Annotation
© 2020 Matthew Quirk
Hour of the Assassin
Издание:
……
Матю Куърк
Часът на убиеца
……
Превод: Майре Буюклиева
Издател: "Кръг", 2021
ISBN: 978-619-7625-14-1
……
Електронен редактор: PJ – 2021 г.
Оптимизация за e-Book: PJ – 2021 г.
АНОТАЦИЯ
Нищо не е съвършено. Никой не е в безопасност.
Във Вашингтон – център на властта, задкулисните политически спекулации и игрите на едро, Ник Авъроуз
може да се добере до всеки, когото пожелае, да пробие всяка охрана, да преодолее всяко препятствие. И въпреки
това никога не е прекрачвал моралните си ценности. Една опасна истина, пазена в продължение на двайсет и пет
години, обаче е на път да събори важни фигури по високите етажи на обществената стълбица. Столицата добре
прикрива своите страшни тайни, но когато си избират Ник за изкупителна жертва, противниците му не са
подозирали срещу кого се изправят.
Всички доказателства сочат срещу Авъроуз. С помощта на техническата си сътрудничка Дилия, двамата се
опитват да подредят пъзела и от преследвани се превръщат в преследвачи. В тази игра обаче залозите са прекалено
високи, а Ник не може да вярва на никого. Всеки може да го предаде. Дори и най-близките.
Неочаквано начало, последвано от напрежение до последната страница!
Дейвид Балдачи
ЧАСЪТ НА УБИЕЦА
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
22.
23.
24.
25.
26.
27.
28.
29.
30.
31.
32.
33.
34.
35.
36.
37.
38.
39.
40.
41.
42.
43.
44.
45.
46.
47.
48.
49.
50.
51.
52.
53.
54.
55.
56.
57.
58.
59.
60.
61.
62.
63.
64.
65.
66.
67.
68.
69.
70.
71.
72.
73.
74.
75.
76.
77.
78.
79.
80.
81.
82.
83.
84.
85.
86.
87.
88.
89.
90.
91.
92.
93.
94.
95.
96.
97.
98.
99.
100.
101.
102.
103.
104.
105.
106.
Матю Куърк. ЧАСЪТ НА УБИЕЦА
ЧАСЪТ НА УБИЕЦА
· · ·
МАТЮ КУЪРК
На Ейлийн и Рик
1.
Убийството по поръчка е напрегната, изморителна работа. Затова на Ник Авъроуз му се стори странно, че се
чувства толкова уютно в този храст, в който седеше вече петдесет и три минути. Въздухът ухаеше на горски плодове
и борове, а тясното скривалище му напомняше за игрите от детството. Почти можеше да забрави за пистолета "Смит
и Уесън" на хълбока и канията, затъкната хоризонтално в примка на колана му.
Въздухът завибрира от ръмженето на тежък двигател V8. Ник се притисна с гръб към тухлената стена в долната
част на оградата. Каменната къща с шест спални имаше плочен покрив и беше достойна за кампус на Бръшляновата
лига, но пък периметърът ѝ повече приличаше на военно съоръжение. Видимо изглеждаше невъзможно да
проникнеш незабелязано.
Само че всяка защита си има своите слабости. Нищо не е съвършено. Никой не е в безопасност. Ник трябваше
да вярва в това и да го доказва всяка вечер.
Докато черният джип "Шевролет" спираше на алеята, Ник се прокрадна към него. Слабата синкава светлина на
мобилен телефон освети купето на автомобила и лицето на неговата мишена Малкълм Уайдънър – бившия директор
на ЦРУ. Задачата беше достатъчно проста – да го убие, без оставя следа.
Някога Уайдънър ръководеше цяла армия шпиони и паравоенни, а в имота му денонощно пребиваваха агенти от
Охранителните служби на Управлението. Сега той работеше за световен хедж фонд и търгуваше с нещата и хората,
за които имаше информация. Компанията му осигуряваше най-добрата охрана, която можеше да се купи с пари.
Имаше няколко начина да мине през тази ограда, но най-лесният беше и най-очевидният и най-опасният – през
алеята за автомобили пред входа. На Ник му трябваха само троянски кон и начин да отвори портата от ковано
желязо. Шевролетът на самия Уайдънър щеше да свърши и двете задачи.
Ник зачака с умерено дишане, докато портата отново се затвори с грохот. Когато джипът се придвижи напред,
скритият мъж пристъпи на алеята и се присламчи към дясната задна гума, движейки се в бърз клек към мъртвата
точка на автомобила.
Преминаването през портата беше критичният момент на проникването. Познаваше плана на двора и къщата
наизуст. Вече вътре, той тръгна по внимателно отработената си хореография – спускане вдясно в мъртвата зона на
камерата в западния край, спринт до висящите лози на беседката, шмугване зад каменната зидария на външната
кухня, после изчакване в продължение на сто и четирийсет секунди. Не откъсваше поглед от бледото зеленикаво
сияние на часовника, скрит под шепата му, а по кръста му се стичаше струйка пот. От ливадата се чуха приглушени
стъпки. Лъч от фенерче се насочи към него и се отрази в грила.
Освети тревата зад гърба му и другата част на каменната стена, зад която се беше скрил, но самият той остана в
сянка. Светлината се отмести. Пазачът продължи нататък с по-малко от минута отклонение от графика.
Охранителите, въоръжени с полуавтоматични зигове, методично обхождаха всички точки, до които камерите не
успяваха да достигнат.
Ник изчака десет секунди, изправи се и продължи, без да откъсва очи от гърба на пазача, като внимаваше да
спазва дистанция от петнайсетина метра и разчиташе вниманието на мъжа да е концентрирано напред. Ако се
обърнеше, преспокойно щеше да остави две деветмилиметрови дупки в сърцето на Ник.
Той се шмугна току зад гърба на мъжа към задната част на къщата, мина напряко през южната колонада и зае
позиция до бронираната стъклена врата. Успяваше да види вътрешността – дългия коридор, декориран с пейзажи,
семейни портрети и няколко класически мраморни скулптури.
Пръстите му стиснаха алуминиевата кутийка с големина на пакет цигари в джоба му. Застана до белия кръг до
вратата, през който се прокарваха картите за достъп. Уайдънър се появи от ъгъла в другия край на коридора и
тръгна право към него.
Ник зачака напълно спокоен. Тъй като навън беше тъмно, а вътре светло, знаеше, че Уайдънър вижда само
своето отражение, но това не помагаше да се освободи от зловещото чувство, че е застанал очи в очи с мишената.
Уайдънър се приближи и когато беше вече на около два метра, зави надясно по коридора, а Ник натисна бутона
на устройството. Беше усилвател "Проксмарк", който бе конструирал сам, така че да повишава сигнала между
електронния ключ в джоба на Уайдънър и приемника при входната врата. Ключалката се плъзна безшумно –
луксозна красота на инженерната мисъл.
Ник отвори вратата няколко сантиметра, изчака две-три секунди, влезе и последва Уайдънър, прекосявайки
дългия коридор по паркета, подреден на рибена кост. Отдалечи се от дневните, които приличаха на зали в галерия, и
отиде към стълбището към горните етажи, където Уайдънър щеше да е най-уязвим.
Мъжът се качи по стълбите и изчезна в спалнята, а Ник го следваше плътно. Не влезе в стаята, а само се
заслуша в звука от течаща вода, след което продължи към последния етаж и зави наляво към кабинета на Уайдънър.
Старинно бюро, обърнато към прозорците, заемаше половината помещение, а в останалата част беше подредена
малка приемна с два фотьойла и телевизор на стената.
Лунната светлина се процеждаше през прозореца. Ник се загледа в рамките по стената. Имаше групови
портрети на випуски от "Сейнт Олбънс" и "Джорджтаун", кадри на Уайдънър с двама бивши президенти, с
министър-председатели и със сенатори. Бяха истински снимки на приятели, на близки хора, не режисирани
ръкостискания по обществени мероприятия.
Ник беше прекарал десет години в "Сикрет Сървис". Някога охраняваше точно такива хора и това го научи как
да стига до тях. Отиде в другия край на стаята и се притаи в тъмната ниша, където стояха копирната машина и
канцеларските материали.
През прозореца виждаше алеята и служебните автомобили, паркирани до гаража. Съпругата беше в Ню Йорк.
Виждаше всички влизащи и излизащи, щеше да знае кога е сам с мишената, кога наблизо няма да има човек, който
да се притече на помощ.
Уайдънър влезе, вече свалил сакото и вратовръзката си, и включи лампата. Наля си малък скоч и добави няколко
капки вода, както правеше всяка вечер. Човек на рутината.
Щеше да е достатъчно лесно да го направи още сега. Убийството не е нещо трудно, макар че е по-тежко, по-
шумно и по-мръсно, отколкото повечето хора подозират. Истинското изпитание е да убиеш и да избягаш.
Уайдънър седна на бюрото си с гръб към Ник. Пусна телевизора, смени канала на баскетболен мач на "Хояс",
след което дръпна лаптопа към себе си и се залови за работа.
Ник пристъпи от сенките. Едно обръщане, един внимателен поглед и Уайдънър щеше да го забележи. Само че
хората рядко се спират да огледат познатия им свят. Минаваме на сляпо през живота.
Това беше най-трудната част – да се сдържаш, да стоиш безшумно и неподвижно в една стая с мишената,
въпреки че адреналинът плъзва по тялото като пламък по фитил.
Времето беше неговото оръжие, то му служеше за убежище. Ник наблюдаваше през прозореца как икономката
потегля с хондата си.
Малкълм Уайдънър си беше осигурил място в учебниците по история. В крайна сметка обаче беше просто
човек, който седеше сам и уязвим. Когато следваш някого толкова отблизо, неизменно започваш да изпитваш
симпатия. Ник я използваше като начин да влезе в главата на мишената. Сега беше изключил емоцията. Това беше
работа, а той – професионалист.
Портата се отвори и се затвори. Един от охранителите все още обикаляше имота и довършваше патрулната си
обиколка, преди да отиде да провери записите от камерите в дежурното помещение до басейна. Тук обаче нямаше
камери. Ник се намираше в светая светих. Време беше.
Съвсем безшумно се приближи до Уайдънър, Застана зад него и допря пръсти до канията си.
Ник не извади нито нож, нито пистолет. В другата си ръка държеше малък плик с надпис "Показатели за
компрометирана сигурност". Постави го на земята на няколко крачки от стола и се върна обратно в сенките.
Тази вечер всичко беше истинско освен самото убийство.
2.
Ник дочака своя момент, когато Уайдънър насочи цялото си внимание върху играта на екрана, след което се
измъкна през страничната врата и излезе в коридора.
Спусна се по задното стълбище и стигна до входа, като сверяваше времето с графика на пазача, изчислявайки
момента, в който трябва да излезе.
От върха на главното стълбище се чуха тежки стъпки. Обърна се и видя бившия директор на ЦРУ, който го
наблюдаваше с питие в едната ръка и с писмото му в другата.
– Значи вие сте от червения екип? – попита.
– Да, сър – отвърна Ник, като с всички сили се опитваше да изтрие усмивката от лицето си.
– Мъртъв ли съм?
– При този сценарий – да.
Уайдънър отпи глътка скоч и вдигна чаша.
– Е, хайде да отместим камъка от гробницата. Качете се.
Ник беше консултант по сигурността. Влизаше в ролята на недоброжелателите, за да открие слабостите в
защитата, изпитваше системите за сигурност в реални условия точно както тази вечер. Професията беше известна в
различни варианти – "червен екип", "одит на сигурността" или "изпитания за пробив".
Ник поемаше задачи по охрана, докато служеше във флота и преди да постъпи в "Сикрет Сървис", където се
научи да се поставя на мястото на противника, да играе ролята му.
Отношението към клиентите обикновено трябваше да е внимателно, с кадифена ръкавица, но Уайдънър беше
странно спокоен. Като бивш директор на Управлението беше свикнал да живее, заобиколен от охрана и
подслушвателни устройства, и приемаше факта, че всички наоколо го наблюдават и слушат.
– Не е нужно да обсъждаме всичко точно сега – каза Ник. – Не искам да ви натоварвам.
– Повече от това да проникнете в дома ми и да ме убиете? Не, качете се. Искам да разбера как успяхте.
Ник се качи по стълбите и последва Уайдънър в кабинета му. Мъжът седна зад бюрото, а Ник застана пред
него.
– Получих имейл от "Аегис", с който ми съобщиха, че предстои тест на системата за сигурност – каза бившият
директор. – Не очаквах нещо от такава величина.
"Аегис" беше компанията, поела охраната на Уайдънър, и работодател на хората, покрай които се промъкна
Ник.
Уайдънър погледна към писмото. Беше доказателство за успешно проникване, нежно наричано "убийственото
писмо". След това се загледа внимателно в лицето на Ник.
– Срещали ли сме се преди?
– Не и официално. Работех в "Сикрет Сървис", докато бяхте говорител на президента.
– Част от охраната на западното крило.
– Точно така.
Уайдънър се облегна, а напрежението в раменете му изчезна. Ник разбра, че е успял да спечели поне малко
доверието му.
– Как се казвате?
– Ник Авъроуз.
– Малкълм – каза Уайдънър, а после се изправи и стисна ръката на другия през бюрото. Дланта му беше гладка
като обработена кожа.
Ник беше впечатлен. Такива като него често бяха невидими за хора от ранга на Уайдънър, просто част от
пейзажа. Когато за пръв път видя бившия директор – мъж с естественото достойнство на обрулен от годините бряст,
си представи, че човекът ще е резервиран и дори надменен, но на живо се оказа, че притежава чара и лекотата на
елита от старата школа.
– А сега работите за "Аегис"? – попита.
– Наемат ме за различни задачи – отвърна Ник. – Би трябвало да са ви осведомили за подробностите, свързани с
теста тази вечер. Документацията е у мен – добави и посочи към джоба си.
Уайдънър кимна. Ник бавно извади втори лист хартия – пълномощно. Подаде го над бюрото. Членовете на
червените екипи обикновено носеха договора с подписа на клиента, в случай че се натъкнат на проблеми с
правораздавателните органи и трябва да докажат, че извършват одит на сигурността. В тяхната сфера го наричаха
"безплатната карта за излизане от затвора".
Уайдънър огледа документа.
– Пазачът отпред?
– Успях да мина покрай него. Още си е там.
– Въоръжен ли сте?
– Незареден пистолет и празна кания. Всичко е възможно най-реалистично.
– Покажете ми.
Ник наклони глава и обмисли молбата. Струваше му се страшно нередно да извади пистолета, макар и
незареден, пред човек като Уайдънър.
– Бавно – каза Уайдънър. – Само с палец и показалец.
Ник показа канията, после бръкна в якето си и извади пистолета така, както полицай би държал доказателствен
материал – с два пръста. Постави го на масата.
Уайдънър кимна сериозно, после провери дали патронникът и пълнителят са наистина празни.
– И как бихте го направили? Убийството ми?
Ник претегляше отговора си. Беше опасно да навлизаш твърде навътре в реалността с клиент.
– Удовлетворете този мой каприз – подкани го Уайдънър. – Със сигурност знаете как се прави. – Отпи глътка и
зачака.
– Нож – отвърна Ник.
– За да не вдигате шум?
– Да.
– Странен начин да си изкарвате прехраната – каза Уайдънър, загледан в пистолета. – Защо напуснахте
службите?
– Ожених се. Време ми беше.
Уайдънър кимна. Трудно е да си семеен, когато част от трудовата ти характеристика е да си мишена за
куршуми.
– Значи моята фирма харчи неизвестно какви безумни пари за цялата тази охрана, а накрая все пак съм мъртъв.
– Системата е една от най-добрите, които съм виждал в частен имот.
– Тогава – и без да се обиждате, как така успяхте да ме изненадате в гръб с пистолет в ръка?
– Нищо не е съвършено и никой не е в безопасност.
Уайдънър обмисляше думите му и Ник осъзна, че ги е изрекъл като някакво верую, каквото всъщност и бяха.
– Във вашия случай сте доста близо до съвършенството.
– И какво следва да се поправи?
– Може да ви прозвучи странно, но бих посъветвал пазачите да следват графика си малко по-свободно.
– Твърде са предвидими?
– Именно. А има и някои технологични новости, с които бихте могли да подсилите системата за картов достъп.
Уайдънър изгледа Ник от глава до пети, забеляза тъмния панталон, спортните обувки и ризата под якето.
– Очаквах…
– Черно поло? Камуфлаж?
Уайдънър се разсмя.
– Май да. – Посочи към пистолета. – Пазачите можеха да ви убият.
– Тестът е в реални условия. Точно затова не нося поло. Никой не получава смъртоносен куршум, облечен в
ежедневно работно облекло на чиновник.
Мъжът кимна, изглежда, прие довода за разумен.
– Ще изпратя доклад до "Аегис", в който ще изложа всичко в подробности – каза Ник. – Само няколко дребни
неща и никой няма да може да се добере до вас.
Уайдънър присви очи.
– Вие ще можете.
Ник замълча за кратко, докато се опитваше да долови задната мисъл.
– Вземам ви на подбив – успокои го мъжът и потупа с пръст по подписа си върху договора. – Имате ли имейла
на онази жена от "Аегис"? Александра Харт?
Юристката на фирмата, която се свързала с Ник и организирала този тест.
– Разбира се. Не сте ли говорили с нея?
– Не.
Ник скръсти ръце. Нещо не беше наред. По нейните думи тя лично беше изяснила въпроса с Уайдънър. Той
направи крачка назад и надникна през прозореца.
Тссс, тссс. Чу се едва доловимо от другата страна на прозореца. Приличаше на щракване на капан за мишки, но
Ник разпозна звука мигновено.
Изстрели през заглушител.
Ник се обърна и хукна към прозореца, а времето сякаш се разтегли – секундите минаваха като минути, докато
погледът му обхождаше двора като лъч.
На земята лежеше неподвижно тяло. Пазача вече го нямаше.
3.
Докато вървеше към Уайдънър, Ник почувства, че вътрешностите му се преобръщат.
– Сър, обадете се в полицията.
– Моля?
– Тук има още някого.
– Шегувате се.
– Не.
Бившият директор понечи да каже нещо, после спря, а лицето му се скова от страх. Вдигна телефона на бюрото
си.
– Имате ли пистолет, каквото и да е оръжие? – попита Ник.
– Не. Но пазачът има.
Ник взе празния си пистолет от бюрото, прибра го в кобура си и излезе от стаята.
– Заключете се тук и не излизайте.
Тръгна по коридора и се спусна по стълбите към приземния етаж. На площадката огледа антрето, след което
прекоси мраморните плочи към входната врата. Поспря при прозореца, приближавайки го откъм сенчестата страна,
за да остане незабелязан, и надникна.
В мрака долови силует, движение. Навън имаше човек. Ник пристъпи назад и извади телефона си. Няма сигнал.
Изруга под нос, наблюдавайки фигурата, която се промъкваше покрай оградата. Сега обучението му влезе в
действие. Пази клиента. Намери оръжие. Кухненски нож. Пистолетът на пазача.
Вратите бяха заключени. Не биваше да пуска заплахата вътре, независимо какво щеше да коства.
Прекоси дневната и през прозореца долови движение в страничния двор. Нападателят го заобикаляше.
Докато се придвижваше към задната част на къщата, Ник усети полъх по кожата си, сякаш имаше отворена
врата. Някой вече беше проникнал.
Колко души бяха? Обзе го ужас и усети горчив вкус в гърлото.
Едва доловим шум до задното стълбище – стъпки. Ник се приближи внимателно. Беше екот от горния етаж.
През тавана се чуха два глухи удара, някъде горе по пътя му към Малкълм Уайдънър. Дъхът на Ник секна.
Сякаш целият въздух в стаята беше изчезнал в миг и нямаше с какво да изпълни дробовете си.
Хукна по стълбите, качи се на горния етаж и се запромъква по коридора към кабинета на Уайдънър,
оглеждайки се в двете посоки. Вратата беше отворена.
Ник се приближи, а адреналинът го тласкаше напред като автомат. Притисна се към стената от лявата страна,
после прескочи вдясно, търсейки възможно най-изгодната позиция спрямо помещението.
Виждаше бюрото и гърба на стола, както и страничната облегалка, върху която неподвижно беше отпусната
ръка с дланта нагоре.
Бърза атака през вратата. Влетя в стаята и се завъртя в кръг. По пода се разстилаше лъскава червено-черна
локва. Ник пристъпи встрани и забеляза Уайдънър, проснат върху стола, с дрехи, подгизнали от собствената му
кръв, сякаш бе покрит с хлъзгава мантия.
Ник огледа помещението. Нямаше никого. Очите му се върнаха върху гърлото на Уайдънър. Който и да го беше
направил, беше професионалист – с бързи движения, без следа от колебание.
Натиск. Дихателен път. Дишане. Циркулация.
Ник направи две големи крачки и притисна ръка към врата му. Потърси пулс. Имаше.
Не. Това беше собственият му пулс. Сърцето му заблъска силно в гърдите като разбалансирана центрофуга.
Погледна в очите на Уайдънър, търсейки някаква искрица живот, но те се взираха в нищото като стъклени.
На пода се въргаляше нож. Ник познаваше добре това оръжие. Приклекна, пресегна се към него и почувства как
по пръстите му се стича кръв. Вдигна го и го огледа, връхчето се беше заоблило от многократното точене, дръжката
беше захабена, лъскава и гладка там, където обикновено почиваше показалецът, а покрай цепнатината, в която
влизаше острието, ясно се виждаше липсващо голямо парче. Това не беше просто подобен нож. Това беше същият
нож, неговият нож.
Ник го остави в офиса си преди два часа.
Лицето му пламна, заля го гореща вълна. Би било добре да се събудиш точно сега, Ник.
Стисна отново оръжието и се извърна. Все още беше сам. Потърси писмото с пълномощното на бюрото.
Документът щеше да докаже, че не е престъпник. Нямаше го, липсваха и останалите документи.
Който и да е убил Уайдънър, е взел и тях.
Ник държеше ножа и гледаше тялото, после погледна кръвта върху ръцете си. Беше съвсем наясно с
обрисувалата се картина и простата история, която разказваше. Ник Авъроуз, който може да се добере до всекиго и
навсякъде, е убил бившия директор на ЦРУ.
4.
Как се обърка толкова тази нощ? През следващите часове на отчаяние този въпрос не излизаше от ума на Ник,
докато отново и отново прехвърляше внимателно всеки момент, довел го до кабинета на Уайдънър, търсейки
издайнически знаци, по които е можел да предвиди или да спре случилото се.
Но денят, чийто край завари Ник с онзи нож в ръка, започна съвсем нормално или поне каквото минаваше за
нормално в неговия свят.
Мнозина бивши агенти на "Сикрет Сървис" се насочват към корпоративната сигурност, към охрана на известни
личности и управление на риска в многонационални компании. Ник обаче си имаше свой малък бизнес, който
движеше от премоделиран гараж в квартала "Шоу" в окръг Колумбия. Харесваше му да работи за себе си и сам да си
поставя срокове. Репутацията му привличаше повече клиенти, отколкото смогваше да поеме, и затова можеше да си
позволи да избира по-интересните предизвикателства.
Същата сутрин отиде по-рано в офиса със сандвичи за закуска за него и двайсет и седем годишната Дилия
Тайран – инженера, който се занимаваше с технологичната и техническата част на работата. Беше единственият му
служител, макар че я чувстваше повече като член на семейството.
До единайсет часа приключиха с разбора на плана за атака срещу дома на Уайдънър за трети и последен път.
Още преди единайсет и половина Ник беше в белезници, с ръце, вързани на гърба. Дилия го заключи като
истинска професионалистка. Просто разпускаха, играеха със странен чифт белезници – искаха да проверят дали
Ник ще успее да се измъкне от тях. Ключалките, сейфовете и оковите бяха част от работата. Дилия сякаш винаги
разбираше кога шефът ѝ има нужда да излезе от ограниченото мислене, в което потъваше при планирането на
задачите и поемането на различни роли.
Бореше се с едрата си фигура на футболен защитник, като се опитваше да прехвърли белезниците под краката
си така, че да минат отпред. Подскачаше, дърпаше, усети ги да поддават при задните джобове на дънките му.
Помръднаха още на два-три сантиметра, но той загуби равновесие и се наложи да се опре в стената.
– Милост? – предложи Дилия, застанала пред него с ръце на хълбоците, докато се тресеше от смях.
– Никога. Кой ги е произвел? – Той плъзна пръст по метала, потта около заключващия механизъм, търсейки
отверстието за ключа, за да се опита да пъхне в него миниатюрен шперц.
– Щази. Един хакер, с когото се запознах на конференция, ми ги даде назаем. Не ги драскай, моля.
Дилия погледна встрани и челюстта ѝ леко увисна. Ник обърна глава.
На прага на отворената врата стоеше жена, скръстила ръце на гърдите, а на лицето ѝ се четеше смесица от
загриженост и почуда, докато наблюдаваше необичайната сцена.
Дилия се наведе и се захвана да го отключва, а Ник се усмихна на гостенката. Името ѝ беше Александра Харт.
Беше адвокат от "Аегис", фирма за лична охрана от висок клас с централи в Лондон и Ню Йорк. Бяха поели охраната
на Малкълм Уайдънър и наеха Ник да проведе одита в имота му същата вечер.
Харт беше облечена в рокля от туид с къси ръкави, която откриваше горната част на ръцете ѝ и подсказваше, че
пред тях стои отдадена спортистка. Косата ѝ, устните, позата ѝ – всичко беше стегнато и опънато в решителна
красота.
– Идвам след минутка – обади се Ник.
Белезниците щракнаха и се отвориха. Той потърка китки и протегна ръка.
– Александра, заповядайте.
Тя стисна куфарчето си под лявата мишница и се здрависа с него, оглеждайки в същото време червените резки
по кожата му, останали от белезниците.
– Освобождаване от неразрешени средства за задържане – обясни той. – Част от услугите, които предлагам.
– Разбира се – вдървено отвърна тя и извади папка. Ник винаги подписваше пълномощното лично. Съставяха се
три екземпляра. След като си свършеше работата в дома на Уайдънър тази вечер и провереше колко точно уязвим е
бившият директор, той щеше да опише всички слабости в доклад и да ги представи на Харт.
– Горя от нетърпение да разбера какво ще откриете – каза тя.
– И аз тръпна в очакване – отвърна Ник и сам се зачуди на официалния си тон. Беше твърде стар, твърде женен
и твърде голям професионалист, за да се стъписа от една великолепна жена, но у нея имаше нещо друго, което го
човъркаше, нещо, което се криеше под целия този външен вид на отдаден на работата си човек.
Ник проследи как тя излиза, а после се обърна и забеляза, че Дилия го гледа. Тя извъртя очи. Ник си погледна
часовника. Бяха напред с графика. Той отново посочи към белезниците.
– Хайде пак – подкани той. – Почти успях, нали?
Дилия присви болезнено очи и размаха ръка във въздуха.
– Почти е твърде снизходително. Знам, че и преди сме го нищили, но ще ти кажа само една дума.
– Млък.
– Йога! – заяви тя и щракна белезниците около китките му.
Освободи се от тях след осем минути.
Толкова. Обикновен ден. Хубав. Нито знак за предстоящата буря.
В шест часа Дилия си отиде вкъщи, след като приключиха с подготовката на оборудването. Ник обичаше да
прави последната проверка сам, потънал в тишина, преминавайки през цялата операция секунда по секунда в
съзнанието си.
Беше готов. Извади ножа от канията и го постави в най-горното чекмедже на бюрото си, след което отиде до
сейфа, където държеше пистолета си. Провери веднъж, а после още един път, че пълнителят на неговия "Смит и
Уесън" е празен, а патронникът – чист. Остави патроните в сейфа заедно с копие от пълномощното, в случай че
нещо се обърка.
Сложи документите в джоба си и въоръжен с празни кания и пистолет, заключи и излезе. Пикапът му беше
паркиран отпред. Запали и потегли към дома на Малкълм Уайдънър.
5.
Сега Ник стоеше над тялото на Уайдънър на последния етаж на същия този дом, а в него напираха гняв и
съжаление в еднаква степен. Присъствието на смъртта сякаш изпълваше стаята и се носеше из въздуха като дим.
Вдигна телефона на бюрото. Нямаше сигнал. Мобилният му също още беше извън обхват. През прозореца чу
шумолене някъде от страничния двор, след което едва доловими стъпки в коридора.
Прекоси кабинета безшумно и се втурна към вратата.
Видя застигащия го удар като размазано петно с периферното зрение. Мъжът, притиснал гръб към стената до
вратата, изстреля ръката си към лицето на Ник.
Беше синя. Хирургическа ръкавица. Ник спря, отмести торса си назад като човек, подхлъзнал се върху гладък
лед, и ръкавицата мина на сантиметри от челюстта му.
Той сграбчи китката и заби пръстите си между лакътната и лъчевата кост, там, където минаваха нервите.
Бърз и яростен юмрук от свободната ръка на мъжа се стовари върху слепоочието на Ник, но той успя да се
задържи прав, стисна силно ръката и дръпна мъжа към пода.
Нападателят се приведе встрани в опит да се освободи от натиска върху ставата и Ник успя да го събори. Онзи
се стовари, гърчейки се на пода, а Ник пусна китката му и го изрита здравата в стомаха и в главата.
Мъжът се подпря на една ръка и придърпа краката си под тялото, но докато се изправяше, лицето му се
отпусна. Ник забеляза някакво вещество, размазано по бузите и устните му, което приличаше на петролено желе.
Нападателят сведе очи към ръкавицата си, която беше покрита със същото мазило, след което падна ничком. Не
помръдна, дори не се опита да се предпази от удара.
Ник се приближи към мъжа и грабна пистолета от кобура му. Никаква реакция. Беше се опитал да уцели Ник с
веществото от ръкавицата. Явно представляваше някакъв паралитик.
Ник провери пистолета. Беше зареден. Цял пълнител. Тръгна внимателно по коридора, после изведнъж
замръзна. Долови отваряне и затваряне на врати в предната и в задната част на къщата.
Насочи се към задното стълбище, но чу, че идват още хора.
Върна се отново в кабинета на Уайдънър. Беше в капан. Този с ръкавицата беше само първият от много.
Останалите долу сякаш запушваха изходите и усукваха примка около Ник, блокирайки всяка възможност за бягство.
Заслепи ги. Мракът ти е нужен.
Прокара острието на ножа през кабела на настолната лампа. Изскочи синя искра и стаята потъна в тъмнина.
Металният нож предизвика късо съединение в кабелите и задейства прекъсвача. На това се беше и надявал. В
коридора също се възцари мрак. Явно един прекъсвач покриваше цялото крило.
Изненадай ги. Излез им в гръб. С нож в ръка се приближи към прозореца и забеляза силует, който прекосяваше
двора, затова се насочи към отсрещната страна на стаята. Там имаше капандура, а в края ѝ – кръгъл прозорец, който
гледаше към козирката на покрива. Беше нависоко, а от двете страни се спускаха стръмни плочи, но се виждаше
изход – по ръба и надолу до парника, а след това около три метра и половина спускане до ливадата в задния двор.
Мозъкът му работеше хладнокръвно и методично, съсредоточен върху всеки ход, всяка следваща стъпка, без
паника и шок.
Потърси резе, за да отвори прозореца, но не намери. Замахна с лакът и го стовари в дограмата. Стъклото се
пръсна, а ръката му бе пронизана от болка. Той я потисна, докато нощният въздух нахлуваше вътре.
6.
Грей прекоси антрето в дома на Малкълм Уайдънър, спокоен насред цялото насилие. Мъже с извадени
пистолети го следваха като глутница кучета.
Първият им нападател беше сложил край на Уайдънър бързо и чисто. Беше най-добрият в тайните операции и
затова го изпратиха напред. Сега на Грей му трябваше само Ник Авъроуз, по-скоро трупът му, в същата тази къща, за
да се получи историята цялостна. Бяха го обградили и блокирали всички изходи.
Някъде горе се разби стъкло и след като проследи посоката на шума, тялото му се напрегна. Хукна по стълбите.
Тръгна по коридора, държейки фенерчето до пистолета си, и започна да проверява всяка стая и всеки ъгъл, покрай
които минаваше. Мъжете се разпръснаха да търсят Ник и се приближаваха все повече до кабинета на Уайдънър.
Грей влезе вътре. Фенерчетата осветиха тялото на директора и кръвта със следи от пръсти, оставени в нея.
В стаята нахлуваше струя въздух и те забелязаха кръглия прозорец, чието стъкло беше разбито.
Грей се приближи към него, надникна навън и видя блещукащите по покрива парченца.
– Измъкнал се е – обади се заместникът му, гледайки надолу към двора.
– Върви.
Грей кимна към прозореца. Мъжът се промуши през процепа, а счупените стъкла захрущяха под краката му. Той
изсъска от болка, но не каза нищо.
Грей се приближи до бюрото с фенерчето си и погледна към тялото на Уайдънър. Ножът липсваше. Това беше
само първото от доказателствата, които му трябваха, за да завърши сценария. Имаше още много. Но също така му
беше необходим Ник Авъроуз, който бяга въоръжен.
Трябваше да го залови, преди да успее да прескочи оградата.
7.
Ник се сви в пространството под бюрото на Малкълм Уайдънър, дърпайки се от светлината, сякаш тя самата
беше смъртоносна. Едва на няколко крачки от него се движеше човек.
Кръвта се беше събрала на локва тук долу – топла и лепкава, оставаше по подметките му и полепваше по
ръката, която беше притиснал към пода. Това означаваше повече следи и повече отпечатъци, но точно в момента
имаше по-големи грижи. Чувстваше се така, сякаш е излязъл от тялото си и наблюдава всичко отстрани – кошмар
толкова ярък, че те кара да се събудиш от шока.
Само че от тази ситуация нямаше събуждане. Наложи си да остане спокоен, да диша. Предмишницата му
започна да се схваща и той отпусна хватката си върху ножа. Най-близкостоящият от нападателите се доближи още
повече, заобикаляйки локвата кръв. Ник присви очи срещу светлината.
Щяха да го намерят. Нямаше никакъв шанс. Щеше да си умре в тази стая, на този под. Мисълта почти го
пречупи, вцепени го, но след като се изправи срещу тази възможност, изведнъж го заля странно спокойствие насред
целия страх.
Нямаше да си отиде тихо. Смени хватката си върху ножа и го стисна така, както се стиска шиш за лед, стегна се
и напрегна мускулите на корема, готов да се нахвърли върху всеки, приближил се до него.
– Какво има? – попита някой.
Внезапен мрак. Светлината се отмести. Някакви хора говореха, но сякаш отдалеч, и той не различаваше думите.
Стъпките вече бяха извън кабинета. Чу се тропот по плочите и падане. Преди това беше доловил още чупене на
стъкло. Сега вече разбра. Някой беше излязъл през прозореца и се намираше на покрива. Нападателите
проследяваха фалшивата следа, която им беше оставил.
Изчака, след което се плъзна напред на лакти. Стаята беше празна. Изправи се и се прокрадна към страничната
врата, но забеляза, че мъжете крачат точно към коридора отзад. Единият тихо говореше по микрофона, свързан към
слушалката му. Насочваха се към стълбището в задната част на къщата, по маршрута, който той щеше да поеме, ако
беше избягал през прозореца. Ник излезе през другата врата на кабинета и тръгна по коридора към централното
стълбище на къщата. Спря на средата на последната редица стъпала, която водеше до приземния етаж.
По мрамора под него едва доловимо се чуваше скърцането на подметки. Някой беше дошъл с новите си ботуши
на мисия. Грешка. Новата гума върху гладкия под издава шум. Ник се приближи. Пазачът чакаше в края на
площадката. Ник не искаше да издава и звук, искаше да се махне оттук, без да отваря портите на ада, но нямаше
време да чака мъжът да се отдалечи. Започна да слиза стъпало по стъпало, отпускайки тежестта върху
възглавничките на ходилата си, като внимателно изпробваше дали няма да се чуе шум преди всяка крачка.
Кръвта пулсираше из тялото му, а разрастващата се рана на слепоочието му причиняваше болка с всеки удар на
сърцето. Колко време беше минало, откакто беше участвал в истинска битка на живот и смърт преди тази вечер? Не
и от "Сикрет Сървис" насам.
Мъжът беше странично осветен от посоката, в която се беше обърнал и където останалите търсеха жертвата си.
Ник забеляза белег на врата на мъжа. Ножът беше у него и можеше да се справи съвсем тихо, но не искаше да убива
никого, ако не се налагаше наистина. Стъпка по стъпка. Колко още, докато мишената чуе шумоленето на дрехите
му? Дишането му?
Беше достатъчно близо. Мъжът се обърна, но Ник вече беше в движение. Замахна с ръка, стисна противника си
за трахеята и се извъртя, поваляйки го по гръб. Беше в безсъзнание.
Ник приклекна до стената, мушна връхчето на ножа си в контакта, а после го заби с все сила, разцепвайки
пластмасата, и предизвика късо съединение с искряща синя дъга. Още един свален прекъсвач. Мъжът дръпна ножа и
потъна в черния мрак.
8.
Грей стоеше на задната веранда на къщата и наблюдаваше светлините на фенерите, които шареха из целия двор.
– Не го виждаме – съобщи глас по радиото.
Той чу пукот отвътре, обърна се и влезе отново в къщата. Опита се да пусне лампата. Нищо.
Вдигна пистолета си, притиснал плътно фенера до дулото, и пристъпи по-напред.
Кухнята – чисто. Дневната – чисто.
Заговори по радиостанцията:
– Вътре ли е?
– Би трябвало. Имаме човек на входа.
– Мъртъв ли е?
– Не, но добре го е подредил.
– Идвам при теб и ще прочистим къщата стая по стая.
Шум като от прав удар по боксова круша, кожа, плющяща по кожа. Беше трудно да разбере откъде идва, заради
ехото в коридора.
– Отговори?
Мълчание.
– Отговори?
Още един по-малко. Грей се обърна, а светлината от фенерчето му закръжи като морски фар.
Авъроуз, къде си, дявол да те вземе?
9.
Ник приклекна до мъжа на земята, втория, когото повали точно при входната врата. Претърси джобовете му за
портфейл или ключове, или още един пълнител за пистолета.
Бяха празни освен връзка ключове за шевролет. Ник отвори вратата и пристъпи навън. Виждаше хората, които
сновяха из страничния двор, както и светлините от фенерите в антрето, които се приближаваха към него.
Побягна и се скри приклекнал зад живия плет. На улицата беше паркиран джип "Шевролет", но нямаше как да
стигне до него, без да мине през преследвачите си.
Извади ключовете си от джоба и натисна малкото червено бутонче. След две секунди се чу вой и замигаха
светлини – беше активирал алармата на колата си. Фенерите се втурнаха в посока на звука.
– Отзад! – извика някой.
Ник побягна към оградата в предната част на имота, скочи високо и се прехвърли по корем. Озова се в далечния
край на ограждението, но се изправи и побягна, накуцвайки. Приближи се към шофьорската врата на джипа, мушна
ключа в ключалката и отвори, нарочно не използва дистанционното, за да не се включат светлините и да не се чуе
дезактивирането на алармата, което щеше да го издаде.
Скочи вътре и запали. Двигателят се събуди с ръмжене и той потегли, а междувременно фенерите се бяха
насочили в тази посока. Свали прозореца и почувства прохладата на нощния въздух, която пресуши потта по врата
му и кръвта по кожата.
Два леви завоя по малките улички. Десен завой. Магистрала. Двулентов път без фарове. Улица на дупки.
Опита се да включи телефона си, но той беше съсипан – екранът се беше счупил, докато прескачаше оградата.
Провери в огледалото. Беше чисто поне за момента.
А сега какво?
Оръжието на убийството бе неговият нож. Отпечатъците му бяха по цялото местопрестъпление.
Никъде не беше безопасно.
10.
Дишай. Просто дишай.
Ник отпусна захвата си върху волана. Ужасът се беше пропил във всичките му мускули като трупно вкочаняване,
но си наложи да изправи рамене и да изпълни дробовете с въздух.
Изпитваше съчувствие към мъртвия мъж в стола, ярост към убийците, страх за бъдещето. В ума му те се бореха
с още хиляда вероятности за това какво точно се беше случило и какво следва, какво следва, какво следва, вече не
мисли, а просто влудяващ шум, като барака, пълна с лаещи кучета.
Дишай. Стъпка по стъпка.
Да намериш покой в хаоса. Не беше смелост, а инструмент, който се беше научил да използва също като
оръжието или бронежилетката, умение, от което беше започнал да зависи и което бе практикувал толкова дълго, че
можеше да го призове дори в разгара на всичко това.
Какво следва сега? , питаше се той.
Иди в полицията. Не си направил нищо нередно. Разкажи истината.
Само че това бяха отчаяни мисли, наивни и изпълнени с надежда. Съзнанието му се върна към кръвта, обагрила
кожата на мъртвеца, и ивичестите следи, оставени от собствените му ръце и пръсти.
Не можеше да отиде в полицията, преди да вземе договора и цялата документация, която доказваше, че е имал
разрешение да се намира в къщата.
Не трябваше да докосва нито тялото, нито ножа. Кръвта се сипеше на люспички от ръцете му, но той не
съжаляваше, че се беше опитал да спаси мъжа.
Бивш директор на ЦРУ. Боже, в какво се беше забъркал?
Положи усилие да забави дишането си, докато то не стана спокойно и равномерно. Подреди мислите си и пое
по внимателно начертан маршрут из обиколни пътища, докато не се увери, че не го преследват. Намираше се в
Маклийн, Вирджиния, горска територия на богатство и власт от другата страна на окръг Колумбия през река
Потомак.
Поне беше откраднал ключовете на онзи. Джипът, който караше в момента, можеше да му подскаже кой стои
зад всичко това. Отвори жабката. Беше празна, с изключение на регистрационните документи и застраховката.
Извади ги и ги огледа. И двете бяха на името на дружество с ограничена отговорност "Ей Ар Си Лизинг".
Ставаше дума за отлично режисирана екзекуция. Кражбата на ножа му, екипът в къщата – бяха от типа хора,
които притежават уменията да натопят някого и смятат за необходимо да убият директор на ЦРУ. Само мисълта за
това караше косъмчетата по ръцете и врата му да настръхнат.
Те не искаха той да обикаля на свобода. Беше човек с умения. Намерението им беше да го убият на място. Това
щеше да е най-лесният начин да го натопят.
Щеше да обясни и наркотика в хирургическата ръкавица, какъвто и да беше той – с негова помощ щяха да
ликвидират Ник без следи от борба, така че да могат да нагласят сцената на местопрестъплението. Сигурно щяха да
представят нещата така, че той и пазачът са се избили, докато се е опитвал да избяга.
Не забелязваше някой да го следи, което обаче не означаваше, че не знаят къде се намира. Джипът можеше да
има джипиес предавател, както често се случваше със служебните автомобили. Не искаше да остава без превоз, но
трябваше да се отърве от тази кола.
Но първо да махне кръвта, която вече бе изсъхнала и се беше втвърдила по дрехите му. Завъртя волана надясно и
забеляза обикновена дървена табела, която познаваше добре – "Парк "Люинсвил".
Преди идваше тук, за да тренира деца на футбол, сновеше напред-назад по страничната линия на игрището,
викаше и се радваше заедно с майките и татковците.
Тоалетните бяха заключени, но фонтанът отпред работеше. Свали якето и ризата си, и двете пропити с кръв.
Тениската му беше чиста. Наведе се и заплиска с вода лицето, врата и ръката си, отмивайки последните следи от
живота на Уайдънър по тротоара.
По пътя се чуха автомобилни гуми. Вдигна глава, избърса водата от очите си и забеляза фарове между
дърветата.
Върна се до джипа, качи се вътре и се сниши, съсредоточил поглед върху приближаващите фарове, от ярката им
светлина не можеше да види нищо друго. Почака, затаил дъх, и те отминаха. Патрулка. Продължи напред към
бейзболните игрища.
Погледна към футболните врати, чиито мрежи се развяваха на вятъра, и си пое жадна глътка въздух.
11.
Ник спря джипа на паркинга пред станцията по Оранжевата линия на метрото – там, където влаковете се
движеха паралелно с междущатската магистрала № 66. Ревът на трафика се изливаше в нощта, докато той минаваше
покрай табелата на временния паркинг и спря на мястото, предназначено за петнайсет-минутен престой. Взе
документите за регистрация и застраховката и остави автомобила.
Такситата не минаваха често в покрайнините, но тук, на станцията, нямаше как да не намери някое. Твърде
вероятно беше офисът му вече да е поставен под наблюдение, но Ник знаеше какво да гледа и как да забележи, ако
има човек на пост.
Обърна сакото с кървавите петна наопаки и обви с него пистолетите, ножа и ризата си. С този вързоп приближи
редицата таксита.
Знаеше, че изглежда странно да се разхожда само по тениска в хладното време. Приближи се към колата откъм
пасажерското място – сляпата точка. Трудно е да откажеш на някого, който вече се е качил.
Отвори вратата и седна на виниловата седалка. Тя изскърца, докато оставяше сакото на пода.
Шофьорът не каза нито дума. Ник хвърли поглед на идентификационната му карта – сръбско име. Мъжът
оглеждаше пътника с подозрение.
– Отивам в центъра – каза. – Просто тръгнете към "Лоугън Съркъл".
Очите на мъжа се плъзнаха към входа на метрото. Никой не се качваше на такси към центъра от станция на
метрото в покрайнините. Оттук обикновено вземаха такси към малките си уютни домове в затворените улички и
към семействата си.
И той трябваше сега да си е вкъщи, изтегнал се на леглото с историческа книга на гърдите, докато жена му
Карън се върти и се завива до брадичката.
– Далечко е – отвърна шофьорът, вероятно се опитваше да спечели време и да прецени що за птица е Ник.
– Знам. – Ник вдигна портфейла си и подаде три двайсетачки.
Мъжът го закова с поглед в огледалото за задно виждане, без да помръдне, с ръце върху волана.
– Студено е, не мислите ли? – Очите му бавно се спуснаха надолу и Ник проследи погледа. На крайчеца на
ръкава му се виждаше розовеещо петънце. Беше го пропуснал в бързината, докато се миеше в парка, но тук на
светлия паркинг се открояваше ясно.
– Да – отвърна. – Нямам търпение да дойде пролетта. – Отпусна се назад и погледна през прозореца
безразличен и безгрижен.
Мъжът запали. Двигателят се съживи с ръмжене и Ник стисна дръжката на вратата, докато таксито не излезе от
паркинга и потегли към града.
12.
Грей стоеше сам в кабинета с тялото на Малкълм Уайдънър. Завъртя се, а очите му се плъзнаха по кръвта,
попиваха всяка подробност. Този човек беше един от вашингтонските титани. Сега представляваше деветдесет
килограма мъртво тегло.
Стаята беше старателно наредена като ренесансова картина. Всяка следа от Грей и хората му беше изчезнала.
Отпечатъците на Ник бяха навсякъде, а колата му все така си стоеше малко по-нататък по улицата. Щеше да е
единственият заподозрян.
Ник Авъроуз. Малкълм Уайдънър. Двама мъже. Една тайна. И двамата бяха стигнали твърде близо до истината,
макар и да не разбираха съвсем играта, в която се бяха оказали въвлечени. И двамата трябваше да изчезнат.
Миналото трябваше да изчезне.
– Прах при прахта – прошепна Грей.
Вдигна мобилния си телефон и написа кодирано съобщение.
13.
Телефонът на Дейвид Блейкли започна да вибрира два пъти в джоба му. Той не обърна внимание, докато
поставяше длан върху ръката на сенатора и прошепна в ухото му:
– Време е.
Сенатор Сам Макдона му се усмихна и го стисна за рамото, стана от масата и закрачи по мраморния под към
предната част на стаята. През прозореца се спускаше ниско луната – бял сърп, грейнал над вашингтонския
монумент.
Дейвид се шмугна покрай събралите се за вечеря гости в единия край на помещението и се подпря с гръб на
стената. Беше облечен в ушит по поръчка тъмносин костюм на "Гивс и Хоукс", изключително, но ненатрапчиво
скъп, с миланските си шевове и копринената подплата, скрита под ревера.
Присви очи, сякаш оглеждаше хоризонта в слънчев ден. Раздвижи рамене нагоре-надолу. Стройната му фигура
създаваше впечатление, че е висок въпреки ръста му от малко над метър и седемдесет.
Това беше отработено. Продължаваше да отработва всичко дори и сега, трийсет и пет години след като беше
навлязъл в този свят като външен човек. Дейвид беше инвеститор. Някога финансираше строителство, после цели
индустрии от частния си капитал, но целият му успех, цялото му богатство – наброяващо милиарди и скрито най-
вече в офшорни сметки – всъщност идваше от близостта му с властта. В действителност инвестираше в хора, хора
като сенатор Сам Макдона.
Сервитьорите излязоха от стаята. Вратите се затвориха. Сенаторът стигна до мястото отпред заедно с кучето си,
родезийски риджбек на име Тео, който пристъпваше леко до стопанина си.
Макдона не дочака всички да замлъкнат. Просто започна да говори, а стаята притихна мигновено. Движеше се
небрежно по мрамора, сините му очи прескачаха от един слушател на друг. Всички присъстващи – бивши държавни
служители, важни дарители, партиен елит – за него те бяха естествена среда, като сбирка на приятели от детинство.
Атмосферата, която създаваха тези велики и отговорни мъже, застанали начело на нацията, беше същата, в която
дишаше цял живот. Сам беше син на сенатор.
Дейвид нямаше нужда да слуша. Вече знаеше всяка дума, която щеше да изрече Сам. За Дейвид беше по-важно
да наблюдава лицата на гостите по масите, да ги разгадава един по един. Защото тези трийсет души притежаваха
рядко срещана власт.
Кой избира президента на тази държава? Да забравим онова, на което ни учат в училище. Не са избирателите.
Ето тази стая е.
Добре дошли при водещата сила на парите, при невидимата водеща сила. Реалните избори предстояха чак
следващата година, но преди всеки един гражданин да пусне своя вот за лидера на свободния свят, кандидатите
трябва да спечелят единствената надпревара, която има значение – тази за благосклонността на партийната машина.
Хората, които се бяха събрали тук, щяха да помажат своя водещ кандидат след поредица от разговори очи в очи, по
вечери в домовете им и в клубове из Вашингтон и на реактивни самолети, излитащи и кацащи от частните
терминали на "Дълес". Парите и спонсорството щяха да се скупчат като стадо около своя фаворит и щяха да му
осигурят непреодолимо предимство за следващите години.
Този вътрешен кръг контролираше основните правила и спогодби. Завземаше контрола над партията, готов да
смаже всеки външен кандидат, бунтар или непредсказуем жокер, които биха им отнели властта. Сам беше единият
от трима сериозни претенденти за номинацията, фаворит отрано, въпреки че имаше хора, които смятаха, че
петдесетгодишният сенатор трябва да е търпелив и да изчака своя ред. Сам трябваше да действа бързо, да си
подсигури подкрепата на ключовите играчи, преди съперниците му да успеят да сключат своите сделки.
Това беше тайната стаичка, изпълнена с дим от пури, най-старата американска традиция. Бащите основатели
някога заковали прозорците в залата на независимостта през едно нетърпимо горещо филаделфийско лято, за да не
чуе никой какви сделки сключвали, докато съставяли конституцията в пълна секретност. Сега тези разговори се
провеждаха в същия този салон на огромната къща с осем спални в стил кралица Анна – някога посолство, а сега
частен дом.
Това беше американската демокрация в най-чистия си вид, никаква демокрация в действителност. Който и
кандидат да изберяха клечките в това помещение, той щеше да бяга по свободна писта. Тяхната партия беше
опозицията. Титулярят се движеше в диапазона на четирийсетте процента в предварителните резултати, а фондовата
борса беше с осемнайсет процента надолу през тази година. Овалният кабинет щеше да принадлежи на онзи, който
получеше тази номинация.
Председателят на националната финансова комисия допи виното си "Дюжак" първа реколта и се облегна назад.
Губернаторът на един от колебаещите се щати, когото Дейвид никога не бе виждал да отделя телефона от ухото си,
сега беше оставил мобилния си на масата.
Всички очи бяха върху Сам Макдона, докато той говореше с онази своя спокойна усмивка и скептичния си, леко
развеселен тон, който така често използваше, сякаш той и слушателите му споделяха една и съща шега. Златно
момче. Банален, но политиката си е банална работа и нещата наистина са толкова прости. Може да похарчиш
половин милион за анализатори и имидж консултанти, но в крайна сметка всичко се свежда до училищния двор, до
генетично заложената логика на племето.
Когато петима души понечеха да заговорят едновременно, всички неизменно се заслушваха в Сам. Дейвид го
беше наблюдавал за пръв път, докато учеха заедно в подготвителното училище в Сейнт Олбънс, по спортните терени
и на пиянските купони в задните дворове на именията в Маклийн, когато двамата със Сам бяха още деца. Тогава –
капитан по лакрос, сега – бъдещ президент. Все същото. Със здравата си физика, солиден като колона, Сам
притежаваше свое гравитационно поле, привличаше хората, обгръщаше ги със своя чар.
Отначало ти се искаше да го мразиш, да се предадеш на завистта, да търсиш прояви на самодоволство, знаци на
противно поведение, а тъкмо това беше най-неприятното. Такива нямаше. Сам Макдона наистина искаше да знае
как я караш. Винаги те канеше да се включиш, дори да си Дейвид Блейкли, живеещ в общежитието на "Сейнт
Олбънс", защото си от Ню Джърси, не притежаваш нужната класа, а баща ти е строителен предприемач. Сам
наистина беше свестен, дявол да го вземе. Не му костваше никакви усилия. Може би дори твърде свестен. Беше
второ поколение улегнал вашингтонец, докато Дейвид Блейкли беше първо поколение настървеност. Именно затова
се нуждаеха един от друг.
Помещението беше достатъчно малко и Сам нямаше нужда от микрофон или подиум, а по нареждане на Блейк
имотът беше претърсен за всякакви други записващи устройства. За тази вечер беше търсил именно частен имот –
много по-трудно беше да се подслушва, имаше много по-малко персонал, който да се окаже слабото звено, за
разлика от някой хотел или клуб.
Изтичането на информация от тази стая щеше да има фатални последици. Това тук не беше бална, нито
банкетна зала, още по-малко дебат в най-гледаното време – все неща, които щяха да последват по-нататък, по време
на обществената кампания. Днес се бяха събрали само трийсет души в нечий дом – обикновена вечеря. Никакви
предизборни речи и послания в тон с общественото мнение. Хората тук бяха приятели, стари приятели. Разговорът
беше истински, единственият случай в кампанията на Макдона, в който нямаше да пробутва захаросани приказки.
