
Annotation
Коварен удар право в сърцето на най-могъщия политически елит.
Майк Форд познава и двете страни на закона. Израснал в свят на мошеници, той се
измъква от тинята с много труд и усилия и записва право в Харвард.
Но Майк дължи много пари на недобронамерени хора…
Едно предложение може да реши финансовите му проблеми. Той е нает от „Групата
Дейвис“, най-уважаваната правителствена консултантска фирма. Тяхната специалност е…
търговия с влияние. На най-високо ниво. Те дърпат конците на най-влиятелните хора,
които движат Вашингтон, САЩ и света.
Но щастливи случайности няма!
Майк е въвлечен в съблазнителна и опасна игра с властта, от която няма как да излезе
чист. Не и когато неговата роля е да поеме вината.
Единственото, което може да направи, е да се завърне към стария си занаят и да
използва целия си арсенал от умения. Да лъже, да мами, да краде, а този път… може би
дори да убива. За да оцелее, Майк трябва да победи най-добрите в тяхната собствена игра!
Политическите интриги, скоростното действие и острите завои в сюжета превръщат
„500“ в шедьовър от класата на „Фирмата“ Романът е преведен в 20 страни, а правата за
филмиране са закупени от Twentieth Century Fox.
Матю Куърк
Пролог
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Шеста глава
Седма глава
Осма глава
Девета глава
Десета глава
Единайсета глава
Дванайсета глава
Тринайсета глава
Четиринайсета глава
Петнайсета глава
Шестнайсета глава
Седемнайсета глава
Осемнайсета глава
Деветнайсета глава
Двайсета глава
Двайсет и първа глава
Двайсет и втора глава
Двайсет и трета глава
Двайсет и четвърта глава
Двайсет и пета глава
Двайсет и шеста глава
Информация за текста
notes
1234567
Матю Куърк
500
серия „Майк Форд“ #1
На Хедър
Пролог
Мирослав и Александър изпълваха предните седалки на рейндж роувъра в отсрещната
страна на улицата. Двамата сърби бяха облечени в обичайните си дипломатически
униформи — тесни черни костюми „Бриони“, но изглеждаха по-ядосани от обикновено.
Александър вдигна дясната си ръка, за да ми покаже зиг зауера си. Много изискано! Ала не
се тревожех особено много за двамата главорези на предната седалка. Най-лошото, което
можеха да направят, беше да ме убият, а в момента това изглеждаше една от по-добрите
ми възможности за избор.
Задното стъкло се смъкна и оттам гневно погледна Радо. Той предпочиташе да отправя
заплахите си със салфетка за хранене. Вдигна една и леко избърса ъгълчетата на устата си.
Наричаха го Краля на сърцата, защото… ами ядеше човешки сърца. Бях чувал, че прочел
статия в „Икономист“ за деветнайсетгодишен либерийски диктатор с подобни вкусове.
Беше решил, че този вид скандално злодейство ще придаде на престъпната му дейност
необходимата атрактивност в претъпкания глобален пазар, и затова бе усвоил навика.
Дори не се безпокоях, че ще бръкне в сърцето ми. Това обикновено е фатално и както
вече споменах, много би опростило дилемата ми. Проблемът беше, че Радо знаеше за Ани.
Ето защо вилицата и ножът изглеждаха лесен изход пред вероятността да убие още един
любим човек заради моите грешки.
Кимнах на Радо и тръгнах по улицата. Беше хубаво майско утро в столицата на нацията,
с небе като син порцелан. Кръвта, която течеше от главата ми, засъхваше, втвърдяваше се
и ме сърбеше. Левият ми крак се влачеше по асфалта. Коляното ми беше подуто като
топка за ръгби. Опитах да се съсредоточа върху него, за да забравя за раната в гърдите си,
защото ако мислех за нея — не толкова за болката, колкото за това колко е страшна, бях
сигурен, че ще припадна.
Докато се приближавах, офисът изглеждаше стилен както винаги — четириетажна
федерална къща, построена в гората в Калорама, сред посолства и консулства. Там се
помещаваше „Групата Дейвис“, най-уважаваната правителствена консултантска фирма за
стратегии във Вашингтон, окръг Колумбия, на която предполагам, че все още бях
служител. Извадих ключовете от джоба си и ги размахах до ключалката на вратата, но без
резултат.
Дейвис обаче ме очакваше. Погледнах към камерата и ключалката забръмча.
Влязох във фоайето, поздравих шефа на охраната и забелязах малкия пистолет „Глок“,
който беше извадил от кобура и държеше до крака си. След това се обърнах към шефа си
Маркъс и му кимнах за поздрав. Той стоеше от другата страна на детектора за метал, махна
ми с ръка да мина и ме претърси от главата до петите. Проверяваше за оръжия и
подслушвателни устройства. С ръцете си Маркъс беше направил хубава, дълга кариера от
убийства.
— Съблечи се — заповяда.
Подчиних се и изхлузих ризата и панталоните си. Дори Маркъс трепна, когато видя
кожата на гърдите ми, която се беше набръчкала около телчетата от телбода. Той надникна
набързо в гащите ми и, изглежда, остана доволен, че нямам „бръмбари“. Облякох се.
— Плика — рече и посочи кафявия плик, който носех.
— След като се договорим — отвърнах. Пликът беше единственото нещо, което ме
пазеше жив, и затова не изпитвах голямо желание да се разделя с него. — Информацията
ще бъде оповестена публично, ако изчезна.
Маркъс кимна. Подобни застраховки бяха стандартна практика в занаята. Самият той
ме научи на това. Поведе ме нагоре по стълбите към кабинета на Дейвис и застана на пост
до вратата, докато влизах.
Там до прозореца стоеше и гледаше към центъра на Вашингтон единственият човек,
който ме притесняваше, възможността за избор, която беше много по-лоша от
вероятността Радо да изтръгне сърцето ми — Дейвис, с бащинската си усмивка.
— Хубаво е, че те виждам, Майк. Радвам се, че си решил да се върнеш при нас.
Той желаеше сделка. Искаше да чувства, че отново ме притежава. И най-много от
всичко се страхувах, че ще се съглася.
— Не знам как се объркаха толкова много нещата — добави Дейвис. — Баща ти…
Съжалявам.
Баща ми беше мъртъв от снощи. Дело на Маркъс.
— Държа да знаеш, че ние нямаме нищо общо с това.
Не казах нищо.
— Може би трябва да попиташ сръбските си приятели. Ние можем да те защитим, Майк
— теб и хората, които обичаш. — Той се премести малко по-близо до мен. — Само кажи и
всичко ще свърши. Върни се при нас, Майк. Необходима е само една дума — „да“.
И това беше странното на всички игри и мъчения. След случилото се Дейвис наистина
мислеше, че ми прави услуга. Искаше ме обратно и ме смяташе за свой син, по-млад
вариант на себе си. Трябваше да ме поквари и да ме притежава или всичко, в което
вярваше, целият му жалък, користолюбив свят щеше да бъде лъжа.
Баща ми предпочете да умре, отколкото да играе с Дейвис. Да умре гордо, вместо да
води корумпиран живот. Измъкна се. Чисто и просто. Аз обаче нямах този лукс. Смъртта
ми само щеше да бъде началото на болката. Нямах по-добър избор. Затова дойдох тук и се
готвех да стисна ръката на дявола.
Вдигнах плика и се приближих до прозореца. Вътре беше единственото нещо, от което
се страхуваше Хенри Дейвис — доказателство за едно почти забравено убийство.
Единствената му грешка. Единствената небрежност в дългата му кариера. Част от него,
която бе изгубил преди петдесет години, и сега искаше да му бъде върната.
— Единственото истинско доверие е, когато двама души знаят тайните си, Майк.
Когато един друг са се притиснали в ъгъла. Взаимно гарантирано унищожение. Всичко
друго са сантиментални глупости. Гордея се с теб. Ти играеш същата игра като мен, когато
започвах.
Хенри непрекъснато повтаряше, че всеки има цена, и беше открил моята. Ако приемех,
щях да си върна живота — къщата, парите, приятелите и почтената фасада, която винаги
съм искал. Откажех ли, за мен и Ани всичко свършваше.
— Кажи си цената, Майк. Можеш да я имаш. Всеки, който се е издигнал, е сключвал
такава сделка по пътя си нагоре. Такава е играта. Е, какво ще кажеш?
Сделката беше стара. Заменяш душата си срещу всичките царства на земята и славата
им. Разбира се, щеше да има пазарене за детайлите. Нямах намерение да се продам евтино,
но това бързо беше изгладено.
— Ще ти дам доказателството — рекох и почуках с пръст по плика — и гаранция, че
никога повече няма да се тревожиш за него. В замяна Радо ще се махне. Полицията ще ме
остави на мира. Ще си върна живота. И ще стана пълноправен партньор.
— И отсега нататък си мой — каза Хенри. — Пълноправен партньор и в мокрите
поръчки. Когато намерим Радо, ти ще прережеш гърлото му.
Кимнах.
— Тогава се договорихме. — Дяволът Хенри протегна ръка.
Стиснах я и му дадох душата си заедно с плика.
Това обаче бяха глупости, поредната хазартна игра. Умри безславно с чест или живей
славно и корумпирано. Не избрах нито едното от двете. В плика нямаше нищо. Опитвах се
да търгувам с празни ръце с дявола и затова всъщност нямах избор — трябваше да го
победя на собствената му игра.
Първа глава
Закъснявах. Погледнах се в едно от грамадните огледала с позлатени рамки, които бяха
окачени навсякъде. Под очите ми имаше тъмни кръгове от безсъние и прясна ивица от
изгаряне на челото ми. Иначе изглеждах като всеки друг амбициозен, напорист, жадуващ
за големи постижения студент, които се стичаха в Лангдъл Хол.
Семинарът беше на тема „Политика и стратегия“. Бързо се вмъкнах вътре. Беше само
със заявления и по преценка — шестнайсет души — и имаше славата, че е ракетна
площадка за изстрелване на бъдещи лидери във финансите, дипломацията, армията и
правителството. Всяка година Харвард избираше няколко тежкари от Вашингтон и Ню
Йорк и ги довеждаше да ръководят семинара. Той беше възможност за вечните студенти,
които искаха да станат важни клечки — и в университета нямаше недостиг от тях — да
покажат с уменията си да „мислят мащабно“ с надеждата, че някой институционен дон ще
ги забележи и ще ги изтласка към бляскава кариера. Огледах масата. Имаше светила от
правната сфера, икономиката, философията и дори двама доктори на науките по медицина.
В стаята струеше себелюбие като въздух от парно отопление.
Следвах право трети курс, както и политология, и нямах представа как съм успял да си
проправя път до Харвард или семинара. Това беше доста типично за последните десет
години от живота ми и затова го отминах, като повдигнах рамене. Може би всичко беше
само дълга поредица от чиновнически грешки. Обичайната ми нагласа беше да не задавам
много въпроси.
Закопчано сако и панталони в цвят каки. Съумявах да изглеждам подходящо, макар и с
поизносени и овехтели дрехи. Бяхме в разгара на дебата. Темата беше Първата световна
война. Професор Дейвис ни гледаше в очакване и изтръгваше отговорите от нас като
инквизитор.
— И така, Гаврило Принцип изскача и удря случаен зрител с малкия си пистолет
„Браунинг 1910“. Застрелва австрийския ерцхерцог в югуларната вена и после съпругата му
в корема, докато тя предпазва с тяло мъжа си. И с това си действие той слага началото на
Първата световна война. Въпросът е защо? — Дейвис ни огледа гневно. — Не
преразказвайте онова, което сте чели, а мислете.
Гледах как другите се въртят неспокойно на местата си. Дейвис определено можеше да
се окачестви като тежка категория. Останалите студенти в групата бяха проучили
кариерата му със завидна обсебеност. Аз знаех по-малко, но достатъчно. Той беше стара
вашингтонска кримка. От четирийсет години познаваше всеки влиятелен човек, двете
прослойки под влиятелните хора и най-важното, къде са скрити кирливите им ризи. Беше
работил за Линдън Джонсън, след това за Никсън и после беше минал на свободна
практика. Сега ръководеше баровската „консултантска“ фирма за стратегии „Групата
Дейвис“, която винаги ме караше да се замисля за групата „Кинкс“ (това би трябвало да ви
подскаже колко съм годен за безмилостен кариеризъм във Вашингтон). Дейвис имаше
влияние и можеше да го изтъргува за всичко, което поискаше, включително, както
подчерта един участник в семинара, за имение в Чеви Чейз, място в Тоскана и ранчо с
десет хиляди акра на централното калифорнийско крайбрежие. Той преподаваше като гост
на семинара вече от няколко седмици. Състудентите ми буквално вибрираха от вълнение.
Не ги бях виждал толкова нетърпеливи да смаят някой лектор. Това ме накара да стигна до
извода, че Дейвис има притегателната сила на слънцето в различните орбити на официален
Вашингтон.
Обичайните му методи на преподаване бяха да седи спокойно и умело да прикрива
отегчението си, сякаш слуша как група второкурсници бълват до болка познати баналности
за динозаврите. Не беше много висок, вероятно метър седемдесет и пет, но някак се
извисяваше застрашително над останалите. Обаянието му беше осезаемо. Хората спираха
да говорят, приковаваха очи в лицето му и скоро се подреждаха около него като метални
стружки около магнит.
* * *
Странното у него беше гласът му. Човек очакваше; че ще гърми, но Дейвис винаги
говореше тихо. Той имаше белег точно където челюстта се срещаше с ухото. Колегите
размишляваха дали някоя стара рана няма нещо общо с тихия му тон, но никой не знаеше
какво се е случило. Това обаче нямаше голямо значение, защото повечето класни стаи
утихваха, когато той отвореше уста.
Студентите му отчаяно искаха да бъдат чути и забелязани от преподавателя. Всеки
беше подготвил отговора си на въпроса на Дейвис. В семинарите има изкуство — кога да
оставиш другите да дърдорят и кога да се намесиш. Малко прилича на бокс или…
предполагам, на фехтовка или скуош, или някое друго занимание през свободното време
на студентите от „Бръшляновата лига“. Младежът, който винаги се изказваше пръв и
никога нямаше теза, започна да говори нещо за движението „Млада Босна“, но втренченият
поглед на Дейвис го уплаши и взе да мънка. Щом другите надушиха слабост, и започнаха
да викат, сипейки остроумия за Велика Сърбия срещу южните славяни, босненци срещу
бошняци. Тройното съглашение и двойния стандарт.
Онемях от страхопочитание. Не беше само заради фактите, които бяха събрали (някои
момчета сякаш знаеха всичко), но и заради поведението им. Във всяко тяхно движение се
виждаше самочувствие на избраници, сякаш порастваха, тичайки из кабинета, докато
бащите им се наливаха с малцово уиски и обсъждаха съдбата на нациите, или от двайсет и
пет години зубреха история на дипломацията само за да минава времето, докато на бащите
им омръзнеше да управляват света и им позволяха да поемат кормилото. Бяха толкова…
почтени, по дяволите. Обикновено обичах да ги наблюдавам, харесвах местенцето, което
бях успял да си извоювам в този свят, и ми беше приятно да мисля, че най-после мога да
мина за един от тях.
Но не и днес. Беше ми трудно. Не можех да достигна нивото на размяната на реплики,
доводите и оборването им, още по-малко да ги надмина. В добрите си дни бих имал шанс,
но всеки път, когато се замислях за микрополитиката на Балканите преди едно столетие,
виждах една цифра — голяма, червена и проблясваща. Само това бях записал в тетрадката
си — 83 359 долара, оградена и подчертана, и последвана от няколко други — 43 2365.
Не бях спал през нощта. След работа — често посещавам бар на юпитата „Барли“ —
отидох при Кендра. Реших да се възползвам от погледа й, който сякаш казваше: „Ела ме
изчукай“. Това щеше да ми се отрази по-добре, отколкото деветдесетте минути сън, които
евентуално можех да си позволя, преди да се събудя и да прочета хиляда и двеста страници
ситно изписана „Теория за международните отношения“. Кендра имаше черна коса, в
която може да се удавиш, и тяло, което пораждаше похотливи мисли. Главното обаче
беше, че момичетата на име Кендра, които работят за бакшиши и не те поглеждат в очите
в леглото, са пълна противоположност на всичко, което си казвах, че искам.
Излязох от дома й и се върнах вкъщи в седем сутринта. Разбрах, че има нещо, когато
видях едната от малкото ми на брой тениски на стъпалата и старото кресло на баща ми,
преобърнато на тротоара. Входната врата на апартамента ми беше разбита, при това
несръчно. Изглеждаше така, сякаш го беше направил злобен черен мечок. Бяха изчезнали
леглото ми, повечето мебели, лампите и малки кухненски уреди. Нещата ми бяха
разхвърлени навсякъде.
Хора ровеха в боклука ми на тротоара, сякаш беше раздаване на вещи без пари в края
на дворна разпродажба. Изгоних ги и прибрах каквото беше останало. Креслото беше
непокътнато. Тежеше колкото гардероб и двама души трудно биха го отнесли.
Докато оглеждах апартамента си, забелязах, че службата „Събиране на задължения
„Креншоу“ не бяха съзрели стойността на „История на Пелопонеската война“ на Тукидид,
нито дебелата тринайсет сантиметра купчина листове, която трябваше да прочета за
семинара след два часа. Бяха ми оставили кратко любовно писмо на масата в кухнята:
„Взехме мебелите като частична вноска. Неизплатен баланс: 83 359 долара“. Вече познавах
законите и от пръв поглед видях около седемнайсет фатални грешки на „Креншоу“ в
подхода към събирането на дългове, но те бяха безмилостни като дървеници и аз едва
смогвах да платя образованието си, за да събера пари да ги съдя до дупка. Но и този ден
щеше да дойде.
Предполага се, че дълговете на родителите умират заедно с тях, уредени от законите за
наследството, но не и моите. Осемдесетте и трите хиляди долара са равносметката,
дължима за лечението на рака на стомаха на майка ми. Тя почина. И ако позволите един
съвет, ако майка ви умира, не плащайте сметките й с вашата чекова книжка.
Защото някои гадни кредитори като „Креншоу“ ще приемат това като претекст да ви
погнат, след като тя умре. Ще кажат, че негласно сте поели дълговете. Това не е съвсем
законно, но не е и нещо, от което знаеш как да се пазиш, когато си на шестнайсет години и
започнат да пристигат сметките от радиологията, и се опитваш да спасиш живота на майка
си, като работиш извънредно в „Замразена горчица Милуоки“, а баща ти излежава двайсет
и четири годишна присъда във федералния затвор „Алънуд“.
Бях се озовавал в подобни препирни твърде често, за да губя време да се ядосвам. Щях
да постъпя като всеки друг път. Колкото повече се мъчеха да ме теглят надолу нещата от
миналото, толкова по-усилено се стараех да се издигна над тях. И това означаваше да
издигна стена около това малко бедствие и да свърша колкото е възможно повече работа,
за да не говоря като малоумник на семинара на Дейвис. Изнесох четивото си на тротоара и
изправих старото кресло. Седнах и се вглъбих в есетата на Чърчил, докато покрай мен
преминаваха коли.
След малко изпитах ужасна умора. Отприщилата се по време на секса енергия се
изпари, премина и тръпката на въодушевление да се разправям с „Креншоу“, като не отида
на лекцията. За да вляза на семинара, трябваше да прокарам личната си карта през
четящото устройство на входа на Лангдъл Хол. Наредих се на дългата опашка от студенти,
които пъхаха картите си в четеца, минаваха през въртящите се метални прегради и бързаха
да си намерят място. Моята карта обаче накара екранчето да светне в червено, а не в
зелено. Металната бариера се заключи и блъсна коленете ми назад. Горната половина на
тялото ми продължи напред в едно от онези мъчително бавни падания, когато осъзнаваш
какво става, но не можеш да направиш нищо през десетте секунди, през които сякаш
продължава строполяването ти върху тънък мокет, постлан върху бетон.
Симпатичната студентка зад бюрото мило ми обясни, че вероятно трябва да проверя в
отдел „Дължими суми“ за неплатени учебни такси, а после небрежно избърса ръцете си с
влажна кърпичка. „Креншоу“ сигурно бяха запорирали банковите ми сметки и плащанията
ми за образование бяха прецакани, а Харвард се грижи да им плащат така ревностно както
на тях. Наложи се да заобиколя Лангдъл и да се вмъкна вътре зад младеж, който беше
излязъл да пуши до страничната врата.
Предполагам, че разсеяността ми беше очевидна на лекцията. Имах чувството, че
Дейвис гледа право в мен. И после усетих, че идва. Борих се с всички сили със себе си, но
понякога не можеш да направиш нито. Трябваше да се прозея — широко, като лъв. Не
можеше да се скрие зад ръката ми.
Дейвис ме прониза с поглед, остър като кама, с който се втренчваше в профсъюзни
лидери и агенти на КГБ.
— Отегчаваме ли ви, господин Форд? — попита той.
— Не, сър. — В стомаха ми се надигна неприятно усещане за безтегловност. —
Извинявам се.
— Тогава защо не споделите мислите си за политическото убийство?
Другите се помъчиха да прикрият задоволството си — един амбициозен кариерист по-
малко, когото да стъпчат. Мислите, които ме обсебваха, бяха, че не мога да се отърва от
„Креншоу“, докато не завърша университета и не си намеря свястна работа, и че не мога да
направя нито едното, нито другото, докато не се отърва от „Креншоу“, и пак оставам с
дълг от осемдесет и три хиляди долара и десет хиляди и шейсет към Харвард, и няма как
да спечеля тези пари. Всичко, което бях изкарал с много труд за десет години, и
уважението, което си бях извоювал, бяха на път завинаги да се изплъзнат от ръцете ми. И в
дъното на всичко беше баща ми, затворникът. Той пръв се забърка с „Креншоу“ и
дванайсетгодишен ме остави мъжа вкъщи. Той трябваше да направи на света услуга, като
пукне вместо майка ми. Представих си го как се хили самодоволно и колкото и да не исках,
мислех само за…
— Отмъщение — отговорих.
Дейвис допря рамките на очилата си до устните си в очакване да продължа.
— Гаврило Принцип е много беден, нали? Шестте му братя и сестри умират и
родителите му го зарязват, защото не могат да го изхранват. И той си мисли, че причината
да не му върви в живота, е, че австрийците са стъпили на врата на семейството му, откакто
е роден. Мършав е и бунтовниците се изсмиват и го изгонват, когато се опитва да се
присъедини към тях. Той е бил нищожество и се е помъчил да вдигне шум около себе си.
Другите убийци са се уплашили, но Принцип… Ами, било му е писнало повече, отколкото
на всеки друг. Искал е да докаже нещо. Двайсет и три години насъбирана омраза. Затова е
извършил злодеянието — да стане известен, дори ако това е означавало да убие човек.
Особено ако е означавало да убие човек. И колкото по-опасна е била мишената, толкова
по-добре.
Колегите ми възмутено отместиха погледи от мен. Не говорех много на семинара и
когато го правех, се опитвах да използвам изтънчен, високопарен харвардски английски
като всички останали, а не обикновения разговорен език, с какъвто току-що бях изтърсил
обяснението си. Зачаках Дейвис да ме изгони. Бях говорил като улично хлапе, а не като
млад, перспективен кандидат за правителствена служба.
— Не е зле — отбеляза той, замисли се за миг и после огледа другите. — В Първата
световна война има велика стратегия. Вие се увличате по абстракции. Не забравяйте, че в
края на краищата става дума за хора. Някой трябва да натисне спусъка. Ако искаш да
водиш нации, трябва да започнеш, като разбереш обикновения човек, желанията и
страховете му и тайните, които няма да признае и дори вероятно не съзнава, че пази. И
щом узнаеш това, ти го притежаваш, и тялото, и душата му.
* * *
След лекцията аз бързах да се измия и да оправя бедствието в апартамента си, но една
ръка ме спря. Очаквах, че е Креншоу, готов да ме унижи пред добрите хора от Харвард.
И това може би беше за предпочитане, защото беше Дейвис с неговия пронизващ като
кама поглед и шептящ глас.
— Искам да говоря с вас — каза. — В единайсет без петнайсет в кабинета ми?
— Страхотно — отвърнах и опитах да се успокоя. Може би Дейвис беше запазил
конското за среща на четири очи. Класика.
Нуждаех се от храна и сън и кафето щеше да замени и двете за известно време. Нямах
време да се върна в апартамента си и без много да мисля, отидох в „Барли“ — бара, където
работех. Единственото, което се въртеше в главата ми, беше цифрата 83 359 долара и
безкрайните жалки пресмятания как никога няма да мога да ги изплатя.
Барът беше претенциозна кубична сграда с твърде много прозорци. Вътре беше само
Оз, управителят, който работеше и като барман няколко смени седмично. Осъзнах го едва
когато изпих първата глътка горчиво кафе. Не бях дошъл заради кофеина. Изредих наум
цифрите — 46 79 35, 43 23 65 и така нататък. Това бяха комбинации за сейфа „Сентри“.
Оз, зетят на собственика, го крадеше. И не само от време на време, обичайното
обявяване на по-малко приходи. Той гепеше от напитките. От известно време наблюдавах
играта му — продаваше питиета и прибираше парите в джоба си, пишеше сметки за
половината консумация на редовните клиенти и не ги маркираше на касата. Укриването на
откраднатите пари всяка нощ сигурно беше започнало да става трудничко, тъй като Оз го
правеше, докато ние чакахме да бъдем изгонени. Ето защо бях абсолютно сигурен, че
негодникът ги държи в сейфа. Чувствах го, вероятно защото действията му не бяха умели.
На негово място щях да действам по-хитро. Научният термин е „буден опортюнизъм“ и
означава, че ако имаш очите на престъпник, виждаш света различно — нищо повече от куп
ненаблюдавани буркани с бонбони. Започвах да се тревожа за себе си, защото сега, след
като отчаяно се нуждаех от пари, отново всичко изскачаше пред мен — незаключени коли,
отворени врати, изпуснати портмонета, евтини ключалки, тъмни входове.
Колкото и да се стараех, не можех да забравя чиракуването си, придобитата си по
нечестен начин компетентност. Не можех да пренебрегна многобройните покани да се
отклоня от правия път. Хората, изглежда, мислят, че крадците разбиват ключалки, катерят
се по водосточни тръби и се вмъкват през прозорци. Обикновено обаче крадците трябва
само да си отварят очите на четири. Парите са там, оставени от почтени хора, които не
могат да повярват, че наоколо дебнат такива като мен. Скритият ключ, незаключеният
гараж, ПИН кодът с цифрите на годишнина. Всичко е там и чака да го вземеш. И най-
странното е, че колкото по-порядъчен ставах, толкова по-лесно беше да бъда нечестен.
Сякаш непрекъснато увеличаваха изкушенията, за да ме подложат на изпитание след
годините на почтеност. Като безобиден студент в закопчано догоре сако аз вероятно
можех да изляза от „Кеймбридж Сейвингс енд Тръст“ с чувал за боклук, пълен със
стотачки, и револвер, затъкнат в колана, и пазачът да ми държи вратата и да ми пожелае
приятна събота и неделя. Буден опортюнизъм. Така разбрах, че Оз не сменя комбинацията
на сейфа и че трябва само да набера последната цифра, за да го отворя. Така разбрах, че
цифрата е 65. Така знаех, че дори ако Оз смени комбинацията, сейфовете „Сентри“ идват
от производителя с предварително въведени само няколко кода, които се наричат пробни,
и че щом завършва на 65, почти сигурно е, че някой по веригата е бил твърде мързелив, за
да промени фабричната комбинация 43-23-65. Така забелязах, че Оз не може да пресмята
бакшишите, още по-малко да държи точна сметка на плячката, и че пиянството му се е
влошило — в десет и половина сутринта той вече беше преполовил налято преди пет
секунди уиски „Джеймисън“ в голяма порцеланова чаша с малко кафе. Дори да
забележеше, че липсва нещо, на кого щеше да каже? Сред крадците няма честност, нали?
Оз беше извадил чекмеджетата на касата и ги беше оставил на тезгяха. След това ги
занесе в кабинета. Чух, че сейфът се отвори и се затвори. Той се върна и рече:
— Ще отида да си купя цигари. Ще пазиш ли бара?
Шансът почука на вратата ми. Кимнах.
Вмъкнах се в кабинета и натиснах дръжката на сейфа. Беше отворен. Господи! Оз
направо ме молеше да го обера. Погледнах съдържанието и преброих четирийсет и осем
хиляди долара в банкови бандероли и може би още десет бона и нещо, натрупани на
купчина. Доста беше закъснял да вложи парите в банката.
Имах две възможности. Можех да отмъквам по малко в стил „златната кокошка“ и да се
отърва от Креншоу, докато завърша университета. Или да реша проблема с един удар —
да дойда призори и да опразня сейфа. Задната врата беше като форт Нокс, но предната
можеше да се отвори с „кози крак“ за минута и половина. Щом има следи от проникване с
взлом, застрахователят плаща. Никой нямаше да пострада. Огледах горните чекмеджета на
бюрото и после корковото табло и комбинацията — 43 23 65 — беше там, на забодена с
кабарче бележка, написана с неграмотния почерк на Оз. Направо си го просеше.
Трябваше да платя поне обучението си в Харвард, при това тази седмица, иначе
нямаше да завърша и целият ми труд щеше да отиде на вятъра. Кръвта ми бушуваше. Обзе
ме вълнение. Чувствах се добре. Наистина ми беше приятно. Тръпката ми беше липсвала.
От десет години бях чист и почтен предприемчив човек. Не бях се отклонявал от правия
път и бях взимал бонбони само от буркани, с които супермаркетите черпеха клиентите си.
Чувствах се добре, докато стоях пред отворения сейф. Твърде добре. Мошеничеството
беше в кръвта ми. И знаех, че ще ме унищожи — така както стана с баща ми и семейството
ми, ако само му дам и най-малкия шанс. Погледнах внимателно изгладената си риза,
мокасините си и Тукидид, който ме гледаше от корицата на книгата.
— Да си го начукам — измърморих.
Кого заблуждавах? Бях прекалено почтен, за да бъда престъпник. И някак все още
твърде нечестен, за да бъда почтен. Допих кафето си и се втренчих в празната чаша.
Отдавна бях избрал да бъда честен, за да оцелея, и щях да удържа, дори ако това ме
убиеше.
Затворих вратата.
* * *
Представях си кабинета на Дейвис като снимачна площадка на филм за Втората
световна война — стая с географски карти и огромни глобуси, а той — да мести насам-
натам армии с лопатка на крупие. Харвард обаче го беше настанил в кабинет за гости в
Литауер Хол, с черешов фурнир и без прозорци.
Седнах срещу него и почувствах странно дежа вю. Той сякаш се уголемяваше, докато
ме гледаше, и си спомних нещо от миналото — какво е да си в съдебна зала със съдия,
втренчил се в теб.
— Трябва да хвана самолета за Вашингтон след няколко минути — каза Дейвис, — но
първо исках да говоря с вас. Вие бяхте сътрудник в „Дамрош и Кокс“ през лятото, нали?
— Да.
— Смятате ли да работите с тях, след като завършите?
— Не.
Това беше доста необичайно. Реалната работа в юридическия университет е през
първата година и половина, когато се стремиш да станеш сътрудник през лятото в някоя
фирма. Черпят те с ядене и пиене и ти плащат много, за да не правиш нищо и да
компенсират за седемте години ад, които ще те накарат да платиш като сътрудник. Вземат
ли те за лятото, малко или повече имаш гарантирана работа, след като се дипломираш,
освен ако не си страхотен некадърник. „Дамрош и Кокс“ не ме поканиха отново.
— Защо? — попита Дейвис.
— Икономическа рецесия. И знам, че не съм типичният кандидат.
Той извади няколко листа и ги прегледа. Биографията ми. Сигурно я беше взел от отдел
„Професионално ориентиране“.
— Шефът ви в „Дамрош и Кокс“ каза, че сте много добър, същинска природна стихия.
— Много мило от негова страна.
Дейвис подреди листовете и ги остави на бюрото.
— „Дамрош и Кокс“ са двама шибани сноби с бели обувки — отсече.
Това беше и моята теория защо не ме наеха, но ми отне секунда да я възприема от
устата на преподавателя. Фирмата му имаше славата, че лесно може да прецака и най-
добрите шибани сноби с бели обувки.
— Отишли сте във флота на деветнайсет, когато повечето ви колеги от семинара
вероятно са се напивали в Европа през академичния си отпуск. Отличен кадет. Година в
колежа в Пенсакола, а после сте се прехвърлили в Държавния колеж на Флорида и сте
завършили пръв в групата за две години. Един от най-високите резултати на
кандидатстудентския изпит по право. В момента следвате и политология в „Кенеди“, и
право в Харвард. И… — той погледна в друг лист — взимате четири години за три. Как
плащате образованието си?
— Със заеми.
— Около сто и петдесет хиляди долара?
— Горе-долу. И работя в един бар.
Дейвис погледна тъмните сенки под очите ми.
— Колко часа седмично?
— Четирийсет-петдесет.
— Плюс лекциите. — Той поклати глава. — Ще ви питам нещо, защото се справихте
добре с мотивите на Гаврило Принцип. Какво ви мотивира?
Това очевидно беше събеседване за работа. Опитах се да се сетя за обичайните
изтъркани фрази за етичната ми работа и да призова напористия амбициозен студент в себе
си, но всъщност не знаех какво да кажа. Дейвис улесни нещата:
— Предпочитам да не ме омайвате с тъпотии. Повиках ви тук, защото въз основа на
онова, което казахте на семинара, ми се струва, че знаете нещо за реалния свят и какво
мотивира хората. А вас какво ви мотивира?
Рано или късно щеше да разбере, затова реших да му кажа истината. Не беше посочено
в биографията ми, но всъщност никога нямаше да го залича. Хора като партньорите в
„Дамрош и Кокс“ винаги успяваха да открият такива неща. Сякаш ги надушваха в мен.
— Забърках се в неприятности. Съдията ми предостави лесен избор — да се поправя
или да свърша мъртъв или в затвора. Военноморската флота ме превъзпита и
дисциплинира. Харесваха ми рутината и мотивирането и ги приложих в университета.
Дейвис взе папките от бюрото, прибра ги в дипломатическо куфарче и стана.
— Добре. Обичам да знам с кого работя.
Погледнах го озадачено. „С кого работя“? Обикновено когато разбираха какъв съм
всъщност, хората ми показваха вратата („икономическа рецесия“ или „не сте нашият
човек“), но не и Дейвис.
— Ще работите за мен — заяви. — Ще започнете с двеста хиляди годишно. Трийсет
процента премия в зависимост от представянето.
— Добре — чух се да казвам още преди да съм имал възможност да си помисля.
През нощта спах на надуваем дюшек в празния си апартамент. Трябваше да ставам през
два часа да го напомпвам, защото издишаше. До разсъмване оставаше още много време и
в един момент осъзнах, че когато ми каза да отида във Вашингтон, Дейвис не ме попита, а
ми заповяда.
Втора глава
Махагоновата кутия не беше ковчег, но след като бях затворен вътре четири часа,
започнах да я усещам като гробница. Трудно ми беше да се отпусна. Това може би имаше
нещо общо с факта, че повечето хора в подобно положение лежат по гръб и са мъртви.
След известно време обаче разбрах, че ако наведа глава напред и я подпра в ъгъла, мога да
подремна.
Историята как се озовах в дървената кутия е малко сложна. Кратката версия е, че
дебнех човек на име Рей Гулд, защото бях влюбен в момиче на име Ани Кларк и в новата
си работа.
Бях в „Групата Дейвис“ от четири месеца, фирмата беше странно място, непрозрачна
по проект. Ако попиташ, казваха ти, че се занимават с правителствени дела и стратегическо
консултиране. Обикновено това е евфемизъм за лобиране.
Сетете се за някой лобист и вероятно ще си представите купената и платената паплач с
мокасини с пискюли, която пробутва подкупи с корпоративни и специални интереси на
политици, взима щедри комисиони за себе си и накрая прави по-безопасен света от рак на
белите дробове и отровени реки. Има много такива хора. Но дните на спекулации през
седемдесетте и осемдесетте години на миналия век, когато процъфтяваха рушветите и
пороците, отдавна са минали. Сега повечето лобисти прекарват дните си, като показват
диапозитиви за някаква неясна политика, а отегченият младши персонал на Конгреса гледа
своите блекбърита под масата.
Тези хора са простолюдие. Да ги сравняваш с „Групата Дейвис“ е все едно да
сравняваш диаманти „Зейл“ с „Тифани“ или „Картие“. „Дейвис“ беше една от малкото
фирми, които официално почти не се занимаваха с лобиране. Тези организации се
ръководят от тежката артилерия във Вашингтон — бивши говорители на Конгреса, бивши
държавни секретари, бивши съветници по националната сигурност — и упражняват далеч
по-голямо и доходно влияние по черните канали във Вашингтон. Те не са регистрирани
като лобисти. Не вдигат шум. Не се рекламират. Имат връзки. Дискретни са. И са много,
много скъпи. Ако искаш да ти свършат някоя работа във Вашингтон, имаш пари и
познаваш подходящите хора дори само за да те препоръчат в някоя първокласна фирма,
отиваш при тях.
„Групата Дейвис“ беше на върха на този уютен малък свят. Помещаваше се в голяма
сграда в Калорама, разположена сред дървета и стари европейски посолства, далеч от Кей
Стрийт в центъра на града, където се съревноваваха повечето лобисти.
В първите си дни във Вашингтон започнах да осъзнавам, че „Групата Дейвис“ се смята
не толкова за занимаваща се с бизнес фирма, а по-скоро за тайно общество или
правителство в сянка. Хора, които бях свикнал да виждам на първата страница в „Поуст“
или в учебниците по история, се разхождаха по коридора или ругаеха задръстил се лазерен
принтер.
Дейвис вършеше работа, с каквато би се занимавал, ако беше член на правителството.
Той бе преминал десетилетия на бюрократично майсторство и знаеше точно кои конци да
дръпне и кой функционер да притисне. Беше истинско чудо да го гледам как кара този
муден, тромав и всемогъщ, но едва функциониращ апарат — федералното правителство —
да се съживява и да превръща в реалност приумиците му.
Някога Дейвис е трябвало да отговаря пред гласоподаватели, дарители и политически
партии. Сега отговаряше само пред себе си. Предлагаха му много повече работа,
отколкото можеше да поеме, и затова разполагаше с лукса да приема само онези клиенти,
чиито случаи съвпадаха с целите му.
Разбира се, за това не се говореше открито. Човек трябваше да научи установените
практики и ритуали само като си отваря очите и задава правилните въпроси. „Групата
Дейвис“ беше стара школа. Повечето фирми са запазили малко джентълменска патина —
костюми, библиотека, паркета. Но всяка аристократичност отдавна беше изстискана от
счетоводителите. Всеки измерва живота си в графи на таблица и пресмята часовете в пари.
Трябва да си правиш сметката. Още от първия ден си в колелото на хамстера. В „Дейви“
беше различно. Имаше само пет-шест нови служители. В някои години изобщо нямаше.
На нас, новоприетите, даваха кабинет, секретарка и по четири хиляди и шестстотин
долара заплата на две седмици. Останалото зависеше от нас. Трябваше да си намериш
работа. Шефовете и партньорите обитаваха третия етаж, който приличаше на крило във
„Версай“, а старшите сътрудници — втория. Ние, младшите сътрудници, бяхме настанени
на първия етаж с администрацията, отдел „Човешки ресурси“ и изследователите. Младши
сътрудник по същество означаваше, че си на изпитателен срок. Имаш шест месеца или
може би година да докажеш, че струваш нещо за фирмата, или заминаваш. Никой не те
учеше как да го правиш. Сам трябваше да тичаш от врата на врата, за да научиш правилата
на играта, но не биваше да изглеждаш нахален. Тактичността и дискретността бяха
главните добродетели в „Групата Дейвис“.
Отначало търсиш някой малък проект и обикновено те оставят да правиш проучвания
за мишената — извинете, това е стар жаргон — „онзи, който взима решенията“, на когото
фирмата искаше да окаже влияние. Това означава, че трябва да изровиш всичко, което е
известно в света, публично и лично, за този човек и да стесниш кръга само до нещата,
които имат значение в случая, и нищо повече. Информацията се описваше в докладна
записка, най-много една страница. Наричаха го „да развълнуваш морето“. И по някои
въпроси ние, младшите сътрудници, нямахме представа, но се погрижвахме да си свършим
добре работата.
Това беше най-неприятното. Партньорите и старшите съдружници знаеха, че ако те
оставят да се гърчиш, ще работиш по-усилено, за да те потупат по рамото, и затова никога
не казваха кое е правилно и кое не. Те само сключваха пръсти пред устните си и предлагаха
да опитат пак, а после плъзгаха по бюрото продукта на безкрайни нощи и почивни дни,
прекарани в офиса, и непрекъснато искаха повече. Ако ти провървеше, получаваш най-
редкия подарък — „не е зле“ — еквивалент на задъхан оргазъм в „Групата Дейвис“. А ако
извадиш погрешните зрънца сол от морето? Тръгваш си. Потъваш или плуваш.
Аз възнамерявах да плувам. Бяха ме претоварвали във Военноморската флота и ако
вторачването в компютъра беше най-лошото, което можеха да ми предложат, щях да бъда
добре. Ако бях буден (а това беше по осемнайсет-деветнайсет часа на ден), аз работех.
Парите бяха достатъчно, за да плащам на Харвард и „Креншоу“, и въпреки че спестявах
двайсет процента (все още бях убеден, че всеки момент ще издърпат черджето под краката
ми), оставаха ми повече, отколкото знаех как да похарча. Трябваше да свикна да ходя на
вечеря без купони и да имам свястно жилище, където да каня гости, без да се срамувам.
Парите не бяха единствената притегателна сила. По време на краткия ми престой при
Дейвис започнах да получавам привилегии, каквито дори не знаех, че съществуват, за да ги
поискам. „Дейвис“ изпратиха преносвачи в Кеймбридж да вземат нещата ми от стария
апартамент, възпитани млади момчета, които не се присмяха на обраното ми жилище.
Отне им половин час да ме убедят, че не е необходимо да помагам. Само събрах дрехите
си в една чанта и подкарах петнайсетгодишния си джип „Чероки“ към Вашингтон.
Амортисьорите бяха отишли и джипът се накланяше на ресорите всеки път, когато вдигнех
повече от осемдесет и осем километра в час. Дейвис ме настани в корпоративния
апартамент на фирмата на Кънектикът Авеню — двеста седемдесет и пет квадратни метра
със спалня, кабинет, балкон и портиер.
— Спокойно си търси жилище, не бързай — каза ми той първия ден. — Ще ти
изпратим посредник при продажби на недвижими имоти, но ако се съсредоточиш върху
работата, вместо да търсиш къща, за нас ще бъде добре.
Дори ако не се опитвах да спестявам, пак нямаше какво да си купя. Фирмата имаше
паркинг със служебни коли и повечето дни от фирма за кетъринг ни носеха в офиса
закуска, обяд и вечеря.
Първата седмица се запознах с асистентката си Кристина, дребна унгарка. Тя беше
мъничка, спретната и експедитивна като робот. Непрекъснато ме спираше, когато попитах
къде е пощата или химическото чистене.
Вдигаше ръка с леко обезпокоен вид, че се опитвам да изпълня задачите си сам, и после
свършваше всичко.
— Съжалявам за грубата любов, господин Форд. Не мислете за нея като за лукс. Дейвис
иска да се увери, че работите и си заслужавате парите, които ви плаща.
Това улесняваше нещата. Досадните задължения, когато се преместваш, стоенето на
опашка в Държавната автомобилна инспекция или чакането на техника от кабелната
телевизия просто се случваха. Всички дребни грижи в живота изчезнаха. И тогава започнах
да разбирам. Винаги се бях нуждаел от пари, за да оцелявам, за неща от първа
необходимост всеки месец. Не се замислях какво може да се купи с безбройните
благоволения, които хората обобщават с думата „удобство“.
Всичко това ме караше да се чувствам малко неудобно, дори размекнат. Мисля си, че
съм амбициозен и мотивиран. Но когато трябва да прочетеш дванайсет интервюта и
хиляда и четиристотин страници документи на ден, два седмични доклада, които може да
те издигнат или провалят, и партньори, готови да се отбият по всяко време за „малка
проверка“, която може да ти бъде последната, нямаш време да се тревожиш, че се
размекваш. Започнах да осъзнавам, че Кристина е права — тайландската храна, поръчана в
залата за конференции, и служебната кола, която да те закара у дома, са малка цена за
Дейвис да кара служителите си да работят и да изпълняват задълженията си за двеста-
триста долара на час, по седемдесет часа седмично.
Парите ми трябваха и привилегиите ми харесваха, но не това ме изкарваше от леглото
всяка сутрин в седем без петнайсет, а ритуалът да лъсна обувките си и да облека хубава
нова риза, да зачеркна осем задачи преди девет часа. Харесваше ми поскърцването на
подметките на обувките ми „Джонстън и Мърфи“ по мраморния под във фоайето на
„Групата Дейвис“ и да виждам дъбовата ламперия. С удоволствие вървях по коридорите и
наблюдавах как мъдри хора вършат важна работа, Хенри Дейвис и бившият директор на
ЦРУ се смеят във вътрешния двор като стари съквартиранти и съзнавах, че ако си скъсам
задника от работа, един ден може да бъда в тяхната компания. Мотивираше ме същото,
откакто съдията ми предостави избор — необходимостта да открия нещо по-голямо от
мен, нещо, към което да принадлежа, почтена работа, на която да се отдам, всичко, което
да обуздае престъпника в кръвта ми.
Щях да направя всичко, което се искаше от мен при Дейвис, за да задържа този почтен
свят. И така се озовах в махагоновата кутия.
Първите месеци бяха като посвещаване в братство. Никой не каза как точно, но аз
знаех, че съм наблюдаван внимателно на всяка крачка. Много често някой изчезваше и
имах чувството, че през нощта в някоя клубна стая на „Групата Дейвис“ е било извършено
тайно гласуване и до имената на негодните са били надраскани черни кръстове.
Поне такъв слух се носеше сред младшите сътрудници. Струваше ми се малко
пресилено. Вярвах обаче, че първата ти истинска мисия е да я изпълниш или да умреш. В
работата с „правителствените дела“, когато притискаш някой политик или бюрократ да ти
даде онова, което клиентът ти иска, идва момент, наречен „питането“. Колкото и
византийски да е, проблемът се свежда до един въпрос — ще ти даде ли каквото искаш? Да
или не.
Питането се отправя от партньор — августейшо лице от фирмата. Реалната работа
обаче се оставя на сътрудник. И когато получиш първия си случай, всичко зависи от теб.
Ако мишената приеме, ти си златен. Ако ли не, свършено е с теб.
Уилям Маркъс ми възложи първата мисия. Кабинетът му беше до този на Дейвис на
третия, в директорския коридор. От едната страна имаше зала за съвещания с дъбова
ламперия, а от другата — шест-седем комплекса, големи колкото апартамента ми,
всичките с изглед към Вашингтон от върха на хълма в Калорама. Настръхвах, когато
вървях по този коридор. Припомнях си физическите упражнения и маршировките със
седемдесет и пет сантиметрови крачки, гледането в очите и стоенето мирно.
Хората в този коридор буквално бяха управлявали свободния свят и всеки ден, без да
се замислят, създаваха или смачкваха кариерите на десетки напористи амбициозни хора
като мен. Повечето шефове във фирмата имаха биографии, дълги колкото ръката ти. Та
нали затова плащаха клиентите. Миналото на Маркъс обаче беше загадка. Доколкото знаех,
аз бях единственият младши сътрудник, когото той наблюдаваше. Това беше или много
хубаво, или много лошо, и като имах предвид таланта му, предполагах, че е второто.
Маркъс наближаваше петдесетте, а може и да беше по-стар. Трудно ми беше да
определя възрастта му. Съдейки по телосложението му, вероятно беше атлет, участвал в
триатлон или един от онези чиновници, които прекарват четири вечери в седмицата,
тренирайки в боксовата зала. Кестеняво червеникавата му коса беше подстригана късо.
Имаше изсечена челюст и хлътнали бузи. Винаги изглеждаше в добро настроение, което
малко смекчаваше заплашителния му вид, но само докато останеш насаме с него в
кабинета му. Тогава усмивките и непринуденото държане изчезваха.
Той ми възложи първото питане. Огромен мултинационален концерн, базиран в
Германия (който не трябва да споменавам открито и затова ще го наричам „Кайзера“,
както му казвахме във фирмата), беше намерил вратичка в законите за данъците и таксите
и я използваше, за да подбива цените на американски компании и да ги изтласква от
бизнеса. Това беше типичен сложен международен данъчен случай, но в крайна сметка се
свеждаше до следното — презокеанските компании, които продават услуги на американци,
плащат много по-малко данъци и тарифи от фирмите, които пренасят стоки до
Съединените щати. „Кайзера“ уж продаваха стоки на Съединените щати. Твърдяха обаче,
че само предлагат услуги, като свързват американски клиенти с презокеански търговци и
производители и затова трябва да плащат ниски данъци. Ние сме само посредник,
убеждаваха те, и не притежаваме стоките. Когато обаче се проследеше веригата им на
доставки, ставаше ясно, че „Кайзера“ продават стоки като всички други и просто избягват
високите данъци.
Още ли сте будни? Браво. Хората, изтласкани от бизнеса, бяха наели „Групата Дейвис“.
Те искаха да затворим вратичката и да пренаредим игралното поле срещу „Кайзера“. Това
означаваше да убедим някой бюрократ в недрата на Вашингтон да подпише къс хартия, на
който пише, че „Кайзера“ продават стоки, а не услуги.
Маркъс накратко ми обясни случая и още някои подробности. Това беше първото ми
питане. Той дори не ми каза какво иска да му донеса — „продукта“, както беше известен в
офиса. Сега задникът ми официално се печеше на огъня и нямах абсолютно никаква
представа какво да направя.
Не бях в играта от десет години, но преди това винаги се бях справял изненадващо
добре, затова реших да правя каквото върша винаги — да използвам нечестни средства.
След сто и петдесет часа работа и десет дни по-късно, след като разговарях с всеки
експерт, който отговори на молбата ми за помощ, и прочетох всички закони и статии в
списание, които дори съвсем бегло засягаха въпроса, обобщих случая срещу „Кайзера“ в
десет страници, после в пет и накрая в една. Развълнувах морето. Осем дупки от куршуми.
Всяка една беше достатъчна, за да унищожи „Кайзера“. Докладната записка беше
равностойна на неразреден хероин и аз бях горд и достатъчно недоспал, за да я връча на
Маркъс, като си мислех, че ще го разбия.
Той я прегледа за трийсетина секунди, измърмори нещо и рече:
— Всичко е объркано. Не може да знаеш защо, докато не знаеш кой. Тези неща винаги
водят до един човек. Не ми губи времето, докато не откриеш средството за постигането на
целта.
Трябваха ми инструкции как да продължа със задачата. Имах Конфуций и се разрових.
Сред колегите ми младши сътрудници, които се бореха за постоянно място в „Групата
Дейвис“, беше синът на министъра на отбраната, млад мъж, който на трийсет години вече
беше работил като заместник-ръководител на успешна кандидатпрезидентска кампания, и
двама стипендианти на „Роудс“, единият внук на бивш директор на ЦРУ. В крайна сметка
работата се сведе до опознаване на Вашингтон и проблемите му, но най-важното беше
тъмната антропология на града, личностите, любовта и омразата, тайните пресечни точки,
откъдето извира властта, кой на кого влияе, кой кого притежава и кой на кого е длъжник.
Това бяха неща, които изискват дългогодишни връзки и потапяне в елита на столицата.
Другите момчета ги имаха. Аз ги нямах. Ала това нямаше да ме спре, защото и аз бях
научил някои неща и имах огромна воля.
Излязох от офиса, за да се отдалеча от „Лексис-Нексис“ и безкрайното търсене в
„Гугъл“. Исках да поговоря с реални човешки същества (за мнозина от младите ми колеги
това беше изкуство, загадъчно като левитацията или змиеукротяването). Действах по
презумпцията, че колкото и да е странен, официален Вашингтон може да бъде разбран като
всяка друга общност.
Шест други правителствени служби имаха мнение за решението дали „Кайзера“ може да
запази вратичката в закона. Последната спирка се оказа типичен пример за вашингтонската
бюрокрация — подорганизация на нещо, наречено „Междуагенционна работна група по
производството“ към Министерството на търговията.
Отне ми седмица да проникна в работната група. Всичко беше малко по-трудно,
защото Маркъс ми каза, че засега не трябва да има очевидни знаци, че работим по случая.
Наложи се да говоря с четири-пет младши чиновници, докато попаднах на един бърборко с
голямо самочувствие, който не знаеше нищо, което имаше значение за мен. Той обаче ме
насочи към една помощник юристка, която за развлечение работеше като барманка в
„Стетсън“ — бар на Ю Стрийт, често посещаван от чиновниците в Белия дом на Клинтън,
въпреки че вече беше западнал. Тя беше червенокоса, с приятно момчешко излъчване и
дружелюбно настроена, макар че хъркаше като верижен трион и имаше навика да
„забравя“ разни неща в апартамента ми.
Тя ми обясни всичко. Имало двама човека, които се подписват, но решенията се
взимали от трима души в работната група. Двамата били типични служители в агенция,
човешки преспапиета, и нямали значение. Третият — мъж на име Рей Гулд — решавал
всичко и поддържал отворена вратичката на „Кайзера“. Гулд беше подпомощник-секретар
на секретаря, който е под заместника на министъра на търговията. (Забавлявате ли се?)
Усетих, че изговарям съвсем сериозно тези организационни йерархични скоропоговорки.
Ако се нуждаех от нещо, което да не ми позволи да си мисля, че всичко това са абсурдни
политически баналности, си напомнях, че ако успея, това ще означава най-малко петнайсет
милиона долара за шефа ми, и по-важното — ще ме спаси да не прекарам остатъка от
живота си да бърша тезгяха в някой бар и да се крия от „Креншоу“.
Освен това започвах да се забавлявам. Героите не бяха толкова интересни и парите бяха
по-добри, но иначе не беше много по-различно от измамите, които знаех, докато растях.
Това ме вълнуваше и същевременно ме тревожеше.
Имах средството за постигането на целта. Маркъс не изглеждаше много доволен от мен,
когато му казах името на Гулд, но поне не беше толкова ядосан. Каза ми да започна
отначало и да доближа случая до вратичката в тарифите. Трябваше да го прекроя в една-
единствена цел — да променя решението на Гулд. Прочетох дипломните работи на Гулд от
колежа и университета. Научих за кои вестници и списания е абониран, за кои
благотворителни дейности прави дарения и всяко решение, което е взимал, документирано
или запомнено от някого. Започнах да пресявам информацията и да търся най-оптималния
и ефективен аргумент срещу вратичката на „Кайзера“, за да отговори на специфичните
навици и убеждения на Гулд. Резюмирах аргументите отново и отново, докато ги сведох
до една страница. Тази докладна записка вече наистина беше неразреден хероин.
Дизайнерска дрога. Гулд можеше да ни даде решението, което искахме.
— По-добре се надявай — отбеляза Маркъс.
Въпреки прочетеното и разговорите не можех да почувствам човека и да разбера какво
го мотивира, докато не го видех лично. Докато изготвях профила на Гулд, може би се бях
попрестарал. Знаех къде ходят на училище децата му, каква кола кара, къде ходи на вечеря
по случай годишнини и обичайните му ресторанти за обяд, които бяха предимно луксозни
— „Мишел Ришар Сентрал“, „Прайм Риб“, „Палм“, но всеки втори четвъртък ходеше във
„Файв Гайз“, заведение за хамбургери.
Седмицата, след като предадох новия си доклад за Гулд, Маркъс ме извика горе и после
ме заведе в покоите на Дейвис. Той направи знак на Маркъс да чака навън. Това беше
кабинетът на господаря на вселената, който си бях представял в Харвард, само че Дейвис
имаше по-добър вкус от въображението ми. На трите стени бяха наредени лавици с книги
от пода до тавана. И бяха прочетени, а не само реквизит с кожени гърбове. Мебелите бяха
от махагон. И стената на себелюбието — задължителна във Вашингтон, снимки на
ръкостискания и усмивки с всички влиятелни хора, с които си се срещал — беше уникална.
Не бях виждал такова нещо. Дейвис имаше снимки със световни лидери от десетилетия и
не бяха обичайната разновидност на двама мъже в костюми на благотворителен прием.
Той беше млад и играеше боулинг с Никсън, ловеше риба от малка лодка с Джими Картър
и караше ски с…
— Това папата ли е? — изтърсих.
Дейвис стана зад бюрото си. Не изглеждаше доволен.
— Гулд не е променил решението си — каза.
Бяха дали докладната ми записка — аргументите, скроени специално за Гулд — на
търговската организация, която се бореше с „Кайзера“, и те бяха представили доводите си
пред работната група на Гулд. Дейвис имаше хора в Министерството на търговията, които
щяха да знаят, ако Гулд започнеше да се вразумява. Той обаче не беше отстъпил.
— Ще направя повече — рекох.
Дейвис взе доклада, който бях написал.
— Идеален е — заяви и после ме остави да чакам минута. Тонът му не звучеше като
комплимент. — Долу чакат сто и двайсет души, които могат да ми дадат идеални доклади.
Не ми трябва още един. Знаеш ли каква е стойността на договора?
— Не.
— Договорихме се с всяка пострадала индустриална и търговска организация.
Четирийсет и седем милиона.
Почувствах, че кръвта се отдръпна от лицето ми. Той ме гледа няколко секунди.
— Тук не плащаме на час, Майк. Ако победим, получаваме четирийсет и седемте
милиона. Ако загубим, не получаваме нищо. И няма да загубим. — Той се приближи и се
надвеси над мен. — Поех риск с теб, Майк. Наех те поради същата причина, заради която
другите не те наеха, защото ти не си типичният кандидат. Боя се, че може би направих
грешка, като те доведох тук. Докажи, че не съм сбъркал. Покажи ми какво имаш да
предложиш, което другите не могат. Дай ми нещо по-добро от идеалното. Изненадай ме.
* * *
По-лесно е да нямаш нищо, отколкото да се заловиш с нещо и да не успееш. През
цялото време, докато бях в „Групата Дейвис“, аз мислех за всичките пари и привилегии
като грешка, която скоро ще бъде поправена. Не смеех да мисля, че наистина мога да ги
имам и че това може да е животът ми. Но все някога намираш нещо, което наистина
искаш. Нещо, от което се нуждаеш. И после си прецакан. Не можеш да се разделиш с този
живот.
Моят живот не беше за завиждане. За мен моментът дойде през август в онази първа
година в „Дейвис“, три месеца след като се бях преместил във Вашингтон. Разхождах се в
Маунт Плезънт, на десетина минути пеша от офиса. Кварталът има една главна улица с
осемдесетгодишна фурна и железария, която е там от години. Там италианци, гърци и
латиноамериканци намираха първата си солидна опора в столицата и мястото приличаше
на селце. Отвъд главната улица с магазините започваше гора и аз имах чувството, че съм в
покрайнините. Къщите бяха малки и видях една с две спални, която се даваше под наем, с
веранда и заден двор с изглед към парка „Рок Крийк“, няколко потока и гора, която
разделя Вашингтон на две половини — северна и южна. Докато минавах покрай къщата
една вечер, видях цяло семейство сърни и елени, които си стояха спокойно, без да се
страхуват, и ме гледаха.
И това ме накара да взема окончателното решение. Не бях имал заден двор от
дванайсетгодишен. Тогава баща ми редовно получаваше пари. Не знам откъде идваха. Най-
после се бяхме изнесли от жилищния блок в Арлингтън, където бях израснал и който
приличаше на мотел и постоянно миришеше на газ за готвене, и се бяхме преместили в
малко ранчо в Манасас. Знам, че е малко сантиментално, но си спомням, че имахме люлка
с ръждясали алуминиеви тръби, които можеха да порежат дланта ти, ако се хванеш на
неподходящо място. Не живяхме дълго там, но си спомням летни нощи, когато родителите
ми и двама-трима техни приятели седяха около огнището, смееха се и пиеха бира. Можех
да седя на люлката цяла вечер, да набирам крачетата си като локомотив, да се издигам
високо и да поглеждам над дърветата. Имах чувството, че съм безтегловен и че веригите
ще се скъсат и ще полетя в нощта.
И след това изпратиха баща ми в затвора за взломна кражба, и се върнахме там, където
ни беше мястото — във вмирисания на газ мотел.
Щом свършех работа в „Дейвис“ в десет-единайсет часа през нощта, понякога дори по-
късно, аз се разхождах из квартала и си представях как седя в двора на онази къща, с малък
огън, два шезлонга и някое хубаво момиче. Усещах, че започвам отначало и поправям
нещата.
* * *
Мисълта, че може да загубя всичко това, запали огън под краката ми. Седмица след
срещата ми с Дейвис бях повикан в кабинета на Маркъс. Дадох му още две папки. Едната
съдържаше профила на наставника на Гулд в Министерството на външните работи, където
той бе работил девет години, преди да отиде в Министерството на търговията. Втората се
съсредоточаваше върху кума на сватбата на Гулд, съквартирант от правния университет,
който в момента имаше частна практика. Той все още даваше съвети на Гулд и двамата
вечеряха през седмица в един от малкото социални отдушници на Гулд.
— И? — попита Маркъс.
— Тези хора са по-лесни… — млъкнах, преди да кажа мишени — за влияние. Ако се
вгледаш в решенията, ще видиш, че вероятно ще проявят симпатии към аргументите ни.
Прекроих аргументите срещу вратичката, така че да се харесат на всеки. Първият вече има
връзка с „Групата Дейвис“. Ако не можем да повлияем на Гулд, може да повлияем на
хората около него. Ако променим тяхното мислене, може да променим и мисленето на
Гулд, без той да знае, че ние сме подшушнали думите в ухото му.
Маркъс мълчеше. Знаех какво предстои. Бях му дал повече за Гулд, отколкото той
искаше. Бях направил всичко, освен да претърся къщата на горкото копеле, и мислех да го
сторя утре през нощта. Маркъс се размърда на стола си. Свих се, подготвяйки се за строго
мъмрене.
Той обаче се усмихна.
— Кой те научи на това?
Картрайт, старият приятел на баща ми. На млади години той използваше подобен
метод, за да очарова самотни богати наследници, наближаващи четирийсетте, и да ги
освободи от спестяванията им.
— Хрумна ми ей така — отвърнах.
— Това е вариант на метода, който наричаме „подрязване на връхчетата на тревата“.
Бавно и подмолно лобираш всеки близък до онзи, който взима решенията — съпруга,
главни дарители, дори пораснали деца, докато той се пречупи.
— „Връхчетата на тревата“?
— Всичко, което сме направили да изглежда така, сякаш имаме широка, повсеместна
подкрепа — корените на тревата, но я фалшифицираме. Не е необходимо да си губим
времето с корените, когато законодателят вижда само връхчетата.
— Искате ли да се опитам да ги убедя? Реално да повлияя на хората около Гулд?
— Не. Ще възложа на няколко души тази задача.
Долових в гласа му нещо, което не ми хареса.
— Времето ни изтича, нали? — попитах.
Маркъс мълчеше. Не говореше много и винаги преценяваше внимателно, преди да каже
нещо. Виждах обаче, че не желае да ми дърдори врели-некипели, и може би дори искрица
уважение.
* * *
Следващата седмица единият стипендиант на „Роудс“ изгоря. Той беше свестен човек,
със сресана назад къдрава руса коса и вид на истински професионалист. Някой ми каза и аз
го вярвах, че човекът нямал джинси. Предполагам, че можех да го мразя, защото му бяха
дадени всички привилегии, но той умееше да се шегува със себе си и нямаше как да не го
харесам.
Стипендиантът беше амбициозен като мен, първият от нашата група, на когото
възложиха питане. „Онзи, който взимаше решенията“ не се вразуми. И това беше всичко.
Стипендиантът се опита да го представи така, сякаш е решил да се премести на по-зелени
пасища, но гласът му потрепери, докато се сбогуваше, сякаш беше плакал. Трудно ми беше
да го гледам. Вероятно досега никога не се беше провалял. Беше направил всичко
възможно, но случаят не се бе развил в негова полза.
Не вярвах, че поръчките за много милиони зависят от група неопитни младши
сътрудници, които нямат представа какво правят, но по всичко личеше, че е така. Сигурно
ще кажете, че не е честно. Може би ни даваха случаи, които не могат да бъдат спечелени.
Правиш всичко и после ти го взимат. За мен обаче е трудно да работя за нечестни неща.
Такъв е животът, единственият, който познавах. Може да вдигнете ръце и да изпъшкате, но
подходът ми беше да се погрижа да победя каквото и да стане. Отдавна поддържах духа си
с абстрактна мечта за хубав живот. Сега бях близо. Долавях мириса и вкуса му. Колкото
по-реален ми се струваше, толкова по-немислима ставаше идеята, че може да ми бъде
отнет.
Въпросният случай беше Ани Кларк, старши съдружник в „Групата Дейвис“. Никога не
бях имал проблеми да разговарям с жените и дори не се замислях, но когато бях край тази
жена, обичайната непринуденост ме напускаше. От първия момент, в който я видях на
втория етаж, главата ми се изпълни с всякакви сантиментални щуротии.
Всеки път, когато разговаряхме — и работехме заедно дълго след десет вечерта, се
хващах да мисля, че тя е всичко, което ме привлича в една жена — черни къдрици,
невинно лице и лукави сини очи — и някои други неща, за които не знаех, за да ги търся.
След като я гледах цял ден, докато обикаляше самодоволните момчета на съвещания и
провеждаше телефонни разговори на три-четири езика, аз излизах от сградата с нея и
много исках да изтърся онова, което мислех — че тя е жената, която търся, въплъщение на
живота, който искам, но не го сторих. Би било лудост.
Започнах да се питам дали Ани не е прекалено идеална, надменна, разглезена и
недостижима. Първия път, когато работихме цяла нощ заедно — тя, аз и други двама
младши сътрудници, Ани ръководеше шоуто. Седяхме край маса за конференции и
потънала в дълбок размисъл, тя блъсна назад стола си на колелца, готвейки се да ни
разясни друга тънкост в играта на влияние.
Ани обаче падна, бавно, но сигурно изчезна под ръба на масата и падна на килима.
Очаквах, че ще заплаче или ще се разкрещи ядосано, но за пръв път я чух да се смее. И
докато лежеше на пода — свободна, непринудена, без да се смущава или притеснява за
никого и за нищо, тя мигновено прогони всякакви нагласи в мен за лисицата и зеленото
грозде. Всеки път, когато я чуех да се смее, аз знаех, че тази жена няма време за
преструвки, приема живота такъв какъвто е и се забавлява.
Смехът й ме накара да навляза в опасна територия. Винаги когато я срещнех, изпитвах
желание да захвърля доклада, върху който бях работил един месец, да падна на колене и да
я помоля да избягаме и да прекара с мен живота си.
Това вероятно щеше да бъде по-добър подход от онова, което се случи впоследствие.
Бях в стаята за почивка след поредното съвещание и се опитвах да обсъдя стратегията към
Ани Кларк с останалия стипендиант на „Роудс“, без да звуча като оглупял от любов
малоумник (и не успявах). За жалост Ани Кларк се беше скрила зад колона на два-три
метра от нас, когато стипендиантът, мъж на име Тък, с когото се бях сприятелил, ми даде
мъдър съвет за служебната романтична връзка.
— Не осирай там, където ядеш, мой човек.
— Очарователно — каза Ани, вдигна шишето си и посочи към автомата за студена
вода. — Имате ли нещо против?
Ето защо бях няколко точки назад по отношение на Ани Кларк. Но както споменах,
имах огромна воля.
Трябваше ми само окуражаване. И когато започнах да си я представям до мен в
приятна юлска нощ в задния двор на къщата в Маунт Плезънт, която мечтаех да си купя, аз
реших да се придържам към порядъчния живот, който бях спечелил, дори да поемех
последния си дъх. Щях да убедя Гулд.
Следващия път, когато видях Маркъс, който пиеше кафе и четеше в трапезарията, аз
размених с него някои любезности и после го попитах направо:
— Кога е питането?
— Приказки ли разправя някой извън училище? — отвърна той.
Предполагаше се, че цялото изпитание на оцеляването през първата година в „Дейвис“ е
черна кутия. Да питаш какво има вътре, беше малко дръзко, но мисля, че всички
партньори знаеха, че младшите сътрудници са започнали да свързват някои улики за
съдбата си.
— След три дни — добави Маркъс. — Дейвис ще отиде при Гулд. Бавно обработваме
доверените му хора.
— Ами ако не стане? Ако Гулд не промени решението си за вратичката?
— Ти направи всичко, което можа, Майк. И заради теб се надявам той да каже „да“.
Оставих нещата дотам. Схванах намека на Маркъс. Бизнесът си е бизнес.
