Annotation
Сред океанския народ на Вариния женската красота е на особена почит. Старейшините избират най-красивото
момиче от всяко поколение, за да го отпратят към забранените брегове на сушата за невеста на принца на Илара.
Иларското владичество налага на варинците да живеят бедно, но във водите под колибите им се крият богатства —
вълшебни розови перли, най-ценните от които са в близост до смъртоносни кървави корали.
Настъпва времето старейшините да изберат бъдещата кралица от поколението на Нор и всички знаят, че това
ще бъде сестра й — Зейди. Двете момичета са близначки, ала през лицето на Нор минава грозен белег и върху нея не
тегне товарът от очакванията на майка й. Но съдбата й е подготвила изненада.
След необратим инцидент Нор е изпратена на мястото на сестра си да се омъжи за принц, по-студен и
непристъпен и от мрачния си планински дворец. Бързо става ясно, че дворцовият живот е изтъкан не от блясък, а от
опасности, и момичето почва да разнищва тайните на Илара — докато не открива заговор срещу народа си.
Изглежда, Нор ще трябва да се бори за своя дом и това може да й коства всичко…
С дебютния си роман „Корона от корал и перли“ Мара Ръдърфорд поставя началото на своята изключително
оригинална поредица, изтъкана от легенди, тайни, вярност и една сестринска връзка, по-силна от океанския
прибой.
„Възхитително преплитане на фентъзи, политика и сестринство — тази необикновена, напрегната
приказка ще прикове вниманието ви!"
Тамора Пиърс, автор № 1 на „Ню Йорк Таймс“
Мара Ръдърфорд — Корона от корал и перли
1234567891
0
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
Информация за текста
Мара Ръдърфорд — Корона от корал и перли
1
Понякога се питам дали имената определиха съдбата ни, или обратното. Нор и Зейди — корал и перла. И двете
тачени от народа ни и достойни да красят с прелестта си шиите на царици. Перлата е ценна заради блясъка,
лъскавината и липсата на несъвършенства. Коралът е различен — расте разкривен. Природната му форма едва ли
може да мине за красива.
Аз и Зейди обаче притежавахме еднаква хубост, изящество и ум. Най-прекрасните бебета, раждали се някога
във Вариния, казваха старците. Мама ни разхождаше гордо в семейната дървена лодка, където със Зейди прекарахме
детските си години. Заслоняваше смуглата ни кожа с широкополи шапки, та слънцето да не я обжари; караше татко
да заглажда острите ъгли на мебелите; нито един косъм върху главите ни не падна под острието на ножица. Всяка
вечер ни оглеждаше да не сме се одраскали или ожулили, сетне ни мажеше с масла и мехлеми. Постоянно ни
повтаряше да внимаваме.
Варинианките са благословени с коси, разноцветни като рибите във водите ни — прави и къдрави, сламеноруси
и абаносови, и с кожа, гладка и чиста — от златиста до меденокафява. И все пак мерилото за красота в селото ни бе
високо. Преценяваха момичетата по правилните черти и съразмерните тела, по бистрия и любознателен поглед,
макар и не прекалено прям. Изискваше се изряден външен вид — по всяко време и на всяко място. Изпъкваха само
девойките без никакъв недостатък.
Защото във Вариния да си красиво момиче не е просто късмет. Поколение след поколение красотата определя
коя от нас ще стане принцеса.
— Нор! — Зейди ме дръпна от ръба на лодката, където пазех равновесие на един крак. — Какви ги вършиш? Да
се нараниш ли искаш?
Почесах се по главата. Мама сплете косата ми по-стегнато, та да ме накаже, задето вчера си забравих шапката.
Все се тюхкаше как слънцето ще изсуши копринените ни коси и — боже опази — ще покрие лицата ни с лунички.
Напоследък обаче гневното къркорене на празния ми стомах заглушаваше пискливия й глас в ума ми. Часове наред
търсехме стриди. Безрезултатно.
Зейди, послушната дъщеря, ме плесна пак по ръката.
— Моля те, опомни се. Знаеш колко е нервна мама преди церемонията.
Да, церемонията. Не помнех мама да не е нервничила. Всеки безоблачен ден, прекаран под покрива на
наколната ни дървена къща, всяка пропусната възможност да се гмуркам за перли, защото морето е неспокойно —
дължах ги на мамините вълнения за прословутата церемония.
— Царството ни е безгранично — обичаше да повтаря татко, взрян в хоризонта от тесния балкон на къщата ни.
Навярно наистина мислеше така, ала нашият живот се състоеше от постоянно натякване, че един ден
престолонаследникът на Илара ще навърши възрастта за женитба.
И както е било от столетия, три дни старейшините ще му избират за булка най-красивата девойка от Вариния.
Последната ни напусна преди двайсет години, когато сегашният цар беше принц, а плитчините не бяха оголени.
Според мама не можела да се мери по красота с мен и Зейди. Преди произшествието подкачаше старейшините, че
ще се наложи да ни изпратят и двете при принца, та сам да прецени, защото сме неотличими като сребърни пернати
рибки.
Сега, разбира се, е ясно коя ще отиде. Дребният розов белег върху дясната ми скула стои между мен и короната.
Навсякъде другаде по тялото несъвършенство, по-мъничко от варинианска перла, не би привлякло погледа. В
сравнение с безупречната кожа на Зейди обаче нащърбеното петънце е невъзможно да остане незабелязано. За
щастие имах седем години след злополуката да се подготвя за това. И седем години на сравнителна свобода от
постоянното треперене на мама.
Скочих върху възглавничките по дъното на лодката и вдигнах лице към покритото с облаци небе.
— Готова ли си? — попитах.
— За какво? — Зейди се престори на неразбрала и придърпа полите над оголените си глезени.
— Да напуснеш Вариния. Мама и Самиел.
Мен.
— Не се знае дали ще ме изберат. Еднакво красиви сме, а ти не боледуваш. Чух, че Алис също има шанс.
Повдигнах скептично вежди.
— Мама казва, че дори с белег съм по-красива от нея. Как се изрази? „Само като се усмихне с кривия си зъб,
принцът ще се скрие под полите на бавачката“.
Зейди се намръщи.
— Не бива да говори така. Алис се е родила такава. Не може да се промени.
— Нито пък мама — отбелязах сухо.
Зейди издърпа една от въдиците, провесени над ръба на лодката. Сбърчи чело при вида на дребната рибка. От
години риболовът опустошава водите ни, макар никой да не иска да си го признае. Зейди сложи внимателно
лъскавата рибка в дланта си, извади кукичката и я пусна в морето. Не ставаше за ядене, но бихме могли да я
използваме за примамка, ако се надявахме на по-сериозен улов.
— Понякога мама е нетърпима, но ни мисли доброто — посочи Зейди след кратък размисъл. — Иска да имаме
каквото не е получила.
Десетина хапливи забележки изскочиха в ума ми, но си удържах езика зад зъбите.
— Сигурно си права.
Пазех го в тайна, ала знаех, че Зейди ще е избраницата. Единствено тя щеше стъпи на голямата суша и да
изпълни детската ми мечта. С белег или не, красотата на Зейди надминаваше моята. Във Вариния вечно търсехме
несъвършенства — по перлите и по хората — а Зейди винаги съзираше хубавото. Миналата седмица докато се косях
как бурята е разнебитила къщата ни, Зейди съзерцаваше небето, за да види дъга.
И дори когато майка ни се развилнееше съвсем, Зейди намираше мили думи в отговор.
Никога нямаше да стана толкова добра, да имам чисто сърце. И тази болка бе по-трудно поносима.
— Ще поплувам — реших с надеждата да отърся мислите заедно с дрехите си.
Зейди се озърна тревожно. Порасналите девойки не бива да си показват краката, но да се гмуркаш с пола е не
само трудно — опасно е. Преди, когато имаше изобилие от стриди, се гмуркаха главно момчетата. Сега обаче
момичетата и жените помагат. В нашето семейство липсваше избор. Татко ловеше риба по цял ден, а нямахме братя.
Дори мама не би възразила; знаеше колко ни е нужен всеки грош.
— Идваш ли? — попитах.
— Солта изсушава кожата. Мама ще разбере.
Сложих длани върху хълбоците и се усмихнах широко.
— Който последен намери стрида, ще готви вечерята.
Всъщност нямаше начин да се върнем вкъщи с празни ръце. Не и ако искаме да ядем следващата седмица. По-
лесно обаче беше да се преструваме, че е игра, и то не на живот и смърт.
— Готова ли си?
Поклати глава. Ала пръстите й вече разкопчаваха полите и придърпваха туниката над бедрата.
— Лоша си! — обвини ме и цопна в бистрата вода.
Хвърлих се след нея и ушите ми забучаха от натиска на водата. Гмурнах се към дъното, за да удавя вътрешния
гласец: „Знам“.
След няколко часа разбърквах рядка рибена яхния в тенджера над огъня. Самиел доплува до къщата. Дойде при
мен, лъснал от капките морска вода. Сами бе най-добрият ни приятел; единственото момче от селото, посмяло да
се включи в детските ни игри. Все пак имахме непоносимо строга майка, а и татко бе най-добрият приятел на
царския наместник. Мама обаче щадеше Сами, защото наместникът му беше баща.
— Не ми казвай, че Зейди е намерила стрида преди теб — подсмихна се.
Сами обичаше състезанията като мен, но днес сестра ми извади късмет. Стридата лежеше върху плавей до
лодката. Беше разтворена, но за жалост без перла.
Основната ни разменна монета, редките розови перли, намиращи се единствено в нашите води, напоследък
също се откриваха трудно, а апетитът на иларците бе нарастнал. От перлите изработваха бижута за благородниците,
стриваха ги и ги добавяха в най-различни мазила. Повечето варинианци държаха в дома си бурканче с лечебен
мехлем от розови перли; цярът се пазеше за извънредни случаи, понеже бяхме здрав народ. Каляваше ни плуването
във водата, на чиито особени свойства всъщност приписваха наличието на неповторимите перли. След
произшествието мама ежедневно мажеше лицето ми с мехлема. Надяваше се белегът да изчезне, но в крайна сметка
разбра, че няма да го заличи.
Сами остави потъмняло месингово копче върху масата до празната стридена черупка.
— Виж какво нося на Зейди.
Цъкнах неодобрително с език. По закон единствено Илара ни снабдяваше с всичко, което морето не можеше да
осигури — дрехи, плодове и зеленчуци, инструменти, книги, бидони с питейна вода. Дори дървата за огрев идваха
от там. Сами не спазваше правилото. Търгуваше тайно с братовчедите ни от Галетия. Преди повече от сто години
малобройна група варинианци рискували живота си и стъпили на сушата, после бързо избягали на север с табун
откраднати иларски коне. Конете станали основа на галетианската култура, както вълните изтъкали нашата.
„Деца на вълните“, така ни наричаха иларците. И се отнасяха с нас по същия начин — като с деца.
Господари и на сушата, и на морето, иларците разполагаха с богатства, за каквито можехме само да мечтаем —
питейна вода и храна, оръжия и многолюдни селища. От време на време отчаян варинианец се добираше до Илара в
търсене на по-лек живот, неподвластен на капризното море. Войниците, охраняващи брега обаче, се справяха бързо
и неумолимо с нарушителите. Неколцина навярно бяха оцелели, но всяко посегателство срещу законите заплашваше
със смърт не само виновника. Илара бе способна да ни изтрие с един замах от лицето на земята. Изясняваха го при
всяко вземане-даване с нас.
Побутнах копчето с престорено безразличие. Всичко от сушата ме очароваше.
— Какво ще прави Зейди с това копче? Ще си закопчава несъществуващите панталони ли?
— Шия й мантия за из път. В Илара е студено.
На церемонията щяха да изберат Зейди, разбира се. Сами знаеше. И на него му беше трудно както на мен,
защото и той я обичаше. Сестра ми изглежда споделяше чувствата му. Бяха наясно обаче, че тя ще се омъжи за
принца, а те двамата ще си останат просто приятели.
— Добре си го обмислил — кимнах. — Но недей да търгуваш с Галетия. Хванат ли те, ще увиснеш на
бесилката.
— Значи не бива да ме хващат — усмихна се, разкривайки зъби, по-бели от раковина, на фона на загорялата от
слънцето кожа.
Във Вариния момчетата не носеха бремето на момичетата, поне по отношение на раните и палещите слънчеви
лъчи. От тях се изискваше да набавят храна за семейството, а това ставаше все по-трудно. Миналата година-две
перли бяха достатъчни да изхранят семейство цял месец. Сега бяха необходими поне четири, а стоките, купени с
тях, бяха по-некачествени. Отдавна се бях научила да не задавам въпроси за търговските ни отношения с Илара.
Подобни тревоги бяха работа на старейшините, не моя. Според мама имах далеч по-важни грижи — косата ми да
блести например, а миглите ми да са гъсти и дълги.
Ала това не ме спираше да размишлявам за света отвъд Вариния.
— Новини от Галетия? — попитах.
— Говорят за бунт в Южна Илара.
— Нищо ново.
Поклати глава.
— Положението се влошава. Цар Ксирус отказва да пропуска свободно бегълците, насочили се на север, макар
галетианците да ги посрещат с отворени обятия.
— Всеки е добре дошъл да подсили армията им.
— Не само. Някога те също са били бегълци.
Огледах копчето от двете страни. Забелязах, че е гравирано с кичесто цвете. Знаех какво е, но никога не бях
виждала истинска роза. Опитах да си представя свят, където едно нищо и никакво копче заслужава подобна
ювелирна изработка.
— Красиво е — възхитих се и го пуснах в стридената черупка. — Като Зейди.
Сами сложи длан на рамото ми. Облегнах буза върху нея.
— Какво ще правим без нея? — прошепнах.
Последва мълчание, после прокашляне.
— Ще се оженим, да речем.
Праснах го по кокалчетата с дървената лъжица в ръката ми.
— Не бих се омъжила за теб, дори да си последното момче във Вариния.
Хвана се за сърцето, преструвайки се на дълбоко обиден.
— Защо?
— Защото си най-добрият ми приятел. И по-зле — бъдещ царски наместник.
— Права си. От теб няма да излезе добра съпруга на височайша особа.
Грабна фурма от масата и се стрелна настрани.
— Повтори ли се, наистина няма да се омъжа никога за теб. Ще ти остане Алис, щеш не щеш.
Разкриви лице.
— Представи си дечицата ни с акулски зъби. Мама ще си изплаче очите.
Зейди надникна свъсена през вратата.
— И двамата сте лоши! Алис е мила и честна. На Сами ще му провърви, ако реши да се омъжи за него.
— Права си — опомних се.
Знаех по-добре от мнозина какво е да те преценяват по външния вид.
Зейди усука и изцеди мократа си коса над кофата, в която плакнехме съдовете. По настояване на мама тя
никога не си лягаше, без да отмие морската вода, макар да купувахме сладката прескъпо от Илара, а всяка баня
намаляваше запасите ни за пиене и готвене.
— Лош човек ще ти донесе ли това? — Сами й подаде церемониално месинговото копче в черупка от перлена
мида. Зейди ахна, сетне се намръщи.
— Да, предполагам. Понеже не би попаднало в ръцете на почтен човек.
Сами ме погледна през рамо. Пристъпи към Зейди.
— Харесва ти, нали? Моля те, кажи „да“. Искам да ти ушия наметка за Илара. В планините е студено.
— Не знаеш дали ще замина — възрази тя, но изражението й омекна. — А и откъде ще намериш плат за
наметка?
— Почтените хора не издават източниците си.
Разбърках без нужда яхнията — беше твърде рядка, за да нахрани четирима. Наблюдавах ги изпод вежди. Бях
благодарна, че Зейди не го упрекна, задето е прахосал пари за дрънкулка вместо за храна. За тяхно добро обаче
трябваше да странят един от друг. Ако не беше белегът, навярно щяха да изпратят мен в Илара. Тогава Сами и Зейди
щяха да се оженят, а аз да видя повече от гравирана роза върху глупаво месингово копче.
В някой друг живот, помислих си горчиво. Не в този.
— Мирише вкусно! Какво е?
Татко влезе през вратата зад Зейди и Сами отскочи настрани. Връщаше се от риболов в дълбините, съдейки по
солената коричка върху челото му и изпръхналите от вятъра бузи.
— Каквото ядем всяка вечер — свих рамене. — Или си хванал нещо?
Поклати тъжно глава и стомахът ми изкъркори в отговор. За да прикрия звука, почуках с лъжицата по ръба на
тенджерата.
— Не се безпокой, татко. След последното рибено ястие на Зейди къщата вонеше цяла седмица.
Сами се засмя. Зейди го побутна с престорена обида. Дори татко се поусмихна при опита ми да разведря
настроението.
Родителите ми бяха забелязали близостта между Сами и Зейди — невъзможно беше да остане скрита — но
татко бе по-благосклонен от мама, която не искаше нищо да отвлича вниманието на дъщеря й от крайната цел.
Зейди бе длъжна да стане царица, защото мама не бе успяла. Преди двайсет години отредили честта на друга млада
жена и мама не би позволила историята да се повтори. Аз подсигурявах амбицията й, ала през последните две-три
години стана ясно коя от нас ще участва непокътната в церемонията и цялото й внимание се стовари върху клетата
ми сестра.
Татко прочисти гърло и се обърна към Сами, който бързо потули копчето в шепа.
— Баща ти те търси. Спомена, че си изчезнал, а трябвало да занесеш дърва за огрев на лелите си.
— Да, господине. Тъкмо тръгвах — Сами целуна Зейди по бузата, после мен. — До утре.
— Не утре — напомни му татко. — Момичетата ще се подготвят за церемонията.
Не вдъхваше боязън, не и на мен, но Сами почервеня.
— Разбира се. Ще се видим на церемонията тогава.
Прииска ми се татко да остави Сами да се сбогува спокойно със Зейди. При следващата им среща тя щеше да е
годеница на принца на Илара.
— Довиждане — подвикнахме в унисон на Сами, вече излязъл на балкона, където въжена стълба се спускаше до
водата. Къщата ни, както всички във Вариния, бе скована от дъски на потънал кораб. През няколко години я
боядисвахме в оранжево-розово — любим цвят на мама и лесно различим от морската шир, за да ни води към къщи
денем, когато фенерите не вършат работа.
Татко седна на ниско столче, издялано от довлечено от вълните дърво.
— Щом Нор готви днес, значи Зейди е намерила стрида. Познах ли?
Посочи лъскавата мека плът в напукана порцеланова купа. Част от притежанията ни бяха купени, други —
извадени от потънали кораби. Мама никога не питаше как откривам подобни неща, особено ако блазнеха суетата й
— ръчно огледалце или гребен от коруба.
Със Зейди се спогледахме. Признаех ли, щях да я издам, че е плувала въпреки мамината забрана. Разчитахме на
внушителните дарове, които принцът щеше да изпрати на семейството на избраницата, но междувременно трябваше
да ядем. А и никой не знаеше ще има ли стриди утре, след седмица, след месец. Сами бе дочул как баща му си
шушука със старейшините по тъмно. От него бяхме научили, че положението е по-тежко, отколкото го представяха
родителите ни.
— Аз я намерих, но се обзаложих, че вътре ще има перла, а нямаше — обясних.
— Е, ако на мен се пада да изям стридата, не ме е грижа кой я е намерил — татко намигна на Зейди и тя му
подаде купата. — Добри момичета си имам. — Наклони купата и мидата се плъзна в устата му. — Мъчно ми е, че ще
се разделя с една от вас. Но си знаех от самото начало. Това ми е отплатата, задето се ожених за най-красивата
девойка във Вариния.
Мама влезе от балкона, сплитайки измитата си коса. Никога не се бе гмуркала дълбоко и тъпанчетата на ушите
й бяха невредими. Имаше по-остър слух от мнозина в селото. Съвсем малко бръчици личаха в крайчетата на очите и
устните й — свидетелство за ползата от носене на шапка (и сдържаното усмихване).
— Красотата ни е израз на благоволението на Талос — погледна към притъмняващите вълни отвъд прозореца,
сякаш богът на океана я наблюдава. Морска пяна избликна внезапно между пролуките в дъсчения под и очите на
мама блеснаха от задоволство.
— Ще го почетем с жертвоприношение — добави татко. Улових Зейди за ръка и си пожелах слънцето да не
залезе. Морето не дава нищо даром, казваха, а Талос е гневен бог.
2
Следващите два дни прекарахме в просторната жълта къща за събрания. Сместихме се вътре с всички
момичета, навършили пълнолетие. Лично аз отчитах колко е глупаво цели два дни да се готвим за церемония, за
която и без друго сме се готвили цял живот. Всеки старейшина вече бе направил избора си и никакво контене и
перчене не би променило нищо. Бих предпочела да остана насаме със Зейди преди раздялата. Традицията обаче е
част от света на Вариния, неотменима като океана.
Настроението в къщата бе приповдигнато, почти шеметно, все едно сме деца, готвещи се за фестивал. Женски
гласове и смях огласяха помещението. Не бяхме на достатъчно години, та да помним предишната церемония, ала
няколко майки — сред тях и нашата — ни наглеждаха и разказваха истории, докато гладувахме и се къпехме с
питейна вода. Със Зейди втрихме ароматно масло в кожата си и си прибрахме косите в невъобразими плитки, сетне
ги развързахме и започнахме наново.
Бяхме отраснали с момичетата край нас. В село, малко и затънтено като нашето, няма непознати лица, макар
мама да ни държеше настрана от връстничките ни. Вечер често ни разказваше на какво са способни завистниците.
Слушахме истории за плитки, отрязани преди церемонията; за парливи медузи, лепнати върху здрава кожа; дори за
изгаряне с вряло масло.
Момчетата имат по-силно тяло, повтаряше мама, но момичетата са дважди по-злобни. Не бях виждала пример,
подкрепящ твърдението й. Не разполагах обаче с достатъчно опит, та да споря. Със Зейди и Сами никога не се
чувствах самотна. И все пак ме блазнеше мисълта да имам повече приятели.
Когато слънцето се заспуска под хоризонта, вълненията и напрежението се засилиха. Привърженичките на
фаворитките — Зейди и Алис — не пестяха нито похвали, нито просъскани оскърбления.
— Ако Алис не си беше отваряла устата през изминалите седемнайсет години, надпреварата щеше да е
равностойна — изшушука русокосата Миника. — За съжаление е бъбрива като гларус.
Погледнах извинително към Алис, която всъщност имаше само един крив зъб. Майка й се бе опитала да го
изправи с помощта на въдичарска корда от конски косъм. Без видим резултат. С кестенявата си коса и зелените очи
обаче Алис несъмнено минаваше за красавица. Както и смуглата Гиния със ситни черни къдри, и Лунела, чиито
огромни сини очи и фини черти бяха гордост за цялото й семейство. Недоумявах как старейшините ще успеят да
изберат. Все едно да посочат коя е най-прелестната морска раковина.
Зейди изгледа укоризнено Миника, без да спира да сплита косата ми — за последен път, надявах се, защото
скалпът ме сърбеше, та чак гореше от ръкоделието й.
— Стига, момиче. Алис ни е приятелка и е прекрасна точно каквато е. Ако изберат нея за Илара, ще се моля
Талос да я пренесе невредима до брега.
— Прекалено добра си — поклати глава Лунела. — Мека и гъвкава като сепия. Принцът ще те излапа на вечеря,
ако не си отваряш очите на четири.
Зейди се изчерви и отметна непокорен кичур зад ухото си.
— Как ли изглежда принцът? — отправих въпроса си напосоки, за да отклоня вниманието от сестра ми. —
Знаем толкова малко за иларците, а те сякаш знаят всичко за нас.
— Колко красиви са варинианките например — вметна Миника.
Мама седеше в центъра на помещението върху една от пъстрите възглавнички, застлали пода от стена до стена.
Тясната къща едва побираше трийсетина жени и момичета, без да броим помадите и дрехите.
— Не е само това — подхвърли тя.
Знаехме. Историята бе вплетена в детството ни като нишки морска коприна — от тънки по-тънки, с
неотличими начало и край. Сега обаче всички се обърнахме към мама. Моментът ми се стори подходящ да чуя още
веднъж преданието. Тази нощ щеше да промени света ми завинаги.
— Преди много години в царство, чието име времето е погълнало, живяла мъдра и могъща кралица. Родила
дъщеря и й дала името на богинята Илара. Усмивката на Илара била сияйна като луната, косата — тъмна и блестяща
като нощното небе. Смехът й, казват, карал звездите да грейнат още по-ярко. Хората я обичали и тя им отвръщала с
обич. Принцесата навършила шестнайсет. През лятото често ходела до брега със семейството си. На пищните
увеселения се запознала с много красиви младежи, ала никой не бил по-красив от принц Лаеф, чиято земя, Кувен,
се намирала далеч отвъд Алатийско море. След седмици на тайни срещи и откраднати целувки, той я помолил да се
омъжи за него. Приела щастлива. Майката на Илара обаче им забранила да се оженят. Царството на принца било
малко и слабо в сравнение с нейното, заемало по онова време цял континент. Бащата на Лаеф бил жесток владетел,
грабел от морето, а не давал нищо в замяна. Майката на Илара вече й била избрала подходящ съпруг от могъщо
източно кралство. Принцът бил старичък и не особено привлекателен, но колкото и да обичала дъщеря си,
кралицата не искала да излага владенията си на риск.
Няколко момичета промърмориха неодобрително. Мама се намръщи.
— Не е нужно да ви напомням колко е важен дългът, нали?
Втренчи се в Зейди, независимо че никой не познаваше товара на отговорността по-добре от сестра ми. Зейди
кимна сериозно. Едва се удържах да не подбеля очи.
— В нощта преди сватбата Илара и Лаеф събрали най-преданите си слуги и откраднали кораби от родителите
си. Той бил неопитен моряк, а тя никога не била плавала в открити води, ала се обичали и не искали да се разделят.
Идната вечер корабите им се срещнали сред Алатийско море. Няколко дни останали на кораба на Лаеф, щастливи да
са заедно. На седмия ден се венчали и решили да поемат към Кувен. Бащата на Лаеф одобрил брака, защото бил
сигурен, че поставена натясно, майката на Илара ще приеме съюз, изгоден за царството му. В уречения за отплаване
ден слънцето изгряло и смехът на Илара се понесъл по морската вода като скокливо камъче. Принцът я прегърнал и
се привел да я целуне. Влюбените не знаели, че Талос, богът на морето, ги наблюдава. Разбрал, че двамата ще
донесат на бащата на Лаеф задоволство, каквото не му се пада по заслуга. За да му отмъсти, задето не давал на
морето каквото му се полага, Талос се заканил да отнеме най-ценното на Лаеф — Илара.
Косъмчетата по тила ми настръхнаха. Притиснах се към Зейди.
— Талос призовал буря и грамадните вълни залашкали корабите като черупки. Влюбените се вкопчили един в
друг. Заклели се да умрат в обятията си. Талос, яхнал гребен на вълна, по-висока от корабната мачта, откъснал
принцесата от ръцете на Лаеф и я завлякъл в дълбините.
Всички погледнахме през големия сводест прозорец към покрива на наместника Кристос. Върху билото му се
издигаше статуя, каквато някога красяла носа на разбития кораб на Илара — девойка, издялана от дърво, избеляло
от ветровете и морето. Вдигнатата й длан сякаш се протягаше към любимия.
Не вярвах легендата да има нещо общо с действителността, особено намесата на Талос, когото си представях
като призрачно същество, а не от плът и кръв. Вълнуваше ме обаче идеята за забранената любов, за двамината,
рискували всичко, за да са заедно. Да срещнеш някого от далечна земя, да загърбиш дълга и отговорностите в името
на любовта… Отнасях се в тази фантазия, когато ме завладяваше непоносимата мисъл да прекарам живота си в
нищожното ни селце.
Момичетата зашепнаха. Всички знаехме историята, ала мама я разказваше така, сякаш по кожата ми прокарват
бодли на мъртъв морски таралеж.
— А принц Лаеф? Какво е станало с него? — попита момиче.
— Щом изтръгнали Илара от ръцете му, скочил във водата. Никога повече не го видели. Казват, че първият
кървав корал изникнал там. Покълнал от сърцата на влюбените, събрани в смъртта.
Мама погледна към мен и бузата ми изтръпна. Кървавият корал ми беше дал не само име, но и белег — и без
малко да ми отнеме живота.
— А слугите? — попита друго момиче.
— Предани до смърт. Зарекли се да се грижат за принца и принцесата и отказали да напуснат лобното им
място. Мястото, където сега се намира Вариния. Подписали договор — никой варинианец да не стъпва на сушата,
докато не се роди нова престолонаследница.
— Защо им изпращаме наши жени? — попитах, изненадвайки дори себе си.
Въпросът ме преследваше от години, ала за пръв път дръзнах да го изрека. Моментът всъщност бе подходящ —
мама не би го отминала пред толкова хора.
Изгледа ме с присвити очи.
— В знак на разкаяние, задето изгубили принцесата, прислужниците изпратили дарове на майката на Илара,
която преименувала кралството в памет на дъщеря си. През следващите години чума опустошила континента.
Загинали хиляди, повечето оцелели жени били безплодни. Дотогава тронът винаги се предавал от майка на дъщеря.
На кралицата обаче й останал само болнав син, а за него нямало подходяща невеста. Вариния, чието име значи
„плодовити води“, била пощадена от чумата. Предците ни изпратили красива девойка да занесе перли и морска
коприна на кралицата. Принцът се влюбил в нея и това сложило началото на традицията.
Мама продължи да отговаря на въпроси. Задаваха й ги другите момичета, но всички знаехме отговорите.
Разказът бе част от ритуала. Въздухът се сгъсти от тежките благовонни масла по телата ни. Някой отвори капака на
покрива, за да пусне морския бриз и луната, чието сияние озари лицето на мама.
Горката ни майка. Надеждите да я изберат на предишната церемония били попарени. Татко още я наричаше
най-красивата девойка във Вариния. Повтаряше колко е благодарен на глупавите старейшини, защото иначе щял да я
получи не той, а царят. Милите думи на любящия ни баща не успяваха да потушат негодуванието на мама. Би
преглътнала възмущението единствено ако утре изберат Зейди. Понякога се чудех дали и това ще бъде достатъчно.
Зейди и аз се въртяхме дълго върху възглавниците. Сън не ни хващаше в задухата и горещината. А и предстоеше
паметен ден. Ритмичното плискане на вълните по коловете под нас — обикновено приспивен напев — сега
стържеше по оголените ми нерви.
Топлият дъх на Зейди ме лъхна по кожата.
— Искам да ти кажа нещо — прошепна. — Не съм го казвала на никого.
Обърнах се към нея. Сърцето ми заби по-бързо при мисълта за тайната й. Споделях всичко с нея. Откакто се
помнех.
— Разбира се.
— Надявам се утре да изберат Алис.
Ахнах тихо.
— Какво? Защо? Мислех, че това ти е мечтата.
Не различавах чертите на Зейди в мрака. Представях си обаче тревожните бръчици по челото й.
— Предпочитам да остана тук с теб. Да се омъжа за Сами. Обичам го, Нор.
Нещо студено се раздвижи в стомаха ми, хлъзгаво като змиорка. Не исках Зейди да си отива и да се сбогува със
Сами. Ала се запитах каква ли роля ще остане за мен в живота й, ако желанието й се сбъдне.
— Знам — прошушнах.
— Дали ще я изберат? Красива е, разумна и грижовна. Това е по-важно от един крив зъб, дори във Вариния.
Нали?—
Възможно е — свих рамене. — Но не искаш ли да си принцеса? Да видиш света? Най-лошо според мен е да
си закотвен вечно тук.
— Вариния е моят дом. Ти и Самиел сте моят дом. Какво повече може да ми предложи света?
Рози, помислих си. Коне, замъци и всякакви други неща, надхвърлящи въображението ми. Какво ли не би ти
предложил светът?
— Наистина ли ще поискаш да заминеш, ако те изберат? — попита Зейди.
— Да — отговорих без никакво колебание. — Какво ще правиш, ако изберат теб?
Примигна. Забелязах как блестят очите й в лунната светлина.
— Ще замине тялото ми, нищо друго. Самиел притежава сърцето ми, а ти, сестро, душата ми.
Денят на церемонията ни озари светъл и чист. Донесе и облекчение, и страх. Копнеех да изляза от къщата, да
вдишам въздух, несподелен с двайсет и девет жени. Най-сетне стъпихме на дъсчената пътека между жълтата къща и
дома на наместника. До мен Зейди трепереше като перце във вятъра.
Всички момичета бяха смъкнали избелелите от слънцето туники и полите на ивици от солената вода. Носеха
рокли, предавани в семействата от поколения. Зейди изпъкваше в чисто нова копринена рокля, розова като седемте
перли, срещу които я бе купила мама. Толкова горе-долу струваха провизиите ни за два месеца.
Татко направи похвално усилие да я вразуми:
— Ще изберат Зейди дори да й наденеш брезентов чувал за жито.
Мама не му обърна никакво внимание.
— Розово за моята перла — усмихната подаде роклята на Зейди, после се обърна към мен: — И червено за теб,
Нор. Цветът на корала, чието име носиш.
Кръв. Не изрече думата. Прясно боядисаната батистена рокля сякаш бе извадена от кладенец с кръв.
Из водите край дъсчената пътека гъмжеше от лодки. Цели семейства се бяха натоварили в коритата, за да
наблюдават церемонията. Някои бяха потопени застрашително, готови да се обърнат при най-дребното размърдване
на дечурлигата вътре.
Сами стоеше до баща си — наместникът Кристос — пред прага на оранжевата им къща. Дървеното изваяние
хвърляше дълга сянка над тях; празните очи на девойката бяха вперени в морския хоризонт. Срещнах погледа на
Сами. Устните му се присвиха, а очите му мигом се забиха в краката.
— Добри хора — подхвана Кристос — висок мъж с широки рамене и гъста кафява брада със сребристи
нишки. — От самото начало Вариния е благословена с дара на морето. То ни храни и ни дава подслон, водите му ни
вдъхват сили и жизненост. Най-старата ни съселянка, знаете, току-що навърши сто и петдесет години.
Стотици се обърнаха към лодката край дока, където старата майка Агате седеше между седемте си възрастни
деца и безбройните си внуци и правнуци. Поклонихме се почтително.
— Дойде време да изпратим една от нашите дъщери в Илара. За нас това е загуба, ала и голяма чест. Някой ден
девойката ще стане принцеса. Избираме я, движени не от нужда, а от щедрост.
Едва не изсумтях звучно. Овладях се. Не беше необходимо, вярно, ако ни е все едно дали ще ни оставят без
храна и вода. Не знаех кога традицията варинианците да предоставят жени и перли се е превърнала от знак на
разкаяние в отмъщение и кога обетът да не стъпваме на сушата е станал закон, чието нарушаване се наказва със
смърт. Знаех обаче, че ако имах възможност, отдавна бих отплавала с лодка към брега.
Наместникът тръгна към нас, строени като мъниста на синджир.
— Старейшините обмисляха и обсъждаха до късно през нощта важното решение.
С крайчеца на окото погледнах изтъкнатите особи, подредени на столове пред къщата на наместника —
тринайсет мъже и жени с бистър ум, макар и надхвърлили сто години.
— Почитаема Немея, ще оповестиш ли името на избраницата?
Наместникът се обърна към жена с плитка, бяла като морска пяна и дълга чак до коленете. Тя се изправи и
закрачи към нас. Излинелите й поли се повлякоха бавно зад нея.
Алис стоеше най-близо до къщата на наместника. Чух дружно вдишване, когато Немея пристъпи към нея. Ала
не спря. Някой зад мен изхлипа приглушено. Майката на Алис навярно, амбициозна колкото нашата. Когато
отраснахме, мама ни забрани да общуваме с Алис. Натъжих се, защото никой във Вариния не разбираше по-добре от
нея какво преживяваме.
Зейди стоеше вляво от мен. Почитаемата Немея приближаваше отдясно. Сведох глава, както се полага в
присъствието на възрастна жена. В полезрението ми се появиха износените чехли на старейшината и за миг се
почудих дали няма да посочи мен. Глупава — и мимолетна — мисъл. След момент тя спря точно през Зейди.
Само сестра би забелязала как Зейди задиша по-бързо. Не се стърпях. Вдигнах глава. Разкривените пръсти на
Немея лежаха върху рамото на Зейди. Потърсих с очи мама и татко сред тълпата. Лодката им заемаше челно място.
Мама не откъсваше поглед от Зейди и не полагаше никакво усилие да прикрие широката усмивка, разполовила
лицето й.
— Зейди — подхвана почитаемата Немея, — след седмица ще отидеш в Илара и ще се омъжиш за принц Серен.
Удостои с чест и семейството си, и цяла Вариния.
Зейди се поклони. Наместникът Кристос сложи върху главата й венец от редки бели цветя — символ на
короната, която скоро щеше да я украси. Целуна я леко по бузата.
— Скъпо момиче, ще ни липсваш — прошепна.
Чухме го само аз и Зейди. Той се обърна към хората.
— Старейшините избраха! Да празнуваме!
Тълпата нададе радостен вик. Стиснах юмруци, за да не се пресегна към сестра ми. Погледнах към Сами и
видях, че пръстите му са свити като моите.
Оставаше ни седмица. Повече нямаше да видим Зейди.
3
Докато съселяните ни отваряха делви с домашно вино и отрупваха родителите ми с похвали, се оттеглих в
лодката ни под къщата на наместника. Казвах си, че скърбя за сестра ми, но частица от мен оплакваше моята загуба.
Щях да прекарам живота си във Вариния, и то без Зейди.
— Нор?
Вдигнах глава. Сами слизаше по въжената стълба.
— Може ли да дойда при теб? — попита. — Не съм в празнично настроение.
Избухнах в ридания още преди да успее да скочи в лодката до мен.
— О, Нор, не плачи.
Прегърна ме крепко. Опитах да спра сълзите. Стара легенда гласеше, че перлите са сълзи на боговете. От очите
на смъртните обаче се излива само солена вода, а от нея имахме достатъчно.
Сами приглади косата ми.
— Така е най-добре за Зейди и за семейството ти.
Погледнах го стъписана.
— Какво?
— Оказва ви се чест, Нор. Висока чест.
— Това е лъжа. Знаеш! Ако е чест, защо иларците не избират от своите жени? Щом сме толкова неповторими,
защо не ни позволяват да стъпим на твърда земя?
— Нор…
Отскубнах се от ръцете му и седнах на другата пейка.
— Тя те обича, Сами. Снощи ми го каза. А сега я карат да ни напусне и да се омъжи за принц, с когото няма да
е щастлива.
Сега той се стъписа.
— Обича ме?
— Да. — Избърсах сълзите си с опакото на дланта. — Каза ми, че не иска да заминава. Иска да остане тук и да
се омъжи за теб.
Сами мълчеше.
— Говори! — не се стърпях. — За какво се замисли?
— Обича ме…
— Толкова ли е трудно за вярване?
— Да! — Понечи да прокара пръсти през кестенявата си коса. Сети се, че днес трябва да изглежда достолепен,
и свали ръка. — Надявах се да ме обикне. Понякога ми се струваше, че има чувства към мен, но отблъскваше всеки
мой опит да се сближим. Мислех, че иска да отиде в Илара. Мислех, че това е мечтата на всяко момиче.
— Така мислех и аз.
Поклати глава и сведе поглед.
— Бащите ни разговаряха…
— Постоянно разговарят — прекъснах го.
— Не, друго е. Снощи татко ми каза, че ние с теб ще…
Сами вдигна бавно глава и впи очи в моите.
— Ще се оженим…
Думата увисна помежду ни, тежка като буреносен облак.
— Ще се оженим — повторих папагалски.
— Щом навършим осемнайсет. Бащите ни отдавна искали семействата ни да се сродят. Чувствали се като братя,
а сега щели да се побратимят наистина.
— Не може да се оженим — избърборих. — Не сме влюбени.
Въздъхна безпомощно.
— Любовта не е задължително условие, Нор. Да не мислиш, че Зейди ще се влюби в принц Серен?
Изплю името като горчива семка.
— Родителите ми са се оженили по любов. Твоите — също. Ако им кажем какво сподели с мен Зейди, навярно
ще размислят.
Сами явно се бе примирил.
— Старейшините са взели решението, не родителите ни. Желанията им просто съвпадат.
От изумление сълзите ми пресъхнаха. Не знаех как ще живея без Зейди, ала изобщо не очаквах това.
Лодката се разклати напред-назад. Сами седна до мен.
— Можеше да е по-зле — рече тихо. — Да ме сватосат с Алис. А теб — незнайно с кого. По-добре ли щеше да е
за теб?
Свих юмруци в скута си.
— Не, разбира се. Просто е твърде внезапно. Объркана съм.
— Поне препитанието ти ще бъде осигурено. А стана ли наместник, ще се опълча на иларците за разлика от
слабохарактерния ми баща.
Стрелнах го с кос поглед.
— Внимавай, Сами. Баща ти няма да се посвени да те нашари като морска змия, ако те чуе какво говориш.
Прегърна ме през рамо. В същия момент разбрах защо не бива да се женим. Докосваше Зейди почти
благоговейно, сякаш е крехко птиче яйце, а мен — по братски. Прекалено удобно и уверено. Мъжът трябва да
завижда на всяка вълна, досегнала тялото на любимата му, не да отпуска длан върху рамото й, все едно е
възглавница.
Отърсих се от ръката му.
— Отивам да търся Зейди. Не успяхме да разменим нито дума.
Олекна ми, че не ме спря. Почудих се обаче какви са истинските му чувства. Дали за него съм на второ място
след Зейди, или действително смята, че ще ме обикне като съпруг?
Опитах да го преценя не като приятел, а като млад мъж, кандидат за ръката ми. Тази вечер носеше най-
красивата си туника и панталони; косата му бе спретнато вчесана и пригладена с ароматно масло — преди да я
разчорли, разбира се. Погледнех ли лицето му обаче, виждах палавото момче от детството ми. Спомних си как
веднъж хвърли котва, без да е прикрепил стабилно въжето, и обвини мен пред татко. Друг път ми открадна туниката
и след гмуркането се наложи да се върна вкъщи, надянала полата като рокля. Взряна в очите му с дълги тъмни
мигли, не усещах нищо освен обичта, която изпитвах към близките си.
— Ще намина утре следобед — обеща той, — когато родителите ти излязат. Кажи на Зейди… — поколеба
се, — че изборът на старейшините е добър.
Успях да се усмихна.
— Сам ще й кажеш. Лека нощ, Сами.
Посегнах към въжената стълба, но дланта му върху моята ме възпря.
— И аз не съм искал това, знаеш.
Студенината в гласа му ме сепна. Разбрах, че съм накърнила гордостта му. Не биваше да посрещам така
новината. Великодушен и красив, Сами щеше да стане добър водач. Всяко момиче би се радвало да се омъжи за него.
Исках обаче да разбере как се чувствам.
— Не съм като сестра ми — посочих възможно най-кротко.
— Не съм казвал, че си.
Очите ни се срещнаха за миг, после изкачих стъпалата и оставих Сами сред мрака в лодката.
Неуспяла да осмисля новината, тръгнах да търся Зейди. Намерих я заобиколена от участничките в церемонията
и останах доволна да я видя усмихната, с разискрени от виното златистокафяви очи. Обикновено не ни разрешаваха
да пием, но тази нощ правилата явно не важаха.
— Сигурно завиждаш на сестра си — подхвърли ми връстница на мама. — Ще напусне Вариния. Ще се омъжи
за принц.
Сякаш не знаех.
— Да, уважаема, тя е щастливка.
— Да не повярва човек… Ако не беше си порязала бузата, за да я измъкнеш от рибарската мрежа, щяха да
изберат теб. Несъмнено ти е трудно да не я виниш за злополуката.
Взрях се в жената и усетих същото странно човъркане в стомаха — все едно вътре се гърчи змиорка. Познах
майката на Алис.
Каквото и да си мислеха мнозина варинианци, никога не бях обвинявала Зейди за белега — дребна цена,
платена за живота на сестра ми. Това не значеше, че не съм завиждала на близначката си, и не съм се питала какво
ли щеше да се случи, ако произшествието ни се беше разминало. Утешавах се с факта, че ако нямах белег, със Зейди
навярно щяхме да станем съперници в състезанието. Представата да възприемам най-добрата си приятелка като
пречка, бе немислима.
Майката на Алис ми заприлича на камбала, раздвижила отдавна слегнал се пясък. Болезнени спомени
изплуваха на повърхността. Натиках ги обратно, където им е мястото. Татко все повтаряше: „Да се вкопчваш в
миналото, е толкова безполезно, колкото да търсиш да съзреш дважди една и съща вълна.“
— Радвам се за Зейди — натъртих и се запътих към нея.
Върнахме се вкъщи късно след пиршеството с домашно вино, замъгляващо истината, че всъщност няма повод за
празник.
Хванала татко под ръка, мама бе примряла за сън, но продължаваше да се усмихва победоносно. Поглъщаше
жадно всяка приветствена дума, опияняваше се от завистливите погледи на другите майки, разбрали изглежда, че
вече има две уредени дъщери — бъдеща принцеса и съпруга на наместник. Във Вариния слуховете се разнасят
бързо, но явно никой не бе споменал на Зейди за годежа ми. Подпийнала и изтощена, тя се носеше върху гребена на
всеобщото въодушевление.
Помогнах й да се съблече и да легне, сетне грижливо сгънах роклите ни. Опитах да си представя сестра ми в
корсет от китови кости и обувки с високи токчета — знаех за съществуването на подобни неща от Сами, който не
пропускаше да разпитва всеки срещнат на пристана, където търгуваше тайно.
На нашия плаващ пазар идваха само мъже от Илара, а те никога не говореха за тамошния живот. Бяха любезни,
но използваха думите троснато и пестеливо, колкото да разменят стоката. (Общият ни език винаги ми изглеждаше
по-благозвучен в устата на варинианците.) През годините обаче бях понаучила нещичко за света на сушата от
дрехите — ненатруфени, но изискани — и от обноските им. Докато мама се пазареше, често оглеждах сложните
дърворезби, красящи лодките им — хора и коне, дървета и реки, десетки безименни за мен същества.
Ако се омъжа за Сами, рекох си, някой ден ще се измъкна с него и ще видя всичко с очите си. Съпругата на
наместника безспорно разполага с повече свобода от някаква си дъщеря на селянин.
Завих Зейди с одеяло, просълзена при мисълта, че ни остава съвсем малко време. Съдбата ни изигра далеч по-
жестока шега, отколкото майката на Алис подозираше. По силата на сляпата случайност сестра ми щеше да напусне
Вариния и да види света, а аз — да се омъжа за любимия й. Изтрих гневно сълзите и неволно докоснах белега. Без
него навярно щяха да изберат мен, а Зейди да стане съпруга на Сами. Не й завиждах, но през зъби отправих към
Талос проклятие, от което дори Сами би се изчервил. Няма справедливост!
Сложих сламеника до сестра ми, внимателно свалих короната й от морски цветя и започнах да разплитам
косата й. Мислех, че спи, но я чух да издава тиха въздишка, отронила се сякаш от прастарата гръд на Немея.
— Какво има? — прошепнах.
Мама и татко спяха в другия край на къщата, но само завеса преграждаше стаите ни.
— Истината ме връхлетя отведнъж.
— Истината?
— До какво води тази нощ. За известно време си позволих да забравя. Просто бях момиче на празник с
приятелки. — Обърна се, за да се захвана с плитките от другата страна на главата й. — Не е за вярване, че след
седмица ще отпътувам. Няма да те видя никога повече. Изглежда ми невъзможно.
— Да се престорим, че не е — предложих, борейки се с поредния прилив на сълзи. — Цяла седмица ще правим
нашите най-любими неща. Няма да споменаваме дните отвъд тези седем.
— Това няма да промени нищо.
— Да. Но пък няма и да плачем седем дни. Съмнявам се принцът да остане очарован от булка, подпухнала като
риба-балон.
Зейди издиша звучно. Бях приключила с косата й, разпръсната около нея — водопад от кафяви вълни, каквито
се стелеха и по моя гръб.
— Добре — кимна. — Какво ще правим днес?
— Искам да видя изгрева с теб.
— Значи след около два часа. А защо да не го съзерцаваме утре?
— Както кажеш. Тогава искам да отидем на рифа и да плуваме с костенурките. Искам да намеря най-тлъстата
стрида на света, с четири-пет перли вътре, и Сами да я размени за пресни плодове. После искам да…
— Предостатъчно е за един ден, Нор.
Прозях се, отметнах коса и се обърнах към нея. Често спяхме така — лице срещу лице. От пеленачета, казваше
мама.—
Да поканим ли Сами? — попитах.
— Не днес.
Усмихнах се с облекчение. Исках да остана само със сестра ми. Да не мисля за Илара и за женитбата със Сами.
Ден, целият за нас двете.
Татко се съгласи да ни отстъпи лодката, ако обещаем да донесем перли. Не беше сигурно дали ще намерим, но
имах добро предчувствие. Още щом къщата ни изчезна от поглед, свалих шапката и си завързах полите между
краката. Бяхме единствената лодка в морето — всички, включително мама, подремваха след увеселението и виното.
Зейди също се събуди леко презеленяла. Преди да я повлека към лодката, я принудих да изпие черпак сладка вода и
да хапне овесена каша.
Сега сестра ми седеше срещу мен, скрила лице под широката периферия на шапката.
— Краят на церемонията не ти дава право да се разхайтиш като Нор — с тези думи мама ни бе изпратила преди
минути.
Все пак реших да предложа:
— Защо не махнеш шапката, Зейди? Мама не може да те види.
Не откъсна поглед от водата.
— Ще я сваля, щом стигнем до рифа. Няма смисъл да рискувам.
А в Илара, помислих си. Ще поемаш ли рискове там? Бяхме дали дума да не говорим за това, но откакто се
помнех, животът ни се въртеше около церемонията. Какво ни оставаше да обсъждаме сега, освен отпътуването на
сестра ми?
Слънцето грееше свирепо. Нямаше нито един облак да го затули. Наведох се назад и си намокрих косата, за да
се разхладя. Въздъхнах, усетила как капките се стичат по врата ми. От сега нататък нямаше да си връзвам косата и
да си пазя кожата — щях да стана смугла като мъж. И без друго всички бяхме обречени да заприличаме на старата
Немея — беловласи и сбръчкани като пеликанова гуша. Какво му е чудесното да си красив, ако в най-добрия случай
ще те изпратят надалеч от любимите ти хора, а в най-лошия — до края на дните си ще се чувстваш недостоен?
Обикновено гребях аз, за да предпазя от мазоли фините ръце на Зейди. Но днес не бързахме. Влачех пръсти
през водата, докато вълните ни носеха към рифа. Веслата бяха увити в парцали, за да не жулят ръцете, но дори върху
дланта ми да се надигнеше мехур, кожата ми обикновено заздравяваше за нула време. При цялото ми нехайство така
и не успях да се сдобия с нов белег след произшествието. Без да се впуска в подробности, лечителят отдаваше
магическите ми изцеления на кървавия корал.
— Е, обмисляш ли вече за кого ще се омъжиш? — попита Зейди.
Въпреки зноя студени тръпки наежиха скалпа ми.
— Моля?
— Ейо е хубавец. И винаги намира най-розовите перли. Малко семейства са по-добре нахранени от неговото.
За пръв път сестра ми отваряше дума за женитба. Знаеше, че не се интересувам от селските момчета, а в
мечтите си за бъдещето виждам живот на сушата, не тук, във Вариния. Не биваше да споменавам Сами и прясната
новина. Реших, че е най-добре Зейди да поеме към Илара в неведение. Истината щеше да я нарани.
Включих се в играта. Какво толкова?
— Ейо е хубавец и намира много перли, вярно. А доближавала ли си се до него, та да усетиш дъха му?
Тя се засмя.
— Никога. Защо?
— Мирише на разложена риба. Не бих се омъжила за такъв смрадливец, дори да ми предлагат всички перли в
Алатийско море.
— Кой тогава е достоен за скъпата ми сестра? Лано?
Поклатих глава.
— Твърде нисък.
— Джовани? Най-високото момче в селото и продължава да расте.
Позамислих се, веейки си с шапката. Джовани бе строен и дъхът му не вонеше. Бдеше зорко над сестричката си,
наша връстница. Не се познавахме добре, но в жълтата къща преди церемонията бях чула момичетата да говорят за
него. Уважавал родителите си и бил работлив.
Не че имаше значение. Бях длъжна да се омъжа за Сами. Спомних си как ме прегърна през рамо снощи и
змиорката се усука в корема ми.
— Ще го взема предвид — кимнах.
Зейди плесна с ръце, доволна, че ми е намерила подходящ кандидат.
— Ще имате красиви дечица — увери ме, но усмивката тутакси изчезна от лицето й. Прочетох мислите й с
точност — никога няма да видим децата си.
Както и да е. Днес се бях зарекла да не унивам. Надникнах над ръба на лодката и зърнах овал на отдалечаваща
се коруба.
— Стигнахме!
— Вече?
— Виж — посочих към ивицата, където водата сменяше цвета си над рифа.
Цялата бях подгизнала от пот. Смъкнах припряно полите, прехвърлих се през ръба на лодката и се гмурнах на
няколко стъпки под повърхността. После се отпуснах в безтегловност там, на мястото, където винаги се чувствах
най-свободна. Котвата цопна след секунди и зачаках Зейди да дойде при мен.
Потопи се на сантиметри, запращайки мехурчета към лицето ми. Протегнах се и я ощипах, преди да се
измъкне. Хванахме се за ръце, усмихнати широко, все едно не се състезаваме коя ще се подаде първа над водата.
Умеех по-дълго да задържам дъх. Зейди ми се изплези и се стрелна нагоре.
Изскочих след момент.
— Е, какъв е облогът? Който пръв намери стрида, няма да готви вечеря днес и утре?
— Който пръв намери перла — уточни сестра ми. — Какво е стрида без перла, освен закуска за татко?
Успокоявах се с мисълта, че стридите дават на татко достатъчно сили, за да ловува в по-дълбоки води. Всъщност
ребрата му се брояха повече от нашите. Всеки ден след вечеря потупваше плоския си корем, преструвайки се на
преситен, но колкото по-големи ставахме със Зейди, толкова повече намаляваха дажбите му.
— Добре. Приемам — кимнах.
Вдишах дълбоко и се гмурнах отново, за да се добера до мидите преди сестра ми.
Почти мигновено забелязах една, а близкият кървав корал бе добър знак, макар да го заобиколих предпазливо.
Приемахме на доверие загадъчната връзка между отровния кървав корал и стридите. Знаехме само, че благодарение
на него перлите във водите ни са розови, а всяка розова перла струваше колкото пет бели. Кървавият корал обаче
реже смъртоносно. Фактът, че оцелях и раната ми заздравя, бе обявен за чудо и от лечителя, и от старейшините.
Навремето тук се стелеше подводно плато, обрасло с миди, но понеже перлите се обезценяваха, селяните се
полакомиха и оголиха плитчината. Сега най-добър шанс ни даваше морското дъно — на почти петнайсет стъпки под
нас. Докато гребях с все сили към стридата, се изумих от късмета си — на няколко педи от нея имаше втора.
Грабнах ги двете и се оттласнах нагоре. За гмуркане на такава дълбочина не си връзвахме камъни за тежест и въжета
за издърпване, нито си пълнехме с масло ушите и устата, за да си пазим тъпанчетата. Предпазните мерки обаче бяха
задължителни за мъжете, които се потапяха на стотина стъпки под повърхността.
Изплувах и се озърнах за Зейди. Никаква следа. Подхвърлих стридите в лодката и отворих уста да поема въздух,
за да се гмурна да я търся. В същия момент тя изскочи до мен.
— Намери ли нещо? — попитах, пренебрегвайки тътена на сърцето в гръдта ми. Седем години бяха минали от
злополуката, ала и досега се тревожех за близначката си. Прималя ми при мисълта как ще бъде сама в Илара — без
мен да се грижа за нея.
Тя въздъхна и пусна голяма молюска в лодката.
— Само това. Мама може да извади морска коприна от черупката. А ти? Откри ли стриди?
— Две, недалеч от сочен кървав корал. Обнадеждена съм.
Зейди изпуфтя от разочарование.
— Ще пробвам в другия край. Недей да ме следиш.
— Както ти харесва. Аз оставам тук. Викай, ако съм ти нужна.
— Не си ми притрябвала — Зейди ме напръска с вода и изчезна.
Изчаках малко сърцето ми да се успокои. Гмуркането изисква съсредоточен и спокоен ум. Най-лошото е да се
паникьосаш, както със Зейди бяхме научили от личен опит.
Напълних гърди с въздух и се потопих, този път вляво от кървавия корал, заобиколен само от кости. Дори
рибите страняха от него. Почудих се кой ли селянин, увит в черен покров и овързан с тежки камъни, бяха спуснали
тук. Познавам ли покойника, или коралът си е стоял тук дълго преди да се родя?
Помнех ярко кой корал ме поряза. Не бях виждала по-голям — червена плетеница от клони, щръкнали от
разполовен точно през средата скелет. На десет ни смятаха за достатъчно големи да плаваме сами в морето, макар
че мама винаги изпращаше Сами да ни придружава. Той пускаше въдица от лодката, ние със Зейди се гмуркахме за
стриди сред скалите по морското дъно.
Забелязахме мидата едновременно — огромна, с лъскава розова черупка, вероятно заради близостта на големия
корал. Отдавна бяхме научили урока да се пазим от кървавия корал — както всяко тукашно дете, преди да му
позволят да се гмурка. Стридата обаче ни изкуши.
Спогледахме се и тутакси се стрелнахме към нея, представяйки си чутовна розова перла — прехраната на цяло
семейство за няколко месеца. Вперили очи в плячката, не видяхме рибарската мрежа, оплетена в скалите. Стигнах
първа до стридата и се извърнах с победоносна усмивка. По онова време обаче Зейди бе далеч по-храбра. Спусна се
към мен, макар въздухът ни да свършваше. Отблъснах се от камъните и загребах нагоре. Усетих дланта й да обвива
глезена ми и да дърпа.
Погледнах надолу. Сестра ми стискаше рибарската мрежа за опора. Объркана и ядосана, ритнах ръката й със
свободното си стъпало. Не ме пусна. С пламнали гърди се пресегнах да се откопча и тогава забелязах, че не се е
хванала за мрежата нарочно. Грамадна кука се бе забила в туниката й. Сключените й пръсти бяха зов за помощ.
Страхът по лицето й ме подтикна да действам. Улових се за мрежата и се издърпах надолу, после започнах да
разкъсвам туниката й. Зейди губеше самообладание и ме затрудняваше да запазя спокойствие. Знаех обаче, че
паникьосам ли се, ще остана без въздух, и двете ще се удавим. Успях да докопам ножа за разтваряне на миди,
закрепен на глезена ми. Разрязах мрежата и освободих Зейди. Устремена към повърхността, тя ме блъсна назад.
