Матю Куърк
 	Директивата
 	Майк Форд  #2
 

 

 	Полицията затягаше обръча. Чувствах как кръвта му засъхва и стяга като люспи кожата ми. За всички аз бях стрелецът. Знаех, че трябва да вдигна ръце, да се предам и да поверя живота си на представителите на законите, които се бях заклел да спазвам и които бяха разделили семейството ми.
	Или можех да се предам на убийците. Те чакаха в черния автомобил до мен — единственият ми път за бягство. Задната врата се отвори. Бях невинен, но бях видял достатъчно и знаех, че истината вече няма значение.
	Към мен се протегна ръка.
	Единственият изход беше да затъна още повече.
	Качих се в колата.
 

  	1.
 

	Четири дни по-рано
	Никога не залагай в играта на друг. Това е елементарно правило, което научих от баща си. Тогава какви ги вършех, докато вървях по уличка в Манхатън и стисках деветстотинте долара в джоба си, отправяйки се към банда измамници, които играеха „Познай картата“ и които днес, изглежда, бяха решили да разнообразят наръгванията с нож с карти.
	Нямах представа. Но ако разсъждавах трезво, вероятно щях да се досетя, че това има нещо общо с осемте часа, които бях прекарал онзи ден, съзерцавайки шарките на порцелана, избран от моята годеница и бъдещата ми баба.
	В луксозния универсален магазин „Бергдорф Гудман“ има малка атракция, която наричат „Апартамент за сгодени“, където продавач с костюм от три части и върволица от добре поддържани жени ти демонстрират луксозни стоки, докато накрая гарафа за хиляда и петстотин долара започне да ти се струва приемлива.
	Бабата, Ванеса, беше дошла за подготовката на сватбата, тъй като майката на Ани бе починала преди много години. Продавачът говореше с акцент и ни показа всеки възможен вариант на подноси, ножове, вилици, чинии, чаени чаши и купи.
	Ани не държеше много на материалните неща — никога не й се беше налагало, но видях, че баба й я обработва с тежестта на фамилното име Кларк и семейните очаквания.
	Четирите часа станаха пет. Това беше втората ни спирка за деня.
	— Майк? — попита Ани и двете с баба й се втренчиха в мен. Продавачът и харемът му се мръщеха зад тях като съдебни заседатели. Бях се разсеял. — Чу ли ме? Чаша и чинийка с плоско дъно или със столче?
	— Ами, предпочитам нещо семпло — отвърнах.
	Ванеса ми отправи усмивка, която не докосна очите й, и каза:
	— Разбира се. Не мислиш ли, че това е малко по-изискано или може би… по-елегантно?
	Ани ме погледна. Бих сторил всичко, за да я направя щастлива, но след четири дни на обикаляне в Ню Йорк по суперскъпи магазини енергията ми се изчерпваше.
	— Именно — съгласих се.
	Ани изглеждаше разтревожена, а Ванеса — ядосана.
	— Е, кое да бъде? — попита баба й. — Това беше въпрос.
	Преди две години бащата на Ани беше изпратил немски овчарки да ме убият, но сега започваше да ми се струва добряк в сравнение с Ванеса.
	Ани отмести поглед от баба си и го насочи към мен.
	— Майк?
	Аржентинецът завъртя на китката си ръчния си часовник. Ванеса опъна като гарота луксозна кърпа за хранене. Очите ми бяха толкова пресъхнали от безкрайното взиране и яркия блясък на лампите в универсалните магазини, че клепачите ми боцкаха, когато ги затворех.
	Все повече ме привличаше идеята да замахна с ръка и да съборя всичко от масата, но това вероятно нямаше да бъде най-добрият ми ход.
	Изцъках с език.
	— Съжалявам — рекох. — Бихте ли ме извинили? Току-що се сетих, че счетоводителят ми трябва да се обади към края на работното време.
	Беше лъжа, но подейства. Ако за семейството на Ани имаше нещо свято, това бяха парите. Това ме избави.
	Отправих се бързо към изходите. Аржентинецът ми махна с ръка да се върна. Може би имаха стая за спешно възстановяване с масаж на очите и специална програма за изтощени годеници, но аз се нуждаех от въздух и от улиците.
 

  	2.
 

	Бях съзрял играчите на „Познай картата“ с периферното си зрение, докато отивахме в „Бергдорф“. Бяха в странична уличка, отрупана с боклуци, някъде на половината разстояние от мраморните изложбени зали на Пето Авеню и търговския център за средни американци, в какъвто се беше превърнал Таймс Скуеър.
	Проправяйки си път по многолюдните тротоари, аз видях измамниците в действие срещу туристите. Един джебчия работеше усърдно сред тълпата, насъбрала се около китаец, който скицираше портрети. На отсрещната страна няколко кандидат рапъри примамваха минувачи, написваха имената си на компактдискове от десет долара и после използваха неприкрити заплахи, за да завършат продажбата. Шумът и мошеничествата на улицата ми се отразиха добре след часовете на принудителни обноски и въздуха, затоплян от климатици.
	Не знаех къде отивам и скоро усетих, че завивам към мястото, където бях забелязал да играят на „Познай картата“. Изненадах се, когато видях, че измамата продължава, въпреки че се бяха преместили в другия край на улицата.
	Мошеникът, който раздаваше картите, беше дълъг като върлина бял мъж и излъчваше отчаяние и сила. Носеше прекалено голяма за главата му бейзболна шапка на „Янките“, смъкната над очите му, а джинсите му висяха по средата на задника.
	Вместо маса използваше три кашона от мляко, поставени един върху друг и застлани с вестник. Мъжът местеше картите и бърбореше:
	— Двойките губят, асото се заплаща. Тука има, тука няма.
	Той ме погледна, но се престори, че не ме забелязва, докато се приближавах. Леко повдигна вежди, показвайки на останалите от екипа, че играта продължава. Играчите бяха четирима.
	Когато стигнах до тях, мъжът им направи едва забележим знак и те ми сториха място, за да застана по-близо. Картите летяха и парите сменяха притежателите си. Не че това имаше значение. Всичките работеха в един отбор и въртяха едни и същи пари. Така се действаше в „Познай картата“.
	И затова беше глупаво да рискувам дори десет цента. Макар да знаех номерата им, трябваше да ги победя в собствената им нагласена игра.
	Трябваше да се замисля какви ги върша, по дяволите, а после да отмина и да се върна в „Бергдорф“ при сребърните лъжици.
	Аз обаче се включих в играта. Онзи, който даваше картите, започна да ме обработва:
	— Залагай или си тръгвай. По-нататък по улицата дават „Цар Лъв“, ако искаш да зяпаш. Тук е само за играчи.
	Не му обърнах внимание. Престорих се на уплашен и на дързък — типична мишена, която се прави на отворен. Боже, наистина приличах на такъв. През седмицата бях толкова зает с работа, че казах на Ани да ми вземе някакви дрехи за пътуването. Бях с пуловер с V-образно деколте, синьо сако, панталони от молескин и лодкарски обувки. Предполагам, че тя се е опитала да ме представи като яхтсмен за срещата ми с баба й. Имах вид на богат и глупав човек, който може да се раздели с част от парите си.
	Членовете на екипа пристъпиха зад мен, подбутвайки ме по-близо до играта. Това се наричаше „затваряне на портите“ — част от зарибяването на мишената, първият етап на кратка измама. Играеше само една жена, която току-що беше спечелила два пъти подред. Залогът се беше вдигнал на четирийсет долара. След като дилърът раздадеше картите, играчът слагаше парите си пред картата, която предполагаше, че е асо пика. Някой можеше да увеличи залога, като удвои сумата върху друга карта. Най-високият залог оставяше само един играч и един залог на раздаване. И в това беше ключът на измамата.
	— Той вече не приема залозите ми — прошепна ми жената. — Твърде добра съм. Досетих се.
	Тя беше метър и шейсет, бледа, руса, градско същество с ожесточен поглед и тяло, което беше трудно да пренебрегнеш.
	— Помогни ми — добави жената с многозначителен поглед, пъхна в ръката ми осемдесет долара в употребявани двайсетачки и се притисна до мен. — Сложи ги на картата вляво.
	Някакъв хлапак с нездрав цвят на лицето и запушен нос хвърли четирийсет долара в средата. Взех парите от жената и ги сложих пред картата вляво. Дилърът погледна залога и явно се ядоса, а после обърна картата до залога ми, която се оказа асо пика, и ми даде сто и шейсет долара.
	В измамата „Познай картата“ има класически роли. Привлекателната жена вляво от мен беше „помощният двигател“ и задачата й беше да ми внуши, че в залагането няма риск, да ме накара да повярвам, че е възможно да победя „банката“, и да ме убеди да заложа собствените си пари. Побутнах към нея парите, които току-що бях спечелил. Тя понечи да ги вземе, но дилърът я сграбчи за китката.
	— Какво правиш, мамка му? — попита той. — Моят човек спечели. Късметът на начинаещия.
	— Парите са нейни — рекох. — Заложих заради нея.
	Той се извъртя към мен.
	— Не ми пробутвай тези тъпотии от Уолстрийт. Искаш ли да играеш? Залогът се вдигна. Или ще похарчиш всичко за ново моряшко костюмче?
	Скарай се на мишената. Това обикновено е финалната фаза на зарибяването. Бях обиден, ядосан и жаден за отмъщение — готов за обиране.
	— Ъгълчето на асото е подгънато — прошепна в ухото ми жената. Сега вече се беше вкопчила в мен като момиче на Джеймс Бонд, напомпвайки самочувствието ми. Крайчецът на асото наистина беше подгънат, но един сръчен дилър можеше да го прегъва и разгъва, когато поиска. Това беше друг начин да ме привлече и да ме убеди, че не мога да загубя. Извадих портфейла си и измъкнах двайсетачка.
	Наблюдавах го как раздава картите, като взима две наведнъж и хвърля една. Всеки предполага, че ще пуснеш долната карта, но ти всъщност даваш горната с измамно завъртане на китката. Този тип не беше много добър, но тактиката беше убедителна, макар и лошо изпълнена.
	Картите паднаха. Асото очевидно беше подгънато. Сложих двайсетте долара и после хлапакът изигра ролята си. Той беше подставен играч. Ако уцелиш правилната карта, задачата му беше незабавно да удвои залога, за да не спечелиш. Ако не познаеш, подставеният играч не се обажда и оставя дилъра да вземе парите ти. Играта е безнадеждна.
	Залогът на подставения играч остана. Той загуби и дилърът обърна асото, на което бях заложил аз.
	— Видя ли? Спечели — прошепна младата жена в ухото ми.
	Извадих още няколко двайсетачки от портфейла си. Очите на дилъра светнаха. Около нас вече се бяха насъбрали доста хора. Вдясно от мен стояха няколко добре облечени мъже с атлетично телосложение, които предположих, че са в града за среща на някакво тайно братство. Вляво имаше възрастна китайка, която държеше голяма плетена найлонова пазарска чанта.
	Тя се осмели да заложи и пусна десет долара в средата на импровизираната масичка. Може би подставеният играч, който изглеждаше малко бавен, не разбра какво става, защото забрави да удвои залога, и десетте долара на китайката останаха.
	Това нямаше значение. Дилърът плъзна в дясната си ръка картата, която бях проследил и знаех, че е двойка, под печелившото й асо в средата, за да го обърне. Докато падаше, печелившото асо някак се превърна в губеща двойка. Дилърът ги беше разменил по време на обръщането. Ето защо, дори да имаш всичките пари на света, за да надхвърлиш залога на подставения играч, никога не можеш да спечелиш.
	Знаех всичко необходимо, за да победя тези типове. Извадих всичките пари от джоба си, около деветстотин долара, без похарченото днес, и ги стиснах в шепата си. Обикновено държа много пари. Стар навик.
	— Асото се изплаща, двойките губят. Тука има, тука няма. Парите са тук.
	Дилърът раздаде картите и продължи да дърдори. Асото вече не беше прегънато. Не му трябваше, след като аз бях извадил парите си и вярвах напълно на хубавицата до мен. Проследих асото.
	— Вляво — прошепна жената, вкопчила се в мен, насочвайки ме погрешно. Сложих десет долара в средата, където беше паднало асото. Нямаше да ме оставят да спечеля и затова подставеният играч заложи двайсет долара на картата вдясно. Всичко вървеше по плана. Удвоих залога и продължихме да се редуваме да наддаваме.
	— Осемдесет, сто и шейсет, триста и двайсет…
	— Шестстотин и четирийсет — обявих и сложих парите върху вестника до асото. Хубавото на такъв голям залог е, че когато го сложиш на масата, пачката е достатъчно голяма, за да закрие картите за част от секундата.
	Подставеният играч погледна стъписано първо мен, а после пачката, където имаше може би шест двайсетачки. Облиза устни и се обърна за помощ към дилъра.
	Наблюдавах ги как погледнаха парите. Дилърът се правеше на невъзмутим.
	— Тузарят е алчен. Алчността е хубаво нещо! Залогът е шестстотин и четирийсет долара.
	Той трябваше само да размени асото в средата, което аз бях избрал правилно, с едно от двойките отстрани, и всичките пари бяха негови. Трябваше да се престори, че е попритеснен, но всъщност целият сияеше. Поколебах се. Не очаквах с нетърпение да обясня на Ванеса и Ани, че ще ядем храна за вкъщи, защото са ме измамили на „Познай картата“.
	Дилърът вдигна двойката вдясно и я използва, за да обърне асото, на което аз бях заложил парите си. Размени ги, докато го правеше, разбира се, и остави онова, което беше сигурен, че е губещата карта.
	— Двойката губи — започна победоносно той, но после си направи труда да погледне картите, и установи, че асото пика му се блещи до моите шестстотин и четирийсет долара. Очите му се изцъклиха.
	Зрителите, които не бяха наясно с измамата, се развикаха радостно. Единият мъж ме прегърна.
	От години не се бях замесвал в измама с карти. И все пак не беше много трудно, особено с немарлив дилър като този, да разменя картите с безименния си пръст, докато слагах парите. Знаех какъв ще бъде следващият му ход, затова когато ги размени, той ми даде печелившата карта.
	Бях спечелил честно и почтено. С измама.
	— Ченгета — извика подставеният играч.
	Трябваше да го очаквам. Ако играта стане неблагоприятна за тях или измамниците вземат достатъчно пари от жертвата, някой от шайката извиква: „Полиция“ и всички се разпръскват. Това е последният изход от кратката измама. Дори да спечели, мишената пак губи всичко. Мошениците хукнаха. С един замах дилърът прибра в джоба си парите и картите и се опита да побегне. Новите ми приятели, които имаха такъв вид, сякаш можеха да подпомогнат с мускули принципа на честната игра, препречиха пътя му. В резултат на това той трябваше да мине покрай мен. Удари ме в бъбреците и ме събори на земята. Кашоните от мляко се разпиляха.
	Другите мъже изкрещяха някои много изобретателни заплахи след него. Аз само го гледах как се отдалечава.
	— Нима ще го оставиш да те обере? — попита единият зрител. — Ти си спечели парите честно, пич. На твое място ще намеря този мръсник и ще си взема парите.
	— Никога не залагай в играта на друг. — Повдигнах рамене и тръгнах. Докато излизах от уличката, осъзнах, че се усмихвам. Отдавна не се бях забавлявал толкова. След като оцелях от сблъсъка с мошениците от Ню Йорк, определено можех да се изправя пред моята шейсеткилограмова годеница, баба й и сервизите.
	Цялата случка продължи двайсетина минути. Скоро се върнах в „Бергдорф“, между Ани и Ванеса. Болката под ребрата ми беше намаляла, сега притъпено пулсираше. Артуро демонстрираше качествата на други вилици за бира.
	— Майк — Ани ме погледна мило, — как се чувстваш? Стига ли ти толкова сватбено пазаруване за днес?
	В скута си, без да ме видят останалите, аз разгледах онова, което бях задигнал от дилъра, докато ме поваляше на земята. Когато мишената ти носи провиснал, смъкнат на задника панталон, пребъркването на джоба му е лесно.
	Той беше избягал и беше загубил всичко. Бях си взел моите шестстотин и четирийсет долара, плюс още осемстотин за неприятностите си и нож, какъвто не бях виждал — тънък, с красиво гравирана дръжка от розово дърво и месингови винтове. Сигурно беше на осемдесет години, испански или италиански. Не беше сгъваем, но изскачаше със същата скорост и лекота. Имах чувството, че хлапакът го е отмъкнал от някого. Този нож беше един от най-смъртоносните предмети, които бях държал. Затворих го внимателно и го прибрах заедно с парите.
	Усмихнах се, когато сложих ръка върху банкнотите в джоба си.
	— Много се забавлявам — отговорих и после се обърнах към бабата на Ани. — И мисля, че си абсолютно права за сосиерата, Ванеса. Само лиможка. И Артуро. — Потрих ръце. — В теб ли са още каталозите от бутика за порцелан „Хавиланд“?
	И в този момент, в компанията на моята годеница и баба й в апартамента за сгодени, прокарвайки пръсти по осемнайсетсантиметровото острие в джоба си и пачката мръсни двайсетачки, които бях задигнал от уличен измамник, осъзнах, че може би нещо не е наред с мен, както и с мечтата за почтен живот, към която се стремях от години.
 

  	3.
 

	Половин час по-късно се срещнахме с бащата на Ани за вечеря във френски ресторант с три звезди „Мишлен“. Той пиеше шампанско и говореше по телефона в средата на безлюдна банкетна зала. Приключи с разговора и поздрави Ани и Ванеса, а накрая погледна мен и после дъщеря си и попита:
	— Още ли си губиш времето с този човек?
	Никой не отговори.
	Той избухна в гръмогласен смях и стисна силно ръката ми.
	— Шегувам се! Сядайте!
	Лари Кларк, или по-точно сър Лорънс Кларк, беше бивша английска ръгби звезда, а сега работеше в областта на висшите финанси и управляваше хедж фонд. Той излъчваше агресивност и крепко здраве и обичаше такъв хумор, който те поставя на място, или мами, а после ти се присмива, че си му повярвал.
	Лари беше успял да запази атлетичното си телосложение и всеки ден бръснеше плешивата си глава, придавайки й вид на розова силова орбита, към който в днешно време се стремят много изпълнителни директори. Стоеше му добре в комбинация с намръщената физиономия, щом ме видеше.
	Все още бях в добро настроение от срещата си с измамниците на карти и нямах нищо против да вечерям и да разменя няколко закачки с Кларк. След второто блюдо се извиних и тръгнах след сервитьора в лабиринта от рафтове с вина. Уредих сметката, преди Лари да има шанс. Наложи се да го убеждавам, но накрая успях да накарам сервитьора да ми позволи да платя.
	Удоволствието от надхитряването на мошениците днес следобед беше нищо в сравнение с изражението на Лари в края на вечерята, когато сервитьорът обясни, като ме погледна, че „господинът се погрижи“.
	Докато вървяхме към парка след вечерята, Ванеса каза, че е уморена, и помоли Ани да я изпрати до хотела. Кларк попита дали може „да ме отнеме за минута“.
	Надуших постановка. Ани повдигна рамене.
	— Ще го върна жив и здрав — добави Лари, но след хода ми с плащането на сметката и едва прикрития му гняв аз не бях сигурен. Съгласих се. Сватбата беше неизбежна. Може би той най-после искаше да се помирим.
	Тръгнахме към отсечка от Пето Авеню, където се намираха прочутата архитектурна фирма „Макким, Мийд и Уайт“, хотелът „Гилдид Ейдж“ и клубовете на магнатите разбойници.
	Кларк отвори тежката дървена врата на внушителна градска къща. Може би беше негов клуб и щяхме да постигнем мирен договор на бренди и пури. Не очаквах с нетърпение разговор в клуб, въпреки че през последните две години се бях научил да се забавлявам — да се смея заедно с хората, докато те се оплакват, че са „бедни като църковни мишки“ и колко трудно боравят с осемнайсетметровите си яхти с железни корпуси. Но ако това означаваше да сложа край на неприятностите си с Лорънс, бях готов.
	Той ме заведе в библиотеката и седнахме на две кожени кресла „Честърфийлд“. Нямаше учтиви любезности. Кларк се наведе напред и започна направо:
	— Познавам семейството ти, Майк. Знам какви хора сте. Ръцете ми обаче са вързани. Ани е взела решение и аз не мога да направя нищо.
	Ето какво получих след години на усилена работа — флотата, колежа, право в Харвард, нощите, в които нямах пукнат грош и бях толкова гладен, че си лягах в осем. Може би имах проблеми с приспособяването си към този свят, но докато седях и издържах на гневния поглед на Кларк, осъзнах, че донякъде това се дължи на факта, че порядъчният живот има проблеми с мен. За Лари бях престъпник, а животът ми — поредица от измами.
	— Лари — рекох. Знаех, че той мрази фамилиарния ми тон. — С дъщеря ти се обичаме. Отговорни сме един към друг. Грижим се един за друг. Това е нещо мило и рядко срещано. Много искам ти и аз да започнем отначало и да намерим начин да се разбираме. Това би улеснило нещата и би направило щастлива Ани. Какво ще кажеш?
	Кларк не отговори, само почука два пъти с тежкия си пръстен по мраморната маса до него. Вратата се отвори и в стаята влязоха двама мъже.
	— Това са адвокатите ми — каза и ги представи.
	Дотук с брендито и пурите. Най-много от всичко Кларк се измъчваше от мисълта, че си приличаме. Той беше започнал от нищото и бе забогатял от много съмнителни сделки с недвижими имоти в Лондон. Когато за пръв път се беше опитал да ме уплаши и да ме принуди да се разделя с Ани, аз бях намекнал, че знам за мръсното му минало. Това ми даде малко свобода на действията, но и ми спечели враг. Лари ме ненавиждаше, че съм го надхитрил.
	Ако се занимаваш достатъчно дълго с измами, можеш да си купиш всичките аксесоари, които са ти необходими, за да изглеждаш почтен, дори обноските.
	Опасявах се обаче, че Кларк си е внушил, че е почтен. Това лицемерие е опасно и аз го заплашвах с това кой съм, какво знам и кой ме обича. Колкото и да се мъчеше да ме накара да се откажа от Ани, аз се опитвах да стоя над това. Не й разказах за миналото му. Щеше да изглежда дребнаво.
	— Трябва да уредим някои неща, Майк — каза Лорънс. — Утре заминавам за Дубай, затова за жалост се налага да ги вместя тази вечер.
	Единият адвокат му подаде купчина листове, а другият държеше дебела папка с кожена подвързия, която приличаше на корпоративна чекова книжка.
	— Някакъв стимул може ли да те накара да преосмислиш връзката ви? Да прозреш, че е в интерес на теб и на дъщеря ми да поемете по различни пътища?
	— Шегуваш се — отвърнах.
	Лари се втренчи в мен. Беше абсолютно сериозен.
	Потърках брадичка и погледнах махагоновите лавици с книги и тримата инквизитори.
	В джоба на сакото си имах бяла карта, че е дошла сметката от ресторанта — хубава ленена хартия, без орнаменти и прегъната в средата. Извадих я, както и писалка, наведох се и написах нещо, а после я плъзнах по масата, облегнах се назад и скръстих ръце на гърдите си.
	За момент Кларк изглеждаше доволен, че съм се съгласил и че може да играе любимата си игра — да се пазари за пари. И после прочете бележката.
	Ядосано си пое дъх и пусна листа на масата.
	Видя какво съм написал: „Между зъбите ти има семка.“
	Езикът му се раздвижи зад устните, докато ме гледаше гневно. След като напуснах последната си работа, много фирми ме потърсиха да отида да работя за тях, затова имах богат опит в отсвирването на хора, които се опитват да ме купят. Лари направи знак на втория адвокат, който ми даде купчината листове.
	Разбира се, бях ядосан. Усещах тежестта на ножа в джоба си и за миг в съзнанието ми изплува сюрреалистично видение: ако наръгам единия от тези красиво тапицирани адвокати, ще излезе само пълнежът. Най-вбесяващото обаче беше, че не мога да покажа колко съм вбесен. Това би било в полза на Кларк и на убедеността му, че съм бандит. Не, трябваше да запазя хладнокръвие.
	— Може би знаеш, че имаме значителни фамилни бизнес интереси — рече Кларк. — Част от стойността на имуществото е в холдингова компания на името на Ани, а има и друга част за семейни разходи — правни, финансови и данъчни, които трябва да се уредят, преди… — Гласът му постепенно заглъхна в болезнена въздишка.
	Започнах да прелиствам документите. Купчината беше дебела и сложна като споразумение за сливане, но всъщност представляваше предбрачен договор, в случай че се опитам да отмъкна прекрасната Ани Кларк за милионите, които й се полагаха като единствена наследница на сър Лари.
	— Това е правен документ — обади се вторият адвокат.
	Благодаря. Кларк непрекъснато забравяше, че съм завършил право в Харвард. Оставих адвокатът да дърдори, прочетох договора и отбелязах няколко места в текста.
	— Това е само чернова — добави той. — Отправна точка. Убеден съм, че можем да се споразумеем. Разбира се, имаш право да потърсиш съвет от друг адвокат. Имаш ли някакви проблеми?
	Хвърлих книжата на масата.
	— Всъщност имам.
	Те се спогледаха. Ноздрите на първия адвокат леко се разшириха. Видях, че вълнението им нараства. За тези хора правните битки са нещо по-приятно от секса. Договорът, естествено, беше плесница за мен и бях сигурен, че Лари иска да се скараме. Нямаше обаче да му доставя това удоволствие.
	— На страница деветнайсет има грешка. Вероятно сте мислили за Ню Йорк. Вирджиния се придържа към единния правен кодекс в семейното право — заявих. — Но това не е много важно.
	— Чернова — изпелтечи адвокатът на сър Лорънс.
	— Добре. Кой иска да бъде свидетел?
	— Моля? — попита Кларк.
	— Парите не ме интересуват, Лари. Ако този договор ще те разкара от пътя ми, ще го подпиша веднага. Устройва ме.
	— Може да напишем друга чернова.
	— Не е необходимо — настоях. — Вече го поправих. — Подписах се три пъти на последните страници, станах и му го подадох.
	— Ако трябва да отидеш при нотариус, кажи ми — добавих. — Лека нощ.
	Ако отърваването от този негодник ми струваше само няколко милиона и подписа ми, бях се измъкнал лесно. Излязох.
	* * *



	Върнах се в нашата хотелска стая и видях, че Ани седи в леглото и работи на лаптопа си.
	— Как мина срещата с баща ми? — попита тя. — Виждам, че си оцелял. Маслинова клонка?
	— Предбрачен договор.
	— Какво? Той не е говорил с мен за това. Издебнал те е в засада?
	— И с двама адвокати.
	— О, Боже! Ти какво направи?
	— Аз ли? Нищо. Подписах го. Ти решаваш, разбира се, но е добре и ти да го подпишеш. Така ще го разкараме от пътя си.
	Не знам какво очакваше Ани. Че ще удуша баща й?
	Тя остави лаптопа. Поклати глава. Беше ядосана.
	— Ще отида при него и… — Отметна завивките.
	— Не се тревожи за баща си, макар договорът да означава, че ако с теб се скараме, ти няма да можеш да вземеш джипа ми. — Въпросният джип беше двайсетгодишен „Чероки“ с избеляла боя и без амортисьори, от който все не можех да се реша да се отърва.
	Дори грубото стряскане на Кларк не можа напълно да разсее приятната мъгла в главата ми след четирите ястия и половината бутилка бургундско вино „Шато л’Ермитаж“, което най-после успя да ме накара да разбера защо хората са толкова обсебени от виното.
	Легнах до Ани.
	— Ще ме обичаш ли, ако нямам нищо? — попитах.
	— Що за въпрос? — съчувствено и малко обидено отвърна тя, но след миг омекна. — Стига, Майк. Разбира се, че ще те обичам — прошепна Ани в ухото ми и после ме целуна.
 

  	4.
 

	Нямам много добро мнение за комбинирането — кое с кое си отива и така нататък, но изпитвам силни чувства към една комбинация. Ако менюто тази вечер включваше проникване с взлом, бягство на живот и смърт от полицията или маниакално насилие, не можеш да сбъркаш със „Стийл Ризърв“ в кутия от седемстотин милилитра и бутилка „Олд Кроу“.
	Тези две напитки се кандилкаха на седалката до мен в метрото, докато отивах в дома на брат ми. Определено не им беше мястото в голямата платнена торба на Ани с надпис „Спокойно сърце с йога“ и емблемата на мандала майка-земя. Не ги бях опитвал от години, въпреки че едно време те бяха задължителни за мен и за брат ми Джак. Изпиваш петдесет милилитра от бирата, наливаш същото количество бърбън, запушваш с палец отвора на кутията, обръщаш я веднъж и после отпиваш. Обикновено това се прави, докато шофираш (като държиш и въртиш волана с коляно), много често на път към предстоящо местопрестъпление. Бирата е с девет процента алкохолно съдържание, но има и нещо повече — особената алхимия на евтиния бърбън и привкуса на лекарство на силното светло пиво. Двете заедно се преглъщат като изгарящо разкаяние, за минути отмиват всеки възпиращ импулс в тялото ти и те правят превъзбуден обект на неизбежно разрушение, истинска тийнейджърска ръчна граната.
	Тази вечер беше специална. Нуждаех се от кум за сватбата. Отново допусках миналото в живота си, колкото и неприятен вкус да имаше. Баща ми отдавна ме караше да се свържа с Джак. Твърдеше, че се е поправил. Преди години аз отрязах големия си брат, единственият ми брат, предишният ми герой. Колкото и да го заслужаваше, отчуждението разби сърцето ми. Бях грешил дълбоко за греховете на баща ми, затова може би и Джак заслужаваше втори шанс.
	Той ми липсваше. Никой не го познаваше така добре като мен. Въпреки всичките си недостатъци Джак се беше грижил за мен, когато баща ми отиде в затвора. С Ани имахме страхотни приятели, но в миналото ми имаше време, за което не можех да говоря с тях. Нуждаех се от човек, пред когото мога да се отпусна и да се шегувам за отминалите дни. Трябваше да изпускам парата, без да правя глупости като например играта на измама „Познай картата“ в Ню Йорк. Все още имах охлузване на гръдния си кош. Щом хора като Лорънс Кларк използваха миналото ми срещу мен, защо да си правя труда да го крия? Сега Джак се беше върнал в града. Можех да използвам сватбата, за да се съберем всичките отново. След Ню Йорк му се обадих да се срещнем и след няколко неловки съобщения и обаждания решихме да вечеряме заедно.
	Когато потърсих адреса му близо до парка „Тахома“, досами границата с Дистрикт, картата в „Гугъл“ показа празно място и някаква жена, която бута количка, пълна с боклуци. Докато се приближавах към дома му, минах покрай автомобилен сервиз, заложни къщи и църква. Това беше всичко, което си бях представял за срещата ни. Беше грешка. Джак сигурно все още се занимаваше с измами. Въпреки че бях взел правилното решение какво да занеса за вечерята.
	Завих зад ъгъла. След няколко пресечки кварталът се промени. Магазините за алкохол се превърнаха във винопродавници, автомобилите станаха по-скъпи и после се озовах пред редица нови градски къщи, „Започвайки през 60-те“, както обясняваше един плакат.
	Снимката на пустеещия парцел сигурно беше стара, отпреди да започне застрояването. И вехтошарката отдавна я нямаше. Сега беше заменена от млада майка с клин за йога, която буташе двойна количка за близнаци с размера на машина за почистване на ледени пързалки.
	Джак живееше на номер 108 — триетажна къща на ъгъла, най-хубавото място в квартала. Докато се качвах по стъпалата, аз се запитах как брат ми се е сдобил с този недвижим имот. Красивата леха с невени отпред ме изнерви много повече за заниманията на Джак, отколкото ако го бях намерил да живее на пустеещ парцел.
	Натиснах звънеца.
	Трийсетина секунди по-късно вратата отвори мъж, когото едва познах. Кестенявата му коса беше подстригана късо, леко прошарена на слепоочията. Той се усмихна, показвайки хлътнали бузи и челюст на всеотдаен бегач. Беше със спортен елек, памучен панталон и нови тъмносиви обувки „Ню Баланс“ за сто и трийсет долара. Това не беше братът, когото познавах. Стилът на Джак беше всичко да е за еднократна употреба. Този човек изглеждаше непретенциозен, достоен и заможен.
	— Не трябваше да носиш нищо — каза той, взе торбата с алкохола и ме поведе към трапезарията. — Но благодаря.
	От кухнята се носеше приятен аромат. Помещението беше обзаведено с модерни кулинарни играчки — ръчно изработени ножове, настолен миксер и половин дузина различни керамични тенджери и тигани. Провървя ми, че бях изкарал бърз курс по подозрително прахосване на пари в „Бергдорф“.
	— Радвам се, че дойде — продължи Джак. — Все се каня да опитам тази тайландска рецепта за „пад тай“, но досега нямах основателен повод.
	На плота имаше изрезка от „Таймс“. Погледнах през прозореца към алеята за коли и видях сиво „Ауди А6“. Автомобил за корпоративен адвокат. Джак винаги бе предпочитал големи американски коли. Когато бяхме по-млади, той две години ремонтира сам едно „ферари GTO“ от 1969 година. Имах чувството, че сглобихме проклетата кола от части, откраднати от гробища за коли, докато прескачахме огради и бягахме от ротвайлери.
	Обърнах се към кухнята и видях, че Джак се мръщи на бирите и пластмасовата бутилка бърбън, които бях донесъл.
	— Искаш ли са ти налея от това? — попита той. — Беше извадил кристална чаша за бира от бюфета и неумело прикриваше отвращението си.
	— Пиеш ли?
	— Вече не пия много. Но ти си налей.
	— Извинявай. Ако се възстановяваш, мога да ги изхвърля. Беше шега.
	— Не. Не съм се отказал. Само не пия през седмицата. Много съм зает. Не се възстановявам бързо като по-рано.
	— Чудесно — отвърнах и огледах първия етаж — мраморни плотове, прибори от неръждаема стомана, нов телевизор с плосък екран. — Постоянна работа ли имаш? В някой цех?
	— Не — ухили се брат ми, сякаш се шегувах. — Редовна, от девет до пет. Всъщност по-скоро до осем. Знаеш как е. Нищо вълнуващо.
	— Браво на теб. И какво работиш?
	— Съветник по сигурността. Такива неща.
	Това беше любопитна професия за Джак. Едно време, ако искаш да управляваш рискове, първото правило беше да не позволяваш на човек като него да пристъпи прага на дома ти.
	— Сериозно? — Не успях да прикрия изненадата си.
	Джак се усмихна.
	— Знам за какво намекваш, Майк. Лисицата и кокошарника. Но сега съм напълно чист и част от миналото ми… — Той потърси подходяща дума. — Опитът ми се оказа доста полезен. Върша куриерска работа, договори за правораздаването, разследвания, връзки с информатори. Чувствам се удобно в този свят. Въпреки че през повечето време прекарвам дните си, като седя пред компютър и проверявам разни неща.
	— За кого работиш? — попитах. Знаех няколко имена в този бизнес.
	— Имам собствена фирма. Еднолична фирма, за да избегна големи данъци. — Той извади от хладилника бутилка от зелено стъкло с минерална вода.
	— И за кого работи фирмата?
	— Не мога да ти кажа, Майк. Няма да повярваш колко много декларации за поверителност трябваше да подпиша. Вероятно знаеш как е, нали?
	— Да — отвърнах. Исках да кажа, че това са глупости, но Джак, изглежда, се чувстваше напълно в свои води в това местообитание. Щом аз бях станал порядъчен, защо да не можеше да го направи и той? Боже! Това беше нещо като предателство. Джак Форд, един от най-големите измамници на всички времена, най-после беше станал честен.
	— Татко ми каза, че сега ти работиш сам — рече Джак.
	— Да. Имам собствена фирма.
	— Ако се нуждаеш от работа или помощ, обади ми се. Не съм забравил колко пъти си ме измъквал. Дължа ти много, Майк. Това е най-малкото, което мога да направя за теб.
	Думите му прозвучаха като благотворителност и това ме вбеси, но сдържах гнева си. За мен Джак знаеше само, че пия малцов алкохол и евтино уиски и че пътувам с градския транспорт. За някого, който не познаваше света, от който бях дошъл, учейки се на коляното на най-могъщия мошеник в окръг Колумбия, идеята, че един трийсетгодишен човек има хубав малък политически магазин, където единствената му работа е да дърпа конците, звучеше доста пресилено. Джак не ме беше виждал, откакто бях наивен новак, наскоро арестуван и едва избегнал затвора. Господи. Джак може би мислеше, че съм дошъл да го изръся с някой долар.
	— Благодаря. Всичко ми е наред.
	— Ами момичето? Ани? Струва ми се изумителна от онова, което ми разказа татко. Къде се сгодихте?
	— В Тоскана.
	Той подсвирна.
	— Това беше най-малкото, което можех да направя — обясних. — Тя е невероятна. Жизнерадостна и напориста. Много умна. Не ми позволява да върша глупости. Кара ме да се чувствам много по-добър. Луд съм по нея. Затова не се бъркай, когато става дума за романтични неща.
	— Много се радвам за теб, Майк. — Той ме погледна, сякаш говореше сериозно, а после се обърна и провери рецептата. Беше наредил дузина подправки в малки стъклени купички.
	Масата в трапезарията беше сложена за двама в двата срещуположни края. Под всяка чиния имаше нагревател. Приличаше на подредба в ресторант за изтънчени ястия, с изключение на кутията „Стийл Ризърв“ до моята чаша за вино. Не исках да я прахосвам, затова отворих бирата и налях в нея малко „Олд Кроу“.
	— За братята — казах и вдигнах питието си.
	Джак погледна с отвращение минералната вода и рече:
	— Всъщност налей ми от онова.
	— Сигурен ли си?
	— Да. Не може да е толкова лошо, колкото си го спомням.
	Приготвих му питие и го плъзнах към него. Вдигнахме кутиите и отпихме. Той затвори очи и уста и направи гримаса.
	— Господи! По-лошо е — хлъцна и се удари с юмрук по гърдите. И двамата се засмяхме. Зарадвах се, че се чувстваме толкова приятелски настроени един към друг. Това щеше да ми даде възможност да се промъкна зад гърба му, преди той да се промъкне зад моя. Доверявай се, но проверявай. Беше време за разузнаване.
 

  	5.
 

	Бях прегледал рецептата на Джак и последните петнайсет минути изглеждаха по-сложни от смяна на митрална клапа. Сега беше шансът ми. Когато брат ми започна да пържи фъстъци, аз натиснах бутона за контрол на звука на телефона си и го пуснах на вибрация. Телефонът забръмча в джоба ми. Извадих го и се извиних на Джак. Наведен над тигана, той едва забеляза. Отговорих с: „Здравей, миличка“ и се отправих нагоре по стълбите, за да говоря.
	Имах едно предимство, когато се стигнеше да разбера намеренията на Джак. Бях прекарал по-голямата част от младостта си да се влача след него, да подслушвам и да го шпионирам, затова познавах навиците му на криене. Как иначе щях да съм зареден през пубертета с мощни фойерверки и стари списания „Плейбой“? Проверих под матрака му в спалнята, предимно заради старите времена, и не намерих нищо.
	Почуках по стените на дрешника. Нямаше тайни панели. Оставаше тоалетката, която беше от солиден дъб и много тежка, но аз успях да я отместя четирийсет-петдесет сантиметра от стената, без да вдигам много шум. В гимназията Джак беше използвал дупка, пробита в гипсокартона зад тоалетната му, за да крие контрабандна стока. Слагаше нещата във вързоп, завързваше го с връв и го спускаше в пространството между стените, а после залепяше с тиксо връвта до дупката. В жилищната сграда, в която израснахме, вероятно все още има пет-шест пакета мощни пиратки, затворени между стените.
	Сегашното му скривалище беше по-луксозно. Зад тоалетката имаше секция от гипсокартон, която се отваряше и разкриваше два сейфа от висока класа, които се отваряха с биометрични данни. Горният имаше пепелявосива врата, широка метър и двайсет и висока шейсет сантиметра. Тези размери обикновено означаваха, че вътре са скрити оръжия. Сейфът беше голям. Джак можеше да е скрил цял арсенал там. Но нямаше как да ги отворя в момента.
	Докато претърсвах стаята, аз поддържах въображаемия разговор за сватбата, който използвах като прикритие.
	— Разбира се. Какъвто цвят столове искаш…
	Това беше добро съпоставяне, докато оглеждах опасностите, които Джак криеше в уютния си дом. Долният сейф беше по-малък, с петдесетсантиметрова квадратна врата, с комбинация на ключалката и презаключващи се болтове. Вероятно струваше хиляда и двеста долара. От опит знаех, че човек не си купува такъв сейф, за да съхранява свидетелството си за раждане. Това обикновено означава много бижута, пари или наркотици. Или може би Джак беше маниак по сигурността. Бяхме израснали около достатъчно много крадци и навиците им се бяха запечатали в съзнанието ни.
	Успях да преместя тоалетката на мястото й, а после се върнах в дрешника и започнах да проверявам коланите на Джак. Като тийнейджър той носеше двайсет и два милиметров пистолет „Рейвън Армс“, една от класиките за съботните вечери. Използваше го предимно да стреля по кутии от бира, но понякога го опираше под брадичката на някого, ако играта загрубееше. Винаги го носеше затъкнат в колана си отдясно, затова знаех какво търся.
	Дрешникът поддържаше същата история като останалата част от къщата. Вътре бяха окачени половин дузина скъпи костюма — „Дзеня“, „Брукс Брадърс“ и така нататък. По-широките колани, които се носят с джинси, бяха около пет сантиметра по-къси от тънките, които се носят с костюм. И върху повечето от тънките колани намерих онова, което търсех, на петнайсетина сантиметра вдясно от катарамата — очертания, отпечатани в кожата, от кобур на пистолет с голям калибър, може би четирийсети. Джак се беше придвижил към по-мощни оръжия и каквото и да работеше, това означаваше, че трябва да носи хубав костюм върху скрит пистолет. Със сигурност не търсеше имена на инвеститори в уебсайта за публични досиета „Акюринт“, за да види дали издават фалшиви чекове.
	Чух, че долу звъни телефон. Прерових чекмеджетата на бюрото, които бяха пълни с обичайните канцеларски материали, докато намерих черна карта с размерите на обикновена кредитна карта, но три пъти по-дебела, с медни контактни плоскости отдолу и четири гладки като стъкло правоъгълника отпред.
	Беше електронна, но нямах представа какво се прави с нея. Докато я обръщах, неволно натиснах единия правоъгълник с палеца си. В картата започна да проблясва екранче, осветявайки тъмната стая в червено в сложна схема.
	След миг спря и докато се опитвах да разбера какво съм направил, екранът на лаптопа на Джак примига в подобна схема от бели проблясъци. Появи си някаква команда, изписа се код и после в средата излезе съобщение: „Отпечатъкът не е разпознат.“
	Застанах пред компютъра и започнах да се потя. Не исках да има запис, че ровя там. Секунда по-късно блесна светлина до вградената уебкамера и на екрана се появи лицето ми.
	Компютърът изпиука силно три пъти.
	На екрана се изписа: „Сканиране… Идентификацията неуспешна.“
	„Моля, изчакайте, докато се свържем с представител.“
	Сърцето ми заблъска в гърдите. Пуснах картата в чекмеджето и го затворих.
	Джак вероятно беше чул. И сега аз щях да изглеждам крадецът. Зачаках почукване на вратата и напълно оправдани упреци, но не последва нищо.
	Странно. Храната би трябвало вече да е готова и Джак да ме търси. Чух, че долу се спускат щори и се местят мебели.
	Приближих се до стълбите.
	— Стой там — каза Джак.
	Слязох едно стъпало, надникнах в дневната и открих къде е четирийсетмилиметровият пистолет „Глок“. Джак го държеше в дясната си ръка.
	— Не се приближавай.
	Това вече беше братът, който помнех.
 

  	6.
 

	Ани добре прикри безпокойството си, когато й казах, че ще се срещам с брат си. Знаех, че тя не се тревожи много за предишния ми живот, но разбираше, че ще бъде добре да се свържа отново с него, да има с кого да разговарям и да изгладим нещата от миналото.
	— Иди да видиш брат си — каза тя.
	Двамата с нея живеехме заедно от четири месеца, въпреки че не бяхме прекарали нито една нощ разделени от една година. Бяхме се настанили в старинния квартал „Дел Рей“ в Александрия, където имаше предимно вили от четирийсетте години на миналия век и стари магазини на главната улица. Кварталът беше от другата страна на реката срещу столицата и след скандала аз бях доволен, че има известно разстояние между мен и Ню Йорк. Мислехме да отидем в друг град, но беше хубаво да съм близо до баща ми след излизането му от затвора. Семейството ми се беше разпаднало, когато бях малък, и най-после си бях върнал част от него. Това донякъде ме привлече към Джак.
	Ани се грижеше за градината. Аз косях моравата. Винаги имаше хора, които спираха да побъбрят с нас, докато седяхме на верандата. Канех съседите на барбекю. Вляво от нас живееше зъболекар, а вдясно — данъчен адвокат. Бяха приятни хора, макар и малко суховати. Обичаха да говорят за счетоводството по интернет и акционерни дружества.
	Някои вечери с Ани си отваряхме бутилка вино, качвахме се през капандурата и от покрива гледахме звездите и фазите на луната. Тайно пускахме бележки в чантите си. Отивах в съда, изправях се пред Федералния съдия, отварях куфарчето си и намирах самозалепящо се листче с надраскано на него: „Благодаря за снощи, адвокат.“
	Нещо обаче не беше наред. След безумието на последната ми работа, от онзи ужасен ден накрая, с Ани се бяхме отчуждили. Едно е, когато годеницата ти те чуе след петнайсет минути чакане онлайн да изпъшкаш: „Господи, мога да убия някого.“ Но е съвсем различно, когато го кажеш пред жена, която наистина те е виждала да стоиш над трупа на човек, чийто живот си отнел. Ани ми каза, че разбира, че не съм имал избор, но не го забрави. Понякога я хващам да ме гледа с нещо като подозрение и знам, че все още мисли за това и може би подхранва съмненията си към мен, внушени от баща й.
	Тя не беше единствената, която не обичаше да мисли за онзи ден. През повечето време, когато се опитвах да заспя или се връщах у дома с метрото, аз си спомнях лицето му, все едно беше пред мен, или си представях снимките на внуците му на бюрото му, или чувах как ръцете му драскат по найлона.
	След работата при предишния ми шеф, дори след всичката пролята кръв и усилията да се потули скандалът, и във Вашингтон ми се носеше славата на компетентен политически посредник. Радвах се, че съм загърбил опасните груби похвати, които бях научил на предишната си работа. Можех да си позволя да избирам клиенти, поне засега, и да приемам само дела, които ми позволяват да спя спокойно нощем и пак да се завивам презглава. Нямах парите, с които бях свикнал, но ми стигаха. Няма по-добра сделка от тази с дявола. И ако наистина вярвах в каузата, от време на време можех да правя по някой номер, който бях научил от стария си наставник, само леко докосване, малко влияние или може би разсеяно да пропусна да поправя убеждение, че знам нечии тайни.
	Бабата на Ани — с нейния изискан акцент и стиснати устни — се беше намесила и я побъркваше по време на подготовката за сватбата. Това беше шансът на фамилията Кларк да покажат класата и богатството си пред по-широкия свят. Идеалният ден. Идеалната дъщеря. Идеалният живот. И ако сватбата и необходимостта да стана порядъчен, уважаван човек без тъмни петна върху името започваха да ми се отразяват, Ани не беше виновна за това.
	Понякога нощем гледах светлите червени цифри на будилника и се вслушвах в мрака, когато не можех да заспя. Накрая ставах от леглото, като внимавах да не събудя Ани, и оставях топлината на тялото, което обичах толкова много. Слизах на верандата или стоях на двора и гледах звездите, без да обръщам внимание на студения пролетен въздух. Страхувах се, че някъде там има нещо основно като гравитацията, което ме привлича да напусна спокойния си дом и да изляза в нощта.
	Надявах се, че Джак ще разбере и ще си помогнем взаимно. Това ме доведе в дома му тази вечер. Но не очаквах подобно развитие на нещата.
	Засмях се и поклатих глава, докато слизах по стълбите в къщата на брат си. Бях се забавил да си избера кум и Ани сигурно го беше разбрала, защото се надявах, че ще си върна брата, ще забравим миналото и всичко ще бъде наред. Джак трябваше само да стои там и да ми подаде кутийката с венчалния пръстен. Можеше ли да обърка нещо толкова елементарно?
	И ето го отговорът. Джак беше преместил кресло до входната врата. Стоеше встрани от прозореца и надничате през щорите. По слепоочието му се стичаше капка пот. През отворената кухня видях, че спагетите изстиват в тенджерата. Сцената беше внимателно подредена и предполагаше заглавие като: „Чакам някой да дойде да ме убие.“
	Не обърнах внимание на брат си, приближих се до печката и опитах тайландското ястие.
	— Страхотно е — отбелязах.
	— Благодаря — отвърна той, без да отмества поглед от улицата.
	Седнах на канапето, сложих две дълбоки чинии със спагети на масата за кафе и предложих на Джак едната. Той ме погледна недоумяващо. Навих спагети на вилицата си.
	— Загазил съм, Майк.
	— Сериозно? — попитах с престорена изненада.
	Брат ми кимна и погледна пистолета си.
	— Щях да те питам за това — продължих, поглеждайки пистолета. — Надявам се, че не е за мен.
	— Не — монотонно отговори Джак. — Работех като куриер и започнах да се питам дали става въпрос само за сигурност, или някой играе и в двата отбора. Разтревожих се, че накрая ще ми прехвърлят вината за нещо голямо и някой ще пострада, и затова се залових да проучвам хората, които ме бяха наели.
	— Смяташе да ги изнудваш ли?
	— Само си покривах задника. И наистина се оказа нещо голямо. Тези типове не се шегуват. Уплаших се и се опитах да се измъкна от работата. Те разбраха, че се ровя, и сега са ме погнали.
	— Значи затова ти е пистолетът. Има ли вероятност лошите да се отбият тук тази вечер?
	— Може би. Току-що се обадиха. Може да дойдат за мен всеки момент. Твърдят, че съм им длъжник. Набеждават ме…
	— Колко? — попитах.
	Джак ме погледна стреснато.
	— Какво?
	— Колко твърдят, че си взел?
	— Нищо не съм взел. Те искат да ме натопят.
	— Разбрах. Но колко?
	— Не става дума за пари, Майк. Според тях аз съм объркал някакъв план. Искат да оправя нещата или ще ме наранят.
	— Говори по същество. Колко ти трябват?
	Джак отпи от шишето с вода, което беше сложил на лавицата.
	— Заплащането беше шейсет и пет хиляди долара, но аз им ги върнах. Това обаче не уреди въпроса. Те заявиха, че е твърде късно и че съм объркал всичко, и сега трябва сам да свърша работата. Но аз искам да остана честен. Кълна се, че не съм взел нищо, Майк. Не исках да ти казвам и да те замесвам. Те се нахвърлиха върху мен, когато излизах от метрото. Удряха ме в корема. Беше много неприятно. Казаха, че ако не им дам каквото искат, ще ме пребият и ще ме изпратят в болница.
	— Удряли са те на място, където не остават белези — отбелязах. Това беше изкусен метод за горили, които не искат да оставят следи, и за лъжци, които нямат следи от побой. — Отиди при ченгетата.
	— Исках да го направя. Опитах се да поразпитам тук-там. Те обаче са разбрали някак. Казаха, че ще ме убият, ако се обадя на полицията.
	— Естествено — рекох и сложих в устата си още „пад тай“.
	— Мисля, че се опитват само да ме сплашат и да ме накарат да изчезна.
	— Тогава защо не го направиш?
	— Майк? — Джак изглеждаше обиден. — Не искам да бягам повече. Искам да си живея живота. Не съм направил нищо лошо.
	— И какво? Трябва да се откупиш ли? Да им платиш за работата, която си объркал?
	— Не искам нищо от теб, Майк. Искам само да говоря с някого. Трябва да се измъкна от тази каша и съм уплашен толкова много, че не мога да разсъждавам трезво. Може би ти ще ми помогнеш да разбера какво са намислили. И да ги надхитрим някак. Може да ги обезщетя за онова, което са загубили. Не съм сигурен дали ще се навият, нито колко струва.
	Фино пробутване. Джак не беше загубил уменията си.
	— На чие име да напиша чека? Или предполагам, че е по-добре да платя в брой на такива съмнителни типове. — Потупах джобовете си, търсейки чекова книжка или портфейл.
	— Сериозно ли? — попита Джак.
	— Не, разбира се — отвърнах и оставих чинията. — Няма да получиш пари от мен.
	Не можех да повярвам, че съм му дал втори шанс, а той ми извъртя такъв номер.
	— Виж, Джак…
	През щорите блеснаха ярки светлини. Разнесе се свистене на автомобилни гуми. Тряскане на врати. Силни гласове. Всички сценични атрибути за старомодно изнудване. Различих гласовете на трима души. Джак наистина беше надминал себе си.
	— Точно навреме — подхвърлих.
	— Майк, трябва да се махнеш оттук. Имаш ли пистолет?
	— Не ми трябва пистолет, Джак.
	Пристъпих към него, за да се вгледам по-добре в зениците му, за да видя какво употребява.
	— И какъв е този огромен заговор, на който си попаднал? — попитах.
	Някой удари с юмрук по вратата.
	— Дръпни се от прозореца — каза Джак, върна се в кухнята и се скри зад плота, който я отделяше от дневната.
	Видях, че валчестата дръжка на вратата се разтресе и чух стържене на метал в ключалката. Някой я отключваше. Всеки уважаващ себе си главорез би разбил вратата, но тези типове внимаваха да не потрошат къщата. Интересно.
	Тръгнах да отворя вратата.
	— Какво правиш, Майк? Тези хора не се шегуват.
	— Правил си го и преди, Джак — поклатих глава. — Дори се повтаряш. Същото беше и в Тампа, когато лошите дойдоха да те пребият, защото си постъпил правилно, и аз трябваше да им платя. Спомняш ли си? Дадох им осемстотин кинта.
	— Майк, трябва да ми повярваш.
	Приготвих се да излея цялата си сърцераздирателна тирада на тема как съм дал втори шанс и съм дошъл да го каня за кум, а той ми сервира това, но бях твърде разочарован и ядосан, за да я изнеса.
	— Забрави. — Измърморих няколко ругатни под носа си, отместих креслото и отворих външната врата.
 

  	7.
 

	Човек с телосложение, което във флотата обикновено наричаха „тухлен кенеф“, беше коленичил пред вратата. Изглеждаше адски вбесен, когато шперцът и динамометричният гаечен ключ бяха изтръгнати от пръстите му. Зад ключоразбивача стоеше кльощав мъж с дребни зъби. Вдясно от него имаше дебел, тромав тип с очила с толкова дебели стъкла, че приличаха на илюминатори на подводница. Всичките бяха с добре ушити костюми, с изключение на очилатия, който приличаше на Мистър Магу от едноименния анимационния филм, макар да бях сигурен, че има силни страни.
	— Влезте — поканих ги и тръгнах към дневната. — Предполагам, че сте дошли да извършите някакво ужасяващо насилие, ако не се реванширам за грешките на Джак.
	Слабият мъж погледна съучастниците си. Това не влизаше в сценария.
	— Горе-долу това е идеята — каза той.
	Джак се опита отново да ме предупреди, но аз не му обърнах внимание.
	— Аз съм Майк — представих се и стиснах ръката на мършавия, който, изглежда, беше водачът на групата. — А ти как се казваш?
	Той ме погледна, опитвайки се да разбере какво не е наред с мен, и после огледа стаята.
	— Знам ли. Господин Линч.
	— Е, какъв е планът, Линч? Ще ми счупите пръстите един по един? Или ще ме биете с чорап, пълен с батерии?
	Кльощавият се замисли.
	— Струва ми се малко прекалено. Само ще те отстраним от пътя си и ще се оправим с брат ти.
	— Нека ви спестя малко време. Представлението е страхотно, но не ви вярвам, затова…
	Линч кимна на човека с очилата, който пристъпи към мен и вкопчи ръце в бицепсите ми.
	— Той не разбира — извика Джак от кухнята. — Мисли, че това е някаква шега. Не го наранявайте. Той няма нищо общо с тази история.
	Докато ме дърпаха, аз извърнах глава към брат си. Джак изглеждаше съсипан. Отначало помислих, че е срам, защото ме е разочаровал, след като отново го бях допуснал в живота си.
	— Господи, Майк! — каза той. — Съжалявам. Предполагам, че имаш право да мислиш, че това е постановка, но е реалност.
	Докато очилатият ме държеше настрана, аз видях, че брат ми се бори с другия, който му изкрещя с ирландски акцент, докато извиваше ръцете му. Линч се приближи до тях и удари с пистолет Джак в лицето. Брат ми изохка и се свлече на коляно. Онзи го удари още веднъж, този път в слепоочието, и Джак се строполи на пода.
	Отскубнах се от очилатия, хвърлих се към Линч и изкрещях: „Остави го на мира, да ти го начукам“, преди да помисля какви ги върша. Съборих го върху плота. Другите двама ме хванаха. Джак лежеше по лице на пода, а от рана над веждата му струеше кръв.
	Линч се приближи до мен, огледа ме изпитателно и после стовари пълнителя на пистолета си върху скулата ми, под окото. За момент ми причерня. В полезрението ми заиграха искри и почувствах силно налягане в синусите си. Изохках. Примигах, за да облекча болката, а Линч бръкна в джоба ми и извади портфейла ми.
	— Майкъл Форд — каза той и погледна Джак. — Разбирам. Семейно действие. И живееш на Хауъл Авеню в „Дел Рей“, нали? Приятен квартал. Ходиш ли в сладкарница „Деъри Годмадър“?
	— Какво? — попитах.
	- Той въздъхна, сякаш всичко се изплъзваше от ръцете му.
	— Какво ти има? Комплекс на мъченик? Защо се забъркваш в тази каша? — Мъжът посочи Джак с пистолета си, а после отново се обърна към мен — Честито. Сега и ти си вътре. Виждаш ми се свестен, затова внимавай. Брат ти ще оправи нещата или следващия път ще го убием. Разбираш ли ме?
	— Не можете да направите тази глупост.
	Онзи се наведе, сложи пръст на спусъка и опря пистолета в рамото на Джак.
	— Разбираш ли? — повтори той.
	— Да — отговорих.
	Линч задържа шофьорската ми книжка, върна портфейла в джоба ми и се отправи към външната врата.
	Съучастниците му ме блъснаха силно към лавиците с книги, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Докато се изправях и се мъчех да си поема дъх, тримата излязоха.
	Тръгнах залитайки към вратата, за да видя регистрационните табели на колата им, но после спрях и се обърнах към Джак. Чух, че автомобилът навън потегли. Джак се беше претърколил по гръб. Седнах до него на пода, облегнах се на стената и повдигнах главата му.
	— Съжалявам, Майк — погледна ме той. — Не исках да се замесваш. Казах ти да стоиш горе. Не мога да се измъкна от тази бъркотия.
	— Няма нищо, Джак — рекох и избърсах с палец кръвта от окото му. — Не се тревожи за това сега. Всичко ще бъде наред.
	Не го вярвах, но какво друго можех да кажа? Мислех само за факта, че Линч знае адреса ми. Сега щеше да заплашва и мен.
	Прекарах нощта в спешното отделение с Джак: шест часа и десет шева. Исках отговори, но той спеше или беше в безсъзнание през повечето време. Когато сутринта се свести, придърпах стола си до леглото му.
	— Отиваме в полицията, Джак.
	— Опитах се, но те имат информатори сред ченгетата. Затова ме погнаха.
	— Кои са те?
	— Не знам.
	— Не ме будалкай, Джак. Работил си с тях.
	Той взе пластмасово шише със сок от подноса до леглото и го отвори.
	— Имам само номер, без имена.
	— Къде се запозна с тях?
	Джак се помъчи да си спомни — на метростанция, в библиотека, в заведение за сандвичи. Анонимни, публични места.
	— Извади телефона от панталона ми. Номерът е там.
	Наведох се, но после се отказах.
	— Забрави — рекох и се облегнах назад на стола. — Не искам да участвам. Всеки път, когато подредя живота си, ти ме въвличаш в нещо подобно. Онзи тип взе шофьорската ми книжка. Знае адреса ми, където спи Ани. И аз. Казаха, че са ми вдигнали мерника. Какво означава това?
	— Не можеш ли да отстъпиш? — попита Джак, затвори очи и потрепери, прикривайки болката.
	— Кълна се в Бога, Джак! — Скочих от стола и застанах над него. — Ако дойдат при мен, ще…
	Завесата се разтвори. Дойде асистентът на лекаря. Колкото и правилна да е позицията ти, не можеш да крещиш на човек в болнично легло, изцапан със собствената му кръв.
	Джак имаше леко мозъчно сътресение, но нямаше сериозни наранявания. Асистентът му даде няколко рецепти и сметка за две хиляди долара и ние излязохме от болницата. Аз карах колата. Спрях, за да взема лекарствата на Джак, и после го оставих пред дома му.
	— Ще се оправиш ли? — попитах, докато той се качваше по стъпалата.
	— Да. И съжалявам, че те въвлякох в тази история. Аз ще се погрижа, Майк. Вероятно това заслужавам, че постъпих правилно. Прибери се вкъщи и не се притеснявай. Говоря сериозно.
	Добрият човек в мен искаше да му каже, че го подкрепям. Баща ми беше в затвора, докато растях, живеех с дрехи от „Армията на спасението“ и купони за безплатен обяд. Всеки хулиган в града беше решил да ме съсипе, а Джак винаги се опитваше да ме защитава. Щях да изгубя твърде много. Какво можех да кажа? Не знаех и след нощта в болницата бях твърде изтощен, за да мисля за това. Посъветвах го да се наспи и после се отправих към метрото, за да хвана първия влак преди разсъмване и да се прибера вкъщи.
	* * *



	Прекрачих прага на дома си, седнах на дивана и затворих очи.
	— Сега ли се връщаш? — попита Ани, която слезе на долния етаж. — Боже, Майк! Да се напиваш по средата на седмицата.
	— Съжалявам. Всеки ден е събота, когато си с Джак Форд.
	Тя си пое рязко дъх, щом видя охлузването на лицето ми.
	— В някой бар ли се сби?
	— Косвени щети. Някакви типове скочиха на Джак.
	Тя сигурно предположи, че е било пиянско изпълнение в крайпътно заведение, което не беше толкова страшно като истината. Станах.
	— Лоша работа — рекох. И не лъжех. Само пропусках някои неща.
	— Не ми изпрати дори съобщение след полунощ. Помислих си, че…
	Ани можеше да ми изнесе поучителна реч. Заслужавах го. Но спря дотук.
	— Искам само да се споразумеем следващия път да ми се обадиш — добави тя. — Добре ли си?
	— Да.
	— Ами Джак?
	— Общо взето.
	— Боли ли те главата?
	Кимнах. Болката се дължеше на побоя, умората и безпокойството, не на алкохол, както подозираше Ани. Тя ме погледа как страдам известно време и после реши да намали присъдата ми.
	- Горкият ми кретен — каза и прокара ръка през косата ми. — Радвам се, че си го изхвърлил от организма си. Ако е била необходима само една нощ да се държиш като тъпак, за да се помириш с Джак, щастлива съм, че си го направил. Не можахте ли да поговорите на чаша чай?
	— Тези работи не стават така.
	— Изхвърли го от организма си, нали?
	— Да. Чаша кафе и ще бъда кукуряк.
	— Добре. — Тя взе куфарчето си. — Трябва да тръгвам. Изпратих я и я целунах за довиждане. Ани спря на последното стъпало пред верандата.
	— И повече никакви неприятности с Джак, нали? Не отговорих. Вниманието ми привлече кола, която спря на улицата. Мисля, че познах човека вътре.
	— Майк?
	— Абсолютно. Научих си урока.
	Тя тръгна.
	На половин пресечка от дома ми спря черен крайслер 300. Без да му пука дали ще го видя, вътре седеше Линч. Гледах го, докато годеницата ми отминаваше.
 

  	8.
 

