуировки, покрити
с раните от самозащита по яките ръце, и окървавените чуканчета на пръстите.
Суровият ужас се оттегли с бавни болезнени стъпки, последван от яростта и желанието за сляпа мъст. На тяхно
място дойде усещането за шок и изумление, което съпътства внезапната и неочаквана загуба. Гневът си оставаше
като горчива утайка, но спокойните рационални мисли се завърнаха и го държаха под контрол. Доволен, че е успял
да се овладее толкова, колкото е възможно, Блек отвори очи и видя подобните на кръпки поля на Кент.
Погледна си часовника —бяха минали повече от деветдесет минути. Отпусна се в седалката и огледа
пътниците наоколо —те се усмихваха, разговаряха и се занимаваха с телефоните си. Завидя им, че живеят в една-
единствена, предсказуема реалност. До случая с Фин беше успял да убеди себе си, че е загърбил миналото и е
станал един от тях. Бавно издиша и мислено се замоли подобно нещо да не се случва никога повече.
Влакът навлезе в гара „Сейнт Панкрас“. Блек слезе и отново се смеси с неспокойното море пътници, без да
съзнава, че вдъхващото увереност чувство за анонимност е илюзия. Скритите камери на британските Гранични
части разпознаха лицето му и записаха присъствието му. След като беше засечен, той продължи да е наблюдаван
безпогрешно от други невидими електронни очи, които го проследиха през лондонското метро до гара „Падингтън“,
гледаха го как изпива едно голямо уиски на бара и го последваха до влака, тръгващ в девет вечерта към Оксфорд.
Микросекунди след събирането им данните бяха обработени от софтуер, който анализира езика на тялото и
израженията на лицето му, за да състави по-точна преценка за душевното му състояние, отколкото би могъл да
направи самият той.
Мъжът, който гледаше резултатите на компютърния си екран, беше ободрен от видяното. Беше хвърлил голяма
част от намаляващото си влияние, за да убеди французите да не задържат майор Лео Блек след злополучния
сблъсък, и задължително трябваше да си върне инвестицията.
11.
Холст лежеше буден на тънък матрак в заключена стая, която се различаваше от затворническа килия
единствено по това, че имаше климатик.
Помисли си, че подобни спартански условия целят съсредоточаване на ума. И се получаваше. Не можеше да
мисли за нищо друго, освен за това как да завърши този проект колкото се може по-скоро и да бъде освободен, за да
се наслаждава на плодовете на труда си.
Белман обаче като че ли не беше в състояние да се примири със ситуацията. През изминалите два часа
непрекъснатите ѝ ридания достигаха до него през тънката стена, която ги разделяше, и не му позволяваха да заспи.
Чуваше как Кенеди от стаята след нейната я увещава да се успокои, но без успех. Тя беше като инатливо дете, което
само е убедило себе си, че ако се тръшка достатъчно, страданията му ще свършат. Холст потисна желанието си да ѝ
извика да си затвори устата и да мисли за парите — даваше си сметка, че подобно нещо само ще влоши нещата.
През плътната мъгла на умората се опита да приеме положението. Примири се с факта, че няма да има
възможност да общува с външния свят и че ще остане затворен месеци наред, ако не и повече. Перспективата беше
мрачна. Опита се да не мисли много как ще реагира жена му и какво ще каже на децата. От друга страна, ако
Бренан, Дрекер и онези, за когото работеха, изпълнеха своята част от уговорката, ги очакваше комфортно бъдеще.
Това беше надеждата, в която трябваше да се вкопчи. Ако бяха принудили него да организира подобен проект, той
сигурно щеше да се изкуши да прибегне до подобни методи. Потайността и скоростта бяха от жизнена важност.
През последния век беше имало много случаи, когато правителства в желанието си да разработят и използват
зараждащи се технологии бяха подкупвали, уговаряли или направо отвличали учени, за да работят за тях. И
създаването на атомната бомба, и разбиването на шифрите през войната, и космическата надпревара бяха
организирани с военни методи и ефективност. В епохата на глобалния бизнес държавата просто беше сменена от
друг алчен и угаждащ на самия себе си фактор.
По коридора се чуха стъпки. Отключиха вратите им — първо на Белман, после и неговата. Един от двамата
пазачи му извика:
— Allez, debout! — „Ставай!“.
Той се изправи мудно на крака и разкърши скованите си рамене. Последваха още заповеди на френски да се
върнат в стаята в края на коридора. Холст мина по тесния облицован с плочки коридор и отиде при Кенеди и
Сфирис, които вече седяха на масата с Бренан и Дрекер. Пред всеки от тях имаше лаптоп. Други два очакваха него и
Белман.
Бренан посочи на Холст да седне между другите двама учени.
— Доктор Разия ще дойде всеки момент.
— Lèves toi! — Гневната команда прозвуча откъм стаята на Белман. Тя явно отказваше да съдейства.
Холст погледна към коридора и видя, че двамата пазачи са застанали на прага ѝ.
— Извинете. — Дрекер стана от мястото си и тръгна към тях.
— Професор Кенеди и доктор Сфирис вече получиха по-голямата част от оборудването си, както ще видите,
когато ви покажем лабораториите — каза Бренан на Холст, без да обръща внимание на ставащото. — Всичко друго,
което ви трябва, ще бъде поръчано и съгласувано с вас и доктор Белман. Компанията е готова да ви предложи
неограничен бюджет — в рамките на разумното, разбира се — така че спокойно можете да поръчвате всичко, от
което се нуждаете. — Той кимна към лаптопа. — Това е вашата машина. Поради очевидни причини тя няма връзка с
интернет, но в папката за документи ще намерите каталозите на всички големи доставчици.
Откъм стаята на Сара Белман долетя къс изпълнен с ужас писък, последван от звуците на кратка борба. След
секунди двамата пазачи се появиха, като я водеха насила. Тя беше само по бельо и ридаеше неутешимо. Пазачите я
помъкнаха по коридора, като босите ѝ крака едва докосваха пода. Дрекер ги следваше и даваше заповеди на
френски.
Холст, Сфирис и Кенеди гледаха като парализирани, неспособни да се намесят, как двамата пазачи притиснаха
младата жена с лице към металната решетка на входа на сградата, вдигнаха ръцете ѝ и ги закопчаха с белезници над
главата ѝ.
Дрекер извади пистолет от кобура на кръста си и го опря в лявото слепоочие на Белман.
— Имате прост избор, доктор Белман. Или сътрудничите, или ни спестявате разходите по вас. Има и други във
вашата област, които са повече от способни да повторят работата ви.
Накрая Белман млъкна.
— Тя създава повече неприятности, отколкото си струва — небрежно рече Бренан. — Отърви се от нея.
— Не! — Отчаяният вик на Белман отекна от голите стени.
Дрекер притисна дулото на пистолета в черепа ѝ.
Холст извърна очи, докато тя дърпаше спусъка.
Чу се безобидно изщракване.
Холст погледна отново и видя, че Белман е припаднала. Тялото ѝ висеше на китките ѝ. По краката ѝ се стичаше
урина и се събираше на локва около стъпалата. Гледката преобърна стомаха му. Тя приличаше на мъртвите животни,
с които беше експериментирал.
12.
Старият „Ланд Роувър Дифендър“ ясно показа двайсет и петте си години, когато се закашля неохотно и оживя,
бълвайки облак дизелови пари и сажди. Недоволно мърморещият двигател, запален за първи път от месец,
продължи да се оплаква, докато Блек изкарваше джипа от тесния паркинг на колежа и го насочваше на север през
Джерико. В ранното неделно утро къщите на преподавателите бяха смълчани. Единствените признаци на живот по
пустите улици бяха няколко души, тръгнали да разхождат кучетата си, и една млада жена с крайници като клечки,
която тичаше с решимостта на самотник. След три километра Блек стигна до края на града и зави на запад по А40
към Глостър.
Измъчен от втора безсънна нощ, Блек свали прозорците и остави хладния утринен въздух да нахлуе в купето.
Въпреки усилията му през няколкото часа, през които се беше заставил да легне, беше преследван от образа на Фин
и измъчван от безкрайното повтаряне на думите, които щеше да използва, за да опише по-късно на Катлин какво е
видял. Беше посещавал много пъти вдовици на мъже под негово командване, но го беше правил в официалната си
роля на командир и с овладени емоции. Без щита на униформата и натоварен с вината, че беше пренебрегвал стария
си приятел, Блек оставаше с онова, което вероятно беше нормалната човешка реакция на подобно събитие —
непознато чувство за мъка и съжаление, с което не можеше да се излезе на глава.
Продължи с ръмжене покрай Уитни към Бърфорд, където подобните на кръпки поля на Оксфордшър се сменяха
с просторите на Котсуолдс. Ранната сутрешна мъгла се беше вдигнала и под яркосиньото небе стените без хоросан
бяха с цвета на мед, а въздухът бе изпълнен с уханието на прясно сено. Блек си спомни многото пъти, когато беше
пътувал по този път с Фин от военновъздушната база „Брайз Нортън“ към щаба на полка в Кредънхил. На връщане
от мисия в Близкия изток или Африка британската провинция винаги беше като балсам за душата. Нейната мекота и
плодовитост сякаш подхранваха живота толкова, колкото условията в други страни представляваха
предизвикателство за него. Фин беше особено лиричен по този въпрос — келтът у него таеше романтична жилка
под грубата външност — и двамата бяха на мнение, че колкото по на запад отиват, толкова по-спокойно се чувстват,
но постигат истински покой едва когато стигнат рядко населения Херефордшър, където хълмовете на Уелс се
издигаха в далечината. Този граничен район, където горите и пасищата на низините се докосваха с неопитомените
възвишения, беше идеалният дом за завръщащи се войници — единство на цивилизация и пустош.
Малко след девет Блек се спусна по дългия склон на Калоу към долината, в която градчето Херефорд се
простираше на дълга ивица покрай двата бряга на река Уай. Стигна по памет до дома на Фин, скромна къща в
скромен квартал южно от реката. Фин и Катлин се бяха преместили тук, когато се бяха оженили преди дванайсет
години. Планът им от самото начало беше да останат тук, докато могат да си позволят имот в провинцията с няколко
акра земя и плевня, която Фин да превърне в дърводелска работилница. Блек предположи, че след няколко година
работа в частния сектор Фин едва ли е бил далече от сбъдването на мечтата си. Успя да паркира джипа си в тясното
свободно място зад някакъв ван на строителна фирма и тръгна по късата пътека към къщата.
Тревожното лице на Катлин се появи зад наполовина дръпнатите завеси на дневната. Щом видя Блек, тя
затвори очи и изчезна отново, за да отвори вратата.
— Лео. Здравей.
— Катлин.
— Благодаря, аз… — Думите заседнаха в гърлото ѝ. Тя преглътна емоциите. — Влизай.
Той я последва по тесния коридор покрай редицата закачалки с детски палта до кухнята, през която се влизаше
в оранжерия. Трите деца бяха навън и скачаха на голям батут, който заемаше почти изцяло малкия заден двор.
Катлин веднага взе каната за кафе и я напълни от чешмата. Ръцете ѝ трепереха.
— Пораснали са. На колко години станаха? — попита Блек, полагайки усилия да говори непринудено.
— Джош е на десет, Мег е на осем, а Сара-Джейн скоро ще стане на шест. — Катлин постави каната в
кафеварката и се обърна към него. Яркосините ѝ очи бяха пълни със сълзи. Слабото ѝ лице беше бяло като мляко,
косата ѝ бе черна като въглен. Тя си оставаше същото прекрасно ирландско момиче, в което се беше влюбил Фин,
след като години наред се беше клел, че не става за семейство.
— Шест… Тъкмо беше проходила, когато я видях за последно. А ти? Още ли работиш като медицинска сестра?
— Почасово — тихо отвърна тя и избърса бузата си с ръка. — Взех си няколко дни отпуска. Ти?
— В същия колеж в Оксфорд съм, поне засега. Има изгледи да ми дадат постоянно място през септември, но не
храня големи надежди.
— Мислех си, че си се установил там.
— Имат доста изисквания. Няма нищо гарантирано. А и това, че не си на двайсет и пет, не ти е много от полза.
— Блек се усмихна. — Защо не седнеш? Аз ще направя кафето. — Той свали буркана от рафта. — Сядай.
Катлин кимна благодарно и седна на малката маса. Блек взе чаши от шкафа над умивалника и извади мляко от
хладилника, за да ѝдаде малко време да се овладее. Кухнята беше претрупана, но по някакъв подреден, уютен
начин. Голяма дъска за бележки, която заемаше значителна част от горната половина на едната стена, беше покрита
с рисунки на децата и пощенски картички и снимки от Фин, изпратени при работните му пътувания из Европа и
Близкия изток. В единия от долните ъгли, частично скрита от рисунка на Сара-Джейн, имаше снимка на Блек и
Фин, седнали на капака на пустинен патрулен джип, спрял на някакъв хребет в Хелманд. И двамата бяха захапали
дебели кубински пури. Блек помнеше ясно онзи ден —шестима бяха скочили с парашути през нощта, за да
неутрализират позиция с минохвъргачка на талибаните, и трябваше да се справят с почти петдесет противници.
Понякога от щаба в Бастиън измисляха мисии само за да докажат, че могат да постигнат невъзможното. Беше се
превърнало в нещо като игра —кой ще се окаже най-дързък, британските САС или американските Делта форс?
Докато Катлин избърсваше последните си сълзи със салфетка, извърнала лице от прозореца, за да не видят
децата, че плаче, Блек донесе кафето.
—Благодаря. —Тя го погледна виновно. —Още не съм им казала. Не бих могла. Не и докато… —Очите ѝ затърсиха неговите, сякаш се надяваха да открият някаква надежда, колкото и малка да е тя. Не откриха и погледът ѝ се заби в масата. Гласът ѝпремина почти в шепот. —Сестра ми ще дойде по-късно. Ще долети от Дъблин.
—Той е, Катлин —каза Блек. —Съжалявам. Няма съмнение. Видях тялото, а документите му бяха у служителя
от посолството.
Тя кимна и стисна зъби. Вдигна глава и изправи тесните си рамене. Истината се посреща по-лесно от
несигурността. Срещу нея можеш да се изправиш лице в лице. Тя беше медицинска сестра, омъжила се за войник от
специалните части; беше живяла с реалността на смъртта и беше готова някой да почука на вратата ѝили да ѝ позвъни по телефона, откакто Фин беше сложил годежния пръстен на пръста ѝ
—Миналата година се опитах да го убедя да престане —каза тя. —Беше заминал по договор за шест месеца
като охрана на някаква мина. Разболя се и се наложи да се прибере след осем седмици. Тогава ми обеща, че
занапред ще поема само безопасни задачи. Каза ми, че ще продължи така още две години и ще се върне, за да намери
нещо по-нормално и да потърсим начин да се изнесем от града. Такива бяха намеренията ни.
Тя се загледа нефокусирано в празното пространство.
—За кого работеше?
—За няколко различни агенции в Лондон. Предимно като телохранител. Чуждестранни бизнесмени или
британци, пътуващи до Близкия изток. Беше престанал да пътува до Африка и Русия. Каза, че там било прекалено
опасно.
—А последната му работа? Каза ли ти нещо за нея, преди да замине?
—Каза само, че била за четири дни в Париж. Назначението било от Коултън, правителствен контракт. —Тя сви
рамене и поклати едва-едва глава. —Някои задачи будеха тръпка у него, но тази била съвсем обикновена. Охранявал
е някаква жена, нали? Учен.
—Да. —Блек отпи от кафето с надеждата, че ако запази спокойствие, това ще е по-добре за нея. Тя щеше да
има въпроси. И щеше да ѝе тежко да чуе отговорите му. —Охранявал е млада биоложка, която, изглежда, е
изчезнала. Боя се, че по всяка вероятност е бил убит от похитителите ѝ докато ги е преследвал.
Тялото на Катлин беше сковано, очите ѝне мигаха.
—А Външно министерство? —попита Блек. —Казаха ли ти някакви подробности?
Тя поклати глава. Очите ѝсе обърнаха към него.
—Кажи ми, Лео. Трябва да знам. Не че не съм била подготвена за подобно нещо през всичките тези години.
Той кимна и ѝотправи окуражителна усмивка —или поне се надяваше, че е такава.
—Подопечната му е била отвлечена от професионалисти от хотелската ѝстая на третия етаж. Изглежда, е била
спусната до земята с въжета. Не зная кога точно е станало, но по всяка вероятност Райън е разбил вратата и се е
спуснал след тях. Бил е нападнат и надвит долу. Наръган. Многократно.
Катлин го слушаше, без да трепне. Беше се затворила в някаква здрава черупка. Онази, която ѝбеше помагала да
мине през годините като медицинска сестра и съпруга на човек, прекарал половината от зрелия си живот в една или
друга военна зона.
—Защо да го убиват? Защо им е било да го правят? Щом жената е била в ръцете им, защо просто не са се
измъкнали?
—Не мога да ти кажа. Възможно е да е имало някаква причина, някаква политика или нещо, за което нямам
представа. Или може би просто не е извадил късмет.
—Трябва да з на м, Лео. Имам три деца, които ще растат и ще искат да знаят защо татко им е трябвало да умре.
—Ще има разследване на причините…
Тя поклати пренебрежително глава.
—Колко от тези разследвания стигат до истината? Познавам вдовиците, Лео. Този град е пълен с жени, които
ще идат в гроба, без да са получили отговори. Не е честно.
Блек посрещна безкомпромисния ѝпоглед и се почувства натикан в ъгъл, от който знаеше, че няма измъкване.
Фин беше намерил истинската си половинка в лицето на Катлин. Под обезоръжаващата си външност тя беше
същинска природна стихия.
—Ще се опитам да говоря със служителя от Външно министерство. Да видя дали ще успея да изстискам нещо
от него. Освен това разполагам с името на шефа на охраната на конференцията. Може и той да знае нещо.
Катлин извърна поглед. Знаеше не по-зле от Блек, че шансовете някой, който е подписал декларация за
поверителност, да каже нещо повече от най-общи неща, са близки до нула. Раменете ѝсе повдигнаха и отпуснаха,
когато вдиша и издиша бавно. Блек вече беше видял достатъчно, за да знае, че тя не е от жените, които ще рухнат и
ще се разридаят. Щеше да остане силна и да пази децата си като лъвица.
—А как стои въпросът с парите? —меко попита той. —Фин беше ли застрахован?
—Ще се оправим —пренебрежително рече тя; умът ѝоще беше насочен към въпросите, на които може би
никога нямаше да получи отговор.
Блек остана да седи в безпомощно мълчание. Нямаше какво повече да ѝпредложи, без да даде обещания, които
не беше в състояние да изпълни. И двамата погледнаха през прозореца към децата, които скачаха и се търкаляха по
батута с невинна жизнерадост. Десетгодишният Джош вече беше станал много силен, с широки рамене и признаци,
че ще има якото мускулесто тяло на баща си. Той вдигна едновременно и двете си сестри и тримата паднаха заедно
на оплетена купчина, като се смееха.
—Райън ти завиждаше —най-сетне каза Катлин. —Че си намерил друг живот и си продължил напред.
—Трябваше да поддържам връзка.
—Той също. Все искаше да ти се обади, но ако не беше на работа, беше зает тук. Така и не намираше време.
Все отлагаше.
Опитваше се да го накара да се почувства по-добре. Блек знаеше истината —Фин си беше помислил, че
неговият приятел и бивш командир му е обърнал гръб. Как иначе можеше да тълкува годините мълчание? Фин
нямаше откъде да знае, че Блек се бе чувствал неудобно при мисълта да му се обади, преди да може да му каже, че
усилията му наистина са довели до нещо, от което може да си изкарва хляба. Че причината за неговото мълчание
беше гордостта му.
—Мога ли да направя нещо за теб? Имаш ли нужда от помощ при уреждането на нещата?
—Ще се справя.
На Блек му идеше да стисне ръката ѝ да направи някакъв дребен физически жест на съчувствие, но още докато
го мислеше, Катлин сякаш се оттегли още по-навътре в себе си. Тя не се нуждаеше от утеха. А от отговори, които той
не можеше да ѝдаде.
—Знаеш къде съм, Катлин. Можеш да ми се обаждаш по всяко време.
—Благодаря. И за пътуването до Париж. Благодарна съм ти.
Двамата се спогледаха и след още малко неловко мълчание станаха едновременно, сякаш мълчаливо се бяха
съгласили, че срещата е приключила.
—Той беше добър човек —рече Блек и чу как собственият му глас прозвучава кухо. —Най-добрият войник,
когото съм познавал.
Откъм градината се чу силен плач. Децата си бяха чукнали главите и Сара-Джейн слизаше разревана от батута.
—Погрижи се за нея. Няма нужда да ме изпращаш —каза Блек и остави Катлин да утеши плачещата си
дъщеря, която още очакваше, че баща ѝще се върне у дома.
Докато прекрачваше купчината детски обувки при входната врата, Блек усети присъствието на Фин в коридора
зад себе си. Представи си го как го гледа с погледа, който му бе хвърлял, когато се озоваваха в напечена ситуация.
Онзи, който казваше: „Само толкова ли можеш, копеле мекушаво?“.
13.
Посещението в дома на Фин остави у Блек неустоимото желание да избяга сред хълмовете. Той заряза
плановете да се върне направо в Оксфорд и пое на запад. След кратко спиране, колкото да вземе храна и уиски,
продължи по лъкатушещи пътища през села, чиито имена отдавна се бяха превърнали в упътващи знаци към
убежището му —Клехонгър, Кингстоун, Ваучърч, Майкълчърч и накрая нагоре по склона към Красуол (по-скоро
селце, отколкото село), където въздухът ставаше по-хладен и пронизващ, а обработваните поля се сменяха с брулени
от вятъра хълмове.
Пътят се стесни и започна да се изкачва на зигзаг по склона. Гъста трева растеше в средата на ронещия се
асфалт, който ставаше все по-рехав и осеян с дупки, докато не премина в черен път, който мина през една ограда за
добитък, преди да се разклони. Лявото отклонение водеше нагоре до стар каменен обор, използван от местния
фермер за отглеждане на агнета и стригане на овце. Блек зави надясно. Пътят мина през гъсталак от глог и когато
излезе от него, беше само коловоз, който го поведе стръмно нагоре и после надолу към една закрита долчинка. Там,
на малко равно пасище до един поток, се издигаше малка каменна постройка на петстотин години, наричана Тай
Аргел —„Тайна къща“ на уелски. До нея имаше две стари ябълки и каменен навес. Зад него покритият с папрат
склон се издигаше стръмно нагоре към Блек Маунтън.
Блек спря във високата трева, която беше превзела мястото за паркиране, скочи от джипа и вдиша дълбоко. Взе
торбите с покупките и ги помъкна нагоре по пътеката към предната врата.
Тай Аргел беше не толкова къща, колкото колиба от каменни плочи, изкопани от склона от пастири през
шестнайсети век. Когато я купи, имаше две малки тъмни стаички на приземния етаж и други две горе, дървена
външна тоалетна и помпа при задния вход, захранвана от потока. В продължение на три лета, от време на време с
помощта на Фин, Блек беше прекарал отпуските си в изтърбушването ѝ Накрая бяха останали само четирите стени,
като едната се срути и се наложи да бъде издигната наново. Сега тежката дъбова врата водеше към едно-единствено
помещение с малка кухня в единия край и нещо като дневна около камината в другия. Открито стълбище водеше
нагоре към мецанина, който беше достатъчно голям да побере леглото му и малка баня. Електрозахранването
достигаше до фермата на около километър оттук, така че осветлението се осигуряваше от слънчеви панели на
покрива, а водата се затопляше на печката.
Нямаше телевизия. Нито интернет. От време на време телефонът му хващаше сигнал, но само когато небето
беше ясно, а това не се случваше често. Ако искаше да се разсее с нещо, Блек си имаше исторически книги и
колекция стари плочи, а и старата къща предлагаше безброй начини да си намери работа, за да я поддържа стегната.
Малка локва непосредствено до прага показваше, че кърпенето на покрива отпреди две години е сдало багажа — този път сериозно. Щеше да се заеме с това след като напише доклада си. Следвайки несъзнателно рутината, към
която се придържаше всеки път, когато идваше тук, той провери нивото на заряда на слънчевите батерии, отвори
спирателните кранове, включи помпата, която пълнеше цистерната от кладенеца, и донесе дърва от навеса. След
двайсет минути поддържаше огъня в нажежената до червено печка, която стопляше варосаните стени и сваряваше
кафето му.
Обядът се състоеше от парче хляб, сирене и студено месо, които изяде навън, в сянката на ябълковите дървета.
Беше сковал маса от един ясен, който се беше издигал до потока, докато не бе повален от лятна буря. Фин му беше
помогнал с нарязването му на един стар банциг на нафта, купен на една селска разпродажба. Беше дълъг ден на пот
и ругатни, Фин го беше обвинил, че е станал побъркан отшелник и че трябва да се премести в истинска къща и да си
намери жена. Блек никога не се беше отдавал на носталгични спомени, но старият му приятел беше оставил
отпечатъка си на това място. Накъдето и да погледнеше, виждаше още неща, които му напомняха за него —той му
беше помогнал с поставянето на горния праг на задната врата и възстановяването на зидарията над него до покрива.
Датата, изписана в цимента над фронтона, беше оставена от ръката на Фин. За раздразнение на Блек, приятелят му
се беше оказал много по-добър строител —без опит, но с естествената дарба на хората, които разбират от двигатели,
без дори да са отворили наръчниците за тях.
Накрая поредицата неканени спомени му дойде в повече и Блек се опита да ги пропъди, като си каза, че
сантименталността е пълната противоположност на онова, което го беше свързвало с Фин. Да, двамата бяха близки
приятели и извън работа, но бяха вършили военните си задачи със студена, рационална безпристрастност. Смъртта
винаги ги дебнеше, но и двамата знаеха, че е по-вероятно да ги застигне заради неправилна преценка или липсата
на план, отколкото от лош късмет. Ако Фин беше направил някаква грешка в Париж, това беше много жалко, но не и
трагично. Трагедиите се случваха на невинните. А у Фин нямаше нищо невинно.
Достатъчно!
Раздразнен от неспокойния си ум и притеснен от непознатите чувства, които напираха в него, Блек хвърли
трохите на врабците, обу туристическите си обувки и тръгна нагоре по хълма, твърдо решен да не спира, докато
мислите му не станат отново негови.
Мускулите му протестираха силно, когато стигна до билото и продължи към най-високата точка на Тумпа. Там
спря, за да си почине и да се наслади на осемдесеткилометровата гледка към Среден Уелс —хиляди нюанси зелено
с танцуващи сенки, хвърляни от неспокойното небе. Блъскан от вятъра, той продължи по билото още девет
километра, а когато от запад започнаха да наближават черни облаци, се спусна към долината и тръгна обратно на
север, следвайки тесните пътеки през гората, прокарани от овце и полудиви понита.
Бурята се разрази, когато му оставаше около час път до дома. Блек премина в тръс, като заряза пътеките и
тръгна по най-краткото разстояние през откритото. Задъхан, той се хлъзгаше и залиташе по мократа трева под
трясъците на гръмотевици, които отекваха от планинските склонове с драматичността на избухващи снаряди.
Облаците се спуснаха още по-ниско и забулиха всичко. Без карта и компас той беше принуден да се ориентира по
памет и инстинкт. Оказа се, че е изгубил форма —след като слезе от билото, вместо да стигне до потока и да го
следва до къщата, както беше планирал, се озова във висока до гърдите му папрат. Мокър до кости и без шанс да се
върне оттам, откъдето беше дошъл, Блек тръгна направо през гъсталаците надолу и накрая излезе на позната
територия, макар и доста настрани от курса.
Усещаше всеки един от двайсетте километра, които беше изминал, така че с удоволствие смъкна подгизналите
си дрехи и застана под горещия душ. Усещането от почти врялата вода върху кожата му почти можеше да се оприличи
на блаженство. Тялото и умът му бавно се отпуснаха, натрупаното през последните четиресет и осем часа
напрежение се смени с приятно чувство за пълнота.
Натежал и отпуснат, Блек обу джинси, облече стара карирана риза и слезе долу, за да се награди с едно голямо
уиски пред камината.
„За теб, приятелю. Сбогом.“
Вдигна мълчаливо чашата си и отпи.
14.
Събуди се със стряскане в креслото, убеден за момент, че някой го е смушкал с пръст в гърдите. Огледа се. Беше
сам, разбира се. Дойде напълно на себе си и забеляза, че навън се е стъмнило и че от огъня е останала купчина
въглени. Наведе се да вземе дърво от кошницата и си погледна часовника. Десет и половина. Беше спал почти два
часа. Нищо чудно, че се чувстваше замаян. Отпусна се в креслото и протегна схванатите си крака към топлината.
Беше му прекалено удобно, за да се мъкне нагоре към леглото. Загледан в пламъците, които ближеха стъклото на
камината, разсеяно си помисли, че може да го очаква много по-лоша участ, отколкото да живее тихо тук, ако
надеждите му за академична кариера се окажат напразни. Може би в крайна сметка съдбата му беше да не е много
по-различен от хората, дошли преди векове на този пуст склон, за да построят Тай Аргел.
Посегна към бутилката, за да си сипе още едно уиски. Докато го правеше, видя да проблясва светлина. Обърна
се към прозореца, но не видя нищо. Реши, че му се е привидяло, и си наля. След секунди светлината отново
проблесна, този път съпроводена от стъпки по пътеката. Някой почука три пъти на вратата и Блек стана.
— Кой е?
Не беше чувал този глас от пет години.
— Лео? Фреди съм. Идвам с мир.
Блек се поколеба, преди да отиде при вратата и да вдигне резето от ковано желязо. Отвори и видя усмихнатия
си дребен бивш командир полковник Фреди Тауърс. С всичките си сто шейсет и пет сантиметра, излъчващи същата
неизчерпаема енергия, която му беше спечелила прякора Огнените топки. Беше малко по-стар и по-прошарен, но
искрите в очите му играеха както винаги.
— Мили боже, Лео. Когато Катлин ми каза, че си се запилял из пущинаците, нямах представа, че има предвид
насред проклета планина. — Прекрачи прага и избърса калните си туристически обувки в изтривалката. — Наложи
се да оставя колата долу при фермата. Добре че човекът ме спря да не продължавам нагоре, преди да съм затънал в
някое тресавище.
— Здравей, Фреди — каза Блек, преминавайки напълно естествено към онзи търпелив тон, който беше
използвал две десетилетия, за да укротява бившия си началник.
Търпението беше необходимо, защото Тауърс бе довел до съвършенство изкуството на самопародията до онази
точка, в която заплетените подробности на истинския му аз — които Блек беше зървал много рядко и винаги по
време на изблици на неуправляема ярост — бяха почти недостижими. Единственият начин да се оправи с него човек
беше да му играе по свирката. Той имаше остър, буден ум и неумолима безпощадност зад ексцентричната общителна
самоличност, несъмнено оформена от вонящите на джин учители от държавното училище и старшите офицери,
оставили отпечатъка си в младия му ум. Това беше едновременно роля и щит, както и компенсация за това, че беше
най-ниският офицер, но и го беше направило лидер. При това такъв, от когото се страхуваха.
— Е, ти винаги си бил странен тип. — Тауърс тръгна към печката, като критично оглеждаше помещението,
докато събличаше опърпаното си непромокаемо палто. — Типично в твой стил. Малко женско присъствие не би се
отразило зле. Макар че предполагам, че няма напредък на този фронт.
Блек подмина подхвърлянето.
— Искаш ли питие?
— Не си го сварил ти, нали?
— Уиски. Боя се, че е купешко.
— Ще свърши работа. — Той застана да се стопли, докато Блек отиваше за втора чаша. — Направо да не
повярваш, че е юни. Тук температурите сигурно стигат до нулата.
Блек се върна и го завари седнал във второто кресло. Тауърс винаги имаше неестествената способност
моментално да се чувства като у дома си независимо дали се намираше в лагер в джунглата, в иракската пустиня или
в „Риц Карлтън“.
— Кофти късмет, а? — каза той без други обяснения.
— Нещо такова. — Блек наля големи дози и на двамата. Имаше чувството, че ще са им нужни.
— Наздраве. — Тауърс глътна почти цялото си питие наведнъж и издиша. — Хубаво уиски. Размеквам се на
стари години. Прекалено много свикнах с градския живот. — Той се изсмя по онзи къс пренебрежителен начин,
който правеше всичко да изглежда майтап, дори перспективата да скочиш с парашут в гнездо на оси зад вражеските
линии. — Оксфорд понася ли ти? На път си да станеш преподавател, доколкото чух.
— Младши преподавател — поправи го Блек. — Ако всичко мине добре.
— Как преценяваш шансовете си? — Не изчака отговора. — Сигурно ще трябва да се състезаваш с разни
лековерни левичари. Май ще предпочетат някой сладкодумен цивилен на катедрата, отколкото стар войник. Мислят
си, че търпимостта е отговорът на всичко — късият смях се разнесе отново — докато някой ненормалник не опре
нож в гърлата им. Е, какво пък, заблудените имат правото на свобода точно толкова, колкото и всички ние.
Блек си спомни за още един упорит навик на Тауърс —често да изнася лекции за глупостта на мислещите.
Полковникът замълча за момент и се загледа в чашата си.
—Горкият Фин. Това не е начин да си отидеш. Не и за човек като него.
Блек кимна в знак на съгласие.
Отново замълчаха. Лицето на Тауърс се сбърчи, докато се бореше с очевидно смущаващите мисли, които го
гризяха.
Блек зачака, като отпиваше от уискито си; знаеше, че му предстои да научи причината за неочакваното
посещение.
—Знаеш ли, Лео —почна Тауърс, —наистина не изпитвам никакви лоши чувства, поне аз. Абсолютно
никакви. Още нямам представа защо си тръгна, направо се докарах до лудост от мислене, ако трябва да съм честен
—питах се дали вината не е моя —но това е положението. Сигурен съм, че си имал причини, и аз… ами, исках да
знаеш, че ги уважавам.
Значи това беше. Колкото и невероятно да изглеждаше, Тауърс беше бил целия този път през нощта, за да
зарови томахавката. Или може би дори да потърси прошка за всички онези пъти, когато бе пращал него и Фин на
почти сигурна смърт. Наистина ли беше възможно все пак да е изпитвал капка съчувствие към хората си?
—Благодаря —рече Блек, без да може да скрие изненадата си. —Ако ще се почувстваш по-добре, причината
не си ти, Фреди. Просто мисля, че ми беше дошло до гуша.
—Мисля, че точните ти думи бяха „игра на удари къртицата за психопати“.
— В разгара на спора.
— In ira verum.1
— Наистина ли искаш да водим този разговор?
— Бих искал да знам, Лео. Наистина ли си мислиш, че всичко е било губене на време? Това мнение ли
застъпваш?
— Аз не… Просто мисля, че не сме си научили уроците. Не искам да виждам как още едно поколение повтаря
същите грешки.
— Ха! Значи си бил идеалист! — Произнесе думата тържествуващо, сякаш тя обясняваше всичко. — Криеше го
добре… Е, не е най-лошата черта, предполагам. Стига да е в определени граници.
Блек отказа да се хване на въдицата. Дългият опит го беше научил, че след като усети, че има готов за дебат
партньор, полковникът ще продължи дискусията чак до зори.
Тауърс изгълта остатъка от уискито си и протегна чашата си за още.
— Само капка, ако нямаш нищо против.
Блек му наля три пръста.
— Дойде ми шокиращо, ако трябва да съм честен — каза Тауърс, сменяйки за пореден път темата. — С Фин
поддържахме връзка, срещахме се от време на време. Останах с чувството, че доста му липсваш.
— Можел е да се обади.
— Може би не е бил сигурен как ще бъде приет?
— Щях да се радвам да говоря с него. Би трябвало да го знае.
Тауърс прикова Блек с напрегнат, питащ поглед. Очилата му с метални рамки бяха кацнали на носа, сплескан
през годините, когато е бил армейски шампион по бокс лека категория.
— Честно ли го казваш, Лео?
— Разбира се. Не съм се отказал от стария си живот. Просто исках да имам друг.
Тауърс кимна.
— Е, добре е да го чуя. Защото бяхме близки, нали така? И тримата. Вас ви виждах по-често, отколкото
семейството си. Между другото, с Клеър се разделихме. Е, истината е, че тя ме напусна. Буквално в деня след като
напуснах Полка.
— Съжалявам.
— Може би е за добро. Поне децата вече са пораснали. Ако иска самотни старини в Норфолк, решението си е
нейно. — Той изсумтя, после на лицето му се появи тъга и копнеж и за момент Блек изпита ужас от мисълта, че е
дошъл при него да търси утеха. — Всъщност оттогава съм доста по-щастлив. Намерих си нова работа. Знаеше ли?
— Боя се, че не бях в течение.
— Около шест месеца след напускането ми получих потупване по рамото. От Кабинета поискаха да ръководя
една малка операция в рамките на Министерството на отбраната.
— Министерството на отбраната? Мислех, че ги ненавиждаш. „Импотентни книжни плъхове“ беше едно от по-
любезните ти определения за тях.
— Това си е направо ласкателство, ако съм го казал аз. — Той се усмихна. — Не, не съм паднал чак толкова. Аз
съм частен изпълнител. Работата е интересна, между другото. Направо ми падна в скута. Много по-добра, отколкото
да се бъхтя в някаква частна охранителна фирма.
Блек се опита да устои на неизречената подкана да разпита за повече, но любопитството му надделя.
—Позволено ли ти е да ми кажеш повече?
Тауърс го изгледа над очилата си, сякаш преценяваше дали може да му се довери. Гаврътна още една глътка
уиски.— Трябва да съм нещо като ловец на шпиони, макар че засега не съм пипнал много такива. Не в смисъла, че
съм събрал достатъчно доказателства, за да ги изправя в съда, но все пак успяхме да премахнем няколко гнили
ябълки.
—Това не попада ли в територията на Службата за сигурност?
—А, ами… точно там е въпросът. Работата ми изникна от нещо напълно различно. Когато напуснах Полка, ми
предложиха място в Министерството на отбраната със задача да идентифицирам нови технологии с военни
приложения. Беше много забавно да се срещам с разни млади учени, опитващи се да изместят границите на
възможното. Имах добър напредък, създадох връзки, осигурявах постоянен поток сведения, които предавах на екип
от МИ5, след което започна да изтича информация.
Блек усети как пръстите му неволно се стягат около чашата.
—Някои от най-чувствителните ни технологии —всички идентифицирани от мен, между другото —бяха
откраднати и се появиха в Щатите и Китай. А през последните шест месеца четирима от водещите ни
изследователи изчезнаха. —Гласът му стана сериозен. —Доктор Сара Белман беше третата. Старшият ѝколега,
професор Алек Кенеди, изчезна преди два месеца, а малко преди него и един млад компютърен специалист.
Сутринта след отвличането на Сара изчезна още един от нашите —от Копенхаген. Невропатолог на име Холст.
Няколкото кратки изречения успяха за нула време да направят на пух и прах малкото чувство за задоволство,
което Блек беше успял да си възвърне при оттеглянето си в Тай Аргел.
—След второто изчезване очаквах да ми посочат вратата, но се случи точно обратното. Задълженията ми бяха
разширени —да засека виновника за изтичането на информация. Нещата са много сложни, но само между нас ще
кажа, че се чудя дали онези горе не са знаели за изтичането преди да ме сложат на поста. Би било логично, ако
питаш мен. —Той кимна, сякаш пропъждаше всякакви останали съмнения. —Да, задачата, с която съм натоварен
сега, ми пасва повече.
—Значи Сара Белман е била един от контактите ти?
—Да —потвърди Тауърс с нотка на съжаление. —Една от най-обещаващите.
—Значи ти си наел Фин да наглежда Белман?
—Аз го препоръчах на съответните хора, да. Помислих си, че ще свърши добра работа.
—Каза ли на Катлин?
—Не виждам как би помогнало.
—Ходил си да я видиш. Тя не е на себе си. Би искала да знае защо е умрял, Фреди.
—Не се съмнявам, че би искала.
—Не е като да е умрял в униформа. Бил е цивилен.
—Разбира се. И страшно много ми се иска да можех да ѝкажа… Не съм сигурен какво ще си помислиш за мен,
Лео, но трябва да ми повярваш, че това ме тормози много. Бях близък с Фин почти колкото и ти.
Блек го погледна в очите и видя у Фреди Тауърс една страна, която не бе виждал никога. В очите му се четеше
болката на човек с измъчена съвест.
—И защо точно дойде да ми кажеш това?
—Защото си помислих, че трябва да знаеш.
Полуистините. Още един от специалитетите на Тауърс. Блек извърна очи и поклати глава. Имаше лошо
предчувствие.
—Знам, че си ходил в хотела, Лео. И не ми беше особено лесно да убедя французите да не те затворят в някоя
килия за уикенда.
—Нима си ме проследил?
—Изцяло за собствената ти безопасност.
—Как…?
—От Външно министерство ми се обадиха за справка —каза Тауърс, който явно беше очаквал въпроса.
Блек усети как гневът се надига в гърдите му.
—За каквото и да си дошъл тук, Фреди, не искам да имам нищо общо.
Тауърс пресуши чашата си и замислено изтри устни.
—Предположих, че ще го кажеш. Бива. Няма да те умолявам. Ще те оставя. Извинявай, че ти развалих вечерта.
—Той стана, посегна към палтото си и започна да рови в джобовете му. Извади визитка и му я подаде с едната ръка,
като продължи да рови с другата. —В случай че се наложи да се свържеш с мен.
Блек погледна адреса в Бейсуотър, като се чудеше как би могъл да изкаже по-ясно позицията си, без да
изхвърли Тауърс през вратата.
Тауърс намери второто нещо, което търсеше, и го извади —армейски пистолет „Глок 17“. Числото показваше
броя на патроните в пълнителя.
— За всеки случай.
Подхвърли оръжието в скута му. Блек го остави на страничната облегалка на креслото, като се мъчеше да се
овладее.
— Може би ще искаш да знаеш, че сутринта пристигнаха някои резултати от криминалистите. Намерили са
следи от кръв от трима различни нападатели по тялото на Фин. Двама мъже и една жена. Себастиан Пиро, шефът
на охраната на конференцията, е изчезнал от апартамента си и доколкото можем да определим, е действал под
фалшива самоличност. Още не съм сигурен с кого си имам работа, Лео, но никак не ми се иска да съм отговорен за
още един инцидент.
Блек му подхвърли обратно пистолета.
— Благодаря за загрижеността. Но ако търсиш някой, който да намери Пиро, със сигурност имаш по-добри
опции от един историк на средна възраст.
Тауърс кимна с изражението на човек, който е приел, че е тръгнал да гони вятъра. Облече палтото си и пъхна
пистолета обратно в джоба. Отиде при вратата и спря.
— Доктор Сара Белман е била прелъстена — от жена. Сигурни сме само шейсет процента, но смятаме, че
камерите са заснели двайсет и осем годишната Линда Къртни, агент на ЦРУ. Приятелите ни оттатък гьола твърдят,
че е изчезнала и се смята за убита в Либия преди повече от година. Всичко това е много странно. — Той вдигна
резето и излезе в нощта.
Лео посегна към бутилката, наля си останалото уиски и го изгълта наведнъж. Докато се взираше мълчаливо в
нищото, леко почукване го накара да се обърне. Глокът беше закачен на един пирон на вратата.
Тауърс следваше малкия овал светлина на фенера си по изровения път, оставяйки зад себе си Тай Аргел и
човека, когото някога беше смятал за най-храбрия и най-находчивия войник в британската армия. Кредънхил се
беше представил достатъчно добре с проследяването на Блек, когато той се беше запилял из гората. В мрака отвъд
къщата трябваше да има двама войници в камуфлажна екипировка. През очилата си за нощно виждане можеха да
следят местността, все едно е ден, а свръхмодерните подслушвателни устройства щяха да предават до слушалките и
миниатюрните им записващи устройства и най-слабите звуци. Тауърс искаше да знае всичко, до последната ругатня,
оригване и пускане на тоалетната.
Човек може да се опознае истински единствено по детайлите.
15.
Надеждите на д-р Разия се бяха оправдали — след първоначалното нежелание да сътрудничи д-р Белман все
пак се беше адаптирала към новата обстановка. Дългият опит го беше научил, че по отношение на основната
човешка психология блестящите интелекти не се различават от простите работници — най-добрият начин да ги
подчиниш, е с метода на моркова и тоягата. Или по-точно на тоягата и после на моркова. Грубото отношение,
последвано от няколко дни лишения, беше пречупило духа на младата жена дотам, че тя беше благодарна дори за
малки жестове като сапун и чисти дрехи. Едва след като беше поставена в състояние на зависимо сътрудничество,
Разия я заведе в кабинета си и ѝ показа панамската сметка на нейно име с четири милиона долара в нея. За негово
задоволство предложението за кодовете за достъп и още четири милиона при успешното завършване на проекта
имаше чудодеен ефект. Белман и Холст бяха започнали да работят незабавно и оттогава почти не излизаха от
лабораторията.
Дори след като задачата ѝ беше обяснена до най-малките подробности, д-р Белман нито веднъж не повдигна
въпроса за нейната моралност. Беше изправена пред простия избор между страдание и лични облаги и реално
изборът не съществуваше. Хората, готови да изтърпят поносим дискомфорт, да не говорим за перспективата да се
жертват заради другите, бяха пренебрежимо малко. За щастие д-р Белман и колегите ѝ не попадаха сред тях.
Разия също беше започнал професионалния си живот като млад идеалист, тормозен от етиката на работата,
която правителството на страната му искаше да върши. Но с помощта на наставниците си беше получил
проникновението, споделяно от всички големи учени — в търсенето на ново познание моралът няма значение. Ако
ученият се стреми единствено към фактите, нищо не бива да замъглява преценките му. В случаите, когато това се
оказваше трудно, той си напомняше за пчелите в портокаловите насаждения на баща му. Тези чудеса на природата
се грижеха единствено за оцеляването и просперитета на вида си. Онези, които преставаха да бъдат продуктивни,
моментално биваха отстранявани от останалите. Индивидът беше ценен дотолкова, доколкото допринасяше за
благото на общността. Природата налагаше тези правила по честен и ясен начин, който посрамваше склонните към
увъртане човешки същества. Ако хората бяха действали с решимостта на своите ципокрили братовчеди, сега
човечеството щеше да се състои единствено от индивиди с най-високо генетично качество, които щяха да се радват
на дълъг, здравословен и полезен живот. Хора, които са достатъчно мъдри, за да постъпват единствено по начин,
който е добър за всички.
С тази мисъл погледът на Разия се плъзна по редицата от трийсетина доброволци, на които им беше
предложена баснословната сума от 100 долара, ако бъдат избрани да помагат в работата му, и започна да подбира
най-здравите физически екземпляри. Мина три пъти пред редицата, като спираше да проверява зъбите, ноктите и
блясъка на очите на онези, които привличаха вниманието му. Накрая сведе избора си до шестима — трима мъже и
три жени, от една слаба млада жена на двайсетина години до набит як мъж на четиресет и няколко.
Субектите посрещнаха избора си с благодарни усмивки и с готовност последваха пазачите, които ги отведоха
към новите им квартири, докато нещастните отхвърлени се затътриха по отъпканата пръст към изхода, като хвърляха
завистливи погледи към избраниците. Разия можеше да им каже, че не е нужно да се разочароват, тъй като през
следващите седмици ще имат нови възможности, но имаше момент, в който оправданата заблуда се превръщаше в
безпричинна жестокост. За него като човек на науката това беше линия, която не бе готов да прекрачи.
Удовлетворен, че разполага с нужния му суров материал, Разия запали цигара и тръгна към трапезарията, за да
закуси нещо. Очакваше го дълъг и изтощителен ден.
16.
Блек излезе от залата за семинари в топлия късен следобед. Двата часа дискусия дали отстъпките през 30-те
години са довели до жестокостите на нацистите се бяха превърнали в ожесточен спор за заплахата от страна на
модерна Саудитска Арабия и Иран. Необичайно, но днес лагерът, защитаващ тезата „две грешни действия не правят
едно правилно“, имаше равностоен съперник в лицето на привържениците на пряката намеса, сред които бе синът
на един прочут с агресивността си американски адмирал. Ръководенето на сблъсъка не помогна на Блек да се
отърве от дължащото се на уискито главоболие, което го мъчеше откакто бе тръгнал от Тай Аргел в пет сутринта, но
му бе дало стимул да се съсредоточи отново върху доклада си — изглеждаше, че вярата в миротворците с огнево
превъзходство все още беше жива и се ползваше с подкрепата на бъдещите лидери.
С надеждата, че една кратка разходка ще му помогне да се отърве от махмурлука, той тръгна към квартирата си
по заобиколен път покрай езерото. Сцената беше като взета от Елисейските полета — върби с надвесени над водата
клони, пронизвани от слънчеви лъчи, които озаряваха лилиите под тях. Групи студенти се излежаваха на тревата
покрай брега и подсъзнателно попиваха представа за цивилизовано съвършенство, която щеше да остане с тях до
края на живота им. Блек се опита да си представи как ли би реагирал Фин на това. Сигурно нещо от рода на
„Привилегированите ситни лайна още не знаят, че са се родили“. Самият той беше израснал в общинско жилище в
Белфаст в разгара на размириците. И ако това не беше достатъчно лошо, майка му беше пропаднала презвитерианка,
а баща му — също толкова пропаднал католик. Всички ги мразели, дори Бог.
— А, Лео.
Блек се обърна и видя ректора на колежа Алекс Лавийн да го настига. Лавийн беше висок дългокрак мъж на
петдесет и пет, който освен че бе световноизвестен икономист, беше печелил международни награди атлет.
Всестранната му надареност предизвикваше колкото възхищение, толкова и завист. Настигна Блек и продължи с
неговото темпо.
— Надявах се да те намеря. Карън ми каза, че са те повикали и затова не си могъл да дойдеш в петък.
— Съжалявам — отвърна Блек. — Стар колега от армията си отиде внезапно. Трябваше да помогна.
— Тя ми каза. Моите съболезнования.
Блек кимна благодарно.
Лавийн помълча от уважение, преди да продължи.
— Миналата седмица имахме заседание на Комисията по назначения, обсъдихме кандидатурата ти. Имаш
подкрепа, наистина, но… как да се изразя? Всички са съгласни, че реалният ти опит е безценен, може би уникален,
но не можем да подминем необходимостта от задълбочен научен анализ. Искам да те подкрепя, Лео, ти си талантлив
преподавател, много популярен сред студентите, както наблегна неведнъж Карън, но няма смисъл да захаросвам
нещата, нужно ти е малко повече, за да прекрачиш линията. Доколкото разбрах, това лято ще изнасяш доклад в
Щатите?
Блек успя да запази спокойна физиономия, макар да усещаше как земята под него пропада.
— Да. В края на август.
— И смяташ да го публикуваш?
— Надявам се да излезе в „Харвард Интърнешънъл Ривю“.
— Харвард е добре. Отлично. Това ще помогне много.
Блек изтълкува това като „Ако не го публикуват, забрави“.
Лавийн се наведе към него и го погледна съсредоточено.
— Да си остане между нас, става ли?
— Разбира се.
— Имам лекото усещане, че някои от колегите смятат, че назначаването ти може да изпрати труден сигнал — в
политически смисъл.
— Те имат ли представа за какво точно пиша?
— Не. Е, поне не в подробности — призна Лавийн. — Виж, трудно ми е да го кажа, Лео, но ти дойде в нашия
странен свят на доста по-късен етап от живота, отколкото повечето от нас. А след няколко десетилетия човек
развива чувствителни сетива.
— Разбирам те напълно ясно. Ако искам мястото, по-добре да напиша нещо, което ще им допадне.
Лавийн сви рамене, сякаш предложението беше изцяло на Блек, но може би си заслужава да опита.
Спряха при дървения мост, водещ към оградената градина около елегантната къща на Лавийн. Светая светих,
запазена за шепата най-отракани и амбициозни в политиката.
— Е, успех — каза Лавийн с тон, който волно или не прозвуча така, сякаш оставя Блек на съдбата му. После се
усмихна неловко и тръгна по моста.
Внезапен подтик накара Блек да извика след него.
— Бъди откровен с мен, Алекс. Колко гласа трябва да спечеля?
Лавийн се вцепени и погледна през рамо. Вратът му се изчерви смутено над меката синя яка на ръчно ушитата
му риза.
Блек чакаше отговора му.
— Гласовете са приблизително седем на три — измънка Лавийн. — Но това е само предположение. Нямаше
гласуване в истинския смисъл.
— Благодаря — с по-мек тон рече Блек. — И съм благодарен не само заради това че имам тази възможност, но и
за подкрепата ти.
Лавийн вдигна ръка в жест, който означаваше както „няма защо“, така и „довиждане“.
Блек го загледа как минава по моста и изчезва през вратата в покритата с глицинии стена, като се питаше какви
ли салта се въртят в сложния му ум. Лавийн сам беше съставил икономически политики на няколко развиващи се
страни и беше отявлен защитник на бедните и яростен критик на международната каста на свръхбогатите. А в
същото време братята му бяха в бордовете на две от най-големите банки на света, а баща му бе министър в кабинета
на Израел и герой от Шестдневната война. Никога досега Блек не беше срещал човек, който да се справя така
успешно с толкова много противоречия. Но знаеше ли Лавийн истината за себе си, или просто беше обучил
феноменалния си интелект да реагира против семейство, чието име само по себе си заплашваше да го постави
наред с останалите му членове?
Искам да те подкрепя. А не ще те подкрепя.
Блек продължи по пътя си. Осъзна, че ректорът току-що беше изложил условията си — искаше да е сигурен, че
Блек отговаря напълно на представата му, преди да застане на негова страна. Единствената му версия, която би
подкрепил, беше на войнолюбеца, получил просветление и прероден, за да проповядва една нова истина. Благовест
на мира.
Дали наистина беше станал такъв?
Пред очите му изникна образът на четиринайсетгодишно момче, излизащо от врата на тясна уличка в Багдад.
Видя изражението му миг преди куршумите му да разкъсат стройното му тяло.
Ако бе имало момент, който да го накара да смени посоката, това беше този.
Тогава не го беше осъзнал. Убиването беше рефлекс. Един от десетките подобни случаи, когато е стрелял пръв,
за да гарантира собственото си оцеляване. Не беше изпитал някакво чувство, докато бе гледал кървавите останки на
момчето, но бе забелязал отсъствието му. Актът на отнемане на живот беше станал нещо обичайно. Част от
работата.
Западът разполага с оръжие далеч по-мощно от всеки самолетоносач или пехотен батальон — парите.
Богатите страни създават малко терористи в сравнение с бедните и имат ресурсите да заличат напълно
проблема с „домашния“ тероризъм, стига да ги използват мъдро. Достатъчно е само да ги насочат към
нищожно малката част от населението, застрашено да се поддаде на заклинанията на екстремистите. А в
развиващите се страни броят на живеещите в градове безработни и лишени от перспектива млади мъже е
огромен. И в същото време младежите от Кайро, Багдад, Триполи и Дамаск имат същите стремежи като
тези от Лондон, Париж и Ню Йорк, същите културни влияния, същите материални амбиции.
Думите най-сетне се отприщиха. Идеите, които упорито бяха оставали фрагментирани седмици наред,
започваха да се оформят в едно съгласувано цяло.
Истинският враг на Запада не е онзи, който може да бъде бомбардиран, убит или хвърлен в затвора. А
същата онази сила, която е създала нашите демокрации — основният човешки стремеж към по-добър и
сигурен живот, който неизбежно води до мир, стига да му се позволи да разцъфне, и също толкова
неизбежно води до разрушения, ако бъде спънат.
Стационарният телефон на Блек иззвъня. Той спря за момент писането, за да го изключи, след което изключи и
мобилния си. Който и да го търсеше, можеше да почака.
Пропусна обаждането ѝ с две минути.
17.
Имаше дни, в които работата на Карън я плашеше. Някакво суеверно гласче в главата ѝ шепнеше, че от
ровичкането в природата на такова дълбоко ниво няма да излезе нищо добро. Но после пристигаха последните
данни от канадските и сибирските гори. Нови сателитни снимки разкриваха десетки хиляди акри мъртви
иглолистни дървета, добавени към няколкото милиона, които вече бяха затрити от непреклонния марш на
безобидния на пръв поглед планински корояд. Зимни температури с два градуса над обичайното означаваха по-
ранно топене на снеговете и по-късно замръзване. Генетично програмирани да оцеляват шест месеца вместо четири
на отрицателни температури, бръмбарите се размножаваха бурно. Гледани от въздуха, някога равномерно зелените
гори на Севера се бяха превърнали в кръпки от зелени и кафяви петна. На някои места цели склонове и долини бяха
заличени. Беше установено, че малкото оцелели дървета произвеждат достатъчно гъста мъзга, която кара
бръмбарите да ги отбягват, но ако сегашното положение останеше, щяха да минат векове, преди териториите отново
да се покрият със зеленина.
Хората не разполагаха с векове. Имаха най-много няколко десетилетия. Ако загинеше значителна част от
гората, отделяният в атмосферата въглерод щеше да ускори глобалното затопляне и да доведе до разтопяване на
полярните шапки, което означаваше, че крайбрежните градове и атомни електроцентрали щяха да се озоват под
водата. Сушите и наводненията, гладът и преселението на огромен брой бежанци неминуемо щяха да доведат до
войни и хаос в невъобразими мащаби, постижими единствено за умовете на малцината учени, прекарващи будните
часове от живота си в опити да предотвратят катастрофата. Ужасната ирония беше, че Карън и колегите ѝ бяха хора,
които обичаха и почитаха природата, но бяха принудени да я манипулират и дори изопачават, за да защитят
собствения си вид.
Законите на природата определяха възхода и упадъка на популации като неизбежна последица от постоянната
борба за оцеляване в една променяща се среда. Динозаврите съществували в продължение на 160 милиона години,
но били заличени от лицето на земята само за няколко сезона при внезапното застудяване, причинено от прахта в
атмосферата след падането на метеорит. Джунглата се превърнала в тундра. В променената среда големите
студенокръвни гущери замръзвали и умирали от глад. Оцелели само насекомите, малките бозайници и шепа
рептилии. Само двеста хиляди години след появата си човекът беше изправен пред подобно драматично
унищожение, макар че ако се случеше, то щеше да бъде почти изцяло по негова вина.
Карън оправдаваше работата си, като си казваше, че просто се занимава с намирането на временни спешни
мерки. Ако можеше да бъде убедено да промени поведението си, човечеството би могло да просъществува милиони
години, също като динозаврите. Тя беше от пожарната команда, която гаси пламъците преди сградата да се е
срутила. След като непосредствената криза отминеше, здравият разум щеше да има шанс. Човечеството щеше да
поправи нанесените щети. И да си вземе поука.
Карън отглеждаше хибридните си дървета в един от парниците на колежа в северните покрайнини на Оксфорд.
Генетично модифицираните бели борове бяха високи почти осем метра, а бяха само на четири години. За същото
време дърво в гората, пораснало от семе, щеше да достига най-много до кръста ѝ. Карън беше постигнала това,
съчетавайки гени от най-бързо растящите разновидности на боровете и като контролираше условията в парника
така, че да подлъже дърветата „да смятат“, че за три месеца е минал цял годишен цикъл. Други генетични
модификации ги караха да произвеждат имитиращо феромони съединение, което привличаше короядите, както и
отровен за тях дървесен сок.
На практика Карън беше създала жива мухоловка с потенциал да предотврати екологична катастрофа. Но в
същото време тези дървета представляваха риск. Не се знаеше как ще си взаимодействат с естествените видове.
Нямаше начин да се каже дали ще достигнат разцвет, или ще измрат в средносрочен и дългосрочен план. Но те бързо
се превръщаха в необходимост и именно това я плашеше истински — човечеството вече не можеше да разчита за
оцеляването си изцяло на природното равновесие. Това равновесие вече беше нарушено и ако не се вземеха мерки,
природата щеше да отсъди, че бъдещето принадлежи на друг вид. За да оцелее, човекът трябваше да се намеси
драматично в работата на природата. Да се прави на Бог.
И в същото време светът продължаваше да живее така, сякаш не го заплашваше никаква катастрофа. В най-
мрачните си моменти Карън се питаше дали това не е прост еволюционен тест, който да провери дали човечеството
има бъдеще. Да знаеш за проблема и да не предприемаш нищо за решаването му беше абсолютно доказателство, че
видът е негоден. Че не отговаря за единствения проект на живота — оцеляването.
Тя провери за последен път термостата при входа на парника и излезе навън, където въздухът беше с десет
градуса по-хладен. Кожата ѝ настръхна от внезапната промяна на температурата. Тя вдигна качулката си, изрови
ключовете от джоба на джинсите си и заключи металната врата.
Парникът беше един от трите наети от Департамента по ботаника и се намираше на територията на бивш
разсадник. Беше разположен сред ниви и скрит от редици тополи и нищо не подсказваше за жизненоважната му
роля. Единствено шестметровата телена ограда около него намекваше за значимостта му.
Карън тръгна по късата павирана пътека до стойката, където беше оставила велосипеда си, като си повтаряше
наум какво ще каже на канадските си колеги по време на конферентния разговор по-късно вечерта. Те бяха на път да
получат разрешение да засадят експериментално дървета в Британска Колумбия, но властите се нуждаеха от
уверения, които Карън не можеше да даде. Щяха да я притиснат да представи резултатите си по начин, който да
омаловажи риска от непредвидени резултати. Политиците щяха да заложат на дърветата ѝсамо ако тя беше готова
да изопачи истината почти до лъжа и да поеме отговорността, ако се случеше най-лошото. Положението беше
абсурдно, но трябваше да се справи с него по някакъв начин. Оцеляване, каза си тя. В крайна сметка то беше
единственото, което имаше значение.
Мислите ѝ се прекъснаха, когато долови внезапно движение с периферното си зрение. Погледна към
заключения портал на двайсетина метра от нея — имаше впечатлението, че е зърнала за момент някаква фигура.
Там обаче нямаше никого. Вероятно беше от надвисналите клони или сянката на облак. Отново си въобразяваше.
Откакто Джоуел я беше напуснал най-неочаквано, живееше в постоянно напрежение и се стряскаше и от най-
малките неща. Пое дълбоко дъх, наведе се да вземе каската си от коша и усети как ирационалното чувство, че я
наблюдават, се засилва. Отново хвърли поглед към портала и се убеди, че там няма никого — само един фазан от
другата страна на черния път.
Закопча ремъка на каската, яхна велосипеда и потегли към портала. Отвъд телената ограда двете страни на
алеята бяха обрасли с коприва и девесил. След трийсетина метра алеята рязко завиваше надясно и продължаваше
около половин километър, преди да излезе на пътя, който се свързваше с шосето за Оксфорд. Бръмченето на
пчелите в живия плет се смесваше с шумоленето на тополите и далечния шум на трафика. В осем вечерта в
началото на юни беше все още съвсем светло.
Карън много добре си даваше сметка, че тревогата ѝ е неоснователна и че основната причина за нея е трудният
разговор, който ѝ предстоеше с Канада, но това не я успокои особено. Откакто я беше напуснал, Джоуел се беше
превърнал в зловещо присъствие в ума ѝ. Той беше навъсен човек, чийто гняв беше студен и потискан, но от време
на време се издаваше в мрачните му отмъстителни погледи. Част от нея се страхуваше, че след като беше откраднал
парите ѝ, той като нищо можеше да се опита да я сплаши и да я накара да се откаже от претенциите си за тях.
Ядосана, че си е позволила да я овладеят подобни ирационални мисли, тя извади телефона си и набра
стационарния номер на Лео. От всичките ѝ приятели той най-добре разбираше нестабилното ѝ състояние. Докато
другите ѝ даваха добронамерени съвети и говореха баналности, той просто я приемаше такава, каквато е. Освен
това Лео беше бивш войник. Човек, свикнал да се изправя срещу опасности. Неговите окуражителни думи
означаваха много за нея.
Телефонът иззвъня пет пъти, след което се включи гласова поща. Карън опита отново, но резултатът беше
същият. Тя претърси набързо указателя си и намери мобилния му номер. Веднага ѝ отговори автоматично
съобщение, че телефонът му е изключен. Типично. Карън предположи, че сигурно е изключил и стационарния
телефон. Лео понякога беше истински отшелник, който с радост се оттегля в полутъмната си стая, откъснат от
останалия свят.
Имаше и други приятели, на които можеше да се обади, но всички намиращи се наблизо бяха приятели и на
Джоуел. Карън не искаше той да научава, че се е превърнала в изнервена развалина. Все още беше запазила някаква
гордост.
Стегни се!
Пъхна телефона в джоба си. Внезапният яд заради собствената ѝ слабост най-сетне ѝ даде смелост да отключи
тежкия катинар на портала и да избута велосипеда през него. Заключи след себе си и завъртя педалите по алеята.
Набра скорост и насочи яда си във физическото усилие, колелата задрънчаха по неравната повърхност. Стигна завоя
и зърна трафика по главния път. Внезапно се почувства глупаво и бузите ѝ се зачервиха от срам.
Мъжът изникна от гъсталака от лявата ѝ страна. Беше облечен в черно и носеше балаклава, която скриваше
чертите му. Страхът премина като токов удар през тялото на Карън. Тя рязко зави, но нямаше как да го избегне. Той
се втурна право към нея и я блъсна с велосипеда към живия плет. Карън полетя, видя за миг небето, усети как
тръните раздират бузите ѝ и в следващия миг той беше отгоре ѝ. Коляното му се заби в слънчевия ѝ сплит и я
прикова към земята. Облечен в ръкавица юмрук я удари силно в лицето. Пред очите ѝ изскочиха искри. Не можеше
да си поеме дъх. Мъжът я фрасна отново, този път в челюстта. Карън усети как мускулите на крайниците ѝ се
свиват в спазъм. Мозъкът им крещеше да се раздвижат, но те не реагираха.
Мъжът я сграбчи грубо между краката, после смъкна малката раница от гърба ѝ и изчезна толкова бързо,
колкото се беше появил.
18.
Блек я видя да седи сама в отсрещния ъгъл на оживеното спешно отделение. Дясната ѝ ръка беше превързана
пред гърдите, а на слепоочието ѝ имаше дебела превръзка. Главата ѝ клюмаше, сякаш се унасяше в сън и се будеше.
Той тръгна към нея, като си проправяше път между пияни студенти, някакъв старец, който приличаше на мъртвец, и
млада жена, миришеща на бедност и кърмеща хленчещо бебе.
— Карън? Какво е станало?
Тя примигна и вдигна очи, после се усмихна с облекчение, доколкото позволяваше натъртеното ѝ лице.
— Лео. Благодаря. Казах на сестрата да се обади на портиера. Не можех…
Изглеждаше зашеметена и объркана. Говореше завалено от голямата доза кодеин. Помъчи се да стане. Лео я
подхвана за ръка и ѝ помогна да се изправи.
— Да те приберем у дома.
Поведе я между редиците седалки и по коридора към мястото, където беше паркирал джипа си. Тя вървеше
бавно и сковано и като че ли беше наранена на няколко места. По джинсите ѝ имаше зелени петна от трева, бузата и
вратът ѝ бяха в драскотини. Съобщението, донесено му от портиера малко след единайсет, просто казваше, че Карън
е претърпяла инцидент и иска той да я вземе от болницата „Джон Радклиф“. Блек знаеше, че подобно на повечето
хора в Оксфорд тя се придвижва навсякъде с велосипед, и беше предположил, че е била блъсната. Зачака я да му
обясни какво е станало, но тя не казваше нито дума. Блек забеляза, че има синини и по двете страни на лицето,
сякаш е претърпяла няколко удара. Помъчи се да си представи как може да ги е получила.
Едва след като я настани на предната седалка и закопча колана ѝ, той се осмели да се пошегува.
— Е, как изглеждаше лошият?
— Не знам. Носеше маска. — По бузите ѝ потекоха сълзи.
„Ама че шега!“, ядосано се наруга Блек.
Тя се разхлипа и заговори с разтреперан глас:
— Мъж… пред Удсток… скочи ми… блъсна ме от колелото… счупи ми китката… помислих си, че ще ме убие,
Лео, а после…
— Успокой се. Всичко е наред.
Карън дишаше плитко и на пресекулки.
— Каза ли на полицията?
Тя кимна и избърса сълзите си.
— Изпратиха жена да вземе показанията ми… Тя ме попита дали може да е домашно насилие. Трябваше да им
кажа за Джоуел… Не мисля, че беше той. Този мъж беше… като… беше толкова бърз…
Блек направи всичко по силите си да запази спокойствие.
— Той каза ли нещо?
Тя поклати глава.
— Опита ли се да те обере или…
— Взе ми раницата… Портмонето и телефонът ми бяха в нея. — Тя преглътна. — Помислих си, че ще… Явно
ме е проследил. Откъде иначе ще знае, че съм там? — Тя го погледна със зачервените си подути очи. — Страх ме е,
Лео.
— Спокойно. Ще преспя на дивана ти.
Тя кимна благодарно.
Блек я докосна окуражително по рамото. После запали двигателя и потегли към дома.
Когато стигнаха колежа, Карън беше изпаднала в ступор от опиатите. Блек я подхвана през кръста и ѝ помогна
да се качи до квартирата си на втория етаж. Тя изпълзя в леглото си както си беше с дрехите и секунди по-късно
вече спеше дълбоко. Блек затвори вратата и отиде в малката дневна, която играеше ролята и на кабинет, в който
Карън държеше малкото неща, които беше успяла да спаси от руините на брака си. Голяма фотография на стената
над бюрото я показваше по време на неотдавнашна експедиция в Британска Колумбия, прегърнала огромен кедър с
обиколка десетина метра. Блек си спомни разказите ѝ за експедицията — как местните жители през вековете
събирали дъски от външната част на стволовете, като забивали в тях клинове, които — с помощта на вятъра — бавно
карали дървесината да се отделя. Кедрите възстановявали пораженията и продължавали да живеят векове наред.
Идеята, че хора могат да живеят в хармония с гората, беше развълнувала Блек дълбоко.
Карън беше ботаник и работата ѝ — доколкото Блек знаеше — беше изцяло алтруистична. Той не можеше да си
представи възможна причина някой да я нарани освен с цел грабеж. Обирите бяха рядкост, но все пак се случваха.
Сама жена на велосипед в район извън обхвата на охранителни камери беше лесна мишена. Едно нещо обаче го
тормозеше. Тя беше казала „балаклава“. Ако паметта не я лъжеше, това означаваше, че нападателят ѝ е бил нещо
повече от обирджия. Действал беше по план.
Малко параноично гласче му натякваше, че инцидентът може да има някаква връзка с изчезналите учени. Блек
пропъди тази мисъл. Карън се занимаваше с растения. Блек не можеше да си представи, че работата ѝ може да има
военно приложение. Тя беше нападната и обрана в град, в който въпреки цялото му богатство имаше предостатъчно
бедни и отчаяни скитници, наркомани и улични престъпници. Подобни неща се случваха всеки ден.
Блек се отпусна в стола до бюрото ѝ и мислите му отново се насочиха към Фин.
Изобщо не трябваше да се съгласява да ходи в Париж. Откакто бе видял трупа на Фин, в него се беше събудило
примитивно желание за отмъщение. Усещаше го и в момента. Ако имаше представа къде се намира нападателят на
Карън, Блек знаеше какво точно ще му направи — ще му строши челюстта и ще се погрижи той никога да няма деца.
Щеше да приключи с него за секунди. Представи си отпуснатото стенещо тяло в краката си. Опита се да пропъди
образа, да замести гнева с рационални мисли — кой може да каже на какво е способен човек, ако е достатъчно
гладен и озверял? Не се получи. От пътуването през Ламанша нещо в него се беше променило. Духът на стария Блек
преследваше новия.
Ами ако убиецът на Фин иска да убие и теб? Колко ли са хората, които биха ликували, ако те видят мъртъв?
Колко синове, бащи, братя и братовчеди си убил, Лео?
Колкото повече се опитваше да накара гласа да млъкне, толкова по-силен ставаше той. Накрая не можеше да се
сети за друг начин. С неохота извади телефона си и намери визитката, която държеше в портфейла си. Отиде в
банята и се заключи в нея.
В спалнята на шестия етаж на една невзрачна жилищна сграда в Ланкастър Фреди Тауърс излезе от
полудрямката, която при него напоследък често минаваше за сън, и посегна към звънящия телефон. Присви очи към
екрана и видя, че е обаждането, което се беше надявал да получи. Седна възбудено и включи нощната лампа, докато
отговаряше.
— Лео? Ти ли си?
— Да, Фреди. — Гласът на Блек звучеше равно и мрачно. — Моя приятелка претърпя инцидент.
— Приятелка? Коя?
— Доктор Карън Питърс. Тя е ботаник. И близък колега.
— Какъв инцидент?
— Била е нападната и обрана от маскиран мъж. Може да е чисто съвпадение…
— Но си мислиш, че има френска връзка ли…? Какъв е смисълът да нараняват приятелката ти?
— Ти ми кажи, Фреди.
Тауърс се замисли.
— Не, не мога да видя никаква пряка връзка.
— Честно казано, вижда ми се обмислено предварително, като нещо, което бих направил аз, за да извадя от
релси истинската си мишена. Иначе казано, Фреди, питам се дали няма нещо, което не ми казваш… Нещо от
миналото… Предполагам, че има.
— Не по телефона, Лео. Какво ще кажеш да се срещнем? Утре по обед? Мога да дойда, ако искаш. Да се видим
в „Рандолф“?
Блек не отговори.
Тауърс опита отново.
— Мога да дойда и утре вечерта, ако си зает. Ако искаш, веднага ще се обадя на местната полиция и ще им кажа
да я държат под око няколко дни. Карън Питърс, нали така?
— Не искам да идваш тук. По-добре в Лондон. Утре по обед съм свободен.
— Отлично. Тогава във Военния клуб. Да кажем, в един?
Блек прекъсна връзката.
Тауърс отпусна глава на възглавницата. Чувстваше надежда за първи път, откакто беше научил за изчезването на
д-р Белман. Ако успееше да измъкне Лео от леговището му, всичко щеше да е възможно.
19.
След обаждането на Тауърс в полицията малко преди седем сутринта пред вратата на Карън се появи млада
полицайка. Карън излезе замаяна и дезориентирана от спалнята, все още облечена в дрехите, с които бе спала.
Докато правеше кафе в бокса, Блек чу полицайката да обяснява, че началникът ѝ решил да осигури на Карън двайсет
и четири часова лична охрана, докато се опитват да открият нападателя ѝ. Било чисто предпазна мярка, увери я тя,
но уместна, като се имало предвид, че през последните месеци бяха изчезнали двама учени, работещи в
университета. Карън се поколеба и накрая отказа, като предпочете да избере предложението за преносим
паникбутон.