Право върху кървавия корал.
Не бях усещала нищо подобно — дори когато като малка стиснах сгорещената дръжка на тигана и дланта ми
изцвърча и се покри с мехури. Лицето ми срещна грубата повърхност на корала и болката буквално ме ослепи.
Тръгна от порязаната буза и обхвана лицето, врата, гърба ми. Ахнах неволно и вдишах морска вода. Не помня какво
се е случило после, но Зейди ми разказа, че изпратила Сами — по-бързия плувец от двама им — да ме търси.
Свестих се, гъргорейки в лодката. Сами бе изпомпал водата от гърдите ми. Писъкът, изтръгнал се от гърлото
ми, едва не го събори. Клекнала до мен, Зейди плачеше и се извиняваше, ала аз усещах само туптящата болка,
излъчваща се от бузата към цялото ми тяло. Припаднах пак, преди да се върнем вкъщи, и останах в безсъзнание два
дни.
След произшествието животът се промени безвъзвратно. Мама ме държа залостена седмици наред, докато
раната зарасна, струпеят се излющи и отдолу се показа розова кожа. Започна да бди още по-зорко над нас, а Зейди
стана по-тиха и предпазлива.
Колкото до мен, през онзи ден спечелих и изгубих нещо. Отначало се срамувах от белега. Лека-полека обаче
проумях, че красотата — както я разбираше народът ми — е по-скоро бреме, отколкото дар. На една от нас навярно
щеше да даде възможност да напусне Вариния, но истинска свобода ли е това, щом не я избираме сами?
Знаех какво би отговорила Зейди, ако някой си бе направил труда да я попита.
Споменът за злополуката избледня. Грабнах стридата на педя от мен и се издигнах към повърхността. Тогава
чух писъка.
4
— Нор!
Гласът на Зейди. Намерих я с поглед. Въртеше се в кръг, очите й обхождаха всички посоки.
— Какво има? — загребах бясно през водата.
— Папратови медузи! Навсякъде са!
— Не мърдай — извиках. — Стой там!
Папратовите медузи са сред най-опасните в океана.
Обикновено излизат на повърхността по мръкнало. Лесно се различават, защото излъчват меко синьо сияние.
На слънцето обаче телата им се сливат с водите.
— Спри! — изкрещя Зейди.
Папратова медуза, точно срещу мен. Поне е малка, казах си, качулката й е широка само две стъпки. Прозрачната
гъба се носеше по повърхността току до сестра ми. Дългите й тънки пипала се влачеха след нея. Предположих, че е
изплувала мъртва, и все пак дори мъртвите медузи са опасни. Гмурнах се да видя докъде се стелят пипалата.
Течението ги теглеше встрани от нас.
Въздъхнах с облекчение.
— Плувай назад — насочих Зейди. — Няма страшно.
Зейди ме послуша и двете се отдалечихме от медузата. Стигнахме задъхани до лодката.
— Добре ли си? — улових ръката й.
— Да. Вдигнах излишна врява. Просто изплувах до нея и се стреснах. Уплаших се…
Да не ми остави белег.
— Е, заръчах ти да ме викнеш, ако съм ти нужна — пошегувах се.
Прехвърлихме се през ръба на лодката и се проснахме на дъното. Страхът се оттичаше на бавни вълни от нас.
Подритнах вяло трите стриди — днешната ми находка.
— Стига ли толкова за днес?
— Не намерих нищо.
— Освен молюската. Мама ще втъче коприната в ръкавиците, които ти шие.
Мама не обичаше да си товари ръцете, но не отказваше да тъче морска коприна. Нишките, кафяви във водата,
след специална обработка заблестяваха като злато под слънцето.
— Значи съм открила нещо само в моя услуга? С нищо не помагам на семейството.
Сами предлагаше да заменя на пристана творенията на мама от морска коприна — някои ценяха рядката стока
дори повече от перлите. Мама не се съгласяваше. За разлика от кървавия корал и перлите, съществуващи
благодарение на Илара, принц Лаеф и варинианците след него, морската коприна бе дар от морето и следователно
можеше само да се подарява, не да се продава.
Дадох на Зейди най-дребната стрида.
— Ето, твоя е.
Скътахме стридите под сянката на пейката, за да не се развалят. Веднага щом се прибрахме вкъщи обаче,
разтворих черупката на най-голямата, съжителствала с кървавия корал. Със Зейди ахнахме в хор при вида на петте
перли — до една яркорозови.
— Прелестни са — възхити се сестра ми. — От години не съм виждала такава красота. — Протегна ръка към
мидата, ала бързо я отдръпна. — Сигурно е била много близо до корала.
Свих рамене.
— Бях внимателна.
— Нор…
Докосна несъзнателно бузата си. Знаех колко зле се чувства, макар месеци наред след произшествието да я
убеждавах, че не е виновна.
— Няма значение, Зейди. Избраха теб. Ти си… — замълчах. Бях обещала да не говоря за Илара. Усмихнах се
насила. — Външността ми вече не е нито моя грижа, нито на мама, най-малко твоя. От сега нататък съм свободна да
погрознявам колкото си искам.
— Дали Джовани мисли така? — засмя се тя.
— Е, не пречи да съкратим ухажването, нали?
— Мама ще е очарована и двете й дъщери да се сгодят, преди да навършат осемнайсет — отбеляза Зейди.
Нямаше представа колко близо е до истината. Ала съдбата ми навярно още не бе предопределена. Родителите
ни биха ме разбрали, ако им обясня, че не искам да се омъжвам за Сами.
Оставих перлите в черупката, а месото прехвърлих в купичка за татко.
— Къде ли се е дянала любящата ни майка по това време?
— Сутринта спомена, че с татко имат важна среща с наместника Кристос.
Без малко да разсипя чувала с жито в ръцете ми.
— Каква работа?
— Не знам. Сигурно ще обсъждат отпътуването ми. Пратеникът от Илара скоро ще…
— Шест дни, знам.
Зейди си разплете косата и прокара пръсти през кичурите.
— Сами каза, че мантията ми е почти готова. Ще ми я даде довечера.
Взрях се в лицето й. Знаеше ли? Дали чака първа да й съобщя?
— Не се ли договорихме днес да сме си само двете?
Заби очи в босите си стъпала. Бях по-висока от Зейди не повече от дебелината на кутре, но имах ходила, поне с
една фаланга по-дълги от нейните. Имахме и други разлики, ала всички забелязваха първо тази. Сами я откри,
когато бяхме на дванайсет, и родителите ни — увлечени в разговор до късно нощем — все още ни позволяваха да
спим заедно.
Помнех как скочи от леглото и ни сравни — част по част — и само луната осветяваше наблюденията му.
— Очите на Нор са по-тесни. Ноздрите на Зейди са по-кръгли — потри брадичка и очите му се спуснаха
надолу. — Нор има по-кокалести колене от Зейди — добави и преди да се усети, едно от въздългите ми стъпала се
изстреля и го срита между краката. Повече не допусна грешката да спомене коленете ми.
Не бях толкова недоволна най-добрият ми приятел да ме оглежда от главата до петите — мама го правеше
достатъчно често. Да ме сравняват с близначката ми обаче винаги ми беше неприятно. Когато бяхме малки, другите
деца понякога ми шепнеха със заговорническа усмивка, че съм по-красивата от двете. Същото шептяха и на Зейди.
Невъзможно бе за момент да не вирна гордо брадичка — още тогава красотата бе загнездена в ума ни — и все пак
закрилническите чувства към сестра ми надделяваха. Щом съм по-красива, значи тя е по-грозна — а комплимент в
неин ущърб не е никакъв комплимент. Не исках да съизмерват красотата ми с нейната — всъщност спрямо чиято и
да било. Исках да ме виждат каквато съм.
— Както и да е — рекох най-сетне. — Сами е част от семейството. Може да дойде днес.
Зейди поруменя.
— Напоследък е възмъжал, нали? Доскоро не беше много по-висок от нас. Сега отмятам глава, за да го
погледна в очите.
Заех се да стрия жито с дървеното чукало. С грубото брашно щях да омеся хляб и да го изпека в глинената ни
пещ. Хлябът винаги излизаше твърд и безвкусен, но засищаше, натопен в яхния — особено напоследък, когато риба
не се намираше.
— Пораснал е, разбира се. Ние също.
— А гласът му е станал по-дълбок и…
— Спри! — думата се изплъзна, преди да я преглътна.
— Защо?
Прехапала устни, нагазих мислено в бездънни води. Сигурно постъпвах себично, но не исках да научи от мен за
годежа.
— Тръгваш след шест дни. Не говори така за него, защото усложняваш нещата.
Тя застана пред мен, принуждавайки ме да я погледна.
— Нищо не може да ги усложни повече — просъска. — Обичам го, а отивам да се омъжа за непознат. Той пък
ще се ожени за Алис или друго момиче от селото. Искам да умра, Нор!
Дъхът ми секна. Втренчих се в нея — милата ми сестра, която не изричаше лоша дума за никого.
— Зейди…
— Не ми казвай какво да правя, да мисля или да чувствам — предупреди ме със задавен глас. — Оставаш тук с
мама и татко. Ще се омъжиш за когото пожелаеш. Нямаш представа какво преживявам.
Загърби ме и понечи да се отдалечи. Изпреварих я и сграбчих тънката й китка. Бяхме с еднакво телосложение,
но крехкостта винаги ме изненадваше. Толкова чуплива ли щях да се чувствам в ръцете на бъдещия си съпруг —
Сами или някой друг?
— А на мене лесно ли ми е? — попитах. — Да не мислиш, не искам да стоя тук, докато ти опознаваш света? Не
искам! Особено без теб. Бих дала всичко, за да останеш при Сами. Бих искала да съм на твое място. Но избраницата
си ти, Зейди.
Аз съм изящната мида на морското дъно. Вземаш я, обръщаш я и виждаш пукнатината. Аз съм прокъсаното
платно, което връщат на търговеца и изискват първокачествена стока. За всички във Вариния съм твое копие, ала
повредено. Не ми казвай, че нямам представа какво преживяваш.
Кръвта забумтя с все сила в главата ми. Седнах. За нищо на света не бих изрекла тези думи пред сестра ми —
стари колебания, втълпени ми от мама, с които се борех с години. Зейди бе по-безпомощна и от мен да промени
живота ни. Исках да й кажа за Сами — че ще омъжат по принуда не само нея, но и мен. Тя обаче нямаше да
възприеме откровението ми така. Щях да й дам още една причина за ревност, а сега не биваше да влизам в битка с
нея.
Прегърнах я крепко. Отначало тялото й се скова, после се отпусна. Усетих как се разхлипа безмълвно в обятията
ми. Сетне дъсчените подпори на къщата проскърцаха и чухме гърления глас на татко в съпровод с по-пискливия на
мама. Пригладихме си косите и избърсахме сълзите от лицата си.
Малцина във Вариния притежаваха огледало, но на нас не ни беше нужно.
— Е? Провървя ли ви днес? — татко подаде глава от вратата, вградена в пода.
— Виж какво намери Зейди — посочих мидата с петте перли.
Трите перли, сгушени в другите стриди, не можеха да се мерят по цвят с тях.
Тъмните вежди на татко се повдигнаха.
— Зейди ли я откри?
— Разбира се — мама изникна зад нас и сложи длан върху рамото на сестра ми. Беше в смущаващо добро
настроение. — Тя е нашата перла на щастието.
Усетих как очите на Зейди се впиват в мен. Не обърнах глава.
— Ще ги използваме за зестрата на Нор — добави мама.
О, да, зестрата ми. След произшествието мама не пропускаше повод да намекне, че без щедри дарове няма да
успее да ми намери жених.
— Калиопе… — укори я кротко татко.
Не го удостоиха с внимание. Съпругата му извади перлите от мидата.
— Удивително! Къде я открихте?
— Край рифа — отговори Зейди.
— Сигурно е била до кървав корал. Нали беше внимателна, Зейди?
— Разбира се, мамо.
— Добре. Отивайте да се изкъпете. Днес ще вечеряме с наместника и семейството му.
— Защо? — поинтересувах се.
Наместникът ни гостуваше често, но ние никога не бяхме сядали на трапезата му — чест, запазена само за
сродници.
Сродници. Скоро щях да съм сред тях,
— О… — отроних.
— Какво? — очите на Зейди се стрелнаха от моите към мамините. — Случило ли се е нещо?
— Наместникът Кристос ще оповести важна новина — поясни татко. — Облечете роклите за церемонията.
Опитах да срещна погледа на мама, да я помоля мълком за отсрочка. Тя се обърна кръгом и тананикайки се
скри в стаята си. Зейди сключи въпросително вежди, сетне тръгна към слънчевия край на балкона, където се
топлеше кофа с вода.
— Татко — прошепнах, — не бива да причиняваме това на Зейди. Ще я натъжим.
— Знаеш ли? — учуди се той.
— Самиел ми каза след церемонията.
— Зейди има право да разбере, преди да замине. — Надигна купата със стриди и изгълта трите наведнъж. — А
и ще се зарадва, че сестра й ще стане съпруга на бъдещия наместник. Това е голяма чест за семейството ни.
Сложих длан върху ръката му.
— Тя го обича, татко.
— Знам, Нор — затвори очи за момент.
— Тогава нека изчакаме шест дни. Не е беда.
— Майка ти не иска да отлага — отвърна тихо той.
Ето кой е скроил плана. Зейди й даде всичко желано.
Защо я наказва сега? Да ни отчужди ли иска? Не бих отхвърлила възможността майка ни да се опита да ни
раздели, дори да си въобрази, че ще помогне на Зейди, като скъса всякаква връзка с живота й във Вариния и я лиши
от причина да остане. Без да се поинтересува, разбира се, как се чувстват другите.
Сами. Ако говоря с него, навярно ще убеди родителите си да изчакат. Сигурно и той е потресен не по-малко от
мен. Обича Зейди. Не би желал да я наскърби.
Бях спуснала крака през вратичката, когато мама надникна иззад завесата на спалнята.
— Къде отиваш? — подвикна. — Вечерята е след малко.
— Имам работа. Ще се върна бързо.
— Дано! Лодката ни трябва.
Между постройки за общо ползване и къщата на наместника се простираха докове, но много колиби,
включително нашата, бяха откъснати сред водата в търсене на усамотение — почти непостижимо удобство във
Вариния,
— Ще плувам.
Завързах полите си на възел между краката и цопнах шумно в морето, обагрено в оранжево от лъчите на
залязващото слънце. Днес нямаше да се насладя на заника със Зейди, но имах по-важна задача.
Висящи фенери осветяваха верандата на наместника, та да се вижда по-добре в мрачината. Изкатерих се по
стълбата, изцедих водата от косите и полата си и почуках тихо по входната врата. Обикновено не се явявах в подобен
вид при наместника. Замислех ли се обаче как изглеждам, щях да изгубя смелост.
Вратата се отвори рязко и в сумрака изплува учуденото лице на Сами.
— Нор…
— Трябва да поговорим — влязох бързо в къщата, чиито размери винаги ме удивляваха. Домът на наместника
се полагаше на Зейди, не на мен. — Става дума за сестра ми.
— Моментът не е подходящ! — Сами ме дръпна назад.
— А по време на вечерята? По-уместно ли ще бъде? Помоли баща си да изчака, докато тя замине.
— Той не ми е само баща, Нор. Наместник е.
Отскубнах се от пръстите му.
— Аз ще говоря с него.
— Дойдоха ли гостите? — Елиди, майката на Сами, подвикна от кухнята.
В цялото село нямаше друга къща с помещения, разделени от солидни стени вместо със завеси. Дори Сами си
имаше стая, макар да недоумявах за какво му е усамотение на седемнайсетгодишно момче.
Елиди и наместникът Кристос се появиха заедно и се втренчиха в мен — учудени от присъствието ми или по-
скоро от облеклото ми. Подръпнах залепналите си по краката поли и внезапно ми се прииска да бях взела лодката.
Очите им обаче се насочиха над рамото ми — към вратата.
Зад мен някой прочисти гърло.
Обърнах се. Пред прага стоеше непознат.
— Богове — изсумтях под нос.
Очите на младия мъж — най-много две-три години по-голям от мен — обходиха тялото ми и болезнено ми
припомниха, че съм вир-вода. Погледите ни се срещнаха за един
унизителен миг, сетне сведох глава към локвата, разширяваща се бавно около краката ми.
— Какво става, Нор? — Елиди ме хвана за ръка и ме дръпна към себе си. — Къде е семейството ти?
— Подготвят се за вечерята. Дойдох да говоря със Сами.
— Имаме посетител.
Сякаш не бях забелязала.
— Кой е той?
— Съпругът ми ще обясни всичко. Отиди си вкъщи и се преоблечи. И, моля те, върни се с лодката.
Кимнах и се спуснах по стълбата, упреквайки се за пръв път, че не послушах мама. Докато плувах, гадаех кой ли
е непознатият младеж. Ако съдех по странните му дрехи и още по-странното поведение на Сами и семейството му,
изглежда не беше от селото. Със сигурност знаех, че никой варинианец никога не ме е наблюдавал така. Макар да го
бях зърнала съвсем за кратко, прецених, че не съм виждала по-красив мъж от него. Изчервих се при спомена за
втренчения му поглед, задържал се на места, към които Сами не бе проявявал интерес.
— Къде беше? — попита ме Зейди, щом изскочих през вратичката.
— Никъде.
— Преоблечи се бързо. Мама е почти готова.
Майка ни се вчесваше пред огледалото. Продължаваше да си тананика. Знаеше ли за непознатия? Заради него
ли беше цялата суетня? Облях се с чиста вода и навлякох червената рокля. Зейди веднага се зае да усмири косата ми.
Нейната бе съвършено сплетена както винаги; кожата й сияеше, озарена от мекия розов цвят на роклята й. До нея се
почувствах нескопосана и се почудих дали мама не ни е нагласила така нарочно.
— Хайде, момичета! — татко ни помогна да слезем в лодката.
Стоварих се без всякаква грация върху пейката и скръстих сърдито ръце. Защо ли не пуснах веслата по
течението, за да отложа неизбежното? Силните ръце на татко ни отведоха прекалено бързо до къщата на
наместника. Пожелах да завържа лодката и се пипках с възела възможно най-дълго. Размишлявах дали да не се
измъкна и да зарежа вечерята…
— По-пъргаво, Нор! — извика мама, все едно е прочела бунтовните ми мисли.
Сбърчих вежди и се изкачих по стълбата. Татко и наместникът Кристос се ръкуваха. Елиди въведе мама, Зейди
и мен в трапезарията. Върху голяма дървена маса — истинска, не като нашата, скована от довлечени от морето
трупи — бяха подредени десетина подноса: лъскава купчина грозде; кубчета пъпеш и смокини; крехка бяла риба в
сос; черни, зелени и виолетови маслини. От години не бях виждала толкова храна, и то купена от сушата. Гощавката
струваше цяло състояние.
Наместникът Кристос потупа дружески татко по рамото.
— След толкова години най-сетне ще се побратимим, Пакс — обяви с гръмък глас, създаден да изнася речи.
Усетих как Зейди се вцепенява до мен.
— Какви ги говори? — прошепна ми.
Бях като риба в мрежа; накъдето и да се извърнех, примките се сключваха отвсякъде. Преди да измисля отговор,
непознатият се появи отново и всички край мен се поклониха като посветени в тайна, несподелена само с мен.
— Кой е този? — просъсках на Зейди, кривейки се в непохватен реверанс.
Наместникът обясни вместо нея:
— Скъпи приятели, имаме скъп гост от Илара — изтъкнат благородник, изпратен лично от краля.
Младият мъж пристъпи към сестра ми и й целуна ръка. Отблизо познах герба на Илара върху черната му туника
— профил на девойка, вписан в сърце, с две кръстосани ками зад него.
— Казвам се Талин — представи се гостът. — А вие сигурно сте Зейди.
— Да, уважаеми — гласът й потрепери леко. — А това е близначката ми, Н…
— Нор — довърши той, погледна ме с очи с цвят на морско стъкло и се подсмихна. — Вече сме се виждали.
5
Усетих погледът на мама да ме прогаря с ням въпрос: „Какво си направила?“. Нямаше време за обяснения.
Наместникът ни подкани да седнем. Озовах се между Сами и Зейди, точно срещу Талин. Милион мисли се щураха в
ума ми. Иларците винаги ли пробождат пратеник след церемонията? Дали е дошъл, за да се увери, че Зейди
наистина е най-красивото момиче във Вариния? И какво точно го свързва с краля?
Поглеждах го крадешком, макар да беше редно свенливо да сведа очи като Зейди. Едно установих със сигурност
— безспорната му красота. Дори в мечтанията си за Илара не си бях представяла подобен младеж — висок, с
помургавяла от слънцето кожа. Изсветлели кичури сияеха сред кафявата му коса. Мама би се ужасила да ги види
върху нашите глави, ала се съмнявах, че би открила недостатък в силните му, правилни черти и снажното тяло.
Удивителните му синьо-зелени очи не бяха насочени както си му е редът към наместника Кристос от лявата му
страна, нито към татко от дясната, нито поне към Зейди. Улавях ги постоянно да изучават мен.
Мама и Елиди мълчаха, предоставяйки думата на мъжете. Храната бе прясна и вкусна, ала от напрежение
преглъщах едва-едва. Оповестяването на годежа ми щеше да почака, нали?
— Иларците винаги ли изпращат някого да одобри избора на старейшините? — полюбопитства татко.
Приведох се твърде заинтригувана напред и Зейди докосна предупредително крака ми с показалец. Талин
остави вилицата и се обърна към баща ни.
— Не ми се вярва, но знам ли? За пръв път съм замесен в това. Присъствието ми ви изглежда странно,
разбирам.
— Сигурно и вие се чувствате така в нашето обкръжение — устните на мама се извиха в изящна усмивка.
Наслаждаваше се нескрито на несъмнено единствения случай да попадне в близост до кралска особа. — Как
намирате скъпата ни Зейди? Мъдро ли са избрали старейшините?
Типично! Не устоя на изкушението да се изтъкне. Усмивката на Талин не стигна до очите. Нещо ми подсказа, че
разчита скритите й мисли, и това ми хареса.
— Не съм виждал по-красива варинианка — отвърна.
Мама грейна, неуспяла веднага да разгадае думите му.
Беше виждал само Зейди и мен. Усмивката на мама угасна и въпреки нанесения ми удар едва не се разкикотих.
— Принц Серен е щастливец — добави Талин и Сами видимо настръхна. — Не мога да си представя по-
прелестна девойка.
Погледът му се плъзна от Зейди към мен. Сведох глава. Белегът ми пламна от кръвта, нахлула в лицето ми, но
разговорът продължи, сякаш никой не е забелязал.
— Храните се добре — отбеляза Талин. — Имате изтънчено небце.
Погледнах остро към Сами. Не разбрах дали забеляза знака ми да замълчи, но не си сдържа езика зад зъбите:
— Случаят е извънреден, уважаеми. Не се гощаваме така всеки ден. Да не говорим за обикновените селяни.
Тежкият поглед на баща му постигна целта ми. При цялото му перчене, не си представях Сами да се опълчи на
наместника.
Талин прочисти гърло да разсее напрежението.
— Колко души живеят във Вариния?
— Петстотин — отговори татко, пръв помощник на наместника Кристос при всяко преброяване. — Били сме
близо шестстотин, но от няколко поколения населението намалява.
Талин сбърчи чело.
— Защо?
Татко и Сами погледнаха едновременно към Кристос. И двамата знаеха истината — семействата отглеждаха по-
малко деца, защото не смогваха да ги изхранват.
Наместникът оголи зъби в гримаса, бледо наподобяваща усмивка.
— Гостът ни не бива да слуша такива неща днес. Събрали сме се да празнуваме. — Взе кана с вино и напълни
чашите, включително моята и на Зейди, сетне вдигна своята и ни даде знак да последваме примера му. — Освен
скорошното отпътуване на нашата прекрасна Зейди към Илара, семействата ни имат още един повод за радост.
Тутакси разбрах какво се задава и чашата в ръката ми се наклони застрашително. Кристос се обърна към Сами и
мен.
— За Нор и Самиел! Бъдещата ви сватба изпълва сърцето ми с щастие. Семействата ни ще се сродят, както
винаги сме мечтали. Талос благослови всички ни.
Отпи глътка вино. Мама, татко, Елиди и Сами го последваха. Зейди се обърна към мен и погледът й ме
вкамени.
Сами ме сръга леко с лакът:
— Пий.
Ахнах. Очите на сестра ми се подбелиха и тя се свлече от стола като чувал с жито. Всички скочиха да я
свестяват. Наблюдавах ги вцепенена. Сами се пресегна към ръката ми.
— Не сега — отдръпнах се.
Татко претърколи Зейди по гръб. Клепките й изпърхаха и очите й се втренчиха в тавана. Разтваряше уста да си
поеме дъх като риба на сухо.
Елиди се обърна към мама:
— Не се ли радва за сестра си?
Мама не отговори. Продължи безполезно да размахва хартиено ветрило над пребледнялото лице на Зейди.
Наместникът сграбчи сина си за лакътя и го вдигна на крака.
— Какво й става?
— Нищо. Просто е изненадана — отговори Сами.
— Имало ли е нещо помежду ви? — просъска Кристос.
— Не, разбира се — изкрещяха едновременно мама и Сами.
Погледнах към Талин. Стоеше до масата и ни наблюдаваше, за момент забравен от всички. Вдигна
въпросително вежда: „Как да разбирам това?“. Почудих се каква част от разговора ми със Сами е чул. Изражението
му изглежда казваше: „Целият“.
— Добре съм. — Зейди събра сили и седна. — Слънцето ме обжари, а не съм пила достатъчно. Някой ще ми
донесе ли вода?
Елиди се втурна към кухнята и се върна на бегом, разплисквайки препълнената чаша.
— Заповядай. Днес беше ужасно горещо, нали, Калиопе?
Мама промърмори нещо и подхвана Зейди под мишница, за да й помогне да се изправи.
— Наистина ли си добре, Зейди?
Сестра ми кимна, но не вдигна очи — бях сигурна, че се бори безуспешно със сълзите.
Върнахме се до масата и Талин вдигна отново чаша.
— За Нор и Самиел — повтори.
Този път отпих глътка и трепнах, когато течността обля езика ми. Беше по-силна от разреденото вино на
церемонията. Талин ме наблюдаваше развеселен над ръба на чашата си. До мен Зейди опря своята до устните си и я
остави, без да отпие и без да се усмихне. Искаше ми се да й кажа, че вината не е моя, нито на Сами, ала не можех
тук.
Най-сетне подносите се изпразниха и възрастните излязоха да разговарят на балкона.
Талин се поколеба — не беше мъж като татко и Кристос, но не беше и момче като Сами. Преди да успея да
дръпна Зейди настрани, той застана пред мен. Преглътнах и вдигнах поглед. Забелязах как са овлажнели къдриците
по слепоочията му и неочаквано ме обзе желание да ги докосна. Сигурно бе плувнал в пот под плътната туника.
Плаща си за подигравателните усмивчици, казах си.
— Поздравления за годежа — произнасяше думите по-меко от иларските търговци на плуващия пазар.
Вместо да му благодаря, показвайки, че съм доброволен участник в сватосването, склоних леко глава. Стоеше
близо до мен, ръба на дългата ми рокля почти досягаше черните му ботуши. В контраст с тъмния цвят, червеното
вече не изглеждаше толкова крещящо.
— Приятен ли е престоят ви във Вариния? — попитах с изтънял гласец.
Колко ли недодялана ме намираше иларският благородник?
— Тук съм отскоро. Няколко часа — уточни той. — Мястото излъчва живителна топлина като отмора след
леден порой.
Втренчих се в него, изненадана от странните думи.
Явно долови недоумението ми, защото отвори уста да заговори отново.
— Ще дойдете ли при нас, уважаеми — извика го Елиди от балкона.
Талин затвори уста и ми се поклони.
— Извинете ме, почитаема.
Пред прага на балкона спря, погледна ме през рамо и ме озари със зашеметяваща усмивка. Поруменяла,
извърнах глава.
До масата Зейди изглеждаше мъничка и самотна. Тръгнах бързо към нея, засрамена, че в такъв момент мисля за
Талин. Сестра ми сякаш не ме забеляза.
— Погледни ме — помолих я.
— Знаела си, а не ми каза — отрони пресекливо.
— Разбрахме последни и се надявахме да ги разубедим. Нямахме представа, че смятат да го обявят още днес.
Сестра ми сбърчи чело.
— „Ние“? Вече сте „ние“?
Стрелнах с поглед Сами — стоеше безмълвно от другата й страна. Опита да я хване за ръка, но тя я отдръпна и
я сложи в скута си.
— Не са ни питали, Зейди. Щях да се оженя за теб, ако можех. Но ти заминаваш.
— Все едно го искам! — най-сетне го погледна в очите. — Кажи на баща си, че ме обичаш, не е длъжен да ме
изпраща в Илара. Алис може да заеме мястото ми. Или Нор.
Тонът й ме вледени.
— Не те е избрал наместникът. А и пратеникът те видя. Какво ще обяснят старейшините? Че са си променили
мнението ли?
Сълзите покапаха от миглите й и се стекоха по бузите.
— Защо не?
— Ти си най-красивото момиче, раждало се във Вариния — рече Сами. — Не биха могли да посочат друга.
— Ти обаче не ме искаш.
Сами прокара пръст по лицето на Зейди и улови сълзите й. Извърнах глава, за да не ставам свидетел на
съкровения жест.
— Повече от всичко на света искам да се оженя за теб. Впримчени сме в кроежите на боговете. Всички сме
риби, повлечени от течението.
Зейди се вкопчи в туниката му.
— Тогава плувай срещу него, промени плана. Не им позволявай да ме вземат.
Прегърна я и облегна брадичка върху темето й. Тя се разплака. Не бях чувала по-скръбен звук.
Гняв и отчаяние се надигнаха у мен. Не, боговете не са ни отредили това! Нито е правилно, нито е справедливо.
Излязох през задната врата на къщата и тръгнах по дъсчената пътека. Горещ вятър налетя срещу ми. Червената
ми рокля плющеше, плитките ме удряха по лицето. Облегнах се на балюстрадата — отломка от иларски кораб — и
зашепнах молитва към Талос. Дори да ме е чул, не отговори нищо.
По-късно, след като се сбогувахме с наместника и семейството му и се върнахме вкъщи, Зейди се строполи в
леглото и ми обърна гръб. Не успях да й продумам. Беше простила на Сами, но не и на мен. Оставаха ни пет дни
заедно. Колко ли щеше да погълне гневът й? Дланта ми се зарея над рамото й. Тя се отдръпна и ме принуди да се
оттегля в моя край на леглото.
Ядът ми се разжарваше. Нищо не зависеше от мен. Нима не разбира? Знае, че не съм влюбена в Сами, и бих
заела мястото й, ако можех. Навярно просто има нужда да обвинява някого. Но защо нарочва мен?
Най-сетне заспах през онази нощ — ту знойна, ту студена. Изритвах завивката, после пак я придърпвах. На
сутринта се събудих схваната и изтощена. Зейди я нямаше в леглото. Потърсих я на балкона. И там не я открих.
Морето бе спокойно — сивкавосиньо, бледнеещо към хоризонта, където ленивото слънце потъваше бавно във
водата. Обичах да съзерцавам изгрева и залеза, суровата красота на природата. Ала сега сърцето ми се свиваше по
начин, за съжаление все по-привичен. Мисълта за още сто години пред същата гледка ме влудяваше.
Надигнах се да вляза в къщата, но някъде отдолу се раздаде шум. Пропълзях до ръба на балкона и надзърнах.
Сами и Зейди си шепнеха в лодката.
Отворих уста да им подвикна. Преди името на Зейди да се търкулне от езика ми, Сами се приведе напред и я
целуна.
Известно време просто се взирах в тях. Бях виждала такива целувки — разменяха си ги родителите ми, а и
младежи на увеселения или спотаени в лодки. Пред мен обаче стояха близначката ми и Сами. И целувката не беше
кратка. Устните им изобщо не се разделяха.
Отдръпнах се, седнах на балкона и се престорих, че се наслаждавам на залеза. Щом искат, нека се целуват. Не
обичах Сами по този начин. Не изгарях от желание да го целувам.
Но пък исках ли сестра ми да целува бъдещия ми съпруг? Намръщих се и зачоплих тресчица, щръкнала от
дъсчения под. Мама би се ужасила, ако разбере. Нямаше да ги издам, разбира се, но фактът си е факт. Колкото и да
ми беше мъчно, част от мен изпитваше благодарност, че до сбогуването със Зейди остават броени дни. Не бих
издържала дълго така.
Зейди явно бе минала през вратата, защото чух тихите й стъпки зад мен. Наметна ме с одеяло, седна и отпусна
глава върху извивката на рамото ми, сякаш скроено да я прислонява. Миришеше на смола, на морска сол и на нещо
отчетливо нейно. Краката ни се заклатиха в синхрон над водата, хвърляйки дълги сенки върху повърхността.
Прогоних мисълта, че някой ден Сами ще сравнява и мириса на телата ни.
Мама и татко спяха, несъмнено дълбоко, съдейки по количеството вино, което бяха изпили. Дори аз бях
замаяна от няколкото глътчици.
— Нор…
— Ммм?
Зейди отлепи глава от рамото ми. Прекалено остро усетих внезапното отсъствие.
— Съжалявам за снощи.
— Няма за какво.
— Има. Мислех само за себе си. Ти също не си искала това да се случи. И ако Сами ще се жени за друга, радвам
се да си ти.
Въздъхнах с облекчение.
— Зейди.
— Да?
— И аз съжалявам.
— Знам.
Посегнахме едновременно да се хванем за ръка и топла сълза се стече от затворените ми клепки. Как щях да
преживея всички залези и изгреви тук без нея? Прииска ми се да скочим в лодката и да отплаваме на север към
Галетия. Да заживеем заедно там, където никой не ни познава, и бъдещето ни зависи изцяло от нас. Знаех обаче, че
сестра ми никога не би избягала от дълга си. Нямах право да я притискам.
По-късно през деня Сами дойде отново при нас. Трудно ми беше дори да го погледна. Обичах го, както си
представях, че бих обичала брат. Мама и татко не бяха споменавали нищо по въпроса, но подозирах, че след нас не
са могли да имат други деца. И по-добре. Тръпки ме побиваха при мисълта каква би била мама при наличие на още
дъщери.
Следях как очите му току се плъзват към Зейди и крайчетата на устните му се извиват в усмивка. Спомнях си
целувката им и смисъла й. Неведнъж бях забелязвала момчета да се взират така в Зейди и се чудех какво ли е
усещането да си център на подобно внимание.
До снощи. Със закъснение разгадах изражението на Талин — не насмешка, както си бях въобразила, по-скоро
възхищение. При първата ни среща мократа ми туника и полата прилепваха по тялото ми и очертаваха всяка
извивка. Вече не бях дете. Как ми щукна да се явя така в къщата на наместника? Навярно затова белегът не бе
привлякъл погледа му, залутан другаде. По-късно обаче, когато бях облечена порядъчно, също не забелязах да се
взира в него. Сигурно в Илара подобни недостатъци не предизвикват неодобрение както във Вариния. Все пак в
присъствието на Зейди бе почти необяснимо защо наблюдава мен.
Нима бе възможно мамините поучения да са се загнездили в мен? Винаги ни натякваше колко е важно да сме
женствени, да приемаме похвалите със сведени очи, да се усмихваме загадъчно, дрехите ни да подчертават
фигурата, без да са твърде тесни.
Макар да не сте родени принцеси, способни сте да се държите царствено, повтаряше непрекъснато. Бъдете
изискани и достолепни, за да се отнасят с вас като към кралски особи.
При всичките й недостатъци, мама заслужава и добра дума. Бяхме на почит сред селяните, а и в семейството на
наместника. Това се дължеше отчасти на приятелството между татко и Кристос, скрепено през детските им години.
Ала не само. Мама ни представяше пред света като съкровище, по-ценно от редките морски цветя, и хората ни
виждаха така.
Погледнах към Сами. Идиотски усмихнат, наблюдаваше как Зейди приготвя вечерята. Очите му следяха всяко
нейно движение. Татко рискуваше живота си, претърсвайки потънали кораби за дрънкулки, с които мама да се
кипри. Искаше ми се да вярвам, че съм ценна не с красотата си. Помагах на семейството ми да се изхранва; готвех и
кърпех рибарски мрежи; умеех да сключвам изгодни сделки на пазара. Сестра ми обаче, прелестната Зейди, щеше да
донесе булчински откуп и да ни осигури хляб и дрехи за години напред.
Красотата е сила, повтаряше ни мама до втръсване и думите ставаха по-истински от „небето е синьо“ и „водата
е мокра“. Не исках да вярвам, че външният вид определя значимостта на жената. Ала тъничък упорит глас в главата
ми не мирясваше: „Ами ако мама е права?“.
6
През следващите дни нямах време да мисля за Талин — заминал безшумно, както бе пристигнал. Поех
домашните задължения, докато Зейди позираше на художника.
Портретът й щеше да поеме към Илара преди нея. Представях си картината, провесена до ликовете на всички
невести от Вариния. Дали са искали да тръгнат, или да останат?
Вечер Зейди преглеждаше вещите си в пътническия сандък, скован собственоръчно от баща ни. Замъкът се
намираше в подножието на планина, където бе значително по-студено, но сестра ми щеше да вземе най-изисканите
ни дрехи (включително розовата рокля и моята в червено), гребен от костенуркова черупка и наниз бели перли
(сватбен подарък от татко за мама). В сандъка бе сгъната и обещаната от Сами наметка — от зелен плюш, украсена
единствено с месинговото копче на яката.
— Не съм докосвала по-гладко нещо — прокарах длан по плата.
— Ами гръб на скат?
— Да де, но не става за наметка.
Зейди се усмихна сковано.
— Сигурно си права.
— Какво има? — попитах. — Е, всъщност знам, но тревожи ли те още нещо? Може ли да ти помогна?
Въздъхна.
— Глупаво е, но все си мисля, че ще се случи чудо и ще намерим начин да променим всичко. Мечтая си, макар
да е невъзможно.
— Ще те оставят тук само ако внезапно погрознееш. И двете знаем, че няма как да стане.
Честно казано, през последните дни Зейди дори се бе разхубавила.
„Тъгата е добра за духа“ — с тези думи татко ме окуражи след произшествието, когато болката отмина, ала не
бях свикнала с разкъсаната плът върху иначе безупречната ми кожа. „Който не е познал скръб и злощастие, е плитък
като вълните, миещи брега.“
„Какво им е лошото на плитчините?“, попитах.
„Има ли нещо под повърхността им? Няма. Морето оживява в дълбините. Колкото по-навътре отиваш, толкова
повече загадки и изненади те очакват.“
Намръщих се и се сгуших до него, изпълнена със съмнение. Не бях виждала плитчина, но знаех едно —
прекосяваш я ходом и стигаш до брега. А нямаше по-голяма загадка от елшата. Поне за мен.
Зейди сгъна наметката и я прибра в сандъка.
— Постоянно ме измъчва чувството, че боговете някак си са сменили съдбите ни. На мен е било отредено да
остана…
— А на мен — да замина — свих рамене. — Близначки сме. Като бебета дори татко ни е обърквал. Може би аз
съм Зейди, а ти — Нор.
Преди злополуката хората често ме наричаха Зейди. И досега откликвах и на нейното име. Понякога се
чувствах съвсем близка със сестра ми; наистина вярвах, че сме две половини от един човек. Без нея щях да остана с
половин сърце.
Зейди се усмихна, ала в леглото през нощта отново ми обърна гръб. Винаги се бях утешавала с мисълта, че
макар да не разбирам мама, а и какво ще ми донесе бъдещето, познавам поне ума на сестра ми — навярно по-добре
от своя. Зейди бе предвидима, надеждна, честна и добра. Имаше уравновесен нрав и никога не ме изненадваше с
ненадейни постъпки. Беше плавна като хоризонта и постоянна като изгрева. Откакто се помнехме, чакахме този
ден. Предполагах, че Зейди е подготвена за него.
Събудих се посред нощ и веднага забелязах отсъствието й. Безпокойството ми отшумя бързо. Хрумна ми, че се
целува някъде със Сами. Не ревнувам, казах си, но ако се целувам ужасно? Зейди откъде знае какво да прави?
Седемнайсет години я чувствах близка колкото собствената си плът. Сега се питах познавам ли я изобщо.
На сутринта се събудих и я видях отново до мен. Погледнах лицето й с овал на сърце, спокойно отпуснато в
съня, и се почудих дали Сами би я обикнал белязана. След злополуката обичта на мама към мен се промени. По-
различно стана дори отношението на татко, чиито чувства никога не бях подлагала на съмнение. Погледнеше ли ме,
в очите му пробягваха тъга и съжаление, сякаш вижда два мои образа — предишния и сегашния.
Зейди най-после се събуди. Не я попитах къде е била; тя също не каза нищо. Татко бе тръгнал рано на риболов,
мама спеше.
— Искаш ли да търсим стриди днес? — предложих.
— Ще оставим мама без лодка. Ще трябва да плува. Или да вземе лодка от съседите.
— Звучи чудесно — усмихнах се широко.
Цяла сутрин бяхме из морето и през няколкото кратки часа всичко си беше както преди церемонията.
Надпреварвахме се коя първа ще стигне до мидите. Веднъж — както обикновено — позволих на Зейди да ме
победи. Сред скалите зърнахме октопод и го уловихме. За вечеря поне щяхме да хапнем нещо по-различно от
водниста яхния.
Върнахме се. Мама си беше вкъщи, както очаквахме. Лежеше и си вееше с ветрилото. Изправи се рязко в
леглото, щом подадохме глава от вратичката.
— Къде бяхте? Цяла сутрин не можах да мръдна без лодка.
— Остават ни само два дни да сме заедно — напомни й Зейди.
Мама се намръщи.
— Знам. Но за разнообразие не е зле да включвате и мен.
Придърпа ни от двете си страни и ни прегърна през рамо.
— Не е за вярване, че след няколко седмици с баща ви ще останем сам-сами в къщата.
Измуших се изпод ръката й.
— Как така?
— С Елиди смятаме да устроим сватбеното тържество в деня на лятното слънцестоене. Подходящо време за
ново начало. Семеен живот, деца…
Със Зейди се спогледахме ужасени. Семейство, деца? Още нямах осемнайсет. Не бях готова за женитба, камо ли
да стана майка.
— Защо бързате? Зейди тъкмо ще е отпътувала. Не може ли да изчакаме? — осведомих се.
— Провървя ни, че Сами се съгласи да се ожени за теб, Нор. Не е разумно да отлагаме. А и като замине сестра
ти, семейството ще остане с един работник по-малко. Женитбата ще ни подсигури. Не искаш ли близките ти да са
спокойни?
Значи парите бяха важни, не аз. Вярно, живеехме в оскъдица — като всеки във Вариния, впрочем. За разлика от
някои поне не хранехме девет-десет гърла. Родителите ни не бяха извадили късмет със синове — по-полезни
работници от мен и Зейди — но мама несъмнено успя да се възползва отлично от дъщерите си.
— Да, мамо. Искам близките ми да са спокойни — кимнах.
— Добре. След два дни ще оповестим годежа ти на тържеството в чест на Зейди. Варинианците ще разберат
колко благословено е семейството ни.
През нощта ме събуди тихо хлипане — Зейди плачеше.
— Какво има? — протегнах се към сестра ми. Вместо тялото й пръстите ми намериха празнота. — Къде си?
— Тук.
Очите ми свикнаха с мрака. Видях я, свита до леглото. По бузите й просветваха сълзи.
— Боли ли те нещо?
— Не. Искам… да ми помогнеш.
— Разбира се. — Сестра ми не помръдна. — Да изчакаме ли до сутринта? — добавих.
Зейди се изправи и безмълвно се измъкна от стаята. Объркана и сънена, излязох на балкона след нея.
— Какво има? — повторих.
— Ще ме намразиш, ако ти кажа, но това няма да ме спре. Не мога да отида в Илара. Трябва да ми помогнеш.
Скочи от балкона, преди да успея да й попреча. Гмурнах се във водата, уплашена да не е решила да се удави.
Зейди обаче се отдалечаваше от къщата. Не извиках, за да не събудя половината село. Заплувах да я настигна.
Сякаш след цяла вечност стигнахме до лодката ни, закотвена навътре в морето.
— Какво си намислила? — попитах запъхтяна.
Не знаех, че сестра ми умее да плува толкова бързо. Протегнах ръка да се издърпам в лодката, но Зейди ме спря:
— Не приближавай, Нор.
— Защо?
Проследих погледа й и забелязах въже, провесено през ръба на лодката.
— Какво е това?
Прехапа устни.
— Снощният ми улов.
Все пак не е била със Сами.
— Какво си уловила?
— Папратова медуза.
Ахнах и се отдалечих от лодката.
— Зейди! Нали знаеш колко е опасно? Ужили ли те?
— Използвах голяма мрежа. Не съм я докосвала. Дори не съм я поглеждала, откакто я хванах. Застопорих я с
котва. Цел ден е стояла тук, сигурно е мъртва.
Гмурнах се под водата, убедена, че греши. Зейди не бе способна да улови медуза. Забелязах обаче бледото
сияние на съществото. Вярно беше.
Изплувах и отметнах косата от лицето си.
— И какво смяташ да я правиш?
— Ще си попаря краката. Като Дидо.
Познавахме момичето от деца. На осем папратова медуза бе доплавала сред селото и я беше изпожилила
жестоко. Варинианците оздравяват бързо, но по целите й крака останали белези — поне така твърдеше голямата й
сестра. Дидо рядко излизаше от къщи. Единствена от връстниците ни не взе участие в церемонията. Мама ни я
даваше за пример винаги когато направехме нещо рисковано или опасно според нея.
Нали не искате да заприличате на клетата Дидо?
— Защо, Зейди? — прошепнах.
— Ще погрознея, щом само така мога да остана във Вариния.
Затворих очи. Спомних си какво й казах преди ден и мислено се наругах за глупостта.
— Идиотската ми забележка ли те подкокороса? Дори да не напуснеш Вариния, на Сами няма да му разрешат
да се ожени за теб. И може да умреш!
Медузите рядко жилят смъртоносно — главно защото лесно ги виждаме и успяваме бързо да избягаме, ако
усетим парване. За зла участ при срещата с огромната твар Дидо беше още дете и неумел плувец.
Медузата в мрежата изглеждаше малка и отровата й вероятно не бе толкова опасна. Но да се подложи нарочно
на жилото й? Кой знае какво ще я сполети?
— Ако ти хрумне друг начин да остана във Вариния, с радост ще те изслушам — увери ме Зейди. — Иначе
просто ми кажи дали ще ми помогнеш, или не.
Това не си ти! прииска ми се да извикам. Звучеше студена и безчувствена като мама.
— Бих направила всичко за теб, Зейди. Знаеш. Но да ти помогна да се нараниш? Не, не мога.
Обърнах се, готова да отплувам. Пръстите й се впиха в ръката ми. Придърпа ме към себе си, докато челата ни
почти се докоснаха. След миг лицето й се разкриви и сълзи потекоха по страните й.
— Моля те, Нор. Страх ме е.
Взрях се занемяла в нея. Умът ми не го побираше. Колко ли силно желание би ме подтикнало да поискам да се
осакатя завинаги? Зейди обаче не познаваше болка, каквато бях преживяла аз. Не разбираше за какво ме моли.
От друга страна, беше виждала страданията ми. И сигурно са я терзаели дълбоко, както биха ме измъчвали
нейните страдания. Не би ме молила, ако не беше отчаяна до краен предел.
Сълзи прогориха очите ми при мисълта, че сестра ми вече изпитва болка. Сърцето ми спираше, когато си
представях сбогуването с нея. А нейното скърбеше за двама — за мен и за Сами. Вгледах се в ръката й, вкопчена в
моята, в гладката й кожа. Не бяхме вадили дори трънче от нея. След седемнайсет години старания, сега настояваше
дай помогна мигом да зачеркне всичко.
— Не мога! — извиках. — Не мога да ти го причиня, Зейди!
Отскубнах се от пръстите й. Бях се отдалечила на няколко стъпки, когато я чух:
— Ще го направя и без теб!
Обърнах се и я видях да взема нож от лодката. Гмурна се под водата.
— Зейди, не!
Загребах с все сили и се добрах навреме. Хванах я за рамото и я завъртях. За момент увиснахме неподвижно
една срещу друга — лицето й отразяваше като огледало моята мъка.
— Моля те, Нор! — проплака още щом изскочихме на повърхността. — Ако не искаш да ми помогнеш, поне
остани. Не мога да го направя сама.
Намразих се, задето кимвам. Ала щях да се мразя повече, ако се нарани опасно, а мен ме няма.
— Как си го замислила? — попитах с разтреперан глас.
Част от ужаса се оттече от лицето й, но имах чувството, че съм го погълнала до капка.
— Ще отрежа жилото и ще го сложа върху крака си. Ще го задържа по-дълго, та да остане траен белег.
— Откъде научи как се прави?
Зейди отплава към другата страна на лодката, встрани от медузата.
— От мама. Веднъж ми каза, че ако ме ужили медуза, най-важното е веднага да махна пипалата и с нещо гладко
и твърдо да изстържа жилото. Иначе ще ми остане белег. Медузата е дребна. Мисля, че няма достатъчно отрова да
ме убие.
— Мислиш?
— Сигурна съм.
Не ме убеди.
— Какво ще обясним на мама и татко? И на цялото село?
— Излезли сме да плуваме през нощта и не сме я забелязали. Никой няма да повярва, че сама съм се наранила.
Права беше. Бях тук с нея, и пак не ми се вярваше.
— Той ме обича, Нор. Това няма да се промени.
Отлично знаех как белезите променят обичта, но сърце не ми даде да й го кажа.
— Баща му е наместник. Първият човек в селото. Може да не разреши.
Зейди поклати глава.
— Ако Сами поиска да се ожени за мен, родителите му ще се съгласят. Откажат ли, ще избягаме заедно.
Примигнах ужасена. Неведнъж си бях представяла как побягваме заедно, но дълбоко в себе си не вярвах, че би
дръзнала.
— Договорихте ли се?
— Не, но съм сигурна. Целунахме се, Нор, и целувката беше обещание. Обича ме и аз го обичам. Готов е на
всичко за мен. Не мога да ти опиша чувството, че някой би направил всичко за теб.
Вдишах рязко. Думите прорязаха сърцето ми. Не е ли знаела, че бих направила всичко за нея?
— И все пак молиш мен. Защо не Сами, щом те обича толкова?
Придърпа ме до себе си.
— Защото ти си моята сродна душа. Разбираш ме по-добре от всекиго. Защото на теб вярвам повече. И защото
си най-силният човек, когото познавам. Само ти можеш да ми помогнеш.
— Не е честно… — гласът ми секна.
— Ще ме защитиш — настоя през сълзи Зейди. — Винаги си ме закриляла, няма да спреш сега.
Прехапах устни, за да не се разхлипам. Част от мен й се гневеше, задето ме поставя в подобно положение.
Исках да кажа „не“, да се върна в леглото и да проспя следващите два дни. Да спя, докато всичко свърши.
Ала Зейди имаше право. Не бих отхвърлила нейна молба. И ако наистина желаеше това, не бих я изоставила.
— Ще ти помогна да отрежеш жилото — рекох най-сетне. — Но го правя, понеже се страхувам да не се
нараниш сериозно, а не защото одобрявам решението ти.
— Разбирам. — Извади от лодката най-острото копие на татко и малка мрежа за дребна риба. — Внимавай.
Взех копието и мрежата и се гмурнах. Голямата мрежа удържаше медузата, но няколко пипала се бяха подали
през дупките. Сълзите ми течаха и се смесваха със солената вода. Борих се дълго да овладея треперещите си ръце и
след доста несполучливи опити най-после успях да отрежа четири-пет тънки жила. Улових ги в малката мрежа, все
още несигурна дали постъпвам правилно. Изплувах предпазливо, стиснала мрежата с изпружена напред ръка.
Зейди държеше парче от дъска, изгладена от морското течение.
— Най-добре да го направим тук. Далече сме и няма да чуят писъците ми, но за всеки случай ще го стисна със
зъби. Ще влезем в лодката да не би да припадна.
Планирала е всичко, осъзнах. Навярно от деня, когато видяхме мъртвата медуза.
— После какво?
— Ще видим.
Пуснах мрежата с пипалата в лодката и се прехвърлих вътре. Стоварих се тежко точно до Зейди. И двете
носехме само туники. В лунната светлина морските капки сияеха върху стройните — все още непокътнати и
съвършени — крака на сестра ми. Не беше късно да се върнем вкъщи и да се престорим, че нищо не се е случило.
— Откажи се, Зейди, моля те. Нека поговорим с наместника Кристос. Ще го убедим да изпрати мен.
Поклати глава.
— Колкото и да го увещаваме, мама няма да позволи. Твърдо е решила, че съм избраница на съдбата.
И не вярва, че съм достатъчно красива, добавих наум. Не би рискувала старейшините да посочат Алис на
мястото на сестра ми.
Зейди седна в далечния край на лодката и захапа дъсчицата.
— Готова съм — проломоти.
Взех мрежата, където пипалата видимо гаснеха. С колко време разполагахме, преди родителите ни да се събудят
и да разберат какво сме сторили? Какво ще каже мама? Знаех, че всичко ще се промени завинаги, и все пак подадох
мрежата на Зейди. Бях виждала раните на Дидо само веднъж, скоро след бедата. Розови ивици се надигаха от плътта
й като гърчещи се червеи.
Представих си как ще плъзнат по Зейди и се разплаках. Тя вдигна мрежата над краката си. Стиснах очи и се
подготвих да издържа писъците.
— Не мога.
Отворих очи, замаяна от облекчение.
— Слава на боговете.
Извади дъсчицата от устата си.
— Трябва ти да го направиш, Нор.
— Какво? — поклатих ожесточено глава. — Не! Обещах да остана с теб, и толкова.
Зейди сложи мрежата върху пейката и се свлече на колене.
— Умолявам те. Замина ли за Илара, ще умра. И твоето сърце няма да понесе раздялата ни. Навярно не веднага,
но животът без мен ще те убие бавно. Познавам те, Нор. Няма да бъдеш щастлива тук.
— Недей… — разридах се. — Не обръщай всичко наопаки. Нищо не опира до моите желания. Не съм искала и
не искам това.
Взе мрежата и я тласна към мен с такава сила, че отскочих назад.
— Ако ме обичаш, ще ми помогнеш.
Никога не я бях виждала такава. Разширените й очи се белееха в мрака, подивели от отчаяние и гняв. Нежната
ми сестра бе неузнаваема. Наричаха го чест. Да бъдеш избраница, красавица, да се омъжиш за височайша особа.
Честта обаче не изглежда така: изумяло момиче на колене, молещо за милост.
— Не вярвам, че наистина го искаш, Зейди.
— Искам го, Нор. Повече от всичко друго на света.
Събрах сетни сили и поех мрежата. Усетих облекчението й да се влива в мен. Допреди миг имах чувството, че
ще се прекърши като изопната въдица.
— Обичам те — казах й.
— Винаги си била всичко за мен — промълви. — Мишци, когато не ми разрешаваха да греба, крака, когато не
ми разрешаваха да плувам. Устни, когато не можех да се защитя от мама. Сега ми трябват ръцете ти, Нор.
Стиснах зъби. Добре. Щом Зейди е неспособна да го направи, ще й дам необходимото — крепка ръка.
Наклоних мрежата и първото пипало се разлюля над голото й бедро. Поколебах се.
— Зейди…
Преди да я спра, сграбчи китката ми и я дръпна надолу. Изтръгнах се от хватката, но пипалата вече се гърчеха
върху кожата й. Захапах длан, за да не изкрещя. Прозирните сини линии се впиха в крака на Зейди. Лицето й се
разкриви от болка. Кожата й почервеня, покри се с мехури. Наблюдавах ужасена как пипалата сякаш се топят в
плътта й.
Трескаво загребах вода в шепи, за да ги отмия. Не постигнах нищо — пипалата се смъкваха с ивици кожа и
накрая ме опариха по дланта. Нетърпимата болка най-сетне изтръгна вик от гърлото ми.
При мисълта за хилядократно по-тежкото страдание на Зейди я хванах отчаяна под мишниците и я претърколих
през ръба на лодката. Крепейки я с една ръка във водата, с другата хванах татковото копие и изстъргах пипалата от
плътта й.
Зейди се отпусна в несвяст и водата край нас почерня от кръв.
7
Издърпах я в лодката и останах просната до нея. Постарах се да вдишвам бавно, за да успокоя побеснялото си
сърце. Не биваше да припадам. Очите на Зейди бяха затворени, лежеше бледа и вцепенена до мен. Възможно най-
бързо трябваше да се върнем вкъщи. Първо обаче срязах мрежата и разкъсах медузата с копието.
Пареща болка пронизваше дланта ми при всеки тласък с греблото, ала усещах, че заздравява. Не смеех да
погледна към крака на Зейди. Дясното й бедро бе пострадало най-тежко, но имаше рани и по лявото, и по долната
част на корема. От отровата, нахлула в кръвта й почти веднага, я изгаряше треска. Опасявах се, че не получим ли
помощ, наистина ще умре.
На мен се падаше задачата да обясня на родителите ми какво се е случило. Страхувах се да не хвърлят вината
върху мен. Страхувах се планът й да не пропадне и въпреки всичко да изпратят в Илара — или да изберат Алис, а
мама да ме упреква и за това. Страхувах се за сестра ми. Ами ако Сами не успее да прогледне отвъд белезите и я
сполети участта на самотната Дидо? И най-лошото — страхувах се от себе си. Не само бях позволила, но и бях
помогнала на най-обичния ми човек да си причини подобно нещо.
Къщата ни се появи на хоризонта. Загребах с все сили натам и най-сетне вързах лодката за подпорната греда.
Избърсах сълзите от лицето си и се изкатерих по стълбата.
— Помощ! — извиках в тъмнината.
Чух как се раздвижват от другата страна на завесата — твърде бавно. Дръпнах пердето и сварих татко да седи в
леглото.
— Какво има, дете?
Наричаше ни „дете“, когато не успяваше да ни различи.
— Зейди! — изплюх през буцата в гърлото ми. През целия си живот не бях плакала толкова — дори когато се
поразях на кървавия корал. — Ужили я папратова медуза.
Мама, която мърмореше насън, тутакси се изправи в леглото.
— Какво? — изпищя.
— Плувахме и я видяхме късно. — Думите бяха лъжа, но скръбта и ужасът — неподправена истина. —
Припадна в лодката. Нямам сили да я донеса дотук.