* * *
Нямах намерение да седя със скръстени ръце, да разчитам на надеждата и да стискам
палци. Хенри ме беше избрал, защото мислеше, че знам какво мотивира хората. Беше
казал, че всеки има цена, и таен коз, който можеш да изиграеш, за да направи каквото
искаш. Имах три дни да разбера каква е цената на Гулд.
Зарязах политическите проучвания, купчините доклади за Министерството на
търговията и всички глупости на официален Вашингтон, които трябваше да знам, за да си
върша работата. Мислех само за Гулд, този неотстъпчив бюрократ, който живееше в
Бетезда, какво иска и от какво се страхува.
Докато го наблюдавах през последните няколко седмици, се бяха откроили някои неща,
тъпотии, които реших да не споменавам пред шефовете, защото не бях сто процента
сигурен какво означават. Къщата на Гулд беше скромна по стандартите на Бетезда и той
имаше петгодишен сааб 9-5. Ала човекът си падаше по дрехите и пазаруваше от „Джей
Прес“, „Брукс Брадърс“ или „Томас Пинк“ по два-три пъти седмично. Обличаше се като
важна клечка от висшето общество във филм на Били Уайлдър — костюм от туид, тиранти
със закопчалки от китова кост и контрастираща по цвят папийонка. Беше и чревоугодник и
поддържаше форум по интернет, наречен „Дон Рокуел“, под името „Краля на смеха“.
Основно се заяждаше със сервитьори, които не си знаеха мястото. Всяка седмица харчеше
по неколкостотин долара. Имаше запазена маса в „Сентрал“ и любимото му ястие беше
бургер от омар.
От друга страна обаче, всеки втори четвъртък като по часовник Гулд заменяше тези
угощения с „Файв Гайз“, което беше кътче от рая за мазни бургери. Веригата беше
започнала във Вашингтон и сега се разпростираше по цялото Източно крайбрежие. Гулд
винаги си поръчваше малък чийзбургер и си тръгваше с плик храна за куче. Аз съм
последният човек на земята, който би завидял на някого, че хапва месо от време на време,
но тук нещо не беше наред. Остатъците предполагаха свръхчовешко въздържане, на
каквото знаех, че господин Гулд не е способен. И парите, които той пръскаше за
деликатеси и дрехи, не се връзваха. Ето защо се усъмних. Преди всичко обаче бях отчаян и
може би се хващах за сламки — всичко, за да се спася.
Остана един ден до срещата на Дейвис с Гулд — питането. Нямаше какво друго да
направя, освен да проследя Гулд и да се моля на Бога. Причаках го, когато излезе от офиса
си и се отправи към „Файв Гайз“. Точно по разписание. Харесва ми да мисля, че
притежавам свръхестествени способности за разследване като детектив Коломбо —
долавяне на нервността в походката на Гулд, постоянно наведената му над масата глава и
факта, че пликът с храна за вкъщи беше единственият, който бе взимал от „Файв Гайз“,
неизцапан и почти прозрачен от мазнина. Може би се дължеше на отчаянието ми и
късмета. Или пък започвах да чувствам твърде голямо напрежение от почтения живот и ми
се искаше да му тегля една майна и да се оставя да ме заловят за нещо тъпо. Каквато и да
беше причината, трябваше да разбера какво има в кафявата кесия, която носеше Гулд.
От обяда той отиде право в клуба си — „Метрополитън“, масивна тухлена сграда на
една пресечка от Белия дом. Беше основан по време на Гражданската война и с няколко
изключения всеки президент след Линкълн беше член. „Метрополитън“ беше социалният
център на хората от Министерството на финансите, Пентагона и големия бизнес. По-
артистичните натури — журналисти, учени и писатели — се събираха в клуб „Космос“ на
Дюпон Съркъл. Членството в „Метрополитън“ беше безспорен белег, че си някой. Тъй като
аз бях никой, трябваше да импровизирам.
Гулд влезе, мина покрай рецепцията и зави наляво към хола. Опитах се да го последвам,
но близо до рецепцията стояха мирно четирима разпоредители, яки южноазиатци, които
ме спряха като тухлена стена.
— С какво мога да ви помогна, господине?
След секунда осъзнах колко на място изглеждам. Асистентката ми беше изпратила
италиански шивач в кабинета ми през втората ми седмица на работа. Тя ми каза да не го
приемам лично, но ми трябват един-два прилични костюма. Не познавах италиански
шивачи (мислех, че всичките са се превърнали в корейски химически чистения някъде през
седемдесетте години на миналия век), но той дойде и ми взе мерките. На последната проба
заяви, че костюмът е чудесен. Ето защо аз се вписвах в обстановката на клуб
„Метрополитън“. Това ми даде половин секунда да импровизирам пред гурките.
Огледах колкото можах по-дискретно плакетите и снимките на стената до рецепцията,
търсейки подходящ титан на индустрията или правителството. Брекинридж Касиди беше
достатъчно стар (на металната плочка пишеше „1931 година“) и вероятно не беше в клуба в
момента. Надявах се, че е жив. Членовете може би не бяха имали време да гравират датата
на смъртта му върху плакета.
Погледнах часовника си и направих всичко възможно да изглеждам нахакан.
— Брекинридж Касиди дойде ли вече? — попитах.
— Адмирал Касиди още не е дошъл, господине.
— Добре. Уговорили сме се да пийнем по чашка. Ще почакам в библиотеката.
Тръгнах… и не стана нищо — никакво изблъскване или дърпане за яката или колана.
Бях вътре. За щастие Касиди беше жив. За съжаление той беше проклет адмирал и може би
щеше да се появи всеки момент. Застанах във всекидневната и забелязах, че единият
разпоредител непрекъснато поглежда към мен. Клубът имаше отворен атриум и красиво
двойно стълбище. Всичко там — барелефите на стените, високите дванайсет метра
коринтски колони, безшумните прислужници на всяка врата — правеше ясно едно — в
тази сграда имаше власт.
Стори ми се, че видях Гулд на единия полуетаж, и сетне погледнах към рецепцията.
Разпоредителят сочеше към мен и разговаряше с озадачения и застрашителен на вид
адмирал Касиди. .
Време беше да тръгвам.
На втория етаж зърнах темето на Гулд и го последвах надолу по стълбите. Съдейки по
лекия мирис на хлор и скърцането на маратонки по дъските на пода, разбрах, че съм се
отправил към спортна зала. И после видях табелката. Скуош, разбира се. Официалното
развлечение на тежкарите от Вашингтон. Проследих Гулд до съблекалнята.
Можеш да се мотаеш покрай група полуголи световни лидери само докато започнат да
повдигат учудено вежди. Затова се съблякох, взех хавлия и си намерих хубаво място в
сауната между председателя на Съвета на началник-щабовете и мъж, когото не познавах,
но се оказа изпълнителният директор на „Ескон-Мобил“, много бъбрив.
През прозорците на сауната не видях Гулд да минава и затова се сбогувах и тръгнах към
съблекалните. Шкафчетата бяха от махагон, с малки месингови табелки с имената на
собствениците си. Намерих шкафчето на Рей Гулд. Беше срещу онова на Хенри Дейвис.
Използването на ключалка на място като клуб „Метрополитън“ изглеждаше малко глупаво
— нима някой щеше да замени часовника ти „Картие“ със своя „Ролекс“, но въпреки това
Гулд имаше катинар „Сарджънт енд Грийнлийф“, с какъвто заключваха тайните си
служителите в Министерството на отбраната, и очевидно му беше необходим, за да пази
неизядените си пържени картофи.
Границата никога не изглежда явна, когато я преминаваш. Беше ли, докато следях
Гулд? Или когато излъгах разпоредителя? Когато се вмъкнах в едното шкафче за гости в
задния ъгъл на съблекалните? Или когато стоях там часове, докато чух, че последният гост
се изкашля, видях как лампите угасват през малките процепи на вентилационната система и
чух как външната врата се затръшва и заключва?
Каквото и да беше, сега бях сигурен, че границата е далеч зад мен. И това не беше
ученическа кражба с разбиване на прозорец и грабване на нещо ценно. Членовете на
Тристранната комисия, които идваха в клуба, нямаше да приемат благосклонно
нахлуването ми във владенията им. Но неизвестно защо не изпитвах същото интуитивно
желание да се махна оттам и да се придържам към правия път, което имах, когато отворих
сейфа в кабинета в „Барли“. Бях защитен с щита на почтеността на Хенри и разполагах със
законни цели за оскъдните си средства. Бях се вмъкнал нелегално в клуба, но ако изиграех
правилно картите си, можех да превърна прегрешението си в реален прием в този свят.
Или може би, затворен в махагоновата кутия пет-шест часа, имах време за размисъл и
бях успял да си внуша какво ли не.
В единайсет и половина през нощта реших, че вече е безопасно. Нямаше шанс да
разбия катинара „Сарджънт енд Грийнлийф“, не и без течен азот. Докато чаках, бях имал
достатъчно време да измисля други подходи. Шкафчето на Гулд имаше общ заден панел с
шкафчето зад него, което беше празно. Строителите на сградата бяха заложили повече на
външния блясък и разкоша, отколкото на сигурността. Трябваше да отвъртя трийсет и
шест дървени винта, което е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, и след
внимателно търсене стигнах до извода, че трябва да го сторя с върха на ключ.
Пет часа. Пръстите ми се зачервиха и подуха. Нервите ми се опъваха всеки път, когато
чуех изскърцване в старата сграда или видех проблясък светлина близо до входа на
съблекалните. Знаех, че възрастните управници на света обичат да стават рано. В „Групата
Дейвис“ предлагаха закуска в шест сутринта (след игра на скуош). Когато през прозореца
на мазето започна да прониква сивосинкавата светлина на зората, аз започнах да се потя, а
щом чух тракането и дрънченето на пристигането на охраната, сърцето ми затуптя като на
колибри. Кожичките около ноктите ми се бяха разкървавили от измъкването на винтовете.
Чух гласове горе, когато издърпах и последния винт и извадих панела.
В шкафчето на Гулд имаше бандаж и стар брезентов сак за скуош. Вътре прилежно
бяха наредени дванайсет кафяви плика. Общо сто и двайсет хиляди долара. Нищо чудно,
че не можех да го накарам да промени решението си.
* * *
Никога не се връщай на местопрестъплението. Добър съвет. За съжаление обаче, докато
се измъкна от клуб „Метрополитън“ и отида на работа, вече нямах друг избор.
Попитах Маркъс къде ще се състои срещата между Гулд и Дейвис.
— В клуб „Метрополитън“ — отвърна той и на мен ми прилоша.
— На обяд ли?
— На закуска — отговори Маркъс и погледна колко е часът на телефона на бюрото. —
Вероятно сега.
И така, все още вонящ на пот от нерви след дългата нощ на проникване с взлом, аз се
озовах на Седемнайсета улица и Северозападна Хай Стрийт. Сикрет Сървис гневно
гледаше от върха на небостъргачите около Белия дом. От всеки ъгъл наблюдаваха камери.
И полицай оглеждаше счупената ключалка на прозореца в задната страна на клуб
„Метрополитън“, откъдето бях избягал преди два часа. Във фоайето имаше половин дузина
ченгета и, разбира се, същият разпоредител от вчера.
Той ме погледна не особено дружелюбно. Казах му, че идвам да се срещна с Хенри
Дейвис, и седнах в библиотеката. Без да ме изпуска от поглед, разпоредителят продължи да
разговаря с ченгетата. От мястото, където седях, виждах трапезарията, която беше голяма
колкото футболно игрище, затова ми отне известно време, докато съзра Дейвис. Той
седеше на маса срещу Гулд и мажеше конфитюр на кроасана си.
Какво можех да направя? Да се изцепя в средата на клуб „Метрополитън“, публично да
обвиня Гулд, че взима подкупи, и после учтиво да обясня на насъбралите се знатни
личности, Дейвис и дебеловратите представители на столичната полиция, че съм попаднал
на косвени доказателства, като съм следил Гулд и съм нахлул без позволение в една от тези
свещени зали, и съм избягал? Най-много ме тревожеше Дейвис. Той ми предложи
почтеност, а аз му се отплатих с престъпление. Проявих се като обикновен измамник. Беше
ми в кръвта. Всеки опит да започна порядъчен живот беше груба грешка, която скоро
щеше да бъде поправена.
Помъчих се да проследя разговора, съдейки по жестовете им, и видях, че преминава от
лековато бъбрене към темата, когато Дейвис се наведе над масата по-близо до Гулд.
Зачаках питането, онова да или не, което щеше да реши съдбата ми. Видях, че Дейвис се
наведе още по-напред, а после се дръпна назад. И след това — нищо. Гулд изглеждаше
замислен. И двамата мълчаха. Какъв беше отговорът?
Наблюдавах ги толкова съсредоточено, че чак след известно време забелязах, че две
ченгета ме гледат. Когато погледнах отново, Гулд направи обидена физиономия и вдигна
ръце. Жестът му беше пределно ясен. Той отказваше. И почтеният живот ми се
изплъзваше.
Какво имах да губя, по дяволите?
Сега три ченгета обсъждаха сериозно нещо и ме гледаха. Извадих мобилния си телефон
и набрах номера на клуб „Метрополитън“. Миг по-късно телефонът на рецепцията започна
да звъни. Казах им, че съм асистентът на шефа на Гулд и че обаждането е спешно.
Разпоредителят тръгна по шахматно наредените плочки, за да прекъсне срещата на Дейвис
и Гулд.
Гулд излезе от трапезарията, а аз влязох бързо, минавайки покрай ченгетата. Единият се
отдели от малката група и застана между мен и изхода. Докато се приближавах към масата,
Дейвис изглеждаше странно изненадан, че ме вижда.
Наведох се към него и прошепнах:
— Гулд взима подкупи. — Показах му снимката, която бях направил с мобилния си
телефон — парите, натъпкани в брезентовия сак.
Той не попита нищо. Държането му не се промени.
— Изчезвай — промълви.
Полицаят се погрижи за това. Хвана ме за ръката и ме заведе обратно към
библиотеката, където чакаха другите ченгета и разпоредителят.
— Беше ли вчера тук, синко? — попита ме цивилен детектив, който вероятно
ръководеше шоуто.
— Да.
— Почакай тук с нас.
Ченгетата попитаха разпоредителя за номера на адмирал Касиди. Пред клуба спираха
още патрулни коли с проблясващи светлини. От двете ми страни застанаха двама полицаи.
Свършено беше с мен. Припомних си всяка стъпка — белезници, патрулна кола,
предварителния арест с тоалетна чиния в средата и тълпата смрадливи отрепки, разпитите,
скапаното кафе, безполезния служебен защитник, споразумението и съдията, който ме
гледа както преди десет години. Този път обаче нямаше да имам втори шанс. Най-после
щяха да разберат какво представлявам всъщност — мошеник в костюм, за който не бях
платил. Не можех дори да надникна през стената от сини полицейски униформи да видя
какво се е случило между Дейвис и Гулд.
— Мога ли да ви помогна с нещо, господа? — чух гласа на Дейвис, който застана до
мен. Разпоредителят се смрази от погледа му, а ченгето отстъпи назад.
— Познавате ли този човек? — попита единият полицай.
— Разбира се — отвърна Дейвис. — Той е сътрудник във фирмата ми. Един от най-
добрите.
— А той познава ли адмирал Касиди?
— Надявах се да ги запозная на чашка вчера, но ме задържаха в офиса. Мисля да
предложа на този господин членство тук, в „Метрополитън“. Ануп, запознай се с Майкъл
Форд.
— Приятно ми е — каза разпоредителят, който се беше наежил зад заучената усмивка.
— И на мен — рекох.
— Защо е тази суматоха? — попита Дейвис.
— Недоразумение, сър — отговори разпоредителят.
— Тогава ще ни извините ли, господа?
— Разбира се — отвърна детективът.
Дейвис се държеше вежливо, но очевидно командваше парада. Най-после имах
възможност да погледна в трапезарията. Гулд все още седеше до масата и се беше
втренчил в кафето си, сякаш щеше да му предскаже бъдещето. Изглеждаше като ударен от
гръм от ясно небе.
— Може би ще бъде най-добре да напуснеш — прошепна Дейвис с онова изражение на
сфинкс, което не можех да разгадая. Все още не бях сигурен дали изпълнението ми на
нощен крадец е спасило положението, или е взривило кариерата ми. Може би Дейвис беше
замазал очите на ченгетата, за да ме накаже той. Точно преди да тръгна, добави: — Бъди в
кабинета ми в три.
* * *
Кабинетът му се намираше в дъното на безкрайния директорски коридор. Знаех, че съм
се държал малко драматично, но не можех да се отърся от образа на последната разходка
на осъдения на смърт, която бях гледал в десетки филми. Дейвис ме накара да чакам в
малък коридор пред кабинета му до три и двайсет. Не бях спал от трийсет и четири часа и
умората тежеше като олово върху тялото ми. Дейвис най-после се появи и влезе в кабинета
си, като ми направи знак да го последвам. Застанах там, а той спря до бюрото си.
Прикова ме със загадъчния си поглед, а след това извади нещо от джоба си и го вдигна
с палеца и показалеца си. Беше дървен винт и ми изглеждаше познат до болка. Бях върнал
на местата им достатъчно, за да прикрепя задния панел, и бях закрил дупките, но бях
забравил един.
— Напоследък играл ли си скуош, Форд?
Държах си устата затворена, докато разбера докъде ще доведе разговорът. Дейвис
бавно въртеше винта между пръстите си и после го подхвърли във въздуха. Хванах винта
на сантиметри от гърдите си.
— Гулд се съгласи — съобщи Дейвис.
— А полицията?
Той махна с ръка.
— Не се тревожи за адмирала. Той се размеква и се представя на собственото си
отражение.
— Извинявам се за…
— Забрави го. Подвизите ти може и да са малко по-каубойски, отколкото аз бих
предпочел, но важното е, че получихме съгласие. Четирийсет и осем милиона долара.
Дейвис кимна.
— Тази седмица ходих на още няколко купона.
— И какво ще стане с Гулд? Бяхте ли при главния инспектор в Министерството на
търговията или в полицията?
Той поклати глава.
— Деветдесет и девет процента от тези случаи се потулват. Ако в шкафчето му имаше
части от тяло, тогава историята щеше да бъде друга, но тъжният факт е, че подкуп от сто и
двайсет бона са дребни пари в този град, въпреки че се радвам, че го хвана.
— Как го убедихте? Само го заплашихте? Нещо като… — Помъчих се да намеря
лицеприятна дума.
— Изнудване?
— Не, сър, не исках да намекна…
— Не си ме обидил — засмя се Дейвис. — Изнудване е малко грубо определение за
част от работата, която вършим, макар че би била свежа директна алтернатива. Представи
си само. Показваш на някого негова снимка по гол задник в мотел с някоя проститутка и
му казваш да коригира финансите на компанията си или завесата пада за него. — Той се
замисли за миг. — Признавам, че това е сигурен, открит подход, но Гулд е умен човек.
Трябва само да кажеш, че си чул, че той може да е нагазил в твърде дълбоки води.
Добавяш, че вероятно можеш да му помогнеш да избегне неприятностите. Не е
необходимо да говориш много. Той изведнъж откликва на думите ти и става отзивчив.
Хората не придобиват власт, като са неясни и уклончиви, поне когато става дума за
техните интереси. Това е ситуация, в която всички печелят. Така човек обикновено постига
целта си по-бързо и по-сигурно от всяко разследване на моралните принципи. В същото
време ние лансираме политиката, в която вярваме. Възползваме се от лошото му
поведение.
Застанах до прозореца и се замислих, вглеждайки се в малкия дървен винт между
натъртените ми пръсти.
— Ти беше хвърлен в дълбокото внезапно, Майк. Няма да го видиш във вестниците, но
така се правят нещата. Мисля, че си роден за тази работа.
Нещо не беше наред. Може би беше странното нежелание, когато отдавна силно искаш
нещо и щом стане твое, се страхуваш да го вземеш. Или може би исках нещата да бъдат
само в бяло и черно. Желаех почтен живот без оттенък на сиво, а сега открих, че онова,
към което се стремя, е преплетено с онова, от което бягах.
— Трябва да знаете нещо, сър. Пълно разкритие. За онази неприятност…
— Знам всичко, което ми е необходимо, за теб, Майк. Не те наех заради него, а заради
доброто, което можеш да направиш с него. — Той протегна ръка. — Е, още ли си на
борда?
Виждах очертанията на столицата през прозореца зад него. Царствата в света и цялата
им слава.
— Да, сър — отвърнах и си стиснахме ръцете.
— Добре. Викай ми Хенри. Като ме наричаш сър, се чувствам като проклет инструктор
по строева подготовка. И кажи на търговеца на недвижими имоти, че ще вземеш онази
къща в Ингълуд Терас.
Къщата в Маунт Плезънт.
— Може да изчакам засега, да намеря нещо с по-евтин наем и да събера още пари.
— Наем? Не. Ако ти харесва, купи я. Разбери, Майк, никога повече няма да се
тревожиш за пари.
— Имам някои дългове и заеми за следването. Може би моментът не е…
Дейвис плъзна папка по бюрото.
— Гражданско дело срещу „Събиране на задължение Креншоу“. Готово да бъде
заведено. Криминалното оплакване ще бъде уредено до сряда. Ще ги изядем с парцалите.
— Той ме поведе към френските прозорци преди още да проумея какво става. — Сега
Маркъс ще ти бъде наставник, но реших да те представя на останалите от бандата. —
Отвори вратите на зала за конференции, която засрамваше клуб „Метрополитън“.
Шефовете — галерия от най-големите тежкари — ме чакаха. — Приятно ми е да ви
представя Майкъл Форд, най-новият ни старши сътрудник.
Те започнаха да ръкопляскат, а после минаха покрай мен, като се ръкуваха и ме тупаха
по раменете. Бях в „Дейвис“ от четири месеца — от май до август. Някой ми каза, че това е
най-краткият период за бързо повишение в историята на „Групата Дейвис“.
Дейвис вдигна ръка и всички млъкнаха.
— А сега, да се махаме оттук — тихо каза. — Ще се видим в „Брасери Бек“ след
половин час. Запазил съм задната стая.
Шефовете ме поздравиха за последен път и се изнизаха навън. Дейвис ме заведе на
втория етаж в хубав кабинет, уютен като оксфордска библиотека.
— От понеделник те преместваме тук.
Той ме хвана, че наум измервам разстоянието до вратата на Ани Кларк, което беше не
повече от петнайсет метра, но нищо не каза. Този човек наистина знаеше как да дърпа
конците.
— Какво искаш, Майк? Кажи.
Онемях. Имах всичко, към което се бях стремил — добър живот, хубава работа,
уважение. И още нещо, което мислех, че е невъзможно. Играта с Гулд ме беше изпълнила с
трепетно вълнение, което ми липсваше от години, откакто се бях отказал от измамите. И
Дейвис беше доволен от честната ми работа и не толкова честните навици, от които никога
нямаше да се отърва. Можех да бъда такъв, какъвто исках, и да не се налага да крия
произхода си.
— Щастлив съм. Всичко това е твърде много.
— Каквото и да е, кажи — подкани ме той.
Осъзнах, че това не е упражнение за вдъхновяване, а Дейвис говори сериозно.
Замълчах, предизвиквайки го да удържи на думата си.
— Не знам дали това е правилният… — Гласът ми заглъхна.
Той вероятно си помисли, че пресмятам възможни неща — кола „Мерцедес Бенц SLK
230“ или лична баня, но единственото, за което се сетих, беше по-сложно, защото го криех
отдавна и откровено казано, донякъде не го исках.
— Баща ми. Той…
— Знам за баща ти.
— Предстои му изслушване за условно освобождаване. От шестнайсет години е в
затвора. Остават му осем. Можеш ли да му помогнеш да излезе?
— Ще направя всичко възможно, Майк. Всичко.
Трета глава
През седмиците след повишението ми възлагаха случаи, по които работеше и Ани
Кларк. Започнах да се питам дали Хенри Дейвис не е в дъното на съвместната ни работа,
макар че не беше точно седем минути в рая.
Сега и двамата бяхме старши сътрудници, но тя пределно ясно беше шефът на всеки
проект. Ани беше във фирмата от четири години и се носеха слухове, че ще стане първият
партньор жена. Тя прекарваше много време насаме с Хенри — най-висшият знак на
влияние в офиса.
„Групата Дейвис“ имаше елемент на мъжкарска конкуренция, която ми напомняше за
стаите за семинари в Харвард. Ани не отстъпваше на момчетата. Правеше го самоуверено
и неумолимо, със сарказъм, който, идвайки от такава изискана жена, беше особено
убийствен. Недостатъкът, който обаче отговаряше на целите ми, беше, че тя не е жена, с
която можеш да флиртуваш. Ани плашеше до смърт повечето мъже.
Докато работехме дълги часове заедно, ние започнахме да се разбираме добре и
станахме приятели. Много често, когато седях в ъгъла на някоя празна зала за конференции
в единайсет през нощта и преработвах за последен път доклада за някой клиент, аз долавях
споделени вибрации — излъчваща се от нея топлина, която правеше съвсем естествено да
се преместя по-близо до нея, да докосна ръката или рамото й и да я погледна в очите.
Изпитвах странното чувство, че Ани ме наблюдава и изпитва смелостта ми.
Лесно обаче можеше да се заблуждавам. Бях сериозно влюбен в нея. Бях се докопал със
зъби и нокти до хубавия живот в „Дейвис“ и идеята да ухажвам жена, която макар да не ми
беше шеф, беше определено по-високопоставена от мен и близка със самия Дейвис,
изглеждаше уникално лоша. И аз нямах намерение да правя нещо в обстоятелствата, в
които обикновено бяхме — потейки се над кратки срокове, заобиколени от колеги.
Мошеническият ми ум постоянно работеше на пълни обороти и измисляше начини да
бъдем заедно, но Ани ме хвана първа. „Групата Дейвис“ имаше спортна зала в мазето.
Отваряш една врата в задния ъгъл до гаража и се озоваваш във фитнес утопия на площ три
хиляди и седемстотин квадратни метра — редици лъскави уреди, телевизори с плосък
екран и спортни екипи с емблемата на „Групата Дейвис“, сгънати грижливо и очакващи
теб.
Около или след полунощ, след като чистачките си бяха тръгнали и сградата беше
безлюдна, когато все още работиш и започваш да полудяваш от дългото взиране в
компютъра, спортната зала беше рай.
Една нощ бях там и исках да изгоря насъбралата се енергия в продължение на
шестнайсет часа. Мисля, че малко се престаравах, тичах по пътечката, правех лицеви
опори, коремни преси и вдигах щанги, потях се, задъхвах се и слушах айпода си. В
усилията си да не повърна или да не изпусна тежестите върху главата си може би се
забравих. През цялото време в „Дейвис“ бях видял само един човек там толкова късно. Кой
маниак използва служебна фитнес зала в един през нощта?
Това бяха оправдания за непростимото. По айпода ми започна „Уважение“ на Арета
Франклин и сигурно съм ревял с пълно гърло. А може и да съм танцувал между уредите.
Ще обвиня ендорфините.
Както и да е. Тъкмо извисявах глас в кресчендо заедно с хора, когато се обърнах и
видях Ани, която се правеше на невинна, на разстояние от два и половина метра от мен. Тя
се промъкваше незабелязано зад гърба ми за втори път. Млъкнах по средата на „дай ми го“.
Ани учтиво изръкопляска.
— Боже! — измънках.
* * *
Тя се приближи до мен и погледна екранчето на айпода ми.
— Арета, а? Не мислех, че си падаш по това.
Повдигнах вежди.
— Кое?
— Соул музиката.
— Олеле.
— Исках да кажа, че не си представях, че слушаш такива парчета, когато те видях да
правиш… онова нещо на земята. Какво беше?
Наричаше се пърдене, но нямаше да й кажа.
— Нищо. Случайно имам богата душевност.
— Да, видях. Елегантни движения.
— Благодаря. — Поех си дълбоко дъх. Нямаше по-подходящ момент от сегашния. —
Хей, защо не се видим извън офиса? Какво ще правиш в събота и неделя?
Ани се намръщи.
— Заета съм.
Време беше за контрол върху пораженията.
— Добре, но трябва да излезем някой път.
— Много бих искала. — Тя уви хавлията около врата си. — Обичаш ли да скиташ по
планините?
Дори да ме беше попитала дали обичам иманярството, пак щях да отговоря „да“.
— О, да.
— С едни мои приятели ще ходим сред природата в събота, ако си свободен.
И така се озовах да пълзя по гранитните скали в националния парк „Шенандоа“ с Ани,
която се катереше пред мен в туристически обувки и три четвърти вълнени чорапи, които
й придаваха характерен швейцарски вид. Когато си я представях извън офиса, аз я виждах
като дама от висшето общество в историческа драма и да танцува валс. Затова си
представете изненадата ми, когато Ани Кларк — със синята кръв във вените и завършила
Йейл — ме заведе до един водопад в планината.
Приятелите й казаха, че водата е твърде студена за плуване. Ани повдигна рамене и ме
погледна. Не ми пукаше дори да беше Северно море. И тръгнахме надолу само двамата.
Водопадът се спускаше от дванайсет метра в клисура, оградена от стара гора. Беше
началото на септември, все още беше горещо, но водата наистина беше леденостудена.
Ани събу ботушите си, съблече блузата с дълги ръкави и се гмурна. Гледах я как се носи
плавно в бистрата вода и после как лежи на брега по спортен сутиен и бикини, а ивици
слънчева светлина танцуват по гладката й кожа, докато вятърът люлее клоните над главата
й. И до ден-днешен този спомен кара дъхът ми да секне. Съблякох се по гащета и скочих
във водата. Ако Ани беше морска сирена, с радост бих я последвал в подводното й
царство и никога нямаше да се върна. Не мислех обаче, че тя ще ме повика.
— Искаш ли да отидем под водопада?
— Добре — отвърнах, сдържайки искрения си отговор: „Да, и още как“.
— Може да е страшничко — добави тя.
— Мисля, че всичко ще бъде наред. — Какво можеше да ми е подготвила тази малка
палава фея, че да ме уплаши?
Тя се приближи до две големи скали, високи десетина метра, вклинени една в друга.
— Ето тук. — Посочи малка пукнатина, където цареше непрогледен мрак, и се вмъкна
вътре. Последвах я. На два и половина метра навътре не се виждаше нищо. И
пространството беше тясно. Усещах как дъхът ми рикошира в камъка пред мен и ясно
чувах звука на течаща вода отпред. — Пази си главата — предупреди ме Ани — безплътен
глас в тъмнината, хвана ме за ръката и ме заведе до остър ъгъл. Намирахме се в скален
джоб дълбоко в планината. На главата ми капеше вода и се стичаше по лицето ми. — И
после в този вир.
Дъното под краката ми изчезна. Потопихме се до кръста в леденостудената вода.
Таванът на пещерата се наклони и вирът стана по-дълбок, докато останаха трийсетина
сантиметра пространство над главите ни. Започнах да изпитвам клаустрофобия и
чувството, че ще се удавя, въпреки че бях стоял в корабни трюмове и се бях задушавал по
време на тренировки във военноморската флота в Големите езера.
Запитах се докъде ще стигне смелостта на Ани, когато приятният й глас ме информира:
— Сега ще се гмурнем и ще плуваме в този малък подводен тунел. Дълъг е три-четири
метра и течението ще ни понесе до края и ще ни изхвърли в пещерата под водопада.
— Ами… добре — отговорих, макар че не се чувствах добре. Не се гордея да призная,
че това ми звучеше доста страшно.
— Имаш ли ми доверие?
— Все по-малко.
Ани се засмя:
— Поеми си дъх и не се бори срещу течението. Готови! Тръгваме!
Чух я, че си пое дъх и се гмурна под повърхността. Потопих се и се плъзнах под водата
покрай гладките скали, опитвайки да се преборя с паниката. Тунелът беше широк
шейсетина сантиметра, твърде тесен, за да използвам ръцете си, и пълен с вода. Нямаше
как, да се покажа да си поема въздух. Можех да се придвижвам само като ритам с крака.
Течението ме понесе и след секунда ме блъсна отстрани и ме въвлече в по-голям поток.
Слънчевата светлина ме заслепи като светкавица на фотоапарат след дългото стоене в
мрака. Изстреляхме се от улея, прелетяхме три метра във въздуха и цамбурнахме във вир в
малка пещера зад оглушителната завеса на водопада.
Изскочихме над водата. Бяхме се задъхали и бяхме отворили широко очи. Бях толкова
развълнуван и щастлив, че съм жив, че сграбчих Ани в мечешка прегръдка.
— Мамка му! — извиках.
— Нали?
Вероятно повторих „мамка му“ няколко пъти и после осъзнах, че съм в подводна
пещера заедно с Ани. И двамата се чувствахме зашеметени от рискованото гмуркане.
Разбира се, още беше рано да пристъпя към действие. Ако бях прекалено нетърпелив,
можеше да разваля хубавото преживяване с момичето на мечтите ми. Но все пак бяхме в
пещера под водопад. Какво друго можех да сторя?
Загледахме се един в друг. Ани не отмести веднага очи, нито ме погледна с копнеж.
Няма ли смелост, няма и слава. Приближих се до нея и… нищо. Не помръдна. Каменна
физиономия. Отстоявай своето. Скъсих разстоянието с петдесет, седемдесет, деветдесет,
деветдесет и пет процента. Когато очевидно си на път да целунеш някого, когато лицата ви
са на няколко сантиметра и се доближават, очакваш, че всяка жена поне ще ти даде малък
знак дали си добре дошъл, или нямаш шанс.
Ани обаче не направи нищо. Не бях виждал такова нещо. Тя не реагираше.
Бях между окопите, напълно непокрит, заклещен в ничия земя. Нямаше да целуна
госпожица Ани Кларк, без да получа насърчителен знак, колкото и малък да е.
Затова спрях на два сантиметра от блаженството. Залогът беше голям — момичето на
мечтите ми, виждах го на работа всеки ден и така нататък. Продължаваше да ме гледа
втренчено, все още с безизразно лице.
— Трудно е да не те целуна на такова място.
— Ще трябва да отвърна на целувката ти — каза тя.
— Бях любопитна да видя колко далеч ще отидеш. Замислих се за секунда, а после
прокарах пръсти през косата й над ухото, нежно обвих в шепа тила й и я дарих с
размекваща целувка на истински мъж, от която се пресичат коленете и каквато вече никой
не практикува.
* * *
Когато по-късно през нощта Ани ме закара до дома ми, аз попитах кога ще я видя пак.
— Ще видим — отговори и ми изпрати въздушна целувка.
Бях замаян, все още леко шокиран, че бях направил пробив с Ани толкова бързо, и се
опитвах да съчетая лошото момиче от планината с изисканата вашингтонска дама, която
познавах от работата. Всичко се беше случило съвсем естествено.
В началото имаше няколко официални срещи, на които се опитвах да я смая с
интелектуални наслади — различни менюта, винарни, питиета след работно време във
„Филипс Колекшън“, но се изненадах колко бързо възприехме навиците на доволна двойка.
Щом нямахме работа, прекарвахме съботата и неделята някъде — разхождахме се из
квартала, седяхме пред някое кафене или четяхме на верандата. Не искахме да се
разделяме. Щастливо наблюдавах как Ани лека-полека превзема банята ми и всеки път
оставя по нещо — първо четка за зъби, после шампоан. Жилището ми беше по-голямо от
нейното и по-близо до офиса. Нямаше смисъл тя да се връща в едностайния си апартамент
в Глоувър Парк, оскъдно обзаведен като домовете на повечето работохолици, с
неразопаковани кашони в килерите.
Една вечер, три месеца след първата ни целувка, Ани дойде направо след работа.
Носеше дрехи, които беше взела от химическото чистене. Вечеряхме и после седнахме да
четем. Тя лежеше на дивана, сложила глава на крака ми, а аз галех косите й. Ани остави
книгата и огледа дрехите си, които бяха окачени в найлонов плик в коридора.
— Имаш ли нещо против, ако ги оставя? Вероятно ще бъде по-лесно, отколкото
непрекъснато да тичам до дома посред нощ.
Погледнах ги замислено. Стратегията ми в първите дни на връзката ни беше да не я
уплаша и да я прогоня, като изтърся „омъжи се за мен“, винаги когато тя ме погледнеше в
очите. Надявах се, че ще се сближаваме все повече и ще се чувстваме все по-удобно
заедно, докато я направя моя, без да се въвличам в сложната и трудна работа да
разговаряме за връзката си. И засега това имаше резултат. Сега беше един от онези
моменти, когато съзнателно трябваше да си държа езика зад зъбите. Истината обаче беше,
че вече я обичах достатъчно, за да й предложа да се премести при мен.
— Не искам да ти се натрапвам или нещо такова — добави тя.
— Моля те, направи го. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало. — Наведох
се и я целунах. Тя прокара пръсти през косата ми и ми отправи дълъг, размекващ поглед,
който показа, че купонът ще се премести в спалнята.
В същия миг телефонът иззвъня. Беше на масата до мен.
— Изключи го — каза Ани.
Погледнах екранчето.
— Хари Дейвис е.
Тя се надигна.
— Може ли? — попита и после се опита да го изиграе по-небрежно. — Само в случай,
че е важно. Утре ще отправя питане към шефа на Комисията по ценните книжа и борсите.
— Давай — рекох и проклех телефона.
Ани отговори на обаждането и излезе на верандата. Стоя на студа около пет минути.
— Извинявай — каза, когато се върна. Застана зад дивана, наведе се, допря лице до
моето и ме целуна по шията.
— За какво толкова си говорихте с Хенри? — Да, влюбвахме се, но и двамата все още
работехме в „Групата Дейвис“ и това означаваше известна надпревара за позиция и търсене
на предимства. Не можехме да го превъзмогнем.
— За заплатата ти — дяволито се усмихна Ани. — А сега — прокара ръка по гърдите
ми — може ли?
Не настоях и оставих въпроса, а Ани ме поведе към горния етаж.
Работата. Ани. Имах всичко, което бях искал. Нещата изглеждаха прекалено лесни.
Защото, разбира се, бяха такива.
Четвърта глава
Добре дошли във Вашингтон, където забавленията никога не започват. Не мога да
преброя колко пъти през първата ми година в този град някой баровец на някой шибан
купон ми казваше: „Ако искаш приятел във Вашингтон, вземи си куче.“ Предполагаше се,
че цитатът е на Труман. Щом го чуех, осъзнавах две неща — първо, във Вашингтон
светският финес липсва до такава степен, че това извратено се е превърнало в основание за
гордост. Второ, човекът, с когото разговарях, намираше за смешно да обяви, че винаги ще
ме прецака, ако му дам възможност.
Е, поне тези хора бяха откровени. Лесно е да си намериш приятели в столицата, но е
трудно да откриеш истински, защото градът е пълен с невзрачни, преходни двайсет и
няколко годишни хора, които работят в една и съща индустрия или политика, където
основните умения са сърдечно ръкуване и фалшив чар. Тък, стипендиантът на „Роудс“,
който работеше с мен в „Дейвис“, се отличаваше от шествието от познанствата ми във
Вашингтон.
Той беше от историческия квартал Джорджтаун, потомък на династия, служила в
публичната администрация. Дядо му беше бивш директор на ЦРУ, а баща му заемаше
висок държавен пост. Тък също беше приет бързо в „Групата Дейвис“, но може би защото
беше роден в тези среди, изглеждаше по-малко обсебен от политиката и властта от
останалите. Работихме заедно по няколко проекта и късно през нощта изпускахме парата,
като си почивахме малко и си подавахме топка на моравата на „Групата Дейвис“. Веднъж
около полунощ той ритна топката в двора на сирийското посолство. Аз имах опит в
прескачането на огради и затова не беше голям проблем. Двамата се прехвърлихме. Само в
Калорама можеш да влезеш на територията на вражеска страна, за да си вземеш топката.
Тъкмо я грабнахме, когато иззад гаража блесна фенерче. Повдигнах очи и после точно
навреме прескочихме оградата.
След този случай започнахме да се виждаме по-често извън работа. Той познаваше
всичко — говореше се, че спи с дъщерята на вицепрезидента — и ме представяше на разни
хора.
Когато отидох във Вашингтон, купоните бяха като навсякъде другаде. Ако се събереш с
подходящи хора и си паснете, ставаха вълшебни неща — хората започваха да танцуват, да
се целуват на аварийните стълби и всички разговаряха край камината, докато изгрееше
слънцето. С една дума, забавлявахме се. Купоните на двайсет и няколко годишните във
Вашингтон се посещаваха дори от петдесетгодишни. Една събота и неделя Тък се грижеше
за къщата на родителите си и ме покани на барбекю. Дворът беше огромен и зад голямата
къща в Джорджтаун имаше басейн. Беше късно вечерта и пиехме от ранния следобед. Не
си спомням кой от двамата предложи да се изкъпем, но се съблякох по гащета и се
гмурнах. Спомням си, че идеята беше чудесна, докато летях във въздуха, и освежаваща
половин секунда по-късно. Когато обаче се показах на повърхността да си поема дъх,
мокър и сам в дълбокия край, не видях други плувци, а скандализирана група, която
включваше половината персонал на Съвета за национална сигурност за Европа. Така
разбрах посланието — никога не се забавлявай на купон.
Имах предвид това прозрение, докато отивах на коктейла тази вечер. Домакинът беше
издател, човек с връзки на име Чип. Той беше водещ в ожесточената надпревара за най-
снобско име на бял протестант от англосаксонски произход, което бях чувал в Харвард или
Вашингтон. (Тък всъщност се казваше Евърет Тъкър Строс IV. Общоприетото при
модерните млади богаташи от номенклатурата е да започнеш с нещо непоносимо
старомодно като Уинтръп и после да го съкратиш на нещо смешно като „Уини“.)
Когато пристигнах пред вратата на дома на Чип — близо до Военноморската
обсерватория и британското посолство, друго огромно имение в Джорджтаун, изпитах
познатото чувство, че съм натрапник. Натиснах звънеца и сякаш отново бях тийнейджър с
качулка, който проверява дали има някого вкъщи, ослушва се за кучета и стиска шепа
строшена керамична автомобилна свещ в ръката си. (Наричат се „нинджа камъчета“ в
занаята. Въпреки че са леки като фъстъци, ако ги хвърлиш по прозорец, твърдата керамика
разбива стъклото като сгурия, но тихо като ръмящ дъжд. Магия.)
Разбира се, онези дни бяха отминали отдавна. Детегледачката от Филипините, която
отвори вратата и ме огледа, не видя старите ми дрехи на крадец — брезентови панталони и
качулка, а безупречно ушития ми сив костюм „Канали“ на тънко райе.
Може да си помислите, че като се има предвид заетостта ми да присъствам на
събирания на богати сноби, да си броя питиетата и да внимавам какво говоря, ще съм
отегчен до смърт. И отначало наистина беше така, но постепенно се научих, че в тези тихи
салони има съвсем различен вид забавления. Зад поднасяните ордьоври и учтивия смях
истинската игра е определяне на слабости, изтръгване на обещания, събиране на
информация, избягване на обвързване, внушаване на съмнения и подбуждане към
съперничества. Добрите обноски и любезното бъбрене са светски спорт. Играта се свежда
до определяне кой е матадорът и кой е бикът и аз я усъвършенствах с всеки изминал ден.
Не беше забавно като къпането на лунна светлина, но очарованията й започваха да ми
харесват.
Сбирката на вашингтонски донове и знаменитости отначало може да е малко плашеща,
но докато се разхождах сред гостите, видях няколко познати лица и скоро бъбрех и се
шегувах, слял се напълно с тълпата. Вече беше април, бях във Вашингтон от десет месеца и
в това време „Групата Дейвис“ беше отворила много врати. Този разнообразен свят сега
беше моята сцена.
Всъщност настоящата компания предлагаше не лошо обобщение на краткото ми и
предимно щастливо издигане в „Групата Дейвис“. Така например между група млади дами
стоеше сенаторът Майкъл Рьоблинг и съобщаваше с почти убедителна скромност, че
когато видиш израза в детските очи, това е достатъчна благодарност.
Сигурно говореше за фондацията „Децата на Хартланд“, която му бяхме помогнали да
основе. Има хиляди начини да купиш законно политици — да дариш пари за кампанията
им, да им пробуташ тайно пари… Мога да изброявам с часове. Те обаче не бяха
достатъчни за Рьоблинг. Повечето пари трябваше да отидат за разходи по кампанията му,
което можеше да се тълкува свободно, но не достатъчно свободно за апетита на добрия
сенатор.
Когато той остана неудовлетворен от законния подкуп, ние му предложихме съвет и
насоки за създаване на организация с идеална цел, която да прави различни малки добрини
— летни лагери за непълнолетни престъпници, пътувания до „Дисниленд“ за болни деца,
зоопаркове, където хлапета с умствени увреждания могат да галят животните и така
нататък. Даренията за фондациите с идеална цел са неограничени и освободени от данъци,
които са направили събирането на средства такова бреме през последното десетилетие. И
тъй като управителният съвет и персоналът на „Децата на Хартланд“ се състояха от
приятели на Рьоблинг, сенаторът беше свободен да харчи за децата колкото пари изисква
съвестта му и да оставя останалото за добре платени работни места за роднини, почивни
центрове близо до любимите му места за риболов, пътувания с всички платени разноски и
други. Оказа се, че съвестта му не изисква много.
Това вероятно не е гордостта на живота ми, но поне децата (и „Групата Дейвис“, и аз)
получиха дела си от печалбата, която сенаторът без това се готвеше да присвои. В това
време „Групата Дейвис“ го накара да прави добра политика. Бях се научил, че така се
действа във Вашингтон. Не можеш да направиш нищо, ако си само хорист.
Рьоблинг извади снимка на малко хлапе в инвалидна количка. Сенаторът, истински
хуманист, се задави от сълзи. Млада жена го утеши и той я прегърна. Трябваше да се
извиня, преди да повърна.
И така продължи коктейлът — един искаше да измъкне сина си от незаконно
притежание на марихуана (Уини Младши се мъкнеше подир рокбандата „Фиш“), друг се
стремеше към членство в „Пойнт Вали“, жена трябваше да запише тъпото си дете в „Сейнт
Олбънс“, а нещастно прегърбено копеле имаше съпруга, непосилна за него, и продаваше
принципите си за емиграционен проектозакон, за да докара Селин Дион да пее на
петдесетгодишнината й.
Това са забавните, безобидните, така да се каже, анекдоти. По-често е тежка,
отегчителна работа да разбереш кой — законодатели, регулатори, изпълнителни директори
на големи фирми, групи по специални интереси, чужди правителства — от каква услуга се
нуждае и кой на каква цена може да му я предостави. През половината време дори не се
налагаше да търсим влиятелни личности. Те идваха при Дейвис, защото знаеха, че ние
можем дискретно да изработим сделки между групи, които никога не биха признали, че са
били свързани. „Групата Дейвис“ беше като огромен търговски подиум, свързваше
желанията и потребностите във Вашингтон и взимаше малък процент за услугите си.
След известно време всички тези машинации, безскрупулни действия и разголени
себелюбиви интереси може да те направят малко циничен към този град и да почувстваш,
че се нуждаеш от дълга, гореща баня. Ето защо се зарадвах, когато огледах залата и видях
хубав мъж на петдесет и пет години с палто и шапка в ръка, който съвсем не се чувстваше
удобно сред бъбрещите класи.
Човекът беше Малкълм Хаскинс, асоцииран съдия във Върховния съд, който имаше
определящ глас в критични решения. Той много рядко можеше да бъде забелязан на
светските събирания във Вашингтон. Изглеждаше непретенциозен като гимназиален учител
по химия. Отбягваше коктейлите в Джорджтаун и беше толкова съвестен за
безпристрастността си, че не хапваше нито залък на спонсорирани приеми.
Да го видя беше приятно и стимулиращо. Размяната на услуги, която правехме в
„Дейвис“, беше неизбежна част от политиката. Ала въпреки че бях погълнат от
сключването на сделки, харесваше ми да знам, че има хора и институции, които се
различават и не са корумпирани.
* * *
Чаках да намалее опашката пред бара и разглеждах модернистична творба на
изкуството на стената — жена с четири гърди. Отнякъде се появи къдраво кафяво кученце
и започна да лае и да скача по мен.
Не че мразя кучетата, но не съм свикнал с тях. Мога да заблуждавам всички хора през
част от времето и някои хора през цялото време, но кучетата някак винаги ме надушват
като неканен гост по душа.
Приближи се жена с напрегнато лице, хвана каишката на звяра и ми хвърли извиняващ
се поглед.
В същия миг усетих тайно присъствие до мен. Беше Маркъс, който много се
забавляваше на шоуто, докато кучето продължаваше с пристъпите си на необуздан бяс.
— Лабрадор ли е? — попита той.
— Шнудъл — отвърна жената.
— Прелестен е — усмихна се Маркъс.
Тя задърпа кучето, което все още чаткаше със зъби, и се отдалечи.
— Умно куче — отбеляза Маркъс.
— Какво мога да направя за теб, шефе?
— На твое осем часа — отговори той.
Погледнах и видях конгресмена Ерик Уокър от Мисисипи, който на трийсет и две
години беше най-младият член на Камарата на представителите.
Неприятно. Маркъс ме беше поканил на купона, но не ми беше казал, че ще работя. Бях
се зачудил защо ме помоли да дойда, тъй като присъстващите бяха няколко стъпала над
мен в социалната йерархия, но сега ми стана ясно.
— Мислеше, че те доведох тук заради бляскавата ти личност?
— Реших, че може би ти липсвам. — Отново погледнах Уокър. — Не се тревожи.
Залавям се.
Отидох в зимната градина, където беше барът, и застанах близо до Уокър, без да се
набивам на очи. Със съжаление смених питието си от бърбън „Мейкърс Марк“ на тоник и
лимонов сок, официалната напитка на „Групата Дейвис“, за да запазиш здравия си разум,
докато другите се наливат с алкохол.
Някой ме потупа по гърба. Обърнах се и видях Уокър със заученото му ръкостискане.
Бикът влиза на арената.
— Как вървят нещата? — попитах.
— Не мога да се оплача.
— Пък и да се оплачеш, кой ли ще те чуе?
— Амин.
Чукнахме чаши.
Торо!
Срещах се с Уокър от няколко месеца. Той играеше покер със средно големи залози и в
събота и неделя обичаше да прибира курвите от приемите за набиране на средства в
Джорджтаун.
Докато двамата си приказвахме, забелязах, че Маркъс минава през входа от другата
страна на зимната градина и ни поглежда. Маркъс ме ръководеше в бизнеса и непрекъснато
досаждаше в задълбочаващото ми се приятелство с депутата от Мисисипи. Уокър
показваше изтънчени обноски пред повечето вашингтонци, но Маркъс го беше наблюдавал
дълго и знаеше, че обича да се отпуска пред по-младите хора. Така бях избран.
Уокър бързо се издигаше, беше обещаваща звезда и на път да се включи в
„Петстотинте“ — жаргон, който използваха в „Групата Дейвис“. Чувах думата само когато
някой се изпуснеше, защото официално не съществуваше. Не ми беше много трудно да се
досетя, че това е списък на петстотин души във Вашингтон с реална власт, избраните,
които управляваха Вашингтон и съответно страната. „Групата Дейвис“ много държаха да
бъдат приятели с всеки един от тях. Издигах се във фирмата и получавах все повече риск,
отговорности и свобода. Уокър беше следващата ми мисия.
* * *
Каква по-точно беше мисията? Истината беше, че работата, която вършех за Маркъс,
беше игра на измама.
Той ме беше извикал в кабинета си няколко дни след като ме направиха старши
сътрудник.
— Не се главозамайвай — каза ми.
— Няма — отвърнах. — Съдбата обича глупаците и извадих голям късмет, че спипах
Гулд.
Той сякаш изпита облекчение.
— Тогава мога да пропусна частта, когато те убеждавам в това. Нашият бизнес е да
променяме мисленето на хората. Как смяташ, че го правим?
— Хвърляме се с главата надолу в купища мръсни пари?
— Когато е уместно. Но през повечето време е трудна, отегчителна работа.
И така започна дългото ми обучение в занаята. Всъщност беше по-скоро опресняване
на знанията. Баща ми вършеше измами. Отиде в затвора, когато бях дванайсетгодишен,
затова онова, което получих от него, беше малко — подслушани разговори, преди той да
затвори вратата, бегли погледи към фалшиви документи, преди да ме изгони от стаята с
вдигната ръка да ме удари, въпреки че никога не го направи.
Престъпността се предава по наследство, но не познавам човек, който съзнателно да
иска да я предаде. Както казваше майка ми, баща ми правеше съмнителни неща, за да мога
аз да имам законни възможности и да не се изкушавам да тръгна по неговите стъпки. Ала
порокът се прилепва и се просмуква в дома ти като цигарен дим. Колкото и добри да са
били намеренията му и колкото и да се е опитвал да крие от нас грозната страна на живота
си, с големия ми брат Джак попивахме всичко. И щом прибраха баща ни, вече нямаше
какво да ни спре.
Подрастващите момчета са склонни да вършат престъпни пакости и би било трудно да
се каже дали щяхме да направим нещо по-различно от огън в градината, дребна кражба от
магазин или да се промъкваме в строежи или училището след часовете. Бандата ни беше
съставена само от момчета, повечето деца на приятели на баща ми, които вечно се
надпреварваха. Ако петнайсетгодишният Смайлс вземеше линкълна на баща си, за да се
поразходи, тогава Луис отмъкваше беемвето на съседа. Разбирате как нещата може да
загрубеят много бързо. Докато станах на шестнайсет, а брат ми и приятелите му — на
двайсет и две, вече нямаше съмнение, че по-коравите навлизаха в престъпността и че няма
да се поправят. Колеж? Управител на щанда за деликатеси във „Фуд Лайън“? Не. Те имаха
коли и гаджета, навика да употребяват наркотици и хазартни страсти, които изискваха
бързо и лесно спечелени пари, без профсъюзни задължения или данък общ доход.
Отначало се опитах да стоя настрана от всичко това, тъй като не притежавах
маниакалния импулс, споделян от останалите момчета (въпреки че когато ме предизвикаха
да направя нещо, например да скачам от покриви и други, не отказвах. Повече се страхувах
да не загубя уважението им, отколкото че може да си счупя врата.) Тайно винаги съм
мислил да разочаровам баща си. Влачех се с тях, когато ми разрешаха, и предимно с
наведена глава. Ако ме избираха или притискаха, се включвах във всяка мисия (наричахме
ги „мисии“, сякаш бяхме екип от специалните части, а не шайка хулигани). През по-
голямата част на съзряването си обаче бях по-скоро техник, отколкото престъпник.
Главната ми престъпна страст беше да разглобявам и сглобявам ключалки и резета. Беше
забавно, повече от любопитство, отколкото за печалба, и приличаше на лабораториите в
училище.
След като баща ми отиде в затвора, брат ми затъна още повече в измами и
мошеничества. Може би това беше начин да установи връзка с татко. И аз обичах
измамите, логиката в тях, изпипания механизъм на добре организираната измама,
същинска заредена пружина зад стръвта в капан за мишки. Джак обаче притежаваше
дързостта, която ми липсваше, а това беше необходимо, за да изръсиш някого. И баща ми
я имаше — готовността да направи сцена, да застане насред ресторант и да се разкрещи, да
се прави на възмутен и измамен, когато той е възмутил и измамил някого. Щом брат ми
решеше да ме вземе на някой удар, аз криех треперещите си ръце, защото отчаяно исках да
го смая, да изиграя ролята си и да се развикам пред всички в ресторанта, че съм дал на
някого петдесет долара и мога да го докажа.
Бях типичният малък брат и бих направил всичко, което Джак поискаше. След като
майка ми се разболя, всичките ми угризения да крада се изпариха. Нямаше съмнение, че
ще сторим всичко, за да платим лекарствата. И една нощ, когато бях на деветнайсет и най-
добрият майстор на шперца, когото брат ми и приятелите му познаваха, той ме помоли да
му свърша една малка работа. Съгласих се. Това толкова разби живота ми, че едва сега,
десет години по-късно, най-после започвах да го оправям.
* * *
Колкото повече ме учеше Маркъс, толкова повече осъзнавах, че новата ми работа
много прилича на фамилния бизнес.
Тук в „Дейвис“, вместо да „оглеждаме“, ние преценявахме обектите си. „Примамката“ се
наричаше „развитие“, „въжарят“ и „подставеното лице“ — „внедрени агенти“, „гепенето“ —
„питането“ и „охлаждането на мишената“ — „отсвирване“ — премахване.
Трябва да отбележа, че жаргонът не го биваше. Вместо „ямайска подмяна“, кинти и
стария номер „котка в торба“ имахме нестопански организации, комитети за политически
действия и комисии.
Но въпреки старомодния мошенически жаргон, който обичах да колекционирам като
хлапе, истината беше, че не знаех нищо за истинската същност и на двата занаята, какво
печели доверието на хората и ги кара да правят каквото искаш. Баща ми се стараеше да ме
предпази от тези неща. Вероятно мислеше, че ако е достатъчно нечестен, ще може да си
позволи да ме опази чист. Това ме превърна в жаден за знания ученик, докато Маркъс ме
учеше на вариантите в почтения свят на всичко, което баща ми криеше от мен.
Ето например „вербуването на човешка придобивка“ — жаргонът, който Маркъс от
време на време изпускаше за онова, което правехме, е П.И.К.П.Е. Инициалите означават
Пари, Идеология, Компрометиране, Принуда и Его. За нашите цели това са единствените
причини, поради които някой прави нещо. Това беше основата на всичко, в което ме
въвеждаше Маркъс, тънкостите в думите на Хенри за козове и притежаване на хора.
Маркъс го написа на бялата дъска в кабинета си и ме попита дали го разбирам. Гледах
написаното една-две минути, а сетне повдигнах рамене и отвърнах, че ще се опитам да го
обясня.
* * *
— Да речем, че човек на име… Хенри иска да контролира наивник на име Майк. —
Крачех напред-назад пред дъската. — Пари, това е лесно. Майк е израснал беден като
църковна мишка и е затънал в дългове. Идеология — горкият Майк все още вярва в
американската мечта на Хорейшо Алджър, че меритокрацията винаги възнаграждава
усиления труд и ума. Унижението на Майк от скромния произход е само прикритие за
убедеността му, че е най-умният сред колегите си. На всичкото отгоре той носи дамгата на
осъден на затвор баща и тъмно минало, което го дърпа назад от добрия живот, който
заслужава. Накратко, Майк е шибан лесен прицел за критика.
Маркъс се засмя:
— Забрави нещо.
— Компрометиране и принуда. Какво имаш срещу мен, Маркъс?
Той си спести отговора и избърса дъската.
— Преминаваме към поправката Маккейн-Фейнголд за финансирането на
политическите партии от 2002 година…
Оказа се, че Маркъс има срещу мен много неща.
* * *
П.И.К.П.Е. — тези четири точки станаха моята Библия.
Парите са нещо ясно и разбираемо и въпреки че говорим за житейска философия,
парите могат да купят на хората почти всичко, което искат, когато става дума за
постижения и обществено положение. Идеологията кара хората да вярват в каквото ти
искаш. Би било хубаво да си мислиш, че парите са най-силният мотив (и американците
винаги са го вярвали, обясни Маркъс), но те се включват в играта предимно в негативен
план. Не можеш да накараш някого да направи нещо, ако самият той не намира логика в
него. Злодеят във всеки филм трябва да си мисли, че той е героят.
Компрометирането и принудата означават да използваш доказателство, че някой е
сгрешил. По правило американците се опитват да избягват тези подходи, защото те
нарушават някои основни представи за честната игра (янките мислят, че могат да спечелят
всеки с пари и идеология), но за китайците и руснаците това са хлябът и маслото.
Егото е заиграване с убедеността на хората, че някак са прецакани от живота, че са по-
умни от другите или по-трудолюбиви, или по-честни и затова заслужават по-добра работа,
повече пари и уважение, по-красива съпруга и така нататък. Смятам, че това включва 99,99
процента от населението.
Може би и вие като мен сте забелязали, че голяма част от тази теория — за китайците и
руснаците, внедрени агенти и премахване — звучи малко грубо за правителствена
организация. Мислех, че лобирането е по-скоро спорове за вратички в закона, докато
хапваш пържоли. Всъщност долавях ясни вибрации за Уилям Маркъс, човека без минало.
Един ден реших да ги потвърдя. Маркъс беше зад офиса и пушеше. Трябваше да го
приема като знак да не го закачам, защото той отваряше пакета „Кемъл“ само когато беше
много зает. Приближих се безшумно зад него на пръсти, както ни бяха учили във флота в
учение за премахване на постове (не че бях прекарал много време в убиване на часови —
спомням си, че предимно гледахме „Осма миля“ и се опитвах да поспя въпреки шума от
мастурбирането на другите).
Бях сигурен какво ще стане и не очаквах да се приближа много до Маркъс, но въпреки
това бързината му ме изненада. В един момент се промъквах на пръсти зад него, а в
следващия — толкова бързо, сякаш някой изряза няколко секунди от филм — бях по лице
на чакъла, а той стоеше над мен и държеше дланта ми с палеца и показалеца си. Беше извил
ръката ми под особено мъчителен ъгъл, което правеше всяко движение, дори дишането,
толкова болезнено, че за миг си помислих да се откажа да си поемам дъх. Погледнах го.
Той беше крайно отегчен, цигарата висеше между устните му и макар и с една ръка, ми
нанасяше болка с такава лекота, сякаш сменяше телевизионни канали с дистанционно.
Пусна ръката ми.
— Извинявай, приятелю. Стресна ме.
— Няма проблем — отвърнах, омаловажавайки болезнената зачервена подутина между
дланта и рамото ми. — Мисля, че разбрах онова, което исках да знам.
— Умно.
Станах.
— Какво каза, че си работил, преди да се включиш в „Групата Дейвис“?
— Търговски съветник — абсолютно невъзмутимо отговори той и ме изтупа от праха.
— Разбира се.
* * *
Какво получаваш за хладнокръвен бивш директор на ЦРУ, който има всичко? Започнах
да възвръщам разходите си навреме, това е сигурно, и точно като по учебник.
Беше хитро от страна на Хенри Дейвис да доведе стари шпиони и да използва уменията
им не за да вербува руснаци, а да вразумява политици. Това определено обясняваше
голяма част от жаргона на Маркъс. Във военноморската флота имаше много разузнавачи,
но не бях срещал оперативни агенти, „тюлените“ от специалните части, и затова беше
страхотно, че взимам уроци от Маркъс.
— Ще ме научиш ли на… Знаеш какво — попитах го един ден.
— Номера с пари? Да убиваш хора с найлонов плик? Такива гадости?
Предполагам, че това имах предвид.
— Не — отвърна Маркъс и ми даде копие на статия от списание, озаглавена „Адаптивен
и неадаптивен нарцисизъм сред политиците“, и учебна програма по психология от
дванайсет страници, защото всички привлекателни неща бяха разсейване, номера за
увеселения. Работата изискваше добро разбиране на човешката природа и желязно
търпение да се подготвиш и да наблюдаваш жертвата си.
Очевидно някой в „Групата Дейвис“ беше свършил добра подготвителна работа със
сенатора Ерик Уокър. Преди да се запозная с него, аз го познавах от психологическия
профил, който ми даде Маркъс — хазарта, каузите в Джорджтаун, които „подкрепяше“,
хората, с които дружеше, и любимите му занимания.
Маркъс ме попита какъв е планът ми, за да получа контрол над Уокър.
— Няма ли да изчакаме още някаква информация?
— Не — отговори той.
— Някакви предложения?
— Сприятели се с него. — Маркъс ми даде хиляда и петстотин долара в дребни
банкноти и ме изпрати да се сближа с Уокър. Нямаше да уча за тайници, незабележими
докосвания или други страхотни шпионски трикове. След всичката психология и жаргон
нещата се свеждаха до следното — убеди го да ти се довери, да иска да ти помогне и да ти
стане приятел. Това е работата. Да се мотаеш с умни млади хора. Животът е труден, нали?
Първия път, когато направих сериозен пробив с Уокър, беше в едно свърталище на
сноби на Уисконсин Авеню в Джорджтаун, бар само за членове. Тълпата се състоеше
предимно от богати момчета от бивши колежански братства от Юга, с имена като Трип и
Рийд, с разрошени коси и джапанки. Те бяха по къси панталони и сака, караха открити
джипове и чукаха русокоси суперкучки, които изглеждаха като от „фокс Нюз“.
Политиците и главните изпълнителни директори в по-малка степен не са като вас и мен.
Ако искате да разберете как мислят, отидете в секцията за самоучители за лидери в
книжарницата и ще видите триметрова лавица с книги на тема как да се правиш на такъв,
какъвто не си. Политиците носят една маска за масова консумация — телевизията и
гласоподавателите — и друга за приятели и познати. Под фасадата може би има скрита
някаква реална личност, но аз съм склонен да мисля, че след всичките години на проучване
на общественото мнение и простонародни анекдоти самите те са я забравили.
Засега познавах само професионалната маскировка на Уокър — очарователен
джентълмен от Юга и добър християнин, но не чак дотам, че да удря силно с Библията и
да отчуждава умерените избиратели. Папката за Уокър, която ми беше дал Маркъс, беше
пълна с психологически брътвежи — проблеми със самооценката на ранна възраст,
свръхкомпенсация, хиперсексуалност. Този профил не е необичаен сред политиците. Бях
чувал подобни слухове за Уокър. Двамата с него затворихме бара онази нощ и след като
няколко часа пихме, започнах да мисля, че може би хипотезата за него, че е женкар, е
малко преувеличена.
И после го видях да оглежда колежанка — най-много двайсетгодишна. След
последното питие го попитах къде отива.
— Уреждам си да затъна до кръста във влагата — отвърна той с непринудения си
провлачен говор от Мисисипи и тръгна след нея.
Не знаех, нито исках да знам какво означава това, но имах известна представа.
Тогава за пръв път Уокър се отпусна пред мен и оттам нататък стана по-лошо. Не
можех да проумея грубия, шокиращ за секса жаргон, който той използваше, и вероятно
беше по-добре. Предположих, че това са предимно празни приказки. Кипвах, когато някой
не се държеше галантно с жените — единственото хубаво нещо, което наследих от баща
си. Половината неща, които Уокър говореше, нарушаваха законите на издръжливостта или
основите на анатомията. Ала освен че прекаляваше в бъбренето, той беше забавен тип и
разнообразие от веригата на бюрократични коктейли.
* * *
Тази вечер в дома на Чип Уокър беше очарователен както обикновено. След леко
заяждане с друг сенатор за шансовете на партията му в средносрочен план той понижи тон,
огледа стаята и ме попита дали съм готов за нещо „необикновено“. Без да губи нито
секунда, защото към нас се приближи привлекателна млада жена, Уокър насочи чара си
към нея и я въвлече в абсолютно целомъдрен разговор за достойнствата на Йейл и Браун.
— Ще кажа някоя добра дума за теб — завърши той, изпрати я с лек поклон и
възобнови разговора за подробностите на венерическа тема, която дори няма да спомена.
Уокър мислеше, че говори тихо. Виждах, че той се напива.
Маркъс ме пресрещна по пътя към тоалетната.
— Стой с Уокър тази вечер, каквото и да се случи — заповяда той.
— Защо? Какво става?
— Най-добре е да си близо до него. Вярвай ми.
Типични глупости, произнесени с каменно изражение от шефовете ми в „Дейвис“. Не
знаех какво точно искаме от Уокър. Беше ми ясно само, че той е на път да стане важна
клечка и ще бъде добре да го познавам. Бях доловил няколко намека, неща, които може би
не трябваше да знам, и някои подробности, които изтръгнах от Маркъс, все едно му вадех
зъби. Имали сме клиент, някакъв тип от Босна или Косово — не различавам онези
разкъсвани от войни през деветдесетте години адски дупки, — който искал да се внесат
няколко поправки в предстоящ за приемане закон за външните отношения, така че да
изнася стоки по-евтино или нещо такова. Това беше поредната скучна вратичка в закона,
която никой нямаше да забележи. Номерът беше да изчакаме, докато Камарата на
представителите и Сенатът предложат различните варианти на закона и комисията за
обсъждане ги комбинира. Това е истинското правене на наденици в Капитолия и най-
близкото, което може да намерите в легендарните опушени стаи. Уокър вероятно щеше да
бъде младши член на предстоящите обсъждания за външните отношения, затова имаше
логика да го привлечем на наша страна.
Случаят беше абсолютно типичен, с каквито се занимавахме в „Дейвис“ всяка седмица.
Не можех обаче да разбера защо се държаха така, сякаш беше държавна тайна. Не бях
виждал толкова засекретено нещо.
Но аз бях само войник и трябваше да си мълча и да се срещам с Уокър. Той вече имаше
напрегнатия, съсредоточен вид на дебилен пияница, отдал се на гуляй. Не ми харесваше
накъде вървят нещата и бих се махнал, ако не беше работата. Уокър грубо нарушаваше
първото правило на нощния живот във Вашингтон — никога не се забавлявай на купони.
Той измърмори нещо, втренчен в празното пространство.
