Annotation
Невероятна победа, но на ужасна цена
Противно на всички очаквания Джак Уест-младши е намерил Трите тайни града, но на немислима цена. По всичко личи, че любимата
му дъщеря Лили е била убита от Сфинкса в жесток древен ритуал.
Изостанал от противниците си, сега Джак трябва да стигне до една от петте железни планини — две от които досега не са били
открити — и да извърши загадъчен подвиг, известен единствено като „Падането“. Но какъв е онзи обект на Луната, който е свързан с него?
За капак на всичко Джак разбира, че в надпреварата се е включил нов играч, генерал, от когото в Четирите легендарни царства са се
страхували толкова много, че са го заключили в най-дълбоката си тъмница. Само че сега той се е измъкнал на свобода и има свой собствен
ужасяващ план…
Матю Райли е цар на главоломния екшън!
Брад Тор
Матю Райли — Джак Уест: Двете изгубени планини #6
Какво се случи дотук…
Пролог
Момичето, наречено Лили, Седма част
Първа офанзива
Минотавър на име…
Тайният царски свят
Втора офанзива
Тайният царски свят II
Момичето, наречено Лили, Осма част
Трета офанзива
Четвърта офанзива
Пета офанзива
Последна офанзива
Интервю с Матю Райли
notes
123456
Матю Райли — Джак Уест: Двете изгубени планини #6
Тази книга се посвещава на онези, които се отзовават първи навсякъде и тичат към
опасността. Благодаря ви.
Песента на сирените чуйте,
що над вълните се рее.
Но пазете се от тази песен
и от блаженството, що носи,
защото ще сесъбудите
като роби.
Надпис върху голяма древна камбана
известна като Камбаната на сирените
Частна колекция, Москва
Гора красива
в тъмна вечер…
Но у дома ме чакат вече,
а до съня е път далечен,
а до съня е път далечен.
Робърт Фрост,
„Да спреш в гората
в снежна нощ“
Не вярвам в сценарии
без победител.
Капитан Джеймс Т. Кърк
Какво се случи дотук…
След неочакваното спечелване на Големите игри, описани в „Четирите легендарни царства“, ДЖАК УЕСТ-МЛАДШИ откри, че за да
предотврати гибелта на вселената или т.нар. СЪБИТИЕ ОМЕГА, трябва да премине през две древни „изпитания“ — Изпитанието на
градовете и Изпитанието на планините.
В „Трите тайни града“, изправен срещу далеч по-големите сили на Четирите царства, той премина успешно Изпитанието на градовете,
но на огромна цена. Джак не знаеше, че изпитанието включва и ритуално жертвоприношение на Оракул на Сива в зала в Скалата на
Гибралтар.
Осиновената дъщеря на Джак, двайсетгодишната ЛИЛИ, която е сегашният Оракул, беше заловена от нов участник в играта —
СФИНКСА. Безжалостен, пресметлив и отлично запознат с древните тайни, Сфинкса беше пазителят на града Атлас и отдавна планираше
да събори Царствата и да заграби мощта им.
В последните моменти на „Трите тайни града“ Сфинкса отведе Лили до олтара в Скалата и извърши отвратителното ритуално
жертвоприношение.
Джак пристигна малко след това, но Сфинкса и хората му вече бяха изчезнали; единственото нещо в залата беше едно тяло, най-
вероятно на Лили, вградено във втвърдил се течен камък. Но Джак нямаше време да провери по-подробно, тъй като му се наложи да се
махне възможно най-бързо от залата.
След три дни приятелят на Лили АЛБИ КАЛВИН заедно със СТРЕЧ и МЕЧО ПУХ отидоха при Скалата да приберат тялото на Лили.
Но щом Мечо Пух проби каменната плоча, лицето му грейна.
— Мили Боже — ахна той. — Това не е…
И извика на останалите незабавно да се обадят на Джак.
Може би не Лили беше принесена в жертва.
След като преминаха през Изпитанието на градовете, Сфинкса и хората му, сред които коварният КАРДИНАЛ МЕНДОСА и
амбициозната ХЛОЯ КАРНАРВЪН, бивша асистентка на съюзницата на Джак ЙОЛАНТЕ КОМПТЪН-ДЖОУНС, тутакси се втурнаха да
започнат следващото изпитание — Изпитанието на планините.
Задействаха се и други играчи, сред които и мистериозният ОРДЕН НА ОМЕГА, съставен от монаси фанатици от Венеция.
И сега, изправени пред бързо приближаващото Събитие Омега, Джак и неустрашимият му екип, включващ страхотната му съпруга
ЗОУИ, борбената му майка историк МЕЙ МЕРИУЕДЪР и ХАДЕС, свръхбогатия бивш цар на Подземното царство, са ранени и разпръснати,
безнадеждно изостанали от противниците си в надпреварата и отчаяно желаещи да разберат какво се е случило с Лили…
Пролог
Пустият град — Москва
Но тази могъща музика, породена от въртенето на цялата вселена на най-висока скорост, не
може да бъде възприета от човешкото ухо, както не можеш да погледнеш право към слънцето, без
очите ти да бъдат заслепени от яркостта му.
Цицерон, относно теорията на Питагор за музиката на сферите
Москва, Русия
23 декември, 09:00
Лили Уест се свести със стряскане, обзета от ужас и насред ужасен, убийствен студ.
Беше със запушена уста, вързана за здрав дървен стол, поставен на открито, в горния край на някакво стълбище, гледащо към широк
площад.
Не беше сама.
От двете й страни, също вързани на дървени столове, седяха два обезглавени трупа.
Лили се сви от ужас.
„Господи…“
Вгледа се по-внимателно и видя, че труповете са на жени, облечени в черните одежди на монахини.
Краищата на вратовете им бяха ужасяващи — накъсани и неравни. Главите им не бяха отрязани. А откъснати.
На гърдите на единия труп беше забоден лист, който потръпваше на ледения вятър. На него на ръка бяха изписани пет думи:
ЩЕ
СЕ
СЪБУДИТЕ
КАТО
РОБИ
Валеше сняг.
Виеше вятър.
Денят беше безрадостен и навъсен.
Лили погледна към широкия площад. Видя сгради, които познаваше — макар и само от книги, — и изведнъж разбра къде точно се
намира.
На Червения площад.
В Москва.
От дясната й страна беше Кремъл. Кървавочервените му стени и внушителни кули се издигаха като някакви исполински стражи на
светлината на утрото. Всяка хоризонтална повърхност по тях беше покрита със сняг.
Лили примигна в опит да рестартира мозъка си. Измъчваше я ужасно главоболие. Смътно си спомняше идването тук, но после някой я
беше ударил и тя бе изгубила съзнание.
Опита се да мисли, да си спомни.
Самият Червен площад — огромният параден плац, използван от руското правителство за организиране на военни зрелища и
национални събития — беше почти напълно пуст, макар че часовникът върху Спаската кула, където беше и едноименната главна порта на
Кремъл, показваше девет сутринта.
Почти пуст — заради една поразителна подробност.
Множеството тела, пръснати по площада.
Бяха може би трийсет, проснати по очи върху поръсената със сняг земя, на пръв поглед мъртви. Имаше както мъже с униформи —
руски войници и полицаи с канадки, — така и цивилни от двата пола. Изглеждаха така, сякаш са се строполили внезапно, докато са
вървели. Гърбовете им вече бяха побелели от снега.
Ако се изключеше носеният от вятъра сняг, нищо не помръдваше.
Лили се взираше с ужас в телата.
Внезапно през площада пробяга някакво животно. Улично куче. Спря да подуши едно от неподвижните тела и побърза да се изнесе.
Лили се завъртя в стола си и откри, че седи на стъпалата пред южната страна на сграда, известна по целия свят.
Катедралата „Св. Василий Блажени“.
С деветте си огромни кули с форма на луковици тя беше най-прочутата сграда в Русия и символ на Москва.
Куполите на историческата катедрала бяха гордостта на руската архитектура, макар че никой не знаеше какъв точно е произходът им.
По някое време изящните луковици били боядисани на разноцветни ивици — разкошно червено и зелено, пастелно синьо и чисто бяло. Но
не бяха изглеждали винаги по този начин.
„Москва…“ — помисли си Лили. И започна да си припомня.
Сфинкса я беше довел тук.
След церемонията в Скалата на Гибралтар. Онази ужасна церемония.
Искаше да иде в Москва, за да посети някакъв…
… манастир.
Лили потръпна.
Студът започваше да й причинява физическа болка. Облечена само в джинси, маратонки, тениска и някаква военна куртка, взела се
незнайно откъде, тя не беше екипирана подходящо за руската зима.
Зъбите й затракаха.
Ръцете й бяха вързани отзад и не можеше дори да обгърне тялото си с тях.
Какво беше казал Сфинкса?
Стар храм в Москва. Нещо пазено там.
Беше го споменал след церемонията
„Господи — помисли си Лили. — Церемонията".
До края на живота си нямаше да забрави какво се беше случило там…
Момичето, наречено Лили, Седма част
Жертвоприношението при Гибралтар
Ако искате да изпитате характера на човек, дайте му власт.
Ейбрахам Линкълн
Олтарът на Космоса,
британска територия, Гибралтар
3 декември, 20 дни по-рано
Лили лежеше по гръб в малък жертвен басейн под златните пръчки на решетката, примирена, че ще умре. Намираше се в
церемониална зала, изсечена в сърцето на могъщата Гибралтарска скала.
Като Оракул на Сива тя трябваше да бъде принесена в жертва за спасението на света.
Директно над нея имаше широка полегата шахта, подобна на колосален древен комин, продължаващ нагоре през Скалата, през който се
виждаше нощното небе, обсипано с хиляди блещукащи звезди.
Сфинкса стоеше над нея, стиснал легендарния меч Екскалибур. Блестящото му острие беше увиснало над сърцето й, готово да я
прониже и така да изпълни нужния ритуал.
Лили затвори очи и зачака края…
Стрелба.
Оглушителна и неочаквана.
Очите й се отвориха.
Някой стреляше с пистолет.
Лили видя как Сфинкса се обръща объркан и вбесен. В същия миг един куршум го улучи в рамото и го завъртя, при което той изпусна
меча и изкрещя от болка.
Лили чу още четири единични изстрела, които отекнаха силно в древната зала, преди да бъдат заглушени от още по-гръмка и бърза
автоматична стрелба.
След това настъпи тишина.
Въздухът се изпълни с дим.
И с парливата миризма на барут.
Забързани стъпки — хората на Сфинкса бързаха да му се притекат на помощ.
От мястото си в плиткия басейн Лили видя как кардинал Мендоса пристъпва напред, коленичи до господаря си и възкликва:
— Ваше величество, ваше величество! Добре ли сте?
Сфинкса стана и изблъска кардинала.
— Нищо ми няма. Само драскотина. Как се е измъкнал, мамка му?
— Не знаем. Изглежда, е изненадал пазачите си на лодката…
— Жив ли е? — изръмжа Сфинкса.
— Да, ваше величество.
Стиснал окървавеното си рамо, Сфинкса излезе от полезрението на Лили.
— Проклето дребно лайно — каза той на някого.
Отговори му слаб глас — треперещ, измъчен глас на млад мъж или юноша.
— Ти уби… единствените хора… които са ме обичали.
Гласът звучеше смътно познато и отначало Лили не можеше да се сети откъде.
После й просветна.
Това беше…
— Извадете я от басейна и сложете вътре него — нареди Сфинкса. — И без това скоро ще умре от загуба на кръв.
Изведнъж навсякъде около Лили настана суматоха. Златната порта, която я държеше затворена в плиткия басейн, се отвори със
скърцане на панти и двама войници подхванаха Лили и я изправиха.
И тя го видя.
Видя младия мъж, който беше нахлул в церемониалната зала и бе открил огън по Сфинкса и бандата му, въоръжен само с пистолет. Но
сега тялото му беше цялото надупчено от куршуми. Двама от хората на Сфинкса го завлякоха при басейна. Младият мъж още беше жив, но
само на косъм.
Лили не го беше виждала от години, но чертите му не се бяха променили.
И той беше на двайсет, също като нея. Сега беше с дълга коса — тъмна и права, тя се спускаше небрежно пред очите му и го караше да
прилича на колежанче, бунтар или на член на някаква гръндж банда.
Но лицето му си беше същото. Малкият елфски нос и тъмните очи бяха същите като на Лили.
Съвсем като на Лили, ако трябва да сме точни.
Защото това беше брат й. Нейният брат близнак.
Александър.
И в краткия миг, докато се разминаваха, еднаквите им погледи се срещнаха и Лили видя, че Александър се взира настойчиво в нея.
В очите му гореше огън, извинение, молба за действие. Успя да предаде всичко това с един поглед.
— Не им позволявай да побе… — прошепна той, преди да го помъкнат покрай нея.
След това събитията се развиха бързо.
За Лили всичко, което се случи в залата и извън нея, беше като в полусън.
Сфинкса извърши жертвената церемония с безжалостна ефективност — положи ранения Александър в плиткия церемониален басейн,
затръшна портата над него и без никаква пауза, размисъл или съжаление наръга младежа в сърцето.
Мечът мина право през тялото му, преди да бъде спрян от каменното дъно на басейна.
Александър изкрещя, когато кръвта изригна на фонтан от гърдите му, след което мъртвото му тяло се отпусна в плиткия басейн, чиито
бистри води почервеняха.
Последва тишина.
Лили се взираше в ням шок в неподвижния труп на брат си, който лежеше в басейна. Но именно заради неговите действия само преди
минута не тя беше там. Не знаеше какво да мисли и какво следва сега.
И тогава цялата зала засвети в зловещ оттенък на аленото, осветена от странна светлина, която излизаше от окървавената вода около
тялото на Александър.
В противното червено сияние на едната стена се появи поредица символи — знаци на древния език, известен като Словото на Тот,
който Лили можеше да разчита в движение.
Тя си преведе надписа наум:
Върховният Лабиринт очаква с най-великия трон в сърцето си.
Изпълни Падането при желязна планина и вземи Знака.
Защото само със Знака можеш да отвориш Лабиринта и да седнеш на трона.
Войски доведи, ако искаш.
Или използвай Камбаните на сирените.
Но знай, че само успех в Лабиринта ще спре Омега.
Лили видя, че кардинал Мендоса е заредил на лаптоп компютърна програма, която превеждаше текста.
До Мендоса стоеше красивата англичанка, която съпровождаше Сфинкса. Това беше Хлоя Карнарвън, бившата асистентка на Йоланте
Комптън-Джоунс, Пазителя на Кралския архив.
Лили си спомни как Йоланте беше споменала, че докато работила за нея, Хлоя Карнарвън на практика била като неин втори мозък.
Станело ли дума за история, тя знаела всичко, което знаела и Йоланте. Но след Големите игри, когато Йоланте застана на страната на
Джак, Карнарвън се присъедини към (и преспа с) брат й Орландо, който беше Царят на Земята, само за да го предаде тук, на Скалата, и да
премине на страната на Сфинкса. Сега Хлоя заснемаше цялото събитие с цифрова камера.
Със силен грохот един каменен панел от стената се плъзна настрани, разкривайки пет искрящи пръстена, наредени на лавица.
Всеки пръстен имаше огромен скъпоценен камък. Един беше малко по-голям от останалите. Камъкът му беше червен. Камъните на
другите четири пръстена бяха с кехлибарен цвят.
И тогава неземното светлинно шоу свърши и залата отново потъна в мрак, нарушаван от електрическите светлини, монтирани от
хората на Сфинкса.
Сфинкса взе петте пръстена и ги отнесе при пулсиращия Боздуган на Посейдон.
Когато ги поднесе към оръжието, светещият камък на Боздугана започна да помръква…
… а камъните на петте пръстена засветиха все по-силно и по-силно.
— Силата на Боздугана се прехвърля в пръстените — каза Мендоса.
Когато всичко свърши, Сфинкса вдигна най-големия пръстен.
В грамадния му червен камък, който сега светеше ярко, беше гравирано нещо — изображение на корона.
Тя пулсираше със свирепа сила.
Сфинкса си сложи пръстена.
Мендоса се поклони и прошепна:
— Императоре мой…
Сфинкса се загледа в пръстена.
Беше необичайно прекрасно изделие, страховито и авторитетно. Не беше нито претруфен, нито безвкусен. А просто ясен символ на
власт. Хлоя кимна към него.
— Пръстенът на императора. Сега всички бронзови армии са на ваше разположение.
Сфинкса даде един от другите пръстени на протежето си Дион и още един на Йегер Айнс, който беше водачът на рицарите на Златната
осмица и на практика негов главнокомандващ. Другите два пръстена останаха у него.
— Има четири бронзови батальона на различни места по света, по един във всеки от трите тайни града и един в Подземния свят. Моят
пръстен ми осигурява командването на всички тях. Но който носи другите пръстени, също може да командва някои батальони. Дион, давам
ти пръстена, който контролира бронзовите войници в град Атлас. Айнс, ти ще командваш онези от Долния свят. Съберете ги всичките. Ще
ни трябват.
— За целта са осигурени самолети, ваше величество — каза Йегер Айнс. — Десет американски транспортни самолета С-5М „Сюпър
Галакси“, оборудвани със СВД. Те са единствените достатъчно големи и мощни, за да поемат тежестта на бронзовите войници. Всичко ще
бъде изпълнено в рамките на следващата седмица.
Кардинал Мендоса зачете на глас от екрана на компютъра си. Лили забеляза, че преводът му е същият като нейния. Програмата му
определено я биваше.
— Кардинале — каза Сфинкса. — Първата желязна планина…?
— Очаква пристигането ви — отвърна Мендоса. — Висшият астроном отец Расмунсен в момента е там и приготвя всичко за вас. Той е
най-големият специалист на Църквата по железните планини, лунните подравнявания и Падането.
Сфинкса кимна.
— Искам също и камбаните.
— Ваше величество — рече Мендоса. — Разбирате, че те не са необходими за преминаването на изпитанието.
— И са прословуто опасни… — добави Хлоя.
— Искам ги — отсече Сфинкса. — Защото те са ключът към плановете ми за управление. Това означава, че трябва да посетим милите
дами от Новодевическия манастир в Москва.
— Курви — презрително процеди Мендоса. — Прекалено са умни за положението си.
— Аз ги харесвам — каза Сфинкса. — Отдадени са. На кодекса си и на каузата. И е така от пет хиляди години. И през цялото време са
надхитрявали вашата Църква, кардинале. Кога е следващата поредица подравнявания?
— Според брат Расмунсен някъде около слънцестоенето. Бъдни вечер или нещо такова. Веднага ще взема от него точните часове и
дати. Разполагаме с около три седмици.
— Разполагаш ли с всички данни за Апенините и Морето на дъждовете?
— Да, ваше величество — отвърна Мендоса.
— А обсерваторията готова ли е?
— Всичко е подготвено, ваше величество.
— В такъв случай да тръгваме за Москва — каза Сфинкса. — Само трябва да направим едно спиране по пътя.
— Къде, ваше величество?
— При Царския затвор Ереб — каза Сфинкса.
После се обърна кръгом и небрежно хвърли малко сиво камъче в жертвения басейн с мъртвото тяло на Александър.
Веднага щом камъчето падна във водата повърхността й се замъгли, стана тъмна и непрозрачна. Последва гаден пукот, докато черно-
сивата вода се втвърдяваше в подобна на бетон субстанция, която напълно обгърна трупа на Александър и го скри от поглед.
И след това тръгнаха.
Лили беше грубо бутната към стълбището.
Успя да хвърли последен тъжен поглед назад към жертвения басейн. Брат й, когото почти не беше познавала, сега беше погребан в
плътен камък.
Последните му действия, както сам беше казал, били заради единствените хора, които са го обичали.
Лили знаеше кого има предвид.
Чудесните любвеобилни родители на Скай Монстър, които бяха прибрали Александър в дома си като малко момче и го бяха отгледали
като свое собствено дете.
Хората на Сфинкса — рицарите на Златната осмица — ги бяха убили по най-ужасен начин.
После я изблъскаха от залата и я качиха на самолет до Ереб.
Царски затвор, Ереб
Средиземноморски бряг, Алжир
5 декември
Роланд Рубълс си пееше щастливо в непрогледния мрак на изоставения царски затвор.
— Ирландски очи щом се усмихнат, на пролетно утро приличат…
Както можете да се досетите, Рубълс беше клинично луд.
Преди много време беше изискан иконом на малко владетелско домакинство в Люксембург. Но един уикенд, когато господарят му не
си беше у дома, Рубълс беше убил и изял съпругата му, двете му деца и едно куче.
Осъден да прекара остатъка от живота си вграден в каменна плоча на печално известната Стена на страданието в Ереб, Рубълс остана
ужасно разочарован, когато Джак Уест-младши, негов съсед на стената, беше успял да се измъкне от затвора, без да го вземе със себе си.
Фактът, че Джак беше първият човек, успял да избяга от прословутия затвор, не беше впечатлил особено Рубълс, макар че той си
даваше сметка, че може би само трима души на целия свят знаят местоположението на това място.
— Ирландски смях щом се лее, сякаш ангели пеят…
Все пак Рубълс си имаше нов съсед, което беше известна утеха за него — при това не друг, а самият управител на Царския затвор, граф
Яго Десакс, по-малкият брат на Хадес, царя на Подземното царство.
След като беше спасен от ловеца на глави Алойзиъс Найт, Джак най-безцеремонно беше оковал Яго в плоча от течен камък и го беше
окачил на Стената на страданието, хвърляйки тъмничаря в собствената му тъмница.
— Щом ирландски сърца са щастливи, светът става ярък и весел…
И сега, няколко дни по-късно, докато затворниците около него полудяваха от глад, жажда и пеенето на Рубълс, мракът изведнъж беше
прорязан от лъчи на фенери и пред Рубълс се появиха десетина въоръжени фигури.
Щом ги видя, той се разпя още по-прочувствено и енергично:
— Ирландски очи щом се усмихнат, на пролет…
Бам!
Челото на Рубълс се пръсна и навсякъде се разлетя кръв и мозък. Главата му, все още скована в изправената каменна плоча, не можеше
дори да клюмне настрани. Рубълс остана да си виси там с широко отворени очи, увиснало чене и дупка в челото, кръвта от която мудно се
стичаше по лицето му.
Сфинкса пристъпи от мрака и свали пистолета си.
Застана пред плочата на приятеля си Яго и нареди:
— Извадете го.
Отне им половин час да освободят Яго от плочата.
Докато всички се бяха скупчили около доскорошния затворник, един от помощниците на Мендоса, млад сръбски свещеник на име
Мирослав Чилич, се измъкна тихомълком от групата.
Като се движеше бързо на светлината на малко фенерче, той мина по няколко тъмни прохода, навлизайки все по-навътре в древния
затвор, докато най-сетне стигна до най-дълбоката тъмница на това отвратително място — квадратно помещение с каменни стени, в средата
на което имаше голяма яма.
Трудно беше да се каже колко дълбока е тя.
Като едното нищо можеше и да е бездънна.
В средата на ямата, на шест метра от стените, висеше здрава желязна клетка, окачена на яка верига.
Килия, от която не можеше да се избяга.
Вътре в клетката се виждаше огромен тромав силует, обвит в сенки.
Не помръдваше.
Младият свещеник впери поглед в него с очи, разширени от страх и…
… обожание.
Макар лицето на затворника да тънеше в сянка, нямаше съмнение, че той гледа право към младия свещеник.
— Генерал Растор — тихо каза отец Чилич. — Казвам се Чилич. Аз съм верен ученик. Вие бяхте командир на брат ми по време на
размириците в родината ми. Вземете.
И хвърли ключ през бездната към фигурата в клетката.
Ръката на затворника се стрелна като камшик и улови ключа.
Когато Растор заговори, гласът му беше като тихо стържене, от което по гърба на младия свещеник пробягаха ледени тръпки.
— Ще бъдеш награден в следващия живот, синко — каза затворникът.
— Благодаря, генерале — отвърна отец Чилич. — Простете, но трябва да се връщам преди да са забелязали отсъствието ми.
— Постъпи добре — каза затворникът. — Върви. Скоро ще те последвам.
Младият свещеник побърза да се махне от тъмницата в царския затвор, като остави затворника да виси в мрака в клетката, за която
вече имаше ключ.
След половин час Сфинкса и хората му излязоха от Ереб заедно с Яго.
Сфинкса беше заповядал да освободят и още осмина необичайни затворници. Те също бяха взети, но им бяха сложили белезници и
окови на краката и бяха запушили устите им с кожени ремъци.
Отец Чилич вървеше мълчаливо зад кардинал Мендоса и се оглеждаше скришом.
— Да съберем всички заедно — каза Сфинкса. — И после тръгваме за Москва. Към манастира.
Новодевически манастир, Москва, Русия
23 декември, 00:00
Новодевическият манастир беше притихнал в студената московска нощ.
Той беше започнал живота си като крепост — или като кремъл, какъвто беше руският термин — и все още беше запазил колосалните
стени и отбранителните кули на някогашната цитадела.
Но през 16 век, по времето на Василий III и неговия син психопат Иван Грозни, бил превърнат в манастир, в който били затваряни
жени от царското семейство, принудени насила да облекат расото.
Днес манастирът е прочут с три основни забележителности. Първата е поразителната му камбанария; втората е гробището, където са
положени останките на много прочути руснаци; и третата е невероятната бяла Смоленска катедрала, която се издига в средата и е увенчана
с пет купола в златно и сиво, които приличат на куполите на братовчедка й, по-голямата и по-прочутата катедрала „Св. Василий Блажени“,
намираща се на няколко километра оттук.
В продължение на петстотин години манастирът е бил символ на стоическа издръжливост. Оцелял е през войните с Наполеон и
Хитлер и дори се появява на страниците на „Война и мир“ на Толстой.
Освен това е и символ на решителната женска издръжливост.
Още от превръщането си от крепост в монашеска обител Новодевическият манастир е царство, запазено единствено за жените —
орден на монахини, известен на повечето като Ордена на честните девици, или за по-кратко Честните, както и с едно много по-старо име.
Всичко това щеше да се промени в нощта на 23 декември, когато точно в полунощ силите на Сфинкса атакуваха манастира.
Атаката не беше безшумна. Не беше дори потайна. И в никакъв случай ограничена.
Беше внезапна, дръзка и гръмка.
Четири дълги черни сандъка, приличащи на бронирани контейнери, полетяха от небето и се стовариха в покрития със сняг двор на
манастира.
БАМ!
БАМ!
БАМ!
БАМ!
При всеки удар земята под тях се разтърсваше и във въздуха се вдигаше сняг.
Във военните кръгове тези контейнери бяха известни като СВД-ИУМ — система за въздушно доставяне на издръжлив на удар
материал.
На по-прост език това означаваше, че това са прецизно насочвани контейнери, които не се нуждаеха от меко кацане, тъй като
съдържанието им не беше хора или чувствително механично оборудване. И с усъвършенстването на системите за глобално позициониране
и насочване СВД контейнерите бяха станали много успешни в бързото приземяване на точно определени места.
Те се използваха предимно за доставяне на храна, оръжия или муниции в отдалечени бойни зони или изпаднали в хуманитарна криза
градове.
Тези четири СВД контейнера се стовариха между крепостните стени на Новодевическия манастир, като блокираха четирите изхода на
комплекса, разположени по посоките на света.
След секунди стените на контейнерите паднаха с трясък и от всеки изскочиха по трийсет бронзови войници, които се втурнаха към
централната жилищна постройка.
Сфинкса и хората му пристигнаха само след минути с два летящи ниско хеликоптера „Нинук“, осигурени им от Въоръжените сили на
Русия.
Сфинкса слезе от първия хеликоптер, като водеше след себе си Лили, чиито ръце бяха вързани със свински опашки.
Следваха ги кардинал Мендоса и Хлоя Карнарвън, Йегер Айнс с четирима от рицарите му, дванайсет бронзови войници и осмината
неизвестни, които бяха взели от затвора Ереб.
Като видна фигура в потайния свят на Четирите царства, Сфинкса беше предупредил съответните хора от висшето военно командване
на Русия за пристигането си, така че нямаше намеса нито от страна на армията, нито на полицията.
Сфинкса не искаше да му пречат, докато щурмува манастира.
Защото имаше важни неща за вършене.
Само след минути Сфинкса стоеше пред двайсетте обитателки на Новодевическия манастир в тъмната крипта дълбоко под катедралата
с петте купола, в присъствието на двамата си съветници, петимата рицари, дванайсетте бронзови войника и осмината други мъже.
Всички монахини бяха коленичили с изключение на игуменката майка Беатрис, която стоеше дръзко пред него.
Някои от монахините хлипаха тихо.
Повечето хвърляха тревожни погледи не към Сфинкса или ужасяващите бронзови фигури, а към другите осем мъже.
Защото те бяха като излезли от кошмар.
Бяха дребни и кльощави, с жилави мускули и отпуснати рамене. Но истински ужасяващото в тях бяха лицата им — зъбите на мъжете
бяха заострени, а на челата им, покрити с червени татуировки, имаше хирургически имплантирани подкожни рога.
Щом ги видяха да влизат, една от по-младите монахини беше ахнала неволно: „Вандали…“
Криптата на катедралата беше ужасно студена.
По същество тя представляваше дълъг коридор със сводове и затворени с решетки ниши от двете страни, които бяха паметници на
велики руски жени през вековете. В някои от тях имаше малки параклиси и олтари, а други бяха заети от достигащи до кръста каменни
саркофази.
Игуменката погледна Лили, която стоеше със закопчани ръце зад Сфинкса.
— Ти си Оракулът… — промълви старата жена, след което погледна с ужас Сфинкса.
— Първосвещенице — официално каза Сфинкса.
— Пазачо — с равен глас отвърна игуменката.
Сфинкса се усмихна весело.
— Радвам се да те видя, Беатрис. Поостаряла си.
— А ти, Хардин, си все същият никаквец от най-висока класа. — Старата игуменка го изгледа свирепо. — Беше си лайно, когато беше
малък и ти бях гледачка, и очевидно си оставаш лайно. Е, значи най-сетне направи хода си?
— Много дълго чаках този момент — рече Сфинкса.
— Винаги си бил търпелив, признавам ти го — отвърна майка Беатрис. — Търпелив, наблюдателен…
— Ами, благо…
— … и жесток — довърши монахинята. — Никога няма да забравя какво направи на онова момче Лудовико.
— Той открадна новите ми слънчеви очила.
— А ти го ослепи.
— Една от заповедите гласи: „Не кради“.
— Ти беше на тринайсет, Хардин — каза старата монахиня. — Когато са деца, нормалните психопати измъчват малки животни и
домашни любимци. А ти измъчва момче.
Сфинкса й отвърна със самодоволна усмивка, след което каза:
— Искам камбаните.
— Не са тук — отвърна майка Беатрис. — Не са тук от сто години…
— Те са в криптата на царевна София Алексеевна точно зад теб — рязко каза Сфинкса и кимна към огромното засводено хранилище
зад нея, най-голямото в целия подземен комплекс.
То представляваше правоъгълно помещение с размерите на гараж за две коли, изградено изцяло от сив камък. На вратата му беше
изобразено намръщеното лице на достолепна жена със свъсени вежди и корона на главата.
Сфинкса докосна сивото лице на релефа.
— Царевна София — каза той. — Дъщерята на цар Алексей и за известно време всемогъща регентка на Русия. Но това не свършило
добре за нея, нали, Беатрис?
Игуменката премълча.
— В зенита на могъществото си царевната възстановила този манастир и поддържала монахините, но когато изгубила властта, била
затворена тук до края на живота си — продължи Сфинкса. — Помниш ли какво е направил новият цар Петър с поддръжниците й, Беатрис?
— Обесил ги — тихо рече игуменката. — Точно пред прозорците на килията й, така че ако погледне навън, да ги види.
— Петър е бил наистина изобретателен садист, признавам му го — каза Сфинкса. Очите му се присвиха.
— Виж, Беатрис, нека се обзаложим. Да отворим криптата още сега. Ако Камбаните на сирените наистина ги няма, както твърдиш, ще
убия теб и сестрите бързо и безболезнено, с куршум в главата. — Той вдигна пръст.
— Но ако камбаните са вътре и ме лъжеш, ще ви оставя на моите противни приятели.
И махна с ръка към осмината вандали с техните ужасяващи зъби и „рогати“ глави.
Майка Беатрис преглътна.
Лили замръзна.
— Отвори — нареди Сфинкса на Йегер Айнс.
След минути вратата на криптата беше разбита е контролирани експлозиви и Сфинкса огледа вътрешността.
Не беше от хората, които се впечатляват лесно, но този път затаи дъх.
Пред него се намираше огромна сфера от злато и сребро, висока девет стъпки.
Съвършените страни на великолепното изделие бяха полирани до блясък. Сферата беше изумителна е безупречността си — прекалено
прецизна, за да е била изработена от хора от отминали столетия; може би прекалено прецизна дори за хората от настоящето.
Сферата стоеше пред него — тежка, древна и зловеща, отразявайки матово светлината. Беше монтирана върху плоча, която позволяваше
на човек да види широката кръгла дупка в долната й част. Сферата беше куха и представляваше някаква огромна камбана.
Зад нея имаше още тринайсет сферични камбани, наредени в две дълги редици — със същите гигантски размери, всички изработени
от злато и сребро.
— Камбаните на сирените… — промълви Хлоя.
Лицето на сестра Беатрис посърна.
Сфинкса поклати тъжно глава.
— О, Беатрис. Излъга ме.
— Не си играй с мен, Хардин. Прекалено стара съм за това — сряза го игуменката. — Получи онова, за което си дошъл. Носиш
императорския пръстен на пръста си, а сега имаш и Камбаните на сирените. Успя. Спечели. Като момче беше нищожен тиран, а сега можеш
да бъдеш истински. Остави ни. Иди при някоя от петте планини и изпълни Падането си. После иди в Лабиринта, седни си на трона и
направи нас и всички останали по света свои слуги, както си искал открай време. Само ми спести шибаните си речи.
Сфинкса не отговори, а само впери поглед в дръзката старица. После каза тихо:
— Изгуби облога.
Каза го по такъв начин, че стомахът на Лили се сви на топка.
— Не съм тиран — добави Сфинкса. — В никакъв случай. Аз съм милостив човек. И за да ти го покажа, ще спестя на монахините ти
цената на облога и ще им дам бърза смърт. Но не и на теб. Ти прие облога и затова ще платиш пълната цена.
Без никакво предупреждение Сфинкса изблъска майка Беатрис в съседния страничен параклис и нареди осмината вандали да бъдат
пуснати и да им бъдат свалени ремъците около устите.
— Тя е изцяло ваша, мои гладни приятели.
Те се втурнаха в параклиса като кучета с потекли лиги. Сфинкса затръшна вратата след тях.
След секунда нечовешките, изпълнени с агония писъци на майка Беатрис изпълниха криптата, докато вандалите разкъсваха плътта й с
ужасните си зъби и я изяждаха жива.
Лили стисна очи и се помъчи да не чува, но не успя.
След минута писъците на игуменката спряха и единствените звуци, идващи от параклиса, бяха хрущене на кости и мляскане.
Сфинкса удържа думата си спрямо останалите монахини. След няколко минути всички те бяха мъртви, застреляни безжалостно в
главата.
Огромните камбани бяха извадени от криптата с мотокари.
Лили изгледа Сфинкса.
— Ти си чудовище.
— Млада госпожице, аз още не съм започнал — отвърна й той. — Хайде, да идем да опитаме една камбана.
След няколко часа Лили летеше с един от хеликоптерите високо над покрайнините на Москва, седнала в пилотската кабина до
Сфинкса.
Огромната руска столица се простираше пред нея до хоризонта — колосален метрополис, дом на дванайсет милиона души.
Москва представляваше безразборна смесица от старо и ново, от красиво и грозно — източени стъклени небостъргачи, извисяващи се
над груби жилищни блокове от съветската епоха; черни като въглен фабрики около аристократични квартали с варовикови постройки от
деветнайсети век; оградени с високи стени манастири и прекрасни църкви до огромни обществени паркове, много от които със замръзнали
езерца, използвани като пързалки.
И всичко това беше покрито с лед и сняг — сива завивка над града.
Облаци пара се издигаха от жилищни и промишлени комини — свидетелство за системите за отопление, необходими за издържането
на руската зима.
През целия град минаваше широката ивица на Москва река, която беше напълно замръзнала и се виеше на широки завои.
Беше малко преди изгрев-слънце и руската столица вече се събуждаше.
Рехав поток автомобили пъплеше по околовръстните пътища. По булевардите ръмжаха автобуси. Ледоразбивачите, които щяха да
прорежат канали в замръзналата река, още не бяха излезли, но скоро щяха да го направят.
Неколцина любители на зимните спортове бяха излезли с кънки на реката и изпълняваха изящни завъртания и обиколки. Ранобудни
стопани на кучета разхождаха любимците си по пътеките покрай брега.
Боклукчийски камиони обикаляха улиците на жилищните квартали.
Изведнъж нещо се издигна над Новодевическия манастир и полетя бързо и направо нагоре в небето, сякаш дърпано от невидимо въже.
Огромен тежкотоварен хеликоптер „Чинук“ с два ротора и затъмнени прозорци.
Гърдите на Лили се свиха.
И преди беше виждала подобен хеликоптер. Преди няколко седмици в Лондон, когато рицарите на Златната осмица бяха накарали
Джак да се разкрие, като окачиха червен двуетажен автобус за подобна машина над Темза.
Това беше дрон, управляван от рицарите на Златната осмица.
Под хеликоптера беше окачена мрежа, държаща една от огромните сферични камбани, които Лили беше видяла в криптата на
манастира.
Загледан в спящия град и дрона, който вече се беше издигнал високо в небето, Сфинкса подаде на Лили защитни слушалки, каквито
използваха агентите на специалните части.
— Сложи си ги.
Лили познаваше този модел — предпазни слушалки ЗМ Peltor ComTac с херметични уплътнения, които покриваха ушите.
Макар да изглеждаха като обикновени големи слушалки, каквито можеха да се намерят навсякъде, тези бяха нещо много повече.
Тези слушалки имаха външни елиминиращи шума микрофони няколко степени по-добри от онези, които се предлагаха в магазините.
Използваха се от специалните части по цял свят, при това напълно основателно — можеха да елиминират целия шум около носещия ги,
като по този начин му даваха почти свръхчовешки слух, като в същото време го предпазваха от оглушителни звуци като изстрели и
експлозии, които иначе можеха да спукат тъпанчетата му.
Лили забеляза, че всички хора на Сфинкса са си сложили такива слушалки. И побърза да последва примера им.
— Удари я — каза Сфинкса.
Изведнъж хеликоптерът дрон се разклати, при което огромната камбана под него се разлюля…
… и нещо вътре в нея удари стената й.
Древната метална камбана издаде продължителен висок звук, който отекна могъщо над града като някакъв неземен звън.
Лили го чу като дигитализиран звук през слушалките.
Онова, което хората в Москва чуха подобна защита, беше трудно за описване.
Звукът беше едновременно прекрасен и ужасяващ, предизвикващ радост и болка. Миг на чист, но мимолетен екстаз.
И най-вече звънът беше повелителен, всепроникващ, неустоим.
Той се откъсна от мистериозната древна сфера и се разшири на невидими вълни над целия град.
Лили веднага видя последиците.
Боклукчийски камион под нея рязко зави от пътя и се вряза в една сграда.
Коли се блъскаха по околовръстния път. Автобусите по булевардите помитаха улични лампи, светофари и сергии.
Лили гледаше всичко това, обзета от безпомощен ужас.
Погледът й откри фигурите, пързалящи се по замръзналата Москва река.
Пред очите й всички те — всичките, абсолютно едновременно — се строполиха като кукли, чиито конци са били прерязани от
невидима ножица.
Лили се съсредоточи върху една жена.
След като падна на леда, тя сякаш се спря объркана и се заоглежда около себе си, мъчейки се да разбере какво е станало.
Надигна се на четири крака в опит да се изправи, но поради някаква причина не успя и запълзя отчаяно по корем към брега.
След петнайсетина секунди напъване жената се отпусна на леда и остана да лежи неподвижна.
Някои от другите пързалящи се бяха направили същото и сега също лежаха неподвижно по очи.
Лили не можеше да определи дали са изгубили съзнание, или са мъртви.
Забеляза също и кучкарите покрай реката.
Те също бяха спрели насред крачка, а кучетата им завиха и заквичаха от болка, когато звукът на камбаната достигна до различно
устроения им слух. Кучетата не се строполиха на земята.
— Мъртви ли са? — с равен тон попита тя Сфинкса.
— Не — отвърна той. — Все още не са. Изпаднали са в нещо като сън или кома. И не изпитват болка. Според древните текстове, когато
изпадат в съня на сирените, преживяват момент на невероятен екстаз.
— Всички в града ли? — попита Лили.
Сфинкса кимна.
— В радиус от около петдесет километра по нашите преценки.
Градът под Лили вече беше напълно неподвижен.
Целият град.
Всяка кола, всеки автобус, всеки боклукчийски камион, всеки човек. Нищо не помръдваше.
Ревяха клаксони на коли, чиито шофьори бяха паднали върху воланите им. Автомобилни аларми виеха от множеството катастрофи.
Единственото движение беше на пушека, който продължаваше да бълва от комините.
— Някои от тях скоро ще умрат — добави Сфинкса. — Нищо не може да се направи. Пързалящите се на леда и шофьорите в колите
почти сигурно ще умрат. Не от съня, а от студа или от жажда. Онези в леглата си ще са добре няколко дни или може би седмица, но също ще
умрат от жажда или глад, ако сънят им продължи прекалено дълго. Именно затова исках да го направя сега — по това време на деня, в този
ранен час, докато повечето жители са в леглата си. Те просто ще продължат да спят, но сънят им ще бъде кома, предизвикана от камбаната.
Когато се събудят, ще се озоват в един нов свят.
Лили потръпна.
Не знаеше как точно да разбира думите му. Денят и без това беше изпълнен с прекалено много ужаси.
— Какъв свят?
Сфинкса се загледа към покорената Москва.
— Свят, управляван от мен.
Той се обърна към Лили и се усмихна ведро.
— Стига, скъпа. Не мисли за такива мрачни неща. Време е да изиграеш своята роля и да направиш онова, за което те доведох тук.
— И какво е то?
— По някакъв начин капитан Уест, твоят осиновител, е успял да се измъкне от град Атлас. Охранителните ми камери са го засекли.
Трябва да призная, че е много решителен. Не се съмнявам, че ще дойде за теб, и затова трябва да му дадем онова, което търси.
И с тези странни думи Сфинкса фрасна Лили в лицето е дръжката на пистолета си и светът потъна в мрак.
По-късно същата сутрин Лили щеше да се събуди на стъпалата пред катедралата „Св. Василий Блажени“ насред Червения площад,
вързана за стол, с натъртена глава и между две обезглавени монахини.
Първа офанзива
Спасяване в Москва
В старогръцката митология сирените са прекрасни млади жени, живеещи на скалист остров.
Песента, която пеели, била толкова сладка и омайваща, че всеки моряк, който я чуел, изпадал в
омагьосан сън и корабът му се разбивал в скалите. Единственият, който успял да чуе песента на
сирените и да остане жив, бил Одисей, който с типичното си любопитство бил твърдо решен да го
направи. Той преживял срещата по особено хитроумен начин — завързал се за мачтата на кораба,
докато хората му гребали покрай острова със запушени с восък уши…
Мъри Бодин, „Гръцка митология“, 2010
Червеният площад, Кремъл и Катедралата „Св. Василий Блажени“
Катедрала „Св. Василий Блажени“
Във въздуха над Русия
23 декември, 08:45
Самолетът на Джак Уест летеше устремно към Москва.
Но самият Джак Уест не беше в него.
В самолета бяха приятелите му Мечо Пух и Стреч, както и пилотът им Скай Монстър, които се носеха към руската столица с
максималната скорост, която беше способен да развие техният „Туполев“ Ту-144.
Джак също беше на път, но се беше намирал другаде, когато дойде новината, че Лили била открита в Москва, на Червения площад, на
стъпалата на катедралата „Св. Василий Блажени“. Той тъкмо се връщаше от Австралия с Алойзиъс Найт и Алби с изтребителя-
бомбардировач „Сухой“ Су-37 на Найт.
Стреч и Мечо Пух бяха много по-близо, в източната част на Франция, така че имаха преднина.
Двамата войници — единият висок и слаб израелски снайперист, чието истинско име беше Бенямин Коен, а другият дребен и
закръглен арабски принц на име Заир ал Анзар ал Абас — едва ли можеха да са по-различни по външен вид и темперамент. Всъщност при
първата им среща преди години в една затънтена ферма в Кения, когато Лили беше малко дете, двамата едва успяваха да се търпят един
друг.
По време на престрелката при фермата, когато враговете им бяха устроили засада, Стреч и Мечо Пух бяха направили нещо необичайно
— щом бяха видели, че Лили е в опасност, бяха скочили едновременно от прикритието си и се бяха втурнали да я спасят.
От този момент всички разлики помежду им изчезнаха и през следващите години те бяха станали най-близки приятели, споделящи
домове и празници, мисии и важни събития.
И когато Лили беше засечена от софтуера за лицево разпознаване на една охранителна камера на Червения площад, нямаше начин
двамата да не се втурнат да я спасяват.
Скай Монстър напълно споделяше чувствата им. Добродушният брадат пилот от Нова Зеландия обожаваше Лили откакто тя беше бебе.
Тук е добре да уточним, че никой в малкото им семейство, може би с изключение на Джак, нямаше представа какво е истинското му име.
Тримата се бяха въоръжили, бяха се качили на борда на „Небесният воин“ и бяха отлетели моментално за Москва.
През седмиците след шокиращото и вълнуващо откритие на Стреч, Пух и Алби, че Лили не е била принесена в жертва по време на
церемонията в Скалата на Гибралтар, екипът на Джак се беше прегрупирал.
Отначало те се бяха пръснали по света — при Скалата и при трите тайни града Туле, Атлас и Ра.
През следващите седмици имаха две основни цели.
Първо: да намерят Лили.
И второ: да разберат какъв ще бъде следващият ход на Сфинкса след преминаването през Изпитанието на градовете в опита му да
завладее света по време на приближаващото събитие Омега.
Но преди да изпълнят тези неща трябваше да си осигурят някакво сигурно място.
Прецениха, че апартаментът на Хадес в Рим е твърде малък и уязвим. Ако ги откриеха там, измъкването нямаше да е лесно. А и не
можеше да побере целия екип.
Трябваше им място, което да осигури пространство за всички и да им позволява да продължат проучване то си, като в същото време им
предлага бърз достъп до писта или друг начин за бягство.
Разбира се, като бивш цар в тайния владетелски свят Хадес притежаваше такъв имот, макар и не съвсем официално.
Имотът бе ферма за коне в Елзас-Лотарингия, сгушена в класическа германска гора недалеч от средновековното градче Лембах.
Навремето Хадес беше държал множеството си животни в огромното и разпръснато имение и беше водил двамата си малки синове тук по
време на семейните ваканции.
После, преди няколко години, беше продал имота. Но продажбата беше фиктивна — на практика го беше прехвърлил на себе си и сега
фермата представляваше скривалище пред очите на всички.
Имението отговаряше на всичките им ключови изисквания.
Имаше предостатъчно място — всъщност в основната сграда някои от тях получиха отделни крила.
По-интересното беше, че огромният имот съдържаше в границите си огромен бетонен бункер, някога част от линията Мажино —
френски комплекс от укрепления, оръдейни площадки и свързващи ги тунели, построен през 30-те години на миналия век и зрелищно
провалил се в усилията да спре нацистката инвазия във Франция през май 1940 г. Германците просто бяха заобиколили линията Мажино,
минавайки през Нидерландия и Белгия.
Освен огромния сив бункер имотът включваше езеро с вила до него, скрита от поглед писта и стар хангар от Втората световна война, в
който Хадес държеше частния си самолет.
Пристигнаха и последните членове на екипа — любимите животни на Джак соколът Хор и кучетата му Рокси и Аш, доведени от
предания им гледач неандерталец, известен като Е-147. Те бяха взели частен самолет от Австралия, платен от Хадес, който беше кацнал в
намиращия се недалеч Залцбург. Майката на Джак Мей, която много харесваше дребния неандерталец, беше отишла да ги вземе.
Когато пристигнаха в имението на Хадес, бившият минотавър от Долния свят слезе от колата, понесъл Хор и съпровождан от
възторжените кучета, които подскачаха около него.
— Здравей, капитан Джак — каза той. — Всички животни добре. Аз добър гледач. Храни кучета и разхожда кучета. Не яде кучета.
Въпреки всичко случващо се Джак не можеше да не се усмихне на думите му.
— Радвам се, че не си изял кучетата ми, приятел. Браво на теб.
Неандерталецът кимна ентусиазирано.
Разбира се, умът на Джак беше изцяло зает от първата им цел.
— Намираме Лили — каза той. — Няма смисъл да спасяваме света, ако тя е някъде там, сама с онзи кучи син Сфинкса.
За да я намерят, се прикачиха към свръхсекретна система за лицево разпознаване на американското правителство, известна като
TITAN, която използваше мрежи от охранителни камери по целия свят, лицеви скенери по летища, приложения за социални медии и дори
такива за отключване на мобилни телефони, за да идентифицира търсения индивид и да посочи местоположението му.
Ако Лили се появеше пред някоя камера където и да било по света, щяха да научат веднага.
Подслушваха полицейски и военни честоти, както и сателитните данни за движения на самолети, но щеше да им отнеме време, докато
попаднат на нещо.
Наред с това започнаха да проучват следващото премеждие, което ги очакваше — Изпитанието на планините.
Хадес, Мей и Йоланте се заеха с това, като използваха като отправна точка папируса Зевс. Това беше текстът, написан по заповед на
самия Гръмовержец след като шампионът му спечелил Големите игри и получил Мистериите, които показват как да се преодолеят двете
изпитания преди събитието Омега. Именно този папирус ги беше запознал и с Изпитанието на градовете. Сега те се съсредоточиха върху
другото изпитание:
ИЗПИТАНИЕТО НА ПЛАНИНИТЕ
Пет железни планини. Пет наточени ключа.
Пет врати, заключени навеки.
Но знай, че само онези, които оцелеят при Падането, могат да влязат във Върховния Лабиринт и да се изправят пред лицето
на Омега.
Докато се случваше всичко това, Джак посети две места.
Първо отиде със Зоуи и Хадес на едно намиращо се недалеч, но потенциално много опасно място — Галерия дел Академия във
Венеция, домът на Братството на свети Павел, или монасите от Ордена на Омега, както бяха известни в тайния царски свят.
Едва след всички хаотични събития около откриването на Трите тайни града Джак беше научил какво е станало с монасите на Омега.
Те бяха изчезнали.
Бяха го съобщили дори по новините — монасите от потайния орден изоставили квартирите си в съседство с Галерия дел Академия,
като взели със себе си цялото си имущество, включващо множество безценни произведения на изкуството, както и скици.
За телевизионните репортери те бяха просто група смахнати монаси.
За Джак обаче хе бяха нещо много по-смъртоносно.
Те бяха експерти по всички астрономически събития, свързани със събитието Омега.
— Освен това се показаха като безусловни женомразци — каза Джак на Зоуи и Хадес два дни по-късно, докато проникваха в Галерия
дел Академия във Венеция. — Гледат на тях като на създания за разплод, чиято единствена цел е да служат на мъжете.
— Значи говорим за много модерни мислители — иронично подметна Зоуи.
— Най-лошото е, че наистина вярват в това.
Джак си спомни как лидерът на монасите, върховен брат Езекил, беше трепнал от почти физическа болка, когато Лили го беше
заговорила.
„Млък! — беше изпищял той. — „На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в
безмълвие“.
— Водачът им брат Езекил каза, че женският глас е нещо противно и отвратително — каза Джак на Зоуи.
— О-кей…
— Името му всъщност е Николае Никулеску — каза Хадес. — Така се е наричал преди да приеме духовното си име Езекил. При
монасите на Омега духовното име винаги започва с Е. Подобно на мнозина от събратята си, Езекил е румънец по рождение. Преди време
орденът станал пристанище за ултраконсервативни румънски свещеници и монаси, които смятали, че редовната Църква е прекалено
снизходителна. И до днес орденът на Омега поддържа връзка е католиците хардлайнери в румънските Въоръжени сили.
Зоуи отиде да провери квартирите, докато Джак обиколи светая светих на царството на монасите — основното подземно хранилище
на музея.
Пред вратата му беше поставена полицейска лента, но той просто я скъса и влезе.
Монасите на Омега наистина бяха взели кажи-речи всичко, което може да се носи.
Това не включваше поразителната каменна статуя в естествен ръст в средата на помещението.
Тя все още стоеше там — изкривено от болка изображение на мъж с вързани отзад ръце, обърнато към небето лице и уста, отворена в
агонизиращ писък.
— Езекил ми каза, че статуята всъщност е човек, загробен в течен камък — каза Джак на Хадес. — Неканен гост, хванат в музея.
Възможно ли е да е истина?
— Загробването жив в сивия камък открай време се използва като наказание в религиозните кръгове — отвърна Хадес. — Този
болезнен писък ми се вижда достатъчно истински.
— Тези типове определено не ми харесват — каза Джак.
Той пристъпи към няколкото стоманени шкафа, които беше видял миналия път; в тях имаше широки чекмеджета, в които се пазеха
най-различни пергаменти и скици.
Именно там двамата с Лили бяха открили отпечатъка на цялата триъгълна каменна плоча, която беше ключът към преминаването през
Изпитанието на градовете.
Джак си спомни, че сред останалите пергаменти беше видял звездна карта върху папирус с надпис на латински MAGNVM VIAM
PORTAE QVINQVE: Петте порти към Големия лабиринт.
Но сега повечето чекмеджета бяха опразнени от съдържанието им, макар че в някои все още имаше различни документи и отделни
листа. На един такъв лист Джак видя написано на ръка: INCAINCERCAND SA DETERMINE LOCATIA CELUIDE-AL DOILEA.
— На какъв език е това? — попита той.
— На румънски — отвърна Хадес. — Означава „Още се опитвам да определя местоположението на втората планина“.
— Значи вече са се включили в надпреварата — каза Джак. — Точно от това се страхувах.
Намери друга бележка до първата: INCA INCERCAND SA GASEASCA STATUIA SRELUI.
— А тук какво пише?
— „Още се опитвам да намеря статуята на змията“ — преведе Хадес.
— Имаш ли някаква представа каква е тази „статуя на змията“?
— Не… — замислено отвърна Хадес.
На друг лист Джак намери поредица числа — някакви координати с географски ширини и дължини:
Взе листа. По-късно щеше да провери координатите на картата.
— Хей, Джак — повика го Зоуи, която се връщаше от квартирите. — Като изключим няколко зарязани библии, попаднах само на това.
Намерих го в един шкаф, в джоба на старо сако.
Тя протегна ръка. На дланта й лежеше странен малък пясъчен часовник на тънка верижка. Часовникът беше пълен с фин сиво-черен
прах, който Джак познаваше отлично.
Сив камък.
Горгонски камък.
Убийственото вещество, превръщащо водата в камък.
Джак взе малкия часовник от Зоуи и го заразглежда.
— Монасите ги носят на вратовете си.
Той се огледа и поклати глава.
— Да се махаме оттук. Онези задници отдавна са се разкарали от това място.
След като остави Зоуи и Хадес в имението, Джак забърза към втората си цел, тайната си ферма в Австралия.
Взе със себе си Алби и Алойзиъс Найт и летяха със самолета на ловеца на глави.
Джак искаше да вземе някои древни текстове и папки, които държеше в хранилището във фермата. И по-конкретно документите,
свързани с първата му мисия с Лили — онази с Голямата пирамида в Гиза и Седемте чудеса на древния свят.
Помнеше, че някои от тези документи наред с описанията на капаните, на които се беше натъкнал по време на мисията, споменаваха
за древни египетски лабиринти. Тъй като хранилището имаше биометрична защита, единствено Джак можеше да го отвори, така че се
налагаше да отиде там лично.
Освен това се беше надявал да намери едно старо коприварче вълшебник, което държеше от много години. Със способността си да
отклонява куршуми то можеше да се окаже полезно в следващите дни, но не успя да го открие никъде във фермата.
Освен това искаше да вземе и още нещо… за Алби.
Една от старите си изкуствени ръце.
По време на търсенето на Трите града Алби беше заловен от Дион Десакс и рицарите на Златната осмица. С една свръхостра древна
струна Дион по най-жесток начин беше отрязал лявата ръка на Алби. През годините Джак беше обновявал няколко пъти собствената си
титанова протеза на лявата си ръка и реши, че може да пригоди някоя от старите за Алби.
След като събраха всичко, от което се нуждаеха, Джак, Алби и Алойзиъс отлетяха обратно за Франция и бяха във въздуха над
Персийския залив, когато дойде вестта.
Лили беше намерена…
… забелязана от охранителна камера…
… на Червения площад в Москва.
Във въздуха над Москва
23 декември, 09:10
Стреч се носеше в небето с астрономическа скорост, блъскан от ледения вятър, с наведена надолу глава, защитено с маска лице и
изпънато като копие тяло.
Маската всъщност беше на Джак. Както и костюмът за скачане от големи височини и крилете от въглеродни нишки на гърба му,
известни като криле на чайка.
На Стреч изобщо не му пукаше чия е екипировката. Искаше само едно — да спаси Лили.
Москва беше на пет километра под него.
Градът изглеждаше като замразена смес от бели и сиви петна, комбинация от сняг, киша и мрачна руска архитектура.
С едно ярко изключение.
В сърцето на монохромния метрополис имаше район, оцветен в най-живи и поразителни цветове.
Районът на Кремъл.
Прочутата крепост бе в плътен нюанс на червеното — кървавочервено. Именно този цвят беше дал името на площада до нея. Някои си
мислят, че Червеният площад е име от съветската епоха, но това не е вярно. Името е по-старо от болшевиките.
И на този площад, недалеч от Кремъл и също искряща с цветовете си, се намираше катедралата „Св. Василий Блажени“ с нейните
пъстроцветни куполи във форма на луковици и червени и зелени стени.
Трите концентрични околовръстни пътя на града придаваха на Москва приблизително кръгла форма, като Червеният площад се
намираше в най-вътрешния пръстен.
През трите концентрични пръстена се виеше дебела бяла линия — замръзналата Москва река.
Докато Стреч се носеше към земята, „Небесният воин“ кръжеше високо в небето е Пух и Скай Монстър на борда, готов да се спусне
моментално и да спусне въже с кука, за да ги прибере. Двамата с Лили.
Докато пропадаше още надолу, детайлите на Москва ставаха по-ясни. В най-вътрешния кръг Стреч вече можеше да различи
кървавочервения Кремъл и куполите на „Св. Василий Блажени“.
Щом се спусна достатъчно ниско, Стреч натисна едно копче, крилете на гърба му се разпериха и той продължи с контролиран полет
над Москва река, следвайки извивките й към църквата.
Тогава видя телата.
И преобърнатите коли и автобуси.
И катастрофиралите боклукчийски камиони.
На крайречните алеи имаше хора, които лежаха по очи с разперени ръце, сякаш са пълзели на четири крака в последните си моменти.
Едно куче още беше вързано с ремък за китката на господаря си и лаеше безнадеждно.
— Пух, Скай Монстър, виждате ли това? — каза Стреч в микрофона на гърлото си. Камерата на предпазната му маска записваше
всичко.
— Мили Боже — произнесе сърдитият глас на Пух в ухото му. — Виждаме го.
— Мъртви ли са? — попита Скай Монстър.
— Не знам — отвърна Стреч. — Но всичко това прилича на призрачен град.
— Внимавай, приятелю — каза Мечо Пух.
Стреч продължи да лети над замръзналата бяла река, докато не стигна до Кремъл и Червения площад.
Наоколо все така нищо не помръдваше.
И тогава видя катедралата „Св. Василий Блажени“…
… и трите малки фигури, седнали на стъпалата.
Сърцето му подскочи.
Онази в средата беше Лили.
Завързана за стола на западния портик на катедралата, Лили гледаше как крилатата фигура се спуска и каца съвършено на калдъръма
на Червения площад на двайсет метра от нея.
Отначало си помисли, че е Джак — костюмът, крилете и непрозрачната маска бяха неговите.
Помъчи се да освободи ръцете си от свинските опашки и очите й едва не изхвръкнаха от орбитите от напрежение, докато викаше
безполезно през парцала в устата си.
Мъжът вдигна маската и Лили видя, че не е Джак, а Стреч.
— Лили! Ох, слава богу — възкликна той, докато бързаше нагоре по стъпалата, след което заговори в микрофона си. — Момчета,
потвърдено. Тя е, при това жива.
Стреч се завтече към Лили и махна парцала от устата й.
— Всичко е наред, Лили. При теб съм. Ще те измъкна оттук.
Тялото й трепереше от студа.
— О, Стреч! — изхлипа тя. — Не! Не трябваше да идвате…
— Много хора ги е грижа за теб, хлапе — меко каза Стреч. — Всички се опитват да те намерят. Оставих Пух да кръжи над нас със Скай
Монстър, Джак също пътува насам…
Лили тръсна глава.
— Не, Стреч, нямах предвид това. А че не трябваше да идвате, защото това е капан!
Докато Лили произнасяше тези думи, двамата със Стреч бяха наблюдавани.
От четирима.
Двама от наблюдателите стояха на половин километър от тях, над реката, на върха на ъгловата кула на Кремъл.
Те бяха рицари на Златната осмица и следяха Лили и Стреч през мощни цифрови бинокли.
Йегер Цвай, или Ловец Две, вторият по старшинство член на рицарите, и Йегер Ахт, Ловец Осем, най-младият от безжалостните
рицари наемници.
Другите двама се намираха на друго място, в отсрещния край на Червения площад.
Те се криеха зад побелелите от снега дървета на парка Зарядие, облечени в дебели бели канадки, с бели огледални очила и екипирани
със свръхмодерни слушалки. Лицата им бяха скрити зад бели вълнени шалове и облеклото им ги правеше почти невидими.
Йегер Цвай и Йегер Ахт гледаха от кулата надолу към Стреч. Бяха го следили на скенерите си през целия му път към Москва.
Йегер Цвай включи микрофона на радиостанцията си.
— Сър, говори Цвай. Уест току-що пристигна. Долетя с онези криле, които използва срещу нас при замъка Арагон.
— Приспи го — нареди гласът на Йегер Айнс в слушалките на Цвай. — С огромно удоволствие ще махна някои телесни части на
капитан Уест, когато се събуди.
— Разбрано, сър — отвърна Йегер Цвай. — За нас ще е удоволствие.
После взе дистанционното и натисна едно копче.
Нещото се издигна бързо зад една сграда до катедралата и се понесе право нагоре в небето.
Стреч забеляза движението с периферното си зрение и рязко се обърна.
Лили се загледа с ужас нагоре.
— Ох, по дяволите!
Това беше хеликоптерът дрон, който беше видяла по-рано. Древната сферична камбана още беше окачена под него.
Хеликоптерът се издигаше по същия начин, по който го правеха всички дронове — нагоре, нагоре, нагоре, бързо, бързо, бързо.
Стреч се намръщи.
— Какво става?
— Загазихме — каза Лили, докато той освобождаваше ръцете й. — Здравата загазихме.
Тя грабна листа, забоден за гърдите на една от обезглавените монахини до нея, на който беше изписано мрачното предупреждение:
ЩЕ
СЕ
СЪБУДИТЕ
КАТО
РОБИ
— Сфинкса го е оставил за онзи, който дойде да ме спаси. Явно си е помислил, че Джак пръв ще дойде при мен.
