МАТ ХЕЙГ
ПРИЗРАЧНАТА ГОРА
This project has been funded with support from the European Commission.
This publication [communication] reflects the views only
of the author, and the Commission cannot be held responsible for any use which may be made
of the information contained therein.
Този проект е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.
Тази публикация [съобщение] отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност
за използването
на съдържащата се в нея информация.
Мат Хейг
ПРИЗРАЧНАТА
ГОРА
Превела от английски:
Емилия Ничева-Карастойчева
Matt Haig
SHADOW FOREST
© Matt Haig
Мат Хейг
ПРИЗРАЧНАТА ГОРА
Превела от английски: Емилия Ничева-Карастойчева
Илюстрации: © Сенди Найтингейл
Оформление на корицата: Борис Драголов
© ИК „ЕМАС“
Всички права запазени!
На Андреа
Има място, където не бива да стъпвате. Там злото е с много лица. Там живеят и дишат същества от митове и предания. И убиват. Това
място е отвъд сънищата и кошмарите – толкова страшно, че досега никой не е дръзвал да го назове. В тази книга ще обясня необяснимото и
ще дам на страха подобаващо име. Името е „Призрачната гора“ и то ще всее ужас в сърцата ви.
Проф. Хорацио Тенгълуд
Човешки и други същества,
които ще срещнете в тази книга
ХОРАТА
СЕМЕЙСТВО БЛИНК:
Самюъл Блинк: Дванайсетгодишно момче с по-лош късмет от мнозина, което никога не се е смятало за герой. Жалко, защото от
него ще излезе доста добър герой.
Марта Блинк: Малката сестра на Самюъл, която си мисли, че е в мюзикъл. Не е. Всъщност е на задната седалка в колата на
родителите си и пее досадни песни в ухото на Самюъл. Е, все пак е рожденият й ден.
Лив Блинк: Майка на Марта и Самюъл. Не намира песните на Марта за дразнещи (на съвсем друго мнение е за шофьорските
умения на съпруга си).
Питър Блинк: Баща на Марта и Самюъл. Нервен шофьор. Ще извади късмет, ако прескочи Първа глава.
НОРВЕЖЦИТЕ:
Леля Ида: Сестра на Лив Блинк; леля на Самюъл и Марта. Бивша копиехвъргачка, участвала в олимпиада. Има лампа за щастие,
десет чифта кюлоти, къща до Призрачната гора и космата брадичка. Тъгува за съпруга си, чичо Хенрик, преди десет години изчезнал в
гората.
Чичо Хенрик: Шшт! Не го споменавайте пред леля Ида. Ще се разплаче.
Оскар: Бакалин в селцето Флoм, чиято слабост са папийонките и високите жени (особено леля Ида).
Фредрик: Син на Оскар, който обича да си играе с калкулатор. Не го мислете много – участва само в две глави.
Стария Тор: Той е стар и... се казва Тор. Рисува планини и фиорди. По-рядко – двуглави тролове.
ДРУГИ ХОРА:
Професор Хорацио Тенгълуд (с прозвище Променителя): Зъл англичанин, който живее в дървен палат сред
Призрачната гора и властва под името Променителя. Написал е книгата „Съществата от Призрачната гора“ и държи главите на враговете си,
спиртосани в буркани. Най-любимата му музика са детските писъци. В момента пише мемоари.
Авторът: Известен с доста скучното име Мат Хейг, но всъщност кръстен Зеребубул Осрих Уинтърботъм Трети. Два пъти се намесва
грубо в историята – точно когато ви е увлякла. Веднъж се сблъска с професор Хорацио Тенгълуд в местната библиотека. Професорът му
поиска химикалка, но така и не я върна.
КУЧЕТО:
Ибсен: Норвежкото лосово куче на леля Ида. Обича кафяво сирене1, дрямка и деца. Мрази гората.
СЪЩЕСТВА В ПРИЗРАЧНАТА ГОРА
МАГЬОСНИЦИ:
Призрачната магьосница: Със силата на сенките преобразява себе си и други горски обитатели. Живее в дървения палат на
господаря си, професор Хорацио Тенгълуд. Издишва тъмни облаци и когато излиза от гората, обикновено се превръща в котка.
Снежната магьосница: Сестра на Призрачната магьосница, променяла с магия времето. Понастоящем в подземен затвор и
обезсилена. Чака я сигурна смърт. Живяла е и по-добре.
ХЮЛДРИ:
Вьп: Жесток до мозъка на костите тъмничар; както всички хюлдри се страхува от светлото и живее под земята. В случай че се чудите
как да произнесете името му – няма начин. Невъзможно е.
Грентул: Не чак толкова жесток тъмничар, изключително предан на професор Тенгълуд (наричан от хюлдрите Променителя).
Мечтае за старите дни, когато хюлдрите не се бояли от слънцето.
ТРОЛОВЕ:
Трол-Ляво и Трол-Дясно: Две глави на един и същи трол, които се мразят в червата (и фактически си ги поделят).
Татко-трол, Мама-трол, Син-трол и Дъщеря-трол: Дружелюбно тролско семейство, притежаващо общо едно
око.
ДРУГИ СЪЩЕСТВА:
Гномогоб: Златистожълто топчесто същество в пъстроцветни дрехи. Пее весели песни дори когато знае, че няма нищо весело.
Духчето Наистина: Живее в барака от дървени греди в източния край на Призрачната гора. Трови залутали се пътници и не
може да лъже. (Покани ли ви на вечеря, подгответе си добро извинение.)
Летящи Черепогризи: Смъртоносни крилати създания, които кълват черепи, за да се нахранят с мозък – любимото им
пиршество.
Поспалан: Грамадно космато същество – нещо средно между лъв и мечка – с корем, по-мекичък от всякаква възглавница. Почти
през целия си живот спи и сънува горски плодове. Може да погълне човешка глава на една хапка.
Сивоопашатко: Стар заек, убедил другите в дупката, че богът на зайците, Тубула, ще ги спаси. Всъщност сигурно ще станат на
тролска яхния.
Калуши: Още по-глупави от зайците, дългокраки, триглави птици, които крякат из гората и падат в капани.
НА ПЪТ КЪМ ГОЛЯМАТА
ИЗНЕНАДА
Дървените трупи в каросерията на камиона бяха подредени като пирамида и овързани с три сиви ремъка от материал, непознат на
Самюъл Блинк. Единият ремък се беше разхлабил и отсечените дървета вибрираха, сякаш не ги свърта и се опитват да избягат в гората.
Камионът изпревари колата с безразсъдна скорост.
– Видяхте ли го? – възкликна Питър, бащата на Самюъл. – Луд човек!
Ако питат бащата на Питър, всеки шофьор освен него е луд, а шофьорите на камиони са най-смахнати от всички.
– Страхотно – продължи той, когато гигантското возило забави ход. – Никога няма да стигнем!
Камионът препречваше двете ленти пред колата и белите линии по асфалта се стрелкаха изпод него като лазерни лъчи.
– Не бързаме – вметна майката на Самюъл – Лив. Тя винаги изглеждаше най-невъзмутима, когато баща му се ядосваше.
Самюъл не знаеше къде отиват. Знаеше обаче, че не иска нито минута повече да слуша песните на сестра си. Впрочем, „песни“ не е
точната дума. По-подходящо описание на звука е „пресипнало мяукане“.
– Мамо, кажи на Марта да престане! Издава ужасен шум.
Майка му изцъка с език.
– Не е ужасен шум, а красиво пеене.
Лъжа. Една от милионите родителски лъжи, с които Самюъл бе свикнал през дванайсетте си години на планетата Земя. Знаеше обаче, че
днес няма да получи подкрепа. Все пак Марта имаше рожден ден – факт, подчертан с две значки върху якето й: „На 10“ и „На 10 от днес“.
Пеенето стана по-гръмко. Главата на Самюъл, облегната на прозореца, завибрира като дървените трупи. Вперил поглед в замъгления бяг
на тревата край шосето, той изхленчи на помощник-командира:
– Татко, кажи на Марта!
Баща му не отговори, зает да се оплаква от камиона отпред.
– Какво безумие! Изпреварва ме, после се влачи.
Марта се поизмуши от колана и изпя много силно в ухото на брат си: „Аз съм твоето момиче, ти си моят свят...“.
Уф! На Самюъл му се доповръща. Дори в най-добро настроение мразеше да слуша Марта, камо ли ако е изморен. Снощи бе спал само
два часа, защото сънува кошмара със сивокожи опашати чудовища. Събуди се, облян в студена пот, и не можа да мигне повече.
– Трябва да наказват убийци с твоето пеене – тросна се той на сестра си.
– Млъкни, Самюъл. Завиждаш ми!
Тя заприпява пак глупави любовни песнички. Цял ден щеше да е така. Както всеки ден. Животът на Марта представляваше безкрайна
любовна песен. Все едно не излизаше никога от тъпите мюзикъли, които постоянно гледаше по телевизията.
Самюъл се загледа пак през прозореца. Помоли се наум Марта да замълчи.
Да млъкне като цепеница.
Тя превръщаше дори нормалните изречения в песен; извиваше глас и думите звучаха като различни ноти.
Вместо просто да попита „Къде отиваме?“, тя изпя:
– Мамо, къде ме?
тате, оти
ва
Майка й отговори:
– Нали не искаш да разваляме голямата изненада?
– Не – изпя Марта.
– Е, скоро ще разбереш.
– Няма. Защото сме заседнали зад тази грамада – възрази баща й; имаше предвид големия камион.
Самюъл се почуди каква ли ще е голямата изненада. Надяваше се да е лунапарк както на неговия последен рожден ден. Влакчето с
лупингите щеше да накара Марта да спре да пее, поне за малко. С баща му се возеха на Катапулта. Движеха се адски бързо, не можеха да
помръднат глава. На Самюъл му харесваше всяка скорострелна секунда. Баща му се преструваше на доволен, но се наложи да избяга в
тоалетната и да си повърне обяда (родителска лъжа номер 910 682).
Самюъл обаче подозираше, че голямата изненада ще е по-отегчителна от лунапарк. Замисли се за глупавите любими неща на Марта.
Да язди кон...
Да си прави прически...
Да си харчи джобните за тъпа музика...
Да слуша тъпа музика...
Да пее тъпа музика...
Въз основа на интересите й той стесни възможностите за деня – да гледа как сестра му се подрусва върху кон, да гледа как фризират
сестра му в лъскав салон или – най-лошият сценарий – да гледа мюзикъл. Вероятно дори мюзикъл за фризьорка, която става циркова
акробатка и пее на коня си.
Самюъл се усмихна, развеселен от неповторимата версия на ада, съчинена лично от него.
Бииип!
Сънят наяве за хора, пеещи върху коне, приключи с клаксона, надут в чест на камиона отпред.
– Това е нелепо! – отсече бащата на Самюъл и включи мигача.
– Какво правиш, Питър? – попита майката.
– Завивам. Цял ден ще се влачим по пътя, ако останем зад камиона. А видя ли как са вързали трупите? Просят си злополука.
– Не познаваме разклоненията – отбеляза Лив.
– Имаме карта. В жабката.
Ох-ох.
Самюъл и Марта знаеха какво значи картата. Значеше едночасова кавга между родителите им къде е трябвало да свият наляво.
– Добре – кимна майка им. – Трябва ни Б 642. Деца, търсете Шосе Б 642.
– Бе шест-четири-две – припя Марта.
„Бе две“
шест
четири
Колата мина по кръговото платно три пъти, докато Самюъл забележи Б 642, скрито в скоби върху дребна зелена табела.
– Ето го – посочи той.
Колата зави и след пет минути картата успя да предизвика обичайната свада за отклонението наляво. Самюъл продължи да гледа през
прозореца, а рожденицата – да пее, докато препирнята на майка им и баща ми пускаше корени и растеше.
– Ляво.
– Какво?
– Закъсня. Трябваше вече да сме завили наляво.
– Защо не ми каза? Ти държиш картата.
– Казах ти.
– Трябваше да ми кажеш преди проклетото разклонение.
– Глупавата стара карта е виновна. Трудно се разчита.
Самюъл се замисли над думите на майка си. Запита се как е възможно картата да е глупава. После се замисли за дървото, станало на
хартия заради картата. Може би картата се четеше трудно в знак на отмъщение.
Каквато и да бе причината, те пропуснаха левия завой и си останаха на Б 642.
– Ако продължим напред, може да направим обратен завой в отбивката за товарни автомобили – предложи майката на Самюъл, вглъбена
в картата.
– Фант-адски-чно! – процеди бащата. – Връщаме се в началото.
– Ти реши да се отклониш!
– Всичко щеше да е наред, ако беше разчела проклетата карта!
– О, не – каза майката на Самюъл.
– Какво става? – баща му изтръска въпроса с глава.
– Пътят не се влива в лентата за товарни автомобили. Минава под нея.
И за да докаже правотата й, следващият завой им разкри гледка към голям циментов мост точно над Б 642.
Далеч вляво Самюъл видя камиона с дървените трупи да се издига под равномерен ъгъл към моста. Не видя – защото не притежаваше
телескопично зрение – че халтавият сив ремък около трупите се е свлякъл съвсем. Другите два ремъка също се бяха разхлабили и дърветата
подскачаха все по-заплашително.
Вторият ремък се скъса и стана невъзможно третият да не го последва. А това докара друга неизбежност – дърветата да започнат да
падат.
Колата приближаваше моста. Самюъл се стараеше да не изпуска от поглед камиона. Беше се досетил, че ако се движат напред със
същата скорост, ще минат под моста точно когато камионът го прекосява.
Той видя първия дървесен ствол да пада и разбра опасността.
– Татко! Спри!
– Сега пък какво има, Самюъл?
– Спри колата! Дърветата! Падат от камиона! Спри!
– Какви ги говориш, Самюъл?
Баща му не направи никакъв опит да спре.
Първото отсечено дърво се прекатури през мантинелата на сто метра преди моста и се затъркаля по склона към полето край шосе Б 642.
– Спри, татко! Спри колата!
– Самюъл?
Ядосаше ли се, майка му винаги добавяше въпросителен знак към името му.
– Спри! Спри!
Колата обаче продължи напред, дърветата продължиха да падат, сестра му продължи да пее.
– Честит рожден ден на мен...
– Спри!
– Самюъл?
– Не може да спрем току-така.
– Честит рожден ден на мен...
– Не виждаш ли?
– Какво?
– Дърветата, търкалят се надолу!
– Честит рожден ден, Марта...
– Дървета ли? Какви дървета?
– Самюъл... Въображението ти е...
– Честит рожден ден...
Тогава настъпи моментът. Бащата на Самюъл най-после удари спирачка. Стана и друго – последното дърво от десетте в пирамидата
падна от камиона и се прекатури през мантинелата.
Този път обаче стволът не се търкулна по склона към полето. Сгромоляса се от моста право към единствената кола под него.
Храс!
Приземи се върху предната част на покрива. Масивен шотландски бор, пропътувал триста мили на юг към хартиения завод в
Линкълншир.
По-малко от секунда след удара върху тънкия метал Самюъл и Марта изгубиха и двамата си родители. Те самите, заедно с цялата задна
половина на колата, останаха видимо невредими.
Хванал ръката на сестра си, Самюъл седеше на задната седалка. От ужас двамата не можеха да помръднат. Да проговорят. Да издадат
звук. В протежение на секунда очите им бяха видели повече кошмари, отколкото през двата им живота, взети заедно.
Не знаеха къде са искали да ги заведат родителите им за рождения ден на Марта. Знаеха само, че каквото и друго да се случи, нищо вече
няма да е същото.
ЛЕЛЯ ИДА
Сгромолясването на гигантския бор върху родителите им не бе първата среща на Самюъл и Марта Блинк със смъртта.
Всъщност повечето им близки сродници бяха починали след появата им на белия свят, но не в тяхно присъствие.
Не бяха там, например, когато дядо им отнасял кашон с декоративни гномчета в задния си двор и получил сърдечен удар. Нито когато
два месеца по-късно баба им се спънала в един от гномите, паднала и си ударила главата в оранжерията.
Нито когато чичо Дерек умрял от токов удар при опит да извади с вилица парченце препечена филийка от дъното на тостера. Или когато
леля Шийла улучила пет цифри от лотарията, припаднала и си разбила главата в подпорката на вратата.
Не били там и когато норвежкият им чичо Хенрик... Е, произшествието с чичо Хенрик си оставаше загадка.
За разлика от другите случаи, Самюъл и Марта така и не разбраха как е умрял чичо Хенрик. Всъщност не бяха им разказвали много и
как е живял.
Чичо Хенрик, доколкото знаеха, живеел в Норвегия – страната, където се бе родила майката на Самюъл и Марта. Децата обаче никога не
бяха ходили там. Майка им Лив имала близначка на име Ида. Лив и Ида отраснали в град Фредрикста близо до норвежката столица Осло.
Майка им – отдавна останала вдовица – починала, когато навършили двайсет. След година Лив отишла в Англия да учи в университет. Там
срещнала бъдещия си съпруг Питър. По същото време Ида се влюбила в норвежки ски скачач – Хенрик.
Самюъл и Марта знаеха много малко за леля Ида и чичо Хенрик. Едно нещо обаче им беше известно – леля Ида била много добра
спортистка, хвърляла копие най-ловко в цяла Норвегия и дори участвала в олимпиадата в Москва. Този факт изпълваше с възторг Самюъл –
техен роднина бе стигнал до олимпиада! – и го караше да влага всички сили в Деня на спорта. Веднъж обаче копието му едва не прониза
учителя по физкултура и той разбра, че вероятно няма да тръгне по стъпките на леля си.
Случеше ли се Самюъл или Марта да попитат за леля Ида, майка им винаги отговаряше:
– Тя е мила, прекрасна жена.
Защо тогава не са се виждали с милата и прекрасна жена, ще се поинтересувате сигурно. Самюъл и Марта бяха задавали въпроса поне по
сто пъти всеки. Така и не получиха задоволително обяснение.
Ето три от неособено задоволителните отговори:
1) „Леля ви Ида се страхува от кораби и самолети. Никога не напуска Норвегия. А сега край на въпросите. Боли ме глава“.
2) „Не можем да си позволим екскурзия до Норвегия, защото там е много скъпо. Не сме милионери. А сега край на въпросите. Боли ме
глава“.
3) „В Норвегия е много студено. По-добре си помечтайте за топло място с красиви плажове. А сега край на въпросите. Ужасно ме боли
глава.“
И така нататък.
До шестия ден след смъртта на майка им и баща им. Тогава дойде писмото и госпожа Финч, добрата стара съседка, която се грижеше за
тях, го даде на Самюъл.
Момчето се вгледа в почерка. Не го позна. Майка му също окръгляше камшичетата на „б“-то, „д“-то и „в“-то, но нейният почерк бе далеч
по-нечетлив.
Той отвори плика. Извади два самолетни билета и писмо:
Ида Крох
1846 Флом
Норвегия
Скъпи Самюъл и Марта,
Аз съм сестрата на майка ви и, както разбирам, единственият ви жив роднина. Страшно жалко е, че за пръв път ви пиша при такива
ужасни обстоятелства, но за вас е важно да знаете, че не сте останали съвсем сами. Няма да живеете в детски дом или да ви разнасят
насам-натам като нежелан от никого колет.
Като ваша най-близка сродница ви каня да живеете при мен в Норвегия. За целта изпращам два самолетни билета.
Не знам какво ви е разказвала майка ви за мен. Вероятно знаете, че не се виждахме, а преди да се родите, си разменяхме по някоя
коледна картичка. Сега съжалявам, задето не сме разговаряли повече. Майка ви беше мила и прекрасна жена.
Живея до красивото селце Флом. Не е голямо и вълнуващо като Нотингам, разбира се, но имаме фиорд и заснежени планини. Имам и
куче, Ибсен, от породата норвежко лосово куче. То ще се зарадва много да подуши нови хора за разнообразие!
В близкото селце има училище. Малко е, децата са само дванайсет, сигурно ще ви хареса. Вече говорих с директора и ще постъпите
(нали това е думата?) след две седмици.
Колкото до мен, държа да спазвате няколко правила. Те не бива да се нарушават, защото са наложени неслучайно.
В Норвегия имаме стара поговорка: „Живот без правила е питие без чаша!“.
Без чашата, каква полза от питието?
И така, сигурна съм, че ще се разбираме добре, и очаквам с нетърпение да се запозная с вас.
О, ще си живеем щастливо – ще видите!
Вашата любяща леля,
Ида
МОМИЧЕТО „ДА И НЕ“
Леля Ида ги чакаше на летището с картонена табелка: „Самюъл + Марта. Здравейте, аз съм леля Ида.“
Самюъл забеляза табелката.
– Ето я.
Марта погледна и видя висока и слаба жена с посребряла коса, вързана на кок. Жената, с дълъг шал на разноцветни ивици и торбесто
оранжево палто, гледаше право към нея и се усмихваше.
Марта тръгна след брат си през тълпата от хора. Опита да се усмихне на жената, но не можа. Преди седем дни бе изгубила способността
да се усмихва. В същия ден спря да говори.
Колкото до Самюъл, той не се усмихна, защото не му хареса как изглежда леля Ида. Определено не приличаше на човек, участвал в
олимпиада – висока и скована, в странни дрехи. Той не хареса глупавия дълъг шал, смахнатите ботуши с кръгли бомбета, торбестото й
оранжево палто. Не му харесаха червените й бузи, дългият й врат, особените скосени рамене, придаващи й вид на винена бутилка.
Когато стигнаха до лелята, тя протегна ръце.
– Самюъл! Марта! – поздрави със същата широка усмивка.
Прегърна ги двамата и притиснатите им лица се сплескаха. Самюъл не пропусна да забележи колко силни са наглед тънките й ръце.
Щръкналите косъмчета по брадичката и над горната й устна издраскаха бузите му.
– Бедните дечица!
Тя ги задържа дълго в прегръдката си, после прошепна нещо на норвежки. Самюъл и Марта не я разбраха. Думите обаче явно значеха
много, защото когато се отдръпна, в едното й око имаше сълза.
Тя се взря в лицата им, търсейки нещо липсващо.
– Ох, ох – възкликна леля Ида. – Я да отидем в склада за изгубен багаж и да попитаме дали са виждали усмивките на две деца.
– На дванайсет съм – сопна се Самюъл. – Марта е на десет. Не е нужно да ни говориш като на бебета.
Леля Ида, изглежда, понечи да скастри Самюъл, но размисли.
– Добре – кимна към количката с куфара им. – Ще ми дадеш ли да бутам багажа, господин Дванайсетгодишен?
– Ще се справя! – Самюъл стисна по-силно металната дръжка на количката.
Всъщност беше попаднал на единствената количка с раздрънкани колела и хич не се справяше, но криво-ляво прикри напрегнатото си
изражение.
– Много добре. Да тръгваме всишки към колата.
В лекия акцент на леля Ида се долавяше изненада, сякаш думите не са очаквали да ги използват. Освен това всички „ч“-та ставаха „ш“-
та. На Самюъл щеше да му е забавно, ако не беше толкова сърдит, че е в Норвегия.
– Изглежда глупаво – прошепна той на Марта, докато вървяха след леля Ида.
Марта се втренчи изпод вежди в брат си. „Не – помисли си тя (но беше твърде тъжна да говори). – Харесва ми. Има очите на мама,
усмивката на мама и е мила.“
– Виж й дрехите – продължи Самюъл. – Глупавия шал. И ботушите. И защо е навлякла това грамадно палто? Сигурно по цял час го
закопчава от горе до долу.
Леля Ида се обърна.
– Моля? Каза ли нещо?
– Хм... Да! Харесват ми дрехите ти!
– О! Благодаря много – кимна тя.
Децата минаха след леля си през вратата с надпис „UTANG – ИЗХОД“ и излязоха в студения въздух. Внезапно Самюъл разбра, че шалът
и палтото на леля Ида не се толкова глупави.
– Мразя тази страна – каза той на сестра си. – От пет секунди съм тук и вече я мразя.
Думите му се изгубиха във вятъра, докато крачеха по пътеката към паркинга, където в най-далечния край сам-сама стоеше овехтяла бяла
кола.
– Виж й колата! – промърмори той. – Прастара е!
Помогнаха на леля Ида да намести куфара в очукания багажник, Самюъл седна отзад и с изненада видя Марта да се качва отпред.
– Старишка е, вярно – рече леля Ида, сякаш е чула забележката на момчето. – Според мен обаше колите са предани. Ако държиш на тях,
няма да те изоставят.
Тя завъртя ключа в стартера и колата се изкашля одобрително.
– Хайде, бабке! Хайде... А, ето! Замърка като горска котка.
Колата потегли и Самюъл усети как стомахът му се свива, все едно очаква от небето да се стовари дънер.
– Слушило се е ужасно нещо. Не можах да повярвам. Майка ви беше забележителна. А баща ви...
Тихите думи на леля Ида прорязаха Самюъл като нокти, стържещи по черна дъска.
– Не си го познавала! – възкликна той. – Почти не си познавала и мама. Не сте се срещали. Защо изобщо ни покани да живеем с теб?
Нито веднъж не си поискала да ни видиш!
– Не е вярно – прошепна леля Ида.
– Защо не си се виждала с мама, щом си я харесвала толкова? – попита Самюъл, изненадан колко ядосано звучи гласът му. – Мама каза,
че те е страх от самолети и кораби.
– Така ли? – Леля Ида се пообърка, сякаш научаваше нови неща за себе си. – О, да... да.
Замълча.
Самюъл погледна към Марта. С връхчетата на пръстите тя рисуваше кръгове по дланта си. Преди седмица той се молеше сестра му да
спре да пее. Сега се почуди дали някога ще я чуе да пее пак. Има ли достатъчно тъжна песен?
Вероятно не, помисли си.
Вероятно не.
Самюъл се намираше в Норвегия само от трийсет и шест минути, но вече бе сигурен, че не е посещавал по-ужасна страна. Какъв е
смисълът навсякъде да има планини, дървета и вода? Кой ще живее в такава студена страна, та да се навлича с глупави палта и вълнени
шапки? И що за думи са това по крайпътните табели?
ENVEISKJØRING
REKKVERK MANGLER
ALL STANS FORBUDT
Имената на градовете, през които минаваха, бяха не по-малко странни.
LØKKEN VERK
SKOGN
KYRKSÆTERØRA
В момента се намираха в градче, неречено Хел2. Имаше дори табела на английски: „WELCOME TO HELL“.
Как изглеждаше Хел ли? Досущ като всички други градчета, през които бяха минали.
Яркоцветни триетажни къщи, тумбеста сива църква, вкопчена в нисък хълм, и с къса куличка, все едно се страхува да се протегне към
небето.
– На норвежки „хел“ знаши благоденствие – обясни леля Ида. – Знаете ли какво е благоденствие?
Погледна към Марта, после в огледалото към Самюъл. И двамата явно не смятаха да й отговорят.
– Благоденствие е, казват хората, когато преуспяваш. Имаш, например, много пари – продължи леля Ида. – А всишки смятат Норвегия за
много благодатна страна. Тук всеки има добра заплата. Пощальонът взема пошти колкото лекарите и адвокатите. Справедливо общество. В
Норвегия не си завиждаме. Ние сме мирни хора. Има достатъшно пари и земя, та всеки да е щастлив. Така казват.
Самюъл виждаше лицето на леля си в огледалото. Забеляза, че очите й не излъчват описаното щастие. „Не ни иска тук – помисли си той.
– Затова очите й не са щастливи. Сигурно е мразела мама. Мрази и нас.“
Не го интересуваха богатите пощальони и мирът. Искаше просто да се върне предишната седмица, когато всичко беше нормално.
– Далеч ли е? – попита той.
Бяха подминали Хел и се намираха другаде – без къщи и без име.
– О, не остава много – отговори леля Ида. – Но пътьом ще спрем да купим храна от бакалницата във Флом. Шудесно място.
Думите не успокоиха Самюъл. През целия си живот не се бе чувствал по-далече от дома. Чувстваше се така не само заради дългото
пътуване с двата самолета и колата. Причината не бе и странният пейзаж, а мисълта, че дори да тръгне обратно с кола и два самолета, пак
няма да стигне по-близо до дома. Знаеше – откакто родителите му бяха умрели – че никога вече няма да се чувства у дома. Дори да живее
сто години.
– Имам куше – каза леля Ида. – Норвежко лосово куче. Името му е Ибсен. Лаком е, но е много добър. Писах ви за него. Лае доста, но
всъщност е голямо, меко нещо. Обичате ли кушета?
– Не – отговори Самюъл.
Марта не каза нищо.
– Е, ще харесате Ибсен, сигурна съм.
Пейзажът внезапно изчезна. Смени го тъмнина от двете страни на пътя.
– Това е много дълъг тунел – обясни леля Ида. – Единайсет километра под планината.
Самюъл погледна към сестра си. Тя се страхуваше от тунели, но сега по празното й лице не се четеше никакъв страх.
– Много си тиха – леля Ида се обърна към Марта. – Какви хобита имаш? На какво обишаш да си играеш? Ще ми кажеш ли?
Въпросите ядосаха Самюъл.
– Не може да ти отговори. Тя не... говори.
Леля Ида повдигна въпросително вежди.
– Не е продумвала, откакто мама и татко умряха – обясни момчето. Само кима и клати глава. Задавай й само въпроси, на които се
отговаря с „да“ или „не“.
Самюъл си мислеше, че представата за онемялата му сестра ще порази леля Ида. Имаше вид на жена, която лесно се разстройва. Тя
обаче прие новината като нещо съвършено нормално. Той наблюдаваше зорко лицето й в светлината на мъждукащите лампи в тунела и не
забеляза нищо освен топла усмивка под тъжните очи.
ИСТОРИЯТА НА СТАРИЯ ТОР
– Ето го и Флом! – възкликна леля Ида на завоя. – Най-близкото село до къщата ми. Там ще купим храна от бакалницата.
Флом изглеждаше тих и чист. По улиците не минаваха почти никакви коли. Напомняше на Самюъл селцето за сглобяване, което му бяха
подарили като малък, само че уголемено до естествен размер. Както в Хел и всички други селища, край пътя се редяха островърхи къщи от
тъмно дърво, някои боядисани в бяло и синьо. Леля Ида подмина бавно църквата, пак от дърво и досущ като останалите къщи – с
изключение на късата куличка най-отгоре.
– Не е никаква църква, а най-обикновено къща, навирила нос. Така се шегуваше Хенрик – каза леля Ида, докато чакаха на кръстовището.
Тя паркира колата по средата на главната улица.
– Хайде, деца, да си вземем храна!
Самюъл изсумтя, но двамата с Марта послушаха леля си. Тръгнаха след нея и минаха покрай книжарница и художествено ателие. Спряха
пред магазин с табела, изписана с едри жълти букви:
DAGLIGVAREBUTIKK
– Това е бакалницата на Оскар – обясни леля Ида. – Тук пазарувам. Много приветливо място.
Отвори вратата и звънна камбанка.
Миризмата едва не задуши Самюъл. Все едно бе влязъл в грамадна пита сирене.
Хората, препълнили магазина, говореха и се смееха. Когато чуха камбанката обаче и се обърнаха към леля Ида и децата, всички
млъкнаха.
– Goddag! – поздрави бодро леля Ида, но думите отекнаха в каменните им лица.
Леля Ида се постара да не обръща внимание на ококорените очи. Взе пазарска кошница и започна да избира неща от рафтовете –
безквасна питка, кутия къпинов сок, буркан маринована херинга. Самюъл и Марта се тътреха след нея.
До щанда със сиренето друг клиент – розовобуза жена, навлечена с три жилетки – изцъка с език и поклати глава, втренчена в децата.
– Какъв й е проблемът? – промърмори Самюъл.
Не беше само жената с жилетките. Всички в магазина ги гледаха особено.
– Е, Самюъл и Марта, искате ли още нещо? – попита леля Ида, сякаш не забелязва хората.
Марта поклати глава.
– Не – отговори момчето, защото искаше да си тръгнат оттук по-бързо.
– Ако сте сигурни... – усмихна се леля Ида и зачака Оскар да се появи зад тезгяха.
– Goddag – поздрави го тя.
Оскар имаше странен вид – нисък, плешив и с рошав, жълт мустак; носеше жълта папийонка и жълта риза, изопната над кръглия му
корем. Той не отвърна на поздрава. Стоеше мълком в жълтите дрехи, сякаш е сирене за продан.
– Оскар? – леля Ида повдигна вежди и заговори на норвежки, сочейки различни сирена.
Мъжът заделяше резен след резен, без да продума.
Тогава през вратата в далечния край на магазина влезе момче, на години горе-долу колкото Самюъл, с бяло-руса коса и зелени очи,
уголемени зад дебелите стъкла на очила със златисти рамки.
Момчето приближи, седна на високата табуретка зад баща си Оскар и се заигра с калкулатора му.
Сигурно това е най-великото забавление тук, помисли си Самюъл. Да си играеш с калкулатор.
– Goddag – каза му момчето; усмивката му разкри сребърни шини.
– Здрасти – отвърна Самюъл.
– Фредрик! – Оскар щракна с пръсти и отпрати сина си, все едно Самюъл разнасяше опасна зараза.
За негова изненада горкото момче се подчини; без нито дума излезе откъдето бе дошло.
Другите селяни в магазина се взеха да се разотиват; цъкаха, мърмореха и хвърляха високомерни погледи към леля Ида и децата. Когато и
последният си тръгна, лицето на Оскар омекна като буца кашкавал, оставена до огъня. Той заговори с глас, едновременно дружелюбен и
сърдит.
Самюъл и Марта нямаха понятие какво казва на леля Ида, макар вторачените му очи да издаваха, че е нещо много сериозно.
На Самюъл му се прииска да знае норвежки, та да разбере. Ако обаче бе разбрал разговора, сигурно щеше да му се прииска точно
обратното, защото от думите, излизащи от устата на Оскар, щеше да се усъмни дали всички тук не са побъркани. Включително леля Ида.
Разговорът между леля Ида и Оскар (останал загадка за Самюъл и Марта):
ЛЕЛЯ ИДА: Какво им става на всички днес? Защо са толкова намръщени?
ОСКАР: Странен въпрос, Ида.
ЛЕЛЯ ИДА: И все пак питам.
ОСКАР: Децата! Кои са те? Защо си ги довела?
ЛЕЛЯ ИДА: Това са децата на сестра ми. Дойдоха от Англия. Сестра ми и съпругът й загинаха в ужасна злополука. Децата си нямат другиго.
Никого. Ще живеят с мен.
ОСКАР: До гората?
ЛЕЛЯ ИДА: Да. До гората.
ОСКАР: По-добре ги убий сега. Ще е по-милостиво. Защото знаеш, че ако отидат в гората, няма да се върнат.
ЛЕЛЯ ИДА: Няма да отидат в гората. Ясно ще им обясня, че никога не бива да ходят там.
ОСКАР (поклаща глава): Чуят ли за съществата в нея – хюлдрите, духчетата, троловете и другите – ще поискат да ги видят. Знаеш какви са
децата.
ЛЕЛЯ ИДА: Не. Ще им забраня да припарват до дърветата. Ако не влизат в гората, нищо не ги застрашава.
ОСКАР (обляга се на тезгяха): Не, Ида, прощавай, но се боя, че грешиш. Дори да удържиш децата извън гората, как ще задържиш гората далеч
от тях? Чу ли за Стария Тор, художника?
ЛЕЛЯ ИДА: Стария Тор ли? Купувала съм картини от магазина му. Преди малко жена му ме нагруби... Та какво за него?
ОСКАР: Е, казва, че в петък бил край фиорда. Рисувал лунен пейзаж и видял грамадно чудовище. Излязло на бегом от гората. Трол с две
глави!
ЛЕЛЯ ИДА (преглъща тежко): Двуглав трол?
ОСКАР: Да. Гонели го още по-грозни същества. Хюлдри!
ЛЕЛЯ ИДА: Хюлдри! Както ги описва професорът ли?
ОСКАР: Да. Яздели коне. Стария Тор ги видял да хващат в мрежа двуглавия трол. Силом го съборили на земята и го повлекли към дърветата.
ЛЕЛЯ ИДА: Какво направил Тор?
ОСКАР: Скрил се зад платното и се молел да не го забележат. Стоял там разтреперан цели два часа, преди да посмее да помръдне.
ЛЕЛЯ ИДА: Сигурен ли е? От години не съм мярвала нищо да излиза от гората. А и как ги е видял? Нали е едноок?
ОСКАР: Да. Но окото му си е много добро. Виждала си картините му. Стария Тор е най-уважаваният човек в селото... Ако създанията излизат
от гората, разбираш защо се тревожат хората. За децата. Къщата ти е твърде близо, Ида.
ЛЕЛЯ ИДА: Да, близо е. Да не мислиш, че не знам? Но какво си въобразяват тези разтревожени хора? Че ще изпратя децата в гората ли? Че
няма да им кажа да не ходят там и да не излизат по тъмно? Ще ги предупредя, разбира се. Какво друго мога да направя?
ОСКАР: Можеш да... се преместиш. Да речем.
ЛЕЛЯ ИДА: О, и какво ще каже тогава скъпият ми Хенрик?
ОСКАР: Хенрик ли? Ида, Хенрик... го няма. Трябва да разбереш.
ЛЕЛЯ ИДА: Да. Знам, както знам, че ще се върне.
ОСКАР: Минаха десет години, Ида. Десет години, откакто влезе в гората. Не разбираш ли, че няма да се върне?
ЛЕЛЯ ИДА: Ако мислех така, отдавна да съм влязла в гората и да съм свършила със себе си.
ОСКАР: Ида, не говори така! На много мъже, знаеш, им е нужна компания... от време на време.
ЛЕЛЯ ИДА: Да. Може би. Но сега трябва да се погрижа за Самюъл и Марта. И знам, че Хенрик е жив. Някъде в гората. Ще се върне.
ОСКАР: Сега? След десет години? Няма ли да ти е по-лесно, ако...
ЛЕЛЯ ИДА: Не. Той е жив. И ще се върне. Сърцето ми го усеща. Ако вярваше в любовта, както вярваш на Стария Тор, щеше да ме разбереш.
ОСКАР: О, Ида, да знаеше само колко вярвам в истинската любов!
ЛЕЛЯ ИДА: Какво значи това?
ОСКАР (изчервен): Нищо. Съвсем нищо.
ЛЕЛЯ ИДА: Добре, Оскар, ето ти двайсет крони за покупките. Задръж рестото. Morna.
ОСКАР: Morna.
Тогава, на чудат английски, Оскар каза на децата:
– Слушайте леля си и стойте далеч от сирената.
Сирената ли? Какво им е опасното, запита се Самюъл. (Не разбра, че бакалинът говори за гората и е искал да каже „дървесата“, а не
„сирената“.)
Леля Ида и двете деца излязоха от бакалницата и тръгнаха към колата. По пътя Самюъл надникна през витрината на художествения
магазин, стопанисван от Стария Тор.
Видя невъзпитаната розовобуза жена с трите жилетки. Говореше на някакъв мъж с много дълга брада и дрехи, оплескани с бои. Самюъл
улови погледа му и забеляза, че едното му око е бяло като мляко. Престори се на заинтригуван от картините, изложени на витрината.
Повечето бяха с планини и фиорди. Той обаче видя и друга – не на витрината, а на стената зад стария мъж. Нарисуваното диво същество с
две глави изглеждаше като живо. Самюъл потръпна, все едно съществото може да изскочи от картината.
Тръсна глава да го прогони от ума си, както куче се отърсва от вода, и закрачи след леля си и Марта към колата.
– Защо всички тук са толкова зловещи? – попита леля си, докато товареха покупките в багажника.
– Всъщност не са. Ще разбереш, като ги опознаеш. Просто се страхуват. А страхът кара хората да се държат странно.
– Защо се страхуват? – поинтересува се момчето. – От какво ги е страх?
– От нищо – отговори леля Ида, прекалено бързо, за да е вярно. – От нищо, ако се спазват няколко правила – уточни тя. – Лицето ти
издава, Самюъл, колко си недоволен. Но правилата не важат само за теб, важат и за мен. Ако тримата ги спазваме, ще сме добре. И няма да
изглеждаме странни като наплашените хора тук.
Присвил устни, Самюъл се настани на задната седалка. Цял живот бе слушал правилата на другите. Напиши си навреме домашните.
Оправи си леглото. Не стой с ученическата униформа вкъщи, преоблечи се. И докъде стигна? До Норвегия и до лелята с космато лице.
Не. Край. Самюъл Блинк вече няма да спазва правила.
Все пак – какво още може да изгуби?
НЕСПОМЕНАВАНОТО МЯСТО
Леля Ида живееше на няколко километра от Флом в белосана дървена къща със стръмен сив покрив.
Повечето посетители биха се впечатлили от пейзажа – къща, кацнала върху тучен зелен хълм с изглед към един от най-красивите
норвежки фиорди. Фиордът се наричаше Аулансфьоден – просторен залив със спокойна и чиста вода, отразяваща като гигантско огледало
гористото възвишение и заснежените планини наоколо.
Самюъл обаче не беше като повечето посетители. Той намрази къщата и изгледа от пръв поглед. Същите бяха чувствата му към
тревистите склонове на хълма и гъстата тъмна гора зад къщата.
– Това е най-ужасното място на света – промърмори на сестра си, която нито кимна, нито поклати отрицателно глава.
Къде са хората? Къде са нещата за правене?
– Хайде, деца, ще ви покажа къщата – леля Ида ги поведе от колата към тясна входна врата.
Самюъл веднага забеляза с каква лекота кльощавите й ръце носят и куфара, и пазарските пликове, все едно са пълни с перушина.
– Това е антрето, където си сваляме палтата и шапките и се събуваме. – Тя остави куфара и пликовете. – Тук вляво са кухнята и
пералното помещение. Надясно е дневната.
Въведе ги в просторна стая с дървени стени, килими по пода и камина. Самюъл обходи с очи помещението и по гърба му пролазиха
тръпки. Обзе го странно чувство, че е бил тук някога. Всичко му изглеждаше познато, но не знаеше откъде. Люлеещият се стол, диванът,
покрит с пъстроцветно вълнено одеяло, тъмната дървена маса, полиците със стъклени вази и книги, лъхащи на старост, картините с
планини и фиорди, окачени в рамки на стената, и другите планини и фиорди отвъд прозорците.
– А, да – леля Ида забеляза, че Самюъл се е вгледал в картините. – Художникът е от тук. Наричат го Стария Тор. Понякога излиза късно
нощем да рисува водата и планините под звездното небе.
От задния прозорец се откриваше съвсем различна гледка – тревистият склон се стелеше до странна войска от тъмни борове на
хоризонта.
Самюъл отърси чувството, че е идвал в къщата, и забеляза нещо още по-тревожно.
– Къде е телевизорът?
– Няма телевизор – отговори леля Ида едва ли не с гордост.
Гордост, задето няма телевизор!
– Но аз си нося плейстейшъна. Трябва ми телевизор, за да играя – възнегодува момчето.
Леля Ида явно не оцени колко сериозно е положението, защото отвърна:
– Е, ще си измислиш друга игра.
– Например? Кой ще си играе с мен? – нацупи се Самюъл.
– Ами... – леля Ида безмалко да каже „сестра ти“, но погледна към тъжното, нямо лице на Марта и се разколеба. – Например, милият
стар Ибсен.
Като си чу името, в дневната дотърча едро, сивочерно куче и се представи, махайки с опашка. Опашката беше бяла и извита чак до гърба
като дръжка на широка чаша с форма на куче.
– Махни се от мен. – Самюъл избута муцуната на кучето.