— Какво? — попитах.
— Как си с Тина?
Не можах да си спомня коя е Тина — тефтерчето с женски имена на Уокър беше
препълнено, но исках той да продължава да се размеква. Определено нямах проблем с нея,
затова кимнах.
— Добре — отвърнах и насочих Уокър към безлюдна приемна. Той търсеше в джоба
си ключове — лоша новина.
Още не беше станала сцена, въпреки че няколко души проявиха интерес, докато
влизаха. Видях Маркъс, който разговаряше с двама мъже с четвъртити челюсти и кози
брадички. Оставих Уокър за минута и се приближих до Маркъс. Надявах се да се измъкна
от задачата тази вечер — да натоваря на такси Уокър, да го изпратя вкъщи и да пропусна
приключението, което бе планирал за мен Маркъс.
— Майкъл Форд — рече той, — позволи ми да те представя на двама скъпи приятели
на „Групата Дейвис“. — Това беше парола. Само приятели означаваше клиент и от В-
списъка, близки приятели — от Б-списъка и скъпи приятели — от А-списъка. Те бяха
приоритетни. — Това са Мирослав Гузина и Александър Сребов от сръбската търговска
мисия.
Търговските съветници се оказаха интересна шайка. Мирослав разкъса със зъби парче
филе от ордьовъра и после протегна ръка.
— Приятно ми е — казах. Ръката му беше като камък.
— Може ли да ви отнема Маркъс за момент?
Маркъс се извини и се дръпнахме настрана.
— Каква е играта с Уокър?
Той ми отправи тъп и невинен поглед, на който можех да отговоря само с дълга
въздишка.
— Прави го щастлив — заръча ми. — И не забравяй, че „Групата Дейвис“ винаги се
грижи за теб.
По дяволите. Тези балканци сигурно бяха хората, които финансираха съблазняването на
сенатора Уокър, и това ме поставяше натясно. Уокър ми махаше с ръка нервно, готов да
тръгне. Върнах се при него.
— Нали имаш нов кадилак CTS?
— О, да — отговори той.
— Може ли да го покарам? — Знаех, че не трябва да се намесвам между пияница с
южняшко чувство за чест и ключовете за колата му, поне без да имам убедително
обяснение.
— Знам ли.
— Хайде.
Уокър повдигна рамене, протегна длан с ключовете и ми позволи да ги взема, без да се
съпротивлява. Отначало това ме изненада.
— Престани, мой човек. Да зарежем това събиране на момичета скаути. Знам едно
място, където ще се погрижат за нас.
Това изобщо не ми хареса. Прозвуча ми като публичен дом. Осъзнах, че той ми е дал
ключовете не защото мисли, че така е благоразумно да постъпи заради безопасността на
обществото, а защото наистина иска да стигнем дотам, където ще ни води.
Тъй като Маркъс и сърбите ме плашеха до смърт и защото бях добър млад
корпоративен подмазвач, обикновено бих изпълнил заповедите на Маркъс и бих тръгнал с
Уокър.
Имах обаче ясно предчувствие, че епизодът с Уокър няма да завърши добре и отгоре на
всичко трябваше да се справя с един много особен проблем — огромният мъж, който в
момента ни наблюдаваше с Уокър от коридора и изобщо не изглеждаше доволен, че се
готвя да купонясвам с прословут женкар. Но защо ли ми пукаше?
Защото този човек беше Лорънс Кларк — простете, сър Лорънс Кларк, когото може би
познавате като председател на хедж фонд, който контролира трийсет милиарда долара в
столицата. И нещо по-важно, той беше бащата на Ани Кларк, бивш играч в английския
национален отбор по ръгби. Ани беше в дома ми в момента, тъй като това беше по-лесно,
отколкото да се връща в жилището си на Глоувър Парк. И спомняте ли си как цялата
история с Ани беше прекалено лесна, сякаш някъде имаше уловка? Лорънс Кларк беше
първата уловка, която открих. Естествено, че не исках да ме види да отивам в публичен
дом с Уокър. Баща й ме беше приковал с гневен поглед, Уокър ме молеше да тръгваме, а
Маркъс стоеше и ме гледаше как се въртя неспокойно, докато се опитвам да избера една от
няколко неприятни възможности.
Пета глава
Преди да се запозная със сър Лари, аз се бях отказал от потискащото си класово
отвращение към богатите и преуспелите. Колкото е жестоко да те прецаква животът, в
един момент (мисля, че това беше, когато си купих къща с две спални и увеличих
максимално вноските си за пенсия) започваш да чувстваш, че става малко абсурдно. Реших
да запазя няколко късчета от разнообразното си минало, да добавя характер и да преглътна
огорчението си.
Той живееше в Хънт Кънтри, само на половин час или четирийсет минути от мястото,
където израснах в Северна Вирджиния. Нямах обаче представа, че краткото пътуване до
ловните полета на младостта ми, където бях прекарал много идилични летни дни в гората
зад мола, като посягах към забранения плод, палех разни неща и си играех с пистолета на
бащата на Рич Янучи, е рай за най-богатите във Вашингтон.
Между Мидълбърг и подножието на Блу Ридж има само зелени хълмове. Земята е
парцелирана на огромни имения, осеяни със старинни, хиперскъпи градчета, където
икономиката зависи от обядващи в ресторанти дами и красиви дребни антикварни
предмети. Мястото е крайно англофилско. Светският живот се върти около лова на лисици
в събота и кръчми с названия като „Старият бик и храстът“, където Джордж Вашингтон
неизменно е правел едно или друго. Там е израснала Ани. И след като ходехме от няколко
месеца, тя ме заведе в имението на баща си.
Ако ми позволите да се впусна в една малка порнография в недвижимите имоти — две
хиляди и петстотин акра с изглед към река Джеймс, къща в колониален стил от
деветдесетте години на осемнайсети век с осем спални, изба с шест хиляди бутилки вино,
конюшня с двайсет ограждения, вътрешен и външен басейн и тенискортове, игрище за
ръгби, стрелбище, тренировъчен терен за голф, игрище за софтбол със сенник, табло за
резултата и скамейки (защото какъв е смисълът от игра на топка в задния двор, ако нямаш
места за шейсет зрители). Мога да продължа да изброявам.
Джен, приятелката на Ани от офиса, била там веднъж за уикенда и възторжено хвалеше
имението, затова бях доста развълнуван. Джен не спираше да говори за страхотния баща
на Ани, невероятния готвач, как се напили с френско вино „Гран Кру“ и обиколили частния
рай на сър Лари.
Алеята за коли беше дълга осемстотин метра. Стигнах до къщата, слязох от моя джип с
олющена боя, обърнах се и видях шест черно-кафяви добермана, които галопираха към
мен и преодоляваха разстоянието по огромната морава по-бързо, отколкото изглеждаше
възможно. Устите им мърдаха, сякаш лаеха, но не излизаше звук. Беше страшно, но по-
зловещо от всичко останало беше да гледам как гладките им мускули отварят и затварят
челюстите им, но не се чува нищо. Запитах се дали не загрявам твърде бавно и кучетата
вече не са тук и аз не съм мъртъв.
— Остави — изкомандва заповеднически глас.
Доберманите се заковаха на метър и половина от мен и седнаха. Очите им останаха
приковани в мен и си представих, че ме виждат като голямо, вкусно свинско ребро с много
месо по него. Лорънс Кларк беше висок метър и деветдесет, бивш полузащитник в
английския национален отбор (беше получил рицарското си звание с победи в ръгбито и
благотворителна дейност), с пясъчноруса коса и постоянен слънчев загар. Днес беше с
работен комбинезон, който сякаш беше съшит от развети одеяла, и носеше нещо като
навит на руло остатък от килим.
— Само ги тренирам — обясни той и тогава забелязах, че носи и камшик. Сър Лари
целуна Ани по бузата, погледна джипа и ми подаде ръка. Измери ме с поглед цяла дълга,
неудобна минута. — Добре дошли. — Той ми отправи заучена усмивка. Прислужницата и
икономът ни помогнаха с багажа и ни заведоха в стаите ни, първо на Ани и после, в другия
край на дълго крило — моята.
— Сър Лорънс каза, че вие ще спите тук.
Схванах посланието, въпреки че можех самодоволно да отбележа, че е късничко да
затваряме вратата на хамбара, сър Лари. Наблюдавах го на моравата през прозореца. Той
носеше навитото на руло килимче, крещеше и налагаше с камшика доберманите, които
гризяха плата и късаха.
Нямах търпение да видя какво е подготвил за мен.
По време на обяда се опитах да поведа разговор за виното. Бяхме само тримата на маса
с места за двайсет души.
— Брей — възкликнах след първата глътка. — 2006 година беше добра за бордото. —
Погледнах бутилката „Мутон Ротшилд“ на масата. Мислех, че темата е приемлива за
разговор между изискани хора.
— Реших да поднеса нещо… — той ме огледа — достъпно. — Последва усмивка, която
не засегна очите му, и после карфиолът в чинията изведнъж привлече вниманието му.
Започвах да получавам непогрешимо ледено усещане от сър Лари. Той не беше
човекът, когото бе описала Джен, макар да съзнавах, че вероятно е много по-лесно да
прекараш „страхотно“ със стар англичанин, ако не си човек, постигнал успех по
съмнителен начин, който чука дъщеря му. А може би това нямаше значение. Трудно е да
се каже нещо с британски акцент, мелодичен като на сър Лорънс, без да прозвучи смешно.
Ани не помогна, когато вечерта си легнах в стаята — с тапети на червени и зелени
ивици, стари картини на лов на мечки и седем лавици със зловещи старинни кукли, —
когато дойде и почука на вратата ми. Отдадохме се на палави игри между момче и
момиче, заспахме прегърнати и се събудихме по същия начин.
Разбира се, не се оплаквам, но положението определено стана неудобно, когато
сутринта отворихме очи и видяхме сър Лорънс на прага. В краката му беше единият
доберман и някакъв друг злобен на вид звяр.
— Исках да ви кажа, че закуската е готова.
— О, благодаря, татко — отвърна Ани и дръпна завивките към себе си, откривайки
голия ми крак. Пижамите, с които започнахме вечерта, бяха на пода. Тя сякаш не
съзнаваше отчайващата ситуация. — Сънданс оседлана ли е?
Предположих, че става дума за кон.
— Да — отговори той, като през цялото време ме изгаряше с погледа си.
Цял следобед се занимавахме с нещо в имението — стреляхме и яздихме (аз победих по
брой улучени глинени панички, но паднах от коня, затова резултатът можеше да се нарече
равен). Двамата със сър Лорънс останахме насаме, преди с Ани да тръгнем за Вашингтон.
Тя изтича в къщата да си вземе довиждане с прислужницата.
Лорънс сложи ръка на рамото ми и в случай, че не бях схванал какво намеква през
целия уикенд, каза:
— Не знам каква е играта ти, но мисля, че не си подходящ за нея. Тя обаче, изглежда,
се забавлява с теб за момента. Затова… — Направи гримаса, сякаш преглъщаше нещо
изключително неприятно. — Ако нараниш чувствата й и допуснеш и най-малката грешка,
бъди сигурен, че ще те намеря и ще те разпъна на кръст.
— Готова съм! — извика Ани.
Тонът на Лорънс се промени веднага щом тя се появи на стъпалата.
— Приемливо ли ти звучи? — попита ме той и весело се усмихна на дъщеря си.
— Малко прекалено, но мисля, че разбрах същината.
Разделихме се и докато надеждният ми джип се движеше по безкрайната алея, Ани се
обърна към мен и попита:
— За какво си говорихте?
Забелязах едното куче. Лежеше по корем на тревата и доволно дъвчеше глава на
плашило.
— За лов — отвърнах.
— А, добре. — Тя окуражително сложи ръка на бедрото ми. — Той се държи малко
покровителствено понякога, но мисля, че започва да те харесва.
Шеста глава
Колкото и да се мъчех да се държа изискано във висшето общество, в мен все още
живееше хулиганът и ми беше останала малко гордост. Ето защо знаете ли какво реших
накрая на купона в Чип? Сър Лорънс Кларк да върви по дяволите. Той и без това беше
загубена кауза. Този тип ме беше взел на мушка от първия ден, но аз имах някои идеи как
да се отърва от него. Намигнах му и излязох с Уокър.
Единственият човек, на когото дължах нещо, беше Дейвис и му дължах всичко —
новото начало, работата, къщата, възможността да срещна Ани. И щях да правя каквото
искаше от мен „Групата Дейвис“. Ако внимавах и се пазех, можеше да остана с Уокър на
среднощната му щуротия, без да изменя на Ани. В края на краищата бях на работа и
изпълнявах задълженията си. Поне това си казвах, докато Уокър мърмореше нещо
злокобно за Тина.
„Да те чакам ли?“ — изпрати ми съобщение Ани.
„Ще се забавя, скъпа. Работа. Много съжалявам. Липсваш ми!“ — отговорих. И всичко
беше вярно.
Уокър натисна нещо на навигационната система на кадилака и аз подкарах. Пътувахме
мълчаливо. От време на време Уокър гризеше ноктите си и жизнерадостен автоматичен
женски глас казваше: „Продължете. Уисконсин Авеню. Шейсет и седем километра.“
Мисля, че бяхме в Мериленд. Отклонихме се от магистралата близо до редица складове
и навлязохме в строящия се квартал „Фоксуд Чейс“ — един от онези разорани от
булдозери участъци земя, където строят къщите толкова бързо, че не остава дърво или
храст, само постройки, наредени в кръг около водохранилище, което прилича на помийна
яма. Видях празни къщи и дворове, които не бяха нещо необикновено в извънградските
вилни зони на Вашингтон. Много строители се бяха разорили и сградите бяха
недовършени. Жилищният квартал приличаше на изоставен град.
Пиукащият навигатор ме насочи към алея за коли с порта. Уокър се показа през
смъкнатото стъкло и махна с ръка на малката видеокамера до оградата. Сезам, отвори се.
Влязохме и спряхме пред имитация на триетажна италианска вила с колони, спираловидни
храсти и всичко останало.
Мъж с вид на културист — млад, вероятно сто и четирийсет килограма — отвори
вратата. Имаше бебешко лице и трапчинки и носеше бяла тениска без ръкави и бяла
бейзболна шапка на кливландските „Индианци“, кривната под кокетен ъгъл. Той поздрави
братски Уокър, като двамата свиха юмруци и се потупаха по гърбовете, а мен погледна
мръсно, но сенаторът рече:
— Всичко е точно, Готин, аз гарантирам.
Трапчинките му отново се оформиха и Готин ни покани да влезем.
Предполагам, че като много хора аз имам определена представа за публичните домове.
Представям си голяма къща във викториански стил в Ню Орлиънс, елегантна и все още
красива по-възрастна мадам и изобилие от дантели.
Ала колкото повече мислех за това, толкова повече смисъл придобиваше — бяла къща
на площ хиляда и двеста квадратни метра, необзаведена, с изключение на черни кожени
канапета и метър и половина плазмен телевизор. Мислех, че ще има бар или нещо като
клуб за стриптийз, откъдето да наблюдавам Уокър, без да правя нищо, което да ме накара
да се намразя твърде много. Тук обаче стилът беше за важни гости и нямаше къде да се
скрия. С нежелание седнах на канапето.
До мен се настани жена, която незабавно нахлу в личното ми пространство и се
представи:
— Казвам се Наташа. От Русия съм.
— Много оригинално.
— Благодаря.
Откъде да започна с Наташа? Тя имаше пиърсинг с изкуствен диамант на устната, нещо
като бенката на Мерилин Монро. Започна да ми пуска ръце, но не се тревожех за себе си.
Можех да направя сцена или ядосано да изфуча навън, но нямаше да се натискам с тази
жена. Не ми пукаше какво ще каже Маркъс. Всичко си имаше граници.
До Уокър се беше сгушила млада корейка с плитка, чието име не можах да разбера и
започнах да я наричам „Хелоу Кити“ в обезпокоения си вътрешен монолог. Двете
момичета бяха нови. Опаковката им все още намирисваше. Кити не можеше да се сравни с
вулгарната Наташа, но беше хубавичка и с наивен вид. Извадих късмет, че ми се падна
момиче без абсолютно никакви морални задръжки, но нямаше да се поддам на
изкушението.
Отбранявах се добре срещу Наташа, която прокара двата пръста на лявата си ръка по
бедрото ми. Помислих си, че може да се измъкна с непокътната кожа и душа, и почти се
успокоих.
Тревожеше ме само хлапето в кухнята. Беше слаб и млад, вероятно на възрастта на
колежанин, и не обръщаше внимание какво става в хола (къщата беше построена в
отекващ отворен план на етажите). Седеше на високо столче до плота, с поглед на
мъртвец, напълно погълнат от мобилния си телефон. Непрекъснато натискаше бутоните с
палеца си, а с другата си ръка чоплеше белезите от акне на лицето си. Всеки път, когато се
опитвах да го пренебрегна, нещо интересно пристигаше по ефир на мобилния му телефон и
той избухваше в момичешки кикот, който изпълваше къщата и изправяше косата ми.
Младежът сигурно тежеше не повече от петдесет и пет килограма, но нещо в него ме
плашеше повече, отколкото в Готин.
На Наташа сякаш й бяха поникнали пипала като на октопод. Хлапето отново се
изкикоти. Тъкмо когато реших, че нещата не могат да станат по-гадни, Готин се приближи
до стереоуредбата и сложи диск. Платът на огромните тонколони се изду. Едва след
минута познах, че песента е „Само малко любов“ на Дъсти Спрингфийлд.
Музиката някак придаде кошмарна атмосфера на цялата сцена. Писна ми. Трябваше да
се махна. Не ставаше дума дали ще изгубя лиценза си да практикувам (бях взел изпита за
адвокат във Вирджиния през февруари), или дали ще изневеря на Ани, а дали ще го
направя, без напълно да прецакам всичката си работа с Уокър досега.
Докато се надигах да си тръгна, между Уокър и Готин се състоя някакъв разговор без
думи, само с размяна на погледи. Готин кимна и протегна ръка към лакирана кутия на
страничната масичка. Имах лошо предчувствие за съдържанието й.
Доказателство за нещастието ми от ситуацията беше, че изпитах облекчение, когато той
извади принадлежности за наркотици — стъклена паница.
Идваше ми да прегърна Наташа (е, почти). Това не бяха проститутки, а наркоманки.
Едва не се плеснах по челото. Не бях пушил трева от години, но знаех за какво служи
паничката. Изпитах желание да обясня всичко със смях на новите си приятели от „Фоксуд
Чейс“. Някой ден можех да разкажа историята дори на Ани. Щеше да й хареса — сенаторът
Уокър ме завежда в дом на дилър да пуша трева, а аз се шашвам, като мисля, че ме е
замъкнал в бардак. По дяволите, можех дори да си дръпна, за да отпусна нервите си, след
като се бях забъркал в тази каша.
— Искаш ли да пуснеш едно облаче? — попита ме Готин.
— Не, благодаря — отвърнах.
Той ме погледна така, сякаш ме мислеше за федерален агент, но въпреки това напълни
лулата. Не бях чувал израза „да пуснеш едно облаче“ като жаргон, но не се замислих за
него, защото не се вмествах точно в картинката, нито отдадох особено голямо значение на
бутановата запалка, която извади Готин, или на тихия звън, докато пълнеше паничката.
Едва когато Готин запали проклетото нещо и противни сладникави изпарения,
напомнящи на почистващи химически препарати за баня, ме накараха да сбърча нос,
осъзнах, че това не е „добрата стара колежанска“ американска ганджа.
Не исках да ядосвам Готин, особено сега, когато беше напълнил дробовете си с дрога, и
затова небрежно подхвърлих:
— А, това ли е…
— Тина — отговори Уокър.
— Тина, да.
— Лед — добави Готин, но не ми помогна.
Крек ли беше? В шибана пушалня за крек ли се намирах?
— О, да — рекох. — Кокаин.
— Не. Тина. Кристал.
Наташа се изкикоти на проблемите ми с речника, който мислех, че е доста богат.
Значи… кристали метамфетамин! Аха. Имах чувството, че току-що съм спечелил „Стани
богат“, и бях безкрайно по-добре, като разбрах, че новите ми приятели не пушат крек.
Ето какво знаех за метамфетамина (от флота, където го употребяваха немалко
снайперисти и матроси). Метамфетаминът смалява пениса ти като потапяне в Северния
атлантически океан и те прави невъзможно надървен — парадокс, водещ до всевъзможни
неприятности, в които определено не исках да се забърквам.
Наташа изпусна голям облак метамфетаминов дим и ме огледа, сякаш бях шведска
маса. Готин, Кити и Уокър излязоха (забелязах, че двамата господа първо глътнаха някакви
хапчета) и ме оставиха сам със съветската ми любов, която се притисна до мен и след това
най-после успя да пробие отбраната ми и да ме опипа хубавичко (съумях да отместя
ръката й, без да отнесе важни части на анатомията ми).
Тя изглеждаше съкрушена, но все още трепереше от енергия от дрогата.
— Виж, съжалявам. Ти си много мила, но аз не съм такъв човек. Трябва да тръгвам —
казах и станах.
Наташа се облегна назад, слава Богу, и ми отправи мил поглед на светица.
— Разбирам те.
— Хубаво. Няма нищо лично. Трябва да си вървя.
— Да. Ти си обратен. Няма проблем. Ще оправя нещата.
— Не, не, не, не.
Тя каза на хлапето в кухнята нещо на език, който звучеше повече като полски,
отколкото руски, и после го изкрещя за втори път, за да привлече вниманието му. Той
придоби отегчен вид, намръщи се и тръгна нагоре по стълбите. Трябваше да фрасна този
извратеняк още в мига, в който го видях.
Погледнах телефона си. Имах съобщение от Ани: „Клепачите ми натежават, мили. Лека
нощ. Прегърни ме, когато си дойдеш.“
И без това имах чувството, че й изневерявам, но сега чашата преля. Излязох във
фоайето, приближих се до стълбите и изкрещях на хлапето:
— Искам да кажа на Ерик, че си тръгвам.
Изчаках една минута. Пристъпвах и от време на време нервно се усмихвах на Наташа
като пълен идиот.
Младежът най-после се появи на горната площадка и ми махна с ръка да се кача.
Вторият етаж беше обзаведен още по-оскъдно от партера. Той ме поведе по дълъг коридор
към малка стая с плъзгащи се врати от двете страни като в хотелски апартамент.
— Почакай тук — рече хлапакът и изчезна.
Мина една минута, после две. Замислих се дали да не избягам, но за да доставя
удоволствие на Маркъс, който изрично ми беше наредил да бъда с Уокър, реших поне да
се обадя на сенатора, че си тръгвам. Най-после Готин, чудовището с бебешко лице, излезе
по халат, с някак прекалено румени бузи.
— Трябва да говоря с Ерик или ти да му кажеш, че…
Готин посочи с глава плъзгащите се врати и после ги отвори широко.
— Хей, Ерик — рекох, когато познах сенатора. И после онемях.
Той беше преплетен в оргия, толкова живописна, че приличаше на танц на мажоретки.
Веднага отместих поглед, но видях друга стая, където в по-възрастен мъж, който дори не
знаех, че е в къщата, се бяха вкопчили две дами.
Втренчих се в стената до мен, парализиран за момент, и се постарах да възвърна
контрола върху мускулите си, необходим да се махна оттам, когато чух Уокър да казва:
— Майк! Ела!
Готин съблече халата си. Хапчето, което беше взел, компенсираше повече от
необходимото страничния ефект на метамфетамина.
— Наташа каза, че искаш мен — заяви той.
Хвърлих се към вратата, която щеше да ме изведе навън от всичко това, но Готин
застана между мен и нея.
— Какъв ти е проблемът? — попита той. Втренчих се в тавана и увеличих разстоянието
между нас, като отстъпих към изхода. — Ерик вече плати за всичко.
Готин се приближи към мен, неумолим като армия от зомбита. Мразех да пропускам
купон или изгодна сделка, но сега побягнах колкото ми държаха краката. Сгреших, когато
си помислих, че съм в публичен дом и империя на дрогата. Не, госпожи и господа, аз бях
улучил всичките числа и се намирах в зареждан с метамфетамин бардак с пълно
обслужване, с добрия джентълмен от Мисисипи.
Бях шокиран и се опитвах да забравя всичко, докато тичах надолу, прескачайки по три
стъпала наведнъж, а после се препънах на площадката, изправих се и видях, че ченгетата са
довтасали.
За миг почти се зарадвах. Тежката артилерия щеше да ме спаси от лошите и гигантския
„патлак“ на Готин. Когато обаче на китките ми щракнаха белезници, започнах да
проумявам в каква огромна каша съм се забъркал. Това не беше лесно за опровергаване
провинение за влизане в чужда собственост, което бе най-лошото, което можеше да ми се
случи в столичната полиция. Предстоеше ми да бъда обвинен в две-три закононарушения,
а Вирджиния е пълна със съдии, които горят от желание да те обесят.
Единственото, за което бях в състояние да мисля, беше баща ми. Старият негодник ми
го беше казал.
Седма глава
Високият десет метра клоун е нещо, което запомняш. Този, на занемарен участък от
магистралата „Вирджиния“, се хилеше като луд пред изоставен магазин на име „Цирков
алкохол“. Внуши ми чувство за дежа вю и сериозен страх, но не можах да си спомня къде
съм го виждал.
Баща ми каза да завия там. Жилището му беше на километър и половина по-нататък —
бензиностанция с две помпи, гараж и малък универсален магазин. Подадох глава в единия
гараж и го видях да обработва с пясъчна струя бронята на „Кътлас“ от седемдесетте
години, разпръсквайки искри. Гаражът беше претъпкан и той не ме забеляза, затова се
приближих, но баща ми пак не ме видя. Накрая го изчаках да дръпне уреда и леко го
потупах по рамото.
Той трепна и се обърна, като вдигна пясъкоструйния апарат, сякаш се готвеше да ми
отреже главата с него. Отне му секунда да се отпусне.
— Господи, Майк. — Баща ми го остави и ме прегърна. — Още съм малко нервен.
Урок: не се промъквай до човек, който си пази задника от шестнайсет години.
Беше март, девет месеца, откакто работех в „Групата Дейвис“, и месец, преди ченгетата
да ме приберат от фиаското в лудницата на сенатора Уокър. Баща ми беше излязъл от
затвора преди шест седмици. Оттогава прекарвах известно време с него — почерпки за
добре дошъл и барбекюта, където всички се веселят, пият много, изпадат в излияния и
обещават да се обаждат.
Това беше първата ни среща насаме, без празненства, само рутинно ежедневие. Виждах,
че той се опитва отново да ме приобщи към себе си и да изглади взаимоотношенията ни.
Аз обаче го отбягвах.
Вече бях преживял същото с брат си. Не го бях виждал от години. Чух, че живее във
Флорида. Той не дойде на нито един от купоните по случай излизането на баща ни от
затвора. Въпреки че Джак беше един от виновниците, заради които едва не влязох зад
решетките, когато бях деветнайсетгодишен, аз винаги се държах добре с него, обаждах му
се, обръщах другата буза и поддържах целостта на семейството. Дори след като той ме
остави сам да платя всички дългове за лечението на майка ни, колкото и да исках, не го
изолирах. Това беше грешка. Той нахлуваше в живота ми през няколко години,
съживяваше добрите стари времена и ме държеше в някой бар, докато затворят. Отначало
беше забавно — кой не иска да е с големия си брат, — но постепенно осъзнах, че
измамникът затяга примката около врата ми, обикновено измъква пари от мен или място,
където да се скрие от шайката отрепки, с които в момента се е забъркал. Измамниците
залагат на почтеността и добротата ти. Използват ги, за да се сближат с теб и после да те
наранят. След като Джак ми го причини пет-шест пъти, аз го изхвърлих от живота си и не
отговарях на обажданията му, нито на настояванията му, че сме едно семейство, и на
молбите за помощ, с които винаги успяваше да ме примами. И щом разбра, че няма да
изкопчи нищо от мен, повече не го чух.
Нещата с баща ми не бяха толкова неумолими. Според мен бях направил много за него,
като бях помолил Хенри Дейвис да използва връзките си, за да го пуснат условно. Беше ми
трудно да се държа приятелски с баща ми. Не само че нямаше да споменавам за онова,
което беше сторил на семейството ни, но и нямаше да го тормозя, че ни беше зарязал.
Помислете си за някое неприятно задължение, за което смятате да се погрижите, но все не
го правите — почистване на мазе или претъпкан килер, или изхвърляне на стари дрехи.
Това бяхме аз и баща ми. Предимно исках да го отбягвам, но той все ми се обаждаше —
упорито, но никога натрапчиво. И той като мен имаше силна воля.
— Чакай да се измия — каза баща ми и ме поведе извън гаража.
В гората зад бензиностанцията имаше трийсетгодишна каравана с маса за пикник
отпред, няколко сгъваеми стола и скара. Това беше домът му.
Собственикът на бензиностанцията, стар приятел на баща ми на име Джордж Картрайт,
му позволяваше да живее там и да ръководи работата. Тъй като там работеха още двама-
трима души, ръководенето обикновено означаваше да налива бензин и да изчуква брони.
Вътре караваната беше толкова чиста, че беше малко смущаващо. Всичко беше
грижливо подредено и леглото — оправено. На бюрото бяха натрупани учебници по
счетоводство и счетоводни книги с две графи. На плота имаше десетина пакета супа от
китайско фиде.
Той ме видя, че оглеждам, и каза:
— Джордж ме помоли да се занимавам със счетоводството.
Баща ми беше учил счетоводство в затвора и дори получи бакалавърска степен въпреки
пречките, които поставяха на пътя му. На затворниците не се позволяват пари, книги с
твърди корици и интернет. Той намери пенсиониран професор по финанси от квакерски
университет чрез бог знае колко много писма и някак съумя да се ориентира в сферата на
кредитите. Звучеше малко като моята история, само че стотици пъти по-трудна. Колкото
повече осъзнавах, че си приличаме, толкова повече му се ядосвах, че е прецакал живота си.
Както и на себе си, че съм прекалено добър и му давам възможност да се върне в живота
ми след всичко случило се.
Вгледах се в него на луминесцентната светлина. Прическата му все още беше същата,
леко скъсена отстрани и малко дълга отзад. Косата му беше прошарена, но той изглеждаше
здрав. Сигурно беше поддържал формата си в затвора. Още имаше телосложението на
спринтьор, какъвто е бил в гимназията, и назъбения белег от ъгълчето на устата до бузата.
Ако го попиташ за него, баща ми отговаряше, че се е порязал, докато се бръснел в затвора,
засмиваше се нервно и сменяше темата. Не се беше разделил с бодливия мустак а ла
частния детектив Магнум, който си спомнях от детските си години. Още носеше пуловери
на геометрични фигури в ярки цветове. Имаше такъв вид, сякаш са го извадили от машина
на времето от 1994 година.
Шестнайсет години е дълго време и си личеше. Пакетираната китайска супа и
нервността му бяха свидетелство за това. Баща ми не обичаше да го докосват. Заставаше
пред вратите за секунда и после се смееше на себе си, защото беше свикнал някой друг да
му ги отваря. И първия път, когато отидохме да обядваме в „Уенди“, беше шашнат от
менюто и избора. Шестнайсет години му бяха казвали какво да яде, кога да става, да спи,
да се разхожда и да се къпе. Почти беше забравил как да прави избор. По изражението му
се виждаше, че е в сериозен културен шок, когато някой споменеше нещо от нов
телевизионен сериал или му кажеше да потърси нещо в „Гугъл“, или мобилните телефони
на хората около него започнеха да звънят. Поне обикновено той пръв се шегуваше за това
и успокояваше всички.
Беше поискал да отидем на вечеря и беше потаен, когато попитах къде. Аз карах. Баща
ми нямаше кола, затова, общо взето, беше с вързани ръце и не можеше да мръдне от
бензиностанцията, въпреки че Картрайт му беше казал, че ако поправи онази „Кътлас“,
може да я използва.
Той ме насочваше по пътя. Пътувахме половин час и аз разбрах къде отиваме, преди да
си позволя да го призная. Баща ми се опитваше да ме спечели със стари истории за мама.
Бяха класически, но той беше избрал абсолютно най-неподходящата тема, за да затоплим
отношенията си.
Може би трябваше да му го кажа, когато наближихме, но сърце не ми даде. Спрях пред
редица сгради от червени тухли в Олд Таун Феърфакс.
„Сал“ го нямаше. Беше страхотен италиански ресторант. А може и да е бил ужасен. Не
си спомням. Бях на десет, когато ходих там последния път. Храната нямаше значение. Най-
важното беше, че отивахме в „Сал“, щом семейството ни имаше пари за харчене. Когато
започнали да се срещат преди десетилетия, баща ми и майка ми ходели в „Сал“. Водеха мен
и брат ми, когато бяхме малки, изпитваха носталгия по дните на ухажването си, ставаха и
танцуваха до бара и поставяха в неудобно положение децата си.
Ние с Джак лапахме чесновия хляб, а те бяха в някакъв свой свят, като тийнейджъри,
смееха се, накланяха се назад и се завъртаха, но през повечето време танцуваха притиснати
един до друг, мама сложила глава на рамото му.
Това беше нашето място. Поне някога. Сега имаше лечебен център за кучета и
„Старбъкс“.
Татко слезе от колата и застана пред мястото, където едно време беше ресторантът.
Отидох до него, защото помислих, че ще се разплаче. В гърлото ми заседна буца, докато го
гледах. Реших, че ако не се махнем оттам, и аз ще се разрева.
— Добре ли си, татко?
Той не отговори. Щях да сложа ръка на рамото му, но не исках отново да го стресна,
затова зачаках.
— Татко…
— Добре съм, Майк.
— Хайде, ще те заведа на едно място. На Двайсет и девета улица правят страхотни
пържоли.
— Не. — Той дишаше накъсано и хрипливо, сякаш някой беше изкарал въздуха от
белите му дробове.
— Моля те…
— Нямам време, Майк. Трябва да се върна до десет. — Той въздъхна, поклати глава и
се засмя. — Да направят вечерен час. Можеш ли да повярваш? Това е част от условната
присъда. Трябва да се обаждам на онова компютърно нещо от домашния си телефон.
— Трябва да хапнеш нещо, татко.
Той потърка леко наболата си брада и рече:
— По дяволите. Искаш ли да отидем в „Костко“?
Две минути по-късно си намерихме метална маса в грамаден, осветен от прожектори
магазин. Отначало си помислих, че не съм го разбрал правилно, когато каза, че иска да
вечеря там, но той имаше време само за две италиански наденички с пипер и лук и кока-
кола. Бяха много вкусни. И в менюто имаше само четири неща, което вероятно улесни
избора му.
Разходихме се и аз се опитах да разбера какво е намислил старецът.
— Това място… — каза баща ми с изпълненото със страхопочитание изражение на
човек, който за пръв път вижда Гранд каньон.
И тогава започнах да разбирам. Работата в затвора, ако успееш да си намериш, се
плаща от дванайсет цента нагоре на час. Тубичка паста за зъби струва пет долара на
лавката и за да си я купи, той е трябвало да попълва малък формуляр и да чака една
седмица, докато я получи. За него „Костко“ с блясъка си, крещящите деца и
самоубийствените колички на домакините беше рай.
Поговорихме малко, докато заобикаляхме щанда за замразени храни. Баща ми работел,
за да се яви на изпита за сертификат за счетоводител. Изкарвал отлични оценки на
примерните тестове, но никой обвинен в измама не получавал сертификат. Щели да минат
години, докато представел „доказателство“, че се е поправил, и пак можело да го прецакат,
но не му пукало. Щял да се бори със зъби и нокти. Опитвал се да вземе от библиотеката
телефонните указатели, които му трябвали, за да намери държавните счетоводни съвети, да
започне да изпраща писма и да им се обажда, но това означавало да пропусне един ден в
работата, което било изключено. Животът му бил като купчина клечки за зъби, всяко
малко нещо натежавало от следващото и така нататък — нерешима бъркотия.
— Можеш да ги потърсиш в интернет, татко.
Той ме погледна малко подозрително.
— С компютъра?
— Да. В интернет.
— И да свържа интернет с компютъра?
Направих гримаса.
— Нещо такова. — Това беше все едно да описваш цветовете на незрящ, но мисля, че
му обясних основните неща. Казах му, че имам стар лаптоп, който може да вземе. —
Нуждаеш ли се от нещо, докато все още сме тук? Да си заредиш храна? Нещо друго освен
пакетирани супи? — Мислех, че донякъде затова бяхме дошли тук, но веднага видях, че
съм засегнал гордостта му с предложението си за подаяния.
Той преглътна малко натъжен.
— Не. Не е необходимо. Ти направи повече, отколкото беше длъжен, Майк. Благодаря
ти. — Татко погледна часовника ми. — Трябва да се връщам. Вечерният час скоро ще
настъпи.
Влязохме в караваната и той ми даде плик. Вътре имаше хиляда долара, някои по
двайсет и десет, но повечето протрити петарки и по един.
— Аз ще се оправя — каза баща ми. — Това е за дълговете заради майка ти. Аз доведох
хищните лихвари „Креншоу“. Не трябваше да искат парите от теб.
— Задръж ги — рекох и му подадох плика, но той не го взе. — Платен е.
— Какво?
— Дългът.
— За колко време?
— Завинаги. Изплатих го. Целия.
— Ами университета? Трябва първо да се погрижиш за образованието си.
— Платил съм го. Спести си парите, татко. — Оставих плика върху олющения лакиран
плот.
Не исках да се ядосвам и да обсъждам този въпрос, но парите, приказките за болната
ми майка и идеята му, че ако плати, всичко ще бъде наред, ме вбесиха.
Защото всеки път, когато той споменеше майка ми, си я представях така, както ми
харесваше — закачливата й физиономия, когато се готвеше да каже някоя шега. Борих се
дълго да го запазя в спомените си, но по-късно бузите й хлътнаха и кожата й изгуби цвета
си. В края на краищата, си припомних онова смразяващо кръвта хриптене в гърдите,
восъчнобледото й лице и ума й, помрачен от морфина, как понякога вика името на баща
ми, а друг път ме пита кой съм и какво правя в стаята й, по дяволите.
Това е отрова, но не можеш да се сдържиш да не я вкусиш — чудех се какво ли щеше
да стане, ако някак бях съумял да намеря пари да я изпратя в добра болница или ако тя
имаше добър съпруг и солидно здравно осигуряване. Дали още щеше да е жива?
— Не можеш да поправиш случилото се — казах.
— Всичко е платено? — озадачено попита той, а после се изправи и се помъчи да се
държи бащински, сякаш се канеше да ме попита дали използвам презервативи или нещо
подобно. — Джордж Картрайт ми каза, че питаш за занаята.
Мамка му. Не и това. Не и сега. Джордж беше експерт по влизане с взлом и можеше да
ти намери каквито инструменти ти трябват. Когато бях на първия купон по случай
излизането на баща ми от затвора, аз попитах Картрайт дали има начин да се разбие
ключалката на сейф „Сарджънт и Грийнлийф“, какъвто Гулд беше използвал на шкафчето
си в клуб „Метрополитън“. Само от любопитство. Ето защо баща ми очевидно си мислеше,
че съм платил всичко, като съм обрал проклетия Пентагон или нещо друго от този
калибър, и сега искаше да се прави на уплашен заради мен.
— Няма безплатни обеди, Майк. В какво си се забъркал?
— Имам хубава работа. Спечелих я с ум и усилен труд. Ти ли ми казваш да се пазя
чист? — Огледах караваната, сякаш доказваше мисълта ми. — Не може да бъде!
— Само питам, Майк. Не позволявай да те хванат като пласьор за някой друг. Ако
искаш да участваш в играта и да се мериш с големите, може да изгориш. Доверявай се
само на свои хора.
— Татко, моля те. — Мъчех се да запазя спокойствие и да внимавам какво говоря. Би
било лесно да го сритам, когато вече е паднал, и да му покажа колко е жалък. Истината
беше достатъчно жестока. — Защо не избиеш от главата си тази глупава чест между
крадците? Мислиш, че защото си държал устата си затворена и си излежал присъдата си, си
някакъв шибан герой между разбойниците? Не си…
— Майк, не можех…
— Защото не знаеше как да играеш играта, татко. Можеше да проговориш. Не беше
необходимо да те осъдят на двайсет и четири шибани години и да ни оставиш без пукната
пара и подкрепа. Кой знае, тогава мама може би нямаше… — Млъкнах, но злото вече беше
сторено.
Той затвори очи и кимна, сякаш беше съгласен с мен. Чаках го да се пречупи, да се
разридае или да се нахвърли върху мен, но баща ми само стоеше неподвижно и дишаше
тежко.
— Може би — каза и отново потърка челюстта си. — Направих най-доброто, което
знаех.
Мислех, че ще се разплаче, но татко преглътна сълзите.
— Знам, че не мога да поправя нещата, но само не ме изолирай.
— Не отговорих.
— Моля те, Майк.
Поех си няколко пъти дълбоко въздух и се овладях.
— Трябва да тръгвам — рекох и излязох.
* * *
Както вероятно се досещате, в онзи мелодраматичен момент между мен и баща ми
ставаше дума за престъпление — кражба, която го изпрати зад решетките, когато бях
тийнейджър. Нищо в нея нямаше логика.
По-голямата част научих от Картрайт и някои други стари приятели на татко. Ако ги
хванеш късно в неделен следобед в крайпътната кръчма „Тед“, бар без прозорци, където
висяха, те бяха достатъчно пийнали, за да разказват истории, които баща ми криеше от
мен. Той станал измамник на млади години. От поколения семейството му имало стара
леярна близо до Фолс Чърч. Те направили стълбите на замъка „Смитсониън“, лампите на
територията на Белия дом и някои от шесткилограмовите оръдия в битката при Гетисбърг.
Ръчното производство в Америка обаче западнало, когато баща ми поел бизнеса. Той
израснал в Ню Джърси и на двайсет и няколко години се върнал във Вирджиния да поеме
занаята от чичо си. Дотогава металообработващите заводи вече били закъсали и сведени
до възхваляваните машинни цехове. Татко не познавал добре работата и отчаяно се
нуждаели от поръчки. Някакъв тип на име Акурсо измамил баща ми с хитър номер с
фактури и това било краят. Стогодишният бизнес бил мъртъв, а татко останал без късмет.
За първата си измама той изучил номерата, които били използвали срещу него, а после
открил Акурсо, измамил го с фиктивна сделка на борсата и му взел всичко.
Доколкото разбирах, баща ми вършел дребни престъпления, докато възмъжавал, но
преуспял като мошеник едва когато започнал да прави измами. Имал вродена дарба и я
усъвършенствал, опитвайки се да не прецаква обикновените хорица. Винаги е изкушаващо
да си представяш в романтична светлина измамниците, но в края на краищата, той си бил
престъпник и работата му била да злоупотребява с доверието на хората. И все пак нощем
спял по-добре от повечето си колеги.
Той криеше тази част на живота си от мен, въпреки че от време на време не устояваше
и споделяше по нещо, и за да покаже на синовете си какво е да си прекараш добре,
правеше по някоя измама на улицата, предимно за развлечение.
Играта с цигулката беше, когато ни заведеше в свестен ресторант и се правеше на
почтен търговски пътник. Щом донесяха сметката, баща ми казваше, че е забравил
портфейла си, и даваше на мишената нещо в залог, докато отиде да вземе парите си.
Залогът обикновено беше старинен предмет, „с която сърцето не му дава да се раздели“ (в
класическия вариант цигулка), за която казваше, че струва цяло състояние. След това
идваше подставеното лице (съучастник — навремето беше Картрайт), съзираше антиката и
предлагаше да я купи за много пари. После баща ми се връщаше да плати сметката и
мишената предлагаше да купи антиката за половината от многото пари.
Баща ми, като се преструваше, че се колебае, с нежелание я продаваше. Картрайт не се
връщаше да предложи по-висока цена, татко си тръгваше с парите и оставяше мишената с
някакъв боклук, който не струва нищо. Като всички хитри измами в тази игра се разчиташе
на алчността и готовността на мишената да прецака някого и се използваха тези му
недостатъци, за да бъде прекаран. Баща ми изпържил Акурсо точно по този начин.
Картрайт ми го каза по-късно. Татко приложил по-висш вариант на номера с цигулката,
използвайки фирмени цени (винаги е бил вещ с числата, което обяснява защо се е заел със
счетоводство в затвора).
Баща ми лежа зад решетките два пъти. Първия път присъдата беше малка — тогава бях
на пет, а втората беше двайсет и четири години, които започнаха, когато бях на дванайсет.
Първия път го хванаха за банкова и борсова имама. Баща ми отново се беше заловил с
Акурсо, след като беше разбрал, че той прилага същата измама на други дребни
бизнесмени. Обикновено когато примамваш мишената, използваш нещо незаконно или
смущаващо за стръв, например „страхотен“ телевизор или претъпкан портфейл с визитна
картичка вътре, така че ако жертвата се уплаши или осъзнае, че я пързалят, да се срамува
да отиде при ченгетата. Акурсо бил толкова ядосан на баща ми заради първата измама, че
щом надушил кой иска да го изиграе за втори път, повикал ченгетата (мисля, че това не е
много спортсменско, поне е трябвало да се опита да размени ролите и да надхитри баща
ми). И двамата обаче нарушили закона и ченгетата ги прибрали. Бях толкова малък, че едва
си го спомням. Татко беше осъден на една година, но лежа шест месеца. Акурсо получи
две години.
След като излежа първата си присъда, баща ми уж се поправи. Приятелите му в „Тед“
винаги говореха тъжно за оттеглянето му. Бяха загубили един от най-добрите. Татко
работеше различни законни неща или поне аз си мислех така, в машинни цехове или
каквото можеше да намери, а мама беше секретарка. И после, когато станах на дванайсет,
нещата се разпаднаха. Една вечер баща ми каза, че отива на мач с приятели. Аз облякох
пижамата и си легнах. Съвсем обикновена вечер в четвъртък.
И после си спомням, че се събудих от разтревожения глас на майка ми. Минаваше
полунощ. Слязох долу и я видях да говори по телефона, да гризе нокти и тихо да плаче.
Беше се прегърбила и приклекнала до стената.
Полицаите бяха заловили баща ми да влиза с взлом в къща в Палисейдс, богаташки
анклав покрай река Потомак, между Вашингтон и Бетезда.
Така и не открих логика в случилото се онази нощ. Къщата, в която го бяха хванали,
била празна, инвестиционен имот, собственост на някакъв връзкар от Вашингтон. Нямало
нищо за крадене. Преди това татко не беше извършвал кражби с взлом. Харесваха му
доверието, предизвикателството и рискът на дългата измама, справедливостта на Робин
Худ да прецаква хора, които го заслужават. Разбитите прозорци и откраднатата
електроника бяха неща, които тъпите ми приятели и аз щяхме да правим по-късно.
Професионалист като баща ми не се занимаваше с такива неща.
Никой не знаеше защо го е направил. Той си държеше устата затворена. Не пророни
нито дума през всичките години. Предполагам, че някой го беше подвел. Татко не би си
помислил да го стори. Той обаче отказа да съдейства на прокурора и мълча като риба.
Нямаше доверие на хората във властта, на всеки, който дори приличаше на политик.
Смяташе, че съдебната система е само друг вид измама, в която той е мишената. И аз
разбирах защо. Правителството беше съсипало семейния му бизнес с данъци и когато
леярната пропаднала, „почтените“ бизнесмени се бяха нахвърлили върху него като
лешояди на мърша. Или се дължеше на дългогодишните измами, докато се представяше за
порядъчен, стабилен стълб на обществото, като през цялото време е знаел, че е мошеник.
Може би беше започнал да съзира измама във всичко, което изглежда почтено.
Докато го наблюдавах как отказва да сключи каквато и да е сделка и си мислех за онези
години, аз виждах в него само дребен квартален мошеник. Татко не разбираше как да
помогне на прокурора, за да му помогне и той, взимането и даването в политика, всичко,
което ние движехме в „Групата Дейвис“. Не. За него всичко беше простичко. Не издавай
другарите си. Излежи присъдата си. Тази ценностна система — честта между крадците —
разби семейството ни. Никога няма да му простя, че избра нея пред нас и че изостави
майка ми, брат ми и мен.
През половината си живот съм се мъчил да проумея отговора на този въпрос — защо
ще обира празна къща? По време на съдебния процес чувах как татко и мама се карат и
викат през тънката стена между спалните ни, докато брат ми спеше на леглото под мен, и
си спомням, че една вечер тя го молеше: „Кажи им какво се е случило. Разкажи им
всичко.“
Мислех, че съм се поучил от грешките му и знам как да се придържам към правилата, и
как да играя с властта. Със сигурност бях му го показал. Или поне така си въобразявах,
докато новата ми работа не ме отведе в предварителния арест на окръжния затвор в
Монтгомъри с белезници на ръцете и шайка курви и наркомани.
Осма глава
Дългогодишните ми усилия да стоя далеч от затвора ме върнаха пак там. Това, разбира
се, повдигна важния философски въпрос, дали ако използваш тоалетната в средата на
килията и няма кой да гледа, пак е унизително.
Да. И трудно за четириглавите бедрени мускули.
Намирахме се в съвсем нов участък близо до Пулсвил, боядисан в основните цветове и
с мокет на пода. Приличаше повече на начално училище, отколкото на арест. Нямаше дори
решетки, само метални врати с прозорчета от бронирано стъкло. Съзнавах, че животът ми
пропада в тоалетната чиния без капак, но някак случващото се не ми изглеждаше толкова
страшно, колкото първия път, когато бях в затвора на деветнайсет години. Вероятно ми
помогна фактът, че този път съучастник в престъплението ми беше американски сенатор, а
не тъпият ми брат.
Във „Фоксуд Чейс“ ченгетата бяха качили Уокър, възрастния мъж и мен в кола „Краун
Виктория“ без опознавателни знаци вместо в обичайната патрулна кола с решетката на
задната седалка. Не ни взеха мобилните телефони. Държаха се с нас като с важни личности.
След като ме въртяха на шиш два часа, по коридора се зададе заместник-шериф.
— Да вървим — каза той и ме заведе в открит офис, малък лабиринт от бюра.
— Може ли да се обадя по телефона? — попитах. — Бих искал на разпита ми да
присъства адвокат.
— Може, но…
— Имам право на защитник.
Заместник-шерифът завъртя очи и бутна към мен телефона на бюрото си. Първо се
обадих на Маркъс. Този нещастник ме беше забъркал в тази каша и той и Дейвис трябваше
да ме измъкнат оттам. Нямаше да им мълча. Сетих се за друга класическа вашингтонска
поговорка, докато слушах телефонът да звъни — единственият скандал, от който не
можеш да се оправиш, е ако те хванат в леглото с мъртво момиче или живо момче. Не бях
мислил, че ще ми се случи нито едното, нито другото, но нощта беше безумна.
Телефонът иззвъня три пъти и после Маркъс каза:
— Ало.
— Слушай. Арестуваха ме… — Млъкнах. Нещо не беше наред. Гласът му се чуваше по
телефона и…
Обърнах се и го видях. Беше допрял телефона до ухото си и се усмихваше.
— Може ли? — попита той заместник-шерифа, който излезе. Маркъс седна на стола му.
— Какво става, по дяволите? — попитах.
— Само се успокой.
— Вестниците надушиха ли вече? Дейвис знае ли?
— Успокой се, Майк.
— Как дойде толкова бързо? Обадиха ли ти се?
— Казах ти, че ще те пазим, Майк. Между другото, как е Тина? — ухили се той.
Затворих очи, стиснах зъби и преброих от пет до едно. През цялото време си напомнях,
че ако се опитам да удуша Маркъс, вероятно той ще ме убие пръв, и дори ако успея, бях в
полицейски участък, не най-подходящото място за убийство.
— Знаел си какво си е наумил Уокър — рекох. Изведнъж ми избиха бушоните. —
Нагласено ли беше? Ти ли повика ченгетата?
— Не — отвърна Маркъс. — Не прибързвай. Докато наблюдавахме Уокър, имахме
чувството, че тази нощ той може да се забърка в деликатна ситуация. Напоследък е… в
стрес, така да се каже. Освен това случайно научихме, че полицията може да прибере… —
Той щракна с пръсти, опитвайки да си спомни. — Онзи едрия?
— Готин.
— Точно така. Затова си отваряхме очите, поискахме една-две услуги и се погрижихме,
ако, не дай Боже, с Уокър се случи нещо, да бъдем на позиция да му помогнем. Добрата
старомодна размяна на услуги.
— Но защо ме изпрати на онова изродско шоу? Защо ме предаде? Какво ще стане сега?
Маркъс избърса ръцете си.
— Това никога не се е случило. Няма нищо черно на бяло. Не се тревожи. — Той кимна
към заместник-шерифа. — Погрижихме се за местните. Всички са свободни да си ходят.
Ще кажеш на Уокър, че си се обадил на шефа си и той е успял да ви измъкне и двамата. —
Маркъс се усмихна и поклати глава. — А възрастният господин, който беше хванат на
малката ви оргия, е шеф на коалиция „Семейни ценности“. Голяма риба. Надмина
очакванията ни. Чист късмет. На точното място в точното време.
— И сега какво? Ще кажем на Уокър, че искаме вратичките в закона за сръбските ти
приятели или ще го разкрием в медиите? Нали каза, че избягваме директната принуда,
защото има навика да избухва в лицето ти?
— Така е. Ще отидеш при Уокър и ще му кажеш, че ние сме му направили тази малка
услуга. И знаеш ли какво ще поискаш?
— Не знам.
— Да посетиш крайградския клуб на Конгреса.
— Какво? Можеш да накараш асистентката си да му се обади.
— Именно. Започни, като го помолиш за лесна услуга, приятелска, за да разбере, че не
се опитваш да го използваш. И двамата си изпатихте, затова сте заедно в кюпа. Съжалявам,
че те накарахме да преживееш всичко това, но затова трябваше да бъдеш в къщата. Той
няма да заподозре нищо. Ако се бяхме появили в полицейския участък и му бяхме
предложили сделка, щеше да бъде откровено изнудване. Ако се опитаме да го принудим
насила, Уокър ще се настрои враждебно, ще се обърне срещу нас и ще ни ухапе.
— Значи не искаме нищо и накрая той ни дава всичко.
Маркъс кимна.
— Златна звезда за Майк. Ще продължаваме да му правим услуги и Уокър постепенно
ще започне да ни ги връща. Вероятно дори ще го прави доброволно. Всеки път искаш
нещо малко повече и накрая притежаваш човека. И най-хубавото е, че той дори няма да се
усети. Няма да се съпротивлява. Защото не го наръгваш направо с ножа. Убиваш го бавно,
с хиляди порязвания. И щом премине границата, макар и несъзнателно, ти го притежаваш.
В малко вероятния случай, че се опита да се измъкне, подчертаваш, че отдавна е продал
душата си и че имаш доказателства да го унищожиш, ако не съдейства. Това е дългата
игра, Майк. Висша лига.
— Можеше поне да ме предупредиш да внимавам.
— Какво ти казах за контраразузнаването?
— За Бога, часът е четири сутринта и прекарах доста необикновена нощ. Би ли ми
спестил теста?
Той ме изчака да продължа.
— Непрекъснато ли проверяваш надеждността на агентите си? — попитах.
— Гениален си. Един ден всички ще работим за теб.
— Дрън-дрън. Изпитваш ме, бъзикаш се с мен ей така, за развлечение.
Марк вдигна ръце в жест никога не се знае. Великият сфинкс от Калорама беше
проговорил.
* * *
Групата от къщата — наркоманчето, Готин и Уокър — чакаха с глуповати изражения
във фоайето на участъка. Момичетата и възрастният тип ги нямаше. Вече бях обяснил на
Уокър, че Маркъс ни е отървал.
— Мислиш ли, че… ще може ли да ни закарате? — попита Уокър.
— Разбира се — весело отговори Маркъс, сякаш бяхме играли софтбол, а не ужилване.
Всички се натъпкахме в мерцедеса на Маркъс и потеглихме обратно към къщата с
метамфетамина. Очевидно ми ставаше навик да се връщам на местопрестъпленията.
Имал съм неприятни пътувания, но това беше върхът. Уокър все още беше надрусан,
имаше лилави кръгове около очите и се мъчеше да не скърца със зъби, но не успяваше.
Маркъс включи радиото. Това помогна малко, докато пуснаха песента „Синът на
проповедника“. Изключих радиото и пътувахме мълчаливо през остатъка от пътя.
Когато Уокър слезе, видях, че за пръв път му липсва характерният чар. Имаше
пораженски вид.
— Не знам какво да кажа — обърна се към мен той.
— Благодаря ти. Ако мога да направя нещо, за да ти върна услугата, кажи ми.
— Хмм… — измънках. Видях го как се подготвя, почти трепва, сякаш щяха да го
ударят, вероятно очакваше изнудване. Имахме достатъчно мръсотии за него с наркотици,
момчета и курви, за да го унищожим четири пъти. — Няма проблем. Грижа се за
приятелите си. Хей, защо не ме заведеш да разгледам Клуба на конгреса и ще бъдем квит?
Уокър се втренчи в мен. Видях как го обзема облекчение. Той засия, хвана ръката ми и
я стисна.
— Абсолютно — рече сенаторът и после се приближи до колата си. Отвори вратата и
докато аз отминавах, добави: — Не се колебай да ми кажеш, ако мога да направя нещо за
теб. Говоря сериозно. Каквото и да е.
Маркъс наблюдаваше сцената, седнал в колата си, и ме потупа окуражително по
рамото, когато се настаних до него. Уокър си мислеше, че току-що е бил приятно
изненадан, но капанът само се затваряше около него. Горкото копеле вярваше, че е
намерило истински приятел във Вашингтон.
Докато пътувахме, все си мислех защо Маркъс не ме беше предупредил какво ще се
случи тази нощ в къщата с метамфетамина. Имаше няколко вероятни обяснения. Да убеди
Уокър, че двамата сме заедно. Това звучеше логично. Да ме подложи на изпитание и да
хвърли прах в очите ми? Може би. Мислите ми обаче се връщаха към Парите, Идеологията,
Компрометирането, Принудата и Егото и как Маркъс беше толкова потаен и необщителен,
когато го попитах за К и П — компрометиране и принуда — или какво има срещу мен.
Като странична придобивка за безумията през нощта сега той разполагаше с доста
убедителни гадории.
Историята остави горчив вкус в устата ми. Когато разкрих Гулд с подкупите в кафявия
плик, по принцип ставаше дума да хвана някого, който върши непочтени неща, да го
принудя да престане и да предам послание за добра политика. Имаше обаче нещо
обезпокоително в лекотата, с която Маркъс заобиколи закона тази нощ (въпреки че го
направи, за да ме измъкне от ареста). Струваше ми се, че съм насърчен да не преча и дори
да помогна на Уокър към самоунищожението му, и после да атакувам изненадващо, за да
извлека печалба.
И историята на Маркъс беше прекалено удобна — знаел, че Уокър ще купонясва, че
ченгетата ще погнат Готин и че всичко се е случило така, че идеално да отговаря на целите
на „Групата Дейвис“. Не знам дали Маркъс беше повикал ченгетата, но за мен това беше
едно от многото случайни съвпадения. Ясно ми беше, че твърдата игра е част от работата
и че от време на време трябва да си запушиш носа, когато сключваш сделка. Започвах
обаче да се питам докъде биха стигнали шефовете ми, за да получат онова, което искат, и
дали има зрънце истина в предупрежденията на баща ми.
Благодарих на Маркъс, че ме докара до дома ми, тръгнах към малката къща на мечтите
ми, която си бях купил благодарение на работата ми, и престанах да се тревожа. Бях
капнал от умора и главата ми още бе замаяна от фиаското. То само потвърждаваше онова,
което всички ми казваха за Вашингтон. Ако искаш приятел, вземи си куче и никога не се
забавлявай на купон, особено когато там е „Групата Дейвис“.
Девета глава
Все още обаче не бях разрешил всичките си проблеми. Бях вързал тенекия на Ани. На
връщане от Мериленд гледах как минават минутите на часовника и като тиктакаща бомба
се приближават до шест и половина, когато щеше да звънне будилникът на Ани.
Ако успеех да се прибера вкъщи, преди тя да се събуди, щях да се изкъпя набързо, да
легна при нея и тя нямаше да разбере нищо. Това обаче изглеждаше все по-малко
вероятно. В шест часа магистралата започна да се задръства със сутрешното движение.
Когато взех джипа си от Джорджтаун, започнах да се моля Ани да се успи.
До шест и половина Кънектикът Авеню вече представляваше паркинг. За да ми се
размине, Ани трябваше да е натиснала бутона „Дрямка“ най-малко два пъти и пак да спи
толкова дълбоко, че да не забележи, че ме няма.
Не знам защо се безпокоях толкова много. Стигнах до дома си чак в седем. Всичко
беше изгубено. Ани сигурно щеше да е на вратата. Превключих на режим „Контрол върху
пораженията“, но бях твърде изтощен, за да измисля убедително извинение. Нямаше да
излъжа, но нямаше и да кажа цялата истина. Имал съм задачата да забавлявам Уокър,
който ме е държал цяла нощ. Щях да обвиня него и да си изтърпя наказанието. Няколко
дни мръщене от страна на Ани нямаше да е нищо в сравнение с останалите рани от нощта.
Оказа се, че трябва да се тревожа не само за Ани. На моята веранда, седнал на моя
люлеещ се стол, четеше моя вестник не друг, а самият сър Лорънс Кларк.
Поздравих го.
Той не отговори, само се усмихна. Беше заел добро място за разпъването ми на кръст.
— Майк? — попита Ани през отворения прозорец на кухнята и отвори вратата. — Къде
беше?
— По работа — отвърнах. — После ще ти разкажа всичко.
Надявах се, че тя няма да забележи броката от сенките за очи на Наташа, който
блестеше върху панталоните ми.
— Добре. — Ани изглеждаше ядосана. — Баща ми иска да закусим. Имаш ли време?
— Разбира се. — Все още се опитвах да се ориентирам в ситуацията. Исках поне да
присъствам, за да се намеся в онова, което беше намислил сър Лари.
Тя се върна в къщата, за да се приготви.
Баща й все още ми се усмихваше и очевидно се забавляваше. Сигурно снощи беше
разбрал какво смятам да правя. Знаех, че би ме обесил при първа възможност и това явно
беше играта му — да ме хване гузен да се вмъквам у дома — и после какво? Вероятно да
ме нахока и да се опита да развали отношенията ми с Ани.
Играта беше добра, може би шах и мат. Той беше избрал чудесен момент да ми забие
ножа. След бурната нощ не можех да разсъждавам ясно, но не бях и съвсем неподготвен.
— Очаквам го с нетърпение — рекох и му се ухилих. Усмивката му помръкна.
Предполагам, че тогава започна да вдява, че не ме е притиснал в ъгъла, както си мисли. —
Какво смятате да й кажете?
— Мислех да те оставя ти да започнеш, като й обясниш къде беше цяла нощ.
— Може — отвърнах и погледнах към хоризонта. Облаците все още бяха обагрени в
оранжево от изгрева.
— Или може би вие ще й разкажете за пожарите в Барнсбъри.
Лорънс Кларк стисна зъби, стана и застрашително се извиси над мен.
— Какво за Барнсбъри? — В тона му прозвучаха заплаха и акцент на нисша класа.
Запитах се дали сър Лари ме мрази от самото начало, защото в мен вижда себе си —
човек, който с измама си е проправил път в почтения живот. Барнсбъри беше
работнически квартал в Северен Лондон, където сър Лари бе натрупал голяма част от
богатството си с търговия на недвижими имоти. И с това смятах да го разкарам да не ми
досажда. Бях го спипал натясно. Не бях сто процента сигурен дали мога да го сплаша с
Барнсбъри, но реакцията му ме увери, че съм на прав път.
След близо година в „Групата Дейвис“ да намирам козове срещу хората ми беше
станало втора природа. Лорънс Кларк беше интересен случай, защото на пръв поглед беше
абсолютно чист, но да го изиграя се беше превърнало в моя лична страст. Взех присърце
съвета на Хенри — всеки може да бъде разкатан, ако намериш подходящите козове.
Преглеждайки стари съдебни дела от Обединеното кралство, попаднах на няколко процеса,
свързани с ранните му сделки в Северен Лондон. Всички бяха уредени извън съда, затова
нямаше документи, но се обадих на адвокати, които бяха работили от страната на ищците.
Клиентите им бяха подкупени, но адвокатите снесоха достатъчно — първите сделки на
Лари бяха обвити в дим — три изключително удобни пожара бяха изгонили наемателите
му, докато Барнсбъри се преобразявал от работнически квартал в облагороден анклав на
лондонския елит. Лари увеличил инвестициите си и после превърнал богатството си в
милиардите, които използвал за основаването на хедж фонда си.
Предполагах, че като повечето хора той мисли, че ако греховете са погребани и няма
писмена следа, освен спомените на няколко застаряващи адвокати, това никога не се е
случило. И толкова по-добре. Нямах нищо против допълнителното ровене и фалшивото
чувство за сигурност само направи мръсотията още по-въздействаща, когато я изрових.
— Хайде да не се будалкаме, господин Кларк.
— Какво си мислиш, че знаеш?
— Повече от достатъчно.
— Пари ли искаш? За това ли става дума? Затова ли ходиш с дъщеря ми? За да се
добереш до мен?
Разгорещената му реакция показа, че съм го хванал натясно. Но както всеки измамник
ще ви каже, изгорялата мишена е опасно нещо и би направила всичко, за да отмъсти.
Трябваше да охладя страстите му. Баща ми и Марк знаеха този урок много добре.
— Не — отвърнах. — Никога. Споменах го само за да знаете, че ви пазя, че съм на ваша
страна и че мисля единствено за интересите на семейството ви.
Знаех, че Лари има изключително стабилни връзки в нюйоркските финансови кръгове,
но откакто се беше преместил във Вашингтон, беше твърде зает с лов на лисици в
имението си, за да поддържа приятелства с политици. Това означаваше, че е немощен, зле
информиран и може би узрял за блъфиране.
— Щом аз знам за Барнсбъри, може да се обзаложите, че знаят и други. Споменах го
само защото искам да ви кажа, че си отварям очите, за да се погрижа никой — нито
Комисията по ценните книжа и борсите, нито Комисията за финансови услуги — да не се
опита да хвърли кал върху името ви. Банкерите не са най-обичаните хора напоследък. Това
е сигнал за внимание. Предложение за помирение.
Ходът ми беше класически „Дейвис“ — да замаскираш принудата като протекция.
— И какво искаш от мен в замяна? Дъщеря ми?
— Не искам да ми давате нищо. Искам само възможност да докажа, че съм достоен за
Ани. Тя отвори вратата и попита:
— Готови ли сте?
— Абсолютно — отговорих.
Изражението на Лари се промени от гневно в предпазливо.
— Виж, Майк, ако трябва да отидеш на работа, може да закусим друг път.
— Не бих си го помислил — заявих.
Виждах, че той усилено разсъждава. Поне сериозно мислеше за онова, което му бях
казал. Бях успял да го разкарам от гърба си, без да го оставям толкова ядосан, че да не се
спре пред нищо, за да ми натрие носа. Победа. И въпреки че бях уморен, най-много от
всичко на света исках да седна пред скъп омлет заедно със сър Лари не толкова заради
безплатното ядене, разбира се, а по-скоро да гледам как гордото копеле се гърчи
неспокойно.
След всички тъпотии, които ми бяха натресли шефовете през нощта, това беше добро
напомняне, че с работата в „Групата Дейвис“ идват някои страхотни привилегии, като
например преди закуска да повъртиш на малкия си пръст един милиардер.
Десета глава
Колумбия ми харесваше. С изключение на контролираните от бунтовници райони близо
до Панама сега в страната е безопасно, съвсем не като стрелбището, което беше в дните на
картелите. Жените бяха невероятно красиви, но мисля, че най-любимото ми нещо беше
кафето. Колумбийците го пият непрекъснато. В полунощ във влажната тропическа жега, на
някой безлюден градски площад, пак може да видиш човек, който се разхожда с термос,
предлага тинто и намира клиенти. Обичам такива места.
Бях там от четири дни. С Хенри бяхме гости на Радо Драгович. Той беше сръбският
тузар, който бе финансирал съблазняването на сенатора Уокър. Имаше хубава малка
модернистична къща на карибското крайбрежие на Колумбия, близо до парк „Тайрона“.
От едната страна беше Карибско море, леко набраздена синева, простираща се до
хоризонта. От другата страна се извисява планина, висока пет хиляди и петстотин метра.
Представете си Скалистите планини до Тихия океан, като Биг Сур на централно
калифорнийското крайбрежие, само че десет пъти по-величествени, и ще разберете за
какво говоря.
Колегите, включително Ани, едва прикриваха завистта си, че аз съм избран да отида в
рая по работа с Хенри Дейвис.