— В името на Талос, не! — изкрещя мама.
Родителите ми излязоха на бегом. Чух плисък — татко скочи във водата. Сетне се раздаде сърцераздирателен
вик — мама бе погледнала надолу през вратата.
— Детенцето ми! Какво е станало с прелестното ми детенце!
Осени ме внезапен спомен от деня на произшествието, когато лежах безжизнена в лодката. Мама произнесе
същите думи: „Какво е станало с прелестното ми детенце?“. Коленете ми се подкосиха. Свлякох се незабелязана на
пода.
В съседните къщи светнаха фенери. Татко викаше за помощ.
— Доведете мъдрата Немея — разпореди се, повдигайки внимателно Зейди към протегнатите ръце на мама.
Със закъснение разбрах, че говори на мен. Надигнах се с усилие на волята, благодарна за възможността да се
оттегля. Не бих понесла да видя още веднъж краката на сестра ми — ужасното последствие от моите дела.
В лодката усетих прилив на нови сили. Гребях по-упорито от всякога. Устоях на порива да отплавам далеч от
Вариния и мамините писъци. Спрях пред къщата на Немея. Старицата вече беше излязла.
— Какво има, момиче?
— Медуза ужили сестра ми — подвикнах запъхтяна. — В несвяст е.
— Зейди? Невъзможно!
Потъна в къщата и след малко се върна с тежка торба. Бих предпочела да извикам селския лечител, но миналата
година го погуби акула, преди да предаде знанията си на дъщеря си.
Взех торбата и помогнах на Немея да се качи в лодката. Грабнах веслата и поех по обратния път. Край дома ни
вече се бяха събрали няколко лодки. С Немея се отправихме бързо към спалнята, където мама хлипаше горко.
— Отстранете се!
Немея избута родителите ми и заизважда мехлеми и меки кърпи от торбата. Зейди изглеждаше още по-
безжизнена, капки пот лъщяха по челото й.
— Как можа да го допуснеш? — изкрещя мама, още щом ме зърна. — Как ти щукна да изведеш сестра си да
плува през нощта?
Прииска ми се да кажа истината, да се оправдая, че идеята е хрумнала на Зейди, не на мен. Погледът ми обаче
се плъзна към крака на сестра ми, обходи проядената плът и локвите кръв. Не, не бях способна да я предам.
— Съжалявам, мамо — заекнах през сълзи. — Просто не я видяхме. Сигурно е била мъртва.
— Изстърга ли жилата? — попита Немея.
— Да. Опитах.
— Добре. — Отвори кутийка от китова кост, пълна с прозрачно розово мазило, и го втри в крака на Зейди. —
Перлите ще й помогнат да оздравее, но раните са дълбоки, ще останат белези.
Мама се разхлипа още по-многострадално.
— Но ще оцелее? — попита татко.
— Да, ако се преборим с треската.
Немея ми заръча да намокря кърпа с прясна вода и да изцедя няколко капки в устата й, разкъсана от треските
на дъската, която бе захапала. Старицата проследи мълчаливо как изтривам кръвта. Мама стискаше в мъртвешка
хватка ръцете на сестра ми, клатеше се напред-назад и мърмореше молитви към Талос и всички други богове. Татко
сновеше из стаята.
Немея ме накара да покрия главата на Зейди с влажна кърпа и превърза крака й.
През прозореца виждах хора да се тълпят на балкона ни.
— Татко! — посочих му гъмжилото.
Къщата ни не можеше да издържи тежестта на всичките. Той излезе и им каза да се разотиват. Утре сутрин
щели да научат повече за произшествието.
Чух и гласа на наместника Кристос. Любезно, но твърдо подканваше любопитните да си вървят. Влезе при нас с
Елиди и Сами и пристъпи към леглото. Понеже скриваха Зейди от погледа му, Сами обърна глава към мен.
— Какво се е случило, Нор?
— Плувахме. Ужили я медуза. Докарах я вкъщи възможно най-бързо.
Прегърна ме и за момент си позволих да се успокоя. Сами щеше да се погрижи за Зейди, каквото и да става.
Елиди шепнеше утешително на мама, Кристос разговаряше тихо с татко. Немея отля вода в купа, сипа шепа
билки и малко от розовото мазило и разбърка сместа.
Изправих се и отидох да запаля глинената печка.
— Какво правиш? — попитах Немея.
— Мехлемът е за раните, а това — за треската.
Настойката кипна. Татко повдигна Зейди и опря купата до устните й, за да отпие. Клепките й изпърхаха и тя
преглътна мъничко, но не се събуди. Навярно е по-добре да спи, помислих си, болката сигурно е нетърпима.
Немея дръпна родителите ми настрана.
— Момичето се нуждае от почивка. Пътуването към Илара се отлага, ако принцът изобщо се съгласи да я
приеме. Утре ще свикам старейшините на спешно събрание, за да обсъдим какво да правим.
— Ще се възстанови — мама изопна рамене. — Родена е за принцеса и след два дни ще замине по план.
Старицата присви очи.
— Ще го обсъдим утре. Поспете сега. Събуди ли се, Зейди ще страда много. Давайте й да пие от настойката.
Ако болката е непоносима, добавете вино, но не прекалявайте.
— Ще оздравее — повтори мама.
Не получи отговор.
Старицата се обърна към Сами:
— Откарай ме вкъщи.
Той се подчини веднага на заповедта, макар да бе издадена от съсухрена жена, два пъти по-дребна от него.
— Утре ще дойда рано — подвикна ми, докато се спускаше през вратата. — Грижи се за нея.
Кимнах и се обвих с ръце. Още не бях свалила мократа нощница, но знаех, че сухите дрехи няма да стоплят
измръзналите ми кости.
Всички се събудихме призори. Слънцето изгря червено и свирепо като раните на Зейди, която хлипаше в
прегръдките на мама. Челото на сестра ми гореше, но бе добър знак, че се е свестила. Избягваше погледа ми, докато
й помагах да отпие глътчица от настойката. Татко продължаваше да крачи из къщата.
— Не може да си променят решението — подхвърли. — Кралят ще се примири с няколко белега.
Прехапах език, макар белязаната ми буза да изтръпна. В сравнение с раните на Зейди недъгът ми изглеждаше
почти незабележим. Разбирах замисъла й обаче — да накърни видимо външния си вид, без да се осакати. Жена със
зараснали рани е годна да изхранва семейство.
— Как можа да го допуснеш? — мама ме изпепели с очи, повтаряйки за стотен път въпроса. — Два дни, преди
да отпътува! Цял живот пазеше ревниво красотата си, а сега една глупост ще ни струва всичко.
От умора не успях да си сдържа езика.
— Не всичко. Все пак ще стане снаха на наместника.
Очаквах гняв, но плесницата ме смая.
Ръката ми опипа бузата. Мама никога не ни удряше — по-скоро от страх да не ни увреди, отколкото от нежност,
предполагам.
— Ти си я подучила, нали? — просъска. — Винаги си завиждала на сестра си. Животът тук все не ти стигаше.
Мислеше се за по-добра от нас. Вариния ти беше тясна. Но си просто поредната нищожна рибка във водите ни.
Наистина ли си въобразяваш, че ще предпочетат теб пред Алис?
Изправен в цял ръст, татко отсече:
— Достатъчно!
Страхувах се някой да не си помисли, че съм го направила нарочно, но собствената ми майка? Наистина ли ме
смята за подлец, способен да постъпи така?
— Обичам Зейди повече от живота — отвърнах в безуспешен опит да не покажа колко съм оскърбена. — Не
бих я наранила, за да заема мястото й! Знаеш!
Извърна глава.
— Изобщо не те познавам.
Татко ме хвана за ръка и ме изведе на балкона, където шумът на прибоя поглъщаше всеки звук.
— Кажи ми истината, Нор — настоя, уверен, че ще заблуди дори острия слух на мама. — Случайност ли беше,
или Зейди си го причини, за да остане тук и да се омъжи за Сами?
Виждал съм какви влюбени погледи си разменят. За помощ ли те помоли?
Сърцето ми се сви. Толкова ли очевидно беше?
— Стана случайно.
Очите на татко бяха по-тъмни от моите, почти черни. Вятърът подхвана косата му и разкри олисялото му чело,
придавайки му достолепен вид на премъдър човек.
— Истината, Нор.
— Стана случайно — повторих бавно.
Истината риташе и пищеше в гърлото ми, бореше се да я освободят.
Преглътнах я.
— Добре. Ще чакаме решението на старейшините. Вероятно ще изпратят Алис или някое друго момиче на
нейно място. — Татко въздъхна тежко. — Не знам дали Сами ще я пожелае за съпруга.
Милостиви Талос! Бях принудена да опровергавам собствените си безпокойства.
— Ще се ожени за нея. Обича я.
— Родителите му може да не разрешат. — Прочисти гърло. — Особено след като цялото село вече знае, че ще
му станеш жена в деня на лятното слънцестоене.
Зяпнах.
— Какво? Не! Няма да се омъжа за Сами! Това ще убие Зейди.
Пак прочисти гърло и се извърна точно когато зърнах блясък на сълзи в очите му. Никога не бях виждала татко
да плаче.
Пристъпих към него до парапета, ала не го погледнах. Боях се да го засрамя, а и да не забележи срама в моите
очи.
— Ако Сами не се ожени за Зейди, какво я очаква?
— Зависи какви белези ще останат.
— Страх ме е, татко.
Прегърна ме през рамо и ме погали по косата както някога, когато бях малка.
— И аз се страхувам, Нор.
След няколко часа старейшините извикаха мама и татко в къщата за събрания. Повериха ми Зейди — потънала
в сън, но вече на себе си. Изкушавах се да повдигна превръзките и да видя колко дълбоки са раните, но не биваше да
застрашавам здравето й. Немея бе обещала да намине по-късно вечерта, да смени превръзките и да намаже крака й с
мехлем. Личеше си поне, че драскотините по корема зарастват.
Сестра ми щеше да се възстанови. Непременно.
Зейди примижа и отвори очи. Скочих веднага да й донеса вода.
— Как се чувстваш? — попитах. — Можеш ли да говориш?
Кимна.
Стиснах дланта й.
— Не ми се сърдиш, нали?
Поклати глава.
— Не те виня, Нор. Сама го поисках.
— Съжаляваш ли?
Опита да се изправи в леглото, но се стовари тежко върху възглавниците.
— Ще съжалявам, ако Сами избере друга невеста.
Изтръпнах при спомена за татковите думи. В никакъв случай нямаше да приема да стана съпруга на Сами.
— Нор? — Сами отметна завесата, сякаш мислите ми са го извикали.
Зейди веднага намери сили да седне и да си приглади туниката.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да видя как си, глупаче. — Настани се в другия край на леглото и улови ръката й. — Е? Как си?
— Малко по-добре. Боли ме, но още щом те зърнах, ми олекна.
Сведох очи. От няколко месеца явно не бях най-важният човек в живота на Зейди. Някак си бях минала на второ
място.
Той се приведе и нежно я целуна по челото.
— Оздравееш ли, ще се оженим.
Лицето на Зейди грейна.
— Родителите ти съгласни ли са?
— Не съм говорил с тях — преглътна нервно. — Сега са при старейшините.
— Но е сигурно, че няма да замина?
— Не знам. Не ме пуснаха да вляза. Чух Немея да казва, че може да не преживееш пътуването, а и…
Замълча. Не го бях виждала толкова смутен.
— Какво? — настоя Зейди.
Сами въздъхна.
— Било позор за народа ни да изпратим момиче с ужасни белези.
Очите й се напълниха със сълзи, ала успя да се усмихне.
— Няма значение, щом ще остана с теб.
Бях изгубила първенството в личните й предпочитания, но моят срив не можеше да се мери с нейния — най-
красивото момиче във Вариния бе обявено за „позор“. Помолих се на Талос родителите на Сами да проявят
великодушие и да одобрят сватбата. Все пак раните не й пречеха да изпълнява съпружеския си дълг.
Гласът на татко прекъсна мислите ми. Появи се през вратичката и помогна на мама да се изкачи. Лицето й бе
неразгадаемо. След миг разкривената ръка на Немея се протегна към татковата. Издърпа я нагоре, все едно костите
й са кухи като на птица.
— Какво става? — попитах.
Сами не пусна дланта на Зейди.
Отговори ми старицата:
— Съжалявам, но нямаме избор. Зейди ще отпътува към Илара, дори това да й струва живота.
— Не! — вопълът на сестра ми разкъса стъписаното ни мълчание.
Кафявите очите на Сами се впиха в моите. Безмълвният разговор най-сетне ми разкри истината — обичта му
към Зейди не отстъпва на нейната. Замине ли, и двамата са обречени.
Помогни ни, умоляваше ме с поглед.
Отговорих по единствения възможен начин:
— Не. Ще изпратите мен.
8
Мама се отзова първа с жесток смях.
— Хубавичко се уреди, а? От самото начало го искаше, нали? Дори старейшините знаят, че си го направила
нарочно.
Обърнах се към татко:
— Какви ги говори?
— Обвиняват теб — промълви с пресеклива въздишка.
— Какво? — възкликнах с възмущение, ала отвътре ме загриза чувство на вина като червей, прояждащ корал. —
Това е нелепо. Зейди беше там. Ще им каже истината!
— Да — чух гласа й откъм леглото. — Стана случайно, татко. Ужасна злополука, нищо повече. Нор не би
помислила да ме нарани!
Мама приближи до нея.
— Не е нужно да я защитаваш с лъжи. Ще бъдеш принцеса.
— Защо не изпратят Алис? — обади се Сами.
— Щяха, ако имаха избор — отговори татко.
Докоснах ръката му.
— Какво имаш предвид?
Под очите му синееха тъмни кръгове, кожата му сякаш се бе сбръчкала за една нощ. Изглеждаше остарял с десет
години.
— Две поколения назад избраницата се удавила няколко дни преди да поеме към Илара. Старейшините
изпратили друго момиче. Принцът разкрил подмяната и наказал народа ни, задето не е получил най-красивата
девойка. Цял месец не снабдявал селото с питейна вода. Загинали десетки варинианци, главно деца. — Татко
преглътна тежко. — Старейшините се страхуват, да не би ако изпратят Алис, иларците ще ни набедят, че сме ги
заблудили нарочно.
Знаех колко сурови са иларците, ала това ми се стори прекалено безпощадно дори за тях.
— Какво е станало с момичето?
— Не знаем — поклати глава татко. — Принцът взел невяста от Илара.
— А какво ще сполети Зейди според вас? Сами чул мъдрата Немея да казва, че пътуването може да я убие.
— Вярно е — кимна старицата. — Но пратеникът беше тук. Видя я. Изпратим ли Алис, ще го сметнат за
измама. Поне знае, че Зейди беше здрава. Надяваме се принцът да разбере. Случват се произшествия.
— Ами ако се разгневи и спре да ни снабдява с вода, храна, дърва за огрев? — погледнах Немея право в
очите. — Нека замина вместо нея. Няма сили да оцелее по пътя.
— Как ще махнем белега ти? — поинтересува се злостно мама. — Пратеникът го видя.
Него, не мен. Но имаше право. Талин ме наблюдаваше изпитателно, несъмнено бе забелязал белега.
Немея поглади замислено брадичка.
— Ще намеря начин да го прикрия с багрило. Обясних на старейшините, че Зейди не е в състояние да пътува.
Не е зле да се уверят със собствените си очи. С белег или не, принцът безспорно би предпочел живо вместо мъртво
момиче.
Мама поклати глава.
— Принцът не е глупав купувач на пазара. Няма как да сменим топ плат с по-калпав, докато не гледа. Открие
ли какво сме сторили…
— Не решаваш ти — изръмжа Сами.
Трепнах, но не заради тона му. Нараниха ме думите на мама. Отдавна имах чувството, че ме вижда така —
несъвършено копие на Зейди — ала за пръв път чух признанието.
— Дайте ми време да забъркам багрилото. И да убедя старейшините — намеси се Немея. — Неколцина
гласуваха да прокудим Нор. Ще се понрави да я накажат другояче. — Погледна ме. — Наистина ли си способна да
се престориш на сестра си?
Макар и стъписана от опасността да ме прогонят, съумях да кимна немощно.
— Добре. Довечера елате при мен да потвърдим решението.
Обърна се към Сами. Изглежда се двоумеше дали да му заповяда да я откара вкъщи. Размисли.
— Ще взема лодката ти, Самиел.
Татко я изчака да си тръгне и сниши глас, та само аз да го чуя:
— Сестра ти се подготвяше седемнайсет години и накрая не събра кураж да замине. Имаш два дни. Ще се
справиш ли?
Знаеше, че не е случайност. Но знаеше и че не съм виновна. Застъпил ли се е за мен на събранието? Или поне
пред мама? Убеждавал ли е старейшините да не ме прогонват? Откакто се бях родила, само двамина бяха изпратени
в изгнание — отведени далеч в морето и оставени в малка лодка без гребла. И двамата бяха убийци. Богове, нима
мислят, че съм искала да убия Зейди?
— Татко… — изрекох с надеждата в една дума да побера всичките си въпроси.
Той стисна ръката ми и ме обърна към Зейди и Сами.
— Баща ти още не е решил как да постъпи, Сами. Старейшините препоръчаха да се ожениш за Алис, щом
почтеността на Нор е опетнена.
Зейди закри уста с длан.
— Няма! — отсече Сами.
— Майка ти се съгласи — продължи татко.
— Предателка — просъска мама. — А я наричах сестра.
Татко не й обърна внимание. Не откъсна очи от Сами:
— Баща ти каза, че ще действа стъпка по стъпка. Иска да говори с теб.
— Ами аз? — обади се Зейди.
— Какво ти? — изсумтя мама.
— Никой ли не се интересува от моето мнение? Старейшините не поискаха ли да говорят с мен, преди да
обвинят сестра ми в лъжа, или да решат да ме изпратят в Илара, макар да не мога да стоя на крака? Наистина ли са
забравили за съществуването ми?
— Не разбираш ли? — сви рамене мама. — Без красотата си нищо. Ние сме чисто и просто тела, които готвят и
раждат. Имахме всичко, но ти позволи на сестра ти да го опропасти. Сега тя ще стане принцеса, а аз ще гледам как
вехнеш и старееш в моята къща. Нима не ти набивах в главата колко е важно това? Не проумя ли какъв е залогът?
Явно не си научила нищо от мен. И ще си платиш.
Докато мама говореше, Зейди сякаш се смаляваше с всяка дума. Открай време смятах, че мамината амбиция
произтича от суета, от желание да възмезди неправдата, сторена й преди години. Бях сгрешила. Истината бе далеч
по-дълбока.
Обвиняваше ме във високомерие, но вярваше, че във Вариния нямаме никаква стойност отвъд симетричните ни
лица и извивките на телата ни, а избраните за Илара печелят надпреварата дори с мъжете. Затова ли ме презираше?
Защото виждаше у мен нещо от себе си?
Самата представа ме жегна. Не приличах изобщо на майка си.
— Ти не си научила нищо — отсякох. — И си плащаш.
— Нор… — татко се опита да ме дръпне назад.
— Мислиш, че не струваме, ако не ни изберат, нали, мамо? Защо? Какъв е смисълът да те изпратят при крал,
обрекъл ни на нищета и самота, да те омъжат за принц, неспособен сам да си избере съпруга? Говорим за чест, но в
красотата няма никакво достойнство. Недостойно е крив зъб, нос или белег да определя съдбата ти.
Зейди се разплака с глас.
— Не се карайте.
Молбата й не ме укроти. От години трупах неизречени думи и сега не можех да ги спра — прииждаха като
морски прилив.
— Превърна двете си дъщери, които те обичаха, в оръжия за мъст. Така и не разбра, че няма враг.
— Млъкни! — извика мама. — Глупава, неразумна…
— Аз наистина съм оръжие! — продължих въпреки сключените върху ръката ми пръсти на татко. — Острие,
наточено върху яда ти. И ето, камата те напада в гръб!
Скочи към мен. Татко ме блъсна назад и паднах на пода. Независимо от болката в китките се изправих бързо,
неспособна да прикрия мъката си.
Ако мама и старейшините ме бяха нарочили за злодей, тяхна воля. Зейди и Сами бяха постигнали своето. Щях
да замина в Илара и никой да не ме види повече. Татко щеше да прости на мама — както винаги — защото дори той
не съзираше какво се крие зад блясъка на красотата й.
Времето сякаш се разтегли. Сами отиде да говори с баща си. Немея дойде да се погрижи за раните на Зейди.
Мама проклинаше, татко се опитваше да я успокои.
Лежах в лодката под къщата. За да не чувам кресливите думи, се съсредоточих върху плисъка на водата. В
прохладната сянка се опитвах да си представя как ли ще се чувствам в планините, далеч от всичко познато.
Мама бе поклонничка на боговете — на Талос, на Астрея, богинята на красотата, на Спирос, бога на сезоните.
А аз вярвах в незримото, населяващо всичко край мен — духа на водата, на птиците, на въздуха. В планините
сигурно също живеят духове, но дали са благодатни като рибите в морето и птиците по небосклона? Или са
непостоянни като въздуха и водата — ту ни хранят, ту се опитват да ни убият?
Преобърнах се по корем и извадих рибарската мрежа и ножа. Хрумна ми да ги занеса горе и да кажа на мама, че
Зейди е измислила всичко от начало до край, за да остане при Сами. И съм била длъжна да й помогна, за да не се
нарани смъртоносно. Мама би предпочела история за красива саможертва вместо за сляпа случайност, обричаща
сестра ми да остарее в самота.
В момента обаче мама бе неспособна да прогледне отвъд провалените си планове. Цял живот се бе вторачвала в
невидима корона, в кралство, където няма да стъпи. Приличаше на красива къща върху кокили, само дето кокилите
бяха лъжи, а приемането на истината би разрушило основите на съществото й. Да приеме новото стечение на
обстоятелствата, изискваше да признае, че животът всъщност ще продължи.
Чух я да хлипа горе. Татко й шепнеше успокоително. Ала думите бяха безполезни. Нищо не би променило
стореното.
Слънцето потъна зад хоризонта. Хванах веслата и поех към къщата на Немея. Сварих я да приготвя скромна
вечеря от сушена риба и водорасли. Не беше запалила огън — нямаше с какво. Огледах единственото помещение.
Очаквах да видя правнуци да си играят из ъглите, внучка да ги наглежда и да й помага. Никой ли не се грижеше за
старица, живяла цял век и четвъртина отгоре.
— Нека те отменя — предложих и взех ножа от немощната й ръка.
— Благодаря. — Седна на трикрако столче и ставите й изпукаха звучно. — Знам какво си мислиш. Къде са
децата и внуците й? Е, предпочитам да живея сама. Когато стана на сто и петдесет, вероятно ще извикам някой
правнук да ми помага.
— Не го направих аз — избъбрих ни в клин, ни в ръкав.
Не бях дошла тук да се защитавам, но внезапно ми се прииска поне един човек извън семейството да ми
повярва.
Немея посочи кофа с вода.
— Донеси ми купичка, дете.
Подчиних се. Сетне седнах на столчето до нея.
— Не го направих аз — натъртих, за да ми обърне внимание.
— И да си, и да не си, по-добре да не губим за отминали неща малкото ни останало време. Вече няма значение.
— За мен е важно хората да знаят, че не съм наранила сестра си. Готова съм на всичко да я защитя.
Не бях ли го доказала преди седем години? Варинианският закон повелява да помагаш и на непознати, и на
семейството си. Да не спасиш някого от лапите на смъртта, посрамва целия ти род. Отговорността за другия бе
пропита в мен от раждането, ала нямаше нищо общо с подтика ми да закрилям Зейди. За да я опазя, бих я
изтръгнала дори от ноктите на Талос.
— Казаха ми, че е влюбена в момчето на наместника Кристос.
— Да. И той я обича.
Немея въздъхна и взе късче сушена риба.
— Хората надценяват любовта. Де да беше толкова важна!
Не бях нито спала, нито яла, откакто Зейди се нарани. Търпението ми се бе изчерпало напълно.
— Това пък какво значи?
— Преди петдесет години съпругът ми се гмурна надълбоко и умря. Обичах го много. Но любовта не
продължава дълго. Дори времето и обстоятелствата да не успеят, смъртта винаги ни разделя.
Поклатих глава. Не бях дошла тук за философски уроци.
— Старейшините ще ми позволят ли да отида в Илара?
Тя се приведе и извади малък рог от нарвалова кост.
— Вземи.
Отворих капака. Вътре имаше светлокафяво мазило. Миришеше лошо, на птичи курешки.
— Какво е това?
— Съдържа кафяви водорасли и… други неща. — Гребна с кутре от мехлема и мацна бузата ми. — На стената в
дъното има огледало.
Застанах скептично пред оплютото от мухи огледало, извадено от потънал кораб или спазарено от бракониери.
Взрях се в отражението си. Бях се виждала само в джобното огледалце на мама.
Пред мен все едно стоеше Зейди, ала не съвсем. Започнах отгоре. Сами имаше право — очите ми бяха по-тесни,
носът — изящен, почти досущ като нейния, ако не броим по-закръглените й ноздри. По устните — плътни и розови
— си приличахме, но нейните сякаш бяха по-извити.
Ахнах, осъзнала, че очите ми са пропуснали белега.
Немея забеляза как върховете на пръстите ми опипват бузата и се засмя. Багрилото се изтри. Обърнах се към
нея:
— Не е трайно?
— Издържа цял ден, ако се намаже внимателно. Във водата пада за четвърт час. Толкова набързо не мога да
забъркам друго.
Сълзи набъбнаха в крайчетата на очите ми.
— Защо не ми го даде по-рано?
Съсухреното й лице се появи до моето в огледалото.
— С каква цел, дете? Скритият белег не изчезва. Както красотата е неспособна да маскира какви сме под
повърхността.
Очите ни се срещнаха отразени. Нейните бяха сиви, студени. Със Зейди бяхме наследили мамините — медено
златисти, както веднъж ги описа Сами. Не знаехме какво е мед и той ни обясни: „нещо сладко, направено от
насекоми“. И двете приехме, че сравнението е обидно.
— Значи отивам в Илара? — попитах.
— Да.
Извърнах се към нея. Думите внезапно заседнаха в гърлото ми. Тя се усмихна и ме потупа по рамото:
— Хайде, момиче, прибирай се вкъщи и се подготвяй за път. До Илара ще се друсаш пет дни с карета и през
повечето време ще ти се повръща.
Примигнах. Бях усещала да ми се повдига само докато се борех с отровата на кървавия корал.
— Защо?
— Никога не си била на сушата. Всичко ще е изпитание за тялото ти, не само храната. Ще ти бъде студено, но
войниците ще ти донесат плътни дрехи.
Сетих се за наметката на Сами. За мен ли ще е сега? Ще взема ли красивите неща в сандъка на Зейди —
роклите, перления гердан, гребена? Или не ми се полагат разкошните вещи, предвидени за сестра ми? Как ли ще се
почувства горката Алис, като разбере, че два пъти е изгубила короната?
— Ами ако кралят разбере какво сме направили? — прошепнах. — Ще накаже ли всички варинианци?
Немея сви костеливите си рамене.
— Да. Макар че при това положение и без друго след пет години ще измрем от глад. Кралят трябва хубавичко да
си помисли кой ще му доставя тогава безценните перли?
Дъхът ми секна. За пръв път чувах възрастен човек да признава без недомлъвки какво ни чака и за какво
разчита кралят на нас.
— Защо наместникът Кристос не се опълчва на иларците? Или вие, старейшините?
— Бунтовете са за младите, дете. А и какво ще постигнем оттук? Задържим ли перлите, кралят ще ни лиши от
всичко. Дръзнем ли да слезем на сушата, ще ни убият. — Подаде ми багрилото. — Хайде. Отивай при семейството
си. Вече са им съобщили новината. Използвай последните часове да се видиш със сестра си.
На излизане думите й отекваха в главата ми: „Какво ще направим оттук?“.
Обърнах се от прага:
— Ами аз?
Немея повдигна вежди.
— Ще бъда в замъка! — възкликнах. — Ще разговарям с краля. Ако му обясня колко сме отчаяни, как без
повече храна и вода няма да остане никакъв гмуркач за перли. Ще направи нещо, нали?
Костеливите й рамене пак се повдигнаха леко.
— Може би да, може би не.
Този път се усмихваше.
През нощта не успях да заспя. Не вярвам и другите да са успели. Само тихите стенания на Зейди обаче
нарушаваха тишината. Държах ръката й, повтарях й, че всичко ще е наред, ще се омъжи за Сами, ще му роди красиви
бебета. Не знам дали ми повярва.
Докато устата ми говореше за Зейди и живота й във Вариния, умът ми скиташе надалеч. Спомних си молитвата
ми към Талос през нощта след вечерята в къщата на наместника Кристос. Помолих го да ме изпрати в Илара вместо
сестра ми, да я спаси от нежеланата участ.
Застъпвах се за нея, ала не бих отрекла, че в думите ми имаше и доза себичност. Не исках да остана във
Вариния, да се омъжа за Сами и цял живот да се питам дали когато ме погледне, съпругът ми мисли за друга. Не
исках да се взирам в познатия хоризонт, да ям до втръсване едно и също и все същите хора да са пред очите ми сто
години.
Бях ли предизвикала съдбата? Талос ли ме наказваше? Копнеех да напусна Вариния, вярно, но ако знаех каква
ще е цената, никога не бих помолила мечтата ми да се осъществи.
Станах от леглото, щом зърнах морската синева през процепите на стените. Днес бе последният ми ден тук.
Утре сутринта наместникът Кристос и Сами щяха да ме откарат до брега, където капитанът на кралската стража
щеше да ме посрещне лично.
Татко ми обясни всичко, защото мама продължаваше да не ми говори.
— Ако капитанът не повярва, че си Зейди, не знам какво ще те сполети — предупреди ме.
Побиха ме тръпки, но кимнах.
— Разбирам.
— Върви сега, порадвай се на последните часове във Вариния!
— Как да се радвам? Зейди е болна, мама е разярена…
Прегърна ме.
— Сестра ти ще оздравее. Майка ти ще прости.
— Не днес.
Нямаше да дочакам прошката. Нямаше да ги видя отново.
— Намери Сами — заръча ми татко. — Разбери дали е убедил наместника да му позволи да се ожени за Зейди.
Приятелят ми е добър човек. Надявам се да вземе правилно решение.
Избърсах си очите с туниката.
— Да, татко.
Нагледах Зейди, уверих се, че мама бди над постелята й и скочих във водата. Не взех лодката, защото днес исках
да плувам. Домът на Сами се намираше недалеч, а кой знае дали скоро щях да видя морето. И ще го видя ли изобщо.
Сами седеше на дока пред къщата.
— Новини? — подвикнах му.
Подмина ме семейство в лодка. Майката ме изгледа гневно и сигурно ме наруга наум за приписаното ми
злодеяние. Вирнах глава и не сведох очи.
Сами цопна във водата и доплува до мен. Жената най-сетне извърна глава.
— Още не — отговори. — Добре ли си? Татко ми каза какво са решили старейшините.
— Ще се справя.
Приятелят ни от детството изглеждаше остарял, сякаш последните два дни бяха заличили и последната следа
от някогашното момче.
— Баща ти ли те прати?
— Да. Мисли, че наместникът ще одобри сватбата. А ти?
Сами се притаи в сенките под къщата и ми махна да отида при него.
— Не знам. Мама настоява да не се женя за Зейди.
— Защо?
— Въобразила си е, че Талос наказва семейството ви.
Втресе ме.
— Защо?
— Защото майка ти се е възгордяла.
— Това няма нищо общо с Талос — отсякох, макар да не бях толкова убедена, колкото се преструвах. — Не
отричам обаче, че майка ми е горделива.
Сами се хвана за опорната греда на къщата и ме дръпна към себе си — грубо, както никога досега.
— Боли ме — отскубнах се от ръката му.
Процеди през зъби:
— Сама се е наранила. Вярно ли е?
Завъртях се в кръг във водата. Зейди не би искала Сами да разбере истината, но нямаше ли право да узнае?
Съвместният им живот не биваше да започва с ужасна тайна помежду им.
— Да — кимнах най-сетне.
— Помогна ли й?
Прииска ми се да изкрещя „Не“. Спомних си думите на Зейди — ако откажа да й помогна, значи не я обичам
истински; заплахата да го направи сама, дори да не остана.
Не можех да го тая в себе си докрай. Трябваше да кажа на някого.
— Да.
Сами удари по водата с две ръце и ни оплиска.
— Нор! Защо?
— Нямах избор! — извиках. — Беше хванала медузата. Каза ми, че ще го направи и без мен. Страхувах се да не
умре. В последния момент се разколебах, но тя ми блъсна ръката.
Избърсах гневно сълзите.
— Не успя ли да я разубедиш?
— Да не мислиш, че не опитах? — погледнах го жално. — Зейди ми е сестра. Молеше ме на колене. Не искаше
да те напусне. Не разбираш ли? Предпочете смъртта пред раздялата с теб.
Не с мен, рекох си с негодувание. С теб!
— Какво ще правя, ако татко ми забрани да се оженя за нея? Кажи ми, Нор!
Преглътнах сълзите.
— Ще намериш начин.
— Имам дълг, наследник съм на наместника.
Този път го сграбчих аз. Впих нокти в китката му, докато разкриви лице.
— А аз се съгласих да се преструвам на друга до края на живота си! Да не си посмял да изоставиш сестра ми!
Разбра ли?
Стисна устни.
— Няма да я изоставя.
— Обещай!
Разтвори внимателно пръстите ми, поотдръпна се и ме погледна право в очите.
— Обещавам.
— Добре. — Вярвах му. Знаех, че ще намери начин да постъпи правилно. — Има и друго.
— Какво?
— Говореше, че когато станеш наместник, ще подобриш живота ни. Ще се опълчиш на Илара.
— Ще го направя.
Повярвах и на това. Изрече думите с тон, по-убедителен отпреди.
— Ами ако има начин да започнеш отсега, преди да станеш наместник? — подхвърлих.
— Какви ги приказваш?
Посочих по-малката лодка на семейството им.
— Ела с мен.
9
— Къде отиваме? — попита Сами, когато му подадох веслата. Усмихнах му се сухо.
— На пазара. Тази седмица ти ще купиш жито и вода за семейството ми.
Угрижена за болната ми сестра и заета да ме мрази, мама не бе забелязала, че почти всичките ни припаси са на
привършване.
Сами зяпна, но не подхвана спор с мен. Поклати глава. — Упорита си като рапан и командваш като…
Прекъснах го със строг поглед и двамата се засмяхме. — Не ни бива за съпрузи — отбелязах. — Знаеш, нали?
— Не съм сигурен. Щяхме да се справим някак.
Внезапно смутена, покрих крака с полите си, макар Сами да беше виждал далеч повече.
— Снощи бях при Немея. Забъркала е багрило за белега ми. Страхувам се обаче какво ще стане, ако кралят
разкрие измамата. От татко разбрах, че предишния път, когато сме изпратили второкласно момиче, иларците спрели
да ни снабдяват с питейна вода. Загинали много дечица.
Стисна силно греблата. Уплаших се да не се натрошат на тресчици в ръцете му.
— И никой не е направил нищо?
Поклатих глава.
— Според нея след пет години ще останем без храна. Изловили сме рибата, а без перли с какво ще търгуваме?
— Корали и гъби? — повдигна вежди той.
— Намират се навсякъде, дори край брега. А и с гигантските си кораби ловят китове и много риба наведнъж.
Перлите са единствената ни разменна монета.
Сами въздъхна.
— Не знам какво може да се направи, Нор. Говорих с баща ми. Не иска да вземе мерки.
Известно време греба мълчаливо. Най-сетне пазарът се появи отвъд билото на следващата вълна — в редица
лодки с навеси бяха изложени на същия и тук-там по някой домашен любимец, който никой не би могъл да изхрани.
Като малки помолихме Сами да ни купи маймунка. Отказа ни и Зейди се разплака. Беше прав, но след този случай
не мисля, че дръзна пак да й каже „не“.
— Ще успея някак да помогна — рекох. — Ще бъда в Илара, съпруга на принца. Ще им обясня какво е
положението. Все нещо ще предприемат.
Сами изсумтя.
— Защо? Не ги е грижа за нас. Показаха го ясно. Пратеникът им, Талин, не беше дошъл единствено заради
Зейди.
Усетих как бузите ми се сгорещяват при самото споменаване на името му. Какво ме прихващаше?
— Как така? — учудих се.
Сами пусна котвата, за да спрем по-далечко от търговците. Не биваше да ни чуват.
— Когато си тръгнахте, зададе на баща ми какви ли не въпроси. Поиска да види сбирката от перли на мама. Тя
го увери, че не й е останало нищо. Отдавна разпродаде накитите си, за да осигури храна на бедните семейства.
Талин настоя да посети „дом на обикновен гражданин“. Кралят му заръчал да провери как живеем.
— Защо?
Сви рамене.
— Не знам. Пожела да дойде у вас, но татко го заведе в къщата на леля.
Жегна ме необяснимо разочарование. През последните дни не ми оставаше време да мисля за Талин, но
морскосините му очи се явяваха в сънищата ми. Щях ли да го срещна в Илара?
Тръснах глава да си проясня ума. Имах по-сериозни грижи от кралския пратеник, колкото и красив да беше.
— Какво ли е целял?
— Според мен кралят го изпратил, защото не ни вярва, че вече няма толкова перли. Затова смъква цената.
— Но нали пазарът определя цената, не кралят? — обърках се.
— Преди две седмици търгувах с галетианец на север от пристанището. Каза ми, че иларските бракониери
плащат за перлите както преди.
— Значи цената им не е паднала, но ние получаваме по-малко?
Кимна.
— Кралят си въобразява, че ако ни притисне, отнякъде ще се появят купища перли. От тайните ни запаси
вероятно. Ще продължи да ни обвинява в лъжа, дори пратеникът да му обясни какво е видял с очите си.
Наистина ли Талин бе дошъл да ни шпионира? Спомних си как от погледа му сърцето ми пърхаше, как в
просъница се мъчех да заспя отново, за да се появи пак в сънищата ми. От наивност ли не бях прозряла намеренията
му?
Сами продължи:
— Никога не сме работили толкова много, а обедняваме. По-зле сме от прапрадядовците ни. И защо? Защо не
ни позволяват да търгуваме свободно с перлите?
Изпуфтях раздразнено.
— Заради изгубената принцеса.
— Това е било преди столетия, ако изобщо се е случило. Няма нищо общо с нас. Нарочно ни лишават от
препитание и власт, Нор.
— Знам, Сами.
Заговори бързо, едва следях мисълта му:
— На всичкото отгоре им изпращаме най-красивите си девойки. Щом сме такива нищожества, защо
принцовете им вземат невести от Вариния?
— Не знам! — извиках.
Замълчахме. Лодката се поклащаше леко. От години си задавах същите въпроси; сега бях по-близо до
отговорите.
— Ами ако успея да разбера? — попитах внезапно.
— Какво?
— Ще бъда в замъка с краля и съветниците му. Ще видя какво правят с перлите и защо са им нужни. Ще видя
истината като на длан.
— Ще шпионираш краля?
Свих рамене.
— Какво ти шпиониране, щом живея там? Просто ще чувам това-онова.
— Не, Нор. Не бива…
— Значи ще чакаме да станеш наместник? — прекъснах го. — Откъде си сигурен, че ще намериш сили да
промениш нещо?
Сами стисна челюсти.
— А ти? На какво си способна? Цял живот са те учили просто да бъдеш красива, не да управляваш.
Обзе ме гняв, но страхът го потуши. Думите на мама отекнаха в главата ми: „Красотата е сила“. Навярно важаха
тук, във Вариния, ала в Илара? Не знаех.
— Длъжна съм да опитам, независимо дали кралят ще се вслуша, или не — настоях.
— Опасно е, Нор. Разкрият ли те… последствията ще са пагубни за нас.
Улових ръцете му.
— Рисковано е, разбира се. По-лесно е да загърбя нашите обичаи и да заживея спокойно в Илара. Да се
преструвам, че във Вариния всичко е наред, семейството ми се храни предоволно, Зейди няма да започне да се
гмурка, преди да оздравее напълно… Ще знам истината обаче. Как с всеки изгрев приближава денят, когато във
водите ни няма да остане нито една перлена мида. Тогава? Кралят ще прекрати доставките на вода и дърва за огрев.
Рибата в морето и без друго е на привършване. Не, не е достатъчно да опитваме, длъжни сме да направим нещо, за
да не измрем.
Сами уж се взря в облаците, ала забелязах сълзите в очите му.
— Добре — кимна най-сетне. — Разбери каквото можеш. — Намръщи се. — Но как ще получавам сведенията?
Никоя иларска невяста не се е връщала във Вариния.
— Ти ще идваш.
— Нор…
Проследи погледа ми и двамата вперихме очи в плуващия пазар.
Познавах лицата на своите хора. Оттук обаче всички ми изглеждаха еднакви. Ако Сами успее да се смеси с
тълпата някъде, да речем…
— На пристанището — възкликнахме заедно.
— Добре — кимна Сами. — Следващият пазарен ден е след три седмици. Ще имаш време да уредиш нещо.
— Как ще те намеря? Споменавал си колко грамаден е пазарът на пристана.
— Един мъж продава хвърчила. Лесно се открива, защото ги завързва на сергията. Ще се срещнем там по
пладне.
— Може и да не успея от първия път — предупредих го. — Идвай всеки месец.
— Непременно.
Напазарувахме бързо, за да не губим малкото ми останало време. На връщане се разминахме със семейство.
Гребяха мълком с мрачни лица. В лодката им лежеше черен вързоп.
Тяло.
Погребваха сродник. Със Сами сведохме едновременно глава и докоснахме сърцата си — жест на съчувствие.
Бащата ни кимна безмълвно и продължи напред.
Варинианските погребения са самотен, суров ритуал. Присъстват само най-близките родственици. Като малка
бях на погребението на дядо — бащата на татко. Уби го буреносна косатка — бял хищник, порещ водите с перки,
огромни като платна. Баба — за щастие отгледала децата си — остана вдовица и заживя с една от лелите ми.
Не помнех думите на татко. Няма да забравя обаче как при удара с водата черният плат се изопна и за миг
разкри чертите на дядо. Камъните го повлякоха към дъното. Не след дълго щяха да дойдат акулите.
Защо не изгаряме телата, попитах тогава. Струваше ми се най-ужасно да те изядат, макар и мъртъв.
— Защото както вземаме от морето, така трябва и да даваме, дете. По волята на Талос водите ни осигуряват
храна и перли, здраве и сили. Умрелите се връщат в морето, за да го нахранят. Кървавият корал израства от сърцата
ни и кръговратът не спира.
Споменът избледня. Докоснах неволно белега върху бузата ми.
— Всички мислят, че съм я наранила нарочно, Сами. Мълвата тръгна от собствената ми майка.
— Вероятно, но я разпространи майката на Алис от яд, че посочиха теб вместо дъщеря й.
— Не защото съм по-красива, просто нямаха избор.
Пресегна се и сложи длан върху моята.
— Чуй ме, Нор, не си втора ръка. Никога не си била.
Усмихнах се сухо.
— Наистина — продължи сериозно той. — Не се сещам за друго момиче, готово да шпионира краля. Дори
Зейди не би се осмелила. Майка ти е натяквала, че белегът те загрозява, но всъщност ти е дал смелост.
— Смелост ли? — подритнах чувала с жито. — Умирам от страх, Сами.
Засмя се — по-дълбок смях от онзи, който ме заразяваше като дете.
— Какво смешно има?
— Ти не се страхуваш от нищо, Нор. Никога не си се страхувала.
Грешеше. Ужасявах се, че ще напусна Зейди и татко, единствения ми познат дом. Ужасявах се при мисълта да се
озова сред чужди хора и да се представям за друго момиче. Страхувах се, че ще се омъжа за някого, когото не съм
виждала — оставена без никакъв избор, както при годежа със Сами.
И най-лошото — страхувах се в какво се превръщам: измамница без капка уважение към родителите си,
помогнала на сестра си да се нарани. Жена, решила да шпионира крал. И крадла на корона.
Нямаше празненство. Тържественото изпращане, планирано за Зейди, и обявяването на годежа ми, бяха
отменени. Селото тънеше в тишина както всяка вечер.
По-добре. Нямаше да понеса шушукането и втренчените очи.
Утре сутринта щях да видя още веднъж Сами на път към брега. Другите двама, които искаха да имат нещо общо
с мен, бяха тук, в дома ми.
Дори мама не ме поглеждаше.
— Всичко ли събра? — попита Зейди.
Вече сядаше в леглото и цветът се бе върнал в лицето й, но си личеше, че я измъчват болки.
— Да — потупах сандъка, приготвен за нея. Въпреки възраженията на мама, татко настоя да го взема. — Не се
безпокой за мен.
— Да, винаги е било твоя задача да се безпокоиш за мен — стисна дланта ми.
Не беше обвинение. Отчиташе грижите ми, не само сега. От седем години гребях, за да щадя ръцете й, поемах
вината за всяка дребна простъпка, оставах с нея, когато Сами отиваше на откривателски пътешествия, а тя се
тревожеше да не би красотата й да пострада. Каква ирония! Усилия, хвърлени на вятъра. Близначката й със
загрубели ръце и опалена от слънцето кожа заминаваше на нейно място.
Сготвих последната вечеря тук, във Вариния. Мама отказа, Зейди не можеше. Колкото до татко — дори да умира
от глад, не би успял да забърка овесена каша. Ядохме сушена риба и хляб, омесен от брашното, което купи Сами. Не
вземеше ли Зейди за съпруга, моите хора щяха да останат без храна и да сбъднат предсказанието на Немея. Не
знаехме дали принцът ще ме приеме и дали изобщо ще изпрати дарове. За покупките от пазара аз намирах повечето
перли; и да не беше ранена, Зейди не бе способна да компенсира отсъствието ми.
Докато вечеряхме, сестра ми направи храбър опит да разведри настроението:
— Помисли си само! Утре ще видиш кон, Нор. Истински кон, отблизо. Нищо чудно да го яхнеш.
— Еха!
Спогледахме се, усмихнати до уши, и за пръв път от дни почувствах познатата ни близост.
— Ще пътуваш дълго по суша. Ще видиш какво ли не. Много повече, отколкото ако плаваш по море.
Странно как се стече разговорът. Зейди повтаряше мои думи, изричани до втръсване. Да повдигне духа ми ли се
опитваше, или се разкайваше за своето решение?
— Не забравяй добрите обноски — вметна татко. — Представяш семейството ни, макар да сме далеч.
— Нищо подобно — отсече мама. — За нас тя е мъртва.
Зейди поклати глава.
— Не говори така. Нор тръгва завинаги. С тези думи ли искаш да те запомни?
— Надявам се да запомни жертвоготовността ми да я омъжа изгодно въпреки… недъзите й. Понеже избра да
зачеркне всичко, нека ме помни както си ще.
Мама стана и изчезна зад завесата на спалнята. Хлябът и рибата й останаха недокоснати.
— Не я слушай — отрони Зейди.
Едва сега забелязах, че никой не яде, дори татко. Мама навярно имаше право — бях неблагодарна. Можеше да
ми намери друг жених от селото и все пак бе избрала Сами. Не бях достатъчно красива, за да се омъжа за принц, но
ме смяташе достойна за съпруга на наместник.
Ако бях убедена в себеотрицанието й, бих я разбрала. Ала не бях убедена и не виждах възможност за
помирение.
— Хайде, време е да се връщаш в леглото.
Помогнах на Зейди да измине краткия път. Не можеше да натоварва ранения крак, но вече имаше сили да стои
права и видимо се подобряваше. Надявах се утре да ме изпрати поне от балкона.
Разплетох косата й; донесох леген с вода и кърпа, за да се измие. Макар изнемощяла и болна, беше красива —
златистите й очи излъчваха обич и състрадание, тъжна усмивка извиваше розовите й устни. Сложи длан върху бузата
ми.
— Какво има? — попитах.
— Не ми се вярва, че никога вече няма да те видя.
— О, Зейди.
Думите й бяха истина, ала позволях ли си подобни мисли, нямаше да намеря смелост да продължа нататък.
— От ужас, че ще напусна Вариния, не ми хрумваше колко ще те измъчва раздялата. Не си давах сметка какво е
да останеш.
Това бе разликата между мен и Зейди. Представях си деня на сбогуването от моята гледна точка и
същевременно милион пъти го виждах от нейната. И винаги си казвах, че е по-зле да си оставащият.
— Ще се справиш — успокоих я. — Имаш мама и татко. И Сами.
Стисна ръката ми.
— Ти си най-обичният ми човек. Сърцето ми принадлежи на Сами, но ти, моя скъпа, прелестна Нор, си
сродната ми душа.
Разплакахме се и двете. Плачехме за годините, пожертвани заради глупавата мечта на мама, за товара, който си
бяхме поделили. Бях живяла със знанието, че никога няма да получа одобрението на мама; Зейди се бе нагърбила
със задачата да й угоди, постигайки съвършенство. Тук и сега, уязвими и искрени, бяхме красиви по начин,
непонятен за майка ни.
В онзи момент разбрах колко е глупаво да ревнувам сестра ми от Сами. Проумях, че никога няма да обикна мъж
по-дълбоко, отколкото обичам Зейди. От седемнайсет години двете бяхме заедно денем и нощем. Кой би могъл да
промени това? Да го унищожи? Определено не мама и амбициите й. Не би било по силите дори на Талос.
Редно бе да се подготвя за утрото, да си измия грижливо косата и да я сплета, да намажа кожата си с благовонно
масло, да облека най-хубавата си рокля. Ала заспах в обятията на сестра ми — в туниката, носена цял ден; с бузи,
солени от сълзите, и със сърце, биещо в ритъма на нейното.
От мама всъщност бяхме получили безценен дар, неподвластен на времето и разстоянията — близостта ни.
10
В сивкавата светлина на зазоряването ме събудиха пръстите на Зейди, докосващи леко темето ми.
— Какво има? — разтърках сънено очи.
— Последният ни изгрев заедно. Не искам да го пропусна. Изправих се и тя се засмя.
— Какво?
— Косата ти е същинско птиче гнездо!
— Зейди! — Опипах си главата. — Да, цяло пернато семейство може да се излюпи тук.
— После ще я срешем. Побързай!
Седнахме на балкона, провесили както винаги крака над водата. Помолих се за ненадминат прощален изгрев и
слънцето не ме разочарова. Хоризонтът просия в яркооранжево и от него бавно изплува искрящо жълто кълбо,
разпръсквайки ослепителни искри по морската шир.
Зейди облегна глава върху рамото ми. Опрях буза в косата й. Упорито пропъждах мисълта, че това е последният
ни изгрев заедно, и вече няма да чуя гласа й, няма да видя лицето й. Невъзможно. Невъобразимо. Утре ще стана от
леглото ни и пак ще изляза на балкона в родния ми дом. Как да си представя друг, след като не съм напускала
Вариния?
— Момичета! — подвикна татко. — Сами ще дойде скоро. Нор трябва да се подготви.
— Да, татко — отвърнахме в един глас.
Вярна на думата си, Зейди отстрани пораженията от снощи. Първо ми заръча да си намокря косата с чиста вода,
сетне я среса и сплете. Помолих я да не пристяга плитките — не знаех кога ще имам възможност да ги разплета.
— Какво да сложа? — попитах, тършувайки из скромната си купчинка дрехи.
— Туника и пола. В каретата ще има дрехи за теб. И кожени обувки. Така ми казаха.
Взрях се в босите си крака. Понякога мама ме караше да обувам пантофки за специални случаи, иначе
предпочитах да ходя боса.
— Обувки ли трябва да нося?
Зейди отметна глава и се засмя. Осъзнах, че за пръв път сякаш не изпитва болка. Тревожните бръчици по
челото й бяха изчезнали, не разкривяваше лице при всяко движение.
— По-добре ли се чувстваш?
— Да!
Свали превръзката и с облекчение видях, че раните по бедрото й — все още розови и лъскави — не изглеждат
възпалени. В ума ми изплува картина. Представих си Сами да проследява с пръст вълнообразните белези и за
момент ме обзе умиротворение. Ако са заедно, няма защо да се тревожа за сестра си. На нея й харесва тук. Никога
не е роптала.
Облякох най-красивата си бяла туника и бледосиня пола. Зейди ми помогна да намажа бузата си с помадата на
Немея. И двете се възхитихме от резултата. Изчаках малко, опитах да изтрия мазилото и не сполучих. После изядох
купичка с овесена каша и сушени смокини. Опасявах се да не ми призлее, ако стомахът ми е препълнен, а и нямах
апетит.
— Нерви — отбеляза татко. — Нормално е да си напрегната днес.
Обърнахме се едновременно. Сами ме викаше отвън.
— Време е — кимна татко.
Потърсих с поглед мама.
— Къде е тя?
Не би пропуснала да се сбогува с мен, помислих си, ала съмнението ме пощипваше по крайчеца на ума като
уста на гладна рибка.
— Имала важна работа.
— Ще се върне ли да ме изпрати?
— Не ми каза.
Стиснах устни, за да не се разтреперят, и взех пътническия сандък.
— Ще помогнеш на Зейди да излезе, нали? Няма да откаже опора, макар да се чувства по-добре.
Сами и наместникът Кристос чакаха в лодката, достолепни и изтънчени в най-представителните си дрехи.
Мислех, че Сами прилича повече на майка си, но днес зърнах у него и нещо от баща му.
Протегна се да поеме сандъка.
— Готова ли си?
Змиорката в корема ми се заизвива.
— Да — отговорих.
— Къде е майка ти?
Свих рамене. Не биваше да показвам обида.
— Няма я.
Дори наместникът се намръщи при тези думи.
Обърнах се към татко. Държеше сестра ми на ръце като дете. Остави я нежно и извади нещо от туниката си —
червена копринена кесия с розова бродерия. Сложи я в дланта ми.
— Какво е това? — попитах. Напипах твърд и тънък предмет.
— Нож, изработен от кървавия корал, който едва не те уби.
Без малко да изпусна кесията.
— Не бой се. В ножница е — усмихна се татко.
Разтворих леко копринената кесия и отвътре надникна дръжка от слонова кост, украсена с резбовани морски
цветя.—
Откъде го взе?
— Когато гореше в треска и мислехме, че ще те изгубим, открих корала и го надробих на парчета с топор.
— Не е истина! — възкликнах. — Ами ако те беше убил!
— Внимавах. Е, не повече от необходимото.
Извадих ножа от кесията. Канията бе изработена от кожа от скат. Плъзнах дръжката нагоре, колкото да зърна
ивица от кораловото острие.
— Мъртвият корал е безвреден — обясни татко. — Прониже ли кожата обаче, раната е смъртоносна.
Погледнах го право в очите.
— Защо ми го даваш?
— Обърни го.
Послушах го и ахнах. Наместникът Кристос зяпна при вида на червената перла, инкрустирана в дръжката —
голяма колкото възглавничката на палеца ми и съвършено кръгла. Не размерът обаче, а цветът ни изуми — ярко,
лъчисто червено като кървав корал. Дори не знаех, че съществува червена перла. Сигурно струваше колкото
дванайсет розови.
— Къде я намери? — погалих благоговейно съкровището.
Той отметна залутал се кичур коса зад ухото ми.
— От мидата, която със Зейди открихте онзи ден.
— Защо не я продаде? — представих си колко храна и припаси би купил с нея.
— Твоя е. Полага ти се.
Прибрах ножа в кесията.
— Благодаря, татко — прегърнах го крепко. — Благодаря ти, че ме разбираш толкова добре. Ще ми липсваш.
— И ти на мен. — Не се опита да възпре сълзите, напрели в очите му. — Талос благослови семейството ни, като
те доведе при нас. И теб, и Зейди.
— Грижи се за мама — гласът ми пресекваше при всяка дума. — Още не знае, но ще й липсвам.
— Разбира се.
Обърнах се към Зейди и се разплаках още по-неудържимо.
— Не плачи, скъпа — помоли ме, макар и да ридаеше сърцераздирателно. — Обичам те.
— И аз те обичам.
Успя да се усмихне през сълзи.
— Кой сега ще е подпухнал като риба-балон?
— Не ме е грижа — отсякох.
Избърса страните ми с ръкава на туниката си.
— Жертва всичко за мен. Докато съм жива, няма да го забравя.
— Би направила същото за мен.
— Не си искала нищо…
Прегърнах я предпазливо и пак се изненадах колко крехко е тялото й. Заля ме вълна от страх.
— Не знам дали мога да го направя — прошепнах й.
Отдръпна се и ме погледна в очите.
— Мама все ни повтаряше, че красотата е сила. Вярваше, че цената ни се мери в тежест и на вид като перла на
пазара. Откакто нараних лицето ти обаче, виждах как ставаш по-силна и по-свободна. Любознателността те кара да
задаваш въпроси, каквито не биха хрумнали на друго момиче. Красива си, Нор. Повечето хора от селото дори не
забелязват белега. Старейшините не те избраха, защото ме мислеха за безхарактерна девойка, готова да се примири
с плановете им и да стане хрисима съпруга на принца.
— Зейди…
Сложи длани върху раменете ми.
— Мама сгреши, Нор. Тиимаш сили да осъществиш мечтите си. Именно заради вътрешната сила си най-
красивото момиче във Вариния.
Поклатих глава. В момента не се чувствах никак силна. Бях тъжна, уплашена и безпомощна.
— Обичам те — повторих.
— Ще се видим пак. В този или в друг живот. Върви сега да срещнеш съдбата си — Зейди ме целуна по челото
и отстъпи назад.
Татко ми помогна да сляза в лодката.
Сами ме прегърна — не като брат или любовник, а приятелски. Наместникът хвана веслата и загреба към
брега.
Забраних си да поглеждам назад. Изправих рамене. Исках Зейди да ме запомни така — силна и уверена, за
каквато ме смята. Нямаше да види сълзите, нито ноктите, забити в дланите ми. Прехапах ожесточено долната си
устна, за да се съсредоточа върху друга болка.
Вятърът отнасяше риданията на Зейди. Повтарях си наум последните й думи, за да си вдъхна смелост. Не
напусках обичните си хора; тръгвах да срещна съдбата си, както години наред си бяхме представяли бъдещето.
Внезапно прозрях истината. Не бях поискала да се жертва за мен и все пак тя го бе направила. Не бе споделила
плана си, защото знаеше, че не бих рискувала живота й, ако ще извлека полза от това. Сестра ми бе успяла да
изтръгне участта ни от ръцете на старейшините, на мама, на Талос, и да й придаде смисъл.
Горчиво-сладки сълзи се стичаха по бузите ми. Как е възможно да съм се съмнявала в нея?