	Излязох навън, втренчих се гневно в Линч и се приближих до колата. Той също ме гледаше. Имаше отегчен вид. Не направи усилие да се скрие. Това не беше наблюдение, а сплашване.
	Линч вдигна стъклото и потегли. Хукнах към дома си да взема ключовете. Когато се върнах, съседът ми на отсрещната страна на улицата, ветеран от Корейската война, изкарваше колата си от алеята пред къщата си. Това обикновено отнемаше около три минути. Огледах се наляво и надясно. Магистралата „Джеферсън Дейвис“ беше на две минути вляво от мен, а шосе 395 — на пет минути вдясно. Линч отдавна беше заминал.
	Отидох с колата в града на среща с няколко адвокати, с които работех по случай с пари с неясен произход.
	Специални интереси от двата края на политическия спектър хвърлят стотици милиони в организации с нестопанска цел за „социални помощи“ и после с тези средства си купуват избори. Всичко е анонимно, освободено от данъци и скрито чрез въртене на пари в брой сред мрежа от фиктивни организации. Опитвахме се да разплетем случая и да изкараме на светло хората, които вършеха тези неща.
	Случаят много ми харесваше. Бяхме близо до разобличаването на главните финансиращи зад фасадите и да получим политическа подкрепа, за да ги подхванем. Адвокатите и лобистите им усилено се съпротивляваха. Тъкмо беше започнало да става забавно, но през следващите два часа аз не бях в състояние да внимавам какво се говори. Мислех само за Линч, кой е той и защо се заяжда с мен. Непрекъснато си припомнях какво ми беше казал Джак за срещите си с Линч.
	— Майк? Какво мислиш? — попита единият от другите адвокати.
	— Много интересно — отговорих, дъвчейки писалката си. Бях изпуснал нишката на разговора. Мислех единствено за Линч. Двамата с Джак бяха споменали едно място за срещи — заведение на десетина минути път оттук.
	Щом ангажиментът ми приключи, аз се отправих към мястото, където се срещаха Джак и Линч. Казах си, че само ще изпия едно кафе там.
	На табелката пишеше „Еврокафене“. Беше малко заведение на самообслужване, собственост на корейци. Влязох вътре и си напълних една чаша. Тийнейджърката на касата остави учебника, който четеше, и аз платих кафето.
	— Благодаря — рекох. — Може ли да те попитам нещо? Идвал ли е тук един човек — висок, слаб, блед, с дребни зъби?
	Тя ме погледна недоумяващо.
	— Тук идват много хора.
	Момичето отново взе учебника. Зададох му още няколко въпроса, но не получих отговор. Не знам какво очаквах. Име и адрес? Дори нямах снимка. Разходих се из квартала, питайки се какво би довело Линч тук. Изглеждаше място, което човек би посещавал често само ако е единствената възможност за избор близо до работата му. Може би Линч беше свалил гарда, докато се чувстваше все по-удобно с Джак.
	Спрях. На паркинга зад административната сграда видях черен крайслер. Обиколих сградата, вървейки по отсрещния тротоар. Наоколо нямаше никого. На паркинга преброих пет автомобила, включително онзи на Линч, който познах по допълнителната антена на багажника. Отидох отпред и огледах входа. Нямаше признаци за някакъв бизнес. Погледнах в двете посоки и тръгнах към колата му. Забелязах някакви книжа на задната седалка, а после се наведох и се опитах да видя какво пише.
	Бях успял да прочета „Чернова — поверително“ на най-горния лист, който се подаваше от папката, когато чух стъпки вдясно. Погледнах и видях Линч. В същия миг голяма ръка блъсна главата ми в стъклото на колата.
	Залитнах назад. Някой изви ръцете ми зад гърба и ме притисна до капака на автомобила. Обърнах глава и видях мъжа с очилата, който беше идвал в дома на Джак. Той разкрачи краката ми като полицай, който извършва арест, и наведе лицето ми върху студената ламарина.
	Линч застана до капака и изцъка с език. С дясната си ръка извади сгъваем нож и го отвори.
	— Добре — каза и другият мъж ме изправи. — Не стига, че трябва да се оправяме с брат ти, ами сега и ти. Какво те прихваща? Обичаш неприятностите ли? — Той натисна с пръст раната на скулата ми. — Майкъл Форд от Хауъл Авеню. Снощи проучих някои неща и останах смаян. Преди известно време ти си се измъкнал от много заплетена ситуация. Това ще ни трябва. Защото мисля, че брат ти няма да се справи сам. Работата сега е в твои ръце.
	— Какво се е случило? Откраднал е пари от теб? Не ги предал? Колко са?
	— Не. Върнахме си ги. Става дума за пропуснати ползи. Работата беше елементарна. Джак не плати на нашия човек навреме. Започна да задава въпроси. Изведнъж загриза съвестта му. Шпионираше нашия вътрешен човек. Имаше хубав, лесен начин да го направи. Но възможността вече отмина. Ето защо ти и брат ти трябва да измислите друг начин да ни дадете каквото искаме.
	— Аз съм адвокат. Не знам за какъв ме мислиш, нито каква работа искаш да свърша, но не ме бива за нещо повече, освен да съставям пълномощни и да надувам сметки. Не мога да ти помогна.
	— Я стига — възрази Линч. — Нахлул си в Министерството на правосъдието. Разобличил си предишния си работодател. Слуховете се разчуват, Майк. Тази работа ще ти достави удоволствие.
	— Не знам. И не съм говорил с брат си от години.
	— Сега ще имате възможност да наваксате пропуснатото. И ти, изглежда, проявяваш интерес към ситуацията, затова си в списъка ми. Трябва само да ни помогнеш да довършим онова, което обърка Джак. И след това ще забравя, че съществуваш.
	— За какво говориш?
	— За работата.
	— Каква работа?
	— Банка.
	— Искаш да обера проклета банка? Абсурд.
	— Джак не ти ли каза?
	— Коя банка?
	— Всъщност всичките.
	— Това някаква шега ли е?
	— Не. Но не е толкова лошо, колкото звучи. Мислиш си за пистолети, хронометри и гумени маски. Това е различно. Тази работа се върши с костюм и вратовръзка, без да се потиш. Ето къде е красотата й. Може да се обърка — Линч размаха ножа, — но всичко зависи от теб. Почтен човек като теб винаги е полезен. Мисля, че няма да имаш големи…
	— Добре — каза някой зад него. — Достатъчно.
	Линч се обърна и се видя най-новият член на групата — руса жена с военно яке, пуловер и джинси, затъкнати в кожени ботуши за езда.
	Той изглеждаше развеселен, когато тя отметна якето си с дясната си ръка и я сложи върху ръкохватка на пистолет в кобура на хълбока си. Страхотно. Може би сега Линч и Очилатият бяха за предпочитане?
	— Остави ножа — каза жената. — Не усложнявай нещата. Пусни го и отстъпи назад.
	— Ти не разбираш… — започна Линч, но тя извади пистолета.
	— Хвърли ножа и го пусни да си върви — заповяда блондинката.
	Линч погледна мъжа, който ме държеше, и кимна. Онзи пусна ръцете ми.
	— Изпрати го тук — продължи тя и двамата отстъпиха назад.
	Врагът на моя враг и така нататък. Тръгнах към нея.
	— Благодаря — казах, когато се приближих. — Коя си ти, по дяволите?
	— Емили.
	— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Майк.
	— И на мен. — Жената се огледа наоколо. — Би ли ми направил една услуга, Майк?
	— Разбира се.
	— Вземи онези чували с боклуци.
	До контейнера за отпадъци имаше два черни чувала. Русокосата беше спасила живота ми. Най-малкото, което можех да направя за нея, беше да изхвърля боклука й.
	— Тръгни напред и надясно — добави тя. — Старият лендкрузър. Включи двигателя. Хвърли чувалите отзад.
	Жената ми даде ключовете. Излязох от паркинга, хвърлих чувалите в колата й и запалих мотора. Тя тръгна заднишком, наблюдавайки двамата мъже, а после хукна към колата и се хвърли на предната седалка.
	— Давай, давай! — извика.
	Потеглих с мръсна газ. Жената се обади на някого по мобилния си телефон, описа двамата мъже, които ме бяха хванали, и после каза на събеседника си да „изпрати няколко души“.
	Джипът й беше класически лендкрузър от шейсетте или седемдесетте години. Докато летяхме към Рок Крийк, в мен постепенно се затвърждаваше убеждението, че пет и седемлитровият модерен двигател е поставен допълнително. Погледнах в огледалото за обратно виждане към чувалите с боклук.
	— Какво работиш, Емили? — попитах.
	— Следовател. Може да се отбием в офиса ми да се измиеш.
	Не исках да измивам мръсотията от лицето си в офиса на някакъв частен детектив. Познавах няколко. Представих си я как работи в офис с площ стотина квадратни метра в занемарена сграда на Петнайсета улица, където ти трябва ключ, прикрепен за пръчка, за да получиш достъп до общата тоалетна в коридора. Бях й признателен за помощта, но нещо не беше наред. Исках да знам какво правеше Емили зад сградата точно когато ме нападнаха.
 

  	9.
 

	Минахме по моста, навлязохме в Джорджтаун и завихме към канала, където старите фабрики и заводи бяха превърнати в луксозни офиси и апартаменти. „Рйц-Карлтън“ имаше висок комин.
	Емили ми нареди да свърна от Уокър Стрийт, да се насоча към закрит паркинг под тухлен склад, преустроен в мансарда, и да спра на запазено място до входа. Пренесохме чувалите с боклук през коридор в сутерена и се качихме в асансьор.
	Този квартал е пълен с небрежно-елегантно облечени хора и докато асансьорът се издигаше към шестия етаж, в кабината се струпаха половин дузина от тях. Неколцина загледаха Емили. Предполагам, защото мъкнеше боклук в техния сътворен с много въображение рай на висшия дизайн.
	Слязохме на шестия етаж, който приличаше на архитектурна фирма или рекламна агенция, защото имаше голи тухлени стени, отворени пространства, екзотично осветление и модерно обзавеждане.
	— Бързо се върна — каза на Емили някакъв мъж с костюм и без вратовръзка.
	— Диспутът не продължи дълго.
	Мъжът се ухили, размаха пръст, сякаш искаше да каже „хитро“, и отмина. Нещата започваха да придобиват логика. Съдейки по облеклото в стил езда, класическия автомобил и косата, събрана на кок, Емили, изглежда, беше от богат стар род, който знаеше как да се забавлява, а не жена, която влачи чували с боклуци.
	Продължихме по-нататък. Огромните кабинети и привлекателните асистентки предполагаха, че се намираме в коридора, където са изпълнителните директори.
	Емили отиде в дъното на коридора до кабинет с прозорци от пода до тавана и гледка, обхващаща река Потомак, университета на Джорджтаун и Капитолия.
	Квадратурата му вероятно беше три четвърти от тази на нашата къща в Дел Рей.
	Тя се престори, че се чувства неловко от размерите му.
	— Не знаех, че ще стане такъв, когато правехме плановете. Не мисля, че демонстрирам култ към личността. Използваме кабинета и за съвещания.
	— Твой ли е?
	— Чувствай се като у дома си.
	Емили хвърли чувалите с боклука върху дългата шест-седем метра заседателна маса от дъбово дърво и започна да ги преравя.
	— Благодаря ти, че ми помогна — рекох. — Не искам да изглеждам неблагодарен, но може би ще ми кажеш какво правеше зад онази сграда?
	Тя вдигна глава.
	— От една седмица наблюдаваме офиса там. Имаше вероятност най-после да направим пробив в разследването, но се появи ти и едва не те убиха, затова трябваше да се намеся. В това време всички на онзи адрес вероятно са се изнесли и ние се върнахме в началото.
	Нищо чудно, че тя изглеждаше обезпокоена, докато пътувахме с колата. Погледнах книжата на бюрото.
	— Как каза, че ти е името?
	— Емили.
	— Емили?
	— Блум.
	— Като в охранителна фирма „Блум“?
	— Това съм аз — отговори тя. — Хвърли тук и онзи чувал.
	Добавих чувала към купчината. Знаех за охранителната фирма „Блум“. Трудно беше да не си чувал за тях. Това беше най-голямата фирма за корпоративно разузнаване в света. Те работеха на пазара за баровци във Вашингтон и имаха офиси във всеки голям град. Нещо като съвременна детективска агенция „Пинкертон“ или частно ЦРУ. Компанията беше на повече от сто години. Бяха започнали като частни охранители на магнатите от железниците, стоманодобивната индустрия и минното дело през Златната епоха.
	Бяха проследили и открили скритите придобивки на най-големите диктатори в света и военнопрестъпници и за определена цена можеха да намерят всичко — да освободят отвлечен директор от „Революционните въоръжени сили на Колумбия — народна армия“ или да съберат военна сила по море, въздух и вода и да потушат преврат.
	Не можех да повярвам, че тази жена, която почистваше късчета хартия от утайка от кафе, е Емили Блум, най-недостижимата млада жена в Джорджтаун.
	— Аз съм Майк Форд, приятел на Тък Строс.
	Тя се замисли.
	— Да, разбира се. Мисля, че той спомена за теб.
	Тък много я харесваше. Той беше един от най-добрите ми приятели във Вашингтон и често говореше за Блум. Тя беше наследница на това корпоративно богатство и Тък копнееше за нея още от ученик. Започвах да разбирам защо.
	— Би ли ми казал каква е връзката ти с онези господа? — попита Емили.
	Охранителната фирма „Блум“ имаше основателна причина да преследва човек като Линч, но аз нямах.
	Тя се приближи до бюрото и написа нещо на компютъра. Отразено в прозореца, аз видях лицето си в екрана. Емили проверяваше досието ми.
	— Брат ми може би има неприятности с онези типове — отвърнах. — Опитвах се да разбера какви са и да видя дали ще мога да му помогна.
	Емили прехапа устни, докато гледаше текста на екрана.
	— Какви неприятности? — попита. Не изглеждаше много заинтригувана. Може и да беше искрено, но аз заподозрях, че е тактика за събиране на информация.
	— Не знам нищо, освен че го заплашват.
	Фирмата „Блум“ поддържаше тесни връзки със силите на реда и аз започнах да чувствам, че тя ме разпитва, затова пропуснах повечето подробности.
	— Знаеш ли кои са те? — попитах. — И какво става в онзи офис?
	Предположих, че файлът, който Емили беше отворила, й съобщава онова, което иска да знае. Тя се отпусна малко, върна се до масата и започна да преглежда накъсаните хартии бавно и внимателно, все едно решаваше кръстословица. Изглежда, бях проверен.
	— Ако знаех цялата история, нямаше да се ровя в боклука. Силите на реда ни наеха да ги наблюдаваме. Не съм много наясно. Нещо за финансови престъпления. Откровено казано, мисля, че никой не знае нищо съществено за онази шайка. — Тя плъзна още едно късче хартия на мястото му. — Защо ти не ми кажеш, Майк?
	— Не знам нищо повече.
	Емили ме погледна студено.
	— Защо претърсваш боклука? — попитах, за да се измъкна от втренчения й поглед.
	— Реших, че мястото е разкрито, и затова взех каквото можах.
	— Но защо вършиш полевата работа?
	— О, само си играех. Тази работа изглежда най-интересното нещо, случващо се в града днес. Много по-забавно е от презентации и анализи на печалбата и е добре да не се забравя, че въпреки частните самолети „Гълфстрийм“, бившите сенатори и масичките за кафе на Елиел Сааринен, в края на краищата, хората ни плащат, за да ровим в боклуци — буквално.
	— Законно ли е?
	— Достатъчно законно. Стига да е в интерес на обществото.
	Един от колегите на Блум, хубав мъж на около двайсет и пет години, надникна в кабинета и й даде някаква бележка.
	— Нуждаеш ли се от нещо? — попита той.
	— Да — отвърна тя. — Нещо, с което да почистим приятеля ми тук.
	Съдейки по държането му, предположих, че мъжът е асистент. Погледнах отражението си в прозореца. Изглеждах ужасно. Лицето ми беше изцапано със сива мръсотия и подуто от снощи. Младият мъж се върна с топла хавлия — толкова хубава и дебела, че погледнах етикета, за да я включа в списъка с покупките за сватбата.
	— Заместник-директорът дойде — съобщи асистентът.
	Блум погледна часовника си и тихо изруга.
	— Изпрати го тук след пет минути — рече. — Благодаря, Себастиан.
	— Предполагам, че в момента трябва да правиш други неща — отбелязах.
	— Привличане на клиенти. Делова закуска, делови обяд и делова вечеря седем дни в седмицата. Престорени усмивки, скапани шеги и молби към задръстени костюмари да ни дават повече работа. Половината отказват да повярват, че аз ръководя нещата тук. А за другата половина съм само фамилно име и ръкостискане, за да могат големите връзкари да почувстват, че са стигнали право до върха. Но не трябва да се оплаквам. Хубавото на това, че името ми е на сградата, и фактът, че притежавам сто процента от „А“ акции, означава, че може да ми се размине почти всичко. — Тя вдигна лист хартия. — Сигурен ли си, че не знаеш нищо друго за онези типове?
	— Да.
	— Жалко. Мислех, че ще можем да си помогнем един на друг.
	Информацията беше пари и трябваше да я изтъргувам, за да стигна донякъде.
	Блум отново наведе глава над хартиите и изхвърления боклук.
	— Аха — каза тя.
	— Улика ли намери? — попита и пристъпих по-близо.
	— Това ли? — Тя го вдигна. — Не. Нищо не струва. Мисля, че е отчет за финансовите резултати на адвокатска кантора. Доколкото знам, тази групировка не прави грешки. Нямаме достатъчно хора, нито предприемчивост, за да ги пипнем. Те изгарят всичко и вероятно са почистили офиса. Това обаче — Блум измъкна голяма черна щипка за листове от чувала, отиде до бюрото си и защипа купчина книжа, — е точно каквото ми трябва. Готово.
	Телефонът иззвъня. Тя погледна екранчето.
	— Имам среща. Но ако се сетиш за нещо друго, което си забравил да споменеш и искаш да си сравним записките, обади ми се. Тогава може би ще имам повече информация за теб. — Написа номера на мобилния си телефон на гърба на визитната си картичка и ми я даде. Изигра го добре и го каза остроумно — „услуга за услуга“.
	— Добре — отвърнах.
	— И внимавай, Майк. Не знам много за тези хора, но знам, че не се шегуват. Действай предпазливо.
	Можех да й кажа за обърканото положение на Джак, но докато преценявах ситуацията, погледнах през остъклената врата на кабинета и видях заместник-директорът на ФБР, един от най-старшите законотворци в страната, да крачи по коридора. Джак ме беше предупредил да не говоря с полицията. Имаше и друг елемент, за който не исках да се замислям твърде усилено. Нямаше да се обръщам към представителите на закона, докато не разберях колко мръсно трябва да играя, за да се измъкна от кашата.
	Излязох точно когато заместник-директорът влизаше. Той ме огледа внимателно и с отвращение. Предполагам, че го заслужавах, като се имаше предвид, че преди малко бях завлечен в уличка и въвлечен да обера банка.
 

  	10.
 

	Ани вече се беше прибрала у дома, когато спрях на улицата. Колата й запълваше късата алея пред къщата ни. Намерих свободно място на ъгъла. Докато се приближавах към къщата, видях, че еркерният прозорец свети, а после — Ани да се движи из стаята. Не забелязах колата на Линч, само обичайната тълпа в Дел Рей — разхождащи се хора и няколко души, които ядяха сладолед. Може би заплахите му бяха блъф. Позволих си да се поотпусна.
	Щом стигнах до половината на улицата, познах хората, които ядяха сладолед.
	— Какво правиш тук, по дяволите? — извиках.
	Бащи с бебешки колички ме погледнаха стъписано.
	Не ми пукаше. Бях се съсредоточил в Линч, който се беше облегнал на дърво от другата страна на улицата срещу дома ми. До него стоеше якият ирландец, който беше дошъл в къщата на Джак. Линч търсеше бучки фъстъчено масло в сладоледа си и наблюдаваше дома ми.
	Щом се приближих, видях, че е застанал така, че да наднича право в страничната стая, където Ани правеше гимнастика.
	— В отговор на въпроса ти — каза Линч, — сладкарницата затвори тази сутрин и затова я смених. — Той погледна към прозореца на дома ми и облиза лъжичката си. — Много е вкусен.
	Тръгнах към него. Бащите отстъпиха към ъгъла, наблюдавайки ме с нарастващо безпокойство.
	— Спокойно, Майк — рече Линч.
	— Кълна се в Бога…
	— Не можеш да ме убиеш, определено не и тук.
	— Махай се. И да не те виждам повече.
	— Само се наслаждавам на вечерта, Майк. Но се радвам, че те срещнах случайно. Не довършихме разговора си.
	— Ще се обадя на полицията — заявих и извадих телефона си.
	— Както желаеш.
	Сложих палец на клавиатурата.
	— Номерът е девет-едно-едно, ако си забравил — каза Линч.
	Набрах го.
	Той пусна лъжичката си в празната картонена чаша.
	— Въпреки че няма да е най-добрата идея ченгетата да дойдат и да ти задават въпроси, след като ти хукна по улицата, крещейки мръсни думи. И какво по-точно ще им кажеш? Двама добре облечени мъже развалят диетата си на отсрещната страна на улицата срещу дома ти? В ход е някакъв неясен заговор, който ти не разбираш. И знаеш историята на брат си, бивш затворник, който не може да си отвори устата, без да излъже.
	— Полицейско управление на Александрия — чу се глас по телефона ми. — Какъв е вашият спешен случай?
	— Сигурен съм, че местната полиция ще реши случая, докато стане време за лягане. Усложняваш нещата за себе си и за брат си, Майк — продължи Линч. — Удължаваш неприятната ситуация. Но ако искаш още едно предизвикателство, давай, обади се.
	— Ало, там ли сте? — попита диспечерът. — Какъв е спешният случай?
	Чаках, стиснал зъби. Линч не откъсваше очи от мен.
	— Съжалявам — отвърнах. — Набрал съм грешен номер. Няма спешен случай.
	— Добре. Приятна вечер. И, моля ви, бъдете по-внимателен в бъдеще.
	— Мисля, че започнахме зле — рече Линч, бръкна в джоба на панталона си и ми върна шофьорската книжка. — Аз съм разумен човек. Пазя интересите си като всеки друг. Платя ли на някого да направи нещо, очаквам да бъде изпълнено. И ако не свърши работата, се надявам да оправи нещата. Така е справедливо.
	Взех шофьорската си книжка.
	— Иначе го изпращаш в болница? Или го убиваш?
	Той хвърли чашата в контейнера за боклук на съседа.
	— Предпочитам моркова пред пръчката. Ти си много компетентен хитрец. Нямаш досие. Чист си. Уважаван адвокат си. Сигурно ще измислиш как да го направиш с минимален шум и опасност за себе си. След това няма да ме видиш повече. Ще се върнеш при твоето красиво момиче и ще избирате покривки за сватбата.
	Откъде знаеше толкова много?
	— Брат ти няма какво да губи, Майк. Но ти имаш много. Жалко, че трябва да те заплашвам, но така стават нещата.
	— Искаш да обера банка?
	— Това би било по-забавно, но не. Операцията вървеше гладко, преди напук на всички доказателства брат ти да реши, че е един от добрите. Не става дума за влизане с взлом, Майк, а за вътрешна информация.
	Разтревожих се, че искат да участвам в някакво грозно престъпление. Но изнасяне на вътрешна информация? Имаше ли нещо по-просташко от това?
	— Бяхме уредили един икономист да ни даде информация за движението на пазара. Брат ти сгафи със заплащането. Икономистът избяга. Сега трябва да намерим друг начин да получим информацията.
	— Каква вътрешна информация? Коя е мишената?
	— Не искам да развалям изненадата.
	— Защо не разчиташ на вашия вътрешен човек, а на мен?
	— Кой казва, че не разчитам?
	— Но, изглежда, прекарваш повечето си време да ме дебнеш.
	Линч кимна, сякаш имах право.
	— Той е сложен случай. В момента не мога да го намеря. И засега може би е най-добре да не бъркаме в този кошер, освен ако той не направи нещо необмислено. Все някога ще го спипаме.
	Той погледна към улицата. Ани беше излязла на верандата и се насочваше към нас. Исках Линч да се разкара.
	Колко страшен можеше да бъде един икономист? Щях само да разговарям с него. Това беше малка цена, която да платя, за да го държа далеч от дома си.
	— Ами ако го върна в играта? — попитах.
	Линч се усмихна и погледна към Ани.
	— Тогава участваш.
	— Не. Само ще говоря с него, за да не участвам.
	— Чудесно. Вътре си. Не забравяй, че ако объркаш нещата или направиш така, че положението да стане още по-напечено, това само ще затрудни работата.
	Ани беше на трийсетина крачки от нас. Видях, че Линч изпитва удоволствие от безпокойството ми, докато тя се приближаваше.
	Той изчака още една секунда, докато Ани беше достатъчно близо, за да го чуе.
	— Името му е Джонатан Сакс. Имаш двайсет и четири часа — каза Линч и тръгна.
	— Здравей, миличък. Кой беше този?
	„Новият ми шеф“ — помислих си, но отговорих:
	— Никой.
 

  	11.
 

	Първият ми ден на работа като престъпник-съзаклятник минаваше доста скучно. Паркирах на улицата срещу градската къща на Сакс, една от дузината в комплекса. Имаше си самостоятелен вход и това беше удобно. Часът беше седем и половина, добър момент да засечеш някого, докато отива на работа. След като половин час не забелязах никаква дейност вътре, нетърпението ми се превърна в дързост и се отправих към верандата му.
	Видях, че под вратата са пъхнати рекламни листовки за пицарии. До вратата беше закачена пощенска кутия. Почуках по метала и чу приглушено изтракване. Беше пълна до половината.
	Сакс явно не се беше прибирал няколко дни по средата на седмицата. Предположих, че е избягал. Надникнах през щорите. Нямаше следи от набързо приготвяне на багаж и вероятно планиране на завръщане. Но не разполагах с дни да го чакам. Трябваше да подготвя показанията за случая с парите с неясен произход, но между тъпотиите със следенето и обяда на Адвокатското дружество, за който Ани ми напомни сутринта, нямах представа кога ще се погрижа за това.
	Сакс беше икономист във Федералния резерв и контролираше много банки, затова предположих, че той има достъп до вътрешна информация. Извадих лаптопа си, който имаше широкообхватна карта, и проверих директория в уебсайта на Федералния резерв. Нямаше нищо интересно. Страницата „Контакти с нас“ съдържаше няколко номера, повечето от които сигурно бяха свързани с гласова поща. Някои имаха един и същ регионален код и първи четири цифри.
	Това обикновено означаваше, че като набереш тези първи четири цифри, последвани от три нули, можеш да се свържеш с телефонната централа.
	Сега имах номер, на който да се обадя, но кой бях аз?
	Снощи бях проверил Сакс в „Акюринт“, един от големите източници за намиране на информация. Ако някъде в света има някаква информация за теб в търговска или правителствена база данни, те я купуваха, събираха я и я качваха в сайта, така че да можеш да я потърсиш и намериш. Научиш ли да четеш тези доклади, няколко страници ще ти разкажат историята на нечий живот и ще ти разкрият доста тайни. Видях адреса на Сакс на дома в детството му и списъци на роднините, сътрудниците, колегите и съседите му, всеки, с когото живееше, както и телефонните им номера, историите на работните им места, криминални досиета и на повечето — номерата на социалното осигуряване.
	Съдейки по фамилните имена и рождените дати, разбрах, че Сакс има две дъщери, съпруга и еднофамилна къща във Фолс Чърч. От миналото лято, живеел сам в нова, луксозна градска къща в Югозападен Вашингтон. Това приличаше на развод и би обяснило финансови мотиви.
	Най-добре е да потърся един работохолик първо на работното му място. Влязох в Linkedln, където се появи списък с колеги и сътрудници на Сакс. Избрах един, който работеше в Министерството на финансите в същата област и сигурно имаше причина да поддържа връзка с моя човек.
	Сега бях Андрю Шефър. Поколебах се, преди да се обадя. Имах чувството, че преминавам някаква граница. Това беше първото ми действие за Линч. Потърсих още малко в „Гугъл“ и намерих актуален списък с персонала на Федералния резерв с телефонни номера.
	Това реши проблема. Нямах основателно оправдание, но имаше много начини да го изиграя. Набрах телефонната централа.
	— Отдел „Монетарна политика“ — каза мъжът, който отговори.
	— Лори Стивънс, моля. — Тя беше администраторът в офиса на Сакс.
	— Един момент.
	— Лори.
	— Здравей, Лори — рекох, фактът, че ме прехвърлиха от централата, означаваше, че номерът ми ще се покаже като външно разширение на телефона, което го правеше по-вдъхващ доверие. — Обажда се Андрю Шефър от фонда за частни капиталови инвестиции. Питам се дали ще мога да се вместя в програмата на Джонатан Сакс днес?
	— Изпратихте ли му имейл?
	Явно нямах представа как се правеха нещата в този офис.
	— Да, но не получих отговор. Не мога да се свържа с него, а трябва днес да изясня въпроса за потребителския индекс.
	— Той отсъства от няколко дни. Пипнал е някакъв вирус. Имейлът вероятно ще ви свърши работа.
	— Имате ли номера на мобилния му телефон?
	— Мобилният му телефон? Не. Може да говорите със заместник-директора, щом е спешно.
	Бях преминал границата. Време беше да дам на заден ход.
	— Не е необходимо. Готов съм. Само исках да проверя още веднъж нещо с Джонатан. Ще чакам да ми отговори по имейла.
	— Добре.
	— Благодаря.
	Сакс беше избягал от работата си. Наистина се криеше. Погледнах списъка с роднините и колегите му в района. Разполагах само с двайсет и четири часа и нямах време да ходя от врата на врата, нито дори да говоря с всеки един от тях по телефона.
	Бях се надявал да убедя Джонатан Сакс бавно и целенасочено, както ме бяха учили, постепенно да щракна капана, така че той да не може да се измъкне. Положението обаче беше лошо. Имах краен срок. Налагаше се да го поразтърся.
	Обадих се тук-там, разчупих леда и нещата потръгнаха. Имаше и нещо друго. Забавление не е най-точната дума. По-скоро изпитвах удоволствие, че се отдавам на слабостта си.
	Отново погледнах офиса на собственика на имота и се замислих. И после набрах номера на бившата съпруга на Сакс.
	— Ало?
	— Здравейте. Извинявайте, че ви безпокоя. Аз съм Стивън от „Ривър Парк Хоумс“. Номерът ви е вписан за връзка при спешни случаи с Джонатан Сакс.
	— Случило ли се е нещо?
	— Да. Тук има голям теч, а ние имаме само служебния му номер. Трябва ни достъп до жилището и се опитваме да се свържем с господин Сакс.
	— Опитахте ли на мобилния му телефон? Той каза ли ви новия си номер?
	— Знаем само домашния и служебния.
	— Той го смени съвсем наскоро. — Тя продиктува новия му номер.
	Сега можех да се свържа с него, но какво щях да кажа? Имах неясното усещане, че трябва да съм на негова страна, да съм добрият, а не лошият човек на Линч, но не знаех какво се иска и какви са условията.
	Джак ми беше дал номера на Линч предишната вечер заедно с малко основна информация за Сакс. Закрачих по улицата и му се обадих.
	— Кой е? — попита Линч.
	— Майк Форд — отвърнах, но не можах да добавя нищо повече. Зад ъгъла зави тойота приус и аз познах мъж, който приличаше на Джонатан Сакс след тридневен запой. — Мамка му, той е тук. Ще ти звънна пак — рекох и се скрих зад джипа си.
	Колата на Сакс беше доста изцапана. Гуменото растение на задната седалка се заклати насам-натам, когато той спря на улицата и тръгна към дома си. Беше с тъмносин пуловер, панталон в цвят каки и маратонки.
	Влезе в къщата си, за да я огледа набързо, и после отиде в канцеларията на управителя на имота. Видях го през прозореца как сочи към къщата си. Бившата му съпруга сигурно му се беше обадила за теча. Нещата се развиваха по-бързо, отколкото бях планирал.
	Видях, че озадачеността му се превърна в подозрителност, и Сакс надникна през прозореца.
	След това се отправи към тойотата и потегли. Скочих в колата си и го последвах, надявайки се да разбера поне къде е отседнал, за да измисля начин да говоря с него.
	Следвах го от разстояние, но това едва ли имаше значение. Сакс беше в някакъв свой свят. В огледалата на автомобила му видях, че той си говори сам, когато спре на червен светофар. От югоизток Сакс подкара по Националната алея, а после пресече към Паметника на военноморските сили и паркира в зоната за автобуси.
	Потегли по Пенсилвания Авеню и после се насочи към Индиана. Изведнъж ме осени прозрение. Сакс се беше насочил към така наречения „Федерален триъгълник“, най-омразното ми място във Вашингтон.
	Районът е замък на кошмарите за хора с престъпни наклонности. Над улицата се беше извисила застрашително сградата на ФБР, брутална бетонна крепост, а от другата беше Министерството на правосъдието, където преди известно време имах удоволствието за малко да изгоря. Отпред са централата на полицията и Върховният и Окръжният съд на окръг Колумбия. Вършил съм много доброволна работа тук без заплащане, затова човек би си помислил, че съм свикнал с това място, което обаче винаги ме изнервяше.
	Съдът беше там, когато бях дванайсетгодишен и седмици наред седях на твърди пластмасови столове и чаках, докато преди процеса баща ми обикаляше по срещи с прокурори и ищци, които се усмихваха неискрено, докато бързо преминаваха покрай мен и брат ми. Там трябваше да седя, облечен с дрехите си за църква, и да гледам как председателят на съдебните заседатели обявява баща ми за виновен. Там чух съдията да го осъжда на двайсет и четири години затвор и гледах как съдебният пристав го изтръгва от обятията на майка ми. През по-голямата част от живота ми татко не беше с нас.
	И натам се беше отправил Сакс. Идеално място да свърша първата си работа за моите нови престъпни съюзници.
	Тротоарите и широките стълби на съдилищата бяха пълни с ченгета. Преброих четирима униформени военни полицаи, докато вървях, и кой знае колко още цивилни.
	Сакс спря пред грозна сграда от седемдесетте години от бетон и черно стъкло — Федералният съд. Застана отпред и се загледа във входа, бръкнал с едната си ръка дълбоко в джоба си, а с другата чоплеше нещо на врата си. Бях на двайсетина крачки от него.
	В същия миг телефонът ми иззвъня.
	Сакс се обърна, когато натиснах бутона да го спра, и се престорих, че минавам случайно.
	Беше номерът на Ани. Погледнах колко е часът. По дяволите. Ако не свършех бързо работата, щях да закъснея.
	Сакс продължаваше да гледа втренчено сградата. Имаше такъв вид, сякаш щеше да се разплаче. Накрая си пое дълбоко дъх и се върна по пътя, по който беше дошъл. Мина покрай някакъв спортен бар, замисли се за миг и после се шмугна в мрака. Застанах на тротоара така, че да го виждам през вратата.
	Телефонът ми отново иззвъня. Изтръпнах и погледнах екрана, очаквайки Ани, но беше Джак.
	— Какво става?
	— Къде си?
	— На „Федералния триъгълник“. Намерих Сакс.
	— Какво прави?
	— Изпаднал е в депресия, сякаш днес е последният ден на лятната ваканция.
	— Какво мислиш, че се готви да направи?
	— Не знам… — Отново погледнах към сградата, към която Сакс се беше приближил и после се беше отдалечил. Не можах да повярвам как не се сетих по-рано. Това беше Федералният съд, където се помещаваше Главната прокуратура на окръга. — Главният прокурор.
	— Мамка му — изруга Джак.
	— Линч каза, че ще го остави на мира, освен ако не направи нещо необмислено.
	— Доносничеството е доста необмислено, като се има предвид какво знаем за Линч. Не му позволявай да влезе там. Ще го убият. Току-що си уредих среща. Не съм далеч. Ще дойда.
	Казах си, че върша добро дело. Може би Линч наблюдаваше мен и Сакс в момента. Ако видеше вътрешния си човек да влиза в Главната прокуратура, можеше да направи всичко. Имаше и друга причина, поради която трябваше да му попреча — ако Сакс проговореше, щях да загубя единствения ми лесен начин да се измъкна от бъркотията.
	Сакс не си поръча нищо на бара. След пет минути се отказа и излезе на тротоара пред фонтаните на Паметника на военноморските сили. Погледна към съдилищата и после пак към колата си.
	„Тръгвай си“ — опитах се да му внуша.
	Той извади мобилния си телефон. Приближих се още.
	Разговорът беше кратък, но успях да чуя края: „Влизам. На отсрещната страна на площада съм. Добре.“
	Сакс се отправи към Съдебната палата.
	Телефонът ми избръмча. Съобщение от Ани. „Къде си?“
	Нямах време да отговарям. Докато вървях след Сакс по площада, можех да се закълна, че видях черен крайслер да минава по Четвърта улица.
	Нямах време да се опитвам да придумвам Сакс. Трябваше да се разправям с него в крачка в сърцето на криминалната правосъдна система.
	Минах бързо покрай него, докато той се приближаваше към кръстовището. Сакс намери пролука в потока от коли. Наложи се да спра и най-после да го направя. Изскочих пред един кадилак ескалейд на военен полицай, който удари спирачки и наду клаксона, докато бягах, пресичайки улицата.
	Сакс стигна до предната врата на Съдебната палата. Хукнах след него, но закъснях. Той вече минаваше през детекторите за метал, а аз бях най-отзад на опашката. Между нас стояха осем полицаи и мястото не беше подходящо да му отправя покана за престъпен заговор.
	Изчаках, потейки се, докато ме провериха. Взех мобилния си телефон и хукнах по коридора след Сакс.
	Той ме чу, обърна се и ме погледна стреснато.
	Покрай нас минаха още двама униформени военни полицаи.
	— Джонатан Сакс? — попитах.
	Лицето ми се беше зачервило от тичането. Раната до дясното ми око все още не беше заздравяла. Знаех, че приличам на луд.
	— Да — отговори той, отстъпвайки назад, и погледна към ченгетата.
	— Казвам се Майкъл Форд. Адвокат съм. И имам основания да мисля, че животът ти е в опасност. Съжалявам, че те изненадах така.
	— За кого работиш?
	— За никого. Наскоро научих нещо. Трябваше да те предупредя.
	Сакс продължи да отстъпва.
	— Виж, ако съдействаш на прокуратурата или дадеш информация сега, ще се изложиш на риск. Щом аз успях да разбера какво правиш, и те ще могат. Моля те, отдели ми пет минути от времето си.
	— Заплашваш ли ме? — попита той.
	— Точно обратното. Дошъл съм да ти помогна.
	— Продължавай.
	— Не тук. Не мога да ти обясня колко опасно е за нас да бъдем в тази сграда. Те имат информатори. Ако проговориш, ще разберат.
	— И как разбра?
	Пристъпих към него.
	— Брат ми се опита да проговори и те разбраха. Гледах как хората, които стоят зад това, го пребиха, докато той изпадна в безсъзнание. Животът му е в опасност. Затова, моля те, изслушай ме.
	Очите му не се откъсваха от военните полицаи, които стояха най-близо до нас. Повикаше ли ги, с мен беше свършено.
	До вратите на съдебните зали стояха семейства със стъписани и обезпокоени изражения. Покрай нас минаваха десетки ищци, съдии и полицаи. Видях твърдите пластмасови столове, на които бях прекарал толкова много време. Забелязах една старица да чака и дете да люлее крака, твърде къси, за да стигнат до пода. През отворена врата видях съдия да заема мястото си. За миг отново преживях ареста си и съдебния процес преди десет години и си припомних как ме гледаше втренчено съдията и нощта, в която се разпадна животът ми.
	Всеки момент очаквах да почувствам ръка на рамото си и белезници на китките.
 

  	12.
 

	— Имаш пет минути — каза Сакс.
	Не можах да повярвам, че той се хвана.
	— Ела с мен — рекох. — На някое публично място. Само не тук.
	Сакс кимна.
	Преди той да размисли, аз го изведох от Съдебната палата. Пресякохме Конститюшън Авеню и се приближихме до няколко дървета в парка в самия край на Националната алея. Застанахме срещу фонтаните пред Капитолия.
	— Говори — каза Сакс.
	Трябваше да примамя този човек в конспирация, за която не знаех почти нищо. Трябваше да проникна в мислите му и да разбера какви са мотивите му, за да го привлека. Джак ми беше казал какво е научил. Сакс беше типичен вашингтонски работохолик, толкова целеустремено съсредоточен да спасява света, че беше изгубил съпругата си. Бях прочел много от изказванията и анализите му, които бяха сухи и научни, но в неговото обкръжение минаваха за скандални — доводи за повишаване на изискванията за капитализацията на банките, обуздаване на пазара на дериватите и търговия със собствени капитали за инвестиционните фирми.
	Джак ми разказа останалото. След развода, когато на Сакс му трябвали пари за издръжка на бившата му съпруга и децата, никоя банка не искала да го наеме на работа. Той изгорил всички мостове зад себе си, опитвайки се да постъпи правилно. Вратата била затръшната. Сакс играел ролята на скромен бюрократ, но не можел да понася да има съквартирант в апартамент в сутерен. Мислел, че като борави с милиарди в съкровищни бонове, ще може да управлява и собствените си пари на пазарите. Но не могъл. И оттам лесно станал плячка на Линч.
	Какво ме подведе да си мисля, че мога да го убедя? Човекът беше дошъл във Вашингтон, опитвайки се да живее почтено и да прави добро сред привидно порядъчни хора, а после го бяха подмамили в престъпление, което не разбираше напълно, и беше уплашен до смърт.
	Можех да му опиша накратко как стоят нещата.
	— Хората, от които бягаш, имат източници навсякъде. — Бях чул това от брат си и сега беше в мой интерес да го повярвам. — Ако проговориш, те ще разберат и ще те спипат.
	— Прокуратурата може да ме защити.
	— За финансови престъпления? Мислиш ли, че имат необходимите ресурси? Това не са петте мафиотски фамилии. Ти контролираш банките. Знаеш как стават сделките между „белите якички“. След шест години онзи, който стои зад всичко това, евентуално може да получи глоба на стойност няколко процента от лихвата, която е натрупал от печалбата. Подписва споразумение с прокуратурата и всичко се забравя. Нима ще се криеш през цялото това време?
	— Откъде знаеш всичко това?
	— И аз съм скучен работохолик като теб. Брат ми е друга история. Той беше въвлечен, за да съдейства. Дойде при мен за помощ. Опитал се да отиде в полицията и хората, за които работел, разбрали. И сега ще го убият, ако…
	— Ако аз не се съглася.
	Кимнах.
	— И теб ли заплашиха? — попитах.
	Сакс не отговори, само се втренчи в паметника на Линкълн в далечината.
	— Дошъл си във Вашингтон да правиш добро — продължих. — Разбирам. И мен това ме доведе тук. Непрекъснато работиш, за да спреш ежедневните подкупи. И какво получаваш?
	Той наведе глава.
	— Смазват те — добавих. — Опитваш се да постъпиш правилно, а накрая загубваш всичко, за което си работил.
	— Какво знаеш?
	— Имам си собствена история. В момента това няма значение. Знам какво е да платиш цената за принципите си и какво е да те хванат натясно. Щом всичките тези хедж фондове търгуват с експертни мрежи и вътрешна информация, какво е само още едно сведение? Какво значение има? Защо да страдаш само ти, когато всички други шмекеруват? Само ще им изпратиш информацията. Две секунди и всичко се маха от главата ти. Няма да има дълги, неприятни разпити, нито разширен състав от съдебни заседатели, камери или черно петно в биографията ти и всички, които срещнеш до края на живота си, да знаят до какво са те докарали. Лесно е.
	Уплаших се с каква лекота се лееха от устата ми тези мрачни обещания. Опитвах се да убедя не само Сакс да продаде душата си, а и себе си.
	— Защо ти пука какво ще стане с мен? — попита той.
	— Пука ми. Брат ми създава неприятности цял живот. Но ти си свестен човек. Случилото се с теб е ужасно. Дай им информацията. Никой няма да може да я проследи. И после ще си върнеш живота. Нищо от това няма да се е случило.
	Сакс си пое дълбоко дъх и погледна към езерото, чиято повърхност се диплеше от студения вятър. Повече се интересувах какво прави Сакс с дясната си ръка в джоба. Ако не го бях видял, че минава през детекторите за метал в Съдебната палата, бих се тревожил, че има пистолет.
	— Добре — каза той. — Какво ще правим сега?
	Бях изнесъл прилична реч, вероятно твърде позната и твърде рано. Може би наистина бях много добър и бях убедил Сакс. Но да се лаская беше опасно, особено когато разговарях с човек, който преди няколко минути се беше опитал да съдейства на главния прокурор на САЩ. Не мислех, че ще попитам някого дали носи микрофон, но днес явно беше ден за първи неща.
	Не знаех какви са следващите стъпки. Сакс забеляза колебанието ми и се хвана за него.
	— Не си наясно как стоят нещата — каза той. — Знаеш ли коя е мишената? А какъв е залогът, за който играят?
	Сакс се засмя, сякаш бях най-големият мухльо на света. Спомних си съвета на баща си — никога не залагай в играта на друг. Обърнах се леко и видях крайслера на Линч, спрял на около шейсет метра от нас. От смъкнатото задно стъкло се подаваше сив цилиндър.
	Инстинктите ми казаха да се хвърля на земята или да си плюя на петите, но осъзнах, че това не е оръжие, а микрофон. Линч чуваше всяка наша дума.
	Сакс проследи погледа ми и докато се обръщаше, аз пристъпих към него и видях цифровото записващо устройство в джоба му. Червената лампичка светеше. Той ме записваше. Щеше да ме предаде на прокуратурата.
	— Те искат директивата — каза Сакс.
 

  	13.
 

	Нямаше да успея да го убедя. Поне не носеше предавател, който да излъчва на живо за Главната прокуратура гласа ми. Нямаше лесен изход от ситуацията. Не трябваше да се захващам с тази история.
	Тръгнах, но Сакс извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.
	Спрях и се обърнах.
	— Не се обаждай на прокуратурата — рекох. Линч подслушваше. Щяха да убият Сакс.
	— Не мърдай — отговори той.
	— Ти не разбираш.
	— Разбирам много добре. — Сакс вдигна телефона си. — Тук е единият от тях. Не. На ъгъла е.
	Той тръгна към Съдебната палата, право към Линч. Просеше си екзекуцията.
	Хукнах и го хванах за ръката.
	— Те слушат — изсъсках в ухото му. Той ме блъсна. Вкопчих се в него и го придърпах към себе си. — Ще те убият. Трябва да бягаш.
	Сакс сякаш се спъна и залитна към мен. Хванах го под мишниците и го задържах да не падне.
	Нещо не беше наред. Той изохка и тялото му се скова. Подържах го още малко, но после силите го напуснаха и Сакс се преви на две.
	Отначало беше малко петно. Едва го забелязах на синия му пуловер, но се уголемяваше бързо.
	Опитах се да го крепя да не се строполи на земята. Хванах го в мечешка прегръдка. Топлината се разпространи. Чувствах я през ризата си.
	Пуснах го леко и той се свлече на колене. Сложих го да легне по гръб. Съблякох сакото си, откъснах ръкава на официалната си риза, смачках го на топка и ги притиснах до тялото му. Беше прострелян в гърдите.
	Пет-шест души минаха покрай нас, докато кръвта му изтичаше. Колата на Линч беше изчезнала.
	Телефонът ми иззвъня.
	Сакс гледаше невярващо към небето и мълвеше: „О, Боже!“ Белият му дроб беше пробит и нямаше въздух да говори. От шума на уличното движение, вятъра и бръмченето на спрелите туристически автобуси не бях чул изстрел. Може би бяха използвали заглушител. Знаех, че Сакс е съобщил на полицията къде да ме намерят. Трябваше да бягам. Може би имах време да се измъкна, но това означаваше да го оставя кръвта му да изтече на улицата.
	Притиснах по-силно компреса до гърдите му.
	— Какво е директивата? — попитах.
	Сакс беше твърде немощен, за да ме чуе или да ми даде някакъв знак.
	Четирима полицаи вървяха към мен. Отместих ръка от смачкания на топка памучен плат, видях, че кръвта извира и се стича по гърдите му, и пак го притиснах до раната.
	— Какво става тук? — извика едното ченге.
	— Този човек е ранен — обясних, когато те ме наобиколиха. — Не знам какво стана. Ето. — Хванах ръката на единия и я насочих към компреса. — Аз съм медик от „Бърза помощ“. Имам аптечка в колата.
	Хукнах към редицата паркирани коли, избрах един „Кадилак Ескалейд“ и го заобиколих. Щом се скрих зад него, наведох глава и побягнах през улицата към дърветата около Националната галерия.
	— Хей! — извика полицаят след мен. Продължих към Конститюшън Авеню. Избърсах потта от челото си и изцапах лицето си с окървавената си ръка.
	Ченгетата сигурно бяха съобщили за мен, защото скоро се сдобих с компания. По Пенсилвания Авеню мина патрулна кола, а после направи обратен завой и се насочи към мен с виещи сирени и разтърсващ земята глух звук, който се чуваше от шасито.
	Отправих се към входа на метростанцията. Единият ескалатор не работеше, а другите два бяха претъпкани с хора, които отиваха на обяд. Жителите на Вашингтон бяха малко раздразнителни към правилата за ползване на ескалаторите в метрото. Трябва да стоиш вдясно и да вървиш вляво. Нуждаех се от нещо по-бързо и затова скочих върху металната лента между ескалаторите, обърнах се на една страна на хълбок и се плъзнах надолу. Не ги бях забелязал, докато преценявах пързалянето, но докато се спусках, малки стоманени дискове, занитени за метала между ескалаторите, се забиваха в задника ми на всеки два метра. Изстрелях се в края, загубих равновесие, блъснах се с лицето напред в мръсните червени плочки и продължих да бягам.
	Ченгетата се разпръснаха от другия край на метростанцията. Единственото нещо в моя полза беше, че се намирах на спирка на Жълто-зелената линия, която обслужва някои от по-бедните части на Вашингтон. Движи се на петнайсет минути и влакчетата и станциите винаги са претъпкани с хора.
	Проблясването на червените светлини на перона и полъхът на студен въздух известиха, че пристига влакче. Проправих си път в тълпата и изчаках до последната минута. Когато множеството се устреми към вратите, аз се дръпнах назад и хукнах към тъмен ъгъл до ескалаторите, където имаше вход с рамка от мазна ламарина.
	Полицаите задържаха влакчето и започнаха да претърсват вагоните, крещейки заповеди по радиопредавателите си. Вратите на асансьора се отвориха. Очаквах стена от сини униформи, но ченгетата продължаваха да прииждат и бяха покрили само ескалаторите на петнайсетина метра от мен. Качих се.
	Бях видял отражението си в армираното стъкло на кабинката. Лицето ми беше изцапано с кръв. Трябваше да се измия. Спринтирах, отдалечавайки се от мястото, където сирените виеха най-силно, и се шмугнах между два пикапа на амбулантни търговци, които обработваха туристите на Националната алея. Нагълтах се с дим от ауспуси, докато минавах, и грабнах памучна блуза и шише вода, а после побягнах по Конститюшън Авеню и се хвърлих в най-гъстите храсти, които видях.
	Излязох няколко минути по-късно. По главата ми вече нямаше размазана кръв и носех твърде тясна за мен блуза, на която пишеше „Не ме познавате“. Официалната ми риза отдолу беше влажна, топла от кръвта на Сакс. Входът на Градината със скулптурите беше на петнайсетина крачки и скоро бях един от туристите, които се удивляваха на Паяка на Луиз Буржоа.
	Колата ми беше паркирана близо до Съдебната палата, но връщането там не беше възможно. Обиколих градината, стигнах до другата страна и изчаках да минат полицаите на велосипеди в парка, а после излязох на Медисън Авеню. Идваха още ченгета — с мотоциклети от една посока, с коли от друга и пеша, разпръсквайки се между музеите. Бях хванат натясно.
	Една ръка стисна рамото ми.
	Обърнах се и видях брат си.
	Черният крайслер беше спрял с включен двигател на няколко крачки. Джак тръгна към него. Зад волана седеше Линч.
	— Ще те измъкна оттук — каза той.
	Полицията затягаше обръча. Чувствах как кръвта на Сакс засъхва и стяга като люспи кожата ми. За всички аз бях стрелецът. Знаех, че трябва да вдигна ръце, да се предам и да поверя живота си на представителите на законите, които се бях заклел да спазвам и които бяха разделили семейството ми.
	Или можех да се предам на убийците, които току-що ме бяха натопили. Те чакаха в черния автомобил до мен — единственият ми път за бягство. Задната врата се отвори. Бях невинен, но бях видял достатъчно и знаех, че истината вече няма значение.
	Кръгът от ченгета се стесняваше.
	Джак скочи в колата и протегна ръка към мен.
	Единственият изход беше да затъна още повече.
	Качих се в колата.
 

  	14.
 

	Линч подкара и аз се наведох зад тъмните стъкла.
	— Ти ли го застреля, мамка му? — обърнах се към Линч.
	— По-сложно е, отколкото изглежда — отговори той.
	Погледнах Джак.
	— А ти какво правиш с тях?
	— Бях там, Майк. Те ме взеха. Могат да ни измъкнат оттук. Дошли са да помогнат.
	Видях тъмнолилавото петно под превръзката на слепоочието на Джак и долових страха му.
	— Трябва да те закарам на безопасно място — каза Линч.
	— Дюпон.
	— Какво?
	— Закарай ме на Дюпон Скуеър — отвърнах, гледайки пропуснатите обаждания и съобщения от Ани. — Иначе годеницата ми ще ме убие и ще те лиши от това удоволствие.
	Трябваше да говоря с нея, преди новината да се разчуе, и да й обясня как стоят нещата, преди всяка новинарска агенция да ме опише като убиец. Но имаше и нещо повече. Ако щях да бягам, нямаше да го направя без нея.
	— Положението е напечено — отбеляза Джак.
	— Дюпон — повторих и се опитах да се сетя за място, където мога да си взема душ.
	Линч ме погледна така, сякаш бях седемгодишно дете, и рече:
	— Добре.
	Слязох на червен светофар на пресечката с „Флорида“.
	Джак също отвори вратата, но Линч го спря и пусна само мен.
	— Ще се справиш, Майк — каза Линч. — Не се тревожи. Само запомни — не върши нищо необмислено. Това никога не завършва добре.
	* * *



	Стигнах до „Хилтън“. Бях си купил дрехи от първия магазин, край който минах — моден спортен бутик за облекла в урбанистичен стил, а после се изкъпах и се преоблякох в съблекалнята на обществения басейн зад началното училище „Мари Рийд“.
	Докато прекосявах фоайето, осъзнах, че панталонът в цвят каки и карираната риза не изглеждат много небрежно-елегантни в петък, а са по-подходящи за рапър, който е решил да изглежда нормално. Сервитьорите в главната бална зала прибираха десертните чинии и малки групи съдии и адвокати стояха тук-там и разговаряха.
	Помахах на Ани, която беше в отсрещната страна на помещението. Тя държеше тежка кристална ваза с гравиран надпис и беше в центъра на вниманието на малък кръг от прокурори и съдии. Когато хората, с които Ани разговаряше, ме видяха, че се приближавам, безпокойството им нарасна, сякаш ставаха свидетели на автомобилна катастрофа. Предположих, че разбират значението на моето неявяване навреме на големия момент на Ани.
	— Майкъл — каза възрастен адвокат, специалист по интелектуалната собственост, с когото бях в приятелски отношения, — най-после успя да дойдеш. Пред теб е най-новият носител на наградата за най-добра доброволна безплатна работа през годината. — Той вдигна чаша за Ани.
	— Честито — рекох. — Много съжалявам, че закъснях. Възникна нещо спешно.
	Наведох се да я целуна по бузата. Тя беше студена като лед.
	— Добре ли си? — прошепна Ани.
	— Да.
	— Защо си се облякъл така, по дяволите? — изсъска тя, усмихвайки се престорено, и ужасно ми заприлича на баба си.
	— Ще ти обясня.
	В края на бара имаше телевизор, който предаваше новини. На мястото, където бях оставил Сакс, се беше събрала цяла армия ченгета и медици.
	Преди да успея да се измъкна, Ани ме представи на хората около нея и аз се ръкувах с тях.
	— А това е съдия Густавсон, единственият във Вашингтон, който записва собственото си мнение.
	Те се засмяха. Забелязах, че под ноктите ми все още има кръв. Щях да стисна ръката на съдия от съда, откъдето бях взел Сакс. Стоях там като идиот, втренчен в ръката си, и после я протегнах към него. Да ме убият, не знам за какво разговаряхме, нито колко време стояхме там. В съзнанието ми бяха само полицейските сирени и образът на Сакс, чиято кръв изтича на земята.
	Очаквах, че всеки момент ще ме покажат по телевизията.
	— Трябва да тръгвам — казах, прекъсвайки анекдота, който някой разказваше.
	Ани ме погледна с изражение, което питаше: „Какви ги вършиш?“
	— Ще те изпратя — каза тя. — Извинете ме за момент.
	Влязохме във фоайето.
	— Къде беше? — попита Ани. — Годеникът ми ми върза тенекия. Знаеш ли как изглежда това? Писна ми от онова, което става с теб. И защо си облечен така?
	— Извинявай. Права си. Джак е загазил здраво.
	— Какво става?
	— Някакви хора го преследват. Заплашват го.
	Нямах време да обмислям нещата. Инстинктът ме подтикваше да бягам. Но можех ли да поискам от Ани да зареже целия си живот ей така, без предупреждение? Можех ли да й разкажа всичко?
	Не. Тя беше силна, боец и дори да се опитах да я държа настрана от тази история, нямаше да ми позволи да посрещна сам предизвикателствата. Не можех да я изкуша. Трябваше да я предпазя.
	— Той ранен ли е? — попита тя. — А ти замесен ли си? Трябва да отидеш в полицията.
	Но Джак се беше опитал да отиде в полицията. Сакс също. Погледнах Ани, която беше тук в стихията си. Много се гордеех с нея. За какво мислех? Да избягаме? Да живеем в мотели? Да се крием в някаква дупка, да боядисваме косите си, да броим последните си пари, да живеем на тъмно със спуснати щори и да се караме за дистанционното до края на живота си?
	Бръкнах в джоба си и докоснах цифровото записващо устройство, което бях извадил от джоба на Сакс, докато той лежеше на улицата и умираше. От портативния касетофон се отрониха люспи засъхнала кръв. Сакс можеше да ме предаде на главния прокурор. Линч ме беше спасил. Гадеше ми се от това. Мислите ми се въртяха в кръг — начините, по които мога да избягам, лъжите, с които мога да се заблуждавам.
	В тях обаче нямаше утеха. Налагаше се само едно заключение, колкото и да се съпротивлявах. Нямаше изход. Линч ме притежаваше. Затова ми беше позволил да се отдалеча от колата му. Той знаеше, че нямам избор. Не можех да искам от Ани да бягаме. И двамата имахме живот тук. Бих загубил твърде много.
	— Права си. Ще се погрижа за нещата. Всичко ще бъде наред. — Целунах я. — Много се гордея с теб. Отивай да празнуваш. Заслужаваш го. Ще се уверя, че Джак е добре, ще му дам няколко съвета и това ще бъде всичко.
	Тя стисна устни.
	— Ще ми кажеш, ако се нуждаеш от помощ, нали?
	— Да.
	— Добре. И повече никакви неприятности. А сега ще се върна при гостите. Нашият партньор мениджърът ме покани в клуб „Космос“ насаме. Вероятно ще ме уволни, че съм свършила толкова много работа безплатно.
	— Съмнявам се. Ти си същинска машина. Продължавай все така. Разбрахме ли се?
	— Дай ми малко време — отвърна Ани.
	Целунах я по бузата и тя се отправи към балната зала.
	Минах през кафенето и свих един нож за пържоли. Докато излизах към бизнес центъра, някаква жена влизаше. Пуснах я да мине и после пъхнах крак във вратата точно преди да се затвори.
	* * *



	Исках да знам къде е работил Сакс и какво представлява директивата, и не след дълго седях пред компютър, за да разбера какво иска Линч.
	Ако търсиш големите пари, забрави банките и отиди в източника на всичките пари, банката на банките, Федералният резерв.
	На всеки осем месеца и нещо в мраморната цитадела на Националната алея във Вашингтон се събира комитет, известен като Управителен съвет на Федералния резерв. Двайсет и пет мъже и жени сядат край дълга дървена маса с плот от черен камък, излъскан до ослепителен блясък, и до обяд решават съдбата на американската икономика. Те оповестяват публично плана си едва в 14:15 часа.
	Федералният резерв решава, но не заповядва. Вестниците непрекъснато пишат, че Резервът определя лихвения процент, но институцията не може да издава укази на банките, нито да ги принуждава да отпускат евтини заеми.
	И така, в края на съвещанието комитетът във Вашингтон издава директива на Търговското бюро на Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Бюрото е газта и спирачката на Резерва за цялата икономика. Търговците купуват, продават, манипулират и насочват пазара според заповедите на Вашингтон. Известно на Уолстрийт само като Бюрото, то има търговски баланс за три билиона долара, поддържа стойността на валутата на САЩ и търгува ценни книжа за милиарди долари всеки ден.
	Погледнах снимка от последното съвещание. И там, на стол до задната стена, полускрит зад колона, седеше Джонатан Сакс. Имаше вид на най-младшия член на състава.
	Директивата беше нещо като наръчник за американската икономика. Комитетът наводняваше Съединените щати с лесно спечелени пари, надявайки се да поощри и стартира икономически растеж. В един момент обаче това свършваше. И ако знаеш, кога ще спре музиката, може да спечелиш милиарди.
	Линч не искаше тайно надничане в доклада за печалбата на някоя банка, а съкровищата на Федералния резерв, и искаше аз да ги открадна.
	Не можех да избягам. Знаех какво трябва да направя.
 

  	15.
 

	Стоях в гората на парк „Форт Тотен“ и задникът ми замръзваше от студ. Земята беше осеяна с празни кутии от бира и опаковки от презервативи. По периферията минаваше висока три метра пътека, издигната над земята, с широк ров около нея. Стоях отгоре.
	Човек можеше да ги намери, ако се разходи из Вашингтон — старите укрепления, изкопи и насипи, останали от Гражданската война, някога въоръжени с оръдия, за да отблъскват силите на Конфедерацията. Те са изоставени и занемарени, скрити в дъното на градски паркове, обрасли с трънливи бурени и посещавани предимно от надървени тийнейджъри и бездомници.
	Джак ми се беше обадил. Трябваше да прибера джипа си от местопрестъплението. Сутринта бях ходил с него до дома на Сакс и досието му и лаптопът ми бяха вътре. И двете щяха да ме свържат с убийството. С Джак се бяхме разбрали да се срещнем тук, след като той вземе джипа ми.
	Докато стъпвах по загниващите листа, чух стъпки по пътеката — на повече от един човек.
	Те идваха, обградили Джак от двете страни.
	— Майк — каза брат ми.
	— Не опитвай нищо — извика някой. Познах гласа на Линч.
	— Какво става тук, по дяволите?
	— Всичко е наред, Майк — отговори Джак. — Той е с мен. Дошъл е да помогне. Отидох да взема джипа ти, но полицията беше направила кордон. Едва не ме заловиха. Те ми помогнаха да ти върна колата.
	— Ще се приближим — каза Линч. — Искаме само да поговорим. Съгласен ли си?
	Искаше ми се да си бях взел пистолета от сейфа у дома. Трябваше да се защитавам само с ножа за пържоли. Извадих го и стиснах дървената дръжка.
	— Елате — казах.
	Джак и Линч си проправиха път между дърветата и се насочиха към укреплението. Над пресъхналия ров имаше само един път — мостче от пръст. В здрача се опитах да разпозная човека вляво от мен. Предположих, че в гората има и други, които ме държат на прицел.
	— Той ми помогна, Майк — добави Джак. Те застанаха на десетина метра от мен. — Ченгетата наблюдаваха района. Нямаше да успея да взема джипа ти без тях. Той иска само да поговорите.
	Внимателно плъзнах ножа в задния си джоб, с дръжката навън, за да го извадя, ако се наложи. Линч пристъпи по-близо.
	— Какво стана със Сакс? — попитах.
	— Умря преди половин час — отвърна Линч. — Съжалявам. Никой не обича кръвопролитията. Но положението беше сложно.
	— Не. Той щеше да пропее и ти го уби.
	— Сакс щеше да завлече и теб със себе си, Майк. Не го забравяй.
	Той се качи на мостчето и ми подаде плик.
	Взех го. Вътре имаше записващ диск и разпечатка от няколко страници. Прелистих ги — снимки на мен със Сакс точно преди да го убият.
	— Твои снимки на местопрестъплението. Единствените копия. Унищожихме оригиналите.
	Фотографиите можеха да сложат край на живота ми. Все едно държах граната.
	Линч ми предложи запалка. Пъхнах разпечатките в плика и запалих края. Синьо-червени пламъци обхванаха хартията. Пуснах я и я оставих да изгори на земята. Пластмасовият диск почерня и се набръчка в пепелта.
	— Това предложение за мир ли е? — попитах.
	— Само се опитвам да ти помогна — отвърна той, взе запалката, извади цигара от пакет „Уинстън“ и я запали.
	— Не е необходимо да ме държиш за ръката — рекох. — Разбирам какво става.
	Най-много от всичко се страхувах, че предразсъдъците към мен ще бъдат потвърдени. Линч разполагаше с всеки коз, за да ме направи беглец, жесток убиец, и да превърне в истина притесненията на Ани и слуховете в семейството й.
	Бих сторил всичко, за да предотвратя това. Линч обаче ме изнудваше. Единственото, което би влошило нещата, беше да лъжа себе си, да приема покровителството му и да се преструвам, че това не е най-долен шантаж.
	— Слушам — каза той.
	— Ти печелиш. Хвана ме. Е, какво искаш?
	Трябваше да го разсея. Бях започнал да виждам изход. Все още не знаех цялата картина, но следите бяха там, като страхотна идея, която ти хрумва, докато спиш, и сутринта я забравяш.
	— Довърши работата — каза Линч.
	— Искаш директивата. Как по-точно трябва да открадна най-строго пазената тайна на капитализма?
	— Не съм казал, че ще бъде лесно.
	— Не мога да намеря друг човек в онази стая, когато се взима решението. Кога е следващото съвещание?
	— Във вторник.
	— Идният?
	— Да.
	— Ще намеря начин, а ти ще оставиш на мира Джак и семейството ми. И нямам нищо общо с убийството на Сакс. Договорихме ли се?
	Линч направи обидена физиономия.
	— Има малко усложнение. Хората знаят кой е Сакс и че е имал достъп до онова решение. Той не е разказал на прокурорите, но те знаят достатъчно. Блокират всичко във Вашингтон. Наблюдават всеки с достъп до онази стая. Няма начин, не и след днес, когато те видяха на Националната алея.
	— Тогава ще ме убиеш, ако не направя невъзможното възможно.
	— Ню Йорк.
	— Не, не и не — възразих. — Това е най-трудният трезор в света.
	— Не е Форт Нокс.
	— Там има повече злато, отколкото във Форт Нокс.
	Линч се усмихна. Предположих, че това е представата му за шега.
	— Но ти няма да влизаш в трезора — каза той. — Там има само неколкостотин милиарда. Големите пари са на горния етаж. Търговското бюро.
	— Полицията вероятно вече е обградила дома ми.
	— Не се безпокой. Няма как да те разпознаят освен по няколко неясни описания на ченгетата, дошли първи на местопрестъплението. Да се изцапаш с кръв е малко индианско за моя вкус, но свърши работа.
	Оставих го да си мисли, че съм толкова луд. Трябваха ми всички стратегически предимства, които можех да намеря.
	Джак облиза устни. Протаках, но нямаше какво да решавам. Въпросите на Линч не ми предоставяха избор. Те бяха заповеди. Отново стиснах ножа и се приближих.
	— Ще взема директивата и ще ти я дам — заявих. — И след това приключваме. Никога повече няма да те видя. Всичките дългове ще бъдат изплатени напълно.
	— Договорихме се — отвърна Линч.
	Единственото, което ми се струваше правилно да направя, беше да забия ножа в гърлото му. Той обаче имаше сериозни подкрепления и това само щеше да ги накара да ме убият. Трябваше да играя по свирката му и да печеля време.
	— Добре — отговорих.
	— Е, какъв е планът? — попита Линч.
	— Моят план за невъзможната задача, за която ти спомена преди двайсетина секунди?
	— Да.
	— Виж дали ще можеш да ми намериш бейзболна топка от Световните серии през 2004 година с автограф.
	— Сериозно ли говориш?
	— Да. Имам няколко идеи.
	Той кимна. Решителността ми, изглежда, му харесваше.
	— Ще проверя — каза и ме потупа по рамото. — Нямаше да се справя без теб, Майк. Ето ти нещо за главоболието.
	Той извади монета от десет цента от джоба си и ми я подаде. Монетите от десет цента се използват като послания. Оставят ги върху трупове за предупреждение на информаторите.
	— Начукай си го — рекох и минах покрай него.
	Линч искаше да ме оплете в мрежите си. Добре. Допускаше нова грешка. Защото аз щях да разнищя операцията на тези копелета и да я взривя отвътре.
	Имах шест дни.
 

