Annotation


 Едно човешко сърце. Едно смъртоносно оръжие. Всичко в една красива жена. 
 Жена с множество лица, Стефани Патрик е хладнокръвна професионалистка, известна в престъпния свят като Петра Ройтер. След поредната шпионска поръчка Стефани се завръща у дома, решена да сложи край на кариерата си на наемен убиец. И в същия момент й се обажда близък приятел, който я моли настоятелно за помощ. В Париж бомбена експлозия слага началото на поредица от събития, въвличащи Стефани в смъртоносна надпревара. Тя научава, че е била предадена. Спасява се, като взима заложник, но ролите на похитител и похитен драстично се сменят. Ще овладее ли ситуацията Стефани, влизайки в своя втори образ — на убийцата Петра… 	Марк БърнелНАЧАЛОТО НА ОКТОМВРИДЕН ПЪРВИДЕН ВТОРИДЕН ТРЕТИДЕН ЧЕТВЪРТИДЕН ПЕТИДЕН ШЕСТИДЕН СЕДМИДЕН ОСМИДЕН ДЕВЕТИДЕН ДЕСЕТИДЕН ЕДИНАЙСЕТИДЕН ДВАНАЙСЕТИДЕН ТРИНАЙСЕТИНАЧАЛОТО НА ФЕВРУАРИ
	Информация за текста
	notes123456789
 
  Марк Бърнел 
 Мишената 
 серия „Стефани Патрик“ #4 
 


 
  НАЧАЛОТО НА ОКТОМВРИ 
 


 Този ритуал му харесваше. Беше също толкова важен за удоволствието, което изпитваше от престоя си навън сред природата, колкото просторът и чистият въздух. Една последна разходка из имението преди лягане, последната пура за деня, продължаващите да топлят стомаха му глътки качествен коняк. Съжаляваше единствено, че не може да идва по-често тук. Ото Хайлман стъпи на замръзналата трева пред дачата си. Според него навън беше минус пет градуса, може би дори минус десет. Гостите му си бяха легнали. Колите им бяха паркирани край навеса на яхтата — черен „Мерцедес“ 4x4 с тъмни стъкла и бронирано „Ауди“ А8 с подсилен двигател. Мразът беше покрил с тънка коричка лед стъклата им. Хайлман отиде до брега на езерото, оставяйки след себе си кълба издишан въздух и дим. Луната в последната си четвърт хвърляше бледа сребриста светлина върху леда. В мрака, покрил отсрещния бряг, видя да примигват далечните светлини на две вили — едната на старши прокурор от Санкт Петербург, а другата на финландски архитект. Нямаше облаци и бризът едва полъхваше. Хайлман продължи да пуши на брега. Почувства се много далеч от сградата на Министерството на държавната сигурност на „Дитрихринг“ в Лайпциг и от мрачните години на Германската демократична република. Далеч от Ерих Милке, неговия шеф в ЩАЗИ през тези години, както и от волфасеп — антисептичния препарат, произвеждан в индустриални количества, по чиято миризма милиони източногерманци разпознаваха режима на Хонекер. След като го помиришеше веднъж, човек не можеше никога да го забрави. Но въпреки че се беше отдалечил много от тези неща, Хайлман, който сега живееше под името Бруно Манц, консултант на швейцарско пътническо бюро в Санкт Петербург, беше наясно, че никога няма да може да се почувства достатъчно далеч от тях. Хвърли размекналия се остатък от пурата върху леда и продължи обиколката си по брега на езерото, покрай скърцащия кей нагоре към дървената барака. — Здравей, Ото. Беше женски глас. Стори му се познат, въпреки че тя би трябвало да бъде в Копенхаген. Но тъкмо нейното лице изплува от тъмнината на брезовата горичка. Хайлман се хвана за гърдите. — Надявам се, че знаеш какво да правиш, ако получа сърдечен пристъп. Криста Ясперсен му хвърли пронизващ поглед и се усмихна. — Не се безпокой, знам точно какво да направя. Той не беше много убеден. Беше обута в дебели валенки, огромно връхно палто и шапка от самур, която й беше дал преди две вечери в ресторант „Ландскрона“ на последния етаж на хотел „Невски палас“ в Санкт Петербург. Той се опита да си поеме дъх. — Какво правиш, Криста? — Чакам те. — Тук, навън? — Знам навиците ти. За Хайлман това не бе задоволителен отговор. — Можеше да се обадиш по телефона, за да ми кажеш, че идваш, както постъпват нормалните хора. — Той се огледа наоколо. — Как стигна дотук? — С кола. — Имам предвид… тук. — Хората при портала ме пуснаха да мина. — Просто така? — Да, просто така. Тя си беше все същата — дълга руса коса, тъмнозелени очи, изкушаваща уста — но сега излъчваше нещо различно, което той не можеше точно да определи. — Ужасно студено е — каза той. — Хайде да влезем вътре. — Имаш гости. — Те спят. — Нямам намерение да оставам. — Чудно ми е защо изобщо си тук. Трябваше да бъдеш в Копенхаген. Криста бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади пистолет. „Зиг-Зауер“ П226. Заглушителят проблесна на лунната светлина. Не последва гневна реакция. Това я изненада. Хайлман беше известен с избухливостта си. След като направи кратка пауза, за да осмисли случилото се, само кимна и мрачно каза: — Нека позная. Ти дори не си датчанка. Тя поклати глава. — Не, не съм. — Коя си ти? Изминаха няколко секунди, докато двамата се гледаха втренчено. Очите им се насълзяваха от студа, но никой нямаше намерение да отмества погледа си. — Глупава работа, знаех го — промърмори като че ли на себе си той. — Знаех, обаче сърцето ми надделя и… — По-вероятно е била друга част от тялото ти. — Ти беше прекалено добра, за да бъдеш истинска. Това беше първото ми впечатление за теб. — Била съм обвинявана в много неща, но никога за това. Той въздъхна дълбоко и каза: — И така… какво става? — Изобщо не можеш да отгатнеш. — Призраците от миналото? — Това не стеснява кой знае колко кръга, нали? Особено след блестящата ти кариера в ЩАЗИ. Но не, не е това. Изглеждаше истински изненадан. Помисли за друга възможност. — С-75? Криста се усмихна. — Знаех, че ще го кажеш. Противовъздушната ракета С-75 беше реликва от съветската ера, взела дейно участие в редица конфликти, като се започне от Виетнам и се стигне до Балканите. Стотици такива ракети бяха прехвърлени от страните — членки на Варшавския договор, в Украйна за сваляне от въоръжение и демонтиране. Много от тях изчезнаха безследно, нещо, което стана възможно благодарение на изумителната гъвкавост на отчетността в украинското Министерство на отбраната. — Боклуци, които стават само за скрап — рече Хайлман. — Може би. Но ти много добре знаеш какво може да се направи с такъв боклук. Той се намръщи. — Не, не знам. — Няма значение. Колко време прекара в Киев през последното десетилетие? — Не знам. Много. Защо? — Беше ти почти като втори дом. Той ядосано запристъпва от крак на крак. — Какво искаш да кажеш, Криста? — Ото Хайлман, главен домакин на украинския супермаркет, който е пробутвал негодните останки от съветския арсенал на психопати от Третия свят. Сигурно е бил доходен бизнес, ако се съди по начина ти на живот, Ото. Предполагам, доста по-добре, отколкото да изтръгваш ноктите на възрастни жени във влажните подземия на Лайпциг. Липсите във военния инвентар от съветската ера… на колко би ги оценил днес? — Нямам представа. — Цифрата е почти 180 милиарда долара, но съм чувала, че е дори по-висока. За миналата година целият бюджет на Украйна възлизаше на 10 милиарда долара. Погледнато от търговска гледна точка, според мен това предоставя много възможности за маневриране. Ти какво ще кажеш? — За това ли става дума? За липсващите ракети? — За двеста такива ракети. — Те стават само за музейни експонати. — Антиките, Ото, също са ценни. Дори твоите. Хайлман трепна. Стегнат и в добро здраве, той се гордееше с това, че изглежда по-млад за годините си. Презираше хората, които не се грижеха за себе си. Считаше козметичните операции за човешка слабост, въпреки че сам трябваше да се подложи на такава, което беше твърде лицемерно от негова страна. Той обаче се оправдаваше, че бил принуден да го стори не от суетност, а от необходимостта да изчезне. Криста студено се усмихна. — Всъщност не става дума за това. Но е добре да знам, че съм била права за теб. Не, въпросът е личен. — Между теб и мен? — Между теб и твоята банка. — Моята банка? — Ти прекали, Ото. — И затова си тук с пистолет в ръка, така ли? — Точно така. — Това са глупости. Аз работя с много банки. За коя става въпрос? — „Гудериан Майер“. Хайлман я погледна недоверчиво. — Работиш за тях? Не ти вярвам. — В Цюрих ти допусна грешка. — А пък ти правиш грешка тук. — Парите ти вече не ни трябват. — Какви ги говориш? — В такива случаи повечето директори на банки обикновено изпращат писмо. Твоята изпрати мен. Хайлман презрително изсумтя. — Много смешно, няма що. Обаче банките не стрелят по хората, затова престани с тези игрички, ставали? Просто ми кажи защо си тук? Криста Ясперсен вдигна своя „Зиг-Зауер“ П226. — Дойдох да закрия сметката ти, Ото. Завинаги. 
  ДЕН ПЪРВИ 
 


 Когато отвори очи, остана изненадана от лицето до нея. Очакваше да е сама в спалнята на занемарения си апартамент на булевард „Анспаш“, но се беше озовала в стая със завеси, а не с щори, която гледаше към авеню „Луиз“, а не към улица „Сен Жери“. Брюксел, седем без двайсет в една мразовита януарска утрин. Долу на улицата изтрополя трамвай. Този звук й харесваше. До нея спеше Ролан с лице, наполовина заровено във възглавницата. Стефани намъкна синия му копринен халат, прекалено голям за нея, и нави ръкавите. В кухнята наля вода в електрическия чайник и го включи. Постепенно си спомни деня, който беше започнал в Азия. Беше се обадила на Ролан от летището във Франкфурт, докато чакаше връзката с Брюксел, и още веднъж, когато самолетът й кацна на летище „Завентем“. Преди това в Туркменбаши, а после и в самолета на „Луфтханза“ от Ашхабад беше изпитала познато чувство — започналата да я обхваща душевна разруха, която винаги настъпваше след рязко покачване на адреналина. Имаше нужда от Ролан, защото не искаше да бъде сама. Банята му беше напълно изрядна: скрито отопление в мраморния под, мраморна мивка, пухкави бели тоалетни кърпи, сгънати върху нагорещени хромирани релси, сапунерка с миниатюрни сапунчета „Молтън Браун“. Типично за Ролан — банята му вкъщи напълно да напомня за хотелите, в които отсядаше, когато беше в чужбина. Но липсата на въображение у един мъж невинаги е недостатък. Тя остана под душа пет минути. Когато приключи и стъпи върху бялата балатумна подложка пред огледалото, Стефани видя оттам да я гледа Петра Ройтер — нейното друго аз. Нямаше нищо, което да ги отличава една от друга, въпреки че общото им тяло в момента принадлежеше повече на Петра, отколкото на Стефани, и в този смисъл то беше барометър за идентичност. Петра предпочиташе повече здравите мускули, докато Стефани харесваше повече меките форми. Тя прекара ръка по твърдия си като камък корем и се вгледа в тъмните немигащи очи. Само устните й бяха чувствени и изкушаващи. Не можеше да направи нищо за тези щедри устни. Всичко останало в нея беше студено и коварно. Когато беше в такова настроение, дори леката гърбица на носа й — последица от две отделни счупвания, изглеждаше прекалено голяма и грозна. По-зле беше само козметичният й белег от куршум, преминал през лявото рамо. Там, под слънцето на Индийския океан, Стефани знаеше, че след четиридесет и осем часа ще я ненавижда. Тази почетна значка на Петра щеше да й напомня за живота, от който не можеше да избяга. Стефани облече измачканите дрехи, които беше разхвърляла по пода в гостната на Ролан — тъмносив панталон с ярки розови ленти отстрани на крачолите, две фланелки с къси ръкави под пуловер ала Дона Карън и чифт високи обувки с връзки. След като уви дългата си тъмнокестенява коса с хавлията, тя се върна в кухнята, направи кафе, занесе две чаши в спалнята и постави едната върху масичката до леглото на Ролан. Той се размърда, а тя дръпна завесите. На авеню „Луиз“ се забелязваха първите признаци на наближаващия сутрешен час пик. Светлините от фаровете на колите все по-често пронизваха ситния студен дъжд. Зад нея се чу сподавено сумтене. — Мариане. Стефани се извърна. — Изглеждаш ми малко… изтощен. Ролан се усмихна, доволен от определението, подпря се на лакът и потупа постелката. — Връщай се в леглото. — Трябва да вървя. — Аз също. Връщай се в леглото. — В коя инвестиционна банка точно работиш? — Ами в такава, в която са наясно, че добрият работник е щастливият работник. Пламъчето на изкушението припламна за миг. Обикновено колкото повече я привличаше един мъж, толкова по-предпазлива ставаше Стефани. Опитът я беше научил, че хубавите мъже често се оказват мързеливи любовници. Но не и Ролан. — Снощи беше страхотна — каза той и посегна към чашата. Само ако знаеше. Истинска хирургическа процедура за премахване на напрежението. Ето какво беше. Там, на пода в антрето, бяха захвърлили нежностите също така безцеремонно както дрехите. Към девет часа излязоха, за да вечерят в „Мон Либан“ — ливански ресторант на улица „Бланш“, който беше само надве минути път. Когато се върнаха в апартамента, желанието я беше обзело отново. Любиха се не така припряно, но с не по-малка настойчивост затова дрехите й бяха разхвърляни по пода на хола. Сега това й се струваше странно, сякаш гледаше на станалото отстрани. Ролан я наблюдаваше втренчено през гарата, която се издигаше от кафето му, явно разочарован. — За какво мислиш? — попита тя. — Че легнах в леглото с една жена, а се събудих с друга. — Чувството ми е познато — рече Стефани. * * *



 Когато излязох на авеню „Луиз“, вече не валеше. От зимния вятър локвите се къдреха, а клоните на голите дървета пукаха. Отпред табелите на „Никон“ и „Максуел“ се осветиха от светкавицата, която проряза един надвиснал черен облак. Брюксел: сив, влажен и идеален. Този град в сърцето на Европейския съюз бе идеалният дом за мен. Това беше град на бюрократи. С други думи, град на невидими хора, които странят от светлината на прожекторите и никога не дават обяснения за действията си. Хора като мен. В някои отношения градът прилича на летищен хотел. Когато съм тук, винаги имам чувството, че само минавам. Че съм транзитен пътник дори и в собственото си легло. Някога имах приличен дом. Не беше мой… принадлежеше на човека, когото обичах, но въпреки това в него бях като у дома си. Това беше единственото място, в което съм се чувствала такава, каквато съм. Само че той не знаеше нито истинското ми име, нито с какво се занимавах. Този закъснял опит за домашен уют в градски условия, при който професионалният живот на Петра трябваше да продължи да върви паралелно с личния живот на Стефани, завърши с провал. Направих всичко възможно да разгранича напълно, да защитя единия от другия живот. Истината за лъжите обаче е винаги една и съща: започваш с някоя малка, после имаш нужда от по-голяма, за да я скриеш. Накрая затъваш и с двата крака в тях. Точно така и стана. Единият живот се отрази зле на другия, а той пък на свой ред беше заразен от него. Последиците бяха предвидими. Нараних тези, които най-много обичах. Сега вече не се заблуждавам. Затова живея в Брюксел, но прекарвам толкова малко време тук. Това е и причината онзи ден да бъда в Туркменистан, а днес некрологът на Еди Съливън да е по страниците на вестниците. Затова се видях с Ролан така, както съм свикнала да го правя, а той ме нарече Мариане. Стана мой любовник по същия начин, както Брюксел мой дом — случайно и за временно удобство. Няма ни най-малка възможност някога да му дам нещо от душата си. Но засега, както и самият град, той е за временно ползване. * * *



 Улица „Сен Жери“. Стените бяха изрисувани с графити, а паважът осеян с кучешки фъшкии. Домът й беше в една мръсна, клинообразна пететажна сграда с прогнили френски прозорци, отварящи се към балкони, на които растяха бурени. Електрическата крушка в антрето на входа липсваше. Тя извади от пощенската кутия сметка за ток и пощенски плик, надписан на арабски. Миризмата на пържен лук беше попила в разпокъсаните тапети по стените на стълбището. Апартаментът на Стефани беше на третия етаж. Отзад имаше малка спалня и баня, а отпред голям хол, една четвърт от който беше отделена с преграда за малка кухня. Тук-там все още се забелязваха белезите на първоначална елегантност — високи тавани, гипсови корнизи, ламперии, но всичко това се рушеше най-вече поради липса на грижи. Коженият й куфар беше на същото място, където го беше оставила вчера късно следобед — по средата на протрития килим, който прикриваше неравните и зацапани дъски на пода. Етикетът с името й все още беше закачен за дръжката. Колко често се случваше най-малките подробности да те издадат. В миналото тя се ползваше с подкрепата на структура, която се грижеше да няма никакви пропуски, колкото и дребни да са те. Сега, когато работеше самостоятелно, нямаше кой да го прави. На пода до камината стоеше евтина стереоуредба, а до нея плетена кошница с няколко компактдиска, които беше събирала в продължение на десет месеца. Това бяха единствените й лични вещи в апартамента. Сложи един диск — „Външни работи“ на Том Уейтс, — връщаше към спомените повече от който и да било албум с фотографии. Първите албуми, които беше слушала, беше взела на заем от брат си — „Върни го у дома“ на Боб Дилън, „Герои“ на Дейвид Бауи, „Светът не иска да чуе“ на Смитс. Спомни си, че едно момче, което искаше да излиза с нея, й беше дало нещо от Ван Морисън. Лош избор. Тогава Ван Морисън не й хареса, не го харесваше и сега. Когато за пръв път се беше продала на задната седалка в колата на един непознат, от радиото се носеше „Събота вечер“ на Елтън Джон. След това всеки път, когато чуваше песента, усещаше как същата месеста ръка я държи за врата и натиска лицето й във вратата на колата. Същите нокти издраскваха до кръв бедрата й. По-късно тя системно беше малтретирана и унижавана, но нищо не можеше да се сравни с емоционалното въздействие на първия път. Беше се почувствала така, сякаш някой я беше окачил на кука като парче месо и я беше кълцал с нож, а музиката, която се чуваше от малкото радио отпред, беше като някаква съучастница. Понякога да проникнеш в спомените беше също толкова рисковано, колкото и проникването във вена — няма гаранция, че ще се получи ефектът, който очакваш. Затова си пусна албум, който беше открила като Петра. С Петра нямаше лоши спомени. Всъщност нямаше никакви спомени. Изпразни кожения куфар. Мръсни дрехи, пачка долари, несесер за баня, в който имаше подсилена корда за тенис ракети, поставена в пластмасов калъф от четка за зъби, австралийски паспорт на името на Мичъл Дейвис, един разпокъсан екземпляр на „Накъде сочи пътепоказателят“ на Айн Пиърс и справочник за Туркменистан с остарели карти на Ашхабад и Туркменбаши. Под легена в банята държеше очукан алуминиев тас. Наряза на парченца паспорта, етикета от куфара, квитанциите и остатъците от билети и ги изнесе в таса на започналия да се руши балкон. Поля ги с газ за запалки и ги подпали. Една малка погребална клада за още едно нейно превъплъщение. В телефонния секретар имаше четири съобщения, между които и едно от „Туризъм Алберт“ на булевард „Анспаш“. Билетите ви са готови. Да ви ги изпратим ли по куриер, или ще предпочетете да ги вземете от бюрото ни? Тя си погледна часовника. След трийсет и шест часа щеше да е заминала. Щеше да прекара две седмици на остров Мавриций, време, което щеше да е, така да се каже, буфер между Туркменистан и следващото място. Една жена, за пореден път преминаваща транзитно. В спалнята си избута леглото на една страна, нави на руло тръстиковата рогозка и повдигна две незаковани дъски на пода. От скривалището под тях извади малък лаптоп „Сони Вайо“ в запечатан пластмасов калъф. След като се върна в хола, включи компютъра и прегледа електронната поща на Петра. Тя имаше шест електронни адреса, разпределени между АОЛ и Хотмейл. Петра се криеше зад четири мъжки и две женски имена. Провери електронната поща на Мариане Бернар в АОЛ. Имаше едно съобщение. Както би могло да се очаква, беше от Ролан. Благодареше й за най-хубавата нощ на годината. Стефани си каза, че не е кой знае какъв страхотен комплимент за началото на януари. Изпрати нов имейл на Стърн, информационния й посредник, който беше едновременно неин агент и доверено лице. Имаше нещо показателно в това, че никога не се беше срещала с почти единствения човек, на когото се доверяваше напълно. Дори не знаеше дали Стърн е мъж или жена, макар да го наричаше Оскар. >Върнах се от съветското минало. С обич, П. Остави лаптопа включен и отнесе мръсните дрехи в пералнята на площад „Сен Жери“. Купи мляко и кутия ябълков сок от супермаркета от другата страна на площада, а когато се върна в апартамента, я чакаха две съобщения. Едното беше от Стърн. Той я накара да се прехвърли в някакво пространство, защитено от електронно проследяване, и попита: >Как беше? >За Туркменистан ли питаш, или за Съливън? >И за двете. >Потискащо, мръсно, изостанало. Но Туркменистан е хубава страна. Еди Съливън беше бивш военен, основател на фирма „Ефикасни професионални решения“. Беше преуспяващ търговец на оръжие, дошъл в Туркменистан за преговори с Ислямското движение на Узбекистан (ИДУ) за продажбата на оръжие. Оръжието, откраднато от британската армия по време на подготовката за нахлуването в Ирак, вече се намираше в Азербайджан и чакаше да бъде транспортирано през Каспийско море от Баку до крайбрежния град Туркменбаши. Хонорарът на Петра беше платен от „Вюкнефт“ — руска петролна компания с бизнес в Азербайджан, но Стърн й беше казал, че решението да я използват е било политическо и е било взето в Москва. Наемането на Петра означаваше, че няма да останат неудобни следи. За първи път тя работеше задочно за руското правителство. Окончателните преговори между Съливън и ИДУ трябваше да се състоят в хотел „Туркменбаши“, чудовищна сграда, остатък от съветската ера със зловещ вид отвън и не по-привлекателна отвътре. Беше ликвидирала Съливън в стаята му, докато крайните получатели — узбеките, се бяха събрали два етажа по-долу. Беше се преоблякла като служител на хотела и му беше предала едно съобщение с най-голямото угодничество, на което беше способна. Разсеян заради предстоящата сделка, Съливън беше невнимателен. Изобщо не я погледна дори и когато тя се забави пред вратата в очакване да й даде бакшиш. Той се обърна с гръб, за да потърси дребни пари, а тя извади един „Рюгер“ със заглушител и силно затръшна вратата с крак. Звукът от изстрела се сля с този от вратата. Две минути по-късно беше поела по дългия обратен път до Ашхабад, за да се качи на самолета на „Луфтханза“ за Франкфурт. >На разположение ли си? >Не и докато не ти се обадя по-късно. >На почивка ли отиваш? >Нещо подобно. Забелязва ли се нещо на радара? >Само клиенти, които не могат да си позволят да те наемат. >В такъв случай твоята комисионна сигурно е била по-тлъста, отколкото предполагах. >Петра, моля те. Не бъди жестока. Второто съобщение на един от адресите в Хотмейл беше истинска изненада. Нямаше имена, само едно изречение. >Виждам, че не послуша съвета, който ти дадох в Мюнхен. Петра Ройтер пийваше капучино край една маса близо до входа на кафене „Рома“ на „Максимилианщрасе“. Беше краят на септември, но присъствието на зимата вече се чувстваше. Два дни по-рано в Мюнхен валя сняг. Човекът, който се надигна от отсрещната страна на масата, беше Ото Хайлман. Нисък мъж, не по-висок от метър и шейсет, с тесни отпуснати рамене. Беше облякъл блейзър с копчета от оникс върху тънко поло. — Пак ще се срещнем, фройлайн Ясперсен. — Нямам нищо против, ако имате желание. — Може би ще решите да дойдете в Санкт Петербург? Петра се запита откъде е тази сдържана любезност у него. Със сигурност не от двете десетилетия, прекарани в ЩАЗИ, нито пък от последните петнайсет години търговия с оръжие. Не си представяше, че Хайлман е имал особена нужда да бъде любезен в Тбилиси или в Киев, нито дори в Санкт Петербург. И въпреки това ето го тук, облечен като добродушен баварски чичко, да й отправя официална покана, която почти приличаше на визитна картичка, изписана с релефни букви. Усмихна му се с най-очарователната си усмивка. — Със сигурност ще обмисля предложението ви, хер Хайлман. — Моля, наричайте ме Ото. — Само ако обещаете да ми казвате Криста. Той кимна леко и отвърна на усмивката й, разкривайки напълно равните си зъби. — Това може да е началото на нещо много хубаво за нас, Криста. Тя го проследи с поглед, докато си тръгваше, преметнал тъмносиньо кашмирено палто върху дясната си ръка. Навън го чакаше мерцедес — черен, с тъмни стъкла, и шофьор в черен костюм до отворената врата. Може би тъкмо затова беше избрал кафене „Рома“ с черните дървени маси, черни пейки в сепаретата и черни столове. Въпреки че стените бяха тъмночервени, като кръв — по-вероятната причина Хайлман да избере това място. Очите й проследиха колата, докато изчезна от погледа й. Предстоеше й да прекара остатъка от деня, без да има нищо друго за правене, освен да чака да й се обадят. Животът на Петра беше изпълнен най-вече с чакане. В това отношение приличаше на филмова звезда — дългите периоди на бездействие се редуваха с кратки изблици на голяма активност. Допи капучиното и реши да си поръча още едно. Минаха двайсет минути. С наближаването на вечерта в кафенето започна да става по-оживено. Започнаха да влизат хора след обиколка по магазините, бизнесмени и жени, повечето заможни и елегантни. — Боже господи, не мога да повярвам на очите си. Петра, Петра, Петра… Тя вдигна глава, без да реагира, преди да свърже лицето с някакво име. Не че не го позна, просто в момента не влизаше в сметката. Той изтълкува погрешно мълчанието й. — Не си ли Петра днес? Джон Пелтър, бивш американски морски пехотинец. Всеки сантиметър от неговите сто и деветдесет изглеждаше непроменен. — Моментът не е ли подходящ? — попита той. — Зависи. Той се огледа. — Да не би да се натрапвам? — Не. Очевидно това не беше отговорът, който той очакваше. — Сама ли си? — Не е ли същото с всички ни? — Все същата Петра, остроумна както винаги. — Винаги. — Отначало не бях сигурен. Заради косата. Никога не я беше носила толкова дълга. Беше тъмноруса и се спускаше почти до средата на гърба й. — Отива ти — рече той. — Мислиш ли? Не й харесваше, въпреки че подхождаше на очите й, които сега бяха зелени. Не беше сигурна дали Пелтър е забелязал тази промяна. Погледна почти празната чаша. — Искаш ли още едно? — Трябва да вървя — излъга тя. — Сигурна ли си? Нямаше да е зле пак да пообщуваме. Колкото и странно, това беше вярно. Възможностите за общуване в тяхната самотна професия бяха редки, макар че не за пръв път се срещаха случайно. Пелтър не беше неин тип, но това едва ли имаше някакво значение. Колко бяха хората от техния бранш на този свят? Не онези евтините, които сякаш се активираха от батерия, а тези като тях, наподобяващи прецизни, ръчно изработени инструменти. По-малко от стотина? Сигурно. Независимо каква беше биографията им, тях ги свързваше качеството на изработката. И двамата бяха наясно с това. — Колко дълго ще останеш в Мюнхен? — попита тя. — Тръгвам утре около обяд. Какво ще кажеш за тази нощ? — Заета съм. Още една лъжа. — Какво ще кажеш да закусим заедно? В моя хотел. Да речем в девет? Петра наклони леко глава на една страна и се усмихна. — Да не искаш да кажеш, че няма да си в компанията на някоя щастлива дама? Пелтър се престори на засегнат. — Не и ако ти кажеш „да“. Петра пристигна в хотел „Мандарин Ориентал“ на „Нойтурмщрасе“ в девет часа сутринта. Отиде на рецепцията и попита за Пелтър. — Хер Стоунхауз, моля. Инструкциите, които получи, бяха съвсем конкретни. Той щял да закъснее малко, затова тя може да вземе асансьора до шестия етаж, а после да се изкачи по стълбите на седмия и оттам да стигне до терасата на покрива. Утрото беше мразовито, с нито едно облаче по небето. Слънцето огряваше със студена светлина терасата на покрива, от която се откриваше панорамна гледка към целия Мюнхен. — Не е лошо, а? Тъкмо затова винаги отсядам тук, когато съм в града. Пелтър плуваше плавно в единия край на миниатюрен басейн. Петра бе виждала бани, не много по-малки от него. — Надявам се, че водата е топла. — Малко повече, отколкото съм свикнал. — Явно не си забравил навиците от морската пехота. Петра погледна таблото край басейна. До датата беше изписана и температурата на въздуха, измерена в седем и половина — един градус по Целзий. — Обичам сутрин най-напред да поплувам — рече Пелтър. — Аз пък мислех, че такива като теб сутрин обичат най-много миризмата на напалм. — Вече не. Колко време измина оттогава, Петра? — Не знам. Година и половина? — По-вероятно две години. Може и по-дълго. — Салонът на „Бритиш Еъруейс“ на летище „Кенеди“ ли? Ти каза, че отиваш в Братислава. Две седмици по-късно бях попаднала в едно задръстване на летището в Осло и докато прелиствах един брой на „Хералд Трибюн“, го прочетох. Главатарят от Могадишу, принц Мустафа, пронизан в сърцето от снайперист. Мисля, че беше карабина „Сако“… — Модел ТРГ — добави Пелтър. — Не бих използвал никоя друга… — Калибър 338 „Лапуа Магнум“ от разстояние хиляда и седемстотин метра, нали така? — От хиляда седемстотин и петдесет. Какво правеше в Осло? — Нищо. Казах ти, попаднах в задръстване. — Опасна си, Петра. Много си хитра. Пелтър излезе от басейна. Широките му рамене се извисяваха над толкова тесен кръст, че изглеждаше почти женски. Това й напомни за турския търговец на оръжие Салман Рифат. Само че изключителната физика на Рифат беше постигната с помощта на стероиди, докато тази на Пелтър беше естествена. Той излъчваше сила така очевидно, както парата, която излизаше от кожата му. Продължаваше да не обръща внимание на студа, избърса се с кърпата пред очите й, без някой от двамата да каже нещо. Това беше представление специално за нея. Мускулест пуяк, помисли си Петра, докато той посягаше към халата си. Запита се дали наистина беше закъснял, или нарочно беше нагласил цялото представление. Апартаментът му беше на седмия етаж. Излезе от банята, облечен в тъмносин костюм без вратовръзка. Стефани усети следа от сандалово дърво в одеколона му. Пелтър имаше късо оформена козя брадичка, също толкова гъста, колкото и косата на главата му — нещо средно между канадска ливада и стърнище. Намъкна чифт черни мокасини „Себаго“ и двамата слязоха в „Маркс“ — ресторанта на хотела. Портокаловият сок и кафето пристигнаха. Пелтър поръча бъркани яйца и бекон, а Петра се задоволи с плодове и кроасани. Тя го попита: — Вчера случайно ли налетя на мен в кафене „Рома“? Той не бързаше с отговора. Отпи от кафето и продължи да си играе с лъжичката в чинийката. — И аз си зададох горе-долу същия въпрос. — И? Той сви рамене, а после я погледна така, все едно се извиняваше. — През целия си живот като възрастен съм бил с пръст на спусъка, Петра. Първо заради страната ми, а после за банковата ми сметка. По онова време бях най-добрият. И двамата сме. Специалностите ни са различни, но средата е една и съща. Никой обаче не знае какво правим. Трябва да лъжем всички. Не можем да си позволим да се отпуснем. На летище „Кенеди“ бяхме просто двама колеги от бранша, които си бъбрят във фоайето. Разказахме си по някоя и друга история, изпихме по някое питие. Беше хубаво. Не съм предполагал, че ще имаме възможност пак да го направим. Но ето, вчера… пак те видях. — Съвпадение? — Надявам се. — Един мой познат казваше, че съвпадението е недоглеждане. Той се облегна назад в стола и разпери ръце. — Мамка му, случва се. Вървиш си някъде по улицата… Осака, Торонто, Берлин… и някой извиква името ти. Когато се обърнеш, виждаш лице, което не е заставало пред очите ти от четвърти клас в Остин, Тексас. — Там ли си отрасъл? — Никога ли не преставаш да бъдеш нащрек? — Никога. Пелтър вдигна ръце, като че ли се предаваше. — Виж какво, видях те в кафене „Рома“. Можех да отмина, но не го направих. Това е цялата истина. Просто си помислих, че бихме могли пак да си поговорим, както някога в Ню Йорк. Нали разбираш, да си вземем малка почивка. Ако това ти причинява някакви неудобства… тогава предполагам, че ще си тръгнеш. Обаче тя не си тръгна. Може би защото на нюйоркското летище и на нея й беше приятно. Да си отдъхне малко, да побъбри за това-онова, да се отпусне. Яйцата и беконът на Пелтър пристигнаха. Келнерката наля на Петра още кафе. Ресторантът беше почти празен. Бизнесмените го бяха напуснали отдавна. Имаше само още четири заети маси, но никоя от тях не беше много близо. Постепенно се увлякоха в разговор. Нищо лично, не и в началото. Говориха за Юха Суомалайнен, финландски стрелец, когото Пелтър винаги беше считал повече за съперник, отколкото за сродна душа. Петра попита дали е още жив. — Съмнявам се. Мисля, че от шест месеца е мъртъв. — Кой го направи? — „Хускварна“. — Името не ми е познато. Звучи ми скандинавско. — „Хускварна“ е производител на моторни триони. — Нещо не схващам. — Юха си бил у дома в Еспоо. Качил се на стълба да реже клони от едно дърво. Подхлъзнал се и паднал върху работещия долу трион. Преди да си ме попитала, ти казвам, че по това време бях в Хавай с питие в ръка. Петра разчупи един кроасан. — Ако погледнем статистиката, това е рисковано занимание. Само че никой от нас не очаква да свърши по този начин. — Права си. Ето например Винсенг Соарес. Рак. Нямаше дори четиридесет и пет години. Когато Пелтър заговори за времето, прекарано в морската пехота, Петра с изненада разбра, че той не е бил ревностен патриот, както беше подозирала, макар да призна, че приятелствата от тогава му липсват, но не много. — Така е много по-добре. Все едно си имаш собствен бизнес, нали ме разбираш? Работата ти е тежка, но нямаш шеф, който да те подритва по задника. Що се отнася до Петра, тя винаги е била Петра Ройтер — анархистката, превърнала се в убийца. Първоначално обаче беше създадена от организация, която я контролираше. Петра беше самоличност, която бяха дали на Стефани. Черупка, която да обитава. По онова време имаше и шеф. Мъж, който определяше всеки аспект от живота й. С течение на времето двете самоличности станаха една плът и кръв и Стефани наистина стана Петра. Или пък беше обратното? При всички случаи Петра надрасна фиктивното си аз. Сега шефът и организацията бяха останали в нейното минало, а Петра Ройтер се беше превърнала в реалност повече от когато и да било. Пелтър ядеше хлебче, намазано с масло и конфитюр. Петра изчака да види предвидимата му реакция. Той вдигна малкото бурканче с конфитюра. — Виждаш ли това? Погледни какъв е цветът. Малко по-светъл. Като на мръсна вода. Това означава, че в него има прекалено много захар и недостатъчно портокал. Няма онзи леко горчив вкус. Конфитюрът не струва, ако не нагарча леко. Когато не убиваше хора, Пелтър обичаше да прави конфитюр. Когато за пръв път го разбра, тя се смя с глас. По-късно, когато мислеше затова, си каза, че то просто потвърждава една истина — човек никога не може да предполага какви са другите. — Това все още ли ти доставя същото удоволствие? — попита тя. Когато се срещнаха последния път, Пелтър й обясни коя е движещата сила в живота му — да постигне идеалното изпълнение. Всичко се свежда до изстрела, Петра. За подготовката на последната поръчка ми бяха нужни девет месеца от началото до края. Самото изпълнение продължи само половин секунда. Вече не забелязваше у него същия ентусиазъм. — Да ти кажа право, не съм сигурен дали ще сключа нов договор. — Това ме изненадва. — Всъщност сега съм се насочил към нещо ново. — Той дръпна ревера на сакото си. — Към нещо… по-съществено. — Това ме изненадва още повече. — Не би трябвало. Знаеш какви са законите на математиката. Достатъчно се занимавах с това. И ако не възразяваш, ще кажа, че същото се отнася и за теб. — Ако не възразяваш, ще ти напомня, че ти вероятно си с десет години по-възрастен от мен. Всъщност по-вероятно беше годините да са петнайсет, но технически погледнато, Петра беше по-възрастна от Стефани. — Не става дума за възрастта, а от колко време се занимаваш с това. Тя показа безразличието си със свиване на рамене. — Трогната съм от загрижеността ти. — Не се задържай в това повече, отколкото е здравословно за теб, Петра. Не давам и пукната пара, ако другите задници от бранша бъдат ликвидирани. Обаче ти ми харесваш. У теб има класа. Не бъди шампионът, който не знае кога да се оттегли. — Когато времето настъпи, ще знам. — Глупости. Хората, които казват това, никога не го знаят. Знаеш ли защо? Защото в секундата, преди да го разберат, някой им пръска мозъка. — Ще се опитам да го запомня. — Дано. Оттегли се. Или се отдръпни, както постъпих аз. — И какво е това ново начинание? — Предполагам, че го наричат консултантство. Пътувания в първа класа, пари за пътни разноски, места като това. Готов съм да се закълна, че има състоятелни клиенти… сред най-известните имена… готови да платят цяло състояние за това, което имаме тук. — И той почука с пръст по главата си. — Никак не прилича на досегашната ми представа за теб. — Глупаво момиче. Обаче ако говорим сериозно, можеш да посочиш цената си. Могат да ти плащат по сметки в офшорни банки или във вид на акции, както поискаш. — Сега вече чух всичко. — Не си чак толкова млада и можеш да си помислиш, Петра. — Не става въпрос за това. — Не? — Не. — А за какво става въпрос? — Знаеш много добре. Очевидно на теб вече ти се е случило, обаче на мен не. Още не. — За какво говориш? — За момента. — Пелтър се намръщи, но не каза нищо и тя разбра, че е била права. — Тъкмо за този момент става дума — продължи Петра. — Но преди той да настъпи… не можеш да се оттеглиш просто така от този живот, Джон. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Тъкмо този момент те принуждава да се оттеглиш. Понякога той може да настъпи след изпълнението само на една поръчка. Наред със съгласието му, стори й се, че долови известно съжаление в гласа му, когато след малко каза: — Проклет да съм, ако не си права. Проклет да съм. Стефани все още мислеше за имейла на Пелтър и предшествалата го среща през септември, когато таксито й спря пред църквата „Нотър Дам дьо Саблон“. Когато Алберт Айхнер й беше казал, че пристига в Брюксел, за да я заведе на обяд, избраният от него ресторант леко я заинтригува. Отвън „Л’Екайе дю Пале Роял“ беше самата дискретност. Мястото можеше лесно да бъде подминато, защото името на ресторанта, деликатно издълбано върху малка каменна плочка до вратата, не се набиваше в очи, а тежките завеси пречеха на любопитните погледи откъм улицата. Това бяха преимущества, които Айхнер като шеф на банка „Гудериан Майер“ в Цюрих изключително много ценеше. Той седеше на маса в дъното на ресторанта — солиден мъж, чиято физика правеше шивача му безпомощен. Когато се беше срещнала с него за първи път, гъстата му коса сивееше с цвета на оръжейна стомана. Сега беше почти бяла като безупречно чистата му памучна риза, с масивни златни копчета на ръкавелите. На лявата си китка носеше скъп часовник на кожена каишка. Стефани беше облякла единствения приличен тоалет, който имаше в момента — черен костюм „Жозеф“ със семпла кремава копринена блуза. Изглеждаше едновременно шик и консервативна — точно както предполагаше, че съществува във въображението на Айхнер. Когато приближи масата, той стана от стола си. — Стефани, красива както винаги. Айхнер беше един от малкото мъже, на които Стефани беше казала истинското си име, колкото до фамилното, с което му беше позната — Шнайдер, то беше на майка й. Келнер в синя куртка й наля чаша шампанско. — Колко време ще останеш в Брюксел, Алберт? — попита тя. — Един приятел ми даде на заем частния си самолет. Долетях от Цюрих тази сутрин. Трябва да се върна за семеен ангажимент довечера. — Поласкана съм. — Не е нужно. Ти го заслужи. — Той вдигна чашата си. — За теб, Стефани. С нашата най-сърдечна благодарност. Бяха изминали три месеца от смъртта на Ото Хайлман. Тя се усмихна, но не каза нищо. Айхнер имаше защо да е благодарен. В миналото тя го беше спасила от лично опозоряване, а в замяна се беше съгласил да стане неин банкер. Този път обаче беше заплашена цялата институция. През първата седмица на септември Айхнер я беше помолил да пристигне в Цюрих. Беше казал, че е спешно. Нещо непредвидено, което заплашвало „Гудериан Майер“. Беше я оставил сама да гадае за какво става дума. В съобщението се говореше само за „извънредна ситуация, която заплашва твоите отношения с нас“. Ото Хайлман. Един от малцината, които бяха забогатели по времето на ГДР. Хайлман беше поддържал връзки с „Гудериан Майер“ още от седемдесетте години на миналия век. Когато Стефани попита за какви връзки става дума, Айхнер почервеня. — По онова време банката се управляваше от чичо ми. Управляваше я така, както когато застана начело на нея през четиридесетте години. — Той замълча за миг, за да й даде възможност да осмисли казаното. Мрачният му тон подсказваше какъв е подтекстът. — Сега работим по различен начин. Хайлман не разбира това. Той си мисли, че банка като нашата ще приеме парите на всеки, стига да са достатъчно. — Предполагам, че си му обяснил, че това не е така. — По най-любезния и категоричен начин. — Но той не реагира, така ли? — За съжаление, не. — Колко жалко. — Не можем да си позволим името ни да се свързва с един търговец на оръжие. — Стефани повдигна многозначително вежди и Айхнер се поправи: — Не и с такъв като Хайлман. И дума не може да става. Знаеш какви са нашите клиенти. Дори само мисълта за подобно нещо е твърде… ужасяваща. — Бих казала, че подобна позиция от твоя страна би била само от полза за банката. — На определено ниво вероятно да. Обаче има и нещо друго. Когато ЩАЗИ се разпадна, Хайлман се прехвърли в Русия и отнесе със себе си всичко, което му беше нужно — информация, която да използва за собствената си защита, и информация, от която да печели. — Нека позная. Ако му откажете, той ще намери начин да подкопае реномето на банката, като я свърже с престъпленията на ЩАЗИ. — Няма да търси начин, той го има. — Греховете от миналото… Шумът от уличното движение по „Банхофщрасе“ и тракането на големия часовник върху мраморната плоча на камината се превърнаха в нещо като акомпанимент на неудобната истина. След малко Айхнер каза: — Както ти обясних, Стефани, ние вече не работим по този начин. — Но въпреки това аз съм ваш клиент. Той тъжно се усмихна. — Работата е там, че моето и следващото поколение положиха много усилия да възстановят до известна степен някогашното много благородно наследство, което има банката. Въпреки това обаче, ако се наложеше, щяхме да бъдем готови да понесем потенциалната загуба на престиж, с която той ни заплашваше. Но сега нещата минаха и тази граница. Той плъзна по масата към нея една снимка. Стефани разпозна Айхнер в центъра на някакво събиране със съпругата му от неговата дясна страна. Беше семеен портрет, на който лицата на седемте им внучета бяха задраскани с нещо остро. — Беше предадено лично миналата седмица в кабинета ми. Шест души от банката получиха подобни послания. Включително и секретарят ми. Тя му каза да не се безпокои, а когато той повдигна въпроса за хонорара й, отказа да го обсъжда. — Приеми го като подарък — рече тя. — От приятел на приятел. Днес, четири месеца след разговора, Айхнер изглеждаше пет години по-млад. — Ще вземем ли бутилка с нещо хубаво? Морските деликатеси тук са фантастични, но се надявам, че няма да се обидиш, ако пием червено вино. Доколкото си спомням, тук имат много хубаво „Фижеак 93“, но мисля, че можем да имаме нещо малко по-добро. Поръча за двамата ирански хайвер с по още една чаша шампанско, последван от калкан на скара и бутилка „Шевал блан 88“. Когато пак останаха сами, той каза: — Онова място, където живееше някога… фермата в Южна Франция… кажи ми къде точно се намираше. Сърцето й подскочи. — Между Антрекасто и Салерн. — Знаеш ли, че беше обявена за продан? Колко години бяха изминали, откакто беше там за последен път? Може би четири? Като че ли беше по-отдавна. Беше я взела под наем. Собственикът беше германски инвестиционен банкер, който работеше в Токио. Мястото беше красиво, малко позанемарено, зад къщата се издигаха тераси с маслини, лимони и лозе, което се спускаше до долинката под него, а самата къща сякаш плуваше сред лавандула. Беше го избрала, за да се скрие от света, и никак не й се искаше да го напуска. — Директорите и аз говорихме по въпроса и, естествено, с твое позволение, решихме да купим имота. Стефани се намръщи. — Не разбирам. — За теб. В знак на благодарност. — В Цюрих ти казах, че ще се справя с Хайлман, без да искам нещо в замяна. — Точно така. И ние искаме да погледнеш на този жест по същия начин. Приеми го като подарък, от приятел на приятел. Тя протегна ръка през масата и докосна неговата. — Благодаря ти, Алберт. Много мило от твоя страна, но ще трябва да го обмисля. * * *



 — Петра, ти ли си? Беше единайсет без десет. Когато телефонът иззвъня, тя седеше на пода в гостната, преглеждаше сметките за домакинството на Мариане и слушаше „Яркочервено“ на Лори Андерсън. Ролан не ме познава като Петра. Това беше първата мисъл, която й мина през главата, бързо последвана от друга: не ми заприлича на неговия глас. — Кой се обажда? — Якоб Фюрст. Беше като гръм от ясно небе. Или по-точно, от миналото. Фюрст изтълкува погрешно мълчанието й. — Не ме ли помниш? — Разбира се, че те помня. Колко време беше минало? Предположи, че сега Фюрст вече е старец, доста попрехвърлил осемдесетте. Всяка от тези последни години се усещаше в гласа му. Нищо чудно, като се има предвид животът, който беше водил. Сега тя отново позна този странно отчетлив глас — висок и треперещ, почти като на жена. — Извинявам се, че се обаждам така изненадващо, но трябва да те видя. Спешно е. Започна да я гложди и друга мисъл — това е номерът на мобилния телефон на Мариане. Как беше успял Фюрст да се сдобие с него? Може би чрез Сирил Брадфийлд, техен общ приятел. Тревогата беше изместена от прагматизма и Стефани усети, че Петра поема положението в свои ръце. — Къде си? — В Париж. Доколкото й беше известно, Фюрст живееше там. — Утре заминавам, но ще се върна… — А ти къде си? Тя почувства рефлекса на Петра, мобилният й телефон беше с германски номер. Дали Фюрст предполагаше, че е в Германия, или знаеше, че тя се намира в Белгия? — Ами аз съм си… тук. Той, изглежда, разбра. — Можеш ли да дойдеш в Париж утре? — Утре мога да бъда навсякъде. — Никога не бих ти се обадил, ако имаше някаква друга възможност, обаче… Това, което си спомняше за Фюрст, й подсказа, че твърдението му е вярно. — За какво става дума? — Не мога да кажа — прошепна той. — Не и по телефона. Не е… удобно. — Не може ли да почака? Паузата направи още по-неубедителна лъжата, която последва. — Може би, ако е за два-три дни. Стефани си представи Фюрст — дребен мъж, прегърбен, с изненадващо големи ръце. Жена му Мириам беше по-висока от него и по-широкоплещеста. — Кажи ми само това. Същото ли е като последния път? Отговорът му едва се чу. — Почти. — Не мога нищо да ти обещая — каза тя. — Ще се опиташ ли? Не. Интуитивно усети, че това трябва да е отговорът. Петра никак не обичаше ситуации като тази, които я заварваха неподготвена, без предварително уведомление. Обаче от тук нямаше да се измъкне лесно. Между сантименталността и задължението имаше разлика. — В един часа. Ако ме няма там до един и половина, значи няма да дойда. В дома ти ли да отида? — Не. — Къде? — В мястото, където се срещнахме за пръв път. Помниш ли? 
  ДЕН ВТОРИ 
 


 Купето ми във влака от Брюксел до гара „Север“ в Париж беше почти празно. Пейзажът на белгийската провинция се изнизваше покрай прозореца с голяма скорост, равен и кафяв под сивото небе. Предимно разорани ниви, прекъсвани тук-там от малки горички и шубраци. Върховете на електрическите стълбове се губеха в нисък, търкалящ се облак. Жена в тъмночервена униформа ми наля още кафе. След час щях да бъда в Париж. В четири часа щях да се втурна в обратна посока покрай същия пейзаж. В дванайсет щях да бъда на осем хиляди метра височина на път към Индийския океан. Не бях сигурна какво ще постигна, докато съм с Якоб Фюрст, но се надявах да измисля нещо. Фюрст е човек с ужасно чувство за хумор, от онези хора, които са безкрайно притеснени, когато са задължени някому. Ще се чувства задължен към мен, независимо колко упорито ще се опитвам да го убедя да не е. Истината е, че аз съм му много по-задължена. Почти шейсет години Фюрст беше един от най-големите фалшификатори на документи. Надарен художник още от дете, на двайсет години вече фалшифицирал шедьоври на живописта за богати клиенти. След избухването на Втората световна война впрегнал таланта си за по-практични цели, подправял документи, за да помогне на евреи да избегнат преследването на нацистите. По-късно се присъединил към Съпротивата, като изработвал документи за агенти на съюзниците, хвърляни с парашути над Франция между 1942 и 1943 година. Преди да бъде заловен. Оцелял след две години в Аушвиц. След войната фалшифицирал документи, за да печели пари, прикривайки се зад семейния бизнес — изработването на облекла. Престанал да се занимава с това изкуство — той го считал тъкмо за такова — през 1995 г., когато артритът, сковаващ пръстите му, започнал да се отразява на работата му. През годините Фюрст предал опита си на няколко свои ученици. Един от тях е ирландски студент по живопис, който учил в Париж през 60-те години на миналия век. Сирил Брадфийлд. Сирил ми изготвяше различни документи за самоличност, откакто съм Петра Ройтер. В този смисъл той ме познаваше по-добре от всеки друг жив човек. Според малко изкривената логика на моя свят изглежда, че за мен той беше онзи човек, доближаващ се най-много до представата за родител. В края на краищата той беше баща на толкова много мои въплъщения. Сирил изпитваше към Якоб същото, каквото аз към него. Затова единственият път, когато се обърна към мен за помощ, беше, когато го стори заради Фюрст. Ситуацията не беше сложна, по-скоро унизителна — възрастен мъж и съпругата му, заплашвани от хазяин мошеник и неговата банда неандерталци. Беше преди четири години и това беше единственото време, което прекарах с Якоб и Мириам Фюрст. Но между нас се установиха сърдечни отношения, които си останаха такива и до днес. Без преувеличение мога да кажа, че ако не бе Фюрст, за мен нямаше да има Сирил Брадфийлд, а без някои от неговите документи аз вероятно щях да бъда мъртва. Причината, поради която отивах в Париж обаче, е, че харесвах Фюрст. Ако гледах на Сирил като на свой придобит баща, за мен беше лесно да мисля, за Якоб и Мириам като за мои дядо и баба. С някои хора не ти трябва време, за да установиш топли отношения, просто се случва и често пъти точно когато най-малко очакваш. * * *



 Дванайсет и петдесет, булевард „Севастопол“ в Сантие. Стефани пусна няколко евромонети в ръката на шофьора и слезе от таксито. Въпреки силния дъжд искаше да извърви пеш оставащото разстояние. Навлезе в улица „Сен Дени“ откъм улица „Реомюр“ и я видя такава, каквато я беше запомнила — магазини за дрехи и облекла на едро от двете страни, а самата улица тясна и задръстена от паркирани микробуси с отворени черни врати и готови за разтоварване топове плат. И шум, който се чуваше отвсякъде — клаксони, музика, дъжд, висок говор на сума ти езици. На пресечката с улица „Кер“ десетина носачи от Индия и Бангладеш чакаха с количките си някой да ги повика. В тесните улички и входовете на сградите въпреки лошото време имаше проститутки, доста попрехвърлили четиридесетте, с увиснали гърди и ярко напудрени бузи, които обаче не ги правеха по-привлекателни на оскъдната дневна светлина. Стефани навлезе в „Пасаж дю Кер“ — галерия от разположени плътно едно до друго разклонения с мръсни стъклени покриви — и стигна до мястото, където някога беше семейното ателие на Фюрст. Част от табелата все още висеше над вратата, но червените пластмасови букви сега бяха мръсно розови. Витрината беше натъпкана с манекени — бежови женски тела без глави и ръце. Парче хартия, залепено отзад на стъклото, предлагаше петдесет процента отстъпка за големи поръчки. Четири врати по-нататък беше „Ла Беатрис“ — кафене, в което сервираха „кашер“1, там Сирил Брадфийлд беше представил Якоб Фюрст на Стефани. Вътре имаше седем маси, покрити с мушами с изрисувани върху тях магнолии, стъклен щанд с различни закуски и флуоресцентни лампи на тавана, една от които се беше откачила и висеше. На стената редом с машината за еспресо се мъдреше голяма снимка в дървена рамка на Джордж Клуни, а до нея в по-малка рамка разрешителното, на което бяха изписани думите „Шин Бет дьо Пари“. В заведението имаше доста хора. Тя предположи, че повечето работеха в галерията, защото никой не беше мокър и очевидно се познаваха. Стефани разпозна Беатрис — жена с надменно изражение на лицето и черна боядисана коса. Поръча си капучино, взе го и седна на свободна маса до малката вита стълба, която водеше до горния етаж. Беатрис въртеше копчето на малкото портативно радио върху щанда. Остави го на една станция, от която се носеше песен, изпълнявана от Лиан Фоли. В кафенето беше топло и влажно. Стефани усети миризма на канела. Удари един часът и отмина. Клиентите на Беатрис също си тръгнаха. Стефани забеляза мъж, който й се стори смътно познат — строен, висок, добре облечен, на около петдесет години, със същата тъмноруса коса, каквато носеше и тя като Криста Ясперсен. Седеше на маса близо до стълбата. Не можеше да свърже лицето с някакво име, но се запита дали не го беше виждала по телевизията. В един и петнайсет мобилният й телефон иззвъня. — Петра? — Якоб? — Къде си? Пискливият глас звучеше по-разтреперан от обикновено. — Аз съм там, където ти трябваше да бъдеш, освен ако паметта не ми е изневерила. Той не отговори веднага и тя съжали за сарказма си. — Извинявай, Петра. — Къде си? Нямам много време, Якоб. — Можеш ли да ме изчакаш петнайсет минути? — Добре. — Ще останеш ли? — Разбира се. — Добре. Две минути и… Той затвори, а Стефани остана да седи там, опитвайки се да си спомни нещо, което беше забравила. Нещо, което имаше намерение да го попита, за което си беше спомнила във влака. Телефонът. Номерът. Как Фюрст беше успял да научи номера на Мариане? Сега й дойде и нещо друго наум. Петнайсет минути? Или две? Без да се замисля, бръкна в джоба на палтото за дребни пари. Както обикновено интуицията на Петра беше по-бърза от тази на Стефани. Нямаше монети. Даде последните за таксито. Остави банкнота от десет евро под чинийката и стана. Излезе навън в галерията и се огледа. Нищо. Реши да изчака обаждането му някъде наблизо. Когато той пристигне и разбере, че си е тръгнала, щеше да й се обади отново по телефона. Беше сигурна в това. Запъти се към изхода откъм улица „Сен Дени“. И полетя във въздуха. * * *



 Ударната вълна се сля някак си със звука. Блясък, светлина, топлина, липса на въздух в дробовете й. Понесе се във въздуха сред ураган от отломки. След това гравитацията си я поиска обратно и я просна върху… не беше ясно върху какво. Настъпи мрак. В безсъзнание ли беше, или просто беше тъмно? Писъците започнаха. Врязаха се в кънтящата й глава. Когато отвори очи, не можеше да вижда. Беше обгърната от облак прах, непрогледен като планинска мъгла. Не знаеше дали е ранена, чувстваше се като парализирана, но по гърба си усети нещо влажно. Устата й беше пълна с прах. Имаше и миризма, отблъскваща миризма. Може би на изгоряла пластмаса. Затвори очи. Време е да поспи. Не. * * *



 Петра се изви така, че да може да види десния си крак. Беше затиснат от сив шкаф. Две от трите му чекмеджета бяха излетели. Под него имаше пречупен надве бежов манекен. Подпря с левия си крак шкафа, отвори малка дупка за десния и махна от себе си покрилите я части от изпочупени манекени. Върху лицето й покапаха капки вода. Успя да се изправи на крака. Започна да й се повдига. Направи една крачка, после още една. За момента това беше достатъчно. Най-верният й слуга, адреналинът, щеше да й помогне да се измъкне. Сред останките от галерията в тъмното се виждаха пламъци в тъмнооранжево и златисто. От някакъв разкъсан кабел изскачаха бели искри върху прогизнал топ плат на огромни цветя. Само че не беше плат, а тяло в рокля на цветя. Петра различи ръка, черна от мръсотия. Долната й част до лакътя беше превърната в пихтия. Галерията беше плътно осеяна със счупени стъкла. Не само от витрините на магазините, но и от стъкления покрив, който в по-голямата си част беше станал на парчета. „Ла Беатрис“ беше горяща развалина. Колко души бяха вътре? Десетина? Може би. Горният етаж се беше срутил. Тя не знаеше дали там е имало някой. От разкъсаната желязна стълба висяха обгорени части от човешки тела. На площадката на стълбата гореше тялото на Беатрис. Петра усети миризмата на горящата й коса. Близо до входа изпод едно бетонно стъпало се подаваше самотна висока обувка със стърчаща от нея кост. На по-малко от метър оттам през една пукната тухла капеше кръв. Чуваше се и музика. Слаба и приглушена, тя идваше откъм купчината отломки. Макар да изглеждаше невероятно, портативното радио на Беатрис още работеше. Петра погледна надясно. Улица „Сен Дени“ не се виждаше, скрита от димната завеса. Започна да кашля. Ноздрите и устата й бяха пълни с прах. Замаяна, за момента неспособна да приложи каквото и да било от целия си богат опит, тя се затътри нататък, всяка нейна стъпка също толкова несигурна, колкото и предшестващата. След няколко метра видя хубава руса жена, облечена в лилав жакет и кафява вълнена пола, която лежеше на земята и се превиваше, жестоко нарязана от стъклата. През писъците долови далечни викове — някакви хора си пробиваха път към касапницата. Краката се спъваха в парчетата тухли, след паданията се чуваха приглушени ругатни. От лявата й страна набираше скорост голям пожар. Стъклата се пукаха от горещината. Стигна до разклонение, имаше две посоки. В ушите й, които продължаваха да пищят, все по-отчетливо се чуваше вой на приближаващи сирени. Сви надясно и спря. — … бъди внимателен, чуваш ли? До нея достигаха части от разговор. После се чу друг глас: — Проверете навсякъде. — … внимавайте да не се срути нещо отгоре. В здрача се мяркаха някакви фигури. — … някъде тук ще е… продължавайте да търсите… — … изключително опасна… и въоръжена… Със сигурност бяха две фигури, може би три. — … не поемайте никакви рискове. Петра отново се закашля и изплю кафява слюнка. Първата фигура изплува от облака прах, носеше светлосив шлифер. Следващият беше в униформа. Беше въоръжен полицай с мустаци. Зад тях се зададоха още силуети. Първият мъж я видя, спря рязко и посочи право към нея: — Мамка му! Това е тя! Ето я! За коя ставаше дума? Към кого гледаше той? Защо сочеше към нея? Показа се трета фигура — друг въоръжен полицай в униформа, а после и четвърти мъж в тъмнокафяво кожено палто. — Застреляй я. Очевидно беше грешка. Само че Петра знаеше, че не е. Първият полицай се колебаеше. — Това е тя — излая човекът със сивия шлифер. — Казвам ти, тя е! — Не, не виждам са… — Въоръжена е. Веднага я застреляй! Мъжът в коженото палто вече вдигаше дясната си ръка. Мустакатият полицай си проби път покрай първия, а Петра се раздвижи и тръгна през коридора, който се простираше право пред нея, вече давайки си сметка, че е прекалено дълъг. Само след секунди, преди да успее да се скрие в дима, щяха да виждат ясно гърба й. Чу зад себе си същия глас: — Анри! Внимавай! Тя идва към теб! Има пистолет… Какъв пистолет? В завесата от дим пред себе си забеляза някакво движение. Петра влезе в димящите останки на един бутик — пънкарски ретро ризи с къси ръкави, кожени миниполи с капси, протрити карирани къси панталонки, отрязана ръка със сребърен пръстен на палеца. Довлече парче от преградната стена до вратата в дъното. — Мамка му… Диди, задник такъв! За малко да те застрелям! Къде е тя? Някой пак се закашля. — Не знам. Може да си я подминал… — Ето там, вътре! — извика трети глас. — Вижте! В мига, в който Петра се втурна по-навътре в мрака, се чу изстрел. Усети как куршумът се заби в ламперията от лявата й страна. Стигна до много тесен коридор със стълби от дясната й страна. Изкачи се по тях до първия етаж. Беше някакво претъпкано складово помещение, чийто таван беше само с трийсетина сантиметра по-висок от нея. От изстрела стъклото на вътрешния прозорец, който гледаше над галерията, беше станало на парчета. Чуваше ги как спорят долу. Няма оръжие. Няма изход. С изключение на прозореца. Приближи се предпазливо до дупката. Точно над нея имаше мрежа от железни подпори, тръби и гумирани кабели. Всички бяха много стари. През мъглата от прах наблюдаваше мъжете под нея. Те се вглеждаха в тъмното помещение на бутика и подвикваха на онези, които я бяха последвали вътре. Нямаше избор и не беше нужно да мисли повече. Покатери се на перваза на прозореца и оттам стигна до горната площадка. Остатъци от счупеното стъкло порязаха дясната й длан. Над главата й имаше ръждясала водопроводна тръба. Стори й се стабилна. Хвана се за нея и се залюля. Пръстите на краката й закачиха ъгъла на масивна разпределителна кутия, една от шестте, захванати с болтове за панела. От тях във всички посоки се разклоняваха кабели като черни спагети. — Горе! — извика един мъж под нея. — Бързо! Не бяха много бързи. Вече беше успяла да се прехвърли на горната площадка над нея, промушвайки тялото си през плетеницата от изкривени метални ребра. Озовала се на покрива, тя бързо прецени накъде вървят разклоненията на галерията, ръбовете, пресечките. Повечето от стъклата бяха разбити. От лявата й страна нагоре се издигаха кълба черен дим, а отдолу пламъците продължаваха да горят независимо от дъжда. Усещаше, че е хлъзгаво под краката й. Трупаната с години мръсотия се беше размазала от проливния дъжд. Опита да се ориентира накъде е улица „Сен Дени“, за да се насочи в обратната посока. Околните сгради й пречеха да се ориентира добре, но се виждаше някаква празнина и тя се насочи към нея. Покривът се стесни и премина в къса тясна стена, долепена до една по-висока сграда. От първия етаж нагоре бяха апартаменти, а на нивото на улицата — магазини със спуснати кепенци на витрините. Смъкна се по водосточна тръба до първия етаж. Заобиколи три саксии на перваза на един прозорец и оттам се спусна върху бяло рено, паркирано на паважа. Намираше се на малък триъгълен площад — улиците „Сен Спир“, „Александри“ и „Сент Фоа“. Пое по „Сент Фоа“. И вече я нямаше. * * *



 В два и пет сирените бяха далеч зад нея. Все още вървеше, а дъждът продължаваше да вали. Помагаше й. При създалите се обстоятелства беше по-добре да е мокра до кости, отколкото мръсна. Това беше единственото логично заключение, до което можа да стигне. Насочи се към гара „Север“. Използвай билета за връщане. Иди си у дома, пусни си душ, хвани самолета. Терзай се за всичко това над чаша коктейл на плажа. Изкушаваше се много да го направи, но знаеше, че не може. Беше изключено да отиде на която и да било гара. Също и у дома, а това означаваше, че вече не може да използва самоличността на Мариане Бернар, на билета й беше изписано точно това име. Как полицията успя да пристигне там толкова бързо? Как я разпознаха толкова бързо? А и заповедта да бъде застреляна… защото е въоръжена… какво означаваше това? Част от нея искаше да спре и да помисли. Да подреди мислите си. Ала друга част не й позволяваше да го стори. Трябваше да продължи да върви. Това беше най-важното. Не спирай. В момента, в който го сториш… * * *



 Три и трийсет и пет. Киното й даде временен подслон с тъмнината си. Филмът беше холивудска романтична комедия, в която, както можеше да се очаква, нямаше нищо романтично и смешно. Стефани изчака прожекцията да започне и тогава отиде в тоалетната. Свали дънковото си яке и черното поло. И двете бяха прогизнали от вода. Отдолу блузата й с остра яка и дълги ръкави беше залепнала за тялото й. Напълни един умивалник с топла вода, нави ръкавите си до лактите, изми лицето и ръцете си със сапун, изтръска ги, отново напълни умивалника с чиста топла вода и потопи главата си в нея, след което се опита да пооправи малко косата си с пръсти. Малко по-чиста, с все още мокра коса, тя се заключи в една от кабините и окачи полото и якето на закачалката на вратата. Повдигна блузата, огледа тялото си и опипа с пръсти гърба си докъдето можеше да стигне. Нямаше нищо, като се изключат няколко порязвания и охлузвания. Свали капака на тоалетната чиния, седна на него, събу тъмносивата си обувка и огледа десния си глезен. Беше подут и я болеше при докосване, но не беше пострадал сериозно. Като си представи трупа на Беатрис, й се стори цяло чудо, че се отърва. И всичко това беше заради Петра. Стефани би останала при масата, за да чака Якоб Фюрст. Навлече мокрите си дрехи и провери с какво разполага: отрязъка от билета й за влака за връщане, кредитните карти на Мариане, белгийска шофьорска книжка, секретни ключове, шестстотин и седемнайсет евро, мобилен телефон и билет за кино. Стефани се върна сред успокояващата тъмнина на салона, седна в дъното, благодарна за задушния, топъл въздух. Първото нещо, което трябваше да направи, беше да състави план за действие. Основната й задача беше да бяга и тя щеше да бяга. Както го беше правила в миналото. Това беше по-лесната част. Никой не можеше да бяга толкова леко, колкото Петра, но не можеше да си позволи страхът да е движещата й сила. Преди това трябваше да си отговори на някои въпроси. * * *



 Потопи се в етническото разнообразие на „Белвил“. Тротоарът откъм източната страна на широкия булевард беше пълен с хора. Стефани се движеше между афганци, турци, иранци, грузинци, китайци. Петима високи суданци спореха оживено на ъгъла с улица „Рампоно“. Една виетнамка мина покрай нея, повлякла огромна торба с пране. Движението и в двете посоки беше почти спряло и шофьорите изнервени надуваха клаксоните. Стефани включи мобилния си телефон. Нямаше съобщения, нито неприети разговори, откакто го беше изключила, двайсет минути след като беше напуснала „Пасаж дю Кер“. Набра номера на Якоб Фюрст. Никой не отговори. Отново изключи телефона и продължи по улица „Лемон“, минавайки покрай един мъж, подпрял се на старичък фиат. Беше облечен в червеникав еднореден костюм и между устните си държеше смачкана цигара с марихуана. Стигна до улица „Деноайе“. Пететажната сграда беше на отсрещната страна. Закусвалнята „Шалом“ в приземния етаж беше затворена. Ресторантът до нея работеше, но Стефани не можеше да види през витрината дали вътре има посетители. Апартаментът на Фюрст беше на третия етаж. Нямаше запалени лампи, а завесите не бяха спуснати. На перваза на един от прозорците близо до водосточната тръба имаше пластмасово сандъче с някакво растение. Отдясно нямаше сграда. Беше съборена и празното пространство беше отделено от улицата с ограда от сини и зелени ламаринени листове. Тя зави наляво, отдалечи се от сградата и тръгна нагоре по павираната улица покрай стени, изрисувани с графити и с разкъсани афиши. Продължи покрай хотел „Деноайе“, в който се даваха стаи и за по един час, и излезе отново на булевард „Белвил“. След това направи кръг и приближи улица „Деноайе“ откъм другия край на „Рампоно“. Фамилия Фюрст бяха парижани от двеста години. През това време за нея винаги са били характерни две неща — семеен бизнес, свързан с производството на облекла, и активно участие в делата на еврейската общност, включително и живот сред тази общност. Ето го и доказателството. На улица „Рампоно“ Стефани застана с гръб към „Ла Мезон дю Талет“ — магазин, в който се продаваха предмети и продукти, свързани с еврейската религия. На улица „Деноайе“ имаше ресторанти — „Хубавото говеждо“ и „При петте златни рибки“, както и магазини за сандвичи като „Туниска закуска“, на всеки от които на видно място беше поставена звездата на Давид. Дъждът беше понамалял и хората започнаха отново да изпълват улиците. Разговаряха по ъглите, прибираха се у дома, излизаха за вечеря. Тя погледна часовника си. Осем без десет. Започна да захладнява. Върна се на булевард „Белвил“. Позвъни в полицията от една телефонна будка близо до входа на станцията на метрото. Каза им, че иска да съобщи за някакъв инцидент, вероятно кражба с взлом. Обясни, че е чула викове за помощ, шум от счупено стъкло, силен гърмеж, след което настъпила тишина. Моля, побързайте. Става дума за двама възрастни хора. Беззащитни са… Когато я попитаха за името, тя затвори телефона. Наблюдаваше от ярко осветения със синя светлина вход на хотел „Деноайе“. Когато полицейската патрулна кола пристигна, от нея излязоха двама полицаи. Първото, което забеляза, беше, че те не бяха много разтревожени. От начина, по който се движеха, предположи, че очакват някакъв преувеличен домашен скандал или пък лъжлива тревога. Второто беше едно тъмносиньо беемве по средата между нея и патрулната кола. Стоеше там, откакто тя се мотаеше около входа на хотела. Беше предположила, че в него няма никой, но когато патрулната кола спря, двигателят на беемвето се закашля и изхвърли облак мазен дим от ауспуха. Тя се загледа по-внимателно през задното му стъкло и видя, че вътре има двама души. Колата не потегли, преди двамата полицаи да влязат в сградата. След това тръгна рязко, свистейки с гумите по паважа, и сви надясно в улица „Рампоно“. Тя продължи да чака. На третия етаж светна лампа. Стефани си представи Мириам Фюрст в кухнята в задната част на апартамента да прави кафе на полицаите и да сваля чаши от дървената полица над мивката. Така я беше запомнила. До полицата имаше окачен евтин акварел с изглед от площад „Вогези“, а до картината — поставка, на която бяха наредени семейни фотографии: три деца, всичките момичета, девет внуци, никой от които не искаше да продължи за трети век текстилния бизнес на фамилията Фюрст. Петнайсет минути след първата полицейска кола пристигна втора, последвана четиридесет и пет секунди по-късно от линейка. После пристигна трета полицейска кола и втора линейка. Трима полицаи започнаха да ограждат пространството откъм улицата с жълта лента. Сега вече не само пръстите на Стефани изтръпнаха. * * *



 Потеглих от станцията на метрото при „Тюйлери“ в посока „Дефанс“. Имах намерение да сменя влака на станция „Рузвелт“ и да поема към „Мери дьо Монтрьой“, после пак да сменя влака след десетина станции. Часът беше единайсет без пет. Возех се в метрото повече от два часа. Няма по-добър начин да стана невидима за известно време от това да използвам обществения транспорт вечер в голям град. По-късно щяха да ме видят на записите на телевизионните камери в метрото, че пътувам насам-натам, но тогава щях да бъда някъде другаде и някоя друга. Горе на повърхността в барове, ресторанти и частни жилища тази вечер се говореше само за едно. За бомбената експлозия в Сантие. Много убити, много ранени, много теории. В новините щяха да покажат много скръб и много гняв, както и много задълбочени, но неточни анализи на разни експерти. Знаех, че Якоб и Мириам Фюрст са мъртви. Утре никой нямаше да прочете нищо за тях. До голяма степен щяха да си отидат от този свят по същия начин, по който бяха живели — незабелязани. Знам, че и аз трябваше да съм мъртва. Мъжете, които ме преследваха из димящите развалини на „Пасаж дю Кер“ бяха там, за да се погрижат за това. Пристигнаха толкова бързо и не търсеха никой друг, познаха ме. Опитвам се да си обясня случилото се. Фюрст е бил държан против волята си, докато ми се обади по телефона, за да разбере, че съм на мястото. Изненада се, че бях там. Дали си беше помислил, че няма да дойда? Каза, че ще бъде при мен след петнайсет минути, а после след две. Защо беше тази разлика? Да предизвика подозрението ми? Да ме предупреди? Как се беше сдобил с номера? И защо не бях по-предпазлива? Може би защото мислено вече бях изминала половината път до Мавриций. Експлозията избухна минута след нашия разговор. Но колкото повече мисля върху това, става все по-объркано. Които и да са те, искаха да бъдат сигурни, че ще бъда в Париж днес. Че ще бъда в „Да Беатрис“ в един часа. Как можеха да бъдат уверени, че ще успея да пристигна от Брюксел? И ако трябва да предположа, че са знаели, че съм в Брюксел, което от съображения за сигурност трябва да приема, че е било така, в такъв случай не трябва ли да предположа също, че са знаели, че съм Мариане Бернар? А ако са знаели това, къде трябва да свършат въпросите, които си задавам? Можеха ли изобщо да свършат? В края на краищата, ако са знаели коя съм и къде се намирам, защо просто не ме убиха там, където са ме открили? Независимо дали са знаели за Мариане Бернар или не, очевидно е кой им е бил нужен. Петра Ройтер. Защо тогава прибегнаха до тази сложна измама? Никой, който знае нещо за нея, не би прибягнал до подобен риск. Щяха да й видят сметката в момента, в който я откриеха. В дома й например, в занемарения й апартамент в Брюксел. Щяха да я хванат със свален гард. Така щеше да е по-просто, по-безопасно и по-добре. Може да има само един отговор: те са искали да бъда в „Ла Беатрис“. 
  ДЕН ТРЕТИ 
 


 „Маре“, пет и петнайсет сутринта. Светлината от уличните лампи се отразяваше в локвите, които не бяха съвсем замръзнали. Улица „Розие“ беше почти празна. Един-двама души се прибираха вкъщи, други един-двама отиваха на работа с ръце в джобовете и бради, забити в шаловете. Тя напусна метрото след полунощ. Оттогава беше спирала само веднъж, когато започна отново да вали малко преди три часа. Намери едно кафене, което работеше през цялата нощ, недалеч от мястото, където беше сега. По бетонните му стени горе имаше запалени свещи и неонови лампи, а в тъмните ъгли — сепарета, облицовани с кожа. От уредбата се чуваше тихо Уте Лемпер. Стефани прекара един час над чаша чисто кафе, преди някой да я заговори. Беше висока, кокалеста жена с мъртвобледа кожа и тъмночервена коса, дълга до раменете, с яркочервена копринена блуза под черното кожено палто. Усмихна се през цепнатината, намазана с яркочервено червило, и седна срещу Стефани. — Здравей, аз съм Вероника. Вероника от Лион. Някога сигурно е била красива, може би не много отдавна, но поради това, че беше прекалено слаба, изглеждаше по-възрастна. А също и поради нещастието. Стефани й съчувстваше. Жената беше в безизходица, както и тя навремето. Разбираше колко ужасно самотна се чувства в един многомилионен град. Поговориха известно време, преди Вероника да хване ръката на Стефани. — Живея наблизо. Искаш ли да дойдеш? Бихме могли да пийнем по нещо. Петра прецени безпристрастно предложението. Вероника беше идеалният начин да изчезне от улицата. Нямаше да има скрити камери, не се налагаше да се регистрира, нямаше да има свидетели. В дома й Петра щеше да има различни възможности — брутални и не чак толкова. Обаче минаваше четири часът и нуждата от Вероника вече не беше така належаща. Стефани отклони предложението й с част от истината. — За мен е твърде късно. Ако се бяхме срещнали по-рано… * * *



 Тя зави наляво по улица „Вией дю Тампл“. Магазинът беше малко по-надолу. Табелата в червено и златисто над входа се осветяваше от три малки лампи: „Адлер“, а под него — „Хлебарница — сладкарница“. Стефани почука на вратата. Зад стъклото беше спусната дълга завеса, а на нея беше изписано „Затворено“. Мина една минута. Нищо. Тя опита отново — пак нищо. Когато се канеше да почука трети път, чу приближаващи се стъпки и поток от ругатни. Висок колкото Стефани, той беше облечен в омачкана светлокафява риза с навити ръкави и разкопчана черна жилетка. Имаше прегърбен нос, белег от рана около лявото око и гъсти черни косми навсякъде с изключение на главата. Последния път беше с конска опашка. Вече я нямаше. Беше късо подстриган, което подхождаше повече на плешивото му теме. По него имаше много злато — гривни на двете ръце, часовник, верижка с амулет на врата и масивна халка на лявото ухо. Както й беше казал веднъж Сирил Брадфийлд, „той е най-суровият мъж на света, когото си виждала, а се облича като проститутка“. — Здравей, Клод. Клод Адлер беше прекалено изненадан, за да отговори. — Знаех, че ще си буден — каза Стефани. — Всеки ден ставаш в четири и половина, нали? — Петра… — Би трябвало да се обадя, разбира се… — Разбира се. — Обаче не можах. — Ами… доста е неочаквано. — И за двама ни. Трябва да поговорим. Вътре беше възхитително топло. Адлер заключи вратата след нея и я поведе през магазина. Полиците и плетените кошници бяха още празни. Тясната пекарна беше отзад. Стефани усети миризмата й, преди да я е видяла — гореща и ароматна. Франзели, сусамени гевреци, ябълков щрудел, всички току-що приготвени. Напомниха й, че не беше яла нищо от Брюксел насам. Адлер я заведе нагоре по стълбите до апартамента над магазина, където двамата със съпругата му живееха почти от двайсет години. Запали газов котлон, сипа вода в едно джезве, и гребна смляно кафе от кутията. На перваза на прозореца имаше пакет цигари „Голоаз“. Почука с пръст дъното му, докато се покаже една цигара, предложи й я, а когато тя отказа, я сложи между устните си. — Силви тук ли е? — Още спи. — Той се наведе и запали цигарата от синьото пламъче на газовия котлон. От посипалите се върху пламъка парченца тютюн проблеснаха оранжеви пламъчета. — Ще се зарадва да те види, когато стане. — Съмнявам се. Това е и причината, поради която съм тук, Клод. Имам лоши новини. Адлер изслуша прав това, което имаше да му каже. — Гледа ли новините по телевизията? Изглежда, че е ден за лоши новини. — Така е. Якоб и Мириам са мъртви. Той замръзна на мястото си. — И двамата ли? Стефани кимна. На тяхната възраст можеше да се очаква. Можеше единият скоро да последва другия. Но и двамата едновременно? — Кога? — Миналата нощ. — Как? — Били са убити. Той поклати леко глава. — Не може да е вярно. — Вярно е. — Откъде знаеш? — Видях полицията. Линейките… — Ти там ли беше? — Да, след това. — Видя ли ги? Стефани поклати глава. — Тогава може би… — Повярвай ми, Клод. Мъртви са. Искаше да спори, но не можа, вярваше й. Дори и да не ги беше видяла. Въпреки че не знаеше какво точно е направила. Поне не съвсем. — Кой го направи? — Не знам. Известно време остана, потънал в размисъл. — И защо си тук? — Защото аз също трябваше да бъда мъртва. Адлер напълни отново чашите: първо горещо мляко, а после кафе, гъсто като суров петрол. Този ритуал се изпълняваше много пъти през деня. Също и паленето на цигари. Откакто беше влязла, той вече беше изпушил четири. Смачкваше фасовете в бледожълта чинийка. След като се съвзе от първоначалния шок, Адлер си спомни историята. Фюрст му я беше разказал: каналът за прехвърляне на еврейски бегълци на безопасни места, създадената от него в Монмартър работилница за изготвяне на фалшиви документи, 14 юни 1940 г., деня на окупирането на Париж от нацистите, тайното прехвърляне на Мириам до Лисабон през Испания през есента на 1941 г., фалшифицирането на документи за Съпротивата и за съюзниците и накрая предателство, разпит, Аушвиц. Адлер се почеса по наболата прошарена брада. — Той винаги казваше, че е късметлия. Като го слушах, не бях толкова убеден в това. — Адлер разбърка захарта в кафето си. — Когато човек преживее нещо такова, най-малкото, което може да очаква, е да бъде оставен на спокойствие, да изживее дните си. Мамка му, беше почти на деветдесет години. — Прав си. — Знаеш ли на какво му се възхищавах най-много? — На какво? Той дръпна от цигарата и изпусна дима през ноздрите си. — Че никога не му е дошло наум да замине. След 39-а година е могъл да избяга. Предпочел е да остане, да прави фалшиви документи, за да помогне на други да избягат. Знаел е какви са рисковете по-добре от всеки друг. Но дори и тогава, когато е успял да измъкне Мириам, никога не му е минавало през ума да отиде с нея. — Той си беше такъв. Смел мълчаливец. Не парадираше с това. — Вярно. Беше човек, който вярваше в общността. В неговата общност. — Като говорим за нея, Якоб върна ли се обратно в Сантие? Адлер я изгледа втренчено. — Това е доста прям въпрос в утрин като днешната. — Тъкмо затова го задавам, Клод. Той сви рамене. — Едва ли, не вярвам. Особено след като продаде магазина. — Вчера го видях. — Какво? — Магазина. В „Пасаж дю Кер“. Част от табелата още беше над входа. Поне вчера беше. Вече не е. Челюстта на Адлер увисна. — Била си там? — Да, малко преди експлозията. — Господи… защо? — Да се видя с Якоб. Обади ми се предишната вечер и ме помоли да дойда в Париж. Каза, че е важно. Искаше да се срещнем в „Ла Беатрис“. Аз отидох, но той не дойде. — В „Ла Беатрис“? Това беше любимото му заведение. — Знам. — Може ли да е съвпадение? — Имам представа, колкото и ти. Адлер погледна към прозореца. — Цяла нощ бяхме будни. Гледахме новините по телевизията. Дванайсет убити и петдесет ранени. Питахме се дали сред тях е някой познат. Той я погледна, а после сведе очи. — Ти добре ли си? — Да. — Тръгнала си, преди да се случи, така ли? — Не. Просто имах късмет. Всички около мен бяха мъртви или ранени. Отървах се само с няколко драскотини. — А Якоб? — Казах ти. Той така и не се появи. Умрял е по-късно. В собствения си апартамент. — С Мириам. — Да. — Мислиш, че има някаква връзка, така ли? — Не ми се иска да е така, но е трудно да не си го помисля. Кога го видя за последен път? — В четвъртък. Със Силви бяхме у тях, а после ходихме на уличния пазар на булевард „Белвил“. Напоследък го правим почти всяка седмица. Пазарът е в четвъртък и петък сутринта. След това обядваме. Обикновено в ресторанта на стария Голденберг, нали го знаеш? Те двамата с Якоб са приятели. Тя поклати глава. — На улица „Туртий“. Страхотно обслужване, скапана храна. Якоб и Мириам ходеха там, откакто беше открит през 70-те години. Якоб казваше, че храната започнала да му харесва едва преди пет години, когато вкусовите му рецептори вече се били изхабили. Навеждаше се през масата, когато Голденберг се въртеше наоколо, и ми казваше: „Клод, когато съм тук, ми доставят удоволствие две неща: да не опитвам от храната и да гледам физиономията ти. Всяка хапка е произведение на изкуството.“ Това беше големият майтап. На витрината Голденберг имаше надпис: „Всяка хапка е произведение на изкуството.“ Стефани се опита да се усмихне. — Винаги ли вие ходехте да го видите, или и той идваше тук? — Обикновено ние ходехме там. След като продаде бизнеса, започна да го дава по-спокойно. Напоследък здравето му беше станало крехко. — Нищо чудно, като се има предвид възрастта му. — Съгласен съм с теб, обаче той не се примиряваше. — Нещо направи ли ви впечатление в четвъртък? Беше ли тъжен или замислен? — Нямаше нищо такова, не. — А през последните няколко седмици? — Не. — Изненадва ли те, че е поискал да се срещне с мен в „Ла Беатрис“? — Откровено казано, да. Той те обичаше. И двамата те обичаха. Бих очаквал да те покани в дома си. Така постъпваха. — И аз си помислих същото. — Как би могъл да бъде свързан с това, което се случи в Сантие? — Не знам. — Какво ще правиш? — Още не знам. Предполагам, че ще отида да хвърля едно око на дома му. След това… кой знае? — Как ще влезеш? — Ще намеря начин. Адлер стана и премина покрай нея в хола. Тя чу, че отваря чекмедже. Когато се върна, в ръката си държеше връзка ключове. — Този с пластмасовия клипс е от горната ключалка, а другият — от основната. Номерът на апартамента е 1845. — Благодаря ти. — Идеята беше на Мириам. В случай, че се нуждаят от помощ. Стефани взе ключовете и ги сложи в джоба на якето си. — Има ли нещо, което мога да направя, Петра? — попита Адлер. — Бих искал да помогна. — В такъв случай забрави за този разговор. Все едно, че не съм била тук. * * *



 Седях край малка кръгла маса до прозореца. Движението по улица „Риволи“ ставаше все по-интензивно. В улицата проникна зимната светлина на ранната утрин. По стъклото на витрината се стичаха сребърни дъждовни капки. Поръчах си закуска и разстлах вестниците на масата: „Монд“, „Либерасион“, „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. Информациите за бомбата доминираха на първите страници на двата френски вестника и заемаха водещо място в излизащия на английски „Трибюн“. Според френските вестници убитите бяха дванайсет, а ранените четирийсет и пет. „Трибюн“ съобщаваше за тринайсет убити и четирийсет и девет ранени. Говорител на префекта на полицията заключаваше: „Това е трагедия и уродливо дело на страхливци.“ Повечето от материалите бяха аналитични. Тъй като в Сантие имаше силно еврейско присъствие, фокусът неизбежно беше насочен върху антисемитски настроени екстремисти, а това поставяше куп неудобни въпроси за страна като Франция и дори за град като Париж. „Либерасион“ съобщаваше, че националната жандармерия имала двама заподозрени мъже. И двамата били видени да влизат в „Ла Беатрис“ две-три минути преди експлозията. Единият бил висок около метър и шейсет и бил на двайсет-двайсет и пет години. Носел спортен анцуг „Найк“ — тъмносин с бели кантове. Другият вероятно бил около трийсет и пет годишен, висок около метър и осемдесет, с дънки, черни спортни обувки и кафяво яке с цип. Били алжирци, но може би пътували с марокански паспорти. Не се посочваха имена. Прочетох няколко пъти описанията. Подробностите бяха убедителни, но фалшиви. Такива мъже не бяха влизали в „Ла Беатрис“, докато бях там, а аз прекарах вътре около двайсет минути. А ако са влезли вътре след като излязох, почти със сигурност са мъртви. Името на „Ал Каида“ се подхвърляше така небрежно из материалите, като конфети на сватба. Особено френските вестници изказваха опасения за възможни антимюсюлмански действия. Не можах да прочета нищо ново. В кафенето беше спокойно. Мъж на средна възраст се беше навел над менюто с чаша червено вино в ръка. Не можех да реша дали е краят на нощта, или началото на сутринта. През три маси от мен една пълна чернокоса жена пушеше цигара без филтър. Размазалата се очна линия привличаше вниманието към кървясалите й очи. Келнерът донесе хляб, масло и горещ шоколад. Наведе се да ги постави върху масата и върху челото му се спусна кичур мазна коса. Видя вестниците, поклати глава и цъкна неодобрително с език. Никъде не се споменаваше за мен. Нямаше заподозряна жена. Не се говореше нищо за преследване сред развалините. Не се споменаваше за изстрел. Просто бях изтрита от картината. * * *



 Площад „Вандом“, 16 часът. Веднага след входа, на стената от лявата страна имаше лъскава табела с имената на настанилите се тук учреждения, изписани със златни букви: Компания „Р. Т. Вандербилт“, Строителна фирма „Лазар“, Лаборатория „Гарние“. Под стълбище Б Стефани откри името, позабравено, но доста познато от миналото — банка „Дамиани“, Женева. Това беше нейното второ посещение за седем години. Обстановката в приемната беше променена: върху лакирания паркет беше постлан голям китайски килим, на прозорците висяха тежки брокатени завеси, от двете страни на маса стояха по две кресла в стил Луи XIV. По стените бяха окачени портрети в дървени рамки, рисувани с маслени бои. Стефани знаеше, че принадлежат на основателите — братята Дамиани и техните синове. Секретарката бе приблизително на нейните години, но когато застана пред бюрото й, Стефани се почувства като срамежлива тийнейджърка. Права руса коса, бледа кожа, почти теменужни очи, грим, поставен да излага на показ, а не да скрива. Беше облечена в чудесно скроен костюм — тъмносин, семпъл, елегантен. Седеше в стол, подобен на трон, без гърбът й изобщо да докосва облегалката. На ръката й блестеше скъп златен часовник. Поздрави Стефани с топла усмивка. Другаде може би нямаше да скрият изненадата си от външния й вид и щяха да я погледнат така, сякаш й казват, че може би е сбъркала мястото, но не и тук. Малкото хора, които заставаха пред бюрото на секретарката на банка „Дамиани“, обикновено го правеха напълно съзнателно, независимо от вида си. — Имам кутия. — Разбира се. Един момент, моля. Секретарката я покани да седне в едно от креслата, след което се скри зад вратата вдясно, в чиято рамка беше вградено старо огледало. Останала сама, Стефани се надяваше да е запомнила точно процедурата — две поредици от числа и еднократна парола трябваше да й осигурят достъп до хранилището. Щеше да я придружава висш представител на банката и един човек от охраната. Кутията й щеше да бъде донесена в уединена кабина. След като вратата се затвореше, тя щеше да отвори кутията, използвайки шестцифрен код. Тук не се използваха ключове, което беше една от причините да избере банка „Дамиани“. При обстоятелствата, при които можеше да й се наложи да поиска достъп до кутията, носенето на ключ и дори ползването му при поискване не би било възможно. В кутията бяха документите за самоличност на Хелън Греъм — трийсет и една годишна канадка, родена във Ванкувър, която в момента живееше в Чикаго. Паспорт, лична карта, шофьорска книжка, кредитни карти, долари, чифт очила, малко пликче с два комплекта цветни контактни лещи (сиви), евтин портфейл от изкуствен материал с тринайсет фамилни снимки в него и диабетична писалка, в която вместо инсулин имаше доза тетродотоксин — вещество, извлечено по естествен път от надуваща се риба, което действаше мигновено, парализирайки мускулите, а това, разбира се, водеше до смърт. Човек не можеше да си поеме и дъх. Хелън Греъм беше член на Великолепната седморка. Тя беше едно от шестте европейски превъплъщения на Стефани, за които имаше документи за самоличност. За другите документите бяха във Франкфурт, Валенсия, Братислава и Тронхайм. Всички се съхраняваха в лични депозитни кутии в добре проучени институции, където начините за достъп са единствено в паметта на притежателя. Освен в Европа Стефани имаше такива кутии в Балтимор и Осака. През годините съдържанието им се сменяше периодично. Поставят се нови документи за самоличност, старите се унищожават почти винаги без изобщо да са били използвани. Последния път беше в Хелзинки преди четири години. Оттогава ги беше отваряла само веднъж. Два месеца след въвеждане на еврото беше отворила всичките си европейски депозитни кутии, за да замени пачките с осъдените на забвение германски марки и франкове с чисто нови евробанкноти. Великолепната седморка беше създадена като предохранителна мярка, дело на протежето на Якоб Фюрст, Сирил Брадфийлд, без знанието на нейните бивши господари. До този момент съществуването й беше по-скоро скъпоструващо средство за успокоение, отколкото практическа необходимост. Вратата се отвори и влезе мъж в тъмносив двуреден костюм, който държеше в лявата си ръка кожена подложка за писане. Цветът на кожата му беше матов, а черната коса леко прошарена при слепоочията. Когато застана до Стефани, беше със сантиметър-два по-нисък от нея. Каза на сравнително приличен немски, който очевидно не беше родният му език: — Добре сте дошла. За нас е удоволствие да ви видим отново. Стефани не го беше виждала преди. Говореше немски — тя беше Стефани Шнайдер, въпреки че нямаше вероятност някой в банката да спомене името й, докато разговаря с нея. — Аз съм Пиер Дамиани. За съжаление тази седмица чичо ми е в чужбина. Ще се натъжи, като разбере, че сте се разминали. Тя се съмняваше в това. И с него не се беше срещала. — Надявам се, че ще мога да ви бъда полезен. Софи ми каза защо сте тук. Преди да пристъпим към действие, просто се възползвам от възможността да ви уверя, че за тази банка и за семейството ни интересите на нашите уважаеми клиенти са абсолютно свещени. Каза го напълно убедено, без никаква следа от ласкателство. — Не се съмнявам в това — отвърна тя. Той кимна леко и й подаде подложката. На нея имаше кремав картон, върху който най-отгоре с релефни букви бяха изписани името на банката и кръст. Под тях имаше три празни графи за цифрите и паролата. — Запозната сте с процедурата, нали? — Да. — Моля, прочетете листа отдолу. Стефани повдигна картона. Посланието беше написано на ръка със синьо мастило: Вашата депозитна кутия е отваряна. Фасадата на тази сграда е под наблюдение. Вече е съобщено за появата ви тук. След миг ще напусна стаята. Дотогава ви моля да не тръгвате. Минете през срещуположната врата на тази, която аз ще използвам. В дъното на коридора има евакуационен изход. Вратата е отключена. Камерите ни наблюдават — надявам се, че разбирате, затова ви моля да се подпишете под декларацията и да попълните формуляра, като че ли нищо не се е случило. Моля ви да разберете, че за пас няма да е безопасно да разговаряме. С нашите най-искрени извинения, ваши верни слуги. Банка „Дамиани“ & фамилия Дамиани. Десет и четирийсет. Интернет кафенето на булевард „Севастопол“ беше пълно с посетители. Стефани седна пред един компютър и изпрати съобщения до три различни адреса. >Оскар. Трябва да поговорим. СРВ/13.П. Тя използва пътя за бягство, посочен й от Пиер Дамиани. Какво повече би могъл да направи за нея? Камерите ни наблюдават — надявам се, че разбирате. Това беше най-вече молба, която може би означаваше: пашите камери ни наблюдават и кой знае кой може да види това. Някоя институция с пълномощия да конфискува записите? Вчера тя имаше няколко сигурни възможности: Стефани, Петра, Мариане, Великолепната седморка. Сега й беше останала само една. Но коя? Или пък положението беше още по-лошо? Може би нямаше нито една. Обикновено колкото повече се задълбочаваше кризата, толкова по-здраво се обвързваше с Петра. Това засилваше вътрешните й противоречия. Стефани действаше като Петра само при извънредни обстоятелства и колкото по-често се налагаше да играе тази роля, толкова по-малко й се харесваше това. Сега обаче възможностите пред Петра като че ли се стесняваха все повече и увереността й се разклащаше. Хелън Греъм вече беше безполезна. Логично беше да предположи, че същото се отнася до цялата Великолепна седморка, а това я навеждаше на една твърде неприятна мисъл — Сирил Брадфийлд беше единственият човек освен нея, който знаеше за тяхното съществуване. Опита се да отгатне кой би могъл да проникне в тази тяхна тайна. Но всъщност по-тревожен бе въпросът как беше успял да го направи? Чрез самия Брадфийлд? Какъв друг начин би могло да има? Усети, че от тази мисъл й се повдига. Най-вероятно са хората от Червената къща. В това имаше известна ирония, защото целта на тези фалшиви самоличности беше именно да я предпазят от тях. Червената къща е организацията, за която беше работила някога. Главната й квартира беше в Лондон, ако нещо, което не съществува, изобщо можеше да има център някъде. Организацията нямаше официално наименование. Червената къща я наричаха тези, които бяха вътре в нея. Беше създадена да действа извън закона и никога не си беше правила труда да бъде призната от него. В това имаше известен смисъл, особено ако се приеме, че е възможно да има заплахи, на които не може да се противодейства със законни средства. Вероятно някой работи тайно зад кулисите, Стефани. Тъкмо затова съществуват хора като теб. Те я бяха създали, бяха се опитали да я контролират, а накрая и да я убият. Парадоксалното в случая е, че точно поради тази причина беше малко вероятно да са те. Бяха я оставили да се измъкне. Беше настъпила някаква промяна. Беше сложен край на един етап и началото на друг. Петра беше запратена в историята. Нищо от случилото се през последните двайсет и четири часа не носеше почерка на Червената къща. Те избягваха показните операции. Не поставяха бомби на обществени места. Вместо това ликвидираха хората, които действат по този начин. Без много шум, ефикасно, без да оставят следи и понякога дори без трупове. Просто ликвидираха някои хора. Ако искаха да я убият и бяха открили къде се намира, нямаше да си правят труда да я подмамват да дойде в Париж. Отговорът на монитора я насочи към безопасен и за двете страни канал. >Здравей, Оскар. >Петра. Доскуча ли ти вече? Курсорът й трептеше, дразнеше я. >Аз съм в Париж. >В момента не е много подходящ избор за почивка. >Особено пък в Сантие. >Била си там? >Да. Някой търсил ли ме е? >Винаги си търсена. >Нужна ми е помощ, Оскар. Бягам напосоки. Настъпи дълга пауза и Стефани знаеше защо. Стърн за пръв път заварваше Петра в беда. >Какво ти е нужно? >Нещо. Каквото и да е. >Дай ми два часа. Можем пак да се срещнем тук. Тя прекъсна връзката. Когато излезе на улицата, закопча догоре дънковото си яке и мушна ръце в джобовете. Пръстите й докоснаха ключовете, които Адлер й беше дал. В другия джоб беше мобилният телефон на Мариане Бернар. Наруга се за това, че не се бе отървала от него по-рано. Един включен мобилен телефон е като движещ се фар. Но беше чувала, че вече е възможно мобилният телефон да бъде проследен дори и ако е изключен. Хвърли го в първото кошче за боклук, което й се изпречи на пътя. * * *



 Един без пет. Стефани отново е в интернет връзка със Стърн в зала 46 на улица „Роа дьо Сисили“. >Имам едно име за теб, Петра. >Колко. >Безплатно е. >С възрастта започваш да се размекваш. >Някога минавало ли ти е през ум, че може да съм по-млад от теб? >Само когато съм в много фриволно настроение. >Тук няма място за сантименталности. Това си е бизнес. Ако нещо ти се случи, ще загубя пари. >Е, това вече ми звучи по-логично. Кой е той? >Леонид Голицин. >Не го познавам. >Търговец на картини. Много богат. С много добри връзки. >Какъв е случаят му? >Има галерия в Париж на авеню „Матиньон“, но самият той живее в Ню Йорк. Пътува до Париж три-четири пъти в годината, обикновено когато се връща в Москва. Голицин е от старата школа. Черненко, Громико, дори Брежнев — бил е близък с всичките. В онези дни непрекъснато е сновял между Съединените щати и Съветския съюз. Винаги е бил в близки отношения с Кремъл. Дори и сега. >Не ми е известно Путин да колекционира картини. >Мисля, че няма да сме далеч от истината, ако кажем, че през годините Голицин не е пренасял само платна. Той е едно от онези странни същества, които познават всички, но които никой не познава. Веднъж един мой приятел твърде сполучливо го сравни с дипломатическо куфарче — малко обидно сравнение, но затова пък вярно. >На какво се дължи интересът към него? >Андерс Бранд. >Той пък какво общо има с това? >Бранд е един от тринайсетте, които загинаха вчера. Стефани беше изумена. Андерс Бранд, бившият шведски дипломат с прякор Шептящият. Говореше толкова тихо, че човек се чуди дали го е разбрал правилно. По времето, когато беше в Съединените щати, се ползваше с репутацията на изключително способен преговарящ. Стефани си спомни, че го беше виждала да участва в предаване на Би Би Си. Тогава беше казал полу на шега, че навикът му да говори тихо е в основата на неговите успехи като посредник. „Това принуждава хората да ме слушат по-внимателно“ — беше казал той. Тя си представи Бранд в типичната за него среда — да говори от трибуната на някоя конференция, в телевизионно студио, да слиза от самолет — и си даде сметка, че той й прилича на човека, когото беше видяла в „Ла Беатрис“. На онзи, който й се бе сторил познат, но не можа да се сети за името. >Как стана така, че този факт не беше съобщен като водеща новина? >Ще бъде тази вечер. Доколкото разбрах, смъртта му ще бъде официално потвърдена по-късно този следобед. >След повече от двайсет и четири часа? >Не съм бил там, Петра, обаче видях снимките. Ужасяващият спомен за горящата глава на Беатрис Клуг правеше обяснението за забавената идентификация на Бранд твърде правдоподобно. >Каква е връзката с Голицин? >Не знам дали непременно има връзка. Това, което знаем, е следното — онази вечер са вечеряли заедно в „Морис“. Голицин пристигнал по-рано през деня от Ню Йорк. Бранд е трябвало да лети днес за Багдад. Утре Голицин ще пътува за Москва. Двамата с Бранд се познават отдавна. Той е още една от 24-каратовите връзки на Голицин. Може би са обсъждали нещо, което е свързано, със сегашната ситуация, в която се намираш. * * *