Тази вечер на масата бяха сложени парите на дарителите. Можеха откровено да обсъждат какво ще дадат и
какво ще очакват в замяна, кръжейки непрекъснато на ръба на явното танто за танто. Обещанията, дадени тук, се
превръщаха в политика по-късно, а всичко между тази вечеря и влизането в Овалния кабинет – кампанията, която
останалият свят щеше да види, щеше да е просто тактика, актьорска игра, с която да се стигне от едното до другото.
Кучето на Сам се приближи към Дейвид, отърка муцуна в крака му, а Дейвид го почеса зад ушите, оглеждайки
помещението. Всички тези хора си имаха свои нужди – забрана върху онлайн хазарта, пост в Кабинета, кратко
преустановяване на законодателството за медийния монопол, колкото да се случи едно голямо сливане. Домакинът
участваше заради посланически пост, много добър при това – Западна Европа или Карибския басейн.
Дейвид познаваше всеки от тези играчи, какво искаха, от какво се бояха. Знаеше как да ги подбужда към
действие, как да нажежава атмосферата в такива моменти, заблуждаваше паралиите, че партийците вече са
заложили на Сам, а партийците – че хората с парите са се ориентирали в определена посока. Дейвид шушнеше в
ушите им, подклаждаше огъня, играеше със страховете на всички, че не е изключено да изпуснат момента, в който
могат да пренапишат историята, като Франклин Рузвелт през '32-ра, Никсън през '68-а, Рейгън през '80-а.
Не ставаше дума за президента. Ставаше дума за прегрупиране. За Дейвид това беше делото на живота му. Беше
налял десетки милиони долари в кампаниите на Макдона още при първата му надпревара за Камарата на
представителите, беше блокирал и посрещал ударите вместо него още от гимназията. След всеки ден в "Сейнт
Олбънс" Сам се прибираше вкъщи в семейния си дом в квартала "Капитол Хил", а Дейвид се връщаше в
общежитието си с двуетажното легло при международните и другите студенти. Сега беше главният финансист на
Сам и ръководеше мрежа от политически комитети. Малката му империя беше постлала на Сам пътя нагоре – от
конгресмен до кардинал в Сената и първи претендент за президентското място.
Дейвид се обърна напред и се заслуша в гласа на Макдона, който ставаше все по-сериозен.
– Знам какъв е залогът за всеки един от вас на тези избори – каза Сам. – И не е необходимо да ви убеждавам, че
аз ще се погрижа за вас и за проблемите ви, защото ме познавате. С повечето се знаем от десетилетия. Но тук става
дума за нещо повече от една или друга кауза. Това би било мислене на дребно. Не става въпрос за мен. И това е
твърде дребно. Нито и за президентството, което също е дреболия. Да подсигурим Белия дом – той вдигна пръст, – е
първа стъпка, нашият плацдарм, нашият десант в Нормандия, решаващата битка в по-голямата война. Няма да
спрем, докато не получим всичко. Виждали сте парите, които давам на уязвимите кандидати. Знаете, че мога да
побеждавам в обречени надпревари. Ако ме удостоите с подкрепата си, можем да изведем това на по-широк фронт.
Говоря за Сената, за Камарата на представителите, за щатските представители, за губернаторите. Става дума за
издигане от дъното.
Очите на Сам срещнаха погледа на Дейвид, докато оглеждаше стаята.
– Такива избори се случват само веднъж на десет години, когато има преброяване на населението. А това
означава, че след нашата победа ще преобразим окръзите. Аз ще поведа атаката. Говоря ви за постоянен контрол,
постоянно мнозинство, а именно сега е вашият шанс да се качите на борда.
Сам замълча. Никакви ласкателства, никакви раболепни хвалебствени реплики, никакви благодарности.
Дейвид скръсти ръце, внезапно притеснен, че тази гола увереност няма да мине.
Никой от групата не аплодира. Всички станаха и се приближиха към Сам, обградиха го като възпитана малка
тайфа. Тази гледка преспокойно можеше да е от игрището "Стюърт Фийлд" в "Сейнт Олбънс" след победна игра,
само че този път играеха за много по-високи залози. Сам притежаваше блясъка на неизбежното, на човека на върха.
Всички искаха частичка от това.
Сам го погледна и Дейвид кимна. Беше се борил да стигне до този миг цели двайсет и пет години. Можеше да
спечели изборите, преди дори да са започнали.
Дейвид беше продал душата си много отдавна, в нощ като тази. Той имаше изключителна необходимост Сам
Макдона да спечели. Обичаше този човек. Щеше да направи всичко, за да го защити. Ставаше дума за политика, за
власт и за пари несъмнено, но у Дейвид имаше и нещо по-дълбоко, една по-свирепа настървеност. Ставаше дума за
собственото му оцеляване.
Той излезе от стаята, прекоси коридора към библиотеката и затвори вратата. Извади втория мобилен телефон,
отключи го с пръстовия си отпечатък, след което отвори приложението за криптиране изпращане на съобщения.
"319", гласеше съобщението от Грей. Код. Ставаше дума за Битие, глава трета, стих деветнайсет: "… защото
пръст си и в пръст ще се върнеш" [Битие 3:19].
Прах при прахта, пръст при пръстта. Свърши се. Малкълм Уайдънър беше мъртъв. Тайната беше опазена.
14.
Ник се прокрадваше по алеята към офиса си. Беше накарал таксиметровия шофьор да го остави на няколко
пресечки оттук, след което тръгна към гаража по обиколен маршрут, криейки се в сенките, оглеждайки всяко
скришно местенце, където някой би могъл да го причаква, да наблюдава.
Не забеляза никого. Но това не означаваше, че не са там. Беше риск, който трябваше да поеме. От изключителна
важност беше да докаже, че е имал разрешение и право да се намира в онази къща тази вечер, че всичко е било
тренировъчна ситуация.
Извади заредения пистолет, който отне от нападателя си в дома на Уайдънър, и го стисна ниско с дясната ръка.
В лявата носеше сакото, смачкано на топка.
След последен поглед по алеята се приближи към вратата на офиса си. Отвори с пръстите на лявата ръка, влезе
и бързо скочи встрани. Стигна до ъгъла и се вгледа в сенките, заобикаляйки мебелите по памет.
Освен забързаното си дишане чуваше само тракането и духането на отоплителната система.
Офисът му беше празен и той отвори чекмеджето, в което бе оставил ножа си. Сега, разбира се, го нямаше. Но
той трябваше да се убеди с очите си.
Метна сакото на масата и продължи към задната стая, пълна с оборудване, подредено в контейнери, като накрая
стигна до банята. Не откри никого.
Отиде до сейфа и набра комбинацията. Вратата се плъзна тихо и бавно назад. Там, където беше оставил
подписаното разрешително на стоманения рафт, нямаше нищо.
Отпусна рамене и въздъхна протяжно. Спря нахлуващата паника.
В кабинета претърси бюрото си за документацията, свързана с Уайдънър. Плановете за атаката, която толкова
внимателно беше отрепетирал, си бяха на място, но копието от договора липсваше заедно с всичко останало, което
можеше да докаже, че е работил за клиент.
Отвори лаптопа си, влезе с отпечатък в своя акаунт и влезе в електронната си поща. Потърси името на
Александра Харт. Колко пъти се бяха срещнали? Два. Дали си бяха разменяли писма? Може би шест пъти. Напълно
достатъчно. Това щеше да докаже истината.
Нямаше ги. Провери отново, а после прегледа и изходящата си поща. Нищо. По-рано днес Александра Харт
стоеше в това помещение, но сега всяка следа от нея беше изтрита.
По ребрата му се спусна струйка пот. Какво се случваше? Сякаш се гмуркаше надълбоко, а водата притискаше
гърдите му, дробовете, тъпанчетата с убийственото си налягане.
Колко още улики сочеха, че той е убиецът? Сега не можеше да отиде в полицията, не и докато не разбереше
колко надълбоко е затънал.
Върна се при сейфа и извади две кутии с патрони за "Уинчестър" заедно с два допълнителни пълнителя,
прикрепени на колан, след което се върна в кабинета си. Извади раницата, която използваше за командировките си –
вътре вече имаше приготвен комплект за взлом и основните инструменти на занаята му, а той добави към тях сакото
с ножа и пистолета.
От задната стаичка си взе риза, евтин смартфон и няколко предплатени симкарти, неразопаковани, още върху
пластмасовите си пластинки.
Понечи да тръгне, но се обърна и се върна да вземе аптечка.
Излезе с решителна крачка от кабинета и се спря пред отворената врата на банята. В огледалото зад меката част
на ухото му се виждаше мазка кръв.
Ник пристъпи вътре и разгледа лицето си, което беше призрачно бледо, с растяща синина на слепоочието.
Вдигна ръка. По ноктите му имаше засъхнала кръв.
Топлият кран на мивката се отвори със скърцане. Имаше нужда от душ, за да се почисти, да отмие и последната
следа от тази кръв и металния ѝ мирис, само че не тук. Възможно беше да се върнат.
Остърга, каквото успя, изпод ноктите си, изми лицето и врата си и се насочи към преддверието.
Покрай прозорците премина сянка. Той зачака да види накъде ще продължи и дали ще се появи на другия
прозорец. Не се появи.
Там имаше някого.
Но въпреки всичко беше наложително да дойде тук. Документите му трябваха, инструментите също. Имаше и
още една причина. Част от него рипаше срещу заплахата като куче, вързано на верига. Искаше те да се появят, да се
нахвърли със зъби и нокти срещу онези, които стояха зад всичко това, които и да бяха те, и да изкопчи от тях цялата
истина: Кои сте вие и защо си играете с мен?
Прокрадна се към входната врата, притиснат към стената, в абсолютна тишина. Не застана пред нея. Познаваше
един специалист по разминиране, който беше понечил да отвори вратата в Меделин и беше застрелян в главата от
евтин наемник, преди дори да успее да я открехне.
Дръжката се раздвижи, после се завъртя. Вратата се отвори. Ник насочи пистолета, гледайки през мерника, и се
озова очи в очи с жена, млада жена, която извика от страх.
Беше Дилия Тайран.
15.
Дилия отстъпи с вдигнати ръце, а той свали пистолета.
– Добре ли си? – попита.
Широко отворени очи и безмълвно кимване.
– Хайде – каза той. – Мушкай се.
Тя влезе, без да каже и дума, а Ник затвори вратата.
– Боже, Дилия. Съжалявам.
– Кого очакваше, Ник?
Той се загледа през прозореца.
– Какво, по дяволите, става?
– Справям се, Дилия. Трябва да се махаш.
– Така и не ми се обади след задачата. Не си вдигаш телефона.
– Настъпиха някои усложнения.
– Минах с колата по улицата на Уайдънър. Не съм виждала толкова ченгета през живота си. От ФБР бяха там и
други федерални, които дори не успях да разпозная. Какво стана?
Ник прокара длан по брадичката си, усети наболата брада.
– Всичко е било нагласено, Дилия. Капан. Раниха сериозно Малкълм Уайдънър, докато бях там. Който и да го е
направил, се опитва да нагласи нещата така, че вината да изглежда моя. Знам, че звучи налудничаво, но е самата
истина.
Дилия притисна ръка към гърдите си, помълча за кратко, а после го погледна.
– Трябва да отидеш в полицията. Нали имаме писмо?
– Писмото го няма. Някой е влязъл с взлом. Взели са всички копия. Всичко, което доказва, че съм имал законно
право да се намирам там. Дори имейлите са изтрити. Съвсем умишлено е. Всичко в онази къща сочи към мен.
– Какво?
Той не отговори.
– Каза, че се опитват да те изкарат виновен. Как?
– Като са оставили ножа ми на мястото.
Дилия се подпря на бюрото. Насилието вече добиваше реално измерение.
Тя присви вежди, а той се опита да разчете изражението ѝ – загриженост, да, но може би и разочарование.
Изглеждаше като хлапе, което току-що е осъзнало, че родителите му в крайна сметка са обикновени човешки
същества. А сякаш имаше и още нещо. Страх?
– Трябва да има някаква следа. Някакво доказателство. Онази жена. Александра Харт. Аз ще свидетелствам –
каза Дилия и тръгна към компютъра.
Той чу сирени в далечината и погледна през прозорците. През тях премина светлина.
– Дилия – каза Ник. – Трябва да се махаме. Тук не сме в безопасност.
Отвън се чу затваряне на автомобилна врата.
– Не може всичко да изчезне просто така!
– Хайде – нареди той. – През задния изход.
Очите ѝ срещнаха неговите и тя кимна. Грабна двата лаптопа и чантата от бюрото си, а той я поведе към
задната врата.
Ник я прикриваше, приготвил пистолета, докато навън доближаваха фарове, заобикаляйки нейната кола.
Той потегли и се изстреля от алеята. Пое по заобиколен маршрут, без да откъсва очи от огледалата –
наблюдаваше дали не ги следват.
– Защо не се обадим на Александра Харт? – попита Дилия.
– Опитай.
Тя беше единствената му реална връзка с онези, които го подредиха така.
Дилия потърси номера на жената и набра. Той чуваше как звъни. Не след дълго се включи автоматично
записано съобщение. "Моля да ни извините, но набраният от вас номер е извън обхват или вече не съществува."
Дилия прекъсна обаждането. Започна да търси нещо на телефона си.
– Ще намеря другия ѝ номер. Беше в контактните данни на "Аегис". – Стисна устни. – Страницата я няма.
Вчера я разглеждах!
Дилия натисна нещо на екрана.
– Профилът ѝ в Линкдин също е изчезнал. – Обърна се към него. – Какво, по дяволите, е това, Ник? Как е
възможно някой просто да се изпари?
– Не мисля, че Александра Харт изобщо някога е съществувала.
16.
Ник караше на изток, а Дилия продължаваше да търси други следи от жената, посетила офиса им.
Той трябваше да намери сигурно място, откъдето да започнат издирването на истинската Александра Харт,
някъде, където да се изкъпе и да си поеме достатъчно въздух, за да измисли следващия си ход.
Прекоси железопътните релси на север от станция "Юниън". Всяка година линията, разделяща богатите от
бедните, се изтегляше все повече в тази посока, докато новото строителство превземаше все по-голяма част от града
– като старите складове до депата, празните сгради покрай Ню Йорк Авеню. Докато пътуваха в нощта, над колата се
извисяваха кранове.
Дилия я забеляза след десетина минути – табела за хотел, който се рекламираше с наличието на "Ейч Би О" и
цветна телевизия.
– Просто отбий натам – каза тя.
Беше точно каквото искаше Ник – място, където никого за нищо не го бе грижа. Можеше да се прибере у дома,
но там щяха да го търсят. Карън беше в командировка в Чикаго. Единственото положително нещо в цялата тази
ситуация беше, че нямаше нужда да се притеснява за нея.
Настаниха се. Рецепционистът от нощната смяна едва отмести поглед от телевизора, който стоеше на бюрото
му и дънеше режисиран смях. Сякаш дори не забеляза, че единственият им багаж са две раници.
Коридорът беше боядисан в странни нюанси на оранжевото и кафявото. През тънките стени Ник дочуваше
среднощния хор на автомобилни колонки и разгорещени разговори.
Оставиха нещата си на леглото и Ник се втурна да постави веригата на вратата.
Седна на масичката, влезе в своя акаунт на лаптопа и започна да пише, забил поглед в клавиатурата, докато
търсеше буквите. Вдигна очи и забеляза, че Дилия го гледа с болезнено изражение.
Той плъзна компютъра към нея и ѝ отстъпи стола си. Пръстите ѝ затанцуваха по клавишите. Той гледаше как тя
прави нещо на настройките за локация на устройството и после се свързва с мрежата чрез "Ви Пи Ен", кодиран
тунел през интернет.
– И така, с какво всъщност разполагаме? – попита Дилия.
– Първо на първо, нашите камери в офиса. Всичко е в облака, нали така? Може да има и запазени копия на
нейните имейли. Някаква информация от заглавките. Можеш ли да намериш…
– Ай Пи адресите. Може би.
Ник пристъпи до щорите и надникна. В далечния край на паркинга се виждаше сив "Додж Чарджър", който
бълваше пушек от ауспуха си.
Дилия си пое рязко дъх. Той се обърна и тръгна към компютъра. На екрана се виждаше отворена папка, пълна
със снимки на Малкълм Уайдънър. Имаше далечни фотографии с телеобектив на директора и жена му на закуска,
само негови, застанал до леглото си, както и леко разфокусирани кадри, направени през прозореца на банята, на
които се виждаше как гълта хапчета.
Ник беше оглеждал дома на Уайдънър, но не бе заснемал нито едно от тези изображения. Те далеч надхвърляха
онова, което му беше необходимо, за да извърши одита на сигурността. Това бяха снимки, направени от преследвач.
Дилия отвори браузър в другия край на екрана. Въведе една дума – "как", и Гугъл допълни останалото със свое
предложение в синьо въз основа на вече въвеждани фрази за търсене, в случая – "Как да почистим ДНК от нож".
– Какво е това? – попита Ник.
– Твоята история на търсенията.
– Знам… но никога не съм писал това.
Тя се помести встрани, а Ник се наведе над масата и дръпна компютъра към себе си. Прегледа снимките от
папката, а после и търсенията, записани в историята – "убийство", "екстрадиция", "прикриване на следи".
Ник забеляза и специалния знак най-отгоре в браузъра. Никога не го беше виждал преди. "Поща 2". Кликна
върху него и влезе в страницата на електронна поща. В лентата на менюто пишеше "Безплатна анонимна поща", за
каквато Ник никога не беше чувал. Някак си вече беше влязъл в имейла. Прегледа писмата.
До едно бяха адресирани до работния имейл на Уайдънър и нямаха заглавия. Избра едно.
"Остави я на мира", гласеше то. Отвори друго съобщение: "Мога да стигна до теб. Мога да стигна до всекиго".
Третият имейл гласеше просто: "Никой не е в безопасност". Изглеждаше така, сякаш Ник е изпратил всички тези
съобщения до Уайдънър.
Самият той беше виждал хиляди такива послания от преследвачите и психопатите, които вечно кръжаха около
известните и богатите. В последния имейл беше употребена фразата, която Ник често използваше. Който и да беше
нагласил това, явно знаеше как то да звучи в негов стил.
Лаптопът беше като библия на убиец. Ако някой стигнеше до компютъра и прегледаше историята на търсенията
му, щеше да заключи, че е виновен.
Изглеждаше, сякаш е получил временна амнезия, сякаш сам беше извършил убийството и чак сега виждаше
следите. Стените около него се развълнуваха и запулсираха, слепоочията му щяха да се пръснат от напрежение.
Подпря се с ръка на масата, пое си дълбоко дъх и погледна встрани. Дилия беше застанала между него и вратата
и цялата беше пребледняла. Очите ѝ се местеха нервно от Ник към доказателствата, които се взираха в тях от
екрана.
Снимките. Търсенията. Познаваше я от малка, стана ѝ като баща, след като си отидоха родителите ѝ, но това не
означаваше, че тя може да пренебрегне нещата, които виждаше със собствените си очи. Вероятно смяташе, че се
намира в една стая с убиец, и той не можеше да я вини.
Ник вдигна ръце.
– Знам как изглежда, Дилия. Не знам какво става, но нищо от това не е мое дело.
Звучеше толкова фалшиво от устата му, като реплика на закоравял престъпник, закопчан на задната седалка на
полицейска кола.
– Какво се случи в онази къща, Ник? Можеш да ми споделиш всичко, наясно си. Трябва да знам истината.
– Някой уби Малкълм Уайдънър. Не бях аз.
Тя отстъпи назад, а очите ѝ се преместиха върху пистолета му.
– Разбирам, ако не вярваш – продължи Ник. – И аз не бих.
17.
Дилия наведе глава. Покри устата си с ръка.
– Не, не, не – започна да повтаря тя и се отдръпна от вратата.
Вдигна очи към него.
– Боже, Ник. Положението е ужасно. Това – посочи тя към компютъра – е изключително високо ниво, като
Агенцията за национална сигурност или Външното разузнаване. Вярвам ти. Разбира се. Нали я видях. Видях
документите. Само че никой друг на този свят няма да повярва. Защо не ми каза, че е мъртъв?
– Не исках да ти струпвам твърде много наведнъж. Трябва да тръгваш. Не исках това да стига до теб.
– Хубава работа. След всичко, което направи за мен и за семейството ми, няма да те оставя в беда. – Опита се
да се усмихне. – Освен това съм виждала как пишеш на клавиатурата.
Тя метна телефона си на леглото и седна пред лаптопа.
– Трябва да има начин да ги ударим със собствените им камъни.
Отвори командния терминал на екрана и започна да щрака. След миг погледна към часовника, после към Ник.
Изучаваше изражението му.
– Знаеш ли от какво имаме нужда? – попита тя.
– Казвай.
Той тръгна към чантата ѝ.
– Храна и кофеин.
След час Дилия седеше прегърбена над компютъра и довършваше втората си гофрета. Бургерът на Ник вече
беше изчезнал. Повечето техничари, които познаваше, караха на енергийни напитки или "Маунтин Дю", но
предпочитаната от Дилия магическа отвара беше силният зелен чай.
Бяха поръчали по телефона доставка от веригата ресторанти, която се намираше от другата страна на
магистралата. Дилия приличаше на майка си в това отношение – смяташе, че всеки проблем може да се реши с
огромно количество храна. Кафето и топлото ядене, както и присъствието на Дилия, бяха първата глътка спокоен
въздух, откакто чу изстрелите в кабинета на Уайдънър.
Използва втория лаптоп, за да провери охранителните камери в офиса си. Кадрите с Александра Харт бяха
изтрити.
Регистрацията на джипа "Шевролет" още беше у него. Това беше и най-солидната му насока към убийците.
Започна да търси някаква информация, свързана с лизинговото дружество, но това го отведе само до регистриран
агент, дружество с ограничена отговорност от Делауеър. Собственик беше друго ООД от Невада.
Паравани зад паравани. Ефективна анонимност. Тази фирма пък щеше да е собственост на трета, например на
Кайманите или в Люксембург. Имаше начин, по който да се надигне това було, но този начин изискваше дни, ако не
и седмици работа. Всеки допуска грешки, използва два пъти един и същ адрес, оставя истинското си име в някоя
регистрация.
Показа на Дилия какво откри.
– Можем да търсим съвпадения по шаблон – каза тя, загледана в екрана. Това означаваше да търсят общи
адреси, други фиктивни дружества, свързани с това – общи адвокати или банки.
– Правил съм го на ръка – отвърна той – и отнема поне няколко дни.
– Не правя нищо на ръка – заяви Дилия и той ѝ подаде компютъра.
Ник се изправи и застана до прозореца, търсейки признаци на настъпващото утро.
Стисна очи. Онази жена беше истинска, макар и всичко у нея да беше лъжливо. Тя беше там някъде в реалния
свят, трябва да е оставила следа. Върна се отново към онзи момент – Александра Харт подписа документите, мушна
ги в куфарчето си и излезе, а Дилия врътна отегчено очи.
Заслуша се в собственото си дишане – навътре, навън, навътре, навън, и проигра отново сцената в главата си,
търсейки някаква дреболия, която да му е от полза. Спомни си няколкото бели косъма, които забеляза в долната
част на полата ѝ – стопанка на куче може би.
Спря се върху един конкретен момент. Гаражът имаше добър изглед към паркинга на църквата от отсрещната
страна на улицата. Видя Харт още веднъж, или поне така му се стори, когато тя мина за миг с колата си, след като си
тръгна от тях. Не знаеше каква полза би могло да има от това. Дори не беше сигурен каква марка беше колата. Но
колкото повече го мислеше, толкова повече осъзнаваше, че може би разполага точно с това, което му трябва.
– Тя си тръгна със сребриста кола – каза той. – Александра Харт.
– Запомни ли номера?
– Не. Но тя мина покрай нас точно след като си тръгна. Освен ако не е тичала, трябва да е паркирала колата на
нашата улица, в западната посока.
Дилия кимна.
– Ако разполагахме със записите от охранителните камери, може би щях да успея да хвана кадър с
регистрационната табела, но те липсват, нали така?
– Нашите да, но другите магазини имат камери.
До края на улицата им имаше още две-три фирми, които несъмнено се грижеха за сигурността си и разполагаха
с камери.
– Вярно. Може да намерим записи от пристигането и заминаването ѝ, може би дори номера на колата. Това би
било най-малко доказателство, че е съществувала. А вече е възможно да се идентифицират хора и по изображение.
Дилия се приближи към прозореца и застана до него.
– Ще намерим кой е направил всичко това, Ник. – Тя вдигна очи към него. – Нищо не е съвършено.
18.
Дейвид Блейкли спря аудито си в югоизточната част на улица "Си", на една пресечка от дома на Сам Макдона.
Изгаси двигателя, двойно турбо с петстотин коня, скрити под капака на непретенциозния на вид черен седан.
Сам Макдона седеше на пасажерското място, а кучето му подаваше муцуната си от задната седалка, сякаш
искаше да участва в разговора. Дейвид почеса лъскавата козина на врата му. Животното се отърка в него, а после
легна отзад.
– Сам – започна Дейвид. – Искам да си подготвен. Скоро ще стигне до теб, затова мисля, че е редно да го чуеш
първо от мен.
Сам се обърна към него с цялото си тяло.
– Погрижих се за всичко – каза Дейвид.
– За…
Дейвид вдигна ръка. Не искаше името на Малкълм Уайдънър да се споменава на висок глас.
Сам притисна опакото на дланта си към устата си. Погледна навън през прозореца към крановете, надвиснали
над депата до старата станция "Юниън".
– Значи е…
Дейвид кимна.
– Боже – промълви Сам. Стисна очи и пощипа гърбицата на носа си. Убийство. Безмълвно повтори думата,
устните му се раздвижиха едва-едва, докато клатеше глава.
След миг свали ръката си и отново се обърна към събеседника си.
– Аз не съм такъв, Дейвид.
Дейвид го изгледа право в очите.
– Нима?
Сам се наклони към него, а лицето му се беше вцепенило от ярост. Това заплаха ли е, сякаш питаше той. Но не
ставаше дума за това. А за крещящото напомняне за залога, за който играеха, за фактите, с които трябваше да се
преборят.
– Когато говорихме по въпроса – обясни Сам, – не казах, че искам това.
– Хайде, Сам. Искаше да уредя нещата. Уредих ги. Нямаше друг начин. С мен няма нужда да се преструваш.
Знаеше за какво ме молиш. Именно за това в момента изживяваш само лек инфаркт.
Макдона изпусна дълга въздишка.
– Познавам те, Сам. Аз съм единственият човек, който те познава в действителност. Мога да те предпазя от
всичко това. Правих го двайсет и пет години, а са ни нужни само още няколко дни.
Сам прокара ръце по бедрата си, без да промълви и дума. Дейвид се зачуди дали няма да се пречупи точно сега.
Щеше да е разбираемо.
Но когато се обърна отново, Сам просто кимна два пъти и доби такова изражение, сякаш разговорът никога не
се беше случвал. Беше политик. Маската отново стоеше на лицето му.
– Единственият изход е право през бойното поле, нали така? – окуражи го Дейвид. Най-сигурното място за Сам
Макдона щеше да е Овалният кабинет.
Дейвид беше оставил зад гърба си почти всяко напомняне за мястото, от което беше дошъл, докато си
проправяше път във Вашингтон. Само за няколко седмици от пристигането си в "Сейнт Олбънс" като тийнейджър
пребори слабо доловимия акцент от северната част на Ню Джърси, който дори не подозираше, че има, и започна да
казва "вода" стегнато, вместо с провлачено "о". Само една черта така и не изостави – грижеше се за приятелите си
независимо от всичко. Тук това беше рядкост и тя му служеше добре.
Сам посегна към дръжката на вратата.
– Всичко наред ли е между нас, Сам? – попита Дейвид.
Сам се ококори съвсем леко, докато обмисляше отговора си.
– Разбира се. – Потупа Дейвид два пъти по крака. – Благодаря ти. За всичко.
19.
Ник и Дилия работиха почти през цялата нощ. Тя успя да дремне два часа, но Ник нямаше как да заспи насред
цялата тази бъркотия. Малко след пет часа се качиха на колата и отидоха до апартамента ѝ. Тя щеше да се заеме с
търсенето на следа, която да им помогне да намерят нещо за параванните фирми, както и на други улики.
Дилия беше настроила за Ник един от смартфоните си така, че той да може да ѝ звъни и да праща съобщения,
без да бъде проследен. Обажданията до обичайния му номер щяха също да се пренасочват към този апарат.
Той я предупреди да не се показва много навън. Тя щеше да свърши работата зад компютъра, а той щеше да се
занимае с останалото на улицата.
– Ами ако се обадят или дойдат от полицията? – попита тя.
– Не ги лъжи – посъветва я той. Не искаше тази ситуация да ѝ се отрази. – Но и не е необходимо да говориш с
тях.
– Значи да не отварям вратата?
– На никого – каза той.
Той сложи ръка върху топката на вратата, готов да тръгне, но забеляза, че Дилия гледа надолу. Нещо не беше
наред.
– Защо са решили да натопят теб, Ник?
– Защото аз можех да стигна до него.
– Не знам. Цялата тази работа. Начинът, по който са те набелязали. Съобщенията. Всичко изглежда много
лично.
Той кимна. Цяла нощ мисли за същото. Не можеше да се отърси от едничкия въпрос – "Защо точно ти?", докато
излизаше от апартамента на Дилия и тръгваше през развиделяващия се сив вашингтонски квартал "Шоу".
Работният им пикап беше паркиран в близка уличка, плащаха си наем за мястото, което се намираше на една
пресечка от гаража. Увери се, че никой не го наблюдава, после се качи вътре и се запъти към къщи.
Небето порозовяваше, когато сви по обточената с дървета улица и паркира пред къщата си. В домовете на
съседите прозорците вече светваха. Покрай него мина миниван. На алеята пред къщата се въргаляше сутрешният
брой на "Поуст" в найлоновата обвивка, в която го доставяха, Ник можеше да си въобрази за миг, че всичко е наред.
Да си представи, че е вътре с чаша топло кафе в ръка и си разделя вестника с Карън.
Нощта премина в преследване – той беше и преследван, и преследвач, – в хиляди въпроси и в отчаяно бягство.
Сега обаче правеше крачка назад.
Бяха планирали да го убият в дома на Уайдънър. Беше убеден в това. Какво си струваше подобен риск? Какво си
струваше убийството на бивш директор на Централното разузнаване?
Мислеше за съобщенията, които му бяха приписали и които съдържаха заплахи към Уайдънър. Датираха
отпреди месец, а той дори нямаше представа дали наистина са били изпратени тогава, или просто бяха някак
сложени в пощата му със задна дата.
"Остави я на мира", гласеше едното съобщение.
В тяхната схема изглеждаше, че Ник е бил обсебен и е преследвал Уайдънър заради жена. Защо са избрали
точно този мотив, за да го свържат с директора? Та Ник беше луд по съпругата си. Никога не ѝ беше изневерявал.
Гледаше към дома си, идеален като картинка, като снимка в портфолиото на агенция по недвижими имоти,
обърна се и към градината на Карън. Очите му се задържаха върху алеята пред гаража, върху входната врата, върху
панорамния прозорец, през който ясно се виждаше дневната му.
Имаше само една причина, за която успяваше да се сети. Беше се случило преди месец тук, в тази къща. Жена,
която някога познаваше, дойде при него с тайната си, след което изчезна.
Името ѝ беше Ема Блеър.
20.
Ема се появи в дома на Ник без предизвестие в една студена и безоблачна събота.
Тъкмо беше паркирал пикапа си на алеята и крачеше към входната врата. Карън беше излязла с приятелка. Чу
зад себе си стъпки, обърна се и видя Ема Блеър, която се приближаваше към него по пътеката пред къщата.
Тя беше бившата му приятелка и точно като Малкълм Уайдънър част от вашингтонския елит. С Ник бяха
гаджета цяла година и практически живееха заедно през по-голямата част от времето, но оттогава минаха десет
години.
Изненада се да я види. Вече не си говореха, макар че веднъж-дваж я срещна в Джорджтаун. Тези срещи винаги
бяха сърдечни, но не представляваха повече от няколко разменени любезности и сбогуване. Всичко помежду им
свърши добре. И всичко остана в миналото.
Докато се приближаваше към него по пътеката, той забеляза предпазливата походка и начина, по който очите ѝ
не спираха да се стрелкат наоколо, да оглеждат всичко. Боеше се от нещо.
Не беше необичайно хората да търсят Ник, когато смятаха, че са в опасност. Приятелите му знаеха с какво
точно се занимава.
Ема заговори твърде бързо, извини се за внезапната си поява, обяснявайки нещо за несигурните телефони и
имейли.
– Всичко е наред, Ема – отвърна той със спокоен тон, протегнал ръце към нея. – Просто ми кажи какво става.
Тя огледа тихата уличка от край до край, после се вторачи в него.
– Имам нужда от защитата ти – каза.
– Влез.
Ник я въведе в дневната, а Ема приседна на дивана, на самия край, изпълнена с безпокойство.
– Заплашва ли те някой? – попита той, застанал до масичката за кафе.
– Да. Вярно, никой нищо не ми е казвал, но съм ги виждала нощем пред къщи, а когато съм с колата, ме
преследват черни джипове.
– Имаш ли представа защо някой ще те преследва?
– Става дума за нещо, което се случи много отдавна. Нещо наистина ужасно, Ник. Така и не предприех мерки
досега. Опитах се да го оправя, а всичко се оплеска. – в гласа ѝ отекна паника. – А сега хората, които го сториха…
Тя си пое дълбоко дъх и прокара пръсти под очите си, след което продължи, вече по-спокойна.
– Моля те, Ник. Страхувам се. Просто се нуждая от помощта ти – да ме пазиш известно време.
Беше болезнено да я вижда такава, да вижда когото и да било толкова разстроен. Искаше да седне да я утеши,
но се чувстваше неловко, тъй като бяха насаме в къщата.
– Всичко ще е наред, Ема – каза меко той. – Не се тревожи. За кого става дума?
– Сериозно е, Ник. Става въпрос за окръг Колумбия, за целия този град, за хората, с които съм израснала.
Трябваше да се махна още преди години.
– Можеш ли да си малко по-конкретна? Каквото и да ми кажеш, остава в тази стая. Може би някой те е наранил
преди време?
– Не искам да навлизам в подробности. Не искам да се чувстваш задължен да правиш нещо, да поемаш цялата
отговорност. Знам какъв си, знам как все довършваш започнатото. Просто искам да ме пазиш, докато измисля какво
ще правя по-нататък. Няма да е задълго.
Ник огледа очите ѝ. Бяха бистри. Ема имаше проблем. Пиеше. Докато бяха заедно, се беше опитвала да го
отиграе като бохемски каприз на жена от висшето общество, ерата на джаза, класически коктейли и прочие, но той
виждаше нещата такива, каквито бяха. До голяма степен затова и я напусна. Тя не беше готова да спре или да приеме
помощ, макар през следващите години да чуваше, че постъпва и напуска клиники в Ню Ингланд и на запад.
– Мога да намеря човек, който да те охранява, Ема.
Не можеше да го направи сам. Вече не поемаше такива задачи, а и щеше да е твърде интимно да работи за жена,
с която е бил обвързан.
– Не. Хората казват, че си най-добрият, а на мен ми трябва човек, на когото да имам доверие. Винаги си бил
добър към мен, Ник. Ти не си част от света, от който идвам. Именно от това имам нужда.
Баща ѝ беше правителствен секретар и тя израсна сред твърде много пари и твърде малко внимание,
посещаваше частни училища със синовете и дъщерите на големите клечки. Тези деца сега управляваха целия град,
наследили го от родителите си.
Ема вдигна очи. Една снимка на стената прикова вниманието ѝ – беше портрет на Карън с майка ѝ и баща ѝ. Тя
се изправи и го доближи.
Карън също израсна сред избраните и учеше в Националната катедрална школа с Ема. Училището беше
побратимено със "Сейнт Олбънс", а кампусите им бяха един до друг и обграждаха катедралата и градините на една
от най-високите точки на града – връх Сейнт Олбън.
Ема пристъпи крачка напред и надникна в кабинета. Имаше няколко снимки на Карън с клиенти на нейната
пиар агенция – губернатор, директор на техногигант.
Обърна се и внимателно се загледа в една фотография, поставена в рамка в дневната. На нея се виждаха Ник и
Карън в деня на сватбата си, ръка за ръка на пътеката пред олтара, заобиколени от приятели и роднини. Тъкмо бяха
изпреварили дъжда.
– Още ли е близка с всички в училище? – попита Ема, а ръката ѝ нервно подръпваше яката.
– Карън ли? Да, с мнозина от тях.
– А ти?
На алеята спря кола. Ник вдигна очи и видя Карън, която слизаше от мерцедеса на приятелката си. Жена му
погледна през прозореца и грейна в усмивка, когато го видя, но усмивката ѝ бързо се стопи, щом забеляза Ема.
– Ник, някога мислил ли си, че докато работеше в службите, правеше всичко наопаки? – попита Ема и го
загледа внимателно. – Докато пазеше онези политици? Не ти ли е хрумвало, че трябва да пазиш всички нас,
останалите, от тях? – Тя огледа съвършената къща в американски стил и мебелите, които Карън бе наследила от
семейството си. – Или и ти вече си част от това? – Ема сведе очи. – Съжалявам – каза тя и силно се изчерви. –
Това… трябва да тръгвам.
– Ще ти помогнем, Ема. Познавам много добри хора. Няма нужда да се страхуваш.
Втурна се към изхода, клатейки глава. Ник тръгна след нея, но тя профуча решително през вратата и подмина
Карън, без да обели и дума. Той спря до жена си, която стоеше с объркано, болезнено изражение. Нямаше нужда да
казва нищо. Погледът ѝ говореше красноречиво. Какво, по дяволите, е това, Ник?
Ема се качи на колата си и потегли.
Трябваше да я последва тогава. Трябваше да намери начин да я предпази. Сега вече му беше ясно.
Защото повече не я видя. И доколкото му беше известно, никой друг не я беше виждал. Ник се обади, за да я
провери, още същата вечер, както и още веднъж през седмицата. Знаеше как изглежда истинският страх. Беше го
видял на лицето ѝ.
Тя не вдигаше телефона. По-късно установи, че не е отишла на работа в понеделник. Един от колегите ѝ се
обадил в полицията в крайна сметка, съобщил за изчезването ѝ и полицаите влезли в дома ѝ. Нея я нямало, нямало
и следи от насилие. До вечерта, в която убиха Уайдънър, беше минал месец от изчезването ѝ.
За нея не беше нетипично да се изпари от полезрението на хората. Често се оттегляше за размисъл – в Коста
Рика, в Перу, все търсеше отговори, търсеше бягство. Но този път не беше оставила и следа от планове за пътуване.
Заради начина, по който го потърси, Ник не можеше да стои безучастен. Чувстваше отговорност, задължение,
вина. Тя го помоли да я защити.
Продължи да я издирва и се опитваше да намери човек, който да знае кои са хората по петите ѝ и защо се
страхуваше толкова много. Говори с нейни приятели и колеги, дори с неколцина от сбирките на Анонимните
алкохолици. Ема винаги е имала проблем с пиенето, но беше в ясно съзнание в деня, когато го потърси. Не беше
пила от осем месеца и беше започнала девета стъпка. Изкупваше вината си.
Докато я търсеше, често ги забелязваше в огледалото за задно виждане – черни джипове, които спазваха
прилична дистанция. Чудеше се дали следват него, дали са професионалисти. Или може би Ема просто страдаше от
параноя и е забягнала нанякъде, а нейните настроения са се предали на него.
Ник не я откри. Не намери отговорите. Но сега се боеше от най-лошото – Ема е имала тайна, заради която си е
струвало да се убие.
А той беше нарочен. Може би някой смяташе, че Ема е споделила с него всичко, което знае, или че е стигнал
твърде близо до някаква истина. Някой с власт. Човек, който разполагаше с ресурса да организира подобно нещо и
се налагаше да елиминира директор на ЦРУ.
21.
Ник прекрачи входната врата на дома си, извади пистолета и започна да обхожда стаите една по една, за да се
увери, че е чисто. Обучиха го на това в морската пехота и той го усъвършенства във военна обстановка. Никога не бе
предполагал, че ще се наложи да го прави в собствения си дом.
Карън беше в командировка и трябваше да се върне по някое време днес. И двамата постоянно пътуваха. Тя
беше консултант по връзки с обществеността и имаше своя фирма. Напоследък се появяваше усещането, че двамата
са просто редовни клиенти в един и същ хотел.
От една страна, се надяваше, че тези, които го преследват, ще дойдат тук, че ще го причакват. Най-простият
начин да се измъкне от ситуацията би бил да хване онзи, който наистина е убил Малкълм Уайдънър, и да го замъкне
в полицията.
Само че къщата беше празна. Влезе в спалнята, в дрешника, където държеше малък сейф до шкафа за обувки.
Набра комбинацията, отвори, взе пачка пари, която натъпка в портфейла си, и паспорта си, който прибра в джоба.
После извади своя "Глок 19" и всичките му принадлежности. Сложи го в раницата заедно с малко дрехи.
Ножът му все още беше у него, със засъхналата върху острието и дръжката кръв, увит в найлонов плик, който взе
от кофичката за лед в хотела. Внимателно го сложи върху останалите вещи в раницата.
От улицата се чу приближаващо ръмжене на двигател.
Отиде до прозореца. Беше Карън, която тъкмо спираше лексуса си на алеята. Слезе долу и я посрещна навън,
докато тя слизаше от колата.
– Боже, как се радвам, че те виждам – каза той, разпери ръце и ги обви около тялото ѝ, прегръщайки я силно.
След миг тя се дръпна и огледа разрастващата се синина на слепоочието му. Очите ѝ се разшириха от тревога.
– Какво е станало?
– Работа – махна той с ръка. – Просто неприятности.
Извади куфара ѝ от колата и я поведе навътре, оставяйки багажа в коридора по път за кухнята.
– Как беше нощният полет? – попита той и сложи кафе.
– Вълшебно, както винаги.
Той се взря в лицето ѝ, обрамчено от тъмни къдрици, прошарени със сиви кичури, които тя не изпитваше нужда
да крие. С всяка година му се струваше все по-красива, все по-уверена, все по-освободена. Тя се засмя и го погледна
странно. Осъзна, че я зяпа, ухилен до ушите, като ученик на първа среща.
– Какво ти става? – попита тя.
Той се почувства добре, заля го облекчение. Беше си вкъщи. А тя беше в безопасност.
Искаше да я попита дали знае какво общо може да има между Уайдънър и Ема Блеър – и тримата бяха
посещавали едно и също училище, но беше щастлив и реши да изчака, да разтегли този момент и да се почувства
така, сякаш предната вечер никога не се беше случвала.
– Разкажи ми за пътуването си. Чикаго, нали така?
– О, Все същото – отвърна тя. – Навсякъде край мен само саботьори. Но всички се стегнаха и свършихме
работата.
Ник постави чаша кафе със сметана на плота до нея. Тя отпи и разкърши рамене.
– Нищо забавно? – попита Ник.
Тя поклати глава, а крайчецът на устата ѝ се изви нагоре.
– Да не се опитваш да ми замаеш главата и да излезеш от немилост? – попита тя. Нещата помежду им бяха на
тръни през последния месец, откакто Ема се появи в дома им, а той се зае с издирването ѝ. Покойният първи съпруг
на Карън, адвокат в партньорска фирма и политически спонсор, ѝ изневеряваше и тя не се доверяваше лесно.
– Просто се радвам, че те виждам.
– Ходихме на караоке – отстъпи леко тя. Извади чиния, взе портокал от купата с плодовете на плота и започна
да го бели.
– Какво изпя?
– Ник. Оценявам интереса ти, но съм наистина уморена.
– "Сладка Карълайн"?
Тя кимна. Това беше нейният коронен номер.
– Обзалагам се, че си ги разбила – каза той.
– Правилно се обзалагаш – отвърна тя, а кората на портокала висеше на дълга лента от ръката ѝ. Сложи я на
чинията, раздели плода на две равни части и му подаде едната.
– Сигурен ли си, че си добре? – попита.
Искаше му се да ѝ каже всичко, но се окопити. Беше твърде опасно, за да въвлича и нея.
– Да – отговори и я докосна по ръката. – Благодаря.
Тя изяде парченце портокал. В ума на Ник се блъскаха образи от предната вечер, мрачни изображения от
сцената на смъртта на Уайдънър. Мислеше за Ема Блеър. Знаеше, че ако говори за нея с Карън, нещата няма да
свършат добре, но се налагаше да намери някакъв начин да разбере какво става.
– Трябва да те попитам нещо – каза той. Тя го изгледа с крайчеца на окото си, а тревогата се върна на лицето ѝ.
– Какво има?
– Ема Блеър познаваше ли Малкълм Уайдънър?
– Ник, моля те. – Тя сложи ръка на плота. – Може ли просто да зарежеш това нещо с Ема? Достатъчно
неприятно е, че вечно си там някъде навън, толкова ангажиран и не спираш да говориш с хората за бившата си. Но
поне мен не замесвай. Толкова съм изморена от това, дявол да го вземе.
– Карън, важно е. Може би открих нещо.
Тя го изгледа строго, после въздъхна.
– Защо питаш за нея и Малкълм?
– Той познаваше ли я?
– Да. Семействата им бяха близки. Беше ѝ като по-голям брат, поне в училище беше така. Но не ми се струва, че
вече си говорят много. Поели са в различни посоки. – Тя обви чашата си с длани. – Всъщност мисля, че Малкълм
беше влюбен в нея по онова време. Както и всеки друг мъж в живота ѝ.
– Дали би се обърнала към него за помощ?
– Напоследък ли?
– Да.
– Не мисля, че са толкова близки сега, освен ако не става дума за нещо конкретно.
– Ти говориш ли с Малкълм?
– Не. От години не съм го виждала.
– Благодаря – каза той и вдигна ръка. – Това е.
Вече я беше разпитвал много пъти за Ема и за възможната причина да е толкова разтревожена, когато тя дойде
при него за помощ. Сега погледна през прозореца и забеляза седан, паркиран от другата страна на улицата. Остави
портокала и се приближи към стъклото.
– Какво има? – попита Карън.
– Нищо.
Тя плъзна чашата си по плота, а порцеланът застърга по повърхността. Погледна го в очите.
– Какво премълчаваш?
– Какво искаш да кажеш?
– Познавам те, Ник. Разбирам кога…
Лъжеш? Криеш нещо? Но тя не стигна толкова далеч.
Той ненавиждаше измамата, а още повече когато се отнасяше до Карън, но не възнамеряваше да я замесва в
това, не и след случилото се с Ема и с него самия.
– Просто работих много нощи подред – отвърна той. Погледна отново през прозореца и видя как колата се
отдалечава.
Телефонът му започна да вибрира в джоба. Погледна екрана. Беше съобщение от Дилия: "Обади ми се".
– Извинявай, трябва да се заема с това – каза той и тръгна към входната врата. Тъкмо беше излязъл от кухнята,
когато чу разкъсващ звук. Обърна се и видя Карън да отваря ципа на раницата му – щеше всеки момент да види
ножа.–
Спри! – извика той. Командата му отекна из кухнята.
Тя замръзна на място.
– Какво? – попита. Огледа го, а после сведе поглед към раницата. Ципът беше отворен само на сантиметри.
– Вътре имам оборудване. Опасно е.
– Защо тогава е вътре в къщата? – попита тя и вдигна ръце. – Какво се случва напоследък с теб, Ник? Защо си
толкова обсебен от тази жена?
– Тя ме помоли за помощ. Това е. Приемам нещата сериозно.
– Полицията може да се справи с това. Знаеш, че ме притеснява, когато не спираш да я търсиш толкова време.
Всичко е толкова просто помежду ни, Ник. Избираш жена си.
– Не е това, Карън.
Тя вдигна ръка.
– Каквото и да е, няма нужда да ми повишаваш тон. Трябва да се приготвя за работа и искам да си почина.
Става ли?
– Разбира се – отвърна той. Не започна да спори, нито да я притиска. Най-доброто, което можеше да направи за
нея в този момент, беше да я остави на мира и да не допуска нищо от това да стига до нея. – Аз излизам.
Тя стисна устни и кимна.
22.
Ник потегли, а после паркира малко по-надолу по улицата, наблюдавайки къщата. Искаше да се увери, че никой
няма да дойде да го търси, докато Карън си е вкъщи.
Вдигна смартфона и набра Дилия по сигурната линия.
– Ник?
– Какво има?
– Александра Харт. Имам регистрационния ѝ номер.
– Как успя да я намериш?
– Беше прав за камерите. Жената от пекарната ми позволи да прегледам записите им. Успях да видя
регистрационната табела на колата на Харт и доста прилична снимка на нея самата.
– Мисля, че ти казах да не си показваш много носа.
– Ходих за бисквитки и просто ми хрумна.
Ник се усмихна. Всички в квартала обичаха Дилия. Пекарната държеше едно етиопско семейство и правеше
някои от най-вкусните италиански сладкиши, които беше опитвал.
– Би трябвало да успееш да влезеш в обществената база данни и да потърсиш номера – каза той. – Така ще
имаме адрес и име.
– Захващам се. Ще те държа в течение.
– Благодаря.
Ник видя как Карън излиза до колата си. Тя потегли и се отправи в обратната посока. Погледна за последен път
къщата и пътеката пред входната врата, по която Ема дойде при него.
Сега Ник поне разбираше връзката между себе си и Малкълм Уайдънър. И двамата са познавали Ема. Може би
се е обърнала за помощ и към Уайдънър. Може да му е споделила повече, отколкото каза на Ник. Може би това беше
причината някой да поиска да се отърве от Ник и от Уайдънър наведнъж. По някакъв начин и двамата са били
твърде близо до тайната, която Ема е пазила. Имаше още дузина възможности, разбира се, но и това беше начало.
Дилия му звънна отново след няколко минути и му продиктува адрес в "Капитол Хил".
– Ще продължа да търся – каза тя – и ще се опитам да намеря истинското ѝ име въз основа на тази
информация. Ти какво правиш?
Ник вече беше потеглил.
– Ще намина да кажа "здрасти".
23.
Грей прекоси подземния гараж на Дейвид Блейкли, подминавайки мерцедеса и аудиото. Вратата към къщата
беше отворена. Дейвид стоеше, облечен в спортната си тениска на "Джорджтаун", мокра покрай врата от усилие.
Махна на Грей да влезе.
– Чист ли си? – попита Дейвид.
– На сто процента.
Дейвид преглеждаше обезопасения си телефон, докато подминаваха прожекционната зала, вървяха по дългия
коридор и завиха надясно към фитнеса. Къщата беше шедьовър на модернизма, цялата в стъкло, бетон и остри
ръбове, построена на стръмен склон в горите над Потомак.
След като влязоха, Дейвид затвори и заключи вратата на фитнеса. На един телевизор вървеше "Блумберг", на
друг – Си Ен Ен. Трети показваше финансовата информация, която течеше на черен фон.
Дейвид скръсти ръце. Грей никога не го беше виждал облечен в друго освен костюм и се изненада от силата му,
от мускулите на ръцете, които изпъкваха като стоманени въжета под кожата му.
– Всичко готово ли е с компютрите на Авъроуз?
– Да. Няма пропуски.
С Дейвид се бяха подготвили за всякакъв развой на събитията, дори за бягство на Авъроуз от къщата на
Уайдънър. Разполагаха с всички механизми за натиск срещу него, а бягството му и последните му отчаяни ходове
само засилваха впечатлението, че е виновен.
Грей не смяташе, че Авъроуз ще се обърне към полицията, не и с всички доказателства срещу него, а и не беше в
характера му. При все това с Блейкли си имаха източници и в органите на реда. Бързо щяха да разберат, ако се
насочеше към тях. Имаше начин да го хванат натясно, дори да избереше този път.
– Какъв е следващият му ход? – попита Дейвид.
– Ще се опита да намери Александра Харт. Това е единствената връзка между него и нас. Тя не е в апартамента.
Дейвид затърси нещо в телефона си. Обърна се с лице към Грей и цъкна на екрана. Започна видео. Беше запис
от охранителна камера, инсталирана в луксозен апартамент.
Грей наблюдаваше жената, известна под името Александра Харт, да излиза от спалнята, отправила се към
входната врата с голяма чанта на рамо. Някога беше актриса, но сега работеше за Дейвид Блейкли като шпионин.
Имаше дарбата да печели доверието на хората.
Дейвид ѝ плащаше чрез едно от фиктивните си дружества, част от мрежа фирмени групи с неясен капитал,
политически комитети и корпорации с ограничена отговорност, които изграждаха политическата му машина. Беше
я настанил в този апартамент.
Грей вдигна поглед от телефона.
– От кога е записът?
– Полунощ.
– Тя ще създава ли проблеми?
– Възможно е. След като избухне лавината от новини за случилото се с Уайдънър, ще разбере, че е била част от
играта. Всичко зависи от това колко е силна и колко напрежение може да понесе.
– Трябва ли да изчезне?
Дейвид се замисли.
– Ще видим. Тя идва и си отива. Опита се да ми се обади. Ще говоря с нея и ще опипам почвата. Твърде умна е,
за да се изправя срещу нас.
Телефонът на Дейвид избръмча. Той вдигна ръка и пристъпи встрани, за да провери съобщението.
Блейкли можеше да направи така, че Александра да изчезне. Можеше да накара да изчезне какво ли не. Това
беше източникът на неговата власт и причината неговите кандидати винаги да печелят. Беше много повече от
посредник и отговорник по решаване на проблемите. Беше създател на крале. Защото пазеше тайните им. Защото
можеше да накара миналото да изчезне или да го използва като оръжие за унищожаване на опонентите. Затова
държеше жена като Александра в обкръжението си. Тя беше способна да се сближи с всекиго, да стане най-добрата
му приятелка, фантазия или каквото се налагаше. Работата на Дейвид не беше изнудване, а тъкмо обратното –
вярност и защита.
Грей беше завладян от това умение, изучаваше го, искаше част от него за себе си. Веднъж си беше задавал
въпроса от колко пари Всъщност има нужда човек, колко къщи са достатъчно. Но този тип богатство не опираше до
лукс, ставаше дума за власт, каквато Дейвид притежаваше, абсолютната власт да правиш каквото пожелаеш, да
вземаш каквото пожелаеш, без да отговаряш за последствията.
Наблюдаваше Дейвид в действие, застанал до пейката. Ник Авъроуз беше просто поредната задача, която
трябваше да се отметне преди разсъмване, хладнокръвно, стъпка по стъпка.