Очакваше да му изръмжи, но то помаха с извитата си опашка и го погледна с такава чиста обич в очите, каквато повечето хора цял живот
се затрудняват да изразят. После Ибсен изтупурка до Марта и за скунда тя сякаш се забрави. Радостта разтегли крайчетата на устните й – не
точно в усмивка, но все пак в начало на усмивка.
– Марта! – Самюъл посочи лицето й. – Ти се усмихваш!
Още щом я посочиха обаче, полуусмивката изчезна като подплашена сърна и Марта пак си припомни тъгата. Тъга, донякъде утешена от
грапавия език на Ибсен, близнал ръката й.
– Изглежда, се сприятелихте – отбеляза леля Ида, но не стана ясно дали говори на Марта, или на Ибсен.
Кучето последва всички на горния етаж, където децата видяха спалнята си. Имаше две легла с чаршафи и одеяла – изпънати по конец
като в болница, помисли си Самюъл. Висок старинен гардероб стоеше като смутен непознат в ъгъла и наблюдаваше отвисоко децата.
– Виждал съм този гардероб! – възкликна момчето.
Леля Ида се постресна, сякаш думите му са опасни същества, пуснати в стаята.
– Такива гардероби има навсякъде, не са рядкост – каза тя.
– Но аз съм виждал и тапетите.
– Има ги из цял свят, сигурна съм... А това са леглата ви...
Леглата бяха обърнати към два прозореца с изглед към зеления хълм и тъмната гора над него.
Застанал до Самюъл, Ибсен погледна към момчето и заскимтя. И продължи да скимти, докато Самюъл не отвърна поглед от гората.
Леля Ида показваше на Марта къде да си подреди дрехите, когато брат й попита:
– Какво има сред дърветата?
Главата на леля Ида се извъртя рязко, все едно той бе изрекъл най-мръсната дума, която му е известна.
– В гората – продължи момчето. – Има ли мечки? Или вълци? Или други неща? От тях ли се страхуват глупавите селяни?
Леля Ида се отдалечи от гардероба, приближи до Самюъл и се наведе. Лицето й застана точно пред неговото.
Момчето се вгледа в очите й и усети как сърцето му затуптява по-бързо. Въпросът му за гората бе преобразил леля му и чертите й
изглеждаха сурови, издялани от камък.
– Не споменавай това място – рече тя с най-сериозния тон, който Самюъл бе чувал. – Не мисли какво има вътре. Излезеш ли навън, стой
на поляната, където мога да те виждам. Ти също, Марта. Запомнете най-важното правило! Никога не ходете в гората. Никога. И никога веше
не я споменавайте. Разбрахте ли?
Самюъл не разбра, естествено. В главата му се въртяха повече въпроси от всякога. Защо е опасна гората? И ако е опасна, кой ще живее
толкова близо до нея, та да я вижда през прозорците си?
Внезапната промяна у леля Ида обаче го стъписа и той не успя да каже нищо друго освен:
– Да, разбирам.
Леля Ида вдиша дълбоко през нос, сякаш с душене проверяваше истината в думите му.
– Добре – кимна тя.
После се изправи и се насили да се усмихне.
– Добре – повтори. – Хайде, сега да си напълним празните стомаси!
СУПА ОТ РУДОЛФ
– Какво е това? – попита Самюъл, втренчен в купата с мътнокафява течност.
– Супа от северен елен – отговори леля Ида, все едно е най-нормалното нещо на света да ядеш северен елен.
Той се взря в космите по брадичката и над горната й устна.
„И тя е отвратителна като супата“ – помисли си. Кой би повярвал, че с майка му са близначки?
Майка му беше красива, винаги носеше хубави дрехи и грим. С някакъв миризлив крем махаше мустачките над горната си устна и два
пъти седмично тренираше за поддържане на фигурата. Обличаше джинси и яркоцветни тениски; всяка събота ходеше на фризьор за
прическа или боядисване.
Самюъл погледна сивочерната коса на леля Ида, опъната в кок. Погледна червените й бузи. Погледна блузата и двестагодишната
жилетка. Изглеждаше невероятно тя и майка му да са от една и съща раса, камо ли близначки.
– Северен елен ли? Гадост!
Пфу, помисли си той. Супа от Рудолф.
– Всъщност е приятна – възрази леля Ида. – На вкус е като говежди бульон.
Самюъл видя как сестра му сръбва от лъжицата, без да показва нито удоволствие, нито погнуса. Той последва примера й. Едва не
повърна.
– Наистина е гадно – потвърди.
– Беше любимата супа на Хенрик – отвърна леля Ида.
– Е, явно е нямал вкус – отсече момчето.
Леля Ида се приведе над масата.
– Не говори така за шишо Хенрик! Чуваш ли?
Гласът й, не по-силен от шепот, излъчваше тихия гняв на котешко съскане. Притесни го обаче не гласът, а изражението й. В очите й се
четеше такава обида, че за прът път, откакто бе пристигнал, Самюъл се почувства виновен. Дощя му се да се извини за грубостта, но някак
си не успя да извади думите. Разкаянието все пак се изписа по лицето му, защото леля му кимна и гребна от супата.
Настъпи неловко мълчание, прекъсвано от скимтенето на кучето.
– Какво има, Ибсен? – попита леля Ида.
Ибсен гледаше през прозореца. Носът му сочеше към гората. Самюъл погледна към кучето и забеляза нещо странно, но не успя да
определи какво.
Леля Ида го остави да си скимти и продължи да сърба супата.
– Като се нахраните, ще ви обясня правилата – каза им след малко. – Не можете да ги спазвате, ако не знаете какви са, нали?
Марта кимна. Самюъл не продума. Не искаше да му казват правилата. Защо да слуша леля си? Все пак никой не чуваше него. Дори
когато бе въпрос на живот или смърт да го послушат. Например, баща му да спре колата, преди отсеченият бор да я размаже.
– Правилата удържат всяко нещо на мястото му – продължи леля Ида. – А вие и аз също трябва да си стоим по местата. За наше добро.
Момчето погледна жилетката й, закопчана догоре, и разбра точно какво представлява леля Ида. Тя бе човек, закопчан от горе до долу.
Почуди се какво ли удържа на място всичките й невидими копчета.
– Добре – кимна леля Ида. – Доядохте си супата. Време е за правилата.
Самюъл понечи да възрази, но погледна към сестра си и забеляза, че е наострила слух. „Интересно й е може би – помисли си той. –
Иска да чуе правилата.“ Затова реши да мълчи и седя мирно, докато леля му изреждаше списъка от едно до десет.
ПРАВИЛАТА
01) Никога не ходете на тавана.
02) Не казвайте нищо лошо за чичо Хенрик, защото не е тук, за да се защити.
03) Събувайте се до входната врата.
04) Не хранете Ибсен безразборно, дори да моли.
05) Изяждайте си храната. Някой ден ще ви потрябват всичките събрани сили.
06) Винаги искайте разрешение, преди да излезете навън.
07) Никога не излизайте навън по тъмно.
08) Започне ли да се стъмва, докато сте навън, връщайте се бързо.
09) Никога – каквото и да става – не ходете в гората.
10) Не подлагайте на съмнение правилата, особено деветото.
ХЮЛДРИТЕ
Зад прозорците бе тъмно.
Самюъл и Марта не познаваха такъв мрак. В Англия далечни улични лампи винаги смекчаваха нощта. Тук обаче, до гъстата гора и на
километри от най-близкото село, плътната тъмнина сякаш имаше тежест. Усещаше се как притиска стъклата на прозорците, все едно цялата
къща е в хватката на великан.
Самюъл видя отражение в стъклото и се обърна.
– Какво е това? – посочи чудатата светлина, обляла лицето на леля Ида.
– Това е специална лампа – отговори тихо тя. – Лампа за щастие. Помага ми да не тъгувам много, когато се стъмни.
Той погледна към сестра си. Почуди се дали лампата ще й помогне.
– Може ли Марта да пробва? – попита.
– Ако пожелае. Марта, искаш ли да опиташ лампата за щастие?
Марта погледна към лъчистите ултравиолетови тръбички и поклати глава. Леля Ида й се усмихна.
– Сигурно си хюлдра.
Усмивката й стана тъжна. Изражението й показа, че не е искала да изрича гласно думите.
– Какво е хюлдра? – попита Самюъл вместо сестра си.
Леля Ида мълча дълго, вперила поглед в тъмнината отвъд пролуката между завесите. Навярно не е зле да им кажа за хюлдрите, помисли
си тя. За всеки случай.
– Хюлдрите са същества, които се плашат от светлината – рече най-сетне, променяйки ъгъла на лампата. Постара се да опише хюлдрите
по-нехайно, все едно са от книжка с приказки, а не създания от гората зад къщата й. – Изпаряват се под слънцето. Живеят в свой свят под
земята и излизат само нощем. Завиждат на хората, задето не са принудени да прекарват дните си в мрак. На норвежки думата значи
„скрит“. На ръст хюлдрите са колкото нас, но са много грозни. Говори се, че имали сива кожа, особени очи и костеливи тела. Затваряли
хора и други същества в подземни тъмници...
Тя си спомни историята на Стария Тор и внезапно замълча.
Самюъл се замисли за кошмарите си. Понякога виждаше насън сивокожи чудовища с опашки и раздалечени очи. Но това бяха просто
кошмари. Знаеше, че не са истина.
– Вярваш ли, че съществуват? – попита той.
Леля Ида размърда уста, сякаш предъвкваше въпроса. После рече:
– Вярвам, че има повече неща, отколкото познаваме.
Луда е, прецени Самюъл. Напълно изкукала.
Е, майка му вярваше в посланията на звездите, но не и в същества с опашки, живеещи в подземни светове. Сигурно лампата за щастие бе
подлудила леля му. Лампа за лудост, зареждаща мозъка й със смахнати идеи.
По-късно, когато си легнаха, Самюъл каза на сестра си:
– Мразя това място.
Марта не продума.
– Мразя и нея. Мразя косматата й брадичка, рудолфската й супа, копчетата и правилата й. И че няма телевизор.
Тя пак не продума.
– Марта, кажи нещо! Моля те... Попей... Издай звук... Само нея ли ще слушам през цялото време? Няма да издържа. Моля те, сестричке,
моля те.
Момичето мълчеше. Някъде дълбоко в себе си искаше да поговори с брат си. Думите обаче ги нямаше.
– Знаеш ли какво си ти, Марта? – той стана от леглото. – Себична крава! Може и да нямаш кравешка опашка, но си егоистка. Знам, че
тъгуваш за мама и татко, но и аз съм тъжен. И нямаше да съм толкова тъжен, ако говореше с мен. Марта? Кажи нещо!
Тя поклати глава. Нито дума. Стисна очи и когато ръцете му я пуснаха, се зарови дълбоко в тъмнината под завивките.
Като заек, помисли си Самюъл. Или хюлдра.
Марта чу брат си да се връща в леглото, подаде се изпод одеялата и се втренчи в него – размазан силует в мрака върху съседното легло.
Между тях сякаш имаше цяла вселена. Всъщност тя чувстваше, че от всички страни я огражда вселена.
Нямаше нищо против. Знаеше, че така е най-добре. Ако не си част от света – света, който говори, усмихва се и пее – никога няма да те
споходи тъга.
Нали се чувстваше близо до родителите си и ето какво се случи.
Не. Отсега нататък ще бъде така. Заобиколена от Вселената, Марта Блинк ще се опази от всякаква болка, плач и щастие на света.
КОТКАТА С ДВАТА НАШИЙНИКА
Следващия следобед Самюъл поиска разрешение от леля си да излезе на поляната зад къщата, граничеща с гората. Знаеше, че леля Ида
го наблюдава през кухненския прозорец да не се отдалечи към дърветата.
„Какво да правя сега“, запита се той.
Поиска да излезе само защото се чудеше какво да прави вътре. Без телевизия. Без плейстейшън. Със сестра, чийто глас е умрял с
родителите им.
Ето защо се озова на тревистия хълм между къщата и дърветата. Бързо разбра обаче, че и тук няма какво да се прави. Само гора, където
не бива да ходи, и трева. Много, много трева.
Тъкмо щеше да се прибере, когато зърна черна котка. Блестящите й зелени очи се взираха в него.
Интересно, помисли си Самюъл. Леля Ида няма котка.
Приближи и забеляза, че котката има два нашийника. Един бял. Един черен. И двата платнени, с прикрепен към тях малък метален диск.
– Пис-пис.
Той приклекна и подмами котката с пръсти. Тя не помръдна. Стоеше срещу него, горда като царица, и го наблюдаваше със смарагдовите
си очи.
– Ела, котенце. Пис-пис.
Самюъл протегна ръка, погали котката по главата и пъхна показалец под нашийниците. Опита да я придърпа, но срещна съпротива.
Котката се извъртя назад и нашийникът й се изхлузи.
Той разгледа медальона, окачен на бялата връв, и прочете гравирания надпис.
ХЕКС
– Хекс – произнесе. – Подхожда ти. Странно име за странна котка.
Котката изсъска на момчето, откраднало й едната каишка.
– Не, съжалявам – поклати глава Самюъл. – Вече е моя. А и за какво са ти два нашийника...?
Въпросът му потъна в стъписана тишина. Беше сигурен – колкото може да е сигурен човек за такива неща – че очите на котката са се
променили. За секунда бяха станали черни или много тъмносиви.
Той усети как се смразява. Студените тръпки се дължаха не само на ледения вятър, но и на откритието, че има нещо неестествено в
котешката твар срещу него.
– Зловеща котка – промърмори Самюъл. – Смахната, зловеща котка.
Обърна се и погледна към къщата. През прозореца на дневната видя леля Ида да отива в кухнята, за да приготви вечерята на Ибсен.
Страхуваше се, но не искаше да се връща вътре. Все пак на това скучно място нямаше изгледи да се натъкне на нещо по-интересно от
черната котка.
– Какво зяпаш? – попита.
Очите на котката, възвърнали нормалния си вид, се взираха право в бялата каишка.
– Много си я харесваш, а?
Котката пак изсъска, но звукът не бе обикновен. Устата й избълва облаче черен дим.
В същия момент на Самюъл му се зави свят. Обърка се.
Кой съм аз? Къде съм?
Аз съм Спамюел Линк.
Аз съм в Борвегия.
Аз съм Ламбюел Синк.
Аз съм в Сновегия.
В това особено състояние цялото тяло на момчето се отпусна, включително ръката, стиснала белия нашийник.
Пръстите му се разтвориха и нашийникът падна на земята. Самюъл примигна, примигна пак и постепенно замайването отмина.
Аз съм Самюъл Блинк. Аз съм в Норвегия.
Погледна надолу към тревата и видя черна котка с черен нашийник да се взира в него.
– Пис-пис, котенце.
Той се втренчи в зелените очи на котката. Нямаше представа, че преди минута ги е видял да стават черни. Не помнеше нищо за черния
облак, просъскан към него, нито за белия нашийник, паднал в краката му.
Котката изсъска и продължи да съска, мъчейки се пак да избълва пушек. Напразно. Самюъл не разбра, естествено, какво се опитва да
направи животното, понеже случилото се през последната минути вече го нямаше в главата му.
– Какво те прихваща? – попита той, докато котката продължаваше да изсъсква чист въздух. Приклекна отново и протегна ръка към нея. –
Ела, де! Ще ми станеш домашен любимец.
Точно преди да пъхне показалец под черния нашийник, котката се обърна и с все сили хукна към гората. Самюъл се втурна по хълма след
нея. След няколко крачки обаче чу гласа на леля Ида.
– Самюъл! Спри! Връщай се веднага!
Обърна се и я видя пред къщата. Държеше ножа, с който бе накълцала вечерята на Ибсен.
При нормални обстоятелства той щеше да продължи да тича. Все пак нещата, които родителите и лелите не дават да правиш,
обикновено са най-хубавите и заслужават двойно усилие.
Самюъл обаче видя черната котка да прескача купчина шишарки и да изчезва в мътния мрак между дърветата. И спря. Не защото леля
Ида му бе казала да спре. Не защото бе останал без дъх да тича срещу вятъра. Не. Спря го внезапният страх от близостта на гората; страх,
истински и солиден като тухлена стена.
Той се помая малко, взрян в грапавите стволове на боровете само на няколко метра пред него. Възправяха се като страховити порти пред
неизследвана земя на сенки. Стори му се, че чува нещо – чудноват далечен вик, който сякаш не принадлежи на познатия му свят.
После видя неясно очертание. Тъмнина, движеща се в тъмнина. Точно на мястото, където преди малко беше котката. Птица? Не знаеше
и не искаше да узнава. Обърна се и тръгна по вятъра към доста изплашената си леля. Докато се спускаше по хълма, не видя как същият
вятър подема бялата каишка, търкулва я по тревата и я запраща през асфалтовия път към далечния фиорд.
ПРИЗРАЧНАТА МАГЬОСНИЦА
ОТЛИТА
Призрачната магьосница просто отметна глава и се превърна от черна котка в гарван. Нашийникът се сви и прилегна съвършено на
врата й.
Тя полетя ниско между дърветата. Мина край старото село на хюлдрите, където в къщите се валяха скелети, и покрай каменните хижи
на троловете. Лъкатушеше все напред сред боровете, докато стигна една поляна в северния предел на гората.
Там имаше дърво. Широко и с тъмен ствол, по-голямо от всяко дърво из външния свят. Сред клоните му се криеше дървен палат.
Огромното дърво стоеше самотно, далеч от боровете, опасали поляната. Наричаха го – онези, които изобщо го назоваваха – Неподвижното
дърво.
Призрачната магьосница влетя през прозорец в просторния дървен палат и възвърна истинския си лик – побеляла и съсухрена старица с
черни очи и сенки, стелещи се от устата й при всеки дъх.
– Господарю, нося новини.
Мъжът, когото заговори, седеше приведен над писалище. В ръката му имаше перо, пред него – празен пергамент. И двете бяха направени
с магия от прислужницата му – Призрачната магьосница. Сега той почти не напускаше тази стая. Тук, до писалището в кабинета му, имаше
библиотека, пълна с издания единствено на бестселъра му, написан преди години: „Съществата от Призрачната гора“. По другите рафтове
из помещението вместо книги бяха подредени глави. Спиртосани глави. В буркани. Главите на Враговете на гората, както ги наричаше той.
Всички създания, опитали – и не успели – да избягат във външния свят.
Професор Хорацио Тенгълуд от десет години пишеше следващата си книга. От десет години се опитваше да разкаже житейската си
история, но все си блъскаше главата над най-подходящото първо изречение.
– „Родих се в ясна звездна нощ“ – промърмори той. – Не! Глупости! Безсмислици!
Призрачната магьосница се прокашля.
– Господарю...
– Да! Какво има? – пролая той, без да се обръща.
– Господарю, нося ви новини.
Призрачната магьосница чу колко немощно прозвучаха думите й. След толкова години все още се ужасяваше от мъжа, под чиято власт бе
попаднала.
– Говори – разпореди се той. – Говори!
Призрачната магьосница заразказва на тила му.
– Господарю, излязох от гората. Както ми заповядахте, държах под око бялата дървена къща. Стоях си на тревата и видях... момче.
Човешко дете, господарю.
– Момче ли?
Професор Тенгълуд се обърна към магьосницата. Имаше дълго, изпито лице, състарено, но не колкото нейното. Под лявото му око се
забелязваше тесен хоризонтален белег. Косата му пазеше тъмния си цвят и в една по-зла версия на света той би могъл да мине за почти
привлекателен.
– Да. Момче, господарю. Дойде при мен. Останах, за да го огледам по-добре. Той обаче се опита да ме хване и...
Професор Тенгълуд прониза с поглед китките й.
– Носиш само една гривна, Магьоснице. Черната. Къде е другата?
Той се изправи и пристъпи към нея.
– Господарю, момчето посегна да ме сграбчи. Отдръпнах се, но белият нашийник – гривната, която откраднах от сестра ми – остана в
ръката му. Пробвах да си я върна с вълшебни сили, но знаете колко отслабват те извън гората. Успях да направя само забравяща магия, та
момчето да не помни гривната. Съжалявам, господарю.
Професор Тенгълуд затвори очи с въздишка и изрече с глас, стаен и злокобен като вятър в гробище:
– Изгубила си гривната.
– Съжалявам, господарю.
– Съжаляваш? Доста непотребна дума, нали? Какво може да направи това „съжалявам“? Може ли да върне гривната? Може ли да спре
едно любопитно дете да влезе в гората? Може ли да напише мемоарите ми?
– Не, господарю, не може.
Професор Тенгълуд се втренчи в Призрачната магьосница. Питаше се кога ли ще дойде денят да я убие и да открадне силите й.
– Снощи сънувах.
– Какво, господарю?
Професорът кимна.
– Сънувах, че две деца влизат в гората. – Споменът разтегли устните му в усмивка. – И съществата ги убиха. По-точно ято летящи
черепогризи. О, чувала си този изкусителен звук. Гледах как умират. Гледах и слушах писъците им. Успокоих се. Когато децата умряха,
цялата гора заръкопляска. Всички хюлдри, тролове, духове и тъй нататък. Аплодираха ме, понеже разбраха защо съм въвел промените.
Осъзнаха, че съм ги спасил от всички други хора. Това е самата истина, разбира се. Както виждаш, дори твоята глупост не може да застраши
гората, Призрачна магьоснице. Какво лошо може да се случи? Момчето да намери бялата гривна и да ни посети ли? Знаем, че светлата
магия е несравнима с тъмната. По-вероятно е обаче той да влезе в гората съвсем незащитен. Какво ще стане тогава? Ще го застигне смърт,
сигурна като изгрева.
– Да, господарю – съгласи се Призрачната магьосница, изкашляйки се.
– Остави ме сега! – заповяда той. – Заемам се с писане. Разберат ли какви усилия съм положил да ги защитя, всички създания ще ме
обикнат. Няма да се съпротивляват, да се опитват да бягат и навсякъде из гората ще ме посрещат с един и същ възглас: „Да живее професор
Тенгълуд, Променителя!“. Хайде, Призрачна магьоснице! Върви си. Стой обаче в гората. Не може да ти се има доверие навън. Ясно?
– Да, господарю.
Призрачната магьосница сведе глава в поклон и пак се превърна в гарван. Излетя през прозореца, откъдето бе влязла, и се зарея
безцелно над дърветата, изпълнена с дълбока тъга по изгубената гривна. Призрачната магьосница обаче тъгуваше и за момчето, което бе
видяла. Предчувстваше, че някой ден то ще дойде в гората и никога няма да се върне. Или ще се върне променено до неузнаваемост.
Тя се издигна нависоко и зърна в далечината бялата дървена къща. Представи си хората вътре.
Стойте там, помисли си.
Вътре сте в безопасност.
В КУХНЯТА
Вятърът налагаше кухненския прозорец с ожесточение, сравнимо само с изражението на леля Ида.
– Наруши правилото ми! Най-важното правило – натърти тя, кълцайки последното парче червено месо за вечерята на Ибсен.
– Не го наруших. Не влязох в гората – оправда се Самюъл.
– Нима? Стоеше на върха на... – тя потърси думата, – ... на склона. И се канеше да влезеш, нали?
Момчето замълча.
– Имаше котка.
– Котка ли?
– Черна котка. Проследих я. Отиде в гората. Не излизай от кожата си.
Леля Ида се обърка.
– Моля? Каква кожа?
– Такава е поговорката.
– Е, на норвежки не е поговорка. Все едно... Не измислям правила за забавление. Не ми е хоби, разбери! Не си поставям за цел да
съчинявам правила. Днес ще носим зелени дрехи, защото е вторник. Не ти забранявам да ходиш в гората без причина.
– Аз обаче ще отида в гората.
Самюъл само пробваше леля си. Не му се ходеше в гората, но искаше да научи защо правилото е толкова важно.
Погледна сърдитото й лице с устни, свити на черта, и тогава му хрумна нещо. Тя не може да ме контролира.
Цял живот родителите му го бяха контролирали. Наказваха го да не прави това или онова.
Получеше ли лоша оценка в училище, забраняваха му да играе на плейстейшъна.
Заплеснеше ли се навън, на другия ден не му даваха да излиза.
Сдърпаше ли се със сестра си, спираха му джобните.
Затова през повечето време го възпираше мисълта какво ще загуби, ако не се държи добре.
Но какво има да губи сега?
Изгубил бе родителите си. Изгубил бе половин сестра (половината, която говореше, усмихваше се и пееше). Изгубил бе всичките си
приятели. Нямаше телевизор и не можеше да напада чужди планети на плейстейшъна.
Какво наказание ще му сервира леля Ида?
И бездруго мразеше храната. Да си легне без вечеря не беше страшно. Ще го изпрати в стаята му, и какво от това? Там не е по-скучно,
отколкото в другите скучни стаи.
Няма начин да й хрумне по-ужасно нещо от спомена в главата му за случилото се на Б 642. Да, няма съвсем нищо за губене.
– Ще отида в гората – повтори той. – Някой ден, когато не гледаш. Ще отида и ще видя какво толкова странно има там, та дори не искаш
да го споменеш. Не можеш да ме следиш постоянно.
Леля Ида го изгледа разлютена.
– И защо ще го направиш, след като ти обясних най-важното правило?
– Защото ми е скучно – отговори Самюъл. – Какво да правя? Няма телевизор. Няма нищо. Само купища книги на норвежки с глупави
думи и непознати глупави букви.
– О! Така знаши! Това ти прилиша на игра! Забавно ти е да нарушаваш правилата на досадната си стара леля и досадната й стара къща
ли? Ако ти кажа да не се хвърляш от скала, ще се хвърлиш ли?
– Там няма скали – възрази Самюъл. – Само дървета.
Леля Ида се засмя. Не беше весел смях. Звучеше пискливо и отекна страховито в дневната.
– Ха-ха!
Марта погледна към брат си в кухнята. Шумният смях я върна в света, макар и за кратко.
– Ха! Само дървета! – възкликна леля Ида. – Ако бяха само дървета, нямаше ли да те заведа на разходка в гората?
Той сви рамене.
– Моля те, Самюъл.
Леля Ида се мъчеше да разреже особено жилав къс от месото. Едва се сдържаше да не се разплаче. Самюъл видя това и успя да изрече
думата, затруднила го толкова много вчера:
– Извинявай...
Почувства се приятно, все едно смъква тежка раница от гърба си.
– О, Самюъл – въздъхна леля Ида, преглъщайки сълзите. – Прав си. Забраната не стига. Не мога просто да ти кажа да не ходиш в гората.
Ти си момше все пак. За теб правилото е игра – да го поогледаш, да видиш как ще се сшупи.
Леля Ида затвори очи и издиша бавно през нос, за да покаже, че взема важно решение.
– Ще ти разкажа за гората – прошепна, та само той да я чуе. – Ще ти разкажа какво стана с Хенрик.
– А Марта? На нея ще й кажеш ли? – Самюъл погледна през рамо към дневната, където сестра му седеше върху килима с Ибсен.
Леля Ида сбърчи чело.
– Дали е добре да й пълним мозъка с още ужаси?
Той поклати глава.
– Не. Ще й кажем по-късно. Това ще е нашата тайна, разбираш ли? Много сериозна тайна. Сега ще оставя храната на Ибсен в антрето и
после ще ти разкажа. Искаш ли?
– Да.
– Ибсен. Иб-сен! Пържола!
Кучето вдигна глава и погледна към Марта, все едно искаше да обясни на Ида: „Ще ям след малко. В момента правя компания на
Марта“.
Самюъл видя как леля Ида оставя паничката с месо в антрето и се връща при него с решително изражение. Защото за да разкаже
историята, се изискваше много сила и смелост. Тя пак затвори очи и вдиша дълбоко, сякаш ще се потапя под вода.
– Слушаш ли? – попита.
– Да – отговори момчето.
– Започвам тогава...
КАКВО СЕ СЛУЧИ С ЧИЧО ХЕНРИК
– Чичо Хенрик беше прекрасен. Не познавам по-чудесен мъж от него. Удивителен късмет е, че го срещнах. Той беше ски скачач, аз –
копиехвъргачка. Това се случи преди двайсет и пет години. И двамата бяхме спортисти и не е хвалба да кажа, че бяхме добри спортисти,
понеже участвахме в Олимпийските игри... Да, Самюъл, вярно е... Скучната ти стара леля се класира за олимпиада. Хвърлях копие! Не
спечелих медал, но бях близо. Много близо. Понякога си мисля, че ако бях поспала още час или бях изяла още едно яйце на закуска... Както
и да е, не съм по съжаленията. Две години по-късно ме поканиха на церемонията за закриване на Зимната олимпиада в Инсбрук. Градът се
намира далеч отвъд планините, които виждаш през прозореца. На тази олимпиада Хенрик спечели сребърен медал... О, чичо ти беше
възхитителен ски скачач. Не се страхуваше от нищо. От нищо! Летеше, все едно е откраднал тайната на птиците. Дълго се задържаше във
въздуха, толкова наклонен напред, че носът му почти докосваше ските. Удивителна гледка!
Както и да е... Запознахме се и се влюбихме. Оженихме се и беше прекрасно. Искахме всяка минута да сме заедно. „Имам чудесна идея“
– каза ми един ден Хенрик. – Ще си купим къща на север и кози. Ще правим сирене.“ Помислих си, че решението е абсурдно, и по-късно
Хенрик ще съжалява. Той обичаше сирене, но имаше възможност да спечели златен медал на следващата зимна олимпиада. А златен
медалист звучи по-добре от козар!
Хенрик обаче не отстъпваше. „Сега ти си единственият ми важен трофей!“, така казваше. И го направихме. Прекосихме тунелите под
планините и дойдохме в тази къща, където сме сега. Беше съвършено. Твърде съвършено, защото струваше само сто крони. Излязох права.
Скоро разбрахме, че предишният обитател на къщата е изчезнал... в гората.
Хората от Флом говореха за разни същества. Хюлдри, магьосници, тролове, духчета и стотици други. Разправяха за някакъв Променител,
властващ в гората. Мислех ги за невежи. Такива същества живеят, разбира се, само в приказките.
Все пак ми беше любопитно как е възможно човек да изчезне ей така. Реших да проуча собственика. Оказа се англичанин, професор
Хорацио Тенгълуд. Селяните ни разказаха всичко за него.
Бил много арогантен. Десет пъти карал Стария Тор да го рисува. Бил специалист по норвежки фолклор. Изучавал странните същества, в
които норвежците вярвали, преди науката и Библията да им покажат, че тролове, хюлдри и духчета не може да има.
Професор Тенгълуд изчезнал при второто си посещение в гората. Първия път се измъкнал и тогава й дал име – Призрачната гора, Мьорке
ског, както я наричаме на норвежки. Разказал преживелиците си в книга – „Съществата от Призрачната гора“. Твърдял, че преданията за
тролове и хюлдри не са предания, а истина. Описал и много други твари. Общо над сто, до едно смъртоносни. Управникът им, злодей с
прозвище Променителя, не се спирал пред нищо, за да попречи на хората да напуснат гората и да разкрият тайните й.
Книгата превърнала професора в посмешище в Бергенския университет, където работел. От дългото проучване на митове бил изгубил
връзка с действителността. Никой обаче не дръзнал да отиде в гората и да провери дали ученият казва истината. Хората станали още по-
страхливи. Защо ли? Защото професорът отишъл за втори път в гората и повече не го видели.
Казах на Хенрик, че не бива да ходим в гората, и той се съгласи. Всяка сутрин дояхме козите, после Хенрик правеше сирене в стаята до
кухнята. Онази с жълтата врата, където сега пера.
Нашето козе сирене, на норвежки го наричаме яйтуст, скоро се прочу в района. Хората от Флом не са глупаци по въпроса за сиренето. На
вкус и твърдост беше съвършено, по-леко от обикновеното козе сирене. Имаше златист цвят, не тъмнокафяв. Затова Хенрик го нарече
сирене „Златен медал“. Каза ми: „Виждаш ли, вече имам златен медал!“.
Беше толкова горд! Да. Заобича сиренето повече от ски скоковете. Бакалинът Оскар също хареса сиренето на мъжа ми и поръча за цяла
година. С Хенрик бяхме щастливи, печелехме много пари. Помниш ли норвежката дума за благоденствие?... Да, Самюъл. Хел.
Та докъде бях стигнала? А, да, сиренето. Печелехме много пари и всичко беше прекрасно. Бяха златни времена на смях, огън в камината,
прегръдки и вкусно сирене. Но се случи нещо. Нещо лошо, и то промени живота ни завинаги.
СЪЩЕСТВАТА ОТ ГОРАТА
НА СЕНКИТЕ
Историята на леля Ида увлече Самюъл. Той се запита дали леля му е била същата тогава – строга и закопчана. Съмняваше се. И какво
се беше случило с чичо Хенрик?
Наближаваше най-съдбоносната част от разказа и на леля Ида очевидно й беше все по-трудно да говори. Думите й секнаха отведнъж
като краката на човек, осъзнал, че тича към ръба на пропаст. Тя си приготви яйчено кафе с кондензирано мляко и сипа на Самюъл къпинов
сок. Ибсен търкаляше из антрето металната си паничка, ближейки усърдно последните остатъци от пържолата.
– Добре... – Леля Ида духна и в чашата й се надигнаха вълнички. – Ще ти доразкажа историята.
Пак вдиша дълбоко, все едно ще се гмурка под вода. И когато заговори, вятърът внезапно спря да блъска по прозореца и притихна
заслушан.
– Разбрахме, че нещо не е наред. Козите ни намаляваха. Всяка нощ изшезваше по една. Хенрик се отшая. Отиде във Флом и разказа на
селяните... Е, досещаш се какво му казаха. Обвиниха горските същества. Троловете, знаело се, крадели кози.
Казах на Хенрик да не слуша тези невежи и суеверни хора. Нямало друго обяснение, така ми отговори. Не било слушайност всяка нощ да
губим по една коза. А в района никой друг не гледаше кози, та да краде от стадото ни.
Когато изшезна единайсетата коза, Хенрик отиде в книжарницата във Флом и купи книгата на професор Тенгълуд. Троловете, пишеше
там, крадели кози и убивали хора.
Колкото повеше шетеше „Съществата от Призрачната гора“, толкова повеше вярваше. Седеше и попиваше думите. Накрая каза: „За да
намерим козите, трябва да отидем в гората.“ Напомних му какво ми бе обещал – никога да не влиза сред дърветата, където се е изгубил
шовек. Но нямаше полза. Очите му изглеждаха както преди ски скок. Повтаряше: „На крадците не може да им се разминава – дори на
троловете.“
Казах му: „Ще дойда с теб.“ Не! Трябвало да остана, за да се грижа за деветте ни оцелели кози. Предупредих го: „Никой не излиза жив
от гората.“ Отговори ми: „От горите не излизат само онези, които не искат да излязат. Не бой се, Ида, любима моя, ще се върна при теб.
Никой трол няма да ме спре. Обещавам.“
Той отиде в гората. Шаках го дълго. След три дни съобщих в полицията във Флом. Те се заоправдаваха. Призрачната гора не влизала в
района им. Казах на всишки за Хенрик, но никой не посмя да тръгне да го търси в гората. Дори Оскар, който спешели много пари от
сиренето на мъжа ми.
Нощем пазех козите, както бях обещала, но не можех да стоя будна вешно. Заспах и още една коза изшезна. И така, докато не останаха
кози. Никакви кози, никакъв Хенрик.
Когато изгубих последната коза, валеше силно. Рано сутринта излязох на поляната и видях стъпки в снега. Идваха от гората! За миг
сърцето ми се разведри. Хенрик си е дошъл! После забелязах друго – стъпките се връщаха пак към гората. Вгледах се в следите. Не бяха от
обувки, а от бос крак. Необикновен крак – грамаден, с три пръста. Следа от трол. Хенрик се бе оказал прав. Тролове бяха отмъкнали козите
ни в гората! И бог знае какво бяха направили с мъжа ми.
Не бях на себе си. Не знаех какво да правя. Лежах будна и си представях какво ли го е сполетяло в гората. Все пак успях да си усмиря
мислите – не бях готова да си изгубя ума.
Знам какво се питаш. Дали съм се изкушавала да го последвам в гората. Е, неведнъж си събирах раницата, слагах си ботушите и грабвах
копието. Тръгвах да го търся, но докато прекосявах поляната ни без кози, винаги усещах как нещо ме дърпа назад. Спомнях си последните
му думи: „Ще се върна при теб.“ Може би е от слабост. Или от страх. Но нито веднъж не успях да вляза в гората.
Стоях в къщата и гледах да се разсейвам – с книги, плетене и други неща. Молех се за компания, за разтуха и някой реши да ме чуе. Една
сутрин намерих Ибсен да спи на тревата. Не е добра компания колкото Хенрик, но е по-добра от коза. И с него бях спокойна. Той ме пазеше
от троловете.
Сега ще ти кажа нещо радостно. С времето по-хубави мисли замениха ужасните представи какво е сполетяло Хенрик. Спомнях си го как
лети във въздуха със ските или вдишва с усмивка мириса на „Златния медал“.
По-лесно щеше да е, разбира се, ако не се налагаше всеки ден да виждам ужасните тъмни дървета. Но както не мога да вляза в гората,
така и не мога да се преместя. А сега имам теб и Марта... Какъв отбор, а? Ибсен, Самюъл, Марта и старата леля Ида.
Самюъл погледна леля си и забеляза преглътнатите сълзи в очите й. Отпи от къпиновия сок, все едно да прокара лош вкус.
Тролове, хюлдри и още сто други твари живееха в гората зад къщата. Не беше за вярване и той не повярва. Поне не съвсем. Все пак какво
доказва някаква си следа в снега? И защо да се вярва на един луд професор?
Спомни си обаче страха, когато се взря в тъмната гора, и изгълта сока докрай.
– Е. Сега знаеш – заключи леля Ида.
– Да – съгласи се Самюъл, макар че всъщност не знаеше.
Отиде при сестра си в дневната. Тя стоеше до задния прозорец и се взираше в гората.
– Марта...
Сестра му се обърна към него. Самюъл видя очите й, безизразни от твърде много страх.
– Марта...
Не знаеше какво да й каже.
НОЩНИ ПЕСНИ
Самюъл се събуди посред нощ. Някой пееше.
Съвсем тих звук, но понеже не беше заспал дълбоко, той отвори очи и се запита какво е чул.
Лежеше в мрака и чакаше гласът да се върне. Нищо. Само дъждът трополеше лекичко по прозореца. Самюъл се завъртя на другата
страна и видя тъмните очертания на Марта. Сестра му бе потънала в непробуден сън.
Тогава чу отново песента.
Познавах дръвче,
говореше като мене и тебе.
Научих го как да се смее.
Рекох му: „Ако си наденеш
такова лице,
не ще си никога демоде.
Стори му се позната; приспивна песен може би, която майка му е пеела. Гласът също му беше познат отнякъде. И езикът. Самюъл
отметна завивките и застана до прозореца. Надникна между завесите. Отначало не видя нищо в тъмната дъждовна нощ. Всичко беше
моравосиньо като небето.
После очите му бавно се приспособиха и започнаха да различават нюанси в бледната лунна мрачина. Гъсточерното на далечната гора,
малко по-светлия тревист склон пред нея. Воден от слуха, погледът му зашари из поляната и накрая Самюъл забеляза дребна, кръгла
фигурка – сякаш буренце се бе търкулнало към фиорда. Същество. От гората. Той отвори прозореца и чу гласа му малко по-ясно.
Вали ли, вали,
но не се оплаквам.
Не е голяма беда.
Дрехите се мокрят,
капки ти се стичат от носа,
ставаш вир-вода.
Но защо да търсиш сушина,
щом на небето му се плаче,
и рони сълзи по клетата ти глава?
Самюъл остана до прозореца. Слушаше забавните песни на създанието и следеше как окръгленият му силует се спуска по хълма.
Дано да не греша,
че бягам в нощта,
когато мракът плащ намята.
Но ако греша,
ще си пея песента,
докато хюлдрите ме удушат.
Дъждът спря и песента секна с него. Остана само зловещата тишина на луната.
Самюъл изгуби от поглед създанието и капките затрополиха отново. Или поне така прозвуча. Но когато той протегна ръка през
прозореца, не усети никакви капки да падат по нея.
Не беше дъжд.
Наистина не беше. След момент видя нещо в далечината. Мътна светлина запулсира сред дърветата като гаснещо, паднало слънце.
Зластистото сияние идваше насам. Сърцето на Самюъл затуптя бързо-бързо, почти в ритъм с наближаващия шум откъм гората.
После момчето позна звука. Бяха коне. Три бели жребеца и ездачи, размахали пламтящи факли. Вече бяха излезли от гората, но в
тъмното и от толкова далече не различаваше лицата им.
Той реши, че отдолу ще вижда по-добре. Излезе от спалнята, мина на пръсти край вратата на леля Ида и безшумно се вмъкна в дневната.
Отиде до прозореца и пъхна глава между завесите. Пламтящите факли осветяваха лицата на приближаващите ездачи. Отначало ги бе
помислил за хора. Сега обаче видя костеливи, сивокожи създания с раздалечени очи и плоски носове.
Бяха те. Чудовищата от кошмарите му.
Сънувам – каза си той. – Сигурно сънувам.
Тварите крещяха заповедно и налагаха конете с камшици. Галопираха след пеещата топчеста фигурка.
– Самюъл? Самюъл? Какво става?
Леля Ида стоеше зад него по нощница. Изглеждаше много разтревожена.
– Не знам – отговори Самюъл.
Леля му застана пред прозореца до него и Самюъл разбра, че не сънува.
– Хюлдри – прошепна трескаво леля Ида.
Хюлдрите препуснаха към фиорда и изчезнаха от поглед. В миг настана тишина. Самюъл и леля Ида стояха неподвижни и занемели
като стъклените вази по рафтовете. Хюлдрите се появиха отново. Влачеха пеещото същество, уловено в мрежа.
– Махни се от прозореца! – прошушна леля Ида. – Бързо!
Дръпна го за ръката.
– Пусни ме! – изохка Самюъл.
Отскубна се от пръстите й и остана до прозореца.
– Самюъл, ще те видят! Скрий се веднага! Зърнат ли те, ще те погнат. И мен. И сестра ти.
– Не ме е страх – отвърна той, но гласът му издаде лъжата.
– Който се страхува, остава жив!
Самюъл долови ужаса в тона й. Отстъпи назад. Чуваше как хюлдрите и конете им влачат бедното пеещо същество към гъстия мрак на
гората.
Леля Ида го хвана за ръка и сега той не се отдръпна. Усещаше стаения галоп на сърцето й и крепката хватка на силната й длан.
– Какъв беше този дребосък? Който пееше? – попита Самюъл.
– Гномогоб – отговори леля Ида.
– Виждала ли си такова същество?
– Да – кимна тя; гласът й трепереше като разхлопана греда. – Да, виждала съм. Ти... също.
– Моля?
– Не позна ли песента? Както позна гардероба и тапетите?
– Аз... – Самюъл се отдръпна. – Не знам... Аз...
Тогава леля Ида му разкри нещо, което не му беше казала. Как нейната сестра – майка му – й дошла на гости със съпруга и децата си.
– Да, Самюъл. Идвал си тук. Беше двегодишен, а сестра ти – мъничко бебе. Майка ви дойде да ме утеши, когато Хенрик изшезна. Не ми
повярва за горските същества, разбира се. Е... Докато твоят писък не я събуди през нощта.
Повече от объркан, Самюъл се взираше да различи изражението на леля си в тъмното.
– Не. Мама каза, че никога не се е връщала в Норвегия. Лъжеш. Тя каза...