Обърнах се рязко с надеждата да не съм закъсняла. Къщите в розово и жълто, червено и оранжево се стелеха по
хоризонта като великолепен залез. Пред дома ни, смаляващ се бързо в далечината, различих дребна фигурка —
Зейди. Вдигнах ръка да покажа, че разбирам, и се разплаках с глас при вида на вдигнатата й в отговор длан.
Сами ме прегърна по-крепко и сълзите ми най-сетне пресъхнаха. Заспах, обронила глава върху рамото му, и се
събудих след часове под знойния пек. До края на деня Сами и баща му се редуваха да гребат. И двамата бяха силни
мъже, но макар да бяхме отплавали призори, слънцето бързо започна да се спуска към хоризонта. Туниката и полата
ми бяха подгизнали от пот, заболя ме глава от горещината. Бяхме добре запасени с храна и вода, но не си представях
как ще успеят да се върнат обратно през нощта.
Най-после хоризонтът се промени. Приближавахме сушата на югоизток от Вариния. Пред мен се стелеше
земята, за която мечтаех от дете: дълъг пясъчен бряг в двете посоки, а по-далеч — неясното зелено петно на горите.
Вълните ни понесоха по-бързо натам и пред очите ми изплуваха повече подробности. Петнайсетина мъже
стояха в редица и се взираха в морето. Гърдите им бяха покрити с нещо твърдо, наподобяващо коруба на костенурка,
конете им — грамадни зверове — чакаха зад тях.
Сами пусна веслата и остави вълните да ни тикат към брега.
— Нор?
Погледнах го в очите.
— Да?
— Готова ли си?
Напуши ме смях. Не бях готова, разбира се. Представата как Сами и баща му ще ме поверят на дузина непознати
беше невъобразима. Как ще намеря сили да сляза от лодката?
Потиснах страха. Не биваше да проявявам слабост, та когато Зейди ги попита дали съм се разколебала, да й
разкажат колко смела съм била.
— Готова съм.
Сами кимна.
— Ще пусна котва на двайсетина крачки от брега. Капитанът ще дойде да те посрещне с още един войник, за да
вземе сандъка ти. Капитанът вероятно ще даде дар на баща ми, ще разменим няколко думи и ще поемем назад.
— Разбирам. Благодаря.
Пренебрегна строгия поглед на наместника и улови ръцете ми.
— Обещавам да се грижа за Зейди. Не се тревожи.
Приведох се и с лека целувка по челото се сбогувах с най-добрия ми приятел и другар в лудориите.
— Щяхме да се справим някак — прошепнах. — Но с теб Зейди ще бъде най-щастливата жена във Вариния.
— Не забравяй да си държиш отворени очите и ушите — прошепна ми в отговор.
— Дадено!
Наместникът Кристос обви брадичката ми в широката си длан и ме огледа изпитателно.
— Багрилото държи. Добре.
Преглътнах сълзите и подхванах:
— Знам, че отношенията между семействата ни се обтегнаха…
— Не бой се, Нор — прегърна ме с все сила. — Винаги си ми била като племенница. Внимавай в Илара. Не
познавам принца, но съм чувал, че е… с труден характер. Не очаквай да е снизходителен като пратеника.
Почудих се какво ли значи „труден характер“.
— Да, уважаеми — кимнах.
— Ще се грижа за семейството ти — обеща ми.
— Благодаря.
Сами хвърли котвата във водата.
Вперих очи в мъжете, за да видя кой ще тръгне към нас. Примигнах от изненада. Иззад редицата излязоха
двамина в широки бели туники и впити панталони. Не носеха обувки. По-възрастният имаше руса коса и къса брада;
другият изглеждаше голобрад като Сами. Без корубите телата им бяха дребни и слабовати. Заповядах си да запазя
спокойствие. Хората пред мен не бяха акули, кръжащи в окървавени води. Приличаха по-скоро на безобидните
рибки, прилепнали по коремите на свирепите хищници.
Щом нагазиха в морето обаче и приближиха, забелязах, че не са толкова хилави. Всъщност и двамата бяха по-
високи от мъжете във Вариния, включително Джовани. Раменете им бяха широки, устните образуваха мрачна линия.
Страх забълбука в гърлото ми. Непознатите идваха да ме вземат и в очите им нямаше радост.
— Не мога да тръгна с тях — прошепнах на наместника.
Кристос не откъсна поглед от иларците; наблюдаваше ги с изражение, сурово като тяхното.
— Добра среща — поздрави ги, когато застанаха до лодката, потопени до гърдите във водата.
— Добра да е, наместнико Кристос — отговори брадатият.
— Аз съм капитан Озиус от стражата на крал Ксирус.
Очите му се стрелнаха за миг към лицето ми, ала не се задържаха дълго върху него — обходиха тялото ми.
Навярно Талин му бе описал Зейди и сега сверяваше дали съм момичето, обещано на принца.
— Почитаема — протегна ми най-сетне длан. — За мен е чест — сведе глава в лек поклон и целуна ръката ми.
— Благодаря — постарах се да не издавам смущение от странния жест.
— Моят помощник, Григ, ще вземе багажа ви. По обичай не бива да стъпвате на твърда земя, преди да стигнем
иларската граница. Ще ви пренеса до каретата.
Отдръпнах ръка.
— Ще ме носите?
— Да, почитаема. Уверявам ви, че съм способен да изпълня достойно задачата — в очите му грейнаха весели
искрици.
Поуспокоих се. Въпреки ръста му и строгото изражение, внезапно почувствах, че мога да се доверя на капитана,
чието име съдържаше думата „море“.
Обърна се към Кристос:
Кристос кимна и Григ остави вързопа в лодката. Почудих се какво ли има вътре; нещо полезно, надявах се,
храна и дрехи.
Сами помогна на Григ да вземе сандъка ми, а капитанът отново ми подаде ръка. Поех я, молейки се да не усети
как треперя. Изправих се сковано и признателно се подпрях на протегнатата длан на Сами. Погледнах го, усмихнах
се насила и се отпуснах в обятията на капитана. Григ вдигна сандъка върху главата си и закрачи към брега. Озиус го
последва.
Над рамото му видях Сами да вдига ръка за сбогом. Сетне взе веслата и лодката изчезна зад гребена на вълната.
11
Това е, казах си. Навярно за последен път виждам познато лице. Студена буца натежа в стомаха ми, сякаш
хлъзгавата змиорка се е превърнала в камък. Облегнах брадичка върху мократа туника на капитана, който нито
веднъж не залитна, крачейки към брега.
Усетих как водата се отдръпва и подгизналата ми пола провисва във въздуха. Вдигнах глава. Краката на
капитана оставяха дири в пясъка. Не бях виждала подобно нещо; бях докосвала единствено пясъка по морското
дъно. Прииска ми се да заровя стъпала в него, но си спомних забраната. Отначало пясъкът хрущеше под ходилата на
войника, сетне зашушна по-тихо — като жито, сипещо се от чувал.
Постоянно си представях колко различно изглеждат нещата на сушата, ала не бях помислила за звуците.
И за миризмите. Остър мирис — сякаш от прясно нарязан лук — нахлу в ноздрите ми с приближаването до
редицата мъже, облечени в кожени дрехи под жаркото слънце. Усетих и по-силна миризма, ала топла, почти
сладостна — по-късно разбрах, че е от телата на конете.
Капитан Озиус мина покрай войниците и конете и навлезе сред дърветата. Ококорих се от изумление —
дърветата бяха огромни, по-големи от всяко растение, което бях виждала, а листата, шумолящи по клоните им —
дребни и крехки. Пресегнах се и откъснах едно; разтрих го с пръсти — беше хлъзгаво и гладко. Подуших го и усетих
гърдите на капитана да се надигат и спускат. Смееше ми се.
Пуснах листото и застинах в ръцете му, осъзнала колко нелепо изглеждам на човек като него, видял много
повече от мен, „детето на вълните“. Макар не друг, а кралят му да ме е обрекъл на невежество.
Зарекох се от сега нататък да не издавам любопитството си.
— Стигнахме, почитаема.
Каретата — дървена постройка с врати и прозорци — приличаше на къща върху колела, теглена от четири
кафяви коня. Смрачаваше се, но фенерите, окачени върху покрива на каретата, осветяваха изящната дърворезба по
стените й.
Отвътре излезе млада жена и се поклони.
За момент не успях да се овладея и я зяпнах с разширени очи. Русата й — почти бяла — коса бе прибрана в две
плитки, наподобяващи рибя опашка. Лицето й имаше цвят на морски камък, избелен под палещото слънце.
Небесносините й очи срещнаха моите. Забелязах моравите петна под тях, придаващи й изморен, болнав вид.
Носеше рокля от тежък тъмносив плат, изпънат по торса й върху плоска гръд и невиждано тънка талия. Сведох
поглед към мократа ми туника и пола. Приличах на удавения плъх, изпаднал веднъж от чувал с жито, донесен от
плуващия пазар. Спомних си как със Зейди побягнахме с писъци от къщата. Непознатата жена сигурно се питаше:
„Това ли е най-красивото момиче във Вариния?“.
— Добър вечер — поздравих вежливо.
Усмихна ми се.
— Аз съм Иб, вашата камериерка. В Илара и по пътя, разбира се. Навярно сте… Е, не ми е по силите да си
представя как се чувствате в момента. Ще ви помогна обаче поне да смените мокрите дрехи.
— Тръгваме след час, Иб — капитан Озиус ме остави в каретата. — Запари й горещ чай.
Учудих се колко просторно е вътре. От двете страни имаше пейки, облицовани с тъмночервено кадифе. Бели
завеси закриваха прозорците; по-тежки в червено бяха надиплени настрана. Иб ги дръпна една към друга.
— За дискретност — обясни. — Тъмничко е, но ще се справим.
Имаше само една свещ; благодарих й за мътната светлина. Стоях приведена, за да не си ударя главата в тавана, и
под мен се образуваше локва. Ходилата ми джвакаха върху навлажнения платнен под. Нищо ли не оставяха
непокрито в Илара?
Трепнах, усетила дланта на Иб да докосва гърба ми.
— Не се тревожете, почитаема. Ще ви помогна да се съблечете и да се подсушите.
Следващите няколко минути протекоха в неловко мълчание. Никой освен близките ми не ме беше виждал гола.
Беше лято, но кожата ми настръхна. Иб ме уви в дебело одеяло. С ужас проследих как открехва вратичката на
каретата и изритва подгизналите ми дрехи върху пръстта.
— Защо го направи? — избъбрих. — Щях да си ги износя.
Усмивката й размести костите на лицето.
— Не се безпокойте, почитаема. В замъка ви чака препълнен дрешник. Ето. — Повдигна възглавничка върху
пейката и измъкна рокля от същата твърда материя като нейната, още по-тъмносива. — Това е за из път — добави,
забелязала помръкналото ми изражение.
Не платът ме притесняваше обаче. Във Вариния не предпочитахме мрачните цветове.
— Носите ли по-пъстро облекло в Илара? — попитах с надежда.
— В двореца — не. Ходим в траур заради изгубената принцеса — обясни с безизразен глас, сякаш фактът е по-
очевиден от изгрева и залеза на слънцето. — А сега си сложете долните дрехи.
Наклоних въпросително глава. Позасмя се, закривайки уста с длан. Имаше приятен смях. Стана ми ясно, че
макар да им приличах на дете, тя и капитан Озиус не ми се подиграват. Просто не знаеха какво да ме правят.
— Ще ви помогна.
Нахлузи ми дълга блуза с къс ръкав — бяла, прозирна и удивително мека. Сетне ми подаде копринени чорапи и
плетена фуста. Накрая — тъмната рокля с дребни кукички. Иб ги закопча със забележителна бързина. Имаше строго
квадратно деколте и стегнат корсет. Задъхах се — одеждата не позволяваше на ребрата ми да се разгърнат.
Обличането продължи сякаш цяла вечност. И двете се изпотихме още преди да приключим. Седнах на пейката,
неспособна да повярвам, че всеки ден ще изтърпявам подобен ритуал.
— Засега е достатъчно — обяви спътницата ми. — Колко е задушно в каретата!
— Засега!
Усмихна се отново.
— Не се безпокойте. Ще свикнете.
Кимнах бавно, съвсем неубедена.
— Имам нужда от чист въздух.
— Забранено е да излизате от каретата, но ще отворим прозорците.
Едва дочаках да дръпне завесите и подадох глава навън. Сега нощният ветрец бе добре дошъл. Не си представях
някога да ми стане студено в подобни дрехи. Наслаждавах се на прохладата, когато капитан Озиус изникна откъм
предната част на каретата.
— Почитаема — поклони се, — роклята ви отива. Да тръгваме ли?
Погледнах към дрехата, в която се чувствах като рак в черупка от омар, сетне към Иб.
— Да… предполагам.
— Седнете, почитаема. Каретата друса.
Кочияшът викна нещо на конете и се лашнахме напред.
Стоварих се тежко върху кадифената пейка. Иб се усмихна мило и ми помогна да се настаня удобно.
— Ще свикнете, почитаема, не е болка за умиране.
Няколко минути поемах вцепенена гледките, звуците и миризмите, нападнали отведнъж сетивата ми, сетне пак
се втурнах към прозореца и отметнах завесата. Изпразних цялото съдържание на стомаха си върху вратата на
каретата.
Немея ме бе предупредила, че ме чака дълъг и мъчителен път. Страдах от „земна болест“, както я нарече
капитан Озиус. Иб се грижеше за мен като за дете; помагаше ми да се обличам и събличам, запарваше ми чай от
джинджифил, дилянка и черен кокош, за да облекчи гаденето. Билките с непознат вкус облекчиха стомаха ми и на
третия ден най-сетне успях да хапна два-три залъка.
Не виждах никого освен Иб. Рядко зървах Григ и капитана. С Иб спяхме в каретата. Нощем слушах гърления
смях на мъжете край огъня, вдишвах гъстия мирис на пушек и копнеех за дома. Каретата бе като мрежа, стегната
около мен. Борех се с неизпитвано досега усещане, че нещо у мен дращи с нокти да го освободят. Олекнеше ли ми,
задрямвах, ала колкото и да си внушавах, че каретата е лодка, а черният път — развълнувано море — тялото и умът
ми не се поддаваха на заблудата.
На петата сутрин капитан Озиус дойде да ме нагледа, преди да тръгнем.
— След няколко часа ще стигнем Илара — увери ме. — Ще излезеш да се поразтъпчеш.
Някога Илара заемала целия континент. Преди столетие започнали да избухват бунтове и отцепниците
обособили свои владения. Пътят ни минаваше през две от тях. Първо прекосихме Мерадин — земя с гъсти гори и
селца край пътя. Лесно откъснали областта от кралството заради близостта й до брега и неохотата на краля да се
отдалечава от планините.
В момента пътувахме през Пирот — по-оспорвано място. Всяка седмица въстаниците завземаха нова
територия. Голяма река — естествена преграда срещу нашествениците — защитавала Илара, обясни ми Иб.
— Кога ще стигнем до замъка? — попитах капитана, мъчейки се да не издавам отчаянието си.
Не знаех обаче докога ще издържа без чист въздух и слънце.
— Чак по залез, почитаема. Но не се безпокойте. Скоро пътуването ще избледнее в далечен спомен.
Усмихна се и все пак си личеше, че и на него му се иска вече да е у дома. Брадата му изглеждаше по-рошава, под
очите му тъмнееха кръгове.
Няколко часа след закуска спряхме с громолене. Спуснах се към прозореца, пренебрегвайки молбите на Иб да
не ставам. Намирахме се пред дълъг дървен мост над лъчиста водна шир — толкова необятна, че отначало я
помислих за море.
— Река Илара — уведоми ме Иб.
— Значи…?
— Да, почитаема. От другата страна е новият ви дом.
Проточих шия. Дом. Думата винаги щеше да извиква в представите ми Вариния, дори да прекарам следващите
сто години в Илара. Капитан Озиус разговаряше с мъж в подножието на моста. Непознатият също носеше дебела
кожена дреха — наричала се ризница, обясни ми Иб, и пазела войниците в бой. Но гербът върху гръдта му бе
различен — бяло дърво, вписано в черно-бял щит.
— Кой управлява тази земя? — попитах.
— Крал Ксирус все още се смята за неин владетел. Войниците обаче носят герба на лорд Клифтън. — Сниши
глас: — Всъщност е самозванец, човек от простолюдието.
Сами бе споменавал за война на юг. А ние отдавна бяхме напуснали Юга. Дали знае, че и на север се водят
битки?
Разговорът стана по-гръмък. Иб ме дръпна за ръкава.
— Приберете се вътре.
— Не съм навън…
Възражението заседна в гърлото ми. През прозореца се появи лице на мъж — човекът до моста. Тялото му
приличаше на бъчонка, дъхът му миришеше на вкиснато.
— Нова кралица, а? — подхвърли на Озиус. Под впития му поглед белегът ми сякаш пламна. Излезеше ли Иб от
каретата, тутакси го намазвах с багрилото, но все се боях да не избие. — Най-красивото момиче във Вариния. —
Облиза устни. — Командирът ти зеленее от яд, че не е първородният, нали?
Капитанът процеди през зъби:
— Не ни ли позволиш да минем по моста, Рив, ще подпалиш война.
— Кротко, Озиус. — Мъжът се ухили насреща ми и се скри зад каретата. — Пускай ги! — подвикна на някого.
— Добре ли сте, почитаема? — попита ме Озиус.
Седнах на пейката.
— Разбира се.
— Не му обръщайте внимание — прошепна ми Иб. — Невеж наемник. Повечето войници на Клифтън са
южняци, избягали от жената крал.
Повдигнах вежди.
— Жената крал? Тоест кралицата?
— Нарича се жената крал и събира войска. Впрочем, мнозина предпочитат да служат на лорда срещу надница.
Мястото им не е тук. Крал Ксирус ще ги прогони, щом оздравее.
— Болен ли е кралят?
Прехапа устни.
— Разбъбрих се, почитаема. Простуди се, но вече се възстановява. Все пак е на четиресет.
На четиресет и две татко бе по — жилав от Сами. Варианците смятаха петдесетте за най-силните си години.
Ала понеже живеехме повече от иларците, тукашните мъже на четиресет навярно изглеждаха по-застарели. Чак да
се поболяват обаче? И то не друг, а кралят?
Колелата изтрополиха по дървените дъски на моста. Не откъсвах очи от водата под него. Никога не бях виждала
река. Водата — кристалночиста над камъните по дъното — се носеше по-бързо от вълна. По-нататък се пенеше в
бяло над по-високи скали и изчезваше от поглед.
— Къде отива? — попитах, но Иб бе затворила очи и изпитите й бузи бяха издути, все едно е стаила дъх. —
Добре ли си?
Отговори ми чак когато прекосихме моста и се върнахме на пътя. Издиша шумно.
— Какво правиш? — полюбопитствах.
— Пазя се от водните духове, почитаема — отвърна плахо.
— Водните… духове?
— Няма значение. Отпочивайте.
— И ние имаме водни духове. — Спомних си как във Вариния разговарях с тях през процепите в пода; молех ги
да ме отведат при най-хубавите перлени миди. — Но не се пазим от тях.
Заспах и след няколко часа ме събуди слънцето върху лицето ми. По пътя Иб настояваше да държим пердетата
пуснати, за да не влиза прахоляк в каретата. Сега ги беше дръпнала и до нас яздеше капитанът.
— Всичко наред ли е? — попита го.
Постоянно се тревожеше да не ни нападнат „крадци и разбойници“.
— Да, наближаваме…
— Замъкът! — викът ми стресна Иб.
Развълнувана посочих далечна каменна сграда — грамадна колкото сто къщи. Иларските знамена в алено и
златисто се вееха от кулите, въздигащи се към небето. От всички страни го заобикаляха полегати възвишения,
осеяни с пурпурни и жълти цветя; в долината помежду им блещукаше рекичка. Красивата гледка надмина
очакванията ми и за момент забравих всякакви притеснения.
— Не, почитаема, това е старият замък — разочарова ме Озиус. — Още не сме стигнали до новия.
Усмихнах се по-широко. Ако това е старият замък, колко ли по-разкошен е новият.
— Ще спрем ли? Позволете ми да го разгледам!
— За малко. Не бива да се бавим. Ще яздим още няколко часа.
Иб дръпна завесата и настоя да седна на пейката.
— Кой би поискал да напусне такава прелест? — недоумявах.
— Новият замък е по-защитен. Сега тук живеят само кралските стражи.
По-защитен от грамадна каменна сграда? Какво ли би помислила за дървената ни къщурка във Вариния?
— Значи тук живеят капитанът и войниците му?
— Да. И принцът.
— Принцът?
Щях да срещна бъдещия си съпруг сега, в рокля с цвят на пепел, занемарена през петдневното пленничество в
клетка? Ръцете ми опипаха косата — сплъстена точно както се очаква.
— Не мога да застана пред него така!
Преди Иб да отговори, Григ открехна вратата.
— Ще сменим конете и ще оставим неколцина войници тук, понеже сме на безопасна територия, почитаема.
Капитанът каза, че искате да се пораздвижите?
При вида на отворената врата и синьото небе забравих косата и роклята.
— Да! — скочих на крака.
— Обувките ви, почитаема — напомни ми Иб.
Седнах отново и камериерката извади чифт черни копринени пантофки със спретнати панделки. Изглеждаха
мънички и прекалено изящни за краката ми, но някак си ми паснаха. Капитан Озиус пристъпи напред и ми подаде
ръка. Поех я охотно. Очарована от всичко наоколо, не погледнах надолу и кракът ми джвакна в разкаляна бразда на
пътя. Първата ми стъпка на твърда земя и оплесках нещата.
Капитанът ме потупа успокоително по дланта и ме поведе към тревата — по-мека от очакванията ми, все едно
крачех по гъба. Имах чувството, че съм се върнала в морето, ала сред зелена вода. Всичко бе зелено — поляните,
дърветата над главата ми.
Усмихнах се при мисълта как ли би се почувствала Зейди тук. Като малки често говорехме за замъка, но и
насън не бяхме си представяли това. Сигурно щеше да е по-зашеметена и от мен.
Усмивката ми помръкна. До мен стоеше Иб. От вълнение бях забравила с кого съм. Бях свикнала да споделям
всичко с близначката си и сега сърцето ми се свиваше, когато очите ми не я откриваха.
— Не бойте се, почитаема — успокои ме Иб. — Никой няма да ви нарани.
Беше взела тъгата ми за страх. Към нас яздеше малоброен отряд войници. Двама мъже вървяха пешком, повели
четири черни коня. Изглеждаха като джуджета до грамадните животни.
Ездачите приближиха. Младият им водач носеше метална ризница, разискрена в светлината на залязващото
слънце. С една ръка стискаше юздите, другата лежеше върху дръжката на сабята му. Сребристосивият му жребец
имаше бяла грива, дълга чак до мускулестите му хълбоци. Младежът спря и скочи от седлото. Спътниците ми се
поклониха до един.
Направих непохватен реверанс и сведох почтително очи. На кого се кланяме, питах се. Едва ли е принцът. Иб не
би ми позволила да го поздравя в подобен вид.
Младият мъж ми протегна ръка. Сърцето ми се разтуптя трескаво. Не знаех дори как да го наричам. Принце?
Ваше кралско височество? Макар да бяхме пътували заедно пет дни, Иб бе пропуснала да ме подготви за срещата.
Вдигнах глава. Тюркоазените очи, впити в моите, не принадлежаха на странник. Познавах устните, които
целунаха леко опакото на дланта ми. Само дето сега очертаваха мрачна линия, а не насмешлива усмивка както във
Вариния.
Погледът на Талин задържа моя в продължение на десет удара на сърцето — цяла вечност и същевременно
съвсем за кратко.
— Радвам се да ви посрещна в Илара, почитаема. Вече се познаваме, разбира се.
12
За момент ми се стори, че ще припадна като Зейди, когато наместникът Кристос вдигна наздравица за
годежа ми. Талин се бе представил за пратеник — защо му се кланят тогава? И, в името на Талос, познал ли ме е
наистина?
— Талин… — изрекох и всички край мен ахнаха. — Извинете. Почитаеми Талин…?
— Принц Талин — просъска ми Иб.
Втренчих се ококорена в нея.
Той ли е бъдещият ми съпруг? Дошъл е във Вариния под мнима самоличност, за да види невястата си?
Наместникът Кристос знаел ли е? А мама? Не, невъзможно. Щеше да получи пристъп в присъствието на кралска
особа.
Спомних си обстоятелствата при първата ни среща и се изчервих. Несъмнено прочете мислите ми.
— Аз съм вторият син на крал Ксирус — уточни. — Принц Серен, големият ми брат, те очаква в новия замък.
Вместо облекчение, изпитах необяснимо разочарование. Усетих се, че го зяпам, и сведох глава. По нищо не
пролича дали е разбрал коя съм в действителност, но това не ми помагаше. Рано или късно идеше да ме познае.
Мислехме го за пратеник, когото вероятно няма да видя повече, не за брат на така наречения ми годеник.
Бях пропуснала, че ръката ми е още в неговата. Опомних се едва когато я пусна и топлината на досега му се
изпари. Обърна се към Озиус.
— Отведи бъдещата ни кралица в замъка. Очевидно е изтощена от пътуването.
Поклоних се отново, ала не дръзнах да го погледна. Тръгнах след Иб към каретата.
— Не разбирам… — отпуснах се тежко върху пейката.
— Съжалявам — разкая се камериерката ми. — Вината е моя, че не ви обясних всичко.
— Спокойно, Иб, сега ще ми обясниш.
— Принц Талин е полубрат на принц Серен. Командва кралската стража. Живее тук, в стария замък. Майка му
дошла от Вариния като теб.
Значи последната варинианска невеста е майка на Талин?
— А престолонаследникът?
— Дете е на иларска кралица. Ще ви разкаже всичко, щом пристигнем.
Облегнах се на възглавничките. В ума ми се блъскаха незададени въпроси. Майката на Талин любовница на
краля ли е била? Мисълта ме ужаси. Години наред изпращахме жени в Илара, без да знаем какво се случва с тях.
Слепи ли са били старейшините ни?
Сломена от изтощение и принудителен глад, през изминалите няколко дни нямах сили за тревога и дори за
тъга. Ала сега от дън душа ми се прииска да съм вкъщи със Зейди и под укоризнения поглед на мама да припяваме
песни със скалъпени от нас думи. Бих преодоляла всичко, ако сестра ми е до мен, бях готова на всичко за нея, но в
момента не се чувствах смела. Бях замаяна, изморена и много уплашена.
Най-после спряхме. Луната се издигаше високо в небето — грамадно жълто кълбо, надуто сякаш до пръсване.
Слязох от каретата с лице на запад, към дома. Сетне се обърнах.
Взрях се в стена от мрак, по-черна от звездното небе. Вдигнах глава, сетне я извих назад и още по-назад, докато
почти докосна гърба. Едва тогава видях отново небето. Всесилни Талос, какво препречва погледа ми?
Иб ме хвана за ръка и ме поведе напред.
— Добре дошла в новия замък.
Заковах се на място.
— Какво? — отроних немощно.
Капитан Озиус застана от другата ми страна.
— Ще оставим конете тук, почитаема. Доста изкачване ни предстои до върха на планината Ейрис. Ако сте
изморена, ще пренощуваме тук. В подножието на замъка има гостилница. Ще изпратя вест на краля.
— Не — поклатих глава; не исках да отлагам. — Да вървим. Добре е да си раздвижа краката след дългото
пътуване.
Неколцина мъже в иларски ливреи се появиха отнякъде и поеха юздите на конете. Други подадоха факли на
стражите. В светлината на огъня започнах да разбирам. Самата планина е замък. Или замъкът е планина. Веднъж
Сами бе описал планините като огромни вълни от камък, ала тук нищо не ми напомняше морето. Умът ми
постепенно се приспособяваше към гледката. Забелязах тесни процепи в голия скат. Прозорци. Зад някои сияеха
светлинки.
В камъка бяха издълбани стъпала. Заизкачвахме се един след друг. До нас се точеше дебело въже, прихванато
върху грамадни железни шипове, забити в скалата. Щом краката ми отмаляха, се хванах за него, за да се придърпвам
нагоре. Мислех се за издръжлива, но едва дишах; гръдта ми изопваше корсажа при всеки опит да поема въздух.
Прииска ми се да разкъсам роклята и да изритам безполезните пантофки в бездната под мен. Дори за това нямах
сили. Макар и запъхтяна, Иб не се оплакваше.
— Колко остава? — просвистях от изнемога, сякаш съм се катерила с часове.
Каменните стъпала, грапави и с различна височина, изискваха постоянна бдителност.
— Още толкова — подвикна ми през рамо тъкмо когато се чудех дали вятърът не е отнесъл думите ми.
Отчаяна, залитнах назад с подкосени колене. Щях да се претърколя надолу, ако Григ не бе протегнал ръка да ме
подхване.
— Да спрем ли за почивка, почитаема?
Поклатих глава.
— Добре съм. Просто съм замаяна.
— Всеки се затруднява отначало. Ще свикнете.
Преплетох крака още два пъти. Григ винаги ми се притичваше на помощ. Стана ли кралица, зарекох се, ще му
осигуря повишение.
Най-сетне стълбите ме отведоха, разтреперана, до широка площадка.
— Кой я е построил? — обърнах се към Григ — леко запъхтян за мое успокоение.
— В замъка се влиза през пещера. Братът на принцеса Илара, крал Малдон, е издигнал стените.
Желязна врата, висока колкото петима мъже един върху друг, се възправяше над нас. Чух вик и по-малка
вратичка се отвори, пропускайки войниците в индийска нишка.
Озовахме се в огромна зала. Таванът сякаш стигаше до облаците. Изящни рисунки в червено и синьо, кремаво и
златно украсяваха полирания камък, гладък като вътрешност на мида. В стените бяха издялани множество камини.
Подът — тъмносив камък от скалните недра — отразяваше светлините на стотици фенери, окачени на тавана.
В далечния край черен трон, висок и широк за двамина, излъчваше мътно сияние. Издигаше се от пода, тъмен и
внушителен като планински връх.
Беше празен.
Обърнах се към Иб.
— Къде е кралят?
— Ще ни приеме в покоите си. Първо ще се изкъпете и преоблечете.
Поведе ме към един от десетките коридори, тръгващи от залата. Стъпвах предпазливо, защото пантофките се
хлъзгаха по гладкия под. Щом навлязохме в прохода, осъзнах колко е тъмно в замъка. Вярно, беше нощ, ала не
виждах прозорци. Отвън явно бях забелязала светлините от стражевите кули. Тук факли без пламък разпръскваха
едва-едва мрака. Краищата им, увити в подобие на водорасли, блещукаха в бледосиньо като медузите в морската
гълъб.—
Какво е това? — поспрях, за да погледна отблизо.
Синкавият светлик не излъчваше топлина.
— Лунен мъх от гората — обясни Иб. — Събират го прислужниците. Сияе най-силно в нощи като днешната,
когато месечината е почти пълна
— А когато няма луна? — попитах.
— Използваме гъба наречена лисичи огън. Лунният мъх обаче свети по-ярко.
Потреперих при мисълта за още по-дълбока тъмнина.
— Ами денем? Няма ли прозорци?
— Където е проветриво. В голямата зала например, горят огньове. За съжаление няма прозорци. По-навътре в
планината е по-мрачно, но очите се приспособяват.
Без огън е не само тъмно, а и студено. Тялото ми, затоплено от изкачването, изстиваше бързо. Увих се плътно с
ръце и тръгнах пак след Иб.
— Стигнахме!
Спря пред врата. Стражът до нея я отвори мълчаливо и отстъпи, за да влезем.
Вътре имаше друг коридор, по-тесен, с няколко врати по стените. Иб свърна в дъното и посочи:
— Тук са покоите ви.
Въведе ме в просторно помещение с таван, полиран и изрисуван както в голямата зала. Гоблени и килими
покриваха стените и пода и създаваха плахо усещане за топлина. По средата стоеше грамадно легло, отрупано с
одеяла и кожи.
Освен него имаше единствено дървен гардероб с врати, резбовани със странни заврънкулки. Помещението,
двойно по-голяма от дома на наместника, изглеждаше изненадващо голо. Но пък не беше къща, а просто място за
спане.
Каменната вана, издялана в стената, вече бе пълна с гореща вода. До нея имаше параван от изрисувана коприна.
— Ще поръчам да донесат лека вечеря, за да се нахраните, докато се занимавам с косата ви. Късно е, кралят
скоро ще се оттегли за отмора.
И на мен ми се спеше. Клепките ми тежаха, мускулите ми трепереха болезнено от катеренето.
— А принцът? Ще го видя ли?
— Не вярвам. Сигурно ще се срещнете утре.
Едно мъчение по-малко. Съблякох се зад паравана и се потопих във водата, преди студеният въздух да я охлади.
За пръв път влизах в гореща вана и след дългото пътуване усещането бе чудесно. Тялото ми веднага се отпусна. Иб
разплете косите ми и ми изми косата с благоуханен сапун. Притесних се белегът ми да не проличи, но Иб изглежда
не забелязваше нищо нередно.
Бих останала вечно във ваната, ала припрените движения на камериерката ми подсказваха да побързам. Излязох
от водата и тутакси съжалих — студеният въздух захапа злостно кожата ми.
Иб ми даде кърпа, сетне отвори широко вратите на гардероба.
— Избирайте рокля, почитаема! Тази е подходяща за случая, но…
— Няма значение — махнах с ръка. — Доверявам се на вкуса ти.
Седнах върху табуретка, за да ми вчеше косата. Както се бяхме договорили, върху ниска масичка лежеше поднос
с тъмен хляб и пухкаво сирене с фурми. От вълнение успях да преглътна едва няколко залъка. Изненадващо чевръсто
Ив се зае да усуква косата ми и да я защипва с фиби. Макар и забързана, действаше далеч по-нежно от Зейди, а и
остави косата ми наполовина спусната — приятна отмора на скалпа ми.
Сетне ми помогна да облека тъмносиня рокля, обвезана в златисто. Примирих се с убития цвят — вече бях
свикнала — но пък лъскавите нишки проблясваха прелестно в светлината на лунния мъх.
Иб отиде да се преоблече. Отворих пътническия сандък и извадих багрилото за белега. Приближих бавно до
голямото огледало. Замислих се, че никога не съм се виждала в цял ръст. Не бях сигурна дали съм готова за подобна
гледка. Преди да се разколебая, отражението ми застана срещу мен. Стъписах се. Кое е стройното момиче със
спретнати коси? Прокарах длан по талията и извивките на хълбоците ми, подчертан от корсета.
Дори лицето ми изглеждаше непознато. Скулите бяха по-изпъкнали — навярно сенките в мрачната стая ме
подвеждаха. Осъзнах, че приличам малко на мама — със златисти очи и горди устни като нея.
Белегът не личеше, но все пак го намазах с багрилото. Без него наистина бих минала за Зейди.
— Как ще се справя? — попитах отражението си, сякаш сестра ми стои срещу мен.
Изправи рамене, представих си я да казва. Вирни брадичка. Старейшините не биха ни избрали, ако не вярваха в
способностите ни
Вратата зад мен се отвори. Обърнах се към Иб с разтуптяно сърце. Моментът бе настъпил. Щях да се изправя
пред краля.
— Красива сте, почитаема — усмихна се камериерката и ми подаде къса пелерина от мека черна кожа. — Ще
ви топли в студените коридори. Готова ли сте?
Кимнах и тръгнах пред нея, все едно съм родена за това. Представих си как зад мен крачи Зейди, и
потвърждава, че е точно така.
По пътя към кралските покои свитата ми стана по-многобройна. Григ и капитанът се строиха зад нас; облечени
в тъмни дрехи и опаковани в шалове и ръкавици, изплетени от животинска вълна, десетки прислужници изникнаха
от нищото. Спряхме пред двойна каменна врата, украсена с изкусно издялани рогати зверове и рози, напомнящи ми
копчето, купено от Сами. Зейди бе настояла да взема пътната мантия, ала в каретата така и не я извадих от сандъка.
Спомних си как Иб изхвърли моя кат дрехи и си дадох сметка колко нищожна стойност има месинговото копче за
иларците. Почудих се колко ли перли бе жертвал Сами за него.
Вратите се отвориха и веднага ме блъсна болезнено сладникава миризма на изгнили плодове. Смесваше се с
благовонията, несъмнено запалени, за да я прикрият, и резултатът бе непоносим. Няколкото придворни дами,
наобиколили постелята на краля, държаха кесийки пред носовете си.
Моето легло ми се стори огромно, но крал Ксирус отпочиваше в дваж по-грамадно. Изглеждаше още по-голямо
в контраст с костеливия мъж, подпрян върху купчина възглавници. Бледото му лице се сливаше с белите завивки,
дълга и сплъстена, посребрялата му брада бе в тон с туфичките коса върху осеяното с петна теме. Изглеждаше по-
стар от най-грохналия старец във Вариния. Невъзможно бе да е връстник на татко.
Капитан Озиус ме поведе към постелята на болника и коленичи пред него. Упрекнах се наум, задето не съм се
упражнявала по-усърдно и по примера на придворните дами се сведох в нисък поклон, внимавайки да не падна.
Воднистите очи на краля примижаха. Насочи ги бавно към мен. Поизправи се с помощта на благородник,
примлясна като дете след дълга дрямка и промърмори:
— А, Зейди. Добре дошла в Илара.
Сепнах се да чуя името на сестра ми, произнесено от Негово Величество. „З“-то прозвуча като „с“. Досега
всички ме наричаха „почитаема“. Оцених ползата от припомнянето за кого се представям.
Пристъпих напред и поех протегнатата длан на краля, стараейки се да дишам през уста. Едва не подскочих,
стресната от изригналата от гърдите му кашлица. Цялото му тяло се разтърси. Пуснах бързо ръката му и се
отдръпнах назад. Този мъж ли държи във властта си Вариния? Ако наместникът знае какво е състоянието му, защо
не му се опълчва? А и да не знае, щях да информирам Сами, стига да се добера до пазара на пристанището.
Изчаках търпеливо кралят да изпие чаша вино, разплисквайки тъмната течност върху белите завивки. Вместо
да заговори отново обаче, той се отпусна върху възглавниците и затвори очи.
Благородникът до главата му пристъпи към мен, целуна ми ръка и се поклони. Последваха го всички придворни
дами и лордове — поздравяваха ме с обещание са служат предано.
Някои от тях бяха бледи като Иб, вероятно от дългия престой в планинските недра. Дори по-смуглите
изглеждаха изпити и изнурени. Забелязах, че неколцина си бяха напудрили с бял прах косите, за да изглеждат по-
светли. През целия си живот не бях се чувствала по-самотна, отколкото тук, край постелята на краля, заобиколена
от чудати странници.
Най-сетне, преди да припадна от изтощение, Иб ми прошепна, че е време да се оттеглим. Поведе ме към
покоите ми, където се съблякох и се подготвих за първата истинска почивка след дългото пътуване. Качих се върху
високото легло с помощта на табуретка и пропълзях под завивките.
— Приятен отдих, почитаема — поклони се Иб пред прага.
Обходих с поглед грамадното помещение. Едва сега забелязах липсата на второ легло.
— Сама ли ще ме оставиш?
Изглежда се изненада, сетне се усмихна.
— Не е редно прислужник да спи в тази част на замъка, почитаема. Върху нощната масичка има звънче.
Потрябва ли ви нещо, звъннете и стражите ще ме извикат.
Би следвало да се досетя, но никога не бях спала сама. Бях започнала да смятам Иб за приятелка. Не биваше да
забравям, че колкото и да съм й благодарна, за нея това е работа, нищо повече.
— Благодаря, Иб. За всичко.
Лицето й поруменя. Поклони се отново и излезе. В помещението не гореше камина, сигурно защото пушекът
нямаше къде да отиде. Единствената светлина идваше от лунния мъх. Зарових се в завивките с чувството колко е
нелепо да се разполагам сама в огромното легло.
Явно съм заспала неусетно, защото се събудих в ужас, че се давя, впримчена в мрежа. Бяха изритала одеялата и
лежах по нощница върху гигантския пухен дюшек. Зъзнех.
Вдигнах дебела кожа от пода и се увих в нея. Беше по-зле, отколкото в каретата. Помещението бе хем студено,
хем душно; леглото — прекалено меко. Цареше пълна тишина. Не чувах нито равномерното дишане на сестра ми до
мен, нито похъркването на татко зад завесата в другия край на къщата.
Пътническият ми сандък се мъдреше върху пода в долния край на леглото. Увита в кожата, скочих долу и
вдигнах капака. Лъхна ме солен мирис на море и остра тъга по дома напълни очите ми със сълзи. Прибрах дрехите
си в гардероба. Кораловият нож и перленият наниз вместих в нощното шкафче.
Седнах с кръстосани крака пред огледалото. Огледах смешната нощница с възшироки ръкави и дантелено
деколте.
Свалих всички фиби и косата ми се спусна на непокорни вълни върху раменете. Озарена от меката синя
светлина на лунния мъх приличах на морската вещица от приказките, които ни разказваше Сами. Живеела в най-
дълбоките води и развихряла бури. Корабите се разбивачи на трески, а потъналите моряци й ставали любовници.
Историите бяха жестоки и неподходящи за деца, затова ни запленяваха още по-силно. Мама би се ужасила. Според
нея единствен Талос притежаваше сила да предизвиква бури и да потапя кораби.
Върнах се до купчината одеяла на пода — далечно подобие на сламеника ни вкъщи. Дръпнах кожената завивка
до брадичката си плаках, докато заспах от изтощение.
13
Събуди ме писък, последван от трясък на врата. Въоръжен страж нахълта през нея с вик:
— Ранена ли сте, почитаема?
Седнах с премрежени очи в мрака. Пред мен стоеше Иб. Куп изпрани чаршафи се валяше в краката й, ръцете й
закриваха устата. Войникът застана зад нея, стиснал дръжката на сабята.
— Какво има?
— Извинете, почитаема. Уплаших се, като ви сварих в такова състояние.
Извърнах се към огледалото. Отражението в него надмина опасенията ми. Дългата ми до кръста коса стърчеше
на всички страни, бях усукана в нощницата. Припряно покрих голите си крака и се постарах да пригладя къдриците
си.
— Върви си — заповяда Иб на вкаменения страж. Ококорен, той се обърна кръгом и излезе.
— Извинявай, Иб. Потъвах в мекия дюшек — заоправдавах се с пламнали бузи. — Одеялата ме притискаха,
фибите ме боцкаха. Не можех да спя спокойно.
Камериерката си възвърна бързо самообладанието.
— Разбирам. Следващия път ще почукам, преди да вляза.
Кимнах енергично.
Иб се наведе да вдигне чаршафите. Огледах се и забелязах, че лунният мъх е помръкнал. Вдигнах глава и
разбрах откъде идва светлината. В тавана бяха пробити десетки дупки и бледо сияние проникваше през остъклените
пролуки.
— Покоите на най-изтъкнатите в двора имат небесно осветление — обясни Иб, проследила погледа ми.
Очарователният израз „небесно осветление“ не ме окуражи, нито ме накара да се почувствам изтъкната. Цял
живот ли щях да тъна в полумрак? Бях създание на слънцето и въздуха, не белезникав червей, обречен да съществува
под скала на морското дъно. Стените край мен внезапно ми се сториха непоносимо тежки.
— Имам нужда от чист въздух.
— Почитаема?
— Чист въздух — повторих. — Не мога да живея така.
Сърцето ми биеше бясно в гърдите, дишах на пресекулки. Кожата ми настръхна и се обля в студена пот.
— Моля те, Иб!
— Какво да направя? — попита кротко, макар да забелязах, че паниката ми я смущава. — Дори да ми беше
позволено да ви изведа навън, не може да излезете по нощница. Опитайте да си поемете дълбоко дъх.
— Не мога! — забих нокти в гърлото си. — Не мога!
Очите ми зашариха из стаята. Търсеха нещо от Вариния, за да се окопитя. Спряха върху ваната, все още пълна с
вода от предишната вечер.
Без да се замисля, свалих нощницата и се гмурнах вътре. Вледених се, но това сякаш ми помогна. За момент
останах така — с глава във водата и коса, разстлана като ветрило. Сърцето ми забави ход. Отброявах ударите. Едно.
Две. Три. Четири. Продължих до сто.
Започнах пак от едно. Отгоре долетяха приглушени викове. Отворих очи, подадох глава над водата и отметнах
капещата ми коса.
— Какво има? — попитах Иб.
— Уплаших се да не се удавите!
Бях се опомнила и се чувствах смразена.
— Ще ми донесеш ли кърпа?
Подаде ми няколко и ми помогна да изляза от ваната.
— Как успявате да се задържите толкова дълго под вода, почитаема?
Усмихнах се.
— Лесно е. Във Вариния се гмуркаме от малки. Съжалявам, че те разтревожих. Трябваше да се успокоя, а не ми
хрумна друг начин.
— Разбирам. Представям си как бих се чувствала, ако ме изпратят от Илара във вашия дом. Неизбродната
морска шир, небесният простор… Ако желаете, от сега нататък ще разпоредя да ви подготвят гореща вана сутрин и
вечер. Почудих се откъде намират толкова вода, но предложението ми допадна.
— Благодаря, Иб… Поне докато се приспособя.
Помогна ми да облека лъскава черна рокля, чиито поли се влачеха зад мен. Спомних си думите й, че всички
жалеят по принцеса Илара. Стотици години ли бяха носили само траурни цветове? Запитах се как ли съм
изглеждала на Талин, облечена в яркочервената рокля. Стъписал се е вероятно.
Иб отново прибра косата ми с фиби. Прическата ми харесваше — не беше небрежна и същевременно не
разголваше шията ми в студения въздух.
— Всички говорят за вас, почитаема. Колко красива кожа имате. Чух готвачката да казва, че слънцето дарява
здраве на варинианците. Лъчите му рядко проникват в замъка ни.
Почувствах се виновна, задето при първата ни среща си помислих колко болнава изглежда Иб. Сега оценявах
прелестната й златисторуса коса и бялото й лице. Във Вариния слънцето би я изпепелило, но тук беше в свои води
въпреки липсата на светлина и чист въздух.
Стомахът ми изкъркори шумно. В планинските недра губех представа за времето.
— Колко е часът? — попитах, докато Иб закопчаваше на врата ми златна верижка с черен скъпоценен камък.
Тежкият накит смрази кожата ми, но не исках да проявявам неблагодарност. За пръв път носех бижу.
— Наближава пладне. Проспахте закуската, но реших да не ви будя, за да си отпочинете след изморителното
пътуване.
Ахнах и скочих от табуретката.
— Пладне! Кралското семейство чака ли ме?
— Не се безпокойте. Кралят се изтощи от суетнята снощи и днес ще пази леглото. Ще ви заведа да обядвате,
после ще ви покажа замъка.
— А принцът?
Взрях се в огледалото, за да проверя дали багрилото прикрива белега ми.
— Не знам, почитаема.
Тръгнахме по коридорите. Оглеждах се внимателно, за да запомня пътя. В каменните стени забелязах пролуки,
откъдето се стичаше вода. Повдигнах въпросително вежди.
— Дъждовна вода от горе — обясни Иб. — Събираме я в кладенци из замъка.
Умно, помислих си. Прекосихме голямата зала и по стълбище се спуснахме до по-малко помещение с дълга
маса, заемаща почти половината му дължина.
— Това е трапезарията. Ако предпочитате, ще се храните в покоите си. Когато кралят или принцът не изискват
да присъствате, разбира се.
Посочи ми да се настаня до стола срещу почетното място. Там сигурно седеше принцът, макар в момента да
разполагах с цялата трапезария. Прислужниците ми донесоха шест блюда. Маслините и гроздето, с чийто вкус бях
свикнала, ми се усладиха. Стомахът ми обаче се обърна при вида на късчетата кърваво месо в сребърен поднос.
Върху масата имаше храна за няколко семейства и не исках да я похабявам, ала и за седмица не бих могла да изям
толкова.
— Иб — прошепнах, когато прислужниците излязоха.
Приближи бързо до мен.
— Днес трябва да ме научиш на това-онова. Как да се обръщам към хората, за какво се използват трите
различни вилици и тям подобни. И какво представляват белите кръгли неща в онази чиния.
— Пъдпъдъчи яйца, почитаема.
— Как се ядат? Дали са вкусни?
Усмихна се.
— Уроците започват следобед.
— О! Питах се също кога ще се запозная с кралицата. Бих желала да поговоря с нея.
Вратата в далечния край на трапезарията се затръшна шумно. С Иб се обърнахме едновременно. Млад мъж в
черно крачеше към нас. Иб се сведе в поклон още преди да успея да стана на крака.
— Ти сигурно си Зейди — рече непознатият.
Не бях виждала по-бяла кожа; дори лицето на Иб не беше толкова бледо. Правата му руса коса, вързана на тила,
сребрееше. Очите му излъчваха студен сив блясък под изящно извити вежди. Не можех да откъсна поглед от него.
Иб прочисти гърло.
— Д… да — заекнах. — А вие сте?
Иб сякаш простена тихичко.
— Принц Серен — изкиска се той. — Бъдещият ти съпруг. И се боя, че е невъзможно да се срещнеш с
кралицата, драга.
Това ли е принцът? Дори да си го бях представяла като пълна противоположност на Талин, бих се разминала с
действителността.
— Защо не? — попитах с треперлив глас.
— Мъртва е — уведоми ме, вперил очи в моите.
Обърнах се към Иб, сигурна, че принцът се шегува. Тя поклати скръбно глава. Погледнах пак към принца.
— Извинете, не знаех. Казаха, че ще разбера всичко, щом пристигна. Кралицата е майка ви, нали?
— Да. Умряла е при раждането — гласът му не издаваше никаква емоция.
— Съчувствам ви. — Иб кога ще ми обясни как стоят нещата? Още не бях разбрала дали майката на Талин е
била омъжена за крал Ксирус. — А последното момиче от Вариния, изпратено тук? — надявах се въпросът да
прозвучи достатъчно дипломатично.
— Втората съпруга на баща ми също е мъртва. На тукашните кралици май не им върви много.
Черен хумор ли съдържаха думите му? Погледнах към Иб. Видимо се чувстваше на тръни като мен. Изправих се
с усилие на волята и се поклоних.
— Ваше Височество.
Едва се сдържах да не отдръпна длан от неговата. Пръстите му бяха дълги и белезникави като корем на скат. На
дясната ръка носеше пръстен от тъмен метал с дребен червен камък. Целуна леко опакото на дланта ми.
Настръхнах. Имаше нещо противоестествено у него. Чертите му бяха красиви като на брат му — прав нос, волева
брадичка, плътни устни. Усмивката му обаче смразяваше кръвта, в бледите очи нямаше никаква топлота.
Даде ми знак да седна и се настани до мен.
— Как спахте, драга? Харесаха ли ви покоите? Достатъчно голямо ли е леглото?
Бузите ми пламнаха. Осъзнах колко глупаво съм се питала защо на един човек му е нужно толкова грамадно
легло.—
Да, благодаря.
— Добре. Мислех днес да ви разведа из замъка, понеже скъпият ми баща не може да се вдигне от постелята.
— Навярно имате по-интересни занимания — отбелязах тихо.
— Глупости! Длъжник съм Ви. Бихте толкова път дотук, за да ми станете съпруга.
Трепнах. Знаеше, че ме кара да се чувствам неловко, и явно си доставяше удоволствие.
— На колко години сте? — попита ме.
— На седемнайсет.
— А! Точно на толкова кралица Талия дойде преди двайсет години. Бил съм бебе не си спомням посрещането.
Но тя присъства в детските ми спомени. Както и брат ми Талин. Роди се година след сватбата. Татко не губи време
— изкиска се.
— Кога почина кралицата? Във Вариния не сме чули новината.
Или никой не си е направил труда да ми я съобщи.
— Преди четири години. Талин беше на петнайсет. Скоро след това стана командир на кралската стража. По
мое настояване.
Безизразният тон ми подсказа, че не го е направил в услуга на брат си. Все пак е било за добро, помислих си. Не
си представях Талин в този замък.
— Какво се случи с нея?
— Убийство.
Закрих уста с длан. Произнесе думата нехайно, сякаш смъртта на жената, навярно грижила се за него като
майка, не значи нищо.
— Навсякъде имаше кръв. Килимите в покоите на кралицата бяха подгизнали. Не откриха тялото й. Вероятно е
било скрито из пустеещите помещения в замъка. — Замълча. — На другия ден обезглавиха виновника. Прислужник.
Храната започна да се надига в гърлото ми. Всичко тук бе по-лошо от представите ми. Вестта за убийството на
последната варинианка, изпратена в Илара, ме изпълни с неописуем страх. Като деца със Зейди с часове наред си
играехме на принцеси. Кичехме се с корони от морски цветя и се гиздехме с роклите на мама — всъщност тя ни
поощряваше.
Повдигаше брадичките ни с върховете на пръстите си и ни показваше как да правим реверанс. Били са уроци,
проумях сега, не игри. Трябвало е да обръщам повече внимание.
Серен вдигна ръка и подпря брадичката ми с два пръста — досущ като мама. Внезапно се сетих за белега.
Вгледа ли се, щеше да забележи повдигнатата кожа под багрилото. Плъзна длан по врата ми и я отпусна върху
хлътнатината между ключиците. Въпреки неприятното усещане, се насилих да го погледна в очите. Разширените му
зеници бяха по-черни от планината.
Пръстите му се спуснаха надолу и спряха точно над сърцето, близо до черния накит. Иб вдиша остро зад мен.
— О, недей да се смущаваш — подхвърли й принцът през рамо. — Скоро ще ми стане съпруга. — Очите му се
впиха отново в моите. — Сърцето ти бие силно и ритмично. Браво.
Преглътнах горчилката, напряла в гърлото ми.
— Какво е чувството, че скоро ще бъдеш кралица на Илара? — Говореше тихо, само на мен. Дали усещаше
колко по-бързо бие сърцето ми сега? — Домът ти едва ли може да се сравни с красотата и великолепието на Илара.
Редно бе да прехапя език и да замълча.
— Напротив, Ваше Височество.
Очите му пламнаха, но се усмихна.
— Разбирам. Ще имаш достатъчно време да ми разкажеш за него през следващите… Е, ще видим колко ще
останеш при нас.
Тръпки от ужас пробягаха по гръбнака ми, докато пръстите му се плъзгаха нагоре към гърлото ми. Беше едър —
с лекота би ми прекършил врата с голи ръце.
Най-сетне отдръпна ръка и се изправи. Избърса си устата с платнена салфетка, макар да не беше ял.
— След час ще дойда в покоите ти. Ще обиколим замъка. Дано намериш нещо по твой вкус.
14
Върнах се в покоите си и засновах напред-назад по килимите. Умът ми бушуваше. Серен бе леден, отблъскващ,
жесток. Как ще се омъжа за човек, на когото сърцето му не трепва от убийство, и явно се наслаждава на чуждото
смущение?
Запитах се дали истината за мен не би ми помогнала да се върна във Вариния. Дълбоко в себе си обаче усещах,
че по-скоро би ме убил, и най-лошото — ще накаже народа ми. Не бих рискувала. Единственият слънчев лъч в
бурята бе фактът, че Зейди не е тук. При мисълта това същество да докосне сестра ми ме обземаше желание да
строша нещо. Примирих се с юмручни удари по осемнайсетте възглавници.
— Почитаема — Иб сложи нежно длан върху рамото ми, щом приключих с изблика. — Принцът ще дойде
скоро.—
Не мога да се омъжа за него, Иб! — извиках.
Погледна ме кротко и съчувствено.
— Внимавайте — прошепна. — Всеки звук се разнася из планината.
Опря показалец в стената до дупчица, пробита в камъка — Несъмнено водеше към друга стая, където някой
навярно подслушваше.
Нека чуят, помислих си. Какво ще ми сторят? Ще ме затворят в пещера и ще ме принудят да се омъжа за най-
злия принц на всички времена? Е, това вече ми е съдено.
Блъсвах още веднъж най-близката възглавница.
— Защо не ми каза, че кралицата е мъртва? — пак закрачих трескаво. — Нямам ли право да знам? От моя
народ е, Иб.
Единствената тук, която би ме разбрала.
— Съжалявам, почитаема. Изрично ми забраниха да споменавам покойната кралица.
— Кой ти забрани? Принцът ли?
— Кралят.
Скръстих ръце и се подпрях на леглото.
— Знаел е, че няма да дойда, ако разбера. Как са я убили?
— С ножа. Така чух. Тогава живеех в селото.
Покатерих се върху леглото и потупах мястото до мен. Иб прехапа колебливо устни, преди да седне. Вероятно
не беше редно камериерка и господарката й да се държат така, но бях свикнала да споделям. Сега нямах нужда от
прислужница, а от приятел.
— Да съобщим ли на принца, че сте изморена, и предпочитате да отложите обиколката?
— Има ли смисъл? Готвят ме за негова съпруга, забрави ли? — Потръпнах при мисълта да ме докосне пак с
ледените си пръсти. — Знаеш ли кога ще е сватбата?
— Сигурно искат да изпреварят кончината на краля.
Повдигнах Вежди.
— Как ще я предвидят? Ами ако склопи очи утре?
— От шест месеца е болен.
Обърнах се към нея и я погледнах право в очите.
— Кога ще ми позволят да изляза от замъка?
Чух тежки стъпки и чукане по вратата. Стомахът ми се сви на топка.
— Ще дойдеш ли с мен, Иб? — примолих се.
Вратата се отвори, преди да ми отговори. И двете скочихме на крака. Серен благоприлично остана до прага.
— Готова ли сте, почитаема?
Кимнах и погледнах през рамо към Иб.
— Прислужницата ще те чака тук. Има какво да върши, предполагам.
Устата ми се отвори и затвори. Онемях като риба. Иб се поклони леко и ми подаде пелерината
— Добре — наметнах се с черната кожа. — Водете ме!
— След вас, моля.
Колкото и да ми беше неприятно да съм с гръб към него, нямах избор. След няколко крачки по коридора ме
спря страж.
— Почитаема…
Усмихнах се на познатото момчешко лице.
— Григ!
Протегна ми ръка. Поколебах се дали да я поема в присъствието на принца.
— Ти си от хората на брат ми, нали? — осведоми се Серен.
— Да, Ваше Величество — поклони се Григ.
— Намери си работа другаде. Тук си имаме достатъчно войници.
— Принц Талин разпореди един от нас да остане с дамата.
Серен повдигна вежди.
— Изненадан съм. Постоянно натяква, че в стария замък няма достатъчно стражи, и сме неспособни да
удържим атака.
Спомних си наемника до моста и жената крал на юг. Предпазните мерки едва ли бяха излишни.
— Да си вървя ли, Ваше Височество? — попита Григ.
Серен махна с досада.
— Не, не, остани. Да не ядосваме принц Талин.