Блейкли разполагаше със своята армия от адвокати с хонорари от осемстотин долара на час, със своите
крепости, съградени от споразумения за конфиденциалност и десетилетия внимателно събирани тайни. Можеше да
застави или да купи мълчанието на всекиго. Имаше своите съюзници във всяка медийна империя, които му
помагаха да потуши някоя история в зародиш или да я насочи към определен противник.
За крайните случаи разполагаше с Грей, човешкия клавиш за изтриване. Защото някои хора не играеха по
неговите правила. Хора като Малкълм Уайдънър, когото никой не можеше да повали на колене. Или Ема Блеър,
жената, която започна цялата тази работа и застраши империята, построена от Дейвид Блейкли през последните
двайсет и пет години.
Грей си я представяше съвсем ясно, сякаш в този момент тя стоеше до тях в стаята. Сигурно беше метър и
шейсет и пет на бос крак. Петдесетина килограма. Само че едва не му счупи проклетия нос, докато я залавяше.
Ема Блеър. Малкълм Уайдънър. Понякога просто заплахата беше достатъчна да накара някого да замълчи, а
понякога само ножът вършеше работа. Някои хора отказваха да правят компромиси. А така трудно се оцеляваше в
този град.
Дейвид мушна телефона в джоба си и отново се обърна към Грей.
– Какво следва? – попита той. – Трябва да тръгвам.
– Авъроуз ще направи всичко възможно да открие Александра Харт. Можем да я използваме.
– За да го очистим?
Грей кимна.
– Уведоми ме веднага щом разбереш къде е тя. Ще бъда наблизо и ще я държа под око. А ако тя забележи нещо,
накарай я да ми се обади, да изпрати сигнал. Но си имам и други начини да стигна до него. Ще се погрижа.
– Каквото и да правиш, искам да е чисто.
– Така ще е.
24.
Ник стоеше на пост на ъгъла до адреса, който му даде Дилия, и се оглеждаше за бели кучета и за Александра
Харт.
Вече беше обиколил блока два пъти. Сега оглеждаше прозорците, когато забеляза как куриер на Ю Пи Ес влиза
в лобито. Само в едно крайно жилище вдясно на третия етаж сякаш имаше човек. Предвид размера на сградата
предположи, че апартаментът, който му даде Дилия – номер 304, вероятно се намира в средата, където се виждаше
само тъмнина и спуснати щори.
С уверено вдигната глава Ник се изкачи по стълбите пред блока и се вмъкна през вратата, когато куриерът
излезе. Прекоси покрития с износен балатум под. Сградата вероятно е била от висока класа преди около половин
век. Сега нямаше портиер, който да му търси сметка, а само домофон на входа.
Стигна до третия етаж с асансьора и сви вляво. Нейният апартамент беше вторият подред. Приближи се до
вратата и почука, после още веднъж, макар че не вярваше да има някого вътре. Ако отвореше, веднага щеше да я
засипе с въпроси. Почувства как пулсът му се ускорява, удар след удар.
Никакъв отговор. Не знаеше с колко още време разполага. Последно почукване, след което извади от джоба си
комплекта за взлом, избра змиеобразния шперц и главен ключ. Дръпна ключалката в посока към себе си,
размествайки барабаните, и успя на третото остъргване.
Отвори с инструмента и влезе вътре.
Точно пред вратата се виждаха дневна и трапезария, обединени в едно, и коридор от едната страна, който
водеше до две спални. Фотографии с пренаситени цветове от пътешествия из Мароко и Индонезия покриваха
стените. Ник търсеше нейни снимки, за да потвърди, че това е правилният адрес, правилната жена. Оглеждаше се за
поща, за да научи името ѝ.
От едната стая се чу гърлен звук. Иззад ъгъла се появи бяла котка и се завъртя в краката му.
Класическо поведение на котка пазач. Беше забелязал белите косми по полата на Александра и почувства
облекчение, че не е куче, което да надига олелия и да лае до небесата.
– Коя е тя, а? – прошепна той и се насочи навътре. Кухнята представляваше малък бокс. Когато пощата не се
трупа до входната врата, хората обикновено я държат на масата или на плота. Рядко издържат да занесат писмата до
работното си кътче.
Приближи голата маса за хранене с два стола, имаше само една празна чаша за кафе, върху която се виждаха
бледи следи от червило. Докосна я и усети изстиващата вече топлина. Половин час, нещо такова?
Когато се обърна, го забеляза – писмо, разкъсано в единия край и захвърлено на плота до компактната печка.
Клара Марцети.
Същият адрес.
Беше сметка от телевизионната компания "Комкаст".
– Клара Марцети – каза той на глас и огледа стаята. Мина през дневната, търсейки снимки на жената, която
познаваше като Александра Харт.
Нищо. Продължи по коридора. Вратата на първата спалня беше отворена наполовина. Запомни ъгъла по навик,
за да я върне после, както е била. При някои задачи Ник носеше и малка торбичка прах, за да покрива следите,
които оставяше.
Пантите изскърцаха, когато побутна вратата. Стаята беше обзаведена с евтини книжни лавици и канапе. Загледа
продълговатия вдлъбнат отпечатък на килима. Приличаше на следа от разтегателно легло. Възглавниците на
канапето бяха натъпкани под странни ъгли, сякаш набързо наредени, а на масата имаше пощенски плик, който някой
беше използвал, за да остави бележка. Думите бяха надраскани с червен химикал.
Клара,
Трябваше да бързам. Благодаря ти за всичко.
Али
Няколко монети от четвърт долар и десет цента се въргаляха на малката масичка до канапето. Приклекна над
кошчето за боклук и извади две смачкани касови бележки, и двете за плащания в брой. Мушна ги в джоба си, а после
се изправи и застина на място.
Входната врата се отвори със скърцане.
25.
Той се прокрадна наляво и се притисна до стената точно до ключа за осветлението. Така се скриваше от
полезрението на минаващия по коридора. Вратата към стаята си остана отворена.
По паркета защракаха женски токове, все по-силно и по-близо. Фигурата подмина вратата, а той надникна през
рамо и я видя в гръб – кестенява коса, висока и слаба.
Не беше Александра Харт. Жената се насочи към другата спалня и се чуха няколко въздушни целувки, докато
мърмореше нещо на котката.
По паркета се чу драпане на нокти и звукът се усилваше. Котката надникна през отворената врата. Той се
сниши, животното хукна към него, влезе в стаята и го загледа, мъркайки.
– Пачис! – извика тя.
Жената, която той познаваше като Александра Харт, вероятно беше отседнала тук като гостенка. В бележката е
използвала името Али. Значи той чисто и просто разби апартамента на човек, който няма нищо общо. Не можеше да
се остави да го видят. Не тя му причини неприятности, а той нямаше намерение да плаши невинна жена или да я
кара да вдига тревога.
Само че ако тя влезете, щеше да възникне сериозен проблем.
Котката се притисна в глезените му.
Трак, трак, трак. Стъпките стихнаха, приглушени от разстоянието и от килима, както му се стори. Тя се
намираше в другата спалня. Той надникна през рамката на вратата – беше чисто, след което се шмугна по коридора и
стигна до дневната. Беше я прекосил до средата, надявайки се да се добере до входната врата, когато чу, че жената се
връща. Щеше да го види точно след миг. Мушна се в кухнята. Чу звука от набиране на текст, жената пишеше на айфона
си точно зад ъгъла. Тя направи поредната крачка и се появи пред него. Гледаше я от упор, макар тя да не
забелязваше, вторачена в екрана.
Мускулите на гръдния му кош се стегнаха.
Тя се отдалечи.
Той се втурна към вратата, после спря. Телефонът беше оставен най-отгоре върху колона от ниско разположени
лавици да се зарежда, а дисплеят все още светеше. Звучеше, сякаш жената е някъде при спалните.
Той се върна назад и натисна бутона за списъка с контактите. Надникна в коридора, виждаше рамото ѝ през
отворената врата. Плъзна списъка с имената в указателя ѝ, търсейки името на Александра. Само едно съвпадаше –
Али Уолдрон, и Ник наизусти номера под него.
Отново приближаващи се стъпки. Беше на открито, нямаше къде да се скрие.
– Какво има, момиче?
Жената приклекна до котката при по-близката спалня, а Ник се възползва и се измъкна през входната врата.
Тръгна по коридора обратно към асансьора, а името се беше отпечатало в съзнанието му. Имаше голяма вероятност
да е открил истинската идентичност на Александра, но къде беше тя?
Той спря и изчака пулсът му да се нормализира. След което се обърна, стигна с широки крачки до вратата на
апартамента и почука три пъти.
26.
Докато чакаше пред вратата, Ник имаше чувството, че на шията му виси табелка с надпис "виновен". Но рискът
си струваше. Тази жена може би знаеше къде би могъл да намери Александра или Али, или каквото и да беше
следващото име, което щеше да използва, а той не можеше да остави въпросите си без отговори.
Имаше дузина оправдания, дузина роли, които можеше да изиграе. Докато ги обмисляше, всичките му се
струваха твърде измислени, твърде неправдоподобни.
Повечето хора търсеха очевидното. Повечето хора бяха срамежливи и почтителни спрямо всякакви знаци на
авторитет и приемаха това, което виждат, за чиста монета.
Ник беше мъж със сурова външност, облечен в яке. Карън все се шегуваше с него, когато той неволно заемаше
старите си пози на бодигард – ръце, готови на кръста, очите – безспирно търсещи нещо. Преспокойно можеше да
използва това.
Жената отвори вратата на трийсетина сантиметра.
– Да?
Той зачака да я осени чувството, че го е виждала, да се развика – какъвто и да било знак, че го разпознава като
човека, току-що излязъл от нейния апартамент.
– Тук съм да взема Али – обясни той. Стоеше далеч от вратата, не искаше да я плаши.
Вече беше намислил следващите си реплики – че е шофьор на повикване, но тя не си направи труда да задава
повече въпроси.
При споменаването на Али сякаш се ядоса.
– Няма я.
– Трябваше да я взема. Знаете ли къде е?
Котката промуши глава през отвора на вратата, вдигна очи към него и замърка. Клара го огледа вече по-строго.
– Не. А и не искам да знам.
– По дяволите. Номерът, който са ми дали, не работи. Имате ли някаква представа къде да я открия?
Тя се отдръпна в апартамента, постави ръка на топката на вратата и стесни отвора.
– Вие сте един от тях, нали?
– От кои? – попита той.
Тя поклати глава и се навъси презрително.
– За кого работи тя? Какво е всичко това?
– Извинете. Не съм сигурен за какво говорите.
– Влиза, излиза по всяко време на денонощието, то не бяха черни джипове, то не бяха тъмни стъкла или типове
като вас. В какво се е забъркала?
Явно знаеше точно колкото и той. Когато не ѝ отговори, тя се засмя отегчено.
– Ако я намерите, кажете ѝ да забрави номера ми.
После захлопна и заключи вратата.
27.
Ник се радваше, че се върна до апартамента. Това не беше преструвка. Жената действително не знаеше в какво
се е забъркала Александра, единствено разбираше, че е опасно. Извади телефона си, добави нов контакт и въведе
номера на Александра/Али по памет.
Искаше да ѝ се обади веднага, но може би беше по-добре да изчака, не искаше тя да разбира колко близо е
стигнал до нея и колко знае. Вероятно имаше начин, по който да използва най-добре това първо обаждане, докато е
объркана, и да проследи местонахождението ѝ.
Не спираше да мисли за казаното от Клара – черни джипове. Видя такива зад колата си, докато търсеше Ема, и
открадна един от нападателите си в къщата, където убиха Уайдънър.
Пресече улицата и се приближи към служебния си пикап, проверявайки за глоби за паркиране. Това беше
инстинктът на живеещия в окръг Колумбия. Обикновено имаше по половин дузина противоречащи си знаци за
паркиране на всяка улица във Вашингтон.
Отвори вратата, качи се и плъзна ключа в запалването.
През една пресечка на ъгъла се спря жена с пепеляворуса коса, прибрана на кок, и чанта през рамо.
Той се наведе над волана.
Беше Александра Харт. Тя пресече на кръстовището и извади телефон от джоба си.
Той слезе от пикапа и тръгна към нея с нормална крачка. Не беше сигурен дали го е видяла и искаше да се
приближи, без да привлича вниманието ѝ.
Тя побягна, щом зави зад ъгъла, приближавайки телефона към ухото си. Той хукна подире ѝ, а обувките му
трополяха по червените павета.
На кръстовището свърна наляво в еднопосочна улица. Трафикът около Капитолия беше толкова натоварен, че
беше по-добре да върви пеш. Отпред, близо до сградите на Сената, се тълпяха хора, но му се стори, че я мярна.
Продължи да крачи и мина по бордюра, заобикаляйки група стажанти, които изглеждаха като дечица,
пременили се в дрехите на родителите си.
На ъгъла на "Първа" и "Конститюшън" погледна към бариерите и будките на охраната, които водеха към терена
на Капитолия, огледа продълговатия хълм към пешеходната зона на Националния мол и класическата фасада на
станция "Юниън" на север.
Накъде?
Оглеждаше всяка фигура, всяко лице. Али беше набрала преднина и беше възможно да се е върнала назад или
пък да е влязла в някоя от сградите по пътя.
Една жена вървеше през парка към Капитолия. Зърна я в гръб – косата, чантата през рамо. Хукна след нея
покрай полицаите на Капитолия, които стояха на пост с автоматичните си пушки и кучетата пазачи.
Тя се обърна, вдигна телефона си и си направи снимка. Не беше Али.
Той тръгна обратно на север и спря на кръстовището. Направи пълен кръг, оглеждайки Капитолия, Върховния
съд, Сената.
За кого работеше тя? Защо е дошла точно тук?
– Господине, мога ли да ви помогна?
Обърна се и се намери лице в лице с двайсетинагодишен полицай от Капитолийската полиция, въоръжен като
за бойното поле с пушка М4 през гърдите.
Ник дишаше тежко и имаше прясна синина на лицето си. Разбираше, че създава странно впечатление,
приличаше на маниак.
Нямаше нужда да привлича внимание. Не и тук. Не и сега. Не и с пистолет на хълбока в такава близост до
Конгреса. Полицията може би вече го е свързала с вчерашното убийство. След един последен оглед отговори:
– Добре съм. Стори ми се, че видях един познат.
Усмихна се и се отдалечи, подминавайки семействата, отрупали се с току-що закупен туристически кич,
служителите с телефони, залепени за ушите им, и противовзривните бариери.
А навсякъде около него, от подземни гаражи и полицейски пропускателни пунктове, излизаха черни джипове,
на цели орди, защитаваха властимащите, скрили пътниците си зад затъмнени стъкла.
28.
Грей удари спирачките на шевролета и спря пред светофара. Беше зелено, но колите отпред бяха задръстили
цялото платно. Не искаше да е заклещен насред тапата и да привлича вниманието на полицията на Капитолия. В
колата имаше два нерегистрирани пистолета и късоцевна пушка, скрити под задната седалка. Провери огледалата за
някаква следа от Ник Авъроуз.
Али Уолдрон седеше до него и стискаше дръжката на вратата с такава сила, че кокалчетата ѝ бяха побелели.
– Как ме е открил? Ами ако ме следи сега?
– Ще се погрижа за това. В безопасност си, Али. Можеш да се отпуснеш.
Грей използваше същия сценарий за всяка потенциална жертва. Спокойствието улеснява всичко.
Засега Али беше в безопасност, доколкото бяха и всички останали. Ник Авъроуз беше на свобода и навързваше
нещата. Не беше минал и ден от убийството, а той вече беше надушил правилната нишка и я навиваше на пръстите
си.
Тя се обърна към него и го огледа замислено:
– Нов ли си?
– Стар съм – усмихна се Грей.
Гледаше я мило и тя сякаш се отпусна. Добрината беше инструмент като всички останали.
Докато пътуваха, Али се облегна назад, затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко и продължително дъх.
По принцип Грей трябваше да се пази от свидетели, броят им се свеждаше до абсолютен минимум, но
обичайните, внимателно отработени правила на тази операция се меняха ежечасно.
С Блейкли измислиха ролята на Али как да подмами и докара Авъроуз в капана, но тя никога не беше виждала
Грей. Али погледна към китката си. Когато я издърпа в колата, Грей я беше стиснал силно. Тя раздвижи ръка и леко
примижа.
– Добре ли си? – попита той.
– Да.
– Авъроуз е бил паркирал на съседната пряка?
Тя кимна.
– Така мисля. Беше с бял пикап.
– Видя ли го да излиза от него?
– Да.
Авъроуз щеше да се върне. Пикапът му трябваше. Грей спря на кръстовището. Имаше възможността да
елиминира мъжа още сега.
Завъртя волана наляво и подкара към автомобила му, но не навлезе в улицата, където беше паркиран.
– Натам е – обади се Али, сочейки зад рамото си.
– Знам – отвърна Грей и спря в зоната за разтоварване. Пикапът беше точно зад ъгъла. Не искаше да се
приближава твърде много. Щеше да чака, като ловец в засада, Авъроуз да влезе в капана и да бъде убит.
– Отдалечи се от прозореца.
Тя се притисна към кожата на седалката, оглеждайки улицата. Ситуацията не беше идеална, но беше приемлива.
– Трябва да се преместиш отзад – каза Грей. Той намери с пръст издатината върху ръчката за чистачките,
натисна връхчето и го задържа три секунди. Изпод седалката се чу леко изпукване и той посегна надолу, изваждайки
найлонова торбичка с цип.
Отвори я и извади пистолет и заглушител.
– Ще го убиеш ли? – попита тя, докато Грей навиваше заглушителя. – Насред улицата?
Така стояха нещата понякога, когато всичко се движеше по-бързо от плана, съставян седмици наред. Няколко
крачки зад гърба, два изстрела изотзад – в сърцето и в дробовете, а после и един в главата на земята, и всичко това,
без да се спира.
Можеше да завие зад ъгъла, преди някой от минувачите изобщо да реагира. Но тази опция беше доста грозна.
Грей наблюдаваше пикапа през огледалото за задно виждане. По-добре просто да мине с колата покрай него и да
свърши работата през прозореца. Джипът не можеше да бъде проследен.
– Този човек Авъроуз е много опасен, Али. Той е убиец и би отнел живота ти, без да се замисли. А сега мини
отзад. Тя прескочи през подлакътника между предните седалки, настани се отзад и се сви в ъгъла. Грей зачака с
пистолет в ръка, без да откъсва очи от колата на Ник.
29.
Ник вървеше по "Конститюшън" към пикапа си, мушнал ръце в джобовете, с потни длани. Беше спрял току зад
ъгъла. Адреналинът бавно се оттегляше от тялото му. Всеки шум му се струваше свръхсилен, свръхостър, сякаш някой
беше усилил звука на целия свят.
Искаше да проследи Али, искаше отговорите си веднага. Тя изчезна, но той се приближаваше към истината.
Вече разполагаше с име и номер, а това би могло да разбие на пух и прах измислената самоличност, с която му се
представи жената. Щеше да я издири. Беше поне малка победа и когато се приближи към кръстовището и видя
колата си, почувства как мускулите на лицето и врата му се отпускат, а дишането му се освобождава.
Спря внезапно на тротоара. Някой се блъсна в рамото му и той се обърна към него. Беше просто някакъв
служител в костюм, легитимацията му висеше на врата. Нервно изгледа Ник, а Ник си го беше заслужил, защото
стърчеше на място и препречваше пътя, оглеждайки улицата като беглец.
Обърна се и тръгна в обратната посока. Али го е видяла да излиза от пикапа си и веднага се е обадила на
някого. Ако си е уговорила среща, тогава вероятно наблюдаваха колата му. Или щяха да го причакат, или да го
проследят. Ник би направил точно това.
Трябваше да се отдалечи възможно най-много от последното място, на което са го видели. Вдигна ръка да спре
едно червено-сиво такси.
Качи се, а шофьорът го загледа в очакване.
– Просто тръгнете по "Пенсилвания" – нареди Ник. – Ще ви дам адреса след секунда.
Погледна назад, наблюдавайки как Капитолият се смалява в далечината.
30.
Сам Макдона крачеше през ротондата на сградата на Сената "Ръсел". Тео подтичваше от лявата му страна, а
шефът на екипа му вървеше отдясно, пишейки нещо на телефона си.
Тръгна по коридора. Един капитолийски полицай застана на пътя му, наведе се и почеса козината на кучето.
– Уилямс, как е дъщеря ти? – попита Сам.
– По-добре. Много по-добре. Благодаря ви за помощта.
– Ако имаш нужда и друг път от препоръка или каквото и да е, просто ела до офиса и поговори с Тим.
Посочи към шефа на екипа си, който свали телефона и изгледа Сам. Той винаги си говореше с някого и вечно
закъсняваше.
– Да, сър и… опа, сър – каза Уилямс и посочи към коридора. – Мисля, че вас са погнали.
Макдона погледна през ротондата и забеляза глутница репортери, които се носеха към него с смачканите си
ризи и акредитациите, увиснали на врата. Размахваха айфони и записващи устройства, подобно на елински войници
във фаланга.
Макдона смигна на полицая и отново тръгна, следвайки шефа на екипа си. Знаеше защо са тук. Абсолютно
чудесна новина.
След три седмици неуспешни преговори Макдона направи пробив по законопроекта за бюджета, който
парализираше цял Вашингтон. Успя да влезе в кабинета си, преди репортерите да го догонят. Служителите
започнаха да аплодират още щом влезе, а юридическият му директор го стисна за раменете.
Макдона погледна към телевизора до рецепцията. Репортер на Си Ен Ен говореше на камерата, разположена в
коридора пред кабинета му.
Заместник-ръководителят на екипа му се присламчи към него.
– Как успя? – попита той.
Сам не можеше да му каже истината – че тази сутрин се срещна с Дейвид Блейкли. Докато се разхождаха из
студената мъгла в ботаническата градина в подножието на Капитолия, Дейвид му каза, че опозицията тайничко
търси начин да сключи сделка. Пред обществеността поддържаха твърд курс, а президентът заплашваше да закрие
правителството, но Дейвид се добра до вътрешните им предварителни резултати и стратегически документи. Те
демонстрираха слаба подкрепа сред членовете си. Когато Сам влезе в онази стая да преговаря, вече знаеше, че
другата страна ще поддаде.
– Винаги може да се намери общ език – отвърна Сам с шеговита тържественост. – Изгода за всички.
– Като ние получаваме, каквото искаме, а ти им връщаш топките?
– Точно така.
Сам се усмихна.
Тази сутрин се появи ново проучване на "Ей Би Си Нюз" и "Вашингтон Поуст" за нагласите към предстоящите
избори, твърде ранно, да, но все пак красноречиво. Сам водеше пред група основни кандидати с осем пункта, а
освен това беше харесван с двайсет пункта повече от сегашния президент, за чието място щеше да се бори.
Това, както и сделката за бюджета, караше журналистите да точат лиги пред кабинета му. Вдигна очи и видя
друга гледка на екрана на Си Ен Ен – беше къщата на Малкълм Уайдънър, обградена от полицията и ФБР.
– Поздравления, Сам – каза някой, но гласът му звучеше далечен като изпод вода. – Цялата преса е тук. Мисля,
че е време.
– Сам?
– Още минутка само – каза той, влезе в личния си кабинет и затвори вратата.
Седна на дивана и притисна ръце към устата и носа си, сякаш дишаше през маска. Стените като че ли
танцуваха. Лампата на тавана му се виждаше двойна. Сърцето му се беше свило на топка в гърдите.
Това беше реалност. ФБР се е заело с убийството на Уайдънър. Какво друго щяха да изровят?
Тайната на Сам се пазеше добре повече от две десетилетия и тогава изведнъж се появи Ема Блеър. Започна да
задава въпроси за онази вечер отпреди двайсет и пет години, купон във вила по случай Четвърти юли. Въпросите
бяха опасни, а Дейвид Блейкли направи, каквото се налагаше. Прикри следите. Тогава дори не каза на Сам какво е
станало.
Това му беше хубавото на Дейвид. Действаше незабележимо и по своя инициатива. Сам не знаеше колко точно е
направил той за него. А и не искаше да знае. Беше доволен от помощта и категорично не изпитваше любопитство да
разбере как така нещата винаги се нареждаха в негова полза.
Само че Ема е говорила с Малкълм Уайдънър за онзи купон. Тя и бившият директор са били близки приятели в
училище и тя се е обърнала към него точно преди да изчезне преди месец. Ема е смятала, че той е бил на горния
етаж на онази къща през въпросната вечер преди години, и е питала Малкълм дали е видял там и Сам Макдона и
Дейвид Блейкли.
Не беше. Уайдънър беше зает човек и не е обърнал внимание, вероятно е преценил, че Ема просто се държи
както обикновено – отдала се е на нов източник на удоволствие и вдига пушилки.
Но след като разбра, че Ема е изчезнала, Уайдънър се обърна към Сам. Искаше отговори. Говореше за това
колко е била сериозна Ема, когато отишла при него с въпросите си, и за страха в очите ѝ само при споменаването на
името на Сам.
Тогава той за пръв път чу за всичко това. Стомахът му се разбушува като кълбо змии и за малко не повърна
направо там пред Уайдънър.
– От какво толкова се страхуваше тя, Сам? – попита Уайдънър. – Какво всъщност се случи през онази нощ?
Тогава Сам успя да се отърве от него, да се измъкне с приказки, да си спечели време. После отиде при Дейвид
Блейкли.
Дейвид разбираше, че Уайдънър ще бъде проблем. Бившият директор се издигна преди всичко като прокурор,
беше неуморим и все още закусваше два пъти месечно с главния прокурор, стар негов съквартирант от
"Джорджтаун". Дейвид си свърши работата и разбра, че Уайдънър няма да остави нещата така, без да получи
отговори. Със Сам нямаха друг избор.
Онази вила. Онзи Четвърти юли. Онази нощ преди двайсет и пет години. Сам Макдона се върна назад в
спомените си – цветята по тапетите, блудкавия вкус на светлата бира, стаята горе, изпълнена със сребриста
светлина.
На вратата се почука три пъти и Сам подскочи. Вдигна поглед точно когато шефът на екипа му влезе вътре.
– Готов ли си да отговаряш на въпроси? – попита той с ясен глас. – Наистина трябва да се възползваме
максимално от това.
Сам се изправи и тръгна към вратата, видя половин дузина журналисти и цяла група оператори, които
нареждаха оборудването си пред кабинета – всичките подвижни камери и прожектори, готови за предаване на живо.
Новината за смъртта на Уайдънър още течеше по телевизора. Устата му беше пресъхнала като пустиня. Идваше му
прекалено. Гледаха го твърде много очи. Това беше лудост.
– Сам? – повика го ръководителят на екипа.
Можеш да се справиш. Това му каза тази сутрин и Дейвид, положил ръка на гърба му. Справяше се вече двайсет
и пет години. До утре вечер можеха да си осигурят най-важните спонсори.
Сам излезе от стаята. Светлината се вряза в очите му. Снимаха на живо.
Щеше да се справи.
Сам придърпа бузи в напрегната усмивка, докато Тео се промъкваше из краката на журналистите,
предизвиквайки радост. Първите два въпроса бяха относно бюджетната сделка и Сам ги нахрани с шаблонните
приказки за протегнатата ръка.
Репортерка на "Асошиейтед Прес" разбута с лакти двама оператори.
– Кога ще обявите, сенаторе?
– Да обявя какво, Кейси?
– Кандидатурата си за президент.
– Нима ще има избори? – пошегува се той и погледна към ръководителя на екипа си. – Би трябвало да ми ги
съобщаваш тези неща, Тим. – Остави ги да се посмеят малко, след което посочи с ръка човека на Ен Би Си. – Давай,
Марк.
31.
Ник седеше на задната седалка на таксито, което се изкачваше по "Седма". Беше сверил часовника с Дилия и
сега отиваше да се срещне с нея в "Шоу". Погледна към телефона си и видя, че го чака ново съобщение на гласовата
поща. Пусна го.
– Здравей, човече, аз съм. Обади се някакъв детектив да ме разпитва за теб. Звънни ми, когато можеш, става ли?
Тревожа се за теб.
Ник добре познаваше този глас. Беше приятелят му Джеф Търнър. Служиха заедно във флота, минаха през
пехотата, а след това работиха като лична охрана на генерали и други висшестоящи фигури, като ги превеждаха през
бойни зони в бронирани конвои. Ник поверяваше живота си на Джеф години наред.
Сега и двамата имаха своите консултантски фирми, свързани с охраната, и често работеха заедно. За
последната част от изпитанието за проверка на сигурността Джеф наемаше Ник, който да се опита да мине през
охраната.
Можеше да използва помощта на Търнър сега. Джеф разполагаше с по-добра мрежа от контакти. Ако решеше да
се предава на властите, Джеф можеше да го свърже с добър адвокат и да му осигури правилен достъп до полицията
или ФБР.
Ник погледна номера. Палецът му се поколеба над бутона за набиране, но изведнъж се отказа и остави
телефона.
Още не. Не искаше да замесва други хора в това, не и докато не разбереше напълно за какъв риск става дума.
Джеф можеше да е непреклонен, а Ник не беше сигурен как ще реагира. Можеше да го принуди да иде в полицията
или да настоява да му помогне в преследването на хората, които стояха зад цялата работа. Ник нямаше намерение да
съсипва ничий друг живот.
Щеше да изчака. Имаше името и телефона на Али. Доближаваше се към отговорите на въпросите си и до
солидни доказателства за случилото се предната вечер. Щеше да се обади на Джеф, когато разполагаше с
достатъчно, за да говори с правосъдието.
32.
Ник се срещна с Дилия пред магазин за кафе на "Благдън Али". Тя му подаде картонена чашка.
– Приличаш на човек, който заслужава кафе от пет долара – каза тя.
– Никой не заслужава кафе от пет долара, но благодаря.
Той вдигна чашката и отпи, после се огледа в прозореца – лицето му имаше восъчен цвят от недоспиването.
Излязоха от задните улички на "Шоу", покрай стенописите и художествените галерии. Този квартал с
викторианските си редици от къщи, заедно с коридора на улица "Ю", беше дом на афро-американския ренесанс,
който предхождаше харлемския [интелектуален и културен подем на афро-американското изкуство през 20-те и 30-те години на XX век].
Лангстън Хюз и Дюк Елингтън бяха обикаляли улиците му, а университетът "Хауърд" се намираше в единия му
край.
След бунтовете от 1968 година и убийството на Мартин Лутър Кинг бяха необходими десет години да се
възстанови, а през последното десетилетие с навлизането на луксозните строежи, автосервизите и старата зала за
бокс бяха заменени от бирарии и коктейлни барове.
Ник търсеше тихо кътче, където да поговорят, и се спря на колата на Дилия, паркирана една пресечка по-
надолу. Влязоха вътре и затвориха вратите.
– Струва ми се, че разполагам с името на жената, която ме нагласи така – каза той.
– Клара Марцети ли е? – попита Дилия.
– Това е жената, която е наела жилището. Нашата госпожица само отсяда там. Мисля, че истинското ѝ име е
Али Уолдрон, макар че и това може да е измислена самоличност. Имам мобилния ѝ.
– Как успя?
– Май е по-добре да не знаеш. – Продиктува ѝ номера. – Можеш ли да намериш местонахождението ѝ?
– Може би. Но ще отнеме време. Имам известен напредък с фиктивните дружества. Не е кой знае какво, но
намерих няколко съвпадения, които биха могли да ни свържат с хора от реалния свят. Много от тях са офшорки или
анонимни корпорации в Невада и Делауеър.
Ник кимна. Беше една от обществените тайни на банковия свят – няма по-добро и по-лесно място за укриване
на пари от американските анонимни корпорации и недвижими имоти. Именно там останалият свят прехвърля
парите си отвъд океана.
Ник я осведоми за всичко, което беше узнал за връзката между него самия, Ема Блеър и Малкълм Уайдънър.
Имаше ясна представа каква трябва да е следващата му стъпка. Искаше отговори относно информацията, с която е
разполагала Ема, и това кой бе готов да убива, за да не излезе тя наяве.
Дилия вече знаеше за Ема и че Ник я търсеше след нейното изчезване. Изложи ѝ най-добрата си теория – Ема
Блеър се е обърнала към него и към Малкълм за помощ, а някой се е опитал да се отърве и от двамата предната
вечер, за да не узнаят или издадат тайната на Ема.
– Значи са те погнали заради това, което знаеш – каза Дилия. – Но ти всъщност нищо не знаеш. – Тя поклати
глава.–
Не и конкретика – отвърна Ник.
– Успя ли да откриеш нещо въобще, докато я търсеше? Сигурно си стигнал много близо до някаква истина, за да
решат да те премахнат.
– Възможно е. Или пък просто съм бил подходящ за натопяване. Имам нужните умения и съм свързан с Ема,
така че щяха да ме изобразят като вманиачен преследвач, откачалка. Щяха да ме убият в онази къща и вероятно да
нагласят местопрестъплението така, сякаш ме е застрелял някой от пазачите, или знам ли, да обрисуват сцената на
самоубийството ми в кабинета.
Дилия обърна долната си устна.
– Никой ли не ти издаде някаква следа?
Ник поклати глава и погледна през прозореца.
Беше премислил всички, с които разговаря, докато се опитваше да установи какво се е случило с Ема. Пита ги
дали е споменавала за болезнен момент, случил се в миналото, намеци за престъпление или трагедия, каквато и да
било информация, която да я превърне в мишена.
Ема никога не му е споменавала нищо подобно преди деня, в който се появи без предупреждение в дома му
преди месец. Беше странно – въпреки цялото време, което бяха прекарали заедно, той никога не усети, че я познава
добре. Имаше част от нея, която винаги оставаше скрита, дори през онези моменти заедно в леглото, на тъмно,
когато човек изпитва чувството, че може да сподели всичко.
Онова, което го привлече у нея отначало – умът, широкоскроеното отношение към света, накрая му се струваше
като игра. Тя винаги се палеше по нови начинания, хобита или каузи, винаги имаше готова клюка или някакъв
интересен факт, който е прочела в никому неизвестна книга или списание, винаги беше готова да се отдаде на
каквато и да е тема, но не и на тази за себе си.
От време на време имаше сигнали, след като беше пила повечко, и всички си бяха отишли по къщите, мигове, в
които я улавяше да гледа в празното пространство сред настъпващия мрак, изпаднала в спотаен гняв, може би, или
добре прикрита депресия. Но независимо от усилията, които полагаше да я накара да се почувства сигурна, тя
никога не говореше за това. Предвид всичко, случило се през последния месец, той започваше да разбира защо.
Чувстваше тежест в гърдите, когато се обърна отново към Дилия.
– Никой не ми каза нищо съществено, за което да се хвана – отвърна той. – Ема ми сподели, че никога не е
говорила за това с друг човек. Много отдавна с нея бяхме близки, много близки, а тя никога не е говорила за това с
мен. Пазила е тази тайна през всичките години, чак досега.
– Никой не е знаел нищо или никой не е пожелал да говори с теб?
– Именно това е въпросът – отвърна той и отпи продължително. Имаше една случайна среща, към която
непрекъснато се връщаше – със стар приятел на Ема от училище, който се държа странно, когато Ник го разпитваше
за нея. – Един човек ме отпрати набързо – продължи Ник. – Елиът Хопкинс. Учил е в "Сейнт Олбънс" с Уайдънър,
когато Ема е била в Националната катедрална школа, а после и двамата са следвали в "Принстън". Срещал съм го
веднъж-дваж, когато с Ема бяхме гаджета, макар че те бяха просто познати и нищо повече.
Ник се върна към вечерта, в която разговаря с Хопкинс. Попадна на него на благотворителен бал за
университетската болница на Джорджтаун във "Вашингтон Хилтън". Ник беше там с Карън. Сети се, че Хопкинс
познава Ема, и го пресрещна във фоайето на хотела, докато онзи се връщаше от тоалетната. Заговори го за малко,
след което започна да разпитва за Ема.
– Хопкинс заяви, че не е говорил с нея от години – разказа Ник на Дилия. – Попитах го дали има някаква
представа какво може да ѝ се е случило в миналото и от какво би могла да се страхува. Отговори ми, че нищо не
знае, и ме отсвири. Бих го отдал на типично поведение на вашингтонско конте, което е видяло някой по-важен, с
когото да си поговори. Само че нещо не беше наред. Беше се изплашил.
– Знаеше ли, че е изчезнала?
– Аз му казах. Но си мисля, че може и вече да е знаел.
Сега си спомни как Хопкинс се прегърби едва доловимо при споменаването на Ема и как свъси вежди. Ник
познаваше страха и можеше да разчита емоциите на човек от пръв поглед. Бяха усъвършенствали това в службите с
много работа – как да крачат по права линия пред клиента си и да откриват лицата на неспокойните и опасните.
Беше най-рискованата част от работата им.
– Понякога не мисля, че си даваш сметка колко страшен може да изглеждаш, когато си наумиш нещо.
– Не е това – отвърна Ник. – Той се оглеждаше. Сякаш се боеше, че ще го хванат да говори за това. – Ник
довърши кафето и се загледа в чашката. – По дяволите, това беше добро.
Дилия вдигна вежди.
– Знам.
Тя извади телефона си.
– Елиът Хопкинс, казваш?
– Лобист. Партньор някъде си – Ник погледна часовника си.
– Ще го излобираш?
– Нещо подобно – отвърна той. – Може ли да взема назаем колата ти?
– Разбира се.
Остави Дилия пред апартамента ѝ. След десет минути беше на път към офиса на Хопкинс в Джорджтаун,
карайки "Субару Аутбек" със стикер "СЪВМЕСТНО СЪЩЕСТВУВАНЕ" на бронята.
През това време му се обади Дилия:
– Не е в офиса.
– Откъде знаеш?
– Обадих се и поговорих с асистента му. Казах, че съм от куриерска фирма и че изпращам човек с документи,
които шефът му трябва да подпише лично за един от клиентите си. Работи от къщи.
33.
Беше ветровит ден в "Чеви Чейс", квартала на старите богаташи на границата с Мериленд.
Градинската порта в страничния двор на Елиът Хопкинс се отвори с размах, а пантите скърцаха пронизително,
докато вятърът не спираше да я захлопва обратно.
Хопкинс излезе от главния вход на къщата в стила на колониалното възраждане и се насочи към предната врата.
Беше облечен в черен костюм, бяла риза без вратовръзка и мокасини. Косата му беше късо подстригана, а страните
му бяха опънати като на триатлонист.
След като затвори и сложи резето на вратата, се обърна отново към къщата, навеждайки глава, за да се предпази
от вятъра.
Вцепени се. Ник Авъроуз стоеше на пътеката на няколко крачки от него. Хопкинс нямаше вида, който човек си
представя, стане ли дума за лобист – дружелюбен тип в светлосив италиански костюм и обувки с пискюлчета. С
черните си очила създаваше впечатление на стряскащо способен професор по математика. Ник реши, че в това има
известен смисъл. Този човек можеше да обработва Конгреса и Белия дом като марионетки, да превръща
правителството в отдел за производство на пари за своите клиенти.
– Здравей, Елиът – каза Ник.
– Исусе. Как, по дяволите, успя да влезеш? – Огледа двора, високите плетове, автоматичния портал, който си
седеше все така затворен от другата страна на автомобилната алея.
– Исках да поговорим за Ема Блеър.
Хопкинс замига още по-яростно. Прегърби се. Отново онзи страх.
– Казах ти, че не съм говорил с нея.
– Знам какво ми каза.
Хопкинс преглътна и си наложи да изправи гръб. Беше типично за мъже с голяма власт. Не бяха свикнали да се
страхуват. Караше ги да се чувстват неловко и винаги се опитваха да изпъчат гърди и да се измъкнат от ситуацията с
доминантно поведение.
Хопкинс бръкна в джоба си и извади телефон.
– Намираш се в имота ми. Предлагам да напуснеш, преди да се обадя в полицията.
Ник грабна телефона от ръката му. Елиът отстъпи назад и се блъсна в портата.
– Знаеш ли с какво се занимавам аз, Елиът? – попита Ник.
Мъжът кимна.
– Прекрасно – жизнерадостно възкликна Ник, сякаш слагаше началото на някаква среща, и плесна с ръце.
Хопкинс потрепери от звука.
– Това ще ни помогне да сме по-искрени един с друг – продължи Ник. Не обичаше да заплашва хората или да
внушава страх, но този човек криеше нещо, а Ник нямаше време за губене. – Ема разговаряла ли е с теб?
– Допускаш грешка. Знаеш ли в каква беля се вкарваш, като идваш тук?
– В такава беля съм се вкарал, че още малко няма да ми се отрази особено. – Пристъпи по-близо и забеляза, че
брадичката на Хопкинс трепери.
– Добре – тихо се съгласи той.
– Ема разговаряла ли е с теб, преди да изчезне?
– Казах ѝ, че не знам нищо. Че не мога да ѝ помогна. Това е самата истина.
– Да ѝ помогнеш за какво? Какво искаше от теб?
Мълчание.
Ник застана лице в лице с мъжа, едва на няколко сантиметра, и се вторачи в очите му.
– Кажи ми – настоя той почти шепнешком.
– Купонът по случай Четвърти юли във вилата на семейство Уитли. Беше преди двайсет и пет години, а тя
изведнъж взе да рови из стари истории и да ги вади на бял свят. Искаше да знае дали съм бил на горния етаж и дали
съм видял нещо. Не съм.
Ник знаеше името. Семейство Уитли бяха отколешна политическа династия в Мериленд и Вирджиния.
– Какво се случи на този купон?
Хопкинс сведе очи и въздъхна.
– Една жена загина. Катрин Уилсън. Бяхме състуденти в "Принстън", но не я познавах добре.
– Как така?
– Това се знае от всички – каза Хопкинс и вдигна ръце сякаш за да заяви своята невиновност. – Беше нещастен
случай. Този купон се организираше от години. Катрин дойде. Всички се бяха върнали за празниците. Беше по-малка
от повечето хора там. Пи твърде много и се качи горе, за да си легне, а после паднала от спалнята. Откриха я мъртва
на сутринта. Целият случай беше приключен преди десетилетия. Просто идиотско злощастие, но не мисля, че Ема
успя да го преодолее. Поради някаква неясна причина тя дойде при мен преди около месец и взе да ме разпитва и да
рови в тази история. Това е всичко, което ми е известно.
Ник отстъпи леко назад. Ема Блеър не беше жертва. Тя беше свидетел.
– Защо не ми каза, когато те попитах първия път?
Хопкинс зажестикулира между двама им.
– За да избегна именно тази тъпа ситуация. Аз не душа из стари трагедии, които са се случили в обкръжението
на стотината души с най-голяма власт във Вашингтон.
– Кой друг беше там в онази нощ?
– Всички. Някои бяха още в колежа заради най-малката сестра Уитли, но и по-възрастната група беше там.
Нещо като събиране на старата тайфа. Купонът се организираше всяка година още откакто бяхме гимназисти. Много
от хората са учили в "Сейнт Олбънс", в "Джорджтаун Дей", в "Ландън", в Националната катедрална, в "Сидуел".
Повечето бяха на по двайсетина години, тъкмо завършили, Започваха кариерите си в Конгреса. Четвърти юли у
Уитли си беше традиция.
Преди двайсет и пет години, помисли си Ник. Фамилии от такава величина. Хората в онази къща управляваха
града сега.
– Казах на Ема истината – продължи Хопкинс. – Не видях нищо през онази нощ. Не знам нищо за случилото се
с Катрин. Опитах се да предупредя Ема да спре да рови, за нейно добро. – Сведе поглед. – И се оказах прав. Нямам
представа какво се случи с нея. И не искам да знам. Питаш ме защо не желая да се забърквам в това. Ами виж нея.
– На кого другиго каза, че Ема е идвала при теб, че е задавала въпроси?
– На никого.
– Кой беше на горния етаж по време на купона?
– Нямам представа – отвърна той, натъртвайки всяка дума.
Ник постави ръка на рамото му, не го натисна, не се вкопчи в него, но и този жест беше достатъчен.
– Кълна се – увери го Хопкинс. – Ако знаех нещо, щях да съм проговорил още тогава. Казвам ти всичко, казвам
ти истината, защото просто трябва да оставиш тази история. Отдръпни се. Това посъветвах и Ема, защото се опитвах
да я предпазя. Дори да се е случило нещо престъпно на онзи купон, така да бъде. Това бяха синовете и дъщерите на
сенатори, губернатори, банкери. Представа нямаш на какво са способни тези хора, за да опазят тайна…
Порталът в края на автомобилната алея се разтресе и се отвори. Ник пусна ръката на Хопкинс. Към къщата се
доближи джип "Порше", зад волана седеше жена, а на задната седалка – куче порода "Бернски зененхунд". Водачката
се загледа в съпруга си, притиснат от някакъв непознат посред този зимен ден.
Ник закрачи и мина покрай нея, докато тя слизаше от колата, подвиквайки:
– Какво е това? Какво става?
Ник метна телефона на Хопкинс в тревата и се измъкна през портала, докато той се затваряше. Направо му
идеше да се разсмее. Накрая Хопкинс го предупреждаваше и му казваше да стои настрана за свое собствено добро.
Беше твърде късно за това. Огледа протежението на тази съвършена вашингтонска улица. Знаеше съвсем точно
на какво са способни тези хора.
34.
По обратния път Ник мина през централната част на града и се запъти към апартамента на Дилия с нейната
кола.
Не спираше да стиска волана, беше го обзела ярост. Погледна скоростомера и сам си наложи да намали.
Изглежда, Ема е видяла нещо на онзи купон. Дали някой е убил жената? Дали след това са преследвали Ема,
защото е знаела?
Обади се на Дилия.
– Имам нещо – каза той. – Вкъщи ли си?
– Да. Какво е?
– Ще ти кажа, като се видим. Да се видим в…
По телефона чу три почуквания на вратата. Дилия тихичко извика.
– Някой е тук.
– Очакваш ли доставка? Човек?
– Не – прошепна тя. – Домоуправителят чука понякога. Това е.
– Не се приближавай до вратата – предупреди я той.
По линията се чу шумолене на дрехи, после щракване на ключалка.
– Пред сградата има паркирана кола – отекна гласът ѝ. Явно се беше заключила в тоалетната.
– Коя марка?
– "Шевролет" седан.
– Може да е полицията.
Още три почуквания, вече приглушени. Не можеше да е сигурен дали наистина беше полицията, и дори да беше,
дали можеше да ѝ се има доверие.
– На една пресечка съм. Идвам.
– Но ако те видят…
– Няма проблем. Не отваряй. Имаш пълното право. Какъв е кодът на вратата?
– Ник, недей.
– Ще внимавам. Кой е номерът?
– Седем, нула, четири, три.
По телефона се чу викане:
– Дилия Тайран. Градска полиция.
– Можеш да говориш с полицията – каза Ник, – но ще ти трябва адвокат. А не знам дали можеш да им вярваш.
Не искам да ти се случи нищо. Идвам.
– Аз съучастница ли съм?
– Вярваш ли, че съм невинен?
– Да вярвам? – Звучеше шокирана. Гласът му някак си беше прозвучал гузно. – Не си ли?
– Да – отвърна той. – Не си се опитвала да прикриеш престъпление. Не си направила нищо лошо. Можеш да
правиш каквото пожелаеш, но точно в момента не мога да съм сигурен, че тези хора са тъкмо това, за което се
представят. Просто устискай.
Тишина.
– Дилия!
– Тук съм – прошепна тя. Едва я чуваше.
Ник спря неправилно на ъгъла и слезе от колата. Седанът пред апартамента на Дилия беше необозначен
"Шевролет Импала" с полицейска регистрация – DC 5930, и нископрофилна антена за багажник на патрулката.
Определено приличаше на истинската полиция, но той нямаше вяра на никого и на нищо. Ако хората зад това бяха
достатъчно могъщи, за да убият бивш директор на ЦРУ, преспокойно можеха да държат и полицаи на хонорар.
Прикри очи от слънчевите лъчи и надникна през стъклената врата към лобито. Беше чисто. Набра кода на
клавиатурата и влезе. Апартаментът на Дилия беше от дясната страна на втория етаж, затова той тръгна наляво към
по-далечното стълбище.
Препусна нагоре по стълбите, открехна вратата и се шмугна на етажа. Коридорът стигна до Т-образно
разклонение и той надникна зад ъгъла. Двама мъже в костюми стояха пред вратата ѝ.
Ако бяха полицаи, не си представяше, че биха могли да имат заповед за обиск или арест. Само в такъв случай
биха разбили вратата. Наблюдаваше и чакаше, чу как си говорят тихо, не различаваше думите.
Ако понечеха да разбият вратата или ключалката или ако посегнеха към оръжията си, щеше да ги спре. Измъкна
пистолета и го допря до бедрото си.
Единият мъж потропа с юмрук пет пъти.
Сърцето на Ник думкаше в ушите му.
Той отпусна рамене.
Почакаха още трийсет секунди, обърнаха се и се отдалечиха.
35.
Асансьорът зад ъгъла дрънна. Вратите се отвориха и се затвориха. Ник почака да чуе тихото спускане на
кабината и чак тогава тръгна по коридора.
Бяха си тръгнали. Подмина вратата на Дилия, стигна края на етажа до прозореца, който гледаше към предната
част на сградата и местата за паркиране.
Шевролетът потегли. Не искаше да плаши Дилия с повече чукане по вратата и затова ѝ написа съобщение: "Аз
съм. Тръгнаха си. В коридора съм".
Вратата ѝ се отвори, докато той вървеше към нея. Тя огледа коридора, пусна го в апартамента и заключи.
Беше спретнато студио, въпреки че по някаква причина във Вашингтон често наричаха подобен тип малки
апартаменти "гарсониери", подходящи за млади надежди като Дилия. Вратата се намираше на два метра и половина
от идеално оправеното ѝ легло и нощното шкафче, покрито с шарен копринен шал. Спомените ѝ бяха подредени
върху това парче плат – талисман синьо око от старата ѝ родина, който да я пази от зли сили, и нейна снимка като
малко момиченце, почти бебе, с пухкави бузи и двузъба усмивка, сгушено в прегръдката на покойната си майка.
Шумът от трафика се процеждаше през прозореца. Заради липсата на спалня или коридор апартаментът
изглеждаше като изложен на обществено достояние.
Дясната ѝ ръка потриваше лявата и тя се обърна към кухнята.
– Искам малко вода. А ти?
– Ще донеса – отвърна той, отиде до кухнята и ѝ наля чаша. Когато се върна, я завари да докосва ключалката на
входната врата, после да крачи към прозореца като тигър в клетка.
Подаде ѝ водата, тя отпи. Чашата се тресеше в ръката ѝ, а течната повърхност се развълнува.
Приближи се до нея, хвана чашата и я остави на нощното шкафче. Тя го прегърна. Почувства как дишането ѝ се
изравнява – знак, че ѝ олеква.
Ник помогна на семейството на Дилия да се устрои в Съединените щати. По време на службата си във флота
работеше с баща ѝ, капитан от иракската армия, а след това плати визите на семейството. Майка ѝ и баща ѝ
починаха, докато тя учеше в гимназията, а Ник се грижеше за нея. Помогна ѝ с кандидатстването в "Карнеги
Мелън", където тя успя да вземе бакалавърска и магистърска степен само за четири години.
Въпреки всичко, пред което беше минала, или може би благодарение на това Дилия беше съвършената
отличничка, стипендиантка с върхови постижения. Никога не показваше слабост, никога не спираше да се усмихва.
Войната, която беше преживяла, бягството от познатото, новото начало в Щатите в средното училище, всичко това
беше есе в процес на написване, предизвикателство, което да се преодолее и от което да се учи. Само че сега то
заплашваше да я свали на колене.
– Съжалявам – каза той. – Изобщо не трябваше да те въвличам в това.
– Сама се въвлякох.
Беше дете на суров баща, сестра на двама големи братя и с нагласа да докаже, че е способна да се справи с
всичко, с което и момчетата. Силата, която демонстрираше, беше също така и броня. Семейството ѝ живееше под
заплаха, защото баща ѝ работеше с американците. Една нощ военните дойдоха да го търсят и чукаха на вратата на
жилището им, докато семейството бягаше през задния вход. Дилия беше щастливо американче, но същевременно
беше дъщеря на войната с онзи среднощен ужас, проникнал в душата ѝ завинаги.
Седеше на ръба на леглото и известно време оглеждаше ръцете си. Вдишваше дълбоко, сякаш се наслаждаваше
на въздуха. Идваше на себе си след големия уплах.
– Съжалявам, просто е…
Той почака, докато тя се взираше напрегнато във вратата, после в ръцете в скута си, в ноктите. Усещаше, че го
предава.
– Дилия. Няма за какво да се чувстваш зле.
– Онези мъже наистина ли бяха от полицията?
– Така ми се струва. Ще разбера.
– Но може да са работили и за хората, които убиха Уайдънър?
– Не бих се учудил, Дилия. Не ми дължиш нищо, а аз не бих се справил без теб. Ако татко ти можеше да те види
сега… – Ник си позволи да изрази гордостта си видимо.
Това я накара да вдигне очи, а в крайчетата на устата ѝ заигра лека усмивка.
– Благодаря ти.
– Имах време да помисля върху това на дневна светлина. Ще се обадя на Джеф Търнър. Той има много повече
опит в съдебната работа. Познава всички адвокати. Ще се посъветвам професионално по въпроса. Ще се погрижим
да си в безопасност.
Тя кимна.
– Изясня ли въпроса с адвоката, ще намеря човек, с когото да поговориш и ти – продължи той. – Ще се погрижа
за всичко.
– Благодаря.
– Моля. Най-малкото, което мога да направя. – Той сложи ръка на рамото ѝ. – Добре ли си?
– Да – отвърна тя. – Имам всичко, което ми трябва, тук. Просто… вратата.
– Знам.
Дилия пийна още вода и прокара палеца си по ръба на чашата.
– Каза, че си открил нещо.
– Не се тревожи за това сега.
– Какво е, Ник?
Разказа ѝ какво научи от Хопкинс, че е възможно Ема да е била свидетел на престъпление с двайсетгодишна
давност, вероятно убийство.
– Намерих улика към Али Уолдрон – каза Дилия. Отиде до бюрото си и обърна екрана на лаптопа към него. –
Не успях да проследя телефона ѝ, но открих това.
Черно-бяла снимка на Али изплува на екрана, макар да изглеждаше десетина години по-млада. Гледаше към
обектива с крайчеца на окото си и с всезнаеща усмивка.
– Това портретна снимка ли е? – попита Ник.
– Така мисля. Актриса е.
Актьорско изпълнение. Разбира се. Огледа прозорците на екрана на компютъра. Дилия беше разнищила всичко
– Гугъл, Пипл, Лексис-Нексис, ТинАй [сайтове за издирване на хора и правна информация], Фейсбук, Линкдин, Инстаграм,
Туитър, беше се докоснала опипом до живота на тази жена чрез следи, оставени от нея в интернет, както човек
взема отпечатък от надгробен камък с хартия и молив.