 Той неми казва всичко. Типично за Стърн. Връзката им беше продължила по-дълго от която и да било романтична афера на Стефани. Дори и от добрите. И двамата имаха тайни, но и двамата споделяха част от тях помежду си. Това не беше нещо, което тя би могла да провери, но го беше почувствала. >Как да се срещна с Голицин? >Тази вечер той ще бъде в „Ланкастър“. >Знаеш ли къде е? Знаеше го, но само защото името на хотела й напомни за нечие друго име — това на Константин Комаров. Един от двамата мъже, които бяха успели да преминат през издигнатите от нея прегради. Дори и сега само от споменаването на името му по тялото й преминаваха тръпки. В паметта й се беше запечатала една сцена. Комаров пред хотел „Ланкастър“ с жена под ръка. Не беше Стефани, а висока рускиня на име Ирина. Това беше жената, заела мястото на Стефани в леглото му. Беше също толкова интелигентна, колкото и красива. С други думи, жена, която не беше оставила никакви надежди на Стефани. >Знам го. >Той ще има поредица от делови срещи там. Уредих да се срещнете в осем часа. >Това ли е всичко? >Не съвсем. Ти ще трябва да се представиш като Клавдия Калдерон. >Коя е тя? Новата консултантка по въпросите на живописта на Ектор Реджиано. Името Реджиано беше познато на Стефани — аржентински милиардер, финансист, каквото и да означаваше това в Аржентина. В реалния свят — най-обикновен крадец, но културен крадец, колекционер на картини с огромен апетит. >Голицин ухажва Реджиано от години. От твоя гледна точка Клавдия Калдерон ти предлага две съществени преимущества. Първото е, че сега тя се намира в Патагония, и второто, че Голицин никога не я е виждал. Той няма да се откаже от появила се в последния момент възможност, за да провери дали ще може да прелъсти жената, която може да развърже кесията на Реджиано. >Необходимо ли е всичко това? >Да се срещнеш с Голицин ли? Задължително е. Клавдия Калдерон ще ти помогне да заобиколиш Медведев. След като веднъж се срещнеш с Голицин, вече всичко ще зависи само от теб. >А кой е Медведев? >Личният секретар на Голицин. Бивш сътрудник на специалните сили. Напоследък навсякъде, където ходи Голицин, той е с него. Грижи се за всичко. Хотели, самолети, срещи, пари, жени. >Може би ще трябва да предложа на Голицин да си вземе жена за лична секретарка, така ще спести малко пари. >Едва ли би обърнал голямо внимание на подобно съображение. >Искаш да кажеш, че е прекалено богат, за да го е грижа, така ли? >Той е повече от богат, Петра. >Това пък какво означава? >Голицин е над тези неща. * * *



 Като Петра за мен няма много ситуации, от които да ме е страх. Спокойствието е част от грима й и когато го слагам, то е вярно отражение на това, което съм в момента. Всеки обаче си има ахилесова пета. И тя е както моя, така и нейна. Намирам се на авеню „Монтен“. Вече бях в „Гучи“, „Жил Сандер“ и „Калвин Клайн“, за да избера нещо, което Клавдия Калдерон би могла да облече. Не мисля, че консултантката по въпросите на живописта на Реджиано би се появила на среща с Леонид Голицин, облечена в мръсно дънково яке и протрити спортни обувки. Представям си я като висока, стройна и елегантна. В момента мога само да се престоря на елегантна с нещо преходно от „Ескада“ и Кристиан Лакроа. Това, което ме дразни, е фашизмът в модата. Евгениката на разкрасяването. Хората в тези магазини, изглежда, винаги разбират, че не принадлежа към техния свят. Не след дълго намирам спасението в магазин на „Макс Мара“ на пресечката с улица „Клеман Маро“ срещу магазина на бижутера Хари Уинстън. Независимо от това какъв е този град, това е място, което не ме кара да се чувствам като прокажена. Една разходка от край до край в магазина завършва с плътно прилепнала към тялото ми рокля, в цвят нещо между тъмносиво и кафяво, с дълги до пръстите ръкави. Към нея прибавям тъмнокафяво палто от велур, дълго до коленете, с черен кожен колан, чифт обувки и черна чанта. Умишлено решавам да използвам картата на Мариане Бернар от „Америкън Експрес“. Трансакцията със сигурност ще бъде проследена, но разчитам, че това няма да стане веднага. Не е нужно да продължи дълго. Шейсет секунди ще бъдат достатъчни. Плащането минава без проблеми и аз си тръгвам като Клавдия Калдерон в един голям плик. По-късно увивам всички карти на Мариане във вестник и ги хвърлям в кофа за боклук. Съвместният ни живот ще ми липсва. Мариане беше добра към мен, сигурен признак, че нашите отношения са обречени да бъдат нетрайни. * * *



 Късен следобед. Стефани набра номер 1845 в електронното табло за входната врата и се изкачи по влажното стълбище до третия етаж. Апартаментът на Якоб и Мириам Фюрст беше в дъното на коридора. Вратата беше запечатана с полицейска лента. От другите апартаменти на етажа не се чуваше шум. Тя не видя нито един от тях да свети от улица „Деноайе“. Отлепи лентата и влезе вътре, използвайки ключовете, дадени й от Клод Адлер, след което тихо затвори вратата след себе си. Остана известно време напълно неподвижна, докато очите й свикнат с тъмнината. Вътре едва достигаше слаба светлина от уличните лампи. Усети миризмата на застоял цигарен дим. Семейство Фюрст не бяха пушачи. Мириам беше астматичка. Прозорците на малкия хол гледаха към улица „Деноайе“. Когато очите й привикнаха към полумрака, Стефани видя голям брой тъмни петна върху килима с цвят на овесена каша, постлан в средата на стаята. Кръвта беше засъхнала, превръщайки се в черна кора. Върху решетката от ковано желязо на камината имаше счупени стъкла. Тя си спомни, че някога върху полицата над камината имаше миниатюрни фигурки — коне, оцветени в огнено оранжево и тъмнозелено. Бяха останали само две. В кухнята разпозна евтиния акварел с изглед от площад „Вогези“ и дървената полица за чаши. Чашите ги нямаше. Всички бяха изпочупени. Постланият с балатум под беше осеян с кухненски прибори и счупен порцелан. Запита се каква ли беше официалната версия за случилото се. Нахлуване с взлом и насилие срещу двама беззащитни стари хора, чието убийство е било абсолютно ненужно. Банята беше в дъното на апартамента и прозорецът й гледаше към едно незастроено празно пространство. Тя спусна завесата и запали лампата. Някога тапетите може би са били кремави на цвят. Сега бяха бледо ръждиви, като се изключат по-тъмните петна от влага в ъгъла над ваната. До мивката имаше комплект принадлежности за бръснене, четка за коса и бръснач, поставен върху стара фланела. Стефани се изми, облече бельото и чорапите, купени от магазин за преоценени стоки на булевард „Белвил“, а върху тях сложи дрехите от „Макс Мара“. Сложи всичките си принадлежности в черната кожена чанта, а старите си дрехи напъха в пликовете от „Макс Мара“, след което ги постави под легена. Изпита леко гадене, докато използваше четката за коса на Мириам. Опита се да не обръща внимание на това усещане и се огледа в огледалото. Това, което й трябваше, беше двайсетминутен душ и грим, за да прикрие умората. Само че бе забравила да купи грим, а почти бе убедена, че Мириам никога не беше използвала разкрасители. Освен това, ако си сложеше от червилото на една мъртва жена, със сигурност щеше да се почувства още по-зле, отколкото след като използва четката й за коса. * * *



 „Ланкастър“ беше градска къща, превърната в малък и дискретен хотел, каквито тя обичаше. Няколко канапета, кресла, няколко кльощави жени, две от които бяха с тъмни очила, и трима кльощави мъже с редки, леко загатнати брадички, облечени в костюми и ризи с отворени яки. Единият си играеше с миниатюрен дакел. Всички пиеха шампанско. Стърн беше казал, че Медведев ще я чака в бара, в края на ресторанта. Беше лесно да го познае. Седеше сам пред чаша мартини с лед и говореше по телефона. Медведев беше ветеран от специалните части — бивш член на специалната група „Алфа“ при Федералната служба за сигурност (ФСС), но в него вече нямаше дори и намек за това. Тя предположи, че е под влиянието на Голицин. Животът сред лукс беше поогладил острите ръбове. Когато приближи бара, той приключи разговора по мобилния си телефон, затвори го и вдигна чашата към устните си. — Фьодор Медведев? Мъжът остави чашата, без да отпие от нея. — Добрий вечер — каза на руски тя. — Меня зовут Клавдия Калдерон. Той изчака за момент и отвърна на руски: — Съжалявам. Бихте ли повторили? Името ми е… Нямаше смисъл да изчаква отговора му. Акцентът му беше ужасен. Сега Стефани изглеждаше озадачена. — Фьодор Медведев? Той премина на английски. Беше американец, от източното крайбрежие, но с малко по-мек акцент. — За него ли ме взехте? Благодаря. Бях започнал да недоумявам. — Вие не сте руснак. Той поклати глава. — Вие също не сте рускиня. — И не работите за Леонид Голицин? — Никога не съм чувал името му. Тя се огледа… къде беше Медведев?… После сви рамене. — Съжалявам. Помислих, че сте… — Срещали ли сме се преди? — Това беше доста оригинално. — Знам. И все пак срещали ли сме се? На Стефани й мина през ума, че и двамата се бяха припознали. Тя го беше взела за Медведев. А той я беше помислил за… кого? За кого я беше взел? — Не мисля. Той й подаде ръка. — Е, добре, аз съм Робърт. Робърт Нюмън. — Здравейте, Робърт. Клавдия Калдерон. — Калдерон — вие сте испанка? — От Аржентина. — Късметлийка сте. Това е една от любимите ми страни. Стефани бързо смени посоката на разговора. — И така… с какво се занимавате, Робърт? — Зависи кой ме пита? — Звучи ми като наемен убиец. — Нов костюм. Който на всичкото отгоре му отива, помисли си Стефани. Явно беше по поръчка. Сив, двуреден, с бледосиня риза отдолу и тъмночервена ръчно изработена копринена вратовръзка. — Точно от такива хора трябва да се пази човек — рече Стефани. — Както и от дъщерята на викария. Смехът му беше тих, сдържан. — В такъв случай ще кажа, че се занимавам с финанси. — Не ми звучите много убедително. — Занимавал съм се с петрол. — Но не сте си цапали ръцете, нали? — Сега не. Когато бях млад. Беше склонна да му повярва. Той се чувстваше напълно у дома си в бара на „Ланкастър“, в скъпия си костюм, с тежкия, изключително скъп часовник от неръждаема стомана на китката. И въпреки това тя виждаше петролните полета в очите му, в бръчиците около тях, в ръцете му, свикнали на физически труд. Той повика бармана и я попита: — Мога ли да ви почерпя едно питие? Този въпрос й беше задаван толкова много пъти от толкова много мъже. Тя обаче нямаше нищо против да й го зададе той. Не беше си съставил мнение за нея. Още не. Обикновено мъжете, които й задаваха този въпрос, вече са решили колко са готови да платят за нея. Поръча си шампанско. Чувстваше, че това ще е питието на Клавдия Калдерон. Или шампанско, или диетична кола. Нюмън си поръча още една водка с мартини. — В Париж ли живеете, Клавдия? — Не, на посещение съм. — Тук, в „Ланкастър“, ли сте отседнала? — Мъж, който минава направо на въпроса. Барманът плъзна една чаша към нея. — Не, не съм отседнала тук — рече Стефани. — А вие? — Аз живея тук. — В хотела? — В града. — Колко оригинално. Един американец в Париж. — Ако считате нюйоркчанина за американец… — А вие не го ли считате? — Всъщност не. За мен Ню Йорк е град-държава. Америка е друга страна. Стефани беше на същото мнение. В Ню Йорк винаги се чувстваше като у дома си. В останалата част от Америка непрекъснато й се повтаряше, че е носител на европейското. Опита се да избегне разговора на тази тема. — Откога живеете тук? — Имам дом тук от десет години, но не го използвам много. Доста често пътувам по работа. — Къде? — Далечния изток, Близкия изток, Швейцария, Съединените щати. А вие? С какво се занимавате? Сега, когато моментът беше настъпил, тя не можеше да се представя за консултантка по живопис. — Опитайте се да отгатнете. Той се замисли, давайки й възможност да го разгледа по-внимателно. Имаше къса черна коса и хубави тъмнокафяви очи. Приятният му и здрав вид се подсилваше от естествения му загар. Беше на около четирийсет и няколко години или може би на петдесет, но изглеждаше по-млад. Наистина имаше твърде здрав вид за напрегнатия живот на бизнесмен. — Е? — настоя тя. — Знаете ли, като ви гледам, не ми идва нищо наум. — Вие се отнесохте някъде. — Отнесъл съм се? — Това е просто любезен разговор. В него има правила. Едно от тях е изобщо да не се опитвате да мислите. Мисленето води до мълчание. Това не е позволено. Ако не сте в състояние да измислите нещо особено оригинално, кажете нещо банално. — Съжалявам, не знаех. — Изненадана съм. При всичките ви пътувания и смени на хотели. Едва ли ви е за първи път. — Да ми е за първи път? — Някой да ви заговори в бар. Някоя жена. Усмивката му изразяваше леко отегчение. — Предполагам, че зависи каква е целта. Стефани също се усмихна. — Добре казано. — Не отговорихте на въпроса ми. — Ами, може би аз правя тъкмо това. Заговарям непознати мъже в хотелски барове. — Съмнявам се. — Защо? — Нямате вид на такава. — А как изглежда такава жена? Той отпи от водката си. — Хищница, която отчаяно иска да ви примами. Стефани повдигна едната си вежда. — Хищница, която отчаяно иска да ви примами? Това ми хареса. Така обаче рискувате да се издадете, че сте експерт в тези неща. — Е, да, разбира се, права сте, бил съм в много барове. Имало е много… ситуации. И те никога не пропускат възможността да те разочароват. — Не си струват парите, така ли? — Оттеглям се, преди да се е стигнало дотам. — Естествено. — Не ми ли вярвате? — Не съм много сигурна. Освен това не очаквам да си признаете. Той не отговори веднага, преценяваше я, опитваше се да си състави някакво мнение. — Винаги ли сте толкова директна? — Само с напълно непознати. — За да не се окажете права ли? — Да. Така човек се чувства по-свободен. Той кимна. На Стефани й беше приятно с него. Той се задоволяваше с това положение — не беше нито настъпателен, нито се чувстваше окуражен. Тя се надяваше той да не развали всичко с нещо подхвърлено не на място. — Предполагам, че това е играта ни. — Той завъртя чашата между пръстите си, загледан в питието. — Странното е, че наистина се получава. Можеш да кажеш всичко на някого, който никога преди не си срещал. Неща, които не би казал на човек, когото познаваш. — Получава се само когато си мислиш, че никога повече няма да се срещнете отново. — Както сега ли? — Да, както сега. Нюмън каза: — Шехеразада. — Какво? — Съжалявам. Трябва да ме извините. Стефани се извърна. В далечния край на бара се беше появила някаква жена. Имаше красива, гъста черна коса. Тъмната й нежна кожа подчертаваше още повече златното колие на шията. Беше стройна, със заоблени форми и въпреки че не беше висока — само около метър и шейсет, — излъчваше самоувереност, от която присъствието й веднага се чувстваше. Всички присъстващи се извърнаха към нея. — Ваша приятелка ли е? — попита Стефани. Помисли, че точно тя каза нещо нелепо. Стори й се, че въпросът й развесели Нюмън. — За мен беше удоволствие, Клавдия. Истинско удоволствие. След това си тръгна. Стефани отново погледна жената. Лицето й беше познато, но не си спомняше името й — изпъкнали скули, големи черни очи, широка уста, която се разтвори в усмивка, когато Нюмън се запъти към нея. Телефонът зад бара зазвъня. — Шехеразада чия? Те се прегърнаха и ръката му се задържа върху нейната. Очевидно беше свикнала с това. Погледна към Стефани, а след това му прошепна нещо. Засмяха се, а после се настаниха на единственото свободно канапе. — Извинете ме… Тя се обърна. Барманът й подаде слушалката. Стефани я взе и я долепи до ухото си. През шума от лошата връзка чу автомобилен двигател, а също и клаксони. — Да? — Обажда се Фьодор Медведев. — Говореше английски сковано, със силен акцент, думите сякаш се блъскаха една в друга като стари железопътни вагони. — Съжалявам, че закъснях. Попаднах в задръстване. Не мога да мръдна. — Сега поне знам, че сте в Париж. Той като че ли не схвана намека. — Ще бъда в хотела след десет минути. Господин Голицин иска да се срещне веднага с вас. Става ли? — Разбира се. — Стая 41. Апартаментът на Емили Улф. Той иска да ви види. В момента, в който подаваше телефона на бармана, се сети за името. Шехеразада Захани. Любимка на „Пари Мач“ и на клюкарските колони. Обикновено можеше да бъде видяна в операта, да излиза от някой от най-модните ресторанти или на палубата на дългата си сто метра яхта, акостирала в пристанището на Антиб. Дъщеря на богат търговец на оръжие, тя се бе омъжила за саудитски петролен милиардер. Стефани не помнеше името му, но знаеше, че е прехвърлил шейсетте. Тогава Захани беше студентка в Принстънския университет, изпитваше голямо влечение към науката, беше много красива и не беше на повече от двайсет и две — двайсет и три години. По неин адрес имаше много заядливи коментари. Петнайсет години по-късно, след като съпругът й почина в Швейцария, Захани се премести да живее в Париж, забогатяла е още няколко милиарда долара. Оттогава френските вестници непрекъснато се опитваха да свържат скърбящата вдовица с всеки по-известен французин над трийсет и пет години. Ако този голям медиен интерес към нея й досаждаше, тя никога не го беше показвала. Изглежда й беше приятно да я виждат на публични места с потенциални ухажори, но рядко се случваше да излезе повече от два пъти с някой от тях. Около нея нямаше любовни афери, нямаше скандали. Едва през последните пет години нейните бизнес способности получиха широко признание. Сега беше смятана за най-ловкия инвеститор във Франция. Докато Стефани наблюдаваше Шехеразада Захани и Робърт Нюмън, тя се запита дали двамата говорят за единственото общо нещо, което според нея имаха помежду си. За петрол. * * *



 Разбрах, че нещо не е в ред, в момента, в който влязох в апартамента на Леонид Голицин на четвъртия етаж. Почуках на вратата — нямаше звънец, но не получих отговор. Нямаше и електронни карти, затова натиснах дръжката и вратата се отвори. Голицин беше в спалнята. Лежеше на пода до леглото. Екранът на голям телевизор „Томсън“ осветяваше тялото му. Вървеше някаква шоу игра. Звукът гърмеше с пълна сила. От време на време се чуваха силен смях и аплодисменти. На гърдите му се виждаше като разцъфнало цвете голямо кърваво петно. На килима под него се процеждаше кръв. Лицето му също беше изпръскано. Той примигна. Обиколих бавно и безшумно стаята, а след това погледнах в банята. Второто тяло беше във ваната. От ръба висеше нечий крак, обут в панталон. На пода имаше револвер. Вдигнах го, „Смит и Уесън“ Сигма 40 — оръжие изцяло от синтетика, направено от изключително здрави полимери. Не беше стреляно скоро с него. Мъжът в банята беше облечен в смачкан костюм, а част от изцапаната с кръв завеса се беше смъкнала върху тялото му. По стената и по пода имаше кръв. Беше застрелян най-малко с три куршума. Бил е използван и много ефикасен шумозаглушител. Според мен, тъй като „Ланкастър“ представляваше преустроена къща, звукоизолацията в нея едва ли беше много добра. Върнах се в спалнята. Когато застанах в полезрението му, Голицин примигна и успя едва забележимо да помръдне пръстите на ръката си. Коленичих до него. Сигурно е бил внушителен мъж. Висок два метра, хубави, патрициански черти на продълговатото лице, дълга, бяла като сняг коса и старателно оформена брада със същия цвят. Погледнах раната на гърдите му, а после и кръвта. Вече би трябвало да е мъртъв. Не можех с нищо да му помогна. Опита се да произнесе някаква дума. — Ах… амс… — Андерс? Ако можеше да помръдне мускулите на челото си, щеше да се намръщи. Опитах пак. — Андерс Бранд? Нищо. — Вие и Андерс Бранд ли? Нищо. Изключих звука на телевизора. — … да… ах… амс… Пак същото. — „Пасаж дю Кер“. Разбирате ли? — …тер… да… ам… — Андерс Бранд. Той беше там. Той е убит. След като сте го видял. В очите на Голицин се виждаше, че голямото му желание да каже нещо се бореше със студения полъх на смъртта. — Амс… амс… — Кои направиха това? Същите хора, които убиха Бранд ли? — …тер… да… — А бомбата? — Амс… тер… — Амстер? По очите му разбрах, че казва „да“. — Амстер — повторих аз. — Дам. Беше почти като кашляне. — Амстердам. Примигна вместо потвърждение, защото силите бързо го напускаха. — Какво за Амстердам? Той се опита да каже още нещо, но не успя. Очите му се изцъклиха, фокусът изчезна, пръстите се изпънаха. На телевизионния екран участничка в играта нададе радостен вик, след като разбра, че става притежателка на лъскав „Хюндай“. Някъде навън се чу далечен вой на сирена. Не е за мен, казах си аз. Но не бях толкова сигурна. Взех парите от масата — Петра хищницата, Петра лешоядът, — напъхах кореспонденцията и мобилния му телефон в спретнато кожено дипломатическо куфарче, под дръжката на което на кирилица бяха изписани със златни букви инициалите Л. И. Г. Върнах се в банята, където любопитството ме накара да пребъркам трупа. Стараех се да избегна кръвта. Бръкнах под гънките на завесата на душа и бледо сивото сако и извадих портфейл и паспорт. Разтворих паспорта — с нищо незапомнящи се черти, късо подстригана светлокестенява коса, сресана отдясно на път, малки сиви очи. Фьодор Медведев. Човекът, с когото говорих… преди колко минути? Нямаш време за това. Не и сега. Изчезвай. Пуснах револвера в черната си чанта от „Макс Мара“. Дипломатическото куфарче допълваше облеклото ми и нямаше да бие много на очи. Днес поне ми провървя. Когато излязох от апартамента, затворих вратата след себе си и се отправих спокойно към асансьора. Натиснах бутона. Край мен мина една от прислужниците с голяма купчина тоалетни кърпи в ръце. — Добър вечер. — Добър вечер. Влязох в малкия асансьор със стени от полирано дърво и кожена тапицерия с цвят на бургундско. Въпросите, на които нямах отговор, продължаваха да се въртят в главата ми. Онзи Медведев в банята не беше Медведев, с когото говорих по телефона в бара. Бях сигурна в това. Дори ако беше стоял в кола отпред пред хотела, едва ли би имал време да изтича нагоре по стълбите и да бъде застрелян, преди аз да го намеря. Ако трупът в банята беше на Медведев, тогава с кого бях разговаряла преди това? Що се отнася до Голицин… Вратата на асансьора се отвори, излязох от него и веднага се насочих надясно. Откъм рецепцията, която в момента беше точно от лявата ми страна, се чуваше висок говор. Беше настъпила някаква суматоха. Върнах се назад и минах през бара. Групата кльощави мъже и жени беше прекалено вглъбена в себе си и не беше разбрала, че нещо не е наред, обаче другите бяха забелязали. Спряха да говорят и извърнаха глави. Канапето, където седяха Робърт Нюмън и Шехеразада Захани, беше празно. Може би бяха минали през ресторанта. Бутнах голямата стъклена врата и се отправих с наведена глава през неголямото фоайе към изхода, с периферното си зрение наблюдавах какво става на рецепцията от дясната ми страна. Двама мъже спореха с жената зад бюрото. Един от тях й показваше нещо, някаква карта. Тя говореше по телефона, видимо разтревожена. До нея друг мъж преглеждаше връзка ключове. Излязох на улица „Бери“. От лявата ми страна обърканият портиер, облечен в дълго палто, стоеше до черно рено. В него нямаше никого. И двете предни врати бяха отворени, а предното ляво колело беше качено на тротоара. На покрива имаше синя лампа. Каквото и да става, не бягай. Завих надясно. Можех да мина за елегантна бизнес дама с дипломатическо куфарче в ръка. В тази част на града това не би трябвало да учуди когото и да било. Освен може би мен. На фона на градския шум звукът на сирените ставаше все по-силен. Пред мен на пресечката с „Шанз-Елизе“ забелязах първите отблясъци на синята светлина по сградите. Погледнах през рамо. Портиерът се обърна. Двамата бяхме на петнайсет метра един от друг. Не можеше да реши дали ме е виждал преди. От хотела някой извика. Почувствах се като заек, попаднал в светлините на фарове. Къде е Петра? Непосредствено до хотел „Ланкастър“ се намираше общественият паркинг „Бери-Вашингтон“, който работеше непрекъснато. Над полегатата бетонна рампа имаше табела, която светеше със синя неонова светлина. Мушнах дясната си ръка в черната кожена чанта и пръстите ми докоснаха револвера. Първата патрулна кола навлезе в улица „Бери“. Следваше я още една. Заслизах надолу по рампата. Подземният паркинг би трябвало да има авариен изход, водещ към някоя друга улица. Опитах се да не обръщам внимание на сирените, но очаквах всеки момент някой да извика след мен, да ми заповяда да спра, да си извадя ръката от чантата, да хвърля всичко на земята и да се обърна. Бях прекосила рампата наполовина, когато срещу мен се зададе кола. Шумът от двигателя й се отразяваше от бетона, докато тя се приближаваше към мен. Беше сребристо „Ауди А6 Куатро“ Запази спокойствие! Аз съм просто една жена, която отива да си вземе колата. Отстъпих встрани, за да дам път на аудито. То обаче намали. Продължавай да вървиш! Колата спря. О, не! Дясната ми ръка потърси револвера. Шофьорът спусна прозореца. — Светът е малък. За момент бях твърде изненадана, за да кажа каквото и да било. Робърт Нюмън. — Искате ли да се качите? Едва ли ще постъпя правилно. Обаче се усмихнах любезно и казах: — Разбира се, благодаря. Седнах на задната седалка на аудито, не там, където той очакваше. Погледна ме през рамо и каза: — Можете да се преместите отпред. Обещавам, че няма… В този миг видя револвера. — Карай! — Какво по… — Повярвай ми, нямаш време за мислене. Той погледна напред. Забих дулото на револвера в бузата му и викнах: — Карай! Той натисна газта, за да излезе на улицата. — Накъде? — Надясно. Карай надясно. — Не мога. — Какво? — Улицата е еднопосочна. — Тогава завий наляво. — А след това? — Просто карай! И каквото и да се случи, не спирай. Ако спреш, кълна се, че ще те убия. Той стигна края на рампата. Излезе на улицата, мина покрай черното рено, покрай двете патрулни коли със светещи сини лампи. На улицата имаше полицаи, беше започнала да се събира тълпа. Скрих револвера, да не се вижда. Един млад полицай, който нямаше търпение да освободим улицата, ни даде знак да караме по-бързо. Погледнах през задното стъкло на колата, докато се отдалечавахме от „Ланкастър“. Завихме надясно по булевард „Осман“. Как успяха да пристигнат толкова бързо? Вчера в „Пасаж дю Кер“ се случи същото. Униформените полицаи трябва да са били съвсем наблизо. Затворих очи. Когато ги отворих, го видях в огледалото. — Къде отиваме? — попита той. — Никъде. Просто продължавай да караш. И не прави глупости. — Изглежда, вече направих една. * * *



 — Спри. Беше тиха улица малко встрани от площад „Шампере“. Когато Нюмън изключи двигателя, чуха шума от кръговото движение. Беше изминал около час, който те прекараха почти в пълно мълчание. Стефани се опита да измисли някакъв план, но не успя. Имаше прекалено много въпроси, които се лутаха в главата й. Не можеше да отдели някой от тях като по-важен от другите, но можеше да се съсредоточи и да мисли логично. Постепенно Петра замени паниката с хладнокръвна пресметливост. — Сложи си ръцете на волана, така че да мога да ги виждам. Не ги помръдвай оттам. Улицата беше пуста. Тя стисна здраво дръжката на револвера и се премести, за да го наблюдава от по-удобен ъгъл. — Така. Кой си ти? — Знаеш кой съм. Робърт Нюмън. — Уверявам те, че следващият ти отговор ще бъде последен. — Не знам какво друго да кажа. — По-добре ще е да измислиш нещо, и то бързо. — Името ми е Робърт Нюмън. Аз съм бизнесмен. — Срещнахме се в бара, а после те видях да излизаш с колата от гаража. Я ми обясни как стана това? Той сви рамене. — Не мога. — Съвпадение ли беше? — Предполагам. — Не вярвам в съвпадения. Бяхте двамата с Шехеразада Захани. Това сигурно е била най-кратката среща в историята. Нюмън трепна при споменаването на името й. — Не бях отишъл там, за да се срещам с нея. Тя просто се появи. Имаше среща с един приятел, който беше отседнал в „Ланкастър“. — Поредното съвпадение, а? Той не се осмели да потвърди думите й. Стефани се наведе напред и притисна дулото на револвера във врата му, малко над яката. — Нека ти обясня нещо — рече тя. — За която и да си ме помислил в бара, тя не съществува. Никога не е съществувала. — Виж какво. Аз бях там, за да се срещна с един човек. Той се обади, за да отмени срещата, веднага след като ти си тръгна. Тя освободи предпазителя. — Ще ти дам още една възможност. — Можеш сама да провериш — рече ядосан той и посегна да бръкне в джоба си. — Не мърдай! Нюмън замръзна на мястото си. После бавно сложи ръката си отново върху волана. — Боже господи! По-спокойно! — Аз какво ти казах? — Знам какво ми каза. Просто исках да ти покажа мобилния си телефон, за да се увериш сама — ще видиш номера и часа на разговора. За секунда Стефани се съсредоточи върху дишането си. Трябваше да направи нещо, за да забави пулса си. Към тях се приближаваха мъж и жена, хванати за ръце. Лицата им не се виждаха ясно. Чуваше как токчетата на жената тракат по паважа. Стефани постави револвера в скута си и го покри с черната кожена чанта. — Трябва да изчезна — каза тя. — Нямам намерение да те спирам. — Къде живееш? — В Ил Сен Луи. — Сам? Той се поколеба. — Да. — Пак ще те попитам. Ако отидем там и се окаже, че вътре има някакви хора, аз ще ги убия, без да задавам въпроси. Затова помисли, преди да отговориш. Сам ли живееш? — Да. Двойката мина бавно покрай колата. — Дай ми портфейла си. — Той е в сакото. Както и телефонът. Стефани отново опря револвера във врата му. — Сега бъди много внимателен. Той извади „Дънхил“ от черна кожа с позлатени краища и й го подаде. На платинената му кредитна карта „Амекс“ прочете името Робърт Р. Нюмън. Имаше две карти — служебна и лична, на която беше изписан и адрес на „Ке д’Орлеан“. Ил Сен Луи. На другата карта видя име, което й беше непознато, и адрес в квартала „Дефанс“. — Какво е „Соларис“? — Фирма. Аз работя за тях. — Петролна компания ли е? — Понякога. — Отиваме у вас. Трябва ми място, за да помисля. * * *



 „Ке д’Орлеан“, Ил Сен Луи, десет и половина. Намериха място за паркиране близо до сградата, в която беше домът му. Покрай тях минаваха хора, прибиращи се вкъщи от многото ресторанти по улица „Сен Луи“. В аудито Стефани тихо каза: — Не ми се иска да го правя, но ако ме принудиш, ще го сторя. Разбираш ли? Нюмън кимна. — Ако срещнем някой познат, играй направо, без да се замисляш. Все едно съм твоя приятелка. Те излязоха от колата. Нюмън носеше дипломатическото куфарче на Леонид Голицин, а тя стискаше револвера „Смит и Уесън“, който беше в джоба на палтото й. Стигнаха входа на сградата. Той натисна четирицифрения код — 2071, и влязоха в обширно, почти празно фоайе. Качиха се с асансьора до петия етаж. В апартамента на Нюмън се влизаше през висока двойна врата, водеща в коридор с под от гладък варовик. По стените имаше платна в позлатени рамки — фламандски пейзажи под мрачно, сиво небе, замислени портрети на преуспели търговци, бледи аристократични жени. Във висока осмоъгълна ваза имаше поставени гладиоли, чийто аромат изпълваше коридора. Стефани погледна към цветята, а после към Нюмън, който разбра. — Ивет — рече той. — Тя се грижи за апартамента. Не живее тук. Идва всеки ден през седмицата. — Има ли ключ? — Да. — Ако я харесваш, напомни ми да те накарам да й се обадиш сутринта. Пред насоченото дуло Нюмън я разведе из апартамента: две спални, всяка с отделна баня, голям хол, скромна трапезария, обширна кухня, сервизно помещение и кабинет. Холът и трапезарията бяха в предната част на апартамента. На балкона се излизаше през френски прозорци, а от него се откриваше внушителна гледка към „Нотър Дам“ и Ил дьо ла Сите. — Хубаво място. Бизнесът ти ще да е добър. Върнаха се в сервизното помещение. Стефани го накара да отвори и двата шкафа: в тях имаше прахосмукачка, дъска за гладене, парцал и кофа, метли, четки, изтривалки, покривки и препарати за почистване. Тя дръпна навитото въже за простиране, което беше сложено най-отгоре върху един от шкафовете. На една полица имаше дървена кутия с домакински пособия и инструменти, между които ролка черен скоч, тя взе и нея. Когато се върнаха в хола, дръпна завесите и довлече един стол по средата на стаята. — Свали си сакото и вратовръзката. Той я послуша, разкопча горните две копчета на ризата си и нави ръкавите. — Какво е станало с китките ти? И на двете си ръце имаше тъмночервени гривни — белези от рана. Не беше ги забелязала преди. Той не отговори, а само й хвърли гневен поглед. Мълчанието му изразяваше пълно презрение. — Прави каквото ти казвам и няма да те нараня. Седни. Стефани използва въжето за пране и завърза китките му зад облегалката на стола. После захвана единия му глезен със скоча за крака на стола. — Не вдигай никакъв шум. Остави го и отиде в кухнята. По всичко личеше, че е обитавана от ерген. Подът беше покрит с теракотени плочки. Имаше две дървени дъски за рязане почти без никакви драскотини по тях и комплект неупотребявани ножове. В хладилника намери две бутилки „Вьов Клико“, няколко „Сан Пелегрино“, бутилка „Монтани“, мляно кафе и портокалов сок. Никаква храна. Костюмите му висяха окачени в гардероба в спалнята. Всички бяха шити по поръчка. В друг шкаф обаче откри различен Робърт Нюмън: дънки с обърнати, разнищени маншети, фланелки с къси ръкави, обезформени и изгубили цвета си, анцузи и стари маратонки. На масичката край леглото имаше телефон, шишенце с нурофен и екземпляр на „Какво се обърка?“ от Бърнард Люис. На другата масичка лежеше една-единствена златна обеца. Стефани я вдигна. Беше с формата на малка мида. В банята, също с под от гладък варовик, нещата на Нюмън бяха пръснати из цялото помещение. Но в един от шкафовете Стефани намери молив за очи и полупразно малко шишенце „Шанел 5“. Във втората спалня изненадите не свършваха — тъмновиолетова копринена рокля, окачена на закачалка, две блузи, черни дънки „Калвин Клайн“, фино бельо, две ризи и чифт маратонки. Върна се в хола. — Коя е жената? — Каква жена? — Жената, която е оставила „Шанел 5“ в банята ти? — Тя му показа обецата. — Тази жена. — Може и да е моя. — Повярвай ми, не съм в настроение за шеги. — Това изобщо не е твоя работа. — Сигурен ли си? — Тя е минало. — Ако се появи тук, наистина ще бъде. — Преди известно време всичко приключи. — Беше на масичката до леглото ти. — Аз съм сантиментален тип. — Нещата й са още тук. Забеляза, че е много изнервен — беше се изпотил и трепереше, но се опитваше да не го показва. Продължаваше да се преструва. — Трябва да видиш какво оставих на нейно място. Стефани беше оставила следи от себе си навсякъде. * * *



 В хола имаше голям телевизор. Стефани седна на облегалката на канапето и започна да прехвърля каналите: „Франс 3“, „Канал +“, „Франс 2“. Спря се на новините по ТФ1. Продължаваха анализите за бомбата в Сантие, съобщаваха за бунтове в Каракас, за петролно петно край бреговете на Нормандия. След това включиха журналистка с червен шал около врата. Тя се намираше на улица „Бери“. В дъното едва се забелязваше хотел „Ланкастър“ — зад входа на паркинг „Бери-Вашингтон“. Водещият в студиото й зададе въпрос. Репортерката кимна и каза: — От полицията съобщиха само, че руският търговец на картини Леонид Голицин и още един мъж, чиято самоличност все още не е установена, са били намерени мъртви. Работи се и по версия двамата мъже да са станали жертви на предварително замислена екзекуция. — От полицията изказаха ли предположения за възможния извършител? — Още не. Знаем само, че телата им са били открити от член на персонала на хотела и че… Не беше вярно. Когато тя напускаше апартамента на Голицин, полицията вече беше долу. Видя цивилни детективи при рецепцията секунди след като излезе от асансьора. И все пак секунди преди това на четвъртия етаж бе поздравила жена от персонала. — Нищо чудно, че не можах да позная с какво се занимаваш. — Не съм ги убила. — Ами този човек Голицин… нали се припозна и си помисли, че работя за него. — Когато влязох в стаята, вече бяха мъртви. Не можеше да повярва колко виновно звучеше. Нюмън се загледа в револвера. — Така ли? — От него не беше стреляно. Не е мой. Беше на пода. — Какво искаш да кажеш… че е било самоубийство ли? Тя смени канала. Спря се на коментар на Си Ен Ен за бомбата в Сантие. Даваха кадри от „Пасаж дю Кер“, повториха колко са убитите и ранените, но пак не споменаха нищо за Андерс Бранд. В студиото на Си Ен Ен до Беки Андерсън седяха двама експерти. Единият беше говорител на Представителния съвет на еврейската общност във Франция (ПСЕОФ), а другият — експерт по въпросите на тероризма от Лондонския икономически институт. Говорителят на ПСЕОФ настояваше, че атентатът е част от засилващите се антисемитски настроения във Франция, и отправи остри нападки срещу правителството, като намекна и за липсата на гневна реакция от страна на обществеността. Експертът по въпросите на тероризма се съсредоточи върху произхода на двамата измислени заподозрени. За по-голяма достоверност теорията му беше изпъстрена с разпространявани напоследък слухове от източници в Льо Блан Меснил — градче в северните покрайнини на Париж с преобладаващо имигрантско население. В близкото минало населено предимно с евреи сефаради, дошли от френските колонии в Северна Африка, а в наше време от мюсюлмани, много от които бяха дошли от същите страни. Предположението звучеше убедително: кипяща расова ненавист в един район, известен с нея. Льо Блан Меснил влизаше в периметъра на 95-и район, известен също като Червения пояс още от ерата, когато се контролираше от кметове отявлени комунисти. Имигрантите винаги са били актуален проблем. Експертът от Лондон успя ловко да свърже настроенията в Льо Блан Меснил с еврейските търговски интереси в Сантие. Стефани се остави почти да бъде убедена от думите му, докато той не спомена отново за заподозрените. Тя изключи телевизора. Два инцидента в града за два дни. На пръв поглед бяха независими един от друг, но всъщност свързани с трети инцидент — убийството на Якоб и Мириам Фюрст. Само по себе си убийството на двама възрастни в дома им, не беше толкова значимо, че да бъде споменавано в новините, но за Стефани то бе изключително важно, защото тя беше единственият общ фактор и за трите случая. 
  ДЕН ЧЕТВЪРТИ 
 


 Тя се събуди и погледна часовника си. Три и двайсет и пет. В юношеските си години беше безнадежден случай, обичаше да си поспива. Като Стефани също. Но Петра бе научена да спи, независимо в колко враждебна среда се намираше. Бяха в хола. Нюмън се беше отпуснал в стола си, главата му беше клюмнала на една страна. Стефани седеше на канапето зад него. Беше го избрала умишлено заради психологическото предимство да бъде невидима за него. Стана безшумно от канапето и отиде в банята. Пусна си душ, а после, загърната в една от хавлиените му кърпи, разгледа гардероба на бившата му любовница. Черните дънки бяха нейната дължина, но талията на Стефани беше по-тясна. Навлече тъмносиня риза с дълги ръкави и отворена яка, плътен вълнен пуловер и сребристите маратонки. Отново се почувства като нормален човек, доколкото Петра можеше да се чувства по този начин. В кухнята напълни един чайник. Докато чакаше водата да се стопли, разгледа кабинета на Нюмън. На голямо дъбово бюро край прозореца имаше два малки монитора „Сони“ и безжична клавиатура. Погледна в чекмеджетата — канцеларски принадлежности, сметки, квитанции, кореспонденция, банкноти — евро, долари, швейцарски франкове, карта на „Ер Франс“ за полет в първа класа от Сингапур до Париж и два американски паспорта. Първият принадлежеше на Робърт Ридли Нюмън, четиридесет и осем годишен. Беше издаден преди две години, но вече имаше дузина печати в него, някои често повтарящи се — Дамаск, Пекин, Техеран, Аман, Цюрих, Токио, Джакарта, Рияд. Вторият паспорт беше малко по-стар. Разгледа го. В него имаше само дванайсет печата, девет от които бяха поставени на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив. В най-долното чекмедже от дясната страна на бюрото намери часовник „Вашерон“ с кожена каишка. На гърба имаше надпис и дата: Робърт, с обич, Карлота, 10-11-2001. Рождена дата? Провери в паспорта. Не беше неговата. Върна се обратно в кухнята и извади кафе от хладилника. Беше смляно скоро и от разкъсания пакет се усещаше силен аромат. Сложи малко в кафеника, добави гореща вода и включи телевизора, поставен върху керамичния барплот. Свиреше Блумберг. Започнала сменя каналите, докато стигна до Би Би Си Уърлд. Показваха архивни кадри за Андерс Бранд. Ръкуваше се с Кофи Анан, до него беше Бил Клинтън и тримата се смееха на някаква шега. Долу на екрана вървеше следният текст: Бивш шведски дипломат сред загиналите в Париж. Последва кратка биографична справка: постове в Манила, Багдад, Рим и Вашингтон като младши дипломат, последвани от длъжности в „Дойчебанк“ в Ню Йорк и компанията „Шел“ в Лондон. По-късно Бранд отново се връща в шведската дипломация. Служи във Филипините, после в Испания. След това започва работа в ООН в Ню Йорк, където изпълнява различни задачи и става все по-популярен. Разведен почти от двайсет години, Бранд е надживян от бившата му съпруга, някогашната актриса Лена Меслин. Има двама големи синове. С малко закъснение, но точно както беше предрекъл Стърн. Стърн. Болезнено Стефани се отдаде на единствената мисъл, на която беше продължила да се съпротивлява от момента на случилото се в „Ланкастър.“ Ти ме забърка в тази работа. Сега повече от всякога имаше нужда от информация. Години наред той беше нейният предпочитан източник. Информацията на Стърн беше скъпа, но си струваше парите. Никога не бе имала причина да се съмнява в качеството й. Никога не я беше подвеждал. Тъкмо обратното. Имало е случаи, когато сам й е давал информация, за да я предпази. Или, както обикновено се изразяваше, да защити инвестицията си. Не бяха се срещали лично и връзката им се беше превърнала в някакво стерилно електронно приятелство, в което никой не се опитваше да научи прекалено много неща за другия. И двамата разбираха, че безопасността им зависи от тяхната анонимност. В началото отношенията им бяха чисто делови — поръчка, преговори, плащане, доставка. Пито — платено. Стърн търгуваше с информация, а не с чувства. Фалшивото приятелство, в което Стефани беше позволила да преминат техните отношения, беше позатъмнило донякъде този безспорен факт. Стърн не й дължеше нищо, нито пък тя на него. В края на всяка сделка те бяха равнопоставени. Истината беше, че той печелеше пари от нея, също както и тя от информацията, която й продаваше. Беше свикнала с мисълта, че никога няма да я предаде, защото тя беше ценна за него. А ако парите си струваха? Тя никога не му беше давала гаранции. Всяка сделка можеше да е последна. Стърн съществуваше в непрекъснато променяща се среда, в която с течение на времето стойността на информацията се обезценяваше. В света и на двамата се плащаше, за да се издебне моментът. В крайна сметка предаността на Стърн винаги е била въпрос на пари. * * *



 В първия момент той си помисли, че си въобразява. Някъде се чуваше течаща вода. От душ. Неговият душ. Опита се да се изправи. Беше ли заспал? Може би, но това не беше възстановителен сън. Може би беше успял само да дремне малко между непрекъснатите събуждания. Беше започнал бавно да се схваща — ръцете и вратът му. Гърбът го наболяваше, мускулите изтръпваха. Усещаше устата си мръсна и суха. Запита се колко ли време е бил сам. Не че имаше някакво значение. Не можеше да направи нищо. Той и столът се бяха превърнали в едно цяло. Беше се погрижила за това. Едно цяло по средата на персийския килим, изоставен в собствения си апартамент. Не можеше да постави знак за равенство между жената в апартамента му и тази, която го беше заговорила в бара на хотел „Ланкастър“. Клавдия Калдерон беше самоуверена, непринудена, закачлива. И секси. Трябваше да признае това дори сега. После се появи това същество с револвера. Какво беше направила тя? Какво искаше? Опита се да си втълпи, че тя няма да го нарани. Че ще изчезне като нетрайно лошо време и ще го остави, както го беше намерила. Но Леонид Голицин и другият мъж бяха мъртви. Нюмън видя това по телевизията. Беше признала, че е била в стаята им. И имаше револвера. Почти не беше обърнал внимание на това, че беше отрекла. Тя си оставаше една напълно непозната, която, изглежда, проявяваше по-голям интерес към новините, свързани с бомбения атентат в Сантие, отколкото към събитията в „Ланкастър“. Имаше ли връзка между тях? Тя ли е връзката? И ако е тя, какво означава това? — Ще ти развържа ръцете — каза Стефани. — Имаш нужда да пораздвижиш кръвта си. Тъмночервените белези от рани около китките му бяха станали още по-червени. Ръцете му се бяха подули. Когато го развърза, цялото му тяло потръпна. Сложи ръцете си в скута си, като при всяко движение си поемаше дъх едва-едва. Започна да разтрива пръстите си. Тя забеляза колко напрегнати са мускулите на гърба му. — Коя е Карлота? Не последва отговор. — Обикновено искам да знам чии дрехи съм облякла. Пак нищо. — Нейна ли беше обецата? Не забелязваше нито страх, нито гняв, никакви емоции в него. Остави го и занесе дипломатическото куфарче на Голицин на канапето. Ключове, писалки, подвързан с кожа бележник с адреси, много бизнес документи. Писмата бяха адресирани до самия него на няколко различни места: Централата на МосПром на улица „Тверская“ в центъра на Москва, галерия „Голицин“ на авеню „Матиньон“ в Париж, хотел „Морис“, Париж, и един апартамент на Източна шейсет и втора улица в Ню Йорк. В голям прозрачен портфейл имаше комплект архитектурни планове. Стефани го обърна, за да види адреса. „Корк Стрийт“, Лондон — предположи, че става дума за още една галерия. Сред чертежите беше вмъкнато нещо. Дръпна ципа на портфейла и оттам изпадна един лист. Договор със собственик на недвижим имот на име Ги Гранже на булевард „Магента“ в 10-и район. Ставаше дума за нает за един месец едностаен апартамент в район „Сталинград“, предплатен в брой. Квартал, който Стефани не би предположила, че ще бъде посещаван често от човек като Голицин, нито че този имот е подходящ за него. Нямаше адрес, само цифров код, съответстващ на номера, изписан на червения пластмасов диск, прикрепен към ключовете. Защо Стърн я бе насочил към този седемдесет и седем годишен руснак? В куфарчето имаше няколко квитанции за кредитни карти, включително и една от известния бижутер Гинсбург на площад „Вандом“. Към квитанцията имаше прикачена малка визитна картичка. На гърба й разтреперана ръка беше написала следното кратко съобщение на френски: Леонид, скъпи, благодаря за всичко. Н.Х. Под него на руски следваше допълнение: Диаманти или хляб? Само ние знаем кое. Стефани погледна отново първата част на съобщението. „Н“ за Наталия ли беше? Вдовицата на Александър Гинсбург се казваше Наталия. И изглежда, че беше жива. Стефани беше малко изненадана. Александър Гинсбург беше умрял отдавна в твърде нашумяла автомобилна катастрофа край Кан някъде в края на седемдесетте години или в началото на осемдесетте, затова предполагаше, че жена му също е починала. Очевидно не беше, но сега вероятно беше много стара. Александър обаче не беше много стар, когато умря. Сега тя може би беше на осемдесет. С други думи, горе-долу на възрастта на Голицин. Стефани гледаше съобщението и усещаше, че в него има някакъв скрит подтекст. Диаманти или хляб? Само ние знаем кое. * * *



 Лондон, 4,05 Когато телефонът иззвъня в малкия апартамент на Роси Чодхури на „Чичил Роуд“ в северен Лондон, тя вече беше будна. Беше се строполила в леглото в един часа, изтощена, малко пияна и нещастна. Алкохолът трябваше да поуталожи мъката й, но не се получи. Нямаше опит в пиенето и се беше надявала поне да потъне в дълбок сън, но в три и половина вече беше будна. Това беше първото й излизане навън от цял месец и първото като самотна жена, каквато беше вече повече от година. Приятелката й Клер настоя за това. Каза й, че е време да продължи напред, че е време да го забрави. Макар и с нежелание, Роси отстъпи. Оказа се, че решението й не беше твърде сполучливо. То не й помогна да забрави болката, не укрепи самочувствието й. Резултатът бяха само една твърде голяма сметка и махмурлук. Когато връзката й се разпадна, Роси постъпи така, както беше постъпвала винаги — зарови се в работа. Подобно решение беше лесно изпълнимо и в продължение на една-две седмици като че ли даваше резултат. После дойде познатото усещане — тежестта в гърдите, подозрението, че в сърцето й се спотайва някаква по-сериозна болест. Как да си обясни, че умна и красива жена като нея продължаваше да се впуска от една треторазредна връзка в друга? Второ поколение индийка, Роси беше начело на организация, която продължаваше да жонглира върху острието на глобалното разузнаване. От всяка гледна точка — на раса, пол, възраст — тя се справяше успешно, но не го чувстваше по този начин. Всъщност, ако трябваше да си признае истината, никога не се беше чувствала като преуспяваща, а сега в четири и пет през нощта в тази мрачна зимна утрин имаше усещането, че се беше провалила напълно. За какво й беше постът и властта, след като не можеше да задържи за дълго някой мъж при себе си? Беше я зарязал безработен актьор, уплашен от професионалните й успехи. Той си мислеше, че тя работи в Центъра за проучвания в областта на отбраната в Кингс Колидж, Лондон. Това беше за пред роднините и приятелите й. Актьорът беше чаровен — любезен, забавен, с приятна външност, но не го биваше много като актьор. Когато мърмореше, че тя отделя прекалено много време на работата си, й беше напълно прозрачен. Ненавиждаше работата й, защото засилваше собственото му чувство за непълноценност в професионално отношение. А тя от своя страна ненавиждаше тъкмо това у него. Не й беше забавно, връщайки се вкъщи след шестнайсетчасова смяна, да бъде критикувана от мъж, прекарал деня в лежане на канапето и гледане на „Обратно броене“ и „Съседи“ по телевизията, докато чака Стивън Спилбърг да го повика. Тя вдигна телефона. — Да? — Обажда се Картър, СР. СР — сектор разузнаване. — Какво има, Джон? — Към теб идва кола. Ще бъде пред вас след осем минути. — Кажи ми за какво става дума. — Миналата нощ, в Париж. Хотел „Ланкастър“. Имало е стрелба, убити са двама души. Леонид Голицин и Фьодор Медведев. Първото име й беше смътно познато, а второто не й говореше нищо. — Продължавай. — От СР са засекли комуникация между ДНТ (Директората за наблюдение на територията) и ГДВС (Генералната дирекция за вътрешна сигурност). И двете дирекции бяха част от френското разузнаване. ДНТ се занимаваше предимно с контрашпионаж, контраразузнаване и защита на секретна информация и се намираше под прекия контрол на Министерството на вътрешните работи. ГДВС отговаряше за тероризма, за индустриално икономическото и общественото разузнаване. Роси поиска да й припомни накратко какво е значението на Голицин, а после каза: — И така, какъв е проблемът? — Стефани Патрик. Име, което я накара да затаи дъх. Невъзможно, помисли си тя. Е, не, не съвсем, но почти невъзможно. — Търсят я като Петра Ройтер. Успели са да я идентифицират. — Разполагат ли с нейна снимка? — Не сме сигурни. Има и нещо друго. Посочените от ГДВС за извършители на бомбения атентат в Сантие двама алжирци са само за заблуда. Те искат нея. — Бомбен атентат ли? Единственият път, в който Петра си беше послужила с бомба, беше когато взриви мобилен телефон и откъсна главата на един американски адвокат в Сингапур. Макар на пръв поглед да изглеждаше вероятно това да е нейна работа, използването на бомби не беше в стила й. — Знам какво си мислиш — рече Картър. — Но изглежда, че те са напълно убедени. — Това е присъщо за тях. А ние сигурни ли сме, че е тя? Като всяка звезда, Петра Ройтер имаше своите евтини имитатори. — Сигурни сме дотолкова, доколкото ни позволяват обстоятелствата. Роси остави телефона, измъкна се от леглото и влезе в банята. Все още бе с грим по клепачите, вече размазан. Нямаше време да се преоблича. Сложи костюма, с който беше предишния ден. В хола намери дипломатическото си куфарче върху един неразопакован сандък. Бяха изминали шест месеца, откакто се нанесе в апартамента, но още не си беше подредила нещата. Беше продала жилището си в непосредствена близост със „Севън Систърс Роуд“ и гледаше на наетия апартамент като на временно разрешение. Желанието й беше да си намери нещо по-малко и по-удобно в центъра на града. Сега вече не беше съвсем сигурна точно какво иска. Нейният предшественик беше обзавел малка спалня в Червената къща. Към края той почти не се е прибирал вкъщи. Роси приемаше този факт за показателен за това, че работите на организацията са тръгнали на зле. Тя прекалено много се беше се вглъбила в себе си, а това от своя страна доведе до засилване на параноичните настроения и се отрази на оперативните й способности. Човек трябва да проявява интереси извън работата си, за да поддържа известно равновесие. Роси беше убедена, че това в значителна степен се отнасяше и до организации като Червената къща. Само две седмици след като беше заела мястото му, накара да разтурят спалнята и да я превърнат в кабинет, в който да изслушва докладите на подчинените си. Проблемът сега беше как да намери време, за да поддържа баланса, който считаше за нужен, след като беше заела мястото на предшественика си. Излезе от входната врата седем минути след обаждането. Тъмнозеленото БМВ вече я чакаше. На кожената седалка отзад имаше не дебела папка с материали по случая. След Берлин бъдещето беше ясно очертано. Роси беше заела мястото на Александър. Смъртта му беше спестила на попечителите на Червената къща една неудобна за разрешение дилема — как да заменят човек, напълно отъждествил се със самата организация и демонстриращ поведение в нейна вреда. Що се отнасяше до Стефани, тя трябваше да изчезне завинаги и легендата за Петра Ройтер да бъде напълно забравена. Неверни сведения за продължаващата й дейност се появяваха от време на време. Някои бяха просто погрешни, а други се разпространяваха целенасочено. На няколко пъти й се приписваха убийства, за които Червената къща знаеше, че са дело на други хора. Това нямаше значение. Всеки слух, верен или не, допълваше легендата. Затова Роси не беше изненадана, когато след Берлин започнаха да се разпространяват нови слухове. След като никой не твърдеше, че Петра е мъртва, нямаше причина за нея да не се разказват разни истории. Стефани беше прекарала по-голямата част от живота си в опити да се отдели от Петра. Сега, когато беше успяла, всяка форма на помирение изглеждаше неправдоподобна. Никой в Червената къща не познаваше Стефани така добре, както Роси. Те бяха приятелки. Те бяха аутсайдерки в една организация от аутсайдери. Стефани, възможно ли е наистина да си ти? * * *



 — Трябва да отида в банята. Стефани знаеше каква е процедурата при такива случаи. Трябваше да го остави да се напикае в стола или още по-лошо. Всичко останало беше признак, че е готова на отстъпки. Но дори и когато си го помисли, знаеше, че няма да го направи. Отново освободи ръцете му и му каза да махне лентата от глезените си. Той се изправи с усилие. Мускулите на бедрата му се бяха схванали. Въжето се беше впивало дълго в гърба му. За да се изправи напълно, трябваше да се подпре на облегалката на стола. Първите му крачки бяха несигурни. Усещаше как иглички пронизват крайниците му. Банята имаше резе вместо ключ. — Не затваряй вратата! — каза Стефани. — Ще гледаш ли? Тя хвърли една книга с твърди корици на пода и я избута с крак до вратата на банята. Накара го да влезе вътре, а после дръпна дръжката, като остави вратата открехната. Когато го чу да пуска водата в тоалетната чиния, отвори. Нюмън си закопчаваше панталоните. — Мога ли да се измия? — Давай. Той си изми ръцете, а после напълни един леген със студена вода и потопи лицето си в него, като остана така няколко секунди. Изправи се бавно, а водата започна да се стича отпред по ризата му. — Мога ли да се избръсна? — Не. — Обещавам, че няма да те нападна с бръснача. Той е с предпазител. — Да вървим. Стефани го поведе към стола, като размаха револвера за по-голяма убедителност. Взе въжето и клекна зад него. Той й предложи ръцете си, преди да му е наредила. Отново го завърза. — Откъде са белезите по китките ти? — Казах ти. Не е твоя работа. Тя се изкуши да стегне въжето, докато раните отново се разтворят. Но ако го наранеше, това би означавало малка победа за него. Уви въжето около китките, но не го стегна прекалено силно — сигурна беше, че го е забелязал, — преди да го завърже за крака на стола, който той не можеше да достигне. Усети го да поема дълбоко въздух и да отпуска мускулите, доколкото му бе позволила. — По кое време идва прислужницата? — В седем и половина. Вече минаваше шест и половина. — Ти ли й отваряш? — Има си ключ. Стефани вдигна телефона. — Какъв е номерът й? — Какво да й кажа? — Каквото искаш, стига да е убедително. — Само за днес ли? — Докато не й се обадиш — отвърна Стефани. — Може би за два дни. Тя приближи телефона до ухото му, но така, че да може и тя да чува разговора. Когато Ивет се обади, Нюмън й каза, че има посетители и че не иска да бъде обезпокояван. Каза, че ще й се обади, когато поиска отново да идва редовно. Стефани отдръпна слушалката. — Не ми се стори много изненадана. — Какво искаш да кажеш? — Може би не й се обаждаш с подобни желания за пръв път. — Мъжът й излежава дванайсетгодишна присъда за въоръжен грабеж. Двама от тримата й синове са мъртви, другият е хомосексуалист. Така че един непредвиден почивен ден едва ли ще учуди много Ивет. — Може би. Но ако се появи неочаквано тук, мисля, че ще успея да я изненадам — рече Стефани, забелязвайки ключовете от апартамента върху масичката. — Между другото, по-късно може би ще се наложи да изляза. Кой е номерът за вратата долу? — 9063. — Девет-нула-шест-три? — Точно така. — Сигурен ли си? А какво ще кажеш за 2071? Снощи използва този номер. Помисли, не бързай. Две-нула-седем-едно. Нюмън прехапа долната си устна. Тя поклати глава. — Разочароващо и глупаво. — Защо ги уби? — Не съм. — Тогава защо бягаш? Защо си тук? — Не знам. Мъжът изсумтя презрително. — Това пък какво означава? — реагира Стефани. — Не ми приличаш на нова в тези работи. — Как, по дяволите, разбра? Той я погледна така, все едно знае отговора, но не каза нищо. Ядосана на себе си, Стефани промълви: — Забрави го. — Да забравя какво? Че опря револвер в лицето ми ли? — Млъквай! — Може пък да си нова. — Затваряй си устата. — И какво ще направиш? Ще ме застреляш ли? — Мислиш, че няма да го направя? Искаше му се да продължи да я предизвиква. Тя можеше да го види, но Нюман се отказа. Помисли си, че правилно я беше преценил, но ако грешеше? — Защо дойде в „Ланкастър“? — попита той. — Ти да не си глух? — Кажи ми, искам да знам. — Казах… млъквай. — Хайде. Нали искаш да ти повярвам? — Майната ти. * * *



 Сварих си още кафе в кухнята. Бях гладна, но нямаше дори хляб. Предположих, че го купува прислужницата. Още топъл от фурната. Бях готова да се обзаложа. Заедно със свежите касаблански кремове в осмоъгълната ваза в коридора. Този мъж тук признаваше само най-хубавото. Беше ме яд на него, което е смешно. Само единият от нас имаше право да е ядосан на другия. Трябваше да го оставя да се напикае. Само за да му покажа кой командва. В ушите ми отекнаха думите от една отдавнашна лекция: „Колкото и да изглежда необичайно, взаимодействието със заложник поставя началото на някакви отношения, което на свой ред кара похитителя да вижда човешкото у заложника. Това пък затруднява похитителя да се отнася към заложника по нужния начин.“. Нужния начин. Какъв беше той за създалата се ситуация? Нямах представа. Той се беше озовал в това положение по стечение на обстоятелствата. Беше плод на моментна стратегия за намиране на изход в кризисна ситуация. За мен този човек нямаше никаква стойност за разлика от апартамента му, който беше разкошен. Може би нужният начин трябваше да бъде изразен чрез дулото на револвера. За да избегна усложненията, трябваше да убия заложника и да остана в апартамента му толкова, колкото беше нужно. Но нямаше да го направя. Може и да бях Петра, но вече не онази Петра. Вече не. Застанах до прозореца. Над леко замърсения въздух небето започваше да розовее. Предположих, че на Мавриций е слънчево и топло. Сега можеше да съм там, да ям манго, слушайки разбиващите се вълни. Мислех за Стърн, Амстердам и Андерс Бранд. Най-вече за Стърн. Чувствата ни от професионални бяха преминали в лични. Чувствам се като отхвърлена любовница. Знам, че звучи смешно, но е така. Боли. Мисля, че имахме нещо специално. Опитах се да оставя чувствата настрана. Стърн ми беше дал Голицин безплатно. Може би това трябваше да е предупреждение за мен. Това не е сантименталност. Това е бизнес. Ако нещо ти се случи, ще загубя пари — й беше казал той. Само първите две изречения звучаха достоверно. Стърн е правил пари още преди да го използвам за пръв път. И щеше да продължи да печели дълго след като мен вече нямаше да ме има. * * *



 Нюмън беше ядосан. На нея и на себе си. Сега, когато отново беше сам, се опита да сложи в ред разпилените си мисли, но това беше направо невъзможно. Бяха го отвлекли. Беше заложник. В собствения си дом. Случилото се не отговаряше на представата му, която си беше изградил за тези неща след годините, прекарани в петролния бизнес. Осемдесет процента от отвличанията по света бяха заради откуп и за повечето от тях не се съобщаваше в полицията. Според официалната статистика годишно ставаха между пет и двайсет и пет хиляди отвличания с цел получаване на откуп. Разликата между двете числа беше преди всичко въпрос на дефиниция за това кое се счита за отвличане. Единственото, което експертите приемаха за безспорно, беше реалният им брой, който надхвърляше петдесет хиляди. В някои сектори на петролната индустрия този факт беше общоизвестен. В онези райони на света, където отвличанията бяха нещо като национален спорт, служителите на петролните компании бяха предпочитани обекти. Останалите двайсет процента от отвличанията бяха с политически мотиви и бяха много по-непредвидими. Нюмън не беше сигурен в коя категория беше попаднал. Най-вероятно в някоя, в която попадат много по-малко от един процент от случаите. След като бъдат отвлечени, за всички заложници имаше общи правила, най-важното от които беше, че заложникът не трябва да прави нищо, с което да дразни похитителя. Непокорните заложници си патеха. По-добре беше да проявяват готовност за съдействие. Да се опитат да установят някакво разбирателство и макар че Нюман знаеше това, беше провокиран от нея. И за какво? За нищо. Агресивността му се дължеше на умората и напрежението, но докато тя продължаваше да не издава намеренията си, той не можеше да си позволи да допуска такива елементарни грешки. Възможностите на един заложник за въздействие бяха без съмнение ограничени, но най-малкото, което човек можеше да направи, беше да не влошава още повече нещата. Опита се да анализира информацията, с която разполагаше. Отвличането му не беше за пари. И мотивът не беше политически, нито пък на лична основа. Приличаше му на престъпление, в което нещо се беше объркало. Беше станал заложник по случайност. Беше се появил на неподходящото място в неподходящото време. И тук ли важаха същите правила? Докато не научеше нещо повече, реши, че би трябвало да приеме, че са същите. Играй играта. Тези мисли постепенно му подсказаха каква трябва да бъде целта му. Превърнаха се в нещо, върху което трябваше да се съсредоточи и което беше от изключително важно значение за живота му. Нямаше никакви съмнения в това. * * *



 — Ще ти донеса нещо за ядене, когато се върна. — Излизаш ли? Откъснах със зъби двайсет сантиметра от скоча. — За малко. Не се вълнувай чак толкова. Пак ще бъдеш тук, когато се върна. — Почакай. Какво ще правиш с това? — Казах ти. Трябва да изляза. — Това за моята уста ли е? — Да. — Моля те, недей. Заклевам се, че няма да гъкна. Повдигнах вежда. — Обещаваш ли? Той започна да се върти в стола и да опъва въжето, с което беше вързан. — Успокой се. Няма да се бавя. Той обаче не се успокои. Дишането му се учести. Лицето му пребледня. Да ти запушат устата не беше много приятно, но като чели реакцията му беше прекалена. — Дишай през носа. Той поклати глава. — Успокой се. Преглътна и каза: — Ти не разбираш… — Няма значение. Колкото по-скоро приключим с това толкова по-скоро ще се върна, за да я махна. — Моля те… не го прави. — Виж какво, нямам намерение да изляза оттук, а ти да се развикаш колкото ти глас държи. Затова стой спокойно. Побелялата кожа на лицето му започна да се изпотява. Пристъпих напред, за да се опитам да му залепя лентата на устата, а той започна да върти и клати яростно главата си наляво-надясно. — Престани, за бога! Изпадна в паника и започна да крещи. Столът се заклати под тежестта му. Опитах се да го сграбча за косата, но той рязко наведе глава напред. — Успокой се! Няма да те нараня. — Махни се от мен! Ударих го с опакото на ръката по бузата, точно под дясното око, и главата му отхвръкна наляво. Допирът с кожата му ми подейства като електрически ток. Той премина през костта на ръката ми до рамото. За момент той престана да се съпротивлява, а аз застанах зад гърба му, сграбчих го здраво за главата и залепих лентата върху устата му. — Сега се успокой и дишай през носа. * * *



 Беше хубав ден. Нямаше облаци, които да скриват диамантения диск на слънцето на фона на сапфиреното небе. Веднага щом излезе от сградата, настроението й се подобри. Реши да забрави за Нюмън и начина, по който беше реагирал, докато му залепваше скоч-лентата върху устата. Водите на Сена бяха леко развълнувани от студения бриз. Тя прекоси моста „Луи Филип“ и зави към интернет зала 46 на улица „Роа дьо Спекли“, която се намираше на пет минути път от апартамента. Не си направи труда да провери адресите на електронната си поща. Вместо това използва неутрален адрес за спешни случаи на името на Джоан Епълби, за да изпрати съобщение на Сирил Брадфийлд. >Сирил, прекарвам си чудесно в НЗ. Следващата седмица ще замина за Сидни. После за Мелбърн, Алис Спрингс, Дарвин. ХК идния месец, после у дома. Надявам се, че си добре. Джоан. После регистрира нов имейл адрес за спешни случаи — без име, само поредица от букви и цифри — и изпрати съобщение на трети адрес. Беше създаден от Брадфийлд, но до този момент никога не беше използван. Тя го проверяваше два пъти месечно, за да го запази, но никога от собствения си компютър. Съобщението от Джоан Епълби щеше да го насочи към него. >Сирил, Якоб и Мириам са мъртви. Който го е направил, преследва мен. Ти си в опасност. Всичко е разрушено. Ако можеш, свържи се с мен чрез нашия приятел. С обич, знаеш кой. Когато приключи, отиде до близкото кафене и поръча кафе, портокалов сок и омлет. Надяваше се Брадфийлд да помни каква беше процедурата. Когато ставаше въпрос за технология извън неговата сфера, той проявяваше упорито невежество. Освен Стефани Брадфийлд беше единствената връзка на семейство Фюрст с различните превъплъщения на Петра, а това означаваше, че по всяка вероятност вече е мъртъв. Ако беше жив и в безопасност, щеше да знае какво да направи. Ако беше жив, но държан като заложник, пак щеше да знае какво да направи. Беше му дала сигурен начин да се измъкне. >Свържи се с мен чрез нашия приятел. Всеки, замесен в тази работа, когато прочетеше тази фраза, щеше да предположи, че тя се отнася до Петра. И Брадфийлд щеше да го потвърди. Той обаче знаеше, че при извънредни обстоятелства всички адреси на Петра трябваше да се считат за невалидни. Ако беше изпаднал в беда, в отговора си щеше да успее да я предупреди. * * *



 Ги Гранже имаше бюро за продажба на недвижими имоти на булевард „Магента“ в 10-и район. На витрината стоеше обява за продажба на едностайни апартаменти и студиа. Сумите не се виждаха много ясно. Ниските цени за отдаването им под наем бяха изписани на окачено вътре табло. Парното отопление и цигареният дим лишаваха помещението от кислород. Офисът се обслужваше от жена на средна възраст, с тъмни очила и прошарена коса. Тя седеше равнодушна и безлична под някакъв не особено привлекателен календар с рекламна снимка на имот, който се даваше под наем. Никой не си беше направил труда да обърне страниците на календара от октомври насам. Стефани показа на жената квитанцията, която беше намерила в дипломатическото куфарче на Голицин. На нея нямаше посочен адрес. — Не. — И телефонен номер ли няма? — При краткосрочните не посочваме адресите, а само номера на квитанцията. Това се прави от съображения за сигурност. — За сигурност? — Вижте, това там не ви е 16-и район. Хората, с които имаме работа, са, как да кажа… Въпреки че тя самата беше съвсем близо до дъното на обществената стълбица, пак намираше хора, за които смяташе, че стоят по-ниско от нея. Стефани й показа ключовете, които беше взела от куфарчето на Голицин. — Имам тези ключове, но не знам къде да отида. Шефа ми го няма, а трябва да отида там и да проверя всичко. — Тя забеляза подписа в дъното на квитанцията. Медведев естествено, а не Голицин. — Не знаете колко трудни се тези руснаци… След тази забележка в очите на жената се мярна нещо като солидарност. — Почти толкова лоши са, колкото и африканците… Стефани повдигна очи в знак на съчувствие. — Едно говорят, друго вършат. — Това е най-малкото. Знаете ли какво? На загуба сме от тях. Сериозно. Дори когато вземаме предплата. — Не може да бъде. Как така? — От състоянието на помещенията, когато си ги върнем обратно… Няма да повярвате. Отвратително е. А пък с китайците… с тях пък не знам откъде да започна. Вече нищо не можеше да я спре. Започна да изрежда случаи на най-грубите нарушения. Докато говореше, взе лист хартия и една химикалка. * * *



 Ню Йорк, 6,20 Долу имаше някой. Джон Кабрини седна в леглото и напрегна слух, за да може да различи шумовете вътре от тези навън — далечен звук от боклукчийска кола, някъде свиреше автомобилна аларма, а двама кубинци се караха на тротоара под прозореца му. Колкото повече се ослушваше, толкова по-отчетливо чуваше тишината. Докато я наруши второ тракване. Определено идваше от вътре. Стана от леглото и навлече сив хавлиен халат, който беше откраднал от един хотел в Торино. Нямаше намерение да се изправя срещу когото и да било само по тъмносини боксерки и мрежест потник. В чекмеджето на масичката край леглото му имаше „Рюгер“ П-85. Жена му Ивлин не му разрешаваше да държи пистолет в къщата. Беше купил оръжието три месеца след смъртта й. Неспособен да си представи живота без нея, беше решил да го използва срещу себе си. В последния момент, след като беше махнал предпазителя и вече натискаше спусъка, се беше разколебал. Това беше преди четиринайсет години. С пистолета никога не беше стреляно. Но имаше четири предишни случая, при които беше готов да го използва, два от тях през последните дванайсет месеца. И двата пъти натрапниците бяха успели да изчезнат, докато той стигне до пицарията на долния етаж. И двата пъти на пода имаше счупени стъкла, а парите в кутията липсваха. Ресторантът се казваше „Анджело“ и се намираше на 122 улица в Харлем. Сервираше се само добра пица на ниски цени. Беше част от верига от седем ресторанта „Анджело“ в Харлем, които стигаха чак до Горен Уест Сайд и Горен Ийст Сайд. Те бяха собственост на по-малкия брат на Джон, Майкъл Кабрини, и в тях работеха жена му, двамата му синове и няколко племенници. Както той обичаше да казва, „заведенията няма да струват и пукната пара, ако нямаш доверени хора, които да ги управляват. Това означава ти, Джон. Ти и момчетата. Никакви външни хора.“ Това беше и причината империята да престане да се разширява, когато пицариите станаха седем — брат му нямаше повече синове и племенници. Кабрини слезе на пръсти по стълбите и мина през кухнята. Спря в сянката на входа, който водеше към ресторанта, докато очите му започнат да свикват с тъмнината. Мъжът не се опитваше да се скрие. Седеше зад една маса по средата на помещението. Пред него върху покривката на червени квадрати имаше чиния и чаша. — Надявам се, че нямате нищо против. Направих си едно еспресо. Кожата му беше бледа, а остатъците от черната му коса при слепоочията бяха започнали да се прошарват. Беше плешив, на около петдесет години и носеше тъмносин балтон върху костюма. Дори в полумрака Кабрини забеляза колко лъснати са бомбетата на черните му обувки. Одобри го. До чашата и чинията имаше филцова шапка. — Изненадан съм, че знаете как. Човекът едва забележимо се усмихна. — Жена ми купи такава машина, само че по-малка, на много висока цена. Естествено, тя така и не се опита да я използва. Аз пък не мога да търпя такова разхищение, затова се научих да се справям с машината сам. Сега я използвам всеки ден. — Той вдигна чашата, отпи една глътка и добави: — Сигурен съм, че и за двамата ще е по-добре, ако престанете да насочвате този пистолет срещу мен. Кабрини го постави върху металния плот. — Как влязохте? — Много лесно. Спомняте ли си да сме се срещали? — Не. — Но знаете кой съм. — Нямам представа. Гордън Уили — човек, който се чувстваше повече у дома си във Вашингтон, отколкото в Ню Йорк. Уили каза: — Господин Елрой е в Европа. Вече разговарях с него. — Каква е задачата? — Избавление. — Какво съдействие ще получим? — Сто процента. — Какви са щетите? — По-скоро кой е ощетеният? Това е въпросът. Тя е германка на име Ройтер. Петра Ройтер. До преди час никога не бях чувал за нея. Сега ми се иска да можех да върна часовника назад. Станала е някаква невероятна каша. — А господин Елрой? — Той остава настрана. Точно затова иска с шоуто да се заеме любимият му водещ. Уили си взе шапката. Отвън, пред един разнебитен „Датсун“ го чакаше черен „Линкълн“. Кабрини го проследи с поглед как се отдалечава сред падащия за пръв път тази година сняг и вместо нервност почувства облекчение — нямаше да има повече пици. Поне за един-два дни. А след около година вече изобщо нямаше да има пици. Беше седем без петнайсет, когато се обади по телефона на брат си. — Майкъл? — Господи, Джон, знаеш ли колко е часът? — Трябва да замина. Последва дълга пауза. — Кога? — Веднага. — Сериозно ли е? — Винаги. Знаеш го. — За колко време? — Не знам. — Добре ли си? — Да, добре съм. Ще се погрижиш за нещата, нали? — Разбира се, разбира се. Ще накарам Стиви да се грижи за твоя ресторант. Най-младият племенник. Следващият от веригата, ако империята „Анджело“ се разраснеше до осем ресторанта. След като се обади по телефона, Кабрини се качи горе. Избавление. Е, той беше експерт. Беше такъв от двайсет години. Никога не се е набивал на очи, но тази работа не е като да участваш в конкурс за красота. Освен това никога не се беше провалял, а това беше най-важното. Върна отново пистолета в чекмеджето. Отиде в банята и се избръсна. През повечето дни не си правеше труда. Предпочиташе да работи зад тезгяха небръснат, отпуснат, отегчен. Незабележим за клиентите си. Петдесет и една годишен мъж, който раздаваше пици — едва ли можеше да мине за преуспял в живота. На оскъдната светлина, която хвърляше голата крушка, изглеждаше слаб. Когато го виждаха да тътри крака, леко прегърбен, клиентите му го мислеха за немощен. Когато се изправи и тръгна устремен обаче, вече изглеждаше такъв, какъвто е — в страхотна физическа форма. Остана доволен, като видя в огледалото настъпилата промяна, докато се сресваше и си слагаше малко афтършейв „Кристиан Диор“. Върна се в спалнята почти като възроден. Кабрини предпочиташе хубавите дрехи, но почти всичко, което носеше, беше купено от магазини, в които продаваха с намаление. В дъното на гардероба обаче имаше костюм, ушит от „Хънтсмен“ в Лондон. Беше от преди пет години, от великолепен плат и Кабрини беше уверен, че ще издържи до края на живота му. Постави го върху леглото, след това избра чифт обувки „Лоб“ и черно копринено поло, специално ушито за него от Клайв Ишигуро. Това беше униформата му на спасител. Той беше лидерът и определяше правилата. Беше му приятно да се отърсва от време на време от невзрачното прикритие. Когато фермата над Орвието е готова, щеше да се премести в Италия и никога повече нямаше да се върне. Щеше да утешава непрекъснатата си мъка по загубата на Ивлин, заобикаляйки се с красиви неща. Градина, порцелан, картини, дрехи, музика. Ръждясалият бял „Датсун“ беше на двайсет и една години. Кабрини и Ивлин го бяха купили заедно. Това беше единствената кола, която някога е притежавал. Никога не беше пожелал да има друга. Пое от Харлем за Бруклин, излезе от магистралата за Лонг Айлънд, мина под нея, насочвайки се към брега и поредицата от складове, които още чакаха да бъдат ремонтирани. Стигна до товарния кей на третия склад: Р. Л. Галахър Инк. Един портал се вдигна безшумно. Кабрини подкара колата през вътрешната страна на дока, паркира я, а след това влезе в чакащия товарен асансьор. На четвъртия етаж пресече обширно складово помещение, което беше празно, като се изключат две черни кабини върху стоманени подпори. Големите колела, които висяха на десетина сантиметра от пода, едва се виждаха в студения полумрак. Изкачи се по няколкото алуминиеви стъпала и стигна до запечатана врата. До нея в стената беше вградено тъмносиво табло. Застана с лице срещу него и каза: „Кабрини, Джон, роден в Кливланд, Охайо“. Кабрини беше роден в Ню Йорк, но това нямаше значение. Биометричната плоча анализира тембъра на гласа, разположението на кръвоносните съдове в ретината и състава на дъха. За цялата процедура бяха нужни от пет до осем секунди. След като вратата се отвори със съскане, Джон Кабрини премина в стерилна камера, осветена с ултравиолетова светлина. * * *



 Квартал „Сталинград“, там, където булевард „Шапел“ преминава в булевард „Вилет“. Започналата да се руши сграда гледаше към ветрилото от стоманени релси, които излизаха от гара „Изток“, а над нея пък се извисяваше една излизаща изпод земята отсечка на метрото. Когато Стефани се спусна към улицата, железните релси отгоре заскърцаха. Приближаваше влак по линията Насион — Порт Дофин. В краката й се разлетяха гълъби. Адресът се намираше в пететажна сграда с ронещ се хоросан и изпочупени прозорци. На нивото на улицата имаше търговски помещения, макар че видът им не беше особено търговски. Половината от тях бяха закрити от ръждясали решетки. В останалите не цареше голямо оживление. Повечето бяха магазини, в които се продаваха евтини дрехи с отстъпка. Имаше и китайски стоки, вани и тоалетни чинии в тъмнозелено и бледорозово. В единия край на сградата имаше нощен клуб. Името му „Корал“ беше изписано върху мръсната тента от червен брезент редом с оцветените в кремаво две женски тела, вплетени едно в друго. Стефани премина през сводестия вход в един вътрешен двор. Встрани имаше висящи врати, които водеха към неосветено, студено и влажно стълбище. Графитите по стените бяха оригинални както винаги — „Мари 3, обичам те, Антоан; ПСГ са лайнари; Джим Морисън 1943-1971; Мари 3 е шибана курва“. Апартаментът беше на третия етаж в дъното на коридора. Зад всяка врата, покрай която минаваше, се чуваха различни звуци — плачещо дете, арабски рап, лаещо куче. Усети миризма на пържено месо, на долнокачествен тютюн, на тръба, която имаше нужда от водопроводчик. Вратата беше скоро сменена. Драскотините по рамката още не бяха запълнени, нито боядисани. И двете ключалки бяха все още лъскави. Тя почука два пъти, а след това опита ключовете, които беше намерила в дипломатическото куфарче на Голицин. — Ало? Не последва никакъв отговор. Влезе вътре. Беше тъмно. Инстинктивно извади револвера от джоба на палтото си „Макс Мара“. Имаше две основни стаи. И в двете завесите бяха леко дръпнати. Тясната всекидневна гледаше към улицата, а спалнята — към железопътните релси. До тоалетната имаше миниатюрна кабинка с душ и мивка. Жената от бюрото за недвижими имоти вече го беше споменала като истински лукс в място като това. Тоалетната и банята бяха отделно. Завесата за душа беше започнала да се покрива с тънък слой мазна, зеленикава плесен. На пода във всекидневната до малък хладилник имаше портативна газова печка. В мивката се виждаха пукната чаша, прибори за хранене и една мръсна чиния. По тъмнокафявата кора от засъхналия сос пълзяха две хлебарки. Помещението отдавна не беше проветрявано. Тя погледна отново квитанцията. Беше издадена преди десет дни. До леглото в спалнята лежеше голяма брезентова тъмнозелена торба. Прегледа съдържанието й. Вътре имаше женски дрехи — два раздърпани пуловера, бельо, маратонки, транзистор, оръфана бройка от романа на френски на Дона Тарт „Тайната история“. В банята една четка за зъби стоеше в оранжева пластмасова чаша. На пода до тоалетната чиния лежеше кутия с тампони. Никъде не се виждаше следа от мъж. Тя надникна навън през завесите в спалнята. Под моста се зададе влак. Отвори хладилника във всекидневната — имаше пластмасова бутилка „Оранжина“, туба с доматено пюре, три бутилки бира „Амстел“. На масата по средата на стаята лежеше стар брой от „Франс Соар“ — от 23 декември, празна кутия от овесени ядки и портативен CD плейър с няколко диска до него — „Цветовете на пролетта“ на Толк Толк, „Ахтунг бейби“ на „Ю Ту“, „Кръв по релсите“ на Боб Дилън. Нищо по-ново, нищо на френски. Значи е била само една жена, настанена в апартамент, платен от Голицин. Квитанцията беше в неговото дипломатическо куфарче, въпреки че беше подписана от Медведев. Голицин е над светските неща. Нали така й беше казал Стърн. Каквото и да означаваше това, очевидно то включваше и желанието му да не обръща внимание на такива подписи. Обаче каква е била жената? Любовница? Едва ли щеше да я настани тук. След като парите не бяха проблем за него, нямаше ли да я държи в някой дискретен апартамент в по-престижен квартал? Може пък да му е харесвало тъкмо такова място. Какво можете да предложите на човек, който има всичко? Може би да изпита какво е да нямаш нищо? Защо пък не? Да се потопи в мръсотията, за да се убеди отново колко сладък е животът, който води. Тя прибра револвера в джоба си и излезе навън. Завъртя два пъти ключа в ключалката, както я беше намерила. — Ти се върна. Бяха трима, застанали на пътя й към стълбите. Бяха облечени и подстригани по еднакъв начин и беше трудно да се каже какви са. Може би бяха азиатци. Поне двамата. Най-ниският с напращелите мускули под опънатата бяла фланелка, която се виждаше под разкопчаното му дънково яке, може би беше арабин. Над лявото си ухо имаше две зигзагообразни резки. — Нямаше те — каза той. Гледаше я втренчено с маслиненочерните си очи. Тя се запита на колко ли е години. Беше трудно да се разбере. Предположи, че е някъде между петнайсет и двайсет и пет. В поведението му имаше нещо средно между заплаха и нахалство. — Кога? — Когато пристигнаха. — Кой? — Какво значение има? Най-високият се засмя, дръпна от цигарата с марихуана и я подаде на третия, който се опитваше да си пуска мустаци. Носеше бейзболна шапка на Фифти Сент със златист шнур. Стефани каза: — Кой дойде и кога? Ниският я изгледа от главата до петите, опитвайки се да я изнерви. — Знаеш кой. Стефани студено се усмихна, като че ли казваше, „разбира се, че знам“. — Какво искаха? — Да говорят с теб. — За какво? — Падни на колене и ще ти кажа. Високият пак се засмя. Тя отвърна на втренчения му поглед и продължи да пита: — Кога беше това? — Вчера. — Как разбрахте, че търсят мен? — Имаха снимка. — Моя? — Че на кой друг? — Сигурен ли си, че бях аз? Той кимна. — Какво си направила? — Нищо. Какво друго? — Казаха да им се обадим, ако те видим. Казаха, че ще ни дадат пари. — Ще им се обадите ли? — Не ни трябват парите им — рече той и се ухили. — Имаме достатъчно. Когато ни трябват още, си ги вземаме. Същото се отнася и за теб. Ако те пожелаем, ще те имаме. — Колко бяха? — Не вярваш, че можем да го направим, така ли? Тя се опита да задържи погледа си неутрален — нито предизвикателен, нито изплашен. — Не знам. Той се хвана за чатала с дясната ръка. — Хайде, маце. Само трима сме. За всеки ще има по нещо, нали? — Колко бяха? Те се спогледаха, без да отговорят. После той каза: — Двама. Единият от шибаняците не говореше френски. — Как разбра? Той се ухили и показа белите си зъби. — Ами, говореше само единият и затова нарекох другия смотаняк. А той знаеш ли какво ми отговори? — Какво? — Нищо. Само кимаше като магаре. Копелето само това можеше да прави. * * *



 Пуснаха я, но не и без да я опипат. Тя потисна желанието да удари някого, докато се промъкваше между тях, навела очи. Беше й неприятно, но реши да не го показва. Когато излезе на булевард „Билет“, изчака почти час, докато те отново се появиха в двора. Когато влязоха в станция „Сталинград“ на метрото, се върна в апартамента. Прерови всяко чекмедже и шкаф в гостната. Отново нищо. Върху дъсчения под беше постлан оръфан килим. Избута масата на една страна и го нави. От цялото усилие само вдигна праха в цепнатините между дъските. Канапето беше край прозореца и беше покрито с тъмнокафяв велур. Хвърли възглавниците на пода и пъхна ръката си в цепнатините от двете му страни, както и при облегалката. Ноктите й се напълниха с мръсотия. Оттам извади стар франк, капачка от химикалка, една много смачкана снимка, евтино сребърно колие и изгоряла клечка кибрит. Колието беше скъсано. Едната му халка се беше разтворила. Приглади с длан снимката — на нея бяха пет мърляви малчугани между седем и осемгодишни, всички позиращи пред обектива. Не й бяха познати. Зад тях през пелена от падащ сняг се виждаше неясно някаква сива сграда. Вторият преглед на банята не беше по-резултатен от първия. В спалнята изсипа съдържанието на брезентовата торба върху неравния дюшек и провери страничните джобове. Във вградения гардероб имаше тъмносиво палто, окачено на закачалка. Тя коленичи на пода и погледна под леглото. Отдолу видя цял пласт прах, чифт дънки, събрани на топка, и разкъсана опаковка на презерватив. Дънките бяха марка „Ливайс“ и в предните джобове нямаше нищо. В левия заден джоб намери билет от метрото, смачкана книжна носна кърпичка, къс хартия с написано с молив съобщение: „Руди, гара „Север“, 19,30“. Под него имаше телефонен номер. От десния заден джоб извади прегъната квитанция от кредитна карта, закопчана за една сметка. Не можа да разчете набързо драснатия подпис в дъното на квитанцията. Беше превод за карта „Виза“ на стойност 75 евро. Сметката под нея беше напечатана на бяла хартия със сини, релефни печатни букви. Отгоре беше изписано името Огюстин Вилар, физиотерапевт, на улица „Шатлен“. Отдолу беше посочена извършената услуга — удължен сеанс за лекуване на врата, раменете и горната част на гърба. Името на пациентката беше написано в дъното на сметката. Мариане Бернар. Стефани я гледаше и не вярваше на очите си. Всеки път, когато примигнеше, очакваше името да се промени. Искаше да му наложи да се промени. Но не успя. През годините беше ползвала услугите на няколко физиотерапевти, но никога не беше чувала за Огюстин Вилар. Сега видя, че адресът не е в Париж, а в Брюксел. Отново разгледа внимателно квитанцията и установи, че подписът беше на Мариане Бернар, но не беше поставен от нея. Пак погледна късчето хартия. Руди. Това продължаваше да не й говори нищо, но телефонният номер отдолу й се стори смътно познат. Дали пък не си въобразяваше? Беше шестцифрен. Номерата в Париж бяха с осем цифри. Пак ли беше в Брюксел? Върна се в хола и погледна компактдисковете на масата. Със сигурност не бяха нейни, но всички бяха от албуми, които познаваше. Взе напуканата снимка, която беше намерила под облегалката на канапето, и се вгледа по-внимателно в детските лица. За нея те си оставаха усмихващи се непознати. Но там имаше… нещо. Осъзна го бавно. Не бяха децата на преден план. Беше сградата, чиито очертания не се виждаха много ясно в дъното. Снегът. Детски дом 23 в Измайлово, в Москва. Сиропиталището, което Константин Комаров беше възстановил. Сиропиталището, на което Стефани беше дарила един милион долара от мръсните пари на Петра Ройтер. За момент Стефани наистина помисли, че не може да диша. Това беше нейният апартамент. * * *



 Разтреперана излязох от апартамента и тръгнах. Не знаех къде отивам и не ме интересуваше. Просто трябваше да продължа да се движа и да дишам. Това беше моят апартамент, или по-скоро на Петра. Въпреки че дори и това не беше съвсем точно. Той принадлежеше на една разновидност на Петра. Доста точна разновидност, в която имаше елементи от биографията на Стефани. Беше създадена от някой, който е знаел за Мариане Бернар в Брюксел. С други думи, това беше Петра от онзи ден. Защото днес не знаех коя Петра съм. И дали изобщо бях Петра. Те знаят и за онази Петра, която бях, когато бях влюбена в Костя. А може би и когато бях влюбена в Марк. Компактдисковете ми бяха познати, въпреки че никой от тях не беше мой. Бяха на Марк. Моят любовник, моят единствен прозорец, от който можех да гледам към нормалния свят. Имаше ги и трите, но той имаше албуми с дузини. При други обстоятелства дори не бих се замислила върху тази възможност, но когато се замислех за снимката и квитанцията, не можех да я пренебрегна. Вкопчих се в допуснатите грешки. Да оставя лична фотография в оперативна квартира? Никога. Квитанция за кредитна карта, на която беше изписано неизползвано от мен име? Няма начин. Тази Петра беше евтина имитация на истинската. Това обаче нея правеше по-малко опасна. Предположих, че уликите, оставени в апартамента, са били поставени там нарочно, за да бъдат намерени. Замислих се за бомбата в Сантие. Трябвало е да ме убие. Затова полицаите пристигнаха толкова бързо на мястото. Предположих, че някъде ще трябва да са оставени доказателства, които да ги насочат към апартамента в квартал „Сталинград“. А оттам накъде водят тези улики? Какво искат да подскажат? Каква е историята, която някой се опитва да разкаже? Че терористката Петра Ройтер е поставила бомбата в „Пасаж дю Кер“? Че може би тя е избухнала по-рано от предвиденото и я е убила? Води ли нишката оттук към Брюксел? Към Мариане Бернар и по-нататък? И къде е мястото на Леонид Голицин в този план? Ако планът е негов, той се е провалил, защото е мъртъв. Ако не е, тогава между нас може би има някаква връзка, защото аз също би трябвало да съм мъртва. През целия ми живот като възрастна съм била със самоличност на две жени — Стефани Патрик и Петра Ройтер. Сега обаче бяхме три: тази, която съм, жената, която бяха създали, за да се смята, че съм аз, и жената, създадена да замени първите две. В главата ми започна диалог. Петра и Стефани се чудеха как да постъпят по-нататък. От различни ъгли стигнаха до едно и също заключение: ключът към спасението е третата от нас. Третата жена. * * *



 Входната врата все още беше заключена два пъти, както я беше оставила. Косъмът също беше на мястото си. Това беше най-старият трик, който беше научила. Стефани влезе, колкото е възможно по-тихо. Откъм хола се чуваше шум. От някаква борба. Тя остави плика с продуктите и извади пистолета от джоба на палтото си. Нюмън беше с гръб към нея. Трепереше силно, а на раменете ризата му беше потъмняла от пот. Стефани го наблюдава мълчаливо в продължение на няколко секунди. Това е номер. Той забеляза отражението й в едно огледало. Приближи го, като продължаваше да е предпазлива. Лицето му беше червено като домат, кожата потна, вените на гърлото му изпъкнали. — Ще махна лентата. Не викай. Махна я. В устата му имаше кръв. Въпреки предупреждението той се развика. Бяха поредица от звуци, без да произнася нито една дума. Стефани продължи да го наблюдава отстрани. — Какво има? Той просъска през зъби. — Краката ми, гърбът… — Какво им има? — Схванати са… — Схванати? — Махни тези проклети неща от мен! Продължава да ми играе номер. Тя отстъпи крачка назад. Колебаеше се какво да реши. — За бога! Не стой просто така там. Направи нещо? Стефани насочи пистолета към него. — Не се опитвай да правиш каквото и да било. Разбра ли? — Добре. Първо разкъса лентата от глезена, а след това развърза китките му и се отдръпна. Той се опита да се изправи, но краката не го държаха. Политна напред и се стовари със стон върху килима. Тя изпита инстинктивно желание да му помогне, но Петра й попречи. Продължи да го наблюдава как се мъчи сам да раздвижи кръвта в скованите си мускули. Когато най-лошото мина, се отпусна и продължи да лежи върху килима. Стефани наблюдаваше равнодушно как дишането му започва да се нормализира. Очите му все още бяха затворени, когато каза: — Другите копелета поне ме оставиха да се движа. — Какви други? — Забрави. — Какви други? Предложи му един банан. — Ето. Изяж го. — Не искам банан. Мина половин час. Тя извади покупките от плика — плодове, портокалов сок, кисело мляко, хляб, сирене, салам. Нюмън седеше на един висок стол от другата страна на масата в кухнята. Там, където тя му беше наредила да седне. Беше дръпнала настрани комплекта кухненски ножове и полупразната бутилка вино — реколта 1985, за да не може да ги достига. Револверът лежеше на барплота зад нея. Постави пред него банана. — Независимо от всичко трябва да го изядеш. Той отпи вода от едно пластмасово шише. — Така ли? И защо? — Заради калия. — Калия ли? — Липсата на калий причинява схващане. — Повярвай ми, този вид схващане няма нищо общо с липсата на калий. — Откъде знаеш? — Каза ми го един доктор. Тя сложи плода в една празна порцеланова купа и постави хляба на плота до газовия котлон. — Никога не съм виждала такъв спазъм, както се получи при теб. — Ами в такъв случай ще трябва по-често да връзваш хора за столове. На масата имаше подвижен телефон. Основният беше до умивалника. Имаше пет съобщения. Стефани натисна бутона за прослушване. 10,17 — Робърт, мобилният ти телефон е изключен. Обади ми се. Закъсняваш. Беше женски глас, подкупващ и малко дрезгав. Може би пушеше. 10,59 — нищо. 12,43 — Робърт, пак се обажда Мари. Къде си? Добре ли си? Ще бъда тук до един часа, а след това на мобилния ми телефон. Дочуване. 17,23 — Добър ден. Обажда се Жан-Клод Сард. Трябва да те видя колкото е възможно по-скоро. Секретарката ти ми даде домашния ти телефон. Надявам се, че нямаш нищо против. Би ли ми се обадил, когато имаш свободно време? Благодаря. 17,34 — нищо. Стефани попита: — Коя е Мари? — Секретарката ми. — В „Соларис“ ли? — Да. — Необичайно ли е да не могат да се свържат с теб в продължение на двайсет и четири часа? — Нормално е, ако съм заминал някъде. — Но когато си тук, в Париж? — Не е. Тя премести портокаловия сок, салама, сиренето и киселото мляко в края на масата близо до хладилника. — В такъв случай трябва да й се обадиш. И ще е добре да измислиш нещо убедително. Кой е Жан-Клод Сард? — Имаме общ бизнес. Банкер. Тя отвори вратата на хладилника. Когато се наведе да прибере портокаловия сок, за секунда остана полуобърната с гръб към него. Беше махнала всички неща, които би могъл да достигне, но беше пропуснала едно. Смъквайки се от високия стол Нюмън грабна с две ръце абсурдно изглеждащата хромирана мелничка за пипер, подарена му за Коледа от една любовница. Замахна с нея, целейки се в тила, там, където беше шийният прешлен. * * *



 Повечето дребни престъпления се дължат на появили се възможности. Беше го прочел някъде. Рядко се дължаха на импулсивни действия. И въпреки това, когато възможността се беше появила, почувства нещо да го спира и беше решил да не го прави. Но вече се беше задействал, сякаш някой друг контролираше тялото му. Веднъж започнал, не можа да спре. Тя бавно се свлече на земята. Обърна се в последния момент. Не беше много сигурен къде я беше ударил. Някъде в ключицата? Или пък в шията? Нямаше значение. Отново замахна и стовари мелничката върху гърба й. После я изрита толкова силно, че за малко да си изкълчи глезена. Отдръпна се от нея, но не се отправи към входната врата. Вместо това се хвърли към револвера в другия край на кухнята. Чу я зад себе си. Опитваше се да се изправи въпреки болката. Взе револвера и се обърна. Тя идваше към него, скъсявайки разстоянието между двамата. Пръстът му започна да натиска спусъка. Спря се като закована, очите й се разшириха. За секунда помисли дали да не се хвърли към него. Той разбра намерението й. И в този миг се поколеба. Револверът трепереше в ръката на Нюмън. — Ако направиш още една крачка, кълна се в Бога, че ще те убия! * * *