Принц Талин. В ума ми изплува вчерашната среща.
Поруменях при спомена как скочи от коня и пое ръката ми. Единствен той в Илара би успял да разбули тайната
ми. Редно бе да се радвам, че живее далеч. И все пак не се радвах.
— О, познавам това изражение — подсмихна се Серен и побутна Григ да върви напред. Толкова ли лесно се
четяха мислите ми? — Брат ми е благословен с красиво лице и приятен нрав. Любимец е на всички в Двора.
Поздрави ли те в стария замък?
— Да. Видяхме се и във Вариния, както сигурно си спомняте.
Произнесох думите многозначително. Исках да разбера защо Серен е възложил задачата на брат си.
— А, бях забравил! Спомена, че си съвършена. „Чиста и прелестна като варинианска перла“. Мразя да излиза
прав.
По време на вечерята в къщата на наместника Талин каза, че не може да си представи по-омайна красота.
Гледаше към мен, но ако смяташе красотата за равнозначна на безупречност, значи бях сгрешила. Белегът изтръпна
върху почервенялата ми от смущение буза.
— Пази се от лъвската риба, драга — прошушна Серен.
— Моля?
— Нямаше ли такава варинианска песен? Помня как кралица Талия я пееше на Талин. Вие, децата на вълните,
обичате да пеете.
Припомних си приспивната песничка, с която отраснахме. Предупреждаваше ни да се пазим от опасните
морски създания, ала всеки ред съдържаше скрито значение. Лъвските риби са примамливи, сякаш те подканват да
ги докоснеш по дългите отровни перки. Поуката бе да страним от горделиви, измамно привлекателни хора.
Изненадах се, че Серен знае песента, и описва брат си по този начин.
— Пази се от лъвската риба, дете — изтананиках. — Пази се от рибата с каменно тяло.
Принцът повдигна вежди.
— Следващият ред от песента — поясних.
Каменната риба е по-опасна от лъвската, защото отровата й е по-силна, а и се забелязва по-трудно. Слива се със
скалите по морското дъно. Виждаш я едва когато сложиш длан или стъпало върху нея. Посланието е ясно — нещата
не са каквито изглеждат. Лъвската риба поне издава присъствието си.
— Прости ми недосетливостта. Не съм я чувал от години. — Замълча. — Името ти значи „перла“, нали?
— Да.
Мислите ми веднага се насочиха към сестра ми. Бях корал, не перла. Сега играех ролята на желана от всекиго
скъпоценност — особено от бъдещия крал.
Вървях бавно в крачка с принца. Григ се мержелееше в дъното на коридора. Серен опря длан върху гърба ми.
— Искам да ти покажа нещо — отвори врата, незабележима в сумрачния проход.
Понечих да извикам Григ, но принцът ме бутна навътре, преди да издам звук. Отиде в дъното и запали
кибритена клечка от пламъка на лампата. Хвърли клечката върху купчина дърва в камината. Огънят се разгоря и
освети помещението. Три маси с различен размер бяха отрупани със стъкленици, купи и всевъзможни предмети,
чиито имена не знаех. На пода в ъгъла лежеше нещо, наподобяващо празен чувал. Дълъг маркуч бе навит до него.
— Това е кабинетът ми — изпъчи гърди принцът. — Обичам да уча. — Взе купичка, пълна с розови перли. —
Варинианската перла ме интригува дълбоко. Хората тук я използват, знаеш, за кремове и мехлеми против всякакви
болежки. Миналата седмица си изгорих ръката. — Показа ми дланта си. — Няма и следа от мехури. Нито белег.
Истинско чудо!
Взрях се в перлите и ме обзе гняв — с тях семейството ми би се прехранвало цяла година. Перлените миди бяха
на изчезване, и за какво? За да лекуват мехури.
— Твоят народ несъмнено знае за перлите повече от мен — продължи принцът.
Думите му бяха съвсем безобидни и все пак сърцето ми биеше като чук в гърдите. Явно таеше враждебност към
кралица Талия и сина й, навярно към всички варинианци. Изтрих потните си длани в полата. Тялото ме
предупреждаваше за опасност, макар умът да не се съгласяваше.
Серен приближи до празния чувал и го потупа.
— Това ще е най-великото ми изобретение. Апарат за дишане под вода. С него гмуркачите ще остават поне по
десет минути на дъното. За съжаление не е готов. Вчера проведох изпитание и резултатът е катастрофален.
Изгубихме жива сила.
Изчака да реагирам. Помъчих се да прикрия ужаса си от небрежния му тон.
— Жалко наистина — добави. — Прислужникът беше млад. Една година по-малък от теб всъщност.
— Почитаема?
Извърнах се рязко.
— Григ!
— Извинете. Не разбрах, че сте спрели. Всичко наред ли е?
— Защо да не е? — сопна се Серен. — С мен не я застрашава нищо!
Сетих се за десетки неща, по-безопасни от него — бяла акула, дори насрещно течение.
Улових Григ за ръка.
— Съжалявам, Ваше Височество, не се чувствам добре. Още не съм се приспособила към живота на сушата.
Ако не възразявате, ще се върна в покоите си, за да се потопя във ваната.
— А, да, чух, че си поръчала да ти подготвят по две дневно. Тук си като риба на сухо, а?
От прислужник ли беше научил, или от пролуките в каменните стени? Дали има начин подслушвачът и да ме
вижда?
Прочистих гърло.
— Точно така се чувствам. Благодаря, че ми показахте… кабинета си.
— По-късно ще се разходим пак из замъка. — Преди да минем през вратата, подвикна след нас. — Връщай се в
стария замък, Григ! Услугите ти вече не са необходими.
Останах във ваната, докато водата се изстуди и кожата ми настръхна.
Далеч по-потискаща от тежестта на камъка край мен бе тъмнината. Само след ден без слънце копнеех до болка
да видя заревото му. Погледнах към жалките „небесни светлини“ и се намръщих. През дупчиците се процеждаше
мъждива сивота. Талия как бе издържала толкова дълго тук?
Днес кралят щеше да присъства на вечерята. Иб ме облече в поредната тъмна рокля. Яката стигаше до гърлото
ми, но изрязана ивица в корсажа разкриваше кожата ми точно където Серен я бе докоснал.
— Защо всичко е толкова безцветно? — промърморих, приглаждайки широките поли с длан.
Очите й срещнаха моите в огледалото.
— Обясних ви, почитаема. Носим траур за принцеса Илара. Похитил я принц от Кувен и загинала в морето.
— Мислех, че принц Лаеф и принцеса Илара са избягали, за да бъдат заедно — обърках се. — Така са ми
разказвали историята във Вариния.
Иб сбърчи чело.
— Сигурно не сте разбрали правилно.
Поклатих глава. В Кувен несъмнено приписваха на Илара вината за смъртта на Лаеф.
— Но как цяло кралство тъне в печал по принцеса, умряла преди стотици години?
— Понеже принцеса Илара нямала сестри, на трона се възкачил брат й Малдон — подхвана Иб. — Бил едва на
десет и участта й го потресла. Водата го изпълвала с ужас. Затова преместили замъка в планината Ейрис, далеч от
морето, от реките и езерата. Заповядал всички да носят траурни дрехи под заплаха от смъртно наказание. Заповедта
му и досега не е отменена.
— Защо?
— Не знам, почитаема. — Започна да прихваща косата ми с лъскави черни фиби, блещукащи сред къдриците
ми. — Сигурно защото чакаме да дойде нова принцеса и да възвърне великолепието на кралството ни. Да потуши
бунтовете и да обедини разпокъсаните ни земи. Кралете ни обаче имат само синове.
Усмихнах се накриво. Това едва ли е причина да се носят безрадостни дрехи.
— Да напудря ли косата ви, почитаема? — попита Иб.
Обърнах се към нея.
— Защо?
— На принц Серен му харесва. Доста лордове и дами се пудрят, за да му угодят.
Поклатих глава. Представих си как ден след ден, цял век, стоя пред огледалото и правя едно и също. В очите ми
избликнаха сълзи.
Избърсах ги и си поех дълбоко дъх. Бях напуснала Вариния преди седмица. Оставаха ми две седмици да събера
важни сведения преди срещата със Сами на пристана. Засега знаех само, че варинианската кралица е мъртва, а
съпругът й е на път да я последва.
Бъди смела, окуражих се. Заради Зейди. И Вариния.
15
Трапезарията беше пълна с благородници и прислужници — десетки свидетели на всяка моя грешна стъпка. С
Иб бяхме преговорили вежливите обръщения; опитах се да запаметя как се използва всеки прибор, ала не бях
сигурна в себе си.
За съжаление тя нямаше да присъства на вечерята. Затворих очи и си помислих отново за Зейди. Потърсих така
наречената си вътрешна сила. Не я открих. Бях празна черупка, останала от момичето, което вярваше, че е създадено
за свят, по-широк от познатия. Прииска ми се да бях взела нещо от Зейди, за да ме крепи по-осезаемо от спомените.
Прислужник ме заведе до мястото ми. Опасенията ми се потвърдиха — на същото бях обядвала. Серен щеше да
седи до мен незнайно колко дълго. Лордовете и придворните дами ме последваха, кимайки ми церемониално.
След няколко минути се появи Серен. Косата му падаше свободно над раменете. Бледността му ме смущаваше,
ала и някак ме очароваше. Все едно го бяха издялали от бял камък.
Изражението, будните му очи и изопнатото му тяло подсказваха остър ум.
Всички се поклонихме. Наблюдавах го през спуснатите ми клепки. Изглеждаше отегчен, сякаш предпочита да
се върне в кабинета и да се задълбочи върху заниманията си.
Внезапно очите му се впиха в мен и заискриха неприятно. Улови ръката ми и я докосна с устни — твърди и
сухи.
— Прелестна си — прошепна.
Неочаквано раздвижване ме спаси от необходимостта да отговоря. Кралят, заобиколен от знатни иларци, влезе
бавно в трапезарията. Ходеше приведен под тежка кожена мантия. Цяло чудо бе, че успява да помръдне излинелите
си крайници. Подпираше се на златен жезъл, очевидно предназначен не за тояжка, а за украса. Пътят от вратата до
масата за щастие бе кратък. Строполи се на стола точно когато в залата влезе още някой.
Принц Талин. Макар и ужасена, проточих шия да го видя. Носеше среднощно синя туника; чупливата му кафява
коса се стелеше над висока яка.
Отскубнах длан от ръката на Серен и го усетих как застина до мен.
— Лъвска риба — просъска ми в ухото.
Каменна риба, отвърнах му мислено.
Талин тръгна към нашия край на масата. Не знаех къде седи вторият син на краля. Зад повечето столове стояха
благородници и придворни дами. Мястото вляво от мен обаче пустееше — щастливо стечение на обстоятелствата,
понеже белегът ми бе върху дясната буза.
Поклони ми се. Отвърнах с реверанс, най-сетне изпълнен по-гладко. Братята се поздравиха хладно и седнаха.
Всички ги последваха. Установих, че столът ми е по-близо до Талин, отколкото до Серен. Кралят и наследникът му
разполагаха с цялата дължина на по-късите страни на масата, а столовете покрай другите бяха сбутани, за да
сместят гостите.
— Добри ли са първите ви впечатления от Илара? — попита ме тихо Талин.
Изгледах го косо и се помъчих да си представя как би се държала Зейди на мое място.
— Новият замък е интересен — отговорих, защото сестра ми не би разкритикувала нечий дом. — Предстои ми
да науча много за вашия народ и обичаите му.
Серен очевидно напрягаше слух да чуе разговора ни, но в залата бе прекалено шумно.
— Сега това е вашият народ — подчерта Талин.
Колкото варинианците са сънародници на Серен, рекох си, ала кимнах. Исках да го попитам защо се
представяше за кралски пратеник, а не за принц. Да разбера дали ме е познал. И мислил ли е за мен, както аз
мислех за него. Исках да заровя пръсти в къдриците на тила му.
Невъзможно. Длъжна бях да се преструвам, че съм Зейди. А и бях дошла тук, за да се омъжа за брат му.
Потреперих.
— Красива си — прошепна едва доловимо.
Почудих се изрекъл ли е думите, или си съчинявам. Не биваше да се обръщам към него. Погледнех ли го, щях да
издам чувствата си, а очите на Серен ни следяха неотстъпно.
— Как е семейството ти? — Талин се отдръпна назад, та прислужникът да напълни чашата му с вино.
— Не знам…
Сами и Зейди заедно ли са? Мама простила ли й е? А на мен? Гладуват ли, или татко успява да налови
достатъчно риба?
— Но бяха добре, когато тръгна?
Свих рамене.
— Доколкото е възможно.
— Нор сигурно се е натъжила от раздялата.
Очите ми неволно се стрелнаха към неговите. Не различих подозрение. Ако знаеше, че съм Нор, несъмнено би
подхвърлил нещо.
— Беше покрусена.
— Съжалявам. Неспособен съм дори да си представя подобна загуба.
Затворих очи, за да не се напълнят със сълзи.
— Потресе ме вестта за смъртта на майка ви. Щях да се радвам да се срещнем.
— Щеше да се отнася към теб като към дъщеря.
Гласът му одрезгавя от дълбоки чувства. Едва устоях на порива да уловя ръката му. Думите му ме изпълниха със
смесица от облекчение и скръб.
— Щях да съм повече от щастлива — съумях да отроня.
В далечния край на масата настана суматоха. Кралят се изправи с помощта на услужлив благородник и вдигна
чаша. Произнесе „нашата красива бъдеща кралица“ и стотици очи се насочиха към мен. Изправих се, вдигнах чаша и
благодарих с треперлив глас. Приведох се да седна, потната ми длан се хлъзна по дървената ръкохватка и залитнах
настрани. Талин ме прихвана за лакътя и ми помогна да заема мястото си.
— Бих го отдал на виното, но още не сте вкусили нито глътка — усмихна се.
— Нервна съм — признах. — Всичко е ново за мен — погледнах към ръката му, помайваща се върху моята.
Сведе глава към мен. Вдишах с пълни гърди. Ухаеше на слънце, на чист въздух и на живот.
— На тези вечери и мама не беше в свои води. Не говореше много за Вариния, но винаги разбирах кога се
отнася в мисли по дома.
Дом. Дума, прекалено кратка за всичко, което побира — морето, къщата ни, родителите ми, Зейди. Защо бях
копняла да си тръгна?
— Тук почувства ли се като у дома? — потърсих истината в очите му.
Сбърчи вежди.
— Не знам отговора. — Сниши глас и бавно пусна ръката ми. Пръстите му оставиха топло усещане, съвсем
различно от вледеняващото докосване на Серен. — Разумно е да говориш по-малко с мен и повече с брат ми. Не е
приятен, когато ревнува.
— Приятен ли е някога? — Въпросът се изплъзна от устата ми, преди да го възпра. — Съжалявам, не исках да
кажа това.
Крайчетата на устните му се извиха в едва забележима усмивка. Изправи рамене и се обърна към придворната
дама от другата му страна.
През останалото време се вслушвах в бърборенето, ромолящо около мен. Неспособен да се включи в
разговорите, Серен седеше на самотното си място, отпиваше вино и лапваше по някой залък, ала си личеше, че не
изпитва никакво удоволствие. Студените му очи обхождаха залата и ме изпълваха с ужас, щом попаднеха върху ми.
Бях изгубила броя на блюдата, когато двама прислужници сложиха поднос точно срещу мен. По средата имаше
пай, грамаден колкото морска костенурка. Серен се изправи и застана зад стола ми.
— Заповядах да го изпекат специално за теб — прошепна. — Харесва ли ти?
Дясната му буза ме докосна по лявата, препречвайки обзора към Талин. Кожата му студенееше върху
пламналото ми лице.
— Да, благодаря — кимнах.
Серен взе филигранен нож за сервиране и грижливо ми отряза триъгълно парче. Продължи да реже пая, сетне
внимателно отстрани коричката. Нещо се размърда в тъмната глъб и всички се приведоха леко напред. Прииска ми
се точно обратното — да се отдръпна. Нямаше как — Серен стоеше току зад гърба ми.
— Търпение — прошушна.
Черно крилато същество излетя от пая с остър писък и се устреми бясно към тавана.
— Птица! — изкрещя някой.
Изригнаха аплодисменти.
Бях виждала птици. Никоя не летеше като това създание — без посока и цел. След миг го последва второ —
изпълзя от пая, проправяйки си път с нокътчетата по краищата на крилете.
— Прилепи! — възкликна благородник и в отговор получи дружно ахване.
Жена изпищя от страх.
След втория прилеп от пая излетя цяло ято — поне двайсет. Меласата по телата им пречеше. Клетите същества
се търкаляха по масата, покрити с лепкав сироп. Мъжете се превиваха от смях, жените наскачаха и се разбягаха,
преобръщайки чаши с вино.
Серен не помръдваше. Облегнал ръце от двете ми страни, ме държеше прикована към стола.
Кралят някак си успя да проспи брожението. Прислужниците се втурнаха да разчистят пораженията от
разсипаните чаши и чинии. Снишавайки се, за да отбегне прилепите, зад нас се появи камериерка и прошепна нещо
на Серен.
— Викат ме. Ще се върна възможно най-скоро — обясни той. — Десертът ти хареса, надявам се.
Отпуснах се назад. Напрежението, измъчвало ме от началото на вечерта, най-сетне започна да се оттича от
тялото ми.
— Добре ли сте, почитаема? — попита ме Талин.
Въздъхнах.
— Какво беше това? Паят с прилепи традиционна иларска храна ли е?
Подсмихна се.
— Не. Колкото и странни да ви се струваме, не сме чак толкова странни. Брат ми вероятно е искал да ви
впечатли.
— Защо?
— Обича да пробва хората, да подлага на изпитание предаността им.
Втренчих се в натрошената коричка на пая.
— Каква преданост? Нямам избор. Принадлежа му.
Талин пресуши чашата, ала виното сякаш не му се услади.
— Съветвам ви следващия път, когато ви покаже нещо отблъскващо, да се престорите на възхитена. Така най-
бързо ще спечелите сърцето му.
Нямаше как да призная пред Талин, че сърцето на Серен изобщо не ме интересува. Все пак вероятно бе по-
безопасно да не превръщам годеника си във враг.
В дъното на залата музикант засвири мелодия, наподобяваща китова песен. Талин се приведе към мен.
— Нарича се виола. Любимият инструмент на мама.
— Струнните инструменти във Вариния звучат съвсем различно.
Забелязах как винаги щом спомена родното си място, очите му заискряват.
Виолата засвири по-бързо и гостите подеха танц. Талин ми се усмихна.
— Бих те поканил на танц, стига да не се чувстваш неудобно.
— Благодаря — зарадва ме и желанието му да танцува с мен, и проявеното разбиране. — Предпочитам да
погледам няколко минути.
Талин ме поведе към музиканта. Няколко дами впериха погледи в мен и зашепнаха съзаклятнически зад
ветрилата си. Близостта на Талин явно бе опасна в немалко отношения.
Хванати за ръка, танцьорите се движеха в кръг. Във Вариния устройваха танци в къщата за събрания, но
родителите ни не позволяваха да танцуваме с момчета, защото бяхме малки.
— Искаш ли да опиташ? — попита Талин. — Стъпките не са трудни.
Улових погледа на жена, застанала в другия край на залата. Стори ми се някак позната и същевременно чужда.
Въпреки изисканите дрехи и красивата прическа, мястото й сякаш не бе тук. Очите й се плъзнаха към пръстите на
Талин, сплетени с моите. Едва забележимо поклати глава.
— Не знам дали е редно — отговорих най-сетне.
— Някак си не ми изглеждаш от момичетата, съобразяващи се с мнението на околните.
Сърцето ми се сви. Уверих се, че е чул разговора ми със Сами в къщата на наместника. Знаеше коя съм, макар
да бях облечена в разкошни дрехи и да се стремях да се държа благопристойно. И имаше право. Исках да танцувам с
него. Навярно за последен път ми се разкриваше подобна възможност.
Кимнах леко.
Грейнал в усмивка, Талин ме поведе към танцьорите. Друг благородник улови свободната ми ръка. Виолата
смени темпото и кръгът се люшна надясно. Опитвах се да следвам стъпките, но не успявах да вляза в ритъм. За
щастие мъжете ме придържаха от две страни и нямаше особено значение как се движат краката ми.
Мелодията се забърза. Заситнихме по-пъргаво. Прилепите прелитаха над нас, озарени от грамаден полилей с
лунен мъх. Осъзнах, че тази нощ е пълнолуние. Това обясняваше защо е толкова светло.
Замаяна от виното, музиката и кръженето, погледнах към Талин. Наблюдаваше ме с усмивка, способна да
накара всяко момиче да забрави добрите обноски. Сгорещих се, сърцето ми затуптя трескаво под изрязаното
деколте на роклята.
Сигурно затова мама не ни разрешаваше да танцуваме.
Музикантът засвири лудешки. Краката ми сякаш сами улучваха стъпките. Отметнах глава и се засмях с глас.
Въртяхме се безспир, докато мелодията секна рязко. Вкопчих се в туниката на Талин, за да не падна.
— Съжалявам — извиних се, когато лицето му най-сетне се проясни пред очите ми.
— Недей.
Мускулите му под дланта ми се напрягаха от усилието да си поеме дъх. Борейки се за глътка въздух, усещах
ръцете му, обгърнали ме през кръста. Почувствах се сигурна в крепките му обятия и за момент се самозабравих.
Притиснах се към него като прилив, притеглен от луната.
— Ето я моята перла — гласът на Серен над рамото ми тутакси ме отрезви.
Извърнах се рязко и се приведох в поклон.
— Ваше Височество.
Устните му се разтеглиха в пресилена усмивка.
— Късно е и май си прекалила с виното.
Протегна ми ръка.
Кимнах припряно на Талин.
— Лека нощ.
— Лека нощ, почитаема. Съжалявам, че се оттегляте.
И аз.
Прииска ми се да го помоля да направи нещо, да каже на брат си истината за мен. Не си измислях близостта
помежду ни. Как е възможно да наблюдава безразлично какво се случва?
Серен стисна настойчиво ръката ми и ме изведе от залата. Разбрах, че оттук нататък не ми е позволено да се
вслушвам във вътрешния глас, нашепващ ми да остана.
16
Серен впи неумолимо пръсти в китката ми и ме повлече към покоите ми.
— Как смееш? — просъска. — Да танцуваш с брат ми пред всички, преди да си танцувала с мен?
— Съжалявам — заекнах. — Не знаех. Каза ми…
— Не ме интересува какво ти е казал. Морската вода ли ти е спаружила ума? Не забеляза ли как те гледат
хората?
Главата ми туптеше от виното; ръката ме болеше, впримчена в желязна хватка. Серен видя как разкривявам
лице и ме пусна. Отстъпих назад. Исках да му отмъстя за причинената болка. Наложих си обаче да се преструвам на
Зейди, да се държа както мама би желала. Иначе рискувах да умра, преди да направя нещо полезно.
Сведох очи.
— Умолявам те да ми простиш.
Издиша шумно.
— Не си виновна, предполагам. Но те предупредих за брат ми.
Кимнах.
— Сега разбирам какво си имал предвид. Занапред ще внимавам повече.
Обви ръцете ми с длани.
— Студено ли ти е? Пръстите ти са ледени.
Промяната в тона ме стъписа. Не студ, а страх вледеняваше кръвта ми, ала не биваше да показвам слабост.
— Пелерината ми остана в залата. Ще помоля Иб да ми я донесе.
— Добре. Оставям те да си почиваш. Лека нощ.
— Лека нощ.
Влязох бързо в покоите си, където Иб тъкмо разстилаше нощница върху леглото.
— Случило ли се е нещо, почитаема? — попита, забелязала изражението ми.
— Сглупих и си получих дължимото. Следващия път ще бъда по-предпазлива.
Седнах на табуретка пред огледалото и Иб започна да сваля фибите от косата ми. Нежните й пръсти ми
помогнаха да преодолея страха. Серен всъщност не ми беше сторил нищо, а и пламенният танц с брат му сигурно бе
изглеждал зле отстрани.
— Защо не се спогаждат принцовете? — поинтересувах се.
Иб стрелна с поглед пролуката в стената.
Взех кърпичка и я натъпках в отвора.
— По-добре ли е така?
Въздъхна и ми махна да седна.
— Принц Серен бил особено дете. Крал Ксирус се влюбил на младини в майка му, кралица Серена. Била
красавица, но крехка и болнава. Баща му, крал Лазар, го принудил да избере варинианка, макар самият той да имал
иларска съпруга.
Крал Лазар сигурно бе владетелят, отказал да приеме заместничката от Вариния — човекът, лишил ни от вода.
Взрях се в отражението й с повдигнати вежди.
— Какво е станало с варинианката, изпратена за Лазар?
Иб сведе глава.
— Не бива да ви казвам.
Стомахът ми се сви на топка. Серен бе споменал, че на варинианките „не им върви“ в новия замък. Съдбата
едва ли е била благосклонна към отхвърлената невяста.
— Крал Ксирус се опълчил на родителите си — продължи Иб — и се оженил за Серена. За жалост съпругата му
не преживяла раждането. След година се венчал за кралица Талия, която дотогава служела като придворна дама в
замъка.
— Но защо са изпратили Талия, след като Ксирус е бил влюбен в Серена? — учудих се.
— В опит да го разубедят вероятно. Опасенията на Лазар не са били безпочвени. С кралица Талия обаче нещата
сякаш потръгнали. Дори здравето на краля се подобрило. Родила му син, принц Талин. Била мила и щедра кралица,
често посещавала бедните селяни, носела им одеяла и храна.
— Значи са й позволявали да излиза от замъка?
— Разбира се. Кралят я обикнал. Разрешавал й да ходи навсякъде.
— А във Вариния? Би ли й позволил да посети родното си място?
Иб поклати глава.
— В никакъв случай. Кралят е суеверен. Както и всички благородници с изключение на принц Талин.
Ето защо бяха изпратили него във Вариния.
— Но защо?
— Заради принцеса Илара.
— Това е нелепо! Умряла е преди стотици години! — Спомних си как Иб затаи дъх, докато прекосявахме
моста. — И ти ли се страхуваш от вода? Защото Илара се е удавила?
— Не се страхувам — видимо се понаежи. — От малки количества, имам предвид. Разумно е обаче дълбоките
води да се отбягват. Всеки в Илара го знае. Имах братовчедка. Удави се, защото отърча след топка, търкулнала се в
езеро.—
Мислиш, че водните духове са я уловили?
— Разбира се, почитаема. Какво друго?
Най-вероятно детето не е умеело да плува. Във Вариния буквално се раждаме в морето. Да се страхуваме от
водата, е все едно да ни е страх от въздуха, който дишаме. Легендата за принцеса Илара обаче е вплетена и в нашата
история. Няма начин, казах си, да не оставя отпечатък и върху живота тук.
— Кой е отгледал Серен след смъртта на майка му?
— Бавачки и кралицата. Но за Талин се грижеше сама. Не се отдели от него през цялото му детство. Не съм
виждала син, по-обичан от майка си.
Това обясняваше ревността на Серен. Бе осиротял невръстен, а брат му е имал Талия. Изпитах съчувствие към
първородния принц.
Иб ми помогна да облека нощницата и сплете хлабаво косите ми.
— Имате ли нужда от още нещо, почитаема?
— Днес в трапезарията една жена ми се стори някак позната… — Страхът в очите на Иб ми подсказа, че съм
повдигнала неудобна тема. — Тя е отхвърлената варинианка, нали?
Иб въздъхна и пак погледна към пролуката в стената.
— Да. Името й е Мелина.
Преди повече от четиресет години крал Лазар ни бе наказал сурово заради подмяната. Ала макар да не се бе
оженил за нея, Мелина живееше тук, в замъка.
— Бих искала да говоря с нея — признах предпазливо. — Ще ни уредиш ли среща?
— Ще опитам, но… принц Серен не я харесва — уведоми ме колебливо.
— Защо?
— Намира присъствието й в двореца за проява на лош вкус.
Лицето ми пламна от гняв.
— Защото е варинианка ли?
Иб поклати глава и коленичи пред мен.
— Не, почитаема. — Сниши глас. — Понеже е била любовница на крал Лазар.
Гневът ми преля в отвращение. Значи макар и недостойна за кралица, Мелина е била принудена да топли
постелята на краля?
— Това не говори зле за нея — отсякох. — Искам да се запозная с нея. Възможно най-скоро.
Иб прехапа тънката си долна устна.
— Няма да е лесно. Стои в сянка и понякога изниква най-ненадейно.
— Тогава ще се срещнем на усамотено място, когато принцът е зает. Давам дума да внимавам.
— Радвам се. Искам да се чувствате добре.
Приведох се, за да ме погледне в очите.
— Ще се чувствам ли добре с принц Серен?
Поаленя.
— Мисля, че е добре да не предизвиквате гнева му, почитаема.
Не можех да оспоря това.
Иб ми пожела лека нощ и излезе. Дръпнах перденцата над нишите, където лунният мъх сияеше в стъклени
фенери. Светеше твърде ярко за спокоен сън, а и озаряваше чудатите същества по гоблените и дърворезбите.
Взех фенер и го приближих до гоблена току до леглото ми. Това, което бях взела за безформено петно, се оказа
езеро, избродирано с дребни сини бодове. Млада жена седеше върху скала до брега и се решеше. Тъмна твар,
наподобяваща змия, се спотайваше във водата. Имаше човешка глава и уста, пълна с остри зъби.
Шумен хлопот по вратата ме стресна и едва не изпуснах фенера. Каква страхливка си станала, присмях се на
себе си, и оставих фенера в нишата. Отворих вратата с усмивка. Бях решила, че Иб е забравила нещо. Пред прага
чакаше Серен; в тъмния коридор лицето му бледнееше като восък.
— Ваше Височество — поклоних се. — Защо сте тук?
Заобиколи ме, влезе в стаята и затвори вратата.
— Пелерината ти.
— Благодаря — притиснах кожената наметка пред гръдта си като щит над тънката нощница.
Серен отметна една от завесите пред нишите със светещ мъх. Зловеща синя светлина обля помещението.
— Пълнолуние е — отбеляза нехайно. — Странни неща се случвали, казват, през такива нощи.
Останах до вратата.
— Нима?
Тръгна бързо към мен. Улови ръцете ми и пелерината падна на пода.
— Съжалявам, че се отнесох грубо с теб. Но хората постоянно ни държат под око. Лордовете и благородните
дами сплетничат безспир. Някой ден ще стана крал, трябва да ме уважават.
— Разбирам — кимнах.
Пусна ме и отстъпи крачка назад. Поех си дъх и се отдръпнах от вратата. Серен понечи да излезе, сетне се
обърна рязко към мен.
— Паят… Не ми каза дали ти хареса.
Спомних си съвета на Талин — да се преструвам на впечатлена, за да спечеля благоразположението на
престолонаследника. Копнеех за благоразположението му колкото за втори пай с прилепи, но нямах търпение да си
тръгне.
— О, да! — възкликнах с убедително въодушевление. — Беше… ненадминат.
Кимна, видимо доволен.
— Добре. Не беше лесно да го натъпчем с толкова прилепи. А и доста умряха в пещта.
Не бях гнуслива, не бях и префърцунена, но не бих търпяла някой да измъчва невинни същества за забавление.
— Защо следващия път не сложиш нещо… по-неживо вътре? — предложих с възможно най-мила усмивка. —
Дамите доста се стреснаха.
— Не и ти. Имаш по-силен дух от тях, нали?
Серен ме погледна с възхита, целуна ми ръка и излезе. Останах зад вратата, объркана и с доста изопнати нерви.
На другия ден за мое облекчение Серен отсъстваше. Прислужник съобщил на Иб, че е отишъл да събира
материали за експериментите си. Помолих я веднага да уреди срещата с Мелина. Колкото и да ми се искаше да
остана скрита в покоите си, за да не привличам погледите на придворните, не разполагах с много време да набавя
необходимите сведения за Сами. А и всичко, отвличащо вниманието ми от предстоящата сватба със Серен, бе добре
дошло.
Иб се поколеба, но успях да я убедя, че няма опасност, понеже кралят е на легло, а първородният му син не е в
замъка. В края на деня най-сетне ме поведе към библиотеката — недовършена зала, където рядко влизал някой,
обясни ми. Подобното на пещера помещение ми хареса — високи колони подпираха таваните от неизгладен камък.
От двете страни на използваемата част се издигаха вити стълби — засега ненужни, понеже горните рафтове бяха
празни. За да не пострадат книгите от влагата, тук имаше повече „небесни светлини“, отколкото в целия дворец.
Докато чаках Мелина, застанах под една от тях, попивайки жадно слънчевите лъчи.
Мелина дойде сама. Вероятно наближаваше шейсетте, но с изключение на няколкото посребрели кичура сред
черните й коси, изглеждаше връстница на мама. От дългите години в замъка кожата й имаше жълтеникав оттенък.
Красотата й обаче не подлежеше на съмнение
— Здравей, дете — седна на тапицирана пейка.
Не бяха ме наричали „дете“, откакто напуснах Вариния. С изненада установих, че обръщението ми е липсвало.
Сведох почтително глава.
— Как се приспособяваш към живота в планината? — попита ме.
Не вдигнах поглед, вперен в краищата на ръкавите ми. Мелина не бе достигнала преклонната възраст на
старейшините, ала заслужаваше уважение.
— Добре, благодаря.
— Допада ли ти бъдещият ти съпруг?
Изпитваше ме. Не бях сигурна дали да й се доверя и все пак в нейно лице виждах бъдещ съюзник.
— Твърде е… странен — отговорих предпазливо. — Още не съм го опознала.
— Ще имаш достатъчно време след сватбата.
Неволно извих устни в усмивка, сетне бързо си придадох сериозно изражение.
— Разбира се.
— Според мен това момче е прогнило до дъно.
Вдигнах рязко глава.
— Принц Серен ли? — прошепнах, учудена от откровеността й.
Очите й се впиха в мен — тъмновиолетови, откроени в рамката на тъмната й коса и дрехи.
— Необуздан и непредвидим. Дворцовите риби търсят сигурност в навалицата. Мислят си, че в тълпата
кръжащата акула няма да ги хване. Челюстите й обаче са неумолими. Разтварят се и поглъщат плячката, преди
другите да разберат какво се случва. Виждала съм го неведнъж. Принцът остава недоволен от нехайни думи на лорд
или от жест на благородна дама. След ден изчезват безследно. Чисто и безшумно… докато дойде ред на следващия.
Бях поразена.
— Изпращат ги при семействата им навярно?
— Така са решили да вярват временно пощадените. Но за момчето хората са заменими вещи.
Момчето. Произнасяше думата с нескрито презрение.
— Какво ти се случи, когато кралят разбра, че не си избраницата?
Виолетовите й очи се разшириха.
— Някой ти е казал?
Исках да й разкажа своята история — справедлива размяна, след като настоявах да науча нейната. За пръв път я
виждах обаче. Не биваше да проявявам лековерие.
— Знам само че кралят разкрил истината и наказал народа ни.
Мелина се изправи и закрачи по вълнения килим. Забелязах голите пръсти на краката й да надничат изпод
роклята. Как ли изтърпяваше ледената захапка на каменните подове?
— Лазар видя, че не съм момичето от портрета, и се разгневи. Въпреки обясненията ми какво се е случило,
отказа да се ожени за мен, недостойната — гласът й бе пълен с горчивина. — Избра иларска съпруга, лиши Вариния
от питейна вода и ме принуди да му стана любовница.
— Защо не те върна обратно?
Поклати глава.
— Макар гордостта да не му позволи да се ожени за мен, явно не е искал да се откаже от полагащото му се.
— Съчувствам ти.
— Недей, дете. Принц Серен е по-лош от Лазар. Ще унищожи варинианците, сигурна съм.
— Какво говориш?
Присви очи.
— Заведе ли те в кабинета си?
— Да — повдигнах вежди. — И?
— Не работи цяла година върху машинарията си, за да се сприятели с рибите. Въобразява си, че варинианските
перли ще поправят нередното в него, стига да ги притежава в изобилие.
— Какво не му е наред всъщност?
Серен не ми изглеждаше болен.
— Планината отнема силите на иларските владетели — погледна към каменния таван над нас.
— Страдаш от липса на слънце и чист въздух, предполагам.
Въздъхна нетърпеливо.
— Видя краля, дете. Две десетилетия по-млад от мен, а сякаш е на хиляда години. Не е толкова просто.
— Значи Серен се страхува да не свърши като баща си? — Мелина кимна. — И мисли, че може да събира перли
с чувал и маркуч?
Учуденото ми лице я разсмя.
— Ако не ми вярваш, провери. Провежда изпитанията нощем. Ала внимавай. Има шпиони навсякъде. — Тръгна
към вратата. — Затова не бива да се срещаме повече.
Скочих на крака и побързах да я настигна.
— Само с теб мога да разговарям истински! Не може ли да идвам в покоите ти?
Мелина не забави крачка.
— Да те поканя в покоите ми, е все едно да вляза право в акулска челюст.
— В моите тогава. Или в трапезарията.
— Принц Серен предпочита да не ме вижда. За моя радост чувствата ни са взаимни. За теб обаче е добре да го
предразположиш. Срещите с мен, разбира се, няма да ти помогнат. Намери други съюзници. Непременно!
— Последен въпрос — примолих се, неспособна да прикрия отчаянието в гласа си. — Ще ми позволят ли
някога да изляза от замъка? Кажи ми, че има надежда.
Проницателните й очи се впиха в моите.
— Няма надежда за никого, дете. Планината ни държи в клопка като омари в капан. Просто чакаме реда си да
умрем.
17
Следващия ден прекарах в леглото. Тънех в самосъжаление и замислях бягство. Успея ли да се добера до пазара
на пристанището, Сами ще ме върне във Вариния. Ще разкажа всичко на наместника Кристос. Фактът, че Мелина е
била любовница, а не кралица, бе достатъчен да сложим край на нелепия договор с Илара.
После си спомних колко тежко бе пътуването в разкошната карета с лична камериерка. Не бих успяла да стигна
сама до пристана. Мелина имаше право. Трябваха ми съюзници. И нямаше да ги открия, просната в постелята.
Никой изглежда не знаеше кога ще се върне Серен. Реших да оползотворя оставащото ми време. На другия ден
едва дочаках закуската. Завързах разговор с дамата, седнала най-близо до мен. Напудрената коса и роклята от тафта
с висока надиплена яка състаряваха двайсетинагодишната Хиацинтия. Иб ме бе уверила, че запознанството с нея си
струва — участвала в кралския военен съвет и знаела къде из кралството избухват бунтове, особено на юг. След
разменените любезности Хиацинтия ме покани в покоите си на чай с още неколцина придворни.
— Прелестна сте! — една от дамите ме подкани да седна до нея на тапицирано с пищен брокат канапе. —
Веднъж минах край Вариния на връщане от Кувен. Не приближихме достатъчно обаче, за да видим хората. Очевидно
сме останали ощетени.
Поруменях. Хиацинтия се усмихна многозначително на приятелите си.
— Казах ви, че е мила девойка. Не е ужасна като Мелина.
— Да не говорим за нея — лордът до нея се разтрепери театрално. — Смразява ми кръвта.
Отварях уста само когато ме заговорят. Бях наострила слух за полезна информация, но Хиацинтия явно
предпочиташе да обсъжда дворцовата политика вместо света отвъд замъка. Придворните дами извадиха плетива. В
недрата на студената планина жените показваха красивите си рокли само на кралската трапеза, иначе се увиваха в
жилетки, шалове и ръкавици. Плетенето, установих бързо, бе забавно колкото да кърпиш скъсани рибарски мрежи.
На другия ден Серен се върна. Реших да повдигна темата за разходка извън новия замък. Дори да не стигнех
този месец до пристана, не бих издържала цял живот да пия чай с Хиацинтия и обкръжението й. Плетейки
ръкавици, щях да полудея за седмица-две.
Преди вечерята помолих Иб да ме нагизди по вкуса на Серен. Изгледа ме странно, ала замълча. Избра
тъмносиня атлазена рокля без ръкави с пелерина, влачеща се след мен като перки на гигантска манта. Корсажът —
тесен, но не с дълбоко изрязано деколте — не създаваше усещане, че съм изложена на показ.
Серен дойде в покоите ми и предложи да ме придружи до трапезарията. Забелязах, че бузите му са леко
поруменели. Времето извън замъка го бе освежило.
— Днес изглеждаш добре — отбеляза.
Усмихнах се.
— Тъкмо си помислих същото за вас.
Не отвърна на усмивката. Останах с впечатление, че комплиментът някак го е разочаровал. Явно се усъмни в
искреността ми.
Между основните блюда и десерта успя да погълне няколко чаши гъсто иларско вино. Бях си научила урока от
нощта на танците с Талин. Помолих прислужниците да пълнят чашата ми с вода вместо със силното питие.
— Ваше Височество — подхванах спокойно, макар пръстите в скута ми да трепереха. — Дали ще ми позволите
да посетя околните села? По пътя не успях да видя много, а Илара, предполагам, не се смества цяла в новия замък.
Пресуши поредната чаша, преструвайки се на дълбоко заинтригуван от съдържанието й. Зад гранитните му очи
несъмнено се случваше повече. За него всичко бе пресметливост — събиране, изваждане и приравняване.
— Не — рече най-сетне. — Идеята не ми допада.
Бях разочарована, макар да не се изненадах.
— О… Ще ми обясните ли защо?
Наклони глава.
— Селяните не са мерило за Илара. По-нататък ще те заведа в някое имение, но всичко забележително е тук, в
замъка.
Прехапах устни, за да прикрия недоволната си гримаса. Ако не мога да посетя село в близост до замъка, как ще
се добера до пазара? Представих си как Сами ме търси с риск за живота си. Не можех дори да го предупредя, че
няма да спазя договорката.
Гневът ми пламна и се нажежи до бяло. Спомних си каква завист изпитвах към избраниците. Сега проумях
истината — в Илара те бяха в много по-жесток капан, отколкото във Вариния. Горко се разкайвах за молитвата,
отправена през онази нощ в къщата на наместника. Твърде късно!
Прииска ми се да припомня на Серен, че предишната кралица е обикаляла из селата. Предпочетох да не
рискувам, споменавайки Талия. Ако кралят беше тук, а не в постелята, вероятно би придумал Серен да отстъпи.
Почудих се как ли управлява кралството, щом постоянно „отдъхва“ в покоите си.
— Е, току-виж се открила възможност да излезеш от замъка — продължи Серен. — Ако ми провърви с опитите.
Утре ще знам повече.
Сърцето ми се забърза, но не показах вълнение.
— Какво ще се случи през нощта?
Отблъсна стола си назад с неприятно стържене.
— Не те засяга, скъпа моя. Довърши си спокойно вечерята.
Машинарията му, разбира се, ме засягаше повече от всеки друг в замъка. Изчаках известно време и излязох от
трапезарията, решена да разбера какво е намислил.
Някой ме извика, преди да стигна до покоите си. Зад мен ситнеше Хиацинтия.
— Пътищата ни отново се пресичат! — възкликна, все едно сме се сблъскали по случайност в коридора. —
Надявах се отново да ни удостоите с присъствието си.
— Изморена съм — излъгах.
Имах по-важни грижи от ръкоделието сред благородни дами, в чието обкръжение се чувствах съвсем чужда тук.
Хиацинтия събра върховете на дългите си нокти — знак за високо обществено положение според Иб. Колкото
по-дълги нотки, толкова по-малко ръчен труд. Поддържах своите спретнато изрязани, както винаги. Човек не знае
кога ръцете ще му влязат в работа.
— Жалко. Нетърпеливи сме да ви опознаем — изгука Хиацинтия.
През единствения следобед с тях бях разбрала, че „времето за чай“ се запълва с клюки, а по отношение на мен
имаха да наваксват доста. Възнамерявах да си остане така.
— Следващия път — уверих я с пресилена усмивка и закрачих към дъното на коридора, преди да успее да
възрази.
Мелина ме бе посъветвала да видя „изобретението“ на Серен със собствените си очи. Точно това планирах.
Помолих Иб да ми помогне да се подготвя за лягане по-рано. Оплаках се от изтощение.
— Планината е виновна — отбеляза тя, докато решеше косата ми. — Хората идват тук здрави и за няколко
седмици ги налягат умора и болежки. Дори кралят е в плачевно състояние.
Значи не само Мелина смяташе, че планината е разболяла краля. Серен изглеждаше хилав в сравнение с Талин;
бях го забелязала да кашля в кърпичка. Още от сутринта мнозина в замъка се тътреха морно.
— Защо тогава благородниците идват тук?
— Надяват се да получат повече земя и облаги. Бащите изпращат дъщерите си, за да спечелят сърцето на принц
Талин.—
А Серен?
Иб сниши глас:
— Всички знаят, че иска да се ожени за варинианка.
Странно, имайки предвид чувствата му към кралица
Талия. Мислите ми обаче се вкопчиха в думите на Иб за другия принц.
— Талин проявява ли интерес към някоя? — попитах уж небрежно.
— Не съм забелязала — стрелна ме с поглед.
Понякога бе твърде проницателна.
— Имаш ли братя и сестри? — поинтересувах се, за да сменя темата.
Зърнах усмивката й в огледалото.
— По-голям брат.
— Къде живее?
Усмивката й се стопи. Разбрах, че съм задала грешен въпрос.
— Тук, в замъка — остави четката. — Имате ли нужда от още нещо?
Отпратих я. Усещането за нещо нередно продължи да ме преследва и когато се увих в дебела вълнена наметка и
излязох от стаята. Рядко се случваше да вървя сама, но вече се справях с посоките.
Коридорите бяха студени и пусти. Тук-там бдяха стражи. Рядко се натъквах на прислужници, които свеждаха
почтително глава. Лунният мъх блещукаше едва-едва. Чувствах се като чудато създание от морските дълбини,
скитащо се сред мрака.
Започвах да губя самообладание. Зърнах бледа светлина и тутакси я изгубих от поглед. Свърна в по-тесен
коридор. Последвах я бързо с надеждата да настигна благородник и да го помоля да ме упъти към покоите ми. Пред
мен обаче вървеше Серен. Носеше фенер, излъчващ меко зелено сияние. Сви зад ъгъла. Поколебах се само за миг.
Забележеше ли ме, щях да обясня, че съм тръгнала към покоите на Хиацинтия, и съм се заблудила. За щастие меките
ми пантофки не издаваха нито звук, а нощницата ми шумолеше съвсем тихо. Изчаках, преди да надникна зад ъгъла.
Дългата черна роба на Серен стържеше по пода като нокти, дращещи по врата.
Не бях навлизала толкова дълбоко в планината. Коридорите се накланяха все по-стръмно надолу и ставаха все
по-тесни — с разперени ръце докосвах стените — а таванът се спускаше току над главата на принца. От доста
време не бях виждала стражи.
Нещо изпърха и се заплете в косата ми. Нощна пеперуда. Ахнах неволно и Серен се обърна вдигнал „лисичия
огън“. Притиснах се о стената, молейки се да не ме различи сред сенките. Нямах разумно обяснение как съм
стигнала чак дотук. Щеше да разбере, че съм го проследила. Едва сега осъзнах на каква опасност се подлагам. В
лоното на планината никой не би чул виковете ми за помощ. С разтуптяно сърце усетих тежестта на скалите,
затиснали ме от всички страни.
Загинех ли в този проход, никога нямаше да открият тялото ми.
Серен ме загърби и продължи напред. Отлепих се от стената и вдишах дълбоко, за да се успокоя. Не биваше да
се бавя — бях сляпа без светлината в ръцете на принца. Опипом се добрах до следващия завой. Бях закъсняла. Серен
бе изчезнал.
Примижах в тъмнината. Напред сигурно има нов завой, казах си. Закрачих предпазливо, плъзгайки длан по
студения камък. Не смеех да дишам. Внезапно стената свърши. Въздухът стана по-чист, по-свеж. Някъде долу
различих отблясъци.
После чух. Вода.
Фенерът на Серен се клатушкаше в далечината. Пристъпих напред. Намирах се в грамадна пещера с подземно
езеро. По-нататък сияеха други зелени светлинки и пред тях минаваха сенки. От думите на Иб излизаше, че никой в
замъка не би се помайвал доброволно край дълбока вода — включително Серен. Тук обаче имаше мнозина. Защо?
Пещерната стена се намираше на две-три стъпки от ръба на езерото. Нежни вълнички се плискаха по каменния
бряг и хладната вода се процеждаше през пантофките ми. Вървях бавно, без да отлепям длан от стената. Зелените
светлини се откроиха по-ясно, но все още не долавях гласовете на смътните фигури. Промъкнах се възможно най-
близо и се спотаих зад колона, образувана от масивен сталактит. Наострих слух.
— Колко остана долу? — попита Серен.
— Седем-осем минути, Ваше Височество. — Детски глас, тъничък и уплашен. — Не ме карайте да влизам пак.
Много е тъмно и студено.
Не чух отговора, но думите прозвучаха грубо и гневно.
— Десет минути? Но брат ми… — подхвана детето.
Непознат мъжки глас го прекъсна:
— Ваше Височество, може да увеличим времето с по-голям въздушен мехур.
Надзърнах иззад сталактита. Различих смътно чувала и маркуча от кабинета на Серен. Сега чувалът бе издут,
явно пълен с въздух.
— За седем минути не мога да събера достатъчно стриди. Варинианците твърдят, че се намират рядко, и само в
една от десетина има перла. Нужно ми е повече време.
— Ще продължим да работим, Ваше Височество.
— Разбира се. Уведомих Талин за изпитанията. Имате седмица да приключите.
— Да, Ваше Височество — отвърнаха два гласа.
Мелина се бе оказала права. С приспособление, позволяващо му да диша под вода поне десет минути, Серен
щеше да се гмурка по-резултатно от всеки варинианец. Сред мъжете ни имаше неколцина, способни да задържат дъх
горе-долу толкова, но не и при лов. Лично аз бях оставала под вода най-много пет минути, навярно шест при
произшествието. Ако Серен успееше да измайстори още приспособления, хората му щяха да събират мидите с шепи.
Щеше да лиши варинианците не само от препитание; щяхме да станем излишни.
Серен щеше да ни погуби, както бе предрекла Мелина.
Върнах се зад сталактита. В същия момент робата на Серен възобнови натрапчивото си шушнене. Беше на
няколко крачки от мен, когато нещо във водата се размърда.
Серен се закова на място. Чувах го как диша — бавно и отмерено. Не беше изплашен. Проточих шия и тутакси
прехапах устни, за да не изпищя. Белезникаво и хлъзгаво същество се измъкваше от езерото. Серен скочи върху него.
— Бързо! — подвикна на прислужниците. — Дайте нож! От дебеланкото ще излезе вкусна вечеря.
Съществото се гърчеше в ръцете му. Стигаше до кръста на Серен; имаше дълга опашка и ситни очички.
— Какво е това? — попита момчето.
— Не си ли виждал пещерен саламандър? Ненадмината вкуснотия — обясни Серен. — За жалост гигантските
са на изчезване. Възможно е обаче да са плували край теб, без да ги усетиш. За твой късмет са слепи.
Взе ножа и разряза главата на саламандъра. Бях убивала и изкормвала десетки риби, но нещо в начина, по който
Серен разчлени плячката — несръчно и без стремеж да осигури бърза смърт — разбуни стомаха ми.
Захвърли ножа и заповяда на прислужниците да се погрижат за тялото. Клекна до езерото на три крачки от мен.
Затаих дъх, но сърцето ми бушуваше — едва ли щях да издържа повече от три минути без въздух. Серен потопи ръце
във водата, фенерът освети невъобразимо количество кръв, но принцът не бързаше да я изплакне.
Гърдите ми пламнаха. Издишах тихо. Главата на Серен започна бавно да се обръща. Сниших се в сенките,
упреквайки се за дързостта да го проследя. Ще умреш в глупавата пещера! Саламандрите ще закусват с костите ти!
Стиснала очи, зачаках да ме разкрият. Не, робата задращи пак по каменния под. Прималя ми от облекчение.
След миг обаче принцът заприпява с тих, учудващо приятен глас:
— Пази се от лъвската риба. Пази се и от каменната. Пази се от сладко нашепвани думи…
Лека-полека песента секна. Серен бе излязъл от пещерата.
Запрепъвах се по обратния път в тъмнината. Колко глупаво си бях въобразила, че ще надхитря иларците и ще
разузнавам на воля в замъка. Серен бе твърде умен, аз — прекалено наивна. Сигурно ме бе видял, когато нощната
пеперуда влетя в косата ми, и ме е оставил да го проследя, за да си поиграе с мен. Почудих се дали обезглавяването
на саламандъра също е било в моя чест. Споменът за кръвта върху бялата кожа на принца ме изпълни с непреодолим
ужас. Прегънах се одве и повърнах вечерята си.
Поне бях стигнала до по-светъл коридор. С радост кимнах на първия изпречил се пред погледа ми страж. Вече
не бях сама. Най-сетне стигнах до познати предели на замъка и бързо се върнах в покоите си, където сварих Иб,
заспала върху канапето в ъгъла.
Побутнах я леко.
— Съжалявам, изгубих се — обясних, щом отвори очи и се изправи.
— Почитаема! — възкликна с облекчение. — Дойдох да ви нагледам. Нямаше ви! Да знаете колко се притесних!
Добре ли сте?
Прииска ми се да поклатя глава и да се хвърля в обятията й. Усмихнах се с усилие на волята.
— Да. Но в тъмното планината е доста объркваща.
— Ще ви начертая карта. Макар да живея тук от години, не обичам да се лутам долу сама. Слуховете за
планината Ейрис са измишльотини, знам, и все пак понякога ме хваща страх.
— Какви слухове?
Усмихна се накриво.
— Небивалици, почитаема. Преди хиляди години имало великани, грамадни мъже и жени. Земята се тресяла
под краката им. Бог Теали се разгневил, че разрушават творенията му, и както си спели, ги превърнал в камък.
Кръвта им замръзнала в жилите и се превърнала в халцедон, кървав камък. Изкопавали го от планинските недра.
— Кървав камък?
Усещах как напрежението се оттича от мен и отмалявам. Клепките ми натежаха. Успокоителният глас на Иб ме
приспиваше.
— Красив скъпоценен камък с червен цвят. Приписват му магически способности. Който го носи, се сдобивал
със сили, достатъчни да изпрати на смърт цяла армия. От алчност обаче хората изпразнили мините. Безброй войни
се водели за малкото останали залежи. Тук, в планината Ейрис, Кървавата кралица Ибила наводнила мините, за да
сложи край на сраженията. Нося нейното име.
— Кървавата кралица? С какво си е спечелила прозвището?
— Всъщност била мъдър и справедлив владетел. Изплатила дълговете на кралството и Илара процъфтявала.
Заповядала обаче да убият сина й. Не бил с ума си, казват, затова не искала да му повери трона.
Думите идваха отдалеч, сякаш сънувам.
— Къде са кървавите камъни сега? — промърморих.
— Разпилени из незнайни краища на света. Преданието гласи, че някога човешката кръв притежавала
невъобразима сила, но боговете ни я отнели, защото сме злоупотребили с дарбата си.
В замътения ми ум думите „кървав камък“ и „кървав корал“ се смесиха. С мисълта, че навярно са едно и също,
се спуснах в дълбините на съня.
18
Убедена, че Серен ме е видял в пещерата, очаквах ответен удар още на другия ден. Вечерта в трапезарията обаче
той ме поздрави с обичайния небрежен поклон. Носеше широка тъмночервена туника с разкопчана яка, разкриваща
бледите му гладки гърди. В черния му колан имаше затъкнат нож.
— Споменах за възможен излет, нали? — подхвърли ми и набоде на вилицата си хапка разплуто кафеникаво
месо. — Говежди дроб — обясни, забелязал изражението ми. — Полезен е за здравето.
И без друго не обичах месо, а тукашният навик да го поднасят почти сурово ме отблъскваше съвсем. Особено
след касапското показно на Серен.
— Не се ли чувствате добре? — поинтересувах се.
Сивите му очи ме измериха изпод вежди.
— Зле ли ти изглеждам?
— Не, разбира се. Само леко пребледнял.
— Приличам на мама. Била е светла като мен. За щастие Талин е наследил чертите и телосложението на
варинианката.
Произнесе комплимента с горчивина.
Не бях виждала Талин отдавна. Отворих уста да попитам как е, но Серен набучи парче месо и го размаха пред
лицето ми.
— Снощи изпитанията дадоха отличен резултат. Готови сме за следващата стъпка.
Не вдигнах очи от чинията пред мен.
— Поздравления.
— Понеже работата ми те интригува, следващата седмица ще ме придружиш.
По гръбнака ми пробягаха тръпки чак го тила.
— Къде ще ходим?
— Ще се изненадаш приятно. Ще видиш нещо любимо.
— Какво, Ваше Височество?
Засмя се.
— Вода, разбира се.
Не бих припарила до пещерното езеро дори за всички перли в Алатийско море. Опитах да отвърна с кокетна
усмивка вместо с ужасена гримаса.
— Грешите. Водата не е любимото ми нещо.
— Нима? — приведе се към мен.
— Обичам слънцето. То ми липсва най-много.
— Не семейството ти?
— Те не са неща.
Серен се почеса по брадичката.
— Извади късмет, драга. Експериментът ми включва и слънце. Стига времето да ни съдейства.
Обърнах се към него, зяпнала от смайване.
— Ще…
— Да, ще те изведа навън. Ако искаш, разбира се.
Овладях се да не заподскачам от радост.
— Кога?
— Във вторник — изкиска се. — Вмества ли се в претрупания ти дневен режим?
Не изглеждаше възможно, но бях напуснала Вариния преди близо две седмици. Пазарният ден се падаше в
петък — достатъчно време да изпратя съобщение по някого, ако не успея да отида.
— Звучи чудесно.
— Договорихме се. А сега ще ти покажа нещо!
Поведе ме по плетеница от коридори. Стигнахме до зала с картини по стените, осветени от факли с лунен мъх.
Веднага разбрах в какво се взирам — портретите на варинианките, дошли тук преди мен. Десетки красиви жени —
жизнени и лъчезарни като морски цветя. След дните, прекарани сред иларците, веднага осъзнах защо
варинианските кралици са неповторими. Изглеждаха Живи за разлика от всички в замъка.
В дъното на залата забавих крачка пред последните три портрета. Първият изобразяваше момичето, на чието
място бяха изпратили Мелина. Върху табелата бяха гравирани думите: Изгубената принцеса Зита. Следваше
портретът на Талия. Имаше маслинена кожа като моята, къдрава златистокафява коса. Талин бе наследил формата
на очите й, но нейните бяха по-наситенозелени и излъчваха кротост и доброта. Ако изображението отговаряше на
действителността, старейшините бяха взели справедливо решение. А мама нямаше представа колко й е провървяло.