  	16.
 

	Кихнах. Няколко трохи хашиш се разхвърчаха от найлоновото пликче за веществени доказателства и паднаха в прашния ъгъл на стаята. Бях в склада за доказателства на вашингтонската полиция, бивша фабрика в Анакостия, заобиколена от феодалните владения на наркодилъри. Това беше същинска пещера на Аладин. Претъпкано е с крадени стоки, които са натрупани в товарното отделение и се изсипват на улицата. Хранилището с наркотиците е изградено от шперплат и от време на време някой фенциклидин се възпламенява от задушаващата жега. Складът е като колело на съдбата за криминалистите, страхотно за обществените защитници. Веществените доказателства все се губят и клиентите им излизат на свобода.
	Това беше последното място, на което исках да бъда, но работех безплатно като адвокат на клиент, когото не можех да разочаровам. Той беше добро хлапе и щеше да учи в колеж, но беше арестуван с хашиша. Бяха внесли поправки в законите за марихуаната, но те не се отнасяха за хашиша. Момчето имаше една десета от грама над допустимото и това щеше да му донесе сериозна присъда. Проверих пликчето с вещественото доказателство.
	Полицаите все още не го бяха претеглили. Типична неефективност. Колкото по-малко се говореше за това, толкова по-добре. Алергиите току-що спасиха на хлапето осем години от живота му.
	Докато излизах, си спомних за един друг случай, може би друг вход за Банката на Федералния резерв. Трябваше да отида във Вирджиния. Отправих се към търговския център „Пентагон Сити Мол“. Взех си копчета за ръкавели, докато бях там, но истинската ми цел беше магазинът на „Епъл“.
	Аз го видях пръв, преди той да ме забележи. Изглеждаше на седемнайсет, но всъщност беше три години по-голям. Дерек имаше афроподстрижка, с обръсната на места глава, и носеше очила като Бъди Холи и стандартната тениска на служител на „Епъл“ върху официална риза, закопчана до горе. Беше израснал в малкия квартал „Бари Фарм“, Югоизточен Вашингтон. Това беше трудно място за факир по компютрите като него, но поне беше в безопасност.
	Той се усмихна, когато ме позна, но беше смутен. Последния път, когато го видях, стояхме пред прокурора, докато се борех да сключа сделка.
	Дерек се приближи до мен.
	— Здравей. От аймака ли се интересуваш?
	— Добре ли я караш? — попитах тихо.
	— Страхотно. Нещо не е ли наред?
	— Не. Не се тревожи. Пазиш ли се от неприятности?
	— Да. Удължиха стажа ми.
	Той започна да говори като типично хлапе от Югоизтока, докато се отпускаше, и да използва закодиран език. Дерек беше невероятен имитатор. Това беше част от проблема.
	— Джон ли те уреди?
	— Да. Благодаря. Те нямат нищо против неприятностите ми със съдебните власти. Всъщност мисля, че това е нещо като почетна значка.
	Представлявах Дерек в Окръжния съд. Хлапакът беше хакнал таджикистанското посолство — очевидно не е било много трудно — и някак бе успял да се включи в списък да получи регистрационни номера от програмата „Дипломатическо моторно превозно средство“. Беше ги сложил на малката си „Хонда Акура“ с модифициран двигател, мислейки, че може да фучи из града и да паркира, където пожелае. Хванаха го за един ден.
	Цялата история ми се струваше смешна. Работех безплатно за младежи от Вашингтон. Дребните мошеници ми напомняха за самия мен на тяхната възраст. С добра защита можех да им помогна да избегнат да бъдат сдъвкани от правораздавателната система и може би да ги накарам да спрат да се държат като тъпаци. Прокурорът искаше да обвини Дерек в кибертероризъм и дълъг списък от други провинения. Успях да сведа нещата до дребна простъпка, която щеше да бъде заличена от досието му след две години. Смаях се от колко много неприятности можеше да се измъкне Дерек от удобството и безопасността на стаята си.
	— Чудех се дали можеш да ми помогнеш с нещо — казах, поглеждайки компютъра. — Имам един случай, който включва малуер, зловреден софтуер, но не мога да говоря много за него. Програмата превзема компютъра и докладва всичко за него на хакера. Държавният експерт е изостанал в техническо отношение и се питах дали можеш да ми помогнеш.
	— Разбира се — отговори Дерек. — Какво прави програмата?
	— Още не сме напълно сигурни. Кое е най-лошото?
	— Има гадни неща, написани на „питон“ и „С+“. Записва всичко напечатано. Взима скрийншотове.
	— Дистанционен достъп. Дистанционно деактивиране. Могат да записват аудио и видео.
	— А от уебкамера? С малко светлина?
	— Изключват го.
	— Мамка му! — възкликнах.
	Шефът му се приближи уж небрежно.
	— Това е едно от предимствата на аймака — каза Дерек малко по-силно, за да го чуе шефът му.
	— Можеш ли да ми запишеш едно от онези неща? — попитах.
	— Не, по дяволите. Само ги сваляш.
	Дерек ме придружи до барчето за техническа помощ и отвори уебсайт на един лаптоп. От двете страни на страницата имаше реклами — изскачащи прозорци за някаква руска игра „Застреляй ги“, машини за кредитни карти и тийнейджърки по бельо, които цупеха устни пред камерата. Приличаше на съмнителен квартал в интернет.
	— Вклинява ли се в BIOS и в системата за възстановяване? — попита той.
	— Така мисля.
	— Оцелява ли при сканиране и почистване?
	— Абсолютно.
	— Ето. — Посочи страницата. — Вероятно е една от тези програми.
	— Но какво се прави с нея?
	— Изпращаш я по имейла. Или я качваш в пиратски софтуер. Има много начини да я вкараш.
	— Ами това? — попитах, изваждайки флашка от чантата си.
	— Става. Но трябва да внимаваш с тях. Пъхаш я в компютъра и го заразяваш, без да може да се излекува. И предупреждаваш всички, на които си я дал. Те трябва да я сложат в приложение в ограничителен режим във виртуална машина.
	— Добре. Можеш ли да ми направиш няколко? Събираме доказателства и всеки се нуждае от копие.
	Носех няколко стари флашки в чантата си и ги извадих.
	Дерек ме погледна подозрително.
	— За доказателство ли са?
	— Да.
	Протегнах ръка с флашките и зачаках.
	— Какво? Тук ли мислиш да го направя? — попита той.
	— Където и да е.
	— Това е бар за гении, човече. Имай малко уважение. Виждаш ли това? — Той посочи уебстраницата. — Не пипам нищо тук от работата. Ще ме уволнят. Но вероятно ще мога да го направя довечера. Ще получа ли някакви пари? Хонорар като консултант?
	— Сега си светски човек, Дерек. Отплащаш се.
	Той поклати глава, измърмори: „За благото на обществото“ и взе флашките.
 

  	17.
 

	Не беше необходимо флашките да проработят. Трябваше само да бъдат достатъчно добри, за да задоволят Линч. Той искаше планът ми до довечера, затова се разрових в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Директорският кабинет беше ремонтиран през 2010 година и архивите за всички търгове и договори бяха публични. В документацията намерих всичко, от хардуера в президентския апартамент до производителите на тоалетните и вратите.
	Прекарах деня в телефонни обаждания, опитвайки се да проследя как точно директивата отива от Вашингтон в Ню Йорк и кой има достъп до нея. Представих се за репортер, скромен изследовател от правителствената Сметна палата и анализатор по сигурността при Алън Хамилтън, който върши много работа за правителството. Казах, че търся най-добрите практики за сигурността на информацията и искам да сравня наблюденията си с други агенции.
	Използването на фалшиви телефонни номера е от съществено значение и е много лесно. Има множество платени уебсайтове, които ви позволяват да промените самоличността си на каквато искате. Избереш ли номер, близък до телефонната централа, хората предполагат, че си вътре. Музикалният съпровод по време на чакането също помага. Прекарах много време в чакане и винаги записвах мелодията и монотонните гласове, които ми казваха, че обаждането ми е важно. Когато се обадеше някой, аз отговарях, че имам друго обаждане и му казвах да изчака, а после пусках мелодията от съответната агенция. Никой не се усъмни.
	По време на първия телефонен разговор неизменно звучиш като идиот и объркваш имената и жаргона. Но ако споменеш, че това е първият ти ден на тази работа или че си стажант, обикновено те насочват към онова, което искаш да знаеш.
	— Струва ми се, че имате предвид формуляр 2110. Оперативната група, нали?
	— О, да — отговарям. — Знаете ли прекия им телефон?
	Може би хората от ФБР и ЦРУ са предпазливи и открито предизвикват хората. Затварят и се обаждат пак през телефонната централа, за да проверят самоличността ти. Но е факт, че повечето хора се смущават твърде лесно и не желаят да създават конфликти, за да те предизвикат директно.
	Скоро се обаждах на прекия телефон на Мери за повторно одобрение на формуляр 2110, сякаш бях работил за Федералното правителство от десет години. Започнах да научавам жаргона и мрачния, отегчен хумор, които те идентифицират като дългогодишен Федерален служител.
	По време на случая с Дерек за пръв път чух израза „социално инженерство“. Това е терминът сред факирите по технологиите и хакерите за методите. С него със сладки приказки си проправяш път между мерките за сигурност. Включва много обаждания, за да научиш жаргона, правилата и бюрократичната структура на мишената и после да ги използваш срещу нея.
	Всъщност това бяха само игри на измами, упражнявани срещу институции от безопасно разстояние, по телефона и електронната поща. Възприемаш студените, безумни, вбесяващи правила на бюрокрацията — „Грешен номер. Трябва да попълните формуляр 660. Елате във вторник. Работим от десет до шестнайсет часа“ — и да ги обърнеш срещу тях. Между различните брънки от веригата няма доверие и фамилиарност и това е тяхната слабост. Ако научиш процедурите, номера, на който да се обадиш, името, което да споменеш, и как точно да формулираш исканията си, може да получиш всичко.
	Работата с телефоните беше най-лесната част. Трябваше да намеря и някои неща, които почтените хора не продават, затова следобед се отбих в свърталище на крадци, където отдавна се бях заклел да не ходя — крайпътната кръчма „Тед“, любимо място на старите престъпни приятели на баща ми и младите закононарушители, с които дружах навремето.
	Първия път само минах с джипа покрай мястото. Заведението, което помнех, беше барака без прозорци встрани от магистралата, толкова запуснато, че бе трудно да се определи цветът му. Може би някога е било синьо, но откакто го знаех, боята беше избеляла до сиво-зелено.
	Сега на мястото на „Тед“ имаше горе-долу свестен „Грил бар Тед“ с нова дървена фасада и големи прозорци без капаци.
	Нямаше ли го Тед? Някаква ресторантска верига ли бе взела заведението му и беше запазила името му? Паркирах и влязох. Цареше сумрак и очите ми се приспособиха едва след минута. Дървена ламперия, огромен аквариум, дървена фигура на индианец, четириметров джубокс. Сърцето ми се сви, като видях обзавеждането. Единствената украса в предишния „Тед“ беше синя мушама там, където покривът течеше. Кръчмата, която познавах и обичах, я нямаше.
	Но после чух името си от бара. Пет-шест глави се обърнаха към мен и няколко силуета тръгнаха от сенките като призраци.
	Луис, Усмивката, Разбойника и останалите — старата банда. Годините им личаха и коремите им се бяха отпуснали над коланите, а лицата им бяха похабени. Те сложиха ръце на раменете ми, потупаха ме с обич и поръчаха „Олд Кроу“.
	— Какво се е случило с това място? — попитах.
	— Ами Тед направи някаква далавера с Картрайт. Не каза каква. Опаричи се и оправи бара — отвърна Усмивката, оглеждайки се наоколо.
	— Тук ли е Картрайт?
	— Вероятно е отзад — отговори Луис.
	Забелязах, че един тип в края на бара ме зяпа. Лицето му беше обляно в потрепващата зелена светлина от аквариума. Когато разбра, че го гледам, той насочи вниманието си към бирата си.
	— Хей, някаква дяволия ли сте замислили с Джак? — попита Разбойника. — Има ли роля за нас? Само кажи.
	— Какво си чул, че правим?
	— Братовчед ми чул от един човек, който видял Джак в центъра. Нещо от много висока класа…
	— Трябва да говориш с Картрайт — прекъсна го Луис, който имаше такъв вид, сякаш търпението му с приятелите му по чашка се беше изчерпало преди години. — Онези там разпространяват някакви слухове, които са чули от втора ръка. — Той кимна към задната врата.
	— Благодаря — казах и минах покрай тоалетните и после през кухнята. Мъжът, който ме гледаше, се отправи към предната врата, пъхнал ръка в джоба си.
	Приближих се до офиса отзад и завъртях надясно валчестата дръжка на вратата. Помагах на Тед, докато учех в гимназията. Ключалката беше толкова стара и хлабава, че номерът винаги минаваше. Тед държеше в сейф всичко важно.
	Влязох и се наканих да се пошегувам, че той все още не я е поправил, но усмивката ми застина, когато видях две дула: ловна пушка в ръцете на Тед и пистолет в ръката на мъжа, който седеше срещу Картрайт. Те спуснаха оръжията, щом ме познаха. Тед успокои всички, а после дойде при мен и ме потупа по рамото. Лицето му беше изнурено, с посивяла брада и крив като светкавица нос.
	— Майкъл Форд! — възкликна. — Боже! Колко време мина? Десет години?
	— Горе-долу — отвърнах.
	— Баща ти излезе ли?
	— Да.
	— Не е идвал да ме види.
	— Спазва изискванията на присъдата си. Не трябва да се среща с престъпници, освен ако не е решил отново да се занимава с незаконни неща.
	Тед, изглежда, прие това веднага.
	Картрайт кимна и каза:
	— Ей сега ще се върна при теб, Майк. — Той седна на маса за карти с един тип, който приличаше на Дани де Вито и играеше шах. До дъската имаше значителна купчина пари. Картрайт гледаше баскетбол на телевизор в ъгъла, докато чакаше противникът му да играе. Пиеше чисто уиски и това обикновено беше знак, че губи пари, или на дъската, или на залаганията.
	Другият човек колебливо изигра хода си и се усмихна. Картрайт отвърна на усмивката му, събори царя му и протегна ръка да му платят. Другият мъж придоби озадачен вид за миг, а после осъзна, че е загубил, и плъзна няколко банкноти по масата. Картрайт ги взе и дойде при мен близо до мишената за дартс, която бяха поставили в дъното.
	— Радвам се да те видя, Майк. Какво става?
	— Търся камера.
	— По-добре отиди в мола.
	— Предпочитам ти да ми я намериш. Малка, по-малка от колода карти.
	— Сега ги правят колкото копче на риза. Мога да ти намеря такава.
	— И нещо с батерия. Като монитор за бебета, за да улавям сигнала и да виждам какво има в стаята.
	— Мога да ти намеря. Батерията издържа около седмица. Може да я настроиш да изпраща импулси. Нуждае се само от ретранслатор с източник на захранване наблизо.
	— Колко близо?
	— Една пряка.
	— Чудесно. Колко мислиш, че ще ми струва?
	— Всичко ли? Звучи доста подозрително, затова ще включа и таксата „Не знам нищо“. Да речем шестстотин кинта. Защо не си купиш тези неща по интернет?
	— Предпочитам да не ги свързват с името ми.
	Картрайт си пое дълбоко дъх, погледна баскетболния мач за утеха, а после изруга, когато чашата се изплъзна от пръстите му, и направи знак да му донесат още едно уиски.
	— Ако въпросът е вътрешен, Майк, нека да ти дам един безплатен съвет. Реакцията към подозренията не е още повече слухтене. Това никога не завършва добре. Трябва да си честен.
	— Не е това.
	— Дошъл си чак дотук за някакви шпионски джунджурии?
	— Ами… исках само да разчупя леда. Ще са ми нужни и няколко портфейла.
	— Аха — вметна той, потвърждавайки съмненията си. — С карти за социално осигуряване?
	— Не. Шофьорски книжки и няколко кредитни карти за всеки случай. Не е необходимо да са активни. Само за да изглеждат по-достоверни шофьорските книжки.
	Когато бях седемнайсетгодишен, откраднах свидетелството за раждане на Джак и отидох в Автотранспортна инспекция да си извадя дубликат на шофьорската му книжка с моята снимка. Това беше най-хубавият фалшификат, който можеш да намериш, защото беше истински. Мисля, че оттогава започнаха да изпипват повече нещата.
	Картрайт отпи от уискито. Изглеждаше натъжен.
	— Неприятно ми е, че ще го спомена, Майк, защото съм близък със семейството ти отдавна, но да не би да правиш това от страна на някакви типове от силите на реда?
	Доносник? Би трябвало да се обидя, но преди няколко години бях завършил право в Харвард и познавах много прокурори. Един престъпник би ми се доверил трудно, затова го приех като комплимент, че Картрайт не ме отряза.
	— Не работя с ченгета — отвърнах.
	— Хубаво, защото иначе щеше да се наложи да те убия. А нямаше да ми е приятно. — Той се засмя; аз също. — Сериозно. Познавам те от малък. Това би разбило сърцето ми.
	Преглътнах.
	— Разбирам.
	— Добре. Достатъчно по този въпрос. Цената на всичките тези неща се вдигна, Майк. Живеем в интересни времена.
	— Колко? — попитах. — Може би ще ми трябват няколко. Два за мен и един за Джак.
	— Ще проверя каква е пазарната цена.
	— Освен това ми трябват ключалки да се упражнявам — продължих. Имах известна представа какъв хардуер използват във Федералния резерв. — Модерни „Медеко“, карти и кодове и целия комплект — всякакви видове шперцове, клинове, шунт, пилички, универсални ключове, декодери.
	— Имам няколко тук.
	— А случайно да имаш бейзболна топка на „Ред Сокс“ от Световните серии?
	— Като колекционерска вещ ли?
	— Да.
	В куфарчето си имах снимка, която бях намерил, докато проучвах Федералния резерв и втория човек в Търговското бюро в Банката в Ню Йорк. Той беше роден в Бостън, икономист и следователно факир по статистиката. Хората като него имаха слабост към бейзбола и безкрайните редици от цифри. Снимката показваше лицето му в близък план. Беше в кабинета си и стоеше до бюрото, а зад него имаше редица бейзболни топки, поставени на дървени основи. Някои от надписите на плакетите се четяха — Карл Ястржемски и Боби Дуър. На всяка имаше автограф. Той беше почитател на „Ред Сокс“ и това ме улесняваше да намеря троянски кон — трофей, на който не можеше да устои.
	— Ще се обадя тук-там — отвърна Картрайт и тръгна към дъното на стаята. Отвори заключена врата и ме заведе в склад, а после взе дръжка за врата с клавиатура от лавицата. — Това са новите спецификации и кодове на Вътрешната сигурност. Швейцарски. Хиляда и триста долара. Осемцифрови пин кодове и двеста петдесет и шест битово закодиране. Според сертификата издържат до шест часа опити за разбиване.
	— Боже — възкликнах.
	— Това е само ако ги разбиваш по начина, по който правителството очаква. Електрониката, с която в днешно време тъпчат хардуера, създава куп слаби брънки. Немарлива работа.
	Той въведе 12345678 на клавиатурата. Червеното екранче проблесна със съобщение за неправилен код. В същия миг Картрайт пъхна шперц в гнездото до примигващата светлинка. Всичко угасна и той натисна надолу дръжката.
	— Изгаряш платката и ключалката се отваря. И внучката ми може да го направи. Упражнявал ли си се?
	— Не съм. От години.
	— Започни оттук.
	Картрайт посочи вратата, през която бяхме влезли, а после протегна ръка към лавицата и ми даде шперц и динамометричен гаечен ключ.
	Ключалката беше „Шлаге“ с шест щифта. Приклекнах пред нея, пъхнах динамометричния ключ и плъзнах вътре шперца. Изпитах вълнение. Имах чувството, че се надрусвам за пръв път от години.
	Натиснах с ключа и започнах с първите щифтове. Надигнах ги, докато усетих, че цилиндърът леко поддаде. После долната половина на щифта се разхлаби и малката пружина отгоре вече не го притиска. Това означаваше, че имам комплект хубави инструменти.
	Отвън настана суматоха, но аз бях твърде погълнат от ключалката и старите загадки, които години наред се бях учил да разгадавам.
	Повдигнах и последния щифт и цилиндърът се завъртя свободно. Ключалката беше отворена. Засмях се. Господи, колко добре се почувствах.
	— Картрайт! — извика някой. — Картрайт?
	Обърнах се, но вече беше късно. Някой ме сграбчи за яката и ме запрати към стената.
 

  	18.
 

	Един мъж стоеше над мен и ме гледаше гневно. Вените на врата и челото му пулсираха от ярост.
	— Здравей, татко — рекох.
	Заслужавах си го. Той ме беше хванал да боравя с шперц и динамометричен гаечен ключ — нещо, което беше съсипало живота му и едва не бе съсипало и моя.
	Огледах стаята.
	— Ще нарушиш условната присъда, като се срещаш с някои от тези хора, татко.
	— Тревожиш се, че аз ще имам неприятности?
	— Не участвам в сапунени сериали — заяви Картрайт и тръгна към главното помещение. И наистина беше така. Тези хора седяха около маси за игра на карти в задни стаички на ресторанти и магазини и крояха заговори по цял ден в продължение на четирийсет години, докато някъде на фона работеше телевизор, и щяха да ти счупят китката, ако се опиташ да изключиш „Богати и жестоки“.
	Баща ми ме пусна, отстъпи назад и си пое дълбоко дъх.
	— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той.
	— Как разбра къде съм? — попитах на свой ред, докато се изправях.
	— Един приятел ми се обади. Каза, че си търсиш белята.
	— Не е така.
	— А как е? — Той пристъпи по-близо. Не го бях виждал отдавна и почти бях забравил, че е по-едър от мен.
	— Джак има неприятности.
	— Лошо ли е положението?
	— Може да стане. Аз само му давам технически съвети, нищо сериозно.
	— Опитва ли се да те измами?
	— Отначало си го помислих, но после видях как онези типове го обработиха. Той е на ниво. Те му казаха… Виж, не се тревожи. Джак контролира нещата.
	— Какво му казаха? — настоя татко.
	Знаех си, че рано или късно той ще изкопчи истината от мен.
	— Че ще го убият. Джак трябва да открадне някаква вътрешна информация.
	— Да го убият!
	— Намеренията им са сериозни, татко. Повярвай ми.
	След изстрела на Националната алея всеки път, когато затворех очи, виждах един и същ образ — Сакс се опитва да каже нещо, но не излизат думи. Не исках да обяснявам защо съм толкова сигурен, затова замълчах.
	— Какъв е ударът?
	— Чиновническа работа. Нищо прекалено безумно, финансов.
	— Работя с такива неща. Кой е мишената?
	— Ти няма да се бъркаш. Минах през ада, за да те измъкна. Няма да позволя да те върнат в затвора.
	— Технически съвети, а? — Той погледна шперца в ръката ми. — Не мисля така. Е, коя е мишената?
	— Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Ще откраднат директивата, ще вземат решението на Комитета, преди да стане публично достояние.
	— Федералната банка в Ню Йорк? Невъзможно. Те имат най-добре защитения трезор в света.
	— Не искаме златото, а Бюрото.
	— Ние? — попита баща ми. — Стига, Майк. — Той се вгледа в мен изпитателно, търсейки истината. Не можеш да излъжеш измамник. И именно това направи сина му толкова корав. — Какво не ми казваш?
	— Погнали са и мен. Ще си го изкарат на мен, ако Джак избяга или не го направи. Знаят за Ани.
	Той замахна неочаквано. Помислих, че ще ме удари, но татко се завъртя и заби юмрук в натрупаните чували с брашно до главата ми. От ъглите им се посипа бял прах.
	— Ако те не го убият, аз ще го направя — заяви той.
	— Можеш да се наредиш на опашката след мен. Само че той твърди, че се опитва да остане честен. Затова са го подгонили. Джак отказва да участва в играта.
	— Тогава какво ще правиш? Нима ще влезеш с взлом в проклетата Федерална банка?
	— Не. Само им играя по свирката, докато разбера — как да обърна цялата работа срещу онези, които ни заплашват.
	— Кои са те?
	— Единият ми се представи като Линч. Това вероятно не е истинското му име. Кара черен крайслер. Има вампирски зъби, адски слаб, около метър осемдесет и два-три.
	Баща ми поклати глава.
	— Защо не ме помоли за помощ?
	— Няма да те въвличам, татко. Държа се на разстояние от цялата история. Засега само наблюдавам и разучавам мишената. Рискът е много малък.
	— Влизане с взлом?
	— Не. В днешно време навсякъде има камери, затова опитвам някои неща, за да погледна в Търговското бюро. Всъщност… — Замислих се за миг. — Можеш ли да изработиш нещо за мен?
	Баща ми имаше прилична работилница в гаража си. Знаех, защото винаги когато отивах в дома му, той ме принуждаваше да изслушам проект за ремонт на жилището, дълъг няколко часа. Последния път лежах на място, тясно петдесет сантиметра и държах нагорещена медна тръба, докато той работеше с поялник, от който капеше разтопена спойка върху ръката ми.
	— Зависи какво искаш да направиш — отговори той.
	— Поставка за бейзболна топка. Ще ти покажа снимка. Искам да издълбаеш дървената основа.
	— Няма проблем. За какво ти е?
	— По-добре да не знаеш. Скоро ще отида да огледам периметъра и да преценя контрола. Ако тези камери проработят, ще имаме изображения на разположението на интериора и ще разберем каква е обстановката.
	— Но няма да влизаш?
	— Не. Ако ще идва с мен някой, това ще бъде Джак. Но никой няма да влиза.
	— Сериозно ли те заплашиха?
	— Адски.
	— Тази работа не им харесва. Защо искат точно теб? Те знаят само, че си обикновен гражданин, аматьор.
	— Предполагам, че са чули какво направих, за да се измъкна от последната бъркотия.
	— И все пак каква е крайната им цел? Мислиш ли, че ще те оставят да свършиш работата и после ще приключат с теб? Има ли логика? След като са заплашили семейството ти? Човек не се ядосва така на някого и после да му минава.
	— Мислиш, че е постановка? — И аз се питах същото, обмисляйки нещата. Бях си създал враг с всеки случай, който поемах. Вървях по следите на парите, на корупцията. Редовно вбесявах най-влиятелните хора във Вашингтон. По-лесно беше да разбера кой няма причина да ме прецака.
	— Може би — отговори баща ми. — Винаги трябва да знаеш за кого работиш. Това е правило номер едно. Иначе може да влезеш право в капана. Никога не залагай в играта на друг.
	— Затова се надявам да обърна всичко срещу тях.
	— Скоро ли ще вземат решението на Комитета?
	— Такъв е планът им.
	— Но колко ще скочат акциите? Това не е сливане, където една компания скача рязко със сто процента.
	— Със сигурност ще раздвижи пазарите. Съвещанието ще бъде голямо. Анализаторите са на различни мнения какво ще направи Федералният резерв. Регионалните президенти са разделени. Никой не знае дали ще намалят газта, или ще ударят спирачки.
	— И все пак това не обяснява повече от скок с една цифра. Струва ли си риска? — попита той.
	— Нещата се промениха. Всеки средно интелигентен идиот може да търгува с акции онлайн и да намали индекса „Дау Джоунс“ с едно щракване на компютърната мишка. Има производни за всичко.
	Преди да отиде в затвора, татко вършеше чиновнически измами, като жертвите му бяха само хора, които го заслужаваха, но това беше нищо в сравнение с ежедневните пакости, които в днешно време наричат финанси.
	— Това е страхотно предимство — отбелязах. — Хитър номер. Залагаш всичко пет или десет пъти, дори повече. Не е необходимо пазарите да се раздвижват много и оживлението да е толкова голямо, че да не те пипнат за търговия с вътрешна информация. Всеки има мнение за инфлацията и лихвения процент.
	Баща ми присви очи и се замисли.
	— И това означава, че ако заложат неправилно, можеш да ги разбиеш.
	— Ще им дам грешни цифри — рекох.
	Той поклати глава.
	— Звучи страхотно, но първо трябва да ги откраднеш, преди да ги преправиш. А това е самоубийство. Пък и току-що ми каза, че няма да участваш. Забавно е да играеш карти в задна стаичка с други пишман майстори, но помисли за живота си, за Ани. Отиди в полицията.
	— Те имат хора в полицията.
	— Вашингтонски ченгета?
	— Не знам точно на кои, но са убивали доносници. Тези типове са професионалисти и много добре финансирани. Джак мислеше да ги издаде. Затова го погнаха. Имам предвид някои хора, с които може би е безопасно да се разговаря. — Отново си помислих за Емили Блум.
	— В момента трябва да направиш само това. Обичам брат ти. Бих дал живота си за него, но вече съм стар и не мога да направя много, за да му помогна. И семейството, разбира се, е важно, но сега и Ани е в семейството. Ти направи всичко възможно да се откъснеш от тази мръсотия. Не се въвличай. Не проваляй живота си заради Джак.
	— Те заплашват всичко, което имам, татко. Искам да задържа този живот.
	— Мили Боже! Смяташ, че ако за пет минути можеш да измислиш как да си размените ролите, да обърнеш нещата, за да се взривят в лицата им, те не са се досетили? Тук има нещо гнило, Майк. И дори не си помисляй да правиш нещо, докато не разбереш кой стои зад всичко това и как се опитват да те прецакат. Това беше моята грешка. И ми струва шестнайсет години от живота.
	— Ще подменя цифрите. Лъжлив стар негоднико, обичам те!
	— Дори не си го помисляй, Майк.
	Бях в капан. Линч ми беше предоставил избора или да загубя всичко, или да предприема самоубийствена мисия. Дори ако някак съумеех да изпълня задачата, те вероятно щяха да прехвърлят вината на мен или направо да ме убият. Сега обаче съзрях избор. Трябваше да вляза в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк, да открадна най-добре защитената в света икономическа информация и да надхитря Линч в собствената му игра.
	— Сериозно — каза баща ми. — Ако не знаеш за кого работиш, вече си загубил.
	— Ще разбера — отвърнах и прокарах пръсти през косата си. — Господи, как това нещо винаги ни намира?
	Той взе от склада на Картрайт инструмент, който приличаше на малко длето — старинен класически шихел, използван за изработване на печатни плаки и фалшиви пари и облигации.
	— Не мисли, че можеш да се преструваш, че си в играта. Прави се, че действаш и открий лесен начин да се измъкнеш — посъветва ме татко. — Намира ни, защото го обичаме, Майк. Именно това ме плаши. В кръвта ти е.
 

  	19.
 

	Качих се в джипа си и извадих телефона да се обадя на Линч. Нямах много време до крайния срок. Той щеше да отиде в дома ми всеки момент. Трябваше да го поддържам доволен, за да не замесва името ми в убийството на Сакс.
	Взех телефона с предплатена карта, но не можех да пренебрегна официалния си мобилен телефон до него. Екранчето проблясваше и имаше десетина известия. Преди да ги разгледам, телефонът започна да звъни.
	Беше Ани.
	— Здравей, скъпи — каза тя. — Току-що се обади фотографът. Отиваш ли? Не си забравил, нали?
	— Не. Попаднах в задръстване.
	Съвсем бях забравил за депозита и това означаваше, че трябва да се придвижа през двайсет и шест километра натоварен трафик. Докато карах по околовръстното шосе, телефонът ми светна със съобщения от клиент, който покриваше голяма част от режийните ми разноски.
	Той беше в града и предлагаше във все по-настойчива поредица от съобщения и имейли да се срещнем в заведение за коктейли близо до Маунт Върнън Скуеър.
	Вече го бях отсвирил веднъж и не можех да си позволя да го ядосам. Човекът и без това беше избухлив.
	Оставих чека на фотографите и по пътя към центъра позвъних на Линч, но никой не отговори.
	* * *



	Клиентът ми Марк беше на горния етаж и ме чакаше. Беше издокаран в делови костюм, нарушавайки първото правило на „новия стил“ във Вашингтон. Не можеш да си позволиш някое от новите модни заведения — изкусните коктейли, старинните мебели и органичната храна, ако не си напълно обвързан с корпоративния свят, но преди да излезеш, трябва поне да облечеш нещо по-гъзарско.
	Седнах. Марк не беше редовен клиент и скоро беше принуден да изслуша дългата реч на бармана за историята на пунша.
	Марк беше забогатял от някаква интернет фирма и разделяше времето си между Лос Гатос и Ню Йорк. Беше му доскучало да инвестира в технологии и с парите си се опитваше да си пробие път в политиката. Насочвах го къде може да направи най-голямо добро — да стигне до корените на корупцията и да проследи произхода на парите, които карат политиците да се тревожат повече за следващия си чек от кампанията за набиране на средства, отколкото за потребностите на избирателите им. Той поддържаше част от работата с парите с неясен произход, но за него в това нямаше достатъчно светски блясък. Все отлагаше. Искаше лесни печалби, големи заглавия във вестниците и скалпове.
	Марк не можеше да разбере защо каузите, които той и приятелите му одобряваха, не се приемаха от обществеността. Нямаха ли вяра избирателите? Или републиканците им промиваха мозъците? Не му беше хрумвало, че той не поддържа контакт с тях, нито че хората може да не са съгласни с него, при това с право. Новата му идея беше да дава интервюта на медиите, в които заявяваше, че не може да повярва, че никой не го е поканил да се кандидатира за Конгреса или да го направи посланик.
	— Номерът е убедиш хората да гласуват за интересите си — рече той.
	Мислех да му кажа, че този подход не е подействал много добре на Робеспиер, но се въздържах. Предплатеният ми телефон завибрира в джоба ми.
	Погледнах екранчето. Имаше съобщение от Линч: „Времето изтече. Какво имаш за мен?“
	— Би ли ме извинил за момент? — обърнах се към Марк. Това изобщо не му хареса, но аз се отдалечих, преди той да изрази недоволството си, и се обадих на Линч, застанал близо до входа.
	— Забрави ли за крайния срок? — попита Линч.
	— Скъсвам си задника от работа. Имам нещо за теб. Може ли да се срещнем по-късно?
	— До дома ти съм. Трябва да обърнеш внимание на страничния си двор. Хората ще разберат, че си затънал до шията в мръсотии.
	— В списъка ми е — отговорих. — Не съм вкъщи.
	— Жалко. Ани се върна от тичането. Изглежда самотна.
	— Да не си посмял. Идвам.
	Марк беше вбесен, когато се върнах на мястото си. Барът беше малък и доста хора ме гледаха мръсно. Все едно бях говорил по телефона, докато чакам на опашка за причастие.
	— Трябва да тръгвам — казах му.
	— Изпили сме само по едно.
	— Възникна нещо спешно. Съжалявам.
	— Напоследък изглеждаш разсеян, Майкъл. Не знам дали получавам сто процента внимание от теб.
	— Може ли да поговорим по-късно?
	— Не. Мисля, че не ми отдаваш необходимото уважение. Може би ще се наложи да преоценя взаимоотношенията ни.
	Боже, той никога не отговаряше пряко на въпросите.
	— Уволняваш ли ме?
	— Ако си тръгнеш сега, опасявам се, че може да се стигне до това.
	Изпитах облекчение, а не гняв, че приключвам с този човек.
	— Тръгвам — заявих и оставих двайсетачка на бара. — Благодаря за работата.
 

  	20.
 

	Препуснах към дома си и заварих Линч в колата му, паркирана на ъгъла на улицата. Седеше вътре и четеше вестник. До него на предната седалка беше мъжът с очилата. Почуках на стъклото и Линч го смъкна.
	— Коя зодия си? — попита той.
	— Какво?
	— Кажи.
	— Козирог.
	— „Днес новолунието може да отбележи началото на голямо приключение. Мнозина ще пътуват до вълнуващи места и това ще промени живота им.“ Звучи благоприятно. Качвай се.
	— Къде отиваме?
	— Намерих ти бейзболна топка.
	Качих се в колата. Прекосихме реката и се отправихме на юг. Линч започна да ме разпитва. Обясних му, че първо ще огледам Търговското бюро с камера, и му разказах всичко, което бях научил за процедурите за изпращането на директивата от Вашингтон до Ню Йорк в деня, когато Федералният комитет за операции на открития пазар обявява лихвения процент.
	Линч не каза нищо, само кимаше, докато преценяваше действията ми. Минахме покрай военновъздушната база „Боулинг“ и се насочихме към необитаем район на югоизток. Той спря в голям двор с чакълена настилка и пясък, заобиколен от тресавище. Няколко търговски риболовни лодки ръждясваха на подпори или лежаха, обърнати настрана.
	— Ела с мен — каза Линч и слезе от колата.
	— Няма да взема спортен сувенир в атмосферата на това място — отвърнах.
	— Всичко по реда си — каза той и ме поведе към двуетажна сграда с тераса за наблюдение на покрива, някакъв изоставен офис. Партньорът му остана в колата да ни пази.
	Линч спря пред предната врата, извади пистолета си, освободи предпазителя и посочи вратата.
	— Федералният резерв използва същата ключалка — каза и погледна часовника си. — Имаш четири минути.
	Приклекнах и огледах ключалката. Беше „Медеко“. Носех шперцовете на Картрайт, но тази ключалка, макар и с по-стар дизайн, беше една от най-трудните за отваряне.
	За да я отключа, трябваше да повдигна шестте свръхсигурни щифта, снабдени със зъбци и фалшиви щифтове, за да откажат крадците и да коригират височината. Това беше лесната част. Ключалките „Медеко“ са трудни, защото след като повдигнеш щифтовете до правилната височина, трябва да ги завъртиш около вертикална ос до правилната посока. Щифтовете имаха нарези отстрани и когато се подредяха, позволяваха на месингово парче, наречено страничен панел, да се отдръпне и цилиндърът да се завърти свободно.
	— Невъзможно е — заявих и се обърнах. — Трябва ми…
	Линч я вдигна — тънка тел, огъната под деветдесет градуса в края. Теоретично жичката щеше да ми позволи да завъртя щифтовете.
	— Значи това е проверка? — попитах.
	— Не можем да изпратим аматьор.
	— В никакъв случай не го правете. Аз съм аматьор. И не искам работата. Не ми давате много стимули.
	— Така или иначе си наш. Направи всичко възможно. Ако не издържиш проверката, ставаш заменяем.
	— В най-добрия случай ще ми трябват десетина минути…
	Линч вдигна пистолета. Пламъкът от дулото ме заслепи. Изстрелът беше оглушителен. Ушите ми запищяха. Препъвайки се, отстъпих встрани. Върху бетонните стени на сградата се посипа чакъл. Линч спусна пистолета и каза:
	— Три минути и трийсет секунди. Не ми губи времето.
	— Разбиване?
	— Не. Без щети. Без следи.
	Шперцовете бяха най-добрият модел „Съдърн Ординанс“ с удобни пластмасови дръжки. Мразех скъпите шперцове. Те са като да караш „Мъркюри Сейбъл“. Не притежавах усета, необходим за такава ключалка. Не бях отварял нещо толкова трудно. Това беше като да преминеш от аматьорски футбол в Националната футболна лига.
	Поставих динамометричен гаечен ключ в ключалката и натиснах, опипвайки вътре с куката. Отне ми известно време, докато разбера какво е основното разположение.
	— Две минути и трийсет секунди — обади се Линч.
	Нарочно повдигнах сигурните щифтове, отдръпнах леко динамометричния ключ и започнах да ги спускам един по един.
	— Две минути.
	Работех отзад напред и реших, че съм нагласил три щифта, но с такава сложна ключалка не можеш да си сигурен.
	— Една минута. — Той застана зад мен, държейки пистолета до тялото си.
	„Заменяем като Сакс“ — помислих си и си спомних сцената на Националната алея. Това не ми помогна. Ризата ми се намокри от пот въпреки студа. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите и ме разсейваше.
	Цилиндърът не помръдваше, за да ми покаже, че съм повдигнал щифтовете на правилната височина и мога да премина към страничния панел. Нещо не беше наред. Натиснах и започнах отначало.
	Проблемът беше петият щифт.
	— Трийсет секунди — съобщи Линч.
	Заработих върху него, но се обърках. Пипах слепешком и не можех да разбера коя е истинската абсолютна водоравна линия. Нямах време. Трябваше да започна с въртенето и да се моля, че съм уцелил правилната височина. Пъхнах вътре жичката.
	— Двайсет — обяви Линч.
	Чух, че чакълът изхрущя зад гърба ми. Той се беше надвесил над мен.
	— Десет секунди.
	Ръцете ми се разтрепериха. Усетих, че ключалката заяжда, щифтовете падат и целият ми труд отива на вятъра.
	— Пет. — Линч опря дулото в главата ми.
	Засуетих се с жичката. Ръцете ми трепереха твърде силно, за да направя нещо.
	— Нула.
	Дулото на пистолета се заби в главата ми. Линч хвана по-здраво пистолета.
	— Щрак.
	* * *



	Той не стреля. Протегна ръка и я сложи върху моята, която държеше динамометричния гаечен ключ, а после се премести встрани и насочи пистолета към окото ми.
	— Дръпни се — каза.
	Той, изглежда, знаеше какво прави с ключа. Изправих се и се отдалечих няколко крачки, без да откъсвам очи от пистолета.
	Линч бавно изпусна налягането от ключа. Видях съсредоточеността в очите му, докато връщаше щифтовете на местата им. Сръчната му ръка можеше да определи колко съм нагласил. Щифтовете щяха да решат съдбата ми като съдебни заседатели.
	Той стисна устни, докато оценяваше работата ми. Ръката му стисна пистолета. Пръстът му се плъзна и спусна предпазителя.
	— Пет, може би шест щифта. Няма как да се каже какво е станало със страничния панел — каза и прибра пистолета. — Трябва да го направиш за по-малко от четири минути или ще бъдеш мъртъв в Деня на Федералните.
	Блъснах го назад.
	— Ако отново насочиш пистолет към мен, кълна се, ще те убия.
	Партньорът му се приближи, но Линч му направи знак да се върне.
	— Мислиш, че това е страшно? — попита. — Почакай, докато започне истинската работа. Това е трудна любов, Майк. Полицията на Федералния резерв няма да ти даде втори шанс. Ще вкарат два куршума в главата ти.
	Страхът в устата ми имаше вкуса на метал. Отне ми една минута да се успокоя. Колкото и да ме вбеси, Линч беше прав. Това не беше игра. Ключалката ме беше победила. И ако се провалях, докато изпълнявах задачата, щях да свърша или мъртъв, или в затвора.
	— Е, тръгвам ли си? — попитах.
	— Засега. Трябва ли ти ключалка да се упражняваш?
	— Имам си всичко.
	— Направи ме щастлив, Майк. И после ти и твоите хора ще бъдат добре.
	— Ще отида да огледам Банката.
	— Кога?
	— Утре. С Джак.
	— Добре — каза той и направи знак на партньора си, който донесе дебел плик. Линч отброи пачка от петдесетдоларови банкноти и ги задържа прегънати в ръката си. — Трябва ли ти нещо?
	— Погрижил съм се за всичко.
	— Как върви дребният ти адвокатски бизнес?
	— Страхотно — излъгах.
	— Колко ти платих последния път?
	— Десет цента. Но аз не ги взех и няма да взема и тези.
	Той ми подаде парите с думите:
	— Не искам да мислиш, че това е изнудване.
	— Да. Опазил ме Бог, ако те смятам за престъпник. Задръж си парите.
	— Аз плащам на хората си, и то добре. Ще ги вземеш — настоя Линч и допря парите до гърдите ми. — Няма да ти позволя да прецакаш работата, като мина евтино.
	— Не.
	— Нямам доверие на хора, които не притежавам. — Другият мъж извади пистолет, а Линч пъхна пачката в джоба на сакото ми. — Утре, след Ню Йорк, ще ми кажеш как ще вземеш директивата.
	Дотук с шикалкавенето. Не можех да го разтакавам повече, нито да играя игрички. Веднага щом загубеше доверие в мен, той щеше да погне всички, които обичам.
	Остави ме с мъжа с очилата и се отдалечи, за да провери телефона си. Носеше два на колана си. В момента използваше обикновен модел с капак като моя телефон с предплатената карта. Бях го виждал да говори по него и телефонът, изглежда, беше за заповеди, свързани с работата му.
	— Време е да тръгвам — обяви Линч.
 

  	21.
 

	Когато се прибрах вкъщи, Ани говореше по безжичния телефон в дневната.
	— Татко. Татко… — Тя викаше и се опитваше да каже нещо, но не успяваше. — Малко е късно за това. Сватбата е само след няколко седмици.
	Напоследък Лорънс Кларк пътуваше много в чужбина — в Близкия изток и Южна Америка.
	Приготовленията за сватбата ставаха все по-напрегнати. Вече беше ясно, че клановете Форд и Кларк ще се взривят, когато се смесят. С Ани два дни се чудихме за хотелите. Исках да съм близо до баща си и семейството, но те не можеха да си позволят хотела, който беше избрала бабата на Ани. А семейство Кларк не биха стъпили на място, което предлага безплатна закуска.
	Ентусиазмът на баща ми беше друг проблем. Той току-що ми беше казал още две имена на хора, които да поканим. След толкова години в затвора нямаше търпение отново да събере семейството ни. За жалост половината от гостите му бяха починали или бяха зад решетките. Татко, изглежда, мислеше, че неговият дял от списъка с гостите е брутен, не нетен, и затова продължаваше да добавя имена, когато поканените на първо място не можеха да дойдат, и това ни побъркваше с Ани.
	— Мисля, че има един братовчед… — казваше той и претърсваше някое чекмедже за някое от старите тефтерчета с адреси на мама.
	Нищо чудно, че обаждането на Кларк ядоса Ани.
	— Добре — каза тя, без да си прави труда да прикрива гнева си. — Ще го изпратя на адвокатите.
	Затвори, без да каже „дочуване“. Влязох в дневната, очаквайки, че тя ще е разстроена, но не предполагах, че ще захвърли телефона на дивана. Улових го, когато отскочи към дървения под.
	— Господи — възкликна Ани. — Някога чувствал ли си се така, че ти идва да убиеш някого?
	Наклоних глава на една страна. Да, бях се чувствал така, при това много пъти. Въпросът беше странен, като се имаше предвид всичко, което бяхме преживели.
	— Съжалявам — добави тя. — Беше шибаният ми баща.
	Замислих се върху възможностите.
	— Ако го убием, ще спестим един куверт, но вероятно ще трябва да намерим на кого да дадем смокинга му. Затова го наречи хвърляне на жребий. Оставям на теб. Какво е направил този път? — попитах.
	— Той и баба ми. Променят всичко. Това е прекалено. Мисля, че искат да направят сватбата толкова скъпа, че аз да се чувствам в неизгодна позиция и задължена. Вече нямам време да се занимавам с това. А сега трябва и да ходя в Пало Алто по работа.
	— Кога?
	— Полетът ми е след час.
	Ани току-що беше спечелила голям случай, свързан с интелектуална собственост. Затова партньорът й я беше повикал да говорят в клуб „Космос“. Той искаше тя да осъществи стратегията на национално ниво.
	На бюрото пред нея имаше фактура от „Оскар де ла Рента“ — булчинската рокля. Слава Богу, не видях цената.
	— Следващия път, когато баща ти те тормози, кажи му, че не се нуждаеш от парите му.
	— Скъпи, сватбата става доста скъпа. Сигурен ли си?
	Пликът с парите от Линч в джоба ми беше толкова дебел, че ми беше трудно да седна.
	— Абсолютно — отвърнах. — Аз ще се погрижа. Но има ли и нещо друго? Баща ти прибягва до този ход от известно време.
	Ани беше споменала нещо за адвокати по телефона.
	— Той прави луди търговците.
	— Опитва се да промени условията ли?
	— Не се тревожи за това.
	Погледнах към масата, където бяха договорите.
	— Да му върнат парите ли? — попитах.
	Ани въздъхна дълбоко. Предположих, че познах.
	Започнах да се смея.
	— В случай, че отмениш сватбата ли? — Поклатих глава. — Застрахова се.
	Лорънс Кларк може би се тревожеше, че работата ще се развали. Последния път, когато бяхме в дома му, той беше свел откритата си ненавист към мен до тлеещо презрение. Остави ме на дресьора на кучетата и аз прекарах следобеда с хрътките. Може би се беше отказал. Сигурно знаеше, че така или иначе сватбата ще се състои. Харесваше ми да мисля, че съм спечелил малко уважение, отказвайки се от парите му.
	— Такава му е работата — каза Ани.
	— Чудесно. Ще поема другата част на залога. А ти?
	— Абсолютно — отговори тя и ме прегърна през кръста. — Не трябва да го съдя толкова строго.
	— Аз пък мисля, че си много отстъпчива с него.
	— Не. Започвам да се питам дали не е болен. Последния път, когато бях у дома, ми се стори, че не е добре. Беше унил и нямаше сили. А когато бяхме в извънградската ни къща, татко говореше с някого по телефона в кабинета си и когато излезе, жизнеността сякаш го беше напуснала.
	— Може би е получил лоша новина за пазарите?
	— Не. Той живее от това, обича да се бори, да отвръща на ударите и да воюва. — Ани се приближи до куфара си и започна да хвърля дрехи в коша за пране и да взима чисти. Напоследък куфарът ми винаги беше готов.
	— Баща ми има още няколко гости за сватбата — обявих.
	— Колко? — попита тя.
	— Четирима. От Флойд Каунти.
	— Боже! До кого ще ги сложим?
	Погледнах разположението на местата на страничната масичка, сякаш беше карта на минно поле, а после отново Ани.
	— До никого.
	Тя поклати глава.
	— Виж дали ще можеш да уредиш този въпрос. Трябва да тръгвам за летището.
	— Ще те закарам.
	— Забави се. С Джак ли беше?
	— Не. Имах работа, а после Марк Филипс ме замъкна да пийнем по чашка.
	— Как мина срещата?
	Замислих се.
	— Мисля, че най-после се движим в правилната посока.
	— Страхотно. В добро настроение си.
	— Така ли?
	— Да. Изглеждаш, знам ли, много жизнен.
	— Благодаря.
	Мислех, че съм развалина след срещата с Линч, но кой знае? Едно от предимствата, че Ани се издигаше в работата си, беше, че е прекалено заета, за да обръща внимание кога се прибирам и кога излизам. А когато плановете за сватбата станеха твърде стресиращи, можех да успокоявам нервите си с моето ново хоби — обиране на банки с опрян в главата ми пистолет.
	Имах известни подозрения защо изглеждам преливащ от енергия, но не исках да изследвам задълбочено идеята, че донякъде изпитвам удоволствие от тези неща. И след като основният ми клиент ме заряза, все повече изглеждаше, че съм престъпник, както обичаше да твърди Дари Кларк.
	Замислих се за Линч в двора с лодките. Той ми беше казал, че се справям добре. „Поеми си дъх, Майк — бяха думите му. — Мисля, че ще можеш да го направиш. Имаш вроден талант.“
	Именно от това се страхувах.
 

  	22.
 

	Преди да се отправя към Банката на Федералния резерв на следващата сутрин, аз трябваше да събера инструментите си. Първо се отбих при татко, а после отидох да видя Картрайт. Той беше известен с изобретателността си, но аз останах още по-смаян, когато ми даде бейзболна топка на „Ред Сокс“ от Световните серии през 2004 година, подписана от повечето играчи от отбора. Реших да не питам откъде я е взел, защото топката изглеждаше твърде хубава, за да е спечелена честно.
	Взех флашките си от Дерек и след кратък курс по анонимност в интернет и потвърждение, че във флашките няма нищо, което може да го идентифицира, му дадох неколкостотин долара за работата му.
	По пътя към Ню Йорк спрях пред дома на Джак, за да го взема.
	— Ти ще караш — казах. — Аз трябва да се заема с телефона.
	Той се качи в колата. Парата на кафето му замъгли стъклото.
	— Времето е идеално — отбеляза Джак.
	Беше плюс три градуса. Ситен дъжд пръскаше по предното стъкло. Престъпниците обичат лошото време, защото има по-малко свидетели.
	Джак включи на заден ход и започна да изкарва колата от алеята, но после спря и я върна на паркинга.
	— Не.
	— Какво?
	— Не мога.
	— Отказваш ли се?
	— Ти се отказваш. Не мога да ти позволя да рискуваш. Аз ще се погрижа. Ти си върви вкъщи.
	— Няма да те оставя да го направиш сам — заявих.
	— Сам си навлякох това, Майк. Вината е моя. Не сме разговаряли като хората, затова нямах възможност да ти кажа, но много се гордея с теб. Татко ми разказа всичко. Няма да престана да се хваля с теб. Брат ми е завършил колеж, после — Харвард, за Бога. Приятелите ми вероятно мислят, че това е част от някаква измама — засмя се той и се наведе напред, сложил лявата си ръка на волана. — Но когато бях потиснат, това ми даваше надежда, че мога да се променя, Майк. И че мога да се поправя. Благодаря ти. Имаш страхотно момиче и хубав, почтен живот. Няма да позволя на недостатъците ми да провалят това. Прибери се вкъщи.
	Отпих глътка кафе и се заслушах в механичното свистене на чистачките.
	— Благодаря, Джак. Но точно затова го правя. Залогът е всичко, за което съм полагал усилия. Не мога да стоя настрана и да те оставя да се оправяш сам. Не се обиждай. Разбирам те и съм ти признателен. И аз изиграх роля в прецакването на нещата. И сега ми се връща. Аз ще се погрижа за онези типове. Ще запазя живота, който извоювах. Понякога се налага да поизцапаш ръцете си, за да останеш чист. — Включих колата на скорост. — Затова да тръгваме.
	* * *



	Потеглихме към Ню Йорк. Трябваше да знам какво точно се случва в Деня на Федералните — кога Комитетът във Вашингтон взима решението си и кой има достъп до директивата между Вашингтон и Ню Йорк, и затова започнах да звъня на хората, които бях намерил с обажданията си от социалното инженерство.
	Научих малко, но ценни неща. Директивата беше най-добре пазената правителствена информация освен националната сигурност. И в това имаше логика. Само една промяна на десетична запетая в директивата, например целевия лихвен процент, можеше да преобърне световната икономика. Обозначена като „Клас I Федерален комитет за операции на открития пазар — поверителна и контролирана“ (ФР), директивата беше на разположение на шепа хора извън Управителния съвет на Федералния резерв, на строга класифицирана основа. Старшият вицепрезидент, моят фен на „Ред Сокс“, беше един от тях. Въпреки всичко, което научих, не можах да разбера по какъв начин предават информацията от Вашингтон в Ню Йорк.
	Джак предложи свой план:
	— Мисля, че Ню Йорк е грешка, Майк. Те трябва да занесат директивата в Министерството на финансите във Вашингтон, нали?
	— На ръка — отвърнах.
	— И аз така си мислех. Ами, ако се представим за получателите в някакъв бутафорен офис?
	— Да проникнем в Министерството на финансите и да нагласим бутафорен кабинет, без никой да забележи?
	— Нещо такова. Или да причакаме куриера, да го заплашим с пистолет, или да се представим за други куриери и той да ни я даде да я пазим.
	— Говориш ужасни глупости като от ситуационната комедия „Островът на Гилиган“.
	Той потърка чело.
	— Знам. Гадна работа. Блокирал съм.
	Джак се беше побъркал. Не беше играл с толкова висок залог.
	Пристигнахме в Манхатън малко след обяд и спряхме на паркинг на Пърл Стрийт. Джак вдигна яката на шлифера си, за да скрие лицето си, а после извади вестник от раницата си.
	Слязох от колата. Не бяхме спирали по пътя. Краката ми бяха толкова схванати, че вървях така, сякаш съм бил в морето две седмици.
	— Имаш ли нещо подозрително в раницата си? — попитах.
	— Разбира се.
	— Остави го тук. Както и всичко, което не искаш ченгетата да намерят в теб.
	Той изпразни съдържанието на раницата си в жабката — комплект шперцове, лютив спрей, сгъваема палка и автоматичен нож.
	— Това ли е всичко?
	— Да — отвърна Джак.
	Отправихме се към Мейдън Лейн, минавайки под строително скеле. Започнах да съставям списък на колите, джиповете, обикновените обитатели на квартала, носачите, строителите, доставчиците и банкерите.
	Завихме към целта, Банката на Федералния резерв, и нюйоркската борса. Сега краката ми се разтрепериха повече от страх. От охраната на банките, полицията и видеокамерите, наблюдаващи от всеки ъгъл, с изключение на Белия дом, това беше най-добре охраняваната сграда в САЩ.
	Джак държеше вестника над главата си. Не валеше толкова силно, че да го използва. Грабнах вестника и го хвърлих в боклука.
	— Ами камерите? — попита той.
	— Приличаш на луд. Не привличай внимание към себе си.
	Радвах се, че дойдохме по обяд. Имах списък с мишени, които исках да огледам. Купихме си хотдог и кафе от сергия на Либърти Стрийт и погледахме как тълпата минава покрай нас.
	Банката на Федералния резерв е крепост, издигаща се на осемнайсет етажа над нивото на улицата. Черните порти от ковано желязо и огромните блокове от варовик и пясъчник излъчват сила и преди всичко непревземаемост.
	Забелязах наблюдателните постове високо горе в ъглите на банката.
	Дадох на Джак мобилния си телефон и му казах:
	— Мисли като турист.
	Обиколихме сградата, докато Джак правеше снимки. Бях изтрил звука на затвора на фотоапарата на телефона си, за да снимаме тайно и безшумно.
	Гледана отгоре, сградата представляваше дълъг клин, разширяващ се от изток на запад. В южната страна, на Либърти Стрийт, имаше главен вход, който водеше към богато обзаведено фоайе. В северната страна, на Мейдън Лейн, имаше противоударна товарна рампа и оживен вход за служители и посетители. На всеки вход пазеха най-малко две ченгета. Всеки път, когато ме погледнеха, имах чувството, че ги зяпам от обява за издирван човек, с всичките подробности за убийството на Сакс, напечатани под лицето ми.
	Банката на Федералния резерв беше добре охранявана денонощно, откакто бе отворила врати преди деветдесет години. Докато се обаждах тук-там, един икономист ми разказа анекдот. Банката е само на две преки от епицентъра на експлозиите и на 11 септември 2001 година се наложило да я евакуират. Впоследствие обаче заради сигурността била отзована дори полицията на Федералния резерв. Едва тогава осъзнали, че на вратите няма ключалки, и повикали ключар да постави няколко, за да оставят сградата без хора за пръв път от 1924 година.
	Джак извади мобилния си телефон и продължи да върви. Говореше прекалено много, което означаваше, че е нервен. Двама пощенски служители качиха количка на тротоара и я забутаха към банката, без да минат през проверка на документите. Само кимнаха на ченгетата.
	— Бинго — рече Джак.
	Поклатих глава.
	— Те ги познават. Твърде сложно е, пък и как ще влезеш, когато стигнеш до товарната рампа?
	— През бара на ъгъла — отвърна той. — Бил съм там. Тоалетната е три етажа по-долу. Ако можем да влезем в тунелите и да проникнем в подземието на банката…
	Видях, че към нас се приближава една жена. Тя беше Тара Полард от Мъри Хил, офис управител на Търговското бюро. Бях разгледал снимки на персонала от канцеларията на президента, пресслужбата и Търговското бюро, лицата, които по всяка вероятност имаха достъп до директивата, преди да бъде оповестена публично.
	Тара Полард сигурно беше излязла да обядва и идваше към мен с храна за вкъщи. Погледнах табелката на гърдите й. Помагаше ми, че служителите на Банката на Федералния резерв носеха табелки с имената си.
	— Стой тук — казах на Джак.
	Тръгнах към нея, навел глава заради дъжда, бръкнах в джоба си и стиснах флашката в лявата си ръка. Ципът на чантата й беше дръпнат, но единият страничен джоб беше отворен до половината.
	Минах покрай нея и пуснах флашката в джоба на чантата й. Като джебчия беше много по-лесно да даваш, отколкото да получаваш.
	— Какво направи? — попита Джак, когато се върнах при него.
	— Не сега.
	— Къде е Бюрото, където трябва да влезем? В кулата ли? Аз ще бъда ли там?
	В източния край на Банката на Федералния резерв се издигаше кула. Докато оглеждах зъберите, си помислих, че малко са се поувлекли с идеята за крепост. Сякаш щяха да отбраняват мястото с лъкове и стрели.
	— Президентът е на десет часа. Бюрото е на девет.
	— Тогава през тунелите — предложи Джак. — Открих стари карти в интернет, строителни планове от времето, когато са я изграждали.
	— Млъкни! — срязах го. Той ме погледна гневно, но после забеляза ченгето, което минаваше покрай нас. Изчаках го да се отдалечи. — Трезорът е на двайсет и четири метра надолу, под метрото, Джак. Вграден е в земята. Три етажа от солидна стомана, тежи двеста и трийсет тона и е заобиколен от железобетон. Спуснали са го на дъното, а после са построили сградата около него. Цялата инфраструктура на Ню Йорк се намира отгоре. Има ли пробив в сигурността, натискането на един бутон го затваря и го прави водонепромокаем за двайсет и пет секунди. Може би влизането през тоалетните на бара точно в петък не е начинът да проникнем.
	Промъкването в сградата беше моята специалност. Силата на Джак беше да минава покрай подозренията на хората.
	— Тогава как ще влезеш? — попита той с малко обиден вид.
	— Да караме едно по едно.
	Вече бяхме научили всичко възможно за външния периметър и всеки, когото исках да видя през обедната почивка, се беше върнал. На ъгъла на улицата беше „Кати“, прекалено скъп магазин за сандвичи, който се рекламираше като сладкарница.
	Влязох вътре, казах на Джак да поръча нещо и се отправих към тоалетната. Бях проверил предварително заведението. Намираше се близо до банката и имаше безплатен интернет. И двете неща бяха изключително важни. Качих се върху тоалетната чиния и повдигнах плочите на тавана.
	Извадих от чантата си малка черна кутия с антена от едната страна и я свързах с разпределителната кутия на вентилатора на тавана. Кутийката беше по същество безжичен ретранслатор и щеше да улови по въздуха сигнала от камерата в банката и после да го изпрати обратно по интернет. Можех да гледам картината отвсякъде.
	Следващата ни спирка беше служба за доставки. Сутринта бях сложил в кутия бейзболната топка и бях взел от баща си поставката. Той се беше проявил като майстор както винаги, въпреки че леярният завод „Форд“ беше затворен почти от трийсет години. Без да се забелязва, топката беше изтърбушена и вътре бяха поставени камера и резервна батерия. Обективът не се забелязваше, скрит зад пробитата точка на буквата „и“ в думата „серии“.
	В кутията имаше разписка за подарък, на която бях написал дата отпреди няколко седмици, и учтива бележка от някой си професор Халоран от Университета на Чикаго. Той беше водещият автор на няколко от първите научни доклади на старшия вицепрезидент в университета и също почитател на бейзбола. Това го правеше приемлив дарител на моя троянски кон — бейзболната топка, която скоро щеше да заеме подобаващото място, насочена право към компютъра на старшия вицепрезидент, и да ми предава всичко, което той чете.
	— Ами благодарствената бележка? — попита Джак. — Или ако той се обади на професора?
	— Халоран е починал миналата седмица — отговорих. — Два дни преглеждах автобиографията на старшия вицепрезидент и некролозите, търсейки подходящ кандидат. Телефонът и имейл адресът на разписката водят до фалшивата ми регистрация в интернет, ако той има други въпроси.
	— Хитро — похвали ме Джак. — Но все още не си влязъл вътре. Всичко ли ще направиш дистанционно?
	Искаше ми се да мога, но на определен етап трябваше да изложа задника си на огневата линия. И този момент беше дошъл.
 