 Ню Йорк, 15,37 Конструкцията беше проста: два четиридесеттонни транспортни контейнера, съединени в едно, за да образуват подвижен оперативен апартамент. В центъра му беше оперативната стая с командно бюро под формата на дъга, поставено върху издигната платформа. Тук седеше Джон Кабрини. Пред него имаше две допълнителни бюра за останалите членове на екипа — Стивън Матис и Хелън Ито. На всяко бюро имаше по четири портативни монитора. На бюрото на Кабрини мониторите бяха шест. В предната част на помещението по протежение на извитата като дъга стена имаше мембрана от плъзгащи се екрани с размери шест на четири, които се използваха като един цял, като двайсет и четири отделни екрана или в някаква друга комбинация. Отвън контейнерите бяха облицовани със специални полимери, които не позволяваха на ориентиращи се по топлината скенери да откриват човешка дейност във вътрешността. В безцветното покритие имаше микросензори, които следяха температурата на въздуха отвън, така че централният компютър да може да охлажда или да затопля обвивката на контейнера, за да съответства идеално на околната среда. Контейнерите излъчваха и завеса от непробиваеми електронни сигнали, които не позволяваха подслушване. Постепенно всички устройства бяха включени, повечето с любезното разрешение на Агенцията за национална сигурност (АНС) — бившият работодател на Кабрини. Най-горният десен екран в предната част на помещението следеше излъчванията на Мрежата за разузнаване в областта на отбраната — собственост на АНС, версия на Си Ен Ен. На него вървяха непрекъснато обновяващи се последни новини. През повечето време каналът много приличаше на новинарската емисия на Си Ен Ен, като се изключат непрекъснатите реклами и собствените анонси. Той обаче снабдяваше гледащия го и с образи в реално време, идващи от шпионските спътници, записи на засечени телефонни разговори, както и различни сведения от глобалната разузнавателна общност. От двата активирани екрана на бюрото на Кабрини този от лявата страна беше свързан с Интелинк, вътрешната интернет мрежа на Скрития град. Недалеч от малкото градче, на железопътния възел Анаполис в щата Мериленд, има комплекс от шейсетина сгради. Те са скрити от хорските очи в гориста местност и са защитени от детектори, откриващи всяко движение, бетонни прегради, хидравлични устройства против проникването на камиони и огради от бодлива тел. Тези сгради — офиси, лаборатории, фабрики, складове, съоръжения и жилищни помещения — са седалището на притежаващата най-модерната техника шпионска организация — АНС. Комплексът е известен като Скрития град. В него се намира най-мощната армия от компютри, която е била събирана някога. На тях работят някои от най-добрите математици и лингвисти на планетата. Интелинк е собствената вътрешна интернет мрежа на АНС, въпреки че тя се използва и от други разузнавателни агенции, особено тези на Канада, Австралия и Обединеното кралство. От централата на Интелинк действат четири различни служби, всяка със собствени изисквания за достъп. Джон Кабрини имаше достъп до всичките, включително и до Интелинк — „П“ — служба, обслужваща президента, вицепрезидента, съветника по националната сигурност и още шепа специално подбрани официални лица. — Как се справяш, Стивън? Матис погледна към Кабрини. — Почти съм готов, сър. Чакам само данните от ИНТЕЛСАТ и „Ешелон“. На екрана пред тях се появи много лош образ на Стефани. Следващият кадър също не беше ясен. Можеха да бъдат различни жени. Нищо, което последва, не беше по-ясно, включително снимки, свалени от паспорт, всичките направени така, че да изглеждат по определен начин. Кабрини прочете съпътстващите биографични данни. „Ройтер, Петра. Германка по народност, родена в Хамбург, единствено дете. Баща й е бил… Ройтер, Карл, полицай, преместил се в Щутгарт през 1959 г., оженил се през 1963 година за… Хол, Роза, архиварка в библиотеката „Цайттешихте“, починала през 1985 г. при автомобилна катастрофа. Карл умира през… 1987 година. И изглежда, че оттам започват неприятностите.“ Студентски активист, след това станала ляв анархист, а по-късно терорист. Още по-късно платена убийца. Една престрелка в Мечелен, Белгия, й оставя най-отличителния белег — рана от куршум на лявото рамо, влязъл отпред и излязъл отзад. След Белгия се появява в Бразилия във връзка със случая с търговеца на оръжие Густаво Марин. По-късно е имала спречкване с друг търговец на оръжие, небезизвестния руснак Максим Мостовой. Станало е в Маракеш. Работила е в Русия, Съединените щати, из цяла Европа и в Далечния изток. Тогава е била твърде търсен професионалист. Когато Кабрини беше привлечен в търговския сектор, той се беше съгласил само при условие, че ще може да доведе със себе си своите двама помощници от АНС. Неговите нови работодатели с готовност приеха. Стивън Матис и Хелън Ито, и двамата изключителни експерти в своята област, имаха лични проблеми, които подкопаваха перспективата им за развитие в АНС. Матис имаше дългове, а Хелън беше под наблюдение, след като едно щателно разследване беше установило, че някога по време на учението й в Кеймбридж е членувала в разтурила се социалистическа студентска организация. Въпреки че от отдела за вътрешна сигурност в АНС бяха решили, че нито Матис, нито Ито представляват някаква непосредствена опасност, като последица от своите лични неудачи и двамата бяха стигнали тавана на възможностите си за развитие в агенцията. Кариерата им нямаше да стигне доникъде и те бяха наясно с това. И двамата бяха работили под ръководството на Кабрини. При един случай дори заедно. Кабрини ръководеше операция за подслушване в Пекин. Тримата работеха в стая ЗЕ099 в центъра за глобално подслушване на АНС. Матис и Ито се допълваха идеално в професионално отношение. Матис беше лингвист. Говореше свободно седем езика и имаше енциклопедични познания по голям брой други езици, което му позволяваше да покрива почти изцяло езиците на земното кълбо. Хелън Ито беше математически талант. Беше участвала в екип, опитал се да създаде суперкомпютър, способен да извършва един септилион операции в секунда. Един септилион. Цифрата едно и двайсет и четири нули след нея. В света на Хелън Ито времето се отчиташе не с часове, минути и секунди, а във фемтосекунди — един милион милиардна от секундата. Въпреки че Кабрини вече не работеше за АНС, той беше запазил много от връзките и привилегиите, които беше ползвал през онези години. Имаше време, когато беше станал повод за спорове. Оспорваше се законността на това, което върши. Във все по-взаимно зависимия свят обаче това време беше изместено от здравия разум. Сега повече от всякога и двете организации имаха общи интереси, общи стратегии, общи ресурси. И общи методи. * * *



 — Какво ще направиш? — попитах го аз. — Ще ме застреляш ли? Той знаеше отговора. — Мислиш, че няма да го направя, така ли? Може и да го направи. Сега, когато револверът беше у него, беше по-изнервен от преди. В емоционално отношение още не беше на себе си. Забелязах го в очите му, в скования начин, по който се движеше. Бяхме в хола, защото аз го държах там. Не можеше да измисли някаква алтернатива и беше решил, че знам какво правя. От порезна рана зад лявото ми ухо капеше кръв. Вратът и рамото ми пулсираха. — Ще се обадиш ли в полицията? — Когато съм готов. Първо искам отговори. — Не го прави. — Да направя какво? — Да се обаждаш в полицията. Те ме търсят. — Е, и? — Ще ме убият. — Полицията не убива хора. — Ще ти се да вярваш, че е така, нали? Седях на канапето, където той ми беше наредил да седна. Ходеше напред-назад из стаята. Ако сега предприемех някакво действие, имаше голяма вероятност да не ме улучи, но продължавах да не мърдам. — Коя си ти? — Клавдия Калдерон. — Глупости. — Тогава не знам коя съм. — Хитро. Размаха револвера срещу мен. И преди ме е било страх, че могат да ме застрелят, но никога погрешка. Може пък да не бъде погрешка. — Накиснаха ме и не знам защо. Влязох в колата ти, защото нямах избор. Голицин и Медведев бяха мъртви, когато влязох в стаята. Полицията всеки момент можеше да пристигне. Някой, който е знаел къде се намирам, я беше повикал. — Какво ще кажеш за Сантие? — Там трябваше да се срещна с един човек. Бомбата избухна. Имах късмет и се измъкнах. Това е всичко, което знам. Той се замисли за момент върху казаното. — Лъжеш. Какво ще ми кажеш за Голицин? — Никога не го бях виждала. Отидох там, защото му бях представена. — От кого? — От някой, на когото мислех, че мога да имам доверие. Оказа се, че съм сбъркала. — И той се оказа мъртъв, така ли? — Да. — Това те устройва. — Не и от моята гледна точка. Виж, аз дори не трябваше да съм тук. Пристигнах в Париж, за да помогна на един приятел. Трябваше да се срещнем в „Пасаж дю Кер“ и… — Значи искаш да кажеш, че ти просто си едно обикновено момиче, което се е оказало на неподходящото място в неподходящия момент, така ли? Не казах нищо. — Какъв приятел? — попита той. — Стар семеен приятел. — След това говори ли с него? — Не. Мъртъв е. Жена му също. Той ядосано изсумтя. — Още трупове. Ти ме занасяш. Дори не се опитах да променя основателното му недоверие. Изгледа ме презрително и каза: — Самозащита. — Моля? — Това ще кажа. Че е било акт на самозащита. Бил съм отвлечен, след това съм се освободил, имало е борба и аз съм успял да взема револвера. Ако всичко, което каза, е вярно, те много ще се зарадват, когато разберат, че тялото в апартамента ми е твоето. — Бедата е там, че ще убият и теб. — Защо? Аз съм човекът, който може да им каже как са се развили събитията. — Повярвай ми, това няма да е добре за теб. — Ще им дам каквото искат. Извършителя на бомбения атентат. Техния убиец. — Сам не вярваш на нито едно от тези неща. — Защо? Знам, че лъжеш. — Това не е същото. Той насочи пистолета към мен. — Смела си. Не мога да не ти го призная. Доколкото съм успял да си създам някакво впечатление за теб, можеш да убиваш хладнокръвно, без проблем. Видът ти е такъв. — И какъв е видът ми? — Равнодушен. Опитах нещо друго. — Ти няма да ме убиеш. — Защо? — По същата причина, поради която и аз не можах да те убия. — Припомни ми. — Между нас имаше нещо. Той повдигна едната си вежда. — В „Ланкастър“ ли? Не се заблуждавай. Имах нещо с една жена, която се казваше Клавдия. Помниш ли? — Ти не разговаряше с нея, а с мен. — С теб разговарям сега и не знам коя си. — Усети, че между нас имаше някаква връзка. — Не си спомням какво съм почувствал снощи. Това беше много отдавна. Не можех да не се съглася с него. За момент той изостави заплашителния си вид. — Продължавай тогава. Убеди ме. Това беше молба, а не заповед, но от човек, чиито нерви все още бяха опънати до краен предел. Никак не му се искаше да дръпне спусъка, но беше достатъчно отчаян, за да го направи. Трябваше да му дам нещо. Трябваше да продължа този разговор. Не можех да му позволя да вземе някакво решение. Особено ако то не беше правилното. — Някога работех за правителството. — За кое правителство? — За английското. — И какво правеше? — Работех под прикритие. — Това ми звучи като внос-износ. Може да означава какво ли не. Какво работеше под прикритие? — Пусни ме да си вървя — предложих аз. Той не скри изненадата си. — Да те пусна? — Ще ти направя услуга. Ти не искаш да се мотая тук. — Никъде няма да ходиш. Не и докато не получа някои отговори. — Ето ти един. Аз нямам отговорите. Ето ти втори — дори и ако ги имах, вероятно за теб ще е по-добре, ако минеш без тях. — Ако се опиташ да си тръгнеш, ще те застрелям. Станах от канапето. — Не, няма да го направиш. Той насочи заплашително револвера към мен. — Стой си на мястото. — Давай. Може би ще ми направиш услуга. И със сигурност ще направиш услуга на някой друг. — Говоря сериозно. Очите ни се срещнаха. — Аз също. Обърнах му гръб и тръгнах. Между плешките си имам едно малко чувствително място, като запазена маса в ресторант за клиенти, които ще пристигнат всеки момент. — Давам ти последна възможност. Той наистина го мислеше. Усетих го по гласа му и истински се изненадах. Обърнах се към него. — Добре. Застреляй ме. Трябва обаче да ти кажа едно нещо. Ако наистина ще стреляш с този револвер, по-добре ще е да свалиш предпазителя. Той погледна към оръжието, но не можа да открие предпазител, а когато отново вдигна очи, мен вече ме нямаше там, където бях. * * *



 Тя се стрелна като пясъчна вихрушка, като аморфно петно, което танцува над земята, без дори да я докосва. Левият й крак докосна килима, а десният се стовари върху лявото му коляно. Той се сви, а тя успя да му нанесе още два удара, преди да падне на пода. След това хвана дясната му китка и изви ръката му. Изби револвера. Когато той се опита да се изправи, му нанесе страхотен удар в лицето с опакото на ръката си. От него я заболя и се почувства по-добре. Сигурен знак, че Петра се беше върнала. Независимо колко се презираше за това, изпълнението й беше доставило удоволствие. Винаги ставаше така. За нея нямаше значение, че Нюмън не беше достоен противник. Човек трябваше да се справя с това, което има пред себе си. Но с удоволствието дойде и отвращението. Как можеше пак да бъде толкова равнодушна? Отпъди тази мисъл. Щеше да се измъчва по-късно. Взе отново револвера и се върна при него. Натисна гърдите му с крак. Той изохка. От носа му течеше кръв. — Това е „Смит и Уесън“ Сигма 40. Той няма ръчен предпазител. Двете автоматични предпазни устройства са вътре в самия механизъм. Първото е спусъкът, а второто е част от възпламеняващата игла. Съжалявам. Той вдигна очи към нея, изпълнени с отчаяние и гняв. Двете чувства се сляха и преминаха в трето — предизвикателство. — Майната ти. 
  ДЕН ПЕТИ 
 


 Тя застана на балкона, който гледаше към моста „Луи Филип“ и Сена. Три часът сутринта. Валеше ситен дъжд, вятърът го носеше по реката. Изложи лицето си срещу него, без да обръща внимание на натъртванията, които продължаваха да я болят. Мелничка за пипер! Колко потискащо аматьорски пропуск. Беше отместила комплекта кухненски ножове и бутилката, но не и голямата хромирана мелничка за пипер, която беше поставена до тях. Естествено, имаше причини — изтощението, изживяният в „Сталинград“ шок, но не и извинения. Петра не вярваше в тях. Те бяха за други хора. Слаби хора. Като Стефани. Тя беше мръднала миг преди първия удар, което вероятно я беше спасило. Сега като си помислеше, имаше нещо донякъде комично в това великата Петра Ройтер да бъде убита от една мелничка за пипер. Като финландския снайперист Юха Суомалайнен, загинал в нелеп градинарски инцидент. Убийците би трябвало да ги застрелват в кървави схватки, а не да бъдат убивани от битови уреди. Защо нея? И защо бяха използвали Якоб Фюрст да я подмамят в Париж? Тя не беше доведена тук, за да сключи някакъв договор. Бяха я довели, за да умре в „Пасаж дю Кер“ заедно с Андерс Бранд, известен мъж, с когото никога не се беше срещала. Ами Леонид Голицин? Очевидно смъртта му беше резултат от нечие позакъсняло хрумване, но на кого? На Стърн? Или на някой друг? Някой, който може би беше използвал Стърн така, както Стефани го използваше. В момента това не беше много важно, защото не можеше да даде отговор на единствения въпрос, който имаше значение — защо? * * *



 В кабинета му една от стените беше изцяло в рафтове. По тях бяха подредени книги, повечето смесица от фактология и художествена проза, с твърди и с меки корици. Повечето от белетристиката беше от американски автори от двайсети век: Ф. Скот Фицджералд, Норман Мейлър, Робърт Пен Уорън, Робърт Стоун. В един дъбов шкаф тя откри поставки, пълни с компактдискове, и кутии с албуми, лежащи върху пластмасови плочи с подгънати ъгли на пликовете, в които бяха сложени. Прегледа ги. Стефани би определила Нюмън като любител на джаза, затова вкусът му я изненада. „Толкинг Хеадс“, Пати Смит, много записи на „Ролинг Стоунс“, но не и на „Бийтълс“. Присъствието на „Пинк Флойд“ не беше толкова изненадващо, но дванайсет албума на Дейвид Бауи? Това го превръщаше в повече от обикновен любител, но все пак не беше толкова изненадващо, колкото когато научи, че убиец като Джон Пелтър прави мармалад през свободното си време. Забеляза, че е почитател на Чайковски, Малер и Бетовен, но не и на Моцарт. На една от стените имаше три картини в рамки — рисувани с молив скици върху обикновена хартия: ръка, държаща чаена чаша, самотна петролна помпа, гола жена, седнала на ръба на легло — всички подписани от художника Едуард Хопър. В коридора платната в позлатени рамки бяха на фламандски художници от шестнайсети век. Културен лешояд, реши Стефани. Човек, който харесва Малер и „Слабият бял Дюк“, художествена литература и разни измишльотини, поп изкуство и изтънчена живопис. Човек, който се чувства еднакво добре в костюм по поръчка и избелели фланелки. Човек, който се чувства еднакво добре в различни превъплъщения на своето аз. Точно като нея. * * *



 Малко преди седем тя го заведе да закуси. Когато му развърза ръцете, той й благодари. Не погледна към пресните рани. Стефани му даде плодове, хляб и чаша кафе с мляко. Включи телевизора. В новините продължаваха да се занимават с бомбата в Сантие и последиците от нея. През изминалата нощ в джамия в град Анеси беше хвърлена бутилка със запалителна течност. Някои виждаха в това първия знак на ответната реакция. Междувременно френският президент заяви, че „нападението срещу евреин е нападение срещу Франция“. Това изказване не беше прието като достатъчна гаранция от Бенабдалах Бенталеб, президент на Мюсюлманската асоциация за по-пълно приобщаване. В телевизионното студио кореспондентът на „Вашингтон Поуст“ в Париж Патрик Рот изрази своето мнение: „Тези дни хората в Съединените щати имат чувството, че вече не е безопасно да си евреин в Европа. Това е стара европейска болест, която съществува от хиляда години. Настоящата ситуация в Израел е много благоприятна за съвременните европейци да възкресят старите вражди. Това, което се случи в Сантие, е една трагедия. Погледнато обаче от друг ъгъл, не е нищо ново. Просто историята се повтаря. Рушат се еврейски магазини, убиват се евреи.“ До Рот седеше Алън Вега, швейцарски писател и интелектуалец. — Това, разбира се, е абсурдно. Да се прави опит за сравнение с преследването на европейските евреи през трийсетте години на миналия век е грубо изкривяване на реалността. Ако трябва да бъда откровен, може да се направи много по-убедително сравнение и то е с начина, по който израелците се отнасят към палестинците в окупираните територии. Това е истинското сравнение. Един цял народ е географски притиснат като в затвор и е подложен на преследване. Един цял народ, ако не беше неудобството от съществуването на сателитната телевизия, вероятно щеше да бъде кандидат за тотално унищожение. Стефани усещаше, че Нюмън я наблюдава и предугаждаше въпроса му: Какво е твоето място във всичко това? Той избра индиректен начин да я попита: — Може ли да се каже, че са близо до истината? — Не знам. — Това не означава нищо за теб, така ли? — Нищо. — Не съм толкова сигурен. На тези хора се плаща. Забележката беше направена небрежно, като че ли без зъл умисъл, но провокацията беше налице. — Какво искаш да кажеш? — Не знам кой плаща на Бега, но мога да ти кажа, че Патрик Рот е платен човек на АИОК. — АИОК? — Американско-израелски обществен комитет. Лобистка организация. — Не съм чувала за тях. — Американската асоциация на пенсионерите се счита за най-влиятелната група по интереси във Вашингтон. Имат трийсет и три милиона членове. АИОК е следващата най-влиятелна организация. Има петдесет хиляди членове. — Как го правят? — Разполагат с много пари и не се страхуват да ги използват. Харчат ги. Директно или индиректно, чрез сродни организации… — Сродни? — Това са фалшиви сродни организации като Калифорнийската асоциация на пенсионерите за по-добро правителство. Или пък Тексаският институт за морално поведение в обществения живот. Изобщо всички групи с подобни дълги имена, стига да не звучат прекалено еврейски. Във Вашингтон АИОК е свързана с много от институтите, които помагат за оформянето на външната политика на сегашната администрация, такива като института „Потомак“ и Американската фондация за партньорство. — Измислени неоконсерватори, така ли? Нюмън кимна. — При липса на по-сполучливо определение, да. АИОК лесно успява да оказва влияние при назначаването на свои твърди поддръжници на основни постове в администрацията. — Например? — Ричард Райнхард. Той е видна фигура в Американската фондация за партньорство, но и член на Съвета за отбранителна политика на Пентагона. — Звучи удобно. — Организацията работи по този начин, така са го измислили. Но това не е най-доброто положение да имаш организации като АИОК, които да работят паралелно с института „Потомак“ или Американската асоциация за партньорство. Те всички са крайнодесни, а това не е обичайната територия на еврейските интереси в американската политика. — А какви са твоите интереси? — Моите са прости. Петрол. — Петрол? — Ами, близкоизточната политика на Съединените щати е смесица най-вече от три неща: петрол, Израел и ислям. Както и да я погледнеш, не можеш да разглеждаш тези три неща поотделно. Тъкмо поради това ми е известно какво представлява АИОК. И затова знам, че Патрик Рот взема пари от тях. В мой интерес е да го знам. Мога да ти гарантирам следното: ако ми дадеш на разположение телефон в продължение на един час, ще мога да ти кажа кой плаща пенсията на Алън Вега. * * *



 В осем и половина Стефани застави Нюмън да се обади на Мари — секретарката му в „Соларис“. Той й каза, че е болен от грип и се чувства изтощен, което се стори убедително на Стефани. Но не и на секретарката му: — Не, Мари. Не е настинка. Дори не е тежка настинка. Казвам ти, че е грип. А това означава, че съм в леглото и трябва да остана там известно време… Не, нямам нужда от нищо, освен от сън. Ще ти се обадя, когато се почувствам по-добре. Погледаха още малко новини. По-късно Стефани му свари още една чаша кафе. Наблюдаваше го как изпи половината, докато гледаше екрана на телевизора. Опита се да си спомни какво впечатление й беше направил, когато го видя за първи път в бара — с чаша до него и телефон в ръка. Какво всъщност правеше ти там? Бяха заедно вече трийсет и шест часа. Стефани чувстваше, че се е приспособила по-добре към ситуацията, отколкото Петра — той беше компетентен заложник и некомпетентен похитител. Дали се дължеше на познатата обстановка на собствения му апартамент? На разликата в пола? Или на това, че беше открил в нея нещо, което беше намалило собствената му нервност? Каквото и да беше, тя установи, че спокойствието му я кара да се чувства нервна. След малко каза: — Вчера получи спазъм… истински ли беше? — Мислиш, че съм се преструвал, така ли? — Ако наистина си се преструвал, ще е добре да заминеш направо за Холивуд и да си намериш някой агент да те представлява като актьор. Мина ми през ума, че може да е номер, за да ти позволя да станеш от стола. — Ще ми се да се бях сетил за това. — Ами мелничката за пипер… искаш да кажеш, че не си го мислил предварително, така ли? Той поклати глава. — Просто се случи. — Не се ли замисли, че може и да пострадаш? — Нямаше време. Освен това си казах, че ти и бездруго ще ме убиеш, така че… — Почакай малко. Защо мислиш така? — А защо да не мисля? Фактът, че си тук, че беше там, в хотела, и фактът, че знам коя си. Стефани го изгледа с насмешка. — Дори аз самата не знам коя съм. — Видях лицето ти. Ти бягаш. Не можеш да си позволиш да оставяш следи след себе си. — Чуй ме. Нямам намерение да те убивам. — Ако не се наложи. Така ли? Тя не искаше да спори с него. Взе празната му чаша и каза: — Ако искаш вярвай, но съжалявам. — За какво? — Че влязох в колата ти. Съжалявам, че попаднах на теб. * * *



 Съдърленд, северното крайбрежие на Шотландия, 9,25 Хеликоптерът излезе от облака, по стъклата на прозорците му се стичаха дъждовни капки. Летяха между голи планини и над тъмни, тесни езера и реки. Под тях една-единствена железопътна линия лъкатушеше през оскъдния ръждивокафяв пейзаж и Роси Чодхури разбра, че пилотът я използва за ориентир. — Приближаваме ли? Той се наведе и посочи с пръст лъкатушещата линия на картата, Б801 за Кинлохбърви. — Ние сме тук. Олдшормор е на две мили по-нататък. Направи два кръга над брега на височина от стотина метра. Някъде по средата от него в морето се врязваше скалиста ивица земя, която се издигаше в далечния си край. Той завършваше с отвесна стена, в която се разбиваха вълните. При втория кръг тя забеляза върху ивицата хора. Бяха като черни точки, които тичаха по зелената трева към началото на носа. На плажната ивица, откъдето започваше носът, имаше трима души. Пилотът започна да снижава хеликоптера, като се мъчеше да го държи в хоризонтално положение под напора на вятъра. Преди още да се приземят, Роси видя един от тримата да се приближава към тях. Иън Бойд. Заслугата за превръщането на Стефани Патрик в Петра Ройтер беше най-вече негова. Роси беше слушала много за Бойд, но никога не се беше срещала с него. Не беше толкова висок, колкото очакваше, но беше по-широкоплещест. Беше висок някъде около метър и седемдесет и пет, беше рожба на земята, в която беше израсъл, нейният климат се беше отразил както на чертите, така и на темперамента му. Хеликоптерът се удари леко в земята при кацането. Пилотът изгаси двигателя. Той нададе тъжен вой и млъкна. Мъжът се наведе през Роси и отвори вратата, в кабината се втурна мразовитият океански въздух. Тя стъпи върху мокрия пясък и токчетата й потънаха в него. Направи няколко крачки, клатушкайки се, преди да свали обувките въпреки студа и влагата. Иън Бойд я наблюдаваше, без да се впечатли. Тя погледна през рамото му към черните точки, които приближаваха края на скалистата ивица. — Ваши приятели ли са? — попита Роси. Той я изгледа, без да примигва срещу дъжда, който се лееше почти хоризонтално под напора на вятъра. — Съжалявам за това. Опитахме се да се свържем с вас по-рано. Името ми е Роси Чодхури. Не се познаваме, но… — Знам коя сте. — Така ли? — Кой друг би приземил подобно лайно на бряг като този? Вече не работя за вас. Роси се опита да попречи на един кичур да влезе в очите й. — Става въпрос за Стефани. Той поклати глава. — Нея вече я няма. Изчезна. — Би трябвало да е така, но се е върнала. — Вие видяхте ли я? — Не. — Тогава грешите. — Виждали ли сте днешните вестници? — Знам, че сме далеч от Ислингтън или от мястото, от където идвате, но и тук получаваме вестници. Някои от нас дори могат да ги четат. — Бомбата в Париж… — Не е нейно дело. — Откъде сте толкова сигурен? — Знаете откъде. Аз я създадох. — От последната ви среща измина много време. — Тогава какво, по дяволите, правите тук? — Съжалявам. — Това ли е причината за идването ви? За да ви кажа мнението си? — Отчасти. — Тогава това е мнението ми. Не е нейно дело. — Но е била там. Това е факт. И не е само това. Преди две нощи в центъра на Париж е имало двойно убийство. Тя пак е била там. Била е и на двете места. — Тя се оттегли. — Знам. Но някои хора се връщат отново, след като са се оттеглили. По най-различни причини. Както и да е, френските власти търсят нея. — Какво искате? Роси погледна към морето, където сивите вълни се издигаха и сгромолясваха, а грохотът им се разнасяше из брега между поривите на ледения вятър. — Някой трябва да поговори с нея. — Нямате ли хора, които да свършат тази работа? Тя пак го изгледа. — Моите хора не говорят, господин Бойд. Би трябвало това да ви е добре известно. Освен това вие сте човекът, на когото тя има доверие. — Аз пък мислех, че сте вие. — Бях. Може би все още бих могла да бъда. Не знам. При всички случаи вие сте единственият, който има шанс да я намери, преди това да стори някой друг. — Ако тя е наполовина от онази жена, която беше, ще се измъкне от френските власти. — Може би. — Със сигурност. Пръстите на ръцете и краката й вече се бяха вкочанили от студ. Върху ризата с отворена яка Бойд носеше дебел вълнен пуловер, който някога е бил тъмносин, а сега беше бледосив. Тя виждаше, че температурата на въздуха не му прави никакво впечатление. — Смятате, че те са единствените, които я търсят, така ли? — Има ли и някой друг? — Възможно е. Той започваше да губи търпение. — Ако я намеря и успея да говоря с нея, после какво? — Доведете я. — В Червената къща ли? — Вече не е същата организация, каквато беше. Усмивката му беше една от най-студените, които Роси беше виждала някога. — Чух. Вие двете извършихте доста голям преврат. Тя пусна куршума на Александър, вие заехте поста му и тя получи онова, което старият не би й дал — свободата си. Много удобно за нея. Но не и за него. — Не беше преврат. — Наречете го както искате. — Беше добре и за организацията. Александър се бе превърнал в сериозна пречка. — Не го оспорвам. — Просто я намерете и поговорете с нея. — А ако откаже да съдейства, тогава какво? — Не мога да си позволя лукса да бъда сантиментална, господин Бойд. По един или друг начин, тя трябва да бъде отстранена. Ако не го направите, ще изпратя някой друг. Някой, който не я познава. Който ще го стори чисто, без никакви усложнения. Тогава вие можете да се върнете там, при приятелите си на скалата. От вас зависи. * * *



 Погледнах листчето хартия, което извадих от дънките в апартамента в „Сталинград“. Руди, гара „Север“, 19,30. Отдолу имаше седемцифрен телефонен номер. Влакът, с който пътувах от Брюксел до Париж, беше спрял на гара „Север“. Набрах номера, като използвах кода за Брюксел, но никой не отговори. Кой е Руди? Какъв ми е той, след като съобщението беше в дънните ми в моя апартамент? А и какво общо имаше Голицин с мен? Беше платил наема за апартамента, в който живеех. Аз ли бях тази, чрез която човекът, който имаше всичко, искаше да усети вкуса на мизерията? Петра винаги е имала разновидности и в повечето от тях бях аз. Сега бях открадната от самата себе си. Не контролирах Петра, която открих в „Сталинград“. Чувствах присъствието й като изключително посегателство върху мен. Не знаех какво прави тя, но едно нещо беше сигурно: като всяка разновидност на Петра и тя вероятно имаше някаква цел. Седях в кабинета и отново се ровех в дипломатическото куфарче на Голицин: два пакета цигари „Филип Морис“, писалка „Мон Блан“, подвързан с кожа джобен дневник, изработен от „Смитсънс“. Започнах да го прелиствам. Тъй като беше януари, в него нямаше много изписани страници. Написаното беше смесица от руски и английски, в което нито на единия, нито на другия език не се откриваше логика. В Ню Йорк имал няколко срещи, преди да отпътува оттам преди пет дни. Преди четири дни: 10,30 пристигане на летище „Шарл дьо Гол“, обяд, авеню „Фош“, в 13, АБ — „Морис“, 20,15. АБ — Андерс Бранд. Стърн ми каза, че Голицин и Бранд са вечеряли заедно в хотел „Морис“ вечерта преди бомбения атентат в „Пасаж дю Кер“. Преди три дни: нищо. Преди два дни: нищо. Никакво споменаване за апартамента на Емили Улф в „Ланкастър“. Нито пък за среща с Клавдия Калдерон в осем часа. Вчера: 7,30, ЕЛ, Москва, „Ер Франс“, МосПром вечеря, кафе „Пушкин“, 20,30. Кафе „Пушкин“ в Москва ми е познато. Чудесно място, в което да похапне човек, стига да не плаща той. До ЕЛ буквите бяха изписани с черно мастило, първоначалният час 11 беше зачеркнат с червено мастило и беше изписан нов час — 7,30. Неизползваният билет на „Ер Франс“ се намираше в портфейл заедно с черна карта на „Америкън Експрес“ и пачка рубли. Имаше малка гумирана торбичка с три шишенца лекарства в нея. Голицин страдаше от високо кръвно налягане, възпалени стави и безсъние. Порових се из кореспонденцията му — банки, застрахователни къщи, адвокати. Голяма част от нея се отнасяше за споменатата галерия „Голицин“ на „Корк Стрийт“ в Лондон. Имаше една пластмасова папка с етикет, на който беше написано ПЕТРОТЕХ XIX. Вътре листът най-отгоре беше писмо от пътническата агенция „Сириус“ на авеню „Ваграм“. Сър, Имаме удоволствието да потвърдим следните уговорки: частен самолет Москва-Виена-Москва, апартамент в хотел „Бристол“ на „Кертнер Ринг“ за три нощи, на разположение автомобил с шофьор за времетраенето на визитата. Следват още подробности. Под писмото имаше пет тънки брошури. Четири бяха американски — две на машиностроителни фирми, една на авиационна лизингова компания, една на фирма за дълбоководно спускане със седалище във Флорида. Петата брошура беше на Руско-френска фирма за индустриален дизайн, която се наричаше „Мирасия“. Рекламираният продукт се казваше „Мир-З“-някакво съвършено ново изобретение, намиращо приложение в петролопроводите. Погледнах листа най-отдолу в папката. Преддверие. Жълто ниво, 12,00. Зала А. Червено ниво, 12,30. Зала Д. Синьо ниво, 15,30. Беше някакво разписание, но не се посочваха имена. Отново съсредоточих вниманието си върху куфарчето. Един брой на списание „Икономист“, папка с изрезки от вестници и списания — най-вече клюки от света на живописта, и най-новият каталог на аукционната къща „Сотбис“. На корицата отпред имаше прикрепена жълта пощенска картичка с написан на нея адрес: Етиен Лоренц, студио „Зенит“, улица „Андре Антоан“, „Пигал“. Отново взех дневника на Голицин. ЕЛ — Етиен Лоренц? Накрая извадих квитанцията, която бях намерила вчера от Гинсбург. Погледнах написаното на гърба й: Леонид, скъпи, Благодаря ти за всичко. Н. Х. Последвана на руски от странно допълнение: Диаманти или хляб? Само ние знаем кое. * * *



 Булевард „Клиши“ в „Пигал“, дъждовна утрин в средата на седмицата. Атмосферата на улицата много приличаше на събуждане от тежък махмурлук. Металните решетки на витрините на магазините се вдигаха със скърцане също толкова бавно, колкото пияница отваря гурелясалите си клепачи. Нощем мизерното еднообразие на сексшоповете се показваше в най-добрия си вид, докато на сивата дневна светлина те имаха такъв отблъскващ вид, сякаш от тях се носи неприятна миризма. Улица „Андре Антоан“ беше непосредствено встрани от площад „Пигал“. Беше тясна, покрита с калдъръм уличка, която се издигаше нагоре към Сен Жан дьо Монмартър. Малко над хотел „Изящни изкуства“ и клуб „Хармония“ Стефани стигна до студио „Зенит“, което не изглеждаше много като студио. Оказа се, че това е евтин жилищен блок. Най-отгоре на таблото на вътрешната телефонна уредба имаше табелка Лоренц — „Зенит“. Беше й трудно да си представи Леонид Голицин на нейното място в момента, по същия начин както се опитваше да си го представи в апартамента в квартал „Сталинград“. Стефани звъня три пъти поред. Не последва отговор. Опита звънеца отдолу. Отговори й женски глас: — Кой е? — Търся Етиен Лоренц. — Кой се обажда? — Селин. Нося пратка за него. — Той е на горния звънец. — Знам. Опитах. Не отговаря. — Може би го няма. — Ще ме пуснете ли вътре? Не мога да я оставя тук навън. — Какво е? В миг си представи антрето на Нюмън. — Букет. Казабланкски кремове. Тук е много студено. Ще умрат. Може би ще мога да ги оставя вътре. Имам карта. За момент си помисли, че жената просто приключи разговора. После чу бръмчене. Тъмният коридор водеше към невзрачен вътрешен двор. От запушените канавки дъждът се разливаше върху мръсния бетон. На стената висеше дървено табло. Студио „Зенит“ се намираше на последния етаж. Нямаше асансьор. На площадката на третия етаж една врата беше открехната, но двете вериги продължаваха да са спуснати. Око като на болен от жълтеница я наблюдаваше през процепа, от който излизаше цигарен дим. — Къде са цветята? — Долу. Както казах. — Тогава къде отивате? Стефани не спря. — Горе. Жената се развика след нея: — Лъжлива кучка! Ще се обадя в полицията. — Аз съм полицията. Вратата моментално се затръшна с трясък. На вратата на Лоренц имаше залепена със скоч бележка. Клодет — проклета идиотка такава. Къде си? Къде са ми парите? Обади ми се преди пладне. Или си махай, или не се връщай повече. Етиен. Отдолу имаше номер на мобилен телефон. Стефани откъсна хартията от вратата, излезе от сградата и стигна една телефонна будка на булевард „Клиши“. — Да? В слушалката имаше някакъв страничен шум. Не се чуваше много ясно. — Етиен? — Мамка му, крайно време беше? Къде си? — Етиен Лоренц ли се обажда? Той се поколеба. — Кой е? — Обаждам се от името на Леонид Голицин. — Не четеш ли вестници? Старият пръч е мъртъв. Реши да последва вулгарния език на Лоренц. — Тъкмо затова разговаряш с мен, задник такъв. — Коя, по дяволите, си ти? — Негова приятелка. — Какво искаш? — Какво мислиш, че искам? — озъби се Стефани. При последвалата пауза тя разбра, че той е в кола. От стереоуредбата се чуваше Еминем. — Значи… въпреки това искаш да го купиш, така ли? — Е, не ти звъня, за да си уреждам среща с теб. Не си мой тип. — На същата цена? — Зависи. — От какво? — Той така и не ми посочи сумата? — Десет. — Това е твърде много. — Съжалявам. — Добре. Ще се видим… — Почакай. — Какво? — Ти колко предлагаш? — Пет — отвърна Стефани, като се питаше за какво става дума. — Майната ти. — Добре. Забрави. — Седем и половина? Сега беше неин ред да се колебае. Не продължи дълго. — Може би. Кога? — Днес няма да успея. Какво ще кажеш за утре? — Тук ли? — Ти къде си? — На улица „Андре Антоан“. Нова пауза. — Не. На площад „Венета“. Знаеш ли го? Той й даде инструкции и се разбраха за часа. След разговора Стефани се насочи обратно по булевард „Клиши“ към площад „Бланш“. — Мога ли да направя нещо за теб, скъпа? Той седеше на входа на един сексшоп. Беше някъде около петдесетте, дребен, с невзрачен вид, облечен в мръсен тъмножълт пуловер и избелели дънки. Витрината на магазина беше мръсна. Зад стъклото се виждаха дискове с порно, кюлоти без дъно и комплект чудовищни черни вибратори. Стефани мило му се усмихна. — Всъщност, да. * * *



 Инвърнес, 12,05 Частният самолет чакаше от лявата страна на сградата на терминала. Докато Роси Чодхури и Иън Бойд се прехвърлят от хеликоптера в малкия „Фалкон“ 2000, двигателите му вече работеха. Бойд беше обучил повече агенти на Червената къща от който и да било друг. Сътрудничеството му с организацията беше прекратено в момента, в който Стефани застреля Александър в тоалетната на метростанцията „Зоологическата градина“ в Берлин. Александър се беше свързал с Бойд още в първите дни на Червената къща. Наскоро уволнил се от армията, Бойд се опитваше да създаде в Шотландия свой център за спешни поръчки в чужбина, ориентиран към бизнеса. Липсата на пари го правеше лесен обект. Според Александър центърът щеше да е идеално прикритие, ако получеше разрешение за законен бизнес в такава част на страната, където щеше да е далеч от любопитни очи. От своя страна Червената къща щеше да финансира предприятието, като поеме първоначалните му разходи, докато си стъпи на крака. Александър се беше постарал да накара Бойд да повярва, че сам го е избрал, но това не беше вярно. Първоначално Червената къща беше създадена като малка секретна група, известна като „Тръст Едгар“. Нейните анонимни членове принадлежаха към тайните служби и се грижеха за създаването и финансирането на Червената къща. Един от първоначалните попечители на тръста, както им казваха помежду си в Червената къща, беше сър Ричард Клер — човек, когото Бойд познаваше още от времето, когато беше служил в специалните части. В момент на непредпазливост тъкмо Клер беше дал на Бойд да разбере, че не Александър, а попечителите са решили той да бъде нает да обучава убийци на Червената къща. Искаха човекът да е външно лице, някой, който е далеч от организацията и се намира в отдалечен от нея район. Клер лично беше препоръчал Бойд на тръста. Александър беше само посредникът, който трябваше да финализира сделката за наемането му. Бойд не знаеше колко са попечителите в момента. Доколкото му беше известно, там вече нямаше нито един от основателите. Беше се срещал само с трима от тях: сър Ричард Клер, вече покойник, Морис Хамънд и Елизабет Манинг. Клер беше основна фигура на Блечли Парк2, а по-късно в СИС3. Тъкмо в този период се състоя първият контакт на Бойд с него. Бойд беше разбрал, че на първоначалните попечители изобщо не им се искаше да създават Червената къща. Техните притеснения не бяха заради това, че дейността й щеше да бъде незаконна, а по-скоро от етичен характер. Гледаха на създаването на Червената къща като на сделка с дявола. От друга страна, новите заплахи в един нов свят изискваха нови контрамерки. Накрая беше решено, че организацията трябва да бъде напълно отделена от тайните служби и това условие съществуваше още от самото начало на нейното създаване. Сега, като гледаше Роси Чодхури, Бойд се питаше кои са днешните попечители и дали техният правилник се е променил от онези мрачни дни, когато беше ликвидиран Александър. Самолетът набра скорост на съвсем малка част от пистата, преди да се издигне в небето. Зави надясно над Морай Фирт. Преди фалконът да се гмурне в турбулентен облак, Бойд забеляза как влекачи теглят кулата на една петролна сонда към Кромарти Фирт. — Мислех, че сте престанали да изпълнявате поръчки в чужбина — рече Роси. Той кимна. — Престанах след Берлин. — Защо? — Вече не ми харесваше. Хората не ми допаднаха. — А парите? — Какви пари? Аз имах дълг. — А сега? — Сега съм добре. — В такъв случай онези, които видях на брега, са някакво ново начинание, така ли? — Би могло да се каже. — На мен обаче ми се стори, че все още се занимавате с обучение на хора. — Може би. — И печелите от това. — Как разбрахте? — Забелязах лъскави джипове край вилата ви. До нея води нов път. Бяха се отбили там за половин час, за да може Бойд да се преоблече и да си вземе някои необходими неща. — Вие не сте идвала там преди. — И аз си имам източници, господин Бойд. — Сигурно сте проверявали и банковите ми сметки, нали? — Не още. Но сега, когато ме подсетихте… За своя изненада той усети, че отношението му към нея вече не беше толкова хладно. — Повече пари, както казахте, а и хора, които ми допадат. Общо взето, като цяло по-добра сделка. — Кои са те? Той повдигна едната си вежда. — Искате да кажете, че не знаете? — През последните двайсет и четири часа бях малко заета. — Сега изпълнявам частни поръчки. — Частни военни поръчки? Онези там, на скалата, идната седмица ще бъдат в Колорадо за усъвършенстване на подготовката, а след три седмици ще са в Колумбия. Тази дестилация предлагаше многобройни възможности. — Кой е клиентът? — „Парадигма Рисорсис.“ Роси беше чувала наименованието, но не беше запозната с дейността им. — Къде действат? — В бившия Съветски съюз, Близкия изток, Далечния изток, Латинска Америка. — И с какво се занимават? — Петрол, природен газ, скъпоценни камъни, ценни минерали. — Звучи доходно. — Много. Роси му даде осъвремененото досие, което й бяха предали малко преди да напусне Червената къща. Бойд го прочете два пъти. Когато й го върна, наближаваха белгийския бряг. Той поклати глава. — Не мога да го проумея. От момента, когато я срещнах за първи път, тя непрекъснато търсеше начин да се измъкне. Разкажете ми какви са слуховете. — Никога не са преставали. Разпространяваха се преди Берлин и след Берлин. — И вие не вярвахте, че е възможно тя да се превърне действително в Петра, така ли? — Откровено казано, не. А вие? — Не. Не вярвах и все още не вярвам. — Но това е тя. Бойд погледна през прозореца. — А какво ще кажете за парите? Роси поклати глава. — Тя вероятно беше натрупала доста още преди Берлин. По наши преценки някъде между три и пет милиона долара. Напълно достатъчни да започне нов живот. — Чрез вас ли? — Не. Самостоятелно. — Кажете ми нещо — защо ви е грижа? Какво, ако наистина се намира някъде там? Вече не работи за вас. Тя е история. — Причините са две. Първата е нейната памет. Знае повече за скритата дейност на Червената къща от всеки друг между живите. Честно казано, ако тя наистина беше история, нямаше да представлява проблем. — И втората? — „Де Мил“. Бойд се поколеба. — Корпорацията „Де Мил“? Роси кимна. — Като имам предвид новия бизнес, с който се занимавате, предполагам, че знаете повече неща за тях, отколкото аз. — Естествено. Каква е връзката? — Те също я търсят. — Защо? — Леонид Голицин. Не сме сигурни каква е точната причина, но изглежда, че има някаква връзка между Голицин и „Де Мил“. Бойд се облегна и се запита дали Стефани има представа колко ловци са тръгнали по петите й. Френските власти, корпорацията „Де Мил“, а сега и Червената къща. Трима преследвачи по три различни причини. Разбра откъде идваше притеснението на Роси. Тя и френските власти й бяха ясни, но „Де Мил“ бяха по-трудни за определяне. Могъща и действаща тайно, корпорацията беше американско оръжие в света на бизнеса. Четиридесет минути по-късно кафявите полета северно от Париж започнаха да се надигат насреща им. Роси погледна часовника си. След два часа щеше да се е върнала обратно в кабинета си, от чиито прозорци се виждаше Темза. — Има нещо, което трябва да ви кажа, преди да тръгнете. Ако се стигне дотам, искам да погледнете на това по следния начин: тя вече не е жената, която беше някога, а това е трагично, защото повече от всичко друго беше приятелка и на двама ни. * * *



 Стефани навлезе в площад „Вандом“ откъм улица „Риволи“. Гинсбург се намираше на един ъгъл на площада, непосредствено до „Диор“, на не повече от стотина метра от банка „Дамиани“. Вратата с извити орнаменти от черно ковано желязо в стил барок над гравираното стъкло над прозореца беше заключена. Тя натисна звънеца, чу щракване в ключалката и се озова срещу едър мъж, облечен в типичната униформа на съвременен портиер — черен италиански костюм и ненужна дискретна слушалка, прикрепена зад ухото. Въпреки това Гинсбург беше бижутер от старата школа. Никакви изчистени линии и халогенни лампи. Вместо това червени копринени тапети, тежки завеси от дамаска, зелен мрамор, изпъстрен с кремави жилки. Този традиционен стил подхождаше много на изложените сапфири, смарагди и рубини. Гинсбург предлагаше най-вече диаманти. Някога Костя се беше пошегувал, че там имат и от двата размера — големи и огромни. Стефани беше посрещната от стройна жена — на около четиридесет години, с руса коса, сплетена в тънка плитка. — Мадам Гинсбург тук ли е? — попита Стефани. Жената студено я изгледа. — Днес отсъства. Съжалявам. — Нося съобщение за нея от Константин Комаров. Пет минути по-късно Стефани беше въведена във великолепен салон на първия етаж, от чиито френски прозорци с мраморни бюстове помежду им се виждаше площад „Вандом“. На стената от лявата й страна имаше две платна на Франс Хале, а отдясно камина от алабастър с портрет на Александър Гинсбург над нея. От едната страна на камината в стол с висока облегалка седеше Наталия Гинсбург: дребна, кокалеста, с пронизващи зелени очи и прибрана назад бяла коса. Силно изпъкналите й скули, благодарение на които някога е минавала за необикновена красавица, сега заплашваха да пробият тънката кожа. Беше облечена в черен костюм и пушеше ръчно свита цигара без филтър. Димът имаше жълтеникав цвят, а миризмата му беше тежка и сладникава, сякаш пушеше карамел. Изгаси цигарата в пепелник от сапунен камък. От платиненото и колие висеше един-единствен диамант — крушообразен, двайсет и осем каратов, абсолютно гладък. „Сълзата на Гинсбург“ — прочут подарък от мъжа й. — Имате да ми предадете нещо от Костя, така ли? Говореше изискан френски с изненадващо плътен глас. — Най-общо казано. — Името ви? Въпрос, който винаги затрудняваше Стефани. — Петра. — Не последва реакция. — Или Стефани. Изписаните с молив вежди рязко се повдигнаха. Гинсбург наклони глава на една страна, изчаквайки. — Значи… вие сте тази. Никога не съм мислила, че ще се запозная с вас. — Знаете коя съм? — Знам коя сте и каква сте. Не изглеждате така, както си ви представях. Жена със строго изражение и червена боядисана коса беше повикана и отпратена. Върна се с лъскав поднос, на който имаше старинен месингов самовар, две високи чаши в сребърни филигранни стойки, сребърна захарница и сребърна табличка с нарязани лимони. Когато отново останаха сами, Гинсбург каза: — Знам, че не сте тук заради някакво съобщение от Костя, така че кажете какво искате. — Тук съм заради Леонид Голицин. Видях го онзи ден. Малко след като умря. — Малко след? Колко малко след? — Нека го кажа по следния начин: мисля, че е трябвало да изглежда така, като че ли аз съм го убила. Гинсбург посегна към една седефена табакера. — Това ми звучи странно. Цигарите бяха къси и дебели, а хартията им твърда и червеникавокафява. Тя сложи една между устните си и я запали със златна запалка „Картие“. Стефани видя колко изпъкнали са сините вени на кокалестата й ръка. — Откъде го познавате или по-скоро откъде го познавахте? — попита Наталия Гинсбург. — До преди два дни не бях чувала за него. Но между нас сигурно е имало някаква връзка. — Значи сте дошла при мен, защото мислите, че може би знам каква е тя? — Познавали сте се добре. — Така ли мислите? Тя й хвърли смразяващ поглед. — В моя живот и в живота на Леонид имаше някои общи неща. И двамата бяхме от едно поколение, и двамата израснахме в Москва. През войната връзката между нас беше прекъсната. Бях медицинска сестра по време на обсадата на Ленинград. През 1941 Леонид се сражаваше при обсадата на Москва, а след това служи като танкист при Жуков и Конев и участва в освобождаването на Украйна и Крим. След войната се срещнахме отново, само за да се разделим за пореден път. — Как? — По нормалния начин. Гулаг. — Каза го малко като на шега, но остана напълно сериозна. — Прекарах седем години във Вятлаг, недалеч от Перм. Леонид беше осъден на четири години в Минлаг на север, а след това на още пет в Далстрой на изток. — Защо? — Мислите, че трябваше да има някаква причина? — Кога се срещнахте отново? — През 1957. Тук, в Париж. Представяте ли си? Всеки мислеше, че другият е умрял в лагерите. И да се срещнем не къде да е, а в този град. — С какво се занимавахте? — Пристигнах тук от Швейцария през 1953 година в деня, когато умря Сталин. Когато се срещнах отново с Леонид, вече бях сгодена за Александър. — Как Голицин е стигнал до тук? — Така и не ми каза. Веднъж го попитах, но не ми отговори. Има някои въпроси, които човек не може да зададе повече от веднъж. В онези дни всеки беше насърчаван да говори за всичко. Но за някои неща беше най-добре да не се говори. — Съгласна съм. — Когато пристигнах тук, Леонид вече беше заровил миналото си. И за двама ни историята ни беше една мръсна тайна. Говорехме шепнешком за нея помежду си и пазехме мълчание пред останалите. Никога не споменах нищо на Александър. Той беше израснал тук. Окупацията на Франция не можеше да се сравнява с това, което беше се случило в Русия. Той го знаеше и затова не ми задаваше въпроси. Каква полза има да му разказвам за нещата, които бях принудена да върша, за да имам хляб и за да оцелея. — Вие сте изключително откровена с мен. — Само защото знам, че ще ме разберете. — Диаманти или хляб — само ние знаем кое? — Точно така. Сред свикналите да живеят в разкош познати, с които се сдобихме през следващите години, само Леонид и аз знаехме кое е най-ценно. Това беше нашата малка шега. Тя беше и напомняне за единственото ценно нещо, което взехме от лагерите. — Какво беше то? — Във всички случаи да правим това, което е необходимо. В моя случай говоря за най-твърдата субстанция, известна на мъжа. — Тя посочи с пръст диаманта, който висеше на шията й. — Нямам предвид това, а жената. Погледнете ме. Какво виждате? Една стара жена? Една богата жена? — Предполагам, че да. — С аристократично държане? — Да. Тя се усмихна. — Това е илюзия. Същото беше и с Леонид. В лагерите вършехме това, което беше необходимо, за да оцелеем. Беше съвсем просто. След лагерите се превърнахме в това, което беше нужно да станем, за да живеем живота, който бяхме избрали. — Разбирам. — Естествено, че разбирате. Костя ми разказа за вас. — Така ли? — Изглеждате изненадана. Може би сте го считала за по-дискретен. — Може би. — Не мислете лошо за него. Отнася се повече за нашите отношения, отколкото за вашите. — Той споменали, че не съм избирала живота си? — Всъщност това е въпрос на гледна точка. Живяла сте живота си, като сте била това, което е било нужно във всеки даден момент. Защо мислите, че се съгласих да се видя с вас? Защото казахте, че ми носите съобщение от него? Разбира се, че не. Само след пет секунди мога да разговарям с него по телефона. Съгласих се да ви приема, защото съм любопитна жена. Исках да видя как изглежда днес една млада разновидност на самата мен. — Какво? Тя се усмихна и поклати глава. — Не, не, никога не съм правила това, което правите вие. Но водех не по-малко необикновен живот. Лъжех, за да оцелея. Лъжех, за да напредна. Използвах максимално това, с което разполагах. Когато се запознах с Александър тук, в Париж, направих така, че да се влюби в мен по същия начин, по който бях накарала и други мъже да се влюбват в мен. Превърнах се в нещо, което той не можеше да определи. Не позволих нищо да се изпречи на пътя ми. Леонид беше същият. * * *



 Сега бяхме в личния й кабинет — малка квадратна стаичка с прозорец, който не гледаше на никъде. Истината за Наталия Гинсбург беше следната: жена на около осемдесет и пет години, която работеше всеки ден, както беше работила винаги. Тя търгуваше с най-хубавите скъпоценни камъни в света. Обличаше се безупречно, лицето й беше непроницаемо и излъчваше аристократична надменност. Кабинетът й обаче беше зле осветен, безличен и малък. Там се вършеше работа и се правеше всичко заради нея. Независимо от величественото й държание, тя беше най-старата проститутка в този град. Беше се хванала на работа в Париж от момента, в който беше слязла от влака. Доведе ме тук, за да ми покаже нейни снимки с Леонид. Показа ми напукана тъмнокафява снимка, на която двамата бяха застанали пред храма „Христос Спасителят“ в Москва. Бяха още деца. Голицин с къси панталонки до коленете, а Гинсбург малко по-голяма от него, в бяла рокля. — Това е автентичният храм — подчерта тя. — Трябва да е било между 1929 и 1930 година. Преди онзи мръсен селянин Сталин да го разруши. Имаше намерение да построи на негово място Дворец на съветите, но така и не успя. Типично за него. Накрая след като той умря, там построиха плувен басейн. Сега храмът е построен отново. Не е точно копие, но приликата е голяма. — Виждала съм го. — Така ли? Никога повече не се върнах там. — Много е внушителен. Тя кимна. — И импозантен. Каква арогантност! Само един грузинец би могъл да си въобрази, че религията може да бъде унищожена толкова лесно. Докато ровеше сред други оръфани снимки, я попитах: — Познавахте ли Андерс Бранд? Тя не ме погледна, но кимна. — Знаехте ли, че той и Голицин са вечеряли заедно преди четири дни? — Не. — Обаче знаете, че той е мъртъв, нали? — Естествено. Трябва да кажа, че бях изненадана. — Не разбирам. — Че е бил в Сантие. — Защо? — Не е… неговата среда. — Какво означава това? — Не се правете на наивна. Реших да не настоявам и казах: — Те бяха ли приятели, или отношенията им бяха по-скоро професионални? — И двете. Андерс имаше много добри връзки. Познаваше всеки. Беше също културен човек. Двамата с Леонид в много отношения си приличаха. — Приятен човек ли беше? — Много. Любезен, но никога скучен. — Голицин имаше ли някакви делови интереси в Амстердам? Тя се поколеба. — В Амстердам ли? — Да. — Не ми е известно. Въпреки че съм малко изненадана от начина, по който ми зададохте въпроса. В каква връзка става дума за Амстердам? — Опитваше се да ми каже нещо. — Леонид? — Да. — Кога? — Когато го намерих. — Мисля, че казахте, че сте го видяла, след като е умрял. — Умираше. Злото беше сторено. — От вас? Въпросът беше зададен с пълно безразличие. — Не. Беше жив, когато го намерих. Умря след една-две минути. — В хотел „Ланкастър“ ли беше? — Да. — И какво ви каза Леонид? — Не знам. Амстердам беше единствената дума, която успя да произнесе. Чудех се дали има някакви интереси там. Лични, професионални или някакви други… — И вие решихте, че това може да има нещо общо с холандския град, така ли? — Не съм чувала за друг Амстердам. Погледът й беше направо унищожителен. — Леонид имаше връзки с групата „Амстердам“. — Името не ми е познато. — Седалището й е в Ню Йорк. Дали пък не беше във Вашингтон? Веднъж ми каза, но съм забравила. Това е частна инвеститорска къща. Наемат само най-добрите хора с най-добрите връзки. Не знам какви авоари управляват, но става дума за много милиарди. — Връзки от какъв характер? — Главно политически. — И той беше част от тази група, така ли? Тя поклати глава. — Със сигурност имаше бизнес с тях, но не мога да кажа дали е бил член на „Амстердам“, или не. — Мислех, че интересите му са в областта на живописта. — Личните, да. През целия си живот е обичал живописта. Леонид искаше да живее по определен начин. Скъп начин. Затова се нуждаеше от пари. Обичаше ги. Обичаше това, което те можеха да направят за него. Обичаше да ги печели, обичаше сделките, както и вратите, които те отваряха. — Чувала съм, че е бил близък с Брежнев, Черненко, Андропов… Гинсбург, изглежда, се подразни от това малко разкритие. — Горбачов, Елцин, Путин — да, да, всичките. Бяха му нужни за бизнеса. Това ценеше ли се от „Амстердам“? — Естествено. В Москва и навсякъде другаде. Трябва да разберете, че през 1957 г., когато пристигна в Париж, Леонид изобщо нямаше пари. Десет години по-късно той беше богат. И до 1970 г. вече имаше това, което искаше. Влияние. Невидимо, но влияние. Всички неща, които „Амстердам“ цени. Но повече от всичко Леонид имаше талант да събира хората заедно там, където другите не успяваха. Посредничеше за установяването на връзки, а „Амстердам“ е изградена именно на основата на връзки. * * *



 Когато се върнаха в салона, Наталия Гинсбург отново заговори: — Напоследък Леонид беше започнал да раздава голяма част от богатството си. Главно на еврейски благотворителни организации. През френските прозорци проникнаха последните лъчи на залязващото слънце и заиграха по килима. Гинсбург беше заела отново мястото си в любимия си стол. — Той самият евреин ли беше? — попита Стефани. — Полуевреин. Майка му беше православна рускиня. — Какви бяха тези организации? — Интересуваше се най-вече от руски евреи, които искат да емигрират в Израел. Създаде фондация в Москва, която да помага на онези, които не могат да си позволят юридическите и другите разноски. В Израел той финансираше два жилищни проекта в Тел Авив и един в Ерусалим, специално предназначени за руски имигранти. Това не се приемаше добре от всички в тази страна. — Така ли? — Да. Някои в Израел бяха на мнение, че много от евреите, които емигрират от Русия, са… как да кажа… от дъното на обществената стълбица. — Предполагам, че той не е бил съгласен с това. — Бих казала, че според него в това нямаше нищо лошо. В края на краищата и той самият беше произлязъл оттам. Не е важно откъде идваш. Важно е къде отиваш и как ще го постигнеш. — И да имаш волята да направиш това, което е необходимо. — Точно така. — Тя отново се усмихна, разкривайки част от рушащи се зъби, изцапани с червило. — Не вярвам Костя да ви е купувал нещо от мен, нали? — Не. — От мен купуваше подаръци на други жени. Знаехте ли? — Не. — Разочаровахте ли се, когато го научихте? — Разбира се, че не. Това си беше твърде прозрачна лъжа, която накара Гинсбург да я погледне със съжаление. — За тези, които обичаха смарагди, купуваше смарагди. За тези, които обичаха диаманти, купуваше диаманти. Стефани се опита да бъде безразлична. — Предполагам, че трябваше да му кажа какво харесвам. — Знаете кои имам предвид. Онези, които обичат да се налагат. Красивите, празноглавите. — Това защо ми го казвате? — Трябва да се чувствате поласкана. — Така ли? — Веднъж го попитах дали му е мъчно, че двамата вече не сте заедно. Каза не. Бях изненадана. Каза го, въпреки че вие бяхте винаги заедно, дори и когато той беше с онези, истински красивите и техните диаманти. Той ви обичаше, защото не можехте да бъдете купена. Стефани се усмихна, надявайки се усмивката й да не изглежда толкова тъжна, колкото беше в действителност. — Щеше да е хубаво, ако се беше опитал. Наталия Гинсбург също се усмихна, но поклати глава. — Вие трябва да бъдете спечелена, Стефани. Той сам ми го каза. Спечелена от добрите и купена от лошите. Това беше болезнената истина. Стефани дръпна лепенката от устата му. Този път не беше схванат. И не протестира, когато му залепи лепенката. Видът му обаче беше измъчен. Очите му бяха кървясали, косата разрошена, брадата значително пораснала. — Добре ли си? — попита тя. — Разбира се. Много обичам да ме връзват и да ми запушват устата в собствения ми дом. Обикновено трябва да плащам за подобни услуги на жена като теб. — Като говорим за това, донесох ти подарък. Тя извади син плик от джоба на палтото си и го сложи в скута му. След това му развърза ръцете. — Какво е това? — Виж сам. Той взе предпазливо плика, надникна вътре, а после се загледа по-внимателно. Като че ли не вярваше на очите си. Бръкна вътре и извади чифт облицовани с кожа белезници, стоманена верига и як катинар. Погледна я. — Ти шегуваш ли се с мен? — Твоя работа. Уверявам те, че ще е много по-безболезнено от въжето за пране. — Откъде взе това? На Стефани й стана смешно. — От един сексшоп на „Пигал“. — Когато видя как Нюмън се намръщи, добави: — Погледни на нещата от по-веселата страна. Радвай се, че не е „Томи Хилфигър“. Съпроводи го до банята, а след това го върна при стола, където сложи белезниците на китките му, преди да излезе от стаята. В кабинета седна зад бюрото и включи компютъра му. Страницата на група „Амстердам“ в интернет беше оцветена в матовосиньо. В центъра й се виждаше внушителен небостъргач, целият в огледални стъкла на фона на тъмносиньо небе. Регионите, в които действаха, бяха Азия, Европа, Северна Америка. В центъра на страницата с големи печатни букви беше изписано: ГРУПА „АМСТЕРДАМ“ УТРЕ ДНЕС Тя се замисли върху фактите: три континента, седемнайсет страни, почти четиристотин служители и над двайсет и един милиарда долара, с които да оперират. Основана през 1983 г., сега под ръководството на групата „Амстердам“ бяха осемнайсет фонда, всеки съсредоточил се в предпочитаните от него области: енергетика, недвижимо имущество, телекомуникации, земната атмосфера и пространството около нея, отбрана, съвременни технологии. Твърдеше се, че групата има над шестстотин инвеститори от почти петдесет страни и че е инвестирала във фондовете над осемстотин милиона от собствения си капитал. Продължи да се рови в сайта. Както би могло и да се очаква, фактите бяха твърде оскъдни, а лицата на снимките — самодоволни. Повечето бяха на изпълнителни директори здравеняци, които, изглежда, не пиеха нищо по-силно от минерална вода. Страниците бяха пълни с празнословни фрази. Постоянен партньор в един променящ се свят. Възможностите на утрешния ден, ценностите на вчерашния. Добре дошли в първото световно финансово семейство. Имаше директория на служителите, като се започне от главните изпълнителни директори и се стигне до новопостъпилите. Леонид Голицин не беше в списъка. Нито Андерс Бранд. Тя разпозна няколко други лица: Джеймс Г. Харис — бивш държавен секретар на САЩ, Албърт Рафаел — вестникарски магнат от Канада, сега американски гражданин, Алън Хънт — бивш генерален секретар на НАТО, Владимир Кравник — дългогодишен шеф на „Газпром“, гигантската руска компания за природен газ. Имаше и бивши политици, между които министър-председател на Малайзия, президент на Южна Корея и вицепрезидент на Венецуела. Погледна в новините, в които бяха изредени сключени напоследък сделки: закупуване на „Белънтайн Интермедия“ за 77 милиона долара, откриване на ново представителство в Сингапур, съвпаднало с основаването на нов фонд за Югоизточна Азия, сделка, сключена от „Кинкейд Пиърсън Мериуедър“ — дъщерна компания, която да достави на индонезийската армия ракетна отбранителна система „Рийпър IV“. Стефани забеляза нещо друго. До монитора на бюрото имаше четири диска. „Докосване до злото“, „Китайският квартал“, „Любовниците от Понт Ньов“, „Обичайните заподозрени“. На най-близката полица до тях стояха няколко фотографии в рамки: Нюмън, десет години по-млад, се ръкува с някакъв азиатец в зелена военна униформа и тъмни очила, двамата застанали до един „Гълфстрийм V“; Нюмън с приятели в бар с бутилки китайска бира на масата; Нюмън на яхта с друг мъж, двамата се смеят, имат силен тен, а на една кука между тях виси уловена риба меч. Имаше и черно-бяла снимка на мъж и жена с две момчета, застанали пред тях. В дъното се виждаше градина, фермерска къща и висока борова гора. Тя се вгледа в момчетата. Той беше по-високият от двамата. Може би беше на девет или на десет години, но нямаше съмнение, че това е Нюмън като малък. В семпла дървена рамка върху бюрото имаше снимка на същата жена. Стефани взе по-малката снимка от полицата и я сравни с тази. Тъмна кожа, гъста черна коса, очи с цвят на антрацит. На самостоятелната снимка от бюрото се виждаха само главата и раменете. Устата й беше изключително чувствена. А тя като че ли го знаеше. Нещо в очите й подсказваше, че човек може да си има неприятности с нея, но си струва усилието. По-малката снимка на полицата беше правена на някакъв плаж. Стефани беше впечатлена от фигурата — талия, бюст, бедра, задник. Тя изглеждаше изключително секси — силна, но женствена. Да се намери този баланс не беше лесна работа. Стефани предположи, че жената е от Средиземноморието, може би гъркиня или испанка. Запита се дали това е Карлота — тази, която му беше дала часовника с надпис: „На Робърт, с обич. Карлота“. И на двете снимки на шията й имаше гердан от оранжеви корали върху кожена верижка. Коралът беше в малка купа от синьо стъкло до настолната лампа. Стефани го вдигна. Беше гладък и хладен на пипане. Беше нещо сантиментално, нещо съкровено. * * *



 Ню Йорк, 13,05 — В днешно време никой не може просто да изчезне. Разбираш ли какво ти казвам? Никой. Това е като… едновремешната мода. Джон Кабрини рязко прекъсна телефонния си разговор със Стивън Матис, защото видя един от изпълнителните директори на групата „Амстердам“, Гордън Уили, да приближава към масата. Понечи да стане от стола, но Уили го спря с ръка. — Съжалявам, че те довлякох чак до тук, но разполагам само с един час. Кабрини сви рамене. — Няма проблеми, сър. Уили леко се усмихна. Надявам се, че ще чуя за последен път тази фраза в разговора ни. Намираха се в „Четиридесетте сухара“, френско бистро на Източна седемдесет и девета улица. Келнерът се приближи с две менюта. — Няма нужда — каза Уили. — Вече сме решили какво да си поръчаме. Пържено пиле, пържени картофи, зелена салата. — Той се обърна към Кабрини. — Имай ми доверие. Ще останеш доволен. Кабрини вече предчувстваше какъв разговор ще водят. — И така — каза с въздишка Уили, поглеждайки циферблата на часовника си, за да не гледа Кабрини в очите, — колко време мина? — Около трийсет часа. — И как се справяме? — Добре. — Мъртва ли е вече? — Още не. Поредната усмивка, лишена от всякакъв хумор. — Шегувам се, но след още трийсет часа няма да ми е до шеги. — Разбирам, сър. — Надявам се. Вече разговарях с Елрой. Той беше малко уклончив. Затова си тук. Той ти е шеф, но неговият шеф съм аз, така че не ме карай да ти се моля. Не съм в настроение да го правя. — Действаме с пълния си капацитет едва от двайсет часа. — И какво е положението сега? — Стесняваме кръга около нея. — Знаете ли къде се намира? — Не точно. Но имаме доста добра представа. — Къде? — Уверени сме, че все още е в Париж. Уили повдигна вежди. — Добра работа. Това стеснява кръга до някакви си седем или осем милиона души. — Още събираме информация. — Събирате информация? Тогава как сте разбрали, че стеснявате кръга около нея? Може и тя да е в движение. Може да се е отправила накъде ли не из планетата. — Ще я намерим, сър. — Кабрини, ти вече не работиш за правителството. Сега си в частния сектор. Плаща ти се, за да даваш. — Досието ми говори само за себе си. Уили се облегна в стола си. — Вярно е. Обаче искам да разбереш положението, в което се намираме. Партньорите ни задават въпроси. Колкото повече се бавим, ще стават по-лоши. Трябва да приключим с тази работа преди Европа. — Кога е това, сър? — Пет дни. — Той си погледна часовника. — Остават по-малко от дванайсет часа. — Това е много време. Дотогава тя ще бъде труп. Имате думата ми. — Искаш ли да си вземеш душ? Или да си смениш дрехите? Той не подскочи от радост, като чу предложението. Помисли, че е някакъв номер. Тя се изненада. Може би беше очаквала да се разтопи от благодарност. Опита се да не обръща внимание на болезнената си отпадналост и каза с най-равнодушен вид: — Да. Защо пък не. Като че ли й правеше услуга. Тя го съпроводи до банята, сложи отново книгата до касата и притвори вратата. Нюмън бавно се съблече и се погледна в огледалото. Беше се състарил с пет години от онзи ден. Пусна душа горещ, колкото можеше да издържи, и се подпря на белите плочки, като остави водата да се стича по главата, раменете и гърба му. Китките го боляха. Наблюдаваше как бледорозовата вода се стича в дупката на канала. Когато приключи, тя му даде няколко секунди да завърже хавлиената кърпа около кръста си, преди да влезе в банята. — Ще имаш ли нещо против, ако се избръсна и измия зъбите си? Тя не можа да отговори. Кимна с глава едва когато той започна да натрива пяна за бръснене върху брадата си. Не бяха само китките на ръцете. Имаше белези от рани по цялото му тяло, по ребрата, по раменете, по корема и краката. Някои бяха дълбоки, други не толкова, някои ясни, а други не съвсем, някои от дупки, а други от срязвания. Знаеше, че тя го гледа, но не можеше да й попречи. Нюмън беше свикнал с реакцията, колкото и с белезите. Такива моменти му напомняха колко много хората се впечатляваха от тях. — Какво се е случило с теб? — Не се отказваш, нали? Не го ли разбра вече? Това е нещо, за което не искам да говоря. Тя продължи да го наблюдава, докато се избръсна и си изми зъбите. Не бързаше, наслаждаваше се колкото е възможно повече на удоволствието. Съпроводи го до спалнята му, където той продължи да се мотае, докато избере какво да облече. Тъмнокафява риза с отворена яка, избледняла до такава степен, че беше добила малинов цвят, поизносен сив пуловер с дупки на лактите и чифт избелели дънки, които изглеждаха малко големи за него. Свали хавлията и Стефани се почувства изненадващо неудобно. Извърна се леко настрана и изрече първото нещо, което й дойде наум. Трябваше да каже нещо, каквото и да е, за да наруши мълчанието. — Значи… харесваш Норман Мейлър, така ли? Той вдигна глава към нея. — Какво? — Нормън Мейлър. Видях „Голите и мъртвите“ и „Еленов парк“ в кабинета ти. Когато най-после реши да отговори, той се усмихна леко: — Да. Харесвам Мейлър. Допада ми начинът, по който пише. Харесвам възгледите му. Невинаги съм съгласен с тях, но се възхищавам от човек, който не се страхува да каже това, което мисли. И който има интелекта и куража да го подкрепи с доводи, каквото и да става. — Баща ми имаше копие с негов автограф от „Коравите момчета не танцуват“. — Чел ли я е? Видя я да си прехапва устните и се ядоса на себе си. — Имаш и „Цялото кралско войнство“ — продължи Стефани. — Това беше първият голям американски роман, който прочетох. Никога не бях чувала за Робърт Пен Уорън. Сигурно съм била на петнайсет-шестнайсет години. По-късно открих Селинджър, Стайнбек и Фицджералд и мисля, че и техните творби са също толкова добри. — Гледала ли си филма? Тя поклати глава. — Не знаех, че има. — Спечели два или три „Оскара“. Бродърик Крофорд получи един за най-добър актьор. — Не знам нищо за него. Дали не играеше Акулата Уили? Нюмън кимна. — Навремето Крофорд беше голяма звезда. Сигурно е било през 1949, може би през 1950 година. — Е, добре. След като я чу да казва това, той разбра, че мислите й вече бяха някъде другаде. * * *



 Бяхме в кухнята. Едната му ръка беше захваната с белезниците за единия крак на масата. Другата беше свободна. Сега, когато беше отново чист и избръснат, ми изглеждаше по-стар, отколкото в „Ланкастър“. Възрастта му отиваше. Опитът на някои мъже се усеща като фин афтършейв. Никога не се натрапва. Просто оставя следа, която подканва да бъде проучена. В телефонния секретар имаше седем съобщения: три от тях празни. Изтрих ги и прослушах другите четири. 9,59 — Здравей, Робърт. Обажда се Абел Кеслър. Скоро пристигам в Европа. Ще бъде чудесно, ако се засечем. Ще бъда в Париж за около десет дни. Обади ми се, ако си там. Надявам се, че още се виждаш с онази, не помня как й беше името. 11,02 — (първи женски глас) Робърт, чули какво е станало онази вечер, след като си тръгнахме? Не мога да повярвам. Моля те, обади ми се. Искам да поговорим за това. 17,29 — Робърт, отново се обажда Жан-Клод Сард. Надявам се, че си получил вчерашното ми съобщение. Днес се обадих в офиса ти. Секретарката ми каза, че си болен. Надявам се да не е нещо сериозно. Обади ми се, когато се почувстваш по-добре. Благодаря. 18,01 — (втори женски глас) Здравей. Аз съм. Знам, че мина известно време, но… просто исках да поговорим. Вероятно си заминал някъде. Както винаги. Мен също ме нямаше. Просто исках да… не знам… да се видим, предполагам. Както и да е, ако си тук… знаеш номера ми. Прослушах второто съобщение още един път. — Кой беше това? — Шехеразада Захани. — Не си е оставила името. — Е, и? — Предполагам, че е сметнала за ненужно. Откъде я познаваш? — Близки сме от дълго време. Познавах съпруга й. — Тя какво ти каза? — Кога? — В „Ланкастър“. Когато ти отиде при нея. Двамата ме погледнахте. Тя ти прошепна нещо и се засмяхте. Какво беше? — Попита ме дали си ми любовница. — А ти какво й отговори? — Че не си. После тя каза, не е сигурна, че те е виждала преди. — И това беше всичко? — Да. — И беше достатъчно, за да се разсмеете и двамата? Той ме изгледа с безразличие. — Щом като казваш, че е било така. Не си спомням. — А другата жена, която се обади? — Това беше Ана. Тя е бивша приятелка. — Бивша? — Точно така. — Неми се стори да е много щастлива от това. — Би трябвало да я чуеш, когато бяхме заедно. — Ще се опитам да отгатна. Тя ли е онази, как й беше името? — Много бързо схващаш. — Господин Кеслър не ми се стори много доволен от връзката ти с нея. — Е, той има преимуществото да живее далеч от нея, на другия край на света. Нека те попитам нещо. Името ти наистина ли е Клавдия? И наистина ли си от Аржентина? — Това са две неща. — Избери си едно от двете. — Ще предпочета по-лесното. Не съм от Аржентина. — В такъв случай предполагам, че не си и Клавдия. — Може би не. — Тогава как да те наричам. — Както искаш. — Така казват проститутките. — Обвинявали са ме и в по-лоши грехове. — Просто за удобство защо не ми подскажеш някакво име? — Мариане — казах аз, след като премислих. — Това истинското ти име ли е? — До известна степен, да. — Що за отговор е това? — Единственият, който ще получиш. Добре, а сега е мой ред. Да си чувал някога за групата „Амстердам“? Въпросът беше неочакван, но той ни най-малко не се затрудни. — Разбира се. Не беше отговорът, който очаквах, независимо че беше истина. — Работил ли си някога с тях? — Не директно. Налях и на двама ни по чаша вода. Той я пресуши на един дъх и аз му я напълних отново. Извадих салам от хладилника и започнах да го режа на една дървена дъска до мивката. — Какво знаеш за тях? — попитах. — Централата им е във Вашингтон, което е малко необичайно. Главните квартири на повечето частни сдружения, а те са такива; са в Ню Йорк. Теса изключително политически ориентирани, така че в това има известна логика. — В какъв смисъл? — Много от инвестициите им са свързани с държавни поръчки. Изразходват много време и пари, за да ухажват конкретни хора в конкретни комисии там, на Капитолийския хълм. Те са точно там, точно по средата. — По средата на какво? — На Железния триъгълник. — Което е? Стори ми се изненадан, чене знам. — Тристранна връзка между политиката, големия бизнес и военните. Това е сътрудничество в голям мащаб, защото и бизнесът, който се върти там, е в подобни мащаби. По времето на ерата на Рейгън например, преди края на така наречената студена война, Пентагонът харчеше около двайсет и пет милиона долара на час през цялата година. — Изведнъж всичко си дойде на мястото. Поставих нарязаните парчета салам в чиния и я сложих на масата между нас. После отново напълних чашата си. Робърт продължи. — Преразходите по тези договори са нещо обичайно и повечето бюджети са съобразени с това, защото фирмите, които изпълняват поръчките, знаят, че окончателната сума рядко отговаря на предварителните разчети. Почти винаги тя се определя чрез печелене на влияние и връзки. — На това китайците му викат „гуанси“ — връзки. — Точно така. Но дори и в тези случаи има предпазни мрежи. Като например така наречените Черни проекти. Това са сделки, които се пазят в тайна. Разкриването им пред обществеността би застрашило националната сигурност. Такива се поне аргументите за запазването им в тайна. Законодателите и медиите ненавиждат Черните проекти. Те подозират, немного от тях се обявяват за секретни, за да бъдат защитени от контрола на Конгреса. — Има ли нещо вярно в това? — Доста голяма част. Със свободната си ръка той се мъчеше да обели обвивката на парчетата салам, но аз нему предложих да го направя вместо него. — Значи това е Железният триъгълник. И как работи той? — Доста безпроблемно, защото имат система за проверки и баланси. Бизнес, политика, военни: хората, които управляват този съюз, винаги гледат на нещата от повече от един ъгъл. Те са взаимно зависими. И това е тяхната най-голяма предпазна мярка. Помниш ли, че тази сутрин споменах за Ричард Райнхарт. — Онзи от Пентагона ли? Той кимна. — Той е в Съвета за отбранителна политика на Пентагона. Това го прави военен. Същевременно е важна фигура и в Американската фондация за партньорство — дясно ориентирана политическа група. Нещата вървят по следния начин: Ричард Райнхарт има определени възгледи за света. Тези възгледи се споделят от колегите му във фондацията. Поради влиянието, което Райнхарт и такива като него имат, това са възгледи, които се споделят от сегашната администрация. А точно тя предлага договорите, от които пък идват парите. — Какво ще ми кажеш за „Амстердам“? — Те са деловият израз на политическата му философия. — Как става това? — Не един член на групата „Амстердам“ е член и на Американската фондация за партньорство. Или пък да вземем института „Потомак“, друга влиятелна организация. Те са политически ориентирани, но същевременно са и военни. Собственици са на „Кинкейд Пиърсън Мериуедър“, един от най-големите изпълнители на поръчки за отбраната в Съединените щати. — Ами петролът? — Имат мощен енергиен сектор и са с влияние във всички сектори, в които инвестират богатите на петрол държави. След това идват частните инвеститори на групата „Амстердам“. Не можеш просто да излезеш на улицата и да ги помолиш да инвестират петдесет хиляди тук и сто хиляди там. Като частен клиент трябва да те поканят да инвестираш заедно с групата „Амстердам“. А това означава, че трябва да си много богат. — Богат на петрол ли? — Точно така. Затова има още една връзка: „Амстердам“, Железният триъгълник, петролната индустрия. Те са взаимно свързани. — Защото сегашната американска администрация се ръководи от петролните интереси ли? — Когато четири процента от населението на света изгаря една четвърт от световния добив на петрол, ще е справедливо да се каже, че всяка американска администрация се управлява от петролните интереси. Извадих от плика върху барплота една франзела, разчупих я на две и му предложих половината. Той поиска масло. Извадих го от хладилника и му подадох нож. Изобщо не ми мина през ума, че може да го използва за нещо друго, освен да намаже масло върху хляба си. Разбира се, едната му ръка не беше свободна, но преди четиридесет и осем часа и дори преди двайсет и четири нямаше да бъда толкова спокойна. Напредвахме. — И каква е твоята роля във всичко това? — попитах аз. — Как стана така, че се занимаваш с този вид работа? — Чрез съпруга на Шехеразада Захапи. — Саудитския милиардер ли? Той кимна. — Работех за него. Знам за „Амстердам“, защото той беше един от първите им инвеститори. Познаваше се с Гордън Уили отдавна. Спечели много пари от „Амстердам“. — Кой е Гордън Уили? — Един от основателите на „Амстердам“. — Шехеразада Захапи инвестира ли при тях сега? — Не знам. Но не бих се изненадал. Тя наследи всичко от съпруга си. Включително инвестициите му. Разбира се, самата тя е много находчив инвеститор, така че оттогава може да са й дошли други идеи наум. Облегнах се назад и скръстих ръце. — Всичко това ми звучи като теория за гигантски заговор. Той се усмихна. Каза, че и преди е чувал да се изказва подобно предположение. — Срещам ги във Вашингтон, срещам ги в Рияд, в Джакарта, Токио и Цюрих. Те не се интересуват от нищо друго освен от пари. — А ти? — Аз съм същият. Затова и знам, че е така. Въпреки че го каза, имах две причини да не му вярвам: фактът, че изобщо го каза, и фактът, че има нещо по-важно, което той премълчава. — Климатът не се ли променя? Той ме погледна озадачен. — В какъв смисъл? — В зависимост от това кой е президент? — Искаш да кажеш републиканец или демократ? — Да. — Няма разлика. — Защо? — Защото Америка не е демокрация, а плутокрация. Която и партия да вкара своя кандидат в Белия дом, той пак ще бъде заобиколен от голяма част от същите хора. Същите хора със същия дневен ред. — Който е? — Ами те имат свой възглед за начина, по който трябва да се управлява светът през двайсет и първи век. Смятат, че това трябва да е техният начин. Американският начин. Гледат на двайсет и първи век като на американски век. — Имам чувството, че не си съвсем съгласен с това. — Двайсети век беше векът на Америка. Не знам на кого ще принадлежи двайсет и първи век — може би на Китай или на Индия, но няма да е на Америка. Империите са като нововъведенията в технологията, следващата версия е по-бърза от предишната. Римската империя — няколкостотин години, Британската — в разцвета си, да кажем, сто години. Съветската — около седемдесет. Америка вече запада. Просто още не го е разбрала. 
  ДЕН ШЕСТИ 
 


 Ню Йорк, 1,45 Стивън Матис спеше в едното походно легло в спалните помещения. Хелън Ито беше зад бюрото си, но Джон Кабрини не беше сигурен дали е будна, въпреки че очите й бяха отворени. Това му беше познато. През годините, прекарани в АНС, беше ръководил много операции, в които часовете преминаваха в дни. В стерилните оперативни апартаменти на Скрития град нощите преставаха да съществуват в един свят с изкуствена светлина. В онези дни той беше изкарвал на зелен чай и таблетки таурин. Харесваше му чувството, че се намира в средата на нищото, с което беше съпроводена тази работа. За него тя беше не по-малко перверзна, отколкото да изкара една дневна смяна в пицария в Харлем — и двете бяха еднакво сюрреалистични. На екраните пред него бяха имената. Всичките в Европа, нищо неподозиращи, но на разположение, някои държани под контрол, някои действащи самостоятелно, но всички на отчет при „Де Мил“. Бяха изминали дванайсет часа, откакто беше обядвал с Гордън Уили. През това време нямаше и следа от Петра Ройтер. Никаква. Това неизбежно беше повод за съмнения. Може би беше напуснала Париж. Кабрини не искаше да повярва на това. Беше получил достъп до досието й в СИС. В него се изказваше предположение, че тя ще се спотайва, ще изчака да мине най-лошото, след което ще се опита да събере колкото може повече информация, преди да извърши една от двете екзекуции — на източника или своята собствена. Нещата щяха да се развият приблизително в този ред. Да проявява търпение, когато положението е напечено, е характерно за професионалиста. След като прегледа документа, изпратен му от СИС, за него беше ясно едно: Ройтер не изпада лесно в паника. Тъкмо затова Кабрини беше убеден, че тя е все още в Париж, въпреки че бяха изминали почти четири дни, откакто беше избухнала бомбата в Сантие. Беше се надявал да открие и унищожи Петра Ройтер, като използва екип на „Де Мил“, който да бъде на мястото, преди френските власти или някой друг да се доберат до нея. Обаче не се беше получило, а вече бяха изминали четиридесет и осем часа от смъртта на Леонид Голицин. Кабрини беше прекарал голяма част от живота си във водене на войни от разстояние в запечатани оперативни апартаменти, работейки за правителството, а след това за корпоративна Америка. В работата имаше някои прилики — методите на действие, липсата на физически контакт, което беше причина да се допускат много по-лесно груби и скъпоструващи грешки. Но имаше и различия. Най-голямото беше в правилата. В корпоративния свят нямаше сериозна заплаха срещу него да започне съдебно преследване, нито разследване от страна на Конгреса. Когато беше необходимо, една операция можеше да бъде прехвърлена на неутрална територия или да бъде предоставена на други. Обременяващите работата представи за законност се подминаваха в името на по-практични цели. Това се отнасяше и за наемането на хора, които работеха на принципа на свободната конкуренция, като договорите с тях се предлагаха на търг. Беше крайно време мрежата да се разшири. Нюмън я погледна, не вярвайки на очите си. — Искаш от мен да направя какво? — Искам да ми уредиш среща с Шехеразада Захани. — Невъзможно. — Това не е молба. — Защо ще се съгласи да се среща с теб? — Защото ти ще я помолиш. — Не я познавам достатъчно добре, за да я моля. — Не останах с това впечатление онази вечер в „Ланкастър“. Стори ми се, че сте доста близки. Нюмън лежеше на един дюшек в допълнителната спалня. Стефани го беше довлякла от едно от леглата в стаята. Беше му дала възглавница и одеяло. Белезниците бяха закопчани за радиатора. Това му позволяваше да спи през нощта. Стефани спеше на най-близкото легло до вратата, но беше успяла да подремне само два часа. Беше прекарала по-голямата част от нощта в размисъл. Съпругът на Захани е бил един от първите частни инвеститори на групата „Амстердам“. Голицин също е бил свързан по някакъв начин с „Амстердам“. И двамата бяха в „Ланкастър“, а също и Нюмън. Спомни си как стоеше на бара, а после се срещна със Захани. След това го беше видяла в аудито да се изкачва по рампата на паркинга. Още не можеше да се убеди, че е било съвпадение, нито пък че не е било. Нюмън каза: — Ще ми трябва причина. — Ами измисли някоя. При всички случаи аз ще се срещна с нея. Уреди го и ти давам думата си, че няма да й сторя нищо лошо. Той се загледа в нея няколко секунди. — Кучка! — Знам. Когато времето настъпи, отидоха в кабинета му, където имаше телефон с диктофон. Нюмън седна зад бюрото си, докато тя се разхождаше напред-назад. — Започвай. Набери номера. — Когато той посегна, Стефани добави: — Нейния личен номер. Шехеразада Захани отговори при четвъртото позвъняване. — Робърт, как си? Получи ли съобщението ми? — Да. — Значи знаеш за Леонид? — Току-що чух. Не съм в Париж. — Къде си? — В Ню Йорк. Бях останал без връзка. Една лъжа и една истина: Стефани почти не можеше да каже каква е разликата. — Господи! Колко е часът при теб? — Два и половина. Току-що влизам. — Живееш живота на манхатънския хайлайф, така ли? — Ако само… — Къде си отседнал? — У едни стари приятели. Още една набързо скалъпена лъжа. — Онази нощ не спомена нищо за Ню Йорк. — Изникна в последния момент. Нещо се случи. Нали знаеш как е. — Както винаги потаен. — Не сме ли всичките такива? Захани леко се засмя. — Много вярно, много вярно. Кога се връщаш? — Не съм сигурен. След няколко дни. — Полицията свърза ли се с теб? Нюмън и Стефани се спогледаха. Стефани му даде знак с ръка да продължи. Нюмън кимна и каза: — Не. Защо? Те свързваха ли се с теб? — Да. Е, всъщност чрез Жан-Мари. Нюмън изрече думата „адвокат“ беззвучно към Стефани. — Какво искаха? — Просто да ми зададат няколко въпроса. Да видят дали бих могла да им помогна с нещо. Опасявам се, че не им бях много от полза. Стефани отново го подкани. — Каза ли им, че си се виждала с мен? Захани не отговори веднага, а после добави: — Не. — Още не са ми оставяли съобщение. Ще е добре да им се обадя, когато се върна. — Няма да е зле да се обадиш и на мен. — Непременно. Ще вечеряме заедно. — Чакам с нетърпение. Не мога да ти кажа колко много ме разстрои всичко това. — Беше голям шок — съгласи се Нюмън. — Благодаря ти, че се обади, Робърт. По-добре легни да се наспиш. — Преди това искам да ти кажа истинската причина, за която ти се обадих. Искам да те помоля за една услуга. * * *



 Жилищната кооперация „Сиен“ представляваше невзрачен блок във формата на кула на площад „Венета“, източно от авеню „Италия“ — панелен, с изпочупени прозорци, тесни балкони, по които бяха накацали сателитни чинии. Самият площад беше малък, покрит в по-голямата си част с бетон. Тук-там имаше малки тревни площи и хилави дървета, засенчвани от околните многоетажни сгради. Входът беше между една обществена пералня и виетнамски ресторант. Стефани се обади по домофона, от който се чуваше непрекъснато пращене. — Идвам да се срещна с Етиен Лоренц. — Вратата на асансьора не се отваря на четиринайсетия етаж. Изкачете се на петнайсетия и слезте обратно. Слабият мъж, който отвори вратата, носеше светлозелено пончо, черни кожени панталони с големи сребърни капси отстрани и къси ботуши. Миришеше на дрога и на мръсно. — Етиен Лоренц? — Той спи. — Ти кой си? — Пико. А ти? — Той се съгласи да се види с мен. — Днес? Стефани кимна. — Сега. Пико я въведе в една тясна всекидневна в задната част на апартамента. Канапе в жълто-кафяво, изцапано с петна, телевизор в единия ъгъл, две DVD плейъра на пода, картонени кутии от „Макдоналдс“ върху покритата с опушено стъкло маса, повечето използвани като пепелници. Стефани погледна през прозореца към площад „Венети“. Видя как хората влизат и излизат от големия супермаркет, чиито сини неонови светлини бяха единственото ярко нещо в тази мрачна сутрин. Усети движение зад себе си и се обърна. Беше облечен в тъмносив халат, наметнат върху пепелява кожа. Прозя се, почеса се по чатала през халата и я огледа продължително. Изведнъж се стресна. Кървясалите му очи се разшириха, но не каза нищо. Вместо това изненадата премина в любопитство, преди да се превърне в нещо абсолютно непроницаемо. Стефани наблюдаваше тази трансформация мълчаливо. Тактическото мълчание беше един от любимите й прийоми. Етиен Лоренц потупа напразно и двата си джоба, преди да открие пакета цигари върху стъклото на масата. Запали една, разкашля се до посиняване, избърса сълзите от очите си, след което вкара два пъти дима колкото е възможно по-дълбоко в дробовете си. Стефани се запита какво общо може да е имал човек като Лоренц с Леонид Голицин. — Познаваме ли се? Тя сви рамене. — Ти ми кажи. — Аз задавам въпросите, сладурче. — Не мисля. Той погледна към Пико, който беше влязъл в стаята и се беше подпрял на стената до вратата. — Тя не мисли така. Пико се усмихна. Имаше два златни зъба, останалите бяха кафяви. Първоначалният шок на Етиен Лоренц сега премина в лукаво задоволство. — Добре, сладурче. Откъде познаваш дъртия? — Дълга история. — Срещала ли си се с някой от приятелите му? Странен въпрос, каза си Стефани, но реши да кара направо. — Не. — Сигурна ли си? — Мисля, че щях да си спомня. — А какво ще кажеш за манекенството? — Какво? — Била ли си някога манекенка? — Много смешно. — Питам сериозно. Изглеждаш ми стройна. — Така е. — Може да помислиш върху това. Ако се поработи малко върху лицето ти… Пико се захили в ъгъла. Стефани каза: — Мисля, че всички сме много заети, затова защо да не караме направо. Лоренц сви рамене, правейки се на разочарован. — Добре. Просто попитах. Искаш ли кафе? — Само ако ти го направиш. Кухнята гледаше към малък балкон, който беше зает от една фила бразилейро4 с нашийник от неръждаема стомана. Веднага щом видя Стефани, кучката започна да лае и опря муцуна в стъклото на вратата, което се разтресе от натиска. — Кротко, Жизел! — рече Лоренц, а след това се обърна усмихнат към Стефани. — Добре че си приятелка. Стефани леко се усмихна. — И така, с какво се занимаваш? — Не знаеш ли? — Затова питам. — Фотограф съм. Мисля, че беше в студиото вчера. — Би могло да мине и за студио на художник. — Ами донякъде е такова. През повечето време съм художник фотограф. — През повечето време? — Ами имам и други бизнес интереси. Евтино недвижимо имущество, което давам под наем. Имам две кафенета на авеню „Италия“ и дялове в два нощни клуба. Единият е в Монтрьо, а другият в Сен Дени. — Зает човек. — Тъкмо затова имам хора, които да работят за мен, сладурче. — Като Пико ли? — Пико знае неща за Париж, които никой друг не знае. — Представям си. — В отговор на твоя въпрос — аз съм предприемач. Импресарио. — И работиш в такъв внушителен кабинет? Лоренц рязко се извърна. Шеговитият му тон изчезна. — Това е домът ми, сладурче. — Извинявай. Не мислех, че си чувствителен тип. Той не обърна внимание на обидата. Настроението му пак се подобри. — Офисът ми е в „Кремлен-Бисетр“. Пико се мотаеше около вратата и свиваше цигара с кривите си пръсти. Въпреки че се беше успокоила, Жизел продължаваше да ръмжи от другата страна на стъклото и от муцуната й се точеха лиги. Когато водата завря, Лоренц я наля в кафеника. — Не ми приличаш на кучка, която да е приятелка с дъртия. — Ти също. — Това е така, защото съм го срещал само веднъж по работа. Тази работа… — Щом като засегна темата… ще започваме ли? Лоренц бръкна в джоба на халата си и извади диск в прозрачен плик. Усмихна се и каза: — Ето, виж го. Тя го пое и го последва във всекидневната. По него нямаше никакви надписи. — Това ли е? — А ти какво очакваш? Деветдесетминутен запис в кутия ли? Стефани сложи диска в джоба си. Лоренц взе кафеника. — Имаш ли нещо за мен? Тя му подаде една банкнота от пет евро, две монети по едно евро и една от половин евро. — Седем и петдесет, нали? — Шегаджийка — усмихна се той. — Къде са парите? — На тази цена се разбрахме. — Седем хиляди и петстотин, сладурче. — Ти да не си изкукуригал? Това е DVD. Той протегна ръка. — Добре, върни ми го. — Вземи парите, Етиен, и бъди благодарен. Тя рязко отскочи наляво. Пико, който се беше хвърлил срещу нея, не я уцели и от инерцията загуби равновесие. Стефани му нанесе силен удар с лакът и зъбите му изтракаха. Чу се силно пращене и той се свлече на земята. Лоренц отскочи назад. — Мамка му! Пико се хвана за лицето. През пръстите му протече кръв. — Не на пода, Пико! Килимът е нов. Махни се от пода! Лоренц се нахвърли срещу нея. Стефани отскочи встрани, грабна кафеника и го стовари върху него. Кафеникът се натроши и горещото кафе се разля по него. Останала затворена на балкона, Жизел започна да вие. Стефани я чу как блъска стъклото на вратата. Лоренц се опитваше да избърше кафето с ръце. Пико пропълзя от килима до плочките на пода, оставяйки кръв и счупени зъби след себе си. Стефани го прескочи и каза на Лоренц: — Задръж рестото. * * *



 Мускулите по ръцете и раменете му бяха направо като подпалени. Това беше добре. Беше хубаво. Целта беше да го заболи. Лицето му беше станало червеникавокафяво, сухожилията и кръвта подлагаха на изпитание кожата, от очите му капеха капки пот. Ману, портиерът на „Кабарето“ на площад „Пале Роял“, се надвеси над него. Когато Ланс Гротиус приключи с пресите, Ману избута щангата и тежестите обратно на стенда. После го плесна по бедрото с хавлиената кърпа. — Не е зле за стар човек. — Изчезвай. Ману се ухили, наведе се напред и сниши глас. — Получи ли нещо ново? Гротиус го погледна. — Като например? Няколко секунди Ману имитира бокс с въображаем противник. — Нещо, от което кръвта ти да закипи. В миналото се считаше, че невъздържаната агресивност причинява нежелан страничен стероиден ефект. Но предпочитанията се променяха. Особено в бодибилдинга. Беше изнамерено ново поколение стероиди, специално създадени да засилват агресивността. Гротиус сви рамене. — Зависи. — От какво? — Нали не харесваш иглите? Тези се слагат само със спринцовка. Ману се намръщи. — Ще си помисля. — Наистина ли имаш нужда? Ти си в страхотна форма. — В такава са всички останали копелдаци. Знаеш как е. От много глава не боли. Това беше безспорна истина в тъмния подземен свят на бодибилдинга. Озвучителната система на фитнес залата гърмеше с пълна сила. В паузите се чуваше шумът от движението по авеню „Президент Уилсън“, което минаваше два етажа под стената от затъмнени стъкла. Гротиус отпи от пластмасовата бутилка сок от манго. Беше прочел някъде, че мантото зарежда тялото с енергия по-бързо от всеки друг плод. Посещаваше залата „Адонис“ от година. Беше пробвал и други места, по-близо до дома му, но те бяха пълни с аматьори, които никога не се потяха. „Адонис“ беше за сериозни тежкоатлети. Нито той, нито Ману искаха да бъдат заобиколени от възрастни мъже, използващи бягащи пътеки, и жени в трика, правещи коремни преси. Те искаха тежести, мускули, пъшкане и остър мирис на застояла пот. Всичко това го имаше в изобилие в „Адонис“. В съблекалнята мобилният му телефон звънеше, беше избрал „Суит Чайлд О Майн“ на „Гънс енд Роузис“. Бръкна в сака си. Беше текст, изпратен като рекламно съобщение. СПЕЦИАЛНО СПОРАЗУМЕНИЕ! ДО ВСИЧКИ АБОНАТИ! ИЗГОДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ, МОМЕНТАЛЕН ДОСТЪП. ЗАСЕКРЕТЕНО ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ФАЙЛОВЕ. ПОТВЪРЖДАВАНЕ НА ЗАЯВКА ПРИ ОТГОВОР. Той отговори. Засекретено прехвърляне на файлове. Това накара Гротиус да изтръпне от вълнение, ключовата дума да изпита това чувство беше „засекретено“. С други думи, информацията изобщо не трябваше да се получава по електронната поща. Вместо това трябваше да се получи лично. Което означаваше, че е твърде секретна, за да бъде разпространявана по засекретен канал в интернет. Докато беше под душа, се беше получил друг текст: ЗАЯВКАТА ИЗПЪЛНЕНА. ОБИЧАЙНИЯТ НАЧИН. СРОКЪТ ЗА ПОЛУЧАВАНЕ ИЗТИЧА В 12,00. Гротиус погледна часовника си. Десет и пет. Няма проблем. Взе метрото до „Саблон“, а после тръгна пеш в обратна посока по авеню „Шарл дьо Гол“ към Триумфалната арка. Влезе в един невзрачен жилищен блок, в чийто приземен етаж имаше фирмен магазин за продажба на автомобили. Във входа на стената отдясно имаше пощенски кутии. Гротиус отвори една от тях. Вътре имаше запечатан плик. На третия етаж апартамент С беше празен. Това му беше известно, веднъж беше проверил от любопитство. Четиридесет и пет минути по-късно, когато вървеше небрежно по огряната от слънцето улица „Фобур Сен Оноре“, мобилният му телефон иззвъня. Когато отговори, един мъжки глас каза в ухото му: — Това е единственото предупреждение, което ще получиш. Твоят пункт за получаване на материали е във входа. Не се мотай из горните етажи. Ако го направиш пак, до шейсет минути ще си мъртъв. Преди да успее да се извини, връзката прекъсна. Гротиус не се страхуваше от нищо, но повече никога нямаше да се изкуши да повтори нарушението. Бяха му необходими шейсет минути да се върне в апартамента си на шестия етаж в сграда на авеню „Терн“, между булевард „Перер“ и площад „Женерал Кьониг“. Остави сака си в антрето, взе от хладилника бутилка сок от червено цвекло и моркови и отиде във всекидневната, където отвори плика. Както винаги вътре имаше две неща: лист хартия и по-малък, втори плик, който съдържаше подробности за обекта. Гротиус го остави настрана и насочи вниманието си към най-важната точка от листа. Беше на обичайното си място почти в края. И друг път беше получавал пет. С нули отзад. Но никога с шест нули. Пет милиона щатски долара. Погледна условията в горната част на листа, точно под указанието да изгори листа колкото може по-скоро. Статус: открит. Не беше сам. Договорът беше обявен на търг. Беше открит за всички. Какво означаваше това? Колко на брой бяха такива като него? Кой ще получи сумата? Прочете и останалото в листа — уточнения по договора, указания за искане на допълнителни подробности, кратки инструкции, след което го запали с клечка кибрит. В плика с информацията имаше пет прикачени с телбод страници, комплект снимки и един компактдиск. Първата снимка беше ужасна, черно-бяла и абсолютно неясна, направена на оживена улица, отвсякъде се виждаха коли. Беше на жена. Това беше всичко, което Гротиус можеше да разбере от нея. Втората не беше по-добра. Жената седеше в кола. Беше направена отдалеч с обектив за снимане от големи разстояния, по здрач и при леещ се дъжд. Погледна най-горната от петте страници и видя името. Ройтер, Петра. Ланс Гротиус подсвирна. Първо от възторг, а после от нетърпение. * * *