Блек се почувства виновен и лицемерен, когато Карън беше подканена да разкаже интимни подробности за
раздялата си с Джоуел. Полицайката записа всяка дума на лаптопа си и обеща, че ще говорят с него. Единственото
утешение за съвестта на Блек беше мисълта, че на прага на крадливия ѝ съпруг ще цъфне полицията — за
предпочитане, докато младата му приятелка е там.
След половин час разговорът беше приключил и полицайката си тръгна, като преди това остави на Карън
визитката си и листовка на службата за подкрепа на жертви на насилие и обеща, че нейният случай ще се разгледа
приоритетно.
— Изглежда ми компетентна — каза Карън, сякаш се мъчеше да окуражи самата себе си.
— Да — отвърна Блек и изпита още по-силна вина, докато я гледаше как нервно подърпва ръкава на пуловера
си. — Искаш ли да остана известно време?
— Не, ще се оправя. Виж, много съжалявам, че ти се натрапих. Снощи не можех да мисля свързано.
— Изобщо не си се натрапила.
— Благодаря. — Тя му се усмихна и отметна един кичур от лицето си.
Блек забеляза деликатните лунички по бузите ѝ и пълните ѝ устни.
— Можеш да ми се обаждаш по всяко време. Ще се опитам да запомня да не изключвам телефона си — каза
той и се усмихна.
Тя отвърна на усмивката му и го погледна за момент в очите, преди да се извърне малко засрамено.
Какъв беше подходящият жест — ръкостискане, целувка по бузата? Докато Блек се опитваше да реши, моментът
за нещо, което би изглеждало естествено или спонтанно, отмина, оставяйки го без друга възможност освен да махне
неловко с ръка и да тръгне към вратата.
— Е, довиждане.
— Довиждане, Лео.
Той слезе по стълбите с усещането, че нещо между тях се е променило. До предишната вечер бяха колеги с
учтиви и приятелски отношения, но тази сутрин се бяха събудили като нещо повече от това. Но като какво? Дали
бяха станали близки приятели? Довереници? Начинът, по който Карън го беше погледнала право в очите, му се бе
сторил като подкана да прекрачи някаква граница. Но колкото и да се изкушаваше, инстинктът му казваше да остане
на разстояние. Връзките му с жени бяха кратки, нещастни и останали в миналото. Блек се беше научил да живее без
любов и секс и това му беше донесло един вид покой. Отдавна беше решил, че романтичните чувства са усложнения,
без които може.
Но присъствието на Карън си оставаше упорито в ума му, колкото и да се опитваше да го пропъди.
Взе душ, преоблече се, закуси набързо и направи едно сутрешно упражнение, преди да хване един от многото
автобуси, които сновяха денонощно между Оксфорд и Лондон. След час и половина слезе на Марбъл Арч и тръгна
през Хайд Парк с надеждата, че ходенето ще изостри апетита му за несъмнено тежкия обяд, който го очакваше.
Покрай топлото време в парка се бяха стекли куп хора, а с тях и всички фантастични противоречия, характерни
като че ли единствено за Лондон. Големи групи облечени в черно майки от Близкия изток си устройваха пикници на
тревата с децата си, а до тях няколко млади бели жени по бикини си правеха слънчеви бани. Скейтбордисти,
ортодоксални евреи, богати саудитци в широки роби и просещи цигани се смесваха с групи китайски и американски
туристи. Несъвместими другаде различия се бяха събрали заедно в това кътче на столицата, което незнайно как
беше успяло да се превърне в неутрална територия.
На Хайд Парк Корнър мина под Уелингтън Арч и продължи по Конститюшън Хил, заразен от вълнението на
туристите, тръгнали към Бъкингамския дворец. Розовият паваж, огромните знамена на чисто белите пилони и
гвардейците с техните червени куртки и шапки от меча кожа се съчетаваха в спектакъл на великолепна и
добронамерена устойчивост в сърцето на един разбунен свят. Блек си помисли, че тълпите се събират тук с вярата,
че зад стените на двореца се крие магическа тайна и че Нейно Величество е някакво полубожество, пълна
противоположност на всичко примитивно и долно в човешката природа.
Остави множеството зад себе си и продължи по Мол, след което мина през Марлборо Роуд към Пал Мал, където
се намираха най-ексклузивните клубове на Лондон. Никога не беше разбирал защо на някои хора им харесва толкова
да се затварят в подобия на провинциални къщи от епохата на крал Едуард и да прекарват часове наред в
компанията на други, които са техни точни копия, но той беше изключение сред бившите си колеги. Част от военния
живот беше да си от „подходящия тип“ или иначе казано, да имаш безупречни маниери и в същото време да си готов
— ако висшестоящите са в по-весело настроение — да пиеш до забрава и да се унижаваш с просташки изцепки и
имитации на рицарски двубои с метли. Блек неведнъж беше участвал в подобни изпълнения, почти винаги със
стиснати зъби. Нямаше време за детинските ритуали на британското офицерство. Клубът, офицерската трапезария и
пансионът, в който винаги ставаше течение, му се виждаха продължения едно на друго.
Портиерът — с фрак и цилиндър — го посрещна топло. Беше минало половин десетилетие откакто Блек беше
прекрачвал прага на Военния клуб (наричан от членовете му Съборетината), но въпреки това го посрещаха така,
сякаш е бил тук и вчера. За негово изумление старият рецепционист помнеше името му и го беше отметнал в
списъка на очакваните гости преди Блек да успее да стигне до махагоновото бюро, където любезно му беше
съобщено, че полковник Тауърс го очаква в Салона за кафе. Блек се качи по широкото стълбище покрай портрети на
имперски генерали и си спомни особената почит, с която се посрещаха тук офицерите от Специалните части.
Служителите на клуба открай време се гордееха, че ги познават, и обичаха да го показват чрез тънки прояви на
преувеличена дискретност.
Салонът за кафе всъщност беше ресторантът на клуба. Традицията повеляваше името на помещението да се
запазва дори ако предназначението му се променя; затова барът си оставаше и винаги щеше да си остане „Салон за
пушене“. Покрит с ламперия от светъл дъб и големи портрети на отдавна мъртви доблести и мъже, Салонът за кафе
беше изпълнен с тракане на прибори и бърборене на мъже на средна възраст. Фреди Тауърс вече беше седнал на
любимата си маса в ъгъла, затъкнал небрежно бяла салфетка в яката на ризата си.
— Лео, ето те и теб. Започвах да се чудя дали ще дойдеш. — Посочи чашата, поставена на определеното за Блек
място. — Поръчах ти аперитив.
Докато сядаше, Блек си погледна часовника. Беше едва един и три минути. Тауърс си беше останал същият
маниак на тема точност.
— Реших да се разходя през парка. — Отпи от поръчания му джин. Беше достатъчно силен, за да тръшне и кон.
— Как е приятелката ти? Полицията свърза ли се с нея?
— Да. Благодаря.
— Добре. Мисля, че ще си поръчам телешко. Имат изключително пино, което ще върви идеално с него. Какво
ще кажеш?
Без да му дава възможност да избира, Тауърс кимна на сервитьора и поръчката, очевидно обмислена
предварително, беше направена. След секунди се появи сомелиер и напълни чашите им с бистро деликатно червено
вино, което се хлъзгаше през глътката с опасна лекота.
— Разкажи ми за госпожица Питърс — каза Тауърс. — Просто приятелка ли е, или нещо повече?
— Просто приятелка. — Блек побутна джина настрани и предпочете виното. — И колега. Една от малкото,
които смятат, че заслужавам преподавателско място.
Тауърс кимна сериозно.
— Смяташ ли, че е била нападната нарочно? Че е било един вид отмъщение за изпълнението ти в Париж?
— Знаеш ли нещо, Фреди?
— След твоето обаждане сутринта имах и друго, от Катлин Фин. Голямата ѝ дъщеря била нападната вчера,
докато отивала на училище. Някакъв мъж минал покрай нея на улицата и смачкал фас в темето ѝ. Само по себе си
би могло да е случайно съвпадение…
— Какво каза полицията?
— Почти нищо. Хубаво русо момиче. Точно от онези, които стават жертва на откачалки.
Блек усети как жилите му се напрягат. Помисли си за безгрижния смях на Меган в деня, когато беше посетил
дома им. За невинността на трите деца, които тепърва щяха да научат, че баща им няма да се върне.
— Предполагам, че целта е била да се демонстрира сила. Те вече държат четирима наши учени и подозирам, че
имат свои хора в Службата за сигурност. Това е дело на някой, които иска да разберем, че има дълга ръка —
несъмнено вдъхновен от руснаците и техните изпълнения в Уилтшър.
— Какъв е врагът? Някоя страна ли?
— Възможно, но инстинктът ми подсказва друго.
— Какво тогава? Терористична организация?
— По-вероятно бизнес начинание.
— Какво те кара да мислиш така?
Тауърс отпи замислено от виното си.
— Проучи ли имената на изчезналите, които ти дадох?
— Вече ти казах, това не е моя битка.
— Искаше да знаеш дали има нещо, което не съм ти казал. Интересува ли те, или не?
Блек кимна с неохота.
— Доктор Белман и професор Кенеди работят в един и същи департамент. Той създаде невероятни
наночастици за медицинско приложение, а тя разработи механизма за доставянето им. Знаеш ли какво
представляват наночастиците?
— Горе-долу.
— Микроскопични машини. В този случай те се загряват, когато бъдат изложени на определена честота.
Доставени в подходящите клетки в мозъка, те могат да активират нервни вериги. Възможностите са безкрайни. До
неотдавна проблемът беше как да стигнат до дестинацията си. Доктор Белман намери решението. С изключително
вещо микроинженерство тя създаде подобна на кошница структура, изплетена от ДНК нишки, която може да отнесе
наночастиците до всяка дестинация. Наистина изумително постижение.
Блек размисли за джина и посегна към чашата. Усещаше, че му предстои да слуша лекция от Фреди.
— Доктор Анди Сфирис е компютърният гений, за когото споменах. Вторият, когото отвлякоха. Англичанин от
гръцки произход. Работи за биотехнологична стартъп фирма в Кеймбридж, направила най-точната засега
компютърна симулация на човешкия мозък. Триизмерна карта на милиарди неврони и техните функции. Засега са в
самото начало, но се надяват, че след няколко години ще могат да моделират ефекта на всеки стимулант и целта им
всъщност е да предскажат физиологичната и психологичната реакция. Само си представи — да знаеш как ще
отговори мозъкът на даден химикал или реклама. Невероятно. — Тауърс поклати глава със страхопочитание. —
Уникалният принос на Сфирис е създаването на изкуствен интелект, който картографира онова, което се вижда при
сканиране на мозъка, и колкото повече научава за връзките между невроните, толкова по-добре успява да запълни
белите петна. Казаха ми, че вече е предсказал с деветдесет и девет процента точност каква ще бъде функцията на
всяка некартографирана част на мозъка. Изцяло логически процес, несъмнено, но въпреки това зашеметяващ.
— Наночастици и карта на мозъка. Къде ни отвежда това?
— До доктор Ларс Холст, четвъртия отвлечен. Той е датчанин, но прекарва поне половината от времето си в
Имперския колеж тук в Лондон. Държи опитните си животни в Копенхаген, където работи като невропатолог.
Британските университети не си падат по експерименти върху примати — и трябва да кажа, че напълно ги
разбирам. Както и да е, специалността на Холст е пристрастяването. Казано най-общо, работата му показва, че ние
се пристрастяваме към химикалите в мозъка, а не към стимуланта или веществото, което причинява отделянето им.
Холст не е публикувал много през последните пет години, но сред колегите му се носи слух, че се кани да представи
нещо голямо. Най-добрата информация, до която успях да се добера, е, че работи върху промяната на центровете за
награда в мозъка по такъв начин, че да ги кара да се активират в отговор на конкретен стимул. Това също е едва
зараждаща се наука, но преди пет години той имплантирал електроди в мозъците на плъхове и ги тренирал да
заместват едно пристрастяване с друго. Вземал пристрастено към хероин животно и го правел зависимо към захар,
никотин, кофеин или каквото се сетиш.
Тауърс млъкна, колкото да си поеме дъх и да отпие голяма глътка вино.
— Както казах, това са четиримата, за които знаем. Дори да са изгубили техни учени, американците не го
споделят, но така стоят нещата в наши дни. Мълчиш и не признаваш нищо. — Приключил с лекцията, той се облегна
назад в стола си. — Какво мислиш?
— За кое?
— Стига, Лео. Сигурен съм, че си също толкова заинтригуван, колкото съм и аз. Някаква групировка си прави
целия труд и разходи да корумпира британски агенти и да си осигури достъп до най-новите постижения в областта
на неврологията. И тук е черешката на тортата — общото между четиримата отвлечени е, че аз съм ги отглеждал в
продължение на месеци. През последните две години съм правил подробни доклади за работата на повече от сто
учени и съм ги вкарал в системата. От нея е изтекла информация и от всичките тях изчезват именно тези
четиримата.
Тауърс зачака отговора на Блек.
Блек пък се бореше с факта, че предложението му да идентифицира тялото на Фин е причината двама невинни
и уязвими хора да пострадат. Той посегна към чашата си и изгълта остатъка от джина.
— Искам да знам само едно, Фреди. Доколко онези, с които си имаш работа, представляват опасност за Карън
и за семейството на Фин.
— Честно ли? Имаш точно толкова представа, колкото и аз.
— Ами ако мъжът, който е посегнал на детето, е същият, който е нападнал Карън? В тази страна не можеш да
се движиш, без да бъдеш засечен от камера.
— Всичко опира до ресурси, Лео. А те не достигат. Имаме да следим три хиляди ислямски екстремисти и
почти толкова други откачалки. И в този случай не можеш да се довериш на обичайните канали. Което,
предполагам, прави мен единствен ресурс. — Тауърс го погледна в очите с откровеност, която беше колкото
нехарактерна, толкова и изнервяща. — Както, разбира се, и всеки, който е достатъчно добър и доверен, за да ми
помогне.
Сервитьорът се появи с обяда им, като осигури на Блек кратко спасение, докато Тауърс беше насочил
вниманието си към крехкото месо и втората чаша вино. Храната беше съвсем същата, каквато я помнеше — проста,
добре приготвена и доставяща удоволствие, точно както я обичаха Тауърс и другите членове на клуба.
Тауърс ядеше като човек, гладувал цяла седмица. Натрупаната му нервна енергия се канализира в почти
неприлична концентрация върху чинията. Минаха няколко минути, през които Блек се чудеше дали Фреди е
забравил, че не е сам. В столовата често се шегуваха, че Тауърс яде така усилено, както работи, спори, сражава се и
заговорничи. Едва след като се справи и с последния картоф, той поднови разговора, сякаш го беше прекъснал само
преди секунди.
— Ако трябва да съм честен, неврологията не беше в моя списък с най-уязвими технологии. Заемаше отделна
ниша. Мислех си, че може да има някакво бъдещо приложение като самолети, управлявани от мозъчните вълни на
пилотите, но не е нещо, което да представлява непосредствен интерес. Онова, което ме заинтригува първо, беше
срещата ми със Сфирис. Запознахме се на една конференция. Той говореше за възможността за разчитане и
препрограмиране на мозъка така, сякаш това ще стане реалност след няколко дни. Това веднага ме накара да си
помисля за безстрашни войници или още по-лошо, за терористи. Той спомена Холст. Сътрудничели си преди
няколко години, когато Холст още използвал игли и катетри, за да вкарва вещества през малки дупки в черепа, но…
— Той замълча и задраска с нокът изсъхнало петно от сос върху колосаната покривка. — Мисля, че трябва да се
боим, че нещата са се развили доста бързо.
Тауърс наклони замислено глава настрани.
— Мислих дълго върху всичко това и ето до какво стигнах. Имаме Холст, който знае как да променя
поведението, като променя химията на мозъка. Белман и Кенеди пък са разработили механизъм за постигането на
тази промяна, а Сфирис моделира и предсказва резултата. Трябва само да ги събереш заедно, ако целта ти е да
промениш мислите на хората, може би дори без те да го разберат. Мога да разбера защо някоя страна би проявила
интерес към такова нещо, но една бизнес групировка би постигнала много повече, ако пазарът ѝ е целият свят.
Откъдето и да го погледнеш, не е нужно особено богато въображение, за да си дадеш сметка, че мотивите няма как
да са добри.
Блек продължи да се храни, като се мъчеше да се преструва на безразличен.
— Трябва да призная, че всичко това доста ме изненада. — Тауърс наля останалото вино в чашите им. — През
цялото време се безпокоя за джихадисти и военни групировки, добрали се до биологично оръжие, а се оказва, че
най-страшният враг се е прицелил в нещо напълно различно. Не мисля, че си шокиран. Открай време обичаш да ми
казваш, че винаги водим последната война.
Блек усети как го изпълва някакво странно и обезпокояващо усещане. Достатъчно слабо, за да го пренебрегне,
но все пак предвестник.
— С кого си имаме работа, Лео? Това е въпросът.
Тауърс го прониза с поглед, който изискваше отговор.
Блек усети, че се предава. Присъщото му любопитство и напиращата студена ярост от събитията от предишния
ден се обединиха, за да подкопаят защитите му.
Тауърс усети, че нещата се обръщат в негова полза, и не пропусна да се възползва.
— Трябва да разберем. При това бързо. Формирана е специална комисия под егидата на Кабинета. Постоянният
секретар ѝ е председател и докладва директно на премиера. Останалите членове са председателят на Съвместната
комисия за разузнаване, директорът на Специалните части, постоянният секретар към Министерството на
отбраната и моя милост. Не можем да се доверим на Службата за сигурност. Нямаме представа докъде са успели да
проникнат. Надяваме се, че не е до върха, но не можем да рискуваме. Позволих си да спомена името ти и то беше
одобрено единодушно. Има и заплащане, естествено.
Блек го гледаше през масата.
Тауърс продължи:
— Изолирах шестима офицери от МИ5, които биха могли да имат достъп до докладите ми, както и двама с
належащи мотиви да приемат парите на врага. Един от тях е комарджия, живеещ много по-охолно, отколкото би
могъл да си позволи, а другият е семеен човек с болна съпруга, който е внесъл няколко значителни суми в банката
през последните три месеца. — Погледът му бързо обходи салона и отново се спря върху Блек. Той сниши глас. —
Искаме да ги разпитаме.
Блек запази безизразна физиономия.
— Знам, че нещата изобщо не са идеални, но залогът е прекалено голям, за да се следват нормалните практики.
Това трябва да се направи извън протокола. По начин, който да позволява да отричаме. Нуждаем се от твърди
отговори и ти си единственият, на когото се доверявам, че ще ги получи, Лео. Никой друг не може да се сравнява с
теб. Това е ситуация, която изисква най-добрите.
Блек запази мълчание.
— Един ден работа с минимална подготовка. Еднократно. Двайсет и пет хиляди паунда. Погледни се, Лео —
помня този костюм от двайсет години. Сервитьорите тук изкарват повече от теб.
Изкушението се засилваше. Блек му устоя.
— Вече не съм онзи човек, Фреди. Дори да исках да съм.
Той стана и тръгна към изхода, оставяйки виното си недопито.
Тауърс издърпа салфетката от яката си и я хвърли ядосано върху масата.
20.
Мъжът, който се появи от търбуха на хеликоптера с антураж от четирима млади спътници, не впечатляваше с
физиката си — беше под метър и седемдесет, оплешивяващ, с отпуснато месесто лице. От онези, които се возят в
климатизирани лимузини от едно място до друго и рядко виждат слънчева светлина. Въпреки това се държеше с
онази увереност, която имат единствено хората, които съзнават превъзходството си. Карл Матис имаше всички
причини да е уверен в себе си. Беше станал милиардер преди да навърши четиресет и през следващите петнайсет
години беше добавил към състоянието си повече от двайсет милиарда. Беше направил парите си, като залагаше на
поредното голямо нещо, на технически иновации, за които вярваше, че ще преобърнат света. Беше изкарвал пари от
всичко, от персоналните компютри до персонализираните лекарства.
Само преди четири години беше придобил Sabre Systemes de Défence Internationale, както се наричаше тогава, от
френския ѝ основател, полковник Огюст Даладие. Беше преименувал компанията и бе разширил работата ѝ по
начини, които само допреди няколко години бяха невъобразими. Докато Даладие продължаваше да ръководи
конвенционалния бизнес и да осигурява услугите на висококвалифицирани наемници, Матис беше отделил Мич
Бренан и Сюзан Дрекер за ново начинание. С умел ход, за който още се поздравяваше, беше разположил операцията
дълбоко в джунглите на Южна Америка наред с един друг от успешните си бизнеси. Още не бяха излезли на
печалба, но успехите им бяха надхвърлили всички очаквания. Ако се нуждаеше от някакво потвърждение дали
онова, което вече знаеше, е истина, последните няколко години го бяха осигурили — парите, предложени с усмивка
и обещание за още, можеха да купят почти всичко и всеки на този свят.
Правителствените агенти от всякакви поприща се оказаха особено лесни за подкупване. Мъже и жени на
заплата, без шансове да спечелят слава и богатства в кариерата си, рядко устояваха на съблазънта на бързите пари.
Често те години наред бяха убеждавали сами себе си, че ценят единствено положението и признанието, но щом
долавяха миризмата на долари, неизменно забравяха тези идеи. Нямаше съмнение, че след една година четиримата
учени, които бяха принудени да доведат тук против волята им, щяха да сътрудничат с охота, но Матис не можеше да
чака толкова дълго. Бизнес планът му изискваше през следващите дванайсет месеца да избие разходите си и сега
той беше дошъл, за да научи как вървят нещата.
Бренан и Дрекер посрещнаха гостите в края на площадката и ги поведоха в тропическата жега към
заседателната зала в административния блок на комплекса. Групата се настани в приятната прохлада около голямата
конферентна маса — Матис и екипът му млади и енергични помощници от едната страна, Бренан и Дрекер от
другата.
След като размениха любезности, за да разбият леда, Бренан продължи с доклад за постигнатото дотук.
— С удоволствие ви съобщавам, че основният екип е в пълен състав и целта ни е да разполагаме с
доказателство на концепцията след три месеца.
— Нека попитам от самото начало, господин Бренан — прекъсна го Матис с мекия си калифорнийски акцент.
— Имаме ли пълното съдействие на екипа? Харесват ли предложението, което им направихме?
— Да, вече имаме пълното им съдействие — каза Бренан. — След известна първоначална съпротива
финансовите условия бяха приети и подписани. Четиримата вече започнаха да се сработват. В рамките на две
седмици лабораториите ни ще бъдат напълно оборудвани с всичко необходимо за следващия етап.
— Опити с хора ли?
— Да, сър. Целта е повтаряне на откритията на доктор Холст с човешки обект с използването на системата за
доставка на професор Кенеди и доктор Белман. Техните наночастици ще бъдат доставени в целевите области на
мозъка и ще бъдат активирани с честотите, на които са програмирани да реагират.
— Как се предават тези честоти? — Въпросът беше зададен от седящата отляво на Матис жена, която според
Бренан не беше на повече от двайсет и пет.
— Могат да идват от най-различни източници, но в този случай ще използваме мобилен телефон — каза той. —
Сигналът може да бъде маскиран в звуков или видеофайл, който предава нещо, което може да се опише като звуков
еквивалент на баркод. Частиците се активират, предават топлина на невроните, към които са прикрепени, и това ги
кара да се задействат и да предизвикат желаната реакция.
— Първоначално реакциите ще бъдат бинарни, положителни или отрицателни — намеси се Дрекер. — Ще
създават привличане или отвращение към даден стимул.
— Колко уверени сме в успеха? — попита Матис.
— Всяка връзка във веригата вече е доказана — каза Бренан. — Единствената трудност е да ги свържем. За
щастие, това е техническо, а не теоретично предизвикателство.
— Как ще вкарваме частиците в тялото в ситуация в реалния свят?
Дрекер взе думата.
— Има няколко опции. Частиците могат да бъдат вдишвани, поети през устата и дори да се абсорбират през
кожата благодарение на малките си размери. Очевидният избор е третата възможност. Например вадите телефона
си, прокарвате пръст по екрана и частиците проникват през порите и са готови да се активират в мига, в който
включите устройството.
Матис и хората му се спогледаха, след което отново се обърнаха към Бренан и Дрекер.
— Всичко това е много вълнуващо и е точно резултатът, който целеше инвестицията ми, но откакто започнахме
работа, аз и екипът ми мислим за по-подходящи приложения на тази технология.
— Сър? — каза само Бренан.
— Аз съм бизнесмен, господин Бренан. Никога не съм целял да съм нещо друго. Но мисля, че мога да кажа, че
по-скоро по случайност, отколкото по намерение, през последните трийсет години съм направил повече от всеки
политик за подобряването на състоянието на човечеството като цяло. Проблемът с политиците е, че те имат твърде
много интереси, един от които е прогресът. Технологията, която разработваме тук, има безкраен потенциал както за
добро, така и за зло. Смятаме я за прекалено мощна за широко приложение или за предоставянето ѝ на някое
правителство, колкото и добронамерено да е то. Бихме предпочели да я запазим изключително за себе си.
Матис и хората му отново се спогледаха.
— Например — продължи Матис, — минните ми операции тук са жизненоважни за бизнеса ми с акумулатори
и свръхпроводници. Тукашният президент го знае. Знае също, че страната му е разположена върху един от най-
големите депозити на природен ресурс, който ще ни е особено нужен в бъдещата поствъглеродна икономика —
колтанът, съставен от редки метали. Деветдесет и осем процента от него тепърва ще бъдат добивани. В момента
президентът прави мили очи, но силно подозирам, че в бъдеще може да се изкуши да ме използва като заложник.
Освен това различни лобита държат в джобовете си много американски политици, които могат да причинят
значителни неудобства на мен и на обществото, на което служа. — Той сложи ръце на масата. — Аз виждам тази
технология като начин да си купим лоялност и влияние. Лоялност към целите на по-широкия ми бизнес сред онези,
които имат потенциала да застанат на пътя ми. — Погледна в очите първо Дрекер, после Бренан. — Искам това да
бъде целта ви. Мислите ли, че можете да я постигнете?
— Разбира се, сър — отвърна Бренан. — И ако ми позволите да кажа, стратегията ви е много мъдра.
Няма и час по-късно Матис и свитата му приключиха срещата и хеликоптерът ги отнесе към пистата на шейсет
и пет километра оттук, където ги чакаше самолетът им. Щяха да се върнат в тяхната Силициева долина преди
настъпването на вечерта. Бренан и Дрекер стояха един до друг и гледаха как „Супер Пума“ се отделя от земята,
накланя нос и се понася над зелената джунгла.
— Какво мислиш? — попита Бренан.
— Мисля, че трябва да продължим да играем ролята на верни слуги — отвърна Дрекер.
Бренан кимна. Имаха разбирателство.
21.
Катлин Фин беше поискала скромно погребение, само за семейството и близки приятели. Една седмица след
обяда с Тауърс Блек се озова сред малка група опечалени в полковата църква „Сейнт Мартин“ на оживения Рос Роуд,
на около километър от дома на Фин и недалеч от бившия щаб на Полка в южните покрайнини на Херефорд.
Подобно на повечето свързани с Полка неща, църквата беше ненатрапчива — викторианска сграда, в която повечето
хора не биха се загледали. Подходящо място за последен покой на най-потайните воини на страната.
Присъстващите бяха насядали на шестте реда пейки. Облечената в черно Катлин седеше на първия ред със
сестра си и зет си и неспокойните разстроени деца. Роднините на Фин бяха малко — възрастна леля и чичо и един-
двама далечни братовчеди. Той беше единствено дете и двамата му родители отдавна бяха покойници. В средата на
нефа беше поставен ковчег, покрит с флага на страната. Присъстваха само неколцина униформени — младши
офицери, постъпили в Полка след напускането на Блек. Тауърс обаче го нямаше. Десетина мъже от Взвод А,
всичките напуснали активна служба, седяха на група на три реда пред Блек. Той така и не беше научил какво се е
говорело за него след внезапното му напускане, но усети подозрение в беглите им кимания и полугласните
поздрави.
Свещеникът, жизнерадостен тип с пълно червендалесто лице, произнесе реч, в която представи Фин като тих,
трезв семеен мъж, който след службата за страната си се е посветил на уседнал живот и работа. В историята имаше
елементи на истината, но никакъв намек за реалния живот на Фин. Кръвта, вонята, страхът, пръснатият мозък или
хрущенето на забития между ребрата щик. Фин беше преживял всичко това. Разпилените от него вътрешности
сигурно можеха да запълнят яма за вадене на глина. Това беше истината, но за истината за сраженията се говореше
рядко, дори между войници. Хората предпочитаха да се наслаждават на мира и свободата си, без да споменават
произхода им, точно както предпочитаха да не мислят за реалностите на кланицата, докато ядат обяда си.
Свещеникът определено беше човек, който знае как да се наслаждава на обяда си, помисли си Блек, докато всички
тези неща минаваха през ума му.
Блек беше изгубил броя на погребенията, на които беше присъствал на това място — все на мъже, покосени в
разцвета на силите им. Белите стени и прозорците без украса сякаш подчертаваха чертата между живот и смърт по-
ясно, отколкото средновековните църкви, в чийто гробовен сумрак живи и мъртви успяваха по някакъв начин да се
съберат. Докато службата продължаваше през предпоследния химн и заключителните молитви, чувството му за
загуба се изостри. Това беше ново и смущаващо преживяване, сякаш беше лишен от външните пластове, които го
предпазваха от емоциите, които засягаха другите хора. Когато свещеникът пристъпи към ковчега и изрече
„Продължи от този свят нататък, християнска душо“, Блек усети бучка в гърлото си.
Помъчи се да пропъди усещането, смаян от самия себе си.
Но той не беше единственият кален в битки войник, трогнат от службата. Групата бивши войници и
подофицери, които го бяха поглеждали с подозрение по-рано, мълчаливо го приеха в кръга си, когато се събраха в
гробището и сведоха мълчаливо глави. Катлин и децата захлипаха, докато ковчегът се спускаше с люшкане в земята
и глухо тупна на дъното на гроба. Някакъв млад капитан в безупречна униформа постави ръка на рамото на Катлин
и погледна за момент през гроба към хората, които бяха служили с Фин; някои от тях, включително Блек, дължаха
живота си на него. Нямаше нужда от думи. Посланието между бившите бойни другари беше толкова ясно, колкото
щеше да е и ако е изревано от старши сержант. Същото можеше да стане и с теб.
Блек стоеше сам на бара. Катлин — очите ѝ още бяха зачервени и подути — се отдели от групата разговарящи
опечалени и дойде при него.
— Няма ли да поговориш с другите? Сигурна съм, че биха искали да ти кажат „здрасти“.
— Разбира се. — Изпита вина, сякаш я е обидил по някакъв начин. Истината беше, че му трябваха две-три бири,
преди да се включи в разговора на опечалените. — Как са децата?
Тя сви рамене.
— Ту така, ту иначе.
— Говорих с Фреди Тауърс. Той спомена за Меган…
— Хората са ужасни — прекъсна го Катлин. — И полицията е безполезна. Знам какво би направил Райън. Тя ще
се оправи. — Извърна поглед, после отново се обърна рязко към него. — Посети ме човек от Външно министерство.
Казаха, че може и никога да не разбера защо се е случило, ако е свързано с националната сигурност. Съдебният
лекар пък каза, че не може да направи нищо, докато френската полиция не приключи случая. А това можело да
отнеме месеци или повече.
— Знаеш, че ще направя всичко по силите си, Катлин.
— Защо бодигарда? Щом вече са се добрали до жената, която е охранявал, защо да причакват и него? И ако са
искали да са сигурни, че той няма да ги преследва, защо не са го застреляли? Просто няма никаква логика. — Тя
преглътна, твърдо решена да не пролива повече сълзи. — Той щеше да говори с мен, Лео. Да ми каже неща, които не
би трябвало да ми казва. Научила съм достатъчно през годините, за да знам, че има нещо. — Тя го погледна с очи,
които сякаш пронизаха маската му на престорено неведение. — Ти какво мислиш…? Би ли се отказал, ако беше на
моето място?
Блек отвърна на погледа ѝ и видя силата и издръжливостта, която я беше направила идеална за Фин. Тя щеше да
оцелее, но Блек беше сигурен, че няма да намери покой, докато не научи цялата истина. Опита се да намери думи,
които да не го направят заложник на съдбата, но тя го изпревари, сякаш беше усетила слабостта му.
— Както и да е, благодаря, че дойде. Ще се обаждаш, нали?
— Разбира се.
Успя да скалъпи нещо като усмивка и кимна към групата, която беше избягвал.
— Всички те са свестни момчета. Райън дружеше само с хората, на които може да се довери.
Тя докосна ръката му и се върна при роднините, които наглеждаха децата ѝ.
Блек допи бирата си, поръча си още една и тръгна към хората, сред които беше стоял в гробището. Лицата бяха
станали по-стари, повечето вече прехвърляха четиресет и пет, но имената им нахлуха отново в главата му —
ефрейтор Роби Хайнс, сержант Кон Тайлър, щурмоваци Дейв Блънт и Джед Солтър и младши подофицер Дан Харт.
Подпомогнат от алкохола, Блек ги поздрави топло и без повече коментари естествено се включи в разговора им.
Разговорът между старите войници се въртеше предимно около приятели и колеги, които — подобно на тях —
бяха направили трудния преход от армията към цивилния живот. Повечето си намираха ниши в света на частните
охранителни фирми, но други се бяха посветили на по-обикновени занимания. Оказа се, че Специалните части са
източник на завиден брой водопроводчици и електротехници. За някои промяната се беше оказала не толкова лесна
и бяха посегнали към алкохола или по-лошо. Един-двама открили религията. Бивш ефрейтор постъпил в будистка
комуна в Корнуол, а един щурмовак, когото Блек познаваше от момче, се подготвял за свещеник. Докато слушаше
историите им, Блек остана поразен колко спокойни и обикновени бяха тези хора в сравнение с надутите и
невротични учени, които сега наричаше колеги. Около всеки от тях витаеше онази атмосфера на спокойна
сдържаност, която имат монасите. Като се изключеше Фреди Тауърс, в Полка нямаше място за хора с голямо его или
търсачи на внимание.
Поръчаха си още питиета и към тях се присъединиха още двама по-млади мъже, които се представиха като
Крис Райли и Ед Фалън — войници, работили с Фин през последните му години в униформа, предимно в Сирия и
Йемен. Райли беше от Йоркшър, набит, с дяволита усмивка и блясък в очите. Фалън беше висок тих тип с жилаво
тяло и тихата енергия на планинар. Точно комбинацията, която Фин би избрал за малък тим за операции в
пустинята.
Райли сподели, че тримата прекарвали много време в изпълняване на мисии за наблюдение и саботаж в тила на
врага — работа, която поставя на върховно изпитание нервите и приятелството между хората.
— Фини беше добър шеф, но няма да ми липсва деленето на понички с него.
Шегата му разсмя всички. Една от радостите на наблюдението под прикритие беше споделянето на една и съща
дупка в продължение на дни, пикаене в бутилки и ходене по голяма нужда в найлонови пликове. Имаше хора, които
можеха да го правят цивилизовано, и други като Фин, които се справяха с мизерните условия, като им се отдаваха
изцяло.
— Говореше само добри неща за вас, сър — обърна се Райли към Блек. — Казваше, че сте били заедно
петнайсет години.
— На мен ми се струват като трийсет — отвърна Блек, предизвиквайки нова вълна смях. — Беше там в деня,
когато постъпих, и остана, когато напуснах. Мислех си, че ще надживее всички ни.
Последва кратко изпълнено с почит мълчание.
— Фин казваше, че сте били създадени за върха — продължи Райли. — Мислел, че ще се издигнете до генерал.
Така и не можеше да разбере защо сте напуснали.
Въпросът беше невинен, но погледите на всички се обърнаха към Блек. Той осъзна, че така и не е успял да
формулира правдив отговор. Беше напуснал импулсивно, а не поради някаква обмислена причина. Думите, които
излязоха от устата му, бяха нови и за самия него.
— Ако ме бяхте попитали преди пет години, не знам какво щях да ви отговоря, освен че имах чувството, че
животът е нещо повече от армията. А сега… сега се чудя дали подсъзнателно не съм си давал сметка, че късметът
ми няма да продължи вечно. След всички онези нахълтвания по къщи в Ирак би трябвало поне десет пъти да съм
скочил в сандъчето. Сигурно можех да си уредя някаква работа на бюро, но подобно нещо никога не ме е
привличало.
— Значи не сте си изгубили хъса, сър, така ли? — Насмешливата забележка дойде от Роби Хайнс, чиито ръце
бяха като дънери.
Блек се усмихна.
—Така ли се говореше?
—И всичко останало —обади се Дейв Блънт. —Чух, че сте избягали с някаква мека китка.
—Това беше след като напуснах.
Отново последва смях. Блек почувства как започва да му олеква и усети, че отново го приемат сред себе си.
—Катлин ни каза, че сте отишли в Париж, сър —тихо каза Хайнс, за да не бъде чут от някой от роднините на
Фин. —Чух, че бил накълцан доста лошо.
—Да. Наистина много лошо.
—Знаем ли кой е извършителят, сър?
Блек поклати глава.
—Обзалагам се, че Тауърс знае. —Каза го Кон Тайлър, набит мъж от Стафордшир с бръсната глава и
безизразни черни очи. —Фин ми се обади по телефона преди две седмици и ми каза, че Тауърс му уредил работа
във Франция. Да охранява някакъв учен.
—Говорих с Тауърс —каза Блек. —И той не знае.
—И какво ще предприеме по въпроса?
Блек се поколеба. Петимата мъже го гледаха с очакване. Всички бяха приели, че разполага с някаква вътрешна
информация.
—Ясно е, че работата му е била засекретена. Не знам подробностите, но зная, че Тауърс работи по случая.
—Значи още сте дружки с Огнените топки, а?
—Не бих казал. Той се свърза с мен, след като Катлин се съгласи да ида в Париж да разпозная тялото. Той
работи с френските власти и се опитват да свържат уликите.
—Ако се нуждае от екип, знае към кого да се обърне —каза Хайнс. —На линия сме.
Останалите закимаха утвърдително.
—Сигурен съм, че го знае —каза Блек. —И знам, че и той се чувства като всички нас.
—Нямаше да е зле да беше дошъл —отбеляза Джед Солтър.
—Знам, че е отишъл при Катлин да изкаже съболезнованията си —каза Блек, внезапно обхванат от
необяснимо желание да защити отсъствието на Тауърс.
—Страх го е да си покаже лицето —каза Солтър. —Може да му се наложи да отговаря на въпроси.
Блек премълча —даваше си сметка, че Райли и Фалън, които още бяха на служба, слушат внимателно.
—Беше бесен, когато напуснахте, сър —каза Тайлър. —Остана без офицери, които са достатъчно луди, за да
изпълняват смахнатите му заповеди. Това, че се разкарахте, е най-доброто, което сте правили за нас. —И се разсмя,
с което разсея натрупалото се напрежение.
—Радвам се, че е излязло и нещо добро от това —каза Блек и забеляза, че Катлин го поглежда, докато се
навежда да утеши двете си момичета.
Гледаше я как ги гали по косите и ги целува по челата и осъзна, че не може да ги изостави.
22.
Слезе от джипа на полегналата от дъжда трева при Тай Аргел. Бурята беше отминала, слънцето бе надникнало
иззад облаците и въздухът беше пълен с тежкия аромат на топла влажна растителност. Наближаваше средата на юни
и градината бръмчеше от живот. Водно конче беше увиснало неподвижно над осветено петно под елшата до потока.
Пчели се носеха сред цъфтящите бурени по онова, което трябваше да бъде окосен двор, пурпурни будлеи избуяваха
от пукнатините в каменните стени. Това беше времето, което Блек наричаше златно. Краткият период между късния
юни и предпоследната седмица на август, когато вечерният хлад щеше да се завърне и върховете на орловата папрат
щяха да започнат да пожълтяват.
С все още замъглена глава от бирата, която беше изпил на погребението, Блек тръгна нагоре по пътеката с
намерението да се отърве от костюма и да посвети последните няколко часа светлина на стягане на мястото. След
няколко минути, с рязани джинси и стара тениска, слезе да си направи кафе. Докато пълнеше стария чайник от
чешмата, забеляза дебелия плик на малката маса под прозореца. Нямаше спомен да го е оставял там и първата му
мисъл беше, че Тауърс го е оставил при посещението си тук. Отиде при масата и видя, че под плика се подава
листче. „От полковник Ф. Тауърс, с уважение“. Отдолу Фреди беше дописал разкривено: „Извинения за
нахълтването. Налага се, ФТ“.
Нахълтване.
Блек се огледа за следи от влизане с взлом, но не откри нищо. Прозорците бяха здраво затворени, задната врата
беше залостена отвътре. Онзи, който беше оставил плика — а беше малко вероятно да го е направил самият Тауърс
— явно просто се беше справил с ключалката. С подходящите инструменти това беше толкова лесно, колкото и
използването на ключ. Трикът беше евтин. Нямаше причина Тауърс да не му прати плика в Оксфорд. Това беше
просто начин да му покаже, че не може да се измъкне. И най-вероятно, ако беше използвал момчетата от Кредънхил
да му свършат работата, в момента едно от тях се криеше някъде в гъсталака и наблюдаваше.
Грабна плика от масата с намерението да го захвърли в печката, без да го отваря. Нещо обаче го спря — чувство
за вина, лоялност, гняв — цяла бъркотия емоции, които го накараха да вземе кухненски нож и да го отвори. Изсипа
съдържанието му върху кухненския плот — безконтактна кредитна карта на името на „Дейвид Харис“, шофьорска
книжка с неговата снимка и същото име, както и сгънат лист. Разгъна го и видя имената и лондонските адреси на
двама мъже и пинкода на картата. В края на страницата Тауърс отново беше написал на ръка: „За кого работят те?“,
следвано от съкращението КБ, което, както винаги, означаваше картбланш.
Блек се загледа през прозореца към градината и видя два гарвана в края ѝ да кълват останките на умрял гълъб.
Гарваните бяха коварни и находчиви създания и безжалостни ловци. Беше ги виждал как кълват очите на болни
агнета. Блек мразеше жестокостта толкова, колкото и безчестието. Беше се надявал никога вече да не ѝ се отдава.
Чудесен идеал.
Отвори шкафа под умивалника и махна дървения панел, който скриваше тръбите. Глокът беше зад него.
Посетителят му беше добавил към него три кутии патрони, боен нож с дръжка от кост и двустранен кобур за през
рамо. Блек вдигна ножа към светлината. Стори му се познат.
Наистина беше. До последната драскотина.
Не го беше виждал от Хелманд. С Фин се бяха промъкнали към един талибански снайперист на вражеска
територия и внезапно бяха открили, че са само двама срещу шестима мъже, разположили се върху един кирпичен
покрив. Стрелбата не беше опция, която можеше да им позволи да се измъкнат живи. Други на тяхно място биха
предпочели тихо да се измъкнат. Но не и Фин. Бяха изчакали търпеливо, докато всички, с изключение на двама
заспят, след което се метнаха през парапета и за секунди видяха сметката и на шестимата.
Блек си спомни усещането на горещата кръв по ръката си и животинската тръпка от убиването. Никога не се
беше чувствал по-жив и по-малко човек, отколкото през онази нощ.
23.
Беше събота по обед и най-горещият ден на годината. Климатикът в наетия „Форд Транзит“ се нуждаеше от
смяна на фреона. Дори на пълна мощност вкарваше въздух с температура, която се доближаваше до трийсетте
градуса от другата страна на затворените прозорци. По гърба на Блек се стичаше пот и ризата му с къси ръкави беше
подгизнала от нея на кръста. Няколкодневната гъста тъмна четина и слънчевите очила с огледални стъкла служеха
като елементарна, но ефективна маскировка. Той беше просто поредният шофьор, подложен на изпитанието на
лондонския трафик.
Пътуваше на изток по Холанд Парк Авеню в западната част на Лондон и приближаваше най-високата точка,
където булевардът се съединяваше с Нотинг Хил Гейт. Трафикът се забави още повече, запълзя и накрая спря. Заради
ремонтните работи на няколко места този участък беше станал по-мъчителен от обичайното. Блек отпи глътка вода
от пластмасовата бутилка, която си беше взел, и потисна неустоимото изкушение да се откаже. Не беше изпитвал
страх по такъв физически начин от първите си мисии в Босна, когато се спускаше с парашут в контролирана от
сърбите територия, за да елиминира артилерийски позиции. Сега, също като тогава, причината за ужаса не бяха
опасностите, които го очакваха, а способността му да се справи с тях. Чувстваше се пленник в несъвършено тяло,
непригодно за задачата.
Пълзеше напред на мъчителни сантиметри, докато най-сетне мина покрай метростанцията. Целта му беше
втората отбивка наляво — Линдън Гардънс, озеленена кръгова задънена улица, която вече беше проучил два пъти от
вторник насам. Светофарът светна зелено и върволицата коли пред него потегли. Блек даде мигач. Усещаше как
сърцето му се блъска в гръдния му кош.
Продължи по часовниковата стрелка със скоростта на пешеходец, докато чакаше притокът на адреналин да
отмине. Тялото му бавно си възвърна някакво подобие на равновесие. Улицата беше спокойна, обитателите ѝ все
още се възстановяваха от осемдесетчасовата си работна седмица. Пететажните сгради с балкони, някога разделени
на евтини едностайни жилища, сега бяха домове на богати млади банкери и юристи, които нямаха личен живот, но
пък разполагаха с повече пари, отколкото можеха да похарчат. От онези, които са прекалено заети със себе си, за да
забележат какво става около тях. Анонимният ван, неразличим от милион други като него, остана незабелязан.
Целта на Блек, трийсет и четири годишният Макс Куин, живееше в апартамент на третия етаж на единствената
модерна сграда на улицата — правоъгълна сграда от 60-те с малка градина, която я отделяше от улицата, и алея от
лявата страна, която водеше към паркинг отзад. При първия си оглед Блек беше забелязал охранителни камери,
които следяха паркинга, и никак не му се искаше да го използва. Изкара късмет — докато приближаваше, едно
тъмносиньо „Мазерати Куатропорте“ потегли от място за паркиране почти пред сградата. Блек едва успя да се
намести в него и нямаше място да отвори задната врата, но беше предвидил подобно развитие на нещата и бе наел
ван със странична плъзгаща се врата, която в момента гледаше към тротоара.
Сградата имаше защитено лоби, в което посетителите можеха да влязат само ако използват интеркома, свързан
с всеки апартамент. Допълнителна охрана се осигуряваше от портиера, който живееше в партерен апартамент в
дъното на сградата. Блек беше проверил в интернет подробностите от една скорошна продажба на апартамент на
първия етаж и от справката бе научил, че портиерът работи само през делничните дни. Това му беше подсказало
най-очевидния начин да влезе. Блек нахлупи тъмносиня бейзболна шапка и напъха в джобовете си ролка тиксо и
няколко свински опашки. Взе от предната седалка голям тежък пакет, увит в найлон и адресиран до „Г-н Макс Куин,
ап. 8В, Линдън Хаус“ и клипборд с разписка за получаване.
Отиде при вратата и натисна копчето на апартамента на Куин. Никой не му отговори. Опита отново, като този
път държа звънеца натиснат цели пет секунди.
Накрая през говорителя прозвуча глас, който очевидно беше на човек, страдащ от махмурлук.
— Да?
Блек вдигна кутията така, че да попадне в обектива на камерата.
— Куриер. Имам пратка за господин Куин, апартамент 8В.
Последва кратка пауза. Блек предположи, че шпионските инстинкти на Куин се събуждат. Агентите на
Службата за сигурност бяха добре подготвени за евентуално отвличане или убийство и затова предпочитаха жилища
като това, предлагащи няколко линии на защита.
— Трябва или да доставя пратката, или да я върна, сър. Кое да бъде? — нетърпеливо попита Блек.
— Кой е подателят? Пише ли?
Блек завъртя клипборда и се погрижи Куин да види добре разписката.
— Ето. Господин Майкъл Хамдън.
От разменените имейли с Тауърс беше научил, че „Хамдън“ е официалният прякор на прекия началник на Куин
— факт, който би трябвало да е известен само на тесен кръг в отдела им.
— На третия етаж. Вляво от асансьора — с уморено примирен тон каза Куин. Пратка от шефа в събота сутрин
можеше да означава само допълнителна и нежелана работа.
Блек взе асансьора до третия етаж и докато излизаше на покритата с килим площадка, натисна бутона за бързо
набиране на предварително въведения телефонен номер. До вратата на Куин имаше не повече от шест крачки. Куин
я отвори, без да сваля здравата верижка. Лицето му беше подпухнало и тялото му не беше във форма. Беше по шорти
и смачкана тениска и имаше вид, сякаш е посрещнал изгрева в някое казино в Уест Енд. Някъде във вътрешността на
апартамента зазвъня телефон. Куин погледна озадачено през рамо. Блек се надяваше да е приел, че го търси шефът
му, за да му съобщи за пратката.
— Заповядайте, сър — каза Блек, като пъхна клипборда през тясната пролука. — Тук ли да оставя пакета? — И
кимна към пода пред вратата, докато Куин се подписваше.
— Да, там е добре. — Телефонът зад него продължаваше да звъни. Куин му върна клипборда, когато Блек се
изправи, след като беше оставил пакета.
— Приятен ден. — Блек му се усмихна и тръгна обратно към асансьора. Вратата зад него се затвори.
Ако беше поне малко професионалист, Куин щеше да вдигне телефона преди да е взел пратката. Блек извади
телефона си и прекъсна връзката, преди Куин да успее да отговори. Спря и долепи гръб до стената. Изчака Куин да
върне повикването на мобилния номер, от който го бяха търсили. На четвъртото позвъняване щеше да се включи
съобщение, което Блек беше записал от софтуер за превръщане на текст в говор. Механичен женски глас щеше да
обяви: „Пратката ще бъде доставена от Стивън днес между дванайсет и пет и дванайсет и петнайсет през деня.
Благодаря“.
Изминаха няколко секунди. Блек чу приближаващи стъпки и стърженето на свалената верижка. Повтаряйки
движения, които бе правил хиляди пъти, той пристъпи пред вратата, вдигна дясното си коляно до гърдите си и заби
пета във вратата, като вложи в ритника цялата си тежест. Изненаданият Куин се просна по гръб на пода.
— Не мърдайте — тихо му каза Блек, докато вадеше глока от кобура. Насочи оръжието към гърдите му и
затвори вратата зад себе си. — Ще ви задам няколко въпроса, господин Куин. За хората, с които имате вземане-
даване. Ще отнеме известно време, докато стигнем до края, така че ще имате време да се примирите и да ми кажете
истината. Разбрахте ли ме?
Куин се взираше в него с опулени очи и зяпнала от изненада уста.
— По корем, ако обичате. Ръцете на гърба. — Блек говореше тихо и прозаично.
Куин впери поглед в пистолета, след което се подчини.
Блек прибра глока, клекна, опря коляно в кръста на Куин и върза китките му със свинска опашка.
— Кой ви прати? — попита Куин и се намръщи, когато Блек стегна свинската опашка.
— Хамдън.
— Арестуван ли съм?
— Ще обсъдим положението ви по-нататък.
Зад вратата на стаята в дъното на коридора се чу някакво движение.
— Кой е там?
Куин не отговори.
Блек опря кокалчето на показалеца си отстрани на врата му и намери точката под ухото. Куин извика от болка.
— Кой?
— Едно момиче.
— Приятелка ли ви е?
— Не.
— Ясно.
Блек го пусна, извади тиксото от джоба си, омота го два пъти около глезените му и го остави да лежи на пода,
докато отиде да провери момичето.
Отвори вратата на спалнята и влезе в затъмненото помещение, което миришеше на пот, застоял парфюм и
алкохол. Върху един стол беше метната черна рокля и бельо. Чаршафите бяха смачкани на топка в средата на
леглото. Млада жена с красиви славянски черти беше приклекнала зад леглото. Високи скули и сини като лед очи.
Беше гола и държеше телефон пред гърдите си, подобно на миниатюрен щит.
— Оставете го, моля.
Тя го изгледа като недоверчиво дете, което отказва да се подчини.
— Веднага. — Блек ѝ даде знак да остави телефона на леглото пред нея.
Тя не помръдна.
Нямаше време за игри. Блек пристъпи към нея. Тя скочи и се втурна през леглото към вратата. Блек протегна
ръка и сграбчи слабата ѝ ръка над лакътя. Момичето изпищя. Оставен без избор, Блек затисна с другата си ръка
устата ѝ и я събори на леглото. Обзета от ужас, тя млъкна, пусна телефона и се сви на кълбо, трепереше. Блек грабна
телефона от смачкания чаршаф, прегъна го с голи ръце и го захвърли. По леглото се пръснаха парчета счупено
стъкло. Момичето изхлипа. Като се бореше с вълната на отвращение, Блек завърза китките и глезените ѝсъс
свински опашки и залепи устата ѝс тиксо. Няма и безпомощна, тя го погледна умоляващо.
—Съжалявам. Няма да останете дълго тук. —Той измъкна чаршафа изпод нея и покри голото ѝтяло.
Това беше най-малкото, което можеше да направи.
Отиде при гардероба, отвори го и извади старо горнище на анцуг с качулка изпод купчината шити по поръчка
ризи, сгънати в найлоновите си пликове от пералнята. Сред колекцията скъпи обувки намери вехти маратонки. Взе
нещата и ги понесе към коридора. Докато затваряше вратата, се извини на момичето още веднъж.
Косвена жертва. Цели и средства. Никога не ставаше по лесния начин.
Куин не оказа съпротива и не протестира, докато Блек го изправяше на крака и нахлузваше анцуга през главата
му. Несъмнено младият шпионин беше стигнал до заключението, че възпитаният неканен гост може да е единствено
участник в някаква тренировка, каквато и беше целта. Блек нямаше нищо против да подхранва това заблуждение.
Така шокът, който предстоеше, щеше да е още по-ефективен.
Слязоха на партера по стълбите. Куин мълчеше. Мъчеше го махмурлук, не можеше да използва ръцете си и
цялото му внимание беше насочено към запазването на равновесие. Блек вървеше зад него. Горещият застоял въздух
на стълбището без прозорци му напомни за много други подобни стълбища, по които беше ескортирал мъже с
насочено към тях оръжие. Дори все още да изпитваше някакъв страх, че задържането му е истинско, Куин не го
показа. Докато прекосяваха пустеещото лоби, на лицето му дори се изписа арогантна самоувереност. Движеше се
със собствено темпо, без да бърза, и дори спря за момент, принуждавайки Блек да чака като слуга, докато му държи
външната врата отворена. Блек се направи, че не забелязва. Открай време беше вярвал, че човек следва да третира
достойно пленниците си до момента, в който това стане невъзможно.
Излязоха от сградата и отидоха при вана.
—Боя се, че ще пътувате отзад. Може да ви е малко топло. Нищо не може да се направи.
Блек отключи колата с дистанционното, изчака една детегледачка филипинка да мине с количката, която
буташе, и се качи отзад с Куин, след което затвори вратата.
—На колене, моля.
Куин въздъхна уморено —играта беше започнала да му омръзва. Първият признак на съпротива.
—Няма да ви моля отново.
Куин се обърна с гръб към преградата между товарното отделение и седалките и непохватно седна.
—Казах на колене.
—Какво значение има?
—Моля, правете каквото ви казвам, господин Куин.
—Или какво? Ще ме убиете ли? —Куин го погледна с подигравателна усмивка.
Блек го изрита в лявото бедро. Куин се сви в спазъм от внезапната болка и изстена през зъби. Бързо и без
емоции Блек го просна по корем, извади тиксото от джоба си, вдигна главата му от пода и омота с тиксо врата и
челюстта му, като покри устата. Обзет от паника, Куин се загърчи и зарита. Блек пусна главата му, притисна с коляно
бедрата му отзад, сграбчи глезените му и омота и тях.
Куин задиша на пресекулки. Беззащитен и неспособен да се движи и да диша през устата, той сигурно имаше
чувството, че се дави. Блек извади найлоново въже от малката кутия, в която беше прибрал нужните му неща, и
върза краката на Куин за една от металните халки, заварени за вътрешните греди на вана.
—Опитайте се да се отпуснете.
Куин му отвърна с отчаян поглед, който сякаш казваше, че е на път да изгуби разсъдък. Беше изцяло обзет от
паника и най-вероятно щеше да започне да хипервентилира и да изгуби съзнание. После щеше да се събуди и
цикълът щеше да се повтори няколко пъти, преди запасите адреналин в тялото му да се изчерпат. И всеки път щеше
да има чувството, че умира отново.
Блек изпита мимолетно съжаление, което бързо беше сменено от образа на обезобразеното тяло на Фин.
Четиресет прободни рани по бялата като мрамор кожа. Бръкна в кутията и извади една от двете памучни торби за
пране, които беше купил от сергия за домашни потреби на покрития пазар в Оксфорд. Върху едната имаше
изрисувани слънчогледи, върху другата —макове. Нахлузи онази със слънчогледите на главата на Куин и стегна
връвта отзад на врата му. В този си вид Куин изглеждаше доста нелепо, но поне на Блек не му се налагаше да гледа
лицето му.
Дишането на Куин стана още по-трескаво. По дрехите му избиха петна пот, която миришеше остро. Нямаше да
отнеме още много време. Блек зачака клекнал, като гледаше как дробовете на пленника му работят все по-бързо и
по-бързо, докато накрая не толкова поемаха и изпускаха въздух, колкото трепереха. Най-сетне Куин си пое една
дълбока, отчаяна глътка въздух, тялото му се напрегна цялото и после се отпусна. Блек се наведе напред и се
ослуша. Куин още дишаше —бавно, но равномерно, тялото му постепенно възстановяваше баланса на газове в
кръвта му.
Той беше млад. Щеше да преживее изпитанието.
Блек слезе на тротоара, затвори вратата и заобиколи от другата страна. Улицата все още пустееше. Никой не
беше видял как отвличат съседа им посред бял ден, а и дори да беше, най-вероятно щеше да се направи, че не е
забелязал. Всеки богаташ се грижеше единствено за себе си. Блек седна зад волана, извади телефона си и прати
криптирано съобщение на Тауърс да прати някой да се погрижи за момичето. „И може би да ѝплати нещо за
неприятностите?“ —добави като послепис. Изпитваше съжаление към нея.
Запали двигателя и потегли на запад към следващата си цел.
Дотук добре. Беше изненадал самия себе си.
Четири години без практика, а още не беше изгубил форма.
24.
Бележките на Фреди Тауърс описваха Елиът Клейтън като трийсет и пет годишен, висок метър осемдесет и
осем, с мускулесто телосложение. Родителите му, баща англичанин и майка американка, бяха пенсионирани
университетски преподаватели. Той беше изучавал история и политология в Кеймбридж и бе защитил докторска
дисертация върху еволюцията на модерния тероризъм в Принстън, където бе продължил да се занимава с любимите
си ръгби и бокс. Потупването по рамото му дошло от британския консул в Ню Йорк по време на един летен стаж.
Изглеждаше, че истинските англо-американци, способни да минат за местни и от двете страни на Атлантика, се
срещаха изненадващо рядко. Още по-редки бяха онези с висок интелект, които не възнамеряват да правят стриктно
наемническа кариера. Клейтън останал достатъчно поласкан от предложението да предостави интелектуалните си
дарби на британската Служба за сигурност. Това само по себе си беше достатъчно да събуди подозренията на Тауърс.
„Що за човек се отказва от възможността да работи за правителството на НВ? —беше написал той. —Трябва да
има някаква чудатост“. „Чудатост“ в речника на Тауърс можеше да означава всичко, от предпочитания към велурени
обувки до екстремен сексуален фетиш.
Блек предпочете да остане непредубеден. Кариера в МИ5 беше интелектуално предизвикателство и на човек,
живял в сянката на успешните си, но не толкова богати родители, можеше да даде възможност да избегне
неизбежното съпоставяне с други, които са преуспели — животът на шпионина оставаше в тайна дори за най-
близките му. Клейтън не му се виждаше толкова подозрителен, колкото другия заподозрян. Но засега всичко
оставаше в сферата на предположенията. Преди да започне да формира мнението си, Блек трябваше да се справи с
дребния въпрос със задържането му.
Зави наляво от Ъксбридж Роуд на границата между Актън и Илинг, измина краткото разстояние по Хилкрест
Роуд и зави надясно по Уайтхол Гардънс. От двете страни на улицата, която беше дълга стотина метра, се издигаха
добре поддържани къщи от епохата на крал Едуард. Германските коли и джипове пред тях принадлежаха на
заможни семейства с добри професии. Блек мина покрай жена на средна възраст, която подкастряше живия плет в
градината пред къщата си, и един работник, който миеше прозорци от другата страна на улицата. Както беше
очаквал, на това място не можеше да става и дума за анонимност. Малко по-нататък двама работници товареха
мебели в малък камион, който заемаше почти цялото платно. На Блек щеше да му се наложи да се изтегля
заднешком.
Разположена почти в средната част на улицата, къщата на Клейтън не се отличаваше от останалите, ако не се
брояха розовите балони с хелий и надписи Честит рожден ден, които бяха вързани на желязната ограда. Жена на
трийсет и няколко излезе от предната врата, носеше бебе. Тръгна по тротоара към Блек, като се усмихваше и галеше
бузата на детето. Блек погледна балоните и си помисли за невинните деца вътре. За момент се изкуши да се откаже,
но после си напомни, че за разлика от Фин, Елиът Клейтън щеше да се върне при семейството си. Това не беше
въпрос на морал. Имаше работа за вършене.
Имаше две възможности и избра втората. Колата на Клейтън, черна „Тойота Приус“, беше паркирана на три
места от къщата му. Когато приближи, Блек намали и се изнесе към края на улицата. Предната част на вана удари
огледалото на тойотата и го отчупи. Блек спря, завъртя волана още малко наляво и леко побутна предния калник,
като го огъна. Погледна в огледалото. Жената още подстригваше живия плет, а чистачът търкаше с телескопична
четка прозорец на втория етаж. Блек се върна малко назад, после даде напред и спря при малката пролука между
тойотата и паркираното пред нея ауди. Извади предварително заредената спринцовка от жабката, пресметна отново
наум и реши да изпусне пет милилитра. Границата между упояването на човек и убиването му беше много тънка.
Беше по-добре да прояви предпазливост.
Привлекателна, но нездраво слаба жена с червена кърпа на главата, която като че ли прикриваше липсата на
коса по главата ѝ, отвори вратата. Според бележките на Тауърс Хелън Клейтън била клиничен психолог и от три
години страдаше от левкемия. Малко преди диагнозата напуснала работата си в болницата, за да започне частна
практика. Ходът се оказал доста скъп. Поради лошото ѝ здраве можела да работи само по няколко часа и без
редовната ѝ заплата семейството започнало да задлъжнява. Необяснимите преводи по сметката на Клейтън в
последно време като че ли бяха единственото, което им помагаше да не изгубят ипотекираната къща.
Блек я посрещна с усмивка.
— Извинете, че ви безпокоя, госпожо. Един съсед каза, че черната тойота е ваша. Боя се, че малко я поодрасках.
Едно хлапе изскочи най-неочаквано на улицата.
Откъм дъното на кухнята се чуха радостни писъци на шестгодишни момичета.
— О… — Хелън Клейтън вдигна слабата си ръка към устата си. Широко отворените ѝ кафяви очи се стрелнаха
тревожно към колата.
— Не е чак толкова зле. Сигурен съм, че застраховката ми ще покрие ремонта. Трябва да си разменим
координати. Наистина се извинявам. Развалям партито ви.
Разкаяният му тон я обезоръжи. Тя въздъхна и сви рамене.
—Случва се. Момент, ще извикам съпруга си. Притвори вратата и се отдалечи по коридора.
Блек се върна при вана, леко отвори страничната врата и извади от кутията малък бележник и химикалка.
Погледна надясно да провери Куин, който лежеше по гръб при задната врата. Всичко беше наред —чуваше
дишането му. Плъзна вратата напред и откъсна от бележника един лист, на който късно предишната вечер беше
записал данните на фиктивна застрахователна полица.
Обърна се и видя приближаващия се Елиът Клейтън. Висок, с квадратни рамене, оредяваща коса на
слепоочията и намек за шкембе под тениската на „Ню Йорк Джетс“. Доскоро млад човек в отлична форма, навлизащ
в средната възраст. Той хвърли укорителен, но не толкова сериозен поглед на Блек, след което огледа пораженията.
— Много съжалявам за станалото — каза Блек. — Едно хлапе изскочи на улицата точно пред мен. Добре, че
карах бавно. На застрахователя ще му е нужно само името и адресът ви. Веднага ще се заема с уреждането на
подробностите. — И подаде на Клейтън листа, бележника и химикалката.
Клейтън сви философски рамене — явно не беше в настроение за разправии.
— Колата всъщност е на жена ми. — Взе листчето на Блек и записа координатите си на една празна страница.
— Тате, по-бързо! Чакаме те.
Блек погледна през рамо и видя при портата малко момиче. Лицето му беше изрисувано като панда.
— Ей сега се връщам, миличка. Влизай вътре.
— Веднага, тате! Трябваш ни за играта.
Момичето тропна с крак и остана на мястото си. Клейтън набързо записа последния ред от адреса си. Блек
погледна от детето към бащата. Времето сякаш се забави, докато преценяваше възможностите си. Но всъщност
разполагаше само с една. Клейтън му подаде бележника и в същия момент Блек бръкна в джоба си.
— Още веднъж се извинявам. Весело парти.
Клейтън му обърна гръб. Блек извади спринцовката, заби иглата през джинсите му в горната част на задника му
и натисна буталото с палец. На натриевия тиопентал щяха да са му нужни няколко секунди, преди да подейства.
Секунди, през които Клейтън можеше да се отдалечи много от него и вана. Блек беше готов. Докато едрият мъж се
обръщаше с широко отворени от изненада очи, Блек заби лакът в слънчевия му сплит и го фрасна с юмрук в
челюстта, като в същото време го срита с коляно между краката.
Клейтън изпъшка и се преви. От сцепената му устна рукна кръв.
Блек се обърна и видя уплашеното объркано лице на момичето. То се обърна и изтича в къщата, като викаше
майка си. Коленете на Клейтън се подгънаха. Блек отвори вратата на вана, подхвана го под мишниците и го издърпа
вътре. Все едно влачеше труп. Наложи му се да напрегне всичките си сили, за да го извлече през ръба и да го остави
на пода. Нямаше време да го връзва. Преобърна го, сложи го да лежи по очи и скочи на асфалта в мига, в който
Хелън Клейтън се появи на прага.
— Какво става?
Блек се втурна около вана към шофьорското място.
— Къде е той? — Хелън Клейтън беше на ръба на истерията. — Какво направихте на съпруга ми?
Блек скочи зад волана, заключи, запали двигателя и премести лоста на задна. Измъченото лице на Хелън
Клейтън се появи на прозореца. Тя заблъска с юмрук по стъклото.
— Какво му направихте?
Блек настъпи газта и потегли назад, като се ориентираше по огледалата. Хелън Клейтън се беше вкопчила в
дръжката на вратата и му викаше да спре.
„Пусни се, тъпачко!“.
Тя продължаваше да се държи, сякаш животът ѝ зависеше от това. Блек набра скорост, като рязко завъртя волана
наляво и надясно. Чу се тупване и писък, когато внезапното движение запрати мършавото ѝ тяло през капака на
една паркирана кола. Блек продължи към кръстовището, наби спирачки и зави назад на ъгъла. Докато превключваше
на първа, погледна наляво. Жената, която подстригваше живия плет, тичаше към лежащата до бордюра фигура.
Още една косвена жертва.
Надяваше се тази да е последната.
Продължи около километър с нормална скорост, после спря и извади от багажника нови автомобилни номера.
Със спокойни пръсти махна защитното покривало на лепенките, които беше сложил по-рано. След по-малко от
трийсет секунди табелите бяха закрепени върху оригиналните и ванът отново се движеше. Блек продължи на запад
към кръстовището с Околовръстния път. Малко преди завоя към него се понесе полицейска кола с пуснати светлини
и включена сирена. Блек стисна волана в очакване на неприятности. Колата профуча покрай него и продължи. Блек
я гледаше в огледалото как изчезва от поглед и се опита да заличи от ума си ужасеното лице на Хелън Клейтън. То
обаче упорито отказваше да се махне. Оставаше си запечатано като отражение в стъкло.
25.
Изоставеният циментов завод се намираше на мястото на изчерпана кариера на трийсет минути път северно от
Оксфорд. Тауърс го беше предложил като подходящо място за разпит и бе уверил Блек, че никой няма да му пречи.
Блек се беше доверил на думата му.
Началото на тесния път за достъп не беше обозначено и почти не се виждаше между избуялата крайпътна
растителност. Блек зави от първокласния път но него и продължи около половин километър по ронещия се асфалт
до заключения портал. Там зави надясно по черния сервизен път, който минаваше покрай оградата. Беше разузнал
мястото две вечери по-рано и със задоволство установи колко обрасъл е пътят. Живият плет, който го отделяше от
съседните поля, не беше подрязван от няколко години и на места имаше дървета, надвесили клоните си от едната
страна на пътя до другата. Блек продължи бавно напред през високите до коленете бурени, които драскаха страните
на вана.
След четиристотин метра стигна до по-малък портал от телена мрежа, целият обрасъл с бурени и пълзящи
растения. Слезе да вземе секач и да провери пътниците си. Звукът на отварящата се врата накара и двамата да
трепнат. Това беше добър знак — бяха на себе си. Блек ги огледа за няколко секунди, сякаш бяха животни в клетка.
Дишането им се ускори, когато усетиха опасност. Освен това воняха. Страхът причинява подобни неща. Блек се
надяваше, че ще може да го използва.
Затвори отново вратата, стъпка бурените и вдигна секача към късата верига от закалена стомана, която държеше
крилата на портала. Опря едната от седемдесетсантиметровите дръжки в тялото си и натисна другата. Остриетата
захапаха веригата, но силата на ръцете му се оказа недостатъчна. Винаги най-тривиалните проблеми като този
застрашаваха да оплескат някоя мисия. Блек се наруга заради забавянето, върна се при вана и взе остатъка от
въжето.
Завърза го за горния край на портала, който беше на метър и осемдесет от земята, и направи няколко прости
алпинистки възела и клупове, създавайки груба система от лостове, с чиято помощ можеше да удвои силата си и да
натисне секача по-здраво.
Упоритата верига се скъса със задоволително дрънчене.
Блек премести секача от другата страна на портала и повтори операцията. Веригата падна на земята.
Готово.
Паркира вана зад една разпадаща се тухлена стена и слезе, за да огледа мястото. Сцената напомняше на онези
от снимките от призрачния град Припят след катастрофата в Чернобил. Трудно му беше да си представи, че е само
на няколко минути път от няколко села и проспериращото пазарско градче Кидлингтън. Грубата кула, в която бяха
смесвали вносни минерали с варовика от близката кариера, беше покрита с пукнатини, от които растеше трева.
Настилката на заводския двор, който се простираше на площ от няколко акра, се разпадаше и беше обрасла с трева и
бурени. Някакви правоъгълни басейни, играли някаква роля в производствения процес, бяха пълни с гъсти
водорасли и тънеха в полусенки, хвърляни от облаци насекоми. Впечатлението за запуснатост се завършваше от
разпадащата се грамада на самосвал с издишали нацепени гуми.
Блек влезе през зеещия вход на изоставената сграда и се озова в помещение с размери петнайсет на десет
метра. Подът му беше покрит с боклуци и натрошени стъкла. На мястото на някогашното метално стълбище, водещо
към няколкото горни етажа, от стените стърчаха само ръждиви остатъци от подпори. В средата на помещението
лежаха останките на смесител с височина колкото триетажна сграда, захранван на всяко ниво с различни
материали, вкарвани отвън с конвейери. Блек отиде при кръглия парапет и погледна надолу през
трийсетсантиметровата пролука между ръба на пода и цилиндричното тяло на смесителя. Слънчевите лъчи
частично осветяваха долното ниво, където вероятно бе излизал готовият цимент. Обзет от любопитство, той отиде
да огледа по-добре.
Подът се спускаше от входа към задната част на кулата, където Блек откри отворена врата към проход, широк
три метра. По дължината му от лявата страна минаваше улей от галванизирана стомана, поставен върху бетонен
цокъл. В средата на улея имаше ръждясал винт, чието въртеливо движение беше пренасяло готовия цимент от
долния край на смесителя навън до чакащите самосвали.
Блек влезе вътре. Миришеше на влага и плесен, стените бяха изпъстрени с петна мухъл. Точно това, което му
трябваше.
Либералите и хуманистите (БЧП, или Бригадата за човешки права, както ги наричаше Фреди Тауърс) отдавна
твърдяха, че изтезанията не са по-ефективни за извличането на информация от пленник, отколкото вежливият
разговор от двете страни на маса. До известна степен това беше вярно, но до определена граница. За да бъде
успешен, разпитът без насилие изисква време за изграждане на разбирателство и ресурси, с които да се предложат
поощрения —дружеските отношения и наградите са доста убедителна комбинация. Но суровият факт е, че когато
търсиш бомба със задействан часовников механизъм или спяща клетка, която всеки момент ще се активира,
сърдечността и предложенията за суми в използвани банкноти не са от полза. Бързите резултати изискват брутални
методи.
Беше почти три следобед. Блек доведе първо Куин, после и Клейтън в тунела под смесителя. Без да сваля
качулките им, им нареди да разперят ръце и да се разкрачат и ги върза за ръждивия винт. Вдигна торбите над устата
им, махна тиксото и им даде по малко вода. Клейтън пи спокойно и мълчаливо. Куин се давеше и плюеше, а после
изстена протестиращо, когато Блек отново залепи устата му и дръпна торбата надолу.
После излезе и затвори вратата, оставяйки ги в пълен мрак. Застанали извити назад и с разперени ръце и крака,
дори най-закоравелите терористи винаги се пречупваха в рамките на четири часа. Единствено твърдо решените да
станат мъченици издържаха по-дълго. При тези случаи се прилагаха и други мерки —даваше им се възможност да
вкусят смъртта, после живота, после пак смърт и така нататък, докато не решат кое от двете предпочитат. Блек
нямаше опасения, че Куин или Клейтън изгарят от желание да станат мъченици.