  	23.
 

	Дадох на Джак хартиена разпечатка и портфейл, пълен с фалшиви документи. Той погледна разпечатката, която беше електронен билет за туристическа обиколка на Банката на Федералния резерв. Тръгнахме към ченгетата, които пазеха входа на Мейдън Лейн. Те представляваха страховита група и всичките удостоверяваха уменията си да стрелят с пистолети и пушки два пъти годишно на стрелбището на Федералния резерв. Повечето се квалифицираха като експерти.
	Те прегледаха първо билетите и после фалшивите ни документи за самоличност. Пазачът стрелна поглед между лицето ми и шофьорската книжка.
	И после ми направи знак да вляза.
	Огледах фоайето, преценявайки възможностите да надхитря охраната в деня на удара. Служителите влизаха в клетки на вътрешните входове, отваряни с радиочестотна идентификация и табелките с имената. Положението беше лошо, точно както се бях опасявал. Клетките приличаха на футуристични телефонни будки с две врати, които се отваряха в срещуположни страни. Те са вариант на еднопосочни въртящи се врати, но с по-висока степен на сигурност, и изолират хората, така че да влизат само по един, докато потвърдят самоличността им. Някои дори проверяват теглото, за да не преминат двама души, или те заключват, ако документът ти за самоличност не се сканира.
	С Джак завихме надясно. Преди да отидат в клетките, посетителите минаваха през детектор за метал и портативен рентген. Проверката беше стандартна, типична за съдилища, макар че охраната беше въоръжена по-добре.
	Джак мина пръв през проверката на охраната и детекторите за метал, след него — и аз. Пазачът ме насочи към клетката, а друг сканира пропуск.
	— Вървете с тях — каза той и аз последвах три жени към асансьорите точно когато преглеждаха табелките с имената им. Всички носеха карти за самоличност на пластмасови държачи, закачени на кръста или на връв на врата.
	Технологията с радиочестотната идентификация ме успокои. Повечето служители имаха „умни“ табелки — карти, закодирани от Агенцията за национална сигурност, които беше практически невъзможно да разбиеш или да клонираш. Радиочестотната идентификация се хаква много по-лесно, но вероятно нямаше да стигна дотам. Имах предвид някои други номера. Държах телефона и докато се качвахме в асансьора, направих няколко снимки отблизо на картите.
	Жените слязоха на третия етаж. „Какво пък, по дяволите“ — помислих си и натиснах десет, президентският етаж. Асансьорите нямаха контрол за ограничен достъп на бутоните и това беше още един добър знак. И все пак ходът беше глупав. Докато се издигах към ядрото на Банката, нямах приемливо обяснение, в случай че ме попитат какво правя там.
	Кабинката спря и вратите се отвориха на десетия етаж. Нямаше пазачи. След като минеш през оръжията, охраната и клетките, това си беше обикновен офис, пълен с банкери и икономисти, хора, които не бяха маниаци по сигурността като в Пентагона или в ЦРУ.
	От двете страни имаше врати, както и радиочестотна идентификация, а зад тях — рецепция със служители. Слязох от асансьора, пуснах една флашка на пода и я подритнах. Флашката се спря до вратата. Обърнах се и пак се качих в асансьора. Вратите се затвориха. Натиснах бутона за първия етаж и започнах да се спускам.
	Слязох в старата публична зона на банката, стая с висок сводест таван и красиви клетки от ковано желязо, където някога хората са идвали да купуват и да осребряват облигации. Сега помещението беше Музей на финансите, където се събираха посетителите, докато започне обиколката.
	Застанали около въртящо се кюлче злато, изложено зад стъкло, дебело трийсет сантиметра, ние слушахме как екскурзоводката от южноазиатски произход разсейва някои от по-известните митове за Банката на Федералния резерв. Джак не откъсваше очи от кюлчето злато.
	Бях погълнат от мисли, докато описвах вътрешните камери и пропуските на посетителите, които забелязах на няколко души, минаващи покрай нас. Хората от туристическата обиколка нямаха табелки, затова се забелязваха лесно, ако се откъснеха от групата. Другите посетители — доставчици, приятели и роднини — получаваха червен временен пропуск. Щеше да ми трябва такъв.
 

  	24.
 

	Заобиколихме и се върнахме при асансьорите, минавайки през главното фоайе в южната част на сградата. Отвън имаше четири ченгета и още двама на рецепцията. Още хора с временни пропуски на посетители слязоха от асансьорите. Нямаха придружители и никой не проверяваше дали са напуснали сградата, след като са слезли долу.
	Това ми предоставяше шанс. Групата беше голяма и се раздели в два асансьора.
	— Натиснете „Пет“ и задръжте — каза екскурзоводката.
	Само това се искаше, за да стигнем до трезора, който се намираше пет етажа по-долу. Представих си поредица от непревземаеми врати, всяка с по-сложна технология от предишната.
	Нямаше обаче специален ключ. Спуснахме се и после се озовахме в клаустрофобично тесен коридор. Погледнах бегло образователното видео, което прожектираха на стената. Дикторът сякаш беше същият човек, който озвучаваше здравните филмчета, които ни показваха в седми клас.
	Бях се съсредоточил върху тесния коридор и най-големия златен резерв в света на десетина метра пред мен. Екскурзоводката ни наблюдаваше внимателно, докато ни предупреждаваше да не снимаме, да изключим мобилните си телефони и да не скицираме. Тръгнахме към трезора.
	* * *



	Разгледайте някоя доларова банкнота и ще видите, че най-отгоре пише „Банкнота на Федералния резерв“, Федералният резерв е причината доларите да струват нещо.
	Хората от Федералния резерв прекарват много време в развенчаване на конспиративни теории, както може да се очаква от институция, основана от заговорници, състояща се от нюйоркски банкери, на частен остров, за да контролират американската икономика. Това е дословната истина. И става по-хубаво. Мястото било наречено „остров Джекил“1.
	През по-голямата част от XIX век няма американска централна банка и икономиката се лашка между опасни цикли на разцвет и срив. Най-после, след паниката през 1907 година, на банкерите им писва. На Дж. П. Морган му омръзва сам да дирижира избавянето от затруднения на американската икономика сред приятелите си банкери, затова събира група нюйоркски богаташи и политици. Под прикритието на нощта напускат града от малко използван перон на гарата с частен вагон и се уединяват на остров по крайбрежието на Джорджия, където се въздържат да се наричат по име, за да не позволят изтичане на информация от прислугата, и изработват онова, което по-късно ще стане Федерална резервна система. Тогава някои банкери се противопоставят, затова срещата, изглежда, не е минала много гладко, докато в Конгреса се водят разгорещени спорове по въпроса.
	В резултат Федералният резерв по проект е много дружелюбен към големите нюйоркски банки. Когато реши какъв да бъде лихвеният процент, Комитетът във Вашингтон не може да го наложи на банките. Те определят целеви лихвен процент и после изпращат директивата на Търговското бюро в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк, за да ги инструктират как да го постигнат. Търговците по горните етажи навлизат на пазарите и манипулират големите банки, купувайки и продавайки ценни книжа с краткосрочен падеж и други правителствени дългове, или с по-прости думи, бележки за задължения от Чичо Сам. Щом изкупи много такива бележки, Федералната банка наводнява икономиката с пари, когато ги продава и иззема пари от обращение.
	Те ефикасно създават и унищожават пари в брой. Свивайки или разширявайки паричния запас в световната икономика и правейки ги повече или по-малко дефицитни, те ги правят и повече или по-малко скъпи за взимане назаем — лихвеният процент. По този начин, като търгуват с най-големите банки в света, те могат да докарат нивата на лихвения процент до целта си.
	Количеството на реалната физическа валута в обращение е само една четвърт от общия паричен запас. Останалото са само цифри в някой компютър някъде. Когато хората казват, че правителството може да напечата колкото пари иска, те всъщност говорят за Бюрото, което върши ежедневната си работа по преструктурирането на паричния запас — добавят нули върху куп електронни сметки, които на най-големите банки е позволено да отпускат назаем на вас и на мен.
	* * *



	Не видях пазачи или оръжия в подземието на Банката на Федералния резерв, само туристически групи, които обикаляха вътре. Тръгнахме по тесния коридор към златото. И после причината за слабата охрана се изясни.
	Не бяхме в коридор, а в триметров цилиндричен проход от солидна стомана. Трезорът със златото нямаше врата, защото тунелът беше вратата. Представете си гигантска пита сирене с тунел, издълбан от единия до другия край.
	Ето, това пазеше златото. Цилиндърът тежи деветдесет тона, а рамката, в която е вграден — сто и четирийсет. Всяка вечер един пазач завърта тежко колело и бавно премества цилиндъра на деветдесет градуса, а после го спуска един сантиметър. Цилиндърът е поставен в рамка, която образува херметически и водонепроницаем печат, недостъпен бункер, вграден в скалните основи на Манхатън.
	След като минеш през това чудовище, златото е почти разочароващо. Кюлчетата бяха матови, като жълтеникаво олово, натрупани в клетки. Помещението приличаше на сутерен с мазета на стара къща, с изключение на огромната везна в средата.
	Туристическата обиколка всъщност беше около клетките, където пазач подаваше на хората кюлче злато от запаса на някоя страна — деветдесет и осем процента от златото е чуждестранен резерв, който се пази в Съединените щати, откакто Европа го даде на съхранение там по време на Втората световна война — и всички го вдигаха, охкаха и ахкаха.
	Трудно е да преместиш злато. Кюлчето тежи около тринайсет и половина килограма и струва приблизително половин до три четвърти милиона долара, защото размерите не са стандартни. Ако някоя страна иска да отпусне заем още няколко милиарда долара, един от тези служители завързва метални капачки върху обувките си, натоварва количка от клетката на страната А и закарва кюлчетата няколко метра по-нататък, в отделението на страната Б. Гледах очите на Джак, който трескаво кроеше планове. Страхувах се, че ще направи нещо, ще ни издаде, че оглеждаме мястото, и ще повикат охраната. Бях се съсредоточил върху пропуските, които носеха посетителите — червени евтини разпечатки без имена и баркодове. Картите на служителите бяха твърди и сини.
	След минута екскурзоводката ни изведе оттам. Джак хвърли последен жаден поглед на трезора, но аз мислех за милиардите долари, които преминаваха през компютрите горе, в дъното на коридора след асансьора без ключ, зад врата, охранявана само от радиочестотна идентификация, заобиколени от дружелюбни хора, които не си правят труда да задават въпроси на посетител без табелка.
	Някои те обират с пистолет, други — с писалка. Но в днешно време вероятно най-добрият ви шанс е терминалът „Блумберг“.
	* * *



	Всяка сутрин на деветия етаж в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк Бюрото се приготвя да навлезе в пазарите и да ги манипулира според инструкциите, заложени в директивата. Търговците са свързани с компютър с двайсет и една от най-големите банки в света. Когато са готови да купуват и да продават чрез онова, което наричат отворени банкови операции, някой натиска бутон на терминала си и от терминалите на съответните компютри три пъти се разнася камбанен звън — нотите Ф-Е-Д. И после започва надпреварата.
	В Бюрото обикновено има осем-десет души, повечето мъже на трийсетина години, които управляват портфолио с правителствени ценни книжа на стойност близо три билиона долара, подкрепящи американската валута. Без него банкнотите в портфейлите ни ще са без никаква стойност, като парите в играта „Монопол“. Търговците на онзи етаж извършват сделки за пет и половина милиарда долара дневно, определят цената на всеки долар, който изкарате или похарчите, и управляват световната икономика.
	Ако откраднете плана на играта им, може да спечелите стотици милиони долари за няколко минути, без да взимате пистолет или да стъпвате в банка. Дори не е необходимо да напускате дома си. Можете да вземете пари от пазарите, ограбвайки Федералния резерв пред погледите на всичко.
	Забравете трезора. Забравете балите с пари, заключени в подземието. Забравете кюлчетата злато. Хората, които стояха зад Линч, бяха прави за едно. Големите пари бяха на горния етаж. Най-голямото богатство беше директивата.
	* * *



	Екскурзоводката ни съпроводи до асансьора и главното фоайе. Когато слязохме, към нас се приближи мъж на годините на Джак. От проучването си знаех, че той работи в Бюрото. Пуснах на пода още една флашка, докато вървяхме през южното фоайе и се връщахме в музейната зона.
	Изостанах в края на групата. Да се измъкна от организираната обиколка изглеждаше лесен, аматьорски план, но това не означаваше, че няма да проработи. Пазачите там обаче сигурно ще забележат, ако някой се отдалечи от групата и се върне към асансьорите. Спрях във фоайето и запаметих всяка врата и всеки изход и дали имат ключалки или антипаник брави и аларми. Всичките ключалки бяха „Медеко“. Всеки път, когато видех някоя, стомахът ми се свиваше, като си спомнях неуспеха си пред Линч. Запомних разположението и си представих как бягам, плувнал в пот, преследван от група пазачи.
	Как бих се измъкнал? Къде бих отишъл?
	Най-важната част от всеки обир не е да вземеш онова, което искаш да откраднеш, а да се измъкнеш, след като го свиеш. Имайки предвид, че „работодателите“ ми вероятно се готвят да ме натопят, за този удар това беше още по-важно от обикновено.
	Оставих групата да върви напред и отидох да надникна в отсрещната страна на помещението. И в следващия миг съзрях движение през рамото си — полицай, който крачеше целеустремено към мен. Шмугнах се в музея.
	Той ме последва, търсейки ме между експонатите. Тръгнах малко по-бързо и започнах да изреждам наум съдържанието на раницата си. Вътре нямаше нищо очевидно престъпно, макар да видях, че Джак си отбелязва нещо за контрола върху достъпа.
	Те имаха очи навсякъде. Бяха ли ме видели да пускам флашките?
	— Какво става? — попита Джак, който вървеше след мен.
	— Стой близо до мен. Може би ще имам неприятности.
	Направихме всичко възможно да се движим, без да показваме паника, обикаляйки, за да излезем в гръб на ченгето, и да се върнем към изхода.
	Чух потракването на ботушите му зад нас.
	— Извинете — каза полицаят.
	Започнах да се потя. Фалшивите ни самоличности не бяха подкрепени с факти. Това би ни струвало още хиляди долари и изискваше всеотдаен екип. Ако проверяха документите ни в системата, с нас беше свършено.
	Престорих се, че не го чух, и се насочих през главното фоайе към изходите. Едното от ченгетата на рецепцията се изпречи на пътя ни.
	Преследващият ни полицай застана пред нас. В ръката си държеше флашката.
	Видях, че Джак се готви да каже нещо, сигурно да изтърси някоя глупост.
	— Изпуснахте това — каза ченгето.
	Повдигнах недоумяващо вежди, докато се чудех какво ще каже по-нататък. „И знам играта ви? Отиваш в затвора? Ще те застрелям на място?“
	Всички продължения бяха възможни. Той ми подаде флашката. Едва след секунда осъзнах, че полицаят ми я връща. Взех я и благодарих. Усмихнах се, обърнах се и забързах към отворената врата, студения дъжд и свободата. Не спрях и не се обърнах, докато не стигнахме до Саут Стрийт и реката.
	Джак беше отворил широко очи и дишаше учестено, изпускайки бели облачета в студения въздух.
	— Знаех си, че всичко е наред — излъга той.
	Погледнах към високите кораби и старите шлепове.
	— Е, какво мислиш? — попита Джак.
	Бях се надявал, че работата ще бъде невъзможна. Това би ограничило възможностите ми и би улеснило нещата. Но не беше така. Бях видял начин да премина периметъра. Можех да преодолея вътрешния контрол за достъп, поне до Бюрото, и току-що бях вмъкнал средства за наблюдение и зловреден софтуер. Единственото неизвестно бяха мерките за сигурност около директивата на деветия етаж. Но ако камерите или малуерът проработеха, скоро щях да видя какво има вътре.
	Погледнах Банката на Федералния резерв и кулите на финансовия район, а после се обърнах към Джак и заявих:
	— Мога да го направя.
 

  	25.
 

	Щом туристическата обиколка нямаше да свърши работа, тогава се нуждаех от пропуск за посетител. Първата ми мисъл беше да се представя за финансов лобист, което отваря всички врати. Това обаче щеше да включи много нерешени проблеми. По-добре нещо по-просто. Докато се връщахме у дома от Ню Йорк, аз открих фитнес зала до Банката на Федералния резерв, която щеше да бъде отворена след един-два месеца. Обадих се в офиса на корпоративния им родител и помолих за пакет материали за здравословните програми на работното място. Те отговориха, че ще ми го изпратят.
	— Утре, моля ви — добавих.
	След това се свързах с отдел „Човешки ресурси“ на Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Прехвърлиха ме през няколко души, докато накрая стигнах до човека, който отговаряше за социалните придобивки.
	Представих се като търговски управител на фитнес центъра.
	— Ще може ли да си уговорим среща във вторник? — казах. Това беше денят на кражбата, когато пристигаше директивата.
	— Ами, много сме заети и сме приключили с повечето сметки за годината.
	Възприех настроение, коренно различно от моето в момента — бодро, на представител на фитнес зала.
	— С удоволствие бих ви разказал за нашите корпоративни предложения. Животът ви може да бъда по-щастлив, по-здравословен…
	— Свободни сме само на обяд.
	— Чудесно.
	— Обяд — повтори той.
	— О… — Осъзнах, че това е изнудване. — С радост ще осигуря обяд за екипа, ако обсъдим да наредим маса в служебната столова, за да споделим вълнуващите възможности за членство.
	— Тайландска храна. Кажете в Банката, че е за Стивън. Те знаят реда. Ще ви изпратя по имейла формуляр, с който да си вземете пропуск от охраната.
	Казах му фалшив имейл адрес и попитах:
	— Може ли да го направим по-рано? Да речем в дванайсет без петнайсет? — Цялата работа няма да продължи дълго и трябва да съм свободен малко след дванайсет, за да отмъкна директивата.
	— Разбира се — отговори той.
	Поръчах два спортни елека от името на фитнес залата, така че с Джак да минем за търговски представители, а после прочетох имейла, който беше изпратил Стивън. Беше каквото очаквах — за всички посетители се изискваше име, адрес и номер на социална осигуровка. Може би не ги проверяваха задълбочено всичките, но не можех да рискувам.
	Пропускът на посетител щеше да ме чака в Деня на Федералния резерв, както и по-дълга каишка от онази, която имах на туристическата обиколка, но щеше да ми струва пари. Трябваше пак да отида при Картрайт.
	* * *



	Чувствах се много добре за плана и работата, която бях свършил, след като оставих Джак. Казах му, че ще работя върху документите ни за вторник. Той трябваше да се срещне с някого, но отговори, че ще се видим по-късно, за да ми помогне с подготовката. Потеглих към дома си. Исках да си напомня, че всъщност няма да влизам с взлом. Само печелех време и се преструвах, че правя нещо, за да бъде доволен Линч, докато обърна нещата срещу него. И после забелязах, че някой ме следи. След пет завоя вече бях сигурен. Разбрах го по радиоантената. Беше ченге и не правеше опити да се прикрие, че ме следи. Докато гледах в огледалата, едва не блъснах една кола.
	Включих радиото, за да се разсея. „Пазар“ излъчваше предаване за съвещанието на Комитета. За пръв път от години резултатът беше спорен. Обикновено съвещанията на Комитета са сценарий и цифрите са определени предварително. Членовете прекарват цели сесии, препирайки се за дреболии, защото дори дреболиите — да речем, „съществено“ развитие, а не „значимо“ развитие — могат да разтърсят пазарите. Сега обаче най-после имаше доста голям по брой гласуващ опозиционен блок, който да облекчи монетарната политика.
	Обемът на търговията беше голям и пазарите бяха смесени. Съвещанието на Комитета щеше да бъде открита конфронтация и никой не знаеше кой ще победи. Това правеше още по-ценен ранния достъп до директивата, а мерките за сигурност — още по-затегнати.
	Докато се приближавах към моя квартал, вече не виждах ченгето. Може би бях прекалено изнервен. Намерих свободно място за паркиране на ъгъла от дома ми и отново огледах улицата. Нямаше следа от автомобила без опознавателни знаци.
	Бях преполовил пряката, когато чух, че някой удря спирачки зад мен. Беше същата кола. Ченгето подкара успоредно с мен, докато поглеждаше ту мен, ту лаптопа, вграден на таблото на автомобила му. Опитах се да запазя спокойствие и да мисля какво би направил един обикновен, неуличен в убийство гражданин, който не носи шперцове, не умее да отваря ключалки и не планира обир, което беше страхотен начин да се държа подозрително.
	Погледите ни се срещнаха. Кимнах му. Той се втренчи в мен. Спрях. И той спря. Свърнах по алеята пред дома си и хвърлих шперца и динамометричния гаечен ключ в храста до пощенската кутия, прикривайки с тяло действията си. Според законите на Вирджиния притежанието на инструменти за влизане с взлом е углавно престъпление.
	Пред къщата ми светнаха фарове. Писна ми. Обърнах се и тръгнах към него. Фаровете угаснаха. Видях, че той каза нещо по предавателя и сетне потегли.
	Дотук с чистото ми измъкване. Ченгетата ме притискаха. Но ако бях заподозрян в убийството на Сакс, те нямаше да си играят психо игрички с мен, а щяха да ме арестуват. Знаех кой стои зад тази работа.
	* * *



	Трябваше да поработя по-задълбочено върху фалшивите документи за самоличност, за да мина проверката в Банката на Федералния резерв. Изпих чаша кафе вкъщи и отидох в „Тед“. Картрайт беше в задната стая и седеше зад маса, отрупана с формуляри за осигуровка „Живот“.
	Обясних му какво ми трябва. Той се почеса с пръст по лицето, докато мислеше.
	— За еднократна проверка, така ли? — попита.
	— Да.
	— Проучване на социалния статус? Ще проверят ли дали съвпада датата на раждане и други такива неща?
	— Може би. По-добре да съм подготвен.
	— Тогава ще трябва да намеря някой възрастен.
	— Моля?
	— Повечето от кражбите на самоличност в днешно време се извършват, като вземеш социалните данни на дете и ги продадеш на нелегален емигрант. Децата никога не проверяват документите си. Те не кандидатстват за работа. Научават, че самоличността им е открадната едва когато родителите им подадат заявления за заем за колеж и открият, че хлапето работи във фабрика за обработка на пилета от петнайсет години. Но за твоя случай ще ми трябва човек на твоите години. Ще се наложи да се обадя тук-там.
	— С други думи?
	— Приятели и семейство — три бона.
	— Мога да си го позволя. Може ли да ги приготвиш за вторник?
	Картрайт кимна.
	— Проработи ли бейзболната топка?
	— Още не съм онлайн — отвърнах.
	— Това ли е единственият начин да влезеш?
	— Пуснах и няколко флашки.
	Той изръмжа неодобрително.
	— Те ги знаят тези неща.
	— Сигурен ли си?
	— По-рано беше като ключ. Пускаш няколко. Ако сложиш във флашката снимки от сватба, деца или кучета, забрави. Те ще я раздадат из целия офис и ще повредят всички компютри. Но всеки шеф на охраната чете един и същи инструктаж. Много са придирчиви. Вече никой не използва автоматично възпроизвеждане. Понякога запечатват USB портовете. Трябва да внимаваш с пускането на флашките, иначе тайните служби ще почукат на вратата ти.
	— Но не ФБР?
	Той кимна.
	— Тайните служби се занимават с банкови и компютърни измами, както и с фалшификации и охраната на президента. Има логика, нали?
	— Логиката на Вашингтон.
	— Знаеш ли името на мишената и какво точно работи?
	— Да. Една жена в офиса и двама други.
	— Имаш подкрепления на флашките?
	— Какво имаш предвид?
	— Сега най-модното е да вкараш троянски кон в смартфона и да се молиш да му включат USB, за да го заредят. Тогава можеш да използваш връзката с интернет на телефона и не се налага да се занимаваш с вътрешни мрежи и защитната стена на компанията. Но има много „ако“. Предлагам фишинг.
	Този разговор беше малко неразбираем за мен, не заради техническата терминология, а защото я изричаше Картрайт. Както и баща ми, беше ми трудно да си го представя да използва нещо по-модерно от бездимен пепелник. Той се приближи до дивана и извади лаптоп от очукано дипломатическо куфарче. Донесе го на игралната маса и отвори някакъв уебсайт. Всичките приятели на Дерек бяха там — момичетата пред уебкамерата, странните руски фантастични игри и машините за кредитни карти.
	Отместих поглед от лаптопа към Картрайт.
	— Трябва да бъдеш на върха, Майк. В днешно време не е необходимо дори да си обуваш панталона, за да обираш хората. Знаеш какво е фишинг или зарибяване, нали? Онези имейли „въдици“, в които пише: „Моля, щракнете тук.“ Препращат те на линк, който открадва личните ти данни от компютъра ти. Изпращат троянски кон, специално пригоден за получателя. Виж какво, изпрати ми нейния имейл и достоверно звучащ произход за съобщението и някакви PDF или JPG файлове, които тя със сигурност ще отвори, и аз ще наглася нещата за теб.
	— Благодаря — рекох. — Вероятно ще успея да напиша нещо още сега, ако имаш свободна минутка. Тя не трябва да има програма за пускане или да свали нещо, така ли?
	— Не. Само ще прегледа файла и вирусът ще се инжектира. PDF файловете са много уязвими.
	Той ми даде лаптопа, а после отиде и си наля още едно питие, докато аз пишех съобщението. Направих така, че прикрепеният файл да прилича на типичен вътрешноведомствен бюлетин, на какъвто бях попаднал в публичните им архиви. Картрайт го прегледа. Сигурно видя разтревоженото ми лице, когато си помислих за нарастващата ми сметка. Едва можех да си позволя сватба или банков обир и определено не и двете.
	— Ще го изпратя — каза и си взе лаптопа. — Практиката ще ми бъде от полза, а ти със сигурност си хакнал няколко компютъра. Ще изпратя имейла довечера. И кой знае, може пък и флашките ти да свършат работа. Питие?
	— Не. Трябва да тръгвам. — Станах, но после размислих. — Всъщност дай една бира. Каквато имаш.
	Ани не беше в града и не ми се искаше да се мотая в безлюдната къща и да чакам Линч да опре пистолет в главата ми.
	Картрайт отиде зад бара и ми донесе „Будвайзер“.
	— Знаеш ли, жалко, че с баща ти станахте чисти. Нямам нищо против да помагам с детайлите и да запазим приятелството си, но никой не може да се сравни с баща ти. А ти… Ще кажа само, че се радвам, че се върна. — Той вдигна чашата си. — Макар и за малко, разбира се.
	Чукнах чашата му с моята бутилка бира.
	— Разбира се.
	Поговорихме, а после Картрайт се обади по телефона. Отместих назад стола си и се приготвих да си тръгна, но Джак се появи.
	— Добре че още си тук — каза той. — Какво да направя? Нещо върху документите?
	— Погрижил съм се — отговорих.
	Джак си наля чаша вода от чешмата и седна до мен.
	— Днес ти свърши хубава работа — добави.
	— Благодаря — отговорих. — Знаеш ли, когато реших да ти се обадя да наваксаме пропуснатото време с моя стар партньор в престъпленията и да изпусна малко пара преди сватбата, имах предвид нещо като дневна почерпка или разходка с кола, а не да обирам проклетата Банка на Федералния резерв.
	— Съжалявам. Въпреки че ти се държиш така, сякаш го правиш всеки ден. — Джак огледа стаята. Чух, че Картрайт е в офиса и крещи на някого по телефона.
	Задната стая все още миришеше на предишния „Тед“ — на евтини шкафове, влага и плесен. — Беше страхотно ергенско парти — подхвърли Джак и вдигна чашата си. Тък ме беше попитал дали ще правя ергенско парти, но напоследък нямах много свободно време да мисля за това.
	— Виждал съм и много по-лошо — рекох. — Надявам се, че куриерската ти работа е минала гладко.
	— Да. На „Седемте ъгъла“ се навъртат едни от най-съмнителните виетнамци в света. Не мога да продължа да върша тази работа. Но мисля, че знам как да се измъкна. Може би ще ми кажеш мнението си. — Той извади папка от чантата си.
	Потърках слепоочията си.
	— Господи, Джак. Дори не си престанал да съсипваш живота си с последната измама. Може би сега моментът не е подходящ.
	— Не е това.
	Погледнах книжата и ги приближих до себе си. Бяха регистрационни формуляри.
	— На училище ли ще ходиш? — попитах.
	— Да. Приключих с охраната. Там има твърде много подозрителни неща. Питах се дали мога да ти задам няколко въпроса как стоят нещата с кредитирането и часовете.
	— Разбира се. Училището е добър ход. И го оценяваш истински, когато поостарееш.
	— Като си помисля, че съм на изпит… — Джак потрепери. — Но ще направя всичко възможно. Трябва да се променя. Някога изкушавал ли те е предишният живот?
	— Разбира се — отвърнах. — И ми липсва. Разбира се, иска ми се обстоятелствата да бяха други, но днес си припомних донякъде колко се забавлявахме, когато преминавахме границата, и пакостите, преди всичко да стане сериозно. Но това е като всичко, когато си млад и глупав. Едва не те убиват и това е страхотна история, като погледнеш назад. Но не искам да прекарвам така времето си. Извадих късмет, че стигнах дотук и нито за миг не го приемам като нещо неизменно. Радвам се на дребните неща — спя нощем, не се страхувам, когато на вратата почука някой, не трябва да помня какво съм излъгал. Имам изумително момиче, от което не крия нищо. Карам с колата покрай ченгетата, без да се изпотя. Предпочитам това пред лесно спечелените пари и ежедневната тръпка от разминаването на косъм. Много по-лесно е, простичко и по-щастливо. — Допих бирата си и отместих бутилката. — Да станеш порядъчен е най-добрата измама.
	— Точно затова се ядосвам на себе си — рече Джак. — Казах на татко, че ще бдя над теб и мама, когато го прибраха, но не удържах на обещанието си. А сега и тази каша. Непрекъснато оплитам конците.
	— Постъпил си правилно — успокоих го и погледнах белега на брадичката му. Бяха му останали следи, докато ме защитаваше, когато бях малък. — Не е необходимо да пеем старата песен на нов глас, Джак. Това не е любимата ми тема.
	Едно време разговаряхме за тези неща, като се напиехме толкова, че не можехме да вървим. Или се прегръщахме през вратовете и си крещяхме колко много се обичаме, или се търкаляхме на пода, разменяйки си юмручни удари в лицата. И двата начина бяха терапевтични.
	— Малко ми е трудно — призна той. — Може ли да ти кажа нещо?
	— Разбира се.
	— Опитвах се и предполагам, че се справях добре известно време, след като татко отиде в затвора, но постепенно ми дойде в повече. А после, когато мама се разболя, нямахме пари. За мен беше по-лесно да съм непрекъснато замесен в нещо гнило. Не се оправдавам. Така се случи. Не бях достатъчно силен. Иска ми се да бях. Разчитах на теб и това беше гадно. Ти беше хлапе. Понесе твърде тежко бреме, когато беше твърде малък. И съжалявам.
	— Искаш да ти простя…
	— Не. Изобщо не казвам това. Трябва да заслужа прошката, а още не съм го направил. Не знам дали някога ще го сторя. И в нощта, когато те арестуваха. Никога няма да си простя, че позволих да те хванат. Никога. Искам да знаеш, че не мога да затворя очи и да се опитам да заспя, без да ме измъчва разкаяние. Трябваше да ти го кажа. Не искам да ми прощаваш, но държа да ми вярваш, като ти казвам, че съжалявам. Искрено. С цялата си душа. Това е всичко.
	Джак наведе глава и стисна очи. Брадичката му потрепери.
	— Вярвам ти, Джак — уверих го и сложих ръка на гърба му.
 

  	26.
 

	Излязохме от „Тед“ и аз отидох в кантората да взема папките с хиляди страници за случая с парите с неясен произход, които нямаше да имам време да прочета. Исках да седна пред компютъра и да видя дали има картина от камерата ми.
	За да стигна до сървърите, свързани с камерата и зловредния софтуер, първо минах през виртуална частна мрежа, която създаваше анонимен тунел в интернет, и после през система за анонимност на име „Тор“, която прехвърляше трафика ми около мрежа от сървъри, скривайки произхода си.
	Не разбирах как точно стават тези неща. От Дерек останах с убеждението, че това е съвременният еквивалент на стария номер с подслушване на един телефон с друг, за да се заличи следата.
	Гонеше ме параноя, затова използвах интернет сигнала от офиса на агента по недвижими имоти на горния етаж. Те винаги паркираха на моето място. Връзката беше слаба и бавна, но бях признателен за допълнителното прикритие. С всичките входове, през които трябваше да премина, и слабия сигнал, вероятно щеше да стане по-бързо, ако бях намерил две телефонни будки и бях свързал двете проклети слушалки.
	След всичко това се включих в софтуера на клиента за моите вируси, програма, наречена „Тъмна Комета ДАИ“, което означаваше „Дистанционен административен инструмент“ и щеше да ми позволи да превзема напълно компютъра на жертвата. Всеки път се получаваше едно и също — хостът не е намерен. Опитах всички флашки. Опитах малуера на Картрайт. Опитах скритата камера в бейзболната топка. Нищо.
	Трябваше да подготвя онези показания и после да ги съпоставя с другите ми случаи, за да не позволя на останалите ми клиенти да ме напуснат. Не бях отбелязал почти никакъв напредък. На всеки пет минути се включвах и опреснявах всичките си задни вратички и камери и щраках ли щраках с компютърната мишка като киберманиак.
	Когато реших да си отдъхна, наближаваше осем и половина. Проверих камерите за последен път, надявайки се да получа нещо, което да покажа на Линч. Никоя не работеше. Отказах се. Време беше да си вървя у дома. Поне Ани беше заминала, а и имах пистолет там.
	Докато наближавах дома си, минах покрай „Сейнт Елмо“, малко кафене, популярно в квартала, където можеш да си поръчваш на кредит и да държиш чашата си на стойката. На светофара ми се стори, че видях Ани вътре. Спрях на улицата и се върнах. Тя трябваше да си дойде чак в десет.
	Проверих телефона си и видях пропуснатите съобщения. Почувствах се по-добре при вида на лицето й. Лаптопът й беше на страничната масичка, до чаша с кафе, и Ани, изглежда, разговаряше с някого, може би със счетоводителя, който живееше до нас.
	Паркирах и се приближих до входа. Когато хванах дръжката на вратата, видях лицето, но за момент не можах да го свържа с някого. Ани се смееше съвсем непринудено и свободно, а после се наведе и докосна ръката на мъжа.
	И тогава го видях ясно. Тя говореше и се смееше с Линч.
	Пристъпих зад него, преди изражението на Ани да ме издаде. Той седеше на нисък стол. В джоба ми беше ножът, който бях задигнал в Ню Йорк. Носех го, където можех.
	Отворих острието, застанах зад Линч и опрях върха в гърба му, точно под плешката. Сграбчих яката му в юмрука си и се наведох към ухото му.
	— Нито дума повече — прошепнах.
	— Майк, хей, хванах по-ранен влак… — започна Ани, когато ме видя да влизам, но усмивката й помръкна, докато гледаше как гневът изкривява лицето ми, и забеляза, че нещо не е съвсем наред от начина, по който се бях надвесил над Линч.
	— Чакай малко, Майк — рече той.
	— Стани и се махни оттук, да ти го начукам!
	— Майк, какво правиш, по дяволите? — попита Ани.
	Колкото и добре да мислех, че крия ножа, клиентите насочиха вниманието си към нас.
	— Добър опит, Майк — спокойно каза Линч и потупа ръката ми. Усмихваше се. Всъщност той беше единственото нещо, което ме спасяваше от самия мен.
	Видях, че една жена в отсрещния ъгъл, седнала пред кръстословица и с добра видимост към ножа, вдигна мобилния си телефона и си сложи очилата за четене, за да види по-добре цифрите. Досещах се кои три има предвид.
	— Какво правиш тук? — попитах.
	— Ям курабийка — отговори Линч.
	— Майк — обади се Ани. — Какви ги вършиш, мамка му?
	Вдигнах глава. На възрастната жена не й беше отнело много време да позвъни.
	— Ани, бягай. Махни се оттук — заповядах.
	— Никъде няма да бягам — отвърна тя. — Какво те прихваща?
	— Да не прекаляваме с тази малка шега, Майк — рече Линч.
	Последното, което исках, беше да дам на полицията основателна причина да прояви по-задълбочен интерес към мен. Бях заподозрян в убийство и носех в джобовете си два портфейла с различни документи за самоличност. Кой вади нож на непознат в кафене, защото е разказал хубав виц?
	Прибрах острието и пуснах ножа в джоба си, а след това пуснах Линч и отстъпих встрани.
	— Това е много стара и лоша шега, която си правехме във флотата, Ани — каза Линч. — Не беше от любимите ми.
	— Познавате ли се?
	Той ме погледна, очаквайки потвърждение.
	Преглътнах киселините, които се надигнаха в гърлото ми.
	— Извинявай, Ани. Шегувах се.
	— Предполагам, че никога няма да ни дойде умът — каза Линч и вдигна длани.
	Ани поклати глава.
	— Достатъчно. Ще те оставя да продължиш. Трябва да тръгвам.
	Тя взе лаптопа си и се отправи към вратата. Оставих я да си върви, доволен, че стоя между нея и Линч.
	— Ако отново се доближиш до нея, ще те убия.
	Той ме погледна равнодушно и попита:
	— Е, какво носиш?
	Нямах нищо.
	— Мястото не е подходящо да разговаряме — отвърнах.
	Линч завъртя глава наляво и надясно, разкършвайки врата си, а после дояде курабийката си, стана и ме заведе при колата си.
	— Ченгетата обикаляха около дома ми днес — уведомих го. — Какво е обяснението?
	— Лошо момче ли си бил?
	— Ти каза, че ще ги държиш далеч от мен.
	— А ти каза, че ще свършиш работата.
	Знаех, че той вероятно плаща на някои ченгета. Имах чувството, че днешното следене е предупреждение. Разказах му за всяка стъпка, която бях предприел и за новото си прикритие, за да вляза в Банката в Деня на Федералния резерв.
	— Какво още искаш от мен? — попитах.
	— Тук няма шестици за старание. И не за пръв път ме прекарват, Майк. Как ще вземеш директивата?
	— Имам начин да вляза в Банката. Мога да проникна в Бюрото.
	— Ходил си на туристическа обиколка. И какво от това? Какво си вкарал в Бюрото?
	— Камери. И троянски коне в компютрите.
	— Покажи ми. Или ще отида да довърша срещата си с Ани.
	— Трябва ми компютър — помъчих се да протакам. — В кантората ми. Може би…
	Той протегна ръка в колата, извади лаптоп и го отвори върху капака.
	— Добре — рекох. — Но преди да се свържеш с камерите… — Бях на път да споделя част от новопридобитата си компетентност по анонимността в интернет, но се спрях. Колкото повече връзки имаше между Линч и това престъпление, толкова по-добре. — Имаш ли добър сигнал?
	— Хубав е. С карта. Какво да направя?
	Наведох се и започнах да пиша на клавиатурата.
	— Преведи ме през всяка стъпка — каза Линч и извади тефтерче от джоба си.
	— Може да е сложно.
	— Опитай. Да не мислиш, че ще приема думите ти на сляпо доверие и ще те оставя да направиш всичко сам?
	Всъщност на това се бях надявал. Линч записа всичко — входовете, софтуера, адресите на сървърите. Не че имаше някакво значение. Те не показваха нищо.
	Започнах с най-лесното и влязох в уебсървъра за камерата в бейзболната топка.
	„Хостът не е намерен.“
	— Какво означава това? — попита Линч.
	— Връзката сигурно е нестабилна.
	— Бъзикаш ли се с мен, Майк?
	— Скрих истинска камера в подаръка. Може би още не го е отворил.
	Опитах се да получа достъп до вирусите, които бях вкарал с флашките.
	„Свързване… Свързване… Свързване…“
	Бръкнах в джоба си и стиснах ножа.
	„Хостът не е намерен.“
	Линч се намръщи и също бръкна в джоба си. Страхотно. Бях си взел нож срещу пистолет.
	— Това е зловреден софтуер. Може да е по-взискателен. — Опитах още веднъж, този път с вируса на фишинга на Картрайт.
	„Свързване… Свързване… Свързване…“
	И после на екрана се появи IP адрес.
	„Свързан с хоста.“
	Свих юмрук. Бях вътре, въпреки че всичко това не смая Линч.
	Менюто в едната страна на екрана изброяваше функциите на програмата. Можеше да ми прехвърли всички имейли, изпратени до онзи компютър, и всяка парола, запаметена в него. Избрах функцията „Картина от камерата“.
	Отвори се видео прозорец, но всичко беше тъмно.
	— Качвай се в шибаната кола. — Линч сграбчи лакътя ми и заби пистолета в ребрата ми.
	Какво не беше наред?
	Огледах улицата. Наблизо чакаше друга кола, „Додж Чарджър“, с подкрепленията му. Бяха ме притиснали от две страни.
	— Ето. — Посочих ъгъла на екрана. Едва се виждаше. Буквите бяха много бледи.
	— Какво?
	— Блясъкът. Това е знак за изход. Кабинетът е затворен. Камерата работи, но осветлението е изключено.
	— В Бюрото ли?
	— Да. И имам още нещо на етажа на изпълнителните директори. Имам очи навсякъде, където ще бъде директивата.
	— И ще можеш да я виждаш?
	— Би трябвало — отговорих. — Камерите току-що излизат онлайн. Мога да изтеглям пароли. Виждам вътре в офиса, където пазят секретната информация. Мога да ти дам онова, което искаш.
	Той пусна лакътя ми. Насилието се изключи като електрически ключ. Беше патологично.
	— Добра работа. Утре ще дойда пак, вероятно към пет. Искам да видя екрани, пароли и картина минута по минута за Деня на Федералния резерв. — Линч затвори лаптопа и седна зад волана. — Кажи на Ани, че съм се сбогувал.
	Потегли, а аз тръгнах към дома си, за да се опитам да изгладя нещата с Ани. Тя вече беше в колата си и караше към мен по улицата. Видя ме и спря.
	— Къде отиваш? — попитах.
	— На вечеря с баща ми. Какво беше това? Държа се като пълен кретен.
	— Дълга история.
	Шофьорът зад нея натисна клаксона.
	— Може ли да поговорим, когато се върна? — попита Ани.
	Това не прозвуча добре.
	— Разбира се — отговорих.
	Тя вдигна стъклото и потегли.
	Линч сякаш четеше мислите ми. Опитвах се да спечеля време, но той затягаше въжето. Приближавах се все повече до точката, откъдето нямаше връщане назад и където единствената ми възможност за избор щеше да бъде да извърша удара, после да чакам да видя какво ми е подготвила съдбата.
	Но нещата бяха дошли твърде близо до дома ми и Ани. Линч беше преминал границата. Трябваше да намеря изход. Правилото за доносничеството беше елементарно — мъртвите не говорят. Но може би само щях да се доближа до границата, без да я преминавам. Може би щях да получа нещо за нищо.
	Отворих портфейла си и извадих визитна картичка.
 	Емили Блум
 	Главен изпълнителен офицер
 	Охранителна фирма „Блум“
 	Номерът на мобилния й телефон беше написан на гърба. Извадих телефона си и го набрах.
 

  	27.
 

	Двайсет и пет минути по-късно търсех Блум в главното фоайе на голямата къща в Джорджтаун, където тя ми беше казала да я намеря. Бях ходил в тази къща и преди. Принадлежеше на професионална домакиня, което е модно във Вашингтон. Беше се омъжила за пари, купила си бе красива къща в Ричардсън в романски стил на Кю Стрийт и беше започнала да организира купони, които харесваше да нарича „салони“, изкривявайки устни във френско произношение.
	Не е трудно да поканиш на гости ВИП персоните. Въпреки цялата парадна власт на Капитолия, повечето сенатори и конгресмени живеят като колежани второкурсници по време на семестъра, спят по няколко в апартаменти на Капитолия и се задоволяват с храна за вкъщи и зърнени закуски. Някои дори спят в кабинетите си. Повечето се радваха на оправдание да се измъкнат от двустайния апартамент, претъпкан с политици на средна възраст по долни ризи.
	И така, намирах се сред бляскавите съзвездия на вашингтонския светски елит. Купонът свърши в девет и половина и най-интересната дискусия беше за резултатите от проверките на Конгресната бюджетна комисия. Побъбрих с един лобист, когото познавах, докато той оглеждаше стаята, търсейки по-добър събеседник. Съзря огромен като кит мъж с кремав костюм и рече: „О, природният газ е тук“, а после се отдалечи от мен, както говорех.
	Най-после видях Блум близо до бара. Трябваше да разбера за кого работи Линч и да намеря начин да го надхитря. Знаех, че той е подкупил някои ченгета, затова отиването право при властите беше минно поле, но Блум може би щеше да ми помогне да се ориентирам.
	— Не си срещала нашите приятели от уличката, нали? — попитах.
	— Не. А ти?
	Тя взе две чаши с червено вино от подноса на сервитьор и ми даде едната.
	— Може и да съм ги срещал — отвърнах.
	Блум ми направи знак да я последвам. Прекосихме дневната и се отправихме към горния етаж. Тя мина през голяма спалня и влезе в кабинет с лавици на стените, отрупани с красиви старинни книги със зелени и кафяви кожени корици, вероятно купени от дизайнера, който бе изработил лавиците. С всичките престъпления и заплахи, които се въртяха в главата ми, аз се бях почувствал като натрапник и самозванец сред тези учтиви граждани на Вашингтон, сякаш ръцете ми все още бяха изцапани с кръв. Можех обаче да се отпусна малко пред Блум, доволен да знам, че тук има някой, който понякога минава по същите задни улички като мен.
	— Научи ли нещо друго за тях? — попитах.
	— Не, но може би познавам някого, с когото да говориш.
	Домакинята отвори вратата и видя, че Блум се е подпряла на бюрото й. Жената се извини и затвори. Предположих, че Блум винаги прави такива неща — влиза в стаи с надпис „Вход забранен“, завзема кабинетите на хората и после се държи толкова естествено и собственически, че онези, които я хващат, се чувстват неудобно.
	— От силите на реда ли е?
	— Да.
	— Мога ли да му имам доверие?
	Блум не отговори. Гледаше през рамото ми.
	Нашият общ приятел Тък стоеше на вратата.
	— Здравейте — каза, влезе и седна на страничната облегалка на канапето.
	— Какво става? — попитах.
	— За какво говорите?
	— Наваксваме пропуснатото за едни делови връзки — отвърнах.
	— Познавам ли някого от тях?
	— Не мисля.
	Телефонът в джоба на Блум завибрира.
	— Мамка му! — Погледна тя екранчето. — Трябва да тръгвам.
	Докато вървеше към вратата, Блум спря и прошепна в ухото ми:
	— Мога да ти помогна. Нека се срещнем навън след пет минути.
	Тя излезе, а Тък седна и се разположи на канапето.
	— Не знаех, че с Емили сте приятели — каза с вид на прокурор.
	В нашия кръг нямаше нищо странно в това мъж и жена да са приятели или да разговарят насаме, особено когато става дума за работа. Отношението на Тък обаче към Емили Блум беше особено. Въпреки че беше сгоден, той имаше слабост към нея.
	— Срещали сме се два пъти — рекох. — Тя е страхотна.
	— Знам. Всичко наред ли е с теб и Ани?
	— Да. Малко сме стресирани, защото сме претоварени с работа и организирането на сватбата. Защо? Какво си чул?
	— Ани е изумителна, Майк.
	— Тя ли ти е казала нещо?
	— Не. Само го отбелязвам. Не го взимай като нещо неизменно.
	— Никога не бих си позволил.
	Тък ме погледна изпитателно.
	— Е, трябва да тръгвам — рекох и се отправих към вратата. — На Капитолия се става рано.
	Блум стоеше на ъгъла в сенките на стар бряст и говореше по мобилния си телефон. Тя приключи разговора, когато се приближих.
	— Казах ти да не се занимаваш с онази шайка, Майк. Какво се случи?
	Блум закрачи надолу но хълма, към реката.
	— Надявах се ти да ми кажеш. Разследваш ли ги?
	— Както казах, бях доста близо да разкрия случая. Но имам име за теб. Пол Ласитър.
	— Полицай?
	— Полеви агент на ФБР. Той ръководи разследването.
	— Може ли да му се има доверие?
	— Естествено — каза тя така, сякаш бях разказал страхотен виц. Мормонски епископ. С девет деца. Живее в Лаудън Каунти. На ниво е.
	— Можеш ли да ме свържеш с него?
	— Разбира се.
	— Някакъв шанс да му се обадиш сега?
	Блум не обърна внимание на въпроса. Предположих, че няма да измъкна лесно информация от нея.
	— Напоследък чух нещо — рече тя. — За теб.
	— Не съм много интересен сюжет за слухове.
	— Ти си майстор по влизането с взлом. Или поне си бил. Много добър.
	— Откъде го чу?
	Тя отпусна рамене унило.
	— Там, откъдето научавам повечето клюки. Чрез проучвания в публичните архиви.
	— От „Акюринт“ ли? Или от Националния център за информация за престъпниците?
	— О, не. — Махна с ръка, сякаш да прогони мисълта. — Имам колекция, пред която полицейската база данни прилича на каталог с картички. Прадядо ми е я започнал още преди ФБР. Майкъл Уолш Форд. Съден за кражба с взлом. Углавно престъпление Клас три.
	— Това беше заличено от досието ми.
	— Да — усмихна се тя. Завихме по М Стрийт, главната търговска улица в Джорджтаун.
	— Е, можеш ли да ме свържеш с Ласитър? — попитах.
	Блум погледна мобилния си телефон.
	— Ще му се обадя. Той ще се погрижи за теб. Не се безпокой.
	Зачаках, стрелкайки очи между нея и телефона й.
	— Но първо ми помогни с нещо — каза тя. — Искам да влезем в една хотелска стая.
	— Какво каза? — попитах, но Блум вече бягаше по М Стрийт.
 

  	28.
 

	Зачаках пролука в уличното движение и после я настигнах, когато тя влезе във фоайето на „Четири сезона“.
	— Само една услуга — добави Блум. — И после ще те свържа с Ласитър.
	Тя ме държеше на въдицата и го знаеше.
	— Добре — съгласих се.
	Блум се вгледа за миг в асансьорите, намръщи се и после забърза навън, като едва не събори мъж с костюм, докато излизаше през въртящите се врати. Тръгнах с нея покрай канала „С & О“. Нощем мястото е тихо. Само на един хвърлей камък си от лудешкото оживление на М Стрийт, но все едно си извън града, сред природата. Разминахме се с друга двойка, която се разхождаше.
	Докато пресичахме по моста, забелязах някой да се отдалечава — як и набит южноазиатец със слушалка в ухото, виеща се към сакото на костюма му. Много приличаше на мъжа, с когото Блум едва не се беше сблъскала на вратата на фоайето.
	Тя го изчака да завие зад ъгъла, а после се приближи до задната страна на хотела, покрай канала, и ме погледна по начин, който изобщо не ми хареса.
	— Получих бележка за един мой приятел, който е отседнал тук. Надявах се да го изненадам, затова може би ще ми помогнеш.
	— Ще говоря със служителите на рецепцията.
	— Те са много досадни по такива въпроси.
	— Да се върнем във фоайето. Може да се промъкнем до асансьорите и да се качим.
	— Той е в апартамента с терасата. Всичко е електронно контролирано. Специален достъп.
	— Можеш ли да му се обадиш и да го изненадаш долу?
	Блум вече оглеждаше задната страна на сградата.
	— Нали можеш да отваряш ключалки? — попита.
	— Не, не, не.
	— Но можеш.
	— Можех. Някои, от време на време. Но това изисква шперцове и желание, а на мен ми липсват и двете.
	Тя погледна към страничната врата в ъгъла, до отдушниците, скрити в храстите.
	— Той е горе. Ще бъде страхотно.
	— Ще ни арестуват.
	— Познавам шефа на охраната на цялата верига хотели. Всичко ще бъде наред.
	— Тогава му се обади.
	— Няма време.
	— Там има камера.
	Тя извади ключодържателя си, светна с малка лазерна показалка върху стената до камерата и после я насочи право в очите ми.
	Предположих, че знае този номер. Пристъпих напред и надникнах през ключалката.
	— Съжалявам, Емили. Вече имам достатъчно неприятности.
	Блум изцъка с език.
	— Жалко. Вече става късно да се обадя на моя човек от ФБР… — Поклати глава. — Ами с кредитна карта?
	— Не. Има нещо, което се нарича секретен патрон. Повярвай ми. Отварянето на свестни ключалки няма да стане.
	— А това? — Бръкна в чантата си. Фенерчето й се отмести от камерата.
	Хванах ръката й.
	— Внимавай с лазера.
	Тя извади фиба за коса.
	— Теоретично ще ми трябват две фиби и пак няма да стане.
	— Имам само една.
	— Тогава изненадай приятеля си с цветя или му изпрати шампанско.
	— Виждам, че не си падаш по това, Майк. Мислех, че ще си помогнем взаимно.
	Бяхме напуснали територията на „услуга за услуга“ и стигнали до недвусмислено изнудване. Въздъхнах и погледнах фибата.
	— Случайно да имаш фолио?
	— Не.
	Огледах се наоколо.
	— Още по-добре. — На отдушника имаше фолио. Наведох се и откъснах парче. Блум нямаше да се откаже, докато не й направех демонстрация, за да задоволя желанието й и после да продължим по-нататък.
	Алуминиевото фолио беше малко по-дебело от домакинското. Отворих ножа си и изрязах ивица, широка двайсет и пет и дълга пет сантиметра, а после я прегънах по дължината. Пробих шест процепа във фолиото близо един до друг и се получи нещо като пет пръстчета, които стърчат от фолиото. Всеки беше дълъг колкото широчината на нарез на ключ.
	Използвайки фибата за коса, пъхнах алуминиевата ивица в ключалката, така че „пръстите“ да се изравнят с щифтовете, и натиснах докрай. Сложих върха на ножа в цилиндъра, завъртях и започнах да треса всичко като човек, който държи жица, по която преминава електрически ток.
	Работата не беше фина. Блум ме наблюдаваше с нарастващо съмнение.
	Мнозина ключари не си правят труда да отварят ключалките с шперц. Това ти дава само една възможност. Те правят нещо, което се нарича отпечатване. Когато отваряш ключалка, повдигаш всеки щифт на правилната височина. Отпечатването работи по обратния начин. Повдигаш ги догоре и бавно ги натискаш надолу до правилната височина.
	Когато завъртях ножа, цилиндърът се превъртя и заклещи щифтовете. А когато го разклатих, щифтовете бутнаха пръстчетата, които срязаха фолиото до правилната височина, абсолютната водоравна линия, и после вече застанаха неподвижно. За разлика от отварянето с шперц, когато се направи добре, това не оставя следи за криминалистите. Не само че влизаш, когато използваш подходящи инструменти, но и ти остава работно копие на ключа.
	Изобщо не очаквах, че ще стане, но докато обяснявах основните неща, се надявах, че ще прозвуча добре и Блум ще ме остави на мира.
	Продължих да треса ключалката още една минута. Нямаше вълшебно отключване, нито завъртане на цилиндъра.
	— Е, дотук бях… — рекох и после млъкнах, защото чух подрънкване на ключове. Пазач. — Трябва да тръгваме — прошепнах и отпуснах ръката си върху щифта. Ножът се завъртя. Цилиндърът също. Ключалката се отвори. Никога не съм бил по-нещастен от успеха си.
	— Чудесно — отбеляза Блум.
	Подрънкването на ключове се чуваше все по-близо и нямаше къде другаде да отидем, освен да влезем. Блум прекрачи прага, хвана ръката ми и ме повлече след себе си. Извадих фолиото и затворих вратата. Изкачихме се по стълбището до четвъртия етаж. Тя се заслуша на вратата и после ми направи знак да чакам.
	Трийсетина секунди по-късно отвори вратата и аз съзрях в гръб още един азиатец с втален костюм, който мина покрай нас в коридора. Стори ми се, че носи кобур под лявата си мишница и нещо на колана.
	Исках да попитам защо въоръжени мъже охраняват изненадата, но Блум тръгна. Последвахме азиатеца от разстояние, минахме покрай количка за пазаруване и зачакахме на ъгъла, докато той се скри от погледа ни. Блум се приближи до врата на хотелска стая, която се отключваше с електронна карта, и сложи ръка на дръжката.
	— Вътре ли е приятелят ти? — попитах. — Защо не почукаш?
	— Някога бил ли си на парти изненада?
	— Не и на такова. — Исках да се махна от коридора, скритите камери и частната охрана. — Трябва ти телена закачалка за дрехи или тънко метално парче — казах и се огледах наоколо. Стандартната процедура за хотелски врати беше да бръкнеш отдолу с дълга тел, да закачиш дръжката от вътрешната страна и да отвориш. — Трябва да се махаме оттук. — Обърнах се и видях, че Блум пъха карта в четящото устройство и после превърта валчестата дръжка.
	Тя ми направи знак да вляза. Озовахме се в апартамент, който сякаш продължаваше безкрай, със стена от френски прозорци, откъдето се излизаше на терасата. Лампите бяха скрити като звезди на тавана. Тъмно дърво покриваше всяка повърхност. Това беше най-хубавата стая, в която бях влизал. Спрях. Дори миришеше на скъпо, съвсем лек нюанс на зелен чай и джинджифил.
	Не знаех какво ме уплаши най-много — че това не беше изненада, че Блум имаше свои методи за влизане с взлом или че тази лукава жена ме беше вкарала в хотелска стая след няколко питиета.
	— Какви са тези пазачи?
	— Непалци. Предполага се, че са бивши британски гурки. — Блум завъртя очи и тръгна из апартамента, методично проверявайки стаите. — Не се тревожи за тях. Шейховете и олигарсите обичат да ги използват за охрана. Всичко е фасада. Макар че те имат ножове, дълги трийсет сантиметра. — Направи гримаса. — Театър. Нейман си пада по такива неща.
	— Сега вече може ли да се обадим на връзката ти? — Беше ми писнало. Нямаше да е трудно да се престоря на изгубил се гост на хотела, да сляза във фоайето и да се разкарам оттук, колкото е възможно по-бързо. — Защото мисля да…
	Щях да кажа „тръгвам“, но нямах възможност да довърша изречението си. Блум сложи ръка на устата ми и ме задърпа към спалнята.
	Чух, че вратата на асансьора в коридора иззвъня мелодично. Тя угаси лампите и двамата зачакахме мълчаливо, докато към нас се приближаваха стъпките на най-малко трима души. Вратата на апартамента се отвори.
	Когато запали осветлението, законният наемател на апартамента видя, че Блум седи на кресло срещу него, и остана напълно озадачен.
	— Мъртъв си — засмя се тя.
	С него бяха и телохранителите му — четирима, не особено едри, но здравеняци и достатъчно страховити и без извадените пистолети и отметнатите сака, които разкриваха ножовете в коланите им — дълги и лъскави, като тежки мачетета със зловещи, извити напред остриета.
	Олигархът приличаше на водопроводчик, който е спечелил от лотарията. Косата му беше оредяла и късо подстригана отпред и дълга отзад. Носеше лъскава риза и черен костюм с четири копчета. Беше руснак или някъде от Централна Азия и излъчваше бруталност. Имаше набола брада, небръсната от два дни. Той беше последният човек на света, с когото бих искал да влизам в конфликт, дори и без убийците зад него.
	Мъжът се приближи до Блум, а телохранителите му заобиколиха креслото й.
	Човекът с костюма, който предположих, че е Нейман, спря и се замисли, докато телохранителите му ставаха все по-нервни.
	— Много добре, Блум — най-после каза той с лек акцент. — Ти печелиш. Изпрати документите.
	Блум стана и стисна ръката му. Той каза нещо на гурките, явно ги успокояваше, а в апартамента влязоха още няколко членове на антуража му. Жена със застрашително високи токчета ни предложи питиета.
	— Трябва да останем малко, да приемем гостоприемството — прошепна Блум. — Да му позволим да спаси репутацията си. Ще почакаш ли за момент? Ще отида да се обадя на Ласитър. Обещавам.
	Отстъпих. Нейман всъщност беше обаятелен човек и започна да разказва истории за съветската армия и за Афганистан.
	Блум се извини и след минута я намерих на терасата да говори по телефона.
	— Страхотно. Не. Благодаря. Поздрави Бев и децата — каза тя и затвори.
	— Гурките не изглеждат доволни от теб — уведомих я.
	— Той може да ги задържи за фасада, но отсега нататък ще ходи във фирма „Блум“ за лична охрана.
	— На бас ли се бяхте хванали?
	Тя кимна.
	— Може би следващия път ще ме посветиш в тайната, когато заговорничим заедно.
	— Не е забавно. Говорих с Ласитър. — Тя написа телефонен номер на визитна картичка и ми я даде. — Три часа следобед. Полевият офис във Вашингтон. Знаеш ли го къде е?
	— Да. Това ли е всичко?
	— Да.
	— И си сигурна, че…
	— Вече ти казах, че съм напълно сигурна, Майк. Можеш да му имаш доверие.
	— Благодаря. Имам чувството, че лекцията ми по отваряне на ключалки не беше необходима.
	— Наистина трябваше да мина през външната врата. Те наблюдаваха асансьорите, а моят специалист по шперцовете е на един час път. За пръв път виждам номера с фолиото.
	— Картата открадна ли я, когато се блъсна в пазача на вратата?
	— Реших да убедя Нейман, докато е тук. Пък и исках да те проверя.
	— Не ме гледай така.
	— Как? — попита тя.
	— Когато някой ме гледа така, не след дълго ми предлага работа.
	— Има време.
	Сбогувахме се с домакина и аз изпратих Блум до офиса й. Докато казвах „довиждане“, атмосферата беше заредена с онова чувство на първа среща, когато се подготвяш за кулминация — и вероятно в моя случай беше така, което е десет пъти по-вълнуващо от всяко влизане с взлом. Доближихме лица на два пъти, докато се ръкувах с нея, и тя понечи да ме прегърне, а после отново разменихме ролите си.
	Не се случи нищо, освен ако не броите няколко закононарушения. И що се отнасяше до Ани, не бях направил нищо лошо, само вечерях с делови партньор и си разменихме услуги. Но докато карах към дома си и докоснах устните си, пресъхнали от червеното вино, защо се почувствах виновен, сякаш бях убил някого?
 

  	29.
 