Предполагах, че сме там, за да договорим със сърбите кои точно вратички искат
затворени в предстоящия закон за външните отношения. Уокър се оказваше услужлив в
това отношение, както беше предсказал Маркъс. Ала засега престоят ни беше само
почивка. Бяхме настанени в хотел в старо риболовно пристанище, което богати европейски
имигранти бяха превърнали в град на удоволствия.
Чувствах се странно по време на почивката и свободното време след близо една година
работа по деветдесет часа седмично в „Дейвис“. Разбрах две неща — първо, Хенри се
държеше добре с мен след бъркотията с Уокър (охлаждаше страстите ми) и второ,
забавлението нямаше да продължи.
Засега най-трудното за мен беше да избягвам Ирина, дъщерята на Радо. Тя се беше
появила на следващия ден от пристигането ни заедно с четири нейни сексапилни
приятелки. Всъщност вече я бях виждал на купона в дома на Чип с Уокър, в онази безумна
нощ, когато той ме заведе в къщата с метамфетамина. Ирина беше момичето, с което
Уокър бе говорил за колежи. Тя беше на двайсет и една. Очевидно бе учила две години в
Джорджтаун и сега си беше дала свободно време, за да се прави на балканска Парис
Хилтън, докато избира между Йейл, Браун и Станфорд, за да завърши образованието си.
Със сигурност беше умна. Но първото, което забелязваш в нея и приятелките й, беше,
че са купонджийки — големи слънчеви очила, маркови дрехи, пушене в стил „духай го“,
характерен за младите хора. Ирина беше млада, но физически зряла — черни очи и много
секси, добре оформена фигура на средиземноморска прелъстителка. Не беше най-
красивата млада жена, която бях виждал, но поведението й говореше: „Вземи ме и прави
каквото искаш с мен.“ Съблазнителността й се дължеше предимно на лицето, което беше
страхотно — пълни, сочни устни и бадемови очи, но по-важното беше, че тя имаше онзи
вид — пълни със сласт очи, които казват: „Изкарай ме оттук и ме заведи в леглото.“ Ирина
правеше тази физиономия постоянно. Това беше обичайното изражение на лицето й.
Много разсейващо.
Един ден на плажа се оказах обект на вниманието й. Тя ме попита с какво се занимавам
и какъв бизнес имам с баща й.
— Работиш пряко с Хенри Дейвис? — изуми се Ирина.
Тя сякаш ме проучваше, за да разбере дали съм важна клечка. Седеше близо до мен по
бански и срязани джинси и често се навеждаше да пропъди някоя буболечка, а гърдите й
леко докосваха рамото ми. Изпълнението й беше много убедително. Ясно беше, че е умна,
и очите й ме разтапяха като контролиращ съзнанието лъч. Аз обаче бях видял много през
времето си, прекарано в „Групата Дейвис“, и бях нащрек с любопитни жени с големи
„бомби“, затова правех всичко възможно да я отблъсна. Безразличието обаче се оказа
недостатъчно. Ирина работеше като по наръчник за филм ноар да играе проститутка. След
няколко минути шикалкавене тя се втренчи в очите ми.
— Страх ли те е от лоши момичета?
— Ужасявам се — отвърнах и отново се вглъбих в плажното си четиво („Теория на
регулаторното улавяне“, невероятно увлекателно). Ирина отстъпи няколко крачки назад,
все още вперила в мен онзи сластен поглед, а после се обърна и тръгна, със сигурност да си
намери белята в сенчестия край на плажа.
Можеше да бъде комично, дори мило, да видиш как едно момиче се наслаждава на
новооткритата си сила — начинът, по който може да използва секса като коз дори срещу
най-хладнокръвните мъже. Само че Ирина не приличаше на игривата Лолита, а
притежаваше заучената увереност на куртизанка. Но кой бях аз да я съдя? Трябваше да
седя на вълнолома, да чета и да се правя на безразличен, докато чаках предателското си
надървяне най-после да се откаже от всяка надежда.
Във Вашингтон вече се бях запознал с двама от подчинените на Радо — Мирослав и
Александър. Те бяха долнопробни главорези, евробоклуци, затова се изненадах приятно,
когато открих, че Радо е класика и има стил. Винаги носеше добре ушит костюм, сякаш
нямаше потни жлези дори тук в тропиците, и говореше неща като: „Бихте ли ме
извинили“… или „на когото“, а не „на който“, с лек акцент и правеше всичко възможно да
изглежда представителен.
Къщата му се намираше на километър и половина над селото, където бяхме отседнали с
Хенри. Мирослав, Александър, Радо, Хенри и аз пиехме пенливо бяло италианско вино
„Просеко“ в градината на Радо и гледахме залеза. Радо набра няколко подправки, които да
използва за вечерята, обясни свойствата им, леко ги докосна с връхчетата на пръстите си и
ги помириса.
Цялата къща беше отворена към океана. Той ни заведе в кухнята и ни обясни
тънкостите на бифтека тартар — най-важното било свежестта и яйцата, но предимно
месото.
Съблече сакото си (за пръв път го виждах по риза), нави ръкави до лактите си и каза на
Мирослав да извади парче говеждо от хладилника.
— Убили са Флор преди два часа — каза Радо и плесна месото на плота, а после с дълъг
нож от дамаскинска стомана отряза филето от гръбнака и се залови да отстранява
тлъстините и кожата. — Обичам да върша касапската работа — усмихна се той.
Нямах търпение да се заемем с работа. Ваканциите ме изнервят. Обичам да съм зает и
след като видях уменията на Радо с ножа, не изпитвах голямо желание да бъде в мерника
на Ирина. Тя беше слязла на долния етаж, издокарана в прозрачен саронг, и ме гледаше
похотливо от отсрещната страна на масата, докато ядеше ябълка.
Радо говореше почти непрекъснато по време на вечерята, която се състоеше от шест
блюда. Колкото и вкусни да бяха ястията, след като ядох най-сочно изпечения на скара
средиземноморски фазан, изслушах най-язвителната критика за първите филми на Емир
Кустурица („Ъндърграунд“) и пих най-добрия коктейл „Сазерак“ от коняк, ръжено уиски и
абсент, не можах да се сдържа. Бях заложил задника си, за да хвана в нещо Уокър заради
този човек, и държах да знам какво иска и колко е готов да плати.
— Е, господин Драгович, как можем да ви помогнем във Вашингтон? — попитах.
Малката група, събрала се на вечеря, реагира така, сякаш се бях изходил в пунша.
Хенри ме спаси, като смени темата.
— Знаеш ли кой прави най-хубавия абсент в днешно време? — обърна се домакинът
към Дейвис и след като ми се усмихна снизходително, подхвана новата тема.
Проклети южноевропейци. Не обсъждат бизнес по време на обяд. След четири часа
бяхме изяли десерта и изпили кафето. Радо извади бутилка с някакъв противен на вид
черен алкохол с азиатски букви на етикета и напълни чашите. Не можах да определя вкуса
на напитката, защото след всяка малка глътка имах чувството, че в устата ми е
инжектирана двойна доза новокаин. Веднага ми призля.
Накрая Радо предложи мъжете да вземат питиетата си и да отидат в библиотеката.
Какво облекчение. Най-после щяхме да обсъдим темата.
Той отново напълни чашите ни и ми се стори, че видях нещо да плува в бутилката
алкохол от Далечния изток.
Хенри обясни условията на уговорката. Говореше по същество. Адски сериозно.
Никакви адвокати и договаряния. Сделка само с ръкостискане — ти ни даваш двайсет
милиона долара, ние записваме закона ти в кодекса — официален американски
законодателен акт, приет от двете камари на Конгреса и подписан от самия президент. Ще
бъде прикачен към по-голям закон, но така е със законите. Ако „Групата Дейвис“ не
изпълнеше поетото задължение, Радо не ни дължеше нищо.
Той изглеждаше доволен от всичко.
— Колкото повече закони, толкова по-малко правосъдие — отбеляза и отпи от чашата
си.
Започна се… Цитати на Цицерон. По-добре беше да се разположа удобно.
— Това е соджу от Северна Корея — продължи той. — Много е рядко. Отлежало е
седем години и е запазено за партийния елит. — Радо пак напълни чашите ни и да, нямаше
грешка — на дъното на бутилката имаше мъртва змия. — Пепелянка — добави той, когато
забеляза втренчения ми поглед. — Отровата придава известна сладникавост.
Наздраве.
— Двайсет милиона американски долара — каза Радо и започна да крачи, гледайки
няколкото светлинки, които леко се поклащаха в Карибско море.
И спря дотам. Предполагам, че беше част от стратегия за водене на преговори, но в
случая нямаше да мине. Някой почука на вратата.
Влезе прислужник с бележка за Хенри. Дейвис я прочете, консултира се с Радо и после
сърбинът каза:
— Разбира се, покани го.
Три минути по-късно се появи Маркъс. Извини се. Беше разрошен и измачкан и
държеше цифров касетофон. Той трябваше да е с нас, но в последната минута нещо го
задържа във Вашингтон. Маркъс прошепна нещо на Хенри и двамата излязоха.
Когато обсъждаше нещо важно или поверително, Маркъс имаше навика да го съобщава
на фона на музика. Предполагам, че е дългогодишен страх от подслушване. И
действително, скоро се чу ария от страничната стаичка, където двамата с Дейвис се бяха
усамотили.
Върнаха се след десетина минута с адски сериозни изражения. Хенри помоли да остане
за миг насаме с Радо. Не знаех какво става, но бях сигурен в едно — Радо трябваше да се
съгласи на двайсетте милиона, защото цената, изглежда, се беше вдигнала.
Чакахме навън още двайсет и пет минути, докато те разговаряха в библиотеката.
Въпреки високооктановото соджу изненадващата поява на Маркъс ме накара да изтрезнея.
Запитах се дали не въртят номер на Радо с някаква извънредна новина, за да повишат
цената.
Ако го правеха, аз не участвах. Когато излязоха от библиотеката, Хенри и Радо не
пророниха нито дума какво са обсъждали, само продължиха да си шушукат в ъгъла.
Маркъс даде касетофона на асистентката на Дейвис, вероятно за да направи препис.
Зачаках, колкото можах по-търпеливо, и накрая се приближих до Хенри и Маркъс.
— Какво става?
— Ще бъде строго поверително — отвърна Маркъс. С други думи — чупката.
Съвсем разбираемо. Не беше необходимо да знам всичко, въпреки че последния път,
когато се озовах в ситуация абсолютно неинформиран, едва не ме изчука сто и четирийсет
килограмов тип на име Готин и не свърших в затвора. Исках поне да знам как това засяга
моята мисия в сделката Радо — Уокър.
— Добре — рекох. — Само ми кажете каква е следващата игра с Уокър.
Маркъс и Дейвис си размениха погледи, които казваха: „Лоша новина“. Предположих,
че Хенри реши да поеме куршума. Той сложи ръка на рамото ми и каза:
— Ще те изтеглим от тази мисия, Майк.
Останах стъписан и замигах като идиот.
— Какво? Наруших етикета веднъж на обяд и вече съм пътник?
— Изобщо не става дума за това — отговори Маркъс. — Не си направил нищо лошо.
— Вече не е само въпрос на добавяне на поправка към закона — поясни Хенри. —
Нещата се промениха. Сега работим в съвсем различен порядък на величините. Ще бъде
твърде много толкова скоро за теб, Майк.
Можех да изхленча, че са ме замъкнали в Южна Америка, когато във Вашингтон
работата ми се трупа, че съм изгубил една седмица и че ми е писнало да ме държат в
неведение, но нямаше да си направя услуга.
— Заслужих го — заявих. — Поех риска. Хванах Уокър. Готов съм за отговорността.
— Опитваме се да те предпазим. На път си да станеш играч. Остави този случай. За
твое добро е. Работата е такава, че ако направиш един погрешен ход, ще бъдеш прецакан.
Необратимо.
Замислих се за момент и после се отказах.
— Схванах посланието. Благодаря ви, че бяхте откровени с мен.
Оставих ги да си говорят и излязох навън да се разходя. Запитах се дали са повярвали
на установената ми практика на добър войник. Защото ако мислеха, че ще зарежа случая
— ще се откажа от дебненето и слухтенето, както бях правил цял живот, и да им позволя
за втори път да ме изпратят на мисия, без да ми кажат нищо, — те знаеха много по-малко
за човешкото поведение, отколкото показваха.
Трябваше да разбера какво става със случая на Радо и какво беше записано на
касетофона, донякъде от любопитство и донякъде от себелюбие. Бях работил усилено и
заслужавах участие в играта, която те планираха. Имаше и още нещо. Бях предпазлив с
Дейвис и Маркъс, откакто ме пуснаха на сляпо в изработването на Уокър. Досега бях най-
важната фигура в случая „Уокър — Радо“ и исках да съм сигурен, че ако новият им план се
провали, няма да опера пешкира. Нямаше да навреди, ако намерех някоя мръсотия, малък
коз срещу шефовете ми, застраховка, която да скрия в случай на критичен момент. Знаех,
че Дейвис ме нае, защото съм потайно копеле, и определено не исках да го разочаровам.
* * *
Хенри и Маркъс щяха да останат в къщата на Радо и да измислят реакция на голямата
новина, която промени плана на играта с Радо. Асистентката на Дейвис се връщаше в
хотела ни в града с цифровия касетофон на Маркъс, вероятно за да препише на хартия
аудиозаписа.
Естествено, предложих да я изпратя до хотела. Човек никога не знае какви съмнителни
типове може да дебнат в град като този.
Прекарах я по заобиколен път, на една-две преки от доковете и автосервизите, което
означаваше, че ще трябва да вървим покрай брега няколко минути, за да стигнем до
хотела.
Асистентката на Дейвис — името й беше Маргарет — носеше касетофона в ръката си.
Тя беше секретарка на Хенри от десетилетия, извън и в правителството. Беше на петдесет и
пет години, винаги с кок и безупречно изгладени дрехи и човешкият еквивалент на сейф.
Записът беше ключът за голямата новина, която Маркъс и Дейвис бяха получили, но
Маргарет със сигурност нямаше да ми позволи да го чуя. Знаех, че щом записът стигне до
Вашингтон, ще отиде право в трезора на Хенри, който беше непревземаема крепост.
Един ден го бях видял да излиза оттам. Трезорът беше скрит зад фалшив панел в
кабинета му. Дори фактът, че ми позволи да надзърна, изглеждаше като грешка в
сигурността, но нямаше значение, че знам къде е трезорът, защото беше чудовищен, пак
„Сарджънт и Грийнлийф“. Необходими бяха експерт и двайсет необезпокоявани часа, за да
бъде отворен. Ако исках да чуя записа, трябваше да го направя, докато бях в Колумбия.
Поддържах разговора, докато вървяхме, и скоро се сдобихме с компания. Маргарет
погледна през рамо и после още веднъж. След това се втренчи напред и ускори крачка.
Тялото й се напрегна.
— Някой ни следи — каза тя.
— Добре. Запази спокойствие. — Погледнах назад. Следеше ни висок, жилав, местен
чернокож мъж на около четирийсет и пет години. Косата му беше чорлава, а брадата —
прошарена.
Палмова горичка закри луната.
— Твърде тъмно е за мен — рекох. — Видя ли в какви цветове е облечен? Черно и
синьо, нали?
Маргарет се поколеба за миг и се замисли.
— Да. Какво означава това?
— Може да е от някоя банда — отвърнах и се намръщих. — Вероятно няма да ни се
случи нищо лошо, ако не размахваш нещо ценно.
Тя ми показа сребристия цифров касетофон за триста и петдесет долара в ръката си.
Беше облечена с рокля без джобове и беше оставила чантата си в хотела.
— Можеш ли да го скриеш? — попита.
— Имам колан с портмоне.
Тя ми даде касетофона. Преследвачът се разбърза и ние се опитахме да се отдалечим от
него. На петдесетина метра от хотела новият ни приятел започна да мърмори нещо.
Маргарет едва не хукна към вратата.
Ужилването беше извършено. Предстоеше прекарването.
— Чудесно — рекох и посочих към ъгъла. — Мисля, че виждам няколко войници. —
Колумбийската армия беше по цялото крайбрежие. Да видиш шестнайсетгодишни
момчета да се разхождат с гранатомети и бронежилетки и щурмови пушки „Галил“,
можеше да е малко озадачаващо, когато отидеш за пръв път в Колумбия, но бързо
осъзнаваш, че те са там само за да попречат някой янки да бъде отвлечен и от време на
време изнуден от местните жители. — Ще им кажа да си отварят очите. Ти се качвай горе.
— Сигурен ли си? — попита Маргарет.
— Да, всичко ще бъде наред. — Вечният мъченик Майк.
Тя влезе в хотела.
На ъгъла нямаше войници. Мъжът в черно и синьо беше на петнайсетина крачки.
Приближи се до мен и прошепна:
— Ганджа. Кокаин. Ганджа. Кокаин.
— Не, благодаря, Рамон. — Дадох му песо на стойност три долара за главоболията и
заобиколих към задното стълбище на хотела.
Не ми беше приятно, че извъртях номер на Маргарет. В края на краищата, измамата е
лесна, когато си имал месеци, за да спечелиш доверието на някого. Исках обаче да чуя
какво е записано на касетофона. Трябва да познаваш мишената си и аз знаех, че Маргарет
ще изпълни заповедите на Хенри на всяка цена. Задачата й тази вечер беше лесна — да
пази касетата. Това обаче правеше моята работа трудна. Можех да й я взема насила, но
това не беше елегантен изход. Ето защо се наложи да въведа някаква външна опасност,
нещо много по-страшно от мен, така че за да опази касетофона, Маргарет да го даде на по-
малката заплаха — кроткия, любезен Майк.
Рамон беше местен образ и непрекъснато обикаляше плажа, облечен в дрипава черно-
синя футболна фланелка. Излъгах Маргарет, че това са цветовете на някаква банда, за да я
заблудя. Всъщност това бяха цветовете на футболния клуб „Бояка Чико“. Следобед Рамон
продаваше фалшиви кубински пури, а щом се стъмнеше, търгуваше с наркотици и се
опитваше да пребърква момичетата с раници. Ако го хванеш късно през нощта (а Рамон
обикновено скиташе импулсивно под въздействието на наркотиците), той просеше за
гладуващите си деца. Беше страшен на вид, но безобиден. Идеален за моите цели. Бях завел
Маргарет на плажа, за да срещнем Рамон, който да я уплаши и да я принуди да ми даде
касетофона.
Картата с паметта на касетофона беше надписана: „Обект 23: Стационарен телефон1“.
Отне ми трийсетина секунди да копирам съдържанието й в лаптопа си и след това почуках
на вратата на Маргарет.
— Да не забравим това — рекох и й върнах касетофона с картата вътре.
— Благодаря ти, Майк. Нямаш представа какви неприятности щях да имам, ако го бях
изпуснала от погледа си.
* * *
Изчаках, докато другите гости заспят, включих слушалките в лаптопа си и се приготвих
да изслушам записа.
— Близо съм да науча информацията, която ми трябва — каза някакъв глас. — Само се
надявам да имам достатъчно време.
Говореше мъж, вероятно на средна възраст, обезпокоено, но в същото време уверено и
красноречиво, сякаш беше свикнал да държи речи пред публика.
— Достатъчно време? — попита друг.
— Те може да знаят нещо за целите ми. Не знам колко. Мисля, че ме наблюдават. Кой
знае на какво са способни. Други са изчезвали, когато са се доближавали до истината.
Вторият събеседник въздъхна:
— Кои са те?
— Имам доверие само на теб, но пак не мога да ти кажа всичко. Случиха се твърде
много лоши неща. Ако ти кажа, ще те изложа на същата опасност. Не мога да те натоваря с
такова бреме.
— Съзнаваш ли колко налудничаво говориш?
— Да. Бих искал всичко това да е параноя, но не е. Мисля, че открих човека с
информацията. Трябва да се добера до него преди тях. Те биха направили всичко заради
доказателството. Ако го имат, знам, че това ще бъде краят ми.
— Трябва да кажеш на охраната си. Може да те убият…
— Нито дума. Разбираш ли? Нямаш представа какъв е залогът.
Вторият събеседник се поколеба и накрая каза:
— Добре.
Първият въздъхна дълбоко:
— Ако дойдат за мен, ще бъда готов.
* * *
Бях толкова погълнат от разговора, че не чух почукването на вратата ми първия път.
Разнесе се отново — три силни похлопвания, последвани от гласа на Маркъс:
— Там ли си, Майк?
Разбързах се, сложих компютъра и слушалките на бюрото в ъгъла на стаята и отворих
вратата.
— Как вървят нещата? — попитах, лош опит да се правя на хладнокръвен.
— Исках да се уверя, че си добре след случилото се в дома на Радомир.
— Да, разбирам. — Усещах пулса си в гърлото. Надявах се, че Маркъс няма да
забележи.
— Ако изиграеш правилно картите си, един ден ще станеш партньор във фирмата,
ръководена от трима — Хенри, аз и ти. Този случай обаче има твърде много движещи се
парчета. Не е подходящ за човек, който е започнал сравнително отскоро. Прекалено опасно
е.
— Ясно. Предпазвате ме.
— Добре. — Маркъс погледна към лаптопа с включените слушалки. Този човек беше
същински ястреб.
— Какво слушаш?
— Новия албум на Джони Кеш.
— Мислех, че той умря.
— Да, но измъкват стари парчета всяка година.
— Като Тупак Шакур.
— Да.
Маркъс обикновено не си падаше по празните приказки. Беше мъчително да го гледам
как ме наблюдава. Не можех да кажа дали ме подозираше, или това беше само обичайната
му шпионска особеност да се съсредоточава във всеки детайл и да проточва разговора, за
да види дали ще може да надуши нещо за мен.
— Е, хубаво — най-после каза той. — Промяна в плана. Утре се връщаме във
Вашингтон. Не стой до късно.
— Разбира се.
Маркъс излезе и аз затворих вратата, спуснах резето и се проснах в леглото като чувал с
пясък.
След като се успокоих, пуснах записа за втори и после за трети път. Въпросите се
увеличаваха с всяко прослушване. Кой беше Обект 23? Наистина ли Хенри и Маркъс бяха
отишли толкова далеч, че да подслушват телефоните му? Разбира се. Нали слушах
резултатите.
Какво беше доказателството, до разкриването на което той се бе доближил? Тайната,
достатъчно опасна, че да го убият? Сигурно имаше връзка със случая на Радомир, с моето
изтегляне и уверенията, че е твърде опасно за новобранци като мен.
Докато разсъждавах, аз се запитах дали Обект 23 се тревожи, че ще бъдат разкрити
греховете му и ще стане поредната жертва на изнудване на Дейвис, или животът му
наистина е опасност. Или страдаше от параноя? Беше ли склонен към насилие, достатъчно
луд, за да нападне всеки, който се доближи до информацията, която криеше?
Това излизаше от рамките на обичайния бизнес и твърдата игра. Трябваше да разбера
кой е този човек и какво искат от него шефовете ми. Исках го донякъде от професионална
гордост, защото случаят беше мой и си бях спечелил участие в него по трудния начин.
Имаше обаче и нещо по-дълбоко. Мръсните номера бяха едно, но не желаех да цапам с
кръв ръцете си.
Единайсета глава
Обичам филмите за обири, особено старите, всички с мъже с черно поло, диаманти и
Кари Грант. Нещата са гладки, класически и неизбежни — взимат плячката и после поливат
удара с шампанско на френската Ривиера и търкаляне в сеното с Грейс Кели.
В действителния живот обаче черното поло е лоша идея. Нямате представа какво
количество пот се лее, когато се мъчиш да откраднеш нещо. И никога нищо не става така,
както искаш. Обикновено си тръгваш с един-два наранени пръста, няколко порезни рани
от монитор или счупен прозорец и може би с няколко ухапвания от куче, и след всичките
си усилия най-често се връщаш у дома с огромната сума от двайсет и седем долара или
буркан с монети от двайсет и пет цента. Вониш на пот от ужас (дори без поло) и
почасовата надница, отделена за подготовка и продаване на крадените вещи, и провалите
водят до такава жалка сума, че е по-добре да работиш в „Макдоналдс“.
Опитите ми да разбера какво искат да направят със записа Маркъс и Хенри Дейвис
също така бяха обречени на неуспех. Не знаех какво кроят двамата, но го правеха толкова
потайно, че все едно беше „Проектът Манхатън“. Маркъс вечно беше извън офиса на дълги
обеди и на уж случайните ми въпроси към асистентката му — Хей, знаеш ли къде е
Маркъс? Искам да хвърли едно око на доклада ми — не получаваха отговори. Да надникна
в кабинета му? Не. Вратата винаги беше заключена, не че това имаше значение. Маркъс
беше запазил старите навици от дните си в правителството. Всеки обед и всяка вечер на
бюрото му нямаше нищо. Той заключваше всички документи и дори изваждаше харддиска
на компютъра си и го прибираше в сейфа. Боклукът отиваше в машината за нарязване на
хартия или в пещта за горене на смет. И никога не обсъждаше открито нещо важно, когато
някой имаше възможност да подслушва.
Физическата сигурност, на която ме бе научил, беше винаги да разнообразяваш
установената си практика. Беше ми разказал история за един командос, някой си майор,
аванпост в провинция Хелманд, Афганистан. Човекът никога не минавал по един и същи
път, стандартна практика във военна зона, с изключение на едно — обичал да вдига и да
сваля знамето всяка сутрин и всяка вечер като по часовник. Застрелял го снайперист,
докато командосът вдигал знамето на плаца. Разбрах какво иска да ми каже Маркъс. Това
изглеждаше малко психарско в спокойния Вашингтон, но ако наблюдавате Маркъс
достатъчно дълго, ще го видите как върви на зигзаг, когато отива на деликатни срещи,
прави големи заобикаляния и така нататък.
След една-две седмици започнах да се отчайвам, че ще разбера върху какво работят.
Маркъс беше извън офиса по-често от всякога. Подготвителната работа, която поемаше,
вместо да я възложи на трудолюбиви пчелички като мен, потвърждаваше, че случаят е
голям и важен. Не можех да прогоня от главата си гласа от записа, разговора за убийство и
отвръщане на удара. Участвах в случая с Радомир от самото начало и исках да видя как се
развива, за да успокоя съвестта си и да взема предпазни мерки.
Решението ме осени, когато в стаята за почивка чух Маркъс да говори за футболната
игра на детето си и да се оплаква от високите такси в частното училище. Той може и да е
бил шпионин някога, но сега работеше на заплата и беше пестелив баща от предградията.
Това означаваше, че може би имах козове срещу него, защото бях абсолютно сигурен, че
където и да отиде и каквото и да направи, Маркъс получава обратно направените от него
разходи, до последната чаша кафе. Девизът на корпоративния шпионин гласеше: „Не
оставяй следи, но пази касовите бележки.“
Трябваше да отчитаме разходите си на всяко първо и петнайсето число от месеца.
Докладваш ги онлайн, правиш разпечатка и после слагаш хартиено копие на доклада и
всичките си касови бележки в плик и ги предаваш в отдел „Работна заплата“ на първия
етаж. Забелязах, че асистентката на Маркъс ги носи долу. Това правеше нещата малко по-
сложни, отколкото само да отмъкна плика му, докато стои във вътрешноведомствената
пощенска кутия и чака да го вземат.
Беше петнайсети. Маркъс излезе някъде. Опитах да говоря с него по телефона и
асистентката му каза, че той няма да бъде в офиса от единайсет до два следобед. Както
обикновено тя тръгна в девет и половина към първия етаж, за да остави доклада за
разходите му. Слязох по стълбите една минута след като тя излезе и щом пусна плика, се
отправих към Пег, нашата касиер счетоводителка.
Носех купчина кафяви пликове и два междуведомствени плика за по-убедително. В
стаичката на Пег имаше телено кошче, където да пускаш докладите. Беше пълно до
половината и след като видях асистентката на Маркъс да си тръгва, разбрах, че докладът
му е най-отгоре. Малките преградени кабинети бяха наблъскани един до друг и на всеки
шест-седем метра бяха монтирани охранителни камери, затова трябваше да действам
много внимателно.
Има трик с карти, който измамниците наричат „трампа отдолу“. Без мишената ти да
забележи, сменяш най-долната карта в колодата с онази, която си скрил в дланта си.
Обикновено се прави, за да се появи изведнъж картата на мишената в твоята ръка или да
изскочи от колодата за всеобщо изумление. Хубав номер за скучаещи чичковци и
необщителни ученици. По-важното за целите на измамата е, че трампата отдолу е
причината никога да не спечелиш на „Тука има, тука няма“ с три карти. Забелязвали ли сте
как раздаващият обикновено обръща картата, която сте избрали, използвайки друга карта?
Това е вариант на трампата отдолу, който се нарича „мексиканско обръщане“, и ви дава
губеща карта, за да вземе парите ви.
Готвех се да взема доклада на Маркъс с помощта на трампа отдолу. Отклоняването на
вниманието е ключът, за да се измъкнеш безнаказано. Пег непрекъснато говореше за
болежките си. Имаше столче за краката, подложка за китката, ергономични ластични
ленти, чаша със снимка на котката си и повечето разговори с нея включваха медицински
анализи как се чувства и оплаквания колко много време остава до петък. Знаех достатъчно,
за да я накарам да бъбри и да я разсея.
А сега, госпожи и господа, изумителният Майкъл Форд ще опита трампа отдолу с —
драматична пауза — купчина междуведомствени пликове!
Приближих се до преградения кабинет на Пег, подготвих пликовете си и я попитах как
е. Тя захапа стръвта и започна да ми разказва, че миодесопсията й се завърнала, а аз
погледнах, за да се уверя, че пликът на Маркъс е най-отгоре. Попитах Пег нещо
изключително неясно за следващите промени в здравното ни осигуряване.
— Страхотен въпрос. Чакай да проверя.
Тя се обърна към компютъра и започна да трака по клавиатурата, а аз занесох
пликовете си до теленото кошче. Бутнах моя доклад от върха на купчината с палеца си,
взех най-горния плик от кошчето — разходите на Маркъс — с кутрето и безименния си
пръст и незабелязано го добавих най-отдолу на моята купчина. Идеална трампа отдолу.
Само че когато вдигнах глава, забелязах, че пликът под доклада на Маркъс, също е
надписан с почерка на асистентката му. Надписът беше същият: „Каролин Грийн За:
Разходи. Първи етаж.“
По дяволите. Друг плик ли бях взел?
Пег отговори на въпроса ми и аз отместих очи от теленото кошче.
Трябваше пак да отвлека вниманието й. Време беше бързо да измисля нещо.
— И докато съм тук, може ли да те питам още нещо? Как годишната вноска за
допълнителния фонд се трупа според индекса Доу Джоунс за пенсионния ми план?
Тревожа се, че жив ме изяждат.
Пег знаеше това по ноти. Мамка му.
— Ами фондът „Дайвърсифайд Интернешънъл“? — настоях.
— Ей сега ще видя. — Тя започна да прелиства някакви папки.
Този път не стана толкова красиво, но успях да извадя от теленото кошче втория плик,
пуснат от асистентката на Маркъс. Пег се обърна точно когато забелязах проклет трети
плик с абсолютно същия надпис. Имах чувството, че мамят мен на „Тука има, тука няма“.
Убийте ме, но не можех да се сетя какво да попитам Пег, за да се обърне още веднъж.
Стоях там като идиот, държах се странно и привличах внимание — всичко, което не исках
да правя. Виждах, че Пег губи търпение. Накрая погледнах чашата й и попитах:
— О, това твоята котка ли е?
— Да, Изабел. — Тя протегна ръка към чашата и аз грабнах третия плик.
Вече държах купчина хартия, дебела десетина сантиметра, и всичките ми опити за
потайност бяха изчерпани. Ръката ми пламтеше, когато най-после приключихме разговора
за проблемите с хълбока на Изабел. Върнах се на бюрото си и проверих купчината. Имаше
три плика с един и същи надпис от Каролин. Може би тя се занимаваше с разходите и на
други хора. Единият доклад беше за човек на име Ричард Матюс, а другият — за Даниъл
Лукас. Не ги бях чувал. Реших, че са наемници, и оставих настрана пликовете. Развързах
червения конец на третия плик и там бяха разходите на Маркъс, които го проследяваха
през последните две седмици по-добре от частен детектив. Потърсих ресторанти, хотели,
полети, имена на хора, с които е обядвал — всичко, което би разкрило какви ги върши.
Обедите привлякоха погледа ми. Точно това очаквах от един потаен човек — никаква
повтаряща се схема или обичайна установена практика, макар че Маркъс имаше склонност
към луксозни заведения, които изискваха да си запазиш маса предварително. Това можеше
да ми послужи.
Докато го наблюдавах внимателно през последните седмици, аз открих няколко
издайнически знака. В дните с дълги обеди, когато беше невъзможно да го откриеш,
понякога той изскачаше от офиса с наведена глава като човек, тръгнал на мисия.
Обикновено Маркъс не оглавяваше служебните мотивационни събирания, но
хладнокръвието му беше забележително.
Днес беше един от онези дни, затова реших, че има голяма вероятност да е излязъл да
работи по свръхсекретния им случай с Дейвис. Не беше редовен клиент никъде, но имаше
няколко ресторанта, където бе ходил два пъти. Времето и усилията бяха твърде големи за
едно несигурно възнаграждение и откровено казано, страхувах се до смърт, че се опитвам
да надхитря Уилям Маркъс.
Можех обаче да позвъня на някои от тези ресторанти и да проверя дали той има
запазена маса. Взех личния си мобилен телефон, излязох и се разходих по списъка.
— Ало. Искам само да потвърдя резервацията на Уилям Маркъс. А, така ли?
Ливанската таверна ли е? Съжалявам, сигурно съм набрал грешен номер.
Опитах двайсет пъти.
Приключих с празни ръце и тръгнах към офиса, като се чувствах малко глупаво.
Действах аматьорски. Трябваше да се досетя, че няма да е лесно.
Върнах се в кабинета си, за да взема докладите и да ги занеса на Пег, преди някой да е
забелязал тъпите ми номера и да съм си навлякъл сериозни неприятности. Вероятно щяха
да си помислят, че крада от фирмата, и да ме изритат. Рискът беше безумен и излишен.
Седнах и отново прегледах докладите. И трите бяха изготвени от асистентката на Маркъс и
аз бях достатъчно дълго във фирмата, за да знам дали при нас работят хора с такива имена.
Отворих другите два плика.
Пак излязох и набрах телефонния номер, записан за Даниъл Лукас.
— Консултантска фирма „Омнитек“. Кабинетът на Даниъл Лукас — отговори Каролин.
Затворих и се замислих. Току-що бях открил другото име на Маркъс.
Отново се съсредоточих върху имената. Матю и Лукас. Струваха ми се познати. Сетих
се едва след няколко минути. В псевдонимите имаше схема, фамилиите бяха варианти от
Библията — Матю вместо Матей, Лукас — Лука и Маркъс — Марк.
Бях направил няколко погрешни стъпки, но се гордеех със себе си. Преснимах
докладите за разходите и пуснах оригиналите в междуведомствената поща, а после пак се
разходих и се обадих на ресторантите, които Маркъс посещаваше под фалшивите си
имена. Нищо.
Имам огромно търпение. Щях да продължавам да се опитвам, докато го надушех какви
ги върши.
* * *
Направо си просех да ме хванат.
Забелязах я преди петнайсетина секунди, докато тичаше за здраве пред мен по Маунт
Плезънт. Не обичах да зяпам, но гледката беше особена — жена със съвършени пропорции,
която се носеше по тротоара и черната й конска опашка се развяваше.
Завих зад ъгъла и забавих крачка, радостен, че тя не ме е хванала да я гледам и не ми се
е обадила. Но докато вървях, забелязах, че тя спря и се обърна към мен.
— Майк? — чух я да пита. — Майк Форд?
И когато се приближи, я познах — Ирина Драгович, в черен спортен клин.
— Не искам да те бавя — рекох.
— Приключих с тичането — каза тя, наведе се и хвана лявото си коляно.
— Аз не тичам. Скъсах предно кръстовидно сухожилие, докато играех футбол в
училище. Боли, когато е студено.
— Колко жалко. Къде отиваш?
Посочих нататък по Маунт Плезънт Стрийт.
— Може ли да повървя с теб? — попита Ирина.
— Разбира се.
Тръгнахме към дома ми. Позата на прелъстителка от Колумбия беше изчезнала. Ирина
дори се извини и обясни, че приятелките й са я накарали, и че била срамежливо момиче и
може би прекалила.
Казах й да не се тревожи.
— Откъде е най-добре да взема такси тук? — попита тя.
Бяхме на една пресечка от къщата ми. Джипът ми беше паркиран на улицата.
Имах чувството, че срещата ми с Ирина не е случайна, но тъй като беше престанала да
се прави на развратница, тя беше много чаровна — забавна и непринудена.
Откакто бях изтеглен от случая с Радо и бях намерил записа, имах много въпроси за
бизнеса на сърбите. Ирина имаше привилегирован поглед към делата на баща си и навика
да изтръгва информация от хората, на което лично бях станал свидетел, докато ме
разпитваше на плажа в Колумбия. Струваше си да побъбря с нея и да проверя какво мога
да измъкна.
И, разбира се, така беше джентълменски да постъпя. Предложих да я закарам и
потеглихме към дома й в Джорджтаун.
Трябваше да я оставя да си върви, но когато спрях пред малката къща в колониален
стил, купена с парите на баща й, Ирина изплю камъчето:
— Случаят на баща ми. По-сложен е, отколкото да се заобиколят няколко вратички в
закона за внос и износ.
— Казваш ли ми го или ме питаш?
— Може ли да говоря с теб?
— Разбира се.
Тя огледа предпазливо улицата.
— Вътре?
Отместих поглед от леко дръпнатите й нагоре очи и се взрях в къщата. Лоша идея.
Трябваше да помисля за Ани, въпреки че заради дългото ни работно време се виждахме
рядко през последните две седмици, и за шефовете ми, които ми бяха заповядали да стоя
настрана от случая. Да не пипам дъщерята на Радомир, полулегален бизнесмен, който
умело боравеше с нож, също изглеждаше добра политика.
— Добре — отвърнах. — Да вървим.
От друга страна, защо да отсвирвам жената, когато тя започваше да ми снася
информация? Само бизнес, казах си, макар че това звучеше много по-неубедително, когато
влязохме и тя се извини и отиде да се преоблече.
Очаквах да се върне издокарана в хлабаво завързано кимоно или копринен халат,
някакъв номер в стил Мата Хари. Тя наистина се появи в нещо „малко по-удобно“ —
панталони и памучна блуза с емблемата на баскетболен отбор от Джорджтаун, с дълбоко
деколте, разголващо рамото й. Отпуснах се малко. Ирина приличаше на обикновена
колежанка.
Единственото питие в къщата беше водка — типично — и затова разредих моята с
тоник и Ирина последва примера ми. Забелязах, че в напитката й бълбукат мехурчета, а в
моята няма. Това беше стар номер — Линдън Джонсън страшно се карал на секретарката
си, ако му дадяла неразредено питие, докато обработвал някоя нещастна пияна мишена в
кабинета си. Пиех бавно и два пъти смених чашите, докато вниманието на Ирина беше
насочено другаде.
Тя започваше да ми харесва, с изключение на очевидното физическо привличане.
Имаше прилично чувство за хумор, влизаше в противоречие с прекалено изтънчените
обноски на баща си (тогава не е „Сазерак“ — напевно заяви тя и махна пренебрежително с
ръка) и каза няколко хубави, хапливи шеги за лицемерието на сенатора Уокър (Ирина
очевидно го познаваше от подвизите му сред жените в Джорджтаун).
Насочих разговора отново към баща й и се помъчих да изкопча от нея каквото знае. В
същото време не можех да забравя, че тя вероятно се опитваше да ме впримчи да й кажа
какво съм научил.
Ирина заяви, че се интересува от цялата история само от уважение. Баща й смятал, че
ролята на жената е да я чукат и да готви. Тя била твърде умна и амбициозна за това и
искала да му покаже, че е достойна наследница и може да си спечели роля във фамилния
бизнес. Мислела, че ако си завира носа навсякъде, ще докаже качествата си, като помогне
на баща си да се измъкне от кашата, довела го за помощ при „Групата Дейвис“.
Това не звучеше съвсем убедително.
— Знам само, че той дойде при нас да намерим решение за някаква досадна вратичка в
закона за вноса и износа — рекох. Този факт беше известен, но очите й се присвиха.
— Не е само това — каза тя.
— Какво си чула?
— Не само бизнесът му е в беда, но и самият той. Тревожи се за нещо, свързано с
правосъдието и екстрадирането — някакво съдебно дело или процес, от който трябва да се
предпази.
Сега вече започнах да разбирам мотивите й. Носеха се слухове, че Радомир е свързан с
незаконна търговия на оръжия. Може би Ирина се интересуваше от нещо повече,
отколкото само да опровергае тесногръдите идеи на баща си за мястото на жената. Ако го
изправеха пред съда и докажеха, че е престъпник, със сигурност щеше да й бъде много по-
трудно да поддържа прекрасния си живот на очарователна американска студентка.
Семейството щеше да бъде опозорено и разорено и джобните пари на Ирина щяха да
секнат.
Не отговорих. Това обикновено кара хората да говорят. Повечето предпочитат да кажат
нещо, отколкото да седят и да мълчат.
— И Конгресът не може да направи нищо — продължи тя. — Знам, че има нов човек,
който взима решенията, някой властен, когото трябва да убедят.
Това може би имаше нещо общо с мъжа от записа — Обект 23.
— Как го научи? — попитах.
— Логично мислене — невинно отговори тя.
Погледнах презрамката на сутиена й и гладката смугла кожа на рамото й. Не забелязах
кога се е преместила по-близо до мен. Докато разговаряхме, нарастващата интимност беше
естествена, като да се сгушиш на дивана до дългогодишен приятел. Тя видя, че оглеждам
тялото й и очите ми се задържат на дълбоката линия между гърдите й, която разкриваше
деколтето.
— Чиста логика, а? — попитах.
— Е, използвах и някои други дарби — лукаво се усмихна тя. — Хубаво е да имаш
патрони за изстрелване.
Ирина се наведе към мен, леко се надигна и вдигна колене на дивана. Панталоните
висяха свободно на ханша й и аз видях очертанията на корема и извивките на бедрата й —
опасна територия.
— Има ли логика всичко да зависи от един човек? — попита тя. — Ос, около която се
върти всичко.
— Може би — отвърнах.
Ирина не настоя и не разби илюзията, че всичко е по-скоро флирт, отколкото разпит.
Сложи ръка на коляното ми и плъзна длан по бедрото ми. Кафявите й очи се приближиха
до моите и после Ирина се извърна настрана. Само леко докосване. Почти невинна. Ръката
й се плъзна нагоре и тя притисна гърди до мен и устни до слепоочието ми.
Желание — по-дълбоко и по-силно от волята, която съзнанието ми можеше да събере
— ме привлече към нея.
Би ми се искало да мисля, че реагирах така, защото обичам Ани. И защото съм от
добрите. Но не бях сигурен. Може би в мен се задейства първичен инстинкт за
самосъхранение. Ирина бе опитала недвусмисления курвенски подход в Колумбия и когато
не успя, ме прецени и откри слабото ми място, като възприе ролята на мила приятелка. Не
знаех за кого работи, но тя беше опасна. И след като бях откраднал записа на подслушания
телефонен разговор, аз също притежавах опасна информация. Колкото и да се мислех за
човек със силна воля, който умее да си държи устата затворена, бях сигурен, че ако я
изчукам, това по един или друг начин ще се окаже пагубно за здравето ми.
Не можех да повярвам какво се случва. Гледах го като насън, извън тялото си. Хванах я
за рамото и леко я бутнах назад. Ирина се втренчи в мен. Поех си дълбоко дъх, благодарих
й за питието и станах.
— До скоро — рекох и излязох.
* * *
Ирина ми беше подхвърлила два намека — че баща й се страхува от екстрадиране и че
в случая му е замесена по-висша сила от Конгреса. Аз не бях загатнал нищо. Радвах се, че
съм се отървал невредим.
Продължих да наблюдавам Маркъс. Щом той излезеше от офиса със съсредоточената
си физиономия, аз звънях на ресторантите, които шефът ми посещаваше под фалшивите,
си имена, и проверявах за резервации.
Започвах да си мисля, че всичко е напразно, но следващия вторник отбелязах
попадение.
— Да, господин Матюс, запазили сме ви маса за обяд за един и половина в частната
зала — каза ми управителят по телефона. Имаше лек акцент, може би китайски.
Искаше ми се да възкликна: „Сериозно! Шегувате ли се с мен?“ Бях започнал да губя
надежда и се стъписах, че постигнах успех. Сега знаех къде ходи Маркъс в един от
тайнствените си дни.
Успокоих се и отговорих:
— Отлично. Благодаря.
И след това се отправих към Принс Джорджис Каунти, за да видя какви ги върши
Маркъс. Пи Джи Каунти, както го наричат хората от Вашингтон, а хората от Пи Джи
Каунти мразят да му викат така, е предимно непозната земя за юпитата във Вашингтон. За
тях Пи Джи е само израстък в Мериленд на предимно бедния и населен с чернокожи
югоизточен квадрант на Вашингтон. Ето защо това е последното място на земята, където
може да очакваш да намериш човек като Уилям Маркъс, но пък нали целта е да се скрие.
Ресторантът се намираше в малък търговски център, пълен с корейски магазини за
хранителни стоки. Табелата рекламираше студия за караоке. Бях чувал за това място от
Тък, който непрекъснато търсеше автентични ястия в покрайнините на Вашингтон.
Предполагаше се, че храната е изумителна. Не можех обаче да рискувам Маркъс да ме
забележи там. Щеше да разбере, че става нещо.
Паркирах колата стотина метра по-нататък по пътя, седнах до прозореца в едно кафене
на отсрещната страна на улицата и го зачаках да се появи. Кафето беше прегорено и
горчиво, но чашата сякаш беше бездънна. След петдесетина минути вече подскачах на
стола и пикочният ми мехур ме болеше от желание да се изпразни, но не можех да си
позволя да изпусна Маркъс и съучастника му, когато излизат от ресторанта.
Все още бях предпазлив към цялата история. Имах чувството, че гоня вятъра и поемам
излишни рискове. След като дванайсетият кореец в костюм излезе от заведението, като
всеки един напразно разпалваше надеждите ми, реших да се откажа и да отида в
тоалетната. И тогава вратата пак се отвори. Беше Маркъс. Задържа я отворена и на
слънчевата светлина излезе Ирина Драгович, сексапилна както винаги.
Какво ставаше, по дяволите?
Маркъс се качи в мерцедеса си, а Ирина — бялото си порше „Кайен“ — и двамата
потеглиха в различни посоки.
Докато се връщах във Вашингтон, стесних рояка пчели в главата си до три вероятности.
Първо, Маркъс чукаше Ирина. Това обаче беше малко вероятно. Той беше уредил
много съблазнявания по време на ужилванията, които бе извършил, и би трябвало да знае,
че не бива да изпълнява заповедите на патката си.
Второ, Ирина беше свръзка между „Групата Дейвис“ и фамилния бизнес. Може би, но
Радо имаше достатъчно помощници и очевидно не искаше дъщеря му да се меси в
работите му.
И трето, Маркъс използваше Ирина като сексуална примамка, за да изнуди Обект 23.
Тази идея пък направо звучеше налудничаво. Защо да въвлича дъщерята на клиент в такава
коварна ситуация? Кой знае? Може би Радо я беше предложил, нещо като сделка, в която
всеки си носи стръвта. Вероятно когато се беше опитала да ме съблазни, Ирина е била
изпратена от шефовете ми, за да разбере какво знам и дали прекрачвам наложените ми
граници. Това обаче изглеждаше малко егоцентрично, дори параноично. Аз бях само
дребен играч в цялата схема.
Колкото повече мислех, толкова повече се съсредоточавах върху една вероятност —
Маркъс беше използвал мен, за да примами Уокър, тогава защо да не използва Ирина —
изгаряща от желание да докаже достойнствата си — да примами мъжа на записа?
Дванайсета глава
През единайсетте месеца, откакто бях в „Групата Дейвис“, аз опознах сенчестата страна
на политиката, но самоувереността, която бях придобил, се изпари веднага щом чух как
стъпките ми отекват по черно-белите плочки на американския Капитолий. Мраморните
герои и украсените с позлата тавани ме развълнуваха, сякаш бях зубрач на училищна
екскурзия.
Така поне се чувствах, докато не срещнах Уокър в Залата със статуите —
величественото старо място за срещи в Камарата на представителите.
Отидох там, за да проверя дали Уокър може да ми даде повече информация за Ирина и
бизнеса на баща й. Той имаше известен поглед върху отношенията с чужденците и като се
имаше предвид разюзданото му поведение в Джорджтаун, имаше вероятност да се е
натъквал на Ирина, или поне да знае нещо за нея. Пък и след приключението ни в
предградията изгаряше от желание да ми направи услуга.
И така, по същество разговорът ми с Уокър беше нецензурен и той ме покани в Залата
със статуите, свещения американски Пантеон. Вътре беше пълно с деца и монахини.
Чувствах се все по-зле.
Съзрях Уокър, който стоеше близо до краката на статуята на Андрю Джаксън, и
тръгнах към него.
— По дяволите, какво става тук? — зачудих се, докато малко дете несигурно креташе
покрай мен.
— Не съм сигурен. Днес тук е пълна лудница. Съжалявам, че ти определих среща тук.
Мисля, че е тържество в памет на някаква мисионерка. Може би нещо за сираците. Дошъл
съм само за няколко снимки.
Помощникът ми каза, че трябва да променя образа си пред жените. Чарлс знае какво
прави.
Уокър посочи дебелия си асистент, който ни следваше на три-четири метра. Един
забавен факт — сенаторите и конгресмените, които уж управляват страната, обикновено
нямат представа какво става. Те прекарват времето си да просят пари от дарители, да
бъдат преизбрани, създават социални контакти и летят до родните си места да бъдат съдии
на надбягвания с прасета на щатски панаири. Разхождат прическите си и разчитат на
партийните шефове и армия от помощници — необщителни гении, бивши майстори по
дебатите — да им казват какво мислят. Животът им е разпределен на десетминутни срещи
с цел облаги и някой асистент постоянно ги направлява от едно събитие към друго като
жертви на мозъчно увреждане.
— Може ли разговорът ни да си остане между нас? — попитах.
— Разбира се — отвърна Уокър и като имах предвид, че знаех мръсните му тайни, му
повярвах.
— Добре. Искам да те питам дали познаваш млада жена на име Ирина Драгович.
Той повтори името и после съсредоточено смръщи лице.
— Трябва ми още нещо.
Като имах предвид познанствата му, очаквах, че няма да е сигурен в имената на дамите.
Показах му снимката от профила на Ирина във „Фейсбук“ — прекрасна, около четирийсет
процента деколте, докато тя пие от бутилка „Моет и Шандон Уайт Стар“.
— О, да — каза Уокър. — Трудно е да я забравиш.
— Какво знаеш за нея?
— Нахвърля се енергично. Знае какво иска. Пада си по властността. Искаше да го
направим в моето скривалище. — Това бяха малки кабинети, скрити в коридори близо до
заседателната зала на Камарата на представителите. — Изобщо не е хлапачка. Не се лепва
за теб. Никаква сантименталност. Професионалистка. И…
Уокър се огледа да провери кой е наблизо. Чарлс беше сравнително далеч и не можеше
да го чуе. На четири-пет метра имаше група монахини. Въпреки това, като знаех колко
мръсна е устата на Уокър, когато го видях, че изведнъж придоби смутен вид за нещо,
което се готвеше да каже, той наистина ме изнерви за бомбата, която щеше да хвърли.
Зад нас застрашително се извисяваше статуята на Даниъл Уебстър, който ни гледаше
гневно. Почувствах се като мръсник, който изкопчва сексуални подробности от Уокър под
строгия поглед на великия поддръжник на Конституцията, но имах по-големи проблеми, за
които да се тревожа.
— Казвай — подканих го.
— Груба работа. Спомняш ли си онова щуро маце, за което ти разказах?
— Не съвсем.
Той имаше много бойни истории и аз обикновено изключвах, докато ми ги разправяше.
— В „Риц“ — добави Уокър.
Поклатих глава.
— Запознах се с нея на купона в Чип — продължи. — Сещаш ли се? Онази нощ, когато
отидохме в дома на приятеля ми и…
— Спомням си. — Едва ли ще забравиш, когато са те арестували заедно с курви и
наркодилъри.
— Тя ме хвана сам в библиотеката, нахвърли ми се като гладна стръвница. Няколко дни
след това си изпращахме съобщения по мобилните телефони и накрая се срещнахме на
чашка в „Софител“. Взехме си стая. Знаеш как става, ала-бала и аз се гмурвам до ушите, а
тя поиска да я напляскам. Нали съм джентълмен, съгласих се. И после отново и отново.
Сетне поиска да я ударя, всъщност настоя. Не си падам по такива неща, затова закачливо
докоснах лицето й. Тя се облегна на лакът, спря цялото шоу и ми кресна като баскетболен
треньор: „Хей, виж какво, удари ме в лицето.“ — Уокър ме погледна така, сякаш искаше да
каже: „Можеш ли да повярваш?“ — Е, това нямаше да се случи. Кой знае каква цел
преследваше това момиче? Нямаше да я удрям и да й оставя белези. Продължихме със
секса, въпреки че вече не ми беше по сърце. И точно когато бях готов да свърша, тя се
дръпна. Остави ме на сухо. Беше ме приковала и се гърчеше яко, а накрая ме остави да се
моля като куче.
Чух ахване в края на историята на Уокър и това беше странно, защото се бяхме
уединили, а прозвуча близо до нас. Втори забавен факт — Залата със статуите е
елипсовидна, затова ако застанеш на едно място (по-точно до писалището на Джон Куинси
Адамс), можеш да чуеш разговорите в другия край на помещението, сякаш си на няколко
крачки, и обратно. Адамс използвал тази особеност, за да шпионира лоялната опозиция.
Очевидно същото правеше и пребледняла монахиня отсреща. Сигурно тя беше ахнала,
след като бе чула част от разговора ни.
Бутнах Уокър няколко крачки по-нататък.
— Какво искаше да измъкне от теб?
— Достъп. Познанства. Мисля, че ме използваше, за да се добере до по-големи неща и
по-властни хора. — Той поклати глава. — Предпочитам да не се забърквам с нея отново.
— И ти престана да й се обаждаш, така ли?
— Тя вече се беше прехвърлила на друг. Чух, че преследва някакъв големец в
Министерството на финансите. Сексът не означава нищо за нея. — Той млъкна и изчака да
минат няколко сенатори. — Тя иска власт. Това се виждаше в игрите й — оставя те да
бъдеш шефът, а после сменя ролите и изцежда от теб каквото иска. И ми каза направо: „Ти
си един от най-влиятелните хора в страната. Аз съм на двайсет и мога да те накарам да
пълзиш на колене и да се молиш да ме чукаш.“ — Уокър се засмя. — И определено беше
права. С онези очи и гърди и както й се носи славата в този град, до 2012 година тя може
да управлява страната.
— А баща й?
— Той е човек, когото никога не бих искал да ядосам. Знам достатъчно за него и не ми
трябва повече.
— Защо?
— Може да се наложи в един момент да правя бизнес с него, затова колкото по-малко
знам, толкова по-добре. Приемлив отказ, това е името на играта.
— Знаеш ли нещо за неприятности със закона, някакви проблеми с екстрадиране?
— Не, и не искам да знам.
Уокър очевидно беше в неведение за Радо, затова не го притиснах. Извървяхме няколко
крачки и аз го хванах, че ме гледа с онзи поглед: „Ах, ти, хитро куче!“
— Защо се интересуваш от красивата Ирина Драгович? — попита той. — Спаринг-
партньори, може би?
— Не е каквото мислиш.
— Убеден съм — рече сенаторът и поклати глава. — О, лепкаво, лепкаво.
Пак това лепкаво. И аз пак не исках да знам какво означава.
Стар часовник в училищен стил иззвъня пет пъти в коридора зад нас. В горната му част,
между десет и два часа, имаше осем лампи. Пет светеха в бяло и една — в червено.
— Трябва да отида да гласувам — каза Уокър.
— Това ли означават сигналите?
— Да ми го начукат, ако знам — отговори той и вдигна блекбърито си. — Чарлс току-
що ми изпрати съобщение. — Махна с ръка на помощника си да се приближи. — Носиш ли
ми „пищова“?
Чарлс му даде някаква карта.
— Да. Да. Не. Да — прочете Уокър. — Фасулска работа.
— За какво е гласуването? — попитах.
Сенаторът вдигна ръце.
— Не знам. Питай Чарлс. Трябва да бягам. Хей, имаш ли планове за довечера? Ще
правя малък купон. Ще бъде страхотно.
Двамата имахме различни представи за „страхотно“.
Избягах от монахините колкото можах по-бързо. Всичко щеше да бъде много по-лесно,
ако бях зарязал тази история. Но не. Съдейки по онова, което ми беше казал Уокър, аз се
разтревожих още повече. Ирина изглеждаше идеална стръв за мъжа от аудиозаписа.
Тринайсета глава
Уилям Маркъс определено беше потаен, но мисля, че след всичките години оперативна
дейност шпионинът най-после срещна достоен противник — госпожа Маркъс. За всяко
фалшиво име и необичайна среща, които Маркъс използваше, за да обърка плановете на
врагове, реални или въображаеми, там беше Карън Маркъс, зъл дух във „фейсбук“, която
пишеше: „Време ли е за вино вече?“ Или: „Нямам търпение да те видя под душа в събота и
неделя. Хо-хо-хо!“ Тя не беше овладяла лабиринта на настройките за поверителност,
затова все едно на задника на Маркъс имаше проследяващо устройство.
Ето защо почти, но не съвсем, аз се спотайвах в храстите пред дома му в Маклийн и се
подготвях да поставя проследяващо устройство на задника на Маркъс. Всъщност под
калника на мерцедеса му. Те бяха на парти в Брендиуян Вали по случай предстоящото
раждане на бебе. Миниванът го нямаше.
Аз ще съм първият, който ще признае, че технологията отнема цялото удоволствие от
шпионирането на хората и се бях опитал да го направя по старомодния, откровен начин, с
всичките последици, свързани с това. През седмиците, които прекарах, опитвайки се да
разбера целта на загадъчните обеди на Маркъс, аз се порових в книгите за следене. Имаше
страхотни неща — вървене пред мишената и изоставане, за да те задмине, успоредно
придвижване, основните методи. Една нощ четох кои са най-подходящите коли за следене,
когато изведнъж се запитах какво си мисля че правя, по дяволите.
Истината беше, че се бях привързал към блажения си живот на юпи. Имах страхотни
приятели, красиво гадже, къща със заден двор и барбекю и студена бира.
Въпреки че работехме почти денонощно, с Ани се разбирахме чудесно. През седмицата
след срещата ми с Ирина Ани трябваше да замине за Париж по работа (някакъв проект на
Дейвис, който се пазеше в строга тайна). Попитах я дали няма да й бъде скучно през
дългия уикенд там и дали иска да отида при нея (презокеанските пътувания в последната
минута бяха един от многото луксове в „Групата Дейвис“, с които свиквах). Въпреки че
връзката ни ставаше сериозна, аз все повече се тревожех, че някакъв конфликт, уговорка
или скрит мотив я кара да бъде сдържана. Това ме спираше да я помоля да се премести да
живее при мен или да й кажа, че я обичам. Отбягвах второто, защото имах чувството, че
моментът не е подходящ. Това беше странно и се чудех дали има нещо общо с работата й
насаме с Хенри, или е предпазлива заради моето минало и семейството ми.
След Париж обаче се почувствах спокоен и сигурен. През последната ни нощ там ние
стояхме на балкона на хотелската стая с хубав изглед към Тюйлери. Обстановката в края на
четиридневното палуване в леглото, когато почти не напуснахме хотела и Ани ме изненада
с нов, запазен само за ваканции, материал, беше толкова романтична, че тя вероятно би
казала „обичам те“ и на гълъб, но не ми пукаше. Ани го каза. Аз също й го признах. Тя
беше моя. Мечтите ми се бяха сбъднали.
Може би става така — и затова позволявах съмненията за шефовете ми да ме карат да
поемам толкова рискове, — когато получиш всичко, което желаеш, изведнъж се отегчаваш
и искаш да започнеш отначало. Нямаше обаче да допусна това да се случи с Ани. Имахме
резервация в „Ин“ в Малкия Вашингтон след две седмици, суперлуксозна крайградска
странноприемница, най-добрата на Източното крайбрежие, и нямаше да пропусна храната
на живота си и ваканционния секс, като се оставя да ме убият, докато си играя на шпиони с
Уилям Маркъс.
Може би се бях натъкнал на някакъв зъл замисъл, застрашаващ живота на хора, а може
би чертаех линии между точки, които не са свързани, и напразно се мъчех. Щеше да бъде
лесно да забравя какво се е случило и да потъна в безбройните часове на работа в
„Дейвис“. Всеки път обаче щом се опитах да загърбя случая на Радо и Обект 23, се
появяваше някакво ново напомняне, като например, когато най-близкият ми приятел в
работата Тък напусна.
Един ден пиех кафе в стаята за почивка, макар че „стая за почивка“ беше меко казано.
Намираше се на втория етаж и беше обзаведена като клуб за старци, с красиви поизтъркани
кожени дивани, под с шахматно разположени черно-бели мраморни плочки и храна, която
се предлагаше по всяко време. Тък се приближи до мен. Изражението му беше мрачно.
— Ще се местя, Майк. Нова работа. В Държавния департамент. Исках да ти кажа, преди
да го чуеш от друг.
— Честито — рекох, въпреки че не бях сигурен дали това е правилната дума. Може
петнайсет години да се изкачваш по бюрократичния баласт в Държавния департамент и
пак да имаш по-малко политическа власт от сътрудник с пет години стаж в „Групата
Дейвис“. Бащата на Тък обаче беше заместник държавен секретар, затова бях убеден, че
приятелят ми е получил малко помощ, за да се издигне. — Защо те местят?
Той вдигна глава към тавана с ламперия на стаята за почивка и после каза:
— Защо не се поразходим?
Погледнах камерите, скрити в дъските над главите ни, и го последвах навън.
Минахме покрай странно несъвместимите комплекси на посолствата на Ембаси Роу —
изящна къща до бетонен блок и ислямски сгради, увенчани с минарета. Тък ми разказа за
досието, върху което работи в Държавния департамент, за големите възможности и
фамилната традиция в държавните служби, но усетих, че мисли за нещо друго.
— Защо всъщност напускаш? — прекъснах го.
Той спря и се обърна към мен.
— Говорих с дядо ми. Той е бил директор на ЦРУ през шейсетте години. Не каза
много, но предложи да опитам различни длъжности и че може би „Групата Дейвис“ не е
подходяща за човек като мен.
— Какво означава това?
— Не мога да ти кажа повече. Дядо ми знае всичко, което се случва във Вашингтон, но
не издава нищо. Някога питал ли си се как прави всичко Дейвис, как подслушва целия
град?—
Сигурно е бойскаут.
Тък повдигна вежди.
— Може за това да е намеквал дядо. Ти се издигна изумително бързо, Майк. Внимавай.
Ще ми бъде много неприятно, ако е твърде хубаво, за да е истина.
Той тръгна отново и колкото и да се опитвах до края на разходката ни, не успях да
изкопча повече информация от него. Завихме обратно към офиса и когато изкачихме
хълма на Двайсет и четвърта улица, видях града под нас, обагрен в червено от залязващото
слънце.
— Когато неприятностите дойдат, не страдат хората по върховете — отбеляза Тък.
* * *
Част от нещата, които ми каза Тък, можех да отхвърля като „гроздето е кисело“. В края
на краищата, той беше видял мен, външен човек без семейни връзки, да се издигам над
него в „Групата Дейвис“. Предупреждението му обаче, колкото и да беше неясно, идващо
от човек със страхотни връзки като дядо му, само засили безпокойството ми.
Исках да наблюдавам Ирина и Маркъс, защото никога нямаше да си простя, ако най-
лошите ми страхове се оправдаеха — че има нещо вярно в говоренето за убийство в
записа, който бях откраднал. И вероятността беше, че ако наистина се случеше нещо
ужасно в аферата „Радо — Обект 231“, вината ще бъде приписана на мен. Исках само малка
застраховка, като следя какво крои Маркъс.
Бях чел много как се следят хора по традиционния начин, но после установих, че тези
методи са старомодни. След задълбочено проучване (е, не съвсем, защото се наложи да
чакам в самолет два часа на пистата на националното летище „Рейгън“ и нямах какво друго
да чета освен „Скай Мол“) открих, че за сто и петдесет долара можеш да си купиш малко
магнитно залепващо джипиес проследяващо устройство, което следи мишената в реално
време. Поставяш го на колата на мишената и после си пиеш кафето и следиш жертвата по
„Гугъл Макс“ без абсолютно никакъв риск. „Бръмбарът“ на Ирина вече беше здраво
закрепен под калника на поршето й, но трябваше да бъда изключително внимателен,
когато слагам джипиеса на Маркъс. Затова се спотайвах пред дома му. Би било по-лесно,
ако го направех в службата, но не смеех. Сградата на „Групата Дейвис“ беше пълна с
камери.
Изскочих от храстите и хукнах да лепна проследяващото устройство под калника на
Маркъс. Чух, че някакво куче лае зад оградата, и се разкарах оттам. Мисията ми беше
изпълнена. Изръсих се с малко пари и дори кретен като мен сега можеше да следи
супершпионина Маркъс. Как да не обожаваш технологиите?
Аз ги обичах. Но може би попрекалих. Доколкото виждах, нямаше повече срещи между
Ирина и Маркъс, но постоянно следях местонахождението им в някоя интернет търсачка
или чрез приложение в мобилния ми телефон. Беше забавно, като компютърна игра на
живо в града. И лека-полека опасенията ми за Обект 23 намаляха.
* * *
Това продължи шест дни и после асистентката на Маркъс ми се обади да отида в
кабинета му. Маркъс седеше зад бюрото си. Не стана и не ми предложи стол. Нямаше
поздрав, нито размяна на любезности.
— Говорил си с Ирина Драгович — каза той.
— Да, срещнах я случайно.
— Обеща, че ще стоиш настрана от случая.
— Тя беше излязла да тича за здраве и си бе ударила коляното. Съвсем случайно
минавах оттам и я закарах в дома й. Това беше всичко.
Маркъс се втренчи в мен.
— Спомняш си колко опасни ще станат нещата, ако се месиш, нали?
Спомнях си, че когато ми беше говорил за това в Колумбия, предупреждението му
прозвуча по-дружелюбно, нещо като „Грижа се за теб“.
— Мисля, че ме разбираш — добави.
Разбирах го. Нямах представа как се е досетил с какво се занимавам и се надявах, че
знае само за относително невинната ми среща с Ирина и не подозира за кражбата на
докладите за разходите му и проследяващото устройство в колата му. Каквото и да знаеше,
посланието му беше непогрешимо — не се занимавай с това или ще пострадаш.
Оправданията и претенциите за незнание само щяха да ме закопаят по-надълбоко.
— Абсолютно — отвърнах. — Ще стоя настрана, каквито и да са обстоятелствата.
Маркъс погледна над рамото ми към отворената врата на кабинета си. Обърнах се. Зад
мен стоеше Хенри Дейвис.
— Всичко ясно ли е, Майк? — попита Хенри, който очевидно знаеше за какво е тази
малка проверка и се беше отбил, за да подчертае сериозността на положението.
— Да — отговорих.
— Тогава може да тръгваш.
Излязох. Докато заобикалях колоните от двете страни на входа на директорските
кабинети, чух, че Хенри казва на Маркъс:
— Трябва да тръгвам. Ще говорим повече довечера.
След предупреждението на Маркъс аз не свърших много работа. Цял следобед гледах
екрана, който показваше проследяващите ми устройства. Заплахата на Маркъс прозвуча
така, сякаш той ме строяваше, но двамата с Хенри щяха да обсъждат съдбата ми и аз
определено исках да науча повече.
Към шест часа вечерта джипиесът на Маркъс напусна офиса и се отправи на запад по
Резервоар Роуд. Близостта до Джорджтаун привлече вниманието ми. Постоянно го дебнех
дали обикаля около дома на Ирина. Той обаче мина по Чейн Бридж и се насочи покрай
Потомак от страната на Вирджиния, близо до ЦРУ. Това накара параноята ми да заработи
на пълни обороти, защото се сетих, че къщата на Хенри е в онзи квартал, построена високо
горе над дефилето на Потомак. Колата на Маркъс зави по лъкатушеща улица, която
обслужваше крайречните жилища на север от Чейн Бридж. Най-вероятно отиваше при
Хенри.
Това ми беше достатъчно, за да изпитам желание да проверя. Разчистих бюрото си,
слязох долу и изкарах джипа си от гаража. Имах два часа до срещата ми за вечеря с Ани.
Казах си, че само ще мина, за да видя дали Маркъс наистина отива в дома на Хенри.