— Какво означава това? Ще се събудите като роби…
В отговор Лили погледна нагоре към дрона, който вече висеше високо над разноцветните куполи на „Св. Василий Блажени“.
— След малко ще заспим. Имаш ли химикалка?
Стреч вече беше наистина объркан, но извади химикалка „Шарпи“ от джоба на гърдите си и я подаде на Лили.
Тя започна да пише бързо върху листа.
— Значи Мечо Пух и Скай Монстър кръжат над нас е „Небесният воин“?
— Да. Защо?
— Мамка му, значи са в петдесеткилометровия обхват. Звуковата вълна ще ги удари. Веднага се обади на Скай Монстър и му кажи да
включи на автопилот и ако има шумозаглушаващи слушалки, да си ги сложи. Пух също.
Стреч разбра, че не е време за възражения, и се подчини, докато Лили продължаваше да пише.
Високо над тях хеликоптерът дрон се разклати…
… и сферичната камбана под него удари.
Зловещият звук отново премина през Москва, разпространявайки се във всички посоки в невидима вълна.
Стреч погледна нагоре — звукът беше толкова прекрасен, така истински, толкова перфектно…
— Не ни остава още много — каза Лили, като продължаваше да пише с цялата бързина, на която беше способна.
След секунда двамата със Стреч се строполиха на земята.
Все още бяха будни. Засега.
Стреч се опули объркано.
— Какво, по…?
Лили никога не беше изпитвала подобно нещо.
Сякаш някой беше подсякъл краката й.
— Само трябва да… — изпъшка тя и запълзя по корем, като се мъкнеше на лакти към химикалката и листа, които беше изпуснала при
падането си.
— … трябва да…
Сънят се спусна над нея.
И докато се отпускаше на стъпалата на прочутата руска катедрала, Лили осъзна, че Сфинкса е бил наистина добре запознат с ефекта на
сферите.
През нея премина чувство, подобно на електрически заряд, което можеше да се опише единствено като чисто блаженство — ликуване,
екстаз, — задейства центровете на удоволствие в мозъка й и изведнъж заспиването й се видя най-чудесното и желано нещо на света.
Главите на Лили и Стреч се отпуснаха на земята и, и двамата изпаднаха в кома.
От позицията си на ъгловата кула на Кремъл Йегер Цвай и Йегер Ахт ги гледаха как падат.
Йегер Цвай се усмихна едва-едва.
— Йегер Ахт — каза той. — Ако обичаш, слез долу и обезопаси телата на момичето и на капитан Уест. За нас ще е чест да ги
представим на нашия господар император Сфинкса.
— Да, сър. — Йегер Ахт забърза към стълбите зад тях.
Минути по-късно Йегер Ахт излезе от Спаската порта и прекоси пустия Червен площад към „Св. Василий Блажени“ с оръжие в ръка.
Стигна до южния край на западния портик и видя проснатите тела на Лили и…
Това не беше Уест.
А един от другарите му.
Израелецът, облечен в костюма на Уест с крилете.
Йегер Ахт включи радиостанцията си.
— Цвай, обади се! Това не е…
Така и не видя откъде дойде ударът.
Някой го фрасна в тила с дръжката на пистолет и той се строполи в безсъзнание на земята.
От сенките на портика зад Йегер Ахт се появи фигура с дебела кафява канадка, широк жълто-кафяв панталон, дебели ботуши и
пожарникарска каска.
— Не съм аз — каза той, застанал над поваления.
Край Москва
минути по-рано
Ултрамодерният влак се носеше през тунела под южната част на Москва към Кремъл и Червения площад.
Влакът принадлежеше на руския президент Владимир Путин, но днес той не пътуваше в него.
Не, днес в него бяха Джак Уест-младши, Алойзиъс Найт и Алби Калвин.
Те бяха единствените му пътници и всички се намираха в кабината на машиниста.
Джак гледаше през предното стъкло как релсите летят под тях.
Погледът му беше фиксиран.
Зъбите — стиснати.
Цялото му тяло беше като наелектризирано по начин, по който не го беше чувствал досега.
Лили беше тук.
И той идваше да я прибере.
Влакът, с който пътуваше Джак — както и тунелът, в който бяха, — беше изключително модерен.
Защото не беше обикновен влак от московското метро. Същото се отнасяше и за тунела.
Найт беше предложил да влязат в Москва по този начин.
Доводът му беше, че само малцина избрани знаят за секретната железница, която водеше директно до сърцето на Москва и можеше да
ги отведе там бързо и незабелязано.
Това беше Джак Уест-младши.
В тъмното си минало като международен ловец на глави Алойзиъс Найт, известен на някои и като Черния рицар, беше работил за
Владимир Путин.
Подробностите около мисията му бяха неясни, но беше свързана с инцидент в началото на президентството му — отвличането на
племенницата му и изпращането на няколко нейни пръста на Путин.
Когато руските специални служби и военните не успяха да намерят детето, се обърнаха към Алойзиъс Найт.
Той беше спасил момичето — макар и без няколко пръста, — беше убил похитителите му и го беше върнал на продуцента.
Като награда получи самолета си, изтребителя-бомбардировач с вертикално излитане и кацане „Сухой“ Су-37, и привилегии за
зареждане с гориво във всяка руска база по света. (За един ловец на глави това беше отлична награда, особено частта със зареждането.)
Покрай мисията Алойзиъс Найт научи и за тази секретна железопътна линия, която минаваше под южния сектор на московската
система на метрото.
— Известна е като „Метро 2“ или като Д-6 в разузнавателните кръгове — каза Алойзиъс, докато влакът им летеше с бясна скорост през
тунела. — Сигурна линия, която може да те отведе от Кремъл до летище „Внуково“ южно от града само за десет минути. Целта й е била да
осигурява на важните клечки бърз начин за бягство от града в случай че се наложи евакуация.
— Секретна президентска железница — каза Джак.
— Доста добра вътрешна информация имаш, капитан Найт — добави Алби.
— Ако си мислите, че е само това, кажете ми, когато поискате да отвлечете дистанционно самолет. Преди няколко години едно
правителство, което няма да назовавам, ми даде чудно устройство за хакване на джипиес сателитите, използвани за навигация от повечето
военни и цивилни самолети. С него можеш да поемеш контрол върху управлението на самолета. Не работи всеки път, но ме е измъквало на
няколко пъти от доста напечени ситуации.
Алби кимна.
— Харесвам стила ти, приятел.
— Какво чак толкова — каза Алойзиъс. — Вие си имате вашия таен древен свят, а аз моя секретен правителствен.
Докато Стреч и Лили падаха на стъпалата на „Св. Василий Блажени“, Джак, Алойзиъс и Алби кацаха със самолета на Найт на летище
„Внуково“.
Завариха пълно мъртвило.
Всички служители лежаха неподвижни на земята. Снегът вече започваше да затрупва телата им.
Джак провери пулса на двама и каза:
— Живи са. — Приличат на заспали.
Алойзиъс плесна шамар на единия. Мъжът не се събуди.
— Това не е спане — горчиво рече той. — По-скоро е нещо от твоите шантави древни дивотии, Джак.
Циничен и ироничен през повечето време, Алойзиъс Найт непрекъснато оставаше поразен от по-странните елементи от света на
Джак, след като Шейн Скофийлд го беше натоварил да спаси Джак от Царския затвор Ереб.
Завлякоха коматозните служители на закрито и забързаха — без никой да ги спре, тъй като и охраната беше извън строя — към недрата
на летището и секретната президентска железница.
Докато приближаваха центъра на Москва с личния влак стрела на Владимир Путин, Джак се обърна към Алби.
— Някакви новини от Стреч?
— Нито дума — отвърна той от преносимата си радиоконзола. — Стреч, Пух и Скай Монстър не отговарят. Джак, цяла Москва е
замлъкнала. Няма никакво радио, никаква телевизия. Нищо.
Джак се намръщи.
— Какво е станало тук?
Стреч беше стигнал до Червения площад и бе потвърдил, че жената пред катедралата „Св. Василий Блажени“ е наистина Лили и че е
жива.А после, минути по-късно, най-внезапно и необяснимо беше замлъкнал.
Нямаше никакви вести от Лили.
Нито пък от Пух и Скай Монстър в „Небесният воин“.
Джак изруга.
Носеше се с бясна скорост към опустял град, чиито жители лежаха в безсъзнание и където трима негови приятели и дъщеря му най-
неочаквано и зловещо бяха замлъкнали.
Секретният влак спря със съсък в станцията от бетон и стомана под президентския дворец в Кремъл.
Джак слезе от вагона с вдигнато оръжие и нащрек, с Найт до себе си и Алби, който ги следваше.
Станцията беше много модерна, безупречно чиста и добре осветена.
Всички униформени пазачи лежаха на пода или в стъклените си кабинки.
— Насам — каза Найт. — Там има тунел, който води под площада до катедралата. Мисля, че е най-добре да стигнем до момичето ти
колкото се може по-незабелязано.
— Съгласен — каза Джак. — Алби, ти остани тук. Иди в кабината за управление на последния вагон и бъди готов за тръгване, ако ни
се наложи да се изнасяме спешно.
— Джак…
— Знам, че искаш да дойдеш, момче — каза Джак и погледна металната ръка, закрепена на лявата китка на Алби. Бяха успели да я
монтират успешно по време на обратния полет и Алби беше прекарал по-голямата част от пътуването в упражнения с нея, като се опит
ваше да хваща първо големи неща, после по-малки. Щеше да му отнеме известно време да свикне с нея. — Ще й помогнеш повече оттук,
знаеш го.
Алби кимна.
— Добре.
Джак и Алойзиъс се втурнаха към дългия пешеходен тунел, който водеше на изток от притихналата подземна станция.
Алойзиъс водеше и след няколко минути двамата се озоваха в крипта под катедралата „Св. Василий Блажени“.
— Насам — каза Алойзиъс и забърза по някакви стъпала.
Изкачиха се до нефа на катедралата. Таванът се издигаше на десетки метри над тях, украсен със стенописи, изобразяващи Исус
Христос и Света Богородица.
Джак и Алойзиъс не се спряха да зяпат.
Прекосиха тичешком широкия пуст неф с вдигнати оръжия.
Докато тичаше, Джак чу далечното буботене на хеликоптер някъде отвън.
Продължи напред, като си даваше сметка, че отчаяното му желание да стигне до Лили го заслепява.
Не му пукаше.
Трябваше да я намери.
С вдигнат пистолет той се затича с Алойзиъс по покритото стълбище на западния портик — и изведнъж видя мъж в основата на
стълбището, облечен в черната униформа на рицарите на Златната осмица: беше застанал над телата на Лили и Стреч.
Джак цапардоса рицаря с пистолета си и го повали на земята.
После се наведе над проснатите тела на Лили и Стреч.
Зад него Алойзиъс се закова на място, загледан към пустия площад и пръснатите тела по него.
— Господи, цяла Москва е засегната — промълви той.
Лили и Стреч лежаха до два обезглавени трупа, вързани на столове.
Джак изтича, падна на колене до Лили и я грабна в ръцете си.
Тя изглеждаше безжизнена, със затворени очи.
„Мъртва ли е?“
Провери пулса й.
Напипа го, но беше съвсем слаб.
„Слава богу…“
— Лили! Събуди се!
Тя не реагира.
— Лили! Хайде, моля те… — Очите на Джак се напълниха със сълзи.
Тя беше студена, много студена, но жива — и доколкото Джак можеше да прецени, беше изпаднала в същото състояние като другите
хора, на които се бяха натъкнали по пътя насам.
Притисна я към тялото си в опит да я стопли.
Докато я прегръщаше, затвори за момент очи.
Спомни си мъката си преди три седмици, когато при Гибралтарската скала си беше помислил, че е мъртва, че е станала жертва на
жестокия жертвен ритуал на Сфинкса. Това беше най-ужасният момент в живота му. Имаше чувството, че всичко, заради което е живял,
вече го няма.
А сега беше обратното. Сега се усещаше изпълнен с енергия като никога преди. Това, че Лили се намираше в това необяснимо
състояние, беше неочаквано, но на Джак не му пукаше.
Тя беше жива и той я беше намерил.
В този момент, докато Джак държеше Лили в обятията си, някой го наблюдаваше.
Йегер Цвай се намръщи.
— Мамка му.
Първият тип не се беше оказал Уест.
Но сега Уест беше тук.
Цвай посегна към дистанционното, което контролираше хеликоптера дрон и камбаната, като в същото време вдигна радиостанцията
към устата си.
— Уест е тук! Скуайъри! Докарайте камионите!
Джак се обърна към Алойзиъс.
— Имаме късмет, че дойдохме навреме. Ако беше останала още на този студ, щеше да умре от хипотермия.
Алойзиъс оглеждаше района.
— Трябва да се махаме. Веднага…
Гласът му замря, когато четири огромни камиона се появиха от четирите краища на Червения площад и спряха едновременно с
поднасяне и писък на спирачки около катедралата.
Това не бяха обикновени камиони.
Бяха големи автовлакове „Скандия“ с изключително дълги открити ремаркета, способни да поберат до десет коли.
С тази разлика, че четирите влекача не караха автомобили.
На платформите им стояха десетки бронзови войници.
Алойзиъс и Джак, който продължаваше да държи Лили, рязко се обърнаха към четирите камиона, натоварени с бронзови автомати,
които обграждаха позицията им.
Двамата се бяха сблъсквали и преди с бронзовите бойци. Безмълвни, безлики, бездушни и безпощадни като роботи, те бяха прекарали
хиляди години в ковчези в Трите тайни града и в Долния свят. В края на Големите игри в Долния свят в Индия смъртоносните бронзови
мъже се бяха събудили. Бяха неуязвими за куршуми и с тях не можеше да се преговаря.
— Само не и тези… — простена Алойзиъс.
Джак прехапа устна.
— Щом те са тук, значи и Сфинкса трябва да е някъде наблизо, за да ги контролира.
В същия момент Алойзиъс погледна надолу и видя листа на кишавата земя до Лили.
Взе го и го прочете.
— Ох, мамка му… — изруга той и се завъртя. — Мамка му, мамка му, мамка му!
Джак се обърна.
— Какво?
И тогава Алойзиъс направи нещо изключително странно.
Погледна Джак в очите и каза:
— Точно сега този свят се нуждае от теб повече, отколкото от мен.
И с тези необичайни думи Алойзиъс свали шлема си — оборудван със защитни слушалки — метна към Джак.
— Сложи си слушалките, Джак! Веднага ги слагай! Иначе с всички ни е свършено. Да не излезе, че съм направил това напразно.
Джак погледна объркано шлема с висящите от него слушалки.
Алойзиъс Найт беше войник до мозъка на костите си и определено можеше да се нарече кораво копеле. Джак никога не го беше чувал
да говори по този начин.
Затова бързо свали пожарникарската си каска и нахлупи шлема на Алойзиъс. Слушалките закриха ушите му.
Само след секунда над тях се издигна огромен хеликоптер, Чинук“, появил се иззад островърхите кули на „Св. Василий Блажени“, и
Джак видя огромната древна камбана от злато и сребро, окачена под него.
В следващия миг хеликоптерът се разклати и камбаната иззвъня.
При удара на сферичната камбана очите на Алойзиъс Найт се подбелиха и той тутакси се строполи.
Падна със стон на земята и задраска с нокти няколко секунди, след което всичките му мускули се отпуснаха и той остана да лежи
неподвижен и в безсъзнание.
Джак беше виждал какво ли не по време на приключенията си, но не и подобно нещо.
Думите на Алойзиъс отекнаха в главата му.
Точно сега този свят се нуждае от теб повече, отколкото от мен.
И му беше хвърлил защитните слушалки.
Беше го направил, след като бе прочел бележката. Джак грабна листа.
Прочете началото, изписано с големи главни букви:
ЩЕ
СЕ
СЪБУДИТЕ
КАТО
РОБИ
Но под него имаше добавен текст, написан с характерния почерк на Лили:
Сфинкса има звуково оръжие.
Пазете ушите!
Освен това знае за Омега:
Планетата на Нютон, Фридман + Айнщайн к>0. Обичам те, татко.
Знам, че ще дойдеш за м
Последната дума беше недописана.
Мен.
Химикалката се беше изплъзнала от пръстите на Лили, когато тя беше изгубила съзнание.
Но предупреждението й си беше свършило работата.
То беше накарало Алойзиъс Найт да се жертва и да даде шлема си със защитните слушалки на Джак. Алойзиъс веднага си беше дал
сметка, че ако някой може да спаси света от Сфинкса и наближаващото събитие Омега, това е Джак Уест-младши с неговите исторически
познания и опит, а не той, който също бе имал шанс да го направи.
Джак се огледа отчаяно.
Беше сам, на колене пред катедралата „Св. Василий Блажени“ на Червения площад, с чужд шлем със слушалки на главата, с
отпуснатото тяло на Лили в ръце и с безжизнените тела на Стреч и Алойзиъс на земята до него… като в същото време поне сто бронзови
бойци бяха заобиколили катедралата от всички страни.
— Стига бе… — промълви той, без да се обръща към никого конкретно.
И тогава армията бронзови бойци закрачи към него.
Четирите групи бронзови войници приближаваха катедралата от четирите й страни.
Изправеният пред тях Джак направи единственото, което успя да се сети.
Метна Лили на лявото си рамо. Откачи крилата от въглеродни нишки на Стреч и го сграбчи за един ремък на костюма му. След това
сложи пожарникарската си каска на главата на Алойзиъс, закопча ремъка й и го помъкна по земята към западния портик на катедралата.
Движеше се тромаво заднешком, като влачеше двама мъже и носеше една млада жена на рамото си.
Лили не беше проблем. Едва двайсетгодишна, слаба и в добра форма, тя не тежеше много. Пък и Джак беше готов да я изнесе и от
самия ад, дори това да струваше собствения му живот.
Стреч обаче беше едър, а Алойзиъс беше по-тежък и от него.
Това беше огромен товар само за един човек, но Джак се справи, като пъшкаше от напрежение и дърпаше с всички сили.
Четирите редици бронзови фигури продължаваха да приближават.
Задъхан, Джак замъкна другарите си под навеса на портика и погледна назад към приближаващите автомати.
Най-близката до него група се състоеше поне от трийсет. Тоест общият им брой беше най-малко сто, че и повече.
Стъпките им отекваха в мразовития въздух.
На земята между Джак и бронзовите фигури лежеше тялото на някакъв руски пехотинец.
Първият бронзов войник стъпи върху главата му и я смачка с металния си крак, при което черепът на човека се пръсна като презрял
домат. Следващите редици бронзови фигури продължиха да маршируват напред, като премазаха тялото, превръщайки го в кървава киша.
Никой от тях не обърна внимание върху какво стъпва.
— Мамка му — промълви Джак.
И продължи да отстъпва заднешком под тежестта на дъщеря си и приятелите си.
Ако успееше да се добере до тунела под главния неф, може би щеше да…
И тогава Джак падна.
Кракът му се подхлъзна на заледено и той тупна по задник на стъпалата на портика, като изтърва Стреч и Алойзиъс и едва не изпусна
Лили. Просто не беше в състояние да мъкне и тримата.
Не можеше да го направи сам.
Но и не можеше да ги остави.
Нямаше да ги остави.
Наведе глава — изтощен, победен.
— Да ти помогна? — обади се някой зад него.
Джак рязко се обърна.
Алби стоеше в горния край на стълбището — млад чернокож мъж на двайсет и една, с една истинска и една изкуствена ръка и нищо,
което да защитава ушите му.
„Но въпреки това е добре…“
Явно и той беше стигнал до катедралата през тунела от Кремъл.
— Знам, че ми каза да чакам при влака, но просто не се сдържах — започна да се оправдава Алби. — Трябваше да дойда за Лили…
Джак се изправи.
— Алби! Млъквай! Радвам се, че си тук! Веднага слизай да ми помогнеш!
Джак съвсем беше забравил за Алби, когото бяха оставили да чака в секретната президентска железопътна станция.
Но пък дори да си спомнеше за него, сигурно щеше да приеме, че и той е станал жертва на камбаната като Алойзиъс.
Но звънът не го беше засегнал.
Защото у Алби имаше нещо специално.
Той беше глух.
Можеше да чува единствено благодарение на майсторски измисленото устройство — кохлеарен имплант, който превръщаше
естествените звуци в цифрови.
И камбаната не го беше засегнала.
Джак скочи и се задейства.
Остави Алойзиъс на Алби, а самият той продължи да носи Лили на рамо и да влачи Стреч. Алби вдигна Алойзиъс като пожарникар,
изваждащ човек от пожар.
Освободен от допълнителната тежест, Джак вече можеше да се движи много по-бързо и двамата с Алби влязоха в прекрасния неф на
„Св. Василий Блажени“.
Не обърнаха внимание на великолепната архитектура, а направо се насочиха към стълбището, спуснаха се на долното ниво и тъкмо
видяха началото на тайния тунел към Кремъл…
… когато десет бронзови фигури излязоха от прохода и блокираха пътя им за бягство.
— По дяволите, не! — изпъшка Джак. — Не можем да се измъкнем оттук!
— Какво ще правим? — попита Алби.
Джак се обърна, мислеше бързо.
Хрумна му нещо и той включи микрофона на радиостанцията си — на радиостанцията на Алойзиъс.
— Руфъс? Чуваш ли ме?
— Кап’тан Уест? — отвърна обърканият глас на добродушния гигант Руфъс, пилота на Алойзиъс. Той още беше на летище „Внуково“ в
югозападната част на града.
Джак въздъхна с облекчение. Както се беше надявал, Руфъс носеше същите защитни слушалки като Алойзиъс.
— Руфъс! Загазили сме! Алойзиъс е в безсъзнание! Хванати сме натясно в катедралата „Св. Василий“ и се нуждаем от незабавно
евакуиране! Можеш ли да ни вземеш?
— Че как. Откъде точно да ви взема?
Джак се огледа и преглътна.
— От покрива.
Джак и Алби се помъкнаха нагоре по тесните стълбища на катедралата, понесли приятелите си.
Макар че изглеждаха разположени неравномерно, деветте купола във формата на луковици всъщност бяха симетрични — четирите по-
големи образуваха +, а по-малките около тях — X.
Деветият купол заема най-високата и централна част на катедралата и увенчава колосалната кула над нефа. Той е единственият
небоядисан, тъй като е позлатен.
Катедралата се издига постепенно на три основни нива — широка основа от червени тухли, средно ниво, състоящо се от малки секции
боядисани в зелено покриви, които свързват основите на кулите, и накрая самите кули.
Джак отвори с ритник един прозорец и излезе на западната страна на средното ниво, между две от кулите и над портика.
Наклоненият зелен навес над портика се спускаше стръмно надолу и продължаваше в посока север-юг.
От мястото си Джак можеше да види два от камионите на площада, които почти бяха приключили с разтоварването на бронзовите
войници.
В северния край на портика имаше боклукчийски камион. След като шофьорът явно бе изваден от строя при първия звън на камбаната,
машината се беше забила в портика.
Точно сега бронзовите фигури от най-близкия автовлак подминаваха камиона и влизаха в катедралата.
Движеха се бързо и нахълтваха вътре през вратите на портика.
Алби застана до Джак.
— Какво правим сега?
— Руфъс няма да успее да дойде навреме — каза Джак и кимна към катастрофиралия боклукчийски камион. — Поне си имаме
транспорт. Хайде.
Затичаха се по покрива, понесли Лили, Алойзиъс и Стреч, докато под тях бронзовите фигури влизаха в катедралата през всички
входове.
Джак и Алби стигнаха края на покрива над камиона.
— Първо ти — каза Джак. — Аз ще ти ги спусна.
Алби остави Стреч на покрива и скочи върху равната каросерия.
Джак му спусна първо Лили. Алби я улови и я сложи внимателно в кабината.
След това Джак му предаде Стреч. Заради новата си изкуствена ръка Алби малко се затрудни, докато спускаше тялото му…
Внезапно топуркане накара Джак да се обърне.
Той погледна зад себе си и се опули.
Няколко бронзови войници долу ги бяха забелязали…
…и започваха да се катерят по външната страна на катедралата!
Правеха го с брутална ефективност.
Металните им нокти и шокиращата им сила им позволяваха направо да пробиват дупки в зидарията и те се изкачваха бързо.
— По дяволите… — изруга Джак.
— Господи… — ахна като ехо Алби.
Джак пресметна положението за части от секундата.
Нямаше достатъчно време да спусне Алойзиъс и да слезе и той. Дотогава бронзовите войници щяха да са се добрали до него.
Трябваше да спаси Лили.
— Алби! Тръгвай! Махни Лили оттук! Ние ще ви настигнем!
— Как?
— Още не знам! Тръгвай!
Алби си даде сметка, че няма смисъл да спори, затова просто скочи в кабината, избута припадналия шофьор през вратата, настъпи
газта и се отдалечи от катедралата.
Останалият на покрива Джак метна Алойзиъс Найт на раменете си и изпъшка от тежестта му.
— Мамка му, мамка му, мамка му…
Имаше само една посока, в която можеше да тръгне и да остане жив.
Нагоре.
Метнал на раменете си отпуснатото тяло на Алойзиъс Найт, Джак се затича нагоре по тясното спирално стълбище в най-високата кула
на „Св. Василий Блажени“.
Чуваше как бронзовите войници се изкачват след него сред грохот на тежки стъпки.
Ако в Москва имаше някой буден, който да види в момента катедралата, щеше да запомни гледката до края на живота си.
Тя беше буквално покрита от бронзови фигури.
Катереха се по нея от всички страни — десетки, пробиващи дупки в червените тухлени стени и пъплещи като мравки по покритите със
сняг покриви.
Плъзгаха се около куполите с форма на луковици, катереха се по отвесните страни на кулите, събираха се около централната.
В този момент един малък прозорец при върха на най-високата кула беше изритан отвътре, запращайки натрупания сняг надолу, и
Джак излезе на тесния перваз с Алойзиъс на рамене.
Задъхан, той погледна надолу.
Едва не му се зави свят от зеещата пред него пропаст. Москва се простираше пред очите му до хоризонта.
Точно под него двайсетина бронзови войници се катереха по стените на кулата като неуморими метални демони — великолепни
катерачи, които не обръщаха никакво внимание на убийствената височина. Забиваха с лекота ръце и крака в кулата и най-лошото беше, че
изобщо не се изморяваха.
— По дяволите — изруга Джак. Беше домъкнал дотук тежестта на двама души и бе изтощен и плувнал в пот.
Извади пистолета си и стреля по най-близката бронзова фигура.
Зън!
Куршумът рикошира от металното лице, хвърляйки искри. Бронзовият войник изобщо не му обърна внимание и продължи да се катери.
— Ох, я стига — изстена Джак. — Добре тогава…
Стреля отново, но този път в зидарията до ръцете на бронзовото същество. Двете тухли около пръстите се пукнаха и натрошиха…
… и този път създанието пропадна!
Полетя надолу от Джак и Алойзиъс, помитайки със себе си още два автомата.
Но останалите продължаваха упорито нагоре.
Катереха се неуморно и приближаваха от всички страни.
Джак стреля отново.
Куршумите му отскочиха от черепите им, без да им причинят никаква вреда.
Най-близкият бронзов автомат се изправи на крака на перваза, само на четири метра от Джак.
Джак насочи пистолета си към него, стреля…
… и бронзовата фигура отлетя от перваза, сякаш беше улучена от гюле, а не от куршум!
— Какво…? — Джак изгледа невярващо пистолета си.
С оглушителен рев черният изтребител-бомбардировач на Алойзиъс Су-37 „Черният гарван“ се спусна и увисна зад Джак, точно до
високата кула.
Той стреля отново, като помете най-близките бронзови фигури от кулата и ги запрати на десетки метри надолу.
И ако гледката на бронзовите фигури, катерещи се по прочутата катедрала, беше нещо заслужаващо си, появата на самолета до най-
високата кула беше направо потресаваща.
Машината приближи кулата и натрупалият се сняг се разлетя във всички посоки под силните струи от дюзите.
От корема на бомбардировача се спусна метална клетка на вериги, която се люлееше силно, стигна до Джак… точно когато първият
бронзов войник, без да обръща никакво внимание на снежната буря около себе си, стовари металната си ръка върху парапета до крака на
Джак и заби нокти в камъка.
Метнал тялото на Алойзиъс на раменете си, Джак скочи към клетката.
Тъй като държеше Алойзиъс, не можеше да протегне ръце. Трябваше да уцели кошницата.
Полетя във въздуха високо над катедралата и бронзовата орда…
… и се озова в кошницата и се претърколи, без да пуска Алойзиъс.
— Руфъс! Тръгвай!
В отговор самолетът рязко се наклони и се отдалечи с рев от историческата катедрала.
Две бронзови чудовища се опитаха да скочат в кошницата след Джак и почти успяха — протегнатите им нокти се разминаха с нея на
милиметри.
Но самолетът вече се отдалечаваше от сградата.
— Накъде? — прозвуча гласът на Руфъс в слушалките.
Джак не се поколеба нито за миг.
— Настигни Алби! Той успя да се измъкне с Лили и Стреч в един боклукчийски камион! Следвай го!
Докато Джак се изкачваше по спиралната стълба на най-високата кула на катедралата, Алби Калвин се намираше в разгара на друга
гонитба.
Караше като луд през Червения площад с двама пътници в безсъзнание в кабината и шест бронзови фигури, вкопчили се в набиращия
скорост боклукчийски камион.
И сякаш това не беше достатъчно лошо — зад него два от гигантските камиони, докарали бронзовите войници на площада, го следваха
по петите.
Когато видяха Алби да влиза в кабината на камиона и да потегля, шофьорите се впуснаха да го преследват с рев на двигатели и поне
десетина бронзови войници във всяко многоетажно ремарке.
Докато Алби се отдалечаваше от „Св. Василий Блажени“ и излизаше на широкия площад, единият шофьор се размина на толкова
малко разстояние с него, че няколко бронзови войника успяха да скочат върху боклукчийския камион!
Алби рязко зави, но бронзовите автомати се задържаха.
Алби продължи надясно, като остърга дясната страна на камиона във високите червени стени на Кремъл и трите бронзови фигури,
които се бяха вкопчили от тази страна, изчезнаха.
— На ви, тенекиени задници — промърмори Алби.
В следващия миг черният Су-37 на Алойзиъс прелетя с оглушителен грохот над него; самолетът идваше от югозапад и се движеше към
катедралата.
Руфъс беше пристигнал.
Алби се надяваше, че ще може да продължи да кара — и да остане жив — достатъчно дълго, за да се срещне със самолета.
Погледна в лявото огледало и видя две бронзови фигури, които бавно напредваха към кабината.
Сега боклукчийският камион се носеше по стръмния склон, който се спускаше от Червения площад към Москва река.
Склонът си имаше име — Василиево нанадолнище. То стигаше до самата река, до началото на Големия москворецки мост.
Алби зави наляво и остърга тази страна на камиона в основата на моста. Бронзовите войници бяха пометени…
… с изключение на един особено предприемчив, който най-неочаквано атакува отгоре, от покрива на кабината.
С писък на раздиран метал създанието разкъса задната част на покрива и зимният въздух нахлу вътре. Алби погледна с ужас и видя
безликият автомат да се взира надолу към него, приклекнал и готов да скочи в кабината.
Обзетият от паника Алби наби спирачки.
Инерцията захвърли бронзовата фигура напред над кабината и тя падна и се затъркаля надолу по склона, преди да изчезне зад ниския
парапет на крайречната улица.
Рязкото спиране обаче блокира и колелата на камиона и той се плъзна надолу по заледения калдъръм.
Алби гледаше с ужас как боклукчийският камион се носи надолу към реката, напълно изгубил управление.
Нямаше начин да овладее тежката машина. Камионът се завъртя странично, докато се носеше към реката, така че приближаваше
парапета със задната си част.
Алби видя бъдещето миг преди то да настъпи.
Боклукчийският камион стигна края на склона, подскочи, прелетя заднешком над ниския парапет и се устреми към широката река
долу.
Камионът на Алби полетя шест метра със задницата напред, преди да падне с трясък не във водата, ами върху твърда земя.
Добре де, почти твърда.
Машината се заби в замръзналата река.
През повечето зимни утрини в Москва по реката преминаваха ледоразбивачи, които пробиваха леда, за да проправят път за плаващите
по нея корабчета.
Но сега целият град беше изпаднал в колективна кома, ледоразбивачите не бяха свършили обичайната си работа и широката Москва
река приличаше на огромно заснежено поле, скована от лед с дебелина трийсетина сантиметра, повече от достатъчно да удържи автомобил
и дори голям камион….
… но не толкова, че да устои на удара на падаща машина, тежаща десет тона.
Когато задницата на камиона се стовари върху леда само на няколко метра от Големия москворецки мост, Алби се залепи за
облегалката.
Подобно на ударено с чук стъкло, ледът моментално се покри с десетки пукнатини.
При всички други обстоятелства положението щеше да е комично — боклукчийски камион с вирнат към небето нос, опрял колела в
бреговата стена и забита в леда задница.
Но не и този път. Ледът се разчупи и камионът веднага и неумолимо започна да потъва.
Алби се задейства на мига.
Докато целият камион се плъзгаше надолу, той откопча предпазния колан, отвори вратата и изхвърли Стреч на леда.
После грабна Лили и точно когато кабината на камиона се изравни с повърхността на леда и се канеше да потъне, изскочи навън.
Двамата паднаха тромаво на леда. Изпадналата в безсъзнание Лили се търкулна като парцалена кукла, а камионът изчезна напълно в
пробитата от него дупка и ледените води на реката го погълнаха.
Алби дишаше тежко, заровил лице в снега.
— Леле, това беше жестоко…
Успя да изрече само това преди да види как някаква фигура се появява над парапета точно над него — поредният бронзов автомат.
Алби не знаеше какво да прави.
Трябваше да защитава Лили и Стреч, но вече нямаше кола, с която да ги откара.
Чуваше самолета да реве над катедралата — беше прекалено далече.
Още шест бронзови фигури се появиха на парапета.
— Не — тихо промълви Алби.
Нямаше надежда за спасение.
И то изникна внезапно зад Алби — изхвърча изпод близкия мост и се плъзна, за да спре само на няколко стъпки от него, Лили и Стреч.
Компактна машина, приличаща на хибрид между мотоциклет и снегомобил.
Предната част беше на мотоциклет — с дръжки, седалка и ски вместо колело. Задницата приличаше на малка каросерия на камион с
две вериги под нея. Отстрани се виждаше емблемата на Московската паркова управа.
В машината имаше две фигури с дебели бели канадки — едната яхнала седалката, а другата приклекнала отзад. Лицата им бяха скрити
от бели огледални очила, бели каски със слушалки и бели шалове около устата.
Втората двойка наблюдатели.
Водачът свали шала и очилата и се оказа доста красива млада жена към трийсетте.
— Бързо! — извика тя на Алби. — Качвай ги отзад! Трябва да се махаме преди…
С оглушителен трясък един от автовлаковете се спусна по стъпалата на една платформа за корабчета малко по-надолу по течението.
Шофьорът му го водеше напред, без да го е грижа за състоянието на ресорите, и бързо се озова върху заледената река.
Първият автовлак беше последван от втори и трети, като всички се понесоха към реката и се насочиха към Алби и останалите.
Втората облечена в бяло фигура на моторната шейна също махна шала си. И също беше жена, доста по-възрастна от водачката — може
би на седемдесет, с покрито с бръчки, но мило лице.
— Размърдай си задника, момче! Няма да ви направим нищо лошо! — викна тя, докато скачаше пъргаво от каросерията. — Ние сме
монахини, почитателки на Оракула, и сме бесни, задето онези кучи синове избиха сестрите ни в манастира. Хайде, размърдай си задника!
И Алби си го размърда.
— Монахини? — изненадано попита той, докато по-възрастната жена му помагаше да натовари Лили и Стреч в каросерията.
— От онези, които сритват задници — отвърна възрастната. — Това е сестра Агнес, а аз съм сестра Линда.
След като Лили и Стреч бяха натоварени, Алби и сестра Линда също скочиха в каросерията.
— Агнес! Настъпи газта — извика старата монахиня.
Младата на кормилото не се нуждаеше от още подканяне.
Моторната шейна полетя, изхвърляйки сняг изпод веригите си, и се понесе по широката замръзнала река, преследвана от трите
огромни камиона.
Насочиха се на югозапад, следвайки извивките на реката към няколкото моста, които минаваха над нея.
Потънала на шест метра под нивото на крайбрежните булеварди, замръзналата река на практика представляваше широка траншея с
високи стени от двете страни.
Пъргавата моторна шейна летеше по тази траншея, а мощните камиони я настигаха с рев.
Алби погледна разтревожено назад — автовлаковете бяха огромни и във всяка от каросериите им все още имаше поне по десетина
бронзови войници.
Изведнъж някакъв мъж с черна бойна екипировка, вероятно рицар или скуайър на Златната осмица, се подаде от кабината на първия
камион с вдигнат на рамото гранатомет.
Мъжът стреля.
Реактивният снаряд излетя от тръбата, оставяйки след себе си димна диря, и се заби в леда точно пред моторната шейна.
Пред тях изригна гейзер от сняг и лед.
Сестра Агнес рязко зави надясно и избегна на сантиметри зейналата дупка, оставена от снаряда.
— Опитват се да пробият леда! — извика тя.
— Мръсници… — извика сестра Линда.
Последва втори снаряд.
И още една експлозия от сняг и лед.
Моторната шейна отново зави около нея, преди да профучи под поредния мост — Големия каменен. Успяха да минат под ниската му
стоманена арка точно когато северният пилон на моста беше улучен.
Но не от някакъв си реактивен снаряд.
А от ракета въздух-земя…
… изстреляна от крилото на пилотирания от Руфъс Су-37, който се спусна над замръзналата ръка зад преследвачите им!
Двигателите на самолета бумтяха, докато той наполовина летеше, наполовина се рееше над реката.
Алби пребледня като платно.
Гонитбата вече включваше една моторна шейна, три автовлака и руски изтребител-бомбардировач, летящ над замръзналата река в
сърцето на изпадналата в коматозен сън Москва.
Изстреляната ракета направи северния пилон на Големия каменен мост на пух и прах…
… и целият мост започна да се срутва!
Останал без северен край, мостът се наклони в тази посока и падна.
Първият автовлак успя да мине под него преди това, но не и вторият.
Огромният мост се стовари точно върху втория автовлак и смаза дългия камион и пътниците му, преди да го забие в леда и да го
запрати на дъното на реката!
Последният автовлак нямаше какво да направи.
Срутилият се мост блокираше напълно пътя му, а той се движеше прекалено бързо, за да може да спре.
Шофьорът му наби спирачки, но на такъв хлъзгав терен от това нямаше никаква полза. Автовлакът се блъсна челно в разрушения мост
и се сви като акордеон.
— Благодаря, Руфъс! — извика Алби.
Джак погледна към моторната шейна, вече преследвана само от един камион по широката река.
Седеше на задната седалка в кабината на самолета, при системата за изстрелване на ракети.
— Остани ниско, Руфъс — каза той на брадатия пилот. — Трябва да пусна още една ракета.
И стреля.
Втората ракета въздух-земя се отдели от дясното крило и се понесе право към оцелелия камион.
За миг автовлакът блесна в бяла светлина, преди да се разлети на парчета от колосалната експлозия.
След като дивата гонитба приключи, моторната шейна спря на един кей точно когато самолетът се приземяваше на пътя над него.
Алби се втурна към Джак, понесъл Лили на ръце.
— Благодаря, Джак.
— Аз ти благодаря — отвърна Джак. — Щях да съм мъртъв, ако не се беше появил в катедралата.
После се обърна към двете жени.
— Задължени сме ви, дами. Аз съм Джак Уест-младши. Това са Лили и Алби. Кои сте вие?
— Сестри Линда и Агнес от Ордена на честните девици от Новодевическия манастир — отвърна по-старата. — Макар че ако трябва
да сме честни, никога не сме задълбавали в разните там монашески глупости, нали, Агнес.
— Майната му на целомъдрието — съгласи се младата.
Джак примигна.
— Благодарен съм ви, че ни помогнахте, но ще ме разберете, че съм малко предпазлив към непознати, особено в такъв момент и в този
опразнен град.
— Капитан Уест — каза сестра Линда. — Знаем кой сте. Всеки в нашия свят знае кой сте — петият велик воин и изненадващият
победител в Големите игри, който вся смут след царския елит. Напълно заслужен смут, ако питате мен. И двамата с вас вече сме се срещали,
макар че бяхте твърде млад, за да помните. Държах ви на ръце, когато бяхте само на един месец.
Джак наклони объркано глава.
— Чакайте. Познавали сте…
— Да, познавах майка ви — каза Линда. — Много отдавна. Преди да се омъжи за онази грамадна отрепка Джонатан Уест-старши. За
мен този брак беше най-голямата грешка в живота й, но после тя роди вас и вие станахте петия велик воин и тъй нататък.
Линда кимна към изпадналата в безсъзнание Лили.
— Знаем също и коя е тя. Оракулът на Сива, която отгледахте като собствена дъщеря.
— Знаем също и естеството на съня, в който е изпаднала — многозначително каза по-младата Агнес.
Джак се вгледа по-внимателно в двете монахини.
Сестра Линда си пое дълбоко дъх, за да се овладее.
— Капитане, имахме адски лайняна сутрин, така че ще ви кажа само едно. Не е нужно да се боите от мотивите ни и да се съмнявате в
нашата лоялност. Орденът ни подкрепяше възторжено действията ви по време на Големите игри и не изпитваме никакви симпатии към
Сфинкса. Той току-що изби всички наши сестри, все интелигентни, мили и чудесни жени. Двете с Агнес изкарахме късмет. Ние бяхме на
смяната на оцелелите. Всяка нощ две сестри трябва да останат извън манастира в случай че се случи нещо като това. Тази нощ беше наш
ред. Чухме всичко по радиовръзката. Беше ужасно. Сфинкса се гавреше с игуменката ни майка Беатрис, преди да я хвърли на някакви
канибали, които беше довел, след което нареди всички останали монахини да бъдат застреляни. Сега сме сами на този свят, но не и
безсилни. Разполагаме със знание, което може да ви позволи да спрете Сфинкса, и искаме да го направите. Знаем всичко за древните
камбани, които той взе от манастира, както и за съня, който причиняват, а може би дори познаваме някой, който може да го премахне.
— Да го премахне? — повтори Джак.
— Да. Това е жизненоважно, като се има предвид какво Сфинкса възнамерява да направи с камбаните в близките дни. Знаем също и за
изпитанието, през което трябва да мине, за да вземе трона.
— Второто изпитание — каза Джак. — Изпитанието на градовете беше първото. Второто е Изпитанието на планините. Пет железни
планини, пет наточени ключа…
— … и пет врати, заключени навеки — завърши сестра Линда. — Мога да ви кажа и още нещо.
Какво?
— Кога ще настъпи събитието Омега.
Джак изгледа продължително старата монахиня, след което кимна към самолета.
— Качвайте се тогава и да се махаме оттук.
Качиха се в самолета, издигнаха се в небето и отлетяха от Москва.
Изтребителят-бомбардировач не беше замислен да кара толкова много хора и се понапълни.
Освен Джак, Руфъс, Алби и двете монахини той караше и изпадналите в кома Лили, Стреч и Алойзиъс.
Седнал на мястото на стрелеца в кабината, Джак включи кодираната радиостанция.
— Скай Монстър? Мечо Пух? На линия ли сте?
Не получи отговор.
Повтори въпроса си.
Пак нищо.
— Руфъс — каза Джак. — Можеш ли да засечеш „Небесният воин“? Да видиш къде се е дянал?
На Руфъс му отне около минута.
— Намерих го, но положението не ми се вижда добро, кап’тан Уест.
— В смисъл?
Руфъс кимна към радара. На него се виждаше самотна точка, движеща се по права линия на север.
— Летят на север, по абсолютно права линия, но не отговарят — обясни Руфъс. — Това обикновено означава самолет призрак. Случва
се, когато машината изгуби налягане в кабината и всички припадат, а самолетът продължава да лети на автопилот. Но тук, ами…
Джак кимна.
— Скай Монстър и Мечо Пух са били извадени от строя от звъна на камбаната в Москва и сега самолетът лети сам.
— Ъхъ.
— Какво ще стане с него? — попита Алби, който стоеше зад тях на прага на бомбения отсек.
— Обикновено самолетът призрак продължава да лети, докато не му свърши горивото и не се разбие — отвърна Руфъс.
— Няма да допуснем това да се случи с приятелите ни — твърдо заяви Джак. — Настигни го.
След двайсет минути самолетът им настигна издължения черен Ту-144, който поразително приличаше на „Конкорд“.
Беше като малка черна точка на няколко километра пред тях и продължаваше да лети по права линия към северния хоризонт.
Скай Монстър и Мечо Пух не отговаряха на повикванията им.
„Небесният воин“ просто летеше мълчаливо на север.
Джак, Алби и Руфъс наблюдаваха самолета от кабината.
— Кап’тан Уест — каза Руфъс, който беше видял нещо на уредите си.
— Да?
— Три самолета току-що излетяха от Москва и идват към нас. Тежкотоварни самолети С-5 „Сюпър Галакси“. Сериозни тлъсти
копелета, сър.
— И на теб ще ти потрябват сериозни тлъсти копелета, ако искаш да превозваш толкова много бронзови войници — каза Джак. — А
тези „Сюпър Галакси“ са от най-големите, които можеш да намериш. Нас ли следват?
— Или нас, или вашия самолет. — Руфъс кимна към неотзоваващия се „Небесен воин“. — За да му видят сметката.
Джак погледна малкия „Туполев“. Самолетът летеше високо в сивото небе далече пред тях, по права линия, Скай Монстър и Мечо Пух
все така не отговаряха…
Дойде отгоре й се стовари върху „Небесният воин“ толкова неочаквано, че Джак подскочи.
Ракета орбита-въздух.
„Небесният воин“ се разцепи по средата миг преди да се превърне в огнена топка. Парчетата от самолета се посипаха надолу,
оставяйки след себе си ленти от черен пушек.
Ченето на Джак увисна.
Скай Монстър и Мечо Пух…
Свалени. Убити в съня си…
— О, Господи. — Джак се взираше шокирано във валящите от небето останки.
Руфъс също беше потресен, но не гледаше надолу.
А нагоре.
— Засичам втора! — извика той и дръпна лоста за управление. Самолетът рязко се наклони наляво.
Джак и Алби полетяха към стената, монахините отзад също.
— Електромагнитни контрамерки! — извика Руфъс, докато натискаше разни превключватели.
Миг по-късно втора ракета се появи с рев от облаците, носеше се отвесно надолу към тях.
Но не улучи целта си благодарение на електромагнитните заглушаващи сигнали и бързата маневра на Руфъс. Профуча толкова близко
покрай тях, че Джак видя белия пламък, излизащ зад нея.
— Разкарай ни оттук! — извика той.
— Дадено! — отвърна Руфъс.
Самолетът зави наляво, докато още три ракети се посипаха от небето, изстреляни от руски военни сателити на ниска орбита. Разбира
се, ракетите бяха напълно незаконни и нарушаваха всички основни договори за военизирането на космоса, но и Русия, и Америка имаха
подобни установки.
И очевидно те сега бяха на разположение на Сфинкса.
Контрамерките на Руфъс обаче успяха да заблудят и тези ракети и самолетът им продължи на запад към Европа, оставяйки Москва и
Русия зад себе си. Джак се взираше тъжно към мястото, където се беше взривил „Небесният воин“ — със Скай Монстър и Мечо Пух на
борда му, в безсъзнание и напълно беззащитни.
Останките от експлозията се смаляваха в далечината.
— По дяволите — въздъхна Джак. — По дяволите.
Преглътна с мъка, мъчейки се да осъзнае всичко преживяно тази сутрин.
Москва — поразена.
Лили, Стреч и Алойзиъс — в безсъзнание.
Скай Монстър и Мечо Пух — мъртви.
„Небесният воин“ — изгубен.
Ракети от космоса.
И три товарни самолета, пълни с бронзови войници, по петите им.
Сфинкса вилнееше по пътя към съдбата си с по-доброто познаване на Изпитанието на планините и с почти безгранична огнева мощ.
Господи, та той разполагаше и с изстрелвани от космоса ракети.
Разбира се, да не забравяме и наближаващото събитие Омега.
— Алби, обади се в имението на Хадес — каза Джак. — Кажи на Зоуи, Хадес, майка ми и Йоланте, че идваме и че трябва да знам
всичко, с което разполагат за Изпитанието на планините и по-конкретно за петте железни планини. Вече сме много зад Сфинкса в тази
надпревара. Трябва да си размърдаме мозъците и да измислим как да наваксаме, преди да е станало прекалено късно.
Площад „Св. Петър“,
Ватиканът, Рим, Италия,
23 декември, 15:45
Грамадният четиримоторен военен хеликоптер кацна в средата на площад „Св. Петър“, точно до гигантския египетски обелиск, който
се издига пред най-голямата и най-важна църква в католическия свят.
Папата го очакваше лично и одеждите му се развяваха от вдигания от роторите вятър. За разлика от предшественика си Франциск, той
беше едър мъж, тлъст и бузест. И също за разлика от Франциск, умееше да се наслаждава на по-изтънчените неща в този живот.
Хиляди туристи християни от целия свят се пулеха, снимаха с телефоните си и се чудеха кой ли би могъл да кацне на прага на
Ватикана, очевидно с разрешението на папата.
Хеликоптерът беше една от най-големите подобни машини на света — гигантски руски квадрокоптер Ми-4000, предназначен за
транспортиране на тежки товари и персонал и представляващ по същество два хеликоптера „Чинук“, свързани със стоманени греди.
Масивната машина доминираше над площада и от нея се появиха…
… Сфинкса и кардинал Мендоса.
Бяха долетели направо от Москва.
Сфинкса протегна ръка на папата. Вместо да стане обратното, папата коленичи и целуна пръстена на ръката му.
Някои в тълпата ахнаха. Други се прекръстиха шокирани.
— Здравейте, ваше величество — каза папата.
— Имате ли всичко, което ни трябва? — попита Сфинкса.
— Да. — Папата махна на двама свещеници да се приближат.
Единият носеше бронзов глобус.
Личеше му, че е древен, повърхността му беше покрита с драскотини и огънати места, но въпреки това си оставаше поразяващ —
блестящо кълбо, изобразяващо планетата. От него, подобно на тънки шипове, стърчаха три малки планини.
Вторият свещеник носеше папка със стари документи и смачкани листа пергамент.
— Старият глобус и всички документи, които имаме за местоположението на Орфеевата камбана — каза папата.
Свещениците предадоха нещата на хората на Сфинкса.
Сфинкса показа лъвската си усмивка на папата.
— Благодаря, ваше светейшество. Наближава нов световен ред.
— Очаквам го с нетърпение, ваше величество — отвърна папата. — Светът се е превърнал в свърталище на пороци и грехове. Време е
да бъде прочистен. Да се започне наново, с нашата благородна Църква като световен морален лидер на върха на социалната йерархия.
Той се обърна към Мендоса.
— Представихте се добре, кардинал Мендоса, както и очаквах от такъв отдаден последовател на Амон-Ра. Оценявам работата ви.
Мендоса сведе глава.
Сфинкса изсумтя.
После обърна гръб на папата и завъртя пръсти във въздуха, давайки знак на хората си, че е време за тръгване.
И после направи още едно нещо.
Бързо си сложи предпазните слушалки.
Папата се намръщи.
— Какво…?
Не успя да каже нито дума повече, защото в същия миг над Рим се издигна втори хеликоптер, окачената под него сферична камбана
иззвъня силно и папата се строполи на земята.
Гледката си я биваше.
Хилядите туристи, взиращи се в гигантския хеликоптер на площад „Св. Петър“, изпопадаха като плочки на домино на паважа.
Същото се случи из цял Рим.
Вътре в катедралата, в кафенета, автомобили, автобуси, самолети и влакове — навсякъде хората припадаха, поразени от мистериозния
звън на камбаната сирена…
… докато единствено Сфинкса и хората му, защитени от слушалките си, не останаха на крака.
Сфинкса извади пистолета си, отиде при лежащия на земята папа и преспокойно застреля беззащитния понтифик в главата.
Черепът на папата се пръсна и оплиска с кръв паветата на площада.
Сфинкса прибра пистолета си и поклати глава.
— Стига бе. „Свърталище на пороци“. „Световен морален лидер“. И това от човек, чиято организация защитава изнасилвани на деца.
Не можех да го понасям.
Свали папския пръстен от пръста на мъртвия папа и го подхвърли на Мендоса.
Кардиналът го улови и си го сложи.
— Благодаря, ваше величество. Много ви благодаря. Оценявам това повече, отколкото си представяте.
Сфинкса кимна.
— Точно това ти обещах, да бъдеш папа в моя нов свят. По-късно можеш да събудиш кардиналите и свещениците, които си избереш, и
да изградиш отново Църквата по начин, който ти се хареса. Поздравления, ваше светейшество.
Минотавър на име…
Австралия/Франция 3-23 декември
Какво е едно име?
Уилям Шекспир, „Ромео и Жулиета“[1]
Фермата на Джак/Имението на Хадес
3-23 декември
През трите седмици между хаотичния завършек на световната надпревара в търсене на Трите тайни града и втурването на Джак до
Москва да спаси Лили, един индивид наблюдаваше и изживяваше уникалния свят на Уест-младши.
Този индивид беше Е-147, неандерталецът минотавър, когото — за най-голям потрес на събралите се царски особи — Джак беше
спасил по време на Големите игри в Подземния свят.
През дните непосредствено след Големите игри Е-147 беше живял и се бе възстановявал с Джак и екипа му в отдалечената ферма в
австралийската пустиня.
За него в много отношения това беше културен шок.
Първо, Е-147 се сдоби с ново име.
— Младежо — заяви Мей, — няма да се обръщаме към теб с номер.
Направиха се предложения, повечето от които започваха с буквата Е като Ерик, Елдрик и Едуард, но накрая източникът на новото име
стана произходът на означението с букви и цифри „Е-147“.
Буквата Е в това означение означаваше, че носителят му е от източния сектор на града на минотаврите в Подземния свят. Останалите
кланове също бяха означавани по подобен начин, съобразно посоките на света.
— Тогава да бъде Истън[2] — предложи Алби. — Името е хубаво и малко напомня за истърн.
И решението беше взето.
Истън обожаваше новото си име.
Наред е новото име дойде и нов външен вид.
Като неандерталец в Подземния свят Истън не беше следвал някакви правила за приличен външен вид и дългата му черна коса беше
неподдържана, мустаците — пуснати да растат на воля, а веждите — гъсти и рунтави.
Мей го подстрига, а Мечо Пух и Стреч го научиха как да се бръсне. (Както можеше да се очаква, двамата бяха на различно мнение за
брадата — Пух беше естествен привърженик на брадите, докато Стреч предпочиташе гладко избръснатото лице.)
Когато излезе от банята, Истън приличаше на съвсем друг човек.
Имаше спретнато подстригани вежди, по-къса коса, сресана на път, въздълги бакенбарди и гладко избръсната брадичка.
Малко нови дрехи завършиха преобразяването му.
Сега той приличаше на обикновен набит дребосък с черна коса, маслинена кожа и голяма, здрава като камък челюст, която в три
следобед хвърляше сянка, сякаш е пет вечерта.
Той вече не беше Е-147.
А Истън.
Друго нещо, което забеляза Е-147 — не, Истън, поправи се той — беше необичайната концепция за семейство, която беше така ясно
изразена в групата на Джак.
Разбира се, минотаврите познаваха идеята за семейство — те бяха разделени на кланове, имаха бракове и дори управляваща кръвна
линия, която раждаше царя на минотаврите.
Но концепцията на Джак за семейство включваше хора, които не бяха свързани с него с кръв или брак.
Алби например не беше роднина на Джак, но въпреки това Джак се отнасяше към него като към син.
Мечо Пух и Стреч му бяха като братя, подобно на едрия космат тип със странен акцент, който управляваше самолета на Джак.
Един ден по време на триседмичната почивка Истън попита Джак за всичко това.
— Защото ме е грижа за тях, Истън — отвърна Джак. — Никога не съм разбирал защо хората ограничават идеята за семейство до
кръвните роднини. За мен това е ненужно самоограничаване. Виж тези хора. — Джак махна към всички наоколо, които работеха по
задачите си. — Бих направил всичко за тях. Защото ги обичам.
— Въпреки че не са от твоята кръв?
Джак се усмихна.
— Има една стара поговорка: „Можеш да избираш приятелите си, но не и роднините“. Изобщо не споделям това становище. Можеш да
избереш семейството си. Защото „семейство“ са онези хора, които те повдигат, които ти помагат да достигнеш до висините, към които се
стремиш. Защо трябва да бъдат ограничени само до кръвни роднини? Животът е кратък, Истън, затова е най-добре да го прекараш с онези,
които обичаш.
Последното просветление в живота на Истън беше изживяването му с животните на Джак.
Когато Джак и останалите търсеха тайните градове, Истън, който беше със счупен крак след един инцидент по време на Големите
игри, беше останал във фермата да се грижи за любимия сокол на Джак Хор, както и за двете му кучета Аш и Рокси.
Или както ги наричаше Истън, „умната птичка и кученцата“.
След като беше прострелян в крилото, Хор беше прекарал по-голямата част от времето във възстановяване. И явно изпитваше
благодарност, когато Истън го хранеше и превързваше.
Колкото до Аш и Рокси, Истън никога досега не беше виждал кучета любимци.
В Долния свят минотаврите се срещаха с кучета единствено когато ги ядяха. Да се грижи за кучета и да се наслаждава на компанията
им си беше истинско откровение за него.
И това страшно му хареса.
Той обожаваше неустоимата природа на малкия черен пудел Рокси, особено като се имаше предвид, че единият й крак беше сакат —
донякъде като неговия. Разтапяше се, когато опашката й се размахваше от нескрита радост, когато го виждаше, и как подскача в очакване,
когато се канеше да й хвърли топката за тенис.
Лабрадорката Аш беше по-стара от Рокси и по-кротка. Искаше от Истън само едно — да я чеше по корема. Не обръщаше внимание на
хвърлени топки.
— Да, Аш също гонеше топката, но един ден просто реши, че вече не иска да го прави — коментира Джак. — Не го приемай лично,
няма да ми я донесе и на мен, колкото и да я увещавам.
И така Истън поддържаше фермата на Джак през това време — метеше, грижеше се за Хор и играеше с кучетата.
Някои хора биха намерили този живот самотен, но Истън нямаше абсолютно нищо против. Той беше проста душа и след годините в
претъпкания град на минотаврите в Долния свят много харесваше съчетанието от открито пространство и усамотение.
На третата сутрин от престоя му тук той се събуди и установи, че през нощта двете кучета са се качили в леглото му и са заспали,
сгушени при краката му.
След това тримата станаха неразделни.
Когато Истън се събра отново с Джак и останалите след премеждията с тайните градове, окървавеният и натъртен Джак му каза:
„Благодаря, че се погрижи за косматите ми приятели. Изглеждат много щастливи“. И Истън грейна.
И когато с гордост докладва, че не е изял кучетата, Истън всъщност искаше да каже, че ги обожава.
Джак го разбра.
Той също ги обичаше.
Въпреки че Аш вече отказваше да гони топката.
Когато се премести от австралийската ферма в имението на Хадес във Франция, Истън следеше събитията с интерес и любопитство.
Беше пристигнал точно когато Мечо Пух, Стреч и Алби се върнаха от Гибралтарската скала с новината, че не Лили е била принесена в
жертва на Олтара на космоса.
Освен това ги видя да се връщат с трите легендарни оръжия — меча Екскалибур, Боздугана на Посейдон и Шлема на Хадес, които бяха
оставени при Скалата.
Един ден Истън бе гледал заинтригуван как Джак, Алойзиъс и Стреч точат меча, докато Алби анализираше шлема със спектрометър.
— Какво прави Алби? — попита той.
— Искаме да разберем как шлемът прави носещия го невидим за бронзовите хора — обясни Алби.
— С магия? — предположи Истън.
— Не, не с магия — с усмивка отвърна Алби. — Обикновено има някаква причина. Просто трябва да я намерим. В този случай
засичам, че шлемът излъчва слаби импулси в нискочестотния резонанс на гама-частиците.
— И с какво помага това? — попита Истън.
Той погледна към Джак и останалите, които работеха с меча и точилото.
От легендарния меч хвърчаха искри, докато Стреч го точеше на бързо въртящото се колело.
— А мечът? — попита Истън.
— Мечът убива бронзовите хора — каза Алби. — Стреч има идея как да използва тази способност в наша полза. За целта му трябват
люспи от острието, но се оказва, че Екскалибур е доста здрав. Накрая ще си получи люспите, но ще има само един начин да провери
теорията си и той ще е доста напечен.
Истън не разбра какво означава това.
— Ами боздуганът? — попита той.
Алби сви устни.
— Изглежда, че сега Боздуганът е инертен, мъртъв. Според скенера той не излъчва никакви уловими частици или резонанс. Сякаш
силата му е изчезнала.
Стреч работи по проекта си с Екскалибур до деня, когато дойде вестта, че Лили е забелязана в Москва, и той се втурна с Мечо Пух и
Скай Монстър да я спасява.
Но преди да замине Стреч даде на Истън задача, свързана е проекта. Не беше особено вълнуваща — всъщност всеки друг би я намерил
за изключително досадна, — но Истън, отново доволен, че може да допринесе с нещо за новото си семейство и в компанията на сгушилите
се до него кучета, се зае с огромно желание с нея.
Тайният царски свят
Петте железни планини
Тогава наближава Второто пришествие
Уилям Шекспир, „Хамлет“
Имението на Хадес,
Елзас-Лотарингия, Франция
23 декември, 16:00
В средата на следобеда на 23 декември изтребителят-бомбардировач стигна частната писта на фермата за коне на Хадес в Източна
Франция.
Кацна пред малка група хора — жената на Джак Зоуи; Хадес, бившия цар на Подземния свят; Йоланте Комптън-Джоунс, бивш пазител
на Царския архив на Царството на земята; прочутия океанограф професор Дейвид — Никой — Блек; майката на Джак, видната историчка
Мейбъл Мериуедър, и Истън.
Джак, Алби и Руфъс слязоха, понесли телата на Лили, Стреч и Алойзиъс. Двете монахини ги последваха предпазливо и се задържаха
при самолета.
— Да не би да са…? — попита Никой, щом видя трите отпуснати, тела.
— Живи са — отвърна Джак, без да забавя крачка. — Но в безсъзнание. Някакъв древен сън.
— Камбаните на сирените… — промълви Йоланте.
— Именно — рече Джак. — Народе, няма време за мотане. Цяла армия бронзови хора в товарни самолети е на път от Русия. Хората на
Сфинкса проснаха в безсъзнание Скай Монстър и Мечо Пух на борда на „Небесният воин“ и после ги свалиха, докато бяха беззащитни.
— О, Господи, не — промълви Мей.
— Не заслужаваха да си отидат по този начин — каза Джак. — Убити в съня им. Заслужаваха най-малкото честна битка. Ние успяхме
да се измъкнем живи единствено благодарение на майсторското пилотиране на Руфъс.
Последва кратко мълчание, докато групата осмисляше загубата.
Всички знаеха, че смъртта ги дебне непрекъснато, но това не отслабваше удара, когато тя застягаше някого. А този удар беше особено
тежък за всички.
— Джак — сериозно каза Зоуи. — Всички новини и социални медии са гръмнали за станалото в Москва, но то се случи отново,
буквално преди минути.
— Къде?