– За да те защити, Самюъл – прекъсна го леля Ида. – Искала е да забравиш всишко – как си идвал тук и си видял същото, каквото видя
сега. Родителите ти не дойдоха нито веднъж, след като тя разбра истината за съществата. Мислеха, ше тук не сте в безопасност. А аз не ви
посетих в Англия, защото исках да съм тук, когато Хенрик се върне.
Самюъл би предпочел да го лъже. Спомни си обаче странните твари от сънищата. Сега знаеше, че са хюлдри.
– Бил съм тук – прошепна той, щом мисълта се вкорени в ума му. – Идвал съм. Чудовищата са истински.
– Да – кимна леля Ида. – И сега ти стана ясно, нали, защо правилата ми са толкова важни? Защо не бива да излизаш по мръкнало и да
приближаваш гората?
– Не разбирам... – поклати глава момчето. – Защо просто не се преместиш?
Чу как леля му преглъща тежко тъгата.
– Обещах на Хенрик да остана – отговори тя. – Напусна ли къщата, все едно се отказвам от него. Разбираш ли?
– Хенрик няма да се върне – прошепна Самюъл.
– Не! – възрази леля Ида. – Ще се върне. Знам. Обеща ми, а той никога не е нарушавал обещание.
ПЕТ РЕЗЕНЧЕТА КАФЯВО СИРЕНЕ
На другата сутрин Самюъл се изненада, като видя леля Ида да се държи, все едно нищо не се е случило. Говореше му се за хюлдрите,
но знаеше, че не бива да го прави пред Марта, затова се постара да не се издава.
Без да му го оповестява, леля Ида бе взела решение. Щяха да се преместят. Не биваше да остават и тази нощ тук. Оскар имаше право.
Едно е да им забрани да ходят в гората, съвсем друго – да попречи на гората да идва при тях. „Хенрик би ме подкрепил“, каза си тя.
И тъй, леля Ида се събуди рано-рано и простря прането на развиделяване, та всичко да е готово за преместването. Реши обаче да съобщи
на децата по-късно, когато събере багажа, за да не обезпокои Марта и да й развали закуската.
– Занеси го на масата. – Тя подаде на Самюъл един поднос с хляб и сирене.
Самюъл никак не обичаше сирене, но като това върху подноса не беше виждал никога. Вкъщи бе опитвал жълто или бяло сирене.
Тукашното имаше особен кафеникав цвят.
– Каква е тази физиономия, млади човече? – попита леля Ида, докато подаваше на децата чаши с къпинов сок. – За пръв път ли виждаш
сирене?
– За пръв път виждам кафяво – отговори момчето.
– Защото не си виждал яйтуст – кимна леля Ида. – Шишо Хенрик правеше такова. Скиорите го харесват много. Носят си големи резени,
за да им дава сила по пистите. Това не е толкова хубаво, колкото „Златния медал“ на Хенрик, но си е норвежки специалитет. Има лек вкус
на карамел. Дори на шоколад. Децата го ядат на закуска, възрастните – също.
Говореше по-бързо от обикновено, все едно се страхуваше от тишината между думите. И през цялото време с много странен нож режеше
парченца сирене, тънки като хартия. Самюъл забеляза, че ръката й трепери. Ибсен също я наблюдаваше зорко, понеже обичаше сирене
повече от всичко. Дори от пържола. Не че му даваха. Задоволяваше се с миризмата, която гъделичкаше ноздрите му и го караше да точи
лиги в кошницата си.
– Виждаш ли дръжката? – леля Ида попита Марта, но не дочака отговор. – Направена е от рог на северен елен.
Самюъл въздъхна, защото си спомни за хюлдрите.
– Сякаш някой се интересува...
Леля Ида реши да не обръща внимание на киселото лице, произнесло думите.
– Е, Самюъл – рече тя. – Северният елен се е поинтересувал, предполагам.
Усмихна се, уж шеговито, но в очите й имаше страх.
– Не обичам козе сирене – съобщи момчето. – Обичам краве сирене.
Треперещите ръце на леля Ида сложиха в чинията му хляб и пет резенчета яйтуст.
– Е, млади човече, в този край на Норвегия имаме кози, не крави.
Тя даде на Марта същата порция сирене и хляб. Самюъл видя как сестра му започва да се храни без помен от неодобрение или охота.
После погледна през прозореца на дневната към опустялата поляна пред гората. Замисли се за препускащите хюлдри и съществото, което
бяха заловили. По гръбнака му пролазиха тръпки.
Той прогони някак чувството и се съсредоточи върху сиренето и хляба.
Ако непознат бе влязъл в стаята през петте минути, докато Самюъл закусваше, вероятно погрешно би се подвел да помисли внезапно
притихналото момче за най-възпитания дванайсетгодишен на земята.
Ако непознатият обаче имаше набито око и по-остро зрение от леля Ида, щеше да забележи, че Самюъл яде само хляб.
Той изви китка, преди да лапне първия залък. Сиренето падна в скута му. Така ръката му, невидима под масата, пъхна едно по едно
резенчетата в джоба. Усмихна се от доволство, че нарушава петото правило на леля Ида.
После, след закуската, реши да наруши друго правило.
– Ще се кача на тавана – разкри пред Марта, когато двамата отидоха в стаята на горния етаж и седнаха върху леглата си.
Марта поклати глава.
– Да – натърти Самюъл. – Отиде ли да събира дрехите от простора, ще проверя какво толкова има там, та не иска да го видим.
Беше решил да проучи гората, особено след снощи, и бе сигурен, че на тавана ще има полезни находки.
Марта пак поклати глава. За момент, изглежда, се разтревожи искрено.
– Да. Ще отида.
И тъй, когато чу леля Ида да тръгва към простора, Самюъл остави сестра си да седи върху леглото и тръгна по коридора към дървената
стълба. По нея се стигаше до квадратна дъсчена вратичка в тавана.
По средата на стълбата момчето срещна проблем. Проблемът имаше четири лапи и махаща опашка и започна да лае.
– Не, Ибсен! Шшт! – примоли се той.
Ибсен обаче не позволяваше да му шъткат. Продължи да разнася с лай новината, че момчето нарушава правилото на леля Ида.
Тогава Самюъл си спомни. Сиренето! Извади тънките резенчета козе сирене от джоба си и ги пусна да паднат на стълбищната площадка.
Получи се. Лаят престана. Мълчанието на Ибсен бе откупено с пет късчета кафяво сирене.
Самюъл дръпна резето и отвори вратата. Промуши се на тавана, пълен с прах и паяжини.
САНДЪКЪТ ЗА ЧАЙ
На тавана беше тъмно. Самюъл изчака очите му да свикнат с мрачината. Имаше прозорче, но слабото норвежко слънце не успяваше да
проникне през плътния слой паяжини върху стъклото.
Таванът беше нисък и на всеки, по-висок от Самюъл, би се наложило да ходи приведен по скърцащия дъсчен под. Понеже беше
значително по-дребен от леля си, той вървеше сравнително лесно из тъмното помещение. Успя обаче да си удари коляното в сандък за чай,
коварно потулен в мрака.
– Ох! – възкликна и бързо си запуши устата с длан.
Опипа под капака. Мислеше, че ще намери нещо интересно, но сандъкът се оказа пълен със стари дрехи. Бяха мъжки дрехи и той
предположи, че са били на чичо му Хенрик.
По стената имаше снимки в рамка. Присвил очи, Самюъл видя мъж със ски върху заснежен планински хребет. Мъжът се усмихваше –
може би дори се смееше. Носеше ален екип, съвсем плътно прилепнал по тялото; ако кожата му беше червена, никой не би различил къде
свършва облеклото и къде започва кожата.
Имаше и снимка на мъж, скочил със ски във въздуха. Взрян в нея, Самюъл изпита странно чувство, сякаш го е виждал вчера. Засмените
очи на мъжа му се струваха познати като очите на леля Ида. Знаеше, че е чичо Хенрик, но въпреки това чувството беше странно.
– Зловещо – промърмори си той.
Озърна се и видя нещо зад сандъците покрай стената. Бяха ските от снимката. После забеляза друго до съседната стена. В стъклена
кутия с обков лежеше сребърният медал на чичо му.
Самюъл тръгна към него, за да го разгледа отблизо, но друг сандък за чай отклони вниманието му. Сандъкът се намираше под покривка
за маса, все едно е в тайник. Огледа другите сандъци – само този беше скрит така.
Заинтригуван, той запретна леко карираната покривка. Преди да види какво има вътре, подскочи, сепнат от внезапен порив на вятъра,
връхлетял върху таванското прозорче.
Не разбра защо се изплаши толкова. Сигурно заради видяното снощи. Или заради странното чувство, докато гледаше снимките на чичо
Хенрик.
Както и да е, Самюъл знаеше, че няма много време, преди леля Ида да го спипа, че си вре носа тук, горе. Затвори очи и отметна
покривката с един замах като фокусник пред публика.
Отвори очи и веднага се разочарова. Сандъкът беше пълен с книги, и то наглед безинтересни. Стари книги със скучни твърди корици с
мътен цвят и без никакви картинки. При това написани на норвежки.
Самюъл не беше зачитал книга, откакто родителите му умряха. Опита. Госпожа Финч, съседката, която се грижеше за него и Марта,
преди да отлетят за Норвегия, го бе подканила да вземе книга за разтуха. Той обаче не успя да изчете дори първото изречение. Умът му бе
препълнен с произшествието и очите му се плъзгаха по думите като крака върху заледен тротоар.
Сега поразбута книгите в сандъка, взирайки се в заглавията върху гръбчетата на подвързията.
Nifheim og Muspellsheim
Ultima Thule
Ask og Embla
Æsir
Per Gynt
После забеляза друга книга, най-отдолу. Самюъл протегна ръка докрай, за да стигне до дъното и да я вдигне. Стори му се тежка –
прекалено тежка за наглед средния си размер. Думите в нея сякаш тежаха повече, отколкото в обикновена книга. Обложката беше
мътнозелена като трева в мартенско тресавище, но книгата имаше някак по-приятен вид от другите в сандъка.
Самюъл погледна гръбчето и усети как настръхва от студ. Вятърът пак заблъска по стените на къщата.
Разбра заглавието. „Съществата от Призрачната гора“ от професор Хорацио Тенгълуд.
ОМАЙВАЩАТА ТЪМНИНА
Докато брат й душеше на тавана, Марта гледаше през прозореца на спалнята как леля й събира прането от простора.
Силният вятър запращаше потниците, гащите и пуловерите в лицето на леля Ида. Един чаршаф се уви около главата и тялото й като в
отчаяна прегръдка за сбогом, преди да го прибере в кошницата.
Какво ли си мислеше Марта, докато се взираше през прозореца? Никой – независимо дали се намираше в същата стая, или на десет
хиляди километра оттам – не би разбрал какво се случва зад тъмнокафявите й очи, наблюдаващи битката на леля Ида с вятъра.
Всъщност тя не обръщаше особено внимание какво става пред очите й. Откакто родителите й умряха, всичко видимо във външния свят й
се струваше безсмислено. Какъв е смисълът да се прави нещо? Докъде стигаш в крайна сметка? Всеки умира – рано или късно, няма
значение. Марта знаеше, че някои хора – например леля Ида – запълват времето с разговори и усмивки, за да прикрият тъгата. Думите и
усмивките обаче принадлежаха на друг свят. Свят, където Марта бе сигурна, че никога няма да се върне.
Ето защо тя видя как чаршафът в кошницата се издува като балон и отлита във въздуха, но не отвори прозореца и не каза на леля Ида, че
прането е побягнало с вятъра.
Чак когато свали щипките от последните гащи и се обърна, леля Ида забеляза чаршафа-бунтар. Натъпка гащите в кошницата и се втурна
след белия чаршаф, който ту се издигаше нагоре, ту се търкаляше по тревата право към дърветата.
Марта видя и други неща да изхвърчат, подхванати от усилващия се вятър. Скоро цялото пране се понесе по въздуха към гората. Потници,
гащи, пуловери, жилетки, вълнени чорапи прелитаха над главата на възрастната жена или се влачеха на подскоци по тревата като птици с
ранени крила...
Леля Ида успя да хване няколко чорапа, един потник и един пуловер; после забеляза чаршафа да спира на броени крачки от дърветата.
Хукна към него, притиснала спасените дрехи до гърдите си. Настигна го и протегна дясната си ръка – с която хвърляше копието – но точно
преди да сграбчи бялото платно, поредният порив на вятъра го тласна в бяг.
Тя изтича напред, стиснала непохватно изсъхналото пране. Чаршафът обаче изчезна в мрака сред дърветата.
Марта видя как леля й спира рязко с лице към гората. Или не можеше, или не искаше да си търси прането сред грамадните стволове.
Тогава десетгодишното момиче зад прозореца си спомни какъв ужасен страх вдъхва гората у леля й и най-сетне започна да проявява
интерес какво се случва. Леля Ида тръгна обратно към празната кошница и простора, но очите на момичето останаха приковани в
тъмнината между дърветата.
Беше красиво.
Красиво и странно примамливо. Омаяна от гледката, Марта продължаваше да стои до прозореца. Гората изглеждаше съвсем различна от
безсмислените усмивки и безсмислените думи, обграждащи я след смъртта на родителите й.
Тъмните процепи между дърветата сякаш й говореха, приканваха я в мрака, неустоим като прохладно езеро в горещ летен ден сред света
от фалшиви усмивки.
Докато Марта се взираше през прозореца, на горния етаж Самюъл разтваряше „Съществата от Призрачната гора“. Разгърна на първата
страница и зачете:
Има място, където не бива да стъпвате. Там злото е с много лица. Там живеят и дишат същества от
митове и предания. И убиват. От страх хората дори не са назовали това място отвъд сънищата и
кошмарите. Сега, в тази книга, ще обясня необяснимото и ще дам на страха подобаващо име. Името
е „Призрачната гора“ и то ще всява ужас в сърцата ви.
Самюъл преглътна тежко. Пот овлажни дланите му. Прелисти на следващата страница и зачете за тварите от кошмарните си сънища.
ХЮЛДРИ
Хюлдрите са същества с човешки ръст. Живеят предимно под земята. Имат прегърбени и
костеливи тела, дълги опашки и хищнически нокти. Носовете им са сплескани, раздалечените им
очи никога не мигат и не плачат. Подават се изпод земята само по тъмно – преследват калуши, ловят
бегълци и водят осъдени затворници на поляната, където живее Променителя. Променителя е
страховитият господар на Призрачната гора. Хюлдрите го боготворят и му служат предано.
Животът под земята е оказал много лошо влияние върху хюлдрите. Те таят завист и омраза към
всяко същество, което живее на воля в гората. Вродената им жестокост е една от причините
Променителя да ги избере за свои тъмничари.
Повечето горски създания говорят хекронски, всеобщ език, понятен на всички – дори на хората.
Хюлдрите са изключение. Те мразят да ги разбират почти колкото мразят слънцето, затова са си
изобретили език, наречен ококбьдкзокк – реч жестока и злокобна, каквито са самите хюлдри.
Слабост: Плътта им се изпарява на дневна светлина.
Самюъл прелисти страницата и зачете възможно най-бързо за други същества:
ТРОЛОВЕ
Троловете са най-ужасните твари в Призрачната гора. Хората трябва да се боят най-много от среща
с тях, защото са свирепи до мозъка на костите си. Крадат кози и убиват всеки човек, попаднал в
лапите им. Излизат по мръкнало, надушват човешка кръв отдалече и тя ги привлича, както цветният
прашец привлича пчелите.
Троловете са много силни и с лекота завличат хора в къщите си, където ги готвят живи в грамадни
казани. Имат трипръсти стъпала и обикновено са грозни, всеки посвоему. Има двуглави, безглави,
еднооки, четириръки тролове. Макар и с различен външен вид, те са еднакво опасни и трябва да се
отбягват на всяка цена.
Слабост: Троловете нямат слабо място. Те са чисто зло.
Самюъл потрепери от ужас. Прелисти страниците и зърна всякакви имена – Поспалан, духче Наистина, гномогоб и много други. Реши
да вземе книгата. Пъхна я под колана на панталоните и пусна отгоре пуловера си. После разстла покривката върху сандъка. Тръгна по
скърцащите дъски към стълбата, подпряна до ръба на отвора в пода.
По-бързо! Сети се, че леля му сигурно вече е събрала прането от простора.
Сложи крак върху стълбата, но забеляза нещо островърхо, облегнато в ъгъла на тавана.
Старото копие на леля Ида.
Нямаше време обаче да го разгледа.
Чу стъпките й долу, слезе пъргаво по стълбата и на пръсти се върна в спалнята с книгата на професор Тенгълуд, скрита под пуловера му.
– Марта, видях копи...
Изречението увисна недовършено във въздуха. Очите на Самюъл зашариха из стаята. Не откриха каквото търсеха.
Сестра му я нямаше.
МАРТА ИЗЧЕЗВА
– Марта?... Марта!
Къде е?
Самюъл изтича долу и огледа дневната. Видя само Ибсен. Лежеше в кошницата и четирите му лапи потрепваха в сън, сгрян от сиренето.
Марта я нямаше нито в антрето, нито в кухнята. Дали помага на леля Ида да сгъне сухите дрехи в пералното помещение? Тази
възможност поведе Самюъл през кухнята към жълтата врата с разхлабена топчеста дръжка. Отвори я и надникна в тясната стаичка,
някогашната мъничка мандра за сирене. Леля Ида си мърмореше на норвежки и чифтосваше чорапи върху пералнята. Приключеше ли с
прането, щеше да телефонира на Оскар и да го помоли да отседнат при него, докато намери друго жилище. Погълната в мисли, тя не усети
кога Самюъл е изникнал на каменния под зад нея.
– Къде е Марта?
Леля Ида подскочи стресната. Вдигна поглед от купчината спасено пране.
– Божке, Самюъл! Изкара ми ангелите. – После си спомни въпроса и се намръщи. – Марта е горе. В спалнята. С теб. Между другото, взех
решение. Днес ще се преместим...
– Не – прекъсна я момчето. – Не е там. Марта. Не е в спалнята.
Леля Ида се обърна към него и го погледна в очите. Обзе я ненадеен ужас.
– Кога я видя за последно? – попита тя.
– Преди десет минути – отговори Самюъл. – Бях на...
Успя да се спре, пред да изрече „тавана“.
Леля Ида огледа тясната стаичка без прозорци. След толкова години още миришеше на сирене.
– Тук съм от пет минути – каза тя по-скоро на себе си, отколкото на момчето. После с внезапна неотложност добави: – Погледни през
прозореца!
С книгата, все още скрита под пуловера му, Самюъл излезе през жълтата врата и надзърна през кухненския прозорец. Не видя нищо
освен пусти поляни, фиорд и планини в далечината.
– Не! – изграчи леля Ида зад гърба му. – Задния прозорец на дневната.
Втурнаха се натам, но леля Ида спря пред прага.
– Обувките й – посочи. – Няма ги.
Самюъл погледна през прозореца точно над кошницата на Ибсен. (Неочакваната суетня го бе разбудила и той се разсънваше с прозявка.)
Момчето напрегна поглед. Не, нямаше нищо освен празния простор и поляната, издигаща се към...
Видя нещо. Точка в далечината. Очите му се заковаха върху нея и различиха човек, тръгнал право към гората.
– Не! – изкрещя той, когато позна тъмносинята рокля, развяна от вятъра. Роклята на сестра му!
Излезе тичешком от стаята, стрелна се край леля си в антрето и отвори входната врата. Хукна с все сили по склона към Марта и гората.
Без да спира, извади книгата изпод пуловера. Подвоуми се дали да я захвърли, но реши да я задържи, в случай че Марта стигнеше до гората.
Книгата остана в дясната му ръка.
– Марта! Марта! Спри!
Устремен да догони сестра си, той не усещаше как вятърът го блъска, а меката, разкаляна трева всмуква чорапите му.
– Марта! – извика леля Ида. После: – Самюъл! Самюъл!
Дори гласът й се вмъкна само наполовина в ума му. Все едно леля му викаше някой друг Самюъл, с когото тичат редом.
– Мартааа! – извика той.
Цялото му внимание бе насочено към тъмносинята точка, която с всяка стъпка през тревата заприличваше все повече на сестра му.
Самюъл не забелязваше дори тинестите следи, оставени предишната нощ от жребците на хюлдрите.
– Не влизай в гората! – изкрещя той, изтласквайки целия въздух от дробовете си.
Вече виждаше как косата на сестра му се вее напред както разлюлените клони на дърветата насреща.
– Марта! Спри! Същества! Хюлдри! Тролове! В гората!
Момичето вървеше спокойно, но беше много далече напред. Самюъл разбра, че няма да я настигне.
– Марта! Не! Върни се!
Тя не се обърна. По нищо не пролича да е чула брат си. Просто продължи да върви – нито забърза, нито забави крачка.
Стигна до дърветата. И дори тогава продължи напред и все по-напред, докато изчезна в мрака на гората.
БЯГ ПО СКЛОНА
Нямаше я.
Самюъл тичаше към мястото между дърветата, където сестра му се виждаше допреди миг, и се взираше в тъмнината.
– Марта! Върни се! Марта!
Тичаше бързо. По-бързо от предишния път, когато гонеше котката. Леля Ида не успяваше да го настигне.
Вярно, той имаше преднина. Беше хукнал без обувки през вратата, докато тя гледаше през прозореца, и сега летеше с такъв устрем, че
старите крака на леля му не можеха да стопят разстоянието.
– Не тръгвай след нея! – изкрещя задъхана възрастната жена. – Не влизай в гората!
Думите й бяха безполезни, разбира се. В ума на Самюъл страхът от гората не беше по-силен от страха да не изгуби сестра си.
Макар да му бе разказала какво се е случило с чичо Хенрик, леля Ида предусещаше какво си е въобразил – ще влезе в гората и ще върне
Марта. Все пак тя се беше скрила сред дърветата преди секунди. Едва ли бе отишла далеч. Самюъл вярваше не без причина, че ще я открие.
Леля Ида обаче знаеше истината. В този случай на обичайните правила на пространството и времето не можеше да се вярва. Тя знаеше,
че каквото или който влезе в гората, не се връща никога. Независимо дали е бял памучен чаршаф, или съпруг от плът и кръв – гората не
пуска нищо, навлязло в пределите й.
Ето защо когато я видя да изчезва сред дърветата, леля Ида разбра, че Марта е изгубена. Сега тичаше нагоре по тревистия хълм с
единствената надежда да догони Самюъл, преди и той да изчезне завинаги.
Проклети стари крака, хокаше мислено тя, борейки се да ги движи по-бързо по нагорнището.
– Самюъл! Спри! Самюъл! Стой!
Момчето не искаше и да чуе. Спринтираше напред с неизчерпаеми сили и отчаяна надежда да зърне дългата коса на сестра си или
тъмносинята й рокля.
Наближаваше гората.
– Самюъл! Спри!
От думите въздухът на леля Ида свърши и склонът сякаш стана още по-стръмен. Точно когато си помисли обаче, че е твърде късно, тя чу
нещо. Шум. Зад нея. В следващия миг позна подрънкването на нашийника на Ибсен.
Беше кучето, разбира се, втурнало се по тревата към Самюъл. Невероятна гледка! Ибсен, който се страхуваше дори да насочи нос към
гората, сега летеше с бясна скорост право към нея. Все едно нещо се бе разбудило у него. Кучето, чиито занимания напоследък се свеждаха
до просене на сирене и дрямка в кошницата, пореше тревата като гепард, погнал газела.
Не че Самюъл усещаше присъствието на четирикракия си преследвач. За него всичко зад гърба му все едно бе спряло да съществува.
Имаше значение единствено да стигне до гората и да намери сестра си.
Вече беше почти дотам. Виждаше други стволове на борове, по-навътре в тъмнината.
Точно преди да се гмурне с главата напред в сенките, нещо го дръпна за лакътя. Първо помисли, че е ръката на леля Ида.
– Пусни ме!
После видя, че ръката има зъби и зъбите отказват да пуснат ръкава му.
Ибсен, хванал Самюъл със скок във въздуха, сега бе забил лапи в земята, за да го спре. Макар и по-лек от дванайсетгодишното момче,
той имаше на своя страна гравитацията и силата на два допълнителни крака.
– Махни се от мен, глупаво куче!
Ибсен обаче разбра думите превратно. Окопа се по-здраво. Самюъл вдигна лакът и го принуди да се изправи на задни крака. Ала грубите
обноски на момчето не разколебаха упоритото лосово куче. То нито потърси по-добър хват, нито отпусна зъби, забивайки ги в кожата на
ръката.
– Пусни ме! Пусни ме! – изкрещя Самюъл, вперил очи в тъмната горска бездна.
Продължи да тръска ръка и заплаши Ибсен, че ще го удари с книгата. После се обърна и видя леля Ида да тича към него по хълма.
– Не! – извика Самюъл; думата се издигна с мъгливото му дихание и се понесе из студения норвежки въздух.
В същия момент – точно преди пръстите на леля му да се вкопчат в него – пуловерът на Самюъл се скъса и кучето остана с развлаченото
парче в уста.
Усетил, че се е освободил от кучешката хватка, той се стрелна сред дърветата. Навлезе в мрака, глух за предупредителния лай на Ибсен и
крясъка на леля Ида. Крясък, изпълнен с толкова болка, все едно го издаваше родилка.
Или оплаквачка.
ЯМАТА С ПЕРУШИНА
Марта вървеше по сравнително права линия, която всъщност изобщо не беше права заради боровете, препречили пътя й.
Не знаеше накъде отива.
Нямаше друг план, освен да навлиза все по-надълбоко в гората. Затова продължи да крачи през зеленината, жулеща коленете й, към
тънка пътека между ниски храсти, обсипани с дребни плодове.
После чу нещо.
Някакво грачене.
Ужасният звук приближаваше.
И тогава тя ги видя.
Три гигантски тънкокраки птици, по-високи от нея, тичаха бързо. Имаха сиви пера и дълги като на лебеди вратове. Главите им бяха по-
тъмносиви от телата, с бяла ивица на челото и много дълги (и много шумни) грачещи клюнове.
Птиците налитаха към нея. Марта видя ясно тлъстото тяло на първата и малките й безпомощни криле. Заоглежда се за телата на другите
две, но не ги откри.
Изведнъж разбра.
Птиците не бяха три.
Беше една птица с три глави върху три врата. „Калушите“ бяха сред множеството твари, описани в книгата на професор Хорацио
Тенгълуд „Съществата от Призрачната гора“, но Марта не знаеше нищо за книгата, понеже брат й и леля Ида не й бяха казали за нея.
(Калушите, впрочем, се страхуват да напускат Призрачната гора, както хората се страхуват да влизат там; никога не излизат на открито и
затова вероятно не сте ги зървали нито веднъж.)
Марта се втренчи в съществото, тичащо срещу нея. После то внезапно спря. Трите глави изграчиха едновременно, земята се разтвори и
птицата пропадна в дупка. Пролуката се затвори и земята възвърна предишния си вид. Moмичето се озърна, питайки се дали наоколо има
други скрити дупки.
– Марта! Марта! – чу се далечен вик.
„Брат ми ще ме открие“, помисли си тя. И внезапно осъзна, че това не е толкова лошо. Дали не бе прибързала? Може би трябваше да
послуша леля Ида. Да не бе идвала в гората.
Реши да тръгне към брат си. Къде беше той обаче? Гласът му отскачаше от дърветата, все едно е навсякъде. Тя пое в една посока, после в
друга. Оглеждаше земята за дупки и вървеше, но гласът на Самюъл си оставаше надалеч. Затича се и усети, че приближава към него.
– Марта! Марта!
Да, сега той определено бе по-близо.
Тя затича по-бързо.
Стъпка след стъпка...
Кракът й пропадна в нищото и тялото й го последва. Земята се бе разтворила и я всмукваше в мрака. Над ямата висеше ниска клонка, но
Марта не успя да я хване навреме.
Изпищя.
От седмица, та и повече, тя за пръв път издаваше звук, и то защото нямаше избор. Просто така прави устата, когато разбере, че пропада
през черна дупка в непрогледно нищо. Устата пищи.
– Аaaaaaaaaaaa!
Марта тупна върху нещо меко и перушинесто. Много перушинесто всъщност, и тя заключи, че наистина е перушина. Погледна нагоре
към кръгчето светлина. Скрит капан.
Претърколи се и опита да стане, но успя да се изправи само на четири крака. Очите й бавно свикваха с тъмнината. Ръката й се протегна
и докосна стена от прокопана пръст.
Мекото жълто сияние край нея стана по-ярко. Скоро тя различи перата – сиви като на триглавата птица, паднала в друг капан.
Озърна се и видя откъде идва светлината. Подземен прозорец с метална решетка. Приближи до него, чу гласове и зърна пламък от факла.
Факлата и гласовете идваха към нея по някакъв коридор.
Сигурно ще ме спасят.
Но още щом си го помисли, усети, че не е вярно. Хората не слагат капани, за да те пускат на свобода.
Марта разбра, че който или каквото идва към нея, не иска да станат приятели. Затова легна и се зарови под перата с надеждата да не я
видят.
ПИСЪКЪТ
– Марта! Марта! Маартааа!
Самюъл продължаваше да вика сестра си, но му отговаряше само ехото. Потърси я с поглед сред дърветата. Не видя никаква следа от
нея. Странно, дори доста странно. Как е успяла да се отдалечи толкова? Все пак бе влязла в гората преди две минути.
Стиснал книгата, той продължи да тича през зеленината. Стараеше се да не обръща внимание на болката, когато необутите му крака
строшаваха клонка или стъпваха върху камък.
– Мааартааааааа!
Той спря. Сестра му сякаш се бе изпарила. Самюъл погледна към високите дървета, все едно търсеше помощ от случайно срещнати
непознати. Получи само тишина. Пъхна книгата отново под пуловера си и се огледа на триста и шейсет градуса.
Плътно разположените стволове не предоставяха обзор в никоя посока. Близостта им отнемаше небето или поне го раздробяваше на
късчета, видими само през листата като звезди в ясна нощ.
Самюъл обходи зорко с очи пейзажа в черно и зелено. Нямаше и помен от Марта. Не виждаше и откъде е дошъл. Пролуките между
дърветата не разкриваха изглед към фиорда и планините. И от леля Ида нямаше следа.
Компасът в мозъка му вече не работеше. Не знаеше накъде да хване, за да стигне обратно до меката трева и бялата дървена къща, и кой
път ще го заведе до Марта.
Дърветата сякаш се бяха разместили край него, както облаците се придвижват, докато не ги гледаш.
– Марта. Моля те... Марта.
Сега гласът му прозвуча по-тихо. Не точно страхливо, но не и уверено.
– Кой е там? – Той застина. Стори му се, че зад него изпуква съчка. – Марта? Ти ли си?
Не, сестра му не се виждаше никъде.
Самюъл чу пак да пропуква съчка. После пак. Определено бяха стъпки, приближаваха към него.
Той зачака да види кой е.
– Ехо? – подвикна.
Не получи отговор и си помисли, че може пък наистина да е сестра му. Със свито от страх сърце продължи да чака.
– Марта?
Понечи да се раздвижи, ала страхът го вкореняваше в земята. Чу звук в далечината. Глух крясък, сякаш някой пада. Сестра му?
– Марта! – викна той.
Краката му най-сетне се размърдаха, но после чу друго.
Лай.
Обърна се и видя Ибсен.
Кучето излая пак.
– Връщай се! – изкомандва Самюъл. – Отивай при леля Ида!
Ибсен явно му казваше същото с лай, но и двамата не искаха да се послушат.
– Отивай си вкъщи! – опита отново момчето.
Пак лай.
– Отивай си вкъщи, глупаво куче! Връщай се!
Ибсен спря да лае, но остана, където си беше.
Самюъл тръгна сред дърветата, по-навътре в гората. Ибсен го последва.
– Прави каквото щеш – промърмори той. – Но няма да се върна, дори да ми разкъсаш пуловера.
Кучето сниши глава, сякаш бе разбрало. Самюъл продължи да вика сестра си.
– Мартааа! Мартааа!
Насочи се натам, откъдето бе долетял писъкът. Ибсен го следваше по петите.
КИХАВИЦАТА
Докато Самюъл и Ибсен я търсеха усърдно, Марта се стараеше усърдно да остане скрита. Беше успяла да се зарови под перата и сега
лежеше на дъното на дупката, неподвижна и безшумна.
Ето какво чу:
Приближаващи стъпки.
Подрънкване – ключове.
Приглушени гласове.
Ключ щраква в ключалка.
Проскърцва врата.
Гласовете станаха по-силни, но говореха на език, какъвто тя никога не беше чувала. Хем като норвежки, хем съвсем различен.
ПЪРВИ ГЛАС: Енна фрег ода бленф?
ВТОРИ ГЛАС: Жен! Фрога ода клумп!
ПЪРВИ ГЛАС: Кюдер фрег лосвемпер.
ВТОРИ ГЛАС: Фрога ода бленф. Фрога ода калуш!
Шушнещите гласове само далечно напомняха човешки гласове. Звучаха по-скоро като злостен вятър, свистящ между листата под
формата на думи.
Марта не знаеше, че гласовете принадлежат на хюлдри, а тя самата бе паднала в един от многото капани, заложени за калуши и всякакви
горски скиталци. Макар да не разбираше езика им обаче, тя правилно усети, че я грози сериозна опасност. Не искаше да стои под перата, но
отвъд вратата несъмнено я очакваше по-лоша съдба.
Тя се спотаи и реши да изчака двете същества да си отидат.
Да решиш да си тих обаче и наистина да си тих, са две различни неща. Откакто родителите й бяха премазани до смърт, Марта почти не
гъкваше, но сега бе напът да се издаде.
Защото, знаете, перата имат свойството да гъделичкат. А носовете имат свойството да кихат, когато ги погъделичкат.
Марта усети, че ще кихне. Помоли се само кихавицата да дойде, след като двете същества затворят вратата и си тръгнат.
– Фрога ода бленф – каза първият глас, което горе-долу значи: „Чух нещо“, макар да няма точен превод.
Мислеше, че е чул калуш, грачещата триглава птица, на която хюлдрите разчитат за месо, яйца и перушина, както и за забавление –
развличат се с двубои между калуши.
– Нип. Кейдер фрег лосжемпер – отвърна другият с не толкова зловещ глас. Беше сигурен, че сред перата няма нито калуш, нито нищо.
Наканиха се да затворят вратата, но чуха:
– Ааапчиииих!
Марта кихна, перата по лицето й се разлетяха във въздуха и хюлдрите я забелязаха веднага.
Тя ги видя за пръв път. Раздалечените им очи, хищническите нокти, прегърбените тела, сивата кожа и кравешките опашки, потръпващи
при вида на момичето, скрито сред перушината. Предишната нощ Самюъл и леля Ида бяха видели двамата тъмничари да гонят пеещото
същество и да го завличат обратно в гората. Дрехите на хюлдрите бяха от кожа на калуш, в коланите им бяха втъкнати оръжия – меч,
брадвичка, ками и нещо непознато на Марта.
– Иг киппенк – изръмжа по-незловещият, в чиито раздалечени очи имаше дълбока тъга.
Наричаше се Грентул, но името не му бе дадено от майка му. Преди дълго време сам се беше назовал така. По времето, когато всичко се
бе променило и хюлдрите били натикани под земята.
– Иг киппок – рече другият, толкова кльощав, че ребрата му аха да изскочат през кожата.
Наведе се над ръба на ямата към Марта и наклони глава като котка, преди да скочи върху мишка. Казваше с Вьп – име, непроизносимо
от човешка уста.
Марта не разбираше какво говорят. Съдейки по жестовете им, обсъждаха как да я извадят. Вьп се ухили злобно и я повика с един от
хищните си пръсти.
Марта, разбира се, не послуша пръста и остана там, където си беше.
Двете същества поспориха още малко. После Вьп посочи факлата в ръката на Грентул. Той кимна неохотно и му я подаде.
– Фугаппук кю брек! – изкрещя Вьп.
Пламналата факла мигом полетя във въздуха над главата на Марта. Тя се обърна и я видя да се приземява с пукот сред фонтан от искри,
танцуващи в мрака.
Перата лумнаха. Огънят се разгоря и запротяга език към нея.
– Фугаппук!
От вълнение Вьп дрънчеше с ключовете. През целия ден не беше правил по-жестоко и по-приятно нещо.
– Фугаппук! Фугаппук!
Горещината опали лицето на Марта; огънят пълзеше към нея.
Нямаше избор. Трябваше да се измъкне изпод перата, за да не сподели участта им.
Задавена от пушека, Марта се изправи и на четири крака побягна от огъня.
Ноктестите лапи на хюлдрите я издърпаха в последния момент. Захлопнаха тежката врата и оставиха пламъците да догорят от само себе
си. Поведоха Марта по тъмен проход. Заета да кашля силно, тя не смогна да се обезпокои при вида на клетките и затворниците, чиито лица
се кривяха гротескно в мъждивата светлина.
ЗАТВОРНИЧЕСКИ ПЕСНИ
Заключиха Марта в клетка в дъното на коридора. Имаше метални решетки вместо стени и кажи-речи нищо повече.
Нямаше легло. Нямаше тоалетна. Нямаше прозорец.
Никаква надежда за бягство.
– Об кенк. – Вьп се разсмя и ребрата му се затресоха под изопнатата кожа.
Грентул я гледаше с тъжните си раздалечени очи, сякаш искаше да й каже нещо. Да се извини? Да обясни? Все едно, щеше да остане
неразбран. Той се отдалечи. Вьп се позабави и изхрачи синя плюнка през решетките към момичето. После и той си тръгна.
Когато жестокият му смях заглъхна и разлюляната му опашка изчезна в мрака, Марта огледа обитателите на другите килии.
Отсреща я наблюдаваше старица с дълга до глезените бяла коса, разстлана над бяла туника и бял шал.
По-надолу по коридора страховито същество с две глави и четири изпъкнали очи се блещеше към нея иззад металните решетки. И двете
глави имаха четинеста черна коса и брада. Главата вдясно обаче изглеждаше по-нацупена от лявата. Марта не беше чела за троловете в
„Съществата от Призрачната гора“, но външността на създанието я ужаси достатъчно.
После тя чу глас в съседната килия. Гласът пееше, не кой знае колко добре.
Щом ти докривее,
не е зле
да си попееш.
Нескопосната рима
не е нещо непростимо
в най-злощастен ден...
Тя погледна да види кой е способен да пее тъй весело, дори заключен в подземен затвор. Съществото беше гномогоб (но тя не го
познаваше) – същият, когото хюлдрите бяха заловили пред очите на Самюъл и леля Ида (макар Марта да не знаеше и това). Приличаше на
буренце, с окръглено тяло без врат – или поне без видим врат. Имаше златна кожа, космати вежди и плосък нос. Дългите му руси
бакенбарди стърчаха от лицето като слънчеви лъчи.
Дрехите му също бяха необикновени. Къса туника, изработена от пъстроцветни парцалчета – яркозелени, яркожълти и лъскавочервени.
Под нея – алени панталонки. Всъщност на панталоните – както другите затворници добре знаеха и биха й казали – имаше посветена песен,
написана лично от гномогоба: „Песен за алените панталони“. Песента беше дълга, състоеше се от двайсет и две строфи и три различни
припева. Гномогобът я смяташе за свой шедьовър.
Облеклото му изглеждаше съвсем нелепо в окаяната тъмница, но още по-нелепа бе широката му усмивка в положение, което би следвало
да го натъжава.
Настъпи момент на затишие и през този момент двуглавият трол явно си отдъхна с облекчение. После гномогобът изви друга песен:
Макар да нямам врата,
макар да нямам постеля,
поне и решетки няма
в радостната ми глава.
Песента накара двуглавия трол да разтрие и двете си чела.
– Гномогобе, спри, умолявам те – рече дясната, по-нацупена глава.
Ако нашето утре
е пълно с гибел и тъга,
едно да си кажем остава:
Да тропнем с крака,
да танцуваме и да пеем,
защото още имаме сега!
Песента на гномогоба в съпровод с мрънкането на трола за двойния му главобол продължи известно време.
През това време Марта седна в далечния ъгъл на килията с изпружени напред крака. Огледа другите затворници и се почуди какво ли
биха й сторили, ако не ги деляха решетки. Щяха ли да я убият? Обърна се към белокосата старица в отсрещната килия. Тя се взираше в нея с
благ поглед. Дали наистина е мила?
Марта не знаеше.
Знаеше само, че ще си изцапа роклята – подарък от родителите й за рождения ден – но няма кой да й каже да стане от пода.
ДИМНИЯТ СТЪЛБ
Вървейки _____натам, откъдето се чу писъкът, Самюъл забеляза нещо.
Пушек.
Издигаше се от земята далеч пред него и Ибсен. Двамата тръгнаха през папратите към дима. През цялото време Самюъл търсеше с
поглед човешка фигура сред дърветата.
– Марта? Марта? Къде си?
Ако беше близо, сестра му не издаваше присъствието си.
После се случи нещо странно.
Пушекът, гъст и тежък досега, изчезна съвсем. Момчето тръгна по-бързо напред, за да види как така огънят е изгаснал внезапно. Ибсен
изостана и заръмжа.
– Какво има, космат идиот? – попита го Самюъл.
Разбрал, че момчето няма да се вслуша в предупреждението му за надвиснала заплаха, Ибсен го последва на няколко крачки по-отзад.
Продължи да ръмжи и дори залая, когато Самюъл приближи до мястото, откъдето доскоро се издигаше дим.
– Млъкни, Ибсен! Искам да чу...
Самюъл стъпи в капана, погълнал Марта, и пропадна в празнота. Пушекът изобщо не беше изчезнал. Просто се бе скрил зад затворената
врата на клопката. Сега го забулваше от всички страни и той усещаше ужасната горещина на огъня долу.
Понеже се беше обърнал да нахока Ибсен, ръцете му успяха да се вкопчат в ръба на ямата. Пръстите му дълбаеха отчаяно пръстта в опит
да се закрепят по-здраво.
Самюъл погледна нагоре и видя нисък клон на дърво, провиснал над дупката. На косъм от обсега му.
– Помощ!
Погледна надолу. Облаци черен дим го пернаха по лицето. Отдръпна се рязко от непоносимия зной на огъня. Пламъците се протегнаха
към необутите му стъпала. Лумнаха искри и обжариха чорапите му.
– Ибсен! – извика задавено той. – Ибсен! Помощ!
Понадигна глава и видя Ибсен да се отдалечава от дупката.
– Ибсен! – изкрещя, усетил, че ръцете му се изхлузват надолу. – Върни се!
Не знаеше, разбира се, как би могъл да му помогне Ибсен, някакво си куче. Но който е вкопчен в ръба на яма и виси над огън, започнал
да му изпича ходилата, се хваща за всяко зрънце надежда.
– Ибсен... Ела тук. Помощ! Върни се, страхливо куче!
Макар и ужасен обаче, Ибсен не беше страхливец. Той се отдалечаваше от Самюъл, за да се засили. След няколко стъпки на заден ход се
втурна право към ямата, прескочи пушека и се приземи от другата страна. Това бе наистина забележително постижение, защото размерът
на дупката надвишаваше значително размера на кучето.
Ибсен стъпи стабилно на земята и пак скочи – първо отлепи от земята предните си лапи, после се отблъсна със задните. След секунда
стискаше в уста ниския клон и го привеждаше сред задушливия дим.
– Помощ! Помощ!
Пръстта се ронеше. Всеки момент Самюъл щеше да се изхлузи и да падне в адските пламъци.
Тогава нещо го бодна по рамото. Той извърна глава и видя ниския клон, който преди минути бе толкова жестока гледка.