Пътуването щеше да продължи десетина минути. Дългата алея, която водеше към къщата
на Хенри, имаше страховита порта с видеоохрана. Минах покрай нея, спрях на задънена
улица надолу към реката и се загледах как разпенените води се разбиват в скалистото
корито на Потомак далеч долу под мен.
Страната на Вирджиния откъм Потомак е предимно парк — клисури, скали и въже,
което се люлее над реката. Прехвърлих се над стръмния склон и се озовах на отсрещната
страна на имението на Хенри. Все още не бях влязъл в частния имот. От пътя къщата му
беше добре скрита крепост. Ала суетата и крайречните пейзажи са по-въздействащи от
сигурността. Близо до водата открих ясна гледка към дома на Хенри — огромна къща на
високо издигнато място над реката. Докато се катерех по камъните и покрай скалите,
видях двама души, които разговаряха на терасата. Силуетите им се очертаваха на топлата
жълтеникава светлина, струяща от къщата.
Онова, което мислех да направя, изглеждаше безумно. Но бях в опасност. Маркъс ми го
беше казал малко или повече направо. Ако бъдех набеден да поема провала на някакъв
въпрос на живот и смърт, за който не знаех нищо, по-безумно беше да седя със скръстени
ръце. И без това вече бях отишъл твърде далеч. Ако откриеха какво съм направил —
кражбата на записа и докладите за разходите и проследяването на колата на Маркъс, — с
мен беше свършено. Предпочитах да разбера истината сега и да посрещна с отворени очи
онова, което ми предстои.
Оградата беше висока и скрита с жив плет, върху който едва се забелязваше бодливата
тел. Нямаше начин да се прехвърля, без да съсипя вечерния си костюм и да се наложи да се
отбия в някоя болница след това.
Заобиколих имението и стигнах до два контейнера за отпадъци и алея за
боклукчийските камиони. Имаше порта, електронна и задвижвана с радиочестотна
идентификация, която се отваряше, като размахаш електронен ключ или пропуск.
Разбиването на ключалката не беше по силите ми. Високите технологии обаче са нож с две
остриета. След като платяха за „Сезам, отвори се“, хората обикновено искаха автоматично
излизане със сензори за движение, врати, които се отварят като в „Стар Трек“, когато се
приближиш до тях отвътре. Това е номерът — нищо освен ключ не ги отваря отвън, но
всичко ги отваря отвътре.
Намерих хубава пръчка, пъхнах я отстрани на портата и я размахах на височината на
човешка глава. Чух издайническото изщракване на електромагнитното резе, което се
отдръпна, отворих вратата и предпазливо запълзях по корем.
Близо до контейнерите за отпадъци имаше ярък прожектор, поставен там, за да
внушава фалшиво чувство за сигурност. По-добре е да имаш сензори за движение или
нищо или да забележиш фенерчетата. Зад оградата беше друга история. Докато
внимателно се оглеждах, успях да видя половин дузина сензори за движение —
инфрачервени и ултразвукови, монтирани в гората, водеща към къщата.
Чувал съм всякакви теории и съм прекарал много часове по време на годините си на
взломни кражби, опитвайки да се науча как да преодолея този вид препятствия — носене
на алуминиево фолио на главата, вървене в определен ритъм, обличане на неопренов
костюм, но сега беше факт, че няма да се доближа достатъчно до верандата, за да
подслушвам, без да ме хванат.
Ето защо трябваше да ме хванат. „Лъжливото овчарче“ е стар номер, но обикновено
успява.
Намерих си хубаво скривалище — хралупа между корените на внушително дърво. Все
още бях отстрани на къщата и не виждах терасата, където стояха двамата мъже. Изправих
се пред най-близкия сензор за движение и размахах ръце като идиот. Направих достатъчно,
за да го активирам, но не блеснаха светлини, нито завиха сирени. Това беше лоша новина и
загатваше за някакво централно контролиране и беззвучна аларма. Извървях шест-седем
метра в противоположната посока, подскочих няколко пъти пред друг сензор и после се
скрих в дупката.
Само след няколко минути се появи намръщен кривокрак мъж, който светеше с
фенерче и ме търсеше. Бях се скрил добре, макар че това не беше успокояващо, като си
представих какво ме очаква, ако Хенри Дейвис открие, че съм нахлул в неговата светая
светих.
Човекът отмина, мърморейки ругатни и нещо за сърни.
Веднага щом той се върна в къщата, аз пак изпълних маймунския си номер пред
сензора и после се скрих. След три кръгчета мъжът дори не си направи труда да насочи
фенерчето към мен. Бях свободен да се движа безпрепятствено.
Притичах до ъгъла, запълзях по корем в канала и накрая се озовах под дървената
веранда, където разговаряха двамата мъже. Докато безшумно се промъквах по земята, чух
гласовете на шефовете си.
Лежах неудобно върху камък, забит в гърба ми, и следях стъпките им на метър и
двайсет над главата ми. Имах чувството, че всяко поемане на дъх ще ме издаде. Едва се
сдържах да не извикам, когато половин час по-късно десния ми крак болезнено изтръпна.
Разговорът се въртеше около политиката на „Групата Дейвис“ и няколко случая, които не
ме интересуваха, и после премина към по-важни въпроси.
— Форд беше ли искрен с теб днес? — попита Хенри.
— Мисля, че да — отвърна Маркъс. — Не ни е тормозил с въпроси какво става с
Радомир. Смятам, че се е отказал от случая. Момичето е отишло при него, не той. И днес
определено го уплашихме. Той е добро хлапе.
— Обект 23 доближил ли се е до намирането на доказателството?
— Не знаем. Той изведнъж стана много предпазлив и не си развързва езика по
подслушваните телефони.
— Следиш ли го достатъчно отблизо, за да разбереш, ако той предаде нещо
уличаващо?
— Да. Смятаме, че не го е направил.
— Тогава безопасно ли е да го извадим от картинката?
— По всяка вероятност — отговори Маркъс. — Да речем, осемдесет процента
сигурност.
— Какво е личното ти мнение?
— Близо е до онзи плик. Колкото и да искаме да ни заведе при него, ако го вземе, той
може да сложи край на цялото шоу. Би било разумно да се погрижим за него по-рано,
отколкото по-късно.
— Можем ли да го хванем сам? Жена му е починала преди години, но има ли
приятелки? А дъщеря му къде е?
— Не спи с никого. Човек на навиците. Прекарва почивните дни извън града, без
охрана. Дъщерята е в пансион и почти не го посещава през учебната година.
— Някакви други нерешени проблеми?
— Един. Момичето Драгович не престава да се бърка. Миналата седмица се срещнах с
нея, за да я убедя да отстъпи.
— Колко знае?
— Подробностите на случая на баща й — да избегне екстрадиране и съдебните зали.
— А за Обект 23? — попита Хенри.
— Тя знае, че има някакъв важен човек, но не показа, че знае кой е.
— Какво иска?
— Очевидно да помогне — отвърна Маркъс. — Да спаси баща си от екстрадиране.
Мисли, че оная й работа е върховното оръжие и че може да получи всичко, като начеше
когото трябва. Предполагам, че така е научила каквото знае за случая. Отрязах я. Точка.
— Ако е твърдоглава като баща си, имаме повод за безпокойство.
— Обект 23 е достатъчно нервен. Ако тя отиде при него с онзи непохватен номер за
прелъстяване, може лошо да пострада.
Хенри не каза нищо.
— Мислиш ли, че тя може да ни помогне да намерим доказателството? — попита
Маркъс.
— Може би. Обект 23 е самотен. Това обаче няма значение. Ако Драгович види какво
има в плика, дните й може да са преброени. Информацията е опасна и после ще трябва да
пазим момичето, за да бъдем в безопасност. — Хенри въздъхна разочаровано. — Както и
да е, не можем да я използваме. Всичко с онзи психопат Радомир се обърква жестоко и
Обект 23 вече е нащрек. Шибана работа. Засега няма да правим нищо. Ще гледаме и ще
чакаме. Аз все още привличам клиенти. Това струва милиарди. Ако се откажем сега,
случаят може да е последното нещо, от което се нуждаем.
По верандата започна да барабани дъжд.
— Следи отблизо момичето — продължи Хенри. — Ако тя успее да се доближи до
Обект 23, ще трябва да ускорим нещата и да го отстраним незабавно. Обмисли няколко
варианта. Няма да мине гладко, но винаги има възможност за избор.
— Добре — отговори Маркъс.
— Замръзнах — рече Хенри. — Хайде.
Чух, че се отвори врата и после лай на куче, което се приближаваше. Господи! След
толкова усилия да се вмъкна тук, да ме надуши Корги, кучето на съпругата на Хенри.
Хукнах към портата и минах през шубраците, за да се върна при джипа си. Дъждът,
който се изливаше върху мен, ми помогна да прочистя съзнанието си.
Оказваше се, че Ирина не работи за Маркъс. Тя си навираше носа навсякъде като мен и
очевидно бе отбелязала по-голям напредък, макар че Дейвис и Маркъс не бяха разбрали,
че се ровя в случая на Радо. Двамата с Ирина играехме на гоненица със залози, които не
разбирахме. Шефовете ми обсъждаха неясно какво може да се случи на мъжа от записа и
Ирина. Все едно говореха да подкупят някого или за изнудване, но ставаше все по-трудно
да пренебрегна вероятността, че в игра са включени много по-лоши сили.
Вече закъснявах с двайсет минути за вечерята. Преоблякох се в дрехите, които носех в
джипа, за да дам на химическо чистене. Още бях изпотен от ужас, че нахлух в дома на
Хенри. Когато отидох на вечерята, определено не изглеждах възможно най-добре.
Ани ме погледна с изражение: „Къде беше, по дяволите?“ Откакто ходих с Дейвис в
Колумбия, тя проявяваше подчертан интерес какво точно правя с големия шеф. Бях я
хванал да чете мой отворен имейл, да поглежда телефона ми, когато звъни, и да бъбри с
мен, опитвайки се да научи подробности за работата ми. Тя беше от звездните ученици на
Хенри и предполагах, че зад любопитството й се крие малко завист, може би дори чувство,
че е застрашена от издигането ми в „Групата Дейвис“. В края на краищата, не всеки може
да стане партньор.
Поне се надявах, че затова любопитства. Ани все още беше близка с Хенри и понякога
се питах дали той използва времето им насаме, за да я склони да говори свободно и да
разбере какво съм намислил. Колкото и параноично да изглеждаше това, че може би,
умишлено или не, Ани помага на Дейвис да ме държи под око, нямаше да й кажа, че
шпионирам шефовете.
Обвиних джипа за закъснението си.
— Ти и джипът ти — рече Ани.
Тък беше настоял да отидем в онова автентично заведение „Сечуан“ и да опитаме „ма
ла“, което в груб превод означавало „вцепенен език“. Не беше само лютиво, а болезнено
лютиво, и миришеше на смърт. Постарах се да изглежда, че го ям, докато си мечтаех за
спагети и кюфтета и поглеждах джипиеса на смартфона си под масата.
Колата на Ирина беше паркирана както обикновено в гаража близо до дома й. Маркъс
се връщаше от Джорджтаун. Нищо особено. Сега обаче, в осем и половина вечерта, при
положение че утре беше на работа, той се отправяше на юг от Капитолия.
Вечерята свърши. Ани ме погледна така, сякаш искаше да каже: „След петнайсет
минути ще заспя“, а аз изгарях от желание да разбера какво става в Югоизточен
Вашингтон, около двора на Военноморската флота, последното място, където би очаквал
да намериш човек като Маркъс. Единственият проблем беше, че се намирахме до дома ми,
затова щеше да ми бъде трудно да се отърва от Ани.
Вдигнах телефона си.
— О, Боже! Обещах да се обадя на Ерик Уокър, че ще се отбия в дома му да поиграем
карти.
— Може да се сгушим на дивана и да гледаш някой филм — предложи Ани. Знаех, че
това означава тя да заспи още след встъпителните надписи.
— С удоволствие, но посещението ми е работно. Трябва да опозная няколко нови
сенатори. Защо не дойдеш? Може да е полезно. Някои от онези мъже са в Комисията по
вътрешната сигурност…
Тя се занимаваше с няколко случая, свързани с Отдела за национална сигурност, но
знаех, че иска да се прибере. Предложението ми беше блъф.
— Ти върви, скъпи. Да се прибера ли вкъщи?
— Остани при мен.
— Добре.
Изпратих я до вратата и обещах, че ще се върна скоро. Температурата се беше
понижила. Дъждът се беше превърнал в суграшица.
Дълго бях наблюдавал проследяващите устройства, защото исках да разбера дали
Маркъс и Ирина ще правят нещо. Маркъс се беше отправил към брега на реката близо до
двора на Военноморската флота. Районът отдавна беше една от най-западналите части на
Вашингтон, пълен с празни складове, пънкарски грънч клубове и бани. Бяха разрушили по-
голямата част, за да построят новия национален стадион и жилищни сгради, но планът за
облагородяване се беше сблъскал с икономиката. Сега там беше ничия земя с пустеещи
парцели, празни закрити паркинги и огромни, вече неизползвани хангари на флота със
счупени прозорци. Едва ли някой би избрал такова място за тузарска делова среща.
Обстановката беше по-скоро за слагане на „циментови обувки“.
Джипиесът показа, че колата на Маркъс е точно до брега. Може би той беше отишъл
там да гледа реката, да остане сам с мислите си и да слуша „Котки в люлката“. Обаче се
съмнявах. Мястото между мост 295 и Бъзард Пойнт беше по-подходящо за крадене на
коли, отколкото за вдъхновение.
Остър априлски вятър навяваше завеси от леденостуден дъжд над Потомак. Последвах
джипиеса. Съмненията ми се засилваха с всяка изминала секунда. Проследяващото
устройство ме заведе покрай реката до двора на Военноморската флота. Докато се
приближавах до точката на картата и оглеждах обстановката, Маркъс, изглежда, се
намираше в края на единия док. Огледах го, но не видях нищо. Сателитите обаче не лъжат,
затова, след като се озърнах, за да се уверя, че никой не ме следи, тръгнах към дока,
прикривайки се в сенките.
Малката червена светлина проблясваше все по-бързо, докато се приближавах до
точката. Тази характеристика беше удобна, поне докато се спотайваш в мрака на безлюден
пристан. След това червеното око, което мига все по-бързо, докато се превърне в
ослепително, неподвижно червено, започва да става малко зловещо.
Застанах в края на кея. Беше смразяващо студено. Колата на Маркъс не беше там. Дали
той беше намерил проследяващото устройство под калника? Изхвърлил ли го беше в
Потомак и вълните го бяха изтласкали тук? Това не се връзваше, като се имаше предвид
пътят, по който беше тръгнал.
Някаква сянка се раздвижи в отсрещния край на дока. Едва се забелязваше. И после се
размърда отново.
Размислих и реших, че това е идеално място, където Маркъс да се скрие, да види кой го
следи и да го хване. Дотук с цифровото бъдеще. Ако наистина беше така, аз бях притиснат
в ъгъла.
Движенията бяха бавни, но непогрешими, след като вече знаех къде да гледам.
Силуетът мина под жълтите конуси светлина, която струеше от натриевите лампи.
Нямаше къде да избягам. Уилям Маркъс връхлиташе към мен като конник на
Апокалипсиса. Не можех и да излъжа. Обмислих няколко оправдания, но той щеше да
разбере, че го баламосвам. Как ще обясниш, че си поставил проследяващо устройство на
шефа си? И че си се крил пред дома му, и си го дебнал?
Не. За Майк Форд играта щеше да свърши. Поне хубавите времена в „Групата Дейвис“.
Вече нямаше да има медальони от телешко от Шенандоа с пресни картофи в „Ин“ в Малкия
Вашингтон. И още по-лошо, шефовете ми имаха достатъчно компромати за мен, за да ме
разкатаят само за нарушения във финансите на фирмата, без дори да използват историята с
метамфетаминовата къща. Играта щеше да свърши. Щях да отида в затвора. Истински син
на баща си.
Докато слушах как дъските скърцат все по-близо до мен, започнах да се тревожа по-
малко за материалните неща и повече за жилавите ръце на Маркъс. Той вероятно нямаше
да ме убие, но какво знаех за навиците на човек, който през осемдесетте години е удушавал
сандинисти?
Не можех да рискувам да ме хванат, но всичките ми възможности за избор изглеждаха
лоши. Не ми харесваше и видът на водата, която се пенеше на три метра под мен. Знаех
обаче, че колкото и адско да бъде плуването, мога да успея да стигна до другия док. Едно
от хубавите неща във Военноморската флота беше, че се научаваш да се потапяш във
всякакви помии и да спасяваш задника си, без да вдигаш много шум.
На пристана блесна лъч на фенерче и аз отскочих назад в мрака. Главното притеснение,
когато се хвърляш в леденостудена вода, е, че ще ахнеш, ще нагълташ вода и ще потънеш
като котва. Успях да избегна това, въпреки че студът вцепени тялото ми и аз веднага се
задъхах и загубих четирийсет точки от коефициента си на интелигентност. Ако не се
убиеш, когато загубиш ума и дума, имаш петнайсетина минути в полярни води, затова
колкото и да имах чувството, че умирам, знаех, че разполагам с достатъчно време.
Светлината обхождаше водата в широки дъги и аз заплувах под кея, малка пещера от
морски жълъди и вонящ зелен мъх. Минах под Маркъс, като от време на време удрях
главата си в греда или болт.
Чух го над мен. Лъчът на фенерчето му проникна ветрилообразно през процепите
между дъските. Когато се приближи, аз се гмурнах под повърхността и заплувах под него.
По-добре беше Маркъс да крещи разярено заплахи. Безпристрастната му
експедитивност ме плашеше повече от всичко друго.
Стигнах до отвесната преграда, откъдето започваше кеят, и заплувах на една страна.
Суграшицата пареше ухото ми. Преодолях петдесетте метра до следващия док, излязох от
водата и се опитах да побягна към джипа си, но само се препъвах вдървено. Лъчът на
фенерчето блесна към мен в мрака и ме освети, но вече беше далечен и слаб.
Между двата дока имаше ограда. Това ми спечели малко време. Стигнах до джипа,
подкарах с осемдесет километра в час по обиколни пътища и излязох на шосе 395. Бях
пуснал парното на максималната степен, за да се изсуша. Пътуването до дома ми беше
двайсетина минути, но аз го направих четирийсет, като непрекъснато завивах рязко насам-
натам, заобикалях и проверявах дали Маркъс не ме следи.
Втурнах се вкъщи, хвърлих дрехите си в пералнята и се къпах двайсет минути с гореща
вода. Ръцете ми още трепереха силно от студа и едва завъртах крановете. Единственото,
което ме крепеше, беше мисълта да се вмъкна под дебелия юрган и да легна до Ани.
Влязох в тъмната спалня и се пъхнах в леглото. Протегнах ръка да я прегърна през
кръста, но докоснах само завивките. Ани я нямаше.
Намерих я на долния етаж. Седеше на дивана с чаша чай и чакаше. Беше ме видяла, че
слизам по стълбите, и бе оставила книгата си. Очите й загатваха, че е плакала, но сега беше
спокойна.
— Друга ли чукаш? — попита със странно спокоен глас.
Мозъкът ми се вцепени. Бях й се усмихнал, защото се радвах да я видя след скапаната
нощ, но облекчението ми бързо се изпари.
— Какво? Не — отговорих.
Тя вдигна глава от снимките на профила на Ирина, които бях разпечатал.
— Вечно закъсняваш и си измисляш оправдания. Връщаш се вкъщи, събличаш дрехите
си и отиваш право под душа. За глупава ли ме мислиш? Знам какво означава това.
— Заради работата е. Баща й е Радо Драгович.
— Не ми ги разправяй тия. Двайсетгодишна хлапачка лобира за Пентагона? Потърсих
информация за нея и в лаптопа ти изскочиха един милион търсения. Увърташ ли се около
нея?
— Миличка, знаеш, че търсенето по интернет е част от работата ми. Проверявам я за
един случай и наистина обещах на Уокър да се видим тази вечер…
— Млъкни — прекъсна ме тя. — В момента Уокър е в Сената. Още обсъждат закони.
Престани да ме лъжеш. Отвратително е.
Ани стана и тръгна към външната врата. Хукнах след нея само по хавлия и започнах да
пелтеча. Задникът ми пак замръзна, но сега бях полугол на верандата на дома си. Осъзнах,
че много по-трудно ще повярва, ако й кажа истината, но не исках отново да лъжа Ани.
— Миличка, ще ти обясня. Бях по работа. Излъгах те, защото не исках да те забърквам.
Става дума за шефовете ни в „Дейвис“. Моля те, върни се вътре.
— Искаш да ти повярвам?
— Да.
— Тогава и ти ми повярвай. Много добре знаеш какви са механизмите в този град,
Майк. Не можеш да взимаш, без да даваш. Кажи ми какво става.
— Ще ти покажа. — Върнах я в коридора до кухнята и извадих дрехите си от
пералнята.
— Мирише на речна вода — сбърчи нос тя.
Предполагах, че очакваше парфюма на друга жена или мириса на секс.
— Излъгах те. Не трябваше да го правя. Съжалявам искрено. Но не исках да те
забърквам. Със сигурност не съм чукал някоя, която вони така.
— Разкажи ми какво става.
Подбрах внимателно думите си. Не желаех да я въвличам, ако се окажеше, че гоня
вятъра, и особено ако съществуваше реална опасност.
— Тревожех се, че стават неетични неща в сделка, в която участвах, и затова исках да
проверя. И тъй като съм малоумен, докато слухтях, паднах в гнусна вода и едва не
премръзнах до смърт.
Тя се замисли.
— Смешно алиби. — Ани ме погледна изпитателно. — Паднал си във водата?
— Да. В Анакостия. Беше леденостудена. Преживях трудна нощ. Много съжалявам, по
дяволите!
— Защо не ми каза?
— Знам, че страдам от параноя, и не исках да те замесвам. Беше глупаво от моя страна
и приключих с това.
— Каза ли на Маркъс или Хенри?
— Не. И те моля да си остане между нас. Действах сам и може да си навлека огромни
неприятности, ако те разберат.
— Трябва да им кажеш. Те ще знаят какво да направят.
Ани беше ловец като мен. Работата беше всичко за нея и тя беше близка с Дейвис. По
дяволите, той ни беше събрал с нея. Не ми се мислеше какво ще направи Ани, ако трябва
да избира между него и мен.
— Знам, но може ли да го запазим в тайна? Проверих, няма нищо нередно и може да
загазя, че съм шпионирал. Няма да го споменаваш пред никого, нали?
Видях, че Ани отново става предпазлива.
— Обещавам — отговори тя.
— Заклеваш ли се?
— Да.
— Благодаря ти. Никога вече няма да те лъжа. Имаш право да се ядосваш. Не бързай.
Мога да те закарам у вас, ако искаш, но се надявам да ми простиш и да останеш.
Тя ме изгледа и ме остави да страдам още една минута.
— Добре — отвърна. — Хайде да си лягаме.
Най-после получих каквото исках — да дръпна юргана до брадичката си и да се сгуша
до Ани. Истински рай. Тя изгаси лампата.
— И, скъпи…
— Да.
— Ако се гъбаркаш с мен, ще те намеря и ще те разпъна на кръст.
Леле! Момичето на татко.
— Направи го, миличка. Обичам те.
— И аз.
Казах си, това е всичко. По дяволите Обект 23 и Ирина. Нямаше да се откажа от всичко,
което бях спечелил, защото бях извадил няколко улики от контекста и се забавлявах, като
си играех на детектив.
Случаят беше приключен. Само че не можех да престана да мисля за сдържаността на
Ани и как първата й инстинктивна мисъл беше да каже на Маркъс и Хенри.
Опитах да се убедя, че не й разказах цялата история за нейно добро, но може би го
направих заради себе си. Докато се мъчех да заспя, осъзнах, че подозренията ми към
„Групата Дейвис“ ме карат да се съмнявам във всичко, свързано с фирмата. „Групата
Дейвис“ беше целият ми свят. Приятелите, парите, къщата и в известно отношение дори
Ани. Всичко дължах на Хенри. Тогава на кого можех да имам доверие?
Четиринайсета глава
Главата му беше обръсната и той имаше телосложение на футболен централен
нападател. Отзад на врата му имаше изпъкнали жили като кренвирши. Носеше прилепнали
тъмни слънчеви очила като бейзболист. Вървеше сковано, сякаш или имаше запек, или си
мислеше, че е в уестърн. Костюмът му беше широк, а вратовръзката — евтина. С други
думи — ченге.
Като се има предвид семейната ми история, ченгетата ме изнервяха. Сега имах дебел
портфейл и удобна къща в града и разбирах привлекателността им, но старите навици
умират трудно. Особено след скорошната ми поредица от нестандартно поведение,
изобщо не бях щастлив, когато този дървеняк седна до мен в една закусвалня и започна да
ме оглежда.
В квартала, където работя, няма свестни закусвални. Има една на име „Бистрото“, но е в
ретро стил и сандвичите струват десет долара. Ето защо прекарвах повече обеди,
отколкото трябваше, в заведение, наречено „Луна“. Това е едно от онези пасторални,
идилични места със стенописи в тоалетната на Ноам Чомски и Хариет Тъбман, които се
държат за ръце и се пързалят по дъгата, но бургерите са хубави и евтини. Ако се свиеш в
ъгъла и се съсредоточиш върху храната и безплатното кафе, няма да го различиш от
останалите закусвални.
Определено не беше място, където очаквах да намеря червендалест полицай.
— Майкъл Форд? — попита той.
— Познавам ли ви?
— Ерик Ривера. Детектив съм от столичната полиция, отдел „Специални разследвания“.
— Добре.
— Посещението ми е дружелюбно — заяви Ривера, което за моите уши заплашваше с
недружелюбен предстоящ разговор. — Как е плодовият сладкиш?
— Хубав е.
— Добре.
Предполагам, че така ги учеха да изграждат приятелства на летните лагери на
столичната полиция. Имаше какво още да се иска, но за щастие Ривера заговори по
същество:
— Надявах се да получа помощта ви по няколко въпроса, които имаме за далаверите на
„Групата Дейвис“.
Далавери? В „Скрита камера“ ли ме снимаха? Поех си дълбоко дъх и съвършено
монотонно произнесох с най-добрия си адвокатски тон:
— Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че сме подписали договори за поверителност и
неразгласяване с всичките си клиенти и законът ме задължава да се въздържам от
обсъждане на всичко с вас, освен ако не бъда призован в съда. Дори при това
обстоятелство задължението варира в зависимост от закона, свързан с делото. Предлагам
да отправите въпросите си към главния адвокат на „Групата Дейвис“. Ще бъда щастлив да
ви дам информация как да се свържете с него и да се погрижите въпросът да бъде
адресиран до всички заинтересовани страни.
Обърнах се към плодовия си сладкиш и гребнах малко сладолед от върха.
— Добре — отговори Ривера и се изправи в целия си ръст на кораво момче. — Тогава
ще ви обясня някои неща, докато се наслаждавате на десерта си. Ами, ако ви кажа, че
„Групата Дейвис“ систематично корумпира най-властните хора във Вашингтон?
Помислих си да отговоря: „А, имаш предвид „Петстотинте“?“ или „Не думай“, но си
замълчах.
— Ами, ако ви кажа, че Радомир Драгович е заподозрян в извършване на престъпления
срещу човечеството?
Вярно, Радомир беше малко властен, но военни престъпления? Я стига. Това бяха
предразсъдъци. Не всеки сърбин е извършвал геноцид. Въпреки че това би обяснило
притесненията на Драгович, че може да го екстрадират.
— Ами ако ви кажа, че вие може да сте съучастник в няколко престъпления? Мисля, че
знаете какво е да бъдеш в затвора и колко е важно да сътрудничиш на силите на реда, за да
вземеш правилното решение, господин Форд.
Е, добре. Сега вече малко се ядосах. Ривера очевидно намекваше за баща ми и даваше
ясен знак, че ме е проучил. Импулсивното ми желание беше да го съборя от високото
столче и да пробия трахеята му с лъжичката си за десерта, но той явно искаше да покажа
някаква реакция, затова се въздържах.
— Вие не сте от Вашингтон — рекох. — Акцентът ви не е ли от Лонг Айлънд?
Ривера леко се обърка.
— Да — отвърна той. — Бей Шор.
— Тогава би трябвало да знаете.
— Какво да знам?
— Когато ходиш за риба, трябва да си носиш бира. Приятен ден.
Не знам дали ченгето схвана шегата, но мисля, че разбра посланието.
— Както желаете. Пак ще се видим. — Остави ми визитната си картичка.
Изядох плодовия си сладкиш и най-после дадох воля на нервите си. Ръцете ми
трепереха. Поех си дълбоко дъх. Какво искаха ченгетата от мен, по дяволите? Не бях зле с
кариерата си, но все още бях никой в „Дейвис“. Определено не бях очевидна мишена за
отдел „Специални разследвания“.
От професионална гледна точка играта на Ривера беше непохватна, меко казано.
Започването със заплахи, дори неизказани, никога не те отвежда много далеч. Ако се
опитваше да ме превърне в „къртица“, беше сбъркал. Шефовете ми по всяка вероятност
знаеха дали полицаите слухтят около фирмата, особено щом Ривера прояви дързостта да
дойде да се срещне с мен близо до работното ми място. Може би това целеше — да ме
изолира от шефовете ми и да се покаже като единствения ми приятел. Или може би
разсъждавах прекалено много и Ривера беше пълен тъпак. Въз основа на онова, което знаех
за типичния полицай кариерист, второто изглеждаше определена вероятност.
Той всъщност не ми каза нищо конкретно. Десетина минути проучване на „Групата
Дейвис“ в интернет вероятно ще ви предоставят достатъчно информация, за да блъфирате
пред неопитен на вид млад човек като мен и може би дори да го уплашите, и да го
накарате да проговори. Но може би Ривера не беше от полицията. ФБР се занимаваше с
публичната корупция. Нещо не се връзваше. Имах твърде много тревоги с шефовете ми, но
близките ми срещи с Маркъс и Ани ме бяха направили предпазлив да не се престаравам с
извънслужебното си шпиониране. Пък и все още не знаех много неща дори за да си
помисля да работя срещу Дейвис. Той беше неудържим и в града не се случваше нищо без
негово знание. Бях сигурен само в едно — рано или късно шефовете ми щяха да разберат,
затова беше по-добре да им кажа и да спечеля няколко червени точки, преди да научат от
някой друг, че при мен са идвали ченгета.
Тръгнах към касиерката.
— Приятелят ви вече плати — каза тя.
Копеле. Мразех да дължа някому нещо. Така постепенно започваш да притежаваш
хората.
* * *
Беше невъзможно да открия Дейвис и Маркъс след пътуването ни до Колумбия, но
щом споменах за срещата си с Ривера в имейл до Маркъс, те изведнъж се оказаха свободни
и готови да ме изслушат.
Седнах между тях до масата за конференции в кабинета на Дейвис и им разказах
историята.
— Само това ли каза? Нещо конкретно?
— Това беше всичко — отговорих. — Надявам се, че не съм казал твърде много.
— Не. Справил си се чудесно. Съжалявам, че се е наложило да се разправяш с него.
Вероятно се питаш дали в думите му има някаква истина. — Дейвис изглеждаше спокоен и
сякаш искаше да успокои и мен.
— Вярвам в работата ни тук, въпреки че малко насърчение няма да ми навреди.
— Майк, ти си във Вашингтон достатъчно дълго време, за да знаеш, че всеки търси
някаква стратегия — сериозно каза той. — Столичната полиция е единственото
изключение.
— Наистина ли? — попитах.
Дейвис се засмя и абсолютно невъзмутимо отвърна:
— Не, разбира се. Не ти трябва дори гимназиална диплома, за да станеш полицай. Те са
бандити със значки. Колко пъти полицията или ФБР опитват подобни неща, Маркъс?
— Един-два пъти в годината.
— Не е ли странно, че е дошъл сам при теб, сравнително отскорошен служител тук,
извън официалното си работно място и без някой да го види?
— Странно е.
— Няма рефери, Майк. Никой не е извън играта. Това е типичен удар под пояса за нас
от страна на силите на реда. Знаеш, че не сме бойскаути, но сме абсолютно съвестни.
Никога не преминаваме границата. В тази работа съм от четирийсет години, Майк, и сме
съвършено чисти. Нито едно нарушение на закона. Хората ни замерват с кал, но нищо не е
полепнало. Адвокатите го знаят и са ни оставили на мира. Но да вземем някого, да речем
някой детектив, агент на ФБР или инспектор. Той си мисли, че ако съумее да изрови някоя
мръсотия за най-властната фирма във Вашингтон, нещо, което ще смути нас или клиентите
ни, ще го продаде срещу изключително ценни услуги.
— Винаги търсят едно и също — добави Маркъс. — Искат да използваме връзките си,
за да им осигурим повишение или доходна служба. Повечето искат да им намерим работа в
частна фирма и да печелят пет пъти повече, отколкото им плаща правителството.
— За щастие — продължи Хенри — е необходимо нещо повече от парче плодов
сладкиш, за да подкупиш най-добрия ни сътрудник. — Той стана и ме потупа по рамото.
— Справил си се добре, Майк. И знаем, че ти е трудно, защото те държим в неведение по
случая „Драгович — Уокър“.
— Може ли вече да ми кажете нещо?
— За съжаление случаите като този с Ривера донякъде са причината да бъдем толкова
потайни. Някой е поставил проследяващо устройство в колата на Маркъс, за Бога. Не всеки
умее да си държи устата затворена като теб, Майк. И тъй като го знаем, не го приемаме
леко. Може би си забелязал, че с Маркъс работим като сътрудници от тази година. Често
нещата се подреждат — в ръцете ти попада откъслечна информация или се появява сделка,
каквато може да сключиш само веднъж в живота и ти трябва да действаш с всички сили.
Разбира се, ние се справяме отлично, но когато възникне възможност наистина да
наклониш везните, за да направиш още по-велика една фирма от световна класа, трябва да
се възползваш. Един ден ще можем да ти обясним. Ти ще разбереш.
Зачудих се дали тази сделка има нещо общо с подслушване на телефони, заплахи и
човек, наричан Обект 23.
— Знаем, че работиш по деветдесет часа седмично. Може и да изглежда така, сякаш
сме изчезнали, но ние забелязваме всичко. Защо не отидете с Ани във вилата в Сейнт Барт?
Когато искате, само ни кажете. Ще имате уединено местенце до водата. И само ще си
почивате. Напълно сте го заслужили.
По отношение на подкупите това беше черешката на тортата.
— С Ани оценяваме това, Хенри. Благодаря. Излязох и се почувствах по-добре, защото
разбрах, че дори професионалисти като Маркъс и Дейвис понякога правят грешки, като
например споменаването на плодовия сладкиш, за който не бях споменал. Сега знаех, че ме
наблюдават.
Петнайсета глава
Правиш списък на всички важни клечки във Вашингтон. Стесняваш кръга до онези,
които имат думата по въпросите в областта на международното право, дъщеря в пансион
или покойна съпруга. Остават ти сто и шейсет души. Разширяваш първоначалната група и
включваш онези от национален мащаб и цифрата нараства на триста четирийсет и осем. За
половин час и нещо намираш някакъв аудиозапис на всеки — от конференция или интервю
— и се залавяш здраво за работа две-три седмици. Няма значение, че за четирийсет
процента от хората не можеш да откриеш аудиозапис. Слагаш ги на купчината
„Евентуални“ и се питаш дали Обект 23 не се крие някъде там, докато се ровиш в интернет
и слушаш клипове от последната пресконференция. Обикновено карам някой младши
сътрудник да го направи, но сега нямаше начин да позволя шефовете да надушат с какво се
занимавам. Търсех Обект 23 от една седмица, всяка нощ, откакто подслушах разговора
между Дейвис и Маркъс.
Да върша всичко това плюс работата си беше убийствено. Срещата ми с детектив
Ривера обаче отново бе разбудила опасенията ми за Обект 231 — мъжа, чийто телефон
подслушваха шефовете ми. Трябваше да направя нещо, но се притеснявах да предприемам
авантюристични лудории след приключението ми с Маркъс.
Засега изчаквах и не бях имал възможност да започна да се ровя в миналото на
Радомир, за да видя дали е свързан с военни престъпления, както каза Ривера. Беше осем
часът в четвъртък. Обикновено не се оплаквам, но имах скапана седмица — премръзване и
обвинения в углавно престъпление. Отгоре на всичко бях настинал, вероятно от
гъмжащата от бактерии вода на река Анакостия. Бях се прегърбил над лаптопа на масата в
кухнята и преглеждах списъка с евентуалните кандидати за загадъчния мъж.
Беше ми дошло до гуша. Нуждаех се от почивка, може би дори да си позволя да се
насладя малко на новия си живот.
Ани застана пред отворения хладилник. Беше по къси панталонки и една от памучните
ми блузи. Огледа няколко кутии с храна за вкъщи, а после се обърна и видя, че я
наблюдавам.
— Какво? — попита и насочи сините си очи към мен.
— Ти — отвърнах.
— Какъв е проблемът ти, Форд?
— Никакъв. Обичам да те гледам.
— Много мило.
— Ела тук. — Затворих лаптопа, прегърнах Ани и я завъртях. Тя сложи глава на рамото
ми. — Нека да ти приготвя вечеря.
— Какво си намислил?
— Нищо. Защо си толкова подозрителна? Такова гадже като теб. Трябва да се държа с
теб така всеки ден. Какво ще кажеш да вечеряме, да изпием по една-две чаши вино и после
да те заведа в „Гибсън“? Каквото решиш.
„Гибсън“ беше стар бар на Ю Стрийт, спокоен и класически, заведение в стил клуб,
което обикновено бих отхвърлил като претенциозно, ако не беше фактът, че барманите се
отнасяха към питиетата почти с религиозно благоговение.
— И после танци? — добавих.
— Ще видим. — Тя се усмихна и тръгна към стълбите. — Ще се изкъпя, преди да се
вразумиш.
В хладилника имаше пресни бифтеци и аз започнах да загрявам олио в тигана. Ани се
качи горе в спалнята и пусна радиото, а аз се залових да правя салата. Едва чувах радиото.
Ани винаги следеше новините.
Никога не мога да намеря нищо в собствения си хладилник. Мисля, че това е присъщо
на мъжете. Хукнах нагоре по стълбите, за да питам Ани дали е видяла къде се крие
горчицата.
Но се заковах на място пред вратата на спалнята.
Нямаше грешка. Отвътре се чуваше гласът на Обект 23.
Бутнах вратата.
Той говореше по радиото. Всичко, което знаех за този глас, беше изпълнен с насилие —
или страх какво може да му направи Хенри, или заплахи, че Обект 23 ще отвърне на удара,
но сега говореше уверено, спокойно, авторитетно и сухо.
— Преди да стигнем до екстрадиране — каза той по малкия високоговорител, — не
трябва ли да проверим дали предполагаемите престъпления нарушават закона на нациите?
— Какво е това? — попитах.
— Кое?
— По радиото.
— Не знам. Новините. — Ани се извърна от тоалетката. — Някакъв случай на
Върховния съд.
Заслушах се, когато заговори репортерката:
— Това беше съдията от Върховния съд Малкълм Хаскинс в спор от миналата
седмицата по случай, който може да има голямо отражение върху международния закон за
човешките права. А сега към Сиатъл, където…
Хукнах надолу по стълбите, отворих лаптопа и изтеглих всички аудиозаписи на съдията
от Върховния съд Хаскинс. Всички във Вашингтон знаеха за него, но малцина го познаваха.
Той беше саможив човек и странеше от обичайните коктейли и галавечери. През цялото си
време на светско общуване във Вашингтон аз го бях видял лично само веднъж, на купона в
Чип. И после си спомних, че Ирина беше на същото парти.
Той беше асоцииран съдия във Върховния съд и в действителност притежаваше повече
власт от върховния съдия. Хаскинс беше умерен и често имаше решаващия пети глас. В
известно отношение той имаше повече влияние от всеки друг в Капитолия — постът му
беше доживотен, не беше необходимо да събира средства за кампании или да сключва
сделки и решенията му не можеха да бъдат отменяни.
И името му беше в списъка ми.
Намерих няколко клипа на дискусии от миналата година и се заслушах в гласа му. След
това извадих касетата с подслушания разговор на Обект 231, която бях откраднал от
шефовете, докато бяхме в Колумбия.
— Бих искал всичко това да е параноя, но не е. Мисля, че открих човека с
информацията. Трябва да се добера до него преди тях. Те биха направили всичко заради
доказателството. Ако го имат, знам, че това ще бъде краят ми.
Изслушах няколко пъти двата записа — единият на стожер на държавата, а другият —
на човек, притиснат в ъгъла, опасен и уплашен. Опитах да се успокоя и да не реагирам
прекалено емоционално. Гласът беше на един и същ човек — Малкълм Хаскинс.
— Майк! — чух да вика Ани. — Печката.
От котлона изскачаше еднометров пламък. Трябваше да изключа газта, преди да се
заема с аудиозаписите. Извадих капак от шкафа и го сложих върху тигана. Пламъците
облизаха страните и после угаснаха.
Едва не запалих себе си и къщата, и жената на мечтите ми. Ала тъмните петна на тавана
и парливият дим в кухнята сега бяха най-малките ми проблеми.
Шестнайсета глава
След като свързах Малкълм Хаскинс с гласа от подслушания телефонен разговор на
Хенри, много загадки от последните няколко седмици започнаха да се изясняват.
Например дискусиите, които бях чул по радиото. Те бяха за дело на Върховния съд за
екстрадиране и устава, който позволява на неамерикански граждани да предявяват
граждански дела в американски федерални съдилища за нарушения на международното
право — закон, който се връща към основаването на страната. Накратко, там се казва, че
при определени условия може да те съдят в Съединените щати за военни престъпления,
извършени на друго място в света.
Ако Радо беше извършил такива престъпления, както ми каза Ривера, той щеше да бъде
много заинтересуван от изхода на делото. Може би вратичките, които щях да накарам
Уокър да вмъкне в Закона за външните отношения, не бяха толкова невинни, а имаха за
цел да предпазят Радо от съдебен процес в Съединените щати.
Ако шефовете ми откриеха, че могат да сложат в джоба си един съдия от Върховния
съд, законодателството нямаше значение. Това би обяснило защо ме отстраниха от случая.
Бяха ме включили в мръсна игра, но предполагах, че е добър ход да оставиш новобранеца
у дома, когато става дума да корумпираш най-висшия съд в страната.
Все още не можех да повярвам. Опитът да се подкупи съдия от Върховния съд
изглеждаше безумие, но такова беше всичко случило се, откакто се запознах с Хенри,
тогава защо не?
Вечерта, когато едва не направих пожар в кухнята, научих, че поне имам малко време,
преди да се случи нещо между Ирина и Хаскинс. Хенри беше казал, че засега ще извадят от
картинката съдията от Върховния съд. Не знаех какво точно искаше да каже, но щеше да
действа незабавно, ако Ирина оплетеше в мрежите си съдията.
Имах приятел, който беше чиновник във Върховния съд преди две години. След това
подписа договор с корпоративна фирма и получи премия от половин милион долара, която
е стандартна за хора, били чиновници във Върховния съд. Издържа една година и напусна.
Сега живее от премията и пътува.
Не се знаеше в коя точка на света се намира, но имейлът ми щеше да го намери.
Попитах го дали знае къде живее Хаскинс или дали е в града. Той ми отговори след две
минути: „Няма начин да е във Вашингтон. Той обожава природата. Следващата седмица
няма дискусии, нито конференции, затова гарантирам, че е отскочил до вилата си във
Фокиър Каунти, за да си играе на отшелник през уикенда.“
Същата вечер прегледах заглавията от миналите няколко седмици, за да открия
публичните появи на Хаскинс, и ги сравних с данните от джипиеса, който бях поставил в
колата на Ирина.
Тя най-малко два пъти беше присъствала на същите събития като него — едното беше
прием за събиране на средства, а другото — лекция в Американския университет. Ирина
сигурно беше разбрала, че Хаскинс ще решава съдбата на баща й, и преценяваше съдията.
Може би вече беше започнала да го омайва.
На другия ден се обадих в кабинета на Хаскинс. Казах им, че съм от университетския
вестник в Джорджтаун, и попитах дали може да взема кратко интервю от съдията преди
речта му пред студентите.
— Боя се, че той е на почивка до идния петък, синко — отговори пресаташето. — Не
съм си записал нищо за реч.
— О, Боже! Това е от миналата година. Грешката е моя. Всичко хубаво! — Вероятно
прекалих, като се опитах да звуча като колежанин, но получих необходимата информация.
Предположението на приятеля ми, че Хаскинс не е в града, се потвърди.
Можех да наблюдавам проследяващото устройство в колата на Ирина и да се уверя, че
тя стои далеч от съдията и че между тях няма да стане нищо, докато не измисля какво да
направя. Почувствах се много по-добре и когато проверих Ирина и установих, че имам
още повече време.
Забавлявай се в Париж — беше написала една от приятелките й в „Туитър“. Чудесно.
Колкото по-далеч от Хаскинс, толкова по-добре.
Вече можех да отида в „Ин“ в Малкия Вашингтон с Ани, да проясня съзнанието си и да
обмисля следващите си стъпки. Никога не се бях нуждаел от почивка толкова много.
* * *
Най-после дойде неделя, хубав пролетен ден. Двамата с Ани напуснахме Вашингтон по
магистрала 66 и скоро пред нас се извисиха леките гънки на планината Шенандоа.
Не можах да устоя и погледнах проследяващото устройство. Колата на Ирина беше
започнала да се движи, въпреки че тя беше в Париж. Може би я беше дала на някоя
приятелка.
Още по-странното беше, че малката точка на джипиеса сякаш ни следваше. Не се
разтревожих много. Много хора отиваха извън града, когато времето през почивните дни
беше хубаво.
Съвсем не беше странно, че след като пристигнахме в „Ин“ и Ани подскочи от радост,
като видя шампанското, което бях поръчал да чака в стаята, а аз открих баня с
великолепни чудеса, каквито не мислех за възможни, забелязах, че червената точка завива
надясно, излиза от магистрала 66 и се отправя на север към Фокиър Каунти, където беше
вилата на Хаскинс.
Изведнъж загубих интерес към шампанското и обяда от шест блюда, какъвто може да
ти се случи да ядеш веднъж в живота. Увеличих изображението на картата и видях, че
Ирина се приближава до Париж, Вирджиния — градче на около час от нас. Не го бях
чувал, но един от облечените в черни костюми пикола и портиери, които се мотаеха
наоколо и се грижеха за капризите ни, ме информираха, че това е градче за почивка във
Фокиър Каунти за хората с власт във Вашингтон, също както и Малкия Вашингтон.
Мястото изглеждаше подходящо за важен съдия от Върховния съд, който иска да се
измъкне от всичко.
Хенри и Маркъс бяха казали, че ще наблюдават Ирина. Не знаех как точно, но от онова,
което чух, докато се криех под верандата на Дейвис, бях научил, че ако довечеря Ирина
отиде при Хаскинс, нейният живот и може би неговият ще бъдат в опасност. Въз основа на
предупреждението на Тък и Маркъс съзнавах, че ако нещата се объркат и пострадат хора,
Хенри ще прехвърли вината върху мен.
„Откажи се“ — казах си. Опитвах да се убедя, че това не се случва. Можеше да изложа
на риск кариерата си. И ако отново разочаровах Ани, можех да изгубя всичко, което бях
изградил с жената, която, ако си късметлия, срещаш веднъж в живота. Не можех да
повярвам, че е истина — все едно се гледах в сън, — когато казах на Ани, че трябва да
тръгвам и че ще направя всичко възможно да се върна за вечеря.
— Кажи, че се шегуваш.
— Бих искал.
Спорихме двайсетина минути. Не можех да повярвам, че се разправяме, когато всичко,
което тя казваше — да остана там и да не се забърквам в неприятности — беше абсолютно
логично и разумно. Как можех да зарежа всичко това и да рискувам постигнатото?
Видях, че Ани отново става подозрителна и си мисли за онази вечер, лъжите и снимката
на Ирина.
— Бих си помислила, че ми изневеряваш, но ти не си толкова тъп, че да го правиш така
глупаво — рече тя. — Това е окуражително. Аз само… кажи ми какво става.
— Не казвай на никого.
— Няма.
— Закълни се.
— Заклевам се.
— Става дума за случай от работата, който излезе извън контрол. Трябва да отида на
едно място на час път оттук и да попреча нещо да се случи. Да не позволя някой да
пострада или по-лошо. Не те лъжа, но не мога да ти кажа всичко, защото положението е
опасно и никога няма да си простя, ако те въвлека. Съжалявам.
— Добре. Идвам с теб.
— Съжалявам, Ани, не мога да ти позволя.
— Тогава се обади на полицията.
— Ще го сторя. Няма да допусна да ми се случи нещо лошо.
— Тогава отивай. Всичко е наред. Върви.
* * *
Знаех, че не мога да се обадя на полицията. Вече бях видял как Хенри и Маркъс слагат в
джоба си местните ченгета. Пък и какво щях да кажа, без да звуча като смахнат? Не. Тук
ставаше дума само за контрол върху щетите — да намеря начин да не позволя на Ирина да
отиде при Хаскинс, без да се изложа на риск.
Надявах се, че ще съумея да го направя, без да проваля всичко. Много неща можеше да
се объркат и да доведат шефовете ми, медиите и силите на реда. Бедно ми беше
въображението да си представя щетите.
Проследяващото устройство в колата на Ирина беше престанало да се движи на
половината разстояние между Ъпървил и Париж. Точката стоеше насред магистралата.
Докато карах към нея, не видях нищо — нито коли или къщи, само гори и голяма дупка,
която едва не погълна джипа ми. Може би беше избила джипиеса от колата на Ирина. Или
пък пак беше засада. Продължих да карам към Париж.
Оказа се, че дори не е градче, а десетина или малко повече къщи в колониален стил,
разпръснати в котловина, простираща се към Блу Ридж. Това беше добро знамение за
вероятността да забележа Ирина и Хаскинс.
Обиколих селището, търсейки поршето на Ирина, но не го открих. След половин час
спрях пред магазин „Ред Барн“. Умирах от глад. Специалитетът тази вечер беше чаша
горчиво кафе и „Сникърс“. Не беше като в „Ин“. Започвах да се изнервям и да се ядосвам
на себе си, докато прогонвах съмненията. Какъв беше планът ми, по дяволите? Може би
бях превъртял от параноя.
Нямах обаче възможност да се тормозя много дълго. Пружината изскърца, когато
вратата със защитна преграда се отвори и затръшна. Влезе Малкълм Хаскинс, облечен в
широки джинси и памучна блуза с емблемата на юридическия факултет на Йейл.
Наблюдавах отражението му в остъклените врати на хладилниците, докато той пазаруваше
— кутия патрони за ловна пушка, чували за боклук и сгъваем трион, какъвто се използва за
подкастряне на дървета. Може би се екипираше за уикенд сред природата — беше сезонът
на пролетните пуйки, — но списъкът му за пазаруване не ме успокои.
Когато посегна към портфейла си да плати, блузата му се надигна на кръста и аз съзрях
очертанията на кобур.
Лошо.
Лесно го проследих. Близо до градчето имаше малко лампи и улиците бяха безлюдни.
Паркирах на черен път в гората, скрит от магистралата на четиристотин метра от вилата на
съдията. Нямаше следа от Ирина или поршето й. Къщата на Хаскинс се намираше на
поляна в подножието на планината.
Тръгнах през рядката гора зад вилата му, успоредно на главния път. Скрих се между
две дървета и видях части от вътрешността. Струваше ми се уместно да го направя тайно,
поне докато видях бяло порше, което спря пред вилата. Ако бях на пътя, може би щях да
уплаша някак Ирина или да разкрия картите си и да я предупредя, каквито и да бяха
последиците.
Тръгнах към къщата, но закъснях. Ирина влезе.
Да нахлуя вътре и да обявя, че всичко е постановка, ми се струваше безразсъдно. Щях
спокойно да обясня на Хаскинс, че го дебна, но само защото скъпите ми колеги се опитват
да го изпързалят, да корумпират върховния съдия в Америка и може би да го убият.
Всъщност му правех услуга. Щях да мина за спасител.
И после трябваше да се оправя само с караницата заради измяната ми към шефовете и
да се намеся в плановете им за Хаскинс. Фасулска работа.
Не. Нямаше да се излагам на опасност. Сигурно имаше друг начин — да разваля
купона, преди шефовете ми да разберат какво става. Те бяха казали, че ще наблюдават
Ирина. Не забелязах някого наоколо, но подозирах, че Маркъс е наблизо.
Предположих, че ако Ирина прелъстява съдията, двамата ще бъдат нервни и лесно ще
ги уплаша. Грабнах шепа камъчета и хвърлих едното по къщата. Камъчето отскочи по
плочите на покрива на малката двуетажна вила. Следващото чукна по стъклото. Зачаках
някакъв знак, но не светнаха лампи.
Е, бях си свършил работата. Поне се опитах. Нямаше смисъл да пропускам вечерята. Не
бях отговорен за онова, което можеше да се случи. Какво друго можех да направя? Да
нахлуя вътре и да им разкажа за участието си в заговора на Хенри? Не. Единствената ми
възможност беше да си тръгна и да оставя нещата да следват своя ход.
Всички правим компромиси, за да получим онова, което искаме. Щях ли да се откажа
от щастливия си живот — телешко от Шенандоа, баня с подово отопление, красива като по
поръчка приятелка — за да тръгна на самоубийствена мисия, опитвайки се да постъпя
правилно?
За нищо на света. Не бях мъченик. Само исках да се погрижа за себе си и…
Но какво ставаше? Дори не си спомнях да съм взимал решение. Всъщност реших да не
отивам в къщата. Но ето че вървях към вратата. Изведнъж забелязах, че краката ми се
движат и клонките пукат в коленете ми, докато се приближавах до вилата.
Или бях по-свестен, отколкото мислех, или исках да нахлуя като проклет шериф,
защото знаех, че душата ми е наполовина заложена на „Дейвис“. И в двата случая по-
добрите ми ангели щяха да ме вкарат в гроба, и аз изобщо не бях доволен от това.
Ала все още не всичко беше загубено. Почуках на задната врата — три пъти и после
още три пъти, по-силно. Когато бяхме малки, звъняхме на вратите на хората и после
бягахме да се крием.
Никой не отвори.
Качих се на верандата и чух, че Хаскинс крещи нещо на Ирина. Зърнах го да наднича
нервно през прозореца на горния етаж с пушка в ръката. Не ме видя. Най-лошите ми
страхове от разговора между Маркъс и Хенри за опасността, в която Ирина се е натресла,
се потвърдиха.
Вмъкнах се през един от задните прозорци. От гледна точка на крадците проблемът е,
че докато винаги се изкушаваш да извадиш стъклото, за да влезеш, неизбежно ще порежеш
ръката или крака си.
Съзрях дръжка, която се подаваше от купчина дърва за огрев. Беше голям чук за
разцепване на дърва. Щеше да свърши работа. Най-лесният начин да влезеш в една къща не
е като разбиеш вратата — това обикновено отнема пет минути, а като избиеш ключалката.
Помъчих се тези дребни технически подробности за влизането с взлом да изпълнят
съзнанието ми, за да не мисля за налудничавите си действия — разправиите, които щяха да
последват от нахлуването ми в къщата, и неизбежното ми разобличаване.
Поставих върха на чука под ключалката и го ударих два пъти с длан, за да го вклиня.
Завъртях силно дръжката и цилиндърът изскочи и падна на земята до верандата. После
само бръкнах вътре и дръпнах резето.
Бях бърз и проникнах в къщата за десетина секунди. Мислех, че ще имам възможност
да изненадам Хаскинс и може би да го вразумя. Нямах обаче такъв късмет. Той чакаше с
ловната пушка, насочена право към мен.
Ирина седеше на дивана. Очите й бяха зачервени. Хаскинс стоеше и се прицелваше в
главата ми.
Той извади пистолет, тикна дулото под челюстта ми и ме претърси за оръжия.
— Дойдох да ви помогна — рекох. — Не правете това. Тя не участва в постановката. Те
знаят всичко. И идват. Ще го използват срещу вас.
— Какво си мислите, че знаете?
Хаскинс отстъпи назад. Двете дула продължиха да ме гледат.
— Тя не работи за Хенри Дейвис. Тя е само тъпо хлапе, което се опитва да помогне на
баща си. Ако я нараните, те ще ви контролират. Ще играете точно по плановете им. Те
вероятно вече идват насам. Не го правете. Те ще ви изнудват с това.
— Кой сте вие? — попита той. Видях, че кокалчетата на пръстите му побеляха от
стискане на приклада на пушката.
— Открих какво става. Те се опитват да ви набедят. Дойдох да ви помогна.
— Работите за „Дейвис“.
— Те не ме изпратиха тук. Мъча се да им попреча да наранят някого.
Опитвах се да убедя съдия от Върховния съд да остави пушката и пистолета си
„Берета“. Единственото нещо в моя полза беше, че ситуацията беше толкова
сюрреалистична, че все още не можех да повярвам, че се случва. Иначе вероятно щях да се
парализирам.
— Тогава това означава да — заяви Хаскинс, а после започна да се подсмихва и да
клати глава. — Вече е късно. Няма време.
Той седна на дивана, като все още ме държеше на прицел. Имах чувството, че е
превъртял.
— Седнете — покани ме и посочи люлеещ се стол.
Седнах. За добре въоръжен и вероятно страдащ от параноя човек съдията беше доста
спокоен.
— Как се казвате?
— Майкъл Форд.
— Наистина ли сте дошли да оправите тази бъркотия?
— Да. Не е късно.
Хаскинс се засмя отново. Смехът му не звучеше налудничаво, а все едно току-що беше
чул страхотен виц.
— Много благородно, сър Галахад. Само че току-що се натресохте с главата напред в
изключително отчаяна ситуация без абсолютно никаква причина. Мисля, че това няма да
завърши добре за нито един от нас.
Може би той беше спокоен, защото вече беше решил да ни очисти.
— Не го правете.
— Престанете да го повтаряте, за Бога! Вие наистина нямате представа какво става,
нали?
Беше прав за това.
— Мисля, че той няма да повярва, ако му го кажа аз — обърна се той към Ирина. Ще
му обясниш ли?
— Не е необходимо да го спираш, Майк — каза тя, вперила очи в пода. — Той няма да
ме нарани.
Отместих поглед към Хаскинс.
— Не бих го сторил. Имам дъщеря — рече съдията. — Какво сте чули от Дейвис? Че
съм някакъв психопат, който иска на всяка цена да запази мръсната си тайна? Или че ще
убия тази жена, ако се приближи до мен? Не. — Поклати глава. — Те ще дойдат за мен
тази вечер, така ли?
— Те следят жената. Казаха, че ако тя се доближи до вас и доказателството, ще ви
премахнат.
— Сега със сигурност знам, че са ме погнали. Те не искат компромат за мен, Майкъл.
Искат да им върна нещо мръсно за Хенри. Получат ли го, ще изчезне безследно. Аз го
имам. Няма да ме изнудват. Вече опитаха всяка съблазън, всеки коз срещу мен и не успяха.
Ще ме убият. Сега жената знае твърде много и предполагам, че ще убият и нея.
— Няма да я нараните, нали? — попитах.
Той въздъхна отчаяно.
— Не, вече ви казах.
— Тогава се опитвате само да се защитите?
— Да.
— И аз се опитвам да постъпя правилно.
— По вашия напълно заблуден начин може би. Ако наистина бяхте дошли по заповед
на Дейвис, нямаше да бъбрите с мен невъоръжен, а щяхте да влезете готов да ме убиете.
— Не разбирам. Тогава защо всички не се измъкнем от тази каша? Защо трябва да
свърши зле?
— Защото закъсняхме — отговори съдията и погледна през прозореца към сенките
отвън, а после се приближи до мен и понижи тон: — Откога познавате Хенри Дейвис?
— Почти от година.
— Аз го познавам от три десетилетия, от колежа. Бяхме съквартиранти в първи курс.
Предполагам, че сте чували твърдението му, че всеки може да бъде корумпиран?
— Да — отвърнах. Бях чувал малко по-различна версия, разбира се, че всеки може да
бъде контролиран, ако намериш лостовете, но вече не можех да се преструвам, че има
разлика между контрол и корупция.
— Той е изградил целия си свят около тази идея — продължи съдията. — Всичките
пари и всичката си власт. И трагедията е там, че Дейвис е прав. Наблюдавам го от години.
Бавно, но сигурно той поквари всички — сенатори и конгресмени, дори е държал в джоба
си президенти. Дейвис е нещо като колекционер. Той доказа, че може да купи или
манипулира всеки човек с власт във Вашингтон. Притежава ги почти всичките.
— Освен вас, нали? Не е успял да ви пречупи. Вие сте му доказали, че греши.
— Няма значение. Всеки има цена и може да бъде корумпиран. Това са правилата в
света на „Групата Дейвис“. Неподкупен човек не съществува, затова ако се появи такъв, ще
трябва да го отстранят от картинката.
Хаскинс стана и изгаси лампите. За миг настана непрогледен мрак, но сетне постепенно
започнах да различавам очертанията на стаята.
— За какво говорите? — попитах.
Той пак вдигна пушката и се вгледа през прозореца.
— Аз направих грешката да се опитам да го спра с помощта на закона — отвърна
съдията. — Институцията, на която посветих живота си. По честния начин. Не беше
достатъчно и сега е късно. Дейвис никога не губи. Казвал ли ви го е?
— Да, но тази вечер ще загуби. Всичко е наред. Да тръгваме.
— Не. Те се надяват, че ще ги заведа при доказателството. Сега знам твърде много.
Това им оставя само един изход. Щом не могат да ме корумпират, ще ме убият. Такива са
правилата на Дейвис.
— Това е безумие — заявих, но шумоленето беше непогрешимо. Приближиха се към
къщата.
— И аз някога щях да мисля така. Нещата преминават обичайното силово вземане-
даване във Вашингтон, Майкъл. Излизат от границите на принудата с измама и
изнудването. Тук говорим за убийство. И не е за пръв път.
— Хенри е убивал хора?
— Да. И е издавал заповеди за убийството им. Дейвис предпочита да го направи така,
че да прилича на естествена смърт — предизвиква удар или сърдечен пристъп, нищо
подозрително.
Той отстъпи встрани, за да надникне през прозореца, дръпна предпазителя на пистолета
си и провери пълнителя.
— Няма да си отида тихо и кротко. Ще го направя колкото е възможно по-трудно за
прикриване.
Погледнах телефона си, но нямаше покритие.
— Да се обадим ли на полицията?
— Линията вероятно е прекъсната. Казах ви, че е късно. Нямам време.
— За какво е късно? За какво говорите?
— Хенри ме преследва не само заради Върховния съд. Наблюдавам го от години.
Винаги съм го подозирал. Подреждам късчетата на империята му, начина, по който той
погна Петстотинте. Мислех, че мога да го направя със силата на закона, но както вероятно
знаете, той притежава закона. Трябваше да предам доказателството. — Отново надзърна
през прозореца. — Смятах, че имам повече време. Но сега ние всичките знаем твърде
много. Проклета бъркотия. А Хенри мрази бъркотиите.
На верандата се чуха стъпки. Съдията ни поведе към задната врата.
— Какво доказателство? — попитах.
— Никой не се учи, без да прави грешки. И доколкото знам, Хенри е направил една
много отдавна. Започнал е като политически оперативен агент през шейсетте години, с
мръсни номера и незаконни тактики. Пред него „Уотъргейт“ прилича на лудория в летен
лагер. Един разследващ журналист, човек на име Хал Пиърсън, го е разследвал. Хенри го е
убил. Знам, че доказателството, което доказва вината на Хенри, все още съществува.
Трябваше да кажа на някого къде да го търси, за да се застраховам. Но сега е късно.
— Защо ми го казвате?
— Те знаят, че в къщата сме само тя и аз. Не знаят за вас. Вземете. — Той извади
служебен бележник от странична масичка, написа нещо, откъсна страницата и ми я даде.
— Така ще намерите доказателството.
За миг се чуваше само учестеното ни дишане и хората на верандата. Видях силует,
който се промъкваше в задния двор. Хората на Дейвис. Слава Богу, че скрих джипа си на
черния път в гората.
Хаскинс ме погледна.
— Мислите ли да сключите сделка? — попита той.
Беше ми минало през ума. Ако казваше истината, съдията ми беше дал много силен коз
за преговори. Ако хората на Хенри ме хванеха, а те бяха готови да убиват, можех да
изтъргувам листа хартия, който Хаскинс току-що ми беше дал, за да спася задника си.
— Не — отговорих. — Но защо ми го доверявате?
— Помислете си — каза съдията и тръгна към стълбите. — Това е единственото нещо в
света, от което се страхува Хенри Дейвис. Доказателството за единствената му грешка. Той
няма да се спре пред нищо, за да го има. Затова, да, ценно е. Но мислите ли, че Хенри ще
позволи на някого, който знае за него, да се измъкне? И да живее дълъг и щастлив живот?
— Той се засмя.
Не знаех. Всичко това беше твърде много.
— Ще видите. Не ви помагам, Майкъл. Знанието за онова, което ви казах, е смъртна
присъда. Това е единственият лост на Хенри Дейвис, а този човек няма да позволи да го
контролират. Той няма да остави човек, който знае за него, да оцелее. Затова не съм го
споделял с никого. Ако искате, вярвайте, това няма значение. Скоро ще видите.
— И какво трябва да направя?
— Скрийте се. Оцелейте. Единствената ви възможност за избор, ако се измъкнете жив
от това, е да намерите доказателството и да разобличите Хенри Дейвис. Защото ако той
разбере, че го имате — а, Господ да ми е на помощ, Хенри по някакъв начин разбира
всичко, — ще бъде лесно. Или с вас ще бъде свършено, или с него.
Хаскинс редеше малко задръстени тъпотии от сорта „Властелинът на пръстените“, но
докато тъмните силуети обграждаха вилата, не можех да споря с него.
Той каза на Ирина и на мен да се скрием. Отказах. Ако те наистина се готвеха да ни
нападнат, исках да му помогна да отвърне на удара.
— Не — отговори съдията. — Те не знаят, че сте тук. Трябва да се скриете и да
избягате. Качете се горе или ще ви застрелям.
Заведох Ирина, която още беше в шок, в спалнята на горния етаж. Тя погледна през
рамо точно преди вратата да се затвори.
— Страх ме е, Майк.
— Всичко ще бъде наред. Само наведи глава.
Потърсих изход от втория етаж. Всеки път, когато доближах лице до прозореца, към
мен се насочваше лъч бяла светлина от задния двор. Бяхме в капан. Предположих, че те
пазят задната страна на къщата и ще нахлуят през предната. Много стилно.
И какво се случи? Да бъда проклет, ако знам. Докато те се приближаваха към къщата,
аз направих каквото ми каза мъжът с пушката (добър избор) и се скрих. Бях затворен в
спалня на горния етаж, потях се и се мъчех да измисля как да се измъкна оттам. Чух, че
някой разби предната врата много по-внимателно, отколкото аз бях разбил задната. След
това някой започна да крещи заповеди. Трудно беше да определя, но гласът много
приличаше на този на Маркъс. В къщата прогърмя изстрел и се разнесоха викове.
Някой блъскаше нещо на долния етаж. За миг настъпи тишина и чух звука, който ме
уплаши най-много — два силни изстрела в разстояние на половин секунда от пистолет или
пушка и сетне трети. Това е стандартното военно упражнение — тяло — тяло — глава,
отличителната схема на добър стрелец, който убива.
Чух стъпки по стълбите и шум от отварянето на врата в отсрещния край на коридора.
Къщата беше стара, със скърцащи дъски, и не пазеше тайни. Нападателите търсеха други
хора. Надзърнах през прозореца и дръпнах назад глава точно навреме, за да избегна
сканиращия лъч на фенерче.
Последното, което исках да правя, беше да стоя там, но ако нападателите не знаеха, че
съм в къщата, имах шанс да се крия, докато всичко свърши.
Чух, че се отвори друга врата, и приближаващи се стъпки. Едва съумявах да запазя
разсъдъка си. Предположих, че Ирина не може. Помислих си, че тя ще се уплаши и ще
хукне да бяга.
И после отново чух три изстрела.
* * *
Огледах килера на слабата светлина на мобилния си телефон. Ако щяха да ме
екзекутират, предпочитах това да не стане, докато се спотайвам сред стари албуми със
снимки и топчета нафталин. Приготвих се да сложа кръст на всичко, но после различих
очертанията на малък правоъгълник на тавана на килера. Беше широк само колкото да
провра раменете си. Оттам се отиваше на тавана. Може би щях да успея да се измъкна през
покрива.
Повдигнах се на най-горната лавица, промъкнах се на тавана и затворих капака. Таванът
представляваше отворено пространство с изолация от розово фибростъкло. Напречните
греди скърцаха от всяко мое движение. Върху тях бяха наредени дъски за стъпване. Взех
едната, подпрях капака, през който се бях проврял, и пъхнах другия край под гредата. Това
беше доста първобитен вариант на полицейското залостване, от което се страхува всеки
крадец — метален лост, подпрян на вратата и вклинен в пода — и прави влизането почти
невъзможно. Крадците се учат да търсят издайнически болтове в средата на металната
врата и продължават по-нататък.