— В Рим. Целият град просто замлъкнал. Хората се строполявали по улиците, има стотици автомобилни катастрофи, самолети падали
от небето. Също като в Москва. Туитър полудя с хаштагове от рода на „Спящи градове“ и хората са си изкарали акъла, търсят някакъв модел
и се чудят кой град ще е следващият. Сфинкса сто на сто е отишъл в Рим и отново е ударил някоя от камбаните си.
Сестри Линда и Агнес все още стояха до самолета.
Огледаха се — замъкът, езерото, мрачният бетонен форт от линията Мажино и покритите с гора хълмове около всичко това.
Погледът на сестра Линда се спря върху майката на Джак.
— Мей Мериуедър… — рече старата монахиня.
— Линда Фадел… — промълви Мей.
Последва напрегната пауза…
… след което двете жени се прегърнаха с обич.
— Радвам се да те видя, Лини — каза Мей. — Господи, сигурно са минали трийсет години.
Те последваха Джак и останалите в централната сграда.
— По-скоро към четирийсет — каза сестра Линда. — Добре изглеждаш, Мей. Трябва да кажа, че много се зарадвах, когато чух, че си се
развела с онзи посерко.
— Откъде се познавате? — попита Джак, докато полагаше Лили на едно канапе и я завиваше с одеяло.
— Когато майка ти беше млада и си градеше име в археологическите среди, положих доста усилия да я убедя да постъпи в ордена ни
— отвърна сестра Линда. — Но тя беше влюбена. В един як корав военен на име Джонатан Уест по прякор Вълка и вместо това се омъжи за
него. Никога не съм го харесвала. Той просто приличаше на насилник и се оказа, че е точно такъв. Е, все пак от този брак трябва да е
излязло нещо добро, щом ти се появи на този свят.
Тя се обърна към Мей.
— Какво стана с Вълка? Той направо изчезна от лицето на земята.
— Джак го уби — просто отвърна Мей. — Беше си сериозен сблъсък.
— О — рече Линда. — Баща срещу син, а?
— Нещо такова — отвърна Джак. — Но това е минало. Народе, надявам се да сте направили проучвания, защото в момента най-много
се нуждая от информация. Щом Сфинкса е приспал Рим, значи се е задействал и набира още по-голяма преднина. Трябва ми информация,
при това бързо.
— Какво да търсим най-напред? — попита Зоуи.
— За събитието Омега. Кога ще настъпи?
— След шест дни — каза Линда. — На 29 декември.
— Сигурна ли си?
— Капитане, Църквата знае за тази дата от много дълго време. Единствената работа на астрономическата й обсерватория в Аризона е
да следи разширяването на видимата вселена с точност до микрометър. Така че да, сигурна съм. След шест дни, на 29 декември, точно в
3:06 сутринта по Гринуич, разширяването на вселената ще спре и след това само за миг тя ще се свие до сингуларност, унищожавайки всяка
планета, всяка звезда, всичко съществуващо. Краят на всичко е след по-малко от седмица.
Всички се събраха в салона на главната сграда. Компютрите и екраните на проекторите бяха в готовност.
— Добре — започна Джак, след като всички се настаниха. — Шест дни до края на света. Кажете ми за Изпитанието на планините, за
петте железни планини, за онези сферични камбани и как те са свързани със събитието Омега.
— Всичко е свързано със събитието Омега, Джак — каза Хадес. — Най-доброто място, от което можем да започнем, е папирусът Зевс.
Проучвахме го.
Хадес зареди на екрана изображение на папируса Зевс и превода на второто изпитание:
ИЗПИТАНИЕТО НА ПЛАНИНИТЕ
Пет железни планини.
Пет наточени ключа.
Пет врати, заключени навеки.
Но знай, че само онези, които оцелеят при Падането,
могат да влязат във Върховния Лабиринт и
да се изправят пред лицето на Омега.
— След като шампионът на Зевс Херакъл спечелил Големите игри от онова време, Зевс получил титлата „Цар на царете“. Така на него
се паднала честта и отговорността да премине през двете изпитания и да предотврати събитието Омега от онази епоха. Когато влязъл в
обелиска над Подземния свят, Зевс получил решенията на двете изпитания — Мистериите — и ги преминал без никакви усложнения.
Освен това, за щастие, записал всичко, което е сторил, което вече се оказа изключително полезно за нас. Защото след като спечели Игрите,
Джак попречи на спонсора си Орландо, Царя на Земята, да влезе в обелиска и да получи тайните за изпитанията. Това не е задължително
да е нещо лошо. Орландо беше зъл и глупав човек. Но случилото се усложни нещата и ни принуждава да се досетим как да завършим
изпитанията.
— Не исках да усложнявам нещата — рече Джак. — Просто…
— Джак — твърдо го прекъсна Йоланте. — Стига си се укорявал. Повярвай ми, така е много по-добре, отколкото Орландо да получи
върховната власт.
Тя посочи лицето си — резултат от невъобразимите изтезания, на които беше подложена по заповед на Орландо, който беше неин брат.
Синините около очите й вече ги нямаше и косата й донякъде беше пораснала, но носът й си оставаше увреден от бичата халка, която бяха
прекарали през него.
— Поне сега светът има шанс да бъде свободен — каза тя.
— И тъй — продължи Хадес, — ние успешно преминахме през първото изпитание при Трите тайни града Туле, Ра и Атлас.
— Но Сфинкса грабна наградата за усилията ни, тъй като накрая именно той извърши ужасното жертвоприношение — каза Мей.
— Така е — рече Хадес. — Очевидно една от наградите за изпълняването на онзи ритуал е способността да командва бронзовите
армии, макар да не съм сигурен как точно го прави.
— С пръстени — обади се сестра Линда. — Някои ги наричат Пръстените на господството или Пръстените на командването. Общо са
пет. Един всемогъщ и четири второстепенни, които позволяват на носещите ги да командват автоматите в трите града и в Подземния свят.
Онзи, който ги носи, управлява действията на бронзовите, сребърните и златните от всеки град.
— Златни ли? — изненада се Зоуи. — Нима има и златни?
— Бронзовите са мравките работници, пехотинците — каза сестра Линда. — Сребърните са стражите. Златните са елитът, най-
жестоките безмълвни пазители от всички.
— А аз си мислех, че бронзовите и сребърните са достатъчно лоши — промърмори Никой.
Джак се взираше в текста от папируса Зевс.
— Добре. Пет планини. Пет ключа. Пет заключени врати. Нещо, наричано Падането. И Върховен лабиринт. С това се е заел Сфинкса и
очевидно то включва приспиването на цели градове с онези камбани. Той ми остави това в Москва. Нещо като последна подигравка.
Джак вдигна смачкания лист, намерен от Алойзиъс пред катедралата „Св. Василий Блажени“ — същия, който Лили беше използвала да
ги предупреди за онова, което ще последва.
Всички прочетоха жестоките думи:
ЩЕ
СЕ
СЪБУДИТЕ
КАТО
РОБИ
— Някакви обяснения? — попита Джак.
Отговорът дойде от сестра Агнес.
— Не е било просто подигравка, капитан Уест. А много конкретен цитат от древна поема, свързана с Изпитанието на планините. Тя
звучи така:
Песента на сирените чуйте, що над вълните се рее.
Но пазете се от тази песен и от блаженството, що носи,
защото ще се събудите като роби.
Сестра Линда продължи:
— Стари стихове, известни отдавна на нашия орден и на тайния царски свят. Сфинкса не желае просто да управлява света. А да го
прави като върховен тиран — да вкара всички в кома и след това съвсем буквално да ги събуди като свои роби.
— Я повтори — каза Джак.
— Нека го обясня по друг начин, Джак — обади се Хадес. — Приближаваме кулминационната точка. Завъртането на Тартар, Шестте
свещени камъка, Големите игри, двете изпитания — всички те водят до едно място и едно време — Върховния Лабиринт по време на
събитието Омега на 29 декември.
Той зареди изображение на лаптопа си. На екрана се появи надпис на старогръцки. Хадес го преведе на глас:
Щом Трите града се отварят, не чакай,
а побързай към Планините и Падането!
Оцелелите могат да влязат в невъзможния лабиринт
и да решат съдбата на всичко.
— Това е от Платон — каза той. — Освен че е бил донякъде запознат с Изпитанието на градовете, той е знаел и за Изпитанието на
планините или Падането, както го наричат понякога.
— Невъзможен лабиринт? — обади се Алби. — За Върховния Лабиринт ли става въпрос?
— Да — каза Хадес. — Изключително голям и сложен лабиринт. Лабиринтът на лабиринтите според някои.
— Знаем ли къде се намира? — попита Никой.
— Не — отвърна Йоланте. — Местоположението му е една от най-ревниво пазените тайни на древния свят. Трябва да е на някакво
затънтено място, тъй като никой никога не го е откривал, но като се има предвид, че Зевс е отишъл там през Античността, не може да е
много далече от Средиземноморието.
— Мисля, че великият Имхотеп, прочутият египетски архитект и първожрец на Амон-Ра, е ходил на поклонение в Лабиринта някъде
към 2600 година преди новата ера — каза Хадес. — Така че не може да е много далеч и от Египет.
— И какво се случва там? — попита Алби.
— В центъра на Върховния Лабиринт има трон — каза Хадес. — Когато настъпи Омега, ако някой преминал през Изпитанието на
планините седи на трона, събитието ще бъде предотвратено. Освен това седящият на трона ще бъде коронован като владетел на планетата.
И Сфинкса желае точно това.
— Тогава защо му е да използва камбаните? — попита Джак.
— Камбаните са много могъщо оръжие — каза сестра Линда. — Като приспива големи части от населението, Сфинкса може да
подготви света за властването си. Тъй като хората изпадат в кома, той може да премести неудобните или дори цели населения където си
поиска — в пустини, острови, затвори — или просто да ги убие там, където са паднали. Може дори да избере кого да събуди, ако изобщо
реши да го прави. И за онези, които се събудят, той ще е безспорният върховен господар.
Настъпи мълчание, докато всички смилаха чутото.
Никой подсвирна и възкликна:
— Еха.
— И как можеш да събудиш някого от съня му? — попита Алби, поглеждайки към стаята, в която се намираха Лили, Стреч и Алойзиъс.
— Със Синята камбана — отвърна сестра Агнес.
— Камбаните са общо петнайсет — обясни сестра Линда. — Четиринайсет са огромни и са изработени от злато и сребро. Именно тях
пазехме в нашия манастир. Една камбана обаче е много малка. Тя е сребристосиня и затова е известна като Синята камбана, макар че някои
я познават със старото й име — Орфеевата камбана, кръстена на легендарния музикант Орфей от гръцката митология.
Джак кимна.
— Защото по време на плаването на аргонавтите музиката на Орфей надделяла над убийствената песен на сирените.
— Браво на теб, капитане — каза Линда. — Чел си „Аргонавтика“. Според легендата Синята или Орфеевата камбана е съвсем малка и
се побира в шепа, но е много могъща, тъй като единствено тя е способна да събуди онези, които са изпаднали в съня на сирените от другите
камбани.
— Сфинкса взе ли я, когато щурмува манастира ви? — попита Джак.
— Не, местоположението на Синята камбана е неизвестно. Изгубена е от повече от две хиляди години — каза сестра Агнес.
— Значи не знаете къде е? — попита Джак.
— Никой не знае — отвърна Линда. — Твърди се, че в Тайния архив на Ватикана има документи, свързани със Синята камбана. И една
от нашите монахини, доктор Трейси Смит, направи подробно проучване върху свойствата й, но напусна ордена ни преди време и по-късно,
за жалост, изчезна.
Гласът на сестра Линда замря.
— Добре — каза Джак. — Значи Изпитанието на планините води директно към последното изпитание във Върховния Лабиринт —
само онзи, който премине през Изпитанието на планините — онова „Падане“ — може да влезе в Лабиринта, нали?
— Точно така.
— В такъв случай Падането е всичко — каза Джак. — Да чуем за него.
— Ами, първо виж папируса Зевс — каза Мей. — Пет железни планини, пет наточени ключа, пет врати, заключени навеки. При
планините вземаш ключовете, които те водят до Лабиринта с петте му входа. Отваряш и влизаш, макар че не знам какво се има предвид под
„наточени ключа“.
— Преводът е обект на спорове — каза Линда. — Според един оракул на Сива от четиринайсети век той е погрешен. Трябвало да се
преведе като „изгорени“ или „пламтящи“ ключове.
— Така или иначе, правиш Падането, получаваш ключ към Лабиринта и билет за основното събитие накрая — каза Мей.
— И какво е това Падане? — попита Зоуи.
— „Не може да бъде император онзи, който не рискува собствената си кръв“ — след кратка пауза рече Хадес. — Това е стара
владетелска максима, свързана с Падането. Защото то е изпитание като никое друго. Върховното предизвикателство за всеки, който се
стреми да владее света. Убийствено изпитание на сила, воля и най-вече на самообладание.
— И какво е то?
— Да стоиш на огромен каменен храм, докато той пада в дълбока четири километра шахта под една от железните планини в конкретен
астрономически момент.
Джак преглътна.
— Това ли е всичко?
— Нека обясня — рече Хадес. — Всичко е свързано с това.
И зареди изображение на компютъра си.
— Както знаете, това изображение е така наречената Планина на Нютон, но би трябвало да се нарича Планетите на Нютон. Тя е от
най-известния му труд „Принципи“ и е единствената в цялата книга, нарисувана лично от Исак Нютон. И той я е маскирал малко, като е
обърнал горната планета наопаки. Обърнете внимание на двете планети. По-малката е Луната, а по-голямата — Земята. Сега се вгледайте
по-внимателно. Виждате ли планините на тях?
Джак се наведе и се загледа в изображението… и ги видя.
— Дяволите да ме…
Не ги беше забелязал преди, но те бяха там.
Всички се загледаха в малките черни издутини на двата кръга, които леко стърчаха от иначе гладките им повърхности.
На Луната имаше една малка планина, сочеща надолу, а на Земята — три, сочещи нагоре и навън.
Една от обърнатите нагоре планини на Земята беше идеално подравнена със сочещата надолу планина на Луната.
— Изпълняваш Падането на една от железните планини, когато тя е пряко подравнена с планината на Луната — каза Хадес. — Защото
на лунната планина има много странен обект, който не е естествен — древен каменен пиедестал, сив на цвят, с правоъгълна форма, горе-
долу с размерите на олтар. Разбира се, поради различното въртене и орбити на Земята и Луната подобни подравнявания се случват само в
много специфични времена.
Мей го изгледа.
— Докато бяхме във фермата на Джак преди да намерим градовете, аз ти зададох куп въпроси за Царския свят, като това дали е бил
замесен в убийството на Кенеди и фалшифициране на избори. Когато те питах за кацането на Луната, ти каза, че то било не само
необходимо, но и че четвъртото било най-важното. Направих проверка. Става въпрос за „Аполо 15“. Това свързано ли е с този проблем?
Хадес кимна.
— И то много. Пиедесталът е причината „Аполо 15“ да кацне там, където кацна. Разберете, човечеството не летя до Луната заради
някакво благородство на духа или от желание за приключения. Цялата космическа програма беше започната от Царския свят точно за това
време, за да намери пиедестала. „Аполо 15“ беше първата лунна мисия, използвала лунен роувър. Това беше важно. Благодарение на него
астронавтите успяха да изследват много по-отдалечени от мястото на кацане места и да открият лунната планина и пиедестала. Освен това
успяха да го скрият от любопитни очи на Земята, като го покриха със сребърно термично фолио „Каптон“.
Очите на Мей се разшириха.
Алби ахна.
Хадес продължи:
— Макар че Америка е единствената страна, изпратила успешно астронавти до Луната и обратно, други държави изпратиха там сонди
и автомати. През 80-те Русия изпрати дистанционно управляван луноход на същото място, на което беше кацнал „Аполо 15“. Китай се
опита да прати там сонда, но поради някаква причина така и не я прибраха при връщането й.
— Това може да почака малко — каза Джак. — Да се съсредоточим засега върху Земята. Защото ако не намерим желязна планина, не
разполагаме с нищо. Папирусът казва, че има пет железни планини, а на рисунката на Нютон те са само три.
— Още от древността учени и книжници, включително Нютон, Питагор и дори Айнщайн, са спорили кои точно са въпросните пет
планини — каза Йоланте. — Знаем със сигурност само една от тях.
— Коя? — попита Джак.
— Подобно на много неща от древния свят, сведенията за планините са се изгубили във времето поради войни, съперничество между
владетели и заради най-обикновена човешка небрежност. Претендентите са много. Килиманджаро в Африка. Верига вулкани в Уганда,
включително онзи, където е била родена Лили. Висящите манастири в Бутан. Някои дори твърдят, че дворецът Потала в Тибет е построен
върху гигантска подземна планина. Така че да, само една от железните планини е известна със сигурност?
— И тя е? — попита Никой.
— Мон Сен Мишел във Франция — каза сестра Линда. — От много време се твърди, че вътре в нея има някаква загадъчна структура,
но никой от Царете на Земята не е позволявал на някого да я види, е изключение на неколцина доверени свещеници.
Джак знаеше за Мон Сен Мишел.
Това беше живописен манастир на един приливен остров край френския бряг на Ламанша. Беше известен с великолепната си църква,
построена на самия връх, и с приливите, които го откъсваха от континента.
Подобен остров имаше и край английския бряг на Ламанша. Именно там се намираше архивът на Царството на Земята, където беше
работила — и бе подложена на изтезание — Йоланте.
— И откъде знаеш това? — попита Джак.
— Чух го от една монахиня, която е видяла Ватиканския глобус — отвърна Линда.
— Какво представлява този Ватикански глобус?
— Джак, аз ти казах за него, когато бяхме в Лондон, след като Зоуи ме спаси от Сейнт Майкълс Маунт и точно преди рицарите на
Златната осмица да започнат атаката си там — каза Йоланте.
Джак много добре помнеше атаката — тя включваше танк дрон, два хеликоптера дронове, смъртта на Лаклан Адамсън и младото му
семейство, както и пускането на пълен с хора лондонски автобус в Темза. Джак се опита да си спомни какво му беше казала Йоланте за
някакъв глобус, свързан с Ватикана.
— Чакай, сетих се. Металната сфера, която навремето се намирала на върха на обелиска на площад „Свети Петър“ — каза той.
— Същата — потвърди Йоланте.
— Ъ-ъ, извинете. Ще помоля за обяснение за онези, които не са експерти по свръхдревна световна история, ако обичате — обади се
Никой.
Йоланте се усмихна.
— Най-свещеното място за цялата Католическа църква стои гордо пред централата й, базиликата „Свети Петър“ в Рим. Огромен
каменен обелиск.
— Мислех си, че обелиските са египетски паметници, посветени на култа към слънцето — каза Никой.
— Точно такива са. Защото Църквата всъщност е слънчев култ, дошъл от Древен Египет. Истинското й име е Култ на Амон-Ра.
— Чакайте, да не искате да кажете, че Католическата църква почита слънцето…? — започна Никой.
— Дълга история. По-късно ще ти разкажа * прошепна му Алби.
— В продължение на хиляди години на върха на този обелиск е имало една много загадъчна бронзова сфера… — Йоланте замълча за
момент. — Хм. Знаете ли, може би…
Внезапно тя се изправи.
— Извинете ме за момент. Току-що ми хрумна идея. Идея за някой, който би могъл да ни помогне. Мой стар ментор, истински чешит,
който може и да е в течение с всичко това. Хадес, би ли продължил вместо мен?
Йоланте излезе от стаята с телефон в ръка.
Хадес стана.
— Обелискът пред „Свети Петър“ е уникален поради няколко причини, една от които е простият факт, че никой не знае откъде е
дошъл. Лудият римски император Калигула наредил да бъде докаран в Рим от Египет през трийсет и седма година след Христа. Твърди се,
че са го взели от Хелиополис, но това никога не е било потвърдено. Основната причина за уникалността му е, че той е единственият
обелиск на света, върху който е поставена малка бронзова сфера. През 1585 година папа Сикст V сменил оригиналната сфера с месингова
имитация. Оригиналът бил прибран в най-секретното хранилище на Ватикана, прочутото Хранилище XXII, където се намира и до днес.
Малцина са го виждали, но очевидците казват, че бил изумителен. Сферата, която стояла върху обелиска в продължение на две хиляди
години в Египет, всъщност е глобус, карта на света, изработена хилядолетия преди човекът да полети в космоса. Според щастливците,
успели да го видят с очите си, глобусът изобразява световните океани и суша плюс местоположението на трите тайни града и петте
железни планини.
Последва кратко мълчание, докато всички смелят чутото.
— И мислиш, че заради това Сфинкса е накарал Рим да замлъкне? — попита Джак. — За да се добере до глобуса?
— И може би да затвори устата на всеки друг, който го е виждал — каза Хадес. — Ако глобусът е у него, той би могъл да изпълни
Падането при планината, да унищожи всички други планини и така да попречи на всеки друг да, го последва в Лабиринта и да се
съревновава с него.
— Мислех си, че Сфинкса работи заедно с Католическата църква — каза Алби. — С кардинал Мендоса. Не му е било необходимо да
приспива Ватикана.
— Може би Сфинкса не е най-лоялният съюзник… — рече Зоуи.
— Чакайте! — Йоланте нахълта в стаята, вдигнала телефона си. — Може би все още имаме шанс!
— Йоланте показа на Джак телефона си, на който имаше чат, проведен по приложението Телеграм за предаване на криптирани
съобщения.
— Това е разговорът, който проведох току-що с някогашния си ментор и учител брат Дагоберт дьо Монтрьо. Той е стар йезуит и
помощен учен към Specola Vaticana, Ватиканската обсерватория. Има докторати по история, астрономия и астрофизика. Беше мой учител,
когато бях тийнейджърка. Запитах се дали Църквата не го е запознала с всичко това.
Чатът гласеше:
ЛУНА4
Бърти,
Отчаяни времена. Аз съм с едни хора, които се опитват да попречат на Сфинкса да успее по време на Омега. Трябва ни
Ватиканският глобус, за да намерим петте планини. Идеи? Критики?
БЪРТИ
Какви хора?
ЛУНА4
Петият воин и хората му.
БЪРТИ
О, харесвам го. Ватиканският глобус не е единственият начин за намиране на Железните планини. Показва само три, при
това не много точно. Друга възможност е дневникът на Хавиер. Той е в Хранилище IX. (Ако ме бяха послушали, щеше да е в
Хранилище XXII.) Събитията се развиват бързо. Аз съм в МСМ и хората на Сфинкса идват. Не мога да говоря. Младият шеф
слухти. Ела веднага на МСМ, докато има време. Използвай Английския тунел.
— Луна4? — Джак изгледа Йоланте.
— Йо — отвърна тя. — Четвъртият спътник на Юпитер. Бърти ме наричаше така, когато бях малка.
— Какво е МСМ? — попита Алби.
— Старо съкращение, което двамата с него използвахме за Мон Сен Мишел — каза Йоланте.
Джак погледна Йоланте, обръснатата й глава и раните по лицето. После кимна към съобщенията на телефона й.
— Значи твоето приятелче казва, че Ватиканският глобус показва само три планини, а не всичките пет. Вярно ли е?
— Бърти знае повече от мен. Когато зърнах глобуса, успях да видя само едната му страна, която показваше Атлантическия океан и
съвсем малка част от Европа. Затова видях само Туле и Мон Сен Мишел. Бях млада и сащисана. Гледката е наистина поразителна.
— Ако глобусът показва само три планини, това означава, че има и две други, за които Сфинкса не знае и не може да намери — каза
Джак.—
Да.
— Две изгубени планини… — каза Джак. — А този Бърти? Можем ли да му имаме доверие?
— Бих му доверила живота си — твърдо отвърна Йоланте. — Брат Дагоберт беше на практика мой втори баща. Той е класически
йезуит — мил, сладък, абсолютно безполов и много интелигентен. Вече трябва да наближава осемдесетте. Обича познанието просто
заради самото него.
— Тогава защо му е трябвало да постъпва в такъв стриктен орден като този на йезуитите?
— Защото също като него те ценят знанието и мъдростта над всичко друго. Заради това йезуитите непрекъснато си имат неприятности
с елита на Ватикана. Единственото, което е искал някога Бърти, е било да бъде оставен на мира да изучава историята, планетите и звездите.
През последните десет години той работи за Ватиканската обсерватория във ВВТ, но пък си е същински динозавър и никога не е бил много
добър в офис политиката. Бил е сменен от много по-млад — и много амбициозен — германски свещеник, отец Феликс Расмусен. Това
здравата подразни Бърти.
— Какво е ВВТ? — попита Руфъс.
— Ватиканският високотехнологичен телескоп в Аризона. Един от най-добрите телескопи на света.
— Той казва, че Сфинкса пътува към Мон Сен Мишел и че може би дори вече има негови хора там — рече Джак. — Какъв е този
Английски тунел?
— Таен вход към Мон Сен Мишел, прокопан от англичаните, когато обсаждали острова през 1434 година — отвърна Йоланте. —
Започва на един съседен остров, Томбелен. Тунелът е опасен, но е единственият начин да се добереш незабелязано до Мон Сен Мишел.
— Добре — каза Джак. — Ето какво ще направим. Щом Сфинкса отива на Мон Сен Мишел, аз също отивам. Или за да го спра, или за
да взема един от онези ключове и да го използвам, за да вляза в лабиринта. Йоланте, ти идваш с мен да ме запознаеш с онзи Бърти. Хадес,
ти също. Никой, искам ти да пилотираш. Зоуи, мамо, вие двете трябва да заминете за Рим. Идете във Ватикана. Щом градът спи, вижте дали
няма да успеете да влезете и да намерите някакви следи за местоположението на Синята камбана, глобуса или онзи дневник в Хранилище
IX в архива.
Мей се обърна към сестри Линда и Агнес.
— Искате ли да изтърбушите Ватиканския архив с нас?
— С най-голямо удоволствие — каза сестра Линда. — Не бих отказала да видя съкровените тайни на Църквата и да ида там, където не
е стъпвало нито едно момиче.
Джак се обърна към Руфъс.
— Можеш ли да ги откараш със самолета си?
— С удоволствие, сър.
— Какво е положението с товарните самолети, които ни последваха от Москва?
Руфъс погледна преносимия си сателитен радар.
— В момента са над Европа, сър. Насочили са се към Северна Франция по пряк курс към Мон Сен Мишел.
— Алби, Истън — каза Джак. — Вие получавате най-важната работа. Искам да наглеждате спящите ни приятели — Лили, Стреч и
Алойзиъс. Те не могат да се защитят сами, така че трябва да ги пазите и да не позволявате на враговете ни да стигнат до тях. Засега
останете тук, но бъдете готови за бягство, ако онези типове се появят. Докато чакате, вижте какво можете да намерите за онзи Върховен
лабиринт. Проверете и моите неща от фермата. Спомням си, че част от тях споменават лабиринти и Имхотеп Великия. Освен това проучете
допълнително за четвъртата лунна мисия и онзи пиедестал. И, Алби?
— Да?
— Намери всичко което можеш, за петте железни планини и най-вече за двете изгубени.
Когато всички започнаха да се готвят за мисиите си, в просторното имение на Хадес настъпи оживление.
Алби и Истън докараха три болнични легла на колела, на които да положат спящите Лили, Стреч и Алойзиъс.
Алби включи спящите към системи, които да поддържат телата им. Освен това премести няколко компютъра наблизо, за да може да
продължи проучванията си, докато ги наглежда.
Руфъс зареди самолета си и изчака Зоуи, Мей и двете монахини да натоварят всичко, от което се нуждаят.
Недалеч, при крайречната къща на Хадес, Никой проверяваше състоянието на малък хидроплан.
Той беше една от двете еднакви машини, които Хадес държеше в езерото си, макар че технически самолетите не бяха негови.
Те бяха купени от синовете му, двамата гадни принцове Дион и Зайтан, за да могат да отскачат до планински езера и скъпи ски
курорти в Швейцария и Австрия.
Двата хидроплана бяха ICON А10. Обикновените хора не можеха да си ги купят. Правеха се по поръчка.
Компактни и истински произведения на изкуството, те бяха малко по-големи от прочутите А5, които можеха да поберат само двама
души. Тези можеха да поберат петима — двама отпред и трима отзад. Подобно на А5, тяхното голямо преимущество беше способността им
да излитат и кацат в малки водоеми като затънтени планински езера.
Отстрани на хидропланите бяха изписани имената им — „Секси принц 1“ и „Секси принц 2“.
Никой поклати глава и промърмори:
— Глупаци.
* * *
Когато стаята беше готова, Джак отнесе в нея увитата в одеяло Лили.
Предаде я на Алби, който я положи внимателно на болничното легло. Държаха се с нея като с безценен товар, като с най-важното нещо
в живота им, което си беше самата истина.
След като Лили беше настанена, Джак отиде да донесе Стреч.
По пътя се размина с Руфъс. Едрият пилот носеше приятеля си Алойзиъс по подобен начин — предпазливо, с много внимание.
След като положи Алойзиъс в леглото му, Руфъс тръгна към Джак. Държеше нещо.
Черен колан с два сребристи „Ремингтън“-а с рязани цеви в кобурите — оръжията, с които Алойзиъс не се разделяше.
— Джак — каза Руфъс. — Искам да ги вземеш. Най-добрите в занаята са. Създават впечатление. Алойзиъс би искал да ги използваш.
Нали се сещаш, да нанесеш повечко поражения.
Джак го изгледа продължително. После кимна, взе колана, сложи си го и закрепи ремъците от велкро на кобурите за бедрата си.
— Благодаря, Руфъс.
— Накарай го да се гордее с теб, кап’тане — каза Руфъс и се отдалечи, отпуснал огромните си рамене.
След като Лили, Алойзиъс и Стреч бяха настанени, Истън донесе одеяла и за кучетата. Хор наблюдаваше всичко това от стойката си.
Истън показа стаята на Джак.
— Ще ги пазим добре, капитан Джак.
— Ти си чудесен човек, Истън — каза Джак. — Благодаря.
Истън грейна и двамата с Алби отидоха за още медицински материали.
Джак поседна за момент в стаята с трите спящи фигури и любимците си.
Това беше рядък момент на спокойствие и той го използва, за да отвори двата имейла, пазени в специални папки на телефона му —
Писма от Другата страна, написани предварително от Скай Монстър и Мечо Пух. Джак ги прочете в притихналата стая.
Започна с това на Скай Монстър:
Здрасти, Джак, приятелю, братко,
Предполагам, че се очаква да кажа нещо премъдро, но никога не ме е бивало в тези неща. Винаги съм си бил само прост стар
пилот.
Затова ще ти кажа само едно — благодаря.
Благодаря, че ме взе със себе си в приключенията си, че внесе в живота ми смисъл, цел, нещо, за което да се боря.
Да тичам, да летя и да се бия до човек като теб ме кара да се чувствам малко по-висок, по-храбър и не толкова тлъст.
Като стана дума за това, никога няма да забравя битките, които водихме заедно по време на онези шантави Големи игри.
Всички други блестящи воини, довели със себе си здрави и силни другари, докато ти имаше до себе си единствено мен — тъпо
тлъсто киви, което трябва да се бръсне по-често.
Но мътните да ме вземат, успяхме и това ще си остане завинаги. Завинаги.
И сега, май вече ме няма.
По дяволите, надявам се да съм си отишъл с бой.
Твой приятел,
Ърнест К. Шепърд II, или Скай Монстър.
77.77. Да живеят „Ол блекс “[3]!
Джак сподави риданието си.
— Проклети новозеландци. Все за ръгби говорят. И ти използва името си, Ърни.
После отвори имейла на Мечо Пух. Това беше най-краткото съобщение, което беше чел досега:
Джак, герою мой.
Лили, светлина моя.
Стреч, приятелю завинаги.
Съжалявам, че трябваше да си отида.
Пух
Джак остана да седи за момент с наведена глава. По бузата му се търкулна сълза.
Когато Алби се върна в стаята, Джак тъкмо изключваше телефона си.
— Джак, направих някои изчисления. Довечера в 20:37 Луната ще бъде директно над Мон Сен Мишел. Ще се задържи така за около
тринайсет минути. Не разполагам с точното местоположение на пиедестала на лунната повърхност, но предполагам, че ще бъде подравнен.
— Браво, Алби. А сега пази момичето ми, докато ме няма.
— Ще го направя.
Джак излезе от стаята.
— Време е да тръгваме, народе!
Всички си пожелаха наслука и се сбогуваха, преди да се отправят към самолетите си.
За момент се възцари сериозна атмосфера.
Сякаш мнозина от тях усещаха, че може да не се видят отново.
Джак и Зоуи се прегърнаха и се целунаха.
— И да се пазиш — каза Зоуи. — Не ме карай да идвам да те спасявам отнякъде или нещо.
Джак се усмихна.
— Поемам тези рискове само защото винаги знам, че ще дойдеш да ме спасиш. До скоро, скъпа.
Хадес стисна ръка на Мей и най-неочаквано тя го прегърна.
— Успех, Антъни — каза тя. — Може и да беше цар на Подземния свят, но започна да ми допадаш. — Кимна към Джак. — Наглеждай
момчето ми.
— Разбира се, Мей — отвърна Хадес. И след кратко колебание добави: — Мей, мога ли да те питам нещо?
— Давай.
Хадес погледна към Джак, който крачеше с Йоланте и Никой към единия от хидропланите.
— Как го отгледа? Как създаде човек като него?
— Ще ти покажа — отвърна Мей и извика: — Хей, Кутре!
Джак моментално се обърна.
— Извинявай, пети велики воине — с усмивка му извика Мей. — Толкова се гордея с теб, Кутре. Пази се. Обичам те.
Джак й се усмихна сдържано.
— И аз теб, мамо.
— Кутре? — попита Хадес.
— Така го наричах като малък — отвърна Мей. — Баща му беше Вълка и още от раждането си Джак винаги е бил Кутрето. А как стана
такъв, какъвто е? Не зная. Знам обаче, че всеки път, когато го виждам, му казвам колко се гордея с него. Чувам, че той прави същото с Лили.
Това е да си родител, нали?
Хадес въздъхна тъжно.
— Мей, по време на Големите игри двамата ми синове заговорничеха да ме убият и да заграбят трона ми. По-младият, Зайтан, умря. А
Дион сега работи за Сфинкса. Брат ми Яго ме мрази. Провалих се и като човек, и като брат.
Двамата загледаха мълчаливо как Джак се качва в хидроплана.
— Той ще умре — тихо каза Хадес.
— Какво? — отвърна Мей.
— Противникът му го превъзхожда във всяко отношение. Сфинкса има повече знания, повече експерти, повече ресурси, повече оръжия
и цяла армия автомати под свое командване. Джак не може да спечели този сблъсък.
— Може би — каза Мей. — Когато беше дете, го съветвах само едно — избирай си добри приятели. Виж всички тези хора, които му
помагат. Направил е добър избор. И те му помагат, защото той би се изпречил и пред автобус заради тях. Алби каза ли ти какво е направил
Джак в Москва? Спасил е трима души от бронзовите войници, когато е можел да избяга и да се спаси. Всичко, което прави сега, е за
приятелите му. Бие се за тях, за техния свят, за правото им да живеят свободни. Джак може да е превъзхождан във всичко, но никога не го
отписвай. Шансовете за успех не означават нищо за него. И това ме прави много горда.
Екипът се раздели.
Хидропланът на Джак — „Секси принц 1“ — отлетя от езерото за краткия полет до Мон Сен Мишел в Северна Франция.
Изтребителят-бомбардировач на Руфъс се насочи на юг към Ватикана.
Алби остана и ги гледаше как заминават.
Втора офанзива
Падащият храм на Мон Сен Мишел
Луната, най-близкият съсед на Земята, е сред най-странните планетарни тела в Слънчевата
система.
„Сайънс Дейли“, 2016 г.
Мон Сен Мишел
Падащият Храм в Мон Сен Мишел (разрез)
Мон Сен Мишел,
Северозападна Франция,
23 декември, 20:00
Мон Сен Мишел е изумителен.
Няма друга дума, с която да се опише.
Подобно на двойника си Сейнт Майкълс Маунт от другата страна на Ламанша, той е приливен остров със средновековни структури
върху него.
Но тук приликите свършват.
Докато замъкът на Сейнт Майкълс Маунт в Англия е нисък, четвъртит и утилитарен, замъкът на френския Мон Сен Мишел е
поразителен, висок и спира дъха с красотата си.
Някои историци използвали името Мон Сен Мишел както за манастира, така и за острова, но това не е съвсем точно. Пълното име на
острова е Мон Сен Мишел о перил де ла Мер — Планината на св. Михаил при гибелното море.
И името е съвсем заслужено.
Островът се намира на километър от брега, в средата на широк залив. Приливите и отливите в залива са изключително силни и големи
— нивото водата се мени с петнайсет метра два пъти на ден.
Това са едни от най-големите и бързи приливи и отливи на света… и са смъртоносни — дори съвременни туристи са били хващани
неподготвени от скоростта им и са били помитани от вълните. Самият Виктор Юго описва прилива като a la vitesse d’un cheval au galop —
„бърз като препускащ в галоп кон“.
По време на отлива заливът около великолепния остров е не по-малко опасен. Оголеното морско дъно се превръща в смъртоносна
пустош от засмукваща тиня и капани от подвижни пясъци.
Гибелното море.
Самият манастир е истинско архитектурно чудо. Ако беше построен на морското равнище, щеше да е съперник на Нотър Дам в Париж,
но се издига на сто петдесет и два метра над околния терен на самия връх на острова и се вижда от километри.
Разположената на множество нива катедрала е нейните кули се спуска надолу по склоновете в поредица от огромни, подобни на
стъпала стени, които пазят средновековния град в подножието. На нивото на водата пък островът е защитен от крепостна стена, която го
обкръжава напълно.
На самия връх на манастира, на края на основната кула на катедралата, в най-високата точка на укрепения остров, се издига златна
статуя на архангел Михаил.
Опасните приливи и крепостните стени са се доказали като отлична защита на Мон Сен Мишел — той издържал не една, а три
английски обсади през Стогодишната война. Англичаните дори се установили на лагер на съседния необитаем остров Томбелен, но така и
не успели да превземат Мон Сен Мишел.
През 19 век същите тези стени и приливи работели в полза на Наполеон, който превърнал острова в затвор — нещо като тогавашен
Алкатрас.
И една последна забележителност, която си заслужава да се посочи — много преди Католическата църква да стъпи на острова, на Мон
Сен Мишел имало множество каменни кръгове и древни езически светилища. В продължение на над хиляда години Църквата забранява
достъпа до тези обекти.
Вечерта на 23 декември Мон Сен Мишел сияеше.
Пълната луна къпеше в светлината си целия залив, а прожекторите по долните стени на острова осветяваха горните нива на манастира.
Те бяха поставени от предния отряд на Сфинкса, чиито членове можеха да се видят навсякъде по острова и най-вече около катедралата.
Приливът идваше. Бързо.
Прииждащите вълни се разбиваха в крепостните стени и кулите.
Единственият път, свързващ приливния остров със сушата, представляваше дълго издигнато шосе. То също беше осветено от
прожектори и бе блокирано от четири джипа, два камиона и…
… двайсет бронзови войници, гледащи безстрастно навън.
В другата посока, на север, се намираше остров Томбелен, нисък и тъмен в нощта.
Но под него имаше движение.
Джак и Йоланте бързаха по тесния тунел, прокопан под морското дъно между Томбелен и Мон Сен Мишел.
Бяха оставили Никой и Хадес на острова при хидроплана, с който бяха стигнали тук. Самолетът беше скрит в стара рибарска барака,
част от изоставените колиби по северния връх на необитаемия остров.
Долу в тунела Джак и Йоланте много добре си даваха сметка, че в света над тях приливът приближава.
Защото надигането на водите над тях означаваше и надигане на водите и вътре в тунела.
Това беше така, защото проходът, прокопан от англичаните преди шестстотин години, не беше съвсем херметичен. За повече от
половин хилядолетие древните му стени бяха станали порести и по време на приливите тинестата вода бавно проникваше в него.
— Трябва да побързаме! — каза Йоланте, без да спира да тича. Надигащата се вода се плискаше около коленете й, лъчът на фенера й
подскачаше нагоре-надолу. — Когато приливът дойде, водата постепенно пълни тунела и го превръща в капан. Англичаните го използвали
само веднъж в опит да щурмуват Мон Сен Мишел, но приливът дошъл прекалено бързо и двеста войници се удавили. Множеството трупове
така задръстили тунела, че той не можел да бъде използван отново, без да го разчистят. После войната свършила, англичаните си заминали
и тунелът бил забравен.
Мрачното свидетелство за онова масово удавяне беше навсякъде около тях — дори сега, шестстотин години по-късно.
Плътта и костите на мъртвите нашественици отдавна бяха станали на прах — разчиствайки до голяма степен пътя, — но техните
брони и оръжия от 15-и век бяха останали.
На Джак му се налагаше да прескача ръждясали нагръдници, изпуснати мечове и почернели щитове, докато бързаше по тесния грубо
изсечен тунел.
Надигащата се вода представляваше зловонна бяла киша, смес от кал и тиня. Идеята да се удавиш в подобно нещо беше меко казано
противна.
Тунелът беше дълъг около два километра и когато стигнаха края му, кишата, подхранвана от прилива над тях, се беше надигнала до
бедрата им.
Най-сетне двамата стигнаха до средновековна стена с пробита в нея дупка. Там ги очакваше възрастен мъж с рошава бяла коса,
католическа якичка и добродушно лице.
Брат Дагоберт дьо Монтрьо.
И им махаше настоятелно да спрат.
— Спрете, спрете, спрете! И не мърдайте! — прошепна им брат Дагоберт. — Точно пред вас има лазерен сензор!
Джак моментално се закова, погледна надолу и го видя в мътната вода.
Тънък червен лъч, пресичащ напречно тунела на височината на коляното му.
Двамата е Йоланте внимателно го прекрачиха и отидоха при стария свещеник.
Брат Дагоберт се усмихна, когато видя Йоланте, но след това усмивката му се стопи.
— Господи… — промълви той, докато оглеждаше почти бръснатата й глава и натъртеното й лице.
Джак си помисли, че при последната им среща тя вероятно е била с разкошната си кестенява коса и изваяно лице. Сега наистина бе
много променена.
Бърти се завтече към нея и я прегърна.
— О, Йо! Толкова се радвам да те видя.
— И аз теб, Бърти. — Тя посочи Джак. — Брат Дагоберт дьо Монтрьо, представям ви капитан Джак Уест-младши.
Впечатленият Бърти кимна на Джак.
— Вие, млади човече, разбунихте вселената. Голям почитател съм ви. Обожавам стореното от вас. Онези самозвани царски фамилии
управляват света от прекалено много време. Добре дошли при първата желязна планина.
— И на мен ми е приятно да се запознаем — каза Джак.
— А сега по-бързо, не бива да се туткаме — каза Бърти, рязко се обърна и закрачи към тъмните недра на Мон Сен Мишел. — Предният
отряд на Сфинкса вече пристигна. Не знам къде е самият той, но чух някой да казва, че пътува насам. Предният отряд се води от кардинал
Мендоса, който сега се е накичил с папския пръстен и Пръстен на командването, както и от Дионисий Десакс. И от моя шеф подлизурко,
младия отец Расмусен, който не пропуска възможност да впечатли всеки висш представител на Църквата и съответно не може да отлепи
устни от задника на Мендоса.
Йоланте и Джак забързаха след стария йезуит.
Той се движеше бързо, като опитен планинар.
Завиваха наляво и надясно през лабиринт от стари проходи, докато най-сетне стигнаха до тясно стръмно стълбище.
Бърти тръгна нагоре, без да се спира.
— Това е свещеническият вход към древния храм в планината. Много от старите светилища и храмове имат задни вратички, за да могат
грижещите се за тях да влизат, без да използват главните входове.
Обърна се към Йоланте, без да спира да се изкачва.
— О, Йо, какво е станало с прекрасната ти коса?
— Брат ми ме подложи на изтезания, Бърти — отвърна Йоланте.
— Орландо. Хм. Беше гадно момче и несъмнено още по-гаден мъж. Обидчив момък. Разглезен. И не особено умен. Това никога не е
било добра комбинация за един владетел.
— Познавали сте Орландо и Йоланте като деца — каза Джак. — Познавахте ли и Сфинкса?
— О-о, да — отвърна Бърти, без да спира. — Познавах го. По онова време Сфинкса беше просто Хардин. Хардин Ланкастър. Дори като
младеж беше старец. Проницателен не за годините си. Коварен. Търпелив. И можеше да таи злоба към учител или друго дете по такъв
начин, че няма да повярвате. Доколкото си спомням, имаше инцидент с едно момче от фамилията Лудовико. Не съм изненадан, че Хардин
направи хода си сега.
За първи път Бърти спря на стълбите и кимна на Йоланте.
— Но пък Йо — той й се усмихна с истинска обич — беше най-добрата ми ученичка. Своенравна, да. Инат, да. Непослушна, и още как.
Но надарена и с блестящ ум. Никой от учениците ми не можеше да се сравнява с нея.
Обърна се и продължи да се изкачва.
— Благодаря — с лека ирония отвърна Йоланте. Бърти вече изчезваше нагоре в мрака.
— Хайде, по-бързо. Отец Расмусен скоро ще забележи, че ме няма. Приготвят се да изпълнят Падането.
На остров Томбелен Никой седеше сгушен в прибрания в старата рибарска барака хидроплан и следеше картината и звука от камерата,
монтирана на каската на Джак.
Хадес стоеше на хълма недалеч от дока и гледаше към Мон Сен Мишел, който се намираше на два километра на юг.
Огромният островен манастир беше осветен великолепно от пълната луна и лъчите на прожекторите.
Хадес слушаше сигнала, предаван от камерата на Джак, и не пропусна второто споменаване на сина си:
„Предният отряд на Сфинкса вече пристигна… води се от кардинал Мендоса, който сега се е накичил с папския пръстен и
Пръстен на командването, както и от Дионисий Десакс… “
Хадес продължи да гледа мълчаливо към острова, потънал в мисли.
„Дион…“
Погледна малката каменна постройка, вкопана в склона недалеч. На пръв поглед приличаше на овчарска колиба, предназначена да
подслони пастирите по време на внезапните бури, които бяха често явление тук, но в действителност скриваше входа на английския тунел
до Мон Сен Мишел.
След няколко минути Никой слезе от самолета и подвикна:
— Хей, Хадес! Можеш ли да ми кажеш за…
И млъкна.
Хадес го нямаше.
Задъхан от опитите си да не изостава от Бърти, Джак бързаше нагоре по невероятно тясното стълбище.
Беше толкова тясно, че раменете му се опираха в каменните стени.
Имаше впечатлението, че множеството стръмни стъпала са изсечени вътре в средновековните стени на колосалния манастир.
Брат Бърти се изкачваше с енергичността на младеж. И говореше също толкова оживено.
— Съжалявам, че не можах да ти напиша всичко в съобщението, Йоланте. Шефовете ми можеха да се появят всеки момент. Затова ще
ти го кажа сега. Ватиканският глобус, който първоначално е стоял на върха на обелиска пред „Свети Петър“, е непълен.
— Как така непълен? — попита Йоланте.
— Искам да кажа, че глобусът, пренесен от Калигула в Рим през трийсет и седма година, е бил обезобразен и затова не показва всичко.
— В какъв смисъл? — попита Джак.
— Винаги се е смятало, че обелискът е бил взет от Хелиополис — каза Бърти. — Но това не е така. Той е от Сива, прочутия оазис
навътре в египетската пустиня, родното място на Оракулите. Когато научили, че побърканият император възнамерява да откара свещения
им обелиск в Рим, жреците от култа на Амон-Ра в Сива били ужасени. Те знаели, че глобусът на върха му показва местоположението на
трите тайни града и петте железни планини. Не можели да понесат мисълта, че безумец като Калигула ще се сдобие с подобно познание.
Не забравяйте, че Калигула бил толкова побъркан, че направил коня си сенатор. Коня си!
Джак гледаше как старият монах се катери нагоре, без да спира да говори. Очевидно обожаваше цялата тази история. Джак вече го
харесваше.
— И затова жреците на Амон-Ра в Сива веднага се заели да обезобразят глобуса, като изпилили планините, така че Калигула да не се
сдобие със свещеното познание. Работата била трудна, тъй като глобусът е изработен от непознат в Египет метал, но все пак успели да
премахнат две от планините, преди хората на Калигула да пристигнат, да вземат обелиска и да избият всички жреци. Така че глобусът е
непълен.
— Без две планини — каза Джак.
— Да. Двете изгубени планини. Въпреки това, поради малките размери на глобуса и недостатъчното детайли, определянето на
местоположението на другите три планини не е лесно. Местоположението на Мон Сен Мишел е ясно — точно край брега на съвременна
Франция. Но другите две, които наричаме втората и третата планина…
Бърти сви рамене.
— Знаем, че втората несъмнено е Френските Алпи, но това е много общо. Може да става въпрос за няколко върха — Мон Блан,
Матерхорн или дори Юнгфрау. Третата планина е някъде в Централна Азия в Хималаите. Може да е Еверест или Анапурна, да е някъде в
Бутан или дори под двореца Потала, както смятат някои. И последните две планини, които били заличени напълно от глобуса. През
вековете Църквата и царските фамилии са пращали множество експедиции за намирането им — Колумб, Магелан, Дрейк, Кук и разбира се,
Хавиер, чийто дневник ги споменава, както писах на Йоланте. А, ето че стигнахме.
Спряха пред стара дървена врата в края на грубо изсеченото стълбище. Минаха през нея…
… и изведнъж Джак се озова в извит коридор, който се губеше от поглед в двете посоки. За разлика от стълбището, тук стените бяха
изсечени старателно и бяха съвсем гладки.
Бърти забърза по коридора.
— Пратихме хора да намерят дневника на Хавиер в архива на Ватикана — каза Джак.
— Радвам се, че някой се вслушва в съветите ми — отвърна Бърти. — За разлика от тъпата Църква. Може би щях да им го кажа, ако не
бяха направили бившия ми ученик Расмусен мой шеф.
„Това е“ — помисли си Джак. Възрастен човек, избутан от протежето си. Дожаля му за горкия Бърти.
— Както несъмнено си давате сметка, капитане, за шейсет години проучвания човек натрупва значително количество знания. Аз съм
старец. Не притежавам нищо. Аз съм нищо. Нямам нищо, освен знанието в главата ми. Когато Расмусен ми беше ученик, не му казах
всичко, което знам. Но това не е непосредственият ни проблем. А това.
Стигнаха до малък каменен балкон от вътрешната страна на извития коридор и Бърти каза:
— Внимавайте. Дръпнете се по-назад, за да не ви забележат.
Скрит в сенките, Джак надникна от балкона и ахна:
— Леле…
Залата на падащия храм
Под Джак се разкриваше грамадна пещерна зала, осветена от два мощни прожектора, поставени от предния отряд на Сфинкса.
Пространството беше огромно, широко най-малко двеста метра — и без под.
Отвесните му каменни стени, изсечени от сърцето на планината, просто се губеха надолу в мрака.
Балкони на пет нива обикаляха в широк кръг пространството. Джак и двамата му спътници бяха на най-горното ниво. Балконите
приличаха на ложи за важни гости в някоя опера.
В средата на високия таван на залата имаше кръгла дупка, през която проникваше тънък сноп лунна светлина, насочен почти отвесно
надолу.
Но вниманието на Джак беше приковано не към всичко това, а към огромната структура в самия център на пещерата.
Извънредно древен храм.
С формата на гигантски пумпал — широк кръгъл пояс и заострени горна и долна част.
И съоръжението беше с изумителни размери, може би около шестнайсет етажа между върховете — осем над пояса и още толкова под
него.
Храмът висеше от тавана, окачен на четири яки вериги. Беше разположен така, че широката му средна част бе точно на нивото на
четири моста, започващи от церемониални входове в стените на пещерата.
Загледан надолу към гигантския храм, Джак веднага видя, че той е разделен на две части — горна и долна половина.
Горната изглеждаше изградена от плътен камък и очевидно беше тежка. Върху нея имаше пет великолепни обелиска — четири по-
малки около по-голям в центъра, който се извисяваше гордо на самия връх на висящия храм. Само той беше висок поне двайсет метра.
Обелискът беше покрит с характерните символи на Словото на Тот. На Джак му се прииска Лили да беше тук, за да ги прочете.
Долната половина на висящата структура беше съвсем различна.
Докато горната половина беше масивна и тежка, долната приличаше на скелет.
Беше разделена на осем открити нива, всяко следващо по-малко от онова над него, така че най-долното, върхът на огромния храм,
представляваше на практика малък открит купол.
И в центъра му Джак различи висок до кръста олтар.
Всички долни нива бяха изработени от ярък бял камък и бяха свързани помежду си със златни стълбове, всеки със скоби, играещи
ролята на стълба.
Джак погледна надолу в огромния кладенец под висящия храм.
В тъмните сенки се виждаше, че кладенецът се стеснява до шахта, съвсем малко по-широка от храма.
— Какво е това място? — прошепна Джак.
— Това — благоговейно отвърна Бърти — е Залата на Падащия храм при Първата желязна планина.
Долу на единия от мостовете можеха да се различат фигури, които изглеждаха съвсем дребни в сравнение с гигантския храм.
Джак разпозна в една от тях кардинал Рикардо Мендоса, началник на Конгрегацията за доктрината на вярата, или Светата инквизиция,
както е била известна в миналото.
Мъжът до него беше по-млад и носеше пластмасова маска, която скриваше ужасно обезобразената му челюст.
„Дион Десакс“ — помисли си Джак. Синът психопат на Хадес.
С кардиналската си шапчица Мендоса гледаше съсредоточено нагоре към храма, докато някакъв русокос свещеник до него му
посочваше разни неща.
— Онова там е отец Расмусен — изръмжа Бърти. — Гадна немска змия. Другият духовник е кардинал Мендоса, експертът на Сфинкса
и водач на предния отряд, Умен е, добре запознат с древните въпроси. Именно той усъвършенства техния преводач на Тот.
— Познаваме Мендоса — каза Джак. — А онзи тип с маската е Дион, синът на Хадес. За съжаление, познаваме и него.
— Какво е станало с лицето му?
— Мой приятел го простреля — отвърна Джак.
Огледа тавана на пещерата и добави:
— Под църквата на върха ли се намираме?
— Да, точно под нефа. Хората на Мендоса махнаха върха на кулата в средата на катедралата. Освен това избутаха олтара, под който има
дупка в пода. Лунната светлина минава директно през кулата и през дупката, за да стигне дотук.
Джак погледна към шахтата под окачения храм и попита:
— Бърти, колко дълбока е тази шахта?
— Точно три километра и осемстотин метра — отвърна Бърти. — С отвесни каменни стени.
— А дъното?
— Плътна скала.
— И храмът пада в шахтата?
— Да. Заедно с претендента — каза Бърти.
— Претендента?
— Човекът, който предявява претенции за Върховния трон.
Джак замълча умислено.
„Върховният трон…“
— Храмът е забележително инженерно постижение — добави Бърти. — Перфектно балансиран. Перфектно.
Ще падне право надолу в шахтата. Защото това е изпитанието за претендента.
— В какъв смисъл?
Бърти кимна към тъмната кръгла шахта, спускаща се в земните недра.
— В стената на шахтата са вградени два метални пръстена — един в началото й и втори на три километра надолу. Претендентът
застава на върха на храма и го освобождава от веригите, при което цялата структура полита надолу… заедно с него. Когато храмът се спуска
в шахтата и минава през първия пръстен, претендентът трябва да е поставил длан в един от четирите отпечатъка с форма на ръка в основата
на горния обелиск. След това трябва да се движи бързо, защото когато храмът преминава през втория пръстен, точно петдесет и две
секунди по-късно, той трябва да се е спуснал до най-долното ниво на храма и да е поставил ръка върху олтара там. Дланта му трябва да е
притисната в отпечатъка на олтара в момента, в който храмът минава през втория пръстен. Само тогава падането ще спре.
— А ако не успее да се спусне навреме до долния олтар? — попита Джак.
— Тогава цялата структура, падаща с невероятна скорост, ще се разбие в каменното дъно на шахтата и тежката горна половина ще
смаже долната на мига и ще убие всички там. — Бърти погледна Джак. — Видяхте ли знаците върху централния обелиск?
— Да.
— Според нашите архиви надписът гласи: „Не може да бъде император онзи, който не рискува собствената си кръв“. Властта над света
не е за всеки. Това е изпитание на куража. И се изисква като част от Изпитанието на планините. „Само онези, които оцелеят при Падането,
могат да влязат във Върховния Лабиринт и да се изправят пред лицето на Омега“. Това, драги ми капитан Уест, е Падането.
— Сега трябва да ви оставя — каза Бърти. — Казах на отец Расмусен, че трябва да взема нещо от библиотеката, и трябва да се върна,
преди да са забелязали забавянето ми.
И подаде някакъв плик на Йоланте.
— Това е за теб, скъпа ми Йо. На деветнайсет ти беше ужасна малка никаквица — своенравна, безочлива и нахална. Всичките ти други
учители си мислеха, че ще станеш наистина гадна принцеса, но… ами, винаги съм си мислил, че в теб има нещо добро.
Йоланте се усмихна.
Бърти кимна към Джак.
— Той е чудесен човек. Щом се мотаеш около него, значи и от теб е станало нещо. Радвам се да го видя. Може и да си доказала, че
глупавият старец е бил прав.
Целуна я с обич по челото, прегърна я за последно и бързо си тръгна.
Джак изгледа Йоланте.
— Да му кажа ли, че се опита да ме убиеш навремето? Както и да ме съблазниш.
— Млъкни. Остави ме да се насладя на своя момент на…
Прекъсна я рев на хеликоптер — силен и близък.
Шарещият лъч на прожектора му се спусна през лунната шахта и освети залата.
Джак отстъпи по-назад в сенките.
— Предполагам, че това е Сфинкса.
Наистина беше Сфинкса.
В този момент високо в небето над Мон Сен Мишел на островния манастир пристигаше същинска въздушна автоколона.
Пет хеликоптера, летящи във формация стрела и осветяващи с прожекторите си укрепената планина, приближиха върха.
Водещият хеликоптер, този на Сфинкса, беше Ми-4000, същият като онзи, който беше използвал в Рим.
Следваха го четири големи „Чинук“ с по два ротора. Обикновено един „Чинук“ е най-големият в подобна въздушна колона, но не и този
път. С напречната си греда и четирите мощни двигателя Ми-4000 беше алфа-мъжкарят в тази глутница.
Водещият хеликоптер кацна на широката тераса на върха на Мон Сен Мишел и следвана от сребърни и бронзови войници, малката
фигура на Сфинкса слезе от него и влезе вътре.
От балкона Джак видя как Бърти се появява до Мендоса, Дион и Расмусен при Падащия храм.
Викът на Расмусен се чу ясно дори от това разстояние.
— Брат Дагоберт! Как смееш да караш кардинала да чака!
Унизеният Бърти се поклони извинително.
Джак изпита съчувствие към стария монах и го видя как поглежда крадешком нагоре към балкона.
Минута по-късно настана суматоха…
… и най-неочаквано четири сребристи автомата влязоха в пещерата, следвани от петдесет бронзови, зад които вървеше…
… Сфинкса.
Това беше процесия — процесията на най-могъщия човек на света, Царя на царете, Императора, ескортиран от верните си гвардейци.
С него бяха и Яго Десакс, Хлоя Карнарвън и Йегер Айнс.
Джак впери поглед в Сфинкса.
Не беше виждал Хардин Ланкастър XII от срещата им в имението на Сфинкса в Мароко на южния бряг на Средиземно море — имение,
кацнало върху изгубения град Атлас и срещу Скалата на Гибралтар от другата страна на протока.
Джак щеше да помни дълго тази среща.
Именно там Сфинкса, който държеше Лили като заложница, беше принудил Джак и Алойзиъс Найт да свършат мръсната му работа в
Атлас.
Тогава Сфинкса беше облечен като притежаващ обширни земи аристократ — риза с колосана яка, безупречно изгладен панталон,
елегантни обувки. Висок и с яко телосложение, той беше в отлична форма за мъж в края на петдесетте. И определено създаваше
впечатление с широкото си лъвско лице.
Сега носеше военна риза, широки дочени панталони и кубинки. Беше облечен за действие.
Йоланте пък впери поглед в някогашната си асистентка Хлоя Карнарвън.
Мендоса се завтече да посрещне господаря си.
— Ваше величество! Всичко е готово. Йегер Фиер е в лабораторията в Алпите. Екипът му е разкрил пиедестала на Луната. Йегер Фиер
казва, че ще е на позиция точно след седем минути.
— Отлично.
— Ваше величество, желаете ли Дион да участва в Падането с вас? Позволено е.
— Не — твърдо отвърна Сфинкса. — Това е исторически момент, кардинале, и когато се напише историята му, трябва да се запомни,
че съм го направил сам, в компанията единствено на куража ми. Хайде. Време е да предприема Падането.
Падащият храм
Сфинкса закрачи сам към висящия храм.
Няколко стъпала по наклонените страни на горната половина водеха към големия обелиск на върха. Той ги изкачи спокойно.
— Ваше величество, часът е 20:35 — каза гласът на Мендоса в ухото му. — Йегер Фиер и отрядът в лабораторията докладват, че
пиедесталът на Луната е почти на позиция. Деветдесет секунди до началото.
Сфинкса погледна снопа лунна светлина, който проникваше през тавана на пещерата и осветяваше високия обелиск.
Пое си дълбоко дъх.
Дълго беше очаквал този момент. Беше изучавал изпитанието, беше се готвил за него.
„Не може да бъде император онзи, който не рискува собствената си кръв.“
„Монархии и царски фамилии са стигали само дотук“ — помисли си той, защото наследствената власт имаше един фатален
недостатък — надарени владетели можеха да създадат тъпоумни наследници. И историята беше показала многократно, че често го правят.
Това обаче беше изпитание за истински владетел.
„Орландо не би могъл да го направи“ — помисли си Сфинкса. Орландо никога не бе подлаган на изпитание и затова не би могъл да
бъде подготвен за подобно нещо.
Но Сфинкса беше подлаган.
И беше готов.
През годините беше анализирал многократно една стара схема на този Падащ храм и бе планирал пътя си надолу по склоновете и
стълбите му.
— Ваше величество — каза гласът на Мендоса. — Шейсет секунди.
Сфинкса застана на най-високото ниво на Падащия храм.
Централният обелиск се извисяваше над него. Колосалните древни вериги, поддържащи храма, го стискаха с кръгла метална „яка“.
От позицията си точно до обелиска Сфинкса виждаше тясната лунна шахта в тавана в цялата й дължина.
Пълната луна светеше ярко горе и закриваше звездите.
И там, обърната право към него — невидима за невъоръжено око, но видима от астрономическа обсерватория — имаше подобна
планина с пиедестал, която в момента се изравняваше съвсем точно с това древно място.
— Четирийсет секунди…
Застанал на върха на храма, Сфинкса погледна великолепния олтар, върху който се издигаше обелискът.
Олтарът беше наистина уникален.
С трапецовидна форма, як и солиден, той беше изсечен от мъгляв полупрозрачен камък, приличащ на нешлифован диамант.
На всяка от четирите му наклонени страни имаше по една вдлъбнатина с формата на човешка длан.
Във всеки отпечатък, нагоре по палеца, показалеца и средния пръст, имаше релефен знак, който грубо наподобяваше буквата W.
— Двайсет секунди… — каза гласът на Мендоса. — Моля, поставете ръката си на позиция, ваше величество.
Сфинкса задържа ръка над една от вдлъбнатините с формата на длан, като изравни палеца, показалеца и средния си пръст с
издигнатото W.