Изчака в кабината на вана, като слушаше радио и гледаше как лястовиците се спускат през облаците насекоми
над водата. Появиха се два заека и започнаха да пасат тревата по двора. Животът беше твърдо решен да продължи
обичайния си курс. Животът не изпитва вина, няма съвест. Това са си чисто човешки недъзи.
Малко след пет следобед Блек се върна в тунела. Носеше индустриални предпазители за уши —последното
неизползвано досега нещо от кутията. Сложи ги на главата на Клейтън. На пръв поглед едрият мъж като че ли се
държеше. Ръцете му бяха притиснати здраво към вала, раменете му бяха изправени. Блек обаче забеляза, че краката
му треперят. Напрегнатите мускули бяха на края на силите си и започваха да се схващат. Не след дълго коленете му
щяха да се подгънат, но въпреки това нито болката, нито схващането нямаше да изчезнат, тъй като нямаше да има
възможност да протегне краката си. Блек го остави да се мъчи и насочи вниманието си към Куин.
Краката на по-младия мъж вече се бяха предали. Той се беше навел напред, опрял неудобно глава върху винта;
по-голямата част от тежестта му се поддържаше от гърдите му, опрени в ръба на улея. Дишаше на пресекулки,
тялото му трепереше и дрехите му бяха подгизнали от урина. Блек потисна отвращението си от гледката, вдигна
торбата до носа му, махна тиксото от устата и отново дръпна торбата надолу. Куин си пое дъх така силно, че
памучната тъкан полепна по лицето му.
—Не искам да страдате нито миг повече, отколкото е необходимо, господин Куин —с равен глас каза Блек. — Вече би трябвало да сте се сетили, че това определено не е тренировка. Разпитван сте за връзката ви със скорошното
изчезване на четирима британски учени. Несъмнено сте се запознали с проучванията им по време на работата ви.
Освен това не бива да си правите илюзии за действията, които съм готов да предприема, за да установя истината.
Разбрахте ли ме?
Куин кимна рязко.
—Запознати ли сте с работата на доктор Сара Белман? Реакция не последва.
—Господин Куин?
Главата на пленника помръдна. Може би опит за второ кимане. Дишането му беше хрипливо и измъчено.
—Ще ви пусна невредим, господин Куин, и може би дори ще избегнете обвинение, ако сътрудничите
достатъчно, но за да стане това, трябва да ми кажете на кого сте предавали информацията и с каква цел. Ясно ли се
изразих?
Тялото на Куин се замята като риба на сухо. И изведнъж той се изправи и изви рамене назад, сякаш в отчаян
опит да си поеме дъх.
Блек реагира инстинктивно: развърза торбата и я махна от главата му. Разкрилата се пред очите му гледка беше
ужасна. Очите на младия мъж бяха изхвръкнали от орбитите и устните му бяха посинели. Блек беше виждал
подобно нещо няколко пъти сред пленници в Ирак —пристъп на нервна астма, предизвикан от стреса. Усилията на
Куин да си поеме дъх през носа и торбата се бяха оказали неуспешни. Блек бързо развърза ръцете му. Тялото на Куин
се свлече, принуждавайки Блек да го подхване. Положи го на пода и развърза единия му глезен.
Очите на Куин бяха изцъклени и той вече не се бореше за глътка въздух. Блек пъхна палци и показалци в
отворената му уста и опита да му направи изкуствено дишане. Въздухът изпълни устата на Куин, но не влезе по-
навътре. Свитите му бели дробове не се пълнеха. Блек опита отново и отново, но трахеята беше затворена. Започна
компресии на гърдите, като ги натискаше с длани с надеждата, че по някакво чудо нервната система на Куин ще се
рестартира на прага на смъртта.
Пет минути и няколкостотин компресии по-късно Блек спря, за да избърше стичащата се в очите му пот, и видя
как една муха кацна на долната устна на Куин. Спря за момент, сякаш да се увери, че всички признаци на живот са
изчезнали, след което пропълзя в отворената му уста.
Блек впери поглед в трупа. Почти не можеше да проумее. В един момент пленникът му беше жив и се
оплакваше, а в следващия бе мъртъв.
Беше направил онова, което се беше надявал никога повече да не прави.
Беше убил човек.
Клекна до безжизненото тяло и зачака нещо да стане. Струваше му се, че тежестта на угризенията ще смаже
ума му. Но умът му си остана ясен и странно лишен от чувства. Прашинки танцуваха в слънчевия лъч, който идваше
откъм входа, навън птиците продължаваха да пеят.
Блек се изправи в някакво странно състояние на спокойна безпристрастност, разкърши врат и насочи
вниманието си към Клейтън. Махна предпазителя за уши и торбата от главата му. Клейтън трепна и замига, докато
очите му привикнаха към светлината. Потното му лице изглеждаше синкаво от поникналата четина, оредяващата
коса беше прилепнала към черепа му. Беше слаб, обезводнен и може би изпитваше болка, каквато не бе изпитвал
никога.
—Боя се, че колегата ви не издържа. Астма.
Клейтън проследи погледа на Блек до тялото, което лежеше на по-малко от три метра вдясно. Блек видя как
очите му се разширяват.
—Да приема ли, че искате да видите семейството си отново, господин Клейтън?
Погледът на Клейтън си остана фиксиран върху безжизнената фигура на Куин.
Биваше го. Блек предположи, че все още е достатъчно с ума си, за да пресметне, че като единствен останал жив
едва ли ще го сполети същата участ. И това можеше да му даде надежда и сили да се съпротивлява или поне да
удължи изпитанието си.
Блек не беше в настроение да чака.
—Извинете ме, господин Клейтън.
Отиде при тялото на Куин, развърза последното въже, което го държеше към винта, и метна трупа на рамо.
Нагласи тежестта му, бавно тръгна към изхода и остави вратата отворена, така че Клейтън да го вижда. Отнесе
тялото до първия басейн и го хвърли през ръба. Отстъпи крачка назад и загледа как то потъва бавно под дебелия
слой зелена мътилка. На повърхността се вдигнаха няколко мехурчета, след което гъстите водорасли я покриха
отново.
Демонстрацията подейства.
Блек се върна и завари Клейтън увиснал на вързаните си китки, с колене само на няколко мъчителни
сантиметра от земята. Лицето му беше маска на непоносима болка. Въпреки това Блек си даваше сметка за своята
смущаваща липса на съжаление и съчувствие. Гледаше пленника си със същото клинично любопитство, с което
хирургът преценява упоения пациент на операционната маса.
—Господин Клейтън, сега ще махна тиксото от устата ви и ако искате тя да остане свободна, ще ми кажете
името на човека, на когото предавате информация срещу заплащане. Ще го направите ли?
Клейтън затвори очи и кимна.
—А когато получа името, ще ви оставя да седнете и ще ми разкажете всичко. Едва когато разполагам с
показанията ви, ще ви върна при семейството ви. Ако изберете да не сътрудничите, ще правите компания на
господин Куин. Имам ли уверението ви, че ще сътрудничите?
Клейтън отново кимна. Погледът му беше умоляващ и жалък. Беше пречупен.
Блек хвана тиксото и внимателно го отлепи от устата му. Клейтън отметна глава назад и изпъшка от облекчение.
Блек го хвана за врата и леко натисна адамовата му ябълка.
—Името.
Усети как Клейтън се напряга и жилите на врата му се стягат. Последната проява на съпротива.
—Дрекер —прошепна той. —Сюзан Дрекер.
Жена. К ап кик ръ в о т т ри ман ап ад ат ел и, д ва мам ъж е ие дн а ж ен а. Докладът на Тауърс от аутопсията
включваше изненадващия факт, че единият от убийците на Фин е жена.
—Националност?
—Американка… предполагам.
—Не сте сигурен, така ли?
—Не съм… Но говори като американка.
—А тя за кого работи?
—Не знам.
—Не си играйте игрички с мен, господин Клейтън.
—За някаква компания… Повече не знам.
—Работи за корпорация, а не за страна? Сигурен ли сте?
—Да.
—И колко ви плати тя?
Клейтън преглътна. Знак, че Блек е засегнал чувствително място.
—Сто хиляди долара.
По бузите на Клейтън потекоха сълзи. Той въздъхна жалко. Сълзи на човек, чийто живот, доскоро така пълен
със светли обещания, е станал на пух и прах. Дори не беше получил прилична сума за предателството си.
Блек развърза китките му и го остави да се свлече на пода и да се съвземе за няколко секунди, преди да
продължат с показанията.
—Ще започваме ли?
26.
Фреди Тауърс вдигна очи от написаните на ръка показания.
—Каза ли му в понеделник да се върне на работа и да чака допълнителни инструкции?
—Да.
—В каква форма беше?
—Без видими травми. Ще живее.
Тауърс кимна и продължи да преглежда двете страници за нещо, което може да е пропуснал.
Блек беше пуснал оцелелия си пленник на една улица недалеч от дома му. Беше го направил само преди
четиресет и пет минути, а ето че събитията от деня вече му се струваха някак сюрреалистични, сякаш ги е сънувал.
Седяха в дневната, която играеше ролята и на кабинет в апартамента на Тауърс на Ланкастър Гейт.
Обзавеждането беше модерно, мебелите удобни, но по голите стени с цвят на магнолия нямаше никакви картини и
снимки. Единственият намек за личността на обитателя бяха заглавията на книгите в малката библиотека — политически мемоари, военни биографии и няколко леки романчета. Мястото напомняше на държавна тайна
квартира и намекваше, че Тауърс има истински дом някъде другаде.
Тауърс вдигна замислено глава.
—Нещо за пиене?
—Не, благодаря. —Блек възнамеряваше да се върне в Оксфорд и знаеше, че едно питие ще доведе до второ, а
после и до повече.
—Жалко за Куин. Щом си е отишъл, те ще се досетят, че сме по следите им.
—Защо не използваме Клейтън да потули нещата? Може да каже на Дрекер, че са го командировали в чужбина.
На секретна операция.
—Ще измислим нещо —измърмори Тауърс, който вече мислеше напред. —Не мога да повярвам, че Клейтън е
бил готов да продава информация на купувач, за когото знае толкова малко. Ако историята му е вярна, клиентът би
могъл да е всеки.
—Постави се на негово място. Болна жена, две малки деца, закъсал финансово. Среща привлекателна жена на
някаква конференция, поддава се на похотта и после е поставен пред избора да продаде тайни или да съсипе брака
си във възможно най-лошия момент.
—Много акъл и никакви преценки.
—Както сме виждали неведнъж.
Тауърс вдигна уморено вежди, признавайки уточнението.
Показанията на Клейтън изглеждаха достоверни заради баналността си. Преди близо година участвал в някаква
международна среща на експерти по киберсигурност в Единбургския университет. Привлекателна жена под
четиресетте, представила се като Сюзан Дрекер, го прелъстила на партито, като го уверила, че е омъжена за
полковник от американската армия и се интересува само от секс за една нощ. Подобно на Блек, Клейтън заподозрял,
че тя може да е правителствен агент, изпратен да слуша неразбираеми презентации, и да е намерила сроден дух.
След месец той бил на почивка със семейството си и американски роднини в Кейп Код. Докато излизал с децата си
от един магазин, от който бил купил сладолед, Дрекер слязла от някакъв джип и му връчила плик с флашка. Освен
видеозаписа на лудориите им в хотела на флашката имало и снимки на жена му и децата му, отдадени на
ежедневните си занимания. В плика имало и телефонен номер. По-късно през деня Клейтън позвънил на него и
Дрекер направила първото си искане за информация. През следващите единайсет месеца той се срещнал с нея пет
пъти, като ѝпредал общо четиресет досиета. Всеки път тя му плащала по 20 000 долара по банков път. Сред
досиетата били и данните за двама от четиримата изчезнали учени. Клейтън не знаеше къде са се дянали и кой ги е
отвлякъл и твърдеше, че Дрекер не му е казала нищо. Беше такъв наивник, че Блек му повярва.
—Може и наистина да е толкова тъп —каза Тауърс. —Лесно е да забравиш колко посредствени са някои от
младите агенти. Поставени на чувствителни постове без абсолютно никакъв истински опит. —Въздъхна и отпи
разредено уиски от евтина чаша. —Това не вещае нищо добро за останалите петима. Ама нищо. Пълни нещастници.
След което се умълча мрачно.
Блек беше уморен. С нетърпение очакваше края на срещата и уверението на Тауърс, че работата му е била дотук.
Искаше да изтрие този ден от паметта си и да се отдаде изцяло на писането на доклада си.
—Какво мислиш за онази жена? За Дрекер? —попита Тауърс.
—Бих казал, че е от ЦРУ, ако не беше начинът, по който са убили Фин. Доста кърваво убийство, за да е тяхно.
—Може да е нарочно.
Блек поклати глава.
—Какво те прави толкова сигурен?
—Ние сме все още приятели, Фреди. Въпреки всичко. Политиците може да се карат и обиждат едни други, но
доколкото виждам, продължаваме да си сътрудничим на всички нива.
Тауърс кимна неохотно в знак на съгласие. Няколкото десетилетия сблъсъци с американските съюзници го бяха
оставили с едно недоверие, което Блек винаги беше смятал за почти ирационално. Той подозираше, че Тауърс
всъщност винаги е завиждал на американците заради ресурсите им и прекаленото перчене, което върви с тях. При
съвместни операции британските офицери неизменно биваха принудени да свирят втора цигулка.
—По тялото на Фин е имало кръв на жена. Какво мислиш за това?
—Няма причина да смятаме, че е на Дрекер —отвърна Блек.
—Да предположим, че е нейна и че тя не е от ЦРУ. Така кръгът на заподозрени се стеснява доста, нали?
Говорим за бивши военни или агенти на ЦРУ, които сега работят за организация с много пари и влияние, да не
говорим за амбиции. Ако ти си от такава организация, кого ще наемеш —само най-добрите и най-безмилостните,
нали? Така кръгът става още по-тесен —мъничка група елитни наемници, калени в битки агентки от американски
произход. В Англия може да се окаже трудно да намерим и един кандидат, който да отговаря на този профил.
Сигурен съм, че дори американците не разполагат с повече от половин дузина такива.
В главата на Блек се появи смътен спомен. Престрелка на иракска улица през хаотичната 2005 година. Саддам
вече го нямаше и сякаш всеки квартал си имаше своя собствена милиция.
Тауърс го усети.
—За какво се замисли?
—Може би е нищо.
—Да видим.
—Април две и пета. Багдад. Получихме сведения, че хора от Армията на Махди се канят да оберат банка в
центъра на града. Аз водех екип и направихме блокада на улицата, за да ги пипнем. Фин също беше там.
Тауърс кимна, мъчейки се да изолира сблъсъка от хилядата други, които беше ръководил през онази година.
—Дойдоха, но не бяха от Армията на Махди. Западняци с повече оръжия от Делта форс. Осем, в два бронирани
пикапа с тежки картечници и РПГ-та.
—Май се досещам. Май бяха наемници охранители, нали? Работещи на две места, от приятелчетата на Буш от
Блекуотър.
—Може би, макар че така и не успяхме да го потвърдим. Измъкнаха се и американците прибраха телата на
двамата, които застреляхме. Един от бойците в първия пикап беше жена на двайсет и няколко. Седеше на предната
седалка, въоръжена с „Хеклер и Кох“. Това беше единственият път, в който съм попадал на жена боец с пълно
въоръжение.
—И не си я застрелял?
—Не ми се удаде възможност. Те имаха огнево превъзходство и ни разпръснаха.
Тауърс се замисли за момент, после стана и излезе на балкона, който гледаше към малка градина зад
жилищната сграда. Блек остана в креслото си с неудобната мисъл, че Тауърс е навън и м ис ли.
—Трябва да вървя, Фреди —каза Блек, след като минаха няколко минути. —Сигурен съм, че ти и хората ти ще
я откриете. —Стана и се разкърши. —Не че ми е приятно да повдигам въпроса, но кога да очаквам заплащането?
Отговори му мълчание. Мрачно настроение. Това винаги беше лош знак.
—И какво да кажа на Катлин Фин? Скоро ще трябва да говоря с нея. Тя иска отговори.
Пак не получи отговор. Въздъхна нетърпеливо и погледна към вратата на балкона. Тауърс се взираше в нищото,
рехавите сиви кичури на оплешивяващото му теме леко се развяваха на ветреца.
—Фреди?
—М-м-м? —Той леко завъртя глава, но не погледна назад. —О, да. Вторник. Ще получиш парите във вторник.
Блек зачака някакъв коментар или благодарност за свършената работа. Не ги получи.
—Е, довиждане. —Той тръгна към вратата.
—Нямам х ор а, Лео. Само аз съм. На х ор ат а не може да им се има доверие. Лично почистих апартамента на
Куин —разнесе се от балкона безтелесният глас на Тауърс. —Момичето е добре, между другото. Горката, беше си
изкарала акъла.
Блек излезе от дневната в коридора.
—Бих бил благодарен за помощта ти, Лео. Трябва да намерим Дрекер. Комисията ще иска това да стане бързо.
Блек стигна до входната врата и спря, като се бореше с желанието да се обърне. И в миг на просветление си се
представи като куче, което се е научило да сяда, да стои на място и да напада по команда на господаря си.
—Те ни се надсмиват. Станали сме слаби. Дървесината е така проядена от червеи, че е на път да се разпадне.
Колко пъти съм казвал, че този ден рано или късно ще дойде?
—Трябва да има и други, Фреди. Аз приключих с убиването.
Блек излезе.
Тауърс чу как вратата се затваря и усети студения полъх на вятъра по лицето си. Би предпочел Блек да е по-
послушен, но пък винаги имаше начини да го постигне. Щеше да му даде малко време да се възстанови, след което
щеше да го изправи срещу неизбежното.
27.
Д-р Разия посрещна Дрекер и Бренан на входа на експерименталния блок с нехарактерна за него усмивка.
—Има ли напредък? —попита Бренан.
—Отличен, благодаря —отвърна Разия. —И четирите обекта, които издържаха успешно хирургическите
процедури, реагират много добре.
Заедно с д-р Холст той беше създал база в отделна сграда извън основните лаборатории и бе останал във
възторг от бързината, с която напредваха. След като беше преценил членовете на екипа си през дните след
пристигането им, бързо бе стигнал до заключението, че той и Холст са най-подходящи за провеждане на
експериментите, докато Белман, Кенеди и Сфирис могат да функционират най-добре, ако останат в
интелектуалните си мехури, изолирани от практическото приложение на работата им. Човешкият ум има
поразителната способност да се организира в удобни затворени среди и само редки и изключителни индивиди са в
състояние да понесат цялата картина. Самият той несъмнено беше един от тях и с удоволствие бе установил, че
същото се отнася и за новия му колега.
Поведе посетителите си по покрития с плочки под към Холст, който стоеше при дълга маса до прозорец, през
чието стъкло можеше да се вижда само в едната посока. От другата страна в края на едноетажната сграда имаше
малко помещение, в което млада жена с болнични дрехи седеше на едно бюро и лакомо ядеше обяда си от ориз, грах
и дебела пържола. Единственият намек за неотдавнашната процедура, извършена върху нея, беше малката обръсната
област от лявата страна на главата ѝ Освен чинията единственият друг предмет на бюрото беше бляскава метална
полусфера с размерите на топка за голф, поставена в диск от изолирана керамика, закрепен за плота.
—Методите на доктор Холст се оказаха изключително плодотворни. Той работи много, за да ги усъвършенства
—продължи Разия. —Бях повече от впечатлен.
Холст отвърна със скромна усмивка:
—Процедурата е добре установена, както знае госпожица Дрекер.
Физиономията на Дрекер остана хладна и надменна.
—Кога ще можем да съчетаем вашата работа с тази на Белман и Кенеди?
—Това зависи изцяло от техния напредък —отвърна Холст. —Тяхната работа е доста деликатна, но се
надяваме да започнем опити след няколко седмици.
—Плащаме ви, за да работите бързо —каза Дрекер. —Имаме клиенти, които чакат. Колкото по-бързо
приключим сделките, толкова по-скоро ще можем да се махнем оттук и да продължим напред.
—Никой няма да се забави и миг повече от необходимото —каза Разия, като си мислеше за жена си и децата
си, които не беше виждал от близо осем месеца. —Всичко постигнато дотук ни уверява, че сме на път да постигнем
огромен успех. Нека да демонстрираме.
И кимна на Холст.
Колегата му нагласи напрежението на контролното устройство на бюрото.
—Дванайсет волта. Еквивалент на токовия удар, който можете да получите от автомобилен акумулатор. — Натисна едно копче и полусферата на бюрото пред младата жена запулсира със зелена светлина.
Ръката ѝзамря по пътя от чинията към устата ѝ когато вниманието ѝсе прехвърли от храната към полусферата.
Колебанието ѝобаче беше съвсем кратко. Тя посегна с другата си ръка и предпазливо докосна полусферата с
върховете на пръстите си. Мускулите на ръката и се свиха в спазъм, когато токът премина през нея. Тя изпусна
вилицата, но на лицето ѝне се изписа и намек за болка, а само на внезапно и силно удоволствие. Жената се облегна
в стола си, раменете ѝсе отпуснаха и клепачите ѝпочти се затвориха под въздействието на отделения допамин.
—Май ѝхаресва —каза Бренан с похотлив тон, който Разия намери за отвратителен.
—Следващият етап е да програмираме реакция към по-неуловими стимули —каза Разия. —Ще показваме на
обекта изображение, като в същото време ще караме импланта да излъчва много по-слаб заряд. Резултатът би
трябвало да е много положителна асоциация, а не това екстремно ниво на нервна възбуда. —Той погледна Дрекер и
се усмихна. —Може би ще желаете да предложите какви изображения да изберем?
Лицето на Дрекер остана леко намръщено, докато се взираше през стъклото към младата жена, чиито очи
постепенно се фокусираха като очите на наркоман, идващ на себе си след поредното отнасяне.
—За първи път ли експериментирате върху човек, доктор Холст?
—Трябва да призная, че да —отвърна Холст.
—Намирате ли го за трудно? —Въпросът дойде от Бренан.
Холст се поколеба.
—Не мога да се преструвам, че не е предизвикателно.
Последва кратко мълчание. Младата жена беше взела отново вилицата и продължаваше да се храни.
—Максималното напрежение, което можете да пуснете, фатално ли ще бъде? —попита Дрекер.
—Да… Ще бъде.
Д-р Разия пристъпи неспокойно от крак на крак. Разбираше какво предстои. За съжаление, това беше
необходима част от процеса за човек, който е нов в тази работа. Единственото му съжаление беше, че опитният
образец ще бъде тъкмо това момиче. Една сантиментална част от него вече беше започнала да се привързва доста
към него.
—Бихте ли демонстрирали?
Шокираният Холст погледна Разия, сякаш търсеше помощ от него.
Разия сведе поглед към земята.
—Моля, направете каквото ви помолиха, доктор Холст.
Разия вдигна очи и зърна ясните невинни очи и пълните устни на момичето. Извърна се, когато Холст посегна с
треперещи пръсти към контролното устройство. Пулсиращата светлина се появи отново.
Този път нямаше колебание. Обектът посегна да погали сферата, сякаш беше главата на бебе. Светлините в
лабораторията примигнаха, когато силата на удара изхвърли момичето от стола. Тялото му остана да лежи
безжизнено в отсрещния ъгъл на помещението.
Дрекер гледаше омаяно тънките струйки дим, които се извиваха от неравномерните петна изгорена плът по
ръката, лицето и шията на момичето.
Разия вдигна очи и видя, че Холст се взира в недоядената храна от другата страна на стъклото. Беше наистина
впечатлен. Колегата му не беше рухнал като него; вместо това си личеше как интелектът му триумфира над
чувствата. Холст наистина беше един от онази рядка порода хора, за които целта оправдава и най-гадните средства.
Сроден дух.
—Мисля, че можем да броим това за успех —каза Бренан и тръгна към изхода, следван от Дрекер. —Ще пратя
двама души да разчистят.
28.
—Повечето учени са на мнение, че планът на Макартър за възстановяване на Япония с вертикални вместо
хоризонтални мерки е бил огромен успех. Енергията, изразходвана преди в милитаризъм и агресия, била насочена в
индустрия и иновативност. Същото може да се каже за Германия —от съсипана бомбардирана страна тя става една
от най-стабилните и успешни в света. Но това не било случайност, а резултат от огромни усилия. Америка изливала
пари, храни и ресурси и в двете страни. Британското общество търпяло купонен режим и през петдесетте години на
миналия век, за да не гладуват германците —същите онези хора, които ги убивали само няколко години преди това.
—А сега сравнете успеха на този подход с нашите категорични провали в поствоенните зони на двайсет и
първи век —продължи Блек. —Само си помислете. Няма планове, почти липсват инвестиции и определено никой
не помисля, че след победата бихме могли да направим болезнени жертви у дома за доброто на победените…
Беше очаквал, че на тази сутрешна лекция в понеделник ще присъстват само шепа от най-запалените студенти,
особено като се имаше предвид, че това беше последната седмица на семестъра, но с изумление бе открил, че почти
всички места са заети. Присъствието на толкова голяма аудитория едновременно го ласкаеше и смущаваше.
Виждаше пред очите си млади умове, отворени за нови идеи, но след преживяното през предишната седмица част
от него се чувстваше като измамник. Проповядваше мир, но със знанието, че единственото нещо, което стои между
мира и конфликта, са хора като него. Хора, чиято човечност може да се включва и изключва по желание.
Вътрешната му борба като че ли само го пришпорваше напред. Четиресетте минути на изложението минаха
сякаш за секунди. Завърши бляскаво:
—Ако наистина се борите за мир, трябва да знаете, че мирът не е осигурен, докато всяка сграда не бъде
възстановена и всеки кратер —запълнен. Докато всеки изгубен живот не бъде компенсиран и докато надеждата не
стане по-голяма от отчаянието. Това са огромни и скъпи задължения и ако не може да убеди хората си, че си
заслужават, лидерът не може да се надява на друго, освен на още повече хаос и в крайна сметка на поражение.
Беше заимствал заключителните думи от недописания си доклад и бе възнаграден с бурни аплодисменти.
Можеше само да се надява, че ще получи подобно посрещане и в Уест Пойнт. Отпи глътка вода от чашата на
катедрата и подкани за въпроси.
Хелън Маунт първа вдигна ръка.
—Доктор Блек, каква част от тази щедрост на Запада към японците и германците според вас се дължи на
чувството за вина?
—Никаква. Разбира се, Съюзниците са били ужасени от онова, което са видели на земята —Дрезден, Берлин,
Хирошима и всичко останало, което сме обсъждали —но не е имало никакви съмнения чия е отговорността за тях.
—Имало е мнозина, които са смятали бомбардирането на Дрезден за ненужно —възрази Хелън. —Физикът
Фриймън Дайсън, който е работил за командването на Военновъздушните сили, е казал, че не е имало никакво
морално оправдание за бомбардировките.
—Не забравяйте, че това е било война за оцеляване, каквато никой преди не е преживявал, при това само
двайсет години след предишната —отвърна Блек. —Част от мисленето е била: щ е в и у ни що жи м т ак а п ъл нои р еш ит ел нос ъсс ъщ ит е о ръ жи я, ск ои тов иес е о пи та хт е д а н и у ни що жи те ч е п ов еч е н ям а ид а с и п ом ис ли тед а
п ов то ри тет оз и у жа с. Из ак лю че ни ет о б ил о: о св ент ов а щ е в и в ъз ст ан ов имищ е в и д ад емв ъз мо жн ос т д а
ж ив ее тевм ирип ро сп ер ит ет М ож е д а с тен и п ри ну ди лид а п ад не м д о н ив от о н а ж ив от ни н о о тк аз ва мед а
о ст ав ам е вт ов а п ол ож ен иеио св ент ов а щ е в и д ад емв си чк и в ъз мо жн ос тид а с е и зд иг не тед о н ив от о, н а к ое тов и
ем яс то то
—Добре, но вашият аргумент не е ли начин да се оправдаят и колониалните войни? Не казвате ли, че няма
нищо лошо в това да нападнем и избием стотици хиляди, стига да сме готови да платим за разчистването след това?
Ами поемането на много по-големи рискове заради мира? Говорене, говорене и говорене, намиране на нови
потенциални лидери и правене на в си чк о в ъз мо жн о за постигане на промяна отвътре в една враждебна страна.
—Значи ли това, че намирате идеята за дестабилизиране на една страна за по-приемливо от нахлуването в
нея? Понякога резултатите могат да бъдат още по-лоши.
—Говоря за фундаментална промяна на нагласата —за мирен подход, а не за заплахи от насилие.
—А срещу врагове, които отказват да преговарят?
—Колкото по-мирни сме ние, толкова по-малка заплаха ще представляваме и толкова по-малко насилие ще
бъде насочено срещу нас. Това трябва да е правилният подход.
Блек усети как симпатиите в залата се насочват към нея. Хелън беше намерила позиция, която състудентите ѝ намираха за по-привлекателна от неговия модел на внимателно подготвена агресия. Те бяха млади. Напълно
естествено беше да се привличат от идеали, а не от практичната реалност.
И тогава се обади друг глас —на Сам Райт, младия мъж с перчема, който го беше заговорил след лекцията му за
Хирошима.
—Колко по-мирни бихме могли да сме към Германия през трийсет и девета?
—Тогава е било различно. Аз говоря за сега —отвърна Хелън.
—Ами добре. Да говорим за сега —каза Сам. —В крайна сметка ние си оставаме човешки същества,
биологични организми, програмирани да запазим вида си, дори за сметка на другите, ако се налага. Законите на
природата налагат да разработваме стратегии, които да гарантират оцеляването ни. В края на Втората световна
война тези стратегии са включвали изливане на пари в Германия и Япония и смяна на имперските амбиции с
капитализъм. И това проработило. Последното, което са искали комунистите, е капитализъм, и за да се справим с
тях, сме се въоръжили с атомни бомби. Чудесно. Това свършило работа в продължение на петдесет и шест години. И
после най-неочаквано се появява нов враг, който ни удря отвътре с отвлечени самолети, камиони под наем и
идеология, която се разпространява в обществото като вирус. Този нов враг няма лидери, с които да се преговаря,
нито искания, за които да се постигне евентуален компромис. Изправиш ли се срещу такъв противник, всичките ти
мирни инстинкти стават безполезни. Отново се връщаме към най-елементарните неща —трябва да започнем да
убиваме, за да спасим себе си, само дето врагът е много по-труден за намиране и още по-труден за предсказване. И
към кого точно искате да сме щедри, когато тази война приключи? Към Саудитска Арабия ли? Към Катар, която е
най-богатата страна в света на глава от населението? Да не смятате, че няколко долара допълнително ще ги убедят
да врътнат кранчето на врага ни? Как ли пък не.
Последва изумено мълчание, сякаш Сам беше изрекъл ужасна ерес и в същото време е посочил неизбежната
истина.
Той обаче не беше свършил.
—Знаете ли какво? Понякога съм почти благодарен на джихадистите, че ни дават възможност да си напомним
какво е нужно. Всички ние искаме да живеем в общество, в което да провеждаме семинари за подходящи полово
неутрални местоимения, но това не ни освобождава от нуждата да убиваме онези, които ни заплашват. И няма начин
това хапче да бъде подсладено. Единствената ми тревога е, че сме твърде бавни, че не искаме да слезем на тяхното
ниво, че ще изгубим тази война още преди да сме приели, че тя е започнала.
За момент Блек изпита безпокойство от прямия и суров анализ на Сам. Лесно можеше да си представи, че
думите на младия студент излизат от устата на политик от бъдещето. От мрачно бъдеще, за което не му се мислеше.
—Хелън?
Блек я виждаше как прави съзнателно усилие да сдържи възмущението си. Това беше добър знак. Тя съзряваше
бързо. И отговори спокойно:
—Мисля, че винаги трябва да действаме според най-високите нравствени принципи. И че трябва да работим
много повече, за да покажем какви точно са те. Планът на Макартър е бил нужен за възстановяване на поражения,
които изобщо не е трябвало да се случват. Във Втората световна война, във Виетнам, в Ирак и Афганистан ние сме
си позволили да паднем п ре ка ле нониско. Трябва да прибягваме доколкото се може по-малко насилие. И се нуждаем
от световен форум, посветен на ислямския тероризъм. Деленето на н иеит е вече не работи. На едно ниво всички
сме н ие. Просто трябва да работим по-здраво, за да намерим това ниво.
Ето го —гласа на надеждата. Отговорът ѝпредизвика одобрителното мърморене на аудиторията.
Сам предпочете да не продължава спора.
Равновесието беше възстановено.
Вдигна се друга ръка —на Садик Низамани, второкурсник от колежа Крайст Чърч и племенник на външния
министър на Пакистан.
—Мисля, че и двамата взели думата са отчасти прави. Между цивилизованата съвест и инстинкта за
самосъхранение винаги ще има напрежение. Доктор Блек, през тази година неведнъж сте казвали, че прогресът на
човечеството трябва да е насочен към решаване на различията без насилие, но докато се стремим към този идеал,
ние трябва да се справяме с онези, които не го споделят. За съжаление, мирът се поддържа чрез и зв ес тн о насилие.
Но да разширя тезата на моята приятелка —той кимна към Хелън, която седеше два реда пред него, —за к ол ко тос е
м ож е п о-м ал кон ас ил ие, аз смятам, че този принцип е недостатъчен. Достатъчният принцип по-скоро е к ол ко тос е
м ож е п о-м ал кон ас ил иез а о си гу ря ва нен а п об ед ат а н а м ои теи де ал и. Ако идеалът е да се осигури бъдещето на едно
с во бо дн о общество, тогава може да е нужно значително насилие. Ако идеалът е само осигуряване на бъдещето на
д ем ок ра ти чн о общество, което след това може да реши да изостави свободите си, може да е нужно по-малко
насилие. Разликата е тънка, но на практика може да се окаже граница между победата и поражението.
Докато слушаше, Блек долови силата на интелекта на Садик. Умове като неговия, които спокойно стигат право
до същината, бяха рядкост. Блек погледна Хелън.
—Съгласна ли сте? Или смятате, че по-голямата сдържаност може да послужи като пример, който другите
неизбежно ще последват?
—Смятам, че хората с власт винаги трябва да са на твърдото мнение, че насилието е последното нещо, към
което да се прибягва.
—Е, в крайна сметка можем да се съгласим, че отговорът се крие в силата на аргументите —каза Блек,
слагайки край на обсъждането. —Дискусии като тази се провеждат и в правителствени кабинети по целия свят.
Може би най-доброто, на което можем да се надяваме, е да разглеждаме най-подробно всяка опция и да сме
информирани, но не и спънати от историята. —Той си погледна часовника. —И благодаря за участието ви. Беше
наистина просвещаващо.
Той почна да прибира бележките си, а студентите започнаха да стават от местата си.
—Доктор Блек —обади се нечий глас. —Вярно ли е, че сте били замесен в предаването на пленници в
Гуантанамо? И тези действия ли са били резултат от внимателно обсъждане в кабинета?
Блек вдигна очи. Въпросът беше зададен от слаб младеж от втория ред.
Бърборенето в залата спря. Всички погледи се обърнаха с очакване към него. Хрумна му, че наглият въпрос е
зададен като номер в края на семестъра. Студентите бяха говорили за него. Но кой бе започнал? Дали някой не беше
ровил в миналото му?
—Интересно ми е защо питате —каза той, мъчейки се да спечели време.
—Били сте майор от САС, нали? При това по времето, когато Специалните части са се занимавали със
залавяне и незаконно предаване на хора в Гуантанамо.
—Не, не съм бил —излъга Блек. Нямаше друг избор. —А дори да съм бил, нямаше да мога да го призная.
Както може би знаете, всички членове на Специалните части са задължени по закон да пазят тайна. Обсъждането
на каквито и да било минали операции би било престъпление.
—Тогава в кои части сте служили?
Студентите започнаха да вадят телефоните си, за да потърсят отговора му в Гугъл.
—Разбирам любопитството ви, но съм тук да преподавам история, а не да отговарям на въпроси за предишната
ми кариера. Приятно лято. До следващия семестър, надявам се.
Младежът погледна съседа си, който го побутна, давайки му знак да не продължава.
—Добре.
Напрежението отмина, оставяйки след себе си атмосфера на разочарование. Блек обърна гръб на студентите и
се престори на зает, докато чакаше залата да се опразни. Въпросът го беше смутил. Осъзна, че по някакъв начин е
успял да убеди самия себе си, че може да дръпне завеса върху подробностите от миналото си. Изведнъж самата идея
за подобно нещо му се видя нелепа. Още един продукт на разделения му на категории ум. И щом студентите бяха
започнали да правят предположения за него, несъмнено колегите му правеха същото. Сигурно вече беше обект на
нездравия им интерес. К ол кох ор а с и у би л? К ак воеч ув ст во то М ож ешл и д а с пи ш с по ко йн о н ощ ем и лит е
п ре сл ед ва т д ух ов е? Това бяха въпроси, които всеки искаше, но не смееше да зададе. Блек можеше да живее с
любопитството им, но никога нямаше да позволи да се почувства ограничен от него. Щеше да им покаже. Щеше да
прави проучвания и да пише, докато от очите му не потече кръв, ако трябва.
Отказваше да бъде приеман просто като стар войник, който е стигнал до дъното, защото някой трябва да го
направи. Той беше човек с идеи. А идеите имат силата да променят света.
29.
Единствените звуци бяха тихото тиктакане на часовник, шумоленето на обръщани страници и от време на
време тътрене на крака по полирания под. Блек седеше на едно бюро в ъгъла в Библиотека Кодрингтън —според
него най-великолепната в Оксфорд —на същото място, където в продължение на близо триста години са идвали
поколения учени, за да формулират идеи, които ще оформят историята на света. Създадена със средствата на
прословутия робовладелец, който ѝдал името си, Код, както беше наричана с обич, била проектирана в началото на
осемнайсети век от архитектурния гений Николас Хоксмур в старогръцки стил. Най-доброто и най-лошото на
западната цивилизация се съчетаваха тук в една-единствена сграда, която сякаш притежаваше почти
свръхестествената способност да съсредоточава ума.
Блек беше дошъл тук след сутрешните занимания, за да прекара следобеда в катедралното спокойствие на Код и
да проучи идеите на Викторианската епоха за баланса между военната сила и мирния подход. Беше любопитно, че в
средата на деветнайсети век Великобритания е била най-голямата империя на света и в същото време е имала най-
малката действаща армия в Европа. Най-важният елемент за успеха на страната като че ли е бил самоувереността в
съчетание с непоклатимото религиозно убеждение, че британците са предопределени да разпространяват
цивилизацията. Иначе казано, викторианците тържествували в едно почти пълно отсъствие на цинизъм. През
втората половина на деветнайсети век Америка поела тази роля, също така заредена с вярата в своите по-добри
технологии и моралната си праведност. И веднага щом тази страна също започнала да се съмнява в собствените си
мотиви, се появили религиозните абсолютисти от Близкия изток, за да запълнят вакуума.
Следобедното четене потвърждаваше без никакво съмнение заключението, до което беше стигнал
инстинктивно преди години в почервенелите от кръв пясъци на Ирак —че идеите са наистина по-силни от
армиите. И зад това се криеше една още по-дълбока истина —че нуждата от водещ принцип е константа, подобно
на силата на гравитацията. Всеки мъж и жена на този свят вярва в нещо, дори в негативния смисъл на отхвърлянето
на установените догми. И именно тези негативни идеи го тревожеха най-много. Всяко общество, заело се да
унищожава собствените си доктрини, било то и в името на висши ценности, е опасно уязвимо. Викторианската
история беше доказателство за това —британската самоувереност започнала да помръква от момента, в който
Дарвин свел всемогъщия дотогава Бог до една от множество съперничещи си теории. Системата от вярвания, с
която мъже прекосявали океани и достигали до сърцето на Африка, била натикана под ватерлинията от силата на
простото научно наблюдение. Към края на Първата световна война страната се чувствала като изоставена от Бога и
изтощена. Към края на Втората световна война дължала оцеляването си изцяло на Съединените щати —страна,
която тепърва щяла да се зарази със съмнение в самата себе си.
Блек вдигна очи от бюрото и погледна към мраморната статуя на Уилям Кодрингтън, която се издигаше
величествено и властно в центъра на залата. Той беше поставен на висок пиедестал, облечен като римлянин и със
свитък в ръка. Определено не му е липсвало самочувствие, което говореше добре за него, но си оставаше човек,
който е оковавал робите си във вериги и ги е бичувал и за най-малките провинения. Човек, който въплъщаваше
всички противоречия, които измъчват и нас —ние процъфтяваме за реалната и теоретичната сметка на другите. Как
можем да преодолеем това? Как да поканим всички на партито? Каква идея има силата да обезоръжи както
деспотите, така и фанатиците единаци по света? За формирането ѝбеше нужен ум, много по-голям от неговия, но
Блек можеше да посочи две условия, на които трябваше да отговаря тя —да обещава достойнство и да включва
споделяне на печалбата.
Той взе химикалката и започна да пише.
Какво е по силите ни и какво не?
Не можем да убедим за една нощ враждебни страни, култури и индивиди в правотата на нашето
мислене, но можем да предложим сигурност и ресурси, в рамките на които може да настъпи промяна. На
първо място трябва да сме амбициозни и универсални във визията си, а не да мислим и действаме на
парче, да сме непостоянни или още по-лошо, неискрени. Трябва да действаме и да говорим така, сякаш
имаме план за следващите сто години. Историята показва, че само с такива големи цели можем да се
надяваме да спечелим сърцата и умовете на онези, които са против нас. Само с такива цели можем да се
надяваме, че действията ни ще отговарят на съвестта ни. И че ако действаме не по съвест, работим за
враговете си.
Прочете отново написаните думи, без да е сигурен дали заслужават да бъдат казани, или са празна риторика.
Реши, че ги харесва, въпреки че са малко пресилени. Беше прекарал зрелия си живот в участие във войни, които
никой авторитет не беше оправдал по друг начин освен като непосредствени заплахи и цели. Никога не беше
в дъ хн ов яв ан. Никой генерал или премиер не го беше убеждавал, че рискува главата си за някаква възвишена цел. А
ако не можеш да убедиш собствените си хора, какви са шансовете ти да убедиш врага?
Телефонът във вътрешния му джоб тихо избръмча. Той го извади и видя съобщение от Карън: Г ле да й д а д ой де ш
д ов еч ер а. Н ЯМ А д а с е о пр ав ямс ам а. К:)
По дяволите! Удобно беше забравил поканата на ректора на високата маса. Погледна си часовника. Вече беше
вечер. Следобедът беше отминал. Мислено изстена при мисълта, че ще трябва да вечеря с колеги, и в същото време
си напомни, че шансовете му да се представи в добра светлина се изчерпват. Колкото и добре да приемеха доклада
му в Уест Пойнт, трябваше да спечели поне няколко от колегите си на своя страна.
Върна с неохота „Имперски и колониални институции на Британската империя“ на Едуард Шепърд Крийси и
се приготви да изтърпи изпитанието по възможно най-добрия начин, макар че ако трябваше да е искрен,
предпочиташе да преговаря с усмихващи се главатари, докато хората им са насочили калашници към него.
—Ето те и теб. Помислих си, че отново ще трябва да те покривам. —Карън го чакаше във вътрешния двор,
облечена в дълга черна преподавателска мантия върху тъмносиня рокля и с обувки на висок ток в същия цвят. Беше
прибрала косата си, разкривайки бледата си изящна шия.
—Извинявай. Не беше нужно да ме чакаш. Помислих си, че ще си горе с останалите.
Тя сви рамене. Срамуваше се да признае, че не би могла да издържи сама на аперитивите.
—Ще ходим ли? —Той кимна към стълбището в отсрещния край, водещо към общата зала за старшите
преподаватели.
—Няма смисъл. Почти е време. А и без това не понасям шери.
—Добре. —Блек се усмихна. Не се сдържа и я погледна пак. Почти не помнеше да я е виждал облечена в нещо
различно от джинси или ликра. С радост установи, че наранената ѝръка вече е с по-лека превръзка и че блясъкът в
очите ѝсе е върнал. Въпреки това отново го загриза съвестта, че може той да е причината за станалото с нея.
Измъчваше го като някаква мръсна тайна, за която не може да се говори.
—Не го казвай. —Тя го погледна закачливо. —Вярно, тази рокля не е излизала цяла година от гардероба, но
поне още влизам в нея.
—Щях да кажа, че изглеждаш много елегантна.
—Това май го чувам за първи път. Жалко за това.
Вдигна бинтованата си ръка и се усмихна.
Погледите им се срещнаха и помежду им премина искра, която изненада Блек. За миг изпита чувството, че ще
се целунат. Усети как тя почти пристъпва към него, но за своя изненада се вцепени, а после неловко се замъчи да
намери какво да каже.
—Някакви новини от полицията?
—Никакви. —В гласа ѝсе долавяше леко разочарование. —Успяха само да заключат, че било изолиран
инцидент. Някакъв ненормалник, искащ да плати поредната си доза. Поне в парниците вече имаме охранителни
камери. —Тя очевидно желаеше да смени темата. —А ти къде беше? Не те видях през уикенда. Да не беше избягал
отново из пущинаците?
—Да —излъга Блек. —Просто ми хрумна на момента. Реших, че ще ми помогне да мисля.
—Иска ми се някой път да видя къщата ти. Обичам възвишенията.
—Заповядай, стига да нямаш нищо против бедняшкия живот. Горе е малко мизерно.
—Отраснала съм в общинско жилище в Шефилд. Повечето места изглеждат луксозни в сравнение с него.
Тя се разсмя, но Блек забеляза, че очите ѝсе стрелкат неспокойно насам-натам, сякаш още беше нащрек за
спотайващи се нападатели.
Часовникът на колежа удари. Беше седем и половина. Група закъснели студенти изтичаха по стълбите към
големия вход на трапезарията. Последваха ги добре смазани гласове откъм общата зала на старшите преподаватели.
Появиха се десетина техни колеги и неколцина поканени гости. Всички бяха с леко зачервени лица. Блек и Карън
отидоха при тях и размениха любезни поздрави, докато чакаха ректора да ги поведе към трапезарията.
Ритуалът не се беше променил от студентските години на Блек и сигурно беше останал почти същият през
трите века от основаването на колежа. Студентите, седнали на три дълги маси, поставени перпендикулярно на
входа, станаха от пейките си и замълчаха, докато ректорът водеше процесията към високата маса в отсрещния край.
Групата зае местата си зад столовете си и всички сведоха глави, докато една студентка четеше молитвата на
латински от катедрата. Крайст Чърч използваше версия на същия текст, но Устър се гордееше, че неговият е
оригиналният, без по-късни промени. Това беше най-обстойната молитва в Оксфорд и Блек я знаеше наизуст.
Nos miseri homines et egeni, pro cibis quos nobis ad corporis…
И така нататък в същия дух, докато накрая студентката не спря и всички присъстващи не казаха в един глас
А ми н. Последва шум на премествани столове и вечерта започна.
Блек се беше погрижил да седне точно срещу Карън, за да я държи под око. Имаше неписано правило, че
колкото по-висок е коефициентът на интелигентност на масата, толкова е по-вероятно да бъдеш притиснат в ъгъла
от някой досадник или от развратник. Карън беше извадила смесен късмет —от лявата ѝстрана седеше Клеър
Саймс, млада, сериозна, но лишена от чувство за хумор преподавателка по право, а от дясната ѝбеше професор
Силвио Беладини, известен политически философ с екстравагантно буйна бяла коса. Неотдавнашната му
номинация за най-високото отличие в неговата дисциплина, наградата на Киото, в никакъв случай не беше
допринесла за укротяване на и без това огромното му его. Отдясно на Блек седеше д-р Джина Марлоу, която
изглеждаше невзрачно, но бе невероятно интелигентен имунолог, а от лявата —д-р Майк Калахан, един от най-
големите специалисти по модерна история в страната и самопровъзгласил се постмодернист. Ректорът, професор
Алекс Лавийн, седеше начело на масата, през две места отдясно на Блек. Той бе носител на множество отличия и
дори бе номиниран за Нобелова награда, така че авторитетът му беше неоспорим.
За облекчение на Блек благодарение на аперитивите колегите му бяха в добро настроение. По време на
предястието от пушена сьомга разговорът се въртеше дружески около няколко незначителни теми, след което
Лавийн разказа за злополучния си опит от миналото лято да купи малко лозе в Умбрия. Непосредствено преди
покупката италианският му адвокат получил пристъп на съвест и го предупредил за неофициалните „такси“, които
трябвало да плаща на местната мафия, която фактически държала властта в региона.
Беладини се разсмя гръмко.
—Боя се, че в родината ми старите навици умират трудно. Но тези местни мафиоти са много свестни, когато ги
опознаеш. Кажете, колко пъти ви се е случвало да седнете на чаша добро вино и приятен разговор с британски
данъчен чиновник?
Лавийн призна, че може да се е уплашил повече от необходимото, но добави, че някои културни разлики са
просто прекалено големи, за да се оправиш с тях.
Калахан пое топката и разказа няколко весели случки от детството си в едно гранично село в Северна
Ирландия, управлявано от съюз между непочтени свещеници, контрабандисти на добитък и ИРА. Блек се развесели,
когато забеляза шока на Клеър Саймс от историите му. Родена в началото на 90-те, тя не можеше да си представи, че
по нейно време в Обединеното кралство има въоръжено разбойничество.
—Давали са убежище на терористи? Как тези свещеници са оправдавали действията си пред самите себе си?
—Е, това изисква период на дълбок размисъл, а не мисля, че изобщо съм виждал отец Доминик в такова
състояние. —Калахан се прекръсти с престорено набожна физиономия. —Бог да даде покой на душата му.
Всички се разсмяха, с изключение на Клеър, която изглеждаше ужасена от реакцията им.
—И аз не мисля, че е много смешно —каза Карън в опит да покаже солидарност.
Блек ѝсе усмихна през сребърния свещник на масата.
Разговорът се насочи към последните опити на колежа за набиране на средства и дискусия морално ли е да се
приеме голямо дарение от дребен саудитски принц за разкриване на стипендии за студенти от Близкия изток.
Настроението стана сериозно, докато обсъждаха деликатната тема, осеяна на всяка крачка с капани. Никой не
смееше да каже и една сричка, която може да бъде интерпретирана погрешно. Блек сподели мнението си, че всяка
инициатива, която допринася за размяна на идеи с ислямския свят, е добре дошла, стига ударението да е върху
р аз мя на та. И че всяко подобно начинание е по-добро от взаимната неосведоменост. Коментарът му като цяло беше
одобрен. Това беше първият му съществен принос в разговора и той го отчете като успех. Джина Марлоу, която до
този момент беше мълчала, добави своето мнение, че не съществува противоотрова срещу религиозния
фундаментализъм от всякакъв вид, по-ефективна от емпиричния научен метод —студентите в нейната лаборатория
например виждали с очите си еволюцията на бактерии, случваща се за седмица.
Останалите замърмориха в знак на съгласие. Блек предпочете да не споделя мисълта си, че въпреки цялото им
постимперско чувство за вина всички на масата, дори Калахан, вярват в износа на западното критично мислене така
трескаво, както викторианските им предци са вярвали в разпространяването на християнството.
Появиха се сервитьорки с бели престилки да отнесат ордьоврите и да сложат на тяхно място основното ястие:
агнешки бут с „Шато Гран-Пюи-Лакост“, реколта 1986. Карън беше поръчала вегетарианска храна, която се
състоеше предимно от карфиол и броколи, от чийто вид стомахът на Блек се сви. Въпреки това той се възхити на
сдържаността ѝ Опита от агнешкото. Месото се разтопи на езика му. Виното беше меко и богато на вкус. Това бяха
декадентски удоволствия, но след години на бойното поле и армейски дажби той нямаше нищо против да им се
отдаде.
Чашите бяха напълнени отново и общителният Беладини стана естествен водач на разговора и им разказа
случка от неотдавнашното си двуседмично посещение като гостуващ лектор в Пекинския университет.
—Назначиха ми не един, а трима официални „асистенти“! —възкликна той. —Един кисел младеж, който
изобщо не си направи труда да скрие факта, че е правителствен агент, и две млади жени с красотата на порцеланови
кукли. —Той се усмихна извинително на Карън и Клеър. —Мисля, че домакинът ми го направи съвсем
преднамерено. Изобщо не се притесняват да въртят старите номера, но ви уверявам, че се държах безупречно. Тези
тримата присъстваха на всяка лекция и не се опитваха да ме цензурират —тъкмо обратното, непрекъснато кимаха,
но в същото време ги забелязах, че следят внимателно студентите за признаци за покваряване. Бяха ефективни.
Много ефективни. Всичките им въпроси имаха критична позиция. Защо Западът е така толерантен към
политическия хаос? Нашите враждуващи политици не поемат ли вината за хедонизма и неврозите на младите
поколения? Безкрайните ни избори не пречат ли на правителствата да бъдат продуктивни? Копнеех някой от тях да
ме попита нещо фриволно или нямащо отношение към темата, подобно на оксфордските ми студенти —завчера
например една млада дама ме попита дали съм ходил на някое от бунга-бунга партитата на Берлускони. Ха! Де да
бях! Китайците никога не биха се осмелили да питат подобно нещо. Изобщо не би им минало през ума. Те са
ужасно, изнервящо п оч те ни.
—Мислите ли, че студентите са били предупредени предварително да не го правят? —попита Лавийн.
—Възможно е, но освен това усетих истинско внимание. Тяхното общество е изключително насочено към
постигане на цели. Под външната маска на консуматорството неговите основи си остават дълбоко вкоренени в онзи
особен почтителен феодализъм, възприет и използван максимално от комунистите.
—Не забелязахте ли раздвижване на индивидуализъм? —попита Калахан. —Намерение за дълбока промяна в
културата? За бога, хлапетата би трябвало най-малкото да гледат порно.
—Няма спор, че технологията е стимулиране на материални и плътски желания. Но да подбужда желание за
демокрация? За трусове? Не, не мисля. Останах с впечатлението, че като цяло съзнанието на населението си остава
същото. То се стреми да запази себе си в целите си необятни размери. А умът на хората се стреми към най-
ефективния метод за оцеляване, не мислите ли?
—Зависи какво разбирате под х ор ат а —каза Клеър Саймс. —Има много китайски малцинства, които са
жадни за демокрация. Като тибетците например.
—Днес един мой студент от Пакистан каза нещо интересно —включи се Блек. —Че демокрацията и
свободата са две много различни неща. Един репресивен режим може да предложи защита, каквато властта на
мнозинството определено не може. Вземете например изселването на християните от Ирак. Демокрацията не им
помогна особено.
—И това е аргумент в полза на какво по-точно? На подкрепяне на репресивни режими ли?
—Може би на един по-постепенен подход. —Блек усети, че останалите са замълчали в очакване. Срещна
погледа на Карън. Тя също го беше усетила. Именно това чакаха всички —да видят какъв точно е този бивш военен.
Внезапно смутен, Блек подбра внимателно думите си, усещайки как се изчервява под стягащата го яка. —Отчасти
въз основа на личния си опит смятам, че репресивните режими не съществуват случайно. Те удържат един или друг
вид напрежение. Ако то бъде освободено прекалено бързо, получаваме експлозия, за която смятаните за
бенефициенти от намесата ви няма да ви благодарят. Трябва да се подхожда с колкото се може повече историческо и
културно разбиране. Ако искате да имате демокрация в друга страна като Ирак, трябва да направите предложението
неустоимо. Ако населението не знае, че иска нещо, то по дефиниция няма да го желае.
Отново последва мълчание, докато присъстващите смилаха думите му. Блек и Карън се спогледаха. Той имаше
чувството, че присъства на предварително планирано изслушване.
Беладини се усмихна и завъртя чашата си с два пръста.
—Ако ми простите, доктор Блек, но като че ли в някакъв момент сте изпитали просветление в стил свети
Павел.— Не е конкретен момент. Просто натрупани наблюдения.
—Но е дошло време, когато сте избрали да напуснете армията. Специалните въздушни части, нали?
—Винаги съм копнял да се върна към проучванията. Времето ми се видя подходящо —отвърна Блек,
избягвайки втората част на въпроса.
—Точно когато останахме без войни за водене —каза Калахан. —Макар да подозирам, че бившите ви колеги
са намерили с какво да се занимават другаде.
Блек усети, че лешоядите кръжат. С периферното си зрение видя как Лавийн свежда поглед към празната си
чиния.— Да, участвал съм в достатъчно конфликти —каза Блек и чу леко предизвикателна нотка в гласа си. —Но не
си правя никакви илюзии —докато има такова нещо като свобода, винаги ще има и борба за запазването ѝ
—Борба с насилие? Постоянна война? —предизвикателно попита Беладини.
—Известно насилие, да. Сдържано. Локализирано. Специфично. Войната е нещо по-голямо. Надявам се, че
сме се научили да я избягваме, освен в най-крайни обстоятелства.
—А законността на това локализирано насилие не ви ли безпокои?
Въпросът дойде от Клеър Саймс. Блек знаеше какво предстои. Слуховете. Те бяха стигнали до колегите му,
точно както беше очаквал. Успя да запази спокойствие.
—Придържането към най-високите стандарти е абсолютно задължително. Ако се провалим в това, губим
всякакъв авторитет.
—Но вие лично сте участвали в незаконни тайни операции. Или най-малкото ви обвиняват в това, нали? — притисна го тя.
Ето я. Бомбата, която всички очакваха да гръмне. Доставена —несъмнено по предварителна уговорка —от
най-младшата от тях. Клеър беше изтеглила късата сламка.
—Така ли? Не зная за подобни обвинения.
—Днес следобед имаше статия в сайта на „Черуел“ —обади се Джина Марлоу. —Не я ли видяхте? Сигурна
съм, че новината вече е подета от националните медии.
—Не —честно отвърна Блек.
Погледна Карън. Тя като че ли също не знаеше нищо.
—Мога ли да попитам какво пише?
—Цитира се някакъв либиец на име Юсуф Али Махмуд, според когото един от похитителите му бил „бивш
британски офицер, сега лектор в Оксфорд“ —каза Клеър Саймс. —Твърди, че британските Специални части го
отвлекли през две и седма от Триполи и го предали в Гуантанамо.
—Признавам, че никога не съм чувал за господин Махмуд. Изглежда, някой се опитва да създаде
неприятности. Би било изненадващо при сегашния климат някой като мен да бъде оставен на мира.
—Лео, на ваше място бих се заел с този въпрос колкото се може по-скоро —каза Лавийн, включвайки се
внимателно в разговора. —Поне са проявили благоразумието да не ви споменават по име. Сигурен съм, че
юристите на колежа могат да ви помогнат.
—Благодаря, че ми казахте. —Блек отпи глътка вино и с облекчение установи, че ръката му не трепери.
—Е, има ли някаква истина в обвиненията? Участвали ли сте в предаване на пленници в Гуантанамо? — Клеър Саймс определено беше излязла на пътеката на войната.
Карън му се притече на помощ.
—Не е ли по-добре да оставим Лео да се оправи с това? —каза тя. —Не виждам какво ни влиза в работата.
—Да говорим направо, а? —обади се Беладини, който беше събрал кураж от третата чаша вино. —Лео,
предстои ни да обсъждаме кандидатурата ти за редовен преподавател. Този въпрос трябва да бъде решен възможно
най-бързо. Разбираш как стоят нещата. Става въпрос за колежа и за репутацията на всички ни.
—Бъди сигурен, че нямам желание да опетнявам репутацията ти, Силвио. —На Блек му идеше да го фрасне
между изскубаните вежди и да го просне на пода с окървавен нос сред строшени чинии, но вместо това му се
усмихна успокояващо. —Но те съветвам да се заключиш хубаво тази нощ. Току-виж съм решил да те отвлека.
Последва ледена тишина, после на загорялото от слънцето лице на Беладини цъфна усмивка. Той тръсна бялата
си грива и избухна в смях.
30.
—Лео, нямах представа…
—Всичко е наред. Наистина.
Блек сложи ръка върху ръката на Карън, докато вървяха към изхода на трапезарията. Беше оставил другите да
довършат кафето и портвайна си, а Карън се беше извинила и го бе догонила.
—Какво ще правиш?
—Ще говоря с Министерството на отбраната. Доста са добри в справянето с подобни неща. Няма защо да се
безпокоиш.
Излязоха навън в късната вечер. Очертани на фона на залязващото слънце, дърветата в градината на ректора
сякаш бяха обхванати от пламъци.
—Знаеш ли, бива те за лъжец.
—Това комплимент ли беше?
—Не сменяй темата. Да не би някой да се опитва да саботира кариерата ти?
—Възможно е. Желая им успех. Няма да им е нужно да полагат много усилия. Може би трябва да се чувствам
поласкан от вниманието?
—Наистина не те разбирам, Лео.
Той се усмихна.
—Е, ставаме двама. Какво ще кажеш да се разходим около езерото? Иска ми се да изпусна парата.
Прекосиха мълчаливо вътрешния двор, замислени върху множеството коварни пластове подтекст в разговора на
масата.
—Не знам как успя да издържиш —рече накрая Карън. —Изобщо не подозирах, че Клеър може да е толкова
с пр их ав а. А Силвио… ама че надут пуяк.
—Поне има чувство за хумор.
—На твое място щях да го фрасна. Всички онези глупости за репутацията…
Слязоха по стъпалата и минаха през покрития проход, водещ към градините.
—Прав е, разбира се —рече Блек. —Опитвам се да се намърдам в най-чувствителната професия на света.
Представи си какви неприятности може да си има, ако одобри кандидатурата ми и историята се раздуха. Ф ил ос оф о до бр яв а в ое нн оп ре ст ъп ни к. След подобна новина никога няма да го поканят на симпозиум.
Излязоха в гаснещата светлина и тръгнаха през просторната поляна към езерото. Някакви студенти си бяха
организирали буйно парти в една от стаите на горния етаж. Приповдигнатите им гласове и силната музика се носеха
из колежа през отворените прозорци.
—Не мисля, че ще ги разбера някога —каза Карън. —От шест години съм тук и още не мога да се ориентирам
в политиката на това място.
—Ти си учен. Преценяват те по резултатите ти. Докато ние, нещастните хуманитарии, нямаме какво да
предложим освен идеи. Идеи, които могат да излязат от мода толкова бързо, колкото да кажеш метафизически
деконструкционализъм.
—Съвсем ме обърка.
—Мисля, че това е един от засуканите термини на Силвио.
—Така ли? Сигурно ще ме помислиш за пълна простачка, но всъщност не знам с какво се занимава той.
—С начините за проумяване на света. Преди векове свещениците са ни казвали в какво да вярваме и това е
било достатъчно. Днес сме решили, че можем и по-добре и че се нуждаем от нови инструменти за разбиране.
Философите търсят именно тях, обикновено без да се опитват да споменават Бог или нещо, което може да има по-
висш интелект от техния. В общи линии, това е.
—И какъв е смисълът на живота според Силвио?
—От онова, което съм чел, той като че ли смята, че смисълът на битието е в търсенето на смисъл.
—Еха! И са го поканили чак в Китай да каже това?
—Донякъде е прав. Според Силвио проектът на живота е да открие нашата уникална, индивидуална същност.
Ако сме само отделни листа от едно и също дърво, нямаме независимо или струващо си съществуване.
—Едно от нещата, които татко ми наричаше ц ве ти ст и г лу по ст и.
—Ти го каза.
Стигнаха до езерото и спряха да погледат една патица с нейните палави крякащи патета. Блек усети как Карън
се отпуска.
—Не мога да си представя да прекарам цял ден в мислене за абстрактни неща —каза тя.
—Никога ли не си се запитвала защо сме тук? Защо ни има?
—Много време се питам как ще останем тук… и как отговарям на въображаемите си внуци какво съм
направила или не съм. —Патиците изчезнаха в прикритието на тръстиките и повърхността на езерото стана
абсолютно неподвижна. Блек и Карън тръгнаха по чакълената пътека. Звуците на студентското парти се смениха с
тихото шумолене на върбите на лекия ветрец.
—Какъв е най-големият ти страх?
—Да не сбъркам. Да не направя грешка, която не може да се поправи. Да се намесваш в природата не е шега
работа. Създадох средството, но имам чувството, че не съм подходящият човек за вземане на решенията.
—Дай ми най-лошия възможен сценарий.
Тя сви рамене, сякаш не ѝсе искаше да изразява страховете си на глас.
Блек зачака. Подозираше, че е засегнал въпрос, която я тревожи много.
—Най-лошият сценарий е да разстроим необратимо екосистемата на гората —отвърна най-сетне тя. —Да
създадем вид, който да измести естествените дървета или още по-лошо, да доведе до появата на още по-устойчиви
бръмбари, способни да унищожат дори моите генномодифицирани хибриди. Неизвестните са твърде много. И няма
начин да бъдат предвидени.
—А ако не засадиш дърветата си?
—Милиони акри гора ще загинат. В атмосферата ще се отделят още милиарди тонове въглерод. Климатът ще
започне да се затопля още по-бързо. Ще има бури, урагани, наводнения, пустините ще увеличат площта си,
обработваемата земя ще намалее —знаеш последиците. Нашето поколение е изправено пред ясен избор —или да
успеем да овладеем средата си, или да бъдем унищожени от нея.
—Изборът ми се вижда лесен.
—Има прекалено много препятствия —държавни регулации, природозащитници. И всички те са
парализирани от страха от неизвестното.
—Никой не иска да скача пръв. Понякога се налага да си ти.
—И какво, да идем в пустинята и да си играем на Бог ли?
—Ако това е правилният избор.
Тя се разсмя и поклати глава, сякаш самата идея е безумна. Продължиха да вървят мълчаливо. Блек виждаше, че
се е унесла в мислите си.
—Те наистина не харесват факта, че си бил войник, нали? —рече най-сетне тя. —Не възразяват на идеите ти
—харесват ги. Нещо друго е. Каква заплаха си според тях?
—Заплаха за властта им, предполагам. На места като това се създават идеите, които променят света. Мисля, че
ме възприемат като нашественик. Като някой, който е прескочил стената им.
—Мисля, че си прекалено реален за тях. Ти представляваш трудните избори, които са им спестени, докато се
крият в университета. Последното, което искат да повярват, е, че дължат уютния си живот на хора като теб.
Блек не отговори. Разбираше отлично защо някои от колегите нямат нищо против да поддържат илюзията, че
дължат привилегиите и сигурността си единствено на силата на мислите си. Те бяха идеалисти. Мечтатели.
Крехкото, чувствително сърце на цивилизацията. А хора като него бяха нейната груба кожа.
Стигнаха до другата страна на езерото, където пътеката минаваше покрай игрищата на колежа. Последните
лъчи на слънцето бяха угаснали и дългите пръсти на сенките пълзяха по земята. След още няколко метра стигнаха
до мястото, където пътищата им се разделяха. Спряха там —едната пътека водеше към сградата на Карън, а другата
щеше да отведе Блек обратно към колежа и квартирата му.
—Е, лека нощ —каза Блек.
—Още е рано. Мога да ти направя кафе, ако искаш —каза Карън.
Извърна очи, после го погледна в очите. Блек отвърна на погледа ѝи за втори път за тази вечер осъзна, че може
да се наведе и да я целуне. И не само това —тя го приканваше да го направи. Беше минало толкова много време, че
беше забравил как да пресича тази граница.
Блек се запъна, имаше чувството, че езикът му е от дърво.
—Благодаря. Но може би ще е по-добре да вървя.
—Добре. Щом си сигурен…
Тя знаеше, че не е сигурен. Блек виждаше, че се опитва да намери начин да проникне през черупката му и да
стигне до мъжа вътре.
—Имам куп неща, които трябва да прочета…
Вече нямаше връщане назад. Не и без да се унизи.
—Е, както и да е. Лека нощ.
Тя рязко се обърна и се отдалечи, без да поглежда назад.
Беше наранил чувствата ѝ Искаше му се да извика след нея и да се извини, но не можеше да намери думите.
Господи, ама че идиот беше.
„Какъв е проблемът ти?“.
Битката продължи да бушува в него, но Карън вече беше изчезнала от поглед.
Погълнат от мисли как да поправи пораженията, Блек зави на ъгъла при входа на къщата, където се сблъска с
някакъв мъж.
—Извинявай, че те стреснах, Лео.
Беше Фреди Тауърс. Взираше се в него.
Блек издиша и отпусна юмруци.
—Трябва да поговорим. Спешно е —каза Тауърс без повече извинения. —Има развитие.
Блек едва сдържаше гнева си.
—Фреди, за бога…
—Само пет минути. Моля те, Лео.
—Губиш си времето.
—Тук съм, за да те спася от затвора. Положението никак не е добро, Лео. Нещата се влошиха повече, отколкото
предполагах.
Влязоха. Тауърс се настани на канапето. Блек остана прав, облегнат на бюрото, изгарящ от нетърпение да чуе
какво има да каже гостът му и да се отърве колкото се може по-скоро от него.
—Елиът Клейтън ме потърси днес. Сюзан Дрекер му се е обадила тази сутрин. В петък пристига в Лондон и е
уредила среща с него. Попитах го дали идването ѝне е заради събитията от уикенда. Той ме уверява, че не е. Не я
виждал от почти месец.
—Давай по същество, Фреди.
—Чух за твоите неприятности с университетския вестник. Или по-скоро ми беше съобщено за тях. Много
малко от нещата, които се появяват в пресата, минават през Министерството на отбраната. Да приема ли, че нямаш
представа кой е източникът?
—Имам чувството, че ти ще ми кажеш.
—Очевидно е Дрекер или онзи, за когото работи. Това е опит да бъдеш отстранен, Лео. Грешката ти е, че отиде
в Париж и зададе прекалено много въпроси. Те третират това като провокация.
—Като нищо може и да си ти.
Тауърс въздъхна. Шейсетгодишното му лице беше уморено и отпуснато, сякаш беше изкарал няколко безсънни
нощи.— Определено не съм аз, Лео. Боя се, че историята е изтекла от Службата за сигурност, но не мога да съм
сигурен. Просто се радвам, че успях да натисна спирачките преди да са я надушили националните медии.
Блек забарабани с пръсти по бюрото.
—Вече повече от година от Външното министерство се носят слухове, че Ирак е готов да се присъедини към
Римската конвенция и да приеме юрисдикцията на Международния наказателен съд. Разбира се, американците
никога не са подписвали и натискат Ирак също да не подписва. Последното, което искат, е някой от хората им да
бъде съден в Хага от името на страната, за чието освобождаване са жертвали хиляди хора. В Ирак има сили, които
трябва да бъдат удържани и които още жадуват за отмъщение. Какъв по-добър начин за един нестабилен режим да
бетонира позициите си от това да изправи на съд неколцина британски офицери за военни престъпления? —Тауърс
погледна картината над камината, сякаш изпитваше носталгия по дните на артилерийските обстрели и конните
атаки, когато войната и войниците са били герои, а не безпомощни пешки на политици. —Двамата с теб бяхме в
разгара на всичко това, Лео. Колко стотици и хиляди задържахме? И колко от тях са важни лица? Политици,
юристи, учени. Ползващи се с доверие, добре образовани хора, които нямат нищо против да ни натикат в калта, ако
това ще помогне на кариерата им. И мислиш ли, че нашето правителство няма да е склонно да им помогне, ако това
ще гарантира, че петролът ще продължи да тече по тръбите?
—Не съм извършил никакви военни престъпления, Фреди.
—Може би не според теб или според всеки друг войник, но това няма да ги спре.
—Ние изпълнявахме политически заповеди. Задържахме лидерите на режима и най-високопоставените им
слуги наред с терористи.
—Откога изпълняването на заповеди може да се използва като защита? И да не си забравил как обработвахме
задържаните по пътя до Кемп Кропър? Ритник в ребрата тук, счупен пръст там. Заплахи за жените и децата им.
Ч ис ти ли ще Така го наричахме, нали? Според закона това са изтезания, Лео. И ние с теб ги ръководехме. —Тауърс
погледна Блек в очите. —Съгласен съм, това беше най-гадната война и нямаше друг начин да я водим, но не можеш
да кажеш, че не ни е доставяло удоволствие. Анархията. Свободата да вилнееш. Ставаш всяка сутрин твърдо решен
да спипаш повече размирници от янките. Помниш ли таблата, на които пишехме резултатите си? Някои дни
трябваше да спасявам теб и Фин от самите вас. Нямаше да спрете, докато не стигнете до върха.
Блек си даде сметка, че го обзема странно усещане —мрачно, обезпокоително, будещо тръпка ехо от почти
еуфоричното чувство, което беше изпитвал през онези ярки сутрини, когато потегляше с поредния брониран конвой
към недрата на Багдад. Чувстваше се като сърфист, яхнал вълна. Неуязвим. Неудържим. Пиян от момента и сляп за
бъдещето.
—Днес следобед бях в Комисията. Тревожиш ги, Лео. От една страна си актив, от друга си огромен
потенциален пасив. И тонът на академичната ти работа не прави нещата по-лесни.
—В деня, в който ме осъдят, ти и половината отряд също ще бъдете осъдени.
—Не става по този начин, Лео. Това е политика. Ще бъде осигурена защита, но само на онези, за които се
сметне, че я заслужават. —Тауърс извади от джоба си плик и му го подаде.
Блек го взе. Пликът беше адресиран до него. Отвори го и извади писмото, написано на бланка на кабинета. В
него в два къси абзаца се казваше, че правителството на Нейно Величество се ангажира да му осигури пълна защита
от преследване от местни и международни съдилища за евентуални престъпления, извършени по време на военната
му служба.
Тази защита обаче се осигуряваше само при условие че сътрудничи на полковник Тауърс за решаването на
случай, който в момента се разследва. Писмото беше подписано на ръка от постоянния секретар.
—Наложи се доста да се пазаря, за да постигна това —рече Тауърс. —Боя се, че Комисията се възползва
изцяло от положението. Моята защита също зависи от завършването на тази операция.
Блек остави писмото.
—Това е абсурдно, Фреди. Можеш да се обърнеш към десетки мъже, които са по-млади и по-годни от мен за
тази работа.
—Имаме възможност да пипнем жената, която вероятно е била една от тримата убийци на Фин, Лео. Нима не
искаш да участваш? Не разбирам. —В гласа му прозвучаха гневни нотки. —Не разбирам в какво си се превърнал.
Ако хора като теб се отказват във времена като тези, не знам какво ни остава. Може би нищо… Ние не се зарязваме,
Лео. Семейство сме.
Блек го изгледа уморено.