Не разбра как клонът се е озовал тук, но беше крайно доволен да го види. Трябваше обаче да побърза. Сипналата се под лявата му длан
пръст говореше ясно, че дясната няма да го удържи дълго, ако не сграбчи веднага клона.
Движението беше непохватно, особено в заслепяващия пушек. Но Самюъл успя. Сграбчи с две ръце клона, дървото се огъна през средата
и го запрати към другия край на ямата. Клонът издържа, колкото да му помогне да се покатери над ръба и да се изтърколи надалеч от дима.
Превит надве, Самюъл кашля сигурно пет минути. После погледна към Ибсен и разбра, че кучето е скочило, за да го спаси.
– Благодаря – каза му той и опипом провери дали книгата все още е под пуловера му. – И... съжалявам. Задето те нарекох страхливец. И
не те мисля за космат идиот.
Ибсен махна с опашка. Извинението се приема.
Тогава на Самюъл му хрумна нещо ужасно. Ами ако Марта е паднала в дупката? Ако е изгоряла жива? Нямаше как да отговори на тези
въпроси.
– Марта, къде си? – промърмори той.
Огледа всички дървета наоколо за някакъв знак.
Видя нещо. Сивкаво петно сред безкрая от високи кафяви стволове.
Къща.
Вледени го страх, но имаше шанс обитателите й да му помогнат да намери сестра си. Малък шанс, и все пак не по-малък от
вероятността да избяга от огъня. Самюъл тръгна към къщата. Ибсен вървеше предпазливо до него и проверяваше земята за скрити дупки.
СЕЛОТО
Когато наближиха, сърцето на Самюъл затуптя по-бързо. Видя, че къщата не е самотна. Имаше друга, по-нататък. И още една, и още
една.
– Това е цяло село – обясни момчето, макар да не бе много ясно каква му е ползата на Ибсен от тази информация.
Селото се състоеше от дванайсет къщурки с каменни стени и дървени покриви и врати. Прозорците бяха кръгли, както и
разположението на къщите. Заедно, те описваха съвършена окръжност.
По средата на кръга стояха три дънера. Върху горната им част, обърната към слънцето, имаше дърворезба – слънце с лъчи, развени като
грива. Същото изображение бе издялано върху всички врати.
Самюъл приближи до една и почука. Юмрукът му тропаше точно по средата на дървеното слънце.
– Ехо? Има ли някой?
Никакъв отговор.
– Ехо? Вкъщи ли сте?
Той застана до прозореца без стъкло и зададе същия въпрос. Надникна вътре и получи отговор. Нямаше никого.
Всъщност изглежда никой не бе идвал тук отдавна, защото навсякъде се стелеше воал от прахоляк и паяжини.
Самюъл установи същото и в съседната къща. И в следващата. Пред четвъртата в кръга реши да пробва вратата.
Тя проскърца и се отвори, разкъсвайки гъстата мрежа от паяжини върху горния й ръб.
Ибсен изръмжа предупредително.
– Стой тук, щом си плашливо коте – отсече Самюъл. – Плашливо куче, искам да кажа.
Всъщност той самият се страхуваше. Ако не търсеше сестра си или някаква следа къде може да е отишла тя, би хукнал тутакси в
противоположната посока.
Но какво се надяваше да открие?
Карта на гората? Някакво услужливо същество, останало да живее сред прахоляка и паяжините?
Погледна надясно и видя кухничка с печка за огрев. В нея имаше дърва, подготвени да ги запалят.
Странно – помисли си момчето. – Кой ще зарежда печка, ако няма да я използва?
Прокрадна _____се в трапезарията, където върху дървена маса видя същото изображение на слънцето. Около него стояха четири дървени купи
и четири дървени лъжици. Подредени за ядене, което никой не е изял.
– Ох!
Палецът на крака му се бе ударил в нещо.
Нещо твърдо и леко, което се плъзна по пода.
Погледна надолу и ахна.
Беше череп.
Кракът му го бе отделил от скелета.
За втори път днес му се прииска да бе послушал Ибсен.
Разкъсваше се между двата различни Самюъла, живеещи в главата му. Самюъл, готов да побегне, и Самюъл, решен да остане и да огледа.
Вторият Самюъл спечели кратката битка.
Взря се в скелета на пода. Черепът не беше човешки.
Очните кухини бяха твърде раздалечени. Той си спомни съществата от кошмарите – хюлдрите, които бяха видели с леля Ида – и си
представи странните им очи.
Не – помисли си. – Не може да са хюлдри. Техните къщи са под земята.
Събра смелост да обходи с поглед целия скелет и се опита да го сравни с рисунките на човешки кости в енциклопедиите. Прекалено
много ребра. По-дълги стъпала и длани. Опашка. Да, хюлдра беше.
Който го е убил, може би е още тук. Ще убие и мен.
Вратата изскърца и вятърът я захлопна зад гърба му.
Тогава смайването се превърна в чист страх.
От ужас му се зави свят.
Сърцето му затуптя като полудял барабан, биещ с три такта по-бързо.
Ибсен залая.
Този път Самюъл го послуша и излезе навън.
– Хайде! – махна му. – Да вървим!
Двамата се отдалечиха на бегом от опустялото село. Но дори докато тичаха, Самюъл не успя да се отърси от мисълта за черепа и за
тайните, потънали в кухата тъмнина на раздалечените очи.
ГРУБА НАМЕСА НА АВТОРА
Е, сигурно се питате какво прави леля Ида през това време.
Или пък не се питате. Чудите се вероятно какво е накарало хюлдрите да заживеят под земята или си мислите за Марта в затворническата
килия, или просто какво ще закусвате утре. Не знам. Аз съм авторът, и нищо повече. Не мога да чета мисли. Но ако наистина ви интересува
какво прави леля Ида, прочетете следващата глава. Ако ли не, прескочете я и минете право на по-следващата, „Трол-Ляво и Трол-Дясно“.
Тогава обаче и краят може да ви пообърка. Не че се опитвам да ви давам акъл как да четете книгата и прочее. Четете я отзад напред, ако
щете. Книгата си е ваша. Както и да е, реших просто да ви съобщя, че следващата глава е за леля Ида, ако тя е най-нелюбимият ви герой. На
мен ми е сред най-любимите, но всеки е различен. Освен това, ако току-що сте вечеряли, по-добре изчакайте храната да се смели, преди да
прочетете „Бялата гривна“, понеже съдържа доста гнусничка целувка със сиреняв дъх и гъст мустак.
Да не кажете, че не съм ви предупредил.
БЯЛАТА ГРИВНА
Никога през живота си леля Ида не беше карала бързо. Страхуваше се от пътищата и от металните кутии на колела, за които са
направени. Откакто разбра какво се е случило със сестра й Лив, страхът се бе превърнал в тих ужас.
Към Флом обаче подкара толкова бързо, че очуканата й стара кола нямаше представа с каква скорост се движи. Цифрите на
скоростомера стигаха до деветдесет километра в час, а леля Ида ги надхвърли още щом гумите докоснаха главното шосе.
– Хайде, бабке – молеше се тя. – Можеш по-бързо!
Колата простена в знак на несъгласие, но продължи да фучи към селото.
Отвъд прозорците тревата се размазваше. Само далечните планини и фиорди си стояха на място, спокойни и красиви като в картина на
Стария Тор.
Колата навлезе със свистене в селото. Подмина редица къщи и църквата, на кръстовището свърна наляво и се спусна по главната улица.
Леля Ида натисна спирачката точно пред бакалницата на Оскар и се втурна през вратата.
Вътре имаше неколцина селяни. Леля Ида потърси с поглед Оскар, но върху високата табуретка зад тезгяха седеше русокосият му син
Фредрик и си играеше с калкулатора.
– Фредрик, къде е баща ти? – попита леля Ида на норвежки.
Момчето я погледна с недоумение, все едно е неизчислим сбор.
– Ммм... Горе е.
– Трябва да говоря с него. Спешно е.
Леля Ида се стрелна край цъкащите с език селяни и мина през вратата в дъното на магазина.
– Чакай! – извика Фредрик. – Татко ще ме убие! Наруших правилото му.
Леля Ида обаче знаеше, че не е останало време за спазване на правила. Изкачи се по тъмното тясно стълбище и гласът на Оскар я упъти
към просторна бяла стая с дъсчен под и глава на елен, втренчена надолу от стената.
Оскар стоеше с гръб към леля Ида. Говореше по телефона с новия си доставчик на сирене.
– Не, не искам повече от козето ви сирене. Ярлсбергът ви е добър. Много бял и пухкав. Козето ви сирене обаче не става. Прекалено е
кафяво. Трябва да е по-златисто и с вкус на карамел... А вашето има вкус по-скоро на нещо, излязло от еленски...
Леля Ида се прокашля.
Оскар подскочи до тавана, но се обърна и изглежда му олекна, когато видя кой е. Сигурно я беше взел за двуглав трол.
– Извинявай, трябва да приключвам – каза той на човека, с когото говореше по телефона.
После остави слушалката и се обърна към неканената гостенка.
– Ида! Какво търсиш тук? Кой те пусна? Фредрик не те ли спря?
– Опита се – отвърна леля Ида. – Днес обаче никой не може да ме спре. Съжалявам, но дойдох да те помоля за много голяма услуга.
– Услуга ли? Ида... Не знам...
– Е, представи си, че Хенрик те моли. Все пак услуга за мен е услуга за него. А помниш колко ти помогна, когато нямаше клиенти. Даде
ти безплатно сирене „Златен медал“. Доставка за цял месец.
Оскар погледна жално към телефона.
– О, как ми липсва Хенрик! Ако беше тук, нямаше да разчитам на малоумници от Осло с миризливо кафяво сирене. Все едно ядеш
чорапи. Няма да познаят истинския яйтуст, дори да ги блъсне по челото. Ако имах „Златния медал“ на Хенрик, пред тезгяха ми щеше да се
вие опашка чак до Лилехамер.
– Значи ще ми помогнеш?
Оскар кимна.
– Добре. Какво искаш?
Леля Ида си пое дълбоко дъх и подкара направо:
– Трябва ми мъж.
Оскар понамести жълтата си папийонка и повдигна вежди.
– Аха... Е, не съм изненадан.
Леля Ида го погледна объркана.
– Така ли?
– Имам нюх за тези работи.
Той размърда грамадните си ноздри за по-нагледно. Внезапно се бе почувствал доста доволен, че Хенрик го няма.
– Така ли?
– Любовта е като сиренето. Зрее с времето. А ние с теб, Ида, не сме за самотен живот. Да спиш в празно легло е като да ядеш постен
хляб без нищо. Нали?
Пристъпи към нея и обви лицето й с длани. Преди да успее да възрази, леля Ида получи целувка. Тя отблъсна Оскар, сиренявия му дъх и
косматите му мустаци.
– Не! – Избърса устни. – Не, Оскар! НЕ!
Ядоса му се много, но бързо си спомни защо е дошла тук.
– Слушай, Оскар. Не ме разбра правилно. Ти си прекрасен мъж, но не си търся нов съпруг.
Оскар замълча. Вгледа се в главата на елена, разтревожен да не го издаде как се е изложил.
– Да... ясно. За какво ти трябвам тогава?
Леля Ида затвори очи и изрече на един дъх:
– Да дойдеш с мен в гората.
– В гората ли? Тоест, Призрачната гора? Тоест, най-опасното място на света? Където хората изчезват и никога не се връщат?
– Самюъл и Марта! Двете деца, за които се грижа... – заобяснява припряно леля Ида. – Отидоха в гората. С Ибсен. Трябва да ги намеря.
– О, не. Децата. Бедните деца.
– Трябва да ги върна, но не мога да се справя сама. Знам, че навремето каза „не“... Когато те помолих да открием Хенрик. Този път
трябва да ми помогнеш. Умолявам те!
Ала Оскар вече клатеше глава и заговори едновременно с посетителката:
– Ида, Ида, слушай. Искам да ти помогна и бих направил всичко друго... Всичко... Гората обаче е пълна с ужасии. Дори съществата бягат
оттам. Вчера Стария Тор пак видял нещо. Разказах ти за двуглавия трол. Е, снощи пак отишъл край фиорда. Видял гномогоб и още хюлдри...
Леля Ида преглътна тежко. Тя и Самюъл също ги бяха видели.
– Този път обаче го забелязали – продължи Оскар. – Хюлдрите. Погнали го и той побягнал.
Леля Ида си спомни как хюлдрите препускаха към фиорда.
– Но Стария Тор не може да тича. Едва върви.
Оскар кимна.
– Знам. Истинска загадка е. Той се кълне обаче, че е вярно.
Леля Ида не разбра какво общо има това с издирването в гората и повтори:
– Моля те... Моля те, Оскар.
Нямаше начин обаче да убеди Оскар.
– Не мога да дойда в гората с теб. Съжалявам. Не мога. Имам задължения. Имам бакалницата. Имам Фредрик. Съжалявам, не мога да ти
помогна. Прекалено стар съм за герой.
– Какво да направя тогава?
Той сви рамене.
– Помоли другите мъже от селото. Може да помогнат.
– Да, колкото твоя елен на стената. Знаеш какво мислят селяните за мен. Ще ме обвинят, че съм завела децата твърде близо до опасната
гора. Повдигнатите вежди на Оскар й показаха, че той вероятно е на същото мнение. Тя се замисли дали да не продължи да го моли. Не,
нямаше време. Излезе от стаята и се втурна обратно в магазина. Освен Фредрик там завари няколко стари дами, още толкова пити старо
сирене и никакви мъже.
Леля Ида излезе от бакалницата и хукна по улицата. Чукаше по вратите и молеше всеки мъж за помощ. Навсякъде обаче й отговаряха с
оправдания.
Първо Йонас, книжарят, благодарение на когото новият норвежки превод на „Съществата от Призрачната гора“ бе станал най-четената
книга във Флом.
– Имам свои деца. Съжалявам. Съпругата ми се нуждае от мен.
После Томас, местният полицай, й показа карта:
– Гората е от другата страна на линията. За съжаление е извън моя район. Не мога да контролирам тролове, хюлдри и духчета.
Третият – Кристофер, местният фризьор – се извини, че е алергичен към борове.
Сетне Улф, пощальонът, си свали изкуствения крак вместо оправдание.
– Произшествие със ски – обясни той.
Андреас от магазина за сувенири заяви, че е много зает.
– Тук няма никого! От години не е влизал клиент! – възрази леля Ида.
Андреас поклати глава.
– Утре започва разпродажбата. Десет процента намаление на всички ножове за сирене с дръжка от еленов рог. И предложение „две за
едно“ за фигурките.
Ида погледна към дървените фигурки на духчета и тролове – някои еднооки, други двуглави. Потрепери при мисълта, че Самюъл и
Марта може да срещнат наяве такива създания.
После леля Ида отиде в църквата.
– Бог ще им освети пътя към дома – каза викарият Мартин.
– А ти? Ще помогнеш ли?
– Кой съм аз в сравнение с Бог? И коя си ти? Съжалявам. Не мога да направя нищо. Освен да се моля.
Накрая, и определено на последно място (така предполагаше леля Ида), дойде ред на Стария Тор. Седнал на старинен стол по средата
на магазина, той рисуваше противна хюлдра да препуска на кон в лунната светлина.
– Помогни ми! Децата, за които се грижа, изчезнаха в Призрачната гора.
Очите на стареца се разшириха от ужас. Сякаш изпадна в транс.
– Тор? Тор? Чуваш ли ме?
В този момент в магазина влезе съпругата му – розовобузата жена с трите жилетки, нагрубила леля Ида пред тезгяха за сирене в
бакалницата.
– Остави ни на мира – отсече тя. – Не можем да ти помогнем!
– Децата ми изчезнаха в гората. Как да ги намеря сама? Съпругът ти е виждал горските същества и...
– Не е нужно да ми напомняш – възрастната жена кимна към платното. – Оттогава все те са му пред очите. Хората искат картини с
планини и фиорди. Красиви пейзажи. Никой няма да окачи на стената рисунки на чудовища.
Жената с жилетките ядоса леля Ида.
– Ти не разбираш! Децата изчезнаха в...
– Твой проблем! Ти си сглупила да ги държиш толкова близо до опасното място.
Леля Ида реши да подмине забележката и пак се примоли на Стария Тор:
– Слушай! Знам, че няма да дойдеш с мен в гората. Аз обаче ще отида. Не ми остава избор. Вече няма какво да губя. Моля те, поне ми
кажи нещо за съществата, които си видял.
За пръв път Стария Тор откъсна поглед от платното и се втренчи в леля Ида. Едното му око беше млечнобяло. Леля Ида си спомни
думите на Оскар: „Едното му око е напълно сляпо.“ На колко ли години беше старецът? Осемдесет? Деветдесет? Как е възможно да надбяга
галопиращ кон? Тя се вгледа в съсухрената ръка, стиснала четката.
Ръката и четката стояха неподвижно във въздуха, докато Стария Тор вземаше решение. После се изправи и болезнено бавно се отдалечи
от леля Ида.
– Чудесно – промърмори тя. – Още един услужлив мъж.
Той обаче не смяташе да излиза. Просто отиде до якето си, провесено на кука в ъгъла на помещението. Бръкна в джоба и извади нещо.
Бяло, наподобяващо гривна. Или котешки нашийник.
Стария Тор се заолюлява по обратния път, без да обръща внимание на намръщената си съпруга, и го подаде на леля Ида.
– Вземи! – остави го в дланта й.
Какво ли е? Нещо като амулет?
Жената на Стария Тор промърмори, все едно миниатюрна експлозия избухна в главата й, и излезе отвратена от магазина.
– Какво е това? – попита леля Ида.
– Намерих го до една скала край брега на морето. Снощи, когато отидох да довърша картината с фиорда... Виждаш ли калаения диск?
Прочети какво е написано върху него.
Леля ида огледа бялата платнена гривна и сребристия диск, окачен на нея. С главни букви върху него бе гравирано:
ХЕКС
– Хекс – прошепна леля Ида. – Магьосница.
Стария Тор кимна.
– Беше ми в джоба, когато хюлдрите ме погнаха.
Леля Ида не разбра.
– Съжалявам... Не раз...
Стария Тор посочи сляпото си око.
– Върна се. Зрението ми. За няколко секунди, колкото ми бяха нужни, докато бягах. Виждах по-добре от всякога, макар да беше тъмно.
Удивително! А и краката ми... Все едно им бяха поникнали криле, все едно пак бях момче, но най-бързоногото момче на света.
Леля Ида обви гривната с длан.
– Вероятно е бил страхът – предположи тя. – Понякога страхът вдъхва изумителни сили.
Старият мъж поклати глава.
– Не може да ти помогне да различаваш ярките цветове в мрака. Не може да накара старец да надбяга кон.
Леля Ида погледна към недовършената картина. Страховитото същество с раздалечени очи, заострени уши и кравешка опашка
пришпорваше бял жребец.
– А сега? Можеш ли да тичаш?
Стария Тор се усмихна.
– Не. Нали видя? За няколко минути едва прекосявам магазина. Гривната ми даде някакви... способности... но само докато бях в
опасност. Вземи я. Ще ти потрябва, ако в гората има и други такива създания.
Леля Ида надяна бялата гривна на китката си.
– Благодаря, Тор – кимна тя. – Децата обаче... Те нямат гривна, за да ги защити.
– Да, но имат теб – отвърна той. – Върви! И дано Бог ти даде късмет!
След четвърт час леля Ида бе на тавана. Търсеше „Съществата от Призрачната гора“.
– Къде е? Къде е? Къде е? – мърмореше тя и тършуваше из сандъка за чай. – О, не. Някой я е взел.
Но кой?
Самюъл или Марта, кой друг? Леля Ида се озърна за нещо друго, което да й помогне.
Стари дрехи. Не.
Снимки на Хенрик. Не.
Тогава го видя, облегнато на стената. Копието. Не беше го използвала от години, понеже ръцете й вече не бяха, каквито са били. Изпита
странно чувство, сякаш се вглежда в по-младото си аз.
– Идваш с мен! – взе копието.
Слезе долу, излезе от къщата и се заизкачва възможно най-бързо по хълма. Стигна до боровете, спря и извика още веднъж:
– Самюъл! Марта! Ибсен!
Отговори й единствено ехото.
– Е, Ида – рече си тя. – Това е.
Стисна по-крепко копието, провери дали бялата гривна с медния диск е върху китката й. Всичко си беше на мястото. Вдиша дълбоко
студения въздух, сякаш гълташе кураж, и пристъпи сред сенките на дърветата.
ТРОЛ-ЛЯВО И ТРОЛ-ДЯСНО
Марта все така седеше върху твърдия под на килията.
– Не говориш, човешко дете – рече белокосата жена в отсрещната клетка. – Къде са ти думите? Къде си ги изгубила?
Марта не каза нищо, но старицата кимна с глава, сякаш мълчанието на момичето съдържаше отговор.
– Знаеш ли защо те заключиха тук?
Марта поклати глава.
– Ти си човек. Хората не са в безопасност в гората. Хванат ли ги, не ги пускат да си отидат... Несправедливо е, но нищо в тази гора не е
справедливо. Сега. Откакто я преобразиха. Никой тук не заслужава участта си. Никой тук не е престъпник.
– Освен гномогоба – обади се дясната глава на трола. – Променителя с право забрани пеенето, особено този вид пеене.
Тролът погледна с двете си глави към Марта и реши да се представи.
– Аз съм Трол-Ляво – рече лявата глава.
– Аз съм Трол-Дясно – рече дясната.
– Някои ни мислят за един трол, защото имаме само едно тяло, но не сме.
– Утре ще сме никакъв трол в никакво тяло – промърмори Трол-Дясно. – Ще сме два камъка и толкоз. Заради теб!
– О, стига си мрънкал – скастри го Трол-Ляво.
– Ако беше чул мрънкането ми, сега нямаше да сме тук – продължи Трол-Дясно.
– През целия си проклет живот все слушам мрънкането ти. Не можех да се къпя в горското езеро, защото водата била опасна, видите ли.
– Наистина е опасна!
– Нищо чудно, че воним.
– По-добре вонлив, отколкото мъртъв.
– Ти си голям, проклет страхливец – каза Трол-Ляво.
– А ти си проклет идиот – върна му го Трол-Дясно. – Казах ти какво ще стане, ако побегнем от гората. Предупредих те, но послуша ли
ме? Не.
Тогава Трол-Ляво си спомни, че бяха подхванали запознанство с Марта.
– Извини ни за лошите обноски – помоли той. – Такива сме си, тролове. Не сме зли, както си мислят някои. Всъщност сме добри
същества. Но не сме чисти и любезни като вас, хората. А пък аз и Трол-Дясно не се спогаждаме, виждаш. Като живееш с някого в едно тяло,
не разполагаш с много простор. А той е проклет страхливец, извини ме за грубия хекронски.
– Ще ти дам аз един страхливец! – закани се Трол-Дясно и дясната ръка оскуба косата на Трол-Ляво.
– Страх те е да се къпеш! На моя език това се нарича страхливец – каза Трол-Ляво и лявата ръка дръпна брадата на Трол-Дясно.
Схватката между троловете не излъчи ясен победител, понеже двете половини на тялото бяха еднакво силни.
– На ти! – Трол-Ляво ощипа носа на Трол-Дясно.
– На ти! – Трол-Дясно усука долната устна на Трол-Ляво.
След като троловете най-сетне се изтощиха от двубоя, старицата с дългата бяла коса заговори отново на Марта. Думите й смразиха
затвора, защото разкриваха най-дълбоките тайни на гората.
ЗЛАТНИ КРЪГОВЕ И ТЕЖКИ СЕНКИ
– Аз съм Снежната магьосница – подхвана старицата. – Виждала ли си магьосници?
Марта поклати глава.
– Не се страхувай, човешко дете. Магията не е лошо нещо. Само причините да се използва понякога са лоши. – Снежната магьосница
кимна с тиха тъга. – Страхувай се от причините, дете, не от магията... А моята магия отслабва. Не са ми останали почти никакви сили.
Опитам ли да направя дори мъничко слана, болка пронизва цялото ми тяло. Заради сестра ми, Призрачната магьосница. Тя ми открадна
нещо... гривна. Магьосническа гривна за защита от горските опасности. Първо ми открадна гривната, после – вълшебствата.
– Мразиш ли я? – попита Трол-Ляво и изгледа изпод вежди Трол-Дясно.
– Не, не я мразя – отговори Снежната магьосница. – Тя ми е сестра. И не е виновна...
Трол-Ляво се намръщи.
– Откраднала ти е магията, но не е виновна? Как така?
– Промениха я насила – обясни Снежната магьосница. – Променителя, господарят на гората, я накара да краде сенките на добри
същества и да ги превръща в зли. Някога гората беше рай, сега е ужасно място, а аз съм в тъмница и се чувствам стара, колкото съм.
Марта погледна към другите килии – към двуглавия трол и гномогоба. Почуди се дали са опасни. Лъжеше ли Трол-Ляво, че троловете са
безобидни?
– Знам какво си мислиш, човешко дете – каза Снежната магьосница; наистина знаеше, защото следващите й думи бяха: – Не се бой от
троловете и гномогобите. Те са Непроменените. Сенките им са непокътнати. Гномогобите дори нямат сенки за крадене.
Марта погледна към гномогоба, който й се усмихна като най-добър приятел. Разбра, че Снежната магьосница е права. Около стъпалата
му имаше не сянка, а кръг от бледозлатиста светлина, все едно дребното същество беше лампа. После Марта погледна към двуглавия трол.
Той имаше сянка. Личеше дори в сумрака на затвора. Най-черната сянка, която някога бе виждала.
Снежната магьосница отново прочете мислите й.
– Да, човешко дете, троловете имат сенки, но никой не може да ги вдигне от земята. Твърде тежки са дори за най-силната магия.
Трол-Ляво и Трол-Дясно се спогледаха изненадани, после свиха рамене.
– Е, това обяснява някои неща – отбеляза Трол-Ляво.
Снежната магьосница въздъхна. С въздишката й се отрони тъгата на цялата гора.
– Затова е този затвор. Ако Променителя не може да те контролира, няма да се подчиняваш на правилата му. Принуден е да използва
страх. Всеки Непроменен, излязъл от селището си или извън гората, свършва тук.
– И си чака смъртта – добави жално Трол-Дясно.
Снежната магьосница кимна.
– Да. Тук съм от много години. Всички други същества бяха осъдени на смърт и ги отведоха при Променителя. Страхът е неговото
оръжие. Вдъхва страх у онези, които не може да промени. Страхът е навсякъде. Сега всички други същества са зли и опасни. А най-опасни
са хюлдрите. Двама от тях те затвориха тук, човешко дете. Но знай, че ако не беше паднала в клопката, все някой щеше да те залови. Дори
най-честното и чистосърдечно същество – духчето Наистина – сега е превърнато в жестока твар. Може би най-жестоката. О, крехкото ми
сърце се смразява само при мисълта за онзи мрачен, ужасен ден.
ЛЕДЕНИ ВИСУЛКИ ОТ СЪЛЗИ
Снежната магьосница замълча и всички притихнаха мрачно. Дори гномогобът спря да тананика и се замисли за многото други
гномогоби, убити от Променителя. Само Марта не се уплаши от думите на Снежната магьосница.
Тя знаеше колко жестокост обича да проявява животът и не очакваше нищо добро.
Затвори очи и си представи живота като човек. Не, не човек. Свирепа хюлдра, плюеща по нея през решетките на килията.
Жестокостта обаче се храни от страх и всякакви подобни чувства. Ако не чувстваш нищо, жестокостта не може да подейства.
Ще се откажа и от чувствата, както от говоренето – помисли си Марта. Само дето да се откажеш от чувствата, не е толкова лесно.
Едно чувство упорито не искаше да си отиде. Наричаше се вина. Тя се чувстваше виновна, че е довела брат си в гората. Замисли се за
страховитите същества, за духчето Наистина. Те бяха някъде там, готови да сторят зло на всеки човек, изпречил се на пътя им. Марта
затвори очи, помоли се за брат си и изрече наум:
Самюъл.
Извинявай.
Много, много съжалявам.
И тогава се разплака.
Не беше плакала от деня, когато дървото се стовари върху колата. Сълзите й бяха под ключ – като нея сега, зад решетките в килията.
Мисълта за брат й обаче, изгубен в ужасната гора, освободи всички затворени сълзи наведнъж.
Обикновено не плачеше така.
Не се разплака така, когато Самюъл скри ластиците й за коса. Или когато майка й закъсня да я вземе от тренировката по езда. Или
когато родителите й не спираха да си крещят.
С онези сълзи винаги целеше да постигне нещо. Да получи ластици, майка, която я взема навреме, разбрани родители.
Сега сълзите й бяха от друг вид. По-тихи, например. И не толкова обилни. И не служеха за каквото и да било. Бяха като неподходящи
пари в чужда страна, с които не можеш да си купиш нищо.
– Не плаче, човешко дете – прошепна Снежната магьосница.
Тихите сълзи обаче продължиха да се стичат, все едно пълнят чаша.
Старицата замърмори под нос и разкриви лице от болка.
– Какво й е на магьосницата? – попита Трол-Ляво.
– Много питаш – тросна се Трол-Дясно.
– Теб те е страх от отговорите – сряза го Трол-Ляво.
– Светът без отговори е най-безопасният свят – отбеляза Трол-Дясно.
– Най-скучният, искаш да кажеш – поправи го Трол-Ляво.
– Най-безопасният, искам да кажа.
– И аз това казах.
Марта почувства как очите и бузите й изстиват. Погледна към Снежната магьосница; изглежда я мъчеше нетърпима болка.
Тогава Марта усети нещо.
Вече не плачеше.
Дланта й докосна бузата. Сълзите бяха твърди. Замръзнали. Пипна другата буза. По нея също се проточваше тъничка ледена висулка.
Сълзите се натрошиха в ръката й и се стопиха в локвички на пода.
– Освободих те от сълзите, човешко дете – обясни Снежната магьосница. – Силите ми обаче не стигат да те освободя от тъгата.
Или пък тъгата на Марта бе твърде силна.
– Хайде, по-ведро! – подвикна й гномогобът с напевен глас, както самата Марта говореше някога. – Не всичко е толкова лошо, знаеш.
Марта обаче знаеше, че гномогобът греши.
Всичко е лошо.
И нещо повече – става все по-лошо.
ВЪЛШЕБНАТА МИРИЗМА
Самюъл и Ибсен вървяха с часове, но не знаеха накъде отиват. Бяха избягали толкова бързо и надалеч от опустялото село и скелета на
хюлдрата, че сега нямаха представа къде са.
– Краката адски ме болят – каза момчето на спътника си от кучешкия род. – Ти си добре. Имаш лапи.
Самюъл се стараеше да стъпва по тревата встрани от пътеката, а не по твърдата пръст по средата.
Ибсен погледна към него и се засмя с очи.
– Марта!
Самюъл вече викаше все по-нарядко и по-безнадеждно. Името на сестра му отскачаше от дърветата като топка, която никой не иска да
хване.
– Марта!
Прималяваше му от глад. Ходилата му бяха изжулени и насинени. Вятърът смразяваше костите му. Подвоуми се дали да не опита да
открие обратния път до леля Ида, но се отказа. Единствено Марта имаше значение. Нямаше да си тръгне от гората без нея.
Продължи да върви напред, сподирян от уморения Ибсен. Не знаеше дали приближават, или се отдалечават от Марта. Самюъл притисна
до гърдите си книгата на професор Тенгълуд „Съществата от Призрачната гора“ и си погледна часовника върху ръката. Показваше десет и
половина – колкото показваше, откакто бяха влезли в гората. При първата му стъпка между дърветата, времето сякаш бе замряло.
Той спря.
Чу гъргорене като от далечна мълния.
Звукът се повтори и Самюъл разбра какво е.
Не е гръмотевица. Стомахът ми къркори.
Спомни си замечтано петте резенчета сирене, които беше дал на Ибсен. Сега би изял цяла пита кафяво сирене.
Гладът го изтощаваше. Виждаше храна навсякъде и никъде. Стволовете на дърветата се преобразяваха в дебели парчета печено месо.
Калта по пътя се превръщаше в гъст сос.
Докато вървеше, в ума му се връщаха образи с мирис и вкус.
Спомни си как в една влажна петъчна вечер баща му се прибра с пликове топла риба и пържени картофки за семейството. Къщата се бе
изпълнила с вълшебното ухание на малцов оцет и на подгизналото от дъжда палто на баща му.
Спомни си деня преди злополуката. Майка му бе приготвила торта за рождения ден на Марта. Позволи му да оближе крема от купата.
Той стисна очи, сякаш като ги затвори, щеше да се върне в кухнята; да усети сладката смес върху езика си и уютната топлина на
майчината усмивка.
Не беше достатъчно. Спомените само подмамват; не могат нито да напълнят стомаха, нито да съживят мъртвите.
После, в тъмнината на затворените му очи, нещо го погъделичка по ноздрите. Истинска миризма, а не припомнена.
Всъщност носът на Самюъл никога не бе подушвал такава вкуснотия.
Той отвори очи и застана пред избор. Пътеката се разклоняваше. В едната посока водеше към стръмен хълм, в другата се спускаше
надолу.
Решението взе носът му. Краката му бяха изморени, ала ноздрите го насочиха по лъкатушната пътечка вдясно и този път Ибсен не
изръмжа в израз на несъгласие.
Самюъл не познаваше миризмата. Никога не бе подушвал такава – сладка и пикантна едновременно. Силна, ала деликатна. Миризма,
пред която всяка друга на света е напълно безсмислена.
– Ммм – промърмори той, защото сега носът командваше и устата, и краката му.
Пътеката стана по-равна. Балдахинът от листа – по-рехав. Меката светлина се процеждаше по-лесно през него. В пролуката между
дърветата се появи дървена колиба.
Колибката имаше сводеста зелена врата и два прозореца, единият – отворен. Това е мястото, помисли си Самюъл. Оттук идва
миризмата.
Спря притеснен. Спомни си предишната къща със скелета в нея. Сети се как леля Ида и книгата описваха гибелните същества в гората.
Но пък обитателят на колибата навярно щеше да знае къде е Марта.
Той закуцука напред по пътеката, нашарена със светли петна. Миризмата го омайваше, изкушаваше ноздрите и подмамваше корема му.
Ибсен проскимтя, но дори той изглеждаше запленен от чудното ухание, изпълващо въздуха.
– Храна – прошепна Самюъл.
Тогава вратата се твори и от колибката излезе дребно същество – мъж, висок около метър. Не. Не мъж. Приличаше на дете със заострени
уши и ангелско личице, чисто и нежно като снежинка.
Едва ли някой би повярвал, че е възможно подобно лице да принадлежи на убиец, но убийците са с разни лица и размери. Както
Самюъл скоро щеше да разбере.
ДУХЧЕТО НАИСТИНА
Сърцето на Самюъл запрепуска; страхът прониза всяка нервна клетка в тялото му. Макар и страшен, черепът поне бе мъртъв. Да, беше
виждал хюлдри и гномогоб, но само отдалеч и в тъмнината. Сега бе съвсем различно. Посред бял ден стоеше срещу живо същество – нито
човек, нито животно. Не знаеше дали да вярва на очите си.
– Здрасти, приятелю – поздрави духчето, все едно бе очаквало момчето да дойде.
Приятел.
Самюъл се разтревожи. Защо съществото го нарича „приятел“? И как разбира думите му? Спомни си прочетеното от книгата в ръцете
му.
Повечето горски жители говорят на хекронски, общ език, понятен за всички – дори за хората...
Той притисна книгата още по-плътно до гърдите си. В свят, който вече не вдъхва доверие, книгата на професор Тенгълуд бе спасителен
пояс. Вдъхваше му вяра.
– Добре ли си, приятелю?
Ето пак. Приятел.
Думата прозвуча съмнително на Самюъл.
Невинното дребно същество обаче имаше най-милите очи и най-милата усмивка на света. Всичко у него изглеждаше приветливо – дори
чудатият чип нос и заострените уши излъчваха топлота. Самюъл усети как страхът напуска тялото му и гладът се връща.
– Здравей – поздрави той и миризмата го обви като невидим облак.
– Изглеждаш уморен, приятелю. И гладен. Искаш ли да влезеш вътре и да хапнеш супа?
Съществото пристъпи напред върху тревата, но Самюъл не забеляза, че липсва сянка.
– Търся сестра си – обясни той. – Тръгна из гората, но не мога да я намеря. На десет години е. Носи тъмносиня рокля. Виждал ли си я?
– Не, приятелю. Не съм виждал никаква сестра.
– Трябва да я открия. Знаеш ли...?
Съществото го прекъсна, преди да довърши изречението си.
– Празният стомах не помага, нали? – попита то. – Какво решаваш? Казвай!
Самюъл не каза нищо, но коремът му отговори с шумотевично къркорене.
Духчето плесна с ръце.
– Ясно!
След минута Самюъл и Ибсен вече седяха в колибата и наблюдаваха как съществото разбърква супа в тенджера върху желязната печка.
Сякаш се намираха в кукленска къщичка, понеже всичко изглеждаше миниатюрно. Самюъл се озърна и забеляза колко странно са украсени
стените. Бяха боядисани в бяло, с алени и сиви петна.
– Трябва да намеря сестра си. Наистина ли не си я виждал?
– Не съм я виждал, приятелю, сигурен съм.
Докато съществото бе с гръб към него, Самюъл отвори книгата под масата.
Защо нямаше илюстрации? По-лесно щеше да е, ако професор Тенгълуд се бе сетил да заснеме съществата или да ги нарисува.
Вместо това в горния край на страницата бе изписал името на всяко същество с главни букви, а под него имаше описание. Поради тази
причина Самюъл щеше да търси много по-дълго, докато разбере кое от съществата му е домакин.
Хюлдра? Не
Трол? Не.
Гномогоб? Не.
Поспалан? Не.
Летящ черепогриз? Не.
Той прелисти, но не му остана време да погледне следващата страница, защото съществото приближи с купичка яркожълта супа. Съдът
изглеждаше грамаден в ръцете му, но бе нормален за човешките размери.
Уханието се издигаше с парата и омайваше ноздрите на Самюъл. Той се разтрепери от глад. Дори в супата да имаше северен елен,
знаеше, че ще я изсърба точно за пет минути.
– Ммм... Мирише вкусно – промърмори.
Съществото потри развълнувано длани, все едно щеше да се наслади да наблюдава как гостът му гълта супата с почти същата наслада.
– Рецептата е лично моя. Много специална, специална.
– О... – проломоти Самюъл.
Ибсен излая. Момчето си помисли, че казва: „И аз искам супа, моля.“
Взе лъжицата, но преди да сръбне, Ибсен скочи и го блъсна. Супата се разплиска и покапа върху непрочетената страница.
Самюъл погледна надолу към книгата и видя думите „Духчето истина“. Всъщност пишеше „Наистина“, но върху „на“ имаше петно от
супа.
Той прочете:
Това същество живее в дървена колибка, кацнала върху един от източните хълмове. Високо е метър и не можете да си представите
по-невинно лице от неговото. Отличителните му черти са: заострени уши, чип нос и стъпала, възголеми за тялото му. Не се подлъгвайте
по външния му вид. Съществото е много опасно.
Самюъл спря да чете, защото духчето заговори:
– Какво има? Няма ли да изядеш вкусната ми супа?
– Не. – Самюъл се втренчи в едрите стъпала на съществото. – искам да кажа... Да... Така де, не смятах да не ям. Просто разсипах малко.
Върху коляното си.
Той избута книгата по-навътре под масата. Духчето го изгледа подозрително.
Самюъл не искаше да обяснява какво чете – по очевидна причина.
Върху печицата забеляза сребърен поднос със самун кафяв хляб.
– Може ли малко хляб, моля? Обичам да си топя залъци в супата.
Духчето Наистина замръзна неподвижно като картина, с лице между усмивка и навъсване.
– Искаш хляб със супата ми?
– Хм... Да... моля.
– Хляб със супа! Интересно желание.
– Ами... Съвсем нормално там, откъдето идвам. А и ще го поделя с кучето.
Съществото, изглежда, се разсърди, но сдържа яда си и каза:
– Добре. Хляб със супа.
Обърна се, отиде до сребърния поднос и започна да реже хляба с нож. Докато не го следяха, Самюъл бързо издърпа книгата изпод масата
и продължи да чете.
Духчето Наистина е много опасно, защото подмамва други същества (включително човешки) с мили усмивки и обещания за отдих и
храна, а после им поднася отровна супа. Супата мирише вкусно, но съдържа смъртоносната билка хюлип – саморасляк по склоновете на
хълма.
Минута след първата глътка от супата, билката раздува мозъка и главата експлодира. Смъртта, кървава и болезнена, е наслада за
духчето и то дори аплодира ужасяващата гледка.
С по-дребни букви в края на страницата бе добавено:
Слабост: Неспособно е да лъже.
БИВАЛИЦИ
– Пет филии хляб.
Самюъл подскочи. Не беше чул духчето да се връща до масата.
Книгата се захлопна шумно между краката му.
– Благодаря – каза той.
– Какво е това? – пръстът на духчето посочи скута на Самюъл.
– О... Ами... книга. Книга с приказки. Нищо важно. Измислици.
– Приказки. – Духчето разкриви лице и изплези език, все едно приказките бяха противна храна. – Мразя приказки. Не харесвам
небивалици. Предпочитам бивалици.
То въздъхна бавно и Самюъл се почуди възможно ли е толкова миличко същество наистина да е опасно.
– Изстива.
– Кое?
Духчето посочи купата.
– Специалната ми супа. По-вкусна е топла. Изяж я... Ще ти се услади. Ммммм... Хубава супа. Специална супа.
Самюъл взе резен хляб и го разчупи на две. Очите на духчето се разшириха от вълнение, когато топна едното парче в супата.
Самюъл нямаше намерение да яде супата, разбира се, но още не беше измислил как да избяга. Знаеше, че трябва да направи нещо, обаче
какво?
Тогава си спомни: „Слабост: Неспособно е да лъже.“
– Ти Духчето Наистина ли си? – попита той, докато хлябът се рееше между купата и устата му.
Духчето разкриви лице, сякаш въпросът го е пернал по чипия нос.
– Да – отговори то, после закри уста с длан.
Самюъл кимна.
– Отровна ли е супата?
Лицето на духчето се сгърчи още повече. Ръката му се отдръпна от устата.
– Да – отговори то.
– Какво ще ми направи?
Духчето потръпна.
– Много е отровна. Ще ти пръсне мозъка и ще го разплиска по стените. Ще умреш в най-ужасни мъки.
Самюъл продължи да задава въпроси, а духчето – да им отговаря като кречетало и междувременно да си бие плесници и да си хапе
ръката.
– Значи, искаш да ме убиеш?
– Ннн.. да!
– Защо?
– Защото ми харесва! Кара ме да не се чувствам толкова малък!
– Какво ще стане, ако не изям супата?
– Нищо!
– Ще ме нападнеш ли?
– Не!
Духчето вече бе успяло да си нахапе дланта до кръв.
– Защо не?
– Защото ме е страх, че ти ще ме нараниш!
– Защо?
– Защото съм дребно, слабовато духче и усещам болката по-силно от всяко друго същество на света.
– Какво ще направиш, ако стана и си тръгна оттук? Ще ме последваш ли?
– Не!
– Ако ти взема сандалите? – Самюъл се втренчи в едрите стъпала на духчето. – Ще направиш ли нещо?
– Ще те нагрубя.
– Как?
– Ще те нарека смрадливец и елфска оригня.
– С това няма да обидиш и петгодишен.
Духчето въздъхна.
– По-лоши думи не знам.