 Отидох в кабинета на Робърт и сложих в компютъра диска, който бях взела от Етиен Лоренц. Екранът се изпълни с луксозен хол: две канапета, кресла, тежки завеси върху френски прозорци. Апартамент на богаташ или може би стая в грандхотел. Вътре имаше трима души, мъж и две жени, едната чернокожа, а другата бяла. Пиеха шампанско от високи чаши. Бутилката беше в кофичка с лед, с гърло, увито с ослепително бяла салфетка. Мъжът беше на средна възраст, висок, строен, с приятно лице. Беше в кадифени панталони, пуловер без ръкави и бледосиня риза с навити ръкави. Бялата жена беше с къса черна коса. Носеше черни дънки и яркосиня блуза. Чернокожата беше с няколко сантиметра по-ниска, изключително красива, облечена в черна рокля, плътно прилепнала по тялото. Вече беше свалила обувките си. Не беше нужно човек да е гений, за да предвиди какво щеше да се случи. Първото нещо, което забелязах, беше, че, изглежда, никой не знаеше, че има камера. Езикът на тялото не съответстваше, което означава, че най-малко на един от тримата е скроен номер. Почти със сигурност това е мъжът. Погледнах го с известно съжаление и тогава забелязах. Това беше Андерс Бранд. Трябваше да е грешка. Пак се загледах в него. През това време тримата преминаха в спалнята. Където ги очакваха още камери. Не грешах. Той беше. Носеха чашите си. Бранд носеше и бутилката. Остави я на масичката до леглото. Бялото момиче започна да разкопчава дънките си. Когато се обърна, видях Бранд да се усмихва глупаво. Скоро и той започна да се съблича. Като проявиха в различна степен въображение по време на събличането, накрая и тримата останаха голи. Все едно че гледах на забавен каданс предстояща автомобилна катастрофа. Три коли изведнъж станаха неуправляеми и изходът беше неизбежен. Последвалото меле при сблъсъка беше само формалност. Повечето филми, снимани със скрита камера, са твърде несполучливи. Но не и този. Сега, когато тримата се намираха в спалнята, влязоха в действие няколко камери. Някои можеха да се местят, а всички можеха да се движат нагоре и надолу. Звукът беше също толкова ясен, колкото и картината. Виждах и чувах всичко, включително сладострастното сумтене на чернокожото момиче, когато застана на колене до леглото и започна да му духа. В това време той целуваше другото момиче и я галеше по гърдите. И тримата се качиха на леглото. Известно време Бранд остави момичетата да се задоволяват взаимно, докато отпиваше от чашата с шампанско. После и той се присъедини към тях. Андерс Бранд, Шепнещият. Бившият шведски дипломат. Бивш представител на ООН в редица важни преговори. Човек, който се ползваше с всеобщо доверие и уважение. Лежеше по гръб, с глава, скрита между две мускулести черни бедра, и пенис, който се губеше някъде между две бели бедра. Предполагам, че едва ли това беше споменът на генералния секретар на ООН Кофи Анан за Бранд. Голицин се беше съгласил да купи този диск от Етиен Лоренц. В нощта преди Бранд да умре в „Пасаж дю Кер“ той и Голицин бяха вечеряли в хотел „Морис“. Дали бяха разговаряли за това? Сега Бранд блъскаше черното момиче отзад с впечатляваща сила. Гледаше като в транс, докато ту влизаше, ту излизаше от нея. От веждите му по малкия й задник капеше пот. Тя на свой ред беше заровила уста между краката на бялото момиче. Техните стонове и въздишки звучаха малко комично, като при лошо изпълнение на хор от трима души без никакъв музикален слух. Настъпи време за смяна: бялото момиче зае съответната поза и зачака Бранд да проникне в нея. Тъкмо в този момент забелязах нещо на лявото й рамо. Някакво петно. Отначало го помислих за татуировка. Но когато той я придърпа към себе си, видях, че е белег от рана. Беше кръгъл и неравен, с диаметър около два сантиметра. Когато той влезе напълно в нея, можах да видя и задната част на лявото й рамо, на която имаше още един белег, същият по форма, със същия размер. Беше поразително колко еднакви бяха. Поразително беше също, че не го бях забелязала преди. Може би защото знаех, че не съм аз. Може би защото косата й беше по-къса. Може би защото бях изненадана да видя Андерс Бранд на екрана. Нямаше значение. Сега, когато знаех коя е, установих, че приликата е поразителна. Наблюдавах я… дали пък не наблюдавах себе си? В продължение на две минути се опитвах да забележа някакви различия. Отначало като че ли изобщо нямаше такива. По-късно постепенно се видяха едно-две. Може би беше малко по-пълна. Може би гърдите й бяха малко по-големи. Може би беше по-секси, не знам. А и не ме интересува. Аз съм много по-добра. Започнах да разбирам защо Етиен Лоренц реагира така, когато ме видя. Отначало беше като изумен. Разбрах защо двамата с Пико се забавляваха толкова, когато той задаваше лукавите си въпроси. — Да сте била някога манекен? Първо „Сталинград“, а сега и това. Това ли беше жената, която би трябвало да живее в онзи апартамент? Апартамент, платен от Леонид Голицин, човекът, който се беше съгласил да купи онзи диск за седем хиляди и петстотин евро. Устата ми пресъхна. Почувствах, че започна дами се гади. Голицин. Бранд. Аз. Или по-скоро тя. Нито Стефани, нито Петра, а третата от нас. — Защо? Сексуалното кресчендо достигна шумната си, потна кулминация на три гласа, а аз се сетих за нещо, което заедно с Робърт видяхме по телевизията. Беше една новинарска програма. Великите и добрите скърбяха за смъртта на Андерс Бранд. Тържествено му отдаваха почитта си. Един от бившите му колеги каза: „Неговият най-голям талант беше умението да събира различни хора.“. Колко вярно. * * *



 В два без пет по обяд тъмнозеленото БМВ 750 на Пиер Дамиани го чакаше пред сградата на площад „Вандом“ 16. Откакто шофьорът му беше отворил вратата пред входа на апартамента му, гледащ към парка „Монсо“, беше изминал почти четвърт час. Дамиани предпочиташе стълбите пред асансьора като малък всекидневен принос към общоприетото мнение за ползата от движението. Апартаментът с пет спални беше на втория етаж. Стаите бяха големи, с високи тавани и великолепна гледка към парка. Дамиани много го харесваше. Но когато Алиа и децата ги нямаше, го намираше за толкова скучен, колкото някой вече гледан филм. Влезе вътре и хвърли ключовете си в порцелановата купа върху мраморната полица в антрето. Разполагаше с петнайсет минути. С крайчеца на дясното си око забеляза някакво движение. Ударът му беше нанесен малко над дясното слепоочие и той падна на пода. Една мощна ръка го сграбчи за яката на сакото и го повлече по гладките плочи. Минаха през коридора, а след това завиха надясно и влязоха в салона, където беше стоварен на земята до стол в стил рококо. — Изправи се и седни. Все още гърчейки се от болка, Дамиани успя да се добере до стола и се отпусна в тапицерията от зелена копринена дамаска. Мъжът носеше яке от черен вълнен плат, с вдигнат до брадата цип, дънки и високи обувки. В дясната ръка държеше пистолет, а погледът му показваше, че е готов да го използва. Адреналинът намали болката, но не и страха. Дамиани каза: — Очаквам жена ми да пристигне всеки момент. Жена ми и двете ми деца. — Жена ти е в Гщаад. В замъка ти. Заедно с момченцето, момиченцето и родителите й. — Какво искаш? — Ще отидеш при тях след пет дни. След пътуването ти до Пекин. Това е и причината да си тук. Да вземеш един сак и някои документи. — Мъжът погледна часовника си. — Имаш на разположение час и половина. Самолетът на „Ер Франс“ АФ 128 отлита от летище „Шарл дьо Гол“ в четири без пет. Имаш запазено място — 2А. — Кой си ти? — Ще изпуснеш самолета. Освен ако си голям късметлия. Дамиани му зададе още въпроси, но той запази мълчание. Знаеше ролята си — да получава отговори. Иън Бойд каза: — Преди три дни Стефани Шнайдер влезе в банката ти. — Коя? Бойд стреля. Дамиани подскочи. Куршумът се заби в дървената рамка на стола до лявото рамо на Дамиани. От удара цялото му тяло се разтресе. Треските се разпиляха чак до прозореца отзад. — Нямам време да се будалкаме. Ти също. И така… тя имаше лична депозитна кутия там, нали? Дамиани не отговори веднага. Бойд се приготви да стреля отново. — Какво има в кутията? — Не знам. — Но все пак има такава кутия, нали? Дамиани едва забележимо кимна. После като че ли реши да се коригира и махна с ръка. — Нямам представа. Бойд пристъпи напред и го удари през лицето с пистолета. От удара кожата до дясното му ухо се разцепи. — Чуй ме, приятелче. Рано или късно ще изгубя търпение. По-вероятно рано. Когато това стане, ще използвам отново пистолета. И този път няма да е по тъпия ти стол. Разбра ли? Дамиани преглътна. — Не мога да ти помогна. Бойд поклати ядосано глава. — Банкери… — Ти не разбираш. — Говорил си с нея, след което тя си е тръгнала с празни ръце, и то не през главния вход. Кои са те? Дамиани опипа с пръст раната до ухото си. — За кого говориш? — Знаеш за кого. За тези, които я изработиха. Същите, които изработиха и теб. — Кой си ти? — Някой, когото тя познаваше навремето. Бойд не очакваше Дамиани да е останал доволен от този отговор. Банкерът изчака, за да реши как да продължи по-нататък. Бойд нямаше нищо против, стига да вземеше правилното решение. — Можеш да правиш с мен каквото си поискаш, но аз няма да ти кажа нищо за клиентите на банката. — Не те и карам. Дамиани леко кимна. Разбраха се. — Човекът, който дойде в кабинета ми, беше американец. — Име. — Елрой. Пол Елрой. — Продължавай. — Срещнах се с него само веднъж. — Какво стана? — Той си уговори среща с мен. Дойде в кабинета ми под фалшив предлог, като се преструваше на потенциален клиент. Провери много подробно какви са процедурите, гарантиращи сигурност на депозитите. Аз лично го запознах с тях. После ми каза, че се интересува от един наш клиент. Естествено, не му казах нищо, а когато започна да става настоятелен, го подканих да си тръгва. Когато си тръгваше, ми рече да очаквам посещение от властите. — И ти какво направи? — Нищо. — После какво стана? — При мен дойдоха двама служители от националната жандармерия. Питаха за нея. — Ти какво им каза? — Нищо. — Нищо? — Откога националната жандармерия приема нареждания от американците? Казах им да дойдат със заповед от по-висша инстанция. От най-висшата. Те не се появиха повече. — Това не те ли разтревожи? Дамиани го изгледа с презрение. — Моята фамилия се занимава с частно банкерство повече от триста години. Първо в Берлин, а след това тук. Нашият бизнес се крепи на принципа на доверието, не на някакви документи. Когато дадем дума, никога не я нарушаваме. Ще трябват много повече неща от някакво си правителствено учреждение, за да се промени това. — По-скоро сте готови да изложите на опасност живота си, така ли? — Не се заблуждавай от кройката на костюма ми. Аз съм селянин и не ценя кожата си чак толкова много. Единственото ценно нещо, което имам, е моята дума. Без нея съм нищо. — После какво стана? — Появи се проблем с телефоните. Бойд кимна. Номерът беше толкова стар, колкото Александър Греъм Бел. — И на вратата ви почукаха техниците от „Франс Телеком“, така ли? — Естествено. При това с изрядни документи. — А ти им каза да се шибат. — Да се шибат? Бойд не можа да се сдържи да не се усмихне. — Да си вървят. Дамиани поклати глава. — Напротив. Пуснахме ги вътре и ги оставихме да си свършат работата. — Защо? — Знаеш ли, има една поговорка: „До приятелите си стой близо, а до враговете — още по-близо.“ В банката имаме наши скрити устройства. Наблюдавахме ги как монтират своите, за да могат да ни държат под око. Решихме, че ще е по-добре да ги оставим да си мислят, че са успели. И да знаем докъде ще стигне въображението им. Бойд възхитен поклати глава и свали пистолета. — Нямаме време. Дамиани се намръщи в недоумение. — Ако искаш да хванеш самолета за Китай. Банкерът извади копринена носна кърпа от джоба си и попи кръвта от раната. Когато се изправи, в движенията му се чувстваше известна несигурност. Бойд каза: — Огледай ме добре. Ако я видиш отново или просто ти се обади, само й кажи: „Йън те търси“, и след това ме опиши как изглеждам. Ако продължавала се съмнява, кажи й следното: „Лаксфорд Бридж“. Тя знае за какво става дума. Авеню „Фош“. Сградата, в която живееше Шехеразада Захани, беше недалеч от Триумфалната арка. Единият от двамата униформени портиери я съпроводило асансьора. Вътре усети миризмата на различните препарати, с които бяха излъскани махагонът и медта в кабината. Апартаментът на Захани заемаше двата най-горни етажа на сградата. Подът на внушителното фоайе беше покрит като шахматна дъска с черни и бели плочи. Двама бодигардове я поведоха през приемната в неокласически стил. В нея Стефани преброи пет различни шахматни дъски, върху които фигурите бяха разместени като за игра. Запита се дали и квадратите във фоайето бяха продължение на темата. Следващата стая, в която влязоха, беше съвършено различна: без прозорци, с тъмночервени стени, а от осветителните тела, вградени в стените, върху предметите вътре падаше мека светлина. Това бяха картини, скулптури, други художествени предмети. Шехеразада Захани се намираше в най-далечния край на помещението заедно с една китайка. Водеха сериозен спор за един мраморен фриз, който висеше от стената. Стефани нямаше предварителна стратегия. Имаше само една идея и тя беше, че Шехеразада Захани и Голицин имат нещо общо помежду си и то е нещо съвсем конкретно. Захани се приближи към нея, облечена в семпла кремава блуза и черна ленена пола. Не носеше никакви бижута и поради това изглеждаше по-малко внушителна, но веднага си личеше, че е жена от класа. Не беше висока — Стефани беше с няколко сантиметра по-висока от нея, но и не беше тънка като вейка, каквито често бяха жените с богатство като нейното. От нея се излъчваше някаква сексуална самоувереност, която Стефани веднага разпозна — беше присъща на жени, преуспели в една предимно мъжка среда. Имаше бледи синьо-зелени очи и уста, също толкова подкупваща, колкото тази на Стефани, макар и малко по-голяма. Гъстата й черна коса, покриваща раменете й, беше с едва забележим оттенък. Шехеразада Захани не й подаде ръка. — Мариане, нали? Стефани кимна. — Госпожа Захани? Благодаря, че се съгласихте да ме приемете. — Познавам Робърт от дълго време. Последва мълчание. Стефани се считаше за експерт, но в Захани видя достойна съперница. Жена, която можеше да се усмихва приятно, да не казва нищо и да не се чувства неудобно. Стефани беше тази, която накрая се опита да поведе неангажиращ разговор. — Това тук е доста внушително… апартаментът… тази стая. — Веднага се ядоса на себе си, че беше повела такъв разговор. — Това е китайската ми стая — каза Захани. — Всичко, което виждате, е от династиите Таи и Суй. Държа тук тези неща по сантиментални причини. По-голямата част от колекцията е дадена под наем. Британският музей, Шодзо в Токио, Музеят на петте изкуства в Бостън. Току-що окачихме една нова придобивка — фриз от седемнайсети век на космическия Буда Вайрокана. — Наистина ли? Това беше отговор на абсолютен невежа. — Той е един от петте небесни Буди — обясни Захани. Влязоха в малък кабинет, който гледаше към авеню „Фош“. Появи се една прислужница. Беше в униформа от яркочервена коприна: куртка в стил Мао, закопчана догоре, панталони с тесни крачоли и чехли със същия цвят. Донесе кафе на сребърен поднос. Наля и на двете. Когато останаха сами, Захани каза: — Мисля, че съм ви виждала преди. Каза го полудекларативно, полувъпросително. Стефани отговори: — В хотел „Ланкастър“. — А, да, сега си спомням. Само че тя не си спомняше точно това. Стефани го видя съвсем ясно, и то само защото Захани се постара да й го покаже. — И така, говорете. Добра приятелка ли сте на Робърт? Изведнъж Стефани си даде сметка колко неубедително беше прозвучало представянето й по телефона. Тя е приятелка, Шехеразада, добра приятелка. О, да, тя е… е, добре, сама ще се увериш. — Отдавна ли сте приятели? — Всъщност не — отвърна Стефани. — От скоро ли? — Нещо такова. Захани се усмихна с очи, когато каза: — Може би сте станали приятели онази нощ в „Ланкастър“. — Може би. — Значи там нямахте среща с него, така ли? Стефани поклати глава. — Отидох да се срещна с някой друг. — С друг приятел? Нарочно продължаваше да я дразни. Време беше да свали по-силна карта. — Мисля, че беше ваш, а не мой приятел. — Колко интересно. — Оказа се дори още по-интересно. Отидох да се видя с мъжа, който беше убит. — Бяха убити двама — подчерта тя. — Отидох да се срещна с Леонид Голицин. Захани не беше изненадана, а това се стори странно на Стефани, тя не знаеше какъв ще бъде отговорът й. — И видяхте ли се с него? — попита Шехеразада. — Да, но беше мъртъв. — Е, в такъв случай не се брои. Срещали ли сте се преди? — Не. — Но, естествено, познавате Андерс. Ето я връзката или по-скоро потвърждение на връзката. Стефани беше на път да отрече, но интуицията й подсказа друго: Захани не я изпитваше. Тя знаеше. И постепенно Стефани се убеди в това. Когато попита Нюмън какво му беше казала Захани в „Ланкастър“, той беше отговорил, че Захани си помислила, че я познава отнякъде. Това съответстваше на началото на сегашния разговор. „Мисля, че съм ви виждала преди.“ В този момент обаче Стефани разбра, че Захани нямаше предвид „Ланкастър“. Тя мислеше за нещо друго. За компактдиска. Но, естествено, познавате Андерс. Постепенно, почти болезнено, на Стефани й стана ясно, че Шехеразада Захани си мисли, че разговаря с жената от филма. А и защо да не си го мисли, ако го е гледала? На нея самата й беше трудно да види разликите между себе си и жената от диска. Нищо чудно, че на Захани й се беше сторила доста забавна идеята Стефани да е приятелка на Нюмън. Стар неин приятел, който се занася с… какво точно? Една актриса? Подобно определение би могло да се използва само в най-широк смисъл. След като мъглата от изненадата се разсея, Стефани си даде сметка, че предположението на Захани й предоставя нова неочаквана възможност: да бъде третата жена. Реши да се възползва от нея, да играе ролята, да се изчерви. Захани каза: — Не е нужно да сте чак толкова срамежлива, Мариане. Какво стана в „Ланкастър“? — Качих се да го видя, но беше мъртъв. И двамата бяха мъртви. После слязох долу. Робърт си тръгваше. Беше просто съвпадение. Попита ме дали искам да ме откара и аз казах „да“. — Просто така? — Да. — Казахте ли му какво сте видяла? Стефани поклати глава. — Не му казах нищо. Оставих го да ме откара. — В неговия апартамент? Тя кимна. — На следващата сутрин вече беше буден. Подреждаше си куфара. Каза, че заминава за Америка. — И вие какво направихте? — Отидох си вкъщи. Там ме чакаха хора. — Кой? — Не знам. Но ме нападнаха. Мога да ви покажа охлузванията, ако искате. — Не е необходимо. Къде живеете, Мариане? — В „Сталинград“. — В собствено жилище ли? Стефани отбегна въпроса. — Под наем. То си е една дупка. — Била ли сте там оттогава? — Не. Живях където намеря. Свикнала съм. Не е чак кой знае каква работа. Три години съм живяла по улиците. — След като избягахте от тях, какво направихте? На Робърт ли се обадихте? — Опитах се. Отидох дори в апартамента му. — Въпреки че знаете, че е в Америка? — Не знаех какво друго да направя. Оставих му съобщение. След това най-после се свързах с него. Беше снощи и той каза, че ще се опита да направи нещо. — Според вас кой ви чакаше в апартамента ви? — Не знам. Предполагам, че са хората, които убиха Голицин. И Андерс. — Тях двамата и вас, така ли? Доста голяма конспирация. Настроението на Захани се промени. Стефани остана с впечатлението, че вече не й е толкова забавно колкото преди и не беше толкова уверена. — Какво ще правите? Стефани сви рамене. — Ще изчезна, предполагам. — Къде ще отидете? — Няма значение. Където и да е. — И какво искате от мен? Пари ли? — Не, но не биха ми навредили. — Какво тогава? — По-лесно е да се избяга от нещо, ако знаеш от какво. — Какво ви кара да мислите, че аз знам? — Нищо. Правя само това, което ми каза Робърт, но ми се струва, че сте познавала и двамата мъже и че сте ме виждала и преди. Така че може би ще измислите нещо, каквото и да е… Захани стана и приглади полата си. — Почакайте тук. * * *



 Стефани остана сама в продължение на двайсет минути. Седеше до прозореца и наблюдаваше как колите разпръскват локвите по авеню „Фош“. Самият булевард не беше съвсем наблизо. Сградата беше отделена от него от ивица земя, тревна площ и дървета. Когато Шехеразада Захани се върна, носеше маркова кожена чанта, която подаде на Стефани. — Не са много, поне за мен. По-ценното може би е това, което мога да ви кажа, но може и то да няма никаква стойност. — Може ли преди това да попитам нещо? — Разбира се. — Колко добре познавахте Голицин? — Не чак толкова добре, поне не лично. — Въпреки това той е бил тук два дни преди да умре. Тя се стресна, след което се опита да го прикрие, но вредата вече беше сторена. Предположението на Стефани се беше потвърдило. Беше си спомнила записаното в дневника на Голицин в деня на пристигането му в Париж от Ню Йорк. Обяд, авеню „Фош“, един часът. Същата вечер той беше вечерял с Андерс Бранд в хотел „Морис“. В дневника не беше посочено нито име, нито номер, но още щом Нюмън й каза къде живее Захани, Стефани беше сигурна къде е бил насроченият обяд на Голицин. — Откъде знаете? — запита строго Захани. — Взех дневника му от хотелската стая. Настъпи ледено мълчание, след което тя каза: — Взехте ли и портфейла му? — Да. — Може би тогава парите ми не са ви нужни? — Паникьосах се. Захани наклони глава. — Съмнявам се. — Взех каквото можах. Такъв е животът. — Съгласна съм. — Знаете ли защо беше убит Голицин? — Не. Нито пък знам защо беше убит Андерс. Дори не знам защо някой би искал да убие и вас. — Обаче сте видяла филма, нали? — Да. — Как? — Леонид ми показа копие. — Значи знаехте, че той води преговори да го купи. — Да. — А аз си мислех, че не го познавате. Предизвикателното поведение на Стефани беше посрещнато с ново мълчание, последвано от едва забележимо кимване. — Купувала съм картини от Леонид. Познавах го професионално, през годините станахме приятели. Но никога не съм била толкова близка с него, колкото с Андерс, с когото се запознах за пръв път чрез покойния ми съпруг. — Мога ли да попитам защо Голицин ви показа филма? — От загриженост за Андерс. Бяха добри приятели и тъй като Андерс и аз бяхме близки, Леонид искаше да обсъди с мен какво да прави. — Андерс знаеше ли за филма? — Не. А вие? — Аз какво? — Знаехте ли за него, докато вие двете… се снимахте в него? Стефани трябваше да се отърси от умствената си летаргия, преди да влезе отново в ролята. — Не и отначало. Разбрах го после и много се ядосах, обаче ни платиха, така че… — Независимо от това, вие сте била там. Как стана това? Беше време за лъжи. — Другото момиче ме покани. Беше неин бизнес. Не знаех нищо затова. Обясни ми каква е сделката, но не спомена нищо за никакъв филм и ми предложи две хиляди евро. Естествено, веднага се съгласих. — Естествено. — Работили сме заедно и преди. Разбирахме се добре. Имах й горе-долу доверие. Захани едва прикри презрението си. — А тя откъде получи работата? — Така и не ми каза, а и аз не я попитах. За две хиляди евро най-добре е човек да не пита. — Разговаряла ли сте с нея оттогава? Стефани поклати глава. — Замина. — Къде? — Не знам. Не искам да правя предположения. Захани мрачно кимна. — Разбирам. — Андерс беше ли изнудван? — попита Стефани. — Не се съмнявам, че това е било намерението. За какво друго някой би положил толкова усилия? Доколкото знам обаче, той не знаеше за филма, когато умря. — Кой би могъл да го използва срещу него? — Играете ли шах, Мариане? — Не — излъга Стефани, — но видях, че вие играете. Имате много дъски. — В апартамента имам девет. На всяка се играе различна игра. — На всичките едновременно ли? Захани кимна. — Според мен шахът е преди всичко игра за оказване на натиск. Да кажем, имате дадена стратегия. В рамките на тази стратегия определени фигури или определени квадрати са обект на различна степен на натиск. Понякога един-единствен квадрат — зает или незает — може да бъде подложен на натиск от голям брой фигури. Това може да се определи като комбиниран натиск. Андерс беше подложен именно на такъв. Филмът щеше да е само един елемент от натиска, на който беше подложен. Стефани каза: — Не му личеше. Захани не можа да сдържи усмивката си. После продължи: — Каквото и да е мнението ви за Андерс, Мариане, той беше забележителен мъж. Чудесен човек. А също и талантлив. Можеше да накара Бог и дявола да седнат на една маса. Напоследък прекарваше много време в Ирак, като се опитваше да посредничи между иракчаните и американците. — Това ми изглежда много по-голямо предизвикателство. — Мисля, че той би се съгласил с вас. — Не ми каза какво е правил. Захани съчувствено се усмихна. — При обстоятелствата, при които сте се запознали с него, това не би трябвало да ви изненадва. — Какво общо има всичко това с мен? — Нищо. Има общо с Андерс и Ирак. — Но те преследват и мен. — Съжалявам, Мариане, но вие сте просто един детайл. Подробност, която трябва да бъде отстранена. — Никога не съм била в Ирак. — На ваше място не бих тръгнала за там сега. — Какъв е натискът, на който е бил подложен? — Не ми каза, въпреки че бяхме приятели. Единственият човек, който знаеше, беше Леонид, а той е мъртъв. — В такъв случай към кого бих могла да се обърна? Захани сви рамене. — Към някой, който е познавал Леонид по-добре от мен. С риск да обидя чувствата ви, Мариане, считам за малко вероятно да познавате някой, който спада към тази категория. А дори и да познавахте, той може би няма да обсъжда подобно нещо с жена като вас. Съжалявам, ако ви е прозвучало твърде грубо. Грубо, но честно. Стефани кимна не особено въодушевено. Захани добави: — Казах ви всичко, което би било от полза за вас. Може би дори повече, отколкото би трябвало да ви казвам. Съветът ми е следният — вземете парите и изчезвайте. Започнете отново някъде далеч оттук. * * *



 Тръгнах по авеню „Фош“ в студения ситен дъжд, без да го усещам. Колите, преминаващи със съскане през локвите, заглушаваха останалите шумове на града. Всеки път, когато се сещах за филма, стомахът ми се свиваше. На екрана, който се появяваше, когато затварях очи, Андерс правеше секс, но вече не с моята двойничка, а с мен. Аз бях жена с две тела. Дори с три. Дали пък не бях три жени в едно тяло? Беше ми все по-трудно да разбера кое е правилното. Когато си мислех за нея, за натресеното ми аз, ме обземаше нечовешки гняв заради това посегателство срещу личността ми, но същевременно изпитвах и тревога. Искаха да съм мъртва. Това означаваше, че и тя трябваше да бъде убита. Дали тази присъда се отнасяше и до жената, която играеше ролята, или се ограничаваше само до изпълнителката на екрана? Захапи каза, че отговорите ще дойдат от Ирак. В това, дали тя казваше истината или не, нямаше голяма разлика. Ако трябваше да открия отговорите, те би трябвало да са по-наблизо. Трябва да започна с жената от записа. Трябва сама да я намеря. Трябва да разбера дали е жива или мъртва. Отправих се към дома. Това беше доста странен начин да си мисля за апартамента на Робърт. Убежище може би, но едва ли бих могла да го наричам мой дом. Бях прекарала там по-малко от седемдесет и два часа. И въпреки това жилището ми беше някак познато. Там се чувствах в безопасност. Захапи, Голицин, Бранд. Къде беше мястото на Робърт сред всички тях? Имаше ли изобщо той място там? Не можех да кажа, макар че се сетих за нещо, на което не бях обърнала внимание. Когато се върнах, той спеше. Не го събудих. Мобилният му телефон беше още на бюрото. Единственият разговор, който беше провел от него, откакто се бях качила в колата му, беше тази сутрин с Шехеразада Захапи. Проверих кое е било предишното обаждане — онова, с което мъжът, с когото очакваше да се срещне, се беше обадил, за да отмени срещата. Погледнах часа, когато е бил разговорът — 20,28. Отговаряше на това, което ми беше казал. Натиснах копчето, за да позвъня на номера. — Здравейте. Тук е Робърт Кугън. Моля, оставете името и номера си, за да ви се обадя. Благодаря. Американец. Името неми говореше нищо. Отворих чантата, която ми даде Захани. Десет хиляди евро в банкноти от по двайсет и петдесет евро. Не беше много. Не и за мен. След това насочих вниманието си към бележката, която намерих залепена на вратата на студиото на Лоренц на „Пигал“. „Клодет — проклета идиотка, такава. Къде си? Къде са ми парите? Обади ми се преди обяд или се махай и не се връщай. Етиен.“ Бях я смачкала на топка в задния джоб на панталоните ми. Накрая беше изписан и телефонният номер. Мъжът, който отговори, не ми звучеше като Лоренц. Може би беше Пико. — Искам да говоря с Етиен. — Ами той… е малко зает. Кой се обажда? — Клодет. Неми зададе повече въпроси, а това означаваше, че не я познава или поне не достатъчно добре, за да я познае по гласа. — Къде си? — С парите му. — Крайно време беше. — Мога ли да ги донеса? — В момента не сме на разположение. — Тогава кога? — Ще се върнем утре. — Не мога ли да го направя по-рано? — Разбира се — отвърна той и се засмя. — Ако искаш да вземеш самолета до Марсилия. — По кое време ще се върнете? — Сутринта. — Мога ли да дойда тогава? — Предполагам. — На „Пигал“ ли? — Той няма да е там. Ще бъде на „Кремлен-Бисетр“. — Ями кажи адреса отново. — Какво ти става? Колко пъти си идвала там преди? — Слушай, маймуно, ако искаш той да си получи парите, дай ми адреса. * * *



 Почувства се нервна, когато влезе в стаята, коленичи до него и му махна белезниците. Нюмън се протегна на дюшека и разтри зачервените си китки. Тялото го болеше, особено раменете и гърбът. На дюшека беше по-добре, отколкото на стола, но без редовно раздвижване мускулите и сухожилията му бързо започваха да се схващат. Изправи се бавно, вдървено, като внимаваше лицето му да остане безизразно. — Как мина срещата с Шехеразада? Помогна ли ти с нещо? — Даде ми някои съвети и малко пари. — Колко? — Десет хиляди евро. — Просто така? Стефани кимна. — Може би и аз трябва да й поискам. — Кой е Робърт Кугън? — Кугс ли? Мой стар приятел. Защо? Оказа се, че е издател от Ню Йорк, който, минавайки през Париж на път за Швейцария, останал там два дни. Решили да отидат в „Ланкастър“, защото Кугс искал да опита кухнята на ресторанта, в която главен готвач бил прочутият Мишлин. Стефани никога не беше чувала за него. Изглежда, че и това изобщо нямаше връзка с нещата, които я интересуваха, като се изключи фактът, че Нюмън се беше видял със Захани. Стефани не можеше да го пренебрегне, въпреки че случайните срещи бяха нещо обичайно. Сети се как на два пъти се беше срещала случайно с Джон Пелтър на места, отдалечени на хиляди мили едно от друго. Статистически погледнато, подобна случка не беше чак толкова невероятна, само така изглеждаше. Отидоха във всекидневната. На масата го чакаше чаша чай. Той й благодари, взе я и седна на канапето. Навън беше тъмно. Беше отминал още един ден. Повече от всичко му се искаше да подиша чист въздух. Да усети студения вятър върху кожата си, независимо дали вали или грее слънце. Беше му нужно нещо ободряващо. На Нюмън му се стори, че Стефани не беше толкова бдителна, колкото предишния ден. Когато отиваха във всекидневната, вървеше пред него, а не зад него. Не можеше да реши дали отношението й се беше смекчило, или просто беше разсеяна. Когато излезе за втори път, не му запуши устата. Коленичи до него, откъсна нужното парче скоч, но не му залепи устата. Беше се поколебала. — Ако не го сложа, ще викаш ли? Той поклати глава — какво друго би могъл да й отговори? — и тя смачка на топка лентата и я хвърли настрани. — Вярвам ти. Когато чу входната врата да се затваря, беше решил да изчака. Сигурно беше някакъв капан. Някаква проверка. Може би изобщо не беше излязла, а просто се беше скрила от погледа му и чакаше. В момента, в който си отвореше устата, щеше да се появи отново. Беше сигурен в това. Изминаха пет минути. Нищо. Заслуша се в шума отвън — в далечината се чуваха някакви сирени, по крайбрежната улица преминаваха коли, долу се караха мъж и жена. После минаха още пет минути, последвани от други пет. Постепенно осъзна две неща. Едното, че тя не е в апартамента, и другото — че наистина му се беше доверила. Нямаше намерение да вика. Не беше сигурен защо. Всеки път, когато се опитваше да разсъждава логично, интуицията му подсказваше да не го прави. В това нямаше логика. Той не й дължеше нищо, но въпреки това… Запита се как беше разбрала, че няма да го стори. Или просто беше решила да рискува? По едно време заспа. Когато се събуди, тя се беше върнала. И не беше много изненадана, когато разбра, че нищо не се беше променило. Поне от негова страна. Но в нея имаше някаква промяна. За пръв път на Нюмън му се стори, че забелязва в нея сериозни колебания. * * *



 Осем без пет. Звънецът иззвъня. И двамата се спогледаха истински разтревожени. Стефани взе револвера. Отидоха в коридора. Домофонът беше отдясно на вратата. Образът долу пред входа на сградата не беше много ясен, но Стефани видя, че е стройна жена с дълга руса коса и тъмно палто. — Мамка му — прошепна Нюмън, — Ана. — Бившата ти приятелка ли? Той кимна. — Какво прави тя тук? — Не знам. Видяха я как протяга ръка към звънеца. Отново се разнесе звън. Този път по-дълго. — Не отговаряй. Ще си тръгне. Тя обаче не си тръгна. Изчака, после отвори малката си чантичка и започна да рови из нея. Стефани и Нюмън наблюдаваха мълчаливо как Ана вади нещо и се обръща към вратата. — Ключ — прошепна Стефани, — тя има ключ. Защо има ключ? — Нямаме време за обяснения. — Защо? — Предполагам, че съм забравил за него. Може би иска да ми го върне. Господи, не знам. Ще я накарам да си върви. — И как точно ще го направиш? — Ще й взема ключа и… — И ще излезеш с нея? Едва ли. — Довери ми се. Искаше й се да можеше. И до известна степен му вярваше. Не беше ли го доказал? Сега се намеси Петра. — Нея наранявай, Мариане. Можем да измислим нещо. — Какво например? Стефани огледа хола, след което открехна леко входната врата. Все още нищо. — Иди в гостната. Ще оставя вратата отворена. Когато влезе тук, я извикай. Говори с нея, вземи й ключа, а след това й кажи да си върви. Тя няма да ме види, в момента, в който влезе вътре обаче, аз ще виждам и двама ви. Разбра ли? — Да. — Ако й прошепнеш нещо, ще я застрелям. Ако й предадеш нещо, също. Изобщо ако направиш нещо, каквото и да е, кълна се в Бога, че ще го сторя. Нюмън отиде във всекидневната. Стефани отстъпи в кухнята. Вратата на асансьора се отвори. Звънецът иззвъня и медните панти на входната врата изскърцаха. — Робърт? Той се провикна от всекидневната. — Ти ли си, Ана? — Ти не отговори. В английския й се прокрадваше европейски акцент. — Говоря по телефона. Идвам след секунда. Влизай. Стефани чу входната врата да се затваря. Последва на пръсти Ана до вратата на всекидневната. Видя я да сваля коженото си палто. Беше по дънки, с ботуши и светлочервена риза с отворена яка и дълги ръкави, която подчертаваше още повече великолепната й фигура. Нюмън се престори, че приключва разговора. — Здравей. Как си? — Добре съм, Робърт. Господи, изглеждаш ужасно. — Благодаря. — Какво ти е? — Нищо. Сигурно е от работата. Нали знаеш как е? Тя се усмихна тъжно. — Разбира се. Винаги е било така и така ще бъде. — Как… — Видях, че свети. А и все още имам ключ. — Не каза, че ще идваш. Тя сви рамене. — Исках да те изненадам. — Поздравления. Успя. — Ти така и не ми се обади. — Нямаше ме. — Мен също. Къде беше? — Къде ли не. Джакарта, Куала Лумпур, Техеран. А ти? Нюмън лъжеше също така безпроблемно както Петра. — В Милано и в Ню Йорк — рече Ана. — Тук съм за повече от десет дни, след това се връщам обратно в Ню Йорк. Защо не се обади? — Знаеш ли, сега моментът не е подходящ. Ана се огледа наоколо. — Да не би тук да има и някой друг? — Не. Нищо подобно. Ана беше висока. Според Стефани може би беше малко над метър и осемдесет, с дълга тъмноруса коса. Кожата й беше бледа като масло, от онези, които бързо хващат тен. Красотата й беше така неподправена, че изглеждаше малко безлична. Никакви допълнителни опити за разкрасяване — само бледа, гладка кожа, светлозелени очи, красиви скули, прав нос, великолепни устни. Като че ли беше създадена от компютър. — Просто исках да те видя отново — рече тя. — Липсваш ми. — Ана… — Няма ли да ми предложиш нещо за пиене? Той не можеше да й откаже. — Добре ли си? Тя прехапа устни. — Всъщност не. — Какво има? — Съжалявам. Трябваше първо да ти се обадя. — Кажи ми какво има — настоя той. — Карл — отвърна тя. Нюмън беше като ужилен. Стефани видя, че вече не е така спокоен и съсредоточен, вече не мислеше само за сигурността й. Беше време да се намеси. Мина безшумно през коридора и влезе в банята. Свали бързо обувките и чорапите си, пусна вода в един леген, натопи главата си в него, а след това грабна една хавлиена кърпа, преди да се отправи към всекидневната. Боса, привързала мократа си коса с кърпата, тя се провикна. — Робърт, скъпи, има проблем с душа. Мисля, че… Спря се при вратата, преструвайки се на изненадана. Ана беше седнала на канапето, видимо притихнала. Нюмън все още беше прав и се чудеше какво да прави. Двамата се стреснаха и погледнаха към Стефани. — Съжалявам. Не чух… Бях под душа и… Ана погледна Нюмън в очакване. А той гледаше към Стефани и чакаше указания. Ана се представи. Беше почти готова да се разплаче, но беше решила да запази доколкото може достойнството си, независимо колко неудобно се чувстваше в момента. Стана от канапето. — Извинявайте. Той така и не ми каза нищо. Нямаше да дойда, ако знаех. — Обърна се към Нюмън: — Не беше нужно да лъжеш, Робърт. Просто трябваше да ми кажеш. Той поклати глава. — Ана… — Не усложнявай нещата повече, отколкото са. Не казвай нищо. — Имам предвид Карл. Ако искаш… — Забрави. Това вече не е твой проблем. * * *



 — Помислих, че ще изпуснеш положението от контрол. Трябваше да направя нещо — каза Стефани. Нюмън седеше с лакти, облегнати на коленете, наведен напред, отчаян. Бяха изминали пет минути, откакто Ана беше напуснала апартамента. Стефани седеше край прозореца и гледаше към осветената от прожектори катедрала „Нотър Дам“. — Тя добре ли е? Той поклати глава. — Какъв е проблемът? — Не те засяга. — А тебе? — Непряко. — Значи продължаваш да се тревожиш за нея. Укорът, с който я погледна, го потвърди. — В такъв случай съжалявам. Не прие извинението й. Тя продължи: — Ако го приемеш за някакво утешение, трябва да ти кажа, че се справи добре. Можеше да стане много по-голяма каша. Той се усмихна горчиво. — Лесно ти е да го кажеш. — После добави: — Гладен съм. На Стефани й олекна. Звукът от телевизора не помогна да се наруши мълчанието, което продължаваше вече половин час. Когато го погледна, видя в изражението му тревога, а не раздразнение. Колкото повече продължаваше леденото мълчание, толкова по-зле се чувстваше тя, макар и да знаеше, че не бе имала друга възможност. — Добре. Ще приготвя нещо. Какво искаш? Той я погледна право в очите. — Искам да изляза. — Какво? — Искам да ям навън. — Искаш да кажеш да напуснем апартамента? — Да. Искам да повървя под дъжда, да подишам свеж въздух. Искам да хапна нещо свястно. Да изпия нещо алкохолно. Невъзможно. Това беше първата й реакция. Но веднага се разколеба. — Мисля, че не би могло да стане. — Нямаш ми доверие, така ли? — Не е това. — Точно това е. Какво друго може да бъде? — Не е безопасно. — Глупости. Никой не знае къде си, нали така? Тук зад ъгъла има заведения — малки, дискретни, тъмни… никой няма да разбере. — Аз просто не… — Това не е трик, Мариане. Давам ти думата си. Хайде. Задължена си ми. Беше нелепо, но безспорно. Всяка частица от Петра протестираше. И това може би беше причината да каже: — Името ми не е Мариане, Робърт. Казвам се Стефани. Продължаваше да вали и въздухът изстудяваше дъха им. Тръгнаха по „Сен Луи ан Лил“, тясна, покрита с павета уличка, която пресичаше острова и свършваше при „Оберж дьо ла Рен Бланш“. Съдържателят поздрави енергично Нюмън, погледна към Стефани и им предложи удобна маса в дъното. Нюмън като че се развесели — мерси, Фабрис, мерси, — те си намигнаха заговорнически. Донесоха вода и хляб. Нюмън поръча водка, запалиха свещ. Въздухът беше топъл, с аромат на тютюн. Стефани предложи да избере за двамата: супа от моркови, последвана от яребица и червено бургундско. Тя реши да не пие, но когато келнерът й наля малко в чашата, решимостта й отслабна. Тежко и ароматно, виното премина като огън от езика към стомаха й. — Защо ми каза, че името ти е Мариане? Стефани повдигна рамене. — Това ми хрумна в момента. — Добре. А защо ми каза, че името ти е Стефани? Тя пак сви рамене. — Предполагам, че беше някакъв жест. Нещо като маслинова клонка. — Това истинското ти име ли е? — Мисля, че да. Понякога ми е трудно да си спомня. — Един от рисковете на професията, така ли? Тя кимна. — Един от многото. Разкажи ми за Ана. — Какво искаш да знаеш? Тя е датчанка и е манекенка… — Каква изненада. — … такава е, каквато изглежда. — Което не е никак зле. Нюмън разбра намека. — Знам. Вятърничав мъж на средна възраст си пада по млади красавици. Какво бих могъл да кажа? По-хубаво е, отколкото да си купиш „Порше“. — Не споря. — А аз пък не се оправдавам. — Защо би трябвало да го правиш? Всъщност съм впечатлена. Никога не съм виждала нещо по-съвършено. Тя е безупречна. — Не е. Има петно по рождение. — Не забелязах. Къде? Нюмън посегна към чашата си. — Не питай. — Не е ли за публична консумация? — По-публична, отколкото предполагаш. — Така ли? — Ана има добро сърце. И е умна. Същевременно е и много нервна. Кокаинът не й помага. Отначало това не ми правеше впечатление. Беше ни забавно. За мен беше нещо като събуждане от сън. Нещо различно. — Кокаинът ли? — Не. Ана. Аз не употребявам кокаин. Не вземам никакви наркотици. Да приемаш кокаин, когато си прехвърлил четиридесетте, е също като да купиш онова „Порше“. Толкова е тъжно, колкото изглежда. — Познавам момичета като Ана. Мислят си, че красотата им ще ги отърве от наркотика, и си го позволяват. Не минава много време и стават зависими от него. Нюмън кимна. — Тя има неприятности тъкмо заради външния си вид. Привлича лоши хора около себе си. Ако не беше толкова красива, щеше да бъде в по-голяма безопасност. — От хора като Карл ли? — На теб, изглежда, нищо не ти убягва. — В моя свят това има значение. — Карл е голям купонджия. Богат плейбой, който живее в наркотична еуфория. Много красив, много чаровен. — Европейска измет. — Това е твърде учтиво определение. Той я подмами и я развали. Ана знае, че той не е стока, но не може да скъса с него. Оказа се, че може да го прави само когато е с мен. — И защо връзката ви не продължи? — Виж какво, Стефани. Ние никак не си подхождахме. Между нас имаше огромни различия, а и аз съм двадесет години по-възрастен от нея. — Въпреки това е хубаво, ако можеш да си го позволиш. За момент беше готов да се обиди, но после реши, че не си струва. — Естествено. Истината обаче е, че тя ми действаше най-вече духовно. Стефани беше готова да оспори това твърдение, но се въздържа. — Може би. Интелектът си е интелект, но и тялото има значение. Не съм ли права? — Само за известно време. После трябва да има и нещо друго. — А нямаше ли? — Би могло и да има, но аз не позволих да стигнем толкова далеч. — Защо? — Нямаше да е честно спрямо нея. Може би не днес или утре, но в някой по-късен период. Затова й дадох да избира. — Или да продължите, без да задълбавате много-много, или да си върви, така ли? — Е, не съм поставял точно такова условие. — Така ли се получи с Карлота? В очите му проблеснаха гневни пламъчета. — Теб пък какво те засяга това? — Видях посвещението върху часовника. Такива неща говорят какво се крие зад тях. — И какво се крие? — Нещо хубаво. Нещо, което е имало значение. Миналото има значение. То определя какви сме. — Не ми се иска да те разочаровам, но във връзката ми с Карлота не е имало нещо много по-значимо, отколкото в отношенията ми с Ана. — Жалко. Тя изглежда толкова великолепно. — Изглежда ли? Познаваш ли я? — Видях я. — Къде? — В кабинета ти. Снимката на бюрото ти. — Това не е Карлота. — Така ли? — Не. Когато донесоха храната, Нюмън поръча кафе и за двамата. Съдържателят сложи на масата бутилка арманяк и две чаши. По-късно, когато Нюмън поиска сметката, келнерът я постави пред него и той извади кредитната си карта. Стефани протегна ръка през масата и остави пари в брой. — Без кредитни карти — рече тя и мило се усмихна. — Настоявам. * * *



 Пет минути преди полунощ. Нюмън лежеше на дюшека и чакаше да му сложи белезниците. Стефани се чувстваше много неловко след случката с Ана, вечерята, а сега и това. Знаеше, че ще е стъпка назад, но трябваше да я направи. Той усети неудобството й. — Ако така ще ти е по-леко да заспиш, можеш да ги сложиш. Но ако не ги сложиш, няма да се опитвам да направя каквото и да било. — Защо? Той се подпря на лакът. — Не съм много сигурен. Искам да кажа, че не знам коя си, нито какво си направила, но не вярвам, че си убила Леонид Голицин или другия. — И Андерс Бранд ли? — Щом казваш, че си била там, предполагам, че си била. Защо ти е да правиш подобно нещо? — Точно така. — Просто се доверявам на интуицията си. — Това важи и за двамата — рече Стефани и изгаси лампата. 
  ДЕН СЕДМИ 
 


 Беше шест без пет и тръбите с топлата вода бучаха. Гледах отново филма на компютъра му с изключен звук. Гуми се струваше, че съм аз, после — че е тя, и после пак че съм аз. Толкова приличаше на мен. Различията бяха почти незабележими и човек трябваше да се вгледа много внимателно, за да ги открие. Погледнах към Андерс Бранд. Той ли е? Или пък и той има двойник? — Здравей. Какво гледаш? Беше застанал при вратата все още сънен. — Нищо — смотолевих аз и се опитах с мишката да спра записа, но не уцелих иконката и вместо това натиснах тази за звука, след което, паникьосана, опитах отново. С всичко това само успях да привлека вниманието му. — Така ли? — каза той и леко се усмихна. Чу се как дискът беше изхвърлен от компютъра и настъпи тишина. Взех го и казах: — До края на деня ще си тръгна. Казах го, за да отвлека вниманието, но беше вярно. — Къде отиваш? — Няма значение. Ще се отървеш от мен. Ще се върнеш към нормалния си живот. — Мисля, че това вече стана. — Ще си живееш точно както преди. — Може пък да не искам да се върна изцяло към предишния си живот. — От теб зависи. — Какво се промени? — Почти нищо. Точно затова трябва да си тръгна. — Не те разбирам. — Не мога да стоя вечно тук. — Кога ще си тръгнеш? — Довечера. Първо трябва да се срещна с двама души. Той разтърка очи, за да се разбуди напълно. — Ами това е малко неочаквано. А аз какво да правя? — Каквото си поискаш. — А днес? Искам да кажа, ще ми сложиш ли отново белезниците, когато излезеш, или вече минахме този етап? Ако е така, какво мога да правя? Да гледам телевизия, но да не говоря по телефона, така ли? Да използвам компютъра, но да не влизам в интернет? Да се движа свободно, но да не отварям вратата и да не излизам на балкона? Това беше добре. Не бях мислила по въпроса. Може би трябва да му сложа белезници. Ако не го направя, имаше ли значение какво ще кажа? — В края на краищата, все още ти командваш — напомни ми той. — Не е ли така? * * *



 Тя пресече обиколната линия на метрото, която минаваше през „Кремлен-Бисетр“ при Италианската порта. Стефани реши, че „Кремлен-Бисетр“ не изглежда по-добре и на ослепителна слънчева светлина. Не се виждаше нито едно свежо лице. От двете страни на авеню „Фонтенбло“ имаше редица евтини магазини: будки за фонокарти, обслужвани от балкански субекти, магазини за конфекция, в които продавачите бяха северноафриканци, турски ресторант за сандвичи „Ресто Истанбул“. На улица „Женерал Льоклерк“ Стефани погледна през рамо и видя високите като кули блокове по площад „Венеция“, източно от авеню „Италия“. До там имаше петнайсет минути ход, но тя се съмняваше, че Етиен Лоренц е минавал разстоянието пеш. Сградата беше на пресечката с улица „Четиринайсети юли“. Над една бирария, новинарска агенция и магазин за играчки с прашни витрини, се издигаха четири етажа. Стефани мина два пъти покрай входа, като се спираше пред витрините, за да провери дали някой не я беше проследил. Изкачи се по стълби, половината от перилата на които липсваха. Вратата на последния етаж нямаше звънец и затова почука с металната плочка, закрепена с болтове за нея. Под плочката имаше табела: „Зенит Продъкшън СА“. Пико все още беше със светлозеленото пончо, тъмните очила и кожените панталони с капси. Сцепената му устна беше силно подута. Горещ възкисел въздух, изтласкан от пуснатата с пълна сила озвучителна уредба, удари Стефани в лицето. — Тук съм да се видя с Етиен. Ако беше ядосан, не го показа. Всъщност дори не беше сигурна дали я позна, което, след като размисли, не беше чак толкова за учудване. — Няма го. — Естествено, че е тук, щом ти си вътре. — Не ми е казвал, че ще идваш. — Звукът излизаше с леко свистене от устата поради липсващите два зъба. — Разбира се, че ти е казал — рече Стефани и извади револвера от палтото си. — Ето поканата ми. Пико отстъпи две крачки назад, а Стефани му даде знак да се обърне с гръб. Той я послуша и тръгна пред нея по тесния коридор. Стените бяха яркочервени, от тях светеха червени лампи и се носеше разлагащата миризма на дрога. Кабинетът на Лоренц беше типичен за сводник. Вътре имаше две черни кожени канапета, дъгообразно бюро с плот от опушено стъкло и хромирана рамка, три килимчета, имитиращи кожа на зебра. В единия ъгъл се виждаше внушителна аудиоуредба. Прозорецът зад бюрото беше със спуснати сребристи щори. От двете му страни имаше големи стъклени пана, на които бяха изложени обложки на видеокасети и компактдискове, най-различни голи изпълнителки. Половината от заглавията бяха на френски, а другите на английски и немски. Лоренц се беше излегнал в един люлеещ се стол с жълта кожена тапицерия и с крака, качени върху бюрото. Беше обут в каубойски ботуши от крокодилска кожа. До две абаносови фигурки на сношаващи се гноми имаше кутия с диетична кола. Постара се, доколкото можа, да запази самообладание. — Здравей, сладурче! Опитваше се да свие цигара с марихуана с обгорелите си пръсти. Врялото кафе беше оставило яркочервени петна върху ръцете му. Взе дистанционното и намали звука на уредбата, но все още беше прекалено силен. Стефани се огледа за кучето с разпенената муцуна. — Къде е Жизел, Етиен? — У дома. Там държа всичките си кучки. Стефани въздъхна. — Етиен, моля те, обикновено не стрелям по тъпи животни, но в твоя случай може би ще бъда принудена. Лоренц се засмя. — Дошла си да ми дадеш остатъка от парите ли? Тя погледна към витрините. — Етиен Лоренц, порно продуцент. Този момент ми убягна преди, когато ти изреждаше дългия списък на бизнес интересите си. — Обикновено се старая да не смесвам различните сфери на бизнеса си. Както и да е. Не съм порно продуцент, сладурче. Правя кино. — Той потупа купчина сценарии на бюрото си, за да подчертае какво има предвид. — Вярно е, че някои от тях са с доста еротично съдържание, но правя и други. — Така ли? — Разбира се. Филми на ужасите, трилъри… Стефани погледна пак към обложките на дисковете. „Пазители на девственицата III“. — Това сигурно ще да е трилър? — Да, еротичен трилър. — А „Звездни курви: заплаха за пениса“? Това пък какво точно е? — Същото еротично приключение в космоса. — Господи, Етиен! Според теб, щом има опашка и лае, значи е куче? — Какво? — Забрави. Разкажи ми за записа. — Какво дати разказвам? Ти го видя, нали? На екрана всичко се вижда. Това си е живо чукане, сладурче. Тя ръгна Пико в ребрата с револвера и му каза да седне на канапето колкото може по-близо до Лоренц, който вече си беше свалил краката от бюрото. — Къде е бил сниман? — В „Джордж V“. — В хотела ли? — Не, в манастира. Разбира се, че в хотела. В един от апартаментите. — Кой го уреди? Лоренц сви рамене. — Не знам. Но човекът, който ми плати, ме вкара там един ден преди това, за да монтирам камерите. Каза ми, че иска всичко да бъде както трябва. — Кой беше той? — Слушай, сладурче, какъв ти е проблемът? Искаше диска — получи го. — Попитах кой беше той? — Никога преди не съм го виждал. Един грамаден копелдак. Говореше като задръстен кенеф. — Не беше ли французин? — Не, освен ако не се преструваше. — И какъв беше по народност? — Откъде да знам, сладурче. — Не можа ли да отгатнеш по акцента? — На експерт ли ти приличам? — Защо Голицин има твоя номер? Лоренц наклони глава на една страна. — Аз пък се питам ти откъде го имаш? Това е точният въпрос. — Той посочи с пръст към нея, а в скута му падна пепел от цигарата. — Може би имаш нещо общо със смъртта му, а? Стефани рязко насочи револвера към него. — А искаш ли да ти покажа какво точно? Лоренц изскимтя, но Пико не реагира. — Добре, добре — промърмори той. — Успокой се, сладурче. — Не ме наричай така. — А какво ще кажеш за „кучко“? — Много по-добре е. — И какво в крайна сметка искаш? Получи всичко срещу нищо. — Голицин ли го организира? Лоренц се ухили. — Няма начин. Той искаше само диска. — И защо му трябваше копие? — Копие ли? Той искаше оригинала. — А това оригиналът ли е? Лоренц поклати глава. Стефани разбра каква е истината. — Но той си мислеше, че е. — Точно така. Тъпото руско копеле… Компактдискът в уредбата се смени. Започна изпълнение на Дейвид Холмс. — У кого е оригиналът? — Не знам. Предполагам, че в оня, големия. Трябваше да го изпратя на един адрес във Виена. — На чие име? — Нямаше име. Само номер на пощенска кутия. — И ти го изпрати? Без да задаваш въпроси? — Да, без да задавам въпроси. Тя поклати глава. — Червей като теб винаги си запазва някаква вратичка. Затова си излъгал Голицин. — Голицин можеше и да го излъжа, но не и онзи, другия. Той ми каза, че има начин да разбере дали е оригиналът, или не е. — И въпреки това ти направи копие? — Винаги правя копия, всъщност две: едно за застраховка и едно за подходяща възможност. — Каквато се оказа Голицин, нали? — Точно така. Лоренц пое дълбоко дима от цигарата, задържа го колкото може повече в дробовете си, а след това бавно го изпусна. Подаде я на Стефани. Когато тя отказа, я подаде на Пико. — Кое беше черното момиче? — Анжелин. — Не каза нищо повече, надявайки се, че това ще бъде достатъчно. — Не спирай, Етиен. Ти си на ход. — Просто едно момиче, което познавам. — Лично или професионално? Лоренц се хвана за чатала. — И двете. Пико започна да се хили, а след това силно се закашля. — Значи е лесно задоволяваща се жена — рече Стефани. — А какво ще ми кажеш за другата? — Имаш предвид курвата, която прилича точно на теб, така ли? Те се спогледаха за момент. — Етиен — просъска тя, — направи си услуга: недей. Тонът й беше достатъчно рязък, за да го стресне, той въздъхна и отстъпи. — Не я познавах. За първи път работех с нея. — Тукашна ли е? — Не, не е французойка, но беше пристигнала тук. Стефани повдигна вежда. — Тук, при теб ли? — Не, в Париж. — Къде? — В „Сталинград“. Това ми каза. Мисля, че някъде около авеню „Фландър“. Така и не ми даде адреса. — Но ти й го поиска, нали? — продължи да настоява Стефани. Лоренц сви рамене. — Разбира се. Излязохме да изпием по някое и друго питие. Прекарахме си добре. — Той отново се усмихна. — Както и да е, ти сама си се убедила в това. Тя е естествена. Може да изчука един мъж до смърт и той ще си умре с усмивка на уста. Помислих си, че можем да правим бизнес заедно. — Бизнес ли? Той пак сви рамене. — И удоволствие едновременно. В моята работа бизнесът е удоволствие. Стефани примигна. — Ама и теб си те бива, Етиен. — Бих искал да мога да кажа същото и за теб. — Каза, че била пристигнала в Париж. Откъде е дошла? — От Виена. Тя усети, че беше допуснал грешка. Беше се изпуснал, без да иска. — Там, където ти изпрати оригиналния диск. — Съвпадение. — Така ли? Тя даде ли ти телефонен номер? — Не. — А адрес? — Не. — И как щеше да се свържеш с нея? — Нямаше да се свързвам. Не пожела да се видим. — Мисля, че ми каза, че сте излизали и сте си прекарали добре. — Наистина си прекарах добре, сладурче — потвърди той и изражението му стана възможно най-тъжно, но и не съвсем, — но не и тя, така че… Стефани стреля три пъти и всеки път повтаряше: — Къде е тя? Една от тонколоните на уредбата стана на парчета. Лоренц подскочи в стола си, но Пико не помръдна. — Ненормална кучка! — изкрещя Лоренц. — Казах ти да не ме наричаш „сладурче“. Стефани пристъпи напред и опря револвера в главата му. — Следващия път няма да те питам толкова любезно. Къде мога да я намеря? — Клуб „Нитро“. — Във Виена ли? — Да. — И как й е името? — Не знам истинското й име. Стефани процеди през зъби: — Започвам да губя търпение, Етиен. — Каза ми да й викам Петра. * * *



 — Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете след такова кратко предизвестие — каза Стефани. — Не мога да кажа, че съм изненадана от обаждането ви. Имах чувството, че отново ще се видим. Въпреки че се надявах това да не стане. Беше облечена в черен костюм и черни обувки. На левия ревер на сакото й имаше голяма брошка — квадратни смарагди, оградени с диаманти. Стефани не можа да се сдържи и се загледа. — „Духът на Меркурий“ — каза Наталия Гинсбург. — Първоначално е била изработена от съпруга ми за Одри Хепбърн. — Беше седнала в стола най-близо до прозореца, който гледаше към площад „Вандом“. Гърбът й беше изправен и не докосваше облегалката. — Доста наивно бях предположила, че ще постъпите правилно и ще изчезнете. Бъдете кратка. Нямам много време. — Питам се дали Андерс Бранд е считал Голицин за човек, на когото може да се довери. Знам, че са били близки, вие сама го казахте. — Това ваше хрумване ли беше? — Да. — А не на Шехеразада Захани, така ли? Стефани не можа да скрие изненадата си. Наталия Гинсбург каза: — Научавам повече неща, отколкото би трябвало. Стругът ми Александър търгуваше със скъпоценни камъни, но и със стока, която е много по-ценна — информация. — Също като Голицин. — Точно така. Както и аз самата, по свой начин. Стефани каза първото нещо, което й дойде наум: — Познавате ли Стърн? — Естествено, че знам за него, но никога не сме се срещали, поне доколкото ми е известно. — Той ми каза следното: Голицин е над нещата от живота. Гинсбург повдигна очертаната си с молив вежда. — Така ли каза? Не е зле за човек с толкова ниско самочувствие. Може би дори е прав. Кога стана това? — Преди четири дни. Гинсбург се замисли така, като че ли се връщаше към много по-далечни спомени. — Леонид живя сред хора, за които нормалните правила не важат. Те са прекалено богати, за да плащат данъци. Живеят в твърде много къщи, за да имат дом. Оставят ограниченията на закона за тези, които не могат да си позволят да имат най-добрите адвокати. — Вие също ли се извисявате над житейските неща? Последва студена усмивка. — Аз предпочитам да гледам на себе си като на човек, който обитава уникална и уединена среда. — Казахте, че научавате повече неща, отколкото би трябвало. Какво сте чувала за бомбата в Сантие? Или за Бранд? Или дори за Голицин? Тя въздъхна малко престорено. — Да предположим за момент, че получите отговори на въпросите си — което според мен би било твърде оптимистично предположение. Какво ще направите с тях? Каква ще бъде ползата ви от това? — Искам да знам каква е причината? — Но вие вече знаете отговора на този въпрос — той е, защото сте Петра Ройтер. — Искам да знам кой е отговорен. — За да прибегнете до кърваво отмъщение за причиненото ви неудобство ли? — За мен случилото се в Сантие беше повече от неудобство. Гинсбург взе една от ръчно изработените си турски цигари, поставени в сребърна кутия на масата от лявата й страна. — А вашето друго аз — Петра, тя как гледа на това? Само като на неудобство. Очевидно Гинсбург беше наясно и с двете й страни. — Аз се промених — рече Стефани. — Въпреки че не съм сигурна кое мое аз се е променило. Гинсбург запали цигарата си и се загледа в Стефани през гъстите кълба цигарен дим. — Видях се с Леонид сутринта преди да умре. Стефани усети как сърцето й започна да бие по-бързо. — Миналия път не споменахте за това. Как изглеждаше той? — Ужасно. Никога не бях го виждала толкова нещастен. Така… състарен. — Къде се срещнахте? — Тук. Когато сутринта ми се обади по телефона, звучеше ужасно. Предложих му аз да отида при него, но той не се съгласи. Настоя да дойде да ме види. Щяло да изглежда по-нормално. Така каза. Щяло да изглежда като посещение при отдавнашна приятелка и нямало да предизвика подозрения. — Той спомена ли, че същата вечер възнамерява да ходи в „Ланкастър“? — Не. — Спомена ли за Шехеразада Захани? — Не. — А за Робърт Нюмън? — Кой? — Един американски бизнесмен. — Не. Мисля, че не. Името не ми е познато. — Какво знаете за Захани? — Освен това, което може да се прочете за нея във вестниците, ми е известно, че е жена с изключителен интелект. И с ум, остър като хирургически нож. — Остър като хирургически нож? — Захани винаги преуспява във враждебна за нея среда, било то физическа, политическа, търговска или културна. Има изумителна способност да анализира, независимо дали се отнася за държава или за отделен човек. Тя е невероятно добър играч на шах. Това е нейна страст и в много отношения поведението й в живота прилича на това, което демонстрира на шахматната дъска. Тя е жена с безкрайни способности за анализ и с безкрайни възможности. На вратата се почука. Появи се нисък дебел мъж, облечен в черен костюм и бяла риза. Кимна едва забележимо и изчезна, без да каже и дума. — Трябва да тръгвам за летището. Ако искате, можете да ме придружите донякъде, за да поговорим още малко. Колата беше черна лимузина „ЗИЛ“. Тъмносивите перденца на прозорците бяха наполовина дръпнати. Отзад на полица беше поставена една-единствена червена роза в сребърна чаша. От шофьора ги отделяше дебело стъкло. — Това е подарък за съпруга ми от Леонид Брежнев — обясни Гинсбург. — Или по-скоро от благодарния съветски народ. Александър я изпрати направо в Щутгарт, за да я преработят изцяло в заводите „Мерцедес“. С други думи, не е това, което виждате на пръв поглед. То е само една лъскава фасада. Измъкнаха се бавно от площад „Вандом“ и поеха по булевард „Капуцините“. — И какво ви каза другият Леонид? — Говорихме за вечерята му с Андерс в хотел „Морис“ в деня на пристигането му от Ню Йорк. Андерс бил в ужасно състояние. Много отчаян, много разсеян. Леонид каза, че бил смъртноблед. — Посочил ли е някаква причина? — Ирак. Непрекъснатото сноване между Багдад и Съединените щати давало своето отражение. Андерс бил подложен на натиск от Държавния департамент, от Пентагона и дори от Белия дом. Леонид ми го каза. — За какъв вид натиск става въпрос? Тя погледна през прозореца, когато колата минаваше по улица „Маркс Дормоа“. — Знаете ли нещо за „Пеперудата“? — Не. Какво е това? — Програма за възстановяването на Ирак, чийто център е в град Мосул в северната част на страната. В основни линии това е проект за оказване на помощ, чиито принципни положения не са много по-различни от програмата „Петрол срещу храни“ по времето на Саддам. Разликата е в това, че средствата трябва да бъдат управлявани от трета, неутрална страна, за да се гарантира, че парите ще стигнат до желаните обекти. — С риск да ви се сторя наивна, идеята ми се струва добра. — Аз бях на същото мнение. — Тогава какъв е проблемът? — Според Леонид Андерс не гледал на програмата по този начин. — Защо? — Чувствал, т.е. бил убеден, че иракчаните ще бъдат измамени. — А така ли е? — Тъкмо това е интересното. Леонид не беше убеден в това. Двамата с Андерс спорили по въпроса, той бил непреклонен. — Трябва да призная, че не разбирам защо мнението му е толкова важно. — Андерс беше човек, на когото сегашната американска администрация имаше пълно доверие, въпреки че беше европеец и независимо от дългогодишното му сътрудничество с ООН. Същевременно в Ирак той беше човекът, единственият западняк, на когото имаха доверие кюрдите, сунитите в особена степен, а и мюсюлманите шиити. Можете ли да се сетите за някой друг, за когото това да е вярно? Изобщо можете ли дори да си представите, че има такъв човек? — Може би не. — Вече можете да си представите в какво положение е бил по този въпрос. Неговото мнение е било от изключителна важност. Американците са били убедени, че могат да разчитат на него за програмата „Пеперуда“ и че след като проектът бъде приведен в действие, всички ще имат полза от него, когато потекат големи инвестиции за възстановяване на социалната инфраструктура на Ирак. — Това би трябвало да е огромна PR кампания. — Безпрецедентна по мащаб, при това напълно прозрачна и почтена. — И какво се е объркало? — Той дори не пожелал да запознае иракчаните с нея. — Защо? — Андерс казал, че може да запознае отделните иракски фракции с програмата, но добавил, че ако ще трябва да работи добросъвестно, т.е. да бъде онзи честен посредник, който американците искат да е, би препоръчал проектът „Пеперуда“ да бъде отхвърлен от всички заинтересовани страни. — Защо? — Казал, че той представлява само една димна завеса. — На какво? — Не казал на Леонид. Обяснил, че няма да е безопасно, ако му каже. — А защо не я е представил на отделните иракски фракции и да ги остави сами да решат? Сигурна съм, че те биха погледнали още в самото начало достатъчно скептично на предложението. — Склонна съм да се съглася с вас, обаче не го е направил. — И когато Андерс загина, Леонид дойде при вас, защото е имал нужда да поговори с някого. — Да. — Ако нямате нищо против въпроса ми, защо именно с вас? Гинсбург се усмихна. — Това изненадва ли ви? — Честно казано, да. — Леонид беше винаги откровен с тези, на които имаше доверие. А той имаше доверие на много малко хора. Стефани се запита дали Гинсбург знае за порнофилма с Бранд и проститутките. Реши, че вероятно знае. В края на краищата, нали беше жена, която научаваше повече, отколкото би трябвало. — Има ли нещо друго, което би трябвало да знам? — „Пеперуда“ трябваше да бъде ратифицирана след четири дни. — Трябваше? — Андерс трябваше да присъства, би могло да се каже, като гарант за нейната добронамереност. Предполагам, че смъртта му хвърли сянка върху програмата. Въпреки че не бих могла да кажа дали това би променило нещо. — Къде трябваше да стане подписването? — Във Виена. На конференцията. — Каква конференция? — „Петротех“. Мисля, че е някакъв форум, свързан с проблемите на петролната индустрия. Леонид ми обясни, но трябва да си призная, че не обърнах достатъчно внимание. Прозвуча ми много тъпо. Виена. За втори път тази сутрин. В налакътника до Гинсбург имаше вградено малко контролно табло. Тя натисна един червен бутон и лимузината бавно спря край тротоара при „Порт дьо ла Шапел“. — Казах ви всичко, което можах, за Леонид и Андерс. Какво ще направите с информацията си е ваша работа. Но когато правите избора си, трябва да знаете още нещо — за вас има обявен договор. Стефани я изгледа в продължение на няколко секунди. — Откъде знаете? — Защо мислите, че Брежнев подари на Александър тази кола? — Бръчките по лицето й станаха още по-дълбоки, когато се усмихна. — Не защото бяха приятели. Не бяха. Причината беше, че всеки имаше нещо, което другият искаше, и когато цената беше подходяща, те правеха размяната. Поразпитах за вас. Обадих се на някои хора, на които съм правила услуги. — Защо? — Знаете защо, Стефани. Ние с вас си приличаме. Тя не го отрече, но все пак каза какво мисли: — Това достатъчно ли е? — На моята възраст? Разбира се. Чувствам, че мога да се отдавам на прищевките си колкото си искам. — Колко свободен би трябвало да се чувства човек на ваше място. — Така е. Много е освобождаващо. Надявам се, че ще живеете достатъчно дълго, за да го изпитате сама. — Знае ли човек. Гинсбург все още не й беше казала всичко. Стефани беше сигурна в това. Петра също би трябвало да е. — Пет милиона долара. — Моля? — Наградата за главата ви — рече Наталия Гинсбург. Изчака, за да може Стефани напълно да осъзнае какво й беше казала, а след това съчувствено кимна: — Разбирам как се чувствате. Предполагам, че го приемате повече като обида, отколкото като заплаха. — Кой дава парите? — Не можах да разбера. Но договорът е открит. Който първи го изпълни, той ще ги получи. Това ще е състезание, в което може да участва всеки. Стефани посегна към дръжката на вратата. — Е, добре… все пак ви благодаря. — Не ми благодарете. Вместо това ме послушайте. Вие не можете да ги видите. Не знаете колко са, нито колко добри са връзките им. — Гинсбург се наведе и я хвана за ръката. — Бягайте, Стефани. Това е единственото нещо, което можете да направите. * * *



 Когато излязох от метрото, продължаваше да вали. Винаги съм обичала дъжда. Повдига духа ми. Тръгнах по булевард „Севастопол“, а след това по „Ке де Жевр“. Разбира се, Наталия Гинсбург беше права. Бях се срещнала с нея и с Етиен Лоренц, но от тези срещи ми останаха повече въпроси, отколкото отговори. Така че тази нощ щях да се отправя към Италия. Познавах един фалшификатор на документи в Торино, който също беше чиракувал при Якоб Фюрст. От Италия ще взема самолет за Съединените щати, където ще изчезна в някой голям град. Най-вероятно в Лос Анджелис. Никъде другаде няма толкова много изчезнали хора, колкото в Лос Анджелис. Ще се смеся с номадската измет в покрайнините на града. А докато невзрачните седмици текат мъчително една след друга, ще оформя дългосрочен план. Австралия може би. Или Нова Зеландия. Където и да е, само да съм далеч оттук. И от нея. Сега не беше необходимо да намеря другата Петра, защото тази Петра вече не ме интересуваше. Бях видяла достатъчно. Вече не исках този живот. И което беше по-важно, той неми беше нужен. Каквато и да беше болестта, бях излекувана. В апартамента на „Ке д’Орлеан“ полицията можеше да ме чака, тъй като не бях сложила белезници на Робърт, преди да изляза. Въпреки това не се поколебах да отворя външната врата и да вляза вътре. Половината от мен му имаше доверие, а на другата половина й беше все едно. Не бих казала, че умирах от желание. Беше просто някакво болезнено чувство за неизбежност, което пък беше доказателство, ако то изобщо ми беше нужно, че Петра отстъпва на заден план. Робърт беше във всекидневната. Завесите бяха дръпнати и лампите светеха. Четеше брой на „Икономист“. Беше обул стари дънки и кремава памучна риза със запретнати ръкави. Косата му беше още влажна от душа. Беше гладко избръснат и бос. Реално погледнато, той все още беше заложник, но за небрежен наблюдател можех да мина за съпруга, която се прибира у дома при мъжа си. — Изглеждаш ми успокоен — казах аз. — Като повечето затворници и аз се чувствам доста успокоен. — Получили това, което ти беше нужно? — Да. А ти? — Аз просто се мотах тук. Говорих с Мари. — Твоята секретарка? Той кимна. — Реших, че трябва да го направя. Предполага се, че съм болен, а не съм заминал някъде. А после се обадих на Ивет. Тя идва вдругиден. — Не излезе ли навън? — Ти ме помоли да не го правя. — Знам. Той разбираше абсурдността на положението, в което бяхме изпаднали. — Виж какво, Стефани, така както се развиха нещата… не знаех какво да очаквам, когато ти скочи в колата ми, но въпросът не е в това. — А в какво? — Просто не виждах смисъл да правя каквото и да било. Не и сега, когато си тръгваш. — Благодаря. — Обаче има едно нещо. — Какво? Изражението му показваше нещо средно между болка и неудобство. — Отидох в кабинета си, за да проверя електронната си поща. — Добре. Той избягваше погледа ми. — Дискът беше в компютъра. Онзи, който ти гледаше тази сутрин. Почувствах се най-вече разочарована. Не от него, а от себе си. Въпреки че на записа не бях аз. Просто не исках той да мисли за мен по този начин, независимо коя беше жената от филма. Казах му, че това не съм аз, но по очите му разбрах, че не ми повярва. — Тя прилича на мен, защото така трябва да изглежда. — Не трябваше да го гледам, нали? Съжалявам. — Ако се вгледаш достатъчно внимателно, ще забележиш разликите. — Няма нищо, Стефани. Вярвам ти. Лъжата му само влоши нещата. Искаше му се да ми повярва, но знаеше какво беше видял. Тъкмо за това беше направен и този запис. Ако исках, можех да му го докажа. Но това означаваше да седна до него и да изгледаме записа заедно, а не бях сигурна дали стомахът ми щеше да го понесе. Не и в този момент. А когато си тръгнех след час или два, щеше ли да има някакво значение? * * *



 Стефани направи чай и го занесе върху поднос във всекидневната. Остави го върху масичката за кафе пред Нюмън и попита: — Чувал ли си за нещо, свързано с Ирак, което се нарича „Пеперуда“? — Не. Какво е то? — Програма за възстановяване с център Мосул. Проект на принципа петрол срещу пари. Нюмън тихо се засмя, без да скрива сарказма си. — Вероятно по идея на официален Вашингтон, нали? — Мисля, чеда. Защо? — Не знам. Просто ми се иска някои от хората, на които се привиждат подобни неща, да се огледат и да видят какъв е животът на земята. — За Ирак ли говориш или изобщо? — Изобщо. Тя наля чай в синята чаша и му я подаде. — Не одобряваш това, което стана в Ирак, така ли? — Начинът, по който го каза, ми прозвуча така, като че ли би трябвало да го одобрявам. — Ами ти си човек от петролния бизнес. — Първо, не съм от петролния бизнес. Аз съм просто един човек, който прави бизнес с хората, които се занимават с петрол. И второ — не, не одобрявам това, което стана в Ирак. — Значи не вярваш в причините, които се посочваха като повод за войната, така ли? — Вече не знам в какво вярвам. Освен в едно нещо: светът е по-добро място без Саддам Хюсеин и синовете му Удай и Кусай. Имаше една-единствена причина за нахлуване в Ирак и тя беше хуманитарна, но никой не се интересуваше от нея, докато другите причини се оказаха неоснователни. — Познаваш ли добре Ирак? — Всъщност не. Ходил съм там през осемдесетте години. В периода между войните. Бил съм само два пъти. Оттогава изобщо не съм ходил. Познавам много по-добре други страни в региона. — Но все пак имаш известна представа. — Разбира се, че имам и тя е, че там е пълна каша, от която няма излизане. — Освен, разбира се, ако съюзническите сили не го напуснат. — И това не е изход. Пак няма да бъде сложен край. Стефани си наля чаша чай, взе я и отиде до другото канапе. Свали обувките си и седна в единия край, подгъвайки краката си настрани. — Защо си толкова сигурен? — Защото Америка иска демокрация в Ирак. Ако успее да я наложи, Ирак ще се превърне още повече в гръмоотвод за нападките на антиамерикански и антидемократично настроените радикални елементи, отколкото е сега. А провалът на демокрацията в Ирак би означавал провал за Америка, защото единственото, което ще е успяла да постигне, е една засилена омраза срещу нея. — Вярваш ли, че изобщо е възможно да има демокрация в Ирак? — В дългосрочен план — може би, но по-вероятно е да няма. — Защо? — Защото по принцип ислямът и демокрацията са несъвместими, ако приемем, че демокрацията дава власт на народа. При исляма властта принадлежи единствено на бога. — А какво ще кажеш за ислямското духовенство? Нюмън поклати глава. — Божията власт на земята се тълкува от един регент и това е Халифатът на Аллах. Той обаче не е законодателен орган. Законите се определят от Корана. Те не могат да бъдат променяни. Могат само да бъдат тълкувани. В този смисъл те са и власт, но само в този смисъл. — Това означава, че всеки опит да се установи демокрация в Ирак или някоя друга мюсюлманска държава, е обречен на провал, така ли? — Зависи колко ислямски или колко демократичен ще бъде Ирак. Обаче би било наивно и обидно да се смята, че в Ирак не може да има успешно управление без демокрация, или че по принцип мюсюлманите не могат да имат успешни, недемократични общества. Исторически погледнато, те имат. От друга страна, като се изключи Турция, почти всички мюсюлмански държави в днешния свят са образци на провалил се деспотизъм. Причината за това обаче не е ислямът. Виновни са лидерите на тези страни. — В такъв случай предполагам, че ти гледаш на „Пеперуда“ като на чиста проява на цинизъм. Нюмън отпи от чая. — Виж, наистина е просто. Приеми го от човек, който познава тази индустрия. Това, което стана в Ирак, е заради петрола. Не за нещо друго, въпреки че петролната индустрия го отрича. Но същевременно те са и прави. — Е, сега вече си противоречиш. — Не съвсем. Виж, петролните компании се обявяваха против войната в Ирак. Предупреждаваха, че тя ще доведе до регионални вълнения, нестабилност в Саудитска Арабия и покачване на цените на петрола. Така и стана. Но политиците избързаха. Получи се същото, както през 1956 година, когато англичаните предизвикаха Суецкия конфликт. Това доведе директно до засилване на арабския национализъм, а то от своя страна стана причина за създаването на ОПЕК и за петролната криза от 1973 година. — Значи в крайна сметка наистина става дума само за петрол. — Да, но на правителствено, а не на корпоративно равнище създателите на теорията за конспирацията те карат да мислиш другояче. Съединените щати искат, имат нужда от постоянно присъствие в региона. Ако се появи по-добра алтернатива, те веднага ще се насочат към нея, защото другите изобщо не ги интересуват. — Знаеш ли, понякога ми е трудно да повярвам, че си американец. — Защо? Защото не размахвам американското флагче ли? Защото не се държа като типичен американец? — Е, хайде, хайде! Ти трудно можеш да бъдеш възприет като типичен американец. — Съгласен съм с това. Почти половината от живота си съм прекарал в чужбина. Пътувал съм из целия свят. Имах късмета, че никога не съм разчитал да научавам новините от „Фокс Нюз“, но това не означава, че не съм американец. — Може би не. — Може би не съм като повечето американци. Може би стоя малко по-встрани. Също като нея. Това ли беше? Приличаха ли си? Като се изключат професионалните им атрибути — деловия костюм при него и пистолета при нея, — какво оставаше? — Малко встрани. Добре казано. И отношенията ти със „Соларис“ ли са такива? — Сега, когато го казваш, да, такива са. — Какво точно е „Соларис“? Не си ми казвал. — Не си ме питала. — Той остави чашата си на масата. — Технически погледнато, това е международна адвокатска фирма. Седалището й е в Цюрих и има офиси на пет континента. — Технически? — „Соларис“ е повече от адвокатска фирма, или ако бъдем точни — по-малко. Бих казал, че тя е нещо средно между адвокатска фирма и инвеститорска къща. — Която търгува с петрол. — Не само. Въпреки че в Съединените щати по-голямата част от дейността й е свързана с петрола, в останалата част на света тя се занимава и с много други неща. Предизвиква и работи за сливания в областта на бизнеса и постигането на определени цели. Тя е лобистка организация. Това е фирма на индустриални стратези. Същевременно е и фирма на финансисти, а също и адвокатска фирма. Можеш да избереш каквото ти хареса. — Тогава ти какъв си всъщност? Адвокат? — Отначало се държиш покровителствено, а сега агресивно. А по-нататък? Не, не съм адвокат. Тя си спомни, че и в „Ланкастър“ не й беше отговорил на този въпрос. Поне беше последователен. — Стратег ли си? — Не, не съм и финансист. Просто съм някой, който събира хората заедно. — Това ми звучи твърде мъгляво. — Предполагам, че тъкмо затова съм консултант на „Соларис“, а не техен служител. — Имаш секретарка. — Като се имат предвид парите, които докарвам на „Соларис“, вероятно имам право и на личен самолет, но на мен ми стига и Мари. Слага някакъв ред в хаотичния ми живот. — Ще ми се да видя как би го направила сега. — Имаш право — съгласи се Нюмън. — Но отначало си започнал с петрола, нали? Ти така ми каза. — Когато бях по-млад, работех за петролни компании в Съединените щати и Близкия изток. Тъкмо затова „Соларис“ се обърнаха към мен. Основната причина беше, че искаха да използват връзките ми, които са доста добри и все още вършат работа. — А ти нямаш нищо против, нали? Искам да кажа, да бъдеш експлоатиран. — Защо да имам? Познанствата са валута, ни повече, ни по-малко. Търговията с тях е като размяната на долари за евро. Сделката е проста и курсът се определя в зависимост от спешността на случаите. Колко вярно. Не се ли беше държал Стърн по същия начин? И ако този принцип остава верен, тогава къде беше мястото на Наталия Гинсбург? Беше предала информация на Стефани. Защо? За да може тя да изчезне, както й беше предложила накрая Гинсбург? Едва ли. * * *



 Тя взе ножици и вестник и отиде в банята. Затвори вратата, съблече се и напълни догоре един леген с топла вода. Потопи главата си в него, стараеше се да намокри цялата си коса, а след това я среса. Погледна се в огледалото, чудеше се докъде да я скъси — до раменете или по-къса. През годините Петра бе носила косата си по-къса от тази на Стефани. Беше опитвала различни цветове и прически, включително веднъж изцяло отряза косата си, докато Стефани предпочиташе да изглежда естествена — тъмна, гъста, с няколко къдрици, когато я пуснеше достатъчно дълга. През последните месеци обаче Петра ходеше с дълга коса. Скъси я и си помисли, че това придава малко по-решителен вид на чертите й. Така беше добре. Сега трябваше да бъде Петра. Поне за ден-два, докато се превърне в някоя друга. След това можеше да легне, да почива и да обмисля какъв да бъде по-нататък животът й. Предположи, че ще й бъде странно, ако ще води само един живот. Последния път, когато изпадна в такова положение, беше на осемнайсет. След това при нея настъпи раздвоение. Като по-възрастна никога не беше живяла по друг начин. Запита се как щеше да свикне с връщането към предишния си начин на живот. Когато приключи с подстригването, уви отрязаната коса във вестник, хвърли го в кошчето за боклук, след което стоя дълго под душа и изми полепналите косми. В спалнята облече предварително приготвените дрехи — маслиненозелени панталони на Ана с много джобове по тях, черна фланелка, синя памучна риза, маратонки, тенис чорапи и черно бельо. До дрехите стоеше портфейл, пълен с парите от Шехеразада Захани. В антрето имаше дебела блуза и палто. Това беше всичко. Нямаше намерение да взема нищо от нещата на Голицин освен парите му. Вече нямаше смисъл. Беше най-добре да пътува с колкото може по-малко багаж. Когато се върна, Нюмън все още седеше на канапето в гостната. Беше приключил с „Икономист“ и сега прелистваше един брой на „Нюйоркър“. Когато я видя, рече: — Доста рязка промяна. Тя прекара ръка по влажната си коса. — Така трябва да бъде. — Отива ти. — А ако ме срещнеш в някой бар, да кажем този в „Ланкастър“? — Пак ще ти отива, но не като Клавдия Калдерон. Тя беше друг тип жена. — Вярно. В нея имаше стил, изтънченост и елегантност. — Всичко това й личеше. — В професията ми подобен стил върши работа. Той се усмихна. — След като си тръгваш, мога да кажа само следното: въпреки всичко ще ми липсваш, Стефани. — Едва ли. Ще ти липсва само една от моите разновидности, която съществува само във въображението ти. Ти не ме познаваш. — Знам какво не си. Ти не си жената, която се качи в колата ми. — Не се заблуждавай, Робърт, не го заслужавам. Девет и четвърт. Стефани влезе в кухнята. Нюмън седеше край масата. По телевизията даваха някакъв концерт. В дъното на екрана се изнизваха цени на акции. Той си наля уиски във водна чаша и й предложи бутилката. Тя поклати глава. — Когато карам, не пия. — Да караш? Стефани мило се усмихна. — Трябва ми колата ти, Робърт. — Разбира се. Защо не. Кога съм ти отказвал нещо? — Сигурна съм, че застрахователната ти компания ще се смили над теб. Тя сложи върху газовия котлон тенджера с вода и отвори пакет спагети. Трябваше да се нахрани, за да възстанови силите си. Нямаше смисъл да напуска убежището си, без да е хапнала добре. Взе от лавицата бутилка зехтин и я постави до дъската за рязане, след което започна да реже на ситно глава лук със специалния нож. Той продължаваше да седи край масата. — Къде ще отидеш? — Тази нощ ли? В Холандия. Там имам познати. След това… кой знае? Не искаше да го лъже. Не и сега. Но трябваше да го направи и заради двамата. — Нужна ми е преднина от няколко часа, Робърт. Той продължаваше да следи изписваните цифри в дъното на екрана. — Колко? — Колкото можеш да ми дадеш. — Искаш да изчакам до сутринта ли? — Би ли го направил? Той кимна и се вгледа в чашата си. — Ако ще тръгваш, може би ще трябва да проведа няколко разговора по телефона. Стефани изтръпна, но после се засрами от себе си и го изгледа, без да знае какво да му отговори. — Ще бъдат чисто делови — увери я Нюмън. — Ако искаш, бих могъл да почакам половин час. Обаче искам да хвана Ню Йорк преди четири. — Имал си на разположение цял ден да го сториш, защо си чакал досега? — Обещах ти да не го правя, когато ме помоли. — Знаеш какво имах предвид. — Когато дам дума, аз я спазвам. — Честен човек. — Когато се налага. — И реши, че трябва да я спазваш дори и когато си държан като в арест? Той я погледна. — Какъв арест? — Добре, давай. Отново си господар на жилището си. Тя го наблюдаваше как излиза от кухнята. Незнайно защо очакваше той да се обърне, да каже нещо. Обаче не го направи. Разбърка лука в тигана с малко зехтин, счука чесън и го прибави към лука, който започна да цвърчи. Водата в тенджерата завря. Прибави й сол и пусна спагетите в нея. Беше сложила край на живота на много хора, а сега приключваше с един от своите. Беше като на кръстопът между света на Петра и този след него. Когато напуснеше апартамента, Петра щеше да започне постепенно да се разпада. С всяка миля, която щеше да оставя между себе си и нея, разпадането щеше да става още по-голямо. Бъдещето й — огромно и празно — й се струваше едновременно примамливо и плашещо. Виждаше се някак по-уязвима и сама или пък сред приятели, с които още не се беше запознала. Със сигурност обаче знаеше, че в нея ще остане нещо от Петра, нещо, от което никога нямаше да може да се отърве. Точно по тази причина инстинктивно напрегна слуха си веднага щом чу звука. Не беше силен, едва го чу поради шума от работещия телевизор в кухнята. Не беше стряскащ. Приглушено тупване. Сякаш някой събори нещо. Обикновен шум за едно жилище. Обаче тя разбра какво е. Такива неща не се научаваха. Бойд й го беше казал. Подобно инстинктивно чувство се развива, след като обучението приключи. То идва с опита. Няма по-кратък път към него. Изкушаваше се да извика Нюмън по име, да разбере къде е, но се сдържа. Не намали и звука на телевизора. Къде беше револверът? В гостната, а някъде оттам се чу и звукът. Ослуша се за още шумове. Нищо. Взе ножа, с който наряза лука, а след това огледа и другите ножове в кутията. Избра един за рязане на месо като допълнително оръжие. Кухнята имаше две врати. От главната се стигаше в коридора, а от другата към сервизното помещение, което не водеше никъде. Тя не можеше да прекоси коридора или да тръгне по него. Не и когато там отвън имаше пистолет. Усети някакво движение. Нещо изскърца. Може би бяха гумени подметки върху мраморните плочи. Грабна бутилката със зехтина и я разля върху керамичните плочки на пода. Когато я изпразни, отстъпи в най-далечния ъгъл на кухнята. Погледна под умивалника за някакъв дезинфектант. Нямаше. Потърси в сервизното помещение и намери пластмасово шише с белина. Видя и табло с бушони на стената над дъската за гладене. Остави белината и изключи електричеството. Екранът на телевизора мигновено угасна, а тя остана да се взира в тъмното. Измъкна се на пръсти от сервизната стая. Единствената светлина в кухнята идваше от синкавия пламък на двата газови котлона. Тя приклекна до масата. Подаде главата си малко над нея, като държеше двата ножа в ръцете си. Сред настъпилата тишина и мрак внезапно започнаха да се чуват шумовете отвън — от минаващите по улицата коли, далечен вой на сирени, приглушена музика от минаващо по реката корабче. Усети, че някой влиза в кухнята почти безшумно. Чу се подобен на шляпане звук от подхлъзването, последвано от мъжко пъшкане. Тялото се стовари върху пода, пистолетът произведе изстрел. Видя се пламък, чу се глух звук от отката — оръжието беше със заглушител, след което куршумът се удари в стената. Тя се раздвижи. Нападателят също. Беше невероятно бърз. Вече беше успял да застане на коляно и да насочи пистолета срещу нея. Вторият куршум мина толкова близо до тялото й, че почувства раздвижването на въздуха покрай лявото си рамо. Светкавично изби оръжието от ръката му с ритник, след което се нахвърли срещу него с двата ножа. Не го улучи. Той се движеше като дух. Изчезна за част от секундата, а в следващия миг вече беше на друго място. В синкавия полумрак тя забеляза проблясването на стомана. Кинжал, доста по-дълъг от ножа, с който ряза лука, два пъти по-широк, остър и от двете страни. Беше едър мъж. Над метър и деветдесет, строен и целият в черно, включително и вълнената шапка, която беше плътно прилепнала на главата му. Опита се да я наръга с кинжала. Тя отскочи назад, като държеше единия нож по-напред, а другия в готовност за удар от по-близко разстояние. Когато нападателят отново се подхлъзна и загуби равновесие, Стефани се хвърли напред, обаче той отстъпи и на свой ред посегна с кинжала. Тя отскочи встрани, за да избегне ножа, но също загуби равновесие и се стовари върху нападателя си. При падането и двамата изгубиха по един нож, но у Стефани остана този за рязане на месо. Замахна към него, но той парира удара й с лакът и я сграбчи за лявата китка с такава сила, че за малко да я строши. Нанесе й няколко светкавични удара със свободната си ръка, които направо я разтресоха. Тя се наведе напред и захапа с всичка сила ръката, която стискаше китката й. Зъбите й се впиха в плат, кожа и сухожилия. Хватката за момент отслабна, а това й беше достатъчно, за да може да се хвърли напред с тежестта на цялото си тяло и да го удари с глава в лицето. Носът му изпращя под черната вълнена шапка. Звукът приличаше на падане на топка върху чакъл. Останал за момент зашеметен от удара, той й отстъпи малко пространство за действие. Тя му нанесе светкавичен удар с лакът право в устата. Отдръпна се пълзешком от него и докопа ножа, който беше изпуснала. През това време той се претърколи настрани, също успя да вземи кинжала си и да скочи на крака. Посегна отново да я ръгне в корема, но тя успя да избегне острието, което се удари в една от керамичните плочи над кухненския плот. На трептящия пламък от газовия котлон тя забеляза мокро петно, малко под отворите за очи на черната шапка. Той пак се нахвърли срещу нея. Това, че беше с един нож срещу два, изглежда, не го смущаваше много. Стоманата проблесна пред нея. Тя парира удара с ножа си. Чу се звук от стържене на стомана о стомана, след което тя на свой ред се опита да му нанесе удар с другия нож. Той обаче го изби с лявата си ръка и ножът й се плъзна по пода. От силата на удара тя отново загуби равновесие. Той посегна с ножа още веднъж. Стефани се опита да отскочи, но беше твърде бавна. Усети пробождането от лявата си страна. Ножът беше толкова остър, че разряза дрехата и плътта под нея, без да срещне каквато и да било съпротива. Почувства нещо топло и лепкаво от лявата си страна. При следващото замахване той не я улучи, но беше достатъчно близо, за да й нанесе удар с коляно. Тя се сви, удари китката си в ръба на масата и ножът й отлетя някъде в тъмното. Той пак посегна със своя. Тя се отдръпна въпреки болката, която изпитваше. Успя да отбие два последователни удара. Той стъпи в кръвта, която тя оставяше след себе си, и се приближи още по-плътно до нея. Започна да възвръща самоувереността си. Прекалено рано. Стефани спря да отстъпва. Когато той пристъпи напред, тя му нанесе с все сила ритник в тестисите. Ударът беше толкова силен, че го повдигна от пода. Тя обаче не изчака да види реакцията му, само чу някакво хриптене. Успя с мъка да се изправи. Ножовете бяха далеч от нея. Той преодоля болката и пристъпи напред. В същия миг Стефани запрати срещу него тенджерата с вряща вода. Той изрева и въпреки изпускащите пара спагети замръзна за миг на мястото си. Стефани посегна към комплекта ножове от другата й страна и сграбчи първата дръжка, която й попадна. Беше на сатър. Той пак се нахвърли срещу нея, но сега беше по-бавен и не толкова пъргав. Тя отстъпи встрани и хванала дръжката на сатъра с две ръце, замахна и му нанесе удар от дясната страна, малко под ребрата. От силата на удара той се блъсна в умивалника. Тя остави сатъра забит в тялото му. Той направи с мъка една крачка, подхлъзна се върху кръвта на пода и падна. Пистолетът беше под масата до кофата за боклук. Когато Стефани се наведе да го вземе, усети острата болка от собствената си рана. „Хеклер и Кох“ със заглушител. Гладката неръждаема повърхност на оръжието проблесна в полумрака. Тя го насочи в тила му и натисна спусъка. Леко. Трябваше й жив. Поне за известно време. Стефани изрита кинжала му надалеч, прекрачи проснатото тяло, сграбчи черната шапка и я дръпна от главата му. Появи се голяма квадратна глава. Зачервена кожа, къса руса коса, не съвсем неприятна на пръв поглед физиономия, ако човек не обръща внимание на разбития нос. Не беше и съвсем непознат. — Гротиус — прошепнати. — Ланс Гротиус. * * *



 Натиснах копчето на автоматичния бушон. Лампите отново светнаха, концертът по телевизията продължи. Гротиус имаше окаян вид, но това не се беше отразило на самочувствието му. Успя някак да се усмихне през счупените си зъби и димящите спагети. — Здравей, Петра — изломоти той. — Отдавна не сме се виждали. Ако искаш, все още можем да изпием онова питие. — Питие ли? Ти не си ми обещавал подобно нещо, Ланс. Бивш войник от южноафриканската армия, Гротиус беше роден да се сражава. Беше служил в Намибия и Ангола, преди да напусне Южна Африка, за да води живот на наемен убиец: Сиера Леоне, Демократична република Конго, Сомалия, Балканите. Срещнахме се в един бар в Кипър, казваше се „Мистрал“, преди повече от година, скоро след новото ми прераждане. Евтини питиета, евтино осветление, перките на вентилатора не правеха нищо, освен да раздвижват влажната жега. Бях там, за да се свържа с трима руски трафиканти на хора. Второто нещо, което Гротиус ми каза, беше: — Името ми е Ланс. А първото: — Господи, ти си много красива. Трудно е да си представи човек, че тези думи можеха да прозвучат толкова грозно, но дори и сега си ги спомням с отвращение, което правеше предстоящата ми задача малко по-лесна. Гърленият му говор, наподобяващ стрелба с картечница, телесната миризма, която се усещаше през евтиния афтършейв, ръката, с която натисна едното, а после другото ми бедро, след което я пъхна между тях — не бях забравила нищо. Третото нещо, което ми каза, беше: — Можеш ли да отгатнеш защо ме наричат Ланс? Опитах се да се възползвам от възможността, за да го разкарам. — Защото работиш безплатно ли? Той се смути, намръщи се, свъси вежди. Беше прекалено възбуден, нямаше никакви социални задръжки и продължи да ми досажда. Отначало беше само настоятелен. По-късно под влиянието на алкохола започна да става направо досаден. По едно време ме придърпа към себе си, целуна ме по врата и завря езика си в ухото ми, след което ми прошепна: — Още едно питие, а после ще те заведа у дома. Искам те веднага. Нека да ти покажа. — Под масата хвана ръката ми и я насочи към чатала си. — Ще плачеш — обеща ми той. Не можех да му отвърна със сила, не и когато руснаците бяха на масата. Обаче когато Гротиус се отправи с несигурни крачки към писоарите, аз си тръгнах. Когато се върнах в хотела, търках до зачервяване кожата си под душа. Бях се измъкнала, но все още се чувствах мръсна. По-късно разбрах защо. Това не бях аз. Мислех за анонимните други. Онези, които сигурно са изпадали в същото положение и не са могли да се измъкнат, онези, които не са имали избор. Тъкмо това си мислех, когато го попитах: — Кой е с теб, Ланс? — Сам съм. — Въпреки болката той успя да се усмихне. — Като теб, Петра. Стрелях. Куршумът проби левия му глезен. Цялото му тяло се сгърчи. Когато въздухът излизаше от дробовете му, свистеше като свирката на чайник. Парченца кост от окървавения му крак се полепиха по кухненския плот. — Следващият ще бъде ето там. — Прицелих се в наранените му тестиси. — За кого работиш? — За никого — отвърна, едва поемайки си въздух. — Кълна ти се, за никого. Оставих го да се гърчи на кухненския под. В гостната Робърт все още лежеше на земята. Опитваше се да пълзи. Клекнах до него. — Аз съм. Добре ли си? Той се задави, от устата му течеше слюнка, а в очите имаше сълзи. — Никога не съм бил по-добре. — Какво стана? Отново се опита да говори, но от гърлото му излезе само някакво неразбираемо хриптене. Видях устройството, от което беше стреляно. Беше подобно на онова, което държах в депозитната си кутия в банка „Дамиани“. Извадих пластмасовата гилза и я обърнах от другата страна: „Авролакс“. Синтетичен кетамин. Действа незабавно. Започва да се разпада в момента, в който влезе в тялото, което води до възстановяване също толкова бързо, колкото е и неприятното му въздействие. — Легни на земята — казах на Робърт — И не мърдай. Съсредоточи се върху дишането. Може и да повърнеш, но ще премине. Обещавам ти. Помогнах му да легне на една страна, когато забелязах обезцветилата се кожа над дясното му ухо и около слепоочието. — Ще се оправиш. Връщам се след минута. Не мърдай. Когато се върнах в кухнята, Гротиус беше успял да се довлече на половината път до масата, а сатърът все още стърчеше от дясната му страна. Стъпих върху пръстите му. — Имам въпрос, Ланс. — Взех месарския нож от пода и клекнах до него. Опрях острието в разкъсания му глезен. — Кой те изпрати? Той стисна зъби. — Никой. Опрях острието в раздробената кост. Опита се да не вика, но не издържа. — Направи си услуга. Ние сме такива, каквито сме избрали да бъдем. Знаем как стават тези работи. Ако бях на твоето място, ти щеше да сториш същото с мен. Той се намръщи и прошепна: — Нямаше да е същото. Първо щях да те оправя. — Предполагам, че първо щеше да е по-добре, отколкото след това. — Зависи. — Прекрати представлението, Ланс, и ти обещавам да не те измъчвам повече и да приключа бързо с теб. Дишането му ставаше все по-учестено. — Те няма да престанат да те търсят, Петра. — Кои? — Е, това е най-хубавото: не знам. — Може да се опитат, но няма да ме намерят. — Един ден ще те открият. — Как получи договора? — По стандартния начин. — По електронната поща ли? Той едва поклати глава. — Чрез текст и имейл. В първия момент не разбрах. — Вече не сили на свободна практика? — Не и за теб. — От кого си нает? — Ти не ме слушаш. Казах ти, не знам. — Някой ти плаща, но не знаеш кой е, така ли? — Така е по-добре за всички. Звучеше правдоподобно, но той лъжеше. — Откога си в Париж? — От осемнайсет месеца. — Къде те пращаха? — Африка, Близкия изток, Централна и Южна Азия. — Какво знаеш за мен? — Ти си обявена на търг. — Чух. Пет милиона. Не останах доволна. Как ме откри? Бяха нужни още няколко болезнени убождания, за да получа отговора: запис от скрита камера, която полицията беше пропуснала. Намирала се на входа на един бижутер. Обективът сочел в две посоки: едната покривала кръстовището между улиците „Бери“ и „Фобур Сен Оноре“. Той ми обясни как успял да се добере до записа, как стеснил кръга на виждащите се на него коли до пет, които са минавали оттам през това време, и как изпратил регистрационните им номера за идентификация. Името и адресът на Робърт се появили до един от тях заедно с извършена проверка от независим източник и това станало причина да бъде дадена зелена улица на Гротиус. — Поздравления, Ланс — казах аз, докато той ме наблюдаваше как хващам по-удобно дръжката на ножа. — Какво е чувството, което изпита само преди час, когато си помисли, че ставаш с пет милиона долара по-богат? * * *