	Върнах се у дома късно. Ани спеше на горния етаж. Знаех, че отиването при властите е опасен ход и че Линч наблюдава къщата ми. Качих се в кабинета си, влязох в сайта на моята банка и отново проверих, че застраховката ми „Живот“ е платена. Извадих сейф от дрешника и измъкнах пистолета си „Хеклер и Кох“, който бях взел от Картрайт по време на разправията с предишния ми работодател. Не го бях докосвал оттогава.
	Разглобих го и го почистих, а после сложих вътре празен пълнител и проверих спусъчния механизъм. Изхвърлих го, заредих пълнителя и се приготвих да го плъзна назад, когато дръжката на вратата започна да се превърта.
	Сложих пистолета в отвореното чекмедже точно когато Ани подаде глава в стаята.
	— Майк?
	— Не мога ли да остана за малко сам? — попитах троснато и закрих с тяло чекмеджето.
	— Добре — отвърна тя и затвори вратата.
	Проклех се. Всичките тези престъпни боклуци ми въздействаха и ме правеха груб. Гениален ход — да се разкрещя на Ани, защото аз се държа като подозрителен задник.
	Върнах пистолета в сейфа, излязох и заключих вратата на кабинета си. Ани не беше в спалнята. Тръгнах надолу по стълбите.
	— Скъпа?
	Огледах кухнята. Чиниите бяха натрупани в умивалника, някои бяха на масата до купчината поща, неща, свързани със сватбата, които не си бях направил труда да отворя. Един от недостатъците на участието в престъпния свят е, че нямаш много време да изпълниш собствените си задачи.
	Ани седеше по халат до масата в кухнята с мрачно изражение и преглеждаше пощата, разрязвайки всеки плик със стар нож „Суис Арми“. Телевизорът в дневната предаваше Си Ен Ен.
	— Трябва да поговорим — каза тя. — Какво те прихваща?
	— В „Сейнт Елмо“ ли? Глупава шега. Извинявай. И за преди малко горе. Не знам какво ми има. Може би лош ден. Имах нужда за малко да остана сам. Не трябваше да се държа толкова тъпо.
	— Какво не ми казваш?
	— В смисъл?
	— Полицията наблюдава ли къщата?
	— Не… Почакай. Видя ли ченгета да наблюдават къщата?
	— Минаха два пъти. Някой друг ли ни наблюдава?
	— Всичко е наред.
	— В кой свят е наред? Непрекъснато спускаш щорите. В Ню Йорк ли ходи, докато ме нямаше? — Ани ми показа касова бележка от дрогерия, която бях оставил на масата.
	— Беше в последната минута, по работа.
	— Не си споменал за това.
	— Кога да го спомена? Почти не те виждам. — Започвах да се ядосвам и си го изкарвах на нея. За секунда се почувствах доволен като малко дете, но незабавно осъзнах, че съм сгрешил.
	— Няма лесен начин да решим спора — рече тя. — Затова ще те попитам направо. С някоя друга ли спиш?
	— Какво? Не! Как ти хрумна?
	— Тази вечер те видях с една жена в „Четири сезона“.
	— Това беше Емили Блум. Казах ти, че ще получа помощ, за да отида в полицията за брат си. Тя ме свързва с нейни хора.
	Ани се замисли.
	— Блум на Тък? Господи. Чувала съм за нея. Тя не живее ли в града? Хотелът е странно място за делови ангажименти, Майк.
	— Шпионираше ли ме?
	— Не правя такива неща. Бях там на вечеря е баща си.
	Боже. Всеки пробив се оказваше лош за мен.
	— Не стана нищо. Тя има връзка във ФБР. Утре ще говоря с нейния човек за брат си. Изпратих я до хотела, за да се срещне с един неин приятел. Мъча се да се погрижа проблемите на Джак да не се отразят върху нас.
	— Нима? Защото изглежда, че много се забавляваш. Все говореше как брат ти ще дойде в града и ще те въвлече в нещо. Погледни се, Майк. Държиш се грубо с мен. Излизаш всяка вечер. Криеш разни неща.
	— Той ми е брат, Ани. Не мога да позволя да пострада и да кажа, че проблемът не е мой. Този път е различно.
	— Този път е различно? Чуваш ли се? Говориш като човек с промит мозък. Пак ли го следваш по онзи път? Уговаря ли те да правите нещо? Пак ли се опитва да те прекара?
	— Изобщо не е така, Ани. — Пристъпих по-близо до нея.
	— Сигурен ли си? Помисли си добре, Майк. Губиш си времето не само защото всичко това ти е писнало, липсва ти предишният риск и си отегчен от всичко и от мен. Кажи ми истината.
	По новините показаха снимка на Сакс.
	— От полицията съобщиха, че напредват с разследването на дръзкото убийство посред бял ден на икономиста от Вашингтон миналата седмица.
	Вдигнах ръка, опитвайки се да слушам, и попитах:
	— Може ли да млъкнеш?
	— Да млъкна?
	Ани беше много уравновесена и търпелива, но по студения й тон разбрах, че най-после съм успял да я вбеся.
	— Не е това, което си мислиш — рекох. — Исках да чуя нещо по новините. За един случай.
	— Шегуваш ли се, по дяволите? Докато говорим за съвсем друго?
	— Съжалявам. В момента нещата са малко трудни за мен. Моля те, не ме представяй като отчаян главорез. Семейството ти достатъчно ми натяква това.
	Тя си пое дълбоко дъх.
	— Не съм луда. Бих искала да беше само това, Майк. Щеше да е много по-лесно. Но не. Мисля много за тези неща. Изслушай ме внимателно. Познаваш ме. Не харесвам театрални изпълнения. Няма да ти се разкрещя и няма да поставям ултиматуми. Но сватбата придоби собствен живот. Превръща се в нещо твърде голямо, за да се провали.
	Предпочитах да се развикам на бавното й говорене, на гласа, предназначен за съвещания, който предполагаше проницателност и пресметната сила. Ани говореше премерено като преговарящ за заложници.
	— Това е последният ти изход — продължи тя. — Надявам се, че е така, както казваш. Аз се тревожа, че може да те загубя или че ти ще се уплашиш и ще избягаш, за да се измъкнеш от мен. Може да поговорим за това, Майк. Само не ме лъжи.
	— Не, изобщо не става дума за това.
	— Последен шанс.
	— Ани. За Джак…
	Тя удари с длан по масата. Видях я, че стисна зъби от болка. На пръста й се появи уголемяваща се капка кръв там, където ножът беше срязал кожата й. Станах да й помогна.
	— Нищо ми няма — каза тя, погледна пръста си и избърса с пощенски плик червеното петно. — Тук не става въпрос за Джак, Майк, а за нас. — Отмести назад стола си. — Знаеш ли какво? Уморих се. Мисля, че не мога повече. Ще говорим пак утре сутринта.
	И двамата бяхме изтощени от твърде много работа и твърде малко сън.
	— Мога да ти обясня, Ани. И всичко ще бъде наред — казах, докато тя вървеше към стълбите, и я последвах.
	— Предпочитам да остана сама.
	— Разбира се. Съжалявам, миличка. Ще поговорим утре.
	— Добре. — Ани поклати глава и тръгна нагоре по стълбите.
	Разтребих кухнята и се качих горе. Възглавницата ми беше пред вратата на спалнята. Нещата щяха да бъдат по-добре сутринта. Можех да изгладя проблемите. Взех възглавницата, отидох в кабинета си и се свих на канапето.
	* * *



	Сънят ми беше неспокоен. Събудих се около шест сутринта. Ани все още беше в леглото. Излязох от кабинета си и отидох в банята. И после чух трясък на долния етаж. Зачаках, ослушвайки се, и после го чух отново. Слязох по стълбите и видях, че външната врата е отворена. Бях сигурен, че заключих и залостих всички врати и прозорци в къщата. Напоследък бях много внимателен със сигурността.
	Върнах се в кабинета и извадих пистолета от сейфа. Заключих вратата и отново слязох долу. Предната и задната врата бяха широко отворени, люлееха се от поривите на студения вятър и се блъскаха в рамките. Претърсих всички стаи, за да видя дали все още има някого вътре.
	Нямаше никого.
	Излязох навън. Може би съседите щяха да имат проблем с мъж по боксерки и халат, който обикаля двора си с изваден пистолет, но изобщо не ми пукаше.
	Онзи, който бе влязъл в дома ни, беше избягал.
	Върнах се вътре.
	— Ани? — извиках и огледах за втори път първия етаж.
	Никой не отговори. В кухнята нямаше никого. Както и в спалнята. Завивките, където беше лежала Ани, бяха отметнати.
	— Скъпа? — извиках по-силно.
	Мълчание.
	- Върнах се в коридора. Сега вратата на кабинета ми беше отключена и отворена.
	— Ани?
	Отново нищо. Почувствах, че кръвта ми се смразява. Всичко изглеждаше по-ярко и ясно от прилива на адреналин. Пристъпих към вратата, с пистолета отстрани до тялото ми, и после влязох.
	Ани стоеше над бюрото ми, държеше шперц и динамометричен гаечен ключ и оглеждаше всичко, което бях събрал за удара — чертежите на деветия и десетия етаж, разпределения на малките преградени кабинети, образци на фалшиви пропуски, портфейли с документи с моята снимка и имена на други хора, отворена кутия с муниции, десетки ключалки и инструменти за влизане с взлом и един особено зловещ на вид нож.
	Тя се обърна към мен.
	— Какво е всичко това, Майк?
	Скрих пистолета зад гърба си и незабелязано го пъхнах навътре върху една лавица, далеч от погледа й.
	— Какво правиш тук? — попитах.
	— Опитвам се да разбера какво става с теб, по дяволите.
	— Ти ли отвори вратите долу?
	— Не.
	— Сигурна ли си?
	— Да. — Тя остави шперца и динамометричния ключ, взе ножа, извади острието и го завъртя на светлината. — Изобщо не става дума за липса на дързост и увереност, нали?
	— Не — отговорих.
	Вгледах се по-внимателно в шперцовете, които Ани беше донесла, и ги познах. Бях ги хвърлил, когато ченгето ме проследи до дома ми.
	— Всъщност не е много трудно — продължи тя, поглеждайки вратата на кабинета ми. — Само стържеш напред и назад, нали?
	— С назъбените шперцове, да.
	— Ти имаш право на лично пространство, но трябваше да знам. По-рано не заключваше вратите. И след всичко снощи, когато се събудих тази сутрин, теб те нямаше.
	— Какво очакваше да намериш? — Сега всичко между нас изглеждаше по-спокойно, почти печално.
	— Не знам. В най-лошия случай — някакъв трофей за изневяра, кутии кибрит, касови бележки, втора регистрация в електронна поща, втори мобилен телефон.
	Извадих от джоба си единия от мобилните телефони с предплатени карти, които използвах, за да се свързвам с Линч.
	— Имам един, но не за да те мамя.
	— А не правиш ли това? — попита тя, докато оглеждаше схемите на охраната и снимките на различните ключалки и компютри в Банката на Федералния резерв. — Тогава къде се губиш?
	Можех да се престоря на обиден, защото е нахълтала в личното ми пространство, но си го заслужавах. Държах се подозрително от няколко дни и криех разни неща от нея. Изненадах се, че почувствах по-скоро облекчение. Нуждаех се от някого, с когото да поговоря.
	Ани вдигна фалшификат на документ на Федералния резерв, върху който работех.
	— Това е за влизане с взлом — каза тя и се засмя. — О, Боже. Може би щеше да е по-добре, ако имаше друга жена. Какви ги вършиш?
	Наведох се над компютъра и пуснах музика, в случай че някой слуша.
	— Хората, които са подгонили Джак, ще го убият, ако не им свърши една работа. Притискат ме да му помогна.
	Ани взе шофьорската книжка на името на Томас Сандела и се вгледа в лицето ми и после в снимката.
	— Значи Майк Форд, който изглежда хладнокръвен играч, но дълбоко в душата си е пълен маниак по контрола, само помага, седи на задната седалка и отстъпва водачеството на брат си, който никога през живота си не е правил нищо правилно.
	— Няма да изпълня задачата, но трябва да ги карам да мислят, че ще го направя, и ще имитирам дейност достатъчно дълго, за да ги предам.
	Тя разгледа чертежите и попита:
	— Какъв е ударът?
	— Не искам да те въвличам, Ани. Ако си била изправена пред разширен състав на съдебни заседатели…
	Тя прелисти няколко договора за ремонт.
	— Банката на Федералния резерв в Ню Йорк? Шегуваш се! — възкликна.
	— Иска ми се да беше така.
	— Изнудва ли те Джак, Майк?
	— Отначало си го помислих, но онези типове ще го убият.
	— Ще го убият? Я стига.
	Не можех да я заблудя и не исках. Трябваше да съм чист пред нея.
	— Онова убийство на Националната алея. Бях там. Жертвата беше замесена. Искаше да отиде при властите. Убиха го пред очите ми. Ако не играя по свирката им, може да се опитат да ми припишат убийството. Мъжът в кафенето е главатарят. Затова се ядосах. Наблюдават ме.
	— И без това искаш малко вълнение. Предполагам, че ти се отразява добре. — Тя се отдръпна назад. — Защо не ми каза?
	— За да бъдеш в безопасност, да не се замесваш в тази история.
	Ани повдигна вежда и ми хвърли убийствен поглед.
	Седнах пред бюрото.
	— Да речем, че човекът, когото обичаш, идва при теб и ти казва, че някакви хора го смятат за главорез и убиец. Кълне се, че не е истина, и ти му вярваш. Страхотно от твоя страна — някога. После, след всичко, което преживяхме, ако той дойде втори път с подобна история, ти ще имаш сто процента основание да се запиташ: „Хей, какво му става на този човек? Може да намеря някой с повече късмет, когато става дума за углавни престъпления.“
	— В онзи ден — каза тя. — Насилието… Разстрои ме за известно време и никога повече не искам да те виждам такъв. Но се съвзех. Затова бъди какъвто си, само не убивай никого. Това би трябвало да ти даде достатъчно пространство да маневрираш. Отдавна разбрах, че не се омъжвам за обикновен човек. Приела съм го. Бъди откровен с мен. Не се плаша лесно.
	— Знам. Донякъде това е причината, че не ти казах. Тревожех се, че ще се намесиш.
	Ани прегледа записките ми за компютрите на Банката на Федералния резерв.
	— Да ги хакнеш ли се опитваш?
	— Ани, не искам да ми ставаш съучастник.
	— Само ще ти помогна. — Тя посочи листовете. — Секретните терминали вероятно са физически изолирани и не са свързани с интернет. Те си имат свои мрежи. И автентичността на всичко се удостоверява най-малко с два фактора. Трябват ти закодиращата карта и пин кодът.
	— Откъде знаеш? — попитах.
	— От времето, когато оглавявах отдела по мениджмънт и бюджет.
	— Имаш ли разрешително за достъп до секретна информация?
	— Може би. И аз крия тайни, Майк Форд.
	— Кое ниво?
	— Забранено ми е да говоря за това — усмихна се Ани.
	— Днес следобед отивам при агента на ФБР и слагам край на всичко — заявих.
	— Добре ли мина срещата ти с Блум?
	— Не. Всъщност… да, доколкото тя имаше човек от силите на реда, с когото да разговарям. Не беше среща. Както и да е. Отивам при Федералните. Всичко е уредено.
	— Добре — отвърна Ани с тон, който показваше, че разговорът е приключил.
	— Тогава между нас всичко е наред, нали?
	— Все още си в немилост. Но поне беше откровен с мен. Сега знам какво криеше, Майк. Ти ми каза, че ще сложиш край на всичко това, и аз ти вярвам. Тайните приключват сега. Иначе си отивам.
	— Ще се погрижа.
	— Ще бъдеш внимателен, нали?
	— Както винаги.
	Тя явно не ми повярва.
	— Не исках да внасям проблема в дома ни — добавих. — Знам, че в момента всичко е безумно, но ще оправя нещата. Ще ходиш ли някъде?
	— Да. В къщата на татко и после в СПА курорт с шаферките.
	— Хубаво. Може би трябваше да дойда с теб. С всичко, което става, това би ме успокоило.
	— Искаш да дойдеш на моя СПА ден с дамите?
	— Може само да стоя навън и да пазя. Срещата ми с човека от ФБР е в три. Кога заминаваш?
	— След закуска.
	— Чудя се дали да изпратя някого.
	— Имаш предвид пазач?
	— Да. Да държи под око нещата. Да се погрижи да не се случи нещо лошо.
	— Всичко ще бъде наред. Мога да се грижа за себе си, а пък баща ми си пада малко маниак по сигурността, затова не се тревожи. И не позволявай тези неща да ти се отразят. Не си спал добре. Гони те параноя. Положението вероятно не е толкова зле, колкото мислиш.
	— Не е страхотно, въпреки че ти изглеждаш спокойна.
	— Преживяла съм много, пък и знам ли, в цялата история има нещо странно. Онова, което ми разказа за Джак, някак не се връзва. Има ли вероятност да е измама? Няма да е за пръв път.
	— Не звучи логично. Нещата отидоха твърде далеч.
	— Само разсъждавам на глас — поясни Ани. — Знам, че се опитваш да събереш семейството си и колко много означава това за теб, но не се оставяй да те обвърже с нищо. Семейството не е онова, което всички си мислят. Повярвай ми.
	— Ще кажеш ли на охраната на баща ти да внимават?
	— Разбира се.
	— Добре. — Взех шперца и динамометричния ключ. — Напусни града. Не се притеснявай. Ти вършиш изумителна работа с всичко, с което се заловиш. Не заслужавам момиче като теб.
	— Може и да е вярно. Ще видим как ще се развият нещата.
 

  	30.
 

	Ани тръгна, а аз отидох в кабинета си и отново прегледах всичко, което знаех за Линч, за да се подготвя за срещата си с Ласитър от ФБР. Докато минавах покрай огледалото в коридора на път за банята, видях, че на устните ми все още има следи от червено вино. Това вероятно нямаше да ме представи добре, затова се качих горе и дълго се къпах. После увих хавлия на кръста си и седнах на пейката пред леглото. Кракът ми докосна нещо. Наведох се и пъхнах ръка под завивките, които Ани беше отметнала сутринта.
	Предметът беше студен, малък и дълъг два-три сантиметра. Извадих го и го вдигнах към светлината. Патрон с кух връх четирийсет и пети калибър. Не беше мой и със сигурност не беше и на Ани.
	Замислих се за сутринта. Не си въобразявах. Патронът беше оставен тук като предупреждение да се подчинявам. Някой бе влизал в дома ми, в спалнята ми, където спяхме с годеницата ми, и беше сложил патрон в краката ни.
	Опитах да се свържа с Ани, но тя сигурно вече беше в планината и нямаше покритие.
	* * *



	Следващата ми спирка беше къщата на брат ми. Не преставах да мисля за онова, което Ани ми беше казала за Джак. Трябваше да изясня историята, преди да говоря с агента на ФБР, но повече от всичко бях ядосан, изпитвах подозрения и ми се струваше справедливо да си го изкарам на брат си.
	Почуках силно на вратата. Той отвори, като се криеше. Пусна ме да вляза и остави пистолета си на страничната масичка.
	— Какво става? — попита Джак. — Има ли нещо от камерите? Искаш ли кафе?
	— Ще изпия една чаша — отвърнах.
	Брат ми извади голяма чаша и я напълни. Седнах до масата в кухнята. Джак се настани на стола срещу мен и сложи мобилния си телефон пред себе си.
	— Искам отново да ми разкажеш всичко, от началото до края.
	— Какво става? — попита той.
	— Рискувам живота си заради теб, затова отговори на въпросите ми, по дяволите! Как започна да работиш за Линч?
	— Препоръчаха ме.
	— Кой?
	— Един човек, когото познавах от Флорида.
	— Как се казва?
	— Винаги съм го познавал като Флорес. Джеф Флорес.
	— Телефонният му номер?
	— Мога да ти го дам.
	— Дай ми го.
	— Сега ли? Горе е, в кабинета ми. В стария ми мобилен телефон. Трябва да намеря зарядното.
	— Ще ми го кажеш, преди да си тръгна. Искам да ми разкажеш за всичките си срещи с Линч. Подробности за подхода към Сакс. Всички адреси. Знаеш ли истинското му име?
	— Чакай малко. Защо ме питаш всичко това?
	Станах. Столът ми се плъзна назад.
	— Защото някой е оставил патрон в спалнята ми сутринта. Защото Ани ще ме напусне, ако тази история не спре днес. Защото ти съсипа живота ми. Достатъчно ли ти е това? Заслужавам отговори и ще ги получа.
	— Линч ли е бил? Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Но защо?
	— Отговори на въпросите ми, Джак.
	— Съжалявам, че се въвлече в тази бъркотия, но не можеш да ме държиш в неведение, Майк. Заплашиха ли Ани?
	Сложих патрона на масата.
	Джак стана и премести стола си по-близо до мен.
	— Трябва да ми вярваш, Майк.
	— Да ти вярвам? Няма човек, когото познавам по-добре от теб и на когото вярвам по-малко.
	— Ще свършим работата и няма да се случи нищо лошо. Имай ми доверие. Кълна се. Ще го направим и всички ще бъдат добре.
	— Откъде си толкова сигурен?
	— Сигурен съм.
	— Онези типове те изпратиха в болница.
	— Караницата само ще ни причини болка, Майк. Трябва да се съсредоточим върху изпълнението на задачата и как да се измъкнем от кашата.
	— Чакай малко. Откъде си толкова сигурен?
	— Познавам тези хора. И защото…
	— Абсолютно сигурен ли си?
	— Да. — Джак се опитваше да ми вдъхне увереност, но току-що беше издал каква е играта му.
	— Тъпак. — Гласът ми беше студен, а тялото — вцепенено от стъписване от онова, което започвах да разбирам. — Бил съм прав от самото начало. Ти участваш. Първата вечер.
	Винаги съм знаел, че Джак може да бъде един от най-великите измамници. Едно време често си мислех, че той може да създаде нещо красиво, изобретателно, като изкуство, ако най-после прочисти съзнанието си. И ето го сега — продължителната измама, пресметнатата експертна игра, на която винаги съм знаел, че е способен. Беше хубаво, както си го бях представял. Имаше само един проблем — мишената бях аз.
	Той допря пръст до устните си и погледна телефона. На лицето му изведнъж се изписа уплаха.
	Те подслушваха.
	Приближих се до брат си и сложих ръка на рамото му. Жестът изглеждаше утешителен, но после се обърнах, сграбчих го за ризата, увих ръка около врата му и се озовах зад него. Издърпах го от стола и го повлякох към банята.
	Пуснах душа на най-силната степен и бутнах Джак под водата, обръщайки го по гръб във ваната. Включих радиото, от което загърмя музика, и зачаках стаята да се изпълни с пара.
	Сега никой не можеше да ни чуе. Никое подслушвателно устройство не можеше да оцелее от водата.
	— Ти си ме изпързалял — казах. — Работиш за тях от самото начало.
	— Не, Майк. Казах ти, че съм честен. Но те ме погнаха. Нямах избор.
	Сграбчих го за мократа риза и го разтърсих силно.
	— Престани да лъжеш! — изкрещях.
	— Да ти го начукам — отвърна той и ме удари в лицето. Не го пуснах.
	— Целият ми живот. Работата ми. Ани. Всичко се разпада заради теб.
	— Ти искаше да участваш. Не можеш да измамиш честен човек.
	— Обвиняваш мен?
	— Това е проблемът. Всичко е заради теб. Има много хора, които биха се справили по-добре от теб със задачата, затова защо са се хванали за теб? Те ме вкараха в клопка само за да стигнат до теб, Майк. Ти ме въвлече в тази бъркотия.
	Наглостта му беше невероятна, както и желанието не само да изопачи истината, но и да я обърне напълно.
	— Не смей да говориш така. Ти ли стоиш в дъното на всичко? За теб ли работят всички? Ще те убия. — Разтърсих го по-силно. Главата му се удари в ръба на ваната. Джак затвори очи, сбърчи лице и се разрида.
	— Съжалявам, Майк. Аз съм боклук. Направих всичко възможно, но те ме изработиха. Не мога да се променя. Но трябва да знаеш, че нищо от това не трябваше да се случва. Никой не трябваше да пострада. И никой няма да пострада. Трябва само да свършим работата и после ще бъдем свободни и чисти. Хайде да започнем отначало и да измислим нещо. Можем да се справим.
	О, Боже! Предпочитах Джак да забие юмрук в окото ми, вместо да бръщолеви, изпълнен със самосъжаление.
	— Приключих с теб.
	— Те ще ме убият, Майк. Знаеш го. Видя ги.
	— Вече не ти вярвам, Джак.
	— Трябва да решим проблема. Ако те разберат, че ти знаеш, че всичко е нагласено, с мен е свършено.
	— Не, Джак.
	— Ако се откажеш, те ще разберат. Те чуха какво каза ти. Наблюдават ме. Исках да ти кажа, Майк, но те щяха да ме убият.
	— Трябва ти друг човек — заявих, обърнах се и излязох.
	* * *



	Докато карах джипа, бях толкова ядосан, че едва след известно време забелязах, че се движа с деветдесет и седем километра в час по обиколни пътища. Намалих и си поех дълбоко дъх. Не знаех какво става, дали Джак е само жалка примамка, или дирижира всичко и ме е хванал в капан от самото начало.
	Телефонът ми иззвъня. Сигурно беше Джак. Не трябваше да отговарям, но се бях сетил за още няколко неща, за които да го обвиня. Отговорих на обаждането, докато завивах надясно на червен светофар.
	— Не ми се обаждай повече, Джак. За мен си мъртъв.
	— Майкъл? — попита гласът от другия край на линията. Беше Линч.
	— Какво?
	— Реших да те уведомя, че Джак все още не е мъртъв, но ще бъде след може би десет-петнайсет минути. Не знам, не съм лекар. Затова вероятно трябва да побързаш и да се върнеш. Престани да се съпротивляваш, Майк. Така само ще пострадат разни хора.
	Линията прекъсна. Направих обратен завой. Гумите на джипа поднесоха по чакъла на банкета. Насочих се обратно към дома на Джак.
	Предната врата беше отворена. Влязох и видях краката му в кухнята. Джак лежеше по лице на пода. Приближих се. Около тялото му имаше локва кръв, която бавно извираше от забития в него кухненски нож.
	Линч беше разрязал дълбоко скалпа му. Направих компрес от хартиени кърпи, притиснах го до сплъстената му коса и се обадих на „Бърза помощ“. Джак дишаше и от време на време изпадаше в безсъзнание. Чашата кафе, която бях оставил недокосната, изстиваше на масата.
	Парамедиците дойдоха след десетина минути. Бяха забележително спокойни, когато вдигнаха Джак на носилка и го пренесоха в линейката, поне докато измериха кръвното му налягане. Единият каза нещо за едва доловим пулс и кръвно налягане шейсет и пет. Започнаха да вливат прозрачна животоподдържаща течност през дебела игла. Джак отвори очи за миг, погледна ме и после отново изгуби съзнание. Обадих се на баща ни, докато пътувахме към болницата.
	Там ни чакаше хирург с двама асистенти. Закараха Джак право в травматологичното отделение. Гледах през отворената врата как го сложиха на операционната маса и разрязаха дрехите му. Хирургът взе скалпел, а после се обърна, видя ме, че гледам, и изкрещя на някого да затвори вратата.
	Изведоха ме в чакалнята. Прекарах времето си заедно с другите нещастници, като поглеждах часовника си и броях колко време ми остава до срещата с агента на ФБР.
 

  	31.
 

	Процедурата продължи един час. Заведоха ме в интензивното. На вратата като хищна птица се въртеше жена от счетоводството.
	— Трябва да подпишете едни формуляри, ако имате време в момента — каза тя, когато влязоха.
	Минах покрай нея.
	Джак все още беше в безсъзнание. Лицето му беше бледо като восък.
	Седнах на твърдия стол до него и зачаках, като гледах „Животът в Холивуд“ и броях минутите, за да не изпусна срещата с Ласитър, единственият ми изход от този кошмар.
	— Шегувате се — казах, когато влезе лекарят. Той беше същият асистент от предишния път. — Той ще се оправи ли?
	— Разбира се. Имаше само загуба на кръв. Но порезната рана е странна. От главата продължава да тече кръв. Какво е правил?
	— Къри.
	— Хм. Вие не бяхте ли тук преди известно време?
	— Вероятно ме бъркате с някой друг.
	— Не мисля. Трябва да внимавате повече, и двамата.
	— Съгласен съм.
	Джак най-после дойде в съзнание, преглътна и изтръпна от болка, докато проследяваше с поглед пластмасовите торбички, прикрепени към тялото му.
	— Съжалявам, Майк — промълви той и се прокашля.
	— Би трябвало — отвърнах и облякох връхната си дреха. Бях изчакал само за да го видя да се свести и да се уверя, че ще оживее. — Татко идва. Ще реша проблема по един или друг начин.
	— Какво ще направиш?
	Тръгнах. Жената от счетоводството ме последва в коридора, като говореше нещо за самоличности и отговорни лица.
	— Той е в съзнание — рекох. — Отидете да говорите с него. Повече няма да плащам за грешките му.
	Виждайки Джак да лежи облян в кръв, се убедих в едно. Въпросът беше личен. Аз бях мишената от самото начало. Опитах се да обмисля нещата методично, но имената се редяха твърде бързо в главата ми. Който и да стоеше в дъното на тази работа, ставаше дума за пари с неясен произход. Може би Марк, когото винаги бях подозирал, че участва в измамата, се бореше с корпорациите, а в същото време подбиваше акциите им. Тайните, които бях научил, всичките корумпирани политици, които бяха пропаднали, докато разчиствах бъркотията, след като разкатах предишния си работодател. Всеки случай беше подозрителен.
	Взех си още една чаша кафе от кафенето, докато излизах, и после се разходих на паркинга, за да проясня съзнанието си. Все още имах време да успея да отида на срещата с агента на ФБР.
	Видях, че Картрайт спира на паркинга на болницата със стария си кадилак елдорадо. Баща ми беше на предната седалка до него.
	Отидох при тях.
	— Как е Джак? — попита татко.
	— Добре. Срязали са го. Загуби много кръв, но ще го изпишат довечера или утре.
	— А ти?
	— Имал съм и по-добри дни.
	— Ще влезем при него.
	— Току-що се сбогувах. Буден е.
	Баща ми кимна. Картрайт му каза, че ще се видят в болницата, и остана с мен. Щом татко се скри от погледа ни, той ми направи знак да се качим в колата. Седнахме на предната седалка. Картрайт извади пакет от тайно скривалище под таблото.
	— Това е пълният комплект — каза.
	Вътре имаше шофьорски книжки, кредитни карти и карти за социално осигуряване.
	— Чисти ли са социалните осигуровки? — попитах.
	— Да. Хората са починали наскоро и не е съобщено за тях в Администрацията за социално осигуряване. Но главният им файл е объркан.
	— Пропуските за Банката?
	— Все още работя по тях. Ще станат добре. Свършил си хубава работа със снимките.
	Прибрах документите.
	— Благодаря — казах. — Може ли да те питам нещо?
	— По-добре недей. Стигнал съм до тези години, защото не съм любопитен. — Погледнах го. Картрайт въздъхна и погледна в огледалата. — Е, добре.
	— Ако някой те мами и ти можеш да се обърнеш към властите, за да го отстраниш от пътя си. И той го заслужава сто процента. Би постъпил правилно, нали? Ако никой от твоите хора няма да бъде замесен. Няма да предадеш никого. Само ще победиш враг.
	— Нещата стават твърде сложни.
	Погледнах към болницата.
	— Да.
	— Няма линия между черното и бялото, Майк. Едва когато стигнеш близо, осъзнаваш къде трябва да е границата. Нали разбираш какво ще стане, ако моето име бъде замесено в тази история.
	— Никога не бих споменал за теб.
	Той кимна.
	— Добре. Всеки с такъв профил постига споразумение с Федералните власти. Това е поредната фигура на игралната дъска. Но ако можеш, остави това на възрастните. Тази територия е опасна. Признателен съм ти, че го сподели първо с мен.
	— Естествено.
	— Би трябвало да знаеш, че щом веднъж вкопчат ноктите си в теб, никога не те пускат, Федералните са по-лоши от мафиотите. Използват го срещу теб и правят много грешки. Забрави за агентите на ФБР. Те пак са хора на правителството.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Бъди много внимателен.
	Изсмях се горчиво. Не беше необходимо да ми го напомня.
	— Защо се смееш? — попита Картрайт.
	— Сетих се за последния човек, който се опита да изпее тези хора.
	— Какво стана?
	— Беше прострелян в сърцето на Националната алея.
	Той вдигна пръст.
	— Имам нещо, което може да те заинтересува. — Слезе от колата и се приближи до багажника. Последвах го. Той извади платнена чанта от странично отделение и започна да рови в нея. Видях нещо, което беше голяма сигнална ракета или ръчна граната.
	— Разнасяш насам-натам тези неща?
	Картрайт не обърна внимание на въпроса ми и извади бронежилетка.
	— Вземи. — Почука по предната страна с кокалчетата на пръстите си. — Допълнително подсилена. Такива използват ченгетата. Добра е за ежедневна употреба и спира куршумите от повечето пистолети.
	— Надявам се да не ме прострелят.
	— Колан и тиранти. Няма да навредят.
	Наведох се в отворения багажник и взех бронежилетката. Беше невероятно тънка.
	— Запиши и това на сметката ми — рекох и натъпках всичко в найлонова торбичка за пазаруване.
	— Не искам да се покажа като безчувствен, Майк, но въз основа на онова, което ми разказа…
	Едва след няколко секунди осъзнах какво има предвид Картрайт. Мъртвите не получават кредит. Извадих портфейла си.
	* * *



	Спрях пред етиопско кафене с безплатен интернет и извадих лаптопа си от чантата. Имах широкообхватна карта, но й нямах доверие за хакерските изпълнения. Първо проверих два пъти троянските коне, които Картрайт ми беше изпратил по електронната поща. Бяха се вкоренили. След това изпробвах флашките. Едната даде сигнал и ми предостави страхотна гледка към информационното табло в преградения кабинет, по-голямата част от което беше закрита от огромната глава на икономист, който много приличаше на французин. Докато той се почесваше по носа и размишляваше на някаква невидима електронна таблица, аз огледах стаята зад него. Доколкото видях, на информационното табло нямаше пароли, само няколко визитни картички и надраскани съобщения.
	Сложих палец на уебкамерата си. Знаех, че е глупаво, но е трудно да повярваш, че когато гледаш в лицето някого, той не те вижда.
	Изпитах известна гордост от себе си и Дерек и нашите флашки. Накрая проверих бейзболната топка. Наблюдавах как малка поредица от точки пълзи по екрана и после как замъгленият образ изскочи в прозорец в софтуера на клиента ми.
	Всичко работеше. Всеки, който минаваше покрай мен, би ме видял как седя сам в паркирана кола, приведен над лаптоп, извиквам: „Да!“ и вдигам юмрук във въздуха.
	Имах очи в кабинета, който щеше да получи директивата. Господи, трябваше само да си седя по пижама у дома, да наблюдавам човека и да приключа с всичко. Най-малкото това щеше да възпре Линч да пръсне черепа ми.
	Камерата изпращаше неподвижни кадри, заснети на всеки няколко секунди, за да пести енергия. Прегледах първата серия. Кабинетът изглеждаше познат, същата ламперия на стените, същото бюро.
	Само че този път бюрото беше разчистено с изключение на телефона. Отворих на екрана една от оригиналните снимки, които бях намерил в кабинета на старшия вицепрезидент. На нея бейзболната топка с камерата беше на лавицата, където се бях надявал да бъде. Компютърът трябваше да е там, точно пред камерата.
	Забелязах кабели в далечния десен ъгъл на картината и плоската повърхност на някаква метална поставка. Нещата придобиха логика едва след няколко кадъра, когато се появи моят човек. Ядеше моркови от пластмасова чиния и после застана вдясно, закривайки камерата, докато пишеше на клавиатурата.
	Беше преместил компютъра си.
	Вкопчих пръсти във волана и го разтърсих силно от гняв. Човекът работеше на проклето изправено бюро, сякаш го болеше гърбът или имаше някакъв друг проблем. В това имаше логика, след като беше работил през най-голямата икономическа инвазия през осемдесетте години, но ергономичните му джунджурии щяха да ми струват живота.
	Това беше главният ми гамбит. Ако не направех чудо с другите камери, с мен беше свършено. Превключих на единствената добра картина на знака „Изход“, който бях показал на Линч снощи. Този път поне лампите бяха запалени.
	Камерата показваше интериора на апартамент. В едната страна се виждаше заседателна зала с остъклена стена и няколко преградени кабинета наоколо. Най-ясно се виждаха принтерът, факс машината и няколко топа хартия. На стената беше залепен тъжен плакат, двайсет на трийсет сантиметра, на който с големи букви пишеше: „Днес си свърши работата като шампион“.
	Нямах нищо. Линч имаше достъп до тези камери и сигурно вече беше разбрал това. Вероятно знаеше още от сутринта. И затова беше оставил патрон в спалнята ми.
	Нямаше лесен начин да свърша работата и сега той щеше да ме подгони безмилостно. Единственият изход беше ФБР. Протегнах ръка към задната седалка, извадих бронежилетката от торбичката, нахлузих я през главата си и я закопчах стегнато.
 

  	32.
 

	Полевият офис на ФБР във Вашингтон се намираше във „Федералния триъгълник“, в съседство с Главната прокуратура на САЩ, откъдето несъзнателно бях примамил Сакс да срещне смъртта си.
	По пътя минах успоредно на Червената линия на метрото, връщах се по мостове и завивах напосоки, движейки се по безсмислен маршрут, докато се уверих, че съм се отървал от евентуални преследвачи.
	Напрежението ми се отразяваше. Пред очите ми играеха бели петна, болеше ме главата и във всеки черен седан ми се привиждаше Линч, който ми се усмихва.
	Спрях на четири преки от сградата и съжалих, че не взех колата на Джак. Видях, че по улицата бавно се движи патрулна кола. На предния капак и на багажника й бяха монтирани камери. Полицията във Вашингтон има автоматични четящи устройства за регистрационни табели и патрулните коли, които обикалят из града, записват всички номера. Това отнема част от забавлението на играта на котка и мишка заради двучасовото ограничение на престоя за паркиране, но днес можеше да свърже джипа ми със смъртта на Сакс.
	Бях взел пистолета от дома си. Пъхнах го под предната седалка и слязох. Полевият офис на ФБР приличаше на огромна сива крипта със зеленикав оттенък на камъка.
	Спрях, когато се приближих до сградата на Националния музей, масивна купчина от червени тухли, която приличаше на склад от началото на XX век. Стори ми се, че познах една кола на отсрещната страна на улицата, „Додж Чарджър“, но тук е страната на ченгетата и има десетки автомобили от този модел.
	Тръгнах бавно по паркинга на музея. Офисът на ФБР беше отсреща. Отново ми се привидя Линч и за всеки случай се скрих зад един пикап. Надникнах зад ъгъла и видях, че не съм сбъркал. Наистина беше той. Сложи цигара в устата си, сви шепа, запали я и дръпна.
	Сега поне нямаше да се чувствам като ненормален, че нося бронежилетка. Цялата постановка се превръщаше в смразяващо кръвта повторение на убийството на Сакс пред Съдебната палата. Изчаках Линч да отиде до далечния край на пикапа, за да мога да избягам по пътя, по който бях дошъл, но когато погледнах натам, видях, че към мен идва партньорът на Линч, мъжът с очилата.
	Тръгнах по паркинга. Те бяха на северния тротоар. Скрих се зад един микробус и зачаках. Срещата ми с агента на ФБР беше след три минути. Не можех да побягна, без те да ме видят. Погледнах към тях. Те продължаваха да разговарят на улицата. Започнах да броя секундите.
	Съзрях възрастна жена, която вървеше към мен между колите. Изправих се и се престорих, че проверявам телефона си, опитвайки се да не изглеждам като преследван човек.
	Микробусът зад мен изпиука два пъти и фаровете му примигаха. Жената беше щракнала електронното отваряне на вратите. Усмихнах й се леко, пресметнах разстоянието и хукнах зад друга кола. Следващия път, когато надзърнах, Линч и неговият човек вървяха на юг. Щяха да ме видят след няколко секунди. Запромъквах се около колата, криейки се зад нея, и щом те завиха зад ъгъла на сградата, побягнах към моя джип.
	Обадих се на Ласитър, когато бях на три преки от офиса на ФБР, докато стоях под огромна китайска арка, отрупана с дракони и покривчета на пагода.
	— Обажда се Майкъл Форд.
	— Тук ли сте? — попита той.
	— Наблизо съм. Едни мъже наблюдават входа.
	— Естествено.
	— Не. Хората, които разследвате. Сигурно търсят свидетели.
	— Това е центърът на американското правораздаване. Ако мислите, че…
	— Джонатан Сакс — прекъснах го. Трябваше да му напомня какво се случи с последния им източник.
	— Къде сте?
	— В Китайския квартал. Може ли да се срещнем извън кабинета ви?
	— Ще изпратя кола. Шофьорът ще ви докара в закрития паркинг. Никой няма да ви види.
	Закрачих около ъгъла, докато до мен спря черен шевролет такси с тъмни стъкла. Шофьорът подаде глава навън и попита:
	— Майкъл Форд?
	— Имате ли документ за самоличност?
	Той ми показа служебната си карта и аз се качих, въпреки че инстинктът ме предупреждаваше да не сядам на задната седалка в кола на ченге. Мъжът зави зад ъгъла и спря в подземния паркинг. Ласитър ме чакаше, когато излязох от асансьора. Беше намръщен.
	— Господин Форд — каза той, оглеждайки издутия ми анцуг. — Тук ли е адвокатът ви?
	— Аз съм адвокат.
	— Както желаете. Да вървим.
	Тръгнахме по коридора. Стените бяха бели с бежови прегради. Кабинетите бяха украсени с емблемите и символите на професията. Имената на няколко агенти бяха написани с английски и с арабски букви. Мястото беше пълно с възрастни мъже, чиито мускули се бяха превърнали в тлъстини, и неколцина по-млади мъже и жени в бойна форма. Рай на кобурите.
	Ласитър ме поведе през офис с преградени кабинети и после по дълъг коридор. Стигнахме до отворена врата с надпис „Стая за интервюта 3“.
	Спрях. Стаята очевидно беше подготвена за разпит.
	— Нямате ли зала за конференции? — попитах.
	— Не — отговори той.
	Нямах избор и влязох в стаята за разпити. Около евтино бюро бяха наредени три стола от твърда пластмаса. Не беше толкова мрачна като стаите, които бях виждал в много полицейски участъци, но металната скоба, завинтена в бюрото не изглеждаше окуражителна.
	Ласитър блъсна металната врата, която се затвори, като издрънча силно. Започвах да чувствам все по-осезаемо, че идването ми при представителите на закона е голяма грешка.
	Той седна срещу мен и сложи голяма чаша за кафе на бюрото. Вдясно от мен имаше стол, който обикновено се използваше на по-късен етап в разпитите, когато започваха да притискат заподозрения и да се разгорещяват.
	Носех бронежилетката под горнище на анцуг с вдигнат догоре цип. След стълкновението с Линч ризата ми отдолу беше подгизнала от пот.
	— Като писмено споразумение ли ще го направим? — попитах.
	Когато имаш някаква вина, можеш да сключиш споразумение. Уреждаш си вълшебна среща, наречена „Кралица за един ден“, за да отидеш и да изпееш на окръжния прокурор всичко, което знаеш, и да кажеш каква сделка искаш. Те не могат да използват нищо срещу теб по-късно, освен ако не си противоречиш в съда.
	„Кралица за един ден“? Това е в компетенцията на прокурора. Тук по-скоро става дума за правилата, които важат за поверителния информатор. Моят надзорник иска да присъства. Той ръководи случая. Може да го попитате за това. Е, какво знаете?
	Нямах представа откъде да започна. От първата вечер в дома на Джак? От случилото се на Националната алея? От „Бергдорф Гудман“?
	— Желаете ли нещо за пиене? — попита Ласитър.
	— Не, благодаря. — Погледнах в чашата му и видях, че е пълна с вода. Поех си дълбоко дъх. — Имам информация за престъпление, което мисля, че предстои да бъде извършено. И за няколко престъпления, които вече бяха извършени. За жалост се замесих…
	Някой почука на вратата.
	— Извинявайте — рече Ласитър. — Един момент.
	Той отвори вратата и в стаята влезе един от моите призраци. За секунда не се разтревожих, защото съзнанието ми играеше номера през целия ден.
	Когато обаче призракът заговори, разбрах, че всичко е реално.
	— Много благодаря за помощта — каза надзорникът. — Искаме да направим всичко възможно, за да заловим хората, които ви преследват.
	Езикът ми остърга небцето, сух като пила.
	Пред мен стоеше Линч, или както видях на табелката на колана му, надзорник специален агент Даниъл Уотърс.
 

  	33.
 

	— Майкъл Форд, нали? — попита Линч и ми подаде ръка. Моята ръка сякаш се повдигна от невидим конец, за де стигне неговата. — Е, каква е сензационната новина?
	— Аз… Ами…
	Линч играеше отлично ролята си. Наклони глава, погледна Ласитър и после отново мен.
	— Виж какво, Пол — каза той. — Отиди да помогнеш на Сю със снимките. Господин Форд може да се отпусне малко, ако тук няма две ченгета.
	Ласитър кимна и излезе.
	Линч заключи вратата и провери камерата два пъти, за да се увери, че е изключена, а после се приближи до мен и ме потупа по гърдите.
	— Бронежилетка, а, Майк? Тревожиш ли се за нещо?
	— Домът ми? Брат ми? Ти премина границата.
	— И какво ще направиш? Сега, след като оплакванията пред учителя свършиха, не виждам много възможности пред теб.
	Той седна до мен, бръкна в куфарчето си и извади лаптоп.
	— А сега, по работа. Гледах твоето пийпшоу.
	Написа няколко неща, забарабани с пръсти по масата, докато чакаше, и после се обърна към мен.
	— Какво видя? — попита.
	— Бюрото в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк.
	— Аз пък не виждам нищо. Освен ако не изпращат директивата, като я разиграват с проклета игра на думи в средата на кабинета. Отпуснах каишката ти твърде много. Никакво протакане повече. Само ми кажи как ще влезеш?
	— Как успя да се уредиш с тази работа? Преследваш ме от четири дни.
	— Скоро ще се пенсионирам. — Той посочи към офиса зад гърба си. — Това място беше рай, но после дойде Мюлер. Сега скаутите ръководят шоуто. Аз приключих. Те вероятно си мислят, че играя голф и броя дните до пенсионирането си. Аз обаче работя и на друго място и имам хубава втора професия. След като видиш как стотният богаташ, когото си арестувал, се отървава безнаказано с убийство, започваш да осъзнаваш, че си в грешния отбор. Твоето бъдеще обаче не е слънчево. Остава ти само един ден до отиването ти в Ню Йорк да уредиш нещата за Деня на Федералния резерв. Затова искам да чуя някои отговори, иначе ще започна да срязвам хората, които ти наистина харесваш.
	— Нямах предвид Федералния резерв. — Спомних си обвинението на Джак, че аз съм мишената от самото начало. — Защо си взел на прицел точно мен? За да съсипеш живота ми ли?
	— Не знам. Може би си прецакал някого, когото не е трябвало да закачаш. Аз правя само онова, което ми казват. Това е бизнес. И става дума за Федералния резерв. Ти нарани брат си и също ще пострадаш, защото се занимаваш с всичко друго освен с най-важното — да ми набавиш директивата. Затова, кажи ми, когато дойде вторник, как ще свършиш работата? Това е всичко.
	— Има пропуски — отвърнах.
	— Ще свършат ли работа?
	— Не и с електрониката, но всичко ще бъде наред. Имам уговорена среща. Имам достъп до контрола и вътрешната охрана. Ще вляза на деветия етаж.
	— И после какво? Ще я получиш с любезно държане? Това е Светият граал на информацията за движението на пазара, с ограничен достъп само за най-високото ниво.
	— Ще вляза в Бюрото и ще отмъкна директивата от офис мениджъра. Тя трябва да има разрешително за достъп до директивата. Ще отида там и…
	— Ще й сложиш крила? — засмя се Линч. — Е, кой да бъде? — Той сложи ръка на кръста си. Видях пистолета му, „Колт 1911“, от дясната страна, до сгъваема палка, и двата му телефона, закачени на колана. — Ани или баща ти?
	— Дори не споменавай имената им.
	— Ще убия и двамата, ако не избереш. Ще пощадиш единия. Ти си истински герой.
	— Не го прави.
	— Мислех, че не си човек, който се моли.
	— Моля те!
	— Я стига, Майк.
	Хвърлих се на колене в краката му. Колкото и да ми се повдигаше, че умолявам този тип, прикритието наистина ми беше необходимо. Докато коленичех, измъкнах телефона му от калъфката и когато Линч ме блъсна, го скрих в шепата си. Някой му даваше заповеди по този телефон. Щом го имах, можех да разбера кой стои зад Линч.
	— Имай малко самоуважение — каза. — Отново седнах на стола и незабелязано пъхнах телефона в джоба си. — Симпатиите ми не са каквито бяха. Е, кой да бъде?
	— Аз — отговорих. — Ще поема каквото наказание ми се полага.
	— Плюс това, което вече дължиш? — Линч поклати глава. — Няма да стане. Не мога да убия теб, защото ти ще вземеш цифрите във вторник. Но мога да стигна близо до това. Достойно е за възхищение, въпреки че ще съжаляваш. Хората си въобразяват, че са много корави. След няколко минути ще ме молиш да погна другите.
	Той сложи лаптопа си на метална лавица на стената до бюрото.
	— Ще ме обработваш насред офиса на ФБР? — попитах.
	— Звукоизолацията е страхотна. — Линч огледа пространството около лавицата. — Позволиха на адвокатите да съкратят процедурата, откакто се успокоиха нещата след единайсети септември. — Извади дебела купчина книжа от лавицата. — Стратегия и практика на разпитите. Карат ни да полагаме изпит за това на всеки шест месеца като ученици. — Линч ми подаде книжата. Когато посегнах да ги взема — адвокатски инстинкт, той мълниеносно измъкна белезници и ги щракна на едната ми китка. След това ме удари силно в корема с палката и ме простря върху бюрото, впивайки пръсти в раменете ми, а после закачи другата халка на белезниците за скобата на бюрото.
	Завъртя бюрото, така че да лежа по корем с разперени ръце и краката ми да висят във въздуха. Удари ме още веднъж в основата на черепа и ме зашемети, а после завърза глезена ми за нещо. Не можех да стана, нито да се обърна. Лежах върху бюрото като парче печено месо.
	Линч взе наръчника за разпити.
	— Тук пише всичко — как да ти прочета правата, да ти държа ръката, ако се уплашиш, и да поднеса кафе на адвоката ти точно както го обича.
	Той надигна бронежилетката ми, сложи наръчника на кръста ми и отстъпи назад. Разгъна палката докрай и удари силно върху хартията.
	— И е добър начин да се скрият белезници. Страхотен начин да увредиш нечии органи, без да оставяш видими следи.
	Изсумтях. Адски ме заболя, но аз издържам на болка. Разтревожи ме обаче чувството, че нещо не е наред с вътрешностите ми, сякаш Линч засягаше нещо важно.
	Той се дръпна назад и отново замахна с палката, сякаш цепеше дърва.
	Изохках. Тук нещо определено не беше наред. Втренчих се в стената, в лаптопа на Линч на металната лавица, за да не мисля за нараняванията си.
	Но е невъзможно да пренебрегнеш някои неща. Усетих, че върху панталона ми се плисва студена вода, и после — натиск върху много чувствителна зона. Погледнах назад. Не видях нищо, но веднага схванах, че той използва чашата на Ласитър като преса за изстискване на чесън, и бавно притиска топките ми върху масата.
	— Чакай малко — рекох и погледнах към лавицата.
	Той отпусна натиска.
	— За семейството си ли мислиш, Майк? Защото е лесно да се нанесе трайно увреждане в тази област.
	Изревах от болка. Звукът отекна в малката стая и причини болка в ушите ми.
	— Чакай!
	— Няма да стане — отвърна Линч и отново натисна, този път с две ръце, като почти се повдигна от пода.
	Изкрещях.
	— Не! Видеото. Върни го назад.
	— Какво? — попита той. — Не те чувам.
	— Защото ме убиваш, да ти го начукам. Камерата. Виж!
	Линч се приближи до лаптопа.
	— Какво да видя?
	— Върни малко назад.
	— Как да го направя?
	— С онова малко нещо в долната част на екрана.
	— Ако само се опитваш да се измъкнеш, Майк…
	— Натисни проклетото копче.
	Той превключи на видео. Бях се задъхал и се потях от болката, която избухна в слабините ми. Лицето ми беше притиснато в студеното бюро. На екрана една жена се приближи до факс машината, пъхна карта в процеп отстрани и започна да пише нещо.
	— Тя изпраща факс. Мислиш ли, че това ще спаси топките ти?
	— Това е закодирана карта, факсът е подсигурен.
	— Факс?
	— Да. Закодиран е от Агенцията за национална сигурност. Имал ли си работа с банка? Те изпращат всичко по факс. Бюрото използваха черна дъска за секретни съобщения до края на деветдесетте години. Директивата трябва да пристигне готова, подписана. Изпращат я по факс. В колко часа е станало това?
	— В два и половина — отговори Линч.
	— Трябва да са били докладите на икономистите от персонала, за да ги подготвят за Деня на Федералния резерв. Те са Клас I информация с ограничен достъп. Виждаш ли цифрите, които тя е написала, пин кода?
	— Клавиатурата е малка.
	— Погледни схемата.
	Той присви очи и се втренчи в екрана.
	— Виждам шест, може би пет.
	— Пусни ме. Аз ще ги разбера.
	Линч се поколеба.
	— Това е начинът да вляза. Мога да ги разбера. Само че трябва да стана.
	Той освободи глезена ми предпазливо, готов да разбие главата ми с палката. Заобиколих масата и изгледах записа няколко пъти. Цифрите бяха осем. Определих шест от тях и бях близо до останалите две.
	Повиках Линч.
	— Вгледай се внимателно. Това три ли е или шест?
	Знаех, че е три. Докато той се взираше в екрана, аз измъкнах телефона му от джоба си и го прегледах.
	Нямаше съобщения, нито номера. Линч сигурно ги изтриваше всеки път.
	— Трябваше да го посочиш, преди да започна — каза той и сгъна палката. Върнах телефона в джоба си, преди да го види.
	— Току-що го забелязах.
	Единственото по-страшно нещо от уменията на Линч в насилието беше колко лесно го зарязваше, като хирург, който оставя скалпел.
	— Е, и? — попита.
	— Може да задействаме зловредния софтуер, който е инсталиран в Бюрото, а после да влезем, представяйки се за служители от отдел „Информационни технологии“, да прочетем факса и да вземем директивата.
	— Как ще вземеш закодираната карта?
	— Ще я отмъкна. Виж. — Посочих екрана. — Тя я слага в чантата си, която е окачена в преградения кабинет. Лесно е да се свие.
	Той се замисли за миг за възможностите за избор. Съмненията му в джебчийските ми умения ми се видяха доста забавни, като имах предвид, че мобилният му телефон е в джоба ми. И все пак Федералните служители гледат сериозно на закодираните карти. Ако я загубиш, обаждаш се на денонощен номер и агентите пристигат в дома ти след петнайсетина минути.
	— Може и да стане — отбеляза Линч и посочи стола до бюрото.
	— Предпочитам да стоя прав — отвърнах.
	— Е, добре. Какво друго трябва да направиш?
	— Само да разбера какъв е пин кодът. Моят човек принтира два пропуска, за да можем да се движим свободно, след като преминем периметъра. Трябва да репетираме и да планираме повече възможности за пътищата за бягство.
	— Нали знаеш какво ще се случи, ако отново се отклониш от правия път? — попита Линч.
	— Да.
	Той се наведе над бюрото, за да отключи белезниците на ръката ми. Докато работеше с ключа, телефонът му завибрира в джоба ми. Линч можеше да го чуе всеки момент и да разбере, че е откраднат.
	Изтръпнах и се превих на две, преструвайки се, че отново изпитвам болка. Телата ни се сблъскаха. Опрях ханш в кръста му достатъчно дълго, за да прикрия движенията си, и пъхнах телефона в калъфката. Това е ключът в джебчийството — да прикриеш престъпното докосване с по-силен, случаен натиск. Останах превит, със свободната си ръка на слабините, докато Линч махаше белезниците.
	Той погледна телефона и после мен.
	— Тъкмо говорим за дявола — каза. — Имаш минута да се съвземеш. Ласитър идва. Научи ли си урока?
	Вървях като каубой, затворил очи от болка.
	— Няма да го забравя скоро.
	— Добре. Не се отдалечавай много от дома си. Не прави нищо странно. В неделя заминаваме за Ню Йорк.
	Линч носеше телефона в ръката си и преглеждаше съобщенията, докато вървеше към стълбището.
	Когато се отправих към асансьорите, забелязах, че той минава през тежка аварийна врата, водеща към стълбите от другата страна на офиса. Забавих крачка, за да видя в каква посока се отправя, а после слязох с асансьора един етаж по-долу, тръгнах през кабинетите и се върнах към стълбите, за да го проследя.
	В стаята за разпити Линч се беше поколебал за секунда дали да ме скопи, или да ме пусне да си вървя. Това не беше внезапен пристъп на съвест. Аз бях заменим и го знаех.
	Баща ми беше прав. Е, нямаше да ме оставят само да свърша работата. Сигурно знаеха, че ще се опитам да я обърна срещу тях. Предадях ли директивата, с мен беше свършено. Щяха да ме набедят или направо да ме убият. Трябваше да разбера кой се обажда от другия край на телефонната линия. Не можех да вляза в капан.
	Табелките с имената на всички на долния етаж бяха поставени на видно място. Единствените изключения бяха мъжете и жените с щурмови сини якета с надпис ФБР. Аз носех бронежилетка и вървях като Джон Уейн. Не беше много трудно да изглеждам като тях. Грабнах яке от един стол и го преметнах на ръката си, прикривайки онази част от кръста си, където повечето служители носеха табелките си.
	Не се представях точно като Федерален служител на силите на реда, но докато си мислех какво да направя, ако ме питат нещо, разликата започна да избледнява.
	Никой не ме спря. Бях типичният заподозрян убиец, разхождащ се в полеви офис на ФБР, на неколкостотин метра от местопрестъплението. До стълбището имаше петдесетина метра, но с всичките тези представители на закона около мен имах чувството, че съм в един от онези кошмари, където целта ти се отдалечава все повече, докато се движиш към нея.
	Тръгнах по стълбището, като внимавах да не изпреваря Линч. В сутерена чух, че някъде пред мен се затваря врата. Надникнах навън и го видях, че върви по почти празното долно ниво на закрития паркинг и завива зад ъгъла, държейки телефона в ръката си. Колата му беше паркирана в отсрещния край. Наблизо имаше само няколко микробуса.
	Затворих безшумно вратата и се запромъквах покрай бетонните стени. Криех се зад подпорите и се опитвах да се приближа до Линч достатъчно, за да подслушвам.
	Той спря и застана до някаква бръмчаща машина в стоманена клетка. Отидох от другата страна. Наблюдавах го, докато набира номер, и проследих пътя на пръстите му. Някои неща — схемите върху клавиатурите, процесът на включване в някоя компютърна система и кодовете — се запечатваха в паметта ми. Когато бях по-млад, прекарвах много време да упражнявам това и не изгубих навика. Разбрах номера, или поне по-голямата част от него, и го въведох в моя телефон.
	Линч започна да говори, но аз не го чувах от машината. Промъкнах се по-близо и едва долових гласа му.
	— Не разбирам защо не се справим с него още сега. Помисли си колко много знае. Да, разбира се… но… Щом казваш, че контролираш нещата, тогава ще почакам. Не мога да говоря за това тук. Къде? Добре. И без това трябва да проверя доставката. Ще се погрижа за още нещо тук и после може да се срещнем. След час. Хубаво.
	Реших да се връщам. Наведох се и се вмъкнах между машината и стената. Лицето ми беше на десетина сантиметра от гореща тръба, която вонеше на дизелово гориво. Не чувах нищо от шума.
	Изчаках една минута, както ми се стори, но вероятно бяха само десетина секунди, докато сърцето ми подскачаше в гърдите. И после чух, че се затвори врата. Измъкнах се, очаквайки Линч да изскочи зад следващата подпора, готов за удар с голямата чаша за кафе.
	Но когато се изправих, видях, че съм сам в подземието.
	Линч отиваше на среща с шефа си. Може би параноята ми се беше развихрила прекалено много, но думите му прозвучаха така, сякаш на дневен ред беше съдбата ми. Той обаче не каза достатъчно, за да разбера къде отива. Можеше да се опитам да го проследя, но джипът ми щеше да ме издаде.
	Приближих се до крайслера му. Микробусите наоколо ми осигуриха известно прикритие от охранителните камери. В голям комплекс като този, колкото и да бяха страшни, камерите на третото подземно ниво по всяка вероятност бяха преглеждани периодично или само ако има произшествие. Въпреки че като се имаше предвид как преминава денят ми, изобщо нямаше да се изненадам, ако пак улучех неподходящ момент.
	Да се качиш в някоя кола не е много трудно, но да я откраднеш е съвсем друга работа. Въведените през деветдесетте години устройства за блокиране на двигателите отнеха забавлението от краденето на коли. Когато бях тийнейджър, имаше един вълшебен момент за разходките с чужда кола, когато се появи бастунът за заключване на волана. Все още имаше в движение доста коли от осемдесетте години, които можеш да отмъкнеш. Трябва ти обаче много сила, за да разбиеш бастуна, пък и ще изглежда ужасно подозрително да вървиш в закрит паркинг с метален лост. Но после, Бог да ги благослови, шофьорите започнаха да прикрепват метални скоби на воланите за теб. Запалваш мотора, разбиваш ключалката на скобата и ти трябва само трионче в ръкава, за да срежеш скобата и да я махнеш от волана. Целият град беше изложбена зала на автомобили. Но щом ключовете с чипове станаха стандартни, купонът свърши. Вече нямаше запалване с жички. Възможностите за избор бяха да използваш крик или да хванеш автобуса.
	Трябваше да вляза, без да оставя следа. Тънките метални пластини не работеха надеждно от години, затова ключарите използват метода с клина. На колоната зад мен имаше жълти стопове. Извадих твърдата пластмасова капачка на единия и я вкарах отгоре във вратата на шофьора, а после натиснах пластмасата по-навътре, отваряйки малко пространство между вратата и рамката. Отвъртях шпилка от тръбата, минаваща покрай стените, и я огънах леко покрай клина. Ръката ми се разтрепери, когато шпилката влезе до половината. Ако оставех драскотини по рамката на вратата, щях да се издам на Линч. Спрях, успокоих се и я насочих към ключалката на вратата.
	Шпилката се плъзна по върха два пъти. И после успях да постигна солиден контакт. Бутонът се спусна. Ключалките изщракаха и се отвориха.
	Линч поддържаше чиста колата си. Надявах се, че има джипиес, който да ми покаже обичайните му места за срещи, но не намерих нищо друго освен диск с „Най-доброто от Франк Синатра“ и миризмата от десетки хиляди цигари, просмукала се в тапицерията.
	Седнах вътре за миг. Това беше единственият ми шанс. Линч щеше да се върне всеки момент.
	Извадих мобилния си телефон и изключих звука. Проверих го четири пъти и го пъхнах под задната седалка.
	Слязох и заключих вратите.
	Чух, че някой идва зад мен. Отдръпнах се от колата и тръгнах спокойно към изхода.
	Закръглен мъж на средна възраст с пожълтели от никотин мустаци се приближаваше към мен. Носеше черна униформа във военен стил, но в днешно време всички пазачи в моловете се правеха на командоси от специалните части, затова външният му вид не означаваше много.
	Щом стигнах до него, разбрах, че не е от ФБР, а от Федералната охранителна служба, вариантът на правителството на „ченгета под наем“. И все пак той имаше радиопредавател, по който можеше да навлече ад на главата ми само с няколко думи.
	Изпънах рамене, изпъчих гърди, припомняйки си всеки детайл от позата, която бях научил във флотата, и закрачих право към него. След това му кимнах почтително.
	Мъжът ме погледна и също кимна в отговор.
	Върнах се при стълбището на подземния паркинг, изкачих два етажа и излязох на „Федералния триъгълник“. Насладих се за миг на свободата, а после си спомних, че все още съм навътре във вражеска територия, близо до мястото, където беше екзекутиран Сакс, обграден от полицаи, военни полицаи, прокурори и съдии. Махнах се оттам, колкото можах по-бързо, тръгнах на север и поех по дългия път към джипа си.
 

  	34.
 