Джак наблюдаваше в захлас всичко това от балкона над висящия храм.
Не знаеше какво точно да очаква.
Все още се мъчеше да настигне Сфинкса, който вече имаше прекалено много предимства — хора, време, ресурси и най-вече познания
за тази жизненоважна церемония.
Сфинкса държеше ръка над древното изображение на човешка длан.
— Не може да бъде император онзи, който не рискува собствената си кръв — тихо каза той, без да се обръща към никого конкретно.
Гласът на Мендоса отново зазвуча в ухото му:
— … от обсерваторията съобщават, че лунният пиедестал ще бъде на позиция след… три, две, една…
— БАМ!
Точно в този момент абсолютно отвесен лъч зелена светлина блесна от пиедестала на Луната, преодоля мигновено разстоянието до
Земята, проникна през тясната шахта в тавана на пещерата, пронизвайки мрака на залата, и улучи върха на централния обелиск!
В отговор Сфинкса тутакси притисна длан във вдлъбнатината на диамантения олтар.
Яркият зелен лъч от Луната сякаш беше преминал по цялата дължина на обелиска, защото полупрозрачният олтар в основата му,
където бе Сфинкса, засия със същата зелена светлина.
Пристигането на лъча и едновременното докосване на отпечатъка имаше и друг ефект:
Веригите на металната яка, която поддържаше олтара, отпуснаха хватката си около обелиска…
… и целият окачен храм заедно със Сфинкса внезапно пропадна в тъмната шахта.
Когато храмът полетя надолу, Джак подскочи.
Беше толкова омагьосан от неземната зелена светлина, която се спусна в пещерата и освети обелиска, че внезапното пропадане на
храма го свари неподготвен.
Структурата с размерите на сграда, тежаща хиляди тонове, пропадна като наковалня, като разсичаше със свистене въздуха…
… полетя в тясната шахта и изчезна от поглед.
Въздухът блъскаше Сфинкса и развяваше косата му.
Със силно свистене храмът полетя в тясната шахта. Стените се носеха нагоре само на сантиметри от краищата му.
Но храмът беше построен с такава прецизност и с такъв съвършен баланс, че така и не ги докосна. Просто летеше надолу в шахтата по
същия начин, по който би го правил, ако падаше в пустото небе.
Докато пропадаше в шахтата, храмът мина през колосален сребърен пръстен, вграден в кръглата й стена.
Сфинкса задържа ръката си притисната в диамантения олтар, докато храмът прелиташе през пръстена…
… и изрева от болка, когато релефното W под дланта му внезапно се нажежи и нещо обгори дланта му — той разбра, че първата част
от церемонията е завършена.
И се дръпна…
… и без да губи нито миг…
… се втурна по стъпалата на горната половина на Падащия храм…
— Минахте през първия пръстен. Петдесет и две секунди до втория — уведоми го гласът на Мендоса.
Сфинкса тичаше надолу по бързо пропадащата структура.
Въздухът го блъскаше от всички страни.
Зеленият лунен лъч го къпеше в неземна светлина.
Шестнайсететажната структура пропадаше в шахтата като излязъл от контрол асансьор.
Сфинкса стигна до средната част на храма при стълбата, която се спускаше през една дупка към долната половина.
— Четирийсет секунди, ваше величество…
Сфинкса забърза надолу по скобите на стълбата.
Беше тренирал многократно това спускане в имението си.
Огромният храм летеше надолу в шахтата, набираше скорост…
Сфинкса пропадаше с него — и се спускаше към долните му нива.
Усещането да се спуска така трескаво, докато самият храм падаше, беше странно. Сфинкса не разполагаше с много време — когато
храмът престанеше да се ускорява, той щеше да достигне състояние на безтегловност и нямаше да може да се движи… ако преди това не
стигнеше най-долното ниво.
— Двайсет и шест секунди…
Сфинкса продължаваше надолу към следващото ниво, без да обръща внимание на профучаващите покрай него стени на шахтата.
— Петнайсет секунди…
И ето че стигна.
До най-долното ниво…
… където видя висок до кръста диамантен олтар с още четири вдлъбнатини във форма на длан, на които имаше знаци — този път във
формата на V.
— Десет секунди до втория пръстен…
Сфинкса стовари ръка върху едно от изображенията — усети как издигнатият релеф се притиска в кожата на двата му невредими
пръста…
… Падащият храм профуча през втория грамаден пръстен в кръглата стена на шахтата…
… олтарът под ръката на Сфинкса се нажежи и вторият знак обгори ръката му…
… и в същия миг с оглушително скърцане един дебел метален обръч изскочи от централната част на Падащия храм, като направи тази
част с няколко педи по-широка, и подейства като спирачка, когато опря стената на шахтата сред дъжд от искри…
… и забави падането на структурата.
Храмът се разтресе и спря. Сфинкса още беше на най-долното ниво.
Погледна надолу.
На няколко десетки метра под него се намираше дъното на шахтата — равна плътна скала.
Зави му се свят от притока на адреналин.
Погледна дясната си ръка.
Пет червени линии преминаваха по петте му пръста — трите от знака W и двата от V бяха образували един символ, жигосан върху
ръката му.
Беше успял.
Беше оцелял при Падането.
И се беше сдобил с ключа към Лабиринта — отпечатан върху дланта му.
— Ваше величество, чувате ли ме? — разнесе се гласът на Мендоса и го изтръгна от унеса му. — Добре ли сте?
— Да — каза Сфинкса. — Свършено е. Спуснете веригите и ме издърпайте.
Докато тежките вериги дрънчаха в шахтата, спускани от някакъв невидим механизъм в тавана, Дион Десакс усети как телефонът му
избръмча.
Погледна екрана. Беше получил съобщение:
СИНКО,
ТУК СЪМ. ГОРЕ В НЕФА.
МОЛЯ ТЕ, НЕКА ПОГОВОРИМ ОТНОВО.
БАЩА ТИ
Дион се огледа да провери дали някой от намиращите се наблизо е видял съобщението, но никой не му обръщаше внимание.
Докато всички гледаха как огромните вериги се спускат в шахтата, той се измъкна през най-близката врата.
След минути Дион Десакс влезе в нефа на църквата на върха на Мон Сен Мишел.
Озова се във великолепна стара катедрала с висок таван, витражи и десетки високи средновековни колони.
В момента всичко беше осветено от зловещата зелена светлина.
На тази светлина Дион видя, че върхът на кулата е махнат, за да може яркият зелен лъч от пиедестала на Луната да проникне в
катедралата и да продължи през дупката в пода, скрита доскоро под олтара, който сега беше избутан настрани.
В църквата нямаше жива душа.
Всички бяха долу, в Залата на Падащия храм.
После зеленият лъч се измести и бледата сребриста лунна светлина отново изпълни нефа.
Хадес се появи иззад една колона, без да откъсва очи от Дион.
— Сине.
— Татко — с равен глас отвърна Дион.
Хадес излезе в осветения от луната неф.
— Провалих се, Дионисий. Аз те превърнах в мъжа, който си.
Дион не отговори. Обезобразената му челюст потрепна под маската, скриваща половината му лице.
— Бях твърде строг, прекалено неотстъпчив — каза Хадес. — Поставих дълга пред семейството си и те накарах да ме намразиш.
Замълча за момент и преглътна сълзите си.
— Господи, дори не ти измислих прякор. Дион, просто искам да кажа, че съжалявам.
Дион зяпна неразбиращо баща си.
После бавно свали маската си.
Хадес не успя да се сдържи и трепна от онова, което се разкри пред очите му.
Долната лява половина на лицето на Дион представляваше смесица от кожа и кост — резултат от куршума, изстрелян от Алби Калвин
в Подземния свят по време на хаоса след Големите игри. Челюстта му сякаш беше оформена от разтопен пластилин.
— Това е мъжът, който станах, татко — каза той, като леко заваляше думите заради раната. — Противен и гротесков както отвън, така
и отвътре. Не надценявай ролята си в създаването ми. Не ти ме накара да те мразя. От години поддържах контакт със Сфинкса. Именно той
убеди мен и Зайтан да посегнем на живота ти в края на Игрите. Именно той стана наш приемен баща и ни накара да те намразим.
— Прощавам ти, сине — неочаквано и прочувствено рече Хадес. — Прощавам ти за това. Предполагам, че докато светът се е устремил
към края на всичко, аз… аз също търся твоята прошка.
Дион го изгледа студено, с непроницаемо лице.
— Прошка ли, татко? Ще ти дам прошка.
Щракна с пръсти и от сенките изскочиха Йегер Айнс и трима от рицарите му с вдигнати оръжия.
В Залата на Падащия храм Джак гледаше в захлас как храмът се издига отново, теглен от могъщите вериги, заедно една фигура, стояща
победоносно до централния обелиск.
Широко усмихнат, Сфинкса вдигна ликуващо свита в юмрук ръка.
Скочи от храма и Мендоса го прегърна. Яго го тупна по гърба. Хлоя ръкопляскаше възторжено и се усмихваше.
Джак гледаше как Сфинкса показва на събралите се около него ръката си, върху пръстите на която беше жигосано нещо.
— Ръката ми е ключът… — достигнаха до него думите на Сфинкса. — Преводът всъщност е жигосани, а не наточени.
— Ваше величество, желаете ли и Дион да изпълни Падането за всеки случай? Ако някой от противниците ни намери друга желязна
планина и се стигне до съревнование в Лабиринта, това може да ни е от полза. Дион може да извърши Падането тук или на втората желязна
планина при обсерваторията.
Сфинкса се замисли за момент.
— Трябва да тръгвам. Нека го направи тук, след като замина.
— Както наредите — с поклон отвърна кардинал Мендоса.
Сфинкса тръгна към изхода.
— Е, в такъв случай към Лабиринта. Госпожице Карнарвън, кардинале, идвате с мен. Кардинале, у теб ли са бележките на Имхотеп
Велики за преминаването през лабиринта? В случай, че Императорският път е затворен за нас.
Джак наостри уши.
Имхотеп.
Нима древният египетски архитект и поклонник на Амон-Ра беше оставил наръчник за Лабиринта?
— Навсякъде нося със себе си копие на бележките му, ваше величество — отвърна Мендоса.
— Не бива да се бавим — каза Сфинкса, без да забавя крачка. — Събитието Омега ще настъпи след няколко дни. Време е да взема
трона си.
— Ваше величество, само още едно нещо — каза Мендоса и забърза да го настигне. — Какво да правим с отец Расмусен, брат Дагоберт
и останалите монаси тук?
Сфинкса спря.
Погледна Расмусен, Дагоберт и останалите трима монаси от манастира, сякаш те бяха незначителна подробност, която е забравил.
— Е, не можем да ги оставим да разказват на когото им падне какво са видели тук — безгрижно рече той. — Наредете на бронзовите
да им откъснат главите и да хвърлят телата им в шахтата.
Бърти пребледня.
Лицето на Расмусен се наля с кръв от ужас.
— Господарю, умолявам ви, единственото ми желание е да служа…
— Ваше величество! — извика глас, който накара Расмусен да млъкне, а Сфинкса и Джак рязко да се обърнат — Джак горе на балкона,
а Сфинкса долу на източния мост.
Дион влезе в залата.
Следваше го Хадес, воден от Йегер Айнс и тримата рицари.
— О, Господи… — промълви Джак.
— Как е дошъл тук…? — ахна Йоланте.
— Виж ти, самият господар Хадес. — Сфинкса се усмихна широко и хладните му сиви очи блеснаха доволно. — Добре де, бившият
господар Хадес.
Хадес стоеше предизвикателно, заобиколен от враговете си — от Сфинкса, от ожесточения си син Дион и от вбесения си брат Яго,
царския тъмничар.
— Ти ми открадна сина, Хардин — с равен глас каза Хадес. — И го обърна против мен.
— Не беше трудно, Антъни — отвърна Сфинкса. — Ти управляваше като владетел от старата школа. Очакваше вярност само заради
короната си. Но хората се нуждаят от нещо повече. — Той посочи Дион. — Царските синове трябва да знаят бъдещето си. — После посочи
Яго. — Царските братя се нуждаят от нещо повече от пощенски картички. И не мисля, че точно ти трябва да ни проповядваш вярност,
Антъни. От края на Големите игри ти загърби царския свят и премина на страната на Джак Уест. — Сфинкса сви рамене. — Колкото до
Дион, аз му предложих повече, отколкото ти би могъл да предложиш някога. Предложих му власт, каквато не е виждана в модерния свят.
Сега той е мой син и като такъв ще бъде мой наследник. Аз го правя наследник на трона на целия свят, а не на някакво си затънтено
подземно царство.
Джак гледаше как Хадес навежда глава.
През времето, което беше прекарал с бившия господар на Долния свят, Джак не се беше замислял как се е отразило на Хадес
предателството на синовете му и омразата на брат му Яго.
Сега Хадес стоеше там долу. Победен.
Сфинкса пристъпи напред и застана пред него.
— Някога ти беше цар, Антъни. Сега си нищо. Коленичи пред твоя император.
Хадес се отпусна на коляно пред Сфинкса.
Сфинкса се обърна към Дион и Яго.
— Господа? Вие сте пострадали от този човек по време на управлението му. Каква присъда ще поискате от мен?
— Смърт — незабавно отвърна Дион.
— Смърт — повтори Яго.
Сфинкса погледна Хадес и повдигна вежди.
— Обезглавяването на Хадес.
Обърна се към един от четирите сребърни автомата, които стояха наблизо неподвижни като статуи, посочи Хадес и отсече:
— Сребърен! Откъсни му главата.
Горе на балкона Джак се облещи и прошепна:
— О, Господи…
Сребърният направи четири крачки към Хадес и без да спира нито за миг, сключи блестящите си сребристи пръсти около черепа му.
Сфинкса гледаше невъзмутимо.
Дион — ухилено.
Яго — мълчаливо.
Джак — обхванат от ужас.
— Никога няма да победиш, Хардин — гордо заяви Хадес, докато сребърният стискаше главата му. — Уест ще те бие…
С ужасяваща сила сребърният изви врата на Хадес…
… счупи го…
… и изтръгна главата от тялото му с противен звук, сякаш разпаряше плат.
Главата на Хадес се отдели от раменете му сред фонтан артериална кръв. Изтръгването беше толкова силно, че част от гръбначния му
стълб се откъсна заедно с нея. Обезглавеното тяло се строполи на земята.
Джак преглътна надигналата се в гърлото му жлъч. Йоланте стоеше онемяла от ужас до него.
— Хвърли тялото му в шахтата — заповяда Сфинкса на сребърния.
Автоматът се подчини и метна главата и трупа на Хадес от източния мост, на който стояха Сфинкса и хората му.
Сфинкса загледа как тялото на Хадес изчезва от поглед…
И после направи нещо, което Джак изобщо не очакваше.
— Е? — извика. — Хареса ли ви представлението, капитан Уест?
Инстинктивната реакция на Джак беше да отстъпи още по-назад в сенките на балкона.
— Знаем, че сте тук, капитане! — извика Сфинкса. — Дошли сте през английския тунел, което е доста храбро, като се има предвид
нестабилното му състояние. Хадес задейства лазерния датчик в този край, когато пристигна. Проверихме входа и открихме още следи. На
мъж с туристически обувки, на жена и на монах. Логичното ми заключение е, че сте вие. Покажете се!
— Джак, недей… — започна Йоланте.
Джак се изправи и пристъпи напред на балкона…
… пред очите на Сфинкса и хората му в другия край на огромната зала.
Сфинкса се усмихна.
— О, здрасти.
Стоящата зад Джак Йоланте се намръщи.
— Е, по дяволите. Май няма връщане.
Тя също се изправи и застана до него.
Сфинкса я погледна изненадано — бръснатата глава и обезобразеното лице, — но после я позна. До него Хлоя Карнарвън я гледаше
студено.
— Йоланте? Това ти ли си? О, скъпа — каза Сфинкса.
— Работа на палача на брат ми — каза Йоланте и гласът й се понесе през залата.
— Изглеждаш наистина отвратително — извика Сфинкса. — Ама ти сериозно ли? Нима си на страната на капитан Уест?
Йоланте отвърна на погледа му.
— Животът е избори. Аз преразгледах моите. Ами ти, Хлоя? И ти ли го направи, когато се съюзи с брат ми и после го предаде заради
Сфинкса?
Хлоя изсумтя, после отвърна студено:
— Може да се каже, че и аз съм преразгледала моите. Честно казано, работата с теб само ме спъваше и както виждам, май съм избрала
по-добре от теб.
Сфинкса се усмихна иронично на чутото.
— Е, капитане? Хареса ли ви представлението? Моето Падане и прискърбната кончина на господаря Хадес?
Джак го изгледа.
— Хадес постигна мир със света, преди да умре. Това няма да се случи с теб, задник такъв.
— Капитане, като стана дума за това какво ще се случи, нямаш никаква представа. Честно, имаш ли изобщо идея какво възнамерявам
да сторя със света, когато го завладея?
Джак не отговори.
Запита се с колко ли време разполага. Вероятно в момента към балкона приближаваха бронзови, сребърни и рицари на Златната
осмица.
— Сегашната система е рухнала — каза Сфинкса. — Редът е изгубен. Провалени държави, бедност, глад, мигранти. Цивилизацията е
съсипана. И на всичкото отгоре заразена. Заразена със слаби хора. С утайката на човечеството. Хора с овчи мозъци. Цели популации живеят
като животни, враждуват и се избиват едни други. Африканските държави почти не се различават от дивите племена отпреди три века.
Много от тях още вярват в магьосничество. Индия живее в нищета. Китай е пренаселен. Африканци пресичат Средиземно море, за да
избягат от бедността, латиноамериканци се опитват да се промъкнат в Щатите заради същото. И всичко това, докато самата Америка е
пълна е наркомани и глупаци, които вярват, че Ноевият ковчег наистина съществува. Аз искам по-добър свят. Свят за интелигентни мъже и
жени. Свят за напредналия човек. Останалите, утайката, трябва да бъде изчистена. И като мъдър, но твърд владетел, аз ще се заема с
чистенето. Ще използвам Камбаните на сирените, за да приспя по-голямата част от човечеството… и ще събудя само онези, които ще
направят света по-добър. Слабите няма да се събудят. На тях ще им бъде позволено само да умрат от глад в съня си.
Очите на Джак се разшириха от мащабите на плана на Сфинкса.
Това беше безумно.
Сфинкса го изгледа предизвикателно.
— И ще управлявам света с железен юмрук. Хората се нуждаят от владетел, който ясно определя правилата и условията на живота.
Управляваният свят е по-добрият свят. Аз се боря за по-добър свят, капитане. Кажи ми, ти за какво се бориш? Знаеш ли изобщо?
Джак се намръщи. Това беше прекалено. От долните нива се чуваха забързани стъпки. Хората на Сфинкса идваха, а той искаше от него
да оправдава каузата, за която се бори.
— За потиснатите ли се бориш? — попита Сфинкса. — И те потиснати ли са, или просто невежи? Прекалено глупави, за да знаят, че
вселената не се свежда само до тях?
— Боря се за онези, които не могат да се борят сами за себе си — отвърна Джак.
— О, я стига! Това е фаталната ти слабост, капитане. На теб ти пука. Това твое съчувствие ще те довърши.
— Ако аз съм единственият, който се изправя срещу теб, нищо против — каза Джак.
— Това е друга твоя голяма слабост, капитане. Не си знаеш мястото. Помни ми думите. Когато този свят свърши, когато любимите ти
хора лежат окървавени и мъртви около теб, а аз стоя над пребитото ти тяло с ботуш на гърлото ти, тогава ще си научиш мястото. Поетът
Робърт Браунинг пише, че човек трябва да се стреми към онова, което е отвъд обхвата му. Той греши. Всеки човек трябва да си знае мястото.
И не бива да се стреми към нещо повече. А ти вече се опита да достигнеш много по-далече, отколкото ти се полага.
— И ще продължа да го правя до края — отвърна Джак.
— А аз ще се боря много по-дълго от теб — изрева Сфинкса. — Вярвам в онова, което искам, капитане. Посветил съм се да създам моя
нов свят на ниво, каквото не можеш да си представиш. А ти? В какво вярваш всъщност?
Джак не отговори.
Сфинкса се намръщи, махна пренебрежително с ръка и се обърна.
— Сбогом, капитан Уест. Уви, не ти е писано да видиш моя свят, защото няма да напуснеш жив този остров. На него има двеста
бронзови, на които ще заповядам да те намерят и да те убият.
Сфинкса повиши глас.
— Мои верни войници! Убийте монасите и — той посочи нагоре към Джак — онзи мъж и онази жена! Дион! Заеми се с това. Когато
приключиш, направи Падането и ела при мен.
— Да, ваше величество — отвърна Дион.
И Сфинкса излезе от Залата на падащия храм, следван по петите от Мендоса, Хлоя и Яго.
Бърти и отец Расмусен стояха до Падащия храм и Дион, а Джак и Йоланте бяха горе на балкона…
… докато двеста бронзови автомати пристъпваха към тях, за да ги убият.
— Джак, трябва ни Бърти и цялата информация в главата му! — извика Йоланте.
— Добре! — Джак извади вярната си „Магхук“.
Бърти, който беше долу на източния мост, не знаеше какво да прави. Беше виждал какво ли не през живота си, но нищо като това.
Рязко се обърна, когато най-неочаквано един бронзов изскочи, сграбчи отец Расмусен за главата и с едно жестоко извъртане я откъсна.
Кръвта изригна на фонтан и обезглавеното тяло на младия свещеник падна на земята.
Безликият бронзов автомат пусна главата, сякаш не представляваше нищо, и се обърна към Бърти.
Стоящият зад автоматите Дион се изсмя жестоко.
Джак се възползва от моментното отклоняване на вниманието.
— Бърти! Качи се веднага на храма! — извика той.
Шокиран от участта на Расмусен, Бърти се втурна с всички сили към храма, преследван от двайсет бронзови и трима сребърни.
В същото време Джак изстреля магнитната си кука от балкона от другата страна на залата към най-близкия кран с прожектор.
Куката се удари в металната рамка, задържа се…
… и без да се колебае нито за миг, Джак скочи от балкона, понесе се на широка дъга през западната страна на пещерата и се приземи
на храма, точно до централния обелиск.
Бърти се катереше по склоновете и стълбищата на горната половина на храма, преследван от бронзовите и сребърните.
— Бърти! По-бързо! — извика Джак.
Бърти стигна до обелиска точно когато един бронзов замахна към глезените му, препъна го…
… и монахът падна в краката на Джак.
Бронзовите и сребърните напредваха по склоновете на храма — безлики чудовища, които не спираха нито за миг: единствената им цел
беше да хванат Джак и Бърти и да ги убият.
Планът на Джак беше да се залюлее обратно до балкона с Бърти, но автоматите бяха твърде бързи и вече го бяха заобиколили и
препречваха пътя му за отстъпление.
Дион се разсмя.
— Този път няма измъкване, капитане! — извика той. — Време е да умреш!
— О, я си го начукай — промърмори под нос Джак.
Наведе се и вдигна Бърти.
— Дръж се за мен! — извика той, докато насочваше едната от пушките на Алойзиъс Найт към веригите, държащи металния обръч, на
който висеше Падащият храм.
И стреля… по обръча.
Бум!
Обръчът се счупи…
… освобождавайки храма…
… и той пропадна…
… заедно с Джак, Бърти и трийсет или повече бронзови и сребърни на него.
Ченето на Дион увисна, когато храмът, на който беше възнамерявал да извърши Падането, се откачи от тавана.
С колосално свистене храмът полетя надолу, както го беше направил преди малко, пропадайки към мрака на шахтата, а Джак, вкопчен
в куката, остана във въздуха с висящия от него Бърти!
Двамата се залюляха на запад и стигнаха до един балкон на няколко нива под онзи, на който стоеше Йоланте.
Йоланте се наведе над парапета.
— Трябва да се върнем при английския тунел! — извика тя. — Среща при входа на свещениците! Размърдайте се!
Джак и Бърти забързаха към вратата на балкона.
След малко повече от петдесет секунди от шахтата се разнесе оглушителен трясък — храмът се беше ударил с шокираща сила в дъното
й.
Джак и Бърти се срещнаха с Йоланте в началото на тясното тъмно и стръмно стълбище на входа на свещениците.
Спуснаха се надолу.
Тичешком, задъхани.
Джак водеше, като вземаше по три стъпала наведнъж, завърташе се на площадките и скачаше напред, следван плътно от Йоланте и
Бърти.
Тежките стъпки на десетки бронзови отекваха някъде над тях.
Най-сетне стигнаха до началото на тунела.
Мътната вода вече стигаше до гърдите им и продължаваше да се покачва с прилива.
— Ще успеем ли да стигнем до другия край, преди да се е наводнил напълно? — попита Йоланте.
Между надигащата се вода и тавана на рушащия се тунел имаше по-малко от метър.
— Нямаме друг избор — отвърна Джак.
Тримата нагазиха в тунела и продължиха напред в белезникавата вода.
Бяха изминали само петдесет метра, когато Джак се обърна и видя първия бронзов да влиза в тунела.
Последва го втори, после трети и четвърти.
— Мамка му — изпъшка той и включи радиостанцията си. — Никой! Идваме през тунела! И ни преследват. По петите ни са!
— Имам лоши новини, Джак — отвърна гласът на Никой. — Те са и тук. Един хеликоптер току-що кацна на Томбелен и стовари поне
четирийсет бронзови. Втурнаха се право към тунела от тази страна и после хеликоптерът отлетя.
Джак замръзна насред крачка — така внезапно, че Йоланте се блъсна в него.
— В капан сме. И от двете страни на тунела има бронзови. Няма как да се измъкнем.
Мислите на Джак запрепускаха.
Бронзовите зад тях продължаваха да напредват в надигащата се вода. Безликите им глави и вратове се подаваха над повърхността,
металната им кожа блестеше под лъчите на фенерите на Джак и Йоланте.
Още от автоматите приближаваха от другата страна.
Тесният и не много стабилен тунел го обгръщаше; грубо прокопаните стени от пръст го притискаха; разпадащите се дървени греди,
поддържащи тавана, надвисваха ниско над главата му.
А зловонната вода се надигаше неумолимо и вече пълзеше към раменете му.
— От скала, та на камък… — промърмори под нос Джак и внезапно млъкна. — Камък…
— Какво? — не разбра Йоланте.
Но Джак вече тършуваше в джобовете на панталона си.
Намери я.
Малката стъкленица със сив камък, която Зоуи беше намерила във Венеция в централата на монасите от ордена Омега — стъкленица,
носена на врата като амулет от монасите.
Йоланте видя сивия прах. Много добре знаеше какво представлява той и какво може да прави.
— Какво си намислил? — попита тя.
Джак оглеждаше тавана и дървените греди, които го крепяха. Някои имаха цепнатини, за които можеха да се захванат с ръце и крака.
— Бързо, качвайте се, излезте от водата! — нареди той. — Давайте! Преди водата да се е надигнала прекалено! Хванете се за някоя
греда и внимавайте телата ви да са над водата.
Бърти погледна озадачено Йоланте.
Тя само сви рамене.
— Ще свикнеш.
И в следващия момент всички се задействаха, протегнаха се нагоре към гредите, набраха се на тях и опряха крака на съседните греди.
След секунди тримата висяха от тавана на тесния коридор — с лицата нагоре, сграбчили гредите, увили крака около други греди, с
гърбове само на сантиметри над неумолимо надигащата се вода.
Джак погледна назад.
Бронзовите вече бяха на двайсет метра от тях.
Почти ги бяха настигнали.
Той насочи фенера си напред…
… и лъчът му освети първите бронзови, идващи от другата страна. Десетки лъскави тела проблясваха в сумрака, газеха в дълбоката
вече до гуша вода и напредваха.
— Майната му — каза Джак.
И разби стъкленицата със сивия камък в гредата, за която се държеше, и изсипа съдържанието й в зловонната вода, изпълваща
шестстотингодишния тунел.
Отначало не се случи нищо.
Бронзовите продължиха да приближават от двете страни.
После белезникавокафявата вода под Джак започна да променя цвета си… да потъмнява.
Бронзовите продължаваха напред.
Десет метра…
Водата стана тъмносива.
Бърти се беше вкопчил в гредата си като дете в катерушка и гледаше с широко отворени очи. Йоланте също.
Пет метра…
Идващите от Мон Сен Мишел бронзови вече бяха толкова близо, че Джак различаваше сложно изваяните човки на безликите им
метални глави.
— Джак… — настойчиво се обади Йоланте.
— Още няколко секунди…
Водата потъмня още повече и…
…Хряс!
Започна да се втвърдява.
Онова, което последва, беше наистина зашеметяващо.
Докато Джак, Йоланте и Бърти висяха от тавана на сантиметри от водата, която изпълваше тунела, достигащата до врата течност около
приближаващите бронзови се превърна в камък…
… и ги закова на място.
И изведнъж Джак се озова висящ на сантиметри над плътен блок от сив камък, висок метър и половина и заемащ цялата дължина на
вековния тунел.
Бронзовите бяха вградени в този блок и само главите им стърчаха от него.
— Джак Уест-младши — каза Йоланте. — Ако не беше женен, щях да те целуна в устата.
Бърти беше не по-малко впечатлен.
— Леле…
Джак се пусна от гредата и се спусна върху плътния камък на сантиметри под него.
Блокът на практика представляваше нов под на тунела — метър и половина по-висок от оригиналния, което на практика превръщаше
тунела в много дълъг проход с височина малко над половин метър.
Нямаха време за губене.
Джак се обърна по корем и запълзя на север по камъка.
Веднага забеляза, че върху него вече се събира мътна вода.
— Хайде — каза той. — Още не сме се измъкнали. Приливът продължава и трябва да пропълзим останалата част преди тунелът да се е
наводнил изцяло!
* * *
Запълзяха по тунела, като заобикаляха уловените в камъка бронзови глави.
Беше плашещо да приближават толкова много смъртоносните автомати.
Докато минаваха покрай тях, бронзовите се мъчеха да се освободят, но напразно — камъкът беше твърде як и ги сковаваше здраво.
Джак никога не беше приближавал толкова бронзов автомат и сега можеше да види подробности по главите им. С подобните си на
клюнове носове приличаха на извънземни. А блестящите им метални глави бяха покрити с какви ли не знаци и символи от Словото на Тот.
Джак пропълзя последните стотина метра в една педя вода, като държеше неудобно главата си над повърхността и от време на време я
блъскаше в тавана.
Най-после, много след като беше оставил бронзовите зад себе си, се измъкна навън.
Йоланте и Бърти го следваха, мокри до кости, но живи.
В далечината зад тях Джак видя извисяващата се грамада на Мон Сен Мишел, великолепна под лунната светлина и ярките лъчи на
прожекторите.
Погледна в обратната посока и видя Никой, който им махаше.
— Джак! — викна той. — Слава богу, че се измъкнахте! Нищо не можех да направя, за да ги спра.
— Всичко е наред — отвърна Джак. — Намерихме начин.
— Докато бяхте вътре, скенерът засече някакви цифрови радиосигнали — каза Никой. — Насочени от Мон Сен Мишел към някакво
място във Френските Алпи. Засякох мястото — обсерваторията Егуил дьо Миди при Монблан. Съвсем близо до върха е.
Джак кимна.
— Когато преминаваха изпитанието, чух Мендоса и Сфинкса да се свързват с един от рицарите на Златната осмица — Йегер Фиер или
Ловец Четири, — който се намираше в някаква обсерватория в Алпите. Разговаряха за пиедестала на Луната. — Той поклати глава. — Беше
адски гадно. Да се надяваме, че Зоуи и майка са изкарали повече късмет в Рим.
Тайният царски свят II
В сърцето на Ватикана
Католическата църква е просто сегашното име на жречески орден, оцелял в продължение на пет
хиляди години от времето на Древен Египет. Това е култ, отдаден на почитането на слънцето и
звездите и на мъдростта на древна цивилизация, процъфтявала някога на тази планета. Именно това е
цивилизацията, построила Сфинкса и пирамидите, каменните кръгове в Англия и трите тайни града
Туле, Атлас и Ра. Тя ни е дала двете свещени дървета и самия Камък на живота.
Кардинал Мендоса към Джак в „Четирите легендарни царства“
Ватикана Рим, Италия
23 декември, 20:00
Докато Джак влизаше в Мон Сен Мишел във Франция, Зоуи и Мей приближаваха Рим с Руфъс и сестри Линда и Агнес.
Беше вечер и четирите жени, скупчени зад Руфъс в кабината на изтребителя-бомбардировач, видяха на хоризонта светлините много
преди самият град да се появи пред очите им.
А когато приближиха още, видяха и стълбовете пушек, издигащи се към нощното небе.
Накрая Вечният град се появи пред тях и Мей рязко си пое дъх.
— Тук определено е звъняла Камбана на сирените, също като в Москва — каза тя.
— Но за разлика от Москва, явно е ударила през деня, когато жителите вече са били будни — уточни Зоуи.
Резултатите бяха катастрофални.
Навсякъде бушуваха пожари.
Пътнически самолети се бяха разбили на международното летище „Леонардо да Винчи“ и в предградията около него.
Зоуи видя над десет самолета, разбили се в жилищни блокове, офис сгради, магистрали и къщи. Десет от тях още горяха.
Навсякъде из града имаше катастрофирали коли и автобуси.
Два открити автобуса се бяха разбили в Колизея и изпадналите им в кома пътници бяха разхвърляни навсякъде.
Други туристически автобуси бяха паднали в река Тибър.
Гигантски стълб черен пушек се издигаше в небето в района на огромната железопътна гара — два високоскоростни влака се бяха
блъснали с пълна скорост в терминала, след като машинистите им бяха изпаднали в безсъзнание.
Ако се съдеше по останките — премазани локомотиви и смачкани пътнически вагони, лежащи от двете страни на линиите подобно на
огромни мъртви змии, — сблъсъците бяха колосални.
И хората!
Лежаха навсякъде, проснати там, където са се намирали, когато камбаната е ударила.
Туристи, местни жители, работници, бездомници. Всички лежаха в безсъзнание на земята.
— Исусе Христе… — промълви Руфъс, докато оглеждаше спящия град. — О, извинете. Богохулство — добави, когато се сети за сестри
Линда и Агнес, които бяха зад него.
— Няма значение — каза сестра Линда. — Между другото, името му всъщност е Исус от Назарет и е бил просто човек. Вярно, много
харизматичен и влиятелен човек, част от царския свят, но все пак човек.
Зоуи също оглеждаше пустия град.
Погледът й се спря върху гигантския купол на базиликата „Св. Петър“, която се извисяваше над Рим. Злачните градини на Ватикана се
простираха от двете й страни — редки зелени петна насред иначе сиво-белия град.
— Закарай ни, Руфъс. До „Свети Петър“.
Докато летяха над притихналия град, Зоуи се обърна към сестра Линда.
— Добре, кажете ми повече за този дневник на Хавиер. Какво е той и кой е Хавиер? Не познавам никакви известни личности с това
име.
Линда се усмихна.
— О, познавате го. Той е бил един от най-големите пътешественици и мисионери на Църквата. Просто го познавате с английския
вариант на името му. В Църквата е известен като Франциско Хавиер, но светът го познава като Франсис Ксавиер или Франсоа Ксавие.
— Йезуитът, който пътувал до Индия и Азия да разпространява християнството ли? — попита Зоуи.
— Същият — потвърди Линда. — През 1541 година Франсис Ксавиер бил пратен от Павел III в Азия уж да покръства тамошните
езичници, но малцина знаят, че папата го е натоварил и със секретна мисия. Опитите на Ксавиер да изпълни тази задача са записани в
дневник, който той изпратил във Ватикана малко преди смъртта си през 1552 година. Онези, които знаят за него, го наричат дневника на
Хавиер и според една от нашите монахини, която го видяла преди векове, в него се споменава местоположението на поне една от
железните планини. В продължение на близо петстотин години дневникът се пази в Тайния архив на Ватикана.
След няколко минути самолетът увисна над площада пред базиликата.
Обикновено оживеният огромен площад беше неестествено притихнал.
Хиляди туристи лежаха на земята, поразени от удара на камбаната. Туристически автобуси и коли се бяха ударили в стълбове и сгради.
Един автобус се беше преобърнал до високия обелиск, който се издигаше в центъра на площада.
Руфъс приземи самолета точно пред стъпалата на базиликата „Св. Петър“, тъй като това беше единственото място, където можеше да
го направи, без неволно да смачка някоя невинна душа.
Зоуи и останалите слязоха от бомбения отсек и се загледаха в древния Рим, Вечния град, сега превърнал се в притихнал град.
— Вижте ги само — каза Мей и кимна към телата.
— Ще се събудите като роби… — тихо промълви Зоуи.
Сестра Линда се намръщи.
— Да се опитаме да избегнем това.
И тогава видяха трупа на папата.
Лежеше по очи на земята с петно кръв във формата на звезда около пръснатата му глава.
— Май нещата не са свършили добре за него — отбеляза Линда.
— Сфинкса е бил тук — каза Зоуи. — И не е бил приятелски настроен.
— Предполагам, че е взел от папата онова, което му е трябвало, и после го е убил — каза Линда. — Такъв е Хардин. Използва хората,
докато са му изгодни, след което ги захвърля като носни кърпички.
— Откъде започваме? — попита Мей.
— Ами — каза Зоуи, — след като всички са в безсъзнание, влизането няма да е особен проблем.
— Предлагам да проверим две места — каза Линда.
— Тайния архив и личния кабинет на папата в Апостолическия дворец.
— Личният кабинет ли? — учуди се сестра Агнес.
— Всеки ден папата получава доклад за всички належащи въпроси, свързани със сигурността и тъй нататък. Днес също трябва да е
получил и предполагам, че в него ще има нещо свързано с мисията ни. Докладът би трябвало да е в личния му кабинет.
— А Тайният архив? — попита Руфъс.
— Там е дневникът, в Хранилище IX — отвърна Зоуи.
— Архивът е една от най-строго охраняваните съкровищници на древни познания в света. Ако някога бъде открит за публика,
спокойно ще е в състояние да съперничи и на Лувъра.
Линда кимна в знак на съгласие.
— Малцина освен най-старшите представители на Църквата се били допускани да видят колекцията артефакти. До голяма степен това
се дължи на факта, че много от тези артефакти противоречат на църковните учения. Но не мога да го твърдя от личен опит, тъй като
никога не съм стъпвала там. Достъпът на жени в архива е абсолютно забранен.
— Ясно — каза Мей.
— А аз какво да правя? — попита Руфъс.
— Намери някое закътано място наблизо, на което да паркираш птичката си — каза Зоуи. — Но не гаси двигателите.
В продължение на хиляда години личните офиси и кабинетът на папата бяха строго забранени за жени, но Зоуи и сестра Агнес просто
отвориха вратите и влязоха, без никой да се опита да ги спре.
На пода на входния вестибюл лежаха тела — швейцарски гвардейци с ярките си униформи, кардинали с червени пояси и кепета,
свещеници с черни дрехи и бели якички.
Всички мебели бяха с позлатени ръбове, полирани, тапицирани и разкошни до крайност. Богатството на Църквата се демонстрираше
съвсем открито.
Зоуи прекрачи телата и забърза към папския апартамент.
— Провери бюрото на секретаря — каза тя на Агнес, докато минаваха през преддверието.
— Дадено.
Зоуи отвори богато украсената дъбова врата на личния кабинет на папата.
Вниманието й веднага бе грабнато от картините — оригинали на Рафаело, Ботичели и Микеланджело.
— Красота — промълви тя.
Сестра Агнес седна зад бюрото на папския секретар. Младият свещеник спеше на пода под бюрото, след като се беше свлякъл от стола
си след камбанния звън.
— Сериозно? — каза тя, когато видя италианско гей списание, завряно дълбоко в едно чекмедже.
В папския кабинет пък Зоуи седна зад широкото махагоново бюро на папата, разположено между безценните картини.
Видя го моментално, сред разни други документи на писалището — червена папка с надпис на италиански: SEGRETISSIMO.
СТРОГО СЕКРЕТНО.
Отвори папката и зачете.
Гигантският неф на базиликата „Св. Петър“ обикновено е място на дълбок размисъл, изпълнени с благоговение движения и от време
на време отекващи молитви или химни.
Днес Мей и сестра Линда тичаха с всички сили през него.
Нефът е истинско архитектурно чудо — дълъг 211 и висок 136 метра, той може да побере 20 000 богомолци.
Вниманието на повечето от тях обикновено щеше да е съсредоточено върху baldacchino на Бернини — високия 29 метра бронзов
балдахин в сърцето на катедралата, който покрива олтара на Св. Петър, под който се предполага, че се намира гробницата на апостола.
Мей и Линда изтичаха покрай него, без да се спират.
Те бързаха към Тайния архив на Ватикана и това беше най-краткият път до него.
Завиха наляво, пробягаха през Сикстинската капела, без да обръщат внимание на изрисувания от Микеланджело таван с прословуто
еретичното изображение на Бог, излизащ от човешки мозък, и влязоха в частта, до която имаха достъп единствено кардиналите.
Докато минаваха през съблекалнята, сестра Линда внезапно спря.
— Мей — рече тя, — даваш ли си сметка, че жена никога не е стъпвала тук?
Мей се намръщи.
— Не е ли тъжно, че никоя от аврамическите религии — християнството, юдаизма и исляма, — не се отнася добре към жените?
— Чисто пилеене на талант — съгласи се сестра Линда.
Двете продължиха към Тайния архив.
В папския кабинет Зоуи четеше ежедневните доклади за последната седмица.
Различни неща веднага приковаха вниманието й.
Сфинкса беше посетил Ватикана по-рано през деня и бе поискал две неща — Ватиканския глобус и синята Орфеева камбана.
Папата беше писал до старшите си съветници: ще дадем на Сфинкса глобуса, но не и всичките ни исторически сведения за Орфеевата
камбана. Засега трябва да запазим камбаната при нас, за да се уверим, че ще спази обещанията си. Ключовите бележки за
местоположението й бяха занесени на сигурно съхранение у емисаря на Албано…“
— Емисарят на Албано? — повтори на глас Зоуи и извика към сестра Агнес в преддверието. — Да си чувала за някой си Албано? Или
за негов емисар?
— Мисля, че имаше дук Албано — отвърна Агнес. — Предполагам, че емисарят е някакъв негов подчинен.
— Ще трябва да разберем кой е той… — каза Зоуи. — О, Господи!
— Какво има? — Агнес надникна в кабинета.
Зоуи гледаше поредните два документа в папката.
Първият беше съобщение до папата.
Зоуи го прочете на глас:
— Ваше светейшество, агентите ни заминаха да търсят монахинята отстъпник д-р Трейси Лин Смит. Установихме, че работи
в лагер за бежанци в Сицилия. Но когато пристигнахме там, тя вече беше избягала. Имаме информация, че в момента работи с
Лекари без граници някъде в Сирия. В момента проверяваме тези следи.
Отговорът на папата беше на втория документ, закрепен с кламер за първия:
Открийте я и я убийте.
Зоуи се обърна към Агнес.
— Доктор Трейси Смит. Линда я спомена в имението на Хадес. Каза, че проучвала Камбаните на сирените. Била е една от вашите
монахини.
— Беше, да — каза Агнес. — Трейси напусна ордена ни преди година и след това изчезна от радара.
— Явно е била важна, щом Църквата е поръчала убийството й — каза Зоуи.
— Така е — отвърна Агнес. — Сестра Трейси беше блестящ доктор. Специалист по уши-нос-гърло. Преди да напусне, беше една от
водещите ни специалисти по Камбаните на сирените. Провеждаше подробни изследвания върху тях в звуконепроницаеми помещения,
измерваше акустичните им вълни, начина, по който въздействат върху вътрешното ухо, такива работи. Но освен това много съчувстваше на
положението на мигрантите и бедните. Накрая напусна ордена ни с отвращение, като каза, че било глупаво да се занимаваш с възвишени
въпроси, когато обикновените хора гладуват. Не се изненадвам, че се е заела да се грижи за бежанци в Сицилия и че е заминала с Лекари
без граници във военна зона в Сирия. Такава си беше Трейси.
— А сега Католическата църква иска смъртта й — каза Зоуи. — В каквато и военна зона да се намира, трябва да я намерим преди да са
го направили убийците.
Входът към подземните хранилища на Тайния архив на Ватикана се намира в двора Белведере, просторно правоъгълно пространство с
прекрасна морава.
Мей Мериуедър и сестра Линда Фадел минаха направо през моравата и влязоха в архива, без да спират до неколцината охранители и
швейцарски гвардейци, които лежаха на постовете си.
Взеха асансьора до четвъртия подземен етаж, най-долния.
Озоваха се в дълъг коридор, от двете страни на който се намираха вратите на множество хранилища. Най-далечното беше и най-строго
охраняваното — Хранилище XXII. Херметически затворени врати и високотехнологични ключалки пазеха прибраните там съкровища.
На Мей и Линда не им се налагаше да ходят чак до него.
Те отвориха вратата на по-маловажното Хранилище IX, посочено от Бърти в съобщението му до Йоланте.
— Спомените ми за Франсис Ксавиер са мъгляви — каза Мей. — Щом дневникът му е толкова важен, защо не е в Хранилище XXII?
— Ксавиер е бил изпратен на тайната си мисия от папа Павел III. Когато Ксавиер пратил дневника си обратно в Рим, папата вече бил
мъртъв. Предполагам, че мисията е била толкова секретна, че папата не е казал на никого за нея. Така че когато дневникът пристигнал от
Индия, двамата души, които знаели колко е важен той — папата и самият Ксавиер, — вече ги нямало. Предполагам, че са запазили
дневника просто като спомен за прочутия светец. Точно така умират знанията — на книжните рафтове, пред очите на всички.
Отне им няколко минути, но най-накрая намериха рафтовете на св. Франсис Хавиер и един херметически контейнер, в който се
съхраняваше дневникът му.
Той представляваше оръфана книжка с кожена подвързия от 16 век.
Имаше вид на нещо, преминало през какви ли не премеждия — виждаха се поражения от вода, слънце и сол. Страниците му бяха
изсъхнали и чупливи и като че ли не бяха прелиствани и четени през изминалите петстотин години.
— Забравена книга — рече Мей. — Пълна с безценна информация.
Линда отвори дневника и запрелиства внимателно страниците, като четеше написаното на латински съдържание.
— Ето — внезапно каза тя.
Мей се наведе към нея.
Линда преведе откъса:
Свети отче и Първи син на Ра,
Потвърдих местоположението на третата планина.
Тя наистина се намира там, където подозирахме — в древния град Лхаса, а не в Бутан, както смятаха другите, изучавали Глобуса.
В Лхаса има малък хълм, наричан от местните езичници Авалокитешвара — Господар на света. Величествено име за невзрачно
възвишение. Но пък, от друга страна, хълмът е връх на гигантска платформа, огромната част от която е скрита под земята.
Това е върхът на Третата желязна планина. Влязох там и видях Падащия храм със собствените си очи.
Хълмът може да се разпознае по малкото дървено укрепление, построено на върха му.
Можете да добавите това към двете планини, които вече са ни известни — едната на приливния остров Сен Мишел и другата при
Пенин“.
Сестра Линда рязко си пое дъх и каза:
— Авалокитешвара в Лхаса, Тибет. Знам за това място. Само че на върха му вече няма някакво си малко укрепление. Върху хълма е
построен един от най-големите дворци на света — Потала.
— А аз знам какво е Пенин — каза Мей. — Това е римското име на планинския проход, минаващ покрай Монблан във Франция. Така
че Монблан е втората желязна планина, а дворецът Потала се намира на третата.
Линда преглеждаше друга страница от дневника.
— Чакай, тук има и нещо за четвъртата планина.
И зачете на глас:
В секретния си доклад до папата великият скитащ монах, почитаемият Лавренций от Леванта, пише: „Онзи, който държи
меча на архангела, ще намери четвъртата планина“. Двамата с Игнаций смятаме, че това означава, че четвъртата планина е или
Сакра ди Сан Микеле в Торино, или Светилището на архангела в Монте Гаргано, недалеч от Фоджа.
— Мечът на архангела — замислено повтори Линда. — Мислиш ли, че говори за…
— Да. За меча на архангел Михаил — каза Мей. — Трябва да съобщим за това.
Извади телефона си и звънна на Джак.
Той отговори веднага:
— Майко. Слушам те.
Мей не го знаеше, но той току-що беше излязъл от английския канал на остров Томбелен, след като беше пленил бронзовите в камъка.
— Джак, току-що намерихме сведения за две от железните планини. Втората е Монблан, а третата е под двореца Потала в Тибет.
Имаме насоки за четвъртата, но не и за петата. Пращам ти снимки на страниците от дневника на Хавиер за Потала и за четвъртата планина.
Тя бързо снима страниците с телефона си и ги прати на Джак.
— Как мина при Мон Сен Мишел?
— Измъкнахме се живи, но иначе не мина добре. Чудесна работа, мамо. Махайте се оттам и продължете по следите.
— Ясно — каза Мей.
Затвори и се усмихна на сестра Линда.
— Работата ни тук е свършена. А сега да…
— Хей!
Резкият мъжки глас се разнесе зад тях.
Мей и Линда се обърнаха с почти спрели сърца…
… и видяха как някакъв мъж профуча покрай отворената врата на Хранилище IX и продължи да спринтира по коридора.
— Там е! — добави той, докато се отдалечаваше.
Не ги беше забелязал.
Викаше на някой друг.
Мей въздъхна с облекчение.
Двете с Линда бързо се скриха зад рафтовете, докато още трима мъже изтичаха по коридора след първия. И четиримата бързаха към
Хранилище XXII.
— Май не сме единствените, търсещи информация от това място — прошепна Линда.
Мей надникна след четиримата и присви очи.
— Кои ли са и какво търсят? Да проверим.
Докато по-голямата част от Тайния архив на Ватикана е останала до голяма степен непроменена през последните петстотин години с
километричните си рафтове в многото помещения, създаващи впечатление за подземно хранилище на голяма градска библиотека.
Хранилище XXII е различно.
То е невероятно модерно.
Представлява отчасти лаборатория и отчасти херметически затворена зала. Вътре се поддържа постоянна температура от шестнайсет
градуса по Целзий и влажността е нула.
Едната от стените на хранилището е заета от големи метални чекмеджета със стъклени врати, през които може да се види
съдържанието им.
Другата страна прилича на операционна зала в университетска болница и има отделен със стъкло балкон за наблюдение, от който
зрителите — като папата например — могат да гледат как експертите вътре работят с деликатните съкровища. До този балкон се стига през
отделна врата в дългия коридор.
Мей и Линда се промъкнаха безшумно в балкона и надникнаха през стъклото. Четиримата мъже, които бяха изтичали покрай тях, сега
стояха в Хранилище XXII около един голям предмет в центъра му.
— Леле… — ахна Мей.
Не беше сигурна какво беше очаквала да види в Хранилище XXII, най-ревниво пазеното място във Ватикана.
Може би кръста на Христос или може би чашата от Тайната вечеря, или пък някакъв древен текст, написан от самия Исус от Назарет.
Но нищо не я беше подготвило за това.
На едната стена, поставени в стъклени шкафове, имаше две големи каменни плочи с приличащи си изображения върху тях — свързани
помежду си кръгове:
— Това вдясно е Сефирот от Кабала — каза Мей. — Дървото на живота.
— А другото изображение е скандинавско — каза Линда. — Дървото Игдрасил, на което бил обесен Один, известно също като
Дървото на смъртта.
Във всяка друга стая двете плочи щяха да доминират над всичко останало. Но не и тук.
Централното място в стерилното хранилище се заемаше от нещо още по-поразително — огромна статуя от пясъчник, изобразяваща
изправена кобра.
Тя беше огромна, с височина някъде около два и петдесет.
Заемаше по-голямата част от пространството.
И беше плашеща — голямата каменна змия изглеждаше замръзнала насред атака, вдигната на опашката си, с оголени свирепи зъби.
— Какво… по… дяволите? — промълви сестра Линда.
— Статуя на змия?
— Статуята на змията — прошепна Вей, припомняйки си бележките на румънски, които Джак и Зоуи бяха намерили в централата на
ордена на Омега във Венеция. — Нея са търсели монасите на Омега. И това не е просто някаква стара статуя. Това е уреус.
Линда се намръщи.
— Но какво прави тук? Във Ватикана?
Като историк сестра Линда знаеше какво е уреус — изправената кобра, красяща короната или немес на египетските фараони. Това
беше върховният символ на властта в Древен Египет. Статуите и бюстовете на фараоните винаги включваха уреус на короните им.
Докато оглеждаха гигантската статуя, мъжете в хранилището прелистваха някакви стари подвързани с кожа книги с голям формат,
извадени от чекмеджетата наоколо. В тях Мей зърна две изображения, които беше виждала и преди.
И двете показваха Големия сфинкс в Гиза.
Първото беше прочута скица на главата на Сфинкса, направена от Виван Денон през 1798 г., когато Денон участвал в известната
експедиция на Наполеон до Египет.
Тя показваше Сфинкса почти напълно засипан от пустинните пясъци и френски учени, които стоят на главата му и правят измервания:
Второто изображение също показваше Сфинкса и също беше добре известно в историческите кръгове — малко размазана черно-бяла
въздушна снимка, направена през 20-те години на миналия век от балон с горещ въздух, на която Сфинксът беше наполовина погребан в
пясъка:
Дъхът на Мей секна, когато тя изведнъж осъзна произхода на гигантския уреус в хранилището под нея.
„Разбира се — помисли си тя. — Католическата църква е култът към Амон-Ра. Слънчевият култ от оазиса Сива в Египет. Естествено,
че ще пази най-важното си съкровище в най-строго пазеното хранилище“.
— Линда — тихо каза тя. — Това не е просто някакъв уреус от египетска статуя. А най-прочутият липсващ уреус от всички. Този на
Големия сфинкс от Гиза.
Четиримата мъже, които бяха изтичали покрай Мей и Линда към Хранилище XXII, се събраха около огромната каменна статуя на
кобрата. Оглеждаха я внимателно, снимаха я и изучаваха изписаните по нея йероглифи.
Приглушените им гласове достигаха до Мей и Линда през стъклото:
— … Брат Езекил каза, че множителят е изписан някъде по уреуса…
Мей погледна Линда.
— Езекил. Тези типове са от ордена на Омега.
— Монасите женомразци — каза Линда. — Положението може да стане доста неловко.
Докато трима от монасите изучаваха кобрата, четвъртият следеше внимателно екрана на радар.
Изведнъж той се обърна към другарите си:
— Брат Енох! Засичам приближаващ въздушен сигнал, който се движи бързо откъм Малта.
— Малта? Хеликоптер или самолет? — попита водачът на групата. Мей предположи, че той е брат Енох.
— Голям самолет.
— Имаме време. Който и да е, ще трябва да кацне на летището, преди да дойде до Ватикана — каза Енох. — Ето! Намерих го!
Той се наведе към оголените зъби на кобрата и зачете йероглифите по тях.
Междувременно Мей направи няколко бързи снимки на лабораторията — с гигантския уреус, четиримата монаси и изображенията в
отворените книги. После прати снимките на Джак и останалия екип.
Докато го правеше, си мислеше за произхода на уреуса.
Големият сфинкс в Гиза отдавна беше една от най-загадъчните статуи на света.
Той беше най-голямото монолитно изображение, изсечено от скалата на платото Гиза пред втората по големина пирамида, тази на
фараона Хафра или Хефрен.
И беше наистина огромен — дълъг 73 и висок 21 метра.
И до днес никой не знае кога точно е бил създаден. Преценките за възрастта му варират от 4500 до 12 000 години, но никой не е
сигурен колко точно.
Неподправеното усещане за загадъчност се засилва допълнително от големите поражения по лицето на Сфинкса.
Повечето хора знаят за липсващия нос и брадата на гигантската статуя (които не са били унищожени от Наполеон по време на
упражнения по артилерийска стрелба — редица автори споменават липсващите черти на лицето преди това). Малцина обаче знаят, че
някога на челото на Сфинкса е имало уреус.
Свидетелствата за него са очевидни — голямо отчупено парче точно над немигащите очи на Сфинкса показва мястото, където някога
се е намирал той.
Като се имат предвид размерите на Сфинкса, изправената кобра би трябвало да е била огромна, висока около два и половина метра.
„Като тази тук“ — помисли си Мей.
Брат Енох, монахът водач, превеждаше йероглифите:
— Шестнайсет схини[4] от очите ми. — Той се усмихна широко. — Шестнайсет! Множителят е шестнайсет! Открихме го. Обади се на
брат Езекил в Потала и му кажи.
Мей се намръщи и се обърна към Линда.
— Имаш ли представа какъв е този множител?
— Не — отвърна Линда. — Трябва да е свързан с…
— Не бива да сте тук — разнесе се тих глас зад тях. — Долни курви.
Този път коментарът определено беше насочен към тях.
Мей и Линда се обърнаха.
Други двама монаси на Омега стояха на прага зад тях и блокираха изхода с пистолети в ръце.
Зоуи още беше в кабинета на папата и сега четеше документи на личния му компютър, а сестра Агнес седеше до нея.
Двете преглеждаха имейл, изпратен от папата до кардинал Мендоса по-рано през деня.
Той гласеше: „Повърхностната точка на Лабиринта се намира точно под четвъртата червена звезда на хоризонта. Ще се видим след
няколко часа в Рим. Свършихте чудесна работа, кардинале“.
— Повърхностната точка на Лабиринта — повтори Зоуи.
— И какво е четвъртата червена звезда на хоризонта? — попита Агнес.
— Ще трябва да разберем. Папата се е канил да се среща е Мендоса днес. Мисля, че спокойно можем да кажем, че въпросната среща
не е минала добре за…
БУМ!
Стените около тях се разтресоха.
Двете жени се втурнаха към най-близкия прозорец и погледнаха навън.
— Боже мой… — ахна Агнес.
Зоуи само се взираше в шокиращата гледка.
Куполът на базиликата „Св. Петър“ беше разцепен и от него се издигаше пушек. Беше ударен от ракета или нещо подобно.
И в този миг в небето изсвистя втора ракета и улучи увредения купол.
Той се разлетя на парчета от зрелищната експлозия, преди…
… да рухне вътре в базиликата, оставяйки гигантска зееща дупка на покрива на църквата.
— Какво беше това? — попита Агнес.
— Някой се появява с гръм и трясък — отвърна Зоуи.
Долу в архива Мей и Линда бяха избутани грубо в дългия коридор, когато брат Енох, лидерът на групата монаси, излезе от Хранилище
XXII да ги види.
Той сбърчи с отвращение нос.
— Тук не се допускат жени. Осквернявате това място с присъствието си.
Сестра Линда изсумтя.
— Искаш да кажеш „с присъствието на вагините ни“. Те ли те оскърбяват?
Енох я изгледа кръвнишки. Беше едър мъж с малки черни очи.
— Лично удуших последната жена, която ми попадна.
— Майната ти, шибан женомразец — сряза го Линда. — Дай да те видим…
БУМ!
Стените се разтресоха. От тавана се посипа прах.
Първата експлозия прозвуча приглушено на тази дълбочина.
Брат Енох погледна нагоре, сякаш можеше да види през четирите нива между него и външния свят.
Последва вторият взрив — онзи, който разруши купола на „Св. Петър“ — и един от монасите пристигна тичешком.
— Братко Енох! Някой току-що стреля по базиликата!
Енох замръзна за момент, докато осъзнае положението. После каза тихо:
— Не може да бъде. Ако е онзи, за когото си мисля, трябва да бягаме веднага, ако искаме да се измъкнем живи от това място. Вземете
жените, но ако ни забавят дори за момент, застреляйте ги в главите и ги оставете.
Забързаха към асансьора — шестима монаси, Мей и Линда.
Натъпкаха се в кабината и поеха нагоре.
Вратата на асансьора се отвори…
… и бяха посрещнати от автоматична стрелба.
В гърдите на двама монаси моментално цъфнаха кървави дупки и те политнаха назад и се блъснаха в стената на асансьора.
Мей приклекна и се извърна, като закри главата и лицето си от стрелбата.
Когато се обърна да погледне отново, четиримата им похитители и сестра Линда бяха вдигнали ръце.
Пред тях стояха шестима войници с автомати и сиви униформи, със скрити зад непрозрачни визьори лица и предпазни слушалки на
ушите.—
Моля ви! — извика брат Енох. — Ние не сме ваши врагове. Моля ви, не…
— Млъквай, монахо! — излая през маската си войникът, който стоеше пред останалите. — Засега ще живееш. Генерал Растор иска да
говори с вас.
Мей и Линда заедно с четиримата оцелели монаси бяха изведени от Тайния архив в нефа на „Св. Петър“, или поне в онова, което беше
оцеляло от него.
Останките от огромния купол на базиликата лежаха на пода на катедралата — гигантски парчета камък и стъкло, разхвърляни на
купчини около балдахина, който също беше разпердушинен от срутването.
През огромната дупка в покрива на църквата можеше да се види нощното небе.
Замаяните посетители, които влизат за първи път в „Св. Петър“, често пропускат най-важния обект в катедралата. Защото той не е
главният олтар или балдахинът над него. А гигантски златен трон в самия край на нефа.
Това е т.нар. Трон на Свети Петър и представлява масивен издигнат стол пред задната стена на базиликата. Макар да е само за един
човек, той е висок цели четири етажа и е покрит със златни изображения на орли, ангели, херувими и, колкото и да е странно, множество
слънчеви лъчи.
Сега на Трона на Свети Петър седеше някакъв мъж.
Много едър мъж.
Мей го гледаше внимателно.
Мъжът беше огромен екземпляр от човешкия вид — с широки рамене, мускулест и много над метър и осемдесет. Беше със сива военна
униформа.
Главата му беше изцяло бръсната и очите му блестяха с настоятелност, граничеща с безумие.
— Така значи. Монасите на Омега… — бавно каза той.
— Опитвате се да се докопате до Лабиринта, а?
— Нямаме спор с вас, генерал Растор — каза брат Енох.
— О, напротив — меко рече едрият плешив мъж. — Целите ни си противоречат. Вие искате нещо, което аз не желая.
— Искаме само свят, който действа според естествения порядък — каза Енох и вдигна гордо брадичка, убеден в правотата си.
— Знам какво иска вашата монашеска пасмина. Свят, в който жените да ви се кланят — отвърна Растор. — Как е Езекил, между
другото? Успя ли да привлече католически фанатици от румънските военни, които да му помогнат?
— Знаете ли, можем да работим заедно… — започна Енох.
— Не можем — отвърна Растор. — Както казах, целите ни си противоречат. Вие искате изкривен свят, а аз не искам никакъв свят. Не
искам светът да продължи да съществува. Е, значи сте открили множителя? Кажете ми го.
Енох се поколеба.
Растор кимна на един от войниците си и — бам! — онзи пръсна мозъка на монаха, който стоеше отляво на Енох.
Мъртвото тяло се строполи на земята.
— Кажете ми множителя — повтори Растор.
— Не го открихме… — излъга брат Енох.
Бам.
Втори монах на Омега се строполи мъртъв на земята.
Сестра Линда се задъхваше.
Мей беше замръзнала от шок.
— Множителят — отново каза Растор.
Енох видимо оклюма.
— Шестнайсет — каза отпаднало. — Шестнайсет.
Растор се усмихна.
— Благодаря.
После кимна отново на капитана си и той преспокойно застреля Енох и последния монах на Омега.
Едва тогава Растор насочи погледа си към Мей и сестра Линда.