Чух, че мъжете влязоха в спалнята, която току-що бях напуснал, и се разкрещяха на
съгледвачите в задния двор. Сигурно знаеха, че съм в къщата. Потърсих лесен изход —
отдушник или капандура на покрива, през която да се измъкна, но нямаше нищо по-голямо
от тръба. Господи, колко горещо беше там вътре.
Юмрук удари капака. Отстъпих назад, крепейки се на гредите. Бях се научил по
трудния начин да пазя равновесие на тавани. Веднъж, по време на една от онези нощи,
когато действат всички закони на Мърфи, с Луис бяхме влезли в къща във Фолс Чърч.
Вмъкнахме се на тавана и той стъпи, където не трябва. Левият му крак проби изолацията, а
десният се закачи в гредата и скъса сухожилие в слабините му.
Гредите се огъваха и дърпаха гвоздеите, докато се движех. И скърцаха. Изведнъж два
изстрела раздраха въздуха. Снопове лъчи светлина проникнаха през дупките на пода на два
метра от мен. Лъчите изглеждаха плътни, докато на светлината им се въртяха прашинки.
Мъжете долу заблъскаха капака и чух, че дървото започва да се разцепва. Отидох по-
нататък.
Последваха още два изстрела и още два снопа светлина блеснаха през дупките под мен,
сега по-наблизо. Всеки път, когато се преместех, те откриваха местоположението ми.
Зачаках ги да минат през капака. Дъската, с която го бях подпрял, падна. Планът ми, ако
изобщо можеше да се нарече план, беше да изчакам възможно най-дълго, преди да
предприема следващия си ход, за да вкарам на тавана повече от тях.
Видях ръце, които се показаха през разбития капак.
Продължих да чакам.
И точно когато се появи главата, аз използвах урока на стария ми съучастник Луис и
скочих от гредите. Насочих се към предната страна на къщата, през двуетажното фоайе, и
се замолих да падна само върху изолацията и гипсокартона.
Спомням си усещането за безтегловност в стомаха си, докато падах. Всичко вървеше
добре, докато брадичката ми не се закачи в гипсокартона или някакви кабели и започнах да
се превъртам заднишком. Все още летях напред, ударих хълбока си точно над предната
врата, засилвайки превъртането, и тупнах с рамото напред върху дъсчения под.
Ударих главата си. Изправих се, залитнах и се посъвзех. Ако на първия етаж имаше
някой жив, не го видях. Ирина беше простряна на стълбите, застреляна в гърдите и окото.
Хаскинс лежеше във всекидневната с дупки от куршуми в гърдите и челото. Не бях виждал
мъртвец освен в погребален дом, измит и със скръстени ръце. Извадих късмет, че бях
зашеметен от падането, защото сцената изглеждаше нереална, фалшива като долнопробна
къща, обитавана от духове.
Стрелците се връщаха надолу по стълбите, затова изскочих навън. Изтръгнах пилона
със знамето и подпрях дръжката на вратата с пръта, за да спечеля малко време. Пред
къщата нямаше никого. Бях успял да се измъкна под носа на мъжете, които претърсваха
вилата. Тичах двайсет и пет метра, докато шокът ми попремина, и едва тогава забелязах, че
куцам и че панталоните ми са скъсани. В бедрото ми се беше забило дълго, широко два и
половина сантиметра парче от боядисан в бяло корниз.
Реших, че след като съм ранен, не мога да ги изпреваря и да стигна до джипа си, дори
ако предната врата издържи. На пътя пред къщата имаше улична лампа, на шест-седем
метра в противоположната посока, където бях оставил колата си. Хукнах към нея и
откъснах крачола на панталоните си. Наклоних парчето дърво от крака си и напълних
шепата си с кръв. Плиснах я под светлината на лампата, за да я види Маркъс, и побягнах в
обратната посока.
Беше интересно да карам по черния път в гората с изгасени фарове. Върнах се на пътя в
долината и се отдалечих от Париж. Раната на крака ми се нуждаеше само от осем шева в
малкото спешно отделение на болница „фронт Роял“. Вместо телешко „Шенандоа“ ядох
сандвич с пилешко на паркинга пред „Арби“ и после разгърнах жълтия лист, който ми
беше дал Хаскинс — моята смъртна присъда и единствената ми надежда.
Седемнайсета глава
Ани още беше будна, когато се върнах в „Ин“. Отидох право в банята и се изкъпах,
измивайки засъхналата кръв от крака си. Влязох в стаята и казах на Ани, че съм уморен, но
иначе съм добре, и че ще й обясня всичко сутринта. Беше тъмно и шевовете не изглеждаха
твърде зле под бинта. Тя, разбира се, настоя да й кажа какво се е случило, но се смили,
когато отвърнах, че се нуждая от сън.
На закуска, заобиколени от винаги отзивчивия и вездесъщ персонал на „Ин“, очевидно
не беше мястото да обсъждаме поверителни въпроси. Това ми даде малка отсрочка за
обясненията какво се е случило.
Седнахме в колата и аз веднага включих радиото. Ани ме гледаше и чакаше да
заговоря, а аз бях вперил поглед право напред. След петнайсетина минути тя завъртя
копчето и спря радиото.
— Майк, трябва да ми кажеш какво се случи. Кракът ти… Добре ли си? Някой пострада
ли?
— Добре съм. Аз… — Гласът ми заглъхна. Бях се надявал, че дарбата ми да
импровизирам ми осигури изход, но това не стана. Събитията от снощи имаха нереалните
свойства на сън и опитите да намеря начин да реагирам на тях и да продължа по-нататък,
парализираха мислите ми. — Трябва ми време да помисля… — Гледах как присвяткат
белите линии на магистралата и поклатих глава. — Може ли да говорим по-късно?
Ани кимна, а после хвана ръката ми, докато се движехме по лъкатушещия път през
дългите долини на Шенандоа. Изненадах се. Тя беше упорита като мен. Едва когато
погледнах в огледалото, разбрах защо Ани не настоя. За пръв път от снощи се видях на
дневна светлина. Тъмни сенки под безизразни и безчувствени очи и нездравословна
бледност. Приличах на умиращ човек.
Изобщо не заспах. Гледах втренчено в тавана, слушах дишането на Ани и изпитвах лека
утеха всеки път, когато се обърнех и видех нацупената муцунка, която тя правеше, докато
спеше.
От време на време сядах на ръба на леглото в мрака и докосвах визитната картичка,
която ми беше дал детектив Ривера. Твърде много ли беше за мен всичко това, за да се
справя сам? Трябваше ли да говоря с ченгетата и да извърша единствения грях, който не
може да бъде простен в семейство на крадци? Имаше ли начин да избягам от Хенри или да
го надхитря?
* * *
— На нищо не приличаш — каза колегата срещу мен, когато в понеделник сутринта
отидох на работа. — Изкарал си хубав уикенд, а?
— Страхотен — отвърнах.
Предположих, че катастрофалното положение, в което се бях забъркал, личеше на
лицето ми и това беше лошо. Установената практика и хладнокръвната игра бяха
единственият начин да преживея случилото се и да протакам нещата с Маркъс и Дейвис,
докато реша какво да правя.
Двама убити, а във вестниците в неделя и понеделник не пишеше нищо. Може би знаеха
само убийците и аз. Това обаче нямаше да продължи.
Електронната поща ме успокои. Седнах и се зарових в баналните задачи на
ежедневието. Преструвах се, че уикендът не се е случил.
Донякъде.
През стъклото на вратата на кабинета си видях, че Уилям Маркъс зави по стълбите и
тръгна по коридора към мен. Както винаги изглеждаше спокоен. В едната си ръка носеше
чаша кафе, а в другата — кексче с боровинки.
Чух тихите му стъпки по килима.
Той мина покрай кабинета ми.
Сега бях в безопасност да прегледам пощата си. След няколко минути се осмелих да
надникна в коридора, но не го видях.
— Майк. В кабинета на Дейвис. Веднага — чу се гласът на Маркъс зад мен. Сякаш
наблизо отекна изстрел. Тялото ми мигновено се напрегна и юмруците ми се повдигнаха
към гърдите. След това разперих пръсти и положих усилия да си поема дъх.
— Разбира се — отвърнах.
Докато се качвахме по стълбите, сърцето ми блъскаше в гърдите като разнебитена
центрофуга. Обмислих всеки приемлив обичаен сценарий за такова повикване, но не се
спрях на нито един. Единственото обяснение беше, че те знаят, че съм бил във вилата,
когато бяха убити Хаскинс и Ирина. Въпреки това хрисимо вървях след Маркъс. Знаех, но
не ми се вярваше, че отивам право в ръцете на убийците.
Дейвис седеше зад бюрото си и надничаше през очила за четене, докато преглеждаше
имейл.
— Един момент — каза той, без да вдига глава.
— Добре ли мина уикендът ти? — попита ме Маркъс.
— Да. С Ани ходихме в „Ин“ в Малкия Вашингтон. — Говорех спокойно, въпреки че
пулсът блъскаше в гърлото и слепоочията ми.
Маркъс и Дейвис се спогледаха и Хенри кимна.
— Опита ли телешкото? — додаде Дейвис.
— Да. Беше превъзходно. Трябва да намеря добра месарница наблизо…
Маркъс се приближи до мен.
— Изпразни джобовете си — прошепна в ухото ми и ми подаде пластмасов поднос.
Извадих мобилния си телефон, ключовете и портфейла.
Маркъс прокара ръка по джоба на сакото ми, напипа писалка и ми направи знак да
сложа нея и часовника си на подноса.
— Е, добре — рече Дейвис. — Нищо необичайно?
Маркъс ми махна с ръка да стана. Подчиних се.
— „Ин“ беше специална почерпка, но освен това, не, нищо — отговорих.
Маркъс провери колана ми и прокара два пръста по гръдната ми кост. Почувствах ги
като чук по костта си.
— Чудесно — каза Дейвис. — Маркъс, ти познаваш добър месар, нали?
Маркъс ровеше в подноса и оглеждаше вещите ми.
— Да. На Източния пазар. — Най-после изглеждаше доволен и направи знак на Дейвис,
че всичко е наред.
Добре познавах това разгряващо бъбрене на тези срещи. Беше стандартна процедура.
Но никога не го бяха правили, докато ме претърсват.
— Значи нищо необичайно, а? — повтори Дейвис.
— Не.
Той погледна Маркъс, който повдигна рамене.
Дейвис се усмихна широко.
— Е, фантастично.
— Страхотно — добави Маркъс.
Може би го бях изтълкувал погрешно. Претърсването беше странно, но те, изглежда, се
забавляваха. Отпуснах се малко и дори се усмихнах.
— Прекрасно — рекох.
— Продължавай с тази история и няма да имаме проблем. Ти и останалият свят ще
чуете за пръв път… — Дейвис погледна Маркъс, който провери часовника си.
— Вероятно около единайсет и половина.
— За злополучните смъртни случаи във Фокиър Каунти след няколко часа — продължи
Дейвис. — Цялата история ще изтече постепенно през следващите няколко дни.
Те ме гледаха и преценяваха реакцията ми. Кимнах. Цялата постановка беше нагласена.
Те искаха да се придържам към историята си и да се преструвам, че не знам за убийствата.
— Разбираш ли?
— Да — отвърнах.
Хенри погледна Маркъс.
— Виждаш ли? Схватлив ученик. Това ще ни спести много обяснения и неприятности.
— И не се притеснявай, че си замесен — каза Маркъс. — Погрижихме се за това. Няма
да ти направят нищо. Полицаите са пристигнали по-късно вечерта и са открили нещастно
убийство и самоубийство.
Дейвис се прокашля.
— Трябва да знаеш, че ние съжаляваме за случилото се като всички други. Безпокояхме
се за връзката на съдията с онази млада жена, все по-лабилното му поведение и параноята
му. Никога няма да разберем какво точно се е случило между тях. Опитахме се да го
спрем, но закъсняхме. Не съм сигурен какво знаеш или си мислиш, че знаеш, но можеш да
бъдеш спокоен. Ние не сме лошите, Майк.
— Не сме и добрите, но не сме хладнокръвни убийци. Това е лошо за бизнеса —
допълни Маркъс.
— Ето какво се е случило — продължи Хенри. — Не е необходимо да ти казвам, че
положението е опасно за всеки от нас. Ръцете ти не са чисти, Майк. Ще има изключително
голямо внимание. Цирк, какъвто не сме виждали от… случая „Чапакидик“1. И убийството
на Мери Майър2. Работата, която ти свърши с Уокър и Радомир, няма да изглежда добре
при внимателно разглеждане под лупа.
— Държахте ме на тъмно и за двата случая.
— Или ти не искаше да знаеш. Парите притъпяват етичното любопитство. Това е
съвсем естествено. От работата си с Маркъс добре знаеш, че ние не отправяме заплахи. Ще
ти кажа, че докато всички мислят, че той е герой, малцина са такива. Хората се мислят за
честни, но това е само защото никога не са били подлагани на изпитание и принудени да
платят истинската цена на честността. Казвам ти го, защото си ми симпатичен. Виждам
себе си в теб. И мога да те спася от много страдания. Знаех за миналото ти от самото
начало, Майк. Ти си роден да живееш в сивия сектор. Затова те взех. Знам повече за
миналото ти, отколкото ти знаеш. С Маркъс бихме предпочели да продължаваме
постепенно да те инструктираме и запознаваме с цялата сложност на нашата работа тук, но
се опасявам, че нещата се ускориха. Ти винаги си бил абсолютно талантлив. Можеш да
бъдеш страхотен. Можеш да бъдеш на моето място един ден. Изборът е твой.
Той се приближи и застана над мен.
— А сега, кажи ми. Разговаря ли с Хаскинс, докато беше във вилата? Той каза ли ти
нещо? Даде ли ти нещо?
Видях, че очите на Маркъс се втренчват в мен и преценяват всяко мигане, всяко
трепване и всяка капка пот. Ако излъжех, предателското ми тяло щеше да издаде истината.
— Не — отговорих.
Той продължи да ме гледа.
— Добре — каза и аз предположих, че съм издържал проверката.
— И сме на едно мнение за уикенда, нали?
Играта им беше добра, но аз и не очаквах друго от Дейвис. Той ми беше дал история за
прикритие — как те се опитвали да спрат нещата и не са успели, — достатъчно приемлива,
за да успокои съвестта ми. Никой не се мисли за злодей. Вече виждах как си спомням
погрешно и преигравам вечерта в мислите си, докато думите на Хенри станат истина.
Той правеше съгласието ми да прозвучи толкова лесно, само още една стъпка като
всички други, които бях направил в „Групата Дейвис“. Всяка беше толкова малка, че не я
забелязваш. И после един ден се обръщаш и не можеш да повярваш, нито можеш да
направиш нещо, че си продал душата си. Въпросите му звучаха като двойна проверка на
планове за вечеря, а не прикриване на двойно убийство и корумпиране на съдия от
Върховния съд. Беше толкова лесно — само едно да. Очите на двамата отново бяха
приковани в мен.
— Да — отвърнах. — Абсолютно.
— Отлично, Майк. И сигурно знаеш, че тук, в „Дейвис“, възнаграждаваме лоялността.
Маркъс, кой е станал най-млад партньор тук?
— Колинс. На трийсет и шест години.
— Ти си първият на опашката, Майк.
— Благодаря.
— А сега спокойно, не бързай. Разбира се, ключът е дискретността, но не е необходимо
това да е последният ни разговор.
Дейвис ми говори още двайсет и пет минути, като по заобиколен начин ми внушаваше
гледната си точка. Преструвах се на добър воин, без да показвам страх, въпреки че
стомахът ми се свиваше от всяка негова дума, докато започна да ме боли, когато говоря.
— Значи всичко е наред — приключи той.
— Да.
Хенри ми подаде подноса. Взех нещата си и той ме поведе към изхода. Точно преди да
изляза, Дейвис ме обърна към себе си и сложи ръка на рамото ми.
— И ако си спомняш нещо, което може би си забравил да споменеш, направи го сега.
Радвам се, че си тук достатъчно отдавна, за да оцениш сериозността на положението. Ще
има огромен интерес и натиск. Идвай да говориш с нас. Защото ако решиш да се
разприказваш, където не трябва, сигурно съзнаваш, че ще разберем, преди да си се усетил.
Абсолютно.
* * *
Те изчакаха благоприличен период за възнаграждението, за да не изглежда като
компенсация за услуга. Получих премия на всеки три месеца и повишение на заплатата въз
основа на заслугите си — общо двеста хиляди долара за следващата година. Маркъс ми
каза, че има застой в случаите. Ако съм искал да си взема отпуск, можел съм да ползвам
колкото искам дни.
Осемнайсета глава
Вземи парите и си дръж устата затворена. Ако го бях направил, нещата щяха да бъдат
много по-лесни. Но въпреки най-трезвата ми преценка все още не можех да продам душата
си на Хенри Дейвис. Не бях зъл корпоративен главорез, но постигнах още по-голям успех
— скоро станах издирван престъпник, прословут двоен убиец. Да кажа „да“ на Дейвис и
Маркъс беше единственият възможен начин на поведение по време на разговора. Ако
възнамерявах да отида при Ривера или федералните власти, или в самоубийствен пристъп
на накърнено честолюбие да се опитам да намеря доказателството на Хаскинс и да
разоблича Хенри, трябваше да се правя, че играя по свирката на шефовете ми, за да печеля
време. Какво друго можех да сторя? Да предам Дейвис и Маркъс на полицията и после да
им държа ръцете, докато те правят самопризнания? Не. Можех само да се преструвам, че
играя по тяхната свирка. Знаех и бях сигурен, че и Дейвис и Маркъс също го знаят, и
наблюдават всяко мое движение.
* * *
На гласовата си поща получих съобщение от братовчедката ми Дорийн, която ме
канеше на празненството в неделя по случай първото причастие на сина й. Тъкмо се канех
да го изтрия, защото не се бяхме чували пет-шест години, когато се сетих, че тя прави
яхнията с говеждо месо на мама.
Както вече споменах, ключът за успешната измама е да използваш алчността на
мишената срещу нея, а яхнията ми липсваше. Поканата вонеше на постановка. Знаех, че
два дни преди събитието тя би ми се обадила, за да спомене, че може да дойде и баща ми,
и да провери дали ще присъстваме. Не можех да откажа, без да бъда лошият. Вероятно
баща ми беше режисирал всичко. Е, поне беше добре да знам, че не е загубил умението си
да подвежда хората.
Щях да му угодя. Истината беше, че се нуждаех от малко време със стария мошеник. В
момента имах неприятния избор или да играя с Хенри и да запазя мечтания си живот, или
да го издам на ченгетата и да рискувам гнева на Уилям Маркъс, който знаеше девет начина
да убие човек с найлонов плик. Беше въпрос или на чест между крадци, или, както веднъж
мама бе молила татко — да разкажа всичко. Сега обаче, когато аз бях изложен на
опасност, отговорът не изглеждаше толкова ясен.
Ето защо пропуснах Дорийн и се обадих на баща си.
— Страхотно — каза той. — Ще дойда да те взема.
Мислех, че му подхвърлям кокал, но татко не звучеше така, сякаш се нуждаеше от
много състрадание.
Когато той пристигна, видях, че е поправил колата. На светофарите беше като излитащ
самолет.
— Трябва да настроя цилиндрите — рече баща ми.
— И да добавиш малко мощност?
— Може би — отвърна той и се усмихна виновно.
Погледнах го.
— Измислих го, докато бях там, сещаш се. Сега е четиристотин и шейсет конски сили,
но ще успея да ги увелича на петстотин и петдесет.
Колата направо летеше. Баща ми беше оправил счетоводните книги и кредитите на
Картрайт и бе спестил на бензиностанцията шест хиляди долара месечно. Вече не
приличаше на хванат натясно плъх, какъвто изглеждаше веднага след освобождаването си
от затвора.
Заведох го в ресторанта за пържоли, за който бях споменал първия път, когато
излязохме заедно. Татко се беше сприятелил с един човек от Счетоводния съвет на
Вирджиния.
— Намерих го в „Гугъл“ — похвали се той.
Не беше зле. Идеята беше, че баща ми може да получи шанс да вземе изпита, ако се
пази чист две години след условната присъда. Беше направил отлично последния примерен
тест. Не го тормозих за обичайните неща. Кой бях, че да го съдя? Самият аз се бях забъркал
в каша, пред която неговият обир приличаше на глоба за неправилно пресичане. Отне ми
известно време докато реша да му кажа какво всъщност искам от него, предимно защото
исках цялото ужасно решение да се махне от главата ми. Но веднага след кафето той пръв
засегна темата:
— Какво те измъчва, Майк?
— Личи ли ми?
Татко кимна.
— Гризеш ноктите си. Това беше едно от нещата, които те издаваха, когато беше
малък. Аз няма да… Искам да кажа, че може да говорим за каквото пожелаеш. Съжалявам,
че се разгорещих последния път. Позабравил съм едно-друго. В „Алънуд“ няма много
искрени разговори.
— Не се опитвах да разбия сейф „Сарджънт и Грийнлийф“, но ти беше прав за
безплатния обяд. Забърках се в страшна каша.
Нещо в джоба му започна да звъни.
— Мамка му, извинявай — каза и посегна да го изключи. — Аларма. Трябва да се
прибера вкъщи да се обадя заради условната присъда.
Човекът наистина беше влязъл в крак с времето.
* * *
Върнахме се покрай големия клоун пред магазина за алкохол, влязохме в караваната и
баща ми се обади на полицейската система. Когато се обърна, видя, че гледам
строителните планове, които беше закачил с кабарчета на стената. Стари и изпокъсани, те
показваха къща с три спални. Изглеждаха познати.
Баща ми ме наблюдава известно време, докато се сетих. Спомних си къде бях виждал
чертежите и защо клоунът ме беше уплашил. Татко ме беше завел на мястото, където
стоеше караваната, когато бях малък, преди да има бензиностанция. Носеше чертежите и
ми показа земята, където щеше да построи къща за мен и мама. Това беше точно преди да
го изпратят зад решетките за двайсет и четири години.
— Продал си парцела на Картрайт?
— Да — отвърна той. — Парите ни трябваха.
— Изигра ли те?
— Шейсет процента от стойността. Но нямах голям избор. Трябваше да уредя този
въпрос, преди да вляза в затвора.
Баща ми помпаше бензин там, където се беше надявал да си построи къща.
— Съжалявам.
— Сега не си струва да се тревожиш за това.
— Сгафих, татко.
Той се облегна на плота до мен и рече:
— Това е моята експертна област.
Спомних си какво ми каза Хаскинс — колко опасно е да знаеш мръсната тайна на
Хенри Дейвис. Съдията подчерта тезата си с убийството си. Не исках да замесвам никого
повече, отколкото е необходимо, особено човек с условна присъда, който се мъчи да
оправи живота си. Затова разказах на татко в редактиран вариант какво се беше случило.
— В работата искат да ми затворят устата за нещо, което правят.
— Нещо лошо ли?
Кимнах.
— Колко лошо?
Погледнах вестника на масата в кухнята. Репортажите за изчезналия съдия от
Върховния съд най-после си бяха проправили път до първата страница. Журналистите
обаче бяха много далеч от истината. Бъбренето в интернет ги беше изпреварило и
обсъждаше най-пикантни хипотези, но те не се доближаваха дори до жестоката истина.
— Най-лошото. Не мога да ти кажа повече.
Баща ми направи гримаса и после прокара пръсти през косата си.
— Говори — рече след минута. — Като сврака. Разкажи им всичко. Това е
единственият начин.
Като повечето хора аз съм склонен да търся съвета, който искам да чуя. Предполагам,
че затова държах толкова много да говоря с баща си, човек, който беше пример, че умее
да си държи устата затворена, и насърчаваше обезпокоителния ми навик да постъпвам
правилно.
И сега татко ми сервираше това. Каква е ползата от лошото влияние, щом той ме
съветваше да постъпя правилно?
— Но ти така и не проговори — възразих.
— Не.
Въздъхнах отчаяно.
— Защо мислиш, че мълчах през всичките тези години? — попита баща ми.
— Ти си знаеш. Не си издал нищо. Предпазил си приятелите си. Това е като морален
кодекс. Чест между крадците.
— Господи, Майк. — Той поклати глава. — Не бих изоставил вас и майка ви. За това ти
намекнах последния път, когато разговаряхме. Най-голямата ми грешка не беше, че се
доверих на мошеници от квартала, а че се доверих на честни хора.
— Какво се случи?
— Няма значение. В края на краищата, не ставаше дума дали да проговоря или не. Не
влязох в затвора, за да спася съучастниците си, а за да предпазя семейството си. Нямах
избор. Повярвай ми. Тези неща никога не завършват добре. Измъкни се, докато все още
можеш.
* * *
Историята на Хаскинс се беше разчула рано тази сутрин. Десетина телевизионни
репортери стояха на платформи срещу сградата на Върховния съд, за да я виждат ясно.
Строени под прожекторите, те приличаха на карнавални глашатаи. Новинарски екипи и
микробуси бяха задръстили петте преки около Капитолия.
Това беше представление, каквото само Вашингтон можеше да събере — тънко лустро
на публична значимост над пищна ефектност, която позволява дори на най-уважаваните
зрители да гледат спектакъла. Представителите на пресата си бяха устроили лагер в Париж,
Вирджиния, близо до местопрестъплението. Големите телевизионни мрежи запълваха с
последни новини най-гледаното време, а някои предаваха изявлението на президента по
повод смъртта на Хаскинс.
До следващия ден новината вече беше станала стандартно начало на разговор между
непознати и постоянен фонов шум по улиците: „Чух, че той я убил по време на секс…. Аз
пък чух, че преди това. Дръдж каза, че я удушил. Не, застрелял я.“
През цялата седмица в света сякаш не се случваше нищо друго освен тези две убийства.
Наблюдавах как легендата за прикритие на „Групата Дейвис“ постепенно се установява
като реалност в съзнанието на милиони хора и в устата на самия президент. Всички по-
ранни доказателства сочеха към убийство и самоубийство. Хенри се беше погрижил за
всяко доказателство, което противоречеше на измислицата му. Сигурно се беше добрал до
човека, с когото съдията бе разговарял в записа. Не можех да си представя какво влияние и
какъв брой задкулисни сделки и прошепнати заплахи изисква подобно начинание.
А аз мислех да разоблича човека, който стоеше зад всичко това? Никакъв шанс.
Неизбежният въпрос, който ме притискаше отвсякъде като дълбока вода, беше кой уби
Малкълм Хаскинс и Ирина Драгович. Донякъде съумявах да се придържам към обичайната
си установена практика, докато натискът се засилваше, но накрая изпитах желание да
застана пред Белия дом като маниаците с плакати и да крещя истината, докато ченгетата ме
приберат.
* * *
Ани усещаше, че нещо не е наред. Тя ме помоли да се разходим вечерта, след като
разговарях с баща си, за да ме измъкне от хилядите оправдания — работа, имейли,
телефонни обаждания — които използвах, за да не говоря за онова, което ме измъчваше.
Минахме покрай „Адамс Морган“. Отклоних се от маршрута ни, за да избегна Калорама и
сградата на „Групата Дейвис“.
Спряхме на моста „Дюк Елингтън“, лента от варовик, простираща се над парка „Рок
Крийк“.
— Какво всъщност се случи в събота, Майк?
Предполагам, че призрачният ми вид след убийствата беше достатъчен, за да я накара
да не любопитства. Сега обаче разбрах, че търпението й се е изчерпало.
— Пострадаха хора. Опитах се да го предотвратя, но не успях.
Ани наблюдаваше как облаците се носят над голямата колкото нокът луна.
— Хаскинс.
Не отговорих.
— Не си сам, Майк. Кажи ми какво да направя, за да ти помогна.
— Искам само да си до мен. Това е достатъчно.
Заслушах се в ромоленето на водата над скалите долу и се хванах за перилата. Очите на
Ани останаха приковани в мен.
— Случи се нещо много лошо. Аз съм виновен донякъде. И ще го поправя. Ще открия
истината дори ако това означава да тръгна срещу Хенри Дейвис.
Тя се доближи до мен и потърка гърба ми.
— Виж — рекох, — ще ти задам един тъп въпрос, защото не знам какво ще излезе от
цялата бъркотия накрая. Тревожа се, защото обърках нещата с „Групата Дейвис“, с
работата, и това може да изложи на риск кариерата ми, къщата и може би мен и теб. Ще
бъдеш ли с мен, ако накрая не ми остане нищо?
* * *
Ани ме гледаше гневно, скръстила ръце. Не исках да я карам да избира между мен и
„Групата Дейвис“, защото не бях сигурен дали ще спечеля. Тя може би се интересуваше от
мен само защото бях нова изгряваща звезда в „Групата Дейвис“. Вероятно Хенри беше
замислил връзката ни — кабинетите близо един до друг и еднаквите задачи. Ани
прекарваше много време насаме с него в кабинета му. Беше ли безумие да мисля, че той е
свързал жената, която му беше дясна ръка, с мен, за да ме държи под око? Знам ли. Но
като имах предвид какво огромно влияние има Дейвис, това не беше толкова невероятно.
Не. Прогоних мисълта от главата си. Напрежението и страхът ми се отразяваха.
— Забрави, че те попитах.
— Въпросът ти наистина беше глупав, Майк, защото знаеш, че ще бъда с теб.
Ани разтвори ръце и ме прегърна.
Въпросът ми беше тъп не защото истината беше очевидна, а защото отговорът й не ми
каза нищо. Беше същото, когато Маркъс и Дейвис ме попитаха дали ще съдействам на
легендата им за прикритие. Отговорът на Ани можеше да бъде само един — дали ще бъде
с мен или не.
Истината или някоя лъжа. Не ми пукаше, но се почувствах добре, когато я чух да го
казва.
Смятах да говоря с полицията, но не защото мислех, че това е правилният ход.
Всъщност бях убеден, че стремглаво съм се отправил към свят на болка. Притежавах
опасна информация. Никоя тайна не оставаше скрита за дълго от Хенри и предпочитах аз
да го погна, отколкото да чакам той да погне мен.
Деветнайсета глава
Хенри беше намекнал, че ще ме наблюдава, но да се измъкна от преследвачи, реални
или въображаеми, се оказа най-лесната част. Районът около Деветнайсета улица и Ел Сейнт
Ню Йорк е построен като лабиринт в три измерения — просторни остъклени
административни сгради, задни улички, еднопосочни улици и подземни гаражи с по четири
изхода. Едва не се изгубих.
Трудната част беше да намеря работещ уличен телефон. Най-после открих един изцапан
с мазнина телефон пред гръцки магазин за деликатеси. Обадих се на официалния номер на
столичната полиция и ги помолих да ме свържат с детектив Ривера само за да се уверя, че
той е такъв, за какъвто се представи.
Никой не отговори. Оставих съобщение на гласовата поща. Казах, че искам да говорим
на безопасно място при положение, че той докаже самоличността си и покаже добра воля.
Добавих адрес в „Хотмейл“ и парола. Щях да му оставям съобщения в папката „Чернови“,
без да ги изпращам, и Ривера можеше да прави същото, за да се свърже с мен. Бях прочел
статия, че терористи използват този метод за комуникации, затова реших, че щом е добър
за талибаните, имам шанс да избегна електронните шпиони, които Хенри евентуално ми
беше поставил.
Щом се обадих на Ривера, засилващото се гадене, което изпитвах през последните
няколко седмици, премина почти незабавно. Страхът беше в очакването. Колкото и
безумен да беше планът ми, след като вече действах срещу Хенри Дейвис, аз почувствах
почти маниакално облекчение.
Не можех да понасям да гледам лъжите за двете убийства, които се разпространяваха
по новините, но в онзи ден историята се промени. С нарастващо задоволство наблюдавах
как добре скалъпеният разказ на Хенри за убийствата — обсебеният Хаскинс е убил Ирина
и се самоубил — се изнася на първата страница във всички вестници.
С разглеждането под лупа, съпровождащо случай като този — ФБР беше повикано да
разследва смъртта на двамата във Фокиър Каунти — Хенри със сигурност не можеше да
скрие факта, че са убити. Източници на Си Ен Ен изказваха предположения, че може би не
е убийство и самоубийство. Други слухове твърдяха, че полицията издирва стрелец, който
все още е на свобода.
Новините само затвърждаваха увереността ми. Част от силата на Хенри беше
публичният облик, че е всемогъщ и вездесъщ, който той внушаваше, и че може да върти
на малкия си пръст, когото поиска, колкото и да е властен, и да преобрази света, както
смята за добре. Добре съчиненият разказ на Маркъс и Дейвис за убийствата ставаше все
по-объркан и аз можех да се отпусна малко, когато разбрах, че дори тяхната власт има
граници. Вярно, те бяха подкупили няколко местни ченгета, но цялото ФБР? Я стига. Бях
се обадил на когото трябва.
Продължих да ходя на работа. В осем без петнайсет онази вечер все още работех в
юридическата библиотека на първия етаж. Четях, търсейки информация за Радо Драгович
и Закона за чуждестранните престъпници. Обикновено по това време в сградата нямаше
никого, но неочаквано чух шум във фоайето.
Качих се по стъпалата, следвайки шума. Отворих вратата на третия етаж и видях
няколко детективи, които вървяха с гръб към мен към кабинетите на Маркъс и Дейвис.
Сдържах усмивката си. Дотук с всемогъществото. Дали ченгетата бяха разбрали
толкова бързо каква е ролята на Хенри в убийствата? Едва ли не бях разочарован. Очаквах
малко по-заплетена игра.
Хенри Дейвис скоро излезе от кабинета си да посрещне детективите. Скрих се на
стълбището, за да не ме видят. Хенри нямаше вида на човек, когото арестуват.
Когато надникнах на втория етаж, където се намираше моят кабинет, започнах да
схващам какво става. През прозорците видях проблясващи светлини на много полицейски
коли. Тръгнах по един заден коридор и зърнах Хенри, който водеше детективите към
кабинета ми. Друго ченге застана на пост до главното стълбище. Няколко се скупчиха
около вратата на кабинета ми.
Прегледах новините на блекбърито си. Не се наложи да търся дълго. Във всеки сайт
имаше големи заглавия. Бях излязъл на цирковата арена.
Не бяха публикували името ми, но според различни официални лица, близки до
разследването, полицията стеснявала кръга около „въпросния човек“ в случая с убийствата
на съдията Малкълм Хаскинс и Ирина Драгович. Хенри ми беше казал, че ще разбере
следващия ми ход, преди аз да се усетя. Сигурно някак беше разбрал, че действам срещу
него. Беше ли ме набедил като убиец?
Измъкването от ченгета беше една от специалностите ми. Един бивш мой приятел,
крадец, когото всички наричаха Усмивката, беше зарязал взломните кражби в жилища, за
да стане „промъкващ се в офиси“. И утрои печалбата си от кражбите. Ще се изумите какви
коне с капаци са хората на работните си места. Усмивката си избираше някоя
административна сграда и влизаше безпрепятствено, облечен в що-годе свестни дрехи, без
да го питат къде отива. Взимаше по един-два лаптопа и чаша кафе от служебното барче и
после излизаше, като махваше с ръка на пазача.
Ченгетата все още не бяха нахлули навсякъде в сградата на „Групата Дейвис“.
Основавайки се на опита на приятеля ми, аз се надявах, че никой няма да забележи как
добре облеченият млад мъж, заподозрян в две убийства, пълзи върху мокета между по-
малко използваните преградени кабинети.
Промъкнах се петнайсетина метра, покрай незает кабинет и човек със слушалки в
ушите, който леко се поклащаше на стола си, и после покрай бюрото на асистентка на
началник. Позицията ми ме изправи очи в очи с малка колекция от обувки с високи
токчета, които Джен, друг старши сътрудник, държеше под бюрото си. Тя идваше с
маратонки тук и се преобуваше.
Пристигнаха още ченгета и когато ги забелязах да стоят на пост до мъжката тоалетна и
главното стълбище, се убедих, че пазят изходите. И тогава ми хрумна нещо. Вероятно
щеше да бъде прекалено великодушно да го нарека план, но имах само него.
Изпълзях през малко използвана зала за конференции, минах покрай две ченгета,
застанали на пост, и влязох в женската тоалетна. Имаше само три жени старши сътрудници
— „Групата Дейвис“ беше мъжки клуб — и те, изглежда, си бяха тръгнали, затова имаше
вероятност да съм сам там. Всички ченгета бяха мъже. Реших да ги изчакам в женската
тоалетна, издокаран с шикозните патъци „Джими Чу“, които грабнах под бюрото на Джен.
Това определено не беше толкова лошо, отколкото да се натреса в ръцете на ченгетата,
но женската тоалетна беше нещо друго. Вътре имаше цветя, канапе и списания. Направо се
почувствах дискриминиран. Взех „Марта Стюарт Ливинг“ и влязох в крайната кабинка.
Номерът ми, изглежда, щеше да мине. Седях необезпокояван един час, докато
полицаите претърсваха сградата. И после едно от ченгетата събра кураж да провери
дамската тоалетна. Надявах се, че няма да се стигне дотам, но наблъсках крака в
протестиращите, скърцащи кожени обувки, разкъсвайки няколко шева.
Зарадвах се, че съм взел обувките, защото ченгето започна да отваря вратите една по
една. Ако се бях качил на тоалетната чиния, той щеше да ме намери веднага щом видеше
заключена врата без крака зад нея.
Щом полицаят стигна до моята врата, аз се прокашлях деликатно.
— Извинете — каза ченгето.
Чух, че се приближава и после леко пъшкане, когато вероятно се наведе да провери
дали има крака. Придърпах надолу панталоните си, за да покрия стъпалата си, и мисля, че
умело успях да имитирам нежния пол от глезените надолу.
Ченгето отмина и най-после си позволих да си поема дъх, когато вратата се затвори. Не
беше „Изкуплението Шоушенк“, но успях.
* * *
И после чух разговор в коридора. Вратата отново се отвори и по плочките на
тоалетната се разнесоха стъпки. Лошо.
Един час е дълъг престой в тоалетната и през това време осъзнах две неща. Първо,
докато четях списанието „Марта“, разбрах, че трябва да подредя чекмеджетата с боклуците
си, и второ, и по-важното, че да ме набедят за двете убийства, изобщо не е лошо. Вярно,
във Вирджиния все още имаше смъртно наказание и го прилагаха. Аз обаче се опитвах да
бъда оптимист и истината беше, че сега вече нямах какво да губя. На чиновнически жаргон
маргиналната цена на бъдещите ми престъпления беше нула. Можех да отида в града, да се
отдам на престъпните импулси, които потисках от десет години, и пак нямаше да бъда
наказан повече, отколкото сега, защото след като Маркъс и Дейвис се бяха прицелили в
мен, песента ми беше изпята.
И така, когато ченгето се върна в тоалетната, пулсът ми се учести от страх, но преди
всичко се чувствах освободен. Вече нямаше да се крия и да чакам. Когато той подаде глава
под вратата, аз видях в него лицето на ченгето, което бе блъснало пубертетския ми нос в
рамката на вратата, сложи ми белезници и ме бутна на задната седалка на патрулната кола,
а после се ухили и рече: „Опа!“ Видях лицето на униформения боклук, който се появи една
сутрин, когато бях на дванайсет, и отведе баща ми. Видях лицето на надзирателя с големия
корем в стаята за посещения в „Алънуд“, който когато майка ми, станала кожа и кости от
рака, понечи да хване ръката на баща ми, изрева: „Не се докосвайте.“
Ченгето надзърна под вратата на тоалетната, усмихна се и каза:
— Хубави чепици, задник.
Ритнах го и го настъпих по слепоочието, преди той да успее да бръкне в кобура си.
Главата му се удари в мраморните плочки и тялото му се свлече като одеяло на пода. В
мен се отпуши цял живот на омраза. А може би просто бях чувствителен заради обувките
си.
Закопчах го с белезници за кабинката и огледах коридора. За щастие изпадналото в
безсъзнание ченге в женската тоалетна наблюдаваше и задното стълбище. Хукнах надолу
по стъпалата и стигнах до подземния гараж, без да ме види някой.
Предположих, че разузнаването на ченгето в тоалетната беше последно отчаяно усилие.
Пред сградата все още имаше няколко патрулни коли и полицаи, но не бяха толкова много
като преди.
Някои може би видяха потеглящия микробус на фирмата за почистване, но вероятно не
забелязаха, когато спря на знака СТОП и от задната му част изскочи сянка и побягна към
парка „Рок Крийк“. Това бях аз.
Бях се измъкнал, но всяко ченге във Вашингтон щеше да ме търси.
За мой късмет „Рок Крийк“ се простира през Северозападен Вашингтон и се свързва с
други паркове, които минават през Джорджтаун и околните квартали.
Често бях тичал в парка и го познавах добре. Два пъти по-голям е от Сентръл Парк и
има много повече горички, пълни със скрити лагери на бездомници и един Бог знае какво
още. Реших, че щом там в продължение на една година лежа неоткрит трупът на Чандра
Леви3, аз имам най-малко няколко дни свобода. Бях сигурен, че онези, които ме търсят,
вече са ходили в къщата ми, но може би не са били в апартамента на Ани.
Тръгнах по пътеките към Военноморската обсерватория и после по Уисконсин Авеню и
се насочих към парка „Арчибалд-Глоувър“. Всяко изшумоляване на клонка или стресната
миеща мечка ме караше да подскачам, но мракът завладяваше съзнанието ми с древни,
първични страхове, облекчение от реалните опасности, които ме чакаха в големия град.
Отидох по заобиколен маршрут в квартала на Ани. Потърсих знаци за наблюдение, но
не открих нищо. Тя живееше в апартамент на втория етаж в къща. Без да рискувам да ме
видят от улицата, аз се покатерих по дървената веранда отзад и се прехвърлих през
перилата.
Ани седеше на дивана, облечена в широка памучна блуза и долнище на пижама. Пиеше
чай и четеше. Можех да я гледам часове.
Опитах се да привлека вниманието й, без да я уплаша. Почуках леко по стъклото и
казах:
— Хей, Ани. Аз съм.
Тя не се стресна. Остави книгата на страничната облегалка на дивана, отиде в кухнята и
взе трийсет и пет сантиметровия готварски нож „Вюстхоф“, който й бях подарил за
Коледа. Хвана го като чук и без да се бои, запристъпва странично към вратата.
Боже, обичах тази жена.
— Майк? — попита Ани.
— Да, аз съм.
— Господи! — възкликна тя и отвори вратата. — Едва не те убих.
— Напоследък не ми върви.
Ани остави ножа на масата, прегърна ме и ме притисна до себе си.
— Какво става, по дяволите? — попита тя. — Видя ли новините? За теб ли говорят?
Заподозрян ли си?
Телевизорът беше включен без звук. Неустоимата новинарска стръв за убийствата във
вилата беше станала още по-пикантна. Сега съобщаваха, че причината за убийствата е
любовен триъгълник. Предполагаше се, че убиецът е ревнив преследвач на Ирина, който
сега бяга и се крие. Изумих се, че все още не показват снимката ми по всеки канал.
— Не вярвай на нито една дума от това — казах.
— Добре ли си?
— Да.
— Какво става?
— Спомняш ли си, когато ти казах, че ще се помъча да оправя нещата? И че цялата
история има нещо общо с Хаскинс? Е, Дейвис стои зад убийствата. Знам, че е така, и щях
да се обадя на полицията. Дейвис ме предупреди да играя по свирката му и че не разбирам
каква цена ще платя. Той имаше предвид, че ще ме натопи. Всичко, което виждаш по
телевизията, е лъжа. Дейвис е в дъното.
— Но как го е режисирал? Замесени са много хора.
— Той притежава този град, Ани. Изнудване, принуда — един по един Дейвис е сложил
в джоба си всеки играч във Вашингтон. Хаскинс е бил перлата в короната — Върховния
съд. — Думите ми звучаха като несвързано бръщолевене на откачалка на тема теория на
конспирацията.
Ани отстъпи назад и скръсти ръце.
— Съобщиха, че в „Групата Дейвис“ се е случило нещо. Бил нападнат полицай.
— Трябваше да се измъкна оттам, Ани. Хенри контролира ченгетата. Видях с очите си.
Разбирах, че я изгубвам. Какво щях да си помисля аз, ако ролите ни бяха разменени и
ако тя беше заложничка на това безумие и стъпваше по главите на ченгета? Аз бях само
син на мошеник, който за пореден път правеше нещо, за което не беше подготвен, и
измамата бавно се разкриваше, защото се бях застоял твърде дълго и бях станал твърде
алчен.
— Влошаваш нещата, като бягаш, Майк. Какво ще си помислят хората?
— Не мога да се предам, Ани. Хенри може да повлияе на всеки.
През предния прозорец на апартамента блеснаха фарове. Приближих се и погледнах.
Беше мерцедесът на Маркъс. Двамата с Хенри Дейвис слязоха от колата.
Хенри можеше да повлияе на всеки. Отместих очи и погледнах Ани.
— Каза ли им какво си говорихме за онази нощ и че смятам да им попреча?
— Не, Майк. — Тя се дръпна назад и отвори широко очи. Видях, че се страхува.
Любовната история с Ани беше много лесна. Като се замислих за развитието й, аз
съзрях пръста на Хенри в цялата работа — даде ми кабинет близо до нейния на втория
етаж и привлече вниманието ми към нея на коледното празненство на фирмата. Един
господ знаеше какви други номера беше използвал, за да ни събере.
Набеждаването ми за убийствата сигурно му беше отнело известно време и вероятно бе
започнало, преди да се обадя на Ривера тази сутрин. Предишната вечер бях казал на Ани,
че ще й обясня всичко. Никой не знаеше повече от нея — че ще се обърна към властите и
че знам истината за смъртта на Хаскинс. Сигурно беше казала на Хенри и Маркъс. Беше ли
постановка връзката ни с нея — съблазнителна примамка? Всичко ли беше режисирано от
самото начало, за да може Хенри да ме шпионира и контролира? Това ли искаше да каже,
когато подметна, че ще разбере, преди да се усетя, ако пропея?
Бях се владял цяла седмица, но усещах, че хладнокръвието ме напуска. Чувствах
същото влечение, тръпката от действието, без да се тревожа за последиците, каквото
изпитвах, преди да поваля в безсъзнание ченгето в тоалетната.
Ани разбра това и погледна към ножа на масата. И тогава осъзнах, че съм я изгубил,
независимо дали тя е казала на Хенри или не, и връзката ни е режисирана или не.
— Престани да бягаш, Майк.
Хенри и Маркъс бяха на предната врата.
— Невинен съм. Това е истината.
— Тогава се предай.
— Не. Истината вече няма значение.
Отворих вратата на верандата и скочих върху меката трева на три и половина метра
долу. Няколко шева се скъсаха в раната на бедрото ми, когато се приземих и хукнах към
тъмната гора.
Двайсета глава
Предателството на Ани, разбира се, ме съсипа, но в известно отношение ме успокои.
Дейвис ме беше натопил, след като бе научил, че ще говоря пред полицията. Ако му беше
казала Ани, тогава информацията не бе изтекла от Ривера. А в момента се нуждаех от
доверие в Ривера.
Откакто станаха убийствата в събота, аз търсех информация за доказателството, което
съдията Хаскинс ми беше дал, преди да го убият. Той ме беше насочил към човек на име
Карл Лангфорд и ми бе написал адреса му. Лангфорд беше единственият човек, който
знаеше как да намери доказателството, свързващо Хенри Дейвис с убийството на
журналиста Хал Пиърсън преди четирийсет години. Единствената причина Лангфорд да е
още жив беше, че Хенри не знаеше тайната му.
Съдията Хаскинс от години се беше опитвал да убеди Лангфорд да му съдейства и да
представи доказателството срещу Хенри чрез законни средства. Не беше успял, но вече не
трябваше да се тревожи за подробности като закони. Проучих как стоят нещата и разбрах,
че Лангфорд е в Сарасота. Нямаше да е трудно да го открия, защото — и тук играта
загрубяваше — той беше мъртъв. Беше получил сърдечен удар през 1996 година.
Ето защо сам не можех да намеря доказателството, за да разоблича Хенри. Трябваше
ми Ривера. Може би той щеше да ми помогне, като подновеше разследването или заедно
сглобяхме късчетата от ребуса какво е знаел Лангфорд. Със сигурност не можех да го
направя без помощ и когато всяко ченге на Източния бряг ме търсеше. Нямах дори дрехи
да се преоблека.
Детектив Ривера ми беше оставил съобщение на адреса в „Хотмейл“. В петък след
убийствата аз му се обадих по мобилния телефон с предплатена карта, който си купих. Той
ми каза, че съм главният заподозрян за убийствата в Париж, Вирджиния, и че
самоличността и снимката ми са изпратени на всички правораздавателни органи.
Първото, което поисках да знам, беше защо едно вашингтонско ченге разследва случая
на политическа корупция.
— Дейвис върши много мръсна работа във Вашингтон — отвърна Ривера. —
Навсякъде има източници, от платени портиери и управители на ресторанти до
съдържателки на публични домове и доставчици на всяка друга форма на шикозни пороци.
Това привлече интереса ми към него. Отдавна бих го прехвърлил по-нагоре към
федералните власти, но научих, че Дейвис има повече подкупени хора по върховете,
отколкото по улицата. Разполагам с доверени хора, на които мога да поверя случая, но
първо трябва да знам колко убедително е доказателството, което имаш срещу него.
Ривера продължи да ме притиска да му кажа какво знам за Хенри и подробностите за
убийството. Разбира се, бях предпазлив. Когато представителите на закона са убедени, че
си маниак убиец, който обича да носи женски обувки, се радваш да чуеш някой да казва:
„Знам, че си невинен, Майк. Ще ти помогна да се измъкнеш от кашата. Говорих с няколко
души от ФБР, хора, в които съм сигурен. Те искат да те призоват като свидетел срещу
Дейвис.“
Записах на касетофон разговора ни и обсъждането на подозренията му към Хенри и му
казах, че ще ги запазя като застраховка. Бях сигурен, че медиите ще ги лапнат в беса си
около смъртта на Хаскинс и моето бягство.
* * *
Никога не прави онова, което очакват от теб. Това е първото правило на бягството и
криенето от закона.
Казах на Ривера да се срещнем на другия ден пред гардеробната в Западното крило на
Националната художествена галерия. Това е класическата половина на музея, вдъхновена
от Пантеона сграда, с огромни зали, колони и куполи, проектирана от създателя на
паметника на Джеферсън. Те очакваха точно това от човек като мен, развълнуван от
първата си среща с момчетата в синьо.
С Ривера трябваше да се срещнем в три и половина следобед и затова бях в Източната
сграда — остри ъгли, розов мрамор и съвременно изкуство — на горния етаж. Оттам ясно
се виждаха атриумът и всички изходи. В двете сгради имаше детектори за метал и всички
неканени гости — ченгетата или Маркъс — трябваше да бъдат невъоръжени. Поне така се
надявах.
Извадих предплатения телефон и се обадих на гардеробиерката в Западното крило.
Милата дама, която отговори, изслуша историята ми на изгубил се турист и потърси
Ривера сред хората наоколо. Той беше там, точно навреме.
— Синът ви е в Източната сграда — чух я да му казва. — При инсталацията на Флавин.
Намира се на последния етаж. Търсете място с много крушки за осветление.
Тя беше права за това. Зад мен имаше тунел, направен от флуоресцентни тръбички във
всички цветове на спектъра. Минаването през него беше като невероятния свят във
фабриката на У или Уонка.
Чаках и наблюдавах. Ако Ривера ми готвеше клопка, имах по-добра възможност да
забележа засадата сега, докато той и съучастниците му бързат във вътрешния двор от
Западното към Източното крило.
Националната галерия беше задължителна спирка по маратона на туристите и сред
екскурзиантите, отегчените тийнейджъри и щастливо правещите снимки азиатски групи
съзрях Ривера. Изглежда, нямаше компания, въпреки че това можеше да означава, че са
опитни и са останали незабелязани.
— Какво ти се е случило, по дяволите? — попита той, щом ме откри в края на
художествената инсталация. На носа ми имаше марля и носех слънчеви очила.
— Нищо — отвърнах.
— Идеята не е лоша.
Не можех да се разхождам из Вашингтон със скиорска маска, за да не ме познаят
ченгетата, но марлята вършеше работа. По-голямата част на лицето ми беше скрита и
хората мислеха, че съм си счупил носа или съм го завирал някъде.
— Е, какво имаш срещу Дейвис? — попита той.
— Бях свидетел как лейтенантът му Уилям Маркъс уби двама души.
— Ти каза, че имаш доказателство.
— Необходим ми е имунитет. Сделка с федералните власти. Гаранции, че обвиненията в
убийство срещу мен ще бъдат снети.
— Нещата не изглеждат добре за теб, Майк. Видял те е собственик на магазин в Париж,
Вирджиния. Казал е, че си следил Хаскинс в нощта на убийството. Приятелчето ти Ерик
Уокър каза, че ти си си падал по Ирина и си разпитвал за сексуалните й навици. Профилът
на преследвача съвпада с покупките, които си направил, особено проследяващите
устройства. Едното е било намерено на няколко километра от местопрестъплението. И
номерът с женските обувки, и закопчаването с белезници на ченгето в дамската тоалетна…
— Той изцъка с език. — Не изглеждат добре. Сега знам достатъчно за начина, по който
действа Дейвис, и ми е ясно, че има голяма вероятност той да е в дъното на всичко, но
тъпите ченгета като мен предпочитат лесни случаи. Битката да изчистя името е трудна и
нямам намерение да се правя на мъченик. С какво разполагаш? Колкото по-убедително е
доказателството, толкова по-малко ще бъде само твоята дума срещу неговата.
— Как? — попитах.
От Хоскинс знаех, че Лангфорд е скрил някъде пряко доказателство, което уличава
Хенри Дейвис за убийството на репортера, но не го споменах пред Ривера. Към
антипатията ми към ченгетата се прибавяше и нещо, което не ми харесваше. Той се потеше
леко, но това ясно се виждаше на ярката червена и лилава светлина на флуоресцентните
лампи. Исках да го подразня и изтормозя още малко.
— Хаскинс каза ли ти нещо? — попита той. — Даде ли ти нещо?
Съсредоточих се върху въпроса и продължих да мълча. Исках Ривера да говори и да
каже повече, отколкото трябва.
— Някакво доказателство, което можем да използваме срещу Хенри?
Бях сигурен, че той е добро ченге — упорито и нелюбопитно, но Ривера беше лош
измамник. Тънкостта в повечето измами е да не споменаваш онова, което отчаяно искаш.
Трябва да криеш алчността си и дори да отидеш толкова далеч, че да откажеш, когато
мишената ти предложи предмета, който се опитваш да откраднеш, и да продължиш,
докато накараш жертвата буквално да те моли да го вземеш. В мига, в който попиташ за
въпросния предмет — часовник, портфейл и други, — поискаш го и покажеш алчността
си, проваляш всичко. Хората го надушват и играта свършва. И в момента Ривера
демонстрира алчността си.
— Не — отвърнах. — Нищо.
Отстъпих встрани и реших да се махна оттам.
Детективът вдигна ръка и прокара пръст по дясната си вежда. Човекът беше
невъзмутим като статуя, точно обратното на нервен. Не трябваше да използва този сигнал,
защото не изглеждаше естествено. И за да влоши нещата още повече, Ривера погледна към
адресанта на жеста, докато го правеше — бегъл поглед, но красноречив.
Без да пророня нито дума, аз бързо тръгнах в противоположната посока.
— Трябва да проверя нещо — рекох. — Ще се видим отзад.
— Какво? — Ривера хукна след мен.
По време на целия разговор той се беше съсредоточил върху единственото нещо, което
искаше Хенри — доказателството, към което ме беше насочил Хаскинс. Малко или повече
детективът беше пропуснал подробностите около двойното убийство, които би трябвало
да бъдат приоритет за него. Освен това беше сигурен, че аз не само съм бил във вилата, но
и че съм прекарал известно време насаме със съдията. Не му го бях казвал. Може би
страдах от параноя, но всичко в поведението му миришеше на гнило. Смятах да се
разкарам оттам.
Мислех, че умея да разпознавам агентите под прикритие, но очевидно не и днес. Докато
вървях, се появиха подкрепленията на Ривера. В един момент беше студент, после
пенсионер, след това турист и в следващия се събраха няколко мъже, които очевидно
работеха с детектива, наблюдаваха ме и знаеха какво правят. Смяната на сградите може и
да ми беше спечелила малко време и да ги бе отклонила от плана им, но сега те бързо ме
обграждаха.
Досегашният ми опит да се бия беше, докато съм пиян. В резултат на това научените
уроци са малко мъгляви. Независимо от всичко аз знаех две неща, които в повечето случаи
ме бяха спасявали от пребиване.
Първо, докато бягах от Ривера, един тип с къси панталони и бейзболна шапка изскочи
иззад ъгъла и се опита да ме хване за яката. Отскубнах се, сграбчих китката му и извих
дясната му ръка зад гърба. От личен опит знаех, че това боли адски, особено когато
завъртях лакътя му в противоположната посока и усуках сухожилията в рамото като
парцал за миене на чинии. Като повечето други главорези, които се приближаваха към мен,
мъжът имаше двайсет и пет килограма превъзходство, затова този подмолен, коварен ход
беше единствената ми надежда. Щом той загуби равновесие, аз опрях хълбока си близо до
центъра му на гравитация, и го хвърлих през рамо.
Бих желал да се възползвам от възможността да поднеса най-искрените си извинения на
господин Дан Флавин за щетите върху тръбичките му. Не исках да запратя нападателя
натам, но трябва да призная, че дъждът от парчета стъкло и искри, когато
седемкилограмовата стена от лампи рухна, беше доста зрелищен.
Стигнах до етажа с атриума и видях, че съм хванат в капан. На всички изходи имаше
постове. Нещо в тези мъже, смъртоносната им компетентност, ме убеди, че са агенти на
Маркъс, а не ченгета. Вероятно само усложнявах нещата за себе си, като се съпротивлявах
и ги ядосвах, без да имам възможност да се измъкна оттам. След преживяната седмица
обаче — от убийствата бяха изминали седем дни — нямаше нищо по-удовлетворяващо от
необузданото насилие.
Докато се плъзгах около скулптура на Ричард Сера — огромни стоманени плоскости,
наклонени под невъзможни ъгли, — се натъкнах на самия Маркъс. Той внезапно се появи
до мен, сграбчи ръката ми и я изви много по-успешно, отколкото аз бях направил с
приятеля му. В ръката му присветна тазер. Той ми заповяда да тръгна с него и да си спестя
болката.
Тъй като вече бях използвал единия от двата си хода, това беше по-умно. Подметката
на обувката ми имаше твърд ръб. Охлузих пищяла на Маркъс, завършвайки със силно
настъпване, което изкълчи глезена му с изпукване.
Той охлаби хватката си за част от секундата и аз успях да отстъпя половин крачка
встрани, но после Маркъс отново хвана китката ми и я изви пред тялото ми. Завъртях се, за
да не се разкъса рамото ми, но гърбът ми се удари в студената стомана на скулптурата на
Сера. Сега Маркъс беше с лице към мен и засилваше натиска. Другата му ръка доближи до
лицето ми тазера, който изпусна синя дъга на два и половина сантиметра от окото ми.
Блъснах го със свободната си ръка. Хватката му върху китката ми го постави в такава
позиция, че ръката му с електрошоковото оръжие се изви под неудобен ъгъл към тялото
ми. Не можех да се измъкна, но можех да избегна поразяването с електричество, така че
положението беше патово.
След няколко секунди Маркъс леко наклони глава и погледна скулптурата. Не можеше
да стигне до тялото ми, но и не му беше необходимо. В гърба ми беше опряна висока два и
половина метра метална плоскост, която щеше да му свърши чудесна работа. Вече бях
използвал и двата си хода, така че нямах късмет. Маркъс допря тазера до стоманата и
изстреля малки сини дъги.
Изкрещях всички ругатни, които знаех. Той ме държа прикован върху плоскостта
четири секунди, а после се свлякох на пода. Маркъс ми пуска електрошокове още пет
секунди. Пред очите ми се спусна мъгла, макар че ясно си спомням, че усещах как
мускулите ми се свиват от електричеството и се опитват да се откъснат от костта, а после
Ривера показа значката си и каза:
— Столична полиция. Моля, разчистете района, направете път.
Маркъс ме извлече навън през страничен изход и ме хвърли на задната седалка на голям
автомобил.
Двайсет и първа глава
Прострян на задната седалка, аз виждах само клони на дървета, които удряха в стъклата
на колата. Едва се бях съвзел, когато се отклонихме от шосето и се насочихме към бетонен
тунел, проправен в хълмисто възвишение. Бавно се отвори стоманена врата и автомобилът
влезе вътре.
Спряхме. Маркъс изви окованите ми в белезници китки високо зад гърба ми и ме
поведе в подземен гараж към тежка врата. Той спря на шест-седем метра от нея и погледна
нагоре към черна камера, монтирана на тавана. Секунда по-късно вратата се отвори.
— Трябва ми записа с Кларк — каза Маркъс на мъжа вътре, който беше висок метър
деветдесет и пет и сигурно тежеше сто седемдесет и пет килограма. Човекът отпи глътка от
седемстотинмилилитрова бутилка „Маунтън Дю“ и ни махна с ръка да влезем. Познах го
след секунда. Беше Джералд, шефът на отдел „Информационни технологии“ в „Групата
Дейвис“. Той ни заведе в стая, осветена само от сивосинкавия блясък на дузина
компютърни монитори, които заемаха цяла стена.
Някои монитори показваха кадри, каквито очакваш да видиш в охранителен офис —
коридори, кабинети, изходи. Съзрях дори Пег, касиерката, притиснала бутилка с минерална
вода до шията си. Други образи обаче ме обезпокоиха — жена, която сгъваше пране в
семейна стая, докато около нея играеха дечица; лице на мъж в едър план, безизразно
втренчено малко вдясно от камерата.
Джералд даде на Маркъс диск. Върнахме се в коридора и изкачихме три реда бетонни
стъпала. Завихме и минахме покрай сивата врата на сейф „Сарджънт и Грийнлийф“ с
биометрична система за влизане. Маркъс бутна врата в дъното на коридора. Нахлу
слънчева светлина, която ме заслепи за момент. Щом очите ми се приспособиха, видях
Хенри Дейвис, усмихнат широко.
— Добре дошъл отново — каза той.
С Маркъс влязохме в ъгловия му кабинет, скрит зад стена с ламперия зад бюрото му.
Намирахме се на върха на сградата на „Групата Дейвис“. Всичко, което бях видял дотогава,
беше тайна пристройка, простираща се навътре в хълма зад нея.
— Маги — рече Хенри през отворените врати на апартамента си. Асистентката му —
жената, от която бях взел касетата със записа в Колумбия — подаде глава вътре. — Някой
иска ли нещо? Кафе? Газирана вода?
Тя огледа стаята, Маркъс, Дейвис и накрая мен. Окованите ми в белезници ръце бяха
зад гърба ми. От носа ми висеше смешната марля, а на врата ми имаше увеличаващо се
червено петно, където Маркъс ме беше изпържил с тазера. Хенри имаше няколко
асистентки, но Маргарет му беше секретарка от десетилетия. Тя сигурно беше посветена в
играта, защото изобщо не изглеждаше развълнувана от състоянието ми.
— Вода — отвърнах.
— Аз ще пия кока-кола „Роял Краун“ — рече Хенри.
— За мен нищо, благодаря — обади се Маркъс.
Маргарет се върна след минута с поръчките и остави висока чаша с леденостудена вода
пред мен, на масата за конференции в кабинета на Хенри. Типична ситуация за делова
среща със заложник.
— Защо не свалиш белезниците? — обърна се Дейвис към Маркъс, който ги отключи от
китките ми.
Хенри ми направи знак да седна до масата, където винаги провеждаше срещите си.
Придърпах стол.
— Какво искате от мен? — попитах.
— Нищо сложно — отговори Дейвис и потупа ръката ми. — Искам да се върнеш при
нас. Вярно, ти се опита да играеш ролята на герой. Вече ти казах, че повечето хора си
мислят, че са честни, докато не научат, както ти започваш да се учиш, реалната цена на
честността. Не те обвинявам, че тръгна срещу нас. И аз се опитах да направя същото,
когато бях на твоите години. Исках да изместя шефовете си и да заема мястото на върха.
Аз обаче успях — добави. — Виждам много неща от себе си в теб, Майк. Винаги когато
някой — а тук има само неколцина, които знаят — осъзнае мащаба на усилията ни, първата
му реакция е да избяга или да се помъчи да ни спре. Хората мислят, че се задейства
дълбоко моралната им същност, но всъщност е страх, колебание, липса на воля.
— И каква е целта на усилията ви? — попитах.
— Ти си умно момче. Убеден съм, че вече знаеш. Аз притежавам столицата — заяви
Хенри. — Колекционирам всички властни мъже и жени във Вашингтон като снимки на
бейзболни звезди. Всичко беше много лесно. Можеш да контролираш мъж, ако го хванеш
да изневерява на съпругата си или да взима подкуп от десет хиляди долара. Но вече нищо
не шокира хората. Някой сенатор ще се отметне от изневярата, като даде пресконференция
и един месец ходи на църква. Жалко. Живеем в безнравствени времена. Не харесвам
грубата игра, но тъй като вече почти нищо не шокира никого, трябва да повдигнем залога,
обстоятелствата, при които хващаме в капан мишената. И сега, аз почти съм
правителството, цялата власт без щуротиите, които я съпровождат, когато наистина я
упражняваш. Кой има време за подробности? — Дейвис махна пренебрежително с ръка и
продължи: — Отдавна преследвам тази цел и Хаскинс щеше да бъде последното късче в
картинката. Нещата не минаха точно както ги бях планирал, но съм сигурен, че
заместникът му във Върховния съд ще бъде по-сговорчив. Като служител тук ти се наслади
на плодовете на възгледите ми. Не изглеждаше любопитен откъде идват парите. Не можеш
да избираш и да взимаш, Майк. Време е да се включиш в мръсната работа.
— Ами ако откажа?
Хенри се подсмихна.
— Виждам, че все още си малко объркан. Отказът не е възможност за избор. Въпросът
не е дали ще откажеш, или ще приемеш. В един момент ще се молиш да се върнеш тук.
Всеки се пречупва. — Той погледна Маркъс, който се втренчи в краката си.
Запитах се с какво ли го държи Хенри от десетилетия.
— Единственият въпрос е колко натиск е необходимо да приложим.
— Например да ме убиете?
На лицето му се изписа разочарование.
— Отначало всички мислят така. Това показва липса на творческо въображение. От
всички страхове много по-лесно е да победиш мисълта за смъртта. Повечето хора не го
признават, но биха предпочели смъртта пред предателството, неловкото положение и
болката на любимите си. Вероятно дори и пред възможността да говорят публично.
Въпросът е бавно да прилагаш онези… да ги наречем стимули с все по-засилваща се
строгост и да седиш и да чакаш колко дълго ще издържи обектът. Много е интересно.
— И аз докъде съм стигнал?
— Започнахме с малко. Отнемане на работата, самочувствието и доброто име на
човека. Ако най-големият му страх е да не стане престъпник, ние правим така, че светът да
го обвини точно за такъв — перверзник, убиец. След това му отнемаме онова, което обича
най-много. Например Ани.
— Не е съвсем така — възразих. — Щом Ривера ме е предал, тогава не е Ани. Тя ме
познава. Не би повярвала на тъпотиите, които внушавате на ченгетата.
— Защо не можеш да разбереш, Майк? Тук не става въпрос за или — или Ривера, или
Ани. Всеки може да бъде купен. Предупредих те, че Ривера ще те предаде за подходящата
цена. Само не споменах, че ние ще сме купувачите. Знаеш ли защо те предаде Ривера? За
да се сприятели с нас, разбира се, но парите му трябваха да си купи гранитни кухненски
плотове. А пък Ани… — Хенри се обърна към Маркъс: — Пусни записа.
Той сложи диска, който му беше дал Джералд, в лаптопа и го обърна към мен.
Видеозаписът показа Ани, която седеше на стола, на който сега бях аз.
Съдейки по ъгъла, камерата сигурно беше на лавиците с книги. Потърсих я с поглед.
— Няма да я видиш — каза Дейвис.
Догади ми се, като си помислих за записите от наблюдения, които бях видял в
бърлогата на Джералд.
— Следите компютрите и мобилните телефони на всички — отбелязах.
Хенри се усмихна. Той можеше да се включи в камерите на всички електронни
устройства, които получаваха служителите му. Бях виждал Джералд да гледа похотливо
след всяка жена, особено след Ани. Потреперих, когато си помислих какво може да е видял
от личния ми живот.
Дейвис кимна към лаптопа на масата. На кадрите той беше облечен в същите дрехи
както в момента.
— Записът е от сутринта — каза. — Тя сама дойде при нас.