– Откъде я намери?
– Кеширано изображение. Гугъл го е запазил веднага щом се е появило в мрежата.
Тя натисна линка. На браузъра се изписа съобщение за грешка. "404: Няма такава страница".
– Оригинала го няма. Някой е премахнал съществуването на Али Уолдрон от този кеш.
– Това е страхотно, Дилия. Поне разполагаме с добра снимка.
Тя отвори друг прозорец и му показа списък с адреси и банки, връзки от реалния свят към анонимни параванни
компании.
– Ето това излезе от регистрацията на джипа и фиктивните дружества. Дотук успях да ги свържа с двама
адвокати, един на Голям Кайман и един в Ню Йорк. И двамата са специалисти по корпоративно право, явно
структурират всички тези параванни фирми и уреждат делата офшорно, когато се налага.
– Някаква идея кои може да са клиентите?
– Не. Всичко води от една корпорация към друга, поредното було.
Той прегледа имената. Трудно се намираха адвокати, които да са способни на това. Клиентите им трябваше да
им възлагат огромно доверие и често се обръщаха към тях и по други чувствителни въпроси.
Ник се замисли за типа хора, които трябва да са присъствали на купона, от онези, които живеят и умират със
своята репутация и биха направили всичко, за да опазят тайните си. Замисли се за Али Уолдрон, която беше хукнала
тъкмо към Капитолия, за всички онези черни автомобили. Замисли се за Ема в собствения му дом, загледана в онези
снимки на стената с изображенията на успешни политици, и как това я подтикна да бяга и да мисли, че може би не
бива да се доверява на Ник. Политическите кампании и комитети трябваше да документират всеки свой разход.
Всички докладваха пред Федералната изборна комисия.
– Можеш ли да провериш тези адвокати спрямо докладите на ФИК? – попита Ник. – Мисля, че са налични
онлайн. Искам да видя дали могат да се свържат с някой политик.
– Мога да направя справка спрямо всички адреси и имена, които открих, да потърся съвпадение по шаблон.
Тя задъвка долната си устна и вдигна очи към него, отново разтревожена.
– Федералните избори – каза. – за колко високо ниво мислиш, че става дума?
Федерални означаваше конгресмени, сенатори, президенти.
– Не знам – отвърна той.
– Ами ако са недосегаеми, Ник?
Той скръсти ръце. Какво би означавало това? Сети се отново за случката в дома на Хопкинс, за страха, който
предизвика у човека. Колко далеч щеше да стигне?
– Нека се движим лека-полека – каза той. – Ще действам по правилния начин.
36.
Грей паркира джипа си на едно празно място в подземния гараж, заобиколи и отвори вратата на Али.
Ник Авъроуз му се изплъзна при Капитолия, но няма нищо. Грей едва не се поддаде на адреналина от лова.
Убийството на Ник насред улицата щеше да повдигне твърде много въпроси. Нямаше нужда от поредния Лий Харви
Осуалд [на 22 ноември 1963 г. Лий Харви Осуалд убива президента Кенеди]. От самото начало планът беше да убие Ник в онази къща
заедно с Малкълм Уайдънър.
Трябваше да се разкаже конкретна история. Искаше да елиминира Ник чисто, внимателно, за да може да
инсценира смъртта му както трябва.
Беше трудно, но Грей имаше предимство. Ник мислеше, че бяга от неприятностите, но нямаше да стигне
доникъде. Колкото повече го притискаха, толкова по-сигурно беше, че ще им падне в ръцете.
Докато Али крачеше пред него, Грей допря длан до джоба си. През плата докосна стоманения цилиндър, пълен
с упойващо вещество. Това щеше да я държи под контрол, ако се паникьосаше, щеше да осигури на Грей време да се
подготви, да я изведе в планината на мястото, от което изчезваха хора. Али не знаеше, но беше тук на прослушване
за живота си.
В края на гаража се отвори врата. Водеше към по-долен етаж на къщата. Блейкли стоеше там в спретнат
тъмносин костюм и риза с отворена яка.
Грей въведе Али вътре и двамата последваха Дейвид по коридора, а после нагоре по стълбите към дневната,
декорирана с абстрактни платна на експресионисти и изчистени бронзови скулптури.
Щорите вече бяха спуснати. В двата края на помещението имаше по една камина. Бял гранитен бар и билярдна
от едната страна.
– Имаш ли нужда от нещо, Али? Питие? – попита Дейвид.
– Кафе, моля.
Дейвид се приближи до кафемашината на бара и пусна две къси кафета в порцеланова чашка. Грей подкани
Али да седне на едно от канапетата. Тя се настаняваше, когато Дейвид се върна с напитката.
Благодари му.
Дейвид постави ръка на рамото ѝ.
– Сега си в безопасност, Али. Няма да допуснем Авъроуз да ти причини нещо.
Очите му се плъзнаха по чантата ѝ. Видимо беше натъпкана с дрехи. Личеше, че се е приготвила да пътува.
– На пътешествие ли заминаваш?
Тя отпи от чашата и го погледна.
– Не знаех какво става. След снощи и всичко с Малкълм Уайдънър исках да се оттегля на някое сигурно място.
Спах у приятелка.
– Какво за снощи?
– Моля?
– Откъде знаеш, че снощи се е случило нещо? Току-що излезе по новините.
– Минах покрай къщата с колата – спокойно отвърна тя. – Видях полицията.
Грей пъхна ръка в джоба. Дейвид Блейкли беше много внимателен спрямо обкръжението си. Затова търсеше
жени като Александра – без връзки, без влияние, неосъществена актриса без семейство. Никой нямаше да я търси.
– Али, говорила ли си с някого за работата, която вършиш за нас, за опитите ти да се сближиш с Ема Блеър и да
откриеш какво знае?
– Хайде стига – отговори тя. – Не.
– Разговаряла ли си с някого за това как ходи при Ник Авъроуз вчера?
– Разбира се, че не.
– Можеш да ни кажеш. Ние се грижим за хората си. Можем да те пазим.
Тя остави чашата.
– Вижте – започна, – може да спрете да ми говорите, сякаш съм девица в беда. Няма нужда да се въртите около
темата и да се чудите дали мога да се справя с всичко това. Наясно съм, че нещо снощи се е объркало. Не изпитвам
нужда да знам какво точно. Не изпитвам нужда да знам какво става с този Авъроуз. Знам само, че представлява
заплаха за вас и за мен и трябва да се отървем от него. На всяка цена. – Насочи поглед към Грей. – в играта съм.
Али се облегна назад и погледна от единия мъж към другия.
Дейвид леко кимна, сякаш я оценяваше като рядък художествен експонат.
Тя се протегна и довърши кафето.
– Има ли място, където да се освежа? – попита.
Дейвид посочи встрани от бара. Жената тръгна натам и влезе в тоалетната. През вратата се чу пускането на
вода.
Дейвид изглеждаше впечатлен, когато Грей се доближи до него. Беше видимо, че я харесва. Тя беше настървена,
външен човек, какъвто бе и той някога. И макар Александра да нямаше никаква власт, или може би точно заради
това, инстинктът ѝ за оцеляване беше силен. Беше се движила достатъчно из тези среди, за да знае, че ако се опита
да пресече пътя на човек като Дейвид Блейкли, той ще я унищожи, а светът просто ще вдигне рамене. Единственият
ѝ избор беше да играе играта.
– Не мислех, че ѝ е по силите – тихо каза Грей.
– Винаги съм се надявал, че е.
– И…?
– Засега не се налага да предприемаме нищо особено.
Хубаво, помисли си Грей.
– Какво да я правя? – попита.
– Можем да я използваме. Накарах я да се сближи с Макдона – каза Дейвид. – Ще му влезе под кожата, ще го
успокои и ще ни помогне да се уверим, че няма да се пречупи.
Вратата на тоалетната се отбори, а Али излезе отвътре с измито влажно лице.
Доближи ги с леки стъпки, като боксьор на ринга.
– Е? – попита.
Дейвид я прегърна през раменете.
– Искам да се обадиш на Сам. Под голямо напрежение е. Трябва да знам дали се справя. Дръж си очите на
четири. Искам да ми докладваш с кого разговаря. Прави това, което правиш обикновено.
37.
Ник остана в апартамента на Дилия, докато не се увери, че тя е добре. Започнаха да търсят информация за
Катрин Уилсън, жената, починала на купона за Четвърти юли. Искаше да намери некролог и трябваше да разбере
имената на всички останали, които са могли да бъдат там, и каква е връзката им с Малкълм Уайдънър и Ема Блеър.
Беше четири следобед. Дилия го накара да хапне и притопли две порции пиле тика масала от "Трейдър Джоус".
След като тя се захвана с търсенето и го увери за пореден път, че е добре, той тръгна към офиса на Джеф
Търнър.
Остави колата на две пресечки от сградата на Джеф и стигна пеш. Рейндж роувърът на Джеф си стоеше на
обичайното място. Докато приближаваше сградата, забеляза седан "Импала", паркиран в червената зона отпред.
Имаше видима издатина на багажника, която подсказваше наличието на антена. Боже. Ченгетата го обграждаха
отвсякъде, разговаряха с всеки, който би могъл да знае къде е.
Почуди се дали да не се обади на Джеф, но идеята не беше добра, при положение че полицията се намираше
при него. Беше по-добре да изчака и да го хване лично. Ник се обърна и се шмугна в едно заведение за бърз обяд.
Беше последната от старите вашингтонски сгради на улицата, четириетажна тухлена грозотия, притисната между
две лъскави кули. Така щеше да остане извън полезрението на полицаите и все пак да вижда добре сградата на
Джеф.
Зае крайния стол на бара до прозореца и си поръча чаша кафе. Телевизорът в края на плота показваше снимка
на къщата на Уайдънър, направена от хеликоптер, след което премина на друга тема, нещо за бюджетна сделка в
Конгреса.
Убийството вече беше обществено достояние. Чу за него и по радиото по пътя насам, видя го да се върти по
телевизията през прозорците на баровете и ресторантите, покрай които мина. Това беше Вашингтон – новини на
бара вместо спорт, хора, обядващи набързо, залепени за телефоните си, които вероятно полудяваха от входящи
съобщения от "Таймс" и "Поуст" за смъртта на бившия директор на ЦРУ. Името и снимката на Ник все още не бяха
обявени публично, но и това щеше да се случи всеки момент.
Сервитьорът му донесе чаша горчива арабика, която му връщаше приятни спомени за всяко бистро и всяка
бензиностанция, на които беше спирал по път, а междувременно не сваляше поглед от сградата на Джеф.
Ченгетата потеглиха, бяха двама в импалата.
Остави пет долара за кафето, кимна вместо "благодаря" и излезе. През прозореца видя Джеф да излиза от офиса
си и да се насочва към задния вход. Идеално.
Ник трябваше да поговори с него, но искаше да го направи така, че възможно най-малко хора да го видят и да
разберат, че е там.
Доколкото успяваше да прецени, улицата беше чиста и в двете посоки, но въпреки това беше възможно някой да
наблюдава.
Обърна се и тръгна към алейката.
38.
Джеф Търнър отвори вратата на рейндж роувъра си със замах и седна зад волана. Запали и излезе от
паркомястото, което наемаше зад ниския блок.
Зави надясно по еднопосочната улица.
– Откога ме чакаш тук? – попита.
Ник се вдигна от пода и седна на задната седалка. Разкърши врат, без да отлепя поглед от минаващия покрай
прозорците град.
– Само минутка – каза и мушна взломаджийския си комплект обратно в джоба. Запалването на колите беше
трудна работа, но вратите не представляваха проблем.
– Да разбирам, че си видял ченгетата.
– Да – отвърна Ник. – Истински ли бяха?
Джеф го изгледа в огледалото за обратно виждане.
– Що за въпрос е това, по дяволите? В какво си се забъркал?
Джеф все още ругаеше като истински пехотинец, но източно-тексаският му говор, точещ се като отлежал скоч,
леко смекчаваше ефекта.
– Доколко ти разясниха ситуацията?
– Казаха, че Малкълм Уайдънър е убит заедно с един пазач. Отпечатъците ти били навсякъде. Колата ти била
отпред. Преследвал си го, изпращал си му заплахи и в момента се укриваш.
Зави надясно, а после заби поглед в Ник в огледалото.
– Казаха, че си му прерязал гърлото. – Джеф върна погледа си върху платното, гледаше право напред,
хладнокръвно и мълчаливо. Ник наблюдаваше лицето му в огледалото.
Познаваше Джеф Търнър като идеален пример за редник от типа "колкото по-зле, толкова по-добре". Едно
време разправяше мръсни вицове, които биха засрамили и най-закоравелия войник, докато се влачеха под
изгарящото слънце на Мохаве с по четирийсет килограма тежести на гръб, част от продължителното военно
обучение в пустинята.
Ник се радваше, че сега вижда онова хлапе, което познаваше, а сега беше успешен столичен бизнесмен, облечен
в костюм по поръчка, и работеше в близко сътрудничество с армията, с Военноморския клуб или по конференции
по сигурност. Бизнесът на Джеф процъфтяваше и си беше изцяло негово дело. Беше намалил шегите, поне донякъде.
Но имаше моменти, в които чарът му на жизнерадостен воин изглеждаше изкуствен, сякаш само навличаше
маската на старото си A3.
Ник долавяше нещо зад това – страх, може би, онзи ужас на фронтовата линия, който те следва, когато се
върнеш от война, и който не спира да звъни в ушите ти за вечни времена като постоянен шум.
След пехотата Джеф се върна на работа като изпълнител в компания, която се занимаваше с охрана на важни
личности от Държавния департамент, както и с назначения в Ирак, Афганистан и Сирия. Ник не беше наясно с
подробностите, дори не знаеше къде е бил Джеф тогава, но се озова насред престрелка. Лекарски екип в Германия
възстанови ръката му с четири операции, а след завръщането си премина през едногодишна рехабилитация. Ник
беше виждал ръката му, белезите набраздяваха кожата като дървесна кора.
Опитваше се да подпита Джеф, когато се виждаха, но той не захапваше, а и Ник не настояваше. Разбираше го,
той самият никога не говореше за всичко, което беше видял и преживял. Беше достатъчно да е до него. Понякога,
когато Джеф нямаше представа, че някой го наблюдава, Ник го хващаше да седи, сякаш изгубен в мрака или отново
там в камиона, обстрелван на решето, а после се отърсваше от това с усмивка.
Може би му беше твърде тежко, за да говори за това. Може би бесният работен график на Джеф беше неговата
терапия, която не позволяваше на ума му да се връща назад.
Джеф и Дилия. Бяха толкова различни, но и двамата белязани от войната. Понякога това събираше хората,
работещи в охранителния бизнес. Беше начин да си изградиш защита, да си върнеш контрола.
Съчувстваше на приятеля си и винаги се опитваше да го предпазва от товара, който го притиска. А сега тази
глупост. Полиция на прага му. Трупове в съседния двор.
– Вярваш ли на това, което са ти казали за мен? – попита.
Джеф го изгледа в огледалото.
– Майната ти. Не. Трябва ли?
– Не – отвърна Ник. – Бях в онази къща по работа, правех одит на сигурността. Налетях на местопрестъпление.
Проверих жизнените показатели на Уайдънър, но беше твърде късно.
– Ами документацията? Пълномощното? Всичко останало?
– Няма го. Откраднато. Изтрито.
– Значи е било…
– Капан.
Ник се изсмя. Знаеше колко фалшиво звучи всичко.
Продължиха да карат. Ник погледна надясно.
– Завий тук – каза и посочи към групичка оголели дървета по Потомак, от северната страна на "Уотъргейт".
39.
Спряха и слязоха от колата. Ник нагази в тревата и пое по пътеката към реката, а Джеф го последва.
Слънцето се беше спуснало ниско в небето, скрито зад дърветата.
Ник имаше нужда от открито пространство. С всяко вдишване вкусваше свежия въздух, който идваше от водата
и от горите на остров Рузвелт.
Спусна се към брега и погледна надолу към някаква постройка от загниващи дървени греди. Беше останала от
някогашните шлюзове и канали, воден портал в близост до мястото, където Рок Крийк се вливаше в Потомак.
Обърна се и погледна към комплекса "Уотъргейт", който се извисяваше над улицата. С Карън идваха тук на
разходка и пикник до навеса с лодките, като вземаха по един сандвич от италианския магазин в "Арлингтън". Тя му
спомена, че тъкмо тези руини са дали името на сградата. Някога отдавна извитите фасади, фонтаните и странните
бетонни зъби между балконите са били нечия идея за бъдещето, но сега, в този сив залез, зданието изглеждаше
просто остаряло и тежко.
Джеф беше застанал на няколко крачки от лявата му страна и бавно оглеждаше горите, покриващи брега на
реката откъм Вирджиния, моста "Кий", стръмнините, каменистите островчета нагоре по течението. Трите сестри,
както ги наричаха заради трите гранитни скали. Ниско над моста прелетя ястреб и изчезна сред дърветата на
отсрещния бряг.
Ако гледа просто така, човек лесно би могъл да забрави за миг, че се намира насред столичния град.
Джеф се обърна към него.
– Какъв е следващият ти ход?
Ник хвърли поглед към пътеката, по която дойдоха. Две жени минаваха оттам. Заговори тихо:
– Трябва ми адвокат, но са ми нужни повече доказателства за случилото се в действителност, преди изобщо да
си помисля да се предам.
– С какво разполагаш?
Ник имаше няколко насоки – регистрационен номер, името на Али Уолдрон и нейна снимка. Можеше да
насочи полицията и към Хопкинс. Но при всички доказателства срещу него, му трябваше много повече.
– Недостатъчно – отговори.
– Искаш ли да споделиш с мен, приятелю?
– Не. За твое добро, Джеф.
Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре.
– Ник, всичко говори срещу теб.
– Ако го бях убил, щях да свърша много по-добра работа.
Джеф стисна очи.
– Не започвай с това, ако ще говориш с ченгетата, става ли? И без това ще ти е трудно да убедиш когото и да
било без сериозни доказателства.
– Знам. Добрали са се до всичко, с което разполагам. Сейфът в работата. Компютрите ми. – Замисли се за онези
съобщения, които някой беше нагласил в пощата. Знаеха дори маниера ми на говорене: "Никой не е в безопасност".
– Сякаш са вътре в проклетата ми глава.
– Как смяташ да процедираш? – попита Джеф.
Ник скръсти ръце.
– Ти си най-добрият в тази игра – продължи Джеф. – Постави се на мястото на човека, който стои зад това,
независимо кой е. Влез в ролята.
Ник се загледа във водата.
– Някой близък – каза. Той би използвал вътрешен човек, някой, на когото би имал доверие, някой с достъп.
– Кой например?
Ник се залюля наляво-надясно, а умът му заработи на бързи обороти. Сети се за Карън. Беше странно, че тя
познава всички играчи в тази ситуация. Беше тяхна съученичка и състудентка. Дори бе възможно да е присъствала
на купона, на който е умряла жената, абсолютно възможно. Отхвърли тази мисъл, чувстваше се зле само от
представата, че би могла да има нещо общо. От стреса и безсънието вече му се привиждаха несъществуващи неща.
Нямаше да поема по този път.
– Слушай – каза Ник, – не искаш да знаеш подробностите. Мисля, че това е причината да ме натопят така.
Открих информация, че много сериозни хора се опитват да опазят една тайна.
– Да си ме виждал някога изплашен?
– Не. И това е част от проблема. Не ми трябваш побеснял заради цялата тази история. Не се тревожи за
причините. Аз ще се оправя с това.
– Какво тогава мога да направя?
– Трябва да намеря една жена. Имам телефона ѝ. Тя е единствената реална връзка между мен и хората, които ме
натопиха. Дали е възможно да намерим местонахождението ѝ по телефонния номер? Исках да проверя дали е
възможно проследяването, преди да ѝ се обадя.
Джеф присви очи.
– Не. Това са полицейски хватки. Има хора, на които да платиш. Частни следователи, поръчители. Имат достъп
до брокери на информация, които купуват всичко от мобилните оператори. Биха намерили когото и да било срещу
подходящото заплащане.
А това означаваше Джеф да наруши една дузина закони.
– Не искам и ти да се окажеш под ножа.
– Намери си адвокат и ме наеми през него. Ще свърша работата срещу долар и всичко ще е конфиденциално.
Искам да ти помогна.
– Познаваш ли някой добър? Ако ще водя тази битка, има вероятност да се изправя пред много сериозни хора.
Трябва ми силен играч, някой, който да може да дърпа конците на бойното поле, медиите, политиката, някой, който
познава мръсните ризи и кой кого се опитва да прецака.
Джеф се замисли за момент.
– Елсбъри.
– Познаваш Греъм Елсбъри? – Беше ярка звезда на небосклона на властта във Вашингтон, парашутът, който
дърпаш, когато си затънал насред застрашаващ кариерата ти скандал. Всичките му клиенти бяха конгресмени,
известни личности и сериозни бизнесмени.
– Работя много за него. Но той е висока топка за теб. Ще имаш нужда от много зелено.
– Можеш ли да го уредиш бързо?
– За теб със сигурност. Но гледай да не се показваш дотогава. Той ще знае кога е подходящият момент да се
обърнеш към полицията и как точно да стане.
– Мислиш ли, че мога да имам доверие на полицията?
– Той ще те насочи към правилните хора. Щом този, който те е натопил, може да убие директор на ЦРУ, значи
има свои кадри в полицията. Не знам. Не бих се доверил на никого или нищо, докато не измислим начин да се
обърнем към правораздаването през Елсбъри. Той е на толкова високо ниво, че няма да посмеят да очистят негов
клиент в пандиза.
Ник си го представи. Убийство в затвора. Увиснал от решетките. Мистериозно подхлъзване и падане, той –
проснат със счупен врат до общата тоалетна чиния.
– Съжалявам, човече – каза Джеф. – Не искам да те баламосвам с оптимистични теории. Положението е лошо.
– Оценявам го.
Нямаше нужда от рамо, на което да си поплаче. Това не беше присъщо на Джеф. В неговия стил беше да търси
отговори и да действа – точно това, от което се нуждаеше Ник.
– Какво друго мога да направя?
– Уреди ми среща с Елсбъри. Ако е възможно да го направиш, без да споменаваш името ми, би било още по-
добре. Просто кажи, че е за твой приятел или нещо подобно. Ще разполагам с повече, докато дойде време да се
видим.
– Оръжие? Пари? Място, където да се покриеш? Само кажи.
– Добре съм.
– Ник, нека…
– Добре съм, човече. И без това ми помагаш страшно много. Сега ме остави някъде до офиса си.
– Добре.
Ник се загледа на юг, покрай "Уотъргейт" и Кенеди Център, омагьосан от течението на реката, която се
разливаше като живак към монументите.
– Този град – обади се Джеф – понякога те кара да изпитваш носталгия към Багдад.
40.
Ник излезе от Вашингтон с колата на Дилия. Имаше план или поне наченки на такъв. Събираше
доказателствата малко по малко, а те го водеха към хората, които стояха зад убийството на Уайдънър в
действителност. Елсбъри беше непробиваем адвокат. Щеше да знае какво да направи и с кого да говори. Така Ник
щеше да се свърже с полицията по правилния начин и да разкрие кой стои зад цялото нещо по законен път.
Спря на странична уличка. Щом не можеше да проследи телефона на Али Уолдрон, имаше и по-лесен начин да
стигне до нея. Смени сим-картите на апарата и я набра.
Три позвънявания, четири.
Свързване. Никакво "добър ден", само едва доловимо вдишване и издишване.
– Али? – попита той весело, като стар приятел.
Никакъв отговор.
– Аз съм. Ти къде си?
Бавно вдишване от другата страна, а после връзката прекъсна.
Ник погледна към телефона. Нима беше разпознала гласа му? Много добре. Да го смята за предупредителен
изстрел. Приближаваше се все повече. Щеше да ги намери.
Отново смени сим-картите и потегли.
Ник стигна до своя квартал след половин час. Завъртя волана надясно, минавайки покрай къщите, а всяко
спиране и всеки завой му идваха механично, като части от музикално произведение, което е свирил хиляди пъти.
Виждаше семействата, които се събираха на масата за вечеря, родители, които се прибираха вкъщи с чанти,
пълни с документи. Усмихна се и поспря за миг, за да се наслади на чистата нормалност на този живот.
Ник се беше изправил срещу най-лошото във Вашингтон – корупцията и кървавия спорт на политиката от висша
класа. Беше лесно да забрави другото лице на столицата, племето на честните трудещи се и на държавните
служители с идентификационните карти на врата, с дипломите за виеше образование, с панталоните с ръб, роклите
"Ан Тейлър" и чантите, пълни с книги – онези, които работеха, за да поддържат управлението на държавата и
работата на хилядите други институции в града.
Това беше истинската столица наред с подкупната ѝ страна, макар че тихо свършената добра работа никога не
стигаше до вечерните новини.
В полезрението му присветнаха фарове, а една кола зави по странична улица. Успя да я зърне, преди да отмине
– черен "Шевролет Тахо".
Колата продължи да се движи, излизаше от квартала. Преди да влезе вътре, трябваше да провери дали не
наблюдават къщата, дали не чакат в засада.
Изгаси фаровете и спря до тротоара малко по-надолу.
Трябваше да се удържи да не изпълни ежедневния си ритуал – да спре отпред, да провери какво има в
пощенската кутия, която поскърцваше напоследък, да отвори с размах входната врата и да повика Карън, зажаднял
за нейния глас и докосването ѝ.
Сега седеше сам, с пистолет на хълбока и оглеждаше тихата уличка като крадец.
Колата на Карън беше на алеята. Лампата в дневната светна и той видя как тя се насочва към кухнята. Рано се е
прибрала. Но беше в безопасност. Дойде само затова, да се увери.
Но имаше и още. Навярно тя знаеше нещо за мъртвата жена и какво може да е видяла Ема Блеър. Може да е
била на купона. Искаше да разбере как тя се вписва във всичко това.
Карън е израснала в този свят на пари и политика. И сега работеше за същите хора като консултант по връзките
с обществеността – изпитваше, усъвършенстваше и насочваше целево всичките им изявления.
След смъртта на първия ѝ съпруг Карън установи, че ѝ е оставил сериозни дългове след поредица от неуспешни
инвестиции. Наложи ѝ се да обяви фалит, за да се разплати с всички. Това я съсипа, остана почти без нищо, но все
пак разполагаше с връзките си в този свят, където всеки сякаш познаваше другия и най-много обичаше старата игра
на имена: "О, "Харвард"? Кой випуск? А знаеш ли, че…".
Тя беше майстор в тази област – да свързва хората, сама да създава връзки. Още преди да започнат да се виждат,
тя вече беше изградила своята фирма от нулата, а сега представляваше един от стожерите на бранша във Вашингтон.
Винаги се е възхищавал на нейната страст, на работната ѝ етика, на ума ѝ, но все пак имаше нещо необичайно в
това колко бързо е добила влияние в своята сфера.
Ник провери огледалата. Нямаше следа от тахото. Улицата беше чиста. Излезе и бавно се приближи към къщата,
прекоси моравата, за да провери задния двор, след което отиде до входната врата. Плъзна кобура на пистолета леко
назад по хълбока и влезе.
След като затвори вратата, се обърна и видя Карън в коридора, все още в роклята от работа. Стоеше
неподвижно, с широко отворени очи и го гледаше, сякаш беше непознат.
След миг се доближи до него, прегърна го и го стисна здраво.
– Добре ли си? – попита той.
– От ФБР бяха тук, Ник. Търсеха те.
41.
Карън отстъпи назад.
– Отбих се вкъщи след срещата с Тайсънови и ги заварих тук. Двама агенти. Искаха да говорят с теб. Настояха
да се предадеш кротко.
Каза "кротко", сякаш беше най-опасната дума в английския език.
– Защо ще се изразяват така? – попита тя. – Какво става?
– Недоразумение – отвърна Ник. – Понякога е част от работата. В момента се занимавам с това.
Поведе я към кухнята. Тя се облегна на масата и постави телефона си на подложката до чаша вода.
– Къде е колата ти? – попита, загледана през прозореца. Щеше да види фаровете, ако беше спрял отпред. Очите
ѝ се насочиха към ключовете в ръката, с логото на "Субару Аутбек" на червената халка.
– Наложи се да заема тази на Дилия.
Тя поклати глава, сякаш не намираше никакъв смисъл в думите му.
– Попитаха дали съм те виждала снощи.
Снощи. Новината за убийството на Уайдънър беше навсякъде. Ясно беше, че е събрала две и две.
– Защо ме разпитваше за Малкълм Уайдънър и Ема Блеър сутринта?
– Карън – той започна внимателно да подбира думите си. – Знаеш, че не обичам да крия нищо от теб. Знам, че
съм ти ясен като бял ден, и не е нужно дори да се опитвам.
Тя спря погледа си върху него. Вярно беше.
– Бих го направил само ако е крайно необходимо. По-добре да премълча обясненията засега. Ще разговарям с
адвокат. Ще уредя проблема.
Тя стисна устни. По лицето ѝ се четеше напрежение. Ник се изненада, че не го притисна. Карън не беше от
хората, които да държиш в неведение, но сякаш го приемаше по-добре от очакваното.
Той самият изглеждаше като просяк, ясно му беше. Тя виждаше отчаянието му.
– Имам нужда от помощта ти – каза той. – Много съм близо до нещо, което ще разреши цялата ситуация. Чувала
ли си някога за жена на име Катрин Уилсън? Починала е по време на купон във вилата, собственост на семейство
Уитли.
– Бяхме съученички, но тя беше по-малка от мен. Сладко момиче, много срамежлива.
– Ти беше ли на купона, на който е умряла?
– Не. През онова лято бях в Париж. Но съм присъствала няколко пъти преди това, а и чух какво се е случило с
Катрин. Беше трагедия. Този купон винаги е бил извън всякакъв контрол.
– Какво се е случило с нея?
– Пила е повечко, изгубила е съзнание или нещо подобно, и паднала. – Карън се загледа в ръцете си. – Било е
нещастен случай. Всички бяха съсипани. Всички тези семейства, децата, които бяха израснали заедно. – Погледна
Ник в очите. – Мислиш ли, че е имало някакво насилие? – попита. – Какво общо има това с Малкълм Уайдънър?
– Той бил ли е там?
– Възможно е.
– Знаеш ли кой е присъствал през онази нощ?
– Не. Знам кои хора обикновено ходеха, но това беше грандиозно събиране със сто – сто и петдесет човека.
– Възможно ли е да е имало някой, който сега е на много висока позиция? Някой, който да е особено притеснен
за репутацията си? Политически кандидат? Някой на висок пост, съдия или номиниран за такъв пост?
– Разбира се. Повечето от тези хлапета идваха от изтъкнати семейства.
– Кой например? – той грабна химикал и тетрадка от плота.
– Какво?
– Кажи ми всички политици, които е възможно да са били там.
– Не знам кой е ходил точно през онова лято.
– Но кой би могъл?
– Какво смяташ да правиш с тези имена?
– Не се тревожи за това, Карън. Просто ми кажи.
Последните няколко думи произнесе по-силно, отколкото възнамеряваше.
– Ник, трябва да си намериш добър адвокат и да се свържеш с ФБР.
– Работя по въпроса. Но не знам дали мога да им имам доверие, както и на полицията. А ми трябва и повече
информация. Имената са ми необходими.
Карън се облегна пребледняла назад, сякаш внезапно се отдръпна.
– Ник, няма да ти помагам да градиш… Дори не знам какво. Възможно е вече да има заповед за ареста ти.
Става дума за убийството на бивш директор на ЦРУ, а ти продължаваш да преследваш някаква теория, разказана от
празноглавата ти бивша приятелка? Просто спри, моля те. – в гласа ѝ се долавяше страх. – Остави тази работа. Ще
се убиеш заради това.
Той пусна химикала. Дали го предупреждаваше по някакъв начин?
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа да зарежеш тази история. Каквото и да е ставало с Ема, по дяволите, каквото и да правиш по
цяла нощ някъде там, вместо да си стоиш вкъщи с мен. Не знам какво ти става, но изглежда, сякаш вечно си търсиш
оправдание да излезеш навън и да се озовеш пред дулото на пистолет. Да не би да ти липсва работата на охранител?
Това ли е? Това тук не ти ли е достатъчно? – Тя разпери ръце в двете посоки, оглеждайки дома им, после посочи
към Ник, към себе си и обратно. – Аз не ти ли стигам? Ако е така, само кажи. Ще се справя някак.
– Не, Карън. Почакай. Не е това.
– Тогава спри. Вече стигна твърде далеч.
Той отиде до вратата и надникна в кабинета, после в дневната, огледа лицата на клиентите на Карън и
сватбените ѝ снимки със съучениците ѝ.
Ник се бореше с умората, бореше се да се съсредоточи. Точно тези снимки изплашиха Ема, когато дойде тук да
търси помощ от Ник. Разбрала е колко е близка Карън с всички тези хора от училище, които днес бяха сериозни
политически играчи.
– Знаеш ли нещо за случилото се с жената на онзи купон?
– Не – рязко отговори тя. – Казах ти.
– Да не би да се опитваш да ме предпазиш? Опитваш се да ми попречиш да открия нещо?
Тя вдигна ръка.
– Този разговор приключи.
– Може би се опитваш да предпазиш друг човек? Боиш ли се от някого?
Тя сведе поглед.
– Карън, каквото и да правиш, трябва да ми се закълнеш, че няма да кажеш на никого, нито дори на полицията,
за това, което си говорихме сега и сутринта. За Ема, за Катрин или Малкълм Уайдънър. За твоя собствена сигурност.
Тази информация е опасна. Обещай ми, че няма да кажеш на никого.
– Ник…
– Обещай ми това, моля те.
Тя бавно поклати глава.
– Какво има? – попита той. – Можеш да ми кажеш.
– Не, Ник. Не мога. Именно в това е проблемът.
Той си пое бавно въздух и се замисли върху казаното от нея, разгледа го внимателно. Разбираше как изглежда
всичко в нейните очи. Преди малко пазителите на реда бяха почукали на вратата ѝ, търсеха го като беглец, защото
наистина беше беглец.
– Съжалявам, Карън.
Тя отново вдигна ръка. Не беше по театралните мелодрами и сълзите.
– В момента не мога да се справя с това – каза тя, а гласът ѝ рухна. Завъртя се и тръгна по коридора. Той чу как
вратата на банята се отваря и се затваря.
Дойде тук и тръгна да си записва имена на политици, сякаш съставяше списък с мишени, говореше как няма
доверие на ченгетата и я заклеваше да мълчи. Разбира се, че я е уплашил. А отгоре на това намекна, че тя може да
има нещо общо с тази история, че тя крие нещо от него. Разбираше възможното ѝ желание да го изхвърли през
вратата като мръсно коте. Ник се наведе и подпря ръце на масата. Хората зад всичко това изцапаха ръцете му с кръв
и му създадоха образ на убиец. Сега видя подозрението и върху лицето на собствената си съпруга. Този кошмар му
отнемаше всичко, заплашваше дома му, брака му. Премести ръце до ръба на масата и стисна силно. Всеки мускул в
тялото му се напрегна, жилите му изпъкнаха, предмишниците му бяха толкова стегнати, че трепереха, чашата вода
тракаше по дървения плот.
Искаше само да обърне масата, да освободи яростта си, а в гърдите му се надигаше вой. Но това само щеше да я
ужаси и да го направи още по-виновен в нейните очи.
След миг пусна масата и прибра ръцете си до тялото. Стисна очи, вдиша и издиша през носа и потисна гнева.
42.
Ник се приближи към предния прозорец на къщата. Телефонът в джоба му избръмча и той го извади.
Съобщение от Дилия с молба да ѝ се обади. В момента не можеше да говори с нея, не и насред цялата тази лудост.
Погледна надолу по коридора и чу течаща вода.
Очите му минаха по повърхността на масата. Нямаше нищо освен подложките и чашата. Телефона на Карън го
нямаше.
Направи три крачки към банята. Водата течеше от много време.
Имаше нещо странно в това, че е взела телефона със себе си. Тя нямаше навика да си запълва времето с него, не
се криеше зад екрана. Това му харесваше много у нея.
Не звучеше като да говори с някого. Но беше възможно. Или пък изпращаше съобщение. Зачака пред вратата.
Приближи се. Карън излезе. Изглеждаше по-добре. Очите ѝ се бяха прояснили.
Тя прокара опакото на ръката си по бузата.
– Хайде да направим крачка назад, става ли? – Телефонът беше в ръката ѝ. Когато вдигна очи към нея, Ник
забеляза, че тя го наблюдава и следи погледа му, вперен в телефона.
Усмихна му се сладко-горчиво и тръгна към него.
– Защо не поседнем?
Тя се приближи съвсем, загледана в лицето му. Върбинка. Този аромат. Лосионът за ръце, който използваше.
Умората и подозрението се въртяха из главата му като зъбни колелца. Зад всичко това обаче, и то с много по-голяма
сила, стоеше нещо много просто. Той се нуждаеше от нея. Искаше да я прегърне.
Долната ѝ устна се изду в тревога.
– Знам, че ти идва много. Нека ти направя кафе или нещо за хапване.
Това му се стори странно, внезапната ѝ топлота след цялата заслужена подозрителност. Дали не се беше
свързала с някого и сега се опитваше да го задържи тук достатъчно дълго, за да дойде още някой?
Параноичен си. Губиш почва. Та това е съпругата ти.
С усилие си наложи да се откъсне от нея. Очите му се плъзнаха към прозорците, но не виждаше нищо навън.
Вътре беше твърде светло.
– Не биваше да идвам, Карън. Съжалявам, че те подложих на това. – Трябваше да говори с Дилия и разбираше,
че в момента няма място в тази къща, дори само за да се остави на онова, което го гонеше от нея. – Искам да те
държа далеч от всичко. Тръгвам.
– Остани. Не се връщай там, Ник. Не искам да ти се случи нищо.
– Така е най-добре.
Той постави другата си ръка върху нейната, беше топла. Ръцете ѝ винаги бяха топли в неговите.
Тя погледна към прозорците.
Той издърпа пръстите си, сведе глава и тръгна с бърза крачка, защото сам си нямаше доверие, че може да
продължи.
43.
Ник излезе през задната врата, слезе от верандата и се отмести вдясно, за да огледа улицата. Остана в тъмния
двор, завъртайки се бавно в кръг, както го бяха обучавали много отдавна, сканирайки с поглед от далечна към близка
точка, от далечна към близка точка, сектор по сектор, целия квартал. Беше тихо и той си представи останалите
семейства, събрали се около масите за вечеря.
Поклати глава. Стоеше тук в нощта като някой лунатик, обикаляйки по сенките. Трябваше да си почине. Тръгна
през моравата, после спря.
Причината беше съвсем незначителна – примигване две къщи по-надолу, точица светлина, скрита сред храстите
между домовете на съседите му.
Промъкна се през моравата, където градинската архитектура позволяваше да намери укритие, и погледна натам.
На улицата, близо до колата на Дилия, стоеше някой. Човекът, изглежда, чакаше, наблюдаваше, опитваше се да го
пресрещне.
Заслуша се и чу само вятъра, брулещ оголелите клони на зимните дървета, както и автомобилен двигател в
далечината. Огледа се за други преследвачи. Защото до всеки забелязан човек обикновено се криеха други. Колата
му трябваше. В гората зад къщите имаше пътеки, следващи старото корито на потока и водосточните канали.
Можеше да мине оттам и да заобиколи наблюдателя.
Искаше да види колко още се крият наоколо и дали са от полицията, или от ФБР. Ако нямаше други и онзи беше
самотен страж, може би щеше да успее да го надвие, появявайки се изненадващо.
Влезе в гората и хвана пътеката покрай потока, който в момента представляваше само влажна вдлъбнатина в
пръстта, отрупана с листа. На полянката от лявата му страна имаше малка детска площадка.
Инстинктът го подтикваше да побърза, но си наложи да успокои темпото. Не искаше да вдига шум. Гледаше към
улицата и осветените къщи. Човекът беше изчезнал.
Ник излезе от пътеката и прекрачи встрани.
Чу приближаващи стъпки по влажната пръст. По слух успя да прецени, че е само един.
Ник приклекна между боровете и се задвижи в обратната посока, прекоси коритото на потока и полянката,
минавайки покрай детската площадка.
Ако имаше и други, той искаше да примами своя преследвач и да го отдели от подкреплението му. Прикри се
зад един дъб и зачака очите му да привикнат към тъмнината, оглеждайки гората.
Ръката му се спря върху пистолета в кобура, но не го извади. Още не. Имаше вероятност да е полицай или агент.
Ник нямаше намерение нито да убива ченге, нито да принуждава ченгето да убива него.
Нямаше да стреля, ако не беше неизбежно. Беше обучен да пази и защитава. Не беше подходящо място да
хвърчат куршуми, предвид къщите зад гърба на мишената и спящите деца, не беше място за започване на война.
Люлките на площадката скърцаха тихо на вятъра. С Карън обичаха да спират тук по време на разходките си, да
сядат и да си говорят в края на деня.
Опрян в дървото, се придвижи покрай него и надникна в мрака. Белият лъч на тактически фенер мина през
гората и проряза погледа му.
За миг го заслепи и остана да стои безпомощен. Стисна очи и пак се скри. Дали го видяха? Ако беше ченге,
щеше да обяви присъствието си, но не се чуваше нищо. Беше някой от убийците.
Ник извади пистолета от кобура и се огледа, но виждаше само тъмнина и ивичестия остатъчен образ на лъча
светлина.
Заслуша се в очакване да го доближат тежки стъпки от ботуши. Не чуваше нищо освен собственото си дишане.
Струваше му се много шумно, а пулсът му туптеше в ушите. Направи крачка вдясно и удари краката си в корен,
замръзна на място и заоглежда гората с вдигнат пистолет. Очите му бавно привикваха към мрака, но все още
виждаше само сенки.
Задуха вятър, клоните над главата му зашумяха. Дали човекът го е изпуснал? Дали е продължил?
Обърна се, вече виждаше по-добре и можеше да различи очертанията на дърветата.
Дишане, стъпки – някой бягаше към него отдясно, приближил се внезапно. Нещо проблесна в мрака и се насочи
със замах към него. Електрошок.
Ник се изпъна назад, а електрическата искра опари брадичката му. Успя да види лицето на мъжа на синята
светлина. Сграбчи нападателя за яката с лявата си ръка, застопори стъпалата си в пръстта и с двата крака изтласка
мъжа – онзи изгуби равновесие, препъна се и падна. В мрака се чу удар в земята.
Движението му беше толкова силно, че сам изгуби баланс и полетя назад. По време на падането изпъна ръка
към пръстта. Усети пронизваща болка някъде до лакътя си, беше се ударил в нещо твърдо. Изправи се, стиснал
пистолета, завъртя се към мъжа и се прицели, следвайки стоновете на другия.
Вече виждаше по-добре. На поляната беше по-светло. Съзря тялото на мъжа, проснато на земята – главата му се
опираше в траверсата, която минаваше покрай детската площадка.
Якето му се беше отворило и на кръста му се виждаше пистолет в кобур. На дулото беше завит заглушител.
Екипировка на убиец. Ник пристъпи по-близо, без да сваля мерника от лицето на мъжа, и му дръпна пистолета
с лявата си ръка. Това предизвика силна болка в ръката му. Явно се е порязал при падането.
– Кой си ти? – попита Ник, а всяка дума беше премерена, гневът обуздан, поне за момента. Дръжката на
пистолета се впиваше в дланта му.
Мъжът издаде дълбок гърлен звук. Бузата му беше опряна в траверсата, вратът му – изкривен в неестествена
поза. Ник лесно можеше да го прекърши.
Вятърът брулеше между дърветата. Люлката се раздвижи, а веригата задрънча леко. Водеше тук племенницата
си да поиграе. Това беше домът му. Яростта бушуваше в него като треска.
Мъжът отвори очи. Погледна ужасено Ник, опита се да стане, но не му беше останала сила.
Не. Независимо какво заслужаваше този човек, Ник не беше убиец. Нямаше да се превърне в лъжата, с която
вече обрисуваха живота му.
– Кой те изпрати? – изръмжа и притисна ботуша си в гърдите на мъжа.
Онзи се опита да каже нещо, но успя само да изстене, преди да затвори очи и главата му да клюмне настрани.
Някъде до него се чу шум, подобен на шепот. Слушалка. Ник прибра пистолета на нападателя в джоба си, а
заглушителят остана да стърчи. Вдигна радиото и се заслуша.
– Три минути на терен – каза гласът. – Виждаш ли го? Изчакай приближаването ни. Там ли си?
Ник натисна микрофона.
– Избяга – каза, ниско и бързо.
– Прието.
– Къде да се видим? – попита Ник.
– Идентифицирай се.
– Къде да се видим?
– Идентифицирай се. Приемаш ли?
Ник не отговори. Явно си имаха система, някакъв код, който потвърждаваше самоличността на оператора.
– Заглуши. Заглуши. Заглуши.
Това беше заповед за изключване на компрометирана мрежа. Който и да беше от другата страна, вече е разбрал,
че човекът им е повален. Ник видя как гърдите му се надигат и спускат едва-едва, докато бавно потупваше
джобовете, но и двата бяха празни.
Клепачите на мъжа потрепнаха и той промърмори нещо като насън. Ник нямаше време за въпроси. Обърна се и
побягна към колата.
44.
След четирийсет и пет минути Ник крачеше по една от ярко осветените пътеки между рафтовете в дрогерията
Си Ви Ес. Вече беше минал през касата, но отиваше към задната част, където се намираха тоалетните.
Още докато излизаше от квартала, се обади в местния отдел на полицията в Арлингтън с чисто нова сим-карта
и съобщи за въоръжен мъж в гората. Надяваше се да открият човека, с когото се би. Щяха да имат много въпроси
относно проснатия човек с тактическо радио, електрошок и празен кобур в себе си. Поне щяха да сложат край на
всичко друго, което можеше да се случи на тази улица.
Притискаше левия лакът към тялото си, прикривайки петното от кръв по ръкава. На хората, които го
подминаваха, се усмихваше дружелюбно и съвсем нормално, както се надяваше, макар че подозираше, че наред с
общия му смачкан вид тази усмивка само можеше да засили образа на избягал от психиатрична клиника пациент.
Влезе в тоалетната, заключи вратата и запретна ръкава. В ръката му имаше забита треска, дебела колкото
бамбуково шишче. Намаза го със сапун и плисна отгоре малко от спирта, който беше купил. После погледна нагоре
към осеяния с влажни петна таван, стисна здраво връхчето на треската и дръпна.
Приведе се над мивката, за да не се строполи, после хвърли треската в кошчето за боклук.
Под кожата се беше образувало червено каналче, подобно на джоб, и кървеше, но не твърде обилно. Поля го с
още спирт, после със зъби разопакова една превръзка.
Топката на вратата се завъртя и затрака.
Той не обърна внимание и продължи с натиск да залепва превръзката върху раната. След като наплиска лицето
си с вода, се погледна в огледалото – черни кръгове под очите като на хелоуинска маска.
Събра си нещата и излезе, подминавайки чакащия отпред мъж, без дори да го погледне.
Униформен охранител с прошарена брада си проверяваше касовата бележка на излизане от магазина.
Ник се върна при колата си, претърси я за проследяващи устройства и чак тогава се качи.
Взе предплатения телефон и си провери съобщенията. Имаше гласова поща от Джеф.
– Утре имаме среща с Елсбъри. Вероятно сутринта. Ще те уведомя допълнително. Стани рано.
Ник трябваше да се обади и на Дилия. Звънна ѝ през криптираното приложение.
– Всичко наред ли е? – попита тя.
– Идеално – отвърна той и изстърга няколко люспички засъхнала кръв изпод ноктите си.
– Сериозно? Защо тогава звучиш като глътнал шепа пясък?
– Денят беше дълъг. Но пък говорих с Джеф. Ще се свържа с адвокат. Малко добри новини няма да ми дойдат
зле.
– Нещо случило ли се е?
Имаше вероятност жена му да го е предала, но нямаше как да признае това, така че продължаваше да търси
извинения за доказателствата, които видя. Надяваше се, че само стресът и липсата на сън го карат да мисли най-
лошото. Изтика мисълта от главата си, както човек крие кашон на тавана, и остави текущите задачи да изпълнят
съзнанието му.
– Ще ти разкажа после. Само не говори с Карън. И веднага ми съобщи, ако се обади.
– Да не би тя…
– После – отсече той.
– Добре. Е, може и да имам добра новина. Изрових до дъно всичко, с което разполагаме, офшорната бутафорна
корпорация, тази работа с парите и информацията за Федералната избирателна комисия, проверих в гигантската
база данни за графични материали Neo4j, пробвах това-онова, но наистина се сблъскваме с мултимодална мрежова
трансформа.
– На нормален език, Дилия. Стар човек съм.
– Има няколко политически групички, които са правили или получавали плащания от една от адвокатките,
които успях да свържа с твоето ООД и мистериозния джип.
– Къде се намира тази адвокатка?
– На Големия Кайман. Но сякаш открих кантора, с която е свързана тук в Щатите, в Делауеър.
– Кои са групичките? – той грабна лист и хартия от подлакътника.
Тя продиктува имената на три комитета за политическа дейност. Всичките звучаха еднакво патриотично и
безсмислено.
– Трябва ли да съм чувал за тях?
– Не. Те на практика са само фасада, но всички изглежда да имат общо със сенатор Сам Макдона. Помагали са
и на други политици, но ако трябва да заложа на някого, бих казала, че той е обединяващото звено. Учил е в "Сейнт
Олбънс" с Малкълм Уайдънър, а после и в "Джорджтаун".
– С някой от децата на Уитли?
– Едно от момчетата е учило и в двете училища. Сигурно са се засекли някъде по пътя.
– Има ли как да разбереш дали са били приятели – някакви стари вестникарски статии, каквото и да е. Макдона
пасва на описанието. Освен това се е насочил към президентския пост.
– Това струва ли си да убие Уайдънър?
– Не си представям какво друго би си струвало. Дали някои от тези връзки са неопровержими? Можем ли да
начертаем права линия между тях, дружеството и регистрацията на джипа?
– Не. Всичко е шаблон. Съвпадение на адреси, адвокати, банки.
– Ясно. Страхотно, Дилия. Благодаря ти.
– Какво ще правиш?
– Не се тревожи за това.
– Ник? – гласът ѝ беше настоятелен. – Къде отиваш?
– Ще ти звънна по-късно, става ли?
– Внимавай – меко каза тя и затвори.
Той отвори браузъра на телефона си. Намери адреса на Сам Макдона само за две минути.
45.
Ник мина с колата покрай къщата на Макдона в "Капитол Хил", недалеч от мястото, където преследва Али
Уолдрон. Служител на Капитолийската полиция обикаляше край ъгъла и Ник не се доближи повече. Зави и спря в
пресечка, която водеше обратно към къщата и му даваше добър изглед към предната фасада.
Спря и огледа бялата тухлена сграда във федерален стил. Виждаше антрето през стъклото на двойната врата.
Отвътре излезе официално облечена двойка, а още шепа хора се мотаеха в антрето. Изглежда, си тръгваха след
вечерята на формално събиране.
Хвърли поглед във всички посоки и извади бинокъла от чантата си. Успя да огледа още от помещението, защото
се отразяваше в огледалото в антрето, и забеляза двама мъже и една жена, които си говореха.
Ник изопна врат. Сам Макдона стоеше отдясно.
Ема Блеър познаваше Макдона. Ник беше сигурен в това. Спомни си една пролет преди десет години, когато с
Ема още бяха заедно. Тя обикаляше из кухнята и готвеше мароканско ястие, за което Ник никога не беше чувал, а той
самият тъкмо се беше върнал от магазина със стекче бира и няколко бутилки вино. Щяха да посрещат гости у Ема.
Тогава започнаха новините и на екрана се появи Макдона със съпругата и двете му деца – целите в перли и с
карирани дрехи, а той обяви кандидатурата си за щатския Сенат като представител на Вирджиния.
– Би ли го изключил? – помоли го тя.
Ник я попита дали го познава.
– Просто го изключи.
Тя прекоси стаята и със сила натисна копчето на дистанционното.
Ник реши, че това е някой неин стар познат и тя не можеше да понася да гледа поредния лицемер, който
изобразява картина на Норман Рокуел [американски художник и илюстратор, известен с представянето на американската култура като
идеализирана и сантиментална версия на американския начин на живот] на предизборния подиум.
Дори нямаше да си спомни за тази случка, но имаше нещо в начина, по който Ема остана пред телевизора дълго
след като го изключи, притиснала юмрук към устните си. Остана притихнала до края на вечерта и по време на
вечерята с гостите, когато обикновено следеше да няма празни чаши, а разговорът да върви гладко с някоя шега или
спорадичен въпрос, като диригент, който с лекота минава през поредното адажио.
Преди да си легнат, я чу да плаче тихичко в банята. Попита я какво има, молеше я да говори с него.
– Не мога – беше единственото, което му отвърна тогава. – Не мога.
Ами ако беше видяла Сам Макдона на горния етаж по време на онзи купон за Четвърти юли? Ами ако той
имаше роля в смъртта на Катрин Уилсън?
Ема беше вечно неспокойна, потайна, пренебрежителна към хората, сред които е израснала. Защото е пазела
тайните им толкова дълго.
Тя разбираше тъмната логика на Вашингтон. Някои истини бяха твърде опасни. Стигаха прекалено високо и
заплашваха всеки живот, преплетен с тях, десетилетия споделена дискретност сред хората, които притежаваха
реалната, скрита, постоянна власт, онези, които не виждаш по телевизията и не можеш да избереш с честен вот.
Ник знаеше това от Ема. Знаеше го от службата си в "Сикрет Сървис", където беше длъжен да наблюдава всичко
и да се преструва, че не вижда нищо. Зад бръшляновите стени и мраморните фасади, зад усмихнатите порцеланови
маски семействата на елита си имаха своите тайни, предателства и споразумения. Прекарваха по-голямата част от
живота си в този малък град, в това блато от двайсет и шест квадратни километра. Всички знаеха твърде много, бяха
виждали твърде много. Ако паднеше един, кой щеше да е следващият? Колко още щяха да ги последват? Не ставаше
дума за изнудване. Нямаше ръкостискания или размяна на чанти с пари. Нещата бяха много по-дълбоки. Беше част
от културата им. Самият въздух, който дишаха, кръвта във вените им.
Ема беше видяла достатъчно, за да е наясно, че нещата не приключват добре за жените, опитали се да разчупят
конспирацията на мълчанието. Истинската власт плътно събира редиците си. Столицата ги унищожава.