— Господи, къде са ми обноските — каза той. — Не ви се представих. Дами, аз съм генерал Гартън Растор, командир на Елитната
царска гвардия, която от две хиляди години се втъкава във водещите военни сили на света. От римските легиони през армиите на Наполеон
и до различните национални въоръжени сили днес, Царската гвардия винаги е присъствала в тях по някакъв начин, за да представлява
интересите на Четирите царства. Все пак аз отсъствах от царското общество през последните две години поради неразбирателство с някои
негови представители. Философиите ни за властта се разминаваха. Това ми осигури кратък престой в Ереб. Но сега отново съм на свобода
и изглежда, че в отсъствието ми светът се е променил към по-добро.
Генералът ги изгледа пронизително.
— Имате вид на весталка — каза той на сестра Линда.
Линда кимна.
— Член съм на ордена. Сестра Линда Фадел.
Генерал Растор се обърна към Мей.
— А вие?
— Аз… — започна Мей.
— Вие сте Мейбъл Мериуедър, или Мей за вашите близки и приятели. — Растор се ухили. — Вие сте майката на мъжа на име Уест и
навремето сте били съпруга на човек, известен като Вълка. Преди злополучното ми изпадане в немилост проучвах сина ви в случай че ми
се наложи да го убия. Първото, което направих, беше да открия хората, които обича.
— Стига с глупостите. Какво искате? — попита Мей.
Растор се усмихна и погали облегалката на великолепния си трон.
— Знаете ли историята на този трон? Истинско произведение на изкуството, дело на самия Джан Лоренцо Бернини. Но поради
великолепния му балдахин и внушителния интериор на базиликата малцина посетители му обръщат внимание. Жалко, защото този трон е
всъщност най-важният артефакт на това място, тъй като е създаден в чест на много по-важен трон, който се намира във Върховния
Лабиринт. Какво искам ли?
— Да управлявате света като тиран? — подкани го Мей.
Растор поклати глава.
— Някои от търсещите Световния трон го желаят, за да бъде властта им абсолютна. Други като монасите на Омега го искат, за да
подчинят жените. Аз не искам нито едното, нито другото. Аз намирам наслада във вилнеенето, хаоса, нихилизма. Какво искам ли, мадам?
Искам да попреча на всеки да седне на онзи трон и така да си осигуря място на първия ред за най-великото събитие на всички времена —
края на вселената.
Изгледа твърдо двете жени.
— Вие, весталке, не сте ми нужна. Но вие, госпожо Мериуедър, сте ценна за мен.
С тези думи той кимна на капитана си, който опря пистолет в тила на сестра Линда…
Изтрещя изстрел…
… и главата на капитана се пръсна, простреляна отстрани. През изненаданите погледи на Линда и Мей той се свлече на земята.
Зоуи се появи иззад една колона с димящ пистолет, насочен към Растор и хората му. Агнес я следваше плътно.
— Прочутата госпожица Кисейн — каза Растор. — Съпругата на капитан Уест. За мен е удоволствие да се срещнем.
— Мей. Линда. Насам. Махаме се — извика Зоуи, като продължаваше да се цели в Растор. — Не ме карай да те убивам, приятел.
Той само сви рамене.
— Не се страхувам от смъртта. Всъщност приветствам я.
— Руфъс, идвай — каза Зоуи в микрофона си.
Черният Су-37 се спусна отвесно през дупката в покрива на „Св. Петър“ и оглушителният рев на двигателите му изпълни базиликата.
Мей можеше да види Руфъс в пилотското кресло, докато вещо вкарваше самолета си вътре е гигантската църква!
Машината се приземи върху останките от купола и Зоуи поведе Линда, Агнес и Мей нагоре по купчината към отворения бомбен отсек.
Растор гледаше невъзмутимо.
— Не мислете, че сте единствените, които си имат самолети с вертикално излитане и кацане — извика след тях.
В същия момент огромна сянка премина над голямата дупка в покрива — сянка с размерите на товарен самолет, но с цели четири
двигателя вместо стандартните два.
Зоуи погледна нагоре и ченето й увисна.
Беше чела за тези самолети, но никога не ги беше виждала. Току-що бяха излезли от прототипната фаза.
Това беше „Боинг Куад ТилтРотор“, следващото поколение V-22 „Оспри“. Все още нямаше официално име, но онези, които знаеха за
него, бяха започнали да го наричат V-88 „Кондор“.
Докато „Оспри“ беше двумоторен самолет със средни размери, „Кондор“ беше няколко пъти по-голям. Бе огромен самолет с четири
крила и четири роторни двигателя с фюзелажа на С-130 „Херкулес“. На него се гледаше като на машина на бъдещето — самолет с огромен
обхват и способност да се приземява на места, където няма писти. Имаше планове за различни негови версии, в това число товарни, за
превозване на персонал и дори за летяща крепост, въоръжена с какви ли не оръдия, картечници и ракети.
Изглеждаше, че този „Кондор“ е от последните.
Мей се взираше със страхопочитание в огромния увиснал над тях самолет.
Това обясняваше защо брат Енох беше сгрешил толкова.
Той си беше помислил, че щом е самолет, ще се нуждае от писта, на която да кацне. Но тъй като тази могъща машина не се нуждаеше
от писта, тя просто беше увиснала над Ватикана и беше разтоварила с шокираща бързина товара си от убийци.
И в този момент блокираше изхода им. Ревът на двигателите му беше оглушителен. Вятърът, който вдигаха роторите му, беше като
миниатюрен ураган.
Насред целия този шум и движение Растор с бързината на камшик извади рядък и убийствен пистолет — „Глок“ 18С, способен да
стреля автоматично — и откри огън по групата на Зоуи под самолета.
Когато той дръпна спусъка, Линда и Зоуи вече почти бяха влезли в бомбения отсек и се метнаха вътре в самолета.
Сестра Агнес не извади такъв късмет. Откосът на Растор премина през тялото й, стомахът й разцъфна на кървави дупки и тя се свлече
по голямата купчина отломки.
Мей също беше улучена. Благодарение на чистия късмет тя се намираше зад Агнес, когато Растор откри огън, така че горката монахиня
пое куршумите. Въпреки това Мей също беше улучена два пъти в бедрото и падна върху отломките на известно разстояние от самолета.
— Агнес! — изкрещя сестра Линда.
— Мей! — извика Зоуи.
Зоуи прецени ситуацията. Хората на Растор тичаха към тях с вдигнати оръжия. Агнес лежеше по очи и не помръдваше. Зоуи не можеше
да прецени дали е мъртва, или не. Мей лежеше до Агнес със стиснати от болка зъби. Беше ранена, но жива — но се намираше прекалено
далече, за да бъде спасена.
— Зоуи! — извика Мей през шумотевицата. — Вървете! Двете с Линда трябва да се измъкнете! И да помогнете на Джак!
Зоуи я погледна в очите и разбра, че тя е права. До нея Линда местеше поглед от Мей към Агнес, без да може да реши как да постъпи.
— Руфъс! — извика Зоуи. — Разкарай ни оттук!
Тя затвори бомбения отсек и Мей и Агнес изчезнаха от поглед.
В пилотската кабина Руфъс се оглеждаше във всички посоки за изход. После изръмжа:
— Е, май така и така ще ида в ада, задето влетях тук.
Форсира двигателите и завъртя самолета между гигантските стени на „Св. Петър“, след което се понесе по дължината на нефа към
предните врати на огромната църква.
И откри огън по тях.
Вратите се пръснаха под градушката от куршуми, но входът беше прекалено тесен за самолета. И докато набираше скорост, Руфъс
наклони „Черният гарван“ настрани и профуча през отвора, като се размина на косъм със стените, след което се издигна над Рим и над
жителите му, които лежаха в несвяст на земята.
Мей лежеше върху покрития с отломки под с изкривено от болка лице и притискаше двете рани в бедрото си.
До нея се разнесе стон и я накара да се обърне.
Агнес беше все още жива, но гаснеше…
… и в следващия миг главата й се пръсна от къс автоматичен откос.
Над Мей падна сянка.
Растор свали димящия си пистолет.
— Не ми трябват умни монахини — каза той. — Но майката на капитан Уест… Вие сте много ценна.
Един от маскираните му войници дотича до него.
— Ще преследваме ли самолета им, сър?
Растор се загледа равнодушно в посоката, в която беше отлетял „Черният гарван“.
После погледна отново Мей и на лицето му заигра жестока усмивка.
— Не — каза генералът. — Имаме по-важна мисия. С множителя можем да изчислим местоположението на Върховния Лабиринт. А
това означава, че имаме желязна планина за откриване.
Момичето, наречено Лили, Осма част
2007 г. — Настояще
Ако търсите паметника му, огледайте се.
Надпис върху гроба на Кристофър Рен, архитекта на катедралата „Сейнт Пол“ в Лондон
Пърт, Австралия,
юли 2007
Когато Лили и Алби бяха в шести клас, тяхното училище за надарени деца в Пърт организира ден на кариерите.
Естествено, Лили замоли Джак и Зоуи да участват и да представят своите кариери. И така Джак и Зоуи оставиха изолираната си ферма
и се преместиха за няколко дни в града.
Това беше в чудесните спокойни дни след мисията им да възстановят ключовия камък на Голямата пирамида в Гиза и преди
смазващата атака срещу фермата, дала началото на мисията за откриването на Шестте свещени камъка на Рамзес.
През онази сутрин в училището Джак седеше на един стол в дъното на класната стая на Лили и гледаше как останалите родители
разказват за професиите си.
Като човек, прекарал голяма част от живота си в посещаване на невероятни места и вършене на опасни неща — и който най-вече
обичаше да се крие от всички, когато не се занимаваше с това, — на Джак му харесваше да вижда реални хора в реалния свят. Техните
интереси и страсти го очароваха.
Майката на едно момиче беше парамедик — и беше страхотна.
Имаше също адвокат, счетоводител и директор на хедж фонд.
Счетоводителят беше Фил, таткото на Тили Маккаръл. Джак се беше срещал няколко пъти с него, тъй като Тили и Лили бяха
приятелки.
Фил Маккаръл беше дребен оплешивяващ очилат мъж и не беше от най-талантливите оратори.
Всъщност горкият Фил беше ужасен оратор.
Потеше се и заекваше, докато разказваше на децата с какво се занимава.
— Учих в гимназия „Гирауийн“ тук, в Западна Австралия. Аз… ъ-ъ-ъ… станах СПС, докато разнасях пици вечер, а после и СФА,
докато работех за една фирма в града…
Хлапетата започнаха да се въртят и да кашлят — сигурен знак, че Фил е изгубил вниманието им.
Накрая той измънка едно „Благодаря“ и се затътри към мястото си, изпратен с неубедителни аплодисменти.
Джак изпита съжаление към Фил и го потупа по рамото, когато счетоводителят седна до него и избърса с облекчение потта от челото
си.
Следващият говорител, онзи от хедж фонда, излезе с енергична крачка пред бялата дъска.
Дон Далтън беше пълна противоположност на Фил Маккаръл — забавен, харизматичен и веднага грабна вниманието на децата —
най-вече като им каза какви пари изкарва в „Далтън Фъндс Мениджмънт“.
После дойде ред на Джак (професия — историк) и той направи кратка, но интересна презентация, която започна с въпроса:
— Знаете ли за Голямата пирамида?
— Да — отвърнаха в хор децата.
— А знаете ли, че тя е с почти три метра по-ниска, отколкото би трябвало да е?
След това показа диапозитив с пирамидите в Гиза — и наистина, Голямата пирамида беше с равен връх, тъй като ключовият й камък
липсваше. Не разказа как е намерил парчетата от върха и ги е върнал на мястото им точно навреме, за да избегне унищожението на света,
но въпреки това разказът му беше много интересен.
После си седна и отстъпи сцената на Зоуи.
Тя влезе в класната стая с пълно бойно снаряжение — каска, броня, лазерен мерник, камуфлажно облекло, кубинки и оръжия — много
оръжия.
Децата зяпнаха.
Зоуи открадна шоуто.
Да видиш войник от специалните части в пълно бойно снаряжение беше страхотно. Още по-страхотно беше, че войникът е жена.
Джак се усмихна в дъното на стаята, докато децата я засипваха с въпроси.
И тогава чу изсумтяването на мъжа до него — Далтън, онзи с хедж фонда.
— Хм, чакай да разберат колко се плаща в армията — промърмори той.
След училище Джак и Зоуи вечеряха с Лили и Алби.
— Е, Лили — каза Джак. — Какво научи от беседите днес?
Лили сви замислено устни.
— Научих, че Зоуи наистина сритва задници. И че ако искам да направя много пари, трябва да си основа хедж фонд като таткото на
Лиъм Далтън, макар че не съм съвсем сигурна какво е хедж фонд.
— И аз не съм — каза Зоуи.
— Добре, ще попитам по друг начин — каза Джак.
— Като изключите Зоуи и мен, тъй като ни познавате, кого намерихте за най-впечатляващ?
— Аз харесах госпожата парамедик — каза Алби.
— И на мен ми хареса — каза Лили. — Но господин Далтън говори най-добре.
— Добре — кимна Джак. — А знаете ли аз кого намерих за най-впечатляващ?
— Кого?
— Таткото на Тили. Господин Маккаръл.
— Господин Маккаръл? Защо? Той беше малко скучен и изобщо не го биваше в говоренето.
— Първо, млада госпожице, никой не е скучен — строго каза Джак. — Никога не наричаме някого скучен. Всеки има своята интересна
история. Трябва само да се вслушаш и ще я откриеш. Докато слушах господин Маккаръл и господин Далтън, научих доста неща за тях.
— Какви?
— Първо, научих, че господин Маккаръл е завършил държавно училище и после е учил за СПС, тоест сертифициран практикуващ
счетоводител, а това никак не е лесно. И го е направил, докато е работил като разносвач на пици. А след това е станал СФА. Това вече е
сериозно. СФА означава сертифициран финансов аналитик и тази квалификация е много трудна, една от най-трудните на света. Трябва да
учиш години наред и да вземеш поредица наистина много тежки изпити, за да получиш сертификата. Вярно, господин Далтън направи
добро представление и да, той изкарва много пари, но знаете ли, че „Далтън Фъндс Мениджмънт“ е основан от баща му? На господин
Далтън не му се е налагало да получава никакви квалификации, за да заеме поста си и да изкарва куп пари. Господин Маккаръл може да не
е най-добрият на сцената, но ако се беше заслушала в онова, което каза, щеше да видиш човек, който е тръгнал от обществено училище в
покрайнините на Пърт и е стигнал до достойната за възхищение позиция, на която е днес. Точно такива хора уважавам. И предполагам, че
ако му направиш комплимент следващия път, когато се видите, той наистина ще го оцени.
Случи се така, че Лили видя г-н Маккаръл на следващата сутрин, когато той остави Тили пред училището.
— Господин Маккаръл, вчерашната ви презентация много ми хареса — каза тя.
Г-н Маккаръл засия от гордост.
— Наистина ли? Благодаря, Лили. Благодаря, че го каза.
Лили никога не забрави този случай.
Около месец по-късно Лили зададе на Джак друг въпрос.
— Татко, защо в деня на кариерите каза, че си просто историк? Така де, ти също си войник, който спасява света. Бориш се с лоши хора
и ги побеждаваш. Ти си велик човек и въпреки това не го каза. Защо?
Джак извърна поглед.
— Лили, изучаването на историята ме е научило на много интересни неща и най-вече на едно. Не всички велики хора са добри хора.
Вземи например Юлий Цезар. Чингис хан. Наполеон. Все велики мъже. И в същото време пълни задници. Колкото до мен, вероятно
притежавам определени таланти, които ме правят подходящ човек за определени мисии. Затова правя онова, което трябва, и след това се
прибирам у дома. Не искам никой да научава. В крайна сметка предпочитам да съм добър, отколкото велик.
Докато растеше — и следваше Джак в приключенията му със Свещените камъни, Големите игри и Трите тайни града, и след като
замина да учи в Станфорд, — Лили постепенно започна да се възхищава все повече и повече на особения му скромен героизъм.
Имаше много бляскави и богати млади мъже, особено в Станфорд, и понякога Лили попадаше под магията им, както беше станало с
Дион. Но със съзряването си тя откри, че търси човек със същия тих героизъм, който се спотайва под повърхността.
Разбира се, намери го в лицето на Алби.
Колкото до Алби, през триседмичния период след откриването на Трите тайни града той също беше мислил много. Беше изгубил
едната си ръка по време на мисията за намирането на градовете — това беше жестокото отмъщение на Дион, когато Алби беше пленен от
него и от рицарите на Златната осмица.
Случаят засегна представата му за самия себе си повече, отколкото би могъл да си представи. Като малък Алби винаги беше дребен и
особняк. Майка му малко прекаляваше със закрилническото си отношение, а баща му не му обръщаше особено внимание.
И после той се сприятели с Лили в училище, запозна се с Джак и откри цял един нов свят, в който интелигентността му имаше
стойност и където нямаше никакво значение колко си висок.
И все пак, макар че на двайсет и една Алби беше станал висок млад мъж, загубата на ръката беше съживила всички тревоги от
детството му, че е дребно и слабо хлапе.
Никога не беше забравил онзи път, когато Джак беше застанал на негова страна по време на една родителска среща с арогантния
учител по физическо.
(Учителят, който имаше много мускули и малко мозък, не беше обърнал внимание на плахата майка на Алби, когато тя го помоли да
освободи сина й от часовете по физическо. Но обърна, когато Джак, без да каже нито дума, смачка пред очите му една топка за софтбол с
титановата си лява ръка.)
Алби запомни тази случка, тъй като остана заинтригуван от начина, по който Джак общува с хората.
Независимо дали разговаряше с принц, с премиер или с прост минотавър като Истън, Джак се отнасяше с всеки еднакво вежливо.
(Или, както бе в случая с надутия учител по физическо, вежливо, но твърдо.)
Бащата на Алби, който беше ръководител на мина, не правеше така. Той мереше хората по титлите на визитните им картички.
Освен това Алби беше видял различни играчи в тайния царски свят — хора като Дион и рицарите на Златната осмица, които показваха
уважение единствено към онези, които смятат за „по-добри“ или по-високопоставени от тях.
За Джак обаче неща като обществено положение сякаш не съществуваха.
— Те са просто хора — каза той, когато Алби го запита за това малко преди Джак да замине за Мон Сен Мишел. — Парите идват и си
отиват, а положението е относително спрямо времето и мястото. И ако притежаването на пари е единственото, което ти осигурява
положението, значи живееш върху подвижни пясъци. Ами ако изгубиш всичките си пари? Според мен, ако се отнасяш към всеки с
уважение, независимо дали е принц или просяк, нещата винаги ще са добре за теб. При мен засега действа.
— Да, но ти си умен, корав и силен — отвърна Алби, кимайки към якото му телосложение. — Аз пък съм глух и малко особняк.
Джак сподави смеха си.
— О, така ли? — Той запретна ръкава си, разкривайки ръката от титан от лакътя надолу. — Виж това нещо. Аз пък бях еднорък преди
него.
Двамата знаеха как се беше случило. В деня на раждането на Лили в един вулкан в Уганда, за да спаси нея, Магьосника и себе си,
Джак беше пъхнал ръката си във водопад от лава.
— Когато го направих, знаех, че сигурно никога вече няма да бъда войник — каза Джак. — Армията не се нуждае от едноръки
пехотинци. Но после Магьосника ми изработи тази ръка и тя е страхотна. По-добра от ръката, с която съм се родил. И ме е спасявала в
доста напечени ситуации.
Той въздъхна.
— Шантава работа. Понякога онова, което хората смятат за твоя най-голяма слабост, може да се окаже най-голямата ти сила. Вземи
например твоята глухота. Някои биха казали, че тя е слабост. Но заради нея ти научи Лили, Зоуи и мен на езика на жестовете и така ни
направи по-способни хора. И виж какво стана в Москва. Тъй като си глух, камбаните не могат да ти подействат. Ако питаш мен, това е
огромна сила в битката, която ни предстои.
„Джак Уест-младши каза това за теб“ — помисли си Алби в имението на Хадес, след като екипът на Джак замина за Мон Сен Мишел,
а този на Зоуи — в Рим.
Никой никога нямаше да нарече Джак супергерой, но той наистина имаше една суперсила — способността да те накара да повярваш,
че си способен на всичко.
Имението на Хадес,
Елзас-Лотарингия, Франция
24 декември, 22:50
Алби примигна и излезе от унеса си.
Беше късно и всичко в имението на Хадес в горите на Източна Франция беше притихнало.
Алби седеше в стаята за комуникации и очакваше напрегнато новини от Мон Сен Мишел и Рим. Истън беше навън, недалеч от къщата
при езерото. Току-що беше изпълнил „специалната задача“, дадена му от Стреч, и оставяше завършения продукт в дузина кутии в
специалното подземно хранилище под къщата.
Докато чакаше, Алби беше направил сериозни проучвания върху петте железни планини и връзката им с Луната.
Оказваше се, че Луната е наистина странно небесно тяло.
Фактът, че идеално покриваше слънцето по време на затъмнение — това, че дисковете им изглеждаха с еднакви размери, беше
съвпадение, вероятността за което направо не можеше да се изчисли. Слънцето беше четиристотин пъти по-голямо от Луната, но и в
същото време се намираше четиристотин пъти по-далече от Земята. Освен това Луната винаги беше обърната към Земята с едната си
страна. И подобно на Юпитер, предпазваше Земята от астероиди и метеорити. Играеше ролята на неин защитник.
Едно нещо, което отне много време на Алби, беше разгадаването на въртенето на Луната около Земята и оста й, което му даваше
възможност да определи къде ще се намира тя над определена точки на Земята в даден момент, но накрая успя да се справи. След това се
зае със задачата на Джак да намери каквото може за Върховния Лабиринт.
С помощта на програми за превеждане на йероглифи попадна на няколко споменавания на лабиринти в колекцията артефакти и
документи на Джак от фермата — онези, които бяха свързани с мисията му за Седемте смъртоносни чудеса и Голямата пирамида в Гиза.
Първото споменаване беше от частично запазен гръцки свитък в ужасно състояние, в който се споменаваше най-прочутият лабиринт в
историята — този на цар Минос на остров Крит, където владетелят държал ужасното си чудовище Минотавър.
Алби погледна изображението на свитъка на компютърния екран.
Според програмата преводач текстът гласеше: „… влязох в… лабиринта заедно със… сина на брат ми, знатния Тезей, и… мъж на име
Астерион, пратен от… другия ми брат…“
Повредите в свитъка правеха разчитането му трудно, но явно документът представляваше някакво преразказване на легендата за Тезей.
Алби познаваше добре историята. Подобно на много момчета, той я обичаше много. Това беше един от най-известните митове на света
за героизъм и храброст.
На всеки девет години жестокият цар Минос изисквал от град Атина да му праща като данък по седем младежи и седем девици. След
пристигането си на Крит младежите били затваряни в лабиринта, където били преследвани и убивани от Минотавъра.
Ужасен от това, Тезей, който бил син на атинския цар, решил да отиде доброволно като жертва. Влязъл в лабиринта, убил Минотавъра
и с помощта на кълбо прежда, дадено му от дъщерята на цар Минос Ариадна, успял да намери обратния път навън.
Второто споменаване на лабиринт, на което попадна Алби, беше много по-вълнуващо.
То беше от фотография на египетски йероглифи на стената на гробница под Стъпаловидната пирамида в Сакара в Египет и беше
запазено много по-добре. Щом прочете първия ред, Алби се наведе с интерес към екрана.
Йероглифите бяха оставени от самия Имхотеп Велики, архитектът и строителят на пирамидата. Надписът гласеше:
Аз, Имхотеп, видях Лабиринта. Той е най-великолепната постройка в целия свят, най-великото постижение на предците ми.
Няма равен на него. За мен е чест да го видя със собствените си очи. О, какво ужасно и ужасяващо нещо е той. Горко на онзи,
който се опита да го завладее! По-добре да преброиш звездите в небето, отколкото да опиташ подобно нещо без помощ. Отне ми
много дни да навляза в страховитите му дълбини и безброй тунели и имах мъдростта на древните да ме води и предимството да
вървя най-вече по Императорския път. И въпреки това едва успях да се измъкна жив. Когато се върнах, предадох тайните на
лабиринта на тялото си според обичая на древните. Когато умра, нека следващият първожрец на Амон-Ра копира записаното по
същия начин. После да ме запечата в камък в гробницата ми, посветена на Тот, в големия хълм на Оракула под морето и нека
тайните на лабиринта бъдат погребани с мен.
— Тайните на лабиринта — повтори Алби. — Предал си ги на тялото си по начина на древните и си ги погребал със себе си. Какъв е
този начин на древните?
Какъвто и да беше, тревожещото бе, че Имхотеп е заръчал на бъдещите първожреци на Амон-Ра да го направят. Което означаваше, че
Католическата църква, която бе модерното лице на култа, може би вече разполага с тази информация.
— И какъв е този Императорски път? — запита се на глас той. — Хм.
Направи бърза справка за Имхотеп.
Казано с две думи, Имхотеп Велики се оказа изключително важна фигура в египетската история.
Първожрец, царски съветник, блестящ астроном и надарен лекар, той живял някъде около 2700 г. пр. н. е., непосредствено преди
построяването на Голямата пирамида. Като най-голям гений на времето си бил един от двамата, които не са били фараони, но въпреки това
са били обожествени.
В чест на статута му древните египтяни бяха създали множество негови изображения.
Всички го представяха по един и същи начин — със свитък папирус в ръце, с многоцветна огърлица и подобна на шлем шапка на
главата.
Имхотеп беше най-големият архитект на Древен Египет, а може би и в цялата история. Той проектирал първата гигантска пирамида —
Стъпаловидната, преди на някой изобщо да му хрумне идеята за пирамида.
Той беше изпреварил времето си с хиляди години.
Алби знаеше и за връзката между Имхотеп и една от предишните мисии на Джак.
Джак му беше разказал как неколцина блестящи жреци, почетени с името Имхотеп, създали много от капаните, които беше преодолял
в търсенето си на ключовия камък на Голямата пирамида.
Тези връзки с древния свят — включително и знанията за Върховния Лабиринт — караха Алби да се запита дали Имхотеп Велики не е
имал някаква допълнителна помощ в придобиването на невероятните си умения.
Дали е имал достъп до мъдростта на високоразвитата цивилизация, създала Падащите храмове и Лабиринта?
Човек, познаващ Словото на Тот, с лекота би замаял някоя примитивна култура като онази на ранния Египет.
— Ако си отнесъл тайните на Лабиринта със себе си в гроба, къде си погребан? — запита на глас Алби. — Къде е този голям хълм на
Оракула под морето?
Думата Оракул напълно естествено го накара да си помиели за Лили. В края на краищата в момента тя беше Оракулът на Сива.
Може би Имхотеп е бил погребан в Сива. Пустинното градче наистина имаше висок скалист хълм, надупчен от катакомби и гробници,
но Сива беше много отдалечена от морета и океани. Тя се намираше дълбоко в пустинята Сахара, недалеч от границата с Либия, на стотици
километри от най-близкия бряг.
Алби потърси някаква информация за гробницата на Имхотеп и установи, че такава не е била откривана.
Отбеляза си да се върне на този въпрос и продължи със следващото попадение.
А то се оказа голямо.
Програмата му преводач беше намерила споменаване на „невъзможен лабиринт“ и „свещен връх“ в друг от файловете на Джак за
Голямата пирамида — стара британска снимка на някакви йероглифи върху стената на Царската камера в самата пирамида.
Изглеждаше, че надписът е бил оставен по нареждане на строителя на пирамидата, всемогъщия фараон Хуфу, или Хеопс, както са го
наричали гърците.
Преводът гласеше:
О, велики и мъдри Господари, направих така, както заповядахте!
Издигнах могъщата сграда, която ще улови и задържи страховитата мощ на Унищожителя на Ра.
Построих я край Акер, който неуморно бди над невъзможния лабиринт, кацнал на свещения си връх.
Когато смъртта ме отнесе, ще бъда положен в същата велика сграда и ще я използвам за своя гробница.
— Интересно — промърмори Алби.
Унищожителят на Ра беше древноегипетското название на убийственото слънчево петно Тартар, което щеше да унищожи Земята, ако
Джак не беше възстановил ключовия камък на Голямата пирамида и не бе уловил лъчите му в кристалната му структура.
Но погледът на Алби беше прикован към друга част от текста:
Построих я край Акер, който неуморно бди над невъзможния лабиринт от свещения си връх.
— Който бди над невъзможния лабиринт — прочете на глас Алби. — Върховният Лабиринт.
Бързо потърси египетския термин Акер.
За момент си помисли, че може да се отнася за Големия сфинкс — който несъмнено беше „неуморно бдящ“, — но това не можеше да е
вярно. Големият сфинкс се намираше в падина под пирамидите, а не на планински връх.
Оказа се, че Акер е египетски бог — и по-точно богът, който посреща мъртвите фараони в Отвъдния свят и ги води през него.
Освен това той беше много стар бог, дори по египетските стандарти.
Акер се появяваше в първите египетски митове, които бяха много по-ранни от познатите истории за Озирис, Изида, Хор и дори Ра.
Беше по-ранен и от пирамидите.
— Той бди над лабиринта от свещения си връх… — каза Алби.
Най-високият планински масив в Египет се намираше на Синайския полуостров от другата страна на Суецкия канал, на доста голямо
разстояние от Гиза. По-близо се намираха планините в Източната пустиня, където Сахара достигаше до Червено море.
Алби се намръщи. Това изискваше по-подробно проучване.
Реши да се заеме с него по-късно, защото много му се искаше да проследи нещо, което беше казала Йоланте преди да замине за Мон
Сен Мишел с Джак.
Беше казала, че в миналото учени като Нютон, Питагор и Алберт Айнщайн са обсъждали петте железни планини.
„Айнщайн“ — помисли си Алби.
Лили също беше споменала Айнщайн в набързо надрасканата бележка до Джак — нещо за Айнщайн, Александър Фридман и к>0.
Алби знаеше какво означава това.
Уравнението на Фридман. Сложна математическа формула, обясняваща разширяването на вселената. Но ако един неин елемент — к —
беше по-голям от нула, вселената щеше да се свие в себе си, достигайки сингуларност.
Събитието Омега.
Освен това Айнщайн открай време беше любимец на Алби — неговият най-голям герой.
Като очилато момче особняк, когато брат му и другите момчета на неговата възраст слагаха на стените на стаите си плакати със
спортни звезди и рок групи, Алби беше закачил плакат на Алберт Айнщайн с прочутия му цитат:
ВЕЛИКИТЕ ДУХОВЕ ВИНАГИ СА СЕ СБЛЪСКВАЛИ С ЯРОСТНАТА ОПОЗИЦИЯ НА ПОСРЕДСТВЕНИТЕ УМОВЕ.
Това означаваше също, че Алби беше по-запознат от повечето с най-прочутия учен на света.
Разбира се, той знаеше всичко за прочутото уравнение Е=mc2, за специалната и общата теория на относителността и за прочутото му
писмо до президента Франклин Рузвелт за силата на атома и възможността за създаване на ядрено оръжие — писмото, довело до
създаването на Проекта Манхатън.
Но Алби беше запознат и с някои не толкова известни факти за Алберт Айнщайн.
Като например това как Айнщайн изчезнал по време на Втората световна война.
След като написал прочутото си писмо до президента, Айнщайн, колкото и странно да изглеждаше, не бил допуснат да участва в
Проекта Манхатън. Американското военно разузнаване смятало, че левичарските му политически възгледи представляват опасност за
сигурността на начинанието.
Американските военноморски сили обаче били на друго мнение и с радост го наели по време на войната. Алби знаеше, че работата на
Айнщайн през тези четири години открай време е забулена в тайна.
И затова реши да провери дали няма нещо свързано с Айнщайн във флотския архив.
Наложи се да порови и да заобиколи няколко защитни стени на военните, но накрая попадна на кодовото име на Айнщайн във флота —
г-н Лайт[5].
Това го отведе до няколко документа, сред които един, който направо му взе ума.
Второ писмо до президента, носещо дата 10 април 1945 г.
Върху него бяха сложени няколко червени печата с предупреждението:
НЕ ИЗПРАЩАЙТЕ
НЕ ИЗПРАЩАЙТЕ
НЕ ИЗПРАЩАЙТЕ
Алби зачете:
Уважаеми президент Рузвелт,
Преди Ви писах по един изключително сериозен въпрос — идеята за атомно оръжие и необходимостта Съюзническите сили
да създадат такова преди нацистите.
Сега Ви пиша във връзка с едно много по-важно и тревожно събитие. То ще се случи много след като вие и аз напуснем този
свят, но застрашава не друго, а самото съществуване на нашата вселена.
В богословието изучаването на това събитие е известно като „есхатология“, а различните религии го наричат свършек на
света, ден на Страшния съд или събитието Омега. Научните ми изследвания показват, че то е съвсем реално. И наближава.
Без да се впускам в математически подробности, ще кажа, че това събитие е свързано с идеята, че вселената ще спре да се
разширява и ще започне да се свива. Тази възможност е занимавала ума на сър Исак Нютон и на Католическата църква, при това
от много време.
Всичко се свежда до следното уравнение:
Еu = mcс.
Това е модифицирана версия на другото ми уравнение. То описва сигнала или по-скоро енергията на сигнала Еи, която
трябва да се излъчи от Земята в определен момент. (Въпросната енергия е невъобразима; с е скоростта на светлината, която е
много голямо число; в уравнението тя е повдигната на степен сама на себе си, което е наистина астрономическо число.)
Наричам този сигнал квантов импулс. По някакъв начин, с изпълняването на определена церемония в някакъв древен
лабиринт, този сигнал или импулс ще бъде излъчен с невъобразима скорост в космоса, за да предотврати свиването на вселената и
да спаси планетата ни.
Алби се изправи в стола си.
С научни термини, а не като историк или разказвач на митове, Айнщайн описваше какво ще се случи във Върховния Лабиринт.
Квантов импулс.
Сигнал, който ще бъде излъчен със свръхсветлинна скорост, за да каже на — на какво? — на разума в центъра на вселената, че на
Земята все още има разумен живот.
Военните явно бяха решили, че Айнщайн си е изгубил ума, което и обясняваше множеството червени печати.
Само дето Айнщайн изобщо не беше бил луд.
Може и да не бе знаел за Големите игри, Трите тайни града, Петте железни планини и за трона в центъра на Върховния Лабиринт, но
беше успял да открие същността на събитието Омега и квантовата механика зад начина на предотвратяването му.
— Жестоко… — промълви Алби.
В същото време Истън се върна от къщата при езерото и каза:
— Всички кутии са в мазето.
— Браво на теб — отвърна Алби. — Сигурен съм, че тези неща ще ни потрябват.
И после, докато часовникът отмерваше единайсет, Мей започна да изпраща картини от Рим.
След няколко минути радиото оживя и двата екипа се обадиха.
— Хора, чувате ли ме? — прозвуча гласът на Джак от говорителя.
Алби скочи към микрофона.
— Да, Джак.
Гласът на Зоуи се обади секунда по-късно.
— И ние ви чуваме.
— Какво открихте в Рим? — попита Джак.
— Джак, майка ти беше заловена от нов играч, някакъв тип на име Растор. Освен това се наложи да тръгнем без Агнес. Не знам дали е
жива, или не. Растор я простреля доста лошо.
— Растор ли?
— Блестящ генерал, служил на Четирите царства, но после изпаднал в немилост — обясни Линда. — Изключително силен и
безпощаден. Майка ти ще е в безопасност поне засега, защото той ще иска да я използва срещу теб. Агнес няма подобна стойност за него.
Ако още не е мъртва, боя се за нея.
Последва мълчание.
— Разкажете ми за Рим — каза Джак.
— Целият град е заспал, също като Москва — отвърна Зоуи. — Открихме, че папата е наредил покушение срещу експерта по
камбаните, бившата монахиня доктор Трейси Смит, но опитът бил неуспешен. Освен това се натъкнахме на няколко монаси на Омега и
споменатия вече задник генерал Растор. Той си има свой собствен V-88 „Кондор“ и е повече от радостен да го използва. Взриви купола на
„Свети Петър“ с него, преди да види сметката на монасите на Омега. Освен това спомена, че монасите може би се ползват с помощта на
войниците католици от румънската армия, което е малко обезпокоително. После взе майка ти. Казано с две думи, той е голяма клечка в
царския свят и се е върнал, за да направи своя ход.
— Кажете ми какво научихте за планината — каза Джак.
— Преди Растор да я плени, Мей прати снимки на документите, които видяхме в Тайния архив на Ватикана — каза Линда. — Снимки
на Големия сфинкс в Гиза и писма от Франсис Ксавиер до тогавашния папа.
— Дай основното — каза Джак.
— Добре. Втората планина е Монблан. Третата е в Лхаса, в Тибет. Двете с майка ти сме убедени, че се намира под двореца Потала.
Църквата смята, че четвъртата планина е някъде в Италия, по редицата местности, известни като Меча на архангел Михаил, но това не е
сигурно. Трябва да проучим тази следа допълнително.
— А петата планина? — попита Алби, докато преглеждаше изпратените от Мей снимки от Тайния архив.
— Съжалявам, не открихме нищо за нея — отвърна Линда.
— Ами ти, Джак? — попита Зоуи. — Как мина в Мон Сен Мишел?
— Зле — отвърна Джак. — Сфинкса извърши Падането и после нареди да убият Хадес. В момента пътува към Върховния Лабиринт с
някакви напътствия, написани от Имхотеп Велики…
— Чакай малко — прекъсна го Алби. — За бележките на Имхотеп. За оригинали ли става дума, или за копие?
— Ъ-ъ, копие — отвърна Джак. — Поне така мисля. Сфинкса или Мендоса каза, че били църковно копие на бележки на Имхотеп.
Защо?—
Тъкмо правех проучване върху оригиналите — каза Алби. — Имхотеп е знаел всичко за Лабиринта, включително за нещо, наречено
Императорски път през него. Линда? Имаш ли някаква представа какво е това?
— Лабиринтът е прословут с размерите и сложността си, но има един-единствен прав път, който води направо към центъра му — каза
Линда. — Това е Императорският път. Той е предназначен за царя на царете. Прави преминаването през Лабиринта лесно и просто, като
процесия. Именно по него е преминал Зевс, защото е влязъл в Лабиринта като неоспорим цар на царете, или император. Но ако
императорът бъде предизвикан, нещата стават съвсем различни. Ако някой друг премине през Падането и влезе в Лабиринта през някоя от
другите четири порти, Императорският път ще се затвори и ще последва надпревара през лабиринта до трона, което трябва да бъде
завършено преди настъпването на събитието Омега на 29 декември.
— Което означава, че на всяка цена трябва да преминем през Падането на някоя от другите железни планини и после да идем в
Лабиринта, за да спрем Сфинкса — каза Джак.
— Те имат много голяма преднина, Джак — каза Алби.
— Няма да престанем да ги гоним, докато сме живи.
Алби погледна Истън.
— О, Джак. Истън изпълни задачата си. Кутиите са в подземното хранилище под къщата при езерото, ако ти потрябват.
— Благодаря, Истън — каза Джак. — Знам, че не е било лесно. Добре, народе, ето как ще действаме. Аз продължавам с Никой,
Йоланте и новия ни приятел Бърти към втората планина, Монблан. Зоуи, Руфъс и Линда, искам да идете при третата планина под Потала…
— Внимание, Джак Уест. Внимание, народи на света — прозвуча друг глас, прекъсвайки Джак.
Кръвта на Алби се смрази.
Гласът беше на Сфинкса.
Но той не беше дошъл от радиото. А от редицата телевизори зад Алби…
… от всички тях.
Всеки телевизор беше превключил на извънредно съобщение и гласът на Сфинкса звучеше от всички приемници.
Подобно на рицарите на Златната осмица преди няколко седмици, Сфинкса беше поел контрола над всяка честота по света.
Звучеше едва ли не като Бог.
— Народи на света, вече трябва да сте научили за Москва и Рим. Окажете ли съпротива, ще ви сполети същата участ. Или ако съм в
настроение, може да ви сполети това.
Всички телевизори показаха картина на някакъв нисък прашен град сред кафяви планини със снежни върхове.
Алби моментално позна планинския град с внушителния дворец в бяло и червено, кацнал на върха на един хълм в центъра му.
Това беше Лхаса в Тибет, с двореца Потала.
И изведнъж, с шокираща внезапност, в небето профуча ракета, заби се в огромния дворец в средата на града и се взриви.
Последва колосална ядрена експлозия.
Тя премина през града с изумителна сила, като помиташе сгради и разтърсваше земята, докато накрая ударната вълна достигна до
камерата и картината прекъсна.
Гласът на Сфинкса зазвуча отново.
— Народи на света, очаква ви нова епоха. Аз съм Хардин Ланкастър Дванайсети. Сфинкса. Скоро повечето от вас ще изпаднат в
спокоен сън. Когато се събудите, ще се озовете в нов свят. Засега просто изчакайте онези от нас с необходимите знания да изпълнят
необходимите неща във ваше име. Човек трябва да си спечели правото да управлява и аз трябва да го направя.
На всички екрани се появи снимка на Джак.
— О, и ако видите този човек, капитан Джак Уест-младши, убийте го. Онзи, който убие капитан Уест и ми донесе тялото му, ще бъде
възнаграден пребогато в моя нов световен ред.
— Всички, бързо — каза Джак на групата. — Превключете всички комуникации на тази честота.
— Той избра напосоки една на радиостанцията си. — Не можем да позволим хората му да ни подслушват.
Сфинкса не беше свършил.
— Не можеш да ме биеш, капитане. Можеш да ме гониш, но ще бъде напразно. Знам повече от теб както за планините, така и за
Лабиринта. И знам къде се криеш. В имението на покойния господар Хадес в Източна Франция.
И сигналът прекъсна.
Алби така и не го забеляза.
Не забеляза и че телевизорите продължиха с обичайните си програми.
Защото вече излизаше тичешком и викаше на Истън да вземе леглата на Лили, Алойзиъс Найт и Стреч и да ги свали долу.
Докато минаваше покрай един прозорец, ги видя как излизат от гората около имението — сто бронзови, водени от Яго Десакс.
Идваха за него и за приятелите му.
Идваха да ги убият.
Дълбоко под главната сграда на имението на Хадес имаше голям товарен склад от Втората световна война, част от защитната линия
Мажино, която минаваше през имота.
Почти всичко в склада беше от сив бетон — стените, подът, таванът… и железопътният перон.
Насред целия този ронещ се деветдесетгодишен бетон можеше да се види превозно средство от двайсет и първи век.
Малък влак — локомотив и един вагон.
Влакът беше спрял на перона на блестящи релси, които изчезваха в стар тунел, който водеше към подобната на лабиринт подземна
система на линията Мажино.
Алби изскочи от асансьора, бутайки трескаво двете легла с неподвижните фигури на Лили и Стреч. Освен това на леглата беше сложил
няколко от лаптопите си и документи.
Истън го следваше с носилката, на която лежеше спящият Алойзиъс Найт.
Соколът на Джак Хор беше кацнал на таблата на леглото на Лили, а двете му кучета — енергичната черна Рокси и по-кротката Аш —
тичаха след тях.
Алби вкара двете легла във вагона и се втурна към локомотива.
Истън тъкмо вкара леглото на Алойзиъс във вагона, когато някъде над тях отекна взрив — не можеха да го видят оттук, но рицарите
бяха изстреляли ракета по прекрасното имение на Хадес и го бяха разпердушинили на безброй парчета.
Целият склад се разтресе и две бетонни греди се откъснаха от тавана и се стовариха между вагона и двете кучета. Рокси, която беше
по-малка и по-пъргава от Аш, просто отскочи настрани, преодоля препятствието и стигна до влака.
Аш обаче се озова в капана на падналия бетон, заскимтя уплашено и започна да се върти безпомощно в търсене на изход.
Стоящият при вратата на вагона Истън я видя…
… точно когато вратата на асансьора зад нея се отвори…
… разкривайки шестима бронзови и един рицар на Златната осмица в кабината.
— Кученце… — промълви той.
— Истън! Трябва да тръгваме! — извика Алби от локомотива. — Всички ли се качихте?
Истън се взираше с ужас в Аш. Очите й се бяха разширили от ужас, че ще бъде изоставена от глутницата си.
Истън нямаше да позволи подобно нещо.
— Не! — извика той на Алби. — Тръгвай! Ние настигнем!
И изхвърча от влака, прескочи едната бетонна греда и вдигна Аш на ръце.
Влакът потегли.
Бронзовите изскочиха от кабината и се втурнаха след него.
Истън имаше съвсем малка преднина и му беше трудно да тича с тежкия жълт лабрадор в ръцете си.
Стигна до задната врата на вагона и метна Аш вътре. Тя падна тромаво по корем с разперени лапи, но иначе беше добре.
Истън вече тичаше с всички сили покрай ускоряващия влак, приклекна да скочи…
… и точно тогава рицарят стреля с автомата си и го улучи в десния прасец.
Алби погледна назад от локомотива и видя как кракът на Истън се подгъва под него. Неандерталецът падна на сантиметри от
отворената врата на вагона.
Истън се просна на перона и изкрещя от болка. Влакът вече навлизаше в тунела и изчезваше в подземния мрак.
Алби можеше само да гледа с ужас назад. Знаеше, че не е имал никакъв избор.
— О, Истън, толкова съжалявам — промълви той, обърна гръб на гледката и се зае с уредите за управление.
Във въздуха на Източна Франция
24 декември, 03:00
След няколко часа Истън седеше навъсен в огромния товарен отсек на един от военните товарни самолети С-5М на Сфинкса.
Ръцете му бяха закопчани зад гърба му и той беше сам…
… ако не се брояха шейсетте бронзови, строени в пет колони по дванайсет по дължината на отсека.
Не помръдваха.
Не издаваха нито звук.
Самолетът С-5М „Сюпър Галакси“ на „Локхийд Мартин“ е най-големият самолет на американските ВВС.
Той е не толкова самолет, колкото летящ склад. Създаден е да превозва големи товари по света, без да спира, и размерите му са
наистина зашеметяващи.
Дълъг 76 метра и с размах на крилата 67 метра, той се задвижва от четири огромни турбореактивни двигателя TF39 на „Дженеръл
Илектрик“. И изглежда доста елегантно за размерите си — прилича на голям сив 747 без прозорци и с уголемена муцуна.
Най-голямото качество на самолета е товарният му отсек. На света няма друг подобен на него. Размерите му са чудовищни.
При нужда може да побере пет двуетажни лондонски автобуса, паркирани един зад друг, един хеликоптер „Чинук“ или фюзелажа на
товарен самолет „Херкулес“ С-130.
Освен това достъпът до отсека е лесен — освен задната рампа носът на самолета е подвижен и може да се повдигне за товарене и
разтоварване отпред. На Истън не му пукаше.
Той седеше оклюмал на стола си в огромния отсек. Беше пленник.
Командирът на самолета слезе от горната палуба.
Беше висок, як и внушителен. Истън беше чул един от екипажа да се обръща към него с „господарю Яго“.
Яго застана над Истън и го изгледа с отвращение. Не каза нищо.
Радиостанцията му изпращя.
— Какво намерихте в останките от тайното имение на Хадес? — попита нечий глас.
— Само един жалък минотавър — каза Яго. — Останалите избягаха през тунелите на Мажино. Съжалявам, Хардин.
— Жалко — каза гласът. — Надявах се да се сдобием с няколко индивида, с които да тормозим капитан Уест. Не мога да си представя,
че ще му пука за някакъв си минотавър.
— Капитан Джак е мой приятел — каза Истън. — Той ще дойде за мен.
Яго изсумтя презрително.
— Какъв е номерът ти, минотавър? — попита гласът от радиостанцията.
— Името ми е Истън — гордо отвърна той. — Аз сам си го избрах…
— Минотавър с име — изсмя се Яго. — Накъде се е запътил този свят?
— Аз съм приятел на капитан Джак. Той ще ме спаси — дръзко каза Истън.
— Минотавре, какво можеш да означаваш ти за Уест? — отвърна Яго. — Ти си едно от хилядите безименни нищожества като теб от
Долния свят. Защо очакваш, че той ще направи каквото и да било усилие да те спаси?
Истън се поколеба и в гласа му се прокрадна колебание.
— Защото… аз… аз съм… негов приятел.
— Ваше величество, казахте да заловим всички живи — каза Яго по радиостанцията. — Какво да правя с този?
Последва кратка пауза.
— Чудя се дали да не го задържим като заложник. Уест е склонен да се грижи за подобни индивиди. Но не. Изхвърли го от самолета.
Трябва да тръгвам. Пристигнахме при Лабиринта.
Връзката прекъсна.
Яго погледна Истън и сви рамене.
— Съжалявам, минотавре.
Вдигна ръка и посочи големия пръстен е печат, който носеше.
— Виждаш ли този пръстен? Сфинкса ми го даде. Докато го нося, тези бронзови са под мое командване. Ще направят всичко, което
кажа. Всичко. Нека ти покажа.
И се обърна към най-близките бронзови.
— Вие двамата! Елате тук.
Бронзовите направиха три резки стъпки напред и се заковаха неподвижно пред Яго.
— Минотавър е номер… — отново каза Яго и поклати глава. — Бронзови. Хванете го.
Двамата бронзови сграбчиха Истън за ръцете и го изправиха на крака.
Яго преспокойно отиде до страничната врата на отсека и я отвори. Отвън нахлу вятър.
Ужас обзе Истън. Той отчаяно се опита да се отскубне, но без резултат. Бронзовите бяха много по-силни от него.
— Излезте през вратата с него.
Двамата безлики бронзови вдигнаха Истън и тръгнаха към отворената врата…
… и точно тогава самолетът се разтресе.
И неочаквано се люшна.
Стана толкова внезапно, че Яго и двамата бронзови отлетяха назад.
Истън падна на земята. Вече никой не го държеше.
— Сър! — обади се глас от говорителите в отсека. — Докладва мостикът! Имаме проблем! Някой хаква самолета!
Яго залитна към стълбите, които водеха към горната палуба и пилотската кабина, и извика гневно:
— Как така хаква самолета?
Самолетът рязко се наклони в другата посока и Яго трябваше да се вкопчи в парапета, за да не падне обратно в отсека.
— Някой пое контрол над управлението! Изглежда, са хакнали навигационната система! Вече нямаме контрол над самолета!
Истън гледаше всичко това с ужас и смущение. Бронзовите, които трябваше да излязат от самолета с него, тъкмо се изправяха на крака,
когато второто рязко наклоняване ги отхвърли в другата посока.
И тогава, сякаш всичко това не беше достатъчно изненадващо, се случи най-неочакваното.
Задната рампа на огромния самолет започна да се отваря.
Малък циклон нахлу в товарния отсек и вятърът зафуча около бронзовите.
А после, следвайки вятъра, се появи хидроплан, който влетя в отсека и премина през колоните бронзови, разхвърляйки ги като кегли!
Хидропланът беше малък ICON А10, на чийто фюзелаж беше изписано Секси принц 1.
Той рязко спря…
… и от него изскочи Джак Уест-младши с две рязани пушки „Ремингтън“ в ръце, със стиснати зъби и пламтящи от ярост очи.
— Търся приятеля си Истън! — извика той.
Разбира се, Джак не беше предприел сам дръзкото спасяване.
Всички участваха.
И не беше лесно.
Веднага щом научи, че Истън е пленен от хората на Сфинкса в Елзас-Лотарингия, Джак нареди на Алби да се погрижи за самолета, в
който го бяха качили.
Самолетът лесно беше открит и след кратко спиране в имението на Хадес Джак помоли Никой да го последва с техния много по-
малък — но по-бърз — хидроплан.
Когато приближиха гигантския товарен самолет толкова, че да го виждат с просто око, Джак каза на Алби (който седеше в черния
микробус „Мерцедес-Бенц Спринтър“, чакащ при другия край на тунела и използваше свръхсекретната система за хакване на джипиеси и
сателити на Алойзиъс Найт и Руфъс) да хакне самолета, да поеме управлението и да отвори задната рампа.
След което Джак каза на Никой да вкара малкия А10 вътре в товарния отсек.
Ако в този момент наблизо имаше някой, щеше да види наистина изумителна гледка.
Щеше да види как огромният С-5М се носи с грохот в осветеното от луната небе…
… и как един малък хидроплан го приближава най-неочаквано отдолу и отзад. И после как ускорява и изчезва в търбуха на големия
самолет!
В товарния отсек на „Сюпър Галакси“ бушуваше яростна буря.
Хидропланът лежеше килнат под ъгъл трийсет градуса, притиснал под себе си или съборил поне десетина бронзови. Но други
четирийсет още бяха на крака, безстрастни и мълчаливи, без изобщо да трепнат от зрелищната поява на малкия самолет в отсека.
Джак стоеше пред самолета с вдигнати пушки. Никой скочи до него.
Стоящият до Истън Яго ги посочи с пръст.
— Бронзови! Убийте тези мъже!
Останалите на крака бронзови завъртяха безликите си глави към Джак и Никой…
… докато Джак насочваше двете си пушки към тях.
Яго се изсмя.
— Тук пушките ти са безполезни, Уест!
Джак му отвърна с иронична усмивка.
— Мислиш ли?
И стреля в главата на най-близкия бронзов.
Сачмите улучиха металната глава на бронзовия — и минаха през нея, излизайки през тила. Бронзовият се закова на място…
… и се строполи, изваден от строя.
Физиономията на Яго беше повече от красноречива.
— Не може да бъде… — промълви той.
Яго нямаше как да знае за секретния проект на Стреч в имението, който беше включвал остъргване на метал от острието на
легендарния Екскалибур.
Проектът, който включваше добавяне — на ръка, с лепило, на стружки от блестящото острие на Екскалибур към върховете на стотици
и стотици патрони.
Това беше досадната задача, възложена на Истън.
Той й беше посветил много часове — беше прикрепял стружки към куршуми и сачми и ги беше зареждал в пълнители и патрони.
Джак не беше разполагал с тях по време на мисията в Москва, но сега ги имаше — беше ги взел при краткото си спиране в имението.
Джак и Никой стреляха и настъпваха през ветровития товарен отсек — Джак със сребристите пушки на Алойзиъс, Никой с двата си
пистолета.
Бронзови с простреляни глави падаха на земята.
Но единствено попаденията в главата ги поваляха. Всичко друго — изстрели в гърдите или крайниците — само оставяше в металните
им кожи дупки, които не ги спираха.
Сега товарният отсек на С-5 представляваше шантава гледка — килнат хидроплан, десетки паднали бронзови, много изправени
бронзови, Джак и Никой, стрелящи и настъпващи от задната част, Яго и Истън в предния край на дългото пространство.
— Убийте ги! Убийте ги! Убийте ги! — ревеше Яго.
Бронзовите бяха навсякъде — прекалено много, независимо колко специални куршуми имаха Джак и Никой.
Истън погледна от Яго към Джак и Никой и бронзовите. Знаеше, че трябва да помогне по някакъв начин — и скочи на крака, както си
беше със закопчани отзад ръце, блъсна с рамо Яго отзад и го просна на металния под.
Докато падаше, Истън сви колене и прокара ръце под краката си, така че сега те бяха отпред.
Джак и Никой продължаваха да стрелят — наляво и надясно, надясно и наляво.
Пушките на Джак бумтяха; пистолетите на Никой трещяха.
Но бронзовите продължаваха да настъпват, без да показват и капка страх, докато напредваха през бурята от сачми и куршуми.
После патроните на Джак свършиха и той прибра рязаните пушки в кобурите, извади два пистолета „Де зърт Игъл“ и отново започна
да стреля.
Никой също стреляше, после и неговите патрони свършиха и му се наложи бързо да смени пълнителите.
Но бронзовите продължаваха да настъпват.
И в този момент Джак разбра.
Беше сгрешил в преценката си.
„Бронзовите просто са прекалено много“.
Продължи да стреля, макар да знаеше, че положението е безнадеждно.
Бронзовите бяха навсякъде около него и Никой.
Джак „застреля“ един в челото от упор, докато друг замахваше с острия си като бръснач нокът към главата му.
Джак приклекна и застреля и него.
Никой покриваше левия фланг и стреляше непрекъснато, но на мястото на всеки повален бронзов заставаше нов.
— Прекалено са много! — извика той.
— Не бива да… спираме… — извика му Джак и в същия миг плъзгачът на единия му пистолет остана в задна позиция — патроните
му бяха свършили.
С периферното си зрение видя, че Истън и Яго се търкалят по пода и се борят ожесточено.
И в следващия момент един бронзов перна другия пистолет на Джак и оръжието отлетя от ръката му. Джак се метна към стената на
отсека, вече напълно беззащитен.
Бронзовият бързо пристъпи към него, вдигна ръка и без никакво колебание замахна към гърлото му. Джак затвори очи… Бронзови!
Спрете! — извика някакъв глас.
Нокътят на бронзовия замръзна на сантиметри от врата на Джак.
Джак рязко обърна глава към гласа и се опули, когато видя Истън.
Сладкият дребен минотавър беше успял да се отскубне от Яго и сега стоеше изправен недалеч от него.
Ръцете му още бяха закопчани отпред, но на единия си пръст той носеше пръстена на Яго.
Всички бронзови в товарния отсек бяха замръзнали по местата си.
Джак още стоеше притиснат към стената, но бронзовият, който секунди по-рано се канеше да го порази, сега стоеше тъпо и
неподвижно пред него.
Яго скочи на крака, но Истън се обърна и извика:
— Бронзови! Хванете го!
Двамата най-близки до него автомати сграбчиха бесния Яго и го задържаха на място.
И изведнъж ролите на Яго и Истън се оказаха разменени — сега бронзовите държаха Яго пред дребния минотавър.
Вятърът продължаваше да свисти, но след края на битката в товарния отсек цареше относително спокойствие. Едва сега другите двама
пътници в хидроплана надникнаха навън — Йоланте и Бърти. Йоланте скочи леко от самолета. Бърти изглеждаше потресен до дъното на
душата си.
— Никой, Йоланте — каза Джак. — Качете се на мостика и доведете екипажа.
Никой презареди пистолетите си и двамата с Йоланте тръгнаха към стълбата.
Джак отиде при Истън, свали белезниците му и изгледа безстрастно Яго.
Очевидно обърканият Истън се обърна към Джак.
— Капитан Джак идва да спаси Истън? Защо?
— Защото си част от семейството. Алби ми каза, че са те пленили, докато си спасявал Аш. Това само по себе си гарантира опит за
спасяване с всички сили.
— Но капитан Джак можеше да умре. Спасяване на Истън можеше да съсипе плана ти за спасяване на свят.
Джак му се усмихна.
— Или ще го постигнем заедно, или ще умрем заедно. Никой няма да бъде изоставен, Истън.
— Благодаря, капитан Джак.
Той му подаде пръстена печат.
— Ето. Истън мисли, че е по-добре капитан Джак носи това. То командва бронзови.
Джак завъртя пръстена и го огледа. Беше изключително стар и поразителен.
— Ако носи пръстен, бронзови изпълнява всяка заповед — каза Истън. — Той искаше да накара бронзови да излязат с мен през онази
врата.Джак погледна Яго.
— Вярно ли е?
Яго го изгледа кръвнишки.
— Трябваше да те убия, докато беше в Ереб.
— Доколкото си спомням, нямаше нищо против да ме оставиш да гния там до края на живота ми — отвърна Джак. — Освен това бях в
апартамента на Хадес в Ню Йорк, когато уби всичките му слуги. Ти си боклук, Яго.
— Не можеш да победиш! — процеди Яго. — Сфинкса вече е пред портата на Върховния Лабиринт. Скоро ще живееш под неговата
власт.Джак кимна бавно…
… докато си слагаше пръстена.
— Но не и ти. Който нож вади, от нож умира. Бронзови, изведете го през задната рампа.
Яго изпъшка от ужас, когато двамата бронзови го понесоха към все още отворената задна рампа на самолета.
Той се замята и закрещя „Не! Нееее!“, докато го завлякоха до ръба на рампата и без изобщо да спрат, прекрачиха през него и изчезнаха
от поглед, отнасяйки Яго със себе си.
Той полетя от шест хиляди метра височина, като крещеше през цялото време, преди да се забие в земята заедно с бронзовите.
Към двамата пилоти на самолета Джак се отнесе по-снизходително.
Върза ръцете им отзад и им сложи парашути. После ги изблъска от рампата, като дръпна кордите, за да отвори парашутите им.
Двамата щяха да оцелеят.
После, застанал в товарния отсек на самолета с Истън и заобиколен от бронзови, Джак направи нещо неочаквано.
Подаде пръстена на Истън.
— Мисля, че трябва да остане у теб, Истън. Разполагаме с малък легион бронзови и не мога да се сетя за по-добър командир от теб.
Благодаря, че спаси кучето ми.
И прегърна Истън, а дребният минотавър отвърна енергично на прегръдката му.
Джак се огледа и погледът му се спря върху някакви кутии с боя — светлосиня, с каквато Военновъздушните сили боядисваха
самолетите си.
— Истън, не е зле да използваш боята, за да знаем кои бронзови са наши — каза той.
Истън кимна.
— Остави това на Истън, капитан Джак.
— Джак — обади се гласът на Никой по интеркома. — А сега накъде?
— Към Монблан — каза Джак. — Колкото се може по-бързо.
Докато се случваше всичко това, имението на Хадес беше зловещо пусто и притихнало.
Някой пристигна там.
Двама.
Мъжете се загледаха в останките от бруталния щурм.
Главната сграда беше буквално разпердушинена. Покривът й беше напълно отнесен от ракетата. Доскоро прекрасният замък сега беше
опушена, зееща към небето развалина.
Двамата мъже се взираха в пораженията, без да пропускат нищо.
След което закрачиха към езерото.
Трета офанзива
Втората желязна планина — Монблан
Оказва се, че в скалистата му [на Монблан] сърцевина има странна кухина на възраст над пет
хиляди години. Веднъж учтиво помолих да я проуча, но тогавашният цар на Земята, собственият ми
баща, не ми позволи.
Йоланте Комптън-Джоунс, „Трите тайни града“
Планински масив Монблан,
френско-италианска граница
24 декември, 03:40
Полетът до Френските Алпи беше кратък — само трийсетина минути — и Джак стигна бързо там с новия си „Сюпър Галакси“.
Това, което не беше очаквал, беше оживената активност в ефира.
Когато заснежените върхове на Алпите се появиха пред тях, блещукащи под пълната луна, от цифровия му радиоскенер се разнесоха
трескави викове и експлозии.
Гласът на Дион Десакс викаше:
— Не спирайте! Стреляйте, дявол да го вземе!
— Йегер Айнс — извика друг глас, — виждам още вражески машини да приближават от италианския край на тунела! Изглежда,
монасите са довели със себе си румънските специални части.
— Йегер Драй — обади се Йегер Айнс, — отивай там с бронзовите! Двамата с господаря Дион сме притиснати при храма. Задръжте
ги! Трябва ни възможно повече време!
И трясък на ротори на хеликоптер като фон.
Джак слушаше гласовете на враговете си, загледан в колосалния планински масив пред себе си с огромния Монблан, извисяващ се над
всички останали върхове.
Долу като че ли цареше хаос.
Когато беше стартирал алгоритъма за прехващане на радиовълни, Джак се беше надявал да чуе обикновени доклади за положението и
проверки, които да му дадат представа за местоположението на Падащия храм.
Вместо това чуваше стрелба, експлозии, панически заповеди и хеликоптери.
— Шибани Омега монаси! — извика вбесеният глас на Дион. — Вижте им сметката! ВИЖТЕ ИМ СМЕТКАТА!
Гласът на Йегер Айнс беше по-спокоен.
— Рицари, повтарям, задръжте подкрепленията им в тунела. Не можем да извършим Падането, преди разчистващата капсула да е
махнала леда и снега от лунната шахта. Йегер Фиер, докладвай.