– Ще направиш ли нещо друго?
Духчето предприе отчаян опит да излъже.
– Де... Искам да кажа, дне. Искам да кажа...
– Искаш да кажеш „не“, нали?
– Ннн... Да!
Безнадеждните усилия да лъже изтощиха духчето.
– Не ме бий. Моля те! Не съм виновен! Не бях такъв. Преди не тровех никого. Дори не съм си го помислял. Бях добър. Не слагах хюлип в
супата. Харесваше ми да бъда добър... добър...
Самюъл се удиви. Преди минута духчето се канеше да го убие, сега се готвеше да избухне в плач.
– Защо си се променил? – попита Самюъл. – Защо не можеш да правиш нормална супа? Защо не можеш просто... да бъдеш добър?
– Заради сянката ми – отговори духчето. Собствените му думи, изглежда, го изненадаха, сякаш от устата му бяха изскочили три
мишлета. – Не... разбирам. Когато имах сянка, ми харесваха приятни неща. Играех чуднотанци, пеех песни за цветя. Вече не. Това не ми
стига. Сега харесвам лоши неща... жестоки неща. Експлодиращи глави. Предимно тролски. Глупави същества, недостойни за тежестта си.
Мислят с корема. Проблемът е, че цапат много. Кръвта и мозъкът им оплескват целите стени.
Самюъл потръпна, когато сивото и аленото по стените добиха ново значение. Мисълта за пръснати мозъци обаче не успя да му развали
апетита.
Той взе резените хляб.
– Отровни ли са?
– Не.
Момчето си подели хляба с Ибсен и не спря да дъвче, докато не остана нито една трошичка. После кучето заспа на пода, а той реши да
разбере каквото може от дребния убиец без сянка.
КАКВИ ВЪПРОСИ ЗАДАДЕ САМЮЪЛ НА ДУХЧЕТО НАИСТИНА И КАКВИ ОТГОВОРИ
ПОЛУЧИ
САМЮЪЛ: Какво се случи? Кой ти открадна сянката?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Призрачната магьосница. Една от двете горски магьосници. Не разбрах какво стана. Веднъж тя беше идвала при мен.
Нагостих я със супа. Супа без хюлип. Сестра й също – Снежната магьосница. Държаха се мило. Аз – също. Показах им чуднотанци. Един
ден обаче върху тревата пред колибата ми кацнаха два гарвана. Единият се превърна в жена, Призрачната магьосница. Другият си остана
там, на поляната. Призрачната магьосница почука на вратата ми. Пуснах я да влезе. Имаше по-тъжно и остаряло лице, макар да не я бях
виждал само от шест луни.
САМЮЪЛ: Какво стана после? Какво направи тя?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Замърмори под нос. Неща, които бяха по-малко от думи и повече от тишина. После млъкна и си тръгна. Изпратих я
навън и случайно погледнах надолу. Забелязах, че нещо липсва. Не хвърлях сянка върху тревата. А беше слънчев ден. Нямаше нито едно
облаче на небето. Ето, виж! Сега съм до прозореца, но пак нямам сянка.
САМЮЪЛ: Призрак ли си?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Не. Понякога обаче се чувствам така. Толкова съм променен, все едно съм умрял. Всичката добрина изчезна... О, ужасно
е! Аз съм ужасен. Как бих искал главата ти да експлодира. Това е лошо, нали?
САМЮЪЛ: Малко. Да. Знаеш ли къде може да е сестра ми?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Не. Не знам.
САМЮЪЛ: Чух писък. В далечния край на гората. После видях дупка. От нея излизаше пушек. Може да е паднала там.
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Хюлдрите. Те изкопаха ями по цялата граница. Служат на Променителя, господаря на цялата гора. Не съм го виждал, но
името му смразява сърцето на всяко същество, особено на онези, които си имат сянка. Те са престъпниците. Ако хюлдрите са хванали
сестра ти, ще я заведат при Променителя, където отиват всички затворници.
САМЮЪЛ: Какво ще стане с нея?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Не знам. Знам само, че изпратените при Променителя не се връщат.
САМЮЪЛ: Не искам това да е истина.
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: И аз.
САМЮЪЛ (който не знаеше, че Променителя всъщност е професор Хорацио Тенгълуд): Кой е този Променител?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Не знам.
САМЮЪЛ: Зъл ли е?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Злината не е каквото си. А каквото правиш. Той прави злини. Аз – също.
САМЮЪЛ: Трябва да намеря сестра си. Къде да я търся?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Най-добре отиди при Променителя. Хюлдрите ще я заведат там, ако е в затвора.
САМЮЪЛ: Къде е Променителя?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Променителя живее сред една поляна в северния край на гората. Живее в дървен палат с Призрачната магьосница.
Палатът е по средата на поляната, върху Неподвижното дърво.
САМЮЪЛ: Как да стигна дотам?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Следвай пътеката, която се вие надолу по хълма. Върви право напред. Не се отклонявай нито наляво, нито надясно.
След време ще видиш хюлип. Ще познаеш храста по яркожълтите листа с назъбени краища като ей това тук. Подминеш ли храста, ще
навлезеш в най-опасната част на гората. Колкото по-близо си до Променителя, толкова по-смъртоносна става гората. Помни –
съществата без сянка сеят смърт. Продължавай все напред, докато стигнеш до един широк път. По него има изровени бразди от колела на
каруци. Там ще свърнеш надясно. Пътят минава край езеро и свършва до поляната на Променителя.
САМЮЪЛ: За какво друго да внимавам?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Заравнена пръст в кръг, където не никне нищо. Това са капаните за калуши. Стъпиш ли върху тях, пропадаш в
подземията на хюлдрите. Внимателно пази и сянката си. Докато я имаш, ще си останеш, какъвто си. Откраднат ли ти я, ще станеш,
какъвто Променителя поиска. Предизвикаш ли го, ще те убие.
САМЮЪЛ: Какъв е шансът да избягам от Променителя, след като открия сестра си?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Едно на тринкинион.
САМЮЪЛ: Тринкионион ли?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Това е число на духчетата. По-голямо от безкрайност.
САМЮЪЛ: Няма нищо по-голямо от безкрайното.
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Има. Нарича се тринкинион. Пред него безкрайността изглежда малка. С това число се измерват тъгата, щастието и
спомените.
САМЮЪЛ: Значи, няма голям шанс да избягам от гората със сестра ми?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Няма. Почти никакъв. Колкото слънцето да се превърне в масло.
САМЮЪЛ: Може ли да взема сандалите ти?
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Нямам друг чифт.
САМЮЪЛ: Опита се да ме отровиш. В замяна ми дай поне сандалите.
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Ох, добре.
САМЮЪЛ: Благодаря. Стават ми... Ибсен, Ибсен, събуди се. Отиваме да търсим Променителя!
ИБСЕН (събужда се стреснат): Баф.
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Тръгвате ли?
САМЮЪЛ: Да.
ДУХЧЕТО НАИСТИНА: Хубаво.
САМЮЪЛ: Постарай се да постъпваш добре.
ДУХЧЕТО НАИСТИНА (маха от вратата): Винаги се старая... Довиждане.
САМЮЪЛ: Довиждане.
ДУХЧЕТО НАИСТИНА (под нос): Смрадливец.
ВЪЖЕИГРАЧЪТ
Самюъл и Ибсен тръгнаха по стръмната лъкатушна пътека, както ги бе насочило духчето. Оглеждаха се зорко за същества без сянка.
Както сестра си, Самюъл се чувстваше доста тъжен. Имаше и разлика обаче. Неговата тъга бе примесена с негодувание и затова не
знаеше какво точно изпитва. Не беше чиста тъга, нито чисто негодувание, по-скоро тъгодувание. Няма такава дума, разбира се, но според
него трябваше да има.
Както го виждаше той, двете главни неща, объркали живота му, бяха свързани с нечуващи го хора.
Ако баща му го бе послушал, когато му каза „Спри!“, сега родителите му щяха да са живи.
Ако Марта го бе послушала, когато й каза да не влиза в гората, сега нямаше да е изправен пред изгледи едно на тринкинион да я спаси от
Променителя.
Самюъл попита Ибсен:
– Защо не ме чуват хората? Толкова ли не могат да направят каквото им казвам?
Ибсен не го слушаше. Или ако го слушаше, не можеше да даде задоволителен отговор.
– Ако ме бяха чули, сега всичко щеше да е наред. Мама и татко щяха да са тук, Марта щеше да си пее тъпите песни, а аз нямаше да съм в
опасна гора и да се оглеждам дали всяко нещо има сянка.
Докато се спускаше по лъкатушната пътека, той се замисли за онзи друг свят. Свят, където го чуват какво казва. Какво щеше да прави там
в момента? Щеше да е на училище. В старото си училище в Нотингам. Беше вторник следобед, значи вероятно щеше да има час по
математика. Корен квадратен и тям подобни. Щеше да скучае и да подбутва стружки от гума с линията, но под скуката щеше да има щастие.
Щастието, което смяташе за нещо неотменно. Щастието да имаш мама и татко – дори те никога да не те слушат. Защото майките и
татковците не са просто хора; те са спасителна мрежа. Знаеш, че колкото и да са скучни часовете по математика, в каквито и бъркотии да се
замесиш в училище, те винаги ще се погрижат за теб. Дори да те скастрят, винаги ще ти помогнат да отскочиш нагоре.
Ала родителите му си бяха отишли и сега той ходеше сам по въже, високо над земята. Падне ли, допусне ли дребна грешка, и край. Няма
мрежа да го улови във въздуха.
– Върви направо – каза Самюъл, въжеиграчът, крачейки близо до дърветата по пътя. – Нито много надясно, нито много наляво.
Размина се с няколко заека, с калуш и лос. Въздъхна с облекчение при вида на сенките им и продължи напред към Променителя.
Докато ходеше обаче, усети сълзи да се стичат по лицето му. Не ледени висулки. Бяха горещи, гневни сълзи и капеха и от очите, и от
носа. Течаха неспирно като водопад, колкото и пъти да ги изтриваше.
Ибсен вдигна поглед, предлагайки утеха според възможностите си – с провиснал език и кротки очи. Но момчето продължи да плаче.
Стегни се, каза си Самюъл. Да не си бебе!
Тогава го видя. Храст с нащърбени жълти листа.
– Хюлип – промърмори той и си спомни думите на духчето.
Ибсен проскимтя, все едно бе разбрал важния смисъл на храста.
Подминеш ли храста, навлизаш в най-опасната част на гората...
Самюъл погледна към възвишението отвъд храста, осеяно със същите високи борове, край каквито бе минавал досега. Не видя нищо
живо, със сянка или без. Никакъв знак за опасност. Ала докато стоеше и се взираше напред, усети нещо. Мрачна заплаха нажежаваше
въздуха и предупреждаваше осмелилите се да тръгнат към Променителя.
Самюъл изтръпна от страх, сякаш се канеше да скочи от своето въображаемо въже и да се приземи върху твърдата земя на километри под
него.
Избърса сълзите. За последен път си позволяваше да се самосъжалява.
– Е, това е – каза той на Ибсен.
Внимателно откъсна няколко нащърбени жълти листа от храста, прибра ги в овлажнелия си джоб и прекрачи в опасната територия.
ОЩЕ ЕДНА ГРУБА НАМЕСА
НА АВТОРА
Здрасти. Пак съм аз. Авторът.
Да, знам, никой не обича да го прекъсват, особено когато чете книга. Длъжен съм обаче да ви предупредя, че следващите две глави
разказват как професор Хорацио Тенгълуд е станал толкова зъл. Някои са на мнение, че хората се раждат зли, и ако искате да не си
променяте мнението, по-добре прескочете следващите няколко страници и преминете на „Каруцата“.
Хайде.
Смело напред.
Ехо? Остана ли някой?
О, да. Само ти.
Е, няма значение.
Все пак предпочитам да разкажа повечко за професор Тенгълуд и неговия особен вид злина.
ТРАГЕДИЯТА И ТРИУМФЪТ
НА ПРОФЕСОР ХОРАЦИО ТЕНГЪЛУД
Докато Самюъл вървеше по своя път, професор Хорацио Тенгълуд седеше сам в палата си върху дървото и обмисляше как точно да
озаглави новата си книга. Чувстваше се много доволен от себе си, защото току-що бе заповядал на хюлдрите още тази нощ да му доведат
Снежната магьосница и другите затворници. Напоследък долавяше слабост у Призрачната магьосница, особено при споменаване на сестра
й. Затова бе решил веднъж и завинаги да я довърши.
Развълнуван от предстоящото, той усети прилив на енергия и се зае със заглавието. Изобщо не успяваше да подхване автобиографията
си, но беше сигурен, че ако измисли правилно наименование, всички думи ще шурнат като дъжд в главата му, както се бе получило със
„Съществата от Призрачната гора“. Закрачи напред-назад покрай бурканите със спиртосани глави и заумува над различни възможности.
После му хрумна нещо, спря да снове и се втренчи в лицето на гномогоба, братовчед на съществото, заключено в затвора с Марта. Както
всички гномогоби, и този бе умрял с усмивка – усмивка, запазена тук за вечни времена.
– Как ти звучи „Професор Хорацио Тенгълуд: Герой по неволя“? Или „Преобразяването: Истинската история на Променителя“.
Спиртосаната глава не каза нищо, но продължи да се усмихва.
– Да, съгласен съм – кимна професорът. – Добри са, но пропускат нещо. А! Сетих се! Заглавие, което пакетира всичко с панделка отгоре.
Готов ли си? Как ти се струва „Трагедията и триумфът на професор Хорацио Тенгълуд“? Отлично, нали? Съвършено! О, сега всичко ще
потече, не бой се, стари ми, златен приятелю. Усещам как животът ми добива плът в думи. Ще го опиша за месец. Не, за седмица! Не, не! За
ден! После Призрачната магьосница ще направи с преводаческа магия хиляда екземпляра, та всяко същество да разбере кой е Променителя
и през какво е – през какво съм – преминал. Ще е повторение на „Съществата _______от Призрачната гора“. Не, не, точно обратното! Вместо да
разказвам на хората за опасните горски същества, ще разкажа на горските същества колко са опасни хората от външния свят. Без мен,
разбира се. Аз съм героят. Трагичният, триумфален герой. Съществата ще ме боготворят. Ще разберат, че Променителя съм аз, професор
Тенгълуд. И ще ме обикнат, както преди се страхуваха от Променителя. Ще напиша свещената им книга. Е, ще срещна затруднения с някои
същества – с троловете, например. Трябва да се превъзмогне книгофобията им, разбира се. Но тези пречки са нищо. Книгата ще заплени
сърцата им, сигурен съм. Твърде дълго ги управлявах с насилие. Когато напиша книгата, ще се подчиняват от обич. Ще ме обикнат,
главчовци! Мен, професор Хорацио Тенгълуд, Променителя. Чувате ли?
Спиртосаните глави в бурканите не казаха нищо. Хорацио се върна до писалището, готов да опише житейската си история. Седна, взе
перото, надвеси се над листовете и написа сто хиляди думи, без да стане нито веднъж, дори за да отиде до тоалетната. Седеше там с обляно
в сълзи лице и преживяваше отново ужасния си живот.
Професор Тенгълуд бе зъл и жесток човек, който не можеше да си представи музика, по-приятна от писъците на умиращо дете. Но
трябва да знаете, че в началото не беше такъв.
Напротив – Хорацио Тенгълуд бе започнал живота си като най-миличкото бебе от мечтите на всеки родител. Майка му и баща му с
часове стояха надвесени над креватчето му и се дивяха на спокойното си и щастливо единствено дете.
Когато поотрасна, Хорацио се превърна в образец на добрите обноски. Първата му дума беше „моля“, последвана от „благодаря“.
Обичаше всякакви зеленчуци, особено моркови, и никога не оставяше храна в чинията си. За разлика от другите момчета на неговата
възраст не проявяваше интерес към пиратски мечове и каубойски пистолети. Предпочиташе да се учи да произнася и да пише правилно
думи като „п-р-и-т-в-о-р-с-т-в-о“, „а-н-т-р-о-п-о-м-о-р-ф-и-з-ъ-м“ и „к-ъ-л-б-е-с-т-и о-б-л-а-ц-и“.
Много обичаше вълшебни приказки и си ги четеше сам от двегодишен.
Директорът написа следното в първия му учeнически бележник:
Хорацио е най-забележителното дете, което съм имал щастието да срещна. Способностите му по математика и английски са
удивителни за четиригодишно момче. Разбрах, че е голям любител и на природата. Винаги е учтив и любезен както към учителите, така и
към учениците, а готвачките ми съобщиха, че си изяждал всички зеленчуци. Той е съвършен малък джентълмен, заобиколен от
ужасяващи сополанковци. Ако можехме да възпитаме всички деца като Хорацио, светът щеше да е по-добро място за идните поколения.
Сигурен съм, че когато порасне, той ще е безценна придобивка за нашата велика нация.
Господин Монтейг Смит-Хог, директор
Голямата любов на Хорацио към природата включваше особен интерес към дърветата. По време на дългите разходки сред гората с майка
си той се научи как да разпознава буковете по гладката им кора и чинарите по формата на листата.
Обичаше дълбоко родителите си, но когато навърши пет, щастието му изчезна завинаги и ужасни неща белязаха живота му.
Ако трябва да сме точни – тринайсет ужасни неща.
ТРИНАЙСЕТТЕ УЖАСНИ НЕЩА, СЛУЧИЛИ СЕ В ЖИВОТА НА ПРОФЕСОР ХОРАЦИО
ТЕНГЪЛУД, ПРЕДИ ДА СТАНЕ ЗЪЛ И ДА СЕ НАРЕЧЕ ПРОМЕНИТЕЛ
11) В най-ветровития ден през годината петгодишният Хорацио видя как баща му пада от висока скала и умира, гонейки одеялото за
пикник.
12) Две години след ужасяващата злополука Хорацио и майка му наеха изоставена дървена къща в Норвегия. Когато се върнаха, майката
на Хорацио разказа на семейния лекар, че тя и синът й са видели духчета да участват в състезание по чуднотанци в гората край селцето
Флом. Набедиха я, че е полудяла.
13) Веднага след това изпратиха Хорацио в Бландфорд-он-Трент. Приемните му родители, господин и госпожа Туиг, живееха в
съвършено чиста къща; седяха на диван, опакован в найлон, и гледаха скучни телевизионни програми. Бяха много строги и постоянно
караха Хорацио да чисти с прахосмукачката и да мие всичко. Забраняваха му да се разхожда из гората и да посещава майка си.
14) От седемгодишна възраст Хорацио не получаваше благопожелания за рождения си ден от никого, затова реши сам да си пише
картички и да си ги изпраща. Господин и госпожа Туиг обаче ги откриха, нарекоха ги „ужасна неразбория“ и ги хвърлиха в кошчето за
боклук. Той искаше просто някой да му изпее „Честит рожден ден“, но никой никога не го направи.
15) Когато навърши единайсет, Хорацио написа есе „Откъде знам, че духчетата съществуват“. Учителят го прочете пред целия клас.
Всички се разсмяха и оттогава смехът отекваше безспир в главата на Хорацио.
16) През следващата година хванаха Хорацио да си смуче палеца по време на сутрешната сбирка в училище. Оттогава започнаха да го
наричат Хорацио Смукопалец-и-Духчелюбител.
17) На тринайсет той подмокри леглото по време на училищна екскурзия в Ню Йорк. Прякорът му се обнови: Хорацио Смучкопалец-и-
Напишкан-Духчелюбител.
18) След три години, вече достатъчно голям да прави каквото иска, той за пръв път посети майка си в болницата. Тя се обърка и го
помисли за духче. Каза му да си върви, защото й отказа да изпълни чуднотанц.
19) Два дни преди осемнайсетия му рожден ден майка му почина в болницата; беше се задавила с прегорял йоркширски пудинг. На
погребението й Хорацио се зарече пред викария (нямаше другиго) да докаже, че майка му е разказала правилно какво са видели в гората.
10) Само след седмица господин и госпожа Туиг също се споминаха. Прегрелият им телевизор експлодира по време на един епизод от
популярното шоу „О, каква прекрасно чиста къща имате!“. Хорацио оцеля, защото си пишеше домашното на масата в другия край на
стаята. Парче стъкло от екрана обаче се заби под лявото му око и остави неизличим белег.
11) След като изучава норвежки фолклор в Честминстърския университет и стана професор по същия предмет, Хорацио написа книга –
„Към въпроса за съществуването на духчета“. Един критик отбеляза, че „би предпочел да се удави в септична яма, вместо да прочете
втора книга, излязла изпод перото на Хорацио Тенгълуд“. Два дни по-късно въпросният критик излезе от дома си и падна в
канализационна шахта с отвинтен капак. Удави се в септична яма.
12) След като го свариха с отвертка и гаечен ключ на местопрестъплението, Хорацио бе осъден да прекара единайсет години в затвора
„Блиймур“, където делеше килия с един културист – банков обирджия по прякор Лудия Мускуляга Декстър.
13) Когато излезе от затвора, Хорацио замина в Норвегия и купи къщата, където преди години бяха отседнали с майка му. Детските
спомени, запазени между стените й, го сломиха и седем седмици той не стана от леглото; плачеше, смучеше си палеца и викаше майка
си. Един ден сълзите секнаха отведнъж, Хорацио стана от леглото и подкара с велосипед към Флом. Искаше да купи провизии и после
да отиде в гората, където го чакаха духчетата и всякакви чудни създания.
КАРУЦАТА
Докато професор Хорацио Тенгълуд пишеше историята на живота си и обясняваше истината за Променителя, най-преданият му слуга –
хюлдрата Грентул – гледаше двубой между калуши. За разлика от другите тъмничари обаче, Грентул не изпитваше особена тръпка при вида
на окървавените пера и плющящите, негодни за полет криле.
Не би го признал пред никого, разбира се. Можеше да си представи какви подигравки ще изтърпи, главно от Вьп. Същинските хюлдри
все пак са страстни почитатели на двубоите между калуши. Тъмничарите винаги обсъждаха красотата на битките, уменията и тактиката на
любимите им птици. Всичко това обаче просто прикриваше кръвожадността им, глада за жестокост и смърт.
Грентул наблюдаваше Вьп, застанал от другата страна на ямата. Едната триглава птица рухна на земята и Вьп заръкопляска и издюдюка
развълнуван.
– Вемп ода калуш!
С опулени от гордост очи той проследи как трите клюна на любимия му калуш се нахвърлят върху другия.
На Грентул винаги му се струваше странно защо птици, толкова кротки, когато си щъкат на свобода, освирепяват след няколко дни
насъскване под земята. Не че Грентул имаше морални критерии. Ни най-малко. Просто напоследък нищо не му доставяше удоволствие,
дори жестокият спорт. Изпитваше привързаност единствено към Променителя. Той бе неговият живот и неговият дълг. Както и за другите
хюлдри. Да защитават гората от Непроменените бе единственият им стремеж и Грентул се ласкаеше, че чувството му за дълг е по-голямо,
отколкото на останалите тъмничари, включително Вьп.
Грентул знаеше, че някой ден Променителя ще забележи силата на всеотдайността му и ще го възнагради. Тази мисъл го подтикна да си
проправи път през ревящата тълпа. Стигна до отсрещната страна на ямата, приведе се към Вьп и му прошушна настойчиво:
– Ип кенш!
Време е.
*
Първа ги чу Снежната магьосница.
– Идват – каза тя на Марта. – Не показвай никакъв страх, защото страхът е дар за тях, а ти не им дължиш дарове.
Гномогобът и двуглавият трол се събудиха от шумния смях на Вьп, който приближаваше към тях с Грентфул и още петима тъмничари.
Всички носеха колани с препасани оръжия и държаха запалени факли.
– Това е! – рече Трол-Дясно. – Следващия път ще спим мъртви. Мъртви!... Тялото ни ще стане на камък. Душите ни ще се изгубят в
голямото черно нищо, все едно никога не сме се раждали, никога не сме познавали простичката наслада от борговинковото вино и заешката
яхния.
– Мразиш заешка яхния – отрезви го Трол-Ляво. – А от борговинковото вино ти прилошава.
Трол-Дясно се намръщи и изсумтя сърдито.
– Не е вярно! Прилоша ми само веднъж, защото ти пи много.
– Какво да направя, като делим един стомах?
– Е, скоро няма да делим нищо. Виж, идват първо към нас.
Трол-Дясно беше прав. Хюлдрите отвориха килията и извадиха саби.
– Не прави глупости! – Трол-Дясно предупреди Трол-Ляво.
Понеже в момента острата сабя на Вьп гъделичкаше врата му, Трол-Ляво реши поне веднъж да се вслуша в съвета на Трол-Дясно. И тъй,
подкараха мирно и тихо двуглавия трол по коридора.
Дойде ред на гномогоба, който бодро благодари на тъмничарите, че са отворили килията.
– Жадувам за чист въздух – рече им той и затананика любимия си откъс от „Песен за алените панталонки“.
После отключиха килията на Снежната магьосница. Тя, изглежда, се учуди.
– Защо сега? – обърна се към Грентфул. – Защо след толкова време внезапно е решил да ме осъди на смърт заедно с другите?
Не получи отговор или поне никакъв разбираем отговор. Излезе от килията и погледна към Марта:
– Помни. Никакъв страх, човешко дете.
Марта кимна, но въпреки това страхът се надигна, когато Вьп отключи вратата и тръгна към нея. Той прибра сабята в ножницата и
клекна. Приближи пламтящата факла до лицето й и тя се отдръпна от зноя. Вьп облиза устни със синия си език, сякаш момичето бе вкусно
ястие пред него.
Досега в затвора на хюлдрите никога не бе заключван човек и Марта беше нещо като екзотична плячка.
Вьп замърмори непонятни думи в ухото й.
– Вен оп куннеф.
Друг тъмничар – Грентфул – го заговори. Явно му каза да побърза.
Измъкнаха Марта от килията и я поведоха по тунела. Пръстите на Вьп я стискаха ненужно силно над лакътя. Изкачиха едно тъмно
стълбище и излязоха сред свежия нощен въздух, където ги чакаха четири бели коня и каруца.
Каруцата носеше голяма клетка, където вече се намираха Снежната магьосница, гномогобът и двуглавият трол. Хвърлиха Марта вътре и
един от хюлдрите – най-възрастният тъмничар, съдейки по сбръчканото му лице и съсухрената, олисяла опашка – се качи на дървената
седалка в предната част на каруцата. Държеше дълъг камшик и го пусна в действие, за да раздвижи конете.
Другите хюлдри вървяха до каруцата и размахваха заплашително факли към всеки пленник, приближил до решетките.
– Оггуп флимп! – крещяха непрекъснато. – Оггуп флимп! Оггуп флимп!
Марта седеше със скръстени крака по средата на клетката. До нея гномогобът тананикаше весели мелодии.
Снежната магьосница седеше най-отпред, далеч от всички други. Ветрецът развяваше бялата коса пред лицето й, но тя не правеше
никакъв опит да я отметне.
Погледът на Марта се плъзна покрай нея и кочияша към четирите бели коня. Видя в светлината на факлите тънките белези по гърбовете
им, чу камшика да изплющява и потръпна.
Зад нея двете глави на трола за пръв път разговаряха кротко.
– Страх ли те е? – попита Трол-Ляво.
– Да – отговори Трол-Дясно. – Все едно имам заешко сърце.
– И аз – кимна Трол-Ляво и сякаш сам се изненада. – И аз...
Марта затвори очи и се опита да си представи как се е сгушила в ръцете на майка си. Спомни си топлината й. Мириса й. Нежните устни,
които винаги я целуваха по върха на главата. Целувка-цветно венче.
Още беше там.
Обичта на майка й. Някакво си паднало дърво нямаше сили да я смаже. Марта я усети сега. Обичта от всички прегръдки я обви като
топло одеяло, каза й, че всичко ще се подреди. Каза й, че обичта никога не умира, не умира дори в най-жестоките моменти от живота.
МЯСТО ЗА ОТДИХ
В гората бързо падна нощ. По-скоро се надигна.
Самюъл и Ибсен се спускаха по склона, сякаш се гмуркаха към дъното на езеро и нощта бе нещо, което можеше да ги удави. С мрака
дойде страхът.
Денем гората изглеждаше страшна, ала в тъмното бе направо ужасяваща. При всяко пропукване на съчка или крясък на сова Самюъл се
озърташе за приближаващи тролове и други чудовища. Стволовете на дърветата изскачаха в мрака, сякаш да го стреснат. Дори трите
четвърти от лицето на луната наблюдаваха с ужас момчето и кучето, залутали се по мръкнало из опасното място.
През деня Самюъл поне можеше да види дали съществата имат сенки, или не. Сега, в нощта, бе невъзможно да различи доброто от
злото.
Той се вгледа в земята и забеляза трипръсти дири. Тролове. Продължи да върви, опитвайки се да не мисли какво ще стане, ако се натъкне
на трол. В книгата пишеше, че троловете нямат никакво слабо място, а книгата сигурно казваше истината, както за духчето и за другите
същества.
(Но, разбира се, не бива да вярвате на всичко, което четете в книгите.)
За щастие инстинктът правилно насочваше Самюъл да продължи надолу по хълма. Стигнаха до широк път с бразди от колела на каруци,
вдълбани в земята. Самюъл разбра със сигурност, че духчето е описвало точно него. Пътя, който води към Променителя.
– Ето го – посочи той, понеже му се прииска да каже нещо. – Това е шосето.
Свърна надясно и закрачи по утъпканата пръст. Забеляза, че Ибсен е много уморен. Тялото му направо заспиваше вървешком. Опашката
му висеше. Езикът стърчеше от единия край на устата като парче шунка. Лапите му натежаваха все повече.
И на Самюъл му беше трудно.
Не заспивай, повтаряше си наум.
Клепачите му обаче тежаха като гири и ги удържаше отворени с огромно усилие. Сандалите на духчето протриваха неприятно
разранените му крака.
Е, може би не е зле да подремна, рече си той.
А и в тъмното сигурно бе по-безопасно да стоят на едно място, отколкото да се движат. След кратък сън ще се събудят ободрени и с по-
бистър ум, а следователно ще имат по-добър шанс да открият Марта. В този ред на мисли Самюъл започна да се оглежда за подходящо
скривалище, където да полегне.
Поведе Ибсен към боровете настрани от пътя. Намереха ли дърво с по-широк ствол, щяха да легнат, скрити зад него.
Той избра най-голямото дърво и седна, притиснал книгата към гърдите си като бутилка с гореща вода. Ибсен се сви на кълбо и заспа за
секунди. Самюъл се затрудни. Първо облегна глава на дървото, но стволът му се оказа най-твърдата и неудобна възглавница. Взрян в
нощното небе и пунктираната рисунка на сияйните звезди, той разбра, че така няма да може да заспи.
После сложи глава върху земята, но тя също бе твърда, а боровите иглички боцкаха. Затвори очи и се помъчи да заспи. Невъзможно,
както да уловиш дъга. Сънят го подлъгваше, че се приближава, и му се изплъзваше.
Самюъл се чувстваше изтощен, но не можеше да се намести удобно. В главата му постоянно се въртеше нещо, което баща му бе казал
след първия му ден в средното училище: „Щастието е навсякъде, сине, трябва просто да знаеш къде да го търсиш.“
Баща му грешеше. Къде е щастието в гората? Тук има само страх, жестокост и самота. И борови иглички.
Няма смисъл. Никога няма да заспя тук.
Самюъл се изправи и изтупа боровите иглички от бузата си. Накъдето и да погледнеше, все същото. Твърди дървета и твърда земя. Сякаш
гората нарочно бе създадена такава, та да му пречи да заспи.
Отдалечи се от Ибсен в унес между съня и будуването, забравил, че се намира в най-опасната част на гората. После, тъкмо когато се
накани пак да пробва земята, се препъна в нещо. По-точно се бухна върху нещо.
Меко като голяма, космата възглавница. Или корем.
– Боровинките ми!
Самюъл явно бе разбудил съществото посред сън с боровинки. Паникьоса се.
– Из... Извинявай – пресегна се за книгата, плъзнала се от другата страна на корема му. – Извинявай... Търсех си...
– Място за сън?
– Да.
– Защо не поспиш тук? – прозя се съществото. – Върху корема ми. Сигурно е най-удобното нещо околовръст.
Самюъл не различаваше добре лицето на съществото. Виждаше просто тъмна козина върху по-тъмно дърво. Гласът обаче звучеше
ласкаво и топло като горещ шоколад (ако горещият шоколад има глас).
– По-добре... да си намеря свое място.
Той не знаеше какво да прави. Побегне ли, съществото може да го подгони. Ако пък стои неподвижен...
– Боровинки – промърмори сънливо съществото.
Самюъл се обърна настрани и облегна дясната си буза върху меката козина. Съществото имаше право. Наоколо едва ли щеше да намери
по-удобно място от корема му.
Толкова топличко.
И меко.
При всяко вдишване коремът на съществото се полюшваше хипнотично нагоре-надолу. Дори козината му излъчваше мирис на сън, както
в потта на хората има лъх от храната им.
– Не заспивай – каза си Самюъл. Знаеше, че съществото може да е опасно, без сянка. Знаеше, че трябва да се върне при Ибсен. – Не...
заспивай.
Умората обаче печелеше битката. Теглеше клепачите му надолу и изключваше лампичките в ума му.
Преди очите му да се затворят напълно, Самюъл погледна към разтворената книга на земята до него. Осветените от луната думи върху
страницата се размазваха и разливаха, както става с думите, когато ги гледаш с изморени очи.
Четенето в тъмнината го унесе още повече. Потъваше в съня, когато откри важната страница. Там пишеше:
ПОСПАЛАН
Поспалан е едро и космато същество. Спи почти през целия си живот. В много отношения прилича на мечка – с окръглени уши и мека
козина по тялото. Има обаче големи щръкнали зъби като на лъв.
Заради тлъстия му удобен корем морните пътници го вземат за жива възглавница. Разбуди ли се, Поспалан ги подканва с неустоимо
топъл и ласкав глас да облегнат глава върху него.
Не се поддавайте! Допуснете ли грешка да заспите върху Поспалан, едва ли ще се събудите отново. Той има изключително
чувствителен нос и обича мириса на сънища, лъхащ от ушите на заспалите. Напомня му сочни и апетитни боровинки.
Поспалан обича не само уханието на сънищата, но и вкуса им. Дори насън той може да отхапе главата на потъналата в сън жертва.
Понякога я изяжда на няколко хапки, но срещу бързите му и силни челюсти никой няма шанс да оцелее.
Слабост: Поспалан се чувства отмалял и рядко има сили да гони плячката си.
Самюъл се ококори. Страхът разсъни напълно тялото му и го разбуди съвсем, когато едната гигантска лапа на Поспалан се отпусна върху
туптящите му гърди.
Той избута лапата и бавно отлепи глава от косматия корем.
– Боровинки – проломоти Поспалан.
Самюъл се изправи. Тръгна. Спря.
Книгата. Забрави книгата, глупако!
Върна се на пръсти и вдигна книгата с разтреперани от страх ръце.
Поспалан изръмжа, задето му нарушават съня. Дълбокият звук идваше сякаш от самия център на Земята и в него вече нямаше нищо
топло-шоколадово.
В миг той се изправи и широката му паст изщрака над главата на Самюъл. Острите зъби успяха да хванат няколко кичура от косата му и
нищо друго. Момчето се отдръпна точно навреме и побягна с олимпийска скорост от смъртоносното същество. Обърна се, видя, че
Поспалан е заспал отново и почувства облекчение. Чувството не трая дълго. След момент чу нещо.
Първо шумът му прозвуча като пороен дъжд, после го позна от предишната нощ. Тропот на копита. Конете идваха насам.
Той хукна към пътя. Притаи се зад едно дърво, достатъчно близо, за да вижда ясно. Надникна и ги различи в далечината.
Пламтящи факли, каквито държаха хюлдрите, заловили гномогоба. Изчака факлите да приближат, за да разгледа добре всичко.
Четири бели коня, впрегнати два по два, теглеха каруца. В каруцата бе натоварена клетка, а до нея маршируваха хюлдри с факли. Имаха
и саби, и други незнайни оръжия, препасани в коланите им.
Една от хюлдрите откъм близката страна се обърна да огледа дърветата. Самюъл видя немигащите му раздалечени очи.
Шмугна се зад дървото. След секунда дръзна да надникне пак. В осветената от факлите клетка видя жена в дълга бяла туника. Жената
имаше дълга бяла коса и толкова бяла кожа, че сияеше в мрака.
Окръглено като буренце същество пееше тиха песен. Самюъл позна веднага гномогоба – с леля му го бяха видели да излиза от гората. В
другия край на клетката стоеше грамадно същество с две брадати глави.
Трол, потрепери той. Истински трол. Досущ като онзи от картината в магазина на Стария Тор.
Но най-много се стъписа при вида на четвъртия затворник.
Не беше магьосница или трол, а нещо далеч по-познато.
Десетгодишно момиченце в тъмносиня рокля седеше на пода с скръстосани крака. Лицето му не изразяваше нито радост, нито тъга,
нито каквото и да било.
Той ахна и изрече името й:
– Марта...
Усети как го обзема пълно и чисто щастие.
Тя е жива. Жива е!
– Ще те спася – прошепна той. – Обещавам да те върна вкъщи.
Спусна се по склона и размаха ръце. Марта не го видя. Той приближи още малко и опита пак.
По-късно му стана ясно, че е трябвало да изчака и да проследи каруцата от безопасно разстояние. Ала това бе по-късно, не сега.
Един от стражите се обърна. Същият, който оглеждаше дърветата. Този път забеляза Самюъл. Изкрещя заповеднически нещо на
неразбираем език. Двама хюлдри се втурнаха по хълма към момчето.
ОТВОРЕНАТА ВРАТА
Тропотът на копита по твърдата земя събуди Ибсен. Самюъл го нямаше. Кучето последва пътеката на миризмата му чак до мястото,
където момчето се намираше сега. Мястото, към което тичаха хюлдрите.
Ибсен залая, за да каже на приятеля си да се размърда. За момент обаче Самюъл остана точно където си стоеше. Ако го заловят, ще бъде
отново с Марта, а това му беше целта, нали?
Не.
По-лесно щеше да спаси Марта, ако е на свобода. Хванат ли го хюлдрите, и двамата ще умрат.
Той побягна.
Бързо.
Сандалите на духчето почти не докосваха земята, докато се носеше след опашката на Ибсен, прескачаше зайци, заобикаляше дървета и
прелиташе над шишарки.
Хюлдрите приближаваха. Единият извади кама от колана си и я запрати. Тя изсвистя във въздуха и се заби до стъпалото на Самюъл.
Той се запита дали да я вземе. Не, щеше да се забави. Побягна напред през дращещите папрати и буренаци.
Претичаха край потъналия в сън Поспалан.
Ибсен препускаше по хълма. Самюъл го следваше, поемайки парещ дъх при всяка крачка по нагорнището.
Стръмнината стана по-полегата. Излязоха на една поляна. Сред дърветата отпред в неравен строй се редяха каменни къщи. Зад всяка
имаше зайчарник.
– Ибсен!
Кучето претича между два зайчарника към втората къща. Заобиколи една външна маса и мина през отворената входна врата.
Самюъл зърна извитата му опашка точно преди да изчезне вътре.
Погледна през рамо. Хюлдрите още не бяха изкачили хълма. Влезеше ли през отворената врата, нямаше да го видят.
Върху масата отпред лежеше нож. По него имаше петна от прясна кръв.
Самюъл го взе и влезе в каменната къща. Захлопна вратата зад себе си. Тогава нещо метално го халоса по темето, звукът прокънтя в ума
му и го забули в мрак.
КЪЩАТА НА ТРОЛОВЕТЕ
Усети първо болката. Цепеше го най-ужасното главоболие в живота му.
После усети мекотата под болката. Възглавница. Лежеше в легло.
Къде съм?
За момент Самюъл си помисли, че е вкъщи. Помисли си, че всичко, случило се от рождения ден на Марта досега, е било ужасяващ
кошмар.
Отвори очи. Над леглото се бе надвесила размазана фигура. Две блеснали майчински очи се взираха в неговите.
– Мамо? – прошепна той. – Ти ли си, мамо?
Погледът му се проясни и двете майчински очи станаха едно. Съществото, което бе помислил за своя майка, се оказа най-грозната жена
на света. В добавка към единственото око – разположено по средата на челото – имаше други противни черти. Черна коса, сплъстена и
щръкнала като храст; топчест червен нос с туфи от косми в ноздрите; уста с пет разклатени зъба, сиви и изронени като стари надгробни
плочи.
– Той се събуди, Татко-трол!
Бумтящият й глас не облекчи никак главоболието на Самюъл. Всяка дума беше тухла, блъскаща по вътрешността на черепа му.
Тролове.
– Идвам, Мамо-трол!
Мъжки трол с не толкова грозен вид (най-малкото заради брадата, покрила почти цялото му лице) застана в полезрението на Самюъл. И
той имаше само една очница по средата на челото, но без никакво око.
Тролът протегна слепешком ръце над леглото, горе-долу натам, където се намираше съпругата му.
– Дай си по-насам крадливите ръце! – тросна се тя.
После се случи нещо отвратително.
Мама-трол зарови пръсти в очницата си. С известно усилие извади окото, даде го на съпруга си и той бързо го пъхна в дупката на своето
чело.
– Какво е това? – попита Мама-трол – искаше да разбере що за същество лежи в леглото й.
Наместил окото, Татко-трол погледна към Самюъл и челюстта му увисна от удивление.
– Човек – рече той. – Човешко момче.
– О! Човек! Човешко момче! – повтори тя с внезапно променен глас. Изглеждаше много тъжна. – О... о... Извинете, господине... Ако
знаех, господине, нямаше да ви ударя с тигана за зайци. О, какво ли си мислите за мен? О, простете ми, господине. И за къщата също. В
ужасен безпорядък е. Ако знаехме, че ще дойдете, щяхме да разтребим. Трудно ни е просто да насмогваме с едно око за всички.
Самюъл се поизправи и се огледа. Цялата къща се побираше в това помещение, осветено от дебели свещи. Той видя печка, маса и второ
легло. Две тролчета с по една празна очница седяха на пода и галеха Ибсен, който се взираше право в Самюъл.
– Вие сте тролове – отбеляза ужасено момчето.
– Такива сме си, господине – потвърди Татко-трол с далеч по-благ глас от съпругата си.
– Ще ме... ще ме изядете ли? – попита Самюъл; от страх главата го заболя още повече.
Татко-трол явно се обърка.
– Да ви изядем ли, господине?
– Мислех, че троловете ядат хора. Варят ги в казан. Така пише в... – Самюъл потърси с поглед книгата и я видя на пода до вратата;
сигурно я бе изпуснал там след сблъсъка с тигана. – В онази книга.
– Е, ние не ядем хора, господине – каза Татко-трол. – Честна дума. Не бива да хващате вяра на книгите, господине. Пълнят ги с лъжи.
Момчето видя тролските сенки да трептят в светлината на свещите.
Спомни си думите на духчето: „Смъртоносни са съществата без сянка. Които имат сянка, не са опасни.“
– В казан варим само зайци. Ако нямате дълги пухкави уши, при нас сте в безопасност, господине – намеси се Мама-трол. – Толкова
съжалявам, че ви цапнах по главата... Просто трябва да сме нащрек, господине. Злото е навсякъде. Както и да е. Скрихме ви добре от онези
ужасни твари. Дойдоха и задумкаха по вратите в селото. Казахме им, че не сме ви виждали, господине. Така им казахме. Помислих си, че
ще ни претърсят от горе до долу и от всички страни, но те май бързаха. Сигурно водят затворници.