— Мислих за онова, което ми казахте снощи — рече Ани на Хенри и Маркъс на записа.
— Искам да помогна. Когато дойде в апартамента ми, Майк беше ужасен. Страхувам се, че
ще се опита да ме нарани. Вярно ли е онова, което говорят? Опасен ли е?
— Много — отвърна Дейвис.
Тя се вгледа в масата и после отново погледна Хенри.
— Какво да направя, за да ви помогна да го спрете? — попита.
Стиснах юмруци.
— Това са глупости.
Маркъс ми направи знак да мълча.
— Предстои най-хубавото.
— Майк ми каза някои неща за работата, която двамата с Маркъс вършите — продължи
Ани. — Вероятно още не съм имала възможност да оценя цялостния мащаб на работата на
„Групата“. Искам да ви помогна да го намерите и се надявам, че ще ме имате предвид за
възможности в по-деликатните и доходни области на начинанието.
Дейвис застана зад нея и сложи ръце на раменете й.
— Ще направя всичко — добави Ани.
— Копеле! — Скочих към Хенри, Маркъс ме сграбчи, вкопчи пръсти в ръката ми и
прищипа нерв към костта. Болка прониза рамото ми.
Седнах. Той ме наблюдаваше предпазливо, докато се успокоих.
— Виждаш как ще се развият нещата, Майк. Стъпка по стъпка ние усилваме болката.
Това е само началото. В определен момент ще преглътнеш гордостта си и ще отстъпиш.
Ако го направиш сега, ще ти върнем всичко — парите, работата, почтеността, свободата,
живота, който винаги си искал. Спаси себе си и хората, които обичаш. Работи с мен. Какво
ти каза Хаскинс във вилата? Къде е доказателството?
Усмихнах се и Дейвид се вбеси.
— Знам нещо, които ти не знаеш. Това ще те убие.
— Може да убие теб, Майк. Не ставай самодоволен.
— Вярно ли е? Ти ли уби репортера? — попитах.
— Пиърсън ли? — Хенри прокара пръсти по гърлото си, по белега, който за пръв път
забелязах в Харвард. Тихият му глас стана дрезгав. — В онзи ден загубих нещо. Искам да
си го върна. Ти играеш игра, чиито опасности не разбираш, Майк. Говори. Нещата ще
станат грозни, ако мълчиш.
— Ще ме изтезаваш.
— По много начини — отвърна той. — Вероятно имаш някаква глупава представа във
въображението си. Каква?
— Представям си Маркъс с акумулатор на автомобил, свързан с топките ми.
Хенри въздъхна.
— Не трябва да се страхуваш от полицията, Майк. Живот или смъртоносна инжекция
би бил пътят на най-малката съпротива. Ако исках екзотично кръвопролитие, щях да те
дам на Радомир.
— Драгович ли?
— Да. Предполагам, че си бил твърде зает, за да проумееш този детайл. Ти уби
дъщерята на Касапина от Босна.
— Значи наистина е военнопрестъпник?
— Най-големият. Но щом войната свърши, от военен диктатор той стана частник и
започна да учи задочно бизнес в Харвард. Влюби се в онова, което ние наричаме най-
добри практики, и приложи концепцията в сплашването. Прочел в „Икономист“ за
деветнайсетгодишен военен диктатор в Сиера Леоне, който обичал да похапва сърцата на
противниците си. Мислел, че това го прави невидим или непобедим. Радомир видял
синергия между тази тактика и неговия бързо разрастващ се синдикат за трафик на хора.
Поканил на вечеря всички освен един от съперниците си и пред тях изял сърцето на
отсъстващия човек, най-големият му конкурент.
— Сварено и вакуумирано — добави Маркъс.
— Според мен това е малко театрално — рече Хенри, — но върши работа. Драгович
написа подробен анализ на психопатичното насилие. Великият инквизитор Торквемада,
китайската императрица У Зетиан, Саддам Хюсеин — Драгович удари в земята всички
най-добри в тази област. Сега е в Съединените щати и търси човека, който е убил дъщеря
му, теб. Бедно ти е въображението да си представиш какви страдания има предвид.
— Не би рискувал да дойде в Съединените щати, защото може да го съдят и
екстрадират. Затова ме замъкнахте в Колумбия.
— Предположих, че ще се досетиш. Прав си. Само един луд може да рискува
империята си, за да отмъсти за дъщеря, която смяташе за курва. Драгович е интересен
случай. Ние с Маркъс сме добри американски хомо икономикус. Колкото и грозни да
станат нещата, ние винаги отстояваме интересите си. Драгович е по-коварен. Той живее с
кръв и чест. Безразсъден е и откровено казано, досаден, по отношение на обичайните ми
пресмятания. Не може да се сключи сделка с него. Драгович ще рискува всеки цент, който
е спечелил, живота си, всичко, за да те хване. Единственият начин, по който той може да
откупи честта си, е с твоя труп.
— Заплахите няма да имат ефект — рекох. — Хаскинс не ми каза нищо.
— Лесно е да се правиш на корав, Майк. Драгович използва брадва. Ние предпочитаме
скалпел. Наистина ли си готов да рискуваш хората, които обичаш?
— Ани ме напусна. Майка ми е мъртва. Кой остава?
— Доминиън Драйв 5251 — отвърна Дейвис. Адресът на баща ми.
— Човекът, който изостави семейството ми? Какво ти става? Обикновено се подготвяш
добре. Изобщо не ми пука какво ще стане с него. — Отношенията ни с баща ми се бяха
затоплили след освобождаването му от затвора, но Хенри не знаеше това.
— Притежавам целия ти живот, Майк. Ти току-що го откриваш. Затова те избрах в
Харвард. Кажи ми, защо един компетентен финансов измамник като баща ти изведнъж
започва да се интересува от обири? И защо ще обира празна къща?
Изправих се на стола. Цял живот си задавах този въпрос.
— Аз не съм единственият, който е убивал — добави Дейвис.
— За какво говориш?
— Джеймс Пери. — Така се казваше шефът на майка ми. — Той беше мой познат,
добър политически товарен кон, секретар на партията във Вирджиния. — Хенри се надвеси
над мен и ме погледна в очите. — Баща ти го уби.
— Не е възможно — възразих. Татко имаше едно правило — без насилие — и го
втълпяваше на всеки, с когото работеше. Никой не трябва да пострада.
— Не е било обир, Майк. Баща ти е бил в къщата, за да прикрие следите си. Уж си
голям умник, а не си се досетил.
— Защо? — ухилих се презрително.
— Вероятно се е опитвал да защити семейството си — отвърна Дейвис.
В загадъчното си обяснение онази вечер баща ми бе казал същото.
— Пери чукаше майка ти — продължи Хенри. — И кой би го обвинил?
Хвърлих се над масата към Дейвис и Маркъс ме сграбчи за колана. Ритнах го силно в
лицето. Петата ми уцели веждата му. Когато се обърнах да го погледна, видях размазано
движение с периферното си зрение. Изопнатите пръсти на Хенри се забиха в гръкляна ми
като стоманен прът.
Не го очаквах. Не мислех, че той ще си изцапа ръцете. Ударът ме задави мигновено.
Маркъс ме дръпна назад, изви раменете ми и ме окова в белезниците за стола.
Отначало болката в гърлото ми не беше много силна, но чувствах, че нещо се е
разхлабило, сякаш Дейвис беше скъсал част от хрущяла около трахеята ми. Усещах, че се
подува.
— Предполагам, и двамата знаем, че за убийство няма давност — рече Хенри и се
наведе над мен.
— Нищо няма да ви кажа — изхриптях аз. Бавното подуване на гърлото ми беше най-
лошото. Имах чувството, че Дейвис ме души, без да ме докосва с пръст.
— Трахеята ти ще се затвори, Майк.
— Компрометиране и принуда — изграчих и се усмихнах. — Няма да стане, Хенри.
Непредвидени последици. Винаги се обръщат да те ухапят по задника. Ще те пипна.
Дейвис се засмя.
— На всичко, което знаеш, сме те научили ние, Майк. Спестихме само един урок. Вярно
е, че принудата — изнудването, шантажът — наречи го, както искаш, създава лошо име.
Почувствах как трахеята ми се свива и главата ми се замайва.
— Но това е само защото малцина имат необходимата решителност — продължи
Хенри. — Трябва да си готов да изминеш целия път до насилието и убийството.
Стаята се замъгли. Започвах да губя съзнание.
— Баща ти го беше извървял, Майк, но мисля, че на теб не ти стиска.
Дейвис изсипа леда от чашата ми в носната си кърпа, дръпна назад главата ми за косата
и притисна студения компрес до шията ми. Едва съумявах да запазя съзнание, полуудушен.
След минута, която ми се стори цяла вечност, най-после успях да вкарам въздух в
отчаяните си бели дробове.
— Отведи го долу — заповяда Хенри. — И после кажи на Маги да ми донесе чая.
* * *
Заключиха ме в празен кабинет и ми оставиха лед. Лежах на пода, като се опитвах да не
мърдам, и се надявах гърлото ми да се оправи. След час вече можех да си поемам малки
глътки въздух, без да ме боли много.
Пред вратата имаше пазач и знаех, че Джералд е от другата страна на монтираната на
тавана камера и ме наблюдава.
Докато оглеждах кабинета, допрях ръка до стената и усетих леко огъване. По-голямата
част от сградата на „Групата Дейвис“ беше от дъски, мазилка и тухли, но за моите цели все
едно беше от железобетон. Когато обаче бяха разделили вътрешното пространство на
кабинети, сигурно бяха използвали обичайната съвременна конструкция — гипсокартон и
стоманени гвоздеи. Жалко в архитектурно отношение, но добре за мен. Виждах
непрекъснато този вид строителство, особено в рекламите. Някой похарчваше две хиляди
долара за сигурна врата и ключалки и после ги вграждаше в стена, която можеш да
пробиеш с юмрук.
За няколко минути проверих стената и погледнах над вратите и електрическите
ключове, за да разбера какво има зад гипсокартона. Бях се занимавал с дърводелство в
колежа и бях монтирал врати на безмилостното слънце във Флорида.
Изчаквах и заради нараненото си гърло. Нямаше смисъл да бягам, ако щях да припадна
веднага щом се задъхах.
Накрая опрях гръб в стената до рамката на вратата и с лакът пробих гипсокартона. Не
улучих с няколко сантиметра, но пак бях достатъчно близо, за да издърпам кабела от
разпределителната кутия. Исках черната жичка. Черното винаги е шик. Пъхнах я в
ключалката в дръжката на вратата. Другата жичка не ми беше необходима за заземяване,
защото щях да използвам пазача навън.
Шумът сигурно беше привлякъл вниманието му и това беше целта ми. Надявах се да го
поизпотя. Това щеше да увеличи електричеството в тялото му. Дръжката на вратата се
разтресе и после от коридора се чу писък.
Захвърлих черната жичка, разбих с рамо вратата и повалих на земята все още
тресящото се тяло на пазача. Реших, че това е достатъчна отплата за поразяването ми с
тазера в музея. Хванах ръцете на мъжа зад гърба му и пребърках джобовете му. Намерих
пластмасови белезници и връзка ключове. Закопчах китките му и извадих палката от
колана му.
По коридора сякаш панически бягаха диви зверове. От двете му страни имаше празни
кабинети без прозорци и не водеше наникъде. Затръшнах всички врати и се шмугнах в
последната вдясно. Избрах я, защото отвъд стените чух слабото бръмчене на генератор и
горе-долу се ориентирах къде се намирам.
Вярно, бях хванат в капан, но нямаше да позволя да ми попречи етажното
разпределение. Пробих с палката гипсокартона на стената на кабинета и я натиснах надолу,
разкъсвайки един метър процеп. Разрязах още една дупка, успоредна на първата, на
трийсетина сантиметра от нея, и после се проврях през стената. Това беше пожарникарски
номер.
Вмъкнах се в коридора, по който Маркъс ме беше влачил, когато дойдохме, хукнах към
вратата и се върнах в подземния гараж. След като тичах една минута, едва си поемах дъх.
Щракнах бутона за отключване на връзката ключове на пазача, тръгнах по посока на
пиукането и стигнах до последен модел волво. Не беше зле за главорез. Дейвис очевидно
плащаше за най-доброто в кръговете на охранителите.
Ролетната стоманена врата блокираше изхода, но аз имах по-належащи проблеми.
Маркъс и хората му щяха да бъдат тук след секунди. Включих на задна скорост и подкарах
към перилата до вратата, откъдето току-що бях излязъл. Блъснах ги със задната броня и
после втори и трети път, докато накрая ги изкривих достатъчно за целите си. На стъклото
на вратата на охраната се появиха лица, но перилата я бяха затиснали и никой не можеше
да излезе оттам.
Чу се звън на стъкло. Видях, че през прозорчето на вратата се провира дуло на
пистолет.
Погледнах стоманената врата. Основните правила за излизане с взлом са същите като за
влизане с взлом. В реалния свят непрекъснато действат крадци на бижута. Банда, наречена
„Розовите пантери“, е откраднала скъпоценности на стойност повече от петстотин милиона
долара от магазини в различни страни. Те не изстрелват въжета с куки, не се промъкват
през отдушници и не разбиват сейфове, а предпочитат да вкарват мощни коли през вратите
на луксозни молове и да задигат бижутата от счупените витрини. Грозно, но ефективно.
Ролетната врата изглеждаше застрашително. Не ми харесваше какво съм намислил, но
колко можеш да пострадаш, когато си във волво?
Настъпих педала за газта и вдигнах седемдесет километра в час, преди да се блъсна във
вратата. Имах чувството, че стомахът ми ще се разкъса и някаква дъска ме удари в лицето.
Облак прах изпълни колата. Миришеше ужасно. Кашляйки, паднах от автомобила и
запълзях по бетона. От носа ми течеше кръв и триенето във въздушната възглавница беше
охлузило кожата на лицето ми.
Стоманената врата се отърва много по-леко. Бягството не беше лесно. По колата
рикошираха куршуми недалеч от главата ми. Лъч слънчева светлина озари прахоляка. Бях
успял да огъна ролетната врата достатъчно, за да разчистя трийсетина сантиметра
пространство над земята под изкривената броня на волвото. Проврях се, като едва се
измъкнах покрай назъбеното парче стомана.
Кварталът „Адамс Морган“ беше само на две пресечки и както винаги беше пълен с
етиопски шофьори на таксита. Изглеждах адски зле, но втората двайсетдоларова банкнота
убеди шофьора да ме откара колкото е възможно по-бързо и по-далеч от сградата на
„Групата Дейвис“.
Двайсет и втора глава
Хенри едва не ме беше пречупил в кабинета си — Ани ме беше предала, Ривера ме бе
продал, майка ми беше невярна съпруга, а баща ми — убиец. В известно отношение
Дейвис ми беше направил услуга, доказвайки извън всякакво съмнение, че мечтата ми за
порядъчен живот е мъртва. Сега можех да се откажа от тази мечта, без да се замислям.
Хаскинс беше прав — Хенри притежаваше закона, затова се налагаше да го заобиколя.
Помагаше ми фактът, че бях роден престъпник.
Първо отидох вкъщи. В обирането на собствения ти дом има някаква извратена тръпка,
особено когато отпред е спряла полицейска кола. Дейвис се беше опитал да ме изтезава, за
да се върна в стадото, играейки ролята на фигурата на зловещ баща, а Радо Драгович
копнееше да изяде сърцето ми. Ето защо ченгетата бяха най-малкият ми проблем.
Като повечето недоверчиви хора ми беше трудно да се доверя на банките и затова
държах шест хиляди долара по сто между страниците на стария си червено-златист
учебник по криминално право. След като избягах от Хенри, аз взех парите, малко дрехи,
един костюм и очукания си лаптоп, който имах, преди да постъпя на работа в „Групата
Дейвис“, и офейках от дома си, преди да ме хванат.
Знаех, че използването на кредитните ми карти и банковите сметки ще доведе Хенри и
полицията при мен. Налагаше се да крада, за да преживявам. Разбира се, това беше
практически въпрос, но имаше и нещо повече. Докато се връщах към престъпленията,
чувствах приятно облекчение, което може да изпита само човек, който дванайсет години е
бил въздържател.
Любимият ми подход да крада коли беше да мина бавно покрай някой открит паркинг
на хотел. Пиколата вечно търчаха да докарват коли. Свивах ключове от таблото, където ги
окачваха, и после се разхождах лениво, натисках дистанционното и търсех новия си
автомобил. Освен това хората, които използваха пиколо, имаха луксозни коли. Избягах с
„Инфинити“ с осемцилиндров двигател, което беше паркирано пред Клуба за изящни
изкуства.
Вашингтон е пълен с инфрачервени камери и нови полицейски коли, които сканират
всеки регистрационен номер, покрай който минат. Засичат откраднати автомобили, затова
трябваше да се отърва от инфинити колкото мога по-скоро. Трябваше ми чиста кола, чист
мобилен телефон, чист пистолет и някои други основни неща. Общо взето, трябваше ми
цял супермаркет за лоши момчета и аз знаех къде да търся.
Карах четирийсет минути до блатистата част на Манасас близо до водохранилището
„Ококуан“. Спрях на ъгъла до алуминиева барака, построена в гората, огледах се за
ченгета, не видях никого и се отправих към задна врата, заключена с противоударен
катинар „Йейл“. Познавах добре катинара, но пак ми отне две минути да го отворя.
Вътре беше истински рай за крадци. На стените бяха окачени всевъзможни инструменти
— цилиндрични шперцове, дори хидравлични ножици и газови циркулярни триони, които
можеха да изрежат дупка в бетонна стена за минута. В шкафовете открих пет-шест
мобилни телефона с предплатени карти и взех два.
Отварянето на големия колкото килер сейф с оръжия ми отне повече време, отколкото
бих искал.
Но като имах предвид инвентара от инструменти, от които трябваше да избера в
склада, беше само въпрос на време. Вътре имаше дузина дълги пушки, дори две щурмови
„AR-15“, настроени на автоматична стрелба — твърде а ла Чарлс Бронсън за моя вкус. Взех
два деветмилиметрови пистолета „Берета“ като онези, с които се бях обучавал във
Военноморската флота.
— Защо не вземеш и един „Хеклер и Кох“ четирийсет и пети калибър? — попита някой
зад мен. — Деветката няма да ти свърши работа.
Обърнах се, насочил пистолета и сложил пръст на спусъка, и видях Картрайт, който се
усмихваше. Той посочи към отсрещния ъгъл на гаража, където имаше добре скрит
детектор за движение и камера, които не бях забелязал.
— Беззвучна аларма — обясни Картрайт. — Не беше тук при последното ти посещение.
— Съжалявам. Тревожех се, че наблюдават теб и баща ми.
— Наблюдават него, но не и мен. Това твоята кола ли е там отзад?
— Да. Е, не е точно моя.
— Мога да ти я сменя с десетгодишна „Хонда Сивик“ с чисти регистрационни номера.
— Благодаря.
При нормални обстоятелства сделката не беше кой знае какво, но в момента бях
отчаян. Картрайт винаги беше на разположение, когато ти трябваше, и винаги се
възползваше максимално от положението.
Сцената беше подобна на първия път, когато той ме спипа там. Сега ме хващаше за
втори път да нахлувам в гаража му. Първия път бях на шестнайсет. Тогава за брат ми и
престъпните му приятели гаражът на Картрайт беше митично място като пещерата на
Аладин. Един път брат ми ме попита за противоударния катинар „Йейл“ на вратата на
гаража. Отвърнах, че ако имам достатъчно време, вероятно ще го отворя. Той ме
предизвика да го направя. Естествено, съгласих се. Брат ми и приятелите му, включително
Чарли, синът на Картрайт, ме докараха дотук и ме навиха да го направя. Отключих го само
за една минута.
Всичките избягаха, когато се появи Картрайт, и ме оставиха сам в гаража. Той ме
зашлеви силно през лицето. Никой не знаеше как изкарва парите си, но всички бяха наясно,
че не трябва да го ядосват. Аз бях хванат в капан в склада му, пълен с остри неща и
пистолети, и нещата не изглеждаха добре.
— Знаеш ли какво ще причиниш на баща си, ако те види да поемаш глупави рискове
като този и да се шляеш с онези шибани тъпаци? — попита ме той в онзи ден.
Втренчих се в земята и смутено поклатих глава.
— Как влезе тук? — попита Картрайт.
Показах му катинара — отключен и невредим.
— Не го счупих. Не съм взел нищо. Само исках да проверя дали мога да го отворя.
— Отключил си го? — След миг той вече изглеждаше по-малко ядосан, дори смаян. —
Кой ти показа как да го направиш?
— Никой. Харесва ми да ги разглобявам за забавление — отвърнах.
Картрайт знаеше, че тъй като татко е в затвора, болната ми майка работи на две места и
пропадналият ми брат и приятелите му са главните примери в живота ми, аз вероятно
скоро ще свърша в гроба или зад решетките. Нямаше обаче как да ме спре, защото ми
трябваха пари да плащам лечението на мама. В онзи ден той сключи сделка с мен — да ме
научи на занаята — ключалки и шперцове като начало, ако престана с тъпите аматьорски
престъпни щуротии с бандата на брат ми. Сигурно му беше станало мъчно за мен. Може
би е знаел, че не може да ме предпази от неприятности, затова поне е искал да ме научи
как да не ме залавят. Вероятно е разпознал ценен талант, който може да използва. Каквото
и да беше, Картрайт ми показа как да работя като професионалист и ме научи на всичко,
което знам. Работех за него и през повечето време внимавах да не изкуша съдбата с по-
големите хлапаци, въпреки че не можех да откажа на брат си и накрая това беше причината
за провала ми.
Сега, дванайсет години по-късно, след като се бях заклел да не вървя по този път,
отново бях в гаража на Картрайт, отново заловен на местопрестъплението.
— Всичко наред ли е? — попита той.
Кимнах.
Огледах стената и лавиците с инструменти за взломни кражби и посочих високо нагоре,
към стоманен лост, завършващ с нокът. Не бях докосвал такова нещо от десет години, от
нощта, когато ме арестуваха, от последната взломна кражба, която извърших.
Лостът се нарича „Халиган“, нещо като „кози крак“, пожарникарски инструмент. В
единия край има дебел, леко закривен вилообразен клин, който можеш да пъхнеш между
всяка врата и каса и лесно да я отвориш. В другия край има кирка и брадва. Проектиран е
от нюйоркската пожарна, но основната идея е заимствана от крадците. Историята разказва,
че през двайсетте и трийсетте години на миналия век пожарникари ровили в пепелта и
развалините на банка в Долен Манхатън, която била ограбена и после запалена, за да се
унищожат доказателствата. Крадците забравили специално изработен лост „кози крак“.
Огнеборците го копирали, раздали го и на други пожарни и през десетилетията го
подобрили дотам, че да могат да отварят всяка врата за по-малко от минута.
А после крадците като мен, верни на себе си, го отмъкнали обратно от тях.
Картрайт ми го даде. Стана ми приятно, като хванах лоста.
Той ме погледна изпитателно.
— Хубаво е, че се върна, Майк.
— Кажи на баща ми да не се тревожи. Ще се оправя.
— Добре. И не се безпокой. После ще ми платиш пистолетите.
* * *
Оставих Картрайт и спрях на местната автогара на „Грейхаунд“, за да подхвърля малко
зелен хайвер за заблуда. Купих си билет за Флорида с корпоративната си карта „Ам Екс“ и
друг — за Сан Франциско с личната си кредитна карта. След това се разходих из
автогарата и като Робин Худ раздадох кредитните и дебитните си карти на хората в
чакалнята — млад бял мъж със сплетена на тънки плитки коса и панталони на кръпки,
двойка стреснати тийнейджъри и еднорък човек, който пиеше сироп за кашлица от
шишето. Всичките се разпръснаха в четирите ъгъла.
Сега, след като се бях отказал да търся помощ от полицията, единствената ми надежда
беше доказателството за убийството срещу Хенри, към което ме беше насочил Хаскинс.
Предполагах, че съдията не би ми дал информация за Лангфорд, ако той наистина е
мъртъв.
Трябваше да разбера що за птица е Лангфорд и след пет часа в Окръжната библиотека
в Рестън (която изглеждаше и миришеше като хората там, макар че и аз нямах време да се
преоблека) събрах няколко лъча надежда.
Адвокатът на Лангфорд се казваше Лорънс Катена и работеше в дома си в Грейт Фолс,
Вирджиния, друго тузарско предградие на Вашингтон, и беше специалист по пожизнени
доверителни фондове в данъчния рай Делауер. Щатът Делауер позволява на неамерикански
компании и физически лица да депозират пари анонимно, без да се интересува кой е
бенефициентът на сметката или от имената на собствениците и управителите на фирмите и
привлича много фасадни корпорации и опортюнисти паразити адвокати, чиято
специалност са те. Тръстовете и дружествата с ограничена отговорност са идеални за
укриване на приходи, избягване на данъци и други. Същинска корпорация със законните
права на човек, обаче някои нямаме такива. Нямах шанс да разбера с какво се занимава
Лангфорд срещу добре платен укривател на пари като Катена — освен ако някой местен
чиновник не направеше грешка, както се случва понякога, и не снесеше някаква
информация за клаузите на узаконяване на компаниите или трансферите, които свързваха
фасадните фирми на хората, които те прикриваха.
Едва не ослепях от четене на дребния шрифт на компютъра си, но точно преди да
затворят библиотеката и да ме изпратят обратно на улицата, го открих — прехвърляне на
ваканционен имот от Лангфорд на пожизнен доверителен фонд.
Може би Лангфорд бе разбрал, че здравето му се влошава през годините, преди да
умре, и бе искал да попречи на Чичо Сам да гепи наследството му. Започнах обаче да
изпитвам определено чувство (вероятно подхранвано от факта, че това е единствената ми
следа и бях отчаян), че Лангфорд е жив. Повечето хора мислят, че самолетната катастрофа
или инсценираното самоубийство са добри начини привидно да изчезнеш от този свят. В
тези случаи обаче възникват твърде много въпроси, както ще ви каже всеки отракан
адвокат като Катена. Не, по-добре е отидеш тихомълком във Флорида и да те кремират,
както бе направил Лангфорд.
Всичките тези знания ме накараха да изпитам самодоволство, но не ми свършиха
работа. Никакви близки роднини не бяха надживели Лангфорд и отчасти причината да
плащаш на такива като Катена по петстотин долара на час е да си държат устата затворена.
Невъзможно е да изтръгнеш тайни от тях, защото се позовават на поверителността на
информацията между адвокат и клиент.
Почти невъзможно е това да стане със законни средства, както Хаскинс беше осъзнал
на твърде късен етап в стремежа си да намери доказателството срещу Хенри Дейвис, което
държеше Лангфорд. Аз не трябваше да си правя труда с подобни изтънчености и преди
малко бях взел от Картрайт инструменти, с които можех да отворя почти всичко. Това
обаче беше резервният ми план. Нямах време да влизам с взлом и да претърсвам кантората
на Катена. Надявах се, че ще свърша по-фино работата.
Хванах Катена, докато излизаше от кантората си, и го проследих до къща в
Джорджтаун близо до имението Дъмбъртън Оукс. Отпред имаше прислужници, а отвътре
се чуваха непогрешими звуци на шумен купон. Изчаках го да влезе, минах покрай къщата и
спрях на тъмно място на ъгъла, откъдето виждах кухнята и всекидневната.
Позвъних на мобилния му телефон, докато го наблюдавах през прозореца.
— Лари Катена — отговори той.
— Здравейте, господин Катена. Извинете, че ви безпокоя толкова късно. Обажда се
Терънс Далтън от кабинета на главния съдебен лекар. Тук има труп и според
идентифицирането установихме, че е някой си… — престорих се, че чета — Карл
Лангфорд. Дата на раждане 15 март 1943 година. Търсим негови роднини и видяхме, че
вие сте му били адвокат.
— Боя се, че е станала грешка. Карл Лангфорд е мъртъв.
— Да, знам — раздразнено отговорих аз. — Това е моргата. Затова се обаждаме.
— Намерили сте документи на Карл Лангфорд в труп във Вашингтон? — В гласа му
прозвуча безпокойство.
— Да, и няколко кредитни карти, и някои други неща. Можете ли да дойдете тук и да
идентифицирате трупа?
— Ще бъда там.
Дадох му време и фалшив телефонен номер и го пуснах да пасе. Не знам дали Катена
повярва на историята ми, но нямаше значение. Това беше стар мошенически трик да
изкопчиш информация от някого. Обаждаш му се и казваш, че според документите за
самоличност, които си намерил в трупа, съпругата или дъщеря му е в моргата. След като
го докараш до истерия, описваш тяло, което не съответства на любимия му човек — игра,
известна като „мъртвата чернокожа жена“. Шокът и после облекчението обикновено
развързват езика, правят бъбриви хората и те казват каквото искаш да знаеш — номер на
социална осигуровка или име и адрес, които ти твърдиш, че са ти необходими, за да се
изглади недоразумението. Знаех, че Катена няма да ми каже настоящия адрес на Лангфорд,
но нямаше значение. Той ми беше необходим само за да се свържа с Лангфорд и реших, че
смъртта на мъртъв клиент е сигурен начин да разбера дали още е жив.
Катена излезе навън и се обади по телефона си. Идеално.
Вече се бях преоблякъл в чист костюм. Бях прекарал достатъчно време с типове от
висшето общество във Вашингтон и знаех как да отида на всеки купон и да се преструвам,
че съм един от тях. Де да знаех колко е лесно, когато бях по-млад. Вместо да разбивам
врати и да падам от покриви, можех да се появя на парти в определен дом и да кажа: „Аз
съм приятел на Джон от работата“ и щях да се наливам с бърбън и да говоря за
„Полицейско управление Ню Йорк“ или поостарели политически клюки и после да се
вмъкна в спалнята и спокойно да гепя бижутата.
Така влязох и в тази къща — хубава, в неоколониален стил, с веранда с колони.
Използваха фирмата за кетъринг, която „Групата Дейвис“ викаше за Коледа. Добър знак.
Хапнах два агнешки котлета и огледах тълпата, търсейки Катена. Гостите бяха учтиви и
старателно избягваха да се втренчват в мъжа с марля на носа.
Съзрях Катена до стълбите. Изглеждаше неспокоен. Щом той заобиколи ъгъла, аз се
блъснах с гръб в него и го засипах с извинения.
— Няма проблем — рече той.
Оставих питието си и се разкарах оттам. Тревожех се, че съм позабравил джебчийските
си умения, и наистина беше така. Направо го пребърках, опитвайки се да открия мобилния
му телефон, но адвокатът не забеляза. Вероятно беше потънал в мисли за наскорошната
новина, че трупът на Лангфорд се е появил във вашингтонската морга.
Малко търсене в „Гугъл“ ще ви каже комбинация за задна вратичка, с която да
заобиколите парола на айфон. Необходим ми беше само един поглед в последните
обаждания на Катена, за да намеря каквото исках. Веднага след блъфа ми с моргата
адвокатът се беше обадил на някого, записан само като МТ, с код от Източен Мериленд. Не
се наложи да си играя с проследяването на адреса, защото беше записан в списъка с
контактите — дом за лежащо болни на Източния бряг на име „Клоувър Хилс“. Разгледах го
на интернет търсачката на телефона на Катена. Хубаво място. Имаше дори игрище за голф.
Същата нощ се озовах в дълбок бункер, който пазеше зелената морава около „Клоувър
Хилс“. Надничах през бинокъл в ръмящия дъжд. Докато оглеждах сградата, се чувствах
добре в старите си обирджийски дрехи, с качулка и брезентови панталони. През прозореца
на едната спалня видях Лангфорд, мъжа, за когото Хаскинс ми беше казал, че държи ключа
за доказателството срещу Хенри Дейвис. Лангфорд изглеждаше ужасно. От гърдите му
стърчаха тръбички, но пак беше добре за мъртвец.
Отворих с „козия крак“ плъзгащите се врати пред вътрешния двор, без да го събудя,
докато влизам. Когато той отвори очи, ръцете му бяха залепени с тиксо за леглото. Бях
спокоен с познатите инструменти в ръцете си, колкото и рисковано да беше положението
ми — бях облечен като главорез и се бях надвесил над ужасен човек, свързан с апарат за
диализа.
Машината изпомпваше бавно. Малко колело изцеждаше кръв през тръбичка, която
минаваше през няколко пластмасови шишета и после змиевидно се извиваше към леглото
на Лангфорд, опасваше тялото му и влизаше в торса и сърцето му.
— Изпратил те е Хенри Дейвис — каза той.
— Не бях сигурен кое ще бъде по-добре, за да изкопча тайната му — страхът или
омразата му към Хенри, и затова на този етап го оставих да гадае.
— Искам да знам за Хал Пиърсън — рекох.
Лангфорд облиза сухите си устни и се втренчи в давана.
— Дейвис го уби. Ако ти ме убиеш, доказателството ще стане публично достояние. А
сега, ако обичаш, махни проклетото тиксо от китките ми и ме остави да поспя. И без това
ми е трудно да лежа тук, свързан с шибания апарат. Не искам някой да ми губи времето с
глупави въпроси.
— Какво доказателство имаш?
— Достатъчно.
— Какво точно?
— Майната ти.
Може би това беше начинът му да отсвирва любопитни посетители, само че беше
избрал погрешния човек и лошия момент да го използва. Темата за майка ми все още беше
болезнена за мен след срещата ми с Хенри.
Наблюдавах как помпата се обръща и червената течност се разпространява. Малки
скоби, нищо повече, държаха тръбичките, по които течеше кръвта на Лангфорд. Проверих
дали мониторът е свързан с нещо — телефонна линия или кабел за етернет, което да
съобщи на медицинските сестри, ако пациентът има проблеми. Не беше свързан. Вече бях
преместил телефона му на стол далеч от обсега му.
Приближих се до апарата. Няколко завъртания и едно стискане и щях да държа живота
на Лангфорд между двата си пръста. Можех бавно да източа кръвта му и да я разплискам
по кафявия мокет.
Без насилие. Това беше единственият закон, който баща ми уважаваше, единственият,
който и аз не поставях под съмнение. До днес. Вече не бях сигурен в какво вярвам.
Очевидно и баща ми беше убиец.
Кървавите импулси съответстваха на настроението ми напоследък. Откакто Дейвис
изопачи живота ми в лъжа и ме натопи за убийствата, аз се наслаждавах на завръщането си
в тъмната страна — по някоя кражба тук-там и цапардосване на ченге. Какво имах да губя?
Можех да покажа на Хенри, че ме е преценил погрешно. Притежавах необходимото, за да
му дам последния урок и да го използвам срещу него. Имах волята и ми стискаше да
доведа принудата до крайност, до най-лошия вид насилие.
Гледах как очите на Лангфорд се насълзяват и как се втренчи в пръстите ми, когато
докоснах помпата и усетих пулсирането на апарата.
И после спуснах ръка.
Това не ми беше присъщо. Невъзможно е, помислих си. Дейвис можеше да ме
проследи и да ме намери, като използва баща ми за примамка, и да ме даде на Маркъс,
който ще свърже топките ми с акумулатор на кола.
Или можеше да седи и да ми се наслаждава, докато изтезавам немощни болни хора,
превръщам се в престъпник и ставам малкия войник с черно сърце, какъвто винаги е искал
да бъда. Ако източех кръвта на горкия нещастник Лангфорд, колко време щеше да мине,
докато се върна на купона на Дейвис?
Отстъпих встрани от апарата за диализа.
Лангфорд дълго ме гледа.
— Значи се опитваш да го спреш — каза той и издаде някакъв звук — нещо средно
между хриптене и смях. — Винаги съм имал слабост към малоумниците. Какво искаш да
знаеш?
Наклоних глава на една страна.
— Ако работеше за Хенри — добави Лангфорд, — вече щях да съм локва лепкава кръв
в краката ти.
Това ме хвърли в тъч. Не бях сигурен къде се вместваше почтеността сред Парите,
Идеологията, Компрометирането, Принудата и Егото. Всичко, което бях научил за
Лангфорд, загатваше, че и той е покварен като останалите във Вашингтон. Ала тъй като не
го бях убил, моята по-добра половина ме доведе донякъде и възнамерявах да се
възползвам.
— Къде е доказателството? — попитах.
Лангфорд се втренчи изпитателно в лицето ми.
— Ти ли уби съдията от Върховния съд и момичето?
— Така се говори, но предполагам, че се досещаш кой стои в дъното.
Той погледна краката ми.
— Къде са ти високите токчета?
Репортерите вероятно бяха подложили на унищожителна критика този детайл на
бягството ми от „Групата Дейвис“.
— Бавеха ме. Какво имаш срещу Хенри?
— Знаеш основното. Той е убил репортер през 1972 година.
— Защо?
— Пиърсън загрял за мръсните му номера. Знаеш ли за Дж. Гордън Лиди? За Джон
Мичъл?
— Разбира се.
— Операция „Скъпоценен камък“4?
— Чувал съм.
— „Уотъргейт“ беше само върхът на айсберга. Лиди е планирал безумни неща —
хвърляне на запалителни бомби върху института „Брукингс“, тайно даване на ЛСД на
Елсбърг5, отвличане на активисти и изпращането им с кораби в Мексико.
— Но така и не е получил зелена светлина.
— Лиди не е получил зелена светлина. Главният прокурор му казал: „Не, благодаря, и
между другото, изгори плановете си с всичките откачени щуротии, скицирани в тях.“ Лиди
беше амбициозен войнолюбец, тъпанар, и затова си чувал за него. Хванаха го. Не си чувал
обаче за ролята на Хенри Дейвис в същия заговор, защото съм убеден, че знаеш, че Хенри
Дейвис е безпощаден, изключително компетентен и по-скоро би поискал прошка,
отколкото разрешение. Онова, което извърши Дейвис, направи предложенията на онзи
безразсъден глупак Лиди да изглеждат невинни като да скъсаш лозунги на кампания.
Сигурен съм, че си представяш на какво е способен Дейвис. Той беше обещаващ политик.
За две години се издигна от отговаряне на телефонни обаждания до мошеник номер едно в
комитета по преизбирането на президента. Беше нереално. Хората започнаха да търсят
помощта му. Мислеха, че Дейвис скоро ще влезе в Конгреса и след това — кой знае? Този
човек е ракета. После обаче Хал Пиърсън започна да души около Дейвис и да схваща каква
е ролята му в мръсните номера. Пиърсън застраши кариерата на Дейвис и цялата кампания.
Двамата репортери Удуърд и Бърнстайн6 извадиха късмет. Те надраскаха повърхността.
Пиърсън би разпердушинил цялата столица. Дейвис разбра, че той го разследва, и отиде в
апартамента му в Маунт Плезънт. Предполагам, че Пиърсън е очаквал обичайния твърд
натиск, принуда и може би заплахи. Не е очаквал Хенри Дейвис. Не знам какво е казал на
Пиърсън, но човекът беше голям пияница с буен нрав и вероятно не го е приел добре.
Сбили се и Пиърсън е бил удушен. Гърлото му представлявало лилава каша, когато го
намерили на другия ден.
— И Хенри е оставил доказателство? — попитах.
— Да — отвърна Лангфорд. — Полицаите извадили меката част на ухото му от гърлото
на Пиърсън.
Това обясняваше белега на шията на Дейвис.
— Пиърсън не гризал ухото му, а едва не убил Дейвис. Скъсал гласните му струни и
сигурно също го е душил. Затова Дейвис шепне така зловещо.
— Как му се е разминало на Дейвис?
— Той беше повредена стока. Шефовете му искаха да го закопаят и да го разкарат от
Вашингтон колкото може по-бързо. Дадоха му някаква тъпа длъжност на аташе по
отбраната в Люксембург и време да си оправи ухото. Дейвис отсъства от Щатите шест
месеца, може би година. За всеки друг това би бил краят на играта, но не и за него. Вярно,
шефовете му съсипаха кариерата му в правителството, но Дейвис винаги е страдал от
мания за преследване. Повечето млади напористи хора като него са доволни само да
приемат заповеди и да общуват с шефовете си и се радват да получат шанс да побъбрят с
главния прокурор. Но Дейвис постоянно планира и когато дойде моментът, вади ножове.
— Лангфорд кимна към тиксото. — Мисля, че си спечелих освобождаване от това, а?
Отлепих тиксото.
— Благодаря — рече той, пое си дъх, потрепервайки, и продължи: — Хенри запазил
доказателства и документи за всяка заповед, която бе получил от шефовете си, за всеки
мръсен номер, в който са били замесени. Когато шефовете му се опитали да го бутнат под
автобуса, той бил готов. Започнаха да им се случват лоши неща. Дейвис използваше като
скалпел тайните, които бе събрал, и ги порязваше един по един. Беше невероятно. Докато
беше в изгнание, той съсипа всеки, който го беше ядосал. Касапница. Дейвис излезе
невредим. Е, почти. Върна се като тъмен субект след изгнание в дивата пустош. Мисля, че
тогава е разбрал, че може да бъде по-властен, докато дърпа конците зад кулисите.
Сътрудничеше, за да се издигне, стремеше се да угажда на шефовете си. Бил е беден като
църковна мишка и е искал само просторен кабинет и голяма къща. Това го е корумпирало
и му струвало кариерата в правителството. И оттогава той, изглежда, е посветил живота си
да доказва, че всеки честен човек, всички могат да бъдат корумпирани и че не са по-добри
от него. И през това време натрупа пари. Лека-полека изгради империята си. Започна с
проверки на кандидатите за кампании — търсене на вицепрезиденти, секретарки, всичко.
Задълбочаваше се повече, отколкото е необходимо за работата, и ако някой от
кандидатите го ядосаше, тайните му бяха разкривани на първата страница на „Поуст“. На
определен етап Дейвис проникна във федералната служба за разследване. Те проверяват
кандидатите за правителството и ЦРУ. Това е златна мина. През осемдесетте години
Дейвис се намеси и в групите за молитви. Изведнъж всеки тежкар във Вашингтон започна
да изповядва най-съкровените си тайни веднъж седмично преди закуска. Тайните би
трябвало да бъдат свещени, строго неофициални, но той се погрижи винаги да има някой
да слуша.
— Ами доказателството? — попитах. — Кръвта? Намерили са парче от ухото на Дейвис
в гърлото на убития, нали? Това е било очевидно доказателство, за да го подведат под
отговорност.
— Прав си. Но политиците държат местните ченгета. Папката с полицейския доклад и
парчето от ухото изчезнаха. Официалната версия е, че Пиърсън е бил убит от крадец.
Всеки, който си мисли, че може да откупи папката от ченгетата и да я използва, за да
обуздае Хенри, греши. Отначало папката имаше доста висока цена. В края на краищата,
козът срещу Хенри, изглежда, ставаше все по-ценен. Доказателството изчезна, когато
Хенри беше в Европа, и отначало не знаеше, че съществува, нито кой го държи. Докато
ставаше все по-силен и хората, опитали се да го ядосат, падаха, запазването на
единственото нещо, заради което Хенри би убил, за да притежава, започваше да изглежда
все по-малко привлекателна идея. Цената падна. Накрая доказателството попадна в един
мой приятел, Джеймс Пери, председател на партията във Вирджиния. Той беше или
прекалено страхлив, или прекалено разумен, и го скри. Не можеше да го унищожи, в
случай че Хенри похлопа на вратата му.
Поех си дълбоко дъх. Джеймс Пери беше човекът, който според Хенри Дейвис бе спал
с майка ми, и когото баща ми беше убил. Майка ми беше секретарка на Пери. Всичко се
въртеше около мен, семейството ми и миналото ми. Подготвих се. Най-много от всичко
исках доказателството срещу Хенри. Връзката между баща ми и Дейвис можеше да почака.
— Къде е сега доказателството? — попитах.
Лангфорд се засмя горчиво.
— Това е най-интересното. Пери имаше фирма за строителство и ремонти. Приятелите
му го уредиха да работи на куп правителствени обекти. Той имаше ключове за половината
федерални сгради във Вашингтон и скри доказателството в едно от огромните архивни
хранилища, които властите имат навсякъде, километрични лавици, отрупани с прашни
документи. Ако не знаеш името, което е написано на папката, никога няма да я намериш.
— Къде е архивът?
— Пенсилвания Авеню 950.
— Почакай…
— Правилно ме разбра.
— Министерството на правосъдието?
— Е, желая ти успех.
— Не ти ли е казал името?
— Не. Не ми каза нищо. Това, което ти разказах, изпусна, когато се напихме на пикник
след игра на голф на Миртъл Бийч. Не че невежеството ми ще ме спаси, ако Дейвис ме
открие. Сигурен съм, че Хенри искрено ще се забавлява и ще си пие кока-кола „Роял
Краун“, а Маркъс ще одира ивици от кожата ми, докато кажа някакво име или кръвта ми
изтече. Само Пери знаеше името на папката. А той умря преди шестнайсет години.
— Кой го уби? — попитах. Дейвис ми беше казал, че убиецът е баща ми.
— Официалната версия беше убийство с цел грабеж. Вашингтон може да бъде много
опасно място за хора, които знаят нещо. Мисля, че Хенри има пръст в тази работа.
— Пери споменавал ли е за жена на име Карън Форд?
— Мислиш, че тя го е убила? — Лангфорд се усмихна и после се замисли. — Може би
защото не му е бутнала и го е оставила надървен. Не че го обвинявам.
— Познаваше ли я?
— Само от онова, което Пери ми разказа за нея. Била красива жена. Съпругът й бил
някакъв загубен бивш затворник. Пери мислеше, че Карън работи за него, за да го убеди да
помогне да изчистят досието на съпруга й и да го освободят условно. Пери, класик до
края, само я залъгваше, докато се опитваше да я замъкне в Палисейдс. Приятелят му
имаше там къща, която той използваше да чука мацки. Защо питаш за нея?
— Тя беше майка ми — отвърнах.
Лангфорд всмукна въздух през зъби и потрепери.
— Ако това ще те утеши донякъде, не съм чувал тя да е ходила там. Пери харесваше
момичета, които не са лесни, и не можеше да си държи устата затворена. Вероятно щеше
да ми се похвали.
Не казах нищо.
— Танто за танто — добави той. — Сигурно знаеш играта. Как ме намери?
— Малкълм Хаскинс.
— А той как е разбрал, че знам за доказателството срещу Хенри?
— Не ми каза. Нямахме много време за бъбрене, преди Дейвис да го убие. Хаскинс ли е
причината да изчезнеш?
Лангфорд кимна.
— Той започна да ме тормози и да ми задава въпроси. Увъртах и протаках. Но когато
съдия от Върховния съд реши да те накара да дадеш показания, смъртта е една от по-
приемливите ти възможности за избор. И ако Хаскинс разбереше, бях сигурен, че и Хенри
щеше да научи, и тогава се връщахме на сценария с кока-колата „Роял Краун“ и одирането
на кожа. Затова избягах и се опитах да се скрия. Искаш да отмъстиш лично на Хенри, а?
— Да. Все повече след всичко, което научавам.
— Предложи ли ти сделка?
Кимнах.
— Беше странно — добавих. — Поиска да се върна. Изглеждаше по-заинтересуван от
послушанието ми, да ме гледа как страдам при него, отколкото нещо друго.
— И ти отказа.
— Ритнах Маркъс в лицето и се опитах да удуша Хенри.
— Добре — каза той и после се поправи. — От гледна точка на оцеляването си
постъпил глупаво. Трябвало е да приемеш сделката. Така е било разумно да направиш.
Казах добре, защото обичам да гледам как такива типове страдат и единственото нещо в
твоя полза е, че на Хенри му е трудно да се разправя с безразсъдни хора. По някакъв начин
обаче, с когото и да работи, той винаги съумява да намери достатъчно убедителна причина
да постигне своето.
— Затова ли говориш с мен? Мислиш, че ще мога да се измъкна от тази каша?
— Не. Трябвало е да приемеш предложението на Хенри. Ще бъдеш труп до края на
седмицата. Говоря с теб, защото щом ти ме намери, и той ще ме открие. Все едно вече съм
мъртъв. И е по-хубаво да умреш, докато действаш, вместо да чакаш лазанята във вторник.
Лангфорд огледа обзаведената стая, която кой знае колко хора бяха наблюдавали от
същото легло, докато бавно умират. Имах чувството, че е приел сделката много отдавна и
това накрая го е оставило тук безимен и самотен.
Двайсет и трета глава
Изпратих съобщение на татко чрез Картрайт и му написах да ме намери там, където
някога ме беше изгубил. Автомобилът „Кътлас“ изръмжа по черния път и спря до
бейзболното игрище. Поемах риск и за двама ни, като се срещах с него, но исках да се
уверя, че той е добре, и да го предупредя, че Дейвис ще го погне.
Подпрях „козия крак“ на телената ограда. Когато бях на десет, баща ми ме остави на
това игрище, като мислеше, че мама ще ме вземе след мача. Свечери се. Бях намерил
няколко местни хлапета и играехме на „Стражари и апаши“, и после се редувахме да
пръскаме с малък воден пистолет. Не бях виждал татко уплашен, той беше блед като
призрак в онази пролетна вечер, когато дойде, търсейки сина си.
Сега също беше разтревожен.
— Добре ли си? — попита. Очите му огледаха последиците от лошата ми седмица —
охлузванията от въздушната възглавница на лицето ми, шарена тъмна синина на гърлото
ми (което все още не функционираше добре) и видимо накуцване от блъскането на
волвото в стената. Раната на бедрото ми, която получих във вилата на съдията, май беше
хванала коричка. Адски ме сърбеше, но това беше добре, знак, че заздравява.
— Да — отвърнах.
— Но си бил по-добре?
Кимнах. Татко ме прегърна.
— Някой следи ли те? — попитах.
— Не. Отдавна не съм се изплъзвал от преследвачи. Това малко ми липсва. Ти ли уби
онези двамата, които показват по новините?
— Не. — Името ми все още не беше публично оповестено като главен заподозрян за
убийствата. Предполагах, че Дейвис има нещо общо с това и пази в тайна самоличността
ми, за да ме примами да се върна, като обеща да изчисти името ми, ако се предам.
Поредният коз.
— А ти ли стъпка ченгето?
— Да, но само за да се измъкна. Останалото е постановка.
Баща ми не изглеждаше изненадан.
— Наблюдават ли те? — попитах.
Той кимна.
— Ченгетата от време на време и някакви типове, които мисля, че са частни
охранители, са паркирали срещу караваната. Обадих се на властите, че са воайори,
чекиджии, и се измъкнах отзад, когато местните полицаи дойдоха да проверят. И твоите
приятели Маркъс и Хенри ми идваха на гости.
— Заплашиха ли те?
— По класически начин. Поискаха да ти предам, че ако им сътрудничиш, ще те отърват
от неприятностите ти. Искаха да им помогна.
— Какво им отговори?
— Казах им, че не съм разговарял с теб, но ще видя какво ще мога да направя. По-
добре беше да ги размотавам, докато се ориентирам в ситуацията, вместо веднага да им
кажа да го духат. Трябва да поддържаме интереса им в случай, че поискаме да ги
изпързаляме.
— Ти ли уби Джеймс Пери?
— Да — без колебание отвърна той. — И това споменаха. Срещу теб ли се опитват да
го използват?
— Да. Искат да им помогна да прикрият убийството на съдията от Върховния съд и
момичето.
— Тогава ме предай. Свикнал съм с пандиза.
Погледнах белега на лицето му. Някой затворник беше разрязал устата му със
саморъчно направено острие. Не. Баща ми нямаше да поема удари заради мен. Той беше
излежал присъдата си.
— Сам се забърках в тази каша, татко. Ако има провал, аз ще го отнеса. Защо уби
Пери? За Дейвис ли работеше?
— Не. Запознах се с него тази седмица.
— Тогава защо?
— Не исках да го правя. Помниш ли Пери? Може да си го виждал, когато беше малък.
— Смътно. — Имах някакъв неясен спомен за фирмен пикник. — Дебел? С оредяла
коса?—
Да. Той беше невъздържан и безцеремонен, подиграваше се право в лицето ти. Не
знам как майка ти се беше запознала с него, може би в съда, но Пери беше важна
политическа фигура. След като излязох от затвора първия път, тя мислеше, че е полезно да
има приятел като него. Той й предложи работа като секретарка и тя прие. Не ми го каза
никога, но мисля, че Пери… си падаше по нея. И какъвто е случаят с повечето почтени
хора, добротата му се оказа измамна. Той разиграваше майка ти с условното ми
освобождаване, наруши обещанието си и се опитваше да я… — Татко разрови с крак
пръстта на игрището. — Нали разбираш?
Разбирах.
— Не знаех много за тази история. Може би не съм обърнал внимание. Една вечер тя
ми се обади у дома. Работеше до късно. Двамата с Пери се връщали от митинг. Той казал,
че трябва да подпише някакви документи в къща в Палисейдс. Влезли вътре и
предполагам, че е станал доста нахален. Тя някак отвлякла вниманието му и ми се обади.
Не искаше да вика ченгетата и това беше разбираемо. Отидох там страшно ядосан. Пери
беше пиян и отвратителен. Нападна ме. Блъснах го. Той се спъна в стъпалата и падна.
Удари слепоочието си в ръба на камината. Имаше много кръв. Направо извираше от него.
Изпратих майка ти вкъщи да се грижи за теб и изнесох Пери. Оставих трупа в Саутийст.
Нагласих го така, че да изглежда като убийство с цел грабеж. След няколко дни някой
откри тялото. Същата нощ се върнах в къщата с белина. Чистих часове наред. Щом
приключих и изхвърлих боклука, огледах мястото за последен път и чух сирените. Някой
беше извикал ченгетата. Мотах се там цяла нощ с таратайка, която не се вписваше в
квартала. Нямаше как да избягам. Разбих ключалката и го изиграх като лошо планирана
взломна кражба. Мисля, че знаеш останалото.
Татко ми разказа историята със спокоен глас, отправил поглед към гората около
игрището, и после се обърна към мен.
— Не искам да мислиш, че съм убиец, Майк.
Като измамник той си изкарваше прехраната, карайки хората да му вярват. И аз му
повярвах, че е защитил майка ми и че не е хладнокръвен убиец. Въпреки това нещо в
разказа му не се връзваше, нещо, което не можех да определя.
Не казах нищо. Какво можеш да кажеш, когато откриеш, че определящите факти в
живота ти са фалшиви и че си мразил баща си и си го измъчвал шестнайсет години, защото
не си знаел как стоят нещата, всъщност си знаел точно обратното? Той не прикриваше
никого. Нямаше честност между крадци. Татко беше мълчал, за да предпази майка ми и
мен и за да се спаси от доживотна присъда или може би по-лошо, защото бе убил
влиятелен човек.
Не беше необходимо да го питам защо не ми е казал. Той се обвиняваше за онази нощ и
не искаше да ме замесва. Пък и какво би казал? „Аз бях загубеняк и когато лайка ти се
опита да ми помогне, лошите ми решения — предишните престъпления и условната
присъда — я направиха уязвима за отрепки като Пери?“ За отрепки като мен? В края на
краищата, Пери беше специалист по изнудването — същият какъвто бях аз, докато работех
за Дейвис.
Нищо не можех да кажа.
Не че това имаше значение, защото и без това нямахме време да разговаряме.
Проблясващи светлини кръстосаха парка. Не знам как ни бяха намерили. Някъде в
далечината чух затръшване на врати на коли и тракане на вериги — кучета. Преследвачите
бяха на неколкостотин метра, близо до мястото, където бях спрял колата. Бяха много и не
приличаха на полицаи. Проблесна лъч светлина. С баща ми вече бягахме в гората, но видях
няколко лица. Маркъс беше там.
Тичахме, докато почувствах пареща болка в краката и белите дробове. Изправяхме се
един друг, когато се спънехме, и препускахме слепешком в гората. След около осемстотин
метра татко ме поведе към леденостуден поток. Прегазихме го и завихме на деветдесет
градуса. Надявах се, че сме се изплъзнали. Имахме прилична преднина.
И после ги чух — шумолене зад нас, задъхано дишане и подрънкване на верига. Шумът
се приближаваше. Знаех, че са кучетата, но не чувах лай. Глутницата се появи от мрака.
Заобиколиха ни десетина блестящи очи. Челюстите им щракаха и зъбите им бяха остри
като бръсначи, но не издаваха звук. Гласните им струни бяха прерязани.
Сър Лари Кларк, винаги отзивчив, сигурно бе услужил на Дейвис с кучетата си. Бях ги
виждал да се подчиняват на заповед за убийство през уикенда, когато се запознах с Лари.
Бяха обградили заек в къщичката му. Лари издаде командата. Доберманите вече не
приличаха на кучета, а представляваха неясно размазано петно от мускули и остри бели
зъби. Когато приключиха и се изнизаха с окървавени муцуни, заекът изглеждаше така,
сякаш го бяха хвърлили в миксер.
Настъпи странен момент на затишие. Кучетата стояха в кръг. Помръднеше ли едно,
останалите щяха да се присъединят. Държах „козия крак“ и вероятно щях да ги отблъсна за
една-две минути, но дотогава щяха да ни намерят. Стисках лоста в двете си ръце. Острият
край беше готов за удар.
Единият доберман тръгна към мен.
— Остави — каза някакъв глас зад мен и кучетата седнаха.
Обърнах се. Ани стоеше на отсечено дърво. Очевидно и тя участваше в хайката.
— Коя е тя, по дяволите? — попита баща ми.
— Гаджето ми — отвърнах.
— Хубава е.
— Благодаря.
— Между другото, как вървят нещата?
— Не много добре.
Можех да понеса Ани да ме предаде и да открадне работата ми, дори вероятно да ме
разкъсат глутница добермани, но бившата ми приятелка да ръководи и да се наслаждава на
кръвопролитието? Е, добре, живот, ти печелиш. Хвана ме. Колко ли по-объркани щяха да
станат нещата?
Ани мина през кръга от кучета и се приближи до мен. Може би трябваше да я ударя, но
тя погледна одобрително „козия крак“, хвърли се в обятията ми и ме целуна.
— Добре си!
Всъщност бях повече объркан, отколкото добре.
— Те ще дойдат всеки момент — добави тя, отстъпи назад и хвана ръката ми.
— Ами записът с теб, който Хенри ми показа? Не работиш ли за него?
— Не, Майк! — Ани сложи ръце на раменете ми и ме погледна в очите. — Играех по
свирката на Хенри само за да разбера дали онова, което ми казват, е истина.
— Е, и?
— Наблюдавам го. Сега ти вярвам, Майк. Трябваше да се уверя сама. Всичко беше
адски объркано. Не можеше да очакваш да повярвам на историята за убийствата и
набеждаването ти, без да проверя как стоят нещата. Ти си страхотен, но има много
откачалки.
Не можех да я обвиня.
— Включих се в издирването, за да те намеря, преди те да те наранят. С теб съм, Майк.
Мога да ти помогна да ги спреш.
— Има доказателство срещу Хенри — рекох. — И аз знам къде е. В папка, но трябва да
знам името, което е написано на нея, за да я намерим и да разобличим Дейвис. Без да
знаем името, нямаме шанс.
Баща ми огледа сенките.
— Приятно ми е да се запознаем, Ани. Виждаш ми се прекрасна, но се боя, че трябва да
тръгваме.
Тя стоеше и се взираше в гората. Хванах ръката й.
— Не мога да ти позволя да се върнеш при Дейвис — заявих. — Той е чудовище.
— Не можеш да го разобличиш, без да имаш вътрешен човек — отговори тя. — Това е
единственият ти шанс.
— Ани…
Отместих очи от нея и погледнах татко. Това беше вярно. И ако тя избягаше с нас и
нямаше кой да подведе Хенри, той щеше да ни залови всичките. Казах й да си купи
телефон с предплатена карта, да ми се обади, когато е в безопасност, и че ще я намеря.
— Тръгнете към магистралата — посъветва ни тя. В далечината се виждаше слаба
жълтеникава светлина.
— Аз ще поведа кучетата в противоположната посока.
— Ани ме целуна отново и тръгна, но после спря.
— Почакай! Те няма да повярват, че си избягал по чудо.
Тримата се спогледахме.
— Удари ме — заповяда тя.
— Какво?
— Ти или баща ти. Да остане следа. Иначе ще изглежда, че сте се измъкнали твърде
лесно. Те ще се досетят. И после с всички ни ще бъде свършено.
По изражението на татко видях, че той изпитва страхопочитание към Ани.
Тя ме погледна.
— Ани, не мога.
— Мамка му! — рече тя, затвори очи и се удари с юмрук по устата и носа.
— Господи! — възкликнах и понечих да й помогна.
— Как изглеждам?
Между предните й зъби течеше кръв и оросяваше ноздрите й.
— Ужасно.
— Чудесно.
— Добре ли си? — попитах.
— Да — отвърна тя. — А сега вървете.
Баща ми ме дръпна. Двамата хукнахме към магистралата.
— Ожени се за това момиче! — каза той, докато бягахме. — Не се шегува.
След около осемстотин метра скочихме в канавката и после изпълзяхме до далечния
заден ъгъл на полупразен паркинг на търговски център.
— Знаеш ли да крадеш коли? — попита татко.
— По нежния начин. — Завъртях „козия крак“ в рамката на стъклото на фолксваген
седан. Пъхнах острия край в жлеба около жабката и я отворих. След това прелистих
наръчника. Нищо. Разбих стъклото на едно ауди и повторих процедурата.
— В наръчника? — недоверчиво попита татко с онзи отличителен бащински тон, който
казваше: „Мисля, че не го правиш както трябва.“
— Да — отговорих и извадих резервния ключ от задната корица на наръчника на
колата. Когато купиш автомобила, ключът е залепен там и хората все забравят да го
извадят. Всъщност кой чете инструкциите за кола?
Отключих вратите.
— Качвай се.
Излязохме от паркинга и се отправихме към фермерския район. И двамата бяхме
задъхани и пулсът ни препускаше, заредени с адреналин от преследването.
— Странно. Тръпката ми липсва — отбеляза баща ми.
— И на мен.
— Въпреки че съжалявам, че всички се опитват да те убият.
— Оценявам го. Благодаря ти, че ми каза какво се е случило с Пери. Много съжалявам
за всичко.
— Радвам се, че сега знаеш защо мълчах. Сърцето ми се късаше, че не можех да ти
кажа.
След като най-после се разбрахме, ние се заловихме за работа като стари съучастници.
Двайсет и четвърта глава
Двамата с баща ми домъкнахме кашон с припаси и газена печка „Коулман“ в бунгалото.
Стените бяха изписани с криволичещи, налудничави графити. „Никога не съм се опитвал да
нараня мама. Те ми сложиха белезници. Разкъсаха кожата ми.“
— Кой е украсил стените? — обърнах се към Картрайт.
Той ги огледа.
— А, някакъв наркоман спеше тук миналата година.
Бунгалото беше тристайно и се намираше сред хълмовете пред Лийсбърг. Картрайт,
който имаше повече странични занимания на черния пазар, отколкото можех да преброя,
го държеше за случаи, когато се нуждаеше от сериозно усамотение.
— Ами миризмата? — попитах. Миришеше на пот и мръсни чорапи.
— Миналата седмица тук бяха деветнайсет салвадорци.
Не разпитвах повече.
— Носиш ли всичко?
Той извади от чантата шест тенекиени кутии — щях да правя чили — и плик. Вътре
имаше тежка позлатена значка с орел на върха. В средата беше гравирана емблемата на
„Бюрото за борба с нелегалния трафик на алкохол, цигари и оръжия“, отгоре —
„Министерство на правосъдието“ и отдолу — „Специален агент“.
Погледнах часовника си. Ани трябваше да дойде преди два часа. Не я бях виждал от
срещата ни в парка снощи. Бях сигурен, че Маркъс и Хенри са разкрили измамата и че тя е
мъртва или по-лошо. Един Господ знаеше какво могат да й направят.
Баща ми от часове разглеждаше чертежите на сградата на Министерството на
правосъдието. Въз основа на онова, което ми каза Лангфорд, можехме да претърсим
районите в мазетата, които бяха достатъчно големи за складираните досиета. Там се
криеше доказателството срещу Хенри Дейвис.
На черния път долу блеснаха фарове. Картрайт угаси лампите в бунгалото. Заехме
местата си — баща ми с ловната пушка на предната врата, а аз и Картрайт с пушки AR-15
на прозорците.
Ако бяха хванали Ани, тя щеше да ги доведе при нас.
Колата спря в далечината. Отвори се и се затвори врата. Нямаше луна и беше
невъзможно да се види кой излезе.
— „Пластични експлозиви“ — извика Ани.
Паролата. Опитвах се да разведря нещата, затова отговорих:
— „Абсолвентът“.
Спуснахме оръжията. Изтичах и я прегърнах, и после я заведох вътре.
— Очарователно — отбеляза тя, когато влезе в бунгалото и хвърли якето си на стола.
— Джефри Билингс.
С татко се спогледахме.
— Името на папката ли? — попитах.
— Да — отвърна Ани.
Имахме всичко, което ни трябваше, за да разобличим Хенри. Повдигнах Ани и я
завъртях. Тя потрепна от болка.
— Добре ли си? — попитах.
— Да.
Нещо обаче не беше наред. Очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала. Дръпнах ръкава
й и погледнах ръката й, където я бях хванал. На китката й имаше синина.
— Хенри. Той разбра ли? Затова ли закъсня? Нарани ли те?
— Не — отговори Ани и се засмя, прикривайки болката. — Не беше Хенри. Когато ме
видя в гората, той си помисли, че си се опитал да ме убиеш. Не заподозря нищо. Те
свалиха гарда и ги чух да си говорят за папката. Това ми го направи Драгович. — Тя
погледна китката си.
— Радомир? Той е в Щатите?
— Във Вашингтон. Тази вечер излизах от офиса, когато онези двамата, които работят за
него, се появиха до мен, хванаха ръцете ми и ме вкараха в кола. Закараха ме в някакъв
нощен клуб през задната врата.
„Белият орел“, голямата стара къща, където Александър и Мирослав даваха приеми,
магнит за новопридобитите пари на араби и източноевропейци.
— Заведоха ме в някаква стая отзад. Побягнах, но те ме хванаха и ме довлякоха
обратно. Драгович беше там, вечеряше.
— Какво искаше?
— Теб — отвърна Ани. — Казах му, че си изчезнал и че сме на една страна, и че работя
с Дейвис и полицията да те намерим, но това не го интересуваше. Опитах се да го
разубедя. Казах, че Хенри няма да търпи да се отнасят така с мел и му обясних каква власт
има той. Нищо не му въздейства. Отговори, че ще прегази Хенри и всеки друг и ще плати
всяка цена за честта си. Стоеше много близо зад мен. Усещах дъха му на врата си. Каза:
„Аз обичах дъщеря си, а господин Форд обича теб. Господин Форд уби дъщеря ми, така
че…“ Не довърши изречението си. Седеше там, мажеше с масло кифлички и пиеше вино.
— Гласът й заглъхна. Ани наведе глава, сякаш не искаше да говори повече.
— Какво още ти каза?
— Крайният срок е утре в осем часа. Ако дотогава не те хване, ще вземе мен.
— Защо?
Тя стисна устни и затвори очи.
— Нищо хубаво.
Хванах ръцете й. Ани трепереше.
— Не те е наранил, нали?
— Не. Само ме блъскаха малко.
Отместих очи от нея и погледнах баща си. Само те двамата ми бяха останали. И заради
моите грешки щяха да ги убият в този кръстоносен поход срещу Хенри Дейвис. Дейвис
искаше да се върна при него. Той беше прав, че не знам каква е пълната цена на
честността. Може би най-после бе научил моята цена.
Радо биеше Хенри по чисто психопатска злоба, но Дейвис имаше достатъчно влияние,
за да го усмири. Ако се предадях на Хенри, може би щях да предпазя Ани от Радо. Вярно,
това означаваше да заложа душата си, но, изглежда, половината население на Вашингтон
вече беше сключило тази сделка. И оцеляваха. И аз щях да направя същото.
— Вижте — рекох, — не мога да си позволя вие двамата да страдате заради мен. Мога
да отида при Хенри и…
Ани и татко се спогледаха.
Баща ми завъртя очи.
— Пфу! — изсумтя Ани.
— Не, Майк! — отсече татко. — Той е най-страховитият човек в столицата и сега за
пръв път се страхува. Много хора искат да се измъкнат изпод палеца на Хенри Дейвис. Той
твърди, че за всеки има коз, а ние имаме нещо срещу него. Не можеш да го оставиш току-
така.—
Е, как ще действаме? — попита Ани.
Показах й чертежите.
— Това е Министерството на правосъдието — обясних.
Сградата беше федерална, четвърто ниво на сигурност, също като ФБР. Единствените
по-строго охранявани мишени бяха ЦРУ и Пентагонът. Това означаваше проверка на
лични карти с умен чип в централна база данни, придружаване на посетителите през цялото
време, детектори, камери, които постоянно се наблюдават, рентгени и магнометри на
всеки вход и ключалки група II (старият ми познайник „Сарджънт и Грийнлийф“).
Там се помещаваха ФБР, Военната полиция, Главната прокуратура, Агенцията за борба
с наркотиците — най-страховитите врагове на престъпниците, събрани на едно място за
по-удобно.