— Сър, тук Фиер. При обсерваторията всичко е спо…
Стрелба.
Експлозия.
Писъци.
— Сър! Тук Фиер! Корекция! Обсерваторията е под атака! Поне десетима противници. Парашутисти. Идват отгоре!
— Фиер, задръж обсерваторията, докато извършим Падането. След това изпълни дадените ти заповеди. Айнс, край.
Поразеният Джак слушаше, без да каже нито дума.
Никой, Йоланте, Бърти и Истън също слушаха, седнали в кабината на откраднатия „Сюпър Галакси“.
Мислите на Джак препускаха — храмове, обсерватории, разчистваща капсула, рицарите на Златната осмица… и един специфичен
детайл.
— Тунелът — каза той. — Той е входна точка. Трябва да има някакво разклонение, което дава достъп до Падащия храм. Йоланте,
навремето ми каза, че под Монблан имало някаква кухина и че баща ти не ти е позволил да я видиш. Това трябва да е Залата на Падащия
храм. Изглежда, до него може да се стигне през тунела, който минава под планинския масив.
— А какво е разчистваща капсула? — попита Бърти.
— Малка асансьорна кабина, с която се разчистват задръстени миньорски шахти — обясни Джак. — Монблан не е като Мон Сен
Мишел. Шахтата е била откри та векове наред за стихиите и несъмнено е запълнена със сняг и лед. Дион трябва да я разчисти, преди
луната да се озове точно над нея.
— Но изглежда, че е дошъл и още някой — каза Никой. — Монасите на Омега, с румънски подкрепления.
В този момент от приемника се разнесоха други гласове — по-тихи, по-спокойни и по-хладнокръвни.
— Брат Езраел. Овладей храмовата зала. Ако искаме да помогнем на брат Езекил, трябва да установим контрол над храма преди
шахтата да е разчистена, Луната да е застанала на позиция и момчето Десакс да може да извърши Падането…
— Разбрано…
„Брат Езекил“ — помисли си Джак. Името му беше познато.
Лидерът на ордена на Омега, потайното монашеско братство от Венеция, което знаеше повече от всеки друг за събитието Омега и
което беше изчезнало преди няколко седмици. Мей и Линда се бяха сблъскали с неколцина от братството в Рим, а ето че тук имаше и други,
които очевидно се опитваха да изпълнят Падането, е което да получат достъп до Върховния Лабиринт и по някакъв начин да помогнат на
лидера си брат Езекил, който се намираше някъде другаде.
— Монасите на Омега — каза Джак и присви очи. — Това може да е добре дошло за нас. Докато двете страни се сражават, може да
успеем да се промъкнем покрай тях и да изпълним Падането. Трябва да намерим начин да стигнем до тунела.
Открит през 1965 г., тунелът Монблан свързва Франция и Италия. Дължината му е повече от десет километра.
Невероятно инженерно постижение, той е важен търговски път, който позволява бързо превозване на стоки между двете страни под
непреодолимите иначе Алпи.
Джак обаче знаеше, че името му е малко неточно.
Тунелът Монблан всъщност не минаваше под върха със същото име, а под друг връх в масива Монблан, носещ името Егюий дю Миди,
или Иглата на пладне.
Егюий дю Миди е наистина поразителен — висок и източен, с почти отвесни склонове, спускащи се от заострения връх, на който има
постройки, кацнали над пропастта.
Сред тези постройки, свързани с мостчета и алеи, има станция на лифт, туристически наблюдателни тераси, дванайсететажна
обсерватория с купол и висока, подобна на игла антена, поставена на самия връх.
Когато огромният самолет започна да се снижава, Джак се загледа в покритите със сняг планини долу. Масивът Монблан включваше
единайсет върха, част от Френските Алпи.
— Нямаме време за изтънчени подходи — мрачно каза той. — Ще действаме твърдо, гадно и най-вече бързо.
След петнайсет минути, когато пълната луна се намираше почти директно над масива Монблан, самолетът на Джак се спусна ниско
над Алпите.
Алби беше направил изчисленията. Луната с нейния пиедестал щеше да се озове точно над шахтата в 4:03 ч.
Внезапно две дребни фигури — Никой и Йоланте, облечени във височинна парашутистка екипировка, скочиха от задната рампа на
самолета и се понесоха през небето към осветената от луната планина.
Джак, Истън и четирима от наскоро боядисаните им бронзови обърнаха килнатия хидроплан с носа към отворената рампа.
Тъй като главите на всички бронзови вече бяха омацани с бледосиня боя, бяха решили да ги наричат „бледолики“.
Джак закрепи със стоманено въже хидроплана за стената на товарния отсек и нареди на Истън и четиримата бледолики да се качват.
Щом те се натъпкаха вътре, Джак отиде при Бърти, последния от групата им, който щеше да остане на самолета с останалите трийсет
бледолики.
Бърти погледна със съмнение малкия хидроплан.
— Колесниците изглеждат доста очукани след кацането в отсека. Сигурен ли си, че ще успееш да кацнеш?
Джак сви рамене.
— Всичко ще мине добре. Колесниците не са нужни за плана ми.
— Добре — каза Бърти. — Ами този самолет? Кажи ми пак, как подобно нещо може да кацне безопасно, без никой да го управлява?
Вместо отговор Джак включи радиостанцията си.
— Алби?
— Приемам, Джак — отвърна Алби.
— Вече имаш ли пълен контрол над самолета?
— Завивам наляво — каза Алби.
Самолетът леко се наклони наляво.
Джак кимна на брат Бърти.
— Алби управлява самолета. Ще кацне на едно частно летище до Дижон. Това е най-доброто, което мога да направя, освен ако не
искаш и ти да се включиш в адска престрелка.
— Ами, аз… искам да кажа… — запелтечи Бърти.
— Всичко ще бъде наред — обеща му Джак. — Трябва да тръгвам.
— Но дали с вас ще бъде наред? — отвърна Бърти. — Онзи гаден млад Десакс, монасите на Омега, рицарите на Златната осмица и
неизвестно колко бронзови. Не знаете какво ви очаква.
Джак сви устни и кимна.
— И все пак трябва да опитаме. Ще се видим на земята.
Върна се при хидроплана, който беше на ръба на товарната рампа, освободи въжето, качи се и кимна на Истън, който извика на
първата редица бледолики в товарния отсек:
— Избутайте това нещо!
Бледоликите се подчиниха и с внезапен тласък…
… с опашката напред хидропланът се отдели от товарния С-5М.
Започна да пада заднешком, след което се обърна с носа надолу…
… двигателят му се включи и машината се изравни, управлявана от Джак в пилотската седалка, и се насочи право към Монблан и
Егюий дю Миди.
Дион беше казал по радиото, че силите на монасите на Омега атакуват откъм италианската страна на тунела, и затова Джак се насочи
към северния му френски край, който се намираше недалеч от градчето Шамони.
Летеше ниско и следваше извивките на терена, като се придържаше към долините и дефилетата, за да не бъде засечен от някой радар.
Накрая, когато приближи Шамони, малкият хидроплан внезапно се появи иззад един склон, рязко зави и полетя с пълна скорост.
Както се беше надявал Джак, хората на Дион бяха влезли в тунела да посрещнат заплахата от другия край, което означаваше, че тук
имаше само няколко коли — три камиона за персонал и два джипа с монтирани на тях картечници.
Войниците на Дион бяха хванати неподготвени от внезапната поява на хидроплана, който изникна от мрака зад близкия склон.
И останаха още по-изненадани, когато малкият самолет, управляван от Джак, спря.
Той профуча над пътя, малко над спрелите при входа коли — толкова ниско, че едва не ги закачи, — след което полетя като изстрелян
куршум право в тунела!
От гледна точка на Джак картината беше смразяваща.
В един момент той се рееше в сребристата лунна светлина през долини между скалисти склонове.
А в следващия се носеше над пътя с военни машини и после…
… стените на тунела профучаваха покрай него.
Тунелът беше модерен и широк, с две широки платна, позволяващи на два тежкотоварни камиона да се разминат спокойно; освен това
от двете страни на пътя имаше издигнати тротоари в случай че на някой му се наложи да спре заради авария.
Което означаваше, че тунелът беше достатъчно широк, за да може хидропланът на Джак да лети в него с безумна скорост.
Джак трябваше да се съсредоточи изцяло, за да не удари стените на тунела с краищата на крилата, но се справи и не след дълго ги видя
— големи камиони, мотоциклети, джипове и трупове, може би двайсет, пред отворен авариен изход в лявата стена на тунела.
Обърна се към Истън и четиримата му бледолики.
— Дръжте се! Ще е наистина адски гадно!
Беше казал на Бърти, че не се нуждае от колесници, и това наистина беше така.
Натисна лоста напред и хидропланът се сниши още повече над пътя.
Плъзгачите докоснаха асфалта… издържаха секунда, преди да се счупят… след което малкият А10 се понесе по корем, вдигайки дъжд
от искри… право към спрелите при аварийния изход машини.
Вряза се в групата коли, които се разлетяха във всички посоки, накрая се удари в един джип, отскочи настрани и се тресна в един
паркиран камион.
Джак вече беше разкопчал колана си и отваряше вратата.
Истън и бледоликите му изскочиха от другата врата и го последваха.
В слушалката си Джак чуваше стрелба, трясък на хеликоптер и отчаяните викове на Дион и монасите на Омега, които се сражаваха в
пещерата на храма.
Джак посочи голямата врата на аварийния изход.
— Истън! Разположи бледоликите във формация около нас. Влизаме в гнездо на оси, където две групи вече се бият.
И с тези думи се затича от смачкания хидроплан „Секси принц 1“, някогашна играчка на Дион, а сега пълна развалина — към вратата,
водеща към Залата на Падащия храм в тази желязна планина.
Пробягаха стотина метра по широк тунел с грубо изсечени стени.
В края му имаше огромна древна арка, покрита с йероглифи на Словото на Тот. Върху ключовия й камък имаше примитивна версия на
рисунката на Нютон на Луната и нейната планина, насочена надолу към друга планина на Земята.
От другата страна на арката се лееше ярка светлина на прожектори.
Трещяха изстрели.
Бумтенето на ротори разтърсваше въздуха.
И на ярката светлина Джак зърна силуети на хора — или на бронзови, не можеше да определи, — които тичаха през входа.
Преглътна.
Това наистина беше гнездо на оси.
Стигна до арката и погледна към залата.
— Къде сме се озовали, по дяволите?
Пред очите му се разкриваше истински пандемониум.
Битката в залата на този Падащ храм беше мащабна, хаотична, шумна и ожесточена.
Навсякъде имаше движение и на Джак му трябваха няколко секунди, докато възприеме всичко.
Първо, самото място.
То горе-долу приличаше на Залата на Падащия храм на Мон Сен Мишел — гигантска пещера с великолепен храм с формата на пумпал
в центъра. Също като на Мон Сен Мишел, храмът беше окачен на древни вериги над широка шахта, която се устремяваше към земните
недра.
Точно над храма имаше друга, много по-тясна шахта — с ширината на човек, — която продължаваше нагоре, най-вероятно до самия
връх на Егюий дю Миди.
От по-тясната шахта се спускаше стоманено въже, което продължаваше надолу към горното ниво на Падащия храм и завършваше с
малка клетка.
В клетката имаше нещо като лебедка и лост. Това беше капсулата, с която хората на Дион бяха разчистили лунната шахта, за да я
подготвят за Падането.
Джак реши, че някоя от постройките на върха на Егюий дю Миди е служела като похлупак, който да скрива лунната шахта. Но тези
постройки бяха съвсем нови. Шахтата явно се бе запълнила със сняг и лед през вековете и сега на Дион му се беше наложило да я
разчиства.
Но залата не беше всичко.
В нея имаше две противникови сили — хора, коли и оръжия.
Разположението им беше просто — едната се намираше в центъра на пещерата и защитаваше Падащия храм. Там беше Дион с хората
си.
Втората сила беше подредена около храма и се опитваше да го превземе. Това беше орденът на Омега с неговите войници.
Джак огледа бойното поле от центъра навън.
На самия храм, зад прикритието на обелиските и подиумите, бяха Дион Десакс и Йегер Айнс, които стреляха отчаяно.
Те се намираха на второто ниво на храма и се опитваха да се доберат до огромния централен обелиск, прикривани от двама рицари на
Златната осмица, които също стреляха.
Около основата на Падащия храм, непосредствено до тесния процеп между ръба му и шахтата, имаше петдесетина бронзови, обърнати
навън и въоръжени с блестящи бронзови копия. Джак не знаеше откъде Дион се е сдобил с тях…
Но рицарите и бронзовите не бяха единствените съюзници на Дион.
Не един, а два хеликоптера „Сюпър Сталион“ бяха увиснали във въздуха над храма и стреляха със страничните си тежки картечници.
Гледката беше внушителна и шантава — Джак никога не беше очаквал да види два от най-големите военни хеликоптери на света в
затворено пространство като това.
Хеликоптерите изстрелваха трасиращи куршуми и оглушителният рев на роторите им изпълваше огромната пещера до такава степен,
че беше трудно да се чуе каквото и да било друго.
За търбусите на хеликоптерите бяха окачени яки вериги, които се мятаха като камшици.
„Защо е трябвало да вкарват хеликоптери тук?“ — запита се Джак.
После видя веригите над Падащия храм и разбра.
Те бяха замръзнали и покрити с дебел лед. Дион беше извикал хеликоптерите да вдигнат храма — и самия него — след Падането.
Недалеч от храма бяха паркирани три танка, три камиона за персонал и два дълги влекача с открити платформи, които най-вероятно
бяха докарали хеликоптерите със сгънати ротори.
Джак погледна към втората воюваща страна, която се опитваше да достигне до Падащия храм.
Тя се състоеше от пет военни джипа, върху които бяха монтирани мощни 23-мм зенитни оръдия. По страните им имаше флаг в синьо,
жълто и червено.
Джиповете бяха паркирани до самата арка, оръдията им бяха насочени както нагоре към хеликоптерите, така и надолу към бронзовите.
Войници в камуфлажно облекло стреляха неуморно и по двете мишени. За разлика от обичайните куршуми на пистолети и автомати,
зенитните помитаха бронзовите и ги държаха на разстояние, но без да ги убиват.
Погледът на Джак се спря върху флаговете.
Румънски.
„Румънски войници — помисли си той. — Мускулите на ордена на Омега. Вероятно ултраконсервативни военни от
ултраконсервативна християнска страна, притекли се с радост на помощ на един ултраконсервативен орден“.
Заключението му се потвърди — Джак видя, че двамата, които водеха румънските войници и раздаваха заповеди, са монаси на Омега.
Последна беше третата група — той самият, Истън и четиримата им бледолики.
— Добре — каза Джак. — Как да изиграем това…?
В този миг някакъв бронзов изникна до Джак — измъкна се изпод една преобърната кола и се хвърли към него, — но беше спрян
навреме и отблъснат от двама бледолики.
— Леле… — изпъшка Джак.
— Джак! — каза гласът на Алби в ухото му. — Луната се изравнява с Егюий дю Миди! След десетина секунди ще се озове директно
над теб и ще остане така четиринайсет минути. Ако искаш да извършиш Падането тук, по-добре се размърдай!
— Ясно. — Мислите на Джак запрепускаха.
Внезапно трасиращ куршум улучи един от джиповете. Последва огромна експлозия, джипът отхвърча назад и се блъсна в стената на
метър от Джак.
Ответният огън на трите други джипа улучи хеликоптера и пръсна двигателя му. Машината се завъртя във въздуха, наклони се…
… и с колосален трясък се стовари върху двайсет бронзови. Роторите заудряха каменния под на залата, вдигайки фонтани от искри,
след което целият хеликоптер се взриви. Шрапнели се разлетяха във всички посоки.
Всички в пещерата, включително Джак, се хвърлиха към най-близкото прикритие, докато нажежените парчета метал се забиваха в
стените.
Но не и бронзовите. Онези, които се озоваха на пътя на ударната вълна от експлозията, бяха съборени от силата й или от шрапнелите,
но не и убити.
Дион се нуждаеше точно от такова отвличане на вниманието.
Часовникът отброи 4:03. Луната се озова директно над Егюий дю Миди и зелена светлина, подобна на лазерен лъч, проникна през
лунната шахта и попадна върху обелиска на върха на Падащия храм, изпълвайки цялата пещера с неземно зелено сияние.
Джак погледна с ужас ярко осветения храм.
— Не!
Можеше само да гледа безпомощно как в този момент, докато всички останали все още се криеха, Дион скочи на най-горното ниво на
Падащия храм.
Там, прикриван от Йегер Айнс и другите двама рицари на Златната осмица, Дион постави дясната си ръка върху отпечатъка на длан в
основата на обелиска и внезапно целият шестнайсететажен храм полетя надолу в шахтата, изчезвайки от погледа на Джак.
Храмът пропадаше бързо, стените на шахтата профучаваха около страните му.
Дион знаеше какво трябва да прави и, следван от Йегер Айнс, след преминаването през пръстена се втурна надолу по нивата — осемте
горни и осемте долни, — докато не стигна до най-долното, където сложи ръка върху изображението на втория олтар точно когато храмът
премина през втория пръстен в стената на шахтата.
Жизненоважният ключ вече беше жигосан върху дланта му.
И тогава, както стана и със Сфинкса на Мон Сен Мишел, „спирачките“ на храма се разгънаха от средното ниво и опряха стените на
шахтата, спирайки шеметното пропадане на огромната структура.
Задъхани от облекчение и възторг, Дион и Йегер Айнс се спогледаха и плеснаха длани.
Дион беше извършил Падането.
Дион се изкатери на горната половина на Падащия храм.
Погледна нагоре.
Високо над него, съвсем малък от това разстояние, висеше вторият „Сюпър Сталион“.
Дион включи радиостанцията си.
— Хеликоптер две, слез да ни прибереш. Без Хеликоптер едно няма да можем да измъкнем храма обратно. Слез да ни прибереш!
Затаи дъх и отново натисна копчето на радиостанцията.
— Обсерватория. Приключихме тук. Как сте там горе?
— Добре, сър — отвърна Йегер Фиер, който командваше отряда в обсерваторията. — Задържахме ги и ги избихме всичките. Оказаха се
румънски парашутисти.
— Използвайте лунохода, за да покриете отново пиедестала с термичното фолио, и после унищожете връзката с него. Така никой няма
да може да извърши ново Падане от друга планина.
Дион се обърна към Йегер Айнс.
— Приятелю, успяхме. А сега да се разкараме от това шибано място и да идем при Сфинкса в Лабиринта.
Джак чу нарежданията на Дион по радиостанцията.
Първата част — че не могат да извлекат храма обратно — беше достатъчно лоша. А втората направо смрази кръвта му.
„Използвайте лунохода, за да покриете отново пиедестала с термичното фолио, и после унищожете връзката с него. Така никой няма
да може да извърши ново Падане от друга планина“.
Докато слушаше, Джак гледаше как оцелелият хеликоптер се спуска в широката шахта, в която беше пропаднал древният храм, за да
прибере Дион.
Мислите му отново запрепускаха.
Бяха пристигнали с няколко минути закъснение и сега Дион беше извършил Падането, с което си беше осигурил достъп до Върховния
Лабиринт.
Още по-лошо беше, че негови хора управляваха луноход и щяха да го използват, за да покрият пиедестала с фолио — а той беше
жизненоважен за изпълняването на друго Падане.
Лунната планина, древен пиедестал, термично фолио, луноход, железни планини и многобройни сили тук долу. Това беше прекалено.
Хеликоптерът се появи от шахтата и Джак зърна в него Дион и Йегер Айнс, заобиколени от рицари и бронзови.
Хеликоптерът изстреля ракета в шахтата и след секунди от земните дълбини проехтя гръм.
На Джак му се зави свят.
— Той току-що унищожи Падащия храм. Сега никой няма да е в състояние да го издигне и да извърши Падането. Гарантира си, че
никой няма да може да последва него и Сфинкса във Върховния Лабиринт.
Последваха две кратки резки експлозии…
… и входът на малкия тунел се срути, запълвайки се със скали и прахоляк.
И изведнъж Джак и Истън се озоваха хванати натясно в пещерата на Падащия храм с монасите на Омега и страховития генерал Растор.
След това събитията се развиха наистина стремглаво.
Облечен в сиво войник с маска и гранатомет на рамо скочи от камиона на Растор и стреля по хеликоптера, от който беше скочил Дион.
Реактивният снаряд улучи целта си и хеликоптерът експлодира и започна да се върти бясно в затвореното пространство, оставяйки
след себе си черна диря.
Огромната машина се стовари по нос върху каменния под на пещерата и перките й се отчупиха на мига.
Опашката на хеликоптера се оплете в една от дебелите древни вериги, които висяха от тавана, и машината остана да виси със
задницата нагоре — носът й балансираше на ръба на шахтата, а опашката висеше от замръзналата верига.
Петима монаси на Омега и петима от румънските им войници се опитаха да се доберат до изходния тунел, но двайсетина от хората на
Растор скочиха от камионите и бързо ги обкръжиха с вдигнати оръжия. Монасите и румънците хвърлиха оръжията си и вдигнаха ръце.
И Джак и Истън, които продължаваха да се крият зад преобърнатия джип, станаха свидетели на изключително необичаен разговор.
Растор се извиси над главния монах, който беше хванат от двама от неговите облечени в сиво маскирани войници.
— Как се казваш, монахо?
— Брат Езраел.
— Какъв е постът ти в ордена?
— Втори след брат Езекил.
Растор кимна.
— Познавам методите ви, монахо, защото навремето бях един от вас. Кажи ми, Езекил успя ли в Потала, преди желязната планина там
да бъде унищожена от ракетата на Сфинкса?
Джак едва не скочи на крака от изненада.
Брат Езраел също беше сащисан.
— Аз… той… откъде знаете…? — запелтечи изуменият монах.
Растор се пресегна и сграбчи брат Езраел за гърлото с огромната си ръка.
Вдигна безпомощния монах на две педи над земята.
— Попитах: твоят събрат изпълни ли Падането под двореца Потала в Лхаса, преди Сфинкса да унищожи желязната планина с ядрена
ракета?
Задушаващият се брат Езраел задраска стисналата гърлото му ръка и накрая изграчи:
— Да… да, Езекил успя.
— И сега е на път към Върховния Лабиринт ли? — попита Растор.
— Да…
Зашеметеният Джак слушаше мълчаливо и мислите му препускаха още по-бясно от чутото.
Сфинкса беше изпълнил Падането при Мон Сен Мишел.
И Дион току-що беше направил същото тук, при Монблан.
Но Езекил също го беше направил при друга желязна планина в Тибет и в момента пътуваше към Върховния Лабиринт.
Растор, който продължаваше да държи монаха над пода, поклати разочаровано глава.
— Вашият орден се стреми към свят, в който жените и телата им са собственост на мъжете. Ако успее в Лабиринта, твоят брат Езекил
ще създаде такъв свят.
Монахът Езраел вече се задушаваше.
— Ама че дребнава философия — продължи Растор и вдигна монаха още, така че лицето му да се изравни с неговото. — Защо изобщо
да има мъже, жени и дори вселена?
И с тези думи генералът гигант пречупи врата на монаха и тялото на брат Езраел се отпусна безжизнено.
Растор хвърли трупа му на пода.
— Убийте другите монаси и румънските им приятели — нареди той на войниците си и закрачи небрежно към шахтата.
Затрещя автоматична стрелба. Останалите монаси и румънците бяха застреляни там, където ги бяха поставили на колене.
Растор стигна до ръба на шахтата и спря при едно лежащо на земята тяло. Главата на бронзовия беше отнесена от един от огромните
50-милиметрови куршуми.
— Какво имаме тук?
Главата и раменете на бронзовия бяха боядисани в светлосиньо. Един от бледоликите на Истън. Същият, който беше улучен пред очите
на Джак преди малко.
— Боядисан бронзов… — каза Растор. — Ама че странно. Кой би помислил да направи подобно нещо?
Гигантът се обърна и повиши глас.
— Капитан Уест! Тук ли сте? Ако отговорът е да, по-добре се покажете, защото рано или късно ще ви открием.
Сърцето на Джак едва не спря.
— Какво ще правим? — прошепна Истън.
Джак не отговори.
А просто се изправи.
Растор изгледа спокойно Джак и каза бавно:
— Капитан Уест. Човекът, направил на пух и прах системата на Четирите царства. Вестта за забележителните ви дела по време на
Големите игри достигна чак до най-дълбоката тъмница на Ереб. Мисля, че и двамата бяхме негови обитатели по едно и също време. Поне за
кратко.
— Кой сте вие? — попита Джак.
— Генерал Гартън Растор. На младини бях член на ордена на Омега. Там научих за края на всички неща. Но монашеският живот не
беше за мен, така че постъпих в армията. Безпощадността ми послужи добре и се издигах, докато не станах генерал на Четиримата царе. Аз
бях техният меч, най-добрият им генерал… докато не престанах да съм такъв. Докато не започнаха да се страхуват от мен. И един ден
сипаха опиат във виното ми, отвлякоха ме и ме заключиха в недрата на Ереб.
Докато Растор говореше, Джак побутна Истън назад към хеликоптера, оплетен във веригата над шахтата.
— Защо Четиримата царе са се страхували от вас? — попита той.
— Защо всеки владетел се страхува от пълководеца си? Защото пълководецът става прекалено любим на войниците си. Защото се
превръща в заплаха. И защото аз и онези, които ме следват, не вярваме в нищо.
— В нищо? Какво означава това? — попита Джак.
Хеликоптерът вече се намираше точно зад него и Истън.
Растор пусна характерната си усмивка.
— Аз вярвам в събитието Омега. В края на всички неща. В нищото, което трябва да последва момента, когато вселената се свие сама в
себе си. Не се стремя да властвам над света като Сфинкса и пасмината му. Не искам да поробвам жени като монасите на Омега. Искам да
вляза във Върховния Лабиринт, за да попреча на Сфинкса и монасите да седнат на Световния трон. Желанието ми е никой да не седи на
него, когато настъпи Омега. Искам да позволя Омега да се случи, както и трябва. Искам вселената да се свие, както й е предопределено.
В този момент Джак видя безумието — чистото и същевременно преценено безумие — в очите на Растор.
— Трябва да се махаме оттук. Веднага — прошепна Джак на Истън. — Просто ме следвай, ясно?
И най-неочаквано Джак се метна в кабината на хеликоптера и натисна копчето за изстрелване на лоста за управление.
Ракетата излетя от левия борд на хеликоптера, профуча през пещерата, улучи първия камион на Растор и се взриви.
Ударната вълна вдигна камиона от земята и го запрати в каменната стена зад него.
Хората на Растор се хвърлиха към най-близките прикрития. Самият Растор дори не трепна.
Джак сграбчи за ръката Истън, който гледаше с изумление всичко това, издърпа го върху фюзелажа на наклонения хеликоптер…
… и в следващия миг двамата тичаха по дължината му към опашката, която беше оплетена в една от древните вериги, висящи от тавана
на пещерата.
Истън нямаше представа какво е замислил Джак.
Недалеч от опашката на хеликоптера висеше разчистващата капсула, окачена на стоманеното си въже, което продължаваше нагоре в
тясната лунна шахта на тавана на залата.
Когато Падащият храм се намираше в началното си положение, капсулата висеше над горните му нива. Но след като храмът пропадна,
тя беше останала да виси на въжето си над зейналата шахта долу.
— Скачай! — извика Джак, когато двамата с Истън стигнаха опашката на наклонения хеликоптер.
И двамата се метнаха заедно към капсулата.
Джак успя да се хване за долния ръб на капсулата, а Истън се хвана за него.
Капсулата представляваше всъщност отворена клетка с дизелов мотор и няколко свредла за пробиване на лед, с които бяха разчистили
лунната шахта.
— Убийте ги! — извика Растор.
Увиснал на титановата си лява ръка, Джак се пресегна с дясната и дръпна лоста, който задействаше лебедката.
И изведнъж малката капсула се понесе нагоре към отвора и точно когато враговете им откриха огън и куршумите започнаха да
рикошират от каменния таван, Джак и Истън се озоваха в лунната шахта.
Джак и Истън се издигаха в тясната тъмна шахта, увиснали от капсулата.
Цилиндричните стени профучаваха само на педя от тях.
Докато се носеха нагоре, Джак включи микрофона си.
— Никой! Йоланте! Не знам дали сте стигнали до обсерваторията, но ние с Истън идваме през лунната шахта!
Продължиха да се изкачват доста дълго по вертикалната шахта, преди да се озоват в ярко осветено помещение на самия връх на Егюий
дю Миди. Въжето на капсулата се навиваше на макара, закрепена за як триножник, монтиран над шахтата.
Клетката рязко спря и Джак и Истън се залюляха, когато изкачването приключи.
Двамата се огледаха…
… и видяха множество трупове. Телата на мъртви румънски парашутисти.
— Джак! — извика някой и Йоланте и Никой влязоха тичешком в стаята.
Никой помогна на Джак и Истън да слязат от капсулата.
— Изкарахме късмет. Явно сме пропуснали с няколко минути престрелката. Хората на Дион току-що се изнесоха с един хеликоптер.
— Джак, ела — каза Йоланте. — Трябва да ти покажем нещо.
Връх Егюий дю Миди
Никой и Йоланте поведоха Джак и Истън през постройките, кацнали на самия връх на Егюий дю Миди.
Те бяха различни — някои нови, други стари; някои от бетон и стомана, други от избеляло дърво, построени през различни времена.
Джак и Истън бяха излезли от шахтата на самия връх, далеч от туристическите тераси за наблюдение, кафенетата и огромната станция
на въжения лифт. Шахтата минаваше през самата среда на върха. На горния й отвор явно бе имало висока антена, която хората на Дион бяха
преместили преди Падането.
Никой и Йоланте ги водеха към „професионалния“ район от другата страна на върха — постройки, включващи метеорологични
бараки, сателитни антени и внушителна обсерватория.
Висока дванайсет етажа, сребриста и цилиндрична, обсерваторията Егюий дю Миди приличаше на силоз за зърно.
Заоблените й стени блестяха на лунната светлина като излезли от научнофантастичен филм.
Върхът й представляваше купол, от който надничаше обективът на масивен оптичен телескоп.
— Насам — подкани ги Никой и поведе Джак вътре.
След минути Джак стоеше в главната зала на обсерваторията.
Огромният телескоп доминираше в помещението и се издигаше високо над него, колосалните му лещи гледаха почти отвесно нагоре,
право към…
— Луната — каза Джак.
Йоланте кимна и изтича при основата на масивния телескоп, където беше окулярът му. До него имаше голяма маса на колелца с
компютри и други устройства.
Докато я следваше, Джак забеляза, че единият от компютрите е разбит, сякаш някой го е удрял с ковашки чук.
— Бързо, Джак, трябва да видиш накъде е насочен — каза Йоланте.
Джак забърза към окуляра. Мина му мисълта, че е странно, че толкова голямо устройство е предназначено за човешко око.
Погледна през окуляра…
… и видя лунната повърхност с такива подробности, сякаш самият той се намираше на Луната.
Пред него се простираше сива равнина, един кратер, някакви възвишения в далечината, а в самия център на картината…
… имаше две малки превозни средства с четвъртити метални тела, механични ръце и с по шест колела с дебели гуми.
— Лунни роувъри — промълви Джак.
— Виж какво има до тях — каза Йоланте.
Джак видя.
И преглътна.
До луноходите от иначе голата лунна повърхност стърчеше перфектно правоъгълна плоча.
— Природата не използва прави линии — тихо каза той.
— Определено — потвърди Йоланте. — Това е пиедесталът. Онзи, който се изравнява с всяка желязна планина и изпраща лъча зелена
светлина по време на Падането.
— На него има нещо — каза Джак.
Виждаше смачкан сребрист лист, поставен върху подобния на олтар пиедестал.
— Това е термично фолио — каза Йоланте. — Каптон. Изолационен материал, използван в космическите апарати за защита от
слънчевото лъчение. Пиедесталът се намира в планински район на Луната, наречен Апенини, до равнината на Морето на дъждовете,
където…
— … са кацнали астронавтите от „Аполо 15“. Четвъртата лунна мисия — довърши Джак. — Хадес каза, че именно тя била важната. И
тя първа е използвала лунен роувър.
— Но машините са две — каза Никой.
— Руснаците никога не са изпращали хора на Луната, но имат няколко успешни сонди и луноходи с дистанционно управление —
отвърна Джак. — Явно са закарали един от луноходите си там.
— Най-вероятно по нареждане на царски агенти — добави Йоланте.
Джак отстъпи от окуляра.
Един екран до него показваше координатите на мястото, към което беше насочен телескопът.
Джак загледа замислено координатите.
— Виждал съм ги някъде…
И си спомни къде — във Венеция, в изоставената централа на ордена на Омега.
Погледна Йоланте.
— Монасите на Омега са разполагали с цялата тази информация. И преди малко чух, че са изпълнили успешно Падането в Потала,
преди дворецът да бъде унищожен. Освен това чух Дион да нарежда унищожаването на връзката с лунохода.
Йоланте кимна към разбития компютър на масата.
— Това сигурно е бил компютърът им за връзка. Хората му са покрили пиедестала с фолиото и после са потрошили компютъра,
осигуряващ връзка с единственото нещо, което може да го открие — луноходите. Джак, дори да знаехме къде са другите две планини,
докато пиедесталът е покрит, не можем да изпълним Падането.
Джак прехапа устна и се замисли. После изруга:
— По дяволите! Мътните да го вземат…
И сякаш в отговор на ругатните му мониторът на един от компютрите до него оживя.
— Здравейте, капитан Уест.
Обезобразеното лице на Дион Десакс се хилеше подигравателно на Джак и останалите.
— Май сте позакъснели за партито, капитане. — Дион стоеше на някаква писта пред реактивен самолет и военни коли. Алпите се
издигаха в далечината зад него.
Не беше далеч, може би долу в Шамони.
— Рано или късно намирам решение — каза Джак.
Дион изсумтя.
— Както стана на Големите игри. Не се безпокойте, не сте пропуснали цялото парти. Например не сте пропуснали фойерверките.
Огън. Последната дума беше казана на някого извън обектива.
Дион се дръпна настрани, за да може Джак да види голямата машина на пистата зад него.
Мобилна ракетна установка М270.
На нея имаше две тактически ракети земя-земя „Локхийд Мартин“ MGM-140E.
Ракетите излетяха в небето с нажежени до бяло огнени опашки.
— Сбогом, капитан Уест. Насладете се на фойерверките. Защото ще станете част от тях — каза Дион и екранът угасна.
Джак ги чу, преди да ги е видял.
Чу характерното свистене на ракетите земя-земя, носещи се към върха на Егюий дю Миди.
Не им се беше наложило да пътуват дълго, за да достигнат целта си.
Джак нямаше никакво време да реагира.
Нямаха време да бягат.
Една след друга ракетите улучиха дванайсететажната обсерватория, кацнала на планинския връх.
Първата улучи основата на високата цилиндрична сграда и бойната й глава с маса четвърт тон се взриви с шокираща сила.
Сградата се разтресе.
Стените заскърцаха.
Основата се разпука.
Ударът на втората ракета довърши работата, както и беше предвидено.
От взрива на бойната й глава цялата дванайсететажна сграда със сребристите й стени и огромния купол се откъсна от основите си и
полетя от върха…
… с Джак и останалите в нея.
Когато ракетите улучиха сградата, Джак падна на пода. И се плъзна странично, когато обсерваторията изведнъж се килна.
Въздухът се изпълни с писък на разкъсваща се стомана. Джак погледна нагоре точно когато огромният телескоп се откъсна от
държащата го рамка.
— Пази се! — Джак изблъска Никой и Йоланте миг преди трийсетметровият телескоп да се стовари точно там, където се бяха
намирали, и да пробие част от стената.
И тогава положението стана наистина шантаво.
Джак видя как всичко около него се накланя. Компютри се плъзгаха по бюра, шкафове се преобръщаха.
Обсерваторията падаше.
Подобно на часовникова стрелка, тя посочи един часа, после два, после три — и после цялата сграда легна хоризонтално.
Когато „стрелката“ посочи пет, сградата се откъсна от основата си, стовари върху покрития със сняг склон…
… и се плъзна с покрива напред надолу по планината.
Джак тъкмо беше успял да се изправи, когато усети как сградата започна да се движи.
Двамата с Никой се спогледаха с ужас.
— Плъзгаме се… — промълви Никой.
Джак не знаеше какво да направи.
Отвътре обсерваторията имаше вид на ударена от бомба, което си беше точно така.
Горяха пожари, прозорците бяха изпочупени, захранващи кабели се мятаха като змии, а огромният телескоп се търкаляше насам-натам,
заплашвайки да помете и смачка всичко по пътя си.
През един счупен прозорец Джак видя как заснеженият склон профучава от другата страна на стената.
Умът му се мъчеше да схване ситуацията.
Намираха се в сграда, в астрономическа обсерватория, в преобърната обсерватория, която се плъзгаше надолу по планина.
И набираше скорост.
Джак погледна по дължината на сградата през широкия отвор, който доскоро беше покривът й, а сега бе най-долната й част.
— О, я стига…
През отвора можеше да види склона пред тях.
Покрит със сняг, той продължаваше стръмно още километър напред и свършваше рязко със скалист ръб над трикилометрова пропаст.
Сградата, в която се намираха, щеше да полети от отвесна скала.
И в този момент го осъзна.
Плъзгаха се прекалено бързо.
Този път нямаше да успеят да се измъкнат.
Не можеха да направят нищо, нямаше къде да скочат, не разполагаха с хитроумен начин да скалъпят някакъв парашут, който да спаси
живота им.
Този път наистина бяха лишени от всякакви опции.
Джак преглътна с мъка.
Щяха да умрат.
Слушалката му изпращя.
— Джак! Джак! Чуваш ли ме? — извика глас. — Идваме от дясната ви страна! Идете до някой прозорец или врата и се пригответе да
скочите!
Гласът имаше характерен акцент, който Джак познаваше отлично.
Новозеландски акцент.
Скай Монстър.
Някаква част от съзнанието на Джак се помъчи да си обясни как е възможно Скай Монстър да се е озовал тук.
Скай Монстър беше мъртъв. Беше загинал заедно с Мечо Пух, когато самолетът им беше улучен в небето недалеч от Москва и свален,
докато двамата бяха в кома след звъна на камбаната и летяха на автопилот. Че той дори беше прочел техните Писма от Другата страна.
„После ще мислиш за това! “ — изкрещя умът му.
Джак се задейства.
— Всички! Насам! Бързо, бързо, бързо!
Джак си запробива път през натрошени парчетии, стигна до една врата, изрита я…
… и пред него се разкри изумителна гледка.
Хидроплан ICON А10 летеше точно до тях, бързо и ниско, като почти докосваше стръмния склон само на метри от плъзгащата се
обсерватория!
Името на самолета беше изписано на фюзелажа му:
Секси принц 2
Вторият хидроплан от имението на Хадес.
И в кабината му беше Скай Монстър и изпълняваше въздушен акробатичен номер, на който бяха способни само шепа пилоти в целия
свят. А до него, протегнал ръка през отворената врата на самолета, им махаше Мечо Пух!
Гледката наистина не можеше да се опише с думи.
Дванайсететажна сребриста обсерватория, плъзгаща се по планинския склон с покрива напред, носеща се към бездънна пропаст — и
до нея малък хидроплан и мъж, който махаше от отворената врата на самолета.
Тъй като се плъзгаше странично, вратата се беше отворила надолу и се беше превърнала в малка платформа, на която Джак и хората му
можеха да застанат.
Те стояха обърнати към Мечо Пух, който се намираше на три метра от тях. Но заради размаха на крилете на самолета вратата на Пух
беше прекалено далече, за да стигнат до нея.
Мечо Пух посочи левия понтон на хидроплана.
— Хванете се за плъзгача!
Йоланте опита първа, прекрачи от вратата и се хвана за понтона. Никой я последва, после и Истън.
Блъскани от вятъра и снега, тримата се вкопчиха отчаяно в пръчките на плъзгача.
Но на него нямаше повече място.
Нямаше място за Джак.
Мечо Пух също го забеляза, погледна Джак в очите…
… и протегна едната си ръка, като с другата се държеше за рамката на вратата.
— Скачай! Ще те хвана, приятелю! — извика той.
И точно когато сградата стигна скалния ръб, запращайки сняг в пропастта под него, Джак скочи през вратата, протегнал ръка към Мечо
Пух…
… и двамата се сграбчиха здраво.
Обсерваторията полетя през ръба и се понесе надолу в бездната.
Сребристата й дванайсететажна кула се отдалечаваше, ставаше все по-малка и по-малка на фона на планината около нея…
… докато малкият хидроплан продължи хоризонтално и напред с трите фигури, вкопчени в левия му плъзгач, и четвърта, висяща от
лявата му врата.
Хидропланът летеше в нощното небе, окъпан в лунната светлина.
Много секунди по-късно някъде в дълбините на планинската пропаст се разнесе оглушителен трясък — обсерваторията падна на
дъното й.
След десет минути хидропланът се приводни в едно планинско езеро в съседна Швейцария и спря при брега.
Всички скочиха на земята, прегърнаха Скай Монстър и му благодариха за невероятното пилотиране.
— Вие пък откъде се взехте? — попита Джак. — Нали бяхте мъртви.
— Скочихме от „Небесният воин“ малко преди ракетата да го удари — отвърна Скай Монстър.
— Познаваш ме, Джак. Винаги използвам най-добрите слушалки, когато летя — военни, напълно изолиращи. Не бяхме заспали,
просто сигналът ни беше заглушен.
— И се приземихме в някакво затънтено поле край Москва, направо насред нищото, така че нямаше как да се свържем с вас — добави
Мечо Пух. — Оттогава се мъчехме да се върнем. Накрая отмъкнахме самолет от едно местно летище и се добрахме до имението на Хадес в
Елзас-Лотарингия… добре де, до онова, което беше останало от него. Димящи развалини. Там засякохме куп сигнали, някои от които
споменаваха теб, и веднага запрашихме насам. Опитвахме се да се свържем по радиото, но сигурно сте превключили на друга честота.
— Така е. Превключихме, след като Сфинкса хакна комерсиалните радиочестоти. Но определено се радвам, че пристигнахте точно
навреме — каза Джак.
Погледна спокойната планина около тях. Още се намираха в Алпите, източно от Монблан, в швейцарската част на масива, но далече от
всичко.
Джак се загледа умислено в планината.
Йоланте застана до него.
— И сега какво ще правим?
— Сфинкса вече или е пристигнал, или е на път да пристигне във Върховния Лабиринт — каза Джак. — Долу в пещерата чух, че
монасите на Омега са изпълнили Падането в Потала преди Сфинкса да унищожи тамошната планина. А сега и Дион изпълни Падането и
може да отиде при Сфинкса в Лабиринта и да му помогне…
Гласът му замря.
— Което ни оставя победени, безсилни, разпръснати и много изостанали. Трябва да изпълним Падането. Но за да го направим, трябва
да открием една от двете изгубени планини и да намерим начин да махнем фолиото от пиедестала на Луната.
Изричането на това на глас сякаш само потвърди колко безнадеждно е положението им.
Никой не отвърна.
Всички само се взираха умърлушено в прекрасния планински пейзаж под лунната светлина.
Петте укрепени манастира,
някъде в някаква пустиня,
25 декември, 09:00
Могъщата армия на Сфинкса напредваше през огромната пустинна равнина под лъчите на изгряващото слънце и вдигаше облак прах,
сякаш следвана от пясъчна буря.
Петдесет машини с всякакви форми и размери се носеха с грохот напред — както по равния терен, така и над него.
Шурмови хеликоптери „Апачи“ с картечници и ракети.
Транспортни “Чинук“ с хиляди бронзови в тях.
И разбира се, гигантският квадрокоптер на Сфинкса Ми 4000.
По пустинната равнина се носеха и множество камиони и влекачи с още бронзови в тях.
Целта им беше ниска планинска верига, издигаща се от иначе равната пустиня.
В подножието на едно от голите каменисти възвишения се бяха сгушили пет отдавна изоставени манастира, които не се различаваха
особено от прочутата обител в Синай, посветена на света Екатерина.
Подобно на „Св. Екатерина“, тези пет укрепени манастира бяха невероятно изолирани, отдалечени на хиляда километра от най-
близкото обитавано място. Истинска мечта за един отшелник.
И подобно на „Св. Екатерина“, те бяха едва ли не вкопани във възвишенията зад тях.
Манастирите бяха подредени приблизително в полукръг в подножието на жълто-кафявата планина, на около петстотин метра един от
друг — и всички бяха в сходни степени на разпадане. Защото, за разлика от „Св. Екатерина“, те бяха напълно изоставени в продължение на
повече от хилядолетие.
Според местните жители малка група християнски монаси живеела в тях и ги защитавала по времето на възхода на Мохамед и армиите
му през 8 век, но всички измрели по време на жестока чумна епидемия.
Мюсюлманската войска пристигнала при петте укрепени манастира малко след това и като видели заразените трупове, запечатали
портите на манастирите и изписали по тях предупреждения: НЕ ВЛИЗАЙТЕ, ЧУМА.
И така мястото и важността на петте манастира било забравено.
До днес.
Военната част спря пред първия изоставен манастир — онзи в средата на петте. Огромният хеликоптер на Сфинкса кацна пред всички
коли и той слезе от него.
Загледа се към ниската планина.
Кафява и набраздена от дерета, тя беше по-широка, отколкото висока. Сякаш беше създадена от едно-единствено парче разтопена
скала.Древната порта на манастира, върху чиито дъски с нитове още можеше да се различи мюсюлманското предупреждение отпреди много
векове, се отвори със скърцане и на прага й се появи фигура.
Кардинал Мендоса. Той беше изпратен тук по-рано.
Само че сега изглеждаше различно.
Преди Мендоса имаше черна коса, която обикновено зализваше назад под червената кардиналска шапчица.
Сега шапчицата я нямаше и в някакъв момент между Мон Сен Мишел и тук той беше обръснал напълно главата си.
Мендоса се поклони на своя господар…
… и върху скалпа му се видя сложна татуировка.
Тя обхващаше напълно главата му от слепоочие до слепоочие и представляваше множество странни завъртулки и геометрични фигури,
както и редове текст на Словото на Тот.
— Ваше величество — каза той. — Това е. Краят на дългата ви мисия. Това е Императорският портал към Върховния Лабиринт и аз
имам указанията за успешното му преминаване, татуирани на главата ми.
Хората на Сфинкса се задействаха бързо.
Докато Сфинкса влизаше в манастира, армията му зае отбранителен периметър около ниската кафява планина.
Четири хиляди бронзови бяха разтоварени от различните хеликоптери, камиони и автовлакове.
Хиляда от тях се строиха в редици пред портата на манастира и застанаха мирно, абсолютно неподвижни и неуязвими за пустинната
жега — нещо, което никоя човешка армия не би могла да направи.
Останалите три хиляди се насочиха към другите четири манастира около планината, където се намираха другите входове към
Върховния Лабиринт, за да заемат позиции при тях.
Сфинкса щеше да мине през последното изпитание на събитието Омега и беше твърдо решен да не позволи на никого да му попречи.
Непосредствено до портата на манастира имаше малък прашен параклис.
И това беше всичко. Нямаше нищо друго. Само един порутен параклис или по-скоро пещера с гладки стени.
Постройката беше дълга десет крачки и покрита с вековен прахоляк, пясък и паяжини. Стените се рушаха. Наистина плачевна гледка.
В дъното на параклиса имаше висока каменна стена.
Тя беше изградена във формата на висок засводен вход и от нея стърчеше малък олтар. Археолозите наричаха това „фалшива врата“ —
стена, построена така, че да прилича на врата.
Беше доста неугледна и не впечатляваше с нищо.
Освен ако не знаеш повече за това място.
В пода до стената имаше леко издигнат камък със символ, който Сфинкса познаваше.
Символ с пет върха, приблизително с размерите на човешка длан.
Сфинкса се усмихна.
— Добре дошли при първата от Петте порти на Върховния Лабиринт — каза Мендоса, който стоеше зад Сфинкса заедно с Хлоя
Карнарвън.
— Заразените трупове, оставени от монасите преди хиляда и двеста години, са си свършили работата — каза Хлоя. — Държали са
нежеланите гости настрани, докато мястото не било забравено.
— Средният вход е Императорската порта — каза Мендоса. — Специален вход. Защото щом го отворите и влезете във Върховния
Лабиринт, външната му порта и всички други външни порти ще започнат да се затварят.
— Не бива да губим време — каза Сфинкса. — И други вече са изпълнили Падането и ще се опитат да влязат през другите входове.
Вземете всичките си неща и съберете отряда. Да го направим.
След трийсет минути, облечен във военна униформа, с каска и с раница, пълна с храна и вода за една седмица, Сфинкса стоеше пред
стената на параклиса.
От двете му страни стояха Мендоса, Хлоя и трима рицари на Златната осмица — шести, седми и осми, — всички облечени и
екипирани по същия начин за продължителния преход. Рицарите носеха големи раници и бяха приготвили сандъци на колела с всякаква
екипировка и оръжия в тях.
Четвърти рицар, Йегер Фюнф, стоеше отстрани, въоръжен единствено с автомат.
Последни бяха осемте дребни червенокожи вандали, които пристъпваха нетърпеливо от крак на крак.
— За мен е чест да ви служа, ваше величество, по време на този паметен случай — каза Мендоса, плешив като билярдна топка и с
лъщяща татуирана глава. — Изключително горд съм, че нося за вас упътването през лабиринта, записано на тялото ми.
Сфинкса се загледа в стената на параклиса, без да каже нищо.
Протегна дясната си ръка, чиито пръсти бяха белязани със символа, жигосан по време на Падането, и притисна длан в повдигнатия
камък на входа.
С дълбок грохот каменната стена се плъзна нагоре сред облак от прах и паяжини, разкривайки древния вход.
Пред тях зейна висок правоъгълник от мрак.
Зад него Сфинкса зърна широко стълбище, което се спускаше стръмно надолу.
Изведнъж зад тях се чу силно стържене и Сфинкса рязко се обърна…
… и видя как друга, много по-тежка каменна плоча бавно се спуска пред входа на параклиса.
Огромната плоча се спускаше много бавно, задвижвана от някакъв невидим древен механизъм.
— С отварянето на Императорската порта вие задействахте затварянето на петте външни входа — каза Мендоса. — Подобно на тази,
външните входове на другите манастири около планината също се затварят.
— Колко време ще е нужно, докато се затворят напълно? — изръмжа Сфинкса.
— Според древните текстове, едно завъртане на Земята. Горе-долу двайсет и четири часа — отвърна Мендоса.
Сфинкса се обърна към рицаря Йегер Фюнф и му даде един пръстен печат.
— Всичките ни части да заемат позиции пред всеки вход. Погрижи се да се затворят напълно. Никой да не минава през тях.
— Слушам, ваше величество — отвърна Йегер Фюнф.
Сфинкса извади сателитен телефон и се обади по него:
— Йегер Айнс — каза той, — как се справихте с Дион при Монблан?
— Господарят Дион успешно извърши Падането, ваше величество — отвърна Йегер Айнс. — Готови сме да ви съдействаме, ако имате
нужда от нас.
— Елате тук. Другите бронирани врати започват да се затварят. Входовете ще бъдат напълно запечатани след двайсет и четири часа. Ще
взема предпазни мерки в случай че някои от противниците ни проникнат в Лабиринта. Но ако все пак го направят, искам Дион с неколцина
скуайъри да дойде да ми помага. Ти ще командваш отбраната отвън с помощта на Йегер Фюнф.
— Разбрано, ваше величество.
— Камбаните на позиция ли са? — попита Сфинкса.
— Да, ваше величество. Изпратихме по една в Лондон, Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис, Шанхай, Пекин и в религиозните
центрове Йерусалим, Мека и Кайро. Хората при камбаните очакват вашата заповед.
— Приспете всички — твърдо нареди Сфинкса. — И после елате тук.
— Както заповядате, ваше величество.
Сфинкса прекъсна връзката и се обърна към Хлоя.
— Госпожице Карнарвън. Вземете няколко скуайъра и намерете Синята камбана. Тя е жизненоважна за моя нов свят, защото аз ще
определя кого да събудя от съня.
— Ще бъде направено, ваше величество — отвърна Хлоя и се поклони почтително.
Сфинкса отново се обърна към входа на лабиринта.
— Това е последното изпитание, през което трябва да се премине преди събитието Омега — дългото пътуване през Върховния
Лабиринт до Световния трон. Хайде, време е.
И с тези думи, следван от Мендоса, тримата рицари и осемте дребни вандали, Сфинкса мина през Императорската порта.
На пода от другата страна имаше втори издигнат камък със символа с петте върха.
След като всичките му хора влязоха, Сфинкса се наведе и опря длан върху него. Жигосаните отпечатъци върху дланта му отново
паснаха идеално на символа.
Вътрешната врата незабавно се плъзна надолу.
Вече никой не можеше да мине през тази порта. Всеки, който искаше да влезе в лабиринта, трябваше да го направи през някоя от
другите четири порти, които скоро щяха да се охраняват от войската на Сфинкса от бронзови и сребърни. А след един ден и те щяха да се
затворят напълно.
Вътрешната врата се затвори с трясък, скривайки от поглед Сфинкса и групата му, които се спускаха надолу към гигантския лабиринт.
Сфинкса включи радиостанцията си.
— Йегер Фюнф, чуваш ли ме?
Отговор не последва.
— Нямаме ли сигнал тук? — попита Сфинкса.
— Това е Лабиринтът — отвърна кардиналът. — Той излъчва особено електромагнитно поле, което заглушава радиовълните.
Лабиринтът не е от тази планета, ваше величество. Радиосигналите не означават нищо за него.
Това беше причината секунди по-късно Сфинкса да не чуе вика на Йегер Фюнф по радиостанцията:
— Ракетни части! Вземете на прицел онзи самолет и огън, огън, огън!
Защото точно в този момент, от другата страна на входа към Лабиринта, един „Лиърджет“ се спусна ниско над пустинята, приземи се
по корем и се плъзна по пясъка към портата, намираща се отляво на онази, през която бе влязъл Сфинкса.
Докато се носеше право към портата, самолетът вдигна същинско торнадо от пясък и прах.
Бронзовите на Сфинкса още не бяха стигнали до нея и се затичаха, когато самолетът спря пред втората порта и шестима души
изскочиха от кабината му и се втурнаха отчаяно вътре.
Това бяха брат Езекил и петима монаси на Омега.
Те влязоха през втората порта преди някой да разбере какво става и когато хората на Йегер Фюнф стигнаха там, вътрешната каменна
плоча вече беше затворена.
— Мамка му! — изръмжа Йегер Фюнф и се обърна към стоящия зад него. — Обади се на господаря Дион и Йегер Айнс. Кажи им да
дойдат колкото се може по-скоро. Дион задължително трябва да влезе в лабиринта.
Докато Коледа настъпваше по света, няколко хеликоптера дронове се издигнаха незабелязано над деветте големи града — Лондон, Ню
Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис, Шанхай, Пекин, Йерусалим, Мека и Кайро — и удариха камбаните си.
И тези градове се присъединиха към Москва и Рим в загадъчния сън на сирените.
В Ню Йорк, малко преди камбаната да удари, хора на Сфинкса хакнаха множеството екрани по Таймс Скуеър и смениха рекламите им
с едно последно подигравателно послание, което засия отвсякъде:
ЩЕ
СЕ
СЪБУДИТЕ
КАТО
РОБИ
Четвърта офанзива
Двете изгубени планини
Какво я е грижа планината?
Робърт Браунинг, „Андреа дел Сарто“
Франция, недалеч от Дижон
25 декември, 10:00
23 часа до затварянето на портите на Лабиринта
Беше Коледа, но коледното чувство го нямаше.
Обикновено 25 декември е ден на раздаване на подаръци, празненства, семейни събирания и шеги, но днес светът беше притихнал,
смълчан, уплашен.
След като видяха как толкова много големи градове потънаха в мистериозен сън и как град Лхаса в Тибет беше унищожен от ядрен
удар, хората по света се криеха уплашени по домовете си.
Никой не знаеше кой град ще бъде сполетян от същото.
Екипът на Джак се прегрупира при летището до Дижон във Франция.
Гигантският товарен самолет „Сюпър Галакси“, управляван дистанционно от Алби, сега беше паркиран в единия край на пистата.
До него беше спрял черният микробус „Мерцедес-Бенц Спринтър“, с който Алби беше пристигнал от Елзас-Лотарингия, както и два
по-малки самолета — хидропланът „Секси принц 2“ и изтребителят-бомбардировач Су-37 на Руфъс, наскоро върнал се от Рим със Зоуи и
сестра Линда.
Във всички посоки от летището до хоризонта се простираха ферми и поля на класическата френска провинция. Всичко пустееше.
Хората, живеещи тук, се бяха сврели в домовете си.
Лили, Стреч и Алойзиъс Найт лежаха на носилките си в микробуса, все така в прегръдките на съня на сирените.
Мей я нямаше — тя беше заловена от Растор. Надяваха се, че генералът е решил, че запазването й жива ще му бъде от полза. И се
страхуваха, че Агнес вече не е сред живите.
Групата се беше смълчала мрачно.
„Поне Мечо Пух и Скай Монстър са отново тук, живи и здрави“ — помисли си Джак.
— Прочетох прощалното ти писмо — прошепна той на Скай Монстър. — Помислих си, че си мъртъв. Добро послание.
Скай Монстър кимна.
— Всяка дума е съвсем искрена.
Джак се обърна към останалите. Всички се бяха събрали около комуникационната конзола на товарния самолет.
— Пусни го още веднъж — каза той.
Неотдавнашният разговор между Сфинкса и Йегер Айнс прозвуча отново по говорителите:
Сфинкса: Идвайте тук. Другите бронирани врати започват да се затварят. Входовете ще бъдат напълно запечатани след
двайсет и четири часа. Ще взема предпазни мерки в случай че някои от противниците ни проникнат в Лабиринта. Но ако все пак
го направят, искам Дион с неколцина скуайъри да дойде да ми помага. Ти ще командваш отбраната отвън с помощта на Йегер
Фюнф.
Йегер Айнс: Разбрано, ваше величество.
Сфинкса: Камбаните на позиция ли са?
Йегер Айнс: Да, ваше величество. Изпратихме по една в Лондон, Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис, Шанхай, Пекин и в
религиозните центрове Йерусалим, Мека и Кайро. Хората при камбаните очакват вашата заповед.
Сфинкса: Приспете всички. И после идвайте тук.
Групата се взираше мрачно в говорителите.
— И тъй, нещата стоят по следния начин — каза Джак. — Сфинкса е влязъл в Лабиринта.
Изглежда, че с влизането си е активирал някакви външни защитни врати, които ще се затворят напълно в рамките на един ден. Което
означава, че разполагаме с двайсет и четири… не, е двайсет и три часа да намерим една от двете изгубени планини, да изпълним Падането
и да се доберем до Лабиринта.
— Не забравяй, че за да изпълним Падането, пиедесталът на Луната трябва да е открит — добави Алби.
— Да… — каза Джак. — Определено може да се каже, че тази задача е точно за нас. Добре, народе, казвайте с какво разполагаме.
Членовете на екипа споделиха различните древни знания, до които бяха достигнали през последните няколко дни.
Зоуи разказа за странното споменаване на „емисаря на Албано“, на което беше попаднала в личния кабинет на папата.
— Според папата бележките на Църквата за местоположението на Синята камбана са били предадени на емисаря на Албано. Трябва
да установим кой е той, тъй като имам чувството, че камбаната ще ни потрябва.
Линда описа огромната статуя на кобра от пясъчник, която двете с Мей бяха видели в Хранилище XXII на Тайния архив на Ватикана —
изгубения уреус от главата на Големия сфинкс.
— Монасите на Омега, които я оглеждаха, я сравняваха с две стари изображения на Големия сфинкс — скицата на Денон и една
въздушна фотография от двайсетте години на миналия век.
Алби кимна.
— Твърди се, че уреусът така и не бил намерен. Дори доведените от Наполеон учени не успели да го открият по време на подробните
проучвания на Сфинкса и пирамидите през деветдесетте години на осемнайсети век. Оказва се, че той открай време бил в ръцете на
Църквата.
Йоланте се обърна към Бърти.
— Ти знаеше ли това?
Бърти поклати глава.
— Чувал съм слухове, но нищо конкретно.
— Имаше и две каменни плочи с изображения, които приличаха на Сефирот и на скандинавското Дърво на смъртта — каза Линда. —
Не знам откъде са, нито какво означават.
— А имаме ли нещо за последните две железни планини? — попита Джак.
Сестра Линда извади снимка на една страница от дневника на Франсис Ксавиер, който двете с Мей бяха намерили в Тайния архив, и
зачете на глас:
— „В секретния си доклад до папата великият скитащ монах, почитаемият Лавренций от Леванта, пише: „Онзи, който държи меча на
архангела, ще намери четвъртата планина“. Двамата с Игнаций смятаме, че това означава, че четвъртата планина е или Сакра ди Сан
Микеле в Торино, или Светилището на архангела в Монте Гаргано, недалеч от Фоджа“
— „Онзи, който държи меча на архангела, ще намери четвъртата планина“ — повтори Линда. — Смятаме, че става дума за меча на
архангел Михаил.
— Меч ли? — каза Мечо Пух. — Имаш предвид някакво легендарно оръжие като Екскалибур ли?
Линда поклати глава.
— Не. Не става дума за меч. Това е метафора. Означава всъщност права линия, известна като лей линия. Лей линиите са географски
връзки между древни структури — мегалитни обекти, църкви, манастири, често разположени на голямо разстояние едни от други,
понякога дори в различни страни.
Джак кимна.
— Попаднахме на такава, която свързваше Стоунхендж, кариерата му и Голямата пирамида. И трите обекта се намират на една линия.
— И тази е не по-малко впечатляваща — каза Линда. — Мечът на архангел Михаил е много интересна линия, която включва седем
църкви и манастири от Великобритания до Израел. Причината за името й е, че всички тези църкви и манастири са посветени на архангел
Михаил, включително двата манастира, споменати от Хавиер — Сакра ди Сан Микеле в Торино и Светилището на архангела в Монте
Гаргано. Ще ви покажа.
Линда отвори карта от интернет:
Джак видя някои от местата, които вече беше посетил — Маунт Сейнт Майкъл в Корнуол и Мон Сен Мишел във Франция. Забеляза
също, че лей линията минава почти през масива Монблан.
— Това е най-честото изображение на линията като меч — каза Линда.
— Архангел Михаил е военачалникът на Бог във войната с Дявола и затова линията е наречена Мечът на свети Михаил — обясни
сестра Линда. — Както виждате, той започва в Ирландия при Скелиг Майкъл и стига до Светите земи в съвременен Израел.
Джак се загледа в двете изображения.
— Онзи, който държи меча на архангела… Който държи.
Той рязко вдигна глава.
— Дръжката. Държиш ли меч, трябва да си го хванал за дръжката. Планината в началото на линията.
И посочи двата края на Меча на архангел Михаил.
— Линията свещени обекти минава от Ирландия до Израел. Казваш, че започва в Ирландия? При Скелиг Майкъл?
Линда сви рамене.
— Смята се, че започва там.
Джак се намръщи.
— Скелиг Майкъл е гола скала със съвсем прост манастир върху някакви езически руини. Бил е разкопаван неведнъж от археолози.
Там няма нищо. Ами… ами ако мечът сочи не надолу, а нагоре? Ако започва тук… — той посочи другия край на линията, — в Израел?
Какъв свещен обект в Израел лежи на лей линията?