 Стефани мушна револвера в колана на дънките си и прекоси апартамента с готовия за стрелба „Хеклер и Кох“. Предположи, че Гротиус беше минал през входната врата. Погледът й не откри друга възможност за влизане, нито съучастник. Във всекидневната Нюмън седеше на канапето, наведен над кофата за боклук. — Как се чувстваш? — попита го тя. — Великолепно. Какъв ще е следващият тъп въпрос? Тя му подаде чаша вода. — Изпий това, но не наведнъж. Когато той я погледна, очите му се разшириха. — Мамка му! Добре ли си? — Да, добре съм. — Цялата си в кръв. Стефани му хвърли един от типичните погледи на Петра. — Не е моята. — Господи… Той дали… — Не се безпокой за него. Той е в кухнята, покрит със спагети. Тя влезе в банята. От лявата страна ризата й беше напоена с кръв. Разкопча копчетата и дръпна плата. Раната беше дълга около осем сантиметра. Гротиус лесно би могъл да я разреже до гръбнака. Оставали са само още няколко сантиметра. Кръвта си течеше безпрепятствено. Тя си изми ръцете в мивката и опипа разреза. Беше по-дълбок, отколкото очакваше. Огледа шкафа. Вътре имаше нурофен, наполовина използван пакет с лепенки, плик с таблетки против възпаление с изтекъл срок на годност и кутийка с неизползвани антисептични кърпички. Върна се при Нюмън. — Имаш ли комплект за оказване на първа помощ? Той погледна изумен раната между сутиена и панталоните й. От изтеклата кръв коланът на дънките й беше почернял. — Отговори ми на въпроса, Робърт. — Не, мисля, че нямам. Имам само бинт. — Намерих тези. Освен тях? — Не, съжалявам. — Не е толкова зле, колкото изглежда. Успя ли да повърнеш? — Не. — В такъв случай вероятно няма и да повърнеш. Не и сега. Пийни още малко вода. Помага. Тя намери малка бяла кърпа за ръце в един шкаф и две копринени вратовръзки в гардероба в спалнята му. В банята свали панталоните, изми кръвта от кожата и наложи три антисептични кърпички върху раната. След това притисна сгънатата кърпа за ръце към нея и я превърза с вратовръзките. Тази импровизирана превръзка не беше най-лошата, която беше правила. Веднъж в Румъния трябваше да използва супер лепило, за да затвори дълбока рана на десния си прасец. Изминаха три дни, преди да успее да стигне до една болница в Констанца. Зашиване на раната от лекаря беше много по-болезнено, отколкото при раняването. Обу чисти дънки и сложи една от ризите на Нюмън, след това навлече дебела тъмносиня блуза и кожено яке. — По-добре ли си? — попита го тя, когато се върна при него. — Да, сега се чувствам като лайно. — Можеш ли да караш? Потното му лице беше сивопепеляво, а дишането беше все още учестено. Симптомите бяха познати на Стефани. Още несъвзел се от шока, той не я чуваше. Повтори въпроса още по-настоятелно: — Можеш ли да караш? — Предполагам. — Добре. Заминаваме. — Ние? — Трябва ти да караш. — Аз си помислих… — Недей да мислиш. Няма време. Знам какво ти бях казала и наистина го мислех, но точно сега трябва да се махаме оттук. — Къде отиваме? — Вземи всичкото сухо, което имаш. — Какво сухо? — Всички пари, които имаш. Ако искаш, вземи и дрехи. — Чакай малко… На път за апартамента на Гротиус спряха в една денонощна аптека, където Стефани купи всичко необходимо, за да превърже раната както трябва. — Била ли си тук преди? — попита Нюмън, когато паркираха колата на авеню „Терн“ пред един от клоновете на Земеделска банка. — Не, разбира се. — Мисля, че каза, че го познаваш. — Срещала съм го веднъж, но не тук. — Сигурна ли си, че това е мястото? — Това е адресът, който той ми даде. — Може да те е излъгал. — Ако го е сторил, то е било само в началото. Голите дървета трепереха от студения вятър. Останаха в колата известно време и наблюдаваха входа на сградата. Поведението на Нюмън се беше променило веднага щом бе видял Гротиус да лежи на пода в кухнята. Не каза нито дума, просто стисна устни и продължи да гледа сгърчения труп, кръвта и ножовете. След това взе нещата и я последва навън в пълно мълчание. Тя натисна звънеца, под който пишеше Стърджис, името, дадено й от Гротиус. Никой не отговори. Добре. Опита код 1736 и вратата се отвори към тъмен, влажен коридор. Качиха се с асансьора на шестия етаж. Апартаментът, който търсеха, се намираше от дясната страна на къс коридор. Когато стигнаха до посочения от Гротиус номер, тя долепи ухо до вратата, но не чу нищо. В апартамента отляво телевизорът беше пуснат с пълна сила. Вървеше някаква комедия. Участниците си разменяха евтини закачки, последвани от предварително записан смях. Стефани огледа коридора в двете посоки, след което извади ключа и пистолета. Вътре намери пипнешком ключа за осветлението, а после затвори вратата след тях. Въздухът беше така застоял, като че ли апартаментът е бил празен в продължение на месеци, но купчината чинии върху умивалника в кухнята бяха още влажни. Кафето, останало на дъното на стъклената кана, беше изстинало. Спалнята и банята бяха вдясно. Стефани забеляза, че апартаментът е бил неподдържан може би около двайсетина години. От започналата да се рони мазилка висяха разлепени тапети, хартиените абажури на лампионите се бяха обезцветили, на много места тъмнозеленият изкуствен килим беше прогорен от цигари. Върху триъгълна поставка край стената имаше гири. В банята имаше туби със съставки, подпомагащи образуването на мускулна маса. На стената със скоч беше залепен портрет на Дженифър Лопес по бикини, откъснат от някое списание. Стефани постави покупките от аптеката върху един шкаф до умивалника и тъкмо се канеше да свали ризата си, когато Нюмън я повика: — Ела тук. Той беше в спалнята. Стефани взе пистолета и отиде при него. Намери го, застанал пред един отворен шкаф. — Ровех се из нещата му, когато релсата за закачалките за дрехи поддаде. Тя е на панта. Той й показа. Когато я дръпна, в дъното се отвори скривалище. Стефани надникна вътре. Имаше три рафта, на които беше наредено професионалното снаряжение на Гротиус: кутии с патрони за пистолета му, който беше взела със себе си, два паспорта — австралийски и американски, и двата на името на Уейн Стърджис, дузина миниатюрни стоманени стрелички, два мобилни телефона, комплект ножове, още един пистолет — „Стар Мегастар“, испанско производство, метален бокс, три флакона с лютив спрей и един с невропаралитичен газ, кутия с шест патрона „Авролакс“. Долните два рафта разкриваха истинския Гротиус — трийсет-четирийсет доста използвани хард порносписания, седем DVD диска и дузина касети, кориците на всички с порнографски мотиви, ролка с навита на нея пластмасова корда, кутия с различни мазила и вибратори, прозрачен пластмасов несесер, в който имаше игла с капачка и четири малки шишенца, пълни с безцветна течност, две топки памук, и двете изпъстрени с малки кървави точици. Нюмън поклати глава. — Ама че сладур! Стефани кимна. — Може би му позволих да се отърве твърде лесно. — Пистолети и порно. В Луизиана щеше да е губернатор. Тя превърза отново раната си в банята. След това огледа останалите помещения: в шкафовете и чекмеджетата не откри нищо важно, но на масата до хладилника имаше лаптоп „Тошиба“, свързан с мобилен телефон „Нокия“. Натисна копчето за включване и компютърът се събуди от дрямката си. Нюмън се върна с двата паспорта и някакви други документи. — Намерих разпечатки и извлечения от „Франс Телеком“ и „Креди Лионе“ на името на Уейн Стърджис, но сметките за електричеството и газта са адресирани до Емили Дюпре. — Може би съквартирант. — Или приятелка? — Съмнявам се. Тук не забелязвам никакво женско присъствие, а ти? Стефани започна да преглежда файловете в компютъра. Както можеше да се очаква, имейлите му бяха изтрити. Не откри никъде лични данни. Разгледа мобилния телефон. Не видя никакви записани телефонни номера. Опита се да възстанови последните десет номера, които е набрал, и последните десет, които са го търсили. Всички бяха изтрити. — Трябва да се махнем оттук — каза Нюмън. — Не мога да си тръгна с празни ръце. — Мисля, че се канеше да изчезнеш. — Така е, но трябва да знам. — Да знаеш какво? Не беше много сигурна. Може би просто защото беше Гротиус. Захванаха се с кухничката. В хладилника Нюмън намери над два килограма говеждо, четири плика със спанак и няколко кутии със соево мляко с високо протеиново съдържани е. — Учудвам се как не се е убил с тази негова диета. Тя погледна под канапето, под креслото, под зеления килим, провери дъските на пода. Нюмън проучи казанчето, шкафовете в банята, решетката на отдушника. Обърна леглото в спалнята и разряза дюшека. — Намери ли нещо? — провикна се Стефани от кухнята. — Куп черна коприна… Не знам как точно им казват… Приличат на бикини. — Дамски ли? — Бих искал да кажа да, но не мисля, че е така. Съседът изключи телевизора. Стефани погледна часовника си: единайсет и десет. Надникна през прозореца. Отново започваше да вали. — Може би ще искаш да хвърлиш един поглед на тези. Тя се извърна. Нюмън държеше два диска. — Бяха в кутиите за DVD. Върху тях не бе обозначено нищо. Стефани постави първия диск в лаптопа, опасявайки се за най-лошото: някакво „домашно“ производство на Гротиус. Лаптопът забръмча и на екрана се появи обемиста директория с данни. Папките бяха с кодови цветове: червени, зелени, сини, общо девет на брой. Отвори произволно четири и прегледа файловете в тях. Повечето от наименованията на файловете бяха комбинации от букви и цифри. Въпреки че за нея бяха неразбираеми, те очевидно бяха подредени в някаква последователност. Избра си един файл и го разгледа: запаметен имейл, свалена информация, снимки, на някои от тях посочени дата и място, а на други — не. — Имаш ли представа какво е това? — попита Нюмън. — Ако трябва да гадая, бих казала, че е един вид застраховане. В една от папките Стефани откри четири файла, документиращи банкови трансакции, кешови депозити, телеграфически трансфери, дори чекове — всички, платени по посочени сметки и после отново прехвърлени. Процесът й беше добре познат. Мръсните долари биваха изпирани, за което се плащаха комисионни, след това се инвестираха отново. Друг файл съдържаше фотокопия: от медицински разписки, договори за собственост, три застрахователни иска и няколко фактури за транспортни услуги. Тя разгледа една. Беше иск от „Калоуей Транспорт Инк“ от Трентън, Ню Джърси, изпратен на фирма „Дюпре“ в Париж. Посоченият адрес отговаряше на адреса, в който се намираше апартаментът на Гротиус. Беше издадена на името на Уейн Стърджис и в него бяха посочени номерата на контейнери, превозени по море от Ротердам, а след това по суша до Париж. Искът беше за стойността на превоза, на вносните митнически и местни такси. В документа не се посочваше какво е съдържанието на контейнерите. — Погледни това — рече Нюмън. — „Калоуей“ и „Де Мил“. — „Калоуей“ и „Де Мил“? Той се наведе над нея и прехвърли на екрана няколко документа, докато стигна до разменени факсове между две фирми. Единият беше на „Ред Лайн Авиейшън“ и в него се искаше компенсация за забавено плащане от фирма „Гилчрист Марийн сървисиз“, Маями, Флорида. „Ред Лайн“ имаше претенции за 75 000 долара за ползване на частен самолет и хеликоптер в Индонезия. Настояваше се сметката да бъде изплатена незабавно и изцяло на компанията майка „Де Мил Корпорейшън“ от Хюстън, Тексас. Нюмън посочи номера на факса, а след това и номера на фактурата от „Калоуей Транспорт Инк“. — Виждаш ли това? RW/434/ DeM /СТ1. Това DeM е „Де Мил“. Има го и на двете места. — „Де Мил“. Звучи ми познато. — „Де Мил Корпорейшън“. Това е частна корпорация за изпълняване на оръжейни поръчки за онези, които могат да си го позволят, като например саудитската кралска фамилия. „Де Мил“ помогна за създаването и функционирането на НГСА — националната гвардия на Саудитска Арабия. Те са обучавали и индонезийската армия. — А какво ще кажеш за „Калоуей“? — „Калоуей Транспорт“ е дъщерна компания на „Де Мил“. „Де Мил“ е изцяло собственост на „Кинкейд Пиърсън Мериуедър“ (КПМ). КПМ е една от най-големите оръжейни компании в Съединените щати и е собственост на „Амстердам Груп“. Нейният изпълнителен директор Кенет Кинкейд е с огромно политическо влияние. Той е член на Американската фондация за партньорство във Вашингтон, приятел е на сегашния президент, на предишния президент и на всички президенти. — Значи това е нещо като верига за хранене, така ли? — Точно така. Върви в следната последователност от горе надолу: „Амстердам“-КПМ — „Де Мил“ — „Калоуей“. — И най-долу от „Калоуей“ стигаме до Гротиус. — Така изглежда. — Но нали „Калоуей“ е транспортна фирма? — Е, да, а „Гласът на Америка“ пък е обществена радиостанция. — Откъде ти е позната „Де Мил“? — Виж ги къде действат. Саудитска Арабия, Индонезия, Нигерия, Венецуела. — Петрол? Той кимна. — Не са свързани директно с петрола. Но онези, които са, в повечето случаи са същите, които могат да си позволят и които се нуждаят от услугите, предлагани от „Де Мил“. Не се крият, но са потайни. Те са пионерите на военната приватизация. Никой не е толкова добър колкото тях, а и толкова голям. — Вероятно разполагат с много хора. — Имат достъп до много хора. То е катода имаш агенция за манекени. Не притежаваш моделите. Те фигурират в счетоводните ти книги и ги караш да работят срещу хонорар. — С колко хора могат да разполагат? — С хиляди. Двайсет, трийсет, може би и повече. — Та това е цяла армия. — Няколко армии. — Как една толкова голяма компания може да остане така… незабележима? — На микроравнище действа с малки предприятия, като „Калоуей“. Компании, които нямат свои централни сгради и които могат да бъдат закрити само с едно натискане на копчето. — Такива, които не могат да бъдат свързани директно с „Де Мил“, така ли? — Точно така. — Освен когато някой като твоя приятел реши да запази част от информацията за себе си. — Това прави твърде правдоподобно предположението ми, че дискът е вид застраховка. Стефани започна да проверява и другите файлове. Нюмън попита: — Защо просто не вземеш лаптопа и диска? Едва ли ще му трябват. — Само още една минута. Тя опита втория диск. Директорията разкри най-новите трансфери. В диска имаше три папки, копирани през четири минути една от друга, преди по-малко от седемдесет и два часа. Съдържаха четири файла. Избра един произволно. Екранът се изпълни с имена, цифри и адреси. Нюмън продължаваше да й говори, но тя вече не го слушаше. Погледна първото име и усети, че започва да й се повдига. Премина на следващото, а после и към останалите. Познаваше всичките. Марк Хамилтън, Константин Комаров. Това не й бяха просто познати. Те означаваха много за нея. Най-важните в живота й. С изключение на Сирил Брадфийлд и Албърт Ейкнър. Странно, но те отсъстваха от списъка. Погледна адреса на Комаров: Кутузовски проспект, Москва, същия, от времето, когато бяха любовници. Спомни си първата нощ, която беше прекарала там — колко безразсъдна е била и колко добре се беше почувствала. Имаше още три различни адреса за връзка с Комаров в Москва: офисът му, сиропиталището в Измайлово, третият не й беше познат — улица „Пятницкая“. До него имаше име и телефонен номер — Людмила Иванова. Тя беше геолог, говореше свободно четири езика и беше може би най-красивата жена, която Стефани беше виждала някога. В моменти на отчаяние си беше въобразявала, че Комаров вече е скъсал с нея. Не, не се изрази правилно, беше се надявала да я е изоставил. Това беше истината. А защо да го прави? Спря погледа си на Марк Хамилтън. Все още живееше на „Куинс Гейт Мюс“ в Лондон. Номерът на телефона му беше същият. Усети, че й се завива свят. Пак раздвижи мишката. Екранът се изпълни с нова страница информация. Гъсто изписани с черни букви и цифри редове върху бял фон. Не й говореха нищо. С изключение на едно нещо. Някъде по средата на страницата видя поредица от букви и цифри: M-E-1-1-6-4-R-P. Кодът й за достъп в Червената къща. 
  ДЕН ОСМИ 
 


 Движеха се по шосе А6 южно от Оксер. Зад волана на сребристото ауди седеше Нюмън, а Стефани беше отзад с лаптопа до нея на кожената седалка. Знаеше, че вцепенението ще премине, но това не беше достатъчно. Все още продължаваше да се чувства объркана и не се опитваше да го крие. От всички изненади напоследък — апартаментът в „Сталинград“, филмът, заснет със скрити камери — разкриването на нейния код за достъп в Червената къща беше най-шокиращата, защото беше нещо много повече от гаранция за нейната сигурност. Това беше ДНК-то на Петра Ройтер, а кой друг би могъл да го предаде освен самата Червена къща? Трябва да е бил някой вътрешен. Означаваше ли това, че сега на Петра Ройтер вече се гледаше само като на някакъв призрак? Като на удобна легенда, върху която да се хвърля вината за ликвидираните от други нарочени обекти? Възможно е. Без, разбира се, да се взема под внимание фактът, че Стефани беше позволила на Петра да премине отвъд обсега на ограниченото въображение на хората от Червената къща. Забавното беше сега, че самото съществуване на кода вече можеше да доведе до заключението, че Петра Ройтер никога не я е имало. А Ото Хайлман? Кой го беше убил? След като беше напуснала Червената къща, Стефани беше продължила да води живот, имитиращ този, който беше водила преди. Не беше се старала да го усъвършенства. Но защо? Взирайки се в мрака, тя установи, че не може да си спомни. Пътуваха към Швейцария, оттам за Италия, откъдето пък тя щеше да се отправи към Съединените щати. Запита се накъде ли щеше да се отправи Нюмън, как щяха да се разделят. Недоумяваше как стана така, че още бяха заедно. Опита се да си припомни реда, в който се бяха развили събитията в Париж — бомбата в „Пасаж дю Кер“, хотел „Ланкастър“, апартаментът в „Сталинград“, филмът и накрая Гротиус. Замисълът е бил тя да умре още в Сантие. След като оцеля, бяха хвърлили върху нея вината за смъртта на Голицин. След като и с това се справи, отново се опитаха да я убият. Мислите й се насочиха към Нюмън. Всички имена в лаптопа на Гротиус му бяха познати — „Де Мил“, „Калоуей“, КПМ. Той знаеше, че всичките са собственост на групата „Амстердам“. Беше го заварила в „Ланкастър“, а после колата му се показа на рампата. Твърдеше, че не знае нищо за „Пеперуда“, но беше много добре запознат с геополитическия произход на програмата. Стефани нямаше нито едно основание да го заподозре в каквото и да било. Чувстваше го. Или пък това се дължеше на умората й. Беше й все по-трудно да намери причината. Опря лице в стъклото. Нюмън я наблюдаваше в огледалото. — Добре ли си? Дали да не се отбием за по едно кафе? След по-малко от осемдесет километра ще трябва да сипя бензин. Тя не отговори и той не настоя. Имаше въпроси, които му се искаше да зададе — нужно му беше да ги зададе, но сега не беше моментът. Искаше, когато получи отговорите, те да бъдат логични. Не можеше да прогони от съзнанието си образа на трупа в кухнята си. Кръв, ножове, рани. През дните, които бяха прекарали там заедно, имаше моменти, когато се беше съмнявал в способността й за истинско насилие. Може би просто се беше заблуждавал. Сега беше по-наясно. * * *



 Ню Йорк, 20,50 Париж-2, южноафриканецът Ланс Гротиус беше получил нареждането за ликвидирането й малко след 21,05 средноевропейско време. Джон Кабрини беше отчел факта, че Гротиус може би ще изчака късната нощ, за да го извърши, но сега в Париж беше вече три без десет сутринта, а от него нямаше никакво потвърждение. Когато Гротиус изпрати по електронната поща искането да се проверят регистрационните номера на колите, последното нещо, което Кабрини очакваше, беше те наистина да имат някаква връзка със случая. Обаче имаше: Робърт Нюмън, консултант на фирмата „Соларис“. По гърба на Кабрини полазиха тръпки. В неговия свят думата „консултант“ можеше да означава безброй неща, от които никое не му харесваше. „Соларис“ бяха работили като неофициални съветници на компании, контролирани от групата „Амстердам“, въпреки че никога не бяха вършили услуги на самата група. Нюмън беше участвал лично в два случая. Веднъж в Куала Лумпур и друг път в Каракас. И това беше всичко. Нямаше други нишки, които можеха да бъдат проследени. До момента, в който беше направена справката за регистрационния номер на колата му. Малко след това дойде и проучването на Хелън Ито из интернет. Кабрини винаги се изумяваше от невежеството на хората. Интернет подхранваше у тях илюзията, че може да запази тайните им. Това му напомняше на малките деца, които слагат ръце на очите си и си въобразяват, че след като те самите не виждат, и другите не могат да ги видят. Но всяка връзка, всяко движение в интернет оставаше своя личен отпечатък. Чрез подходяща технология и достатъчно власт абсолютно всяка дейност в интернет може да бъде проследена до нейния източник. Благодарение на достъпа до АНС и огромната мрежа от подслушвателни станции на ИНТЕЛСАТ5. Ито беше започнала разследване чрез използване на ключови думи и фрази. Анализаторите в АНС даваха на всяка дума или фраза четирицифрен номер — код за еднократно ползване, — преди да ги предадат чрез компютърната система „Ешелон“ на подслушвателните постове, разпръснати из целия свят. След това програма, наречена „Речник“, започваше да търси сред милионите трансмисии, засечени от прехващаните. Сведенията се получиха от „Менуит Хил“ в Англия — най-голямата станция за наблюдение в света. Представляваше площ от 500 акра, пълна със сателитни чинии и принадлежаща на АНС. Когато молбата на Ланс Гротиус за проверка на регистрационните номера пристигна в Ню Йорк, Ито вече беше успяла да състави списък на седемнайсет източника на оживена активност. Щом справката с имената и адресите на собствениците на колите с посочените регистрационни номера се получи, единственото име и в двата списъка беше на Робърт Нюмън. * * *



 Преминах от тоалетната в закусвалнята и се отправих към масата на Робърт. Той седеше облегнат назад в стола и разговаряше с един мъж от съседната маса. Мъжът беше облечен в тъмносиньо. Беше с още трима приятели, облечени по същия начин. На хълбока му висеше пистолет в кобур. Започна да се смее на нещо, което Робърт току-що беше казал. После всички се засмяха. Бяхме в закусвалнята „Бялото куче“ в четири без десет сутринта тук беше тихо и приветливо. Направо рай в сравнение с тъмния път и насрещния вятър, но вътре почти нямаше посетители. Голяма част от няколкото й салона бяха затворени за през нощта и само хората от дежурния персонал сновяха под оскъдното осветление, което можеше да направи смъртнобледо и най-жизнерадостното лице. Инстинктът на Петра предложи две решения. Едното беше да се върна обратно и да се махна. Ключовете на аудито обаче бяха в Робърт, а по това време на паркинга отпред нямаше много подходящи възможности. Второто беше да извадя пистолета си от коженото яке, да застрелям всички, да взема ключа и да изчезна. За щастие вече не бях предишната жена и не направих нито едното, нито другото. Робърт ме видя и се усмихна. Имаше вид на човек, който няма никакви грижи, стига да не го питаш за голямата драскотина над дясното му ухо. Когато се обърна към мен, той я изложи на показ пред новия си приятел и полицаят можеше да я разгледа отблизо. Представи ме като Ана. Когато го стрелнах с поглед, определено забелязах весело пламъче в очите му. Полицаите се ръкуваха с мен, разменихме си любезности. Седнах и разговорът се възобнови. Всички бяха в добро настроение. Представих си, че очите им са като рентгенови пъчи, които могат да видят пистолета, който издуваше джоба на якето ми, както и раните и ожулванията по бледата ми кожа. Когато станаха да си вървят, нямах представа колко минути бяха минали. Ръкувах се с всички, те ми пожелаха безопасно пътуване и си тръгнаха. Наблюдавах ги от закусвалнята как се отправят към двете патрулни коли отвън в очакване играта да загрубее. Не стана така. Хвърлих недоволен поглед към Робърт. — Ана, а? Той сви рамене. — В момента неми дойде нищо друго наум. — Това прави нещата по-лоши. — А по-добре ли щеше да бъде, ако бях използвал името ти? — Би било по-добре да не повеждаш приятелски разговор с местната жандармерия. — А какво трябваше да направя? Да стана и да се преместя на друга маса ли? — Просто можеше да не им обръщаш внимание. — А когато ме заговориха? — Какво искаха? — Вестника. Намръщих се. — Какъв вестник? — На масата ни имаше един брой на „Франс Соар“. Един от тях го поиска. После заговорихме и той забеляза акцента ми. Казах му, че съм американец, а той сподели, че е влюбен в Ню Йорк. Един от другите имал сестра, която се омъжила за зъболекар в Сан Франциско. — А за какво се смяха? Робърт се размърда леко смутен. — Ами… казах им, че си ми секретарка и че заминаваме за няколко дни. Това беше най-повърхностното обяснение, което бях чувала. — Продължавай. — Един от тях ме попита къде ще те хвана? — И ти какво му отговори? — Ами отзад. За момент бях прекалено изумена, за да кажа каквото и да било. Когато намерих думите, се получи следното: — Ти… се… шегуваш. Но той не се шегуваше. Нещо повече — беше му се сторило смешно. Поклатих глава неодобрително. — Отзад значи? Той пак сви рамене. — И това ми хрумна на момента. — Е, това вече е съвсем лошо. * * *



 Беше четири и петнайсет. Кафето ми беше изстинало, но въпреки това продължавах да го пия. — Все още имам нужда от колата ти, Робърт. Ако ми дадеш един-два часа преднина да мина по магистралата, ще ми бъде от полза. Може би ще изпиеш още една чаша от това чудесно кафе. — Каква перспектива! Гледахме се продължително, без никой от нас да се опита да отклони поглед. Вече бяхме над подобни незначителни деликатности. — Преди да открадна колата ти, искам да ти благодаря. — За какво? — Направи го интересно. Направи го много по-лесно, отколкото би могло да бъде. — Ти имаше пистолет. — Знаеш какво имам предвид. Това с Ана и полицаите преди малко. Той не изглеждаше много развеселен, дори не изпитваше облекчение. Беше просто уморен. Въртях чашата в ръце и избягвах да го погледна. — Като говорим за полицията, трябва да им се обадиш. — Ако ми го беше казала само преди десет минути… Помъчих се да се усмихна. — Говоря сериозно. Трябва да им кажеш какво се случи. — Всичко ли? — Да, или колкото сметнеш за необходимо. Както ти е удобно. Той погледна през прозореца. — И това ли е всичко? — Да. Сега, когато мъглата над Париж се беше вдигнала, това беше заключението, до което стигнах. Гротиус беше прав. Те вероятно ще ме намерят. По принцип бях свикнала с това. Но неговият компактдиск променяше всичко. Тук вече не ставаше дума само за живота ми. Робърт поклати глава. — Не става. Реших, че не съм чула добре. — Моля? — Ти ме набута в тази каша. Сега ще ме извадиш от нея. — Ти не разбираш. Плановете ми се промениха. — Заради диска ли? — Отчасти. — За това ли мислеше, откакто напуснахме Париж? — Да. Не мога да бягам. Не и сега. Трябва да отида във Виена. — В такъв случай ще отидем заедно. — Да не си откачил? Забрави ли какво се случи в апартамента ти? Той, изглежда, се ядоса. — А какво мислиш, че правех, откакто излязохме от Париж? — Караше. — Знам, че съм само един мъж, Стефани, но трябва да ти кажа, че мога да правя едновременно две неща. — Поздравления. Еволюцията в действие. — Не мога да се прибера у дома. — Напротив, можеш — отговорих аз още преди да се замисля, а после, като се опитах да поправя грешката си, я направих още по-голяма: — Иди в полицията. — В същата полиция, която се опита да те убие в „Пасаж дю Кер“ ли? — Хайде хайде, в Париж има хиляди полицаи. — А как бих могъл да кажа кой от тях какъв е? И това има ли значение? В момента, в който вляза в участъка и спомена името ти, ще се издам, нали? Рано или късно така ще стане. Не можех да го отрека. — Колко време предполагаш, че ще отнеме? — попита той. — Един час? Един ден? Знаеш ли какво ще ти кажа: щом като мислиш, че за мен е безопасно да се върна в Париж, ще ти дам три часа аванс. След това ще се обадя. От теб се иска само дами кажеш, че си съгласна. Не отговорих нищо… — Можеш само да кимнеш — предложи той. … не помръднах. * * *



 Качиха се в аудито. Паркингът беше почти пуст. Нюмън пъхна ключа и спря. — Преди да продължим, трябва да знаеш нещо. Няма да ти хареса, но след като сега сме заедно в тази работа… — Какво е то? — За „Ланкастър“. Отидох там, за да се видя с Шехеразада. Стефани бавно кимна. — А твоят приятел Робърт Кугън? Онзи, който ти се беше обадил по телефона? — Кугс наистина ми се обади, но това нямаше нищо общо с някаква среща. — Значи излъга. — Ами да. Стефани потри лицето си с ръце. Нюмън рече: — Виж, съжалявам. Може би трябваше да кажа нещо, но не знаех коя си. Ти беше просто една жена с пистолет. — И си искал да я защитиш. — Исках да предпазя себе си. — Забрави. Разкажи ми за „Ланкастър“. — Отидох там, за да се срещна с нея. Стефани си спомни сцената. Захани влезе в бара, Нюмън се извини, отиде при нея и двамата се засмяха на някаква шега. — Когато слязох долу, вас ви нямаше. — Трябваше да се срещнем с Голицин. Стефани го изгледа стреснато. — Да се срещнете с Голицин? — Това беше истинската причина, поради която не казах нищо. Що се отнася до мен, ти току-що го беше убила. — Значи все пак си го познавал, така ли? Нюмън поклати глава. — Шехеразада трябваше да ни запознае. — Защо? — Леонид имаше добри връзки. Аз също. Тя мислеше, че може да си допаднем. — Това ли е всичко? — Да. Тя беше добра приятелка и на двама ни. — Но по-добра на теб. Стефани съжали за забележката в момента, в който я изрече. Нюмън я погледна ядосан, но не каза нищо. — Какво се случи? — попита тя. — Обадиха й се, че Голицин няма да успее да дойде за срещата. — Самият той ли й се обади? Нюмън се замисли. — Съмнявам се. Тя не ми каза. — Тогава какво? — Нямаше смисъл да продължаваме да се мотаем там. Предложих да пийнем нещо, но тя отказа. Каза, че има планове за по-късно. Устройваше ме. И без това, след като ни запознаеше, тя нямаше намерение да остава. Така че всичко свърши дотук. Тръгнахме си. Стефани се опита внимателно да анализира току-що направеното разкритие, като си спомняше в каква последователност бяха протекли събитията. Не можа да намери нищо, което да противоречи на признанието на Нюмън. Напротив. В обяснението имаше повече логика, отколкото съвпадения. — Тя ли уреди срещата или Голицин? — Не знам, но мисля, че можем да разберем. На Стефани й хрумна друга мисъл: още някой също е знаел за срещата, освен ако Захани сама не беше отговорна за убийствата на Леонид Голицин и Фьодор Медведев. Запита се кой ли би могъл да бъде? Някой, с когото вече се беше срещала? Или не? С други думи, някой невидим. Тя отново си припомни случилото се. Колко време беше изминало от момента, когато барманът й подаде телефона на бара, до появата на аудито на рампата? Пет минути? Вероятно по-малко. — Тя как се прибра у дома? — Има си шофьор. — Разбира се, че има — каза Стефани и се усмихна в тъмното. — Също като мен. Хайде да тръгваме. * * *



 Обадиха се на Бойд в четири и петнайсет. Деветдесет минути по-късно той беше вътре. От Червената къща му бяха съобщили кода за влизане в сградата. Отвори с шперц ключалката на входната врата. Вътре лампите светеха. Затвори вратата след себе си и извади пистолет „Браунинг“ BDA9 от вътрешния джоб на палтото си. Изчака в антрето повече от минута, за да може слухът му да може да привикне с тишината. След като не чу никакъв звук, продължи да се придвижва на пръсти. Кухнята беше четвъртата стая, в която влезе. Навсякъде имаше кръв, повечето вече засъхнала и хванала черна кора. Огледа останалите помещения в апартамента и пак се върна в кухнята. Отначало не разпозна трупа. Едва когато приклекна до него, си каза, че вероятно е Ланс Гротиус. Лицето беше ужасно обезобразено. Веднъж се беше срещал с Гротиус. В Киншаса през 1992 година. Бойд никак не го беше харесал. Беше изключително арогантен, без да има каквото и да било основание за това. Не се изненада, когато преди две години научи, че е бил осъден за изнасилване в Амстердам, нито пък за бягството му от затвора. Гротиус беше корав и изобретателен човек. Побелялата кожа на лицето му беше попарена. Върху главата си имаше перука от спагети, които вече стърчаха на всички страни. От дясната му страна под ребрата стърчеше забит сатър, но Бойд видя, че не това беше фаталната рана. Гърлото на Гротиус беше прерязано. Сатърът би могъл да се окаже фатален, ако е бил изваден от тялото. След като е бил оставен в него, изтичането на кръвта е ставало по-бавно. Бойд се запита дали това е било направено нарочно, имайки предвид и другите рани, особено тази на десния глезен и тези по лицето. Счупените нос и зъби бяха нещо, което би могло да се очаква, но се виждаха и по-зловещи рани, които според него не бяха причинени след смъртта. Познати, защото я беше научил как да ги нанася. Явно го беше подложила на бърз разпит. Не се съмняваше кой беше убиецът на Гротиус. Провери дрехите на убития. Не намери нищо, дори ключове. Беше постъпила правилно, беше взела всичко. Бойд напусна апартамента малко преди шест часа и се върна обратно през „Ке д’Орлеан“ на улица „Дьо Понт“, където се качи във взетото под наем рено и извади портативния телефон ИНМАРСАТ6 от жабката. Роси Чодхури му беше казала, че Червената къща използва специални телефони, които предават чрез спътник, принадлежащ на Международната морска сателитна организация. Преди четири дни, когато тя беше слязла от самолета, Бойд беше отговорил, че това е много полезна придобивка, ако човек се намира под звездите в Афганистан. Обаче в Париж едва ли щеше да има нужда от нея. Двамата се съгласиха и се засмяха. Роси вече беше зад бюрото си в Лондон. — Тя ли е била? — Да. Изчезнала е. — А американецът Робърт Нюмън? — От него няма и следа. Какво ще ми кажеш за Пол Елрой? Научихте ли вече нещо за него? След разправията с Пиер Дамиани Бойд беше изпратил името на Елрой на Червената къща за подробно проучване. Беше очаквал бърз отговор, но през следващите шейсет часа не му бяха съобщили нищо. — Научихме някои неща — отговори тя, — но нищо, което да ти върши работа. Поне засега не можем да ти съобщим повече. Ще те уведомим веднага, щом разберем нещо. При теб нещо друго? — Един труп. — Познаваме ли го? — Аз го познавах. Ланс Гротиус, бивш служещ от южноафриканската армия. — Бивш? — Последното нещо, което чух за него, беше, че е станал наемник. Изненадах се да го открия в Париж, преди две години беше в Белгия. — Някакви следи, че Стефани е пострадала? — Не можах да открия такива, но по Гротиус има рани колкото и за двамина. Бойд приключи разговора и поседя в колата, размишлявайки за Гротиус и корпорацията „Де Мил“. В много отношения бяха идеална комбина. Един доказан психопат в счетоводните книги на изключително аморална институция. В този вид бизнес рядко се плащаше за висок морал, но от време на време се появяваше и такава възможност. * * *



 — Бил си заложник и преди, нали? Лицето на Нюмън беше слабо осветено от червените светлини на таблото. Стефани не забеляза никаква реакция, но това поне беше в хармония с мълчанието му. — Ще го приема като потвърждение — продължи тя. Пътуваха на юг към Лион. Изпревариха два тежки камиона, от чиито колела се разхвърчаха цели пелени от пръски. Колкото по-лошо ставаше времето, толкова по-уютно се чувстваше Стефани в колата. Напомняше й за детството й в хълмистите части на северен Норттъмбърленд, недалеч от границата с Шотландия. Там лошото време беше нещо обичайно, особено през дългите зими. Спомни си съвсем ясно какво беше изпитвала в семейната къща, когато навън бушуваха бури — постоянната топлина, която идваше от кухнята, нейната миризма, дращенето на дърветата в огъня и танца на пламъците. До неотдавна избягваше такива розови спомени. Чувстваше ги като откраднати, като сънища, отнети от живота на някаква друга жена. Сега, когато мислеше за онова време, си спомняше само добрите неща. Хрумна й, че тъкмо те може би бяха посели семената на промяната в нея, може би моментът за нея настъпваше. — Белезите ти. Нюмън ядосано въздъхна. — Какво за тях? — Имам предвид най-вече тези по китките ти. Те са от връзване. Когато ти вързах ръцете зад гърба, въжето се вряза точно в белезите от някогашните ти рани. — Така ли? — Да. — Продължаваш да гадаеш. Стефани поклати глава. — През последните четири дни само единият от нас знаеше какво прави. Процедурата му беше ясна. Триковете също. Това не бях аз. * * *



 — Бейрут — каза Нюмън. — 1985. Бяха минали повече от десет минути. Ако тишината можеше да бъде болезнена, в момента беше тъкмо такава. — Сигурно си бил много млад. — Бях прехвърлил двайсет и пет. — Бил си един от тях? Макарти, Андерсън, Уейт… — Не, изобщо не беше така. — Но си бил заложник, нали? Той кимна. — Но не като тях. — Защо? — Просто бях… ами… не беше същото. — Защо? — Те бяха… замесени. Всичките по един или друг начин. — А ти не беше, така ли? — Не и по начина, по който те бяха. — Какво беше различното? — Аз не трябваше да бъда там. — Как така? С политика ли се занимаваше? Той се засмя. В смеха му се доловиха горчиви нотки. — Мислех, чеда. Въобразявах си, че съм напипал нещата. Оказа се, че бях просто един турист, един наивник. — Само съм чела за онзи период в Ливан. Този път той се смя доста дълго. — Без майтап? Та ти си била бебе по това време. — Много ти благодаря. Бях в училище. — И какво си правила? — Ами, преструвах се, че харесвам Стендал, пушех, слушах „Дъ Клеш“ и тайно си фантазирах за Джон Тейлър. — Кой? — „Дюран Дюран“. — „Дюран Дюран“ от филма ли? — Какъв филм? — „Барбарела“. — Не, от рок бандата. Новите романтици. — О, да, бях ги забравил. Тя не беше съвсем сигурна дали беше забравил, или изобщо не беше чувал за тях. — Пак са на мода — рече Стефани. — По онова време бях невежа за тези неща, а и сега не съм много запознат. Стефани се усмихна. Понякога възрастовата разлика се стопяваше, а понякога ставаше по-голяма. — Бях ли права за раните? Нюмън кимна. — Съжалявам. — Забрави. Не знам защо не ти казах. Истината е, че не им обръщам чак толкова голямо внимание. Имам предвид физическите рани. Не си спомням много за болката, която ги причини, нито за начина, по който изглеждат. За мен другите неща са по-трудни. — Кои неща? — Ами, започнах да страдам от клаустрофобия. Дори и сега, двайсет години по-късно. Така че в онзи момент, когато ми сложи лепенката на устата, ме върна към онова, което ми се случи там. — Как така? — Не ти трябва да знаеш. — Разкажи ми. Той беше доволен, че не можеше да поглежда встрани, а трябваше да следи пътя. — Може би съм бил най-близко до смъртта, когато за първи път ми сложиха лепенка на устата. — Защо? — Заради един несъзнателен рефлекс. Повърнах и се задавих. За малко да се задуша. Нямаше никаква причина, просто се случваше отново и отново всеки път, когато ми слагаха лепенката. Впоследствие се научих да правя единственото възможно нещо — гълтах всичко обратно. Стефани искаше да се извини, но реши, че ще прозвучи банално. — Дълго време не можех да понасям тъмнината. Месеци наред бях в едно мазе почти без никаква светлина. След като ме освободиха, трябваше да спя на лампа. Спомням си, че бях на гости при едни приятели в Мейн, съвсем близо до Бар Харбър. Беше изминала почти година, откакто се бях прибрал у дома. През нощта угасна токът и аз пак се върнах към спомените си. — Той щракна с пръсти. — Така. В тъмното. Китките ми бяха вързани с жица. Наоколо чувах плъхове, които не виждах. Чувствах миризмата от собствените си изпражнения. — Как успя да го преодолееш? — Ходих доста дълго време на психиатър. Всички ми го препоръчваха. Наистина ми помогна донякъде, но предполагам, че най-добрият лечител се оказа времето. Но дори и сега тези неща ме прихващат от време на време — не много често, макар че когато се случват, ги изживявам като шок. — Както когато някаква психопатка скочи в колата ти и опря пистолет в ухото ти, така ли? Той кимна. — Да, точно при такива случаи. Стефани поклати глава. — Значи от всички хора, които бях решила да отвлека, попаднах на някой, който е бил заложник и преди. И защо изобщо си бил в Ливан? В средата на 80-те години не беше място, кой знае колко посещавано от туристи. — Ами точно това беше и причината, за да отида там. Заради моите идеали. Защото бях идиот. * * *



 Стигнаха центъра на Лион, паркираха колата на площад „Селестин“, до театъра. Когато стъпи на мокрия паваж, Стефани се протегна, като изви гърба си назад толкова силно, че раната я сряза. Въздухът беше влажен и мразовит. Бистрото „Селестин“ беше с каменни стени, външни голи греди и келнер със скулесто, сбръчкано лице, с тесни, хлътнали рамене и започнала да побелява дълга коса. Кожата около очите му като че ли не беше негова — беше още по-сбръчкана и по-тъмна. — Какво е „Петротех“? Нюмън се прозя и разтърка очи. — Това е годишна конференция на фирми, обслужващи петролната индустрия. — А не такива, които се занимават директно с добива на петрол, така ли? — Да, това са по-скоро хора, които се занимават с проектиране, строителство, морски и въздушен транспорт, строеж на петролопроводи, платформи, терминали, набиране на работници, фирми, извършващи правни и счетоводни услуги, и такива, които се занимават с проблемите на сигурността. Т.е. с всичко друго, освен със самия продукт. Всяка година конференцията на „Петротех“ се свиква на различни места. — Знаеш ли къде ще бъде тази година? Стефани го наблюдаваше, докато той свърже нещата. — Затова ли отиваме във Виена? — Това е една от причините. Бил ли си някога на подобна конференция? — Три пъти. Дубай, Каракас, Лае Вегас. Но винаги като гост. „Соларис“ не е представена на тях. — А „Де Мил“? Ще бъде ли представена? — Не знам, но други от тази индустрия ще бъдат. — Това е един непознат свят за мен. — До неотдавна беше непознат за много хора, обаче се превръща във все по-разрастваща се индустрия. В нея участват такива утвърдили се играчи като „Контрол Рискс“, „Де Мил“, „Дин Корп“ и „Армър Груп“. Имай по-малки фирми, понякога състоящи се от пет или шест души. — За какви пари говорим? — Зависи. Например, ако искаш да наемеш четиричленен екип от бивши командоси от британските специални части — САС, това ще ти струва 5000 долара на ден. Компания като „Дин Корп“ във всеки един момент изпълнява договори за един милиард долара. Дейностите, с които се занимава „Де Мил“, са още по-големи и разнообразни. Тази индустрия процъфтяваше в Багдад. Особено англичаните печелеха много от това, защото бившите войници на САС се ползват с голяма репутация. Преди Ирак англичаните печелеха около триста милиона долара годишно, а сега почти два милиарда. — Как става това на практика? — В Ирак повечето екипи действат на три нива. Най-ниско са местни иракчани. Те получават по около 150 долара месечно и са пеши войници. Следващото ниво се състои от хора от трети страни — финландци, украинци, руснаци. На тях се плаща между 1500 и 2000 долара на месец. Най-отгоре са т.нар. интернационалисти — англичаните и американците. Те получават сто пъти повече от иракчаните. Например такива американски фирми като „Бечтел“ и КБР7 се охраняват от гурки, с посредничеството на „Армър Груп“. — Звучи доходно. — Това е най-скромната оценка за годината. С бюджета за оказване помощ на Ирак се разпорежда Американското бюро за програмен мениджмънт. Това са почти двайсет милиарда долара. Около десет процента от тях отиват за мерките за сигурност, а това означава някъде средно около двайсет и пет процента от общата сума. И се отнася само за Ирак. Келнерът с мъртвешки бледото лице им донесе кроасани. Стефани поиска масло и си спечели неодобрителния му поглед. Нюмън наля кафе и за двамата. — Чувала ли си някога за човек на име Алистър Морисън? Стефани поклати глава. — Англичанин. Бивш командос от САС. Основа компания „Еринис“, която спечели договор за охрана на петролни обекти в Ирак и Йордания. Говорим за сума от порядъка на сто милиона долара и за четиринайсет хиляди души. Според преценките на нашите аналитици сега в Ирак има повече бивши командоси на САС, отколкото в един полк. — И Лондон е центърът на тази индустрия, така ли? — Лондон и Вашингтон. Но живата сила идва отвсякъде. — А редовните военни части как реагират на това? — В повечето случаи има противоречия, особено когато става въпрос за райони, където операциите им се застъпват. Хора като Доналд Ръмсфелд обаче не гледат по този начин на проблема. Според него армиите трябва да са специализирани и да работят на договорна база. Проблемът е най-вече юридически. Редовните войници са подвластни на закона. Могат да бъдат съдени от военен съд, както и от международните закони. Изглежда обаче че никой не е наясно как да прилага закона към тези фирми. По принцип това не са местните закони, а вероятно не са и американските. Що се отнася до международното право, то е твърде мъгляво по този въпрос. — А не е ли този момент най-привлекателен? — Разбира се. Сключваш договор, за да спестиш пари на данъкоплатеца, и същевременно това ти позволява да снемеш отговорността от себе си. Другата причина е, че към такива посредници се прибягва за работа, с които сам не би искал да се занимаваш. Стефани разбираше много добре този принцип. Тъкмо затова съществуваше и Червената къща — за да изпълнява задачи, които редовните служби за сигурност биха искали да избегнат. Мислите й се насочиха към Гротиус. Отначало той твърдеше, че не знае за кого точно работи и че анонимността е в интерес на всички заинтересувани страни. Но благодарение на ножа тя успя да измъкне от него част от истината, преди той да умре. Гротиус е бил нает от „Де Мил“. Плащали са му чрез „Калоуей Транспорт“ по сметка на името на Уейн Стърджис. Призна, че е бил вербуван от негов приятел от южноафриканската армия по време на престоя му като наемник в Босна. Най-после маслото пристигна. Келнерът беше изненадан и възмутен, че тя го беше изчакала. Стефани му се усмихна, което направи нещата още по-лоши. — Как „Де Мил“ се конкурира с другите подобни формации? — попита тя. — Те са в бранша от по-отдавна, по-големи са и са подобри. А и са по-богати. Първоначално през 60-те години бяха строителна фирма. Центърът им беше в Сан Диего и участваха в изпълнението на големи граждански проекти — летища, болници и други, но при тях винаги е съществувал и военният аспект. Построили са най-малко три военновъздушни бази. Към края на 60-те години се отдръпват от светлината на прожекторите и престават да се занимават с граждански обекти. Но компанията продължавала просперира. Няколкото пъти, когато името й става достояние на обществеността, обикновено е било във връзка с проекти в чужбина — самолетни писти във Виетнам или в Конго и други такива неща. През 1976 г. обаче компанията се замесва в скандал, който привлича изцяло общественото внимание и разкрива с какво в действителност се занимава. — А именно? — Тя е пионер в продажбата на военни услуги в чужбина. — Пионер? Нюмън кимна. — Тук не става дума за американски компании, които продават военна техника навън. Говорим за военно обучение на хора, използващи американска бойна техника и тактика. Хора, които след време могат да използват това обучение срещу самите Съединени щати или срещу техни съюзници. Първоначално „Де Мил“ сключва два договора — с Иран за 60 милиона долара и със Саудитска Арабия за 80 милиона долара. — И как реагира обществеността? — Имаше силен обществен отзвук и той не беше никак положителен: статии в печата, документални филми по телевизията, задаване на въпроси в Конгреса. Особено когато се твърдеше, че „Де Мил“ са се съгласили в сключваните от тях договори да не бъдат наемани евреи. — Това твърдение вярно ли беше? — Да. Въпреки че така и не беше доказано. Споразумението е било устно, а след време се превърна в скрито преимущество. — Как? — Истерията около еврейския въпрос отвлече вниманието от истинския проблем, от това с какво точно се занимава „Де Мил“. — И какво стана? — Ами това, което винаги става. „Де Мил“ се отърваха, като намалиха до минимум легалната си дейност. Когато накрая тази тема започна да става досадна, медиите я изоставиха и бурята отмина. А хората от „Де Мил“ се поучиха от грешките си, станаха майстори на задкулисната дейност. Скандалът беше за тях огромно затруднение. След него основните приоритети на компанията вече бяха дискретността и мълчанието. В известна степен това беше един парадокс. Колкото по-големи ставаха, толкова по-невидими бяха и харчеха милиони долари годишно, за да запазят това положение. — Интересно — да засилваш репутацията си, като я прикриваш — каза като че ли на себе си Стефани, отпи още малко кафе и направи паралел с професионалната репутация на Петра. Нюмън отново се прозина, извини се и каза: — Сега те вземат наемници от целия свят, но услугите, които предлагат, се базират на американския военен модел. Най-новата тактика, най-новите оръжия, най-добрите инструктори, всичко, което клиентът би могъл да си позволи. А то наистина е всичко, защото повечето от клиентите на „Де Мил“ са страни производителки на петрол. — А голяма част от него е притежание на групата „Амстердам“. — Всъщност да. „Де Мил“ са много потайни. Естествено, те си имат свой председател и изпълнителен директор като всички останали, но никой не вярва, че тъкмо те управляват компанията. Въпросът е в това, че „Де Мил“ не могат да си позволят да бъдат прозрачни, но докато се справят добре, никой не иска да клати лодката. Това не означава, че си нямат и проблеми. — Какви проблеми? — Ами често се налага да действат в много несигурна среда. Работата, която вършат, привлича вниманието. Спомняш ли си координираните терористични акции в Саудитска Арабия през април? Споменът на Стефани беше твърде неясен. — Припомни ми. — Имаше три бомбени атентата в интервал от пет минути. Първата бомба избухна в жилищен комплекс край петролно находище в Гавар. Втората избухна близо до Трийсета улица в Рияд, а третата разруши бизнес сграда в Джеда. Бяха убити двайсет и пет души, а сто бяха ранени. Седемнайсет от убитите бяха американци, служители на компанията „Елкингтън Мак Махон“ — петролен конгломерат с център Хюстън. — Е, и? — „Елкингтън Мак Махон“, „Де Мил“, „Калоуей Транспорт“ — почти няма разлика. Всичките съществуват под чадъра на групата „Амстердам“. „Де Мил“ използва компании като „Елкингтън Мак Махон“, за да вкарва хора в страни, в които има проблем с толерантността. Саудитска Арабия е точно такъв пример. Те влизат там като механици, инженери, помощен персонал. Това е само претекст, каза си Стефани. Все едно, че си в чуждо посолство като културен аташе, а всички знаят, че си шпионин. Нюмън се наведе над масата и отново напълни чашата й. — И какво ще правим сега? Към Виена ли? — Не още, трябва да се снабдим с нова кола. — Че какво й е лошо на моята? — Някой е знаел къде живееш. Това означава, че знае какво караш. — Защо тогава изобщо я използвахме? — Нощта ни беше приятел. Който и да е изпратил Гротиус, вероятно е изчакал известно време, преди да се опита да разбере какво е станало с него. Но няма да чака вечно. Имахме гратисен период, но според мен той вече е изтекъл. Когато открият колата, а някой ще го направи, трябва да помислим къде да стане това и какво послание да изпратим. — Не те разбирам. Стефани се усмихна. — Не е нужно. Остави това на мен. Ще се отърва от нея и ще докарам нова. Ще се срещнем по-късно. — Не искаш ли да дойда с теб? — Ще е по-добре да го направя сама. Ще се срещнем пред църквата „Сей Низие“ От десет часа нататък бъди там на всеки час и пет минути. Или пък на пресечката на улиците „Дюбоа“ и „Брест“ трийсет и пет минути по-късно. * * *



 Стефани откри наблизо едно интернет кафене. Казваше се „Конектик“ и се намираше на крайбрежната улица „Сей Антоан“. Провери електронните пощи на Петра в АОЛ и Хотмейл. Имаше няколко съобщения от Стърн, всичките с едно и също съдържание — трябва да поговорим — и едно от Сирил Брадфийлд. >Нямаше ме. Лоши новини, но съм добре. Не съм имал контакт с Я или М преди това. Не съм имал връзка от месеци. Навсякъде другаде нищо необичайно. Какво мога да направя? Стефани беше успяла да накара Брадфийлд да използва електронната поща и го беше научила на изкуството на електронната лаконичност. Доста се беше съпротивлявал и на двете. Тя усети, че я обзема вълна на облекчение, и се запита дали липсата на контакт с Фюрст беше спасила живота му. >Нищо. Не се доверявай на никакви мои съобщения. Никакъв телефон, никакви бележки, никакви имейли. Следващият ни контакт ще бъде личен. Аз ще дойда при теб. Дотогава се пази. Име забрави. Тя закара аудито на Нюмън до болницата „Кроа Рус“, взе кожената чанта от багажника и изостави колата. Върна се пеш в центъра на града, а след това взе трамвай до централната гара, където се качи на автобус за лионското летище „Екзюпери“. Пристигна петдесет минути по-късно. На два пъти разговаря с шофьора на автобуса. Първия път, за да го попита колко дълго ще продължи пътуването, а втория дали ще закъснеят. Усмивката й беше на границата на флирта. Отиде на един паркинг и изчака. Не обърна внимание на колите, които вече бяха там, защото нямаше начин да разбере колко скоро ще се върнат собствениците им. Непрекъснато пристигаха и заминаваха коли, но никоя не й се стори подходяща. Малко преди единайсет часа при бариерата пристигна тъмносиньо пежо. Караше го мъж на средна възраст и беше сам. Стефани го наблюдаваше отдалеч как паркира колата. Взе дипломатическо куфарче от седалката и един куфар от багажника. Заключи колата и пусна ключа в десния джоб на кафявото си сако, след това се отправи към летището. Стефани скъси разстоянието между тях така, че когато той влизаше в Терминал 2, тя беше само на два метра зад него. Мъжът се нареди на опашката на чакащите за проверка за полета на „Ер Франс“ за Париж, тя се блъсна в него, обърна се да се извини — „пардон, мосю“ — и продължи напред. Пусна още една пленителна усмивка. Този път й беше отговорено със същото. След като ключът се озова в ръката й, го пусна в собствения си джоб. Излезе от терминала на заминаващите пътници и изчака още петдесет минути, като наблюдаваше паркинга. Мъжът не се върна. Тя отново влезе в терминала и провери таблото на заминаващите самолети. В единайсет и пет този на „Ер Франс“ излетя. След по-малко от двайсет минути тя също потегли. Поеха по шосе А 42, а после по А 39, насочвайки се на север, след което завиха на изток по А 36 към Безансон и Мюлуз. Караше Стефани. Държеше се почти на границата на разрешената скорост. Радиото работеше. Слушаха новините, но никой не изрече това, което мислеха и двамата: дали няма да кажат нещо за нас? В прогнозата за времето съобщиха за приближаваща буря от изток. Стефани порови из кутията с компактдисковете. — „Доре“. Не мога да повярвам. — Защо? — Трябваше да видиш човека, който слезе от тази кола. Приличаше ми на счетоводител или на предприемач. Със сигурност обаче беше пушач. По обратния път към Лион Стефани беше изпразнила пепелника от фасовете му, но в пежото все още миришеше на цигари. — Позната ли ти е поговорката „Никога не съди за книгата по корицата?“ — попита Нюмън. — Позната ми е фразата „криза на средна възраст“. Въпреки това никога не бих предположила, че си почитател на Дейвид Бауи. — Моля? — Когато разглеждах кабинета ти, видях албумите ти. Толкова плочи… — Вече не ги пускам. Обаче ми харесва да ги имам. Както и да е, какво му е лошото на Бауи? — Нищо. Господи, абсолютно нищо. Обичам Бауи. — Добре. А какво не е наред с мен? — Ами, виж къде живееш. Начинът, по който живееш, с какво се занимаваш. Абсолютно всичко. — Когато бях млад, той беше на мода. Бях на подходящата възраст в подходящото време. Харесвах музиката му, начина, по който изглежда, поведението му. И това, че повечето хора го ненавиждаха. — В Ню Йорк ли? Изненадана съм. — Израснах главно в Мейн. Дюк Уайт може и да е бил популярен в Манхатън, но не и в Бангор или Бар Харбър. Знаеш ли, по-странното е, че повече харесваш музиката на Бауи, отколкото мен. Когато купувах албумите му, те бяха нови. Ти го купуваш по същия начин, по който аз купувам Чайковски. — Или четеш за Ливан? Като нещо, което принадлежи на историята? — Ох. — Така и не ми каза защо си отишъл там. — Поради куп неоснователни причини. Но най-вече заради моя старец. — Какво означава това? — Няма значение. — Не можеш да изречеш нещо такова, а после да не продължиш. — Защо? — Не е… етично. — Не е етично ли? То е приблизително същото, каквото ти направи на онзи човек в кухнята. — Онова не беше неетично, а неизбежно. — Виж какво, историята е много дълга. — Чака ни дълъг път. — Е, добре. Баща ми беше професор по политически науки в Харвард. Беше учен с либерални разбирания. Предполагам, че е бил социалист, въпреки че той никак не харесваше тази дума. Беше също яростен критик на Израел. Не на правото му на съществуване, а на поведението му като държава. Беше също така много критично настроен към безрезервната подкрепа на Америка за Израел, както и произраелски настроените медии. Смяташе за абсурдно, че човек не можеше да критикува Израел, без да бъде заклеймен като антисемит. Изложи тези свои убеждения на хартия през 1980 година. „Болестта отвътре“. От професионална гледна точка това беше бележка на самоубиец от трийсет и седем страници. — Беше ли изложил в нея мнението си за печата? — Забавното беше, че го беше сторил. Веднага се нахвърлиха върху него и го заклеймиха като антисемит. Точно както беше предрекъл. Унищожиха го като личност и това му костваше работата. — Аз пък си мислех, че в място като Харвард… — Беше подложен на финансов и политически натиск, оказван от някакви невидими висшестоящи среди. Дори място като Харвард не е защитено от подобно посегателство. Знаеш, че се случват такива неща. Всички го знаем. И той го преглътна. Каза, че не иска да бъде част от институт, който няма куража да се опълчи на тиранията. — Силна позиция. — Не. Слаба позиция, която само привидно изглежда силна. — И какво направи той? — Върна се в Мейн. Отново в къщата, в която бях израсъл. Там, където предишното лято беше умряла майка ми. Години наред беше боледувала от рак. Но когато накрая си отиде, това наистина го съсипа. Още не се беше съвзел от смъртта й, когато започна цялата история с антисемитизма. Всички около него виждаха, че страда, но никой нямаше представа колко тежко го приема. Не и докато не стана късно. Същата есен се самоуби. — Само защото някакви полуидиоти журналисти злословеха по негов адрес? — Те не само злословеха. Разкъсаха го на парчета, разрушиха репутацията му, а след това го набедиха, че е имал любовна афера. — Набедиха? Нюмън се поколеба. — Е, не се изразих съвсем точно. Оказа се вярно. — В такъв случай не са го набедили. — Начинът, по който отново раздухаха историята, беше пълно изкривяване на истината. Майка ми знаеше за нея. Бяха се помирили още преди години. Имаше смекчаващи вината обстоятелства, които и двамата разбираха. Той обаче беше представен като разсипник на семейното си огнище, който е готов да тръгне след всяка фуста. — Плюс това, че е социалист и антисемит. Имаше ли нещо, в което да не са го обвинявали? — Е, никога не са го обвинявали, че е негър или хомосексуалист. Но по онова време аз не мислех, че цялата работа има нещо общо с политиката. Мислех, че има общо само с нея. Истината беше, че той нямаше да се самоубие, ако майка ми беше жива. Никога. Сега, когато се връщам назад в спомените, мисля, че се самоуби, защото сърцето му беше разбито. — Това звучи по-добре — каза Стефани. — Така е. Много по-добре. — Но ти въпреки това отиде в Ливан заради него, нали? — До известна степен, да. Исках да стана журналист. — Напук на него ли? — За да възстановя равновесието. Стефани го погледна учудено. — Това да не ти е генетично заложено. Да тичаш след загубени каузи? — Може би… Както виждаш, все още съм с теб. — Много забавно. — Както и да е. Исках да бъда нещо като Удуърд или Бърнстейн за Близкия изток. Бедата беше, че не можех да пиша за всякакви глупости. — Малко затруднение. И какво направи? — Станах фотожурналист. — Просто така? — Майка ми беше фотограф портретист. Беше доста известна в своята област. Така че имах някаква представа, макар и не голяма. Тя обаче беше достатъчна да ме приемат в една агенция и да ме изпратят. — В Ливан. — Бях готов да отида където и да е. В Европа, Далечния изток, Африка. Случи се така, че се появи възможност да отида в Ливан. Беше през 1982 година. Израелците току-що бяха нахлули там. Беше изминала по-малко от година от смъртта на баща ми, така че нещата просто си дойдоха на мястото. — В зоната на военните действия ли беше? Нюмън се усмихна. — Постъпих като пълен идиот. Гледах на това като на приключение. — Обзалагам се, че в това отношение не си бил разочарован. — Абсолютно вярно. Заминах. — Да правиш снимки. — Да документирам истината. Да бъда неутрален. — И как беше? — Изключително. Не бях виждал такава страна. Повече ми приличаше на друг свят. — И успя ли да останеш неутрален? В смеха му се усети едновременно умора и носталгия. Както бръчките около очите му, това беше изстрадан опит, който не се забравяше лесно. — Разбира се, че не — отвърна той. — Никой там не беше неутрален. Това не означаваше, че непременно трябва да си на нечия страна. Просто не можеше да бъдеш неутрален. Нямаше неутрални. Беше ми жал за онези осемнайсетгодишни израелски момчета, които бяха принуждавани да постъпват в израелската армия, за да се бият в една война, която не разбират. Съчувствах и на палестинците, но най-вече на ливанците. Подложена на кръстосан огън — както буквално, така и в политическо отношение, — тяхната страна беше разсипана от един конфликт между външни сили. Не можеш да си представиш каква бъркотия беше. — Звучи ми като някакъв непрекъснат приток на адреналин. — Точно така. Никога не съм имал скучен ден. Никога не можех да си почина, а и не го исках. От днес за утре не се знаеше какво ще трябва да правя. Независимо колко се съпротивляваш на всичко това, то те повлича след себе си. Рано или късно допускаш грешка. Беше неизбежно. — Каква беше твоята? — Влюбих се в неподходящата жена. * * *



 Ню Йорк, 9,15 — Всеки момент ще получим запис от лионското летище „Екзюпери“, сър — каза Стивън Матис. — Пет, четири, три, две, едно… ето го. Намираме се на Терминал 2. Конфигурацията на активирания екран в предната част на помещението беше с размери два на два. Разделителните линии между четирите съставящи го екрана бяха почти невидими. Всеки екран показваше картина от различен ъгъл. Времето, изписващо се в долния десен ъгъл, беше синхронизирано и в четирите екрана. Картината беше от около пет часа по-рано. Кабрини вече беше научил, че Гротиус е мъртъв. Париж-1 го потвърди. В апартамента на „Ке д’Орлеан“ от Нюмън нямаше и следа. — Не я виждам. — Най-горния десен. Сега пресича отпред пред таксито. Зад мъжа в кафявия костюм. Носи кожена чанта с две дръжки. — Добре. — Вече е вътре. Премини в долния ляв. Можеш да я видиш да влиза в терминала и да идва към нас. Изглежда, че бърза. Кабрини я проследи, докато тя изчезна през дъното на екрана. — Най-горния ляв — каза Матис. — Отдясно наляво, под таблото за заминаващите самолети… ето я. Със сигурност много бърза, помисли си Кабрини. Накъде се отправя? Като лавираше между пътниците, тя се блъсна в мъжа в кафявия костюм, тъкмо когато той се нареди на малката опашка за проверка на заминаващите на гише 25. Обърна се да се извини, но не спря. После пак продължи да си пробива бързо път напред към далечния край на сградата и изчезна. Картината на четирите екрана се смени с нова, заснета от различен ъгъл. Този път Кабрини я откри лесно: дънките, коженото палто, подтичването. Матис направи коментар, който вече не беше нужен. Когато тя изчезна от най-горния десен екран, вече не се появи отново. Кабрини попита какво следва. — Нищо — отвърна Матис. — Това е всичко, с което разполагаме. Докато говорим, проверяват пасажерските списъци. Без съмнение е очаквала да направим точно това, помисли си Кабрини. — Нека предположим, че е дошла с кола до летището. Можем ли да открием колата на Нюмън? — Това се опитваме да направим в момента. — А от засичането в Париж няма ли нещо повече? — Не, сър. Никой не я е виждал. — Няма ли други камери? — Само записа, който е успял да открадне Гротиус. Нищо от автопаркинга. Кабрини се облегна назад. Как се беше случило? Защо Нюмън? Не може да е съвпадение. Не и с неговите връзки. — Пропускаме нещо — заключи той. — Може да е бил първият човек, който й се е изпречил. — И тя се качва в колата му просто така? От всички други точно пък в неговата кола? Провери кой е той. Знаем защо е била в „Ланкастър“. А защо той е бил там? * * *



 Не бяха помръднали повече от два часа. Някъде пред тях в спускащия се мрак се бяха сблъскали два камиона. Единият се беше преобърнал, а другият беше със смачкана предница. В тях се бяха наблъскали дузина други коли. Пътят беше затворен. Извозваха ранените към болницата с хеликоптери. Трима бяха в критично състояние. Стефани изключи радиото. Отначало я обзе паника — не се движеха, а трябваше да продължават. Може би трябваше да изоставят колата? Разбира се, че не. В момента, в който излязат от нея, ще привлекат вниманието върху себе си. Какво може да бъде по-анонимно от това да седиш в колона от спрели коли, проточила се с километри? Ами ако разпознаеха регистрационния номер на табелата? И кой щеше да го направи? Беше почти сигурно, че собственикът не знае, че колата му е открадната. Освен това колите отпред и отзад бяха толкова близко една до друга, че никой шофьор не би могъл да разчете някоя табела. С тези разсъждения само се въртеше в затворен кръг. След малко си наложи да се откаже от тях. — Ще поспя — каза на Нюмън, когато от радиото бяха потвърдили за кървавия инцидент пред тях. — Предлагам ти и ти да сториш същото. За негова изненада тя спа повече от час. Първите мисли след събуждането й се насочиха към другата Петра. Етиен Лоренц беше казал, че може да бъде намерена в клуб „Нитро“ във Виена. Стефани се надяваше да е вярно. Някакво неясно чувство обаче настоятелно й подсказваше, че може и да не е така. Жени като нея бяха винаги в разход. Вече беше почти шест часът. Последната дневна светлина отдавна беше изчезнала. От ауспусите на колите наоколо непрекъснато излизаха кълба дим. Повечето работеха на празен ход, за да е топло на шофьорите им. Стефани подхвана разговор: — Ако имаш възможност да си избереш друг живот, какъв би предпочел? — Този, който съм имал. — Като фотожурналист ли? — Да. — Дори и с онази неподходяща жена? — Да. — Едва ли е била чак толкова неподходяща. — А ти? Какъв въпрос. Беше невъзможно да си представи как би се развил животът й. Да завърши университет? Да си намери добра работа, да има съпруг и деца? Предположи, че това е съдбата на повечето от съвременничките й. Би ли могла да бъде и нейна? Сега беше невъзможно да каже. Беше твърде далеч от момичето, което беше някога, преди да направи онзи скок. Но на теория… — И аз като теб — живота, който съм имала. — А той какъв беше? Тя погледна през прозореца. Започваха да прехвърчат първите снежинки. Стъклата на прозорците се изпотиха. Около седем и половина движението бавно се възобнови. Близо до Мюлуз спряха на една бензиностанция, за да заредят бензин и да хапнат нещо. Бяха отново на шосето малко след десет часа и пътуваха на север по шосе А 35 към Страсбург. На места скоростта слизаше до трийсет километра в час, снегът танцуваше пред предното стъкло, а силният вятър го гонеше из откритата равнина. Всички метеорологични съобщения съветваха да не се пътува. Малко след Колмар видяха как една кола от другата страна на мантинелата се завъртя, преди да излезе от платното. — Твърде уязвими сме. Трябва да изчакаме бурята да попремине. Не можем да си позволим да катастрофираме. Излязоха от магистралата и се насочиха към Рибовил в подножието на Вогезите. Стефани прекара колата през живописния градски център. Витрините на ресторантите стопляха очите в тъмното. През спуснатите завеси се процеждаше светлина. Тротоарите бяха пусти. Когато стигнаха далечния край награда, Стефани пое по пътя за Кент Мари. — Няма ли да спрем? — Не можем да наемем стая. — Къде отиваме? — Нямам представа. Започнаха да се изкачват. Пътят се виеше през стръмни склонове от дългогодишни гори. Въпреки това Стефани намираше условията за сравнително благоприятни. Теренът ги защитаваше от силния вятър. Пред светлините от фаровете падаха почти вертикално едри снежинки. От време на време се показваха къщи и бързо изчезваха в мрака като преминаващи кораби в мъгла. Виждаха непрекъснато отбивки, някои обозначени със знаци, но повечето без табели. След осем километра тя сви в една. Беше третокласен път, очертан само от две възможности — стръмни възвишения от едната страна и почти отвесни пропасти от другата. И от двете страни се извисяваха дървета, клоните им вече се бяха извили под тежестта на снега. — Знаеш ли къде се намираме? — попита Нюмън, след като караха десет минути в пълен мрак. — Не, но гледай на нещата от по-хубавата им страна. Ако него правим, няма вероятност някой друг да го стори. — Харесвам жени, които не се отчайват лесно. — А ти да не си от онези, дето лесно се отчайват? — Обикновено не. Какво търсим? — Нищо. — Мисля, че вече го намерихме. Дори и когато го каза, беше ясно, че не са. Когато завиха зад един скалист ъгъл, пред тях се показа някаква барака. През пукнатите капаци на прозорците се процеждаше светлина, а от комина се виеше дим. До бараката имаше оставен да ръждясва пикап, качен на тухли, изоставен хладилник и вана, обърната с дъното нагоре. Бяха сред нещо, което едва ли би могло да се нарече селце. Състоеше се от по няколко паянтови постройки от двете страни на пътя, дървени телефонни стълбове от едната му страна и жици, които се прехвърляха от къща на къща. Продължиха да пъплят напред. Пътят направи голям завой около една къща, след това зави около следващата. Появи се кръст, отначало постепенно, а след това застана рязко пред светлините на фаровете им. Беше някакво крайпътно светилище. Дървен кръст с белеещото се върху него тяло на Исус. На десетина метра от него имаше друг, пред който се виждаше дървен сандък със стъкло отпред. Вътре Дева Мария държеше малкия Исус на ръце, осветявана от мъждукащи свещи. Въпреки лошото време някой беше проявил постоянство. Стефани успя да преброи общо седем такива параклиси и дузина къщи. Направиха още един остър завой и отново се озоваха в мрак. Като че ли селището не беше нищо друго освен моментен полет на въображението. Пет минути по-късно забелязаха порутена плевня на малка поляна непосредствено край пътя. Стефани изгаси фаровете и двигателя. Извади торбата с инструментите от багажника и пак влезе в колата. Подаде на Нюмън револвера „Смити Уесън“ и задържа пистолета „Хеклер и Кох“ за себе си. — Използвал ли си някога такъв? — Непрекъснато. Много са полезни на съвещанията на управителния съвет. — Не ти се е налагало дори и при твоето живописно минало, така ли? — Никога — настоя той, след което добави: — Обаче знам да боравя с него. Естествено, ако има предпазител. — Остроумничиш, а? Отивам да огледам плевнята. Тя я обиколи два пъти, надникна през цепнатините между прогнилите дъски. Вътре нямаше нито животни, нито машинария. Отпред плевнята имаше две врати, залостени с дървена греда, вкарана в железни легла. Тя я махна и се опита да отвори вратите, беше натрупал много сняг. Успя да се промъкне през образувалата се пролука. Поради липсата на вятър вътре беше сравнително по-топло. Няколко снежинки паднаха през дупките на покрива. Нямаше признаци помещението да е било използвано наскоро. С помощта на дъски, които откъртиха от задната стена, те успяха да разчистят достатъчно сняг, за да отворят вратите. Когато свършиха, ръцете им бяха почервенели, а пръстите им се бяха вкочанили. От самите тях се вдигаше пара. Нюмън вкара колата в плевнята, Стефани затвори вратите и светлините от фаровете образуваха два големи кръга върху грапавата дървена стена. * * *



 — Как се казваше? — Кой? — Неподходящата жена. Бяхме престояли тук вече половин час. Не очаквах той да отговори. Избягваше да говори за нея всеки път, когато се откриваше възможност, но ме изненада. — Габриела. — Италианка ли? — Испанка. Веднага сия представих. — Това жената от снимката на бюрото ти ли е? — Точно така. — О-о-о! Той повдигна вежда. — Защо о-о-о! — Ами защото продължаваш да я държиш на видно място двайсет години по-късно. Много впечатляващо. Не ми отговори. — Как се запознахте? — В бара на хотел „Комодор“ в Бейрут. Там си пийваха всички журналисти. — Тя журналистка ли беше? — За „Асошиейтед Прес“. По онова време работех за фотографската агенция СИПА. Френска агенция. В момента, в който я видях на бара, разбрах. Въздъхнах по-силно, отколкото исках. — И на теб ли ти се е случвало? Кимнах. — Веднъж. В Ню Йорк. Беше руснак. — Тогава си наясно. Това е чувство, което не можеш да забравиш. — Или заблуда. Той трябваше да е мой противник, но ако беше поискал да правя любов с него още тогава, щях да го сторя. Робърт кимна и си погледна ръцете. — Работата е там, че Габриела не беше испанка. Нито журналистка. Името й беше Рахел и беше от Израел. — Аха. Реакцията ми беше съвсем неподходяща, но неми дойде друга наум. Робърт ме погледна. — Въпреки че накрая това нямаше никакво значение. — Защо каза, че е испанка? — Беше наполовина испанка, наполовина еврейка. — В такъв случай е само половин лъжа. Всъщност дори изобщо не е лъжа. Просто пропуск. А това за професията й? — Тя беше внедрен агент на Мосад. Като испанка имаше възможност да се преструва на безпристрастна. Междувременно това, което пишеше понякога тя, понякога друг, се използваше от вестници в Съединените щати. На пръв поглед я биваше за тази работа, правеше много повече репортажи, отколкото си представяха другите журналисти. Мосад искаше информация за всички чуждестранни представители на пресата в Бейрут. — Включително и за теб. — Главният обект бяха пишещите журналисти. — И ти й повярва, така ли? — Аз се влюбих. Тя също се влюби. Никой от двамата не се интересуваше от това. Просто го оставихме настрана. — Това възможно ли е наистина? — Разбира се, след като всичко друго няма значение. Защо пък не? — Колко вярно. Седяхме в тъмното известно време, слушахме как вятърът се блъска в стените на плевнята. Цялата постройка стенеше. — Затова ли не си се оженил? — попитах аз след време. — Сигурно нищо не е могло да се сравни с онова изживяване. — Предполагам, че в известна степен беше така. — Нямаш деца, бивши съпруги, но си имал много момичета като Ана. — Животът, който водя сега, не е много подходящ за семейно огнище. Живял съм с куфар в ръка в продължение на двайсет години. Прекарал съм повече нощи на 10 000 метра височина, отколкото в собственото си легло. Такъв живот не е подходящ за семейство. — Значи трябва да смениш работата. — Ако срещна подходящия човек, ще трябва. — Звучи ми като някакъв омагьосан кръг. — Може би, но не се оплаквам. Въпреки всичките неща, които съм пропуснал, може да се каже, че съм имал късмет. Кимнах. — Никой не може да има всичко. — Точно така. — А какво ще кажеш за себе си? Била ли си някога омъжена? Изсмях се. — Господи, не! — Какво толкова смешно има? — Нищо, абсолютно нищо. — А деца? — Моля те! — Никога ли не си мислила по въпроса? — Разбира се, че съм мислила. Просто… — Просто какво? — настоя той, когато се запънах. — Няма значение. Няма да ми повярваш. — Опитай. Постарах се да не го поглеждам. — Независимо какво си мислиш за мен, всъщност аз съм твърде старомодна. Очаквах той да ми се присмее, за да покаже, че неми вярва, но не го направи. — …така че без съпруг… Довърших фразата със свиване на рамене. Той се почувства малко неловко. Кимна замислен, а след това се опита да позамаже нещата, но толкова нескопосано, че ги направи по-лоши. — Ами… имаш много време пред себе си. — А какво стана с теб и Рахел? — Накрая всичко се провали. — Как така? Той се замисли за момент. — Една звезда, която гори два пъти по-ярко, изгаря два пъти по-бързо. Начинът, по който живеехме, беше неподходящ. Приличахме на някакви наркомани. Трябваше да имаме нещо по-постоянно и сигурно. Не бяхме с всичкия си. Това беше истината. — Имаш предвид живота в опасната зона ли? Живот в подобна обстановка изостря сетивата. — Точно така е. Мислехме, че сме единствените хора на света, които го разбират. — Знам как е. Той ме погледна в тъмнината. — Прилича на нещо като това тук. Не мислиш ли? * * *



 Ню Йорк, 20,35 Когато Джон Кабрини се върна при бюрото си, Стивън Матис го чакаше. — Имаме резултати. — Е, и? — Само три коли са влезли в паркинга за дълъг престой на лионското летище „Екзюпери“ тази сутрин и са напуснали до 15 часа средноевропейско време. Едната е на италиански турист, който паркирал на погрешен паркинг. Втората на местна жена — Мари Силвен, която трябвало да лети за Лондон. Тъкмо минала проверка за полета на „Бритиш Еъруейс“, когато от офиса й в Лион я извикали обратно. Случила се някаква извънредна ситуация, която не е важна за нас. Третата кола принадлежи на Ален Фабиус, козметичен хирург от клиниката „Моргенто“ в Лион. Той се качил на самолета на „Ер Франс“ за Париж, с прекачване за Чикаго, където отишъл на конференция. Матис подаде на Кабрини снимка на слаб, мрачен мъж, облечен в кафяв костюм. Мъжът, в когото се беше блъснала тя. Не само убийца, а и крадла. — Успял ли е да хване връзката си? — Да. — А колата му? — Оставил я на паркинга, когато се качил на самолета за Париж. Имаме потвърждение. — Как? — Тя не е имала билет от паркинга. Извинила се на служителя, че го загубила. С готовност платила максималната такса, а това обикновено не се случвало често. Човекът си я спомня. — Сама ли е била? — Да. Имаме и друго положително потвърждение от шофьора на автобуса, с който е пътувала от гарата в Лион до летището. — Значи първо се е отървала от колата на Нюмън — каза замислен Кабрини. — Вероятно е някъде из града. — Така изглежда. — Сама ли е била в автобуса? — Шофьорът така каза. Колко просто. Кабрини почувства безпокойство. Ройтер не беше от предвидимите и не оставяше следи. — Така че сега не знаем нито къде е Нюмън, нито колата му. Това предполага редица възможности. — Може да са се разделили. — Възможно е. — А може Нюмън да е в колата си. — Това също е възможно — съгласи се Кабрини. — Жив или мъртъв. Матис се намръщи. — Мислиш, че би могла да го направи? Дори и след това, което ни каза полицията за тях? Преди това се бяха получили други сведения. Четирима полицаи от жандармерията бяха разговаряли с Ройтер и Нюмън в закусвалнята „Бялото куче“ на магистрала А-6 в ранните часове на деня. Когато по-късно били разпитани от агентите на разузнаването, казали, че американецът водел разговора. Настроението им било весело, смеели се. Въпреки че жената им се сторила малко напрегната, никой от тях не дал повод за подозрения. Кабрини се заинтересува от разказа им. Нюмън бил сам с полицаите и не казал нищо. Или те лъжеха, за да прикрият някакво свое по-голямо прегрешение, или между Нюмън и Ройтер имаше нещо. А това беше възможност, която го върна към първоначалната му теория: Нюмън беше замесен по някакъв начин. Какво друго логично обяснение би могло да има? От друга страна, замесен или не, той винаги може да бъде премахнат от жена като Ройтер. — Тя уби Гротиус — отбеляза Кабрини, — и то по много жесток начин. — Да, може би. Предполагам, че когато Нюмън вече не й бъде нужен… — В каква кола е сега? — Тъмносиньо пежо — отвърна Матис и съобщи подробностите на Кабрини. — Това е регистрационният й номер. — Фабиус пристигнал ли е вече в Чикаго? — Преди деветдесет минути. Посрещнали са го органите за сигурност на летище „О’Хара“. Първо с него са разговаряли представители на чикагската полиция, а после и от ФБР. — Излязло ли е нещо полезно от това? Матис се изпъчи. Това беше неговият момент. — Всъщност да… Едно нещо… 
  ДЕН ДЕВЕТИ 
 


 Бяха общо трима, но в началото както обикновено беше само един. И той би бил достатъчен, ако Стефани спеше. Но тя не спеше. Тялото й беше студено, обаче от мислене главата й щеше да се подпали. Нюмън дремеше на предната седалка, а тя се беше прехвърлила на задната. В студения мрак забеляза някакво раздвижване. Вратата на плевнята леко се открехна и през тесния процеп вътре влетяха снежинки. Много бавно се наведе напред, докосна Нюмън по рамото и прошепна в ухото му. — Не мърдай. Не казвай нищо. Имаме си компания. Идеята да запалят фаровете беше на Нюмън. Включи ги в момента, в който Стефани рязко отвори задната врата и се претърколи на земята с готов за стрелба пистолет. Внезапно блесна светлина и се чу кашлица на студен двигател. Ослепителната светлина й спечели моментно преимущество. Стреля. Не можеше да си спомни точно в каква последователност бяха протекли събитията след това. Предположи, че вторият е минал през вратата в момента на падането на първия. Усети го още преди да го види. Тежък ботуш изрита пистолета от ръката й. Но тя бе останала близо до него и макар той да беше успял да стреля с оръжието, беше отклонила ръката му с тялото си. Куршумите надупчиха покрива на плевнята. Последва ръкопашен бой. Тя падна, а той я ритна точно в раната от лявата й страна. Шевовете се разкъсаха и раната се отвори. Болката я парализира за секунда. След това двамата се сборичкаха на земята. Тя чу викове на непознат за нея език. Някой започна да стреля отвън. Разхвърчаха се трески, чуха се още викове. Бръкна с пръсти в очите на нападателя си. Той не можа да устои на инстинкта и несъзнателно закри лицето си с ръце. Преимуществото му беше преодоляно. Стефани грабнала пистолета. Той инстинктивно усети какво беше станало и се опита да възстанови по някакъв начин равновесието на силите, но беше твърде късно. Стреля по него от разстояние по-малко от метър. Миг по-късно се чу и последният изстрел. Не беше от нея. Когато вдигна очи, видя едно тяло да лежи до вратата на плевнята. До него абсолютно неподвижен беше застанал Нюмън с револвера в ръка. Третият нападател беше мъртъв. Прострелян с един куршум в главата. Навсякъде имаше кръв. Нюмън не можеше да отмести погледа си от трупа. Стефани се претърколи на една страна и извика. Тогава той погледна към нея. — Ранена ли си? Тя отвърна, стискайки зъби. — Не. Раната ми се разтвори. Вторият нападател също беше мъртъв. Гърлото му приличаше на разцъфнал червен рододендрон, а първият, единственият, който беше улучен от повече от един куршум, беше все още жив. Засега. Разпитът беше кратък. Отначало Стефани не можа да го разбере. Опита на френски, на английски и на немски. Нищо. Все пак той говореше елементарен руски, но не за дълго. След минута изпадна в безсъзнание. — Какъв е? — попита Нюмън. — Албанец. — Господи! — Единият от тях е брат му. Другият е турчин. — Какво друго? — Нищо. — Хайде, Стефани. Той каза повече. Тя се подпря на колата и се опита да нормализира дишането си. — Каза, че те ще ни чакат. — Кои те? Стефани сви рамене и примигна от болката. — Това беше последното нещо, което каза. Ще отида да огледам навън. — Ще дойда с теб. — Не. Остани тук. Ето там, в онзи ъгъл. Когато се върна, ще те извикам по име, преди да вляза. Стреляй, ако влезе друг. Не чакай да видиш кой е. Бяха й нужни десет минути, за да проследи откъде бяха дошли. Снегът беше спрял. Под лунната светлина земята изглеждаше ултравиолетова. В дърветата шумеше лек бриз. Беше ужасно студено, излизащият от устата й дъх замръзваше веднага и обвиваше главата й като в облак. Тя премина през някакви камънаци, после през гъста гора и стигна до тясна полянка. Следите от стъпките на тримата стигаха до тук. Оттам започваха следи от гуми. Бяха широки, разхвърляха снега встрани. Четири по четири. Разчете следите — джипът беше пристигнал, оставил товара си, направил обратен завой и заминал. Това означаваше, че в него е имало най-малко един човек, а ако се вярваше на албанеца, може би бяха повече. Но къде бяха отишли? * * *



 — Добре ли си? — попита Стефани. Нюмън кимна. Въпреки тъмнината тя видя, че не казва истината. Гледаше през нея, към трупа до вратата. Тя се запита дали изобщо беше помръднал през десетте минути, през които го беше оставила сам. Погледна часовника си. Пет и двайсет. — Трябва да тръгваме — каза Стефани. Той отново кимна. — Погледни ме, Робърт. Той я послуша. — Разбирам какво става в главата ти. Обаче трябва веднага да тръгваме. Трябва да дойдеш с мен и да си нащрек. — Ще се оправя. — Добре. Тогава ми помогни да махнем тялото от пътя ни. Замъкнаха третия труп в плевнята и освободиха изхода. Нюмън, изглежда, се беше посъвзел след замайването от първоначалния шок. Стефани предположи, че по-късно пак щеше да го обхване. Качиха се в колата. Стефани се хвана за кормилото, за да се чувства по-стабилна при влизането в колата, но въпреки това изохка. — Много ли си зле? — попита той. — Няма нищо. Просто боли, това е. — Искаш ли аз да карам? Тя повдигна едната си вежда. — Надявам се, че не го казваш като представител на по-силния пол. — Мога да карам в сняг. — Мислиш, че аз не мога ли? — От това, което видях снощи… — Учил ме е експерт. — Мен също. Стефани почувства, че я обзема яд. — Така ли? Къде? — Във Финландия. Край Рованиеми. А теб? — В Шотландия. В Садърленд. — Кой те е учил? — Бивш командос от специалните служби. А теб? — Бивш световен шампион на рали. Тя му хвърли гневен поглед. — Глупости! — Говоря сериозно. — Ама… ти не си много във форма да шофираш. Я се виж. Целият трепериш. — А пък ти кървиш. Отдръпни се и си закопчей колана. Нюмън пръв видя светлините. Движеха се само от две минути и още не бяха стигнали селцето. — Мамка му! — Какво? — Горе пред нас, вляво. Минават през гората и се спускат към пътя. Стефани веднага ги видя. Светлините им намигваха през мрежата от черни клони. — Може да са всякакви хора. Нюмън увеличи скоростта, колкото считаше за безопасно. — Възможно е. Колкото повече се приближаваха, толкова по-малко вероятно изглеждаше да са случайни хора. Другата кола набираше скорост. По заснежена повърхност това беше опасно. — Ако стигнат до кръстовището преди нас, прецакани сме. — Ами не им позволявай — предложи Стефани. — Имаш ли някой по-полезен съвет? — Да. Не им помагай да си вършат работата. Нюмън продължаваше да увеличава скоростта, въпреки че гумите под тях започнаха да поднасят. — Робърт… — Знам, знам. Стигнаха първи до кръстовището. Другата кола се размина със задницата им на метър, поднесе здравата и се заби в една преспа, преди шофьорът да успее да я овладее. Беше черен „Рейндж Роувър“. Шофьорът включи дългите светлини. Нюмън отмести огледалото за обратно виждане. Стигнаха селцето. Една-две лампи продължаваха да светят, тук-там от комините се виеше дим. Роувърът ги настигаше. Нюмън въртеше рязко волана ту на едната, ту на другата страна, колата поднасяше ту вляво, ту вдясно, спирачките свистяха. Използва една преспа, за да убие скоростта, след това рязко зави наляво, минавайки покрай първата къща. Задницата на колата поднесе. Не можеше да я изправи, затова и не се опита. Вместо това отново натисна газта точно когато се блъснаха в една ограда. От удара колата се изправи и продължиха. Рейндж роувърът поизостана малко, но после отново започна бързо да ги настига. Нюмън използваше всичко, което можеше: следи от гуми, обърнатата вана, един дънер. Всичко. Стефани погледна през рамо и видя колата зад тях да се блъска в една от светините край пътя. На светлината на фаровете си видя как се посипаха дъжд от счупени стъкла и трески. — Изостават. — Това е, защото онзи не може да кара. Обаче колата е с гуми за сняг. Когато излезем от завоите, пак ще ни настигнат. Чукнаха се в ръба на една къща, когато се опитаха да направят десен завой. Пежото поднесе встрани и с трясък се блъсна в гъст плет. Страничното огледало се счупи. По предното стъкло се посипа сняг. Двигателят угасна. Нюмън опита да запали автомобила. Нищо. Рейндж роувърът приближаваше, насочвайки се право към пежото. — Робърт… Последва нов неуспешен опит. Стефани се хвана здраво за дръжката на вратата. — Робърт… Двигателят запали и пежото потегли напред. Роувърът се опита да завие твърде рязко. Колелата му поднесоха и колата премина с всичка сила през плета. Шофьорът продължи напред, натисна спирачките и колата се завъртя на място. Нюмън изведе пежото от селцето и те отново навлязоха в пълен мрак. Отляво се издигаше стръмен склон, а отдясно още по-стръмна пропаст. В пежото стана по-светло, когато роувърът отново ги наближи. — Какво ще правим? Нюмън не каза нищо. Беше се съсредоточил изцяло върху шофирането, за да може да води колата колкото е възможно по-плавно. Стефани отново погледна през рамо. — Господи! Роувърът ги настигаше. Първият контакт с него ги запрати към пропастта вдясно. Нюмън успя да изправи колата и тя се втурна напред, но след това трябваше рязко да натисне спирачките заради остър ляв завой. Точно в този момент роувърът ги удари. Не успяха да вземат завоя. Нюмън завъртя кормилото, за да може пежото да се плъзне така, чеда се ударят странично в идващото към тях дърво, а не с предницата. Сблъсъкът беше болезнен. Стефани почувства раздираща болка от лявата си страна. Но Нюмън вече отново насочваше пежото в пътя, когато роувърът пак се втурна срещу тях. — За бога! — извика Стефани. — Не можем да им избягаме. — Почакай, по дяволите. — Да почакам? За какво? За пътна помощ ли? — Точно така. Направиха плавен десен завой, след който излязоха на прав участък. Нюмън натисна газта. Роувърът го последва, увеличи скоростта и започна бързо да скъсява разстоянието помежду им. Сега, когато фаровете осветяваха пътя добре, Стефани видя ясно завоя пред тях. Беше остър ляв завой, до който стигнаха прекалено бързо. — Робърт. — Дръж се. Стигнаха мястото, където би трябвало да натиснат спирачките, но продължаваха да се движат с голяма скорост. Тя видя пред очите си да се мяркат само едри стволове на дървета и мрак. — Робърт… моля те… о, господи… не! Изведнъж се озоваха извън пътя, но не се движеха напред или надясно, а наляво. Нюмън влезе с голяма скорост в канавката. Колата рикошира върху покрити със сняг камъни и пънове. Рязкото намаляване на скоростта изпрати Стефани напред. Предпазният колан притисна силно гръкляна й. В този момент рязко завиха надясно и блъснаха странично роувъра, който се изравни с тях въпреки усилията на шофьора да намали скоростта. Последва силен сблъсък, който уби инерцията на пежото. Рейндж роувърът се завъртя и стана неуправляем. Шофьорът твърде късно осъзна сериозността на положението. Натисна спирачките, но въпреки гумите за сняг колата продължи да се плъзга, излезе от завоя и полетя право напред в тъмнината. Стремглавото спускане по склона продължаваше — виждаше се благодарение на светещите фарове. Рейндж роувърът се блъскаше ту в едно дърво, ту в друго. Колкото по-надолу пропадаше, толкова по-слабо се чуваха ударите. * * *



 Отправихме се обратно към Рибовил в мълчание. По заснежените поля от двете страни на пътя имаше лози. Приличаха на бодлива тел по бойно поле. Виеха се върху проточила се с километри тел, която се крепеше на хиляди дървени колове. Следите, които оставяхме, не бяха само върху снега. Те бяха и в главата ми и не можех да ги засипя с пресен сняг. Подозрението оставаше. — Трябва да намерим нещо за ядене. — Скоро ще бъдем в Страсбург. — Преди това — предложих аз. — Не сели чувстваш добре? — Добре съм, но малко храна и нещо за пиене ще ми се отрази добре. — Трябва ти доктор. — Всичко по реда си. А ти добре ли си? — Аз ли? Да. Лъжата беше толкова прозрачна, че и двамата се усмихнахме. Дори и в тъмнината в колата виждах колко е блед. Когато се беше надвесил над трупа на Ланс Гротиус изглеждаше по-добре. Стискаше волана с всички сили, но пак не можеше да укроти треперенето. — Нормално е — рекох аз. — На теб случвало ли ти се е? — Да. Първия път. — Вече не, така ли? Човек се разделя с девствеността си само веднъж. Това щях да му кажа, ако бях отговорила на въпроса му. И когато нещо става прекалено често, човек свиква с него. Все още беше тъмно, когато навлязохме в Оберне, на около трийсет и пет километра южно от Страсбург. Отправихме се към центъра и паркирахме пежото на площад „Марше“ пред магазина „Небесната арка“. Пресякохме площада към хотел „Ла Дилижанс“. Когато вървях, раната ме болеше и ме караше да накуцвам. Снегът беше почти недокоснат. Беше толкова тихо, че когато в далечината излая куче, въздухът като чели се раздвижи. Зад едно бюро на рецепцията седеше жена с отегчен вид и броеше последните минути от смяната си. — Възможно ли е да закусим? — попитах аз. — Гости ли сте на хотела? — Не. — Съжалявам. Не отваряме за закуска. Поне не и за нас. Предполагам, че видът ни не беше много привлекателен. Опитах се да стоя изправена, за да не личи, че съм ранена. — Имали място в Оберне, където можем да получим по чаша кафе? — попита Робърт. — Пътували сме през цялата нощ. Очите й се разшириха. — По време на бурята? Той кимна. — През целия път от Ротердам. Не го показах, но бях впечатлена. Бързо се учеше. Макар че защо си мислех, че може да научи нещо от мен? Може би бяхме еднакво добри, а може и да беше по-добър от мен. С крайчеца на окото си забелязах някакво движение. Робърт продължаваше да разговаря с жената зад бюрото и тя беше започнала да става по-любезна. Видях през витрината на отсрещната страна на площада как една фигура обиколи пежото веднъж, после втори път. Носеше тъмни дрехи, а от дясното рамо висеше сак. Не отново. Не беше възможно. Не толкова скоро. Фигурата се отдалечи от колата и аз започнах да мисля, че съм се объркала. Мъжът се върна при мерцедеса, паркиран пред колата ни, и като чели се канеше да влезе в него. Огледа се бързо наоколо, след това се върна отново при пежото. Престори се, че изпуска нещо и приклекна, за да го търси. Подпря се с една ръка върху пежото. С другата извади нещо от сака. Не можех да видя какво е. Не беше нужно. Той протегна ръка под пежото, закрепи го отдолу и след това изчезна. Цялата работа продължи пет секунди, най-вероятно беше магнитна скоба. Сложих ръка върху рамото на Робърт. — Ще отида за малко до колата, скъпи. Идвам след минута. Преди да успее да ме попита защо, бях навън. Пресните следи от стъпки в снега пресичаха по диагонал площада към ъгъла от лявата ми страна. Насочих се надясно и свих по улица „Пай“, което ми позволи да заобиколя площада от външната му страна. На улица „Дитрих“ приближих внимателно ъгъла и надникнах зад него. По протежение на улица „Сент Одил“ бяха паркирани няколко коли. По покривите на всичките имаше сняг с изключение на една — черно беемве с тъмни стъкла на прозорците. Беше спряло пред малка книжарница, откъдето можеше да се наблюдава част от площада. Пежото се виждаше, но не и входът на хотел „Да Дилижанс“. Запомних регистрационния номер и се върнах обратно. Три заплахи до разсъмване. Част от мен се почувства поласкана. Чарът на Робърт не беше успял. Той продължаваше да разговаря със служителката на рецепцията, но нямаше шанс да получим закуска. Мило се усмихнах. — Е, ще намерим някое друго място. Навън го хванах под ръка и го накарах да завие рязко надясно. — Къде отиваме. — Към гарата. — Защо? — Ще изоставим колата. Докато излизахме от площад „Марше“, му разказах какво бях видяла. — На нея има някакво устройство. Той ядосан поклати глава. — Чувството ми е познато. * * *



 — Трябваше да вземеш чантата от багажника. Стефани поклати глава. — Не можех да рискувам. Не знаем що за устройство е. Може да е бомба с часовников механизъм, а може и да е проследяващо движението на колата. Може пък да се задейства от дистанция. От другата кола нашата се вижда ясно. Нюмън наблюдаваше появяващите се постепенно очертания на околния пейзаж, оцветени в тъмносиньо от настъпващата зора, които след това отминаваха бързо край прозореца. Бяха в местния влак, който беше потеглил в 6,47 за Страсбург. В купето освен тях имаше двама ранобудни пътници, които седяха плътно един до друг в отсрещния край. Стефани усещаше тежестта на пистолета в джоба на палтото си. — У тебе ли е револверът? Той поклати глава. — Оставих го в багажника заедно със сака. — Какво имаше в сака? — Малко дрехи, малко пари. У теб ли са парите, които ти даде Шехеразада? Стефани потупа палтото си. — Тук, вътре. — Как, по дяволите, ни откриха? — Не знам. Не носиш мобилен телефон, нали? — Не. — Някаква електроника? — Не. Обаче имаме лаптоп. — Не съм го включвала, откакто сменихме колите в Лион. — Би ли могло въпреки това да бъде проследен? Бяха й казвали, че технологията за проследяване на изключени мобилни телефони вече съществува, въпреки че все още не била влязла в действие. — Не знам. Може би. — В такъв случай ще е по-добре да се отървем от него. Просто за да сме сигурни. Това, което се случи в Оберне, нещо такова ли беше? — Просто имах подобно чувство — отвърна Стефани. — Някаква интуиция. — Трябваше да ми кажеш. Какво ти подсказва интуицията сега? — Че трябва да правим това, което е правилно. Влакът пристигна в Страсбург в 7,27 часа. Оставиха лаптопа под седалката. Стефани провери дали дисковете са в джоба й, а след това се обади на полицията от една телефонна будка. — Площад „Марше“ в Оберне. Пред магазина „Небесната арка“ има тъмносиньо пежо. Под него е сложена бомба, която се контролира от черно беемве, паркирано на улица „Сент Одил“ Може още да е там. Ако не е, регистрационният му номер е… Веднага след това тя затвори телефона. Половин час по-късно напуснаха Страсбург в стар сив сааб, откраднат от паркинга под гарата. Раната на Стефани беше превързана с кърпи за ръце, взети от тоалетната на гарата. Караше Нюмън. Прекосиха Рейн при Кил и навлязоха в Германия. Отправиха се на север към Манхайм. * * *