Затворници.
Самюъл си представи като на живо Марта, седнала в клетката.
– Трябва да вървя. – Той опита да стане, но болката от цицината го дръпна назад. – Трябва да намеря сестра си.
– Сестра ти? – попита Мама-трол.
– Беше в клетка. Видях каруца. И онези...
– Хюлдри. – Татко-трол прошепна думата, сякаш можеше да стори зло, ако се изрече ясно.
– Да, хванали са я. Водят я при...
Името на владетеля на гората му убягна. Дъждоправителя? Преобразувателя?
Татко-трол, изглежда, внезапно съжали, че има око. Не знаеше накъде да погледне. Тогава Самюъл осъзна, че книгата явно наистина
греши за троловете.
– Сигурно я водят при Променителя – обади се Мама-трол.
При споменаването на думата „Променител“ от безоките деца на пода се изтръгна двойно стенание.
Момченцето почти се разплака, но от празната очница нямаше как да потекат сълзи.
– Не се страхувай, Дъще-трол – успокои я Татко-трол.
– Променителя ще дойде ли да ни вземе? – попита момчето.
– Не, Синко-трол – отговори Татко-трол.
– Ще дойде, ако не си изяждате яхнията – поправи го съпругата му.
Настъпи мълчание. Самюъл пак опита да седне в леглото.
– Може ли да видя човека? – попита Син-трол.
– Аз! Аз! Аз! – извика Дъщеря-трол.
Изстреля двете си ръце във въздуха, сякаш знаеше отговора на нещо.
Мама-трол почервеня от смущение.
– Извинявам се от името на децата ми – рече тя. – Не са спретнати и възпитани като вас, господине. Ужасни дребосъци... И двамата. Не
знаят как да се държат.
Самюъл се почуди защо е толкова ядосана на децата си. На него му изглеждаха съвсем нормални.
– Е, добре – въздъхна Мама-трол. – Все пак искат да ви видят... Татко-трол, дай им окото.
Татко-трол извади окото и потупа сина си по рамото. Момчето заопипва слепешком, най-сетне намери окото в дланта на баща си и го
напъха в челото си.
– Здравей – каза Самюъл.
– Здравей – каза Син-трол и си бръкна в носа, понеже сега родителите му не го виждаха. – Аз съм Син-трол.
– Аз съм Самюъл. Самюъл Блинк.
– Самюъл Блинк – повтори Син-трол с нескрито възхищение. Езикът му затъркаля неспирно екзотичното име: – Самюъл Блинк.
Самюъл Блинк. Самюъл Блинк. Самюъл...
– Извинете го, господине – намеси се Татко-трол. – Ние сме най-обикновени тролове. Не сме свикнали с такива изтънчени имена. Не ги
заслужаваме, знаете...
– Син-трол, не си бъркай в носа! – скара се Мама-трол, макар че Самюъл нямаше представа как е разбрала къде са пръстите на сина й. –
Хайде, дай окото на сестра си, преди да се изложиш съвсем.
Момчето трол избърса мърлявия си пръст върху още по-мърлявата си туника и извади окото със звучно „пльок“. Подаде го на сестра си,
но момиченцето – на вид най-много шестгодишно – не успя да улучи ръцете на брат си.
– Къде е? – попита то. – Къде е? Къде е? – Продължи да отваря и затваря шепи и да повтаря: – Къде е? Къде е? Къде е?
Мама-трол пак почервеня от срам.
– Тъй много съжалявам, господине... – Тя тръгна слепешком към децата си. – Тролските деца нямат никакви обноски, ама никакви.
– Всичко е наред – каза Самюъл.
В същия момент пръстите на момиченцето напипаха окото. Тогава обаче и двете деца получиха плесник по тила от майка си, която
отлично знаеше колко са високи, та да улучи точното място.
– Дръжте се прилично! Безполезни духчета! – изкрещя тя. (Да наречеш някого „духче“ е най-голямата обида сред троловете.)
– Не ги бий – примоли се Татко-трол и дупката посред челото му се сгърчи, все едно са шамаросали него. – Не виждат какво правят.
– Да, но човекът вижда. Какво ще си помисли за Призрачната гора?
Тя плесна пак децата, но този път замахна по-прибързано и изби окото от пръстите на дъщеря си.
– Изгубих го! Изгубих го! Изгубих го!
Самюъл проследи с ужасен поглед как окото описва дъга във въздуха. Приземи се върху леглото, търкулна се по завивките и спря на
сантиметър от лявата му ръка. Втренчи се в него.
И остана така. Втренчено.
Е, та какво друго може да прави едно око?
ИСТИНАТА ЗА ХОРАТА
Четиримата слепи тролове започнаха да търсят напосоки. Ръцете им отчаяно опипваха леглото и пода, дано издирят изчезналото око.
– Вижте какво направихте! – тросна се Мама-трол, макар че нито едно от двете деца, на които говореше, не можеше да види какво е
направило. – Как се представяте само, и то пред човек!
– Хайде, хайде – обади се с успокоителен глас Татко-трол. – Няма смисъл от нерви. Тук ще е някъде, няма къде да отиде.
Самюъл се почуди защо никой не го пита къде е окото, след като единствен той виждаше нещо.
– Хм... Тук е. До ръката ми – подсказа им.
– О – смути се Татко-трол. – Може ли... дали е възможно... бихте ли... ни го дали?
– Не е за вярване! Молиш човек да направи такова противно нещо. Нямаш ли срам? – избумтя гласът на Мама-трол, явно крайно
изнервена вече.
Изглеждаше готова да започне да шамаросва съпруга си, а Самюъл бе видял достатъчно насилие за един ден.
– Няма проблем! Ще го... ммм... взема. – Той погледна към лигавото око с тънки червени вени около зеления ирис. Протегна се, но го
хвана страх да го докосне. – Какво зяпаш? – прошепна му.
Дланта му стигна до окото. Тогава Самюъл стисна силно своите очи, защото някак си бе по-неотвратително, ако не вижда какво прави.
– Ето, държа го. Кой ще го вземе? – попита той.
– Беше ред, мисля, на Дъщерята-трол да... – подхвана кротко Татко-трол.
Съпругата му го прекъсна:
– По-добре аз да го взема, господине.
Мама-трол тръгна към леглото, Самюъл й даде очната ябълка и тя я натика по средата на челото си. Примигна няколко пъти, докато я
намести.
– Колко услужлив човек! – отбеляза. – Тъй много съжалявам, че децата ми се държаха толкова ужасно лошо пред вас.
– Не забелязах. – Самюъл погледна към двете безоки тролски деца, застанали мирно и тихо както преди.
– Така, така... Крайно любезно, но съвсем невярно – възрази Мама-трол. – Безупречните човешки обноски си казват думата! Децата
обаче са безобразни. Ужасно безобразни. Не са спретнати и възпитани като вас, господине. Ни най-малко.
– Не са толкоз лоши – вметна Татко-трол.
– Прекалено мекушав си към тях, точно това е бедата – поклати глава Мама-трол. – Когато бях малка, баща ми ме налагаше по два часа с
пръчката само ако си почеша очницата. Тези хубостници тук виждат пръчката два пъти месечно, и то за има-няма десетина удара. Десет
удара! Каква е ползата?
Самюъл преглътна тежко. Може би е по-добре да нямаш майка и баща, отколкото да ти се паднат тролски родители. Дори леля Ида не
изглеждаше особено строга в сравнение с Мама-трол.
– Е, защо не останете за вечеря? Вече одрах заека. Ще се свари за нула време... – Тя се усмихна при мисълта да нагости човек. – Как ще
ми завиждат селяните! Истински човек да седне на трапезата ми!
Самюъл се втренчи в пода и се опита да не издава отвращението си от трипръстите тролски стъпала.
– Трябва да намеря сестра си – заекна той, но Мама-трол явно не го чу.
Тя отиде в кухнята и започна да реже одрания заек с окървавения нож, който Самюъл бе внесъл в къщата.
Докато децата му мачкаха Ибсен, Татко-трол се примъкна към леглото и седна до краката на Самюъл. Усмихна се плахо.
– Винаги е мечтала да й гостува човек – обясни той. – Сигурно иска да се реваншира, задето ви цапардоса по главата с грамадния тиган
за зайци.
– Разбирам. Много сте мили наистина. Но трябва да тръгвам към коларския път. Там е сестра ми!
Татко-трол затвори очницата си.
– Извинете, господине, но едва ли е добра идея да ходите при Променителя.
– Трябва да спася сестра си!
Татко-трол въздъхна дълбоко.
– Никой изпратен при Променителя не се връща, ако ме разбирате, господине. Той... той е много опасен, господине. Превърна гората в
лошо, много лошо място. Затова ние, троловете, никога не излизаме денем. Пазим си сенките, знаете.
Татко-трол действително си вярваше. Нямаше представа, че Променителя и Призрачната магьосница не могат да откраднат тролските
сенки, защото са прекалено тежки. Всъщност те са несравнимо по-тежки от тролските мозъци и това вероятно обяснява защо Татко-трол не
беше се досетил каква е работата. Другото обаче, което каза на Самюъл, беше самата истина:
– Ако Променителя ти вземе сянката, си обречен както хюлдрите. Те са му слуги. Преди не бяха. Бяха мили и добри същества, да,
господине. Живееха си мирно в едно село край границата.
Самюъл си спомни опустелите къщи и черепа с раздалечените очи.
– Но аз наистина трябва да я намеря. Трябва да опитам. Тя... тя е всичко, което имам.
Татко-трол се натъжи. Кимна леко.
– Добре, но недей да тръгваш по шосето. Ще се забавиш. Ще ти кажа по-кратък път до Неподвижното дърво. Променителя живее върху
него. Не съм ходил там от години. Откакто Променителя дойде и въведе какви ли не закони... Не съм го виждал, господине. Не. Изпраща
хюлдрите или магьосницата си да му вършат мръсната работа... Бих дошъл с вас, но имам семейство, господине. Не искам да свърша като
съседите ни – два трола в общо тяло. Трол-Ляво и Трол-Дясно, така ги наричахме. Една нощ излязоха от селото и побягнаха от гората, но
хюлдрите ги заловиха... Не мога да рискувам, господине. Не мога да изоставя семейството си. Ужасно много съжалявам, господине.
– Няма нищо. Разбирам – каза Самюъл.
После Татко-трол го упъти така:
– Ще минете по тясната пътека, която излиза от Трол-село. Вървете по нея чак до откритата равнина. Това не е поляната на
Променителя, но трябва да я прекосите, за да стигнете до нея. От другата страна на равнината има дървета. Сред тях ще видите пътека.
Води право до поляната на Променителя... Преди да тръгнете обаче, се нахранете. Нека и кучето хапне. На празен стомах ще вървите по-
бавно. А и няколко залъка ще облекчат главоболието ви, господине. Ще ви помогна да станете от леглото. Мамо-трол, ще ми дадеш ли
окото, за да помогна на Самюъл Блинк да стане от леглото?
И тъй, Самюъл седна да вечеря с тролското семейство. Досега не бе опитвал заешка яхния и не му хареса кой знае колко, но беше
гладен, а и трябваше да събере сили, щом ще се изправя срещу Променителя. Странна му се стори обилната трапеза посред нощ, но се
опита да бъде възможно най-любезен.
– Искате ли борговинково вино, господине? – попита Мама-трол и сипа на себе си и на Татко-трол по една тумбеста чаша алено вино.
– Не, благодаря.
– Нали не възразявате ние да пийнем?
– Не, разбира се.
Мама-трол поклати глава.
– Толкова добри обноски имате вие, хората.
Докато вечеряха и разговаряха, Самюъл поправи някои грешни възгледи на троловете за човешките същества.
В частност Татко-трол се разочарова видимо, когато разбра следното:
1) Хората не живеят по осемстотин години.
2) Хората нямат пъп и на гърба, и на корема. (За доказателство се наложи Самюъл да си повдигне пуловера.)
3) Хората не се катерят по висока стълба и не прорязват две дупки в небето, през които да греят слънцето и луната.
4) Човешките бебета не знаят по-дълги думи от възрастните хора.
5) Не всички хора се спогаждат мирно.
Последната точка натъжи Татко-трол толкова дълбоко, че по средата на лицето му се стече сълза и капна от носа му.
– Имате ли войни? – попита той.
– Да – отговори Самюъл.
Татко-трол поклати смаян глава.
– Не. Не. Вие не сте такъв. Сигурен съм. Започвали ли сте война?
Самюъл се засмя.
– Аз съм на дванайсет. Още съм дете. Само държавните водачи вземат такива решения. Министър-председателите. Царете.
Президентите.
Настъпи мълчание. После Татко-трол попита:
– Хората имат ли родители, Самюъл Блинк?
– Що за въпрос! – избумтя Мама-трол. – Груб, глупав въпрос. Тъй много съжалявам, господине... Трол-дъще, чувам, че се чешеш, извади
си пръста от очницата веднага! Да, господине, да, много съжалявам. Не му отговаряйте, ако не искате.
– Не се безпокойте – успокои я Самюъл. – Да, имаме родители.
– Вие имате ли родители, Самюъл Блинк?
– Не. Те са... мъртви.
Настъпи дълго, дълго мълчание. После Татко-трол, все още с окото, обходи с поглед каменните стени на къщата.
– Има стара тролска поговорка, господине: „Настоящето е дом, построен с камъните на миналото.“
– O... – проточи Самюъл; не разбра какви ги говори Трол-татко, но се престори, че всичко му е ясно.
– Най-важно е как гледате на нещата, господине. Когато погледнете към онази стена, например, сигурно виждате купчина стари камъни.
Самюъл погледна към стената и кимна, защото наистина видя точно това.
– Разбира се. Но когато аз погледна към нея, сърцето ми се изпълва с топлота при спомена за обичния ми баща.
– Защо? – попита момчето. – Той ли я е построил?
– Не точно – поклати глава Татко-трол. – Знаете ли какво става, когато умре трол?
– Не – отговори Самюъл.
– Тялото му бавно променя формата си и се превръща в камък – обясни спокойно Татко-трол.
– Камък! Камък! Камък! – заприпява Дъщеря-трол.
Татко-трол посочи друга стена.
– Това са баба и дядо. А стената зад мен е майката на съпругата ми.
Далечен спомен го накара да се усмихне.
– Тя беше най-твърдият камък – засмя се Мама-трол. – Не искаше и не искаше да се раздроби. Инат в смъртта, както и приживе. Такава
беше, господине.
Самюъл обходи с поглед четирите стени и усети как го пролазват студени тръпки, сякаш камъните следяха разговора.
– Троловете живеят, заобиколени от семействата си. – Татко-трол отпи глътка вино. – От незапомнени времена... Та какво да ги правим?
В земята ли да ги заровим?
Той се засмя, все едно му е хрумнала най-нелепата идея на света.
– Така правим ние, хората – сви рамене Самюъл. Опита се да не мисли как спускаха в земята дървените ковчези на родителите му.
– О... Извинете, господине. Не знаех.
– Няма нищо.
Татко-трол почука по слепоочието си.
– Но те са тук, нали?
Момчето кимна.
– Значи там строите къща, господине. Къща от спомени, където да влизате, щом пожелаете.
Вечерята приключи. Стана време Самюъл и Ибсен да тръгват.
– Довиждане. – Момчето пъхна книгата под мишница. – Благодаря ви. За яхнията. И за всичко.
– Довиждане – каза Мама-трол. – И извинете децата ми, господине.
– Довиждане, Самюъл Блинк – сбогува се синът. – Самюъл Блинк. Самюъл Блинк.
– Довиждане, довиждане, довиждане – присъедини се дъщерята.
– Внимавай много. Пази се – заръча Татко-трол.
– Да – обеща Самюъл. – Ще внимавам.
Четиримата тролове му помахаха на раздяла. Докато се отдалечаваше от Трол-село, той се замисли над думите на Татко-трол.
„Настоящето е дом, построен с камъните на миналото.“
Сякаш имаше истина, а и утеха в тях. Навярно родителите му продължаваха да живеят – по особен начин – в ума на децата си. И винаги
щяха да живеят там.
Но не беше достатъчно. Както го виждаше Самюъл, спомените са полезни само ако има с кого да ги споделиш. А Марта бе единственият
човек на света, с когото можеше да ги сподели.
Не успееше ли да спаси сестра си, щеше да остане наистина сам.
СНЕЖНАТА ЛУНА
Марта не видя брат си.
Както другите затворници, тя не разбра защо каруцата спря да се движи и защо двама стражи хукнаха нагоре по хълма. А когато след
време Вьп и Грентул се върнаха с празни ръце, Марта почти не обърна внимание.
– Може би са репетирали песен за нас – предположи гномогобът. – Песента е изненада и не са искали да я чуем.
– Приятна мисъл – кимна Трол-Ляво. – Но ми е съмнително.
Камшикът на кочияша изплющя и конете потеглиха, по-бързо отпреди. Хюлдрите нямаха търпение да наваксат изгубеното време. Знаеха,
че Променителя ги чака, а и преди изгрев трябваше да се върнат на сигурно място под земята.
Снежната магьосница легна върху пода на клетката и затвори очи. Намръщи се, дълбоко съсредоточена. Устните й зашепнаха думи,
толкова тихи, че се сливаха с вятъра.
– Какво правиш? – Трол-Ляво я раздруса с дясната ръка. – Ще се поболееш.
– Остави я – намеси се Трол-Дясно. – Знае какво прави.
– Вижте! – Гномогобът сочеше нещо точно пред очите му.
Във въздуха танцуваше снежинка. Вятърът я завъртя и я отнесе към далечния край на каруцата. Марта и другите същества видяха как
около тях започва да се сипе сняг. Валеше все по-силно и по-силно и накрая бял килим покри земята.
– Луната е много снеговита тази нощ – рече гномогобът. Както всички гномогоби той вярваше, че снегът е направен от лунни люспици. –
Красиво е, нали?
После запя:
Лунна снежинке, лунна снежинке, какво видя
из небето, та при мен долетя?
– Тя е – кимна Трол-Ляво. – Тя го прави.
– Вижте – каза Трол-Дясно. – Вижте лицето й.
Всички погледнаха към Снежната магьосница. Бръчките по кожата й ставаха по-дълбоки, тънките устни – още по-тънки. Косата й, дълга
до глезените, сега се стелеше по пода на каруцата.
– Остарява с всеки миг. Едва диша – каза гномогобът.
– Това е магия – отбеляза Трол-Ляво. – Снегът е магия.
– Тя кара луната да рони снежинки!
Марта се вгледа в снежинките, топящи се над пламналите факли на хюлдрите. После огледа земята край тях.
Снегът вече стигаше до коленете им и стражите изглеждаха поуплашени.
– Енна одер куллок?
– Нит фийо. Нит фийо!
Преспите ставаха все по-дълбоки и конете теглеха каруцата все по-трудно. Кочияшът постоянно ги налагаше с камшика. Напразно. Боят
по гърба не им даваше повече сила в краката.
– Обкенот! – Викът на Грентул пришпори хюлдрите да започнат да бутат каруцата.
Намръщеното лице на Снежната магьосница сега бе разкривено в гримаса. Измъчваше я ужасна болка. Магията изцеждаше последните
години от живота й.
Разрази се виелица. Снежните парцали бяха колкото въздуха помежду им.
– Трябва да я спрем – каза Трол-Ляво.
– Остави я – възрази Трол-Дясно.
– Боли я!
– Знае какво прави.
Бялата коса на Снежната магьосница продължаваше да расте. Марта усети как я гъделичка по глезените. Погледна към старицата и видя,
че дългите й нокти стърчат между решетките на клетката. Премести се по-близо и приклекна до нея. Поклати глава.
Снежната магьосница се разкашля и прошепна в отговор:
– Моята зима вече дойде. Твоето лято те чака. Такъв е редът, човешко дете.
Марта пак поклати глава.
– Ще избягаш – рече Снежната магьосница. – Ще намериш своите думи. Остави ме. По-добре е така.
Марта погледна към хюлдрите – едва-едва се измъкваха от дълбокия до колене сняг. Под още по-ожесточените удари на камшика конете
теглеха каруцата със сетни сили.
Навсякъде имаше сняг. Двете бради на трола бяха побелели. Гномогобът приличаше на голяма снежна топка. Снегът се събираше зад
ушите на хюлдрите, покриваше плоските им носове и дрехите им от кожа на калуши.
И после магията проработи.
Каруцата и клетката в нея спряха да се движат. Първо обвиниха конете и камшикът ги наказа. Грентул обаче забеляза, че колелата са
заседнали, защото снегът е затрупал осите им и продължава да трупа.
– Нит да енна куллок – рече той, взрян в гъстия сняг, който гасеше пламтящите факли. – Енна куллок!
Зърна дългите нокти на Снежната магьосница да се подават от клетката.
– Оддук фелк!
Бързо изпълниха заповедта му. Вьп и още един страж влязоха в клетката, запратиха Марта настрани и започнаха да раздрусват старицата.
Беше късно.
Магията бе завършена.
А Снежната магьосница, легнала под покров от бял сняг и бяла коса, бе мъртва.
УПОРИТАТА ЛЪЖИЦА
По-далеч на юг в гората леля Ида седеше до масата на духчето. Купа изкусителна жълта супа гъделичкаше ноздрите й.
Отвъд прозореца се сипеше сняг на парцали. Беше късна нощ, но леля Ида се бе зарекла да не заспива, докато не открие Самюъл и
Марта. Беше се зарекла и да не спира да върви, само дето това стана, преди да долови божественото ухание, носещо се във въздуха. Толкова
пленителен аромат, че тя не можеше и да помисли за нещо друго. Миризмата идваше от супата с хюлип. Духчето винаги я държеше на
печката – денем и нощем – в случай, че някой мине наблизо.
Леля Ида бе чела, разбира се, „Съществата от Гарата на сенките“, включително страницата за духчетата. Не помнеше обаче какво
точно пишеше там. Или не искаше да си спомни. Всъщност от глад дори не беше се запитала що за същество е духчето. Така де, цял ден и
половин нощ не беше яла и сега всичко би й се усладило, камо ли супа, приготвена да хипнотизира хората с миризмата си.
Преди да вземе лъжицата, леля Ида реши да каже нещо мило на майстора-готвач, който още разтриваше сънливите си очи.
– Яла съм много супи в този живот. От еленово месо, от риба треска, от шервено цвекло. Най-разлишни супи. Никоя не може да се мери
с твоята. Мирише толкова апетитно!
Духчето кимна нервно. Милите думи не го интересуваха. Интересуваха го експлодиращи глави. Толкова време бе минало! От месеци
държеше супата на печката с надеждата да изкуши някого. И по-рано вечерта безмалко да успее. Сега най-сетне щеше да се получи.
Обзето от трепетно вълнение, духчето проследи с поглед как леля Ида взема сребърната лъжица и я вдига бавно към купата.
– Ще харесаш много супата ми – увери я то и потри ръце.
– Да – кимна леля Ида. – Сигурна съм.
Тя понечи да топне лъжицата във вдигащата пара смъртоносна супа и тогава стана нещо необичайно. Лъжицата застина във въздуха.
Леля Ида я насочи пак към супата. Напразно. Все едно се опитваше да залепи два много силни магнита, но не уцелваше подходящите
полюси.
– Странно – промърмори тя не за пръв път този ден.
Откакто бе влязла в гората, се случваха странни неща. Например – безмалко да падне в капан за калуши. Успя обаче да се вкопчи в
копието, застопорено напреки над дупката. После се издърпа с лекота нагоре. Откъде ли идваха необичайният късмет и необичайните
сили?
– Колко странно – каза тогава леля Ида, преди да продължи напред в гората.
После се натъкна на летящ черепогриз. За онези от вас, които не знаят – по-опасна птица от летящия черепогриз не си и мечтайте да
срещнете.
Навремето била най-обикновен кълвач, но когато променял съществата, професор Тенгълуд променил и горските кълвачи. Призрачната
магьосница им откраднала сенките и той й заповядал да направи клюновете им толкова силни, та лесно да пробият човешка глава. Леля
Ида видя един от тях да лети, насочил големия си остър клюн към нея, и побягна. Птицата я настигна и кацна върху кока й. Започна тутакси
да я кълве, но тя не усети нищо.
Успя да сграбчи птицата и забеляза, че острият й жълт клюн е изкривен и пречупен, негоден да причини вреда. Леля Ида пусна птицата
и си опипа главата. Нямаше рани.
– Колко странно – повтори тя, без никакви признаци на главобол.
А сега, в този най-странен ден, бе изправена пред супа, която не иска да я изядат. Или лъжица, отказваща да доближи купата.
Леля Ида се приведе над масата и пробва пак. Лъжицата се плъзна наляво и се удари в масата.
– Какво правиш? – попита духчето. – Защо не ядеш супата ми? Моята специална супа?
– Не знам... Опитвам се. – Изправила гръб, леля Ида се помъчи да натика лъжицата в супата. Безуспешно. – Лъжицата е толкова
инатлива!
Остави я върху масата и реши да пробва с ръце. Понечи да хване купата, но тя се отмести настрани. Леля Ида протегна пръст да я
докосне просто за да провери дали не си съчинява неща. Купата излетя през прозореца, който стоеше винаги отворен, та хората да усещат
миризмата на специалната супа.
– О, не! Ти си магьосница – възмути се духчето.
– Магьосница ли? – обиди се леля Ида. – Определено не...
Тогава се сети. Гривната с металния диск! Погледна я. Прочете гравирания надпис: ХЕКС.
– Виж ме, нямам сянка! – духчето отстъпи назад. – Нищо не можеш да ми сториш. Друга магьосница я открадна.
– О! – възкликна леля Ида. – О... о... о...
Спомни си колко лесно се бе измъкнала от дупката. Спомни си счупения клюн на черепогриза. Сега всичко й стана ясно. Вълшебната
гривна я пазеше, точно както бе казал Стария Тор. И ако това бе вярно, значи супата е била опасна.
– Искаше да ме... отровиш – най-сетне леля Ида си спомни какво е прочела в книгата на професор Тенгълуд. – Нали?
Наведе се напред и прониза дребното същество с остър поглед, способен да проникне през най-голямата лъжа. Но, разбира се, устата на
духчето не можеше да изрече дори най-дребна лъжа, да не говорим за голяма.
– Ннн...Да!
После то повтори историята, която бе разказало на Самюъл. За Призрачната магьосница, за Променителя и как винаги казва истината,
но не може да спре да убива.
– Виждал ли си шовешки деца? – попита леля Ида.
– Да, видях момче.
– Не момиче?
– Не. Момче. Момче с хубава, сочна глава.
Леля Ида ахна от ужас.
– Той пробва ли супата?
– Не, пробва сандалите ми. – Духчето въздъхна тежко. – Без сянка, без сандали и без експлодиращи глави... Животът ми е празен.
Леля Ида погледна към босите му крака и си отдъхна. Не че имаше представа как сандалите ще защитят Самюъл в опасната гора.
– Е, ти си много опасен дребосък. Какво ще направиш, ако малко момиченце мине край къщата ти? – попита леля Ида.
– Ще й сипя супа. – Духчето се удари с юмрук по главата, но не успя да си задържи езика зад зъбите. – Моята отровна супа.
Леля Ида погледна към копието и се запита дали да прониже мъничкото му сърце.
– Има ли начин да те спра? Да ти попреча да убиваш? – осведоми се тя.
Духчето си запуши устата с длан, но избъбри:
– Може да ме заключиш в долапа. Онзи там. Вкарваш ме вътре, превърташ ключа и го вземаш със себе си. Ръцете ми са слаби. Не мога да
избягам.
Леля Ида се замисли.
– Истината ли ми казваш?
Духчето въздъхна.
– Мога да казвам само истината.
– Трябва да тръгвам – рече тя на духчето, докато го набутваше в долапа. – Кажи ми накъде отиде момшето.
Духчето я упъти и тя завъртя ключа. Взе си копието и излезе в снежната виелица. Почуди се дали снегът ще я забави. Нищо подобно.
Всъщност снегът дори не я докосваше. Разделяше се като завеса и оставяше суха пътека пред нея. Права черна линия през белия склон я
водеше, накъдето иска да отиде.
– Колко странно – леля Ида потърка гривната. – Много, много странно.
ГНОМОГОБЪТ ГЕРОЙ
(И ХРАБРИЯТ ЧОВЕК)
Докато Марта се взираше в мъртвата Снежна магьосница, другите затворници забелязаха нещо.
– Виж! – Трол-Ляво кимна към отворената врата на клетката. – Имаме път за бягство.
– Съвсем куха ли е грозната ти глава? – попита Трол-Дясно. – Вратата е отворена, защото стоят точно до нея. Ще ни хванат веднага.
Обърна ли внимание на оръжията им?
Оръжията на хюлдрите наистина изглеждаха страховити. В колана на всеки страж имаше по една брадва, една сабя и две ками.
– Ще ни убият, ако останем тук. Побегнем ли, поне имаме шанс – настоя Трол-Ляво. – Гледай! Снегът гаси факлите им. По-трудно ще ни
открият в тъмното.
Гномогобът скочи на крака.
– Хайде, човешко дете! Да се махаме!
Вьп се обърна и видя затворниците да тръгват към отворената врата.
– Фрег вемпер – просъска той и нагази в пряспата.
Всички хюлдри разбраха, че се подготвя бягство.
– Сега! Хайде! – викна Трол-Ляво, надвил дясната страна.
Заповедта му обаче закъсня.
Вьп и един ужасно висок страж бяха препречили вратата. Вьп държеше кама, другият – сабя.
– Обер ян оггипдиф – подвикна Вьп.
Синият език облиза устните му при мисълта, че оръжието му ще влезе в работа и той ще вкуси кръв.
Затворниците не знаеха какво да правят. Не разбраха думите на Вьп, но разбираха камата.
Трол-Ляво сложи закрилнически ръка пред Марта.
– Казах ли ти, че идеята е лоша? – изхленчи Трол-Дясно.
– Затвори си грозната уста – сряза го брат му.
– Хайде, хайде! Да гледаме от светлата страна – намеси се гномогобът.
Докато всички се опитваха да открият светлата страна в положение, съставено само от тъмни страни, нещо се случи.
Вьп пристъпи напред в обсега на Трол-Ляво. Тролът замахна, изби камата през решетките на клетката и сграбчи Вьп за гърлото.
– Внимавай! – изкрещя Трол-Дясно и посочи високия страж, засилен към тях по хрущящия заснежен под на клетката.
Сега гномогобът им протегна ръка. Или по-скоро крак. Препъна масивния тъмничар и го просна в снега.
– Да бягаме!
Всички изпълниха командата на Трол-Ляво и се втурнаха през вратата, където другите хюлдри – включително старият кочияш – вече ги
чакаха.
Посрещнаха ги с ками и саби. Брадвата на Грентул профуча между двете глави на трола.
– Пссст... Долу! Бързо!
Марта се обърна и видя, че гномогобът й сочи да се скрие под каруцата.
Тя обаче не помръдна. Стоеше съвсем неподвижна в снега. Наложи се гномогобът да я сграбчи за ръката и да я дръпне под каруцата.
Оттам двамата видяха как Трол-Ляво бръкна в клетката и взе брадвата, току-що хвърлена по него. Завъртя я, порейки мразовития нощен
въздух.
– Май вече не ви стиска толкова, а! – изкрещя той.
– Това е лоша идея – промърмори Трол-Дясно. – Не може ли просто...
Той така и не довърши изречението. Главата му отхвърча, отсечена от сабята на Вьп, и се приземи точно пред Марта.
– Не! – Трол-Ляво размаха брадвата в отчаяно желание за мъст.
Уби кочияша и грабна сабята му. За секунди посече живота на четирима хюлдри. Останаха само Грентул и Вьп.
– Конете – прошепна гномогобът на Марта, докато кървавото зрелище продължаваше. – Отиваме при конете.
Той пропълзя на лакти под каруцата. Марта го последва, снишила глава в тясното пространство между смразяващия сняг и дървените
дъски, които докосваха разчорлената й коса.
Гномогобът излезе на открито и разпрегна два коня.
– Качвай се – разпореди се той и сплете длани като стреме.
Марта го послуша. Гномогобът се покатери върху седалката на каруцата и оттам скочи върху разпрегнатия жребец. Конят потръпна,
когато тлъстичкото същество се приземи върху гърба му и го срита с вик „Дий!“.
Гномогобът се обърна към Марта:
– Какво чакаш? Тръгвай!
Марта бе добра ездачка, но никога не беше яздила кон без седло. Помая се и заради друго – безпокоеше се за Трол-Ляво.
– Хайде! – викът на гномогоба накара Грентул да се обърне към бегълците.
– Пюк едис. Енна бик! – кресна той.
– Енна бик! – отвърна Вьп.
Хюлдрите зарязаха Трол-Ляво и хукнаха към предната част на каруцата. Разбрала, че човекът ги интересува повече от трола, Марта
срита едрия бял жребец и препусна след коня на гномогоба. Държеше се за гривата и я използваше като юзда. Погледна през рамо и видя
хюлдрите да галопират след тях по снежната земя.
– По-бързо! – изкрещя гномогобът. – Настигат ни!
Марта се приведе напред и обви с ръце врата на коня. Нито веднъж повече не заби пети в хълбоците му, нито го заплаши с камшик.
Просто го потупа и облъхна кожата му с топлия си дъх.
Конят откликна на мекотата, заменила грубостта, и мигом препусна по-бързо. Скоро се изравниха с гномогоба.
– Към дърветата! Не изоставай, човешко момиче! – извика й той с огромна усмивка.
Обърна се да погледне назад и усмивката му се стопи при вида на летящата брадва.
– Пази се!
Марта отклони коня, брадвата профуча край нея и се заби в снега.
– Хей-хо! – подвикна гномогобът, отново развеселен. – Страхотно е, нали?
Марта не каза нищо.
– Следвай. Аз водя! – гласът на гномогоба се извиси над тропота на копитата.
Конят му свърна от пътя и препусна между дърветата, застинали като вертикални сенки в нощта. Марта се поизправи, за да надникне
назад. По нищо не личеше хюлдрите да са се отказали от гонитбата; жестоките им лица бяха вперени в нея.
– Чудесна игра, нали? – подхвърли гномогобът.
Много странна, обаче и опасна игра. И засега не можеше да се каже кой ще надвие, защото хюлдрите оставаха на съвсем същото
разстояние зад тях.
Нито по-близо.
Нито по-надалеч.
Още две брадви изсвистяха във въздуха, но се забиха с глухо тупване в стволовете на дърветата. Хюлдрите размахваха саби, но не можеха
да направят кой знае какво с тях, докато не застигнат бегълците.
Гонитбата продължаваше. Марта усещаше как се слива с коня; сърцето й биеше в ритъма на копитата му.
– По-бързо! Да ги надбягаме към слънцето! – изкрещя гномогобът.
Отначало тя не разбра какво й говори. Все пак небето беше тъмно.
Скоро обаче стигнаха до открита равнина, разстлана пред тях като грамаден бял лист, и момичето различи бледорозова ивица на
хоризонта. Докато снегът се топеше и попиваше в земята, нощта бавно преливаше в ден.
Марта не знаеше защо това е важно, но забеляза, че двамата хюлдри ги застигат. Долови и отчаяната припряност в гласовете им.
– Фелука! Фелука! – изкрещя Грентул и обърна коня си към укритието на дърветата.
– Бастипол! – Вьп продължи напред, увлечен от блажената представа каква жестокост ще причини на човешкото дете.
Сега в розовината се примеси оранжево и изтласка нощното небе нагоре към звездите.
– Всеки момент – припя гномогобът.
Жребецът на Вьп се изравни с коня на Марта. Хюлдрата замахна със сабята и тя се сниши точно преди острието да я среже на две.
Гномогобът вдигна поглед към светлеещото небе.
– Всеки... момент... Сега!
И точно когато отправяше думата „сега“ към бога, в който вярваше, нещо се случи с Вьп.
Той се изпари.
Първото зарево на деня превърна плътта му в пара и скелетът му се прекатури от коня. Марта се обърна и видя черепа на Вьп с
раздалечени очници да се взира в нея от снега.
– По-полека, пррр! – каза гномогобът на коня си, който остана повече от доволен да забави ход. Жребецът на Марта направи същото.
– На косъм беше, а?
Марта кимна.
– Къде искаш да отидеш сега?
Момичето не продума, но гномогобът знаеше отговора.
– Искаш да се прибереш вкъщи – рече той. – Във Външния свят.
Марта кимна. Ако Самюъл бе жив, сигурно беше тръгнал да се връща.
– Следвай ме. – Гномогобът обърна коня. – Ще те придружа, докъдето мога, после ще ти кажа как да излезеш от гората.
Марта изпита огромно облекчение. Прииска й се да благодари на съществото.
– Може да напиша песен за приключението ни. – Гномогобът се почеса по златните бакенбарди. – Да... Ще бъде дълга песен. Много по-
дълга от песента за алените панталони. Хм... Как да я нарека? „Славно бягство“? „Победно препускане“? Или пък „Гномогобът герой и
храбрият човек“? Не, това е прекалено дълго. Най-вероятно ще я нарека просто „Гномогобът герой“, а човека ще го спомена в текста... О,
добре, ще го спомена в припева. С какво ще римувам обаче „човек“... Е, по-редно е да съчиним мелодията, преди да се главоболим с
думите...
Марта усети как нещо става с лицето й. Бузите се повдигнаха, а устните й се разтегнаха. Усмихваше се и чувството беше приятно.
Гномогобът видя усмивката, но реши да не коментира. Затананика различни мелодии, докато конете бавно ги отнасяха двамата с Марта
към дърветата.
Самюъл и Ибсен тъкмо тръгнаха по кратката пътека на Татко-трол и започна да вали. Големите бели снежинки падаха като пера. Почти
веднага се изви виелица. Ибсен отваряше уста и ловеше снежинки с език. Самюъл се прислони под едно дърво.
Нямаше смисъл да продължват напред в снежната фъртуна. Момчето седна върху няколкото педи заслонена земя и понеже нямаше
борови иглички, се почувства доста удобно. Ибсен се сви до него и за нула време и единият, и другият потънаха в сън.
Двамата спяха, когато снегът спря и двуглав трол мина по близката пътека. Тролът носеше под мишница глава – отсечена, но жива и
много сърдита. Увлечени в спор, двете глави дори не забелязаха кучето и човека под дървото.
– Казах ти да не бягаме – натърти Трол-Дясно, от чийто врат капеше алена кръв. – Казах ти, но ти никога не ме слушаш.
– Ще спреш ли да мрънкаш? Поне за секунда? Ако те бях послушал, вече щяхме да сме каменни отломки.
– Първо на първо, ако ме беше послушал, нямаше да ни затворят. Защо все на мен? Защо отрязаха моята глава? Не разбирам! Има ли
справедливост? На мен ли ми щукна да избягаме? Не! На мен ли ми щукна да вземем брадвата? Не!
– Можеше да е по-зле – отбеляза Трол-Ляво.
– О, да. По-зле. Разбира се. Посочи ми нещо по-лошо от това грамаден и грозен малоумник да те разнася во веки веков.
Премрежените от съня очи на Самюъл се отвориха и видяха как Трол-Ляво кляка, оставя главата на Трол-Дясно върху снежната земя и се
отдалечава към Трол-село.
– Ей! Ей! – викна Трол-Дясно. – Какви ги вършиш? Не ме оставяй тук! Върни се!... Ей! Върни се веднага!... Аз... аз... Съжалявам.
Извинявай! Не те мисля за грозен... И глупав... Върни се! Ей!
Самюъл затвори очи и потъна още по-надълбоко в съня.
НАГРАДАТА НА ГРЕНТУЛ
Грентул обърна коня съвсем навреме. Изчака в сенките и видя как Вьп се превръща в скелет и как черепът и ребрата му изтрополяват
на купчина върху земята.
Озърна се отчаян. Къде е най-близката яма за калуши? Останеше ли горе още малко, дори в сенките, щеше да умре. Светлината се
процеждаше между листата и обливаше гората в ужасни дневни цветове.
Грентул чувстваше как светлината го затиска, както давещ се човек усеща тежестта на океана.
Тогава го видя. Познат кръг от пръст – капан за калуши. Скочи от коня и се втурна към него извън убежището на сенките. Светлината
нажежи сивата му кръв, готова да разтопи тялото му.
Той стигна до кръга в последния момент. Свлече се надолу и падна върху пера. Извика за помощ и я получи.
Хюлдрите го заразпитваха какво се е случило. Въпросите разкъсваха главата му като ожесточени вълци. Не им отговори. Продължи да
тича през подземните тунели, все в една и съща посока.
На север.
Проходите ставаха по-тесни и запуснати. Почти никой не минаваше оттук. Мрежата за достъп до Променителя се използваше само при
най-спешни случаи. Господарят им обикновено заповядваше да се придвижват над земята под прикритието на нощта, та пътьом да всяват
страх.
Но имаше ли по-спешен случай от сегашния? Бяха загинали хюлдри, тъмничари. Бяха избягали затворници. Две човешки същества се
разхождаха из гората.
Грентул не спря да тича през неосветените пусти проходи, докато не стигна най-сетне до целта, точно под Неподвижното дърво. Намери
опипом въжената стълба и се изкачи. След двайсет стъпки мина през падащата врата и се озова в най-тъмната зала на двореца.
Удари един звънец и зачака. Почти веднага професор Тенгълуд влезе в стаята без прозорци. Беше в лошо настроение, защото утре имаше
рожден ден, а знаеше, че на всички им е все едно.
– Призрачна магьоснице! – извика той, когато забеляза хюлдрата в светлината на свещите.
– Тук съм, господарю.
Тъмен облак излезе от устата й, после се провлачи обратно.
– Енна клемп одер флимп те Янгоборф – рече нервно Грентул.
Снежната магьосница затвори очи и промърмори магията си за превод. Хюлдрата заговори пак, но този път разбираемо.
– Нося ви новини, господарю. За затворника.
– Лоши новини ли?
– Да, Променителю. Лоши.
– Говори!
– Изви се виелица. Заваля сняг. Каруцата заседна... в преспите.
Призрачната магьосница видимо се угрижи.
– Снежна виелица?
– Тихо! – викна й професор Тенгълуд. – Говори! – заповяда на Грентул.
– Каруцата... заседна... и...
Хюлдрата се затрудняваше да продължи като колело в снега.
– И? – повдигна вежди професорът.
– Заседна и... и... забелязахме Снежната магьосница да мърмори. Нещо като молитва. Или проклятие. Първо не разбрахме какво.
Отворихме вратата на клетката... Влязохме да я накараме да спре... Да спре магията... Тогава те избягаха и ни нападнаха. Убиха петима
тъмничари.
Призрачната магьосница се учуди.
– Сестра ми? Защо е била там?
– Тихо! – пролая професорът.
– Не разбирам – настоя Призрачната магьосница. – Доведените тук умират. Вие обещахте да пощадите сестра ми.
– Млъкни! – изрева професорът.
– Щяхте да ме накарате да убия собствената си сестра – прошепна Призрачната магьосница, най-сетне проумяла.
Професорът махна с ръка да прогони думите й.
– Тишина, магьоснице!
Обърна се към хюлдрата.
– Кой? Кой избяга? – попита със спокоен глас той.
Твърде спокоен.
– Затворниците... Гномогоб, двуглав трол и човешко момиче.
– Човешко момиче ли? Какво човешко момиче?
Грентул разкриви лице, сякаш изпитваше болка. Но защо се чувстваше толкова уплашен? Господарят ще го възнагради за честността.
Несъмнено ще прозре силата на предаността му.
– Момичето, което падна в капана. Вчера.