—Не разбираш ли, Лео? Не виждаш ли срещу какво сме изправени? Имам си работа със служба за сигурност, в
която не мога да се доверя на никого. И знаеш ли защо? Защото почти не са останали хора, които служат заради
каузата. Поискай от някой млад служител да дефинира с няколко прости думи свободата, която се бори да защитава,
и той ще обърка всичко. Пълна каша е. За хора като теб и мен беше Бог, кралицата и страната, и това беше
достатъчно, за да тръгнем на война. —Тауърс поклати раздразнено глава и огледа стаята. —Виж се само, живееш в
мухлясала квартира, без никой да те е купил. Защото не би могъл да те купи. Това те прави на практика уникален,
Лео. Да ти кажа, сред бившите ти колеги от офицерската столова няма нито един, който не е тръгнал да гони
парите. Нито е ди н… Можеш ли да си представиш да продаваш оръжие в Судан или да охраняваш някакво затънтено
владение на дребен принц насред пустинята? Точно с това се занимават. Парите купуват почти всеки в този свят.
Ужасяващо е. Трябва ми човек, на когото мога да се д ов ер я.
Тауърс скочи от канапето и застана в средата на оръфания персийски килим. Дребната му фигура едва
сдържаше яростта, която кипеше в него.
—Ето така изглежда краят на всяка империя, Лео. Когато всичко се взема за даденост и на никого не му пука.
Вандалите са в Рим и ние сме отворили портите… О, и между другото, ще те убият. Без капка съмнение. За разлика
от нас, те са хора, които имат цел. Би било под достойнството им да нямат.
И Тауърс излезе и затръшна вратата след себе си.
Блек се остави на тишината да го погълне. После взе отново писмото. Този път прочете между редовете и видя
истинското му значение. Тауърс беше прав. Това не беше предложение. А заповед. При това от най-високо място.
31.
Мина през охраната на входа на Британския музей, усещайки лекото притискане на глока със заглушител,
затъкнат в колана на кръста му. Беше шест следобед, петък, музеят беше претъпкан, дружелюбните охранители бяха
заети да претърсват раниците на група испански студенти и не му обърнаха никакво внимание. Блек излезе в двора,
маскиран само с очила с метална рамка от онези, които правят хората на всяка възраст да изглеждат безполови и
незабележими. Безформеният ленен костюм, оръфаните велурени обувки и тъмносиният дъждобран, сгънат под
мишницата му, засилваха впечатлението за разведен учител на средна възраст, отиващ в музея с надеждата да
преоткрие еликсира на младостта.
Гледката на огромния стъклен покрив върху онова, което някога е било два акра вътрешен двор, за момент
заглуши гласа в главата му, който го приканваше да се обърне и да се махне от това място. Мащабите и амбицията му
бяха зашеметяващи. Тук имаше вдъхновение, свидетелство за непобедимата енергия, създала великолепните сгради,
които се приютяваха под него. В сводестите му очертания Блек виждаше едновременно морето и небето, а там,
където покривът се спускаше, за да се срещне с покрива на бялата ротонда в средата на двора, можеше да се види
извитата форма на гравитацията. От основата на ротондата тръгваха две спирални стълбища, които се виеха нагоре
като стълбища на храм и водеха към кръглата читалня на горния етаж. Стълб на знанието, свързващ се неусетно с
вселената. Гледка, която вдъхва надежди и вдъхновява.
„Луд, луд кучи син. Главата ти наистина е пълна с лайна“. Безтелесният глас на Фин го изтръгна от унеса му.
Фин беше прав, разбира се. Трябваше да остане зад бюрото си в Оксфорд и да пише. Всичко това беше част от
стария му живот, а не от сегашния. Как се беше озовал тук? Как беше позволил да се стигне до това?
Тауърс, ето как. Проклетата му реч беше успяла да натисне подходящите копчета —точно така, както бе знаел,
че ще направи.
Блек свали поглед от ротондата към пълната с хора зала и се закле, че това ще е за последно. Заради Фин и за
всички онези пъти, когато той го беше спасявал от ненавременна смърт. Така щяха да са квит.
—Виждаш ли го, Лео? —Настоятелният глас на Тауърс прозвуча в малката слушалка в лявото ухо на Блек.
—Още не. —Той тръгна към кафенето, където Клейтън трябваше да се срещне с Дрекер, и спря пред
книжарницата в открития приземен етаж на ротондата. Надзърна през пролука в тълпата и видя гърба на едър мъж,
вероятно Клейтън, облечен в сив костюм и седнал на една от масите в десния ъгъл. Масите бяха подредени като в
столова, на няколко дълги редици.
—Сега го виждам. Сам е.
—Е, гледай да не те забележи.
—Благодаря, Фреди. Не знам как щях да се справя без теб.
—Съсредоточи се.
Блек се въздържа от отговор и влезе в книжарницата. Мина бавно покрай рафтовете, преди да се разположи
недалеч от входа, откъдето можеше да вижда Клейтън между минаващите. Взе първата попаднала му книга и
започна да прелиства лъскавите ѝстраници, пълни със снимки на древноегипетски артефакти.
Планът беше прост. Щеше да последва Дрекер извън сградата, да я задържи и да я качи в колата, която Тауърс
щеше да кара по улица „Грейт Ръсел“. Ако опиташе да избяга, щеше да я простреля в крака. Тауърс беше уредил
помещение в строго охранявания полицейски участък Падингтън Грийн, който се намираше на един хвърлей от
болницата „Сейнт Мери“, ако се наложеше да търсят спешна помощ. Бяха обсъдили дали да не използват въоръжена
полиция, но Тауърс беше отхвърлил идеята с доводите, че 1) повече хора означава по-голяма вероятност нещата да се
оплескат и 2) рискуваха да създадат сцена, която да бъде заснета от стотици телефони. Предпочиташе да е бърз,
дискретен и при нужда безжалостен, което напълно устройваше Блек.
Уреченият час на срещата —шест и половина —дойде и отмина. Блек приключи със статуетките на Хор и Тот
и взе книга за изкуството на канадските индианци. Разгледа снимки на тотемни стълбове и украсени ковчези,
поставени високо на дърветата, така че духовете на умрелите да са по-близо до небето. Шаманска маска от средата
на деветнайсети век привлече вниманието му —зловещо бледо лице, подобно на лицето на труп. В описанието се
обясняваше, че изобразява бял мъж и че наистина вещае смърт.
Възмутеният глас на Тауърс прозвуча в ухото му.
—Какво става, по дяволите? Никаква ли я няма?
—Още не.
—Ами Клейтън?
—Още е там. Отпусни се. Колко далеч си от портала на музея?
—Мога да пристигна за двайсет секунди. Петнайсет, ако настъпя газта по-здраво. Даваш ли си сметка, че
закъснява с шест минути?
Блек откъсна поглед от книгата и забеляза, че Клейтън гледа наляво. Като продължи да се преструва, че е
погълнат от книгата, Блек наблюдаваше с периферното си зрение как някаква жена към четиресетте върви към
Клейтън. Беше с официално черно сако и пола. Също толкова черната ѝкоса беше къса, но елегантна. Движеше се
грациозно и целенасочено като юрист от Уолстрийт или амбициозен млад политик. Нещо във външността ѝ—може
би напрегнатият ѝпоглед, личеше си дори от това разстояние —отговаряше на смътния спомен на Блек за младата
наемничка, която беше видял преди години в Багдад.
От тълпата се отдели друга фигура. На няколко метра зад Дрекер Блек видя висок мрачен на вид мъж със смугла
кожа и късо подстригана коса. Той също беше облечен елегантно: костюм по поръчка и вратовръзка. Беше висок — близо метър и деветдесет и пет —и се оглеждаше. Напрегнатото му и в същото време безизразно лице беше от онзи
вид, който Блек познаваше много добре.
—Тя е тук, с компания —каза Блек в скрития зад ревера му микрофон. —Мъж. Около трийсетте. Може би
кубинец или мелез. Бивш военен.
—Ще се наложи да се погрижиш за него.
—Пред хиляда туристи?
—Не му обръщай внимание. Къде е тя?
—Сяда до Клейтън. Разменят няколко думи. Не много. Сега той ѝподава флашка под масата. —Блек я видя как
взема флашката с дясната си ръка. —Това е. Всичко приключи. Няма дори благодаря за труда. Става, тръгва си.
Колегата ѝя следва.
—Остани с тях. Кога ще излязат?
—След деветдесет секунди. —Блек върна книгата на мястото ѝ Дрекер и спътникът ѝминаха на шест метра
от него и продължиха към изхода. Отблизо мъжът се оказа още по-як. Висок и широкоплещест, но с пъргавата
физика на боксьор, а не на щангист. Не беше от онези, с които можеш да се справиш лесно.
Блек излезе от книжарницата и тръгна след тях. Двамата бяха ускорили крачка, принуждавайки хората да се
махат от пътя им. Блек усети как полезрението му се стеснява и съзнателният му ум отстъпва на инстинктите,
докато се превръщаше от наблюдател в хищник.
—Излизат от сградата. Ще се наложи да го елиминирам отвън.
—Разбрано. Действай.
Блек остана на десет крачки зад тях, без да откъсва очи от гънката на врата на спътника ѝтам, където той се
срещаше с черепа.
Двамата влязоха в коридора при входа, минаха покрай охраната и излязоха един след друг през въртящата се
врата.— В момента излизат. Четиресет секунди.
—Разбрано.
Когато Блек излезе, Дрекер тъкмо беше слязла от последното стъпало и тръгваше през трийсетметровото
павирано пространство към изящния портал от ковано желязо, който отделяше територията на музея от улицата.
Извади нещо от джоба си —малка радиостанция —и заговори в нея, сякаш даваше инструкции.
—Мисля, че вика кола, Фреди. Обажда се на някого.
—Остави това на мен.
Блек огледа района. Имаше множество пръснати групички хора, по един и по двама също. Някои се движеха,
други стояха неподвижно и снимаха класическата фасада на музея или просто се наслаждаваха на атмосферата.
Най-голямата група се беше събрала при портала —туристи, чакащи изостаналите, преди да се качат в автобуса си.
Беше невъзможно да стреля прекалено близо до тях. Трябваше да действа или преди, или след като стигне портала.
След това. Така разстоянието, през което щеше да мъкне Дрекер до колата, щеше да е по-малко. И по-малко
хора щяха да се изпречат на пътя му. Блек посегна с лявата си ръка назад към кръста си, извади глока със заглушител
и го прехвърли в дясната си ръка, като го скри под дъждобрана.
—Ще ги ударя извън територията на музея —каза той. —Двайсет секунди.
—Приближавам сега. Твое ляво. Между първия и втория чинар. Точно зад колонката за таксита.
Блек погледна и видя как анонимният черен форд пропълзява покрай портала с незабележимата фигура на
Тауърс зад волана.
Към улицата имаше два изхода за пешеходци, по един от двете страни на портала. Дрекер се насочи към левия,
което беше добре, тъй като туристическата група вървеше към десния. Оставаха ѝдесет метра. Мъжът беше на два
метра зад нея, а Блек на три зад него —стъпваше безшумно с каучуковите си подметки. Напипа с палец
предпазителя на пистолета и го освободи.
Пет метра. Времето забави ход. Вратът на спътника сякаш стана два пъти по-широк.
Три крачки преди Дрекер да стигне до портала.
Още едно лице. Можеше да е и на близнака на спътника ѝ Малко по-нисък и с по-набито тяло, но със същия
загар. Стоеше на тротоара. Пазач или шофьор. На шест метра пред Блек.
—Има и трети. Точно до портала.
—Справи се с него.
—Надуй клаксона.
Тауърс се подчини и се наведе напред към волана. Внезапният звук накара новопоявилия се да завърти глава и в
същия миг Блек стреля веднъж със звук, не по-силен от метално изщракване.
Куршумът улучи по-високия право в тила и той залитна напред, но не и преди фонтанът кръв и мозък от
изходната рана да улучи врата на Дрекер, която се озърна през рамо и видя мъртвите очи на спътника си, който
падаше на земята.
Дрекер изобщо не спря да идентифицира стрелеца, а спринтира към портала. Вторият мъж се обърна към
колегата си, който лежеше на земята. Смаяни туристи се разбягаха във всички посоки. Мъжът извика на Дрекер
нещо на френски. Тя си запробива път през група бягащи тийнейджъри, лишавайки Блек от възможност да стреля.
Блек се втурна през паникьосаната тълпа към портала. Жени пищяха, мъже викаха. Намираше се на не повече
от два и половина метра от целта си, но сега беше разделен от нея от маса тела, мъчещи се да се натикат през отвор,
който не беше достатъчно широк за тях.
Изскочи на улицата точно когато вторият телохранител и Дрекер изчезваха в един „Рейндж Роувър“, спрял в
средата на улицата. Затъмнени стъкла. Подсилено стъкло. Трети мъж зад волана.
Блек нямаше избор. Насред виковете и суматохата спря на бордюра и стреля в задната гума на джипа. Куршумът
отскочи и се запиля някъде. Бронирани гуми. Като на военни коли.
Джипът потегли с мръсна газ, отнасяйки Дрекер и спътниците ѝ
—Прекрати огъня. Качвай се.
Джипът рязко зави в една странична улица и изчезна.
Мускулите на Блек се отпуснаха. Беше се провалил. Като внимаваше да не привлича внимание, той тръгна
небрежно към чакащия го форд.
Отвъд портала малкото туристи, които се бяха хвърлили на земята, се изправяха, ужасени от гледката на
лежащия труп с отнесена половин глава. Никой не говореше. Няколко души извадиха телефоните си и снимаха.
Други забързаха обратно към сградата в търсене на защита. Само след секунди гълъбите се спуснаха и започнаха да
кълват пръснатите по паважа парченца мозък.
—Кофти късмет. Случва се. Аз съм виновен, че отхапах повече, отколкото можеш да сдъвчеш. Изобщо не
предположих, че ще дойде с охрана в музея. А трябваше. Дръзка е, признавам ѝго. —Тауърс караше толкова бързо,
колкото му позволяваше трафикът по Кингсуей към Олдуич. Поредната полицейска кола профуча със сто километра
в час покрай тях с пуснати светлини и виеща сирена. —Не се безпокой за тях, казано им е да търсят друга кола.
Блек не попита за повече подробности. Колкото по-малко знаеше за връзките на Тауърс, толкова по-добре.
Основната му емоция беше раздразнение и безсилие от това, че се е разминал на косъм с целта си. Гордостта на
войника в него бе накърнена. Въпреки това не можеше да отрече, че се чувства странно опиянен да се носи
недосегаем през центъра на Лондон и че вкусът на екшъна е събудил нещо задрямало в него. Въпреки здравия разум
кръвта му сякаш трептеше от някакъв гаден възторг.
—Тялото ще бъде откарано в „Гай“. Патологът ще го сложи на масата до един час —каза Тауърс.
Телефонът му, оставен в гнездото зад скоростния лост, избръмча два пъти.
—Би ли погледнал?
Блек го взе и погледна екрана.
—От Клейтън е.
—Пратил ли е снимки?
Блек отвори съобщението. Нямаше текст, само кратък видеозапис. Пусна го. Записът беше направен от
миниатюрна камера, маскирана в ръчния часовник на Клейтън. Той беше успял да заснеме ясно лицето на Сюзан
Дрекер, докато тя бе вървяла към него. То изчезна за няколко секунди, докато тя сядаше, после се появи отново, този
път гледано отдолу и предимно в профил.
—Добри снимки на лицето. От няколко ъгъла.
—Слава богу. Нещо против да ми помогнеш да научим повече за нея?
—Ако е толкова добра, колкото си мисля, след по-малко от час ще е извън страната.
—Не те питах това, Лео. Не би ли искал поне да знаеш коя е, преди да се върнеш в Оксфорд? Между другото,
това е покана, не заповед. —Без да чака отговора му, Тауърс кимна към жабката. —Вътре има манерка. Аз самият
не бих отказал една капка.
Блек бръкна в жабката и извади потъмняла сребърна манерка с емблемата на полка. Същата, която Тауърс беше
пускал да обикаля толкова много пъти в Босна, Сиера Леоне, Багдад и Бастиън. Отвори капачката и отпи, студеният
метал погъделичка леко устните му. Сингъл малц. Истински нектар. Нещо, забъркано от алхимик.
—Помислих си, че ще ти хареса. Крейгелахи. Трийсет и две годишно. —Тауърс се усмихна на доволната
физиономия на Блек. —Не го гълтай цялото, човече.
Блек отпи отново и му даде манерката. Тауърс я вдигна и отпи няколко големи глътки, докато завиваше по
оживената Странд.
—Господи, бива си го. —Въздъхна доволно. —Знаеш ли какво, Лео —не бях сигурен, че още те бива. Но те
бива, кучи сине. Виж се само. Изглеждаш десет години по-млад.
Прав беше. Блек наистина се чувстваше истински жив. От момента, в който се беше появила Дрекер, се
чувстваше като ловно куче, пуснато по следа. Взе отново манерката и отпи още. Уискито затанцува надолу по
гърлото му и сякаш засия вътре в него.
—Да —каза Блек, докато пред тях изплуваше колоната на Нелсън. —Определено искам да знам коя е тя.
32.
Полуофициалната операция на Тауърс се свеждаше до два лаптопа, свързани през сателит с интранета на
Министерството на отбраната. Това му даваше ограничен достъп до някои бази данни, но не и до онези на Службата
за сигурност и полицията. Той със съжаление сподели с Блек, че способността му да разполага с ресурсите на
държавата са намалели значително, откакто Комисията го е наела. Правителствените мрежи се следели толкова
внимателно, че нямало начин да се рови в тях достатъчно безопасно. Особено го мъчеше загубата на достъп до
сложната мрежа охранителни камери на столицата и системата за лицево разпознаване, която му беше позволила да
следи Блек в града преди няколко седмици. Подобно на авантюристичните дни след Багдад, трябваше да се оправя,
разчитайки единствено на собствената си съобразителност.
Наведен над клавиатурата на бюрото в ъгъла на дневната, Тауърс се опита да проследи Дрекер и спътниците ѝс
ограничените ресурси, с които разполагаше. Всяко искане за помощ трябваше да се отправя лично и под
прикритието на официалната му работа в МО. В резултат на това се забърка в заплетен процес, който изискваше да
увещава по телефона безброй пазачи да го допуснат до тайните и ресурсите си поради убедителни причини.
Започна опитите да идентифицира Сюзан Дрекер, като прати снимките ѝна доверени хора в МИ5 и Секретната
разузнавателна служба, известна и като МИ6. Онова, което можеше да е просто пускане на снимката през софтуера
за лицево разпознаване, свързан с различните бази данни на местни и чужди обекти на интерес, се превърна в дълго
упражнение, включващо обаждания до различни служители на все по-високи постове. Междувременно натовари
Блек със задачата да прерови социалните мрежи за снимки от сцената пред Британския музей. Малкото появили се
онлайн бяха предимно на последиците от инцидента. Един минувач беше снимал от тротоара как Дрекер се качва в
джипа, друг пък бе уловил Блек, докато вървеше към чакащата кола на Тауърс.
—Типични проклети ленивци! —изруга Тауърс, като закри с длан слушалката, след като за трети път го бяха
поставили на изчакване. —Един бог знае как руснаците още не са ни превзели. А може и да са го направили!
Най-сетне му беше дадено разрешение. Бяха пуснати проверки и след десет минути получиха обаждане, което
потвърждаваше, че лицето на Дрекер не е сред няколкото милиона съхранявани в правителствените бази данни.
Вероятността за грешка, увери го един младши служител, била в рамките на по-малко от пет процента.
—Мамка му! —Тауърс тресна телефона и стовари юмрук върху бюрото. —Изобщо не я познават. Как е
възможно? Тя трябва да е минала през някое проклето летище.
—Какво е положението ти сред американците? —попита Блек. —Може би те ще могат да я разпознаят.
Тауърс се облегна в стола си и изстена.
—Проклетите янки са по-зле и от нас. Кълна се.
Блек го погледна озадачено над екрана на лаптопа си.
—Бюрокрацията. Опитвал ли си се някога да се свържеш с американските власти? Докато ги убедя, че имам
право на информацията, и двамата ще сме умрели от старост.
—Тогава поискай услуга от някой, който би те послушал.
Тауърс го изгледа неразбиращо за момент, после грабна слушалката и набра номера на Антитерористичната
команда на Скотланд Ярд. Свързаха го със заместник-началника Елинор Грант и той превключи тона на мига.
—А, здравей, Елинор. Фреди Тауърс е. Срещнахме се миналия месец във Вътрешно министерство. Да, точно
така… Виж, знам, че си затрупана с работа, но се питам дали би се съгласила да ми направиш една ужасно голяма
услуга. Искам да идентифицирам едно лице и ще съм много благодарен…
Успя. Главният суперинтендант беше омаяна и се съгласи да прати спешни искания до Агенцията за
национална сигурност на САЩ, ФБР и ЦРУ.
—Ето жена, на която винаги мога да разчитам —каза Тауърс, докато затваряше телефона. —От сой. Омъжена
за кралски съветник. Учила в Кеймбридж.
—П ри ли че н човек —каза Блек, използвайки една от любимите фрази на Тауърс.
—Именно. —Тауърс почука по бюрото с показалец. —Маниери. Чест. Почтеност. Къде отидоха всички тези
неща, Лео?
—Очевидно в старшите редици на Лондонската полиция.
Тауърс пусна отговора му покрай ушите си, наведе се над клавиатурата и затрака яростно на нея.
—Кажи ми пак номера на джипа.
—401 D 894.
—Дипломатически номер. Една от базите данни, до които благоволиха да ме допуснат. —Той мина през
няколко екрана, докато се ориентираше в правителствената мрежа, и накрая намери секция с ограничен достъп на
Агенцията за лицензиране на водачи и превозни средства. Въведе номера и зачака нетърпеливо резултата. —Няма
съвпадение. Номерът е закрит през две и петнайсета. Преди това е бил на кола на правителството на Тунис. Е, това
ни води точно доникъде.
—Пътните камери?
—Това означава пак да звъня в полицията. Предпочитам да не го правя, ако мога. Нещата може да се усложнят.
—Нима би рискувал тя да се измъкне? Не те разбирам.
—В идеалния случай търсим гнездото на плъховете, Лео, а не един плъх. Ако полицията я спипа преди нас, тя
никога няма да проговори.
Блек се помъчи да следва мисълта на Тауърс.
—Каза ми, че тази операция е съгласувана с Лондонската полиция и че ще я закараме в Падингтън Грийн.
Тауърс изсумтя и побутна очилата си нагоре на сплескания си нос.
—Определено беше съгласувано.
—Но смяташе да я закараш другаде ли?
Тауърс не отговори.
—Имам граници, Фреди. Винаги съм ги имал. Знаеш го.
—Значи добре, че се измъкна, така ли? —Тауърс вдигна телефона и набра поредния номер. —Полковник
Тауърс от Министерството на отбраната. Бихте ли ме свързали с господин Хан, моля…? В такъв случай ще съм ви
благодарен, ако го потърсите у дома. Много е спешно.
Докато Тауърс се бореше с телефонната централа на Транспортна полиция, Блек се чудеше какво ли е кроял,
ако бяха успели да пипнат Дрекер. Дали очакваше от него да я върже в някое мазе и да я изтезава? Това беше
абсолютно недопустимо дори в разгара на война. При разпитите на жени винаги трябваше да присъства и офицер
жена. Блек се мъчеше да проумее какво си мисли Тауърс.
Какво друго криеше той? Защо не беше прям с него?
Мислеше мрачно върху възможностите, докато Тауърс се мъчеше да се добере до някой с достъп до базата
данни. Навсякъде по периметъра на кръглата зона, покриваща централен Лондон северно от Темза и малко на юг от
нея, имаше камери. Номерата на всяка влизаща и излизаща кола се записваха и водачите се таксуваха за
привилегията да карат в центъра на града. В един типичен за Оруел стил цялото движение се записваше и
съхраняваше.
—Албърт Ембанкмент? Сериозно…? Да, крайно време е. Мога ли да се надявам да ми пратите снимка?
Благодаря. —Тауърс продиктува служебния си имейл, сякаш говореше на малоумен. После затвори и се обърна към
Блек. —Пътували са на запад по южния бряг на реката. Направо са минали пред главния вход на МИ6.
Блек отвори карта на компютъра си и увеличи мястото.
—Значи или са планирали да завият наляво и да продължат на юг, или…
—Батърси. Хелипортът. На пет километра на запад. —Той грабна слушалката. —Какъв е номерът им?
Блек нямаше как да не съжали рецепционистката, която отвърна на позвъняването на Тауърс. Той настоя да
бъде свързан незабавно с контролната кула и заплаши, че ще има сериозни последици, ако бъде забавен. Успя.
—Полковник Фреди Тауърс от Министерството на отбраната, нуждая се от пълното ви съдействие, става
въпрос за националната сигурност. Издирваме двама заподозрени, замесени в стрелба с жертви в центъра на Лондон
по-рано днес. Бяла жена към четиресетте и мъж около трийсет, испанец или от смесен произход. Смятаме, че са
пристигнали при вас преди около час и четвърт. Предполагаме, че целта им е някое летище извън Лондон…
Благодаря… Да, ако обичате.
След като си осигури съдействието им, Тауърс поиска подробности за всички заминаващи полети от последния
час след предполагаемото пристигане на Дрекер и спътника ѝ Два полета отговаряха на очакваното. Единият беше
до летище „Бигин Хил“ в Кент, а другият —до военновъздушната база „Нортхолт“ в западната част на Лондон.
Обаждане в „Бигин Хил“ установи, че заминалите от летището са група бизнесмени, пътуващи за Инвърнес.
—Нортхолт не ми се вижда много логично —промърмори Тауърс. —Знам, че базата отвори пистата си за
цивилни полети, но няма да ми е първият избор, ако съм на нейно място.
—Тя вече е на практика цивилно летище —каза Блек, докато преглеждаше сайта на базата. —Повече от
трийсет частни полета на ден. Предимно малки самолети.
Тауърс намери координатите на командира на базата в базата данни на МО и след секунди говореше с него на
личния му мобилен номер. Макар Тауърс да не познаваше лично полковник Томи Чандлър, Чандлър много добре
знаеше кой е той. Беше служил дълго в Бастиън, където Фреди Тауърс Огнените топки си беше създал репутация с
исканията си в последния момент за въздушна подкрепа в затънтени кътчета на Афганистан и за врявата, която
вдигаше, ако получаваше отказ.
Чандлър прояви благоразумието да не се опъва и остави Тауърс на линия, докато се обаждаше на главния
диспечер. Оказа се, че през посочения период от летището е излетял само един самолет. Двама пътници на борда на
„Гълфстрийм G4“, пътуващ за Маями, Флорида. Самолетът бил регистриран на частен оператор с адрес в Панама
Сити. Имената на пътниците били Жан-Баптист Бонор и Мариан Вилие. Пътували с френски дипломатически
паспорти, издадени във Френска Гвиана. Самолетът бил във въздуха вече повече от час, което означаваше, че е доста
навътре в Атлантика. Напълно възможно било Маями да не е крайната им дестинация, а само място за
презареждане, но за това нямаше информация.
Тауърс благодари на Чандлър за помощта, затвори и се облегна назад в стола си.
—Чу ли това? —каза той, загледан напрегнато в нищото. —Френска Гвиана.
—Да —отвърна Блек. В главата му започваше да се оформя обезпокоителна идея.
—Как тълкуваш това?
—Като неочаквано —каза Блек, като предпочете да не споделя теорията си.
Вгледа се в лицето на Тауърс, мъчейки се да разчете изражението му. Виждаше как умът му работи, как се мъчи
да направи връзките. Блек започна да се пита дали съмненията му за намеренията на Тауърс не са напълно
безпочвени. Може би нямаше нищо освен смътния план да заловят и разпитат Дрекер. Може би това наистина беше
набързо организирана неофициална операция. Нито повече, нито по-малко хаотична от начина, по който правеха
нещата в Багдад в продължение на повече от две години. Там бяха поставяли целите си в движение, бяха набелязвали
мишените си ден за ден, час за час, като изпросваха, заемаха или крадяха ресурсите, които им бяха необходими.
—Не може да са французите —каза Тауърс. —Определено…
Телефонът иззвъня и прекъсна потока на мисълта му. Обаждаше се професор Стивън Уилки от болницата
„Гай“. Току-що беше завършил аутопсията на спътника на Дрекер и беше превъзбуден. Знаеше, че Тауърс
моментално ще се втурне да види какво е открил.
33.
За пореден път любопитството на Блек надделя над здравия му разум. Тауърс караше като луд по крайбрежната
към центъра и Мургейт, където зави по Лондон Бридж. Реката проблясваше под лъчите на залязващото слънце. От
лявата им страна огромен пътнически кораб минаваше през вдигнатите платна на Тауър Бридж. Пред тях Шард се
издигаше подобно на двуостър кинжал. В зависимост от настроението си Блек можеше да гледа на модерните
добавки към фона на централен Лондон, появили се през новото хилядолетие, или като на високомерна дистопия,
или като поразителни примери на хармонична приемственост. Тази вечер чувството беше противоречиво.
Блестящите стъклени небостъргачи се протягаха към облаците, но не даваха храна за душата. Духът на града все още
можеше да се намери в мръсните тухли и каменни блокове, иззидани от човешки ръце.
Тауърс сякаш прочете мислите му и кимна към Шард, който вече се извисяваше над тях с приближаването им
към болницата.
—Прилича на мокър сън на Сталин. Онзи, който е дал разрешение за строежа, трябва да бъде застрелян.
Можеш ли да си представиш да работиш в нещо такова? По-скоро бих прерязал вените си.
—Съмнявам се, че ще ти се удаде възможност да работиш там, Фреди.
—Абсолютно правилно.
Той превключи на трета и настъпи газта до дупка в желанието си да остави сградата зад тях.
Професор Саймън Уилки беше висок усмихнат мъж доста над шейсетте, но със заразителна, неукротима
енергия. Поради късния час беше сам в моргата и ги посрещна лично на вратата, облечен в зелени хирургически
дрехи.— Влизайте, влизайте —подкани ги с жест, сякаш беше домакин на коктейлно парти.
—Саймън, това е колегата ми майор Лео Блек.
—Много се радвам да се запознаем. Насам.
Поведе ги по коридор, вонящ на силно парфюмиран дезинфектант. Блек изостана, когато Уилки и Тауърс
потънаха в оживен разговор. Двамата се познаваха отдавна —Уилки беше правил аутопсии на военни, загинали зад
граница, и с Тауърс бяха работили дълги години заедно.
Влязоха през летяща врата в залата за аутопсии, в която температурата се поддържаше няколко градуса по-
ниска, отколкото в коридора. Уилки извади две предпазни маски от монтирания на стената диспенсер и ги връчи на
Тауърс и Блек.
—За всеки случай. Веднъж пипнах туберкулоза от един труп. Изживяването не е от приятните. —Усмихна се
шеговито и тръгна към голямата метална маса, на която беше положено тялото.
След пълното разчленяване то се беше превърнало просто в предмет. Торсът беше отворен от врата до пъпа,
ребрата бяха срязани и разтворени, за да бъдат извадени основните органи. Те бяха претеглени и нарязани за
подробен оглед и сега бяха поставени в редица тавички с формата на бъбрек върху металния плот до стената. Онова,
което беше останало от лицето, беше обелено назад върху неравните останки от черепа; едно-единствено око се
взираше от костната орбита. Частта от мозъка, която не беше отнесена от куршума, беше махната, разкривайки
гладката вътрешна повърхност на черепа с цвета на пресечена сметана.
—Така. Е, няма съмнение какво го е убило. —Уилки взе един скалпел и го използва като показалка. —Три
входни рани от деветмилиметрови куршуми в дясната половина на черепа, по-голямата част от лявата половина
липсва. Бил е на около трийсет години и изглежда е бил в добра форма и силен. Не точно атлет, но почти. Фреди,
помоли ме да потърся някакви следи за произхода му. Радвам се да ти съобщя, че намерих предостатъчно. —Вдигна
глава и в очите му заиграха искри. —Най-очевидната, която веднага се забелязва. —Той посочи зараснал белег на
лявата ръка, малко под рамото. —Стара огнестрелна рана. Според мен най-малко на пет години. Малокалибрен
куршум. Рентгенът не показа зараснали счупвания, така че можем да приемем, че е изкарал късмет. А ето тези са
по-интересни. —Той посочи опакото на лявата длан, където имаше три кръгли белега. —Има и още един на
дясната ръка, както и един на дясната буза. Сигурен съм, че става дума за лайшманиоза. Сигурно я познавате като
йерихонска пъпка.
Блек познаваше много добре синдрома. Самият той беше пострадал леко от него в Либия.
—Язви, причинени от ухапването на заразени папатаци.
—Не само папатаци. Някои насекоми от джунглите също са преносители. Тези не са чак толкова лоши, между
другото. Може би е получил навременно лечение. Но това е стара история. Новите неща са ето тук. —Той насочи
вниманието си към главата. —Отчупен и спукан долен десен кучешки зъб. Нещо, което може да ти се случи от
юмрук в устата.
Тауърс погледна Блек. И двамата си мислеха едно и също.
—С това предположение направих рентгенова снимка и наистина открих нещо като наскоро заздравяло тънко
спукване на дясната скула. —Той посочи със скалпела долната външна част на очната орбита. —Нараняване от удар
с тъп предмет, което съответства на повредения зъб, но не е з ад ъл жи те лн о да е свързано с него. Това от полза ли ви
е?
—И още как —отвърна Тауърс. —А кръвните проби, за които помолих?
—Ще получа резултатите утре. Колегите ни от Париж като че ли не обичат да работят извънредно. Още не съм
получил трите ДНК профила, които поиска.
—Типично. Ще им подпаля задниците —обеща Тауърс. —Някаква идея за националността му?
—От смесен произход е, както предположи ти. Отчасти африканец или индианец и отчасти испанец. Ако ме
притиснеш повече, ще кажа, че чертите на лицето му намекват повече за южноамерикански, отколкото за
европейски испанец.
—Някаква идея от коя част по-точно? Южна Америка е доста голямо място.
—Само по тялото няма как да кажа. Но това може да ви даде някаква насока. —Той бръкна под масата и
извади ръчна лампа. —Майоре, бихте ли изгасили лампите?
Блек отиде до ключовете и стаята потъна в мрак. Наслаждавайки се на театралния момент, Уилки включи
ултравиолетовата лампа и пурпурното ѝсияние освети тялото.
—Приближете се.
Тауърс и Блек се подчиниха.
Уилки насочи светлината към лявата ръка.
—Вгледайте се по-добре и ще видите очертанията на татуировка. Заличена с лазер, при това доста добре — напълно невидима е на обикновена светлина.
Блек се наведе още и видя шарката под външния слой на гладката кожа с цвят на кафе с мляко. Отначало
шарката беше неразличима, но постепенно се фокусира. Котва с кръстосани пред нея сабя и мълния.
—Познато ли ви е? —попита Уилки.
Тауърс поклати глава.
Блек беше виждал емблемата и по-рано, преди години. През 2003 беше изпратен на секретна разузнавателна
мисия за събиране на сведения за връзката между китайските специални части и тези на Венецуела, която по онова
време беше под властта на президента Уго Чавес, заклет социалист и враг на Запада. Това беше една от малкото
мисии, в които Тауърс не беше участвал, тъй като бе зает в Ирак. Действащ напълно сам, Блек беше наблюдавал
общите учения в джунглата, разкрили отличните умения и на двете страни. Символът, татуиран на ръката на
мъртвеца, беше този на венецуелските морски специални части.
—Венецуела? Сигурен ли си? —Тауърс като че ли не изгаряше от желание да му повярва.
—Определено. —Блек вече търсеше символа на телефона си. Намери го. Абсолютно същият. Показа
изображението на Тауърс и Уилки.
—Е, загадката е решена —обяви Уилки.
—Венецуелец… —промълви Тауърс, сякаш беше смутен от идеята. И ахна от изненада.
Блек предпочете да запази мислите си за себе си.
Все още умислен върху откритието, Тауърс благодари на Уилки за бързата му работа и двамата се уговориха да
се чуят на следващия ден, след като пристигнат резултатите от сравняването на ДНК и кръвта, открита по тялото на
Фин. След като Тауърс му обеща да го покани на обяд в клуба в знак на благодарност, се сбогуваха с професора.
Тъкмо се бяха качили по стълбите до приземния етаж на болницата, когато телефонът на Тауърс иззвъня.
Търсеше го Елинор Грант. Тауърс я помоли да изчака и даде знак на Блек да го последва в съседната стая за
молитви, отворена за всички вероизповедания. Влязоха в тихото вдъхващо покой помещение, в което имаше само
няколко стола, възглавнички за коленичене и молитвени килимчета. Тауърс включи телефона на говорител.
—Извинявай, Елинор. Слушам те.
—Имаме положително разпознаване на твоята заподозряна. —В уверения целенасочен глас на Грант нямаше
капка съмнение. —Успя да предизвикаш голяма суматоха.
Блек, за когото до този момент вечерта минаваше в неестествено спокойствие, настръхна.
—Фигурира във файловете на ЦРУ. Името ѝе Ирма Щайн. Капитан в Разузнавателните части на американската
армия. Била е в Багдад в края на две и четвърта и началото на две и пета. През февруари изчезнала по време на
рутинна мисия в Зелената зона. Тогава била на двайсет и четири. Сметнали, че е била отвлечена от бунтовници, но
не е имало искане за откуп и тялото ѝтака и не било открито. Все още се води изчезнала. Естествено, ЦРУ изгаря
от желание да научи повече.
—Прати ми координатите на контактите ти и с радост ще ги запозная с подробностите —каза Тауърс. — Много ти благодаря. Помощта ти е неоценима.
Затвори и погледна Блек в очите.
—Н аи ст ин а е била тя, нали? Жената, с която си влязъл в престрелка?
—Напълно възможно —отвърна Блек.
—Разузнавателните части. Явно е решила да напусне и да работи с някой от нашите приятели от частния
сектор. Сигурно е имала сведения за част от скритите милиарди на Саддам.
—Най-добре да им кажеш да я арестуват в Маями —каза Блек. —Използвай информацията, за да получиш
резултатите от разпита.
—И да оставя американците да поемат нещата? Нашата наука е национална собственост, Лео. Фин беше убит,
докато я защитаваше.
—Не виждам да имаш друг избор. Прикритието ѝе разбито. Ако не позволиш да я пипнат сега, тя ще изчезне.
Стояха и се взираха един в друг, както бяха правили в миналото, когато трябваше да вземат толкова много
трудни, понякога непоносими решения. Не казаха нито дума. Не се налагаше. Блек знаеше точно какво иска от него
Тауърс, а Тауърс знаеше също толкова сигурно какъв ще е отговорът.
Блек погледна часовника на стената. Минаваше десет. Щеше да е полунощ, преди да стигне до Оксфорд.
—Трябва да тръгвам.
Тауърс кимна.
—Мога да те откарам до метрото.
—Мисля да повървя пеша. Благодаря все пак. Лека нощ, Фреди.
—Лека нощ, Лео.
Блек излезе и тръгна с бърза крачка през лобито на болницата. Последните думи на Тауърс отекваха в ушите му:
„Е, оставям нещата на теб. Лек път“.
34.
„Няма да ходя в проклетата Венецуела“. Думите, които отекваха в главата му, докато заспиваше, бяха същите, с
които и се събуди.
Премина с негодувание през сутрешната рутина —бръснене, душ и закуска от препечена филийка и силно
кафе. В седем и половина седеше на бюрото си, но прекара безплодни трийсет минути във взиране в празна
страница. Умът му беше нападнат и превзет от мисли за Ирма Щайн и колегите ѝ Отказваше да се съсредоточи
върху доклада и вместо това упорито се опитваше да състави логична поредица от събития, които да обяснят как
една млада американска дезертьорка петнайсет години по-късно координира отвличания на водещи британски
учени под дипломатическото прикритие на Френска Гвиана.
Часовникът на колежа отброи осем, а Блек не беше написал нито думичка. В раздразнението си реши да излезе
да си прочисти ума. Ясното топло време от предишната седмица се беше сменило с ниска облачност и ситен ръмеж.
Той обу ботуши, облече дъждобран, излезе от колежа, зави наляво по улица „Уолтън“ и след осемстотин метра се
озова при откритата шир на Порт Медоу.
Тристате акра пасище, използвано от свободните селяни на Оксфорд от десети век, беше безценна ивица
пущинак, притисната между северните предградия на града и Темза. В ранните часове на мрачната съботна сутрин,
в първия ден на лятната ваканция, мястото пустееше. Съвсем сам, Блек излезе от пътеката и тръгна към реката.
Недалеч малко стадо понита пасеше мързеливо грубата трева. Блек мина между тях, стигна до брега и тръгна на
север. Ускори темпото, мускулите му се напрегнаха и кръвта се раздвижи по-енергично по вените му. Докато
физическото усилие започваше да поглъща нервността му, обърканите му противоречиви мисли започнаха да се
разделят на отделни нишки. Беше ядосан на Тауърс, задето бе нахълтал в крехкия му, но установен живот; гризяха го
съмнения около доклада и професионалното му бъдеще и тъгуваше за Фин. А под всичко това беше смутен от
инстинктите си за отмъщение и бесен, че беше позволил на Ирма Щайн да се измъкне през пръстите му —при това
не един, а два пъти.
Извървя още километър и половина, като продължаваше да ускорява крачка, докато накрая почти премина в
бегом. Задържа темпото до края на поляната и обратно. Най-сетне усети, че равновесието му донякъде се
възстановява. Рационалните мисли започнаха да надделяват. През последния километър и половина по улиците на
Джерико реши да прати на Тауърс криптирано съобщение, с което да сподели теорията си кои са убийците на Фин и
в същото време ясно да каже, че участието му в операцията е приключило. Смяташе, че убийците най-вероятно са
наемници, представящи се като частна охранителна фирма. Подозираше, че във фирмата има силен френски
елемент. Големите охранителни корпорации често се управляваха от бивши висши военни. Някой пенсиониран
френски генерал с политически връзки би бил сред малцината, способни да осигурят дипломатически паспорти за
хората си. Може би в замяна на тях изпълняваше услуги в някоя от многото неспокойни точки в Африка, където
французите продължаваха да имат икономически интереси в бившите си колонии.
Всичко това беше напълно логично. Въпросът на кого Щайн и шефовете ѝпредават научна информация беше
не толкова очевиден и не бе проблем, на който той можеше да намери решение. Според Блек този въпрос трябваше
да се разреши на най-високо ниво, с участието на министри от правителството, специално подбран екип на
Службата за сигурност и с всички ресурси на Специалните части, които можеха да се отделят. Тауърс открай време
обичаше да е единак, който успява там, където батальоните се провалят, но сега не беше време да действа сам.
Врагът беше прекалено силен, а последиците за бъдещето —огромни.
Когато се върна при портала на колежа, мислите му вече бяха подредени. Спря при портиера да вземе пощата си
и продължи към квартирата си.
—Лео?
Обърна се в средата на двора и видя Карън, която бързаше да го настигне. Не бяха разговаряли от онази неловка
раздяла в началото на седмицата. Блек усети как се напряга от срам.
—Карън. Здравей.
Тя го изгледа объркано.
—Станало ли е нещо?
—Не си чул, нали?
—Какво да съм чул?
Тя преглътна и отметна един кичур от лицето си.
—Човекът, който пусна твърденията срещу теб… направи изявление в имейл. Разпрати го е до всички
преподаватели и до ректора. Това изобщо не е добре, Лео.
Докато Блек седеше с лаптопа на канапето и четеше имейла, който Карън му беше препратила, тя направи кафе
в кухнята. Тауърс му беше казал, че юристите на правителството са запушили устата на Махмуд. Статията, която се
беше появила в „Черуел“, бе свалена от сайта и от трите други онлайн вестника, които я бяха копирали.
Министерството на отбраната си беше свършило работата. Имаше извити ръце и заплашени издатели. Бяха
уверили Блек, че всичко е приключило. Но вместо да си мълчи, Махмуд отново беше предприел офанзива и бе
нанесъл поражения —и Блек се боеше, че те не могат да се поправят.
По време на задържането си през 2007 г. Юсуф Али Махмуд, тогава старши чиновник в либийското
Министерство на вътрешните работи, несъмнено беше част от местния клон на Ал Кайда в Триполи. Блек, Фин и
още двама го бяха заловили и го бяха подложили на разпит за няколко дни, след което организираха прехвърлянето
му в Ирак, където беше предаден на американците. Четири години по-късно се намесила политиката и Махмуд
заедно с други видни фигури, задържани в Либия, бил тихомълком освободен от Гуантанамо в замяна на тяхното
сътрудничество в хаоса, обхванал страната след кървавия край на Кадафи. По-нататъшната му кариера в политиката
не се развила добре. Фракцията, към която принадлежал, била смазана през 2014 г. и той потърсил убежище в
Ливан. Там, останал без пукната пара, се опитал да съди британското и американското правителство за отвличане и
незаконно задържане. Всичките му обвинения били отхвърлени.
Отърваването му жив не му било достатъчно и Махмуд очевидно беше решил да си отмъщава като форма на
компенсация. И беше избрал да насочи огъня си към Блек, когото смяташе за главен виновник за нещастията си:
По онова време поддържах връзки с редица групи в Триполи, настроени срещу Кадафи. Някои от тях
бяха демократи, други имаха религиозни мотиви. Моята основна грижа беше премахването на режима и
съставянето на парламент и правителство, които да отразяват различните мнения в страната ми. През 2006
г. проведох срещи с членове на групировката Либийски ислямски бойци, които в края на 1998 г. бяха
предприели неуспешен опит за атентат срещу Кадафи и бяха финансирани частично от британската МИ6.
Намерението ми беше да преценя дали тази група би подкрепила демокрацията и дали може да се смята за
потенциален съюзник.
След незаконното ми арестуване през 2007 г. бях подложен на разпит в продължение на няколко дни
—не мога да кажа колко, тъй като ме държаха в стая без прозорци и часовници —за членството ми в
ЛИБ, за която похитителите ми бяха убедени, че е част от Ал Кайда и участва в размириците в Ирак.
Разпитите се водеха най-вече от майор Лео Блек от британските САС, когото по-късно идентифицирах с
помощта на съчувстващи ми представители на британското правителство. Отначало майор Блек се
държеше цивилизовано, но след като продължих да твърдя, че нямам нищо общо с тероризма и никога не
съм имал, отношението му към мен ставаше все по-нечовешко. Слагаха ми качулка на главата, лишаваха ме
от сън, принуждаваха ме да стоя часове наред в крайно неудобни пози и накрая ме подлагаха на временно
задушаване, при което губех съзнание.
След тези близо едноседмични изтезания майор Блек ме откара някъде в пустинята, където ме
заплаши, че ще бъда застрелян и заровен в пясъка, ако не му дам информация за операциите и членовете
на ЛИБ. Протестите ми, че не зная и че нищо не ми пречи да му дам измислени сведения, попаднаха в
глухи уши. След няколко часа мъчения очите ми бяха вързани и ме качиха в самолет до летището на
Багдад, където бях предаден на американските военни. Те ме закараха направо в затвора в Абу Граиб,
където бях държан без повдигнати обвинения. Там бях подложен на още разпити по най-унизителен и
жесток начин в продължение на два месеца, след което ме откараха в Гуантанамо Бей…
Изявлението продължаваше в същия дух още няколко страници, на които се описваше нечовешкото отношение в
американския военен затвор, преди Махмуд да бъде освободен и върнат в Либия четири години по-късно по искане
на британската Секретна разузнавателна служба. Получил свободата си, при условие че действа като британски
агент и се опитва да влезе в новото либийско национално правителство. В заключителния си залп Махмуд пишеше:
Наскоро научих, че майор Блек, когото смятам за един от стотиците военнопрестъпници, наети от
коалиционните сили, си е уредил място в уважаван университет. Призовавам ви да обмислите много
внимателно последиците от приемането на подобен индивид, потъпквал най-безогледно основни човешки
права, Женевската конвенция и общоприетите стандарти на международното право.
Блек вдигна очи от екрана и видя, че Карън е застанала срещу него и го гледа. Беше толкова погълнат от
четенето, че не беше забелязал нито нея, нито чашата кафе, оставена на ниската масичка от дясната му страна.
—Е?
—Не бих го нарекъл блестяща препоръка. —Опитът му за шега превърна студената атмосфера в ледена.
—Вярно ли е?
—Знаеш, че не мога да обсъждам подобни въпроси.
—На кого бих могла да разкажа…? Нямаш ли ми доверие?
—Не става въпрос за доверие, Карън. —Блек затвори лаптопа и го бутна настрани, като се мъчеше да устои на
изкушението да свърже имейла с Ирма Щайн и онези, за които работеше тя.
—Но и не го отричаш?
—Дори не мога да си позволя да играя тази игра —каза Блек. —Отричането и потвърждаването са две страни
на една и съща монета. Не го правим.
—Н ие И кои сте тези н ие, по дяволите?
—Виж, съжалявам, че си получила този имейл —каза Блек, избягвайки въпроса. —Благодаря, че ме уведоми.
Карън се отпусна на въртящия се стол до бюрото и го погледна питащо.
—Лео, искаш ли мястото? Защото ако го искаш, ще трябва и ти да представиш своята версия. Мислиш ли, че
Питър, Силвио или Клеър ще се задоволят с нещо по-малко от пълно обяснение за какво става дума? Те трябва да
знаят кой си.
Блек я гледаше и му се искаше да може да ѝкаже истината —че Махмуд е терорист, опетнен с кръвта на
невинни, че светът би бил много по-добро място без него —но това беше невъзможно. Ако се разчуеше, че е издал
поверителна информация, щеше да изгуби армейската си пенсия и най-вероятно щеше да бъде съден. Намираше се
във възможно най-лошото положение —да е невинен и да не може да се защити.
—Карън, аз бях войник през един от най-натоварените периоди в историята на британската армия. Участвал
съм във всеки голям военен конфликт и в много други… Единственото, което мога да направя, е да посоча сегашната
си работа. Ако искаш да знаеш кой съм, в какво вярвам и защо съм тук, прочети какво съм написал.
Той посочи малката купчина ръчно изписани листа на бюрото.
—Знам кой си, Лео. Не си толкова добър в криенето, колкото си мислиш. Ти си човек, който е правил лоши
неща и се опитва да се покае. Видял си най-лошото и мислиш, че има по-добър начин. Мога да живея с това. Хората
се променят непрекъснато. Мога дори да живея с тайните ти, но онова, което не мога да понеса, е… —Тя млъкна и
прехапа устна, сякаш се мъчеше да сдържи сълзите си.
На Блек му се прииска да се пресегне и да докосне ръката ѝ
—Мъжът, който ме нападна… Кажи ми, че няма нищо общо с всичко това.
—Не виждам защо трябва да има.
Тя му отвърна с наранен, обвиняваш поглед, който виждаше право през лъжата му.
—Защото съм единственият ти приятел тук, Лео. И си мисля, че ако някой е решил твърдо да направи така, че
да не оцелееш на това място, отчуждаването ми от теб е доста добра част от плана.
Блек се опита да намери думи, които да не противоречат на съвестта му, но те му убягваха.
—Е, ако не можеш да ме увериш в това, може би ще бъдеш достатъчно почтен да ми кажеш честно дали съм в
опасност. И те питам, защото ми позвъниха в четири сутринта —и вчера, и днес. И двата пъти от другата страна
мълчаха. Знам, че може и да е нищо, но няма как да не се уплаша, Лео. Страх ме е.
Тя зачака, докато Блек се мъчеше да смели чутото. Мислите му продължаваха да се връщат към хотелската стая
в Париж и моментната загуба на самообладание, която беше задействала поредицата събития, които вече го бяха
довели до убиването на двама души. Дълбочината на собственото му лицемерие го отврати.
—Добре —каза Карън и стана от стола. —В такъв случай ще съобщя на полицията. Казаха ми да им се обадя,
ако се случи нещо. —И тръгна към вратата.
—Карън. Моля те. —Блек откри, че е тръгнал след нея. Хвана я за ръка и я обърна. —Съжалявам… Ще се
обадя, ще се погрижа да те наглеждат.
—На кого ще се обадиш?
—Не мога да ти кажа.
—Харесвах те, Лео. Доверявах ти се…
Блек пусна ръката ѝ
—Давам ти последен шанс. К ойси ти?
—Точно в момента и аз не съм сигурен.
Очите ѝсе напълниха със сълзи на гняв и разочарование.
—Мисля, че ще е най-добре засега да не разговаряме повече.
Тя излезе, като затръшна вратата.
Сякаш винаги имаше някой, който да затръшва вратата му.
Докато слушаше как стъпките ѝсе отдалечават по чакълената пътека, Блек си даде сметка колко силни са
чувствата му към нея. И осъзнаваше, подобно на няколкото пъти по-рано, че вече е късно.
35.
—Боя се, че и дума не може да става да разгледаме кандидатурата ти, докато този въпрос не намери решение.
—Питър Лавийн се обърна от прозореца в кабинета, гледащ към градината, и му отправи кратка и дистанцирана
извинителна усмивка. —Сигурен съм, че разбираш позицията ни, Лео.
Ректорът беше облечен за уикенда —джинси и черно поло, което полепваше плътно по стройното му тяло.
Блек си го представи как става преди изгрев-слънце и тича. Имаше тялото на човек, който се самонаказва и не би си
позволил никакво отпускане, докато не постигне целта си. И точно сега Блек беше едно от препятствията по пътя
му.
—Не съм сигурен, че разбирам.
Очите на Лавийн се разшириха от изненада.
—Като изключим липсата на доказателства, презумпцията за невинност, възможните политически и дори
финансови мотиви на автора на имейла, остава и малкият въпрос каква точно е целта на този колеж, на
университета. Търсенето на знания или поддържането на някаква негласна цел?
„Господи, ама че помпозно прозвуча!“.
Лавийн пристъпи неловко от крак на крак с вида на човек, попаднал в компанията на побъркан.
Блек продължи, като си даваше много добре сметка, че се бори за професионалния си живот.
—Да си представим, просто заради спора, че всичко написано в този имейл е вярно и че въпросният
британски офицер наистина съм аз. Това не би ли направило моите знания в областта изключително ценни?
Знанието е знание, истината е истина. Фактите са си факти и към тях няма прикачен морал. Ако си готов да
приемеш единствено знанието, което идва от някой, който е в съзвучие с твоята политика или предразсъдъци,
загърбваш целия смисъл на интелектуалното начинание. Преставаш да търсиш. И дори ако чрез някаква изопачена
логика успееш да убедиш себе си, че съм полезен и зт оч ни к на информация, но поради миналата ми кариера не съм
подходящият човек, който да я п ре да ва, то го правиш отново. Защото какво друго е истината, ако не силата да
променяш? Да превръщаш мрака в светлина? Какъв по-добър пример за всичко, зад което стоиш ти и този
университет, от разликата между мен, човека, когото познаваш, и онзи, който е описан в имейла?
Думите на Блек отекнаха в тишината. Самият той беше поразен не по-малко от Лавийн от силата на
избухването си.
Мускулите на челюстта на ректора се стегнаха. Той беше свикнал с колеги, които играят по правилата, които се
подчиняват и спазват безпрекословно неписаните правила. Които разбираха, без да се замислят, защо човек, обвинен
в неморално поведение, никога не може да бъде приет в редиците им. Блек разбираше идеално тази дилема. В свят,
в който многообразието беше върховното добро, всеки биваше категоризиран и получаваше етикет според миналото
си. Нямаше начин човек да избяга от назначението си, нямаше механизъм, който да отговаря на духа на индивида
извън поставените критерии. В съвременния университет нямаше място за еретик, без значение дали се е поправил,
или не.
—Не става въпрос за принципи, Лео. А за практичност. Представяш ли си как ще реагира пресата?
—Нима предпочиташ студентите да учат военна история от някой, който дори не е припарвал до място на
конфликт?
—Сега вече се заяждаш.
—Не, просто казвам очевидното.
—Има граници на склонността ми да рискувам, Лео, особено когато нямам абсолютно никакъв достъп до
фактите. —Лавийн въздъхна и притисна слепоочията си с дългите си деликатни пръсти. —Лео, в това няма нищо
лично. Аз те харесвам. Студентите те харесват. Възхищавам се на работата ти. Готов съм да държа вратата отворена,
но заради репутацията на колежа не можем да приемем преподавател, замесен в такъв скандал. Съветвам те през
лятото да направиш всичко възможно да се изчистиш от тези обвинения. Можеш да задържиш квартирата си в
колежа. Ще се срещнем отново в началото на септември след доклада ти в Уест Пойнт и ще преценим положението
отново. Това е най-доброто, което мога да направя.
Двамата се спогледаха и стигнаха до мълчаливото съгласие, че няма какво повече да си кажат.
Блек стана, прие протегнатата ръка на ректора и му благодари. Беше си осигурил спасително въже. Тънко, но
по-добре с него, отколкото да полети направо в бездната.
Тауърс остана неоткриваем цялата сутрин и не отговаряше на обажданията и имейлите му. Едва когато Блек се
предаде и товареше набързо събрания си багаж и кашон книги в джипа, телефонът му най-сетне иззвъня.
—Извинявай, че не ти отговорих по-рано. Исках да разбера какво става, по дяволите. —Тауърс говореше по-
скоро раздразнено, отколкото извинително, но Блек пусна тона му покрай ушите си. —Говорих с либийските
власти в шест сутринта и те ще пратят някой да си побъбри с онзи тип.
—Да си побъбри?
—Те искат това неловко положение точно толкова, колкото и ти, Лео. Всички тези обвинения би трябвало да са
приключили преди години. Мисля, че господин Махмуд е един от онези, които смятат, че не са получили
справедливия си дял, когато правителството е раздавало чековете.
—Но защо точно сега?
—Възможно е да е бил подбуден от безскрупулни адвокати като онези, които ровят за случаи с въображаеми
жестокости, извършени от британски войници. Или може би някой се опитва да те накара да ни свършиш работата.
—Фреди?
—Комисията иска проблемът да бъде решен. Възможно най-бързо.
Блек затръшна вратата на багажника и тръгна към купето.
—Защо да работя за хора, които ме третират по такъв начин?
—Ако страховете ми са верни, те са хора, които мислят точно като нас, Лео. Какъв по-добър начин да накараш
някого да се задейства от това да заплашиш всичко, което му е най-скъпо? В твоя случай репутацията ти.
Наред с единствения човек в новия му живот, който имаше значение за него.
—Признавам, странно призвание имаме —с известно съжаление рече Тауърс.
Блек не отговори. Седна на твърдата седалка зад волана и затвори скърцащата врата. Гледаше през предното
стъкло към малката ябълкова градина до паркинга за преподаватели. Един градинар грижливо чистеше плевелите
около наскоро посадена фиданка.
—Какво да направя за теб, Лео? Ще направя всичко по силите си да потуля нещата, но знаеш каква ще е
цената… Лео? Чуваш ли ме?
—Да —кратко отвърна Блек.
—Извинявай, че сменям темата, но може би ще ти е интересно да научиш, че Щайн и приятелите ѝса се
измъкнали от мрежата. Самолетът им е сменил курса си насред Атлантика и е кацнал в Кайен, столицата на
Френска Гвиана. След това, изглежда, са продължили към Пуерто Аякухо. Наложи се да го потърся —затънтено
градче в Южна Венецуела.
Блек не коментира. Вече се боеше от посоката, в която беше поел Тауърс.
—И ето кое ще намериш за интересно. Онова, което каза в съобщението си, е абсолютно точно. Проверих
списъка на частни изпълнители, работили в Багдад през две и пета. Били са десетина или повече. Трипъл Канопи,
Винел, Блекуотър, всички обичайни заподозрени, както и някаква организация на име „Сейбър“. Доколкото разбрах,
била е основана от пенсиониран френски полковник на име Огюст Даладие. Изградил кариерата си в
Чуждестранния легион, предимно в Африка. Изглежда, че е бил особено активен в Демократична република Конго
през деветдесетте до две и трета. Според моя човек във Външно министерство французите се възползвали от
гражданската война там и си осигурили в замяна куп права върху добива на полезни изкопаеми.
Блек слушаше внимателно. Нямаше как да не се заинтригува.
—Изглежда, че „Сейбър“ са останали в бизнеса и до днес. Имат договори по целия свят. Всичките гадни
поръчки, които се заплащат най-добре. Били са първи в овладяването на нефтените полета на Либия; френското
правителство ги наемало против бунтовници в Мали и Чад; изпълнявали задачи в Северна Нигерия. Подозираме, че
са действали и в Централна и Южна Америка срещу бизнеса с наркотици —същите неща, които правехме и ние
през осемдесетте, когато разбивахме картели и слагахме ръка на активите им. Не знаем къде се намира Даладие в
момента, но съм готов да се обзаложа, че се е установил в някоя прилична вила в тропиците с изглед към Карибско
море. Ако той е нашият човек и е прекарал последните десетина години в наемане на най-добрите в частната си
армия, остава въпросът какво прави с нашите учени? По поръчка ли ги отвлича, или е нещо друго? —Тауърс млъкна
за момент, за да даде време на Блек да смели казаното дотук. —Помислих си, че може да имаш някаква теория,
Лео.
—Нямам —излъга Блек.
—Мога ли да те изкуша да формулираш някоя? Нали специалността ти е модерното бойно дело?
Блек погледна през десния прозорец и видя Силвио Беладини да излиза от една от сградите на колежа,
придружаван от красива млада жена, която като че ли поглъщаше жадно всяка негова дума. Сякаш усетил
присъствието му, Беладини погледна към него, неволно срещна погледа му и побърза да се извърне. Сложи ръка на
кръста на младата жена и я поведе по пътеката.
—Фреди, казвам ти за последен път, няма да ходя в проклетата Венецуела. Приятен уикенд.
Изключи телефона, подхвърли го в другия край на съседната седалка и запали двигателя. Оксфорд започваше да
му се струва като затвор. Трябваше да избяга на свобода.
Късният следобед преля във вечер и накрая в сумрак. Блек спря за първи път от четири часа и погледна от
хребета към уелския пейзаж, който се разтваряше в сенките. Белите му дробове горяха, мускулите му крещяха, но
гневът в гърдите му отказваше да се уталожи. Беше тръгнал от Тай Аргел с намерението да намери обяснение за
всяка причина за него, но в някакъв момент от дългия си преход през пущинака заряза усилията и прие, че е просто
такъв —човек, попаднал в безкрайната въртележка на обещания и разочарования. Обречен от миналото си.
И тогава, сякаш в отговор на залязващото слънце, отмъстителната ярост, която го беше засилвала през хълмове и
долини, сякаш се отдръпна и се сви в ядрото си, където бавно се сгъсти в нещо твърдо, студено и остро като кремък.
Като предмет, който може да претеглиш в ръката си.
От какофонията гласове в главата му остана само един. Той му казваше, че е бил тук и преди. Много пъти.
Дилемите бяха различни, но изборът си оставаше същият.
Атака или бягство.
Живот или смърт.
С неохота избра пътя си.
С чувството ако не за покой, то поне за цел, Блек се загледа как денят угасва, след което тръгна обратно към
дома.
36.
Полунощ дойде и отмина. Сара Белман беше сама във вече напълно оборудваната лаборатория, наведена към
компютърния екран и взираща се в най-новите секвенции ДНК код, добавени от Сфирис в неговата безкрайно
подробна карта на мозъка. Секвенциите бяха част от малки групи клетки във вентралната тегментална област в
основата на черепа. Те бяха Свещеният Граал —клетките, които той и Холст се опитваха да изолират и отделят от
другите около тях. Няколко къси реда изразяваха на генетичен език, състоящ се само от четирите букви А, Т, Г и Ц,
тяхната уникалност и държаха ключа към производството на допамин. При леко стимулиране клетките с тази част
на кода създаваха усещане за топлина и доволство. При по-енергично възбуждане можеха да предизвикат опиянение,
по-силно и зашеметяващо от всичко, причинено от инжекция хероин.
След като разполагаха с целта, задачата на Сара и на професор Кенеди беше чисто механична. През следващите
дни с помощта на машини за редактиране на гени, способни да постигнат за часове онова, което навремето бе
изисквало месеци ръчна работа, те щяха да се заемат с изработването на своите микроскопични контейнери,
изплетени от ДНК нишки, които щяха да доставят заредени наночастици точно до клетките, които искаха, и до
никоя друга.
Когато се беше захванала с тази работа, целите ѝбяха изцяло благородни. Системата ѝза доставяне можеше да
атакува ракови клетки навсякъде, без нуждата от лекарства, които унищожават безогледно всичко, което се изпречва
по пътя им. Нито за момент не се беше замисляла за разрушителните способности на труда си.
От другата страна на вратата се чуха стъпки. Тя се обърна и видя лицето на д-р Холст в малкото прозорче. Той ѝ се усмихна и влезе.
—Не можеш да спиш ли? —каза, докато търкаше уморените си очи под очилата за четене. —Аз също.
Вълнуващо, нали?
—Много —промърмори Белман.
Холст тръгна към нея, като гледаше с възхищение новоинсталираното оборудване.
—Все едно си в дом извън дома. Ако не и по-добре. Щяха да ми трябват години, за да убедя комисията по
финансиране да ми отпусне нещо подобно. —Той седна на един от високите столове без облегалка при работната
маса до стената. —Кара те да си дадеш сметка какво може да се постигне, ако разполагаш с достатъчно средства и
решимост.
Белман кимна. Установи, че присъствието му я изнервя.
—Прощавай, Сара, но дали не усещам някакви опасения относно работата ни…? Знам, че никой от нас не е
дошъл доброволно, но след като сме тук…
—Трябва да знам как си получил тези данни. —Думите сякаш излязоха сами от устата ѝ Тя веднага съжали и
усети как се изчервява, докато Холст я гледаше още по-питащо.
—Знаеш как, Сара. Правя биопсии. На чисто човешко ниво задачата никак не е приятна, но за доброто на
човечеството…
Изведнъж ѝсе прииска да го удари. Да изтрие фалшивата искреност от месестото му лице. Остана обаче като
парализирана, прекалено уплашена и неуверена в себе си, за да прави нещо друго, освен да се взира в него като
негодуващо дете.
Холст заговори с най-успокояващия си и добродушен тон.
—Естествено е да си докачлива. Всички сме. Но много от големите пробиви са започвали по най-мрачен
начин. Вернер фон Браун е бил главният ракетен специалист на нацистите. Творенията му сеели смърт върху
Лондон, но двайсет и пет години по-късно отвели човека на Луната. Не намираш ли това за вдъхновяващо? Сякаш в
тези неща има някакъв естествен ред. Накрая знанието намира истинската си цел. Ние сме само негови
инструменти.
Той слезе от стола и пристъпи към нея.
Постави студена лепкава длан на рамото ѝ
—От мрака ти н ос ишсветлина в света, Сара. Никога не го забравяй… Лека нощ. Не оставай прекалено до
късно.
Потупа я по ръката и излезе, като затвори тихо вратата.
Белман дълго остана неподвижна, след което вдигна очи към екрана.
Това беше код. Само толкова.
Холст вършеше своята работа, тя нейната.
Никой не искаше от нея да наранява когото и да било.
37.
Малко след полунощ Блек спря пред къщата на Катлин Фйн. Завесата на прозореца на долния етаж помръдна.
Тя надникна през нея и му даде знак да приближи. Блек слезе от джипа, все още скован и схванат от дългото ходене.
С радост би отложил посещението си до сутринта, но Катлин беше поискала да се срещнат, докато децата спят. „За
да не ме видят отново да плача“.
Тя му отвори вратата, като погледна към тънещите в мрак къщи на съседите.
—Всичко е наред. Не мисля, че някой ме е видял —каза Блек.
—Не знаеш какво е клюка, докато не заживееш на тази улица. —Тя му се усмихна напрегнато. —Здравей, Лео.
—Радвам се да те видя.
Къщата беше притихнала и безупречно подредена, сякаш Катлин беше отговорила на бушуващата в нея мъка с
маниакално подреждане. Блек забеляза, че якето на Фин е изчезнало от закачалката в коридора заедно с ботите му,
които при предишното му идване още бяха сред колекцията високи ботуши и маратонки, които сега бяха наредени
на телени стойки. Последва Катлин в спретнатата дневна, където играчките на децата бяха прибрани в наскоро
купени пластмасови кутии. Всяка повърхност блестеше от чистота. Той седна на меките възглавници и погледна
семейните снимки в рамки, грижливо наредени на рафта. Имаше само една малка снимка на Фин —в униформа, с
достоен вид на човек, на когото може да се разчита. Образ, който да остане у децата, след като другите спомени
избледнеят.
—Нещо за пиене?
—Не, благодаря.
Катлин седна на стола срещу него. Поддържаше и себе си по същия безупречен начин, по който беше подредила
къщата. Ноктите ѝбяха лакирани, кожата ѝбе гладка и чиста, черната ѝкоса беше подстригана така, че да обрамчва
перфектно лицето ѝ Носеше черни джинси и синьо памучно горнище с цвета на очите ѝ Дребни деликатни
сребърни бижута завършваха впечатлението за жена, твърдо решена да не показва нито едно петънце по бронята си.
—Сигурна ли си, че нямаш нищо против да съм тук?
—Аз те поканих, нали така? —Тя изправи гръб, сякаш събираше кураж. —Какво искаш да знаеш?
Блек се поколеба —не искаше да я разстройва повече от необходимото, но предизвикателната ѝпоза ясно
показваше, че тя е готова за всичко, което има да казва.
—Нещо ме гризе, Катлин. Може би също като теб, аз непрекъснато си мисля какво се е случило в Париж. Може
би Райън просто е извадил лош късмет, но бих искал да изключа възможността извършителят да е имал някакво
минало с него.
Тя го погледна с безизразна физиономия.
—Какво минало?
—Предполагам, че извършителите също са били в охранителния бизнес. От тъмната му страна. Оставала ли си
някога с впечатление, че си е създал врагове в този свят, или да е имал някакви лоши преживявания, свързани с него?
—Нищо, за което да е споменавал.
—Имаш ли представа за кого е работил напоследък?
—Държеше договорите в бюрото си. Все се каня да го разчистя, но това е нещото, което не мога да направя. — Блек я последва до кухнята, която беше и трапезария. В средата ѝимаше врата, за която Блек беше предположил, че
води към килер, но вместо това зад нея имаше просторно пространство под стълбите. Беше достатъчно голямо, за да
побере бюро, стол и рафтове, на които бяха наредени множество папки с домакински сметки и документи.
—Държеше всичките си работни книжа от тази страна. —Тя посочи двете чекмеджета от дясната страна на
бюрото. —Сигурен ли си, че не искаш питие? Защото аз адски имам нужда от едно.
—Случайно да ти се намира уиски?
—Мисля, че е останало малко в дъното на шкафа. Ти го донесе за четиресетия рожден ден на Райън. Той каза,
че на вкус било като вода от канавка.
—Трябва да е петнайсетгодишното „Бруклади“. На мен ми каза, че било най-доброто нещо, което бил вкусвал.
—Тогава ти беше офицер. Не е искал да нарани деликатните ти чувства. —Тя се усмихна. —Чиста вода от
канавката, така ли?
—Ако обичаш.
Тя го остави да прерови чекмеджетата. Горното беше пълно с обичайните събрали се боклуци —изтекли
застрахователни полици, различна кореспонденция с отдавна остаряло съдържание, а под всичко това беше
официалното писмо, че Фин е приет в Парашутния полк, заедно със заповед да се яви в казармата в Колчестър на
деветнайсетия си рожден ден. Фин беше облякъл униформата няколко години преди Блек и вече беше кален в битки
ефрейтор на двайсет и четири, когато Блек пристигна за първи път в старата казарма на Стърлинг Лайнс в
Херефорд.
Съдържанието на долното чекмедже беше по-обещаващо. В него имаше писма от различни охранителни
фирми, че приемат кандидатурата му за работа, разписки за преведено заплащане и множество стандартни
договори. Блек прегледа няколко. Карън беше права —всички съдържаха точно изразени клаузи за
конфиденциалност. Освен това фирмата не поемаше отговорност за наранявания, получени по време на изпълнение
на задълженията, но не се описваше за какви точно задължения става дума. Вместо това се казваше: д а и зп ъл ня ва з ад ач ит е из ад ъл же ни ят а, о пр ед ел ен и у ст нои лип ис ме ноо т в ъз ло жи те ляп ре дип од пи св ан ет о н а т оз и д ог ов ор
Очевидно охранителният бизнес не обичаше да оставя документни дири след себе си.
Отказа се от чекмеджетата и погледна съдържанието на рафта. В края на редицата папки имаше дневници за
последните две години. Блек взе този за миналата година и го прелисти. Страниците бяха на практика празни, само
с по някоя отделна бележка, написана с изненадващо спретнатия почерк на Фин, в които се отбелязваше среща с
хора, най-вероятно перспективни работодатели: 5 я н., Р ъс елС ку еъ р 19, К ир ънГ ра нт … 12 м ар т, у л. М ор ти мъ р 35,
Д анУ иъ рс ай д.
Катлин се върна с чаша, наполовина пълна с течност с цвета на светъл кехлибар, и чаша червено вино за себе
си.
—Намери ли нещо? —попита тя, докато му подаваше питието.
—Не много. Няколко имена, които да проверя.
—Той предпочиташе да помни повечето неща. Навик от армията. Как е уискито?
Блек отпи глътка.
—Ще му простя. Вкусът към това нещо се развива.
Тя му се усмихна горчиво и отпи от виното. То я отпусна почти моментално. Погледът ѝомекна, напрегнатите ѝ рамене се отпуснаха. Тя се облегна на рамката на вратата и го загледа как прелиства дневника на Фин.
Блек стигна до дълга серия празни страници, продължаващи от предишния юни до септември.
—Нещо не е наред ли? —попита Катлин.
—Почивал ли е през лятото?
—Не. Това беше работата, за която ти казах. Замина през юли. Трябваше да отсъства шест месеца, но се върна
през септември.
—Сещам се… Каза, че се е разболял.
Тя кимна.
Блек долови в държането ѝнещо смътно, сякаш в случилото се имаше нещо срамно.
—Имаш ли представа каква е била работата?
—Не каза точно, но…
И млъкна. В очите ѝза миг проблеснаха сълзи. Тя вирна брадичка и се овладя.
—Каза ми, че заплащането щяло да бъде много добро —сто и петдесет хиляди. Имах лошо предчувствие, но
знаех, че си мисли, че парите ще са достатъчно, за да продадем къщата и да се преместим в провинцията, както
искахме открай време.
—Лошо предчувствие, защото си знаела, че работата не е от обичайните ли?
Тя сви рамене.
—За наемнически контракт ли става дума, Катлин?
—Не каза подобно нещо.
—Но ти си заподозряла точно това, нали? И за щастие той се е разболял и се е върнал жив.
Тя кимна, но продължаваше да премълчава нещо. Блек го усещаше.
—Можеш да ми кажеш, Катлин. Може да помогне.
Тя отиде при масата и седна. Блек я последва и седна на мястото срещу нея. Известно време пиха мълчаливо,
докато тя събере кураж да заговори.