— Има два кандидата — каза Линда. — Първият е манастирът Света Богородица звезда на морето в Хайфа. Но той е бил плячкосан и
унищожен от мюсюлманите по време на Кръстоносните походи, така че никой не е сигурен къде точно се е намирал.
— А вторият кандидат? — попита Джак.
Линда се поколеба.
— Ами… ако продължиш линията още…
Джак се наведе напред.
— Каква е втората възможност?
Сестра Линда преглътна.
— Куполът на скалата в Йерусалим.
— Куполът на скалата? — повтори Алби. — Най-святото място за юдейската вяра?
— И третото най-свято за исляма — добави Мечо Пух.
— И място, което двете религии си оспорват вече повече от хиляда години — каза Бърти.
— И за което се твърди, че се намира върху останките на Соломоновия храм — обади се Зоуи.
Джак помълча известно време.
— Има логика — каза накрая. — Всичко, на което се натъкнахме дотук, имаше някаква връзка със съществуващите религии. Някои
места често са били смятани за свещени от дълбока древност, преди появата на тези религии.
— Същото е и с датите — отбеляза Алби. — Вземете например днешния ден, Рождество. Двайсет и пети декември първоначално е бил
честван от езическите народи, защото това е денят на зимното слънцестоене в северното полукълбо, когато денят започва да расте.
Зимното слънцестоене е началото на новата година и съответно на новия живот.
— Много от съвременните църкви са построени върху основите на древни светилища — добави Джак. — Куполът на скалата и целият
стар град е свещен за три религии. Причината Йерусалим днес да има такова огромно значение може да се корени във времето преди
появата на юдаизма и исляма. И това е единият край на Меча на архангел Михаил. Предвид всичко това е напълно възможно четвъртата
желязна планина да се намира именно там…
— Йерусалим е — твърдо каза Руфъс.
Всички се обърнаха.
Едрият добродушен пилот не беше точно експерт по история, но думите му бяха изречени абсолютно категорично.
— Откъде си сигурен, големи друже? — попита Джак.
— Заради това. — Руфъс посочи малкия телевизор от неговата страна на комуникационната конзола.
Той беше включен на „Би Би Си Уърлд“ и показваше невероятна черно-бяла картина от охранителна камера в Йерусалим.
Говорителят казваше:
… невероятна гледка, хваната от една камера малко след като целият град потънал в мистериозния сън, засегнал и десет
други града по целия свят…
На екрана се виждаше гигантски четиримоторен самолет с оръдия и ракетни установки, увиснал над блестящия Купол на скалата.
От двете му страни имаше по-малки хеликоптери.
Това беше V-88 „Кондор“ на Растор.
Генералът вече се намираше в Йерусалим.
Джак впери поглед в телевизионния екран.
— По дяволите, Растор вече е там и държи майка ми. — Той се обърна — Алби. Бързо. По кое време Луната ще застане над
Йерусалим?
Алби затрака на клавиатурата на компютъра си.
— Ще се намира точно над града в 22: 05 и ще остане така в продължение на четиринайсет минути.
— Трябва веднага да тръгваме.
— Джак, ами незначителният въпрос с Луната? — попита Никой. — Няма смисъл да отиваме при онази изгубена планина, ако не
можем да разкрием пиедестала на лунната повърхност.
Джак се обърна към Алби.
— Какво откри?
— Намерих една възможност, която може и да свърши работа. Но ако трябва да съм честен, вижда ми се доста мижава.
Джак сви уморено рамене.
— Точно сега, синко, мижавата възможност е по-добра от никаква. Казвай.
Алби му каза.
Когато приключи, Джак кимна.
— Възможността е наистина ужасна. Ако питате мен, Растор нямаше да е в Йерусалим, ако не се е погрижил за лунния проблем. Ще
идем в града и ще се надяваме да се възползваме от знанията му. Алби, като резервен вариант искам да изпълниш мижавата възможност.
Руфъс? Нещо против да закараш Алби и да му помогнеш?
Руфъс погледна към спящия си приятел Алойзиъс, който лежеше наблизо на носилката си.
— Брой ме, кап’тане. На сто процента.
Алби се обърна към Истън.
— Там, където отивам, не мога да взема кучетата. Нещо против отново да се грижиш за тях?
— Винаги — отговори Истън.
Джак се обърна към Йоланте и Бърти, които бяха отишли в ъгъла на помещението и обсъждаха нещо.
— Йоланте? Бърти? Искате ли да споделите нещо?
— Капитан Уест, мислех си за онова, което съпругата ви Зоуи е научила във Ватикана за местоположението на Синята камбана — каза
Бърти. — И по-конкретно за бележките на Църквата, че била занесена на „емисаря на Албано“. Имам една идея и бих искал да я проуча по-
подробно… в Италия.
— Направи го — каза Джак. — Никой, Йоланте, можете ли да отидете с него и да ни държите в течение?
— Да — каза Никой.
— Разбира се — добави Йоланте.
Сестра Линда вдигна глава от компютъра.
— Капитане, мисля, че открих местоположението на Трейси Смит. Може и да греша, но намерих доклад от някакви американски части
в Алепо в Сирия. Миналия месец след бомбардировки на града са се опитали да изведат бяла жена хирург от Лекари без граници, но тя
отказала. Така и не научили името й, но ми прилича на Трейси.
— Върви — каза Джак. — Нуждаем се от всяка помощ за съня на сирените, до която можем да се доберем. Зоуи?
— Аз ще откарам Линда — каза тя. — Ще вземем хидроплана и ще натоварим някак Лили, Стреч и Алойзиъс отзад. Ако онази дама
знае някакъв лек за съня, може би ще успее да ги събуди.
— Добре, народе, да действаме — каза Джак. — Битката в Йерусалим вече започна.
Куполът на скалата на храмовия хълм в Йерусалим, Израел
Йерусалим, Израел,
Старият град
25 декември, 22:04
Куполът на скалата се намира на самия край на Стария град в Йерусалим, на върха на голям естествен хълм, известен като Храмовия
хълм. През последните две хилядолетия Храмовият хълм постепенно е бил обгръщан от подпорни стени и укрепления, първо от Ирод
Велики и по-късно от християни и мюсюлмани по време на Кръстоносните походи, така че днес той прилича не толкова на хълм, колкото
на внушителна четириъгълна крепост, надвиснала над по-малките хълмове и долините на модерен Йерусалим.
Мястото е свещено за юдаизма и исляма, както и до известна степен за християнството.
Евреите смятат, че на него се е намирал някогашният храм, построен от цар Соломон.
Освен това те вярват, че най-святото помещение на храма, така наречената Светая светих, е мястото, където се е пазил Ковчегът на
завета — сандъкът с Десетте заповеди.
(Разбира се, Джак знаеше истината за Десетте заповеди. Вместо да съдържат десетте основни закона, изпратени от Бог на Мойсей, те
представляваха две идентични плочки със заклинание, написано на Словото на Тот. И че библейската фигура, известна като Мойсей, е била
всъщност египетски жрец ренегат на име Тутмос, който откраднал плочките от втората пирамида в Гиза.
Джак беше намерил плочките в една мина под каменните църкви при Лалибела в Етиопия по време на приключението, свързано с
Шестте свещени камъка.)
Така или иначе, вярващите евреи не смеят да припарят до Храмовия хълм от страх, че могат неволно да стъпят на мястото, където се е
намирала Светая светих. Тъй като хълмът се намира под разпореждането на мюсюлманите, евреите имат достъп само до една част от
западната му стена, известна като Стената на плача.
За мюсюлманите нещата стоят малко по-различно.
Макар да почитат мястото и да твърдят, че е третото най-свято за религията им, постройката, която са издигнали на хълма — Куполът
на скалата с неговия поразителен златен покрив — не е джамия.
А просто свято място.
Същинската джамия, носеща името Ал Акса, се намира на няколкостотин метра от него, в южната част на хълма.
Оригиналният покрив на Купола на скалата дори не е бил изработен от злато и в продължение на много векове мюсюлманите не му
обръщали особено внимание. Макар да се твърди, че той е издигнат на мястото, от което Мохамед се възнесъл на небето, Куполът на
скалата си останал занемарен до двайсети век, когато със засилването на религиозното напрежение в района кралят на Йордания го
реставрирал и добавил златния покрив.
Джак и екипът му, състоящ се от Мечо Пух и Истън, се носеха през Средиземно море от Франция към Израел с товарния С-5 „Сюпър
Галакси“. Когато стигнаха Израел, поради часовата разлика над Йерусалим вече беше паднала нощта…
… и подобен на лазерен лъч от ефирна зелена светлина се спускаше от Луната…
… и генерал Растор тотално беше разпердушинил Храмовия хълм.
Храмовият хълм… …след растора
Йерусалим, Израел,
Старият град
25 декември, 22:15
Докато летеше надолу през нощното небе, Джак видя много тънък, но изумително ярък лъч зелена светлина да се спуска от небето към
Йерусалим.
Много добре си даваше сметка, че лъчът ще изчезне след няколко минути…
И тогава пораженията се разкриха пред него.
— Господи — промълви той, когато видя какво е направил Растор с Храмовия хълм.
В източната стена на хълма зееше гигантска дупка.
Огромна грозна рана, широка поне сто метра.
Гигантски блокове от някогашната подпорна стена, очевидно взривена навън от множество мощни експлозии, бяха изпопадали по
склона, достигайки до пътя долу.
По краищата на дупката бяха поставени мощни прожектори, които я осветяваха ярко.
Но наоколо не се забелязваше никакво движение.
Нямаше никакви хора.
Над и отстрани на дупката бяха зарязани двайсетина военни изкопни машини — булдозери и кранове, които бяха разчистили
отломките за по-лесен достъп.
Но хората, които ги управляваха, бяха изчезнали.
А жителите на Йерусалим, приспани часове по-рано от камбаната на Сфинкса, не бяха имали възможност да окажат каквато и да било
съпротива на Растор.
Нямаше никаква следа от огромния V-88 „Кондор“, който Джак беше видял по телевизията да виси над града и на който Зоуи и
останалите се бяха натъкнали в Рим.
— Алби — каза Джак в микрофона си. — Колко остава до изчезването на лъча от Луната?
— Четири минути — отговори Алби.
Джак полетя към дупката и вече разкрития Падащ храм в нея.
Кацна в огромния изкоп, окъпан в зловещото зелено сияние на лъча от Луната.
Мащабите на пораженията около него бяха чудовищни. Навсякъде бяха разхвърляни канари с размерите на автобуси. Изкопните работи
на Растор бяха превърнали подземната някога зала на Падащия храм в огромна пещера без таван.
Джак забърза към Падащия храм, доскоро останал скрит в продължение на хиляди години точно под Купола на скалата.
Подобно на другите при Мон Сен Мишел и Монблан, този имаше формата на пумпал, с осем каменни нива на горната половина и по-
тънка долна половина, също от осем нива, които бяха открити отстрани и се свързваха със стълби по тънки златни колони.
С премахването на тавана на пещерата веригите на храма бяха паднали, но въпреки това по някакъв начин структурата висеше над
шахтата.
Тогава Джак забеляза четирите дебели стоманени стълба — модерна човешка изработка, — които поддържаха Падащия храм в средата.
„Какво е това? Някакъв капан? “
Под храма видя шахтата, в която структурата трябваше да пропадне по време на изпитанието.
Всичко това беше осветено от зарязаните прожектори на Растор и зеления лъч от Луната.
„Нещо не е наред… “ — каза си Джак.
Застана пред огромния Падащ храм, на ръба на тъмната шахта.
Внезапното пращене на говорител разпръсна тишината. Последва глас.
— Здравейте, капитан Уест.
Гласът на Растор.
Джак рязко се обърна, затърси с очи и видя радиостанция, лежаща на няколко крачки от него, до ръба на шахтата.
— Закъсняхте. Както за Падането, така и за да спасите майка си.
Джак извади едната пушка и се завъртя в търсене на Растор.
Но тук нямаше никого.
Беше сам в огромния взривен изкоп.
И тогава я забеляза — малка камера, монтирана на един от булдозерите наблизо.
Растор го наблюдаваше отнякъде.
Джак вдигна радиостанцията. Растор заговори отново:
— Вашата репутация ви изпреварва, капитане. Репутация на човек с твърда решимост, извършил героични дела, когато всичко
изглежда изгубено. Репутацията на човек, спасяващ онези, които не могат да се спасят сами.
— Докато има шанс, не се отказвам — каза Джак.
— Да, но вече официално нямате шансове — каза Растор. — Вече изпълних Падането. Направих го преди да пристигнете и изтеглих
храма със самолета си. Вие обаче няма да имате този шанс.
В този момент, сякаш по даден сигнал, зеленият лъч от Луната угасна.
— Джак — каза гласът на Алби. — Разполагаш с още три минути, светлината още е там, но нещо я блокира. Явно Растор е покрил
отново пиедестала с термичното фолио.
— Точно това направих — потвърди Растор. — Но стига на тази тема, капитане. Знам, че искате да ме питате още нещо.
— Къде е майка ми? — с равен глас каза Джак.
— По-близо до вас, отколкото до мен — леко развеселено отвърна Растор.
Джак се обърна, затърси с очи и извика:
— Мамо! Чуваш ли ме? Мамо!
— Джак…! Джак…!
Гласът на Мей.
Но приглушен, отекващ и изпълнен с болка.
Джак се дръпна назад от Падащия храм, за да може да надникне към долните му нива.
— Джак! — отново извика майка му.
И Джак я видя и изпъшка:
— Мамицата му…
Едва виждаше Мей на най-долното ниво на Падащия храм.
Тя лежеше с гръб, притиснат в долната страна на храма, с лице надолу, право към тъмната бездна, като някакво противно украшение на
водещия край на падащата структура.
Макар да не можеше да види изцяло ужасната картина, Мей Мериуедър беше разпъната и прикована с пирони под най-долното ниво на
Падащия храм.
Чудовищното намерение на Растор беше ясно — когато храмът полетеше надолу и паднеше на дъното на шахтата, тя щеше да бъде
смазана, след като тежестта на структурата се стовари отгоре й.
От радиото се разнесе гаден смях.
— Какво става, когато не можете да спасите някого, капитане? Някого, когото наистина обичате?
Джак не му обърна внимание, а пак извика:
— Мамо!
Мей завъртя глава, доколкото можеше, и го видя.
Ръцете й бяха разперени и приковани жестоко към камъка.
— Джак!
— Не се безпокой, ще те спася!
— Не! Трябва да се махнеш!
Мислите на Джак запрепускаха.
Положението беше извън контрол.
Съсипаният Храмов хълм, блокираният лъч от Луната, Падащият храм — и майка му, прикована под него над пропастта.
— Кутре — каза Мей.
Каза го спокойно, твърдо, въпреки положението, в което се намираше.
— Не можеш да спасиш мен и света. Всичко, което искам да ти кажа, е в моето Писмо от Другата страна. А сега върви! Моля те!
— Не мога да те оставя да умреш…
— Джак! Трябва! МАХАЙ СЕ ОТТУК И ВЪРВИ ДА СПАСИШ СВЕТА! Обичам те, Кутре! Бий се докрай. Винаги го правиш. Толкова се
гордея с теб.
— О, капитане — каза гласът на Растор. — Колко трогателно. Но вие нямате представа на какво съм готов аз, за да унищожа този свят.
Едно от нещата, които трябва да направя дотогава, е да пречупя духа ви.
И тогава се случи.
Експлозивите, закрепени за стоманените стълбове, поддържащи Падащия храм, се взривиха, стълбовете се пречупиха и храмът
внезапно пропадна в шахтата заедно с прикованата за него Мей.
Джак изкрещя безпомощно.
Със силно свистене структурата пропадна в шахтата под Храмовия хълм… с прикованата за долния й край Мей.
Падащият храм се носеше в мрака на шахтата.
Майката на Джак Уест затвори очи и си пое дълбоко и спокойно дъх…
… миг преди цялата масивна структура да се стовари върху скалната основа и тежката горна половина на храма да рухне върху
чупливата долна част, като строши тънките колони, сякаш бяха кибритени клечки, и смаза Мей Мериуедър.
В горния край на шахтата Джак чу как храмът се удари в дъното с далечен, отекващ трясък.
— О, мамо… — изстена той. — О, не.
Следващият час мина като в просъница.
Шокът от падането на Мей и ужасната й смърт под Падащия храм беше разтърсила Джак до дъното на душата му.
— Джак! — прозвуча в ухото му гласът на Мечо Пух. — Иди при портата Яфа! Ще те вземем при нея!
И Джак се запрепъва през лабиринта от улички на Стария град на запад, към портата Яфа.
Залиташе по алеите, блъскаше се замаян в стените, умът му беше пълен е картини на падащи храмове и на ужасната смърт на майка му.
На един ъгъл се удари в стена и слушалките паднаха от ушите му и останаха да висят на врата му.
Докато тичаше, чу кикота на Растор и отначало си помисли, че си въобразява, но после осъзна, че е пъхнал радиостанцията на
генерала в джоба си и че смехът идва от нея, в реално време.
Най-сетне Джак стигна до портата Яфа, висока средновековна кула в западния край на Стария град, част от монументалната външна
стена на Йерусалим.
Прочутата стена на Йерусалим продължаваше на стотици метри на юг от портата и се губеше в нощния сумрак. Построена преди
повече от две хиляди години и подсилена по време на Кръстоносните походи, тя беше висока, яка и внушителна.
На Джак не му пукаше.
Всичко беше отишло по дяволите.
Растор беше изпълнил Падането преди Джак и несъмнено в момента пътуваше към Върховния Лабиринт.
Джак не беше изпълнил Падането и когато го направеше, Върховният Лабиринт щеше да е затворен за него. Господи, та той дори не
знаеше къде се намира Лабиринтът.
Нещата и преди не бяха леки за него, но никога не бяха били толкова зле.
Дъщеря му беше изпаднала в мъртвешки сън.
Стреч и Алойзиъс Найт също.
Беше изгубил Хадес в Мон Сен Мишел.
А сега и майка си.
Докато гледаше как Мечо Пух и Истън спират с някакъв микробус край крепостната стена, Джак се запита възможно ли е изобщо
положението да стане по-лошо.
И то стана.
Джак го видя да се издига над тъмните покрити с дървета хълмове на юг, над слабо осветените улици на новия град, и ченето му
увисна от ужас.
Самотен хеликоптер “Чинук“ с два ротора и прожектори, които осветяваха наоколо.
Издигаше се право нагоре.
Нагоре, нагоре и нагоре.
Джак замръзна от ужас, когато видя какво виси под хеликоптера.
Гигантска метална сфера.
Камбана на сирените.
Не беше виждал такава от Москва. Беше забравил колко са големи.
— О, не. Не, не, не…
Замаха трескаво на Мечо Пух и Истън и — колкото и странно да беше за този момент — забеляза, че Истън е взел Рокси със себе си.
„Господи — помисли си Джак. — И кучето ми е тук насред цялата лудница“.
Примигна, за да пропъди тази мисъл.
— Слагайте си слушалките! Сфинкса още има хора тук!
Посегна към собствените си слушалки, които висяха на врата му.
Но преди да успее да си ги сложи, хеликоптерът се разклати, огромната камбана се люшна…
… и удари…
… и за свой абсолютен ужас Джак я чу, чу единствения й удар и в този смразяващ момент разбра, че ще потъне в сън.
Тъй като в Москва беше носил защитни слушалки, досега не беше чувал звъна на такава камбана.
Той беше странно прекрасен, дори зловещо прекрасен, подобен на гонг, но по-лек, по-сладък.
Мозъкът му погълна звука на камбаната, центровете му на удоволствие полудяха.
Джак видя как Мечо Пух изпада от микробуса, с който беше пристигнал; как Истън се отпуска в седалката си.
И тогава сладкият звук на камбаната заля и Джак и докато силите му гаснеха и сънят го обгръщаше, той успя да промълви само една
последна дума:
— Не…
После настъпи мрак.
Сънят на сирените.
Много странен вид сън, откри Джак. По-скоро гранично състояние, отколкото дълбок сън.
Сякаш беше заспал, но и частично буден. Очите му бяха затворени и за всеки страничен наблюдател би трябвало да изглежда заспал,
изгубен в предизвиканата от камбаната кома.
И въпреки че очите му бяха затворени, Джак чуваше света около себе си, макар и отдалеч, смътно и приглушено, сякаш се намираше
под вода.
Но не можеше да помръдне.
Колкото и да се мъчеше да заповяда на мускулите си да се раздвижат, не можеше да ги накара да се подчинят.
Беше парализиран. Парализиран и сляп, а в същото време обречен да чува сякаш отдалеч какво става около него.
Например чу как хеликоптерът прелетя над главата му. Обикновено оглушителният трясък на роторите му прозвуча като далечно
думкане.
Усети го как се приземява на широкия булевард пред портата Яфа — булевард, през деня обикновено задръстен от туристически
автобуси.
После чу и усети стъпките.
Множество стъпки — тежки, в съвършен унисон.
Звукът на бронзови…
Ставащ все по-силен.
Приближаващ.
Към него.
И точно тогава, колкото и невероятно да изглеждаше, Джак чу не друго, а кучешки лай.
* * *
Джак не беше в състояние, но ако можеше, щеше да се види как лежи по гръб на широкия булевард пред портата Яфа, под стените на
Йерусалим.
Недалеч от него беше микробусът с отпуснатите фигури на Мечо Пух и Истън, които също бяха заспали.
Хеликоптерът беше кацнал на двеста метра от него. Ослепителните лъчи на прожекторите му бяха насочени право към Джак.
От задната му рампа излязоха двайсетина бронзови.
Закрачиха в строй, в пълен унисон към спящата фигура на Джак Уест-младши.
След тях самоуверено и небрежно вървеше Йегер Цвай, рицарят на Златната осмица, който не беше успял да убие Джак в Москва.
Със защитни военни слушалки на ушите.
Цвай се ухили гадно.
Не можеше да повярва на късмета си.
Беше получил втори шанс да убие Джак Уест-младши.
След като удари камбаната над Йерусалим и приспа жителите му, Йегер Цвай се канеше да напусне града, когато се появи Растор със
страховитата си войска.
Цвай и хеликоптерът му се спотаиха и наблюдаваха как Растор взривява Храмовия хълм и изпълнява Падането на светлината на яркия
зелен лъч от Луната. Използването на камбаната срещу него не беше опция, тъй като той и хората му носеха предпазни слушалки. А
изгубването на камбаната и позволяването тя да попадне в ръцете на генерала, който имаше много по-мощен самолет от този на Цвай,
трябваше да се избегне на всяка цена.
После Растор се махна, появи се Уест и Цвай видя възможност да си отмъсти.
И сега Джак беше в ръцете му, парализиран и беззащитен, оставен изцяло на милостта му.
И тогава се случи нещо наистина шантаво.
Малък черен пудел скочи от микробуса до Уест и се втурна към него.
Йегер Цвай се намръщи.
На ярката светлина на прожекторите малкото черно куче застана до тялото на Уест, разперило широко предните си лапи, и заръмжа
към Цвай и приближаващите бронзови.
И направи онова, което правят кучетата.
Започна да лае по тях.
Цвай извади пистолета си. Щеше да застреля и шибаното куче.
Това беше може би най-трогателната гледка на света.
Мъничката Рокси лаеше свирепо към приближаващите редици безстрастни бронзови.
Автоматите не забавиха крачка.
Рокси продължи да лае.
След като видя, че номерът не минава, тя наведе глава, захапа яката на Джак и се опита да го извлече към микробуса.
Гледката вече беше наистина необикновена.
Мъничкият черен пудел, който не стигаше и до коляното на човек, тежащ само петнайсет килограма и със сакат заден крак, отчаяно се
опитваше да издърпа човешкия си господар, за да го спаси.
Но Джак беше твърде едър, прекалено тежък.
Скимтяща от напъните, Рокси изпусна на няколко пъти яката му и безжизненото тяло на Джак се отпускаше на земята.
Но всеки път Рокси отново захапваше яката и започваше да го влачи в решителен, но безполезен опит да го спаси.
В мъгливия свят на ума на Джак всичко това се случваше някъде много, много далече.
Той чуваше лая, стъпките и роторите на хеликоптера. Дори чувстваше как го влачат, но в състоянието, в което се намираше, това
усещане беше чуждо и умът му не беше в състояние да го интерпретира.
И тогава чу нещо, което умът му можеше да разбере — глас, който също идваше някъде отдалеч.
Женски глас.
Глас, който познаваше.
Глас на млада жена.
Но когато го позна, разбра със сигурност, че сънува, тъй като беше невъзможно тя да е тук…
Защото гласът беше на Лили.
— Всичко е наред, Рокси — казваше тя. — Добро момиче. Добро момиче. Поехме го. Държим го. Зоуи?
— Добре, Трейси, направи го — каза гласът на Зоуи.
В сегашното си състояние, пленник в собственото си тяло, Джак не знаеше какво да мисли.
Явно беше, че Лили не е тук. Тя също беше заспала.
Зоуи също не можеше да е тук. Тя беше другаде, на друга мисия — но Джак не можеше да си спомни къде точно.
Може би това се случваше накрая, в миговете преди смъртта. Докато тя те взема, чуваш гласовете на хората, които си обичал най-много
— в неговия случай гласовете на Лили и Зоуи.
И тогава усети внезапни бодежи зад ушите си и…
… Джак Уест-младши се надигна и седна на пътя пред портата Яфа, буден и съвсем жив!
За момент силните прожектори на хеликоптера го заслепиха и той вдигна ръка, за да защити очите си.
Няколко неща се случиха едновременно:
Нещо малко, черно и космато скочи в скута му.
Рокси.
Тя облиза свирепо лицето му и го олигави целия, за да покаже обожанието си.
Някакви човешки ръце го сграбчиха в силни прегръдки и той чу гласа на Лили.
— Татко!
Когато очите му привикнаха с ярката светлина, Джак видя, че наистина е Лили — неговата Лили, будна и жива, го държеше в
прегръдките си.
После започна стрелба, силна и близка, и Джак видя три фигури да стоят недалеч от него и Лили и да стрелят към приближаващите
бронзови редици.
Зоуи.
И Стреч.
И Алойзиъс Найт.
Но как беше възможно? Последния път, когато беше видял Стреч и Алойзиъс, те спяха…
Точно сега това нямаше значение.
Тримата явно използваха специалните куршуми, защото бронзовите падаха, а Йегер Цвай си плю на петите.
Джак още не беше сигурен, че това не е някакъв безумен сън, предизвикан от звъна на камбаната.
И после, прикривани от все още стрелящите Стреч и Алойзиъс, Лили и Зоуи го вдигнаха заедно с още някаква тъмнокоса жена, която
не беше виждал никога, и го понесоха към микробуса, зад чийто волан седеше сестра Линда.
— По-бързо, мамка му! — извика старата монахиня насред стрелбата.
„Май наистина е някакъв смахнат сън“ — помисли си Джак.
След секунди вече беше вътре до все още отпуснатите тела на Мечо Пух и Истън и се отдалечаваше от Стария град. Надигна се и видя
през задното стъкло как Йегер Цвай гледа яростно след тях.
Докато микробусът се носеше по пустите улици на модерния Йерусалим, Джак започна да идва на себе си.
Сестра Линда караше като демон и изобщо не намаляваше скоростта на завоите по улиците с жилищни блокове от двете страни.
— Линда! — извика Зоуи. — Не можем да избягаме на хеликоптера, след като се издигне! Трябва да се скрием! Вкарай ни веднага под
земята!
В отговор сестра Линда рязко завъртя волана и колата се понесе по рампата на подземен паркинг под един жилищен блок.
Спуснаха се три нива, преди Линда да набие спирачките.
Джак още лежеше на едната си страна и се опитваше да проумее внезапното си и неочаквано спасение.
Стреч и Алойзиъс огледаха паркинга с вдигнати оръжия.
И Зоуи и Лили клекнаха до Джак.
И се усмихнаха широко.
— Хей — рече Зоуи. — Хайде, събуждай се.
— Здрасти, тате — каза Лили. — Върнах се.
Алепо, Сирия
4 часа по-рано
Докато Джак бързаше към Йерусалим, Зоуи и сестра Линда летяха с малкия си хидроплан А10 — със спящите Лили, Стреч и Алойзиъс
отзад — към град Алепо в Сирия.
Отне им известно време, но сред руините на великолепния някога римски град, чиито жители живееха под постоянна заплаха от
бомбардировки от страна на бруталния сирийски режим, успяха да открият малка мобилна болница на Medecines Sans Frontieres — Лекари
без граници.
Намериха полевата болница, след като разпитаха местните жени дали знаят за лекарка, специалист по проблеми със слуха и дишането.
Оказа се, че много от тях знаят, и им разказаха за чудесна ушна лекарка, спасила слуха на много от децата им след като в близост до тях
избухнали бомби.
Чудесна ушна лекарка.
Това определено звучеше като д-р Трейси Смит.
Така на Коледа, сред прашните руини на Алепо, Зоуи и сестра Линда откриха една поразителна жена със запретнати ръкави и кафява
коса, вързана небрежно на опашка, да преглежда съсредоточено с отоскоп ухото на едно малко дете.
— Трейси! — повика я Линда.
Лекарката се обърна. Беше на около четирийсет и пет, с остър поглед и доста привлекателна.
Кимна им.
— Я, здравей, Линда. Покрай всички онези камбани на сирени по света се чудех дали някой няма да дойде да ме търси.
След краткото представяне Зоуи бързо видя, че Трейси Смит няма никакви илюзии относно тайния царски свят.
— Има една стара африканска поговорка — каза Трейси. — „Когато слоновете се бият, тревата страда“. Писна ми от всички интриги
между монахините, Църквата и владетелските фамилии. Разбрах, че гласът ми никога няма да бъде чут в тронните зали и да накарам
слоновете да ми обърнат внимание, и затова си казах — майната му, в такъв случай ще помагам на тревата — на бедните, на лишените, на
онези, които губят домовете си, докато господарите на всичко се дърлят помежду си.
— Вие сте по-важна, отколкото осъзнавате — с искрена симпатия каза Зоуи. — Католическата църква иска смъртта ви. Поръчали са
ви. Предполагам, че заради работата ви върху Камбаните на сирените.
Трейси Смит кимна отсечено.
— Най-вероятно.
— Знаете ли как може да се прекъсне сънят? — попита Зоуи.
Трейси отново кимна.
— Сънят на сирените не е някаква магия или религиозен фокус. А просто наука. Звънът на камбаните засяга вътрешното ухо и по-
точно полукръглите канали в него. Това е нещо като свръхнатоварена версия на болестта на Мениер.
— Какво е това?
— Камбаните нарушават достъпа на специален вид течност до тези канали, така наречената ендолимфна течност. Звънът не действа на
животни, тъй като техните полукръгли канали са по-големи от нашите. Моята теория е, че сънят може да се прекъсне с инжектиране на
синтетичен ендолимфен серум в полукръглия канал на ушите.
Очите на Зоуи се разшириха от надежда.
— Доктор Смит, аз работя с Джак Уест-младши и се нуждаем от помощта ви. Ако дойдете с мен да проверите теорията си върху една
много важна млада жена, казва се Лили, не само ще нанесете тежък удар върху тронните зали на света, но и ще помогнете за спасяването
на целия свят от робство.
Трейси Смит я погледна.
Зоуи отвори уста да каже още нещо, но лекарката вдигна ръка.
— Не е нужно да казвате нищо повече, госпожице Кисейн. Спечелихте ме с „тежък удар върху тронните зали на света“. Да идем да им
го начукаме.
След трийсет минути на една изровена от бомбардировки писта в Сирия д-р Трейси Смит вкара дълга игла в меката тъкан зад дясното
ухо на Лили и инжектира серума.
После направи същото с лявото ухо.
Всички затаиха дъх и се загледаха с очакване в Лили.
Нищо не се случи.
Линда погледна Трейси.
— Колко ще…
— Чакайте! — възкликна Зоуи, която не беше откъсвала поглед от Лили.
Клепачите на младата жена потрепнаха.
После се отвориха много бавно, замигаха, докато очите се фокусират, и Лили седна и погледна жените около себе си.
— Аз… аз… Благодаря.
Зоуи сграбчи осиновената си дъщеря в прегръдките си. По бузите й потекоха сълзи.
Лили отвърна на прегръдката й.
— Няма да повярвате колко съм гладна. Да ви се намира храна и вода?
— Определено — каза Зоуи и бръкна в раницата си за манерка и шоколадови блокчета.
Докато й подаваше водата, Лили замръзна, внезапно спомнила си момента на заспиването.
— Къде е татко? Опитах се да го предупредя… в Москва… с бележка.
— Той намери бележката ти, Лили, и тя го спаси от камбаните — каза Зоуи. — И благодарение на тази бележка сме още в играта. Но тя
стана доста шантава и сме много изостанали от лошите. Както обикновено, Джак е в разгара на всичко това и трябва веднага да му
помогнем в Йерусалим.
И с тези думи те се задействаха и отлетяха направо за Йерусалим, след като се бяха сдобили с нов член в пъстрата им група — д-р
Трейси Смит.
По пътя за Йерусалим Трейси използва серума си, за да събуди Стреч и Алойзиъс.
Стреч изстена.
— Какво стана? Всички добре ли са?
Алойзиъс Найт разтърка тила си.
— Мъчи ме страшно главоболие. Сякаш съм препил здравата.
И се обърна към Зоуи. Първият му въпрос не беше за Джак, за съня или за края на света.
— Къде е Руфъс?
— Той е добре — меко рече Зоуи. — На мисия е с Алби Калвин. Отиват на едно място, за да се опитат да установят връзка с един
роувър на Луната.
Алойзиъс я изгледа неразбиращо.
— На Луната ли? Колко време съм спал?
— Достатъчно дълго. — Зоуи се обърна към Трейси Смит. — Не можем да събудим цели градове с този серум. За целта ще трябва да
намерим Синята камбана. Но това тотално променя всичко.
След това пристигнаха в Йерусалим и намериха Джак под стените на Стария град точно навреме, за да инжектират серума зад ушите
му и да го спасят от Йегер Цвай и неговите бронзови.
Щом се озоваха на безопасно място в паркинга, Трейси събуди и Мечо Пух и Истън.
Всички бяха единодушни, че Рокси е героинята с отчаяното й влачене на Джак. Няколкото безценни секунди, които им беше спечелил
малкият пудел, бяха спасили живота му.
Джак почеса Рокси зад ухото и опашката й се замята от радост.
Точно тогава им се обади Алби.
Той остана във възторг от новината, че Лили е будна и че серумът на Трейси действа.
— С Руфъс сме на космодрума — докладва Алби. — Изглежда, че все още работи. И още нещо — направих допълнителни проучвания
по пътя насам. Мисля, че открих последната желязна планина.
Пета офанзива
Последната желязна планина
„Аз Озимандий съм и цар съм над царете! Делата мои всички със завист погледнете! “ — все още
на пиедестала тез слова личат.
Но друго нищо няма. Покрай тая развалина огромна голи пясъци мълчат, самотни и безжизнени, се
губят във безкрая.
Пърси Биш Шели, „Озимандий“[6]
Във въздуха над Либия
25 декември, 20:20
Алби го беше открил по пътя към дестинацията си.
Докато Руфъс управляваше самолета, Алби седеше в задната седалка на стрелеца, погълнат от проучването си в търсене на
местоположението на последната желязна планина, като през цялото време си даваше сметка, че часовникът им неумолимо отброява
времето, оставащо им да стигнат до Върховния Лабиринт.
След два часа попадна на нещо обещаващо.
Откри го, когато се върна към проучването си в имението на Хадес в Елзас-Лотарингия малко преди то да бъде атакувано от
бронзовите на Сфинкса и информацията в старите документи на Джак, свързани с мисията му със Седемте смъртоносни чудеса и Голямата
пирамида в Гиза.
Алби отвори превода от едикта на Хуфу, открит в Голямата пирамида:
О, велики и мъдри Господари, направих така, както заповядахте!
Издигнах могъщата сграда, която ще улови и задържи страховитата мощ на Унищожителя на Ра.
Построих я край Акер, който неуморно бди над невъзможния лабиринт, кацнал на свещения си връх.
Когато смъртта ме отнесе, ще бъда положен в същата велика сграда и ще я използвам за своя гробница.
Когато го прочете за първи път, вниманието му беше привлечено от споменаването на невъзможен лабиринт.
Този път той реши да задълбае повече в идеята за планини недалеч от некропола в Гиза.
Стандартното търсене в интернет и библиотечните бази данни не даде интересни резултати.
Все пак попадна на PDF документ, озаглавен
ГРАД КАЙРО, ДЕПАРТАМЕНТ СТРОИТЕЛНО ИНЖЕНЕРСТВО — НПР
ДОКЛАД ЗА ЖИЛИЩНИЯ КОМПЛЕКС АЛ КАДИР В ЗАПАДЕН КАЙРО
от януари 2007 г.
Документът беше едно от онези неясни неща, на които попадаш при търсене онлайн.
Алби все пак го отвори, колкото да види какво пише. Попадна на много сух и скучен доклад на някакви строителни инженери за нов
жилищен комплекс, който се е строял по онова време в западните покрайнини на Кайро, недалеч от пирамидите.
След като проучили скалата с дълбочинен радар, инженерите попаднали на плътен гранит.
В доклада им пишеше:
Дълбочинното проучване показва голям пласт гранит, който, изглежда, се издига постепенно в посока на намиращото се
наблизо плато Гиза [вж. Приложението]
Надлъжното сечение показва очертанията на конична подземна маса, чийто връх по преценките ни би трябвало да се намира
в близост до платото. Може би трябва да съобщим това на Департамента по старините…
Алби се намръщи.
Конична подземна маса? В западните покрайнини на Кайро, недалеч от платото Гиза?
Замисли се.
Движението на пустинните пясъци на Египет можеше да е много голямо. Цели храмове са се озовавали под тях. Самият Сфинкс е бил
погребан до шията в продължение на много векове, през които пясъкът е бил носен от пустинята западно от него.
Щом нещо с размерите на Сфинкса можеше да бъде покрито от пясъка, напълно възможно беше през хилядолетията пясъците на
пустинята да погълнат и ниска планина.
Алби продължи да преглежда доклада на инженерите и неочаквано попадна на едно изображение.
— Мътните да ме вземат — промълви той.
Изображението се наби в очите му.
Резултатите може и да не означаваха нищо за строителните инженери, но фактът беше налице, ясен като ден — Сфинксът върху
подземен камък, подземна планина.
Алби бързо написа в търсачката „Акер, изображения“ с очакването да попадне на някаква птица — Хуфу споменаваше, че Акер бди над
лабиринта, кацнал на свещения си връх.
Но когато видя първото изображение, подскочи от изненада.
Изображението на Акер показваше два полегнали лъва с общо тяло, гледащи в противоположни посоки.
— Леле… защо не съм го видял по-рано? — промълви Алби. — Уреусът от Ватикана. Снимките, видени от Мей и Линда там. През
цялото време е било пред очите ни.
Седящият отпред Руфъс го чу, че си мърмори под нос, и попита:
— Какво те тормози, хлапе?
— Руфъс — каза Алби, — някой е заповядал на Хуфу да построи Голямата пирамида и той го е направил недалеч от нещо, наричано
Акер. Въпросният Акер е много важен за нас, защото не само бди над лабиринта, който търсим, но и със сигурност се намира на върха на
четвъртата желязна планина. Руфъс, мисля, че знам какво е Акер.
— Какво?
— Най-прочутата статуя в Египет. Акер е Големият сфинкс в Гиза.
— Ако Сфинксът лежи върху последната желязна планина — запита се Алби на глас, — тогава къде е входът към храма?
Прозрението му дойде като гръм от ясно небе.
— Чакай, виждал съм входа! — каза той.
— Хлапе, какви ги говориш? — попита Руфъс.
Алби затрака яростно на лаптопа си, докато не ги намери — снимките, които Мей беше направила в Тайния архив на Ватикана и им
беше изпратила. Две изображения на Сфинкса.
Първото беше прочутата скица на Виван Денон, направена по време на експедицията на Наполеон в Египет през 1798 година:
— Еха… — промълви Алби, когато погледна скицата.
Сигурно беше виждал това изображение десетки пъти, но сега се съсредоточи не върху гигантската каменна глава, която стърчеше от
пясъка, а върху на темето й.
— Никога досега не съм обръщал внимание какво правят там.
Сега, когато имаше причина да се вгледа по-внимателно, фигурите изпъкваха по-ясно.
Мъжете не бяха включени в скицата с единствената цел да покажат размерите на Сфинкса. Те правеха нещо.
Две неща, ако трябва да сме по-точни.
Върху главата на Сфинкса се бяха качили трима мъже.
Онзи, който стоеше отпред, държеше въже с тежест над челото на статуята, сякаш мереше нещо.
— Опитва се да пресъздаде уреуса — каза Алби.
По-важен обаче беше единият от другите двама мъже.
Той излизаше от главата на Сфинкса.
— Това е входът — промълви Алби.
За да го потвърди, отвори другото изображение, пратено от Мей от Ватикана — въздушната снимка на Големия сфинкс, направена
някъде през двайсетте години на миналия век:
И ето го.
На темето на Сфинкса имаше кръгла дупка, несъмнено същата, използвана от хората на Наполеон, докато Денон е правел скицата си.
Бърза справка за музейните експонати от прочутата египетска експедиция го отведе до запис от дневник, направен от самия Наполеон:
Хората ми попаднаха на загадъчна тясна шахта, която се спуска в главата на огромния каменен звяр. Само един човек може
да се промуши през нея.
Но нашите проучвания завършиха разочароващо. Шахтата свършваше на дълбочина два фатома, затрупана от пясък, превърнал
се през вековете в плътен камък.
Алби поклати глава.
Два фатома правеше малко над три метра и шейсет сантиметра.
Ако беше прокопал запушалката на тясната шахта, Наполеон сигурно би открил нещо невероятно.
— Руфъс, току-що намерих онова, което ни трябва — каза той.
— Искаш да отидем някъде другаде ли? — попита Руфъс.
Алби бързо пресметна орбитата на Луната.
Тя щеше да се озове директно над Гиза след няколко часа, в 2:25 местно време, и щеше да остане там в продължение на тринайсет
минути.
— Не — твърдо заяви той. — Трябва да стигнем до дестинацията ни. Защото докато Джак слиза в Сфинкса в Гиза, трябва да махнем
фолиото от пиедестала на Луната.
Във въздуха над Египет
26 декември, 01:55
Докато огромният С-5 „Сюпър Галакси“ прелиташе краткото разстояние от Йерусалим до Кайро, Джак седеше в товарния отсек с
Лили. След целия хаос в Йерусалим — Растор и взривения Храмов хълм, смъртта на Мей, изпадането на Джак в съня на сирените — това
беше първият им истински шанс да наваксат.
Всъщност беше минал почти месец, откакто Джак беше разговарял с Лили — в Лондон, преди тя да бъде отвлечена от рицарите на
Златната осмица и доставена на Сфинкса.
— Направо се сринах, когато реших, че си мъртва, дечко — каза Джак.
Лили кимна.
— Благодаря.
— Правя всичко това заради теб. Просто се опитвам да осигуря свят, в който да живееш.
— Знам, татко.
— Сблъсъкът ще настъпи скоро — тихо каза Джак. — В Лабиринта. След това няма да има връщане назад. Наваксване. Втори шансове.
Сценарият ще бъде всичко или нищо.
— Да — съгласи се Лили.
— Може да стане безумно — каза Джак. — Може да се наложи да направя отчаяни неща.
— По-отчаяни от обичайните ли?
— Мисля си за цяло ново ниво на „драстични“ — каза Джак. — Толкова се радвам, че отново сме заедно. Това е единственото, от
което се нуждаех.
Лили го прегърна.
— Ти си най-добрият, татко.
След като тя го пусна, Джак извади телефона си.
— О, като стана дума за родители… Намери защитената папка и потърси имейла от майка си. Той беше озаглавен МОЕТО
ПОСЛАНИЕ ОТ ДРУГАТА СТРАНА.
Джак го отвори.
Първият ред гласеше:
Джак, моля те да прочетеш това със Зоуи и Лили.
Джак се обади на Зоуи да слезе в товарния отсек при тях и когато тя дойде, тримата прочетоха заедно последните думи на Мей
Мериуедър.
Скъпи мои Кутре, Лили и Зоуи,
Ако четете това, явно е свършено.
Като се замисля, всъщност се гордея много с живота си. Той беше добър, интересен живот. Омъжих се за блестящ човек,
когото всички наричаха Вълка, затова и ти, Джак, стана Кутре. Обичах Вълка навремето, но колкото и да беше блестящ, той не бе
от най-приятните. Но пък животът след него, след като го напуснах, се оказа чудесен. Прекарах тези години, посветена с радост
на единствената ми истинска любов — историята.
Но най-голямото от всичките ми постижения си ти, Кутре.
Тихото момченце, станало мъж. При това най-добрият вид мъж. Не някакъв бездушен герой или дори прочут легендарен
воин, а просто човек за другите. Всяка майка би се гордяла с това.
Кутре, верността на твоята весела банда приятели — Зоуи и Лили, Заир и Бенямин,
Скай Монстър (признавам, че не знам какво е истинското му име) и дори на кучетата ти — е просто начинът, по който
вселената ти връща онова, което ти си дал първо.
Зоуи — благодаря, че обичаш сина ми. Подобно на повечето мъже, той сигурно не го казва достатъчно, но те обожава.
Благодаря.
И Лили. Хлапе. Ти си уникална. И не само защото можеш да превеждаш някакъв древен език. А защото си ти. С твоя блестящ
любопитен ум и възхитителната ти личност. В теб има светлина. Нека тя блести. Не позволявай на никого да я помрачи.
(О, и се грижи за татко ти. Той се тревожи за теб. И излизай с хлапето Алби. Харесвам го. През историята момичетата винаги
научават твърде късно този урок — не искаш да бъдеш с момчетата с рокерски якета, а с умниците с очила и добри сърца.
А Алби има и двете, че и много повече. Прости на любопитната си баба.)
Е, май е най-добре да приключвам. Предполагам, че имате още работа за вършене. Благодаря, че ми позволихте да участвам в
приключенията ви. Историята никога не е била по-забавна.
Прекарах си страхотно.
Мей
Лили заподсмърча и се опита да сподави риданията си.
Зоуи прегърна Джак.
Никой от тримата не каза нищо.
Джак си мислеше за майка си. Дребна на ръст, но великан по ум, тя беше корава и силна, непоколебима и страховита. Надарен учител,
вдъхновяващ историк и страхотна майка.
— Ще ни липсваш, мамо — прошепна той.
— Джак, започваме да се спускаме към Кайро — чу се гласът на Скай Монстър от говорителя. — Градът изглежда заспал, явно от
звъна на камбаната, но виждам някакви прожектори при пирамидите. Някой е стигнал там преди нас.
Международно летище Кайро, Кайро,
Египет 26 декември, 02:00
7 часа до затварянето на портите на Лабиринта
Международното летище на Кайро беше напълно притихнало.
Нищо не помръдваше.
Въпреки че беше два след полунощ, при нормални обстоятелства щеше да има някакво движение — камион на техници, микробус за
кетъринг и другите обичайни нощни дейности на едно международно летище.
Но тази нощ поради камбаната на сирените целият Кайро, включително летището му, беше смълчан и пуст.
Различните микробуси, камиони и полицейски коли при летището бяха неподвижни, някои от шофьорите им бяха клюмнали върху
воланите.
Дори военните машини в единия ъгъл на летището — товарен самолет „Херкулес“, два щурмови хеликоптера и няколко джипа с
монтирани 50-мм оръдия — бяха напълно неподвижни на пистата, а войниците, пилотите и техниците лежаха на земята до тях.
Така че С-5 „Сюпър Галакси“ на Джак се приземи безпрепятствено, без никой да се свърже с него от кулата на летището.
Щом докоснаха земята, Джак се обърна към двамата най-важни хора в живота си.
— Зоуи, Лили. Искам и двете да извършите Падането с мен. Само човек с белег на дланта може да седне на трона в центъра на
Върховния Лабиринт в края на всичко това. Не ми се иска да го казвам, но може не всички да стигнем до този момент, затова ако и тримата
носим белега, ще имаме по-добър шанс. Съгласни ли сте?
— Да — сериозно отвърна Лили.
— Разбира се — каза Зоуи.
Веднага щом големият самолет спря, тримата изтичаха навън, следвани от Пух и Стреч.
Скочиха в една полицейска кола наблизо, запалиха и потеглиха към Кайро.
Алойзиъс, който все още беше замаян от съня на сирените, остана с Истън да пази самолета заедно с малкия легион бледолики в
товарния отсек. Сестра Линда и Трейси Смит също останаха на борда, за да продължат с проучванията и да търсят начин за произвеждане
на по-големи количества от серума на Трейси.
Полицейската кола на Джак се носеше към пирамидите, които се издигаха над западния край на града.
Беше 02:01.
Луната щеше да застане точно над Гиза в 02: 25. Разполагаха с двайсет и четири минути.
„Космодрум „Западни“, Либия
Либийска пустиня
26 декември, 02:00
Докато Джак с екипа си пристигаше в Кайро, Алби и Руфъс пристигаха на тяхната дестинация… в Либия.
На космодрум.
Работещо съоръжение за изстрелване на сателити, разположено насред огромната Либийска пустиня, на около сто и шейсет километра
от Средиземно море.
Ченето на Алби увисна, когато го видя.
Мащабите му бяха невероятни. Просто казано, космодрумът беше огромен във всяко отношение.
И за това имаше причина.
Докато съвременните частни съоръжения за изстрелване на сателити са доста компактни, с малки ракети и минимално въздействие
върху околната среда, този космодрум беше построен от Съветския съюз през 70-те години на миналия век, в разгара на Студената война.
Руснаците бяха построили космодрума по време на управлението на Муамар Кадафи (разбира се, след като му бяха платили огромен
подкуп), за да изстрелват спътници на геостационарна орбита от място, намиращо се по-близко до екватора.
Достигането на подобни орбити беше много по-трудно от другите съветски космодруми — Байконур в Казахстан и Восточни — или
„източен“ — в Сибир. Затова първоначалното име на съоръжението беше „Западни“.
Тъй като беше построен от съветски инженери, космодрумът беше много сив, много грозен и много, много голям. Трите силоза,
приютявали навремето руски многостепенни ракети, бяха високи по двайсет етажа. Релсите, които водеха от тях до площадката за
изстрелване, бяха широки колкото четири камиона, паркирани един до друг.
Централното място в космодрума се заемаше от ракетната площадка.
Тя беше построена в същия груб съветски стил като онази в Байконур. Иначе казано, представляваше гигантска метална платформа,
която благодарение на две колосални бетонни колони стърчеше от ръба на почти отвесна скала над огромна циментова чаша с дълбочина
шейсет метра.
По време на изстрелването, когато ракетата се издигаше от площадката, опашката й от нажежени газове попадаше в чашата, без да
засяга командните сгради горе.
След множеството изстрелвания през последните четирийсет години бетонната повърхност на чашата беше почерняла като стените на
стара камина.
Защото космодрумът все още работеше. След рухването на Съветския съюз през 1989 г. той бил занемарен, но с появата на частни
компании за изстрелване на сателити бе купен от европейска корпорация и преоборудван.
Затова, когато самолетът приближи космодрума, Алби видя на глухото оранжево сияние на охранителните светлини модерна ракета —
висока, бяла и стройна, поставена на площадката и готова за изстрелване.
Руфъс също беше силно впечатлен.
— Мътните да ме вземат, виж само размерите на това място.
Но когато приближиха, лицето на Алби посърна.
Той видя контролната кула на космодрума — четириетажна сграда, която приличаше на умалена версия на кулата за въздушен контрол
на някое летище.
Всичките й прозорци бяха изпотрошени от силна експлозия.
И в този момент Алби се досети.
— Хората на Растор явно са имали същата идея — каза той. — Използвали са средствата за комуникация тук, за да установят контакт с
втория роувър на Луната и да открият пиедестала, когато Растор е изпълнил Падането в Йерусалим. След това са го покрили отново с
фолиото и са унищожили кулата, така че противници като нас да не могат да използват отново апаратурата. Мамка му!
Руфъс огледа опустелия космодрум. Високите му сгради и ракетата бяха осветени в оранжево от охранителните светлини.
— Не съм гений или нещо такова — рече той, — но може да е останал някакъв начин да се свържем с онзи лунен роувър.
— Я пак? — каза Алби.
Кайро, Египет
26 декември, 02:10
Джак се носеше през центъра на Кайро в откраднатата полицейска кола и пресичаше кръстовища на червени светофари, без никой да
го спре.
Градът пустееше.
Нищо не помръдваше по улиците. Всички коли бяха спрели, паркирани до тротоарите или блъснали се в стени или една в друга.
Целият Кайро спеше.
Със Зоуи до него и Лили, Мечо Пух и Стреч на задната седалка, Джак зави по една рампа и излезе на автострадата, пресичаща града.
Караше с изгасени светлини, за да останат незабелязани.
Издигнатата автострада се виеше между модерните сгради на египетската столица. Централната част на Кайро е като цяло ниска, с
няколко десетки офис сгради и западни хотели, които стърчат над бъркотията от джамии, тесни улички и пазари.
На запад над всичко това се издигаше гордостта на страната.
Древни и гигантски, трите пирамиди на Гиза доминираха на западния хоризонт. Недалеч от тях, в предградието Гиза, бяха построени
няколко небостъргача, но никой от тях, независимо от височината си, не можеше да се сравнява с присъствието на пирамидите.
Те бяха построени по различни мащаби.
И бяха от друго време.
Джак погледна пирамидите, без да спира да лети на запад през града и да профучава покрай спрелите коли.
Спомни си безумната битка на върха на Голямата пирамида преди повече от десетилетие, когато бе поставил отново ключовия й
камък.
И ето че сега отново беше тук.
Всъщност това изглеждаше напълно уместно. Станеше ли дума за древни времена, всички пътища водеха към Египет.
Точно в този момент скенерът му улови радиосигнали от някой, който вече се намираше в некропола Гиза.
Разнесоха се забързани гласове:
— База Луцифер, тук брат Илай с екипа в Гиза. Готови ли сте?
— Разбрано, екип Гиза, тук база Луцифер в Аризона. Връзката е установена. Когато кажеш, Илай.
— Току-що проникнахме през дъното на шахтата в главата на Сфинкса и виждаме огромно помещение с Падащ храм в средата.
Влизаме. Бъдете в готовност.
Очите на Зоуи се разшириха.
— Намерили са храма под Сфинкса.
— Кои са тези? — попита Лили.
— Монаси от ордена на Омега — отвърна Джак. — Още приятелчета на брат Езекил. Смятаме, че Езекил е извършил Падането под
двореца Потала, преди Сфинкса да го унищожи с ядрен удар. Вероятно в момента пътува към Върховния Лабиринт, ако вече не е там.
Изглежда, че приятелчето му Илай се опитва да изпълни Падането тук, за да удвоят шансовете си в Лабиринта. Отново сме последни в тази
надпревара.
— Какво е Луцифер? — попита Мечо Пух. — Изглежда ми странно момчета католици да си имат база с такова име.
— Свръхмодерна обсерватория на Католическата църква в Маунт Грейм в Аризона, на двеста и четирийсет километра източно от
Тусон — отвърна Джак. — „Луцифер“ е прякорът на телескопа. Явно оттам монасите са установили връзка с лунохода, за да махнат
фолиото от пиедестала.
Колата им — все още с изгасени светлини — излезе от поредния завой и внезапно пирамидите се изпречиха пред тях като огромни
тъмни триъгълници на фона на нощното небе.
И там, пред пирамидите, легнал спокойно на мястото, което беше заемал хиляди години, загледан мълчаливо на изток, с изпънати
напред лапи и перфектно повдигната глава, ги чакаше Сфинксът, странен и загадъчен както винаги.
На ярката светлина на прожекторите можеха да се видят трима мъже с миньорски каски, пълзящи по темето на огромната статуя.
Четвърти стоеше до микробус в подножието й.
Тримата на главата на Големия сфинкс бяха издигнали над дупката стойка, на която беше монтирана лебедка с въже, спускащо се в
шахтата.
Внезапно радиото оживя отново.
— Екип Гиза, в Луцифер току-що засякохме нещо да приближава към вас. Чакай, какво…!
Сигналът прекъсна.
Джак погледна Зоуи.
— Какво стана, по дяволите?
Стреч отговори, като вдигна телефона си. Си Ен Ен предаваше на живо. Водещият изглеждаше объркан.
— Получихме… момент… получихме непотвърдени съобщения за ядрена експлозия недалеч от Тусон, Аризона. Все още очакваме
картина, но първите сведения са за експлозия източно от града…
Лили ахна.
— На двеста и четирийсет километра източно ли?
Секунди по-късно на екрана се появи зърнеста картина.
Тя показваше адска гъба, издигаща се над пустинята на Аризона. Надписът под картината гласеше: ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ — ЯДРЕН
ВЗРИВ НЕДАЛЕЧ ОТ ТУСОН, АРИЗОНА.
Отговорът на монасите при Големия сфинкс беше моментален:
— Луцифер, докладвайте!
Никакъв отговор.
— Луцифер, обадете се!
Пак нищо.
Джак преглътна. После включи сателитната си радиостанция.
— Алби, пристигна ли на космодрума?
— Току-що, Джак. Имаме малко проблеми, но може би ще намерим начин да установим връзка с един от роувърите на Луната.
— Правете каквото е нужно — каза Джак. — И си пазете гърба. Лошите явно не искат никой друг да изпълни Падане и могат да дойдат
за вас.
Космодрум „Западни“
Либийска пустиня
В либийската пустиня се провеждаше демонстрация на майсторско пилотиране.
Внимателно управляван от Руфъс, Су-37 приближи върха на шейсетметровата ракета, стояща на площадката на космодрума.
Ракетата приличаше на гигантско копие, насочено към небето и поддържано от метални подпори.
Преди да бъде изстреляна, тя се крепеше в метално скеле — плетеница от асансьори, стълби, платформи, тръби за вода, газ и гориво и
работни помещения. Изумителното в случая беше, че цялото скеле можеше да се дръпне назад на огромните си панти подобно на
разтварящо се цвете, преди ракетата да се понесе с рев към небето.
Когато Изтребителят-бомбардировач стигна върха на ракетата, стъкленият похлупак на кабината му се отвори и дребната фигура на
Алби изпълзя на едното крило и скочи на най-горната платформа на гигантското скеле.
След което се затича към върха на ракетата.
Блъскан от вятъра, Алби спря до ракетата над пустинята. Заради допълнителните шейсет метра дълбочина на чашата му се струваше,
че се намира на замайваща височина.
От това място можеше да вижда на километри във всяка посока. Равният терен наоколо се простираше чак до тъмния хоризонт, без да
бъде прекъсван от нищо.
Толкова навътре в пустинята звездите обсипваха цялото небе.
Огромната пълна луна, толкова ярка, че можеше да чете на светлината й, се намираше на изток, почти директно над Гиза в Египет.
Алби нямаше време да се възхищава на гледката.
С помощта на автоматична отвертка той бързо свали един панел от конусовидния нос на ракетата, разкривайки различни датчици,
кабели, мигащи лампички и малка клавиатура с компютърен екран.
Това беше навигационната и комуникационна система на ракетата.
Основната част на ракетата, шейсетметровото й тяло, се заема от горивото. Работната част е в носа й. Именно там се намира цялата
авионика и електроника, включително инструментите за насочване и комуникация, както и спътникът (често съвсем малък), който трябва
да бъде изведен в орбита.
С помощта на ТЗ кабел Алби свърза лаптопа си с комуникационната конзола на ракетата и влезе в системата.
— Как се справяш, хлапе? — попита гласът на Руфъс в слушалката му.
— Свързвам се с комуникационната система на ракетата — отвърна Алби.
Това беше блестящата идея на Руфъс.
Трябваше им достатъчно силен сигнал, за да достигне до Луната, която беше отдалечена на 386 000 км от Земята. Малко превозни
средства на света разполагаха с подобна система. Ракетите бяха едни от тях. И Алби щеше да я използва, за да поеме контрол над един от
лунните роувъри.
Той чукна няколко клавиша, за да накара комуникационната система на ракетата да търси приемник на повърхността на Луната…
… и не след дълго на екрана се изписа:
ОТКРИТ Е 1 ПРИЕМНИК
КОД: RC-7D4 КОСМИЧЕСКА ПРОГРАМА НА РУСИЯ
ТИП: ЛУНОХОД МОДЕЛ VS-12-D
Алби подаде команда на компютъра да поеме управлението на лунохода и на екрана се появи картина, показваща лунната повърхност.
— Леле… — промълви Алби.
Пейзажът на екрана беше досущ като онези, които беше виждал на множеството документални филми за лунните мисии.
Всичко беше сиво — земята, скалите, камъните. Всяка сянка беше тъмна — наистина тъмна.
Недалеч беше спрял друг луноход — американският роувър от „Аполо 15“.
И до него имаше нещо, което, макар и сиво на цвят, очевидно не беше от естествен произход.
Пиедесталът.
Нямаше съмнение, че е извънземен.
Беше с правоъгълна форма, с рязко отсечени ръбове и съвършено равна горна повърхност.
Но беше покрит с тънък лист сребрист материал — термичното фолио, което щеше да блокира лъча към Земята.
— Бинго — каза Алби.
Отне му минута да схване как да управлява лунохода и механичните му ръце. Не беше лесно. Технологията беше много стара и не
особено отзивчива. Когато успя да хване фолиото с щипката, тя се спря на място и отказа да помръдне.
Алби току-що беше успял да хване фолиото, когато гласът на Руфъс прозвуча отново в ухото му.
— Ъ-ъ, хлапе. Имаме проблем. Нещо приближава, при това бързо.
Алби рязко се обърна и погледна нагоре, опасявайки се, че е изстреляна поредната ядрена ракета, за да унищожи космодрума.
И го видя.
Малка светеща точка сред звездите.
Само че тази „звезда“ се движеше. Бързо.
Идваше от север.
Към тях.
Приближаващ самолет или нещо подобно.
Алби си погледна часовника.
02:24
След една минута Луната щеше да застане над Гиза. След това Джак щеше да разполага с тринайсет минути да изпълни Падането.
В този момент нещо се отдели от приближаващата се светлина — нещо тъмно и правоъгълно, което полетя надолу към космодрума.
Каквото и да бе, не беше ракета.
Нещото се устреми надолу и се заби в земята само на триста метра от ракетата и Алби, вдигайки облак от прах и пясък.
Алби впери поглед в облака, зачуден какво е това.
Постепенно прахта се разнесе и той видя дълъг черен контейнер.
Това беше СВД-ИУМ — система за въздушно доставяне на издръжлив на удар материал, идентична на онези четири, които бяха
стоварили бронзовите в Новодевическия манастир в Москва.
Със силен трясък четирите стени на контейнера се отвориха едновременно, разкривайки шейсет бронзови, които незабавно се
насочиха към ракетата на площадката за изстрелване.
— Ох, по дяволите — изруга Алби и включи радиостанцията си. — Джак! Стигна ли вече до храма под Сфинкса? Установих връзка с
Луната. Побързай, че току-що от небето се стовариха бронзови и в момента идват към нас!
Колата на Джак наби спирачки и вдигна облак прах зад някакви музейни сгради на стотина метра от Големия сфинкс.
Неколцината монаси на Омега на главата на гигантската статуя не го забелязаха, а продължаваха да се гледат, объркани от внезапното
прекъсване на връзката с Аризона.
Джак включи радиостанцията си.
— Разчисти пиедестала, Алби! Влизаме!