Серен спря пред последния портрет. През цялото време ме измерваше с поглед.
— Сигурно ще ти е любопитно да си видиш портрета.
Пристъпих по-наблизо. Преди да се полюбувам на картината обаче, Серен ме завъртя с лице към себе си.
Застанах редом до портрета.
— Има прилика. — Дългият му блед показалец наклони брадичката ми надясно. — Да, останах доволен от
избора на старейшините. Изглеждаше здрава и силна. Но художникът е опропастил очите. Не е уловил пламъка в
тях.
Изтръпнах от страх. Пръстът му се плъзна по скулата ми към крайчеца на окото. Примигнах и по лицето ми се
стече сълза. Той я избърса и се вгледа във върха на показалеца си.
— Знаеш ли, че в сълзите има почти същото количество сол както в кръвта? — Облиза разсеяно пръст и ме
обърна към картината. — Как ти се струва, скъпа моя? Доволна ли си от работата на художника? Или да заповядам
да го обезглавят?
Сърцето ми, бумтящо в ушите, заглуши думите. За пръв път откакто бях напуснала Вариния пред мен стоеше
красивата ми сестра. Взирах се в Зейди.
— Изглеждаш разстроена, перличке моя. Добре ли си? — попита Серен.
Вдишах дълбоко, доколкото ми позволяваше избраната от Иб рокля с тесен черен корсаж. Деколтето, обвезано
ветрилообразно с лъскави пера, разголваше врата и раменете ми. Приличах на глупава птичка, влетяла доброволно в
златна клетка, та да й подрежат крилете и никога вече да не отхвърчи навън.
— Да — кимнах. — Просто ми домъчня за дома.
— Съвсем разбираемо… Хайде, искам да ти покажа още един портрет.
Поведе ме по друг коридор до просторно помещение. Спря пред картина, изобразяваща бледа жена с коса,
светла като неговата. Носеше искрящобяла рокля, поръбена с дантела и перли. Единственият цвят в картината бяха
розовите й устни и бузи. Възхитих се на художника, успял да предаде толкова подробности в белезникави нюанси на
яйчена черупка, кост и бледо слънце.
— Майка ми — обясни Серен, потвърждавайки предположението ми. — Красавица е, нали?
Кимнах.
— Облечена е в бяло — отбелязах.
— Това е сватбеният й портрет. Иларските кралици не се омъжват в траур. — Погледна ме. — Баща ми знаел, че
ще му доведат Варинианска съпруга. Влюбил се обаче в майка ми, потомка на благородници, живели от поколения в
замъка. Романтична идея, не мислиш ли, да се ожениш по любов?
— Вероятно.
— Обстоятелствата не се стекли благоприятно — продължи. — Мама умряла при раждането. Баща ми се
оженил за Талия. Е, благодарен съм, че първо е избрал любовта. Иначе нямаше да се появя на белия свят.
Какъв късмет и за мен. Огледах стаята с престорена възхита. Търсех нова тема за разговор. Очите ми обходиха
маслените платна и гоблените и спряха върху стъклена купа, пълна с розови перли. Вариниански перли,
сравнително неугледни — грапави или прекалено дребни. За тях не получавахме почти нищо на пазара.
— А, да, перлите ми. Всеки ден пия по една за здраве — осветли ме Серен. — Могъщи дребосъчета, нали?
Ококорих се.
— Гълтате ги цели?
— Понякога. Обикновено ги стривам и ги пия. Така усещам въздействието по-силно. Сигурно знаеш.
Напуши ме смях.
— Не, Ваше Височество. Не ядем перли.
Спомних си настойката, приготвена от Немея за Зейди. Знаех обаче, че подобни цярове се използват рядко.
През седемнайсетте си години живот за пръв път ставах свидетел на подобен случай.
Той сви устни.
— Хайде, скъпа, признай си. Няма да накажа народа ти, обещавам.
— За какво да ни накажете?
— Задето похапвате перли.
Примигнах изумена.
— Уверявам ви, никой във Вариния не може да си позволи да скътва перли за себе си, камо ли да ги яде.
— Така ли? Обясни ми тогава защо варинианците живеят над сто лета, а баща ми умира на четиресет
години? — гласът му прозвуча остро, подсказвайки ми, че стъпвам върху подвижни пясъци.
— Нямам обяснение, боя се. Вероятно причината е в липсата на слънце. Кашлицата ви например…
— Кашлицата ми не е твоя грижа — изръмжа застрашително.
Загърби ме, взрян в портрета на майка си.
— Кралица Талия ме лекуваше с перли — промърмори. — От нея научих за целебната им сила. Селският ви
лечител понякога забърквал мехлеми с перли за дълбоки рани.
Трудно бе да се прецени дали бързото възстановяване на Зейди се дължеше на крепкото ни здраве по рождение,
или на мазилото на Немея.
— Кралица Талия все се мъчеше да ме калява — продължи Серен. — Извеждаше ме навън, но кожата ми
изгаряше под слънцето, и толкоз.
— Сигурно е било болезнено — проявих съчувствие.
Той седна на канапе и ми махна да се настаня до него.
— Много. Не отричам обаче ползата от перлите. Излекуваха ме, когато ме нападна гръдната болест на татко.
— Не помагат ли на краля?
Свъси вежди.
— Не. За жалост не му действат изобщо.
Дали? Или Серен пази всички перли за себе си? Очевидно не кралят смъква цената на перлите, а първородният
му син, въобразил си, че са мощен еликсир. Ако поглъща по една на ден, за година му трябват почти четиристотин
— осем пъти повече, отколкото семейството ми бе събрало миналата година от оскъдните находки в морето.
Замислих се за препълнената купа в кабинета му, за кремовете и мазилата, които несъмнено забъркваше, да не
споменаваме мнозината други купувачи на ценната стока. Пусне ли в ход приспособлението си, перлите ще изчезнат
за месеци.
Действителността бе по-отчайваща от най-лошите ми догадки — и моите, и на Сами. Навярно бе твърде късно
да се обърне течението, задвижено от Серен.
— Чух, че си разговаряла с Мелина — подхвърли Серен, изтръгвайки мислите ми от перлите.
Има шпиони навсякъде.
— Да, поговорихме кратко в библиотеката.
Изцъка с език.
— Бъдещата кралица не бива да общува със своите. Ако зависеше от мен, отдавна щях да съм я разчистил.
— Разчистил? — не успях да прикрия изумлението си. — Тя е човек. Кой захвърля човешко същество като
износени чехли?
Устните му се разтегнаха в хищна усмивка.
— Благодаря за красноречивото сравнение, скъпа моя. Описа я точно. Овехтяла. Непотребна. Износена.
Лицето ми пламна.
— Щом презирате варинианките, защо ме доведохте тук? Защо не се ожените за иларка по примера на баща си
и дядо си?
Веднага осъзнах, че съм прекалила. Лицето му бавно окаменя. Изправих се и отстъпих назад, но той бързо
скъси разстоянието помежду ни.
— Нито те искам, нито те харесвам! Мога да имам всяка жена в Илара. — Стисна брадичката ми в шепа. —
Баща ми е сглупил. Красивата ми майка е била болнава. Семейството й е живяло твърде дълго в замъка, също като
неговото. Любовта им и проклетата планина са изложили кралството ни на риск. За мен ти си просто съд за
бъдещия крал. Нищо повече.
Опитах да се отскубна от хватката му. Железните му пръсти не поддадоха. Бяха ме довели тук да изцеля
кралската кръв. Серен не се интересуваше от красотата, искаше силна варинианка.
— Колко ли е ужасно за теб да вземеш презряна съпруга — процедих.
Ръката му обви гърлото ми, преди да успея да извикам. В очите му пламна нескрита омраза. Как съм се
заблудила, че е безчувствен? Отлепи ме от пода. Краката ми провиснаха без опора. Със сетни сили замахнах с
десния и подкосих коляното му.
Строполи се тежко. Отскочих назад, борейки се за глътка въздух. Гърлото ми гореше. Отдалечих се заднишком
към вратата, готова да се втурна по коридора.
Серен се изправи полека.
— При следваща простъпка ще заповядам да те хвърлят от върха на планината.
— Предпочитам смърт пред живот с теб — просъсках и се поддадох на порива да побягна.
Синините по шията ми се разнесоха бързо, ала дълго усещах неумолимата им тежест върху плътта си. Късно
през нощта отидох в покоите на Мелина въпреки възраженията на Иб и заплахите на Серен. Търсех начин да забавя
работата му поне докато успея да предупредя Сами.
Мелина живееше дълбоко в планинските недра, където цареше още по-непоносим студ. Почуках по вратата.
Отвори ми камериерка с плетена шапка, нахлупена ниско над ушите.
— Почитаемата Мелина спи. Не бива да я безпокоя по това време.
— Спешно е — шмугнах се в тясното преддверие. — Събуди я!
Камериерката не лъжеше. Мелина се появи със сънливи очи, подпухнало лице и разхлабена плитка.
— Какво има, дете? Посред нощ е.
— Бих желала да говорим насаме — посочих камериерката.
Мелина ми махна успокоително.
— Прислужниците ми са надеждни. Плащам им пребогато.
— От тях ли научаваш какво става в замъка?
Бегла усмивка повдигна крайчетата на устните й.
— Не само Серен има шпиони.
Седнах на канапето.
— Снощи го проследих до езерото. Видях приспособлението. Вярвам ти.
Кимна без изненада.
— Серен заплаши да ме убие и ясно показа, че не таи добри чувства към теб,
— Предупредих те колко е опасен.
— Във вторник ще експериментира извън замъка. Покани ме да го придружа. Мисля, че ще пробва лично уреда.
Тя пристъпи нетърпеливо от крак на крак:
— Какво ме засяга това?
Сниших глас:
— Ще повредя изобретението, за да проваля изпитанието. Искам да го забавя.
Повдигна вежди.
— И да го убиеш по възможност?
Дълбоко в себе си разбирах, че най-лесният начин да сложа край на всичко, е да освободя кралството от
престолонаследника.
— Не съм убийца — поклатих глава.
Принцът щеше да остане без дъх и да изплува на повърхността. Планинските езера едва ли са дълбоки. Бих
предпочела да унищожа уреда, но щях да се лиша от единствената засега възможност да изляза от замъка.
— Има ли начин да изпратя съобщение на някого? — попитах. — Ще ме чака в петък на пристанищния пазар.
Мелина присви очи.
— Какво замисляш, дете?
— Дори да не успея да го спра, варинианците трябва да разберат какво крои Серен.
— Ако се добереш до съседно село, може да платиш на някого да занесе съобщението. Но нямам представа къде
ще се проведе експериментът, а и се съмнявам Серен да те заведе сред хората.
— Длъжна съм да опитам.
— Принцът не отправя напразни заплахи, Зейди. Готви се за последствията.
Преглътнах буцата в гърлото ми.
— Готова съм.
— Тогава ще ти помогна, доколкото имам сили.
19
За да повредя апарата, трябваше да знам как работи. С други думи, да помоля Серен да ми го покаже отново.
След последната ни среща обаче, не бях сигурна дали изобщо ще ми проговори.
За моя изненада сутринта ме поздрави с „добро утро, почитаема“. Не ме погледна, докато сядах до масата за
закуска.
— Добро утро, Ваше Височество.
— Спа ли спокойно?
Значи смяташе да се преструва, че снощи не се е случило нищо? Добре. Щях да подмина въпроса, ала в главата
ми отекна гласът на мама. Рецитираше поредния си урок, съдържащ напътствия за коварство. „Ключът към мъжкото
сърце е гордостта, следвана от апетита. Прикотквай мъжа с ласкателства“.
Серен твърдеше, че не оценява красотата ми, и все пак бях успяла да нараня гордостта му. Взех си парченце
плод с мед.
— Питах се дали ще ми покажете изобретението си още веднъж — подхванах предпазливо. — Любопитно ми е
как работи. Обяснихте, че е апарат за дишане под вода. Изглежда ми постижимо само с вълшебство.
Погледна ме изпод вежди.
— Ще видиш във вторник.
Отпих глътка вода, за да прикрия раздразнението си. Щом ласкателството не действа, ще опитам с обида.
— Чух, че иларците се страхуват от дълбочини. В плитко езерце ли ще го изпробвате?
Вирна брадичка.
— С уреда ми се стига до морското дъно.
— Но как? С тръба за дишане може да се гмурнеш само на две-три стъпки под повърхността.
Серен остави вилицата и се облакъти на масата.
— Наистина ти е интересно, а?
Пренебрегнах високомерния тон.
— Да.
— Добре. Ще ти покажа още сега.
Не ми се нравеше идеята отново да остана сама с него, но се налагаше да използвам всяка възможност. Поведе
ме към кабинета. Отключи вратата с тежък железен ключ, явно прибран във вътрешен джоб на туниката му. Нямах
представа дали ключът е единствен, но без него нямаше как да вляза по-късно.
— Просто е — посочи апарата. — Мехурът се пълни с въздух през двойно духало. Гмуркачът диша през
маркуча.
Впусна се в подробности. Използвах момента да огледам маркуча. Пробит или усукан, не би снабдявал
гмуркана с въздух. Всичко сякаш зависеше от целостта на апарата. На дълбочина пет-десет стъпки, разбира се, всеки
би изплувал с лекота за въздух. На петнайсет и повече обаче, където търсехме мидите? Неопитен гмуркан би се
затруднил.
Не знаех дали Серен проверява често уреда. Успеех ли обаче да пробия тръбичката в понеделник, планът ми
вероятно щеше да проработи. Поне щях да го принудя да я смени и да спечеля време, за да предупредя Сами.
В понеделник вечерта получих покана от Хиацинтия за чай в покоите й. Още не бях намерила ключ за кабинета
на Серен и не бях в настроение за клюки и плетки.
— „Чай“ всъщност значи вино и други напитки. Помагат за по-добър сън. А и не бива постоянно да стоите
затворена тук — настоя Иб, завързвайки корсета ми със сила, наглед непостижима за толкова крехка жена.
— Вероятността да се натъкна на Серен е далеч по-малка, ако не излизам от покоите си — възразих.
— Както и вероятността да се натъкнете на другиго — усмихна ми се.
— На кого? — свих рамене.
— Ще видите — приглади полите ми.
Объркана и пораздразнена, поех към покоите на Хиацинтия. Докато вървях ме осени идея как да проникна в
кабинета на Серен. Тръгнах по друг коридор. Затананиках си тихо и уж разсеяно свалих фиба от косата си. Щях да я
използвам вместо ключ.
Минах през залата с портретите и спрях пред Зейди. Набързо изрекох молитва за нея и Сами. Усещах погледите
на всички жени върху мен. Казах си, че го правя за тях и за всяко момиче във Вариния, питало се дали е достатъчно
красиво. Седемнайсет години бяхме прахосвали усилия в името на умираща кралска династия. С тежък труд
всъщност снабдявахме едного с перли, неспособни да излекуват порочно сърце.
Свърнах към кабинета на Серен. В същия момент някой отвори вратата. Отскочих назад. Късно.
— Кой е там? — подвикна мъжки глас.
Обърнах се да побягна, но силна длан стисна рамото ми.
— Зейди?
Синьо-зелените очи на Талин се взираха в мен.
— Принц Талин!
— Какво търсиш тук? — от ръката му по цялото ми тяло се разпространяваха топли лъчи.
— Отивам при Хиацинтия. Покани ме на чай.
— Чай? Не е ли по-скоро време за сън?
Сведох глава.
— Иб ми препоръча да общувам повече. Не бивало да се усамотявам.
— Хайде, хайде. Брат ми сигурно ти намира достатъчно занимания.
— Посдърпахме се с него.
Не очаквах съчувствие от Талин — все пак бяха сродници, а аз — чужденка. Не исках обаче и да си мисли, че
със Серен сме се сприятелили.
— Предупредих те да внимаваш — в гласа му долових загриженост. — Какво стана?
— Нищо — промърморих, ала очите ми неволно се насочиха към кабинета на Серен.
Талин погледна през рамо.
— Не бива да влизаш. Принцът не обича да прекъсват работата му.
Дъхът ми секна. Серен е тук? Сега? Какво ли щеше да ме сполети, ако бях опитала да си отключа с фибата?
— Помагаше ли му?
— О, не. Не позволява да му се месят. Дойдох да му съобщя, че баща ни иска да го види. По негова заповед утре
ще го придружа до езерата Линроуз. Престолонаследникът не бива да се скита без охрана.
— И ти ли си изобретател като брат си?
— Не бих казал. От малък Серен все човърка нещо. Сега твърди, че е на крачка от най-великото си откритие. —
Усмихна се съзаклятнически. — На мен обаче най-много ми харесваше тръбичката с огледалца и прашинки цветно
стъкло. Подари ми я за десетия рожден ден, защото обичам багрите и светлината, липсващи в новия замък.
Усмихнах се в отговор.
— Значи у брат ти все пак има доброта.
Усмивката му помръкна.
— Разбира се, почитаема.
— Съжалявам. Не исках да… Ще тръгвам. Хиацинтия ме чака. — Понечих да го подмина. — Ще се видим утре
край езерото.
Сбърчи чело и докосна ръката ми. Цялото ми тяло се напрегна. Без да се замисля, пристъпих към него.
Върховете на пръстите му трепнаха върху кожата ми. Ужасих се, че ще ме отблъсне. Не. Обви нежно китката ми и
притисна дланта ми към лицето си. След миг извърна леко глава и целуна ръката ми. Поклони се и изчезна в мрака.
Няколко минути стоях, подпряна на стената. Какво беше това? Какво значеше? Още не знаех дали Талин ме е
познал. Ала би ли се държал така, ако ме смята за Зейди? Не ми се вярваше. Взрях се във вратата на кабинета.
Прииска ми се да нахълтам и да разкъсам маркуча, независимо от последствията. Овладях се. Нямаше да помогна на
народа ми, ако Серен ме убие сега и не успея да предупредя Сами.
Хиацинтия може да почака, казах си. Тръгнах към покоите на Мелина. Серен бе зает в кабинета си. Реших да
поема риска шпионите му да докладват къде съм.
Отвори ми Мелина. Носеше дълга виолетова роба.
— Колко красиво си облечена! — възхитих се. Сякаш от години не бях виждала цветна дреха.
— Възползвам се, че съм далеч от погледа на краля — подсмихна се. — Защо си тук?
— Не мога да вляза в кабинета на Серен — въздъхнах раздразнено. — Как изобщо си въобразих, че от мен ще
излезе шпионин! Сами беше прав. Цял живот се учех да съм красива… и безполезна.
Мелина ми посочи канапето.
— Седни. Ще ти донеса нещо за пиене. — Напълни чаша с кехлибарена течност. — Вземи. Прогаря гърлото, но
помага.
Едва не изплюх горчивото питие. Още щом заразказвах за срещата с Талин обаче, усетих, че тялото ми се
отпуска.
— Не знам как да спра Серен — признах, отпуснала глава върху възглавничките. — И не искам да се омъжа за
него.
Мелина седна до мен.
— Не искаш, разбира се. А и не си дошла тук затова, нали?
— Какво? — промълвих с чувството, че съм олекнала, сякаш се нося плавно във вода.
— Не си дошла да се ожениш за принца. Помня колко горда бях, когато ме избраха. С радост щях да се омъжа за
крал Лазар, колкото и да е жесток и недодялан. Отначало дори се съгласих охотно да му стана любовница. Надявах
се да ме оцени, ако изпълнявам безропотно желанията му. — Поклати глава. — Когато Талия дойде, вече нямах
никакви илюзии за живота ми тук. Тя беше млада, хубава и сговорчива като мен. Сърце не ми даде да й разкрия
истината. Оставих я сама да разбере. Понякога се разкайвам за решението си.
Облегнах глава върху мекото й рамо.
— Аз не съм ли такава?
Сложи длан върху косата ми.
— Не си, дете. Ти си любопитна, умна и находчива. Предупредих те какви ужаси те дебнат, но нито за миг не
помисли да се откажеш. Нали?
— Може би за миг — прозях се.
Рамото й се разтърси. Смееше се.
— Време е да си лягаш, дете. Утре ще пътуваш. И щом се върнеш, искам да ми разкажеш всичко.
20
Някак си успях да се върна в покоите си. Ядосвах се, че не изпълних замисъла си, но пък имах късмет. Ако
Талин не беше се изпречил на пътя ми, щях да попадна право в лапите на Серен. За щастие оставаше надеждата да
изпратя съобщение на Сами. Надрасках бързо възможно най-кратко обяснение, увих бележката в копринена
кърпичка и се строполих в леглото.
Сякаш след минути Иб влезе да ме събуди.
— Не е за вярване, че принцът ви разрешава да излезете от замъка.
Отметна сръчно завивките.
Седнах и разтърках очи.
— Виждала ли си езерата Линроуз?
Потрепери леко.
— Чувала съм за тях, но не съм ходила там. Нали няма да влизате във водата, почитаема?
— Няма. Не заради водните духове. А и ти ще ме придружиш, за да ме наглеждаш, нали?
Поклати глава.
— Не, опасявам се.
Иб се приведе към мен.
— Странно е. Главната камериерка спомена, че принц Серен тръгва само с един прислужник — малкия брат на
пажа, който загина наскоро.
— Разбирам.
Дали е същото момче от пещерата? Нищо чудно, че изглеждаше толкова уплашено, щом експериментите бяха
отнели живота на брат му.
— Не се тревожете, почитаема. Помислете си колко добре ще ви се отрази слънцето след толкова дни в
сумрак. — Очите й се впиха в моите. — Принц Талин също щял да присъства, казват.
— Снощи си знаела, че е тук, нали? — досетих се. — Затова ме изпрати при Хиацинтия.
Запъти се към гардероба с лукава усмивка.
— Съобщиха ми, че е поканен на събирането.
— Как ти щукна да ни устройваш среща, след като съм сгодена за брат му?
Иб невъзмутимо смени темата:
— Какво ще облечете? Ако денят е слънчев, ще бъде топло.
Предпочетох рокля от тъмнозелена коприна вместо от по-тежък атлаз или кадифе. В планината било студено,
обясни отново Иб, но в другите краища на Илара летните дни били дълги и топли.
— Когато бях малка, с брат ми по цяло лято тичахме из поляните в имението на баща ни — отрони с отнесени
светли очи.
— Какво е занятието на баща ти? — попитах.
— Беше сред най-доверените съветници на краля. Когато Негово Величество се разболя, Серен замени
приближените му със свои хора. Татко изгуби земите си. Изпращам му скромната си надница.
— А брат ти? Виждаш ли се поне с него?
Замълча.
— Имаше ли братя и сестри, почитаема?
Да споменавам Зейди бе рисковано, ала доверието се разплаща с доверие.
— Имам сестра.
— Значи ще разберете защо не говоря за брат ми. Готова съм на всичко, за да го опазя.
Кимнах. Нямах представа от каква опасност го закриля, но знаех какво е да защитаваш обичан сродник.
В трапезарията Серен стоеше в очакване зад стола ми. Мястото на Талин пустееше. Мелина седеше в далечния
край на масата, вглъбена в разговор с иларски благородник. Не ме погледна, докато прислужник не се приведе да
поднесе на Серен чиния със сладкиши.
— Добре ли спа? — оформиха устните й.
Подсмихнах се. Питието й наистина ми бе осигурило най-дълбокия и вероятно най-отморяващ сън, откакто бях
дошла тук.
След закуската Серен ме хвана за ръка и ме поведе към масивните железни порти.
— Готова ли си, скъпа?
Сърцето ми запърха развълнувано.
— Да.
Стражите отвориха вратичка, вградена в портата. Сред тъмния камък се очерта бял правоъгълник. Серен ме
побутна напред. Прекрачих с притворени очи. Очаквах след толкова време на тъмно слънцето да ме заслепи. Озовах
се обаче сред облак от сивкава мъгла — далеч по-светла от вътрешността на планината, но нито помен от
жадуваното слънце.
Изражението ми разсмя Серен.
— Не бой се, скъпа. Слезем ли долу, ще видиш любимото си светило. Следвай ме, моля.
Бях забравила, че на връщане пак ще се катеря нагоре. Не ме е грижа, рекох си, важното е, че вдишвам чист
въздух. Спускането бе далеч по-бързо от изкачването и след няколко минути наистина изплувахме от мъглата. Спрях
да обходя с поглед долината.
Меки хълмове в зелено и златисто се диплеха като морски вълни. Тук-там блещукаше езеро или поток. По
ясносиньото небе се носеха пухкави облачета. Колкото и да бях изпълнена с щастие от простора пред мен,
вътрешният глас ми напомняше заплашително, че след няколко часа ще се върна в мрака.
— Не провесвай нос — Серен ме изгледа от дълбините на тъмната си шапка с грамадна периферия; въпреки
жегата носеше и ръкавици. — Наслаждавай се на момента. Не се знае кога ще излезеш сред белия свят.
Обзе ме мимолетно желание да го сръгам с лакът и да го съборя от стъпалото, за да видя реакцията му, когато
осъзнае, че някой му се опълчва.
— Хайде! — настойчивият му глас ме изтръгна от подривните помисли.
В подножието на планината ни чакаше карета — по-малка от довелата ме тук и с една пейка. Вътре щяхме да
сме само двамата. Помолих се пътуването да е кратко.
През тънките поли на роклята усещах топлината на бедрото му, притиснато в моето. Сплетох пръсти в скута си,
за да не се изкуши да ме улови за ръка. Каретата обаче се лашна върху грапавина; потърсих опора и сграбчих най-
близката — лакътя му.
Пуснах го веднага, но забелязах ехидната му усмивка. Харесваше му да ме гледа как се гърча като червей на
кукичка.
— Впечатлен съм колко бързо се приспособи — похвали ме. — Кралица Талия, казват, се поболяла тук. Съвзела
се едва след шест месеца. Ти изглежда си замесена от друго тесто. Тя беше сдържана и внимателна, сякаш участва в
сложна игра. Постоянно се тревожеше как другите възприемат поведението й.
— Нищо чудно. Цял живот са й втълпявали да е красива и мила, за да я изберат да дойде в Илара — думите ми
се изсипаха, преди да ги преглътна.
— Тонът ти издава възмущение. Прав ли съм?
— Това е разхищение! Сам признахте, че не ви е грижа как изглеждам, стига да родя здрави
престолонаследници.
Изкиска се.
— Докачливи сме тази сутрин, а? Красотата ти има значение, разбира се. Ако ще се женя за дете на вълните,
предпочитам да хваща окото. Все пак те разбирам. Суетата е загуба на време. Майка ми също е била хубавица, но
каква полза? — поклати тъжно глава, сетне добави: — Както и да е. Наистина не приличаш никак на Талия.
Повдигнах въпросително вежди.
— Първо, казваш каквото мислиш. Никога не съм чувал Талия да противоречи на татко. Беше съвършена
съпруга, деликатна като цвете.
Не чак толкова деликатна, помислих се. Цвете не би преживяло пътуването до Илара, камо ли живот в ужасната
планина.
— Второ, не обръщаш особено внимание на външния си вид — продължи Серен. — На твоите черти би
подхождала по-прибрана коса. Ще подчертава скулите ти. Твоята е спусната. Не се притеснявай, косата ти е
прекрасна, но друга прическа би ти отивала повече. Предпочитам да виждам грациозната ти шия.
Прехапах устни при спомена за пръстите му върху гърлото ми. Беше прав обаче. Никога не се замислях как да
си оформя по-красиво косата. За разлика от Зейди.
— Зеленото е лош избор за жена, която уж обича цветовете. — Серен изглежда бе в разговорливо
настроение. — По-добре ти стоят роклите с перата или с изрязаното деколте. Нямаш много възможности да
покажеш плът пред брат ми.
Как успява да загрози и да принизи всичко? Обзе ме гняв.
— Във Вариния носех каквото можехме да си позволим. Перлите ни се обезценяват.
— Е, за щастие си се спасила от бедността. В гардероба ти сигурно има поне петдесет рокли. Ще ти купя още
толкова, ако поискаш.
Погледнах през прозореца, благодарна, че завесите са дръпнати, и пред очите ми се стеле простор.
— Нямам нужда от сто рокли. Нито от петдесет.
— Не ти ли харесват?
Обърнах се към него.
— Трудно е да мисля за лъскави дрехи, когато сърцето ми се свива, че близките ми си лягат гладни. А и мен ме
няма да се гмуркам за перли.
Без малко да спомена как е пострадала сестра ми. Опомних се навреме. Пред Серен трябваше да се владея,
колкото и да ме предизвиква.
Преди да отговори, каретата спря. Кочияшът я разклати, скачайки от капрата. Дойде да отвори вратата.
— Пристигнахме — уведоми ме Серен. — Езерото Елвин, най-голямото от езерата Линроуз.
Стражите стояха встрани от пътя, някои върху седлата, други — пред конете; стискаха поводите им в очакване
да се появим. Талин бе яхнал сребристосивия си петнист жребец както в деня, когато ни посрещна пред стария
замък. Запитах се дали би ми помогнал, ако разбере каква участ грози варинианците.
В същия миг си спомних как ме убеди да танцувам с него, макар отлично да е знаел колко ще се разгневи брат
му. Неволно се съгласих със Серен. Талин бе лъвска риба — опасно примамлива и смъртоносна.
Скочи от седлото и тръгна към нас. Поклони ми се и кафявата му коса се спусна над челото.
— Почитаема.
— Ваше Височество — кимнах и бързо извърнах глава, сякаш се любувам на гледката. — При предишното
пътуване не успях да оценя по достойнство красотата на Илара.
Усещах погледа му, впит в мен.
— Вярвах, че няма по-красиво нещо от Илара, докато не посетих дома ви.
Бях се зарекла днес да го отбягвам, но очите ме предадоха. Взрях се в него, изненадана от думите му. Вариния
ли има предвид, или Зейди? Възможно ли е да говори за мен!
Дланта на Серен затисна тежко рамото ми, показвайки ясно на кого принадлежа.
— Благодаря за отделеното време, Талин. Знам колко задължения имаш, но мисля, че дори ти ще останеш
впечатлен от видяното.
— Толкова трудно ли се впечатлявате, принц Талин? — попитах.
— Безразличен е само към мен — вметна Серен. — Нали, братко?
Талин не му отговори. Протегна ми ръка и ме поведе напред.
— Много съм впечатлен от бъдещата ти съпруга — подхвърли през рамо.
Усещах как от Серен, крачещ от другата ми страна, се излъчва осезаема неприязън. Край брега на езерото
стражите и младият паж надуваха въздушния мехур.
Талин се почеса по главата.
— Този път надмина себе си, Серен. Нямам никаква представа какво е това.
Серен се запъти към апарата.
— Не бой се, скоро ще разбереш.
Разкопча си палтото и го подаде на момчето.
— Налага се да се съблека. Обърнете се, почитаема. Не искам да провалям сватбената ни нощ.
С радост извърнах глава. След няколко минути чух плисък, последван от пръхтене — студената вода бе
прерязала Серен. Погледнах към езерото. Главата и голите му рамене се носеха над повърхността.
— Необходимо ли е да го правиш? — подвикна Талин. — Изглежда опасно, а хората ми не могат да си свалят
ризниците толкова бързо, та да ти помогнат при нужда.
— Не бих влязъл там за нищо на света — промърмори войник.
— Поне изчакай да си смъкна бронята, преди да се потопиш — предложи Талин.
Серен му махна припряно.
— Стига си се вайкал! Момче, дай ми маркуча и очилата.
В кристалночистото море отваряхме спокойно очи.
Езерото обаче бе мътно и тъмно. Пажът подхвърли очилата на Серен. Изглеждаше уплашен до смърт — от
водата, от принца или апарата. Вероятно и от трите.
Серен лапна маркуча и вдиша няколко пъти. Извади го и се разпореди да засекат колко време ще се задържи под
водата.
Един от стражите започна да отброява секундите.
— Дълбоко ли е? — попитах Талин.
— Нямам представа. Десетина стъпки, предполагам. — Позамисли се. — Знаела си, нали?
— Брат ти ми показа приспособлението.
— Къде? В кабинета ли?
Прехапах устни. Подозираше ли истинската причина да се прокрадвам там снощи?
— Да — признах.
Взря се изпитателно в лицето ми.
— Била си в наводнената мина за кървав камък — каза го, сякаш отговор не е необходим.
— Ако говориш за езерото в недрата на планината, да.
Чух как стражът отброява двеста и продължава нататък.
— Завел те е там?
Поколебах се отново. Не исках да лъжа, но как да разкрия, че съм шпионирала престолонаследника на Илара, и
то пред брат му. Кимнах.
— Знаеш ли за какво ще послужи изобретението на Серен?
— Да. Ще събира Вариниански перлени миди.
Изражението му ми подсказа, че вече се е досетил.
— Изненадан съм, че ти го е показал. Ще донесе гибел на народа ти.
— На нашия народ — поправих го по-ожесточено, отколкото ми се искаше. — И, да, харесва му да ме измъчва.
— За жалост сигурно си права.
Макар стражите да ни наблюдаваха, пристъпих по-близо до него и вдишах уханието му на слънце и коне.
— Не ти ли е болно какво ще се случи с тях? Беше във Вариния, седя на трапезата ни. Познаваш семейството
ни. Не може да се преструваш, че не съществуваме.
Взрях се изпитателно в него. Изражението му не се промени. Точно преди да изгубя надежда, кутрето му се уви
около моето сред гънките на полите ми. Докосването продължи само миг, но ми даде по-топъл отговор, отколкото
очаквах.
Лъвска риба, изкрещя вътрешният ми глас. Отстъпих рязко настрани, ала сърцето ми туптеше не от страх.
— Десет минути — докладва стражът.
Погледнах към пажа.
— Всеки момент ще се появи на повърхността — напомних му, макар момчето да знаеше отлично, че
изпитанието е към своя край.
Зад мен стражът продължи да брои.
Обзе ме ужас. Кожата ми настръхна.
— Спри! Уредът не е изпробван за повече от десет минути. Вече трябваше да е изплувал.
— Сигурно се перчи — предположи войникът, зарекъл се да не припари във водата.
Погледнах пак към пажа. Краката му бяха на педя от маркуча. Осъзнах какво е направил.
Талин започна да сваля кожената ризница. Веднага си дадох сметка, че по-рано не се е шегувал — събличането
щеше да се проточи няколко минути, а сега всяка секунда имаше значение. Смъртта на Серен зачеркваше всички
несгоди на Вариния. Талин щеше да наследи трона. Нямах му пълно доверие, ала не вярвах да навреди на народа,
чиято потомка е майка му.
Оживееше ли, Серен навярно щеше да е непоправимо осакатен. Колко ли дълго е бил без въздух? Помислих за
клетия паж. Сигурно нямаше дванайсет години. Серен щеше да се разбеснее. Не ни чакаше нищо добро.
Във Вариния обаче помагаме на всекиго в опасност. Единствено изключение са отлъчените. Опасните
престъпници нямат място сред нас, но поне им даваме шанс да оцелеят. Как ще живея, ако пред очите ми се е
удавил човек, а аз съм наблюдавала безучастно смъртта му? Дори въпросният човек да не би ми се притекъл на
помощ.
— Да му се не види! — изруга Талин, борейки се с поредния ремък на ризницата. — Направете нещо!
— Разкопчай ми роклята! — изкрещях му. Нямаше време за благоприличие. — Бързо!
21
След кратко колебание Талин ме послуша. Смъкнах ръкавите и роклята ми се свлече. Останах само по долна
риза. Изух пантофките, подминах на бегом поразените стражи и се гмурнах в езерото, напомняйки си да
вдишам дълбоко, преди да потопя глава.
Не бях влизала в толкова студена вода. Цялото ми тяло нададе негодуващ вик. Очите ми обаче се приспособиха
бързо сред мътилката. Проследих маркуча и разбрах, че дъното се намира далеч под очакваните десет стъпки.
Зърнах косата на Серен да се вее като морска трева.
Беше в несвяст — нямаше начин да разбера откога. Тежестта се бе изхлузила от едното му ходило, но възелът
около другото бе здраво пристегнат. Усетил, че остава без въздух, явно се бе опитал да се освободи. Дръпнах крака
му с все сила, за да го изтръгна от тежестта, и извадих маркуча от устата му. Започнах да го тегля нагоре.
Крайниците ми бяха почти вцепенени. Не знаех дали ще успея да извадя и двама ни на повърхността.
Пуснех ли Серен, лесно щях да стигна до брега. Не му бях длъжница. Сам призна, че за него съм нищо и
никакво тяло. Ала бях стояла под водата по-малко от две минути, не ме грозеше сериозна опасност. И бях научена,
че да оставиш някого да умре е равносилно на убийство.
Изскочих на повърхността и вдишах жадно. След миг главата на Серен се подаде до моята. Хванах го под
мишница и заплувах към брега. Талин и стражите нагазиха във водата. Войниците издърпаха Серен на твърда земя,
Талин ме вдигна на ръце и ме сложи върху меката трева.
— Добре ли си? — попита, отмятайки мократа ми коса от лицето.
— Добре съм. Трябва да помогна на брат ти.
— Как ще му помогнеш? Мъртъв е. Четиринайсет минути беше под водата.
Приведох се над Серен и се заслушах дали диша. Не чух нищо. Гърдите му не помръдваха. Опрях пръсти в
шията му. Отново ми мина през ума, че не мога да направя нищо. Ако още не е умрял, му остават мигове живот.
Вдигнах глава. Пажът ме наблюдаваше с огромни лешникови очи. Сви леко рамене. Разбрах със сигурност, че е
настъпил маркуча. Мелина ли го бе подучила, или отмъщаваше за брат си? Навярно и двете.
Изведнъж го усетих. Плахо пърхане на сърцето. Веднага запуших носа му и издишах въздух между посинелите
му устни. Неколцина войници ахнаха. Не бяха виждали да съживяват някого така. Във Вариния обаче ни учат от деца
да спасяваме удавници. Продължих да издишвам в устата му през пет секунди, следейки внимателно гърдите му.
След минута започнах да губя надежда.
Неочаквано мускулите на Серен се напрегнаха и очите му се отвориха. Отдръпнах се точно преди да повърне
вода и останки от закуската. Обърнах го бързо настрани, за да не се задави. Избърсах устните му с края на нощната
си риза. Лека розовина се връщаше в тях.
Усмихнах се. Каквото и да ме чака, бях спасила човешки живот.
— Забийте принц Серен с одеяло! — изкрещях напосоки.
Погледна ме. Озарени от слънцето, очите му не сивееха — сияеха като люспи на сребърна лъчеперка. Опита да
се изправи. Побутнах го нежно с длан.
— Отпуснете се.
Григ го зави с дебела кожена наметка от каретата. Очите на Серен отново се впиха в моите. Учудих се от
видяното в тях — срам, унижение, но и изненада. Талин бе казал, че брат му подлага на изпитание предаността на
хората. Днес навярно бях доказала своята.
— Благодаря — Серен улови ръката ми. — Дължа ти живота си.
Капитан Озиус помогна на Серен да стигне до каретата. Другите стражи яхнаха конете.
— Ще ви изпроводим до замъка — обясни ми Талин. — Но първо се преоблечи — подаде ми наметка и храбро
се опита да не гледа надолу, докато я придържаше да не се смъкне от раменете ми.
— Озиус ще пътува с принц Серен в каретата — добави.
— Ами аз? Вътре има място само за двама — повдигнах вежди.
— Ще яздиш с мен.
— Дали е редно?
— Не се безпокой. Хората ми умеят да си държат езика зад зъбите.
Най-сетне надянах роклята и пак се завъртях с гръб към него.
— Ще ме закопчаеш ли?
Не последва отговор. Обърнах се. Лицето на Талин бе почервеняло като варена скарида. Смущението му ме
очарова.
— Не ми разрешиха да взема камериерката си — обясних през смях. — Ако предпочиташ, ще помоля за помощ
някой от хората ти.
Издиша звучно и топлият въздух помилва кожата ми. Потръпнах.
— Студено ти е — рече, сякаш се окуражава да направи необходимото.
Пръстите му се заборичкаха непохватно с тесните илици на тила ми. Обзе ме внезапна благодарност към
глупавите копчета. След няколко несполучливи опита ръцете му заслизаха по-сръчно надолу. Усещах всеки досег
върху голия ми гръб като прогарящ пламък.
— Благодаря — прошепна, докато закопчаваше последното копче.
С усилие на волята се удържах да не се притисна в него. Позволих си да наклоня глава, за да усетя пак топлото
му дихание и приятното настръхване на косъмчетата по тила ми. Не го попитах защо ми благодари. Не исках да
чувам името на Серен. Исках този миг да продължи вечно.
— Да вървим — подкани ме, ала в гласа му се долавяше копнеж. И съжаление.
Поведе ме към сребристия жребец, който чакаше спокойно сред побратимите си, риещи с копита от нетърпение
да поемат към дома.
— Никога не съм яздила кон — измерих с поглед грамадното животно.
— Просто се дръж за мен. Ще се справиш, нали? — усмихна се накриво Талин.
Григ ме повдигна на седлото зад него. Заради полите седнах настрани. Косата ми беше мокра и езерната вода
още вледеняваше кръвта ми, но Талин и конят излъчваха живителна топлина. Той изцъка с език. Подрусването се
оказа по-неприятно, отколкото предполагах — всяка крачка ме блъскаше болезнено в твърдата кожена ризница на
Талин.—
В галоп ще се движим по-гладко — обясни ми през рамо. — Но и по-бързо. Страхуваш ли се?
— Малко.
Засмя се тихо.
— Няма нищо страшно.
Изцъка пак и конят се спусна по-плавно напред. Затворех ли очи, почти успявах да си представя, че съм в
нашата лодка и се нося по вълните във Вариния.
— По-добре ли е? — попита Талин.
— Много по-добре. Благодаря.
— Има само един проблем — рече със сериозен глас.
— Какъв?
— Ще се върнем в замъка далеч по-бързо.
Засмях се с пълно гърло. Притиснах се към Талин и оставих плавното спускане и повдигане върху гърба на
жребеца да ме умиротвори. Изпълни ме вътрешно спокойствие, забравено, откакто бях напуснала дома.
Наближихме новия замък. Конят забави ход. Неохотно се поотдръпнах от Талин. Бързината вече не ми служеше
за извинение. Огледах омачканата копринена рокля. Косата ми падаше на буйни вълни до кръста. Как щях да
умилостивя Иб?
Талин се обърна към мен.
— Защо го направи?
— Какво?
— Спаси брат ми вместо да го оставиш да умре. Рискува живота си. Защо?
Въпросът съдържаше всичките ми чувства, докато спасявах Серен. Сега щеше да си свободна.
— Варинианска традиция — обясних. — Щом иска нечий живот, бог Талос е длъжен да се бори за него. А и ти
извика за помощ. Помогнах.
— Талос… — промърмори Талин. — Чувал съм името му от мама, когато ми разказваше легендата за
потеклото на варинианците.
— Сигурно ти се струва глупаво.
Поклати глава.
— Глупаво е само, че варинианците трябва да страдат заради двамина влюбени, претърпели корабокрушение.
Подсмихнах се. Кратки и точни, думите му улучваха право в целта.
— И аз мислех така. Сега разбирам, че не легендата стои в дъното на нещата. Причината са парите и
властолюбието.
— Имаш предвид перлите. Серен е убеден, че му дават сила.
— Може и да е прав.
— Ако беше така, татко нямаше да е на смъртно легло.
Серен твърдеше, че перлите не помагат на баща му.
Това не му пречеше да ги събира алчно, обсебен от идеята за лековитите им свойства. Ако перлите не
действаха, едва ли би убивал прислужници, та по-бързо да пусне изобретението си в ход.
— Беше ли близък с баща си? — попитах.
— Да. Сигурно ти е трудно да си го представиш млад. Никога не е бил особено жилав, но беше по-здрав. Често
обикаляше селата с мен и мама.
— Серен идваше ли с вас?
Талин не откъсна очи от пътя.
— Оставаше с бавачките. Не обичаше да излиза от планината.
— Понякога го съжалявам — признах. — Имал е самотно детство.
Кимна.
— Обичах мама, но не одобрявах как се отнася към него. Навярно е изпитвала омерзение, че някой ден не аз, а
той ще получи короната.
— Бил е дете.
— Знам. Представи си обаче как се е чувствала. Напуска Вариния, семейството и приятелите си. И какво
получава в замяна? Честта да е втора съпруга на баща ми. Вярваше, мисля, че ако стана крал, ще сложа край на
злощастията на варинианците.
Погледна ме през рамо. Думите му значеха ли, че не е съгласен с кроежите на брат си?
— Какво не бих дала Серен да мисли така — отроних.
Намирахме се в подножието на замъка. Каретата трополеше зад нас.
— Серен се страхува. Вижда как баща ни умира млад и се бои да не го сполети същата участ. При всичките си
недостатъци брат ми обича кралството. Не би го оставил да падне в ръцете на врага.
— Какъв враг? — попитах.
Обърна се отново към мен.
— Много са. Не само лорд Клифтън. Галетианците на север, бунтовниците на юг.
— И според теб е редно да продължава да обезкръвява варинианците в угода на Илара?
Преди да отговори, каретата ни настигна. За миг си позволих да се обнадеждя, че злополуката ще внесе
промяна. Бях зърнала нещо в очите на Серен — искрица човечност, скрита зад бялата маска на лицето му. Каза, че
ми дължи живота си. Навярно в замяна би върнал живота на варинианците.
Талин скочи от седлото, обхвана ме през кръста и ме вдигна, сякаш тежа колкото дете. Стъпих на земята и
срещнах погледа му. Позволих си да потъна в морскосинята дълбина, напомняща ми до болка родния дом.
Ненадейно очите му се плъзнаха към дясната ми скула и стомахът ми се сви на топка.
Белегът. Не бях стояла дълго във водата, но докато яздехме, облягах лице върху гърба на Талин. Устоях на порива
да докосна бузата си. Принцът отстъпи назад и се поклони.
— Внимавайте, почитаема.
Обърна ми гръб и се отдалечи.
22
Най-сетне се върнах в покоите си и застанах пред голямото огледало. Подготвена от втренчения поглед на
Талин, не би следвало да се изненадвам от розовеещото петно върху бузата ми. Ала макар отдавна да бях
възприела белега като неотменима част от мен, някак си бях свикнала да се виждам без него.
В ноздрите ми нахлу мирис на вода — не особено приятен извън свойственото си място. Очите ми се
просълзиха при вида на възлите в косата ми и оплесканата с тиня рокля. Най-лошото обаче не бе, че Талин е
разкрил истината, а изражението му — досущ като маминото след произшествието със Зейди. Все едно не ме
познава.
Иб се появи зад мен и ахна.
— Какво е станало с вас, почитаема?
Обърнах се, сломена от умора.
— Ще ти обясня всичко, но първо искам да се изкъпя. Кимна и изприпка в коридора да доведе прислужница.
От ваната бързо се вдигна пара и двете останахме отново сами. Разказах й от игла до конец какво се случи със
Серен.
Слушаше ме ококорена, с разтворени устни, докато описвах как съм го спасила от удавяне. Стигнах до края и
млъкнах, но изражението й не се промени.
— В името на Талос, Иб, не ме гледай като втрещена! — възкликнах.
— Извинете. Не съм чувала подобно нещо. Измъкнали сте го от водните духове. Върнали сте го от мъртвите!
Подбелих очи.
— Глупости! Ако беше мъртъв, не бих успяла да го спася. — Вече си представях как случката ще стигне до
ушите на прислугата. До вечерта слухът, че съм вдигнала удавник на крака, щеше да обиколи замъка. — Не казвай на
никого, Иб. Принц Серен ще реши дали да сподели историята.
— Да, почитаема.
— Настоявам! Чуя ли мълва, разпространена от теб, цял месец ще изпразваш нощното гърне.
Изкиска се.
Свалих мокрите дрехи и останах дълго във ваната. Изтрих мириса на езерото с лавандулов сапун и вчесах
грижливо косите си. Бях отхвърлила предложението на Иб да я скъся; позволих й да изреже само крайчетата. Зейди
не би разрешила да я подстрижат, а не исках да губя връзка с нея. Отражението ми в огледалото бе единственият
начин да виждам как сестра ми остарява.
Водата започна да изстива. Иб ми помогна да изляза от ваната, уви ме в кърпа и ми подаде бурканчето с
багрило.
— Да скрием ли белега, почитаема? — попита.
Засрамих се. Явно бе разбрала истината от самото начало. Защо си въобразявах, че ще заблудя някого? Имаше ли
смисъл? Зейди бе споменала, че варинианците почти не забелязват белега, а Иб не изглеждаше нито отвратена, нито
разтревожена. Спомних си обаче погледа на Талин и очите ми пак се напълниха със сълзи.
— Ще ме оставиш ли за малко, Иб?
— Разбира се — кимна кротко. — Позвънете ми и ще се върна.
Захвърлих хавлията и застанах пред огледалото. Без изисканите рокли и прически приличах досущ на сестра
ми. Без белега дори родителите ни биха се затруднили да ни различат.
Мама никога не ми благодари, задето спасих Зейди. Внушаваше ми срам, сякаш целият ми живот е опетнен
непоправимо от дребния недостатък. Без него обаче нямаше да ми позволят да се гмуркам на воля, да стана силен
плувец, способен да издърпа удавник на брега. Зейди не би успяла. И все пак знаех, че вместо да се гордее с мен,
мама би се възмутила от нехайството ми да изложа на показ белега.
Прокарах пръст по грапавината върху бузата ми, после надолу по шията. Спомних си ласкавите ръце на Талин
— как нежно докосваха гърба ми, колко сигурно и крепко обхващаха талията ми. Без никакво съмнение вече знаеше
коя съм. Щеше ли да уведоми брат си? Серен пределно ясно бе разкрил намеренията си — интересуваше го не
красотата, а способността ми да родя здрав престолонаследник. Днес обаче бях осъзнала, че Талин му е по-предан,
отколкото предполагах. Оставаше ми едничка надежда — благодарността на Серен да потуши гнева му, ако научи
истината.
Прикрих белега с багрилото и не обелих нито дума по въпроса, когато Иб се върна да ме облече в поредната
изящна рокля. Докато оформяше косата ми, си спомних за кърпичката с посланието до Сами. В суетнята я бях
изгубила. Всъщност съвсем бях забравила плана си. Шпионин, няма що!
Закъснях за вечерята и на влизане в трапезарията събрах всички погледи. Опасявах се, че слухът се е разнесъл и
без участието на Иб. Чух, разбира се, шушукане: „спасила му живота“, „сторила вълшебство“.
Прииска ми се да им изкрещя, че няма никаква магия, просто съм напълнила гърдите му с въздух. Мълком заех
мястото си. Талин и Серен ги нямаше. Започнах да се храня бавно и спокойно, за да не показвам вълнение пред
благородниците.
След десерта Хиацинтия приближи до мен.
— Разбунихте духовете — усмихна се. — Всички говорят за вас.
Изгледах я косо. Всяка моя дума щеше да се разнесе из замъка като пожар.
— Нима? — свих рамене.
Потупа ме по ръката.
— Дискретност. Ценно качество. Ще се съвземе ли принцът?
— Да. Какво говорят всъщност?
Поведе ме към пейка в усамотена ниша.
— Плувал в езерото. Воден дух, преобразен като гигантска змия, го повлякъл към дъното. Вие сте се гмурнали и
сте убили чудовището с голи ръце.
Засмях се.
— Врели-некипели. Едва ли си повярвала.
— Но нали сте го спасили?
Ако всички знаят истината, Серен вероятно ще се чувства длъжен да прояви великодушие, дори брат му да ме
разобличи.
— Да. Извадих го от езерото и издишвах в устата му, за да напълня дробовете му с въздух.
— Кой ви научи? Тук не сме виждали такова нещо.
— Родена съм сред морето. Всеки ден варинианците рискуват живота си за перлите, жадувани от вас. —
Посочих розовия медальон на врата й, неспособна да смекча остротата в гласа ми.
Иларците ме смятаха за наивно дете, но бяха не по-малко невежи от мен за света, надхвърлящ опита и знанията
им. Някои сигурно нямаха представа откъде идват перлите.
— Чух и друг слух — вдигна ветрилото си и скри лице зад него. Виждах само очите й, искрящи насмешливо или
злорадо — трудно бих разчела изражението й без помощта на устните.
Не продумах. Тя продължи невъзмутимо:
— Яздили сте с принц Талин само по долна риза.
Поклатих глава. Кой е пуснал слуха, почудих се. Някой войник ли?
— Престолонаследникът ви бе на косъм от смъртта. В каретата имаше място само за него и за капитан Озиус.
Да, наложи се принц Талин да ме отведе до замъка. Бях вир-вода и миришех на тиня. Освен това бях облечена.
Позасмя се.
— Смелостта ви е достойна за възхита. Сигурно е било много страшно.
— Беше.
Никой не би разбрал колко близо бе Илара до възможността да изгуби престолонаследника си. Правилно ли
постъпих, като го спасих? Не само за себе си, но и за кралството. Щеше ли да управлява мъдро и справедливо, или
бях пощадила живота на тиранин, обричайки на гибел мнозина?
Талин влезе в трапезарията и придворните се разшушукаха отново. Тръгна към мен, пренебрегвайки погледите
им. Хиацинтия поизопна рамене.
Принцът се поклони и рече тихо:
— Ще ме придружите ли, моля.
Пропусна надлежното обръщение. Изправих се и кимнах.
— Разбира се, Ваше Височество.
Не ме хвана за ръка, нито забави крачка, за да ме изчака. Забързах след него по коридорите към покоите на
Серен. Лицето му беше напрегнато; не го бях виждала толкова трескав. Случило ли се е нещо лошо? Мен ли ще
обвинят?
Стражите отвориха вратата. Талин тръгна право към леглото на Серен — пребледнял и със синкави устни, но
жив.
— Какво има? — попитах с недоумение.
— Не иска да говори с другиго освен с теб — обясни Талин. — Настоя да доведем „невястата“ му.
Серен ми протегна ръка. Поех я по принуда.
— Скъпа моя Зейди. Благодаря ти, че дойде.
Поклоних се.
— Радвам се да видя, че се чувстваше по-добре.
Усмихна ми се, сетне се обърна към Талин.
— Оставете ни сами.
Талин сключи челюсти, но заповяда на хората си да излязат. Погледна ме през рамо, преди да затвори вратата
след себе си.
— Искам да ми разкажеш какво се случи, без да те заплашва присъствието на Талин и стражите му — подхвана
без предисловия Серен.
Наклоних глава.
— Защо да се страхувам от тях?
— Вече знам, че единствена ти заслужаваш доверие. Спаси ме, макар да е било по-лесно да ме оставиш да се
удавя. Говори! Кой беше?
— Не разбирам…
Дръпна силно ръката ми. Лицето ми се озова току до неговото.
— Кой се опита да ме убие? — просъска.
Богове! Досетил се е!
— Никой. Маркучът вероятно се е усукал, а и водата беше студена.
— През първите седем минути дишах спокойно. Кой е пипал апарата, докато бях под повърхността?
— Никой.
— Не си ли откъсвала поглед?
Поклатих глава.
— Почти не. Единствен пажът се намираше наблизо.
Пусна ръката ми и се втренчи в тавана.
— Знаех си.
— Но той не е докосвал апарата! — осъзнах каква ужасна грешка допуснах. — Стоеше на няколко крачки, пред
очите на стражите.
— Не си сигурна. Мрази ме заради смъртта на брат си. Решил е да ми отмъсти.
— Невъзможно! Та той е дете!
Серен седна рязко.
— Защо ме спаси?
Примигнах.
— Моля?
— Защо не ме остави да се удавя? Всички щяха да са доволни. Талин щеше да стане крал. Щеше да се ожениш
за него. Дори баща ми нямаше да се трогне. Е? Защо ме спаси?
Бях изморена и с изопнати нервни. Не се впуснах в обяснения на варинианските обичаи.
— Защото не можех да стоя и да ви гледам как умирате.
Не оправдавах Серен за страданията, причинени на народа ми, ала животът му не ми принадлежеше, та да се
разпореждам с него.
Затвори очи, сякаш е заспал.
— Съжалявам, че не се отнасях по-добре към теб. Какво би желала?
— Не разбирам — сбърчих чело.
— Какво искаш? Как би се почувствала по-щастлива тук?
Сърцето ми запърха обнадеждено. Не бях успяла да изпратя съобщение на Сами, но Серен ми даваше втора
възможност.
— Ако съм свободна.
Отвори рязко очи.
— Не мога да ти позволя да напуснеш Илара.
— Знам. Бих искала да излизам от замъка. Не всеки ден, от време на време. Без слънце и чист въздух няма да
оцелея, Серен.
От вълнение пропуснах титлата му. Не ме упрекна. Пресегна се и отметна кичур коса от лицето ми.
— Като цвете… — усмихна се. — Добре. Ще излизаш от замъка веднъж седмично. Стражите ми ще те
придружават.
Не би трябвало да моля за подобна дреболия, но въздъхнах от облекчение.
— Благодаря.
— Къде искаш да отидеш?
Спомних си Зейди на четиринайсет. Преструваше се, че не може да стигне до перлена мида, а всъщност не й се
гмуркаше. Изпърха с мигли, докосна Сами по ръката и готово — убеди го да й я донесе. Бях във възторг от сестра си
— върна се вкъщи с красиво заоблена перла, без да си потопи кутрето във водата. Сами обаче ми падна лекичко в
очите.—
Като малка наблюдавах от лодката пазара на пристанището — съчиних набързо спомен от разказите на
Сами. — Бях далеч, но иларките в изискани рокли и войниците в кожени ризници ме очароваха. Зарекох се някой
ден да ги видя отблизо. — Досегнах предпазливо китката му с върховете на пръстите си. — Ще ме заведеш ли там?
Затаих дъх. Серем се замисли. След момент устните му се разтегнаха в подобие на усмивка.
— Не се хващам на кокетство и ласкателства.
Поаленях, смутена, че толкова лесно е прозрял заблудата. Е, оттук нататък поне нямаше да се налага да го
залъгвам с преструвки.
— Ако искаш обаче, след месец ще те заведа.
Постарах се да не издам разочарованието си.
— Няма ли пазар в петък?
— Не съм в състояние да пътувам. Чакала си дълго. Ще издържиш още месец.
Попари надеждите ми, но пък следобедът ми донесе доста повече, отколкото предполагах.
— Благодаря — усмихнах се с признателност.
Устните му се извиха навярно в първата искрена усмивка, която виждах да изобразява лицето му.
— За нищо. Върви сега, преди да съм размислил.
23
Сглупих да си помисля, че понеже прояви великодушие към мен, Серен ще забрави злополуката. Два дни не
излезе от покоите си — „възстановява се“, оповестиха официално, но Иб ме осведоми, че е разпоредил да му
донесат апарата. Несъмнено го бе подложил на грижлив оглед, за да разбере кого да обвини.