—Тревожех се, че може да е нещо опасно или незаконно. Той ми се закле, че не е, но винаги познавам кога
лъже.— Къде е заминал?
—В Африка. Само това ми каза. Досетих се, че може да става дума за Конго. Много наемници отиват там. Той
спомена нещо за обучаване на войници за борба с незаконния добив на полезни изкопаеми. Но когато казват
„обучаване“, имат предвид участие в бойни действия, нали?
—Ако ще ти олекне, прилича ми на обикновена работа —каза Блек. —Можело е да бъде много по-лошо. От
какво се е разболял?
—От някаква тропическа треска. Каза, че веднага щом се разболял за повече от няколко дни, го изхвърлили. Не
му платиха нищичко. Цялото начинание беше катастрофа. Трябваше да го спра да не ходи. Още щом прие работата
знаех, че е време да престане с тези неща. З на ех —Сълзите ѝзакапаха по покривката. —Единствената причина да
не тропна с крак беше, че се страхувах, че няма да спре, че ще бъде като всички други, които накрая посягат към
бутилката или на жените си. Ти не знаеш какво става с всички редовни войници след уволнението им, но аз знам.
Не можеш да превърнеш човек в машина за убиване и да очакваш, че после ще се върне към нормалния живот, сякаш
нищо не се е случило. Не става така.
Тя избърса сълзите си със салфетка.
—Не с всички става така, Катлин. И никога с онези, които са изкарали в играта толкова дълго като него. Райън
просто е извадил лош късмет. Нямало е нищо, което да можеш да направиш, за да промениш нещата.
—Може би.
—Сигурен съм.
Думите му като че ли я утешиха. Емоциите, които бяха бушували за кратко в нея, се уталожиха.
—Все пак се омъжих за тоя проклет глупак с отворени очи. Предполагам, че съм достатъчно млада, за да
започна нов живот… Рано или късно.
Блек нямаше как да не се възхити на силата ѝ Фин би се гордял с нея.
—Последен въпрос. Райън винаги ли е имал вземане-даване с Фреди Тауърс след напускането на армията, или
в последно време?
Още една болна тема. Катлин въздъхна и затвори очи.
—След като се върна, каза, че не искали да имат нищо общо с него. Някой пуснал слуха, че е от онези, които
клинчат. Беше готов да сложи край на всичко, когато някой от Полка му каза да се обади на Фреди, той можел да
задейства някои връзки.
—И така е получил работата в Париж?
Катлин кимна.
—Щяхме да се справим… Все му казвах, че искам него, а не някаква си къща.
—Стана късно. Най-добре да те оставя да поспиш —каза Блек, стана и докосна Катлин по рамото. —Нещо
против да взема временно дневниците? Бих искал да проверя някои имена.
—Разбира се.
Блек прибра дневниците от бюрото на Фин и тръгна да си ходи.
—Пази се. Ще се обаждам.
—Лео?
Той погледна назад. Тя още седеше на масата с празната си чаша, обърната с гръб към него.
—Ще стигнеш до дъното на това, Лео.
Не беше въпрос. А заповед.
Щом излезе от покрайнините на града, Блек бързо отби и спря при портала на оградата на една нива. На
слабата светлина на купето провери записа, направен от Фин за 15 май миналата година: М ичБ ре на н, 13:00,
Л ей нс бъ ро Не беше сгрешил. Когато видя името за първи път, остана като треснат. Беше успял да скрие реакцията
си от Катлин, но сега спомените нахлуха с пълна сила.
Мич Бренан, когото помнеше, беше новоназначен капитан от австралийските САС. Беше зачислен към отряда
на Блек в първите дни на окупацията на Ирак, между 2003 и 2004 г. Ролята му беше предимно да гледа и да се учи в
рамките на програма за професионален обмен. Но в хаоса на Багдад и ежедневните мисии за убиване или залавяне
на бунтовници, които сякаш се множаха като червеи в труп, Бренан беше започнал да се включва все по-активно. Не
след дълго водеше свои мисии и си спечели репутация на безстрашен, а после и на жесток и безразсъден оператор.
Говореше се, че провесвал заподозрени от прозорци, като ги държал за глезените, и ги пускал да падат, ако не
проговаряли. Накрая поведението му беше дошло в повече дори за Тауърс, който го върна в полка му преди да
изтекат шестте месеца, за които беше командирован. Няколко години по-късно Блек беше чул слухове, че Бренан
изчезнал по време на секретна операция за откриване на бойци на Ал Кайда в Индонезия. Помнеше, че си беше
помислил, че това е добър ден за австралийската армия.
Изчезнал, но не и мъртъв.
Изключи лампата и остана да седи в тъмното купе, мислеше си за обаждането, което се чувстваше принуден да
направи. Погледна през предното стъкло към осеяното със звезди черно небе. Винаги му беше интересно да си
мисли, че очите му възприемат едновременно фотони, излъчени при раждането на вселената, и такива, които са
само на няколко секунди, че е достатъчно да помръдне глава, за да погледне от настоящето към вечността. Повечето
хора през целия си живот не си даваха сметка за този прост факт, но всеки войник го знаеше, независимо дали от
книга, или инстинктивно.
Извади телефона си и набра номера на Фреди Тауърс.
—Лео! —възбудено възкликна Тауърс. —Тъкмо се канех да ти звъня. В твоя район съм. Можеш ли да отскочиш
утре?
—Да отскоча?
—До Кредънхил.
—Следиш ли ме?
—Хайде да не увъртаме, а? Имаме да организираме мисия. Комисията получи разрешение от началника на
Специалните части. Чух, че си говорил с Катлин. —Каза го, без да даде някакво обяснение.
—И какво като съм говорил? —отвърна Блек, като успя да скрие както изненадата, така и възмущението си.
—Има ли нещо, което трябва да знам?
—Попаднах на едно име в дневника му. Мич Бренан. Срещали са се в Лондон миналия май. Мисля, че може да
му е предложил доходоносна работа в Африка. Не се е получило. Фин напуснал преждевременно и не му било
платено.
—Б ре на н? Помня го кучия му син. Виж ти, виж ти. —Тауърс изглеждаше искрено доволен. —Май си
попаднал на нещо. Крайно време беше. Утре по обед, става ли? При главния вход. Ще те очакват.
Той затвори, оставяйки след себе си ревяща тишина.
Блек запали двигателя, включи фаровете и потегли. Погледна в огледалото и зърна отблясъци на лунна светлина
по кола, която се движеше без светлини на петдесетина метра зад него. Тауърс наистина му беше пуснал опашка.
Независимо дали му харесваше, или не, животът му вече не му принадлежеше напълно.
Продължи през тъмния тунел на нощта, примирен с неизбежния факт —където и да отидеше, щеше да се
стигне до убиване.
38.
Спря при портала в дванайсет и тринайсет минути. Закъснението му беше нарочно. Колкото по-скоро Тауърс
разбереше, че е тук по своя воля и по своите правила, толкова по-добре.
Новият лагер на САС (продължаваше да мисли по този начин за него, въпреки че го имаше от осемнайсет
години) заемаше територията на бивша военновъздушна база на пет километра от град Херефорд. Отвън
представляваше струпване на невзрачни тухлени постройки от 40-те години на миналия век, заградени е огради и
задължителната бодлива тел. Базата се намираше край тих път до село Кредънхил, заобиколена от поля и покрити с
гори хълмове. Единственото, което я различаваше от другите военни бази, беше подозрителната липса на табели при
входа и въоръжените военни полицаи, патрулиращи по периметъра ѝ Най-секретният военен обект на
Великобритания, хранилище на голяма част от най-чувствителната разузнавателна информация на света, беше скрит
пред очите на всички.
Един млад ефрейтор от Военна полиция приближи колата и Блек свали прозореца.
—Добър ден, сър. Бихте ли погледнали насам?
Войникът извади от джоба на камуфлажната си куртка устройство, с което снима лицето, му. След секунди
самоличността на Блек беше потвърдена.
—Добър ден, майор Блек. —Ефрейторът бръкна в джоба си и му подаде предварително подготвен пропуск. — Минете през портала и паркирайте при Блок С. Полковник Тауърс ще ви очаква там.
—Благодаря.
Бариерата пред колата се вдигна. Блек мина през входа и се озова в лагера, който на външен вид не се беше
променил никак след внезапното му напускане. Зави наляво и продължи покрай редица анонимни постройки,
заобиколени от грижливо окосена трева. Не беше имал представа каква ще е реакцията му при завръщането на това
място, което в продължение на много години беше за него най-близкото подобие на дом. Докато минаваше покрай
офицерската столова и офисите, където двамата с Тауърс бяха планирали до последния детайл толкова много
операции, изпита странно безразличие. Старите чувства, вълнението и очакването, които някога го бяха карали да се
задейства, сега отказваха да се събудят.
Докато паркираше на мястото, запазено за М-р Л. Блек (зап.), Тауърс изскочи от Блок С и зачака нетърпеливо.
Блек изключи двигателя и слезе.
—Закъсня! Хайде. По-бързо.
Обърна се и се втурна обратно в сградата.
Блек погледна към пътя в очакване да види познато лице, но наоколо цареше пълно мъртвило. Повечето
офицери и екипите им вероятно си бяха по домовете при семействата си. Младите войници и сержанти, готвещи се
за операции, несъмнено се намираха на тренировъчния полигон в Понтрилас на петнайсетина километра на юг,
където Полкът имаше Център за близък бой, по-популярен като Кланицата. Там можеха да се имитират различни
сгради, от иранското посолство в Лондон до жилищни блокове в Багдад, и тренировките бяха толкова усилени, че
накрая войниците можеха да минат през реалните сгради със завързани очи.
В Понтрилас се намираше и един стар „Боинг 747“, в който в средата на 90-те Блек се беше научил да премахва
похитители, без да убива пътници. По онова време не бяха имали представа, че могат да си имат работа с
похитители самоубийци. След 2001 се обучаваха само за такива. Промяната ги беше направила по-брутални. Вече не
ставаше въпрос за запазване на живота на всеки невинен, а само на колкото се може повече. Игра на числа. Всеки
член на Полка стана инстинктивно утилитарен. Всички те бяха хора, които също щяха да пуснат бомбата, ако бяха на
мястото на Труман. Това беше едно от многото неща, които ги отличаваха от останалите.
Зает с тези мисли, Блек последва Тауърс вътре.
Подобно на повечето военни сгради, Блок C беше стриктно функционално място. Строги коридори с излъскан
паркет, полкови фотографии по стените. По времето на Блек C беше домът на административния и поддържащия
персонал, който се занимаваше с оборудването, основната логистика и финансите, и сега той остана с
впечатлението, че нещата не са се променили. Подобно на останалата база, сградата на практика пустееше. Тауърс
забърза нагоре по стълбите към втория етаж и въведе Блек в просторен кабинет, в който имаше само едно голямо
бюро, компютър с огромен монитор и няколко стола.
—Уредих го вчера —почна Тауърс. —Не е много, но ще свърши работа за целите ни. —Поведе Блек към
бюрото. —Директорът беше така добър да ми даде достъп до снимки от сателита ни „Карбонайт-3“. Мисля, че
попаднах на нещо. —Той седна зад компютъра и хвана мишката. —Знам какво си мислиш, Лео, но трябваше да
приема, че ще се съгласиш да участваш. Тази връзка с Мич Бренан наистина започна да разплита нещата. Рано
сутринта говорих с командира му в Пърт. Той не призна направо, че Бренан е дезертирал, но определено ме остави с
това впечатление. Според официалните записи той се води изчезнал и вероятно мъртъв от две и седма година.
Предполагам, че си е създал съмнителни контакти в Африка. През последните години австралийците са из целия
континент —Нигерия, Кения, Зимбабве. Не се връзвай на глупостите, които дрънкат политиците им —те са също
толкова ненаситни, колкото и всички ние.
—Намери ли някаква информация за него след изчезването му?
—Нищичко. И съм сигурен, че това е нарочно.
—И Фин ли не го е споменавал?
—Не. Останах с впечатлението, че в онова, с което се е захванал, има доста наранена гордост и срам, така че не
го натиснах. Ако Бренан е бил замесен по някакъв начин, разбирам защо. Това обяснява и защо се е отказал по
средата на работата.
—Значи не смяташ, че се е разболял?
—Да си го спомняш да се е разболявал дори за един ден?
Блек трябваше да признае, че не помни.
—Така че мисля, че може и да сме попаднали на нещо. Онзи Райън Фин, когото познаваме, си имаше граници,
които не прекрачва. От малкото, което си спомням за Бренан, той беше от кучите синове, които не спират пред
нищо. Ето, искам да прочетеш нещо. Помолих един приятел от Сити да накара анализаторите си да поровят малко.
—Тауърс чукна клавиатурата и принтерът под бюрото изплю няколко страници. —Тези са за теб. Къде се дянаха
снимките, по дяволите?
Блек остави Тауърс да се бори с компютъра и отнесе трите страници до един стол при прозореца. Документът
очертаваше малкото, което беше известно за корпоративната история на „Сейбър“. Частната компания била
основана през 2004 г. с регистрирано седалище в Марсилия. Имала двама директори —полковник Огюст Даладие,
служил в Чуждестранния легион, и Пиер Гомон, бивш инвестиционен банкер. Фирмата осигурявала корпоративна и
лична охрана и била известна с работата си в Африка и Близкия изток, като се специализирала в охраняването на
минни и петролни операции в конфликтни зони. След две години в бизнеса оборотът ѝнадвишавал десет милиона
евро. През 2007 г. седалището ѝбило преместено в Панама, където законите позволявали почти пълното запазване
на корпоративната тайна. Даладие и Гомон били сменени в регистъра от местни лица и оттогава нямаше публична
информация за тях.
Дирята се губеше в продължение на повече от година, но според непотвърдени сведения в бранша през 2009 г.
Даладие бил един от малкото бизнесмени, поканени от тогавашния президент на Венецуела Уго Чавес на тайна
среща, на която се обсъждало експлоатирането на недокоснатите дотогава залежи на полезни изкопаеми в
джунглата на Амазонка. През 2008 г. цената на петрола се сринала с близо триста процента, което се оказало
пагубно за икономическото чудо на Чавес. Тъй като се нуждаел от спешни мерки за оправяне на положението,
Чавес преглътнал гордостта си и бил готов на съмнителни сделки с омразните капиталисти.
Геоложките проучвания установили огромни залежи на злато, диаманти, редки метали и колтан. В отделно
каре в доклада авторът посочваше, че от всички тях колтанът е най-скъп. Колумбит-танталитът, или колтан за
кратко, представлявал матов метал, който след преработка се превръщал в устойчив на топлина прах, способен да
запазва голям електрически заряд. Жизненоважен за производството на миниатюрни платки, колтанът можел да се
открие във всяко модерно електронно устройство. Широкото разпространение на мобилните телефони, лаптопите,
игровите конзоли и всички останали джаджи повишило търсенето му още повече. В началото на века, когато „Сони“
пуснали конзолата PlayStation 2, глобалното търсене на колтан надвишило предлагането и наляло масло в огъня на
гражданската война в Демократична република Конго, където съперничещи си фракции се борели за контрола на
доходоносни нелегални колтанови мини.
Сред другите гости на срещата бил и Карл Матис, странящ от медиите сериен предприемач, който през дългата
си кариера направил милиардите си, като успешно предвиждал следващата вълна на технологичната революция.
Инвестирал в персонални компютри през 80-те, в мобилни телефони през 90-те и в биотехнологии в началото на
века. Според слухове през 2009 г. инвестирал 800 милиона долара от портфейла си. Един журналист на свободна
практика от Силициевата долина продал на списание „Инсайд Бизнес“ материал, според който Матис сключил с
най-големия китайски производител на печатни платки договор, с който му гарантирал доставката на колтан за
следващите двайсет години. В материала се цитирал близък до Матис източник, според който цифровото бъдеще
щяло да засили поне петкратно търсенето на някои материали, сред които и колтана. Правителствата били
неподготвени за последиците от подобен недостиг, което било златна възможност за находчиви предприемачи.
Статията била свалена от сайта на списанието шест часа след излизането ѝи така и не била отпечатана.
В резултат на статията по пазарите плъзнали слухове, че Матис е сключил сделка с Чавес, но нямало никакви
доказателства за това; и тъй като Матис бил едноличен собственик на бизнеса си, нямало материали за акционери,
от които да се намери допълнителна информация. Така или иначе, глобалната доставка на колтан останала
приблизително равна на търсенето, което предполагало, че наистина е започнало разработване на нови източници.
Докладът свършваше в началото на третата страница. По-нататък имаше два отделни материала, взети от други
документи. Първият гласеше:
КАРЛ МАТИС, род. 09.07.47 (САЩ) се появява само веднъж във файловете ни.
Файл: Доклад на Алън Хънтли, Британско посолство, Каракас, 28.02.13.
… агентът съобщава, че следобед президентът Чавес е приел гости в частна стая във военната
болница „Д-р Карлос Арвело“. Издадени са пропуски на… г-н Карл Дж. Матис (САЩ) и полк. Огюст
Даладие…
Вторият материал приличаше на диалог от лоша пиеса с Фреди Тауърс в главната роля. Беше препис на
телефонен разговор отпреди три дни:
ФТ: Здравейте, аз съм Даниел Райли от адвокатска кантора „Хамилтън Брей“, офисът в Панама Сити.
Имам спешно съобщение за г-н Матис. Става въпрос за моя клиент и негов колега полковник Огюст
Даладие.
С: Той очаква ли обаждането ви, сър?
ФТ: Не, става въпрос за непредвиден спешен случай.
С: Боя се, че г-н Матис не е на разположение в момента.
ФТ: Моля да му предадете, че полковник Даладие е във военен арест във Венецуела и че ми предстои
среща с президента Мадуро. Той заплашва да национализира цялата операция на „Сейбър“.
С: Бихте ли ми дали номера си, сър?
ФТ: Нямам номер. Намирам се в президентския дворец в Каракас и ми взеха мобилния телефон. Моля
ви, просто му кажете. Ще изчакам.
С: Ще видя какво мога да направя, сър.
(Пауза от 20 секунди)
КМ: Ало? С кого говоря? Ало? Ало…? Имали някой…? По дяволите.
—Хареса ли ти? —Тауърс вдигна очи от монитора и на лицето му грейна усмивка. —Идеше ми да го оставя
да си мисли, че осемстотинте му милиона са отишли на вятъра. Представяш ли си? —Той се ухили.
—Сигурен съм, че е паднал голям смях.
—Това доказва, че Даладие и Матис са в комбина във венецуелската операция. Адски е помогнала на другаря
Чавес. Продал правата, ритнал камбаната, а страната пак останала на червено. Почти приключих с това нещо. Още
малко. Намерих снимките на нещо, което смятаме за колтанова мина, недалеч от границата с Бразилия. Неотдавна
са добавили нещо като военен лагер. —Тауърс отново насочи вниманието си към компютъра.
Блек остави документа. Беше готов да повярва, че Матис и Даладие са се надушили един друг и че, подобно на
много богаташи преди него, Матис е решил да направи още един зрелищен ход, за да бетонира завещанието си. Не
можеше да си обясни какво може да накара човек с повече пари, отколкото може да похарчи за сто години, да се
заеме с подобна безразсъдна авантюра в Южна Америка. Все едно да попиташ войник защо не си намери безопасна
работа в застрахователна компания. Човешките същества просто правят онова, което смятат, че трябва да правят.
Докато Тауърс ругаеше под нос и тракаше на клавиатурата, Блек се огледа. Намираха се във функционален
военен кабинет като всеки друг, без нищо забележително освен факта, че има компютър, свързан с най-
чувствителната информация, притежавана от Британските въоръжени сили. Обикновено подобни материали се
пазеха строго от Разузнавателната служба, която споделяше безценната си информация с екипите на САС едва след
като са се събрали в Понтрилас за задължителния период на изолация в дните преди заминаването на мисия.
—Не знам какво ти е струвало да уредиш това, Фреди, но определено изглежда като официална операция — каза Блек.
—Не точно, Лео. Никой не обича да е прекалено точен, но ние сме онова, което Комисията нарича „нередовен
извънреден случай“. Имаме съдействието на Полка, но без официална подкрепа, щом излезем на терен — включително за двата допълнителни чифта ръце, които ти уредих. —Блек го погледна изненадано и той обясни: — Не мога да те пратя сам, Лео. Ти си единственият, на когото мога да се доверя да води подобна мисия, но дори ти не
можеш да се справиш сам с подобно нещо.
—И какво си казал на онези двамата за мен? Не съм сигурен, че бих се съгласил на сива операция под
командването на човек, с когото дори не съм се срещал.
—Репутация като твоята е достатъчна да привлече желаещи, Лео. И двамата познаваха Фин и са специално
избрани. Получили са заповедта направо от Директора.
—Чакай малко, Фреди. Да започнем с целта.
—В един идеален свят венецуелското правителство просто щеше да ни върне хората живи и здрави. Разбира се,
преди това би трябвало да докажем, че те са там и че са задържани против волята им.
—Значи става въпрос за разузнавателна мисия?
—Не точно.
Блек кимна бавно и зачака допълнителни разяснения. Пускането на неприятна информация капка по капка
беше още един от вбесяващите навици на Тауърс.
—Ето как виждам нещата аз. Можем спокойно да приемем, че „Сейбър“ са силно замесени в много тайна
операция с благословията на венецуелските си домакини. Всички знаем правилата на дипломатическата игра —ако
искаме да установим присъствието на заложниците, можем да очакваме само продължително упорито отричане,
докато „Сейбър“ премахнат доказателствата и преместят операцията си другаде. Комисията реши, че е най-добре да
се задоволим с една малка хапка.
Блек погледна нетърпеливо часовника си.
—Цял ден ли ще продължи така? Защото бих могъл да свърша и нещо полезно, като да поправя покрива си
например.
Тауърс забарабани с пръсти по бюрото и го погледна неловко.
—Колкото и да съчувстваме на заложниците, основният ни приоритет е гарантирането на националната
сигурност. Сигурен съм, че „Сейбър“ са купили не един наш агент. Признавам, че това са предположения въз основа
на ограничени доказателства, но по мой съвет Комисията стигна до заключението, че си имаме работа с частна
наемническа армия, занимаваща се и с шпионаж. След като си е осигурил доставката на най-търсената стока на
деня, господин Матис, подобно на всички амбициозни хора, се е нуждаел от ново предизвикателство. Той е
направил състоянието си, като е предвиждал с ле дв ащ от о г ол ям о н ещ о. А нима в този глобализиран свят има по-
ценна стока от информацията? С относително малка инвестиция неговите шпиони могат да посещават научни
конференции, да се срещат с учени, да прелъстяват по някой и друг правителствен служител и изведнъж се оказва,
че са се добрали до най-ценната интелектуална собственост на света. Изкушението е било твърде голямо, за да му се
устои. Матис е трябвало да има тази информация на всяка цена. Вече е разполагал с готова база в едно от най-
недостъпните места на света и е решил да я превърне в център за проучвания и развой. Това е напълно логичен ход.
И много често срещан, колкото и изненадващо да звучи. За подобни неща не се говори много, но мога да ти кажа със
сигурност, че доста страни по света нямат нищо против срещу определена сума да станат домакин на най-неетични
форми на научни изследвания. Имам конкретни доказателства, че западни учени разработват биологични оръжия в
лаборатории в Близкия изток, които са като излезли от филм на ужасите.
Блек се взираше през мъглата на витиеватата реч на Тауърс и се опитваше да осъзнае смисъла ѝ
—Значи мисията е за саботаж? Искаш комплексът да бъде унищожен.
—Това би бил най-желаният резултат.
—А четиримата учени?
—Сигурен съм, че ще направиш каквото можеш… но се боя, че на фона на общата картина те не са толкова
важни. —Тауърс погледна монитора и чукна още няколко клавиша. —Най-после! Ела да видиш това.
Блек отиде при Тауърс, който беше отворил сателитна карта на югоизточната част на Венецуела, дълбоко в
амазонската джунгла недалеч от границата с Бразилия. Едно от най-недостъпните места на света, където нямаше
пътища и придвижването ставаше само пеша или с кану. Тауърс увеличи образа, докато изображението не стана
толкова подробно, сякаш е заснето от нисколетящ самолет.
—Това е национален парк Парима Тапирапеко. Единственото подобие на селище на стотици километри
наоколо е Платанал. —Той посочи група постройки по бреговете на широка река, която минаваше през гъстата гора
—Ориноко. —Целта ни се намира на около осемдесет километра на изток. —Тауърс увеличи още образа върху
голяма правоъгълна площ, разчистена в джунглата. Обектът представляваше открита мина и сгради, разположени в
редици в западния край.
—Тази снимка е направена точно преди месец —каза Тауърс. —А сега виж това. —Той отвори второ
изображение до първото, на което се виждаше същият район. Датата в долната част показваше, че снимката е
отпреди две години. Разликата беше поразителна. —Преди две години са разчистили площ от около десет акра.
Трудно е да се види под зеленината, но тук-там се забелязва черен път, който може да се проследи чак до летището
на Платанал. А сега виж снимката от миналия месец. Разчистената площ е утроена. В единия край е мината, а в
другия има няколко големи сгради. —Тауърс увеличи картината още. Вече можеха да различат машини —багери и
пикапи, както и зърнисти групи пиксели, показващи работниците. —Виж покрива на тази сграда. Три, четири, пет
сателитни чинии. Не са ти необходими толкова много за някаква си мина. Това е свързочен център. А виж и това
вдясно —площадка за хеликоптер. А пък онова там прилича на военен плац.
—Можеш ли да увеличиш повече?
Тауърс включи на максимално увеличение. Хеликоптерът беше голям, способен да вдига товар с тегло пет тона
или да побира тридесет души.
—Това определено ще откара колтана им до пазара —отбеляза Тауърс.
Блек се вгледа в размазаното изображение и различи другите необходими компоненти на постоянна секретна
база. Освен шестте големи сгради в сърцето на комплекса имаше и обемисти цистерни за гориво, водна кула и
различни по-малки постройки за помпи, генератори и инструменти. Мястото беше впечатляващо. По нищо не
отстъпваше на минните комплекси, които беше виждал в много по-развити части на Африка.
—Сигурни ли сме, че добиват колтан?
—Мястото е разположено точно на дъгата на Ориноко, където са открити всички по-големи известни залежи
—отвърна Тауърс.
Блек обмисли алтернативните обяснения за съществуването на обекта и ги отхвърли едно по едно. Никоя минна
компания не би избрала такова отдалечено място без инфраструктура, освен ако няма някаква по-важна цел. В
същото време мястото беше достатъчно достъпно. За петнайсет минути с хеликоптера можеш да стигнеш до пистата
на Платанал, която беше достатъчно дълга за „Гълфстрийм“, дори за по-голям самолет. А от Платанал имаше малко
повече от 1500 км до Кайен, столицата на Френска Гвиана. Два часа път.
—Какво мислиш? —попита Тауърс. —Ще можете ли тримата да се справите с това място?
Блек погледна огромната джунгла и се опита да си представи осемдесеткилометровия преход през нея,
натоварен с муниции и екипировка. Когато за последен път беше правил нещо подобно, беше на трийсет и пет и в
най-добрата си физическа форма.
—Като че ли нямам особен избор.
—Ще бъдеш в стихията си. Мисли за това като за проучване. Новият враг е частни армии в Амазония.
Обзалагам се, че не си го очаквал. —Тауърс се разсмя, сякаш беше казал някаква фантастична шега. Т ойопределено
беше в стихията си. Един от най-смелите кабинетни войници на света.
Като продължаваше да се усмихва, Тауърс стана от стола си, отиде при прозореца и погледна към полетата
отвъд базата.
—Наистина живеем в много особен свят, Лео. Големите сили продължават да харчат трилиони за изтребители
и самолетоносачи, а истинските битки се водят в изцяло различни области и срещу врагове, които не можем дори да
идентифицираме. Всички се лутаме в тъмното и не знаем на кого можем да се доверим. Кой е с нас и кой е против
нас? Не разбираме дори мотивите им —ако изобщо имат мотиви. Не мога да ти кажа чии интереси представлява
„Сейбър“, както не могат да го направят и всички шпиони от Воксхол… Това определено те кара да се замислиш.
Кой знае кой в чий джоб се намира в този прекрасен нов свят?
Продължи да се взира навън, удължавайки медитацията си още няколко мълчаливи секунди, след което рязко се
обърна.
—Какво ще кажеш да хапнем? Чакат ни.
—Кой ни чака?
—Другите!
Докато караше бясно по тесните пътища на Херефордшър, Блек се мъчеше да не губи от поглед ягуара на
Тауърс. Ако му се изпречеше някой трактор или цистерна, щеше да се размаже, но заложи на късмета си и както
всеки друг път, той му се усмихна. След няколко километра пристигнаха в селцето Тилингтън —купчина къщи сред
ябълкови градини. Тауърс рязко наби спирачки и отби на паркинга на „Бел Ин“.
Вече чакаше нетърпеливо до колата си, когато Блек спря до него.
—Помислих си, че няма да дойдеш.
Полковникът закрачи през тревата към откритата бирария.
Блек го последва към необичайната сцена за среща с потенциални бойни другари. Двойки и семейства се
наслаждаваха на обяда си под открито небе. Площадката за игри наблизо беше пълна с деца. Тауърс се насочи към
една маса в другия край на градината, под клоните на голяма череша. Двама мъже на около трийсет и пет, по къси
панталони и тениски, седяха и пиеха бира.
—Извинявайте за закъснението, момчета —каза Тауърс. —Лео Блек, сержант Крис Райли и лейтенант Ед
Фалън. Мисля, че вече сте се срещали.
—Здравейте отново —каза Блек, докато двамата мъже, които беше видял за първи път на погребението на
Фин, станаха да му стиснат ръката. —Какво сте направили, за да заслужите това?
—Писахме се доброволци —каза Райли. —Явно не сме били с ума си. —И се разсмя. Фалън, който явно беше
по-мълчаливият, се усмихна едва-едва.
—Стек за всички? —попита Тауърс и всички кимнаха. —По още едно питие, господа? Отлично. —И тръгна
към бара, без да чака отговор.
—Не знам как Фреди е успял да ви убеди да се захванете с това —каза Блек, докато сядаше на пейката.
Слънцето грееше приятно в лицето му. —Ако бях на ваше място, нямаше да се втурвам нанякъде с човек, с когото не
съм работил.
—Все пак говорим за Огнените топки —рече Райли. —На него не можеш да му откажеш, нали?
—Фин говореше много за вас —тихо добави Фалън. —Това помогна. Имаме чувството, че ви познаваме.
Блек се усмихна и кимна на комплимента. Хубаво беше да научи, че Фин е говорил добре за него, въпреки че не
му се беше обаждал.
—Колко ви разказа Фреди?
—Запозна ни тази сутрин —каза Фалън и посегна към халбата си.
—Какво ви е мнението за задачата?
—Направо безумна —каза Райли. —Но пък живеем за такива неща, нали така? —Ухили се широко и изгълта
остатъка от бирата си.
И тогава Блек я усети.
Старата тръпка.
Отиваше на война.
39.
Сара Белман гледаше как професор Кенеди инжектира парчетата плодове с течността, която щеше да вкара
наночастиците в храносмилателната система на четирите макака, които клечаха апатично в клетката си. Забеляза,
че обикновено спокойните му ръце леко треперят. Кожата му имаше нездрав сивкав оттенък, сякаш е пипнал треска,
и изглеждаше десет години по-стар от своите шейсет и пет. Жизнерадостният, винаги усмихнат мъж, с когото беше
работила пет години, се беше превърнал в мълчалив мрачен призрак на предишния си аз.
И тя знаеше причината за това. Беше достатъчно млада, за да прекара няколко години в неизвестност и след
това да излезе от изпитанието и да продължи напред. За ментора ѝобаче това беше край на кариерата му. Онова,
което щяха да постигнат на това място, щеше да бъде неговото завещание —черно петно, което щеше да заличи
четиресет години пионерска работа.
Кенеди пусна спринцовката в кошчето за боклук, седна сковано на един стол и ѝдаде знак да продължи тя.
Белман си сложи дебели ръкавици, отвори клетката и посегна към единия от двата мъжки макаци —най-
дружелюбния и кротък от четирите маймуни. Той се вкопчи в ръката ѝкато новородено за майка си. Дори през
дебелата тъкан, която ги разделяше, Белман усети топлината на коремчето му и бързото туптене на сърцето, докато
го носеше към по-малката клетка на работната маса до стената. Сложи го вътре, затвори вратата и пусна в
хранилката няколко парчета плодове. След като беше гладувал часове, макакът ги изгълта лакомо. Белман гледаше
като омагьосана мъничкото му, почти човешко лице и си мислеше за нищожните разлики в генетичния код, които го
различаваха от човешкия вид.
Изчакаха десет минути, през които кръвоносната система да отведе наночастиците до целта им. Сара се опита
да разведри атмосферата с общи приказки, но професорът беше прекалено унесен в мислите си, за да се включи. Тя
искаше да го попита какво си мисли, дали и той изпитва ужас от това извращаване на работата им, но реши да му
спести въпросите. Той имаше жена, три пораснали деца и куп внуци, за които да мисли. Един ден щеше да му се
наложи да отговаря пред тях. Тя предположи, че в момента обмисля своята защита или дори признанието си.
Аларма оповести края на чакането. Ако моделирането им беше вярно, частиците вече бяха прикачени към
клетките и бяха готови да се активират.
Без да разменят нито дума, Белман и Кенеди се заеха със задачите си. Докато Кенеди записваше с
видеокамерата, тя извади малка червена играчка за дъвчене, изработена във формата на мече по причини, известни
единствено на производителя. Пъхна играчката през пръчките на клетката и бързо се върна при компютъра си.
Зачака с пръст над клавиша, който щеше да произведе бял шум в мига, в който субектът докосне играчката.
Макакът подходи внимателно към непознатия предмет, като го огледа за признаци за живот или опасност. Това
продължи известно време, докато накрая маймуната не реши, че играчката не представлява заплаха, и я побутна
предпазливо с пръст.
Белман натисна клавиша.
Статичният шум изпълни помещението. Съдържащите се в него кодове задействаха наночастиците, които
стимулираха клетките. Ефектът бе мигновен. Макакът отстъпи крачка назад, сякаш изведнъж му се е наложило да
възстанови равновесие, после без никаква следа от страх вдигна играчката с двете си ръце. Сара пусна звука отново,
за да подсили програмата. Маймуната се вкопчи в пластмасовото мече, просна се по гръб и го обгърна с четирите си
крайника.
Оставиха го така цяла минута, преди Сара да отвори клетката и да се опита да вземе мечето. Макакът закрещя,
зарита и задраска —стискаше новата си играчка така, сякаш животът му зависи от нея. Накрая Сара я изтръгна
насила от ръцете му и затвори вратата. Макакът заблъска пръчките на клетката и закрещя, очите му бяха облещени.
—За бога, върни му я —каза Кенеди.
—Но нали трябва да наблюдаваме постепенното отслабване…
—Дай му я. Не мога да понеса този шум.
Белман пъхна пластмасовото мече обратно в клетката. Макакът го грабна, прегърна го и моментално млъкна.
Изражението на маймуната беше най-близкото до екстаз, което Сара бе виждала. Очите бяха затворени, на лицето
беше изписано блаженство.
Резултатът беше много по-шокиращ и вълнуващ, отколкото бяха очаквали. Но веднага щом първоначалното
изумление отмина, Белман беше обзета от ужас от възможностите, които отключваше този експеримент.
—Какво направихме? —промълви тя.
—Накарахме маймуна да харесва пластмасова играчка —с безизразен тон отвърна Кенеди.
Тя се обърна към него. Нямаше нужда от думи —двамата се разбираха идеално.
Това трябваше да бъде спряно по някакъв начин.
40.
„Боинг 747“ на Британските авиолинии летеше на 12 000 метра над Атлантическия океан. След кратко спиране
в Мадрид самолетът беше продължил за Каракас. Блек се намести във второкласната си седалка и затвори очи с
надеждата, че двете малки уискита ще са достатъчни, за да заспи. Щяха да кацнат след осем часа и той знаеше, че
трябва да се възползва от всяка възможност за почивка. Райли и Фалън от другата страна на пътеката вече дремеха.
Блек завидя на способността им да се изключват по желание. Това беше присъщо за действащия войник. Тялото
възприемаше ритмите на диво животно —или ставаше свръхактивно, или се изключваше, за да се зареди със сили.
Деветте дни след първата среща с новите му другари бяха минали като миг и не бяха дали особено
задоволителни резултати, което несъмнено беше и причината да не може да заспи. Кабинетът в Кредънхил се беше
превърнал в щаб на неофициалната им операция. Четиримата прекарваха заедно по десет часа на ден в опит да
скалъпят план, който да има някакви шансове за успех. Срещаха спънки на почти всяка крачка.
Първоначалното им намерение беше да уредят доставка на оръжие на приятелската англоезична Кооперативна
република Гвиана, откъдето да наемат самолет и да скочат с парашути в Платанал. Тауърс задейства връзките си във
Външно министерство, но се оказа, че Гвиана не е готова да одобри действия, които биха могли да обтегнат
отношенията ѝсъс съседите. Още по-малко готова беше да действа бързо. Гвиана беше малка страна, твърдо решена
да се отърси от колониалното си минало. Скачането по команда на Лондон вече не беше нещо, което искаше да
прави.
С отказа на Гвиана ресурсите на Тауърс във Външно се изчерпаха и Комисията учтиво му напомни, че има
разрешение да действа, стига да не търси помощ по обичайните канали. Разполагаше с разрешително и бюджет, но
трябваше да се оттегли колкото се може по-навътре в сенките и да внимава да не излиза от тях.
Екипът имаше два проблема за решаване —въоръжението и транспорта. Каракас се намираше на около хиляда
километра от Платанал, като повечето от тях бяха заети от джунгла. Единственият възможен път беше по въздуха.
Наемането на местен самолет от Великобритания се беше оказало невъзможно. Венецуела беше банкрутирала и
нестабилна страна, която въпреки това разполагаше с голяма разузнавателна мрежа, вярна на правителството.
Никой, който още успяваше да върти бизнес, не искаше да рискува да сключва сделка по телефона с непознат
чужденец. Всички даваха един и същи отговор —елате да поговорим лице в лице и носете пари в брой.
Намирането на оръжие беше още по-трудно. Въпреки факта, че Венецуела беше задръстена с оръжия —зле
платените войници и полицаи бяха наводнили черния пазар със стока, която се купуваше от престъпните банди,
които държаха бедняшките квартали на Каракас —проблемът беше да намерят надежден доставчик. Откъде да
започнат? Трима гринго с пачка долари нямаха много шансове да излязат от кварталите с нещо повече от празни
джобове и живота си. И то ако имат късмет.
Бяха стигнали до задънена улица и в един период от двайсет и четири часа бяха на път да се откажат от
мисията. Всяка възможност беше прегледана и отхвърлена. А после Тауърс се беше събудил посред нощ с
блестящата идея да изиграе врага в собствената му игра. В типичния си импулсивен стил беше отишъл в Лондон
преди зазоряване и беше прекарал деня в обикаляне на частни охранителни фирми в търсене на някой, който има
връзки с търговията с оръжия във Венецуела. В края на работния ден вече имаше резултат. Бивш капитан от
Скотланд Ярд, който сега работеше за компания на име „Импел“, специализирана в охраняване на корпоративни
активи в опасни територии, имаше доверен човек в Каракас. Той помогнал за въоръжаването на британски и
американски състав, назначен да охранява канадска минна компания, откриваща клон в Каракас. „Импел“ получиха
двайсет хиляди паунда за име и имейл адрес, а Тауърс вече разполагаше с така желания повод да купи три
самолетни билета.
През следващите трескави дни Тауърс беше уредил три чисто нови паспорта и беше седял над карти и
сателитни снимки в чертане на маршрути през джунглата до последния метър. Това беше добре дошло разсейване от
основните проблеми, на които той гледаше по типичния си начин като на дребни подробности, които могат да се
решат в движение.
Междувременно Блек, Райли и Фалън опресниха уменията си за оцеляване в джунгла с помощта на
резидентния експерт сержант Джими Флечър, по прякор Саскуоч. Той преговори с тях техниките, които щяха да са
им нужни, за да оцелеят сами в джунглата, въоръжени единствено с ножове и стомаси, които са достатъчно силни,
за да изкарат само на грудки и корени. Когато ги накара да копаят червеи и да ги ядат живи, Блек се върна в първите
дни на основното си обучение. Саскуоч повтаряше същите думи, които казваше ротният старшина на новобранците
в началото на 90-те: „Ако се издрайфате, ще го изгребете и ще го изядете отново!“.
Поглъщането на повърнатото изглеждаше подходяща метафора, докато си застанал на четири крака насред
калта и се мъчиш да не изхвърлиш съдържанието на стомаха си. Но Блек не беше повърнал. Беше издържал. За
Райли и Фалън обаче не можеше да се каже същото.
Стомахът на Блек може и да беше по-силен, но двамата младоци се представяха по-добре от него на ринга. По
време на тренировките във фитнеса в Кредънхил Блек откри, че макар мускулите му да помнеха движенията,
пъргавината в крайниците вече я нямаше. Беше достатъчно силен, но в близък бой рефлексите му бяха малко по-
бавни, което го правеше тромав. След няколко натъртени ребра научи, че трябва да компенсира липсата на скорост с
бруталност. Ако му се наложеше да влезе в бой, трябваше да го прави с намерението да убива. Финт към главата,
пета в слабините, събаряне на земята, кубинка в черепа. Гадно, но ефективно. Когато промениха правилата на
играта, вместо да бъде първият отпаднал, Блек се оказа повече от способен да отстоява себе си.
—Ти си бил истински зъл гадняр —с неохотно възхищение му каза Райли, докато се надигаше за пети път от
тепиха, след като подметката на Блек беше спирала на сантиметър от слепоочието му.
Блек остана доволен от похвалата на Райли, но си напомни, че изборът му на думи е погрешен. Нямаше нищо
зло в това да искаш да живееш повече от човека срещу теб. Главната цел винаги беше оцеляването. През двете
десетилетия служба това беше неговото верую и именно заради него той все още дишаше.
Усилената подготовка —тренировки, планиране и очакване —беше погълнала цялото му време и запълваше
изцяло мислите му, с едно малко изключение —не се беше чувал с Карън, откакто се бяха разделили скарани.
Чувстваше се виновен, че я оставя сама, и се срамуваше, че не ѝсе обажда. И тайно, без да признава дори пред себе
си, се страхуваше, че може и да не я види никога повече, че никога няма да има възможността да усети докосването
ѝ
Самолетът навлезе в турбулентна зона и се разтресе. Знакът за слагане на коланите светна. Блек погледна през
прозореца и видя как една светкавица разсипа нощното небе. Самолетът рязко пропадна в топъл въздух, разтресе се
пак и тупна, сякаш са кацнали на твърда земя. Неколцина пътници извикаха уплашено. Екранът пред Блек
показваше графика на движението на самолета. Все още се намираха на три хиляди километра от сушата. Толкова
навътре в океана, колкото беше възможно. Увереният глас на пилота прозвуча по тонколоните. Той ги предупреди, че
заобикалят буря и че известно време може да подруса. Двойката, която седеше до Блек, се хвана за ръце и жената
почна да се моли тихо на испански.
Блек си сложи превръзката за очи и най-сетне усети как се унася. С образа на Карън пред очите му се остави на
друсането да го приспи, сякаш лежеше в бебешка люлка.
Събуди се отпочинал от звука на спускащите се колесници. Махна превръзката и погледна навън. Летяха
успоредно на брега към международното летище „Симон Боливар“. Равнината на юг беше заета от големи заводи, от
комините на една електроцентрала се издигаха колони бял пушек. Крайбрежната ивица по нищо не се отличаваше
от тази на другите модерни държави —продукт на краткото захранвано от петрола чудо на Чавес —но само
няколко километра по-навътре покритите с гори планини с върхове, изгубени в облаците, напомняха, че това е
страна, в която нестабилните кътчета цивилизация са се появили съвсем неотдавна сред пустошта.
Стюардесите седнаха на местата си за кацането. Блек погледна през пътеката и видя, че Райли и Фалън са
будни и вече са влезли в ролите си. И двамата бяха заровили носове в туристически пътеводители. За да избегнат
ненужни усложнения и защото британските туристи трябваше да имат визи, за да влязат във Венецуела, тримата
пътуваха под истинските си имена с цивилни паспорти. Имаха резервации за настаняване в националния парк
Кайнама и раници с екипировка, които да подкрепят прикритието им —трима колеги от данъчната служба в
Бирмингам, тръгнали на благотворителен преход и желаещи да посетят прочутия водопад Анхел.
Блек се обърна към прозореца и загледа как земята бавно се приближава към тях. Покрай летището се издигаха
палми. Трафикът по широките пътища беше натоварен и всичко беше окъпано в ярките лъчи на тропическото
слънце. Столицата с най-висока престъпност в света едва ли би могла да изглежда по-привлекателно.
Самолетът кацна и спря при терминала. След няколко минути Блек, Райли и Фалън стояха на опашка с други
уморени пътници за проверка на паспортите. Поне на летището имаше някаква външна илюзия за нормалност.
Стените бяха украсени с пъстроцветни реклами на луксозни стоки и плакати, показващи прочутите
забележителности на страната. Но въпреки дружелюбната атмосфера сред пътниците почти не можеха да се видят
истински туристи. Повечето бяха местни, които се връщаха от Европа. Останалите идваха предимно по работа — мъже на средна възраст, които вече гледаха телефоните си и се обаждаха на шофьори, които щяха да ги откарат в
някои от оградените и охранявани квартали на столицата.
Блек беше първият от тримата, който пристъпи към гишето. Жената с невъзмутимо лице на картоиграч, от
същата порода, която може да се срещне на граничните контроли по целия свят, погледна от умореното небръснато
лице на Блек към снимката в паспорта, след което прокара документа през четец. Минаха няколко напрегнати
секунди, докато компютърът смилаше информацията.
—Каква е причината за посещението ви? —попита тя на английски.
—С приятелите ми правим туристически преход. Надяваме се да видим Анхело.
Служителката го изгледа със съмнение, но компютърът не намери причина да не го пусне.
—Приятно прекарване.
Блек се усмихна дружелюбно.
—Благодаря —каза и продължи към пункта за получаване на багажа.
След малко Фалън го последва. Райли, който беше избрал да се нареди на друго гише, връчи паспорта си на по-
възрастен служител, който го изгледа с очи като на гущер.
—Отивате в Кайнама, а?
—Точно така.
Служителят кимна.
—Вашето правителство съветва туристите да избягват страната ни.
Райли сви рамене.
—Направихме проучвания. Решихме, че в източната част е достатъчно безопасно.
Служителят отново кимна, но предпочете да не споделя мнението си. Махна на Райли да продължи, но преди
да се заеме със следващия пътник, вдигна телефона и набра номер на бюрото на СЕБИН, Боливийската национална
разузнавателна служба.
Отговори му отегчен мъжки глас, загрубял от прекалено многото евтини цигари.
—Обаждам се от паспортен контрол —каза служителят. —Трима англичани минаха току-що, като се
представиха за туристи, тръгнали към водопадите. Мъж на петдесет, с тъмна коса; мъж на трийсет, със светлокафява
коса; мъж на трийсет, с бръсната глава. Просто предчувствие. В момента са в багажното.
—Ще погледна.
В кабинета до митницата офицерът от СЕБИН Луис Ромеро запали поредната цигара и погледна редиците
монитори, предаващи картини от охранителните камери на летището. Спря се на онези от багажното и веднага
забеляза тримата светлокожи мъже. Увеличи образа, за да ги разгледа по-добре. Пътуващите по работа неизменно
бяха нетърпеливи и на нокти, докато чакаха багажа си, а туристите бяха обикновено нервни, непрекъснато
преглеждаха паспортите си и потупваха портфейлите си, прибрани в джобове с ципове. В тези тримата обаче
нямаше нищо нервно. Те се шегуваха и бъбреха като приятели, тръгнали на приключение, но и бяха малко по-
спокойни, отколкото му се харесваше. Може би търсачи на полезни изкопаеми, работещи за някакъв международен
конгломерат? Обикновено те бяха американци или канадци, изгарящи от желание да разширят разоряването на
Централна Америка до южния континент —ако си достатъчно дързък, Венецуела беше евтино място да правиш
бизнес. Британските туристи бяха рядкост, но не и нещо невиждано, особено авантюристи, тръгнали към
националните паркове —също както твърдяха тези тримата.
Ромеро се поколеба и накрая реши да им пусне опашка. Ако се окажеше, че не са туристи, може би щяха да се
насочат към някой офис в Каракас, за да се срещнат с някоя по-едра риба.
Междувременно Блек, Райли и Фалън излязоха от митницата и продължиха към бюрото за коли под наем.
Запазването беше направено онлайн с местната валута —боливари. Наемането на джип „Тойота Хайлукс“ за пет
дни струваше около 1700 паунда. По-голямата част от сумата отиваше за застраховка. Шансовете колата да бъде
открадната в момента бяха едно към двеста. Беше малко чудо, че международна компания изобщо си е направила
труда да вземе концесията.
Служителката, безупречно облечена и изискана, провери резервацията и погледна извинително Блек.
—Моите извинения, сър. Вече нямаме налични джипове. Само малки коли.
Блек погледна спътниците си. За малка кола и дума не можеше да става.
—Тогава може би ще бъдете така добра да отмените резервацията и да ме насочите към място, където можем
да намерим джип.
—Никой няма джипове, сър. Само малки коли.
—Направихме тази резервация преди четиресет и осем часа.
—Още веднъж, моите извинения. За съжаление не контролирам какво се рекламира на сайта ни. Желаете ли
малка кола?
—Момент. —Фалън отиде до прозореца и погледна автопарка. Идентични коли бяха паркирани една до друга
според размерите си. Компактни градски коли, седани и джипове. Той се върна. —Навън имат десет джипа.
Блек се обърна към момичето.
—Бихте ли се обадили на шефа си? Искам да говоря с управителя.
Приятната ѝфизиономия се стопи и погледът ѝстана твърд.
—Той ще ви поиска петстотин боливара. Аз ще взема триста. В брой.
—А ако не искам да ви платя триста?
—За първи път ли идвате в Каракас? —Блек не отговори. Нямаше нужда да го прави. Тя вече знаеше. — Всички трябва да ядем. От друга страна, бензинът тук е по-евтин от водата. Пет цента галона. —Момичето сви
рамене. —Такава е страната ми.
Блек извади портфейла си. Отдели шест банкноти по петдесет долара и ги плъзна по гишето.
Момичето ги прибра в едно чекмедже и усмивката му се появи отново.
—С автоматични скорости или с ръчни?
Излязоха от прохладата на летището и бяха блъснати от влажна стена жега и слънчева светлина, която беше
толкова ярка, че заслепяваше уморените им очи. Докато изминат трийсетте метра до колата, ризата на Блек вече
беше полепнала по гърба му от потта. Черният „Хайлукс“ имаше купе с четири врати и покрит багажник, в който
натовариха раниците си. Според уговорката Райли беше шофьорът, а Фалън влезе в ролята на навигатор. Блек имаше
привилегията да пътува на задната седалка. Излязоха от летището по Авенида Ла Армада и стигнаха до кръстопътя с
Аутописта Каракас, главния път към столицата, която се намираше в долина със стръмни склонове на двайсет и пет
километра навътре в сушата.
Модерната магистрала, построена с парите на петролния бум от миналото десетилетие, беше идентична с
пътищата във всяка от най-богатите страни, но всички прилики с Първия свят приключваха с това. Колите се
прилепваха една за друга, преминаваха без никакво предупреждение в съседното платно, надуваха клаксони и се
движеха с ужасяваща скорост. Сцената напомни на Блек за беззаконната лудница на Либия или Нигерия, където
попадането в задръстване или спирането покрай пътя си беше сигурна покана за обир или отвличане. Ако за
неврозата на една страна можеше да се съди по трафика ѝ Венецуела беше на ръба на нервен срив.
Райли се придържаше към вътрешното платно, очите му се стрелкаха професионално между огледалата, а
Фалън го предупреждаваше предварително за всеки знак и завой. Той беше добър пример за обучението си —беше
изучил картите и бе запаметил маршрута до най-малката подробност. Блек ги остави да си вършат задачите и
започна процеса за установяване на контакт с местната връзка; Тауърс го беше уверил, че човекът е на линия и готов
да им помогне с двете неща, които им трябваха. Той извади телефона си и набра номера.
След няколко позвънявания се включи съобщение на гласова поща. Блек изчака.
—Добро утро, господин Кордеро. Обажда се Лео Блек. С нетърпение очаквам да се срещнем по-късно през
деня. Ще бъдете ли така добър да ми върнете обаждането на този номер?
Съобщението беше замислено да покаже, че Блек не е нито нервен, нито уплашен. Трябваше да вдъхне у
Кордеро цялата увереност, която му трябваше, за да изпълни своята част от уговорката.
Телефонът му иззвъня след по-малко от две минути и номерът на Кордеро се появи на екрана.
—Господин Кордеро?
—Ще ви пратя есемес. Ще го изтриете. Моля, вече никакви обаждания. Довиждане. —Мъжът затвори.
Кордеро определено беше напрегнат, което Блек взе за добър знак —човек, готов да рискува главата си заради
финансова облага. Ако го беше поздравил радушно, предупредителните лампички в ума на Блек щяха да светнат
моментално. Лицемерите винаги са чаровни.
Както му беше обещано, текстовото съобщение не закъсня: К ат ед ра л д е К ар ак ас П ла заБ ол ив ар19:00.
Странно място за купуване на оръжие на черно, но все пак по-добро от някоя затънтена уличка. Блек си позволи да
изпита надежда.
Магистралата заобиколи подножието на планината и пред тях се появи Каракас. Хаотично разпръснати
небостъргачи и високи жилищни блокове се издигаха от долината, а околните склонове бяха покрити от
боядисаните в ярки цветове къщи на бедняшките квартали. Дори от разстояние кипящата енергия на подобния на
казан град, който бе дом на три милиона души, се усещаше ясно.
Влязоха в предградията, където трафикът започна да става по-натоварен, но без да намалява скоростта си.
Преминаването от едно платно в друго стана безумно. Райли неведнъж се принуждаваше да набива спирачки, когато
многобройните таксита и мотоциклети, включили се в движението, го засичаха в най-неочаквани моменти.
—На тези нещастници им е омръзнал животът —коментира Райли и бавно поклати глава по начина, по който
го правят повечето англичани, сблъскали се с необяснимото безумие на чужденците.
Градът започваше да ги обгръща от всички страни. Блек забеляза, че Фалън се взира напрегнато в страничното
огледало.
—Какво видя?
—Черен лексус, две коли зад нас. Следва ни от почти пет километра. Вътре има двама мъже.
Блек погледна през рамо и видя колата, лепната зад стар форд с ръждив цвят.
—Излез на следващия изход.
Райли кимна.
Фалън погледна знаците.
—Изходът е след четиристотин метра.
Райли продължи с постоянни осемдесет километра в час, приближи отбивката и в последния момент рязко
завъртя волана надясно. Избухна хор от клаксони. Блек погледна назад и видя, че черният лексус е на сто метра зад
тях.
—Продължават да ни следват —каза Фалън. —Бива ги.
—Какво да бъде, шефе? —попита Райли.
Блек пресметна бързо. Ако ги преследваха ченгета, надяващи се на подкуп, можеха да се оправят с тях, но ако
вече бяха под наблюдение, бяха загазили. Описанията на тримата и на колата вече щяха да са разпратени навсякъде.
—Ще се правим на изгубили се. Преструваме се, че не сме ги забелязали.
Райли спря на следващото кръстовище и започна да се оглежда и да сочи като турист, който няма представа
къде се е озовал. Зави наляво, после надясно, после неочаквано отново надясно. Черният лексус продължи да ги
следва, макар че вече между него и тях имаше три коли. Блек даваше инструкции и упътваше Райли през лабиринта
бедняшки тесни улици. Групи бездействащи голи до кръста мъже пушеха по ъглите, жени простираха пране на
въжета, опънати с макари от двете страни на улицата, във всяка канавка се плискаха кльощави боси деца.
—Мисля, че ни изгубиха, шефе —каза Райли.
Блек погледна назад. Виждаше две преки. От черния лексус нямаше и следа. Излязоха на оживена търговска
улица. Очукани скутери и пикапи пълзяха през гъмжилото хора, спиращи пред сергии, отрупани с плодове, банани и
купчини фасул и грах.
—План Б. Трябва да се разделим. Паркирайте колата на закрито и намерете място, където да останете. Пратете
ми адреса. Ще дойда, след като се срещна с Кордеро.
—Разбрано.
—Намали.
Райли намали. Блек скочи от колата и се смеси с тълпата с чувството, че не им е писано нещата да минат
гладко.
Нямаше представа колко точни ще се окажат инстинктите му.
41.
Ако искаш да оцелееш, трябва да си по̀местен от местните. Това беше съвет от основното обучение, който
неведнъж му беше спасявал кожата на различни места от Луанда до Кабул. Нахлупил фалшива бейзболна шапка на
„Доджърс“, купена от една сергия, Блек вървеше бързо през бавно движещата се тълпа, пропъждаше сакати просяци
с грубото „ .Lágate!“ —разкарай се —и не обръщаше внимание на мъртвешките погледи на младите мъже, които
несъмнено бяха очите на местните улични банди, поставени на всеки ъгъл. По-трудни за игнориране бяха
приканващите усмивки на красивите проститутки с голи крака, които никога не бяха далеч от младежите. Блек
бързо осъзна, че външното впечатление, че всеки е за себе си, е илюзия. Това беше квартал, разделен на малки,
стриктно контролирани територии, наблюдавани внимателно от видими и невидими очи.
Намерението му беше да си вземе стая в някой малък забутан pension, където да се свре, докато направи
сделката с Кордеро, като остави Райли и Фалън да се спотайват другаде, но само след няколко минути на оживените
улици реши, че никъде извън центъра на града няма да е безопасно. Един чужденец тук имаше толкова шансове да
остане незабелязан, колкото и в най-затънтеното село в планината. Като се изключеше фактът, че нямаше равен на
себе си по брой на убийствата, Каракас беше и световен лидер в отвличания за подкуп и сега Блек разбираше защо.
Трябваше да продължи на запад, но избягването на страничните улици, които щяха да го отведат в тази посока, щеше
да го остави уязвим и изолиран. Засега беше най-добре да остане в тълпата. В нея беше по-безопасно.
Продължи да се движи уверено с течението, като спираше тук-там пред някоя сергия и се правеше на купувач,
тръгнал да търси някаква конкретна стока. Беше стигнал почти до края на улицата и виждаше по-широк път напред,
където щеше да има по-добър шанс да хване автобус или такси, когато някакъв слаб младеж, по-скоро тийнейджър,
се лепна за него.
Блек се направи, че не го забелязва, и продължи напред, като си пробиваше път между купувачите и през
малката тълпа, спряла да слуша двама улични музиканти, които свиреха самба. Четиресет метра до главната улица.
Видя едно минаващо такси и реши да спре първото, което види, щом стигне там.
Почти беше стигнал до кръстовището, когато един очукан бял шевролет, гълтаща бензин реликва от предишна
епоха, препречи улицата. Двамата с бръснати глави, които слязоха от колата, не бяха като момчетата от ъглите. Блек
смени посоката, за да мине покрай задницата на колата. Двамата му препречиха пътя.
По-ниският го посрещна с усмивка, показваща липсващи зъби. Почернелият му от слънцето скалп лъщеше от
пот, сякаш беше бързал, за да стигне тук. Блек осъзна, че е бил забелязан и нарочен за мишена в мига, в който е
слязъл от джипа. Момчето, уведомило тези двамата, го беше следвало през цялото време по улицата.
—Американец?
—Не. Perdóeme…
Блек направи крачка встрани и тутакси една ръка се опря твърдо в гърдите му.
—Не. Billetera.
Мъжът искаше портфейла му.
Усмивката се изпари. Спътникът му пристъпи зад лявото му рамо. Лицето му беше покрито е бръчки и белези,
а на дебелия му врат имаше зле татуирана паяжина. Мутра. Околните минувачи ускориха крачка и се извръщаха. Не
искаха да изгубят живота си, като предизвикат тези дребни тирани.
Блек нямаше избор —номер две вече посягаше към задния джоб на джинсите му. Пристъпи напред, извъртя се
на десния си крак и заби с пълна сила левия си лакът в гърлото на гангстера с липсващия зъб. Улучи го право в
ларинкса. Достатъчно силно, за да го смаже. Фатално нараняване, освен ако парамедиците не пристигнат
достатъчно бързо, за да пробият дихателната му тръба. Мъжът рухна на колене. Блек сграбчи ръката на Паяка, която
вдигаше пистолет, и заби дясната си длан нагоре във вече сплескания му нос. Главата му отскочи и той изгуби
равновесие. Блек заби коляно в слабините му. Двойният шок накара мъжа да изпусне пистолета и да се превие. Блек
отстъпи половин крачка назад и го фрасна в тила, между черепа и раменете. Коленете на мъжа се подгънаха. Той
залитна комично напред като бебе, което прави първите си стъпки, след което се просна по очи на асфалта, изгубил
съзнание.
Пред погледите на изумените зяпачи Блек грабна пистолета между двете паднали тела и скочи зад волана на
шевролета. Завъртя ключа, превключи на първа и настъпи газта, оставяйки миризмата на изгоряла гума да се смеси
с аромата на гниещи плодове и кафе, печено на уличен мангал.
Продължи няколко преки по оживената улица, като проверяваше в огледалата за преследвачи. Такива нямаше.
Той зави наляво по страничните улици, намери друг главен път и последва знака към Centro Urbo.
С всяка следваща пряка преобладаващото усещане за бедност намаляваше. Няколко километра по-нататък беше
оставил зад себе си паянтовите къщи и жилищни блокове и вече се намираше в зелен квартал, който спокойно
можеше да бъде и предградие на някой средиземноморски град. Имаше барове, кафенета и магазини със стоки на
витрините. Трафикът също беше станал по-качествен —повечето коли бяха на не повече от двайсет години.
Шевролетът започваше да се набива в очи. Време беше да се отърве от него. Блек зави в една тиха уличка с ниски
къщи и спря. Остави ключовете като малък жест на благотворителност към онзи, който намери колата, напъха
пистолета в чантичката колан, която носеше под ризата си, върна се на главната улица и се присъедини към
групичката, чакаща на най-близката автобусна спирка.
След половин час отпиваше студена бира и ядеше филе от риба меч с гарнитура от манго и нар в прохладния
комфорт на един ресторант в центъра. Беше избрал заведение недалеч от сградата на Националната асамблея с
предположението, че това е може би най-безопасната част в града и последното място, където някой би тръгнал да
го търси. Съседните маси бяха заети от хора с делови костюми, разговарящи оживено по работа. Блек видя други
двама бледолики чужденци, което означаваше, че за първи път от стъпването си в страната може да остане
незабелязан. Тук той беше просто поредният представител на малката привилегирована каста, изолирана от
суровата реалност на улиците в покрайнините. Като се радваше на дългоочакваната анонимност, той заличи
спомена от неприятния сблъсък на пазара и се наслади на ястието си.
Десерт или само кафе? Дилемата му беше прекъсната от съобщение от Фалън. Х от елА ст а. А ве ни даЕ ст е 3.
П ар ит е о тв ар ятв ра ти К ок те йл и п риб ас ей на В еч е н и л ип св аш
Блек прати отговор. П ро бл ем и?
Всичко е наред.
Наслаждавайте се, докато можете. Идвам в 20:00.
Сервитьорката се появи отново и го дари с усмивка.
—Señr?
—Espresso, por favor. Y un gran côac.
Какво пък толкова? Имаше повече от три часа за убиване преди срещата с Кордеро. Можеше да се отдаде
преспокойно на диджестива си, а после да се разходи и да поразгледа една-две забележителности.
Блек излезе от Националния музей на архитектурата на Авенида Боливар и установи, че вече се е стъмнило.
Късите тропически дни винаги го изненадваха. В Каракас слънцето се скриваше от небето към шест вечерта и
изгряваше точно дванайсет часа по-късно —и така от януари до декември. Нямаше зима, пролет или есен. Само
едно дълго потно лято, прекъсвано от време на време от някой порой.
Постоянната песен на щурци отмерваше пътя му през двете преки на север и четири на запад през
правителствения район към Плаза Боливар. На оградения с дървета площад се бяха събрали семейства, за да се
насладят на относителната прохлада на вечерта. Деца тичаха насам-натам, дебели възрастни жени клюкарстваха на
пейките, а мъжете играеха на карти и домино на сгъваеми маси и пушеха зловонните си цигари.
Блек си погледна телефона. Нямаше съобщение от Кордеро.
Прекоси площада предпазливо, като се движеше уж небрежно, но готов за всякакви изненади. Нямаше
представа как изглежда Кордеро, но беше сигурен, че Тауърс не е оставил контакта си в същото неизгодно
положение. Спря в сенките и огледа площада за вероятен кандидат. Седмият час настъпи и отмина. Изнизаха се още
няколко минути. От Кордеро нямаше и следа. Не му оставаше друго, освен да излезе на открито. Блек приближи
бялата фасада на катедралата в колониален стил, която се издигаше на видно място на площада, и зачака до голямата
централна врата.
Минаха още три минути. Блек започна да се опасява, че опашката им от летището е задействала по-голямо
издирване и че Кордеро е надушил, че те вече са търсени бегълци. Полицай с полуавтоматична пушка мина покрай
него. Блек се напрегна в очакване, че ще бъде забелязан. Ченгето хвърли поглед към него и продължи по пътя си.
Кордеро закъсняваше вече петнайсет минути. Блек извади телефона си, готов да поеме инициативата и да прати
съобщение на номера му.
—Господин Блек?
Той вдигна поглед от екрана и видя почтен на вид мъж, наближаващ шейсетте, прилично облечен, с малка книга
с твърди корици в ръка.
—Господин Кордеро?
Мъжът му кимна, давайки му знак да го последва вътре.
Влязоха в катедралата, където се отслужваше литургия. Богомолците, заели предимно предните редици, пееха,
докато свещеникът приготвяше нафората на олтара. Тежката миризма на тамян се носеше на призрачни слоеве
около свещниците, увиснали от засводения таван на централния кораб. Блек забеляза, че иначе мястото е
поразително лишено от украса за католически храм. Гола сграда, характерна за Новия свят.
Кордеро го отведе към последната пейка отдясно на централната пътека. Неколцина богомолци, потънали в
молитвите си, бяха пръснати по редовете пред тях. След като се настаниха, Кордеро падна за момент на колене и се
прекръсти с искрено благочестие или може би е молба да му бъде простено предварително.
—Говорих с полковник Тауърс —каза той с отличния английски на добре образован човек. —Бях уверен във
вашите препоръки и се надявам, че той е уверен в моите.
—Бяхте препоръчани от безупречен източник —каза Блек, включвайки се в ненужния според него танц.
Кордеро кимна и нерешително плъзна пръст по ръба на корицата на книгата, на която имаше гравиран златен
кръст.— Трябва да разберете, че това не е обичайният ми бизнес. До неотдавна бях уважаван икономист в
Министерството на финансите. Бързам да добавя, че предвидих как ще се развият нещата —петролът не можеше
вечно да задържи цената си. Това беше грехът ми —да се опълча на общоприетото мнение. Уви, в моята страна това
не се смята за добродетел. —Той въздъхна със съжаление. —Затова съм принуден да намирам други начини да
издържам семейството си, макар че ви уверявам, че не съм човек без принципи.
Блек се чувстваше като свещеник, слушащ изповед.
—Същото се отнася и за мен, господин Кордеро. Нямам право да говоря в подробности, но това не е въпрос,
който да смущава съвестта ви.
—Страната ми е уязвима, господин Блек. Тя има много проблеми, но идеалите ѝ колкото и да са погрешни, са
поне доказателство, че тя има душа.
—Какво друго мога да кажа, освен че съм тук от страната на ангелите?
На неспокойното лице на Кордеро се появи усмивка. После той се умълча, сякаш се бореше с някаква дилема.
—Имам две имена и два телефонни номера за вас. Първите са на човека, който ще ви осигури стоката. Той е
мой стар познат и не е приятел на властите. Можете да му имате пълно доверие. Вторите са на пилот. В други
времена едно от задълженията ми беше да уреждам прехвърляне на американски долари в чужбина от името на
ангелските ни политици. Уви, подобно на всички добри марксисти, тяхната истинска любов е към онова, което
проповядват, че ненавиждат. Използвах този човек, защото той създаваше впечатлението, че е престъпник. Никой не
би повярвал, че работи за правителство, дори за такова като нашето.
—Изпълняваше ли доставките си?
—Да. Но не мога да гарантирам за никой друг аспект от характера му.
—Това ми стига. Господин Тауърс прехвърли ли ви заплащането?
—Да. Много съм ви задължен.
Блек зачака Кордеро да му даде обещаното, но вниманието на мъжа като че ли беше погълнато от литургията.
—Готови ли сме да завършим сделката?
—Разбира се. —Кордеро се изтръгна от временния си унес и подаде на Блек молитвеника си. —Довиждане,
приятелю. —Стана от пейката и тръгна напред към чакащите за причастие.
Блек отвори молитвеника на страницата, отбелязана с листче. Видя две имена, следвани от номера на мобилни
телефони —полковник Емануел Силва и Григорий Буганов.
Руснак.
Сякаш вълненията дотук не му стигаха.
42.
Хотел „Авила“ се намираше на оживен ъгъл до редица изоставени магазини със спуснати кепенци, покрити с
пъстроцветни графити. Райли чакаше отвътре при входа. Даде на Блек карта ключ и му съобщи новината, че са се
майтапели —нямало никакъв басейн, нито ресторант и коктейлбар. Бърз поглед към ярко осветеното лоби
потвърди, че единственото подобие на гостоприемност са три неработещи машини за газирани напитки и
сладкиши. Хиперинфлацията имаше много странни последици и една от тях беше, че човек се нуждаеше от цяла
кофа монети, за да си купи пакетче дъвки. За щастие машините в Авила бяха намерили втори живот —тавичките, в
които падаха купените стоки, бяха пълни с фасове.
Мъж с разплуто лице на пияница и петна от пот под мишниците гледаше телевизия зад рецепцията, покрита с
избеляло фолио, имитиращо бамбук. Погледна към Райли, докато минаваха покрай него, и го поздрави с леко
кимане, което намекваше, че двамата вече са стари познайници.
—Йоаким —каза под нос Райли. —Говори добър английски. Каза ми, че е бил строителен инженер преди
страната да банкрутира.
—А ти какво му каза за нас?
—Че ще останем в града за два дни, преди да продължим на юг. Смята, че сме луди да идваме в Каракас.
Райли прокара картата си през четеца на вратата, водеща от лобито към стаите. Облицовката ѝбеше имитация
на дърво, но когато се отвори, се оказа, че е изработена от стомана с дебелина почти осем сантиметра.
—Йоаким каза, че са я сложили след третото отвличане —каза Райли.
—Звучи окуражаващо.
Озоваха се в малко фоайе без прозорци. Асансьорът не работеше и на вратата му имаше лента със знак за
опасност.
—Добрата новина е, че сме само на втория етаж —каза Райли, докато вървеше към стълбището.
—Вече се чувствам у дома.
—Изчакай да видиш стаята си.
Качиха се на втория етаж. Въздухът на стълбището беше влажен и застоял. Под слабите флуоресцентни лампи
мързеливо бръмчаха мухи. Сградата беше странно тиха. Не се чуваше дори бръмченето на климатици.
—Ние единствените гости ли сме? —попита Блек.
—Имам чувството, че това е от местата, които се оживяват повече с напредването на нощта.
—Страхотно.
Стаите им бяха една срещу друга от двете страни на облицования с плочки коридор. Райли и Фалън бяха в
дясната, Блек в лявата.
—Взехме малко храна —каза Райли. —Да се видим в десет?
—Става.
Блек пъхна картата в ключалката и влезе в тъмната стая. Запали осветлението, при което няколко големи
хлебарки се шмугнаха под паянтовите мебели. Единственото добро нещо на стаята беше голотата ѝ Легло със
сивеещи чаршафи, бюро, стол и открит гардероб. Нямаше килим, нито завеси. Помещението се осветяваше от една-
единствена гола крушка. Блек дръпна връвта на окачения над леглото вентилатор. Той бавно се завъртя.
Побутна вратата на банята. Унила кърпа с цвета на чаршафите висеше на хромирана пръчка. Огледалото,
пукнато в единия ъгъл, беше закрепено с винтове над умивалника. Блек беше отсядал и на по-лоши места. Веднъж в
Гамбия цялата стена на банята беше покрита с разноцветни насекоми, някои от които бяха с размерите на дланта му.
Съблече се, извади несесера от раницата си и застана под душа. Лицето го сърбеше от наболата брада, но не се
обръсна заради маскировката и от хигиенни съображения. Там, където отиваха, и най-малкото порязване можеше
бързо да се инфектира и да се превърне в рана, която може да ти коства живота. Водата поне беше гореща и
предостатъчна. Блек стоя дълго под силната струя, като я остави да масажира мускулите на гърба и раменете му.
Чувстваше се добре. Отпуснат, гъвкав и съсредоточен. По-добре, отколкото се беше чувствал от години. Това
беше резултатът от ум и тяло, насочени към обща цел. За онези, на които никога не им се е налагало да рискуват
живота си, усещането беше почти неописуемо. Нямаше наркотик, който би могъл да го имитира. Нямаше никаква
еуфория, нито чувство за откъсване от реалността. Можеше да опише състоянието си само като настройване в
хармония. Умствен покой, съчетан с чисто телесното. Най-просто състояние. И в него имаше чистота, която не
оставяше място за опасения и съмнения, и Блек си помисли, че именно затова не изпитва и никаква вина.
Радваше се, че е в Каракас.
Изкъпан и освежен, Блек отиде в стаята на Райли и Фалън. Тя беше на практика идентична на неговата, само че
по-тясна заради допълнителното легло. Замъкнаха бюрото в средата на помещението и го използваха като маса. Тъй
като трябваше да пестят дажбите си за прехода, вечерята им се състоеше от малкото неща, които бяха успели да
купят в местния магазин —консервиран боб, черен хляб и ивици сушено месо, прокарано с кенове местна бира
„Зулия“. По-добре от гладуване, но не много.