	Седнах зад волана, извадих лаптопа си и влязох в уебсайта на доставчика на услугите за мобилния ми телефон. Търсих, докато намерих функцията „Къде е мобилният ми телефон?“, и позвъних на телефона си. Видях го на картата да спи спокойно в колата на Линч под полевия офис на ФБР.
	Оттам отидох в квартал „Шоу“, където имаше по-малка вероятност да познаят джипа ми след убийството на Сакс. Спрях пред една обществена пералня и зачаках. След десетина минути Линч потегли, отправяйки се на запад.
	Последвах го, движейки се пет минути след него, за да не ме издаде джипът ми. Уличното движение в окръг Колумбия е достатъчно опасно и без да се налага да поглеждаш лаптопа си на всеки двайсет секунди. Движехме се на северозапад, през градчетата край река Потомак откъм страната на Мериленд, и скоро много по-скоро, отколкото бихте си помислили, идвайки от центъра на Вашингтон — карахме покрай къщи и ферми за коне за десетина милиона долара.
	Отправихме се към историческите имения високо над реката и Грейт Фолс. В градчетата покрай реката — Грейт Фолс, Маклийн, Потомак, Бетезда — живеят лобисти и хора, които работят на договор с правителството и сега са едни от най-богатите в страната. Набрах звезда 67 на телефона си с предплатена карта, което блокира номера ти да не се покаже на екранчето, и позвъних на номера, който бях видял да набира Линч. Никой не отговори.
	Пейзажът стана по-земеделски. Минах покрай гори и училища за езда. И после точката на картата спря. Опресних информацията в компютъра. Точката не помръдна. Линч беше пристигнал на крайната си цел. Спрях на около километър от него, на ветровит селски път.
	От време на време през гората съзирах реката, която течеше далеч оттук. В края на пътя забелязах масивна каменна сграда, която приличаше на бивш луксозен хотел или курорт, най-малко на сто години. Крилата бяха полуразрушени и обрасли с храсти. На високите сводести прозорци бяха заковани дъски. На покрива се виждаха позеленели медни орнаменти — плуващи Посейдоновци и русалки, задушени от кудзу, което покриваше половината сграда. От администрацията на Хувър там, изглежда, не беше стъпвал друг освен вандали, скитници и драскачи на графити.
	Докато карах покрай ръждясалата ограда, видях, че наскоро в главната сграда са направени подобрения — лъскава стоманена врата и електронна порта. Очевидно беше дошъл нов наемател, който криеше нещо много ценно или някого. На дългата кръгообразна алея бяха паркирани две коли и два микробуса.
	Обстановката не вещаеше нищо добро, но трябваше да разбера кой стои зад всичко това и коя част от миналото ми се е върнала за мен. Едва ли не предполагах, че Джак издава заповеди на Линч и ръководи играта. Но беше ли брат ми достатъчно извратен, за да разреже черепа си десет сантиметра, за да хване на въдицата мишената си?
	Кой знае? Може би беше цветарят, когото бяхме уволнили преди два месеца.
	Обиколих с джипа, подкарах по пътека в гората, докато се скрих от поглед, и спрях. Извадих пистолета от скривалището му под седалката и го затъкнах в колана си.
	Графити и празни шишета от вино свидетелстваха за скорошната клиентела на курорта, но дори зад сградата ясно се виждаше новият охранителен режим. Двете крила на хотела бяха само фасади, но централната част с купола беше подсигурена с бронирани стъкла на прозорците и нови ключалки.
	Промъкнах се през избуялите градини, празните басейни и обезобразените римски статуи и после запълзях по нисък парапет, докато стигнах достатъчно близо, за да се втурна към колата на Линч. Беше почти тъмно и нямаше признаци за човешко присъствие. Намерих парче стар метал и се опитах да го пъхна във вратата. Дървото се разпадна. Беше сухо, изгнило и с дупки от термити. Огледах се наоколо за друг клин, а после ми хрумна да пробвам дръжката на вратата.
	Беше отключена. Все пак се намирахме в дивата пустош.
	Седнах в колата и започнах да търся около задната седалка. Телефонът ми не беше там. Бръкнах дълбоко между възглавниците, одрах кокалчетата на пръстите си в глава на болт и след това най-после напипах студената пластмаса.
	Затворих безшумно вратата и побягнах към парапета.
	Започнах да обикалям сградата и намерих стоманена врата във вътрешен ъгъл, който предлагаше прилично прикритие, докато работя. Вратата беше заключена с американски катинари. Ключалката беше хубава, но въпреки това нямаше да ми отнеме много време. Обаче бях нервен и непрекъснато обърквах щифтовете. Най-сетне цилиндърът се превъртя. Няма по-приятно чувство. Влязох вътре, следвайки тънкия лъч на фенерчето си. Коридорът беше зловещ. Стъпките ми отекваха и едва различавах очертанията на дървената ламперия и порцелановите ключове за осветление.
	Чух тихо боботене отпред и се отправих натам. Направих погрешен завой и кракът ми хлътна в изгнил под и отломки. Докато падах, капачката на коляното ми се заби в нещо остро.
	Станах и заобиколих. Шумът отново се усили. Голяма част от стената в коридора липсваше и аз минах през нея.
	В мрака открих дебела метална врата; беше открехната. Докато се промъквах през нея, осъзнах, че това е помещение за съхраняване на ценности. В ъгъла имаше стари сейфове. Бяха твърде тежки, за да ги измъкне някой. Мястото беше украсено в разточителния стил на Златната епоха — изваяни колони с фигури и фризове и изпочупени полилеи.
	Вече бях по-близо до пулсиращия звук, който, изглежда, се чуваше зад врата със старомодна ключалка, през която наистина можех да надникна. При други обстоятелства това можеше да е интересна загадка, но не и сега, когато Линч и взводът му бяха наблизо.
	Нямах подходящи шперцове, което означаваше кошмар от неудобни ъгли и твърде много натиск. Пръстите ми се зачервиха и израниха. Най-после успях да отключа.
	Когато открехнах вратата, шумът изведнъж стана много силен и през пролуката нахлу светлина, която ме заслепи за няколко секунди.
	Озовах се съвсем близо и чух гласове. Дебелите стени на трезора ме бяха накарали да мисля, че съм много по-далеч.
	Очите ми се приспособиха и сцената стана сюрреалистична. Намирах се в задната част на хранилището на старо казино, където се брояха парите и се осребряваха чиповете. Тя заемаше едната страна на игралния под. Вдигнах глава и видях сводестия таван над главната игрална зона и купола високо над мен. Една четвърт от тавана се беше срутила и през разцепените дъски и напуканите фрески видях, че небето е станало тъмносиньо. На пода гниеха няколко маси за зарове. Около тях беше избуяла трева и тук-там цъфтяха диви цветя. Куполът сигурно беше отворен от десетилетия.
	Наблизо имаше хора. От тях ме скриваха гише и сейф, но отсреща, през месинговите решетки видях два ярки халогенни прожектора, насочени към мен. Зад тях се движеха хора — може би десетина, но не виждах лицата от заслепяващите светлини. На пода бяха натрупани десетки кашони, извисяващи се над главите на хората. От двете страни стояха пазачи с пушки.
	Пулсирането на генератора отчасти заглушаваше гласовете, но мисля, че познах говора на Линч. Извих врат, за да видя на кого говори, но съзрях само тъмни силуети. Приближих се да разбера какво казва.
	— Не разбирам защо не сплашиш годеницата — каза Линч. — Или защо мислиш, че го държиш в ръцете, когато той очевидно се готви да ни прекара…
	— Добре — прекъсна го другият. — Шоуто е твое.
	Този човек стоеше зад всичко. Промъкнах се още малко напред. Отчаяно исках да видя лицето на онзи, който беше решил да ме съсипе. Бяхме стеснили кръга в издирването на хората, които стояха зад парите с неясен произход. Бяхме близо. Ако можех да видя лицето му, щях да разбера кой е.
	Линч се премести няколко крачки. Другият човек остана само сянка, очертана от светлините. Ако се обърнеше и мръднеше малко, щях да го видя.
	Отново запълзях. Дъската на пода под лакътя ми изскърца. Прехвърлих обратно назад тежестта си. Сега пък изскърца дъската под крака ми.
	— Какво беше това? — попита някой.
	— Там!
	Дръпнах се назад.
	Лъчи прорязаха мрака, насочвайки се към мен. Мъжете хукнаха.
 

  	35.
 

	Скочих през вратата, затръшнах я след себе си, спуснах резето и завъртях вътре шперц, докато се счупи. Далеч отпред блестеше светлина и аз се отправих натам. Край мен пробягваха полуразрушените стени на коридора, дълго крило от бални зали, построени от камък, с тавани с красива дърворезба. Прескочих купчина отломки. Таваните изчезнаха. Подът на втория етаж се срути. Побягнах сред развалините. Каменните стени се издигаха високо над главата ми.
	Имаше известно разстояние между мен и пазачите, когато чух силен трясък далеч назад и после гласове. Скоро след това прозвучаха изстрели. В стените рикошираха куршуми, свистяха във въздуха и разпращаха облачета прах и камъчета в краката ми.
	Минах през каменна арка, крепена на подпори, и спрях. Върнах се, бутнах ги силно и после се хвърлих встрани. Зачаках отломките от горния етаж да рухнат и да ми осигурят прикритие. Камъкът изскърца, паднаха няколко парчета мазилка и после нищо. Покрай мен пищяха куршуми. Побягнах.
	Стигнах до дъното на коридора. Стените се извисяваха на четири и половина метра. Стоманени плоскости покриваха прозорците. Озовах се в капан. Единственият път за връщане беше онзи, по който бях дошъл, трезорът, където бях блъснал подпорите.
	Хукнах към изстрелите, криволичейки насам-натам. Чух пукане и тътен от каменната арка пред мен. Страхотно. Трезорът беше решил да съдейства точно сега. Паднаха няколко парчета. Затичах се право към трезора и завих зад ъгъла, спринтирайки и размахвайки ръце, докато покривът се срутваше и куршуми пронизваха въздуха.
	Всичко се срути. Хвърлих се на земята; камъни удряха краката и гърба ми. Може би не бях стигнал достатъчно далеч. Обви ме облак прах и полепна в устата ми като талк. Изправих се на колене и се хвърлих напред, очаквайки сблъсък.
	Тежък камък ме удари по кръста. Спънах се. Щях да бъда погребан жив в тази страховита купчина и след няколко месеца деца, които си играят на стражари и апаши, щяха да намерят трупа ми. Продължих да вървя приведен и да пълзя. Очите ми пареха от прахоляка. Дъждът от падащи отломки намаля. Побягнах, блъснах се в стена и продължих пипнешком.
	Въздухът се изчисти. Стените се превърнаха в купчини камъни. Прескочих една ниска купчина и хукнах към оградата.
	Към купона сигурно се беше присъединил някой с пушка, защото куршумите свистяха по-наблизо, показвайки опитната ръка на стрелец, който се старае да коригира разстоянието и студения вятър, повяваш от реката.
	Погледнах през рамо и съзрях пламъци от дуло, подаващо се от прозорец високо горе.
	Продължих да бягам и видях пред мен една последна ограда от телена мрежа, а отвъд — залесения склон към реката. Хвърлих се напред, вкопчих се в брънките и започнах да се катеря.
	Куршум рикошира в оградата, до главата ми. Прехвърлих се през оградата. Телта се забиваше в ребрата ми, докато се спусках. Загубих контрол и тупнах тежко от другата страна, забивайки коляно в брадичката си. За миг останах зашеметен.
	Хукнах отново и видях склон вляво.
	Някой още стреляше с пушката. И после го почувствах, сякаш десеткилограмов парен чук ме удари в гърба. Претърколих се напред, удряйки главата си в земята в последната секунда. Успях да стъпя на краката си, но склонът беше много стръмен. Запързалях се по пръстта и листата. Пистолетът ми падна от колана и отскочи встрани. Претърколих се и паднах по гръб.
	Изохках. Светът пред очите ми почервеня и се изпъстри със звезди и искрящи светлини. Прехвърлих се през издатината и се приземих по корем в дерето.
	Не бях далеч от реката. Нямаше следа от пистолета ми. Закуцуках между дърветата към мястото, където бях оставил джипа си, и когато минавах покрай завой на реката, го съзрях. Слава Богу. Може би щях да се измъкна. Затичах се, но болката в гърба ми ме прониза. Приближих се и видях хора с фенерчета. Бяха открили джипа ми.
	Лъчите на фенерчетата шареха из гората. Скрих се зад едно дърво и ги зачаках да отминат.
	Завих и отново тръгнах към реката, минавайки през храстите. Болка пронизваше гърба ми с всяка крачка. В радиус от няколко километра наоколо нямаше нищо друго освен мъжете, които искаха да ме убият. Докато газех в студената, застояла вода, видях фарове по пътеката. Хвърлих се в калта и зачаках. Минаха няколко минути. От листата до ухото ми изпълзяха паяци. Нещо като щипки на раци запъпли по краката ми. Държах се.
	Колата спря. Лъчи на фенерчета кръстосаха полето и осветиха мократа земя до главата ми. Зарових лице, опитвайки се да дишам през устата си.
	Не знам колко време лежах така и насекомите пълзяха по яката ми, а калта проникваше в ухото ми.
	Светлините се преместиха и проблеснаха още веднъж. Двигателят на колата изръмжа. Преследвачите си тръгнаха.
	Километър по-нататък по реката попаднах на стара барака за стръв, затворена за сезона. В потока зад нея имаше малка лодка, изоставена и пълна до половината с кафява вода. Качих се и я насочих към реката. Усетих, че течението ме понесе, легнах по гръб в студената тиня и се втренчих в звездите.
	Чувствах, че по гърба ми тече топла кръв и се смесва с мръсната вода. Знаех, че съм прострелян. Надявах се, че са ме помислили за мъртъв, и се молех накрая да не се окажат прави.
	Тази част от реката беше широка и спокойна. Лодката навлезе сред дънери, стърчащи от водата. Изтласках се с краката. Водовъртежът ме повлече и ме докара до отсрещния бряг, от страната на Вирджиния.
	Проправих си път през ледената вода до брега. Намирах се в някакъв парк. Докато се влачех нагоре по хълма, почувствах топлината на кръвта си, която се стичаше по краката ми.
	Протегнах ръка, докоснах бронежилетката и проследих с пръсти дупката в пластинката. Куршумът беше минал през нея.
	Пътеките водеха до селски път. Извадих мобилния си телефон. Беше се намокрил, но работеше. Позвъних на Ани, но тя не отговори. Приготвих се да се обадя на татко, но той беше последно убежище. Ако не успееше да се прибере навреме за обаждането на надзорника, щяха да го върнат в затвора.
	Можех да похлопам на нечия врата, но вероятно щяха да ме посрещнат с ловна пушка, и с право, защото приличах на избягал убиец.
	Виеше ми се свят и се спънах два пъти. Състоянието ми бързо се влошаваше. Трябваше да си почина.
	Вмъкнах се в прикритието на дърветата, седнах и се облегнах на паднал дънер.
	Нуждаех се от линейка. Тъкмо щях да се обадя на „Бърза помощ“, когато си спомних, че те съобщават на полицията за всички огнестрелни рани. Не можех да си позволя среща с ченгетата. Легнах по гръб и започнах да дишам бавно и дълбоко. Не се бях чувствал по-уморен и премръзнал. Очите ми се затвориха и се свлякох на земята.
	Болката, влагата и студът вече нямаха значение. Безсъзнанието се спусна над мен като покров. Оставих се пред очите ми да падне мрак.
 

  	36.
 

	Зазвъняха звънчета. Не знам дали само те щяха да свършат работата да ме събудят, но докато лежах на земята, върху ухото ми падна студена капка дъжд. Свестих се. Зъбите ми тракаха от студ. Звънчетата бяха пронизителният дигитален звук на мобилния ми телефон. Надигнах се на дънера и прегърбих рамене.
	Трябваше да се движа.
	Отговорих на обаждането, докато се мъчех да стана.
	— Ало.
	— Майк?
	— Кой се обажда?
	— Емили. Емили Блум. Исках да питам как мина срещата. Добре ли си? Неподходящ момент ли избрах?
	— Малко съм загазил — изграчих. — Дали не си някъде наблизо до Хърндън? Там съм. — Болката затрудняваше дишането ми. Всяка дума излизаше като стенание.
	— Звучиш ужасно. Добре ли си?
	— Не — отговорих.
	— Ранен ли си?
	— Да.
	— Ще бъда там след десетина минути.
	Не исках да я въвличам в това, но предпочитах да не умра от учтивост.
	— Благодаря — отвърнах.
	— Само ми кажи адреса.
	Погледнах координатите на джипиеса на телефона си и й ги казах.
	* * *



	Докато чаках, се обадих на баща си.
	— Здравей — започнах, полагайки усилия да говоря като жив човек.
	— Какво става, Майк? Добре ли е Джак?
	— Не съм го виждал. Искам да питам за онзи лекар, когото ти и Картрайт познавате. Ветеринарят.
	— Макоско ли?
	— Може ли да му се обадиш и да му кажеш да отиде в кабинета си?
	— Какво се е случило?
	— Добре съм. Трябва само да ме зашият.
	— Какво? Отиди в проклетото спешно отделение. Имаш здравна осигуровка.
	— Не мога.
	— Защо?
	— Малко ме простреляха.
	— Не може да те прострелят малко, Майк. Какво става, по дяволите?
	— После ще ти разкажа. В момента не мога да говоря. Но в това време ще се обадиш ли на Макоско?
	— Ще дойда да те взема. — Той беше най-малко на половин час път от мен.
	— Един приятел идва. Ще ти се обадя, ако се появи проблем.
	За миг чух само дишане, а после татко отстъпи.
	— Ще му се обадя.
	Опитах се да остана в съзнание, но отново ми причерня пред очите въпреки дъжда. Събудих се, заслепен от фарове.
	Беше Блум. Тя поиска да узнае какво се е случило и как от полевия офис на ФБР съм се озовал встрани от селски път, но аз нямах сили да обяснявам. Блум взе голяма пазарска торба „Нийман Маркъс“ от задната седалка, скъса я отстрани и я сложи на предната седалка.
	— Имаш ли нещо против, ако само си почина. Не искам да изглеждам неблагодарен, но денят ми беше тежък.
	— Разбира се. Да те закарам ли в болница?
	— Не. — Прегледах съобщенията си и й казах адрес край магистрала „Лий“.
	* * *



	Спряхме пред витрина на осемстотин метра от магистралата с неонова табела, на която пишеше: „Ветеринарна клиника „НоВа“.
	Ветеринарят беше приятел на Картрайт. Мисля, че докторът му беше длъжник, на хазарт или някой друг грях. Грижеше се за наранявания, за които хората предпочитат да не знае полицията. За пръв път чух за него, когато аз и баща ми имахме неприятности с предишния ми шеф.
	Кървенето не беше силно, но постоянно. Болката беше поотслабнала или бях свикнал с нея. Започнах да се надявам, че куршумът може би не е проникнал в тялото ми и раната на гърба ми е от силата на удара. Когато се бях опитал да съблека бронежилетката, болката ме накара отново да припадна, затова все още бях с нея.
	Макоско ни посрещна във фоайето. Държеше голяма чаша и беше с долнище на анцуг и памучна риза.
	— Прострелян ли си? — попита той, извади пликчето с чай от чашата и го хвърли в боклука.
	— Мисля, че куршумът се заби в бронежилетката — отвърнах.
	— Хмм. — Той мина покрай рецепцията. Последвах го. Няколко кучета оголиха зъби до вратите на клетките си покрай стената. Макоско ме сложи да седна на метална маса. Мястото беше по-хубаво от последната болница за хора, в която бях ходил.
	Разкопча бронежилетката и надигна предната част.
	Стиснах зъби.
	— Така добре ли е?
	— Аха.
	Лекарят внимателно отлепи бронежилетката от гърба ми.
	Избълвах няколко ругатни.
	— Виждам я — каза.
	— Какво?
	— Кървяща рана под бронежилетката. С какво те простреляха?
	— Мисля, че с пушка.
	Той приготви инжекция и заби иглата в ръката ми.
	— Ще искаш това — каза Макоско и натисна буталото. В тялото ми се разля приятно замайващо усещане.
	Той взе парче марля с форцепс и каза на Блум да хване бронежилетката за раменете. Закопчалката висеше свободно.
	— Дръпни я, когато ти кажа. Готова ли си?
	Блум хвана бронежилетката.
	— Сега.
	Тя я издърпа. Имах чувството, че някой заби запален фойерверк в гърба ми. Изохках и се вкопчих в ръба на масата. Нещо изтрака върху плочките зад мен. Погледнах и видях изкривена гилза от пушка, която се търкулна по линолеума и се скри под шкафа.
	Усетих, че по гърба ми плъзна топлина, когато Макоско притисна марлята върху дупката, оставена от куршума. Това пареше повече от дръпването. Вече бях твърде уморен, за да охкам, затова само стиснах зъби, вкопчих по-силно пръсти в ръба на масата и почувствах, че по лицето ми се стича пот.
	— Проникнал ли е в тялото ми? — попитах.
	— И да, и не — отвърна ветеринарят, докато разглеждаше с очилата си за четене раната. — В случай като този куршумът влиза, но не твърде дълбоко, и вкарва материала на бронежилетката. Нещо като фокусник, който натъпква носна кърпа в юмрука си. Извадил си късмет. Виждал съм много огнестрелни рани. Повечето лекари биха предположили, че куршумът е проникнал и е разкъсал тъканите. После няколко часа бърникат и ръчкат в коремната област да го търсят.
	Той удари с длан по масата, правейки ми знак да легна по корем. Подчиних се. Макоско се залови да шие раната на гърба ми.
	— Съвсем не е толкова зле, колкото изглежда — едва ли не разочаровано каза той.
	Блум взе гилзата и я огледа.
	— Прилича на 5.65. Провървяло ти е, че си жив. Тези са мощни и опасни.
	Шевовете отнеха още десетина минути. Седнах и Макоско ми даде няколко хапчета. Погледнах шишенцето и отбелязах:
	— Тези са за кучета.
	— Няма значение. Помагат на всички. — Той се обърна към Блум: — Ти жена му ли си?
	— Не — отговори тя.
	— Е, не е моя работа — каза ветеринарят и започна да зарежда стерилизатора. — Но в този човек… — той ме посочи — има конска доза оксикодон. Дръж го под око следващите осем-дванайсет часа. Би трябвало да е добре, но Госиод знае, че ми се е случвало да греша.
	Блум ме заведе до колата. След като ми извадиха гилзата и взех болкоуспокояващи, се почувствах като прероден.
	— Предполагам, че срещата не е минала по плана — каза тя, докато се качвахме в джипа й.
	— Не. Трябва да се прибера у дома и да легна.
	— Ани там ли е?
	— Не.
	— А някой друг?
	— Не.
	— Тогава идваш с мен — заяви Блум. — Заповед на лекаря.
 

  	37.
 

	Събудих се и потърках лице в студените завивки и матрака, по-удобен от всеки друг, на който бях спал. Със сигурност не беше мой.
	На тоалетката видях семейни снимки — на ски в Алпите, на езда в Монтана, дипломиране от Станфорд. На всичките беше Емили Блум.
	— О, не — промълвих.
	Изминалата нощ беше като мъгла. Какво бях направил? Претърколих се и извиках от болка, но за щастие открих, че съм сам. Отново легнах и огледах стаята. Беше идеално обзаведена. Не можех да си представя, че в нея живее реален човек. Имах чувството, че съм в луксозен мебелен магазин. Предишната вечер започна да ми се изяснява. Бавно сглобих събитията, изстрела и защо спя в леглото на чужда жена.
	Блум отвори вратата на спалнята и каза:
	— Добро утро. Искаш ли кафе? А викодин?
	— И двете. Бог да те благослови. Извинявай, че те притесних. Трябваше да спя на дивана. Припаднах ли?
	— Заслужи си леглото. Не се тревожи за това.
	Седнах и провесих крака от леглото. Бях с тениска и долнище на анцуг на Блум.
	— Не трябва ли да лежиш? — попита тя.
	— Чувствам се много добре, като се има предвид всичко. Притесних се, че проклетият куршум е в мен, без да знам какво точно е положението.
	Тя беше спала в дневната и ме бе проверявала през няколко часа. На кухненския плот имаше плик с гевречета от „Дийн и Делука“.
	— Е, какво се случи? — попита тя.
	— Добрата новина е, че бях много близо да разбера кой е погнал мен и брат ми. Човекът на върха.
	— Кой е той?
	— Това е лошата новина. Не знам. Непрекъснато мисля за това. В момента работя по няколко случая, които може да са свързани, няколко души, с които съм имал конфликти в миналото.
	— Предпазлив си. Можеш да ми се довериш, Майк.
	— Наистина не знам. Сигурно е свързано с работата ми срещу корупцията. Ако имам достъп до файловете си, мога да стесня кръга и да изслушам някои аудиозаписи.
	— Бил си достатъчно близо, за да те прострелят. Мисля, че това е нещо. Искаш ли да ми разкажеш?
	— Всеки, който научава за случая, свършва в болница, в моргата или в кабинета на ветеринарен лекар, затова ще ти спестя подробностите.
	— Ще отидеш ли пак при Федералните власти?
	— Така започна всичко снощи. Те имат източници навсякъде.
	— Ласитър?
	— По-висшестоящи от Ласитър. Но не казвай и не прави нищо. Те убиват информаторите. Виждал съм ги да го правят. Обещай ми.
	— Добре. И какво следва?
	— Може ли да ме закараш у дома?
	* * *



	Спряхме на моята улица с джипа на Блум. Дрехите ми от вчера, покрити с втвърдена речна кал и кръв, бяха в чувал за боклук в краката ми.
	Въпреки болкоуспокояващите гърбът ме болеше ужасно. Докато се приближавахме към дома ми, видях познати автомобили — „Бентли“ от петдесетте години и „Лексус“ кабрио. Те принадлежаха на бабата и лелята на Ани.
	На алеята пред къщата ми беше паркиран бял микробус без прозорци — предпочитано превозно средство от похитители. Ако знаеха, че в старото казино съм бил аз, Линч и шефът му биха дошли за мен с всички възможни средства.
	Ръката ми се плъзна към ножа, но после видях сервитьор с бяла риза и черен панталон, който носеше празен поднос от задния двор към микробуса.
	Той се появи отново с ордьоври, от които стърчаха клечки за зъби. Спряхме пред къщата и слязохме едновременно от джипа.
	— Малко трепериш — каза Блум.
	— Нищо ми няма. — Въпреки болката се движех доста добре.
	Обърнах се към къщата и видях Ани на верандата. Мислех, че ще се върне довечера, но може би бях разбрал погрешно.
	Ако знаех, че тя е у дома, вероятно нямаше да се прибера вкъщи, след като цяла нощ бях с жената, с която се кълнях, че не спя. И определено нямаше да нося дрехите, които ми даде Блум — стара тениска от католическо училище за момичета и червено долнище на анцуг.
	Ани ме изгледа с едва сдържан гняв. Като имах предвид доказателствата срещу мен, засега ми се разминаваше леко. Изкачих стъпалата пред верандата. След преживяното снощи се радвах, че съм жив да я прегърна. Все едно обаче притиснах до себе си дърво. Тя ме отблъсна.
	— Ти сериозно ли? — попита.
	Сега имахме многобройна публика от лели, братовчеди и приятели, които се преструваха, че ядат ордьоври, докато гледаха през прозореца какво става на верандата.
	— Мога да ти обясня.
	— Невероятен си.
	— Опитах се да отида във ФБР, но…
	Бащата на Ани излезе на верандата. Вдигнах ръце. Положението и без това беше достатъчно лошо и без Лорънс Кларк да гледа от първия ред как животът ми се взривява отвътре.
	— Ще поговорим по-късно — казах на Ани. — Прекарах ужасна нощ.
	— На мен ми се вижда приятна — отвърна тя, поглеждайки дрехите ми и после Блум, която стоеше до джипа си. Ани хвърли поглед към баща си и после се приближи до мен. — Задължително ще поговорим за това по-късно. Ще има проклет симпозиум по въпроса. Приведи се в приличен вид.
	Менструацията ли й беше дошла? Тогава защо беше ходила в онзи СПА курорт? Трябваше да мисля за други неща освен за светския календар на Ани, но имаше безкрайна верига от събития преди сватбата, роднини и приятели, които пръскаха наоколо разни дрънкулки, шампанско и гирлянди, и ми беше трудно да ги различавам един от друг.
	Пълната с гости къща поне ми донесе кратка отсрочка на неприятностите ми с Ани. Погледнах я.
	— Защо се усмихваш? — попита тя. Бях го направил несъзнателно. Радвах се, че я виждам и че и двамата сме в безопасност. Трябваше обаче да престана да се хиля като човек, който току-що е прекарал най-страхотната нощ в живота си. — Да не си се надрусал?
	Само с хапчета за кучета. И имах рецепта.
	Не отговорих. Цялото ми внимание беше насочено към кола, която зави зад ъгъла. Беше „Додж Чарджър“. Надникнах към стъклото. Караше човекът на Линч с очилата. Вътре имаше трима души.
	Доджът спря пред къщата ни, препречвайки изхода от алеята.
	— Влез вътре, Ани! — казах.
	— Сега пък заповеди ли ми издаваш?
	Сложих ръка на гърба й и я насочих към вратата. Сто двайсет и пет килограмовият ми бъдещ тъст застана пред мен, за да защити дъщеря си.
	— Нямам време да ти обяснявам, Ани. Влез вътре. Тези хора…
	— Престани, Майк — прекъсна ме тя. — Знам какво става. — Бръкна в джоба си и извади плик, натъпкан с долари по двайсетачки. — Полицията идва днес, Майк, пред цялото ми семейство. Дойдоха, за да те приберат за разпит във връзка с убийството на Националната алея. Да не си се побъркал напълно? Ти си адвокат. Не можеш да обираш или да мамиш хората, или каквото там друго правите с брат ти. Мислех, че си приключил с тези неща. Дори не мога да повярвам, че го казвам. Кошмарно е.
	— Ани, не си в безопасност. Влез вътре.
	— Не мога да повярвам, че се вързах на глупостите ти вчера. Загубил си най-големия си клиент и не ми каза? Кои са хората, с които си се свързал? Двамата с брат ти в някаква… банда ли сте? В шибана банда ли си?
	На Ани очевидно не й пукаше кой я чува.
	— Опитвам се да те предпазя. — Хванах ръката й. Кларк сложи ръка на гърдите ми.
	— Престани — продължи тя. — Престани да лъжеш, Майк. И тя. — Ани погледна към Блум. — Явно спиш с нея, затова не ме обиждай, като твърдиш противното. До сватбата ни остават две седмици. Какви ги вършиш, по дяволите, Майк?
	— Кълна се, че нищо не се е случило, Ани. Аз…
	— Мислех, че искаш всичко това. — Тя вдигна ръка и посочи къщата и спретнатата градина. Видях вътре баба й, която ни гледаше и се наслаждаваше на заслуженото ми наказание. Не можех да споря с Ани в момента. Нямах време. Скоро Линч и хората му щяха да дойдат, жадни за кръв. Трябваше да я заведа на безопасно място и да се надявам, че ще оцелея. След това можеше да намеря начин да й обясня всичко и да поискам прошка за непростимото. — Но ти не можеш да го понасяш — продължи тя. — Не понасяш мен. Мислиш, че става дума за брат ти? Не. Ти го използваш като извинение да омърсиш ръцете си и да ми отнемеш всеки шанс, който си получил. Каза ми, че можеш да се промениш, Майк, но вече не съм сигурна в това. Държиш се така, сякаш постъпваш правилно и работиш за някаква благородна цел. Но цялото ти семейство е такова. Това е в кръвта ви. Ти си един от тях. Ти си загубена кауза. — Ани хвърли парите в краката ми. — По-добре е да го разбера сега, преди да направя най-голямата грешка в живота си. — Тя ме прикова с поглед, който познавах добре. Ани криеше този поглед от мен, откакто ме видя да убивам човек. Съжаление, подозрение и страх. Тя сложи ръка на челото си и въздъхна. — Не мога да повярвам, че го казвам, но всичко свърши.
	— Ани, моля те, дай ми възможност да говоря с теб, но не сега. В момента трябва да те заведа на безопасно място.
	Протегнах ръце към нея. Тя отстъпи назад. Баща й ми препречи пътя.
	— Мисля, че Ани най-после разбра какво представляваш, Майк. Предлагам да се махнеш оттук.
	— Аз? — обърнах се към него. — Аз ли съм престъпник, по дяволите?
	Бях си обещал да не го правя. Това щеше само да се обърне срещу мен и да ме направи да изглеждам жалък. Но бях твърде отчаян да се сдържа. Гледката как този самодоволен нещастник се радва на провала ми и всичкото това двуличие ми дойдоха в повече.
	— Може и да съм боклук — добавих и пристъпих към него, — но поне не съм ненавиждащ себе си лицемерен измамник, целият живот на когото е лъжа.
	Кларк поклати глава.
	— Не ти ли се е струвало странно, Ани — попитах, — че той взима петнайсет процента печалба в продължение на двайсет години, независимо какво се случва на пазарите? Че един лондонски търговец на недвижими имоти създава фонд за един милиард долара за няколко години, докато всички други крият парите си под дюшека?
	Тя наведе глава. Навлизаше във фазата, в която се чувстваше неудобно заради мен.
	— Баща ти е истинският мошеник. Попитай го за първите му сделки в Лондон. Попитай го за големия му удар. Попитай го за пожарите в Барнсбъри.
	Тя погледна баща си. И за миг съзрях, че на лицето й пробягва съмнение и че се пита и за него. След това се обърна към мен. Бях привлякъл вниманието й.
	— Жалък си, Майк — каза.
	Обърнах се настрана. Знаех, че трябваше да си държа устата затворена.
	Предплатеният ми мобилен телефон иззвъня. Беше Линч. Трябваше да отговоря на обаждането и да договоря поне безопасността на Ани, каквото и да ми струва това.
	— Един момент — казах.
	— Приемаш телефонен разговор, когато животът ни се разпада?
	— Случаят е спешен — отвърнах. — Кълна се.
	Тръгнах по моравата.
	— Ако ти или някой от хората ти се приближи до дома ми, ще те убия, да ти го начукам — кипнах от гняв по телефона.
	— Опа — отговори Линч.
	Видях, че колата му зави зад ъгъла и спря. Той слезе и тръгна към къщата ми.
	Блум стоеше мълчаливо до джипа си през цялото време. Разглеждаше живия плет покрай тротоара и правеше всичко възможно да ми спести по-нататъшно неудобство. Може би остана, защото беше наясно, че скоро ще ми трябва кола.
	Погледнах Блум и после отново Линч.
	Вдигнах телефона и набрах номера, на който бях видял Линч да се обажда във ФБР. Телефонът в ръката ми иззвъня. Но не само той. Отекна и друг звън.
	Разнасяше се от джоба на Блум. Тя изключи звука.
	— Не — възкликнах. — Ти? — Приближих се до нея. — Ти? Какво съм ти направил, по дяволите?
	Тя пристъпи към мен, сложи ръка на рамото ми и отговори:
	— Само бизнес.
	Отворих ножа.
	— Разкарай тези типове от дома ми.
	— Добре, но мисля, че да ме показваш пред всички няма да ти помогне да се представиш за добър пред Ани. Виждаш ли онзи джип?
	Погледнах покрай тревата до къщата ми. В страничната уличка беше спрял черен „Шевролет Събърбан“. Задното стъкло беше смъкнато.
	Ани стоеше на верандата, очевидно шокирана, че съм решил да се гушкам с любовницата си пред очите на семейството й в такъв момент.
	— Нека да ти обясня как ще го изиграем — продължи Блум. — Ще кажеш на Ани, че идваш с нас. Ще го наречем ергенско парти. След това се качваш в колата и отиваме да свършим работата. Никой няма да пострада. Разбираш ли?
	— Да не си посмяла да я заплашваш.
	— Не съм я заплашвала. Не мисля, че е необходимо. Но ако искаш убеждаване, ето няколко неща, които трябва да знаеш. Линч е изпратил човек в дома на баща ти. Току-що говорих с него. Наблюдава как баща ти чете книга на верандата си. Има човек и в онзи събърбан. И двамата носят пушки „Хеклер и Кох 416“ със заглушители и предаватели и чакат само една дума от Линч. Както вероятно си забелязал, той става все по-неконтролируем, затова по-добре не му предоставяй оправдание. Линч може да се опита да предпази Ани, но безопасен изстрел не съществува. Той може да я рани и тя да се парализира от кръста надолу или по-лошо.
	— Няма да го направи.
	— Разбира се, че ще го направи. Виждал си го да го прави. Искаш да се прицели с червената точка на лазерен мерник в челото й, за да го докаже?
	Погледнах Ани и нашите ужасени семейства. Знаех, че ако тръгна с Блум, това ще бъде краят на най-хубавото нещо, което ми се беше случвало. Цената беше Ани. Тя нямаше да ми проговори отново, но поне можех да й купя безопасност. А това беше по-важно от всичко друго.
	— Кажи на Ани и после се качи в колата — настоя Блум. — Една погрешна дума и спусъкът е натиснат.
	Погледнах Линч, който държеше телефона пред устата си, готов да издаде заповедта. Приближих се до верандата.
	— Трябва да тръгвам — казах на Ани. — Не мога да ти обясня. Отиди в къщата на баща си.
	— Какви ги говориш?
	— Съжалявам, Ани.
	— Недей. — Тя стисна юмруци.
	Отправих се към Блум и после се обърнах да видя Ани за последен път. Все едно стоях на ръба на скала. Тялото ми отказа да се движи. Трябваше да го накарам със силата на волята си, стъпка по стъпка. Блум седна зад волана, протегна ръка и отвори вратата.
	— Ако си тръгнеш сега, Майк — каза Ани, — това е краят.
	Гадеше ми се от предишната сутрин, когато осъзнах, че Джак ме е пързалял от самото начало. И сега, когато капанът се затваряше, по гърба ми запълзя неприятно чувство на срам и разкаяние, като най-лошия махмурлук, който бях имал.
	— Обичам те — казах, докато стоях пред отворената врата на джипа.
	Блум ме хвана за колана и ме дръпна да седна вътре.
	— Хайде, Ромео.
	Тя ме прегърна и се усмихна на Ани, а после й помаха, целуна ме и потегли.
 

  	38.
 

	— Значи това е Ани, а? — попита Блум и сбърчи нос. — Винаги ли е такава? Вижда ми се кучка.
	— Изтегли хората си — отвърнах.
	Тя се свърза с Линч по предавателя и потвърди заповедта. В огледалото за обратно виждане забелязах, че колите се подредиха зад нас, докато напускахме квартала.
	— Дръж наблизо враговете си — подхвърлих и поклатих глава.
	— Нещо такова.
	— Кой ти плаща?
	— Това е моето шоу, Майк. Имай ми малко доверие.
	— Глупости.
	— Вярвай в каквото искаш.
	— Тогава ти си и полицията, и крадецът? — попитах и се замислих за миг. — Предполагам, че това прави разследванията ти много по-лесни. „Охранителна фирма „Блум“ винаги съумява някак да проникне в престъпния свят и да манипулира най-корумпираните страни в света. И ако имаш престъпна конкуренция, ти ги издаваш на ченгетата и в същото време се представяш добре пред силите на реда.
	— Бих искала да е толкова лесно, но знаеш как стават тези неща. Няма ярки линии на земята. Понякога сме лоши, които се преструват на добри, а понякога сме добри, които се преструват на лоши. Понякога вършим необходимото зло, което добрите не могат да направят. През половината време не знаем какво става, по дяволите. Аз само осребрявам чековете.
	— Не се опитвай да ми пробутваш това като някаква сложна работа под прикритие. Ти си престъпничка.
	— Ако работиш в тази сфера през целия си живот, ще разбереш, че границата между почтеност и престъпност е все по-безсмислена. Предполагам, че го осъзнаваш. Да речем, че съм прагматична. Търся добри възможности. Добър американски предприемач.
	— Забравяш убиец.
	— Не. В случая със Сакс аз съм само предприемач, който прави всичко възможно да реши проблемите в един от филиалите си.
	— Не ти ли беше достатъчно наследството от милиарди долари? От още ли се нуждаеш?
	— Не става дума за пари, Майк. След първите десет милиона и нещо ти става безразлично. Само започваш да се тревожиш как да не развалиш децата си с всичките тези пари.
	— Блум старши очевидно се е провалил.
	— Семейството ми прави тези неща отдавна. Налага се да изцапаш ръцете си. Изгубвахме душите си, превръщайки се в прислужници на група адвокатски кантори и хедж фондове.
	— Богато момиче краде заради тръпката. Има ли нещо по-отвратително от това? Самарянството ти харесва, нали?
	— Всъщност да, както и на теб. Но най-важното беше да откупя обратно компанията. Трябваше да прибягна отново до някои начини за печелене на пари, от които се бяхме отказали. И да, понякога ни става скучно. От какво да се вълнувам? От маси в ресторанти? Нова къща на остров Мустик? От усилията, които полагам, за да получа потупване по рамото от управителния съвет, група старци, които взеха дялове от фамилното ми наследство и го разпродадоха на онези, които дадоха най-много пари? Такава ми е природата. И работата е важна. Белият пазар не може без черния. Трябва да има посредник. Там е нашата ниша.
	— Изглеждаш много добре информирана и в същото време вършиш откачени неща.
	— Да. Такива са времената. Правителството е навлязло във всички ниши. Разузнаване. Разпити. Това е един от недостатъците от приватизирането на сигурността. Накрая свършваш с много бели коси.
	— Свършваш с платени врагове, които правят по-добре лошите неща. — Наблюдавах в огледалото колите, които ни следваха. — Всичко е много интересно. Трябва да споделиш опита си в бизнес секцията на списание „Аутлук“, след като изхвърлиш трупа ми.
	Приближихме се до кръстовището между околовръстния път и шосе 395, безразборно построени нови жилищни комплекси и офис паркове, преплетени между надлези и детелини на магистралата.
	— Харесвам те, Майк. Това не е отвличане. — Блум спря в подземен паркинг. — Отиваме в корпоративен апартамент. Много е хубав. Смятай го за среща извън офиса, сплотяване на екипа. Само ще свършим работата, която ти обеща да направиш.
	Останалите от конвоя ни последваха и спряха до нас. Линч ме претърси щателно и се погрижи да ме сръга силно в шевовете. Тръгнахме към асансьорите.
	Намирахме се в чисто нова кула с апартаменти. Качихме се на дванайсетия етаж и влязохме в хубав апартамент, който приличаше на образец на посредник при продажба на недвижими имоти. Единственото добро нещо беше, че имаше машина за еспресо, вградена в шкафа до хладилника.
	— Добре дошъл — каза Блум. — И тъй като мисля, че преди малко те изхвърлиха от дома ти, може да спиш тук, докато тръгнем за Ню Йорк да свършим работата.
	— Работа? Невероятна си. Снощи ме простреля…
	— Куршумът не влезе в тялото ти.
	— Заплаши годеницата ми…
	— Бившата ти годеница.
	— И едва не уби брат ми…
	— Само защото ти се опита да действаш зад гърба ни, Майк. Причините са основателни да ни съдействаш този път. Виж колко лесно може да бъде.
	Тя се приближи до дълбока купа върху гранитния плот, взе ябълка и отхапа.
	— Пък и кой знае докъде може да те доведе това? — продължи. — Ти си компетентен човек. Дотук съм смаяна от теб. Правиш мръсни номера. Играеш честно. Забавен си. Ела да работиш за нас. Всъщност вече го правиш. Какво толкова? Ние сме мошеници, Майк. Не можеш да промениш природата си. Затова престани да се измъчваш и се забавлявай. Бих искала някой да ми го беше казал преди петнайсет години. Би ми спестил много време и болка.
	Тя ми предложи да отхапя от ябълката.
	— Много хитро — подхвърлих.
	— Ядосан си. Разбирам. И това не е Съветският съюз. Изборът е твой.
	— Какъв е изборът? Ами ако откажа?
	Блум махна пренебрежително с ръка.
	— Нека да бъдем позитивни. Това е ключът за успеха. Един ден се запитах защо ченгета и престъпници трябва да играят на котка и мишка в игра, в която не печели никой? Прахосва се толкова много предприемачески дух. Нека да направим така, че и двете страни да спечелят. Да увеличим баницата. И тук, Майк — тя посочи мен и после себе си, — виждам много синергия между нас. Да се съсредоточим върху съвместната работа.
	Това беше най-милият начин, по който някой бе заплашвал да ме убие. Едва не забравих, че е принуда с насочен пистолет.
	— Съжалявам, че нещата се развиха така — каза Блум. — Надявах се да те привлека без неприятните моменти. Заминаваме за Ню Йорк довечера или утре. И после идва Денят на Федералния резерв. Е, какво ще кажеш? Мошеничеството е в кръвта ти, както и в моята. Престани да се самозалъгваш и се примири. Участваш ли?
	Поклатих глава и отвърнах:
	— Ти не знаеш абсолютно нищо за мен.
	— Нима? Знам какво се е случило с баща ти, Майк. Известно ти е, че крадците имат повече чест от представителите на закона. Защо си правиш труда с глупавите разлики? Не се преструвай, че ще бъдеш щастлив, като гледаш футбол и правиш задължителен секс два пъти в месеца. Нуждаеш се от измамите. Не си ли го осъзнал? Ако се опиташ да живееш почтено, ще умреш от скука.
	Блум изричаше на глас мислите, които не ми позволяваха да заспя нощем и ме караха да гледам в тавана на къщата на мечтите си, и които ме терзаеха, докато кимах на шарките на порцеланови сервизи или избирах златния пръстен, който щях да нося, докато умра.
	Ходовете, които бях опитал срещу Линч и Блум, ме бяха оставили с объркан живот и дупка в гърба. Имах само един изход. Единствената възможност беше да продължавам да ги заблуждавам. Можех да ги унищожа всичките, но трябваше да унищожа и себе си заедно с тях, и първо трябваше да извърша удара.
	— Участвам — отговорих.
	— Отлично.
	— Ще се нуждая от помощ.
	— Джак ще дойде с теб. Ще бъде готов. Справедливо е да участва в играта.
	— Имам някои инструменти, лични карти и други неща. Трябва да ги взема от моите хора, преди да заминем за Ню Йорк.
	— Кажи ми имената им.
	— Човек на име Картрайт и баща ми. Предполагам, че ще бъдат готови чак довечера.
	— Баща ти?
	— Няма по-добър от него с книжата.
	— Ще ги взема.
	— Те може да са малко нервни. Аз мога да отида…
	— Никакъв шанс.
	— Тогава поне първо да се обадя. Ще ти кажа номерата им.
	— Добре. Нуждаеш ли се от нещо друго? Закуска?
	— Не съм гладен. Но има още нещо. Знаеш ли за закодираните карти, които използва Федералният резерв? Мисля, че ги наричат „Фортеца“.
	— Разбира се.
	— Можеш ли да ми намериш една? Не е необходимо да действа. Трябва само да изглежда добре.
	— Няма проблем — отговори тя и тръгна към вратата.
	Блум ме беше зарибила в уличката, когато се появи и ме спаси от Линч. Всичко беше, за да й се доверя — измамата с Добрия самарянин, за да може да ме засече, когато се опитам да отида при властите. Отиването в „Четири сезона“ беше нагласено. Сигурно знаеше, че Ани ще ни види. А тази сутрин беше направила всичко възможно да ни раздели. Искаше ми се да мисля, че съм неустоим за жените, но тук ставаше нещо повече. Защо да съм най-ценният? За да нямам порядъчен живот, към който да се върна?
	— Кажи ми нещо. Защо аз? — попитах. — Сигурно имаш пет-шест екипа, които биха свършили работата. Защо включваш аматьор? Защо съм толкова специален, по дяволите?
	— Не се подценявай, Майк. Ти си най-подходящият за тази задача. Казах ти го. Това е само бизнес — отвърна Блум.
	Тя и хората й излязоха и заключиха вратата.
 

  	39.
 

	Наведох се над височината от дванайсет етажа, вкопчил пръсти в перилата зад мен. Следобед планът ми се струваше по-добър. Стоях на ръба на терасата, извън преградата, като дете, което се страхува да се гмурне във водата след приятелите си. Обърнах се, хванах се за отвесните греди и се провесих надолу, но краката ми все още бяха на петнайсетина сантиметра от парапета по-долу.
	Това поне беше по-добре, отколкото да седя затворен в хотелската стая, да се чувствам вцепенен и да мисля само, че Ани си е отишла завинаги.
	Мъжът с очилата пазеше стаята ми, застанал срещу вратата. Бях се опитал да протакам нещата, като казах, че се нуждая от инструменти и карти от дома си за удара, но те сигурно бяха влизали там през нощта, защото всичко от кабинета ми беше в хотела, в кашони в стая по-нататък по коридора.
	Те, изглежда, контролираха целия етаж. Чух, че наемателят под мен цял следобед гледа баскетбол по телевизията. Вечерта, щом апартаментът му утихна и видях, че не свети, аз се измъкнах от терасата, която беше в ниша в едната страна на сградата.
	Не исках да избягам, но ми трябваха някои неща, преди да потеглим за Ню Йорк, и сега беше единственият ми шанс.
	Пуснах дясната си ръка и се вкопчих в ръба на бетонния под на моята тераса. Пръстите на десния ми крак докоснаха парапета долу. Протегнах надолу лявата си ръка. Сега пръстите на краката ми стъпиха върху перилата, но бях приведен над празното пространство под мен. Студен порив на вятъра ме блъсна назад.
	Шевовете ми се опънаха от протягането. Ръцете ми бяха хлъзгави от пот и се плъзгаха по бетонния ръб. Пуснах лявата си ръка и залитнах към тротоара на четирийсет и пет метра под мен. Проврях лявата си ръка под долната страна на моята тераса, което се оказа безполезно, защото започнах да падам, но после плъзнах пръсти по тухлената стена на терасата долу.
	Това ми даде малко инерция, от която се нуждаех. Вкопчих се отново, намерих известна опора в мазилката, изтеглих се напред и скочих на терасата на съседа долу.
	Плъзгащите се врати са лесни. Инсталират се, като ги повдигаш нагоре и навътре, затова можеш да ги отвориш, като ги повдигнеш нагоре и навън. Ако не стане, безшумно използваш тухла. Но на единайсетия етаж човекът дори не си беше направил труда да ги заключи.
	Вмъкнах се в стаята. Обстановката беше класическа за вашингтонски работохолик. Мебелите бяха взети под наем. Видях високи кашони, пълни с окачени костюми, и дълбока купа и стъклена чаша, които съхнеха близо до умивалника.
	В ъгъла се намираше бюро, отрупано с книжа. Огледах апартамента. Обитателят го нямаше. Засега. Вдигнах телефонната слушалка и се обадих на баща си:
	— Здравей, татко. Майк е.
	— Добре ли си? Какво се случи в дома ти, по дяволите?
	— Малко съм разтърсен, но, общо взето, съм добре. Не мога да говоря много. Може ли да те помоля за нещо?
	— Разбира се. Ще ми бъде неприятно, ако остана единственият Форд, който тази седмица не е бил в болница. Трябваше да поискаш помощ, Майк.
	— Няма да позволя да те върнат зад решетките, татко. Контролирам нещата.
	— Очевидно.
	— Трябва да бързам. Едни хора може да ти се обадят. Ще поискат някои неща за влизането. Дай им ги. Можеш ли да вземеш служебните табелки с имената от Картрайт и да им дадеш и тях? Или да ми ги донесеш, ако ти разрешат?
	— Разбира се.
	— И можеш ли да скриеш две други неща за всеки случай? Тревожа се, че те ще се опитат да ми извъртят някой номер, след като свърша работата.
	— Кажи ми къде си, Майк, и ще те измъкнем.
	— Те имат цяла армия, татко. И ще преследват всеки. Имам план. Няма време. Трябва да ми се довериш. Искам да свърша работата. Това е единственият изход.
	Спорихме известно време, докато той най-после отстъпи.
	— Добре. Какво ти трябва?
	— Шперцове. Счупих моя. Когато приготвяш нещата ми, не е необходимо да ги криеш. Ще кажа, че са за удара. Трябват ми бръснарско ножче и ключ за белезници, скрити в същия пакет при шперцовете. Да не са от метал, ако успееш да намериш такива. Мислиш ли, че ще можеш да ги скриеш? Те вероятно ще претърсят нещата.
	— Прекарал съм на топло шестнайсет години, Майк. Няма да намерят нищо. Наистина ли ще го направиш?
	— Нямам избор. Те ще убият Ани. И теб. Може да ми припишат убийство.
	— Но сега знаеш твърде много. Няма да те пуснат да си тръгнеш просто така. Не е логично. Защо ще изпращат някого, който ги мрази и гори от желание да им го върне, за да им вземе нещо, което искат?
	— Сигурно ще ме наблюдават. След това или ще ми припишат вината, или ще ме убият.
	— Какво мислиш да направиш?
	— Ще дръпна лоста и ще ги победя на собствената им игра. Те може би го очакват. Само се надявам моите номера да са по-хитри от техните.
	— Джак знае ли?
	— Не съм му казал.
	— А ще му кажеш ли?
	— Той ме мамеше през цялото време.
	— Аз не съм лош — обидено каза баща ми, — но той може да е лош понякога.
	— Може би Джак е тяхната застраховка. Ще ме наблюдава и ще ме предаде, ако опитам нещо.
	— Мислиш ли, че би стигнал толкова далеч?
	— Те едва не го убиха. Това определено не беше част от неговата измама. И сега той е или уплашен до смърт и ще направи всичко, което те искат, или е уплашен и ядосан и ще направи всичко, за да им го върне.
	— Не мога да ти кажа как да постъпиш, Майк. Ти си добър човек и това ще те убие в този свят.
	— Искаше ми се да вярвам, че мога отново да ни събера заедно, да приобщя Джак и да му помогна да се оправи. Исках да вярвам, че той може да се промени.
	— Не можеш да го спасиш, Майк. Джак трябва да се спаси сам. А ти не зависиш от него. Ако той се препъне, това не означава, че и ти ще го направиш.
	— Благодаря. Говоря тайно по телефона. Трябва да бягам, но те обичам. Надявам се да те видя довечера.
	— И аз.
 

  	40.
 

	Седнах пред лаптопа в безлюдния апартамент. Екранът за влизане поиска отпечатък. Рестартирах компютъра на режим възстановяване. Оттам, като използваш менюто с командите, можеш да промениш файловете в главната оперативна система.
	Ако натиснеш Shift пет пъти в „Уиндоус“, стартира помощна програма, наречена „лепкави пръсти“. Това е функция за хора с недъзи, която им помага да задържат клавиши като Ctrl. Освен това е врата към сигурността на компютъра.
	От възстановяване аз прехвърлих програмата „Лепкави пръсти“ в главната система като cmd.exe и когато рестартирах лаптопа на отсъстващия обитател на хотелския апартамент и видях екрана за влизане, натиснах Shift пет пъти. Вместо „Лепкави пръсти“ компютърът ми показа редица команди в главната си оперативна система и оттам с една команда промених паролата.
	Щом се включих, влязох в интернет и после в моята „Дропбокс“, така нареченото „облачно хранилище на данни“ и изтеглих двата фалшификата, върху които работех, откакто за пръв път обсъдих подмяната с татко. Бях ги моделирал въз основа на предишни директиви на Федералния резерв и те съответстваха на формата и езика на официалните документи, до заглавната част и „Клас I Федерален комитет за операции на открития пазар — Поверително и контролирано (ФР)“, напечатано най-отгоре.
	Фалшификатите ми бяха необходими, за да осъществя подмяната. Едната директива казваше на Търговското бюро да удари спирачки и да остави лихвения процент да се повиши, а другата — да настъпи газта и да налива пари в икономиката.
	Свалих една фотомонтажна програма и започнах да си играя с филтрите, докато намерих един, който й придаваше вид на лошо фотокопие. Направих я зърнеста, като изпратена по факс, потърсих в „Гугъл Имидж“, намерих няколко сканирани факса и започнах да копирам цифри от датите и часовете. Залепвах ги най-отгоре на моите фалшификати, така че да изглежда, че са пристигнали в 12:05 часа във вторник, когато директивата щеше да бъде изпратена в Ню Йорк.
	Принтирах двата варианта на директивата. Сега, каквото и решение да вземеше Комитетът, аз можех да пробутам на Линч и Блум фалшификат, в който пише точно обратното. Те щяха да заложат напълно погрешно и аз щях да ги разкатая.
	Разбира се, това означаваше, че първо трябва да извърша удара и да открадна истинската директива.
	За всеки случай разпечатах по още едно копие на двата варианта. Когато от принтера се източи и последната страница, чух, че вратите на асансьора в коридора се отварят.
	Изтрих всичко, което бях въвел в лаптопа, и го изключих. Чух, че законният наемател отключва вратата на апартамента, и грабнах разпечатките. Изскочих на терасата точно когато вратата се отвори и едва успях да притворя плъзгащите се врати.
	Скрих се встрани, но се виждах от почти половината апартамент. Чух, че телевизорът се включи, и се осмелих да надникна вътре. Лампите бяха запалени и всичко, което мъжът можеше да види, беше собственото му отражение, но пак се чувствах изложен на погледа му. Затворих вратите, сантиметър по сантиметър, очаквайки всеки момент да ме издаде изскърцване и мъжът да ме види на терасата отвън.
	Вероятно не трябваше да се тревожа. Надзърнах вътре. Човекът ядеше бурито, седеше на дивана и четеше огромна купчина правни документи. Видях го, че захапа фолиото, намръщи се, откъсна го и продължи. Половината ми приятели от юридическия факултет бяха такива — затворени в хотел или корпоративен апартамент на отсрещната страна на улицата срещу съда или склада за съхраняване на документи, и работеха по две хиляди и петстотин часа годишно, всяка минута, докато бяха будни, и спяха по четири часа нощем. Този човек вероятно не би ме забелязал, ако седнех до него и си вземех от пържените картофи и гуакамолето му.
	Можеше и да съм в смъртна опасност, но поне вече не бях съучастник.
	Затворих вратите напълно, прегънах веднъж разпечатките и ги пъхнах в задния си джоб. Подпрях се на стената, сложих крак на парапета и стъпих горе. Вкопчих пръстите на лявата си ръка в тухлите и се завъртях върху парапета. Надвесих се над празното пространство с лявата си ръка върху тухлите и после притиснах дясната си ръка в тавана на терасата.
	Кракът ми затрепери нагоре и надолу като игла на шевна машина.
	Започнах да губя равновесие. Изтеглих се с дясната ръка и вдигнах лявата, за да се хвана за пода на терасата над мен. Тежестта ми повлече пръстите ми към бездната долу, когато натиснах с пръстите на краката си и се вкопчих с лявата ръка в бетона горе.
	Хванах се по-здраво с дясната, а след това се изкатерих по тухлите на стената и увих крак между перилата и пода на моята тераса. Раната на гърба ме заболя силно. Повдигнах крака към ръба. Оттам се улових за перилата, стъпих на ръба на терасата и се изтеглих горе.
	Докато седях на терасата и си поемах дъх, чух, че някой чука на входната врата на апартамента ми.
	Пазачът влезе и нервно се огледа наоколо. Почуках на стъклото. Той се приближи, отвори вратата и подаде глава.
	— Шефът говори с твоите хора. Нещата ще бъдат готови чак утре сутринта.
	— Добре — отвърнах.
	— Там навън е студено.
	— Клаустрофобия. Може ли да ми донесеш една книга със заглавие „Ключалки, сейфове и сигурност“ от другата стая по-нататък в коридора?
	— Да. Влизаш ли?
	— След минутка.
	Пазачът ме погледна така, сякаш бях луд, и затвори вратата на терасата.
	Облегнах се на стената, докоснах превръзката си и изсъсках. Сигурно бях разкъсал шевовете. Имах каквото ми трябваше, за да издъня Линч и Блум, но бях пропуснал шанса си да се обадя на Ани.
	Баща ми донесе пакета сутринта. Мъжът с очилата донесе нещата до вратата. Табелките с имената изглеждаха добре. Определено щяха да минат през бърза визуална проверка.
	— Ето ти и тези — каза той и ми подаде черна кожена калъфка — шперцовете.
	Протегнах ръка.
	— Ще ги пипаш само под надзор.
	— Добре — казах. — Тогава ми донеси две ключалки да се упражнявам — „Шлаге Еверест“ и „ASSA V-10“.
	Мъжът се върна с ключалките след десетина минути и ми ги даде заедно с шперцовете.
	— Преброих всичко, затова не се опитвай да свиеш нещо — каза той.
	Седнах до масата и отворих калъфката. Вътре имаше петнайсет шперца и динамометричен гаечен ключ. Отново проверих калъфката. Нямаше бръснарско ножче, нито ключ за белезници.
	Бяха ли ги намерили?
	Вгледах се по-внимателно в шперцовете и забелязах мъничък символ, щампован в стоманата, който не бях виждал от малък — оръдие с кръстосан чук, символът на производителя на стоманолеярните заводи „Форд“. Леярната беше на семейството ми от поколения, докато не я отнеха с измама от баща ми. Борбата срещу човека, който го разори, го беше принудила да прави измами. Годината беше 1976. Това сигурно беше един от последните шперцове, произведени в „Стомана Форд“. Винаги познавах произведенията на баща ми. Те бяха красиви, ръчно изработени и лъскави.
	Хванах дръжките от твърда пластмаса. Изглеждаха странни, евтини и не на място.
	Що се отнася до зрителите, отварянето на ключалки е вълнуващо колкото риболов в леда. След като работих върху ключалките двайсетина минути, мъжът с очилата започна да играе видеоигра на телефона си.
	Това ми даде време да разгледам по-отблизо дръжките на някои шперцове. Пъхнах нокът в съединителната линия на пластмасата в края на шперца и натиснах. Пластмасата се плъзна. Беше капачка. Извадих я и обърнах надолу шперца. От идеално оформена кухина в пластмасата се изплъзна тънко бръснарско ножче. Докоснах го. Не беше метално, а вероятно керамично. Оставих го да падне на пода и после го бутнах с крак под килима.
	Започнах да разглеждам другите шперцове и открих едва забележима съединителна линия върху дръжката на друг шперц. Извадих пластмасовия цилиндър от металната част на шперца. Беше къса цев, два и половина сантиметра, и видях правоъгълна пластмасова пластинка, три на четири милиметра, в края, която можех да измъкна от цилиндъра. Това беше ключът за белезници. В другия край на цилиндъра имаше два нареза, достатъчни, за да пъхнеш нещо там и да го завъртиш, нокът, щифт или острие. В Съединените щати ключовете за белезници са универсални. Ако татко беше направил правилния избор, ключът би отворил всяка от известните марки — „Смит и Уесън“, „Пиърлис“, „ASP“, „Уинчестър“, „Чикаго“.
	Старецът беше научил много в затвора.
	Издърпах ключа за белезници, плъзнах обратно остатъка от дръжката и сложих капачето. Шперцът изглеждаше като останалите. Пуснах ключа върху килима и го бутнах под бръснарското ножче.
	Щом скрих контрабандата, аз отново насочих вниманието си към ключалките, предимно за да се занимавам с нещо и да не мисля твърде усилено за факта, че ще обера Банката на Федералния резерв в Ню Йорк и после по всяка вероятност ще ме екзекутират.
	Успях да отворя страничния панел на „ASSA“. „Еверест“ все още ми създаваше главоболия. Добре. Най-важни бяха инструментите ми за бягство под килима.
	След два часа пазачът обяви, че е време за вечеря, и взе шперцовете и ключалките. Донесоха ми сандвичи с деликатеси. Когато останах сам, аз завързах обувката си близо до килима, изпречвайки тялото си между ръцете си и местата, където Блум по всяка вероятност беше скрила камера. Скрих незабелязано в шепата си бръснарското ножче и ключа и отидох в банята. Бяха ми донесли дрехи. Измъкнах няколко конеца от ризата, която носех, и пъхнах ножчето в предния илик на копчето, а ключа — в ръкавела.
	След това отново прегледах фалшивите копия на директивата — два варианта в два екземпляра. Бях готов за Ню Йорк.
 

  	41.
 

	Блум ни настани — въпреки че „затвори“ е правилната дума — в друг корпоративен апартамент в Манхатън, — „Американски психар“ делукс, с мебели от стъкло, хром и черна кожа и с грамаден телевизор.
	Телефоните не работеха. Вратите бяха заключени отвън и дори да успеех да ги отключа, в двата края на коридора имаше мъже с оръжия, в случай че ми беше необходимо някой да ме завие.
	Не че исках да избягам. Не ми беше останало нищо друго освен отмъщението. Щях да впия нокти в сърцето на бизнеса на Блум и да го взривя. Нямах търпение да започне кражбата.
	По телевизията предаваха новини. Главната вест от една седмица беше съвещанието на Федералния комитет за операции на открития пазар във Вашингтон и дали несъгласните президенти на банките ще успеят да попречат на усилията да се печелят лесно пари.
	Някой почука на вратата. Отворих. Беше Джак. Водеха го мъжът с очилата и ирландецът от първата вечер в дома му.
	Пристъпих към него. Пазачите се приближиха, готови да се нахвърлят върху мен, ако го нападна.
	Усмихнах се и го прегърнах. Нуждаех се от помощ. Нуждаех се от брат си.
	— Главата ти изглежда добре — отбелязах. Едва виждах шевовете под косата му. — Как се чувстваш?
	— Поносимо, освен ако раната не се докосне до нещо. Все още обаче съм разтърсен. Как е гърбът ти? — попита той.
	— Адски ме боли. Голям екип сме, няма що.
	— Съжалявам.
	Цялата операция, с която ме бяха взели на прицел от самото начало, беше въвлякла Джак като средство за постигане на целта. Той беше косвена жертва. Изпитах състрадание към него. Всъщност дружелюбното държане с брат ми беше изключително важна част от плана ми.
	— Да започваме ли? — попитах.
	— Разбира се.
	Заведох Джак до масата в кухнята, където бях разгърнал чертежите на разположението на входовете на Банката и Бюрото. Прегледах кадрите от моите камери и проверих два пъти ежедневните практики. Офисмениджърът окачваше чантата си със закодираната карта на една и съща кукичка всеки ден. Без картата целият план би пропаднал. Трябваше да репетираме и да предам на Линч няколко основни урока за моя зловреден софтуер. Вирусите щяха да ни бъдат необходими, за да влезем в етажа на Търговското бюро.
	Имахме достатъчно работа и можехме да оставим повечето неща неизказани. Запълнихме часовете с репетиции за кражбата. Олекна ми, защото ако говорех с него за случилото се или дори мислех за това прекалено много, се опасявах, че ще го убия или ще му простя. Не знаех кое е по-лошо.
	Всеки път, когато пазачът се отдалечеше, Джак се навеждаше към мен и прошепваше:
	— Няма да ни оставят на мира, Майк. Ще ни натопят. Трябва ни план, някакъв начин да обърнем нещата срещу тях и да се измъкнем.
	— Не се тревожи. Придържай се към това. — Посочих картата, на която бях проследил маршрута, по който щяхме да влезем в Банката и евентуалните пътища за бягство. — Всичко ще бъде наред.
	Той обаче не оставаше доволен и при следващата удобна възможност отново започваше:
	— Те ще се отърват от нас след това.
	— Контролирам нещата, Джак. Моля те, никакви изпълнения. Само ще направиш така, че да те убият. Или мен.
	— Но как? — Паниката в очите му беше очевидна, колкото повече се приближавахме към кражбата. Щяхме да влезем в Банката след дванайсет часа.
	— Измислил съм го…
	Вратата се отвори и в стаята влезе Линч.
	Ние с Джак се изправихме.
	— За какво си говорите, момчета? — попита той. Разбра, че става нещо.
	— За пътищата за бягство — отвърнах.
	Линч ни изгледа от главата до петите, извика на мъжа с очилата да излезе от банята и да не ни изпуска от поглед и после се махна.
	Нямахме друга възможност да поговорим, преди да ни разделят за нощта. Знаех, че Джак крои нещо. Щеше да се опита да изкопчи от мен истинския ми план. Разчитах на това.
 