 От Манхайм се качиха на високоскоростен експрес за Мюнхен. Купето им беше почти пълно. Отвън продължаващата снежна вихрушка фучеше с голяма скорост покрай прозореца. Вътре беше тихо и топло. Стефани усещаше гадене и умора. Знаеше, че тялото й има нужда от подсилване и затова беше купила сандвич, но още не можеше да се насили да го изяде. — И как стана така, че си бил приятел със световен шампион на рали? — Бивш световен шампион. — Това не го прави по-невероятно. — Истината също: взех приятелката му на заем за няколко месеца. — Е, това вече го вярвам. Макар че е било много мило от негова страна, че ти я е отстъпил. Надявам се да си му я върнал в същото състояние, в което си я получил. — Той не знаеше за мен. — А ти знаеше ли за него? — Не. — Да не е била Ана? — Не. Карлота. — Чудех се кога се е появила в живота ти. Какво се случи? — Тя прояви небрежност с дневника си. Бяхме у тях, когато той се появи. — Сигурно е станал голям скандал. — Би могло, но не стана. Излязохме заедно и докато слизахме по стълбите, той предложи да пийнем. Нали разбираш, за да не останем с лоши чувства един към друг. — И това беше всичко? — Не точно. Той беше финландец, така че пийването се проточи през целия уикенд. Оттогава сме приятели. Сега живее в Монако, но все още се виждаме два пъти годишно. — И той те научи да караш така? — Ами да. Имаше къща във Финландия, близо до Рованиеми. Там обичаше да прекарва дълги уикенди в къща, пълна с приятели, добра храна, много пиене и безсънни нощи. Карахме по замръзнали езера. Или през гори. По всяко време на деня и нощта. — Изглежда ти е било по-забавно с него, отколкото с Карлота. — Така беше. В замяна му помогнах да вложи част от парите, които печелеше. Сега печели повече от инвестициите си, отколкото когато беше състезател. Стефани вдигна чашата си. — Е, добре, да пием за Карлота. Без нея вероятно щяхме да се усучем около някое дърво. Нюмън също вдигна чашата си. — За Карлота. — Обзалагам се, че това е нещо, което не си очаквал да изречеш някога. * * *



 Влакът пристигна на гарата в Щутгарт. Стефани каза: — Давам едно евро, за да ми кажеш какво мислиш. — Не е мисъл, а въпрос. — Да го чуем. — Сигурна ли си, че искаш? Тя сложи монета от едно евро на масата. — Кажи ми. — Добре. Коя си ти? Каква си? — Това са два въпроса. — Вече ми излезе веднъж с този номер. Не издребнявай. — Вече ти казах. — Каза ми, че си работила за правителството. — Вярно е. — Този отговор вече го чух, но не ме задоволява. Данъчните чиновници работят за държавата, учителите също. — Вече видя какво мога да правя. — Видях най-различни неща, обаче продължавам да съм в неведение, както в началото. Затова в момента повече от всичко искам откровен отговор. Никога не беше харесвала как звучи думата. Звучеше й като лъжа. Дори нещо по-лошо, като хвалба. И в двата случая беше нещо, което нямаше нищо общо с нея. Каза му го възможно най-просто. — Бях убийца. Той не се разгневи, не се изненада. Очевидно беше отговорът, който очакваше. Може би дори тъкмо това се беше надявал да чуе, обаче потвърждението е по-добро от съмнението. — За английското правителство ли? — Да. Но неофициално. — А може ли да бъде официално? — Организацията, за която работех, не съществува. Никога не е съществувала. — Обаче ти си я напуснала, така ли? — Опитах се. — В какъв смисъл? — Предпочитам да не говоря за това. Беше обичайната й фраза, когато изпаднеше в трудно положение. — Не се учудвам. Това я ядоса. — Сега морал ли ще ми четеш? — Нужно ли е? Стефани се замисли върху казаното, а после го погледна право в очите и рече: — До преди две години целият ми живот на възрастен премина като много добре обучен роб. Изпълнявах заповеди. В повечето случаи бяха заповеди за извършване на убийства. Това ти се отразява. Отначало те руши, а след това те поглъща изцяло, защото е всичко, което ти е останало. Превръщаш се в това, което си. Обаче никога не съм преставала да мечтая за друг живот. И накрая получих своя шанс. Имаше една ситуация в Берлин. Когато тя приключи, ми предложиха свободата при условие, че никога повече няма да се връщам към миналата си работа. Не беше нужно да ме молят два пъти. — И остави всичко това зад гърба си? — Да. Веднъж и завинаги. Получих онова, което бях искала още от самото начало. Възможността да започна нов живот. — И какво направи? — Отначало пътувах. Дадох си дълга почивка. Бях в Югоизточна Азия, като се представях за студентка. Нямах определена програма. Чувствах морето по кожата си, слънцето в косите си. Беше прекрасно. Четях книги, пътувах с влакове, спях, хранех се, понапълнях. Чувствах се отпусната, секси, щастлива. Всички хубави неща наведнъж. Всички, за които бях мечтала, докато мръзнех из канавките на Грозни. — Иска ми се да те бях срещнал тогава. — В Грозни? — В Югоизточна Азия. — Нямаше да ти хареса. — Защо? — Тогава не пътувах в първа класа, не отсядах в петзвездни хотели. — Ние и сега не пътуваме в първа класа, нали? А миналата нощ със сигурност не бяхме в „Риц“. Кажи ми какво се случи? Тя осъзна, че няма готов отговор. — Мисля, че сбърках. Беше връщане назад. За мен и сега е загадка как стана, но мога да ти кажа защо се случи. Малко преди да го убия, Александър ми каза, че никога няма да мога да водя нормален живот. — Кой е Александър? — Шефът ми. — И ти го уби? — В тоалетна на зоологическата градина в Берлин. Нюмън я погледна учуден. — Предполагам, че е вярно това, което казват за работника, който вече не е така лоялен както преди. — Не му дължах нищо. Той имаше навика да казва, че ме е спасил. До известна степен това беше вярно. Превърна ме от развалина в много ценен инструмент. На пръв поглед беше някакъв напредък, но когато бях развалина, поне не вредях на никой друг освен на себе си. — Това ми звучи като самосъжаление. — Всъщност не ме интересува как ти звучи. Александър ми каза, че няма да мога да живея, без да убивам, че това ще бъде животът ми. Става дума за онзи адреналин, който си усетил в Бейрут. Същото, но многократно по-силно. С него беше свързано всичко останало — поръчките, изпълнението им, изтеглянето от мястото на акцията. После настъпваше периодът на принудително бездействие, на хубавите порции мирен живот. Обикновено продължаваше достатъчно, за да си почина, но никога толкова дълго, че да ми стане скучно. Истината е, че когато си най-добър в нещо, е ужасно трудно да се откажеш от него. — Значи е бил прав. Стефани кимна. — Аз бях като онези спортни звезди, които не могат да живеят без публиката. — Тя се замисли върху сравнението, което направи, и се поправи: — Всъщност повече приличах на алкохолик. Когато напуснах Червената къща, бях започнала да се лекувам, но не успях да се излекувам до край. Не бях постоянна и накрая провалих работата. — Как? Тя сви рамене. — Предполагам така, както правят алкохолиците. Една глътка и… Това беше най-глупавото нещо. Бях в Барселона. Беше късно през нощта и бях нападната от четирима мъже. Изплаших се… искам да кажа, че наистина изпаднах в ужас, както всеки нормален човек. Не предполагах, че ще мога да се справя с тях. Мислех, че съм се излекувала. Но всичко ме връхлетя отново като буря. Беше толкова лесно. Без никакво усилие. Почувствах се добре. И физически, и емоционално. — И така ли свърши всичко? — Горе-долу да. Разликата беше, че този път беше дори по-добре, отколкото преди, защото не бях роб на никого. Бях съвършена машина за убиване, необременена от сдържащото влияние на някаква контролираща ме организация. Едно е отново да прекаляваш с алкохола. Съвсем друго е обаче да откриеш, че вече нямаш махмурлук. — Ами сега? Тя бавно въздъхна. — Сега започвам да осъзнавам истината. — И тя е? — Че съм се заблуждавала. Че така не съм могла да видя истината. Че не ми е било нужно нито да убивам, нито да водя този живот. Просто ми е трябвало време, за да свикна да съм далеч от тях. Жената, която бях в Югоизточна Азия, това съм аз. Тогава бях истинска, само че не я познах. * * *



 Ню Йорк, 6, 05 Джон Кабрини спеше дълбоко, когато телефонът иззвъня, и той все още се опитваше да дойде на себе си. Стивън Матис му подаде шлемофона, докато той ставаше от походното легло. Усещаше сухота в устата си поради изкуствения въздух, който вкарваха в оперативния апартамент. Чу в ухото си да прогърмява нечий глас. — Какви са последните новини? — От Париж. Засекли са я. — Къде? — Южно от Страсбург. Дадох зелена улица за прехващането. В момента се извършва преценка на ситуацията. — Кога можем да очакваме някакво разрешение? — До час, не повече от два. — Сигурен ли си? — Напълно, сър. — Знаеш ли откъде се обаждам? Кабрини погледна към Матис, който, без да издава звук, му подсказа отговора. — От Париж ли? — Точно така. Намирам се на летище „Шарл дьо Гол“ и чакам самолет. Има закъснение. Заради снега… — Съжалявам, че се е получило така, сър. — Е, това ми даде малко време, за да науча новините. Между другото, тъкмо тях гледам в момента. На телевизора в чакалнята на заминаващите дават новини. Кабрини усети неприятно присвиване в стомаха. Чу в слушалката някой да съобщава на френски за предстоящ полет. Опита се да каже нещо неутрално: — Надявам се, че закъснението няма да е голямо, сър. — Да, бе. Аз пък се надявам това да се отнася и за Париж-1. — Моля? — Надявам се той да не се забави прекалено много. — Не ви разбирам, сър. — Арестували са го, задника му със задник. В момента виждам черното му беемве. Дават го по проклетата телевизия, заобиколено от полицаи, които ми изглеждат също толкова щастливи, колкото се чувствам и аз. Какво, по дяволите, става, Кабрини? Париж-1 е в полицейски участък в Страсбург и трябва да го научавам от канал 3 на френската телевизия, така ли? Кабрини ходеше напред-назад из оперативния апартамент и се опитваше да сложи в ред мислите си. — Ние… в момента тъкмо го виждаме, сър. — Не, Кабрини. Аз съм този, който го гледа в момента, а ти си този, който има на разположение екип от шестима мъже за издирването, а не можеш да намериш дори онази си работа. Спипали са Париж-1 в някакво шибано малко градче. Цялото място е отделено с полицейска лента. Господи, кола със сложена под нея бомба! Това не ти е проклетият Израел, Кабрини. Между другото кой, по дяволите, е Париж-1? — Гаврас, сър. Рафаел Гаврас. — Кубинецът? — Да, сър. — Боже, господи, Кабрини! Избрал си един кубинец да се изправи срещу Ройтер. Първо южноафриканец, а после кубинец. Кой ще е следващият? Може би Гуинет Полтроу, а? — До този момент Гаврас никога не ни е разочаровал. Настъпи нова пауза, достатъчно дълга за едно цяло съобщение за предстоящ полет. Когато гласът се върна, продължаваше да е ядосан, но сдържан дотолкова, че да прибави и една заплаха. — Погрижи се да няма друга възможност да го стори отново. * * *



 Стефани спеше, но сънят й беше неспокоен. Въртеше се. Нюмън я наблюдаваше с чаша кафе в ръка. През прозореца на купето пейзажът продължаваше да е предизвикателно бял. Той си мислеше за изстрела, за отката и сгърчилото се тяло. Никога не си беше представял на сериозно, че може да застреля някого. Дори и в Бейрут. Сега, двайсет години по-късно, го беше сторил и това, което го тревожеше, беше, че не изпитва нищо. Като че ли беше загубил всякакво чувство за реалност. Може би ако жертвата беше извикала. Но тя не извика, просто се свлече на земята, без да издаде никакъв звук. Може би ако жертвата не беше толкова анонимна. Но беше — облечена от главата до петите в черно, без да се забелязват някакви черти на лицето. Приличаше на рисувана фигура от компютърна игра. Това беше истинският шок. Треперенето беше преминало и сега не беше останало нищо. Стефани се стресна и се събуди. След това изохка, внезапното движение беше опънало раната й. За момент гледаше абсолютно неориентирана, но после го видя и се успокои. — Къде сме? — попита тя. — На около час от Мюнхен. — Ти какво прави? — Нищо. Мислих. Тя отново седна. Направи го бавно и сковано. — Разкажи ми за Ливан. За Рахел. — Сигурна ли си, че искаш? Тя потвърди. Доскоро не беше сигурна, но сега чувстваше, че трябва да знае. Искаше да научи и най-малките подробности. Той й разказа за вкуса на кафето в заведението на ъгъла, за горещината в залата за посрещани в полуразрушената сграда на бейрутското летище. За французина контрабандист, който работеше в един апартамент на улица „Австралия“. За дългите обеди с приятели в хотел „Шуф“. За хората, които работеха заедно с Рахел в бюрото на „Асошиейтед Прес“ — двама гръцки католици, един палестинец сунит, ирландец, арменец, иранец и един маронит. Всички се бяха натъпкали в тесни като килии стаи на рушащ се жилищен блок. Разказа й за вечерите с арабски мезета, заедно с колеги журналисти в ресторант „Грениер“. — Веднъж тя ме заведе при ливанските кедри. Беше зима. По възвишенията на Санин имаше сняг. Изкачихме се с колата в планината Ливан. След около 1500 метра дърветата свършиха. Пътят стана по-лош. Изкачихме се на 2500 метра. Беше ужасно студено. Не се виждаше нищо друго освен скали. После направихме остър завой и те бяха пред нас, на 2500 метра, след като и последното от другите дървета отдавна беше изчезнало. Бяха на повече от 150 години. Стояхме между тях и гледахме земята под нас. Рахел беше щастлива. Каза, че независимо какво ще стане, тя ще оцелее. Стефани видя как Нюмън се пренесе в онова време. Било е на 18 септември 1982 г. и той минавал през бежанския лагер „Шатила“. Прекрачвал през труповете на жени и деца, убити от фалангистите с разрешението и насърчението на гледащите отстрани израелски сили. Това било неговото бойно кръщение. След това дошъл 23 октомври 1983 година и той изщраквал един след друг 35-милиметрови филми сред димящите развалини на базата на американските морски пехотинци. Вече не бил новак. Бил изкарал в Ливан една година. Описа й какво е правил в периоди на принудително бездействие. Изобщо не можеха да се сравняват с тези на Стефани. Предлаганите удоволствия на Петра са били част от един контролиран процес. А той се задоволявал с каквото му попадне. — В края на 1984 и началото на 1985 година източникът на заплахата започна да се променя. Западняците се превърнаха в мишена на организацията „Ислямски джихад“. Имаше убийства, отвличания. Отначало не се притеснявахме твърде много. Двама от първите четирима похитени бяха освободени, без да им се случи нещо. Но после работата започна да става сериозна. Когато управляващият ЦРУ в Бейрут Уилям Бъкли беше отвлечен и измъчван до смърт, това беше категоричен сигнал, че е време да си дадем реална сметка за опасността. Преди още да бъде отвлечен Тери Андерсън, много хора бяха започнали да напускат Ливан. Чарлз Уолъс от „Лос Анджелис Таймс“, екипът на Ен Би Си, Левин от Си Ен Ен. След това от СИПА ми наредиха да се омитам. Двамата с Рахел говорихме по въпроса и решихме, че трябва да замина. Не искахме да се разделяме, но тя имаше подкрепа, а аз нямах никаква. Знаехме, че не мога да разчитам на нейната, защото тя трябваше да пази връзката ни в тайна от началниците си. — И така, аз заминах. Първо за Париж, а после за Ню Йорк, където си намерих нова работа. Отначало почувствах облекчение. Но докато пристигна в Ню Йорк, у мен вече се беше появило неудържимо желание да се върна обратно. Като теб и аз не можах да издържа. В крайна сметка отсъствах по-малко от две седмици. В момента, в който онзи скапан самолетна „Медитераниън Еърлайнс“ докосна земята, почувствах, че съм си у дома. — Каза ли на агенцията си, че се връщаш? — Не. Напуснах ги. Излязох от Бейрут, за да се срещна с един от лидерите на „Ислямски джихад“ в Бурж ал-Баражнех — едно от гетата на Бейрут. Там имаше обичайната тъпа охрана — момчетии, които се разхождаха наоколо с автомати „Калашников“ през рамо и се правеха на много страшни. Само че докато седяхме в онази барака и пиехме чай с техния лидер, те ми взеха паспорта и го преснимаха. Изражението й я издаде и Нюмън кимна. — Знам. Сега, когато се връщам към онова време, си мисля, че е било толкова очевидно. Но тогава… какво да ти кажа, може би съм бил просто самонадеян. Мислех си, че вече нищо не може да ме изненада в Бейрут. Обаче тъкмо бойците от Бурж ал-Баражнех ме отвлякоха. — Когато си заминал за Париж, сигурно са си помислили, че са те изпуснали. — Да. — И че са спечелили от лотарията, когато си се върнал. — Само дето бях нещо като невалиден билет. — Защо? — Аз бях американец, но не бях ценен. Не трябваше да бъда там. Така че никой не го беше грижа. Бях просто един идиот, когото бяха заловили в някакво дребно прегрешение. Обаче нещата не се развиха така. — Какво стана? — Те изтълкуваха факта, че никой не знае, че съм там, по друг начин. Тя веднага разбра. — Помислили са, че си действал под прикритие. — Точно така. Стефани се сети за белезите му, когато попита: — Колко време им трябваше да разберат, че не си? — Не си спомням. — Как точно стана? — Пътувах с кола към летището, за да взема оттам един наш приятел. Беше ливанец, който пристигаше от Йордания. Пътят за летището беше любимо място за отвличания, обаче аз карах кола, взета на заем, затова не очаквах да има проблем. Както и да е. Изведнъж онези се появиха на пътя и насочиха оръжията си към мен. Знаех, че ако спра, ще загазя сериозно, затова се опитах да избягам. Те стреляха по гумите и аз катастрофирах. Измъкнаха ме от смачканата кола и ме набутаха в багажника на един датсун. Когато затръшнаха капака, това беше последната дневна светлина, която видях в продължение на една година. Влакът започна да намалява. Наближаваха Мюнхен. — Знаеше ли къде те държат? — Къде ли не. В Тир и в Сидон, в самия Бейрут, в долината Бекаа. Обикновено в сутерени или в мазета. Винаги завързан за нещо солидно. Когато ме местеха, завързваха ръцете за тялото ми, сякаш бях в усмирителна риза. После обвиваха със скоч глезените ми, коленете и на края залепваха ленти на устата и очите ми. Оставяха малка цепнатина, за да мога да дишам през носа. След това ме хвърляха в багажника на някоя кола и караха като луди. Всеки път, когато ме прехвърляха, получавах ожулвания и порезни рани. Но вече бях свикнал. След известно време вече почти не ми правеше впечатление. Както и побоят. Изпадаш в някакво състояние на безчувственост. Усещаш болката и същевременно не я чувстваш, не така, както се усеща реална болка. — С теб имаше ли и други заложници? — На два пъти. Веднъж в Бекаа. Беше германец. И друг път в Баалбек. Той пък беше холандец. И двата пъти бяхме заедно в продължение на няколко дни. Първия път може би продължи по-дълго. Не съм сигурен. Не бях много на себе си. Съобщиха за предстоящото им пристигане и влакът рязко намали скоростта. — Защо те освободиха? — Мислил съм често за това ида ти кажа откровено, не знам. Вече бяха разбрали, че не струвам и пукната пара. Единственото заключение, което мога да направя, е, че според тях не си струваше да ме убиват. Мисля, че не заслужавах куршум, а никой не искаше да го направи по друг начин. — Колко дълго те държаха? — Двайсет и два месеца и девет дни. — А след това? Когато влакът се разтресе и спря, Робърт стана от мястото си. — Какво след това? Вредата беше нанесена. * * *



 17,23. Когато влакът потегли от Мюнхен, вече беше тъмно. Пресякоха границата с Австрия и скоро след това спряха в Залцбург, а после в Линц. Американските туристи, които пътуваха в тяхното шестместно купе до Залцбург, се опитаха да поведат разговор с тях, но Стефани и Нюмън им отвръщаха на френски с надменно неразбиране. След Залцбург останаха сами. — Хората, които преследваше, имаха ли нещо общо с политиката? — попита Нюмън. — В този смисъл, в който и терористите имат общо с политиката — да. — Всички ли бяха терористи? — Почти всички. Или престъпници, свързани с терористични сдружения. Имаше няколко такива — финансисти, адвокати. — Имаше ли някой от „Ад Каида“? — Не точно. Но имаше един-двама ислямски терористи. — Какво е отношението ти към това? Имам предвид всичко, свързано с мюсюлманите. — Приблизително същото, каквото е отношението ми и към цялата работа с евреите. Не вярвам на всичко, което се говори за тях. Но когато имах поставена задача, никога не смесвах убежденията си с това, което трябваше да свърша. — Така ли? Нямаше ли моменти, когато си казваше, че правиш услуга на света? — Разбирам какво искаш да кажеш. Никога не съм си позволявала да гледам по този начин на нещата. Предпочитах да си мисля, че съм адвокат, който има неприятен клиент. — Добре. Ами ако е трябвало да убиеш някой атентатор самоубиец миг преди да взриви бомбата? — Лош пример. — Защо? — Ако трябваше да изпитвам нещо към някой атентатор самоубиец, то би било състрадание. — Не одобряваш подобни действия, така ли? — Разбира се, че не. Мъченичеството не е саможертва. Не и ако вярваш, че животът ти няма стойност. Не и ако твърдиш, че обичаш смъртта. В такъв случай то се превръща в кратък път към по-лесно и по-приятно съществуване. Какъв героизъм и кураж има в това? Всъщност, ако приемаш, че наградата ти ще бъде вечен живот в Рая в компанията на седемдесет и две девственици, тогава това изобщо не е саможертва. То принизява атентаторите самоубийци просто до едни неприкрити егоисти. Престъпниците в случая са техните манипулатори. Духовниците, учителите, онези, които насърчават мъчениците, но на които липсва убеждение сами да дадат пример. — Е, да, но повечето атентатори самоубийци са доброволци. — Това няма значение. Те са манипулирани. Идеята, че атентаторът самоубиец действа по своя воля, е абсолютен мит. На тях това им се втълпява, поставят ги при определени условия. Превръщат ги в търтеи, неспособни да мислят самостоятелно. — Не съм убеден. — Твоя работа, но познавам хора, които са разпитвали оцелели атентатори. Такива, при които взривното устройство не се е задействало или им е било попречено навреме. Те са сломени и дезориентирани. У тях няма религиозен плам, няма убеденост. Чувстват вина и срам, но са твърде объркани, за да могат да кажат защо. Тук става въпрос за промиване на мозъци, също както при различните култове. Използва се същата техника, а и жертвите са същите. — Звучи ми твърде цинично. — Ами в тази работа има много цинизъм. Вземи например изкривената представа за рая, която Коранът дава на обезправените и отчаяните. Дори той е манипулиран за настройването на определени слушатели. — Как? — Това е въпрос на диалект и превод. Зависи от традицията в интерпретирането му. Седемдесетте и две девственици от Рая могат лесно да станат седемдесет и два плода. Например в оригиналния текст няма числа. Всичко е въпрос на интерпретация, а по-късните традиции са проявявали склонност към по-сензационните тълкувания. Нюмън се замисли върху думите й. — Струва ми се, че това е начин да се гледа от по-друг ъгъл на тези неща. — Разбира се. Нали си представяш колко разочароващо може да бъде? Ти се взривяваш, като си мислиш, че ще живееш вечен живот, заобиколен от красавици, а вместо това отиваш на среща с бога и ти дават една плодова салата. — Твърде неравностойна сделка. — Така е, но е много подходящ начин да ти се отворят очите. * * *



 Стефани започна да бърка из джобовете на коженото си палто. Извади всичко от тях с изключение на пистолета — билет за автобуса от гарата до лионското летище, ключовете от пежото, ключовете от сааба, касови бележки от „Бялото куче“ и от бистрото на площад „Селестин“, билети за влак и дребни пари, чантичката с парите, суперсилен нурофен, купен в Мюнхен. — Питам се колко души бяха в рейндж роувъра — рече Нюмън. — Няма значение. — Така ли разсъждавате във вашия свят? — Да. Точно така. Ние сме диваци, Робърт. Диваци в костюми, но пак си оставаме такива. Не се заблуждавай. Той се отказа от по-нататъшно обсъждане на темата и погледна предметите, които тя беше наредила на масата. Взе ключовете от пежото и разгледа ключодържателя. — Сега поне знаем как са ни открили. На ключодържателя имаше три накрайника с надпис: „Пежо“, „Нексус“, „Олимпик-Лион“. — Кой да гледам? — попита Стефани. — „Нексус“. Френска охранителна фирма за коли. В колата е имало, скрит микрочип. Веднага щом бъде съобщено, че е открадната, може да бъде проследена чрез спътник. — Технологията ми е позната, благодаря. Просто не очаквах подобно нещо в тази кола. Нарочно избрах по-стара. — Никога не подценявай любовта на мъжа към техниката. — А сега загубихме и компютъра. — Нужен ли ни е? — Може би не. Както и да е, не всичко е толкова лошо. Ако бяхме излезли от Оберне с онази кола, нямаше да бъдем в безопасност. Те щяха да продължат да ни следват. След като се качихме във влака, отново станахме невидими. Поне за известно време. * * *



 Откакто влакът потегли от Мюнхен, неми излизаше от ума. — Когато каза, че вредата е сторена, какво имаше предвид? Той се замисли за момент, за да се сети за какво говоря. После помисли още малко, за да реши дали е готов да ми каже. — Рахел беше мъртва. Отначало не знаех. Бях прехвърлен в една база в Германия. Дармщат. Там никой не знаеше нищо. Никой от хората около мен и никой, на когото се обадих. Разбрах едва когато се върнах в Ню Йорк. Не бях изненадана да го чуя. Беше ми казал, че звездата, която свети по-ярко, изгаря два пъти по-бързо. Но това не обясняваше края на връзката им. Дори когато го каза, усетих стомахът да ме присвива. — Как? Той въздъхна бавно. — Беше убита. — В Бейрут ли? — Вероятно. — Кога? Загледа се е пода на купето. — Малко по-малко от шест месеца след отвличането ми. — И тя ли е била отвлечена? Той кимна. — Три месеца след мен. Не можех да го попитам за трите месеца между неговото и нейното отвличане. — Ти как разбра? — Когато се върнах в Съединените щати, бях разпитван от ЦРУ. При създалите се обстоятелства това е било стандартна процедура. Той продължаваше да гледа към пода, когато рече: — Оказа се, че аз съм я предал. — Какво искаш да кажеш? — Предал съм я на тях. Предполагам, че съм го направил. — Не знаеш ли със сигурност? — Те така казаха. — Няма да стигнеш далеч в живота, ако вярваш на всичко, което ти казват от ЦРУ. — Може би. Но когато ме измъчваха, те искаха да разберат точно това. Бях американец, но не бях към редовния журналистически корпус. Тъкмо за това се хванаха. Според тях бях шпионин. Смятаха също, че и тя е замесена, защото вече имаха подозрения, че не е част от испанския печат. — Не намирам тук твоя вина, Робърт. Той ме погледна. — Изпратиха я в Израел на парчета. Буквално. — Чуваш ли какво ти казвам? Той кимна. — Права си. Знам, че си права. Но то не променя начина, по който се чувствах тогава, а и сега. — Разбирам. Той ме погледна малко невярващо. — Така ли? — Веднъж застрелях невинен човек. Истината беше, че го спасих от по-мъчителна смърт. Нямаше никакво съмнение, че при всички случаи щеше да умре. Можеше да се нарече убийство от състрадание. Обаче не го почувствах така. За мен то беше най-хладнокръвното нещо, което бях извършила, а трябва дати кажа, че като насилствен акт имаше доста голям брой други убийства, които можеха да му бъдат конкуренция. Нюмън гледаше през прозореца бързо отминаващия мрак. — Чудно. Никога не съм говорил за това с някой друг. Нито с приятели, нито със семейството си. С никой. — Съжалявам. Не трябваше да настоявам. — Няма нищо. Нямаше да ти отговоря, ако не исках. Или ако чувствах, че не мога да отговоря. Не знам. Може би защото… как да кажа, може би защото ти си била там. Не познавам друг човек като теб. — Повярвай ми, това е добре. — Когато говоря за тези неща — тук, с теб, имам чувството, че разговарям за двама души, за които съм чувал много отдавна. — И на мен ми е познато това чувство. Целият ми живот като чели принадлежи на някой друг. — Когато се върнах в Съединените щати, реших да се променя. Не можех да продължавам да мисля за онова, което се случи. На нея, на мен. Имах нужда от нов живот. От нещо, напълно различно от онзи, който бях водил. Различен и от този, който винаги съм си представял. — Живот, свързан с петрол. Той се усмихна. — Както се развиха нещата впоследствие, да. Можеше да бъде работа за някоя инвеститорска къща, можеше да е свързано с хотели или със стомана. Но се оказа петрол. — Това едва ли би могло да се нарече последният бастион за алтруист с либерални разбирания. — Тъкмо затова беше толкова подходящ. — Не оцеля ли някой от предишните ти инстинкти? — Предполагам, че все нещо е останало. Но аз се хвърлих с главата напред в този живот. И твърде скоро бях толкова зает, че нямах време да мисля, а когато го правех, винаги имаше нещо, което да отвлича вниманието ми. — Нещо като Ана? — Да. И другите преди нея. Освен това парите, пътуванията. Всичките неща накуп. Беше много примамливо. — Беше? — Може би още е. Не знам. Вече двайсет години водя номадски живот. Физически и емоционално. Свикнах с него, а и започна да ми харесва, и то дотолкова, че не бих могъл да издържа да бъда вързан с някого. — Не съм изненадана, след две години пълно отдаване. Шегата ми беше твърде неуместна. Той обаче не се обиди. След като за момент се зачуди как да реагира, накрая се разсмя. Но за кратко. После каза: — Не знам какво ще се случи, когато това приключи, обаче животът ми няма да бъде същият. — Вероятно би могъл и да бъде. — Възможно е. Но не мисля, че го искам. Бил съм навсякъде, видял съм всичко. Направих повече пари, отколкото са ми нужни. Вече престанах да броя красивите си любовници, на половината от тях дори не си спомням имената. Откакто напуснах Ливан, водих страхотен живот, но кедрите още не могат да излязат от главата ми. Разбирах точно за какво говореше. — А защо трябва? Минали сме по различни пътища, но бяхме стигнали до едно и също място. Наведох се и го целунах. * * *



 Виена, 22,10 Влакът спря на гара „Вестбанхоф“ пет минути по-късно. Решиха да потърсят евтин хотел близо до гарата. Остър вятър гонеше боклуци по „Фелберщрасе“, от която се виждаха железопътните релси. Настаниха се в хотел „Любех“ на „Пелцгасе“. Неговата двуетажна фасада в класически стил, боядисана в светложълто, им направи най-добро впечатление. Стаята им на втория етаж гледаше към улицата. Стефани дръпна тежките тъмносини завеси, за да запази и малкото топлина вътре. По-голямата част от стаята беше заета от голямо, двойно махагоново легло. И двамата се направиха, че не го забелязват. Стефани се почувства неловко, като тийнейджърка, но не и такава, каквато е била самата тя. Във влака се чувстваха по-уютно, сгушили се в купето, изолирани от студения мрак навън. След целувката Нюмън я прегърна. Известно време и двамата мълчаха, но това не ги притесняваше, чувстваха се добре. Стефани запали лампата в банята. Подът и стените бяха покрити с бели плочки. Там, където липсваха, празнините бяха нескопосано запълнени с цимент. Умивалникът беше позеленял около отвора за канала. Тя си свали ризата и отлепи прогизналите книжни салфетки. Части от разкъсани конци се подаваха от разреза като чудовищни мигли. Видя в огледалото, че Нюмън стои до вратата. — Прав си — рече тя. — Трябва да ме види доктор. — Можеш да отидеш в болница. — Не. — Къде ще намериш доктор по това време на нощта? — Не съм казала, че трябва да отида сега. Утре всичко ще е наред. — Може би трябва да хапнем нещо и да си починем. — Така е, обаче аз трябва да изляза. — Ама ние току-що влязохме. — Трябва да се срещна с един човек. — С кого? — Една жена, която познавам. — Искаш ли да дойда с теб? — Мисля, че ще е по-добре да се срещна с нея сама. По-късно, когато тя се отправи към вратата, Нюмън попита: — Коя е тя? — Тя е като мен — отвърна Стефани. Той не изглеждаше изненадан. — Не са ли всичките такива? * * *



 Веднага след като Гордън Уили се настани в апартамента си в хотел „Империал“ на „Кертнер Ринг“, той си поръча храна от румсървиса, взе душ, а след това се обади по телефона. Поръчката пристигна: пушена сьомга, хляб, мешана салата, минерална вода. Докато похапваше, си разопакова багажа. Нареди съдържанието на дипломатическото си куфарче на бюрото до прозореца. Събиране на багаж и разопаковане, събиране и разопаковане. За основателя на групата „Амстердам“ пътуването беше станало толкова обичайно, колкото и редовното миене на зъбите. Невинаги беше така. Уили беше започнал като външнополитически съветник при Джералд Форд през 1975 година, набутан зад едно бюро в кабинет без прозорец, за 45 000 долара годишно. Разбира се, не беше кой знае какво, но повече, отколкото му беше нужно, тъй като отделяше за работа осемнайсет часа на ден седем дни в седмицата. Времето извън кабинета му беше разделено между съня и тренировки за маратон. Не че някога беше имал време да участва в маратон. Групата „Амстердам“ беше основана през 1983 година тъкмо навреме, за да хване приливната вълна през онова десетилетие за купуване на хора, чрез които да се оказва натиск. Още от началото обаче Уили имаше много по-големи амбиции. Бързите печалби и луксозният начин на живот не го интересуваха. Той искаше дълъг живот, стабилитет и да бъде надживян от творението си. Държеше много на репутацията си. Беше отвратен от крайностите през осемдесетте години и изпита истинско удоволствие от падението и позора на хора като Боески и Милкен8. По онова време, когато Уили получи на разположение един от реактивните самолети на групата „Амстердам“, съображенията му бяха пак икономически — уравнение, в което факторите бяха пестене на време и на пари, а не престиж. Разбира се, нямаше нищо против престижа, ако той можеше да бъде превърнат бързо в долари и центове. „Амстердам“ стана първата институция, която вербува бивши правителствени служители, които да й помогнат да си осигури добри позиции в области, намиращи се под прекия контрол на федералното правителство. Логиката беше проста: където беше федералното правителство, там бяха и парите. В ерата на Рейгън това означаваше преди всичко сферата на отбраната. По-късно групата „Амстердам“ се прехвърли и към транспорта, технологиите, здравеопазването, енергетиката, финансовите услуги и телекомуникациите. Когато времето за купуването на влияние отмина, „Амстердам“ разшири дейността си в Европа, а после и в Азия, като вербуваше само хората с най-голяма власт и с най-добри връзки в тези региони. След това последваха някои действия от сферата на икономическата алхимия, които превърнаха тези връзки в ценни книжа. В десет и четиридесет и пет той слезе с асансьора в приземния етаж, прекоси мраморното фоайе и влезе в бар „Мария Терезия“. Пол Елрой го чакаше, натикал се в елегантно виенско кресло от деветнайсети век. Пред него имаше малка кръгла масичка със свещ и остатък от сухо мартини. Един келнер се приближи, за да вземе поръчката на Уили. — Малцово уиски без лед и минерална вода. Това беше единственият му алкохолен порок. Елрой си поръча още едно сухо мартини и двамата мъже седнаха. — Току-що ли пристигаш? Уили кимна. — Преди час. Кацнахме в Париж този следобед. Подпалих няколко пожара на авеню „Клебер“, а после долетяхме тук. Какво е положението? — Преди малко разговарях с Кабрини. Казах му колко сме недоволни. Уили огледа бара, за да види дали няма да забележи някое познато лице, и се изненада, че не видя нито едно. В „Империал“ нямаха свободни стаи. „Петротех XIX“ се беше погрижил за това. Беше очаквал поне един-двама да подложат на изпитание банковите си сметки. — Сайед и Фахад задават въпроси. За Париж, за Голицин, затова какво е станало днес в Елзас. Петима убити и един в ареста? Елрой започна да го успокоява. — Не се тревожи затова. Оправихме се с онази работа в Елзас. Сега тази история вече се счита за някаква разправия за наркотици между турци и албанци. Никой не иска да се занимава с нея. — Ами онзи, който е в ареста? — В момента имаме изпратен там адвокат, който работи по въпроса. Много е способен. — И? — Ще плати, за да го пуснат под гаранция. Щом веднъж го направи, ще се справим с проблема. — Безпокоят ме по-големите неща. — Разбирам. Знам, че положението е сериозно, обаче ще се справим и с това. — Добре ще е да го сторите. След Бранд те започнаха да нервничат и не мога да ги обвинявам. — Както ти казах, когато дойде време за подписването, всичко ще бъде наред. — Къде е Ройтер сега? — Най-вероятно в Германия. — Най-вероятно? — След Сантие все успява някак… да се измъква. Уили не скри тревогата си. — Та тя може дори да е тук? Във Виена? Елрой се засмя. — Тази кучка може да е много неща, но не е идиотка. Защо й е да е тук? Ако знаеше какво става тук, ще се погрижи да е на някое друго място. 
  ДЕН ДЕСЕТИ 
 


 Таксито я остави на една безлюдна отсечка от „Ваграмерщрасе“, по която имаше няколко невзрачни хотела. Пронизващ вятър къдреше водите на ширналия се Дунав. Отвън клуб „Нитро“ с нищо не привличаше погледа. Беше голяма бетонна барака, боядисана в тъмножълто, и с ламаринен покрив. Най-отгоре проблясваше неонов надпис „Н-ТРО“. Буквата „И“ беше счупена. Паркингът представляваше неравна ивица земя зад постройката. Стефани се изненада от броя и качеството на колите: мерцедеси, беемвета, лексуси, всичките с тъмни прозорци. Обстановката вътре не изглеждаше по-добре, но клиентелата явно не й обръщаше внимание. Посетителите бяха странна смесица от постоянни клиенти на нощни клубове, пияници, сводници и нахалници: Беше много горещо. Въздухът беше пропит от възкиселата миризма на застояла пот, а цигареният дим беше гъст като маргарин. Имаше два бара, и двата претъпкани. Всички маси бяха заети. Стефани се изненада за пореден път. Беше такова невзрачно място. Когато се загледа по-внимателно, намери обяснението. Млади момичета, някои от които красиви, повечето отегчени, и по-възрастни мъже, някои продаващи, други купуващи — типичната балканска зараза, която се разпространяваше навсякъде и нищо не можеше да я спре. В ъглите, които съдържателите предвидливо бяха оставили съвсем оскъдно осветени, бързо се договаряха и сключваха сделки. Стефани седна в един висок стол на бара с по-малко хора. Барманът — висок почти два метра и слаб като скелет, облечен в яркозелена мъхеста фланелка, се отправи към нея, без да обръща внимание на редицата ръце, размахващи евробанкноти насреща му. — Какво искаш? — провикна се той, за да надвика звучащото с пълна сила изпълнение на Пол Оукенфолд. — Водка. — И? — Водка. — Е-ха — учуди се той и безцеремонно я изгледа. — Сама ли си? — Самотна ли изглеждам? Той погледна над главата й. — Не би трябвало да бъдеш, но не виждам да има някой с теб. — В такъв случай предполагам, че съм сама. — Ако търсиш компания, мога да помогна. — Търся Петра. — Кой? — Петра. Висока е горе-долу колкото мен и има моята фигура. — Нея познавам. — Тя ми е сестра. — Въпреки това не я познавам. Стефани му показа разпечатка от диска. Той й хвърли небрежен поглед, а после се загледа по-внимателно, поднасяйки я към конусовидния абажур, хвърлящ червена светлина над бара. — Никога не е споменавала, че има сестра. — Беше невъзможно да се определи дали беше прекалено глупав, за да престане, или просто беше твърде отегчен, за да продължи да се преструва. — Обаче забелязвам приликата. Как я нарече? — А вие как й казвате? — Юлия. Освен това тя не е тук. — Сигурен ли си? — Когато влиза, винаги ме поздравява. — Значи ти си късметлията. Всяка нощ ли работиш тук? — Шест пъти седмично. — Знаеш ли къде мога да я намеря? — Зависи. — От какво? Устните му се изкривиха в подобие на усмивка. Най-хубавото нещо в нея бяха дупките между зъбите му. — От това дали печелиш за услугите си по начина, по който го прави сестра ти. — Веселяк. — Говоря сериозно. Музиката се смени в някакъв стандартен европейски хип-хоп. Стефани се опита да придаде загадъчно изражение на лицето си. — Е, аз неслучайно съм нейна сестра. Името ми е Мария. — Курт. — И така, Курт, тя кога беше тук за последен път? — Преди три или четири дни. — Колко често идва? — Въпреки че си нейна сестра, изглежда, не я познаваш много добре. — Не живея тук, а в Хамбург. Отдавна не съм я виждала. — Без майтап? — Скарахме се. — Това е неин специалитет. — И така, колко често? — Зависи. Понякога три или четири пъти седмично. Понякога не се мярка цял месец. Знаеш как е. Прекъсна ги звук от удари с празна бутилка по тезгяха. — Хей, дай тук три бири. — Проклети албанци — промърмори Курт. — Маймуни в костюми. — Трябва да я намеря, Курт. Майка ни е болна. — Тя ми каза, че майка й е умряла още когато била дете. На лицето на Стефани се изписа саркастична усмивка. — Казала ти е също, че името й е Юлия. Той погледна наляво, после надясно. — Освобождавам се в два часа. — Не мога да чакам. — В такъв случай не мога да ти помогна. Стефани се наведе през бара. — Не ти ли дават пет минути, за да изпушиш някоя цигара? Две минути по-късно тя го последва в един коридор зад бара. Покрай едната стена бяха наредени каси с празни бутилки. Миризмата на вкисната бира се смесваше с тази на урина. Влязоха в една студена, претъпкана стая до пожарния изход, която се използваше за склад и беше затворена с резе. Курт запали флуоресцентната лампа и затвори вратата на склада. Стефани се нацупи. — И така, Курт, къде мога да я намеря? Той започна да разкопчава работния си панталон. — После. — Защо не преди? Обещавам ти, че така ще е по-добре за теб. — Няма начин. Ако наистина си сестра на Юлия. — Може и да сме сестри, но не сме еднакви. — Предварително или можеш да вървиш на майната си. — О, Курт… Деветдесет секунди по-късно Стефани беше отново на „Ваграмерщрасе“ и вдишваше дълбоко студения въздух, за да прочисти дробовете си от клуб „Нитро“. Курт търсеше останките от два почернели зъба по пода на склада. * * *



 Беше малко преди два часа, когато Стефани влезе в стаята им в хотел „Любек“. Нюмън спеше под завивката на леглото, върху чаршафите. Палтото му беше метнато върху стола до прозореца, а обувките и чорапите бяха на пода до радиатора. Лежеше на едната си страна с лице, обърнато към отсрещната стена. Няколко секунди тя наблюдава как рамото му бавно се надига и спуска при дишането. Банята беше посещавана — книжна кесия в кофата за боклук и няколко неща на полицата под огледалото при умивалника. Пяна за бръснене, бръснач, паста за зъби, гребен, две четки за зъби. Фактът, че нейната беше по-малка и розова, я накара да се засмее. Беше купил също превръзки, антисептичен крем и стерилни кърпи. Трогна се от жеста и се развесели от некомпетентността му. Раната я болеше повече от преди. Времето, през което можеше да се лекува с каквото й попадне, изтичаше. Постара се колкото е възможно по-добре да я почисти и превърже. Нюмън не беше дръпнал завесите в спалнята. Може би я беше чакал да се върне, което донякъде обясняваше защо все още беше облечен. Тя отиде до прозореца и се загледа в полицейска патрулна кола, преминаваща по „Пелцгасе“. Придърпа завесите, свали палтото и обувките си. Искаше й се да го събуди, но се сдържа. И двамата имаха нужда от сън, а и нямаше нищо за казване, което да не можеше да почака. Свали блузата си, разкопча копчетата на дънките, остави ги да се смъкнат и излезе от тях, като ги остави на пода. Само по бикини и фланелка, тя се мушна под чаршафите. Усети студенината им по кожата си. — Робърт? — прошепна Стефани. Не получи отговор. — Лека нощ. * * *



 Нюмън усети Стефани да шава до него. Беше заспал, когато тя влезе в стаята. Не беше сигурен дали я беше чул да влиза в банята. Звуците, изглежда, се бяха смесили с тези от съня му — стори му се, че беше чул едва доловим сподавен смях. По-късно усети, че тя е в спалнята. Точно тогава отвори за малко очи. Стефани тъкмо сваляше дънките си и беше с гръб към него. Почувства, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво. А може би сега не беше моментът, тя се приготвяше за сън. Мислеше, че той спи, така че защо да не поддържа заблудата й? Сутринта нещата щяха да се изяснят. — Робърт? Беше почти готов да отговори. — Лека нощ — прошепна тя. Той й отговори, без да издава звук. Половин час по-късно продължаваше да е буден. * * *



 Първото нещо, което тя усети, беше тежестта на ръката му. После осъзна къде се намира — върху дясното й бедро. Отвори очи. Той не беше мърдал много и през нощта се беше примъкнала по-близко до него, изригвайки повечето завивки. Известно време лежа така, доволна от физическия контакт. Беше седем и петнайсет. Чу движението на колите отвън. Някой мина покрай тяхната стая, като си подсвиркваше тихо. Спомни си за целувката във влака. Беше съвсем непринудена. Днес, на следващата сутрин, си помисли, че може би ще се почувства неловко, ако го направи отново. От него зависеше. Тя не съжаляваше, което я изненада. Вместо това се запита какво ли ще стане? Когато той се обърна на другата страна и дръпна ръката си, Стефани стана. Помисли си какво ли е да загубиш някого като Рахел. Някой, който продължава да хвърля сянката си над теб вече двайсет години и по всяка вероятност ще продължавала го прави, докато Нюмън е жив. * * *



 „Доротеергасе“ беше тясна, крива уличка, предпочитана от търговци на антики, в сърцето на така наречения вътрешен град. Табелата над магазина създаваше впечатлението, че стои там от десетилетия, но Стефани знаеше, че това е художнически трик. Върху черното дърво със златни букви в готически стил на немски беше изписана една дума: Клайст. Магазинът направо блестеше — стандартни лампи, висящи фенери, нощни лампи, полилеи, аплици, лампи във формата на свещи, всичките светеха. Беше джунгла от осветителни тела, от топлината, която излъчваха, въздухът вътре беше горещ и задушен. Хоризонталните повърхности бяха отрупани с най-различни поставки за лампи, а таванът не се виждаше от преплетени кабели. До малката маса в дъното на магазина стояха възрастни мъж и жена и разговаряха с Бруно Клайст. Беше отслабнал през годините, откакто Стефани не го беше виждала. Сега беше почти толкова строен, колкото и по времето на страховитата ЩАЗИ. Стефани беше виждала негови снимки от този период — атлетична фигура, късо подстригана и старателно сресана назад права коса, хлътнали светлокафяви очи. В най-успешните си години в ЩАЗИ Клайст контролираше шпионска мрежа, която покриваше Западна Европа. По онова време Стефани беше още ученичка. Докато Клайст ръководеше агенти в Париж и Бон, Стефани пушеше в междучасията крадени цигари в училищната тоалетна. Когато в Лондон беше убит Джоузеф Канек, главната грижа на Стефани беше кое момче да си избере. Харесвания Стивън Калдър, или нехаресвания Бърнд Хас? Накрая изборът се оказа лесен. Наскоро дошлият в училището Хас, който при това беше германец, бързо стана лесна мишена задругите момчета. Това, че беше започнала да излиза с него, ги ядоса повече, отколкото Стефани беше очаквала, и й достави огромно удоволствие. Но когато се оказа, че Хас е страхотен футболист, популярността му нарасна неимоверно и интересът й към него намаля. През това време Бруно Клайст се беше прехвърлил за шест месеца в Москва, докато стихне шумът около убийството на Канек. Той беше един от най-успешните агенти на ЩАЗИ и беше извоювал репутацията си през седемдесетте години в Полша, Чехословакия и Унгария, преди да се прехвърли на Запад през 1981 година. През 1989 г. онези, които бяха в състояние да се възползват от предстоящия хаос, бяха малко. Стефани го наблюдаваше как разговаря с възрастната двойка. Започналата да оредява снежнобяла коса беше прилепнала към черепа, осеян с червено-кафяви петънца. От синята папионка около врата му висяха очила в рогови рамки. След рухването на комунистическия режим в Източна Германия никой от ЩАЗИ не успя да заличи миналото си така добре от общите архиви както Клайст. И никой бивш оперативен агент на ЩАЗИ не бе извлякъл толкова голяма полза през обърканите години, които последваха. Клайст беше предвидил наближаващия разпад и беше решил да не позволи трийсетте години държавна служба да отидат на вятъра. В последните дни на режима беше ограбил архивите на ЩАЗИ. Но не като обикновен крадец, а по-скоро като хирург, вещо отделил конкретно избрана материя. За него магазинът на „Доротеергасе“ беше нещо като подарък при пенсионирането. Страст, на която най-после можеше да се отдаде. След като беше изкарал едно доста доходно десетилетие в частния сектор, Клайст се оттеглил и предпочел спокойния живот във Виена, отдавайки се на любимото си занимание — лампите антики. След неговото пенсиониране Стефани го беше посещавала по един друг повод. Отначало той беше много предпазлив с нея, защото знаеше, че е клиентка на Стърн. Стърн и Клайст бяха съперници, макар и по много различен начин. Клайст винаги работеше с клиентите си лице в лице. Докато никой от клиентите на Стърн не го беше виждал. Методът на Клайст го правеше уязвим за призраци от миналото, което обаче, колкото и да беше странно, бе работило в негова полза. В твърде превратния свят на информационните посредници това му беше спечелило репутация на човек, на когото можеше да се разчита. Можете лесно да ме намерите. Това беше ключовата му фраза. В бизнес, в който повечето хора се крият, Клайст обичаше да стои на открито. Това беше риск, от който печелеше. С изключение на един път, когато миналото се беше сблъскало с настоящето, за да унищожи бъдещето. Докторите, които лекуваха раните му, не очакваха той да оцелее. Шест месеца по-късно, след като ги беше опровергал, беше решил да се откаже от тази работа. Двойката благодари на Клайст и излезе. Стефани се приближи. Клайст я видя и каза: — Съжалявам, но затваряме. Не трепна, като че ли никога не се бяха срещали. Тя студено се усмихна. — Табелата на вратата показва друго. — Трябва да изляза. — Няма да ви отнемем много време. — Едва ли ще мога да ви предложа нещо от това, което вероятно бихте пожелали. — Дори и при толкова чудесни неща, които имате в това помещение? Защо не ме оставите аз да преценя? — После Стефани се обърна на английски към Нюмън: — Заключи вратата. — Моля, вървете си — рече рязко Клайст. — Не се безпокойте. Ще си тръгнем. Много скоро. Неусетно гневът му беше заменен от безпокойство. — Какво правиш тук? — Аз съм клиент, Бруно. Като всеки друг, влязъл през тази врата. Той се направи на обиден. — Мислил съм за теб, Петра. От време на време. Казвал съм си колко хубаво би било да се видим отново. — Колко вълнуващо. — После си спомнях и си казвах, не, няма да е хубаво. Никак няма да е хубаво. — Ако бях някоя друга, бих могла да се обидя. — Кой е приятелят ти? — Той е… адвокат. — Той разбирали какво си говорим? — Не говори немски. — Откога великата Петра Ройтер има нужда от адвокат? — Трябва ми помощта ти, Бруно. — Мисля, че ти беше клиентка на Стърн. — Вече не. Накиснаха ме. — Кой, Стърн ли? — Да. Клайст не беше съвсем убеден. — Сигурна ли си? — Нямаше да съм тук, ако не бях. — Защо? — За пари. — Напълно ли си сигурна в това? — Знам, че всичко, което прави Стърн, е за пари. Клайст се замисли. — Изглежда, че обстановката се е променила, откакто се оттеглих. Бизнесът беше по-почтен, когато аз… — Спести си проповедите, Бруно. Спомняш ли си отравянето на Канек в Лондон? Той се мъчи четири дни, преди да умре. Този бизнес винаги е бил много несигурен. Винаги са се сключвали нови съюзи и са се рушали стари. Това е положението и винаги е било. — Какво искаш? — Лицето зад Стърн. — Не вярваш, че идеята е била негова, така ли? — Не. Това би направило мотива личен. Стърн не прави такива неща. Някой му е платил, за да ме накисне. Трябва да знам кой е и да разбера защо. Сега Клайст се отпусна напълно. Започна да си играе с очилата на врата си. — Не съм сигурен дали ще бъда в състояние да ти помогна. — Те ме дебнат от всеки ъгъл, Бруно. Направо съм като сляпа. — А аз вече не се занимавам с тази работа. — Това те прави аматьор, а не професионалист. И въпреки това все още може да те намери човек лесно. Фразата го накара да се усмихне. Може би от носталгия. После се сети къде се намира. — Само ако ти е нужен френски полилей от деветнайсети век. — Хайде, Бруно. — Сега вече нямам онези връзки. — Искаш да кажеш, че Оракулът вече не говори с никого, така ли? Трудно ми е да повярвам. — Защо? Защото предполагаш, че ми е трудно да оставя онзи живот зад гърба си ли? — Забележката му я засегна дълбоко и Клайст го забеляза. — Никога ли не си мислила за живот след това, Петра? — През цялото време. — Послушай човек, който го е изпитал. Всички онези неща, които ни се струваха толкова важни преди, вече нямат значение. — Успял си да ги замениш със стари лампи? Клайст се засмя. — Да. Точно така. Със стари лампи. — Неотдавна налетях на един твой стар приятел, Ото Хайлман. Тя видя, че той се кани да й каже, че не знае нищо за Хайлман, но си даде сметка колко глупаво би прозвучало. Двамата бяха градили кариера в ЩАЗИ рамо до рамо. Бяха като две падащи звезди, движили се по успоредни траектории. — Къде? — Близо до Санкт Петербург. — Чух, че напоследък бил в Русия. Как е той? — Странно безжизнен. — Изчака отговорът й да го погложди, а след това уточни: — Макар че отначало не беше. Напротив, беше в цветущо здраве. Но докато се разделим… Клайст облиза попуканите си устни. — Е, посоката, която той избра, след като пътищата ни се разделиха, беше съвсем различна от моята. — Не чак толкова различна, Бруно. — Виж… — Поръчката беше направена чрез Стърн. — Е и? — Не те ли безпокои фактът, че бивш твой съперник сключва договори за ликвидиране на ветерани от ЩАЗИ? — Това е съвпадение. — Един мой познат казваше, че в нашия бизнес съвпадението е равнозначно на недоглеждане. — Кой? — Няма значение. Той е мъртъв. Като Ото. — Тя се приближи до Клайст. — А сега ще ми помогнеш ли или не? * * *



 Седях на една пейка, за да обработят раната ми, в тясна стая без прозорци и синьо-зелени стени на третия етаж на безличен блок на „Валенщайнщрасе“, близо до Нордвестбанхоф. Това беше клиниката „Фишер“, въпреки че да се нарече клиника би било незаслужена деликатност. Д-р Рудолф Фишер беше отговорът на Клайст на молбата ми да ми посочи някой дискретен лекар. Не задава въпроси, увери ме той. Лечение на рани, извършване на аборти, даване на лекарства — всичко, каквото поискаш, стига да е срещу пари. Отне му половин час, за да обработи както трябва раната. Наблюдаваше ме как се обличам и не правеше опит да скрие удоволствието си. Не си направих труда да реагирам. В съседния кабинет, където ме чакаше Робърт, му дадох парите и сложих лекарствата в джоба си. Върнахме се по пътя, по който бяхме дошли, отбивайки се да купим чисти дрехи от редица магазини близо до „Франц-Йозеф Банхоф“. После взехме такси обратно до хотел „Любек“. Робърт каза: — Мислиш ли, че Клайст ще ти каже нещо за „Пеперуда“? Това беше едно от нещата, за които помолих. — Възможно е. Някога много го биваше. Мнението на Стърн за него беше високо. — Кой е Стърн? — Някой, на когото си мислех, че мога да имам доверие. — Минало време, така ли? — Що се отнася до мен. — Но не е мъртъв, нали? — Защо? — Говориш така, като чели сте се скарали. — Не убивам всеки, с когото не съм съгласна, Робърт. Ако го правех, континентът щеше да е осеян с трупове. Данъчни чиновници, политици. Парижки келнери. Къде щеше да му е краят. Дори теб. — Съмнявам се. — Изглеждаш много уверен в себе си. — Никога не съм бил по-малко сигурен в себе си. Но започнах да се чувствам сигурен в теб. * * *



 Облякоха си чисти дрехи и излязоха от хотела. Виенският център „Австрия“ се намираше между небостъргачите на Донау Сити и седалището на Обединените нации. Беше голям шестоъгълен конгресен център, разпрострял се на четири обозначени с цветове нива. Стефани и Нюмън наближиха централния вход, над който група работници издигаха голям надпис. Фонът беше черен, а буквите кървавочервени. ПЕТРОТЕХ XIX  Тяхното бъдеще е в наши ръце На развяващи се флагове от двете страни на входа беше посочено времетраенето на конференцията — три дни, започващи от утре — и дълъг списък на спонсорите. Влязоха в подобния на пещера главен вход. Плочите по пода блестяха, навсякъде имаше ярки светлини, ескалаторите бяха точно отпред, охрана не се виждаше. Служителите на рецепцията не им обърнаха внимание. Край тях непрекъснато сновяха насам-натам строители и техници. Половината от щандовете във фоайето не бяха довършени. От лявата им страна имаше дълъг щанд с гишета — за продажба на билети, за транспортно обслужване, за информация, за хотели и резервации на места в ресторанти, за съобщения, както и представителства на сдружения и фирми. Нюмън отиде при последното гише. Отегчена жена в син костюм се ровеше из някакви книжа. Той пусна заучена усмивка. — Имате ли списък на изложителите? — Акредитиран ли сте? — Аз съм от пресата. Просто ми е нужен информационният пакет. — Един момент, моля. Тя изчезна. — Много впечатляващо — рече Стефани. — Не и ако преди си била на подобни конференции. Жената се върна и му подаде тънка черна найлонова нова папка, надписана със същите яркочервени букви като на надписа над централния вход. Решиха да огледат наоколо. Никой не им обърна внимание. Мястото беше много оживено. Чуваха се десетки различни езици. Червеното ниво беше на най-горния етаж на комплекса и приютяваше огромна зала. Столовете бяха подредени като в парламент. Нюмън прегледа програмата. Имаше насрочени три дискусии, по една за всеки ден от конференцията. Трите теми бяха напълно предвидими — отношенията между индустрията за услуги, свързани с добива на петрол, и околната среда, отношенията на същата индустрия и политическата обстановка в районите, където тя е най-добре представена, както и нейното бъдеще. На долните три нива — зелено, жълто и синьо, имаше голям брой конферентни зали, офиси, обширни фоайета. Събитията от дневния ред на конференцията включваха публични дискусионни форуми, закрити съвещания, лекции. Откритите пространства бяха осеяни с най-различни щандове. Обозначените с цветове нива напомняха нещо на Стефани, но тя не можеше да се сети за какво. Колкото повече се мъчеше да се съсредоточи, толкова повече й убягваше отговорът. Когато се насочиха към изхода, тя забеляза едно кафене от дясната им страна. Влязоха вътре, поръчаха две чаши капучино и седнаха на една маса. — Мисля, че знам как можем да получим акредитация — рече Нюмън. — Как? — Абел Кеслър. Стефани поклати глава. — Припомни ми. — Той беше един от хората, оставили съобщения в телефонния ми секретар в Париж. — И? — Каза, че идва в Европа за десет дни и че иска да се срещнем в Париж. Надяваше се, че още излизам с онази, как й беше името. Стефани си спомни. — Продължавай. Нюмън отвори прес папката за представителите на печата и разгледа листовете и двете брошури. Намери това, което търсеше, в една от брошурите. — Абел работи за адвокатска кантора, занимаваща се с морски транспорт в Сингапур. Специализирал се е в транспорта на петрол. Винаги имат щанд на ПЕТРОТЕХ. Щом е в Европа, това ще е една от причините. Той й показа рекламата, заемаща цяла страница. „Макгинли Крофорд“, основана в Хюстън през 1937 г., сега с център във Вашингтон, с двайсет и четири представителства, пръснати из Съединените щати, Европа и Азия. — Мога да му се обадя — предложи Нюмън. — Може би идеята не е добра. — Знам какво си мислиш. Обаче аз съм единственият човек в Париж, когото той познава. Никой няма да направи връзката. Освен това мога да се свържа чрез неговия офис в Сингапур. Ще поискам номера на мобилния му телефон, а после ще му се обадя от някой монетен телефон тук. Стефани се замисли. — Добре. Не точно от тук. От някое друго място в града. * * *



 Адресът, който Курт беше дал, се намираше непосредствено до площад „Мексико“, на улица „Райхсбрюке“ — район на невзрачни магазини, в които се продаваха фалшиви часовници, евтини кухненски пособия и дрехи с намалени цени. Въпреки че продължаваше да вали ситен студен дъжд, тротоарът беше зает от руснаци, албанци и сърби. Стефани и Нюмън обиколиха площада веднъж, а после спряха пред „Кристина“ — магазин, в който се предлагаха кичозни китайски фигурки, след което обиколиха площада втори път. Стефани разбираше погледите, които привличаха също толкова ясно, колкото и откъслечните фрази на руски. Тази част на града не беше Виена. Беше изток, юг и север. Всичко друго, но не и запад. Адресът на Юлия беше в четириетажна бледожълта сграда на ъгъла на „Енгертщрасе“, над магазина „Актионсмаркт“, в който се продаваха стоки с намалени цени. Апартаментът беше на третия етаж, по средата на коридор с тъмнокафяви стени, застлан с черен линолеум, изпъстрен с точици. Стефани натисна звънеца три пъти и два пъти почука на вратата. Не последва отговор. Долепи ухо, вътре цареше тишина. Огледа ключалката и я опипа с пръст, след това сложи върху вратата и двете си длани и я натисна. Вратата помръдна, но не се отвори. По-нататък в коридора се открехна друга врата, точно толкова, колкото празнината да се запълни от едно лице. — Няма я вътре. Думите, произнесени на елементарен немски, идваха от дребна жена с лице в орехов цвят. На главата си имаше кърпа на червени и лилави цветя. Зад нея се чуваха гласовете на боричкащи се деца. — Знаете ли къде е? Жената поклати глава. — Идва. Отива. Различно време. Различни дни. — Знаете ли кога ще се върне? — По-късно. — Днес? — Да. Може би. — По кое време? — Не знам. — Кога я видяхте за последен път? Тя сви рамене. — Онзи или по-онзи ден. Не помня. Стефани потрепери. Изглежда, че беше жива. — Познавате ли я? Жената затвори вратата. * * *



 — Разкажи ми за Петра. — Какво? — Клайст те нарече Петра. Няколко пъти. Обядваха в кафене „Брьойнерхоф“ на „Щалбургасе“. Беше спокойно място, особено сега, в два и половина, след като повечето от посетителите вече бяха обядвали и бяха отново по работните си места. Завесите върху по-ниските прозорци скриваха посетителите от лицата на улицата. Цигареният дим, останал от предишните клиенти, все още не се беше разсеял. Заедно с разговорите се чуваше тракане на ножове и вилици. Един келнер им донесе чисти чаши и кана с вода. — Добре — промърмори Стефани. — Какво друго успя да разбереш? Нюмън я погледна малко изненадан. — Почти всичко. — Мислех, че не говориш немски. Той се обърна към сервитьора и каза на немски: — Какъв е специалитетът на заведението днес? — Супа от цветно зеле, а след това пиле с ориз. — Звучи добре. И една бира. Ако имате „Отакрингер“. Стефани си поръча супа, а след нея спагети с шунка и бутилка газирана минерална вода. Когато келнерът се отдалечи, тя каза: — Не си ми казвал. — Не си ме питала. — А трябваше ли? От вчера сутринта се намираме на територия, в която се говори немски език. — Но единственият разговор, който съм водил, беше с теб. Както и да е, сигурно си забелязала, че немският ми не е кой знае колко добър. — Достатъчно добър е. Някакви други изненади? — Мисля, че този въпрос би трябвало да го задам аз. Първо Клавдия, после Стефани, а сега Петра. — Това е различно. — Разбира се, че е. Да не кажеш, че говориш лош немски, е пропуск, но да се подвизаваш под три различни имена е нещо много по-сериозно. — Не хитрувай, Робърт. Знаеш какво правя. Нюмън кимна. — А каква е тази работа с Петра? — Какво имаш предвид? — Кой хитрува сега? Великата Петра Ройтер. Това бяха думи на Клайст. Келнерът донесе хляб. Когато се отдалечи, Стефани каза: — Цялата ми кариера, в случай че искаш да я наречеш така, почиваше върху една лъжа, която се наричаше Петра Ройтер. — Как? — Тя никога не е съществувала. Беше роля, създадена за мен. — Искаш да кажеш, че не си вършила нещата, които газа, че си правила? — Не ме разбирай погрешно. Като Петра съм вършила много неща, но нейната история, репутацията й, всичко това беше измислица. Като някаква второкласна момчешка банда. Питиетата им пристигнаха. Стефани глътна някакъв антибиотик и болкоуспокояващи. Нюмън взе парче хляб от кошницата и продължи да гледа Стефани. Тя погледна над главата му, а после и към останалите посетители. До тях възрастен мъж се наведе през масата, за да предложи огънче на по-млада жена. Ръката му трепереше. Жената трябваше да я хване, за да стабилизира пламъка. За момент се видя като по-млада в компанията на Алберт Фишер. — Добре ли си? — попита Нюмън. — Добре съм. Защо? — Стори ми се някак… тъжна. Тя се загледа как мехурчетата се издигат в чашата й. — Всъщност съм изплашена. — Не ми приличаше на такава. — Това, което си видял, е Петра, но тя се разпада. Вече не съм жената, която тя беше някога. Чувствам, че не държа положението под контрол. Дори не съм сигурна дали искам да го контролирам. Просто искам да… спра. Келнерът постави пред тях две димящи купи със супа. — Затова ли си тук? Защо сме тук? За да можеш да спреш? Тя кимна и започна да се храни. — Какво не ми казваш, Стефани? — Нищо. Забрави. След като им сервираха основното ядене, Нюмън отиде до тоалетната, а после намери уличен телефон. Когато се върна, на масата бяха сложени две чаши еспресо. — Извади ли късмет? — попита Стефани. — Да. Абел Кеслер е тук, във Виена. Уреди ни акредитация чрез „Макгинли Крофорд“. — Добре. — Стана още по-добре. Покани ни на приема преди откриването на конференцията. Преди откриването на „Петротех“ винаги има прием. Влиза се само с покани, и то за много подбрани хора. Ще бъде тази вечер в седем часа в хотел „Бристол“. — Коя му каза, че съм? — Една сътрудничка. — Надявам се, не някоя нова Ана. — Този път не. Хотел „Бристол“. Защо звучи познато? Стефани усети, че има нещо общо с цветните нива на център „Австрия“. Но каква беше връзката? * * *



 Беше около пет часът, когато се завърнаха в хотел „Любек“. След кафенето „Брьойнерхоф“ се разходиха из магазините по „Грабен“, за да купят по-подходящи дрехи за приема в хотел „Бристол“. Платиха за тях с намаляващите пари от Шехеразада. Нюмън изрита обувките си и легна на леглото. — Ще поспя. Събуди ме след половин час. Стефани реши да си вземе душ. Постара се да не мокри новозашитата рана и стоя десет минути под душа. После остана сред гъстия облак гореща пара. Постепенно огледалото пред нея започна да се прояснява. Сега, след като се беше погрижила за раната, вниманието й се съсредоточи върху ожулванията по корема и надолу по дясното бедро. Погледна се в огледалото и се сети за Юлия. Беше добре, че имаше някакво име. Запита се дали апартаментът при площад „Мексико“ е истинският й дом, или е още една конспиративна квартира като апартамента в „Сталинград“. Кой се представяше за Юлия? Или щеше да се окаже, че истинското й име е Юлия? Дали и тя щеше да е също толкова реална, колкото и Мариане? Нищо повече от свързващ коридор между двете идентичности, една истинска и една измислена. Сега, когато Стефани знаеше, че е жива, вече не беше сигурно дали иска да я намери. Не се ли чувства така осиновеното дете, преди да се събере отново с кръвния си родител? Едновременно изпитващо любопитство и нежелание да го види? Подсуши тялото си и си изми зъбите. Усещаше някакво напрежение в стомаха, от което леко й се гадеше. Мисълта, която продължаваше да се оформя в главата й, й се струваше чужда. Животът й беше подчинен на режим. Дори инстинктите й бяха продукт на определени условия, поради което имаше нужда от време, за да разбере какво точно чувства — страх от това промяната в нея да настъпи спонтанно. Същото чувство като онова във влака, преди да го целуне, но много по-силно. Бикините и тениската й бяха на пода. Прескочи ги и влезе в спалнята. Седна на крайчеца на леглото. Той отвори очи и видя, че е гола. Започна да закопчава ризата си. Прекара ръка през гърдите и корема си, усещайки мускулите и сухожилията, които не бяха защитени от възрастта, опипа и тъканта върху белега от раната. С времето тя не беше омекнала. После видя Нюмън, който гледаше белезите й. — Мислех, че само аз имам такива — каза той. Тя поклати глава. — Ние сме навсякъде. Движим се сред останалите, които нямат белези по телата, без да ни забележат, докато не се съблечем голи. Тогава се чувстваме наистина разголени. Тя го целуна. Във влака го беше направила предизвикателно. Сега беше изненадващо плаха. — Докосни ме — прошепна тя. — Почакай — прошепна той. — Мислиш ли, че идеята е добра? Тя сложи пръст на устните му. — Робърт, просто искам да правя любов с теб. Никакво обвързване, никакви усложнения. * * *



 Навън беше тъмно. Вътре също. Не си направихме труда да запалим лампите. Лежахме заедно, телата ни постепенно изстиваха. Разчитахме на оскъдната светлина, която идваше от уличните лампи. Погледнах часовника си. Беше шест часът. Оставаше един час до началото на приема на „Петротех“. — Притесняват ли те? — попитах тихо аз. — Какво? — Белезите от раните ти. Не те ли връщат към миналото? — Вече не. Двайсетте години охолен живот намалиха болката. Не бях сигурна, че му вярвам. — Мислил ли си някога да направиш нещо за тях? — Какво например? — Не знам. Може би козметична операция… — Та това ще е друг вид белег — рече той и докосна белега от раната на лявото ми рамо. — Няма значение, продължи си мисълта. — Този белег е козметичен. — Какво искаш да кажеш? Обясних му. — Ето на, виждаш ли? — заключи той. — Оказах се прав. — В какъв смисъл? — Козметичната хирургия е лъжа. Не искам да живея по този начин. — Прав си — съгласих се аз. — Тя ти отнема нещо. — Не харесвам белезите си, но те са част от мен и това не ме притеснява. — В такъв случай ти завиждам за това, че се приемаш такъв, какъвто си. — Невинаги е било така. Беше нужно време. — Никога ли не са те карали да се чувстваш неловко? Моите са незначителни в сравнение с твоите, но има моменти, когато наистина ги ненавиждам. — Сещам се за тях само когато други хора реагират, като ги видят. Той се усмихна малко смутено. — Разбира се, ако си гол, нещата стават по-лоши. Имаше една-две жени, на които им беше трудно да свикнат с тях. А пък една друга казваше, че ги намира секси. Аз го погледнах учудена. — И колко дълго се задържа тя? — Тръгна си преди закуска. Усмихнах се, а след това нанесох удара. — А Шехеразада Захани? — Какво за нея? — Тя беше ли една от тях? — Защо? — Мислех си за нея. Всъщност си мислех за начина, по който се срещнахме с теб, и се опитвах да си представя какво би могло да се случи, ако беше при други обстоятелства. — И какво общо има тя с това? — Тя няма. Не и в моето ново въплъщение. Тя е просто едно отклонение от действителността. — И как ни виждаш сега? — Все едно, че сме се запознали в някой самолет. Това означава, че сме били принудени да стоим в него, но не както беше в апартамента ти. Нещата са били някак по-естествени, по… реални. Просто едно случайно запознанство. — Това в „Ланкастър“ беше случайна среща — напомни Робърт. — Не се брои. Говоря ти за нова ситуация, в която разговаряме като нормални хора. Докато пристигнем там, за където сме пътували, сме се съгласили да се срещнем за по едно питие и сме си разменили телефонните номера. — Това ли е всичко? — Не. После сме решили да вземем заедно такси от летището до града. — Кой град? — Няма значение. Който и да е. — Трябва да посочиш някой конкретен, така ще е по-реално. Кажи някой. — Добре. Мадрид. Или Ница. Почакай… не… нека да е Ню Йорк. — Защо Ню Йорк? — Ами заради пътуването. За да стигнеш от нюйоркското летище „Кенеди“ до Манхатън, ти трябва много време. — Е, и? — Щяхме да имаме повече време да бъдем заедно в таксито. — Аха. — А после, когато стигнем там, решаваме да не чакаме срещата, когато ще изпием по едно. — Звучи добре. — При нас би могло да се случи по този начин. Робърт се замисли. — Предполагам. — Освен това тогава бихме могли да имаме някакъв шанс. — Още не сме мъртви, Стефани. — Не още. Последвалата тишина се нарушаваше само от плющенето на дъжда. — Както и да е — рече той. — Колкото по-малка е вероятността, толкова по-добра може да се окаже печалбата. * * *



 В един ъгъл свиреше струнен квартет. Под блестящите полилеи на хотел „Бристол“ келнерите разнасяха шампанско и предястие. Стефани прецени, че в банкетната зала има около 150 гости. Съотношението на мъжете към жените беше по-малко от десет към едно в полза на мъжете. Нюмън взе две чаши, подаде едната на Стефани и я поведе към множеството. — Робърт, ето те и теб! Беше нисък мъж със сресана назад черна къдрава коса, която отпред беше започнала видимо да оредява. Дебелите тъмни лещи на очилата му не можеха да скрият, че е леко кривоглед. Нюмън се ръкува с него. — Абел, радвам се да те видя. Доста време мина, откакто не сме се виждали. — Така е. Мисля, че беше в Джакарта преди две години. — Всъщност беше в Куала Лумпур. На състезанието на „Формула 1“. Кулите „Петронас“, не помниш ли? — Да, разбира се. Как можах да забравя? — Да ти представя Марина Шрейдър. Марина, това е Абел Кеслър. Нюмън и Кеслър започнаха да си разменят разни новини. Стефани постепенно се отдалечи от тях. Разпозна няколко лица сред множеството. Едното беше на Алберт Рафаел, канадския вестникарски магнат, който неотдавна беше станал американски гражданин. До него стоеше съпругата му Паула Крей — представителка на елита и самозвана интелектуалка. Разговаряха с Ричард Райнхарт. Нюмън и беше казал, че Райнхарт е член на Съвета по отбраната на Пентагона и водеща фигура в Американската фондация за партньорство. Стефани си спомни, че Алберт Рафаел фигурираше в списъка на директорите на групата „Амстердам“, който беше видяла. — Здравейте. Аз съм Елизабет Вейл. Мисля, че не се познаваме. Беше жена с груби черти и уста, по-чувствена дори и от тази на Стефани. Хубавата й гладка, бяла кожа беше като че ли специално създадена да носи злато. До нея Стефани се почувства като някоя провинциалистка. Вейл каза: — Мисля, че познавам всички останали жени тук. — Аз съм Марина Шрейдър. Здравейте! — Би могло да е по-добре. Би могло да е някъде другаде — каза тя. Гласът й звучеше като леко мъркане на котка, а акцентът от американското източно крайбрежие. — Ненавиждам тези неща, а вие? — Тогава защо сте тук? Вейл отметна кичур гъста черна коса, паднал над големите й красиви очи. — Ще участвам в утрешната дискусия, а вдругиден трябва да изнеса доклад. — На „Петротех“ ли? — Къде другаде? — И каква е темата? — Проклятието на петрола. — Звучи ми малко хумористично. С какво се занимавате всъщност? — Това е въпрос, който често ми задава счетоводителят ми. Предполагам, че съм традиционалистка. Хората така казват. Или използвачка, в зависимост от гледната точка. Работя за института „Потомак“ във Вашингтон. — Страхувам се, че не съм чувала за него — излъга Стефани. Определението на Вейл се различаваше от това на Нюмън. — В основни линии ние работим за износа на отговорна демокрация. — Отговорна демокрация? Искате да кажете, нещо като да си сипеш една чаша, вместо да изпиеш цялата бутилка. За момент тя се замисли върху сравнението. — Всъщност това е доста точно представяне на онова, в което вярваме. Особено в онези области на света, към които е насочено вниманието ни. — И кои са те? — Главно Близкият изток и Азия. А вие с какво се занимавате, Марина? Стефани имаше готов отговор. — Аз съм дама за забавление. Вейл се засмя. — Не бих казала такова нещо в тази зала. Ще видите как много мъже ще посегнат към портфейлите си. — Инвеститор съм. Частен инвеститор. — В такава обстановка това е бърз начин за установяване на приятелства. Разговаряха един час и се смяха повече от хората около тях. Стефани позволи на Вейл да остане с невярното чувство, че има насреща си човек, солидарен с нея. Обаче я хареса и разбра защо Вейл се чувства изолирана. Другите жени в залата почти не се смееха. При тях всичко беше подчинено на кариерата и бяха прекалено заети, за да си дадат сметка колко са жалки. При Вейл се спряха доста мъже, за да й изкажат уважението си или да пофлиртуват. Брайън Грейбъл, един от директорите на „Халибъртън“, Асам Фахад, вторият по важност в Иракското министерство на петрола, Лорън Дохърти — един от изпълнителните директори на „Бечтел“, Жан-Клод Фернандес, собственик на френска строителна фирма. В девет часа Вейл каза: — Мисля, че трябва да вървя. Трябва да присъствам на вечеря в американското посолство и много закъснях. Беше удоволствие да се запозная с вас, Марина. Ако не бяхте тук, щях да отида навреме при посланика. — Радвам се, че ви забавих. — Ще бъдете ли утре на „Петротех“? — Мисля, чеда. — Ако сте наоколо следобед, заповядайте на дискусията. Ще бъде забавно. — Да, ще дойда, ако съм наоколо. Вейл подаде на Стефани визитната си картичка. — Ще го напиша на гърба. Зала Д, синьо ниво, 15,30. Стефани почти не забеляза как Вейл се сбогува и си тръгна. Вместо това гледаше втренчено визитката и разбра, че я беше виждала преди. Леонид Голицин. Името му й послужи като отправна точка. Цветните нива на център „Австрия“. Хотел „Бристол“. Беше виждала тези подробности на едно място. Постепенно споменът й се върна. Спомни си, че ги беше виждала в апартамента на „Ке д’Орлеан“ в Париж преди четири или пет дни. Беше бележка от агент на пътническо бюро и се отнасяше до подробностите за едно пътуване. Там се споменаваше за частен самолет — Москва-Виена-Москва, и резервация на апартамент в хотел „Бристол“. Не можеше да си спомни за колко време го беше наел Голицин. Заедно с бележката имаше някакви брошури. Успя да си спомни съдържанието само на една от тях — „Мир-З“, някакво ново приспособление за петролопроводи, конструирани от руско-френска фирма, чието име й убягваше. Към тях имаше прикрепено и кратко разписание: състоеше се от три точки, всяка с цветен код и с посочен час. И макар да не можеше да се закълне, че „Зала Д, синьо ниво, 15,30“ беше сред тях, беше почти убедена, че е така. Тя откри Нюмън, който все още разговаряше с Абел Кеслер, извини се и излезе. Върна се в хотел „Любек“, взе пистолета и отиде пеш до метрото. Качи се на влака, който се движеше по маршрут У-3 от „Вестбанхоф“ до „Щефансплац“, а после се прехвърли на маршрут У-1 до „Форгартенщрасе“. Площад „Мексико“ беше почти безлюден. Дъждът беше спрял, но студеният вятър продължаваше да духа. Докато стигне до сградата на „Енгертщрасе“ пръстите й премръзнаха. Погледна нагоре към светложълтата фасада. Лампите не светеха. Задушаващата топлина във входа беше цяло удоволствие. Изкачи се по стълбите до третия етаж. Зае се с ключалката. Използва две къси парчета тел, отчупени от една закачалка за дрехи в хотел „Любек“. Не беше кой знае какъв експерт, но не беше нужно. Бяха й необходими четирийсет секунди, за да отвори вратата. Извади пистолета от джоба си. От долния етаж се чуваше сръбска популярна музика. Вътре намирисваше на застоял цигарен дим. Запита се кога ли за последен път е бил отварян прозорец. В кухничката имаше газов бойлер, закачен за стената. Синкавият пламък осветяваше слабо празния умивалник. В хладилника намери кутии с портокалов сок, диетична кола и обезмаслено мляко. Нямаше никаква храна. Единственото легло беше в дъното на апартамента. Единичният дюшек беше покрит със смачкана на топка синя карирана покривка. По пода бяха разхвърляни мръсни дрехи. Кашон, обърнат с дъното нагоре, служеше за нощна масичка. Върху него имаше брой на немския „Вог“, празен пакет цигари „Марлборо“ и пет опаковки презервативи, четири от които бяха разкъсани. До една от стените лежеше евтин черен куфар. Стефани се наведе да погледне съдържанието му — още мръсни дрехи. От другата страна на обърнатия кашон забеляза книга, чиито страници бяха залети с някаква течност. Беше руски превод на евтин роман на ужасите — „Великолепните диваци“ от английски автор, за когото никога не беше чувала. Между влажните страници имаше снимка. Дали беше импровизирано пособие за отбелязване на страниците, или опит да бъде скрита? Разгледал. Времето и влагата бяха променили цвета й. Краищата й бяха пожълтели, а по средата имаше яркочервено петно като от някакъв химикал. Това обаче не отклони вниманието й от същината. Странното беше, че не се изненада, а по-скоро изпита облекчение. Константин Комаров стоеше до един мерцедес пред хотел „Балчуг“. В този хотел беше отседнала, когато за пръв път пристигна в Москва. Преди колко време беше? Четири или пет години? Погледна гърба на снимката. Петра, Обичам те. Днес, утре, завинаги. Не го забравяй. Костя. Не беше неговият почерк. Но го почувства все едно негов. По-важното беше да види думите написани. Уверение в любов от един фантом към друг. Изкуствено във всяко отношение, но въпреки това успяваше дълбоко да я впечатли. Първо „Сталинград“, после филмът, а сега тук. Петра, третата жена, връзката. Но защо беше този втори апартамент? Дали беше само поредната опорна точка за посмъртното разследване, което би трябвало вече да е започнало? Отиде във всекидневната. Общо взето, жилището приличаше повече на дом от онова в Париж. На масичката за кафе имаше монети и кутии с изядена наполовина китайска храна. На канапето бяха захвърлени стара телевизионна програма и зелена блуза с дупки на лактите. На една полица имаше дузина книги с меки корици, девет от които на руски, а другите на немски език. Разгледа компактдисковете — Бьорк, „Кардигънс“. Тук, изглежда, музиката не беше подбирана нарочно както тази в апартамента в „Сталинград“. Ала това едва ли би могло да се каже и за писмото, което намери между куп пликове, поставени върху телевизора. Беше от банка „Груман“ на „Зингерщрасе“. Имаме удоволствието да потвърдим уговорките, за които се споразумяхме с Вас вчера. В случай, че са Ви нужни допълнителни улеснения тук, във Виена, или в Брюксел или някъде другаде, за нас ще е удоволствие да Ви предложим услугите си. С уважение: Герхард Ландер Писмото беше адресирано до Мариане Бернар. Стефани обаче никога не бе пребивавала в Австрия като Мариане Бернар. Провери датата — четвърти декември, после чу стържене на метал в метал. Някой вкарваше ключ в ключалката. — Коя си ти? Какво правиш тук? Косата й беше боядисана в черно и беше късо подстригана. Въпреки нощния час една трета от лицето й беше закрита от големи черни очила. Приличаше на муха. Носеше карирана вълнена минипола, черни, плътно прилепнали панталони, черни ботуши и черно кожено яке. Стисна кафявата книжна кесия с дясната си ръка, която беше почервеняла от студа. Широките й устни бяха оцветени в ярко червило. Стефани беше в кухничката и затова я забеляза едва след като жената беше затворила входната врата и влязла в гостната. Пистолетът не се виждаше, но беше подръка, скрит зад чайника. — Попитах какво правиш тук? Стефани се загледа в черните стъкла, които закриваха очите й. — Може би този въпрос би трябвало да го задам аз. — Махай се. — Трябва да поговорим. — Как влезе тук? — Как е името ти? Тя бръкна в кафявата книжна кесия. Стефани грабна пистолета зад чайника. — На твое място не бих го направила. — Майната ти! — Остави кесията на земята. Бавно. — Това са само дреболии от магазина. — Остави я долу! — Исках да си взема цигарите. — Нямам желание да ти прострелям ръката, но ще го направя. Остави я долу. Тя се подчини. — Сега си свали очилата. — Защо? — Посред нощ е. — Е, и? — Няма да повтарям. Тя свали очилата и Стефани се почувства малко виновна. Дясното й око беше подуто, а кожата около него беше оцветена в различни оттенъци. — Какво се случи? — Не е твоя работа. — Как е името ти? — И това не е твоя работа. — Колкото по-бързо отговаряш на въпросите, толкова по-скоро ще си отида. Но няма да си тръгна, докато не получа нужните отговори, а те уверявам, че ще ги получа по един или друг начин. Затова направи услуга и на двете ни. И така, как е името ти? — Петра. — Малък свят. Моето също. Тя се загледа по-внимателно в Стефани и започна да проумява какво става. Загледа се първо в лицето, а после огледа и останалото. Лицата си приличаха, телата също. Приликата беше повече от очевидна. Възмущението й понамаля, но сравнението не й подейства успокояващо. — Имаш ли някакви други имена? — попита Стефани. — Юлия. А ти? — Едно или две. Но можеш да използваш Петра. — Какво правиш тук? — Свали си коженото яке. Тя го свали. Отдолу носеше сиво поло. — Свали и него — каза Стефани. Юлия се поколеба, а после каза: — Не го правя с жени. — Така ли? — Обикновено не. — Свали го. — Ще ми платиш ли? — Не. Но ако правилно си изиграеш картите, няма да те застрелям. Юлия свали полото през главата си. Носеше сутиен, имитиращ леопардова кожа. Белегът беше малък. Малко кръгло петно върху лявото рамо. — Обърни се. Изходната рана беше точно копие на входната. Аматьорска работа, но достатъчно добра за сниман със скрити камери филм. Стефани забеляза и други белези. Два големи червени шева, два белега от рани над ребрата, разположени странично белези от дълбоки одрасквания в долната част на гърба. Стефани свали палтото си, сложи пистолета върху шкафа до чайника, свали вълнената си риза и разкри своя белег от куршума, преминал през лявото й рамо. Юлия тихо подсвирна. — Света Богородице… Отново си сложи ризата. — Едната от нас е фалшива. Другата е убийца, която са простреляли в рамото при престрелка с белгийската полиция преди около осем години. Знаеш ли коя от двете си? Юлия се опита да се усмихне. — Ами… ти си тази с пистолета. Откъде имаш тези порезни рани и ожулвания? — От Франция. Ти къде получи твоите? — Не ме питай. — А белезите? — Направиха ми операция. — Ще ти разкрия една тайна. На мен също. — Не разбирам. — Естествено, че разбираш. Става въпрос за фалшива идентичност. Все едно играеш във филм, в който се представяш за някоя друга. Юлия неспокойно се размърда. — Мога ли да пуша? — Да. — Цигарите ми са в кесията. — По-добре първо ми покажи съдържанието. Тя се подчини. Имаше три пакета „Марлборо“, бутилка водка, хляб и паста за зъби. Разкъса целофановата обвивка на един от пакетите и запали цигара. Ритуалът възвърна част от самоувереността й. — Ако искаш, можеш да си сложиш полото — каза Стефани. Юлия се престори на обидена. — Ти ли го искаш? — Да. — Тогава може би друг път? Тя намъкна сивото поло. Фигурата й беше по-пълна от тази на Стефани. Подобна на тази, която бе имала през едно дълго, безгрижно лято. Беше щастлива, докато то продължаваше, но строгият режим същата есен възстанови твърдостта на мускулите й и оттогава те си бяха останали такива. — Защо се съгласи да ти направят операцията? — попита Стефани. — За пари. За какво друго? — Съгласила си се да ти остане белег заради парите? Юлия я изгледа презрително. — Оставяли са ми белези и без да ми плащат. Така че този вариант беше по-добър. — Ясно. — А ти защо се съгласи? — Не се съгласих. Нямах избор. — Как така? Стефани не й отговори. — Колко пари ти дадоха? — Много. Достатъчно, че да възстановя голяма част от щетата, когато му дойде времето, и много отгоре. — Разкажи ми как се случи? — Отидох в една клиника тук, във Виена. Казва се „Вербински“. Знаеш ли я? — Не. — Доктор Мюлер имаше снимки на една жена — предполагам, че си била ти, и ми направи същите белези, както на снимките. — Ти разгледа ли фотографиите? — Разбира се. — Сигурна си, че бях аз, така ли? — Да. Искам да кажа, че така мисля. Беше през октомври. Помня лицето, защото приличаше много на мен, а и на теб, ако разбираш какво имам предвид. Въпреки че мъжът не ми беше познат. — Какъв мъж? — Мъжът, с когото се чукаше. На Стефани й беше нужно малко време, за да може отново да сложи в ред мислите си. — Правила съм секс с някого? Юлия кимна. — Мисля, че бяха шест или седем снимки. И на повечето от тях ти вършеше работата. Другите бяха преди и след това. Важното беше, че беше гола. — За да можеш да видиш белезите? — Да. Отпред и отзад. Качеството на снимките не беше много добро. Мисля, че са били преснимани от филм. Изглеждаха някак грапави. — И все пак ти успя да видиш достатъчно, така ли? — Достатъчно ли? Много повече. Какви бяха шансовете за съществуване на друг двойник на Петра със същите белези? Беше почти изключено. И в крайна сметка как беше възможно да бъде тя? — Ако трябва да бъда откровена — каза Юлия, — изпитах малко ревност. — Защо? — Ами мъжът от снимката… той беше хубав. Не бих му отказала. Въпреки татуировките. Стефани усети как кръвта й се смразява. — Моля? — По принцип не харесвам татуировки. А и не бях виждала никой, покрит с такива, като на твоя приятел. Виждала съм, но не и върху плът, само на снимки. Но въпреки това бих го направила с него. Пак Комаров. Първо снимката с посланието, пъхната в книгата, а сега това. Когато го срещна за пръв път, той носеше костюми от „Бриони“, ризи от „Брук Брадърс“, вратовръзки от „Хермес“, но под коприната и памука носеше историята си върху своята кожа. Татуировките, които покриваха тялото му, бяха почетни знаци от годините, които беше прекарал в съветската наказателна система. На Стефани й се искаше да каже на Юлия, че е станала грешка. Че няма нейни снимки. Обаче не беше вярно. Паметта й беше започнала да се възвръща. Филмът беше заснет със скрити камери в апартамент в Лондон. Бяха снимани двамата с Костя, с цел да им оказват натиск, когато се наложи. Апартаментът беше на Червената къща. А жената, която й показа филма, когато времето за натиск беше настъпило, беше Роси Чодхури. Тогава беше само сътрудничка, пряко подчинена на шефа на Стефани, Александър. Сега той беше мъртъв. Шеф на Червената къща беше Роси, а Червената къща притежаваше повече от миналото й, отколкото самата тя. * * *



 Юлия се засмя, а после каза: — Не е ли странно? Когато човек се вгледа внимателно, между нас има някои разлики… искам да кажа, че ти си по-възрастна. Обаче ние наистина приличаме поразително една на друга, какво ще кажеш? — Да, приличаме си, но произношението ни е различно. На теб казаха ли ти да се представяш за германка? — Казаха ми. А ти германка ли си? Говориш като такава. — Аз звуча повече като германка от теб. Юлия кимна. — Това е, защото съм австрийка. Преминах на руски. — А пък аз съм Дева Мария. Откъде си, Юлия? От Москва ли? Изгледа ме продължително, докато реши как да играе по-нататък. — От Нижни Новгород — призна след малко тя. — Но пет години живях в Москва, преди да дойда тук. Как разбра? — По произношението. Не е лошо, обаче не звучи като местното. Тя прие критиката с небрежно свиване на рамене. — Всъщност обикновено казвам, че съм полякиня. Не могат да направят разликата. — На какъв език предпочиташ да говорим — на руски или на немски? — На руски. Липсва ми. — На мен също. — Искаш ли нещо за пиене? Водка и портокалов сок? Или водка с диетична кола? — Не. — Ще имаш ли нещо против, ако аз си сипя? — Не, разбира се. Тя взе кафявата кесия и мина покрай мен. В кухничката беше тясно за двете ни. Пистолетът очевидно не й правеше впечатление. Всъщност нищо нея впечатляваше. Когато я попитах с какво се занимава във Виена, тя каза: — Аз съм проститутка. Не се опита да излъже, не употреби някакви евфемизми. Видя реакцията ми и въздъхна: — Хайде, хайде. Какво друго очакваше? Отвинти капачката на бутилката водка, наля три пръста в мръсна водна чаша и добави портокалов сок от хладилника. Историята й беше потискащо позната. Мизерно детство в Нижни Новгород, разнообразявано само от мечти за по-добър свят отвъд границите на града. На петнайсет години заминала за Москва. — Там беше по-лесно. Никой не ме познаваше и затова нямаше значение какво правя. Още имам семейство в Нижни Новгород. Не искахте да знаят. — Издуха дима от цигарата си нагоре към тавана. — Въпреки че изобщо не ми пука за тях. Копелета. Пет години безпътен живот в Москва, а после Виена. — Исках да отида в Германия. Баща ми ме беше учил на немски, когато бях по-малка. Това беше единственото свястно нещо, което той направи за мен. А тъй като там бяха парите, си помислих, че за мен в Германия ще е по-добре. Алексей каза, че ще го уреди, и се озовахме тук, във Виена. — Какво се обърка? — Нищо. Поне според Алексей. Той си мислеше, че Австрия е район на Германия и че Виена е регионална столица. Тук и двете се засмяхме. — Кой е Алексей? — попитах аз. — Бившият ми приятел. Оказа се, че бил и неин сводник. Тя не виждаше в това някакво противоречие. Да, случвало се да я бие, когато не искала да спи с негови клиенти, но той същевременно се грижел за нея. Имала и добри моменти с него, давал й наркотици, никога не се налагало да плаща за кокаин от джоба си. Той я снабдявал. Попитах дали още се върти наоколо, а тя кимна и погледна към всекидневната: — Ето го там. — Къде? — На полицата. Виждаш ли онова керамично гърне? Вътре е. — В такъв случай не е бил голям човек. Тя се закиска. — Това е прахът му. — Какво се случи? — попитах, като очаквах да е бил надупчен от куршуми. — Автомобилна катастрофа. Честно казано, изненадах се, че оцеля толкова дълго. Някога в Москва той и приятелите му се състезаваха из града нощем с крадени коли. През деветдесетте години много момчета го правеха. Летяха със сто и петдесет километра в час и полицията ги преследваше. Бяха като обезумели. Когато беше трезвен, никога не караше бързо. Никога. Но когато се нафиркаше до козирката и се надишаше с лепило… След като изпразни кафявата кесия, отидохме в гостната. Тя започна да се рови из компактдисковете и да ми разказва за живота си във Виена. Беше толкова искрена, че въпреки всичко отношението ми към нея започна да става по-топло, а аз самата все по-тъжна. Тя, изглежда, не го забелязваше, а дори и да го забелязваше, се съмнявах, че я интересува. И на мен нямаше дами пука, ако бях като нея. — Разкажи ми за Париж. Погледна ме малко объркана. — Аз всъщност наистина не знам за какво беше всичко. — Какво ще ми кажеш за Етиен Лоренц? — Онзи боклук ли? — Той ми каза, че двамата сте се разбирали добре. — Това е, защото той е по-голяма курва от мен. — Как започна всичко? — Бях тук, във Виена. Запознаха ме с онзи грамаден американец. Пол Елрой. — Кой те запозна? — Руди. — Кой е Руди. Тя замълча, като чели се чудеше каква част от истината да ми каже и изобщо дали трябва дами казва нещо. — Руди Хлебарката. Руди Литбарски. Живее в един железничарски вагон. — Във вагон? — На една глуха железопътна линия при Унтер Пуркерсдорф. Помолих я да ми обясни точно къде се намира. Тя се поколеба, но после се реши, явно доволна да ми каже. Аз си записах подробностите върху празен пакет от цигари. След като го сложих в джоба си, я попитах: — И така, кой е Руди? Лицето й стана сериозно. — В този град той може всичко, което би поискала от него. Каквото ти потрябва, Руди ще ти го донесе. Познава всички, но никой не признава, че го познава. Когато в този град идват туристи, те разглеждат красиви архитектурни забележителност и ядат торта сахер. Обаче това не е Виена. Този град е най-потайното място в Европа и никой не се чувства в него повече у дома си, отколкото Руди. — Какво се случи? — Има едно заведение на „Ваграмерщрасе“… — Клуб „Нитро“. — Знаеш ли го? — Бях там. — Руди ходи там заради трафика. — Какъв трафик? — На момичета. Както и да е. Той ме намери там. — И какво стана? — Каза, че ме е търсил. Разигра цяла сцена, за да ме убеди. Глупости. Не е чак толкова трудно да бъда намерена. После ми обясни, че има за мен нещо специално. — Американецът ли? — Да. — И какво му беше специалното? — Поискал мен, а не някоя друга. — Руди казали ти защо? Юлия поклати глава. — Обаче парите бяха добри и аз се съгласих да се срещна с него. Изглеждаше свестен. — После какво стана? — Какво мислиш, че би могло да стане? Стана ми клиент. Срещах се с него, когато идваше в града. — Значи не живее тук, така ли? — Не. Обаче идва редовно. — Откъде е? — От къде ли не. През цялото време пътува. Не съм обръщала много внимание къде. Разправят ти какви ли не глупости. Задавам въпросите просто от любезност и за да става някакъв разговор, но изобщо не се вслушвам в отговорите. — Мога да си представя — казах аз. — Както и да е. Пол ме попита дали бих си променила външния вид. Помислих, че ме пита дали съм готова да си скъся косата или да я боядисам. Нали знаеш, обикновените неща. Но той ми спомена за операция. Тогава отказах, но когато ми предложи сто хиляди евро, му обещах да си помисля. — Както и направи. — За един малък белег? Сто хиляди в брой? Защо не? — Той обясни ли ти причината? — Вече ми беше споменал, че е заради някой друг. Нямах нищо против, стига парите да са добри. Когато го попитах защо ще трябва да имам белега, Пол каза, че това ще се хареса на някакъв възрастен мъж, защото съм щяла да изглеждам точно като някоя, която той познавал. — И това ти беше достатъчно? — Правила съм къде по-необичайни неща от това. Колкото повече мислех за стоте хиляди, толкова по-малко се интересувах от причината. — И ти отиде в клиника, направиха ти операцията? Тя кимна. — Нищо работа. — После какво стана? — Дадоха ми билет за Париж и един телефонен номер, на който да се обадя, когато пристигна там. — На Лоренц? — Точно така. — Той ли ти казваше какво да правиш? — Да. В хотел „Джордж V“. Заедно с онова другото момиче, Анжелин. Тя бе. — Знаехте ли, че ще има камери? — Разбира се. — И нямахте нищо против? Юлия разтърси глава. — Беше забавно. — А мъжът? — Оказа се, че той не беше чак толкова стар. Андерс. Това ме изненада. — Каза ви името си? — Някой го каза. Може би беше той. Не помня. Както и да е, ние така му казвахме и той нямаше нищо против. Беше мил, а и в доста добра форма за възрастта си. Личеше си, че й е забавно, когато си спомня за случилото се. — Само веднъж ли го правихте? — Точно така. После се помотах ден-два из Париж и се върнах обратно. — Платиха ли ти? — Половината. Така се бяхме разбрали. Половината предварително, а другата половина след това. — Защо беше забавянето? — Беше част от първоначалната уговорка, да почакам за втората половина. Пол го каза още от самото начало. Обясни, че може да минат няколко седмици. Дори може би месец или два. — Това не те ли притеснява? Тя поклати глава. — Той плати първата половина навреме. Всичко стана точно както трябваше да бъде. Чувствах се странно, докато седях там с Петра или нейното сравнително сполучливо копие. Като характер тя беше повече момичето, което бях, преди да стана Петра. Корава отвън, а меката й вътрешна същност напълно безчувствена. Юлия беше третата жена в живота ми. Тя беше жената, която изоставих, за да стана Петра. Беше разновидност на Стефани, за която вече почти не си спомням. — Какво мислиш да правиш със стоте хиляди? — попитах аз. — Ще изчезна в някоя нова страна. Ще си създам нов живот. Това е нещото, към което съм се стремяла. Да имам възможността да започна отначало. Твърдението й ме накара да се усмихна. — В такъв случай имаме повече общи неща освен името. * * *