Докато се хранеха, Райли обясни, че след като оставили Блек на пазара, продължили към центъра и оставили
колата в подземния паркинг на жилищен блок. На входа имало въоръжена охрана и дистанционно управлявани
бариери, които се издигали от земята. На паркинга имало няколко събиращи прах БМВ-та, мерцедеси и кадилаци,
чиито собственици се страхували да ги използват, за да не бъдат отвлечени или да получат куршум в главата. Таксата
била двайсет долара на нощ, но дали на пазача бакшиш от петдесет долара като застраховка. Били толкова сигурни,
колкото е възможно, че колата ще е там, когато им потрябва.
След като отседнали в хотела, обиколили квартала и намерили малко магазинче, от което купили два
предплатени телефона. По улицата се разминали с няколко полицаи, но никой не ги спрял. Ченгетата изглеждали
нервни, сякаш имали по-важни неща за вършене, отколкото да тормозят двама чужденци. След като се върнали,
Райли се разбъбрил с Йоаким и научил, че полицаите са най-честите жертви на убийства в града. По-добре
въоръжените банди ги застрелвали, отмъквали оръжията им и изчезвали в лабиринтите на бедняшките квартали по
склоновете, където нямало закони.
Отчаяните времена се нуждаят от отчаяни хора.
Блек премълча за сблъсъка си с мутрите на пазара. Работата му беше да запази нещата под контрол, а не да се
фука с геройствата си. Вместо това им разказа за срещата си с Кордеро и двете имена, които му е дал той.
—Предлагам да се опитаме да се свържем с тях тази нощ. Възражения?
Важно беше и тримата да участват във вземането на решенията. Така нямаше да има кого да обвиняват.
—От мен не —каза Райли.
—Не мисля, че в тази страна нещо може да стане по лесния начин —рече Фалън. —Но иначе да. Няма смисъл
да чакаме.
Блек използва един от предплатените телефони, за да се обади на полковник Емануел Силва. Последваха
четири продължителни позвънявания, после пето и накрая мъжки глас рязко каза: „íame“. Казвайте.
—Полковник Силва? Получих номера ви от господин Кордеро —каза Блек на английски. —Мисля, че може
би очаквате обаждането ми.
—Да, разбира се —отвърна полковникът е изтънчен акцент, който намекваше, че е завършил военната
академия Сандхърст. —Той ми съобщи за искането ви преди няколко дни и е радост ще се отзова. Цената е петдесет
хиляди долара, платени предварително.
—Петдесет процента авансово не е ли по-нормално?
—Не и във Венецуела, господин Блек. Не и във времена като тези. Моля, запишете банковата сметка. Ще ви се
обадя, след като парите ми бъдат прехвърлени.
Блек сложи ръка на слушалката.
—Дайте нещо за писане. —После отново заговори в микрофона. —Графикът ни е доста зает, полковник. Кога
можем да получим стоката?
—Надявах се да стане утре по изгрев-слънце.
—Толкова скоро?
—Предпочитам да се отърва час по-скоро от товара. Сигурен съм, че разбирате.
—Ще направя всичко възможно.
Фалън извади химикалка от джоба на раницата си. Блек грабна една салфетка и записа номера на сметката,
която вероятно се намираше в банка далеч от Каракас.
—Прехвърлянето от лондонска банка ли ще бъде?
—Да —потвърди Блек.
—Добре. Напоследък те са най-надеждните. Боя се, че швейцарците опетниха репутацията си като най-
дискретни. Надявам се да се чуем скоро, господин Блек.
Връзката прекъсна.
—Дотук добре —докладва Блек.
Извади собствения си телефон и набра номера на Тауърс.
Фреди вдигна веднага.
—Лео? Как върви?
—Свързахме се с човека на Кордеро. Иска петдесет хиляди долара предварително и ще достави стоката рано
сутринта. Ще ти пратя данните му. Очаква прехвърлянето на парите да стане тази нощ.
—Можем ли да му имаме доверие?
—Нямаме избор.
—А самолетът?
—Той е следващият в списъка. Имам име и телефон.
—Още нищо ли не си уредил?
—Срещата ми с Кордеро беше преди по-малко от два часа.
—Е, побързай тогава.
Блек заподозря нещо.
—Проблем ли има?
Отвърна му зловещо мълчание.
—Фреди?
—Потенциален.
—Тоест?
Последва още една пауза.
—Какво е станало?
—Моят човек в МИ6 е получил вест от британското посолство в Каракас. Обадили им се от местната
разузнавателна служба да ги питат дали знаят за британски търговски интереси, по-точно за неразрешени
проучвания във вътрешността. От посолството се поинтересували каква е причината за запитването и им било
отговорено, че днес сутринта в страната влезли трима английски граждани, за които имало подозрения, че са
търсачи на полезни изкопаеми. И дали вашите имена.
—Следиха ни по пътя до Каракас. Явно сме били набелязани на летището. Измъкнахме им се.
—Ако ви търсят, със сигурност ще следят авиолиниите. Всички малки оператори разчитат на държавни
договори. Може да се наложи да помислите дали да не тръгнете на юг по земя.
—По земя? И после какво —да изминем последните петстотин километра с кану ли?
—Ще намерите някой местен пилот. Те ще са по-лесни за подкупване.
—Фреди, погледни картата. Страната е голяма, но местата за криене се броят на пръсти. В посоката, в която
сме тръгнали, има един-единствен път. Предпочитам да рискувам с пилота руснак.
—Руснак ли?
—Да. Кордеро ми даде координатите на руснак. Сигурно от същия сой като онези пирати, на които се
натъкнахме в Африка. Стари бойци от времето на Съветския съюз, изнесли се в страни, където правилата са
достатъчно свободни, за да им позволят да приземят древните си таратайки.
—Помисли за алтернативи.
—Прехвърли парите. Ще се оправим.
Тауърс не отговори.
—Прехвърли ги. Дочуване.
Блек затвори. Райли и Фалън го гледаха с очакване.
—Местното разузнаване ни търси. Смятат, че сме незаконни търсачи на полезни изкопаеми.
Фалън сви рамене, сякаш това беше маловажна подробност.
—Това означава, че не можем да използваме джипа, за да вземем оръжията —каза Райли. —Ще ни трябва
друга кола. Не можем да рискуваме да се обърнем към някоя агенция. Ще трябва да се погрижим сами.
—Никакви насилствени отнемания. Не искам свидетели.
Райли и Фалън се спогледаха с усмивка.
—Ще бъдем дискретни —обеща Фалън.
Блек кимна, взе един от предплатените телефони и набра номера на руснака.
Шест позвънявания. Никакъв отговор. Блек продължи да чака. Още шест, после отново. И най-накрая вдигнаха.
Нисък ръмжащ глас произнесе няколко неразбираеми срички.
—Господин Буганов? Казвам се Блек. Приятел съм на господин Кордеро. Разбрах, че имате самолет за чартър.
Чу се сумтене, последвано от дълго вдишване, сякаш Буганов дърпаше от цигара.
—Искам да ангажирам самолета ви. Утре, ако е възможно.
—Къде искате да ходите? —Гласът беше пресипнал и хриплив.
—На юг. Платанал. Знаете ли къде е?
Ново изсумтяване.
—Утре невъзможно.
—Плащам ви таксата плюс две хиляди долара в брой. И същото на връщане.
—Вдругиден. Сряда. Утре работя по самолет. Поддръжка.
—Не може ли да изчака?
—Не. Сряда.
—Добре, сряда да бъде. Стига да ми гарантирате, че няма да има промени в плана.
—Три хиляди долара. На отиване и на връщане.
—Две и петстотин.
—Забравете.
Блек въздъхна.
—Добре, господин Буганов. По три хиляди на отиване и на връщане. Ще имате трима пътници и двеста
килограма багаж. Къде и кога ще се срещнем?
—Какъв багаж?
—Не от онзи, който може да мине през проверка.
—Това е проблем.
—И аз ви плащам да го решите.
Буганов промърмори нещо под нос.
—Имаме ли сделка?
Последва кратка пауза, по време на която Блек усети как съпротивата на руснака отслабва и изчезва.
—Сряда сутрин. Десет часа. —След което му даде адрес в Чараяве, град на осемдесет километра южно от
Каракас; Блек си спомни, че там има малко международно летище.
—Очаквам с нетърпение.
Блек затвори.
—Звучи като стар пияница и ненадежден тип, но с друго не разполагаме. Освен ако някой няма по-добра идея?
—Стар е добре —каза Фалън, докато посягаше към последното парче сушено месо. —Пилотите са като
войниците —най-добрите оцеляват, за да разказват. —Лапна ивицата и задъвка. Очите му бяха блеснали в очакване
на приключението.
Блек усети, че коментарът му е частично насочен към него —може би беше комплимент, но и с жило. Много
добре си даваше сметка, че в очите на Фалън и Райли възрастта му го прави потенциален проблем. Те трябваше да
знаят, че той все още има това, което е нужно. Доверяваха живота си на човек, с когото никога не са били рамо до
рамо, когато са летели куршуми. Заради бойния дух трябваше да се докаже още при първа възможност.
Докато чакаха обаждането на Силва, допиха бирата. Той звънна двайсет минути по-късно. Парите пристигнали.
Полковникът посочи място в източните покрайнини на града и обеща, че ще ги чака там в шест сутринта. Завърши
краткия разговор с думи, които осигуриха мъничка утеха на Блек.
—Мисля, че ще останете много доволен от инвентара, господин Блек. Много доволен.
—В бизнеса сме —каза Блек. —Ще тръгнем в четири и половина, ще намерим кола и ще отидем на мястото
на срещата. После ще се спотайваме до следващата сутрин. Предлагам да се установим на лагер някъде по хълмовете
между Каракас и Чараяве.
Предложението му беше посрещнато с усмивки и кимания. Имаха план.
Блек събра няколкото останали трохи в празна бирена бутилка като капан за хлебарки и остави двамата си
другари да си почиват.
Събуди се в почти пълния мрак, заслушан в блъскането на леглото на проститутката от стаята на горния етаж и
звуците на града, достигащи през отворения прозорец —боботенето на трафика, съчетано с възбудените гласове на
нощни купонджии, звъна на църковните камбани, които биеха на всеки половин час, плачещо бебе в апартамент
някъде наблизо и далечния, спорадичен пукот на стрелба, който за невинното ухо би прозвучал като гърмежи на
пиратки. Каракас беше град, който отказваше да спи. Град на акушерки, гробари и крадци.
Камбаните удариха полунощ, а Блек продължаваше да се вари в собствената си пот. И тогава ги чу —една, две,
три, четири. Хлебарките се катереха по хартиеното мостче и падаха в празната бутилка. За момент задраскваха
трескаво по стъклото, но после замлъкваха, сякаш внезапно се бяха изтощили.
Нещо сякаш се отпусна в него. Блек потъна в сън без сънища.
43.
Събуди се рязко от алармата на ръчния си часовник. Осветеният дисплей показваше три и половина. Спусна
крака от леглото и стъпалата му усетиха приятната прохлада на плочките. Едва когато се изправи си спомни защо
става по никое време. Щеше да открадне кола. Сам. Невидим. Не можеше да рискува тримата да бъдат видени
заедно. От когото и да било.
Застана под студения душ и излезе напълно буден и бодър. Облече се в туристически къси панталони, пустинни
кубинки и тениска и извади от джоба на раницата си малко LCD фенерче и универсалния инструмент „Ледерман“.
С помощта на ножицата сряза куката на единствената закачалка в гардероба, нави тънката тел така, че да се побере в
джоба му, след което тихомълком излезе от стаята.
Слезе по стълбите и отвори вратата на лобито, готов да си поприказва с Йоаким и да се престори на тъп турист,
който не е могъл да заспи. Нямаше нужда да си прави труда. Телевизорът беше изключен, осветлението приглушено,
а Йоаким спеше в стола зад рецепцията и грухтеше като шопар. Блек тихо прекоси помещението, завъртя дръжката
на вратата, като махна резето, за да може да влезе обратно, и излезе навън. Погледна назад през стъклото, за да се
увери, че Йоаким продължава да спи като мъртвец.
Хотелът се намираше на широка улица, която навремето е била проспериращ търговски район в края на бизнес
центъра на града. Трафикът беше съвсем оредял, само от време на време минаваше по някоя кола или камион за
доставки. Наоколо не се виждаше жива душа, с изключение на няколкото спящи в близките входове. Блек извървя
една пряка на изток и зави на север по по-тесните улички, покрай които се издигаха жилищни блокове.
Замрелият преди изгрева град изглеждаше почти доволен. Единствените намеци за разстроената му душа бяха
графитите по стените и състоянието на автомобилите. Катастрофиралата икономика и евтиният бензин бяха
превърнали Каракас в музей на големи и древни американски модели, които му напомняха за стари филми. Сред
очуканите коли имаше фордове, линкълни, шевролети и понтиаци с предни капаци от по метър и осемдесет пред
стъклото и не по-малки багажници.
Блек извървя още три преки и забеляза колата, която му трябваше. Беше от другата страна на улицата —кафяв
„Понтиак Паризиен“. Модел 1985 или някъде там. Очукан, одраскан и с липсващи капаци на колелата, той беше
подходящо анонимен и достатъчно голям, за да побере трима души и екипировката им. Прозорците на околните
пететажни сгради тънеха в мрак. Районът беше чист. Блек излезе от сенките и пресече улицата.
Спря при прозореца на водача, извади навитата тел от джоба си, огъна края ѝна малка кука и я пъхна между
гуменото уплътнение и стъклото. Задърпа нагоре-надолу в търсене на лостчето, което щеше да отключи вратата.
Оказа се по-трудно, отколкото си спомняше. Безценните секунди изтичаха без желания резултат. Блек се опита да
запази търпение. Постепенно вибрациите, предавани до върховете на пръстите му по телта, започнаха да оформят
картина на намиращото се във вратата. Намери хоризонталния лост, който търсеше, и завъртя куката така, че да го
подхване отдолу. Тя се закачи и с още едно завъртане се закрепи здраво. Блек дръпна рязко нагоре и беше
възнаграден с изщракване. Извади телта и седна зад волана.
Сега беше ред на трудната част. Извади универсалния инструмент и намери отвертката кръстачка. Прокара
пръсти по пластмасовия капак под кормилния вал и напипа четирите винта, които го държаха. Като работеше на
тъмно под таблото, махна винтовете и свали капака, разкривайки вала и разноцветните жици на запалването,
фаровете и чистачките. Включи фенерчето си и огледа цилиндъра на запалването. До него водеха шест жици.
Зелена, черна, две червени и две кафяви. Сряза и оголи двете червени, след което ги снади с помощта на клещите.
Таблото светна. След това оголи кафявите жици и ги допря. Изскочи искра. Двигателят се закашля и заработи. Блек
натисна газта. Колата се задави и изрева, звукът на едва заглушения двигател отекна по спящата улица.
Блек превключи на първа и потегли плавно, като запали светлините едва след като беше изминал няколко
преки. Погледна огледалото. Всичко беше спокойно.
Когато Блек се вмъкна в лобито, Йоаким още спеше. На Блек му трябваха петнайсет секунди да затвори вратата
сантиметър по сантиметър, после прекоси безшумно помещението и прокара картата си през четеца на бронираната
врата. Ключалката изщрака и Блек тихо се промъкна през вратата. Йоаким се размърда, но не се събуди. Имаше още
десет минути до часа на срещата.
Блек почука на вратата на Райли и Фалън точно в четири и половина. Двамата бяха готови и го чакаха.
—Шефе, мислехме си. Може би ще е по-добре първо ние да излезем и да намерим кола. Ще си спестим шанса
да ни видят заедно.
—И на мен ми хрумна същото. Колата е отвън.
Двамата се спогледаха изненадано.
—Да вървим.
Блек метна раницата си на рамо и тръгна към стълбите.
Когато влязоха в лобито, Йоаким се размърда.
—Освобождаваме стаите. Автобусът ни тръгва рано —каза Райли. —Може и да се видим отново след две
седмици. —Отиде при рецепцията и му върна картите, към които добави и банкнота от двайсет долара.
Йоаким взе с благодарност парите, но ги погледна загрижено.
—Извикахте ли такси? Трябва ви човек, на когото можете да имате доверие. Някои от онези типове са
престъпници. —Той посегна към телефона. —Ще се обадя на един приятел.
Блек се усмихна.
—Благодаря, всичко е наред. Обичаме да вървим пеша.
—Пеша? Опасно е.
—Обичаме и малко опасности. Нали затова сме тук. Довиждане.
Тримата излязоха, докато Йоаким прибираше сгънатата банкнота в джоба на ризата си и клатеше глава.
Побъркани англичани.
Блек беше паркирал понтиака на няколко коли разстояние от хотела. Отвори багажника и си позволи момент на
гордост, докато товареха раниците си. Райли седна отпред, Фалън отзад. Блек докосна оголените жици и вече
топлият двигател оживя без възражения. Излязоха в редкия трафик преди зазоряване.
—Какво мислите? —попита Блек, надявайки се най-малкото на едно признание. —Ще свърши ли работа?
—Идеална е —каза Райли, докато преравяше съдържанието на жабката. —Жалко само, че е на ченге.
—Какво?! —Блек не успя да скрие тревогата си.
Райли се ухили между седалките на Фалън, който избухна в смях.
Бяха го спипали.
Блек прие удара със стиснати устни. Явно трябваше нещо повече от кражба на кола, за да впечатли кучите
синове.
Райли влезе в ролята на навигатор с помощта на джипиеса си. Мястото, което им беше посочил Силва, на
картата изглеждаше съвсем близо, но в действителност до него се стигаше по труден маршрут на югозапад от града,
последван от поредица серпентини по стръмните хълмове. Бедните външни предградия —едноетажни постройки,
изградени с подръчни материали —се бяха вкопчили в склоновете сред все по-гъстите гори.
С отдалечаването от града сградите оредяваха, докато накрая останаха изцяло зад тях. Стигнаха билото и
започнаха да се спускат от другата страна. Пътят постепенно се стесни и гъстата тропическа растителност ги
притисна от двете страни. Блек насочваше тромавия понтиак през няколко виещи се километра стръмно спускане,
докато усещането, че са сред нищото, не се потвърди от знак, който оповестяваше, че приближават края на пътя.
Малко по-нататък асфалтът свърши и пред тях изникна метална бариера. Спряха в началото на дълбоко дере.
Блек обърна колата в посоката, от която бяха дошли, и изключи двигателя.
—Хубаво тихо местенце —отбеляза Райли. —Колко души очакваме?
—Той си получи парите. Не виждам защо му трябва да води други.
—Най-добре да не рискуваме. —Райли погледна назад към Фалън. —Отиваме ли?
Двамата слязоха и тръгнаха в противоположни посоки, за да наблюдават от прикритието на околните дървета.
До времето на срещата оставаше половин час. Блек чакаше в колата със свалени прозорци, гледаше и се
ослушваше, като си даваше сметка колко закърнели са станали сетивата му от цивилния живот. На един войник му
трябваха месец —месец и половина тренировки в джунглата, за да се научи да чува, вижда и подушва всичко, което
е необходимо за оцеляването му. Имаше време, когато сетивата на Блек бяха непрекъснато във върхова форма.
Можеше да влезе в привидно пуста сграда и само по миризмата да каже дали вътре не се крие някой. Това беше
способност, която му бе спасявала живота неведнъж.
Стрелките на часовника на таблото бавно пълзяха към шест сутринта. Започна да се зазорява и светът около
него стана монохромен, след което бавно започна да придобива цвят. Намираха се в тясна долина със стръмни
склонове, гледаща към покрити с гора хълмове. Тук-там достъпните участъци земя бяха терасирани и засадени с
бананови палми, но като цяло районът си оставаше див. След прахта и мръсотията само на няколко километра на
север сцената трябваше да е привлекателна, но нещо в атмосферата ѝпотискаше. И Блек се досети какво е то — дива територия, намираща се толкова близо до пълен с насилие град, неминуемо би трябвало да се превърне в място
за изхвърляне на трупове. Беше готов да се обзаложи, че ако се разровят в дерето, ще открият бели кости.
Две минути преди уговореното време недалеч се появи двойка светлини и Блек слезе на черния път. Приближи
се един „Форд Рейнджър“, боядисан във военно зелено. Прозорците и предното стъкло бяха затъмнени и скриваха
лицето на шофьора, който изглеждаше сам в купето. Фордът зави рязко пред понтиака, вдигайки облак прах с
гумите си, продължи малко напред, после се върна, докато задницата му се изравни с Блек.
Блек зачака шофьорът да се появи, но вратите останаха затворени, а двигателят продължаваше да работи на
празни обороти. Намиращият се вътре определено възнамеряваше да остане анонимен. Едва ли беше полковникът.
Най-вероятно беше пратил някой подчинен. Някой, който изгаря от нетърпение да се отърве от товара си и да
изчезне.
Каросерията на пикапа беше покрита с брезент. Блек отиде при задния капак, дръпна резетата, които го
държаха, и го свали. Надникна под брезента и видя три черни найлонови чанти. Шофьорът настъпи газта, сякаш му
казваше да побърза. Блек не обърна внимание на подканата. Изтегли най-близката чанта и дръпна ципа, без да я
вади от багажника. Вътре имаше три автомата АК-47 с щикове, три пистолета „Смит и Уесън М & П 9“ със
заглушители и кобури за под мишниците. Интересна колекция —руски автомати и пистолети, предпочитани от
ФБР. Заедно с тях имаше и три радиостанции „Аселсан“ със слушалки и микрофони —устройства по-малки от
мобилен телефон.
Блек свали чантата на земята и посегна към следващата. Тя се оказа наистина тежка. Отвори я и намери вътре
пълнители за калашниците, побиращи по трийсет патрона, кутии муниции 7.62х39 и други кутии с 9 мм патрони за
пистолетите.
Третата чанта беше най-тежката. В нея имаше дървен сандък с дължина шейсет сантиметра. Върху него беше
изписано Осколочни гранати 30хМ67. Любимите на НАТО от 1968 г. насам. Леки, ефективни и надеждни. До
сандъка беше напъхан и друг пакет —два и половина килограма пластичен експлозив, четири детонатора и
дистанционно. Полковникът беше удържал на думата си —инвентарът се оказа по-добър, отколкото се беше
надявал. Блек тупна два пъти багажника и шофьорът тутакси потегли сред облак червена прах.
Блек остана на място, за да се увери, че е сам, преди да обърне гръб на пътя. Изчака шумът на двигателя да
замре и да се смени с ритмичната песен на щурците. Нямаше никакви номера. Честна и коректна доставка.
—Чисто е.
Райли и Фалън излязоха от скривалищата си.
—Полковник Силва си изпълни обещанието —каза Блек.
Райли и Фалън се наведоха да прегледат съдържанието на чантите и замърмориха одобрително.
—Мразя да го признавам, шефе, но винаги предпочитам калашници пред нашите карабини. А тези бебчета са
чисто нови.
—Направо от завода —добави Фалън, докато надникваше в дулото на един пистолет. —Още имат грес в
цевите.
Райли взе един автомат и го завъртя сръчно в ръце.
—Добре. Много добре.
Подаде го на Блек, който опря приклада в рамото си и погледна през оптичния мерник. Усети пулса на
вълнението. Познат като докосването на дългогодишна любима.
—А сега накъде? —попита Фалън, докато мъкнеше чантата с муниции към понтиака.
—Продължаваме по черни пътища към Чараяве, вземаме провизии и се скатаваме до утре сутринта. Пазим си
силите. Ще ни трябват.
Натовариха чантите в багажника и потеглиха с приповдигнат дух. Като занаятчии, намерили инструментите си.
Само за няколко минути небето се преобрази от безлично сиво в искрящо синьо. Въздухът беше топъл и сладък.
Райли и Фалън се смееха и шегуваха, докато Блек бавно караше тежката като боен кораб кола нагоре по склона.
Когато приближиха върха, завиха на един остър завой и пред тях се изпречи гледка, от която смехът им секна.
Фордът, който им беше доставил оръжията, беше забил предница в гъстите крайпътни храсти, сякаш беше завил
рязко, за да избегне сблъсък. Млад войник стоеше с разкрачени крака, опрял ръцете върху вратата на колата, с
насочен към гърба му пистолет. Оръжието държеше мъж в подобна униформа, със синя каска с бели букви отпред.
Трета фигура, също със синя каска, стоеше пред военен джип „Тойота“, спрял в средата на пътя. Той вдигна автомата
си и го насочи към предното стъкло на понтиака, а колегата му вдигна ръка, нареждайки им да спрат.
Блек настъпи спирачките.
—Дръжте ръцете си така, че да ги виждат. Не мърдайте.
Той спря недалеч от тойотата. Достатъчно близо, за да различи буквите върху каските —PM. Военна полиция.
Блек погледна към шофьора на изкарания от пътя форд и видя, че е на не повече от осемнайсет години. Хлапе.
Полковник Силва се беше издънил здравата.
Блек, Райли и Фалън държаха ръцете си над раменете и гледаха озадачено, сякаш нямат представа какъв е
проблемът. Двамата със сините каски си казаха нещо на испански, след което онзи, който беше насочил оръжието
си към младия войник, му нареди да легне по корем на земята и закопча ръцете му зад гърба. После двамата
тръгнаха към понтиака с вдигнати автомати, като единият покриваше лявата страна на колата, а другият дясната. Те
също бяха млади. На не повече от двайсет и три или двайсет и четири. Напрегнати и уплашени, готови да дръпнат
спусъка.
Блек се усмихна на военния полицай, който идваше към неговия прозорец, като го остави да огледа добре
лицето му и да разбере, че няма нужда от драми. Предположи, че планът им е онзи отдясно да осигурява покритие,
докато партньорът му нарежда на тримата да слязат един по един и да легнат на земята, за да ги закопчае.
Възможностите бяха ограничени.
Военният полицай отляво даде знак на Блек да слезе пръв.
—Няма проблем —каза Блек, като запази дружелюбния тон, и посегна към дръжката на вратата. —Аз ще се
погрижа —прошепна на спътниците си.
Райли и Фалън се спогледаха в огледалото за обратно виждане.
Блек слезе с вдигнати ръце, като продължаваше да се усмихва.
—Habla inglé? —„Говорите ли английски?“
—ꜟl suelo! —„Долу!“ Военният полицай посочи земята край пътя.
Блек кимна и се отдалечи на три крачки от колата. На третата рязко погледна надясно, сякаш нещо го е
стреснало. Номерът беше стар, но работеше безотказно. Главата на военния полицай инстинктивно се завъртя в
същата посока. Като се възползва от моментното разсейване, Блек скочи надясно и сграбчи цевта на автомата с
лявата си ръка. Извъртя се на ляв крак и заби десния си лакът в брадичката на мъжа. От неочаквания удар пръстите
на войника се отпуснаха. Блек изтръгна автомата от ръцете му и продължи завъртането обратно на часовника, като
се просна на земята с лице към понтиака в мига, в който вторият военен полицай откри огън над покрива. Блек
напипа спусъка и стреля в отговор под колата, като го улучи в глезените. Войникът извика от изненада и болка,
когато краката му се подгънаха. Щом падна, Блек изстреля втори фатален откос в главата и торса му, претърколи се
два пъти надясно и се вдигна на коляно. Първият военен полицай беше успял да се вдигне на четири крака и
посягаше към кобура на кръста си. Блек се прицели в гърдите му и стреля отново. Шест куршума разкъсаха куртката
му и пръснаха сърцето и белите дробове. Ръцете и краката на войника се замятаха. Тялото му се сгърчи и се отпусна
по гръб, със свити под него колене.
Блек забеляза някакво движение отдясно. Младият войник, който им беше доставил оръжията, се беше
изправил и побягна, както си беше със закопчани отзад ръце.
— Стой! — извика му Блек.
Войникът продължи да бяга.
По дяволите. Свидетел.
За по-голямото добро.
Нямаше избор.
Прицели се и се погрижи да го направи чисто. Един-единствен куршум в тила.
Краката на бягащото момче престанаха да се движат, но инерцията продължи да носи тялото му напред.
Младият войник заби лице в пътя.
Настъпи пълна тишина.
— Чисто е.
Райли и Фалън подадоха глави над вратите. Огледаха сцената и слязоха с физиономиите на хора, които здравата
се мъчат да скрият факта, че се чувстват късметлии, че са живи.
Блек ги видя как се споглеждат.
— Какъв е проблемът?
— Няма проблем — отвърна Фалън.
Блек се изплю. Усещаше горчив вкус в устата си.
— Да почистим и да се махаме.
Работата беше груба по нормалните стандарти, но щеше да свърши работа. Когато колегите на убитите най-
сетне ги откриеха, щяха да намерят две коли, разминали се на косъм с челен сблъсък. Шофьорът тийнейджър на
форда лежеше гол и закопчан до пикапа си, очевидно екзекутиран с един куршум в тила. Гумите на форда бяха
нарязани, а седалките изтърбушени, сякаш е бил претърсван за наркотици или някаква друга контрабанда. Двамата
военни полицаи лежаха от двете страни на пътя с оръжия до тях, сякаш се бяха застреляли взаимно, най-вероятно
след спор за подялбата на изцапаните с кръв банкноти от по двайсет долара, пръснати навсякъде.
Поредният нормален ден във Венецуела.
44.
Докато Холст каканижеше досадно от мястото си, което беше получил наскоро начело на масата в ъгъла на
столовата, Сара Белман само ровеше в закуската си. Като малка отстъпка към достойнството им на четиримата
учени им бе позволено да се хранят сами, отделно от офицерите и сержантите на „Сейбър“, които ползваха
столовата по същото време. Кенеди, който седеше срещу Сара, и Сфирис, който бе от дясната ѝ страна, като че ли
също нямаха никакъв апетит. Без да забелязва ефекта, който оказваше върху тримата си колеги, Холст нагъваше с
удоволствие наденичките си и жестикулираше с вилицата между хапките.
— Всичко е готово за следващите опити. Уверявам ви, че никой няма да пострада. — Той се усмихна на Белман.
— Кога да очаквам първата серия годни за ползване наночастици?
Тя погледна Кенеди. Той беше отслабнал още повече през последните два дни и не беше казал нито дума,
откакто бяха седнали на масата.
— Професоре? — подкани го тя.
— След ден-два — каза Кенеди.
— Отлично. Ако резултатите се окажат толкова успешни, колкото при опитите с приматите, краят му скоро ще
се види. — Холст се усмихна. Очите му блеснаха оживено над зачервените му бузи.
Сякаш едва тогава забеляза, че останалите не споделят ентусиазма му.
— Добре ли сте, професоре? — обърна се той към Кенеди. — Надявам се да не прозвучи грубо, но напоследък
сякаш не сте на себе си. — Погледна останалите за потвърждение. Сара заби поглед в чашата си. Сфирис се
престори, че е погълнат от беленето на портокал.
— Бил съм и по-добре — кисело отвърна Кенеди. — От друга страна, вие, професор Холст, направо цъфтите.
Тази работа явно ви подхожда.
Усмивката на Холст се стопи.
Сфирис, който рядко се обаждаше, се опита да намали напрежението.
— Сигурен съм, че всички имаме различни начини да се справяме със стреса. — И се усмихна помирително на
Холст.—
И въпреки това мисля, че е по-добре да се прегледате, професоре. Просто за всеки случай.
Кенеди остави вилицата си и положи пожълтелите си ръце от двете страни на чинията.
— Не е нужно да се безпокоите за способността ми да завърша този проект, доктор Холст. Ще го направя само
за удоволствието да разкажа на всеки, който се поинтересува, какво сте направили. Може би няма да е зле да
прекарате следващите четиресет и осем часа в търсене на някое затънтено място на планетата, където да прекарате
остатъка от живота си, защото никое свястно човешко същество не би поискало да общува отново с вас.
— Добро утро на всички. — Д-р Разия се появи с поднос в ръце. — Мога ли да се присъединя?
Кенеди стана от мястото си и тръгна несигурно към изхода, зарязвайки храната си.
— Всичко наред ли е? — попита Разия, доловил ледената атмосфера.
— Той не се чувства добре — каза Сара. — По-добре да ида с него.
Стана от масата и тръгна след Кенеди.
Настигна го в средата на плаца, който отделяше столовата от блока, където бяха квартирите им и
лабораторията.
— Казах им, че сте зле. По-добре да не работите днес. Трябва да си починете.
— Взех решение, Сара. Участието ми в този проект приключи… Ти постъпи така, както искаш.
— Какво ще правите? Те няма да ви позволят… — Млъкна насред изречението, когато Кенеди внезапно спря.
Дишаше тежко. Той залитна, сякаш припадаше. Белман успя да го подхване и да го задържи. Извика пазача пред
квартирите им и той притича да помогне.
Влезе сама в лабораторията. Кенеди спеше, след като му бяха били голяма доза антибиотик заради съмнения за
инфекция. Беше успяла да увери Холст, че професорът е зле и че не е нужно да взема на сериозно избухването му.
Беше му казала, че сама ще свърши останалата работа. Първата серия наночастици беше почти готова. След
четиресет часа можеха да започнат първите опити с хора.
Седна пред компютъра си и отвори редовете генетичен код, който щеше да бъде програмиран в механизма за
прицелване. Поредицата от няколко хиляди букви щеше да бъде преведена химически в биологичен еквивалент на
система за насочване, способна да открие шепа клетки сред милиардите други, от които е изградено човешкото
тяло.
Ами ако кодът не проработеше? Ами ако сложеше прът в колелото, който да забави прогреса им и да им
спечели време да намерят начин да се измъкнат?
Стискаше ли ѝда го направи?
Хвърли поглед през рамо. При вратата нямаше никого. Беше сама със съвестта си. И за първи път през живота
си реши да бъде храбра.
45.
Райли и Фалън се бяха снишили под прозорците на понтиака, а Блек караше с нахлупена бейзболна шапка.
Козирката скриваше лицето му, но колата се забелязваше от хората, които излизаха от колибите си, за да работят по
нивите или да хванат някой от претъпканите микробуси, каращи работници до града. Изстрелите несъмнено бяха
чути. Щяха да се задават въпроси. В седем сутринта полицията и армията вече щяха да знаят за кафявия понтиак,
минал оттук по-рано. Новата реалност беше, че вече не бяха анонимни.
Непосредствената дилема беше как най-добре да използват кратката възможност, единия или двата часа преди
телата да бъдат открити и някой да навърже картината. Първата опция беше да се придържат към първоначалния
план и да се скрият в храсталаците с надеждата, че ще успеят да стигнат незабелязани до Чараяве в ранните часове
на следващия ден. Втората бе да откраднат друга кола, да прехвърлят в нея екипировката си и едва след това да се
крият. Въпреки риска от извършването на още едно престъпление Блек беше склонен да се спре на втората
възможност, когато единият от двата предплатени телефона иззвъня.
Райли го извади от джоба си и го подаде между седалките на Блек.
— Ало.
— Добро утро, господин Блек. — Беше полковник Силва. Едва ли можеше да звучи по-жизнерадостно. —
Надявам се, че получихте стоката си?
— Да, получихме я. После шофьорът ви получи куршум от двама военни полицаи, които го бяха принудили да
излезе от пътя на върха на хълма. Разбрахме, че сте надежден човек, полковник.
Отговор не последва.
— Ало?
— Мъртъв ли е? — попита полковникът, като този път в гласа му се долавяше паника.
— Боя се, че да.
— Чакали ли са го?
— По всяка вероятност. Така че или са се прицелили във вас, или вашият човек е направил някаква
елементарна грешка, например е направил доставката с кола, която е взел без разрешение. С проследяващо
устройство. Да пратите момче да върши мъжката работа…
— Военната полиция? Сигурен ли сте?
— Двама. Добрата новина е, че те вече няма да тежат на венецуелските данъкоплатци.
Полковник Силва не оцени шегата.
— Това е лоша новина, господин Блек. Страната ни може да е в разруха, но не и армията ни. Ако оръжията
бъдат намерени, искам уверението ви, че името ми няма да бъде споменато.
— Искате прекалено много…
Разговорът беше прекъснат от внезапна суматоха — някаква жена се развика уплашено и се чу силно блъскане,
сякаш някой удря с юмруци по врата.
Връзката прекъсна.
Блек си погледна часовника. Шест и четиресет и седем. Той върна телефона на Райли.
— Изглежда, че полковник Силва има посещение от онова, което минава за закон по тези места — каза с
премерено пренебрежение. — Имах чувството, че изпитва късмета си.
— Ще се раздрънка — каза Фалън.
— Несъмнено. Е, с пътя ли ще рискуваме, или ще убедим Буганов да отлети днес? Аз гласувам за руснака.
— Майната му. Ако ще ме застрелват, поне да бъде със стил — каза Райли. — С теб съм.
— Определено — с не по-малък ентусиазъм се обади Фалън.
Блек се облегна назад и настъпи газта до дупка. Старият понтиак изръмжа приятно. Блек не се сдържа и се
усмихна. На Фин щеше да му хареса. Щеше да го нарече идеален ден.
Вместо да завие на запад към Магистрала 1, която продължаваше право на юг към Чараяве, Блек се насочи на
изток по обиколен маршрут, който щеше да ги изведе до целта им от неочаквана посока. Беше готов на всичко, за да
остане с една крачка напред. Прекосяваше хълмове по второстепенни пътища, които бяха изсечени в скалата и
приличаха повече на пътеки за каруци, като приближаваше към градчето Санта Тереза дел Туй. Там спряха да
заредят на бензиностанция с една колонка и си купиха от една беззъба жена, която продаваше стоката си от ръчна
количка, ананасов сок и царевичен хляб със сирене, наричан от местните arepas. При вида на американските долари
очите на жената светнаха. Тя ги грабна с кокалести пръсти и ги скри в гънките на дрехата си.
Блек продължи по обиколния си маршрут покрай центъра на града и се насочи на югозапад към по-големия
град Сан Франциско де Яре, откъдето зави на север към летище Чараяве-Окумаре. На няколко километра от града
спряха на паркинг за камиони. Райли и Фалън слязоха да изпушат по цигара и да се разтъпчат. Блек отскочи до
вонящата тоалетна, върна се в колата и набра номера на Буганов. Докато чакаше отговор, погледна към заведението
за бързо хранене. Клиентите седяха на високи столове, гледащи към прозореца, нагъваха наденици и пиеха кафе и
ракия, надпреварвайки се кой пръв ще получи инфаркт.
Буганов отговори на руски с „Да?“. Звучеше така, сякаш излиза от кома.
— Буганов, Блек съм. Има промяна в плана. Трябва да отлетим днес.
— Невъзможно. Казах ти. Самолет готов утре.
— Имам пари. Колко време ще отнеме?
— Части. Маркучи. Хидравлични маркучи. Пристигат днес. Трябва да ги монтирам.
— Колко маркуча?
— Какво значение има колко?
— Колко?
— Два.
— А колко има на самолета? Обзалагам се, че повече от два. Импровизирай. Кога ще си готов?
— Ти си луд. Забрави. Завтра. — „Утре.“
Руснакът затвори.
Фалън и Райли приближиха колата.
— Проблем ли има?
— Два износени маркуча. Чака нови.
— Що за женчо е този? — рече Райли.
Блек се загледа към магистралата с чувството, че се намира на кръстопът, на който не може да си позволи да
завие в грешна посока. Изкушаваше се да размисли и да продължи на юг, колкото се може по-далеч от хора и
неприятности. Но колкото и далеч да успееха да стигнат по пътя до Буена Виста, на около две хиляди километра
оттук, пак трябваше да изминат огромно разстояние през почти необитаеми територии до Платанал. Това
означаваше, че трябва да намерят самолет на някое от малките летища, които обслужваха южните селища. Не беше
невъзможно, но за дългия път по магистралата трябваше да откраднат друга кола, при това посред бял ден. След това
трябваше да се доберат до Буена Виста без технически проблеми и без да бъдат спрени от някое скучаещо ченге,
опитващо се да получи подкуп. Шансовете бяха против тях.
Райли и Фалън допушиха цигарите си и се качиха в колата.
— Размисляме ли? — попита Райли.
В същия момент телефонът на Блек иззвъня. Той погледна екрана. Беше Тауърс.
— Момент. — Той вдигна. — Фреди?
— Къде сте?
— Съмнявам се, че ще знаеш мястото.
— Взехте ли си екипировката?
— Да. Ще ти спестя подробностите.
— Боя се, че имам лоши новини.
Блек изпита неприятно усещане в стомаха.
— Току-що ми звънна моят приятел от Шест. Кордеро му се обадил преди около половин час, полудял от
паника. Пътувал към посолството ни в Каракас. Общ приятел му казал, че колегата му, полковник Силва, бил
задържан по подозрение за кражба на военно имущество.
— Както и предполагах.
— Е, сега Кордеро заплашва да ни издаде, ако не му гарантираме убежище и възможност да напусне страната.
Ще бъде изслушан, но ще трябва, разбира се, да отречем всичко. С други думи, генерално прецакване, както се
казва.—
Определено — отвърна Блек, като устоя да не добави собственото си описание на положението.
— Как стои въпросът с транспорта ви на юг?
— Работим по въпроса.
— Кордеро нали ви е дал координатите на пилот?
— Има забавяне.
— Нещата стоят така, Лео, че мога да ви дам час. Най-много два. Моят човек ще се погрижи посолството да си
изиграе ролята, да направи изявление, да създаде впечатлението, че си има работа с безобиден побъркан. Но си
мисля, че отвъд това може да има трудности.
— Деликатно казано. Оценявам го.
— Махайте се оттам, Лео. Колкото се може по-бързо.
— Разбрано. Дръж ме в течение. — Блек затвори и се обърна към останалите.
— Чухме — каза Райли. — Май ще е по-добре да посетим Буганов.
Чараяве беше малък град с население 129 000 души, кръстен на местния народ чаравари, имали нещастието да
живеят по тези места, когато дошли конкистадорите. Повечето от онези, които не били изклани, умрели от едра
шарка или грип. Днес от тях и от древната им култура не беше запазено почти нищо. Градът беше натъпкан в една
равнина между околните хълмове, състоеше се предимно от плътно построени бетонни блокове и около него
обикаляше магистрала с огромни, направо надменни размери. Според джипиеса адресът на Буганов се намираше в
североизточния край на града, на не повече от два километра от летище Франциско де Миранда.
Трафикът по огромната Авенида Периметрал беше лек и разпръснат. Колите и микробусите бяха по-стари
модели дори от онези в Каракас и изглеждаха неуместно на магистрала, построена за двайсет и първи век. Блек
предположи, че в някой държавен кабинет събират прах петнайсетгодишни планове за модерен град, пет пъти по-
голям от сегашния, разпълзял се по целия район. Планове, които не само са останали неосъществени, но и бързо
вървят назад. Признаците на упадък можеха да се видят навсякъде. Пътят се ронеше по краищата и отстъпваше на
обсадилите го бурени. Минаха покрай изоставена бензиностанция и заведение за бързо хранене, чиито метални
обшивки и стъкла бяха напълно опоскани. Сред останките им ровеха отегчени кльощави деца.
Гледката напомни на Блек колко крехко нещо е цивилизацията. Тя се нуждаеше от пари, за да се поддържа. От
много пари. Прекъснеш ли потока им дори за малко, цивилизацията се превръща в руини.
Минаха през центъра на града, продължиха на север и излязоха от магистралата по път, който ги отведе до
пръснати ниски жилищни сгради, между които имаше голи площи, осеяни с боклуци и покрити с шубраци. След
още километър и половина стигнаха до едноетажна къща, заобиколена от триметрова телена ограда. В оградената
площ от десетина декара имаше барака от ръждясала ламарина, купчини празни дървени сандъци и очукан бял ван,
върху който беше изписано „Буг Еър“.
Спряха и слязоха на ронещия се път.
Порталът на имота беше заключен с катинар, а върху предните прозорци на къщата имаше предпазна метална
мрежа. Не се виждаше никакъв звънец или интерком. Блек се пресегна през отворения прозорец на шофьора и
натисна два пъти клаксона.
— План Б — каза Райли и направи столче с ръце. Фалън стъпи на него, хвана се за ръба на портала и се
прехвърли от другата страна.
Блек го последва, като се приземи доста по-тежко от по-младия мъж.
— Ще наглеждам возилото — каза Райли.
Блек отиде до предната врата и почука силно.
— Господин Буганов? Лео Блек съм.
След като не получи отговор, отиде до прозореца отляво на вратата и надникна през гъстата мрежа. Заслони
очите си с длани от светлината и успя да различи легло със смачкани чаршафи, върху което се беше проснала
фигура.
— Добро утро, господин Буганов. Ще бъдете ли така добър да отворите вратата?
— Кучи син — промърмори Буганов от полумрака.
— Сигурен съм, че дори вие ще станете от леглото за три хиляди долара.
Буганов не помръдна.
— Две минути, или парите ми ще отидат при някой друг.
Блек се върна при вратата и зачака.
След няколко минути, като мърмореше и ругаеше, Буганов издърпа няколко резета и отвори вратата. Оказа се
мъж на около шейсет, с боксьорски шорти и покрито с петна елече. Беше плешив, тлъст и небръснат, с дяволски очи
с цвета на въглен.
Блек го хареса на мига.
— Приятно ми е да се запознаем. — И протегна ръка.
— Еби си майката.
Буганов се обърна и се помъкна в полутъмната къща. Блек и Фалън се спогледаха и влязоха.
Озоваха се в стая, която беше едновременно кухня и дневна. Имаше маса и столове, старо канапе, стар
телевизор, закрепен на стената, затрупано със занемарени хартии бюро и рафт, на който бяха наредени какви ли не
бутилки. Буганов взе една и се пльосна в един стол при масата. Блек и Фалън седнаха срещу него. Руснакът си сипа
ром „Памперо“, гаврътна го наведнъж и посегна към пакета цигари. Едва след като алкохолът и никотинът
достигнаха кръвоносната му система, вдигна очи и заговори. Блек използва секундите преди това, за да огледа
помещението. На рафта над бюрото имаше малка снимка в рамка, показваща слаб красив млад мъж с униформата
на съветските ВВС.
— Управлявали ли сте някога самолет, господин Блек? — попита Буганов.
— Не. Макар че съм скачал от доста.
— Не можеш да приземиш самолет без спирачки. Последиците няма да са приятни.
— Можем да оправим маркучите достатъчно за едно-две кацания — каза Фалън. — Да сте чували за тиксо?
— Много си смешен.
— Пет хиляди долара, ако отлетим днес — каза Блек. — И още толкова на връщане след седмица или някъде
там.
Бръкна под ризата си и разкопча колана с чантата, който беше извадил от раницата при последното им спиране.
Сложи го на масата и дръпна ципа. Очите на Буганов се приковаха в тлъстата пачка зелени банкноти.
— По каква работа отивате?
— Няма значение — каза Блек.
— Товар?
— Нещо, което не бива да бъде видяно. Също като нас. Можете ли да го уредите?
Буганов въздъхна.
— Пет хиляди долара за риск да вляза в затвора? Бил съм в затвор. В Якутск. Заради луда авантюра точно като
тази. Предпочитам да измръзна до смърт в Сибир, отколкото да се сваря до смърт в Каракас.
— Десет хиляди за обратния полет, господин Буганов. Наистина ли ще ми откажете?
Буганов отново се загледа в парите и издуха гъст облак син дим.
— Платанал. Никога не съм бил там.
— Има писта, на която самолетът ви ще кацне без проблем.
— Имат полиция. Дори толкова навътре в джунглата.
— Няма защо да се боите от полицията — каза Фалън. — Ние сме просто трима туристи авантюристи,
тръгнали на преход в Амазония.
Буганов изгледа гостите си с отвращение, примесено с малко възхищение.
Блек извади парите и ги тикна в ръката му.
— Имаме ли сделка?
— Кучи синове. — Буганов стисна парите като маймуна. — Ще убиете всички ни.
46.
Буганов отключи портала и плъзна назад вратата на ламаринената барака. Тя се оказа пълна с още празни
сандъци, кутии със сухи стоки, очакващи транспортиране, стари части от самолет и вехтории, трупани в
продължение на десетилетия.
— Трябва да приберем колата си така, че да не се вижда — каза Блек.
— Ако искате да разчистите място, става — каза Буганов. — И ако искате да стигнете до летището, без да ви
видят, по-добре намерете къде да се скриете. — Подхвърли на Блек ключовете на вана и се затътри обратно към
къщата, палейки нова цигара. — Трябва да хапна нещо.
Блек вдигна спускащата се задна врата на вана. Товарният отсек беше с размери около три и шейсет на два и
четиресет, миришеше на гнили плодове и беше нагорещен като пещ. Не се виждаха места, където да се скрият
оръжия или трима мъже така, че да минат дори и на най-бегла проверка. Не им оставаше друг избор, освен да
натоварят празни сандъци и да се скрият зад тях с надеждата, че Буганов ще успее да мине през охраната на
летището.
— Освен ако някой няма по-добра идея? — попита Блек.
Двамата му другари поклатиха глави. Понякога очевидният риск е онзи, който трябва да се поеме.
От надписите върху сандъците ставаше ясно, че редовната работа на Буганов се състои в транспортиране на
храни и стоки от първа необходимост. Очевидно караше пресни плодове и зеленчуци на север от отдалечени южни
плантации и се връщаше с храни и земеделски инструменти. Прозаичното естество на този бизнес беше изцяло в
тяхна полза. Тримата прибраха раниците си и чантите в няколко сандъка, оставиха половин метър празно място в
предната част на багажника и запълниха останалото до тавана с още сандъци и кутии с ориз, брашно и сол.
Скривалището беше примитивно, но трябваше да свърши работа. Накрая вкараха понтиака в опразнената барака,
покриха го с брезент, натрупаха върху покрива му кутии и самолетни части и сложиха още сандъци пред него.
— Това ще ги заблуди — пошегува се Фалън.
Блек сви рамене.
— Най-доброто, което можем да направим. — Погледна си часовника. Единайсет без петнайсет. Време беше да
излитат. — Някой да извика Буганов.
Честта се падна на Фалън. Райли отиде с него, за да използва тоалетната, и Блек остана за момент сам. Събра
кураж за лоши новини и се обади на Тауърс.
— Лео, тъкмо се канех да ти звъня. Още ли сте на земята?
— Още трийсет минути и би трябвало да сме във въздуха. Някакви новини за Кордеро?
— Никакви. Не се е появил в посолството, което тълкувам като лош знак. Ако са го пипнали, скоро ще
разполагат с твоето име и с това на пилота. Не можете да подадете летателен план, Лео. Не и при тези
обстоятелства. На по-малко от сто и петдесет километра от Платанал има военна база в Ла Есмералда. Ще ви
очакват на пистата, ако не ви свалят преди това. — Тауърс замълча за момент. Обичайният му приповдигнат тон
беше напълно изчезнал. — Знаеш ли, по принцип не бих го казал, но не съм сигурен, че имате ресурсите да се
справите с това.
— С повече хора и екипировка щяхме да сме още по-подозрителни.
— Нямам предвид този вид ресурси, Лео… Може би ще е по-добре да се изтеглите? Да идете в Гвиана и да
помислите отново.
— Не е ли малко късно за размисляне? — Отговор не последва. — Това заповед за прекратяване на мисията ли
е, Фреди?
След още една пауза Тауърс каза:
— Само ти можеш да вземеш това решение. Искам да прецениш рисковете. Внимателно.
— Смятай ги за преценени. Ще се видим след седмица-две.
Затвори и изключи телефона си. Тауърс можеше да запази другите лоши новини за себе си.
Фалън излезе от къщата с Райли и Буганов, който се беше преоблякъл в износен син панталон и измачкана бяла
риза с къси ръкави и сини еполети. Беше направил опит да се обръсне, като се беше порязал на две места. Над
горната му устна и на врата имаше пропити с кръв парченца от салфетка. В дясната си ръка носеше чанта, в която
подрънкваха бутилки.
Буганов спря пред отворената задна врата на вана и зачака, като псуваше под нос, докато Блек и останалите се
качваха и заемаха местата си зад сандъците.
— Добре — извика Блек, давайки му знак, че са готови за път.
— Сукины дети. — „Кучи синове.“ Буганов спусна вратата, оригна се шумно и се качи в кабината.
Блек, Райли и Фалън се бяха натъпкали като сардели в тясното пространство между сандъците и предната
стена на багажника. Буганов караше, без изобщо да го е грижа за удобството им, като завиваше рязко, набиваше
спирачки и даваше мръсна газ всеки път, когато му се налагаше.
—Той вече кара като пиян —обади се Райли някъде отляво на Блек.
—Не мисля, че изобщо изтрезнява —отвърна Фалън. —А и едва ли би искал да го видиш в трезво състояние.
За щастие пътят до летището беше кратък. Блек си представи сателитната карта, която беше изучил на телефона
си. Пътят водеше покрай пътническия терминал до портал на няколкостотин метра по-нататък, който обслужваше
школа за летци и частни превозвачи. Беше намерил в интернет информация за няколко реномирани превозвача, но
Буганов нямаше нито сайт, нито пък фигурираше в някой списък. Блек предположи, че руснакът върши цялата си
работа с устни уговорки или е подизпълнител на други фирми.
Десетина минути след тръгването им ванът намали скорост.
—Приближаваме портала —извика Буганов през тънкия алуминиев панел, който отделяше багажника от
кабината.
Спряха. Отвън се чуха стъпки. Буганов поздрави на испански пазача и двамата се заприказваха дружески, сякаш
се намираха в бар. Блек чу Буганов да споменава „Пуерто Кареньо“, което беше пристанищно градче на река
Ориноко, непосредствено на границата с Колумбия. Двамата мъже продължиха да си приказват. Блек усети как
мускулите му започват да се схващат. Ръбовете на сандъците се забиваха в тялото му. Даваше си сметка, че от
разговора му с Тауърс са минали близо двайсет минути, всяка от които беше поредна възможност за Кордеро да
издаде името на Буганов на онзи, с когото се намира в стаята за разпити. Беше достатъчно едно обаждане по
телефона и Буганов нямаше да излети. А дори да излетеше, Венецуела имаше доста ефективни военновъздушни
сили. Това беше следващият проблем от списъка.
Най-сетне Буганов и приятелят му от портала си казаха довиждане. Ванът рязко потегли и продължи право
напред, след което зави надясно и отново надясно.
— Чакайте — каза Буганов.
Остави ги да се пържат цели двайсет минути. Тримата търпяха мълчаливо, оттеглили се инстинктивно в свой
свят, където можеха да се откъснат от дискомфорта на физическите си тела и от времето.
Вече познатото тежко тътрене оповести връщането на Буганов. Той спря зад вана и вдигна вратата, изпълвайки
багажника със светлина и свеж въздух.
— Двама да се качват в самолета. Другият е техник. Ще ми помогне с маркучите.
— Най-добре да съм аз — каза Райли. — Старецът ми беше механик. Израснах потънал до топките в машинно
масло.
Тримата се промъкнаха между сандъците и видяха, че ванът е паркиран със задницата към двумоторен товарен
самолет, който пък беше паркиран до голям хангар и не се виждаше от портала. Блек смътно разпозна самолета като
„Де Хавиланд Карибу“. Не беше експерт по самолети, но знаеше, че тези самолети не се произвеждат от 60-те,
макар да помнеше, че е летял с такъв в Източен Тимор през 1999 г.
— Красавец, нали? — каза Буганов, забелязал безпокойството на Блек. Държеше кутия с инструменти и
светлоотразяваща жилетка. — Купих го през деветдесет и осма, когато старият ми „Антонов“ беше свален от
полети. Знаеш ли как се сдобих с него?
— Нямам представа — каза Блек, докато скачаше на земята.
— Всеки месец превозвах стоки от Владивосток до Куба. Онова предателско псе Елцин сложи край на
курсовете. Направих последния си полет и така и не се върнах. Оставих се на милостта на истинските другари и те
ме приеха като брат. Дадоха ми редовен полет от Хавана до Каракас, а после ме поканиха да работя тук. Венецуела е
горда страна, господин Блек. Вярна на каузата. И на приятелите си.
Блек долови миризмата на ром в дъха на руснака.
— Радвам се да го чуя. — Той се качи по товарната рампа в самолета. Фалън го последва.
— Господи. Ама че развалина. — Фалън седна до него на спускащите се седалки, завинтени за корпуса.
Вътрешността на самолета беше като прозорец към миналото. Вътрешната рамка на корпуса беше от
алуминиеви рамки, почернели от времето. Между тях беше опънат дебел брезент, закрепен с прогнили въжета.
Подът беше покрит с издраскани и надупчени листове шперплат. Пилотската кабина, която не беше отделена от
товарния отсек, нямаше модерни инструменти, а само два лоста за управление, чиито дръжки бяха износени до
метал, и примитивна радиостанция със слушалки, висящи от тавана на обвит в плат кабел.
— Всичко наред ли е, момичета? — Ухиленият Райли се появи на рампата. Беше облякъл дадената му от
Буганов светлоотразяваща жилетка, на която пишеше Equipo de Mantenimiento. Техническа поддръжка.
Руснакът го следваше, помъкнал кутията с инструменти. Посочи едни грубо пробити дупки за пръсти в
шперплата.
— Там. Вдигни го.
Райли вдигна капака и го остави настрана, разкривайки смущаваща плетеница от жици и хидравлични маркучи.
Буганов се отпусна сковано на колене и започна да рови сърдито из тях.
Фалън се извърна и поклати глава.
Блек загледа с ужас и трепет как Райли и Буганов ровят из вътрешностите на самолета. Накрая намериха
течащите маркучи и под светлината на фенер Райли пропълзя вътре, въоръжен със скоби за маркучи и сребристо
тиксо. Буганов му даваше безполезни инструкции отгоре, докато той правеше грубите поправки.
— Увий ги плътно, но не ги прищипвай със скобите. Скъсат ли се, всички умираме. Лошо.
Блек си погледна часовника. Още един час беше отминал. Ако успееха да излетят, щеше да може да контролира
положението. Всяка секунда на земята ги правеше уязвими.
— Това е, момчета. Да товарим. — Райли се появи от отвора, омазан с хидравлична течност.
— Ще издържат ли маркучите? — попита Фалън.
— Не бих заложил къщата ти на това — подсмихна се Райли, усетил, че е намерил слабото място на Фалън.
Натовариха бързо и мълчаливо, като направиха верига, докато Буганов проверяваше уредите и палеше
двигателите. Блек го държеше под око през цялото време, готов да се намеси в мига, в който руснакът посегне към
радиостанцията. Когато моментът настъпи, Блек се озова в седалката на втория пилот и хвана китката на Буганов,
докато той вдигаше микрофона към устата си.
— Важно е да не обявявате летателен план до Платанал. Пуерто Кареньо става.
Черните очи на Буганов се обърнаха към него.
— Не можеш да летиш инкогнито, господин Блек. Колумбийските контрабандисти на дрога го пробват — и
военните ги свалят.
— Разбирам. Пуерто Кареньо. Става ли?
— А после?
— Имаме технически проблем. С електрическата система.
— Това не беше част от уговорката.
— И какво ще направите, ще ни предадете на властите ли?
Буганов го изгледа с омраза.
— Ще помогне ли ако ви кажа, че сме тук с благородна цел?
Буганов дръпна ръката си и заговори в микрофона. Блек слушаше внимателно. Руснакът направи така, както му
беше казано.
— Готово, шефе — обади се Райли. Бяха натоварили сандъците с екипировката и бяха наредили няколко празни
върху тях. Всичко беше закрепено здраво за корпуса. Райли затвори вратата на товарния отсек.
— Още нещо преди да излетим, Григорий — нали мога да те наричам така? — каза Блек, докато си
закопчаваше предпазния колан.
Буганов му кимна и го изгледа враждебно.
— Някакви шансове за ъпгрейд?
— Мудак! — „Задник“.
Буганов освободи спирачките и започна да маневрира към началото на пистата, където спря. Размени няколко
думи с контролната кула и получи разрешение за излитане. После дръпна ръчката на газта назад. Двата двигателя се
закашляха, вдигнаха обороти и зареваха оглушително. Понесоха се напред и набраха скорост през маранята, която
превръщаше пистата в размазано петно. Скелетът на самолета задрънча и се затресе като стар железопътен вагон,
полетял към пропаст. В продължение на няколко страшни секунди изглеждаше, че са вдигнали максимална скорост,
но въпреки това нямат силата да се откъснат от земята.
Краят на пистата се носеше устремно към тях.
Буганов хвърли поглед към уредите и плавно дръпна лоста назад. Носът се повдигна, крилете подеха плътния
тропически въздух и започнаха да се издигат. Продължиха по права линия до височина 90 м, след което рязко се
наклониха надясно и завиха под прав ъгъл, за да продължат на юг.
Блек погледна през страничния прозорец и видя бяла кола с пуснати сигнални светлини да се носи по пътя към
летището. Мина през портала, през който бяха минали и те преди по-малко от час.
Помисли си, че късметът на Кордеро е свършил.
Което означаваше, че и техният също.
47.
Бяха във въздуха от няма и десет минути, когато ги потърсиха по радиостанцията. Блек видя как Буганов се
намръщи загрижено, докато говореше на испански с контролната кула. Руснакът повтори няколко пъти
дестинацията им Пуерто Кареньо, след което добави: „No, no, sólo. Sólo yo. Cono siempre“. „Не, не, сам. Само аз съм.
Както винаги.“
Блек го изгледа предупредително да запази спокойствие. Буганов пък го изгледа кръвнишки.
По радиостанцията прозвуча друг глас. Този път по-настоятелен. Несъмнено на полицай или нещо по-лошо.
Буганов повтори с достойно за възхищение раздразнение, че е сам, като добави (доколкото успя да разбере Блек), че
не би имал нищо против да има пътници, които му плащат — напоследък нямал предложения дори от престъпници,
търсещи начин да се измъкнат в Колумбия.
— Informe la policía en Puerto Carreño.
— No hay problema. Como desee. — Буганов окачи слушалката на куката ѝ и стисна гневно зъби. — Полицията
търси трима англичани. Наредиха ми да съобщя на полицията в Пуерто Кареньо. — Бръкна в сака до седалката си,
извади бутилка, махна тапата със зъби и отпи голяма глътка.
Блек погледна назад към спътниците си. Фалън беше пребледнял и поглеждаше Буганов, сякаш е готов всеки
момент да го просне в безсъзнание.
Блек грабна бутилката от ръката му и я метна през рамо. Тя се разби на парчета на пода.
— Достатъчно.
Буганов стисна лоста за управление така, че кокалчетата му побеляха, и процеди:
— Майната ти.
— Приятелят ти господин Кордеро — каза Блек. — Той праща ли ти други клиенти?
Буганов сви пренебрежително рамене.
— Или става въпрос за друг вид товар? Случвало ли ти се е да летиш до Вирджинските острови или до Панама,
да разтовариш няколко сандъка ананаси и да предадеш чанта на мъж в костюм?
Буганов продължи да се муси.
— Жалко за хора като теб — каза Блек. — Хора, които са вярвали в нещо, а са били продадени от типове като
Кордеро. Не бих го нарекъл братска постъпка.
— Мери си приказките, господин Блек. Току-виж сме претърпели инцидент.
— Той те е предал, Григорий. Съжалявам за това. Но ние имаме план за тази ситуация. Скъп, но за нас, не за
теб.
При споменаването на пари очите на Буганов се насочиха към него.
— Боя се, че планът е доста драстичен и не включва връщане у дома. След като ни оставиш в Платанал,
продължи на североизток към Джорджтаун, Гвиана. Ще ти дам адреса на британското посолство и телефонен
номер, на който да позвъниш. Ще говориш с мой колега в Лондон, полковник Тауърс. Той ще ти уреди редовно
заплащане — достатъчно, за да живееш комфортно. Пенсия от британското правителство.
— Пенсия?
— Боя се, че няма да е повече от четиресет хиляди на година.
— Долара ли?
— В каквато валута избереш.
— Долари става… Четиресет хиляди…? Всяка година?
— Да, доживотна пенсия. Можеш ли да го понесеш?
Буганов отново сви рамене, успявайки да скрие възторга си по възхитителен начин.
— Благодаря ти, Григорий. И съжалявам, че ти навлякох тези неприятности. — Блек се облегна назад, като се
сдържа да погледне назад и да види реакцията на другарите си. Изпитваше известно съжаление, че е пробутал
такава примамлива лъжа на пилота, но оцеляването беше на първо място. Това повдигаше въпроса за обратния път,
но както и да го смятаха, Буганов щеше да е извън картината. Трябваше да намерят някакъв начин.
Продължавай напред. Не поглеждай назад. Остани жив.
Именно на това бяха обучени.
Летяха почти право на юг към Пуерто Кареньо, който се намираше на 500 км от Чараяве. Платанал беше на още
900 км и три часа път на югоизток. Буганов направи маневрата след 240 км, когато наближиха националния парк
Гуарикито: бавно започна да се спуска, зави надясно, после наляво и отново надясно, оставяйки объркана следа на
всеки радар, който би могъл да следи движението му. Пред тях се появиха хълмове със стръмни, покрити с гори
склонове. Буганов продължаваше да се спуска по траектория, която щеше да им осигури близка среща със земята
след не повече от две минути.
Руснакът взе радиото и се свърза с най-близкото летище в град Сан Фернандо де Апуре. Разговаря с кулата и им
каза, че има проблеми с електрическата и навигационната система. Поиска да го упътят към пистата. Женски глас
му каза местоположението и правилния курс.
Буганов ѝблагодари, но продължи по същия курс.
Няколко секунди по-късно женският глас прозвуча отново. „Добре ли сте? Проблем ли има?“.
Буганов каза нещо за „Presión hidráulica“ и добави още проблеми с все по-разтревожен тон.
От кулата му отвърнаха със спешната инструкция „Ganar atitud!“. Наберете височина!
— Mierda! Mierda! — отвърна Буганов. „По дяволите, по дяволите!“
Протегна ръка към радиостанцията и я изключи.
Блек се напрегна. Планинският склон приближаваше устремно.
— Трябва да изглежда убедително — каза Буганов.
Зелената стена продължи да расте, докато не запълни цялото предно стъкло. Блек преглътна, борейки се с
желанието да сграбчи лоста за управление на втория пилот.
Буганов се ухили на тревогата на пътниците си, показвайки пожълтели зъби.
— Дръжте се.
Настъпи педала на руля и в същото време рязко дръпна лоста наляво. Стомахът на Блек политна към кубинките
му, докато самолетът се спускаше стръмно и настрани. Сега пред него се озова земята. Блек чу нещо като стон отзад,
докато Буганов продължаваше да се спуска бързо на височина под деветдесет метра. Започваше да изглежда, че
пилотът им няма намерение да се издигне, когато Буганов рязко дръпна лоста, от което стомахът на Блек полетя в
обратната посока.
Буганов се разсмя, изравни самолета и продължи да лети само на метри от върховете на дърветата.
— Почивайте, господа. Според радарите официално се водим мъртъвци.
Блек се обърна назад и уморено вдигна палци. Райли отвърна с обичайната си усмивка. Фалън разкопча колана
си, стана и тръгна несигурно към опашката на самолета, където падна на колене и повърна.
Буганов поддържаше постоянна височина от 45 м, което според твърденията му трябваше да ги държи извън
обхвата на цивилните и военните радари. Продължи право на изток още сто и петдесет километра, след което зави
на юг през планините. Като се придържаше под нивото на хребетите, прекара самолета през плетеница дълбоки
долини, като се грижеше сърцата на пътниците му да останат в гърлата им, докато върховете на крилете едва не
закачаха скалите на всеки завой.
Най-сетне излязоха от върховете и си поеха с облекчение дъх при вида на проблясващата шир на река Ориноко,
простираща се от източния хоризонт до западния. А отвъд реката имаше джунгла, покриваща контурите на
безкрайна, леко хълмиста равнина.
— Това е твоята джунгла, господин Блек — каза Буганов. — Харесва ли ти? Оттук до Платанал няма къде да се
кацне. Петстотин километра.
Блек погледна зеления океан, който се простираше във всички посоки. Можеше да го подуши дори в кабината
на самолета. Миризмата му беше тежка и влажна, уханна и усойна като в ботаническата градина на Оксфорд, само
че сто пъти по-силна.
Оксфорд. За първи път от дни си помисли за него. Съществуването му тук изглеждаше толкова далечно, сякаш
беше част от някакъв друг живот. Докато седеше в разнебитен самолет, носещ се над Амазония, самата мисъл за
лекции и теоретизиране му изглеждаше абсурдна. Изобщо не можеше да си помисли, че би могъл да се върне към
онова разглезено, безсмислено съществуване.
Мястото му беше тук.
Няма усещане, което да може да се мери с тръпката на лова.
На осемдесет километра от Платанал Буганов включи радиостанцията и се заслуша. Чуваше се само шум. Той
превключи на всички канали, но резултатът беше същият. Нямаше никакви комуникации. Абсолютно нищо, с
изключение на разменени на португалски фрази от другата страна на границата с Бразилия. Бяха прелетели стотици
километри, без да видят нито един път — само една-две поляни. Наистина се намираха отвъд края на света.
Буганов изчака да приближат на петдесет километра от дестинацията, след което се издигна на 1200 м и се
обади по радиото. „Platanal, soy Bravo Alpha 954. Se puede escucharme?“ Прати питането три пъти, преди събуденият
от сиестата си дежурен да потвърди сънливо.
Буганов му заговори разпалено. Вече свикнал с испанския му или поне с думите, които смътно звучаха познато,
Блек долови същината на казаното: Слава Богу. Слава Богу. Имах проблеми с електрическата система и
механиката. Изгубих всички инструменти. От часове летя на сляпо. Мога ли да кацна?
— Si. Claro. Libre de aterrizar. — „Да. Чисто е. Имате разрешение за кацане.“
Докато приближаваха пистата, Буганов продължи да поддържа връзка със земята. Сребристата ивица на
Ориноко отново се появи пред тях. Платанал беше разположен на брега на реката, недалеч от изворите ѝ на изток.
Реката описваше огромен полукръг, който обхващаше голяма част от страната, и в него, под короните на дърветата,
се криеха недокоснати минерали и скъпоценни метали, които правителството така желаеше да започне да
експлоатира.
Пред тях се появи дълга кафява ивица — пистата на Платанал. Отвъд нея Блек различи разхвърляна група
постройки, някои с ламаринени покриви, други с тръстикови. Селището приличаше повече на село, отколкото на
малък град.
Буганов пусна самолета по широка дъга първо надясно, после наляво, за да се изравни с пистата. Вече се
намираха на шест или седем километра от нея и се спускаха плавно. Напрежението растеше. Райли и Фалън гледаха
през прозорците как земята приближава. Блек ги погледна, за да ги предупреди, че ще кацнат след по-малко от
минута. Видя, че ухилената физиономия на Райли се е сменила с примирена усмивка. Фалън пък беше пребледнял
като мъртвец.
Буганов намали оборотите. Ревът на двигателите стана по-глух. Влязоха във финалния подход.
— Кучи синове — промърмори под нос Буганов, без да откъсва очи от пистата, заобиколена от всички страни
от плътна, неумолима гора.
Шейсет метра. Трийсет. Носеха се над самите върхове на дърветата. Буганов бутна ръчката на газта напред и
вдигна задкрилките. Колесниците тупнаха тежко на неравната земя. Буганов настъпи спирачките. Дърветата в края
на пистата се носеха към тях.
Блек погледна пилота — нямаше да успеят да спрат навреме. Буганов натисна спирачките още по-силно. Те
захапаха и Блек политна напред, удържан от предпазния колан, но пак продължаваха да се движат прекалено бързо
— и право към дърветата.
Блек пое нещата в свои ръце и настъпи с всички сили педала на спирачките на втория пилот. Те захапаха и
задържаха. Самолетът се разтресе и спря на трийсетина метра от стволовете, които бяха заплашвали да ги направят
на пихтия.
Блек погледна Буганов, който се взираше като зашеметен напред.
— Какви ги вършеше?
— Страхувах се да не скъсам маркуч. — Буганов поклати глава, бръкна в сака и извади последната бутилка.
Блек го остави да пие, разкопча колана си и се обърна към Райли и Фалън.
— Вадете екипировката. Слагайте раниците. Ще се скрием в гората, без да ни видят. — Обърна се към Буганов.
— Продължи бавно наляво. Придържай се плътно до дърветата и спри, когато ти кажа.
Буганов отпи още няколко глътки ром и избърса устни с ръка.
— Номерът.
— Разбира се.
Буганов извади телефона си и му го подаде.
— Името е Тауърс — каза Блек. — Полковник Фреди Тауърс. Обади му се веднага щом стигнеш в Джорджтаун
и му кажи, че си ни откарал живи и здрави до Платанал. — Въведе личния номер на Тауърс и със задоволство видя,
че телефонът няма обхват. За всеки случай добави и измислен адрес на британското посолство. Не се съмняваше, че
Тауърс ще успее да го баламосва няколко дни, докато си свършат работата. След това Буганов го очакваше несигурна
и нещастна участ.
Блек му върна телефона.
— Благодаря, приятелю.
Руснакът отпи още една глътка ром и се оригна от дълбините на корема си.
Райли и Фалън бързо извадиха раниците и трите чанти. Блек отиде при тях, нарами раницата си, закопча
стегнато колана на кръста си и взе най-тежката чанта с мунициите. Извика на Буганов да започне да маневрира и
отвори товарната врата. Изчака крилото да закачи храстите и извика на пилота да спре.
Тримата скочиха на секунда един след друг. Блек беше пръв. Залитна напред, но коленете му издържаха.
Хвърлиха се в гората. Бяха стигнали до земята и съдбата им беше в собствените им ръце. Само тримата, джунглата и
целта им.
48.
Блек ги поведе осемстотин метра на североизток, след което спряха на малък осветен участък, оставен от
паднала баригона. Без да бъдат подканвани, и тримата се ослушаха за някакъв знак, че ги следват. Не чуха нищо
освен хипнотизиращото бръмчене на насекомите, примесено с какофонията на птичите крясъци. Оставаха им около
два часа светлина преди падането на нощта. Ако се движеха бързо, можеха да изминат шест и половина до осем
километра и да са дълбоко в джунглата, преди да направят лагер. До целта им имаше около осемдесет километра и
ако се движеха с добро темпо от изгрев до залез, можеха да вземат разстоянието за два дни.
Почти без да говорят, тримата се заеха със задачите, които от времето на началната подготовка се бяха
превърнали в тяхна втора природа. Първата им работа беше да се преоблекат за прехода. Здрави памучни панталони,
напъхани в леките, стигащи до прасците кубинки, и памучни тениски в цвят каки, които да поемат потта от кожата
им. Намазаха лицата, вратовете и ръцете си с камуфлажен грим, вързаха жълто-кафяви бандани на челата си, та
потта да не тече в очите им, и се напръскаха от глава до пети с репелент. След това сглобиха калашниците,
монтираха щиковете, сложиха пълнителите и заредиха пистолетите с пълния им капацитет от девет патрона.