  	42.
 

	Денят на кражбата
	Не спах цяла нощ. Гледах през прозореца сивото сияние, което в Манхатън минава за мрак. Станах от леглото, изкъпах се, облякох се и наблюдавах как река Ист се пени на поривите на вятъра.
	Защо бяха избрали мен? Въпросът не ми даваше покой.
	„Може би си прецакал някого, когото не е трябвало да закачаш“ — беше ми казал Линч. И докато за стотен път проверявах фалшивите директиви, мъничкият цилиндричен ключ и бръснарското ножче, скрити в шевовете на дрехите ми, аз се досетих кой стои зад всичко.
	* * *



	Линч почука на вратата. Бяхме готови. Знаех, че влизам в капан, но след прозрението, което ме осени, и цялото време, през което бях чакал сам в страх, изпитвах невероятно облекчение.
	Потеглихме към Мейдън Лейн с черен микробус. Емблемите отстрани показваха, че принадлежи на куриерска служба. Караше Линч. Ирландецът седеше до него на предната седалка. Мъжът с очилата беше отзад и ни наблюдаваше. Първо спряхме в тайландски ресторант. Аз бях направил поръчката сутринта.
	Очилатият слезе от буса и изтича да вземе храната. С Джак останахме сами отзад.
	Радиото беше включено: „… и пазарите са объркани до безпрецедентна степен, докато Уолстрийт чака да чуе резултатите от съвещанието на Федералния резерв във Вашингтон…“
	Имахме радиопредаватели, с които да се свързваме с екипа на Линч и да изпращаме съобщенията на наблюдателните постове. Нямаше как да се обадим на външна линия.
	Легендата ни за прикритие, за да минем през периметъра, беше, че сме търговски представители на фитнес залата и отиваме да се срещнем с отговорника по човешките ресурси. Носех папка с рекламни материали заедно с шперцовете, скрити в колана на гърба ми.
	За удара в Бюрото Джак носеше лаптоп в раницата си. Бях скрил фалшивата закодирана карта и постоянния магнит от редки земни елементи там, където се беше намирал ДВД драйвърът на компютъра, за да ги прекараме през детектора за метал.
	Приближихме се до Банката и Джак ме погледна. Той винаги излъчваше дразнеща самонадеяност, увереността, че колкото и далеч да е отишъл или каквото и лошо да е направил, ще се измъкне невредим. Но в този момент смелостта му се беше изпарила.
	Засрамих се, че изпитвам удоволствие от това и го виждам как осъзнава, че този път няма да има лесен изход. Беше му останал само страхът.
	— Те ще ни прецакат — прошепна брат ми.
	— Да — отвърнах, — но не съм сигурен дали ще ни припишат вината, или ще ни убият.
	Той непрекъснато преглъщаше. Устата му беше пресъхнала.
	— Аз ще побягна или ще се предам на ченгетата…
	— Не го прави. Те ще се захванат с Ани или с татко. Трябва да намерим начин да се справим.
	— Но аз не мога. Обърках всичко, Майк. Свършено е с нас…
	— Не е. Казах ти, че имам план.
	— Какъв?
	— Много сте бъбриви там отзад — извика Линч през металната преграда, която разделяше кабината от товарната зона.
	— Обсъждаме последните детайли — отвърнах.
	Човекът на Линч се върна с храната и я остави в товарното отделение. Чух, че Линч каза нещо на ирландеца.
	Протегнах ръка към торбите с яденето и проверих поръчката.
	— Добре. Претърси ги — заповяда Линч.
	— Станете — рече Очилатият и затвори вратата.
	— Какво? — попитах.
	— Само ще се уверим, че сте чисти — отговори Линч от предната седалка. — Няма да ми е приятно, ако има изненади.
	Очилатият започна да претърсва Джак. Те знаеха, че кроя нещо. Ако намереха фалшивите директиви, всичко щеше да свърши. Измъкнах разпечатките от папката, където ги бях скрил, и зачаках, докато Очилатият обискираше Джак, взирайки се във всеки инструмент, който брат ми носеше за кражбата.
	Мъжът се наведе към краката му и докато заобикаляше седалката, аз подадох листовете на Джак.
	Брат ми изглеждаше озадачен за миг, но после ги пъхна между възглавницата на седалката и краката си, докато сядаше.
	След това Очилатият претърси мен, проверявайки кръста, слабините и под мишниците ми. Пръстите му минаха покрай ръкавелите ми, но той не усети мъничкия цилиндричен ключ там. Докато прокарваше ръце по гърдите ми, Очилатият мина покрай керамичното ножче за бръснене, но то беше съвсем малко, като два и половина сантиметрова част от острие на резбарски лък, която само аз можех да напипам. Ножчето убоде кожата ми.
	— Чисти ли са? — попита Линч.
	Партньорът му отново ме претърси. Можех да се закълна, че гледаше ножчето, макар че беше много трудно да определя накъде е насочен погледът му.
	— Да — отвърна той.
	Линч включи двигателя.
	— Ще ни трябват и кафета — казах през преградата.
	— Преди малко пихте.
	— За работата. Не мога да отида никъде в сградата без две чаши кафе.
	— Добре — отговори той.
	В разстояние на една пряка имаше четири кафенета „Старбъкс“. Ирландецът хукна по улицата и се върна с поднос с две картонени чаши кафе.
	Завихме зад ъгъла на улицата с Банката. Ченгетата биха се нахвърлили върху всеки, който паркира на тази пряка, затова щяхме да спрем само за миг, докато изскочим навън.
	Вратата на микробуса се отвори с трясък.
	— Не обърквайте нещата — рече Линч.
	С Джак грабнахме нещата си и слязохме.
	— Ще бягам, Майк — каза той, щом тръгнахме по Мейдън Лейн.
	Бяхме на петдесетина крачки от входа и на също толкова от микробуса. Полицаите вече ни наблюдаваха.
	— Недей.
	— Защо?
	— Ще те убият.
	— Да, но по-късно, не и тук, не и посред бял ден.
	Трябваше да го убедя или той щеше да провали всичко. Ако ударът не успееше, това щеше да ни струва повече от отношенията между мен и Ани. Те щяха да подгонят баща ми. Щяха да ме обесят заради убийството на Сакс. Да свършим работата и да им дадем фалшивата информация беше единственият начин да ги разкатая и да си върна Ани.
	И затова трябваше да избирам. След всичко случило се можех ли да имам доверие на Джак? Дали страхът за живота му най-после го беше направил честен? Спомних си го как кървеше в кухнята си, лежейки на пода в безсъзнание, почти мъртъв.
	Той беше единственият ми брат. Хората се променят. Посветих го в тайната си.
	— Книжата, които ти дадох, могат да разкатаят Линч и Блум и онзи, който ги командва. Ще подменя информацията. Каквото и да пише в директивата, имам фалшификат, в който пише обратното. Когато се измъкнем, ще дадем на Линч грешна информация. Те ще бъдат заличени от пазарите. Ще ги победим на тяхната игра — обясних.
	Джак плъзна ръка към разпечатките, които му бях дал в микробуса.
	— Още ли са в теб? — попитах.
	— Да.
	Линч ни наблюдаваше от буса.
	— Това са единствените неща, които отменят смъртната ни присъда, затова ги пази.
	— Поверяваш ли ми ги?
	— Ти си най-измамното копеле, което съм срещал, но все пак си ми брат. Трябва да го направим заедно. Трябва да си имаме доверие, Джак, или ще умрем.
	— Благодаря ти, Майк. Господи! Много съжалявам за всичко. Съжалявам.
	— Спести си го. — Обърнах се към Банката. Ако грешах за Джак, той щеше да ме погребе. Но в него имаше нещо, в което бях абсолютно сигурен. И това щеше да спаси живота ми.
	Предавателят му забръмча. Джак го извади и написа съобщение, докато вървяхме към вратите на Банката.
	— Какво има? — попитах.
	— Нищо — отговори той. — Всичко изглежда наред. Да вървим.
 

  	43.
 

	Полицаи на Федералния резерв пазеха предните врати, но имаше нещо различно. Те бяха два пъти повече от обикновено и много от тях носеха пушки и снаряжение на специалните части. Може би засилените мерки около Управителния съвет след смъртта на Сакс бяха прехвърлени и в Ню Йорк. А може би бяха в повишена готовност, защото днес беше историческият Ден на Федералния резерв. Или бяха проверили номерата на социалните ни осигуровки и се бяха вкиснали.
	Приближих се до двете ченгета на входа на Мейдън Лейн.
	— Добър ден — поздравих ги. — Имаме уговорена среща със Стивън Мерил от отдел „Човешки ресурси“.
	Те погледнаха торбите с храната и после се спогледаха. Предположих, че Стивън е изръсил за обяд доста хора.
	Прехвърлих яденето в другата си ръка, извадих портфейла си и им дадох фалшивото си разрешително. Джак държеше кафетата върху подноса и им показа своето.
	Ченгето се обади по предавателя и попита:
	— Фитнес зала „Уелпойнт“?
	Аз само посочих емблемата на елека си. С белезите по лицата и зачервените от безсъние очи нищо в Джак и мен не говореше за здраве.
	— Трябва да дойдете да ни видите — рекох. — Мога да ви изпратя пропуск за гост.
	Той се заслуша в слушалките.
	— Вероятно няма да е днес — отговори полицаят и отстъпи встрани. — На рецепцията ще ви дадат пропуски.
	Влязохме. Пазачът на рецепцията ни даде пропуски на посетители, които да си закачим, и после ни насочи към рентгена. Покрай нас минаваха служители, отправили се към клетките.
	Зачакахме след двама италиански туристи с пухкави палта.
	— Следващият — каза пазачът и ми направи знак да пристъпя напред. Минах през магнитометъра. Никакъв звук. Конвейерът на рентгена спря, докато той преглеждаше торбите ни.
	Втренчих се гневно в него, сякаш той беше съдия, който ме осъжда. Човекът също ме погледна.
	Торбите ни се появиха. Ченгето от Федералния резерв в края на рентгена размаха картата си пред клетката.
	Бяхме вътре. Той ни каза да изчакаме нашия човек от отдел „Човешки ресурси“ до вратите на асансьора. Държах лактите си широко разтворени в най-добрата си поза на пристрастен към фитнеса, докато гледах как цифрите намаляват. От асансьора слезе блед мъж с брада.
	— О, донесли сте обяд — възкликна Стивън Мерил и се представи. — Пошегувах се, но благодаря.
	Той не се беше пошегувал, но предположих, че се е застраховал, ако го обвинят, че приема подаръци. Отидохме с него на втория етаж, където дузина глави се надигнаха от преградените кабинети като прерийни кучета. Наредих храната на странична масичка близо до стаята за съвещания, извадих меню от едната торба и го пъхнах в задния си джоб.
	Мерил седна с нас в кабинета си и започна да се храни от пластмасов поднос. Очевидно щеше да ни изслуша само заради безплатния обяд, но аз все пак се смаях от пламенността на Джак, докато рекламираше нашата несъществуваща фитнес зала. Накрая се притесних, че Мерил ще се запише веднага, защото нямах формуляри за това.
	Докато Мерил се оглеждаше наоколо, търсейки какво още да похапне, а Джак говореше нещо за фитнес танца „Зумба“, аз погледнах часовника си. Дванайсет без пет. Комитетът запечатваше решението си. Директивата скоро щеше да бъде тук. Време беше да се омитаме.
	— Е, мога да ви оставя някои материали и после ще се обадим за вероятността някой ден да поднесем обяд в столовата или в стаята за отдих — казах.
	— Ще видим — отвърна Мерил. — Тук са малко странни по отношение на амбулантните търговци.
	Стомахът му вече беше пълен и той биеше отбой. Сигурно се мислеше за голям измамник.
	Станах.
	— Добре. Скоро ще говорим пак. — Стиснахме си ръцете и ние излязохме.
	Качихме се с асансьора на шестия етаж и се шмугнахме в тоалетните, които бяха зад ъгъла. Вмъкнахме се в две съседни кабинки и сменихме пропуските си на посетители с табелките от твърда пластмаса, които Картрайт беше фалшифицирал с моите снимки. Тоалетната е единственото място, където имаш гарантирана свобода от охранителните камери.
	Джак извади фалшивата закодирана карта от лаптопа си и ми я подаде под преградата. Пъхнах я в джоба си, излязох от кабинката и взех двете чаши с кафе от плота до умивалника, а после набутах дълбоко в боклука подноса и спортните елеци, които носехме.
	Излязохме. Джак носеше лаптопа в едната си ръка, а раницата в другата, и напълно приличаше на преуморен специалист от отдел „Информационни технологии“.
	На връщане към асансьорите погледнах през прозореца към Мейдън Лен и видях, че са пристигнали още командоси от специалните сили и блокират улицата от двата края. Какво ставаше, по дяволите?
	Приближихме се до асансьорите и се качихме на деветия етаж, където се намираше Търговското бюро. Не бях имал възможност да проверя охраната на този етаж, когато първия път оглеждахме Банката. В края на редицата асансьори имаше малка рецепция със служители. Това изглеждаше най-малкото, което биха могли да направят, като се имаше предвид, че зад тези врати бяха ключовете за портфолио на стойност три билиона долара.
	Аз носех кафетата в двете си ръце, а Джак се взираше в лаптопа си. Вървяхме бавно по коридора и обсъждахме тънкостите на някаква спешна техническа глупост. Това беше тактика на протакане, за да пуснем пред нас една млада жена.
	— Добре — рекох. — Ще започна с твоя „Бек Трак Лайв“ и ако не проработи, ще продължим с „Кнопикс“.
	Вървяхме след нея и бъбрехме. Методът е познат като „опасна близост“ и е много по-лесен от отваряне на ключалки. Трябва ти основателна причина, за да ти задържат вратите отворени. Ето защо двете чаши с кафе щяха да отворят като ключ всяка врата. Хората са по принцип добри или поне се страхуват от скандали и че ще им се скарат, ако сгрешат. Жената задържа вратата за миг и погледна мен и Джак, чиито ръце също бяха заети.
	Освен всичко трябва да изглеждаш подходящо. Тя видя, че имаме табелки от твърда пластмаса и това беше всичко. Все пак на това място има секретна информация и затова жената поне провери. Най-строго охраняваните институции се опитват да внушат „предизвикателен манталитет“ на служителите си. Не само проверяваш табелката с името, но и трясваш вратата под носа на човека, и го караш да я отвори с картата си. Но като всички строги мерки това е досадно заяждане и хората го пренебрегват. Стига да излъчваш абсолютна увереност, че мястото ти е там, всичко е наред. Едно съмнително изражение, и всичко рухва.
	Тя ни гледаше, докато влизахме след нея. Усмихна се и ми кимна. Бяхме вътре. Въпреки че нямаха работещи чипове, картите ни бяха осигурили достъп до сърцето на Федералната банка. Това ни спести техническите главоболия да се опитваме да клонираме радиочестотната идентификация или да хакнем административната база данни, за да добавим картите си.
	Написах съобщение на Линч: „Действай.“
	Това беше последната стъпка, преди да ударим Бюрото. Спрях и си поех дълбоко дъх. Поне бяхме вътре.
	Вратата зад нас отново се отвори и влезе възрастен чернокож мъж с късо подстригана коса. Познах го от рецепцията навън.
	— Извинете — каза той.
	— Да — отговорих.
	— На този етаж ли работите, господа?
	— Ние сме от „Информационна сигурност“ — обясних.
	Чернокожият наклони глава и огледа табелките с имената ни. Винаги трябва да подкрепяш всяка фалшива самоличност — техник на „Ксерокс“, куриер на „ФедЕкс“ и така нататък. Колкото по-голяма е фирмата, толкова по-добре, защото е трудно да те открият. На всеки, който те пита, казваш телефонен номер и предварително уреждаш някой да отговори, че те познава. Но за това трябваше да сме служители на Федералната банка и ако този човек извършеше вътрешна проверка, с нас беше свършено.
	— Кой ви повика? — попита той.
	Погледнах телефона си.
	— Работна станция 923. Името е…
	Джак погледна лаптопа си.
	— Тара Полард.
	Пазачът се почеса по брадичката и отново ни погледна.
	— Един момент — каза той и извади мобилния си телефон. Щеше да се обади.
	Погледнах часовника си. Моментът беше подбран абсолютно точно. Бях изпратил на Линч съобщение да задейства нашия малуер и да накара компютъра на Полард да се държи толкова странно, че мишената да го забележи и това да ни осигури достъп до Търговското бюро. Ако бяхме подранили, щяха да ни хванат, че реагираме на проблем, който не съществува. А ако се бяхме забавили, Тара Полард вече щеше да се е обадила на „Информационни технологии“ и когато пристигнеха, те щяха да разберат, че сме измамници.
	— Стойте тук — каза чернокожият и започна да набира номер.
	Джак ме погледна уплашено.
 

  	44.
 

	Бях толкова погълнат от предстоящата ни участ, че не видях разтревожената жена, която идваше към нас.
	— От „Информационни технологии“ ли сте? — попита тя.
	— Да. Забелязахме необичаен трафик в мрежата. Вие ли сте 923?
	— Слава Богу! Елате.
	Жената ни поведе покрай служителя от рецепцията, който затвори телефона си, изгледа ни подозрително за последен път и тръгна към входната врата.
	Пулсиращото сърце на американския капитализъм всъщност беше малко разочароващо. Не изглеждаше много по-различно от местен клон на банка. Стая за съвещания с висока до гърдите преграда от стъкло и дърво заемаше повечето пространство. Пред компютри покрай стената седяха седем търговци и тихо управляваха съдбата на икономиката с няколко щракания на мишките, отпивайки минерална вода. По-голямата част на етажа беше разделена на открити кабинети с прегради. Високи сводести прозорци изпълваха стаята с дневна светлина. По-възрастен мъж се приближи до търговците и обсъди нещо с тях.
	Предполагам, че очаквах хаотичен търговски център, където служителите крещят заповеди, предават си съобщения със сигнали и си разменят бележки с кратки преценки. Но това олицетворяваше всичко, което Банката на Федералния резерв се опитваше да бъде — бавна и целенасочена, спокоен и уравновесен стабилизатор на икономиката. Би било интересно да се види колко спокойни ще са нещата в два и петнайсет, когато решението стане публично достояние и пазарите пощуреят, но дотогава отдавна щях да съм се омел.
	Не всичко беше наред на работна станция 923. Линч се беше престарал със зловредния софтуер. Когато стигнахме до работното място на Полард, видях десетина изскачащи прозореца: „Щракни тук! Спечели безплатен айпад! Компютърът ти е изложен на риск! Тревога! Малуер!“ Принтерът бълваше разпечатки върху преливащата купчина в подноса.
	— Не знам какво става — каза Тара Полард.
	— Хмм… — измънка Джак. Влязохме в кабинета й.
	Часът беше дванайсет. Решението щеше да бъде тук всеки момент, ако вече не беше пристигнало, и я чакаше във факса да се включи със закодираната си карта.
	— Не сте включвали непознати флашки, нали? — попита я Джак. — И не сте отваряли PDF файлове, изпратени от непознат?
	— Не — отговори тя. Знаехме, че е налапала въдицата, защото ние й я бяхме пуснали. Джак й отправи онзи особен ироничен поглед, който компютърните специалисти пазят за невежите в областта. — Е, имаше един, който приличаше на бюлетин, но не беше от отдел „Комуникации“.
	Докато те преглеждаха компютъра, аз се промъкнах към чантата й и бръкнах вътре, търсейки картата.
	Нямаше я там.
	Изчаках, докато Джак разсее Полард с подробен въпрос, отворих чантата и я прерових. Бях виждал каравани с по-малко неща вътре. Разклатих я насам-натам.
	Нямаше закодирана карта. През прозореца на главната врата на етажа видях пазача от рецепцията. Гледаше ме и говореше по телефона. Без картата щяхме да изчакаме директивата да пристигне и после какво? Ще надничаме над нечие рамо? Ще се сбием със служителите и ще я вземем?
	Джак ме погледна отчаяно: „Направи го.“ Отново надникнах към главната врата.
	Може би Тара Полард вече беше извадила картата. Погледнах компютърната й мишка. Беше за левичари. И после видях очертанията на задния джоб на панталона й. Картата можеше да е в портфейла.
	— Ще проверя смяната на DNS името — рекох и посочих стола й. — Може ли?
	Тя стана и аз седнах. В тесния кабинет нямаше нищо странно, че кракът ми докосна нейния.
	Усетих картата в джоба й. Отгоре на всичките ми престъпления сега вероятно щяха да ме арестуват, че бъркам в гащите на тази способна млада жена.
	Най-важното в джебчийството е отвличането на вниманието. Ако гледаш някого в очите, той започва да се изнервя, когато си на няколко крачки. Отместиш ли поглед, можеш да се приближиш на сантиметри, без да предизвикаш тревога.
	Втренчих се в екрана и пуснах няколко команди от главната оперативна система. Всичко изглеждаше много техническо, но всъщност не правех нищо. След това отместих назад стола, сложих ръка на бюрото, коленичих и проверих портовете на вътрешния интернет.
	Когато бъркаш в джоба на някого, той ще усети, затова прикриваш допира. В случая аз блъснах стола в Тара Полард и бръкнах с два пръста в джоба й.
	Взех картата и под бюрото я смених с фалшивата карта, която носех. После отново бутнах стола и пуснах фалшивата карта в джоба й. Когато Тара отидеше да провери факса, картата й нямаше да проработи. Докато разбереше защо картата й не работи, ние вече щяхме да сме откраднали директивата и да сме на половината път до Вашингтон. Или с белезници. Или мъртви.
	Станах.
	— Ще проверя другите портове и принтера. — Докато се придвижвах натам, изпратих съобщение на Линч: „Спри принтера.“
	Стиснал в шепата си картата, аз се приближих до факса, който беше в отдалечен преграден кабинет. Единственото хубаво нещо в този случай беше, че нямаше охранителни камери, насочени право към факса. В най-строго охраняваните зони, където се обработва секретна информация, не може да поставиш камера, която да наблюдава държавните тайни. Това ще даде възможност на лошите да шпионират.
	Докато репетирахме, бях казал на Джак, че може да има механична ключалка, с която ще трябва да се справи, преди да стигнем до факса. Разбира се, знаех, че няма да има такова нещо, но трябваше да се застраховам, че ще свърша сам тази част от работата.
	Пъхнах картата в процепа отстрани на факса.
	„Моля, въведете пин код.“
	Въведох осемте цифри. „Пин кодът не е разпознат.“
	Това беше първият опит. Три грешни догадки и машината щеше да ме изключи. Бях разбрал кода по движенията на ръката на Полард на видеозаписа. Последната цифра се виждаше най-неясно. Отново въведох първите седем цифри и после още една от колонката.
	„Пин кодът не е разпознат.“
	След всичката работа и болка щях да разбера каква е съдбата ми, докато стоях насред лошо осветения кабинет и като стажант зяпах сивия мастиленочерен екран на факс машината. Какво се случи с Буч Касиди и Сънданс Кид?
	Отново набрах кода и като последна цифра въведох девет вместо шест.
	„Достъп на сигурност разрешен. Чака 1 факс…“
	Престорих се, че проверявам портовете на вътрешния интернет, опитвайки се да скрия факта, че сърцето ми блъска в гърдите със сто и осемдесет удара в минута.
	Факс машината издаде електронно стържене.
	„Принтира се…“
	За мен това беше като сирена за въздушно нападение, но освен безразличния поглед на единия търговец, никой, изглежда, не забеляза.
	И сетне Полард погледна към мен. Видях я, че спуска ръка и докосва джоба си.
	Факсът работеше с обикновена телефонна линия и можеше да приема нормални и закодирани съобщения. Принтираше закодирания материал, когато картата беше вътре и беше въведен пин кодът. Тя не можеше да бъде сигурна, че получавам секретна информация. Пък и мислеше, че картата е в джоба й.
	Джак й каза нещо. Бяхме упражнявали половин дузина ужасно звучащи компютърни пробива в сигурността, които да й кажем, за да я държим заета. Тя пребледня и погледна компютъра. Джак й каза да наблюдава някакъв лентов индикатор, докато той направи нещо на лаптопа й. Ако индикаторът спре, това означавало, че може да има сериозен пробив в информацията в Деня на Федералния резерв.
	Боже опази. Втренчих се във факса.
	Най-горният лист започна да се принтира. Видях как се образуват думите: Клас I Федерален комитет за операции на открития пазар — Поверително и контролирано (ФР). С появата на всеки ред и всяко изскърцване на принтера, нарастваше убедеността ми, че пазачът ще дойде, ще пристигнат истинските служители от отдел „Информационни технологии“ и ще нахлуят специалните части с извадени пушки.
	Първата страница падна в подноса. Полард стана. Оглеждаше фалшивата закодирана карта и мен.
	Текстът на директивата започна да се печата. Видях го как се източва, взех стандартното въведение, което винаги се използваше. През прозореца на главната врата забелязах, че пазачът говори с ченге.
	„Федералният комитет за операции на открития пазар търси монетарни и финансови условия, които ще благоприятстват за стабилност на цените и ще спомогнат за устойчив растеж…“
	Бяхме разкрити. Наблюдавах как хартията пълзи лека-полека по три милиметра.
	„За да способства за дългосрочните си цели, в непосредствено бъдеще Комитетът търси условия в резервни пазари, съвместими с…“
	Главната врата се отвори. Влезе пазачът.
	Зачаках, гледайки факса.
	И най-после видях цифрите. Имах директивата. Решението беше там — щяха да продължават да настъпват газта и да наливат пари в икономиката, дори двойно повече. Това беше всичко. Един параграф в суховат правителствен меморандум и една цифра — лихвеният процент, но беше достатъчно, за да разтърсят из основи пазарите и да завъртят глобалната икономика. През компютрите зад рамото ми преминаваха милиарди долари и онзи, който в момента знаеше цифрата, можеше да спечели стотици милиони, преди да оповестят официално решението. И все пак след всичко, което бях преживял, това изглеждаше нещо дребно за моите неприятности.
	Извадих директивата и прочетох следващите няколко реда, а след това я пуснах в машината за унищожаване на хартия.
	— Какво правите с факса? — попита Полард.
	Не й обърнах внимание. Трябваше ми още една секунда. Извадих друг лист от задния си джоб, който беше сгънат в менюто за храната за вкъщи, и също го пуснах в машината за унищожаване на хартия.
	Погледнах през рамо. Пазачът излезе. Чух, че по коридора бързо се движат хора. Спокойствието беше свършило. Ченгетата щяха да нахлуят всеки момент.
	Извадих празен лист хартия от подноса, надрасках един ред и го прегънах на две.
	— Портовете изглеждат добре — казах на Джак. Това беше паролата да се махаме оттам.
	Тръгнах към втория изход покрай безлюдния кабинет на изпълнителния вицепрезидент, който оглавяваше Търговското бюро. Той беше във Вашингтон. Шефът на Бюрото винаги присъства на съвещанието на Комитета. Затова поставих камерата си в кабинета му. Пуснах листа на пода и след това го подритнах под вратата му.
 

  	45.
 

	— Отивам да взема друг диск — каза Джак на Полард. — Бихте ли наблюдавали онзи пясъчен часовник?
	Полицията на Федералния резерв беше на външната врата.
	Излязохме бързо, хукнахме към страничен изход и стигнахме до стълбището.
	— Стойте! — извика някой зад нас.
	Изтръгнах парче електрически проводник от стената и го пъхнах между вратата и стълбите на площадката. Чух, че ченгетата блъскат от другата страна.
	Слязохме едно ниво по-долу. Навсякъде имаше камери. От документацията за ремонтите знаех, че на всеки три етажа има панел за достъп.
	Полицаите от Федералния резерв, които наблюдаваха мониторите, бяха от световна класа. Камерите бяха бронирани. Договорите с охранителни институции, за да напълнят сградата с всевиждащи очи, бяха стрували десетки милиони долари. А жичките, свързващи всичко това? Те бяха поставени в ламаринена кутия, защитена с обикновена ключалка за два долара.
	Скрихме се в един вход. Джак извади ключодържател с лазерна показалка от раницата си и я насочи към камерата. Лъчът щеше да я заслепи, но в централния контрол сигурно щяха да забележат проблясването.
	— Може да пропълзя и да я разбия — предложи Джак.
	— Дай ми раницата си. — Бръкнах вътре, извадих външния метален клип от края на папката и изсипах шперцовете в шепата си. Използвах назъбен шперц „С“ и отвориха панела на третото дърпане.
	— Те ще бъдат тук всеки момент — каза брат ми.
	Имаше страшно много жици.
	— Мисля, че жичката на камерата е червената. — Този детайл не беше упоменат в документацията за извършените ремонти.
	— Аз пък мисля, че е зелената — каза Джак.
	— Сигурен ли си?
	— Не.
	Камерата беше в купол от опушено стъкло и това означаваше, че е с дистанционен контрол. Тъмното стъкло е ефикасно, защото никога не знаеш кога гледат. Повечето камери с очебийни примигващи червени светлини са фалшиви, за да плашат лошите и да излизат по-евтино от истинските.
	Зелената светлина на лазера на Джак обаче блестеше през опушеното стъкло и аз видях как обективът вътре бавно се завърта нагоре и надолу, докато наблюдава стълбището.
	Извадих зелената жичка от плетеницата и бавно я оголих. Над главите ни изведнъж прозвуча пронизителна аларма. Свързах ги отново.
	— Добре, червената. — Извадих червената жичка. Стълбището потъна в мрак. Заопипвах слепешком и отново я свързах. — Синята?
	— Да, синята — кимна Джак.
	Извадих синята жичка и се вгледах в обектива на светлината на лазера на Джак. Камерата спря.
	— Кой изход? — попита той.
	— На Мейдън Лейн.
	Изходът беше от северната страна, на по-високо ниво от Либърти Стрийт. Хукнахме с всички сили по стълбите, докато мускулите на краката ми пламнаха, и после спряхме пред вратата, която водеше към задното фоайе, откъдето бяхме влезли. При клетките обикновено стояха четирима полицаи, но сега имаше стена от черни униформи. Очевидно беше обявена тревога. Нямахме шанс. Защо днес имаше толкова засилена и многобройна охрана? Блум и Линч ли ги бяха повикали? Спуснахме се още едно ниво по-надолу, до по-голямото, южно фоайе, старият публичен вход на банката. Надникнах през прозореца.
	Положението там беше още по-лошо.
	— Какво ще правим, по дяволите? — попита Джак. — Тунелите?
	Замислих се за моя план за бягство.
	— Всичко е заключено. Ако се приближим до трезора, ще стане по-лошо. Трябва да се доберем до товарната рампа. Това е единственият изход.
	— Там има четири ченгета.
	Чух стъпки над нас по стълбите и пращене на предавател. Още полиция.
	— Това е последният ни шанс. Да вървим.
	Върнахме се едно ниво по-нагоре, към ченгетата.
	Угасих камерите през панела за достъп. Излязохме от стълбището и бързо завихме надясно, по коридора, който водеше направо в продължение на трийсетина метра и после завиваше наляво. Отправяйки се по този път, би трябвало да стигнем някъде около товарната рампа.
	Чух, че вратата зад нас се отвори и затвори. Полицаите се приближаваха. Свърнахме наляво и влязохме в дълъг и широк коридор, който водеше към товарната рампа. Имаше само още една врата пред нас и вдясно, вградена в ниша в стената.
	Побягнах по коридор и след двайсетина крачки видях, че в дъното между нас и изхода, на шейсет метра разстояние, се подаде дулото на щурмова пушка. Появиха се още две пушки.
	Специалните сили идваха насам. С Джак се заковахме на място и се хвърлихме в нишата на вратата. Протегнах ръка и се опитах да превъртя валчестата дръжка. Беше заключена и нямах време да я отварям. Бяхме в капан. Всеки момент ченгетата или командосите щяха да минат покрай нас и да ни видят. Всичко свърши.
	Рязкото движение разкъса шевовете на гърба ми. Чух, че пиукането и бъбренето по радиопредавателите на ченгетата, които ни преследваха, се приближават. Те щяха да завият зад ъгъла, покрай който преди малко бяхме минали.
	— Хей! — отекна вик в коридора от посоката на екипа на специалните части. — Не може да сте в този коридор.
	Бяха ни видели. Отново погледнах ключалката. Вероятно беше по-добре да се предадем, отколкото да изненадаме група въоръжени до зъби точни стрелци в защитно облекло срещу размирици. Погледнах Джак. Той поклати глава.
	— Полиция на Федералния резерв — обади се едно от ченгетата, които ни преследваха. Сигурно бяха завили зад ъгъла и стояха наблизо.
	— Коридорът трябва да е разчистен за отдел „Специални операции“ — отговори командосът. Ще внасяме злато. Не чухте ли комуникациите?
	Не ни бяха видели. Те сигнализираха на полицаите зад нас.
	— Имаме евентуален пробив в сигурността — извика ченгето. — Видяхте ли някой да тича по коридора?
	Онзи, които говореше от името на екипа със златото, се засмя:
	— Тук имаме кюлчета на стойност осемдесет и пет милиона долара. Ако някой тичаше по този коридор, отдавна щеше да е на оня свят. Трябва да освободите коридора.
	— Добре, добре — отвърна полицаят от Федералния резерв.
	Чух ги, че се изтеглят. Зад нас се затвори врата. Това беше пътят, по който бяха дошли. Ченгетата щяха да ни оставят на мира за известно време, но само защото към нас идваха нервни командоси.
	Пристигаше пратка злато. Това обясняваше засилената охрана и затварянето на улицата.
	Видях, че Джак ме гледа гневно, сякаш можех да предвидя тази вероятност. Изправих се и огледах ключалката. Беше електронна и се отваряше с карта с код, каквато Картрайт ми беше показал как да преодолея. Може би щяхме да се измъкнем.
	Но после стомахът ми се сви. Над нея имаше чисто нова „Медеко M3“, каквато си слагаш, ако откриеш, че електронната ти ключалка за хиляда и триста долара е безполезна.
	По-добре беше да се отправим към щурмовите пушки в дъното на коридора. M3 бяха предпочитаните ключалки на правителството и разузнавателните агенции. Имаше ги в Белия дом и в Пентагона. Те бяха следващото поколение „Медеко“ на ключалката, която ме беше победила по време на проверката на Линч. Дори един майстор по влизане с взлом би разбил прозорчето на вратата или би се отказал.
	Аз обаче не разполагах с тази възможност.
	Чух, че подът се разтресе, когато забутаха количката със златото към нас, бавно, но сигурно. Нямаше да имам време да отворя това чудовище.
	Забих шперц в екранчето на четящото устройство, изгорих платката и превъртях дръжката. След това пъхнах шперца вътре, за да я държа отворена и да не се занимавам повече с нея. Това ми отне четири секунди.
	Златото се приближаваше. Чувах тракането и дрънченето на метала върху бетона.
	M3 е нещо като фетиш сред крадците поради трудността й. Има съвършено нов дизайн, който прави щифтовете по-трудни за завъртане, с фалшиви прагчета, за да откажат крадците. Трябваше да преместя всички щифтове към абсолютната водоравна линия и после да завъртя всеки, за да се отдръпне резето.
	Дори ако успеех да извърша тези две чудеса, това не беше всичко. Оставаше плъзгачът — трето месингово парче, което пречи на ключа да се превърти, ако не се издърпа напред до правилната позиция. Хиляда пъти по-трудно е да усетиш кога щифтът е отместен с всичките тези допълнителни части, които подсигуряват цилиндъра. Имаше два билиона възможни комбинации за височината на щифта, ъгъла и позициите на плъзгача и само една отваряше проклетото нещо.
	Трябваше да я открия и затова отварянето на ключалка в реално време е трудно. Налагаше се да го направя през мъничката дупчица със странна форма, докато страхът се беше свил в твърда черна топка в стомаха ми. Представете си, че се опитвате да смените всички свещи в двигателя на колата си, когато капакът се отваря сантиметър по сантиметър. И кара пиян шофьор.
	Ето, такава беше задачата ми. Прецених, че имам една-две минути до пристигането на командосите. Нямаше да има ефектни трикове, нито лесни заобикаляния, само бавна, усърдна работа, милиметър по милиметър, метал върху метал и чувствителността на пръстите ми. Натегнах леко с динамометричния гаечен ключ и започнах да нагласявам височината на щифтовете.
	Подът се тресеше, докато количката със златото се приближаваше. Знаех, че е невъзможно, но не можех да се откажа.
	Отне ми една минута да наредя щифтовете до водоравната линия. Първата стъпка беше завършена, но нямаше как да знам със сигурност.
	Чувах все по-близо стъпките на командосите от специалните части и потракването на оръжията им.
	Извадих тънка тел, огъната под прав ъгъл в края, и започнах игра с въртенето. Опитвах се да усетя възможно най-лекото поддаване и в същото време да не прецакам щифтовете.
	Изчистих съзнанието си от представата как лежим с Джак в локви от собствената си кръв, двама предприемчиви търговски представители на фитнес зала, завършили фатално. Прогоних и образа на Ани в съда, докато ме обявяват за виновен по дълъг списък с престъпления, завършващи с убийството на Сакс. Пропъдих образа на Линч, който отново стои зад мен, затворил очи в очакване на кръвопролитие, докато опира пистолета в главата ми.
	И отместих резето.
	Боже, колко силно тракаше количката!
	— Те са тук — прошепна в ухото ми Джак.
	Почувствах, че командосите са почти до нас и как пръстите ми се разтреперват от вибрациите на количката, заплашвайки баланса, който бях успял да постигна в месинговия лабиринт на ключалката „Медеко“.
	Би трябвало да се радвам на отдръпването на резето, но нещо не беше наред. Усетих го, че все още е заклещено. Някой щифт беше паднал или ме беше подвел от самото начало. Един по един, поддържайки точния натиск с динамометричния ключ, за да държи всичко на място, аз отново ги проверих всичките. Оказа се, че е четвъртият във фалшивата редица.
	— Добре — каза някакъв глас. — Да ги преброим набързо.
	Човекът започна да брои кюлчетата. Гласът му беше силен, сякаш говореше до мен.
	Джак приклекна. Потта беше сплъстила косата му и аз видях грозния белег, оставен от Линч. Той прегледа шперцовете и взе назъбен шперц W, който приличаше на трион в края. Джак го хвана като шило за разбиване на лед. Страхотно. Можехме да прободем някой клет служител, докато пазачите надупчват телата ни с куршуми натовски стандарт. Нямах нищо против да съсипя живота си, но отгоре на всичко заради мен щеше да пострада невинен човек, защото бях неспособен да осъществя измамническите си фантазии.
	Чиновникът продължаваше да брои.
	Отпуснах леко четвъртия щифт и после още малко, проправяйки си път покрай зъбците, за да открия истинската водоравна линия. Цилиндърът леко помръдна. Щифтът се съпротивляваше на натиска ми, сега по-силно и по-сигурно. Но въртенето спря. Държах всичко стабилно. Взех извитата под прав ъгъл тел и бръкнах под щифтовете.
	— Всичко е тук — обяви служителят и те тръгнаха към нас.
	Флуоресцентните лампи хвърляха отблясъци върху мен и Джак.
	Той се надигна на пръсти.
	Бавно натиснах напред плъзгача, докато изщрака. Цилиндърът се завъртя. Отворих вратата.
	Забравих шперца, който бях оставил върху четящото устройство. Шперцът полетя към земята. Протегнах ръка към него, докато бавно се въртеше във въздуха към бетонния под.
	Щяха да чуят изтракването му. И да ни открият.
	Джак вече беше там. Улови го на сантиметър от земята.
	Сграбчих го за ризата и го дръпнах във входа зад себе си. Бутнах вратата. В последната секунда, преди да се затръшне, я спрях, спуснах резето и безшумно я затворих.
	В мрака чувах само дишането ни. Знаех, че посоката, в която сме се отправили, ни е доближила до далечния край на товарната рампа. Очите ми се приспособиха към тъмнината и различих очертанията на стая на слабата светлина на сиянията на няколко екрана. Покрай двете стени имаше пейки, а в средата на помещението — огромна везна. Чух изтракването на ключ във вратата зад нас.
	Намирахме се в стаята, където се брояха парите. Нищо чудно, че вратата имаше ключалка „Медеко“. Те влизаха, за да претеглят отново златото.
	— Скрий се — казах на брат си.
	С Джак се хвърлихме върху лавиците под масите. Легнах върху грапава купчина от увити в найлон пакети. Разнесе се странна миризма, като на буркан, пълен със стари монети.
	Вратата се отвори. Стаята се обля в светлина.
 

  	46.
 

	— Само ще взема документите — каза чиновникът и влезе в стаята. Вратата се затвори зад него. Видях само черните му обувки с метални капачки, прикрепени над бомбетата. Пазачите на трезори носят такива, така че ако падне някое кюлче злато, да не счупи костите им.
	Разнесе се тракане.
	Обувките се насочиха към мен и не знам защо ми напомниха за рицар. С Джак се гледахме от масите, чувствайки се напълно открити. На светлината видях върху какво лежим — пакети с банкноти.
	Федералният резерв разпределя петстотин и петдесет милиарда долара в брой годишно. Парите се пакетират в пачки от стодоларови банкноти, после — по десет такива пачки, след това — по четири, увити заедно, а накрая — в пакети по четири — шестнайсет хиляди банкноти, пристегнати с дебел плосък ластик.
	Лежах върху твърдо легло от десетки милиони долари. До главата ми имаше запечатани прозрачни найлонови торбички, пълни с употребявани банкноти, изпръскани с червено и черно — кръв.
	Чиновникът започна да си тананика популярна кънтри песен, докато местеше крака на трийсет-четирийсет сантиметра от лицето ми.
	Банките на Федералния резерв се занимават със замърсените банкноти. Докато четях всичката информация за това място, която намерих, аз изгледах и видеозапис, качен в техния уебсайт, със същия монотонно говорещ диктор и актьори от осемдесетте години, заснет в трезора. Всичките изглеждаха забележително спокойни, като се имаше предвид темата: „Значи имате изцапани с кръв банкноти…“
	Служителите на Федералния резерв ги заменяха с чисти банкноти и после унищожаваха изцапаните.
	Видях, че в ръката си пазачът държи подложка с листа. Търсеше нещо. Чух шумолене на хартия.
	Това ми даде известно време да преценя възможностите ни. Намирахме се в хранилище за ценности, където вероятно държаха временно парите от товарната рампа, докато дойде време да ги закарат в трезора. Бяхме влезли от врата в едната страна и в отсрещната страна на стаята имаше друга врата, обозначена със знак „Изход“ и отново заключена с „Медеко“. Но сега поне бяхме вътре, и е много по-лесно да излезеш от хранилище за ценности, отколкото да влезеш.
	От разположението знаех, че вратата ще ни заведе до товарната рампа. При наличието на всичките тези пари тук, със сигурност щеше да има въоръжени до зъби пазачи, които да я наблюдават отвън, въпреки ключалката „Медеко“ на изхода. Ако някак успеехме да се спасим от специалните части, пак нямаше да можем да излезем лесно.
	Но вратата беше единствената ни възможност.
	Чиновникът изпя припева, обърка текста, изпробва няколко различни аранжимента и пак започна да си тананика.
	— Готово — каза той, отвори вратата и излезе в коридора. — Сега ще подпишем няколко неща и после ще ги претеглим.
	Вратата се затвори зад него. Имахме само няколко секунди, преди ченгетата да се върнат.
	— Раницата! — казах на Джак.
	Той ми я хвърли. Станах и се приближих до изхода. Дръпнах резето, а после извадих постоянния магнит от редки земни елементи и го поставих на рамката над главата си. Не исках пронизителна аларма да извести излизането ни и магнитът щеше да попречи на сензора да се включи.
	Открехнах вратата петнайсетина сантиметра, надзърнах навън и после излязох.
	Джак ме последва.
	Чух, че вратата от другата страна на хранилището за ценности се отвори, когато нашата се затвори.
	Застанахме в задния ъгъл на покрития паркинг, в дъното на къс коридор. Паркингът и товарната рампа бяха в периметъра на сградата. Два изхода за превозни средства водеха към Мейдън Лейн.
	Над главите ни боботеше тръба на отдушник. Командосите от специалните части пазеха двата изхода. До рампата беше спряла бронирана кола с включен двигател. Нямаше как да се промъкнем покрай тях, но не можехме да се върнем.
	Заслушах се във въздушната струя в тръбата над главите ни.
	— Парите, Джак — казах.
	— Какво?
	Обърнах се към него. Той се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал.
	— Гледаш ме по този начин, откакто бях тригодишен — рекох. — Не ти вярвам. Трябва да ми дадеш каквото си взел.
	— Не знам за какво говориш.
	— Ти си крадец. Преди малко лежа върху трийсет милиона долара. Не ме будалкай. Те знаят серийните номера. Вече са ги опаковали. Безсмислено е. — Не знаех дали това, което казвам, е истина, но бях сигурен в последното: — Ако не ми ги дадеш, мъртви сме.
	Единият пазач влезе в полезрението ни. Притиснахме се до стената, но ако погледнеше към нас, той щеше да ни види. Джак извади найлонова торбичка, пълна с пачки от стотачки, изцапани с кръв, горе-долу половин милион долара.
	Протегнах ръка.
	— Аз ти се доверих, сега и ти ми се довери — добавих.
	Джак погледна парите още веднъж и после ми ги даде.
	Отлепих лепенката на тръбата над главите ни и извих тънкия галванизиран метал. Усетих въздушната струя вътре. Разкъсах найлоновия плик, махнах ластика на едната пачка и хвърлих вътре банкнотите. После направих същото и с останалите.
	Очите на брат ми се изпълниха с ужас.
	— Какво…
	Може би си помисли, че съм превъртял или съм станал радикален алтруист. Но скоро чу виковете близо до входа. Очите му се отвориха широко и той започна да къса найлоновите торбички и да хвърля банкноти след моите.
	Намирахме се на две преки от Уолстрийт, столицата на американската алчност. Разчитах да ни спаси едно — че банкерите, които бързат по тротоарите с копчета за ръкавели и яки с цвят, контрастиращ на ризите, няма да се сдържат и ще хукнат да гонят изцапаните пари.
	Банкнотите се понасяха в тръбата и излитаха през отдушниците над закрития паркинг. По-нататък в тръбата се разпръсна пачка.
	Джак понечи да тръгне.
	Дръпнах го назад.
	След няколко секунди се чу началото на „безплатния обяд“.
	— Назад — изкрещя едно ченге.
	— Мамка му — извика някой на улицата. — Стодоларови банкноти!
	Полицаите и командосите от специалните части се насочиха към изходите. Ние се запромъквахме покрай стената. Сцената на улицата погълна цялото им внимание.
	Не знаех защо се ядосаха. Управата на Вашингтон наскоро беше гласувала да продължава да прави икономии. С Джак давахме своя принос в увеличаването на паричния запас, също като търговците горе, макар че според мен нашият подход беше много по-забавен.
	Виждахме Мейдън Лейн. Банкнотите се въртяха и премятаха във въздуха като есенни листа. Хората ги гонеха и ги тъпчеха в дрехите си. Ченгетата се опитваха да ги спрат и забелязах, че някои от тях също отмъкнаха по една-две стотачки. Те трябваше да държат настрана тълпата и да не позволяват на хората да се върнат вътре, затова най-главната им грижа не бяха двама мъже с бели ризи, които се опитваха да излязат.
	Стигнахме до тротоара и се отдалечихме от центъра на действието.
	Студеният вятър завихряше банкнотите като циклони, издигаше ги високо между кулите на сградата и ги залепяше върху камъните. Стъпих в кафява локва. От мътната вода ме гледаше Бенджамин Франклин.
	Беше красиво. Секретарки, продавачи на хамбургери, куриери с велосипеди, банкери, туристи, хамали и таксиметрови шофьори улавяха стотачките във въздуха, притискаха ги до гърдите си, смееха се и се караха в средата на улицата.
	Само двама души не се интересуваха от банкнотите. С Джак се промъкнахме през тълпата и забързахме към по-тихи улици и свободата.
 

  	47.
 

	Срещата ни с Линч беше близо до пристан 11 на река Ист. Щом се отървахме от ченгетата около Банката, аз хванах ръката на Джак.
	— Дай ми фалшивите директиви. — Трябваше да направим размяната и после да отпрашим оттам, колкото е възможно по-далеч и по-бързо. Нямахме много време до два и петнайсет. Преди Линч и Блум да осъзнаеха, че сме ги прекарали, трябваше да предупредя Ани и баща си и да ги заведа на безопасно място.
	— Не знам, Майк.
	— Хайде! Ще направим размяната и ще ги изиграем.
	Той отстъпи назад.
	— Съжалявам, Майк.
	Обърнах се, твърде късно, за да избягам, и видях Линч и мъжа с очилата да се приближават към мен от двете страни. Хванаха ме за лактите и извиха ръцете ми зад гърба.
	— Проклет Юда — казах на Джак.
	Всичките му действия преди удара и страхът, който той демонстрираше, сигурно бяха ловка маневра, за да му кажа какво съм планирал, за да си разменим ролите с Линч и Блум. Те знаеха, че ще направя нещо, за да обърна нещата срещу тях. Джак беше тяхната застраховка и щом му разкриех намеренията си, те мислеха, че ще ме наблюдават непрекъснато. Само при това положение биха ми позволили да свърша работата. Това сигурно беше съобщението, което Джак им изпрати, преди да влезем в Банката.
	— Трябваше да избирам дали да те замеся, или да изгубя живота си. Ти как би постъпил? — попита той.
	Знаех отговора на този въпрос. И аз бях направил същия избор преди кражбата, когато му дадох разпечатките, но той още не го знаеше.
	Линч претърси джобовете ми и намери директивата.
	Докато ме водеха по Пърл Стрийт, аз се карах на Джак още малко, докато накрая Линч запуши с ръка устата ми. Усетих миризмата на тютюн. До нас спря микробус и те ме блъснаха да се кача отзад.
	Докато пътувахме по булевард „Франклин Рузвелт“, видях, че от пристан 11 потегли ферибот. Направихме обратен завой и се насочихме на север, а после се отклонихме от магистралата и поехме към плаващото летище за хеликоптери в река Ист. Очилатият на предната седалка сложи директивата на коленете си, засне я със смартфона си и изпрати снимката.
	Микробусът спря. Изкараха ме навън и тръгнахме към сграда от сив и бял камък на кея над водата. Зад нея имаше площадка за хеликоптери. Въздухът се въртеше и перките издаваха оглушителен звук, докато прекосявахме зоната за приземяване и се качвахме в малкия хеликоптер. Машината се издигна и зави. Градът под нас се смали.
	Щом получеше директивата, шефът на Блум и Линч щеше да извърши търговски операции за десетки, може би за стотици милиони долари и да си създаде сигурна позиция, докато светът чака да чуе решението на Комитета. И след като решението бъдеше оповестено публично след по-малко от два часа, той щеше да прибере печалбата си и да се покрие.
	— Къде отиваме? — попитах.
	— Много си досаден, Форд — отвърна Линч. — Трябва да ти държим устата затворена до два и петнайсет.
	Във флотата се стараех да избягвам хеликоптерите като част от стратегията си да живея повече от трийсет години, но се бях возил няколко пъти. Бях свикнал с друсането, студения метал и предпазните колани. Този хеликоптер беше обзаведен като лимузина, с барче, кожена тапицерия и броеве на „файненшъл Таймс“, спретнато подредени до всяка седалка.
	Прелетяхме над Хъдсън и веригите от високи скали от страната на Джърси. Стигнахме до летище „Титърбъро“ за по-малко от десет минути. Слязохме. На трийсетина метра чакаше частен самолет. Качихме се на борда и пилотите ни поздравиха. Поразително красива стюардеса ми се усмихна. Влязохме в главната кабина и Линч закопча с белезници китката ми за облегалката на седалката.
	Погледнах ги. „Смит и Уесън“. Добре.
	Ако смятате, че ще ви отвлекат, горещо ви препоръчвам частен полет. Няма проверка на багажа, рентген, претърсване, събуване на обувките. Имаш каквото искаш за пиене, огромна седалка и диван и барче отзад. Това беше приятен лукс по пътя към екзекуцията ми.
	Летяхме повече от час и накрая кацнахме на малко летище. От двете страни имаше ниски възвишения.
	Докато самолетът рулираше на пистата, аз познах джипа, който чакаше навън. Лендкрузърът на Блум.
	Тя ни чакаше на летището, когато Линч ме извлече от самолета.
	— О, Майкъл — каза Блум. — Опитахме се да те предупредим да не бъдеш твърде любопитен. Колко жалко.
	Линч пъхна палка между окованите ми в белезници китки и я завъртя. Металът се вряза в кожата ми, когато той затегна веригите и видимо се развълнува от перспективата, че ще ми причини болка.
	— Щеше да е много по-лесно, ако си беше останал в неведение. Но сега…
	Блум поклати глава.
	Линч стисна по-силно.
	— Качи го при теб — добави тя. — Аз ще взема другия.
	Джак се приближи до джипа на Блум и се качи. Ръцете му бяха свободни. Линч ме блъсна на предната седалка на черен микробус. Потреперих от болка, когато тънкото бръснарско ножче, скрито в илика ми, се заби в гърдите ми, точно под един стар белег.
	Той махна белезниците от едната ми китка и аз почувствах болезнено парене в кутрето и безименния пръст, докато сетивността ми се възвръщаше. Облекчението продължи само секунда, докато Линч провря оковите през дръжката на вратата и ги заключи два пъти.
	Той се настани зад волана. Хвана го с дясната си ръка, а с лявата насочи към мен своя колт 1911. Усетих, че от прорезната рана под слънчевия ми сплит се процежда кръв. Наведох се напред, опитвайки се да я крия и да попреча на Линч да намери скритото бръснарско ножче.
	— Струва ми се, че си създавате прекалено много главоболия само за да намерите удобно място да ме убиете — подметнах.
	— Съгласен съм — отвърна той. — Но тя действа по странни начини.
	Опипах шевовете на ръкавелите на ризата си, търсейки ключа. Ръката ми още не беше оздравяла след последния път, когато бях в белезници и си счупих палеца. Най-после усетих, че мъничкият цилиндричен ключ от твърда пластмаса излиза от памучния плат.
	Завивахме през горист терен и се качвахме и спускахме по хълмове. Съдейки по пътните знаци, разбрах, че сме някъде във Вирджиния.
	Дърветата изчезнаха и пътят се спусна надолу. След дълъг завой се приближихме до мост с две ленти над плитка речна долина в началото на малък град. Мостът представляваше старомодна арка, с тротоари от двете страни и метални фенери, окачени на стълбове.
	Измъкнах ключа от ръкавела си. Петното кръв отпред на ризата ми беше голямо колкото монета от двайсет и пет цента и нарастваше. Имах две предимства. Едното беше, че Линч винаги шофираше, може би за да контролира нещата. А второто беше, че винаги си слагаше предпазния колан. Вероятно беше претърпял катастрофа. Погледнах венчалния му пръстен на ръката, която държеше пистолета. Може би имаше деца.
	Завоите преди моста щяха да изискват цялото му внимание. Нямаше да имам по-добър шанс. Отворих с нокът края на цилиндричния ключ, завъртях го между пръстите си и зачаках, докато той гледаше пътя.
	Минахме по широк ляв завой. Когато Линч ме погледна, аз вече бях махнал белезниците от едната си китка и бях пуснал оковите през дръжката на вратата.
	Той вдигна пистолета, когато забеляза, че металът се движи близо до ръцете ми. Блъснах ръката му с оръжието с лявата ръка, а с дясната смъкнах назад седалката си. Изстрелът в тясното пространство беше оглушителен и разби прозореца от моята страна. Дъжд от стъкла, се посипа по хълма надолу към реката.
	Изстрелът се разнесе по-близо до неговите уши, отколкото до мен. Сграбчих ръката му и извих китката му на сто и осемдесет градуса. С лявата си ръка хванах предпазния колан и го увих около врата му.
	Лицето му се зачерви, а после започна да посинява. Качихме се на моста. Надявах се, че Линч ще удари спирачки, вместо да ме налага с юмруци и да убие и двама ни. Той пусна волана с дясната си ръка, протегна я надолу и откопча предпазния си колан.
	Ръката с пистолета му все още беше завързана. Когато коланът се разхлаби и Линч отново хвана волана, аз се надигнах и увих лявата си ръка около врата му. Започнах да го душа, дърпайки го върху конзолата в средата, стиснал гърлото му в извивката на лакътя си.
	Той обърна лице към тавана. Никой от нас не виждаше пътя.
	— Удари спирачки — извиках.
	Линч не беше в състояние да каже нищо, защото го душах, и като знаех колко се е отдалечил от мястото си, нямах представа дали краката му стигат до педалите. Главната му цел, изглежда, беше да насочи пистолета, който беше на петнайсетина сантиметра от лицето ми, за да ме убие. Хванах китката му и се опитах да отместя дулото от главата си.
	Микробусът сигурно имаше добро окачване, защото сякаш мина цяла вечност, докато накрая промени посоката си, вряза се в насрещното движение и блъсна друга кола.
	Металът изскърца пронизително. Бусът занесе надясно и се разтресе силно, прехвърляйки ни на задната седалка. Пуснах за миг ръката му с оръжието, за да се подпра, но бутнах дръжката на вратата, която се отвори широко.
	Сблъсъкът ни измести от осевата линия. Бусът се качи на тротоара и се стрелна напред, движейки се все по-близо до перилата и дългия стръмен насип към реката.
	Бях задушил доста Линч. Той лежеше почти целият върху мен. И двамата гледахме към тавана, далеч от наклонената предна седалка, и никой не контролираше управлението на буса. Сега Линч нямаше добър ъгъл, за да се прицели в мен.
	Той протегна назад дясната си ръка и заби палец в окото ми. Извърнах глава, но изведнъж нито болката, нито пистолетът имаха значение.
	Изплъзвах се от седалката, към отворената врата. Само хълбоците ми, приковани от тежестта на Линч, ме държаха вътре в буса. И последното колело се качи на тротоара. Бусът се разтресе, изблъсквайки ме още навън. Главата ми увисна надолу, покрай прага на вратата. Белият каменен парапет на моста пробягваше покрай нас все по-близо и всеки момент можеше да разбие главата ми в стоманеното шаси на микробуса.
	Изчаках до последната секунда и забих лявата си ръка в гърлото на Линч, влагайки тежестта на торса си с всичката сила, която ми беше останала. Дръпнах се точно преди микробусът да остърже парапета, разпръсквайки искри върху бетонния тротоар.
	Бусът намали скоростта и после спря, както и притокът на кръв към мозъка на Линч, доколкото виждах. Той беше като парцалена кукла. Отпуснах хватката и си поех дълбоко дъх. Бях прострян на седалката и главата ми все още беше на няколко сантиметра от парапета. Не бях в идеално положение, но поне не бях мъртъв.
	Докато си поемах дъх за трети път, Линч помръдна.
	— Господи — измънках.
	Той започна да се обръща. Сега ръката му с пистолета беше свободна. Сграбчих китката му и оръжието с двете си ръце, избих пистолета от пръстите му, притиснах крака в кръста му и го изблъсках навън, върху парапета на моста.
	Погледнах пътя отпред. Наближавахме края на моста. Разстоянието до храстите на хълма долу беше малко.
	Вдигнах глава и се взрях в тротоара. Шофьорът на другата кола беше слязъл в края на моста, откъдето бяхме дошли. Не изглеждаше ранен.
	Изправих се на прага, държейки пистолета за дулото и отпускайки схванатото си рамо. Пистолетът на Линч беше хубав.
	Някой идваше по моста. Хванах пистолета за ръкохватката. Човекът се приближи, вървейки по средата на нашето платно.
	Прицелих се в главата му. Беше Джак. Приближи се до микробуса.
	— Горе ръцете, Джак.
	— Добре ли си?
	— Изведнъж се загрижи за безопасността ми? Горе ръцете или ще те убия. И напълно ще си го заслужиш.
	Той вдигна ръце. Не забелязах очевидни признаци, че е въоръжен. Блум караше доста пред нас, но сигурно беше видяла нещо. Тя беше спряла джипа си срещу нас в края на моста, откъдето беше дошъл Джак.
	— Съжалявам, Майк. Нямах избор.
	— Не ме интересува защо. Приключих с теб. Отстъпи назад.
	— Знаех, че накрая те ще ме убият, а ти няма да го направиш. Това е всичко, нищо повече. Аз съм твой брат, а ти си добър човек. Добрите не убиват хора.
	Последното всъщност беше тема на спорове между Ани и мен.
	— Престани да се преструваш, че ще ме застреляш — добави Джак и тръгна към вратата на шофьора. Наведох се, за да го виждам по-добре през микробуса. — Той започна да спуска ръце. — Ще отворя вратата, Майк.
	— Ще направя всичко, за да бъде в безопасност Ани. Не ме предизвиквай, Джак. Ще стрелям.
	— Ти си добър човек, Майк. А сега слез, преди да пострадаш.
	Джак отвори вратата откъм шофьора, наведе се към мен и изпълни лицето си с доброта.
	Знаех всяка реплика, всеки жест и всяко коварство на речта, които той можеше да използва, за да ме убеди. Бях ги виждал всичките, винаги когато Джак ми отправяше някое от своите предложения. Колко пъти беше навеждал глава към мен с лукаво изражение, присвити очи и леки, вълнообразни движения на пръстите, докато се опитваше да ме примами да участвам в някоя измама?
	Знаех ги, защото това бяха израженията на баща ми. И моите. Сега обаче на лицето му имаше нещо много странно, в очите, които бяха в същия оттенък на зеленото като моите. Вероятно защото за пръв път ги гледах през дулото на пистолет.
	Центрирах мерника в лицето му. Да, той беше мой брат. Но колко пъти трябваше да обръщам другата буза? Кога щеше да свърши всичко това, ако не сега? Той вече беше съсипал живота ми веднъж и ме бе оставил да поема вината, като едва не отидох в затвора преди много години. След всичките страдания, които ми беше причинил, пукаше ли ми дали Джак ще живее, или ще умре?
	— Последен шанс — казах.
	Той се приближи още.
	— Стига, Майк…
	Стиснах пистолета. И този път Джак осъзна, че ме е разбрал погрешно. Видях страха в очите му. Натиснах спусъка. Пистолетът подскочи. Брат ми извика от болка.
 

  	48.
 