— Ще вляза вътре и ще открадна папката — заявих.
— И после? — попита Ани.
— Ще отида да се пазаря с дявола.
* * *
На входа на Министерството на правосъдието имаше четирима пазачи, всичките
въоръжени. Като допълнителна предпазна мярка двамата федерални офицери от охраната
близо до предната врата носеха автомати „Хеклер и Кох“. Чантите и куфарчетата се
преглеждаха на рентген. Хората минаваха през единия от четирите детектора за метал с
извити врати, които ги задържаха за пет секунди сканиране и след това им позволяваха да
продължат.
Беше събота и мястото беше почти безлюдно. Предпочитах блъсканицата в оживените
часове, но нямахме много време. Ани беше подслушала Дейвис и Маркъс да си говорят за
Източното крайбрежие, когато бяха споменали името върху доказателството. Не знам как
го бяха научили — може би от откраднатия телефон на адвоката, — но скоро щяха да
открият Лангфорд, ако вече не го бяха сторили. Нямаше да се поколебаят да изтръгнат
истината от него и щом разберяха къде е папката, щях да имам компания тук в
Министерството на правосъдието.
Ани беше подстригала и боядисала косата ми в бунгалото, а Картрайт добави малка
гърбица на носа ми. Беше само парченце гума, но едва се познах.
Цялата ми увереност в маскировката се изпари, когато се приближих до пазачите.
Баща ми оспори експертните ми знания и умения, когато му показах разпечатките.
— Казват ти по интернет как да влезеш с взлом в Министерството на правосъдието?
Да, наистина беше така. Кучето пазач на Конгреса, правителствената Счетоводна
служба, правеше ужилвания на всеки пет години и нещо, за да провери дали могат да
преодолеят охраната на ЦРУ, ФБР, Министерството на правосъдието, федералния съд и
други. Обикновено опитваха десетина обекта и никога не ги засичаха или залавяха. След
това имаха любезността да напишат как и къде са го направили и да публикуват
информацията там, където могат да я намерят предприемчиви млади мошеници като мен.
Парите за данъци ти се отплащаха. В края дори имаше хубав малък параграф, който
обясняваше, че поради финансови проблеми дефектите няма да бъдат отстранени скоро.
Надявах се, че ще е така. Пазачът ме погледна гневно.
Ако внимателно следите нещата във Вашингтон, ще започнете да осъзнавате, че както
във всяка една бюрокрация, деветдесет процента от усилието е посветено на имитиране, че
се прави нещо. В областта на охраната цифрата вероятно беше по-висока. Повече пазачи,
повечето оръжия, повече прегради. Харчеха се билиони долари, за да се напълни всяка
сграда с въоръжени мъже и с голяма показност на сила да се убедят обществеността и
висшестоящите, че се върши нещо.
Това вероятно помагаше, но пак имаше начини да се промъкнеш и засилената охрана
може би произвеждаше обратен ефект, защото беше маска на уязвимост. За мен беше
добре. От гледна точка на измамника това беше лесна за използване идея. Щом хората,
които искаш да преметнеш, имат абсолютна вяра в закона и оръжието, тогава възприемаш
ролята на представител на закона.
Показах му значката си.
— Как сте? — попитах, вървейки с най-добрата си полюляваща се походка на ченге. —
Трябва да оставя едни данни в канцеларията на заместник главния прокурор.
Вдигнах куфарчето си. Той отмести очи от значката ми и го погледна, а после всмукна
въздух през зъби.
— Минавайте.
В куфарчето беше скрит плосък „кози крак“, за да избегне детекторите за метал, но
пазачът ме пусна да вляза. Можех да нося противопехотна мина.
Всъщност мината можеше да се окаже полезна, защото той направи знак на една
трудолюбива млада жена в костюм с панталони, наскоро завършила колеж. Очаквах
придружител, но това усложняваше нещата. В повечето сгради с четвърто ниво на
сигурност, ако нямаш разрешително за достъп до секретна информация и пропуск, с теб
постоянно се движи бавачка. Един мой приятел, който работеше в Държавния
департамент, чака шест месеца да му издадат пропуск. Всеки път, когато искаше да отиде
до тоалетната, той трябваше да иска разрешение и да бъде придружаван.
Аз обаче го бях предвидил. Докато вървяхме, извадих телефона си и започнах да
натискам бутоните. (Във Вашингтон човек се откроява, ако непрекъснато не е вперил
поглед в блекбърито си.) Написах: „Обади се“ и изпратих съобщението.
Разходката до канцеларията на заместник главния прокурор беше десетина минути.
Младата жена спря пред вратата му.
— Ето, тук е.
— Заместник главният ревизор.
— Полицаят долу каза, че искате да отидете при заместник главния прокурор.
— Не, при заместник главния ревизор.
Тя ядосано изпусна въздух през носа си и после се усмихна пресилено:
— Добре.
Печелех време. Можех да я ударя с „козия крак“ и да я завлека в тоалетната, но така
беше по-забавно.
Бяхме на половината път до целта, когато започнаха да проблясват пулсиращи светлини
и от високоговорителите се разнесе приятен женски глас:
— Спешна евакуация. Това не е учение. Моля, продължете спокойно към най-близкия
изход. Моля, не изпадайте в паника. Това не е проба. Повтарям. Това не е проба.
— Трябва да излезем — каза младата жена, която изглеждаше разтревожена, и бързо се
отправи към изхода на сградата. Близо до изхода аз се отделих от нея в суматохата и
тръгнах към стълбището.
Татко чакаше сигнала ми — текстовото съобщение, за да се обади, че има бомбена
заплаха. Той си беше изтърпял наказанието, че и повече, затова не му позволих да се
доближи до практическата мръсна работа — проникването. Това беше изцяло моя задача.
Сградата се опразни. Отворих две врати с помощта на „козия крак“ и влязох в мазето,
където Лангфорд каза, че е скрито доказателството срещу Хенри Дейвис.
Там, изглежда, нищо не беше пипано от седемдесетте години. Стените бяха бетонни.
Огромните лавици бяха отрупани с купчини прашни банкови сейфове, високи метър и
двайсет. Метални решетки разделяха помещението на клетки. Ниско над главата минаваха
тръби.
Скрит някъде в този лабиринт, беше единственият начин да спася себе си, татко и Ани
— папката с надпис „Джефри Билингс“. Влязох в първата клетка и започнах да прелиствам
книжата. Някои бяха подредени по азбучен ред, други не. Прегледах имената на гърбовете
на папките, търсейки някакъв код, който да загатва за съдържанието им. Всичко беше
хаотично. На някои имаше дати, имена и кодове. Прерових всички, които започваха с „Б“,
но не открих „Билингс“.
Навън се чуха полицейски сирени. Нямах много време, преди сапьорите да започнат да
претърсват сградата. Отстъпих назад и се помъчих да разсъждавам спокойно и методично.
Папката сигурно съдържаше проби от кръв и тъкани и полицейския доклад и трябваше да е
дебела. Застанах в средата на стаята и протегнах ръце.
Някъде вляво от мен изскърца врата. Не бях сам. Скрих се зад палета с кутии и огледах
стаята. Пред мен се чуха стъпки. Промъкнах се успоредно на тях, опитвайки се да зърна
източника на звука между кутиите и телената мрежа на клетките.
И после видях лицето му. Никога не си сам, когато те търси Уилям Маркъс.
Заобиколих и се отдалечих от него. Трябваше да намеря папката, преди той да открие
нея или мен. Аз имах „кози крак“, а той — пистолет. Бях сигурен, че все още не ме е видял,
иначе вече би скъсил разстоянието помежду ни.
Маркъс бавно обикаляше помещението. Наведох се и минах напряко през хранилището,
а после се свих зад няколко кутии, вдигнах лоста и зачаках той да мине. Отстранях ли го от
пътя си, можех да се съсредоточа и да намеря доказателството.
Фокусирах се, забавяйки дишането си, за да не ме чуе Маркъс. Той вече би трябвало да
е заобиколил ъгъла. Всеки момент. Стиснах „козия крак“ и почувствах как потта ми се
охлади от метала.
Минаха пет секунди. Десет. Двайсет.
Маркъс не идваше.
Чух изтракване в ъгъла и обърнах глава да погледна. Виждах коридора и изхода.
Маркъс го нямаше.
Изчаках една минута. Засада ли ми правеше? Намерил ли беше вече доказателството?
Заобиколих ъгъла и после надуших миризмата, която познавах много добре, защото бе
просмукала детството ми — смрадта на застояло зеле от изтичане на природен газ.
Маркъс беше отворил клапана на тръбата за газ на петнайсетина метра от мен. В
задушаващите изпарения долових мирис и на нещо друго — горяща хартия. Пламъци
ближеха основата на купчина кутии в отсрещния край на мазето.
Маркъс не беше намерил доказателството, нито ме беше пропуснал, а щеше да се
погрижи и за двата проблема с умишлен палеж. Завъртях се и отстъпих назад от
пламъците. Бях в едната клетка и трябваше да се върна при огъня, за да стигна до изхода.
Изведнъж се разнесе бумтене. Покрай мен преминаваха горещина и вълни на силно
въздушно налягане. Пламъците щяха да се зададат отзад. Нямаше да мога да се измъкна.
На металната преграда пред мен зееше празен отворен сейфа — метър и двайсет на метър и
двайсет и дълбок деветдесет сантиметра. Без да разсъждавам, аз се хвърлих вътре и
затръшнах вратата.
Огнената завеса изрева като реактивен двигател и продължи няколко секунди.
Металните стени се нагряха и ставаха все по-горещи. Още чувах бученето на огъня, но вече
по-тихо. Натиснах вратата на сейфа, но тя не се отвори.
Бях се заключил вътре. Това беше нещо ново. Аз бях плячката и трябваше да открадна
себе си.
Усетих вкуса на огъня в разредяващия се въздух и се свих на кълбо, за да се отдръпна
от парещите стени на металния сейф.
Иронията се състоеше в това, че докато един правителствен сейф обикновено се
разбива за двайсетина часа, ти го правиш отвън. Прокарах пръсти по ключалката в тъмния
сейф. Зад циферблата имаше кутия, голяма горе-долу колкото ръката ми, прикрепена за
вратата с два болта. Извадих ги с помощта на „козия крак“ и бръкнах в ключалката.
Главата ми беше замаяна от пушека, а ризата ми — мокра от пот, която се стичаше в
очите ми.
Ключалката беше типична група две, с четири колелца. Всички ключалки с комбинации,
независимо дали са евтин катинар „Мастър“ или кутия в трезор, пазят тайните си с така
наречения пакет колелца — три-четири диска, всеки със зъбец отстрани. Циферблатът е
свързан с най-задния диск и от всеки стърчат малки лостчета, които са наредени така, че
когато го завъртиш четири пъти, за да го „изчистиш“, ти всъщност отключваш и четирите
колелца от лостчетата им. Докато го въртиш към някоя цифра и после обратно, ти
поставяш зъбеца на диска под лост, наречен преграда. Ако го завъртиш назад и напред в
правилната последователност, четири зъбци се подреждат, преградата пада и болтовете се
дръпват.
Косата ми миришеше на изгоряло, когато пъхнах кутрето си в механизма и заопипвах
зъбците на колелцата. Работата беше бавна и болезнена и аз изохках и изкълчих пръста си.
Нагласих предното колелце и после второто. Въздухът беше горещ и пареше кожата ми.
Сейфът, който в началото беше буфер срещу огъня, сега представляваше пещ. Завъртях на
мястото му третото колелце и после четвъртото и се замолих огънят да е отслабнал, за да
не ме изпепели, щом отворя вратата.
Помещението беше почерняло, когато отворих сейфа. Покрай мен танцуваха пламъци.
Запълзях по пода, дръпнах ризата си пред устата и я навлажних със слюнката, която ми
беше останала.
Огънят опърли косата ми и горещината изгаряше белите ми дробове с всяко поемане на
дъх, но успях да стигна до изхода, затръшнах вратата зад себе си и се запрепъвах нагоре по
стълбите.
През прозорчето на вратата видях, че стаята е пълна с черен дим и пламъци.
Документите горяха.
И тайната на Хенри заедно с тях. Докато се качвах по стъпалата, налягането се увеличи,
стъклата се пръснаха и лакомите пламъци изгълтаха всичкия въздух, който им трябваше, за
да превърнат всичко в пепел. Доказателството, единственият коз срещу Хенри Дейвис,
неговата единствена грешка и моят единствен шанс, беше унищожено.
Пълзях нагоре по стъпалата, отдалечавайки се от горещината, и най-после съумях да си
поема дъх на няколко пъти. В пушека се появи слабата червена, неясна светлина на знак за
изход и стана по-ярка, докато се приближавах. Бутнах тежката врата, излязох препъвайки
се през заден изход и вдигнах лице към слънцето, което допреди минута мислех, че повече
няма да видя.
Свобода. Поне докато не погледнах надолу и не видях легион от полицаи, пожарникари,
медици, специалните сили и ФБР, които прииждаха към мен. Всичко живо в района на
националната столица с панталони в защитна окраска, къса подстрижка, зле оформени
мустаци и фенерче беше обсадило този отрязък от Пенсилвания Авеню и сега връхлиташе
към мен.
Ако имах повтарящ се кошмар, това щеше да е армия от ченгета зомбита. Първият,
който стигна до мен, ме хвана за ръката. Играта свърши. Аз бях издирван престъпник и бях
заловен от ченгета, които бях сигурен, че Дейвис можеше да подкупи, ако вече не го беше
направил.
— Добре ли си, приятелю? — попита полицаят и после извика: — Направете място!
Доведете медиците! Намерихме го!
Очевидно бяха притеснени за изчезналия агент на Бюрото за борба с нелегалния трафик
на алкохол, цигари и оръжия, тоест аз, и ми помогнаха да изляза от загражденията, с които
бяха опасали сградата на Министерството на правосъдието.
Втренчените погледи на служителите на реда ме накараха да се почувствам по-
неудобно, отколкото обгорялата ми кожа. Допрях ръка до устата си и направих знак, че не
ми достига въздух. Сложиха ми кислородна маска и ме настаниха на носилка. Надявах се,
че маската, опърлената ми коса и покритото със сажди лице ще ми спечелят малко време,
преди да бъда разпознат. Протегнах ръка, но гърбицата на носа ми беше паднала или се бе
разтопила.
Медиците ми сложиха лед. Пет-шест други пострадали получаваха медицинска помощ.
Някои седяха на тротоара, други бяха легнали.
Трийсетина метра по-нататък имаше друга преграда, поставена да удържа тълпите.
Репортерите я бяха окупирали и окичили с камери и обективи. Евакуираните бяха оградени
на друго място. Видях, че полицаите ги разпитват и след това ги пускат да излязат през
отвор в заграждението — единственият вход и изход.
И там беше Уилям Маркъс, който бъбреше с едно ченге и внимателно оглеждаше всеки,
който напуска местопроизшествието. Цивилен детектив му кимна и дръпна преградата, за
да мине. Маркъс тръгна към линейките, към мен.
Номерът ми да се представя за агент на Бюрото за борба с нелегалния трафик на
алкохол, цигари и оръжия може и да беше достатъчен, за да мина през ченгетата, но
нямаше да ми послужи да се измъкна от Маркъс. Надявах се, че някакъв лош обрат — шок,
сърдечен блокаж или друго — ще ги накара да ме сложат в линейката и да ме изкарат
оттам, но не можех да предизвикам рязко влошаване на състоянието си или да
фалшифицирам жизнените си показатели.
Докато се приближаваше, Маркъс оглеждаше лицата на полицаите и другите
пострадали. Опитах се да се изправя и да избягам от носилката, но медик с дълга коса,
завързана на конска опашка, и ръце като менгемета ме хвана и ме бутна отново да легна.
Маркъс вървеше право към мен. Вперих поглед напред и се замолих той да отмине, но
Маркъс така и не дойде.
Когато отново погледнах, беше изчезнал. Обърнах се и го видях, че се връща към
преградата. Хенри Дейвис му правеше знак да отиде при него. Двамата поговориха, а
после прекосиха Пенсилвания Авеню и се отправиха към човек, който стоеше до черен
седан.
Той се качи с тях в колата, която потегли. Мъжът беше баща ми.
Двайсет и пета глава
Медикът ме заведе в университетската болница „Джордж Вашингтон“, фоайето на
спешното отделение беше претъпкано с хора, цареше хаос и аз успях да се измъкна, докато
чаках да дойде някой да ми направи електрокардиограма. Върнах се на
местопрестъплението (това очевидно беше новата ми специалност), взех колата си,
паркирана близо до Министерството на правосъдието, и потеглих да видя в какво се е
забъркал баща ми.
Преди да изляза сутринта, двамата бяхме сключили споразумение — аз щях да свърша
тежката работа, а той щеше да стои на заден план.
Но трябваше да се досетя. Никога не вярвай на думата на измамник. Вярно, той спаси
задника ми, но сега не бях сигурен дали аз ще мога да спася неговия.
Отидох до сградата на „Групата Дейвис“ и минах покрай нея, надничайки през
прозорците на Хенри. Когато той ме беше оковал там, щорите бяха спуснати. Сега бяха
широко отворени. Кабинетът беше празен.
Какъв точно беше планът ми? Да атакувам крепостта, да взема главата на Хенри и да
спася баща си като рицар в лъскави доспехи? Малко вероятно. Замислено загризах нокти,
когато телефонът ми иззвъня.
— Майк — каза баща ми.
— Къде си? — попитах. — Добре ли си?
— В мотела за шофьори на Ню Йорк Авеню. Бил съм и по-добре, но поне се измъкнах.
Имаш ли кола?
— В момента пътувам. Преследват ли те?
— Струва ми се, че не. Колкото по-скоро дойдеш, толкова по-добре.
Знаех, че баща ми е стоик, затова безпокойството в гласа му и нотката на напрежение
ме разтревожиха.
Отправих се към Ню Йорк Авеню. Познавах мястото. Районът беше входната врата на
Вашингтон по Балтимор-Вашингтон Паркуей и беше грозен и гаден — само наркомански
хотели и изоставени индустриални сгради.
Мотелът беше спирка от световна класа — проститутки, работещи навън, чаршафи на
прозорците, наркомани, които просеха или продаваха крадени боклуци — неизменно
чорапи — на хората в коли, попаднали в задръстване.
Но имаше безплатно НВО. Няколко наркодилъри ме изгледаха мръсно, докато вървях
по паркинга към стаята, където баща ми каза, че се крие. Вратата беше отворена и
ключалката — разбита.
Намерих го вътре, насочил към мен пистолет. Свали го веднага щом видя лицето ми.
Лежеше на леглото на лявата си страна. На дясното му рамо беше притисната купчина
салфетки, обагрени в червено.
В стаята ухаеше на кафе. Какъвто бащата, такъв и синът.
— Искаш ли малко? — попита той. — Направих една каничка, докато чаках. Освежи
ме.
Помогнах му да седне. От ухото му изтече капка кръв.
— Дейвис ли ти го направи?
Татко кимна.
— Той тук някъде ли е?
— Може би. Бяха ме затворили в някакъв склад, но избягах.
— Можеш ли да вървиш?
— Тичал съм, когато се е налагало, но в момента краката ми треперят. Може да ми
помогнеш да сляза по стълбите.
Преметнах ръката му на раменете си, излязохме през задния вход и тръгнахме към
колата ми. Ризата му се повдигна. Видях червени белези на гърба му, над бъбреците.
— Ще те закарам в болница.
— Мисля, че съм добре, Майк — изрече с усилие той. — Картрайт познава един лекар,
всъщност е ветеринар, добър хирург, лош комарджия, който му е длъжник. Той ще се
погрижи за мен.
Помогнах му да се настани на предната седалка. Нямаше следа от Дейвис или Маркъс.
Излязохме от Ню Йорк Авеню, поехме по странични улици и се отправихме към
водохранилището и вашингтонския Болничен център.
— Ще те хванат, ако ме закараш в болница, Майк. Там винаги има ченгета. По-добре
съм, отколкото изглеждам. Не се тревожи.
Продължих да карам към болницата. Нямаше да споря с него.
— Какво се случи? — попитах.
— Видях, че те отиват за теб, и се намесих. Казах им, че вече си взел доказателството.
— Изпуснах го, татко. — Поклатих глава от срам. — Маркъс го изгори.
— Добре. — Той изобщо не изглеждаше развълнуван. — Казах го само за да ги
разкарам от сцената и да ти осигуря глътка въздух. Дейвис има същата слабост, присъща
на всички нас. Той мисли онова, което иска да мисли — че всеки има цена и желае да
сключи сделка. Може да го използваме срещу него. Затова му казах, че искаме да се
пазарим.
— Каква е сделката?
— Никаква. Щом излязохме от Министерството на правосъдието, му затворих устата.
Той говореше, че ще ме изпрати в затвора и че ще ми сложат смъртоносна инжекция за
убийството на Пери. — Баща ми раздвижи пръсти, за да покаже, че Дейвис говори много.
— Не се хванах. Нямаше да му позволя да ме използва като коз срещу теб. Закараха ме в
някакъв стар товарен склад и Маркъс се залови за работа. — Той изкриви лице в гримаса и
се размърда неспокойно на седалката. — Този човек е истински творец.
— Какво щяха да правят?
— Казаха, че ще ме убият, ако не ги заведа при теб да сключите сделка за
доказателството. Рекох им да го направят. Това адски ги ядоса. Лесно избухва.
— Дейвис не е свикнал да му отказват.
— Можех да кажа на Маркъс кара по-полека, но Дейвис непрекъснато му крещеше:
„Още! Още!“ Почти бях изпаднал в безсъзнание… — Баща ми повдигна рамене. — Не
беше много зле. Ох, мамка му!
— Какво има?
— Тук и тук отзад. — Той посочи точно над хълбока си и надолу към слабините. —
Направо ме убива. Остави ме пред болницата и бягай. Обади се на Картрайт. Кажи му, че
ветеринарят не ми трябва и че си ме оставил пред спешното отделение.
Лицето му беше пребледняло и татко не спираше да трепери.
— Близо сме. Дръж се.
— Избягах оттам. — Той затвори очи. — Разбрах, че съм единственият им коз срещу
теб, затова ако ме няма на масата, ти можеш да видиш сметката на Дейвис, без да
сключваш сделка. Побягнах. Или щях да се измъкна, или да умра. Нямаше да има значение
в голямата картина.
— Не и за мен. Как се измъкна?
Баща ми бръкна в джоба си и ми подаде зъб, кучешки, изпръскан с кръв. Погледнах
устата му. Не беше негов.
— Все още знам някои номера — добави той. — Хубавото е, че Дейвис се страхува от
онази папка. Предполагам, че много хора искат да му отмъстят, но никой не притежава
доказателството.
— И аз го нямам, татко. Доказателството изгоря. Оплесках нещата. Не разполагам с
нищо.
Баща ми махна пренебрежително с ръка.
— Няма значение. Дейвис мисли, че доказателството е в теб. — Побоят, който му бяха
нанесли, го беше уверил в това.
Спрях пред болницата и се развиках на сестрите пред вратите на спешното отделение.
Едната погледна баща ми и бързо го сложиха на носилка. Влязох вътре с тях.
— Не трябваше да го правиш, татко. — Той се беше предал в ръцете на Хенри, за да ме
измъкне.
— Номерът с цигулката — усмихна се баща ми. — Да замениш нещо без никаква
стойност срещу нещо ценно.
— Не, татко. Съвсем не е така. Не трябваше да се предаваш. Това беше прекалено
много.
— Това прави човек за семейството си.
Той ме държеше за ръката, докато го приемаха. Думите му и звънящите телефони в
спешното отделение ми го напомниха, но аз мисля, че вече го знаех. Баща ми се беше
пожертвал за мен, така както се бе пожертвал и за майка ми.
Ясно си спомнях нощта, когато го арестуваха за влизане с взлом в онази къща в
Палисейдс. Бях разиграл наум всяка подробност хиляди пъти, опитвайки се да намеря
логика. Знаех, че нямаше телефонно обаждане, с което мама е повикала татко. От съдебния
процес си спомнях, че в къщата дори не е имало телефон. Майка ми се беше върнала най-
малко един час преди татко да излезе „да гледа бейзбол“, както ми каза.
Не. Пери вече е бил мъртъв, когато баща ми е отишъл там. Мама беше борец и когато
Пери се е опитал да я насили, го е блъснала в камината и го е убила. Всичко, което татко
беше направил — да не пророни нито дума в своя защита по време на дългия процес, да
остави семейството си за шестнайсет години и да оцелее от онзи ад — беше заради майка
ми, за да поеме нейната вина, също както се бе пожертвал и сега пред Хенри Дейвис заради
мен. Когато бях малък, не можех да скрия нищо от татко. Не можеш да надхитриш
измамник. И когато ме погледна, и видя прозрението, изписано на лицето ми, той разбра,
че знам.
— Благодаря ти, татко. Обичам те.
— И аз. Но не се размеквай. След час ще изляза оттук чисто нов.
Ръката му беше студена.
Лекарят вдигна телефона и поръча ударна доза от нещо и 8 мерни единици кръв, нулева
група положителна.
— Изпуснах доказателството. Разочаровах те, татко. Съжалявам.
— Няма значение, Майк. Уплашихме ги. „Да купиш котка в торба“. Изиграй го не с
онова, което държиш в ръката си.
Вероятно съм казал още едно-две сантиментални неща. Татко ми се присмя. И после го
закараха в операционната.
Едното ченге в чакалнята непрекъснато се мотаеше около нас и ме поглеждаше. По
едно време се приближи до колегата си и последва кратък разговор. Нямах намерение да
ходя никъде, докато не разбера какво ще стане с баща ми.
След половин час дойде Картрайт.
— Как е той?
— В хирургията. Не знам.
— Тук гъмжи от полиция. — Той кимна към вратите в дъното на коридора.
Поразходих се и огледах коридора. Естествено, там беше моят приятел детектив
Ривера, ченгето, което ме беше предало. Един Господ знаеше още колко други главорези
бяха изпратили тук Дейвис и Маркъс.
Върнах се при Картрайт.
— Трябва да се махнеш оттук.
— Няма да го оставя.
— Безсмислено е да се предаваш на полицията, Майк.
— Няма да тръгна.
— Аз ще се погрижа за него. С баща ти сме приятели много отдавна. Ще му помогна.
Чух, че в дъното на коридора се отвори врата. Ривера поведе глутница цивилни ченгета
към нас и ние се скрихме зад ъгъла.
— Изчезвай, по дяволите! — настоя Картрайт. — Аз ще се погрижа за баща ти. Ти
намери онзи, който му е сторил това.
Бях изпуснал единственото средство да разгоня фамилията на Хенри, но това нямаше
значение. Трябваше да намеря друг начин да го спра.
Полицаите се приближаваха. Стоях там и отказвах да избягам. Картрайт ме сграбчи за
раменете.
— Тръгвай!
Хукнах и се изплъзнах от ченгетата, като се шмугнах през служебната врата. Болницата
гъмжеше от полицаи. Отне ми половин час да се промъквам и да се крия в празни стаи, за
да не се сблъскам с тях, докато те претърсваха хирургичното отделение.
Но все още не можех да тръгна. Не можех да оставя татко да умре. Трябваше да го видя
още веднъж и да разбера дали ще оцелее. Намерих кабинет на дежурен лекар, разбих
ключалката и откраднах престилка и стетоскоп. Отправих се обратно към хирургичното
крило с наведена глава, забил лице в книжата, които извадих от джоба на престилката.
Минах по вътрешен коридор, крачейки покрай две ченгета, които оглеждаха всички
цивилни, но изглеждаха слепи за хората в бяло, и стигнах до стая на медицински сестри.
Към мен се приближи възрастна сестра със строго изражение и попита:
— Мога ли да ви помогна?
— Трябва ми картона на Робърт Форд.
Стетоскопът очевидно свърши работа. Тя не попита нищо, само прерови папките на
бюрото.
— Вероятно вече е при тялото в патологията — каза жената.
Невъзможно.
— Бихте ли проверили пак? — настоях и кимнах към компютъра.
Тя написа името. Пристъпих до нея и надникнах над рамото й. Екранът проблесна и се
появи текст с черни букви на зелен фон. Не можех да повярвам на очите си, докато четях
медицинския картон на татко. На последния ред пишеше: „Прехвърлен в моргата“.
— Той е във фризера — добави сестрата.
Двайсет и шеста глава
Баща ми беше мъртъв заради грешките ми и аз имах три часа, докато Радо заловеше
Ани и приложеше вдъхновено от Третия свят насилие, каквото отказвах да си представя.
Единственото ми оръжие, доказателството срещу Дейвис, беше изпепелено.
Трябваше да взема решение. Да дам душата си на Хенри или да дам жената, която
обичам, на Радо. Дори ако с Ани успеехме да се изплъзнем от балканския психопат, рано
или късно Дейвис щеше да разбере, че тя все още е на моя страна и да я използва като коз
срещу мен. За Хенри Дейвис нямаше тайни.
Двама души ме искаха мъртъв или да страдам толкова много, че да поискам да съм
мъртъв. Баща ми имаше лукса да не избира, да приеме достойна смърт и да стане мъченик.
Ако обаче направех същото, щях да страдам не само аз, но и Ани, а тя беше всичко, което
ми бе останало.
Изборът беше невъзможен. Съзрях един изход и щях да се стремя към него със студена,
безчувствена решителност. Ако всички честни хора бяха престъпници, тогава може би
само престъпниците бяха честни. Трябваше да сключа сделка. Баща ми си беше отишъл от
този свят, но ми бе оставил отговор. Щях да се предам на убийците и да се надявам да се
измъкна с измама.
* * *
След като избягах от болницата, първата ми спирка беше „Белият орел“, клубът, който
редовно посещаваха Александър и Мирослав.
На двете улици около сградата, красиво бивше посолство, бяха спрели черни лимузини.
Изкачих извитите стъпала до предната врата. Спряха ме едри мъже в евтини костюми.
— Кажете на Мирослав и Александър, че е дошъл Майкъл Форд. И на Радомир също,
ако е тук. Той ще иска да знае.
Единият главорез притисна слушалката на ухото си. Жичката й се виеше и се скриваше
под костюма му. Доста засилена охрана за „братско общество“. Претърсиха ме щателно и
ме помъкнаха през салоните, които бяха пълни с евробоклуци и красиви проститутки, към
уютна стаичка в сутерена с камина, свещник и две канапета.
Появиха се Миро и Алекс, завързаха ръцете ми зад гърба и ме блъснаха на земята с лице
към килима. Миро стъпи върху китките ми и ме прикова към пода. Държа ме така, докато
разговаряха за нещо — имах чувството, че е футбол — на език, който не разбирах.
Държаха се съвсем непринудено.
Радо пристигна след половин час. Движеше се свободно по света — нещо доста дръзко
за човек, който се крие от трибунал за военни престъпления. Той щракна с пръсти, изрева
нещо на сръбски и Алекс ме вдигна на крака.
— Постъпил си много смело да дойдеш тук и да поемеш наказанието си като мъж.
Малко съжалявам, че няма да се насладя на чернокосата ти приятелка, но ти играеш
честно.
— Отмъщение ли искаш? — попитах.
— Не е ли очевидно? — Той се ухили самодоволно, вдигна длани и погледна
съучастниците си, които кимнаха.
— Ще ти помогна да го получиш — добавих.
— Играл съм този танц — отвърна Радо и се усмихна, доволен от идиоматичния си
английски. — Позволи ми да отгатна. Хванал съм не онзи, когото трябва — каза с тон на
ченге от филм.
— Това е единствената причина да вляза тук беззащитен. Замисли се.
Той пристъпи толкова близо до мен, че сякаш се готвеше да ме целуне, и леко сложи
ръка отстрани на главата ми. Погледна ме в очите и после с обезпокоителна, внезапна сила,
завъртя главата ми — мисля, че към камината, защото мигновено изгубих съзнание.
Искаше ми се да остана така. Когато се свестих, китките ми все още бяха завързани за
гърба, но въжетата около тях бяха усукани за кука на тавана зад мен. От удара по главата
всичко плуваше пред очите ми, сякаш бях под вода. Беше ми много трудно да пазя
равновесие. Стоях на малка щайга, на пръсти. Стъпех ли по-ниско, въжетата се стягаха и
дърпаха нагоре раменете ми. Едното вече беше ранено от сблъсъка ми с Маркъс в музея.
Щом изгубех равновесие, въжетата се впиваха в раменете ми и ги извиваха.
Алекс държеше другия край на въжето и от време на време го подръпваше.
— Палестинско обесване — информира ме винаги отзивчивият Радо. — Известно на
Макиавели като стрападо, когато му го приложили, защото заговорничел срещу Медичите.
Предполагам, че така северновиетнамците са лишили сенатора Маккейн7 от пълно
използване на ръцете.
Единственото по-лошо нещо от изтезанието е изтезанието в ръцете на досадник. Всеки
път, когато започвах да губя съзнание или се оттеглях на моето щастливо място — да спя в
хладен неделен ден до топлото дупе на Ани, — Радо започваше да бръщолеви поредния
забавен факт. За щастие в болницата ми бяха дали силни болкоуспокояващи заради
изгарянията. Бях глътнал още няколко, докато излизах. Без тях щях да призная за
убийствата, които не бях извършил, и да се оставя Радо да ме убие. Болката беше
непоносима, докато усещах как сухожилията и мускулите на раменете ми се разкъсват и
костите ми се разместват.
— Когато се направи добре, не остават белези — каза Радо. — И въпреки това може
лесно да те парализира и временно да премахне чувствителността в ръцете.
Изпитах известно облекчение, когато той престана да говори и се отдалечи от мен.
— Ти искаш Хенри — рекох. — А Хенри иска мен.
Радо се върна с нож за рязане на филе, тънък и остър като бръснач. Едно по едно, с
няколко бързи замаха, той отряза копчетата на ризата ми и после разтвори плата,
разголвайки гърдите ми.
— Думите ти звучат логично. Но знаеш, че трябва да бъдат потвърдени. Истината не е
една от силните ми страни.
Той допря студения връх на ножа на няколко сантиметра над пъпа ми и прободе
кожата.
— Чувал ли си историята със сърцата? — подхвърли небрежно.
— Да — отговорих.
— Много по-трудно е да пробиеш гръдната кост. — Той ме удари с юмрук в гърдите,
сякаш бяха куха врата.
— Може да държиш жертвата в съзнание, за да изпита още от преживяването, ако я
прободеш под слънчевия сплит, под мечовидния израстък.
— Предлагам ти сделка — настоях. — Можем да си помогнем взаимно.
— Ще видим — отвърна Радо и натисна ножа. Кожата около острието се изду. Докато
той притискаше плътта с двата пръста на другата си ръка, кожата ми се разтваряше зад
ножа.
* * *
Нощта с Радо беше дълга. А там беше само първата ми спирка.
На другия ден, лазурно пролетно утро, Радо и няколко от любимите му главорези ме
закараха в Калорама, до сградата на „Групата Дейвис“, на среща с Хенри. Мисля, че така
започна тази история. Сърцето ми беше непокътнато, поне засега.
Когато ме оставиха там, Алекс ми показа зиг зауера си. И сякаш пистолетът не беше
достатъчен, Радо, който седеше на задната седалка, повдигна салфетка към устата си, все
още жадуващ за сърцето ми, за да подчертае какъв е залогът.
Те ме чакаха на ъгъла, докато аз затътрих израненото си тяло към офиса. „Групата
Дейвис“ бяха затворили за почивните дни. Вътре бяха само Хенри и военният му кабинет
— охранителният екип, който работеше в части на сградата, които почтените хора не
виждаха.
Маркъс ме посрещна на вратата. Видях дупката в устата му, където баща ми беше избил
зъба му, и прикрих усмивката си. Докато той ме превеждаше през охраната, забелязах, че
интересът му е привлечен от детектора за метал, който пиукаше на гърдите ми. Претърсиха
ме и после ме съблякоха и провериха за оръжия и подслушвателни устройства. Хенри беше
твърде умен, за да се върже на ужилвания и електронни средства за наблюдение.
Докато преравяше джобовете ми, Маркъс намери два комплекта фалшиви документи и
нещо, което не знаех, че нося — внимателно сгънати чертежи на къща, които баща ми,
ловък измамник до края, сигурно беше пъхнал в джоба ми в болницата.
Дори Маркъс трепна, когато съблякох ризата си. Порезната рана беше дълга десетина
сантиметра и кожата около метала беше набръчкана. Радо не беше натискал ножа много
дълбоко и кървенето бе спряло скоро, след като той взе телбод и защипа разреза.
Седмицата беше дълга и странна, но лесно си я припомних, докато се обличах —
изгарянията по ръцете ми от пожара в Министерството на правосъдието, порезните рани
на лицето ми от автомобилната катастрофа, убожданията на врата ми от тазера. Бесенето
беше изкълчило рамото ми, а на гърдите ми личаха следите от майсторлъка на Радо.
Зарастващата прободна рана на бедрото ми от нощта, когато слушах как Маркъс
екзекутира Хаскинс и Ирина. Струваше ми се, че това се случи преди година. И подутото
ми коляно, с което определено нещо не беше наред, или от някое падане, или от сблъсъка
на волвото с вратата.
Докато се обличах, Маркъс посочи измачкания плик. Искаше да прегледа съдържанието
му.
— След като се договорим — рекох. — Информацията ще бъде оповестена публично,
ако изчезна.
Маркъс ме придружи по бетонните коридори на секретните зони и покрай мястото,
където Джералд правеше магии с наблюдението. Стигнахме до кабинета на Хенри. Маркъс
ми отвори да вляза, а после застана на пост отвън.
Дейвис седеше в далечния край на масата за конференции и гледаше през прозореца.
Вашингтон беше под нас. Знаех каква сделка иска.
Той щеше да ми даде всички царства в света с цялата им слава и величие за душата ми.
Нямаше да е трудно. Трябваше само да отстъпя и да му позволя да ме поквари и кошмарът
щеше да свърши. Нямаше да се тревожа за Радо и ножа му за филета, нито за
безопасността на Ани. И щяха да ми върнат всичко — къщата, парите и фасадата на
почтеност, за която винаги бях мечтал.
Дейвис искаше сделка. И отново да ме притежава. Страхувах се не от физическите
заплахи, отправени към мен, а че не съм достатъчно силен, за да устоя на обещанията на
Хенри и практикуваните му манипулации, които постепенно и коварно бяха погълнали
този град. Опасявах се, че той ще ме пречупи и аз ще направя всичко, което ми каже, и че
сега, след като разбирах цената на честта — животът на баща ми, болката на Ани, — като
всички други хора и аз радостно ще избера корупцията.
Не можех да позволя това да се случи. Трябваше да го победя на собствената му игра.
Хенри се наведе над мен.
— Само кажи и всичко ще свърши. Върни се при нас, Майк. Необходима е само една
дума — „да“.
Дейвис ме искаше като протеже, като свой син. И знаех, че няма да се откаже лесно от
мен. За да бъда достоен, аз не можех да приема условията му току-така, да падна на колене
и да се моля да ме вземе обратно. Хенри би приел само някой потаен човек, какъвто е бил
самият той на младите, изпълнени с копнеж години, някой, който играе твърдо, за да
получи нещо.
— Единственото истинско доверие е, когато двама души знаят тайните си — продължи
той. — Когато един друг са се притиснали в ъгъла. Взаимно гарантирано унищожение.
Всичко друго са сантиментални глупости. Гордея се с теб. Ти играеш същата игра като
мен, когато започвах.
Оставих запечатания плик на масата. За Хенри това беше единственият коз, който
можеше да го съсипе — откъснатата мека част на ухото му и полицейският доклад, който
описваше ролята му в смъртта на Пиърсън. Имах две неща, които той искаше — пликът и
мен.Само аз знаех кой е убил Хаскинс и Ирина. И с тази информация и плика бях много
опасен.
Татко беше мъртъв и сега Дейвис мислеше, че Ани ме е предала. Хенри нямаше
никакъв коз срещу мен. За пръв път той не притежаваше съкрушителното предимство, с
което беше свикнал. Беше време аз да стана алчен.
— Ти и Маркъс убихте Хаскинс и Ирина и сте длъжници на Върховния съд. Този ход не
беше само заради случая на Радо. Това е дългосрочна инвестиция. Колко ще донесе с
течение на времето?
Дейвис се усмихна като горд баща. Разбра за какво намеквам. И той би направил
абсолютно същото.
— Достатъчно.
— Любопитен съм — настоях.
— Имам десетина клиенти, заинтересувани от решението на Върховния съд. Говорим за
цифри с десет, може би единайсет знака.
Десетки милиарди.
— Виж, Майк, това трябваше да бъде последната ми работа за клиенти. Малоумниците
винаги питат: „Каква сума или колко къщи искаш?“ Това показва колко ограничени са
представите им и колко дребнави са желанията им. Пари, къщи, жени, три пъти по-млади
от мен — всичко това е много хубаво, но никога не е ставало дума за тези неща. След
случая с Хаскинс най-после щях да имам достатъчно, за да не разчитам на клиенти. И със
сигурност да притежавам града. Трябваше обаче да финансирам начинанието, като приема
други заявки. Но вече не. Вече няма да се кланям пред желанията на другите. С парите,
които ще получа сега, най-после ще мога да преследвам личните си цели, финансиран от
собствената си хазна, и да ги постигна със собствената си власт. Блатото покрай Потомак
ще бъде моята империя и няма да отговарям пред никого. Трябва само да довърша някои
неща. Да взема този плик и да реша скорошните неприятности, които за съжаление
възникнаха между мен и звездния ми старши сътрудник.
— Партньор — поправих го.
— Може да поговорим за това.
— Какво внася партньорът? Да речем миналата година?
Хенри притисна пръстите на ръцете си.
— Използваме постепенни компенсации, стъпка по стъпка. Вероятно ще мога да те
бутна малко нагоре по стълбата, като се има предвид приносът ти. На този етап от пет до
седем милиона годишно. С парите от Върховния съд следващата година ще бъде много
добра. Четири-пет пъти повече, отколкото досега.
Замислих се.
— Ще ти дам доказателството — казах и почуках с пръст по плика — и гаранция, че
никога повече няма да се тревожиш за него. В замяна Радо ще се махне. Полицията ще ме
остави на мира. Ще си върна живота. И ще стана пълноправен партньор.
— И отсега нататък си мой — заяви Дейвис. — Пълноправен партньор и в мокрите
поръчки. Когато намерим Радо, ти ще прережеш гърлото му.
Кимнах.
— Тогава се договорихме. — Дяволът Хенри протегна ръка.
Стиснах я и му дадох душата си заедно с плика.
* * *
Трак, трак. Шумът се чу отдолу. Беше започнал преди минута, но сега в тихата стая
беше невъзможно да не го чуеш.
Дейвис се приближи до прозореца, а после заобиколи и отиде до прозореца в
отсрещната страна на кабинета си. Рейндж роувърът и другият за хората му бяха
паркирани пред входа за секретната зона на сградата.
— Маркъс — изкрещя Хенри, — ела тук!
Той дотича с извадено оръжие, но аз бях последното нещо, за което трябваше да се
тревожи. Сега тракането звучеше много повече като изстрели.
Радо и хората му бяха вътре.
Дейвис ме посочи:
— Завържи го.
Маркъс ме тръшна по гръб на пода, преди да разбера какво става. Изви ръцете ми зад
гърба и стегна дясната ми китка в белезници, сетне прокара веригата през дръжката на
шкафа и окова и лявата ми китка. Седях на пода, без да мога да помръдна.
Можеше да бъде и по-зле. След палестинското обесване на Радо си въведох лично
правило никога да не нахлувам във вероятен сценарий със заложник и инквизитор, без
първо да глътна няколко болкоуспокояващи, които да притъпят острите ръбове на
сблъсъците. Добавете към това вцепенението, пълното безразличие към съдбата ми,
откакто татко умря, и ще разберете, че малко повече подмятане и извиване на вече
изкълченото ми рамо не изглеждаха нещо особено.
Хенри и Маркъс бяха твърде умни, за да се хванат в капана ми, но като добър бивш
воин на Никсън Дейвис би трябвало да знае, че не трябва да се оплита в мрежите ми. Той
погледна към лавиците с книги, където скритата камера, която бе използвал, за да изнудва
десетки политици, най-после беше заснела него. Предполагам, че никога не му се беше
налагало да се тревожи, защото я контролираше.
Дейвис натисна бутон на телефона си.
— Джералд! — изрева в микрофона.
Боя се обаче, че Джералд не беше на разположение.
Когато чу плана ми за днешния ден, Ани стана досадна като по-малка сестра, изгаряща
от нетърпение да помогне. Нямаше да й позволя да рискува живота си. Тя обаче заяви, че
ще дойде на купона в офиса непоканена и неинформирана за опасностите и че по-големият
риск би бил да я държа в неведение.
След изпълнението й в гората и удара, който уж й бях нанесъл, докато ме преследваше,
Ани се радваше на благоволението на Дейвис. Тя участваше в хайката, която ме гонеше, и
беше многообещаваща мошеничка за мръсните номера на Хенри, и затова нямаше нищо
твърде странно да влезе в секретните зони на сградата.
Бях й казал, че Джералд наблюдава всичко в личния живот на служителите на „Групата
Дейвис“, но Ани не можа да се сети за човек с такова име.
— Едър мъж, прилича на типовете от „Междузвездни войни“.
Тя реагира с изражение на погнуса.
— Съжалявам.
И Ани беше забелязала зловещото внимание на Джералд в офиса и днес щеше да играе
ролята на дама, изпаднала в беда, за да го накара да отвори вратата на стаята, където
наблюдаваше камерите в сградата. Сто хиляди волтовата електрошокова палка, която й
бях дал, се погрижи за останалото. Ани окова в белезници Джералд (два чифта с двойно
заключване за всеки случай) и после свърза аудио- и видеосигнала в кабинета на Дейвис
чрез безжичен интерком от черния пазар с Радо в колата му.
Вярно, щом се договорих и стиснах ръката на Хенри, той най-после ме притежаваше.
Но щом призна, че е убил Ирина и Хаскинс, и мислеше, че аз се пазаря за цената си, аз го
притежавах. Радо слушаше разговора ни и само това му беше необходимо да пренасочи
отмъщението си към правилната мишена — Хенри Дейвис.
Изстрелите зачестиха вече по-близо. Отговаряше им характерният звук на щурмова
пушка, настроена на автоматична стрелба.
Определено не бях почитател на Радо военнопрестъпника. Бях казал на Ани да напусне
сградата веднага щом Хенри произнесе вълшебните думи, признавайки, че той е убил
Ирина, и Радо ги чуе. Докато хората на Радо тичаха по тайните стълби и коридори на
къщата, аз не участвах в акцията. Исках да съм сигурен, че хората на Дейвис са
премахнати, затова бях обяснил на Радо основното разположение, но не с всички
подробности, и бях премълчал някои неща. Преди всичко се надявах, че и двете страни ще
загубят, както се беше изразил Кисинджър. Исках жертви.
Хенри не беше щастлив от въоръженото нашествие. Той се приближи до масата и
намръщено погледна плика. Бях сигурен, че е ядосан, защото са го прекарали, но имаше и
нещо друго — усещане за предателство.
Зад позьорството и властта той беше самотник. Малко или повече беше купил
съпругата си. Нямаше деца. В живота му нямаше нищо друго освен работа. Вместо
приятели Хенри имаше съучастници и единственото доверие, което познаваше, беше
несигурният самоубийствен договор между двама души с козове един срещу друг. Той
искаше протеже, син, но аз нямах намерение да се присъединявам към него в този ад.
Дейвис взе доказателството.
„Да купиш котка в торба“ е една от най-старите и елементарни измами. Продаваш на
някого нещо, без купувачът да знае какво всъщност има вътре.
Играта ми беше рискована и глупава, но имах няколко неща като предимство. Татко
беше издържал на фатален побой, за да защити доказателството, затова Хенри
предполагаше, че го имам.
Това обаче беше само част от играта. Беше заслепяващо очевидно в какво вярва
Дейвис. Ние, измамниците не вярваме в нищо, но бързо се досещаме в какво вярва човекът
срещу нас. И ако мишената твърдо вярва в една истина, може да се обзаложите на живота
си, че ние ще намерим начин да я използваме срещу него. Хенри не се свенеше да тръби
единствената си максима — всеки може да бъде купен, всеки има цена. Той вярваше в едно
нещо — коварството. Да, това беше неговата сила, но аз щях да я превърна в слабост. В
света на Дейвис нямаше почтеност. Той трябваше да вярва, че може да ме притежава и че
аз като всеки друг мога да бъда корумпиран. Затова му позволих да си го мисли. Пликът
нямаше значение. Аз не играех картите си, а Хенри.
Маркъс мина през фалшивия панел в стената и тръгна по коридора, водещ към трезора
на Дейвис. Хенри взе плика, отвори го и изсипа съдържанието му на масата.
На дървената повърхност се търкулнаха резенче сушена кайсия и меню от „Белият
орел“. (Радомир, Бог да го благослови, ми беше предложил човешко ухо, за да бъде по-
реалистичен номерът. „Няма никакъв проблем“ — увери ме той, но аз отказах.)
— Няма доказателство, Хенри — рекох. — Маркъс го изгори в Министерството на
правосъдието.
Стрелбата вече беше близо. Куршум проби рамката на панела и в стаята се разхвърчаха
прах и трески.
— Радомир чу всичко — добавих и погледнах към камерата, скрита на лавиците. —
Той знае, че ти уби дъщеря му.
Разбира се, бях видял стила на показност от стария свят на Радо в Колумбия, но Хенри
пръв ми подсказа колко опасен може да бъде за света на пресметната алчност и страх
човек, който живее само с кръв и чест.
В „Белият орел“ аз се придържах към историята си дори след като Радо разпори кожата
ми. Предполагам, че това беше достатъчно, за да го убедя, че не лъжа, и той прояви
любезността да изслуша плана ми. Ако можех да подкрепя твърдението си, че Хенри е
убил дъщеря му, и го накарам да признае престъплението си, можех да оставя
очарователната запазена марка на насилие на Радо да свърши останалото.
Той можеше и да е военнопрестъпник, но поне имаше ценностна система, честност на
крадец, която по свой начин го правеше по-почтен от привидно порядъчните хора, които
Дейвис изнудваше да работят за него всеки ден.
Хенри се беше прецакал, като уби дъщерята на Радо, по същия начин като с баща ми и
щеше да осъзнае, че единствената истина, която формулира живота му, е фалшива. Някои
неща бяха безценни. С някои хора не можеш да се пазариш.
— Неблагодарно копеле — изръмжа Дейвис. — Предложих ти всичко. Поднесох ти на
тепсия този град. И когато се обърна срещу мен, ти дори нямаше куража да го направиш
като мъж, а се скри зад Радо.
Все още бях окован за шкафа. Вбесеният Хенри застана над мен.
— И онази мръсница Ани. — Той се усмихна. — Разбирам. Вие двамата все още сте
заедно. Сега всичко се връзва. — Погледна към вратата. — Ще се върна след няколко
минути. Първо ще страда тя. Ти ще гледаш. А после ще бъде твоят ред. Мислиш, че си
намерил изход, а, Майк? Смяташ, че не мога да те хвана. Не. Ти само влоши нещата. Ще ме
молиш да спра. Ще ми дадеш всичко, което искам, и повече.
Хенри ме ритна силно в лицето с носа на обувката си. Стаята избледня като стар
телевизор, но аз останах в съзнание. Изстрелите и виковете вече се чуваха около кабинета
му.
Той извади пистолет от чекмедже на шкафа, мина през фалшивия панел в стената и
тръгна по коридора до трезора. Изплюх кръвта от устата си, като се опитах да опиша
хубава дълга дъга, но успях само да изцапам ризата си.
Въздействието на болкоуспокояващите преминаваше. Бях глътнал само едно хапче, за
да бъде ясно съзнанието ми. Ето защо трябваше да бързам. Белезниците бяха впити точно
над костите на ръката ми. Бяха твърде стегнати и двойно заключени. Ключалката беше
обърната встрани от пръстите ми, за да не мога да я отключа дори ако Маркъс вече не
беше взел от мен всичко, което можех да използвам, за да я отворя.
Изстрелите ехтяха по-силно, сякаш бяха в стаята. Чух стенание. Белезниците не се
разширяваха. Ръката ми трябваше да стане по-малка. Натиснах левия си палец с дясната си
ръка, усетих засилващо се напрежение и костта ми леко се огъна. Пуснах го. Щях да
припадна. Чувствах се отвратително и неудобно. Тогава по трудния начин.
Извих назад палеца си. Костта изпука като съчка в огън. Стаята пак се замъгли пред
очите ми и аз измъкнах ръката си, охлузвайки счупените кости с белезниците. Догади ми се
и се опитах да не повърна от болка. Ръката ми обаче беше свободна. Станах. Белезниците
висяха на дясната ми китка.
Претърсих шкафа и установих, че Дейвис е взел единствения пистолет. Минах през
отворения панел, водещ към трезора. Пространството непосредствено пред вратата беше
празно. Чух само затруднено дишане. Изстрелите бяха спрели.
Продължих да вървя и надзърнах зад ъгъла. Видях четири-пет трупа, сред които
Маркъс и Радо. Хенри беше прав. Радо би защитил честта си независимо от цената.
Разчитах на това, но Радо не беше стигнал много далеч. Дейвис, с изваден и насочен
напред пистолет, прекрачи трупа на Маркъс и провери дали до отсрещната врата има
стрелци. Той беше оцелявал от кръвопролития, но не можех да му позволя да оцелее от
тази битка. Трябваше да се промъкна зад него и да взема пистолета на някой от убитите, но
няколкото оръжия, които видях на пода или в ръцете на мъртвите, бяха с извадени
пълнители.
Дори не забелязах, че единият труп помръдна. Радо умело се преструваше на умрял.
Ръката му леко се повдигна и пистолетът в нея изстреля два куршума в лявото рамо на
Дейвис. Хенри се обърна, изкриви лице в гримаса, препъна се и се блъсна в кошче за
отпадъци и после седна на пода като прощъпалник. Свлече се до вратата и стенейки през
стиснати зъби, изпразни пълнителя си с девет патрона в простряното тяло на Радо.
Нищо не го ядосваше повече от човек като Радо, някой, който не може да бъде
контролиран. Мисля, че сърбинът беше полумъртъв, преди Дейвис да го застреля, което
означаваше, че сега беше напълно мъртъв. Докато пристъпвах между труповете, Хенри
осъзна, че гневът му го е завладял. Пистолетът му беше празен. Нямаше резервен пълнител.
Той, изглежда, изпитваше болка с всяко поемане на дъх. Куршумът на Радо беше
пробил дупка с големината на юмрук в гърдите му. Бавно се приближих до него, настъпих
ръката му с пистолета, изритах оръжието и се вгледах в Дейвис.
— Знаех си, че не ти стиска, Майк — прошепна Хенри. Звучеше така, сякаш имаше
кръв в белите дробове. — Скриваш се и се надяваш, че някой друг ще разчисти
бъркотията ти — баща ти, Радо, дори Ани. Мислиш се за добър и морален човек, но си
страхлив, Майк. Не можеш да ме убиеш. — Той вдигна дясната си ръка, правейки ми знак
да му помогна. — Тежката артилерия няма да дойде, Майк. Добър опит, но те са мъртви.
Помогни ми. Ще те науча на всичко. Зад онази врата — кимна към трезора — се намират
всички тайни във Вашингтон. Струват милиарди. Ти ми устрои хубава игра. Помогни ми да
стана. Ще те включа. Пълноправни партньори.
Хванах ръката му и го вдигнах.
Той се усмихна.
— Само така, Майк.
Извадих дебелия найлонов чувал от кошчето за боклук вдясно от мен. Хенри ме
погледна озадачено и изпробва нов гамбит:
— Не можеш да ме убиеш хладнокръвно, Майк. Тогава ще станеш лош като мен.
Корумпиран. Убиец. Част от екипа ми. Не можеш да победиш.
Помогни ми и заедно ще управляваме Вашингтон.
Дейвис беше прав. Спомних си прилива на гняв, който почувствах, когато стъпках
ченгето, когато си помислих, че Ани ме е предала когато наблюдавах как кръвта на
Лангфорд се върти в апарата за диализа. Исках да се отдам на необуздания гняв и да
унищожа всичко по пътя си. Господи, колко добре се почувствах.
Сега обаче знаех, че татко ми е казал истината, че не е убиец. Без насилие. Може и да
бяхме крадци, но не и убийци.
Дейвис ме наблюдаваше как се колебая. Съзрях облекчение в очите му.
Нахлузих чувала на главата му, повалих го по корем на пода, седнах на гърба му и
стегнах найлона около лицето му със здравата си ръка. Докато Хенри беше жив да дърпа
конците, корупцията нямаше да свърши и аз нямаше да бъда свободен.
Той се опита да разкъса с нокти чувала, като риташе по плочките и труповете до него.
Стена и се гърчи три минути. Всичко беше много по-гадно и изтощително, отколкото
очаквах.
Бях сигурен, че ще намеря пистолет с няколко патрона или пълнител в някой от убитите
мъже. Във външния коридор имаше още трупове. Трябваха ми очите на Дейвис. Дълго
чаках, след като краката му за последен път ритнаха пода.
— Майк — каза някой близо до кабинета.
Завъртях глава. Беше Ани.
Смъкнах чувала от главата на Хенри и хвърлих всичките оръжия вътре. Претърсих
лепкавите дрехи на Маркъс и намерих каквото исках — документите, които беше взел от
мен, докато ме обискираше, чертежите за къщата, която баща ми мечтаеше да построи за
семейството си, но така и не успя.
Хванах Дейвис за дясната ръка и го повлякох по пода към трезора му. Ани надникна
през фалшивия панел.
— Добре ли си? — попитах.
Тя кимна, втренчена с широко отворени очи в труповете.
— Добре — рекох. — Трябва ми минутка.
Ани се отдръпна в кабинета.
Огледах вратата на трезора. Отваряше се с отпечатък на длан и сканиране на око.
Модерна работа. Взех отпуснатата ръка на Хенри и я допрях до екрана. Червената
светлинка се промени в зелена. Хванах го под мишниците и въпреки че беше много
болезнено с ранената ми ръка, успях да повдигна тялото му с коляното и здравата си ръка.
Очите му бяха изцъклени, втренчени, зловещи. Бутнах напред главата му и доближих
окото му до скенера за ретината. Болтовете на трезора на Дейвис се отдръпнаха с тихо
механично бръмчене.
Пуснах трупа и отворих вратата. Папки, видеозаписи, стари филмови ленти на ролки,
внимателно подредени и надписани на лавиците. Там бяха всички тайни, които Хенри беше
събрал, за да изгради империята си, десетилетия на изнудване и принуда, и чакаха да ги
взема.
Той беше прав. Те бяха всичко, с което той контролираше Вашингтон. Докато
прекрачвах човека, когото току-що бях убил, и влизах в светилището му, определено не се
чувствах като един от добрите.
Сега имах още по-добра сделка. Всички царства в света в цялата им слава и величие. И
дори не трябваше да раболепнича пред Хенри. Всичко беше за мен. Може би той беше
прав, че всеки има цена. Може би тази беше моята.
— Майк — каза Ани, която стоеше пред трезора и ужасено гледаше раните на тялото
ми. — Добре ли си?
— Никога не съм бил по-добре. А ти сигурна ли си, че си добре?
— Да. Само съм потресена, това е всичко.
— Хубаво.
Докуцах до Ани. Като се имаше предвид състоянието на крайниците ми, беше ми
трудно да я прегърна и само се облегнах на нея. Тя прокара пръсти през косата ми.
— Какво има там? — попита Ани, гледайки трезора.
— Ключове за царство.
— Какво ще правиш с тях?
Погледнах труповете и локвите кръв, засъхващи на пода. Трябваше да оправям ужасна
бъркотия — тук и в Министерството на правосъдието, — историята с двойното убийство и
закононарушенията, които бях извършил, докато бягах и се криех. Щеше да е необходимо
много убеждаване и размяна на услуги, за да се измъкна невредим от това трудно
положение. Върнах се в трезора и започнах да прелиствам папките. Имаше материали за
сенатор, председател на комисия, началник на полицията.
От години бягах от миналото на баща си и от своето и се стремях към почтен живот.
Оказа се, че по свой начин мошениците са честни, а честните хора — мошеници. Сега
трябваше да избирам. Дали да затворя вратата и да продължа по-нататък? Да оставя ли
полицията да ме преследва като престъпник и да бъда единственият, който знае, че е
постъпил честно? Или да заема трона на Хенри?
Да избера ли корупцията, да живея като цар и да си купя почтеност?
Огледах трезора. Сега тайните на Вашингтон бяха в ръцете ми. Вярно, бях роден
измамник, но като баща ми бях честен крадец.
Щях да взема досиетата, да използвам каквото ми трябва, за да се измъкна от кашата, и
после да ги унищожа.
Мобилният телефон на Ани започна да звъни. Тя ме погледна и вдигна телефона.
Екранчето показваше номера на Картрайт. Отговорих.
— Той е жив, Майк — каза Картрайт.
— Какво?
— Баща ти.
— Какво се случи?
— Няма време да ти разказвам. В „Групата Дейвис“ ли си?
— Да.
— Добре ли си?
— Да. И Ани също.
— Нуждаеш ли се от подкрепления?
— Само от начин да се измъкна оттук. Всички други са мъртви и скоро тук ще гъмжи
от полиция. Къде си?
— Завивам по Кънектикът Авеню и идвам към теб. Ченгетата там ли са вече?
Погледнах през прозорците в другия край на стаята. Отпред бяха спрели две патрулни
коли.—
Има втори вход — казах и му обясних как да стигне до подземния гараж, в който ме
бяха завлекли Хенри и Маркъс, след като ме спипаха в музея.
Взех чували за боклук и натъпках вътре нещата, които ми трябваха от трезора на
Дейвис. Хората на Хенри и Радо се бяха избили взаимно. Заобиколихме труповете,
срещнахме се с Картрайт долу и потеглихме, когато полицията пристигна, за да отцепи
района около сградата на „Групата Дейвис“.
Картрайт ми разказа какво се е случило в болницата. От побоя баща ми беше получил
ретроперитонеален кръвоизлив в трудна за откриване част на корема. Наложило се два
пъти да му преливат кръв, преди хирургът да намери раната и да я затвори. От медицинска
гледна точка татко бил добре, но хората на Дейвис обградили болницата и Картрайт
осъзнал, че единственият начин да го изкара оттам, е като го обяви за мъртъв.
Той сменил болничната гривна и картона на баща ми с тези на мъж, претърпял
автомобилна катастрофа и починал в спешното отделение. Вариант на измамата с моргата.
Хората на Хенри помислили, че баща ми е мъртъв, и Картрайт имал достатъчно време да
го закара при приятеля си ветеринар. Това със сигурност нямаше да е първият ми избор на
лекар, но когато най-после видях татко в кабинета близо до Ашбърн, заобиколен от лаещи
померани и кряскащи папагали, той беше блед като восък, но изглеждаше добре.
— Мисля, че си откраднал нещо мое — каза той и ме прегърна с една ръка.
— Така ли стана? — попитах и му върнах изцапаните с кръв чертежи на къщата.
— Как изпързаля Дейвис?
— „Котка в торба“.
Баща ми кимна.
— Браво.
* * *
Заловихме се за работа да построим къщата. В трезора на Хенри имаше значителна
сума пари.
Приех ги като възнаграждение за риска и част от тях отидоха за строителни материали,
докато къщата придобиваше очертания.
Всички непростими престъпления, които изскочиха от папките в сейфа на Дейвис,
отидоха в ръцете на прокурори. Там, където Хенри беше заобиколил закона, аз използвах
компроматите, които той беше събрал, за да упражня натиск и да оправя нещата. Това ми
позволи да изгладя скорошните си недоразумения с полицията и да се погрижа детектив
Ривера никога да не получи гранитните си плотове.
В крайна сметка всички материали за изнудване, взети от кабинета на Дейвис, намериха
добро приложение. Първото нещо, което изградихме в новия дом на баща ми, беше
каменно огнище в задния двор. Щом татко оздравя, с Ани донесохме шезлонги и
запалихме хубав огън. Извадих всички папки и аудио- и видеозаписи от сейфа на Хенри и
ги хвърлих в огъня, докато седяхме край огнището, печахме скара и пиехме бира. Всичко
беше точно като спомените ми, когато бях малък и се люлеех на люлката, а родителите ми
се смееха в лятната вечер. Сега отново бяхме типично щастливо семейство, само че
изгаряхме доказателства.
С Ани имахме достатъчно пари, за да отидем за малко на някое топло място и после да
започнем наново. Щеше да мине известно време, докато татко отново се изправеше на
крака, а с него имахме да наваксваме много.
Ето защо, докато бях във Вашингтон, реших да се възползвам максимално. Бях честен,
но не можех да се откажа напълно от мошеническите си навици. Пък и не исках. Бях си
научил урока. Привидно честни хора ме бяха забъркали в тази каша и престъпните навици,
които бях наследил от баща си и от които никога не се отказах, ме спасиха. Сега си го
спомням смътно, но само преди година си скъсвах задника — две научни степени от
Харвард и работа — с надеждата, че един ден ще направя добро в този град, пълен с
проститутки.
Всичко от трезора на Хенри беше унищожено. Бях пазил тези тайни с цената на живота
си и се погрижих всички документи да изгорят в пламъците. Информацията остана само в
главата ми. Дори без папките знанието за онези мрачни истории беше достатъчно могъщо.
Чудех се дали има начин да сътворя нещо добро от злините, които беше забъркал
Дейвис. Интересен въпрос — как да живееш честно в град, управляван от мошеници?
Докато къщата на татко се издигаше, в столицата започнаха да се случват странни неща.
Имаше по-малко партизански дрязги и позьорство за следващите избори и по-малко
прибягване до специални интереси. Правилните закони някак бяха приети с гласовете от
двете страни на разделителната линия. Това беше най-продуктивният период, който
Вашингтон бе виждал от дълго време, сякаш всички най-властни хора в града изведнъж
бяха открили съвестта си или може би пистолет, опрян в гърба.
Никой не знаеше кой или какво стои зад всичко това. И аз се погрижих нещата да си
останат така.
Информация за текста
Matthew Quirk
The 500
Copyright © 2012 by Rough Draft Inc.
All rights reserved
Матю Куърк
500
серия „Майк Форд“ #1
© Юлия Чернева, превод 2012
© Димитър Стоянов — Димо, художествено оформление на корицата
© Издателство ЕРА, София, 2012
ISBN 978-954-389-224-2
notes
1
На 18 юли 1969 г. след парти за жените, участвали в президентската кампания на брат
му — сенатора Робърт Кенеди, Едуард Кенеди се връща късно през нощта с една от
участничките — Мери Джо Копечни. Пресичайки тесния проток между островите
Чапакидик и Мартас Винярд, Едуард внезапно загубва управление на колата, която пада от
моста във водата. Кенеди успява да се спаси, а Копечни се удавя. В показанията си по
случая той отрича да е бил пиян и твърди, че се е гмуркал седем-осем пъти в опит да спаси
спътницата си, но накрая се отказал поради крайно изтощение. По-късно Кенеди се
признава за виновен, че е напуснал мястото на инцидента, без да уведоми полицията, и
описва поведението си като „необяснимо“. Този случай се превръща в политическия му
кошмар, с който неговите противници отхвърлят кандидатурата му за президент. — Б. пр.
2
Мери Пиншо Майър (1920 — 1964), дама от американския хайлайф, художничка и
интимна приятелка на американския президент Джон Ф. Кенеди. Убийството й дава повод
за спекулации за президентството и по-късно за убийството на Кенеди. — Б. пр.
3
Чандра Ая Леви, стажантка във федералното бюро на затворите във Вашингтон, която
изчезва през май 2001 година. Останките й са открити в „Рок Крийк“ през май 2002 година.
Случаят привлича вниманието на американските медии за години наред. — Б. пр.
4
В контекста на скандала „Уотъргейт“ операция „Скъпоценен камък“ се отнася за серия
подмолни и нелегални действия, предложени от агента на ФБР Гордън Лиди на среща с
тогавашния министър на правосъдието на САЩ Джон Мичъл — Б. пр.
5
Елсбърг — психиатър, в чийто кабинет влизат с взлом служители на президента Никсън,
за да спрат изтичане на информация за секретно проучване за войната във Виетнам. — Б.
пр.
6
Боб Удуърд — журналист от „Вашингтон Поуст“, чиито публикации в съавторство с
Карл Бърнстайн за аферата „Уотъргейт“, довеждат до оставката на президента Никсън. —
Б. пр.
7
Джон Маккейн (1936). Като участник във Виетнамската война през 1967 г. се измъква на
косъм от смъртта при пожара на борда на самолетоносача „Форестал“. По-късно през
същата година е свален и тежко ранен при своята 23-та мисия за бомбардиране на Северен
Виетнам. Той прекарва пет години и половина като военнопленник, изтърпявайки
изтезания, преди да бъде освободен през 1973 г. — Б. пр.__