– Вчера ли? Има ли други хора?
– Да – отговори Грентул. – Да... Момче.
– Момче?
Професорът се обърна към Призрачната магьосница. Очите му настояваха за отговор. Призрачната магьосница мълчеше. Умът й бе
другаде, изгубен в снежна виелица.
– Да – потвърди Грентул.
– Той беше ли в клетката? Избяга ли?
– Не... Не, Променителю. Минахме край него. Стоеше до пътя. Подгонихме го, но ни се изплъзна.
– Изплъзна ви се? Две човешки същества скитат из гората? Това ли дойде да ми кажеш?
– Да, господарю.
Грентул си позволи лека нервна усмивка. Сега професорът щеше да го възнагради, разбира се, задето е донесъл новината по дългите
подземни проходи.
Призрачната магьосница дръзна да наруши разпореденото й мълчание.
– Сестра ми... Снежната магьосница. Избяга ли?
– Не – отвърна гордо Грентул. – Тя умря.
Думата вцепени за миг старата магьосница. После черни сълзи замъглиха очите й и закапаха по бузите й. Професорът не ги забеляза.
Той имаше още въпроси.
– Кога за последно видя хората?
– Момичето препускаше с гномогоба. Изпуснахме я в равнината.
– А момчето?
– Избяга към Трол-село.
– Добър разказ – кимна професорът.
Грентул се успокои.
– Благодаря, Променителю.
Професор Тенгълуд погледна отражението си в огледалото. Обърна се. Лицето му затрептя в светлината на свещите.
– Добър, да... Безмалко да ти изкупи живота.
– Господарю? Надявах се...
Професорът погледна към Призрачната магьосница и заповяда:
– Убий го! Такава е волята ми.
Тя се поколеба, после се подчини. Все още замислена за сестра си, духна черни изпарения към Грентул. Обвит в облака, той започна да
се задушава.
Професорът се усмихна и се вгледа по-внимателно.
– Хубавичко кашляш, да... Не ти стига въздухът, там е бедата. Толкова години си стоял под земята. В тунелите, където не прониква
слънце... Но си спомняш, нали? Помниш как в златните дни възпявахте с химни слънцето. Помниш как топлата светлина огряваше лицето
ти. Щастливите времена, когато можеше да се изправиш и да видиш сянката си, простряна върху тревата. Когато боготвореше слънцето и не
се страхуваше от него.
На Грентул му се стори, че думите го давят колкото и облакът от сенки. Докато пръстите им се забиваха все по-силно в гърлото му, той
си спомни последните ласкави мигове, преди Призрачната магьосница да дойде в селото. Майка му готвеше на печката. Сложи четири
прибора на масата, после излезе и видя двата гарвана, кацнали пред къщата.
– Помниш ли, магьоснице? – попита Променителя. – Сенките тичаха към теб като изгубени деца.
Пристъпи по-близо. Извиси се над сгърчената в краката му хюлдра. Страхуващото се от слънцето същество се давеше в сянката, обвила
го като мъгла.
– Ще ти дам един съвет, в случай че получиш втори живот, колкото и да е съмнително, хюлдре. Да спасиш магьосница от лапите на
смъртта. Тогава ще притежаваш живота й, както аз – твоя.
Професорът се засмя и се обърна към Призрачната магьосница. Забеляза черните й сълзи.
– Защо плачеш?
– За нищо, господарю.
– Ако е за сестра ти, имаш право, защото смъртта е нищо. Съвсем нищо. – Засмя се пак, докато хюлдрата се давеше под него. – Сълзите
ти са закъснели, магьоснице. Подложих на изпитание обичта към сестра ти. Не надви раболепието ти... Хайде, продължавай! Бълвай сенки!
Още е жив.
Грентул се държеше за врата и се бореше за глътка въздух. Нови черни изпарения се завихриха около него.
Професор Тенгълуд спря да се смее и си придаде сериозен вид.
– Не мисли, че на мен ми е по-лесно, хюлдре, отколкото на магьосницата. Днес усещам цялата тежест на моята роля. Не съм зъл.
Разбери го. Аз съм Закрилник на гората. Ако бе успял да прочетеш новата ми книга, щеше да проумееш всичко. Без моите промени гората
щеше да е безопасно място за хората. И какво щеше да стане тогава? Тук щеше да гъмжи от туристи. Щяха да ви заловят и да ви заключат в
зоологическа градина. Или в научна лаборатория. И не след дълго щяха да изсекат гората до последното дърво.
Още сенки забулиха Грентул.
– Моля... моля... – изгъргори той.
– Нужни са жертви в името на по-голямото добро. Умираш достойно. Умираш за гората. Гордей се с това. Гордей се...
Грентул виждаше само мрак. Задушаващата болка изпълваше тялото му. Той се вкопчи в сетен спомен. Майка му седеше в двора и
резбоваше слънчевия лик. Дървото се белеше и стърготините падаха върху тревата. Грентул се взираше в нежното, вглъбено лице на майка
си.
– Мамо – каза той или се опита да каже, докато изсмукваха последните му капчици живот.
Магьосницата вдиша обратно сенките. Погледна към мъртвата хюлдра, скупчена на пода. Празните, немигащи очи. Неподвижната
опашка, извита като въпросителен знак.
Нова заповед на господаря прекъсна тъжните й мисли.
– Призрачна магьоснице, в гората има две човешки същества – подхвана той. – Ако са живи, вземи сенките им. Промени ги в съгласие с
политиката ми. Наш дълг е, Призрачна магьоснице, да защитаваме гората от Външния свят. Върви! Намери ги!
Професор Тенгълуд проследи с поглед как магьосницата отлита, превръща се в точка и изчезва сред небето. Той затвори очи и се
усмихна тъжно при мисълта колко по-различно бе началото, когато преди много години я бе срещнал за пръв път.
КАК ПРОФЕСОР ТЕНГЪЛУД
СРЕЩНА ПРИЗРАЧНАТА МАГЬОСНИЦА
Има всички основания да се твърди, че когато пристигна в Норвегия, професор Хорацио Тенгълуд вече бе изцяло зъл. Ужасният му
живот го беше научил да се радва на лошотията си, както други хора се радват на игра на тенис или на вкусен сандвич с фъстъчено масло.
Все пак у него все още имаше зрънце доброта и това пролича един ден, докато се връщаше с колело от Флом. Той свърна по алеята пред
къщата и тогава се случи нещо много важно, макар професор Тенгълуд да не го осъзна веднага.
От покрива висеше котка. Черна котка, вкопчена отчаяно в улука. Друга котка – бяла – мяукаше от тревата, сякаш казваше: „Дръж се!
Дръж се! Идва човек с колело. Ще те спаси.“
Споменът се върна при него от мъглявините на ума му. Сети се, че е виждал двете котки преди много години, когато майка му го бе
довела тук през ваканцията.
– Колко са милички, нали, Хорацио? – разнежи се тя и погали бялата котка по гушката.
– Да, мамо – отговори й той. – Да, мамо, много са милички.
Сега повтори думите. Внезапно почувства, че е някой друг – не злият убиец професор Тенгълуд, а седемгодишният Хорацио, момчето,
което все още обича света и съществата в него.
Слезе бързо от колелото и хукна към къщата. Изкачи стълбите по три наведнъж и отвори прозореца на спалнята.
– Пис-пис, всичко е наред, котенце. – Той протегна ръце и хвана котката за врата.
Хорацио погледна нашийника – вълшебна гривна, дала на Призрачната магьосница достатъчно издръжливост, та да се крепи на покрива
повече от час.
И толкова. Призрачната магьосница знаеше, че силата на гривната отслабва извън гората. Разбираше, накратко, че професорът е спасил
живота й.
– Хекс – прочете той на глас. – Кой би нарекъл котката си „магьосница“? Освен ако не си... магьосница, разбира се.
Черната котка побягна по стълбите и през отворената врата. После заедно с бялата се втурнаха към дърветата.
Професор Тенгълуд разбули загадката едва след ден, когато отиде на проучване в гората и срещна духчета и други същества, каквито бяха
видели с майка му преди години.
Внезапно осъзна, че Външният свят не му е нужен вече.
„Нима светът на хората може да се мери с този?“ – запита се възхитен.
Вълшебната гора му даваше възможност да започне нов живот.
Срещна дружелюбни хюлдри, изучи изкуството на чуднотанца, опита ненадминатата супа на духчетата и подремна сладко върху корема
на едро, космато същество, наречено Поспалан. Най-много обаче му хареса, че няма никакви човешки твари. Разполагаше с вкусна храна,
красива музика и спокоен сън. Намираше се в свят със съвършено чист въздух, бистра вода и пейзажи, присъщи единствено на щастливите
сънища.
Накратко, професорът бе открил рая и радостта му тепърва щеше да расте. Една вечер той обсъждаше култа към слънцето с една
възрастна хюлдра. Тогава пред него се появиха две красиви жени. Наглед бяха почти еднакви, но едната бе тъмнокоса, другата – със
златиста коса.
– Здравейте. Аз съм професор Хорацио Тенгълуд. Навярно сте чували за мен. Аз съм доста важен човек.
– Здравей – поздрави русокосата жена и издиша облак заскрежен въздух. – Аз съм Снежната магьосница. Това е сестра ми, Призрачната
магьосница.
– Здравей. Ти спаси живота ми – рече другата и от устата й се провлачиха сенки.
Професорът остана очарован.
– Така ли?
– Аз бях котката, която щеше да падне от покрива.
– О... О, да. Разбира се – спомни си професорът.
Призрачната магьосница кимна. Вдигна ръка и му показа черната гривна с медния диск. Той забеляза същата, но бяла, около китката на
Снежната магьосница.
– Ти спаси живота на сестра ми – усмивка озари бялото лице на Снежната магьосница. – Ти си добър, мил човек. Не си като другите
хора. Секачите на гори, враговете на природата... Чували сме за тях. Затова бяхме там. Затова сестра ми беше на покрива. Наблюдаваме да не
би нещо да застраши гората.
Професор Тенгълуд се заинтригува силно. Обърна се към Призрачната магьосница, всъщност по-красивата от двете.
– Значи съм герой – вирна брадичка той. – Спасих ти живота. Какво следва от това?
– Ние, горските магьосници, имаме закон – отговори Призрачната магьосница. – Закон на честта. Отсега нататък съм твоя слугиня.
Каквато магия пожелаеш да направиш, ще изпълнявам волята ти.
Професор Тенгълуд кимна, сякаш през целия си живот не бе чувал по-нормално нещо.
– Какви магии можеш да правиш? – попита той и повдигна вежди по особен начин, защото си мислеше, че така изглежда изключително
привлекателен.
– Всякакви. Стига да засягат гората. Вълшебството ми е безсилно във Външния свят. В гората обаче мога да преобразя почти всичко.
– Спаси по-могъщата магьосница – обясни му сестра й. – Аз мога да променям времето. Снегът и скрежът ми се подчиняват.
Призрачната магьосница обаче е истинска магьосница. Може да промени всичко, което хвърля сянка.
– Интересно, много интересно – кимна бавно професорът.
Първо поиска дом. Дървен палат, кацнал сред клоните на най-голямото дърво в гората.
После пожела писалка и хартия. Призрачната магьосница използва старо перо на калуш и борова кора.
– А сега – рече той, – трябва да се погрижим глупавите селяци да не стъпят никога в гората.
– Но, господарю, силите ми действат само в гората – възрази Призрачната магьосница.
Професорът кимна.
– Знам. Не говорех за теб. Говорех за мен.
Бе решил сам да направи магия. И да опише мястото, където живее – вече го наричаше Призрачната гора в чест на красивата
магьосница, с която току-що се бе запознал.
В книгата успя да преобрази всички чудеса на гората в ужасии.
Супата на духчето стана отрова.
Поспалан с по-удобния от възглавница корем стана хищник, ядящ сънища.
Боготворящите слънцето хюлдри се превърнаха в подземни създания, слуги на злия Променител – измислица на професора. За да е по-
истинско, разбира се, професорът приписа слабост на всяко същество. Все пак как би успял да се измъкне от гората и да отпечата книгата,
ако не е имал възможност за бягство? Хюлдрите, например, се изпаряват на дневна светлина. Духчето е неспособно да лъже. И така
нататък.
После професорът се върна във Външния свят, за да публикува книгата, да продаде къщата (на младоженци, и двамата спортисти,
участвали в Олимпиада) и да изчака отзивите. До един отрицателни, естествено, но този път професор Тенгълуд не се подразни. Важното
бе, че суеверните селяни от Флом хванаха вяра на всяка дума. Стана така, защото книгата чисто и просто потвърждаваше собствените им
кошмари. Местният книжар поръча 1000 екземпляра и ги разпродаде за седмица.
Фактът, че професорът отиде пак в гората и не се върна, вдъхна нови сили на книгата и още повече страх у читателите. След няколко
месеца той реши да придаде на съществата по-голяма убедителност.
Заповяда на Призрачната магьосница да го превърне в трол, за да излиза във Външния свят и да краде кози.
– Ако трол им отмъква козите от пасището, ще се уверят, че книгата казва истината, и няма да дръзнат да стъпят в гората.
– Да, господарю, но...
Тогава професорът се вгледа в Призрачната магьосница и забеляза нещо.
– Днес изглеждаш доста грозна. Бръчки ли имаш вече?
– Да, господарю, имам – отговори тъжно тя. – Всяка магия ме състарява и загрозява. Така стареят магьосниците. Вълшебствата изцеждат
силите ни.
– Аха, разбрах. Ще ставаш все по-стара и по-грозна. Ясно. А сега ме превърни в трол. Това е заповед.
Рече и отсече. Призрачната магьосница превърна професора в трол. Той отиде и открадна една коза. През следващата нощ открадна
друга. И тъй нататък.
Печеше козите на огън и ги ядеше сам, докато му призлее.
Планът му обаче даде обратен резултат. Всъщност именно заради откраднатите кози някой реши да влезе в гората.
Да, този някой бе чичо Хенрик.
Той се сбогува с леля Ида и проследи трипръстата диря чак до поляната с Неподвижното дърво. Почука на вратата в очакване да му
отвори трол, ала пред него застана човек, разбира се. Чичо Хенрик си поиска козите.
Професорът го изгледа с интерес. Мъжът изглеждаше доста упорит, дори по човешките стандарти. Наподобяваше глупаво куче.
Тогава на професора му хрумна идея. Заповяда на Призрачната магьосница да се погрижи мъжът да не разкаже за гората на никого от
Външния свят.
– Гората не ме интересува, професоре. Няма да кажа нито дума за нея – увери го чичо Хенрик.
– Не те интересува ли? Не те интересува? Това е раят.
– Имам си свой рай. От другата страна на гората. Там е моята съпруга.
Професорът не бе глупак. Знаеше, че някаква си малка ферма за кози не е рай, и не смяташе да дава на мъжа възможност да разгласи
какви чудеса крие гората.
– Призрачна магьоснице, изпълни заповедта ми! Превърни този човек в упорито куче.
– Не! – изкрещя чичо Хенрик. И продължи да крещи, докато тялото му се покриваше с гъста козина, свиваше се и променяше формата
си. – Не! Не! Не! – Накрая се строполи на четири крака и думата се чу така: – Бау! Бау! Бау!
Тогава той разбра, че каквото и да прави, ще се превърне в куче.
– Добре – кимна професорът, втренчен в чичо Хенрик. – Готово!
НАЙ-ТЪЖНАТА ГЛЕДКА
В ЖИВОТА НА ПРИЗРАЧНАТА МАГЬОСНИЦА
Преобразена в гарван, Призрачната магьосница се издигна над гората. Оглеждаше зорко земята и търсеше следи от двете човешки деца.
Прелетя над колибата на духчето. Спомни си колко бяха радостни тогава – тя и сестра й – и как им се услади прекрасната му супа. Спомни
си и не толкова радостното второ посещение, когато по заповед на професора открадна сянката на съществото.
Тя не искаше, разбира се, да превръща книгата „Съществата от Призрачната гора“ в действителност. Всъщност се опълчи:
– Но, господарю, така ще унищожите всичко, което обичате. Всичко, което искате да защитите. Ще изложите на опасност и своя живот.
– Не. Защото ти ще ме превърнеш в най-ужасяващото същество – отговори професорът. – Ще ги накараш да се страхуват от мен. От онзи,
който ги е променил. Ще им внушиш, че съм... Променител. Ще напоиш това име с ужас. Разбираш ли?
– Да, господарю.
– Тогава изпълни заповедта ми. Открадни им сенките и ги промени.
Възникнаха проблеми, разбира се. Някои същества се оказаха непроменими.
Гномогобите, например, не хвърляха сянка. Сенките на троловете пък бяха прекалено тежки. И тъй, Непроменените станаха врагове на
Променителя. Тоест, на професор Тенгълуд, макар че той криеше истинското си име.
Заловяха ли Непроменен извън селището му или при опит за бягство от гората, хюлдрите го заключваха в тъмницата. После го завеждаха
при професора и по негова заповед магьосницата го увиваше в облак от сенки.
Друг проблем създаде Снежната магьосница. Дни наред заради нея вилня снежна буря. Понеже виелицата затрудняваше промените,
професорът заповяда на Призрачната магьосница да открадне защитната гривна на сестра си. После хвърлиха лишената от сили Снежна
магьосница в затвора на хюлдрите.
Сега, години по-късно, Призрачната магьосница летеше над гората и си спомняше какви ужасни неща е вършила, за да изпълни волята
на господаря си. Непростими дела.
Оглеждаше земята, ала от децата нямаше и помен.
Може би бяха избягали. Мисълта я утеши, но знаеше, че е химера. Шансът две човешки деца да избягат живи от гората, граничеше с
нищото. Или бяха мъртви, или щеше да ги открие.
Тя се сниши и полетя над главния път. Зареяна във въздуха, забеляза следите от каруцата, пренасяла човешкото момиче. И Снежната
магьосница.
Стигна до празната клетка и гарвановите й крака стъпиха върху решетката. Видя скелетите на хюлдрите по земята наоколо. По нищо не
личеше момичето да е било тук. Имаше само капки тролска кръв и размекнат сняг.
В единия край на клетката лежеше купчинка сняг. Имаше форма на тяло.
Призрачната магьосница влетя между решетките и кацна в локвичка ледена вода.
Сестро. Съжалявам. Не исках да ти взема силите. Прости ми.
Топящите се снежни кристали бяха най-тъжната гледка в живота й. Отлетя с натежало сърце. Беше длъжна да изпълни поредната
заповед. Очите й търсеха между дърветата и обхождаха откритата равнина. Нямаше и следа от децата.
После тя зърна нещо. Две тъмни точици се движеха бавно на юг през широка просека в гората.
Призрачната магьосница наближи и точиците се превърнаха в човешко момиче и гномогоб, яхнали бели коне. Кацна пред тях и
възвръщайки облика си на магьосница, ги накара да спрат от смайване и страх.
ПРОМЕНИТЕ
– Скачай от коня! – изкрещя гномогобът на Марта. – Бягай под сянка! Скрий си сянката!
Магьосницата се опита да запуши устата му с магия за мълчание, но нямаше никаква власт над него.
– Скачай! – извика той.
Беше късно. Марта слезе от коня, ала докато намери заслон, магьосницата почти бе приключила с магията.
Момичето се втренчи в земята и видя как сянката й се откъсва от краката, надига се като тъмна пара и Призрачната магьосница я
поглъща.
– Съжалявам, човешко дете.
При тези думи тя се превърна пак в гарван и отлетя. Гномогобът се обърна към Марта. За пръв път не изглеждаше никак радостен.
– О, не! – възкликна той. – Ще се промениш.
Оказа се прав.
Марта усети как роклята я пристяга и се впива в нея като втора кожа. Цялото тяло я засърбя. Пера, сини като роклята, изникнаха по
ръцете й. Удивена от странната гледка, тя осъзна със закъснение, че се смалява.
За пръв път гномогобът не знаеше какво да каже. Наум обаче, без да иска, продължаваше да съчинява последния стих от „Героят
гномогоб“:
Тогава се случи най-невъобразимата небивалица
на човека му пораснаха криле и стана птица.
Марта разпери криле и политна с лекота, все едно ходеше. Имаше чувството, че цял живот е умеела да лети, просто никой не се е сещал
да й даде крилете, необходими за целта.
Птицата без глас и песен в небето закръжи,
а гномогобът я следеше с ококорени очи.
Марта литна над гората, забеляза Призрачната магьосница и реши да я настигне с надеждата да й върне човешкия вид.
Магьосницата зърна позната кучешка опашка да се подава зад едно дърво и се сниши, за да огледа по-отблизо. Марта я последва в пълно
неведение, че отива към дървото, под което спи брат й. Тя кацна на един клон, а гарванът се приземи далеч от сянката и се преобрази в
магьосница.
Ибсен се събуди и изръмжа.
– Е, пак се срещаме – каза му Призрачната магьосница.
Ибсен се разлая, за да събуди Самюъл, и излезе от сянката.
– Какво става, Ибсен? – попита момчето.
Кучето се стрелна напред и заподскача високо във въздуха, раззинало муцуна да сдави Призрачната магьосница. Самюъл разтърка очи и
видя старица с дълга черна коса и дълга черна туника.
– Замръзни! – рече тя и издиша черни изпарения. Кучето тутакси застина във въздуха, неподвижно като на снимка. – Заспивай!
Ибсен се спусна бавно надолу и тупна меко, потънал в дълбок сън още преди да докосне земята.
– Хей! Какво направи с кучето ми?
Марта очакваше Самюъл да се превърне в птица, но не стана така. Призрачната магьосница знаеше, че всички птици се разбират, а
господарят й не би желал двете деца да си говорят, макар и преобразени в птици. Затова реши да измисли земно животно, не въздушно. И в
същия момент едно подскокна на пътеката.
– Не ми причинявай зло – примоли се Самюъл и се изправи. – Дойдох в гората да търся сестра си.
Той побягна и излезе от сянката на дървото. Собствената му сянка се проточи пред него в сутрешното слънце. Усети как внезапно олеква
и минава по сянката, все едно е черен килим върху земята. После я видя да се издига като черна пара и да се понася назад към Призрачната
магьосница.
От немай-къде Самюъл издърпа книгата изпод пуловера си и я вдигна между себе си и магьосницата, за да възпре магията. Не сполучи.
Магьосницата затвори очи и заизрича думи, които пропълзяваха като насекоми в ушите му. От тях главата го засърбя отвътре. Скоро цялото
тяло го засърбя.
Той изпусна книгата и си опипа лицето. Мека козина растеше по брадичката, бузите, челото му. После ушите му промениха формата си
и щръкнаха високо над главата му.
– Съжалявам... Не искахме да влизаме в гората...
Устата, езикът и зъбите му се променяха, докато говореше.
– Моля ви, аз...
Преди да довърши изречението, магията го преобрази напълно. Човекът Самюъл бе станал нещо съвсем различно.
Не птица като сестра си, а заек.
– Време е да си вървя – каза Призрачната магьосница и черна сълза се стече по сбръчканата й буза.
Превърна се в гарван, полетя бавно към господаря си и остави синята птица и заека да се грижат сами за себе си.
В ТОРБАТА
Заекът Самюъл се опита да събуди Ибсен.
– Ибсен! Събуди се! Ставай!
Безполезно.
Ибсен или не разбираше заешки език, или в дълбокия си сън не чуваше нищо.
Синьоперата птица си стоеше на клона и наблюдаваше.
– Какво искаш?
Птицата не отговори.
Самюъл пак се зае с Ибсен.
– Събуди се! Трябва да открием Марта. Да отидем при Променителя!
Той нямаше ни най-малка представа, разбира се, какво ще направи, когато отиде при Променителя. Какво може да стори един заек на
същество, наплашило цяла гора? И дори сестра му да е жива, как ще го познае?
Самюъл знаеше само, че каквото и да става, трябва да продължи да търси Марта. Затова направи последен опит да събуди Ибсен и после
заподскача по пътеката. Синята птица подлитваше от клон на клон и следеше всяка негова стъпка.
Цял следобед Самюъл си мъчеше да си припомни напътствията на трола. Разбра обаче, че заешката памет не се равнява на човешката.
Не след дълго се изгуби съвсем. Следобедът преля във вечер и оранжева светлина окъпа гората. Дърветата се възправяха на километри
пред него и хвърляха сенки, стелещи се сякаш до края на света.
Стъмни се.
Безкрайните сенки изчезнаха под одеялото на нощта. Край него се щураха отчаяни зайци. Всички бягаха в обратна посока.
Една зайкиня спря до него.
– Идват! Идват! – викна му тя.
– Кои?
Зайкинята нямаше време за отговори. Свърна към храсталака, а Самюъл проследи с поглед пухкавата й опашка, подскачаща в
далечината.
После новият му по-остър слух долови шум. Някой приближаваше. Отначало звучеше като тътен от слонски стъпки, но той се обърна и
видя, че всъщност са великани, втурнали се в редица към него.
О, не, каза си, осъзнал, че нищо не го скрива от погледите им.
Заподскача към папратите и високата трева, накъдето бе избягала зайкинята. Движеше се твърде бавно обаче, защото още не бе свикнал
задните му крака да са свити до хълбоците.
– Хайде! Ще успееш!
Кой го каза? Откъде дойде гласът?
Зърна чифт очи в тревата. Беше зайкинята, която му извика: „Идват!“. Насърчаваше го от укритието си.
– Скачай! Размърдай си краката!
– Не мога. Не съм свикнал – простена Самюъл.
– Мислиш прекалено много. Спри да мислиш и ще се получи от само себе си.
Той не можеше да спре да мисли. Опитваше пак и пак, но умът му работеше по-бързо от тялото.
– Отблъсни се от земята! Топуркай с все сила! Ето така! Така...
Самюъл точно започваше да хваща цаката на заешките подскоци, когато нещо му дръпна ушите и го издигна високо във въздуха.
– Ух! Махни се! Пусни ми ушите!
Главата му се замая при вида на земята, отдалечаваща се от него с шеметна скорост.
– Помощ! Моля! Пусни ме!
Самюъл увисна във въздуха лице в лице с великана, който го държеше.
Не. Не може да бъде.
Огромното око, кацнало точно над грамадния топчест и зачервен нос, се взираше с възхита в пухкавото същество.
– Вкусна мръвчица си хванахме, Мамо-трол – каза Татко-трол. – Ще клокочи кротко в тенджерата.
Самюъл видя тримата безоки членове на семейството. Стояха зад Татко-трол, всеки хванал мръсната дреха на другия. Подадоха торбата
за зайци по веригата към Татко-трол.
– Не! – изкрещя той и косматата кожа над очите му се изопна болезнено назад. – Не! Това съм аз! Самюъл! Човешкото момче! Вие ме
харесахте. Упътихте ме. Дадохте ми заеш... храна!
Безполезно. Дори да разбра страха в очите на Самюъл, Татко-трол не се трогна; за него това си беше просто страх – заешки, не на
момчето, влетяло на бегом в къщата им.
– Хайде в торбата!
И Самюъл пропадна в чернота.
– Уаааааа!
Тупна върху грубото сукно и се опита да запази равновесие. Торбата обаче се люлееше, преметната през рамото на тежкокракия Татко-
трол. Малка дупчица пропускаше светлината на далечните звезди.
Троловете продължаваха да маршируват в редица, но не уловиха други зайци. Сърцето на Самюъл биеше трескаво, настръхналата му
козина го сърбеше от страх. Той си спомни ножа, напоен със заешка кръв.
Сред черните мисли нещо се прокрадна в ума му. Чувство, че каквото и да се случи, всичко някак ще се подреди.
По-абсурдно чувство не беше го обземало през целия му живот. Все пак бе заек, завързан в торба и предвиден за яхния.
Ала както далечните звезди светеха през процепа на рехавия плат, надеждата оставаше у него. Успял бе да надхитри свирепите хюлдри,
жестокото духче и хищния Поспалан. Оцелял беше, защото мислено не се отклоняваше от най-важното – да намери Марта.
Затова продължи да си повтаря наум името на сестра си. Само нейното.
Марта.
Марта.
Докато не остана друго.
ПРИСЛУЖНИЦИТЕ НА ТУБУЛА
След известно време – някъде между секунда и цяла вечност – хванаха Самюъл за ушите, извадиха го от торбата и грубо го метнаха в
клетка за зайци.
– Моля те! Не може така! Това съм аз! Човешкото дете! – изкрещя той на Татко-трол.
Татко-трол не искаше да чуе. Притиснал лице в телената мрежа, Самюъл го проследи с поглед как подкарва безокото семейство към
паянтовата врата на къщата.
– Ляво. Ляво. Леко надясно. Ляво. Право напред. Внимавай да не се спънеш, Дъще-трол. Готово!
Вратата се захлопна заедно с надеждите на Самюъл. Той се обърна и видя трийсетина заека, скупчени в отсрещния край на клетката.
Подскокна към тях и чу тих, тържествен глас.
– О, Тубула, благодарим ти, че съпроводи нашия брат по пътя към зелените ти поляни с неизчерпаем запас от моркови...
Старият сив заек, застанал пред другите зайци, замълча и погледна към новодошлия. Всички очи се насочиха към Самюъл.
– Извинете – рече той. – Не исках да ви прекъсвам.
Старият заек продължи да напява. Съдейки по сведените глави и възвишените думи, Самюъл предположи, че е религиозна служба.
Отправяха множество молитви към „Премъдрия Тубула“, „Всемогъщия Тубула“, „Милостивия Тубула“, „Всевиждащия Тубула“. „Явно
почитаемият Тубула е заешкият бог“, каза си Самюъл.
Каза си също, че Тубула е от онези богове, които обичат да ги заливат с безкрайни ласкателства, защото службата се проточи до зори.
Той погледна отвъд оградата зад захласнатия сив заек. Небето над дърветата се събуждаше. Разбра, че вероятно разполага само с ден.
Трябваше да избяга.
Отдалечи се тихомълком от скупчените зайци и заподскача покрай оградата. Вчера би я прескочил с лекота, но днес телената мрежа бе
десет пъти по-висока от него.
Самюъл вдигна предните си крака и опита да ги промуши между решетките, за да се покатери. Не се получи. Все се заклещваше в
мрежата.
После точно зад него и съвсем отблизо се чу гласът на стария заек.
– Казвам се Сивоопашатко. Духовен водач на нашата общност. Дойдох да те приветствам и... Какво правиш?
– Бягам – отговори Самюъл, докато си издърпваше лапата от оградата. Не се обърна.
– И защо, в името на Тубула, ти е щукнало да бягаш?
– Защото не съм заек. Човек съм. Момче на име Самюъл. Дойдох в гората да търся сестра си, но сега имам козина и... такива уши... и...
Трябва да избягам.
Носът му затрепка много бавно. Той се учуди. Отначало не разбра какво става, после усети, че така плачат зайците.
– Няма от какво да се страхуваш – успокои го старият заек.
– Какво е човек, тате? – Самюъл се обърна и видя дребно зайче, вперило очи в Сивоопашатко.
– Човек е заек, който живее от другата страна на гората. Не бойте се, зайчета. Хората са като нас, само малко по-объркани.
– Трябва да избягам – натърти Самюъл.
– Да избягам? – думата премина през зайците като камъче, потъващо във вода.
– Тук е опасно. Важно е да се измъкнем. Всички заедно – каза им Самюъл.
Зайците се засмяха едновременно. Само мустачките на Сивоопашатко не помръднаха.
– Някои зайци се опитват да избягат. Нормално е за новодошлите – рече той. – Но аз ще ти разкрия Истината, както поучавам другите.
– Истината ли?
– Да – кимна старият заек. – Истината. Защото имам чувството, че си повярвал в слухове.
– Слухове ли? – попита Самюъл.
– Горските слухове за ловците. Някои шушукат, че троловете ни одират, отрязват ни главите и ни варят на яхния.
Когато старият заек изрече „режат“ и „варят“ в клетката пак избухна смях.
– Но това е вярно – настоя Самюъл, ала шумотевицата погълна думите му.
– Истината е, че сме щастливци – възрази Сивоопашатко. – Ние сме избраниците.
– Избраниците – повториха в хор другите зайци с благоговеен тон.
Самюъл не вярваше на ушите си.
– Избраници ли?
– Прислужниците на Тубула ни водят тук.
– Прислужниците на Тубула?
Старият заек му обясни какви големи късметлии са наистина зайците в клетката, понеже са избрани от прислужниците на Тубула
(Самюъл знаеше, че те всъщност са тролове) да отидат в Зелената поляна от другата страна на къщата. Там имаше, разбира се, трева. Той я
бе прекосил на бегом, когато го гонеха хюлдрите. Зелената поляна, в която вярваха зайците обаче, действително бе друго нещо.
– Зелената поляна на Тубула е прелестен рай, където зайците подскачат на свобода и не е нужно да се крият в дупки – разказваше
Сивоопашатко. – На онова вълшебно място старите зайци се подмладяват и никой не умира.
– Не – възрази пак Самюъл. – Мястото от другата страна на къщата е съвсем различно. Там зайците умират. Троловете имат дървена маса
и нож, и...
Старият заек затвори очи и вдигна глава към ясносиньото небе.
– Те не са тролове. Няма дървена маса. И никой не умира. Явно много работа ме чака, докато освободя ума ти от глупостите.
Самюъл заобиколи с подскоци Сивоопашатко, застана пред тълпата и подхвана:
– Чуйте ме! Хубавичко ме чуйте! От другата страна на къщата ви чака само смърт. Няма Зеленя поляна на Тубула!
Няколко зайчета се разплакаха, а възрастните заповтаряха:
– Срамота! Срамота! Срамота!
Старият заек прошепна в ухото на Самюъл:
– Не разстройвай малките. Непростимо е да ги натъжаваш.
Зайците наобиколиха Самюъл от всички страни. Затягаха кръга.
– Срамота! Срамота! Срамота!
За момент той се подвоуми дали гневните зайци не са по-опасни от троловете. Сивоопашатко обаче възпря напредващата тълпа.
– Тишина! – изкомандва с вдигнати уши.
Последва кратко мълчание.
После той каза:
– Не му обръщайте внимание. Човек е все пак. Хората са най-невежите от заешкия род. Оставете ме да поговоря с него. Ще му разясня
как Тубула ни подготвя за Зелената поляна.
Разяреното гъмжило се отдръпна. Възрастните зайци се заеха да успокояват малките.
– Не, не, този не знае какво говори. Няма тролове. Не бой се – чу се утешителен родителски глас.
Старият заек впи очи в новодошлия.
– Грешиш – отсече той. – Истината е, че пречистиш ли духа си, Тубула изпраща слугите си да те пренесат в земята, където си свободен.
Самюъл започна да се ядосва, а понеже беше заек, не можеше да скрие яда си.
– Ти грешиш, стари глупако! Съществата, които ни уловиха и затвориха тук, са тролове. Не са слуги на Тубула. Дори не знам кой е Тубула.
Сигурно и те не знаят.
– Тубула е гигантският заек, създал всичко – обясни Сивоопашатко. – Тубула е обиколил света с големи подскоци и тежките му лапи са
издълбали долините. Тубула е създал теб и мен, и всяко живо същество само като си ни е представил.
Самюъл се обърка напълно. Знаеше със сигурност единствено, че трябва да избяга оттук.
– Дори да искаш, няма начин да се измъкнеш – рече старият заек, обхождайки с поглед оградата. – Телената мрежа е прекалено висока и
здрава. Земята е твърда. Казвам ти истината. Няма излизане оттук.
– Откъде знаеш, след като не си опитвал?
Сивоопашатко въздъхна.
– Разбери най-после, че има различни начини на бягство.
Той извърна глава и Самюъл проследи погледа му, вперен в тълпата в отсрещния край на клетката.
– Не... разбирам.
Две зайчета си играеха на нещо като „не давай на другарчето да ти пипне ушите“.
– Виждаш ли колко са щастливи? – попита Сивоопашатко.
– Да.
– Е, това бягство им предлагам аз. На тях и на родителите им. И на всички тук.
Самюъл вече го слушаше с половин ухо. Захвана се да дълбае пръстта, но старият заек се оказа прав – земята беше много твърда.
– Ще ти трябва повече от ден да прокопаеш тунел... После ще те хванат и ще го зарият. Пробвах през първата нощ, когато ме затвориха
тук – призна Сивоопашатко. – Преди цели пет луни... Единствен аз останах от онова време... О, тогава мястото бе съвсем различно. Пълен
хаос. Всеки трепереше от страх, молеше се слънцето да не изгрее, ужасяваше се от съдбата, която го очаква.
Самюъл спря да рови.
– Но нали всички били щастливи тук...
– Щастливи са – потвърди старият заек. – Лично се погрижих.
– Ти ли? Как? Не разби...
– Зайците изчезваха един по един. Нощ след нощ. Всички живееха в ужас, че иде техният ред да ги хванат за ушите.
Сивоопашатко замълча и се втренчи в мъничката синя птица, току-що кацнала на оградата.
– Какво стана после? – попита Самюъл.
Сисвоопашатко въздъхна отново.
– Започнах да разказвам приказка на всеки новодошъл.
– Приказка ли?
– За Тубула. Гигантският заек.
Той се взря в Самюъл, все едно е задача, чието решение не може да намери.
– Преди две нощи изгубихме един от нашите най-скъпи приятели, Трепкащото носле – подхвана той. – Млад заек, в разцвета на силите
си. Дойдоха по тъмно и го взеха. Е, в какво е по-добре да се вярва? Че е убит, одран, сготвен и смлян в тролски стомах? Или че слугите на
Тубула са го избрали да живее волно в заешкия рай от другата страна на къщата?
Самюъл не знаеше отговора. Замълча. После му хрумна нещо ужасно. Идеята го осени като ехо от думите на стария заек.
Преди две нощи... сготвен и смлян...
Трепкащото носле е бил заекът в яхнията, от която бе ял. Повдигна му се. Запита се това значи ли, че е канибал.
Сивоопашатко насочи нос към радостната тълпа от възрастни зайци и подскачащи зайчета.
– Погледни ги. Виж как си живеем в мир и доволство. Няма опасност пак да настъпи анархия. И единствената причина е, че имат
надежда. Сянката в ума на всеки заек, затворен в тази клетка, е изместена от светлина. Ти няма да промениш това с ужасните си истории,
разбираш ли ме?
– Не са истории – отвърна Самюъл. – Истина са. А аз трябва да избягам и да намеря сестра си. – Примоли се за последно: – Ако не
работим заедно, всички ще умрем.
– Никой заек не живее вечно – отбеляза Сивоопашатко. – Попитай разкривените ми кости. Въпросът е дали междувременно ще живеем
щастливи, или нещастни?
Той не дочака отговор.
ПРОКОПАВАНЕТО
НА ТУНЕЛА
– Той е луд!
– Вижте го как смешно копае!
– Защо иска да избяга?
– Какви ги върши, в името на Тубула?
Зает с тунела, Самюъл се опитваше да не обръща внимание на другите зайци. Те седяха край него, смееха се и подхвърляха забележки,
сякаш гледат театър. Не му се присмиваше само Сивоопашатко, който цял ден мълча.
Самюъл изрови по-дълбока дупка и гласовете станаха по-приглушени. Предните крака го боляха, но не спираше да копае, решен да
стигне възможно най-далеч, преди да падне нощта. Цял ден копа, копа и пак копа. Пръстта се сипеше по козината и в очите му.
– Моля ви – подвикна веднъж. – Няма ли да ми помогне някой?
Никой не си предложи услугите.
Мечтаеше за човешките си ръце или за човешките крака, та с лекота да прекрачи оградата. Задоволяваше се обаче с каквото има. Имаше
упорство. Колкото и пръст да влизаше в очите му, колкото и да се страхуваше от тясното и тъмно подземие, лапите му продължаваха да
копаят.
През цялото време си повтаряше само едно, и то беше: Трябва да избягам.
В мрака се разнасяха и други гласове.
Червеи, бръмбари, дребни буболечки и животинки, чийто език сега разбираше ясно.
– Хей, сряза ме на две!
Самюъл погледна надолу да види откъде идва гласът. Едва-едва различи лъскавото тяло на половин червей.
– Извинявай. Не исках да те нараня.
– Ама че седмица! – промърмори земният червей и се загърчи, за да се провре в пръстта.
Самюъл продължи да копае. Таванът на тунела затискаше дългите му уши. По някое време синята птица влетя в дупката и се втренчи в
него.
– Махай се – отпъди я той.
Птицата не продума. Просто си стоеше в тъмното и го наблюдаваше с немигащи очи.
– Махай се! Препречваш светлината!
Птицата го послуша и Самюъл продължи да копае. Прималяваше му от глад. Очите му пареха от сипкавата пръст. Сърчицето му биеше
толкова силно, че усещаше как кръвта пулсира в ушите му. И сякаш това не бе достатъчно, ами и кожата го сърбеше от козината и от потта.
Най-сетне се принуди да спре. Болката и в предните, и в задните му лапи стана непоносима.
– Пет минути – каза си, макар че сега, във вид на заек, нямаше представа как да отмерва времето.
Зад него се чу шум.
Той обърна глава и видя пръстта да се сипе като дъжд.
О, не. Не е истина, не може да е истина.
Направи опит да извърне наобратно цялото си тяло, но тунелът беше твърде тесен. Докато се боричкаше, влоши още повече
положението.
Облак от пръст покри козината и напълни дробовете му – проходът зад него рухваше.
– Помощ! Помощ!
Стената от пръст обаче погълна гласа му.
Това е, помисли си Самюъл. Погребан съм жив. Това е краят.
Но не беше. Земята спря да се свлича точно преди да стигне до задните му крака. Приклещи го в клопка, заобиколен от пръст. Ковчег от
пръст.
Ковчег.
Думата се вклини в мозъка му и той се захвана пак да копае, напред и нагоре, с възобновена енергия.
Всеки момент пръстта можеше да се срути върху му и да го превърне в поредния мъртъв заек в свят от умрели зайци. Той ровеше нагоре.
Вече му беше все едно от коя страна на оградата ще излезе. Паниката му даваше нови сили, но все по-трудно си поемаше дъх.
В училище успяваше да прекоси надлъж басейна, без да диша, и да събира пластмасови тухлички под водата. Сега обаче, превърнат в
заек, изобщо не можеше да си задържа дъха.
Точно преди да остане съвсем без въздух, земята рухна върху него и настъпи пълен мрак.
Мъртъв съм, помисли си Самюъл. Не, още мисля. Май съм жив.
Пръстта върху главата му не тежеше, усещаше я лека. Той я изтръска, примигна и се озова на открито.
Нощ е. Сигурно съм копал цял ден.
Погледна назад и видя другите зайци да се взират в него иззад оградата.
– Той предаде Тубула!
– Отказа се от рая!
– Срамота!
– Срамота!
В края на заешката редица стоеше Сивоопашатко. Мълчеше.
Та какво ли можеше да каже? Самюъл му бе показал, че е възможно да се избяга, преди...
– Оооооох!
Някой го сграбчи за ушите и го вдигна високо във въздуха. Той веднага позна сключените пръсти. Принадлежаха на Татко-трол.
– Не! – закрещяха зайците. – Вземи мен! Вземи мен! Този не заслужава! Не е достоен за Зелената поляна!
Татко-трол обаче не споделяше мнението им.
– Безмалко да се измъкнеш, а? – Вдигнал Самюъл пред себе си, той заобиколи от другата страна на къщата. – Е, вече няма как да
избягаш, косматко. Освен ако не прокопаеш тунел през стомасите ни!
ЧУДОТО
Самюъл имаше чувството, че ушите му се откъсват от главата. Най-сетне стигнаха до дървената маса и той видя ярката бяла луна,
отразена в металния нож. Разбра ясно какво ще последва.