 — За какво мислиш? — попита Юлия. Беше коленичила на килима и сменяше диска сред куп други разпръснати около нея. — Че съм идиотка? Че няма да ми платят втората половина? — Мисля, че единствената причина да си още жива е защото аз съм все още жива. — Какви ги говориш? — Порезните рани и охлузванията, които видя по мен по-рано. През последните дни на няколко пъти имах късмета да се измъкна на косъм. Някой иска да ме убие и ако трябва да гадая, това е твоят приятел Пол. Или хора, които той познава. — Защо? — Не съм сигурна. Въпросът, който трябва да си зададеш, е следният: ако успеят да ме убият, какво мислиш, че ще се случи с теб? Юлия поклати глава. — Няма начин. Беше просто роля. Когато всичко приключи, ще си подстрижа косата, ще я пребоядисам, ще ми оправят белега и изведнъж ще станем напълно различни. — С изключение на факта, че си била там. Ти си свидетел на измамата. — Аз не знам нищо. Освен това те вече ми платиха петдесет хиляди евро. Защо ще го правят, ако мислят да ми видят сметката? — Може би знаят къде са парите? — Няма начин. — Никога ли не си споменавала за това пред Пол? — Никога. — Може и да не ги е грижа. Може би мислят, че си е струвало да ги прежалят. — Майната ти! — Ние сме в едно и също положение, Юлия. Една и съща жена сме, забрави ли? — В моята лодка съм само аз, а единственият човек, на когото нямам доверие повече, отколкото на един мъж, е на друга жена. — Това, какво ще направиш ти, си е твоя работа — рече Стефани. — На мен са ми нужни отговори, за да реша какво да правя аз. — Казах ти каквото знам. — А какво ще кажеш за Герхард Ландер от банка „Груман“? — Какво знаеш за това? — Прочетох писмото, което е там върху телевизора. Онова, адресирано до Мариане Бернар. Имаш ли някаква представа коя е тя? — Не. Но трябва да използвам името й, когато се видя с Ландер. — Аз съм Мариане Бернар, Юлия. — Мислех, че си Петра. — Аз съм и двете. — Виж какво, не знам нищо за това. — Защото не е трябвало да знаеш. В писмото се споменава за „уговорки“ и „допълнителни улеснения“. Имаш ли някаква представа за какво става дума? — Предполагам, че става дума за посоченото в писмото, което носех. — Кой уреди това? Пол ли? Юлия кимна. — Той дойде с мен в банката. Беше малко объркано. Аз бях Петра, но и Мариане. Като теб. — Точно така. Ами Пол? — На срещата той игра ролята на мой адвокат. Аз не казах нищо. Пол говореше от мое име. И двамата бяхме в елегантни официални дрехи, които ни придаваха сериозен вид. Стефани се облегна в стола и си представи сцената. Юлия като Петра, а до нея адвокат. В това имаше известна логика. Петра трябваше да се ограничава с минимален физически и устен контакт, но въпреки това такава среща е била необходима. Стефани се замисли върху начина, по който вършеше бизнес с Алберт Айхнер. Ландер също ще е искал да види лично клиентката си. — Чувала ли си някога нещо за „Пеперуда“? Юлия я погледна искрено озадачена. — В Москва имаше един нощен клуб, който се казваше „Пеперуда“, но това беше много отдавна. Той изгоря. — Пол или Герхард Ландер споменаха ли името на Андерс? — Не. — Ти знаеше ли кой е Андерс? Тя поклати глава. — Просто някакъв богат мъж, който обичаше добър секс в добри хотели. — Сигурна съм, че тъкмо това би искал да бъде написано на надгробната му плоча. Очите на Юлия се разшириха. — Мъртъв ли е? Стефани кимна. — Само преди седмица. В Париж. — Как? — Четеш ли понякога вестници? — Известен ли беше? — Сигурно не гледаш и телевизия? — Понякога MTV. Обаче не много. Телевизията е скучна. Предпочитам да ходя на кино. — Няма значение. — Не. Искам да знам. Какво е станало? Стефани й разказа, Юлия не беше много шокирана. Може би смяташе, че е твърде далеч от нея. — Мислиш, че Пол е имал нещо общо с това? — попита тя. — Не знам. Но знам следното: Аз трябваше да умра при експлозията. Оттогава някой непрекъснато се опитва да ме убие. Твоето малко сексуално преживяване в „Джордж V“ не е било само някакво моментно забавление за възрастния човек. Било е част от инсценировка. Предполагам, че записът е трябвало да излезе на бял свят след смъртта му. — Защо? — Най-вероятно, за да го опозорят. — И защо не го направиха? — Защото все още съм жива. Записът е част от нещо по-голямо. Ако ме убият, няма да има кой да задава неудобни въпроси. — Освен мен. В момента, в който го каза, тя разбра за какво става дума. Стефани кимна. — Точно така. Освен теб. — И Анжелин, разбира се. — Може би, а може би не. Ти си тази, която има значение. Ти си тази, която се представя за мен. Юлия млъкна, но мълчанието й беше показателно. Започна да гризе нокътя си. След като изпуши една цигара, веднага запали нова. — Какво мога да направя? — Всичко по реда си. Къде мога да намеря Елрой? Юлия се загледа в шева на полата си. — Когато идва във Виена, отсяда в хотел „Империал“. — Знаеш ли къде е сега? Не последва отговор. — В „Империал“ ли е? Тя поклати глава. — В момента не. — Кога го видя за последен път? Юлия се извърна леко настрана. Стефани не можа да реши дали го направи умишлено, или несъзнателно. Нямаше значение. Така привлече вниманието й към подутината около окото си, която се опитваше да скрие. — Кога го видя за последен път, Юлия? Отговорът последва почти като шепот: — Този следобед. — В „Империал“ ли? — Да. — Значи той е там? Тя поклати глава. — Тази вечер не. — А утре вечер? Тя погледна Стефани, но не каза нищо. — Той ли ти насини окото? Юлия кимна. — Какво си направила? — Нищо. — Удари те без причина, така ли? Въпросът разпали яда й. — Направи го, защото искаше. Ясно ли ти е? Защото обича да върши такива неща. Това е причината. — Не е много основателна. Ако отида утре вечер в „Империал“, ще го намеря ли? — Да. — Сигурна ли си? — Сигурна съм. Каза ми да съм готова за него. — В колко часа? — Не каза. Просто рече, че трябва да бъда на разположение. За през цялата нощ. — Ти съгласи ли се? — Разбира се, че се съгласих — отвърна троснато Юлия. Стефани се почувства неловко. Какво беше едно насинено око за Юлия от Нижни Новгород, след като чакаше да получи петдесет хиляди евро? — Трябва добре да си помислиш — рече Юлия. — Той е голям копелдак. Целият е в мускули. — Мога да се грижа за себе си. Юлия сви рамене. — Това ще е погребението ти. — Ще видим. — Има още нещо. — Какво? — Когато попиташ за него на рецепцията, ще ти трябва име. Пол не се регистрира със собственото си име. — А как? — Стоунхауз. Алън Стоунхауз. * * *



 Юлия продължаваше да говори, но гласът й се чуваше почти толкова, колкото жуженето на пчела в горещ летен следобед. На Стефани й трябваше малко време, за да свърже нещата, но в момента, в който Юлия го спомена, се сети, че го беше чувала и преди. Мюнхен, краят на септември. Малко след срещата с Ото Хайлман в кафене „Рома“ на „Максимилианщрасе“. Случайна среща с Джон Пелтър, който предложи да закусят заедно в хотела му „Мандарин Ориентал“. Името, с което Пелтър беше регистриран, беше Алън Стоунхауз. Значи Александър отново се беше оказал прав. В техния свят съвпаденията бяха просто недоглеждане. Ако срещата в кафене „Рома“ беше предварително планирана, това означаваше ли, че Пелтър е знаел за Ото Хайлман? Не можеше да се каже със сигурност. Но беше много вероятно. В съзнанието й изплува още един спомен: съобщение по електронната поща в Брюксел след завръщането й от Туркменистан. Отново Пелтър: >Виждам, че предпочиташ да не се вслушаш в съвета, който ти дадох в Мюнхен. Съветът, даден в Мюнхен — какъв беше той? Не можеше да си спомни. — Добре ли си? — попита Юлия. — Просто мисля. — Точно тогава започват неприятностите. — Той споменавал ли е някога за Мюнхен? — Споменавал е за много места. Може би. Не помня. — Каза, че го харесваш. Юлия стана от пода и се отправи към кухничката. — Така е. — Дори и след като те бие? — Беше мил в началото. Това имах предвид. Когато ми плащаше. — А сега? — Сега е копеле. — Обаче продължава да ти плаща, нали? Тя поклати глава. — Не му се налага. — Защото парите ти са у него, така ли е? — Да. Всъщност не. Това е само част от причината. — Тя се върна в гостната с бутилката водка и кутията с портокалов сок. — Нещата се промениха. — Как? — Откакто станах това, което си ти, отношението му към мен се промени. — Юлия наля още водка в чашата и предложи на Стефани. — Не искаш ли от това? — В момента не. — Ще започнеш да мислиш по друг начин, обещавам ти. Когато в началото започнах да се виждам с него, беше само бизнес, както обикновено. Той беше Пол, а аз бях Юлия. Плащаше таксата, която вземах. Правехме секс. Нали знаеш — хубав хотел, чисти чаршафи, горещ душ, пухкави кърпи за баня. Може би дори по едно-две питиета. После се случи онази работа с Петра. Преди Париж всичко беше наред. Когато се върнах, стана различно. — В какъв смисъл? — Вече не ми разрешаваше да променям външния си вид. Трябваше да изглеждам… такава, каквато си ти. Бях Петра, а не Юлия. А той е Джон, не Пол. Сексът също се промени. — Как? — Престана да ми плаща. — Защото държи втората половина от твоите петдесет хиляди. Юлия погледна в чашата си. — Това е вярно, но не е причината. — А каква е причината? — Не ми плаща, защото плати ли ми, става сделка. — Е, и? — Сценарият не го позволява. — Какъв сценарий? Юлия забрави да прибави портокалов сок и отпи от водката. — Моля те… — Трябва да знам. Черупката беше започнала да се пропуква. Когато я погледна, Стефани видя, че очите й се напълват със сълзи. Юлия заговори много тихо: — Харесва му да ме обладава със сила. Когато ме удря, ме кара да му отвръщам. Ако не го правя, става по-лошо за мен. Трябва да го убеждавам, че аз съм ти. — Тя силно подсмръкна, а после избърса носа си с опакото на ръката. — Произнася името ти. Като някаква мантра. Петра, Петра, Петра. Непрекъснато мисли за теб. Иска да те чука, да те наранява. Стефани си припомни синините по тялото на Юлия и тези по своето собствено. Те си приличаха повече, отколкото Пелтър си представяше. Директно или не съвсем, той носеше отговорност за белезите и на двете. Стефани беше сигурна в това. В най-тъмния ъгъл на съзнанието й се зароди още по-зловеща мисъл. В този миг си спомни каква беше темата, за която споменаваше Пелтър в имейла си: ставаше дума за оттеглянето й. Това я беше посъветвал в Мюнхен. Беше я изненадал с твърдението, че вече не е на предната линия. Как го беше казал? В момента се насочвам към нещо ново. Нещо… по-солидно. Нещо по-солидно. Като „Де Мил“ може би? Гротиус беше работил за „Де Мил“ чрез „Калоуей Транспорт“, а сега се оказа, че той е познавал Пелтър. Юлия го беше потвърдила. Това означаваше ли, че и Пелтър е свързан? Не непременно, но напълно възможно. Колкото повече Стефани се замисляше върху това, толкова по-вероятно й се струваше. Пелтър и „Де Мил“, идеалният съюз. Но защо беше съветът му към нея? В него нямаше логика на фона на това, което се беше случило в „Пасаж дю Кер“ и развилите се след това събития. Беше в противоречие и с болезнената изповед на Юлия. — Опита ли се някога да му откажеш? — Само веднъж. Той ми каза, че ако го направя отново, няма да ми платят остатъка и че няма да мога да похарча първата сума. Стефани се замисли върху разликата между агресивната Юлия, която беше влязла преди един час в апартамента, и тази, която сега седеше притихнала с кръстосани крака на пода пред нея. Бяха също толкова различни, колкото Стефани се различаваше от Петра или от някое друго свое превъплъщение. — Понякога участват и други мъже — каза Юлия. — Той обича такива работи. Всички ме чукат заедно. Има един, който е истинско копеле… мисля, че е южноафриканец… та той… — Висок, с къса руса коса? Изглежда хубав по някакъв странен начин? — Познаваш ли го? — Опасявам се, чеда. Казва се Ланс Гротиус. Юлия потрепери. — Той е най-лошият. Дори Пол се страхува от него. — Ако ще ти подейства успокоително, вече няма да го видиш отново. — Така ли? — Освен ако си собственичка на погребално бюро в Париж. * * *



 Пет минути след полунощ. Юлия наля водка и за двете. Стефани беше отстъпила и беше доволна от това. Колко пъти се бяха срещали с Пелтър? Три или четири? Не повече. Бяха колеги професионалисти в един самотен бизнес. Никога не беше мислила за тях като за нещо повече. Бяха се срещали случайно в чакални на летища, в хотели. Бяха си разменяли разни клюки и всеки беше тръгвал по пътя си. Бяха делови хора с ангажименти, които трябваше да спазват. Какво заключение би трябвало да си направи от случилото се в Мюнхен? Когато отиде в хотел „Мандарин Ориентал“, й казаха да се качи на покрива, където Пелтър плуваше в басейна в мразовитата утрин. Обясни си го с желанието на един бивш морски пехотинец да й покаже какъв мъжага е. Сега подозираше по-различен мотив, нещо, което беше станало причина да се качат с асансьора до апартамента на Пелтър. — Какво трябва да направя аз? — попита Юлия. — Вече имаш петдесетте хиляди, нали? — Да. — В брой? — Да. — Колко бързо можеш да ги вземеш? — До един час. — Предполагам, че ще си в безопасност до утре вечер. Ако бях на твое място, щях да бягам. Забрави за вторите петдесет хиляди. — Да бягам? — Ти си жива само защото аз съм жива. Държат те в случай, че пак им потрябваш. Щом вече не им бъдеш… — Искаш да кажеш, когато те убият? — Да. Или когато ситуацията се промени дотолкова, че да бъда абсолютно безпомощна. При всички случаи те ще те убият. Вината не е наша, но двете зависим една от друга. — Според теб трябва да замина още тази вечер, така ли? — Ако имаш желание. Ако бях на твое място, бих си починала и бих заминала утре. Но в момента, в който разберат, че Пелтър е мъртъв, те ще започнат да те търсят, защото хората в хотел „Империал“ ще видят тъкмо теб утре вечер. — Кой е Пелтър? — Елрой. Стоунхауз. Както ти хареса. — Ще го убиеш ли? — Нека просто да кажем, че ще поговоря с него. Убедително. — Как ще разбереш кога да отидеш? — Ти ще ми се обадиш, когато той те повика. — А когато тръгна да бягам, къде да отида? — Някъде, където никой не те познава. Не в Москва, нито в Нижни Новгород. Юлия се хвана за главата. — Мамка му! — Погледни нещата от хубавата им страна. Нали искаш нов живот в нова страна. — Да, обаче… — Не гледай негативно на това, Юлия. Ако не бях дошла тук тази вечер, ти наистина щеше да загазиш. Не знам как ще свърши всичко това, но ако не бях разбрала за него, вероятно той щеше да те убие до няколко дни. А от това, което ти ми каза… мисля, че можеш да си представиш по-добре от мен как ще го направи. Юлия огледа невзрачния си апартамент. — От петнайсетгодишна непрекъснато бягам. — Ще се оправиш. Повярвай ми. — Мислиш ли? — Разбира се. Имаш всичко, което е нужно. Също като мен. В края на краищата ние наистина сме еднакви. Помисли си как си се спасила в последния момент, когато се излежаваш на някой далечен плаж. — Коя си ти? Стефани се изправи с намерение да си тръгва. — Аз съм шансът ти да започнеш нов живот. Точно както го искаш. 
  ДЕН ЕДИНАЙСЕТИ 
 


 Два без пет през нощта. И двамата бяха леко пияни след прекараната поотделно вечер. Чувстваха се добре. Тя се беше излегнала диагонално на леглото, а главата й почти висеше от ръба. В стаята цареше пълен хаос. През една цепнатина на завесите видя как дъждът се стича по осветения от уличната лампа прозорец. Когато правиха любов, Стефани с радост му се отдаде така, както Петра никога не би си позволила с други мъже. С тях сексът приличаше повече на спортно състезание. С Нюмън това беше напълно безсмислено. Харесваше й да чувства ръцете му по тялото си, да я обръща така, както си иска, да я обладава както на него му се ще. Харесваше й да се преструва на неопитна. Не говореха. Харесваше й това, което изпитваше към него, очевидната разлика във възрастта, превъзходството на опита над ентусиазма. Колкото повече й даваше той, толкова по-ленива ставаше тя и й беше все по-хубаво. Безспорно и алкохолът помагаше. Когато затвори очи, се виждаше като Юлия, а Нюмън като Бранд. Бяха в един апартамент на „Джордж V“. Разликата между това, което Нюмън правеше с нея сега, и онова, което тя си спомняше от филма, започна да се заличава. Почти чувстваше, че Анжелин е с тях. Но изглежда, че това нямаше значение. Беше й твърде хубаво, за да протестира. И затова го прие, отдавайки се напълно на физическото удоволствие. Той я обърна по гръб, хвана бедрата й с ръце и ги повдигна от леглото. Тя сграбчи главата му и зарови пръсти във влажната му коса. Когато стигна до кулминацията, смачканите възглавници поеха въздишките и смеха, който неволно нададе от щастие. По-късно каза: — Ти си първият мъж, когото целунах след повече от две години. — Какво означава това? — За някои хора целуван ето е само прелюдия към секса. Нюмън се замисли върху казаното. — Мисля, че е вярно. Стефани продължи: — Според мен целувката е най-интимният акт. — Не съм напълно съгласен. Може би тъкмо това беше разликата между тях. Петра беше прекарала години, използвайки тялото си като средство за прелъстяване, и така губеше неговата загадъчност. Беше отдавала тялото си на мъже, които никога не й беше идвало наум да целува. Предположи, че с Юлия е същото, но знаеше, че Нюмън никога нямаше да може да го разбере. * * *



 Дневната светлина проникна в стаята. Бях будна от половин час. Главата ме болеше, а устата ми беше пресъхнала. Усещах Робърт върху кожата си, но не се чувствах мръсна. Тъкмо обратното — правихме любов и се почувствахме пречистени. Мислите ми се насочиха към Юлия. Тя правеше това, което се налагаше, за да оцелее. Момиче, което не обръща голямо внимание на това, което върши, независимо какво е то. Откакто се превърнах в Петра, това стана и моя философия. На нея подчинявах всичко, което вършех. Едва сега започвах да разбирам колко пагубно беше това. То покваряваше душата. Дните и дори годините се изнизваха, а аз не го забелязвах. Трябваше Юлия, т.е. другото мое аз, да ми го покаже. В периода между тийнейджърството и началото на двайсетте си години тя трябваше да води всекидневната борба за оцеляване и да сдържа мечтите си. Беше търпяла човек като Пелтър заради перспективата да има бъдеще, което сама да си избере. И аз бях същата на нейната възраст, търпях Петра и работата, която вършех за Червената къща. Всъщност за какво точно го правех? Отначало — за отмъщение. По-късно — за независимост. Още по-късно — за абсолютно нищо. Може би на Юлия ще й е по-лесно. Тя може и да не знаеше накъде да се отправи, но й беше напълно ясно от какво бяга. Беше разбрала какво бъдеще й предлага Нижни Новгород и го беше отхвърлила. Все още вярваше, че ще намери нещо по-добро далеч оттам. Не би трябвало да е толкова сигурна. Имаше вероятност да замени едно бъдеще, без да има перспектива за друго. Знаех, че и това е възможно. Бях срещала десетки като Юлия в десетки градове. Те бяха готови да повярват на всяка лъжа, само и само мечтата им да не угасва. Излязохме да закусим. Повечето заведения бяха още затворени, и все пак намерихме едно малко, зле осветено кафене на „Марцщрасе“. Седнахме на маса до вратата и поръчахме кафе. Навън упоритият вятър къдреше локвите по паважа. Робърт ми разказа за вечерята си с Абел Кеслър — главно спомени и алкохол. Вниманието ми отново се насочи към Юлия. Руди Хлебарката. Така го беше нарекла тя. Руди Литбарски. Имаше и друг Руди. Сега си спомних. Име върху парче хартия. На него бяха посочени място и час: „Руди, гара „Север“, 19,30“. Беше написано на парче хартия, което намерих в задния джоб на чифт дънки в апартамента в „Сталинград“. Докато чакахме, се обадих от телефона на стената пред тоалетната. Най-отгоре на писмото, което бях взела от апартамента на Юлия, имаше два номера. Избрах втория, на мобилния телефон. Отговори мъжки глас. — Хер Ландер? — Естествено. Кой се обажда? — Мариане Бернар. Бяха му нужни няколко секунди, за да се сети откъде му беше познато името. — Ах, да… фройлайн Бернар. Радвам се да ви чуя. Надявам се да сте добре и че сте прекарала хубава Коледа и Нова Година. — Много хубава. — Какво мога да направя за вас? — Във Виена съм и бих искала да ви видя. Последвалата пауза ми подсказа, че това беше неочаквано и нежелано развитие за него, въпреки че писмото, което бе написал на Мариане Бернар, беше адресирано до мястото, където живееше Юлия. — Кога ще ви е удобно? — попита той. — Днес. — О, това не е много добре. Предстоят ми две срещи, а след това имам насрочен обяд. Освен това този следобед… — Ще бъда в офиса ви по пладне. Настъпи поредната кратка пауза. Когато той я наруши, съгласявайки се с искането ми, бях научила нещо ново: Петра беше твърде важен клиент, за да й бъде отказана среща. Това, което не знаех, беше защо. Когато се върнах на масата, казах на Робърт: — Трябва пак да се наконтим. — Кое го налага? — Едно посещение в банка. — Защо? Хванах чашата с две ръце и издухах парата от гъстия каймак на кафето. — Тази работа прилича малко на това да си филмова звезда. Понякога, когато се срещаш с публиката, трябва да изглеждаш така, както те си те представят. Имаме среща по обяд, на която трябва да бъда истинската Петра Ройтер. — А аз? Закачливо се усмихнах. — Ти ще бъдеш новият ми адвокат. Робърт примигна. — Чудесно. * * *



 Взеха скоростния влак от „Вестбанхоф“. В него нямаше много хора, повечето от ранобудните пътници пътуваха в обратната посока. Когато стигнаха „Унтер Пуркерсдорф“, последваха указанията, които Юлия беше дала на Стефани. Глухите линии се разклоняваха в желязна делта. Повечето бяха започнали да ръждясват. Между черните спални вагони, намазани с грес и машинно масло, растяха бурени. Имаше половин дузина вагони, превърнати в жилища, повечето струпани около няколко затворени железопътни стрелки. Дървената облицовка във вагоните беше боядисана в зелено, синьо и червено. На прозорците имаше пердета, а до вратите на вагоните висяха кошници. Вагонът на Руди Литбарски беше по-далеч, върху една глуха линия, в сянката на изоставена фабрика от деветнайсети век. От нея бяха останали само скелет от червени тухли, счупени прозорци и наполовина срутен фабричен комин. Вагонът на Литбарски беше швейцарски. На него все още можеше да се види избелелият герб и буквите ШББ. Стефани погледна часовника си. Девет без пет. Не отивай прекалено рано, й беше казала Юлия. Литбарски бил нощна птица и рядко си лягал преди седем. Дръжката на вратата беше махната и на нейно място беше сложена ключалка. Стефани се качи на горното стъпало и опря лице в стъклото. Дръжката отвътре беше непокътната. Тя отиде до изоставената фабрика и се върна с една тухла, с която разби прозореца. С помощта на вътрешната дръжка вратата се отвори без усилие. Литбарски беше седнал в леглото си, когато Стефани и Нюмън го намериха. Тя насочи пистолета към него и той замръзна на мястото си. — Кои, по дяволите, сте вие? Махайте се оттук. Стефани поклати глава. — Не се прави на страшен, Руди — Не и когато си по долни гащи. Бледата му бяла кожа напомни на Стефани за пиле от супермаркет. Ръцете и хлътналият му гръден кош бяха нашарени с татуировки. От зърната на гърдите му висяха сребърни халки. — Облечи се, Руди. Освен ако не искаш да видиш на пода си какво съм закусвала. Той посегна към дрехите си: черни тесни панталони, черна кадифена риза, оранжеви чорапи и чифт маратонки. Стефани погледна към дъното на вагона. — Има ли някой при теб? — Не. Край един леген имаше малка газова печка. Върху отворената сгъваема масичка за закуска имаше телевизор, а под нея хладилник. На отсрещната страна стоеше канапе, тапицирано с изкуствена кожа. От прозорците висяха пердета, които на слабата светлина придаваха оттенъци в синьо, яркочервено и розово. Целият под беше застлан с дебел килим в шоколадов цвят. — Изненадана съм, че не си взел повече мерки за сигурността си — каза Стефани. Литбарски вдигна ципа на панталоните си. — Че защо са ми? — Ами заради нещата, които вършиш, и хората, които познаваш. — Никой ми няма зъб. В този град се ползвам с репутация. Ако ви трябва нещо, ще ви кажа дали мога да ви го доставя и колко ще ви струва. След това вие решавате. Ако го искате, ще ви го донеса навреме и без да ви вземам повече от нормалната си такса. Кой би искал да ми стори зло? — С Джон Пелтър така ли стана? — Кой? — Пол Елрой. Алън Стоунхауз. Литбарски сви рамене. — Никога не съм чувал за него. — За кого? — Какво? Стефани се усмихна. — За кое от имената не си чувал? Той я погледна ядосан, а после, изглежда, се обърка. — Познаваме ли се? — Донякъде. Стефани се запита на колко ли години беше този мъж. Предположи, че не е толкова стар, колкото изглеждаше. Беше прекарал твърде много години с твърде малко сън и слънчева светлина. Литбарски беше от живите мъртъвци: сива кожа, почернели зъби, зачервени очи. На светло лицето му от хлътнало заприлича на сянка. Постепенно започна да се окопитва. — Ти не си… тя. Обаче вие двете… вие сте… — Да. Отвори пакет цигари „Казабланка“. — Каква означава това? — Ти ще ми кажеш. — Няма много за казване. Той се свърза с мен. Каза, че търси някой и че е чул, че аз съм човекът, с когото трябва да поговори. Вече знаех къде да намеря Юлия. Но дори и да не знаех, при всички случаи щях да я открия до двайсет и четири часа. — Клуб „Нитро“ ли? — Да. Собствениците са мои партньори. Вършим много работа заедно. — Мога да си представя. Разкажи ми за Пелтър. — Елрой. За мен той винаги е бил Пол Елрой. Не се наложи да го заплашва. Бързо изостави предизвикателното си държане. Стефани не се изненада. Навсякъде, където се беше подвизавала Петра, имаше хора като Руди Литбарски. Дребни душици, които се опитваха да надскочат ръста си. — Той е в града — рече Литбарски. — Всички са в града. — Кои всички? — Ами на конференцията за петрола. Там, в център „Австрия“, има голямо събитие. Целият град е задръстен. — Ти откъде знаеш? — Сериозно ли ме питаш? За мен събитие като това е като ден, в който плащат заплати. ОПЕК, ООН, тази конференция, всички подобни неща. В момента не можеш да намериш свободна стая в най-добрите хотели. Тук са американците, иракчаните, саудитците. Знаеш ли какво правят саудитците? Винаги водят със себе си антураж. Наемат по шест или седем стаи в такива места като „Сахер“ и „Империал“. Само за семейството и за прислугата. Освен това запазват по една-две стаи на друг етаж за курвите си. Докарват специално любимките им със самолети от Лондон, Париж или Лос Анджелис. Но ако искат нещо тукашно или нещо екзотично, пращат някой да се срещне с мен. — Нещо екзотично? Литбарски й хвърли измъчен поглед. — Сега никой не се задоволява с нормални момичета. Винаги търсят нещо специално. Нещо… по-бароково. Непълнолетни имигрантки, дребосъчета, какви ли не боклуци. Чувала ли си за Клара Базоли? Стефани беше чувала името, но не можа да се сети с какво беше свързано. — Припомни ми. — Комисарят по транспорта на Европейския съюз. Миналата седмица тя си поръча чрез мен един руски. За съпруга й! Стефани повдигна рамене. — Струва ми се, че това е необичаен подарък за съпруг, но какво му е толкова странното на руснака? — Не руснак, а руски. — Не разбирам. — Руски се казва, когато едно момиче ти духа, а мъж те чука отзад. Сеньора Базоли искаше да гледа как на съпруга й му правят руски в техния апартамент в „Интерконтинентал“. Можеш ли да си представиш? — Ако бях рускиня, мисля, че щях да се обидя. Литбарски се ухили. — Има и по-лоши работи. Може и да си алжирка. Чувала ли си за алжирфранцьозиш? Това пък е, когато момичето ти лиже задника. Стефани се постара да укроти надигналия се в нея гняв. — Значи ти се занимаваш с такива работи, така ли, Руди? Литбарски се направи на обиден. — Не ми дръж такъв тон, принцесо. Не съм по-различен от хлебаря, който продава хляб. Аз просто доставям услугата. — Като пласьора на хероин край вратите на училището. — Майната ти! — Спести ми сладките приказки, Руди. Кажи ми защо Пол Елрой имаше нужда от Юлия. — За домашен филм. — Знам това. Но защо тя? Защо мен? — Не знам. — Бил ли си скоро в Париж? — Какво? — Може би с влак? Гара „Север“? Той я погледна с искрено недоумение. — Не знам за какво говориш. Тя реши да смени насоката на разговора. На базата на това, което й беше казала Юлия, направи следното вероятно предположение: — Ти уреди операцията й в клиника „Вербински“, нали? Литбарски реши, че въпросът е реторичен. — Да. — Тогава сигурно си видял снимките? — Тези, на които ти правиш онова шоу с татуирания тип ли? Разбира се. Всички много се смяхме. — Знаеш ли откъде дойдоха снимките? — От Елрой. — А знаеш ли той откъде ги е взел? — Разбира се. Дали са му ги. — Дали са му ги? Не са ли му ги продали? — Каза, че са му ги дали. — Кой? — Ти би трябвало да знаеш. Те са твои хора. Стефани стисна още по-здраво дръжката на пистолета. — Кой? — Някой, за когото си работила. Тя почувства сухота в устата. — Сигурен ли си? — Разбира се, че съм сигурен. Затова се смяхме. Елрой разправяше как някога си работила за онзи стар човек и видяхме каква работа си вършила, така че… — Почакай. Кога беше това? — Може би през есента. Октомври или ноември. — Миналата година ли? Литбарски кимна. Стефани беше озадачена. Той би трябвало да говори за Александър, а той беше мъртъв вече повече от две години. — Ти видя ли се лично с него? — Да. — Къде? — Тук, във Виена. Той пристигна специално от Лондон. * * *



 Гордън Уили влезе в кафене „Империал“ за късна делова закуска. Беше станал от сън още преди четири часа. Джон Пелтър вече го очакваше. Беше седнал близо до перваза на витрината. Виждаше се само като силует на дневната светлина в сянката на тежките прибрани завеси. Една келнерка му сервираше чиния с пържени яйца. Уили винаги се впечатляваше и плашеше от физиката на Пелтър. Това не се дължеше само на размерите му, а по-скоро на формата, в която се намираше. Въпреки че беше толкова грамаден мъж, по него нямаше грам тлъстина. Изглеждаше така, като че ли беше издялан от светлокафяв мрамор. Келнерката наля кафе и на двамата. Когато се отдалечи, Уили каза: — Преди да дойда, разговарях един час по телефона с Джон Кабрини. Няма представа къде е тя. В Елзас стана пълна каша. Всичките му нишки не доведоха до нищо. Седи там в онази шушулка, която струва милиони долари, и се ослушва, за да чуе бог знае какво от сателитите, а нея я няма. В салона беше тихо. Пиковият час за закуска вече отминаваше. Уили харесваше това място. Беше просторно и добре проветрено, а цветовете бяха традиционни — охра и тъмнокафяво. В интерес на истината беше малко поовехтяло, но имаше стил. Тихо и спокойно като в библиотека. Жена в строг сив костюм започна да подрежда цветя в големите вази. Пелтър съчувствено кимна. — И сега в какво положение се намирате, сър? — Не аз, а ние. В какво положение се намираме ли? В безизходица. Ето какво. — Все още има време. — Няма. По-късно днес имам среща с Хюсеин Сайед и Азам Фахад. — В колко часа? — По обед. Пелтър знаеше, че е по-добре да не се опитва да превърне оставащите два часа и половина в нещо, което те не можеха да бъдат. Вместо това каза: — Какъв е най-лошият сценарий? — Те да се откажат от цялата работа. — А най-добрият вариант? — Да се съгласят на отлагане. — Колко дълго според вас биха могли да почакат? — Двайсет и четири часа. Може би трийсет и шест. — Не повече? — Съмнявам се. И то ако изобщо се съгласят да изчакат. Ти какво имаш предвид? — Има още една възможност. Обаче е твърде рисковано. — Все пак кажи каква е. — Нали видяхте филма с Бранд? — Не. Обаче знам за него. — Момичето. — Какво за нея? — Пелтър се огледа, а след това се наведе към него и сниши глас: — Вече е минавала веднъж за Ройтер. Може отново да мине. На Уили му бяха нужни няколко секунди, за да схване за какво става дума. — Мислех, че е изчезнала още преди седмици. Нали затова й платихме сто хиляди. За да изчезне. Решението да задържи второто плащане от петдесет хиляди беше на Пелтър. Може би по съвсем лични причини, които никой друг не знаеше. Той каза: — Вярно е. Но аз мога да я намеря. — Колко време ще ти отнеме? Пелтър се възползва от момента. — Не е толкова просто. — Защо? — След като веднъж е изчезнала, трябва да бъде открита. После ще трябва да изтече информация за новината. Трябва да изглежда убедително. Уили се съгласи с този довод. — Колко дълго? — За да изглежда убедително ли? Четиридесет и осем часа. — А истинската Ройтер? — Ще продължим да я търсим, но това ще ни спечели време. Уили беше принуден да се съгласи. * * *



 В десет часа, както предложи Клайст, Стефани и Нюмън завиха по „Доротеергасе“. Магазинът беше затворен. Лампите не светеха. Стефани натисна звънеца. Почакаха на дъжда, след това опита отново. След малко забеляза силуета му през стъклото. Влязоха вътре и отърсиха капките от раменете си. Клайст заключи вратата и ги въведе в малката кухня в задната част на помещението, където започна да приготвя горещ шоколад с канела. Стефани си спомняше този ритуал. Беше част от професионалната визитка на Клайст и вървеше заедно с информацията. Той наля мляко в малка очукана стоманена тенджерка и я задържа на пламъка на газта. Престори се, че е много съсредоточен в това, което върши, и тогава премина на въпроса. — Имаше ли представа, че Ото Хайлман е в счетоводните книги на групата „Амстердам“? Стефани толкова се изненада, че едва успя да прошепне: — Хайлман? — Вчера спомена името му. Това беше вярно. Но само заради връзката със самия Клайст. Той и Хайлман са били колеги в ЩАЗИ. На Стефани изобщо не й беше минавало през ума, че Хайлман може да бъде свързан с „Амстердам“. Клайст сякаш прочете мислите й. — Ти попита за „Пеперуда“. Направих някои запитвания. Спомената беше групата „Амстердам“. Знаех, че Ото работеше за „Де Мил“, един от нейните филиали. За нея това беше нещо ново. Беше чисто съвпадение, че беше запитала за „Пеперуда“, а после за Хайлман. — Какво е правил за тях? — Бил е консултант. — По какви въпроси? — Главно оръжия. Естествено, Стефани си спомни за украинския хипермаркет. — Ото имаше солидни връзки в Близкия изток — каза Клайст. — Когато работехме заедно, той прекарваше много време в Сирия, Ирак и Йордания. Но най-вече в Сирия. Познаваше лично Асад. Стефани все още беше като замаяна. Клайст сложи няколко лъжици шоколад в тенджерката с горещото мляко, добави канела, свали я от огъня и започна бавно да бърка сместа. Когато беше готова, я наля в три емайлирани чаши. Преместиха се в тесния му кабинет. Един малък квадратен прозорец гледаше към тъмен двор. — Мисля — рече Клайст, облягайки се на едно бюро, отрупано с книжа, — че трябва да се свържеш със Стърн. — Защо? — По две причини. Първо, защото са те изработили, но са изработили и Стърн. Поне той така казва. — Че какво друго ще каже? — Трябва да се съгласиш, че е възможно. — Мислиш ли? — За съжаление, да. — За съжаление? — Аз не съм се оттеглил съвсем, както се опитах да те убедя вчера. А ако Стърн е извън играта, кой знае към кого би могла да се обърнеш за информация. Стефани поклати глава и го погледна с укор. — Мога да кажа следното. Аз продължавам да гледам на теб като на зловеща реликва от студената война, имам предвид това, че ти отрови Джоузеф Канек. Но всеки път, когато се срещнем, ти правиш нещо, което разколебава мнението ми за теб. — Нямам намерение да се извинявам, но ще ти кажа нещо за Канек, Петра. Всички го мислят за дисидент, за някакъв великомъченик на науката. Истината съвсем не е такава. Джоузеф Канек не е направил нищо за напредъка на науката. Той беше трафикант на краден ядрен материал. Сега го правят много хора, но той беше един от първите. Това беше и причината да бъде убит. Нищо друго. — Само че чрез отравяне? Това не беше ли малко… зловещо? — Червен живак, Петра. Той живя благодарение на него и умря от него. — Нямах представа, че ЩАЗИ са си падали по театралните жестове. — Беше предназначен за предупреждение на други и в това отношение беше ефикасен. Клайст се наведе и взе една ръждясала тенекиена кутия, която стоеше до телефона. Отвори капака и извади цигара „Собрание“. Стефани го наблюдаваше как я пали. — Цигарите на проститутките. Клайст наклони леко глава на една страна. — Естествено. Какво друго да пуша? — В теб има много повече, отколкото изглежда на пръв поглед, Бруно. — При добрия информационен посредник винаги трябва да е така. В това отношение Стърн може би стига до крайности. Но то е разбираемо, нали е руснак. Сърцето й прескочи. — Така ли? Клайст я погледна крайно учуден. — Не знаеше ли? Стефани поклати глава. — Какво друго знаеш за него? — Това е всичко. Само толкова знам. — С наслада пое дима от цигарата. — Не можеш да си представиш колко се изненадах, когато го научих. — Стърн знае ли кой го е изработил? — Вероятно. Обаче не ми каза. Иска директен контакт с теб. Не го обвинявам. В неговото положение щях да направя същото. Стефани отпи още от горещия шоколад и остави чашата върху бюрото. — Кажи ми само още нещо. Банка „Груман“ известна ли ти е? — Разбира се. Тя е тук, във Виена. На „Зингерщрасе“. — Познаваш ли Герхард Ландер? Клайст се засмя, но смехът му беше по-скоро заплашителен, отколкото весел. — Да, знам за него. Не го познавам лично. Известна ми е репутацията му. — Звучи зловещо. — Зависи каква работа имаш с него. Погледни ме. Може да си мислиш, че нечие минало в ЩАЗИ ще бъде пречка в обстановката, настъпила след като ГДР вече не съществува. Не е вярно. Бих казал, че професионалната ми репутация спечели от това. — Какво знаеш за „Груман“? — Нейните клиенти ценят повече дискретността, отколкото лихвените й проценти. С други думи, тя се грижи за хора като теб, Петра. — За мен вече се грижат достатъчно добре. — Не се съмнявам. Но ако някога почувстваш, че имаш нужда да смениш банката, те ще те приемат с отворени обятия. Ясер Арафат беше техен клиент още от седемдесетте години. Саддам също държеше пари там. Чувал съм, че някога и Сухарто е имал сметка в нея. Други нейни клиенти са Али Абдала Салех от Йемен, президентът на Абхазия Владислав Ардзинба и моят любимец — суданецът Омар ал Башир. — Списъкът си го бива. — Забрави за Прага или Будапеща. Дори за Истанбул. Виена е мястото, където Изтокът се среща със Запада. Не ти цитирам някакъв евтин туристически лозунг, а ти говоря за аморалната истина. Банка „Груман“ се възползва максимално от това. — Какво знаеш за Ландер? — Той е старши директор там. Мисля, че е на петдесет и няколко години. Доколкото ми е известно, през целия си живот е работил за банката. Дядо му, който е бил отявлен нацист, е неин съосновател. Не е нужно да казвам, че просперитетът й започва през трийсетте и четирийсетте години. — А по-късно? Нямаше ли някакви санкции срещу нея? — По-малко, отколкото можеш да си представиш. Банка като „Груман“ винаги ще се приспособи към нуждите на клиентите си и към преобладаващия климат. Макар че, честно казано, не й се наложи да се приспособява много. — Така ли? Клайст поклати глава. — Тук, във Виена, сме много любезни. Не задаваме неудобни въпроси. Особено когато не сме сигурни дали искаме да чуем отговорите. — Какво ще ми кажеш за „Пеперуда“? — Това е втората причина, поради която трябва да се свържеш със Стърн. * * *



 Намирахме се в кино „Кюнстлерхаус“ на „Академиещрасе“. Във фоайето имаше компютърни терминали. Двама ученици се бяха навели над екраните, където прекарваха на чаша кафе времето от закуска до обяд. С Робърт отидохме до възможно най-уединения компютър. Използвах електронната си поща в Хотмейл, за да пусна едно съобщение. >Здравей, Оскар. Хайде да поговорим. Ото Хайлман. Той ли е причината да съм тук? Поех го, за да направя услуга на Алберт Айхнер от банка „Гудериан Майер“. Разбира се, това беше малко егоистична услуга, защото до известна степен интересите на „Гудериан Майер“ и моите съвпадат, но въпреки това си беше услуга. Нямах представа, че Хайлман е консултант на „Де Мил“. Как бих могла да имам? Преди седмица изобщо не бях чувала за „Де Мил“. Не знаех нищо и за групата „Амстердам“. >Петра, къде беше? Погледнах часовника си. Бяха изминали по-малко от пет минути. >Опитай се да отгатнеш, Оскар. >Навсякъде? >И така би могло да се каже. >Как мога да разбера, че си ти? Робърт видя написаното. Ама и този си го бива, не може да му се отрече. >Посочи ми един контракт и аз ще ти изброя 1-2-3. >Юсуф Азиз Хан. >Пешавар, два куршума от „Зиг-Зауер“ П226, 1 250 000 щатски долара. Робърт повдигна вежди. — Ти ли го направи? Кимнах, като продължавах да гледам екрана. — Преди около година. — Кой е бил той? — Генерален директор на ИСР — международно разузнаване — пакистанската тайна служба. ИСР подкрепяше активно талибаните в Афганистан. Главният виновник за тази политика беше Юсуф Азиз Хан, а това не се харесваше много в по-широкия свят. — Така ли стават тези работи? Някой го засърбява нещо, обажда се по телефона, плаща парите, а след това ти се появяваш като чели от нищото, за да го почешеш? — Горе-долу. В края на краищата това е индустрия за услуги. Стърн написа: >Петра, извинявам се. За „Ланкастър“ и за всичко останало. >С това нещата не се изчерпват. Ти беше този, който ме изпрати в „Ланкастър“. Едва се измъкнах. Не, благодаря. >Нямам навика да предавам най-доходните си клиенти. >Посочи ми едно име и ще видим. >Джон Пелтър. — Не отново, господи — прошепнах аз. — Трябваше да се досетя. >Как? >Той използва и друго име. >Алън Стоунхауз? >Пол Елрой. Опитах се да свържа събитията в тяхната последователност. Взривът в Сантие. Обърнах се за помощ към Стърн. Стърн се обръща към даден източник. Източникът на Стърн ме насочва към „Ланкастър“, знаейки много добре какво ще се случи, защото източникът на Стърн е Джон Пелтър, който действа под едно от новите си имена. Пол Елрой. Почувствах, че ми се завива свят, затова зададох единствения елементарен въпрос, който ми бе останал: >Защо? >„Пеперуда“? >Какво е „Пеперуда“? >Договор. >Между? >Групата „Амстердам“ и правителствата на Израел, Ирак и Йордания. Трябва да бъде подписан днес. Израелците няма да присъстват. Всички страни са се съгласили с това. >Къде ще бъде подписан? >Във Виена. Хотел „Империал“. Гордън Уили, изпълнителният директор на групата „Амстердам“, е отседнал там. Подписването ще се състои в шест часа в неговия апартамент. Хотел „Империал“. Там беше отседнал Джон Пелтър. Защо пък не? Понякога сред множеството е по-безопасно. Руди Литбарски ми беше казал, че хотелът е пълен с участници в „Петротех“. Какво би могло да изглежда по-естествено. >Що за договор е това? >На две нива: строеж и мерки за сигурност. Договорът е за прокарване на петролопровод от Мосул в Северен Ирак до израелското пристанище Хайфа през Йордания. Като отчитаме някои отклонения, предложеният маршрут е дълъг около 1050 км. Робърт прочете написаното от Стърн и каза: — Между Мосул и Хайфа имаше петролопровод. Беше изоставен и разграбен за части. Идеята за нов петролопровод е била обсъждана от време на време, но винаги е била отхвърляна. — Защо? — Излиза много скъпо както от икономическа, така и от политическа гледна точка. >Предполага се, че предложеният бюджет за строежа ще се равнява на четири милиарда щатски долара. Договорът ще включва също допълнителни елементи като строеж на нов петролен терминал в Хайфа и супермодерни съоръжения в Мосул. >А второто ниво? >То се отнася до поддържането и сигурността на петролопровода по време на строежа и в продължение на първите десет години от експлоатацията. Робърт подсвирна тихо. — Какво има? — попитах го аз. — Имаш ли представа какви пари ще бъдат хвърлени там? — Не. — Добре. Нека те осветля малко. Да вземем например мерките за сигурност. Като се има предвид, че петролопроводът започва от Ирак и свършва в Израел, може да се предположи, че ще бъде привлекателен обект за терористи. Това означава, че мерките за сигурност трябва да бъдат на много високо ниво. Обикновено за такова се счита по един човек на километър. Сега голяма част от работата се върши от безпилотни самолети, но и те не са евтини, около дванайсет хиляди долара с камера, която предава мигновено. Но много повече, ако са въоръжени, и пак щети е нужен физически контрол. — Как се осъществява контролът? — Ами задаваш си въпроса колко време ще отнеме на някого да постави взрив на петролопровода. Вероятно петнайсет минути. Това означава, че във всеки негов участък трябва да преминава патрул по-често от този срок. Да кажем, ще са нужни хиляда души. — Добре. — Другото нещо, което трябва да се има предвид, е, че един петролопровод е нещо като водопроводните тръби в апартамента ти. Ако ти се спука тръба, за теб ще е много неудобно, но ще се справиш някак с проблема. Ще спреш водата, ще поправиш повредата и пак ще пуснеш кранчето. Но ако бойлерът ти гръмне, тогава ще загазиш. Същото е и тук. Ако бъде взривена дори една помпена станция, настава голяма каша. За петролопровод с такава дължина ще ти трябват още хиляда души. Това прави общо две хиляди. Разходите за тези мъже ще бъдат приблизително около 1000 долара на ден. С други думи, това е договор, който ще струва два милиона долара дневно в продължение на следващите десет години. А това прави повече от седем милиарда, но като приспаднем времетраенето на договора… да кажем пет милиарда. Само за сигурността. — Плюс четирите милиарда за строежа. — Точно така. — А останалите работи? Искам да кажа, колко ще струват изграждането на нов петролен терминал в Хайфа и мерките за неговата сигурност? Или пък инфраструктурата, която се предлага за Мосул? — Много. Общата сума за изпълнението на този договор ще е някъде около 12 милиарда, може да достигне дори до 15 милиарда. — И каква минимална печалба може да очаква от това групата „Амстердам“? — Вероятно между 20 и 30 процента. Върнах се към Стърн. >Какво друго ще ми кажеш, Оскар? >Бранд предлагаше да обяви публично възраженията си по проекта „Пеперуда“. >А те какви бяха? >Не знам. Той така и не можа да го направи. >Но ако беше успял, щяха да се вслушат в тях, нали? >Нещо повече, щяха да действат в съответствие с тях. Той може да беше известен като Шепнещия, но го слушаха навсякъде. Проблемът е следният: от доверие не се печели. Съюзите, които той помогна да се изградят, примирията, които бяха сключени благодарение на посредничеството му, гаранциите, които успя да извлече — почти без изключение всички тези неща са твърде несигурни. Сега, когато вече го няма… кой знае какво ще стане. >Ами ако беше доказано, че той не е човекът, за когото всички са го мислили, щеше ли това да промени нещата? >Драматично. >Още нещо. Какво ще ми кажеш за Ото Хайлман и отношенията му с групата „Амстердам“? Стърн отговори веднага. Явно нямаше нужда да търси информация. Ото Хайлман съветвал корпорацията „Де Мил“ по въпроси, свързани с военните възможности на страните от Варшавския пакт след падането на комунизма. Това била официалната версия. Но подтекстът бил ясен: Хайлман бил доставчик на евтини хора и евтини оръжия. Всичко от автомати „Калашников“ до ядрен материал. Той бил ценен не само за „Де Мил“, но бил близък и с някои от главните фигури в групата „Амстердам“. Превърнал се от агент на ЩАЗИ в проспериращ капиталист, той си изградил репутация на човек, на когото винаги може да се разчита. Докато не попаднал на Криста Ясперсен и се опитал да надскочи себе си. Пет минути по-късно приключих диалога, запитвайки Стърн колко ще струва информацията му. >Няма да ти взема пари, Петра. >Оскар, миналия път също не ми взе пари и видя ли какво стана? Нека да запазим отношенията си чисто делови. Искам правата ми на потребител да бъдат непокътнати. >Не. Аз настоявам. Задължен съм ти. Преди да приключим, знаеш ли, че наградата за главата ти се вдигна на десет милиона долара? * * *



 „Зингерщрасе“ беше тясна уличка, предпочитана от антикварни книжарници, дизайнери втора ръка и банка „Груман“. На скромния главен вход имаше съвсем невзрачна врата с малка медна плоча. Вътре обикновено стълбище водеше директно до първия етаж. Кабинетът на Герхард Ландер беше голям и удобен, също като Ландер, който седеше зад бюро от полирано орехово дърво: дебел, плешив, със свински очички, скрити зад малки кръгли очила. Носеше голям златен пръстен, гравиран с емблемата на банката — двуглав орел. Той стана да ги поздрави. Стефани не обърна внимание на протегнатата ръка. — Знаете ли коя съм? — Ландер запристъпва от крак на крак. — Срещали ли сме се преди? — Мисля, че да. Мислех. Веднъж. Но сега не съм толкова сигурен. — Името ми е Петра Ройтер. Ландер мрачно кимна. — Не съм много любезна с хора, които използват името ми напразно. — Кой го е направил? — Точно затова съм тук, за да разбера. Коя беше тя? И какво е правила от мое име? Реакцията му можеше да се предположи. — Ама… това не е толкова лесно… става дума за поверителност, разбирате ли? Стефани си спомни, че Руди Литбарски също се опита да се защити по този неубедителен начин. — А какво да кажем за поверителността по отношение на мен, хер Ландер? Бих казала, че тя е била грубо нарушена. Не сте ли съгласен? — Може би. А може би не. В края на краищата, това трябва да се провери. Тази, която беше тук преди, каза, че е Петра Ройтер. Сега вие казвате, че сте Петра Ройтер. На кого да вярвам? Може би никоя от вас не е Петра Ройтер. Стефани го изгледа втренчено. И много тихо каза: — Кажете ми честно, мислите ли, че жената, т.е. момичето, което сте видял преди, беше Петра Ройтер? — Ами, тогава… — Не тогава, а сега. Личеше, че иска на всяка цена да отклони погледа си от нея, но не го направи или не можа. — Поставяте ме в много неловко положение. Стефани се усмихна студено. — Надявам се, хер Ландер. Но не по-неловко, отколкото е положението, в което се намирам аз. Сигурна съм, че ще се съгласите. Знаете ли кой е Бруно Клайст? — Името ми е познато. Да. — Знаете ли с какво се занимава? — Чувал съм. — И че репутацията му говори сама за себе си? — И това съм чувал. — Клайст ще гарантира за мен. Обадете му се. Ландер седна в коженото кресло, също толкова пухкаво и меко като него, и натисна едно от копчетата на вътрешната уредба. Помоли секретарката си да го свърже с Клайст. До интеркома имаше четири снимки в семпли сребърни рамки, на които се виждаха стройна жена с пепеляворуса коса на около четиридесет години, и три деца в юношеска възраст. — Тази, която, беше тук преди, с адвокат ли дойде? — попита Стефани. — Да, американец. — Това пък е моят адвокат. И той е американец. Моля да ми повярвате, че разликата между двамата е много по-голяма от разликата между мен и тази, която се е представила за мен. Нюмън не каза нищо, но изигра ролята си перфектно. Продължи да стои безмълвен, като гледаше Ландер право в очите колкото може по-строго. Телефонът иззвъня, Ландер вдигна слушалката и се представи на Клайст. Сложи ръка на устата си и попита: — Имате ли някакви отличителни белези? — Имам белег на лявото си рамо. Ландер предаде информацията, а след това отговора и каза: — Как сте го получила? — При автомобилна катастрофа. Последва нова пауза, след което той каза: — Къде? — В Шри Ланка. — Хер Клайст казва, че е фалшив. — Кажете му, че той знае най-добре. Ландер го повтори и Стефани чу смях в слушалката. Банкерът я свали и пребледня. Стефани и Нюмън седнаха срещу него. Тя изиска пълен отчет на сметката. Ландер помоли секретарката си веднага да го донесе. — От кога съществува? — От края на миналата година. Не знам точната дата. Ако искате, мога да проверя. — Тя беше ли открита, преди двамата да се срещнат с вас? — Да, преди около месец. Срещата се състоя, защото ни беше нужна някаква визуална идентификация. Това не е изискване за всичките ни банкови сметки, но беше условие, посочено от хер Елрой. Стефани разбираше защо — за да има доказателство за посещението на Петра в банка „Груман“. Подробностите около сметката бяха донесени от тънка като вейка секретарка, с остри черти и черна боядисана коса. Тя подаде на Ландер червена кожена папка, която той пък предаде на Стефани. Сметката беше открита с депозит от двеста хиляди евро. След това бяха правени пет депозита и три трансфера. Балансът в момента беше малко под триста хиляди евро. Всички операции бяха извършвани по електронен път. Стефани подаде папката на Нюмън, който внимателно я разгледа. По челото на Ландер избиха капчици пот. Стефани погледна през прозореца зад него и видя няколко гълъба да кръжат около църквата на „Францисканерплац“. Ландер се прокашля и рече: — Ако ми позволите, трябва да ви кажа, че в сметката няма нищо незаконно. — С изключение на собственика — отвърна рязко Стефани. — Мисля, че банка „Груман“ цени преди всичко дискретността. — Разбира се. — Добре, защото ние не сме идвали тук днес. Независимо от това какво ще се случи със сметката или пък с господин Елрой. — Разбирам. — Надявам се. Мисля, че няма да е трудно да разбера къде живеете, хер Ландер. Или пък къде обядва жена ви, или дори кое училище посещават децата ви. * * *



 Нюмън й го разясни по време на обяда. Банковата сметка в „Груман“ беше същото като апартамента в „Сталинград“, филма, заснет в „Джордж V“ или апартамента на Юлия, гледащ към площад „Мексико“. Беше още един компонент от схемата за дискредитиране на Андерс Бранд. Той насочи вниманието й към депозитарите на сметката й в банка „Груман“. — Посочени са дори и имената им — каза Нюмън. — Е, и? — Не е нужно. Един номер щеше да е достатъчен. Имената на тези компании са посочени, защото трябва да бъдат разкрити. В това имаше логика. Нямаше смисъл да се оставя прекалено скрита нишка, която да не може да бъде проследена. Номерът беше да се намери нужният баланс. Намираха се в ресторант на „Опернгасе“. Хубаво русокосо момиче им сервира храната. За Стефани донесе леберкньоделзупе — телешко варено с кнедли. Нюмън предпочете нещо по-солидно — виенски шницел с пържени картофи. Известно време се хранеха в мълчание. Стефани се замисли върху това, което й беше казал Руди Литбарски. Някакъв мъж беше дошъл от Лондон, за да предаде на Пелтър нейните снимки с Комаров, за да могат да направят същите белези на Юлия в клиниката „Вербински“. Това бяха снимки, собственост на Червената къща. Изглежда, е бил намерен начин да излязат на бял свят. Това беше най-лесната и най-неприятната възможност. Но дори когато я премисляше, Стефани знаеше каква е истината — статистическа възможност, да, но нищо повече. Мъжът е бил от Червената къща, но тя не можеше да се сети за никой, който да отговаря на описанието му. Освен за Александър, който беше мъртъв. Насочи мислите си към Ото Хайлман. В разкритието на Клайст и информацията на Стърн имаше абсолютна логика, стига да се включваше в сметката и Джон Пелтър. Тя беше елиминирала сътрудник на групата „Амстердам“ в Русия и беше разкрита от Пелтър след случайната им среща в Мюнхен. Когато е била разработена стратегията за дискредитиране на Бранд, вероятно тя се беше оказала идеалният избор. Петра Ройтер, жена, чиято вина не се нуждаеше от доказване. Възможността да й отмъстят за смъртта на Ото Хайлман сигурно е натежала допълнително за нейния избор. Незнайно как Пелтър беше разбрал, че Стърн е предпочитаният източник на Петра. След това накисването й за убийството на Голицин беше проста работа. Пелтър сигурно е знаел, че след Сантие тя ще се обърне към Стърн. Въпросът се състоеше в това: как преди всичко беше разбрал за Стърн? Самият Стърн не можа да й отговори, а и Стефани не можеше да си го обясни сама. Когато Нюмън приключи с яденето, отвори папката с информация за „Петротех“, която беше взел предишния ден. — В колко часа каза, че ще бъде? — Три и половина — отвърна Стефани. — Зала „Д“, синьо ниво. — Ето го. Дискусионен форум, вторият от шест дебата, разпределени в разстояние на три дни. „Износът на американска мощ: Оста на капитала.“ — Нюмън се засмя: — Това ми харесва. Оста на капитала. — Предполагам, че е в противовес на Оста на злото. — Зависи. — От какво? — От гледната точка. Имам предвид, че по правило политиката на демократичните правителства се определя от нуждите на бизнеса, а не от желанията на либералите хуманисти, още по-малко пък от тези на обществеността. — Тогава? — Е, не е кой знае каква тайна, че светът се управлява от корпорациите и от пазара. В този смисъл корпорациите са надраснали държавите. Преодолели са националните граници. Те си имат свои закони, свои интереси, свои разузнавателни мрежи. За някои хора тази истина изглежда толкова грозна, че те биха приели всяка алтернатива. За тях Оста на капитала е Оста на злото. — Много убедително. — Благодаря. * * *



 Взеха метрото до център „Австрия“. Това, че беше преспала с Нюмън, беше грешка. Една грешка, която Стефани знаеше, че ще повтори толкова често, колкото може. Проблемът беше, че той истински я привличаше. Щеше да бъде много по-лесно да оправдае постъпката си като последица от извънредните обстоятелства. Можеха да се наслаждават на връзката си, докато тези обстоятелства продължават, знаейки, че за добро или за лошо скоро тя ще приключи. Несигурността, безнадеждността на положението им щеше да е чудесно извинение за случилото се. Тя знаеше, че нещата могат да се развият по този начин. Беше й се случвало и преди — връзки, родени под обстрел, след това бързо умираха. Адреналинът действа като афродизиак, а след това идва успокоението. Когато спокойствието настъпи, страстта умира, задушена от рутината. Може би тъкмо това му беше и хубавото. Когато влакът потегли от „Шведенплац“, тя заговори: — Мислил ли си някога какъв баща би могъл да бъдеш? — Разбира се. — И? — Мисля, че не съм твърде подходящ. — Защо? — Никога не се задържам на едно място. — Това е евтино извинение, Робърт. — Съгласен съм. Освен това не разполагам с време. — Двете най-неубедителни причини, които съм чувала някога. — Знам. Но все пак са причини. — Съмнявам се, че някоя от тях е истинска. — Не ме познаваш достатъчно добре, за да си сигурна. — Сигурна съм, че всеки мъж, който може да остане верен на една жена, мъртва от двайсет години, би могъл да бъде потенциален баща. Нюмън вдигна ръка, за да я прекъсне. — Трябва да ти кажа две неща: първо, аз не съм потенциален баща и, второ, не бях верен двайсет години, защото Рахел беше мъртва и защото… как да кажа, аз си взех своето. Стефани се засмя. — О, това е хубаво, наистина е хубаво. — Разбра ли какво ти казах? — Знам едно нещо: всичките жени, т.е. онова, което си си взел, са без значение. В сърцето си ти си й останал верен. — Сега пък изведнъж се правиш на анализатор. — Повярвай ми, Робърт, познавам симптомите. Готова съм да се обзаложа, че през тези двайсет години ти изобщо не си се променил. Само си сложил по-хубав костюм. * * *



 Конгресният център „Австрия“. Стефани и Нюмън взеха пропуските си като гости на компанията „Макгинли Крофорд“ от информационното гише. Пропускът на Стефани беше издаден на името на Марина Шрейдър. В приземния етаж, на жълтото ниво, беше пълно с изложбени щандове. Пробиваха си път между тях, като се стремяха да свикнат с обстановката. От време на време по вътрешната радиоуредба проехтяваха тайнствени съобщения, които заглушаваха глъчката на тълпата. Въпреки че вниманието на „Петротех“ беше съсредоточено главно върху индустрията, обслужваща добива на петрол, първите два щанда, които видяха, бяха на „Катар Петролеум“ и на „Кувейт Ойл Къмпани“. Веднага щом ги наближиха, Нюмън налетя на първия си познат — адвокат от „Бейкър Ботс“, Хюстън. Стефани беше доволна да остане в сянка. Говореше само когато я питаха нещо и се усмихваше приветливо, когато беше необходимо. Нюмън познаваше много хора: финансисти от Хонконг, производители на пластмасови изделия от Саудитска Арабия, инженери от иракски петролни хранилища, сибирски барони на природен газ, нигерийски геолози. Когато отново останаха със Стефани насаме, бяха стигнали до щанда на компания, която се наричаше „Провизия“. Намираше се непосредствено до ескалаторите, отвеждащи посетителите до зеленото ниво. Нюмън чукна по клавиатурата в десния край на щанда. На екрана в дъното с малки червени печатни букви се изписа: ЧЛЕН НА ФАМИЛИЯ КПМ. — Член на фамилия КПМ — рече той. — Странен начин за представяне на мрежа от компании, посветили се на проектиране и производство на военна техника. Как ти се струва? Щандът на енергийния гигант „Коноко-Филипс“ представяше някакви технически нововъведения за бъдещото разработване на петролни и газови залежи в Казахстан, Каспийско море и Венецуела. „Ремингтън Индъстриз“ бяха издигнали грамаден билборд, информиращ за нов договор за продажбата на оборудване за съоръжения за добив на втечнен природен газ на компанията „Шеврон-Тексако“, които се намираха близо до техните находища в Австралия и Западна Африка. До ескалаторите Стефани видя щанда на „Мирасия“. Веднага се сети за името. Брошурата на руско-френската фирма беше в дипломатическото куфарче на Леонид Голицин. Представя „Мир-З“ — ново техническо приспособление за петролопроводи. Първите предварителни поръчки бяха на „Ексон Мобил“ за новите им проекти в Близкия изток и Русия, на „Корпорация Апач“ — за инсталациите им в Северно море и Мексиканския залив и на „Бърлингтън Рисорсис“ за разширяване на операциите им в холандската акватория на Северно море и Канада. — Робърт? Не мога да повярвам. Ти ли си? Мъжът, който се запъти към тях от съседния щанд, говореше английски със силен акцент. Още преди Нюмън да произнесе името му, Стефани разбра откъде е. — Сергей! Боже господи! — Знам. Колко време мина? — Много. Това е Марина Шрейдър, моя колежка. Марина, Сергей Волков. Ръкуваха се и Стефани погледна още веднъж името на таблото зад мъжа. „Восток-енерго“. — Още ли си в Москва? — попита Нюмън. — Не. Работя в Хабаровск. Там съм от три години. Много ми харесва. — Така ли? — Да. Нюмън разясни на Стефани: — „Восток-енерго“ е далекоизточният филиал на Обединената енергийна система — електрическия монополист на Русия. — Той се обърна към Волков: — Нека да отгатна. Китай? — Точно така. И двете Кореи. Намеренията ни са през 2010 да продаваме седем милиарда киловатчаса годишно. В по-дългосрочен план се надяваме цифрата да стане 50 милиарда. Още ли живееш в Париж? — Да. Но не прекарвам толкова време там, колкото бих искал. — Типично за теб. Как е Шехеразада? Когато се отдалечиха от щанда на „Восток-енерго“, Стефани каза: — За втори път. — Какво за втори път? — Някой споменава името й. Миналата вечер за нея те попита Кеслер. — И какво от това? — Точно така. Какво? — Ами нищо. * * *



 Влязоха в зала „Д“ на синьото ниво. Вътре имаше няколкостотин души. На трибуната между две групи от по трима души седеше водещият дискусията. От дясната му страна Стефани видя Ричард Райнхарт, Елизабет Вейл и още един мъж. Не познаваше тримата отляво, но Нюмън й съобщи имената на двама от тях — Рон Уолш от „Ню Йоркър“ и Мария Монтеро, професор по политически науки от Принстънския университет. Зад тях имаше огромен екран. Износът на американска мощ: Оста на капитала. Някой от слушателите зададе въпрос. — Сегашната администрация на Съединените щати заложник ли е? Водещият се обърна към Вейл. — Елизабет, като член на института „Потомак“, мисля, че ти би отговорила най-добре. Тя кимна леко в знак на съгласие. — И аз така мисля. — Погледна към мястото в залата, откъдето беше зададен въпросът. — Простият отговор е: разбира се, че не. Работата е там, че президентът на Съединените щати наистина споделя някои от нашите разбирания. Това в голяма степен е вярно. Но не означава, че ние му ги подсказваме. Дори не означава, че той е стигнал до заключенията си така, както ние стигнахме до нашите. Противно на това, което много хора биха искали, никой не държи като заложник това президентство. Нито предишното. Нито дори президентството преди него. Никой не е манипулиран. Няма заговор. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам. Нюмън сръга Стефани в ребрата: — Виждаш ли онзи човек там на първия ред? Третия близо до средата. От дясната му страна има две свободни места. Тя не можеше да го види ясно поради разстоянието и хората между тях, но разбра кого имаше предвид Нюмън. — Да? — Кенет Кинкейд от „Кинкейд Пиърсън Мериуедър“. — Фамилията КПМ. Нюмън кимна. — Тя е собственост на групата „Амстердам“, както и „Де Мил“. В този момент Рон Уолш казваше: — Работата е там, че всеки път, когато Америка има неприятности в чужбина, администрацията във Вашингтон свежда проблема до едно нещо. Обикновено това е доброто, изправено срещу тиранията. За съжаление реалността винаги е далеч по-сложна. — Това не е съвсем вярно — настоя Ричард Райнхарт. — Погледнете Босна. Никой не направи нищо, докато не се намесихме. Останалият свят беше обърнал гръб. Ние обаче не постъпваме по този начин и на хората не им харесва. Бяхме прави да се намесим в Босна, а историята ще покаже, че сме били прави да се намесим и в Ирак. Нещо повече, ако пак се намесим някъде, можете да бъдете сигурни, че времето за пореден път ще докаже, че сме били прави. Стефани забеляза, че по лицата на повечето присъстващи се изписа лека тревога. Уолш усети открилата се възможност. — Къде например бихте се намесили, Ричард? Стефани разбра, че Райнхарт не бе допуснал грешка. Независимо от провокативния начин, по който го стори, той явно бе имал намерение да го каже. — Ще почакаме, ще видим. — В Сирия ли? — попита Уолш. Райнхарт сви рамене. — Кой знае. — Иран? Може би Саудитска Арабия? — Времето ще покаже. Стефани си спомни нещо, казано от Нюмън по адрес на Кенет Кинкейд в Париж: Приятел на сегашния президент, на предишния и на всеки президент. Тя се наведе напред, за да го огледа по-добре. Дребен, пълен мъж в тъмнокафяв костюм. Имаше късо подстригана прошарена коса и орлов нос. Излъчваше жестокост. Стефани огледа аудиторията и се запита защо Леонид Голицин е възнамерявал да присъства. Може би за да се срещне с Кинкейд. Или с Райнхарт. Само че Голицин беше човек, който можеше да се срещне с всеки навсякъде и по всяко време. Тогава защо тук? Следващият въпрос дойде от публиката: — Вашите възгледи, господин Райнхарт, се подкрепят от богати корпорации, големи медийни компании и бизнесмени милиардери. Как бихте могъл да се защитите от основното обвинение в тази дискусия — че вие не изнасяте демокрация, а капитализъм? — Не мислех, че е обвинение. Останах с впечатлението, че това е тема на открита дискусия. Залата избухна в смях. — Много ловко, господин Райнхарт. Но защо не се опитате да отговорите на въпроса? — Е, добре. Това не е вярно. Нов смях. Мъжът обаче продължаваше да стои прав, решен да получи удовлетворителен отговор. — Радвам се, че го намирате за толкова смешно, но за мен и за много хора тук то само подчертава арогантността на хора като вас. Това, изглежда, засегна Райнхарт и той се изправи в стола си. — Вижте какво, историческите корени на повечето хора, които вие включвате в този кръг, са вляво. Те са били демократи и продължават да бъдат такива, а не произхождат от капиталистическите среди, за което съм сигурен, че дори вие ще се съгласите. След като Райнхарт приключи, думата взе Елизабет Вейл. Тя започна отговора си със същата ослепителна усмивка, която така ефектно беше използвала и в хотел „Бристол“. — Ние не искаме да управляваме света, не се опитваме да наложим на никого нашия начин на живот. Това, което правим, е да мислим за състоянието на нещата и да се опитваме да излезем с идеи за тяхното подобряване. Е, ако тези идеи се превърнат в правителствена политика, ще бъде чудесно. Затова сме и тук. — Дори и когато тази политика изнервя други правителства? — попита Мария Монтеро. — Е, да, понякога наистина настъпва момент, когато трябва да защитим убежденията си. — Независимо как, така ли? Вейл продължаваше да се усмихва, но топлината в усмивката й беше изчезнала. — Виж какво, Мария, нека ти кажа следното: ние ще се държим така, както смятаме за правилно. И ще обясняваме своите идеи открито и честно. Ако хората не ни разберат, ще се опитваме отново. Не искаме никой да ни разбира погрешно, но ако въпреки всичко не разбират или не искат да разберат, тогава наистина става твърде лошо. И ако това означава, че в някои части на света има хора, които живеят под напрежение… предполагам, че те просто трябва да свикнат с това. С периферното си зрение Стефани видя, че Кинкейд се раздвижи. Появи се млад мъж, с когото си размениха тихо няколко реплики. Тя не можеше да вижда ясно тялото му, защото беше полуизвърнат, но в него имаше нещо, което й се стори познато. — Кинкейд става — прошепна тя на Нюмън. Мъжете се насочиха към най-близкия изход, който пък се намираше в далечния край на залата. Инстинктивно Стефани също се изправи. — Къде отиваш? — Не съм сигурна. Има нещо, което трябва да… Сега виждаше само гърбовете им, но колкото повече се вглеждаше, толкова повече се убеждаваше. Напусна коридора и потърси стълбите, водещи към приземния етаж. От площадката на стълбите към жълтото ниво видя, че там е толкова оживено, колкото и когато влязоха. Тя остана в центъра и се огледа. Нюмън застана до нея. — Какво има? — Виждаш ли ги? Къде отидоха? Преимуществото, което му даваше високият му ръст, му помогна. — Ето ги там, отвън. Кинкейд разговаря с… почакай… това е Уили. — Гордън Уили? — Да. Има още един мъж… Стефани мина бързо през тълпата, заобикаляйки огромния щанд на „Арева“. През тълпата зърна за миг шефовете на КПМ и групата „Амстердам“, застанали до две лимузини — черен мерцедес и сребрист лексус. Стигна до фоайето. Нюмън вървеше плътно зад нея. Не излезе навън под ситния дъжд. Наблюдаваше ги през стъклото. Гордън Уили и Кенет Кинкейд разговаряха оживено. Не продължи дълго, може би трийсет секунди. След това Уили обърна гръб на Кинкейд, а третият мъж му отвори задната врата на мерцедеса. Уили се качи в колата. Кинкейд се отправи към лексуса. Мъжът затвори задната врата на мерцедеса и отвори вратата откъм седалката до шофьора. Огледа се наоколо, преди да влезе, и в този момент Стефани ясно го видя. * * *



 Мерцедесът пресече моста „Бригитенауер“ и се отправи по „Ханделскай“. Гордън Уили седеше сам на задната седалка, отделена от двамата мъже отпред със стъклена преграда. Обади се два пъти по телефона. Първото обаждане беше до мобилен телефон във Виена, а второто до телефонен номер в Париж. Половин час по-късно мерцедесът спря пред главния вход на централното гробище на „Зимерингер Хауптщрасе“. Уили слезе от колата, загърна се с тежък вълнен шал и навлече тъмносив балтон. Небето беше смесица от здрач и облаци, а леденият ситен дъжд почти премина в суграшица. Атмосферните условия отговаряха напълно на настроението му. И не само те. Срещнаха се пред внушителния надгробен паметник на Арнолд Шьонберг. Азам Фахад от иракското министерство на петрола беше със самурена шапка. Уили предположи, че е подарък от Москва. Азам беше чест посетител там в продължение на трийсет години. — Гордън, ти ни даде гаранции. — Знам. И бяха съвсем добронамерени. — Обеща ни този въпрос да бъде приключен днес. Изглежда не си даваш сметка за натиска, на който сме подложени в Багдад. — Това не е вярно. — Моментът е деликатен, идеята също. — Никой не съзнава това по-добре от мен, Азам. — Тогава защо се срещаме? Всичко е свършено. — Умирам от студ. Хайде да се поразходим малко. Обиколиха президентската гробница, в която почиваха останките на доктор Карл Ренер, а след това продължиха около тази на доктор Карл Люгер Кирхе. Гробището беше притихнало, бяха почти сами. Уили каза: — Всичко ще бъде наред. — Твърде късно е. — Искам отсрочка. — Какъв смисъл има? — Въпросът се решава в момента, в който разговаряме. — Мъртва ли е? — Не още, но утре сутринта ще го съобщят в новините. — Трябваше да бъде в новините сутринта след Париж. Тя трябваше да е с Бранд. Нали в това беше цялата работа? Уили примигна. — Знам, че позакъсняхме, но ще се оправим някак. Имаш думата ми, Азам. Тъкмо затова искам отсрочка. — До утре ли? — До вдругиден. — Защо е това забавяне? — За да видиш със собствените си очи доказателството. За да бъдеш сигурен. — Мисля, че каза, че ще бъде в сутрешните новини. — Ще бъде. Става дума за факта, че тя е мъртва. Но аз говоря също за нея и Бранд. Азам Фахад млъкна и се замисли. После каза: — Къде? — В Париж. — Трябва да знаеш, че ще държим всичките си възможности отворени. На всеки етап от нашите преговори с теб не сме престанали да обсъждаме алтернативи — каза Азам. — Не съм очаквал друго. — Имаме хора, които чакат да заемат мястото ви, Гордън. Уили потисна желанието си да попита за имената. — Никой не може да свърши тази работа така, както ние сме в състояние да го направим. И двамата го знаем. — Като цяло може би. Но ако се раздели на части, пак може да бъде свършена, и то доста лесно. Уили се опита да се усмихне. — В такъв случай предполагам, че зависи от нас дали ще допуснем нещата да се развият по този начин. Азам кимна. — Тогава в Париж. Къде и кога? Те се разделиха при арката, близо до мемориала на Август Цанг. * * *



 Стоях сама под дъжда на „Бруно Крайски плац“ пред център „Австрия“ и се опитвах да събера парчетата от мозайката. Мъжът, който държеше отворена вратата на мерцедеса за Гордън Уили, беше Ролан — мой непостоянен любовник в Брюксел. Възможно ли беше наистина да са изминали само десет дни, откакто се събудих в апартамента му, с изглед към авеню „Луиз“? Струваше ми се, че е минало много повече време. Мисълта ми се върна отново към последните събития. Ролан беше влязъл в зала „Д“ и беше казал нещо на Кенет Кинкейд. Излязоха заедно. Отвън пред център „Австрия“ Ролан стоеше плътно до Гордън Уили и тръгна в същата кола с него. Предположих, че Уили е изпратил Ролан в залата, за да изведе Кинкейд. Това го правеше какъв? Момче за поръчки? Може би? Така се обясняваха много неща. Разконспирирането на Мариане Бернар ставаше логично. Въпреки че почти не го бях допускала в живота си, Ролан знаеше достатъчно като за начало. След това предполагам, че е било лесно. Може би дори не е бил той, може би само е показал на други правилната посока. Може да е бил оставен да върши само това, което умееше най-добре — да задоволява сексуалния ми апетит. Който си сваля бельото, сваля и защитата. Доплака ми се. Заради собствената ми глупост и дързост. Къде ми е бил умът? Но имаше и нещо повече. Въпреки нашите хладни кавалерски отношения се чувствах предадена. Почти изнасилена. Това чувство не беше много основателно. В края на краищата, никога не бях имала кой знае какво доверие в Ролан. Може би защото си бях мислила, че го е грижа за мен, а сега се оказа, че го е било грижа много по-малко, отколкото съм си представяла. За мен цялата работа беше просто въпрос на евтино удоволствие. А част от това удоволствие се градеше и на представата, че Ролан изпитва нещо към мен, т.е. към нея, към Мариане. Сега обаче изглежда, че аз съм била за него просто работа. Спомням си последния път, когато разговарях с Ролан. Беше малко преди да си тръгна от апартамента му, сутринта след завръщането ми от Туркменистан. Бях се облякла, а той все още беше в леглото. Гледаше ме с любопитство и затова го попитах за какво мисли. Той отговори: — Че легнах в леглото с един човек, а се събудих с друг. — Чувството ми е познато — му отвърнах аз. Робърт застана до мен. Не ме попита нищо. Просто сложи ръка на рамото ми и каза: — Хайде да се махаме оттук. * * *



 В метрото не говориха много. Когато стигнаха „Щефансплац“, Нюмън се обади по телефона в „Империал“ и се опита да се свърже с апартамента на Гордън Уили. Стефани стоеше наблизо и се мъчеше да събере мислите си. — Свършено е — каза й той. — Какво искаш да кажеш? — Уили е заминал. — Подписването на проекта „Пеперуда“ трябваше да се състои в шест часа в хотелския апартамент на Уили. Нюмън продължи: — Той е освободил апартамента. Накъдето и да е отпрашил с мерцедеса, то няма да е обратно в „Империал“. Може би Стърн е бил погрешно уведомен. — Или пък Уили е променил плановете си. — Възможно е. — И така, какво ще правим сега? — Не знам. Може би ще трябва да отидем и да проверим. Стефани се почувства напълно изтощена. — Иди ти. Аз се връщам в хотела. — Добре ли си? — Добре съм. Просто трябва да остана сама. Трябва да помисля. Тя взе метрото до „Циглергасе“, а останалото разстояние измина пеш. Образът на Ролан не я напускаше. Участието му обясняваше как бяха станали много от последвалите събития, но не и защо. Провери на рецепцията в „Любек“ дали има съобщения за тях, но нямаше никакви. Все още нищо от Юлия. Изкачи се по стълбите на втория етаж. В стаята затвори вратата с ритник, смъкна якето и свали обувките си. — Не прави нищо, за което ще съжаляваме и двамата! Позна гласа. Беше Иън Бойд. — Предполагам, че е малко късно за това — рече тя. — Обърни се. Бавно. Появиха се познатите черти: зачервена от стоене навън кожа, гъста, късо подстригана руса коса, широки рамене. Беше облечен в черно яке, дънки и високи обувки. Тя погледна пистолета. — „Глок-17“. Кога в Австрия…? — Не си прави труда, не съм в настроение, Стефани. — Как си, Иън? Той изобщо не мигна. — Изненадан. Ядосан. Разочарован. — Съжалявам да го чуя. — Къде е приятелят ти? — Скоро ще се върне. Настъпи кратко мълчание. Бойд се опитваше да разбере дали тя го лъже. — Никога не съм мислил, че ще се стигне до това. Не и след всичко, което направих за теб. — Как ме намери? — Имаш предвид освен чрез проследяването на поредицата от трупове, които остави из цяла Европа ли? От три дни държахме под наблюдение Клайст. — Не сме тук от три дни. — Господи, Стефани, събуди се. Те са една крачка пред теб. Когато изостави примамката в Лион, те погледнаха в другата посока. След Оберне знаеха, че си се насочила към границата с Германия и че пътуваш на изток. — Те? Ти не си ли един от тях? — Не ме разпитвай. Седни. — Къде? — В края на леглото. Той й направи място. Когато с Нюмън бяха напуснали стаята, чантата беше на леглото. Сега беше в единия край на масата, а съдържанието й беше изсипано върху килима. Когато тя седна, той прекоси стаята и отиде до прозореца, дръпна завесите, а след това остана прав с гръб към стената. Докато се движеше, невидимата нишка от дулото на пистолета му до гърдите й не се отклони на милиметър. — Предположиха, че пътуваш към Виена, затова провериха кого познаваш там. Клайст. — Как така предположиха? Можех да продължа до Румъния, Русия. Можех да отида навсякъде, защо не и до Беринговия проток. — Нямам представа. Аз съм просто изпълнител. Но те знаеха. И както обикновено се оказаха прави. За разлика от обичайния ти информатор — Стърн, Клайст все още е човек, който може лесно да бъде намерен. — Много смешно. — Иска ми се да беше. — Колко хора от Червената къща са тук? — Четирима. Включително шефът. — Роси? — За теб може би. — Мислех, че си се оттеглил, Иън. — Върнаха ме заради теб. Пряко волята ми. Тя смята, че съм единственият, който може да те убеди. Алтернативата не е толкова сложна. — В такъв случай предполагам, че трябва да ти бъда благодарна. — Почти им бях отказал. Казах им, че съжалявам, че не мога да постъпвам като задник и да си потърсят някой друг. Обаче ако не бях отстъпил, досега щеше да си мъртва. — Не непременно. Ти си ме обучил. — Остави тези работи, чуваш ли? Това не е шега, Стефани. — Изработиха ме. — Не ме интересува. — Не го вярвам. — Тях не ги интересува. — А теб? — Няма значение какво мисля аз. — Тогава защо си тук? — Трябва да дойдеш с мен. — В Червената къща? Бойд кимна. — За разпит. — Вече не работя за тях. — Порасни, Стефани. — Те ще ме убият. — Ще те убият, ако не дойдеш. Това е съвсем сигурно. — Искаш да кажеш, че ти ще ме убиеш. Той я погледна. В очите му се четеше в еднаква степен и болка, и решителност. Веднъж между тях се случи нещо. Но за Бойд това нямаше значение. В момента на екзекуцията точно поради това нямаше да му е никак приятно, но през следващите години щеше да го преодолее. За него това щеше да бъде ликвидиране на болен заради общото здраве на всички останали. Стефани помисли за Юлия и за снимките, които тя беше видяла в клиниката „Вербински“. — Не мога да дойда, Иън. — В такъв случай ще зарадваш един мъртвец. Александър. Това винаги беше добър коз. — Не ти вярвам — каза тя. — По-добре ще е да ми повярваш. — Помисли за себе си. Познаваш ме. — Вече не. Някъде в съзнанието й се беше зародила идеята, че по някакъв начин Бойд винаги е бил с нея. Повече от всеки друг. Той създаде Петра, но той беше този, който възроди Стефани. И за двамата това беше много по-голямо постижение. — Трябва ми време, Иън. — Ако зависеше от мен… — Не дни, а часове. Той поклати глава. — Знаеш как е. — Те знаят ли, че си ме намерил? — Знаят къде съм. — Но ти не си се свързвал с тях, откакто влязох тук. — Не си прави труда да ме питаш. — Добре. Ще попитам нещо друго. Как така Ланс Гротиус имаше моя код за достъп в Червената къща в лаптопа си? — Нямам представа. — Не ти е минавало през ума. Личи си по изражението ти. Обвинението беше вярно само отчасти. Не беше свързано директно с Гротиус и някакъв лаптоп, но имаше отношение. Пет дни по-рано в Париж той беше притиснал Пиер Дамиани в апартамента му, гледащ към парка „Монсо“. По тази следа го бяха насочили от Червената къща. Всяка следа му беше подсказана от Червената къща. Документите за самоличност на Стефани в личната депозитна кутия в банка „Дамиани“ не бяха издадени от Червената къща. Беше се запитал как организацията бе разбрала за тях и защо бяха избрали тъкмо него да открие Стефани. Защото му имаше доверие ли? Роси Чодхури му посочи тъкмо тази причина. Беше намекнала също, че Бойд познава Стефани по-добре от всеки друг и ще има повече шансове да я открие. Но сам той не беше успял да стигне доникъде. Трябваше да разчита на тях. С други думи, биха могли да изпратят всеки друг. — Моят код беше в лаптопа му, Иън. Трябва да ми повярваш. — Няма значение. — Нека ти обясня нещо. Червената къща беше разделена на десет секции. Две от тях за убийства: седма секция (Главна оперативна) и десета, която беше за невидими операции, известна също като Ефирната секция. Всичката информация, отнасяща се до тези две секции, се съхраняваше в един компютър в мазето на сградата. Този компютър беше херметически запечатан. Информацията се вкарваше и изкарваше от него на модифицирани дискове, които можеха да се използват на други компютри само ако те отговаряха на изискванията за сигурност. — Впечатляващо. Но не мога да направя връзката. — Не чу ли какво ти казах? Гротиус имаше в лаптопа си моя код за достъп. Той не може да бъде изваден оттам или откраднат по електронен път. — Не знам защо изобщо слушам тези неща. — Аз съм била продадена. — И мислиш, че го е направила Червената къща? — Така изглежда, но не съм сигурна. Също както и ти не знаеш как са решили, че съм се отправила към Виена, а не към Владивосток. — Забрави. Стефани почувства, че я обзема гняв. — В този град има жена, която се представя за мен. Носи същото име, изглежда по същия начин. Дори има същите белези по тялото. Знаеш ли защо? Защото тя е аз. Знаеш ли как е получила белезите? Чрез операция. Отново като мен. Хирургът, който го е направил, е гледал поредица от снимки, извадени от филм, на който сме снимани аз и Комаров в един апартамент в Лондон. Този филм принадлежи на Червената къща. Откъде знам ли? Защото те го използваха, за да ми оказват натиск. Това, което не знам, е следното: как снимките от филма са стигнали до клиниката „Вербински“ тук във Виена. — Това няма да промени нещата. Какъв смисъл има да ми го казваш? — Смисълът е следният: може това да е работа на Червената къща, а може и да не е. Ако е второто, означава, че тях също са ги изработили, а това е нещо много по-сериозно, отколкото да преследват мен. Означава, че те вече не са толкова невидима организация, каквато си мислят, че са. Стефани погледна съдържанието на чантата си и каза: — Там, вътре, има два диска. На единия е заснет филм, в който моята двойница е в леглото с Андерс Бранд и още една проститутка. Там белезите по тялото й се виждат съвсем ясно. Изглеждат като истински. Вземи диска и го прегледай. Можеш сам да се увериш. * * *



 Часовникът тиктакаше. Аз седях на леглото, а Робърт в един стол до прозореца. Чакахме Юлия да се обади. Нямаше какво друго да направим. — Той защо отстъпи според теб? — попита Нюмън. — Още не съм напълно сигурна. — Мислиш ли, че е заради нещо, което си казала? — Предполагам. Бойд ме беше изгледал, продължително, а след това ме попита колко време ми трябва. Дванайсет часа, отвърнах му аз. Очевидно не му беше лесно, но ми съчувстваше. После кимна в знак на съгласие. Беше малко след шест часа. Робърт се върна в стаята в седем. Оттогава просто убивахме времето. Колкото повече чакахме, толкова по-бавно минаваше всеки час. — Разкажи ми за теб и Шехеразада, Робърт. — Какво за нея? — Първия път, когато ви видях двамата в „Ланкастър“, неми приличахте на любовници. Но неми изглеждахте и само като добри приятели. Той не реагира на намека. — Права ли съм? — попитах аз. Бойд се усмихна. — Беше преди доста време. — Така ли? Той кимна. — Откъде разбра? — Просто имах такова чувство. — С Шехеразада ме запозна съпругът й Омар, а с него се запознах, докато работех за чичо ми. — Това след Ливан ли беше? — Да. Няколко години по-късно. Повечето младежки бунтове се случват през тийнейджърските години. Моите се случиха, когато вече бях прехвърлил двайсетте. Повечето от тези бунтове са насочени срещу консерватизма. Моите пък бяха насочени срещу либерализма. — Имаха ли нещо общо с баща ти? — Да, както и с живота ми с Рахел. Той беше разбит. Нищо не можеше да се поправи. Просто исках да се отдалеча колкото може повече от него. Чичо ми ми намери работа в офисите на „Макензи Рисорсис“ в Ню Йорк. Започнах от най-ниското стъпало и си проправих път нагоре. Така се запознах с Омар. Случи се в Рияд, където бях по работа. Скоро след това той ме попита дали искам да работя за него. — Той знаеше ли за Ливан? — Да. Което правеше отношението му към мен още по-необичайно. Този период от живота ми беше като някакво петно. В онзи свят много малко хора биха ме наели. Но в някои отношения той беше необикновен човек. Винаги приемаше хората такива, за каквито той ги считаше. Отидох да работя при него. И така се запознах с Шехеразада. Повдигнах едната си вежда. — Добре те е преценил. Човекът ти е дал работа, а ти си му взел и жената. — Между нас не се случи нищо, докато Омар беше жив. Никога не е имало възможност за това. Дори дълго след смъртта му не можеше да се случи нищо подобно. Шехеразада не би го позволила. — Защо? — Заради произхода й и заради това, че обожаваше съпруга си. При нея благоразумието не беше само въпрос на избор, а дълг. — Значи си изчакал, докато прахът слегне, така ли? — Прахът никога не сляга за вдовица като Шехерезада, чийто съпруг е бил мъж като Омар. Спомних си малкото неща, които знаех за нея преди онази вечер в „Ланкастър“, най-вече от писанията във френския печат. Повечето не се занимаваха с нейните делови качества, а се съсредоточаваха върху интимния й живот. Но почти всичко, което се пишеше, бяха само предположения. Имаше няколко романтични слухове, но съвсем мъгляви. Никога не беше правен дори и намек за скандал. — В тайна ли пазехте отношенията си? — Това беше една открита тайна. Когато някой като Абел Кеслер или Сергей Волков споменеше за нея, това беше защото те знаеха, че сме близки, но не бяха сигурни доколко. Подозираха ни, но нямаха никакво потвърждение. — Колко сложно. — Това беше една от причините да сложим край на връзката си. — Какви бяха другите? Робърт се усмихна. — Те са лични, Стефани, но не са изключителни. Обикновените неща. Ценя личните причини. Къде щях да бъда без тях? — Хубаво е, че сте останали приятели — казах аз. — Така е. — Тя се ползва с репутацията на голям инвеститор, нали? — Да. — Каква част от това е твоя заслуга? — Шехеразада е изключително умна. Помагах й където мога, но истината е, че тя нямаше много нужда от моята помощ. Хората забравят колко е умна. Казват, че се е омъжила за Омар, защото беше богат и стар. Истината беше, че Омар беше най-умният мъж, когото познавам. Шехеразада беше привлечена тъкмо от това, и то напълно искрено. Тя знаеше, че времето им да бъдат заедно е ограничено, но беше решена да се възползва от него по най-добрия начин. Тя е такава жена. Омъжи се за Омар, защото другите мъже, които познаваше, не можеха да се сравняват с него. Причината е съвсем проста. — С изключение на теб. — Само след като той почина. Телефонът иззвъня. Вдигнах. — Петра? Обажда се Юлия. * * *



 „Кернтнерщрасе“, десет и четиридесет и пет. Кафенето беше полупразно. Вътре беше топло и задимено. От уредбата звучеше тихо музика на Шопен. Юлия вече беше там, пиеше кафе и евтин коняк и пушеше. Стефани си поръча капучино и седна срещу нея на една маса до прозореца. — Сигурна ли си в това? — попита Юлия. Стефани кимна. — В полунощ? — Да. Той не обича да закъснявам. — А ти? — Готова съм за бягство. — Не се връщай в апартамента. — Нямах намерение. Когато изляза от тук, ще си взема парите и ще изчезна. — Тя свали малка платнена чанта от рамото си и я плъзна през грубата дървена маса. — Погледни вътре. Взела съм предпазни мерки. Ако някой се опита да се заяжда с мен, ще съжалява. Стефани погледна в чантата. Пистолетът беше руски ПСМ — оръжие, създадено за някогашните съветски тайни служби. След разпадането на Съветския съюз започна да се появява в Централна и Източна Европа. Стефани забеляза, че заглушителят е правен по поръчка. — Знаеш ли как да го използваш? Юлия я изгледа презрително. — Алексей ме научи. Той беше експерт. — Този негов ли беше? Тя поклати глава. — Взех го от клуб „Нитро“. Там има един човек, Курт… — Знаеш, че познавам Курт, нали? Тя леко се усмихна. — Е, отначало той не искаше да ми услужи, но когато му казах, че се каня да го използвам срещу теб, дори не ми поиска пари. — Това е необикновено оръжие. — Курт има необикновени приятели. Освен това сме във Виена. Всичко може да се намери. — И аз така съм чувала. Юлия се загледа в кръгчетата цигарен дим. — Веднага след като го усетих в ръката си, ми се прииска да отида в хотела и сама да го направя. Като се сетя за всичките лъжи, които трябваше да изтърпя. За момичета като мен, независимо къде сме, винаги се намира някое копеле да ни чака. — Ще ми се да не можех да се съглася с теб. Къде ще отидеш? — Още не знам. Имам приятелка в Амстердам. Може би ще е хубаво да я видя отново. А ти? — Искам да избягам. Но не съм сигурна, че ще мога. — Затова ли и аз ще трябва да бягам? — Опасявам се, че да. Може да има само една Петра. — Мислех, че тя трябваше да е мъртва. — Тя е. Юлия изсипа остатъка от коняка в кафето си. — Изглежда, че ние с теб сме свързани. Каквото направи някоя от нас, то се отразява на другата. Почти една и съща жена сме. Стефани кимна. — Как бих могла да се свържа с теб? — Че защо ще ти е необходимо? — За да ти кажа кога ще е безопасно да спреш да бягаш. Юлия се усмихна дяволито. — Може пък да ми хареса. Както на теб. — Ако си като мен, ще поискаш да спреш. Или поне да ти се отдаде тази възможност. Имаш ли имейл адрес? — Разбира се. Няколко. — Аз също. — Ето, виждаш ли? Юлия поръча още две чаши капучино и те продължиха да разговарят. В единайсет и четиридесет и пет платиха сметката. Точно тогава Юлия каза: — Ние сме горе-долу с еднакъв ръст. — Повече или по-малко. — Може би ще трябва да си разменим дрехите. Ти ще носиш тези на Юлия, когато тя е Петра. Особено очилата. — Тя ги свали и продължи: — Той ще очаква да види тази красива подутина. Размениха дрехите си в тоалетната. Фигурата на Юлия беше малко по-пълна от тази на Стефани. Когато излязоха на „Кернтнерщрасе“ и се разцелуваха, Юлия каза: — Предполагам, че ще трябва да поотслабна, ако някога наистина бъда като теб. Стефани поклати глава. — Не. Аз съм истинска, когато изглеждам точно както ти сега. — И в каква те превръща това? — Точно в това, което съм сега. Една измамница. 
  ДЕН ДВАНАЙСЕТИ 
 


 — За хер Стоунхауз ли сте дошла? Изражението на мъжа на рецепцията беше непроницаемо, но зад любезността му Стефани виждаше неговото отношение. „Ти си един парцал и ако хер Стоунхауз не беше толкова ценен гост, направо щях да те изхвърля.“ Той вдигна телефона, набра трицифрено число и тихо заговори. Часовникът във фоайето на хотел „Империал“ показваше дванайсет и десет. — Стая петстотин и десет. Тя се качи на петия етаж, мина по дългия тих коридор, зави наляво, а след това отиде до вратата на стаята в дъното. Огледа се, извади пистолета, опря го до бедрото си и натисна звънеца. Чу го да се приближава от другата страна на вратата. Говореше. По телефона? Или пък в стаята имаше още някой? Вратата се отвори. Джон Пелтър говореше по телефона. Погледна за миг към дрехите и очилата й, след това сложи ръка върху слушалката и изсъска: — Закъсняваш. Минава полунощ. Какво си направила с косата си? Казах ти да не променяш нищо, освен ако аз… Отначало той не видя пистолета, не и докато Стефани не насочи оръжието към зъбите му. Погледна черното дуло на заглушителя, а след това и лицето зад него. — Ще ти се обадя — прошепна той, преди да прекъсне разговора. Отстъпи назад. Стефани затвори вратата след себе си и го последва вътре. — Спокойно, Петра. Ставали? Не прави нещо, за което и двамата ще съжаляваме. — Едва ли. Стаята беше огромна. Бежови стени, тежки златисти завеси, полилеи с лампи във формата на свещи, антики, картини с маслени бои в позлатени рамки. Пелтър остави телефона на масичката за кафе. На канапето имаше отворено дипломатическо куфарче, а до него малка тъмнозелена брезентова раница. — Хубава стая — каза Стефани. — Трябваше да те послушам в Мюнхен. Корпоративната измет явно плаща добре. — Не се прави на толкова скромна, Петра, не ти отива. — Ти ли си плащаш? Или всичко е за сметка на „Амстердам“? Той носеше бежови спортни панталони и бледожълто поло, плътно напъхано в тях, за да се подчертава колко тесен е кръстът му в сравнение с широките рамене. — Какво правиш тук, Петра? За пръв път го виждаше изнервен. — Пистолетът е у мен и аз задавам въпросите. — Хората ми те търсят из цяла Европа. — Знам. Налетях на няколко от тях. — Чух, че си направила Гротиус на кайма. — Така му се падаше. — Може би, обаче с Гаврас не стана така. — Кой? — Рафаел Гаврас. Оберне. Човекът, който постави килограм семтекс под онзи боклук, който ти караше. Известно време ми беше жал за нещастното копеле. Но после разбрах, че бил кубинец. — Чух по радиото, че бил арестуван. — Това беше най-хубавото нещо, което му се случи напоследък. — Мъртъв ли е? — По-мъртъв не може и да бъде. Можеш ли да си представиш? Човекът беше пуснат под гаранция, а след шест часа вече беше история. Трагичен домашен инцидент. Счупил си врата, докато си решел косата. Нещо подобно. Прикриваше нервността си, като демонстрира хладнокръвие. Типично за Пелтър. Стефани му нареди да дръпне стола, който беше до бюрото, и да го сложи в центъра на стаята. — Отива ти, Петра. Като Юлия не изглеждаш зле. — Опитваш се да ме впечатлиш ли? — Точно така. Какво направи с нея? — Нищо. Сядай. Той седна на стола. — Не си я убила, нали? Стефани го изгледа. — Защо да я убивам? — Къде е тя? — Сега ли? Замина. Изчезна. — Няма начин. Не и без парите си. Тя не е такъв тип. — Казах й да забрави за парите. Казах й кой всъщност си. Какъв си. След това вече не я беше грижа толкова за парите. Как я намери? Столът изскърца под тежестта му. — Интернет. — Така ли се запознаваш с повечето от жените си? — Майната ти! Стефани свали очилата, за да може той да види очите й. — Бягам в продължение на десет дни, за което не мисля да ти благодаря. Уморена съм, ядосана съм и държа пистолет. Ще направиш добре, ако си спомниш за това следващия път, когато си отвориш устата. Пелтър не се съмняваше в това. — Трябваше ми някоя, която да може да мине за теб. Отне ми няколко дни, но стесних кръга до около дузина. Всичките бяха в Европа, две от тях тук, във Виена. Уверявам те, че този град е пълен с курви. Човек може да ги подуши още на улицата. — Моля те, спести ми лиричните отклонения. — Свързах се с онзи малък задник… — Руди Литбарски? — Познаваш ли го? — Немного. — Литбарски познава всички в този град. Откри, че тя посещава често клуб „Нитро“. Затова отидохме там с него и всичко започна. Видях се с нея няколко пъти, след което й направих предложение. Как ти се стори тя? — Аз съм голяма любителка на парижките художествени филми. Пелтър повдигна вежда. — Това вероятно означава, че си се срещала с моя приятел Етиен Лоренц? — Може и така да се каже. Любопитна съм. Онази наша случайна среща в кафе „Рома“ в Мюнхен планирана ли беше? — Не. Аз също се изненадах, когато те видях. — Нямаш представа аз пък колко се изненадах. — Случва се. Случи ни се и преди. Не помниш ли? На летище „Кенеди“. Стефани стисна пистолета по-здраво. — Лъжеш. Пелтър трепна. — Кълна се, Мюнхен беше съвпадение. — Давам ти последна възможност. Очите му се разшириха. — Мюнхен беше случайност. — Но? Той трепереше. Стефани никога не си беше представяла, че може да види подобно нещо. Мислеше, че мъж като Пелтър ще посрещне куршума с предизвикателна тирада. — Но? — подкани го тя за последен път. — След Мюнхен… вече не беше случайност. — А какво? Групата „Амстердам“ ли? Знам, че Хайлман е работил като консултант за „Де Мил“. Пелтър я погледна изумен. — Затова ли го уби? — Не. — Тогава защо? — Не е твоя работа. Кажи ми какво стана след Мюнхен? — Ами… ти уби Ото. Това стана. — И? — И не беше нужно човек да е гений, за да разбере кой го е направил. Особено след като налетях на теб. Точно тогава се сетихме за теб. Търсехме някой, чрез който да дискредитираме Бранд. Не мисля, че ти беше естествен кандидат, но след като очисти Ото, се оказа идеална. Никой не би могъл да дискредитира един уважаван мъж по-добре от теб, а освен това щяхме да ти отмъстим за това, че си убила един от нашите. — Нека да си изясним едно нещо. Ако не бях убила Хайлман, това, което стана в Париж, щеше ли да се случи? — Щеше, но не и с теб. И може би не в Париж. Бранд щеше да си го получи по един или друг начин. Стефани си спомни за миг за Якоб и Мириам Фюрст. Пое дълбоко дъх три пъти, за да се успокои. — А какво беше това по време на закуската ни в хотел „Мандарин Ориентал“? Съветите, които ми даваше, да се оттегля? За секунди Пелтър изглеждаше искрено натъжен. — Каквото и да мислиш за мен, Петра, никога не съм искал да свършиш като Юха Суомалайнен. — Ти ми каза, че умрял на едно дърво при инцидент с електрическа резачка. — Умря твърде млад, Петра, това исках да кажа. — След като повдигаш въпроса за преждевременната смърт, нека да поговорим за теб. Стефани повдигна леко пистолета. Когато Пелтър най-после успя да проговори, гласът му трепереше: — Не е нужно да ме убиваш, Петра. — Така е. По принцип не убивам за собствено удоволствие, но в твоя случай ще направя едно изключение. * * *