Тази тайна е терзала Ема десетилетия. В крайна сметка трагедията се състоеше в това, че навярно е имала
право да си държи езика зад зъбите. Опитала се е да каже истината. И сега Уайдънър беше мъртъв, а тя самата – в
безизвестност. Градът се защитаваше, а вече вървеше по петите и на Ник.
Черен джип на Капитолийската полиция със светлинна сигнализация на покрива мина по улицата и наруши
видимостта към къщата.
Трябваха му отговори.
Правилният ход беше да се махне оттук, да се наспи най-сетне и да се покрие до срещата си с адвоката. Всички
тези мисли обаче бяха някъде далеч. Сякаш се гледаше отстрани как пъха пистолета в единия си джоб, заглушителя –
в другия, как излиза и тръгва към къщата.
46.
Ник спря на пет-шест метра от края на алеята. Ясно виждаше Макдона в антрето. Последните гости се
спуснаха по стълбите. Изглежда, сенаторът беше останал сам. Той се приближи – виждаше половината улица от
прага на къщата, както и джипа на полицията, паркиран на десетина метра по-надолу на включен двигател със
служител в купето.
Друг полицай мина покрай алеята, а от устата му излизаше пара в зимната вечер. Гласът в главата на Ник му
каза да бяга, но той се приближи още повече, изучавайки лицето на сенатора, сините му очи и белите зъби.
Умът му се насочи към тривиалните подробности на професията – ключалки и врати, прозорци, пазачи и
мъртви точки, позиции за достъп и отстъпление.
Ник се заслуша в отдалечаващите се стъпки на полицая, тръгнал на своя обход.
Макдона. Човекът с най-сериозни претенции да стане следващият президент.
Ник го наблюдаваше как заключва входната врата и се оттегля по коридора.
Усещането беше толкова естествено, желанието да се промъкне в къщата, да натика пистолет в лицето му и да
получи всички отговори.
Беше прекарал десет години на мястото на тези охранители, които пазеха важните личности и непрекъснато
търсеха наоколо безумци с оръжия, преследвачи в задни улички, убийци, побъркани толкова, колкото вероятно
изглеждаше и той сега. Не беше чак толкова странно да се намира от другата страна. Години наред елиминираше
заплахи, поемайки ролята на врага. Играеше си на убиец, а сега внезапно усети студ, когато осъзна, че вече не става
дума за роля.
Нищо не е съвършено. Никой не е в безопасност. Нито дори сенатор Сам Макдона, явен наследник на Овалния
кабинет.
Може би е невъзможно да сломиш такива хора с истината, помисли си той. Ема се опита. Те правят всичко
истината да изчезне. Може би има само един начин да ги спреш.
Наблюдава, докато лампите изгаснаха, след което се изправи в мрака и усети как го залива спокойствие, усети
тежестта на пистолета до тялото си.
Не. Имаше порядъчен начин да се справи с това. Доказателствата, с които разполагаше, не бяха убедителни, но
все пак бяха някакво начало. Не знаеше със сигурност дали Макдона е замесен. Трябваше да внимава. Толкова силно
искаше да си го върне на хората зад тази история. Това изкривяваше погледа му. Не беше такъв, не той беше
заплахата.
Върна се до колата си и потегли по пряката. Погледна в огледалото за задно виждане и видя полицейския джип
да спира в другия край.
Отдалечи се, направи няколко завоя, за да се увери, че няма опашка, и се насочи на изток към Мериленд Авеню.
В следващия момент забеляза, че колата му се движи в средата на платното, по разделителната линия. Ник
изправи волана. С мъка удържаше очите си отворени.
Трябваше да си почине, да спре някъде. Току-що беше избягал от къщата на Макдона със зареден пистолет и без
никакъв план. Губеше контрол, действаше чисто импулсивно. Беше бягал твърде усилено и твърде дълго.
Прекоси квартал Анакостия, после тръгна по магистралата, докато намери паркинг на "Уолмарт". Там
позволяваха на хората да си спят в колите. Беше стар трик за любителите на караваните.
Вечерята представляваше три енергийни блокчета, ябълка и банан, които купи по-рано от дрогерията.
Ядеше бавно, местеше поглед ту към огледалата, ту напред. По паркинга имаше пръснати няколко коли, които
само преминаваха оттук, бягащи от нещо също като него.
На стотина метра встрани някакъв мъж с брада до гърдите стоеше пред комби "Форд Таурус". Задните
прозорци бяха покрити с картони, надраскани с маркер, цитати от Откровението на Йоан. Разтоварваше кашони от
задната седалка и спореше с някого, когото Ник не виждаше, и навярно съществуваше само в главата на мъжа.
Моите хора, помисли си и поклати глава.
Представи си Ема някъде в нощта, как бяга и води подобен живот. Може би беше успяла да се измъкне, беше
успяла да избяга от този град най-сетне.
Жива. Дано, дано поне беше жива.
Срещата му с Елсбъри и Джеф беше рано. Утре щеше да узнае от Дилия имената и на други, присъствали на
купона. Имаше и адвокатката, която беше връзката между фиктивните компании. Щеше да намери къде държат
документацията, къде се крият отговорите, някъде, където можеше да нахлуе и да разбере истината. Или да я
измъкне насила, ако се наложеше. Знаеше срещу какво се е изправил. Приближаваше се все повече, сглобяваше
пъзела. Трябваха му доказателства, неоспорими доказателства, каквито никой да не може да обори.
Опря главата си на седалката. Разполагаше с достатъчно, за да започне контранападението.
47.
Сам Макдона прекоси спалнята на апартамента си по боксерки и тениска с остро деколте. След вечерята в
къщата му беше дошъл тук да се срещне с Али Уолдрон и да забрави за няколко часа кампанията.
Приближи се до леглото и я погледна в очите, изучавайки извивките на лицето ѝ и единствената трапчинка,
която се появяваше, когато се усмихваше.
Тя се засмя и дръпна чаршафите нагоре.
– Какво?
– Просто те гледам – отвърна Сам и прокара пръсти по бузата ѝ. Тя затвори за миг очи.
– Добре ли си, Сам?
Той наклони глава.
– Какво искаш да кажеш?
– Виждам те. Изглеждаш ми… притеснен. За работа ли става дума? Кампанията?
Той я потупа по рамото.
– Колко си мила. Много ми се струпа, но съм добре. Вече много по-добре – добави накрая с усмивка.
– Върни се в леглото – подкани го тя и се завъртя настрани. – Поне за мъничко.
Той докосна тялото ѝ и усети топлината ѝ през завивките.
– Може би след малко – каза той, а после се обърна и тръгна към вратата. – Искаш ли да изгася?
– Да, моля.
Той изключи лампата, остави вратата открехната и прекоси дневната с изкусно съчетаните ѝ килими и диван.
Обзаведен апартамент срещу месечен наем от четири хиляди долара, който Блейкли отдаваше през една от групите
си за пране на пари – извън центъра на вниманието, дискретно.
Али работеше по политическите операции на Дейвид. Плащаше ѝ за позицията на мениджър на събития, но тя
на практика не се занимаваше с планиране на празненства.
В това беше красотата да поверява всички подобни неща под контрола на Дейвид, който се грижеше те да
остават скрити. А след онова, което вече знаеше за Сам, какво беше още една тайна?
Съпругата на Сам беше в Ричмънд и се грижеше за майка си. Такава беше официалната версия, а в
действителност ѝ беше дошло до гуша от столицата, от все същите физиономии, все същите партита. Не ѝ допадаше,
че Сам сякаш се превръща в непознат образ, докато се готви за кандидатурата си, и вече носи маската през цялото
време, дори с нея. Все още се обичаха, но не и както някога. Децата бяха пораснали. Вече бяха делови партньори, а
не съпрузи.
Приближи се към прозореца. Щорите бяха спуснати, виждаше се само ивица от гледката навън – старата
библиотека "Карнеги" в далечината, бижу на архитектурния стил Бозар, превърнато в магазин на "Епъл".
Мисълта му се върна към образа на Али, легнала неподвижно в леглото.
Изборите. Цялото вглеждане. Али се тревожеше за него. Виждаше под какво напрежение е, греховете, които му
тежаха и го притискаха толкова силно, че на моменти му се струваше, че не може да диша. Беше твърде много.
Подпря дланта си до прозореца и затвори очи.
Неподвижно легнала жена.
Отново беше в онази вила на Четвърти юли.
48.
Онази нощ преследваше Сам като сянка през целия му живот. А най-извратеното беше, че почти не я помнеше.
Купонът се вихреше в къщата на семейство Уитли на Източния бряг, по-скоро курорт, отколкото втори дом – десет
акра имот, включващ основната къща и още две за гости, скрити на частното полуостровче към него, което
навлизаше остро в залива Чесапийк.
Четвърти юли се празнуваше у Уитли още от гимназията. Беше традиция, а играта по надпиване на име
"състезание с лодки" беше основен обичай. Стотина от най-добрите и най-големите умове на Вашингтон се
нареждаха от двете страни на дълга редица сгъваеми маси. Започваше се от единия край с тост. Играчите, застанали
лице в лице, трябваше да изпиват чашите си, да ги обръщат с един пръст, а после следващият да продължи, и така до
края на редицата.
Всички бяха замаяни. През онази вечер Сам беше на двайсет и пет, тъкмо завършил право, работеше в Конгреса,
но като нищо можеше и да е на седемнайсет, в славните дни на юношеството. Купонът изобщо не се беше променил.
От края на дока се пускаха фойерверки, а в някакъв момент Джон Каръл винаги се озоваваше на балкона на втория
етаж по боксерки с американското знаме и предприемаше самоубийствен скок в басейна.
Приятелите на Сам искаха само да се натряскат, да се видят със стари дружки и да пушат пури до водата, но той
самият прекара половината вечер в разговори с една млада жена – Катрин Уилсън, след като се оказа, че тя е
застанала срещу него по време на пиянската игра.
Все още беше колежанка, в предмедицинска програма на "Принстън", а и беше учила в Националната
катедрална школа срещу "Сейнт Олбънс", макар и пет години след него. Беше тиха и се смълчаваше още повече с
разгара на купона, макар смехът ѝ да идваше внезапно – силен и спонтанен.
После старите му приятели от отбора по лакрос го извикаха за снимка до пристана. Някой подаде бутилка
хаитянски ром, докато от колоните дънеше звънтящата китара на Том Пети. Катрин се измъкна, а до водата той
загуби представа за времето.
По-късно я видя да влиза вътре, но дотогава вече беше под влияние на алкохола, нощта беше напреднала в
спомените му, образите – странно черно-бели, неспокойни, неясни, някои моменти липсваха, а някои бяха
кристално ясни, като ням филм, оплетен в макарите на прожекционния апарат.
Видя я горе през прозореца, щорите се спуснаха, а светлината угасна. Явно си лягаше рано. Бъдещ медик. Не
издържаше на алкохол. Най-добрата му възможност му се изплъзваше. Но и нещо повече. Той я харесваше.
Помнеше, че по-късно легна на дивана в една от къщите за гости, после си тръгна оттам като сомнамбул, със
замъглено съзнание, на ръба на припадъка, желанието му – взело връх над разума, в търсене на още неприятности,
още една бутилка, още някой буден.
Озова се в основната къща, на горния етаж, подпрял ръка на тапета с флорални мотиви, за да не падне. Сякаш
дишаше под пръстите му. Беше в стаята в края на коридора, където спеше Катрин, а лицето ѝ беше съвършено на
бледата лунна светлина, проникваща през щорите. Той легна на леглото, усети извивката на тялото ѝ, красивото S,
опряно в гърдите му.
После всичко стана много динамично. Неясно колко време след като беше легнал до нея, тя се изправи в
леглото, ръцете ѝ бяха върху него. Опитваше се да го отблъсне, за да избяга, дръпна се назад от края на леглото,
падна, удари се в нощното шкафче, после в пода.
Озова се върху нея, опитваше се да я накара да млъкне. От гърлото ѝ се чу странен звук. Сигурно се е боял да не
привлече внимание. Макар че вероятно е бил толкова замаян, че все още е искал да спи с нея – тази представа беше
толкова срамна, че винаги се опитваше да я изтласка, щом се завъртеше в съзнанието му. Тялото му беше отпуснато с
цялата му тежест върху гърдите ѝ, а ръката му остана върху устата ѝ, леко, много леко, макар и сам да не знаеше за
колко време.
Тя беше притихнала, неподвижна.
Той се надигна, подпрян на една ръка.
– Кати? – каза той, но тя не отговори. – Катрин? – Всъщност нищо не се беше случило, нищо непростимо. Това
си беше помислил в онзи момент. Беше твърде пиян, за да стигне толкова далеч.
Тя не помръдваше.
– Ей – повика отново и прокара ръка по косата ѝ, след което усети болка по пръста си. Пресегна се и запали
лампата. Тогава забеляза парчета китайски порцелан по пода, някакъв съд, който бяха съборили от зеления мрамор
на нощното шкафче в боричкането.
Той лапна пръста си, от който едва беше покапала капка кръв, но когато погледна надолу, забеляза червените
ивици по бузата и устните на момичето. Няколко парчета бяха надрали шията ѝ.
Усети, че му се гади, но успя да преглътне. Загледа гръдния ѝ кош, надявайки се той да се раздвижи. Олюля се,
погледна към вратата, после обратно. Беше твърде пиян, за да направи друго, освен да я нарани. Излезе в коридора
да търси помощ или да избяга, и той не знаеше какво. Нямаше никого.
Беше в капан в тази стая с бездиханното момиче. В този миг, дори през черната мъгла, омотала съзнанието му,
той разбра, че с живота му е свършено. Всичко, което му беше дадено на златен поднос – парите, възможностите,
приятелите, работата, всичко беше загубено. Щеше да се превърне в срама, в петното на семейството. Баща му е бил
прав, през цялото време е бил прав. Не заслужаваше да носи името им. Роден да бъде на трето стъпало и твърде
мекушав, за да стигне до първото.
Върна се в стаята с треперещи ръце. Дишаше учестено и плитко.
Зад гърба му се чу глас:
– Сам, добре ли си?
Дейвид Блейкли стоеше на прага. Беше видял всичко – тялото ѝ, лицето ѝ. Щеше да се сети, да разкаже на
някого, на полицията.
– Сам?
– Прецаках се, Дейвид – каза и му показа ръцете си. Едната му длан беше червена. – Трябва да ми помогнеш.
Дейвид запази спокойствие.
– Сам. Искам да излезеш, да отидеш в къщата за гости и да си легнеш.
– Ами това…
– Сам. – Дейвид сложи ръце на раменете му. – От този момент зависи целият ти живот. Знам, че си пиян, но
трябва да ме послушаш. Тръгни по коридора, излез отзад, легни си. Аз ще се погрижа за това.
– Дейвид, аз не исках…
– Сам, върви.
Остави Дейвид в онази стая. Никога не говориха за това, което направи. Сам винаги се беше подигравал на
Дейвид зад гърба му, момчето от Джърси, настървено да стане част от този свят, баща му – прост строителен магнат,
който не спираше да говори кое колко струва, когато гостуваха у родителите му през уикендите. Но в онази стая
Дейвид Блейкли рискува всичко за него.
Сам не знаеше от какъв сбъркан свят беше дошъл Дейвид, свят, който го беше научил да се справя с подобен
кошмар. Но беше благодарен.
На сутринта една от сестрите Уитли намери тялото на Катрин. Не беше останала и следа от кръвта на Сам, но
на пода имаше празна бутилка от "Столичная". Сцената в спалнята разказваше история – момиче, което се опитва да
не остава по-назад от другите, прекалило с пиенето и припаднало. Комбинация от удара в главата при падането и
алкохола в кръвта, който затруднил дишането и потиснал сърцебиенето. Изглеждаше като нещастен случай.
Въпреки това Сам прекара следващите шест месеца в очакване полицията да го потърси, да почука на вратата,
но това така и не се случи.
Смъртта на Катрин обаче беше набързо покрита. Беше срам за семейството ѝ. Те познаваха Уитли, които пък
познаваха местната полиция. Нещата бяха свършени тактично, бегло разследване и приключване на случая. Никой
не искаше провеждане на токсикологичен скрининг и нито дори дума да се отвори за намесени наркотици, нищо че
се бяха подмятали навсякъде по време на купона. Половината вашингтонски елит имаше деца в тази къща и много
добре знаеше как един такъв скандал може да съсипе живота им завинаги, дори само близостта до него, само
отсянката му.
Беше трагедия, и то неподходяща за прочувствена реч. Семействата я забулиха, а Катрин Уилсън просто изчезна
от историята.
Самият Сам допусна да повярва на официалната версия, остави истината да се разпадне като стара филмова
лента, забравена на рафта. Дейвид Блейкли никога не повдигна въпроса. Това никога не се беше случвало, избледня
и изчезна заедно с останалите тайни на Вашингтон.
Само че някой го беше видял. Ема Блеър. Дори не си спомняше да я е засичал там, сигурно го беше забелязала
да се качва по стълбите или да влиза в стаята, или пък да излиза оттам в онези отчаяни моменти, след като Катрин
беше спряла да диша.
Ема пазеше видяното през всичките тези години. Какво се е променило? Дали е гледала Сам по телевизията,
когато започнаха предположенията за президентската му кампания? Може би не е успяла да понесе мисълта да види
мъжа от онази нощ на най-високото място в държавата? Преди месец започна да задава въпроси, да търси помощ, да
гради версията си. Щеше да проговори. Затова Дейвид Блейкли отново помогна на Сам.
Истината остана погребана двайсет и пет години, но си пробиваше път през пръстта към белия свят. Ник
Авъроуз още беше на свобода. Половината вашингтонски отдел на ФБР копаеше около смъртта на Уайдънър.
Миналото го застигаше.
Не заслужаваше нито Сената, нито президентската позиция. Не заслужаваше живота си. Беше отнел този на
младата жена.
Не беше произнасял името ѝ от онази нощ.
– Катрин – промълви той.
49.
Али се измъкна изпод чаршафите и отиде в другия край на спалнята, до стола, където Сам беше оставил сакото
си. Намери телефона му и го извади. Вече знаеше пин-кода. Хората по принцип я подценяваха заради външния ѝ
вид, отпускаха се, но тя винаги беше нащрек и наблюдаваше. Дейвид Блейкли я беше научил колко ценно нещо е
информацията.
Тя отключи телефона и започна да преглежда обажданията, имейлите, запомняше имената на всички, с които е
разговарял.
Върна апарата обратно и тръгна към вратата, но спря малко преди нея, избягвайки ивицата светлина, която
идваше от дневната.
Загледа Сам, долови отнесеното изражение на лицето му, онова, което винаги придобиваше, останеше ли сам.
50.
Ник се отказа да се преструва, че спи, и натисна ръчката, за да вдигне облегалката на седалката си. Преди
зазоряване в събота се намираше на паркинг на "Уолмарт", а небето беше обагрено в червено и синьо, като картина
на Тициан.
Събра обвивките от енергийните блокчета, огризката от ябълката и обелката от банана и тръгна към кофата за
боклук, като едновременно се усукваше наляво и надясно, за да отпусне схванатия си гръб.
Обещанието за слънце и свеж студен въздух повдигна настроението му. Докато изхвърляше боклука, в кошчето
забеляза вестник.
"Недостатъчно отговори за смъртта на бивш директор на ЦРУ". Пресегна се и го вдигна на няколко сантиметра.
Нямаше нова информация, нито се споменаваше неговото име.
– Ей.
Ник рязко се обърна. Неговият проповедник с комбито стоеше на няколко крачки от лявата му страна, смирено
сключил длани. Ник се подготви за просене на милостиня и религиозни поучения.
– Гладен ли сте?
Въпросът го стъписа за миг, но после обърна поглед към кофата за смет, към която тъкмо беше посегнал, и
изведнъж схвана.
– Не, благодаря ви. Всичко е наред. – Кимна на мъжа с признателност и тръгна обратно към колата си.
– Бог да ви благослови.
– И вас – отвърна той. Самият той изпитваше крещяща нужда от това.
В колата провери телефона си, за да се увери, че физиономията му не е по всички медии. Другите вестници
също не разполагаха с по-съществена информация за убийството. Разследващите явно го държаха под похлупак.
Директор на ЦРУ, загинал при подозрителни обстоятелства, щеше да привлече хиените.
Запали колата, но преди да потегли, телефонът му зазвъня.
– Джеф – вдигна той. – Още ли сме по план?
– Да. Е, ако успеем.
– Къде?
– В неговата къща.
Джеф продиктува адреса.
– Ще съм там след трийсет минути.
– Ще те чакам отпред.
51.
Ник мина през квартала, осеян с чинари и борове. Веднага личеше, че къщите са много над неговата финансова
категория, защото от улицата не се виждаше нищо вътре. Половината от автомобилните алеи имаха портали и
домофони.
На последния завой видя рейндж роувъра на Джеф и спря от другата страна на улицата. Джеф с жест му посочи
мястото до водача. Ник заобиколи и се качи.
Джеф го плесна по коляното.
– Готов ли си? Имам кода за домофона.
– Можем ли да се доверим на този човек? – попита Ник.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че е доста обвързан политически. Чувал ли си да е работил със Сам Макдона?
Джеф се намръщи, съсредоточен в мислите си.
– Сенаторът ли? До него ли стигна?
– Мисля, че да.
– С какво разполагаш?
– Много косвени доказателства, но не достатъчно, за да се обрисува картината. Имам някои движения на
мръсни пари, дружества в дружества.
Джеф кимна и погледна през прозореца отляво. Издиша през стиснати устни.
– Надявам се, че няма да се изправяме срещу него сега – каза той, обръщайки се отново. – Макдона не ни го е
пробутал, това поне е сигурно. Аз открих Елсбъри и аз го навих. Трябваше да му се моля за тази среща. А той дори
не знае кой си. Ако не се чувстваш комфортно обаче, можем да отменим всичко.
Ник погледна към оградата, опитвайки се да зърне къщата.
– Ти какво мислиш?
– Аз предлагам да говориш с него. Да започнеш да работиш по въпроса по правилния начин. Но ти решаваш.
Джеф присви очи и погледът му мина покрай Ник и през прозореца.
Ник обърна глава.
– Какво има? – попита, оглеждайки пак оградата и дългите сенки от изгряващото слънце.
– Нищо.
Обърна се отново към Джеф. Изведнъж видя малък алуминиев спрей, насочен към лицето му, само на
сантиметри от него. В ръката на Джеф. Ник се дръпна рязко назад, вдишвайки остро. В дробовете си почувства
странен студ, като газ, излизащ под налягане.
– Какво по…
Последните думи замръзнаха в устата му, когато ръцете на Джеф се спуснаха към гърдите му и го притиснаха
към седалката, както прави загрижен родител с детето си. Ник се опита да го отблъсне, но едва помръдваше, ръцете
му висяха безполезни като мокри въжета от раменете.
Искаше да крещи, но съзнанието му беше като хванато в капана на мъртво тяло, сякаш участваше в номер на
хипнотизатор. Лицето на Джеф изпълни цялото му зрително поле, очите му се взираха в неговите, проверяваше го
като в лекарски кабинет. После сякаш се разцепи надве, когато зрението на Ник се удвои, отдалечи се, сякаш в края
на дълъг тунел като дифрактирана звезда, средоточие в мрака, а после – нищо.
52.
Дейвид Блейкли крачеше по пътеката на самолета "Гълфстрийм". От каютата в другия край излезе мъж,
облечен в спортна блуза и черни дънки. Това беше Адам Амблър, наследник на медийна империя, председател на
финансовата комисия на партията и най-важният съюзник на Дейвид за осигуряване на номинацията на Сам
Макдона. Беше лидер сред големите финансови играчи. Денят на Дейвид беше запълнен и затова се срещаше с
Амблър тук толкова рано, на пистата пред частен хангар на национално летище "Рейгън".
През отворената врата на каютата Дейвид забеляза жена, настанила се във фотьойла, достатъчно красива, за да
ти спре дъха с котешките си очи, извитите нагоре устни и с начина, по който беше приседнала, докато превърташе
някакъв безкраен свитък на телефона си.
Не беше жената на Амблър, нито дъщеря му. Дейвид не съдеше никого. И преди се беше случвало да го защитава
на този фронт, а сега му се отплащаше, защото Амблър организираше останалите спонсори за кандидатурата на Сам.
Амблър се движеше леко и спокойно, докато крачеше между белите кожени седалки. Седна и взе вода,
обогатена с витамини, от стюардесата, преди тя да се върне в кухненското помещение на самолета.
– Как беше в Палм Бийч? – попита Дейвид.
– Разврат – отвърна Амблър. Надигна шишето и го изпи на един дъх. – Всички останали спонсори са доволни.
Всичко беше като по конец.
– Докъде стигна с убеждаването на всички?
– Мисля, че тази вечер ще сме готови. Другите искаха да знаят колко си готов да вложиш в играта. Какъв е
максимумът, който си склонен да заложиш за кандидатурата на Сам, за предварителните и за общите избори? Искам
реалния таван. Колко ти е ценен?
– Бих стигнал до сто.
По загорялото, твърде изопнато лице на Амблър се разля усмивка. Сто милиона щеше да е рекорд. Такава сума
беше обещавана за кампания само веднъж досега, през 2016 година, макар че спонсорът в крайна сметка дари само
двайсет и пет хиляди.
– Това само кокал за пресата ли е, или наистина би стигнал толкова високо?
– Давам всичко – каза Дейвид. Сто милиона пак беше само една десета от реалната цена на една президентска
кампания. За Дейвид беше от ключово значение цялата партия да застане зад Сам, всички подкрепления,
информационната машина, делегатите и инфраструктурата в главните щати. И щом Дейвид беше готов да вложи
толкова много, останалите спонсори щяха да разберат, че е разумен ход да заложат заедно с него.
– Защо си толкова ангажиран с него?
– Няма нужда пак да ти изнасям същата реч. Накратко: връщаме се на ринга, а той е най-силната ни възможност
да влезем в Белия дом. Видя проучванията. Спечелил е всички избори, в които е участвал, и то с огромна преднина.
– Знам – отвърна Амблър и се приближи. – Как го правиш? Как печелиш от безизвестните хора, които издигаш?
Мисълта ми е, че почти всеки кандидат, който вие със Сам подкрепяте, стига върха. Никога не губиш.
– Имаме добър модел.
– Всички имат добър модел. Каква е вълшебната съставка?
– Уреди твоите хора да подкрепят Сам, и ще я споделя с цялата партия.
Успехът предизвикваше внимание и Дейвид беше готов за това. Имаше си цял сценарий. Можеше да говори за
психографика и минираща информация, за таргетиране в социални медии, беше способен да реди ли, реди
небивалици като в лекция на ТЕД [Интернет медийна платформа за лекции на разнообразни теми] за дълбоката психология на
избирателите.
В действителност Дейвид се намираше на абсолютната граница на всички тъмни, но законни политически
игри: потискане на гласове, изваждане на мръсните ризи на опонентите, вливане на нечисти пари в местни
парламенти и съдебни кампании, за да наклони везните в твоя полза, пренареждане на райони, събиране и
разпръскване на избирателна маса в районите.
Победата обаче понякога изискваше да стига по-далеч. Означаваше да прониква в мрежите на опозицията, да
краде проучванията им, изпращайки шпиони като Али Уолдрон. В краен случай означаваше да направи така, че
някой да изчезне.
Нищо от това обаче не беше подходящо за особено вълнуваща реч след вечеря пред спонсорите. Защо беше
толкова ангажиран със Сам? Защото го притежаваше сто процента. Дейвид не се гордееше с онова, което направи на
онзи Четвърти юли, но се гордееше с онова, което постигна от тогава насам. Пое голям риск да покрие Сам тогава, а
и сега, и щеше да направи всичко, за да защити тази инвестиция.
Дейвид запази доказателства от вечерта, в която загина Катрин Уилсън, доказателства, които можеха да уличат
Сам Макдона. Не му се е налагало да ги използва. Никога не бе и предполагал, че ще му потрябват. Сам знаеше,
каквото и той. Имаха мълчаливо съгласие. Ако Дейвид Блейкли успееше с този проект, щеше да притежава власт над
най-силния човек в света. Сам щеше да държи в ръцете си ФБР и Министерството на правосъдието. Щяха да са
недосегаеми.
– Хайде – подкани го Амблър и го перна с празната бутилка по рамото. – Каква е тайната?
Дейвид се приведе и изчака един миг, за да нажежи очакването.
– Адски много пари – каза накрая.
Амблър се ухили и се облегна назад.
– Така си е. И другите кандидати правят своите ходове, но пробивът с бюджетната сделка ще му помогне.
Трябва да го изведем на предна позиция. Днес ще говоря с останалите спонсори. И ще трябва да се срещнем със Сам
още един път, ей така, да го погледнем в очите.
– Довечера?
– Довечера е идеално. Ще има ли готовност да го обяви?
– Във всеки момент. Целият му основен състав е на стартовата линия.
– И няма за какво друго да се тревожим около него? Никакви проблеми?
– Никакви – отвърна Дейвид.
– Чудесно. Ако успеем да го изкараме пръв, ще бъде неудържим, но трябва да действаме още днес.
– Какво ти подсказва интуицията?
– Предвид начина, по който се движи, бих казал, че имам добро усещане.
Дейвид сложи ръка на рамото му и го стисна.
– Това е моят човек. Белият дом е само началото.
Двайсет минути по-късно Дейвид излизаше от хангара към аудито си.
Довечера. Трябваше да се погрижи за всички, които знаеха истината, до довечера, а сега и Ник Авъроуз беше
под контрол.
53.
Странни сънища измъчваха Ник. Фойерверки разцъфтяваха в небето над мола и осветяваха изтърканите
камъни на мемориала на Линкълн и паметника на Вашингтон. Беше спомен отпреди десет години, празника
Четвърти юли. С Ема караха колела по брега на Потомак от страната на Вирджиния и си намериха свободно
местенце до малка дъбова гора, където разпънаха одеяло и гледаха фойерверките.
Спомняше си, че наблюдаваше как сияят избухващите светлини върху лицето ѝ, а очите ѝ бяха широко отворени
и поне за миг изгубили постоянната си тревога.
В съня си гледаше фойерверките в небето, които приличаха на пламтящи върби, после пак се обърна към нея.
Тя плачеше и изведнъж изчезна, а него го обхвана ужасно чувство.
Видението се стопи. Реалността нахлу, съскане на газ, тъпа болка в центъра на челото му.
Пред него мина някаква фигура, но не я виждаше ясно. Всичко беше замъглено и бавно идваше на фокус.
Гласове отляво. Нещо като камина отпред. На пода имаше матрак. Намираше се в къща. На лицето му имаше
нещо, което покриваше носа и устата му. Бръмчене на вентилатор. Ритмично пиукане на монитор за сърдечен
ритъм.
Беше сложен да седи на някаква маса. Портфейлът му се въргаляше върху нея заедно с две книги, пистолета му
и снимка – Ема, погледнала над рамо, със старото си кепе на балтиморските "Ориолс" на главата и усмивка на
лицето.
Китките му бяха вързани към облегалките на стола с изолирбанд, намотан върху хавлиени кърпи. Не беше нищо
особено и въпреки това не можеше да помръдне. Мониторът беше прикачен за върха на пръста му.
Отнякъде се появи ръка, която постави оранжево шишенце с хапчета на масата, а после го събори. По цялата
повърхност се разпиляха бели таблетки.
– Като е овързан така, нали няма да останат белези?
Това беше гласът на Джеф.
– Не и с успокоителното.
Ник погледна надолу към странния дихателен апарат над устата и носа си. Напомни му за нещо, което видя при
зъболекаря.
В полезрението му застана човек, който приготвяше някаква смес на стоманен поднос. На врата му, изпод яката
на ризата, се виждаше продълговат белег.
Изглеждаше му много познат, от Азия или от Залива, предположи Ник, около сто осемдесет и пет сантиметра, с
мускулесто телосложение.
Ник плъзна очи по заглавията на книгите. Цицерон, "За задълженията". Платон, "Диалози".
Цареубийство. Самоубийство. Лекарството замъгляваше мислите му – бяха мътни и разхвърляни, но той се
опитваше да се съсредоточи, да разбере. Това бяха теми, които подхождаха на лудия човек, убил току-що бившия
директор на ЦРУ. А сега инсценираха смъртта му, трябваше да изглежда, сякаш се е криел. Изобщо не е било по план
да оцелява през първата нощ.
Пиукането се ускори. Собственото му сърце отекваше в стаята.
– Грей, събуди се.
Джеф се надвеси над него. Беше с хирургически ръкавици.
Защо другият го наричаше Грей? Ник бавно размърда мозъка си. Грей. Това беше измислената самоличност на
Джеф. Джеф работеше за убийците. Беше един от тях.
– Джеф? – прошепна той. – Какво правиш?
Не получи отговор.
– Какво се е случило с теб?
Джеф вдигна пистолета от масата и провери гилзата.
Застана пред Ник и го погледна в очите.
– Човек свиква с всичко – отвърна. Стисна устни и се обърна встрани. – Сингх, да приключваме.
Другият мъж преряза изолирбанда със скалпел за еднократна употреба с пластмасова дръжка, а Джеф постави
пистолета в ръката на Ник.
Пулсът на Ник се ускори бясно, а мониторът се разпшця из стаята като противопожарна аларма. Опита се да се
избута назад, но беше твърде слаб. Ръката на Джеф водеше неговата, сякаш го обучаваше – пръста през предпазителя
на спусъка, цевта, насочена нагоре. Дулото на пистолета мина през зрителното му поле, после се допря към лицето
му и опъна кожата на челюстта, пулсирайки срещу сънната му артерия.
Ударите на сърцето му се сляха в един протяжен вик.
54.
В помещението проникна още един звук – сирени, които се засилваха все повече. Пистолетът се отдели от
гърлото на Ник.
– Какво е това, по дяволите? – попита другият мъж. Джеф го беше нарекъл Сингх.
Джеф се заслуша внимателно.
– Полицията е. Стой тук. Ще проверя. Може да се наложи да го изкараме отзад.
След това излезе с пистолет в ръка, а Сингх се отдалечи от него на няколко крачки и погледна през прозореца,
за да разбере какво става. Входната врата на къщата се отвори и се затвори.
Ник остана сам в средата на стаята. Помръдна напред свободната си ръка и стисна тръбичката, която вкарваше
газ в обдишващия апарат.
Сведе глава и размести маската, успявайки да пусне свеж полъх през процепите отстрани. Вдиша няколко пъти
дълбоко от чистия въздух, разсейвайки мъглата на опиатите.
В огледалото над камината виждаше, че Сингх стои зад него, до вратата, и наднича през щорите. Ник най-после
го разпозна, беше един от нападателите му в къщата на Малкълм Уайдънър.
Щом се обърна, Ник пусна тръбата. Задържа дъха си, за да не поеме още от успокоителното, докато Сингх се
приближаваше към него. Ник остана неподвижен, наслаждавайки се на усещането за ясно съзнание и на това, че
отново започваше да чувства тялото си като свое.
Продължи да гледа унесено, когато Сингх се надвеси над него и се приближи. Чувстваше топлия му дъх.
Не мърдай. Чакай.
Седеше все така отпуснат, макар че адреналинът подтикваше всеки мускул на тялото му към движение.
Стой. По-близо.
Сингх хвана маската, за да я нагласи отново, и се наведе да провери зениците на пленника.
В този момент Ник се засили с глава и я заби в носа му. Чу се силно изхрущяване.
Зашеметен, Сингх се олюля назад и започна да се свлича по ръба на масата, а ръката му грабеше отчаяно в опит
да се задържи за нещо, но само се хлъзгаше по хапчетата. Накрая той падна и главата му се удари в пода.
Ник откъсна изолирбанда и монитора, за да освободи лявата си ръка, и си наложи да се концентрира, да
раздвижи безчувствените си пръсти. Изправи се, краката му едва го държаха, но успяваше да върви. Огледа стаята за
оръжие.
Бузите го боляха и той осъзна, че се усмихва широко като някой добронамерен луд, очевидно под влиянието на
синтетичната радост, с която го бяха тъпкали и която вече бавно го отпускаше. Усещаше страх, но много далечен,
изгубен във въодушевлението на наркотиците или пък на бягството. Сингх успя да се изправи, притиснал лицето си
с ръка, примижаваше дезориентиран. Скалпелът проблесна между пръстите му и със замах се насочи към Ник. Той
се наведе надясно, но острието го закачи за рамото.
Мъжът се беше хвърлил с твърде голяма сила, едва се държеше на крака, все още замаян от удара. Ник го избута
встрани, събори го, а после пристъпи към него, притиснал ръка върху масата за опора. Докато Сингх се надигаше от
пода, Ник вдигна десния си крак и го спусна обратно, забивайки главата на другия в каменния под.
Из стаята проехтя кух удар и Сингх се свлече. Виждаше се само бялото на очите му. Беше в безсъзнание, поне
засега.
Скалпелът се строши на земята. Ник грабна малкото острие и се опита отново да го нагласи в дръжката, но
запорът се беше откъртил. Мушна острото като бръснач метално парченце в джоба си и продължи. Бързо претърси
мъжа за пистолет или друго оръжие, но намери само връзка ключове.
Взе портфейла си от масата – пистолетът му беше у Джеф, – когато чу движение от дясната си страна. По ехото
прецени, че идва от кухнята, затова тръгна наляво, през трапезарията, покрай задното стълбище, към антрето, а
междувременно не спираше да търси оръжие.
Притисна се към касата на вратата и огледа задния двор – продълговата морава по стръмнината на хълм,
обградена от гъсто наредени дървета от двете страни.
Завъртя топката на вратата, при което се чу леко метално стържене, и се измъкна в задния двор, в сутрешния
въздух. Рейндж роувърът на Джеф беше паркиран на алеята до къщата. Ник хукна наляво към най-близките дървета.
Бяха поне някакво укритие. Щом навлезе в сянката на дърветата, от лявата страна забеляза тухлена ограда, с перваз
от пясъчник.
Продължи да върви, да се отдалечава от къщата и от воя на сирените. Не искаше да ходи в полицията, не и ако
можеше да го избегне, не и с това убийство, което още тегнеше над главата му.
Чу отваряне и затваряне на врата. Джеф или хората му идваха за него, претърсваха двора. Той се движеше
възможно най-бързо, ускорявайки безшумно крачка покрай стената. Изглежда, че беше част от съседния имот.
Погледна напред за някаква пролука, като се надяваше гората на върха на хълма да води към път или към изход.
Вече почти стигнал до целта си, чу приближаващи стъпки. Закова се на място и се скри зад едно дърво. Отдясно
изникна продълговата сянка. Не идваше право към него. Сякаш се движеше по път, който щеше да доведе човека на
два метра от дясната му страна, а после да го отдалечи напред.
Фигурата се приближи, шумолейки из опадалите листа. Нямаше логика Джеф или Сингх, или който и да било
от къщата да е успял да стигне толкова далеч толкова бързо, а и не беше чул полицията да идва насам.
Дишането му се учести, в собствените му уши звучеше като парен локомотив. Забави. Спокойно. Вдигна
ключовете, които беше взел от Сингх, и ги стисна в дясната си ръка, а острието на най-дългия ключ стърчеше като
шиш за лед. Не разполагаше с по-добро оръжие. Парченцето скалпел беше твърде късо, за да го хване. Приготви се за
нападение.
Фигурата се появи.
Беше Али Уолдрон. С празни ръце. Без оръжие. Почака тихо да го отмине, за да я заобиколи, без да вдига
тревога.
Тя обърна глава към него и отстъпи стреснато назад. Гледаше лицето му, прясната рана на рамото, а очите ѝ се
разшириха от шока. Ако се развикаше, преследвачите му щяха да го намерят.
Тя не издаде нито звук, а той прочете по устните ѝ въпроса:
– Добре ли си?
55.
Ник бавно се доближи до нея, стъпка по стъпка, тихо. Тя не се отдръпна. Не се развика.
Преглътна, стисна устни, пресъхнали от страх, несъмнено заради него, но не спираше да поглежда към къщата,
към мъжете, които бяха по петите му. С лявата си ръка леко придържаше дясната.
– Трябва да се махаме оттук – прошепна тя.
Тя защо не повика Джеф? Дали смяташе, че не разполага с време? Че Ник ще я нарани, преди другите да
пристигнат?
Погледна към китката ѝ и забеляза скорошни синини, после се обърна към къщата. Няма как да е дошла оттам.
Не. Била е тук и е наблюдавала.
– Ти си се обадила в полицията.
Тя кимна.
Нещо изшумоля сред дърветата между тях и къщата. Той тръгна и ѝ даде знак да се движи към стената. Скриха
се зад голям дъб, рамо до рамо.
– Колата ми – каза тя и посочи през моравата – е натам.
– Не си дошла с тях?
– Не. Сама съм. Опитвах се да разбера какво, по дяволите, става.
Той надникна и огледа имота, забеляза пътя в далечината. Нямаше как да прекосят моравата в тази посока.
Джеф щеше да ги види. Ако искаха да стигнат до колата, трябваше да се махнат оттук и да заобиколят. Ник вдигна
очи. Стената беше около два метра и половина. Прикритието тук беше добро, дърветата стояха нагъсто.
Присви колене, чудеше се колко сила му е останала след опиатите. Адреналинът още бушуваше в мускулите му.
Засили се срещу стената, скочи и закотви върха на ботуша си в тухлата, изтегли се и хвана камъка на върха.
Надигна се до гърдите, залегна върху широкия пясъчен перваз, без да се изправя, като гледаше да не обръща
внимание на болката от порязването.
Али вдигна поглед към него. Тя го забърка в това. Интуицията му подсказваше да не ѝ се доверява. Дори не
можеше да е сигурен, че точно тя се е обадила на полицията и е спасила живота му.
– Хайде – каза тя и вдигна ръка. – Не бива да ме намират тук.
Той погледна към гората от другата страна на оградата, после обратно към нея, но накрая ѝ протегна пръсти.
Тя ги стисна и той ѝ помогна да се качи. Обувките ѝ застъргаха по стената, опитваше се да се закрепи; хвана се
за перваза и се издърпа до него.
Той ѝ посочи шубрака в далечния край, а тя се спусна надолу и скочи.
Последното, което видя, беше Джеф сред дърветата с изваден пистолет. После Ник скочи при нея.
– Сега какво? – попита тя.
Той плъзна поглед през дърветата и забеляза пътека покрай потока по-напред. Адреналинът засилваше сетивата
му. Гората беше като цветен калейдоскоп на сутрешната светлина.
Той посочи на запад към потока.
– Бягаме.
56.
Побягнаха през парк, който сякаш някога е бил част от имение. Пътеката не беше повече от тънка кална бразда,
скрита под купища загниващи листа. Тръпката на еуфорията започна да стихва, на Ник му се гадеше, чувстваше
немощ и с усилие се съсредоточаваше върху всяка стъпка, за да не се свлече на земята.
Имаше голяма вероятност Джеф да наблюдава пътя, който водеше до колата ѝ. Беше най-очевидният изход за
бягство от къщата. Трябваше да стигнат до нея от друга посока.
След като се отдалечиха на известно разстояние от къщата, Ник се обърна назад и забави крачка, защото
нямаше следа от преследвачите. Свали якето си. Ръкавът на ризата вече беше разкъсан от острието. Разпра го докрай
и го омота около раната.
Пак нахлузи сакото върху пострадалата ръка и изсъска от парещата болка.
– Защо беше в къщата? – попита той, докато вървяха.
– Знаех, че там става нещо – отвърна тя, подчертавайки всяка дума. – Притеснявах се, че може да е нещо лошо,
затова дойдох да проверя. Това е. Просто не искам още някой да бъде убит.
– Като Малкълм Уайдънър?
– Нямах никаква представа, че ще се случи такова нещо, кълна се.
Искаше да я разпита за кого работи, за всичко, което знае, но в момента на първо място беше бягството.
Обърна се и двамата тръгнаха през гората към пътя, на който Али беше оставила колата си. Клоните ги драскаха
по ръцете, по лицата. Бяха влезли достатъчно навътре в парка и можеха да стигнат до автомобила през гората, не
през улицата.
Той спря при последната редица дървета.
– Ето я – прошепна тя и посочи към тойотата "Авалон" с вирджинска регистрация на близо сто метра от тях. Тя
пристъпи напред.
– Почакай – спря я той и погледна надолу по улицата. Опитваше се да види дали някой ги причаква, дали
наблюдават колата. – Как разбра, че в онази къща става нещо?
– От хората, за които работя.
– Но никой не знае, че си била там? Никой не знае, че си разбрала?
– Да. Внимавах. Ако ме бяха хванали там…
Тя преглътна. Беше я обхванал страх. Сключи вежди, стисна устни, а крайчетата им се изкривиха надолу. Той я
наблюдаваше и се опитваше да разбере дали не се преструва, дали това не е поредният изпипан сценарий. Трябваше
да действа бавно и да избягва капаните, ако имаше такива.
– Чуй ме – каза тя, заела защитна позиция, сякаш доловила недоверието в изражението му. – Аз им помагах. Бях
техният шпионин, тяхната актриса, каквото трябваше. Това беше работата ми. А сега просто искам да разбера в
какво съм се забъркала, какво, по дяволите, правят и как мога да се измъкна от него. Може да ме убият заради това,
което знам. Дори мисля, че щяха да го направят вчера, но успях да ги убедя, че съм им вярна. Господи. Първо изчезва
онази жена, после умира Уайдънър, а накрая влизам в тази къща и виждам какво правят с теб. Разберат ли, че съм…
– Изчезнала?
– Какво?
– Кой е изчезнал?
– Аз нямам нищо общо с онова.
Той я доближи и се надвеси над нея.
– Името.
– Ема Блеър. Те…
По улицата бавно минаваше черен джип, търсеше нещо. Ник ѝ махна да се приближи, скривайки се зад едно
дърво. Тя го последва и застана до него.
57.
Чакаха мълчаливо. Ник стоеше, заслушан в двигателя на джипа, чакаше да спре и да започне ловът.
А през цялото време в главата му кънтяха нейните думи. Тя знаеше за изчезването на Ема.
Звукът от автомобила се отдалечи и той го видя да завива зад ъгъла в края на улицата. Не беше забавил ход
покрай колата на Али. Може би не я бяха разпознали. Той излезе от гората и тръгна към тойотата.
– Ключовете – каза. Тя не помръдна. – Ако ни погнат, е по-добре аз да карам.
Тя му ги подаде. Ник попиваше всеки детайл от квартала, докато приближаваха към колата, не спираше да
търси знаци, че ги следят, оглеждаше се за възможни скривалища на съгледвачите, но не виждаше нищо.
Отвори вратата на шофьорското място и влезе вътре. Когато и Али седна до него, ѝ нареди да изключи телефона
си. Направи обратен завой и подкара колата с петдесет километра в час през квартала, бързо, но не достатъчно, за да
привлича внимание. Колата беше стара, но безупречно чиста.
Докато караше, не спираше да гледа в огледалата и да следи за преследвачи.
– За кого работиш? – попита я.
Тя стискаше дръжката на вратата и гледаше през прозореца. Бяха се отдалечили и паниката, която видимо я
беше обзела по-рано, сега сякаш се беше уталожила. Вече си правеше сметка.
– Човек на име Грей ли е? Кара "Рейндж Роувър" и е онзи с пистолета.
– От тях е – отвърна тя, – но не работя за него.
Ник зачака, но тя не добави нищо друго.
– Слушай – каза той. – Трябва да ми кажеш истината. А аз ще се опитам да ти разкажа, каквото знам за
случващото се. Това е единственият начин да се измъкнем от ситуацията.
Тя кръстоса ръце и го погледна, изглеждаше готова за сделка.
– За Сам Макдона ли работиш?
Тя едва доловимо помръдна глава. Беше привлякъл вниманието ѝ.
– Какво те кара да мислиш, че той има нещо общо с това?
– Подредих някои от парчетата на пъзела, Али Уолдрон. Вероятно знам някои неща, които и ти би искала да
разбереш. Е?
– Работя за Дейвид Блейкли. Той е покровител на Макдона, основният му спонсор.
Ник кимна хладнокръвно, без да откъсва поглед от пътя. Отчаяно искаше да научи отговорите на тези въпроси,
но трябваше да внимава. Все още не ѝ вярваше. Информацията, която му предлагаше, беше идеалната стръв, в случай
че се опитваше да го подмами в някаква схема.
– Какво се случи с Ема Блеър? – попита Ник.
– Не знам.
– Звучеше като да знаеш.
– Просто трябваше да се сближа с нея и да разбера с каква информация разполага. Ходех на нейните сбирки на
Анонимните алкохолици. Пиехме кафе после. Опитвах се да я накарам да ми се довери.
– Знаеш, че е изчезнала.
– Кълна се, че нямам нищо общо с това. Просто говорех с нея, но тя така и не сподели нищо. Едва снощи узнах,
че е изчезнала. След като научих, че Уайдънър е загинал. Опитвах се да разбера в какви неприятности съм се
забъркала или колко сериозни са нещата.
– Защо да вярвам и на една твоя дума? – попита той. Тя го прати в къщата на Уайдънър, беше част от
конспирация за убийство, тя го хвана в адския капан.
– Защото ти помогнах в къщата. Защото нямах избор. Не знаех какво ще направят с Малкълм Уайдънър.
Той рязко зави надясно и спря в задънена улица. Дланите му се потяха на волана, чувстваше как кръвта се
надига по лицето му. Разбираше как изглежда, с изпъкнали по врата жили, цялата му сила, напираща да излезе
навън.
– Онези хора нараниха ли Ема Блеър? – попита той, произнасяйки бавно всяка дума.
– Казах ти, че не знам – поклати глава тя.
– Не си играй с мен, по дяволите – изръмжа той.
Тя се притисна към вратата.
– Истина е. А ти кой си всъщност? Защо си се забъркал в това? – Той не отговори, виждаше страха в очите ѝ. –
Защо теб? – продължи тя. – Едва ли ще изберат произволно някого и ще го изкарат…
Убиец. Нека си го мисли. Приятелят му току-що се беше опитал да му тегли куршума, толкова тежко
предателство, че чак сега започваше едва-едва да разбира какво се случи в действителност, че това не е просто
халюцинация в резултат на наркотиците. В този момент не знаеше на какво е способен.
– Нима ме обвиняваш в нещо? – попита той с леден тон.
Той чу шумно да приближава кола на пълна газ в преследване на някого.
– Говореха за теб. Твърдят, че си опасен.
Той се сети за човка, чиято глава разби в каменния под.
– Аз пазя хората. Не ги наранявам. Не и преди да ме въвлечеш във всичко това.
Двигателят на онази кола гърмеше, вече по-близо.
Тя погледна назад към пътя, после към Ник, вероятно преценяваше дали е по-голяма заплаха от преследвачите
им.
– Тук може да ни видят – каза тя. – Трябва да тръгваме.
Той не знаеше колко от думите ѝ бяха истина, до каква степен можеше да ѝ се довери, но в момента беше най-
добрата му възможност. Имаше нужда от онова, което знаеше тя.
Натисна газта.
58.
Вратите на асансьора се отвориха със звън и Сам Макдона пристъпи навън върху голия бетон. Завъртя глава,
докато крачеше, и огледа целия етаж на офис сградата, вече празна, оголена до колони и алуминиеви шипове.
Отекнаха стъпки. Беше трудно да прецени откъде идват, но когато се обърна, видя Дейвид Блейкли да върви към
него, подминавайки сноп кабели за етернет, увиснали от тавана.
– Твоя ли е? – попита Сам.
– Цялата сграда – отвърна Дейвид.
Ъгълчетата на устата на Сам се обърнаха надолу, беше впечатлен. Приближи се към прозорците. Намираха се на
двайсет и пет метра над Пенсилвания Авеню и очите му плъзнаха от Капитолия към Белия дом.
– Можем ли да говорим спокойно?
– Затова сме тук.
– Ник Авъроуз още ли е проблем? – попита Сам. Дейвид му беше казал, че всичко ще е уредено до тази сутрин.
– Не би искал да навлизаш в твърде много подробности.
Сам прокара върха на обувката си по пода, стривайки на прах парчетата мазилка с кожената си подметка.
– Значи не.
– Справяме се с него.
– Как ще стане?
– Ще се погрижим.
Сам преплете пръсти пред скута си.
– Това е твърде много. Не можем да оповестим кандидатурата ми насред целия този хаос.
– Затова трябва да се отървем от него точно сега. Мислиш, че в момента те гледат под лупа? Изчакай да видиш,
след като обявим.
– Ще е чист късмет да не свърша в затвора. Белият дом? Не. Трябва да се оттегля. Нека всичко да отшуми.
– Можеш – отвърна Дейвид. – Но пак трябва да се отървем от тази история.
– Никога не съм ти казвал да правиш нещо подобно, нещо толкова… крайно. – Той поклати глава.
Дейвид сведе очи, разочарован. Направи няколко крачки, вдигна един прав ъгъл от земята и забалансира с него
на пръста си. Инструментът изглеждаше странно в ръката му, много естествено, а същевременно не намясто на фона
на вталеното синьо сако и ризата с отворена яка.
– Сам, всичко това започна с една грозна история. Изцапах си ръцете вместо теб. За да не го правиш ти. Може и
да си убедил сам себе си, че никога не се е случвало, но то се случи. Така че можеш да отидеш в полицията още сега,
да си наемеш добър адвокат и да се опиташ да сключиш добра сделка. Кажи истината. Така е редно да постъпиш.
Това е и най-трудното. Аз не бих могъл. Познаваш ме. – Задържа ъгъла в юмрук и потърка с палец захабената
стомана. – Правя всичко възможно да ми се размине. Бих ти се възхитил за това, но няма лесен изход от ситуацията.
Той вдигна крак и подпря стъпало на една кофа с маджун, а после погледна през прозореца.
– Готов ли си за това? Шест месеца непрекъснат новинарски цикъл за това какъв си в действителност. Как си
стигнал дотук. Какво си сторил през онази нощ. Кой знае, може пък да ти донесе облекчение. Но запомни, че
насилието започна от теб. Ти направи своя избор през онази вечер, когато ме помоли за помощ. Всичко останало,
случилото се с Малкълм Уайдънър, това, което ще стане с Ник Авъроуз, е просто необходима последица от онзи
момент.
Сам направи крачка към прозореца.
– Докъде сме със спонсорите?
– Тази сутрин говорих с Амблър. Смята, че можем да довършим сделката тази вечер. Вчерашният ти пробив те
изхвърли на върха. Могат да организират всичко за предварителните избори и да се обединят около теб, Сам. Трябва
да се срещнем с него още веднъж, тази вечер. Близо сме.
Завъртя се из помещението и го огледа.
– Това може да стане чудесен щаб за кампанията – каза. – Ако наистина го искаш.
Сам се обърна и огледа целия етаж от край до край.