Оправдавайки се с умора, също се усамотих в покоите си. Хиацинтия отново ме покани на чай. За моя изненада
ме посрещна сама. Докато чакахме камериерката да сервира, ми зададе още няколко въпроса за произшествието, но
си личеше, че в момента клюките не я вълнуват.
Най-сетне прислужницата се оттегли с лек поклон и Хиацинтия ме погледна право в очите. За пръв път
лешниковите й къдрици се стелеха свободно над раменете. Учудих се защо прикрива прекрасната си коса. Без пудра
и грим наистина приличаше на двайсетгодишна.
— Радвам се, че най-после ще поговорим насаме — добави захар в чашата ми, без да ме попита. — Разкажете
ми за Вариния.
Промяната в поведението й ме стъписа. Обикновено бе приветлива и бъбрива; смееше се и клюкарстваше с
другите придворни дами.
— Какво имаш предвид?
— Хората там наистина ли гладуват, както казва принц Талин? Върна се от Вариния с неочаквани новини,
които разгневиха брат му. Перлите били на привършване, варинианците живеели в бедност. Но вие сте силна и
жизнена.
Не знаех как да й отговоря. Не й се доверявах, но пък ми се струваше безобидна. От друга страна, жена от
военния съвет на краля едва ли си запълва времето единствено с пиене и игри на карти с приятелки.
— Здрави сме — свих рамене. — Рибата обаче намалява, а срещу перлите получаваме все по-малко.
Отпи от чая и се облегна върху копринените възглавнички.
— Защо тогава не търсите прехрана на сушата? След преселението на галетианците хората ви никога не са
дръзвали да се разбунтуват. Понеже разбирам от военно дело, това ми се струва непонятно.
Имаше право. Бях си задавала същите въпроси, но животът във Вариния течеше сравнително спокойно. Рядко
споменавахме Илара извън темата за церемонията. Колкото до перлите, оскъдицата бе настъпила бавно и подмолно.
Нямаше сътресение „днес пируваме, утре — гладуваме“. Постепенно се бяхме научавали да живеем с все по-малко.
— Честно казано, надявах се тук да разбера повече — поклатих глава. — Все още нямам обяснение. Едно е
сигурно — у варинианците е насаден страх, че ако дойдат на сушата, ще ги заловят и убият.
— Но ако идвате по неколцина, ще успеете да стигнете до северните предели. По пътищата е пълно с бегълци,
кой ще ви забележи сред тях?
— Научаваме новини само от плуващия пазар. Не знаехме за бунтовете.
Потупа устни с дългия нокът на показалеца си.
— Значи невежеството е основната причина. Разбирам.
Не ми допадна хладната й преценка за злощастията на Вариния. Ала навярно се бяхме обрекли доброволно на
невежество. Търсенето на перли наистина поглъщаше времето на мъжете. А жените? В ума ми изплува мама,
вторачена в церемонията. Иларците представяха избора на принцеса като чест, изкушаваха ни да насочим
вниманието си към него. Ние ли го бяхме превърнали в средоточие на живота си, или те? Не знаех. През
седемнайсетте ми години на белия свят обаче бях чувала само двамина да го поставят под въпрос — себе си и Сами.
— Защо те интересува Вариния? — попитах най-сетне.
Хиацинтия извади размотано чиле от кошничка и бавно занавива нишката.
— Хайде, Зейди. Сигурно знаеш първото военно правило.
Поклатих глава. Вътрешният ми глас крещеше, че не искам да узная отговора.
Усмихна се с разискрени тъмнозелени очи.
— Опознай врага.
Срещата с Хиацинтия не ми излизаше от ума. Бе нарекла Вариния враг — злокобно и непонятно определение.
Бяхме подвластни на Илара, прекалено малобройни, за да се борим за независимост. Исках да се посъветвам с
Мелина, да разбера дали животът във Вариния е бил различен по нейно време. Не отговори на нито едно от моите
съобщения.
На третия ден Серен ме извика в голямата зала. За пръв път го виждах да седи на трона. Всъщност не бях
виждала никого там. С короната от черен метал, увенчала русата му коса, и с мантията от черно кадифе върху
раменете той приличаше на същински крал — какъвто щеше да стане.
Огледах хората в залата и веднага разбрах, че нещо не е наред. Талин, Григ и капитан Озиус заедно с неколцина
стражи и благородници се бяха събрали край трона. Смути ме обаче друго познато лице — Мелина.
— Изследвах апарата за дишане и ми стана ясно, че някой го е повредил нарочно — подхвана Серен. — Опитът
за убийство на престолонаследника, макар и предотвратен от бъдещата ми съпруга, е тежко престъпление.
Усмихна ми се без капчица топлота в очите. Сърцето ми се преобърна, щом погледът му се насочи към малкия
паж.
— Според свидетелите единствено това момче — дългият му бял показалец се насочи към детето — е било
достатъчно близо до парата.
Разбрах какво ще стори Серен и сърцето ми забумтя лудешки в гърдите.
— Открих издайническа сгъвка в маркуча, достатъчна улика да осъдя предателя на смърт. — Замълча. — Освен
ако друг поеме отговорност за престъплението. Искрено се съмнявам момче на единайсет да е скроило само
коварен план за отстраняване на бъдещия си крал.
Стрелнах с поглед Мелина и внезапно осъзнах защо е тук. Серен не би я извикал, ако не таеше съмнения. Нищо
чудно да беше замесена. Бях й казала, че не съм успяла да намеря ключ за кабинета му. Възможно бе да е подучила
пажа какво да направи. И най-лошото — идеята да се повреди апарата беше моя. Серен не ме подозираше, защото го
бях спасила.
— Е? — Серен разпери ръце. — Не ви ли е скъп животът на детето? Добре. Понеже не успя да ме убие, реших
да не го хвърлям от планината. Великодушно ще му дам шанс да се бори за оцеляване. Стражи, отведете го долу!
Обърнах се към Талин.
— Какво значи това? Къде изпращат момчето?
— Има… — Преглътна тежко. — Има звяр под планината. Живее в езеро. Понякога Серен го храни със
затворници.
Очите ми се разшириха от ужас.
— Звярът яде хора?
Хвана ме за ръка. Тръгнахме в редица зад Серен и стражите му. Мелина вървеше зад нас. Разговаряше с
придворна дама.
— Не съм го виждал — прошепна Талин. — Никой освен Серен и личните му телохранители не го е виждал.
Нарича го Саландрин.
— Не бива да му позволяваме да хвърли клетото дете в зверска паст! — просъсках.
Трябваше да оставя Серен да умре в езерото, каквото и да повеляваха варинианските закони. Бях го пощадила,
за да погуби дете.
Тунелите към дълбините на планината ставаха все по-тесни. Пълзях зад Талин и в мрака различавах единствено
гърба му. Момчето хлипаше тихо отпред въпреки предупрежденията на стражите да не издава звук. Понякога чувах
стенание и разбирах, че с бой го карат да млъкне.
Задушавах се в тясното пространство. Зави ми се свят. Протегнах се за опора към стената и с изненада усетих
нащърбен лигав камък под дланта ми. Тук коридорите явно не бяха изгладени до блясък. След миг прозрях истината.
Не прекосявахме тунели, прокарани от човешка ръка. Намирахме се в свърталището на звяра.
Бях пред припадък, когато стигнахме до пещера, обляна в зловеща синкава светлина. Вдигнах глава в очакване
да видя факли с лунен мъх. Над нас блещукаха хиляди бледосини звезди.
— Какво е това? — обърнах се към Талин.
— Светулки по тавана на пещерата.
Писъците на пажа ме изтръгнаха от съзерцанието. Двама стражи го завлякоха върху скала на десетина стъпки
над водата. Езерото тънеше в мрак. Бяла грамада раздвижи водата и отново се скри в сенките.
Спуснах се към Серен. Сграбчих мантията му и извиках:
— Смилете се, Ваше Височество! Пощадете детето!
— Ако не беше ти, щях да съм мъртъв — отсече той. — Наказанието се отрежда по мярата на престъплението.
Във Вариния раздавахме правосъдие без усложнения. Заставяхме нарушителя да поправи злодеянието — да
върне откраднатото, да се погрижи за човека, когото е наранил. Жестокостите наказвахме с прокуждане. Никога не
убивахме престъпника. Преди година старейшините осъдиха на изгнание мъж, опитал да отрови брат си с месо от
риба балон. За щастие братът оцеля. Злодеят изчезна безследно.
— Заради възрастта на момчето и понеже брат му е загинал във ваш експеримент, мисля, че е редно да проявите
снизхождение — предложих. — Поданиците ви се ужасяват от водата. Жестоко е било да карате момчетата да се
гмуркат в тъмното езеро под планината. Дори стражите се страхуваха от езерото Елвин.
Серен ме изгледа с присвити очи. Неволно бях признала, че съм го проследила до пещерното езеро.
— Дадох възможност на всички да се застъпят за момчето — втренчи се в Мелина, застанала сред
благородниците с безизразно лице. Явно не би се жертвала за детето.
Устата ми пресъхна и сърцето ми заби бясно, сякаш тялото ми узна преди мен какво ще изрека.
— Ще вляза аз.
Страхувах се до смърт от чудовището във водата, но с цялото си същество разбирах, че е правилно да постъпя
така. Лично замислих плана да спрем Серен и обещах на Мелина да понеса последствията.
Престолонаследникът сключи вежди.
— Къде ще влезеш?
— В езерото. Обещахте да дадете на момчето възможност да се пребори за живота си. Ще се боря вместо него.
— Не изглупявай! Дори с оръжие детето няма шанс срещу Саландрин.
— Значи ще имам оръжие?
Сграбчи ме за лакътя и ме дръпна настрани.
— Защо прикриваш Мелина? — процеди през зъби.
— Набеждавате я. Откъде знаете, че не е злополука?
— Жената ме презира открай време. На тръгване проверих апарата. Няма начин маркучът да се е огънал сам.
— Готов сте да убиете дете без сигурни доказателства? — извиках. — Останахте жив! Това е важното. Върнете
момчето при семейството му. Вече са изгубили един син.
Серен замълча. Искрица надежда озари сърцето ми.
— Не мога да го освободя — поклати глава. — Обвиних го пред всички.
Отскубнах се от хватката му.
— Тогава ще заема мястото му. Не можех да гледам безучастно как умирате. Няма да оставя и момчето да умре.
Очите му се впиха в моите.
— Наистина ли ще рискуваш да загинеш заради малкия никаквец? Животът му не струва нищо в сравнение с
твоя.
— Не би струвал нищо, ако мисля така.
Поклати глава.
— Смело момиче си, не отричам. Но ми трябваш жива. Съжалявам.
Обърна ми гръб.
— Аз съм виновна! — изкрещях, та да ме чуят всички. — Подучих пажа какво да направи. Заслужавам
наказание.
Серен се завъртя рязко към мен.
— Престани! — озъби се. — Спаси ми живота! Никой няма да ти повярва.
— В последния момент се разколебах — скръстих ръце. — Признах си пред свидетели. Няма начин да нарочиш
момчето.
Благородниците надигнаха глас.
— Знаех, че не е надеждна — подхвърли един.
— Изберете си иларска съпруга — обади се друг.
— Трябва да плати за стореното — извика трети.
Мелина ме наблюдаваше зорко. Не продумваше. Очевидно не би се пожертвала и заради мен.
Серен приближи до Талин.
— Кажи й да се вразуми, братко.
— Защо си мислиш, че ще ме послуша? — просъска Талин.
— Моля те! Не съм глупак! Забелязвам какви погледи ти хвърля.
Отместих очи от принцовете. Взрях се в пажа, който плачеше тихо. Сега само той имаше значение.
Чух Талин да си поема дълбоко дъх. След миг дланта му обхвана рамото ми и ме дръпна далеч от тълпата.
Устните му почти докоснаха ухото ми:
— Не бива да го правиш. Знам, че искаш…
— Не е важно какво искам. Няма да позволя детето да умре. Силен плувец съм. Имам шанс.
Очите ни се срещнаха. Разбрах, че най-сетне ме вижда — вижда истинската ми същност: бях упорита като
прилепчив рапан навярно, ала и готова да отстоявам възгледите си. Вместо да възрази или да предложи да ме
замести, кимна и извади нож, препасан в колана му.
— Цели се в очите. Ще помагам както мога — подаде ми острието.
През цялото време стискаше яростно рамото ми. Сложих длан върху неговата. Очаквах да се отдръпне, но го чух
да вдишва остро току до лицето ми. Изтръпнах. Вцепенението му говореше красноречиво, че усеща същите искри.
— Съжалявам, задето се държах хладно с теб — прошепна. — С нищо не си го заслужила.
— Благодаря.
След миг свалих нежно ръката му от рамото си, без да откъсвам очи от неговите. Серен подозираше какво
изпитвам към брат му, но щом ме грозеше смърт, исках Талин да разбере истината.
— Добротата ти ми даваше пристан в бурята.
Стисна челюсти.
— Бих искал всичко да е различно… — подхвана.
Прекъснах го.
— И аз.
Виждах ясно вътрешната му борба. Поклатих леко глава, показвайки му мълком да не влиза във водата след мен,
каквото и да се случи.
Стражите чакаха заповед от Серен. Качих се върху скалата и издърпах момчето от ръцете им.
— Върви си — прошепнах му. — Бягай от замъка. Върни се при семейството си, преди да се усетят, че те няма.
Очите му се разшириха. Кимна и се спусна бързо от скалата. Оставих ножа и съблякох роклята, предизвиквайки
наново ропот сред благородниците. Не им обърнах внимание. Беше важно да се движа свободно. Огледах езерото.
Водата щеше да е студена, но светулките поне разсейваха тъмнината. Не биваше да навлизам в сенките. Надникнах
през ръба на скалата. Назъбеният гръб на съществото пак проряза повърхността. Дължината му достигаше поне
двайсетина стъпки — повече от акулите човекоядци в открито море.
Серен ме наблюдаваше ужасен, но Талин го държеше в крепка хватка. Страх вледени жилите ми както в деня на
злополуката, когато си помислих, че ще изгубя Зейди. Понякога обаче страхът е полезен. Превръща се в сила.
Грабнах ножа, кимнах на Талин, вдишах дълбоко и скочих.
Мразовитата вода се затвори над главата ми. Съществото приличаше повече на риба, отколкото на гущер, но
щом бе прокопало тунели в планината, явно се подвизаваше и на сухо. Притиснала гръб към скалата, вдигнах ножа и
го потърсих с поглед.
След няколко минути изплувах на повърхността да вдишам. Усетих нещо да остъргва ходилата ми.
— Внимавай! — изкрещя Талин.
Гмурнах се бързо. Бялата опашка на съществото изчезна в процеп в далечния край на езерото.
След миг главата се появи от друга пролука. Саландрин ме наблюдаваше от леговището си. По-отблизо ми
заприлича на гигантския саламандър — имаше набито бяло тяло и къси крака със закривени нокти. Главата бе по-
издължена и заострена като на великанска змиорка. Разтвори паст и ми показа остри клиновидни зъби. Сетне
свърна и се притаи отново в сенките. Преброих три чифта крака; задните наподобяваха чуканчета.
Зърнах и червените очички, вероятно слепи.
Ала долавяше присъствието ми. Навярно усещаше трептенето във водата. Отдалечих се на две-три стъпки от
скалата. Съществото изплува от сенките и се стрелна към мен. Водата ме изтласка напред, сякаш ме е уловило
течение. Саландрин ме всмукваше в челюстите си.
Потърсих опора в скалата. Забих пръсти в процеп между камъните, но талазът ме придърпваше неумолимо.
Въздухът ми свършваше. Пуснех ли се обаче, съществото щеше да ме погълне.
Стиснах ножа със зъби, хванах се за скалата с две ръце и подадох глава за глътка въздух. Потопих се. Саландрин
се отдалечаваше. Замахнах с ножа и съсякох задния му крак. Тъмна кръв обагри водата и ме заслепи.
Когато се разнесе, съществото бе изчезнало, спотаено вероятно в леговището си. Не исках да си играем на
криеница. Тялото ми изстиваше бързо. Ако ще умирам, най-добре да е бързо. Поех си отново дъх, оттласнах се от
скалата и се насочих право към свърталището на звяра.
Главата се показа, преди да преполовя разстоянието. Гмурнах се към дъното, където група сталагмити се
издигаха като подводна гора. Свих се между тях. Саландрин ми налетя, но силните му предни крака издраскаха
камъните. Описа светкавичен полукръг, готов да нападне отново.
Възможностите ми намаляваха. Разполагах с три-четири минути, преди да остана без въздух. Насочех ли се към
повърхността, звярът щеше да ме улови. В открита вода бях беззащитна.
Цели се в очите, чух гласа на Талин. Дори Саландрин да не ги използва при лов, очите са врата към мозъка.
Забиех ли ножа надълбоко, щях да му нанеса смъртоносен удар.
Съществото мина отново над мен. Пресегнах се и вкопчих пръсти в крак от втория чифт. Ноктите се забиха в
плътта ми. Стисках с все сила. Саландрин се загърчи във водата и извърна паст към мен. Челюстите изщракаха
напразно. Забих ножа в хълбока на хищника и пуснах лапата. Кръвта ми се смеси с кръвта на чудовището. Вдълбах
пръсти в мекото месо, извадих ножа и го забих по-напред. Педя по педя си проправих път до главата.
Саландрин се замята неудържимо. Едва не изпуснах ножа. Плувах в кръв и въздухът ми се изчерпваше.
Чудовището замря. Запитах се дали не съм му източила кръвта. В същия миг се стрелнахме внезапно напред. Щеше
да се отърси от мен, ако не бях сграбчила гръбната му перка.
Огледах се. Саландрин плуваше към леговището си. Не исках да попадна в клопка и да ослепея в мрака.
Притиснеше ли ме там, щях да се удавя.
Бях стигнала почти до главата. Време беше за решителен удар. С все сила забих ножа в меката плът между врата
и главата. Зашеметено от болката, съществото се блъсна в скалата и ме сплеска в нея. Тялото му се напрегна и
ребрата му изскочиха през кожата. Острите шипове ме подминаха на косъм. Изпищях. Нямах въздух. Бях вбита
между две ребра, остри като ками и три пъти по-дълги. И бях изпуснала ножа.
Ребрата се прибраха ненадейно и чудовището се скри в процепа между скалите. Заритах към повърхността,
подадох глава и напълних пламналите си гърди с въздух.
Трескавите ми очи откриха Талин на няколко крачки от мен. Протегна ми ръка. Палеща болка прониза крака
ми. Саландрин ме повлече надолу. Зъбите му се бяха впили в десния ми крак. Вместо да ме погълне, закръжи из
езерото. Не след дълго щях да остана без въздух или без кръв. Играеше си с мен; убиваше ме бавно, преди да ме
изяде. Мина пред тълпата на брега. Повдигнах се немощно, за да поема сетен дъх. Талин се пресегна отново към мен.
Протегнах ръка, но не срещнах плът, а желязо. Съществото се потопи и осъзнах, че държа нож.
Извих тяло, за да застана точно срещу окото на звяра. Замахнах яростно и пронизах очната ябълка. Ръката ми
потъна до лакътя в кървава каша. Челюстите се разтвориха веднага и вцепенените ми пръсти се изхлузиха от ножа.
Заритах нагоре със здравия си крак. Крепка десница ме подхвана, преди ужасът да изтлее в мрак.
24
Събудих се в покоите си. Нямах представа колко време е минало и кой се е грижил за мен. Меки бели превръзки
покриваха ранената ми длан и крака ми. Не усещах болка. Раните вероятно бяха зараснали.
Изправих се и посегнах към чашата с вода върху нощното шкафче. Серен спеше на стол, явно донесен, докато
съм била в несвяст. Щом оставих чашата обаче, сивите му очи се отвориха и тутакси ме откриха.
— Будна си — стана и приближи до леглото.
Отдръпнах се от протегнатата му длан и се завих до брадичката.
— Защо сте тук, Ваше Височество? Къде е Иб?
— Камериерката се измори да бди над теб ден и нощ. Изпратих я да си отпочине.
Знаех, че раните ми са дълбоки, но едва сега осъзнах колко тежко съм пострадала.
— Спала съм няколко дни?
— Малко повече. Ще извикам лекаря да ти смени превръзките.
Поклатих глава.
— Недейте.
— Защо? — сбърчи вежди.
Защото не искам да видиш, че вече съм здрава.
— Първо ми разкажете какво се случи.
Седна върху леглото.
— Талин те издърпа от водата. Кракът ти беше разкъсан. Кралският доктор те превърза. Поях те с настойка от
стрити перли. Мисля, че притъпиха болката.
Не го поправих. Нека си мисли, че перлите са ме изцелили.
— Къде е принц Талин?
Тревогата се изпари от лицето му.
— В стария замък. Където му е мястото.
— Разбира се. Исках просто да му благодаря. Без ножа — двата ножа — щях да умра.
— Ще го видиш скоро. — Замълча. Сетне се изкиска тихо. — Забавно е. Отърва се от слуховете, че си ме
спасила от водния дух в езерото Елвин, но сега плъзна нов. Благородниците те смятат за вещица.
Присвих устни.
— За зло или за добро?
— Не е твоя грижа — махна пренебрежително с ръка. — Станеш ли им кралица, няма да дръзнат да изрекат
лоша дума за теб.
— А чудовището? Саландрин? И него ли смятат за воден дух? От сега нататък едва ли ще ги придумате да се
гмуркат за перли, с каквито и апарати да ги снабдите.
Пак настъпи тишина. Очите му бавно се впиха в моите. По лицето му разчетох жестоката истина.
— Не сте възнамерявали да използвате иларци, нали? Тревожех се народът ми да не гладува. Не ми хрумна, че
варинианците ще работят даром за принца. Какво ще направите? Ще ги накарате да се гмуркат още повече? Няма да
получите желаното. Просто перлите ще свършат по-бързо. Пясъчните наноси изчезват. Късметлия сте, че изобщо
събираме нещо.
Разсмя се безрадостно.
— Късметлия ли? Понеже съм болнав и имам нужда от перлите ви? Или защото баща ми умира на четиресет,
изтощен от живота в планината?
— Напуснете замъка тогава! — изкрещях; вече не ме интересуваше как би се държала Зейди. — Никой не ви
принуждава да стоите тук.
Серен се надвеси над лицето ми. Дългата му коса ме закри като завеса.
— Погледни ме! Бих ли оцелял навън? Колкото ще оцелее пещерен саламандър. Зрението ми е слабо. Кожата ми
изгаря под слънцето. Яхна ли кон, започва да ме дави кашлица. — Овладя се бавно и се отдръпна. — Имам много
неща, почитаема, но късметът не е сред тях.
Обзе ме мимолетно съчувствие към него. Ала той имаше само един човешки живот. Наистина ли вярваше, че е
съпоставим със свободата на цял народ?
Погледна ме, сякаш е прочел мислите ми.
— Не мисля за себе си, Зейди. Баща ми умира. Ако ми се случи нещо, преди да създам наследник, кралството
ще остане без владетел. — Поклати глава. — Земята ни линее заедно с баща ми. Отрядите на брат ми пазят
границите, а войниците трябва да се хранят. Когато селяните не смогват да си платят налозите, понеже не са
събрали добра реколта, кого мислиш обвиняват? Не лошото време, разбира се. Животът ми ти изглежда
незначителен, но от мен зависят хиляди. Включително варинианците. Или би предпочела да си под властта на така
наречената жена крал от Юга? Знаеш ли, че похищава жени и деца, за да служат във войската й?
Нямах отговор. Серен имаше право. Не бях се замисляла какви са последствията, ако голямо кралство остане
без владетел.
— А брат ти? Ако ти се случи нещо, няма ли да наследи трона?
Наклони глава. Сребристите му коси се люшнаха над рамото му.
— Това ли би предпочела?
Поклатих глава.
— Не, разбира се.
— Защо не, всъщност? Мнозина споделят мнението ти. И надеждите на мащехата ми. За съжаление иларската
корона не се предава така.
Повдигнах въпросително вежди.
— Някога тук са властвали кралици — въздъхна Серен. — След смъртта на Илара не се е раждала принцеса, но
законът и до днес гласи, че ако иларски владетел умре без наследник или преди наследникът му да е навършил
пълнолетие, кралицата сяда на трона.
— Значи ако умреш без деца…?
— Да. Ти ще станеш владетелка на Илара. — Устните му се извиха в язвителна усмивка. — Е, първо трябва да
се оженим, разбира се.
Серен отново ме поставяше в неловко положение, изпитваше ме. Подтикваше ме да покажа омерзение, както бе
предизвиквал мащехата си. Нямаше да му дам повод за задоволство.
— На колко трябва да е наследникът, за да управлява?
— На двайсет и една. Рожденият ми ден е след пет месеца. Надявам се татко да издържи дотогава.
Гибелна опасност грози Илара, осъзнах. Не я застрашават само външни врагове. Не биваше да притискам
Серен, но бях длъжна да попитам:
— А ако не навърши пълнолетие? На кого се пада короната?
Изправи се.
— Избухва гражданска война. — Замълча. — Както и да е, почитаема. Разговорът за владетели и
престолонаследници сигурно те е отегчил. Радвам се, че се чувстваш по-добре. Щом укрепнеш, ще си получиш деня
на свобода.
— Наистина ли?
— Изненадваш се, че ще спазя дадената дума след твоите безочливи и пагубни действия ли?
Неволно подбелих очи.
— Не бих се изразила точно така…
— Независимо дали си участвала в заговора, все пак ми спаси живота. И успя да надвиеш Саландрин. Не мога
да те убия сега. Не е редно обаче и да оставя безнаказано подобно поведение. Ще дам лош пример на
благородниците, ако не възмездя престъпленията, които толкова безразсъдно призна.
Плахата ми надежда при споменаването на думата „свобода“ угасна тутакси.
— Какво намеквате? Пажът…
— Момчето изчезна. Вероятно ти дължа благодарност и за това. Не, вече ми е ясно, че за теб животът на
обичните ти хора е далеч по-ценен от твоя.
Студената вода сякаш отново се затвори над главата ми, макар да се намирах сред сухи камъни.
— Какво сте сторили? — прошепнах.
Вирна брадичка.
— От седмица семейството ти не разполага с питейна вода. Никой на плуващия пазар не търгува с тях.
Скочих освирепяла към него. Задържа ме лесно с една ръка.
— Те са невинни! — изкрещях.
В очите ми избликнаха горещи сълзи при мисълта за Зейди и родителите ми, измъчени от жажда. Ще им
помогне ли Сами? Ще се смилят ли над тях съседите ни, или още ме смятат за измамница, наранила собствената си
сестра?
— Бях щедър. Този път ще оцелеят — уведоми ме Серен. — При следваща простъпка обаче цялото село ще
разбере какво се случва, когато някой от вас ми препречи пътя. Ясно?
Кимнах неохотно. Изчаках го да излезе, зарових лице във възглавницата и се разкрещях с пълно гърло.
Иб се върна. От нея научих, че Талин ме пренесъл на ръце до покоите ми, а тя намазала лицето ми с багрилото,
преди Серен да види белега.
— Талин каза ли нещо? — попитах.
— Не, почитаема. Беше загрижен за ранения ви крак. Как се чувствате сега?
— Болката е поносима.
— Добре. Дадох ви маков чай. Кралят го пие често. Искате ли още?
Поклатих глава. Обърнах се към стената, изтормозена от представи за страданията на семейството ми. За
разлика от мен не бяха проспали мъчението. Не биха могли, дори да искат. Във Вариния всеки ден е борба, ала не
заглушаваме болката с чай. Молейки боговете за помощ, всеки ден влизаме в лодките и се изхранваме с усилен труд.
Разчитаме един на друг.
— Малцина сме, но силни — отроних.
— Почитаема?
Осъзнах, че съм произнесла думите гласно. Обърнах се към нея.
— Няма нищо. Имам нужда от отмора.
— Разбира се. Ще чакам в коридора, ако Ви потрябвам.
До края на седмицата се крих в покоите си. Не исках да виждам никого в новия замък, още по-малко — Серен.
Дойде веднъж, но отказах да му продумам. В дълбините на нощта обаче отивах в залата с портретите и водех
въображаеми разговори със Зейди. Извинявах се, че съм я предала — нея и всички други. По-силен от желанието да
се върна при семейството ми бе единствено страхът за народа ми. Той ме удържаше да не побягна с риск да умра.
Раните ми заздравяха, но не свалях превръзките, за да не събуждам подозрения. Бях прозряла, че открие ли
връзка между корала и възстановителните ми сили, Серен съвсем ще полудее. А научеше ли, че кървавият корал
расте от телата на варинианците, заплашваше ни не робство, а касапница.
Тази нощ целунах върховете на пръстите си и докоснах устните на Зейди. Закрачих към дъното на залата и
ахнах, фигура в мантия вървеше към мен. Инстинктивно посегнах към полите си. След битката с чудовището не се
разделях с кораловото острие, подарък от татко. Носех го, препасано около глезена ми.
— Успокой се, дете. Аз съм.
Издишах през нос.
— Мелина, какво търсиш тук?
Придърпа ме в тясна ниша.
— Забраниха ми да разговарям с теб. Но искам да ти кажа нещо, та ако пак ти се открие възможност да
отстраниш принца, да не я опропастиш както миналия път.
— Съжалявам, Мелина. Нещата не се развиха по план.
— Няма значение. Стореното — сторено. Важно е да знаеш, че Серен уби кралица Талия, и няма да спре пред
нищо, за да стане крал.
— Убила я е прислужница… — изтръпнах от ужас.
— Лъжите на Серен! Крайно време е да ти се отворят очите.
— Защо никой не го е обвинил открито?
Смятах го за напълно способен да извърши убийство, но Талия все пак е била съпруга на баща му.
— Прикри добре следите си. Набеди девойка, която и на мравка би сторила път. Никой не повярва, че е убийца.
Дори кралят. Но бяха безпомощни. Момичето нямаше нито пари, нито власт да се защити. Тялото на кралицата беше
изчезнало. По стените и килимите в покоите й имаше кръв. В стаята на прислужницата и по роклята й — също.
Серен обаче я измъкнал от леглото посред нощ. Тя повтаряше, че не знаела нищо.
Странно наистина.
— Ами ако се е преструвала?
— Само глупачка би убила кралицата и би се върнала в постелята, без да отмие кръвта от себе си. Освен това
защо да убива без причина? И как Серен я е разкрил? Момичето не беше камериерка. Изпразваше нощни гърнета и
пълнеше вани. Беше на тринайсет. Не биха й позволили да остане сама с кралицата, а и не би имала сили да надвие
Талия. Камо ли да изнесе тялото, без да остави следа.
Мелина беше права. Прислужница не би извършила подобна злина без повод. А Серен? Какво го е тласнало към
убийство?
Отговорът дойде веднага. Короната. Умре ли кралят, преди Серен да навърши двайсет и една, Талия наследява
трона.—
Какво щеше да стане със Серен, ако бяха коронясали мащехата му?
— Трудно е да се каже — призна Мелина. — Случвало се е само веднъж, преди стотици години. Кралица
отказала да даде короната на сина си, когато навършил пълнолетие. Опитал да я отстрани и тя заповядала да го
екзекутират.
Кървавата кралица. Спомних си разказа на Иб за мъдрата владетелка — навярно първата от цяла върволица,
завършила със смъртта на Илара.
— Серен се е опасявал да не го сполети същата участ ли?
— Според мен момчето е способно на всичко в името на короната, включително да убие мащехата си.
Замислих се над думите му и смисълът им се изясни. Кралството се нуждае от силен владетел, а перлите му
дават сила. Щом е готов да хвърли дете в пастта на чудовище, без да му мигне окото, още по-лесно би убил жена,
застанала на пътя му.
— Затова ли остана в новия замък? — попитах. — За да му попречиш да наследи трона?
Кимна.
— Не знам кога ще те видя отново, дете, но искам да ми обещаеш нещо.
— Разбира се.
— Открие ли ти се втора възможност да сложиш край на това, не я пропилявай.
25
Макар и лъжец, Серен спази обещанието си. Позволи ми да излизам от замъка веднъж седмично. Изненада ме
и с друго — съгласи се да ме учат да яздя. Вече знаех, че не е достатъчно да предупредя Сами за изобретенията
на Серен и кроежите му да пороби варинианците. Хиацинтия ни нарече „врагове“ и някой трябваше да спре
престолонаследника, преди да стане крал. Единствената ми надежда за бягство бе да препускам с кон. Серен не
споменаваше пазара на пристанището, но бях решена да се добера дотам — със или без него.
Уроците по езда се провеждаха в стария замък. В подножието на планината имаше конюшни. В стария замък
обаче развъждаха и обучаваха конете. Григ ми беше наставник и след третия урок яздех свободно в лек галоп.
Разпоредих се да ми ушият панталони, за да седя разкрачена върху седлото. Заложих на стабилността въпреки
тревогите на Иб дали не нарушавам правилата за благоприличие.
За посещенията в стария замък имах и скрита подбуда, колкото и да се мъчех да не я признавам. Не бях срещала
Талин, откакто убих Саландрин, и дори не му бях благодарила, задето ми спаси живота. А той нито веднъж не
дойде да ме види по време на заниманията ми с Григ. Донякъде го разбирах. Серен очевидно долавяше
привличането помежду ни и не беше в наша услуга да му го натрапваме. Ала макар слънцето и волният бяг с коня да
ме просълзяваха от щастие, копнеех за нещо повече от чист въздух.
Почти всяка нощ сънувах Талин. Спомнях си погледа му, преди да ми даде ножа, и обзелото ме чувство, че
вижда истинската ми същност.
Мечтаех за това чувство.
След успешния четвърти урок поех към конюшнята с Григ. И двамата се смеехме на мой гръб — кобилата ми,
ненадейно решила да заподскача радостно, едва не ме събори от седлото.
— Почитаема! — раздаде се вик от другия край поляната.
Млад благородник препускаше към нас. Спогледахме се тревожно и обърнахме конете.
Непознатият дръпна рязко юздите и спря точно пред мен.
— Кралят, почитаема! Бере душа. Престолонаследникът ви вика незабавно. Заедно с принц Талин.
— Той не е тук — поклатих глава, но Григ вече бе забил пети в хълбоците на коня.
— Ще му съобщя — подвикна през рамо. — Тръгвайте!
Неотлъчните ми придружители, стражите на Серен, застанаха с конете си от двете ми страни.
— Ще яздим, почитаема. По-бързо е, отколкото с каретата.
— Нужно ли е? — попитах младежа.
Кимна.
— Докторът уведоми принца, че кралят вероятно няма да преживее нощта.
Конят ми препусна, увлечен от побратимите си. Кралят умира от години, рекох си. Няма да се предаде сега. Не
бива.
Мина ми през ум, че ми се отваря възможност за бягство.
Стражите вече се намираха далеч пред дребната ми дореста кобила. Заради суетнята покрай краля щяха да
забележат липсата ми със закъснение. Докъде ще стигна, преди да ме заловят?
Сякаш в отговор, сребристият жребец на Талин ме застигна с громолящи копита. Почудих се къде ли е бил, щом
ни догони толкова бързо. Недалеч, прецених. Значи ме е отбягвал нарочно. Бих поискала обяснение, ала моментът
не бе подходящ. Баща му умираше.
Боговете наистина си играеха с нас, събираха ни и пак ни разделяха — като Лаеф и Илара. Двамата се бяха
борили с все сили срещу съдбата и бяха изгубили битката. Навярно е по-лесно да се покориш.
Стигнахме подножието на планината два пъти по-бързо, отколкото с карета. Бях свикнала с изкачването, но
днес ездата ме измори. Изкатерих две-трети от стълбището и рухнах запъхтяна върху каменните плочи. Силна длан
ме хвана през кръста и ме понесе по стълбите. Топлата ръка на Талин обаче не ме улесни. Поемах си още по-трудно
дъх.
Стигнахме площадката пред главния вход. Поспрях с надеждата да се съвзема. Преди да успея да изтупам
прашните си панталони, Талин ме повлече към голямата зала. Благородниците стояха на групи и шушукаха. От
време на време се чуваха тихи ридания. Щом придворните бяха уведомени, наистина не ни чакаше нищо добро.
Мислите ми се защураха като подплашени рибки. Съсредоточих се обаче върху крепката десница на Талин и
приятното усещане да му се доверя да ме води.
Иб дотича отнякъде.
— Ето ви най-сетне, почитаема! Добре ли сте?
— Да. Как е кралят? — сниших глас. — Наистина ли умира?
— Така казват. Преди няколко часа принц Серен дойде да ви търси. Изглеждаше угрижен. Май беше забравил,
че сте в стария замък.
Бях виждала Серен, в най-различни настроения. „Угрижен“ не бе сред тях. Тръгнахме към покоите на краля. По
коридорите подминавахме скупчени благородници с тревожни лица. Стражът ни отвори безмълвно вратата. Доктор
бе надвесен над краля. Серен сновеше край постелята, потривайки брадичка с палец.
Талин пусна ръката ми и веднага си спомних колко е студено в новия замък. Сплетох пръсти и пристъпих
предпазливо напред.
— Ваше Височество — прошепнах, — извинете ме, задето се забавих. Препуснахме насам още щом чухме
вестта.
Серен вдигна глава, приближи до мен и ме прегърна. Вцепених се. Откакто ми съобщи какво е сторил на
семейството ми, почти не си продумвахме. От мен ли търси утеха?
— Как е татко? — попита Талин.
Серен се отдръпна от мен и ни поведе към постелята на краля.
— Зле, опасявам се. Сутринта изглеждаше нормално, после получи пристъп. Докторът му пуска кръв. Не
помага.
Погледнах съда с кръв до леглото и потръпнах. Във Вариния не прилагахме подобни средства. Кръвта е жизнена
сила. Кой би я източвал нарочно? Не ми се струваше разумно да се изцежда кръвта на изнемощял човек, но коя бях
аз, та да подлагам на съмнение знанията на иларския лекар?
— Дадох му няколко розови перли — продължи Серен. — Не успя да ги преглътне дори стрити. Съвсем слаб е.
Погледнах към Талин — олицетворение на сдържана скръб. Серен безпомощно кършеше ръце.
— Бих искала да помогна някак — очите ми бяха насочени към Серен, но думите бяха отправени към Талин.
— Боя се, че нищо не може… — подхвана престолонаследникът.
— Ще му попееш ли? — прекъсна го Талин.
— Аз ли? Да пея на краля? — учудих се.
Кимна.
— Обичаше песните на мама. Успокояваха го след усилните дни. Ще го утешат и сега.
Без да продумам, седнах върху табуретка до горния край на леглото. Кралят не обърна глава, ала сякаш усети
присъствието ми. Улових ръката му, лека и крехка като на дете.
— Какво да му изпея? — попитах тихо.
— Люлчината песен за лъвската риба — Серен застана до мен. — Знаеш я отлично, предполагам.
Предишния път бе споменал приспивните ни песни с нескрито презрение; сега в тона му се долавяше нещо
друго, не по-малко притеснително.
Прочистих гърло. Пеех прилично, макар да не се славех с най-прелестния глас във Вариния.
Пази се от лъвската риба, дете, пази се
от рибата с тяло от камък.
Пази се от пресладени думи и
от сърца — куха кост.
Пази се от акулата и от ската, от
синкавата парлива медуза, от езика,
по-остър от меч и от сърцето измамно на влюбен.
Приспивай се с песента на синия кит,
люлей се в обятията на Талос, ала не
стой под водата без дъх.
Не влизай в капана на мними омайници.
Любовта е по-необятна от океана,
времето — по-дълго от знание.
Задвижи ли се колелото на съдбата,
на неведомо място ще те отпрати.
Пеейки песента сега, вече пораснала, разбрах колко е зловеща, съвсем неподходяща за смъртен одър. Очите на
краля обаче изпърхаха и се отвориха. По устните му се разля немощна усмивка. Помолих се да намери покой.
Серен сложи длан върху рамото ми.
— Беше красиво. Благодаря.
Вдигнах глава. Белезникавите му бузи бяха овлажнели от сълзи, но лицето му не издаваше нищо. Изненадваше
ме винаги когато се уверявах, че е неспособен да изпитва чувства. Как е възможно млад мъж, ридаещ за баща си, да
убие мащехата си?
— Мога ли да направя още нещо? — попитах.
— Не. Отиди да се преоблечеш. Ще вечеряме набързо в трапезарията, после ще се върна тук.
— Не искате ли да остана при краля?
— По-добре си почини. Не се знае какво ще ни донесат следващите дни.
Изправих се. Талин стоеше до вратата. Погледите ни се срещнаха за миг и в очите му прочетох признателност.
Зърнах и друго. Бях пропуснала последния куплет на песента. Беше ли забелязал? Нямаше да разбера. Поклоних се
леко и излязох.
Иб ме чакаше в коридора. Поведе ме бързо към покоите ми, където върху леглото вече ме чакаше разстлана
рокля — семпла и тъмна, с фина сребриста бродерия по края на полите и яката, колкото да не е съвсем неугледна.
Иб разплете плитките ми, среса ме и вдигна косите ми в кок над врата.
— Достатъчно засега. Принцът е прекалено зает да забележи, но нямаше да е зле да се изкъпете.
Не бях я виждала толкова разстроена.
— Какво има, Иб?
— Извинете, почитаема. Всички сме напрегнати заради краля.
С треперещи пръсти остави четката върху тоалетната масичка. Сложих длан върху ръката й.
— Не се безпокой.
— Просто… Ако кралят умре…
— На двайсет и първия си рожден ден Серен ще седне на трона. И без друго от месеци управлява вместо баща
си.
Поклати глава.
— Не е само това.
— Какво те тревожи тогава? Довери ми се, Иб.
Небесносините й очи срещнаха моите неохотно. Блестяха от неизлети сълзи.
— Ще се омъжите за принца… След не повече от седмица.
Прегърнах я и я оставих да се наплаче. Приливът на чувства ме изненада и обърка. Какво я тревожеше толкова?
От самото начало планът бе да се омъжа за Серен, нали?
Най-сетне успя да се овладее и взе носна кърпичка от моите.
— Може ли?
Кимнах. Попи си очите.
— Извинете, почитаема. Не знам какво ме прихваща.
— Не се безпокой за мен, Иб. Знаех, че сватбата предстои.
Не толкова скоро обаче. Действителността се стовари върху ми със закъснение и на свой ред седнах с
подкосени крака.
— Наистина ли не се страхувате от него? — попита Иб.
— Не бих го избрала за съпруг, но не се страхувам — излъгах. — Защо всички благородници изглеждат
притеснени?
— Тревожат се какво ще стане с короната.
— Но той управлява от месеци — повторих. — Ще продължи в същия дух.
— Не е толкова просто. Ако крал Ксирус умре, без да е предал короната, принц Талин има право да оспори
наследството на брат си.
Затова ли не беше на себе си Серен? Понеже се страхува Талин да не му отнеме трона? Знаех си, че не бива да
се доверявам нито на думите, нито на делата му. Защо му позволявах постоянно да ме заблуждава?
— Как ще определят кой да наследи краля?
— С дуел. До смърт, ако някой не се предаде.
Талин бе много по-силен. Несъмнено щеше да спечели двубоя. Серен едва ли бе пропуснал този факт.
— Хората ще се разочароват ли, ако Талин вземе короната?
— Не, почитаема. Носят се слухове обаче, че жената крал е хвърлила око на иларския трон. Разприте в двореца
ще ни омаломощят съвсем и враговете ще ни нападнат.
Замаях се. Бях си въобразявала, че ще дойда тук, ще шпионирам краля, ще докладвам на Сами и ще спася
Вариния. А всъщност народът ни не влизаше в ничии сметки, ако не броим Серен, заинтригуван единствено от
перлите. Кралят умираше, кралството бе под заплаха отвътре и отвън. Варинианците нямаха представа, че съдбата
им виси на косъм, обвързана с участта на Илара.
26
Талин бе по-силен, а Серен — далеч по-коварен. Разтревожена от тази мисъл, седнах между тях до масата за
вечеря. Почти не си продумваха, несъмнено погълнати от размишления какво ще се случи, ако се стигне до двубой
за короната. Аз обаче най-сетне имах чувството, че разполагам с всички парченца от мозайката, която неволно се
опитвах да подредя. Подбудите зад всяко действие на Серен — да пороби Вариния, да убие кралицата, да се ожени
за девойка, която очевидно презира — бяха болезнено ясни.
Прислужниците се заеха да разчистят трапезата, преди да поднесат десерта. Серен отметна коса през рамо и се
обърна към мен.
— Навярно в суматохата ти е изскочило от ума, но от пазара на пристана ни делят само пет дни.
Сбърчих чело.
— Кралят е болен. Не очаквам да се отделите от постелята му.
— Не бих оставил баща си, разбира се. Брат ми ще те заведе.
Талин се извърна рязко към него.
— Какво?
— Пътува се пет дни с карета в едната посока. Не бих искал невястата ми да отсъства толкова дълго. С кон
обаче ще скъсите времето наполовина. Ще се върнете след по-малко от седмица.
Вилицата на Талин изтрополи в чинията.
— Не мога да тръгна сега. Чу какво каза лекарят. Татко е на смъртен одър. Мястото ми е тук, в новия замък.
— Ако не греша, имаш среща с лорд Клифтън. Жената крал набира мощ. Крайно време е лордът да подпише
клетва за вярност към кралството и споразумение наемниците му да се бият на наша страна. Ще го посетиш пътьом.
Дал съм обещание на Зейди, не бива да се отмятам.
Талин изглеждаше готов да се пресегне през масата и да стисне брат си за гушата. Разбираше какво цели Серен
— да го отпрати с надеждата да си присвои короната в негово отсъствие.
— Не е необходимо да пътуваме сега — възразих плахо.
Свъсеното лице на Серен ми показа ясно, че изобщо не го интересува нито мнението ми, нито пък желанието
ми да посетя пазара.
— Няма да отида — отсече Талин.
— Докато татко не е в състояние да управлява, аз съм регент — отбеляза студено Серен. — Думата ми е закон.
Не се ли подчиниш, ще те хвърля в тъмница за предателство.
Очите ми сновяха между братята, различни като слънце и луна, морска шир и планина. Гневът на Талин личеше
ясно, Серен изглеждаше равнодушен както винаги и грижливо режеше парче плод. Не трепна, когато Талин удари с
юмрук по масата и излезе от трапезарията с тежка стъпка.
— Е?… — проточи Серен. — Обещах ти да посетиш пазара и ще го посетиш.
— Благодаря.
Проследих с поглед Талин. Най-после се разкриваше възможност да предупредя Сами колко опасности ни
дебнат. Но на каква цена? Щях да отдалеча Талин от короната. А единствен той бе способен да спре Серен.
Оставаше ми да се моля кралят да преживее седмицата.
Спътници ми бяха Талин, Григ, Иб и двама телохранители на Серен. Озиус остана начело на кралската стража и
на цялата армия, ако се наложи. Изненадах се, че Серен рискува сигурността на Илара, отпращайки брат си в
подобен момент. Явно смяташе Талин за по-сериозна заплаха от жената крал.
Без карета или каруца нямаше как да носим тежък багаж. Григ пристегна с въжета вързопа ми с дрехи към
седлото на кобилата. Торбите на мъжете съдържаха храна и вода. Щяхме да отсядаме в гостилници, а на мен ми се
полагаха няколко часа да разгледам пазара.
Григ ми помогна да яхна кобилата, сетне вдигна Иб, съгласила се неохотно да обуе панталони. Твърдеше, че
като малка е яздила, но не изглеждаше въодушевена от пътуването. Както всички ни, впрочем.
— Днес следобед ще се срещнем с лорд Клифтън — осведоми ме Талин.
Принцът и Григ яздеха от двете ми страни, Иб — зад нас, отпред и отзад препускаха стражите.
— Няма да се бавим — продължи. — За да наваксаме изгубеното време, ще яздим до вечерта. Надявам се да си
подготвена. Пет дни по пътищата биха затруднили опитен ездач, а странноприемниците, където ще отдъхваме, не
предлагат разкош.
— Забравяш с кого разговаряш — опитах да се пошегувам. — Седемнайсет години съм живяла в къща, по-малка
от покоите ми в новия замък.
Стрелна ме с очи.
— Не съм забравил.
Почти през целия ден яздихме в напрегнато мълчание.
Поглеждах го често. Копнеех да се обърне към мен. Понякога пътят се стесняваше, конете се сместваха хълбок
до хълбок и краката му докосваха моите. Извиняваше ми се учтиво, и толкова. Погледни ме! приискваше ми се да
изкрещя. Продумваше колкото да ме попита дали имам нужда от почивка.
По пладне обядвахме набързо и препуснахме пак. Не спряхме чак до късния следобед. Вече бяхме прекосили
река Илара и бяхме навлезли дълбоко във владенията на лорд Клифтън.
— Защо ще се срещаш с лорда? Нали е заграбвал земи от баща ти? — най-сетне се поддадох на любопитството.
— Графството му е част от Илара. Поне засега. Но татко се разболя, а вниманието на брат ми се насочи другаде.
— Към жената крал от Юга ли?
— Знаеш за нея? — очите му се задържаха върху лицето ми по-дълго, отколкото през целия ден.
— Малко. Хиацинтия ме канеше често на чай…
Усмихна се сухо.
— Късметлийка си, няма що… Колкото до жената крал, Серен не е достатъчно бдителен. Напоследък
посвещава твърде много време на експериментите си. — Подкара коня по-близо до мен. — Лорд Клифтън е
авантюрист. Възползва се от обстоятелствата. Няма военен опит. Хората му са сбирщина, алчна за пари и земя.
Жената крал е по-организирана и Клифтън изглежда се страхува.
Повдигнах вежди.
— А ти?
— От нея ли? Не. — Поклати глава и посочи напред. — Стигнахме.
Талин се разпореди Григ и един от стражите на Серен да изчакат край лагера с мен и Иб. Благодарих му
мислено, спомнила си неприятната среща с наемника до моста. Прислоних в сянката на ябълково дърво. Откъснах
си хрупкав плод и протегнах блажено крака. Иб седна до мен.
— Видях ви да разговаряте с принц Талин.
— И? — вече не си правех труда да се преструвам; камериерката бе запозната с повечето ми тайни.
— Радвам се, че се сближавате отново.
Талин излезе от палатката на лорда и Иб скочи на крака.
— Извинете, не очаквах срещата да се проточи толкова дълго — принцът се метна върху седлото.
— Как мина? — попитах, докато Григ ми помагаше да яхна кобилата.
— Клифтън ще ни изпрати подкрепления, ако се стигне до война — отговори тихо Талин. — В замяна ще му
отстъпим част от граничната област. Нападнат ли ни, няма да имаме полза от нея, разбира се. Изиска и да
пропускаме повече бежанци през границата.
Лицето му бе сериозно, но тонът му издаваше задоволство от постигнатото.
— Радвам се, че преговорите са били успешни — усмихнах се. — И съжалявам, задето по принуда тръгна с мен,
вместо да останеш до баща си.
— Не си виновна. Всъщност съм признателен, че Серен ме изпрати тук, а не да потушавам поредния метеж. —
Лицето му помръкна. — Безпомощен съм да облекча страданията на татко. Съдбата му е в ръцете на боговете.
Най-после стигнахме до гостилницата. Чувствах се по-изморена, отколкото бих признала пред Талин. Стаите
наистина бяха скромни; поместваха две тесни легла, напукана порцеланова кана и леген с вода за миене.
На вечеря оглеждах с любопитство малцината посетители в странноприемницата. Семплите им туники не бяха
в траурни цветове. Едно от предимствата да живееш в земите на лорд Клифтън, предположих. Лицата им,
набраздени с бръчки от труд и смях, имаха слънчев загар от работа на открито. В тясното помещение бликаше
повече радост, отколкото бях видяла през целия си престой в новия замък.
Затова ли Серен не ми позволяваше да излизам от замъка? За да не видя, че животът навън е несравнимо по-
приятен?
Откакто бях пристигнала в Илара, не бях потъвала в по-отморителен сън, както през онази нощ. През прозореца
блестяха луната и звездите. Светеше ни фенер с пламък, не с лунен мъх. След два дни щях да видя Сами! Не знаех
как ще се измъкна от Талин и стражите, но не смятах да се предавам в последния момент.
На другата сутрин тръгнахме рано. Талин отново яздеше до мен. Проговори ми след часове.
— Имаш дарба.
— Моля?
— Да яздиш. Кой би предположил, че животът сред морето те е подготвил да си ездач?
Поруменях от неочакваната похвала.
— Обичах да заставам върху ръба на лодката и да пазя равновесие. За ужас на мама. А и братовчедите ни в
Галетия са прочути ездачи.
— Виждал съм ги на пристанището. Конете им се подчиняват охотно. Дори не ги връзват. Който опита да
открадне жребец на галетианец, получава ритник по чатала. Казват, че галетианските жребци позволяват само на
господаря си да ги язди и го защитават до смърт в битка.
— Галетианците сигурно не се смятат за господари, а за другари на конете си — възразих.
— Откъде си научила толкова много за тях? Доколкото знам, варинианците са откъснати от света, и не
поддържат връзка с Галетия.
— Вярно е. Просто чуваме това-онова от иларските търговци — позволих си дребна лъжа; черпех знанията си
за Галетия от Сами. — Майка ти умееше ли да язди?
— Не, за съжаление. Страхуваше се от коне. Все повтаряше, че мястото на толкова грамадни животни е в
морето, не на сушата.
Засмях се.
— С какво се забавляваше тогава? Не си я представям с плетиво и ръкоделие.
— Обичаше да се разхожда. Вървеше с часове. Въпреки недостатъците си, татко я обичаше и й даваше свобода.
— Значи е била щастливка, за разлика от мен.
Талин погледна към Григ и Иб, които явно се спогаждаха отлично.
— Ще ви затрудни ли лек галоп? — подвикна им. — Добре е да побързаме. Иде дъжд.
Двамата кимнаха. Талин пришпори сребристия жребец и дорестата ми кобила го последва. Вече се справях по-
умело с раздрусването, и все пак този ход не ми беше любим.
— Как си? — Талин усети, че не се чувствам удобно.
— Нещо не е както трябва — надвесих се да огледам хълбоците на кобилата. — Куца ли е?
— Вероятно е изморена. Обяздена е наскоро, не е свикнала да прекосява дълги разстояния.
Потупах я по врата. Извиних й се шепнешком.
— Как да й помогна?
— Нуждае се от почивка, но ни чака доста път. Прехвърли се при мен на Ксандер, за да й облекчим товара.
— Брат ти не би одобрил — изрекох и веднага се намразих, задето и отдалеч Серен затулва с черна сянка
мислите ми.
Талин се подсмихна. Изражението му ми припомни първата ни среща.
— Щом е в неведение, няма да се вкисне.
Обърнах се през рамо към стражите.
— Какво ще им кажем?
— Истината. — Даде знак на Григ да приближи. — Кобилата е изтощена. Зейди ще язди с мен до края на деня.
— Да, капитане.
Григ хвана поводите на кобилата, завърза ги на седлото си и ми помогна да скоча на земята. Талин протегна
ръка и ме издърпа върху жребеца.
— Искаш ли този път да седнеш отпред?
Върху кобилата бях спокойна, но Ксандер бе грамадно животно със съвсем различен нрав. Кимнах обаче,
окуражена от уверения вид на Талин.
Телата ни прилепнаха от хълбоците до раменете. Усещах топлината му дори през кожената ризница. Поех
юздите, дланите му ме обвиха през кръста и се почудих наистина ли съм толкова дребна, колкото се чувствам в
обятията му.
— Къде отивате, Ваше Височество? — подвикна един от стражите. — Принц Серен ни заповяда да не
изпускаме от поглед почитаемата Зейди.
— Значи е добре, че не си Зейди — прошепна ми Талин.
Кръвта ми се сгорещи, сетне изстина. Наистина знаеше коя съм! Кога бе разбрал? И радва ли се, че съм Нор,
или ми е подготвил наказание?
— Ще ви изчакаме по пътя! — извика на стражите.
Цъкна с език и пришпори жребеца. Лашнах се рязко назад и се блъснах в крепката гръд на Талин. Съвзех се
бързо, седнах по-изправена и се съсредоточих върху задачата да направлявам животното.
Все едно бях отново в лодка. Носех се по заоблени хълмове-вълни. Погълната от усещането — конят под мен,
вятърът срещу лицето ми, юздите, опнати от буйната глава на Ксандер, солидната опора на тялото зад мен —
забравих всякакъв страх.
— Отлично — похвали ме Талин. — Дай му да потича на воля!
Отпуснах полека поводите и жребецът се устреми напред. Нито той, нито аз бяхме свободни, но за момент
почти повярвах, че се отдалечаваме завинаги от черната сянка на планината.
Представих си как Зейди ме чака близо до брега. Хвърлям се във водата и плувам към нея. Няма да си
разказваме какво сме преживели, защото единственото важно време е, когато сме заедно. Промеждутъкът не се е
случвал — лош сън, забравен в светлината на утрото, обливаща лицата ни.
Разбрах, че не мога да живея далеч от сестра ми. Вариния, морето, родителите ми — без тях щях да оцелея.
Зейди обаче ми бе необходима както слънцето и въздухът. Щях да намеря начин да се върна при нея.
Талин хвана юздите и усмири бесния бяг на жребеца. По лицето ми се стичаха сълзи. Усетих ги едва когато
пръстите му ме докоснаха. Затворих очи и измежду клепките ми се отцедиха последните капки. Облегнах се
изтощена назад.
— Започва да вали. Ще се скрием сред дърветата — Талин скочи от коня и поведе Ксандер към високите
брястове край пътя.
Протегна ръце и ме свали от седлото, сякаш съм полека от перце. Остави ме нежно на земята. Гъстите корони
на дърветата ни заслоняваха от дъжда. С въздишка на облекчение се отпуснах върху тревата под тях.
— Справи се чудесно — Талин се облегна на ствола до мен. — Боях се Ксандер да не се измори преди теб.
— Харесва ми да яздя. Незнайно защо имам чувството, че съм отново сред открито море.
— Разбирам. За пръв път плавах в лодка до Вариния. Беше приятно.
— Е, понякога не е чак толкова приятно. Веднъж със Зейди… — замлъкнах със закъснение.
Успокоих се, че няма значение, защото Талин знаеше истината. Неволната грешка обаче ми припомни с
ужасяваща яснота, че никога и с никого няма да мога да споделям спомените си със Зейди.
— Жадна съм — изправих се с разтреперани крака.
— В торбата върху седлото има вода.
Размотах несръчно вървите. Най-сетне бях сама с Талин.
Едва ли щях да имам втора възможност да призная защо съм го лъгала. Отпих дълга глътка вода от кожения мех
и понечих да го прибера в торбата. Зад мен внезапно изпука съчка.
Извърнах се рязко и се втренчих в Талин.