На върха на ракетата високо над космодрума, докато бронзовите напредваха към него по площадката, Алби пое управлението през
комуникационната система…
… и руският луноход запълзя назад, сграбчил в механичната си ръка фолиото, като го сваляше от древния пиедестал…
… когато се случи нещо неочаквано.
Луноходът внезапно потегли напред и избута сребристото фолио обратно на пиедестала, покривайки го отново.
— Проклети руски системи! — изкрещя Алби и продължи да се бори с управлението, докато не разбра какво се е случило.
Беше някаква автоматизирана маневра, програмирана преди години в лунохода. Резултатът беше, че всеки път, когато Алби го караше да
се премести назад, луноходът заемаше отново първоначалната си позиция, като връщаше фолиото върху пиедестала.
— Добре, мога да го направя — каза си Алби. Просто трябваше да държи управлението през цялото време. Отново върна лунохода
назад и фолиото се дръпна от пиедестала точно когато…
… часовникът отброи 02:25…
… и — бам! — ослепителен яркозелен лъч блесна от пиедестала и се насочи към платото Гиза на Земята.
Тримата монаси на Омега върху главата на Големия сфинкс отскочиха изненадано, когато яркият зелен лъч се устреми надолу в шахтата
през дупката в темето на статуята.
Лидерът им брат Илай се оказа достатъчно съобразителен, за да се сети какво става.
— Някой е разкрил пиедестала на Луната! — извика той, осветен от неземната зелена светлина. — Пазете входа! Трябва да изпълня
Падането!
Той забърза към дупката, скочи в металната кошница, закачена на металното въже, и се понесе надолу по шахтата, докато другите
двама монаси се обърнаха, за да пазят.
Миг по-късно два изстрела ги повалиха и Джак Уест-младши, Зоуи и Лили се изправиха върху главата на Големия сфинкс.
Джак погледна в дупката.
Моторната лебедка продължаваше да се върти шум но, спускайки брат Илай надолу в мрака.
— Още ли сте съгласни да изпълните Падането? — попита Джак.
— Винаги — отвърна Лили.
— Абсолютно — каза Зоуи.
Със силно изтракване лебедката спря да се върти.
— Стигнал е до храма! Нямаме много време. Лили, хвани се за мен. Зоуи, спусни се след нас!
Лили обви с ръце врата на Джак, който пристъпи под зеления лъч и се хвана за металното въже.
После обви с крака въжето и се спусна в тясната отвесна шахта, пробита в главата на Големия сфинкс.
След секунди, окъпани в зелената светлина на лъча от лунния пиедестал, Джак и Лили се озоваха в огромна пещера с куполовиден
таван. Подобно на другите планини, Падащият храм се намираше точно под тях.
Беше същият като другите — с формата на гигантски пумпал, с тежка горна половина и лека долна. Висеше на могъщи древни вериги,
закрепени за тавана. В центъра му се издигаше внушителен обелиск, заобиколен от четири по-малки.
Брат Илай — тъкмо излизаше от кошницата, непосредствено до централния обелиск — ги видя.
Втурна се към олтара в подножието на обелиска и посегна към четирите изображения на човешка длан с релефните издатъци във
формата на буквата W.
Притисна длан в едно изображение…
… и Падащият храм се освободи от веригите и пропадна надолу…
… точно когато Джак и Лили, следвани от Зоуи, се пуснаха от въжето, полетяха към най-горното ниво на храма и се приземиха на него
точно когато тежката древна структура започна церемониалното си Падане.
В Либия Алби продължаваше да управлява лунохода от върха на ракетата, като трескаво поглеждаше надолу.
Отекна стрелба — Руфъс обърна самолета и откри огън.
Куршумите му отнесоха няколко бронзови, но простият факт беше, че те бяха твърде много.
Четирийсет бронзови стигнаха подножието на скелето и се закатериха към Алби.
Но той не можеше да се махне. Трябваше да се увери, че луноходът няма да върне фолиото върху пиедестала, преди Джак и останалите
да са изпълнили Падането.
— Лошо, много лошо… — промърмори Алби.
Освободен от веригите си, Падащият храм полетя с плашеща скорост към зейналата паст на широката шахта под него.
Пропадаше бързо, като набираше скорост.
Монахът Илай се смая, когато Джак, Лили и Зоуи се приземиха зад него и опряха длани върху другите три изображения точно когато
храмът профуча през горния пръстен на шахтата.
Трите линии на символа се врязаха в техните палци, показалци и средни пръсти, докато Храмът продължаваше да се носи устремно
през шахтата.
— Бързо! — извика Джак. — Трябва да стигнем до долния олтар преди храмът да е минал втория пръстен!
И надпреварата започна.
Вятърът свистеше около Джак, Лили, Зоуи и Илай, които скачаха надолу по нивата на горната половина на храма. Монахът, брат Илай,
имаше малко предимство.
Стените на шахтата профучаваха покрай тях.
Зелената светлина на лъча осветяваше всичко.
Джак, Лили и Зоуи стигнаха до средната част на храма и забързаха по стълбата към пръстените на долната половина.
Джак зърна Илай на няколко крачки пред тях — тичаше към следващата стълба в противоположния край.
Подгони го, следван от Лили и Зоуи.
В същото време в Либия четирийсетте бронзови се бяха покатерили до средата на скелето и се приближаваха към Алби при върха на
ракетата.
Алби ги погледна нервно, без да престава да държи управлението, за да остави лунния пиедестал открит.
— Джак! Приключи ли? Тук си имаме сериозен проблем!
— Още не, Алби! — извика Джак, докато скачаше на следващото ниво. — Задръж лъча още малко, докато стигнем долния олтар!
И продължи надолу по пръстени и стълби, докато не се озова на най-долното и най-малко ниво на храма…
… където се озова срещу едрия брат Илай, който му препречваше пътя към долния олтар, на две крачки зад него.
Стените на шахтата продължаваха да профучават около тях.
— Не успя, капитане! — извика Илай. — След секунди ще минем през втория пръстен, а ти няма да си опрял длан в олтара…
Джак нямаше време за речи, така че просто се хвърли напред, подхвана Илай и го събори настрани, докато Лили и Зоуи се втурнаха
покрай тях и бързо опряха дланите си в две от изображенията на долния олтар.
Бронзовите вече бяха само едно ниво под Алби и продължаваха да се катерят неумолимо.
Първият подаде глава на нивото на Алби.
Бам!
Алби го застреля в главата с един от специалните си куршуми.
Бронзовият отлетя назад и изчезна от поглед.
По-бързо, Джак…!
Илай и Джак се бореха на най-долното ниво на Падащия храм.
Илай, който беше едър, силен и бърз, успя да се озове зад Джак и го сграбчи в душеща хватка.
После извади дълъг извит нож и замахна да му пререже гърлото, но Джак рязко се извъртя и се хвърли напред, повличайки Илай със
себе си, така че челото на монаха се блъсна в каменния ръб на олтара.
Ударът беше ужасяващ.
Плисна кръв.
Монахът се сви — зашеметен, но не и мъртъв.
В следващия миг Джак се погрижи за това.
Свободен от хватката на Илай, той изрита монаха право в гърдите и го запрати от платформата на Падащия храм. Илай изкрещя, докато
падаше през ръба.
Джак запълзя на четири крака към олтара и стовари длан върху едно от изображенията…
… точно когато храмът профуча през втория сребърен пръстен в кръглата стена на шахтата…
… и Джак, Лили и Зоуи изреваха от болка, когато издатините се врязаха в дланите им, оставяйки пет дълги белега по пръстите.
В същия миг спирачната система на храма се задейства и падането се забави и спря.
Монахът Илай продължи да пада с писъци, докато изчезваше в мрака на шахтата.
След секунди се удари в дъното и писъците замлъкнаха.
Задъханият Джак погледна Лили и Зоуи.
Тримата вдигнаха ръце.
На десните им длани имаше отпечатъци.
Джак включи радиостанцията си.
— Алби! Успяхме! Махай се оттам!
Алби стреляше като обезумял по настъпващите към него бронзови.
Цялото скеле беше покрито с тях.
Те продължаваха да прииждат. Веднага щом елиминираше един със специалните си куршуми, друг заемаше мястото му. Алби
стреляше, без да спира да управлява лунохода. Положението щеше да е комично, ако не беше толкова жизненоважно.
Трябваше да задържи зеления лъч, докато Джак и останалите не завършат Падането.
Един бронзов скочи внезапно зад него — толкова близко, че Алби можеше да различи не само подобната му на клюн муцуна, но и
заплетените шарки по блестящия му череп.
Смес от спирали, геометрични фигури и символи на Словото на Тот, шарките приличаха на татуировки върху металното покритие на
автомата.
Точно в момента на Алби не му пукаше особено какво представляват.
Застреля бронзовия в лицето. Тилът му цъфна и той полетя от скелето към земята.
И тогава гласът на Джак се разнесе в ухото му:
— Алби! Успяхме! Махай се оттам!
Алби изпадна във възторг от командата на Джак, но измъкването от това положение беше съвсем друга тема…
Тряс!
Нещо се блъсна с дрънчене в моста, свързващ платформата му със скелето.
Клетка, окачена на стоманено въже.
Стоманено въже, спускащо се от изтребителя-бомбардировач!
Руфъс беше приближил самолета точно над ракетата и беше спуснал клетката от бомбения отсек.
— Влизай, хлапе! — прозвуча гласът му в ухото на Алби.
Алби не се поколеба нито за миг.
Хвърли се към клетката и се вкопчи с пръсти в нея, докато бронзовите изпълваха площадката при върха на ракетата. Секунди по-късно
руският луноход отново тръгна автоматично напред, покривайки пиедестала със сребристото фолио.
Клетката се залюля силно, докато Руфъс отдръпваше самолета от скелето и пъплещите по него бронзови.
Изтребителят-бомбардировач се отдалечи в нощта.
Руфъс и Алби бяха свършили онова, за което бяха дошли тук.
Бяха разкрили пиедестала на Луната достатъчно дълго, за да могат Джак и останалите да изпълнят Падането в Гиза.
Сега беше време да помогнат на Джак в последното предизвикателство — откриването и влизането във Върховния Лабиринт.
Последна офанзива
Петте порти на Върховния Лабиринт
Големият сфинкс се взира от цяла вечност с немигащи очи в тази посока, но се питам — какво
гледа?
Наполеон Бонапарт
Гиза, Египет
26 декември, 04:00
5 часа до затварянето на портите към Лабиринта
След като излязоха от Залата на Падащия храм под Големия сфинкс в Гиза, Джак, Зоуи и Лили се понесоха обратно със Стреч и Мечо
Пух към международното летище на Кайро.
Развълнуваната сестра Линда ги посрещна пред очакващия ги С-5 „Сюпър Галакси“ на пистата.
— Знам къде е Лабиринтът — каза тя.
— „Шестнайсет схини от очите ми“ — обясни тя, след като всички бързо се качиха в самолета. — Това каза един от монасите на
Омега във Ватикана, докато оглеждаха уреуса на Големия сфинкс. Тогава с Мей не знаехме какво има предвид, но сега знам. Думите му
имат смисъл тук, или по-точно в Гиза.
— Чакай, задръж малко. Ще ни трябват по-подробни обяснения — каза Джак.
Линда си пое дъх.
— Схина е древноегипетска мярка за дължина. Равнява се на около десет и половина километра. Онзи монах на Омега каза:
„Шестнайсет схини от очите ми“. Подобно на нас и Растор, те са търсили Върховния Лабиринт. И по-точно нещо, което наричаха
множител, който определя колко далече — на колко схини — се намира Лабиринтът от някаква изходна точка. Монасите са знаели
отправната точка, но не и на какво разстояние от нея е Лабиринтът.
— И коя е отправната точка? — попита Зоуи.
— Сфинксът — отвърна Линда. — Уреусът във Ватикана навремето се е намирал на челото му. Шестнайсет схини от очите ми
означава около сто и шейсет километра от очите на Големия сфинкс.
Тя посочи на изток.
— Върховният лабиринт е на приблизително сто и шейсет километра в тази посока. Самият Наполеон навремето е попитал: „Какво
гледа Сфинксът? “. Точно това, в продължение на хиляди години — Върховния Лабиринт.
На един компютърен екран беше отворена карта.
На нея Джак наложи линия, започваща от Гиза, и измери 160 километра на запад.
Всички се загледаха в резултата.
— Явно е в Синайската пустиня — каза Зоуи.
— Буквално насред нищото — съгласи се Линда. Джак се намръщи.
Вече беше виждал нещо подобно.
И тогава си спомни.
Бързо отвори на телефона си снимка, която беше направил, докато двамата с Лили бяха в най-вътрешното хранилище на ордена на
Омега във Венеция, преди цяла вечност, както му изглеждаше.
Това беше снимка на много стар папирус, озаглавен на латински — MAGNVM VIAM PORTAE QVINQVE. Петте порти на Големия
лабиринт.
— Не мога да повярвам, че не съм го забелязал по-рано — каза той. — Приличаше ми на звездна карта, но не е. Това е карта на
Египет. Трите ярки звезди отляво, които приличат на Пояса на Орион, са всъщност трите пирамиди в Гиза. Извиващата се вертикална
ивица от звезди в средата е Нил. А онова подобно на колело нещо вдясно с петте спици и главината трябва да е Лабиринтът и петте му
входа. Да, монасите определено са знаели отправната точка. И просто им е трябвало да определят разстоянието с помощта на множителя.
— Не е много далече — каза Лили. — На не повече от час със самолета.
Джак се намръщи.
— Сфинкса е стигнал там преди един ден и е влязъл в Лабиринта. Трябва да приемем, че Дион вече също е там. Освен това е много
вероятно Сфинкса да е разположил охрана при другите порти, за да попречи на съперници като нас, монасите и генерал Растор да влязат.
Той включи радиостанцията си.
— Алби? Руфъс? Живи ли сте?
— Разбира се, Джак — отвърна гласът на Алби. — Тъкмо напускаме космодрума.
— На какво разстояние сте от Кайро?
— Може би на четирийсет минути път — отвърна Руфъс.
— Не можем да ви чакаме — каза Джак. — Трябва веднага да тръгваме за Лабиринта. Среща там. Побързайте. Ще ви пратя
координатите.
Прехапа устна и се замисли с какво ще трябва да работи — хора, самолети, коли, оръжия.
— Трябва ни план…
И примигна, когато го осени.
Зоуи забеляза.
— Какъв план си намислил, Джак?
Джак се обърна към нея.
— Ще го нарека план Матрьошка. Ей сега ще ви обясня.
Във въздуха над Либия
26 декември, 04:05
4 часа и 55 минути до затварянето на портите на Лабиринта
Докато Руфъс пилотираше своя Су-37 с пълна скорост към Египет, изтощеният Алби седеше в седалката на стрелеца.
Гледаше безразлично интерактивната цифрова карта на самолета, показваща терена долу — голата пустиня Сахара, Либия и Египет.
Подобно на всички самолетни карти, картината на тази пълзеше в реално време с движението на самолета, като показваше имената на
различни селища и топографски особености.
Както се беше зазяпал, Алби изведнъж видя име на селище, което му беше познато.
Сгушено до либийско-египетската граница, от египетска страна. Щяха да прелетят директно над него.
На картата пишеше: ОАЗИС СИВА (-19)
„Оазисът Сива“ — помисли си Алби.
В известен смисъл именно тук бе започнало цялото това приключение — в края на краищата Лили беше последната от дългата
поредица оракули от това място.
Алби се вгледа по-внимателно в цифровата карта и забеляза допълнението към името: (-19).
За момент се зачуди какво може да означава това и после, когато видя подобни числа до други населени места и формации, се досети.
Височината над морското равнище.
Но в случая със Сива числото беше отрицателно: -19.
— Оазисът Сива се намира под морското равнище — тихо промълви Алби.
— Сега пък какво си мърмориш, хлапе? — попита Руфъс.
— Оазисът Сива се намира в западния край на падината Катара, огромна низина в Сахара, една от най-ниските точки в цяла Африка.
Според тази карта той се намира на деветнайсет метра под…
Млъкна.
— Гробницата на Имхотеп — каза той. — Имхотеп пише, че гробницата му се намира в големия хълм на Оракула под морето. Мислех
си, че има предвид океана и затова напълно изключих Сива, но съм грешил. Той е говорил за Сива, тъй като тя се намира под морското
равнище.
Алби грабна лаптопа си и затрака бързо.
— Какво правиш? — попита Руфъс и се обърна в седалката си към него.
Алби отговори, без да вдига глава.
— Май открих нещо, което ще потрябва на Джак. Някаква древна следа, която може да го преведе безопасно през Върховния Лабиринт.
Кайро, Египет
На международното летище на Кайро екипът на Джак правеше трескави подготовки.
Джак беше дал инструкции на всеки (Алойзиъс и Истън получиха особено важно поръчение) и хората му се бяха пръснали да
изпълняват задачите си.
Докато другите действаха, Джак привика Стреч и Мечо Пух.
— Вие двамата няма да дойдете в Лабиринта — каза им сериозно. — Имам друга мисия за вас.
— Да? — предпазливо рече Пух.
— Ако приемем, че някой успее в Лабиринта, светът след това ще е доста шантаво място — каза Джак. — Куп големи градове все още
ще спят. И всички свързани с Четирите царства го знаят. Независимо дали подкрепят Сфинкса, или не, онези задници ще имат някакъв план
за това как да се развиват нещата след събитието Омега. Не знам как, но искам да намерите въпросните задници и да научите плана им.
Вземете сестра Линда и Трейси Смит. Може би ще успеят да ви помогнат. О, и между другото, ако умра, поне вгорчете живота на онези
копелета.
Стреч кимна.
— Дадено, Джак.
— И като стана въпрос за смъртта ми… — Джак извади от джоба си запечатан плик и го даде на Мечо Пух. — Пратих това на Зоуи и
Лили като имейл, но искам и вие да го имате — тихо добави той.
— Какво е това? — попита Мечо Пух, макар че се досещаше.
— Моето послание — отвърна Джак. — Моето Писмо от Другата страна. Да бъде отворено в случай че не изляза жив от това.
— Джак, не мисли такива… — започна Стреч.
— Ако всичко мине добре, ще вляза в лабиринта с Лили и Зоуи — каза Джак. — И тримата имаме белезите по дланите си, така че
всеки от нас може да спаси света, ако успеем да се доберем до трона в центъра. Аз просто… ами… просто не знам за това изпитание. Няма
никакви гаранции. Хадес и майка ми бяха убити и не знам колко време ще продължи късметът ми. Аз… просто имам чувството, че може и
да не… Вижте, ако не изляза жив, искам да отворите писмото ми и да го прочетете, става ли?
Мечо Пух кимна мрачно.
— Дадено, Джак. Ще се погрижим.
Стреч, който открай време беше стоик и не си падаше по емоционалните жестове, се наведе и прегърна силно Джак.
— Ще успееш, приятел. Винаги успяваш. Винаги.
— За този път не съм сигурен — със сведени очи рече Джак.
И се отдалечи, за да се захване за работа.
Малко по-късно отлетяха на изток към полуостров Синай и петте укрепени входа към Върховния Лабиринт с ясното съзнание, че им
предстои най-голямата битка в живота им.
Оазисът Сива, Западен Египет
26 декември, 06:55
2 часа и 5 минути до затварянето на портите към Лабиринта
Докато Джак се готвеше да потегли от Кайро, Алби и Руфъс се отклониха от първоначалния си курс и се спуснаха към дома на
предците на Лили — оазиса Сива.
Със своите захранвани от извори езера и хиляди финикови палми оазисът Сива е наистина забележителен, истинско чудо на природата
— изпълнен с живот остров от зеленина насред безкрайно пясъчно море.
При всички други обстоятелства Алби с огромно удоволствие би спрял тук, за да се потопи в историята на това място, но не и сега.
Сега бързаха.
Изтребителят-бомбардировач се спусна от осветеното от луната небе и увисна над главната забележителност на отдалечения оазис —
Хълма на мъртвите.
Това беше високо конусовидно образувание, което се извисяваше над огромното главно езеро на Сива и дължеше името си на
множеството гробници и гробни ниши в катакомбите си.
Алби скочи на земята и извика:
— Хайде, Руфъс! Ако съм прав, ще ми трябва помощта ти. Вземи чука и длетото.
Двамата оставиха изтребителя-бомбардировач на върха на хълма и забързаха към катакомбите.
В Хълма на мъртвите в Сива има стотици гробници, но по пътя насам Алби беше установил, че само четири от тях са с размери, които
биха били достойни за първожрец на Амон-Ра, и само една от тях носеше името Гробницата на Ниперпатот — гробницата на „онзи, който
принадлежи към Дома на Тот“.
Алби си припомни думите на Имхотеп:
После да ме запечата в камък в гробницата ми, посветена на Тот в големия хълм на Оракула под морето и нека тайните на
лабиринта бъдат погребани с мен.
Бързо откриха гробницата. Тя беше второстепенна туристическа атракция за малцината корави туристи, осмелили се да отидат толкова
навътре в пустинята. Представляваше голо правоъгълно помещение, вонящо на вековна плесен.
Алби и Руфъс осветиха гробницата с фенерите си. Тя беше необичайна с простотата си. Върху стените й имаше само две груби
изображения на бога на мъдростта Тот с глава на ибис.
— Хлапе, тук няма нищо — каза Руфъс.
Гробницата беше наистина крещящо празна.
Иманяри и археолози отдавна бяха отнесли всичко ценно, което може да се вземе.
— Няма проблем — каза Алби. — Онова, което търсим, няма да е пред очите ни.
Той насочи лъча на фенера си към плочите на пода.
Търсеше нещо, което беше виждал по-рано в древния царски свят…
— Ето! — възкликна и посочи една издължена плоча.
Тя беше малко по-тъмна от останалите.
Изработена от различен камък.
— Сив камък… — каза Алби. — Имхотеп се е разпоредил да ме запечата в камък. Наредил е на последователите след като го
мумифицират да погребат мумията му в сив камък. Да го направим.
И така Алби и Руфъс се нахвърлиха върху пода на древната гробница с чука и длетото, започнаха да изсичат камъка и след няколко
минути…
… попаднаха на нещо…
… увито в лен.
— Внимателно — каза Алби, докато разчистваха парчетата и разкриха…
… мумията на Имхотеп Велики.
— Леле, майко — прошепна Руфъс.
Алби разви ленените обвивки на главата на мумията, разкривайки за първи път от пет хиляди години лицето на Имхотеп Велики.
Подобно на другите мумии, кожата беше суха, набръчкана и черна. Орбитите бяха хлътнали, устата беше отворена във вечен писък,
разкривайки противни зъби.
— Сигурен ли си, че е той? — попита Руфъс.
— Той е — каза Алби. — Носи кепето си.
А каква гледка представляваше то!
Древните статуи и другите изображения на Имхотеп създаваха погрешна представа за характерната му шапчица.
Защото тя не беше изработена от някакъв си прост метал.
Великолепно полираното сребро сияеше под светлината на фенерите им. По ръба на шапката бяха гравирани символи от Словото на
Тот.
Алби се загледа с благоговение в сребърната шапка. Среброто беше странно — матово, без да отразява светлината, като това на…
— Сребърните… — промълви Алби. — Шапката на Имхотеп е взета от главата на сребърен. Те са били пазители на древни места като
Лабиринта. Чудя се дали Имхотеп не я е взел от някой сребърен при посещението си в Лабиринта.
Бавно и внимателно Алби бръкна в разбития под и свали сребърната шапка на мумията, разкривайки черната кожа на скалпа.
Това беше основната причина да дойде тук.
Беше му хрумнало по време на полета.
Картина, която беше видял на космодрума.
Спомни си подобните на татуировки изображения върху главите на бронзовите, подобни на тези, които виждаше в момента върху
сребърната шапка — спирали и символи от Словото на Тот, гравирани върху блестящите им черепи.
Предадох тайните на лабиринта на тялото си според обичая на древните.
На тялото си.
Според обичая на древните.
По начина, по който древните бяха гравирали главите на бронзовите и сребърните.
— Именно затова е носил винаги тази шапка — каза Алби. — За да скрива знаците върху скалпа си.
И освети с фенера си почернялата кожа на черепа на Имхотеп Велики. Запечатана в сивия камък, мумията се беше запазила много
добре.
Знаците върху скалпа се различаваха трудно, но ги имаше, нанесени със сиво мастило върху почернялата от времето кожа.
Завъртулки.
Геометрични форми.
И редове текст, изписани със Словото на Тот.
Докато разглеждаше татуирания текст и изображенията, си спомни друга част от текста на Имхотеп:
Когато умра, нека следващият първожрец на Амон-Ра копира записаното по същия начин.
— Следващият първожрец на Амон-Ра — повтори Алби. — Предполагам, че някой високопоставен в Католическата църква пази
същите тези тайни, татуирани на скалпа му. Най-вероятно кардинал Мендоса.
Руфъс кимна към мумията, чиято глава беше разкрита, но тялото й оставаше запечатано в сивия камък.
— Значи ще го вземем с нас, така ли? И как по-точно?
— Само не казвай на някой археолог какво съм направил — отвърна Алби.
И без никаква церемониалност или почтителност хвана главата и я дръпна рязко. Разнесе се рязко хрущене и главата се отдели от
тялото. Алби я пусна в раницата си.
— Значи ще вземем главата? — изуми се Руфъс.
— Определено. — Алби метна раницата на рамо. — Да вървим. Трябва да я занесем на Джак преди да е стигнал до Лабиринта.
Забързаха навън.
Когато излязоха, чуха полицейска сирена в нощта. Някой се беше обадил на местните ченгета.
Но когато полицейската кола спря на върха на Хълма на мъртвите, самолетът вече беше отлетял на изток, към Египет и Върховния
Лабиринт.
Петте порти на Върховния Лабиринт
Портите на Върховния Лабиринт, Синайска пустиня, Египет
26 декември, 08:30
30 минути до затварянето на портите
Самолетът на Джак летеше към изгряващото слънце над началото на Суецкия канал в северния край на Червено море.
Пред него се простираше суровият терен на Синайския полуостров.
Той беше брутален — кафяв и неприветлив, насечен и планински, сух и по-горещ от самия ад. Земя на чакъл и скали, пясък и прах.
Нищо не живееше тук. Нито дървета, нито дори бурени.
„И някъде там — помисли си Джак, докато гледаше през предното стъкло на пилотската кабина, — има полукръг от пет древни порти,
даващи достъп до гигантски подземен лабиринт“.
След като въведоха в навигационната система курса, водещ право на изток от Големия сфинкс в Гиза (по-точно от очите на уреуса,
красял някога челото му), те се надяваха да открият мястото на около 160 километра от отправната точка.
Оказа се, че целта им не е трудна за откриване. Поради три причини.
Първо, заради четирихилядната армия бронзови, строена в отбранителни формации около комплекса заедно с увисналия във въздуха
квадрокоптер на Сфинкса и допълнителни хора на земята и в оборудваните със зенитни оръдия джипове.
Второ, заради останките от наскоро разбил се самолет при една от портите.
И трето, заради гигантската битка, бушуваща там.
Огромният самолет на Растор сипеше огън и жупел върху отбранителните сили на Сфинкса.
Гигантският V-88 „Кондор“ беше по-голям дори от квадрокоптера Ми-4000 на Сфинкса. Беше увиснал вдясно от една ниска планина и
изстрелваше ракети по квадрокоптера, като в същото време засипваше с трасиращи куршуми цели по земята, като правеше на пух и прах
джиповете и посичаше редиците бронзови.
Отекваха експлозии.
Бронзови хвърчаха във всички посоки.
По планината изригваха гейзери от прах и пясък.
В един момент квадрокоптерът на Сфинкса беше улучен от ракета и огромният Ми-4000 се завъртя неуправляемо във въздуха, преди да
се стовари в склона на планината и да се разлети на парчета в колосален взрив от пламъци и пръст.
Ниската жълто-кафява планина стърчеше от по-голям масив, сякаш беше обърната към Големия сфинкс на сто и шейсет километра
оттук. Имаше приблизително формата на полусфера, от двете страни на която минаваха две тесни долини.
От въздуха Джак различи по краищата на полусферата малки правоъгълни постройки — кафяви каменни кубове, които заради цвета си
почти се сливаха с планината.
Портите на Лабиринта.
Те бяха на по около петстотин метра една от друга и щяха да са трудни за забелязване, ако не бяха нещата пред някои от тях. Например
пред едната порта имаше разбит самолет. (Джак предположи, че Езекил и негови монаси са пристигнали с него тук предишния ден, след
успешното изпълняване на Падането.)
Пред двете крайни порти имаше редици бронзови, по хиляда при всяка порта, построени в отбранителни дъги, за да ги предпазват от
настъпление по земя.
Зад тях имаше по-малки фаланги от сребърни — може би по четирийсет във всяка. Те бяха разположени непосредствено пред портите
в случай че някой успее да си пробие път през бронзовите.
Явно Сфинкса беше оставил заповеди никой да не бъде допускан да влезе в Лабиринта след него и тези две порти явно все още не бяха
използвани.
Джак се загледа в гигантския V-88, който сипеше огън върху най-дясната порта. Беше го виждал на телевизионния екран в Йерусалим,
но на живо се оказа още по-огромен. Това беше върховната летяща крепост.
— Обзалагам се, че Растор е използвал този самолет за взривяването на Храмовия хълм — каза той.
Зоуи кимна.
— Както и за унищожаването на купола на „Свети Петър“ в Рим.
— А сега го използва и тук — рече Лили.
Джак видя как гигантският самолет се спусна пред крайната дясна порта, като разпердушини сребърните. Група дребни фигури,
водени от Растор, изскочиха от него и се втурнаха вътре.
Джак се обърна към членовете на екипа си.
Вече ги беше запознал с плана Матрьошка. Той беше изключително рискован. Във всеки от трите му етапа можеше да се провали и те
щяха да са мъртви още преди да се усетят какво става.
— Добре — каза той. — Целта ни е последната порта, крайната отляво. Всичко се свежда до този момент. Благодаря ви за
приятелството и помощта ви през годините. Надявам се да се видим по-късно, ако и когато всичко приключи. Скай Монстър, стари
приятелю, закарай ни там.
Могъщият „Сюпър Галакси“, управляван от Скай Монстър, започна да се спуска към комплекса с портите на Върховния Лабиринт.
Откриха огън по тях, но самолетът беше с дебела броня и с едни от най-добрите контрамерки в света и изстреляните ракети
профучаваха покрай тях, а куршумите рикошираха от бронирания фюзелаж.
И тогава, най-неочаквано, зад „Сюпър Галакси“ се появи втори самолет! Беше се приближил зад по-големия С-5 и бе останал
незабелязан.
Товарният „Херкулес“ на египетските ВВС, пилотиран от Алойзиъс Найт — това беше специалната му задача — изпревари спускащия
се „Сюпър Галакси“ и се приземи точно пред него!
В повечето сценарии един „Херкулес“ би бил най-големият участващ самолет, но в случая изглеждаше дребен в сравнение с огромния
С-5.
Управляван от Алойзиъс, самолетът се приземи на пустинната равнина пред комплекса, следван от „Сюпър Галакси“.
Той вдигна огромен облак прах и пясък и в следващия момент вече се носеше право към ниската планина и легионите бронзови.
Изобщо не намали скорост.
“Херкулес“-ът се заби право в редиците бронзови и за миг смаза петдесет от тях…
… прокарвайки през строя им просека…
… която секунди по-късно беше използвана като писта от самолета на Джак…
Гледката беше зашеметяваща.
Два огромни самолета, носещи се един след друг през пустинята и помитащи редиците на защитниците.
— На ви, тенекиени шибаняци! — извика Алойзиъс, докато обръщаше самолета наляво към крайната порта на комплекса и гледаше
как бронзовите падат с десетки под носа му.
Но той знаеше, че в крайна сметка те щяха да го спрат дори само с огромното си числено превъзходство.
Металните автомати, смазвани и потрошавани като играчки, попаднаха в колесниците, заклещиха ги и след като мина през две трети
от редиците им, големият „Херкулес“ започна да забавя скорост.
Тогава Алойзиъс зави рязко надясно и товарният самолет поднесе и спря…
… а следващият го „Сюпър Галакси“, който не беше помитал бронзови, продължи напред към портата.
Сега големият самолет продължи през бронзовите, като ги смазваше под носа си и приближаваше лявата порта на Лабиринта.
Колесниците му също започнаха да се задръстват от натрошените тела на автоматите — въпреки пораженията бронзовите си оставаха
„живи“ и продължаваха да дерат и секат като някакви метални зомбита дори докато колесниците ги премазваха — и накрая „Сюпър
Галакси“ спря…
… на триста метра от лявата порта, пред най-малко петстотин бронзови, които продължаваха да блокират пътя.
Облак от прах и пясък се вдигна над окаяната сцена — двата очукани самолета с пръснати около тях бронзови.
Онези от бронзовите, които още бяха на крака, започнаха да настъпват към неподвижния
„Сюпър Галакси“.
В този момент предната част на самолета — масивният коничен нос — се повдигна, разкривайки огромния товарен отсек, от който
изхвърча камион, спусна се по рампата и се понесе към бронзовите, като ги помиташе по същия начин, по който го бяха направили
самолетите!
Джак беше зад волана, а Лили и Зоуи седяха до него. Той караше бързо, като правеше резки завои в опит да стигне до портата в ниската
планина.
Камионът рязко подскачаше, докато бронзовите изчезваха под него.
Някои автомати успяха да се вкопчат в камиона, забивайки острите си нокти в метала.
— Господи! — извика Зоуи, когато ноктите на един бронзов пръснаха прозореца на вратата от нейната страна.
Бам!
Тя отнесе главата на бронзовия със специалния куршум, изстрелян от упор.
Така продължиха напред през редиците на бронзовите — Джак караше, а Лили и Зоуи стреляха наляво и надясно, докато
приближаваха портата.
Но подобно на самолетите по-рано, камионът в крайна сметка не издържа на огромния брой бронзови.
Той приближи на стотина метра от портата, преди да бъде спрян…
… и тогава третият елемент от плана Матрьошка — превозно средство в превозно средство в превозно средство — изскочи от
каросерията на камиона — мотоциклет с кош, с Джак на кормилото и Лили и Зоуи в коша!
Джак управляваше съсредоточено, докато мотоциклетът се приземяваше от каросерията и завиваше. Той се насочи към портала…
… и посърна.
Оцелелите бронзови бързо затвориха редиците си.
Триста на брой.
Препречващи пътя.
А зад тях имаше и сребърни.
— Мамка му! — изруга Джак. — А почти стигнахме.
В следващия миг от двете страни на мотоциклета минаха два откоса тежки 50-милиметрови куршуми, които пометоха бронзовите пред
него, разчиствайки пътека до портата.
— Тук сме, Джак! — извика гласът на Алби в ухото му.
„Черният гарван“ се сниши над тях и увисна във въздуха, а тежките картечници на крилете му продължиха да трещят и да помитат
редиците бронзови.
Джак даде газ и се понесе напред по пътеката, профучавайки покрай падащите от двете му страни автомати.
Хаосът беше абсолютен.
Изтребителят-бомбардировач висеше над него и разчистваше пътя; Зоуи и Лили стреляха наляво и надясно от коша със специалните си
куршуми.
Джак гледаше право напред, съсредоточен върху портата.
И когато приближиха, видя дебела каменна плоча, която се спускаше надолу — външната врата се затваряше бавно, за да запечати
входа. И вече почти достигаше земята.
Оставаха й само около две стъпки, преди да се затвори напълно.
Вече се намираха само на шейсет метра от нея…
… когато реактивен снаряд, изстрелян от един от защитниците-хора на Сфинкса, улучи „Черният гарван“ и той отлетя назад ранен,
оставяйки черна диря след себе си, и се стовари в прахта на четирийсет метра от портата, завъртя се странично на нея, едното му крило
почти се отчупи и…
… последната група сребърни затвори редиците си пред мотора на Джак и блокира пътя.
На Джак му идеше да закрещи.
Обърна се да погледне самолета, да види дали Алби и Руфъс са добре. Точно в този момент похлупакът на изтребителя-бомбардировач
се отвори и Руфъс и Алби изскочиха навън и откриха огън по сребърните.
Бяха добре и продължаваха отчаяно да помагат, за да разчистят така необходимия път пред Джак.
Той отново даде газ и се понесе напред…
… и най-неочаквано друг противников камион изникна от нищото и спря пред тях, блокирайки портата!
Камионът се шофираше от рицар на Златната осмица — отново Йегер Цвай, противникът на Джак от Москва и Йерусалим — и беше
натоварен с още двайсет сребърни, които бързо скочиха от него!
— Това вече не е истина… — изпъшка Джак.
— Съвсем близко сме! — извика Лили.
Джак просто не можеше да повярва на очите си.
Погледът му се стрелна от двайсетте новопристигнали сребърни към намръщеното лице на Йегер Цвай в кабината, каменната плоча,
която вече почти се беше затворила, и първоначалните сребърни защитници, които бяха пометени, но сега се изправяха отново на крака и
тръгваха със залитане към него.
И тогава положението стана още по-лошо.
Пак от нищото изникна още един камион и когато го видя, Джак изгуби всяка надежда.
Камионът наби спирачки между мотора на Джак и Йегер Цвай, като вдигна огромен облак прах и пясък.
Когато облакът започна да се разсейва, Джак видя силуетите на още слизащи от каросерията автомати и сърцето му се сви.
Лошите бяха получили още подкрепления.
Но тогава облакът се разнесе и той успя да види бронзовите по-ясно. По главите и раменете им имаше светлосиня боя.
Това бяха бледоликите на Истън!
Насочвани от дребния Истън, който скочи от камиона, шофиран от Алойзиъс Найт, бледоликите се хвърлиха към сребърните —
автомати срещу автомати.
— Давай, Джак, давай! — извика Алойзиъс.
И в този кратък момент за отдих, осигурен му от Истън и Алойзиъс, Джак видя решението.
— Благодаря! — извика той и се обърна към Зоуи и Лили. — След мен!
Намираха се само на четирийсет метра от портата, но все още не можеха да стигнат до нея заради сребърните, много от които сега се
биеха с бледоликите на Истън.
Тримата се втурнаха в прахта не към портата, а настрани, към…
… разбилия се Су-37.
Покатериха се на крилото на изтребителя-бомбардировач.
— Алби! Руфъс! — извика Джак, докато минаваше покрай тях. — Използвайте втората, за да се измъкнете!
Руфъс се намръщи.
— Втората какво?
Алби метна раницата си към Джак и викна:
— Джак! Вътре има нещо, което ще помогне!
— Благодаря, хлапе! — Джак улови раницата и се пльосна в пилотската седалка на самолета.
— Лили! — каза, докато тя влизаше в кабината. — В скута ми. Зоуи, закопчай се с нея!
Двете скочиха върху Джак, а той вдигна пушката си и колкото и странно да изглеждаше — стреля в дясното крило на самолета.
След три оглушителни гърмежа вече пукнатото крило се отчупи и целият самолет се люшна настрани и се катурна…
… така че сега горната част на кабината беше обърната към затварящата се древна порта.
Зоуи се сети какво предстои.
— Да не би да си решил да…?
— И още как — навъсено отвърна Джак. — Дръжте се.
И с тези думи дръпна лоста за катапултиране и направи невъзможното.
Пилотската седалка изхвърча от преобърнатия самолет като тапа на шампанско и се понесе странично през пустинята, на две стъпки
над земята, право към затварящата се порта.
Зоуи извика.
Лили изкрещя.
Джак стисна зъби, когато седалката заподскача по пясъка като хвърлено в езеро плоско камъче, профучавайки между сребърните.
Портата се спусна над тях, но подсилената облегалка на седалката се изпречи на пътя й и я заклещи, принуждавайки я да спре.
Джак бързо разкопча колана и избута Лили и Зоуи под плочата в мрака от другата страна.
— Давайте, давайте, давайте!
Обърна се и хвърли последен поглед към Алби, Алойзиъс и Руфъс, които вече бяха стигнали до изтребителя-бомбардировач, скачаха в
кабината му и стреляха по другото му крило, за да го изправят отново. След секунда втората седалка, тази на стрелеца, полетя в небето с
надеждата да се приземи успешно на достатъчно разстояние от суматохата.
И тогава гледката на Джак беше закрита от един сребърен, който изникна точно до него.
С бързината на змия сребърният сграбчи Джак за главата и започна да стиска и извива…
… щеше да му откъсне главата…
… но внезапно автоматът беше изблъскан от двама бледолики, които го принудиха да пусне Джак. Изведнъж отнякъде се появи Истън,
вдигна Джак на крака и го бутна към спускащата се плоча на портата.
Вече само една педя отделяше плочата от земята.
С последен поглед към небето, планините и пустинята Джак се промуши през процепа на древния вход, следван от Истън и четирима
от бледоликите му.
Процепът беше станал толкова тесен, че докато последният бледолик се промъкваше през него, плочата остави дълбоки драскотини по
металната му глава…
… и след миг се стовари с грохот върху земята, откъсвайки лабиринта от външния свят.
Джак, Лили и Зоуи стояха в пълния мрак заедно с Истън и четиримата бледолики.
Джак включи фенерчето, монтирано на пожарникарската му каска.
Зоуи — това на цевта на картечния й пистолет МР-7.
Джак, Зоуи и Лили имаха леки раници, пълни с манерки, протеинови блокчета, очила за нощно виждане, резервни пълнители със
специално модифицирани патрони, въжета, екипировка за катерене и малки магнитни куки „Магхук“.
Джак провери съдържанието на раницата, подхвърлена му от Алби.
От нея го погледна откъсната мумифицирана глава.
— Това определено не го очаквах — обади се Лили.
Мумифицираната глава имаше сребърна шапка и Джак веднага се сети чия е.
— Това е Имхотеп.
За шапчицата беше залепена бележка с почерка на Алби:
Джак, запознай се с Имхотеп.
Свали му кепето.
Татуировките ще те ориентират в лабиринта.
Приеми, че Мендоса има същите татуировки.
Алби
Джак свали сребърната шапка, вгледа се внимателно и видя татуировките — сложна поредица фигури и символи от Словото на Тот,
изписани с по-светло сиво върху черната мумифицирана кожа.
— Лили, какво пише тук?
Лили погледна знаците.
— Хм. Неща от сорта на: „Върви напред или умри, защото Лабиринтът се затваря; всяка негова част остава отворена само за едно
завъртане. Щом минеш блестящото стълбище, няма връщане назад. За да намериш безкрайния тунел, мини през вратата под образа на
Нингизида. В тунела винаги завивай наляво. Не говори в присъствието на златните — можеш да преминеш единствено в мълчание. Не
поглеждай лицата им, защото очите ти ще престанат да виждат. Пази се от течния огън“. И накрая: „Животът е правило, смъртта е живот.
Но няма измъкване от върховния избор. Пред лицето на Омега не можеш да скриеш истинските си желания“.
— Това са инструкции за лабиринта… — каза Зоуи. — Чудесна работа, Алби. Чудесна. — Обърна се към Лили. — Скъпа, ако излезем
живи оттук, омъжи се за това момче.
— И на мен ми е минавала тази мисъл — отвърна Лили.
Джак прибра главата в раницата и се огледа.
Намираха се в малък прашен и смълчан параклис.
Водени от лъчите на фенерчетата си и следвани от Истън и бледоликите му, пристъпиха към вътрешната стена, която беше изсечена
така, че да прилича на засводена врата.
На пода пред нея имаше издигнат камък с изображение — знакът с петте лъча.
Джак, Зоуи и Лили носеха същия знак на дланите си, получен по време на Падането.
Джак опря длан в релефния знак на пода и с дълбоко зловещо буботене древната вътрешна врата се отвори.
От другата страна имаше широко стълбище, което се спускаше в мрака.
— Върховният лабиринт — каза Лили. — Последното изпитание преди събитието Омега, края на всички неща.
— И ние сме последните, влезли тук — добави Зоуи. — Противниците ни вече са вътре.
Джак кимна.
— Така е. Но пък нали знаете какво казвам — не сме стигнали дотук, за да се отказваме. Зоуи, Лили, Истън, много се радвам, че сте с
мен на тази последна мисия. Да го направим.
И следвани от четиримата бледолики, те прекрачиха древния праг и заслизаха по тъмните стъпала към Върховния Лабиринт.
КРАЙ НА „ДВЕТЕ ИЗГУБЕНИ ПЛАНИНИ“
ДЖАК УЕСТ-МЛАДШИ ЩЕ СЕ ЗАВЪРНЕ…
… ЗА ЕДИН ПОСЛЕДЕН ПЪТ
Интервю с Матю Райли
ВНИМАНИЕ: СПОЙЛЕРИ!
Това интервю съдържа СПОЙЛЕРИ за „Двете изгубени планини“. Съветваме читателите, които още не са прочели романа, да не четат
и интервюто, тъй като то издава основни моменти от сюжета на книгата.
Здравата ни уплаши, когато едва не уби Лили в края на „Трите тайни града“, а в самото начало на тази книга разбираме каква е
съдбата на горкия Александър!
Да, исках да доведа читателите до самия ръб с Лили и ритуалното жертвоприношение. Всъщност в първата чернова на „Трите тайни
града“ не бях включил епилога, в който се намеква, че тя е добре. Някои от прочелите въпросната чернова наистина вярваха, че съм я убил,
и ми бяха доста ядосани.
Аз съм читател. Обичам четенето. В това отношение съм същият като почитателите ми. И като читател твърдо вярвам, че когато
приключа с някой роман и затворя книгата за последен път, трябва да се усмихна и да си кажа: „М-м-м, това наистина ми хареса“.
Прилагам този стандарт към собствените си романи. Надявам се, че след като прочете някоя от книгите ми, читателят ще се усмихне и
ще си каже: „М-м-м, това наистина ми хареса и ми достави удоволствие“.
Така.
Не исках читателите да завършат ЗТГ и да си кажат: „Какво? Лошите победиха и убиха Лили! “. Завършването на една книга с
изпълнен с напрежение отворен край може да бъде забавно, както беше с „Шестте свещени камъка“, но най-важното е чувството за
удовлетворение.
Точно затова реших да добавя епилога. Мисля, че той направи „Трите тайни града“ по-добър, тъй като даде на читателите един
изпълнен с надежда край, а не ги остави натъжени… и така те са затворили книгата с удовлетворение от факта, че Лили може да е все още
жива и че предстоят нови неща.
Именно затова „Двете изгубени планини“ незабавно се заема с участта на Лили. Сметнах, че дължа това на читателите си. Определено
ми хареса да започна книгата с Лили на стъпалата на катедралата „Св. Василий Блажени“ в Москва, насред студа, между две обезглавени
монахини. Доста стряскащо начало за роман — похват, който обожавам (малко като начина, по който започнах „Четирите легендарни
царства“ с Джак, който се събужда и открива, че е в някаква древна клетка и с обръсната глава — подобно нещо моментално събужда
любопитството на читателите и ги подтиква да продължат).
С всяка следваща книга за Джак Уест се чудим какви ли митологии или шокиращи древни технологии ще открием. Как ти дойде
идеята за Камбаните на сирените? Когато Джак „заспива“ и изпитва с пълна сила въздействието им, чувството е ужасяващо!
Мисля, че книгите за Джак Уест ясно показват, че съм огромен фен на митологията. Нещо повече, още по-голям фен съм на
обясняването на древни митове по съвременен, реалистичен начин.
Всичко започва със „Седемте смъртоносни чудеса“, където си представих Висящите градини на Вавилон. Или с „Четирите легендарни
царства“, където се опитах да изясня какви всъщност може да са били дванайсетте подвига на Херакъл. Отговорът ми е — предизвикателни
смъртоносни съревнования, в които оцелява само победителят!
Относно Камбаните на сирените и съня, който причиняват те, прякото ми вдъхновение беше гръцкият мит за сирените — прекрасни
девици, които с омайните си гласове и песни карат моряците да разбиват корабите си в скалите. За първи път прочетох за сирените в
„Аргонавтика“ на Аполоний Родоски и си помислих, че са направо страхотни (между другото, книгата е разкошна). Също толкова добра е и
историята за Одисей, който с типичното си любопитство иска да чуе песента им и да оцелее, за да я опише. Методът, по който го
постигнал, е велик — наредил на хората си да го завържат за мачтата на кораба, а самите те да си запушат ушите с восък.
И вместо хипнотизираща песен на някакви сладкопойни девици аз се спрях на високотехнологични камбани, чийто звън вкарва хората
в подобно на сън състояние. (Особено ми хареса как Джак може да чува света около себе си, докато спи, което прави сцената в Йерусалим
още по-драматична.)
На сюжетно ниво, с приближаването на края на поредицата исках да вдигна залога и да поставя в опасност цялото население на света.
Вместо да карам Джак да „спасява света“ като цяло, сега той трябва да събуди всички от ужасния сън, защото иначе хората ще загинат от
измръзване или глад. А ако победи, Сфинкса ще събуди само няколко милиона души. Така сцената е подготвена за последната книга.
Ще видим ли още митове като тези в последната книга?
О, да! Определено! Запазил съм няколко невероятни истории в ръкава си. В последната книга от поредицата ще засегна някои от най-
страхотните митове на света.
Съдбата на света (или на галактиката, вселената и т.н.) е винаги поставена на карта, но обикновено Джак Уест и екипът му
са онези, които са на предната линия. Имаше някои изключения като инцидента в Лондон в „Трите тайни града“, но в „Двете
изгубени планини“ ти наистина постави населението на света в опасност — Москва е попиляна, свещени места в Йерусалим са
унищожени, цели градове са приспани…
Винаги съм се придържал към принципа „ако ще е гарга, да е рошава“. Но ако трябва да съм сериозен, в много от предишните книги
Джак действаше в най-затънтените краища на света, далеч от големите градове и гъстонаселените центрове. Открих обаче, че с
увеличаването на залога приключенията му водят по-близко до цивилизацията — като беше със сцената при Темза в Лондон и екшъна в
апартамента на Хадес в Ню Йорк в „Трите тайни града“.
Предполагам, че на някакво ниво съм решил, че е време хората на света да научат за усилията на Джак в тяхно име. Горкият герой
постоянно спасява света, а никой не разбира! Макар самият Джак да няма нищо против това — всъщност основна част от характера му е да
не иска да бъде възхваляван и най-голямото му желание е да се прибере у дома във фермата си и да остане далече от света, — на мен това
не ми допада особено.
Освен това приближаваме края на история, превърнала се в гигантска поредица от седем книги, така че трябва да се погрижа тя да
завърши с гръм и трясък. А това означава, че залогът трябва да обхваща всичко.
За първи път намекна за важността на мисията „Аполо 15“ в „Трите тайни града“. Какво те вдъхнови да използваш Луната
като ключов компонент в Изпитанието на планините?
Просто исках да натоваря Джак с абсолютно неизпълнима задача — да го накарам да направи нещо на повърхността на Луната!
Първо, просто обожавам всичко, свързано с кацанията на Луната. Мисля, че те са върхът на човешките постижения, пътешествия и
дързост. Една от най-любимите ми книги е „Лунен прах“ на Андрю Смит. Авторът е разговарял с всеки жив астронавт, стъпил на лунната
повърхност. Изживяването променило всички тях и описанията на кацанията на Луната — особено това на Армстронг, което е едно от най-
вълнуващите четива — са просто невероятни.
Хареса ми идеята да свържа една от лунните мисии — „Аполо 15“, която наистина е първата, използвала роувър — с конкретно искане
на четиримата царе. Идеята ми се въртеше от доста време и затова пуснах намека в „Трите тайни града“.
Откакто поредицата за Джак Уест-младши продължи с „Четирите легендарни царства“, прибягвам повече до подобни неща — вкарвам
в по-ранна книга намеци и в следващите развивам историята или историите. (Винаги съм харесвал образа на петима воини, стоящи зад
четирима царе, която въведох в „Шестте свещени камъка“ още през 2006 г. само за да разкрия кои са четиримата царе десет години по-
късно в „Четирите легендарни царства“ — това беше доста дългосрочен намек!)
Мисля, че правя това, защото лично за мен последните три книги от поредицата са една голяма история.
Когато седнах да пиша „Четирите легендарни царства“, знаех, че започвам да отброявам назад до „Едното някакво си нещо“. За мен
„Четирите легендарни царства“ нарежда шахматната дъска за последните етапи на тази история и в последните три книги просто
препускам с всички сили към финалната линия.
О, и само за сведение, в по-ранните книги все още се спотайват неща, за които ще стане дума в „Едното някакво си нещо“.
И в тази книга отново се връщаме в Египет! За дългогодишните фенове на Джак Уест чувството е доста носталгично. Когато
писа „Седемте смъртоносни чудеса“, представял ли си си, че ще върнеш Джак там или че ще използваш по някакъв начин Сфинкса?
Чаках адски дълго да вкарам Сфинкса в някой от романите. Наложи ми се да впрегна цялата си воля, за да издържа толкова дълго.
В книгите за Джак Уест се опитвам да свържа всички странни древни обекти по света в една мащабна история и Сфинксът е един от
най-странните от тях. Даже мисля, че е най-страхотният. Когато посетих Египет преди години, седнах и го зяпах цяла вечност. Сфинксът е
наистина загадъчен.
И между другото, двете негови изображения в книгата са съвсем истински.
Да поговорим за другия Сфинкс — за злодея дин Ланкастър XII, пазителя на град Атлас. Той се появява за първи път като член
на трисмагите в „Четирите легендарни царства“ и се оказва корав опонент на Джак в „Трите тайни града“. Джак не се беше
изправял срещу такъв хитроумен противник, откакто победи баща си Вълка. Сигурно е било забавно да преобърнеш наопаки още
един мит — как един от тримата мъдреци използва знанията си не за благородни цели, а за да се сдобие с власт.
Отново ще кажа, че ми харесва да използвам митични фигури и да ги представям в различна светлина. Дори известно време си мислех
да направя един от „тримата мъдреци от Изтока“ мистик от Китай.
Докато обмислях големия финал на поредицата, реших да въведа нови злодеи и лично според мен тип като Хардин Ланкастър/Сфинкса
има огромна мотивация да прави онова, което прави. Поради начина, по който работи владетелският свят, той е останал на заден план
заради Орландо, въпреки че е по-умен и по-осведомен от него. (Честно казано, намирам наследствената система за завладяваща точно
защото има един фатален недостатък — умствено слабите принцове и принцеси. Добри крале и кралици могат да имат тъпи деца, но
системата изисква тъпаците да носят короната. Много шантава работа.)
Ако на финала Джак трябва да се изправи срещу някой злодей, противникът му трябва да е умен, корав и напълно отдаден на каузата
си. Сфинкса е всички тези неща, че и повече, както видяхме, когато изпълни Падането.
Като спомена това, разкажи ни повече за Падането.
Като писател винаги мисля за злодеите и злото. Защото в крайна сметка героят е всъщност само толкова добър, колкото добър е
злодеят. Затова винаги се опитвам да намеря начини да направя злодеите си по-корави и трудни за побеждаване.
Нека първо да кажа, че ми отне наистина много време да замисля Падането. Открай време ми се въртеше идеята за убийствен скок в
бездна, който Джак трябва да направи, за да стане „достоен“ за последния лабиринт, но докато не седнах да нахвърля плана за „Двете
изгубени планини“, тази идея беше съвсем смътна. За да я направя реална, трябваше да измисля структура, която наистина да пада.
Решаващият момент дойде, докато си играех с различни версии на Падащия храм и скицирах една с крехка долна половина, която ще се
смачка под по-тежката горна, щом се удари в дъното на шахтата.
Падането беше замислено поради друга важна причина — да представя Сфинкса, както и Езекил и Растор като злодеи, които са готови
да рискуват живота си, за да спечелят залога.
В опитите си да създам по-качествени злодеи открих, че в наши дни най-добрите от тях са онези, които са тотално отдадени на целта
си — дотам, че са готови да жертват всичко, за да я достигнат. Добър пример за това е Танос от „Отмъстителите: Война без край“ и
„Отмъстителите: Краят“. Много се забавлявах да го гледам, защото той беше абсолютно отдаден на целта си и бе готов да направи всичко
заради нея.
Като стана въпрос за това, в тази книга има и друг ГОЛЯМ нов играч — нихилистът генерал Растор. Можеш ли да ни
разкажеш повече за него?
С приближаването на кулминацията на поредицата реших да включа и герой, който не иска да владее света и да спасява когото и да
било. Растор беше забавен злодей за създаване, защото освен че е абсолютно отдаден на целта си да унищожи вселената, с него не може да се
излезе на глава или да бъде разубеден. С Растор не можеш да се пазариш. Той няма любими хора или такива, за които да го е грижа. И освен
това е безжалостен и убийствен маниак.
В цялата книга Джак и екипът му са на няколко крачки зад лошите. Сфинкса, Растор и монасите на Омега знаят много повече
за Изпитанието на планините и как да стигнат до Върховния Лабиринт за събитието Омега, докато Джак и нашите герои нямат
време да си отдъхнат. Кажи ни как стигна до тази ситуация.
За мен „Двете изгубени планини“ е всъщност средната част от история в три книги, която започва с „Трите тайни града“ и ще завърши
с „Едното някакво си нещо“. Тази история се завързва в „Четирите легендарни царства“, където се полагат основните идеи за царствата,
изпитанията и събитието Омега.
Това означава, че „Двете изгубени планини“ е по същество главоломна надпревара към последната битка, която ще се състои (най-
вече) в гигантската плетеница, наричана Върховен лабиринт. Исках предизвикателството пред Джак да бъде това, че винаги изостава,
винаги догонва, винаги разполага с по-малко информация. Исках да натрупам шансовете срещу него и да направя мисията му абсолютно
отчаяна. (Както вече споменах, точно когато изглежда, че мисията му е напълно невъзможна, той научава, че трябва физически да премести
нещо на Луната.)
Забележителен и шокиращ момент от книгата беше ужасното обезглавяване на Хадес, после и краят на горката Мей!
Разпната и смазана! Как ще се отрази на Джак смъртта на майка му?
Хадес трябваше да си отиде. Иска ми се да можех да го обясня по по-дълбок начин, но това е истината.
Той също беше забавен герой за създаване, особено в качеството му на „тъмен ментор“ на Джак (който донякъде замести Магьосника,
добрия ментор). Освен това имаше много пари, което ми позволи да му дам много страхотни играчки, самолети и имения! И познанията му
за царствата и техните ритуали бяха важни. Но имах чувството, че в повествованието съм стигнал до точка, в която Джак трябва да
продължи нататък сам, без помощта на тъмния си ментор.
При Мей нещата са малко по-различни. Макар и тя да е нещо като ментор на Джак, Мей представлява също неговата душа и сърце. Тя
беше добрата майка, която за разлика от баща му, е изградила у Джак чувствата за съчувствие и съпричастност. По същия начин, по който
трябва да продължи с приключението си без мъдростта на Магьосника и познанията на Хадес, Джак трябва да го направи и без
напътствията на Мей. Ако е истински герой, той трябва да се изправи сам срещу последните предизвикателства.
Смъртта на Мей послужи и за конституирането на Растор като достоен противник на Джак. Растор играе голяма роля в последната
книга и сега той и Джак имат сериозни сметки за разчистване.
Планът Матрьошка в края беше доста смахнат и шеметен, Матю! Всичко е подготвено за големия финал във Върховния
Лабиринт. Някакви намеци какво ще бъде ЕДНОТО в поредицата?
Както вече споменах, голяма част от тази книга е свързана с издигането на какви ли не безумни препятствия между Джак и целта му.
Последното препятствие беше армията бронзови и сребърни, през която трябваше да премине.
Планът Матрьошка беше моето решение за въпросното препятствие — постепенно напредване, спиране… поява на друго, по-малко
превозно средство, отново напредване, спиране… трето, още по-малко превозно средство. След което Джак успява да прекрачи прага
благодарение на помощта на приятелите си.
Колкото до заглавието на последната книга, както винаги ще го разкрия няколко месеца преди излизането й. Хората може и да не го
знаят, но аз не казвам и на издателя си заглавието на следващата книга за Джак Уест — до деня, в който му я давам! Това е тайна, която
обичам да пазя до последния момент, който ще настъпи може би след година или две.
Това ли е следващата книга, върху която работиш?
Да, точно тя е. Реших, че не мога да доведа читателите чак до портите на Върховния Лабиринт четири дни преди събитието Омега и да
ги зарежа, за да започна книга на друга тема. Вече имам добър напредък. Откъм писане винаги е най-добре да продължиш направо със
следващата книга. Вече го направих с „Шестте свещени камъка“ и „Петимата велики воини“ и това наистина помогна историята да
премине плавно от едната книга в другата.
Как се справяш в Ел Ей по време на пандемията?
Времето е определено странно и трудно, но съм здрав и съчувствам на онези, които са изгубили любими хора или работата си, или
просто са били подложени на финансов стрес.
Подобно на всеки друг, предпочетох да се пазя и просто си останах у дома. Имах два готови разказа — „Роджър Ашам и заповедта на
мъртвата кралица“ и „Джак Уест и китайското приводняване“, така че ми беше приятно да ги пусна безплатно онлайн по време на пълната
карантина. Открай време обичам да пускам безплатни разкази, просто за да дам нещо на читателите ми. Да го направя във време, когато
всички се затварят по домовете си, ми създаде чувството, че по някакъв малък начин правя пълната карантина малко по-поносима.
Блокадата ми попречи да участвам на писателския фестивал в Маргарет Ривър, за което наистина съжалявам. Надявам се, че все някога
ще участвам в него. Блокадата отложи и всички други неща, които правя, така че в крайна сметка покрай разчистения календар използвах
възможността да се посветя на писането.
В крайна сметка, опитах се да извлека най-доброто от лоша ситуация и да използвам времето, за да бъда продуктивен. Завърших две
повести, включващи една история за много готин супергерой, един филмов сценарий и, разбира се, започнах последния роман за Джак
Уест.
А след това? Какво следва? Ще има ли още романи за Джак Уест?
Ха-ха! Не, само „Едното някакво си нещо“ — и толкова! Историята ще завърши с тази книга. Писането на поредицата много ми хареса
и не искам да прекалявам, като я продължа отвъд първоначално замисленото. А аз смятах да я завърша с „Едното“.
В поредицата за Джак Уест хвърлих горе-долу всичко, което знам за историята, митовете и древните места. „Седемте смъртоносни
чудеса“ излезе през 2005 г. Когато реших да започна продълженията, целта ми беше да напиша една гигантска, наистина епична поредица,
която свързва всички странни древни места по света, от Стоунхендж до Великденския остров и Големия сфинкс. И мисля, че в края на
последната книга ще съм го постигнал.
Надявам се, че читателите са намерили това пътуване за забавно, но… то е пътуване с край. В момента единствената ми цел е да се
погрижа краят, последната седма книга, да е задоволяваща за всички онези, които са отделили от времето си да ме последват.
Завършването на поредицата всъщност е донякъде предизвикателство за мен. Досега никога не съм завършвал поредица — тази за
Плашилото може да си продължава безкрайно, но за да завършиш дълга история по задоволяващ начин се изисква много мислене и аз приех
предизвикателството.
И после ще дойде времето за нещо ново, което ми носи съвсем друг вид радост.
Както винаги, надявам се да сте харесали тази книга. Следващата ще бъде трепач.
Матю Райли
Лос Анджелис, Май 2020
notes
Бележки под линия
1
Превод Валери Петров — Б. пр.
2
Англ. Easton — Б. пр.
3
All Blacks — името на националния отбор по ръгби на Нова Зеландия — Б. ред.
4
Схина — мярка за дължина, равняваща се на 40 стадия или между 4,7 и 5,5 км — Б. пр.
5
Светлина — Б. пр.
6
Превод Цветан Стоянов и Илия Люцканов — Б. пр.__