Пистолетите бяха прибрани в кобури под мишниците, носени над тениските, а автоматите бяха завързани отстрани
за раниците им. Накрая поделиха останалите муниции поравно и всеки взе по десет гранати, които носеше в
мрежести торбички, преметнати през гърдите. След това Блек скри трите черни чанти под купчина сухи листа. С
раници на гръб и въоръжени с остри като бръснач мачете, вече бяха готови за път.
Обектът на „Сейбър“ се намираше в посока осемдесет и пет градуса, което означаваше почти право на изток
към границата с Бразилия. На сателитните снимки имаше следи от черен път до Платанал, но бяха решили да не
рискуват с него. Вместо това планът беше да се движат успоредно на пътя, на пет километра северно от него. С
помощта на компас, за да пести безценния заряд на батерията на джипиеса, Блек определи курса и пое първа смяна
начело на групата.
Колкото по-навътре в гората навлизаха, толкова по-горещо и влажно ставаше. Не след дълго вече се задъхваха.
Земята беше покрита с няколко сантиметра хлъзгава кал, която правеше вървенето още по-трудно, и въпреки
репелента Блек усещаше жиленето на тлъсти комари по врата си, подобно на убождане с карфица.
Екстремният физически дискомфорт можеше да се понесе. Тялото беше в състояние да стане безчувствено към
болката с помощта на волята, но клаустрофобията, която изпълваше джунглата, беше по-трудна за овладяване. Без
пътеки, ориентири и места за оглеждане естествената нужда на ума да се ориентира се осуетяваше. Разполагаш
единствено със стрелката на компаса, върху която да се съсредоточиш. Притиснат от всички страни от джунглата и
без разпознаваеми промени в терена, човек лесно можеше да повярва, че се движи в безкрайни кръгове и никога
вече няма да види открита земя. Блек си даваше сметка, че това е неговата слаба точка, че главният му враг е
настоятелното желание да върви по-бързо, рискувайки да изчерпи безценните резерви на силите си. Правеше
съзнателни усилия да се сдържа и опита да върви в равномерен ритъм — крачка, замах с мачетето, крачка, замах с
мачетето — като си напомняше, че джунглата не е нещо, което можеш да победиш. Максималното, което си в
състояние да постигнеш, е просто да се приспособиш към законите ѝ. Всичко друго е фатално.
След половин час начело Блек се смени с Фалън, който като че ли се справяше с лекота. Разчистваше пътя им с
бавни мързеливи удари с мачетето, които изискваха минимални усилия. Тялото му беше младо и пъргаво и се
изморяваше бавно. В сравнение с него Райли, който вървеше последен, беше шумен и як като бик. Блек се беше
сражавал рамо до рамо и с двата типа мъже и оценяваше силните и слабите им страни. Онези като Фалън бяха
невидими и прецизни и бяха най-полезни при операции, в които задължително трябва да запазиш търпение и да
бъдеш незабелязан. В пряк сблъсък пък е най-добре да имаш до себе си някой като Райли. Фин беше от тези —
човек, който би се чувствал като у дома в средновековно сражение, докато размахва тежък меч. Уменията на самия
Блек бяха някъде по средата. Не беше нито най-силният, нито най-неуловимият, но Фин често се шегуваше, че имал
шесто чувство и усет за опасността, който понякога граничел с вещерство. Блек мислеше за това просто като за
желание да останеш жив. Беше познавал безразсъдни войници и други, заразени с романтични идеи за благородна
саможертва. И едните, и другите му бяха еднакво чужди. Докато дишаше, той беше сигурен в едно — че ще направи
всичко възможно, за да продължи да диша.
Светлината започна да отслабва. Стигнаха до поток, по чиито брегове растяха гъсти папрати. От другата му
страна имаше малка поляна. Блек спря и включи джипиеса. Устройството потвърди, че са изминали малко над шест
и половина километра и се движат в правилната посока.
— Спираме за нощувка ли? — попита Райли.
— Мястото става. — Блек впери поглед в сенките. Беше невъзможно да не си представи невидими фигури,
спотайващи се в сумрака.
Фалън спря до тях и свали раницата си.
— Не знам за вас, момчета, но аз съм в състояние да изям и собствената си майка.
През няколкото останали минути светлина вързаха хамаците и мрежите против насекоми за дървета от трите
страни на поляната и напълниха манерките си — които имаха вградени филтри — от потока. Утолиха жаждата си,
след което свариха кафе на малкия спиртник с таблетки сух спирт — най-доброто, което Блек беше пил от
последния път, когато беше прекарал нощта под открито небе. Вечерята беше самонагряващи се пакети телешко и
зеленчукова яхния с картофено пюре. Въпреки модерното пакетиране дажбите си оставаха същите, каквито ги
помнеше Блек — всичко имаше еднакъв вкус, независимо от съдържанието. Разнообразиха вечерята с малките
кисели плодове каму каму, които Фалън бе забелязал да растат в шубраците край потока.
В осем вечерта се бяха преоблекли в сухи дрехи и лежаха в хамаците си, заслушани в пулсиращите звуци на
нощната джунгла. Краката на Блек бяха натежали и го боляха, а умът му беше пълен с картини от дългия лишен от
събития ден.
— Хубаво ли е да се върнеш, шефе? — попита Райли.
— Сякаш никога не съм си тръгвал.
— На Фини щеше да му хареса — рече Райли. — Никога не съм виждал друг, който така да си пада по подобни
приключения.
— Беше единствен по рода си — съгласи се Блек.
— Той го казваше за теб — със сънен глас се обади Фалън.
— Не ми казвайте повече.
Райли обаче се направи, че не го е чул.
— Казваше, че Бог е създал човека, а дяволът е създал Блек.
Блек премълча.
— Мисля, че беше комплимент, шефе.
— От Фин? Как ли пък не.
Блек се събуди от дълбокия си сън в пълен мрак. Натисна копчето, което осветяваше циферблата на часовника
му. Пет и половина сутринта. Половин час до изгрев-слънце. Тихо се смъкна от хамака, намери обърнатите си
кубинки, внимателно ги изтръска, за да махне евентуалните нежелани гости, и се обу.
След като очите му свикнаха с оскъдната разсеяна светлина, се отдалечи на няколко крачки от лагера, за да се
облекчи при едно дърво. Не можеше да вижда на повече от метър пред себе си и затова не пропускаше нито една
миризма и звук. Растенията около него шумоляха от движението на насекомите. Ноздрите му се изпълваха с
миризмата на гниещите листа, които покриваха земята като килим. Свърши, вдигна си ципа и докато се обръщаше
към лагера, усети нещо през подметките си. Едва доловими вибрации, които постепенно се засилваха в
продължение на минута, за да се превърнат в ясно различимо туп-туп. Отначало си помисли, че нещо или някой
тича към тях, но после към звука се добави нов, по-висок — познатият бърз трясък на голям хеликоптер, летящ в
тяхната посока. Засилваше се, докато идваше от изток, после бавно отслабна, отдалечавайки се на запад в посоката
на Платанал. Нямаше съмнение, че следва черния път до градчето.
Блек се върна в лагера и откри, че другите вече са станали.
— „Сейбър“? — попита Райли.
— Не виждам кой друг може да е.
— С радост бих гръмнал тая досадна муха — каза Фалън.
В полумрака Блек го видя да се усмихва широко за пръв път, откакто се бяха качили на самолета, ободрен от
първата им среща с врага.
Измиха се на потока, закусиха с каша и в шест и половина вече бяха развалили лагера. След половин час
хеликоптерът отново мина покрай тях, но в обратната посока. Този път като че ли се приближи повече. Блек
усещаше тътена на роторите му в гърдите си. Представи си екипажа вътре. Отпуснати и отдадени на празни
приказки. Поредният добре платен ден в джунглата.
И без никаква представа какво им се пише.
Вървяха мълчаливо цялата сутрин с нова целеустременост, като се редуваха кой да води. Не се движеха нито
бързо, нито бавно, а с равномерното темпо, което бяха установили негласно помежду си. Когато не беше отпред,
Блек точеше мачетето си, като правеше едно прокарване на точилото по острието на всеки две крачки — ритъм,
който го вкарваше почти в състояние на транс. По пладне спряха за малко да хапнат — нападали какаови семена,
зърнена закуска и протеинови блокчета, които имаха отвратителен вкус, но захраниха уморените им мускули с
енергия. После продължиха напред със същата постоянна скорост от четири километра в час.
С напредването на следобеда умората се засили. Впиващите се в тялото ремъци и натъртените ходила сякаш се
бяха наговорили да лишат Блек от полусънното състояние, в което беше прекарал първата половина на деня. Колкото
повече изразходваше физическите си запаси, толкова по-неспокоен ставаше умът му. Фин върху масата в моргата,
кубинките му между обувките на децата му, усмихнатата снимка на стената на кухнята и бледото, трагично лице на
Катлин. Семейни, мъчителни, отслабващи мисли, които започнаха да се смесват със смътните спомени от
собственото му детство. При липсата на неща, които да отвличат вниманието му, Блек се озова в тъмните дебри на
подсъзнанието си и разбърканата тиня на дъното му беше толкова плътна, че можеше да усети вкуса ѝ. Напразно се
опитваше да се върне обратно, да насочи мислите си към задачата да поставя единия си крак пред другия, но
вътрешният му свят стана ярък и осезаем като външния. Дали се опитваше да си каже нещо? Страх ли изпитваше?
Неувереност в собствените си способности? Или търсеше достатъчно силен мотив, за да запази решимостта си?
Последната мисъл накара по гърба му да полазят ледени тръпки. С нея дойде и осъзнаването, че през всичките
си години като войник почти не е мислил за мотиви, а само за цели. Идентифицирай, изолирай, унищожи. Не му
беше трябвало нищо друго. Беше работил на нивото на инстинктите и рефлексите, без да се замисля или да се
съмнява в себе си повече, отколкото го прави змия, готвеща се да убие жертвата си. Угризенията на съвестта и
колебанието бяха врагове на действието, по-опасни от всеки куршум.
Изведнъж завидя на двамата си по-млади колеги, които се чувстваха уверено и удобно. За тях това беше просто
поредната задача. Носеше им онова вълнение, без което не можеха. Приключение, за което да разказват на
приятелите си в Кредънхил. Точно такива бяха Блек и Фин навремето. Природни стихии. Прости като двойка вълци.
Убивай, яж и вий към луната.
Фалън погледна джипиеса си.
— Дотук трийсет и два километра. — Погледна Блек. Беше усетил, че започва да оклюмва. — Пет часът е.
Искаш ли да спрем?
— Ще изкарам още една смяна.
Фалън и Райли се спогледаха, сякаш бяха готови да възразят. Блек мина отпред и ускори темпото, твърдо решен
да не го виждат слаб. Да признае умората дори пред себе си беше прекалено опасно. Продължи напред с наведена
глава, леко приведен напред. Усещаше парене в бедрата си на всяка крачка. След петнайсет минути левият му
прасец започна да се схваща. Той стисна зъби и устоя на болката — даваше си сметка, че при първите признаци за
куцане Райли и Фалън ще започнат да го възприемат като пасив и това ще означава край на авторитета му.
Внезапно спря и вдигна ръка. В калта пред него имаше следи от кубинки. Пресни. В петата на единия
отпечатък имаше голям мехур, който още не се беше спукал. Райли и Фалън спряха до него и проследиха погледа му.
— Ще разузная напред — каза само с устни Блек и им отне възможността да протестират. Вдигна пръст към
устните си, за да им нареди да пазят абсолютна тишина, след което свали раницата. Двамата направиха същото. Без
да обръща внимание на загрижените им погледи, Блек тръгна, като държеше мачетето в дясната си ръка, готов да
посегне за пистолета с лявата. Райли и Фалън го последваха няколко метра зад него, като безшумно свалиха
предпазителите на автоматите си.
Блек вървеше по отпечатъците, които сякаш следваха животинска пътека, вървяща на северозапад. Продължи по
дирята няколко минути. Светлината започваше да отслабва.
Чу ги, преди да ги е видял. Два мъжки гласа, говореха на испански — някакъв диалект. Промъкна се
предпазливо през гъстите шубраци. Между преплетените клони едва успя да различи двама мъже на по трийсет и
няколко, облечени в маскировъчно облекло без отличителни знаци. Бяха свалили раниците си и си правеха лагер под
едно голямо дърво; от едната раница стърчеше антената на радиостанция. Блек предположи, че са един от няколкото
патрула, обикалящи периметъра на комплекса на „Сейбър“. Беше принуден да вземе решение — да се оттегли и да
рискува да бъде чут и видян, или да елиминира опасността. Отговорът беше очевиден. Той се обърна и даде знак на
Райли и Фалън да заемат позиции от двете страни на шубраците и да го прикриват.
Тримата зачакаха безмълвни и неподвижни, готови да се възползват и от най-малката възможност. Тя дойде,
когато по-високият и по-младият от двамата отиде при храстите от другата страна на лагера да се облекчи, докато
другият приготвяше котлона. Той запали газта с кибрит и пламъкът се разгоря и засъска. Блек използва момента да
приближи, докато стъпките му се заглушават от огъня. Клекналият вдигна глава, сякаш усетил нечие присъствие, но
погледна не към Блек, а в обратната посока.
Беше перфектно. Блек се хвърли напред и за част от секундата му преряза гърлото с мачетето. Нямаше никакъв
звук, освен от кръвта, която изригна на фонтан от гърлото и оплиска земята на няколко стъпки от вече отпуснатото
тяло. Блек подхвана мъртвеца за яката и го положи така, че челото му да се отпусне на земята пред коленете, на
сантиметри от котлона, сякаш се е навел да огледа нещо.
Промъкна се до ствола на дървото и зачака. След секунди чу приближаващите стъпки на втория мъж. Той
започна да говори, подемайки прекъснатия разговор. Долепил гръб до грубата кора и с лице към отпуснатото тяло,
Блек усети как мъжът приближава от дясната му страна. Движещата се сянка му послужи за знак да пристъпи
наляво покрай дървото, когато целта му се изравни с него.
Мачетето изсвистя. Някакъв инстинкт накара жертвата му да вдигне ръка и да направи четвърт оборот към
Блек. Той зърна изумения поглед на мъжа, когато острието преряза вдигнатите му пръсти и се заби в низходящ ъгъл
във врата му. Ударът беше частично отразен и не бе смъртоносен. Мъжът залитна, пръскайки кръв, препъна се в
котлона и падна. Блек замахна отново —веднъж, втори път.
Отсечената глава се търкулна от тялото и спря в локва гъста кръв. Блек се обърна и избърса острието в едната
раница. Върху труповете вече се спускаше рояк мухи, а по земята пъплеше малка армия мравки. Блек се наведе да
изгаси котлона и да се увери, че мъртвите наемници нямат табелки с имена или друга идентификация, след което се
върна при другарите си.
—Най-вероятно са от „Сейбър“ — каза той. — Ще трябва да внимаваме. Може да има и други.
Те кимнаха, без да кажат нито дума.
В бързо гаснещата светлина Блек тръгна обратно към раниците им.
Беше се доказал.
49.
Кенеди беше вдигнат от леглото за случая. Д-р Разия настояваше. Всички трябваше да бъдат свидетели на общия
резултат от работата им.
Сара Белман стоеше в левия край на редицата учени, към които се бяха присъединили Бренан и Дрекер. Тя,
Кенеди и Сфирис се намираха за първи път в лабораторията, в която Разия и Холст бяха работили заедно седмици
наред. Гледаха през прозорец за еднопосочно виждане към строен млад мъж на около двайсет, облечен в проста
жълто-кафява тениска: седеше на маса с бяла покривка, на която имаше две тонколонки и сребърно разпятие —
жест, измислен несъмнено от Холст, за да направи изживяването колкото се може по-смилаемо.
Разия и Холст определено се забавляваха — усмихваха се и се смееха, докато правеха последни проверки на
оборудването, което трябваше да контролира силата на сигнала, предаван до субекта. Дори Бренан и Дрекер
изглеждаха заразени от оптимизма им: седяха спокойно на столовете си като инвеститори, сигурни, че големият им
риск ще се изплати.
Разия взе думата.
— Дами и господа, преди да започнем искам да благодаря на всички ви за невероятните ви усилия. Само за
седмици ние съчетахме вашата експертиза, за да създадем резултат — надяваме се — който ще бъде най-паметен в
областта на неврологията, а всъщност и на цялата медицина. Човешкото състояние се определя от ума. Това, което
ни дадохте, е не друго, а способността да подобрим неимоверно това състояние. Всъщност, ако методът се прилага
правилно, страданието в смисъла на душевна болка и мъка ще престане да съществува. — Той кимна на Холст. —
Ще отстъпя честта на колегата.
Белман усети как по гърба ѝ се стича пот. Погледна надясно. Кенеди и Сфирис се взираха безстрастно през
стъклото. Трябваше ли да им каже? Не. Беше постъпила правилно. Отговорността беше нейна. Тя държеше картите
и можеше да има доверие единствено на себе си. Сфирис беше прекалено боязлив, за да преговаря, а в сегашното си
състояние на ума Кенеди бе прекалено гневен. Зад военните си униформи Дрекер и Бренан бяха бизнесмени, които
говореха на езика на сделките. Условията, които щеше да постави, бяха прости — ще получат верния код в замяна на
незабавното им освобождаване и изплащане на парите, но едва след като са се прибрали у дома. Ако се стигнеше до
пазарлъци, Белман беше готова да преговаря за парите и само за тях.
Холст се наведе към малкия микрофон, свързан с тонколонките от другата страна.
— Cuando oye el sonido, recoja el crucifijo, рог favor. — „Когато чуете звука, моля вземете разпятието.“
Натисна едно копче на лаптопа си. Същият бял шум, който бяха пуснали на макака, сега бе пуснат на младия
мъж.
Несъмнено доволен, че има с какво да се разсее, младият мъж взе разпятието.
Сара не очакваше онова, което последва. Младежът притисна разпятието към гърдите си, после към устните си
и накрая към челото си. Холст пусна друг кратък кодиран звук. Субектът падна на колене и извика: „ꜟAlabado sea el
Señor!“ — „Слава на Бога!“.
Сара усети погледи върху себе си. Погледна надясно и видя усмихващото се лице на д-р Разия.
50.
Направиха лагер, сготвиха и се нахраниха мълчаливо, заслушани в джунглата, нащрек и за най-малкия признак
за появата на човешко същество. Откакто се бе справил с двамата наемници, Блек чувстваше, че вътрешното му
равновесие се е завърнало. Умът му беше ясен и съсредоточен. Балансът на силата между тримата се беше изместил.
Връзката между Райли и Фалън изглеждаше поотслабнала и той долавяше ново уважение и от двамата. Безмълвните
им реакции подсказваха, че макар да са видели бойни действия в Сирия, те са били от онези, които правиш през
мерника на пушката. Убиването отблизо с нож беше голяма стъпка във всяко отношение. Ако чувството те залее, ако
след това се тресеш и те преследват кошмари, значи си от онези войници, които най-вероятно скоро ще намерят
смъртта си. Оцеляването изисква хладен ум и студено сърце.
Колкото по-студено, толкова по-добре.
Понякога, за да оцелееш, трябва да си по-мъртъв и от смъртта.
През нощта се редуваха на пост, приклекнали, с готови за стрелба автомати, докато хеликоптерът не прелетя
отново на ранния си сутрешен курс до Платанал. По изгрев-слънце Блек обиколи периметъра на лагера и провери
жиците, които беше опънал на местата за достъп. Нямаше чужди следи. Нямаше признаци някой да е приближавал.
Това беше хубаво. Все още имаха преднина в играта.
Наблизо нямаше поток, през нощта не беше валяло и затова Блек отсече един дебел бамбук, направи разрези в
стъблата и изля събралата се в тях вода. Беше горчива, но свежа и чиста. Използваха я да си сварят кафе, попълниха
запасите си вода и продължиха напред с намерението да достигнат целта си по залез-слънце.
Блек вървеше, без да изпитва болка и без схванати мускули. Беше се превърнал в поредното животно в
джунглата, което наблюдава, очаква, готово е да реагира на мига. В отговор на опасността да се натъкнат на други
патрули въведе нова практика. На всеки десет минути спираха за трийсет секунди да се ослушат, да се огледат и да
подушат въздуха.
Продължиха по този начин повече от три часа. Вървене, спиране, ослушване, вървене. При една от мълчаливите
паузи Блек долови лека промяна в миризмата и прошепна:
— Надушвате ли това?
Райли и Фалън поклатиха глави.
Отначало реши, че надушва човешка пот. Миризмата на човек, който не е виждал сапун от седмици. Подуши
отново и размисли.
— Пушек от дърва. Може и да греша.
Другите не го долавяха.
Продължиха напред още половин час. Блек от време на време долавяше същата миризма и се питаше дали умът
му не му прави номера. Вървеше последен, когато Фалън вдигна ръка и посочи едно каучуково дърво недалеч пред
тях. Някой беше направил разрез в ствола му с мачете. Блек приближи, за да огледа по-добре.
Белезите по кората не бяха нови и показваха ранни признаци на заздравяване. Разрезите бяха направени преди
месеци, а не преди дни или седмици. Символът се състоеше от две успоредни линии, пресечени от диагонална:
Блек сви устни. Беше виждал този символ неведнъж. Всеки с опит в пущинаците си имаше свой знак, който
използваше, за да маркира пътя си или да покаже маршрута си на онези, които може да са тръгнали да го търсят.
— Шефе? — обади се Райли.
— Знакът… Точно този знак използваше Фин.
Райли и Фалън се спогледаха, сякаш бяха решили, че Блек е откачил.
Блек бързо събра данните, с които разполагаше — споменаването на Бренан в дневника на Фин, версията за
работа в Африка, която беше казал на Катлин, срама, че е трябвало да се обърне към Тауърс, и този характерен знак.
Присъствието му тук можеше и да е напълно случайно, но фактът, че беше тук, точно по маршрута между пистата и
комплекса на „Сейбър“, поддържаше теорията му — човекът, оставил този знак, се ориентираше по компас, а не по
джипиес. Положението му върху ствола, на деветдесет градуса спрямо сегашния му курс, говореше, че ако го е
оставил Фин, се е движил в посока тяхно ляво.
Защо е трябвало да го прави? Имаше само една логична причина. Ако се е движил направо по компас, знакът би
трябвало да отбележи точката, в която се е отклонил от курса си. Точка, на която да се върне, за да продължи по
първоначалния маршрут.
Фин е бил тук, реши Блек. Следвал е същия път. Някак, поради някакви причини, които тепърва трябваше да си
обясни, съдбите им бяха решили да се съберат. Въпреки жегата по гърба на Блек полазиха студени тръпки.
Отново долови миризмата.
Този път нямаше съмнение. Другите също я усетиха — пушек от огън. Достигаше с полъха на вятъра от лявата
му страна, откъм посоката, в която беше вървял Фин — или онзи, който беше оставил знака.
— По-добре да погледнем — каза Блек.
— Ами ако е нещо, което можем да си спестим? — попита Фалън.
— Трябва да знаем с какво си имаме работа. На какво можем да се натъкнем на връщане.
Срещу аргумента му не можеше да се възрази. Тримата извадиха джипиесите си, провериха местоположението
си и го маркираха. Така можеха да тръгнат във всяка посока и да се върнат отново тук.
Пушекът идваше от север. Блек последва носа си и след стотина метра се натъкна на още един знак. След още
стотина имаше трети, а малко след това откриха малък поток, който се виеше между каучуковите дървета. Теренът
пред тях започваше да се издига. Лекият склон стана по-стръмен. Стигнаха до още един знак и пред тях се разкри
рядка за тези места гледка — небето.
Промъкнаха се до върха на възвишението, като останаха скрити в гъстия шубрак и палмите. Пред очите им се
разкри гледка, която Блек не беше очаквал да види — поляна с диаметър не повече от петдесет метра, на която
имаше няколко кръгли колиби и традиционно построена дълга къща с покрив от палмови листа. Върху постройката
имаше дървен кръст, което означаваше, че са попаднали на християнска мисия. Полуголи деца играеха футбол в
прахта между кокошки и кози. Няколко по-големи деца клечаха край импровизираното игрище. Блек забеляза, че
някои от тийнейджърите имат онези безжизнени, изцъклени изражения, които беше виждал по лицата на деца в
конфликтни зони по целия свят.
— Съжалявам, шефе. Не съм сигурен, че ще успеем да се справим с тях — прошепна Райли.
Блек не му обърна внимание и продължи да гледа. Скоро от сградата излезе жена на около трийсет и пет, с
широка дълга дреха и по сандали, с прибрана назад коса и с малко дете на ръце. Тя остави детето при две момичета
и отиде при едно момче, което седеше отделно от другите. Сложи ръка на рамото му и му заговори нежно.
— Достатъчно ли видяхме? — попита Фалън.
— Стойте тук. Отивам да говоря с нея.
— Какво?!
— Искам да разбера откъде са се взели всички тези деца.
— Какво значение има? — попита Фалън.
— Лични причини. Починете си.
Без да обръща внимание на протестите им, Блек свали раницата си и направи опит да измие мазния
камуфлажен крем от лицето и ръцете си. После остави автомата, пистолета и мачетето, заобиколи от другата страна
на поляната и стигна до тясна, но добре отъпкана пътека, която водеше на север от селището. Зае позиция зад
заплетените корени на една голяма „ходеща палма“ — подобна на вигвам система от корени, върху която растеше
голямо дърво, колкото и невероятно да изглеждаше това. От този ъгъл можеше да вижда различните постройки на
селището. В него имаше може би четиресет или петдесет деца и още една жена, която беше вътре в дългата
постройка. Пушекът, който бяха надушили, идваше от огъня в груба готварска пещ, построена от кирпич под един
навес, служещ за кухня.
Блек обмисли мотивите си. Не поемаше ли ненужен риск, като се разкриваше? Разбира се, че поемаше. Нямаше
логичен отговор, но някакъв инстинкт му казваше, че трябва да го направи. И реши да му се довери.
— Hola. Buenos días. Habla inglés?
Жената със синята дреха рязко се обърна и уплашено вдигна ръка към гърдите си. Беше по-млада, отколкото му
се беше сторило преди малко, може би на по-малко от трийсет.
Блек разпери ръце като знак, че няма лоши намерения, и се усмихна. Някои от играещите деца, които отначало
бяха замръзнали от любопитство при появата на непознатия, се затичаха към него. Наобиколиха го и задърпаха
развълнувано дрехите му.
— Аз съм англичанин — каза Блек и забеляза, че и втората жена излиза от главната сграда. Беше облечена по
същия начин и беше горе-долу на същата възраст. Тя погледна тревожно колегата си, но преодоля страха си и
пристъпи напред. — Опитвам се да открия какво се е случило с един мой приятел. — Трудно му беше да чуе
собствения си глас от врявата на децата. — Имах приятел, който може да е минал оттук миналата година. Името му
е Фин. Райън Фин.
Жената кимна, обърна се към другата жена и ѝ преведе казаното от Блек. На лицето на другата жена се изписа
ако не облекчение, то поне разбиране.
— Да, господин Фин беше тук — предпазливо каза първата жена на добър английски, но със силен акцент.
Лицето ѝ беше обикновено, косата ѝ беше прибрана назад, но тъмнокафявите ѝ очи бяха пленителни като на човек,
мотивиран от някаква висша цел. — Приличате на войник.
— Извинете. Не исках да ви плаша. Аз съм негов стар приятел. Бяхме войници заедно. Преди години. — Блек
млъкна, за да обмисли значението на чутото. Фин беше прекосил половината свят, за да работи за „Сейбър“, и си
беше тръгнал, без да си получи парите. —Казахте, че е бил тук?
Жената кимна.
—Момент. —Тя пристъпи напред, извика нещо на децата, плесна с ръце и ги прати отново да си играят.
Те се подчиниха без възражения, пуснаха дрехите му и тръгнаха обратно към игрището покрай дългата сграда.
—Извинете. Това е необичайно —каза жената. —Нямаме много посетители.
—Разбирам. Името ми е Лео. Лео Блек.
Тя го огледа предпазливо.
—Изабел. Колегата ми е Мария Луиза.
—Това сиропиталище ли е?
—Не всички са сираци, но повечето.
—Мога ли да попитам какво е станало?
—Родителите им бяха миньори. Нелегални миньори. Тук са от години, още от деветдесетте. Нашата мисия се
грижеше за тях. На север има пътека, която води надолу към реката на границата с Бразилия. Орденът ми е оттам — от Боа Виста.
—Значи семействата са били изгонени?
Изабел кимна.
—Преди две години правителството постави ултиматум. Правата за добив били продадени на частна компания.
Миньорите, които отказаха да се махнат, бяха преследвани и убити. И мъжете, и жените. Късметлиите бяха откарани
да работят другаде. Децата бяха оставени да се оправят сами. Във фалирала страна като тази те няма къде да отидат.
Бразилия също не ги иска. —Тя сви рамене. —И затова сме тук.
—„Сейбър“ ли ги избиха?
Изабел се поколеба, после кимна предпазливо. Блек се възхити на смелостта ѝ да излезе невъоръжена и да
говори с непознат, изникнал от гората.
— Мисля, че приятелят ми, господин Фин, е работил за „Сейбър“. И като че ли не е харесал това, което е видял.
Думите му подействаха. Изабел го погледна открито, сякаш беше решила да му се довери.
— Желаете ли кафе?
— Да, благодаря.
Изабел го поведе към навеса, като даде знак на Мария Луиза, че тя ще се погрижи за госта. Мария Луиза се
усмихна неуверено на Блек и отново насочи вниманието си към унилото момче, за което се грижеше.
Влязоха в сянката на навеса. Блек седна на един от дървените столове, наредени около грубо скованата маса,
докато Изабел наливаше кафе от чайника на печката. Тя донесе двете тенекиени чаши и седна срещу него. Блек
благодари и забеляза силните ѝ отрудени ръце, докато тя вдигаше чашата към устните си.
— Е, какво искате да разберете? — попита Изабел.
— Какво са добивали родителите на децата?
— Колтан. А също и злато. Повярвайте ми, никой от тях не забогатя.
— А компанията, която е купила правата, „Сейбър“ ли е?
— Да. Имат мина на двайсет километра оттук. — Изабел кимна на изток. — Родителите на някои от децата
работят там.
— Компанията дава ли ви пари?
— Не. Но ни оставят на мира.
Тя го изгледа с поглед, който не беше нито приятелски, нито враждебен, а само го подканваше да говори по
същество.
— Приятелят ми, господин Фин, е мъртъв — каза Блек. Забеляза, че на лицето на Изабел за момент се изписа
емоция. — Беше убит миналия месец в Париж. Работил е нещо друго, но се боя, че смъртта му е свързана по някакъв
начин със „Сейбър“. Казахте, че е бил тук…
Изабел отпи от кафето си и погледът ѝ малко омекна.
— Появи се една сутрин преди близо година. Беше трескав, бълнуваше. Нямаше абсолютно нищо, само дрехите
на гърба си. Помислихме си, че ще умре… но не умря. След седмица започна да се възстановява. Остана още една
седмица, като поправяше сградата на мисията. После му казахме как може да пресече границата с Бразилия. Беше
добър човек… — В гласа ѝ се долови тъга. Тя погледна към Мария Луиза, която още говореше на момчето. — Онова
там е Рафаел. Не говори. На петнайсет години е. От две години е при нас. По цял ден седи сам. Приятелят ви,
господин Фин, успя да го накара да му помага с ремонта. Научи го да работи с трион и чук. Беше добър с него.
— Той имаше деца. Три.
— Да, каза ни.
— А каза ли ви нещо друго? Може би какво е видял в мината?
— Каза само, че не му харесал начинът, по който се управлява. Скарал се с хората там и решил да се махне,
въпреки че бил болен. Смяташе, че ние също трябва да се махнем. Тревожеше се, че може да сме в опасност.
— От какво?
— Всички тези деца са очевидци. Един ден могат да станат свидетели в съда.
— Прав е бил. Какво ви спира да го направите?
— Животът им вече е бил достатъчно объркан. Ако се наложи да се махнем, ще го разберем.
— Бог ли ще ви каже?
Изабел се усмихна едва забележимо.
— Благодаря за загрижеността ви, господин Блек. Не е нужно да се безпокоите. Ще се погрижат за нас.
Блек се вгледа в тъмните ѝ решителни очи с надеждата, че е права. Очи, в които се е вгледал и Фин, когато му е
казала същите тези думи. Ще се погрижат за нас. Какво би сторил Фин? Човекът, когото беше познавал, не би ги
оставил на произвола на съдбата без изгледи за помощ.
Детски плач се извиси над виковете на играещите. Двамата погледнаха и видяха Мария Луиза да вдига
разплакано дете от земята. Беше си обелило коляното.
— Ще ви оставя да се грижите за тях — каза Блек, допи кафето си и стана. — Довиждане. И успех.
Изчака за момент, за да ѝ даде възможността да го попита какво точно прави в мисията ѝ насред джунглата. Но
Изабел беше достатъчно умна да не го направи.
— Довиждане, господин Блек — каза тя. — Съжалявам за господин Фин. Много го харесвахме.
Тя взе празните чаши и отиде да помогне на Мария Луиза с плачещото дете.
Блек тръгна обратно в посоката, от която беше дошъл.
Мълчаливото момче, Рафаел, се надигна и се загледа в него, докато Блек не се скри от погледа му.
51.
Райли и Фалън чакаха нетърпеливо с раници на гръб, готови да потеглят.
— Фин е бил тук. Преди почти година. Дезертирал е. Дошъл е болен. Те се погрижили за него. От другата
страна има пътека, която води до границата с Бразилия. Мисля, че намерихме пътя за изтегляне.
— Сигурни ли са, че е бил той? — попита Райли.
— Знаеха името му.
— И Огнени топки не е знаел, че е тук?
— Поне не ми е казвал такова нещо.
— Той има ли навика да спестява информация?
Въпросът дойде от Фалън.
Блек обмисли внимателно отговора си.
— Обикновено не, освен ако няма основателна причина да го прави.
Райли и Фалън се спогледаха.
— Каква е причината? — попита Райли.
— Ако трябва да предполагам, Фин е щял да вземе мръсни пари с работата за „Сейбър“. Прекрачил е твърде
много червени линии.
— Нямаше ли да дойдеш, ако го знаеше?
— Въпросът не си заслужава. Тук сме.
— Какво каза на жената? — попита Фалън.
— Че съм приятел на Фин и се опитвам да разбера какво е станало с него.
— Имаш ли ѝ доверие?
— Те са монахини, които се грижат за сираците на миньори, убити от хора на „Сейбър“ — несъмнено онези,
които Фин е трябвало да обучава. — Блек вдигна раницата си. — Готови ли сме?
— Трябва да сме наясно каква е мисията, шефе — каза Райли. — Само за саботаж и спасяване ли става дума,
или ти и Тауърс искате да уредите сметки?
— Нямах представа, че Фин е бил тук. Да, този факт ме мотивира още повече, но мисията си остава същата.
Отговорът му беше посрещнат с мълчание.
— Проблем ли има?
— Начинът, по който се справи с онези двамата снощи — каза Фалън. — Трябваше да го направим тримата, с
щиковете. Чисто. Без рискове.
— Какъв беше рискът? Вие бяхте на три метра от мен, готови да стреляте.
Двамата не отговориха.
— Целта ми беше да ги неутрализирам колкото се може по-безшумно. И направих точно това.
Пак нямаше отговор.
Блек ги изгледа последователно, като се мъчеше да сдържи надигащия се в гърдите му гняв.
— Някой ще бъде ли така добър да ми каже какво става?
— Нямаше нужда да го правиш — каза Фалън, при което Райли го погледна. — И нямаше нужда да рискуваш да
говориш с онези жени.
Търпението на Блек се изчерпа.
— Ако някой иска да се махне, знаете пътя. — Посочи към отсрещната страна на поляната. — Имате
разрешението ми да напуснете.
Обърна се и тръгна обратно надолу по склона, следвайки следите им нагоре. Продължи сам, стигна до първия
знак, после до втория. Беше почти при третия, когато чу зад себе си бягащи стъпки. Погледна назад и видя Райли.
— Шефе.
Продължиха мълчаливо. Бяха изминали близо два километра и отново се движеха на изток, когато Фалън ги
настигна. Няколко кимвания бяха достатъчни, за да се помирят. До комплекса на „Сейбър“ имаше двайсет
километра, а те разполагаха с четири часа светлина, през които да стигнат до него. Блек застана начело и ускори
темпото.
Вървяха цели два часа през гъстите трудно проходими храсталаци, преди теренът да започне леко да се надига.
Озоваха се на по-висока и камениста земя, където дърветата растяха по-нарядко и през короните им проникваха
златистите лъчи на слънцето.
Беше като поличба.
Но Блек нямаше представа дали за живот, или за смърт.
Първият знак, че приближават, беше гърленото ръмжене на дизелови двигатели, отначало едва различимо от
какофонията на джунглата. Звукът постепенно се усилваше и отекваше през дърветата, докато накрая не започнаха
да различават отделните двигатели, превключващи на различни обороти. А под тях, подобно на басов ритъм,
боботеше индустриален генератор.
Светлината отслабваше бързо. Блек спря и предложи да се установят на лагер, да се нахранят и да се наспят,
преди да започнат с мисията си в три сутринта. Можеха да използват светлите часове на следващия ден, за да
планират атаката си и да починат, след което да предприемат хода си през нощта. Уморени от дългия преход, Райли и
Фалън се съгласиха без възражения.
Блек прецени, че се намират на около четиристотин метра от оградата на обекта. Сателитните снимки
показваха, че в северния край на комплекса, където се намираше мината, има стръмен хълм. Блек ги поведе натам.
След няколко минути стигнаха до началото на склона и продължиха напред, като се подхлъзваха на влажни камъни
и преплетени корени. Склонът беше непристъпен, както се беше надявал Блек. Никой нормален патрул нямаше да
си направи труда да проверява тук.
Изкачиха се няколкостотин метра и когато мракът ги обгърна, намериха гъсто растящ бамбук покрай малък
поток, извиращ от скалите над тях. Като си сложиха очилата за нощно виждане, започнаха да секат дебелите колкото
ръцете им стволове, докато не си освободиха места, където да окачат хамаците си. Вечерята отново беше от
самозагряващи се пакети, храната беше блудкава, но след дългия преход им се стори като истинско пиршество…
Блек пое първата смяна на пост. Въздухът беше неестествено неподвижен, без абсолютно никакъв намек за
вятър, и в задушаващата жега дивите животни бяха неспокойни. Маймуни крещяха високо в клоните, между
камъните сновяха мишки и плъхове, привлечени от застоялата се миризма на храната им. Като се взираше в нощта с
очилата за нощно виждане, които придаваха на целия свят зеленикав оттенък, Блек загледа как една дървесна змия
се спуска безшумно от една дебела лиана на земята. Усетила присъствието му, тя замръзна неподвижно, след което
предпазливо вдигна глава да го погледне. Не хареса видяното, изпълзя обратно по лианата, от която се беше
спуснала, и продължи нагоре към гнездото си, сякаш теглена от невидимо въже.
Тръгнаха в три сутринта с готови за стрелба автомати, напълнени манерки и джобове с натъпкани в тях
джипиеси, муниции и гранати.
Разстоянието до комплекса се оказа по-късо, отколкото беше предположил Блек. Стигнаха до него след около
петстотин метра. Гората беше изсечена на разстояние десетина метра от яката ограда, която беше висока три и
половина метра и завършваше с намотки бодлива тел. Блек огледа оградата от прикритието си. На всеки двайсет
метра имаше високи метални стълбове, върху които имаше камери, които явно се задействаха при движение.
Примитивна охранителна техника, която не отговаряше на стандартите в САЩ и Европа, но достатъчна да засече
малко вероятен опит за проникване на бандити в този затънтен край на Амазония.
От високата си позиция имаха пълен изглед към комплекса. Изглеждаше почти по начина, по който го бяха
видели на сателитните снимки, но имаше няколко нови сглобяеми постройки и хълмът отляво беше разкопан още
повече. Гледката беше впечатляваща. Открита мина с военен лагер към нея. До оголения хълм имаше огромни
багери. Зад тях имаше самосвали, които пренасяха откъснатата от земята плячка до конвейер. Той водеше до цех за
разделяне на материала — сграда, в която машини отделяха ценната колтанова руда от останалото. Отпадъците
излизаха на друг конвейер, който вървеше под ъгъл четиресет и пет градуса и изсипваше камъните на висока
купчина. Два булдозера разнасяха купчината на голяма равна площ, която след месеци и години щеше да се превърне
в огромен хълм.
Мината заемаше около две трети от целия обект. Последната третина, отделена от голям ров и втора ограда,
беше отделена за не толкова конвенционалното начинание на „Сейбър“. Четири дълги едноетажни постройки бяха
разположени перпендикулярно на път, който водеше до охранявания портал в югоизточния ъгъл на комплекса. Най-
отдалечената се отличаваше от останалите по сателитните чинии на покрива. Пета постройка, два пъти по-широка
от другите, се издигаше между тях и нещо, което приличаше на плац и място за военни тренировки.
Шестата масивна сграда, която представляваше най-голям интерес за Блек, се издигаше от другата страна на
площада. За разлика от останалите, които бяха сглобяеми метални конструкции, тя беше от построена от итонг и
имаше решетки на прозорците. Беше с размери около 45 на 7 метра и бе единствената сграда с климатици,
прикрепени на равни интервали към външните стени. Блек заключи, че именно там държат четиримата учени.
В югозападния ъгъл на комплекса имаше няколко много по-малки постройки, разположени недалеч от
затревена площадка, на която беше кацнал хеликоптер „Супер Пума“ — същият, който бяха идентифицирали на
снимките в Кредънхил. Блек предположи, че в постройките се намират генераторът и помпите за вода. До тях
имаше площ, оградена с вал, в която най-вероятно се намираха цистерните за авиационно гориво и още по-големите
цистерни за нафтата, необходима за генератора и минните машини. Шест еднакви пикапа „Тойота“ бяха паркирани
недалеч от площадката на хеликоптера; върху каросериите на два от тях бяха монтирани тежки картечници. Водата
се съхраняваше във водонапорна кула — голяма цилиндрична цистерна, поставена върху стоманени крака с
височина четири и половина метра над земята. Цялата обитавана площ беше слабо осветена и блестеше в трептящо
оранжево през очилата за нощно виждане.
— Няма много признаци на живот — прошепна Фалън.
— Има двама пазачи, вървят насам от онази сграда — каза Райли.
Блек нагласи фокуса на очилата и увеличи образа. Двама стражи, въоръжени с автомати и облечени в униформи
като онези на мъжете, на които се бяха натъкнали преди трийсет часа, се бяха появили зад тухлената сграда.
Продължиха да вървят около нея и дори от това разстояние създаваха впечатлението, че са уморени и отегчени,
сякаш последното нещо, което очакваха, са някакви неприятности.
— Откъде идва водата? — попита Блек. — Виждате ли тръби?
— Една тръба излиза от постройката при мината — каза Райли.
Блек я забеляза. Голяма тръба или може би две излизаше от сградата, минаваше по земята до рова, където
завиваше под прав ъгъл и го следваше до края на ограденото място, където теренът се спускаше към плитка долина.
Комплексът се намираше на просторен терен, който беше леко издигнат над долината, по която сигурно минаваше
някой от хилядите притоци на Ориноко.
— Това трябва да е казармата — каза Фалън и посочи постройката, която беше два пъти по-широка от
останалите. — Вътре могат да се настанят двеста души. Наистина ли смяташ, че ние тримата можем да се справим с
всичко това?
— Понякога численото превъзходство на противника е преимущество — отвърна Блек.
Фалън изсумтя пренебрежително.
— Плъх побягва през пълна стая и после по пуста уличка. Къде е в най-голяма опасност? — Блек изчака Райли
и Фалън да се позамислят. — Мислете като плъхове. Като най-гадните, най-отвратителните плъхове. Добре, искам
да проверя тръбите им преди зазоряване.
Без да напускат прикритието на дърветата, те заобиколиха северната страна на комплекса по стръмния
неразкопан склон на хълма, след което се спуснаха покрай източната страна и продължиха, докато не се стигнаха до
отточния ров. Кална ивица с ширина трийсетина метра минаваше през гората и се спускаше стръмно надолу около
двеста метра, където стигаше до малка река, както беше предположил Блек. Две пластмасови тръби, едната два пъти
по-дебела от другата, минаваха над земята от комплекса до реката. Логично беше да се предположи, че едната е за
чиста вода, а другата — за отходна. Блек даде знак на двамата си спътници да го последват.
Спуснаха се безшумно по склона, като ясно осъзнаваха, че едно подхлъзване е достатъчно, за да ги издаде.
Накрая стигнаха при брега на реката. Ромонът на течащата вода беше истинско облекчение след монотонното
бръмчене на джунглата. Запромъкваха се предпазливо през гъстата растителност и видяха светлина от лявата им
страна. Снишен, Блек отиде до водата и видя, че светлината идва от помпена станция на двайсетина метра пред тях,
до самата река. Триметрова дига от телени кошници, пълни с камъни, създаваше вир, от който се черпеше водата за
комплекса.
Постройката представляваше навес от гофрирана ламарина. През прозореца ѝ Блек различи силуетите на двама
души. Единият пушеше и жестикулираше, докато говореше нещо на другаря си. Двамата бяха млади, в отлична
физическа форма. Наемници, готови да действат навсякъде, където „Сейбър“ имаше клиент. От онези, които Блек
беше убивал навремето в повече страни, отколкото можеше да запомни.
Той се върна при хората си.
— Мисля, че намерихме откъде да започнем с мръсните номера.
52.
В пет сутринта се намираха на първоначалната си позиция и гледаха как комплексът се събужда. Главният
генератор заработи и ярките прожектори се включиха. Хора във военно облекло сновяха из лагера. Двайсетина души
с цивилни дрехи излязоха от една от сградите, влязоха в друга, която беше очевидно столова, и се появиха отново
след десетина минути. Повечето продължиха към мината, а двама се качиха в пикапи и ги откараха до цеха за
разделяне на изкопания материал. Там шестима мъже натовариха каросериите с тежки чували колтанова руда,
насядаха върху тях и продължиха през комплекса към тревната площадка, където прехвърлиха товара в хеликоптера.
В пет и половина екипажът излезе от столовата и се качи в хеликоптера. На светлината на прожекторите Блек
видя, че машината е въоръжена с картечници на носа и ракетни гнезда, които стърчаха от корпуса като кучешки
зъби. Смъртоносно оръжие, което трябваше да бъде извадено от строя. Хеликоптерът се издигна бавно, включи
двата си мощни прожектора, наклони нос и полетя на запад над джунглата към Платанал.
Докато слънцето се издигаше над дърветата, активността в комплекса се засили и минните машини заработиха.
Багерите захапаха лакомо хълма, самосвалите започнаха да сноват напред-назад под зоркото око на постоянната
охрана. В другия край на комплекса Блек наброи около сто и двайсет души на плаца. Изглеждаха от различни
националности — белите бяха толкова, колкото чернокожите и латиноамериканците. Старши сержант ги строи,
след което пристигнаха трима офицери, за да дадат заповедите за деня.
Блек насочи вниманието си към тях, като използваше очилата за нощно виждане като бинокъл, и зачака да
разгледа лицата им. Търпението му беше възнаградено — зърна лицето на висок строен мъж със светла опъната
кожа и хлътнали очи, които му придаваха вид на череп. Човек трудно можеше да забрави това лице. То бе на Мич
Бренан, бивш служител от австралийските Специални части. Мъжът, който беше изкушил Фин — несъмнено с куп
лъжливи обещания — да допринесе с експертизата си в тази съмнителна операция.
Мъжете се разделиха на четири взвода. Два от тях се пръснаха и не след дълго се върнаха в пълно бойно
снаряжение. После излязоха в тръс от лагера и продължиха по пътя на интервал пет минути помежду им. Сутрешен
крос. Ако Фин беше определил тренировъчния режим, щяха да се върнат след три или четири часа. Другите два
взвода пък започнаха да тренират на игрището. Лицеви опори, коремни преси, спринт, носене на дънери.
Обичайната рутина, с която армиите поддържат хората във форма и заети, докато чакат началото на истинската
работа. Гледката окуражи Блек. Ако сега тренираха на игрището, щяха да прекарат следобеда в марш на скок и
привечер щяха да са останали без сили.
При тухлената сграда нямаше движение до седем сутринта, когато шестима въоръжени стражи отидоха при
входа ѝ. Един отключи вратата и след малко от сградата излязоха осем души, облечени в еднакви къси панталони и
тениски. Бяха на различна възраст, седем мъже и една жена. Жената беше млада и с тъмна коса. Това трябваше да са
четиримата британски учени и още четирима, отвлечени от „Сейбър“ от другаде. Ескортирани от охраната, те
тръгнаха към столовата. Като че ли почти не разговаряха помежду си. Отпуснатите им рамене и забитите в земята
погледи напомниха на Блек за многото заложници, които беше виждал през десетилетията си в армията. Жалка
гледка. Почти усещаше безпомощността им.
— Жената трябва да е Белман — каза Фалън. — Тя е приоритет номер едно, нали?
— Ако стигнем до тях — отвърна Блек. — Съсредоточаваме се върху унищожаването на колкото можем повече
и след това ще се безпокоим за тях.
— Дори да затрием цялото място, не виждам как бихме могли да ги измъкнем — каза Райли.
— Можеш да избираш между шест пикапа — отговори Блек. — Не видяхте ли какво правят миньорите? Оставят
ключовете в запалването през нощта.
— И как възнамеряваш да влезем?
— През парадния вход — каза Блек.
Видя, че двамата му спътници отново се споглеждат по вече познатия му скептичен начин.
— Проблем ли имате с това, момчета?
Райли сви рамене.
— Шоуто е твое, шефе.
— Продължавайте да гледате.
Останаха на мястото си, като внимателно наблюдаваха и си отбелязваха рутинните действия в лагера.
Хеликоптерът се върна малко след осем сутринта, натоварен с варели гориво, щайги с храна и множество сандъци,
които бяха пренесени в различните навеси. С надеждата да определи предназначението на всеки от тях, Блек
проследи как отнасят храната до постройката, която беше най-близо до столовата, а сандъците с други припаси и
железария бяха разделени между двете съседни сгради. Появи се тип в униформа — с клипборд в ръка и с
характерното бюрократично излъчване на интендант. Той обиколи трите склада, като нареждаше на двама млади
войници да пренесат неправилно прибраните неща на полагащите им се места. Блек прие, че генераторът се намира
в сградата до цистерните с гориво, и предположи, че онази до нея, в която никой не беше влизал и от която никой не
бе излизал, е оръжейната.
След закуската пленниците бяха върнати в сградата им и вратата беше заключена. Три запечатани дървени
сандъка от хеликоптера бяха домъкнати до входа и внесени вътре. Имаше още един посетител на сградата, който се
появи няколко минути по-късно. Блек го забеляза как прекосява плаца, пушейки цигара. На външен вид приличаше
на човек от Близкия изток, на възраст някъде между петдесет и пет и шейсет. Отличаваше се от персонала на
„Сейбър“ по цивилните си дрехи и с факта, че нищо в походката и държането му не намекваше, че в миналото е бил
военен. Този човек беше аномалия, което подсказа на Блек, че трябва да е някой важен. Блек го проследи през
очилата как отива до тухлената сграда, където се обърна да изгаси и хвърли фаса си. Действието му даде на Блек
почти три секунди да разгледа лицето му.
Беше го виждал за последно преди петнайсет години. Лицето бе на неврохирурга Амар Разия, който беше
работил с прословутия д-р Рихаб Таха, известен също като д-р Бацил, архитекта на иракската химическа и
биологична военна програма. Таха беше мозъкът зад обгазяването на ирански войници по време на войната между
Иран и Ирак през 80-те и зад геноцида над блатните араби. Беше експериментирал върху хора и Разия бил негов
запален ученик и последовател, разработил хирургически техники за „лекуване“ на религиозен фанатизъм и
политическо свободомислие. Жертвите били затворници от множеството затвори на Саддам. Единствените им
престъпления били, че засегнали по един или друг начин тирана.
Освободени от етични ограничения, Таха, Разия и колегите им направили голям напредък в областта си.
Конкретно Разия провел хиляди опити за хирургическо изключване на определени области от мозъка и имал
огромен принос в разбирането на еволюцията на най-сложното творение на живота. Макар да не били публикувани
официално, откритията му станали достояние на световната научна общност.
Блек знаеше всичко това, защото беше чел подробното досие на МИ6 на Разия и няколко негови колеги в
секретната оръжейна програма на Саддам. След като бяха установили вероятните им местоположения, той лично
беше ръководил операциите по залавяне, довели до тяхното арестуване и прехвърляне в Кемп Кропър. Блек си
спомняше до най-малката подробност задържането на Разия. Той се беше скрил в една къща в покрайнините на
Багдад, принадлежаща на негов братовчед. Твърдеше, че е учител, и имаше документи, които да докажат твърденията
му, но в самоличността му нямаше съмнение — американските и британските разузнавателни служби разполагаха с
множество негови фотографии.
Блек си спомняше очарователния и изтънчен тип, който беше продължил да се преструва на невинна жертва на
погрешно идентифициране през цялото си прехвърляне до военния затвор. За Блек нямаше съмнение, че той е
психопат и непокаял се член на научния контингент на Саддам.
Райли забеляза, че Блек е съсредоточил вниманието си върху него, и попита:
— Някаква представа кой е?
— Не — излъга Блек. — Ти?
Райли поклати глава.
— Но все пак си мисля, че плаче да бъде приспан.
— Съгласен.
Разия извади ключове от джоба си и влезе в сградата.
По обед Блек вече беше видял достатъчно. Разия още беше вътре с пленниците, което премахна всякакви
останали съмнения за самоличността му. Мълчаливите часове на наблюдение бяха дали на Блек и време да
помисли. Да свърже фрагментите на паметта и да ги подреди по начин, който да го доведе до някои мрачни
заключения.
Той беше доставил Разия и колегите му на разпитващите от британското разузнаване, които работеха с
американските си колеги в Кемп Кропър. Беше приел, че подобно на други важни задържани Разия ще бъде
разпитан надълго и нашироко, преди да бъде или освободен, или обвинен за тежки престъпления. Блек си
спомняше, че три или четири месеца след арестуването му беше попитал Тауърс дали разпитите са дали резултат,
който да им помогне за продължаващата операция по залавяне на високопоставени приближени на режима на
Саддам. Тауърс му беше отговорил, че за съжаление Разия не оцелял при процеса на разпитване. По онова време
Блек беше изтълкувал този евфемизъм по обичайния начин — че Разия или се е удавил, или се е задушил по време
на разпитите. И това изглеждаше напълно логично — ако беше признал престъпленията си, иракските власти щяха
да го окачат на бесилото. Мълчанието беше единственият му шанс да остане жив.
Тауърс го беше излъгал. По някакъв начин Разия беше попаднал в ръцете на „Сейбър“ — също като Бренан и
Дрекер, които също бяха в Багдад. Тауърс беше главният отговорен за арестуването и затварянето на Разия и би
трябвало да е знаел за освобождаването му. И ако основанията за пускането му са били легитимни, той не би имал
причина да крие истината от Блек, който беше неговата дясна ръка. Защо му е трябвало да лъже? Защо му е трябвало
да твърди, че е мъртъв? За Блек отговорът можеше да е само един —Разия е станал техен актив. По онова време
беше млад, изключително интелигентен и притежаваше знания с огромна търговска стойност; той бе водещ експерт
в неврологията. След Втората световна война американците бяха прибрали близо 1600 германски учени в рамките
на операция Кламер. Възможно ли беше да са направили същото в Ирак? Или „Сейбър“ ги бяха изпреварили и се
бяха добрали първи до него?
Фин беше участвал в мисията за арестуването на Разия. Подобно на Блек, той не беше от хората, които забравят
лица. Със сигурност го беше разпознал и след завръщането си несъмнено бе казал на Тауърс. Фреди би могъл да
замаже положението… с едно изключение — беше излъгал Блек за съдбата на Разия. И ако някой ден го изправеха
пред съда в Хага да отговаря за действията си в хаоса в Багдад, Тауърс се е страхувал, че Блек ще спомене Разия.
Блек стигаше до едно и също заключение, въпреки че опита какви ли не увъртания да го избегне. Тауърс го беше
пратил тук, за да умре. За да реши един от многото си проблеми от миналото.
53.
В шест сутринта на вратата се почука. Двама униформени влязоха в стаята на Сара Белман, наредиха ѝ да се
облече и я заведоха в кабинета на д-р Разия. Малко след това беше доведен и професор Кенеди, също измъкнат от
леглото си. Наредиха им да чакат, без да разговарят. Накрая Разия благоволи да се появи, ухаещ на одеколон и
цигари. Поздрави ги приветливо с добро утро и се отпусна в удобния стол зад бюрото си.
— Извинявам се за грубото събуждане, но ни очаква натоварен ден. Изглеждате много по-добре, професоре. Да
приема ли, че лекарството е свършило работа?
— Така изглежда — отвърна Кенеди, избягвайки погледа му.
— Добре. Радвам се да го чуя. — Разия насочи вниманието си към Белман. — А вие добре ли сте?
— Да… Благодаря.
Разия се облегна в стола си и сплете пръсти върху закръгленото си шкембе.
— Сигурен съм, че се досещате коя тема ще обсъждаме?
Въпросът му увисна във въздуха.
Нито Белман, нито Кенеди отговориха.
— Нека ви подскажа. Поради причини, които са твърде очевидни, за да се нуждаят от обяснение, ние с доктор
Холст правим редовни прегледи на работата ви. Разбира се, данните, които вкарвате в компютрите, не са лични. Те
са собственост на нашия работодател. Затова в качеството ми на надзорник аз имам неограничен достъп до тях.
Последва нова пауза. Разия ги изгледа последователно като учител, който чака самопризнанията им.
Белман усети как сърцето ѝ се разтуптява. Паниката се надигна от стомаха в главата ѝ и тя изпита чувството, че
черепът ѝ ще се пръсне. Кенеди пък остана неподвижен и с безизразното лице на картоиграч, без да сваля поглед от
Разия.—
Да, доктор Белман, имате всички основания да изпитвате безпокойство. Зная, че именно вие се опитахте да
саботирате кода. За щастие доктор Холст има зорко око за подобни неща и успя да поправи пораженията.
Кенеди се обърна и я изгледа невярващо.
— Има някаква грешка — каза той.
Белман се опита да заговори, но езикът ѝ отказа да се подчини.
— Боя се, че не, професоре. Всички доказателства сочат, че вашето протеже се е опитало да провали работата
ни. — Разия въздъхна със съжаление. — Което ме изправя пред много трудно и неприятно решение.
— Не. Моля ви… — Белман успя да си възвърне дар слово. — Бях ядосана… Прецених погрешно…
— Именно. Работата ви дотогава беше отлична. Направо безупречна.
Професор Кенеди се наведе напред.
— Каквото и да замисляте, Разия, не го правете. Не сме молили да идваме тук, така че ако някой от нас се е
поддал на раздразнението, вината е изцяло ваша.
— Никак не ми се иска да губя доктор Белман. Наистина. Тя има такъв уникален и обещаващ ум. От друга
страна, вие, професоре, вече завършихте най-добрата си работа. И се провалихте в отговорността ви да наставлявате
младшата си колега. — Разия се обърна към Белман. — Нека това ви послужи за урок.
Той кимна на двамата мъже, които стояха безмълвно до вратата.
Те на мига вдигнаха професор Кенеди от стола му и го изведоха от стаята.
— Не! Какво правите? — възкликна Белман. — Моля ви, не го наранявайте. Той има семейство…
Изстрелът секна протеста ѝ. Тя чу строполяването на тяло в преддверието на кабинета, последвано от
сумтенето на двамата мъже, които го вдигаха от пода, за да го изнесат от сградата.
— Следващия път няма да имате шанс да се обяснявате, доктор Белман. Ще ви застреляме, докато спите. —
Разия махна презрително с ръка. — Бъдете така добра да ме освободите от присъствието си.
54.
Върнаха се в лагера малко след дванайсет. Блек остави другите да се нахранят и да сварят кафе, преди да
изложи плана си за атака. Той беше прост и директен — да създадат възможно най-голям хаос и объркване и да
действат невидими в суматохата. Увери ги, че рисковете са високи, но не повече, отколкото в други подобни
операции, в които са участвали с Фин — например когато бяха спасили петима британски и американски пленници
от база на Ал-Шабаб в пустинята на Сомалия, оставяйки след себе си повече от сто убити и още толкова ранени.
Беше очаквал възражения, но Райли и Фалън слушаха с безстрастните и в същото време решителни изражения
на хора, които ще пренесат битката при врага. Когато завърши, той погледна в очите им за признаци на съмнение. Те
отвърнаха на погледа му с почти изнервящо спокойствие.
— Съгласни ли сме?
Двамата кимнаха.
После Фалън се усмихна и разведри сериозната атмосфера.
— Какво очакваше, шефе? Не сме тръгнали на момичешки излет.
Разсмяха се по-силно, отколкото шегата го заслужаваше.
Разбраха се да започнат в полунощ, когато наемниците на „Сейбър“ ще бъдат най-уморени и неефективни.
Ранният следобед премина в проверяване и подготовка на екипировката. Всичко необходимо щеше да се носи в
четири торбички — муниции, гранати, пластични експлозиви и детонатори, очила за нощно виждане, радиостанции
и джипиеси. Преди да започнат атаката, щяха да минат от южната страна на лагера и да скрият раниците и
мачететата до пътя, на около осемстотин метра от портала. Мястото щеше да служи и като основна точка за среща.
Ако всичко минеше по план, щяха да се измъкнат с единствената работеща кола, останала в комплекса. Ако ли не,
спонтанността и инстинктът бяха точно толкова важни, колкото и внимателната подготовка.
От четири следобед нататък се отдадоха на почивка. Блек остана пръв да пази и беше сменен от Райли два часа
по-късно.
Оставаха шест часа до началото.
Блек лежеше мълчаливо в хамака си. Мракът вече се спускаше. На няколко стъпки зад него, отделен от гъстия
бамбук, Фалън също лежеше и дишаше с бавния и спокоен ритъм на човек, който спи дълбоко. Когато светлината
угасна напълно, Блек си сложи очилата за нощно виждане и се огледа. Райли стоеше на десетина метра от него,
уверен и неподвижен. За момент Блек се усъмни в себе си. Дали не си въобразяваше? Дали смъртта на Фин не го
беше запратила в хаоса на ирационалността и параноята? Може би Фреди Тауърс не бе имал нищо общо с
предаването на масов убиец в ръцете на частна армия. Може би е била някаква смахната нещастна случайност, че
Тауърс е уредил Фин да бъде телохранител на д-р Сара Белман и да бъде убит от същите хора, от които е избягал
само месеци по-рано?
Прехвърляше възможностите отново и отново през ума си и всеки път стигаше до едно и също заключение —
единствената случайност, ако изобщо можеше да се нарече така, беше, че Катлин се бе обърнала към него с молба да
идентифицира тялото на Фин. За Тауърс смъртта му се беше оказала невероятен късмет, дар, който той беше
сграбчил с двете си ръце.
Разбира се, имаше и друго обяснение, съдържащо се в думите на младия студент по физика и философия Сам
Райт, който само няколко часа преди позвъняването на Катлин беше казал: „Събитията се случват, защото се движат
към неизбежна крайна цел“.
Блек си помисли за куршумите, с които се е разминал, с експлозиите, които е избегнал със секунди, за
десетките пъти, когато би трябвало да се върне у дома в ковчег. Според всякакви обективни преценки той беше
надживял многократно всичко, което можеше да се обясни от случайността. Той беше подхвърлената монета, която е
паднала и останала на ръба си.
Това беше известна утеха. Ако съдбата му е била предначертана, нищо не можеше да я промени, освен може би
рухването на вечните закони на вселената.
Продължавай напред и приемай онова, което ти се пада.
Опитвай се да оцелееш.
Това беше всичко, което знаеше.
Смъкна се безшумно от хамака.
Блек гледаше от гъстата растителност на двайсетина метра от лагера как Райли върви към Фалън. Беше осем
без една минута. Дори на това късо разстояние звуците на джунглата заглушаваха стъпките му и кратките думи,
разменени между двамата. Блек видя през очилата как Фалън слиза от хамака си и посяга към своите очила и
автомат, за да открие, че не са там, където ги беше оставил. Каза нещо на Райли, който се обърна. Езикът на тялото
му показваше, че е разтревожен.
Блек заговори в микрофона на радиостанцията си. Гласът му зазвуча в слушалката на Райли, която Блек беше
поставил под хамака на Фалън.
—Слушайте внимателно. —Видя как и двамата се обърнаха към слушалката. —Изпълнявайте точно каквото
ви кажа, или ще стрелям, ясно? Останете на място. Крис, свали очилата си и пусни автомата. Няма да повтарям.
Блек зачака. Райли се вцепени, но изпълни нареждането. Сега двамата стояха до хамака на Фалън и се взираха
сляпо в нощта.
—Пистолетите на земята.
Този път последва по-дълга пауза, докато двамата преценяваха рисковете, но накрая решиха да се подчинят.
—Благодаря. Извинявам се за обстоятелствата на този разговор, но се боя, че нямам избор. Правилата са
следните —излъжете ли, стрелям, кажете ли истината, оставате живи.
Загледа ги как напрягат очи в тъмното с напразната надежда, че ще успеят да го видят и да се пръснат. Лунната
светлина обаче беше съвсем слаба. Не можеха да видят дори пръстите на протегнатата си ръка.
—Ед, първо ти. Ще отговаряш ясно, директно и пълно. Разбра ли?
—Да, шефе.
—Повтори пълните заповеди, дадени ти от полковник Тауърс.
Фалън си пое дъх. Трябваше му секунда да си събере мислите.
—Да те съпровождам в мисията. Да саботирам и обезвредя базата на „Сейбър“. Да елиминирам колкото се
може повече състав на „Сейбър“, особено старши офицери и сержанти. И ако обстоятелствата го позволяват, да
измъкна пленниците.
— Нищо друго?
— Нищо, шефе.
— Защо се съгласи да тръгнеш с бивш офицер, с когото никога досега не си работил?
— Просто изпълнявам заповеди, шефе.
— Останах с впечатлението, че сте се писали доброволци.
— Бяхме помолени, шефе. Не можеш да откажеш.
— Колко ви плаща полковник Тауърс?
— Нищо, шефе.
— Колко?
Фалън се поколеба. Една секунда. Две.
Блек се прицели в челото му и стреля. Заглушителят сведе изстрела до изщракване, не по-силно от това на
ключалка. Фалън се строполи — коленете му се подгънаха под него — и остана да лежи неподвижен.
Райли замръзна. Тялото му беше парализирано от страх.
— Крис, имаш жена и дете у дома. Бих искал да ги видиш отново. Затова не исках да те изкушавам да излъжеш.
Колко ви плати полковник Тауърс, за да дойдете тук?
— Трийсет хиляди, шефе.
— В замяна на какво?
— Да постигнем целите, казани от Ед… — той млъкна, за да преглътне, — и да се погрижим да не се
прибереш у дома.
— Беше ли ви дадена някаква причина да ме убиете?
— Каза, че си мръсен войник, шефе. Че те чакал военен съд и си щял да опетниш Полка.
— Каза ли конкретно какви са така наречените ми престъпления?
— Каза, че си убивал жени и деца. Че си изтезавал пленници. Че си рязал пръстите им и си ги изнасилвал.
Каза, че имало досие, съставено от иракчаните. Твоето име било начело на списъка. Каза, че нямало да им достави
удоволствието да те изправят пред съда.
— Кога смятахте да ме убиете?
Кратка пауза.
— След операцията.
Блек замълча за момент да обмисли възможностите си; надяваше се, че Райли прави същото.
— Добре. Имаме предизвикателство. Искам да помислиш много внимателно преди да отговориш, Крис. Можем
ли да намерим начин да работим заедно, да си свършим работата и да се върнем и двамата живи у дома?
— Да, шефе.
Блек дръпна спусъка.
Беше лъжа.
Както и да е. Каквото и да е.
Или — или.
Живееш или умираш.
55.
Блек извлече двете тела от лагера и се върна при хамака си. Сънят дойде лесно. Заспа за секунди и се събуди
свеж в полунощ. Нахрани се бързо като животно, ограби раниците на Райли и Фалън за допълнителни муниции и
храна и в дванайсет и половина напусна лагера. Като се ориентираше по джипиеса и с помощта на очилата за нощно
виждане тръгна по маршрут, който го отведе западно от комплекса и на осемстотин метра от него, успоредно на
пътя.
Напредваше бързо, чувстваше се силен и нащрек, сетивата му се настройваха към джунглата, докато не започна
да усеща във всяка кост, сухожилие и нервен възел на мозъка си хармоничните вибрации на дръпната струна.
Стигна дестинацията си и отбеляза мястото на джипиеса. Намираше се на петдесет метра от пътя и на
осемстотин от портала, сред гъсто растящи палми, под които можеше да скрие раницата и мачетето си. Прехвърли
всичко необходимо в торбичките на гърдите си. Въоръжен с автомат, пистолет и боен нож, тръгна към пътя, като
минаваше от едно дърво до друго. Пътят се оказа тесен, почти пътека. Изчака няколко минути, като се огледа в двете
посоки, след което пробяга през откритата ивица и изчезна в гората от другата ѝ страна.
С помощта на джипиеса тръгна към комплекса, като постепенно се спускаше към долината. След като стигна
реката, продължи покрай нея, докато не видя светлината от помпената станция. Видът ѝ предизвика приток на
адреналин във вените му. Спря, пое си дълбоко дъх и изчака препускащото си сърце да се успокои, преди да
продължи, докато стигна на десет метра от целта си.
Между листата видя двама мъже, които седяха от двете страни на малка маса в постройката. Вратата беше
отворена, на входа имаше мрежа против насекоми. Двамата пиеха безалкохолни от кутии и бяха подпрели
автоматите си на стената. Отляво на постройката имаше малка заравнена площ, на която беше паркиран пикап като
онези, които беше видял вътре в базата.
Зачака, гледаше и се ослушваше. Минаха петнайсет минути — предостатъчно време за някой патрул да отиде до
портала и обратно. След като се увери, че няма трети пазач, той се промъкна към станцията; ромонът на водата
заглушаваше стъпките му. Подуши и долови амониевата миризма на урина. Проследи я до една дебела палма,
намираща се на четири-пет метра от вратата. Продължи наляво, като намери скривалище между пикапа и палмата.
Приклекна и зачака неизбежния момент, когато единият от двамата щеше да излезе.
След десет минути търпението му беше възнаградено. Единият пазач, висок слаб мъж, излезе без автомата си и
тръгна небрежно към дървото, като дърпаше ципа си. Блек го изчака да започне да се облекчава, преди да му скочи.
Заби ножа вдясно от гръбначния стълб, като в същото време запуши устата му с длан, за да заглуши изненаданото му
ахване. Натисна дръжката на ножа и завъртя. Кръвта от прерязаната аорта бликна от раната и оплиска пръстите му,
когато извади ножа и положи тялото на земята. Бързо избърса ръката си в ризата на мъртвеца, без да откъсва поглед
от отворената врата. Вътре нямаше никакво движение.
Прибра ножа, взе автомата и тръгна към помпената станция. Дръпна мрежата и влезе, без да забавя крачка.
Вторият войник, набит бял мъж с дебел врат и също толкова дебели бицепси, вдигна очи и го погледна изненадано.
Посегна инстинктивно за автомата си, сграбчи го за цевта и замахна, като отби щика на Блек и за момент го извади
от равновесие. Войникът използва безценната секунда да обърне автомата и да го насочи към противника си, но
Блек възстанови равновесие и заби щика в лицето му.
Усети удара на стомана в кост и видя как животът угасва в очите на жертвата му, докато автоматът се
изплъзваше от отпуснатите ѝ пръсти. Рязко дръпна калашника назад и измъкна щика от отворената уста на
мъртвеца. Подхвана политналото напред тяло, сграбчи го за яката и го повлече назад през масата, така че главата му
да увисне от другата ѝ страна. Този път искаше да запази ризата чиста. Успя. Кръвта от устата потече по остриганата
глава на жертвата и по пода.
Блек свали униформата на убития и я облече. Оказа се два номера по-голяма и вонеше на пот, но щеше да му
свърши работа. Насочи вниманието си към неработещите в момента помпи, които пълнеха резервоара и подаваха
вода за цеха за отделяне на изкопания материал. Намери главните кранове и ги затвори, след което сряза
захранващите кабели. Вече нямаше да има вода за комплекса.
Ключовете на пикапа бяха окачени на кука зад вратата. Той ги взе и отиде при реката, изми грижливо лицето и
ръцете си от кръвта и махна упорития камуфлажен грим от лицето и врата си. След като се почисти, отиде при
пикапа, сложи очилата за нощно виждане, торбичките и оръжията под седалката до шофьора и запали двигателя.
Преди да потегли, включи осветлението на купето, сложи си светлокафявата барета на „Сейбър“ и се погледна в
огледалото. Като се изключеше четиридневната четина, изглеждаше почти сносно. Бялото на очите му блестеше
като полярен лед.
Мощната тойота пое по стръмната изровена пътека, водеща до комплекса. Блек караше бавно, тъй като искаше
охраната на портала да чуе само спокойни, рутинни звуци. Пътеката зави надясно, после в обратната посока и
стигна до главния път, който водеше към входа. Без да превключва от втора скорост, Блек приближи осветения район
пред поста на охраната и спря. В малката предпазена от насекоми кабинка имаше двама души и два екрана, които
показваха множество картини от охранителните камери по периметъра. Единият от мъжете излезе, като
присвиваше очи срещу ярката светлина на прожекторите, и видя ръката на Блек, който му махна приятелски.
Натисна едно копче и бариерата се вдигна. Блек мина през портала без премеждия. Погледна в огледалото и видя, че
пазачът влиза в кабината.
Както беше очаквал, влизането в комплекса беше лесната част.
Продължи още малко по пътя, после зави наляво към района, където се намираха складовете и цистерните за
гориво. Скрит от охраната на входа зад насипите около цистерните, спря при другите пикапи, изключи светлините и
изгаси двигателя. Слезе, прибра ключовете в джоба си и си сложи очилата за нощно виждане. Дизеловият генератор
боботеше гръмогласно, което го устройваше идеално. Блек се огледа и се увери, че охранителните камери са
насочени по дължината на оградата. Имаше изглед към лагера и не видя никакво движение. Въпреки това от
наблюденията му през малките часове на предишния ден знаеше, че някъде трябва да има патрул от двама души.
Това означаваше, че трябва да избягва четирима пазачи, ако броеше и двамата при портала.