	Стъклото откъм шофьорската страна се разби на парчета. Джак падна до микробуса, вдигнал ръце към лицето си. Наместих се зад волана. Вратата все още беше отворена. Джак лежеше на земята.
	И ми крещеше — порой от ругатни, а после докосна скулите и очите си.
	Сигурно беше помислил, че съм го прострелял в лицето. И аз разбирах защо смята така. Надявах се, че и Блум е останала със същото погрешно убеждение, защото се нуждаех от време.
	— Престани да се правиш на дете — казах на Джак, протегнах ръка и опрях пистолета в главата му. — На скулата му имаше малка драскотина. — Стрелях в стъклото. Някое парченце те е порязало. А сега ми дай мобилния си телефон.
	— Какво?
	— Мобилният ти телефон. Знам, че не са ти го взели. Къде е? Трябва да се обадя.
	Джак посочи към джоба си. Извадих телефона и после го потупах по кръста.
	— Къде е пистолетът ти? — попитах.
	— Отзад на гърба.
	— Претърколи се по лице.
	Той се подчини. Извадих малкия глок от кобура на колана му.
	— Ти не ме познаваш, Джак. И не си толкова печен, колкото си мислиш. — Потупах го леко по лицето. — Аз победих.
	Качих се в буса, затръшнах вратата и настъпих газта. Тилът ми се опря в облегалката, когато се отправих към джипа на Блум. Свърнах наляво, прекосих двойната жълта линия и се насочих към нея.
	Тя слезе от джипа и вдигна пистолета си. Наведох се зад таблото. Чух, че по капака на буса затракаха куршуми.
	Лицето ми се удари във волана при сблъсъка. Бусът занесе настрани. Пред очите ми заиграха червени и бели петна.
	Бусът продължаваше да се движи. Бях се завъртял на сто и осемдесет градуса. Джипът на Блум се беше качил до половината на парапета. Настъпих газта, този път по-контролирано, и усетих вкуса на кръвта, която се стичаше от устната ми, където се бях ударил във волана.
	Блъснах задната й броня и провесих джипа на парапета. Двете му колела висяха във въздуха. Въпреки високата си проходимост нямаше лесен начин да слезе оттам и аз се молех да спечеля достатъчно време, за да избягам.
	Блум изскочи, стреляйки, от храстите. Потеглих на заден ход по пътя, завих рязко и се насочих към тротоара, за да завърша завъртането си.
	Задните стъкла и страничното огледало се взривиха, докато се отдалечавах, но бързо увеличих разстоянието. Свърнах покрай къщите в началото на градчето и се отправих към път покрай реката.
	Взех телефона на Джак. Трябваше да предупредя Ани.
	Телефонът й звъня, звъня и после превключи на гласова поща. Продиктувах номера и й казах да ми се обади незабавно и че е в опасност.
	Завих по селския път, опитвайки се да измисля как да стигна до Ани и баща си и да се върна навреме в нашата къща в Александрия.
	Позвъних на стационарния телефон. Никой не отговори. Трябваше да се свържа с Ани на работното й място, но първо трябваше да задействам нещо друго. Обадих се на 911.
	— Какъв е спешният случай?
	— Трябва ми най-близкия полеви офис на Тайните служби.
	— Каква е ситуацията?
	— Нуждая се от Тайните служби. Има заплаха. Или ми дайте номера и аз ще им се обадя.
	— Ще ви свържа — отвърна диспечерът.
	Тайните служби имат сто и петдесет полеви офиса в страната. Може да ги намериш на страниците с номерата за спешни случаи в телефонния указател. Помнех какво ми беше казал Картрайт: Тайните служби се занимават с компютърни и банкови измами. Веднага щом стъпихме във Федералната банка, с Джак станахме проблем на Тайните служби и можехме да подминем влиянието на Линч във ФБР. Преди удара нямах достатъчно доказателства да улича Блум, Линч и кукловода им, но сега вече ги имах.
	— Тайни служби — каза друг диспечер.
	— Трябва да съобщя за сериозно престъпление.
	— Кога се е случило?
	— Случва се в момента.
	— Къде?
	— В Банката на Федералния резерв в Ню Йорк.
	— И кой сте вие?
	— Човекът, който я обра. Трябва да говоря с някой старши агент или специален агент.
	— Какво е естеството на престъплението?
	— Откраднахме директивата, решението на Федералния комитет за операции на открития пазар във Вашингтон. Ще го оповестят публично едва в два и петнайсет и ние ще търгуваме въз основа на поверителната вътрешна информация в директивата. Разбирам, че нямате причина да ми вярвате. Но може да се обадите на Банката и да потвърдите, че имат пробив в сигурността. Вероятно вече го съобщават по новините. Зад бюрото на старшия вицепрезидент има камера, скрита в бейзболна топка, която той получи като подарък.
	— Изчакайте за момент.
	Чух изщракване. Много откачалки се обаждат в Тайните служби и затова очаквах проверка. Минута по-късно ме свързаха с друг човек, агент.
	— Чухте ли какво казах на диспечера? — попитах.
	— Да. Ще ви свържа с Ню Йорк и те ще проверят.
	— Недейте. Вече съм във Вирджиния. Всички виновници са тук. Ще ви дам още информация, за да проверите историята ми. Готов ли сте?
	— Да.
	— Вкарахме вирус в компютъра на работна станция 923. И пин кодът на закодирания факс на Търговското бюро е 46195019.
	Чух го, че трака по клавиатурата и записва.
	— Има и бележка — продължих. — В кабинета на изпълнителния вицепрезидент.
	— Бележка?
	— Да. Пише: „Току-що откраднах директивата.“
	— Сериозно? Нима очаквате да…
	— Обадете се в Ню Йорк и потвърдете.
	— Кой сте вие?
	— Без имена — отвърнах. — Но ще ви кажа адреса си.
	Той го записа. Казах му да си запише и търговските операции, които да наблюдава, за да потвърди вътрешната информация, и после затворих.
	Предположих, че Тайните служби може би имат хора недалеч от адреса, който им бях дал. В планината Блу Ридж има секретен обект на име Маунт Уедър, на по-малко от час път от Вашингтон. Това е бункер, вграден в планинския склон, направен да служи като център на правителството в извънредни ситуации. Там скриха Дик Чейни след атентатите на 11 септември 2001 година.
	След това се обадих на 411. Почти бях забравил, че този телефонен номер съществува. Попитах за офиса на Ани. Свързаха ме. Секретарката на фирмата се свърза с кабинета й, но никой не отговори.
	Къде беше Ани?
	Обадих се отново и помолих да ме свържат с една нейна приятелка от същата работна група. Тя отговори.
	— Обажда се Майк Форд. Извинявай, че те безпокоя, докато си на работа, но трябва да намеря Ани. Тя е в опасност.
	— Мисля, че тя не иска да говори с теб, Майк.
	— Знаеш ли къде е? — попитах. Не е хубаво, когато съзнателно се опитваш да не звучиш като мъж, който дебне жена.
	— Не мога да ти кажа. Но тя спомена, че отива на безопасно място. Трябва да затварям. Съжалявам, но не мога да се забърквам в… — Тя започна да се извинява, за да затвори.
	Прекъснах разговора. „На безопасно място.“ Знаех къде отива. Аз самият й бях казал да отиде там. И в момента това беше най-опасното място, където можеше да отиде Ани. Това беше адресът, който бях дал на Тайните служби.
	Намалих, хванах здраво волана и направих обратен завой на двойна жълта линия.
	Единственото ми желание беше да се измъкна, да взема Ани и баща си и да избягам от насилието, което ни очакваше.
	Но сега се бях хвърлил в огъня.
 

  	49.
 

	Карах по странични пътища със сто и дванайсет километра в час. Нямаше много коли, докато се ориентирах по памет: фермерската сергия за зеленчуци, оръжейния магазин, универсалния магазин. Много пъти бях идвал тук.
	Наближаваше два часът. Директивата щеше да бъде оповестена в два и петнайсет. Щях да съм в епицентъра на събитията, когато всичко се разпаднеше.
	Отклоних се от шосето, на петнайсетина метра от входа на имението, и спрях на място, обградено от храсти и високи дъбове. На хълма, където се намираше голямата къща, видях кръгообразната алея. Ани още не беше дошла. Можех да я пресрещна преди тях. Виждах ясно пътя. Щях да чакам и да я спра, да изскоча пред колата й и да се надявам, че тя все още ме обича достатъчно, за да спре.
	Гризях нокътя на палеца си и гледах часовника.
	След десетина минути погледнах мобилния телефон.
	— Горе ръцете! — изрева някой.
	Линч се появи от другата страна на буса, където не виждах, защото Блум беше простреляла страничното огледало.
	Наведох се, грабнах пистолета и се претърколих през вратата. Заобиколих буса и двамата с Линч се прицелихме един в друг. Той беше одрал лошо лицето си, когато го бях хвърлил в храстите, и предположих, че търси отмъщение.
	— Ах, тези момчета и оръжията им.
	Обърнах се и видях Блум, която пресичаше пътя и беше насочила пистолет към мен. Шансовете ми в престрелката бързо намаляха.
	— Махни пръста си от спусъка, Майк. Хвани пистолета за дулото. Сложи го на земята и отстъпи назад — заповяда тя. — Предпочитам да не те убивам тук.
	Стоях там, преценявайки шансовете си. Не бяха добри.
	Преди да кажа или да направя нещо, чух, че идва друга кола, и после съзрях хондата на Ани да завива по хълма, идвайки от срещуположната посока, от която бях дошъл аз.
	— Държа го на прицел — каза Блум на Линч. — Защо не отидеш да посрещнеш Ани? Мисля, че тя няма да се зарадва, като види мен.
	Линч тръгна. Блум му напомни да държи включен предавателя си, докато той подтичваше по алеята за коли. Пътят извиваше леко, но през храстите виждах Линч, който излезе на пътя пред колата на Ани.
	Хондата спря, изсвирвайки със спирачки.
	Блум държеше предавателя в едната си ръка, а с другата беше насочила пистолета срещу мен.
	— Може и да се мислиш за мъченик, Майк, но не те виждам да позволиш Ани да умре. Затова, моля те, престани с драматизма, хвърли пистолета и нека да решим проблема като големи хора.
	— Не мисля така — отвърнах.
	Тя изглеждаше изненадана.
	— Виждаш ли Ани? — попита Блум.
	Надникнах иззад буса. Не виждах Ани много ясно, но я чух, че ругае Линч, очевидно стресната, че се е изпречил пред колата й. Беше се подала през стъклото. Той стоеше на пътя, леко обърнат настрана, за да скрие пистолета, който държеше до десния си крак.
	Блум вдигна предавателя.
	— Хвърли оръжието, Майк, и се дръж добре, или ще го оставя да я убие. Между нас казано, започвам да се тревожа за него. Мисля, че той се превъзбужда.
	Ако бяха дошли само за мен, не знам какво щеше да се случи. Бях зареден с адреналин и болка, в настроение да изпепеля всичко до основи. Но когато Ани беше на прицел, играта свърши.
	Или поне така си помислиха. И единствената ми сила във всичко това беше, че те наистина нямаха представа с кого си имат работа. Ани си мислеше, че ме познава. Както и Джак. И Блум също.
	Но те имаха да учат още много.
	— Хайде, Майк. Или тя ще умре. — Блум говореше толкова уверено.
	— Добре — казах.
	Сега обаче тя остана озадачена.
	— Какво?
	— Давай — отговорих.
	Тя преглътна и натисна бутона на предавателя. Чух лекото пращене по отворения канал.
	— Ще я убием.
	— Така ли?
	Видях, че мускулите на ръката й се стегнаха и съмнението в очите й, но това беше всичко. Нямаше заповед. Нито изстрел.
	— Искаш тя да умре? — извика Блум.
	— Чета мислите ти. Всичко ми е ясно.
	Тя спусна предавателя.
	— Добре. Ще приема това като потвърждение за онзи, за когото работите — отвърнах, а после се обърнах към Ани и изкрещях: — Ани, бягай! Той има пистолет!
	Пристъпих към Блум и стиснах пистолета с две ръце.
	— Остави жената — каза Блум на Линч по предавателя. — Ела тук.
	Сега когато беше изгубила коза си срещу мен, не беше особено развълнувана от безизходното положение.
	Линч хукна към нас.
	— Хей! Ти счупи… — извика Ани след него и бавно го последва с колата. — Какво правиш насред пътя? Добре ли си?
	Тя се приближи, видя, че с Блум стоим един срещу друг, и слезе от колата си.
	— Майк? Какво става тук, по дяволите? Това пистолет ли е?
	— Бягай! — извиках.
	Ани спря и после скочи в колата си. Линч се поколеба, когато тя запали мотора, без да е сигурен дали да прикрие Блум, или да озапти Ани. Пристъпих към него и насочих пистолета си към главата му.
	— Ти искаш мен — казах.
	Той се обърна към мен. Това даде възможност на Ани да включи на скорост, да настъпи газта и да направи обратен завой. Колелата се завъртяха в пръстта покрай шосето и разпръснаха чакъл към нас. Тя изправи волана и двигателят изрева, когато колата се стрелна напред.
	Линч и Блум се бяха прицелили в мен. Новото съотношение на силите не ми хареса.
	— А сега хвърли пистолета, Майк. Ще бъде много неприятно, ако те убием на пътя. Бъди послушен и ние ще улесним нещата за теб.
	Видях, че Ани се скри зад завоя. Разбира се, че исках тя да се махне оттам. С удоволствие предадох себе си, за да спася нея. Но можеше да се възползвам от половин секунда колебание, някой замислен поглед и може би едно „Няма да те забравя“, преди Ани да ме остави с убийците, нещичко в името на доброто старо време.
	— Добре — отговорих, дръпнах пръста си от спусъка, хванах пистолета за дулото с лявата си ръка и вдигнах ръце.
	— Хвърли го на земята — заповяда Блум. — И после отстъпи встрани.
	Подчиних се.
	— Сложи ръце на главата си — добави. — Насам.
	Те ме поведоха обратно по пътя. Линч вървеше близо до мен, а Блум ме държеше на прицел от разстояние. Видях джипа й, паркиран в гората, скрит на отсрещната страна на пътя.
	— Жалко, Майк. Тази игра на котка и мишка наистина беше започнала да ми харесва…
	Доволният й тон, към който тя се стремеше, загуби част от силата си, когато краят на забележката й беше заглушен от звука на двигател, работещ на пълни обороти. Солиден, 3,5 литра, шестцилиндров, V-образен, който поддържах в добро състояние. Ани беше с „Хонда Акорд“ с шестстепенна механична скоростна кутия. Обичаше да шофира. Колата нямаше кой знае какъв вид, но ревеше като реактивен самолет, докато се носеше към нас.
	Предстоящият сблъсък отвлече вниманието на Блум и Линч. Имах време да направя две огромни крачки край пътя.
	Те можеха да я застрелят, но така нямаше да им остане време да се дръпнат от пътя й, затова се хвърлиха в буренясалата канавка. Аз залегнах на асфалта откъм страната на шофьора.
	Ани закова спирачки малко след нас. Блум и Линч започнаха да изпълзяват, с пистолети в ръцете. Хукнах към задната врата на хондата, отворих я и скочих вътре.
	Ани имаше вид на персонаж от японския театър кабуки: бяло лице и широко отворени очи и дишаше учестено.
	— Давай, давай, давай — казах.
	Видях, че тя е доста нахъсана. Даде на заден ход и прелетя покрай входа на имението. Чух, че на задната седалка иззвънтя стъкло и после нещо се строши, когато Ани удари рязко спирачки и зави по алеята към къщата. Върху постелките на пода се посипаха парченца от нещо. Познах вазата и фруктиерата на Ани. Сигурно се бяха разбили, когато тя беше спряла рязко заради Линч.
	— Не натам.
	Тя ме погледна в огледалото за обратно виждане.
	— Няма да ми заповядваш. Ясно ли е?
	Седнах в средата на задната седалка, наведох се напред и провесих ръце на предната седалка. Тя спря на половината път на виещата се алея и погледна в огледалото. Линч и Блум не се виждаха.
	Може би се бяха уплашили от малката армия охранители, които обикаляха из имението, но аз не мислех така.
	— Благодаря ти, че се върна — рекох.
	— Не се върнах за теб, а заради онези двамата — отвърна тя и завъртя глава към пътя, към Блум и Линч. — Не знаят с кого си играят.
	Тя се обърна, погледна ме и видя одраното ми, зачервено око, в което беше забил палец Линч. Мисля, че най-после разбра, че бях направил всичко това, за да й помогна. Ани сложи ръце от двете страни на главата ми, доближи ме до себе си и ме целуна дълго и отчаяно, а сетне ме пусна. Започнах да се усмихвам, почти просълзен от облекчение, когато тя ме зашлеви силно.
	Политнах назад.
	Поне не ме беше оставила да умра. Не беше прошка, но беше начало.
 

  	50.
 

	Часът беше два и тринайсет минути.
	— Трябва да се махнем оттук. Ани, това е…
	— Още една дума, и ще те върна на приятелката ти — прекъсна ме тя и потегли по алеята. Около колата заподскачаха свирепи кучета.
	Бях започнал да подозирам каква е истината по време на стрелбата, но едва тази сутрин разбрах със сигурност. Кой беше достатъчно богат, за да заложи десетки милиони долари на директивата, да си позволи наемник като Блум и да дирижира всичко това? Кой ме мразеше толкова много? Кой желаеше толкова силно да ме набеди като престъпник или да ме раздели с Ани?
	Спряхме близо до входа с колони.
	— Влизаме вътре — заяви тя, угаси двигателя и слезе от колата. — Хората от охраната ще се погрижат за онези там отзад.
	Последвах я по белите камъни на алеята пред къщата, като я молех да се върне и да размисли.
	Кучетата млъкнаха и дишайки учестено, се отправиха към мен.
	— Седни — изкрещя Ани и те седнаха на десетина крачки от нас. Впериха черните си очи в мен и бавно отваряха и затваряха челюсти. Лигите им течаха. От страничните входове излязоха двама пазачи и застанаха от двете ни страни.
	Ани започна да се качва по стълбите.
	— Ани, недей — помолих я отново. — В опасност си. Това е единствената причина, поради която отидох с нея онази сутрин в къщата. Ако не го бях сторил, те щяха да те убият. Опитват се да ме натопят като изкупителна жертва. Принудиха ме. Направих всичко против волята си.
	— Достатъчно, Майк — отвърна тя. — Писна ми от тази история.
	— Те ме простреляха, Ани. — Вдигнах ризата си и й показах оцветената в ръждивочервена марля на гърба си.
	— Господи!
	— Опитвах се да те предпазя. Трябва да се махнем оттук. Човекът, който стои зад всичко това и който ме накисна…
	Предната врата се отвори, преди да довърша изречението. На верандата излезе Лорънс Кларк. Скръсти ръце на гърдите си и стъпи здраво с грамадните си крака като Атлас.
	— Това е баща ти, Ани. Той е убиец. — Протегнах ръка към нея. — Хайде да си вървим.
	— Ани — рече Кларк и пристъпи към нея, — влез вътре, скъпа. Мили Боже! Той има пистолет?
	Колтът все още беше затъкнат в колана ми. Приближих се до Ани и казах:
	— Почакай.
	— Той извърши онова убийство на Националната алея — рече Кларк.
	— Не бях аз. Зад всичко стои баща ти. Той открадна решението на Федералния резерв, преди да бъде оповестено публично. Той търгува с информацията. Мъжът на Националната алея беше разбрал това и беше убит.
	— Откъде знаеш всичко това, Майк? — попита Ани.
	— Защото аз откраднах директивата за него. Днес, в Ню Йорк. Баща ти работи чрез посредници и ме принуди, заплашвайки Джак и мен. Направи всичко, за да научи цифрите и да натопи мен. Той иска да ни раздели.
	— Какви ги говориш? — попита тя.
	Лорънс се изсмя.
	— Той говори много убедително. Хайде, Ани, влез вътре, преди този човек да те нарани.
	Във всяка стая в къщата имаше телевизор, постоянно настроен на „Блумбърг Нюз“. Дори когато разговаряше с някого, вниманието на Кларк беше насочено към пазарите.
	Часът беше два и петнайсет.
	Той погледна към телевизора в главното фоайе. Звукът беше усилен, както би могло да се очаква, когато имаш неколкостотин милиона, зависещи от заглавията на деня.
	— Научаваме, че изявлението на Федералния комитет за операции на открития пазар ще закъснее с няколко минути — каза говорителят. — Не си спомням това да се е случвало досега. Да чуем Джонатан Маурър от Вашингтон.
	Лорънс отново се обърна към нас и кимна на пазачите. Те извадиха оръжията си и пристъпиха към мен.
	Измъкнах пистолета си.
	— И мен ли ще застреляш, Майк? — попита той и възмутено поклати глава. — Това е човекът, за когото щеше да се омъжваш, Ани. Огледай го добре.
	Тя ме погледна. Виждала ме беше да убивам човек. Спомнях си го като кошмар, пространство без въздух, пробив в реалния ни живот. И сега отново бях насочил пистолет, този път срещу баща й, на стълбите на фамилния й дом.
	Видях отражението си в стъклото на вратата, измъченото си лице и изцапаните си с кръв зъби. Кларк печелеше битката. Изглеждах като убиеца, от когото Ани се страхуваше.
	— Влез вътре, мила — повтори той и протегна ръка към нея.
	Нямаше да се отърве от мен пред Ани, но ако тя влезеше вътре и ме оставеше сам с пазачите му, песента ми беше изпята. Те щяха да ме хванат и да ме дадат на Линч. Блум щеше да извърти историята, докато останеха само лъжи: че аз съм убил Сакс и че не съм нищо повече от престъпник.
	Ани пристъпи към мен, а после спря и се поколеба, поглеждайки ту баща си, ту мен.
	Веднъж я бях попитал дали все още ще ме обича, ако това означава да загуби всичко. „Разбира се“ — бе отговорила тя.
	Нещата се промениха. Ани се приближи до баща си.
	И после заговори. Не търсеше закрила, а отговори.
	— С кого се караше по телефона, татко?
	— Какво?
	— Миналата седмица в кабинета си. Крещеше на някого. Никога не си бил толкова уплашен. Кой беше?
	— Не си спомням, Ани. Няма време. Моля те, любов моя, влез вътре.
	— Разкажи ми за Барнсбъри — настоя тя.
	— Какво?
	— Кажи ми как създаде фонд за един милиард долара толкова бързо, когато пазарите се бяха свили.
	— Моля те, Ани.
	Мълчах и оставих Ани да разсъждава. Сигурно бях посял семето на съмнението с обвиненията си и бях засилил подозренията й.
	— Кажи ми защо се наложи да напуснем Лондон толкова бързо, когато бях малка — продължи тя.
	Не беше необходимо да я убеждавам за нищо и вероятно нямаше да успея дори ако се бях опитал. Тя беше взела решение сама и очевидно бе проучила някои неща.
	— Мама каза, че ще ми обясни някой ден, но така и нямаше тази възможност. Затова, моля те, кажи ми истината.
	— Ани, кълна се пред теб, той лъже — отговори Кларк. — Погледни го, за Бога!
	Пазачите се двоумяха. Нямаше да ме убият пред очите на Ани. Съмненията й бяха единственото нещо, което ме пазеше жив.
	— Майк — каза тя, — хвърли пистолета.
	— Точно така, скъпа — рече Кларк.
	Дръпнах пръста си от спусъка и подадох пистолета. Баща й се ухили. Победата беше близо.
	— Няма да го оставя — заяви Ани на Кларк.
	— Моля те, Ани, послушай ме! — каза той, но в същия миг съобщиха новината по телевизията.
 

  	51.
 

	— Федералният комитет за операции на открития пазар обяви решението си. Въпреки нарастващото несъгласие в Управителния съвет Федералният резерв отново предприема мерки за стимулиране на икономиката…
	Лорънс се приближи до телевизора.
	— Не може да е така — каза той.
	Ани се стъписа, като го видя, че изостави дъщеря си и въоръжен конфликт, за да провери акциите си.
	Кларк смени канала на „Фокс Бизнес“.
	— Днес на определено изпълнено с разногласия съвещания Комитетът реши да продължи досегашната политика…
	— Комитетът реши притокът на пари да продължи — съобщиха и по Си Ен Би Си. — Скоро няма да врътнат кранчето.
	— Разбрали са погрешно — заяви Лорънс.
	Ани ме погледна.
	— Казах ти, Ани — рекох.
	Кларк изведнъж прозря реалността. Аз го бях победил.
	— Ще те убия, да ти го начукам! — изрева той, връщайки се през фоайето. — Какво си направил?
	В далечината видях черни джипове „Шевролет Събърбан“, които фучаха по пътя към къщата.
	— Какво не е наред? — попитах. — Лош съвет?
	— Какво става, Майк? — попита Ани.
	— Защо не й кажеш? — обърнах се към баща й.
	Лорънс пристъпи към мен със свити до тялото юмруци, готов да ме удари. Би си струвало да поема удара, за да покажа на Ани кой е истинският престъпник.
	— Ани, трябва да тръгваш — казах. — Нещата може да загрубеят.
	— Наблюдаваха те — продължи Кларк. — Не може да си я подменил.
	Имах абсолютно доверие на Джак за нещо много важно — той беше съвършено ненадежден. Това беше ценно по свой начин, като човек, който винаги избира губещия отбор. Ако разчиташ на него в това отношение, непременно ще спечелиш.
	Знаех, че Линч няма да ми позволи да свърша работата, без да изпрати свой човек да ме наблюдава и да се увери, че няма да ги прецакам. И този човек беше брат ми. Знаех, че Джак ще ме предаде, така както бях сигурен, че измамникът в играта „Познай картата“ в Ню Йорк ще подмени губещата карта, ако избера асото. Щом дадох на Джак листовете, които щяха да ми трябват, за да извърша подмяната, Линч и Блум можеха да си отдъхнат. Те ме държаха под око и бяха осуетили опита ми да върна удара в лицата им.
	Но аз ги заблудих по отношение на предпазливостта, докато вършех работата. Винаги съм го правил. Имах две копия на фалшивите директиви. Скрих втория комплект в менюто от заведението за храна за вкъщи, докато хората на Линч ме претърсваха. Когато казах на Джак за подмяната, аз го измамих, за да прецакам Блум и Линч. След като той отказа да ми помогне да разменим директивите, те помислиха, че директивата, която е в мен, е истинската.
	Това обаче беше фалшификат, който бях подменил. Пуснах в машината за унищожаване на хартия истинската директива и я замених с копие, в което пишеше, че Федералният резерв ще направи точно обратното на истинските планове. Кларк беше заложил сто процента погрешно.
	— Всичко свърши — каза Лорънс и потърка врата си. — Мъртъв съм.
	— За какво говориш, татко? — попита Ани.
	— Нищо — отвърна той. — Всичко е наред.
	Той обиколи в малък кръг, вперил очи в лентата със стойностите на акциите, която минаваше в долната част на екрана на телевизора. Кларк беше изключителен хищник. Живееше за такива рискове. Имаше волята да взима решения на момента, които можеха да го разорят или да му спечелят милиарди, и смелостта да удвои сумата, когато залозите му започваха да се обръщат срещу него и да отвърне на удара.
	Лорънс огледа празното пространство на огромното фоайе, докато преценяваше какво да направи. Приближи се до тясна мраморна маса, взе шейсетсантиметрова бронзова скулптура на кон и я запокити към големия прозорец. На моравата се посипаха счупени стъкла.
	Кларк сложи ръце на масата и наведе глава.
	— Излез, Ани — каза той. — Остави ме насаме с него.
	— Не, татко. Защо каза, че си мъртъв?
	— Излез — повтори Лорънс.
	Погледнах навън. Черните джипове бяха спрели в края на алеята за коли. Съдейки по антените, разбрах, че са правителствени. Тайните служби идваха за нас.
	— Парите не бяха твои, нали, татко? — попита тя.
	Той не отговори.
	— На кого бяха? — Гласът й сякаш го успокои малко. Аз мълчах, готов да се нахвърля върху Кларк, ако опита нещо.
	— На едни лоши хора — отвърна той. — Много лоши хора.
	— Кои?
	— Фондът имаше няколко трудни години. За всички беше трудно. Но хората, които ми дадоха парите си, не се интересуваха. Трябваше да им ги върна, иначе щяха да ме убият. Нуждаех се от нещо сигурно. Бяхме заложили дванайсет на едно. Но сега всичко изчезна. Последните осемдесет милиона. Всичките сме вътре.
	— Какви ги говориш? — попита Ани.
	— Те ще ме убият. Мислиш, че го направих, за да се забавлявам ли? Заложих всичко. Къщата. Твоя попечителски фонд. Моя живот. Нямах избор.
	Видях, че пристигнаха още черни джипове. Бяхме обградени.
	— Кои са те, Лорънс? — попитах. Той постоянно пътуваше в Близкия изток и Южна Америка. Беше станал богат много по-бързо, отколкото можеше да бъде един честен човек с честно спечелени пари.
	— Лоши хора.
	— Кои са?
	— Картели. Някакъв иранец. Ако ударът беше успял, щях да се върна на върха. Стратегията беше чудесна, но изпълнението удари на камък.
	Кларк разтри врата си и ми хвърли странен поглед. Не знаех дали ще рухне или не, след като беше загубил всичко, ще превърти и ще ме убие на място.
	Представителите на закона идваха и моите ръце не бяха чисти, каквито и да бяха намеренията ми.
	Мислех, че съм намерил изход за Кларк, но дори да преодолеех това препятствие, Блум и Линч пак можеха да ме убият безплатно по свои причини. Знаех твърде много за тях. Черните джипове завиха по алеята и се насочиха към къщата.
	— Има изход — казах.
	— За какво говориш?
	— Можем да направим така, че и двете страни да спечелят — отвърнах, замисляйки се за думите на Блум, след като ме отвлече от стрелбата.
	— Единственото, което може да влоши нещата още повече, е, ако продължиш да говориш като младши изпълнителен директор по продажбите — обади се Ани.
	— Ченгетата са погнали всички нас — казах на Кларк. — Блум ме е подгонила и вероятно ще подгони и теб, щом разбере, че парите ги няма. Клиентите ти ще те убият, когато разберат, че парите им ги няма.
	— Какво имаш предвид? — попита Ани.
	— Мога да се справя с картелите и лошите типове. Трябва ни разменна монета. Това е страхотно.
	— Страхотно? — вбеси се Лорънс и тръгна към мен. Тя застана между нас.
	Кларк беше банкер. Банкерите вече не влизат в затвора и аз можех да използвам това. Трябваше ни сделка.
	— Клиентите ти. Искаш ли защита от тях?
	— Няма защита от тях. Никъде в света. Ще ти трябва…
	— Армия — довърших мисълта му. — Съединените щати имат доста добра армия. — Замислих се за миг. — Има два начина, по които можем да го направим. Можеш да избягаш или да се опиташ да се пребориш с Федералните агенти. Ако те не те спипат, убийците ще го сторят. Но има и трети начин. Ти знаеш за милиарди долари в мръсни пари. Знаеш за по-големи риби от теб. Възползвай се от това предимство. Сключи сделка. Те ще те пазят.
	Джиповете на Тайните служби се наредиха ветрилообразно на кръглата алея пред къщата. Охраната на Кларк излезе да забави агентите.
	— Това са Тайните служби — добавих. — Аз им се обадих. Те наблюдаваха търговските ти операции. Знаят всичко. Сключи сделка.
	— Какво искаш в замяна?
	— Отпрати Блум и горилата й.
	— Не мога да ги спра — отвърна той. — Нещата отидоха твърде далеч от всичко, което исках. Те са отвързани от каишката.
	— Къде са те? — попитах. — Можеш ли да им се обадиш?
	— В гаража.
	— В кой гараж?
	Лорънс посочи към източното крило на къщата. Линч и Блум сигурно чакаха пазачите на Кларк да ме заведат при тях. Не беше необходимо да ме води охраната, за да умра. Щях да отида сам.
 

  	52.
 

	— Къде отиваш, Майк? — попита Ани, когато тръгнах по страничния коридор.
	Погледнах през прозореца и видях, че агентите на Тайните служби, облечени в якета за борба с размирици, се приближават към къщата.
	— Отиди в полицията — казах.
	— Идвам с теб.
	— По-безопасно е…
	— Идвам с теб — повтори тя.
	Тръгнахме към гаража на Кларк, въпреки че „гараж“ не беше най-точната дума. По-скоро си представете изложбена зала на „Мерцедес“. Надникнах през прозореца на вратата, водеща към гаража. Зад „Остин Мартин V8 Вантидж“, „Мерцедес Гълуинг“ от 1955 година и „Плимут Супер делукс“ от четирийсетте години беше спрял старият „Лендкрузър“ на Блум с дълбоки драскотини по метала от сблъсъка ни на моста.
	— Чакай тук — казах на Ани. — Моля те. Недей да спориш. Само ще говоря с тях. Ако се случи нещо, бягай при агентите. Там ще бъдеш в безопасност.
	— Добре — отговори тя.
	Отворих вратата и влязох в гаража. Линч ме чакаше и насочи пистолета си веднага щом ме видя. Вдигнах ръце. Блум тръгна към мен, държейки пистолета до тялото си. Това не беше по техните правила на играта — аз да вляза при тях сам, незащитен.
	— Искам да поговорим — рекох. — Имам предложение, което мисля, че ще ви хареса.
	— Това не са преговори, Майк.
	За да усмиря Блум, трябваше да убедя Лари Кларк да съдейства на властите. Можехме да надиграем неговите много лоши хора. Ако включех Блум и я оставех да си припише заслугата, че е разобличила клиентите на Кларк, щях да й дам достатъчно, за да ме остави на мира. Усетих, че в гърлото ми се надигат киселини, когато си помислих за компромиса, но това беше единственият начин да откупя безопасността си.
	Планът звучеше много по-добре в главата ми пред входната врата, отколкото когато го изрекох на глас там, в гаража, изправен пред дулата на два пистолета и облян в пот.
	— Чу ли новината? — попитах.
	— Да.
	— Тогава имаме да говорим за много неща.
	— Ти съсипа позициите ни. Разби колата ми. Блъсна ме по склона. Не съм доволна. Линч е много недоволен.
	— Всичките сме загазили — отвърнах. — Обадих се на Тайните служби. Те са тук. Кларк не може да ви плати. В момента е навън, при агентите, и трябва да ви кажа, че изглежда се е размекнал. Мисля, че ще сключи сделка. Първи ли искате да се измъкнете от бъркотията или последни?
	В престъпленията, както и в политиката, основното правило е да предприемеш хода пръв, когато всички започнат да се предават един друг.
	— Не се тревожа за това — отговори Блум. — Ти не можеш да ме унищожиш, Майк.
	Замислих се за заинтересованите страни: ФБР, вашингтонската полиция, щатската полиция на Вирджиния, Тайните служби, Федералната полиция, Комисията по ценните книжа, Агенцията за борба с наркотиците, Главната прокуратура на Вашингтон и Главната прокуратура на Ню Йорк. Да не споменавам за Службата за външна дейност и хората от разузнаването, които биха се заинтересували от клиентите, които перат мръсни пари чрез фондовете на Лари. Това беше дълъг списък от много амбициозни хора, всичките готови да направят кариера със случай като този.
	За Блум щеше да стане доста напечено. Тя знаеше играта, но това не беше по силите й. Ето защо трябваше да извърша кражбата, да хвана Блум и Кларк на местопрестъплението и да създам такава сложна бъркотия, че никой, дори Блум, да не може да я оправи.
	— Не, вероятно няма да мога да те унищожа — отговорих. — Но нещата се развиха зле и мога поне да ти навредя сериозно. Това е дилемата на затворника. Или ще се държим добре, или всичките ще бъдем обесени. Ти поне най-после ще трябва да се откажеш от страничните си занимания, да станеш почтена, да се държиш възможно най-добре и да молиш за потупване по гърба всичките онези високомерни старци в управителния ти съвет.
	Видях, че думите ми й въздействаха.
	— Кажи ми какво искаш — рече тя.
	Пристъпих по-близо до нея. Линч изрева да спра. Позволих му да ме претърси. Той се дръпна назад. Приближих се до Блум и зашепнах:
	— Всичко се обърка. Знаеш ли кои са инвеститорите на Кларк? Защо той финансира тази откачена работа?
	— Имам известна представа.
	— Той ще изпее всичко на Тайните служби. Ще ти направя услуга. Да речем, че кражбата е била тайна операция и че ти си го разследвала. Преследвала си клиентите му и мръсните пари, които той е перял. Става дума за картели, чуждо разузнаване, Иран и кървави пари. За теб ще бъде страхотен успех. Ще те носят на рамене по Пенсилвания Авеню и отсега нататък всичко ще ти се разминава. Нуждаеш се от мен. Ще кажа каквото искаш да кажа. Стани посредник между Кларк и Федералните агенти. Ще бъдеш героиня. Не ми пука, стига да постигнем примирие и да оставиш на мира семейството ми.
	Блум извърна леко глава и се замисли.
	— Може да говорим — каза тя. — Да уголемим баницата.
	Сложих ръка на рамото й и прошепнах в ухото й:
	— При едно условие. И не подлежи на преговори. Линч ще поеме вината за убийството на Сакс.
	— Тежко условие. — Блум забарабани с пръсти по колата, докато обмисляше предложението ми. — Харесва ми как разиграваш ситуацията, Майк. С много въображение. Виж какво ще ти кажа. Няма да те убия сега. Ще разузная как стоят нещата. Тук ли са Федералните агенти?
	— Навън пред къщата. Пазят всички изходи.
	Тя кимна.
	— Мненията ни не се различават много. Ще поговоря с агентите на тръгване.
	— Имаме ли сделка?
	— Скоро ще разбереш — отговори Блум.
	Тя мина покрай Линч и каза нещо, което не чух. Той спусна пистолета и придоби съкрушен вид, сякаш му беше изяла десерта. Двамата се качиха в джипа, обиколиха гаража и излязоха през отворена врата.
	Вратата към къщата се отвори.
	— Майк — каза Ани. — Те идват!
	Върнах се в къщата. Агентите вече бяха вътре.
	Мъж и жена, облечени с непромокаеми якета на Тайните служби, тръгнаха по коридора към нас.
	— Аз ви се обадих — рекох и вдигнах ръце над главата си. — Тя няма нищо общо.
	Жената агент наклони глава към мен.
	— Как се казвате?
	— Майкъл Форд.
	— Майкъл Форд?
	— Точно така.
	Тя обсъди нещо с другия агент. Чух „Мамка му“ и нещо за Федералния резерв.
	— Въоръжен ли сте? — попита жената.
	— Не — отговорих.
	— Легнете по корем. Бавно. Разперете ръце.
	Коленичих и после легнах на пода.
	— А сега кръстосайте глезени и обърнете длани нагоре.
	Процедурата се нарича „спиране на углавно престъпление“ и е запазена за най-опасните заподозрени. Когато ти я прилага полицията, това е кралско отношение.
	Тя ме заобиколи отстрани, докато другият агент ме държеше на прицел.
	— Вдигнете лявата си ръка — каза жената.
	Вдигнах я непохватно на петнайсетина сантиметра от пода. С едно внезапно движение тя протегна ръка, хвана китката ми, изви ръката ми зад гърба, притисна с коляно рамото ми, сграбчи и дясната ми ръка и ми щракна белезници.
	Изправиха ме на крака и ме поведоха между мраморните колони в коридора на Кларк. Държах главата си изправена. Никога не бях приличал повече на виновен престъпник, защото най-после бях направил нещо честно.
	Усмихнах се на Ани.
	— Поставих ги точно там, където ги исках — казах.
	— Ще говоря с баща си — отвърна тя. — Той ще се вразуми.
	Тръгна с мен по алеята за коли. Други агенти разпитваха Кларк, който стоеше до един от джиповете им. Погледите ни се срещнаха и той кимна.
	Блъснаха ме на задната седалка на друг черен мерцедес.
	— Обичам те, Ани — рекох. — Не се тревожи за мен.
	— И аз те обичам — отговори тя.
	Потеглихме по дългата алея. През стъклото видях Блум и Линч. Тя беше скръстила ръце на гърдите си и разговаряше с някакъв капитан, сякаш също беше ченге. А Линч, служителят на ФБР, беше в стихията си, докато се беше облегнал на джипа.
	Докато минавах, Блум се обърна, погледна ме и допря показалец до устните си.
 

  	53.
 

	Заведоха ме в централата на Тайните служби в центъра на Вашингтон, красива сграда от стъкло, тухли с цвят на пясък и мащабни линии, една от множеството, докато разчистваха района около Маунт Върнън Скуеър. Минувачите я мислеха за богаташка сграда с офиси или апартаменти. Нямаше табела.
	Познавах десетки адвокати, но когато се стигна до сложна криминална защита, нямах идея. Познавах няколко обществени защитници от доброволната работа, която вършех. Те обикновено са състрадателни хора. Но не се движех с никого от адвокатите по криминално право с големите пари и тежката артилерия. Те са непримирими, след като много пъти са помагали на виновни хора да откупят свободата си и са точно такива, от каквито се нуждаех сега.
	Агентите ми предоставиха правото на едно телефонно обаждане и аз оставих съобщение на един мой приятел от Харвард, който работеше в „Стептоу и Джонсън“.
	Един специален агент ме заведе в зала за конференции. Беше много по-хубава от тази на ФБР. Започвах да ставам познавач на стаите за разпити. В ъгъла седеше друг агент и мълчеше.
	Водещият агент отключи белезниците ми, отвори папка на масата и седна. Разтрих китките си.
	— Седнете — каза той и посочи стола срещу него.
	Направих го и придърпах стола до масата.
	Агентът ми прочете правата. Потвърдих, че ги знам.
	— Адвокат ли сте? — попита той.
	— Да.
	— Тогава знаете, че ви предстои да прекарате дълго време тук. Откровено казано, не мога да повярвам, че ни се обадихте.
	— Време беше някой да каже истината.
	— Желаете ли нещо? Кафе? Храна?
	— Малко съм гладен.
	— Китайска?
	Те наистина правеха всичко като по учебник. Едва не се разсмях. Може би дори щяха да ми сервират кафе в китайски порцелан.
	— Пилешко „ло мейн“ би било страхотно — отвърнах.
	— Започнете отначало — каза той, което беше умно. Никакъв натиск, нито дори въпроса дали изобщо ще говоря, само мълчание и съчувствено изслушване. Замислих се за Ню Йорк и за безумното си желание да тръгна по уличката към играта „Познай картата“. Замислих се за първата вечер в дома на Джак и за онзи вцепеняващ момент, в който осъзнах или си помислих, че осъзнах, че той е в сериозна беда.
	Откъде да започна?
	Агентът чакаше.
	— Ами… — Погледнах към отсрещния ъгъл и се облегнах назад като човек, който започва да разказва любима история. — Наистина очаквам с нетърпение пилешкото.
	Агентът въздъхна притеснено.
	— Знаете, че деветдесет и седем от съдебните дела завършват с обжалване, Майкъл. Съдебните заседатели и съдиите нямат значение. Съдбата ти е в твоите ръце, затова улесни нещата за себе си. Брат ти пропя. Кларк пропя. Всички те посочиха като главния организатор.
	На представителите на закона е разрешено, дори ги насърчават, да лъжат по време на разпит. Не се хванах на въдицата. Той затвори папката, заобиколи масата и се извиси застрашително над мен. Преди да заговори отново, вратата се отвори. Беше надзорник и изглеждаше ядосан.
	— Адвокатът на господин Форд е тук — каза той.
	Някакъв мъж го блъсна настрана и влезе. Познах го едва след минута. Беше Себастиан, асистентът на Блум.
	Той се наведе над мен и прошепна в ухото ми:
	— Каза ли нещо?
	— Още не — отвърнах. — Но ще го направя. Какво имаш за мен?
	— Тя е в управителния съвет.
	— Големият шеф?
	Себастиан кимна.
	— Имаме сделка — казах.
	— Тогава да тръгваме.
	Водещият агент се изпречи пред него.
	— Този човек е арестуван за десетина углавни престъпления. Няма да си тръгне оттук, докато не е обвинен и призован в съда.
	— Обадете се на шефа си — рече Себастиан.
	Агентът погледна надзорника.
	— Не ми казвай, че е истина.
	Надзорникът кимна.
	Себастиан ме придружи навън. На рецепцията ми връчиха личните вещи.
	Сложих си колана и го закопчах, докато излизахме от фоайето. Блум чакаше пред стълбите, подпряла се на капака на джипа си.
	— Ти ли остави проклетата бележка? — попита тя.
	— Да.
	— Ти си истински кошмар. Забавлява ли се там вътре? — Кимна към централата на Тайните служби.
	— Както никога през живота си. Е, сега какво?
	— Ще ти обясня всичко по-късно — отговори тя и ми даде служебна карта.
 	Охранителна фирма „Блум“
 	Майкъл Форд
 	Специален следовател
 	Отдолу имаше карта от пластмаса и метал. Обърнах я и видях метална пластинка на гърба. Беше същата карта, която бях намерил в дома на Джак преди седмица, в началото на целия този кошмар.
	— Няма да работя за теб.
	— Неофициално можеш да правиш каквото искаш. Но официално ще трябва да си помислиш пак. Защото като член на отдела за контролно проникване на „Охранителна фирма Блум“ ти се представи възхитително в проверката на нашия екип за контролиране на физическия достъп в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк.
	— Шегуваш се.
	— Това е историята. Има и друго — ужилването под прикритие за разобличаването на клиентите на Кларк. Или можеш да ми върнеш картата и да си опиташ късмета с агентите горе. И с Комисията по ценните книжа, ФБР, вашингтонската полиция и нюйоркската полиция. Пропуснах ли някого?
	— Може да остана за малко във фирмата ти — отвърнах и пуснах картата в джоба си. — Те наистина ли повярваха?
	— Разбира се. Единствените скандали, за които чуваш, са елементарни случаи, например някой смешник конгресмен, който не може да си държи гащите вдигнати или става прекалено алчен. Тези хора са изолирани. Има групи по интереси, които може да използваш като посредници. Щетите са овладени. Но никога не стигаш до нещо като това сега, истинската корупция и хората зад нея. Всеки във Вашингтон трябва да играе по тези правила, независимо дали му харесва или не. Всеки е съучастник, защото му плащат.
	— Ще потвърдя историята ти, но никой да не закача Ани или баща ми.
	— Разбира се — отговори Блум. — Сега вече няма смисъл. И без това бяха само заплахи.
	— И Линч, както и да е истинското му име, ще плати за убийството на Сакс.
	— Съгласна съм. Той и без това става малко труден за контролиране. Нещо се е случило, когато съпругата му е починала. Той наистина е стигнал до дъното.
	— Но как се дава под съд корумпиран агент на ФБР? Той знае всичко. Няма да се предаде без съпротива.
	— Има начини тези неща да се уредят от само себе си. Линч ще получи каквото заслужава. Гарантирам го. Е, имаме ли сделка?
	Споразумението беше грозно, но много по-добро от възможностите ми за избор преди девет часа.
	— Да — отговорих.
	— Добре дошъл на борда, Майк. И ако търсиш вълнение, може да помислим да удължим договора ти. Обади ми се по всяко време.
	— Приключих с вълнението. Единственото ми желание е да се прибера у дома. Взе ли джипа ми? Оставих го край реката.
	— В гаража е в Джорджтаун. Искаш ли да те закарам?
	— Ще отида пеша. Имаш ли мобилен телефон, който да ми дадеш назаем?
	Тя направи знак на Себастиан, който ми даде един от неговите.
	— Нещо друго? — попита Блум.
	Потупах джобовете си.
	— Имаш ли десет цента?
	Тя бръкна в конзолата и ми предложи двайсет и пет цента.
	— Нямаш ли десет?
	Себастиан прерови джобовете си и сложи десет цента на дланта ми.
	— Благодаря — казах.
 

  	54.
 

	Позвъних на Ани по пътя към Джорджтаун, но тя не отговори. От друга страна обаче, в къщата на баща й нямаше покритие.
	Джипът ми беше в гаража до офиса на Блум.
	Десетте цента се вместваха точно във винтовете на задната регистрационна табела. Отвинтих горните два и извадих резервния ключ, който бях залепил с тиксо зад щампования метал.
	Подкарах към дома си. Позвъних на стационарния телефон на баща й, но те обикновено не отговаряха на обажданията ми, когато Ани беше в къщата му. Започвах да оставам с убеждението, че близките на бъдещата ми съпруга не ме обичат много.
	Ани ми беше изпратила имейл. Всичко било наред. Отговорих й, че вече са ме освободили, и после легнах на дивана. Членовете на семейството й вече бяха започнали да идват от Англия за сватбата и бяха настанени в къща за гости в имението. Тя се опитваше да ги убеди, включително баба си, че моето присъствие няма да помогне.
	Бях много гладен и неспокоен и не издържах нито секунда повече в безлюдната къща. Качих се в джипа и потеглих към края на Кинг Стрийт, центърът на Стария град, досами водата. Там има калдъръмени улици, кръчми от XVIII век и запазени къщи от колониалната епоха.
	Взех си риба и пържени картофи от едно ирландско заведение и тръгнах към реката. Вървях по брега и ядях. Слънцето залязваше, когато минах през паркинг, където историческите сгради отстъпваха пред неприветливи гаражи и лодки, повдигнати на блокчета.
	Вероятно се дължеше на параноята и умората през последните дни, но имах чувството, че някой ме наблюдава. Минах покрай барака за ремонт на лодки, скрих се зад ъгъла и зачаках. Надникнах. Нямаше никого.
	Но когато тръгнах отново, се блъснах в някакъв мъж. Бутнах го назад, готов да се бия.
	— Майк, аз съм — каза той. Брат ми. Дали си мислеше, че това ще намали желанието ми да го цапардосам? Пристъпих към него и вдигнах юмруци. Джак отскочи назад и стъпи върху обяда ми, който бях пуснал на земята.
	— Какво искаш? — попитах.
	— Исках само да се уверя, че си добре.
	— Добре съм. Но какво искаш!
	— Защо мислиш, че искам нещо?
	— Защото всяка дума, която изричаш, е пресметнат ход, предназначен да съсипе живота ми.
	— Предполагам, че трябва да започна, като ти благодаря, че не ме застреля на моста.
	Джак се правеше на безгрижен, все едно не беше станало нищо.
	— Не ми благодари — рекох. — Не те улучих.
	Той погледна към водната шир.
	— Какво ще правим?
	— Ние?
	— Съжалявам, Майк — каза Джак и после направи изпълнена с печал пауза. — Много съжалявам, мамка му. Ти нямаше да пострадаш. Така ми казаха. Блум искаше само да те включи. Опитах се да спра нещата, като видях какво става, и да те предупредя, но те вече ме държаха. Щяха да ме убият, Майк. Знам, че не можеш да ми простиш, но…
	Той продължи да се извинява и да се моли, вживявайки се в ролята си. Устните му трепереха. Гласът му също. Лицето му се кривеше от отчаяние.
	Това беше стратегически ход, който бях научил от него и използвал един-два пъти с огромен успех. Когато си загазил, реагираш толкова прекалено разкаяно, че човекът, пред когото си сгрешил, иска само неудобното положение да свърши и да се увери, че няма да се гръмнеш. В края на изпълнението жертвата ти казва да не бъдеш толкова строг към себе си и те потупва по гърба, забравила за прегрешението.
	— Престани! — срязах го.
	— Можем да избягаме, Майк. Да се махнем оттук и да си дадем време да помислим.
	— Няма да бягам, Джак. Не искам да те виждам повече.
	— Защо? Осигуриха ли ти прикритие за удара?
	— Всичко ще бъде наред.
	— Ще можеш ли да уредиш и мен?
	— Сериозно ли говориш?
	— Да — кимна брат ми.
	— Невероятен си. Няма да те издам на полицията. Би трябвало, но няма да го направя. И няма да застана на огневата линия заради теб. Приключих с оправянето на грешките ти.
	— Но Блум изглади всичко, нали?
	— Така мисля, но не знам къде попадаш ти в уравнението.
	— Хубаво. — Той се опита да си придаде нехаен вид за момент. Знаех, че крои нещо.
	— По дяволите, Джак. Кажи какво си наумил.
	— Добре. Ти винаги си постигал компромиси, нали?
	Изпъшках.
	— И винаги залагаш на сигурно — продължи той.
	Вгледах се в изражението му.
	— Избягал си с фалшивата директива? — попитах.
	— Да. Разбира се. Колко пъти получаваш нещо сигурно?
	— Тогава какво искаш, по дяволите?
	— Ами… нещата не минаха много добре, както можеш да предположиш. И като имам предвид, че вината не е точно твоя, но… Все едно. Помислих си, че може да ми помогнеш да оправя нещата.
	— Кои неща?
	— Ами, взех малко назаем. На сигурно. А тези хора са сериозни, Майк. Знам, че искам много, но…
	Поклатих глава. Бях на границата между справедливия гняв и възхищението от дързостта на този човек.
	— Не ми искаш пари. Кажи ми, че не ми искаш пари.
	— Не е задължително, но има…
	— Престани.
	— Но тези хора наистина са сериозни, Майк.
	Тръгнах по кея. Половината дъски бяха изгнили. В края поскърцваше трийсетгодишна моторна лодка.
	— Къде отиваш? — попита Джак.
	Подпрях се с ръка на планшира и скочих в лодката.
	— Съжалявам, Майк. Какво друго мога да кажа?
	Извадих дъска вдясно от щурвала.
	Джак се качи в лодката.
	— Животът ти, Джак. Провалил си го. Започни наново.
	— Разбирам, Майк. От мен зависи. Ще се оправя. Но не знам дали ще мога… — Гласът му потрепери, но той го овладя. — Може да ме хванат за удара в Банката. И онези, на които дължа парите. Нуждая се от помощ.
	- Всичко, което ти дължа като брат, е изплатено напълно, при това многократно. Мога да ти дам само преднина. Ето ти ключа — отговорих и посочих контролните уреди до щурвала. — Запалваш двигателя, подаваш тяга и потегляш. Завий надясно към канала. Движи се вляво от зелените шамандури. В Норфък може да поемеш по канала покрай Атлантическия океан. Ще те отведе чак до Кий Уест, без да навлизаш в сини води, и оттам всичко зависи от теб. Не ми пука. Но цялата история може да не е благоприятна за теб, затова предлагам повече да не стъпваш в Съединените щати.
	— Такъв съм си, Майк. Не мога да го превъзмогна. Хората не се променят. Щом си мошеник…
	— От личен опит знам, че това са глупости. Братът, когото познавах, е мъртъв. Прав ти път. Обичам те, Джак. Още една дума, и ще те убия, но все още те обичам, Джак. Започни наново. Промени живота си.
	Слязох от лодката.
	Той ми подаде ножа, който ми беше взела Блум, ножа от Ню Йорк. Джак сигурно го беше откраднал от нея.
	Поклатих глава, обърнах се и тръгнах по дъските.
	Джак не каза нищо. Остави ме да тръгна.
	Обърнах се чак след четиристотин метра, докато вървях покрай брега. Джак беше угасил сигналните светлини. Едва го виждах, докато лодката се плъзгаше по черната вода и изчезваше в далечината.
 

  	55.
 

	Очаквах, че спектакълът на вашингтонския скандал ще ме погълне напълно, че новинарските микробуси ще се тълпят пред дома ми, че ФБР ще се развихри, ще залови всяко корумпирано длъжностно лице, ще изземе всички твърди дискове и файлове от офисите на Блум и лека-полека ще стигне от главорезите и до поръчителите по високите места, които са й помогнали да се измъкне безнаказано. Представях си оставки и отхвърляне на обвиненията на пресконференции, фотографи, коленичили около подиума в Сената, когато разследването достигне кулминацията си, и публично порицание на извършителите, докато се раздава правосъдие.
	Не се случи нищо подобно. Емили Блум се появи на следобедна конференция заедно с един помощник главен прокурор и агент на Тайните служби и тримата съобщиха за успеха си в един от най-големите случаи за пране на мръсни пари в историята на Министерството на правосъдието, ярък пример за ефективността и ефикасността на партньорството между частния и публичния сектор в правораздаването.
	Това беше цената, която платих за моя живот и за живота на Ани и баща ми. Някак съумях да не повърна, докато гледах целия този цирк по телевизията. Месеци наред, докато наблюдавах развитието на историята и ставах свидетел как Блум разпръсва магията си, докато маневрира покрай истината, аз не можах да се отърся от чувството за нечистоплътност, което сякаш беше полепнало като олио по кожата ми.
	Разбира се, имаше въпроси, слухове и подмятания за по-дълбоки тайни, но наближаваше сезонът на изборите. Имаше по-важни новини, например, че е умряло кучето на президента. Обичайната вманиаченост по политическата тактика, напереността и победата изпълваха вестниците. Пресата продължаваше напред.
	Кларк беше осъден на две години затвор и доброто му име беше опетнено. Не знаех как можеш да заложиш абсолютно погрешно на пазарите и пак да бъдеш обвинен в търговия с вътрешна информация. Това не говореше добре за уменията му на инвеститор, но като имах предвид всичко, което знаех за Уолстрийт, предположих, че ще минат най-малко шест години, докато хората отново започнат да му доверяват парите си.
	Отбягвах Блум на приемите и коктейлите, но не отстъпвах от искането си. Линч трябваше да отговаря за убийството на Сакс, иначе щях да завлека в калта всички. Тя ми каза, че се е погрижила.
	Линч се пенсионира веднага след удара в Банката на Федералния резерв и се премести в Ню Мексико. Предполагаше се, че в Министерството на правосъдието се води разследване срещу него. Поразпитах тук-там и научих, че случаят му е „препратен във Флорида“. Бяха го възложили на агент или помощник държавен прокурор, който щеше да се пенсионира след една-две години. Сигурно му бяха казали нещо като: „Ето ти папката. Не се престаравай. Едно обаждане седмично и го записвай в папката. Ако някой пита нещо, кажи: „Не коментирам текущи разследвания.“ Това щеше да спечели време, докато всички забравеха какво се е случило.
	Не се отказвах. И после Блум ми изпрати изрезка от вестник. Линч беше застрелян по време на обир в бензиностанция на ъгъла до дома си. Нямаше заподозрени, нито улики. Смъртта му беше много удобна за нея, но една жена веднъж ми каза, че има начини тези неща да се уредят от само себе си.
	Не попитах нищо.
	Това беше политика, ефикасното взаимодействие между власт и интереси, и нещо ужасяващо, когато го видиш отблизо.
	Знаех, че в реалния свят може да почувстваш победата като поражение. Щях да направя онова, което винаги правех — да наведа глава и да се върна към дългите часове на усилена работа, вършейки добри дела, доколкото мога.
 

  	56.
 

	Всичко това щеше да стане по-късно. В онзи първи ден на свобода след удара и след разговора с Джак на кея в Александрия изпитвах единствено облекчение. Бях свършил работа, която отначало мислех за невъзможна. Бях оцелял, бях избегнал удара, който ми гласяха, и бях обърнал капана срещу Линч, Блум и Кларк. И се гордеех повече, отколкото исках да призная, че бях влязъл в пряк сблъсък с Джак и го бях надхитрил. Семейството ми беше в безопасност. Аз бях на свобода. Исках само да се върна към приятното, скучно работно ежедневие, да обсъждам тънкостите на счетоводството с моя съсед счетоводителя, да влача чувалите с боклук до контейнерите на тротоара и да прегръщам Ани на дивана, когато тя заспи, гледайки филм.
	Но след като отпратих Джак, трябваше да свърша още нещо.
	Карах бързо и стигнах там в десет часа вечерта. Обиколих покрай оградата до страничната порта близо до потока.
	Резето не ми създаде проблеми. Бръкнах през решетките и го отключих отвътре. Собственикът вероятно не се тревожеше много, че вътре може да влязат хора, защото мястото беше смъртоносно за неканени гости.
	Проправих си път през гората около имота и ги зачаках да връхлетят към мен. Те не издаваха звук. Трябваше да се надявам да видя блестящите им очи, преди да впият зъби в гърлото ми.
	Този път обаче знаех една тайна. Минах покрай пристройките. Територията ми беше позната. Бях в откритите ливади, близо до басейните и тенискортовете. Не бях оглеждал умишлено имението, но старите навици умират трудно, затова в паметта си имах готова карта на охранителните светлини и детекторите за движение. Минах по заобиколен маршрут покрай клопките.
	Първо чух задъханото дишане на кучетата и после — бързото топуркане на краката им по земята. Петдесет килограма гладки мускули и зъби се насочиха към мен. Очите им блестяха като монети в нощта.
	— Седни! — заповядах.
	Те седнаха веднага и ме зачакаха да се приближа, а после облизаха пръстите ми като домашни кучета. Продължих да вървя и те тръгнаха до мен в мълчалива глутница, докато се приближавах към къщата. В края на краищата денят, който бях прекарал с дресьора Юрген, не беше пълна загуба на време.
	В огромната къща светеха само няколко прозореца. Видях, че вътре се движат хора, но не търсех тях. Сградата беше като крепост, пълна с аларми и обезопасена с ключалки „Медеко“ навсякъде. Нямах инструменти, но това нямаше значение. Бях вътрешен човек.
	Заобиколих отзад и хвърлих няколко камъчета по един прозорец високо горе.
	Лампата светна. Появи се тъмен силует.
	— Ани — подвикнах.
	Прозорецът беше затворен. Тя не ме чу. Намерих вътрешен ъгъл близо до СПА стаята. Стъпих на перваза на прозореца, хванах се за фенера и се изтеглих на покрива на първия етаж. Покатерих се по тухлите и капандурите и оттам беше лесно да се прехвърля на прозореца на Ани.
	Почуках три пъти на стъклото.
	— Аз съм, Майк.
	Прозорецът се отвори. И моята невеста се показа, вдигнала бухалка за крикет над рамото си, готова да удари.
	— Аз съм, мила. Извинявай, че те изненадах.
	Тя подпря бухалката на шкафа, протегна ръце и ме прегърна, а после ме пусна и притисна лице до моето.
	Хванах ръката й и я заведох на покрива. Седнахме един до друг. Ани се облегна на мен и преплете пръсти с моите.
	— Знаеш, че имаме входна врата, нали?
	— Баба ти не ми позволяваше да говоря с теб по телефона.
	— Идва ми да я удуша.
	— Има достатъчно такива случаи. Не исках да се разправям с нея в момента и затова заобиколих отзад. — Въоръжените пазачи, трезорите със злато и психопатите убийци не бяха проблем, но не можех да се изправя пред Ванеса.
	— Вероятно идеята ти е добра. След всичките ти изпълнения и по-рано ти си персона нон грата тук. И аз не съм в по-добро положение. Баба не повярва за татко. Наложи се да й обясня някои неща.
	— Как ги прие?
	— С шок и хитро оттегляне. Вероятно замисля отмъщение.
	— Баща ти добре ли е?
	— Искаш ли да е добре?
	— Е, не желая да го убият.
	— Сключва сделка.
	Кимнах.
	— Това е хубаво. Ще има много компромиси, но може да направим добро от всичко това и да изправим пред правосъдието клиентите на баща ти.
	Умълчахме се и се вгледахме в съзвездията над тъмните очертания на Блу Ридж. Все се чудех колко много звезди можеш да видиш там.
	— Ани, извинявай за всичко, което те накарах да преживееш. Мислех, че мога да събера всички заедно. Смятах, че ако работя усилено, някак ще оправя всичко — миналото, семействата ни, Джак. Но ти беше права. За всичко. Мисля, че ще трябва да свикна с това.
	— Би ти спестило много време. Съжалявам за брат ти. И ти прощавам. Ти правеше онова, което трябваше. И е хубаво, че си се опитал и че имаш надежда.
	— Исках да говоря с теб за всичко. Глупаво е, но се тревожех, че ще те разочаровам или ще те уплаша и прогоня. Имам предвид след всичко, което се случи, насилието с предишния ни шеф. Тогава нещата излязоха от контрол. Не бих искал никога да ме виждаш такъв. И не искам да съм такъв. Това не съм аз. По природа не съм такъв.
	— Знам. Не ме плашиш, Майк. Само че следващия път ми разкажи всичко. Мога да го понеса. Това искам и съм го приела. Всичко в теб. Не е необходимо да ме предпазваш.
	— Забелязах. Много си добра зад волана. Благодаря, че ме спаси.
	— Не се тревожи за това. Съжалявам за баща си. Господи, дори не знам откъде да започна. Затова ли той се държи добре с теб напоследък?
	— Сигурно. Разбрах, че става нещо. Това беше заблуда. Баща ти може най-после да си отдъхне, защото измисли как да ме унищожи.
	— Извади късмет, че подписа предбрачния договор. Семейство Кларк са разорени.
	Засмях се заедно с нея, притиснах я до себе си и притиснах устни до слепоочието й. Тя сложи ръка в моята.
	— Е, какво мислиш? — попита Ани.
	— Онова, което мисля, откакто те срещнах. Едва не го изтърсих в залата за конференции. Обичам те. Хайде да се оженим. Избягай с мен.
	— Добре — отвърна тя.
	Погледнах я.
	— Благодаря. Тревожех се дали уговорката ни още важи. Не бързай. Радвам се, че говориш с мен.
	— Не — възрази Ани. — Предлагам да тръгваме. Веднага. Ще отидем в планината, ще намерим къде да отседнем и сутринта ще потърсим някой мирови съдия или параклис.
	— Сериозно ли говориш?
	Тя ме ощипа по ръката.
	— Промъкваш се крадешком до прозореца на момиче, а няма да избягаш с него? Покажи малко класа, за Бога.
	— Сама си го изпроси.
	Ани ме погледна подозрително.
	— Значи планът ти не е бил такъв, когато дойде тук?
	Наведох глава. Тя четеше мислите ми.
	— Ами сватбата? — попитах.
	— Все още можем да я направим, ако искаме. Има време да решим. Но това сега ще бъде само за теб и мен. Наше.
	Изправих се и й помогнах да стане.
	— Харесва ми. Да тръгваме.
	Ани се усмихна и ми поднесе устни за дълга целувка.
	— Дадено — каза тя. — И ако си мислиш, че ще улесня нещата за теб само заради огнестрелната ти рана, много се лъжеш.
	Може би този път нямаше да се измъкна жив. Поведох я по покрива към кулата, а после я насочвах, докато се спускахме по прозорците. Хванах я, когато скочи на земята и се притисна до мен, моята съучастничка.
	Хукнахме през ливадите и гъстите горички и се отправихме към реката и джипа ми. За миг я изгубих в сенките. После Ани хвана ръката ми и ме дръпна в нощта.
 

  	1
 

	„Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“, роман от Робърт Луис Стивънсън от 1886 г., разказващ историята на добрия доктор Джекил, чиито добронамерени експерименти със самия него периодично го превръщат в жестокия и садистичен мистър Хайд. Доктор Джекил и мистър Хайд са класически пример на раздвоение на личността. Двамата често се използват и като символ на добрата и лошата страна на една личност — Б. пр.