– Мога да се справя с тази ситуация, да се погрижа за Авъроуз _ продължи Дейвид. – Знам как да го хвана. Няма
да е красиво, но трябва да се свърши още днес. Миналото ще остане погребано. Но трябва да съм сигурен, че си още
в играта, Сам. Че си достатъчно силен, за да доведеш нещата докрай.
Посочи към Пенсилвания Авеню през прозореца.
– Това ще е твое, стига да го поискаш. Влезеш ли в онази сграда, си над закона.
– Тази вечер? – попита Сам и притисна юмрук към устните си.
– Тази вечер.
Сам си пое дълбоко дъх. Дейвид го наблюдаваше. Знаеше какво представлява Сам в действителност. Знаеше как
е стигнал толкова далеч, макар и сега да беше потънал под маската, която носеше, под човека, когото играеше за
пред камерите, макар и да се преструваше, че нищо от това не се случва наистина. Беше време да спре да се залъгва.
Искаше го. Искаше всичко. Кого заблуждаваше? Никога не би могъл да спре.
– Тогава се погрижи всичко да изчезне. До довечера. Ще се срещнем с Амблър и ще приключим с тази
проклетия веднъж завинаги.
59.
Докато караше, Ник усети по ръката му да се стича капка кръв. Погледна към ръкава си, после влезе в паркинга
на един търговски център, странно долнокачествена кръпка асфалт на границата с високия стандарт наоколо. Вляво
имаше жилищен блок от червени тухли в не особено старателен опит да се постигне колониален стил.
Той свали якето, провери компреса и се опита да го стегне с една ръка.
– Чакай – каза Али и се наведе да му помогне с импровизираната превръзка.
Бяха далеч от къщата, в която ги нападнаха, а никой не ги следеше. Времето и разстоянието ги успокоиха.
– Добре – започна той, – да сложим картите на масата. Аз мога да ти помогна да намериш изход от тази
ситуация, но ще трябва да съберем парчетата от това, което знае всеки от нас. Какво правиш за Дейвид Блейкли?
– Работя за една от групировките му за пране на пари. На теория е фондация с идеална цел, но това е само
фасада, част от огромна политическа черна каса.
– А ти какво правиш?
– Каквото поиска той – вдигна рамене тя. – До последната запетая. Виж, знаех, че Дейвид не е добро момченце,
знаех, че играе силово и прави всичко необходимо, за да победи. Помагах му да шпионира хората, да получава
информация. Не беше най-етичното нещо на света, но и не нарушавах някакви основни закони. Смятах, че се уча на
правилата на вашингтонската игра, на начина, по който работи този град в действителност. И нямах проблем с това.
Но случилото се с Малкълм Уайдънър? Онова, което те правеха в онази къща? Не съм се съгласявала да участвам в
подобни неща.
Ник не каза нищо. Вече оценяваше в пълна степен нейната постъпка – беше тръгнала срещу своите началници.
Тя не просто е отишла в къщата, където го упоиха, но я е загризала и съвестта. Правеше усилие да разбере какво
става. И рискува живота си, за да спаси неговия.
– И Блейкли те е изпратил да шпионираш Ема Блеър?
Тя кимна.
– Какво се опитваха да научат?
– Имах си цял сценарий. Трябваше да се сближа с нея, да я накарам да ми вярва. Да започна разговор за това, че
съм преживяла нападение в колежа. Колко съм била травмирана. Трябваше да я убедя, че винаги съм искала да
изляза начисто, но съм се бояла, че никой няма да ми повярва. Разказах ѝ, че ми се е искало да съм си записала
нещо, след като се е случило, да съм разказала на някого, да съм запазила доказателства. Смятах, че търсят мръсни
тайни за някого, някой от опонентите на Сам, и че Ема знае нещо по въпроса. Това беше стандартна схема по време
на кампания, да изровиш нещо за опонентите.
Ник познаваше този жаргон. Проучване на опонента.
– Не е било това – каза той. – Тя е пазила мръсна тайна за Сам. Опитвали са се да разберат какво знае за него и
на кого е разказала. Сигурно са я проучвали, за да се отърват от нея лесно и да унищожат всякакви доказателства, с
които би могла да разполага.
Али сложи ръце на таблото.
– Убили ли са я? – попита тихо тя, загледана напред.
– Не знам – отвърна Ник. – Значи са търсили някакво конкретно доказателство, с което е разполагала? Сигурна
ли си?
– Да. Това беше целта. Онова, което знаеше. И дали го има някъде записано. Искаха да насоча разговора към
някакви дневници, които е водила, или тетрадки, в които си е записвала.
– Казаха ли ти какво ѝ се е случило? Какво е знаела? Тази случка, която ги интересува?
– Не.
– Какво ти казаха?
– Нищо. Нищо не успях да измъкна от нея. Започна да става подозрителна, когато я притиснах, после спря да
ми вдига телефона и аз се отказах. Беше една от дузината задачи, които изпълнявах за Дейвид Блейкли през този
месец. Дори не се сетих повече за нея, докато не стана цялата тази идиотщина с Уайдънър. Започнах да минавам
наново през всичко, което бях направила. Разбрах, че е изчезнала. Осъзнах в какво съм се забъркала. Затова и отидох
в къщата, където те намерих. Не знаех, че ще се стигне толкова далеч… не знаех, че ще загинат хора. Не ми трябва
още едно убийство на съвестта.
Тя се наведе, подпря лакти на коленете си, положи чело на дланите си със затворени очи. Той не я натисна за
повече. Тя започваше да разбира в пълна степен, че е била съучастник в две убийства, може би дори три, и че с
живота, който бе водила досега, е свършено.
Сам Макдона и Дейвид Блейкли се бяха захванали с Ема заради онова, което е знаела. Сигурно е можела да
свърже Макдона със смъртта на онази жена отпреди двайсет и пет години.
Беше подозирал, че е така, но не спираше да мисли за дневника. Ами ако Ема наистина е разполагала с някакви
доказателства?
Това му даваше съвсем слаба надежда, че би могла да е жива. Ами ако са я заплашили и им е дала, каквото е
имала? А после какво? Дали е избягала, или се е скрила? Съществуваше вероятност – съвсем малка вероятност, но
той искаше да има за какво да се хване, – че Ема може все още да е някъде там, че може би дори ще успее да извади
всичко наяве.
Али се поизправи и погледна през прозореца, а пръстите ѝ масажираха слепоочието.
– Добре ли си?
– Добре е силно казано. Справям се.
– Чувала ли си ги някога да споменават какво е станало с Ема? Отново да говорят за дневник?
– Не.
– Дейвид Блейкли има ли някое място, където би могъл да я отведе и да я държи заключена? Да я е отвлякъл, за
да я разпитва?
– Има вила. Не знам точно къде, но мисля, че е близо до почивната станция Кемп Дейвид, до планината
Катоктин.
– Имаш ли спомен да е говорил за нея преди месец? Тогава изчезна Ема.
– Не. Може да я е завел там. Не я използва често, само за ВИП събития е.
Очите на Ник се плъзнаха към огледалото. На паркинга пред банката спря полицай.
– Какво има? – попита тя.
Той вдигна ръка. Тя се обърна и видя патрулната кола. Полицаят излезе, огледа паркинга, а после съобщи нещо
по микрофона си.
Ник запали и тръгна към изхода, като не спираше да гледа назад.
Вярваше на това, което Али му разказа. Но точно в момента трябваше да се добере до телефон, а нейният не
беше сигурен. И Дилия, и Карън познаваха Джеф и му имаха доверие. Ник трябваше да ги предупреди.
60.
Ник спря на бензиностанция "Ексон", където имаше магазинче и платен телефон. Отиде до телефона, без да
изпуска от очи Али, която остана в колата. Първо пробва да се свърже с жена си, притискаше слушалката към ухото,
докато се опитваше да заглуши шума от камионите, които караха нагоре по магистралата.
– Здравейте, свързахте се с Карън. Моля, оставете съобщение.
Изненада се колко силно му повлия гласът ѝ, този мелодичен запис, който бе чувал хиляди пъти. Това го
стъписа и той помълча за миг, преди да заговори.
– Ник е. Обади ми се възможно най-скоро. Важно е. И… не знам как да ти го кажа, но бъди внимателна с Джеф
Търнър. Не говори с него. Не му вярвай и не го допускай до себе си. Знам, че ти звучи налудничаво, но той е част от
всичко това. Съжалявам, че си тръгнах така вчера. Просто ми се обади, става ли?
Той затвори, стиснал слушалката в юмрук, а после издиша през свити устни. Положи неимоверни усилия да
звучи нормално по телефона. Не искаше да я плаши или да изглежда, сякаш е загубил контрол, но само
споменаването на Търнър го караше да се тресе от ярост. Не спираше да си представя лицето на Джеф в онази къща,
уловил ръката на Ник, тикнал с ледено спокойствие пистолет към гърлото му.
Същият човек, който е седял срещу него на безброй вечери в собствения му дом, който се усмихваше с
останалите гости, когато Ник и Карън вървяха по пътеката към олтара. Приятелят му. Бойният другар. Проклет Юда.
Омразата, която изпитваше, го разяждаше отвътре. Жадуваше да ѝ се отдаде, да я остави целия да го погълне, да
го превърне в оръжие на чистото отмъщение. Ръката му копнееше да стисне оръжие. Искаше да види Джеф от
другата страна на пистолета си. Истинското изпитание щеше да е да го погне. Джеф познаваше изключително добре
както самия него, така и начина му на мислене, решителността, с която преследваше целите си. Но Ник щеше да
намери начин. Али сигурно можеше да му помогне да стигне до хората зад това. Трябваше да е внимателен и
методичен. Не можеше да допусне гневът да го превземе и да помрачи преценката му.
Имаше само една утеха в разкритието, че Джеф е предателят. Така подозрението, че Карън е част от
конспирацията срещу него, отпадаше. Тъкмо Джеф го наведе на тези мисли за нея – "някой близък", – докато през
цялото време вътрешният човек е бил самият той.
На бензиностанцията спря цистерна за газ, която започна да бибипка, маневрирайки между отворените за
работа колонки. Ник изчака да спре и набра Дилия.
– Ей – вдигна тя.
– Добре ли си?
– Да, защо?
– Телефонът ти сигурен ли е?
– Да.
– Джеф Търнър е замесен.
– Чакай, какво?
– Ще ти обясня всичко по-късно, но се пази от него. Не вярвай на нито една дума, която казва. Бяхме прави за
Макдона. Той стои зад всичко това, както и човек на име Дейвид Блейкли.
– Спонсорът?
– Да. Той е финансовият ресурс зад Макдона.
– Какво ще правиш?
– Може и да има начин да се добера до тях. Ще ти се обадя пак.
– Внимавай.
61.
Ник се върна при колата на Али, спряна до помпите за въздух отстрани на бензиностанцията. Седеше в
тойотата и излезе, щом той се приближи.
Али затвори вратата на шофьорското място и се облегна на колата.
– Е, всички доказателства, които успя да събереш, стигат ли? – попита тя.
– За да им видя сметката?
– Да.
– Още не – отвърна Ник. – А и никой няма да повярва, защото идват от заподозрян в убийство. Макдона и
Блейкли са опасали целия град. Тази сутрин се опитах да направя нещата по правилния начин и почти ме убиха в
онази къща. Нямам никаква представа на кого да се доверя. Ами ти? Изглежда, знаеш повече, отколкото шефът ти
предполага. Как става това?
– Не исках да съм обикновено момиче на повикване, вечно в неведение, първата, от която могат да се отърват.
Пазех тайните на Дейвид. С времето започна да ме използва за все по-деликатни задачи. А аз внимавах.
– Значи си шпионирала и него – каза Ник, клатейки глава. – Щеше ли да го изнудваш?
– Не… не знам. Исках да разбера в какво съм замесена. Знаех, че информацията е ценна – от него го разбрах.
Може да имам нужда от нея, за да се защитя. Може да ми трябва като залог. Това беше моят банков депозит. Това е и
реалната власт на Дейвид – знае тайните на хората.
– И използваше теб, за да се сдобие с тях?
– Понякога.
– Колко беше близка със Сам Макдона?
Тя го изгледа подозрително, после вдигна очи. Явно беше ударил слабо място.
– Много.
– Успя ли да спечелиш доверието му?
– Доколкото е способен да вярва на някого.
– Дейвид ли ти възложи тази задача?
– Беше един от начините да го следи, да има стратегическо предимство.
– Имаш ли нещо солидно, което бихме могли да използваме срещу тях?
– Бих могла да разкажа историята си. Но сигурно ще ме убият, преди който и да било да успее да ми повярва.
Това е правила и Ема, нали така? Опитвала се е да каже истината. Да разпространи информацията. А тя, както
изглежда, е разполагала и с доказателства.
– А ти не?
– Не. Блейкли е внимателен. Не записва нищо. Всичко тече в лични срещи и по сигурни телефони.
– Защо ще поемат такъв риск точно сега? Защо погнаха мен и Малкълм Уайдънър по този начин?
– Нямат много време. Сам Макдона всеки момент ще започне кампанията си. Всичко, което би го провалило,
трябва да изчезне веднага. Чисто минало.
– Кога ще обяви кандидатурата си?
– Веднага щом получи зелена светлина от спонсорите за номинацията си. А това може да се случи и тази вечер.
Не могат да си позволят да оставят нещата недовършени, да пожалят хора, които са наясно със случилото се с
Уайдънър. Като нас двамата.
Не бяха само те двамата. Дилия също знаеше. И Карън имаше известна представа.
Али хвана дясната си ръка с лявата. Ник забеляза, че трепери. Тя стисна очи.
– Боже. Какво съм си мислила? Ще умра, по дяволите.
– Няма да допусна да се случи.
– Няма как да се измъкнем от тези хора. Притежават твърде много власт.
– Аз не искам да им се измъквам. Искам да ги вкарам в една стая и да заключа вратата.
Тя го погледна.
– Просто сам ще се довършиш.
– Така или иначе ще ме довършат.
– Ти си луд. Полицията те търси. Сигурно си мислиш, че можеш да се добереш до всеки, навсякъде?
– Това ми е работата.
Ник можеше да използва помощта ѝ и всичко, което знаеше тя. Не смяташе, че онези в къщата са я забелязали
при бягството им. Не знаеха, че е била там. Хората, за които работеше, може би още не я подозираха. Тя и Ник щяха
да обърнат този факт срещу Сам Макдона и Дейвид Блейкли.
Той погледна към синината на китката ѝ. Нямаше да я въвлича в опасност, а и не смяташе да започва каквото и
да било заедно с нея, преди да се увери, че може да ѝ вярва. Щеше да ѝ предложи възможност да се откаже и да види
какво ще направи.
– Те не те видяха в къщата – каза той. – Може и да не знаят, че си се обърнала срещу тях. Каза, че си ги убедила,
че си на тяхна страна.
– Да. Снощи спретнах цяло представление, за да повярват, че съм в играта и съм надеждна. Мислех си, че ще ме
убият в онази ергенска дупка на Дейвид. Беше ужасяващо, но успях да ги заблудя.
– Невероятна актриса си. Аз ли не знам… Имам нужда от помощта ти, но няма да те карам насила да правиш
каквото и да било. Можеш да се качиш на колата си и да се върнеш при тях още сега. Можеш да се престориш, че
нищо от това не се е случило. Ще трябва да живееш с всичко, което знаеш, но ще живееш.
Портфейлът му беше у него, а вътре имаше достатъчно пари, за да стигне до града. Щеше да тръгне срещу тях
със или без нея.
– Изборът е твой.
Тя отвори вратата на колата и погледна вътре.
Али вероятно беше права. Беше лудост да ги атакува направо. Нямаше да я вини, ако си тръгне, ако се върне при
Блейкли и Макдона. Навярно щеше да е правилният избор. Може би Ема никога не е трябвало да се опитва да прави
нещо толкова опасно, като да разкаже истината на света. Може би единственият начин да оцелееш в този град, е да
се предадеш на властта.
Али се качи на шофьорското място, затвори вратата и запали колата. Ръката ѝ стисна волана.
Пресегна се и отвори пасажерската врата.
Ник се качи.
– Какъв е планът? – попита тя.
– Трябва да се отбия на няколко места.
62.
Джеф Търнър седеше зад волана на своя рейндж роувър на няколко пресечки от дома на Ник и Карън. Две
хлапета на колела минаха покрай него. Той я наблюдаваше през кухненския прозорец над мивката.
Вдигаше се пара, която покриваше прозореца. Жената готвеше и слушаше нещо на телефона си със слушалките.
Ник се опита да се свърже с нея. Джеф беше наясно с това, но нейният телефон така и не позвъни.
Съобщението на Ник така и не пристигна.
Джеф отвори лаптопа на седалката до себе си и огледа екрана. Беше закачен за телефона ѝ от няколко дни.
Стигаше му само да седи тук с прихващач – устройство, което успяваше да заблуди мобилната клетка и му
позволяваше да инсталира вирус в нейния апарат. След като получи пълен контрол, можеше да следи всички
входящи обаждания, да трие гласови съобщения и дори да използва камерата и микрофона на телефона, за да я
шпионира.
Следенето на нейната комуникация щеше да му помогне да намери Ник. Така Джеф щеше да я държи в
неведение, нищо неподозираща или да я спре, ако решеше да търси помощ.
Погледна огледалата. Дали Ник щеше да дойде сега тук? Не знаеше. Беше стоик и въпреки всичко вероятно не
искаше да поставя жена си в опасност. Но също така беше отчаян.
Карън мина през къщата и той я проследи – банята, спалнята. Беше изпуснал Ник, да, но това не означаваше, че
не можеше да го контролира. Приятелят му беше човек с прости инстинкти – да пази хората, да пази онова, което
обича най-много.
Гледаше как Карън навлича пуловер, а после пуска щорите.
Ако се наложеше, какво би била още една смърт? В греховете му се наблюдаваше определено изящество. Беше
стигнал толкова далеч, че нямаше друг избор, освен да продължава.
63.
Сам Макдона отвори вратата на апартамента и влезе вътре.
– Али – повика я.
Свали сакото си и го закачи на ниския стол в дневната. Чу леки стъпки от спалнята и отиде натам. Али стоеше
на прага.
– Ето те и теб – усмихна се той.
Ако имаше ден, в който се нуждаеше от почивка, то това беше днес. Имаше нужда от човек като нея, част от
света, който споделяше с Дейвид, някой, който не се боеше от малко тъмнина. Връзката им скоро щеше да свърши
така или иначе, беше твърде рисковано да продължи, след като обяви кандидатурата си. Щеше да му липсва.
Приближи се към нея, хвана я за ръката и я прегърна през кръста. Нещо не беше наред. Тялото ѝ сякаш беше
сковано в ръцете му.
– Какво има? – попита той.
– Сам, трябва да поговорим за нещо.
Той направи крачка назад. Нямаше нужда от още проблеми. Не и тази седмица, отгоре на всичко останало. Това
място беше Огледалният свят. Виждаше се тук с нея и за малко успяваше да забрави за кампанията, да се отпусне от
непрекъснатото напрежение на тайните, които пазеше. Целият му живот, вкъщи и пред хората, беше поставен под
микроскоп и само тук се чувстваше свободен.
– Какво има?
– Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен – каза тя.
Той скръсти ръце и дори не се опита да скрие раздразнението си.
– Тревожа се за това, което се случва – продължи тя. – Тревожа се за Дейвид Блейкли. Тревожа се, че си тръгнал
по път, от който в крайна сметка ще пострадаш.
– Али, всичко това е много над възможностите ти.
– Какво стана с Малкълм Уайдънър?
Сам почувства как челюстите му стискат здраво, а мускулите на бузите му изпъкват. Пое си дъх и си върна
контрола.
– За какво говориш, Али?
– С какво те държи Дейвид Блейкли вече толкова години? Няма нужда да става така. Можеш да се отървеш от
него. Аз мога да ти помогна.
Сам почувства, че го обхващат колебания. Тя сякаш четеше мислите му. Беше готов на всичко, за да се отърве от
Блейкли, от онази единствена глупава грешка, от едничкия момент на слабост преди двайсет и пет години, който
дори не можеше да си спомни. Защо трябваше да плаща до края на живота си?
Но в същото време Сам беше внимателен. Не биваше да допуска колебанията му да проличат, не можеше да ѝ
позволи да види, че успява да го разклати. Лицето му беше неговата маска, неговият инструмент, неговото
препитание, затова сега пак разчиташе на него. Изражението му остана неутрално, малко объркано. Дали беше
капан? Дали го записваше?
– Али, това, което говориш, няма никакъв смисъл – каза той. Приближи се до нея, а тя се дръпна. – Какво има?
– попита той. Гласът му беше спокоен, но в очите му проблесна гняв, докато я сграбчваше.
Една ръка го хвана за предмишницата, стискайки костите му като хидравлична преса. Обърна глава.
Над него се извиси един човек – Ник Авъроуз.
64.
Ник вдигна пистолета си помежду им и пусна ръката на Сам. Сенаторът направи голяма крачка встрани, очите
му не мигваха, устата му беше стегната в гримаса, въпреки че от шока го сподави внезапен изблик на смях.
Продължи да се отдръпва, докато не се опря в скрина.
– Полудяхте ли? – каза той. – Знаете ли кой съм аз?
Бойният вик на привилегированите.
– Затова съм тук – отвърна Ник.
Сам преглътна, облиза устни и ги стисна. Али се измъкваше от стаята, с лице към тях, без да откъсва очи от
пистолета.
Капанът беше идея на Али като начин да подмамят Сам на място, където ще е отпуснат и беззащитен. Сега вече
им падна в ръцете.
Сам Макдона я проследи как излиза от стаята, а след това се обърна към Ник.
– Просто свали пистолета. Не можеш да се държиш така със сенатор. Това е самоубийство. Знаеш го.
Ник кимна. Опитваше се да запази спокойствие въпреки потта, която избиваше по дланта му. Стисна пистолета.
Бяха го купили с шофьорската книжка на Али в спортен магазин във Вирджиния по път към града, заедно с чисти
дрехи и комплект за първа помощ.
Усещането наистина беше като за предсмъртно желание така да притисне този човек. Това обаче не беше
упражнение, а истина. Хванеха ли го обаче, край с него, откриеше ли го полицията, щеше да остане в затвора до
живот. Но в мига, в който си припомни цялата болка, която мъжът насреща му беше причинил, страхът и
колебанието изчезнаха.
– Ема Блеър. Къде е тя?
Сам вдигна ръце.
– Не знам.
– Тя знаеше какво си направил, а ти си я преследвал и си я заловил. Казвай какво се случи.
– Не знам за какво говориш – отвърна Сам почти умолително.
– Какво знаеше тя? – попита Ник. – Какво криеш вече толкова години? Какво си направил на онази жена?
– Каква жена? За какво говориш?
– За Катрин Уилсън. Четвърти юли преди двайсет и пет години. Вилата на семейство Уитли. Ема е имала
доказателства, които те свързват с нейната смърт.
– Дрънкаш безсмислици – каза Макдона. – Просто кажи какво искаш. Мога да ти помогна.
Ник погледна надясно. През вратата в дневната виждаше Али, която обаче оставаше извън полезрението на
сенатора. Ник вече беше изключил охранителните камери.
Али бръкна в джоба на сакото на Макдона и извади телефона му.
Ник се приближи към Сам.
– Свикнал си да лъжеш без никакви последствия. Само че помисли внимателно върху всяка дума, която ще
изречеш. Ако отново ме излъжеш, ще умреш в тази стая.
Макдона кимна два пъти бързо.
– Къде е Ема Блеър?
– Аз… не знам.
Ник изпъна ръка и насочи пистолета.
– Недей.
– Аз… чуй ме…
Ник притисна дулото в челото му.
– Моля те… – каза Сам.
– Кажи ми истината.
– Не мога.
Цялото тяло на мъжа започна да се тресе. Ник едва си спомняше страха, който изпита първия път, когато се
озова от другата страна на пистолета, пред дулото. Беше забравил как това го парализира, как ужасът спира всички
мисли. Година след година тежка подготовка го бяха научили да контролира тези инстинкти. Но той познаваше този
страх и сега разчиташе на него. Трябваше да накара Макдона да усети вкуса на смъртта, защото не искаше да
натиска спусъка.
Не беше убиец.
Ник отново видя всичко – пистолета, приближаващ се към гърлото му тази сутрин. Мъртвия Уайдънър на стола
и кръвта му, която се стичаше по ръцете на Ник. Докато наблюдаваше този човек и претегляше деянията му, Ник
осъзна, че вече няма представа кой е.
– Три – каза Ник и затегна захвата си. – Две. – Макдона затвори очи. – Едно. – Стенание без думи.
Пръстът на Ник се обви около спусъка. Почувства обратния натиск на пружината. От гърлото на Макдона се чу
скимтене.
Но Ник не натисна спусъка.
Сенаторът отвори едното си око, едва-едва, и рискува да го погледне.
Ник гледаше към Али, която сега стоеше в другата стая и го чакаше. Беше върнала телефона обратно в джоба на
сакото.
Ник заобиколи Макдона, тръгна към вратата, без да сваля пистолета, и гърбом влезе в дневната.
Али тръгна към изхода на апартамента.
Бум, бум, бум.
Три силни почуквания на предната врата. Тя се отдръпна и застана до Ник.
– Сенаторе! – извика някой през тежката врата. – Изпраща ни Дейвид Блейкли. Отворете.
Ник отстъпи крачка назад. Единственият изход беше през прозореца. Направи знак с глава на Али да тръгне
натам. Макдона го гледаше от спалнята.
– Просто свали пистолета – каза той. – Не е необходимо някой да пострада.
– Сенаторе? Ехо? Отворете вратата! – извика някой от коридора.
Али смъкна резето на прозореца и го отвори. Какофонията на трафика се изля в стаята.
Бум. Вратата щеше да се откачи от пантите, докато някой я напъваше здраво от другата страна.
Али се качи на перваза и се спусна по външната стена.
Ник продължаваше да държи Макдона на мушка.
Вратата се разтресе отново от звука на разцепено дърво.
Ник тръгна заднишком, качи се на перваза и скочи. Удари се силно в земята, претърколи се през рамо, изправи
се и хукна.
65.
Подгизналата от пот риза на Ник залепваше по гърба му. Очите му все се връщаха към огледалото за задно
виждане. Ръцете му стискаха волана така, сякаш изцеждаше парцал. Някаква кола се движеше шеметно към тях
изотзад и навлезе в лентата от лявата им страна. Той погледна към шофьора.
– Ник! – извика Али от пасажерската седалка, а ръцете ѝ се протегнаха към предното стъкло. Колата пред тях
спря внезапно.
Той наби спирачки, а автомобилът се разтресе, когато антиблокиращата система се задейства върху свистящите
гуми. Спря на метър и половина от бронята на другата кола, а после забеляза свободното място за паркиране, което
беше щастлива рядкост и заради което беше спрял онзи отпред.
Колата отляво профуча напред и той забеляза хромирания ауспух втора ръка. Беше стар "Форд Краун Виктория"
с поръчкови джанти.
Пълен с хлапета.
Ник заобиколи колата отпред. Бяха в тойотата на Али, до която се добраха след минута здрав спринт от Сам
Макдона и хората му.
– Успя ли да го докопаш? – попита Ник. – Телефонът му?
– Да.
Али вдигна малко синьо устройство с размер на флашка. Беше го пъхнала в телефона на Сам, докато Ник
стоеше с него в спалнята.
Преди да отидат в апартамента на Макдона, Али и Ник се срещнаха с Дилия, а тя им даде бръмбарчето. Така
можеха да се вържат за телефона на Сам, да слушат разговорите му, да го следят, а може би и още нещо.
Трябваше да изкопчат истината от Сам Макдона, да намерят някакво доказателство, което да използват, за да го
сринат. Али опита с добро. Ник – със заплахи. Само че Ник разбираше, че Макдона е внимателен и дори пистолет в
лицето може да не е достатъчен, за да го разтърси.
Така че Ник изигра един от собствените им номера на техен гръб – шпионирай, следи, вмъкни се вътре.
Ник искаше да притесни Макдона, да види на кого ще се обади и къде ще отиде след това. Искаше да запише
признания. Нямаше да мине пред съда, но пак щеше да е нещо солидно, което Ник можеше да използва пред
адвоката си или пред медиите.
Продължи да кара, бързо, после бавно, завиваше, без да подава сигнал, движеше се по магистралите и тихите
квартални улички на "Брукленд", прилагайки методично всичките си умения, за да забележи или заблуди
евентуалните им преследвачи, преди да се срещне с Дилия и да започне работа по телефона на Сам.
Прекоси Анакостия и бързо сви към местните улички. Минаха под оголял балдахин от дървета и се насочиха
обратно към реката и мочурищата, които ограждаха парка "Кенилуърт" с Водните градини. До парка имаше
километрична отсечка блатисто крайречие, а той разчиташе да е празно извън сезона.
Тръгна по страничен път с напукан асфалт, зави по една алея и спря до павилион с гледка към Анакостия и
хълмовете на Националния дендрариум от другата страна на реката.
– Чисто ли е? – попита Али, а очите ѝ се стрелкаха щателно между околните дървета.
Ник имаше добра видимост към всички подстъпи. Облегна се назад и си пое първата нормална глътка въздух от
цял час.
– Да.
66.
Джеф знаеше, че Карън си е вкъщи. Беше я наблюдавал. Почука два пъти на вратата и зачака, заслушан в
стъпките ѝ из къщата. Тя открехна на няколко сантиметра и надникна с подозрително изражение. Усмихна се, щом
го позна, отвори широко вратата и го прегърна набързо през раменете.
Той леко се извърна, за да не усети пистолета на колана му, след което тя го пусна вътре и затвори вратата.
Джеф можеше да проследява телефонните ѝ разговори, да трие гласовите ѝ съобщения, но все още беше нащрек,
готов да действа. Не знаеше дали съпругът ѝ не е намерил начин да стигне до нея, без той да забележи, дали някак
не е разговарял директно с нея.
– Има ли новини от Ник? – попита той, докато Карън го въвеждаше вътре.
Тя поклати глава.
– Държиш ли се?
– Успявам някак малко по малко – отвърна тя.
– Какво мога да направя за теб?
Тя прибра кичур коса зад ухото си.
– Още не съм сигурна. Радвам се, че си тук.
Някъде от къщата се чу писукане. Сушилня.
– Ще ме изчакаш ли една секунда?
– Разбира се.
Тя се обърна и се отдалечи по коридора. Той тръгна из къщата, приближавайки се все повече, крачка по крачка,
премерено, тихо, докато я наблюдаваше в гръб. Гледаше тази елегантна шия на танцьорка. Колко крехко създание.
Подмина трапезарията и си спомни вечерите, през които седяха около тази маса. Не искаше да го прави, да
вижда Карън изплашена, както беше Ема Блеър. Но всичко това излизаше извън контрол. Ник беше на свобода, а
сега знаеше и истината за Джеф. Трябваше да се справи с него.
Карън имаше доверие на Джеф. Беше на негова страна, поне засега, а тя можеше да му е полезна по един или
друг начин. Трябваше да внимава с нея. Беше умна, достатъчно проницателна, за да застраши всичко.
Спря в коридора и я загледа през открехнатата врата на пералното помещение, беше застанала с гръб към него,
а косата ѝ – лъскава като житно поле през лятото.
Колко хора е убил в безполезни войни? Колко хора, за да защити и облагодетелства покварените? Изгубил им е
броя. Винаги е работил като наемник, макар че сега най-после получаваше, каквото заслужаваше.
Това беше преимуществото на Джеф – неговото безразличие. Когато си убивал достатъчно, става механично,
без никаква мисъл, като да режеш пържола. Научи се да изключва присъщите човешки симпатии. Отначало се
изненада колко му е лесно. Трябваше да се прикрива. Подобно нещо плашеше хората. Но някои от онези, за които
работеше, го забелязаха и го възнаградиха. Беше рядкост да откриеш човек с такова умение, който да може и да го
прикрива, да се движи незабелязано в нормалния свят. Това правеше работата му толкова доходоносна. Така си
спечели живот като на хората, на които някога служеше.
Мислено се върна отново към онзи ден преди месец, когато отиде при Ема Блеър. Домът ѝ беше тих, като този
тук, а всекидневната – изпълнена със светлина. Търсеше нея и дневника, който водеше.
Заведе я във вилата на Дейвид Блейкли, в скритата и сигурна къща за гости отзад. Прелисти страниците на
дневника и прочете какво е видяла на горния етаж на онзи Четвърти юли преди двайсет и пет години.
Оказа се, че Ема Блеър е пазила много тайни, а сега Джеф знаеше всички до една. Бяха колкото ценни, толкова
и опасни. Трябваше да внимава, да подбере правилния момент, за да предприеме своя ход и да използва наученото
като стратегическо предимство. Ако съумееше да си изиграе картите правилно, щеше да се превърне в истински
играч вместо прост изпълнител на поръчки.
В крайна сметка Ема отказа да се предаде и да замълчи. В онзи ден се съпротивляваше. Джеф отново видя
очите ѝ, вперени в неговите, докато я стискаше за врата.
– Джеф? – гласът на Карън го стресна и го извади от спомена. Ръцете му се стрелнаха едва доловимо нагоре,
преди да се овладее. – Всичко наред ли е? – попита тя.
– Разбира се – отвърна той и се усмихна добродушно.
67.
Ник и Али седяха в нейната кола, все още в гората покрай река Анакостия. Тя се приведе напред, надничайки
през прозореца към увивните растения и отпадъците, струпани в края на пътя.
Лицето ѝ беше пребледняло. Вече се изправи срещу Сам Макдона, очи в очи. Нямаше връщане назад. Бавно
асимилираше реалността сега, когато адреналинът се изпаряваше от кръвта.
– Добре ли си? – попита той. Тя не отговори, само стисна зъби и си пое продължително въздух през носа. Той
се зачуди дали няма да се срине психически. Не можеше да я вини. След миг обаче тя се изправи и отвори очи,
сякаш нищо не се беше случило.
– Добре съм – каза и се обърна към него. Погледна към рамото му и се намръщи. – Трябва да ми дадеш да
почистя това.
Той проследи погледа ѝ до ръката си, където кръвта беше зацапала плата на новото му яке. Идваше от раната,
нанесена от Сингх със скалпела, и сигурно се е отворила, когато падна на земята, скачайки от прозореца на
Макдона.
Тогава усети паренето, но нямаше много време да мисли за това.
Кимна и свали якето, докато тя се пресягаше към задната седалка, за да вземе комплекта за първа помощ, който
купиха в спортния магазин. Той дръпна ръкава си нагоре и махна старата превръзка.
Наблюдаваше я как действа, как цапа ръцете си и почиства раната с практична вещина. Сега изглеждаше като
пълната противоположност на жената, която видя при първата им среща преди два дни в неговия офис.
– Блейкли как стигна до теб? – попита той.
– Аз стигнах до него – каза тя и попи раната с марля.
Погледна го в лицето.
– Нещо друго ли очакваше? – Тя поклати глава. – Грешиш. Исках да съм част от тази игра. Просто не знаех
колко е грозна в действителност. Виждах Блейкли в разни частни клубове из Вашингтон. Бях нещатен организатор
на събития. Занимавах се с много различни мероприятия. Там виждах всички тези типове, които дрънкаха глупости,
подливаха си вода, атакуваха правителството за милиони, горяха пари. Това ме влудяваше, защото бях много по-умна
от повечето от тях. И работех десет пъти повече. Цял живот съм живяла в бедност и бях уморена да съм без пукнат
грош в джоба, без никакво влияние, на милостта на подобни типове, с всичко, което им се разминаваше, нещата,
които причиняваха на жени, които за тях не означаваха нищо. Аз исках да означавам нещо. Знаех, че Дейвид е
правилният човек. Една вечер се обърнах към него, бяхме в един клуб, "Чеви Чейс". Казах му, че искам да работя за
него, пофлиртувах. Той веднага ме разконспирира, но също така сигурно видя у мен нещо, което можеше да
използва. Бях добра в актьорската игра.
Тя извади два лейкопласта от комплекта и отлепи предпазните ленти.
– Той използваше мен, аз – него. Разбрах как получава информация, контрол, влияние. Има нещо особено у
хората във Вашингтон, те винаги изглеждат малко самотни, незрели, изгубени, когато не са на работа, особено
мъжете. Толкова е лесно да стигнеш до тях. Светът им е девици и мръсници, ден и нощ, родният квартал и
столицата. Затова направих така, че да стана незаменима, секретарката от тъмната му страна. Занимавах се с това
достатъчно дълго, за да се науча да играя играта, да се махна от него по своя воля и с моите условия.
Али покри раната с лейкопластите, прилепяйки ги плътно, за да не се отварят.
– Познавам компаньонки, които работят в бара в "Хей-Адамс", както и дами от висшето общество от
Джорджтаун с техните жакетчета "Шанел". Разликата е един развод и една диплома, подходящите учебни заведения,
познанството с правилните хора. Това исках аз, да съм вътре, да имам свое собствено парченце от този свят. Смятах,
че се уча как работи властта. Предполагам, че вече знам. Представа си нямах колко сбъркано ще се окаже всичко.
Съжалявам. За онова, което се е случило с Ема. За това, което ти причиних.
– Сега си от правилната страна.
– Дано да е така – отвърна тя, изваждайки превръзка. – Ще се опитат да се отърват от всеки, който знае
истината за тях.
Ник потупа устройството, което беше прикачила към телефона на Сам Макдона.
– Значи, ми помагаш, защото мислиш, че ще се получи?
– Изобщо не съм сигурна, че ще се получи. Но си мисля, че ще ги спреш по един или друг начин. Ти избяга от
къщата на Уайдънър. Видях те в онази стая със Сам. Беше толкова близо. Знам на какво си способен.
– Значи просто смени отборите, намери по-добър убиец, пазиш си гърба?
Тя плътно обви превръзката около раната. Натискът му причини болка.
– Какво друго да направя?
Чуха се гуми по чакъления път. Али погледна през рамо.
Ник излезе, оглеждайки се за човек, но долови само тихото ръмжене на електрически автомобил, който не се
виждаше, а после утихна. Дилия се спусна по хълма с чанта през рамо. Нае си споделено такси, за да дойде – колата
ѝ все още се намираше до къщата, където Джеф скрои засадата на Ник, – и помоли да я оставят по-далеч от мястото
на срещата.
Ник я пресрещна на средата на пътеката. Тя го прегърна силно.
– Хванахте ли го? – попита Дилия.
Ник ѝ подаде устройството.
– Хванахме го.
Тя свали раницата от рамото си.
– Да се захващаме за работа.
68.
Зад една безименна и незабележителна заключена врата на третия етаж на Капитолия Сам Макдона се отпусна
в уиндзорския си стол с чаша чист бърбън в ръка. Отпи продължително. Така, посред бял ден, алкохолът сякаш
изгаряше небцето му особено силно, но той преглътна с усилие. Все още усещаше миризмата на оръжейната смазка,
още виждаше дулото на пистолета на Ник Авъроуз.
Кракът му подскачаше по пода като иглата на шевна машина. Наложи си да спре.
Огледа махагоновите вградени шкафове, мраморната камина, гледката към Националния мол и мемориала на
Линкълн. Камината беше мястото, откъдето според легендата британците запалили факлите си, преди да изгорят
целия този прояден от комари град до земята.
Това беше скривалището на Сам, втори кабинет, какъвто предоставяха на сенаторите, известен само на тях
самите и на неколцина избрани хора от екипа им, където изчезваха, за да поработят или да провеждат поверителни
срещи, оставайки при това достатъчно близо до залата за гласуване.
На същото това място се срещна с Малкълм Уайдънър и за пръв път разбра, че истината за онази нощ го
застига.
Погледна в празната камина. Кучето му лежеше до него. Прокара ръка по гладките мускули по гърба му, но не
почувства утеха.
Боеше се. Боеше се много. От Ник Авъроуз. От Дейвид Блейкли. С какво всъщност разполагаше Дейвид
Блейкли срещу него? Трябваше да има някакъв изход.
Сам знаеше правилата на тази игра. И това му служеше добре. Грижиш се за своите спонсори. Те се грижат за
теб. Веднъж някой му показа цифрите. За всеки долар, който дадена компания харчи за лобизъм, тя печели още
двеста. Дейвид и другите хора с пари бяха направили стотици милиони долари на негов гръб, а в замяна му
проправяха пътя към върха. Беше пласьор от висока класа. Действията му бяха законни, стига да избягваха темата за
връщането на жеста. Всичко се случваше в безмълвно съгласие, съвършено ясно.
Скандалът не се състоеше в корупцията, а в степента на законност. Това беше истинският бизнес на Капитолия
– да намериш достатъчно пари, за да бъдеш преизбран, да отделяш деветдесет процента от времето си да се молиш
за долари от корпорации, спонсори и групи по интереси, след което да гласуваш, както се очаква от теб.
Капитолият, тази солидна сграда от стомана и камък, в която се намираше, беше за продан. Знаеше го, защото
сам го беше обявил, но това не го правеше по-малко горчива истина. Цялото великолепие – белоглавите орли,
статуите с перуките и Колумбия, развяла своите знамена – всичко това беше прикритие за най-старата измама,
състояща се в това да превръщаш богатството в принуда, слагайки му благородни етикети – "свещено право",
"небесен мандат", "обществен договор", няма значение.
Той се изправи, приближи се до прозореца и погледна към коринтските колони. Видя сградата на Дейвид
Блейкли, блестяща стъклена маса, и крановете отзад. Толкова много пари се движеха из този град сега. Някога поне
се налагаше да се преструват, че не става дума само за пари, но сега всичко беше толкова явно. Хората се
кандидатираха за Конгреса като трамплин за лобистка или предприемаческа работа, за търговия с влияние, за
реалното богатство, за реалната власт.
На него самия му трябваха един милиард долара, за да влезе в Белия дом. Такава беше цената на кампанията. В
сравнение с това няколко живота представляваха грешка при закръглянето, а душата му – дребни монети.
Но той не се подлагаше на всичко това, за да свърши като слуга на друг човек. С Дейвид се грижеха един за
друг. Това си беше казвал винаги, но сега, след като всичко излизаше наяве, трябваше да застане очи в очи с
истината. Дейвид държеше контрола заради това, което видя преди двайсет и пет години, заради тайната, която
пазеше.
Блейкли винаги се оказваше на правилното място, винаги се появяваше неканен. Старият му приятел, помисли
си той, стисна устни и отново отпи от бърбъна.
Не. По онова време не можеше да понася това момче. Вечно се стараеше твърде много в училище с лъскавите си
дрехи, наконтен като за реклама на "Ралф Лорън", плащаше за какво ли не, имитатор, който си проправяше път в
света на Сам с пари. Баща му беше сериозен играч в строителния бизнес в Ню Йорк и Ню Джърси, забогатял от
държавни поръчки, които успяваше да осигури за своите фирми, и беше изпратил сина си във Вашингтон, за да си
проправи път към сърцето на града. Смяташе, че може да вдигне нивото и да влезе във федералната игра. Целият
живот на Дейвид представляваше дългосрочна измамническа схема, игра за влияние и беше сработила прекрасно.
Той беше манипулатор и Сам го наблюдава как се трансформира, как оставя зад гърба си настървеното момче
от Ню Джърси. Дейвид винаги търсеше правилната ръка, която да стисне, правилната възможност за стратегическо
предимство. Сякаш преследваше Сам през целия му живот – подготвителното училище, после колежа. Сам нямаше
никаква представа как Дейвид се озова пред вратата на онази стая на злочестия Четвърти юли.
Но Дейвид получи своя идеален момент да блесне. Сам му продаде душата си за трупа на едно момиче и
оттогава се опитваше да си я откупи.
Той положи ръка върху очукания камък на перваза и се загледа в Белия дом.
Беше близо. Извърши немислимото, за да задържи миналото, където му е мястото, и да стигне дотук, до този
ден. И от това стомахът му се преобръщаше. Щеше да има всичко и пак щеше да е под контрола на Дейвид Блейкли.
Разсмя се, продължително и гръмко, а звукът отекна из празното помещение. Почувства се по-добре, това
разсея ужаса.
Кучето се присви уплашено.
Как допусна въобще да се притесни толкова заради подобно нещо? Той беше проклетият кандидат за президент.
Това щеше да е неговият дом. Той беше начело. Със сигурност имаше начин да си върне контрола.
Пое си дълбоко дъх и пресуши чашата.
– Съжалявам, Дейвид. Това е моето шоу.
Взе телефона. Време беше да си поговорят. Дейвид вдигна на третото позвъняване. Сам му каза, че иска да се
видят на онова тихо място, където започна всичко това.
69.
Ник караше по шосе "Анакостия", промушвайки се между колите, докато Дилия работеше на лаптопа на
седалката до него. На екрана беше отворена карта, която проследяваше местонахождението на Макдона.
Устройството беше сработило.
– Сега оправям аудиото – каза тя. – Ако някой се обади, ще можем да слушаме.
– Нещо друго намери ли? – попита Али.
– Само данните за местоположението му. След малко започвам да изтеглям съобщенията и имейлите му.
– Бяха много внимателни да не записват нищо…
– Задръж – каза Дилия на Али и присви очи. – Говори с някого.
Натисна някакъв бутон на лаптопа. От колонките се чу глас:
– Държа нещата под контрол, Сам.
– Не, нищо не държиш. Ник Авъроуз навря пистолет в лицето ми, по дяволите.
– Ще се видим там. Мога да те закарам някъде, където и двамата ще сме в безопасност, докато не свърши
всичко. Ще го преживеем. Ще се справим с него.
– И как точно ще стане това?
– Ще ти разкажа лично. Но тази история ще приключи довечера.
Разговорът свърши, а от колонките на Дилия се понесе само статично пращене, като лекото шумолене на поток.
– Това беше Дейвид Блейкли – поясни Али. – Но не е достатъчно. Не каза нищо конкретно.
– Можеш ли да се включиш към микрофона или камерата му? – попита Ник.
– Не и с този телефон – отговори Дилия.
Ник се обърна към Али.
– Мислиш ли, че ще има нещо в съобщенията или имейлите, което да ни е от полза?
– Възможно е, но се съмнявам.
– Къде е Сам сега? – попита Ник.
– В Капитолия – каза Дилия. – Но се движи. Сигурно излиза. Какво искаш да направим?
– Сам и Дейвид ще се срещнат. Ще разберем къде. Можем да се доберем до тях.
– Какво означава това? – попита Дилия.
– Мога да ги спра – отвърна Ник.
– Как точно? – поинтересува се тя, докато Ник гледаше в огледалото. – Какво, просто ще ги убиеш ли?
Ник натисна газта и изпревари колата отпред.
– Това е самозащита. Няма да спрат, докато не се отърват от всеки, който е наясно с това, което са направили.
Дилия отклони поглед от него и го насочи към Али, която само кимна.
– Прав е.
– Вътре сме – обяви Дилия. – Може да намерим нещо.
Той стисна зъби. Беше уморен да задава въпроси, да се надява, да възлага всичките си надежди на истината,
сякаш тя беше някакъв древен идол. Имаше други начини, по които да ги спре. И Ник знаеше как.
– Това не си ти, Ник – каза Дилия.
Вярно, преди не беше. Но през последните два дни много неща се промениха.
– Ще се подхлъзнат – продължи Дилия. – Ще ни дадат нещо. Можем да го направим по правилния начин.
Нямаха толкова време. Ник не спираше да мисли за спокойната увереност на Дейвид Блейкли по телефона и
конкретно за една дума – "довечера".
– Довечера? – каза на глас. – Как може да сложи край довечера?
– Не знам – отвърна Дилия.
– Имат ли какво да използват срещу мен?
– О, Боже! – Дилия също се сети. – Карън.
Имаше само един начин да го контролират – ако държаха нещо, което Ник обича, някой, за когото Ник би
разменил всичко, дори живота си.
Колата се изстреля напред, когато той натисна газта и грубо навлезе в лявата лента. Отиваше си у дома.
Телефонът му зазвъня. Той вдигна.
– Ник. – Беше Карън, а гласът ѝ звучеше напрегнато. – Къде си?
70.
– Карам – отговори Ник. – Покрай Анакостия. Добре ли си?
– Мисля, че да… не знам, Ник – каза тя със замислен глас.
– В безопасност ли си?
– Защо да не съм?
– Къде си?
– Вкъщи.
– Да не си видяла някого отвън? Някой наблюдава ли къщата?
– Не съм забелязала нищо.
– Трябва да се махнеш. Там не е безопасно.
– Защо? Какво става?
– Може да дойдат за теб. Да се видим някъде.
– Ник, моля те. Просто иди в полицията. Може да се срещнем там.
– Карън, знам как звучи това, но не мога да имам доверие на полицията. Не мога да имам доверие на никого.
Получи ли съобщението ми?
– Няма никакво съобщение. Дори не съм забелязала да си звънял. Хайде просто да се видим и да поговорим,
става ли? Какво ще кажеш за…
– Карън, не.
Той осъзна, че ако Джеф и хората, с които работеше, бяха в състояние да прихващат обаждания и да трият
съобщения, значи беше възможно и да подслушват.
– Какво? – попита тя.
– Не казвай къде. Може да ни подслушват. Стой далеч от Джеф Търнър. Не вярвай на нито дума от казаното от
него. Трябва ти нов телефон. Този не е сигурен.
– Ник, кой подслушва? – вече звучеше отчаяно, почти шепнеше. – Плашиш ме.
Движението се забави и Ник се премести в дясната лента.
– Ще се видим. Ще ти обясня всичко. Има ли някое място, което само двамата с теб знаем? Има ли начин да ми
го кажеш така, че ако някой ни слуша, да не разбере за къде става дума?
Мълчание.
– Карън?
– "Сансер" – каза тя.
Ник се замисли за миг, върна се към времето, когато тъкмо бяха започнали да се виждат.
– Помниш ли къде беше? – попита тя.
– Разбира се. Тръгвам натам.
Мълчание.
– Карън? Карън!
– Ще бъда там.
Линията прекъсна.
71.
Сам Макдона се движеше бързо нагоре по хълма, прескачайки оголени коренища и хлъзгави листа. Подпря се с
ръка върху грапавата кора на един бук, за да запази равновесие, и видя ниската бетонна платформа до потока.
Дейвид Блейкли стоеше на ръба с гръб към него.
Сякаш не забеляза пристигането на Сам. После изведнъж се обърна и вдигна ръка.
– Не помня да е било толкова стръмно – каза Макдона, докато го приближаваше, макар че почти не се беше
задъхал.
– Така си беше. Просто сме остарели.
Сам се качи на платформата.
– Боже. Почти не се е променило. Да бях взел и бутилка "Джей енд Би". Помниш ли?
– Ама че бълвоч – каза Дейвид.
– Нямахме много избор.
– Бащите на тайфата трябва да са имали по-хубав алкохол.
– Тогава не различавахме кое какво е.
Дейвид се приближи и наклони глава, без да откъсва поглед от очите на Сам.
– Добре ли си? Съжалявам, че хората ми не са успели да стигнат по-рано.
– Добре съм.
Отиде до края на платформата. Това беше мястото, където с част от приятелите си от "Сейнт Олбънс" идваше
след тренировка и пиеше краден скоч. Някои пушеха трева, която си купуваха до канала, докато "Джорджтаун" още
беше съмнително място – последни остатъци от историята му на пристанищен град. Другите винаги оставяха
джойнта да ги подмине – пиенето беше приемливо, но не и наркотиците. Бяха на по четиринайсет-петнайсет и вече
мислеха за достъп до класифицирана информация и бъдещи кампании.
Идваха тук пеш от училището на върха на Сейнт Олбън. Националната катедрална школа се извисяваше там над
целия град, а Епископалната градина, проектирана от Фредерик Лоу Олмстед, стоеше съвършено аранжирана в
центъра на елитните райони в горната част на "Джорджтаун".
Сам помнеше, когато Малкъм Уайдънър дойде при него, докато се разтягаха преди лакрос, и му каза, че
строителен екип се подготвя да излива бетонна плоча на тяхното място, което значеше, че могат да оставят завинаги
своите следи там. Беше бягство от спретнатите задни дворове с тяхната изкуствена зеленина, каменни огради и
бдящи бащи. Тези момчета някой ден щяха да наследят града, ако успееха да оцелеят след скритите семейни
конфликти и невъзможната тежест на очакванията.
Сам избута няколко листа с върха на обувката си.
– Още ли са там? – попита Дейвид.
Сам кимна, докато гледаше имената, надраскани в бетона. Ето го Амблър. Ето неговото. А там, най-отдолу:
Малкълм.
Сам приклекна и докосна буквите, обагрени в червено от последните слънчеви лъчи. Помнеше момчето, тогава
само мускули и жили, което прокарваше пръст по влажния бетон. Мислеше за думите си, които каза на Дейвид за
Малкълм Уайдънър: "Трябва да се погрижиш".
С това неясно изречение Сам поръча смъртта му. От спомена му прилоша, но той го преглътна с усилие. Беше
станал много добър в това.
А ето и Дейвид: ДБ. Сам не помнеше да са го канили тогава, но той някак се появи. Сега беше неразривна част
от живота му, така както беше запечатано в бетона.
– Добре ли си? – попита Дейвид.
Сам кимна и се изправи, запази спокойствие дори когато погледът на Дейвид се задържа върху лицето му. По
врата и гърба на Сам беше избила пот, която вече изстиваше, но той беше сложил маската и скриваше страха.
– Всичко това стигна твърде далеч – погледът на Дейвид го изнервяше, но той се приближи. – Изобщо не
трябваше да се отърваваш от Малкълм Уайдънър.
Дейвид не помръдна, с изключение на лекото присвиване на очите. Сам зачака, усети тремор по прасеца си.
Дейвид вдигна ъгълчето на устата си и едва-едва погледна към него.
– Но нима си забравил, Сам? Ти, Сам Макдона, уби Малкълм Уайдънър преди две нощи.
Сам отстъпи и вдигна ръка.
– Не, не.
Беше на края на платформата, а Дейвид решително се движеше към него. Блейкли доближи лицето си до това
на Сам, а после погледна надолу.
– Чуваш ли ме, майор Том? – прошепна той, а после го изпя със странен тенор. – Чуваш ли ме, майор Том
[реплика от песента на Дейвид Бауи Space Oddity от 1969 г.]?
Скръсти ръце и огледа гората във всички посоки.
– Явно никой няма да дойде – каза и протегна ръка. Сам завъртя на милиметри единия си хълбок. Движението
беше едва доловимо, но Дейвид пъхна ръка в джоба на сакото му. Извади малко дигитално записващо устройство с
червена лампичка на върха.
Изключи го и го огледа.
– Хайде, Сам – каза той, а думите му бяха като бръснач по леда.