Саботажът е изкуство. Той не се свежда само до това да причиниш щети, а да го направиш по такъв начин, че да
предизвикаш възможно най-голяма паника, объркване и ужас. Войниците от САС изучаваха седмици наред тази
дисциплина, но за Блек тя винаги беше нещо естествено —докато изпълняваше плановете си за избиване и
унищожение, той се чувстваше удобно като художник, който подготвя палитрата си.
След като се увери, че всичко е наред, той прибра очилата в пикапа и си сложи баретата. Сложи си кобура под
мишницата, нагласи торбичките, остави автомата в купето и заключи колата.
Нямаше връщане назад.
Тръгна спокойно през сенките към средата на полукръглия насип, който ограждаше двете цистерни. Площта
пред тях беше бетонирана и до едната страна имаше две големи помпи. Едната беше от онези, които могат да се
видят на всяка бензиностанция; втората беше по-голяма и изпомпваше авиационно гориво през навит на макара
маркуч до хеликоптера, който се намираше на двайсет метра вдясно. През средата на бетонната площадка минаваше
покрита с метална решетка канавка, която беше свързана с мрежа подобни канавки и се изливаше в отводнителния
ров, разделящ обитаемата част на комплекса от мината.
Блек вдигна решетката и взе дизеловата помпа от стойката ѝ Напъха накрайника ѝв канавката, запали я и я
застопори на включено положение. Моторът на помпата зави по-високо от генератора, но след няколко секунди
първоначалната дисхармония сякаш се сля в един-единствен звук. Блек нагласи решетката така, че да държи помпата
на място. Нафтата потече в канавката, като издаваше лека миризма, много по-слаба от тази на бензина и дори на
авиационното гориво —тъкмо това я правеше идеален избор за всеки подпалвач.
Блек остави помпата да си върши работата и се зае с втория етап от плана. Върна се при пикапите и се сниши
под прозорците на крайния. Отвори вратата на шофьора, извади ключовете, оставени от миньорите в запалването,
хвърли ги настрани и сряза с ножа си и четирите гуми. Въздухът излезе със съскане и колата клекна, докато гумите
не опряха в джантите. Продължи със следващия пикап, после с третия, като повтори процедурата, докато не остана
само колата, която беше докарал от помпената станция.
След като пикапите бяха извадени от строя, оставаше да се погрижи за проблема с тежките картечници,
монтирани върху два от тях. Самите оръжия не бяха заредени, но лентите с патрони се съхраняваха в метални кутии,
завинтени за каросериите. Единственият начин да ги обезвреди беше да унищожи цялата кола. Блек взе един бидон
и го отнесе при помпата. Извади маркуча от канавката, напълни бидона, пак натика маркуча във водата, след което
помъкна бидона и изпразни съдържанието му през отворените прозорци на колата.
Скри се в сенките покрай насипа, извади голям блок пластичен експлозив и го раздели на пет части —две с
тегло около килограм и три по половин килограм. Във всяка заби детонатор с размерите на голям патрон.
Детонаторите имаха заряди, които се задействаха с батерии; Блек ги настрои да се задействат, когато натисне
едновременно двете червени копчета на дистанционното с размери на телефон.
Увери се, че дистанционното е изключено, и излезе от сенките.
До хеликоптера можеше да се стигне единствено като пресече откритата площ и трябваше да се държи така,
сякаш има всички основания да е там. Закрачи през тревата към площадката, като се оглеждаше за двамата
патрулиращи, и стигна незабелязан до хеликоптера. Голямото му туловище изглеждаше прекалено грамадно и тежко,
за да може да лети. Бронята му беше достатъчно силна да устои на картечен огън от земята. Щеше да направи
грешка, ако закрепи половин килограм експлозив за корпуса с очакването, че ще го изкара от строя. Дори цял
килограм, ако се поставеше неправилно, щеше само да огъне леко ламарините.
Блек се мушна под десния борд, където не можеше да бъде видян. Опита вратите. Оказаха се заключени. Не му
оставаше друго, освен да се покатери. Стъпи на стъпалото, пресегна се към обшивката над вратата, където се
намираше външната лебедка, и се хвана за ръба на широкия ауспух над нея, за да се задържи. Сега се намираше на
един разтег от основния механизъм на ротора и отворите за всмукване на въздух на двигателите. След кратко
колебание избра не двигателите, а потенциално по-уязвимия ротор. Залепи половин килограм експлозив около
главната ос, като го оформи като пластилин; надяваше се, че ударните вълни ще са достатъчно силни, за да разбият
лагерите на ротора и да го направят неизползваем.
Скочи на земята по-шумно, отколкото му се искаше, и тръгна обратно към насипа, като устоя на желанието да
забърза. Напредваше добре, но времето му изтичаше —миризмата на нафта започваше да се разнася във влажния
въздух.
Време беше да ускори темпото.
Извади втората половинкилограмова буца експлозив и я лепна за цистерната с авиационно гориво. Взе маркуча
и го прокара до най-близката сграда —правоъгълната постройка от железобетон, за която беше решил, че е
оръжейната. Остави накрайника до бронираната врата, върна се при помпата и натисна копчето за включване.
Втората помпа забоботи по-силно от първата. Блек се поколеба за момент дали да не я изключи, но накрая реши да
рискува.
Миризмата на изпаряващо се авиационно гориво бързо стигна до носа му. Внимателно планираната му крива на
риска бързо ставаше все по-стръмна. И скоро щеше да стане вертикална.
Даде си три минути.
Подигравателен глас в главата му отбеляза, че може да са му последните.
56.
Блек се прилепи до стената на сградата със сателитните чинии, която беше нарекъл административна, и
надникна иззад ъгъла. Виждаше ги на отсрещната страна на пътя, който минаваше през центъра на комплекса — двама войници, вървящи покрай входа на казармата към плаца. Движеха се енергично към постройката, в която
държаха пленниците, с автомати на раменете; изпълняваха задълженията си по-сериозно, отколкото двамата, които
беше наблюдавал от разстояние предишната сутрин. Блек долови силната миризма на нафта. Беше достигнала
централните канавки и напредваше през лагера към рова от другата страна. Когато заобиколяха сградата и тръгнеха
обратно, двамата пазачи щяха да я надушат и да се насочат право към цистерните.
Сега или никога.
Блек излезе от укритието си и пресече пътя, като следеше както двамата отдалечаващи се от лявата му страна,
така и кабината при портала, която се намираше на петдесет метра в противоположната посока. Вървеше леко и
успя да премине, без да го чуят и видят. От другата страна на пътя изчезна между двете издигащи се една до друга
постройки, едната от които беше столовата, а другата —спално за миньорите. Когато стигна другия им край, зави
надясно и пресече късата открита площ, която ги разделяше от по-голямата и по-широка казарма.
Приведен, изтича до средата на сградата и спря между разположените на равни интервали прозорци. Залепи
една от по-големите буци пластичен експлозив за гофрираната метална обшивка, върна се и отиде от другата страна
на сградата, откъдето имаше ясен изглед през плаца. Двамата пазачи приближаваха края му и се намираха само на
десетина метра от дългата постройка с пленниците. Блек изчисли, че разполага с най-много трийсет секунди, през
които да сложи незабелязан останалите два експлозива.
Изчака, пое няколко пъти бавно и дълбоко въздух и извади втората бомба от един килограм.
Патрулиращите войници завиха на ъгъла и изчезнаха зад едноетажната постройка.
Блек изтича покрай стената на казармата, гледаща към плаца, залепи експлозива и спринтира през откритото
пространство към сградата на пленниците. Отброяваше мислено оставащите секунди —дванайсет, единайсет,
десет. Пресече плаца за пет, задъхан и с подгизнала от пот риза. Скрит в сенките, чу гласовете на двамата войници,
които се появиха отново от другата страна на сградата и поеха обратно през плаца. Говореха си на испански. Блек не
разбра думите, но тонът им беше ясен —въпрос от единия към другия, неуверен отговор, пауза, после първият
заговори отново, сякаш за да потвърди подозренията си. Двамата ускориха крачка.
Бяха надушили нафтата.
Времето беше изтекло.
Блек бързо отиде до гърба на сградата, изтича по дължината ѝи зави на другия ъгъл, откъдето видя как
войниците се затичаха към цистерните. Залепи последния експлозив за касата на тежката врата с три ключалки,
след което изтича от прикритието си в центъра на плаца.
Сега беше моментът.
Отброи двайсет и пет секунди —достатъчно, за да могат войниците да стигнат до цистерните —извади
дистанционното и натисна двете копчета едновременно.
Имаше една секунда закъснение, докато кондензаторите в детонаторите се заредят. Блек използва момента да
запуши ушите си, за да защити тъпанчетата си от ударните вълни. Петте експлозии бяха оглушителни и
едновременни. Четиресет и пет хиляди литра авиационно гориво и още хиляди литри нафта се запалиха спонтанно,
като превърнаха нощта в ден и запратиха към небето огромна огнена гъба. Миг по-късно светлините в комплекса
примигнаха и угаснаха, понеже генераторът до цистерните излезе от строя заради високата температура. Пламъци с
човешки ръст затанцуваха по централните канавки и за секунди се превърнаха във високи огнени стени.
Блек се затича към казармата, в стената на която вече имаше голяма дупка. Отвътре се чуваха викове, писъци и
изпълнени с агония стонове. Той извади граната, дръпна халката и я хвърли през дупката. Тя се взриви със сила,
която разтресе вътрешностите на Блек дори през стената. Той хвърли втора и трета, след което се затича по
дължината на сградата, като мяташе още гранати през избитите прозорци.
Все едно да стреляш по риба в бъчва.
След осмата експлозия спря и се ослуша —писъците бяха почти спрели —и хвърли девета граната за всеки
случай.
Погледна назад през плаца. Никой не излизаше от сградата на пленниците. Зад прозореца до вратата танцуваше
пламък, а изпод стрехите се виеше гъст сив пушек.
Разполагаше с минута или две, през които да се измъкне незабелязан от хаоса. Беше убил предостатъчно хора,
за да отмъсти за Фин, а и за още много други.
И не беше готов да умре. Особено ако това щеше да достави удоволствие на Фреди Тауърс.
И зб ер и д а ж ив ее ш.
Н а в ся кац ен а.
Затича се към оградата и продължи обратно към пикапа, скрит в мрака. Погледна наляво и видя замаяни и
объркани хора да се изсипват от две от четирите оцелели постройки. Някои бяха цивилни работници от мината,
боси и по бельо, други —офицери на „Сейбър“, които си викаха объркано едни на други.
Докато се връщаше при пикапа, Блек приближи стена от изгаряща жега. Огнени вълни с височина петнайсет
метра се издигаха яростно от горящите цистерни към небето. Неземната светлина осветяваше овъглените
неподвижни тела на двама мъже, които лежаха с извити под неестествени ъгли крайници. Намиращата се недалеч
от тях оръжейна не се виждаше зад бялата стена горящо авиационно гориво. Отдясно роторът на хеликоптера се
беше килнал почти под прав ъгъл. Експлозивите си бяха свършили работата —хеликоптерът се беше превърнал в
мъртва купчина метал, предното му стъкло отразяваше подигравателно танцуващите пламъци. Блек спринтира към
пикапа. Всяка поета глътка въздух изгаряше дробовете му. Нажежената дръжка опари пръстите му, докато
отключваше вратата и скачаше вътре. Защитен за момента от изпепеляващата жега, той посегна към запалването.
Двигателят оживя.
Той настъпи съединителя и превключи на първа. Докато се канеше да настъпи газта, беше обхванат от внезапна
парализа, сякаш около гърлото му се сключиха ледени пръсти. Трябваше да се насочи направо към портала и към
пътя за Платанал. Мисията беше изпълнена. „Сейбър“ беше съсипана. Дори троен удар от дронове нямаше да нанесе
повече поражения. Сякаш за да потвърдят мисълта му, двата пикапа с тежките картечници избухнаха в пламъци,
когато изпаряващият се в резервоарите им бензин се запали спонтанно.
Нещо го задържаше.
Какво би направил Фин?
Пред очите му изникна картина —старият му другар тича през пламъци и порой от куршуми към горяща,
изтърбушена от бомби къща. Блек го прикрива отвън с последния останал му пълнител и чака смъртта да го
застигне —тъпо копеле! — когато Фин излиза със залитане през пушека, с омазано в сажди лице и с по едно дете
във всяка ръка.
Давай! Давай! Давай! Гласът на приятеля му прозвуча в главата му толкова ясно, сякаш той седеше до него.
Блек настъпи газта до дупка. Понесе се по неравната земя към оградата, където рязко зави надясно и полетя по
периферията на комплекса покрай взривената казарма. Хвърли поглед надясно и видя, че повечето от хората, които
се бяха изсипали от постройките, са се събрали на пътя от двете страни на горящите канавки в отговор на
инстинкта, който им казваше да се скрият от неизвестното, което се спотайваше в мрака от другата страна на
оградата.
Блек профуча през плаца и рязко зави към гърба на сградата от другата страна. Изпод гумите се разхвърчаха
прах и камъчета, когато настъпи спирачките. Той грабна автомата и изскочи от колата.
Беше посрещнат от отчаяни викове и ръце, които блъскаха решетките на прозорците на слабата светлина. Блек
изтича при вратата и видя, че е изкъртена от пантите. Мъртъв наемник на „Сейбър“ се беше проснал на бетонния
под зад прага; лявата му ръка беше откъсната от тялото, което лежеше в локва воняща течност. Вътрешността на
сградата беше пълна с гъст отровен пушек, който се спускаше от горящите панели на тавана.
Затворническа решетка отделяше входа от останалата част на сградата. На слабата светлина на пламъците Блек
успя да различи дълъг коридор със заключени врати от двете страни, по които блъскаха затворените хора. Той се
наведе да вземе връзката ключове от колана на пазача и опита няколко в ключалката на решетката. Гласовете
отвътре викаха отчаяно. Хората, които бягаха, за да се спасят, го правеха мълчаливо; хванатите в капан пищяха до
последния си дъх.
Докато завърташе ключа, чу първата стрелба, идваща от хаоса в комплекса. Надяваше се, че изпаднали в паника
хора стрелят по призраци. Димът в коридора беше гъст и задушлив и пареше очите му толкова силно, че му потекоха
сълзи. Затаил дъх, Блек отиде до първата врата и се опита да намери подходящия ключ. Първите два опита бяха
неуспешни, дробовете му вече горяха от болка. Заряза ключовете, отстъпи назад, вдигна крак и изрита вратата. Тя
издържа. Яко дърво, подсилени резета и стоманена рамка. Кубинката не можеше да се справи с тях.
Като кашляше и се давеше, Блек изтича обратно към входа и си пое глътка въздух. Чу гласове и погледна
надясно. Трима въоръжени мъже тичаха през плаца към сградата. Единият вдигна автомата си. Блек се скри зад
стената, когато дойде откосът. Куршумите рикошираха от стената и се забиха в земята пред вратата. Блек грабна
калашника си, подаде цевта иззад ъгъла и също стреля. Погледна и стреля отново, този път точно, като се целеше
ниско. Покоси и тримата. Те паднаха. Той стреля отново по лежащите им тела, после вдигна поглед към пътя и видя
още мъже да тичат към него през пламъците.
Шансовете намаляваха. Разполагаше със секунди. Елемента на изненадата вече го нямаше. Всичко се свеждаше
до числено превъзходство.
Хукна обратно в коридора и извика с всички сили:
— Долу!
Никой не го чу. Виковете зад вратите се засилиха.
Блек бръкна в торбичката и извади две от оставащите му осем гранати. Издърпа халките и ги хвърли през
пушека в тъмния коридор. Две секунди. Извади още две, дръпна халките и ги хвърли, този път с по-малко сила.
Втурна се към изхода и се метна на земята, когато четирите експлозии разтърсиха коридора и избиха вратите.
Блек скочи на крака. Пред него се появи опърпана замаяна фигура — кашляше и беше полусляпа от гъстия дим.
— Навън! Наляво! На пикапа!
Изтича обратно в коридора и влезе през първата врата вдясно. Именно това изпълнено с дим помещение беше
източникът на ужасните писъци. Успя да различи няколко големи клетки. Маймуни колкото малки деца блъскаха по
решетките им.
Жалко.
— Всички долу!
Две гранати, после още две. Хвърли ги по дължината на коридора и се скри зад рамката на вратата, като запуши
уши. Още четири експлозии разтърсиха сградата.
Маймуните млъкнаха.
Втора замаяна фигура се появи от пушека и прахта — млад мъж, когото Блек разпозна от снимката, която беше
видял в Кредънхил. Компютърният гений Сфирис, който беше моделирал човешкия мозък.
— Сара Белман. Къде е? — извика му Блек.
— В края. Отдясно.
— Излизай. Качвай се на пикапа.
Блек се хвърли в стената от пушек. Горяща стопена обшивка капеше от тавана, по пода танцуваха пламъци.
Стигна до края на коридора. Дробовете му щяха да се пръснат от усилието да си задържа дъха. Вратата отдясно не
беше избита.
Отвън се чуха автоматични откоси.
Нямаше изход.
На Блек не му беше останал дъх да извика. Вдигна автомата и насочи дулото към ключалката под почти отвесен
ъгъл. Стреля и от отката оръжието подскочи в ръцете му като оживяло. Нажежените гилзи изхвърчаха от затвора.
Петнайсет куршума разкъсаха дебелото дърво. Блек отстъпи назад и изрита с всички сили. Вратата се разцепи по
дължина и се отвори.
Жената се беше свила по лице в другия край на стаята. Беше с къси панталони и тениска и бе увила главата си с
кърпа. Тялото ѝ беше неподвижно. Беше или в шок, или в безсъзнание. Нямаше значение.
В коридора проехтяха изстрели и куршумите рикошираха от стените. Противниците бяха стигнали до входа на
сградата.
Риба в бъчва.
Задушаваща се риба в горяща бъчва.
Блек сграбчи младата жена за глезените и я повлече към вратата. Тя зарита в опит за съпротива.
Блек не можеше да говори. Дробовете му горяха. Беше замаян, имаше чувството, че ще се строполи и ще се
задуши заедно с нея. Нямаше въздух за дишане. Нищо. Протегна ръка да се подпре, коленете му започнаха да се
подгъват под него. Залитна. Пред очите му затанцуваха бели точки.
Умираше.
57.
Някъде от сърцевината на съществото си усети прилив на енергия, подобно на изригваща лава.
Предсмъртният прилив на сили.
Вдигна автомата и изпразни пълнителя в стената под прозореца. Парчета шуплест бетон се разхвърчаха из
стаята като шрапнели. Блек взе нов пълнител, зареди и стреля отново. Жилещи парчета отново се разхвърчаха във
всички посоки. Блек се хвърли към стената и я заблъска с щика. Разбитите тухли итонг се разпаднаха. Проби дупка с
ширина две тухли, отстъпи назад, презареди и стреля отново по двете тухли отгоре. После зарита с пета. Риташе за
живота си. Двете тухли паднаха и с последните си сили той изрита и двете отгоре.
Падна на четири крака, пъхна глава през дупката и си пое дъх като човек, който току-що е спринтирал цял
километър. Зад него затрещяха още изстрели. Чуха се гласове — заповед да влязат.
Ръката му несъзнателно бръкна в торбичката и пръстите му се свиха около последната граната. Той дръпна
халката, прекрачи Белман и хвърли гранатата в коридора, като даде откос с автомата.
Обърна се, сграбчи вече отпуснатото тяло на Белман и докато го пъхаше през отвора, гранатата се взриви. Не
последваха нови изстрели. Блек се измъкна след Белман, като държеше автомата пред себе си. За момент остана да
лежи неподвижно, докато дробовете му доставят кислород до мозъка. Звездите пред очите му се разнесоха и той
осъзна, че Белман лежи до него и кашля така, сякаш се мъчи да избълва вътрешностите си. На десет метра вдясно
Сфирис се мъчеше да вдигне тялото на ранения си другар в пикапа.
Блек се изправи, грабна автомата и сложи последния пълнител.
— Остави го! Вземи нея! — извика на Сфирис и изтича покрай пикапа до ъгъла на сградата.
Надникна. От двете страни на вратата лежаха двама ранени, единият се мъчеше да се надигне на колене и да
вземе автомата си. Блек го просна с един изстрел и в следващия миг видя как трима въоръжени се хвърлят на земята
от другата страна на плаца. Прицели се, изстреля откос и изтича обратно при пикапа, когато противникът отвърна
на огъня.
Сфирис беше натоварил Белман в каросерията на тойотата и се мъчеше да вдигне другия човек от земята —
едър мъж на средна възраст. Той беше в съзнание, но кървеше гадно от раната, която зееше в лявата страна на корема
му, и стенеше по начина, по който може да стене само умиращ. Беше прострелян през черния дроб. Не му оставаше
много.—
Това е доктор Холст — каза Сфирис.
— Качвай се в колата. — Блек извади пистолета си. — Ти ще караш.
Сфирис зяпна за миг оръжието и се втурна към вратата на шофьора.
Блек погледна надолу към Холст и взе решение. Два куршума между очите. В армията го наричаха „загасване“.
Устните на Холст се раздвижиха умоляващо.
Блек стреля.
Проява на милост.
Изтича при колата и извика през вратата:
— Направо по пътя и през портала, на пълна скорост. Не спирай в никакъв случай. Аз съм отзад.
Сфирис поклати глава, сякаш задачата не му беше по силите.
— Действай!
Блек скочи в каросерията и нареди на Белман да не се надига. Тя се залепи за металния под. Блек тупна
покрива на купето. Сфирис запали и колата залитна напред.
— Газ! Дай газ!
Сфирис настъпи газта и се насочи към края на сградата, където зави рязко надясно. Блек превключи калашника
на единична стрелба, за да пести муниции, и стреля бързо — бам-бам-бам — докато колелата на пикапа прегазваха
телата на мъртвите пленници. Блек различи един стрелец и две тела от другата страна на плаца. Приведе се, когато
над главата му профучаха куршуми.
— Газ!
Бам-бам. Още два изстрела. Пикапът приближаваше стрелеца, който се мъчеше да скочи на крака, за да не бъде
прегазен. Блек го разпозна като един от офицерите, които беше забелязал при предварителното наблюдение.
Прицели се толкова добре, колкото можеше от движеща се кола, и го простреля в бедрото. Мъжът падна на четири
крака и се опита да изпълзи встрани.
— През него.
Сфирис рязко зави надясно. Раненият вдигна ръка в безнадежден опит да се предпази от налитащата му кола.
Блек усети момента на смъртта му, когато прегазеното тяло се удари в шасито.
— Газ!
Пикапът излезе от плаца и полетя по пътя през пламъците, разпръсвайки малцината, които още не бяха
избягали. Отстрани лежаха ранените и окървавени оцелели, успели да се измъкнат от казармата. Осакатените и
обезобразените. Гледка от ада.
Приближаваха портала. С периферното си зрение Блек забеляза две фигури да тичат към прикритието между
сградите. Завъртя се да се прицели, но закъсня с части от секундата. Фигурите изчезнаха. Блек насочи вниманието
си обратно към портала. Единственият останал охранител се прицелваше. Този път Блек не пропусна — три
изстрела, три попадения. Мъжът се разтресе, размаха ръце и падна, оставяйки пътя чист.
Профучаха през портала и продължиха към тъмната прегръдка на джунглата.
Блек се обърна към Белман, която лежеше като залепена за пода.
— Измъкнахме се. Добре си. Ще си добре. — После извика на Сфирис: — Продължавай, докато не ти кажа да
спреш.
Сфирис превключи на четвърта. Фаровете осветяваха пътя пред тях. Беше чист.
Спокойствие. Прохладният въздух разроши косата на Блек. Той се облегна на купето, обзет от пристъп на
тържество.
Беше успял.
Куршумът го улучи под лявата ключица. За секунда почти не го усети, после дойде острата болка, сякаш някой
го беше наръгал с нажежен ръжен. Почти в същото време пикапът подскочи на някаква неравност и Блек изгуби
равновесие. Посегна да се хване, но инерцията беше твърде силна. Той прелетя през страничната преграда и падна
тежко по гръб в шубраците край пътя.
Последното, което видя от пикапа, бяха червените стопове, които се стопяваха в нощта.
Остана да лежи без дъх, усещаше как кръвта тече някъде отдясно на рамото му и се събира в подмишницата му.
Цялото му тяло се тресеше така, сякаш е скочил в леденостудена вода. Единственото, което можеше да направи,
беше да си поема плитко въздух. Ослуша се за стъпки в очакване стрелецът да дойде и да го довърши.
Минаха секунди. Никой не дойде. Но това не означаваше, че няма да дойде. Просто нямаше да е сам и щеше да
може да вижда в тъмното. Собствените му очила за нощно виждане бяха останали в пикапа. Беше сляп.
Малко по малко стоманеният обръч около гърдите му се отпусна. Най-сетне успя да напълни дробовете си като
гмуркач, връщащ се от дълбините. Треперенето намаля. Претърколи се на една страна и, стиснал зъби срещу
разкъсващата болка, опипа лявото си рамо за изходна рана. Нямаше. Куршумът още беше в тялото му — малка утеха.
Куршум от пушка щеше да отнесе рамото му и той щеше да умре от загубата на кръв. Бяха го простреляли с пистолет.
Късметлийски изстрел от голямо разстояние.
Офицерите имаха пистолети. Беше ги видял по време на наблюдението. Бренан и Дрекер носеха своите в
кобури на кръста. В ума му се появи образът на Бренан и замръзна в профил — висок, слаб и блед като мъртвец.
После осъзна защо. Бренан беше единият от двамата, които беше видял да изчезват между сградите, докато пикапът
се носеше към портала. Дълги като на паяк крака и тънък врат, стърчащ над кокалестите рамене. И другата фигура
зад него — по-ниска, но бърза и пъргава като плъх.
Блек притисна лявата си ръка към тялото си, претърколи се през десния си лакът и успя да се надигне на
колене. Спря, за да си поеме дъх, после се насили да се изправи. Зави му се свят, но краката го държаха. Погледна
назад към портала, който беше на стотина метра от него. Постът беше осветен от пламъците, които продължаваха да
танцуват над цистерните. Тялото на прегазения пазач лежеше напреки на пътя, а зад него се чуваха уплашени и
объркани викове. Блек бръкна в торбичката си и намери единствената самозалепваща се превръзка, която беше взел.
Скъса опаковката ѝ със зъби и бръкна под ризата си, за да я сложи върху раната.
Откъм комплекса внезапно се разнесе серия експлозии — една след друга, все по-бързо, докато не завършиха с
разтърсващ земята гръм, който отекна в долината. Огнен стълб се издигна високо в небето. Оръжейната се беше
взривила. Десетки хиляди патрони и мини, реактивни снаряди и експлозиви. Блек загледа как вълната горящи газове
се издига нагоре и изгасва. Въпреки болката той се усмихна. И Фин не би могъл да го направи по-добре.
Моментът на задоволство не продължи дълго. Две фигури с автомати и очила за нощно виждане приближиха
поста. Блек пусна опаковката на превръзката на пътя и отстъпи между дърветата.
Единствената светлина, с която разполагаше, беше слабото сияние на екрана на джипиеса. Вдигна го пред себе
си като свещ и навлезе със залитане в джунглата. Земята беше мека и кална. Нямаше как да продължи, без да остави
следа от дълбоки отпечатъци. Ускори крачка с надеждата да намери по-твърда почва, но се натъкваше само на все
по-гъсти палми и преплетени лиани. Запробива си шумно път през тях. Бяха минали няколко минути, откакто беше
излязъл от пътя. Преследвачите му едва ли бяха далеч. Най-сетне краката му стъпиха на твърда земя. Продължи
бързо напред, като се препъваше в корени и се бореше с пронизващата болка в гърдите, сякаш някой го разкъсваше
при всяко поемане на дъх. Измина трийсет метра и спря. Бръкна под ризата си и махна пропитата с кръв превръзка.
Пусна я на земята, продължи наляво и измина още десет крачки. Виждаше само на няколко стъпки пред себе си и не
можеше да си позволи да е придирчив.
Различи в сумрака дебел грапав ствол. Пристъпи зад него, изключи джипиеса и извади пистолета си.
Зачака в почти пълния мрак. Бавно, малко по малко, очите му започнаха да свикват с малкото светлина.
Плътните неща се превърнаха в тъмни сенки на малко по-светлия фон, но щом се опиташе да различи детайлите,
отново се сливаха в неразличима маса. Без зрение и с уши, пълни с песента на безбройните насекоми, Блек беше
принуден да разчита единствено на животинския си усет.
И той му каза, че преследвачите наближават.
Минаха няколко минути. Блек си ги представи как си подбират пътя крачка по крачка, как навлизат в джунглата
въпреки инстинкта им за самосъхранение, привлечени от неустоимото желание да го убият. Бяха гневни и
възбудени. Емоции, водещи до бързи и лоши решения. Това беше всичко, което имаше на своя страна.
Първата индикация за приближаването им бяха почти неусетните тръпки по тила му, които продължиха надолу
по гръбнака и ръцете, достигайки до върха на пръстите му. Блек задържа това усещане в тялото си, сякаш с него
можеше да долови движения, които са извън сетивата му. Не след дълго беше възнаграден със звука на крак, стъпващ
леко върху влажни листа.
Стъпките приближаваха. Блек напрегна слух и определи, че са на двама души. Мислено ги прикани да
приближат още, представяше си ги как се взират през очилата за нощно виждане и се насочват към странното нещо
на земята. Щяха да отидат да го огледат. Нямаше да могат да устоят. И това щеше да е неговият момент. Най-добрият
му шанс.
Убий или бъди убит.
Какво по-просто от това?
Стъпките спряха.
Шепот.
Бяха видели превръзката.
Сега щяха да се оглеждат за други следи.
Блек пое бавно и дълбоко дъх, докосна челото си с пистолета и излезе иззад дървото. Стреля бързо шест пъти
от ляво надясно, покривайки дъга от трийсет градуса. Последва пронизителен писък и по-ниско пъшкане. Две тела
тупнаха на земята, когато преследвачите залегнаха. Блек пак се скри зад дървото. Дълъг автоматичен откос разсече
въздуха от дясната му страна. Стрелецът беше преценил погрешно позицията му.
Тишина.
И стон.
Женски стон. Беше я улучил. Ирма Щайн. Жената, която наричаха Сюзан Дрекер. Трябваше да е тя.
Блек се подаде и стреля още два пъти.
Грешка.
Стрелецът отвърна на огъня и се втурна право към него, крещеше като демон. От ствола се разлетяха парчета
кора и ужилиха тялото и лицето на Блек. Той подаде ръка от прикритието си и стреля още веднъж — за осми път.
Оставаше му само един патрон.
Стрелецът се хвърли напред и падна на земята от дясната му страна. Блек прибра пистолета в кобура, извади
ножа и се метна върху тъмната сянка на земята. Противникът му се претърколи. Острието се заби в земята.
Върху слепоочието му се стовари юмрук. Пред очите на Блек избухнаха звезди. Той изпусна ножа и се хвърли
настрани, падна по гръб. Жилаво тяло се хвърли върху него, ръка стисна гърлото му. Ръката на Бренан. Горчивата,
остра миризма на потта му изпълни ноздрите на Блек.
Той замахна с дясната си ръка и изби очилата за нощно виждане от главата на Бренан. Хватката му се стегна,
пръстите му се забиха в плътта от двете страни на гърлото в търсене на сънната артерия. Блек стегна рамене, сви ги
и фрасна Бренан в лицето. Пръстите се забиха още по-дълбоко и се завъртяха. Блек го фрасна отново, после още
веднъж, като при всеки удар чуваше хриптенето и клокоченето на въздух в пробит бял дроб. Беше улучил Бренан в
гърдите.
Блек го фрасна още веднъж, смазвайки хрущяла на носа му. От Бренан се изтръгна гневен, изпълнен с болка
вик, но хватката му не отслабна. Блек усети как трахеята му бавно се прищипва и как силата напуска крайниците му.
Опита се да вдигне лявата си ръка, но тя беше като безполезен придатък към тялото му. Помъчи се да се добере до
гърлото на Бренан, но той се беше дръпнал назад и пръстите на Блек едва докосваха окървавената му брадичка.
Блек усети как тялото му се парализира, докато животът му се оттегляше към най-важните му органи. Бренан
се закашля от усилието да го удуши. Кръвта му потече по лицето и в устата на Блек. Той посегна към гърдите на
Бренан и намери кървящата рана. Заби върховете на пръстите си в нея и завъртя наляво и надясно, като напъха
кокалчетата на пръстите си между ребрата и затърси сърцето. Усети пулса му. Бренан изкрещя. Пръстите му се свиха
в спазъм и се отпуснаха за част от секундата, в която Блек пое дъх и натисна още по-силно, докато ръката му не
влезе до китката в гърдите на Бренан. Сви пръсти около горещия туптящ мускул и изстиска живота от него.
Тялото на Бренан потръпна. Блек извади пръсти от зейналата рана и махна ръката му от гърлото си. Бренан се
отпусна, кръвта бликна от гърдите му върху тялото на Блек. Той го отблъсна с отвращение и се надигна на колене.
Затърси пипнешком в мрака и напипа върха на ножа си. Намери дръжката и сви пръсти около нея. Обърна се и чу
как Бренан се дави в собствената си кръв. Реши да му даде милост, която не заслужаваше. Прибра ножа и извади
пистолета си. Насочи го към източника на звука и стреля.
Тишина.
Прибра пистолета и отново затърси пипнешком във все по-широки дъги, докато пръстите му не докоснаха
очилата за нощно виждане на Бренан. Сложи си ги и видя мъртвото тяло, лежащо на четири стъпки от него. Бренан
се беше проснал с разперени ръце и крака, с обърната наляво глава. Хлътналите му очи бяха широко отворени от
двете страни на изходна рана с размерите на юмрук. Недалеч по гръб лежеше жена, простреляна в краката и горната
част на гърдите. До нея лежеше калашник, на кръста ѝимаше пистолет. Блек взе автомата на Бренан и пристъпи
предпазливо към нея.
Очите ѝбяха скрити от очилата за нощно виждане. Тя като че ли се преструваше на мъртва, но надигането и
отпускането на гърдите ѝя издаваше. Блек видя проблема ѝ—един куршум я беше улучил непосредствено под
ключицата, докато се беше обръщала в посока на стрелбата. Беше преминал през тялото ѝи вероятно беше засегнал
гръбначния стълб.
Блек пъхна дулото на автомата под очилата ѝи ги махна.
Беше Щайн.
Тя се взираше нагоре в лицето на човека, когото не можеше да види. Искаше му се да ѝзададе куп въпроси, но
тя не беше в състояние да говори.
Блек плъзна дулото по бузата ѝи леко го опря в челото ѝ
—Ти избираш. Да или не?
Дишането ѝсе ускори.
Блек зачака.
Накрая тя кимна едва-едва.
Мисълта да я убие преобръщаше стомаха му, но същото се отнасяше и за мисълта да я остави на нощните
създания в джунглата.
Той дръпна спусъка.
Свърши се. Блек разкопча колана ѝи отряза с ножа ивица от панталона ѝ Сгъна парчето плат няколко пъти,
притисна го към раната си и го стегна с колана, за да стои на място.
Извади джипиеса с намерението да начертае маршрут през джунглата, но в главата му отново прозвучаха
познатите думи: с ъб ит ия тас е с лу чв ат з ащ от о с е д ви жа т к ъмн еи зб еж нак ра йн а ц ел
Работата не беше свършена.
Тръгна обратно към входа на комплекса. Пламъците, които продължаваха да танцуват по цистерните и от
канавките, осветиха касапница, каквато не беше виждал никога досега. Земята беше осеяна с тела, парчета от тела и
вътрешности. Всеки, озовал се в радиус сто метра от взривилата се оръжейна, беше разкъсан и запратен на хиляди
посоки от силата на експлозията. Всички сгради от тази страна на плаца бяха изравнени със земята.
Блек мина покрай разрушената кабина при портала, прекрачи осакатеното тяло на някакъв цивилен работник и
продължи по главния път, като мина покрай останките на административната сграда, столовата и казармата. Тук-
там се забелязваха признаци на живот. Тъмни фигури се гушеха в мрака. По земята лежаха и стенеха цивилни и
наемници, на които не можеше да се помогне. Като че ли всеки, който можеше да се движи, беше избягал да
потърси спасение в джунглата.
Блек си сложи очилата за нощно виждане и продължи към плаца, следвайки инстинкта, който го водеше
обратно към сградата на пленниците. Мина покрай обезобразените останки на офицера, когото бяха прегазили с
пикапа: лицето му беше станало на кървава пихтия, а вратът му беше счупен така, че главата лежеше върху рамото
му като на повредена кукла.
Продължи още няколко крачки и отвъд димящата надупчена от куршуми сграда видя самотна фигура, изтощена
и куцаща, да мъкне към нея бидон. Мъжът се движеше бавно, всяка крачка му костваше огромно усилие. Очевидно
беше взел бидона от някоя от големите машини в мината и го беше довлякъл в лагера. Блек нагласи фокуса и
увеличи картината. Инстинктът не го беше подвел. Това беше Амар Разия.
Без очила за нощно виждане и фенер Разия можеше да вижда само онова, което се осветяваше от пламъците в
другия край на лагера. Въпреки това вършеше задачата си с решимостта на човек, който действа, за да преодолее
измъчващата го болка. Блек заобиколи отляво и отиде зад сградата. Останал в сенките, загледа как Разия мъкне
тежкия бидон през последните метри до входа. Намерението му стана ясно, когато Блек забеляза нещо, което беше
пропуснал в хаоса по-рано —тръба на климатик, която излизаше от земята до гърба на сградата.
Имаше мазе.
Разия замъкна бидона през разбития вход, като пъшкаше от усилието.
Блек извади пистолета, който бе взел от трупа на Бренан, и го последва.
Влезе безшумно. На бетонния под лежаха няколко тела. Стелеше се парлив пушек от изгорения таван. Зад
труповете Разия отключваше някаква врата от лявата страна на коридора. Отвори я с мъка. През очилата Блек видя,
че зад вратата има стълби, които водят надолу. Разия обаче не се опита да слезе. Спря да отвори бидона. Блек се
прицели внимателно и стреля в сгъвката на коляното му. Разия изпищя колкото от болка, толкова и от изненада, и
рухна на пода. Загърчи се, замята се и изкрещя от ужас, когато Блек пристъпи към него.
—Доктор Разия.
Стиснал коляното си, Разия дишаше на пресекулки.
—Лео Блек. Срещнахме се в Багдад. Имах съмнителното удоволствие да ви придружа до Кемп Кропър.
Разия си възвърна дар слово.
—Моля ви… Не исках да съм тук. Нямах избор.
Блек огледа помещението, прекрачи телата и се върна при вратата. На стената до нея имаше кука, на която беше
окачен фенер. Той го взе, вдигна очилата на челото си и го включи.
Раненото му рамо кървеше и той губеше сили. Крайниците му бяха като оловни. Времето и енергията му
изтичаха.
Върна се при Разия и насочи лъча в уплашените му очи.
—Кой ви пусна от Кропър?
Разия заслони очи с длан.
—Н-не знам…
Блек извади ножа и опря върха на острието под брадичката му. Разия трепна и се сви.
—Ако езикът не ти трябва, Разия, ще го отрежа. А сега опитай отново.
—Мисля, че беше Бренан.
—М ис ли ш?
—Той беше.
—Къде те отведе?
—В града. Щайн беше там, с Даладие и други. Продадоха ме… Много от нас ни продадоха. Купи ме „Сейбър“.
—Наблюдавах те, Разия. Ти не си пленник. Имаш дял в това начинание.
—Не… Не. Кълна се.
—Както ми се кълнеше, че си просто учител. —Блек освети с фенера стълбите. —Какво има долу?
Разия преглътна.
—Имам пари. Мога да ви дам милион долара. Два милиона.
Блек посочи с дулото на пистолета.
—Надолу по стълбите. Тръгвай.
—Не мога…
Блек го срита силно в ранения крак. Разия изкрещя и в отговор някъде от мрака под тях се надигнаха тревожни
викове. Човешки звуци без думи, мъжки и женски.
—Надолу.
Като скимтеше и хлипаше, Разия запълзя по корем надолу по стъпалата.
Блек го последва и докато слизаше, долови вонята на немити тела и дезинфектант.
Озоваха се в облицовано с плочки помещение, нещо като лаборатория, излязла от кошмар. Докато Разия
стенеше в краката му, Блек насочи лъча на фенера към средата на стаята. Четири осакатени фигури клечаха зад
решетките на клетка, скрили лицата си с длани. Бяха голи и боси. Двама мъже и две жени. В ъгъла на клетката им
имаше метална тоалетна и мивка, а средата ѝсе заемаше от сфера, поставена върху еднометров прът, който се
издигаше от пода.
Блек затвори за момент очи и погледна отново, за да се увери, че това, което вижда, е истинско.
—Тези хора опитни мишки ли са?
Разия не отговори.
Блек освети стените на помещението. Покрай тях имаше работни маси, компютри, монитори, камери — всички станали ненужни поради липсата на електричество.
—Моля ви, коляното ми…
—Какво им е? Защо се държат по този начин?
—Те не страдат… Даже напротив, те са по-доволни, отколкото са били някога. За тях животът е прост и пълен
с награди.
—И го вярваш?
—Да.
Блек видя, че Разия говори сериозно, и не за първи път в живота си се опита да проумее как такъв интелигентен
ум може да бъде така лишен от чувства.
—И каква точно е целта ти? Да ни програмираш като машини ли?
—Познанието няма морал… онова, което може да се научи, ще се научи… по един или друг начин. Ако не от
мен, то от някой друг.
—За това няма спор —каза Блек.
В очите на Разия проблесна надежда, сякаш беше решил, че са намерили нещо общо помежду си.
—Къде е ключът? —попита Блек.
—Не е добре да…
—Къде?
Насоченият в челото му пистолет накара Разия да посочи с треперещ пръст едно табло в другия край на
помещението.
Блек взе ключа от куката, на която беше окачен, отключи вратата на клетката и отстъпи назад. Четирите фигури
останаха да клечат и не помръднаха от местата си.
—Хайде —прикани ги Блек. —Излизайте. Вървете.
Приканванията му попаднаха в глухи уши. Едва сега Блек осъзна, че погледите им не се откъсват от сферата в
средата на клетката.
—Защо правят така?
—По-скоро биха умрели, отколкото да напуснат това място —каза Разия. —Сферата… те живеят единствено
за нея.— Тръгвайте. Излизайте! —Блек изрита решетките с надеждата да ги подплаши и да ги накара да излязат от
затвора си, но жертвите на Разия само се свиха още повече и останаха по местата си.
—Дори да ги извлечете навън, ще крещят и ще искат да се върнат… Три милиона долара, господин Блек.
Блек отново обърна лъча към лицето на Разия. Така ли изглеждаше злото? Умоляващо дете в тялото на мъж?
Жалките същества в клетката бяха по-лесни за проумяване от него.
Разия примигна и наклони леко глава, сякаш все още се надяваше, че чарът му ще успее да го измъкне от
положението му.
Блек беше видял достатъчно. Наведе се, сграбчи Разия за яката и с останалата си сила го повлече по пода към
клетката, без да обръща внимание на писъците и протестите му. Затръшна вратата, заключи я и запрати ключа в
другия ъгъл на помещението.
—Сбогом, Разия. Вярвам, че ще бъдеш щастлив като тях.
58.
Намериха го на следващия следобед, съвсем случайно. Едно от по-малките момчета беше изритало топката в
гората. Изабел прати по-големите да я потърсят и подкани мълчаливия Рафаел да отиде с тях. Минути по-късно
Рафаел се върна тичешком, задъхан и уплашен.
—Какво има? —попита Изабел —не защото очакваше отговор, а защото ѝбеше станало навик да му говори,
както говореше на всяко друго дете.
—El hombre… el hombre esta muerto. —„Мъжът. Мъжът е мъртъв.“
Изабел и Мария Луиза се спогледаха тревожно.
—Рафаел? Кой мъж?
—El amigo de senor Finn. —„Приятелят на господин Фин.“
Той ги поведе надолу по склона отвъд края на поляната. Лежащият мъж беше почти невидим под папратите. В
безсъзнание, но жив, мъжът кървеше, беше силно обезводнен и имаше треска. Пет момчета, сред които и Рафаел, го
отнесоха в сградата на мисията, където Изабел му приготви легло в ъгъла на просторното помещение. Двете с
Мария Луиза го измиха с мокри кърпи, дезинфекцираха и превързаха раната му и му сложиха система физиологичен
разтвор, която взеха от запасите за спешни случаи.
Усилията им изглеждаха напразни. Треската се засили. Привечер Блек получи пристъп, след което се унесе в
още по-дълбок сън; двете бяха сигурни, че няма да се събуди от него. В ранните часове на деня пулсът му едва се
долавяше. Двете мисионерки се помолиха над него и предадоха душата му на Бог.
Блек сънуваше, че плува в тъмно бездънно езеро без брегове. Някак знаеше, че дълбоко под повърхността се
спотайва невъобразимо ужасно грамадно чудовище. Беше уловен между инстинкта да се отпусне и да се носи във
водата с надеждата да стане невидим и също толкова силния подтик да плува с всички сили, за да избяга от
опасността.
Нощта падаше и водата ставаше все по-студена.
Живей или умри.
Заплува, за да живее.
Видя очертанията на нещо като дъска и заплува към него, но се озова сред отломки, които само го забавяха.
Отначало си помисли, че препятствията са парчета дърво и знак, че са се озовали тук от някакво селище наблизо, но
после осъзна, че са подути тела на удавници. И колкото по-усилено плуваше, на толкова повече тела се натъкваше,
докато накрая труповете станаха толкова много, че го притискаха от всички страни и той едва успяваше да се
задържи на повърхността.
И тогава усети раздвижване под босите си крака и усещането за нещо огромно и студено, което се протяга
нагоре към него от бездната.
Отвори уста да изкрещи и тя се напълни с ледена вода.
Блек се събуди рязко. Стреснатите очи на момче се взираха в него.
—ꜟstávivo! ꜟstávivo! —„Жив е! Жив е!“
Момчето се затича нанякъде, като продължи да вика същите думи.
Блек примигна, все още в плен на кошмара, без да е сигурен дали е буден или спи, дали е жив или мъртъв. Умът
му затърси някакви ориентири в това непознато място. Намираше се под покрив от палмови листа, в помещение,
чиито стени бяха от грубо издялани дъски. В другия край имаше маса със синя покривка и дървено разпятие в
средата. Ярка слънчева светлина нахлуваше през отворения прозорец зад нея. Даде си сметка, че чува гласове — детски гласове —и долавя миризмата на готвена храна.
Деца… Мисията.
Заля го облекчение. И когато осъзна къде се намира, откъслечните спомени от мъчителното му влачене през
джунглата се върнаха.
Жена, бършеща ръце в престилката си, се завтече към леглото му. Беше Изабел. Тя се прекръсти и взе бутилка
вода с накрайник за пиене, подобен на голям биберон.
—Господин Блек. Събудихте се. —Изглеждаше изумена, сякаш е видяла чудо. —Как се чувствате? Рамото
боли ли ви?
—Малко.
—Трябва да пиете.
Тя се наведе над него и поднесе накрайника към устните му. Блек пи жадно. Глътка след глътка. Когато се напи,
видя, че момчето се е върнало и стои до Изабел с някакъв дълъг дървен предмет в ръце. Бухалка. Бухалка за крикет,
направена от едно парче дърво, с плоска предна част и заоблен гръб. Момчето я вдигна, за да може Блек да я види,
сякаш искаше одобрението му.
—Вашият приятел му я направи —каза Изабел. —Всъщност заедно я направиха.
—Señr Finn —рече Рафаел.
Блек се усмихна.
Момчето му се усмихна неуверено в отговор.
—Рафаел ви намери. Извадихте голям късмет. Иначе щяхте да умрете. Може би ще си поиграете с него, когато
се почувствате по-добре.
—Да. Кажете му, че с радост ще го направя.
—Cuando se siente mejor, Rafael. —„Когато се пооправи, Рафаел.“ Тя се обърна към Блек. — Сигурно сте
гладен. — Не изчака отговора му. — Ще ви донеса нещо да закусите.
И излезе толкова бързо, колкото беше дошла.
Блек спусна крака през ръба на леглото и се помъчи да седне. Разкъсващата болка в рамото го принуди да легне
пак. Рафаел остави бухалката и протегна ръце, за да му помогне. Лицето му беше толкова настойчиво, че Блек не
можа да му откаже.
— Gracias.
Момчето го подхвана под здравото рамо и му помогна да се надигне.
Блек стъпи на пода и успя да си поеме дъх.
— Bueno — каза момчето, сбърчи нос и отстъпи крачка назад.
— О… ясно. Воня. — Блек подуши подмишницата си. — Господи, наистина воня. — Махна с ръка пред носа
си, имитирайки погнусената физиономия на Рафаел.
Момчето се разсмя, сякаш това беше най-смешното нещо, което е виждало през живота си. И Блек се разсмя с
него. Смяха се, докато по бузите им не потекоха сълзи.
Шестте дни възстановяване, последвани от осемдневен преход през бразилската граница до река Мукажаи,
където размени пистолета срещу кану, дадоха на Блек предостатъчно време да премисли събитията, започнали с
обаждането на Катлин Фин. Той продължи с гребане още четири дни, преди да стигне, опърпан и брадясал, до
малкото провинциално градче Боа Виста. В ума му не бяха останали съмнения. Изпитваше нещо като покой. Най-
вече беше постигнал мир със себе си, беше успял да надмогне гнева и да приеме, че е действал поради причини,
които са чисто негови. Причини, които не смееше да изрази с думи.
Такива са силите, които ни карат да продължаваме напред. Несъзнателни. Непознаваеми. Непреодолими.
Бродеше като скитник по широките прави булеварди, докато не попадна на пазар, където намери търговец,
склонен да размени джипиеса му за мобилен телефон и малко реали. Отиде в едно евтино кафене и напълни
празния си стомах с пържола, боб и студена бира. Заситен, се облегна удобно, запали цигара и се заслуша в
приказките на старците, които играеха карти на съседната маса.
Беше чудесен следобед да си жив.
59.
Над града се стелеха облаци, валеше ситен дъжд. Типичен августовски ден в Англия. Блек се взираше от
автобуса от летище „Хийтроу“ към познатите гледки на Лондон. Офис сградите покрай издигнатата магистрала М4
и покривите на множеството къщи, простиращи се във всички посоки, се съчетаваха както винаги в ума на
връщащия се пътник, за да създадат усещането за разочарование. Скучната гледка сякаш казваше, че вълнуващите и
непредсказуеми неща винаги са на някакви чужди брегове. Това беше страна, където хората тихо живееха
подредения си живот зад затворени врати.
Сцената потискаше Блек и в същото време го караше да изпитва смътна утеха. Част от него копнееше да се слее
с анонимността на сивите улици на предградията.
Автобусът мина през Хамърсмит до Кромуел Роуд и до Найтсбридж, където Блек слезе с малък сак и евтините
дрехи, които беше купил от една сергия на бразилски пазар. Тръгна на север пеша, заобиколи Хайд Парк и
Кенсингтън Гардънс от запад и стигна до Куинсуей. Там продължи покрай натруфени магазини за сувенири и
ресторанти и намери кафене, което предлагаше различни услуги за туристи, сред които снимки за паспорти, евтини
международни разговори и интернет. Плати пет паунда за един час на стар терминал, извади тетрадката, която беше
изписал през дългия полет през Тихия океан, и започна да пише.
Показанията му изпълниха пет страници. Когато приключи, изпрати копие до адвоката си и му се обади от един
от телефоните на кафенето. Озадаченият човек от другата страна беше Иън Уоткин, юрист с малък офис в градчето
Хей он Уай в Югоизточен Уелс, чиято работа рядко включваше нещо различно от уреждане на завещания и покупки
и продажби на имоти в района. Въпреки това той познаваше историята на Блек и беше представлявал мнозина
бивши и настоящи членове на Полка.
Уоткин си записа внимателно всичко и накрая повтори с безпокойство:
— Трябва да препратя показанията ти незабавно доколкото се може повече от следните лица: директора на
Специалните сили, председателя на Съвместната комисия за разузнаване, постоянния секретар към
Министерството на отбраната и секретаря към Международния наказателен съд. И ако се случи нещо с теб, да
публикувам показанията ти онлайн и да уведомя медиите.
— Точно така.
— Ще направя всичко по силите си… Ако не възразяваш, Лео, загазил ли си?
— Ще ти отговоря по-късно. Как са Джейн и момичетата?
— Добре са, благодаря.
— Радвам се да го чуя. До скоро.
Блек погледна през парапета на горния етаж и видя Тауърс да излиза от асансьора. Слезе безшумно по
покритите с пътека стълби и продължи по късия коридор. Тауърс тъкмо отключваше, когато приближаващите
стъпки го накараха да погледне надясно. На лицето му за миг се изписа тревога, но тутакси изчезна.
— Лео! Как си, дявол да те вземе?
— Не толкова зле, като се има предвид всичко.
— Отлично, ха. Чудех се какво е станало с теб. Помислих си, че си решил да станеш туземец. — Той се
поколеба, задържал вратата полуотворена, сякаш не беше сигурен дали да влезе.
— Бих пийнал чаша чай — каза Блек.
— О, разбира се. Заповядай.
Тауърс влезе в апартамента. Блек го последва.
Минаха по късия коридор до дневната. Тауърс свали якето си в движение.
— Някакво руско пиянде ми звъни непрекъснато и твърди, че му дължим пенсия.
— Трябва да е Буганов. Пилотът ни.
— Е, казах му да ходи да се бъгне. — Тауърс се разсмя и метна якето на облегалката на един стол. — Отдавна ли
се върна?
— Кацнах днес сутринта. За жалост сам.
— О. Съжалявам… Какво стана?
— Не съм съвсем сигурен. Беше много объркано. Знаеш как стават нещата.
— Разбира се. Успях да видя сателитни снимки на последиците… Е, поне ти се върна цял.
— Някакви новини за полковник Силва или Кордеро?
— Боя се, че никакви. — Тауърс се усмихна тъжно. — Но като цяло мисля, че мога да смятам усилията ти за
успех.
Блек кимна.
— Някакъв шанс за чай?
— Веднага. Разполагай се.
Тауърс забърза към кухнята. Блек го чу как пълни чайника и тихо отвори чекмеджето на бюрото му.
— Между другото, доктор Белман и Сфирис са изключително благодарни за помощта ти — обади се от кухнята
Тауърс. — И много помогнаха. Наистина много.
— Разделихме се по време на изтеглянето.
— И те казаха същото. Обадиха се в посолството от летището в Платанал. Изпратихме самолет от Гвиана да ги
вземе. Разминали са се с няколко драскотини и синини, нищо сериозно… Мислеха си, че са те застреляли.
— Получих куршум в рамото. Една добра мисионерка ми помогна да го извадя.
— Е, много съжаляваха, че са те изоставили. Очевидно не са имали избор.
— Извиненията им са приети.
Тауърс се върна с две чаши чай и подаде едната на Блек.
— Заповядай. Точно както го правеше майка ми.
— Благодаря. — Блек седна на канапето, а Тауърс се настани на стола зад бюрото си.
Загледаха се мълчаливо. Накрая Тауърс поклати глава с нещо между раздразнение и облекчение.
— Не знам какво да кажа, Лео. Признавам, страхувах се, че се е случило най-лошото.
— Не се получи.
— Трябваше да се сетя. Жалко за Холст, но така или иначе чух, че други бързо повтарят работата му.
— Не се съмнявам.
Тауърс внезапно стана откровен. Заговори бързо, сякаш отчаяно искаше час по-скоро да излее мислите си.
— Това е опасна технология и трябва да бъдем с едни гърди пред останалите. Прекарах последните три дни в
разпитване на Белман и Сфирис в тайната квартира и онова, което казаха, е смразяващо. Холст разработил
неврохимична реакция, достатъчно силна да преодолее дори инстинкта за самосъхранение. Белман подозира, че
„Сейбър“ са го купили от няколко години. Смятал да използва нейната работа за масово производство на средствата
за доставяне, а Сфирис трябвало да моделира бъдещи приложения на технологията. Целта била програмиране на
човешкото поведение, точно както програмираш някой проклет компютър.
Блек видя как погледът на Тауърс се разфокусира, докато продължаваше унесено монолога си.
— Наночастиците на Белман трябвало да доставят химикалите на Холст до невроните, изолирани от Сфирис.
Толкова малки неща, че могат да бъдат абсорбирани през порите на кожата ти. И това може да се използва за почти
всеки продукт или идеология, за които се сетиш. Представи си, Лео — отваряш кутия прах за пране, плъзгаш пръст
по екрана на новия си телефон или отиваш на политическа среща и получаващ доза допамин, достатъчно силна да
осигури доживотната ти вярност към някоя партия. Да не забравяме и военните и индустриалните приложения —
войници и работници, програмирани да действат като машини. Можеш ли изобщо да си го представиш? Такава сила
в ръцете на подобна организация? — Той замълча и се усмихна. — Комисията е много доволна, между другото.
Направо е във възторг.
— И сега контролираме ли технологията?
— Определено, Лео. Определено.
— А Матис и Даладие?
— Вече са задържани. Единственият въпрос е дали да бъдат екстрадирани тук, или нашите приятели отвъд
океана ще намерят основания да ги осъдят в Щатите. Така или иначе, очаква ги подобаващо гадно бъдеще. Има
добри новини и за Пиро, както и за младата жена, която подозираме, че им е помогнала при отвличането на Белман
от хотела. Французите ги пипнали, докато се опитвали да се качат на самолет за Кайен. В момента се намират в
нежните прегръдки на Дирекцията за външна сигурност в Париж.
Блек предпазливо отпи от чая си, който се оказа толкова ужасен, колкото беше предполагал. Тауърс никога не
приготвяше чай по друг начин. Това беше странно успокояващо. Още едно потвърждение с кого си има работа — с
човек, неспособен да оцени изживяването на другите.
— Мога само да ти благодаря, Лео. — Тауърс забарабани разсеяно с пръсти по бюрото. — Предполагам, сега е
подходящият момент и двамата да обърнем страницата… Направихме всичко, което беше поискано от нас. Мисля,
че можем да се смятаме за свободни.
Блек за момент се изкуши от идеята да стане и да си тръгне. Да зареже всичко и да остави Тауърс да изживее
спокойно старините си. Но друг глас в главата му настояваше да бъде чут.
И той му даде думата.
— Фин ти вярваше, Фреди… Аз също.
Тауърс го погледна въпросително.
— Колко изкара от продаването на Разия на „Сейбър“?
Зачака, като гледаше как Тауърс мисли и пресмята трескаво в търсене на изход, който вече не съществуваше.
— Само той ли беше, или е имало и други?
— Добре ли си, Лео? Виждаш ми се малко пребледнял…
— Не е лесно. Да убиваш и да запазиш разсъдъка си.
Очите на Тауърс се стрелнаха към вратата.
Блек не го изпускаше от поглед.
— Направих изявление. Пратено е до Комисията и Международния наказателен съд. Както и копие до теб. С
радост ще свидетелствам срещу теб.
Мълчание.
— Не би го направил…
— Ще го направя с удоволствие. Искаше да бъда убит, Фреди, точно както си уредил да убият Фин. Поднесъл си
го на „Сейбър“ на сребърен поднос. Ние бяхме свидетелите, които биха могли да те тикнат зад решетките. Онези,
които биха могли да те разобличат като най-мръсния търговец с човешкото нещастие. Искаш ли да ти кажа какво
точно правеше Разия?
— Нямах намерение да правя нищо от това, Лео. Беше грешка. Един-единствен момент на слабост в една дълга
кариера. Познаваш ме достатъчно дълго, за да…
Тауърс млъкна насред изречението, когато видя глока, който Блек беше извадил от джоба си.
— Трябва да си заключваш бюрото. Или може би част от теб е искала да го намеря…? Съд или куршум. Какво
да бъде?
Бяха прекъснати от пронизителното иззвъняване на телефона на Тауърс. Блек му даде знак да вдигне.
Тауърс взе телефона и погледна екрана. Малкото цвят по лицето му изчезна. Събра сили и вдигна.
— Дънкан, здравей. Какво мога да направя за теб…? Не, нямах представа… Наистина ли…? Е, нека го прочета
и веднага ще ти се обадя. Разбира се. — Той затвори и бавно остави телефона на бюрото.
Блек чакаше, насочил пистолета към главата му.
— Нещо против да помисля за момент?
— Моля.
Тауърс стана и отиде до френската врата, водеща към балкона. Излезе навън, затвори и обърна лице към хладния
ветрец. Известно време остана напълно неподвижен, после погледна към Блек и сложи ръка на парапета.
Блек се извърна и се загледа в едно петно на стената, докато броеше до десет. Когато погледна отново, Фреди го
нямаше.
Дъртият кучи син беше напуснал по начина, по който беше живял.
По своите правила.
60.
Часовникът на колежа удари десет.
Блек вдигна глава и разкърши схванатия си врат. След дванайсет часа пренаписване и редактиране думите бяха
започнали да се сливат пред очите му. Само още две страници и щеше да е приключил. Беше прекарал три дни
прикован към бюрото си и най-сетне бе вкарал статията си в нещо, което напомняше на ред. Заповяда си отново да
се заеме със задачата си.
Беше стигнал само до края на първия абзац, когато на вратата се почука. Не обърна внимание. Търсещият го
почука отново. Блек продължи да се прави, че не е чул. Онзи при вратата му като че ли се отказа. Блек се
съсредоточи отново върху едно проблемно изречение с твърде много подчинени и се опита да го перифразира.
Почукване по прозореца зад спуснатата щора му попречи.
— Лео? Знам, че си вътре. Виждам те. Там си от седем сутринта, когато излязох да тичам. Но ти не ме видя,
нали? Както не виждаш нищо и никого, откакто се върна. Мога да те оставя на мира, но реших, че може би
контактът с друго човешко същество ще се отрази добре на психическото ти здраве… О, и нося вино. При това
прилично. Осем паунда прилично… Лео?
Блек отвори вратата и видя на прага Карън, облечена в мокър анорак и с бутилка „Риоха“ в ръка.
— Хвана ме дъждът — каза тя, сякаш имаше нужда от обяснения. — Мисля, че тази година лятото престана да
се прави на лято. — Усмихна се в очакване на покана, каквато не дойде. — Мога ли да вляза?
— Разбира се…
Той се дръпна да ѝ направи път, като си даваше сметка, че я е зяпнал като идиот, и ѝ помогна да си свали
анорака.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?
— Радвам се да те видя. И без това се канех да приключвам за днес.
— Сякаш мина цяла вечност. Шест седмици ли те нямаше?
— Седем. Аз съм виновен. Първо се запилях из пущинаците, после се сврях тук.
Той я въведе вътре и осъзна, че всяка повърхност, включително столовете, канапето и голяма част от пода, са
покрити с изписани листове.
— Извинявай. Нещата малко са излезли извън контрол. — Започна да разчиства, изведнъж почувствал се тромав
и засрамен.
— Имаш ли тирбушон?
— В кухнята.
Тя отиде в кухнята, докато Лео се суетеше и събираше купчини изписани на ръка бележки.
— Господи, Лео. Кога си мил за последно? — достигна гласът ѝ до него откъм късия коридор.
— Бях много зает.
— Тези чинии са на път да развият живот и да изпълзят някъде, ако ги оставиш още в това положение.
— Де да можеха.
Чуха се звуци на ровене, на течаща вода и след малко Карън се появи отново, въоръжена с тирбушон и две чисти
чаши. Изгледа със съжаление героичните нива на бъркотия.
— Завърши ли доклада?
— Има някоя и друга запетая за оправяне. Трябва да го изнеса след три дни.
— Предполагам, че в такъв случай си доста изморен. — Тя се усмихна и отметна черната си коса от лицето си.
Бузите ѝ бяха зачервени от тичането в дъжда. Или може би от смущение? Блек не можеше да определи. — Лео,
дължа ти извинение. За начина, по който оставихме нещата. Или не ги оставихме.
— Съвсем бях забравил — излъга той.
— А аз не. Бях груба с теб. А нямах причина да съм. Знам, че случилото се с мен не е по твоя вина. Просто бях
уплашена.
Той кимна. Искаше му се да можеше да ѝ каже истината.
— Как вървят нещата при теб?
— Подобряват се. Джоуел дори започна да се държи по-разумно. Адвокатите ни ще се срещат да уредят развода.
— Добра новина.
— По-скоро чудо. — Тя му подаде тирбушона и вдигна чашите.
Блек извади тапата и наля.
— Опитвах се да ти се обадя, но телефонът ти през цялото време беше изключен.
Блек усети, че това е не толкова въпрос, колкото наблюдение.
— Лош сигнал. — Откровената лъжа предизвика пристъп на вина, която го прониза болезнено. Той отпи голяма
глътка вино.
Карън като че ли долови неудобството му. Блек заподозря, че вижда ясно през лъжите му. Тя кимна към
канапето.
—Може ли?
—Разбира се.
Седнаха в двата му края, малко нервни, че навлизат в личното пространство на другия.
—През цялото ли време си работил?
—Стараех се.
—Аз започвам да се чувствам самотна, ако прекарвам толкова време откъсната от другите.
—Явно съм свикнал.
Той извърна поглед. Лъжите и полуистините, които навремето му бяха втора природа, сега изискваха усилие, на
което вече не беше способен.
—Никога не си ми чел нищо написано от теб. Предложението си остава. Ще се радвам да ти дам мнението си,
колкото и да не е меродавно.
—Благодаря. Просто трябва да изгладя някои неща преди това… А ти? Заета ли беше?
—Само с обичайното. Експерименти, борба с бюрократите. Рано или късно ще се получи. Все пак се случи
нещо интересно… —Тя го погледна в очите. —Сара Белман, изчезналата биоложка. Появи се. Преди седмица. Без
официално обяснение, но както можеш да се досетиш, моментално плъзнаха какви ли не слухове.
Блек сви неопределено рамене.
—Нищо ли не си чул?
—Не.
Карън продължи да го гледа в очите.
—Питам те, защото всички преподаватели получихме съобщение от ректора. За теб. Оказва се, че изтеклата
информация и слуховете са били зловредни. Имаш примерно военно досие и си бил награждаван много пъти. И си
светъл пример за всички ни.
Блек заби поглед в краката си.
—Бившият ми командир. Беше страшно възмутен заради мен. Искаше да изясни нещата.
—Лео, изчезваш за цяло лято и се връщаш отслабнал десет килограма и със загар, който не можеш да хванеш в
Уелс, дори да се печеш без прекъсване от май до октомври. —Тя продължаваше да го гледа настойчиво в очите. — Ще те питам отново. Кой си ти, Лео Блек?
—Ами… Просто човек, който се опитва да продължи напред.
—И можеш ли?
В гърдите му се надигна странно и неочаквано усещане, сякаш въпросът ѝбеше събудил някакво деликатно,
неоткрито досега чувство.
—Смятам да опитам.
Тя кимна, като че ли удовлетворена, че най-сетне е успяла да надникне в душата му.
Постави ръка върху неговата.
Пръстите им се сплетоха.
Блек усети как по цялото му тяло плъзва топлина.
—Искаш ли да дойдеш с мен в Америка? —попита той.
—Ако ти дойдеш с мен в Канада.
—Става.
Карън го целуна с устни като кадифе.
Блек чакаше край сцената, докато полковник Макайвър изнасяше блестяща встъпителна реч пред тристате
делегати в залата —предстоеше им да чуят доклад от бившия войник, отговорен за неутрализирането и залавянето
на повече вражески бунтовници в Ирак и Афганистан, отколкото всеки друг. В аудиторията имаше висши генерали,
адмирали и дипломати от трийсет и пет страни, различни високопоставени представители от Държавния
департамент на САЩ, британското Външно министерство, НАТО и правителствата на Франция, Русия, Турция и
Китай, както и някои от най-големите играчи в академичната област на международните отношения и сигурността.
Всички те бяха дошли на Третия международен симпозиум по военно стратегическо планиране в Уест Пойнт, Ню
Йорк, за да чуят как мислят техните приятели и врагове с единствената цел да получат някакво предимство, колкото
и малко да е то, което да подобри положението на страната им в света.
Полковникът заръкопляска пръв, докато Блек изкачваше стълбите на сцената. Докато приближаваше катедрата,
той се почувства като новобранец, попаднал под вражески огън. Погледна към внушителните униформи и видя
лицето на Карън в края на един ред. Тя му се усмихна и вдигна палци. Блек беше сигурен, че не би могъл да се
справи без нея.
Погледна бележките си. Това беше неговият момент да говори открито, но езикът му сякаш се беше превърнал в
сух камък в устата му. Прочете и препрочете встъпителните думи с чувството, че подът сякаш ще се отвори под него.
В залата се възцари изпълнена с очакване тишина, която ставаше все по-неловка, докато Блек се бореше със съвестта
си и стигаше до ужасното осъзнаване.
Беше го написал погрешно.
Но какво да каже?
Трябваше да им каже нещо.
Прочисти гърлото си.
—Дами и господа… Щях да започна изложението си със следните думи… —Млъкна, за да преглътне, и си
заповяда да продължи: —„Аз съм войник, който в резултат на дълъг и горчив опит до голяма степен е престанал да
вярва в способността на войната да носи мир“. Сега се боя, че като гледам бележките си, виждам, че съм бил
прекалено голям идеалист, че може би се опитвам да избягам от собствената си природа или поне от част от нея. — Отново замълча и вдигна очи от катедрата, решил напълно да зареже текста си. Чувстваше го като воденичен камък,
който го завлича на дъното. —Боя се, че съм написал онова, в което исках да вярвам —че във всеки човек на
войната се крие далеч по-добър човек на мира. Но може би много по-верни и различни са думите, приписвани на
Джордж Оруел: „Хората спят спокойно нощем, защото сурови мъже бдят, готови да извършат насилие от тяхно име“.
Аз бях един от тези сурови мъже. През дългата си кариера усъвършенствах изкуството да убивам — всеки, който ми
бъде посочен, навсякъде, където ми се каже. Хора като мен ги е имало винаги и вероятно ще трябва да ги има,
докато човечеството ходи по тази земя. Но ние никога не бива да изоставяме надеждата, че не е нужно да бъде така.
— Така че встъпителните ми думи може би трябва да са такива: всеки от нас тук е — поне отчасти — дивак,
твърдо решен да доминира и в същото време способен да обича ближния си или да се потопи в красотата на
симфония на Бетовен. И за всеки образован и цивилизован от нас, който отрича този факт, някъде има млад войник,
който едва може да напише името си, но защитава с пушката си както нашите идеали, така и заблужденията ни. —
Млъкна за момент и огледа залата. — Животът, приятели, е нещо, за което трябва да се борим, и убиването в името
на запазването му е гадна, но необходима работа. Ако признаем този ужас, който лежи в сърцевината на
съществуването ни, ако приемем както доброто, така и злото в нашата природа, ще направим първата крачка по
дългия път към истината.
В залата цареше тишина.
Слушаха го.
Беше тръгнал по пътя.
Докато аудиторията ставаше на крака да аплодира Блек, Катлин Фин се връщаше от половиндневната си смяна в
болницата, която всъщност беше шест часа работа без почивка. Радваше се, че се връща при приятели и колеги, но
работата ѝ беше тежка и уморителна и означаваше, че децата прекарваха целия ден в летния клуб на училището.
Бяха успели да се оправят, макар и на косъм. Учебната година щеше да започне след седмица и ги очакваше по-
редовен график. Нормалността беше нещото, от което се нуждаеха най-много. И разбира се, редовната храна на
масата и много време с нея вечер, за да споделят тревогите си.
Беше трудно да прави всичко сама, но беше свикнала като съпруга на войник. Щеше да се справи. Децата бяха
най-важните. Бяха достатъчно малки, за да се възстановят и да продължат напред. Щяха да запомнят добрите неща
за татко си и постепенно болката щеше да отмине. Трябваше да стиска зъби, докато Сара-Джейн стане на
осемнайсет и след това да види какво още може да ѝ предложи животът.
Прибра се петнайсет минути преди да ѝ се наложи да излезе отново, за да ги прибере. Достатъчно време за
душ, преобличане и подреждане на мислите. Докато влизаше, видя на изтривалката писмо. Наведе се да го вземе и
видя пощенското клеймо на Оксфорд. Вътре имаше снимка на ухиления ѝ съпруг, стоящ до кльощав тийнейджър,
гордо държащ бухалка за крикет. Намираха се в малко село в джунглата, с други деца и животни на заден план. В
кратката бележка към снимката Лео Блек пишеше, че снимката му е била дадена във Венецуела и че ще дойде да я
види и ще ѝ каже подробности следващата седмица, когато се върне от САЩ.
Катлин не се разплака. Започнеш ли с това, няма спиране. Прибра снимката в плика и я отнесе в кухнята. Щеше
да я остави засега при другите неща на Райън и да я извади отново, когато е готова.
Благодарности
Първоначално Лео Блек беше герой, замислен за телевизионен филм. Предлагах версия на неговата история
няколко пъти и бях посрещан с познатите за нас, сценаристите, усмивки и откази. Но ако бях успял по някакъв
начин да го пробутам, той несъмнено щеше да се окаже недоразвит и укротен, или най-малкото объркан и
противоречив вариант на истинския си аз. Когато говорите с мъже, а сега и с жени, служили в Специалните части,
бързо си давате сметка, че те са отделна раса — хора, които могат да превключат в движение от сражение към
гъделичкане на децата си вечер. Те са също така интелигентни, културни, умерени и непредубедени. Хора, които
нямат какво да доказват и са уверени в мястото си в този свят. И точно това е интересното.
Така че благодаря на всички директори в телевизията, които ми казаха „не“. Като никога се оказахте прави.
Мястото на Лео Блек е на страниците на книга.
Много по-големи благодарности дължа на Роланд Уайт, моя много търпелив редактор от „Пенгуин“, както и на
Ариел Пакиър за приноса ѝ към историята. Благодаря и на агента си Зоуи Уолди, на съпругата ми Патриша за
точните ѝ забележки и на Тони за многото ценна вътрешна информация, която ми даде.
Обработка
Сканиране: shadow, 2023
Разпознаване, корекция и форматиране: buggy, 2023
Информация за текста
Информация за текста
Издание:
Matthew Hall
The Black Art of Killing, 2020
Матю Хол
Черното изкуство да убиваш
Издателска поредица Кралете на трилъра
Преводач Венцислав Божилов
Редактор Иван Тотоманов
Оформление на корица „Megachrom“
Предпечатна подготовка —
ИК „Бард“ ООД Веселина Симеонова
ИК „Бард“ ООД, 2021
ISBN 978-619-03-0099-1
notes
Бележка под линия
1
Истината си проличава в гнева (лат.). — Б.пр.__