 Попита я какво иска. Да го убие хладнокръвно? Това беше самата истина. Вместо това Стефани му заповяда: — Отговори. На лицето му се изписа облекчение. — Но нека ти обясня нещо. Ако усетя, че ме лъжеш, ще те застрелям. Ако реша, че не ми казваш всичко, пак ще те застрелям. А сега ми разкажи за „Пасаж дю Кер“. — Теб още ли те е яд за това? Хайде, Петра, попадали сме в какви ли не ситуации… — Не ми излизай с този номер. Ние не сме еднакви. Никога не сме били. Защо Андерс Бранд? — Хората го слушат. Той е много близък с арабите. — Можеш да бъдеш по-конкретен. Ако са ми нужни мъгляви обобщения, ще гледам Си Ен Ен. — Ами, става въпрос за тази сделка… — За проекта „Пеперуда“. — Знаеш за него? — В общи линии. — Ролята на Бранд беше от съществено значение. — Защо? — Той беше честен посредник. Девственица в публичен дом. Знаеш ли откъде ще минава този петролопровод? — От Мосул до Хайфа. — През Йордания. Близо до границата със Сирия. Йордания се съгласи с транзитните права. Израел се съгласи да бъде построен нов терминал в Хайфа. Оставаше само Ирак да подпише. — Редица несъответствия ми идват наум. Особено това за Израел. Защо Ирак не подписа? — Има твърде голяма вътрешна съпротива срещу проекта. Организирана е от няколко духовни водачи на шиитите. Отначало беше несъгласие само от един-два гласа. Сега обаче съпротивата набира инерция. — Честно казано, не съм изненадана. — Честно казано, и ние не сме. Стефани го погледна озадачена. — Не разбирам. Пелтър сви рамене. — Няма значение. Важното е договорът да се изпълнява. Тъкмо това е хубавото. — Обясни ми. — Виж какво, Бранд беше в уникално положение. Той би могъл да убеди шиитите да се съгласят с нас. Разговаряше с шиитското ръководство, включително със Систани. Знаехме, че може да ги убеди. Вашингтон разчиташе на това. Разчиташе, че той ще постъпи правилно. Обаче не го направи. — Не го направи или не можеше? — Не мога да кажа със сигурност. — Предполагам, че не е искал. — Аз съм на същото мнение. Както и да е, когато той не се съгласи, Вашингтон започна да му оказва натиск. Обаче той отвърна. Така че сега вече бяхме в ситуация, при която Бранд не само нямаше да ни помогне, а щеше да поведе активна кампания срещу сделката. — И шиитското ръководство щеше да застане на негова страна. — Ловенето от тях, а също и някои от онези, които преди това бяха против него. В крайна сметка, това се превръщаше в ситуация, в която новото иракско правителство също не можеше да не се солидаризира с останалите. — А това щеше да представлява огромен проблем за групата „Амстердам“. — Отново. — Отново? — Те идват тук за втори път. През декември 2002 година бяха подписали договор за петролопровода. — Преди войната? — Точно така. Помниш скандала. Буш предлагаше договори за възстановяване на Ирак още преди войната. Тогава той все още разправяше на всички, че се надява да бъде постигнато мирно разрешение. Както и да е. Името на „Амстердам“ никога не беше споменавано публично, обаче… — Колко типично. Какво стана? — Наредиха им да се откажат. — Споразумението подписано ли беше? — Ами да, но те предпочетоха да не извършват самоубийство, като продължат да държат на него. — Защото знаеха, че ще получат друга възможност, така ли? Пелтър кимна. — Получиха гаранции за това и по тази причина сега сме тук. Този път няма да оставят нещата така, Петра. Инвестирали са в тази работа прекалено много, както в политическо, така и във финансово отношение. — Което ни връща отново към Бранд. — Точно така. Първата задача беше да се принуди Бранд да си държи устата затворена. Завинаги. Втората — да бъде дискредитиран. Да се посочи на шиитското ръководство причина, поради която то да се дистанцира от Бранд и да даде на иракското правителство възможност да действа. — И тъкмо тук се явявам аз. — Точно така. Бранд умря. После трябваше да се разбере, че той не е светец, за какъвто го смятаха. Трябваше да се разкрие, че обича да чука проститутки и терористки. А също и че поддържа връзки с ционистки екстремисти. Стефани се намръщи. — Моля? Пелтър лукаво се усмихна. — Двама от убитите в Сантие бяха ционистки екстремисти. — Не съм чувала за това. — Запазихме го в тайна, когато нещата тръгнаха на зле. — Колко предвидливо! — По-скоро бих казал, че е временно отлагане. — И така, след като Бранд го няма, а репутацията му бъде съсипана, какво трябваше да стане по-нататък? — Очаквахме хората да се дистанцират от него. Искахме вече сключените съюзи да се разтурят и да се направят нови. Междувременно новото иракско правителство да представи петролопровода като голям проект, с който ще се финансира възстановяването на страната. И то с външна помощ. — А за „Амстердам“ това по груби сметки означава петнайсет милиарда долара, така ли? — Впечатлен съм, но цифрата е значително по-голяма — отвърна Пелтър. — Как така? — Групата „Амстердам“ преговаря задруги сделки, които са в зависимост от успеха на „Пеперуда“. Със Саудитска Арабия, Кувейт, Оман, Бахрейн, Катар. Всички са в кюпа. Това е нещо като ефекта на доминото. Щом „Пеперуда“ бъде реализиран, ще бъдат реализирани и другите. Петнайсет милиарда ли каза? С течение на времето ще се прибавят още петдесет. Стефани поклати глава. — Ама и вие сте едни! Пелтър леко се усмихна. — „Амстердам“ си научи урока от саудитците. Те следват арабския начин на действие, а не американския. Това не е политика, не е водеща философия. Просто поредица от примамливи бракове по сметка. — С други думи, корпоративна полигамия. — Ужасно си права. — Предполагам, че отношенията на „Амстердам“ с израелското правителство ще влязат също в тази категория. — Разбира се. — И те са доволни от това? — Кои? Израелците ли? Естествено. Ще получават гарантирани петролни доставки. И това не е всичко. Няма да е нужно дори да плащат за новия петролен терминал в Хайфа. Американският данъкоплатец не бива да знае това, но именно той ще плати сметката. — А ако се стигне до насилие? — Хайде, Петра, това е Близкият изток. На кого му пука за насилието? Всеки от тях го заслужава. Ако питаш мен, могат да продължават да се избиват помежду си до последния човек. А след това аз лично и доброволно ще се погрижа за кучия син и целият проклет близкоизточен проблем ще приключи. — Къде беше, когато Руанда имаше нужда от теб? — Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че насилието има и обратна страна. Колкото повече насилие има, толкова по-голяма е нуждата от мерки за сигурност. Знаеш ли какво е насилието? Едно голямо доходно перо за „Де Мил“. Това е. — И естествено ще има дял и за теб. Пелтър кимна. — А също и за теб, ако желаеш да работиш за тях. — Първо се опитвате да ме убиете, а сега се опитвате да ме вербувате. — Това се нарича промяна на бизнес климата. Аз наистина мислех това, което ти казах в Мюнхен, Петра. Губиш си времето с дребни работи. Ще имаш огромен успех в такава среда. — Тогава не останах с впечатлението, че ми правиш конкретно предложение. — Не беше, просто беше сондаж. Но би могло да стане. — Не ми се ще да се занимавам с политика. Настроението на Пелтър започна да се подобрява. Той се потупа по корема и огледа разкошната хотелска стая. — Майната й на политиката, ти гледай парите! — Това ли е официалното мото на групата „Амстердам“? — Би трябвало да бъде. — Значи в такъв случай Сантие не беше нищо повече от отвличане на вниманието? — Не бих казал. Отървахме се от Бранд. — Бихте могли да го направите навсякъде другаде. Пелтър се замисли върху казаното. — Разбира се. Но кой се интересува от това, че са били убити няколко французи в Париж? Никой освен хората във Франция. В това можеш да бъдеш сигурна. Ако убиеш обаче няколко евреи, то се превръща в световна новина. Ако ти и Бранд бяхте загинали заедно, щеше да бъде идеално. Стефани замълча, едновременно възхитена и гневна, първото се виждаше, второто — не. — Мога да ти призная поне това — за мен беше един урок. — Хайде, Петра, съгласи се с предложението ми. Да не би да искаш през останалата част от живота си непрекъснато да бягаш от куршумите? — Не. — Нека да поговорим. Махни пистолета. Да забравим за станалото. — Да забравим? — Ти забрави последните десет дни, ние пък ще забравим какво се случи на Ото Хайлман. — Откъде да знам, че си упълномощен да правиш такова предложение? — Давам ти думата си. — Не е достатъчно. — Чия дума ще ти бъде достатъчна? — На Гордън Уили — отвърна тя. — Ами тогава да му се обадим. Стефани се замисли върху предложението. — Как разбра за мен? Пелтър се намръщи. — Какво имаш предвид? — Това в Брюксел. Той се поколеба, но видя, че тя става по-нетърпелива и предпочете истината. — Имахме вътрешен човек. — Знам. Ролан. Видях го вчера в „Петротех“. — Господи! Ти си била там? — Разбира се. Беше с Уили и с Кинкейд. И онзи пухкавия, Ричард Райнхарт. Но преди всичко как разбра за Брюксел? Как разбра къде да ситуираш Ролан? Пелтър си отвори устата, но после се разколеба. — Надявам се, че няма да се опиташ да ме будалкаш. Мълчанието продължи. Тя стисна по-здраво пистолета. — Говори! — Хамънд. — Кой? — Морис Хамънд. — Кой, по дяволите, е Морис Хамънд? Никога не съм чувала за него. — Англичанин е. Стефани почувства, че косата й настръхва. — Продължавай. — Той е съветник по разузнаването за филиала на групата „Амстердам“ в Европа. — Предполагам, че е от средите на разузнаването? Пелтър кимна. — Бивш член на СИС. — Бивш? — Пенсионира се. — Нека да отгатна. Той е бил този, който е донесъл снимките ми от Лондон. Снимките, които са използвани за белезите на Юлия в клиника „Вербински“. — Точно така. Бивш сътрудник на СИС. В това нямаше особена логика. Червената къща нямаше отношения с никоя от официалните тайни служби. Нали тъкмо това беше целта за създаването й. И все пак сигурно има връзка. Не би могло да бъде случайност. Известно време Стефани не каза нищо. Усещаше как Пелтър я наблюдава. Имаше толкова много въпроси, но на нея не й трябваше нищо друго. Беше научила достатъчно като начало. И все пак каза: — Кой уби Леонид Голицин и Фьодор Медведев? Пелтър я погледна право в очите. — Аз. Каза го без никакво извинение, нито пък със съжаление. — Защо? — Голицин беше връзката между Андерс Бранд и групата „Амстердам“. Уили се доверяваше на Голицин за неща, за които не се доверяваше на собствените си хора. Голицин работеше на по-високо ниво. После се оказа, че той предава секретна информация на Бранд. Голицин измами Уили. — Защо Голицин помагаше на Бранд? — Той имаше същото мнение за „Пеперуда“, каквото и Бранд. — И двамата ли предвиждаха какво ще стане? — Нямаше нищо за предвиждане, Петра. Те просто грешаха. Какво й беше казал Стърн? „Голицин е над нещата от живота.“ — Още нещо — Якоб Фюрст. — Кой? — Човекът, който ми се обади в Брюксел, за да ме накара да дойда в Париж. Той и жена му са били убити. Кой го направи? — Гротиус. Очите на Пелтър го издадоха и последните съмнения на Стефани изчезнаха. Постара се да не го покаже. — Имаш ли личния телефон на Уили? — попита тя. — Разбира се. Искаш ли да му се обадя? Защо да не му се обадим, Петра? Можем да се споразумеем. Всички сме професионалисти. Нашата работа е да правим сделки. — Къде е номерът? — В мобилния ми телефон. — Той започна да се надига от стола. — Ще се обадя вместо теб. — Сядай! Пелтър замръзна. — Добре, сядам. Успокой се. Тя взе телефона от масичката и се опита да влезе в указателя. Телефонът не реагира. — Заключен е — каза Пелтър. — Как да го отключа? — Star 23. Стефани го погледна, след това насочи вниманието си към телефона. В главата й изплува неприятен спомен. Сингапур. Хотел „Фулъртън“. Експлодирал мобилен телефон. В слушалката имаше малък диск със семтекс и топчета живак. Беше активирала устройството от Хонконг. Така хвръкна главата на един адвокат. Съмняваше се, че Пелтър е толкова глупав, че да използва подобно устройство в телефон, който редовно ползва. Защо пък да рискува? Може би имаше други модификации. Подаде му го. — Ти го направи. — Искаш да му се обадя ли? Тя поклати глава, а после му подхвърли малко тефтерче за бележки, което стоеше до телефона на бюрото. — Напиши номера. Бавно, за да не изтълкува погрешно движението му, той посегна към отвореното дипломатическо куфарче на канапето и извади писалка „Монблан“. Погледна екрана на телефона и написа номера върху най-горния лист. Откъсна го и й го подаде. — Заповядай, Петра. * * *



 Исках да повърна, но знаех, че не мога. В устата ми вече имаше нещо. Някаква кърпа, която беше вързана здраво и подгъната в ъглите. Очите ми бяха още затворени. Не се опитвах да ги отворя, за да не ме напръска отново. Знам, че бях изгубила съзнание, но нямах представа колко време беше минало. Имах чувството, че кръвта ми сее превърнала в мокър пясък. Почти не можех да се помръдна. Нищо неми се подчиняваше. Лежах върху леглото. Не чувствах дюшека и покривката под мен. Ръцете ми бяха над главата, а китките ми бяха завързани за нещо здраво. Опитах се да си припомня какво се случи. Бях взела листчето, погледнах номера, а след това чух рязко свистене и изпитах пронизваща болка в дясната ръка. Видях, че от пробитото място се подава малка метална стреличка. В момента, когато я видях, усетих как от пръстите ми се разпростира пронизваща, топлина. Стрелях към мястото, където стоеше Пелтър, но той вече се беше преместил. Куршумът се заби безобидно в леглото. Опитах се да стрелям втори път, но пръстите ми не се подчиниха. Пистолетът се изплъзна от ръката ми. В този момент той се стовари отгоре ми като канара и изкара въздуха от дробовете ми, когато паднахме на пода. След това си спомням само откъслечни моменти. Сграбчи косата, ми и ми нанесе няколко силни удара по тялото, един от които беше в слепоочието. После ми напръска лицето със спрей. Ефектът беше моментален. Нещо ме стисна за гърлото, очите ме засмъдяха, а кожата ми беше като изгоряла. Първото инстинктивно поемане на въздух — естествена реакция от шока, влоши нещата, защото поех пръските от спрея дълбоко в дробовете си и ускорих преминаването на субстанцията в кръвта. След това не съм сигурна. Той беше свалил черните дънки, които носех. Все още със затворени очи се опитах да преценя, доколкото мога, какво още имах върху себе си — на мен бяха останали само фланелката, бельото и чорапите ми. Едва когато чух, че се отдалечава от леглото, отворих очи. Стаята се завъртя и ми се доповръща още повече. Главата ми туптеше. Усещах нещо мокро от лявата си страна, точно над слепоочието. Носът, устата и гърлото ми пареха, а очите ми бяха сухи. Всяко примигване беше болезнено. Пелтър ме погледна и се усмихна. Свали обувките и чорапите си. — Авролакс, в случай че питаш какво е. Първо стреличката, а след това спреят. Писалката „Монблан“. Разбира се. Сега в Русия тези пистолети писалки бяха на мода, както и това да се носи „Ролекс“. — Поне му беше голям почитател. Прилагаше го на много майки. Сега вече знаех как се е почувствал Робърт, когато Гротиус го нападна в Париж. Пелтър седна на леглото до мен, без да се страхува, че може да му се случи нещо. Аз едва сега откривах какво е въздействието на авролакса, но на него това вече му беше известно. Сложи ръка на лявото ми бедро и леко го стисна. — Ще махна кърпата, Петра. Можеш да си поплачеш, ако искаш. Обаче няма да крещиш. В противен случай ще ме накараш да направя нещо, което наистина ще те накара здравата да се разнищиш. Заплахата не беше напразна. Той с удоволствие щеше да го направи. По в момента беше по-вероятно, че ще повърна. Наведе се над мен и развърза възела. — Трябва да призная, че това е истинска награда. Очаквах Юлия. Обаче стана много по-добре. Той се изправи и свали полото през главата си, разкривайки изключителната си физика, която за последен път бях видяла на един мразовит покрив в Мюнхен. Опитах се да опипам с пръсти възела, с който бяха завързани китките ми, но не открих слабо място. — Ланс ми каза за вас двамата — рече той, докато разкопчаваше панталона си. — Как сте се срещнали в онзи бар в Ларнака. „Мистрал“. Виждаш ли? Дори си спомням името. Пусна панталоните си на земята и се измъкна от тях. Отдолу нямаше нищо. Нямаше дори косми. Имаше само една татуировка. Не беше като тази на Костя. Символизираше само желание да бъде в крак със съвременната мода, а това беше нищо и никакъв символ. В долната част на корема му с черни готически букви беше изписана, една ужасно предвидима фраза: „Роден да убива“. Опитах се да си припомня научените преди много време уроци за отделяне на душата от тялото — да оставя ума да работи сам за себе си, без връзка с тялото. На теория беше така, но ми липсваше практика. След като остана гол, започна да се гали. — Той ми разказа всичко. Как те е свалил. Как те завел в хотела си. Как не е могъл да те задоволи напълно, независимо какво ти е правил. Вярвам му, Петра. Разбрах го по очите ти. Ти си дива котка. Колко типично за Гротиус да превърне един отказ в завоевание. И колко типично за Пелтър да му повярва, пренебрегвайки всички съмнения, само и само за да разпали фантазията си. Искаше ми се да му кажа нещо обидно, но това само щеше да го поощри. Той се качи на леглото и смъкна бикините ми. Не се дърпах, знаех, че нищо не мога да направя, а той искаше точно това. Сложи дланта си върху корема ми. — Никоя не прилича на теб. — Ръката му започна да пълзи нагоре под фланелката ми от корема до гърдите и обратно. — Поне не и в нашите среди. Изобщо никъде. Дръпна ръката си, а после бавно разкъса фланелката без каквото и да било усилие. Бицепсите му набъбнаха и заиграха като живи, дебели колкото бедрата ми. Първо я разкъса отпред, после деколтето, а след това всеки ръкав поотделно. Направи го много старателно и без да бърза. Очите му се бяха вторачили в моите. Чакаше да забележи първите признаци на страх, а това, колкото и странно да беше, засилваше решителността ми. След като останах съвсем гола, като се изключат чорапите, които той предпочете да остави, седна назад и започна да ме разглежда. Опипа шевовете на раната ми, после повдигна един с нокът. Плътта се сви, когато го дръпна. — Още е съвсем прясна — каза той и отново раздразни не напълно зарасналата рана. Не издържах и потръпнах. Забелязах пламъка в очите му. С другата ръка продължаваше да поддържа ерекцията си. — Знам, че никога не си ме харесвала, Петра. Наведе се над мен така, че огромното му тяло ме покри напълно със сянката си. После наведе глава към рамото ми. Беше толкова близо, че усещах топлината му. Притисна устни върху белега и започна да го лиже. — Винаги си ме смятала за недодялан задник — прошепна той. Колко вярно. След като не реагирах, той седна в леглото. — В Мюнхен, когато бяхме на покрива, те видях да гледаш тялото ми. Разбрах, че много ти хареса. Ти просто не искаше мен. При други обстоятелства щях да се изсмея. Хората с много мускули винаги си мислят, че жените ги харесват. Истината, разбира се, е, че тях ги харесват другите мъже, които искат да правят мускули. Той стана от леглото и отиде в банята. Чух от крана да тече вода. Извих тялото си, за да видя дали нямаше нещо, което да достигна с пръсти. Нищо. Повдигнах глава. Имаше ли нещо, което можех да придърпам с крак? Не. Пелтър се върна и седна, до мен на леглото. — Ще започнеш дами говориш, Петра. Кълна се в бога, че ще започнеш. Галеше леко с пръстите си лицето ми, гърлото, гърдите, като продължаваше да ме гледа втренчено. Стисна едното ми зърно. Аз си прехапах езика. Продължи да го стиска още по-силно. Когато накрая забеляза по очите ми, че изпитвам болка, въздъхна и почти със съжаление каза: — Петра, Петра, Петра. Мантрата. Точно както го беше описала Юлия. Беше време за смяна на стратегията. — Какво искаш, Джон? — Нарече ме Джон, а? Не задник? — Какво искаш? Той се наведе, целуна ме, намери безучастния ми език със своя, преди да прошепне в ухото ми: — Теб, Петра. Искам теб. Нищо друго. В моя свят убийците бяха или колеги, или противници. Бяха лишени от емоции или безполезни. Той обаче беше психопат. Беше като някой религиозен фанатик. Нямаше възможност да се преговаря с него. Нямаше логика, която да му подейства. Нямаше нищо, от което да има нужда. Нямах нищо, което да му предложа или да му обещая. В този момент, когато в главата му се въртяха само най-примитивни желания, той имаше всичко пред себе си. Опитах се да не обръщам внимание на пръстите, които пълзяха между бедрата ми. Перспективата за секс ме отвращаваше, познаех, че ще го преживея, независимо какво щеше да прави той, независимо колко дълго щеше да продължи. Страх ме беше от това, което щеше да последва. Гледаше ме с напълно изцъклени очи. В тях нямаше чувства. Нямаше никакви задръжки. — Петра — каза с гърления си глас Пелтър. — Петра, Петра, Петра. Огромните му ръце хванаха бедрата ми и ги разтвориха. Когато погледна надолу между тях, челюстта му се отпусна от удоволствие. — Кажи, че ме искаш, Петра. Наведе се над мен. Тежестта му ме прикова върху дюшека. Усетих дъха му. — Хайде. Кажи го. Не можех. Не исках. Чух леко щракване. — Хайде, Петра. Кажи, че ме искаш в теб. Кажи, че се нуждаеш от мен. Чу се плах женски глас: — Румсървис. Замръзнахме. Разширените ни очи задаваха един и същи въпрос по различни причини. За такъв грамаден мъж той се движеше изключително бързо. Стана от мен, постоя за секунда до леглото. Мускулите му лъщяха. Чух вратата да се затваря. — Какво, по дяволите, става? — провикна се той в коридора. Човек не може да очаква да го приемат на сериозно в такъв вид — с кожа, лъснала от пот, с огромен като закачалка възбуден пенис и с тази тъпа козя брадичка. Чу се приглушен изстрел и Пелтър отхвръкна назад. Строполи се върху масичката за кафе, а оттам на пода. Ето на това му викам аз румсървис. * * *



 Стефани я видя да се появява от коридора с руски пистолет ПСМ със заглушител. Такова беше впечатлението й. Юлия все още беше облечена в нейните дрехи. Видя Стефани да лежи на леглото — с разтворени крака, гола, объркана — и сложи ръка на устата си. Пелтър дишаше тежко. Дясната му ръка притискаше раната от куршума точно под гръдния кош, кръвта се лееше свободно по мускулестото му тяло. Юлия остави пистолета на леглото и сряза връзките, с които бяха завързани китките на Стефани. После отиде при Пелтър. — Нямаше никакво намерение дами платиш вторите петдесет хиляди, нали? — Аз бях… Кълна се… аз… — И как стана така, че успя да откраднеш първите петдесет хиляди? — Успокой се… нека да поговорим… — Край на приказките. Къде са ми парите, копеле такова? Той й отговори, едва поемайки си дъх. — Там… ето там… Посочи към канапето. Юлия погледна натам и видя брезентовата раница до отвореното дипломатическо куфарче. Стефани все още лежеше върху леглото, неспособна да се помръдне. Ръцете й бяха подути и схванати, мускулите тежки като олово, стаята се въртеше пред очите й. Не можеше да види Пелтър на пода, но го чу да шепне на Юлия: — Още… мога да ти дам… повече. Още петдесет… други… сто. Юлия поклати презрително глава. Продължавайки да кашля, той й предложи двеста хиляди. Тя го заплю, взе раницата и надникна вътре. Първите петдесет хиляди, които й беше платил, все още бяха там — възможността й да започне нов живот. Чу се втори изстрел. Юлия се блъсна в стената с лицето напред. Раната в гърлото й, откъдето беше излязъл куршумът, остави червено петно върху тапета. Тя се смъкна на канапето, а раницата падна на пода. Пелтър се държеше за масичката за кафе с една ръка. Пистолетът „Хеклер и Кох“ беше останал на пода до него под дънките на Стефани. Още когато беше стреляно по него и дори когато падаше на пода, той го знаеше. Професионалният му усет не го беше напуснал. На Стефани й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае какво се случи. Да разбере, че вторият изстрел не беше от Юлия в желанието й да приключи с Пелтър. Чу го да се движи. С мъка се подпря на единия лакът. Стаята плуваше пред очите й. Забеляза Пелтър да застава на колене. Чу как пистолетът й изтрака върху масичката и си спомни къде беше останал този на Юлия. На леглото. Беше го оставила там, за да развърже китките на Стефани. Като се потеше почти толкова силно, колкото и кървеше, Джон Пелтър успя да насочи пистолета. Петра отхвърли останалото от Стефани. Повърна, докато пълзеше върху леглото, за да вземе оръжието на Юлия. * * *



 Вратата беше затворена, но резервният ключ от рецепцията все още беше в ключалката. Иън Бойд опря ухо на вратата. Нищо. Вмъкна се безшумно и влезе в апартамента. Мъжът, известен му като Пол Елрой, беше мъртъв. Видя двете рани — едната в тялото, другата в главата. Стефани лежеше на леглото, превита на две, и не мърдаше. Още една жена, която много приличаше на нея, лежеше мъртва на канапето. На килима под главата й се беше оформила голяма локва кръв. Той погледна в банята, а след това се върна в спалнята. Елрой и Стефани бяха голи. Огледа се наоколо. Навсякъде се виждаха разхвърляни дрехи, два пистолета, разкъсана фланелка, малък флакон с някакъв спрей, отворено дипломатическо куфарче и брезентова раница, от която се бяха посипали евробанкноти. — Стефани. Видя, че тя диша. — Стефани — повтори той, — аз съм, Иън. Пак нищо. Постави леко ръка на студеното й рамо. — Добре ли си? Тя се размърда. По раната под ребрата й и по удареното слепоочие имаше малко кръв. Беше повърнала върху себе си. По гърдите и по косата. Очите й бяха зачервени, но не само от сълзи. Погледна към спрея. Беше много бледа. — Чуваш ли ме? — прошепна той. Тя изобщо не реагира. Вдигна я и я отведе в банята. Напълни леген с топла вода и я надвеси над него. Накара я да си изплакне устата, да си измие лицето и да избърше кръвта от косата си. Тя трепереше. Върна я в стаята, сложи я да седне на леглото и потърси дрехите й. Бикините й бяха изцапани с кръвта на Пелтър. Ризата и якето на Юлия също. Успя да й намъкне черните дънки. В гардероба намери изгладена риза, която висеше на закачалка в найлонов калъф. Беше бяла, закопчана до долу риза на „Ралф Лорен“ — визитната картичка на преуспяващия бизнесмен. Точно образът, към който се стремеше Елрой. Бойд й помогна да я облече. Беше огромна. Стефани се намръщи. Не беше сигурна дали причината е докосването на плата или миризмата, която идваше от него. Никакви хотелски препарати не можеха да отнемат напълно миризмата на притежателя от памучния плат. Бойд свали якето си и го сложи върху раменете й. После приклекна до нея и повдигна главата й, за да могат да се гледат в очите. — Ще трябва да си наложиш да вървиш, Стефани. Не мога да те изнеса на ръце оттук. — Казах му — прошепна тя. — Какво си му казала? — В Мюнхен. Казах му. — Какво си му казала? — Не можеш да напуснеш този живот. Той те напуска. „Таборщрасе“, един и двайсет и пет след полунощ. Невзрачен апартамент на втория етаж, над една оптика. Вътре имаше хора. Не беше сигурна колко бяха. Трима, а може би и четирима. Движеха се безшумно из стаите и говореха тихо. Чу, че се говори на английски език, обаче беше оставена на грижите на една жена, която се наричаше Фатима и говореше немски със запъване. Тя помогна на Стефани да вземе горещ душ и й донесе чисти дрехи — бельо, дебели чорапи, две ризи с дълги ръкави, черни памучни панталони, тъмносин пуловер. Когато се върна в спалнята, Бойд й каза: — Почини си. — Къде е Робърт? — В безопасност. — Тук ли е? Бойд поклати глава. — Още е във Виена. Преместихме го. — Къде? — На по-удобно място от това. Ще го видиш по-късно. Сега се опитай да поспиш. Ако имаш нужда от нещо, ще бъда отвън пред вратата. — Няма време. Има толкова много за… — Не, няма. Всичко приключи. Той затвори вратата след себе си. Стефани дръпна завесите. Стаята гледаше към „Таборщрасе“. Кабел, върху който висяха две лампи, минаваше под прозореца до отсрещната страна на улицата и пресичаше трамвайните жици. Мисълта изчезна в момента, в който й мина през главата. Не й беше останала капчица енергия или пък воля. Лежа на леглото. На стената някога е имало картини. На местата, където са били върху тапета на цветя, се виждаха тъмни квадрати и правоъгълници. Загледа се в тавана и се замисли за Юлия. Смъртта й й се стори особено жестока. Беше си извоювала правото на нов живот и Стефани беше сигурна, че щеше да излезе нещо добро от него. Юлия беше загинала заради алчността на Пелтър. Самият той беше мъртъв по същата причина. Стефани не разбираше защо му е било нужно да открадне първите петдесет хиляди. Защото е имал тази възможност? Може би. Просто за да докаже на Юлия, малко преди да я убие, че през цялото време е знаел къде ги е скрила, предположи Стефани. За да подчертае контрола си над нея. За да й докаже, че не я бива за нищо. Пелтър беше такъв човек. Юлия й беше спасила живота. Без нейната намеса Стефани знаеше, че щеше да умре от дълга и ужасна смърт. А след като всичко свършеше, Пелтър щеше да има заслугата за трупа на Петра Ройтер. Стефани усети иронията. Алчността на Пелтър му беше попречила да постигне всичко, което беше искал. Тази мисъл обаче не й достави удоволствие. Не и след като Юлия беше мъртва. Не и след смъртта на Петра Ройтер. * * *



 След малко заспа. Когато Бойд я събуди, минаваше шест часът. Отидоха в малката кухня. В апартамента беше тихо. Стефани не чу да има някой друг. Бойд приготви кафе. — Как разбра къде съм? — попита тя. — Как мислиш? Проследих те. — Какво? — Събуди се. Защо мислиш, че се съгласих да ти дам още време? Отговорът я сломи още повече. — За да видиш какво ще направя ли? Бойд кимна. Тя оброни глава и прошепна: — Копеле. — Ако беше наполовина жената, каквато те познавах, не бих се изложил на този риск. — Доволна съм, че не съм. Той я погледна. — Аз също. — Какво стана с Робърт? — Него също го наблюдавахме. Той не отиде никъде, но го преместихме, след като ти и аз напуснахме „Империал“. — Трябваше да се досетя. — Не знам точно защо, но тази работа никак не им хареса. Искаха да те доведа първо тук. — И защо не го направи? Бойд се усмихна леко. — Знаеш защо. Исках да видя какво ще направиш. — Той замълча за момент, а после добави: — Освен това винаги съм имал повече доверие на теб, отколкото на тях. Стефани отиде до прозореца. По улицата изтрополя трамвай. Усети как сградата леко се разтресе. Бойд взе три нащърбени емайлирани чаши, които висяха закачени на гвоздей на стената. — Съжалявам, че си ме видял в такъв вид — каза Стефани. Той още беше с гръб към нея. — Аз също. — За кого е другата чаша? Вратата се отвори като по команда. Роси Чодхури беше една загадка. Тя беше единственият хубав спомен на Стефани от Червената къща. Но сега, когато ръководеше организацията, на Стефани й беше трудно да я възприеме като жената, която беше познавала някога. Постът, който заемаше сега, беше синоним на най-лош спомен. — Здравей, Стеф. Как си? Отначало тя не отговори. Вместо това се сети за снимките, които бяха стигнали до клиниката „Вербински“. Снимки на Червената къща. Първоначално бяха използвани, за да й бъде оказан натиск. Сега бяха доказателство. Роси беше оставила косата си дълга. Стефани беше забравила колко е хубава — тъмнокафяви очи, хубава, чиста кожа, изпъкнали скули — всичко, съчетано с елегантно, консервативно облекло. Бомбите можеха да избухват, но стандартите никога не се променяха. Бойд наля кафе и на тримата. Роси седна до малката маса, която заемаше почти цялото пространство в кухничката, оставяйки Стефани права. Обратна психология. Първо я беше поздравила, а след това й демонстрира пренебрежението си. — Забърка се голяма каша — рече Роси. — Искам да видя Робърт. — Всичко с времето си. — Веднага. — Всичко с времето си. Стефани остана до прозореца със скръстени ръце. — Кой е Морис Хамънд? И двамата замръзнаха на местата си. Стефани се изненада. Очакваше реакция от Роси. Затова подхвърли небрежно въпроса още в самото начало, за да я завари неподготвена, но не беше очаквала никаква реакция от Бойд. — Морис е бивш директор на 850 — каза Роси. — Колко добре го познаваш? — Срещали сме се. Защо? — В края на миналата година той е дошъл във Виена с няколко мои снимки. Трябва да уточня, че на тях сме аз и Комаров. Преснимани са от филм. Знаеш за кой филм става дума. Ти ми го показа в Цюрих. — Сигурна ли си? Стефани кимна. — Знаеш ли кой е Ланс Гротиус? — Да, знам. — Гротиус имаше записан в лаптопа си кода ми за достъп в Червената къща. — Стефани… — Бях накисната още от самото начало. — И мислиш, че имаме нещо общо с това? — Знам, че сте имали. Искам да кажа, като организация. — Мога да те уверя… — Не, не можеш. * * *



 Авеню „Клебер“, Париж, 8,15. Уили затвори двойната врата, за да остане сам в съвещателната зала на управителния съвет в централния офис на „Амстердам“ — Европа. Седна в единия край на дългата маса пред малък плазмен екран, в чийто център беше логото на групата „Амстердам“. Под него имаше две думи: „Утре е днес.“ При сегашните обстоятелства това звучеше като истинско пророчество. Връзката с INTELSAT оживя. Джон Кабрини беше загубил обичайния си блясък. Все още носеше копринено поло на модната къща „Клайв Ишигуро“, но не изглеждаше никак свеж. Осемте дни в мобилния контролен апартамент в Ню Йорк го бяха състарили. Изкуствена светлина, изкуствен въздух. И както се оказа, изкуствен оптимизъм. Уили каза: — Разкажи ми за Виена. — Пелтър е мъртъв. Уили беше чул новината преди един час. — А Ройтер? — Имаме един труп. — Неин ли е? — Не. На двойницата й. — Как мина прехвърлянето на другото място? — Извършено е. Телата са махнати. Всичко е под контрол. Сега ги прехвърляме на други места. — Заедно ли? — Поотделно. Тя ще бъде представена за Ройтер, а той ще изчезне. — Кога можем да разпространим новината? — Към осемнайсет часа твое време. — Какво ще ми кажеш за Ройтер? — Знаем, че е била там. Не знаем какво се е случило. Предполагаме, че е убила и двамата. — Как така? — Двойницата й трябваше да отиде при Пелтър в полунощ. Не знаем как я е открил, но екипът на чистачите е намерил пари в стаята. Изглежда, че са били нейни. — Може би тя ги е донесла. — Може би. Или пък той ги е взел и затова е отишла там. Поискала си ги е обратно. Уили се замисли за Пелтър. Той му беше казал, че Юлия си е получила парите и е изчезнала. Не се изненада много, когато разбра, че по всяка вероятност това не беше вярно. Пелтър обичаше да се държи малко като каубой. Самоувереността му често преминаваше в арогантност, в пренебрежение към по-висшестоящите, в неоправдана склонност да демонстрира превъзходство. Кабрини каза: — Двойничката на Ройтер е била застреляна с „Хеклер и Кох“. Същия пистолет, който Ройтер е използвала в плевнята в Елзас. Ще направим балистична експертиза, за да сме сигурни, но мисля, че можем да приемем, че е било същото оръжие. — Значи Ройтер е застреляла двойницата си. — Така изглежда. Пелтър е бил гръмнат с руски „Макаров“. Не е бил използван преди. — Двойничката не беше ли рускиня? — Да. Въпреки това бих заложил на Ройтер. — Какви са шансовете да я намерим сега? — По принцип това не е изключено. Има два начина да се случи. Или тя ще се покаже, за да оспори идентичността на двойничката и това ще бъде по-лесният и по-бърз начин. В момента, в който го направи, ще я ликвидираме. Единственият начин да оспори идентичността на двойницата си е да докаже собствената си идентичност. — И защо би трябвало да го прави? — Точно така. Тя няма да го стори. Което ни оставя с другата възможност. — Няма да направи нищо и ще продължи да се крие. — Да. Така че ако ме питате дали бихме могли да я открием днес, утре, или вдругиден, не мога да ви обещая нищо. Това, което мога да кажа, е, че докато десетте милиона за главата й продължават да са на масата, тя ще ни падне. Рано или късно. Парите са гаранцията ви. Може да се намира на някое летище. Или в хотел. Или пък да чете вестник в някое кафене. А може и просто да върви по някоя улица навсякъде по света. И някой ще я познае. * * *



 Нямаше разпит, нито обвинения. Роси поиска да й разкаже за случилото се през последните десет дни и Стефани й представи една редактирана версия, която, общо взето, беше откровена. Когато свърши, Роси излезе от стаята. Не поиска никакви уточнения. Стефани погледна часовника си. Това беше преди повече от два часа. Известно време Бойд беше при нея. Опита се да поговори с него за незначителни неща, но той даваше само едносрични отговори. Тя си спомни, че тъкмо Бойд беше човекът, който я беше научил да цени мълчанието. Ако нямаш какво да кажеш, не казвай нищо. По тази причина никой не можеше да обвини Бойд в двуличие. Първо Гротиус, а после Пелтър. Не съжаляваше, че ги беше убила и двамата. За пръв път не изпитваше никакви угризения. Особено когато си спомнеше за Юлия. И двамата бяха злоупотребили с нея, всеки по свой начин. Заради Юлия повече, отколкото заради себе си, Стефани беше изпитала удоволствие от смъртта им. За нея това беше истина, която едновременно я тревожеше и отвращаваше. Въпреки това си оставаше истина. * * *



 Роси влезе сама в кухнята. Стефани седеше край масата. Не стана. Роси седна срещу нея и каза: — Радвам се да видя, че си съхранила острия си ум, Стефани. Хамънд беше твоята правилна карта. — Беше предположение. — Разбрах. — Кой е той? — Бивш директор на СИС. Консултант на групата „Амстердам“. Един от попечителите на Червената къща. Стефани се намръщи. — Попечител? — Това е прякор. Първоначално Червената къща е била основана от четирима висши офицери от разузнаването. Двама от СИС и двама от МИ-5. Заедно са били известни като попечителския фонд „Едгар“. Работата им е била да контролират Червената къща. Да са сигурни, че тя се придържа към дадените й пълномощия и че има достатъчно финансови средства. Само на един човек в организацията е разрешено да знае самоличността на попечителите. Сега това съм аз. Първоначалните четирима бяха Елизабет Манинг, сър Ричард Клер, Морис Хамънд и Алистър Смит. Остана единствен Хамънд. Другите бяха сменени. Първоначалната група попечители е определяла параметрите на Червената къща, а след това я е превърнала в оперативна реалност. Разбира се, по онова време тя е била съвсем малка организация, но не по-малко ефикасна. В някои отношения дори по-ефикасна, отколкото сега. По-малка, но по-гъвкава, по-малобройна. Започнали са да използват незаконни източници на финансиране и назначили първия й шеф. — Александър. — Точно така. Любимецът на всички. Той и Хамънд бяха приятели. Добри приятели от много време. Александър е дошъл от военното разузнаване. — Значи Хамънд е знаел за Берлин, така ли? Роси неспокойно се размърда. — От съображения за сигурност попечителите не се запознават с подробности от оперативната работа. Този елемент на дистанцираност е бариера с цел да бъдат защитени и те, и организацията. Но това в Берлин беше различно. Цялата организация беше изложена на риск. — Той знае ли, че аз убих Александър? — Да. Беше запознат подробно със случая. Всички бяха запознати. — Какъв е постът, който заема в групата „Амстердам“? — Той е в управителния съвет на „Амстердам“ — Европа. Стефани я изгледа учудено. — Това ти е известно? — Да. — И не те тревожи? — В случай, че си забравила, групата „Амстердам“ е високоуважавана финансова институция. Роси беше права. Тя беше забравила. Защо назначаването на Хамънд да е било повод за безпокойство до този момент? Щом като „Амстердам“ е била достатъчно добра за бивши президенти и министър-председатели, със сигурност е била добра и за бивши босове от разузнаването. В реалния свят Хамънд е бил тъкмо такъв — пенсионирал се директор на СИС, нищо повече. — Срещу това няма ли правила? — Сигурността изисква подобни назначения да бъдат забранени, но на директорите на СИС беше разрешено да приемат постове в търговския сектор. Хамънд никога не го е пазел в тайна. — Значи това е… на лична основа, така ли? — Опасявам се, че така изглежда. Поне на едно ниво. Александър беше негов приятел. Толкова е просто. И толкова глупаво. — Той знае ли коя съм в действителност? — Не би трябвало. Като попечител не би трябвало да има достъп до такава информация. И все пак знае. — Как е възможно? — Изглежда, че Александър и той са били по-близки, отколкото някой е предполагал. Имал е достъп до архивите на Червената къща още от самото начало. Хамънд е човекът, който навремето е назначил Александър. Сега знаем защо. Стефани се запита докъде ли е успял да проникне. — Значи вие сте знаели за личната ми депозитна кутия в банка „Дамиани“? — Да. Дори още докато беше при нас. Александър отдели много време и усилия, опитвайки се да проследи под какви други имена се подвизаваш. — Какво още знаете? — Наясно сме с шест или седем твои документи за самоличност. Но така и не успяхме да разберем кой ги е направил. Това доста ядосваше Александър. Стефани усети как пулсът й започна да се успокоява. Затова Сирил Брадфийлд беше оцелял. Името му не се беше появило в нито един от файловете, които тя намери в лаптопа на Гротиус. Бяха файлове, взети от Червената къща. Имаше само още едно име, което липсваше там. — Успяхте ли да разберете къде държа парите си? Роси се усмихна. — Не. Това беше другото нещо, което го вбесяваше. Това пък обясняваше защо Абел Айхнер също беше останал жив, въпреки че той беше човекът, насочил Стефани към Ото Хайлман. Нито Брадфийлд, нито Айхнер фигурираха в архивите на Червената къща и затова Хамънд не знаеше за тях. — Хамънд те е предал, Стефани. — А също и ти, или по-скоро Червената къща. — Да. Обаче ние можем да се погрижим за това. Единственото, което не можем да направим, е да се ангажираме с теб. Не е наша работа. Вече не си една от нас. * * *



 На „Таборщрасе“ ги чакаше един фолксваген пасат. Бойд седна отпред до шофьора, а Стефани и Роси на задната седалка. — Къде отиваме? — От теб зависи. — Къде е Робърт? — Чакани. Колата потегли. — Ти започна да ме преследваш заради Хайлман, а не заради Бранд или Голицин, така ли? — Преследвахме те заради „Де Мил“, заради „Амстердам“ — отговори Роси. — Не разбирам. — Едно е да убиваш наркотрафиканти, терористи и търговци на оръжие или дори други разузнавачи, а… — Хайлман беше търговец на оръжие. — Хайлман беше свързан с „Амстердам“. Те са заплахата, Стефани. Точно те се втурнаха да те преследват, защото можеха да си го позволят. Трябваше да знаем в какви отношения си с тях. Границите вече се заличават. Националните служби за сигурност действат в съответствие с точно определени задачи. Корпоративните гиганти са тези, пред които има по-широка перспектива, по-голям обсег на действие и по-силно желание да правят това, което е необходимо. Трябваше да сме сигурни в две неща: първо, за да защитим себе си от това, че те няма да разберат коя всъщност си. — И второ? — Че ти не работиш за тях. — Аз убих Хайлман. Забрави ли? — Случват се странни неща. Това, което знаехме със сигурност, беше, че работиш на открития пазар. А кой плаща най-много? Хората с най-много пари. Подозрението ни беше неизбежно. Знаехме, че беше работила косвено за руското правителство и че в този случай ти е било платено от руска петролна компания — „Вюкнефт“. Виждаш ли? При теб вече имаше прецедент. Поеха по шосе А4 и излязоха от Виена. Стефани видя табели, които сочеха към летището, и предположи, че се движат натам. — Хамънд е в Париж — каза Роси. — Ще бъде в Лондон следващата седмица, както е предвидено. Има насрочени няколко срещи там. Напоследък работата му порасна и изглежда, че това му харесва. Обича обедите, премиерите, „Ковънт Гардън“, английските традиции, Националната галерия. — Един от стълбовете на обществото. — Ако пристигне здрав и читав, ще се погрижим за него. — Инсулт, инфаркт или катастрофа? Отговорът на Роси беше изключително безцеремонен: — Той е вече на възраст, в която първите две възможности няма да предизвикат голяма изненада. Но си помислих, че може би ти ще поискаш да поговориш с него. — В Париж ли? Тя кимна. — Ще бъде там до вдругиден. — А ако не го направя? — Ти ни напусна след Берлин, Стефани. Оттогава не сме те виждали. Петра излезе в пенсия. Не помниш ли? — Как бих могла да забравя? — Можем да кацнем в Париж на път за Лондон. Ще бъдеш там след два часа. Помисли си. Никакви документи, никакви въпроси. Само един телефонен разговор. — А това, което стана през последната седмица? — Никога не се е случвало. Просто трябваше да сме сигурни в теб. — А сега сигурни ли сте? — Да. — Няма да ме излъжете, нали? Не искам да прекарам остатъка от живота си, оглеждайки се непрекъснато. — Пак ще трябва да се оглеждаш, Стефани. Но не заради нас. Имаш думата ми. * * *



 Виенското летище „Швехат“. Самолетът „Фалкон“ 2000 беше спрял на дискретно разстояние от самолетите на гражданските авиолинии. Двигателите му вече работеха. В момента, когато се качваха, ревът на моторите се усили. Нюмън седеше в дъното. Преди Стефани да стигне до него вратата се затвори и самолетът потегли. Роси и Бойд седнаха на предните седалки. Тя прегърна силно Нюмън. — Добре ли си? — прошепна той в ухото й. — Не, всъщност не. Самолетът се засили по пистата и получи разрешение за незабавно излитане. Почти веднага се озоваха в плътен дъждовен облак. В продължение на пет минути машината беше подхвърляна насам-натам. След това проби здрача и се издигна в блестящото синьо небе. — А ти добре ли си? — попита го тя. — Да, добре съм. Просто се безпокоя за теб. — Недей. Ще се оправя. Винаги се оправям. — Сега какво ще се случи? — Зависи. — От какво? — От това дали ще дойдеш с мен. — Ти искаш ли да дойда? — попита я той. — Щеше да е много по-лесно, ако не исках. — Или пък ако аз не исках? — Да. — И двамата си падаме по трудните работи. Тя се усмихна. — Знам. — Виж какво, Стефани, преди да се срещнем, аз умирах. Бавно, но сигурно. — Макар и сред лукс. — Луксът действа като упойката. А аз искам да прекарам известно време в пълно съзнание. Летяха над Германия, когато Роси отиде при тях в дъното на салона и помоли да поговори със Стефани. Нюмън й отстъпи мястото си. Когато седна на тъмнокафявата кожена седалка, тя каза: — Не мога да повярвам, че не се оттегли след Берлин, Стеф. — Нито пък аз. Не и сега. — Защо не го направи? — Нека просто да кажем, че беше грешка, която нямам намерение да повтарям. — Заради Нюмън ли? — Отчасти. Роси стана сериозна. — Когато слезеш от този самолет, ще трябва да разчиташ само на себе си. — Знам. — Имам предвид това, което ти казах във Виена. Не можем да направим нищо за теб. — Разбирам. — Той обича ли да бяга? — Надявам се. — Те няма да се откажат. Залогът е прекалено голям. — Знам. Роси погледна към Нюмън, който стоеше по-нататък на пътеката между седалките. — Трябва да си сама. Заради неговата сигурност, а и заради своята. Не можеш да си позволиш да носиш багаж. Той ще те бави. — Знам. — Не е нужно да слиза от самолета. — Той знае, че има риск. Освен това е от тези, които оцеляват. — Е, твоя работа. Преди да тръгнеш, трябва да ти кажа още нещо. — Какво? — Знам, че винаги те е дразнело, че не знаеш първото име на Александър. Стефани кимна. — Просто ми се струваше нелепо. — Не и когато го научиш. — Продължавай. — Александър. — Александър Александър? Роси кимна. — Това обяснява нещата — рече Стефани. * * *



 В един отдалечен ъгъл на летище „Шарл дьо Гол.“ до сервизен хангар на „Ер Франс“ ни чакаше кола. Стар син ситроен. Когато седнах до Робърт на задната седалка, самолетът вече потегляше. В дневниците нямаше да бъде отбелязано, че е кацал на френска земя. Пет минути по-късно излязохме от летището и се насочихме към центъра на Париж. Шофьорът взе един дебел найлонов плик от седалката до него и ми го подаде. Вътре имаше „Зиг-Зауер“ П226. Предпочитаният от Петра Ройтер пистолет. Имаше също малка правоъгълна визитка с два парижки адреса на нея. И двата бяха в седми район, заедно със снимка на Морис Хамънд. Може да ми беше приятелка, но Роси определено беше от Червената къща. Накарах шофьора да ни остави при гара „Север“. Наблизо намерихме едно интернет кафене, където изпратих имейл на Стърн и поисках среща в ефира за пет часа. От гара „Север“ взехме метрото до Бастилията. В пет часа влязохме в интернет кафе „Уеб-46“ на улица „Роа дьо Сисили“. Бях го използвала само преди няколко дни, макар дами се струваше много по-отдавна.  >Здравей, Оскар. >Петра. Дори мъртва, пак си пълна с изненади. >Моля? >Ти си мъртва. Не знаеш ли? >Никой не ми е казал. >Новината ще гръмне след около час. Вила си убита късно снощи във Виена. Прочутата терористка Петра Ройтер най-после е мъртва. Какво облекчение за всички. >Проектът „Пеперуда“ ще бъде подписан утре. Гледах с недоумение екрана. Обикновено Стърн трябваше да бъде подканван да каже нещо повече. >Мисля, че подписването беше отменено. >Пренасрочено. >Къде и кога? >14,00 в офисите на Балтазар Карио, в квартала „Дефанс“. >Кой, за бога, е… Успях да напиша само това, преди Робърт да се обади: — Адвокатът на Шехеразада. Изтрих написания до средата въпрос и го погледнах. Той чакаше да му задам въпросите, но се помъчих да не го правя веднага. Всяко нещо по реда си. Върнах се към Стърн. >Какво общо има той? >Представлява най-големия частен инвеститор на групата „Амстердам“. Робърт каза: — Никога не съм го знаел. — Че тя е инвеститор на „Амстердам“ ли? — Че е най-големият инвеститор. — И никога не ти е идвало наум дами го кажеш? — Шехеразада има инвестиции навсякъде. Продължих разговора си със Стърн. >Шехеразада Захани ли е най-големият им инвеститор? >Много добре, Петра. Ако някога се умориш от сегашната си работа, можеш да си помислиш дали ще искаш да работиш при мен. >Какво пропускам, Оскар? >Леонид Голицин знаеше за теб. Бях почти забравила, че първия път, когато чух това име, то ми беше посочено от Стърн. >Какво е знаел за мен? >Коя си. Каква си. И защо си използвана. Голицин познаваше Захани. Той я представи на най-важните хора в „Амстердам“. Сега, след като си мъртва, проектът „Пеперуда“ е спасен. >Освен ако се появя отново. >Вярно. Но защо да го правиш? За да очистиш името си? Честно казано, едва ли има нещо друго, което да утвърди репутацията ти повече от смъртта ти. Петра Ройтер — можете да я убиете, но не можете да я спрете. * * *



 Влязоха в едно бистро и седнаха на маса далеч от вратата. Нюмън поръча две чаши червено вино. — Тя е ключът към всичко, Робърт. Тя е най-големият инвеститор на „Амстердам“. Познавала е Голицин и Уили. Познава и теб. В основата на богатството й е петролът. Проектът „Пеперуда“ трябва да бъде подписан утре под внимателния поглед на адвоката й. — Знам как изглежда. — Не става въпрос как изглежда, а как е в действителност. Но има нещо, което продължавам да не разбирам. — Какво? — Като си помисля сега, тя сигурно е знаела коя съм, когато отидох да се срещна с нея. Или най-малкото вероятно е имала добра представа. Би могла да ме елиминиран да защити инвестицията си. Ще спечели доста пари от проекта „Пеперуда“. Но тя предпочете да не го прави. В това няма логика. — Съгласен съм. Но само ако гледаш по-ограничено на тази логика. — Какво искаш да кажеш? — Щом като е предпочела да те пусне да си вървиш, трябва да е имала основателна причина. — Да имаш някаква представа каква би могла да бъде тя? — Не. Но ще ти кажа следното: Шехеразада управлява своя бизнес така, както го правеше Омар. Не можеш да мислиш, че само защото е най-големият инвеститор на „Амстердам“, тя няма да действа по начин, който да не е в полза на „Амстердам“. Тя не действа така. Отношенията й са едностранни, а отношенията й с „Амстердам“, независимо за какви пари става дума, може да са по-маловажни от други, които тя поддържа. — Жена с неограничени възможности. — Точно така. Келнерът им донесе виното и кана с вода. Стефани се замисли върху казаното от Нюмън и се опита да го свърже с това, което вече й беше известно. — Имам една идея — каза тя. — Обаче ще ми трябва помощта ти. * * *



 До тоалетните имаше обществен телефон. Нюмън набра номера. Стефани стоеше плътно до него, за да може да чува разговора. Отговори при четвъртото позвъняване. — Аз съм — каза Нюмън. — Робърт? Веднага го позна. — Да. — Къде си? — В Париж. Настъпи продължителна пауза. Явно това беше неочаквано за Шехеразада Захани. — Опитвах се да се свържа с теб — каза тя. — Беше невъзможно там, където бях. Виж какво, моля те да направиш нещо за мен. — Разбира се. Всичко, каквото пожелаеш. — Утре сутринта да се срещнем в апартамента ти. В десет часа. — Ами… разбира се. Можеш да дойдеш и сега, бихме могли… — Не. Утре в десет. И искам да поканиш още един човек. Нова пауза. — Кого? — Гордън Уили. Тонът й от загрижен стана рязък: — Какво става, Робърт? — Знам, че той е в Париж. Знам и за Карио утре следобед. Стефани почти почувства незададения въпрос в другия край на линията: как? — Изслушай ме внимателно, Шехеразада — продължи Нюмън. — Искам да кажеш на Уили това, което аз ще ти кажа. Петра Ройтер иска да сключи сделка. Тя не иска да бяга и не иска да умира отново. — Робърт, ела тук да поговорим. — Не мога. — Моля те, скъпи… — Довери ми се. Знам какво правя. — Това бяха същите думи, които Леонид използва, когато разговарях с него в нощта преди да умре. — Застраховал съм се. — Чрез нея ли? — Това е единственият начин. — Виж какво, няма достатъчно време. Уили няма да се съгласи на сделка и… — Ти си най-големият самостоятелен частен инвеститор в „Амстердам“, Шехеразада. Можеш да го накараш да направи каквото си поискаш. Точно затова подписването ще стане в „Дефанс“. Карио е твой адвокат, а не техен. Захани замени преструвките с ледено мълчание. — Утре в десет — повтори Нюмън. — Ами ако те не… — Накарай ги. И им кажи, че тя няма да бъде с мен. Ще бъда сам, но ако нещо ми се случи… е, тогава можеш да си представиш какво ще последва. — Как се замеси с нея, Робърт? — Няма да ми повярваш. — Ще повярвам на всичко, което ми кажеш. — Някой друг път. Ще се видим утре сутринта. — Добре. Ще го направя заради теб. Те излязоха на улицата и попаднаха в прегръдките на засилващия се вятър. — А сега какво? — попита той. — Трябва да изчезнем. Докато сключиш сделката, те ще ни търсят по-упорито от всякога. — Някакви идеи? Тя кимна. — Знам идеалното място. Запътиха се към улица „Вией дю Тампл“, която беше на по-малко от пет минути път. Табелата в червено и златисто, закачена над магазина, беше осветена от три малки лампи. „Адлер, хлебарница — сладкарница.“ Стефани погледна през прозореца. Клод Адлер носеше две празни плетени кошници към дъното на магазина. Тя почука на прозореца. — Затворено! — изрева той, без да си направи труд да се обърне. Стефани почука отново и той се обърна да види кой е. Когато им отвори вратата, каза: — Петра, извинявай, не знаех… — Няма нищо, Клод. Знам колко досадни могат да бъдат клиентите. — Много смешно. Влизайте, влизайте. Стефани му представи Робърт и каза: — Последния път, когато бях тук, ти ме попита дали има нещо, с което би могъл да помогнеш. Е, има. 
  ДЕН ТРИНАЙСЕТИ 
 


 Половин час след полунощ. Топящата се свещ беше почти към края си. Силви Адлер я замени с нова, която измъкна от дървения шкаф зад гърба на Стефани. Топна единия й край в пламъка, а след това залепи новата свещ върху размекналите се останки на старата. Стефани забеляза златисточервения пламък на свещта да се отразява в сълзите на Силви. На масата имаше три бутилки — две с вино и половин бутилка калвадос. Между тях бяха остатъците от вечерята: омлет, хляб, сирене, чаши с еспресо и пепелник, пълен с фасове от цигари „Голоаз“. Стефани нямаше намерение да пие. Сега умът й трябваше да бъде бистър. Въпреки това не се сдържа. Също както беше постъпила с Юлия във Виена. Всъщност точно заради Юлия. Клод Адлер запали последната цигара за вечерта. — Виждала ли си някога Якоб да рисува? Стефани поклати глава. — Дори и с артрита това беше нещо, което си заслужаваше да се види. Ужасно изкривените му пръсти едва държаха молива. — Той изви пръстите си като ноктите на орел. — След това моливът докосваше хартията и се появяваше нещо красиво. Правеше го ту бързо, ту бавно, ту грубо, ту елегантно. Казваше, че фалшифицирането е изкуство. Мисля, че беше прекалено скромен. Да, той беше фалшификатор, но и художник. Не само копираше. Той създаваше. Вдъхваше живот. Навсякъде. Когато Адлер беше попитал Стефани защо семейство Фюрст бяха убити, тя не можа да му даде конкретен отговор. Беше отвърнала: защото светът е несправедлив. Той кимна и пресуши чашата си, като че ли вдигайки тост за една неприятна, но безспорна истина. Малко след един часа Клод и Силви отидоха да си легнат и оставиха Стефани и Нюмън в кухнята. Мъждукащата светлина на свещта придаваше червеникав оттенък на лицето му и подчертаваше чертите му. Тя го погледна и за миг си представи, че двамата са на Мавриций. Точно където щеше да бъде в този момент. Където щеше да бъде през следващите трийсет и шест часа. Където биха могли да бъдат. — За какво мислиш? — попита я той. — За нищо — отвърна тя. — За абсолютно нищо. * * *



 Чу Клод Адлер да се движи горе. Така разбра, че е четири и половина. Неговият ден започваше по това време, седем дни в седмицата, със или без махмурлук. Сирил Брадфийдд й го беше казал. Стефани и Нюмън бяха в малката всекидневна, която гледаше към улица „Вией дю Тампл“. Нюмън беше заспал на канапето, а Стефани се беше свила в едно старо кресло, подгъвайки краката си под себе си. Долу по улицата премина кола. Ауспухът й се нуждаеше от заглушител. Беше се опитала да заспи, но мислите не й позволиха. В три часа се отказа и си направи кафе. Остана да седи сама край масата в кухнята и да мисли за Юлия. Първия път, когато видя филма, Стефани разбра, че вижда мъртва жена. Заснемането на Петра Ройтер с Андерс Бранд имаше смисъл само ако тя беше мъртва. Погледнато от този ъгъл, имаше нещо предрешено за различните пътища, които бяха отвели Стефани и Юлия до стая 510 на хотел „Империал“. Сега имаше една възможност. Шанс за някакъв изход. Или, както Юлия се беше изразила, възможност да започне отначало. Отиде в кухнята. Още с несресана коса, Адлер правеше кафе. — За теб пишат във вестниците — рече той. На плота имаше ранно издание на „Льо Монд“, отворено на точното място. Беше кратко съобщение. В един индустриален комплекс близо до „Хайдерщрасе“, в невзрачен квартал на Виена, станала престрелка. Полицията била извикана на мястото чрез анонимно обаждане по телефона и открила само една мъртва жена. Въпреки че тепърва предстои да бъде потвърдено, преобладаващото мнение е, че трупът принадлежи на ползващата се със зловеща слава терористка, станала впоследствие наемна убийца, Петра Ройтер. За Пелтър не се споменаваше нищо. Стефани се запита какво ли беше станало с трупа му. Хвърлен в Дунав? Защо не? — Вярно ли е? — попита Адлер. — Какво да е вярно? — Описанието ти. Терористка. Убийца. — Клод, ти коя мислеше, че съм? Той се беше надвесил над мивката с гръб към нея. Сви рамене. — Не знам. Никой не ми е казвал нищо. Не се изразих точно. Искам да кажа, че беше очевидно, че си различна, но… — Вярно е, Клод. Поне това, което съм била. Той се извърна. — В такъв случай Якоб и Мириам… — Те никога не бяха замесвани в това. Бяха невинни. Но умряха заради мен. Умряха, защото ме познаваха. Лицето му остана безизразно. Не можеше да се каже какво мисли. Кимна, а след това погледна към вестниците. — Значи… новината е добра, така ли? — В известен смисъл, да. — Сигурно човек се чувства много свободен, ако го смятат за мъртъв. — Още не, но бих могла и да бъда. * * *



 Пет и петнайсет. Адлер беше долу, в пекарната. Силви беше в спалнята, радиото беше пуснато. Музиката, която се чуваше, беше заглушавана от течаща вода. Нюмън стоеше до прозореца на кухнята със скръстени ръце. Беше уморен. Преговориха още веднъж плана. Когато Стефани свърши, той каза: — Какво ще стане, ако Уили не се съгласи на сделка? — Трябва да се съгласи. — Но да предположим, че не се съгласи? — Кажи му, че ще го убия. Не днес, не утре, но скоро. Пелтър е мъртъв. Той знае, че не може да се предпази от мен. Ще се съгласи на сделка. Няма причина да не го направи. „Амстердам“ имат това, което искат: трупана Петра Ройтер. Не ме е грижа, че е дискредитирана. Не искам да се връщам отново към нея. Така че, ако те ме оставят на мира, предпочитам да си мълча. Всички ще са доволни. — Тогава ти свърши твоята работа, а аз моята. После ще се срещнем. — Добре. — А после какво? — После зависи от нас. Тя отиде пеш от „Вией дю Тампл“ до булевард „Севастопол“. Беше мразовита сутрин. Локвите бяха замръзнали, предните стъкла на колите — покрити със скреж, дъхът замръзваше. Силви Адлер й беше дала едно дебело палто и шал, но и те не можеха да я предпазят напълно от студа. От предишното си посещение помнеше, че удобното интернет кафене беше отворено денонощно. Седна пред един компютър, изпрати съобщение и зачака. Раздялата с Нюмън беше странно безмълвна. И двамата не знаеха какво да направят, какво да кажат. Прегърнаха се, целунаха се и пак се прегърнаха. Той прошепна в ухото й: — Бъди внимателна. — Ти също — отвърна му също шепнешком тя. После се спогледаха, и двамата очакваха да последва още нещо. Обаче не последва нищо. Още не. Не и докато не се съберяха отново. Екранът трепна. >Петра, мъртвите не спят ли? Колко странно. Стърн. Стефани погледна часовника си. Дванайсет минути. Тя поклати глава. Теорията й набираше скорост и това я накара да се усмихне въпреки умората. Започна да пише. Когато излезе от интернет кафенето, беше шест и трийсет и пет. Обади се от обществен телефон, като набра запомнения номер на мобилен телефон. Не й се вярваше, че ще успее да се свърже, но на тринайсетото позвъняване от другата страна отговориха. — Мадам Захани? * * *



 — Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете. — При създалите се обстоятелства как бих могла да откажа? Робърт ли ви даде личния ми номер? — Неволно. — В такъв случай не трябва да забравям да го сменя. Шехеразада Захани носеше дълъг бял халат с висока яка, беше боса, на лицето нямаше никакъв грим. Стефани се изненада, а след това стана подозрителна. Въпреки че беше логично — пресметнатият избор на една шахматистка. Бяха в кухнята — неръждаема стомана, керамика, стъкло — огромна и силно осветена. Захани отпрати извиняващия се готвач веднага, щом той се появи, и започна да приготвя чай за двете. Отново нарочно направен избор, си каза Стефани. — Поемате риска да ми се обадите, а след това идвате тук — рече Захани. — Робърт ви описа като жена с неограничени възможности. Едва ли ще пренебрегнете някои от тях. Не и докато не разберете за какво става дума. — Ще видим. Какво искате? — Искам да знам за проекта „Пеперуда“. И най-вече какво би означавал той за вас, ако сделката се провали. — Няма. Споразумението ще бъде подписано в два часа този следобед. — Вероятно. Захани се замисли за момент, а после сви рамене. — Имам много други интереси. — Няма ли да има значение за вас? — Ще изгубя пари. Но това няма да има кой знае какво значение, не. — Защо? — Човек никога не трябва да подценява до каква степен Америка е неспособна да разбира света отвъд нейните граници. Като има това предвид, той винаги трябва да бъде в положение да се възползва в дългосрочен план от някакъв кратковременен неуспех. — Имате и друга възможност, така ли? — Имам няколко. Винаги имам по няколко. Би било крайно глупаво да нямам. Събитията в Ирак и в съседните страни могат да се развият по няколко различни начина. Регионалната ситуация в момента е такава, каквато е била винаги — трудно предвидима. Подозирам обаче, че не това е причината да сте тук. — Не. Причината е Робърт. Захани леко се усмихна. — Предполагах. Разговаряха в продължение на половин час. Започнаха с Робърт, а след това преминаха към други теми. Захани даде на Стефани уверението, за което беше дошла, а Стефани отговори на въпросите, които я интересуваха. Най-важното, потвърди съвпадението — това че беше налетяла на Нюмън на рампата на паркинга с произтеклите от това последици — Захани намери обяснението за задоволително, липсващият компонент в сложното уравнение беше налице и това й позволи да стигне до извода, че обяснението е вярно. Когато Стефани се канеше да си тръгва, каза: — Последния път, когато бях тук, вие заподозряхте коя съм, нали? — Силно казано, но имах някакво предчувствие за вас. — И въпреки това ми помогнахте, застрашавайки проекта „Пеперуда“. Захани не отговори веднага. — Държах възможностите си открити. Става въпрос за дългосрочните възможности. Стефани се запита какви ли биха могли да бъдат те. — Съпругът ми беше йеменец. Знаехте ли това? — продължи Захани. — Мисля, че беше от Саудитска Арабия. — Много хора погрешно смятат така. Той е имигрирал в Саудитска Арабия, за да направи състояние. Това, че е бил от Йемен, му е помогнало. Автоматично го е разграничило от дворцовата политика на кралската фамилия. Съпругът ми е израснал беден, но дори и когато забогатя, продължи да се придържа към принципите, които са му помогнали като млад. Тези принципи той предаде и на мен. Научи ме, че най-ценната стока е времето и че търпението означава самоконтрол. Обичаше да казва, че времето е толкова ценно, защото е единственото нещо, което бедният има в изобилие, а богатият не може да купи. В бизнеса например това се отнася и за западните компании. Опасявам се, че групата „Амстердам“ се тревожи за следващото финансово тримесечие или за следващата финансова година. В Ирак, в Бангладеш или в Афганистан, изобщо навсякъде, където има много бедни хора, това не е неотложна грижа. Затова, когато си имат работа със Запада, те са наясно, че ако изчакат достатъчно дълго, ще спечелят от това, че Западът няма да разполага с време. Стефани се усмихна. — Винаги действате като шахматистка, мислите с няколко хода напред. — Винаги. За мен, за нас нещата стоят по следния начин: мюсюлманин от едно племе се среща с един американец в отдалечен планински проход. Американецът го моли да му покаже пътя. Мюсюлманинът настоява първо да пият чай заедно в знак на приятелство. Американецът приема. Мюсюлманинът събира малко съчки, запалва огън, кипва вода и запарва чая. Скоро американецът започва да става нетърпелив. Опитва се да остане любезен, но иска да продължи пътя си и след време нетърпението му взема връх. Поглежда часовника си. Мюсюлманинът вижда това и американецът се извинява, на което другият му отговаря: — Вие имате часовници, обаче времето е наше. Синьото кафене на улица „Клер“ беше много малко. Стефани предположи, че през лятото изваждат масите отвън на тротоара и капацитетът му се утроява. Днес, в януарското утро, пространството под тентата беше празно. Вътрешността можеше да се предвиди — груби дървени маси, поцинкован барплот, стените почернели, изложени десетилетия наред на тютюневия дим. Седна до прозореца и се загледа през мръсното стъкло. Погледна часовника си. Девет без пет. Щеше да пристигне всеки момент. Поръча си кафе. Морис Хамънд закъсня с три минути, поне така показваше програмата му, която Роси й беше дала в самолета, когато излетяха от Австрия. Всяка сутрин той идваше от хотел „Пансион Силбер“, недалеч от авеню „Боске“, в кафенето на улица „Клер“, за да закуси, и влизаше точно в девет. Стефани беше попитала Роси откъде знае това. — Веднъж той сам ми го каза. Всеки път, когато е в Париж, спазва един и същ ритуал. Отсяда в един и същ хотел и закусва в едно и също кафене. Изглеждаше по-стар, отколкото на снимката, а също и по-нисък, с патрициански нос над гъстите мустаци. Накуцваше. Може би имаше проблем с дясното коляно или вероятно с бедрото. Беше облечен в костюм, твърде голям за него. На райета, с двуредно сако и леко поизносен. Стефани предположи, че преди му е стоял съвсем добре, но с възрастта се беше смалил. Седна на една маса в другия край на кафенето и заговори на келнера на много добър, елегантен френски. Стефани не беше решила дали да го убие. Първоначалното й намерение беше да го застреля в стаята му в хотела. Но после реши, че иска преди това да го види. Да види как точно изглежда един приятел на Александър. През мъчителните години, които беше прекарала в Червената къща, не се говореше почти нищо за личния живот на Александър. Възможността той да има приятели, да обича да чете книги, да ходи на опера или да сяда на чаша вино, изобщо всичко, което да го превръща в човешко същество, изглеждаше напълно нелепа. Затова беше решила да отиде в Синьото кафене. След като задоволи любопитството си, щеше да има много лесни възможности. Може би дори в самото кафене. Или пък на улицата. Не се безпокоеше от свидетели. По-добре от всеки друг знаеше как да се слее с един град. Освен това кого щеше да търси полицията? След час физическото й описание щеше да е много остаряло. Прегледа двата вестника, които носеше със себе си — „Фигаро“ и „Либерасион“. Намери съобщението за смъртта си и в двата. В информацията в „Либерасион“ се казваше: Според непотвърдени съобщения Ройтер е била в Париж в края на миналата година. Анонимен свидетел твърди, че я е виждал да излиза от „Четирите сезона“ в „Джордж V“ заедно с още една жена. Така започват тези работи, каза си Стефани. След време непотвърдените сведения щяха да бъдат потвърдени. Скоро след това по някакъв начин заснетият филм щеше да стане достояние на обществеността и посмъртното опозоряване на Андерс Бранд щеше да бъде завършено. * * *



 Бавно започнах да осъзнавам, че няма да го убия. И дори няма да му задавам въпроси. В ранните часове на тази сутрин бях премислила всички неща, които бих могла да му кажа, преди да натисна спусъка. Естествено, щеше да има и възмущение. Както и обвинения в предателство, кървави ръце и липса на етика. Всички атрибути, с които си служеше Петра. Обаче сега, когато моментът настъпи, разбрах, че не мога да го направя. Убийството на Морис Хамънд щеше да ме върне обратно в лоното на Червената къща. Не можех да си го позволя. Нека те си вършат мръсната работа. Независимо колко много харесвах Роси, не можех да не отбележа, че тя ми подхвърли Хамънд с лекотата, с която би дала бакшиш на някой келнер. Не ме успокояваше и фактът, че следващата седмица той при всички случаи щеше да бъде убит в Лондон. Дори не изпитвах кой знае каква враждебност към него, независимо от това, което ми беше причинил. Не ме смущаваше дори обстоятелството, че този човек е бил приятел на Александър. Просто това вече не ме интересуваше. Нито той, нито те. Вестниците бяха прави. Петра Ройтер наистина беше мъртва. Видях го написано черно на бяло. Сега знаех, че беше вярно. Аз съм Стефани Патрик. Каквото и да правех оттук нататък, щях да го правя със собственото си име. * * *



 В апартамента си на авеню „Фош“ Шехеразада Захани хвана Нюмън за ръката и го насочи към креслото до нейното, оставяйки Гордън Уили да седи в канапе от деветнайсети век с тапицерия от бледожълта коприна. Нюмън си спомни салона. Единствените промени, които забеляза, бяха на стените — двете картини на Ян вай Ейк, които бяха окачени срещу френските прозорци, бяха заменени с религиозен портрет от Бернар ван Орли и пано, изобразяващо разпятието, от Жерар Давид. В стаята имаше четирима други мъже. До креслото на Захани седеше Балтазар Карио, нейният адвокат. В Ню Йорк той беше известен като Грубияна в костюм — къса прошарена коса, трийсетгодишен белег от рана, който минаваше от челото до челюстта, месест нос, който очевидно е бил чупен на три места, но безупречно облечен. Нюмън и Карио винаги се бяха разбирали, но никой от тях не го показа пред останалите в стаята. Нюмън погледна към тримата мъже зад Гордън Уили. Единият вероятно беше адвокат, може би дори двамата. Но беше сигурен, че най-малко един от тях е телохранител. Не беше ясно кой. — Все още не мога да разбера как сте се замесили в тази работа — каза Уили. — То е като стиха от онзи стар блус: Ако не беше лошият ми късмет, изобщо нямаше да съм късметлия. — Предполагам, че вече си мислите, че я познавате много добре. — Тук съм, за да сключим сделка. За нещо друго. — Хайде хайде. Какво мислите, че ще се случи? Ще постигнете сделката заради нея и какво? Двамата ще се качите на конете и ще поемете към залеза? И след това ще заживеете щастливи? — Тук съм само за да получа конкретен отговор. — Тя ще се отърве от вас. — Това няма значение. — Може да ви убие. — Съмнявам се. Вече имаше твърде много възможности да го стори. — Имала е полза от вас. Но когато сключи сделката, какво повече бихте могъл да й предложите? — Това вече не е ваша работа. — Не. Ваша е. И трябва да помислите за това. — А пък вие трябва да помислите за защитата на това, което имате — каза Нюмън. — Рискувахте и загубихте. Тя ви предлага изход. Трябва да бъдете благодарен за това. — Не бъдете наивен. — Вие сте наивният. — Имате ли представа с кого си имате работа, Нюмън? Знаете ли какво е направила тя? Виждал съм досието й. Трупове из четирите континента. Тероризъм, убийства срещу заплащане, картината никак не е розова. — Получавате това, което искате. Тя не желае да продължава по този начин. Иска нов живот. Спокоен живот. Няма причини, които да я накарат да ви създаде неприятности. Разбира се, докато и вие не й създавате. — Това да не би да е стокхолмски синдром? Да не би изведнъж да сте влязъл в ролята на Пати Хърст9? — Не разбирам нежеланието ви, господин Уили. — В такъв случай ще ви разясня — тя е непредвидима. — Моля? — Тя е непредвидима като оръдие, за което не се знае кога ще гръмне, а това не е никак добра комбинация. — Грешите. Но може да бъде и двете, ако много я притиснете. — Къде, по дяволите, е тя? — Там, навън. Чака. — Вие не й дължите нищо, Нюмън. Тя ви е отвлякла. Или вече го забравихте? — Не си правя илюзии. — Тогава постъпете разумно. Направете правилната стъпка. Не ме интересува дали между вас има нещо, тя е терористка, за бога. Една убийца. — Тя е бизнесмен, господин Уили. Също като вас. Дайте й това, което иска. Ще съжалявате, ако не го направите. Уили погледна към Захани. — Скъпа, поговори с него. Кажи му. Тя погледна първо към Нюмън, а след това поклати глава. — Не, Гордън. Робърт е прав. Ти рискува и загуби. С чужди пари. С моите пари. — Загубих ли? За какво говориш? — Не разбирате ли? — продължи Нюмън. — Ако поиска, тя ще ви унищожи. Всички. Един по един. — О, я стига, моля ви се! Не искам да слушам тези мелодраматични глупости. — Страхувам се, че трябва да ги чуеш — настоя Захани. — Тази работа се проточи твърде дълго. Нека тук да сложим край, Гордън. Нека да се споразумеем с нея. Не можем да си позволим да не го сторим. * * *



 Авеню „Клебер“, 11,42. Гордън Уили влезе в обширния апартамент, който се намираше над централния офис на „Амстердам“ — Европа. Отиде в кабинета. Сензорите активираха осветлението, което придаде жълтокафеникав оттенък на персийския килим. Седна зад бюрото и позвъни на секретарката си, която се намираше два етажа по-долу. Каза й, че ще остане в апартамента до един и половина, когато щеше да се отправи към квартал „Дефанс“. След подписването на споразумението за проекта „Пеперуда“ възнамеряваше да се качи на самолета и да се върне във Вашингтон. Секретарката го уведоми, че е направила всичко необходимо. Уили й благодари и остави слушалката. Чувстваше се неспокоен. Пое дълбоко въздух и се облегна назад в стола. Тогава разбра, че не е сам. На фона на завесите, които покриваха френските прозорци, стоеше самотна фигура с пистолет. Завесите се издуваха леко от вятъра. Един от прозорците към балкона беше открехнат. Той дори не повиши глас: — Как успя да влезеш? — Охраната ти е главно от улицата нагоре. От покрива надолу е направо играчка. Уили я погледна, не вярвайки на очите си. — Покатерила си се? — Аз се катеря, откакто се помня. Обзалагам се, че това го има във всички файлове за мен, които си виждал. — Как разбра, че ще се върна тук? — Трябваше да вземеш компактдиска. — Как разбра? Стърн знаеше. Стефани каза: — Не знаеш нищо за мен, нали? — Честно казано, мисля, че знам прекалено много. — Нищо не знаеш. Всичко, което си чувал, е лъжа. Очите му се спряха на дулото на заглушителя. — Какво искаш? Вече имаш сделката, за която настояваше. Или не си научила за нея? — Не съм тук за това. — Ако ми се случи нещо, ще трябва да се простиш с нея. — Не съм дошла тук, за да те убивам — каза тя. — Но ако се наложи, ще го направя. Той кимна, чувстваше се по-спокоен, но и любопитен. — Тогава защо си тук? — Всичко по реда си. Искам филма от „Джордж V“. Тя забеляза леката промяна в изражението му, едва забележимата промяна в езика на тялото. — Така — рече провлачено той, за да печели време. — Оригиналният диск — добави Стефани. — Сигурен съм, че ще се споразумеем и… — И аз съм сигурна. Дай ми го и няма да те убия. — Не е тук. Стефани повдигна пистолета. — Дай ми диска. — Мога да ти го дам по-късно. — В сейфа е. В сейфа, който се командва от барометрична охранителна система, изискваща сканиране на ириса. Този, който е зад плазмения екран на стената. Уили я изгледа, без да каже нищо. — Няма да си тръгна с празни ръце. Ти решаваш — каза Стефани. — Добре. Но преди това мога ли да кажа нещо? — Само ако си кратък. — Пак можем да сключим сделка, и то солидна. — Не ти искам парите. Искам диска. Това е всичко. Той не каза нищо, но тя забеляза в него признаци на вътрешна борба. Филмът беше ключов момент за доверието на останалите, които заедно с него щяха да подпишат споразумението. Без диска Бранд си оставаше почтен човек. Човек, чиито дела щяха да продължават да оказват влияние. Нищо не можеше да утвърди толкова добре репутацията му колкото трагичната му смърт. Тя бързо отпрати сметките на Уили в миналото. — Ако искаш да живееш, имаш само един избор — да ми го дадеш. Ако наистина си струва да умреш за него, просто кажи и ще разрешим бързо въпроса. — Ама ти наистина ли смяташ, че след като го получиш, можеш да провалиш сделката? — Не ме интересува. Може да се провали, а може и да не се провали. За мен това няма значение. — А какво би имало значение? — Дай ми диска, Уили. Плазменият екран беше вграден в стената срещу бюрото. Гладката му повърхност беше на едно ниво с фриза на боята. Не поддаде, когато тя го натисна, и нямаше начин да го издърпа напред. Беше опитала преди това от любопитство. Стърн й беше дал нужната информация. — Хайде, въведи кода — подкани го Стефани. Компютърът леко забръмча и екранът оживя. Уили затрака по клавиатурата. Стефани видя как плазменият екран хлътна с два сантиметра навътре в стената, а после съвсем безшумно изчезна нагоре. На неговото място се появи правоъгълник, който идеално запълни празнината. В центъра му беше вратата на сейфа. Над, под нея и от двете страни бяха черните панели на биометричната охранителна система. — Виж какво — каза Стефани, — не ме интересува, че хора като теб се прекланят толкова усърдно пред парите. Не ме интересува каква е цената ти. За мен няма значение какво притежаваш, а какво правиш. Ти и твоята организация вече сте богати. Тази сделка не ти беше нужна. Казва ти го човек, който знае какво означавала убиеш за пари, господин Уили, аз те познавам. — Не си искрено убедена в това, нали? Че Ирак е търговско начинание. — Ирак е съвместно начинание. Търговско и политическо. И двата вида интереси се застъпват, и двата вида интереси са така взаимно преплетени, че е невъзможно да бъдат отделени едни от други. — Глупости. — Така ли? Кои са вашите инвеститори, господин Уили? Каква част от частните ви авоари идва от Саудитска Арабия. Каква е частта, която идва от Арабския полуостров и изобщо от Близкия изток? — Какво искаш да кажеш? — Че това е чудесна сделка за онези, които участват в нея. Че печалбите от увеличените доходи от добива на петрол се субсидират от американските данъкоплатци. Печалбите от увеличените продажби на оръжие също се субсидират от американските данъкоплатци. Как предполагаш, че ще се чувстват те? Работникът от автомобилните заводи в Детройт, фермерът от Канзас — когато научат, че част от данъците, които плащат, отиват директно в джобовете на саудитските принцове милиардери? Уили се засмя, но не беше много убедителен. — Трябва да ти призная дължимото. Ти със сигурност знаеш как да разказваш разни истории. Много впечатляващо. Много увлекателно. Освен това всички си падат по една добра теория за конспирацията. Естествено, тя не е вярна. Но какъв смисъл има да я опровергавам? Виждам, че вече си напълно убедена в това. — Отвори сейфа. Уили стана от стола си. Застана пред сейфа, на половин метър от стената. Нямаше нито гласови команди, нямаше светлини, нито ключалка. Вратата на сейфа нямаше и дръжка, но зад черния панел над вратата се извършваше сканиране на ириса. Когато то завърши, се чу нещо като шептене. Вратата на сейфа хлътна с пет милиметра навътре, а след това се плъзна надолу и изчезна в леглото от неръждаема стомана. Съдържанието вътре беше осветено от малки лампи — документи, три ролки непроявен филм, фотографски негативи, чекове. Дискът беше в тъмносиня пластмасова кутия. Зад нея имаше малък пистолет. Полски П-64. Уили знаеше, че тя не може да види пистолета. Бръкна вътре с ръка. Пръстите му се задържаха над диска. Той затвори очи за момент, почти като за молитва, а след това докосна пистолета. Не ставай идиот. Не си струва. Дишаше тежко. Вдигна диска вместо пистолета и бавно се обърна. Стефани го взе. — Питам от чисто любопитство, каква печалба е заложена, че да си заслужава някой да бъде убит? И има ли значение кой е този човек? Имам предвид, че Бранд беше известна фигура, ползваше се с уважението на много хора. Каква беше цената му? Колкото на трима души без значение? На десет? На сто? — Много остроумно. — Питам сериозно. Сигурно има доларово изражение. Едва ли бихте наредили да убият някой за десет долара печалба, нали? Обаче за десет милиарда? Последните събития показаха, че сте готови да убиете за много по-малко. Така че откъде се започва? Каква е цифрата, заради която ще падне първият труп? — Би трябвало да знаеш. Ти си експертът в тези работи. — Добре. Щом като искаш да играем по този начин. Юсуф Азиз Хан, бившият директор на пакистанското разузнаване — един милион и двеста и петдесет хиляди долара. Те ми ги предложиха, а аз поисках един милион и петстотин хиляди и се разбрахме. Еди Съливън, основател на „Про Актив Сълюшънс“, който беше убит миналия месец в Туркменистан по поръчка на руското правителство — седемстотин и петдесет хиляди долара. Твой ред е. Уили седеше като ударен от гръм. — Твой ред е — настоя Стефани. Той не се решаваше. Вместо това потърси алтернатива. — Колко ще ми струва да откупя обратно този диск от теб? Стефани не можа да сдържи усмивката си. Колко типично за него. Парите, единственият език, който Уили наистина разбираше. — Ти ми кажи — рече тя. — Каква е стойността му? И преди да отговориш, имай предвид следното. Ако се опиташ да ме будалкаш, ще те заболи. Уили пое дълбоко въздух и се замисли. — Десет. — Десет какво? — Десет милиона щатски долара. В брой. Или както ти ги поискаш. — Толкова, колкото е сумата за главата ми? Виждам симетрията, но сега ситуацията е малко по-друга, не мислиш ли? Какво ще кажеш за трите или четирите милиарда чиста печалба, която ще имате от проекта „Пеперуда“? Какво ще кажеш за другите договори, които ще последват след това? Всички с гарантирани печалби в тях. За колко говорим? За десет милиарда? За петнайсет? — Преценката ти е много нереалистична. — Едва ли ще се охарчиш чак дотам, че да се наредиш на опашката, където дават купони за безплатна храна. — Двайсет милиона. Тя презрително поклати глава. — Много си далеч от реалността. Уили се опита да я предизвика: — Е, добре, ти посочи една цифра. — Пет-три-едно-четири-две. Какво? — Това е цифрата. Пет-три-едно-четири-две. — За какво говориш? — Знаеш ли кой е Якоб Фюрст? — Не. Никога не съм чувал името му. — Умря тук, в Париж, преди единайсет дни. В същия ден, когато избухна бомбата в Сантие. Пелтър го уби. Уби и жена му Мириам. Пелтър ги използва, за да ме подмами да дойда в Париж. После ги уби. Якоб наближаваше деветдесетте. Беше оцелял в Аушвиц. На ръката си имаше татуиран номер 53142. Затова съм тук. Уили почувства как и малкото му останала надежда се изпарява като роса в пустинята. — Ако ме убиеш, те ще те преследват. Стефани изобщо не се впечатли и това й пролича. — Знам. Той се паникьоса и направи първото нещо, което му дойде наум. Единственото, което му хрумна. Завъртя се и бръкна в сейфа за пистолета. Но дори не можа да го докосне. Куршумът влезе през дясното му рамо и го блъсна в стената. След това той отхвръкна назад и падна, стоварвайки се със стон върху килима. Стефани се надвеси над него. Напълно предвидимо, помисли си тя. Човек, за когото представата за изненада не надхвърляше избора му на вратовръзка. Тя отново вдигна пистолета. — Чакай! — едва поемайки си дъх, каза той. — Ти каза… — Знаеш какво казах. Обаче една жена е в правото си да променя своите решения. Това беше заради мен. А това заради Якоб. Стреля отново. След третия изстрел остави пистолета до тялото, „Зиг-Зауер“ П226, предпочитаното оръжие от Петра Ройтер. * * *



 Един и пет. Стефани чакаше под красивата аркада в приземния етаж на една от къщите, строени през седемнайсети век, които оформяха площад „Вогези“. Над градините в центъра на площада, в идеално подкастрените липи духаше мразовит бриз. — Здравей. Той още носеше същия костюм и ризата, с които беше в банка „Груман“ на „Зингерщрасе“ във Виена, но у Адлер си беше взел душ и се беше обръснал. — Я как си се изтупал — рече Стефани. — Реших, че ще е добре да положа известно усилие. — Заради Шехеразада. — Заради Уили. Те се засмяха на очевидната лъжа. Тя се притисна до него. — Взе ли диска? — попита той. — Да, взех го. — Той как реагира? — Зле. А при теб как мина? — Вдигна голяма врява, но се съгласи на сделката. На чисто сме. Това не беше съвсем вярно. Не и в момента. Тя обаче знаеше, че през следващите дни умът и сърцето й щяха да се примирят. Притисна го силно и каза: — Ти си този, който е на чисто. Той я изгледа с недоумение. — Какво искаш да кажеш? — Уили е мъртъв. Нюмън отстъпи крачка назад, за да може да я погледне по-добре. — Как стана? — Опита се да стреля по мен с пистолет. Нюмън я погледна изумен. — Уили? Пистолет? Ти се шегуваш. Стефани поклати глава. — Казах му, че не съм отишла там, за да го убивам. Обаче сега не съм много сигурна, че беше вярно. Не знам. — Мамка му. Прецакани сме. — Ти не си. — За какво говориш? — Това, което ще ти кажа, няма да ти хареса, Робърт. — Тогава кажи го по-бързо. — Тази сутрин се видях с Шехеразада. Преди теб. Сключихме друга сделка. Той я погледна намръщен. — Каква сделка? — Ти си в безопасност, независимо какво ще се случи. — Почакай. Отишла си зад гърба ми и… — Не се сърди. Беше единственият начин. Обаче той се ядоса и според Стефани, с право. Но тя знаеше, че беше постъпила правилно. Хвана го под ръка. — Хайде — рече Стефани. — Замръзнах. Да вървим. Минаха покрай една аркада, после покрай друга, покрай скъпи бутици и шикозни картинни галерии. Известно време никой не каза нищо. Стефани мислеше за Гордън Уили и се питаше дали щеше да го застреля, ако той не беше посегнал към пистолета. Не беше сигурна. Може би щеше да го убие. А това би го превърнало в първата жертва на Стефани. Стана така обаче, че той беше посегнал към пистолета и беше станал последната жертва на Петра. При всички случаи тя не изпитваше угризения. Не беше раздаване на правосъдие, а най-доброто, което би могла да стори за Якоб, Мириам и другите като тях. — Тя нищо не ми каза. — Разбира се, че няма да ти каже. Тя е жена с неограничени възможности. Нали и ти така каза. Проектът „Пеперуда“ беше само една от тях. При това не най-привлекателната. — Какво ти каза тя? — Че има друг проект. С други, които да го подкрепят, и по друг маршрут. В него не участва нито Америка, нито Израел и е също толкова изгоден. Това е нова сделка както в политическо, така и във финансово отношение. Както обикновено, тя е с няколко хода напред. Проектът „Пеперуда“ щеше да бъде крачка назад, а този е две напред. Той се замисли над думите й и след малко рече: — Сирия? Стефани кимна. — И Турция. Изненадата му премина в уморена усмивка. — Не знам защо се изненадах. След всичките тези години, през които я познавам, би трябвало да се досетя. — Съжалявам, че трябваше да действам зад гърба ти. Помислих си, че за теб ще е трудно. — Би могло да бъде. — Тя все още не е равнодушна към теб, Робърт. — Знам. Обаче нещата са прекалено сложни. — Като при нас. Макар и с нежелание, той кимна в знак на съгласие. — Предполагам. — Знаеш, че в това има логика. — Разбира се. Просто не ми харесва. — Всъщност смъртта на Уили го прави по-лесно. Възможността за избор отпада. — Лесно е за мен, но не и за теб. Стефани поклати глава. — И за мен е по-лесно, Робърт. Аз съм много объркана. Вече не знам коя съм. Нито коя ще бъда. Трябва да скъсам окончателно. — С мен ли? — С Петра. С настоящето и с миналото. — Какво ще направиш? — Каквото правя непрекъснато. Ще бягам. Пресякоха диагонално площада, минавайки покрай майки и деца, покрай влюбени, покрай слепец с тенекиено канче пред него. Въпреки студа един художник рисуваше — стръмни покриви, покрити с плочи, декоративни тухли, високи тавански прозорци. — Често се питам дали връзката ни с Рахел би издържала в реалния свят — каза Нюмън. — В някои отношения тогава за нас беше по-лесно. В онази ситуация не важаха нормалните правила. Стефани разбра. — Щяхте да се справите. Не го сравнявай с това, което стана между нас, Робърт. Не го заслужавам. Тя е била нещо изключително. — Но ти си… — Не. Не съм. Каквото и да искаше да кажеш, просто не съм. Спряха и се обърнаха един към друг. — Трябва да вървя — рече тя. — Късмет. — Благодаря. — Ако някога решиш, че мога да ти помогна с нещо, не се колебай. Нито за секунда. — Няма. Обещавам. — Пази се, Стефани. Тя го целуна. — Ти също. — Когато разбереш коя си, обади ми се, ако минаваш през Париж. Ще ми бъде интересно да те видя. 
  НАЧАЛОТО НА ФЕВРУАРИ 
 


 Когато се събуди, самолетът беше някъде над Андаманско море. Двайсетина минути гледа „Третият мъж“ на един от няколкото канала, по които вървяха филми. Една стюардеса й донесе кафе. Отново прочете некролога на Морис Хамънд в един от последните броеве на „Таймс“. Всичко в живота му е било както трябва — подходящо училище, подходящ университет, разузнавателна служба. Остроумен разказвач, ревностен привърженик на английските традиции, ползващ се с репутацията на почтен човек. Не се споменаваше как беше починал. Съобщението беше в колоната за починали в предишния брой: беше станало в дома му, умрял кротко в съня си. Типично за Червената къща: никакви следи, запазената марка на Ефирната секция. Самолетът на Британските авиолинии започна да се спуска към Сингапур. Стефани погледна през прозореца. Ранната вечер спускаше златиста мъгла над петролните танкери в Малакския пролив. Тя унищожи диска в Париж. Андерс Бранд си остана човекът, за когото всички го смятаха. Юлия остана анонимна, както заслужаваше. Що се отнася до Петра Ройтер, цареше пълно объркване. Във Виена беше намерен труп, но двайсет и четири часа по-късно в Париж убийството на Гордън Уили носеше нейния почерк. Замисли се за Леонид Голицин. Голицин е над нещата от живота. Така го беше описал Стърн. Стърн беше този, който беше дал на Стефани нужната й информация. Във Виена, а след това отново в Париж, часове преди края Стърн отново й беше помогнал. Самолетът кацна малко преди шест часа. Имаше на разположение два часа, преди да продължи за Сидни. Тя отново беше жена, преминаваща транзит. От едно място на друго. От една самоличност в друга. От едно изпълнено със събития минало към празно бъдеще. В този смисъл Австралия беше изключително подходяща. Поне за момента. В прохладната сводеста сграда на аерогарата на летище „Чанги“ тя седна пред един компютър и провери електронните си пощи. Нямаше никакви съобщения. След това изпрати едно до Стърн. >Благодаря за Париж. Благодаря за всичко. Искам да попитам само още едно нещо. >Диаманти или хляб? Обикаля из аерогарата в продължение на час и половина, пи чай, разгледа магазините, поразходи се. Сега разбра, че всичко се въртеше около Голицин. Но не той беше отговорът. Голицин беше липсващото звено. Защо Стърн да не е жена? И защо да не е една възрастна жена? В информационния бизнес нищо не може да замени опита. Това беше напълно вярно за Голицин. Достъпът му до най-различни влиятелни хора беше пословичен. Наталия Гинсбург сама й го беше казала. Преди е бил куриер между Вашингтон и Москва. Човек, който беше продължил да се извисява над обикновените неща от живота, независимо от преобладаващия политически климат. Също както Наталия и съпругът й до преждевременната му смърт. Но Наталия Гинсбург и Голицин са били приятели много преди това. Още от детинство. Голицин беше свързан с всички, а тя беше най-близката му довереница. Тази, с която беше разговарял сутринта, преди да умре. Тази, която знаеше къде е филмът. Която знаеше къде се намира сейфът в апартамента на авеню „Клебер“. Която знаеше как е защитен сейфът и която беше наясно с мерките за охрана на сградата. Стърн беше предложил влизане през покрива. Знаеше, че ще е сполучливо, защото Голицин го е знаел. Из аерогарата проехтя любезен женски глас. Последно повикване за пътниците на полет БА015 за Сидни. Стефани погледна часовника си. Седем и четирийсет, петнайсет минути преди заминаването. Върна се при компютъра и отново провери дали има съобщения в електронната си поща. Пак нищо. Може би беше сбъркала. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е. Отношенията между Голицин и Бранд не бяха съюз от двама души, те бяха двете части на един троен съюз. Наталия Гинсбург знаеше точно какво става. Тъкмо затова, като Стърн, беше насочила Стефани към Голицин. За да спаси приятеля си. Беше се надявала нейният любим клиент да го стори. Още едно последно повикване. Оставаха по-малко от десет минути преди заминаването. Стефани си спомни площад „Вандом“ Сега любопитството на Гинсбург добиваше смисъл. Никога не съм мислила, че ще се запозная с вас. Така й беше казала. Изненадана, Стефани я беше попитала дали знае коя е. Коя съм и каква съм. Два дни по-късно, когато отново се беше върнала на площад „Вандом“, за да се срещне за пореден път с Гинсбург, разговорът беше завършил в лимузината ЗИЛ, която Брежнев подарил на съпруга й. Тъкмо докато пътуваха в колата, Гинсбург беше разкрила на Стефани подробностите около проекта „Пеперуда“, с които я беше запознал Голицин. Беше споменала и за обявената награда за главата на Петра — пет милиона долара, скоро покачила се на десет, и беше подканила Стефани да бяга. Сега всичко придобиваше смисъл. Гинсбург се беше опитала да я защити. Погледнато от друга страна, Стърн се беше опитал да предпази Петра Ройтер. Шест думи запълниха празното пространство. >Само ние знаем кое. Тя кимна. Тайната шега между Наталия Гинсбург и Леонид Голицин беше потвърждението, от което Стефани се нуждаеше. Наталия Гинсбург е Стърн. Стефани се качи последна в самолета. Облегна се на седалката ЗК. Вратите се затвориха. „Боинг“-747 потегли. Почувства се напълно свободна и веднага си спомни за Юлия. Това беше нейното бъдеще, не на Стефани. Еднопосочен билет, обещаното бъдеще, освободено от миналото, вълнуващите възможности пред нея. Шансът да започне на чисто. 
  Информация за текста 
 


 Mark Burnell THE THIRD WOMAN HARPERCOLLINS 	 
 Марк Бърнел Мишената серия „Стефани Патрик“ #4 първо издание 	 
 © Mark Burnell, 2005 © Павел Талев, превод © Веселин Цаков, художник на корицата редактор Галена Георгиева коректор Станка Митрополитска компютърен дизайн Силвия Янева © ИК „Прозорец” ЕООД, София, 2006 	 
 ISBN-10: 954-733-470-0 ISBN-13: 978-954-733-470-0 	 
 	 
 Разпознаване, корекция и форматиране: nedtod, 2018 г. notes


 
  1 
 


 Храна, приготвена по еврейския обичай. — Бел. прев. 
  2 
 


 Мястото, където през Втората световна война английски и американски криптографи дешифрират важни германски кодове. — Бел. прев. 
  3 
 


 Английското разузнаване. — Бел. прев. 
  4 
 


 Порода свирепо куче. — Бел. прев. 
  5 
 


 Международен консорциум за спътникова връзка. — Бел. прев. 
  6 
 


 Глобална система за мобилна спътникова връзка. — Бел. прев. 
  7 
 


 Компания, обслужваща петролната и енергийната индустрия. — Бел. прев. 
  8 
 


 Американски милионери, натрупали състояние чрез спекулации. — Бел. прев. 
  9 
 


 Отвлечена милионерска дъщеря, която се превръща в член на отвляклата я терористична банда. — Бел. прев.