Сам тръгна настрани, оглеждайки дърветата, търсейки някой от убийците на Дейвид, но другият мъж го стисна
за ръката, преди да успее да избяга.
72.
– Сам, в безопасност си – каза Дейвид. – Нищо такова няма. Никой не идва. Тук няма други хора. – Пусна
ръката му. – Мислиш, че ще ти причиня нещо? След всичко, което сме направили заедно?
Сам беше отпуснал тежестта си на петите. Потърка длани в опит да пресуши потта.
– Говори ли с някого? С ФБР? Със съда? С някакви адвокати?
Сам прочисти гърло.
– Не, това си беше за мен. Исках да се застраховам.
Дейвид подхвърли устройството в дланта си. Очевидно беше, че не е професионална работа, нито подслушвател
на ФБР.
– Харесва ми, че се опита да ме размекнеш с носталгия. Много хубаво се получи. С кого си говорил за
случващото се?
– С никого.
– И какво? Вземаш някакво доказателство, а после търсиш по-голям спонсор? Някой специалист по кризите?
Лани Дейвис? Ранди Мастро? Натопяваш ме и твърдиш, че самостоятелно съм инициирал цялата история?
– Не съм казал нито дума. Вземах предпазни мерки.
Дейвид потупа устройството в дланта си, сякаш беше пакет цигари.
– Знаеш ли, разбирам те. Мислиш, че можеш да ме хвърлиш зад борда. Това е Вашингтон. Логично е. Но след
като си решил нещата да загрубяват, нека ти кажа защо никога не би се получило. Имаш кръв по ръцете си, Сам.
Видях я. Аз лично я почистих от пода на проклетата стая. Двамата сме заедно в това. Живеем и умираме заедно.
Ясно? Тъкмо от това се боеше Сам, това го терзаеше, когато гледаше към тавана в сутрешния мрак.
Сам и Дейвид изкараха десетилетия, без да изяснят на глас пълните условия на своето съглашение, на
мълчаливия си сговор.
Дейвид винаги беше наблизо, винаги работеше в негова полза, без някой да го е молил дори. Всичко просто
изглеждаше, че се нарежда в полза на Сам. Златното момче. Никога и не пожела да се замисля твърде надълбоко
какво прави Дейвид за него, омотаваше се в пашкул и не желаеше да поглежда фактите в очите. Дейвид разполагаше
с доказателства за случилото се през онази нощ.
Затова и инвестираше толкова в издигането на Сам. Защото го притежаваше от онзи Четвърти юли насам. Сега
можеше да го използва, за да превърне изпълнителната власт в свое лично криминално предприятие, стига да
пожелае.
– Какво имаш срещу мен?
– Всичко. Но този път не води до нищо добро за никого. Не това се случва в момента. Аз не те изнудвам.
Защитавам те.
– Може да зарежеш ролята на добрия другар. Знам за какво става дума.
– Разбирам защо се чувстваш толкова отчаян след случката с Авъроуз. Почти стигнахме до края, Сам. Може би
не го виждаш. Но това – той вдигна устройството – е начинът, по който всичко ще се провали. На Никсън му се
размина. Спечели с убедителен резултат през 1972 година. И всичко щеше да е наред, ако не беше цялата тази
параноя, паника и записи. Вечно тези проклети записи. Погледни колко неща им се разминаха на семейство Кенеди,
а сега са същински светци. Никой не иска скандали. Градът се самолекува. Всички знаят, че е по-добре да не копаят,
защото до един имат нещо заровено. Часове те делят от получаване на цялата партийна подкрепа. Цялата машина –
парите, всички служители, реалната власт, всички ще са зад гърба ти.
Сам направи няколко крачки по платформата.
– Но Авъроуз е някъде там. Както и Али Уолдрон. Тя знае твърде много, а сега работи с него.
– Нещата вече са под контрол.
– Как?
– Досега ни вземаха мярката. – Той вдигна рамене. – Но часовникът тиктака. Има начин да се справим с това
тази вечер, преди да приключим със спонсорите и преди да обявиш кандидатурата си.
– Искам да знам какво ще правиш.
– Трябва да играем малко по-грубо – отвърна Дейвид.
Сам замачка дясната си длан с пръстите на лявата.
Дейвид вдигна записващото устройство.
– Харесва ми тази груба игра, Сам. Харесва ми, че си готов да направиш, каквото е необходимо. Забрави за
оптиката и застраховките, става ли? Този човек се опитва да те убие, по дяволите. Това прави той. Стига до хората.
Трябва да те скрием на сигурно място, извън града, някъде, където не може да те пипне. Там ще се срещнем с
Амблър. Всичко си остава по план.
– А Авъроуз?
– Щом сме на сигурно място, моят човек ще оправи нещата. Ще заличи всичко. Влизаме във война.
Сам го погледа и се почувства странно спокоен. Дейвид имаше доказателства. Можеше да го съсипе. Онова, от
което се страхуваше от двайсет и пет години, днес беше казано на глас. Изпитваше облекчение най-после да знае с
пълна яснота, че няма никакъв друг избор.
73.
"Сансер", френско вино, но за Ник и Карън можеше да означава само едно място – скритата речна долина на
парка "Дъмбартън Оукс", където отидоха през първата им вечер заедно.
Закрачи по черен път, вляво от който се извисяваше стара каменна стена. Слънцето беше ниско, а последните
нюанси на синьото вече бяха изчезнали от небето. Намираше се в сърцето на "Джорджтаун", квартал с къщи на
стотици години, квартал на пари от Средния изток и елитни фамилии, на безкрайни тълпи, които жужаха покрай
луксозните магазини на улица "Ем", и въпреки това тъкмо тук, на няколко крачки от голямата лудница, всичко
потъваше в тишина.
Едно семейство, в което се съчетаваха политическа династия и богатство, натрупано от патентоване на
лекарства, беше съградило наново имението "Дъмбартън Оукс", където някога живееше вицепрезидентът Джон С.
Калхун, превръщайки го в малък рай от градини и колекция византийско изкуство от световна класа, понастоящем
музей и изследователска библиотека към "Харвард". Долината зад "Оукс", пасторален пейзаж с малки водопади и
езерца, се беше озовала в ръцете на парковите служби, до голяма степен забравена и отворена за посещение, стига
някой изобщо да можеше да я намери.
Входът беше в края на старата алея на влюбените, черен път, който никак не изглеждаше намясто в сърцето на
пренаселения Вашингтон.
Ник вървеше по чакъла. Пред входа на парка "Дъмбартън Оукс" от висок стълб висеше бяла табела. Беше
затворено, но той побутна портите, а веригите задрънчаха, докато се вмъкваше през тесния процеп и влизаше вътре.
Над него дърветата образуваха арка като в катедрала.
Оставиха колата на Али в квартала, възможно най-близо, а Дилия и Али действаха като съгледвачки около
подстъпите към парка. От дясното му ухо висеше евтин чифт слушалки, свързан към телефона, за да е в непрекъснат
контакт с тях.
Движеше се внимателно, плъзгайки се през сенките съвсем тихо, заслушан за присъствието на Карън или за
засада.
Дойдоха тук на първата си среща, макар че това място беше последното, което си представяше за онази вечер.
Запозна се с нея чрез приятел на Ема, с когото играеше софтбол, а после я засичаше из политическите среди във
Вашингтон – Карън беше със съпруга си, а Ник с пистолета си като охрана. Тя винаги се държеше приятелски към
всички, без онова самочувствие на повечето важни личности, които се отнасяха към всеки от служителите наоколо
като към слуга, а ако не можеше да им свърши някаква работа, оставаше напълно невидим за тях.
Години след смъртта на съпруга ѝ Ник я срещна случайно в "Сейфуей" на Уисконсин Авеню. Много от
магазините на тази верига във Вашингтон имаха шеговито име, което местните използваха, а този в "Джорджтаун"
беше известен като "Социалния Сейфуей". В крайна сметка говориха петнайсет минути пред плодовете и
зеленчуците, докато той най-сетне събере смелост да я покани на среща.
Искаше да я впечатли и направи резервация в "Цитронел", най-добрия ресторант в "Джорджтаун" по онова
време. Докато пийваха аперитиви на бара в очакване да се освободи масата им, тя се огледа. За Ник заведението
беше напълно заслужен лукс, но по-късно разбра как вероятно е изглеждало то в нейните очи – пълно с шумни,
кикотещи се лобисти с лични резерви от вино, добре охранени вашингтонци със своите папийонки и перли, сякаш
новият век изобщо не е започвал, а Пърл Места [светска дама, организаторка на политически събирания и посланик на САЩ] като нищо
може да намине за десерта.
– Може ли да си ходим? – попита тя, а Ник започна да се чуди как е успял да провали срещата толкова бързо.
– Разбира се. Наред ли е всичко?
– Чудесно. Просто… – в този миг се чу кикот, когато мъж в риза без яка настоя сомелиерът да опита виното му.
– С удоволствие бих подишала малко въздух.
Ник плати питиетата и двамата си тръгнаха.
– Съжалявам – каза тя, докато крачеха по тротоара. – Просто ми се стори много снобарско. Израснала съм тук.
Понякога ги гледаш тези образи с вечния им спектакъл в стил "виж ме само колко съм важен" и направо ти иде да
умреш. И без това се разправям с тях на работа по цял ден. Вероятно ще ме помислиш за луда, но дали не може
просто да се поразходим?
– Разбира се – отвърна той, всъщност с облекчение. Беше прекарал предостатъчно време в бърлогите на
властимащите из Вашингтон, макар обикновено да заставаше до стената на пост и вечно гладен.
С Карън тръгнаха на север. В "Джорджтаун" все още имаше няколко местенца за цигари и алкохол, където
минаваха фалшиви лични карти, както и други евтини магазинчета.
Тя посочи модерна тухлена къща, която изпъкваше на фона на именията в джорджиански и федерален стил.
– На Джоузеф Алсоп е. Знаеш ли историята за Кенеди, който през вечерта на встъпването си в длъжност си
седи в Белия дом развеселен, Джаки отива да спи, а той стои в онази огромна къща сам-самичък и накрая просто
излиза, идва тук и чука на вратата на приятеля си, търсейки питие и нещо за хапване.
– Сериозно ли?
– Така съм чувала – отвърна Карън, която винаги предлагаше най-шарената версия на всеки анекдот. – Понякога
ти се иска просто да зарежеш всички преструвки и да вдигнеш наздравица.
Влязоха в магазинче за алкохол, в което тя сподели, че някога купувала с фалшива лична карта евтина бира за
себе си и за приятелките си от Националната катедрална школа, преди да отидат да се размотават след училище.
Тази вечер обаче избра бутилка "Сансер" от хладилника.
– Довери ми се за това, става ли?
Той я плати и купи две пластмасови чашки. Тръгнаха по черния път и седнаха на каменното мостче над потока,
докато той наливаше виното.
Спомняше си вкуса му, беше като летен пикник, който продължи чак докато залезе слънцето и небето
почервеня. Седяха просто така, разговаряха до полунощ, когато изведнъж се появи светлинката на фенерче по
пътеката откъм Уисконсин Авеню – някакъв клет пазач, а двамата хукнаха да бягат като две хлапета, които току-що
са счупили прозореца на съседската къща, опитваха се да потиснат смеха си, а ръката ѝ беше потънала в неговата,
докато тичаха между дърветата.
74.
Ник вървеше през празния парк. Чу движение отдясно и застана неподвижно, взирайки се в мрака. Две очички
се обърнаха срещу него като светещи монети.
Енот. Притича покрай него и изчезна в шубрака. Погледна в посоката, откъдето беше се появило животното,
като се опитваше да разбере какво го подплаши. Нямаше нищо.
Стигна до кръстопътя между пътеките, които водеха към вътрешността на парка, най-доброто му скривалище.
Високи огради и стени ограждаха по-голямата част от този парк и го разделяха от музеите и посолствата,
разположени наоколо.
От слушалката му се чу тихо позвъняване. Беше я закрепил в ухото си много хлабаво, за да чува по-добре
околните шумове. Натисна бутончето на кабела, за да вдигне.
– Преди секунда говорих с Али – съобщи Дилия. – Чисто е.
– Хубаво. Дръжте фронта.
Нервите му оприличаваха всяко шумолене на вятъра на приближаващ човек. Държеше пистолета до бедрото си
и наблюдаваше пътеката зад себе си, прехвърли тежестта от единия крак на другия, като се опитваше да държи
надалеч най-лошите си мисли – че са хванали Карън.
В далечината се появи фигура, сякаш се материализира от мрака. Единствената светлина в парка идваше от
луната. Карън се приближи от далечния край на поляната.
Той тръгна към нея. Тя направи още три крачки и спря, но той продължи да върви. Изглеждаше съсипана и той
се мразеше, задето ѝ беше стоварил всичко това на главата.
Очите ѝ се стрелнаха вдясно от него към мрака. Той погледна и чу стъпки сред листата от същата посока.
Телефонът зазвъня в ухото му, толкова се беше съсредоточил, че едва го чу, но все пак натисна бутона. Дилия
заговори, докато той оглеждаше гората.
– Зад теб се движат хора, Ник. По страничната пътека в посоката, към която тръгна ти. Не знам откъде се взеха.
Трябва да се махаш оттам.
– Карън – повика Ник и ѝ помаха да дойде, вдигайки едновременно пистолета. – Трябва да вървим.
Лицето ѝ се промени. Никаква паника, никакъв шок. Тя вече знаеше, че има и друг човек на мястото. И макар
да разбираше какво става, не можеше да преодолее инстинкта си да я пази.
– Карън, хайде!
Тя отстъпи три крачки назад, без да се обръща, а по лицето ѝ се изписа ужасна смесица от болка, вина и
съжаление.
– Махай се, Ник! – викаше Дилия.
Той все още протягаше ръка към съпругата си.
– Съжалявам – каза тя само с устни и се върна в мрака. Той отпусна ръка, чу, че от двете страни го приближават
хора, обърна се и побягна.
75.
Ник бягаше по пътеката, после спря и силно изви гръб назад, за да обере набраната скорост. Те очакваха да бяга.
Сигурно го причакваха и щяха да го обградят от всички страни.
Трябваше да действа така, както не биха предположили. Шмугна се тихо вдясно, където почти нямаше светлина,
към дървото до потока, точно до мостчето, където с Карън прекараха първата си среща.
Претърсваха внимателно и го обграждаха. Не знаеше колко са, поне четирима, доколкото чуваше. За момента
трябваше да остане незабелязан, да се покрие, докато минат, да се окаже зад гърбовете им и да избяга или да ги
елиминира един по един.
Стъпи във водата, толкова студена, че чак пареше, после нагази навътре, когато един от лъчите на фенерите
обходи парка, примигвайки между дърветата. Телефонът му беше на тих режим и той го скри до камък под моста.
Потопи се в потока до кръста, почувства как водата прониква през дрехите, кожата и мускулите му се напрягат
от студа, а петите му потъват в калното дъно.
Бавно се придвижи заднишком под моста. Светлината се отрази в повърхността на водата, а Звукът от бягащи
стъпки се усили. Иззад моста лъчът се насочи към мястото, където беше приклекнал. Залегна, пое дълбоко въздух и
потопи глава под водата.
По земята отекна тропот на ботуши. Гласове. Под повърхността се чуваха приглушено. Покрай него мина лъч
светлина, топло-червен през клепачите му, а после отново настъпи мрак. Почака още, дробовете му го свиваха,
въздухът свършваше, а сърцето му препускаше. Всеки удар кънтеше като тимпан в потопените под водата уши.
Приближи лице до повърхността и светлината се върна. Пак се потопи.
Задръж. Спокойно. Задръж.
Отново настана мрак и той рискува да си поеме дъх, показа лице над водата и изпълни дробовете си.
Туп… туп.
На мостчето горе имаше човек, който крачеше бавно. Ник се надигна, а мокрите му дрехи го задърпаха надолу.
Искаше само да се движи, да действа, да бърза, но си наложи да прави всичко сантиметър по сантиметър, да не
вдига шум. Попипа долната част на моста и изви глава, за да погледне мъжа горе.
Онзи се взираше в обратната посока, а в ръката му имаше пистолет със заглушител. Спря. Светлината се насочи
към водата от другия край, после се върна близо до мястото, където се криеше Ник.
Той излезе изпод моста, подкоси краката на мъжа и го събори. Човекът се стовари тежко на земята, а изпод него
се разхвърчаха камъчета със звука на засилена ниска топка.
Фенерчето падна, хвърляйки полукръг от светлина върху пътеката и през дърветата, докато най-сетне спря на
място. Ник се качи на моста, а през това време мъжът успя да се вдигне на едно коляно.
Ник го удари с юмрук по челюстта, избивайки главата му наляво. Онзи се просна по корем в безсъзнание.
Ник грабна пистолета от ръката му, след което изключи фенерчето.
Дали останалите са чули? Сигурно са видели светлината. Скочи на брега на потока и взе телефона си. Сега
светлините бяха навътре в парка. Успял е да мине зад тях и може би щеше да успее да избяга.
Тръгна напряко през гората към оградата, деляща парка от музея с неговите тухлени стени и порти от ковано
желязо. Фенерчетата се обърнаха към него, но сега вече беше далеч и щеше да е трудно да го различат сред
храсталака. Побягна, а въздухът беше леден по влажната му кожа, но той тичаше към портата, през която влезе, и
към черната пътека.
Входът беше твърде очевидно място за бягство, затова се шмугна покрай оградата към един по-невзрачен кът на
парка, обрасъл в зеленина. Засили се срещу стената, скочи, притисна крак към тухлите, хвана се за перваза отгоре, а
дланите му се протриха в старите камъни. Надигна се на ръце, като внимаваше да остане приведен, и се спусна към
калното хълмче от другата страна.
На бегом се върна на улицата и забеляза светлината от купето на нечия кола по-надолу – някой се качваше в
джип. Без да се отделя от тухлената стена, хукна към колата, "Шевролет Събърбън". Различи профила на Джеф през
задното стъкло. Карън седеше до него.
Държеше пистолета си ниско, в готовност, докато се приближаваше към тях и стигна на петнайсетина метра. Тя
протегна ръка и я сложи върху рамото на Джеф. Размениха няколко думи. Нямаше страх. Нямаше заплаха.
Ник побягна, когато джипът потегли, но изостана на трийсет метра. Нямаше начин да стреля през стъклото от
такова разстояние, без да рискува да уцели и нея. Червеното сияние на задните фарове изчезна зад хълма.
Ако досега се опитваше да не вярва на това, което видя в парка, да не повярва, че го е предала, то вече нямаше
надежда. Беше в шок, безчувствен като пръстите на ръцете му.
76.
Дилия звънеше. Сложи слушалката в ухото си и вдигна.
– Добре ли си? – попита тя, дишайки учестено, без да изговаря думите докрай.
– Успях. Къде си?
– Движа се по улица "Ар". Хванаха Али.
– Какво?
– Двама мъже. Видях да я хвърлят на задната седалка на някаква кола, черен "Събърбън". Бореше се с тях и боже
мили, единият я удари в главата с юмрук много силно. Тя просто се свлече. Беше… – Дилия изруга под нос.
– Видяха ли те? – попита той.
– Не знам.
– Отивай към колата. Ще те намеря.
Вече бягаше от парка по тухлените тротоари, по тихите улички с редиците дървета от двете страни, препускаше
с всичка сила, а дробовете му горяха.
Продължи да тича, успя да избегне една кола, докато пресичаше кръстовището на бегом, а после видя жена,
застанала встрани от уличните лампи. Дилия.
Той пресече улицата. Тя се обърна към него, по лицето ѝ се четеше страх, а после и тъжно облекчение.
Поведе я на юг към колата.
– Накъде отведоха Али?
– Към Уисконсин Авеню. Само че вече са набрали голяма преднина. Какво стана с Карън?
– Тя… – не можеше да говори за това. – Къде е последното местонахождение на Сам Макдона?
– Току-що проверих – отвърна Дилия, докато пресичаха. – Движат се на северозапад към Мериленд, далеч от
града.
– Али каза, че Дейвид има вила някъде в планината в този район. По пътя за Кемп Дейвид или нещо подобно.
Било усамотено. Звучи ми като място, подходящо да заведат и Ема Блеър.
– Мога да намеря местонахождението на Сам, когато стигнем до колата.
– Дейвид каза, че със Сам ще са заедно. На сигурно място.
– Какво мислиш?
– Ако успея да се добера до тях, мога да сложа край на всичко това окончателно.
Продължиха пътя си покрай имения и редица къщи с типичните за квартала калдъръми, тесни улички и алеи.
Той спря на ъгъла до висока тухлена стена, покрита с бръшлян, и се показа, за да погледне към колата. Искаше да
провери дали нападателите им са я открили, дали не ги причакват в засада.
Докато оглеждаше в тъмното, пръстите на Дилия се впиха в предмишницата му и тя се притисна към него.
Той се обърна и видя мъжа, който ги доближаваше изотзад. Пистолетът в ръката му проблесна с матов оттенък
под уличните лампи, когато го вдигна и го насочи право срещу тях.
Ник преметна ръка през раменете на Дилия и я притисна към гърдите си, извъртайки се с гръб към стрелеца, в
опит да я прикрие с тялото си, и същевременно избута и двамата зад ъгъла.
Тссс. Куршумът изсвистя като нож върху точило, когато профуча покрай тях, и той направи още една крачка.
Тссс. От лявата им страна се пръснаха парченца тухла и вдигнаха червен облак прах. Някои от късчетата се
забиха във врата му. Той задържа Дилия и продължи напред, вече напълно скрит зад ъгъла. Притисна се към стената
за прикритие, обгърнал Дилия с лявата си ръка, притиснал я към себе си, докато вдигаше своя пистолет и
надничаше зад ъгъла в очакване на атака от мъжа, готов за изстрела му.
– Ник – подвикна Дилия и го издърпа от стената.
Шшшуп. Тялото ѝ се стегна срещу неговото. Тя извика от болка.
77.
Той се обърна, дръпна пистолета иззад ъгъла и забеляза втора фигура, която ги приближаваше с извадено
оръжие, но по улицата, на която се криеха.
Куршумът на този стрелец се беше забил в Дилия.
Ник се прицели и натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката му и изплю бяла пара от върха на
заглушителя. Мъжът падна.
Ник усети кръв по ръката си и видя ужаса и болката в очите ѝ.
– Не, не, не – повтаряше той, без да спира.
Подкрепяше я, докато вървяха към колата на Али. Тя натежаваше все повече и отслабваше с всяка крачка.
– Само се дръж, чу ли? Дръж се.
Оглеждаше улицата зад тях, докато вървяха, и размахваше пистолета. От близкия ъгъл изникна поредният
въоръжен преследвач. Ник стреля два пъти, отвори вратата на колата и ѝ помогна да се качи вътре.
Изтича до шофьорското място, като продължаваше да държи ъгъла на мушка, после запали и се изстреля на
мига.Дилия все още дишаше, сърцето ѝ продължаваше да бие, а ръката ѝ притискаше раната високо на гърдите, близо
до рамото. Тя беше свалила раницата си на пода.
Седеше със затворени очи, пребори се да ги отвори, а после пак ги склопи. Той се пресегна и притисна ръка
върху нейната, върху студените ѝ пръсти. Тя изстена и стисна зъби.
– Дилия, всичко ще бъде наред.
Тя затвори очи, отметна глава назад и започна да диша бавно и продължително през стиснати устни.
Мигът, в който я простреляха, не спираше да се разиграва отново и отново в ума му. Той я прикри с тялото си,
но тя се опита да избута и двамата от пътя на куршума, откри себе си, за да спаси него.
С една ръка управляваше колата, летейки по страничните улички към Университетската болница на
"Джорджтаун".
– Студено ми е, Ник.
– Още само секундичка, нали ще изтърпиш? Само не ме оставяй.
– Как се справих?
– Идеално, миличка. Справи се идеално. Спаси и двама ни. – Той едва говореше, като я виждаше такава
дребничка да се бори срещу болката, безмълвно и смирено. – Майка ти и татко ти щяха много да се гордеят с теб.
Едва доловима усмивка докосна устните ѝ, после изчезна, а главата ѝ се отпусна встрани.
78.
Ник спря пред спешното отделение и изскочи навън, за да помогне на Дилия да слезе. Към тях със забързана
крачка се приближи сестра.
По пътя успя да се обади и съобщи за огнестрелна рана, като използва всичките си познания, останали му от
"Сикрет Сървис" за професионалния език, с който се осигуряваше предимство. Говореше като първи реагирал на
произшествието и им нареди да имат готовност. Затвори телефона, преди да успеят да поискат самоличността му.
Влезе заедно с нея, предаде портфейла ѝ с личната карта и картите за застраховките ѝ. Трябваше да избегне
възможно най-много въпроси, застанал насред спешното отделение с влажни дрехи и с вид на психопат. Пистолетът
беше в якето му, беше успял да махне заглушителя, който иначе не се побираше в джоба.
– А вие сте? – попита сестрата.
– Намерих я на улица "Уотър". Не знам какво се е случило. Беше на земята и кървеше.
Това беше най-близката до нападението болница. Ник знаеше, че при това положение е твърде вероятно да
свърши в ръцете на полицията или на убийците. Но нямаше значение. Интересуваше го само дали Дилия, чиито
пръсти вече се бяха вледенили, ще оживее.
Бързаше след сестрата по коридора, вече извън чакалнята. През рамо забеляза униформен полицай.
Клепачите на Дилия бяха едва отворени, отдолу се виждаше само бялото на очите ѝ, а сестрата проверяваше
дихателните пътища и я караше към амбулаториите.
– Ще се наложи да останете тук, господине – каза му тя, но той не можеше да я остави, не можеше да откъсне
очи от лицето на Дилия, странно спокойно насред целия ужас.
Към гърдите му се прилепи длан, той обърна глава и се озова лице в лице с друг медицински служител – едър
мъж над метър и осемдесет и пет, с вдлъбнати очи и мускулести ръце, опънали престилката.
– За нейно добро е, не бива да влизате – каза той и Ник отстъпи.
Отново забеляза полицая и рецепционистката с папка в ръка. Притисна се към стената и забеляза някакъв
страничен коридор.
Двама лекари минаха покрай него със сериозни изражения и се насочиха към стаята, където въведоха Дилия.
Медицинската сестра беше изчезнала, а Ник я видя в отражението на стъклената преграда на бюрото – разговаряше
с полицая.
Трябваше да остане тук, в случай че някой дойдеше да я довърши, но и да бездейства в затвора, също нямаше да
е от особена полза. Налагаше се да намери скришно място, където да застане на пост. Издебна подходящия момент,
измъкна се по коридора и излезе в нощта.
Зае позиция близо до изхода с изглед към главния вход и достъп до паркинга, сложи ръка върху пистолета в
джоба си и зачака.
79.
Ник крачеше напред-назад и се опитваше да запази топлината на тялото си. Колко време щеше да им трябва на
Джеф и хората му да разберат, че тя е тук? Забеляза фаровете на джип, който спираше на паркинга, и стисна
пистолета.
Когато приближи, успя да го види по-добре – бял пикап, а зад волана млада жена, навярно колежанка. Леко си
отдъхна и се обърна към вратата на болницата в момента, в който тя се отвори.
Беше полицаят от чакалнята, придружен от двама болнични охранители, и двамата въоръжени. Ник прецени
възможностите си и взе мигновено решение. Вече беше забелязал патрулната кола, паркирана на трийсетина метра
от тротоара. Имаше само един полицай. Това беше добре.
Нямаше да убива трима души за това, че си вършат работата, а ако се опитаха да го задържат, най-лесният начин
да избяга беше от белезниците на задната седалка на онази патрулка. Пристъпи встрани и дискретно захвърли
пистолета и заглушителя в храстите, после се отдалечи.
– Ей, господине!
Той не спря.
– Спрете!
Вече имаше директна заповед от правоприлагащ орган. Времето за игри беше свършило. Спря и се обърна.
– Вие ли бяхте с жената, която постъпи току-що? Инцидентът от улица "Уотър"?
– Тя добре ли е?
– Била е простреляна.
– Добре ли е?
– Как я открихте?
– Не искам да имам нищо общо с това. Намерих я. Помогнах ѝ. Това е. Можете ли да ми кажете как е?
В лицето му светна фенерче. Знаеше, че прилича на скитник.
– Как се казвате?
Ник беше оставил документите си в колата на Али. Не искаше да излиза в която и да е система, не искаше да
води преследвачите си тук. Полицията със сигурност разполагаше с името и описанието му. Вероятно беше хубаво,
че в момента беше почти неузнаваем след всички премеждия.
– Не искам да се забърквам.
Светлината се отклони. Полицаят стоеше на няколко метра от него, изтеглил ръката си назад, на сантиметри от
дръжката на пистолета.
– Разполагате ли с документ за самоличност?
– Не.
– Защо?
Ник вдигна ръце, показваше, че не е заплаха.
– Може ли да ми кажете дали ще оживее? – Не беше сигурен дали това нямаше да влоши положението му, но не
можеше да се стърпи. Трябваше да разбере.
Полицаят го огледа оценяващо.
– Обърнете се – нареди той.
– Защо?
– Обърнете се. – Полицаят сложи ръка върху пистолета си. Ник се подчини. Белезниците не бяха кой знае какъв
проблем. Гривните щракнаха на китките му, а служителят го заведе до патрулката и го сложи да седне отзад.
Двамата охранители се отдалечиха.
Остана сам. Добре. Полицаят беше спокоен. Точно това му трябваше.
Ник се облегна във виниловата седалка и задиша плитко – миризмата на повръщано и страх винаги надделяваше
на задната седалка на полицейските патрулки. От предната част на колата го делеше стоманена решетка. Полицаят
затвори вратата и го заключи.
Видя, че говори по радиостанцията, застанал на няколко крачки от колата. Полицаят стисна устни толкова
силно, че вече не се виждаха. Лоши новини.
Ник се нуждаеше само от минутка насаме. Мъжът беше единственият на служба в момента. Щеше да се върне в
болницата да разпита сестрите и да научи повече. Щеше да има възможност за това.
Вратата на шофьорското място се отвори, полицаят седна зад волана и започна да въвежда нещо в мобилния
информационен терминал. Устройството беше обърнато настрани и не се виждаше какво пише.
– Нека започнем отначало. Как я намерихте?
Ник не отговори. Можеше да изкара този новобранец от нерви. Не откъсваше поглед от входа на паркинга.
– Само няколко прости въпроса и ви пускам.
Мълчание. Полицаят го изгледа лошо и продължи да въвежда нещо в терминала, да търси. Ник оглеждаше
всички входове и изходи. Не му се случваше за пръв път да извършва наблюдение от патрулна кола, макар че
белезниците бяха новост в тази ситуация.
В края на пътя се появиха фарове. Черен "Събърбън". Спря съвсем близо до входа на болницата. Отвътре
излязоха двама души.
Бяха пристигнали.
Сърцето му сякаш спря да бие в гърдите. Приведе се към решетката.
– Трябва да знаете едно нещо – обади се Ник. – Ако е още жива, не е в безопасност. Каза ми това, докато я карах
насам. Който и да е стрелял по нея, ще я намери и ще се опита да я убие.
Полицаят го погледна в огледалото.
– Има нужда от охрана – каза Ник.
– От вас?
– Не.
– Затова ли не говорите? Знаете кой е извършителят?
– Ще я убият. Влезте вътре. Пазете я. Те идват.
Ник изви глава встрани, видя светещия текст на информационния терминал, прочете съобщенията, които се
отразяваха в страничния прозорец. Имаше повикване с описание. Неговото описание. А надолу забеляза
изображение – негова стара паспортна снимка от времето в "Сикрет Сървис".
– Моля ви – каза той и стисна зъби, докато се опитваше да се овладее и да не се стовари с цялото си тяло в
решетката от ярост и отчаяние, хванат в капан тук, докато онези убийци се приближаваха към Дилия.
Полицаят преглътна и го погледна в очите.
80.
Джеф тръгна по коридора на болницата, а подметките му скърцаха леко по балатума, беше съвсем спокоен.
Охранителната дейност на високо равнище често го принуждаваше да работи с полицията и той знаеше как да
имитира маниерите им, онова поведение на пазителите на закона, което няма как да сбъркаш с друго. Пред
спешните кабинети винаги обикаляха полицаи. Налагаше се да водят арестантите в болницата и да се уверяват в
здравословното им състояние, за да ги приберат в ареста.
Носеше фалшиви документи за всеки случай, но никой не се и опита да го спре, когато мина покрай рецепцията
и се насочи към сестрите.
– Здравейте, тук съм заради огнестрелната рана.
– Травматология, трета стая – отвърна сестрата.
– Ще оживее ли?
– Тях трябва да питате.
– Някой да е дошъл с нея?
Тя отвори широко очи и кимна.
– Някакъв странен тип, сякаш се беше овъргалял в калта.
– Къде е сега?
– Изчезна още щом я остави тук – каза тя.
Джеф се намръщи.
– Добре. Ще почакам пред стаята на жертвата. – Извади бележник от палтото си, надраска телефонен номер и
откъсна страничката. – Ако пак видите онзи тип, ми се обадете веднага. Това е мобилният ми телефон. Той го е
направил. Може да се върне, за да се увери, че я е довършил. Не пускайте никого при нея.
– Добре – отвърна жената, взе листчето и стисна устни. Сестрите бяха издръжливи по необходимост, но
подобна жестокост беше немислима дори за нея.
Той притисна ръка към джоба си, където носеше малък комплект с игла четиринайсети размер и две шишенца.
– Не се тревожете – успокои я Джеф. – Аз ще се погрижа за нея.
Чукна два пъти по бюрото и тръгна по коридора към амбулаториите. Мина травматологията – беше празна,
после я намери в една от отделените ниши. Дръпна завесата и я затвори.
Главата на Дилия лежеше на една страна, но когато се приближи, забеляза, че гърдите ѝ се движат, а под халата
се подава превръзка. Погледна към монитора за сърдечна дейност. Изглежда, беше в стабилно състояние. В ръката ѝ
влизаше интравенозен източник.
Проследи пластмасовата тръбичка и видя каквото му трябва – малък отвор, през който можеше да се инжектира
лекарство.
Взе чифт латексови ръкавици от кутията на стената, извади спринцовка и погледна двете шишенца.
Избра дясното и изпълни спринцовката с бледа жълта течност.
Вкара иглата в отвора на системата, натисна буталото и изля течността в ръката ѝ. Тя изстена тихо, обърна лице
към него, а той покри устата ѝ с ръка. Тя се опитваше с всички сили да не затваря очи и сега го гледаше настойчиво.
– Всичко е наред – прошепна той и я притисна, докато тя се бореше с тежестта му. – Всичко е наред.
Повтаряше го отново и отново с успокояващ глас, сякаш четеше приказка за лека нощ, и накрая тя склопи очи и
спря да се съпротивлява.
81.
Ник гледаше полицая в очите. Мобилният телефон на мъжа иззвъня, той вдигна и после излезе от колата.
Говори за кратко, погледна патрулната кола, после болницата и накрая тръгна към входа.
Ник изчака да влезе и се търкулна на една страна. Пое си дълбоко дъх, отпусна рамене и постави белезниците
под стъпалата си. Пространството на задната седалка му идваше тясно, но успя да прекара ръце под краката си и да
ги премести отпред. Веригата на стандартните белезници "Смит и Уесън" даваха малко повече свобода от онези, с
които го беше заключила Дилия преди два дни.
Мислеше за нея, за леката ѝ усмивка, когато му спомена за йогата. Представи си убийците, които идваха сега за
нея, представяше си я мъртва, младият ѝ живот прекратен, без нито дума повече, и това го изпълваше с ярост,
подобна на треска, от която в съзнанието му не оставаше нищо друго освен простата жажда да се спусне и да
унищожи Джеф и всеки друг, посмял да се доближи до нея.
Заби пръсти под подлакътника и го откърти. Във вътрешността на вратата десет жици се спускаха в пластмасов
сноп до устройството за управление на прозореца. Четири бяха срязани. Ето така се блокираха задните прозорци на
полицейските патрулки. Издърпа всички кабели от снопа и започна да свързва различните жици, търсейки
електрическа искра.
Чу задвижването на електромотора някъде във вратата, но прозорецът не помръдна. Тези жички навярно го
вдигаха нагоре. Свърза друг чифт и прозорците се спуснаха. В колата нахлу свеж въздух.
Ник се хвана за покрива и се изтегли навън. Приклекна ниско, използвайки колата за прикритие, и хукна към
храстите, където намери пистолета. Задържа го пред себе си, все още окован с белезниците.
Тръгна към черния автомобил, паркиран до другия вход. Фаровете му бяха включени и светеха толкова ярко, че
едва виждаше движещата се фигура – човек, който буташе инвалидна количка. Побягна покрай дългата страна на
болницата, като внимаваше да не се откъсва от прикритието на заобикалящата растителност. Приближи се,
засенчвайки очите си, и го видя – мъж, който носеше дребно тяло към задната седалка на джипа. Лампите в купето
осветиха лицата им. Джеф и Дилия.
Вратата на джипа се тръшна, водачът потегли и направи бърз обратен завой. Бягащите стъпки на Ник отекваха
по бетона, докато тичаше след него, буквално прелиташе над земята. Червеното сияние на задните фарове се смали
в далечината, докато джипът се приближаваше към изхода. Побягна по-бързо, дробовете му се стегнаха, бедрата
започнаха да горят, сърцето да бие бясно в гърдите му, но шансът му се изпари, щом колата мина през изхода и дори
не намали, преди да завие по Резервоар Роуд.
Ник спря и едва не колабира, обхвана го ужас, кошмарна тежест ниско в корема. Отведоха я.
82.
Дейвид Блейкли отвори дъбовата врата на вилата си.
Отпред стоеше Алън Амблър.
– Заповядай, влез _ покани го Дейвид и с жест му посочи мраморното фоайе. Обикновено не отваряше сам
вратата, но тази вечер беше освободил персонала на къщата. Днешният разговор трябваше да се проведе в тесен кръг.
Първият етаж представляваше просторно отворено пространство със зашеметяващи гледки към планините,
които обграждаха комплекса от всички страни. Приличаше повече на курортен хотел на някой частен клуб,
отколкото на частен дом. От високите тавани се спускаха модерни полилеи и изпълваха пространството с мека
жълто-оранжева светлина.
Свърнаха по страничния коридор, а при тях излезе Сам Макдона да ги посрещне.
Дейвид въведе двамата мъже в библиотеката, цялата в светло дърво и оригинали на Алвар Алто [финландски архитект
и дизайнер на мебели, един от пионерите на скандинавския модернизъм], и ги остави да си говорят, докато той отиде до бара за квинта
от семейната резерва на изба "Папи". Сряза фолиото на бутилката с петцифрена цена. Тази вечер празнуваха. Наля
три чаши и се присъедини към Сам и Алън в дневната.
Наблюдаваше как Амблър се привежда все повече напред, сантиметър по сантиметър, докато Сам се обляга
назад във фотьойла. Това беше финалното прослушване на Сам за президентския пост, а той изглеждаше спокоен,
сякаш беше седнал на дивана вкъщи пред телевизора.
Вторият телефон на Дейвид започна да вибрира в джоба му. Той го заглуши, а после погледна екрана с едно око.
Изправи се и излезе от стаята. Очакваше това обаждане.
Тръгна към задната част на къщата и приближи телефона до ухото си.
83.
Джеф седеше на пасажерската седалка на джипа, докато караха на северозапад от града. Погледна през рамо
към Сингх, който се беше настанил отзад до отпуснатото тяло на Дилия.
Гърдите ѝ се повдигаха и спускаха, потънали в дълбок изкуствен сън.
– Стабилна ли е? – попита.
– Засега. Куршумът е минал през гръдния ѝ мускул. Не е влязъл в кухината.
Джеф вдигна обезопасения телефон и се обади на Блейкли.
– Къде е Авъроуз? _ попита Дейвид.
– Избяга.
Студено мълчание.
Джеф погледна към Дилия и ръждивата кръв по превръзката под рамото ѝ.
– Но Дилия Тайран е при нас – продължи той.
Щеше да е по-чисто просто да я елиминират – колкото по-малко хора във външния свят знаеха истината,
толкова по-добре, – но имаше вероятност да им потрябва като средство за изнудване на Ник.
– Доведи я тук.
– Сигурен ли си?
– Близка ли е с Авъроуз?
– Като член на семейството е.
– Би ли дал живота си за нейния?
– Без да се замисли.
– Тогава ще я използваме, за да го контролираме.
– Али и Карън там ли са?
– На път. Останалите ги водят.
Джеф беше предал Карън на двама от хората си след засадата, за да може да последва Ник. Каза ѝ, че трябва да
остане с тях, че е просто начин да я пазят поне известно време.
– При нас са всички, които знаят, без Авъроуз – обобщи Дейвид.
– В къщата за гости ли?
– Да. Скрий я от поглед и влезте през задния вход. На път съм да приключа тази история и не мога да допусна
повече половинчата работа.
84.
Ник забеляза патрулната кола, която го следваше вече две пресечки, и затова зави надясно. Продължи,
шофирайки точно с допустимата скорост, като очакваше полицаят да го спре и да пусне светлинния сигнал. Само че
колата директно го подмина. След бягството от "Джорджтаун" лицето му беше пламнало.
Караше тойотата на Али. Раницата на Дилия, пълна с оборудване, беше на пода пред пасажерската седалка.
Вътре намери шперц и отвори двойната ключалка на белезниците.
Отби се във "Френдшип Хайтс" и провери компютъра на Дилия. На уеббраузъра имаше снимка на Дейвид
Блейкли. Хакерският софтуер, който качиха на телефона на Сам, все още проследяваше местоположението му. Сега
стоеше на едно място, в планините до окръг Фредерик.
Превключи картата на сателитно изображение и увеличи адреса. Беше комплекс, десет-петнайсет акра, с
масивна основна сграда, която приличаше на почивна станция, имаше и къща за гости отзад. Сам беше там, а
Дейвид каза, че ще бъде до него, че ще го отведе някъде, където и двамата да са на сигурно място. Тази къща
съответстваше на описанието.
Ник потегли. Не знаеше дали Джеф ще отведе там Дилия и Али. Но май имаше начин да разбере. Бръкна в
чантата на Дилия и извади един от предплатените телефони.
Набра познатия номер, слушайки го как звъни, докато стискаше силно волана. Някой вдигна и той чу гласа на
стария си приятел Джеф Търнър.
– Кой е?
– Жива ли е? Дилия?
– Ник! – Първоначално се стресна, но после продължи спокойно. – Да.
– Какво искаш?
– Предай се. Можеш да я опазиш. Да опазиш всички, ако си изиграеш правилно картите.
– Всички?
– Дилия, Али, Карън. Искаме само теб. Искаме всичко това да свърши. Ти се предаваш и те са в безопасност.
Размяна. Неговият живот за техния.
– Къде сте? – попита Ник. Слабо дочуваше гласове на заден фон.
– Не, Ник. Познавам те. Знам какво си мислиш, но е безнадеждно да тръгваш срещу нас. Ако се предадеш, те ще
са добре. Кълна се. Ще уговорим място, където да се срещнем.
Установи, че много му се иска това да е истина, че нещата ще се наредят с проста саможертва от негова страна.
Щеше да приеме сделката в миг, ако Джеф не го беше предал вече два пъти, ако не беше унищожил и съсипал
всичко, което обичаше. Не, нямаше така лесно да се остави да умре, защото му беше ясно, че заедно с него ще умрат
и други. Али беше права. Джеф вече разполагаше с всички, които знаеха истината. Очертаваше кръга, погребваше
миналото. Щяха да се отърват и от последния човек, който знаеше нещо за смъртта на Малкълм Уайдънър.
Ник не отговори. Гумите му се носеха ритмично по пътя.
Нямаше избор. Нямаше сделка. Тази яснота го обля като душ след тридневната битка. Нямаше да умре за нищо,
за обещание от страна на предател. Ако възнамеряваше да отдава живота си, щеше да отиде право при Джеф и
хората, за които работеше.
"Да тръгваш срещу нас", му каза Джеф.
– Ти си с Дейвид Блейкли и Сам Макдона – каза той. – Имат нужда от теб, за да ги пазиш.
Джеф се изсмя презрително, но го направи с момент закъснение. Ник го познаваше много добре, беше го
объркал. Беше прав.
– По-добре недей да правиш нищо, което ще ги убие, с мисълта, че можеш да оправиш положението. – Отзад се
чуваше някакъв спор. – Ще те потърся пак. Дръж телефона включен.
– Аз ще ти позвъня. От друг номер.
Стовари телефона върху волана, разцепи го надве и навсякъде се разлетяха парчета. Метна го на седалката до
себе си и извади платката. Разбира се, че Джеф ще иска да го държи включен. Щяха да се опитат да го проследят.
Ник натисна педала на газта. Отиваше в онази къща. Не беше сто процента сигурен, но все пак достатъчно, за
да планира следващите си ходове.
Джеф отвлече Дилия и Ник предполагаше, че може да е в онази вила или на път към нея. Сам беше там, а най-
вероятно и Дейвид. Ако Ник се добереше до тези двамата, щеше да получи необходимите му отговори при всички
положения. Щеше да сложи край на целия кошмар. Щеше да отсече главата и да убие змията.
Движеше се, воден от чист инстинкт – простия зов на отмъщението, на защитата. Изгаряше го, караше кожата
на лицето му да пламти, да се опъва, сърцето му да бие бясно, но яснотата на тази истина му носеше успокоение.
Нищо от това не му беше присъщо. Но нямаше избор. Щеше да се превърне във всичко, което ненавиждаше – в
заплаха, в убиец. Вилата на Блейкли сигурно щеше да е барикадирана като Белия дом. Дейвид беше внимателен, а
Джеф знаеше как да превърне къщата в крепост.
Не знаеше колко охранители ще има. Да тръгне срещу тях без подготовка, беше самоубийство. Но вече нямаше
значение. Подмина една кола, увеличавайки скоростта, а междувременно подреждаше остатъка от нощта в ума си,
срещу какво се изправя, какво му трябва и откъде да го вземе.
Ацетон и пероксид, може би барут, както и нещо, което да използва, за да ги заслепи, за да направи себе си
невидим.
85.
Дейвид пресече задната веранда на главната къща. Не обърна внимание на вятъра, който се носеше надолу по
хълмовете и проникваше през вълната на сакото му, защото гледаше внимателно задния вход на имението.
Черен "Събърбън" навлезе в двора и се насочи към къщата за гости. Дейвид събираше всички тук на едно място.
Всички, които знаеха истината, бяха при него и щеше да ги използва, за да притисне Ник Авъроуз.
Още тази вечер можеше да сложи край на цялата тази глупост. Имотът беше сигурен, отдалечен, добре
охраняван и напълно под негов контрол. Затова доведе Сам Макдона тук. Сега пристигаше и Джеф Търнър. Беше
приятел на Ник Авъроуз от десетилетия. Можеше да предвижда ходовете му, да му противодейства, да си играе с
психиката му.
Но Дейвид не доведе Сам тук само за негова безопасност. Направи го и за своя собствена безопасност. Сам се
опита да действа срещу него с онова устройство, предвидима и разбираема паника, но все пак заплаха.
Искаше да е тук при него тази вечер под наблюдение. Искаше Сам да е наблизо и да финализира плана на
място, където и двамата ще бъдат еднакво уязвими, така че да не може да зареже Дейвид, насаден на пачите яйца.
По този начин щяха да подновят безмълвното споразумение отпреди двайсет и пет години.
Дейвид погледа как един от пазачите патрулира покрай оградата и се прибра вътре. Отиде в библиотеката,
където говореха Амблър и Сам, и тихо затвори вратата зад себе си. Сам му се усмихна над рамото на Амблър, когато
застана до стената.
– И един последен въпрос, Сам – каза Амблър. – Животът ти ще се наблюдава под микроскоп. Има ли нещо,
което трябва да ми споделиш? Нещо, което би могло да излезе по време на кампанията и за което трябва да се
подготвим? Предпочитам да го знам отсега, а не да го научавам от първата страница на "Таймс".
Сам се замисли за миг, стиснал устни, а после поклати глава.
– Аз съм отворена книга.
Амблър въздъхна облекчено.
– Чудесно. Няма да повярваш какви глупости ми се налага да чувам.
Двамата се изправиха, беше ясно, че разговорът отива към своя край. Амблър остана седнал, а Сам се насочи
към вратата.
– Взе ли изпита? – попита Дейвид.
Амблър се усмихна широко.
– Трябва да тръгвам. Ще се наложи да се обадя тук и там от колата, но мисля, че сме в отлична позиция.
– Ще те изпратя – каза Дейвид. Двамата с Алън тръгнаха през фоайето, а Сам остана в библиотеката.
– Е? – попита Дейвид.
– Мисля, че ще ти се получи. Трябва да проверя пулса още на един-двама души, но аз съм изцяло в играта. Ще
ти се обадя пак след около половин час и ще ти съобщя присъдата на целия комитет.
– Ако трябва да предположиш?
– Спокоен съм. Започни да обмисляш най-добрия начин да обявим официално кандидатурата му.
86.
Ник се преоблече и се изми в тоалетната на бензиностанцията, преди да подхване първата задача в списъка –
"Сали Бюти"[марка бои за коса]. Купи почти половин литър концентриран водороден пероксид, който продаваха за
изсветляване на коса, заедно с тубичка боя за коса и торбичка памук за прикритие. Направи комплимент на
продавачката за маникюра, имаше и по един диамант на всеки пръст, и излезе от магазина две минути преди да
затвори.
Намери отворен оръжеен магазин. Над главата му издрънча звънче, когато влезе вътре, а мъжът зад витрината
вдигна поглед. Ник му кимна сериозно. В този тип магазини винаги витаеше атмосфера на безмълвно насилие и
грозни, но необходими задължения.
Разглежда достатъчно време, за да не проличи, че е в отчаяна нужда, огледа няколко пистолета бавно и
спокойно, като човек, който се наслаждава на хобито си, а не се готви за битка. Оръжието, което отне от нападателя
в "Дъмбартън Оукс", още беше у него, макар че не успя да вземе и заглушителя в суматохата и бързането да стигне до
болницата. Ник предпочиташе другия пистолет, онзи, който купи, преди да притисне Сам Макдона в собствения му
апартамент. Беше "Смит и Уесън" с ударник и патрони .357 SIG, същия като този, който използваше обикновено.
Трябваха му само муниции – сто и петдесет комплекта облицовани патрони с кух връх, четири допълнителни
пълнителя, почистващ комплект и два кобура за пълнители за колана.
Огледа карабината AR-15, която се беше превърнала като част от него по време на военната служба, но
купуването на оръжие щеше да повдигне някои въпроси. Вярно, с пушка щеше да причини много повече проблеми,
но и това, с което разполагаше, беше добре. Така или иначе щеше да е в близък контакт.
Следващ в списъка беше "Уолмарт". Движеше се с хладна експедитивност, както правеше винаги при
подготовката на оборудването си. Високоговорител. Нож. Ацетон. Барут "Блекхорн 209". Малка зелена кутия от
градинския център. Няколко евтини метални термоса. Докато плащаше при касиера, младо мрънкало с флеш обеци
на ушите, Ник огледа заключените витрини с тестовете за бременност, сиропите за кашлица и цигарите.
– И пакет "Кемъл" с широк филтър.
Метна покупките в багажника на колата и огледа паркинга, мислейки за своя приятел –проповедника от
предната вечер. Ако имаше нужда от благословия, то това беше точно сега.
Качи се зад волана и потегли към планината.
Нагоре ставаше все по-стръмно. Пътят започна да се изкачва и да се спуска, да криволичи из подножието, а
върховете хвърляха сянка върху сянка по нощното небе.
Излезе от междущатската магистрала и се завъртя по селските пътища, изкачваше склонове по път за върха на
продълговатото било. Дърветата растяха толкова нагъсто, че скриваха звездите. Избягваше основни пътни артерии.
Трябваше да се приближи незабелязан.
Жълт знак предупреждаваше за остър завой и Ник навлезе в теснината.
Виждаше светлините на имението в долината под него. Вилата на Дейвид Блейкли.
87.
В къщата за гости във вилата на Дейвид Али се изправи при отварянето на вратата. Тя отстъпи назад, когато в
стаята, в която я държаха, влязоха двама мъже. Позна единия, беше от нападателите пред "Дъмбартън Оукс". Сингх,
както го беше нарекъл някой, преди да запрати Али на земята със зашеметяващ удар в окото.
Въведоха млада жена, която се олюляваше помежду им и стенеше тихо от болка. Сякаш влизаше и излизаше от
безсъзнание. Главата ѝ се килна на една страна и Али видя, че това е Дилия.
Сепна се и скри устата си с ръка. Сингх заведе Дилия в спалнята. След миг влезе Джеф и проследи как другите
двама настаняват момичето на леглото.
Погледът му се премести върху Али и той бавно тръгна към нея през дневната. Лявата страна на лицето ѝ беше
олицетворение на болката, все още не можеше да дойде на себе си от удара пред парка. Тя се пресегна назад и се
хвана за облегалката на стола, за да запази равновесие.
– Защо се обърна срещу нас, Али? – попита Джеф, докато се приближаваше все повече.
– Мислех, че така е редно – отвърна тя, потискайки страха си, без да откъсва поглед от неговия. Огледа
помещението. – Тук ли доведохте и Ема Блеър?
– Не е нужно да се случва същото и с теб, Али. Това с мъченичеството.
Той постави ръка на бузата ѝ, кожата на дланта му беше мека и хладна, след което я стисна, а от болката ѝ се
зави свят.
– Какво знае Ник Авъроуз? – попита той и стисна още по-силно.
Тя извика, но не отговори.
– Не ме карай да правя това, Али. С кой друг си говорила?
Пусна я, а тя се олюля назад и се подпря с ръка на стената.
– Али, моля те. Има начин да ти се размине. Ти решаваш.
88.
Ник искаше да си намери високо място. Търсеше най-уязвимата точка в периметъра на комплекса. Друсаше се
по противопожарния път и се бореше с волана, докато се изкачваше по хълмовете над имението. Черна ивица
облаци се задвижи по нощното небе далеч на север.
Той спря веднага след хребета, наведе се и извади един от бушоните за светлините на колата. Тя потъна в мрак,
а той продължи под бледото сияние на луната, лазейки едва-едва, докато комплексът под него не стана напълно
видим. Спря на по-малко от сто метра от електропроводите, захранващи вилата.
Главната сграда приличаше на луксозен хотел със солидни веранди на няколко нива, с гледка към хълмовете и
високи шестметрови прозорци по солидната стена.
Къде сте?, чудеше се Ник. Търсеше Джеф, Дейвид и Сам и трябваше да знае къде може да държат другите. Той
вдигна чисто новия си телескоп и огледа прозорците и вратите. Мъже в тъмни костюми и с военна осанка
охраняваха входовете. По периметъра се движеха патрули. Имаше поне дузина пазачи.