Бумтящият глас на Татко-трол се извиси на километри над него:
– Мамо-трол! Донесох го. Лесно ще му смъкнем кожата, не бой се.
Вратата се отвори и Мама-трол тръгна слепешком към масата.
– Къде се е спотаил? – попита тя.
Заопипва пред себе си. Пръстите й се разтваряха и събираха като опасни растения.
Татко-трол сложи Самюъл върху масата и го затисна с тежка длан. Заешката муцуна на Самюъл се взираше в него изпод острието на
грамадния нож.
– А, да, тука е... да... – Мама-трол докосна с пръсти козината му, после ги заби по-дълбоко, за да усети живота, който щеше отнеме. –
Ето го, да...
Самюъл не можеше да повярва, че това са същите тролове, отнесли се толкова мило към него преди две нощи.
– Аз съм – каза той. – Не съм заек. Човек съм. Човек! Приличам на заек, но не съм. Преобразиха ме... Моля ви!
Нямаше смисъл, разбира се.
Не можеха да го чуят. Троловете разбираха езика на хората и хората разбираха езика на троловете, но и едните, и другите не разбираха
заешки.
Самюъл се опита да пресметне колко му остава да живее. Мама-трол трябва да си сложи окото и да наостри ножа, после... Е, това е.
Времето за изпълнение на двете задачи се равнява точно на оставащия му живот.
Нещо прелетя над главата му. Точица, отразена в студеното желязо пред лицето му.
Какво ли е това, почуди се той.
Преди да успее да помисли, чу пак гласа на Мама-трол.
– Дай ми окото. Да го видим този хубостник! Хайде, по-бързичко, безполезно чучело!
– Добре де, добре – Татко-трол завря пръст в очната си кухина.
Самюъл чу как окото изскача от дупката с влажно пльокване.
– Ето, Мамо-трол. Вземи го...
Думите на Татко-трол се отляха в звук на пърхащи криле. И точно в този момент ръката му и ръката на Мама-трол се отлепиха от гърба
на Самюъл. Той погледна нагоре и видя какво става.
Какво ставаше ли?
Чудо, ето какво.
Докато Татко-трол подаваше окото на съпругата си, пред лицето му прелетя птица. Същата птица, която следеше Самюъл. Птицата със
сини пера, кацнала в тунела.
– Уф. Махни се! – Татко-трол се дръпна от крилете, пърхащи в лицето му.
Самюъл видя как окото се изплъзва от дланта му, пада върху масата и се търкулва към ръба.
– Изпуснах го! – извика Татко-трол. – Изпуснах окото... Някаква птица...
Мама-трол се разкрещя:
– Проклет глупак! Намери го! Космат дръвник! Намери го!
– Добре де, добре – рече Татко-трол. – Не се нервирай.
Ръцете му заопипваха масата. Бяха на косъм от окото, но птицата се стрелна надолу, хвана го с нокти и отлетя високо в небето.
– Намери ли го? – попита Мама-трол.
– Ммм... тук някъде е.
Докато Татко-трол търсеше окото, Мама-трол търсеше Самюъл.
– Ела тук, зайко – мърмореше тя и пръстите й лазеха като раци по масата. – Къде си? Ела при Мама-трол...
Самюъл побягна от наближаващите го ръце. С три подскока стигна до ръба на масата и се втренчи в земята долу.
Скачай, каза си. Скачай бързо.
Някакъв пръст докосна козината му. Той затвори очи. Спомни си как веднъж баща му го заведе на най-високия трамплин за скокове в
плувния басейн. Тогава не посмя да скочи. Сега обаче нямаше избор. Трябваше да бъде смел като герой.
Той затвори очи и скочи в нищото. Минаха векове, докато се приземи.
Туп!
Заболя го от удара в земята, но криво-ляво можеше да подскача. Това и направи – с все сили, далеч от слепите тролове, които
продължаваха да опипват масата за изчезналия заек и изчезналото око.
Самюъл заобиколи къщата и забеляза птицата да лети към заешката клетка.
Ако очите му бяха по-силни, щеше да види как птицата пуска окото право в дупката, прокопана от него, и му открива почти съвършен
изглед към грейналите звезди и ярката бяла луна на небосвода.
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЛОСОВОТО
КУЧЕ
Професор Тенгълуд си пишеше картичка за рождения ден, когато Призрачната магьосница долетя в двореца.
– Е? Изпълни ли заповедта?
Той я погледна изпитателно. Магьосницата сведе глава. Професор Тенгълуд се разтревожи, че не е открила човешките деца. Сигурно
затова се бе забавила толкова.
– Да, господарю. Децата са преобразени.
– В какво по-точно?
Професорът явно си отдъхна и въпросът му прозвуча почти игриво.
– В птица. И заек.
– Заек! – Професорът, изглежда, се стъписа. – Кой? Момчето или момичето?
– Момчето, господарю.
– Гениално хрумване! Фантастичен подарък за рождения ми ден. Никога няма да оцелее.
Магьосницата го погледна право в очите, но професорът не успя да разчете изражението й. Взираше се в тъмните й очи, все едно са
бездънни кладенци.
– Не беше сам – рече тя.
– Момчето ли?
– Да. Беше с куче.
– Куче ли? Какво куче?
– Лосово куче.
Очите на професор Тенгълуд се разшириха от смайване.
– Не...
Притеснена, Призрачната магьосница явно съжали, че му е съобщила новината.
– Господарю, не мисля...
Професорът вдигна ръка, за да я накара да млъкне. Пое си дълбоко дъх, все едно трябва да вдиша новината, за да я проумее напълно.
– Сигурно им е казал.
– Господарю? – Призрачната магьосница не разбра.
– Кучето ги е довело в гората.
– Но защо, господарю? Защо ще иска да се връща тук? Да излага децата на опасност... И как едно куче може да каже нещо на човек?
Професорът размаха ръце, сякаш въпросите й са досадни мухи.
– Законите ни вече са недостатъчни. Трябва да обмислим какво ще правим занапред с хората, влезли в гората.
– Господарю, ако ги превръщаме в животни, гората винаги ще бъде...
– В безопасност? Вярваш ли си? Сама видя, че не е така. Превръщаме човек в куче и какво става? Кучето довежда други хора в гората.
– Господарю, не знаем...
– Тихо! Не си тук да спориш с мен. Ще ми се подчиняваш! Спасих ти живота. Спасих ти живота. Законът на магьосниците. Помниш ли
го?
– Да, господарю, разбира се. Магьосница съм. Законът е моята същност.
Той стана и заобиколи писалището.
– Добре. Тогава изпълнявай заповедите ми.
– Каква е волята ви, господарю?
– Искам да намериш човешките деца и да ги убиеш. И двете. Момичето и момчето. Това ще послужи за урок на глупавото куче.
Настъпи мълчание – дълго мълчание. Най-сетне Призрачната магьосница каза:
– Да, господарю, разбирам.
Професорът поклати глава.
– Не.
– Господарю?
Той я гледаше втренчен. Забеляза нещо ново в искрящите й тъмни очи. Нещо, което не му вдъхна доверие. Все пак защо се бе забавила
толкова, преди да се върне при него? Разколебава ли се?
– Дай ми гривната.
– Магьосническата ми гривна ли, господарю? В гората ли отивате? Затова ли ви трябва? Да ви пази...
– Да – излъга професорът. – Хайде. Това е заповед!
Призрачната магьосница изхлузи неохотно гривната от посивялата си китка и му я подаде.
– А сега ми дай силите си – заповяда той.
– Господарю?
Чу го, но не разбра.
– Заповядвам ти да ми дадеш магьосническите си сили.
– Но, господарю, силите ми са бреме. Защо са ви?
Тя погледна към картичката за рождения му ден и изпита дълбока омраза към него.
Професор Тенгълуд си пое дълбоко дъх и затвори очи.
– Дай.Ми. Силите.Си.
Призрачната магьосница се сети за сестра си, разтапяща се в клетката, и намери нова решимост у себе си.
– Господарю... Не мога.
Професорът отвори очи и я погледна, сякаш не я познаваше.
– Не можеш ли? Не можеш? Ами Законът на магьосниците? Отпечатан е в самото ти същество. Моята заповед е закон за теб.
– Господарю, има нещо по-силно от Закона на магьосниците. Нещо, погребано досега, се надигна отново у мен.
Професорът ахна удивен.
– Обясни ми, моля. Какво е това дълбоко и могъщо нещо?
Призрачната магьосница замълча, учудена от собственото си непокорство.
– Обичта към сестра ми.
– Сестра ти е мъртва.
Тя кимна.
– Знам. Но обичта живее, по-силна от всякога.
– Не разбирам. Какво общо има сестра ти?
Призрачната магьосница изплака още черни сълзи.
– Сторих ужасни неща по ваша заповед. Ужасни... Превърнах рая в кошмар. Повече не мога. Не мога да ви дам силите си... Съжалявам.
Тя замлъкна и главата й клюмна, сякаш думите са я удържали изправена. Обърна се и мина покрай спиртосаните глави. Излезе от стаята.
Прекоси залата без прозорци, заобиколи скелета на убитата хюлдра и тръгна към вратата на двореца. Потънала в скръбни мисли, не чу как
професорът се промъква зад нея, изважда от ножницата сабята на хюлдрата и вдига оръжието, готов да нанесе смъртоносен удар.
– И аз съжалявам!
Заби острието в тялото й, после го издърпа. Черна кръв покапа от сабята.
Призрачната магьосница намери сили да се обърне.
– Защо? – прошепна тя.
От гърлото й блъвнаха сенки. Професор Тенгълуд разбра, че магията й се съдържа в черните изпарения. Той притисна уста в умиращите
й устни и усети нова и тъмна сила да се влива в тялото му. Всички сенки на всяко променено същество – дори на Самюъл и Марта – се
стекоха у него. Сега той властваше над тях. И можеше да прави каквото пожелае.
– Вече наистина съм страховит – рече, докато кожата му се оцветяваше от розово в сиво. – Станах истински Променител.
Призрачната магьосница рухна в ръцете му и той я задържа за момент там, в залата без прозорци. Чакаше тъмните изпарения, които бе
вдишал, да завладеят всяка частица от него.
МОМЧЕТО С БЕГЪЛ СПОМЕН,
ЧЕ Е САМЮЪЛ
Трудно му бе да следи синьоперата птица. В мрака и отдалеч птицата не изглеждаше нито синя, нито перната. Беше просто тъмна
точица, чезнеща във ветровитата нощ.
Самюъл подскачаше все напред. Чуваше как зад него слепите тролове продължават да търсят опипом окото.
– Срамота!
– Срамота!
– Срамота!
– Срамота!
Не обърна внимание на възгласите на зайците, но нещо друго го разтревожи. Земята сякаш се накланяше. Той се озърна, ала зайците явно
не забелязваха.
– Какво става? – попита ги Самюъл. – Земята се движи. Не усещате ли?
Земята не се накланяше, разбира се. Професорът – или по-скоро съществото, в което се бе преобразил професорът – използваше новите
си сили, за да го притегли към сянката му. Сянка, побрана в момента наред с всички други, в тялото на Хорацио Тенгълуд.
Самюъл обаче имаше чувството, че гравитацията е започнала да действа под ъгъл от градуса и превръща хоризонталната земя във
вертикален скат. Скат, от чието каменно лице стърчат дървета.
Той пропадна.
– Аааааааааааааа!
Цялото му тяло се гърчеше, защото така пищят зайците. За щастие (ако подобна дума е приложима към такава ситуация) магията го
предпазваше от сблъсък с дървета. Той падаше ли, падаше. Спускаше се по склонове, прелиташе над падини. Изпързаля се по откритата
равнина, описана от Татко-трол. Чувството за пропадане бе толкова силно, че не усещаше друго – как се променя и си възвръща нормалния
вид.–
Аааааааааааааа!
Сега писъкът излезе от устата му и продължи чак докато стигна до поляната. Там земята се слегна, гравитацията зае отвесно положение
и Самюъл се закова на място.
Отново бе момче. Човек. По тялото му вече нямаше сърбяща козина.
Той вдигна глава. В далечината гореше слаб огън. Зад огъня се издигаше огромно дърво с дървен палат, кацнал сред клоните му. Макар и
по-близо до огъня, дървото изглеждаше по-тъмно от другите зад него. И беше твърде неподвижно, дори за дърво. Вятърът сякаш изобщо не
досягаше клоните му.
СЕСТРАТА ПТИЦА
– Променителю! – извика Самюъл срещу неподвижното дърво. – Къде е сестра ми?
От дървения палат излезе сива фигура и се превърна в гарван. Литна към него и кацна в човешкия си облик на няколко метра пред него.
Самюъл забеляза колко странно изглежда мъжът – все едно живее в свят без цветове. Кожата му не беше розова, жълтеникава или
кафява, а в различни сивкави нюанси. Всъщност професор Тенгълуд вече не можеше да се причисли към човешкия род. Погълнат от
сенките, той най-сетне се бе превърнал в собственото си умотворение – зловещ владетел, познат на всички в гората (и на Самюъл) като
Променителя.
Устните му, сухи и черни, бяха все едно направени от въглен. Тъмните сенки чернееха и в очите му, и под тях, очертавайки вертикалния
белег върху лицето му.
Променителя обаче внушаваше страх не толкова с външния си вид. Най-ужасяващо бе чувството, което вдъхваше у Самюъл. Той го
омагьосваше с магия за забрава, както някога бе направила Призрачната магьосница. Момчето не помнеше, разбира се, знаеше само как се
чувства.
Изнемощял. Объркан. Странник в собственото си тяло без сянка.
– Кой съм аз? – промърмори си Самюъл. – Аз съм Самюъл. Да, помня. Самюъл. Са-мю-ъл?
Името му звучеше чуждо, сякаш принадлежеше на другиго.
– Здравей, Самюъл – черни изпарения се издигнаха от устата на Променителя и се просмукаха в ноздрите му.
– Ти... си... Променителя.
Момчето изрече думите с огромно усилие, все едно пренасяше тежки камъни.
– Радвам се, че дойде. Днес е рожденият ми ден, знаеш...
Самюъл имаше чувството, че ще припадне, но събра сили да каже:
– Сестра ми...
Променителя явно се подразни от липсата на интерес към рождения му ден.
– Сестра ти? Да, какво?
– Тя... къде...
– Съжалявам, говориш несвързано. Какво им е на днешните младежи? Две думи на кръст ли не могат да кажат? Както и да е.. Налага се
да гадая по пътя на логиката. Интересуваш се къде е онемялата ти сестра? Познах ли?
Самюъл не знаеше дали иска да узнае това. Със сянката сякаш му бяха откраднали и ума. Всъщност изобщо не беше с ума си, защото
вече не изпитваше страх. (Навярно си мислите, че това е добре, но по-лошо от страха е само едно – да не чувстваш нищо.)
– Ами... Ето я – посочи Променителя. – Кацнала на онова дърво. Виждаш ли я?
Самюъл погледна, но не видя нищо.
– Вгледай се...
Той присви очи и забеляза точица в края на клона, най-висок и най-дълъг от всички. Птица. Защо сестра му е птица?
Едничък спомен се зарея в пустинята на мозъка му. Споменът за птицата, спасила го от троловете, когато беше заек.
– Не знам защо си се загрижил толкова – продължи Променителя. – Каква е ползата от една птица без глас и без песни? Колкото от тяло
без сянка... Или дете без... – Замълча и сивото му лице помръкна. – Няма значение. Не се тревожи за сестра си. Щом й харесва да е горе на
дървото, нека си стои там. – Подвикна на Марта: – Кажи „здрасти“ на брат си. Хайде, де!... О, ама че съм глупав. Как може птица да каже
„здрасти“?
Променителя затвори очи и напуканите му устни заприпяваха магия. Той пак замълча и Марта внезапно си възвърна обичайния вид.
Десетгодишно момиче в тъмносиня рокля върху най-високия клон на дървото.
Самюъл наблюдаваше и започваше да разбира какво става. Мудният му ум обаче не знаеше нито какво да направи, нито защо да го прави.
Дори да бе измислил нещо, щеше да е твърде късно. Тънкият клон удържаше птицата далеч по-лесно, отколкото човек. Сега се отказа и
Марта започна да пада. Надолу, надолу и надолу, с рокля, разперена като безполезен парашут. Точно преди да се удари в земята обаче,
тялото й застина във въздуха. Тя седна, сякаш се изправя върху невидимо легло, и стъпи на поляната.
– А сега, деца, ще ви разкажа една история – подхвана Променителя.
Самюъл забеляза нещо да прехвърча край главата му. Отначало го помисли за друга птица, но предметът спря във въздуха и се спусна в
ръцете на Променителя. Оказа се книга.
– „Съществата от Призрачната гора“ – обяви професорът и заизрежда въображаеми отзиви: – Грандиозен шедьовър. Изключително
постижение. Професор Тенгълуд е създал ненадмината гениална творба. Очакваме с нетърпение биографията му.
Той махна на Марта и Самюъл да приближат и двамата тръгнаха към него, теглени от невидимо въже.
– Чел ли си книгата? – Променителя приведе сивото си лице към Самюъл. – Какво мислиш за нея? Кажи ми. Хареса ли ти? Говори!
Говори! Говори!
– Аз... не... аз...
– Хм. Не си сигурен ли? Май трябва да я прочетеш и между редовете. Искаш ли?
– Аз... аз...
– Цвър! Цвър! Цвър!
При последното „цвър“ Самюъл се сви на земята, превърнат в бяло мишле.
Променителя го хвана за опашката и го вдигна. Сложи го в разтворената книга.
– Сега ще ти разкажа една истинска история – подхвана пак той. – Историята зад разказаното на тези страници. И когато свърша, с теб
също ще се свърши. Сестра ти ще види как затварям книгата и сплесквам мишите ти чревца между листовете. Кръв и мастило – едно и също
е кажи-речи... О, какъв вълнуващ рожден ден се очертава!
После той разказа на Самюъл и Марта историята на живота си. Разказа им всичко. За детството си. За забравените рождени дни. За
затвора. И тъй нататък, и тъй нататък. Повтаряше по памет откъси от мемоарите си и от „Съществата от Призрачната гора“, изгубил
всякаква представа за времето.
Настъпи утрин. Розова светлина окъпа в мекота гората и разстла дълги сенки.
Огънят угасна.
– Тогава се наложи... как да се изразя? Наложи се да освободя Призрачната магьосница от задълженията й и да поема нещата в свои
ръце – заключи Променителя с тежка въздишка. – И каквото и да става оттук нататък, едно е сигурно. Никой вече няма да излезе жив от
гората.
В КНИГАТА
Сивото, зло същество затвори очи и духна мишата сянка на Самюъл към себе си.
Започна да затваря книгата много бавно. Наслаждаваше се на всеки миг, все едно вкусваше последната хапка от изкусително ястие.
Самюъл видя как страницата се захлупва над него и сянката й го покрива. Различи думата, върху която щяха да го сплескат. Думата беше:
ужас
Опита да побегне към ръба, но Променителя наклони книгата и го хлъзна пак по средата.
Какво ще стане със сестра му, когато умре? Каква ли жестока игра ще измисли Променителя?
Той усети как хартията започва да го затиска.
– Марта – изцвърча; знаеше, че тя няма да го разбере, но искаше да й го каже. – Марта, аз...
Замълча. Натискът върху гърба му стана непоносим. Това беше.
Краят.
Тогава чу нещо.
Нещо нежно и красиво, което почти заглуши болката.
И в същия момент книгата застина. Той остана жив. Сплескан, но жив. Мелодичният звук продължи. Нежен и бавен, странно познат глас
пееше:
– Честит рожден ден... Честит рожден ден...
Цялата гора замълча и се заслуша. През едно процепче между страниците Самюъл видя сестра си, огромна като великан.
– Марта... Ти пееш.
Устните на Марта се отваряха и затваряха по контура на думите. Тя гледаше право към Променителя.
– Честит рожден ден... Хорацио...
Тежестта върху гърба на Самюъл намаля. Съществото, някога било професор Хорацио Тенгълуд, заплака с тъмни като сянка сълзи. Бе
искал само това – някой да му изпее песента. И сега наистина я чуваше.
– Честит рожден ден...
Марта спря да пее. Изглеждаше изненадана колкото брат си – от преоткрития си глас. Книгата провисна в ръцете на Променителя.
Самюъл се плъзна надолу по хартията, озова се във въздуха и падна в една хладна локва. Преплува я и се спаси на суха земя.
– Честит рожден ден... на мен. – Променителя избърса очи. – Честит рожден ден на мен. Не съм чувал по-прекрасно нещо. От сърце ли
ти се прииска да го изпееш? Толкова ли е въздействаща историята ми? Наистина ли разбра всичко, което съм сторил?
– Да – кимна Марта и погледна към брат си, тъкмо изпълзял от локвата.
Тя все още нямаше сянка и песента я бе изцедила до капка. Бяха й останали сили и пространство за една-едничка мисъл – мисълта за
брат й и бедите, които му бе навлякла с бягството си в гората.
В кратък проблясък човекът, предхождащ Променителя, надмогна чудовището, вселило се у него. Или поне така изглеждаше. Защо иначе
би решил да върне на Самюъл истинския му облик и в същия момент да освободи сянката на Марта?
– Самюъл... Съжалявам.
Гласът на Марта прозвуча свеж и нежен като утринна роса. Тя бе намерила отново думите точно когато бяха най-необходими и отсега
нататък не смяташе да ги губи никога вече.
Професорът погледна към двете деца и у него се надигна завист, задето се обичат толкова.
– Не я интересува рожденият ми ден – изрече той с тиха тъга. – На всички им е все едно. Никой никога не се е интересувал.
Спомни си как приемните му родители, господин и госпожа Туиг, му забраняваха да получава картички за рожден ден. По необясним
обрат на логиката внезапно реши да погуби Самюъл и Марта по най-жесток начин.
Той затвори очи и подхвана ужасната си магия.
– Да бъде мрак!
Започна да вдишва сенките на дърветата около поляната. С всяко вдишване се изпълваше с нови сили и притегляше все повече сенки от
дълбините на гората.
Черна мъгла плъзна като пелена и обви Самюъл и Марта. Не виждаха нищо в мрака и с мъка си поемаха дъх. Ако бяха останали сред
мъглата, щяха да се задушат, но Променителя искаше да наблюдава по-увлекателна смърт.
Все пак имаше рожден ден.
Сенките се провлачиха край Самюъл и Марта. Бившият професор ги погълна и тялото му се сгърчи от усилието да ги побере.
– О, Призрачна магьоснице – прошепна той. – Защо не си поискала такава власт?
Самюъл погледна към сестра си.
– Бягай! – изкрещя й. – Бягай!
Сграбчи я за ръката и двамата хукнаха през поляната. След няколко крачки обаче забелязаха нещо. Сърцата им се свиха от ужас и очите
им се ококориха от смайване.
Не само те бягаха към дърветата.
Дърветата се движеха към тях.
РАЗБУДЕНАТА ГОРА
Гледката беше изумителна.
Войска от дървета с разлюлени и разкривени дървени крайници прииждаше към Самюъл и Марта. Клоните не се движеха по вятъра.
Корените се измъкваха от земята като ходила от обувки.
Шумът бе ужасяващ колкото гледката.
Страховито скърцане на гънещо се дърво.
Противен съсък на разронена пръст.
Оглушителен туптеж на две детски сърца.
Самюъл и Марта спряха да тичат и се вцепениха от ужас. Природният ред се бе обърнал наопаки – човеците стояха, вкоренени от страх;
освободени, дърветата се движеха към тях.
Свободното им движение бе илюзия, разбира се. Дърветата се движеха, но изобщо не бяха свободни. Завладял сенките, някогашният
професор Хорацио Тенгълуд направляваше гората като диригент на оркестър.
– Какво ще правим? – попита Марта.
Дърветата приближаваха, клоните се протягаха напред.
– Бягай! – Самюъл повлече сестра си назад.
Беше късно. Дърветата вече бяха твърде близо. Около глезена на Марта се уви корен и я издърпа от ръката на брат й.
– Сам... ооооох! – изпищя тя.
Самюъл обаче не можа да направи нищо. Самият той стана жертва на друго дърво. Надолу се стрелна клон, уви се около кръста му и го
вдигна във въздуха.
Той се понесе нагоре, високо над земята, сгънат одве над клона. Зърна Променителя – през смях бълваше облаци черна пара и
дирижираше дърветата; и Марта – приклещена до ствола на едно дърво, чиито корени и клони я обгръщаха като ръце на страхлив родител.
– Мартаааааааааа!
Самюъл усети две неща – че издигането е прекалено бързо и че го стискат прекалено силно през кръста. Двете усещания обаче се сляха,
понеже клонът внезапно го пусна и го запрати още по-нависоко.
Ръцете му се завъртяха във въздуха в отчаян опит да намерят опора.
Дървото го бе подхвърлило не само нагоре, но и напред. Той полетя над стеснената поляна. Зачака да се разбие в земята и да умре. Не се
случи така. Падна сред меките клони на друго дърво. Или по-скоро клоните на другото дърво се протегнаха и го уловиха.
Отново го стиснаха през кръста и го запратиха във въздуха.
Ако бе в състояние да мисли ясно сред всички усещания, връхлетели тялото му, Самюъл щеше да разбере какво се случва. Щеше да
разбере, че Променителя организира игра на подаване, а той е топката.
Той се носеше от дърво до дърво, докато сестра му бавно се задушаваше долу.
– Дано никой не е с кашкавалени пръсти – смехът на Променителя огласи поляната.
– Спри! – изкрещя Марта измежду клоните, пристягащи краката, гърдите и врата й. – Моля те! – Викът прозвуча като давене. – Спри...
Тя наблюдаваше отчаяна как двете дървета започват да дърпат Самюъл напред-назад. Играта на топка се бе превърнала в теглене на въже
и сега брат й бе в ролята на въже.
Той не знаеше, че има толкова силна болка. Цялото му тяло страдаше – раменете, коленете, китките, глезените. Двете дървета
продължаваха да теглят в различни посоки, подлагайки на изпитание издръжливостта на костите му.
– Е, деца, май е време да се сбогуваме. – Променителя вдигна ръце, готов да даде последна заповед на дърветата.
Заповед да разкъсат Самюъл на две и да стегнат примката около врата на Марта.
Променителя затвори очи.
Затананика „Честит рожден ден“.
Наслади се на неустоимата си власт. Власт над съществата, към чийто род бе принадлежал някога. Съществата, които го тормозеха в
училище, лепяха му прякори, изпратиха го в затвора, не му позволяваха да празнува рождения си ден.
Той отвори очи.
– И така, деца, настъпи, както казват, сетният ви час.
Тогава те видяха.
И двамата.
С примижали от болка очи, но все пак видяха.
Тънка права линия полетя през въздуха към Променителя. Нещо като стрела.
Той се обърна да проследи погледите им. Навреме, за да зърне копието точно преди да се забие в него, ала твърде късно да го спре.
– Не! – изкрещя Променителя.
Стисна оръжието, пронизало гърдите и гърба му, и по ръцете му се стече черна кръв. Докато пищеше, сенките наизлязоха от устата му и
плъзнаха към гората. Той се строполи ничком.
Самюъл забеляза някого в далечния край на поляната – леля Ида и редом до нея, Ибсен.
После задушлив мрак погълна всичко. Сенките се връщаха при дърветата, другите растения и всички същества, които някога ги бяха
притежавали.
В мрака клоните пуснаха Марта; корените се отдръпнаха и се прибраха в земята, откъдето бяха излезли. Двете дървета, теглещи Самюъл
като въже, прекратиха играта. Той се вкопчи в ниския клон, увит около ръцете и краката му. Мракът най-сетне се разнесе, момчето скочи от
клона и тупна меко на земята. Отиде при сестра си и я прегърна. Леля Ида и Ибсен тичаха към тях.
Тогава чуха нещо.
– Помощ!
Викаше леля Ида. Когато бе претичала край него, Променителя я беше хванал за глезена. От устата му се издигаше нов облак черна пара.
Леля Ида и Ибсен се давеха в капана на сенките.
Двете деца се втурнаха на помощ.
– Стой тук! – каза Самюъл на сестра си. – Знам какво да направя.
Приближи до черния облак и задържа дъх. Бръкна в джоба си и преди Променителя да се усети, пусна листото от хюлип в устата му.
– О, не – изгъргори Променителя, издишвайки последните сенки. – Не биваше да става така...
– Бягайте! – викна Самюъл на леля Ида, Марта и Ибсен.
Послушаха го. Побягнаха и не се обърнаха, когато чуха главата на професора-превърнат-в-Променител да се пръсва с ужасен пукот. Шум,
прозвучал на Самюъл като триумф и същевременно трагедия.
ЧИЧО ХЕНРИК СЕ ВРЪЩА
– Марта! Самюъл!
Леля Ида разпери ръце както на летището, но този път дори Самюъл се зарадва на прегръдката. Притисна се в нея и усети нещо, което
не бе усещал, откакто родителите му умряха. Чувстваше се препълнен догоре като чаша с лимонада. Не знаеше точно какво е това чувство,
но предположи, че е да те обичат.
– Последвала си ни. Дойде да ни спасиш – каза той.
Леля Ида целуна и двамата по главите и се постара да не заплаче.
– Ами... Да. Какво друго можех да направя? А сега ми кажете добре ли сте?
– Да – отговори Самюъл.
– Да – отговори Марта и при това дългоочаквано „да“ очите на възрастната жена се просълзиха.
– О, деца, толкова се разтревожих за вас.
– Съжалявам – каза Марта.
Леля Ида махна с ръка.
– Не, Марта, ти не знаеше какво има в гората. Не си виновна.
Самюъл се обърна да погледне копието, забито в земята. Листът от хюлип бе толкова мощен, че от Променителя нямаше никакви
видими останки. Той погледна леля си и попита:
– Как стигна дотук?
– Имах гривна. Гривна на магьосница. – Тя вдигна китката си и му показа платнената лентичка с медения диск. – Оказа се много
полезна. Пазеше ме. После открих Ибсен край пътя. Той ме доведе тук.
Марта се замисли за Снежната магьосница и си спомни какво й бе казала за гривната. Почуди се дали е същата. После обаче се запита
друго.
– Къде е той сега? Къде е Ибсен?
– О, не. – Леля Ида се озърна. – О, не. Ибсен? Ибсен? Къде си? Къде...? – После тя ахна и очите й се разшириха от удивление. – Не. Не
може да бъде... Привиждат ми се неща... Не...
Към нея вървеше висок мъж с нежна усмивка.
Самюъл погледна и го позна от снимките. Онези на тавана, с олимпиеца, застанал гордо на снежната писта. Брадата. Усмивката. Очите.
Изглеждаше по-стар и посивял, но определено беше той.
– Чичо Хенрик! – Името излезе от устата на момчето като шепот.
Чичо Хенрик каза нещо на норвежки на леля Ида, все още зяпнала от изумление. После се обърна към децата:
– Здравей, Марта. Здравей, Самюъл. – Мекият му акцент разтапяше думите, както препечена филийка разтапя масло. – Да, това съм аз.
Чичо ви Хенрик.
– Къде беше? – Леля Ида опипа лицето му, за да се увери, че е истина. – В тази ужасна гора ли се криеше? Нещо лошо ли направих?
– Не. Нищо лошо не си направила. Не бях скрит тук. През цялото време бях при теб. До теб.
Леля Ида не разбра.
Чичо Хенрик посочи към копието и мястото, където се намираше Променителя.
– Той ме пусна от гората. Но ме промени. Преди години. Превърна ме в лосово куче. Бях преобразен, но все пак бях аз. Изпълних
обещанието си. Върнах се при теб.
– Ибсен – отрони тя.
Чичо Хенрик избърса сълзата от бузата й.
– Не съм се отделял от теб през дългите години.
– Дългите години – повтори като ехо леля Ида, неспособна да прикрие тъгата в гласа си.
Двамата помълчаха. После чичо Хенрик каза на Самюъл:
– Благодаря за сиренето, впрочем. Не може да се мери със „Златния медал“, но все пак беше вкусно. И не беше отровно като супата на
духчето.
– О... – Самюъл се смути при спомена колко грубо се бе отнасял към кучето. – Няма за какво да ми благодариш.
Леля Ида понечи да заговори, но долови далечен звук. Звук, нечуван в гората от много години.
Чичо Хенрик го позна – странен и все пак мелодичен напев.
– Чувал съм го. Отдавна, когато дойдох за пръв път в гората. Хюлдрите възпяват слънцето. Сигурно са се върнали в селото си.
– Хюлдрите? – Марта се ужаси.
Леля Ида не разбра.
– Но нали хюлдрите не излизат на слънце?
– Излизали са – отговори чичо Хенрик. – Преди промените.
Самюъл обходи с поглед дърветата край поляната. Вече не изглеждаха зли и заплашителни. Бяха спокойни и кротки, и точно каквито
трябва да изглеждат дърветата.
– Заповедите на Променителя явно са отменени – рече той. – Затова чичо Хенрик е станал пак човек. Другите същества сигурно също са
се променили. Гората е в безопасност.
Чичо Хенрик кимна.
– И пак ще бъде рай.
После всички се замислиха какво представлява раят.
– Ще живеем мирно и супата на духчето няма да ни трови – устата на леля Ида се напълни със слюнка.
– По цял ден ще слушаме песни. – Марта знаеше, че сега гномогобът може да пее на воля.
– И всяка нощ може да спим върху Поспалан – добави Самюъл, който се чувстваше доста изморен.
Забеляза прокъсана книга да лежи върху земята близо до мястото, където бе умрял професорът. „Съществата от Призрачната гора“.
Книгата, която безмалко не го беше премазала. Странна бе мисълта, че описанията на всички същества са се променили и книгата не е по-
достоверна от вълшебна приказка.
– Е, какво ще правим сега? – попита чичо Хенрик.
Леля Ида се замисли.
– Раят не е място – рече тя. – Раят са хората, които споделят живота ти. Щом съм с теб – какъвто си – ще съм щастлива навсякъде. –
Погледна към децата: – Самюъл? Марта? Искате ли да останем в гората?
Самюъл се обърна към сестра си:
– Марта? Ти какво искаш?
Марта се намръщи, все едно пресмяташе много трудно уравнение. Уравнение, сравняващо стойността на пеещи гномогоби с други неща.
– Искам да си отида вкъщи – отговори най-сетне тя.
– И аз – кимна Самюъл.
– Вкъщи? – Леля Ида не разбра кой дом имат предвид.
– При теб – уточни Самюъл. – И чичо Хенрик.
– Вкъщи? Където трябва да ходите на ушилище ли? – попита възрастната жена. – И да ядете миризливо кафяво сирене?
Добро възражение. Самюъл се замисли сериозно.
Спомни си какво му бе казал баща му. Стига да търсиш упорито, синко, ще намериш щастие навсякъде. Може би по-трудно щеше да
намери щастие в чуждо училище и в закуски с кафяво сирене, отколкото във вълшебна гора, но искаше да опита.
– Да, вкъщи – отговори Самюъл.
И тъй, те поеха към дома. По пътя видяха духчета, увлечени в чуднотанци, видяха безобидни кълвачи, задрямали поспаланковци и пеещи
гномогоби.
Минаха тихо през Трол-село и край каменната къща, където четиримата от безокото тролско семейство спяха и не усещаха как се
променя гората.
Минаха през селото на хюлдрите, където усмихнати същества извайваха лика на слънцето от дърво и го възпяваха в химни. Тогава
Самюъл разбра, че хюлдрите никога вече няма да се явяват в кошмарите му.
– Е? Наистина ли искате да напуснете гората? – попита леля Ида, когато наближиха края на пътя. – Защото върнем ли се във външния
свят, ще трябва да запазим всичко в тайна. Не бива да казваме на никого. Разбирате ли?
– Да – отговориха едновременно чичо Хенрик, Самюъл и Марта като хора, произнасящи молитва в църква. – Разбираме.
Те се поколебаха – само за момент – преди да излязат от сянката на последните борове. И ето я – белосаната дървена къща с алеята и
простора за пране. В далечината видяха фиорда, планините и шосето към Флом. Леля Ида изниза гривната от китката си и я прибра в
джоба, замислена дали някога ще й потрябва отново.
Марта се усмихна, когато видя къщата, и хвана брат си за ръка. Усещане, естествено като тревата под краката им.
– Ето ни отново тук – рече чичо Хенрик с глас като масло върху препечена филийка.
Докато вървяха по тревистия склон, Самюъл стисна леко ръката на сестра си и тя стисна леко неговата. И двамата си бяха помислили
едно и също.
Това е. Това е нашият дом.
Мисълта ги изпълни с щастие. Щастие за миналото, за спомените, които щяха да пазят заедно. И за бъдещето. За живота пред тях и за
идващите вълшебни дни.
КРАЙ
(който всъщност е начало)
ЗА АВТОРА И ЗА КНИГАТА
Мили деца,
Мат Хейг е много известен английски писател, който вече е превеждан и издаван у нас. Доста неща са изписани за него, но ние решихме, че най-добре ще се представи самият той.
Затова публикуваме неговото интервю със себе си, в което ще почувствате и неповторимото му чувство за хумор. Приятно четене!
“Здравейте, казвам се Мат Хейг и съм писател. Автор съм на книги за възрастни и за деца, сценарии и статии. Романите ми са преведени вече на 29 езика.
Роден съм в Шефилд, Йоркшир, през 1975-а година. Оттогава съм живял в Нотингамшир, Ибиса и Лондон. Учил съм английски език и история в университета “Хъл”, след това записах
магистратура в “Лийдс”. Сега живея в Брайтън със съпругата си, писателката Андреа Семпъл, и децата ни Лукас и Пърл.”
ИНТЕРВЮ
Мат Хейг интервюира Мат Хейг
Мат Хейг: Здравейте, Мат Хейг.
Мат Хейг: Здравейте.
Мат Хейг: Бих искал само да вметна, че днес изглеждате чудесно.
Мат Хейг: Благодаря. Вие също. Ще ми се да имах Вашите хубави черти.
Мат Хейг: Мерси. Както и да е, нека да започнем с въпросите.
Мат Хейг: Окей, Мат, стреляй.
Мат Хейг: Така, първият въпрос кога започна да пишеш истории?
Мат Хейг: Когато бях на 3. Беше истинска история за едно возене в подземен влак. Гласеше: “Отидох в Лондон и се возих на подземен влак.” Нарисувах и картинки. Но мисля, че
правописът ми беше малко по-различен.
Мат Хейг: Кои са любимите ти писатели?
Мат Хейг: Обичам Роалд Дал, Туве Янсон, С. Е. Хинтън, Ева Ибътсън, Чарлз Дикенс, Уилям Шекспир, Емили Бронте и още около милион други.
Мат Хейг: Впечатлен съм. Е, “Призрачната гора” е първата ти детска книга, но пишеш и книги за възрастни?
Мат Хейг: Да. Казват се “Клубът на мъртвите бащи”, “Последното семейство в Англия”, “Причините да останеш жив”, “Кланът Радли”...
Мат Хейг: И добри ли са?
Мат Хейг: Стават.
Мат Хейг: Само толкова?
Мат Хейг: Всъщност са творби, създадени от безмерен гений, но не ми се искаше да се правя на важен.
Мат Хейг: Разбирам. Та, защо реши да напишеш “Призрачната гора”?
Мат Хейг: Дочух за едно момче, Самюел Блинк, хванах самолет до Норвегия и изслушах историята му. После я разказах.
Мат Хейг: Нали не очакваш да ти повярвам?
Мат Хейг: Говоря истината. Вярвай, ако щеш.
Мат Хейг: Отговаряш ли на имейли от читатели?
Мат Хейг: Да, старая се. Стига да не са изключително гадни.
Мат Хейг: Ще има ли продължение?
Мат Хейг: Да, вече съм го написал.
Мат Хейг: Добре, благодаря, че отдели време при така натоварения ти график да...
Мат Хейг: Приключихме ли?
Мат Хейг: Да.
Мат Хейг: О, ясно. И как се справих?
Мат Хейг: Окей.
Мат Хейг: Само окей?
Мат Хейг: Ами, някои отговори бяха леко скучновати...
Мат Хейг: Ей, къде отиваш?
Мат Хейг: Тръгвам си.
Мат Хейг: Накъде?
Мат Хейг: Имам уговорка за обяд с Духчето Наистина.
Мат Хейг: Може ли и аз да дойда?
Мат Хейг: Не. Запазил съм маса за двама. Ще ми дишаш от въздуха.
Мат Хейг: Разбирам.
ЗА ПРЕВОДАЧКАТА
Емилия Ничева-Карастойчева е родена през 1971 г. в гр. Стара Загора. Завършва езиковата гимназия “Ромен Ролан”със специалност английски език в родния си град. След това
завършва индология (и магистратура) в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Седем години преподава в катедра Индология на същия университет.
Но след това се заема с друг вид общуване превежда белетристика, поезия и документални книги от английски, хинди и санскрит. Зад гърба си Емилия Ничева-Карастойчева има
десетки преводи, ала с най-голямо удоволствие се сприятелява с автори на детски книги Бърнард Бекет, Ан Файн, Ева Ибътсън, Деб Калети, Матю Хейг.
СЪДЪРЖАНИЕ
На път към голямата изненада
Леля Ида
Момичето „Да и не“
Историята на Стария Тор
Неспоменаваното място
Супа от Рудолф
Правилата
Хюлдрите
Котката с двата нашийника
Призрачната магьосница отлита
В кухнята
Какво се случи с чичо Хенрик
Съществата от Гората на сенките
Нощни песни
Пет резенчета кафяво сирене
Сандъкът за чай
Омайващата тъмнина
Марта изчезва
Бяг по склона
Ямата с перушина
Писъкът
Кихавицата
Затворнически песни
Димният стълб
Селото
Груба намеса на автора
Бялата гривна
Трол-Ляво и Трол-Дясно
Златни кръгове и тежки сенки
Ледени висулки от сълзи
Вълшебната миризма
Духчето Наистина
Бивалици
Какви въпроси зададе СамюЪл на духчето Наистина и какви отговори получи
Въжеиграчът
Още една груба намеса на автора
Трагедията и триумфът на професор Хорацио Тенгълуд
Тринайсетте ужасни неща, случили се в живота на професор Хорацио Тенгълуд, преди да стане зъл и да се нарече Променител
Каруцата
Място за отдих
Отворената врата
Къщата на троловете
Истината за хората
Снежната луна
Упоритата лъжица
Гномогобът герой (и храбрият човек)
Наградата на Грентул
Как професор Тенгълуд срещна Призрачната магьосница
Най-тъжната гледка в живота на ПРИЗРАЧНАТА Магьосница
Промените
В торбата
Прислужниците на Тубула
Прокопаването на тунела
Чудото
Завръщането на ЛОСОВОТО КУЧЕ
Момчето с бегъл спомен, че е Самюъл
Сестрата птица
В книгата
Разбудената гора
Чичо Хенрик се връща
ЗА АВТОРА И ЗА КНИГАТА
За преводачката
Мат Хейг
ПРИЗРАЧНАТА ГОРА
Английска, I издание
Превела от английски: Емилия Ничева-Карастойчева
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
Оформление на корицата: Борис Драголов
Предпечатна подготовка: Любомир Делев
Формат: 84/108/32 Печ. коли: 21
ИК “ЕМАС”
Notes
[←1]
Кафяво сирене – млечен продукт, получен от изварена суроватка и сметана с кафяв цвят и леко сладък вкус, подобен на сирене. Типичен за Норвегия. – Бел. прев.
[←2]
На английски думата „хел“ (hell) означава ад. – Бел. ред.__