Погледна над оградите. По предната част на имота бяха наредени железни колове, сравнително лесни за
преодоляване, но твърде открити. В задната част, надолу по хълма, където спря колата, оградата беше по-стабилна,
направена от мрежа и бодлива тел и много добре осветена. Бодливата тел щеше да е по-сигурен вариант, но щеше да
убие изискания облик, който търсеше Блейкли.
Имаше къща за гости, а имението само по себе си се намираше в задната част на имота между Ник и главната
къща. Къщата за гости имаше частен басейн, покрит за зимния сезон, и два тенис корта. Той огледа задната фасада и
прозорците по едната страна, но не забеляза нищо. Всички щори бяха спуснати.
С Джеф някога бяха като братя. Обучаваха се и воюваха рамо до рамо години наред в пехотата. Дори под
заплаха, с учестен пулс, но спокоен ум можеха да работят заедно, без да разменят и дума. Познаваха се толкова
добре. Ако Ник беше долу, ако знаеше, че някой преследва него и клиента му, щеше да подсили къщата за гости, да я
подготви предварително, за да се скрият там в случай на нападение. Имаше три етажа и изглеждаше специално
построена за защита, беше като убежище, крепост. Или затвор, ако Ник си изиграеше добре картите.
Вече беше натоварил цялото си оборудване в евтина туристическа раница и беше разглобил, почистил и смазал
набързо "Смит и Уесън"-а.
Провери хода на пистолета, после вкара пълнител и зареди един патрон в цевта.
До оградата забеляза светлината на фенерче – периодичния патрул.
Трябваше да се увери, че това е правилното място. Трябваше да разбере местонахождението им. Нямаше време
да чака мишените си да се появят. Трябваше сам да ги изкара, да ги предизвика.
Ник извади телефона си.
89.
Джеф Търнър крачеше през залата на приземния етаж в главната къща. Дейвид Блейкли се появи зад ъгъла,
дръпна Джеф в стаята, отрупана с бутилирани вина, и затвори вратата.
– Е, къде е Авъроуз?
– Говорих с него. Казах му, че ще сключим сделка.
– И?
– Ще захапе.
– Какво каза Али?
– Тя няма нищо солидно срещу теб. Никакви реални доказателства.
– С кой друг е говорила?
– Само с Ник и с жената, с която работи той – Дилия. Всички са при нас.
– Това съвпада с наученото от дигиталните ѝ следи – светнаха очите на Дейвид. – Добре. Значи хващаме
Авъроуз и с това затваряме кръга и приключваме. Колко ще отнеме?
– Той ще се обади отново. Слабото му място е, че иска да предпази хората си. С достатъчно натиск ще успея да
го вкарам в релси.
Джеф беше видял мерцедеса на Алън Амблър да напуска имота през главния вход, докато се връщаше от къщата
за гости. Знаеше за какъв залог играе Дейвид. Беше го наблюдавал как работи през годините, но все още не можеше
да повярва на самочувствието му – да сключи сделка за президентска номинация насред всичко това, без да губи
фокус, стъпка по стъпка, методично, сякаш е обикновена рутина.
– Довечера – каза Дейвид. – Това се развива бързо. Проблемът трябва да изчезне. Всяка частица. До една.
Джеф кимна бавно.
– Всички са свързани с Ник Авъроуз, а законът смята, че той е убиец. Това е стабилен сценарий. Ще го обвиним
за всичко след смъртта му. Да започна ли сега?
– Да. Хвани Авъроуз. Използвай останалите за примамка. Каквото тряб…
Телефонът на Джеф иззвъня от джоба му. Той го погледна. Непознат номер.
Вдигна, но не каза нищо.
– Готов съм – каза Ник със спокоен глас.
90.
Ник стоеше пред колата си, гледаше имота и внимателно слушаше Джеф. Долавяше шумолене на дрехи, може
би имаше още някого в стаята. Джеф се движеше. На Ник тези звуци му бяха необходими. Можеше да ги използва, за
да определи местонахождението на Джеф.
Присви очи и се съсредоточи върху всеки шепот, който се чуваше по линията – забързаното дишане, въздуха,
преминаващ през микрофона, приглушения говор някъде отзад.
– Къде си? – попита Джеф.
Ник не отговори. Всяка секунда означаваше повече информация. На алеята имаше паркиран джип. Мислеше, че
Джеф е във вилата и се крие някъде долу, но не беше сигурен. Трябваше да се увери, трябваше да разбере къде са
скрили Дилия и останалите.
Стори му се, че чу да се затваря врата. Фоновият шум стихна. Дали беше навън? Ник огледа комплекса и
пътеката, която водеше към къщата за гости, но тя до голяма степен беше скрита от зеленината и високия плет от
двете страни.
– Ще се предадеш ли? Можеш да им спасиш живота, Ник.
Той продължи да мълчи.
– Отговори на проклетия ми въпрос – ядоса се Джеф.
– Вече може да са мъртви. Искаш да ти вярвам ли? Искам да чуя гласовете им тогава.
Скърцане на врата.
– Ето – каза Джеф. Ник се заслуша дали гласът му предизвиква ехо – мазе, килия, но не се чуваше нищо. Огледа
прозорците на приземния етаж на къщата за гости и главната сграда, следеше дали няма да се промени някъде
светлината, дали няма да долови сянка зад щорите, но не забеляза нищо.
На заден план чу женски глас и мъж, който издаваше груби нареждания. Внезапно звукът стана тътнещ. Джеф
го беше сложил на високоговорител.
– Какво… какво? Къде съм? – думите звучаха завалено, но позна, че това е Дилия. Беше жива. Изпълни го
надежда, сякаш го издигаше над земята. Внимавай, скастри се сам. Джеф го познаваше и знаеше как да го
манипулира.
– Все още идва на себе си от лекарствата, но е в стабилно състояние. Куршумът е минал чисто, засегнал е само
мускул.
Чуха се няколко резки думи, които не успя да различи, а после стъпки.
– Ник? – беше гласът на Али, писклив от страх. – Добре съм. Дилия е добре. Моля те, само… – Сякаш четеше
сценарий и някой подаваше репликите, но гласът ѝ изведнъж се промени, заговори бързо и силно. – Ние сме във
вилата на Дейвид до Фредерик. В края на шосе "Оук Холоу". Има къща за гости в…
Удар, приглушен вик. Различи само една дума – "горе".
– Искаш още кръв по ръцете си ли? – попита Джеф.
– Само твоята – отвърна Ник и понечи да затвори. Слушалката вече не беше до ухото му, гласът на Джеф обаче
достигна до него, едва доловим, но достатъчно отчетлив.
– А Карън?
Ник стисна апарата и отново го доближи до ухото си.
– Знам, че е част от заговора. Работи с теб.
– Но това не значи, че е в безопасност. Тъкмо обратното.
Дали Джеф беше измамил Карън по някакъв начин? Дали я беше принудил някак?
– Не смей да…
– Времето свърши. Топката е у теб.
91.
Али лежеше на една страна върху копринената постелка и усети хладината на тъканта, докато се надигаше.
После се изправи, опряла пръсти в стената – опитваше се да си върне равновесието, след като Джеф я събори с удар
на земята. Той я наблюдаваше. Свали телефона и направи крачка към нея.
– Не трябваше да правиш това, Али – каза той, а ръцете му бавно се люлееха, докато я доближаваше.
Сингх изникна от другата страна и му заговори:
– Авъроуз знае, че са тук. Направо ще дойде. Трябваше просто да я убиеш. – Той погледна през вратата на
спалнята към Дилия. – Сега трябва да я използваш. Да го накараш да разбере какви са последствията.
Али спря на прага и препречи пътя им към Дилия. Двамата се спуснаха към нея.
– Не я докосвайте – каза тя.
Сингх насочи пистолета. Тя се сви при вида му и вдигна ръце. Дъхът ѝ секна, коленете взеха да се огъват, сякаш
се затваряше срещу заплахата.
Тя вдиша бавно, борейки се със страха. Може би това беше краят, само тази мисъл почти я накара да се предаде.
Но не. Застана пред леглото и се изправи в цял ръст. Беше уморена от сметки, от отигравания на сценариите. Тук
нещата бяха черни и бели. Нямаше да допусне още някой да пострада.
– Али, не ставай глупава – каза Джеф.
Тя не откъсваше очи от него, докато той я доближаваше с лявото рамо напред, а дясната ръка – отпусната
покрай тялото, стискаше пистолета до бедрото му.
Али не отстъпи. Ръката му замахна толкова бързо, че жената едва успя да забележи, само почувства болката,
която разцъфна по бузата ѝ – зрението ѝ се замъгли и тя се олюля назад. Той се надвеси над нея, а тя успя да се
задържи, като направи крачка встрани, притиснала длан към бузата си.
Изправи се отново в цял ръст, лице в лице с Джеф, а той вдигна пистолета. Дори когато почувства струйката
кръв от подуващата се устна, дори толкова близо до този убиец, че можеше да подуши дъха му, тя се усмихваше,
усмихваше се налудничаво, сякаш изпитваше удоволствие от свободното падане от ръба на висока сграда.
– С пръст няма да я пипнете – каза тя и тръгна към него.
Бум, бум.
Стаята се изпълни с бяла светлина. Али почувства как куршумите проникват в гърдите ѝ и шока, предшестващ
болката. Пресегна се назад и падайки, стисна рамката на леглото.
92.
Ник вече беше в движение, не откъсваше очи от къщата за гости. Нещо присветна два пъти зад щорите.
Изстрели.
Не.
Хукна между дърветата към електропроводите на имота. Минаваха през плитък жлеб в гората, шестметрова
ивица с дървени колове на всеки четирийсет и пет метра. Той приклекна до един от тях и от страничния джоб на
раницата извади термочаша с капак, натъпкана с половин килограм барут, достатъчен да вдигне във въздуха дънер с
диаметър почти метър. Беше здрав стоманен съд с двойни стени и той го залепи за кола с две дълги ленти
изолирбанд, докато мирисът на стар креозот изпълваше носа му.
Извади пакета "Кемъл", скъса фолиото и дръпна една цигара. Това беше фитилът.
Запали я, усети вкуса на горчивия дим.
За всички беше по-добре да влезе по този начин. Шансовете не бяха големи, но ако го убиеха или го хванеха,
нямаше да се налага да нараняват повече заложниците, за да се доберат до него.
Сърцето му биеше бясно, чувстваше лекото никотиново замайване и гнева, обхванал цялото му същество. Беше
толкова силно. Имаше усещането, че ще избухне всеки момент.
Откъсна филтъра и пъхна незапаления край на цигарата през дупчицата за пиене на чашата. Вятърът беше
постоянен с посока изток-запад и червеното въгленче започна равномерно да прогаря пътя си надолу.
Часовникът тиктакаше. Спусна се по хълма към светлините на вилата.
93.
Джеф тръгна решително към главната къща с вдигната глава и ръце до тялото като човек, готов за бой.
Али беше мъртва. Няма нищо. Измъкна всичко, което можеше да се измъкне от нея, а сега беше време да
приключва с тази история.
Ник разбра къде са. А според това, което му каза Али, звучеше като да знае вече и за тази вила. Възможно беше
да е наблизо. Джеф трябваше да предупреди Дейвид, да го скрие в обезопасената стая в къщата за гости. Главната
сграда имаше твърде много точки за достъп.
Ник идваше. Ник, който винаги играеше убиецът. Ник, който никога не пресече линията към тъмната страна.
Сега щеше да е безмилостен, готов да убива, и то наистина.
Джеф стисна и отпусна юмруци и почувства затоплянето по врата и слепоочията си – в момента го движеше
адреналинът.
С Ник бяха спаринг-партньори от толкова отдавна. Сега настъпваше моментът на истинската битка.
94.
Ник стигна до края на гората и погледна през поляната към оградата и къщата отвъд. Подпря се на едно коляно,
а одеялото от борови иглички под него беше меко като гъбичка.
От чантата извади високоговорителя, сложи го на земята, после измъкна малкото зелено пластмасово
устройство с размера на кутия за пури с кръгъл отвор от едната страна.
Натисна копчето на мегафона и го залепи с тиксо, като се движеше внимателно, защото знаеше, че и най-
дребният шум ще се усили до непоносим вой. Постави кутията зад микрофона.
Още веднъж провери раницата – вътре в бутилките се плискаха ацетонът и пероксидът, след което я сложи на
раменете си. Гумената постелка от пода на колата беше втъкната в презрамките ѝ.
Фенерите на патрула отминаха по-нататък по периметъра. Той погледна часовника си и прецени спринта до
оградата, над която бяха монтирани три жици бодлива тел.
Нищо не е съвършено. Никой не е в безопасност.
Той приклекна, готов да побегне. Зареденият експлозив на електропровода щеше да избухне всеки момент.
95.
Дейвид Блейкли влезе в библиотеката с телефон на ухото. Сам се изправи.
– Амблър е – каза Дейвид и включи разговора на високоговорител.
– Здравей, Алън – поздрави Сам. – Какви са новините?
– В играта сме, господа.
– Готови ли сме? – попита Дейвид.
– Да – отвърна Алън. – Всички са на борда.
Сам преметна ръка през раменете на Дейвид.
– Всички основни спонсори, цялата проклета партия е в играта.
– Знам колко много вложи в тази работа – каза Сам. – Няма да забравим това, когато му дойде времето.
– Щом ти си начело и имаш Дейвид зад гърба си, работата е опечена. Президентът е уязвим. Победата е
сигурна, стига да избегнем грозни предварителни избори и всякакви истории с вадене на мръсни ризи между
кандидатите, така че всички залагаме на Сам. Подкрепленията са в готовност. Единственият въпрос е колко скоро
ще можеш да обявиш.
– Само посочи дата – отвърна Сам. – Всичко е готово. Можем да го направим на мероприятията, насрочени за
утре вечер или за понеделник, ако трябва.
– Искаме да стане скоро. Ще те залеем с цялата си подкрепа още на старта, ще бъдем обединен фронт.
– Благодаря ти, Алън.
– Ще се заема с координацията на обявяването. Кажи на екипа си да ми изпрати, каквото имате.
– Непременно – каза Сам.
– Поздравления, хора. Радвайте се. Но не забравяйте, че тежката работа тепърва предстои.
– Наясно сме.
Алън затвори.
Сам закрачи из стаята, вдигна ръка до челото си, после я свали. Дейвид му се усмихваше, докато той осъзнае
какво се случваше. Успяха. Сам сведе очи, щом радостта отстъпи пред сметките. Спря и застана пред Дейвид.
– Боже. Ще стане.
– В безопасност си – каза Дейвид. – Аз държа нещата под контрол.
Хората все казват, че истината излиза наяве, но Дейвид знаеше, че това са глупости. Истината изгнива, както и
всичко останало, просто избледнява и изчезва. Прах при прахта.
– Е, какво трябва да направим, преди да обявим? – попита Сам.
– Трябва да си чист.
– Ами Авъроуз? А Али?
– Вече сме близо до Авъроуз, а всички, които знаят, са в ръцете ни.
– Къде?
– Недалеч – отвърна Дейвид. – Но този път няма да свърша всичко сам. Ти се опита да тръгнеш срещу мен, Сам,
а аз трябва да се уверя, че не играеш двойна игра и че няма да се опиташ да стовариш всичко това върху ми. Така че
трябва да го чуя от теб и този път с широко отворени очи. Готов ли си да се отървеш от всичко?
– Сигурно има по-лесен начин – да ги купим, да ги заплашим?
– Не, Сам. Трябва да изчезнат. Искаш ли това да виси на главата ти до края на живота ти? Аз мога да разкажа
правилната история, да я направя съвършена, да прехвърля всичко върху Авъроуз. По-лесно е, отколкото мислиш.
Можем да сложим край още тази вечер.
– На фона на всичко, което се случва?
– Ще стане само по-трудно, след като обявиш кандидатурата си. Нито едно нещо в тази история не бива да се
свързва с теб или с мен. Но няма да си мръдна и пръста, докато не съм сигурен, че си съгласен. Правиш го и си
свободен. Встъпиш ли на поста, ще си над закона. ФБР, главният прокурор – те отговарят пред теб. Твое е, ако го
искаш, но трябва да направиш своя избор.
Дейвид наблюдаваше как Сам бавно търка ръце една в друга и гледа в празното пространство. Знаеше, че Сам
иска Овалния кабинет, макар това да означаваше, че Дейвид ще го притежава. Но ако тази нерешителност беше
актьорска игра, то тя беше адски добра.
Сам отпусна глава, после вдигна поглед. Сините му очи блеснаха.
– Направи каквото се налага – твърдо каза той.
Дейвид сложи ръка на гърба му.
– Гордея се с…
Бууум. Стаята се разтресе леко. Звукът беше мощен, но далечен и приглушен като джет, който прескача
звуковата бариера в далечината. Отекна в стомаха, не в ушите. Стаята потъна в тъмнина, а въздухът беше пронизан
от остър звук, който се усилваше все повече, като стомана, стържеща по стъкло, докато накрая изобщо не чуваш
нищо. Останаха неподвижни в мрака.
– Какво, по дяволите, става? – прошепна Сам.
Вратата се отвори с трясък и вътре влезе Джеф с фенерче в ръка, изпълнен с решителността на пехотинец на
фронта. Дейвид отиде и застана много близо до него.
– Трябва да ви изведа оттук – прошепна Джеф.
– Какво става?
– Сигурно е Авъроуз.
– Идеално. Погрижи се за него. Къде е?
Джеф поклати глава.
– Там е работата – навсякъде е.
96.
Ник се удари в оградата след правия си спринт. Светлините в къщата бяха изгаснали, но скоро щяха пак да се
включат.
Високоговорителят ревеше, предавайки поставения пред микрофона звук от зелената кутия. Все още
продължаваше, но вече не го чуваше. Устройството, което постави, издаваше ултразвуков тон. Беше евтин градински
инструмент за прогонване на вредители, които имаха по-висок слухов обхват от хората, но можеше да върши чудесна
работа и с детекторите за движение, които работеха на ултразвукова честота. Пиезоговорителят в мегафона отлично
усилваше ултразвука.
С цялата охрана, с която разполагаха тук, скоро щяха да се досетят, че Ник приближава – сензорите винаги
изтощаваха резервните батерии, затова единственият му избор беше да нагласи всичко така, че да изглежда, сякаш
идва от всички посоки.
Хвана се високо за телената ограда и стигна до върха с две набирания. Потисна болката в рамото, пресегна се
към гумената автомобилна постелка и я метна върху бодливата тел. Захвана я отгоре и се изтегли, извъртя се над
върха и се спусна от другата страна.
Приземи се на пети, запази засилката, хвърли се напред, като се претърколи през здравото си рамо и накрая се
озова приклекнал в калта.
Хукна покрай оградата и забеляза фенерчетата, които се движеха по необработените зимни морави. Извивка в
оградата му предоставяше частично прикритие, нямаше да е задълго, но беше на достатъчно разстояние, за да има
видимост към пътеката от главната сграда до къщата за гости.
– Хайде – прошепна той. – Хайде.
97.
– Насам – каза Джеф, като ги пазеше отляво, докато с другите охранители се движеха с бърза крачка към къщата
за гости. Прикриваха Дейвид и Сам в каре: четирима мъже, всичките въоръжени, достатъчно близо един до друг, за
да поемат куршум вместо клиентите си.
Джеф погледна нагоре към прозорците на къщата, когато част от резервното захранване започна да работи.
Дилия и Карън бяха на сигурно място в стаите от източната страна, на втория и на третия етаж. Щеше да скрие Сам
и Дейвид в апартаментите в противоположния край, докато хората му не хванеха Авъроуз.
Доближи картата си до страничния вход. Беше една от трите точки за достъп, подсилени със стоманени врати.
Прозорците бяха бронирани.
– Изток, юг, север – нареди той, посочвайки поред пазачите. Всеки от тях щеше да поеме по един вход. – И ми
предайте картите си за достъп.
– Какво? Защо?
– Ако ви убие, не искам да получи наготово възможност да влезе.
Джеф протегна ръка и размърда пръсти. Тримата мъже се подчиниха.
– Ако поискате да влезете, обадете се по радиостанцията. Паролата за опасност е "всичко е наред, просто
чудесно". Чуя ли тези думи точно в този ред, ще знам, че сте заложници, така че много внимавайте какво говорите.
А сега по места.
Джеф прокара картата си и влезе заднишком в къщата за гости, оглеждайки терена с изваден пистолет. Накрая
затръшна вратата и заключи.
98.
Ник се промъкваше приклекнал покрай тенис кортовете, скрит в тясната ивица между живия плет и зелената
ветрозащитна завеса, с която бяха покрити оградите на кортовете. Спря на края на терена и огледа къщата за гости.
Имаше три входа, но нито един от тях не се намираше от тази страна, която гледаше към задната част на двора. Беше
дълга фасада без врати.
Никой не я наблюдаваше, защото не предлагаше достъп. Погледна към шестте тела на климатичната система –
тръбите и отдушниците се спускаха по стената към приземния етаж. Сигурно имаше бойлер или някакъв тип
сервизно помещение.
Извади ацетона и отвори капачката на термоса. Дори на метър от него, му се зави свят от миризмата. Изля
течността в стоманения контейнер, като го запълни на три пети, след което извади пластмасовото шише пероксид.
Пое си дълбоко дъх, за да успокои ръката си, и за последен път погледна към къщата, за да проиграе маршрута
на предстоящия спринт дотам. Фенерите на пазачите кръстосваха имота с неуморно упорство.
Ник изля ацетона и чу съскането на течностите, докато завиваше металната капачка на термоса. Хукна към
задната част на къщата.
Ацетоновият пероксид притежава седемдесет и пет процента от силата на динамита и е един от най-
нестабилните експлозиви на земята. Смесва се само в студено състояние и се оставя да подиша, защото последното,
което би искал човек, са горещина и налягане по време на неконтролирана реакция.
Металът заскърца и се изпъна от налягането, затопли се в ръката му, докато го пъхаше през отдушника. Ник се
втурна надясно и се прикри зад един от климатиците.
Все още беше в движение и се спускаше към земята, когато се чу взривът и вълната го блъсна в гърба, сякаш
някой го удари с дебел телефонен указател. Цялото му тяло се напрегна, инстинктът го подтикваше да се скрие, но
вместо това се изправи.
Полетяха осколки. Гърмежът отекна от хълмовете. Фенерчетата на пазачите се насочиха към него. Вече тичаше,
а междувременно измъкна бутилка вода от страничния джоб на раницата, преди да изхвърли самата чанта и да се
спусне в дима.
След последно продължително вдишване обля главата и лицето си с вода и изчезна в огъня.
99.
Взривът направи дупка в мазилката и дървото на външната стена и Ник бързо се вмъкна през нея. В ръката му
се удари стърчаща летва. Разцепи се със силен звук, когато мъжът нахлу през разбитото скеле и гипсокартона и
продължи на сляпо през стихващите пламъци навътре в къщата.
Препъна се в нещо и успя да се задържи на широк разкрач. Горещината се блъскаше в лицето и устните му и
изгаряше по врата му, а водата, с която се беше облял, се изпаряваше. Отвори очи на милиметър и видя, че някъде
отпред свети.
Продължи напред, стигна до четири сушилни от дясната страна и стена, покрита с елетропроводници. Нещо се
срути отзад и покрай него се разлетяха горящи въглени. Обърна се към вратата и видя, че част от стената се е
сринала сред пламъците и блокираше пътя му назад.
Намираше се в сервизното помещение. Погледна надолу и забеляза пламтящо оранжево петно, което се
разстилаше по ръкава на якето му. Потупа го два пъти, а горящият плат изгасна и почерня. Наведе се ниско, рискува
да си поеме леко дъх, после се изправи и отвори металните сервизни панели на стената. Зад първия се криеха
прекъсвачите за електричеството. Втория се наложи да откърти с върха на ножа. Оказа се сложната система за
алармите и вратите. Изтръгна всички кабели от сбруята.
Димът дращеше гърлото му, но изтърпя, докато не скъса и последната връзка, след което се обърна, зажаднял за
въздух, с болка в гърдите. Пристъпи към вратата и вдиша. Стените сякаш се люлееха наоколо. Нямаше време да
почива, да поеме достатъчно кислород, за да спре въртележката в главата си.
Вдигна пистолета, а рамото му се беше стегнало, болката не стихваше. Изглежда, раната пак се беше отворила в
цялата лудница. Той потисна всичко това и пристъпи през прага, оглеждайки коридора.
Тсссбум.
Покрай главата му профуча куршум и се заби в стената сред облак мазилка. Той отново се скри в дима,
пресичайки отчаяните си вдишвания, хвърли се надясно през пушилката и излезе от другата страна на растящия
облак.
Разпозна по физиономия човека зад пистолета – беше Сингх, след което фенерът, прикрепен под дулото, светна
рязко в очите му с ярка бяла светлина и го заслепи.
Ник се изви наляво, насочи пистолета си и макар да беше трудно, се прицели към бялата светлина, където
трябваше да е лицето на мъжа. Един изстрел, втори.
Фенерът се търкулна по пода и Ник чу тежък удар. Беше успял да уцели мишената. Примигна и се опита да
проясни зрението си, докато се доближаваше до мъжа. Сингх беше мъртъв.
От горния етаж се чу приглушен женски вик.
100.
Ник тръгна по посока на гласа. Основният коридор имаше стълби в двата си края и мецанин на около шест
метра височина от мраморния под с шахматна шарка.
Охраната блъскаше по вратите отвън, а ударите отекваха из къщата. Той погледа за кратко как се върти дръжката
на вратата, без да помръдне. Достъпът беше блокиран.
Качи се по стълбите, с пистолета напред, насочвайки го от една потенциална заплаха към друга. Още един вик.
Приличаше му на гласа на Дилия. Тръгна по един от коридорите, които започваха от стълбищната площадка, мина
покрай мъничка дневна с два фотьойла и лампа "Тифани". Улови отражението си в стъклената врата на
библиотечния шкаф.
Коридорът беше чист и той отново чу гласа, който идваше от далечния край.
Гърлото му гореше, умът и зрението му бяха още замъглени от дима. Пребори се с порива да хукне към нея,
въпреки че чуваше гласа ѝ, приглушения плач. Преброи шест врати между себе си и стаята – във всички беше тъмно,
четири от тях бяха частично отворени, а имаше и страничен коридор. Нещо не беше наред. Капан. Мишена на
панаирджийско стрелбище.
Започна да се движи бавно, като внимаваше на всяка крачка да не издава нито звук. Покрай стените бяха
наредени още витрини. В едната имаше старинни бастуни, в друга – керамика.
С гръб към стената, застанал срещу първата врата, той пътьом огледа вътрешността на стаята. Беше твърде
тъмно, за да различи всяка подробност в интериора. Приближи се с една крачка към прага.
Нещо се търкулна по паркета, а очите и пистолетът му веднага се обърнаха към шума зад дясното му рамо,
натам, откъдето беше дошъл. Пред погледа му блеснаха сребро и мед – търкалящо се пени.
Заблуда. Мигновено разбра, завъртя се в обратната посока и се хвърли в страничния коридор от лявата си
страна. Изникна дулото на пистолет, който го взе на мушка. Зад него се виждаше лицето на Джеф Търнър.
Свободната ръка на Ник се изстреля и сграбчи китката на мъжа. На сантиметри от очите му всичко избухна в бяло,
когато пистолетът гръмна. Беше толкова близо, че го заглуши – внезапна тишина насред хаоса, а после висок
монотонен звук, като жуженето на комар. Но не беше уцелен.
Ник заби пръсти дълбоко в предмишницата на Джеф и изви ръката му настрани. Пистолетът се изплъзна от
мъжа, удари се в паркета и се пързулна в една от стаите. Джеф блокира китката си, после заби коляно право в лакътя
на Ник и го изви в неестествена посока със силен пукот.
Болката почти доведе Ник до безсъзнание и той изпусна оръжието си. Джеф посегна към него. Ник го изрита
надолу по коридора, а дясната му ръка се отпусна безжизнено покрай тялото.
Джеф хукна след пистолета, приклекна, вдигна го и се обърна – всичко това с едно плавно движение, но Ник
вече тичаше към него. Метна се ниско, сграбчи Джеф през кръста, дръпна го към себе си със здравата си ръка,
подкоси краката му и двамата се озоваха високо във въздуха. Ник се надяваше, че ще успее да стовари Джеф на пода
и да го притисне отгоре достатъчно силно, за да го зашемети и да спечели предимство.
Двамата се удариха в библиотечния шкаф до стълбищната площадка. Стъклото се разби на малки парчета, които
заваляха по тила на Ник. Той се озова върху Джеф, проснат по гръб върху потрошената дървения на шкафа и
отворените книги.
Джеф изстена. Опита се да вдигне пистолета, но Ник го изби от ръката му. Оръжието се плъзна по паркета. Ник
видя как излита от мецанина и пада на първия етаж с дрънчене по мрамора.
Надигна се, готов за поредния удар, но Джеф сякаш нямаше сила да помръдне, очите му – вперени в тавана, а
устата – отворена в безмълвен вик.
Счупената ръка на Ник беше притисната под Джеф. Докато се бореше да я освободи, усети по пръстите си кръв,
а ръката му се отърка в парче стъкло, което се беше забило надълбоко в гърба на Джеф.
– Къде са Карън и Али? – попита той.
Очите на Джеф гледаха право нагоре. Устата му се гърчеше заради болката. Засега беше извън строя. Ник се
подпря с ръка на пода. Трябваше да действа. Всички звуци наоколо, дори собственият му глас, се чуваха сякаш изпод
вода, последствие от изстрела до ухото му.
– Помогни ми – изстена Джеф.
Ник се вдигна на едно коляно.
Обърна глава към звука зад гърба си – някой се качваше бързо по стълбите, но вече беше твърде късно. Нещо
метално профуча към слепоочието му. Светът се разлюля и се обърна настрани, Ник падна.
Дейвид Блейкли стоеше над него, стиснал бастун с месингова дръжка във формата на конска глава. Отново
изсвистя във въздуха.
Ник вдигна ръка да парира удара, но металната дръжка се вряза в нея и крайникът се отпусна безчувствено.
Ударите с бастуна го засипваха по ребрата, после по рамото, той се опитваше да се прикрие, издърпа се назад към
площадката пред стълбите, а счупените стъкла хрущяха под него, докато Блейкли го налагаше отново и отново.
Месинговата дръжка полетя към главата му и Ник се измести встрани, обувката му се плъзна по килима, а той
се прекатури през най-горното стъпало. Започна да се търкаля надолу, плъзгаше се и се превърташе по стълбите,
стаята се въртеше, а болка пронизваше тялото му.
Главата му се удари в пода, когато се озова по гръб, и му изкара въздуха, бореше се да диша през
парализираните си дробове.
Не можеше да помръдне, едва държеше очите си отворени. Чу как Джеф се моли на Дейвид за помощ, но
Блейкли само го прескочи и се спусна по стълбите, за да довърши Ник.
101.
Сам Макдона излезе в коридора, дишаше на пресекулки. Дейвид му беше наредил да чака в стаята на третия
етаж, но сега пазачите ги нямаше, шефът на охраната на Дейвид не се виждаше никъде, а къщата беше като военна
зона – взривове, стрелба и пушек.
Сам чу как някой се опитва да разбие врата някъде наблизо и осъзна, че трябва да тръгва. Нямаше да чака
смъртта си в тази стая. Махаше се.
Промъкна се по задните стълби, но на средата спря. Хайде, Сам, стегни се. Някой ще те чуе.
Прокара ръка по лицето си, вдиша дълбоко и продължи надолу към втората стълбищна площадка.
Надникна зад ъгъла и забеляза, че някой се влачи по пода, лазейки към една от спалните. Беше мъжът, който
отговаряше за сигурността на Дейвид. Сам го беше чувал само с работното му име – Грей.
Подпря се на стената, за да не падне. Тяло на земята в провинциална вила. Тапетът под пръстите му. Ужасът,
който го сковава и лишава от чувства. Беше там, отново беше там, преди двайсет и пет години.
Мъжът надигна глава, забеляза Сам и го повика. Сам пристъпи колебливо към него.
– Как да се измъкна оттук? – попита сенаторът.
Ризата на Грей беше подгизнала в кръв, а той дишаше на пресекулки. Сам проследи погледа му до спалнята,
където под един стол се въргаляше пистолет.
Щом погледна отново към мъжа, срещна погледа му.
– Помогни ми – помоли той и се протегна към ръката му. Сам се дръпна инстинктивно. Чу, че някой на горния
етаж се движи.
– Нямам много време. Просто ми помогни да се махна оттук и ще ти кажа истината за Дейвид Блейкли –
продължи Грей с лека подигравка при произнасянето на името. – Искаш да се изплъзнеш от хватката му? Помогни
ми.
– За какво говориш? – попита Сам.
Грей се изтегли назад, подпря се на стената, а тялото му се тресеше. Облиза устни и затвори очи, за да
преодолее болката.
– Ема Блеър. Доведох я тук.
Сам се приближи и приклекна, за да чуе слабия глас на мъжа.
– Отървах се от доказателствата – каза Джеф и преглътна, борейки се за въздух. – Дневникът ѝ. Прочетох го.
Дейвид те е излъгал за онази нощ в къщата на Уитли. Не си убил момичето. Той го е направил.
102.
Докато Дейвид се спускаше по стълбите към него, Ник погледна встрани въпреки замъгленото си зрение.
Пистолетът беше тук. Видя го как се пързаля към салона.
Дейвид спря на най-долното стъпало, стиснал бастуна и протегнал разтреперан другата си ръка. Това бяха
нестабилните резки движения на човек, който не е свикнал да се бие, чийто адреналин кипеше на точката на
самоконтрола. Поколеба се, застанал на метър и половина, приличаше на някой, изправил се срещу диво животно,
макар че уязвимият в случая беше Ник.
Блейкли не беше свикнал да убива, но Ник наблюдаваше очите му. Видя ги да се вледеняват и опустяват, докато
Дейвид сякаш гледаше през него. Познаваше този поглед, беше обучен да го разпознава като признак за предстояща
атака. По коридора се понесе дим. Ник изпълни дробовете си, борейки се със световъртежа.
Едва можеше да помръдне, а какво оставаше да надвие човек без драскотина, но трябваше да се опита да се
добере до пистолета си.
Дейвид си пое три пресекливи глътки въздух, стисна бастуна и се спусна към другия мъж. Ник подпря ръка на
пода и се приготви да стане. Дейвид спря и погледна наляво.
Сам Макдона крачеше към него с пистолет в ръка.
Дейвид Блейкли се обърна, бастунът увисна между пръстите му и той загледа как Сам се приближава от другия
край на коридора с потъмнели очи, облещени от шока, без да мигва, отмествайки поглед от падналия на пода Ник
към Дейвид.
– Как да се махна оттук? – попита Сам.
Дейвид тръгна към него.
– Сам, дай ми пистолета.
Не му допадаха приведените рамене на Сам, ниско наведената глава, озъбената уста, на която обаче нямаше
помен от усмивка. Не харесваше ръката, здраво стиснала пистолета, нито очите му, които се впиваха в него с омраза.
– Кой е отвън? – попита Сам.
– Сам – започна той. – Още можем да се измъкнем. Мога да…
– Млъкни, по дяволите! – кресна Сам. – Ако още веднъж те чуя да ми обясняваш как се грижиш за моето добро,
ще те… – Той вдигна пистолета. – Всичко свърши. Вече знам.
– Какво знаеш, Сам? – попита Дейвид, а гласът му беше омекнал.
– Четвърти юли. Ти си убил Катрин Уилсън. Тя е била жива, когато съм излязъл от стаята. Направил си го само
за да ме държиш в подчинение, така ли?
Дейвид тръгна към него.
– Сам, не си…
– Нито крачка повече – изръмжа Сам. – Двайсет и пет проклети години. Ема Блеър е видяла какво си направил
в онази стая. Не си ме пазил. Пазил си себе си. Това е твой проблем.
Дейвид поклати глава, а лицето му доби съчувствено изражение.
– Сам, не знам за какво говориш, но аз…
– Аз не съм бил убиец – каза тихо Сам, сякаш говореше на себе си. После вдигна пистолета.
Дейвид направи още една крачка.
Ръката на Сам потрепери. Дулото се тресеше във въздуха, сякаш изписваше ръкописни букви, а после изведнъж
застана стабилно.
Дейвид се хвърли към него с протегнати ръце, за да грабне оръжието.
– Дай това…
Три изстрела. Дейвид се олюля назад и погледна към гърдите си. Сякаш беше усетил три плесника. Никаква
болка. Колко странно. После налягането избухна близо до сърцето му, а болката го прогори както нищо друго досега.
Изпусна бастуна и допря пръсти до гърдите си. Краката му поддадоха.
Строполи се на пода, мракът го превзе, пред очите му всичко почерня, с изключение на някоя бяла искра тук и
там.
Отново беше в онази стая на Четвърти юли, а през прозореца се чуваше изстрелването на фойерверките от
пристана.
Приклекна до Катрин Уилсън, търсейки нещо, с което да я почисти, да заличи тази ситуация. Това беше
неговият миг, шансът на външния човек. Щеше да направи каквото трябва, за да си спечели парченце от този свят и
от Сам Макдона завинаги.
Тя отвори очи и срещна погледа му. Гърдите ѝ се повдигнаха, толкова леко, че се зачуди дали не си въобразява.
Преди да успее да издаде и звук, преди да се разкрещи, той притисна длан до устата ѝ. Беше слаба, много слаба след
удара в главата. Не му се наложи да натиска силно. Вече беше будна. Щеше да проговори. Щеше да разкаже на
всички, че и той е част от това. Кой знае колко помнеше? Можеше дори да каже, че той я е нападнал, а не Сам.
Толкова лесно беше Дейвид да се сгромоляса. Той не беше част от елита. Нямаше баща сенатор.
Но ставаше дума и за нещо повече от това да се защити. Знаеше колко далеч щеше да стигне Сам.
Знаеше и какво струва животът на тази жена. Хвана нежно носа ѝ и притисна ръка към устата ѝ, докато тялото
не застина.
103.
Щом прозвучаха изстрелите и Дейвид Блейкли падна, Ник Авъроуз се изправи и направи три дълги нестабилни
крачки към салона. Пистолетът си беше там, върху ресните на килима. Ник се хвърли към него с лявата си ръка,
когато чу стъпките на Сам Макдона, които приближаваха тежко. Ник сключи пръсти върху грапавата дръжка на
пистолета и се обърна.
Сам спря на средата на коридора и притисна глава с юмруци, докато още стискаше оръжието в десния.
Приличаше на дете, което си запушва ушите заради ужасен шум. Стисна очи. Мускулите на ръцете му се напрегнаха,
цялото му тяло се разтърси, когато от гърлото му се изтръгна глух звук.
Сриваше се. Ник не сваляше пистолета от него, държеше го в лявата ръка, по-слабата му страна. Можеше вече да
го е убил. Но стига толкова смърт. Сега искаше истината.
Сам пое дълбоко дъх и бавно пусна ръце до тялото си. Притихна, връщайки си самообладанието. Отвори очи и
се обърна към Ник.
– Сам – започна той. – Можеш да сложиш край на всичко това.
Сам погледна надолу към пистолета в ръката си.
– Всичко ще излезе наяве, Сам. Не усложнявай нещата. Просто го пусни. Ти не си такъв.
– Сега вече съм – отвърна Сам с глас, лишен от всякакви чувства. Ник забеляза, че стиска пистолета по-здраво.
Насочи го към него.
– Сам, недей! – извика Ник, но не му оставаше друго и дръпна спусъка два пъти. Сам падна по гръб и се удари в
мрамора. Ник усети, че подът се тресе, и тръгна към мъжа, без да отмества дулото от него. Изрита пистолета от
протегнатата ръка на сенатора.
Погледна надолу към очите на Сам, отворени, но невиждащи, с изгасваща светлина.
104.
Ник се качи по стълбите на втория етаж. Дейвид и Сам бяха мъртви. Отнемането на живот, колкото и
оправдано, дори сред целия този шум и дим, го караше да се чувства, сякаш стои сам в празна църква.
Трябваше да намери останалите и да се махнат. Застана на стълбищната площадка и видя тялото на Джеф,
отпуснато до стената. Гледката изпълни Ник с мрачно задоволство, примесено с погнуса, защото цялата поквара и
насилие на това място го смазваше.
Мина покрай Джеф, без да спира, впил очи във вратата в края на коридора, откъдето чу виковете за помощ на
Дилия. Беше отворена. Някой е разбил бравата, за да отключи. Вдигна пистолета и тръгна натам. Когато се
приближи на около три метра и половина, забеляза две фигури, които се движеха вътре и които сега се обърнаха към
него.
Карън стоеше до Дилия, а здравата ръка на Дилия я прегръщаше през врата. Дясното рамо на Карън се беше
свело леко надолу. Изглеждаше ранена. Ник свали пистолета и побягна към тях.
– Ник – възкликна тя. – Толкова съжалявам. Джеф каза, че ще те скрие на сигурно място, че е опасно да ходя в
онзи парк сама. Каза, че ако продължиш да бягаш, могат да те убият. След посещението на ФБР и всичко, което се
случваше, му повярвах. Боже, Ник, не знаех.
Ужасът, който притискаше гръбначния му стълб като желязна тръба още отпреди залез-слънце, изчезна. Всичко
между тях беше наред. Искаше само да притисне и двете до себе си, но още не можеше, не и докато не бяха всички в
безопасност.
– Всичко е наред – каза той и огледа помещението. – Горе ли те държаха?
– Разбих вратата, след като чух изстрелите – отвърна тя и сведе очи към рамото си. – Опитвах се да избягам,
когато чух гласа на Дилия оттук.
– Имаше ли още една жена? С пепеляворуса коса?
– Да – отвърна Карън, затвори очи и кимна към спалнята.
Ник пристъпи към вратата. Али лежеше на пода, забила поглед в тавана, бездиханна. Изражение, което е
виждал и преди по лицата на мъртвите, но този пълен покой му се струваше все така странен. Гърлото му се стегна.
Подът се разтресе заради пазачите, които блъскаха по входната врата. Върна се при Карън и Дилия. Те още имаха
шанс.–
Може ли да ходи?
Карън кимна.
– Мисля, че са ѝ дали нещо успокоително. Има ли начин да избягаме?
Ник надникна през тесния процеп между щорите. Видя светлините и дима.
– Всички пазачи ли знаят, че ви държат тук?
– Само Джеф и един-двама от хората му, мисля. Изглеждаше, сякаш ме крие от останалата охрана. Каза, че ме
водят някъде за собствената ми безопасност, но дотогава вече ми беше станало ясно, че се случва нещо нередно.
Вкараха ме в стаята горе и ме заключиха.
Взрив разтресе къщата. Опитваха се да разбият вратата. Ник погледна през прозореца и видя малък паркинг зад
басейна, на който стояха два черни джипа.
Бяха близо. Имаше път за бягство.
105.
Карън отвори източния вход на къщата за гости и излезе навън, подкрепяйки Дилия.
Към тях пристъпи пазач.
– Ще се оправя с нея – каза Карън. – Вътре има ранени хора. Той е там. Горе!
Ник се притисна към стената точно зад вратата в тъмното антре, притиснал пистолета към гърдите си, а
пазачът хукна по мраморния под към вътрешността на къщата.
Ник се плъзна покрай вратата, след като през нея влетяха още двама, чието внимание беше насочено към дългия
коридор и телата, проснати на земята.
Ръката го болеше ужасно при всяка крачка, но студеният нощен въздух му подейства облекчаващо. Движеше се
през сенките към алеята за автомобили, прикривайки Дилия и Карън по пътя им към черния джип. Беше готов да
стреля, за да ги преведе до края, но първата грижа на пазачите беше да огледат и прочистят къщата за гости.
Ник беше взел ключовете от тялото на Джеф и ги беше дал на Карън. Оглеждаше терена с пистолет в ръка,
когато двигателят на джипа изръмжа и запали.
Ник отиде до вратата и се качи на мястото до шофьора. Дилия лежеше на задната седалка. Той посочи към
задния портал.
– Ето там. Не пускай фаровете.
Карън подкара, стиснала волана, а колата тръгна с отскок напред.
Ник държеше пистолета в готовност, докато приближаваха изхода. В огледалата забеляза светлините на
фенерите, които обикаляха къщата за гости. Една от тях се насочи към колата, но вратата вече се отваряше заради
автоматичния датчик.
Карън натисна газта веднага щом излязоха от портала и подкара с висока скорост в нощта.
Ник гледаше назад, едновременно с това насочвайки Карън по страничните пътища, които се изкачваха по
хълмовете около имота. Усети кога асфалтът отстъпи на чакъла.
– Следват ли ни? – попита Карън, щом приближиха хребета.
Ник огледа тесните пътища, които се виеха към тях откъм гората. Не се виждаха светлини.
– Чисто е.
Погледна към задната седалка. Дилия бавно отвори очи. Той се пресегна и я хвана за ръката.
– Ето те и теб – каза тя и се усмихна в милозлив унес.
Продължиха напред през дърветата. На един завой успяха да огледат долината. Оттам се издигаше дим. Червени
и сини светлини осветяваха гората, опасвайки шосето "Оук Холоу" към имението на Дейвид. Взривовете, с които
Ник успя да влезе в къщата, бяха достатъчно силни, за да привлекат внимание от километри. Полицията вече
пътуваше натам.
Мъжете зад всичко това бяха много внимателни с доказателствата, създаваха съвършени истории, но за
ситуацията в тази къща трудно щяха да се намерят лесни обяснения – Дейвид Блейкли, мъртъв на пода, Сам
Макдона на шест метра от него със следи от барут по ръката. Сенатор, претендент за Белия дом. Тази история беше
твърде голяма, за да изчезне в нищото. Щяха да последват въпроси, а щяха да се намерят и отговори. Нямаше
останал нито един човек, който да прикрива истината.
106.
Ник престъпи през прага на офиса си, носейки дебела купчина папки. Струпа ги на бюрото и раздвижи лакът,
потривайки го с лявата ръка.
Минаха единайсет месеца, откакто Джеф счупи ръката му в имението на Дейвид Блейкли. Ник приключи
нужната физиотерапия, но ставата още го хапеше в края на някой особено дълъг ден, когато и времето се разваляше.
Чу гласа на Дилия отзад. Изглежда, свършваше с някакъв разговор по телефона.
От конферентната им зала отпред се лееше светлина. Щом се приближи, се чу отместване на стол. Карън стана
с лека усмивка, до нея имаше чанта на колелца. Компютърът ѝ стоеше отворен на масата.
Тя отиде при съпруга си и го прегърна.
– Мислех, че цял ден ще си по срещи – каза той.
– Отказах на единия клиент. Животът е твърде кратък.
– В колко часа е полетът ти? – попита Ник.
– Имам още няколко часа. Мислех си дали да не идем всички заедно на вечеря. – Тя погледна папките, струпани
на бюрото. – Имаш ли време?
Ник също огледа купчината, а после вдигна очи към нея.
– Винаги.
– "При Рей"? – попита Дилия, застанала на вратата към задния коридор, навивайки някакъв кабел. Това място
беше любимо заведение на Ник – чист арлингтънски стек, който се режеше на място.
Карън кимна.
– Дадено – каза Ник. – Аз ще карам.
Заключи папките, а после вдигна чантата на Карън по път към вратата.
Сега двамата бяха добре, далеч от онази къща, далеч от часовете на отчаяние след бягството им.
Джеф от самото начало е манипулирал Карън. Отишъл при нея в деня след убийството на Малкълм Уайдънър и
казал, че се тревожи за Ник, че съпругът ѝ вероятно изживява някакъв срив и може да е замесен в смъртта на
директора. Трябвала му помощта на Карън, за да убедят Ник да се предаде на полицията за негова собствена
безопасност. Джеф казал, че ще го склони в парка, без да се налага някой да пострада.
Добре го бяха нагласили. Всичко, което беше видяла с очите си и чула от Джеф, сочеше, че Ник е или убиец, или
луд. Все пак заплаши с пистолет сенатор и отказа да се предаде, убеждаваше Карън да не се обажда в полицията и
да не вярва на никого освен на него самия. Сега разбираше защо тя е повярвала на Джеф, на стария му приятел,
когато той се е обърнал към нея с фалшивата си загриженост.
За случилото се през онази нощ никога нямаше да простят на самите себе си, макар да бяха намерили начин да
си простят един на друг.
Той започна да се свързва с адвокати още на сутринта след бягството от дома на Дейвид Блейкли. Сега, когато
Сам, Дейвид и Джеф бяха мъртви, вече нямаше опасност Ник да излезе на светло.
Адвокатът му беше бивш заместник-началник на криминалното звено във ФБР, а сега работеше в "Уилямс и
Конъли", стожер сред специалистите по съдебни дела и правна защита. Ник знаеше колко неправдоподобно звучи
неговата история, когато я изложи от край до край в конферентната зала със стъклени стени на седмия етаж на
кантората, като представи и всички доказателства и улики, които бяха събрали с Дилия.
Случаят беше с висока значимост и риск, но адвокатът прецени, че ако всичко мине добре, може да остане в
учебниците по история, заедно с "Документите на Пентагона" и "Уотъргейт". Уреди Ник да се предаде във
федералния съд в Александрия и да му бъдат повдигнати обвинения. Веднъж спомена и възможността за сделка с
прокуратурата. Но Ник щеше да приеме само пълната истина дори ако това означаваше съдебен процес.
Парче по парче, историята на Ник получаваше потвърждение от разкритията на ФБР за случилото се във вилата
на Дейвид Блейкли. Криминалистите обрисуваха обезпокоителна картина – Сам Макдона беше убил Дейвид
Блейкли, Джеф Търнър беше застрелял Али Уолдрон, една от подчинените на Дейвид, задържана в комплекса.
Екипът следователи претърси имота и в крайна сметка откри сейф, в който беше скрита застрахователната
полица, пазена от Блейкли толкова дълго – окъсано парче плат, зацапано с кръвта на Катрин Уилсън и Сам Макдона.
Беше доказателство за нещо черно, случило се на Четвърти юли преди двайсет и пет години.
До края на лятото обвиненията срещу Ник бяха свалени. Сега беше ключов свидетел в разследването на
Конгреса за убийството на Малкълм Уайдънър и другите престъпления, извършени от Дейвид Блейкли, с които
беше разчиствал пътя на Сам Макдона към президентския пост.
От време на време избухва по някой толкова грозен скандал, че целият град обръща поглед към него и си
позволява да отклони вниманието си от ежедневието. Служителите на закона отчаяно се опитваха да минимизират
щетите и да докажат, че са от светлата страна, когато аферата превзе всички заглавия на вестниците и кабелните
новинарски емисии.
Хора, които допреди няколко месеца си бяха имали вземане-даване с Дейвид и Сам, сега ги сочеха с пръст и
даваха печални изявления пред пресата. Беше съвсем лесно. Сам и Дейвид бяха мъртви. Вече не предлагаха услуги и
нямаха тайни за продан.
В Конгреса се разглеждаше проектозакон за осветяване на мръсните пари и финансирането на кампаниите.
Частични мерки, съвсем недостатъчни, но все пак повече от онова, което очакваше Ник.
Не знаеше колко навътре ще задълбае разследването, колко далеч ще се разпростре извън Сам и Дейвид към
други, които се бяха облагодетелствали от тяхната тактика. Политиците и кандидатите щяха да се опитат да
разкажат само половината история и да оставят тези двамата да поемат греховете на целия град.
Това беше единственото хубаво нещо, което произлезе от кървавата касапница в дома на Дейвид – Сам и
Дейвид вече бяха платили за стореното. На престъпленията им беше сложен край. Не се налагаше Ник да разчита на
Вашингтон за правосъдие. Ако двамата мъже бяха останали живи, цялата история вероятно щеше да остане скрита
завинаги.
И все пак той нямаше да спре, докато всички, които бяха играли някаква роля в политическите машинации на
Дейвид, не се разкриеха, докато историите на Ема Блеър и Катрин Уилсън не излезеха наяве.
Истината рядко идва като провидение свише, което променя всичко с един светкавичен удар. Ник знаеше, че
истината представлява дълга битка, ежедневна борба от ранни зори до късен мрак. Радваше се, че може да изиграе
своята роля, да е част от останалите хора, които ставаха рано сутрин, бореха се с трафика или се тълпяха в метрото
и се опитваха да направят нещо почтено в този град въпреки всичко.
Ник вече беше започнал работа по различни задачи в своя офис. Отдели толкова време да нищи подробности и
да пие отвратително кафе с разследващите от Конгреса, с агентите от ФБР и помощник-прокурорите, че нямаше
нищо по-нормално от това да предложи доброволното си съдействие и след като името му беше изчистено. Започна
да ги консултира по въпроси в сферата на защитата на свидетели, по неразкрити случаи от миналото и разследвания
от обществена важност, като използваше умението си да влиза в главата на престъпника и усвоеното по време на
обучението си по правозащитни дейности в "Сикрет Сървис". Винаги е бил по-скоро човек на действието, мишена
за куршуми на терен, отколкото следовател, но нещо се беше обърнало в него през онази нощ между болницата и
вилата на Дейвид Блейкли.
Карън се раздели с много от клиентите си и започна да се съсредоточава повече върху работата си с
общественополезни организации и фондации. Окуражаваше Ник в усилията му да се върне в лоното на закона, да
помага в намирането на изчезнали хора и разгадаването на неразкрити престъпления. И във ФБР, и в щатската и
местната полиция имаше хиляди такива, докладите изпълваха архивите и мазетата из Вашингтон и Куантико,
шкафове, претъпкани с папка след папка. Всяка от тях можеше да съдържа скрита истина, история, която чакаше да
бъде разказана.
В "При Рей" си говориха още дълго, след като им разчистиха масата. Карън помагаше на Дилия по време на
възстановяването ѝ и сега тримата се събираха за вечеря всяка неделя, бяха много близки след сполетелите ги
премеждия, истинско семейство във всичко, с изключение на името.
Закараха Карън на летището за двудневната ѝ командировка. Ник занесе багажа ѝ до тротоара, а след това дълго
държа съпругата си в прегръдките си, спокоен сред пътниците, самолетите и профучаващите наоколо автомобили.
Лек дъждец се сипеше над града, когато с Дилия се върнаха в офиса и влязоха вътре. Той седна зад бюрото,
отключи чекмеджето си и извади папките. Дилия дойде след няколко минути и постави чаша кафе до лаптопа.
– Струва ми се, че ще стоиш до късно.
– Благодаря.
Тя го потупа по рамото и излезе.
Улиците сега бяха тихи, студена вечер във Вашингтон. Ник придърпа стола си напред и се захвана за работа.
КРАЙ__