— Какво има? — попитах стресната.
— Време е да поговорим на четири очи.
27
Тръгнах към дърветата, сплела пръсти, за да не треперят.
— Кога разбра? — попитах.
— Усъмних се още щом те видях пред стария замък. Разбрах със сигурност в нощта на танците.
— Как?
Облегна се на дървото до мен.
— Подхвърли, че Серен е неприятен. Видях ви съвсем кратко със Зейди, но тя едва ли би изрекла подобно нещо.
Долових веселие в гласа му и все пак се почувствах глупаво, задето изобщо съм опитвала да се представям за
милата ми сестра.
— Вероятно си прав.
— Не ме разбирай грешно. Аз те изложих на опасност. Не биваше да танцувам с теб и да предизвиквам гнева на
Серен. Честно казано, постъпих себично. Мислех, че след онази нощ във Вариния няма да те видя повече. Не успях
да устоя на изкушението.
Поруменях. Разбирах отлично как се е чувствал. Дори сега жадувах да ме докосне въпреки опасността стражите
на Серен да се появят всеки момент. Зачаках да продължи.
— Денят, когато спаси Серен, потвърди окончателно истината.
— Защото видя белега ми?
Кимна.
— Страхувах се за теб. Представях си ожесточението на Серен, ако разбере измамата. Имаш ли представа какъв
риск поемаш?
— Разбира се! — възкликнах.
— Защо си тук, Нор? Да ме шпионираш ли те изпрати наместникът Кристос?
— Какво?
Неочакваният въпрос ме изуми.
— Отговори ми. Край на лъжите.
И без друго вече не исках да се преструвам. По-добре да разкрия цялата истина, отколкото Талин да ме мисли
за доносник.
— Дойдох заради сестра ми.
Сви угрижено вежди.
— Случи ли се нещо?
— Тя се влюби. В Сами.
— В годеника ти? Това ли смяташе да кажеш на Кристос онази вечер?
Кимнах.
— И пожела да я заместиш?
— По-сложно е.
Ситни капчици дъжд, проправили си път през листата, блещукаха върху кафявата коса на Талин и я озаряваха
със златисти отблясъци.
— Признавам, че мечтаех да дойда в Илара — продължих. — Вариния ми се струваше прекалено малка и
скучна. Мечтаех да видя света, да яздя кон и…
— И?
Извърнах поглед, засрамена от наивността си.
— Да вдъхна аромат на роза. Още не съм виждала…
Усмихна ми се кротко, после по лицето му се изписа объркване.
— Щом си искала да дойдеш, а Зейди — не, защо старейшините не избраха теб?
— Не става така. А и…
Посочих бузата с белега — най-красноречивото обяснение.
Поклати глава.
— Не разбирам. Значи сестра ти те е помолила да дойдеш вместо нея?
— Не ме помоли. Принуди ме да й помогна. — От седмици не бях се сещала за нощта с медузата. От спомена
сърцето ми затуптя по-бързо. Късметът или Талос ни бяха защитили. Зейди можеше да умре. — Беше решила да се
нарани.
— Защо? — отметна стъписан глава.
— Старейшините не биха я изпратили, ако не е красива. Затова скрои ужасен план. Да я опари медуза. Отказах
да й помогна. Щеше да си причини нетърпима болка. Имаше опасност да не й позволят да се омъжи за Сами.
Заплаши ме, че ще го направи сама. — Опитах да преглътна сълзите, но бяха твърде много. — Страхувах се да не
умре, Талин. Помогнах й. Никой не повярва на приказките ни за нещастен случай. Помислиха, че съм го сторила от
ревност. Дори мама ме упрекна.
— Зейди не си ли призна?
— Не. И не я виня. Разберяха ли истината, нямаше да й разрешат да се омъжи за Сами.
Талин застана пред мен.
— Съжалявам. Нямах представа. Мама описваше Вариния като съвършено място, без насилие и престъпления.
Божествено селение. Това и видях, когато дойдох, видях теб.
Сякаш камък падна от сърцето ми. Осъзнах каква тежест ме е притискала, откакто напуснах Вариния.
— Вариния е чудесна. Бих дала всичко, за да се върна — признах. — Ала гладуваме, защото брат ти се лакоми
за перлите във водите ни. И, да, мнозина смятат церемонията за… за всичко. Мама — също.
— Коя майка би поискала да изпрати дъщеря си надалеч и да не я види никога?
— Избраницата носи чест на цялото семейство. Красотата се смята за най-велика благодат. Е, откакто видях
какво ме чака, знам, че по-скоро е проклятие.
— Защо не отказа да дойдеш?
Облегнах се тежко на дървото.
— Надявахме се да изберат друго момиче. Баща ти обаче бе получил портрета на Зейди. Старейшините бяха
готови да я изпратят с риск да не преживее пътуването. Иначе рискувахме да ни накажете за измама. Предложих да
тръгна вместо нея. Старицата Немея ми даде багрило за белега. Не вярвах някой да ни различи — погледнах го
разкаяна. — Особено пратеник, който едва ли ме е запомнил.
Сведе глава.
— Излъгала си се.
— Никой не ме е гледал, както ме гледаше ти във Вариния — прошепнах. — Обикновено са запленени от
сестра ми, чиста и съвършена като розова перла.
От кривата му усмивка сърцето ми запърха. Преди не разбирах как от любов към Сами Зейди е готова да
рискува живота си. Сега сякаш започвах да проумявам. Отлепих се от дървото и пристъпих предпазливо към Талин.
— Защо не каза на брат си?
— Никога не бих ти го причинил. При мисълта на какво е способен… — Сви устни. — Никога.
— А ако бях признала, че те шпионирам?
— Щях да отговоря, че не съм виждал по-прелестна шпионка.
— Е, все пак втора по красота във Вариния — подкачих го.
Беше толкова близо, усещах как дъхът му облъхва кожата ми.
— Хм…
— Какво?
— Излъгах.
Една въздишка и устните ни щяха да се слеят. Както момента преди да отвориш перлена мида — очакването те
блазни, защото в мига на предвкусване всичко е възможно. Затворих очи.
Трополене на копита ме върна в действителността.
— Настигнаха ни — промълвих.
Талин изопна рамене. Не разбрах дали съжалява, че не сме успели да се целунем, или се разкайва за проявената
слабост. Улови ме за ръка и ме поведе към пътя.
— Имам още въпроси.
— И аз.
Пусна дланта ми, щом Григ изскочи от гъсталака и приближи до нас.
— Бурята ни застигна. Затова се забавихме. — Огледа ни подред. — Всичко наред ли е?
— Разбира се. Скрихме се от дъжда. Ако не побързаме, няма да стигнем до странноприемницата преди
мръкнало.
Стражите на Серен изникнаха зад Григ със смръщени лица.
Талин дори не ги погледна. Подхвана ме и ме качи върху гърба на Ксандер.
— Ще галопираме, за да наваксаме изгубеното време.
Очите му срещнаха моите, показвайки ми, че изобщо не смята времето с мен за изгубено.
Проснах се в леглото. Въпреки умората умът ми не спираше да се връща към момента, когато устните ми почти
усещаха вкуса на неговите. Надявах се вече да съм спечелила доверието му, но не успях да му разкажа за Сами. И не
бях сигурна дали е правилно. Възможно бе да ми попречи, за да не предизвиквам Серен, чиито стражи ме следяха
зорко. Така или иначе стигнах чак дотук, не си представях да пропусна срещата със Сами. Щях да опитам да се
измъкна с надеждата Талин да ми прости.
Станахме преди зазоряване, за да стигнем до пазара към пладне. Щяхме да останем час-два и да се върнем в
странноприемницата. Стражите на Серен имаха делова задача — иларските търговци на пристана им предаваха
перлите за Серен. Молех се Талос да е бил щедър към народа ми. Не си представях как ще се приберем с шепичка
перли в замъка при умиращия крал.
Преди да стигнем до пазара, Талин се обърна към мен:
— Какво има? — прошепна.
— Нищо.
— От сутринта си сбърчила угрижено лице. Продължиш ли да хапеш устни, ще ги изгризеш. Не бива да го
позволяваме, почитаема!
— Добре съм — подръпнах кожения корсет, пристегнат особено грижливо от Иб, „за да съм по-привлекателна
за принца“.
— Внимавай за джебчии — предупреди ме Талин.
— Няма какво да откраднат от мен — свих рамене.
— Не пречи да опитат — погледна многозначително възтесния корсаж и впитите ми кожени панталони.
Поруменях. Спомних си как изглеждах при първата ни среща. Беше виждал далеч повече от мен, отколкото аз
— от него. Имаше нещо изкусително обаче в неведението как изглежда под дрехите. Кожените ризници, помислих
си, се оказват доста съблазнителни.
— Просто внимавай — повтори Талин с известна собственическа нотка в гласа. Сякаш не бях годеница на брат
му.
В името на Талос! Едва не бях целунала брата на бъдещия ми съпруг. Тръснах глава да я проясня. Трябваше да се
съсредоточа върху належащата задача — да открия Сами. Талин и стражите имаха сериозно предимство —
познаваха пазара, въображаем пейзаж за мен. Оглеждай се за хвърчила, напомних си. И се моли за вятър.
Не след дълго по пътя се заточи върволица от натоварени каруци. Въпреки тревогата, се дивях на хората,
прииждащи към пазара. Не бяха само иларци. Имаше дрипави бегълци от Юга, галетианци върху лъскави коне и
дори странници от другия бряг на Алатийско море.
— Затворете уста, та да не глътнете някоя муха, почитаема — подкачи ме Иб.
— Идвала ли си тук? — попитах.
— Веднъж като малка. Чудно е, нали?
Така беше — шумно и ярко, пълно с живителни звуци и миризми, и всички цветове на дъгата. Мъж, нарамил
половин дузина клетки с пъстри птици, ни подмина, свирукайки си. Жена и детето й носеха грамадни букети
червени цветя. Макове за чай и пушене, обясни ми Талин.
Лъскави платнени навеси заслоняваха някои сергии, стоката върху други бе изложена под открито небе.
Проточих шия, търсейки с поглед хвърчила. Понеже идвахме откъм подножието на хълма, където се намираше
пазарът, не виждах нищо да се рее над сергиите.
Григ и Иб се съгласиха да пазят конете на поляна край пазара. Вчера и днес двамата разговаряха непрекъснато.
Завиждах им как открито си хвърлят нежни погледи и си бърборят свободно, без да предизвикват ничие подозрение.
Беше им позволено да се влюбят и да се оженят. Дори Зейди имаше избор.
С Талин тръгнахме заедно между сергиите. Многолюдната тълпа, миризмата на печено месо, презрели плодове
и неизмити тела ме всмука като въртоп. Папагал се разкрещя в ухото ми, дете се вкопчи в ръката ми. Погледнах
безпомощно към Талин, който му даде монета и ме поведе към средата на пазара.
— Какво искаш да разгледаш? Търсиш ли нещо? — попита ме.
Поклатих глава. Колкото и да ми беше мъчно, налагаше се да излъжа.
— Нищо. Просто мечтаех да почувствам атмосферата.
Кривнах между сергиите и нисък набит мъж с кожена ризница се блъсна в мен. Лъхна ме воня на вкиснато
вино.—
Гледай си в пътя — подвикна му Талин. — Щеше да събориш дамата.
Мъжът се обърна. Потръпнах от неприязън. Беше Рив, наемникът, пресрещнал ни край моста над река Илара.
— Я виж ти! — ухили се. Носех облекло за езда и кожата ми бе поизбледняла от седмиците в планината, ала
несъмнено ме позна. — Варинианската принцеса!
— Редно е да се извиниш — заповяда му строго Талин.
Рив не му обърна внимание.
— Изненадан съм, че брат ти не се е оженил веднага за нея, та да…
Един от стражите на Серен ме избута зад себе си. Талин извади меча си от канията. Мигом осъзнах, че това е
моят шанс. Безочливият наемник им отвличаше вниманието. За момент бяха забравили за мен. Отстъпих назад,
шмугнах се между две сергии, обърнах се и побягнах.
28
Тичах между сергии и каруци, докато стигнах до поляна, където жени продаваха огърлици и всякакви лъскави
дрънкулки, подредени върху одеяла. Наоколо нямаше никакви навеси. Вдигнах глава и се усмихнах при вида на
грамадно хвърчило във формата на оранжево-червена птица. Заслоних очи с длан и се опитах да проследя връвта
надолу. Слънцето ме ослепи.
— Къде е сергията с хвърчилата? — попитах продавачка на накити.
Протегна длан, без да откъсва поглед от сергията.
— Съжалявам, нямам пари. Търся сергията за хвърчила — повторих.
Измери ме с поглед. Установи, че няма къде да скрия пълна кесия, свъси вежди и посочи към другия край на
поляната.
Втурнах се натам. Боях се да не се забавя и Талин и стражите да ме догонят. Нищо чудно и Сами да не бе успял
да дойде. Тогава всичките ми усилия щяха да отидат на вятъра. Криволичех между сергиите, все по-убедена, че съм
се изгубила.
Ненадейно се озовах точно срещу сергията с хвърчила.
Мъжът зад нея бе превит одве от старост; бели кичури коса се подаваха изпод плоската му сива шапка. По
очукания тезгях бяха подредени по-малки хвърчила, други се поклащаха, овързани по дъсчената рамка. Нямаше
клиенти. Старецът ме погледна очаквателно, вероятно с надеждата да се спазари с наглед богата дама. Упрекнах се,
задето не помолих Талин да ми даде пари. Слънцето висеше високо над главите ни, но Сами го нямаше. Навярно
разполагах с няколко минути, преди стражите да се появят.
— Какво да ви предложа? — попита търговецът.
— Само… разглеждам — отговорих. — Имате красиви хвърчила.
— Отлични за ден край брега — похвали стоката си и с присвити очи се обърна към пътеката между сергиите.
Проследих погледа му и ахнах. В далечния й край различих ивица тюркоаз да блещука под слънцето. Морето.
В същия момент крепка длан ме обгърна през кръста. Коленете ми се подкосиха. Талин ме беше открил, преди
да изпълня задачата си. Нямаше да успея да предупредя Сами, а до следващия пазарен ден Серен несъмнено щеше
да е изработил десетки апарати за дишане под вода.
И най-лошото — щяха да ме принудят да се оженя за него, вероятно преди края на седмицата.
— Нор — прошепна познат глас и буцата в гърлото ми се стопи в ридание.
— Сами?
Приятелят ми ме прегърна. Отпуснах се в обятията му. Знаех, че няма време за сълзи, но облекчението да видя
лице, мило и близко почти колкото сестриното, ме разтопи. Вдъхнах дълбоко мириса на дом, на солена вода, на
подправки за риба и на цветя — майка му ги купуваше понякога от пазара, оставяше ги да благоухаят в къщата им, а
щом изсъхнеха, запарваше чай от листенцата им.
— Успя да дойдеш — прошепнах.
— Сто години щях да идвам всеки месец. — Погали ме по косата и се усмихна. — Но се радвам от все сърце да
те видя сега, признавам.
Засмях се през сълзи и се отдръпнах, за да го огледам. Носеше груба туника и сплъстена шапка, лика-прилика с
онази върху главата на стареца зад сергията.
— Добре си се предрешил.
— Изпитана маскировка. Заедно обаче ще привличаме любопитни погледи.
Дръпна ме към малка палатка зад сергията и се шмугна под платнището, където явно бе влизал неведнъж.
— Откъде познаваш стареца?
— Търгуваме отдавна. Не бой се, приятел е. — Седна върху дървена табуретка. — Що за дрехи си навлякла?
Бях свикнала да ме напъхват в тъмни и тесни дрехи. Как да предположа, че ще му се видя странна в тях?
— Яздихме дотук от новия замък.
— Новия замък?
— Планината, където се намира дворецът. Дълга история, Сами, нямаме време. Как е Зейди? Оженихте ли се?
Изражението го издаде, че се е страхувал от въпроса.
— Какво стана? Кажи ми, че поне сте сгодени — настоях ядосана.
— Откакто тръгна, почти не я виждам — сключените му вежди ми напомниха свъсеното от негодувание лице
на мама. — Баща ми забрани.
— Защо?
— Майката на Алис настрои цялото село срещу семейството ви. Несправедливо отнели на дъщеря й правото да
отиде в Илара. В отплата настоява да се оженя за нея.
— Не си се съгласил, нали?
— Не, разбира се! Но не мога да се оженя и за Зейди. Настъпи хаос, Нор. Знам колко ти е неприятно да го чуеш,
но това е истината.
— Зейди поне е здрава, нали?
Лицето му омекна.
— Белезите не личат, както се опасявахме. Ходи спокойно и дори се гмурка. Баща ти обаче не хваща достатъчно
риба. Плава с лодката из опасни дълбочини. Миналата седмица търговците отказаха да им продават питейна вода.
Жадни са и гладуват. Като всички ни.
Вдигна туниката и ми показа изпъкналите си ребра.
— В името на Талос! — възкликнах. — Възможно ли е положението да се влоши толкова за месец?
— Татко се разпореди да му носят събраните перли. Разпределя печалбата поравно между семействата.
Мислеше, че е за добро, но по-усърдните намразиха ленивците и започнаха да се гмуркат по-малко. В крайна сметка
страдаме всички. Каквото изкарам на пристана, го давам на семейството ти. Със Зейди обаче се виждаме рядко, и то
тайно — изчерви се.
— Аз оплетох конците — въздъхнах.
— Не си виновна. Татко трябва да се опълчи на Илара, а не смее.
Поклатих глава.
— Не разбираш. Кралят не стои зад това.
Подготвих се да разкажа на един дъх какво съм научила. Сами сложи ръка върху моята.
— Вече знам.
Издишах шумно.
— Невъзможно!
— Татко ми каза, че принц Серен използва перлите.
— Баща ти ли? Как е разбрал?
Сами стана и заснова из палатката.
— Пратеникът го предупредил. Серен обезценявал перлите, за да ни накара да събираме повече, а и защото
кралската хазна била изгребана.
Укорих се, задето толкова дълго съм се колебала дали да се доверя на Талин. От самото начало се бе опитвал да
помогне на Вариния.
— Не е пратеник, Сами, а полубрат на Серен. Ако кралят умре преди двайсет и първия рожден ден на
първородния си син, Талин има право да наследи короната. Кралят умира, а Серен е слаб. Яде перлите, за да се
лекува от зловредното влияние на планината.
Сами се намръщи.
— Яде ги? Не разбирам и половината от приказките ти, Нор.
— Слушай внимателно. Изобретил е апарат за дишане под вода. Иска да принуди варинианците да се гмуркат за
перли по цели дни.
Изгледа ме ужасен.
— Сигурна ли си?
— Видях апарата със собствените си очи. Серен лиши семейството ми от вода. Заплаши да накаже всички ви.
Не повярва ли баща ти, скоро ще научи истината на свой гръб.
— Богове! По-страшно е, отколкото предполагах.
— Ще става и по-лошо. Последната варинианска кралица е мъртва.
— Как е умряла толкова млада?
Вярно. Осъзнах, че кралицата е връстница на мама.
— Убита е, вероятно от Серен. Няма да се спре пред нищо, за да седне на трона. Говори с Немея. Тя е на наша
страна. Убедиш ли я, ще отвори очите на старейшините. Баща ти не може да прекърши волята на целия съвет.
— Ще направя всичко възможно, Нор, обещавам. — Седна отново. — А ти? Какво ще се случи, ако кралят умре
преди рождения ден на престолонаследника?
— Не знам. Талин вероятно ще го предизвика.
— Не. Интересува ме какво те очаква!
Избърсах влажните си длани в крачолите на панталона. Победи ли Серен, сигурно ще се ожени за мен, за да
влее свежа кръв в династията. А ако Талин го надвие? Ще стана ли негова съпруга? Не смеех да си представя
подобна щастлива развръзка.
— Не се безпокой за мен. Но се грижи за Зейди. И говори със старейшините.
— Обещавам. — Лицето му се разнежи. — Изглеждаш добре, Нор. Много красива всъщност.
Срещнах топлите му кафяви очи. Неловкото усещане от дните след церемонията бе изчезнало. Чувствах го като
брат както някога, преди всичко да се разпадне.
— Благодаря, Сами. Вариния ми липсва до болка, но ще се справя. Предай поздрави на Зейди. Кажи й, че съм
здрава и щастлива.
В същия момент продавачът на хвърчила отметна платнището на палатката. И двамата се извърнахме рязко.
— Какво има? — попита Сами.
— Отвън има войници. Търсят момичето — посочи ме.
Алчният старец сигурно ме беше издал.
— Стой тук — впих очи в Сами. — Не излизай, докато не си тръгнем.
— Обичам те, Нор. Пази се.
— И аз те обичам.
Постарах се гласът ми да не трепне. Старецът свали червено хвърчило от стената на палатката. Подаде ми го.
— Ще се чудят какво си правила тук — обясни.
— Не мога да платя. Съжалявам.
— Подарявам ти го.
Докоснах ръката му.
— Благодаря.
Излязох навън и примижах, заслепена от яркото слънце. Внезапно мъжка длан в ръкавица ме сграбчи за китката
и ме повлече към пътеката между сергиите, където чакаха стражите.
— От кого бягаш? — озъби ми се Рив и зловонният му дъх ме плисна в лицето.
Дръпнах ръка, за да се откопча от пръстите му.
— Не съм бягала. Исках да си купя хвърчило.
— Изглежда си забравила придружителите си.
Изпепелих го с поглед.
— Не са ми нужни придружители. И нямаш право да ме докосваш! — процедих през зъби.
Рив се ухили на другарите си.
— Бива си го момиченцето.
Острата кама на Талин опря в гърлото му, преди да успее да изрече още нещо.
— Внимавай как се отнасяш към бъдещата си кралица.
Рив ме пусна тутакси.
— Всичко наред ли е, почитаема? — попита ме Талин, впил камата в кожата на Рив.
— Взех го за принц Серен — показах му хвърчилото, украсено с герба на Илара. — Мен ли търсехте?
Талин ме стрелна с поглед, по-остър от ножа му. Блъсна Рив настрани и ме улови за ръка. Поведе ме край
сергиите. Стигнахме до копринена палатка. Дръпна ме вътре и размаха камата пред лицето на търговец, който
продаваше вариниански перли на едър мъж.
— Кой ви разреши да влизате тук? — изпъчи се търговецът, ала тутакси се сниши, различил иларския герб върху
ризницата на Талин.
Пристанището се смяташе за ничия земя, но търговците от плуващия пазар бяха длъжни да продават перли само
на иларски поданици.
— Върви си. Иначе ще докладвам на крал Ксирус — заплаши го Талин. — Забранено е да се продават
вариниански перли на галетианци.
Търговецът си събра стоката и изприпка навън по петите на галетианеца.
Талин се обърна към мен.
— Какви ги вършиш? Как ти хрумна да се щураш сама из пазара?
Помъчих се да съчиня по-правдоподобно обяснение от порива да подаря хвърчило на човек, който рядко подава
нос извън планинските недра. Не успях.
— Не ме разпитвай, Талин.
— Как да те закрилям, ако не съм сигурен дали заслужаваш доверие?
Пристъпих до него.
— Довери ми се — прошепнах.
— Кажи ми истината. Защо дойдохме на пазара?
— Ами…
— Истината, Нор.
Скръстих ръце и седнах върху плюшена възглавница с пискюли.
— От време на време Сами търгува тайно с галетианците. Научил, че някой нарочно подбива цената на
перлите. Мислехме, че е кралят на Илара. Надявах се да поговоря с него, да го помоля да се смили, за да не измрем
от глад, а перлите да изчезнат.
— Защо поиска да дойдеш на пазара? — настоя Талин.
— За да се срещна със Сами. Не се сетихме за друго по-безопасно място.
Талин седна до мен.
— Защо договорихте срещата?
— За да му съобщя какво съм научила.
Повдигна вежди.
— Значи все пак си шпионка.
Изсумтях.
— Как не! Серен ме разкри при единствения ми опит да го проследя до пещерното езеро. Щях да умра от ужас.
А ти ме залови пред кабинета му в нощта преди злополуката с апарата в езерото Елвин.
— Успя ли да говориш със Сами? — поинтересува се Талин.
Кимнах:
— Предупредил си наместника Кристос. За жалост не те е послушал.
— Всъщност заплаши да уведоми брат ми, че съм предател. Двамата със Серен изглежда имат споразумение.
Когато те видях в Илара, те помислих…
— За доносник, изпратен от Кристос ли?
— Не знам. Не бях сигурен. А днес реших, че си избягала. Не те виня. Просто… исках поне да се сбогуваме.
Гласът му беше искрен, в очите му се четеше тъга.
— Съжалявам. Страхувах се да не ме спреш. А ако наместникът продължи да бездейства, Серен ще превърне
обичните ми хора… родителите ми, Зейди, в придатък на така нареченото си изобретение.
Да си способен да стоиш дълго под вода, не значи, че е редно да злоупотребяваш. А перлите? След колко месеца
от тях няма да остане и помен. Не много, ако Серен измайстори достатъчно машинарии.
— Не се отчайвай! — възкликна Талин. — Не вярвам Кристос да е играчка в ръцете на Серен. Просто се бои да
не пострадате, ако се опълчи.
— Страхливец — просъсках.
— Не без причина — поклати глава Талин. — Варинианците са бедни, не умеят да воюват и са малобройни.
Подбелих очи.
— Благодаря. Почувствах се по-добре.
Пое си дълбоко дъх и издиша.
— Варинианците нямат шанс срещу иларската армия — продължи. — Не и без съюзник.
— Какво имаш предвид?
— Има надежда, но докато не се уверим, че наместникът е на наша страна…
Затаих дъх.
— Наша страна?
Погледна към входа на палатката. Стражите на Серен сигурно стояха отпред и се чудеха какво правим.
— Каза, че чувството за дълг те е подтикнало да спасиш брат ми.
— Да.
Обви ръката ми с длан.
— Не изпитваш чувства към него. Или греша, Нор?
Втресе ме от нелепата догадка.
— В името на Талос! Първо ме подозираш, че ще те предам на Серен, сега ми вменяваш чувства към човек,
готов от алчност да пороби народа ми. Как изобщо…?
Устните му докоснаха нежно моите. И думите, и мислите ми секнаха отведнъж.
Бях виждала как Сами и Зейди се целуват. Бях си представяла дори как целувам Талин. Контрастите обаче бяха
неочаквани — меките му устни и наболата брадичка; горещият му дъх върху хладната ми кожа; тялото ми, разляло се
като вода около сплетения възел на сърцето ми.
Затворих очи и се притиснах към него. Прокарах длани по мускулестите му рамене, зарових пръсти в къдриците
над яката му. Вдишах дълбоко уханието на слънце, вкопчих се в косата му и го придърпах още по-наблизо.
Простена тихо и раздели устните ми с език. Желанието се надигна като вълна и помете всичките ми опасения,
несигурността ми, тревогите за Вариния и страха от Серен. Останаха чисти осезания и плам. Бях гладна и
същевременно преситена, безкрайно далеч и вкоренена във всяка фибра на тялото си.
Давех се. Исках да потъвам вечно.
29
Най-сетне Талин се отдръпна. Едва след момент си спомних къде съм. Досегна устните ми с върховете на
пръстите си. Целунах пръстите му и обвих с длан бузата му. Отметнах кичур коса зад ухото му и усетих как
потрепери. Прехапа устни и се почудих какво ли още да направя, за да го накарам пак да потрепери така.
— Нор… — прошепна и плъзна пръсти по скулата ми. Докосването по белега ме стъписа. Инстинктивно
отметнах глава назад.
— Какво има? — попита, търсейки очите ми със своите.
Нежно отместих дланите му от лицето си.
— Стражите ще се усъмнят.
Прочисти гърло и се изправи.
— Разбира се. Постъпих неразумно.
Прииска ми се да му кажа, че затова го обичам. Чувствата му са по-важни от хладната преценка на Серен.
Затруднявах се обаче да се изразявам смислено. Стиснах безмълвно ръката му.
Излязохме от палатката. По-едрият от стражите пристъпи към нас.
— Заповядано ни е да не изпускаме от поглед дамата — изръмжа. — Принуждавате ни да доложим на принц
Серен.—
Не си правете труда — отсече Талин и ме поведе през пазара.
По обратния път до странноприемницата яздеше близо до мен. През нощта си легнах веднага, без да спомена
нито дума за изминалия ден. Иб ме изгледа въпросително, но замълча.
През следващите два дни стражите ме следваха неотстъпно. Талин ги уведоми, че съм побягнала, уплашена от
наемника. Изглежда приеха обяснението. По пътя обсъждахме безобидни теми. Разказвахме си преживелици от
детството, които отвличаха мислите ми от действителността — връщах се в новия замък.
На третия ден яздихме дълго край реката. Преди да навлезем в Илара, спряхме да напоим конете. Иб, Григ и
стражите се изпокриха да се облекчат. Останах сама с Талин.
— Какво ще стане сега? — попитах го, докато ми помагаше да сляза от седлото. — Серен може ли да се ожени
за мен, когато пожелае?
Вече знаех, че винаги ще го сравнявам с Талин, винаги ще си представям другото ми възможно бъдеще.
— Законът не го възпира.
— Защо е толкова жесток? Тормози прислугата, не се смили над пажа… — Прехапах устни, несигурна дали да
продължа. — А майка ти…
— Кой ти каза?
Вкамени се.
— Мелина. Но и сама щях да се досетя. Просто не си представях някой да е способен да извърши такова
зверство.
— И аз…
Болката от спомена помрачи чертите му.
— Защо не направи нищо?
— Бях на петнайсет. Страхувах се. Подозирах Серен, ала не исках да повярвам. Предложи ми да оглавя
кралската стража и да напусна новия замък. Приех. Мислех, че отдалеч по-лесно ще замисля отмъщение.
Сепнах се.
— Отмъщение?
Въздъхна.
— Сложно е…
— Знаеше ли какво ще се случи край езерото?
— Не, но не се изненадах, че някой иска да убие брат ми.
— Помоли ме да го спася — рекох бавно. — Оттогава все се питам защо.
Прокара пръсти през косата си.
— Серен не е добър човек. Знам. Ала ми е брат.
— Ами ако се наложи да се биете за короната?
— Поне ще знам, че не съм го оставил да се удави. Различно е, макар да нямам обяснение защо.
Поведе ме към тревиста поляна — угощение за конете, докато чакаме.
— Какви са отношенията ти с Мелина? Майка ти беше ли близка с нея?
Позамисли се.
— Да, отначало. Ксирус вече бил сгоден за майката на Серен, била сигурна, че мама ще му стане любовница.
Държала се като нейна наставница, искала да я въведе в живота на замъка. Но била изпълнена с горчивина и
омерзения. Дядо ми, разбира се, не показвал уважение към нея и благородниците следвали примера му. Към мама
обаче се отнасяли почтително, както към теб. После станала съпруга на баща ми. Мелина не криела завистта си и се
наложило татко да я отлъчи от двора. Наричала мама с ужасни имена, веднъж дори й забила пирони в обувките.
— Не! — ахнах ужасена.
— О, да, била безмилостна.
— Но сега сте приятели?
Усмихна се накриво.
— Мелина няма приятели. В известен смисъл сме съюзници. Имаме обща цел.
— Да станеш крал?
Изневиделица от храстите зад мен изскочи мъж. Притисна нож към гърлото ми.
— Изпищиш ли, ще те убия — просъска.
Талин вече бе извадил сабята си. Онзи му даде знак да я пусне на земята.
— Внимавай как се отнасяш с бъдещата кралица на Илара — предупреди го Талин, но го послуша.
Не виждах лицето на мъжа. Ръката му беше мръсна, ръкавът — прокъсан и лекьосан. Одраска ме с острието и
топла кръв се стече по врата ми.
— Не се покланям на кралици. Изпраща ме жената крал.
— Какво искаш? — процеди през зъби Талин. — Не носим пари, придружават ни иларски стражи.
Изкрещях. Втори мъж се стрелна иззад дърво и се хвърли към Талин. Сръгах първия в ребрата и се откопчих от
хватката му въпреки пронизващата болка в гърлото от врязалото се надълбоко острие.
Талин се бореше с другия нападател. Първият тръгна пак към мен. Бръкнах в ботуша си, извадих кораловия нож
и го размахах яростно. Внезапно се раздаде приглушен вик. И двамата се извърнахме рязко. Талин лежеше задъхан
до нападателя си. Камата на непознатия стърчеше от кървава рана в собствените му гърди.
Талин се изправи бързо на крака. Другарят на убития изчезна сред дърветата.
— Ще го подгоним ли? — попитах.
Талин се взираше в шията ми.
— Ранена си.
— Дреболия…
— Дреболия ли? Тече ти кръв, Нор.
Стражите дотичаха от едната страна на поляната, Иб и Григ — от другата.
— Чухме викове — обясни запъхтян Григ. — Боях се да не застраша Иб, иначе щях да се притека по-бързо на
помощ.
— А вие къде бяхте? — изкрещя Талин на стражите. — Работата ви е да пазите Зейди, нали?
— Съжаляваме, Ваше Височество. Трудно ви открихме.
— Трудно ли? Къде се бяхте запилели?
Споделях съмненията му. Обикновено стражите на Серен ме следваха по петите.
— Кръв ли е това? — единият посочи шията ми.
— Кръв е, глупако — изръмжа Талин. — Донеси ми меха с вода и превръзките. В торбата на седлото ми са!
Войникът се подчини. Талин отметна внимателно косата ми.
— Ще щипе — предупреди мен.
Усмихнах се.
— Няма страшно.
— Не е нужно постоянно да си смела. Стой мирна.
Знаех какво ще види, когато отмие кръвта. Наблюдавах как изражението му се променя като пясък по морското
дъно. По лицето му първо се четеше загриженост, сетне изненада, накрая — объркване.
— Няма рана — прошепна, прокарвайки пръсти по гладката кожа.
— Казах ти, че ми няма нищо. Сигурно е от кръвта на нападателите — погледнах към стражите на Серен.
— Опръскала те е по шията?
Отстъпих назад, триейки шията си с ръкав.
— Оздравяваме бързо — прошепнах. — Не си ли го забелязал? Майка ти е била варинианка.
— Раните й никога не са зараствали за минути. За пръв път виждам подобно нещо — настоя Талин.
Стражите се примъкнаха към нас.
— Беше просто драскотина.
Талин ги отпъди с махване.
— Яхвайте конете и обходете околността. Тръгваме след малко.
— Приемаме заповеди само от принц Серен — тросна се по-едрият.
— Имаш предвид заповедта да пазите Зейди ли? — начумери се Талин. — Да съобщя ли на брат ми колко добре
я изпълнявате? — Скръсти ръце и войниците най-сетне се оттеглиха, мърморейки недоволно. — Григ, отведи Иб на
пътя — разпореди се с по-кротък глас Талин. — Идваме след минута.
— Не се ядосвай — примолих се, когато останахме сами.
— Не съм ядосан, а удивен.
— Нямам обяснение. Такава съм си.
Прокара пръст по скулата ми.
— Щом оздравяваш толкова бързо, защо имаш белег?
Топлината от допира му се оттече мигом от вените ми.
— За спомен от сериозна злополука. Чудо е, че оцелях.
Дланта му се задържа върху чувствителното място.
Никой не беше го докосвал така — с благоговение, не с тревога.
— Ще ми разкажеш ли? Искам да те опозная.
Заусуквах дългата си плитка, творение на сръчните ръце на Иб. И аз исках да ме опознае, но на никого не бях
разказвала за злополуката. Всички във Вариния и без друго знаеха историята, а споменът съживяваше с непоносима
яснота момента, когато мислех, че ще умра.
— Не — усети колебанието ми.
Пръстът му се плъзна към брадичката ми. Повдигна я и очите ни се срещнаха. Не извърнах глава. Исках да
запечатам този миг в паметта си, защото се боях, че никога няма да се повтори. Талин се приведе и нежно докосна с
устни скулата ми.
— Какво правиш? — прошепнах.
— От самото начало си мечтаех за това — промърмори с устни върху кожата ми. — Като звездичка е — знак за
всеки, който има сърце да го разбере.
Изглеждаше невероятно да е искал да целуне белега. Представях си, че отвъд Вариния все ще открия човек,
способен да пренебрегне недостатъка. Не смеех дори да мечтая, че за някого ще се окаже красив.
— От кървав корал е — отроних.
— Какво? — наклони глава.
— Белегът. Поряза ме кървав корал. Едва не умрях, но спасих сестра си. Оцелях някак и оттогава оздравявам
бързо. — Стиснах настойчиво ръката му. — Не казвай на брат си. Разбере ли…
— На никого няма да кажа. — Отметна кичур разпиляна коса зад ухото ми. — На колко години беше?
Сключените ми пръсти се отпуснаха. Спокойствието на Талин ме заразяваше.
— На десет. Гмуркахме се за перли. Татко не би ни подтикнал, а мама не би признала, защото противоречи на
строгите й правила. Имахме задължението обаче да събираме стриди. От сутрин до вечер баща ни ловеше риба в
открити води. Нямахме братя, а мама — чиято майка също била вманиачена по церемонията, а и имала достатъчно
силни синове — не умееше да се гмурка. Един ден със Зейди видяхме грамадна перлена мида до кървав корал.
Разбирахме опасността, но си представихме колко припаси ще купим в замяна на находката…
Сложи длан върху рамото ми.
— Съжалявам. Не знаех колко тежко живеят варинианците.
Поклатих глава. Откъде да знае?
— Гмурнахме се едновременно. Рибарска кука захвана полите на Зейди. Освободих я, но вече се задушаваше. В
борбата за глътка въздух неволно ме блъсна върху кървавия корал.
Докосна отново белега ми. Този път ласката не ми се стори странна.
— Обичаш Зейди. Как някой би помислил, че си способна да я нараниш?
Очите ми се напълниха със сълзи. Възможно ли е човек, когото съм срещнала преди седмици, да ме познава по-
добре от хората, с които съм била цял живот? Мечтата ми някой да ме вижда каквато съм незнайно как се бе
осъществила.
А бях принудена да се омъжа за другиго.
Избърса сълзите ми с палец.
— Ще впрегна всичките си сили, за да помогна на Вариния.
— А брат ти?
— Не ме е грижа за него.
Прегърна ме трескаво и ме целуна пламенно, все едно се сбогуваме завинаги. Устните му бяха горещи и
грапави. Исках да усетя кожата му върху своята, не ризница върху рокля. Пръстите му докосваха косата, лицето,
шията ми. Галеха ме ненаситно, сякаш цяла вечност няма да ни стигне да сме заедно.
Нататък яздихме бързо и по залез стигнахме до планината Ейрис. Тръгнахме нагоре. Усещах как топлината от
целувката ни напуска тялото ми с всяка крачка. Новият замък се извисяваше все по-заплашително над нас. Нямахме
представа какво ни чака там.
Талин изкачваше каменните стълби зад мен. Чувствах се по-лека при мисълта, че помежду ни вече няма тайни.
Поне от моя страна. Жегваше ме недоволство, задето не ми се довери напълно и не сподели плановете си. Вярвах
обаче, че стремленията му са справедливи и почтени.
Облечен в роба с цвят на безлунно небе, Серен ни посрещна в голямата зала. Не носеше корона и изглеждаше
още по-изтощен. Кралят явно бе жив.
— Почитаема — поклони ми се дълбоко. — Как ти се стори пазарът? Оправда ли очакванията ти?
— Беше чудесно, благодаря. Хората ви се справиха отлично със задачата да бдят зорко над мен.
Усмихнах се мило на стражите. Не бяха в положение да уведомят Серен за краткото ми бягство, без да се
злепоставят.
— Радвам се. Пътищата са опасни за жени без закрилници.
Талин пренебрегна намека.
— Как е татко?
— Състоянието му нито се подобрява, нито се влошава. Рее се между живота и смъртта. Ще отидем веднага
при него. Питаше за теб.
— Ще ми позволите ли да се изкъпя и преоблека? — помолих. — Цялата съм в прахоляк от пътя.
Очите на Серен се насочиха към петната от кръв по памучната ми риза под корсета.
— Ранена ли си?
— Нападнаха ни разбойници. Представиха се за поданици на жената крал — обясни Талин. — Лекетата са от
тяхната кръв.
Серен разкриви неодобрително устни.
— Искам подробен доклад.
Даде ми знак да се оттегля с Иб. През изминалите пет дни от всичко в новия замък ми липсваше само горещата
вана.
По-късно — след скромна вечеря в покоите ми — посетих краля. Макар и болен, Негово Величество никога не
се бе отнасял зле към мен. Смъртта му щеше да ме натъжи. Докторът седеше до леглото и отмерваше сърцебиенето
му. Зарадвах се, че поне не му източват кръв.
Серен и Талин се появиха след минута.
— Тук сме, татко. Синовете ти и Зейди — Серен застана до постелята. — Дойдохме да ти пожелаем лека нощ.
Кралят ни погледна със замътени очи и прохърка нещо непонятно в отговор.
— Не, татко, не е съпругата ти. — Серен произнесе думата, сякаш оставя лош вкус в устата му. — Това е Зейди,
казах ти.
С огромно усилие кралят вдигна ръка, тъничка като на дете, и ме посочи. Погледнах колебливо към Серен.
— Приближи се! — подкани ме.
Седнах върху ръба на леглото.
— Тук съм, Ваше Величество.
Протегна отново ръка. Поех я.
— Талия — отрони нежно; воднисто сините му очи се впериха в призрак.
Сълзи пламнаха зад клепачите ми. Затрогна ме обичта, озарила бледото му лице. Каква ли жестокост е тлеела в
сърцето на Серен, та безмилостно да отнеме щастието му? Вдигнах глава към братята. Наблюдаваха ме като статуи
— едната издялана от студен мрамор, другата — бронзово изваяние на скръбта.
Целунах нежно челото на краля. Изправих се.
— Лека нощ, Ваше Величество.
На път към покоите ми спрях в залата с портретите. Зейди ми се усмихваше от платното както преди
церемонията, променила из основи живота ни. При мисълта, че не е щастлива въпреки всичко преживяно, в гръдта
ми зейна безпределна празнота. За пръв път отчаянието заплашваше да ме сломи. Колкото и уплашена да се бях
чувствала досега в новия замък, колкото и да ме отблъскваше Серен, колкото и студът и тъмнината да разяждаха
духа ми, целта ме крепеше. Саможертвата си струваше, за да спася народа ни — и Зейди. Ала бях разбрала, че
наместникът Кристос ме е изпратил тук въпреки предупрежденията на Талин… Как да повярвам, че някой е
способен да спре Серен?
— Липсваш ми — прошепнах на Зейди. — Всяка минута от всеки ден. Иска ми се да бяха избрали Алис и сега
да съм с теб. Щеше да се омъжиш за Сами, а аз все някак щях да си намеря съпруг, който да ме изтърпи. Щяхме да
отгледаме децата си заедно. Момчета, за да не се налага да се тревожат дали са красиви.
Не, чух я да казва. Искам дъщери. Близначки като нас.
Ще притежаваш твоята красота, мила сестро, ще ги науча какво значи да си красив във важните неща.
Видението беше ярко и живо. Усещах дланта й да обгръща лицето ми. Не плачи, Нор. Пак ще бъдем заедно. В
този или в друг живот.
После изчезна. Останах сама в пълна с призраци зала.
30
На другия ден по заповед на Серен в покоите ми дойде шивачка. Време било да ми подготвят сватбената рокля.
Жената беше закръглена, сплетената й черна коса се спускаше по гърба. Не приличаше на благородничка, а и лицето
й розовееше. Явно не живееше постоянно в двореца.
— Почитаема — поклони ми се ниско. — За мен е чест лично да ви взема мерки. Доволна сте, надявам се, от
работата ми.
Усмихнах се с искрена признателност.
— Всички рокли са красиви. Благодаря.
Иб ми помогна да се съблека. Надянах внимателно бялата рокля. Атлазеният корсаж, прозирен като криле на
нощна пеперуда, бе пожълтял от времето.
— Това е сватбената рокля на кралица Серена, почитаема — обясни шивачката. — Ще сменим износения плат,
ако желаете.
Познах роклята от портрета на кралицата. Дълбокото деколте, обвезано с дантела, разголваше гърдите ми.
— По-женствена сте от покойната кралица, почитаема — отбеляза шивачката. — Ще добавя дантела по
извивката.
Над талията роклята бе тясна, но не прекалено — със стъклени мъниста и шевица върху белия атлаз. Вместо
ръкави, надиплен шифон покриваше раменете; полите се стелеха като морска пяна от дантела, тюл и деликатни
прозрачни мъниста. Красива дреха, макар в случая да бих предпочела траурни цветове.
— Ще отпусна леко на хълбоците — прецени шивачката. — Ще добавя и ръкавици от бяла дантела, ако ви
харесва.
Кимнах и пак й благодарих.
Усмихна ми се, поклони се и излезе, шумолейки с надиплената рокля.
— Как мина пробата? — попита ме Серен на вечеря, отпивайки дълга глътка от чашата с вино.
— Добре. Роклята на майка ви е по-красива наяве, отколкото нарисувана.
Улови ръката ми. Не се отдръпнах. Бях изморена от битки. Не съвсем примирена, но силите ми се изчерпваха.
— Знам, че още не си навършила осемнайсет, а и татко се държи. Все пак е наложително да се оженим по-скоро
от предвиденото. Разбираш, нали?
Кимнах. Женитбата не би му помогнала, ако Талин вземе короната. Но понеже го познавах, не се съмнявах, че е
подготвил план и за това.
— Сватбите във Вариния сигурно са различни от тукашните — продължи, докато разрязваше на хапки грамаден
къс черен дроб в чинията. — След кратка церемония в голямата зала ще излезем от планината и ще обиколим
съседното село с карета. Хората ще приветстват новата си принцеса. Или кралица. — Вместо да ме разведри,
усмивката му ме разтревожи. — Сетне ще има пиршество в замъка. После идва ред на първата брачна нощ. Не е
нужно да се впускам в подробности, нали, скъпа моя?
Не се изчервих, както сигурно се бе надявал.
— Не е нужно — отвърнах с равен тон.
— Нека ти нарежа месото — застана зад мен както в нощта, когато ми поднесе пая с прилепи. — Доста е
жилаво днес.
Нещо определено не беше наред. Погледнах към Талин с крайчеца на окото си. Изглеждаше по-объркан от мен.
Чух ножът да остъргва чинията и усетих пронизваща болка в ръката. Сведох глава. От дълбок прорез над китката ми
шуртеше кръв.
Занемях от ужас. Талин скочи на крака.
— Какво правиш? — просъска на Серен и притисна кърпичка върху раната. — Непохватен…
— По-кротко — предупреди го хладно Серен. — Тук има дами. Ножът се отплесна. Ще заведа Зейди да я
превържат.
— Няма да я водиш никъде. — Талин ми помогна да се изправя.
Серен застана пред мен.
— Махни си ръцете от съпругата ми.
— Още не ти е съпруга — не бях чувала Талин да говори с толкова леден глас.
Серен изръмжа гърлено:
— Отстъпи. Иначе ще заповядам да те хвърлят в тъмница.
— Талин, добре съм — рекох тихо.
Серен ни изгледа и от видяното се ядоса още повече. Блъсна ме грубо към вратата. Подкара ме по коридора,
побутвайки гърба ми с длан; в другата ръка продължаваше да стиска ножа. Не спря, докато не влязохме в кабинета
му. Заключи вратата зад нас.
— Покажи ми раната — заповяда и преди да се обърна, дръпна окървавената кърпичка. Дълбоката рана не беше
зараснала, но вече не течеше кръв.
Сграбчи китката ми и я огледа отблизо. Бях забравила за лошото му зрение.
— Кучите синове не са ме излъгали — процеди през зъби. — Чудех се как раните ти от Саландрин заздравяха
толкова бързо. Боли ли те ръката?
Издърпах я от хищническите му пръсти.
— Не. Кой ти каза?
— Тъпите ми стражи. Не са успели да те опазят от хората на жената крал, но са видели нещичко. Как е
възможно?
Разширените му очи се завъртяха диво. Вълнението по лицето му бе някак по-страшно от обичайното му
каменно изражение.
Кръвта ми забумтя шумно в ушите. Надявах се да скрия от Серен поне тази истина.
— Не знам. След една злополука… — заекнах. — Бях малка. Оттогава оздравявам бързо.
— Каква злополука?
Поколебах се. Серен пристъпи към мен с ножа.
— Не унижавай и себе си, и мен с лъжи, почитаема.
Прехапах устни. Търсех най-мъглявото обяснение.
— Порязах се.
— Какво те поряза?
Едва ли щях да се измъкна от положението, опазила и тайната, и живота си, но бях длъжна да опитам.
— Корал — отговорих.
— Не обикновен, предполагам. — Наклони глава. — Чувал съм, че целебните свойства на перлите се дължат на
кървавия корал.
Лицето ми не трепна, макар кръвта ми да изстина — някак бе налучкал посоката на разпита.
— От колко тежка рана си в състояние да се възстановиш?
Отстъпих смразена назад да не би да провери.
— Не знам.
— Чудо! — взря се в ръката ми. — Дали коралът е влязъл в кръвоносната ти система? Възможно ли е
свойствата му, даващи здраве на варинианците и сила на перлите, да са… в теб?
Нещо подобно обясняваше селският лечител, макар да оставаше загадка как изобщо съм оцеляла. Скръстих
ръце зад гърба, възмутена от начина, по който Серен наблюдава кожата ми — все едно съм негово изобретение.
Взе малък сребърен нож и купичка.
— Ще ти взема кръв, за да потвърдя предположението си.
Спуснах се към вратата. Раздрънка ключовете с ехидна усмивка.
— Ще излезеш оттук само с мое разрешение.
Приведох се в напразен опит да измъкна кораловата кама, скрита под полите ми. Исках да съм смела, но гласът
ми затрепери издайнически:
— Недей, Серен, умолявам те.
Тръгна към мен със сребърния нож. Макар и омаломощен от планината, беше по-силен от мен.
— Стой мирна, почитаема — стисна ме за гърлото. — Ще те заболи.
Напълни пет купи с кръв. Спрях да пищя след първите три прореза. Обезсилена, накрая спрях да се противя.
И двамата бяхме окървавени, когато Талин най-сетне нахлу в кабинета. Разбитата врата увисна върху пантите.
Чух трясъка, сякаш долита от далечна Вариния.
— Какво й стори?
Серен невъзмутимо ме повлече към коридора.
— Взех кръв за изследване — изцъка укоризнено с език. — Почитаемата успя да оплеска всичко.
Талин ни последва до покоите ми, където Серен ме положи върху постелята с учудваща нежност.
— Хайде, братко! Годеницата ми има нужда от почивка.
Очите на Талин се впиха в моите.
— Оставам при нея.
Серен изсумтя.
— В никакъв случай.
Талин пристъпи към него. Застанаха гръд срещу гръд — за пръв път ги виждах толкова близо един до друг.
Стъписващ контраст. Два-три пръста по-нисък от Серен, Талин имаше по-широки рамене и по-мускулесто тяло.
Цялата сила на Серен извираше от целеустремеността му. Интересуваше го властта, нищо друго. Нямаше слабости,
не го разсейваха нежни чувства.
А Талин? Към какво се стремеше той?
Наблюдавах ги зашеметена, в полусвяст.
— Зейди е моя — отсече Серен.
— Не я обичаш.
— Любов — произнесе думата със сух смях. — Ако децата ни наследят кръвта й, представяш ли си как ще
процъфтява Илара?
— Ти си чудовище — просъска Талин.
— А ти си глупак. Махай се. Пречиш на момичето да си почине. Утре ще ми трябва още кръв.
Талин застана пред леглото.
— Няма да я докоснеш повече.
Серен се ухили.
— Пази си силите, братко. Ще са ти нужни срещу нападателя на Зейди.
— Какви ги говориш?
— Опитът на жената крал да убие бъдещата ни кралица няма да остане безнаказан. Тръгваш веднага. Не се
връщай, докато не заловиш злосторника. — Обърна се към страж пред вратата. Откъде се бе появил? — Отваряй си
очите на четири! Невестата ми не бива да излиза оттук!
Гневното лице на Талин се мярна за последно пред мен, преди да се отпусна в обятията на мрака.
Събудих се посред нощ. Раните бяха заздравели, бумтенето в главата ми — стихнало. Чувствах се отмаляла и
жадна. Облякох панталоните за езда и стара туника. Обух кожени ботуши и пъхнах кораловата кама в единия. Спрях
да отпочина. Взех картата на замъка, надраскана набързо от Иб, и си сложих перлената огърлица, подарък от
родителите ми. Наметнах се със зелената наметка от Сами.
Стигнех ли до стария замък, щях да открадна кон и някак да се добера до пристанището. С перлите щях да
платя на лодкар да ме откара до Вариния.
Вероятността да избягам бе нищожна. Всъщност за варинианците нямаше значение дали ще стигна до дома,
или не. Вече нищо не би усмирило Серен. Бе разбрал за връзката ни с кървавия корал и оттук нататък щях просто да
му осигурявам кръв. Струваше си да опитам поне да ги предупредя.
Открехнах тихо вратата. Стражът будуваше, вероятно наплашен от Серен. Вдигнах тежка порцеланова кана и се
разридах, спотаена зад вратата.
Стражът се обърна.
— Почитаема? Зле ли ви е?
— Ръката ми кърви — изхлипах.
— Ще доведа принц Серен.
— Не — разплаках се неудържимо. — Коленете ми се подкосяват. Ще припадна.
Погледна тревожно през рамо, но се обърна към мен.
— Ще ви помогна, почитаема.
Мъжът ми протягаше ръка, но бе застанал между мен и Вариния. Окуражих се мислено. Чух го да прекрачва
прага и с все сила го халосах с каната по слепоочието. Преви се одве и се свлече на пода. Ударих го още веднъж за
по-сигурно.
Тръгнах предпазливо към входа за прислугата в подножието на планината. По коридорите щях да срещна други
стражи. Казах си, че съм готова да използвам камата, ако се наложи. За щастие бе новолуние и лунният мъх
мъждукаше едва-едва. Вървях в тъмнина. Навярно щях да прекося тунелите незабелязана.
Нямах време за обиколки, но за щастие пътят ми минаваше през галерията с портретите. Исках да се сбогувам
със Зейди. Възможността да не стигна до Вариния бе по-реална, отколкото ми се искаше да призная. Стражът пред
входа спеше. Прокраднах се на пръсти край него и поспрях, колкото да притисна пръсти към устните си и да
докосна лицето на Зейди. Стражът в другия край на галерията седеше, опрял гръб в стената. Забелязах бокала до
краката му и благодарих мислено на силното иларско вино.
Приближих на пръсти, стиснала камата. Щях да я използвам само в краен случай. Острието бе смъртоносно, а
не исках на съвестта ми да тежи нечий живот. Постарах се да дишам по-бавно и да успокоя туптенето на сърцето си,
както правех преди гмуркане. Не биваше да губя самообладание.
Вгледах се в стража, за да се уверя, че е в несвяст, и се стрелнах покрай него. От облекчение чак ме напуши
смях.
— Къде отиваш?
Кръвта замръзна в жилите ми. Обърнах се. Пияният войник се изправи, качулатата му мантия в черно и червено
се смъкна и разкри бледото лице на Серен. Носеше униформа на дворцов страж — кожена ризница под тежка
наметка срещу нощния студ.
— Какво правиш тук? — попитах с пресъхнала уста.
— Познавам те по-добре, отколкото си представяш. Не очаквах да останеш смирена в замъка. И знам колко
обичаш да посещаваш галерията и да се взираш в портрета си.
За миг се подвоумих дали да излъжа, че съм излязла да се поразтъпча. Серен обаче бе твърде умен, а аз —
прекалено изморена.
— Мястото ми не е тук.
— Нямаш избор. Особено ако не искаш семейството ти да понесе последствията. Следващия път няма просто
да останат без питейна вода. — Пристъпи към мен, изпъчил гръд в кожената ризница. — Знам, че се представяш за
друга. Стиснах зъби, за да не се разтракат.
— Не разбирам…
С няколко широки крачки скъси разстоянието помежду ни и вдигна длан пред лицето си. Облиза показалец.
Отстъпих назад. Сграбчи ме с другата си ръка и разтри с пръст скулата ми. Размаха пред очите ми оцветения му
връх.
— Наместникът е глупак, но не би ми изпратил повредено момиче, ако няма сериозно основание.
Не повредено, помислих си. По-силно.
— Грешиш…
Наклони глава.
— Значи не си дошла вместо сестра си? Странно, пратеникът ми съобщи друго.
Невъзможно е да говори за брат си. Талин не би ме предал.
— Какъв пратеник?
— Онзи, по когото проводих булчинските дарове за семейството ти. Представи си изумлението му, когато в
къщата ви видял момиче, твой образ и подобие, да отговаря на името ти. Родителите ти опитали да те прикрият.
Пратеникът предложил даровете срещу сведения. Веднага се намерили издайници и истината лъснала като рибешки
черва. Не ги винях. Бяха гладни и вярваха, че съм им навлякла злощастия.
— Какво значение има? — попитах. — Белегът няма да ми попречи да ти дам желаното.
Сграбчи ме за китките и ме дръпна към себе си.
— Предупредих те да стоиш далеч от брат ми.
Сборичкахме се. Упрекнах се, задето не съм извадила камата навреме.
— Това също няма значение! — извиках.
Ала знаех, че има. Очите му бяха пълни с болка и срам както през онзи ден край езерото. Не искаше просто
наследник. Искаше да го избера — него, не Талин — дори след всичко, което ми бе причинил.
— Съжалявам.
Бях искрена. Наистина съжалявах. Не за чувствата ми към Талин, нито за усилията да помогна на народа ми.
Съжалявах Серен. Някъде дълбоко у него едно момче търсеше обич. За нещастие хората, убедили го, че е недостоен
да получава обич, се бяха погрижили да стане безпощаден.
За миг сякаш се изненада.
— Вярвам ти, знаеш ли? — кимна. — Но няма да те пусна да си тръгнеш. Не и след престъпленията, които
извърши.
— Престъпления?
По лицето му се изписа коварство.
— Предаде короната, представяйки се за сестра си. И уби страж.
— Кого съм убила?
Коленете ми се подкосиха. Бях ли отнела живота на войника пред покоите ми?
Серен посочи с брадичка мъжа пред входа на галерията.
— Прерязах му гърлото, преди да дойдеш.
Знаех, че е убиец, но ми прималя от нехайния му тон.
— Значи това е планът? Да ме осъдиш на смърт.
Направих сетен опит да се отблъсна и да се добера до камата.
Разкикоти се тихо.
— Жива си далеч по-ценна. Ще те държа под ключ. Всъщност съм ти благодарен, задето побягна.
Изви ръцете ми зад гърба и закопча китките ми с нещо твърдо и студено.
Зарови пръсти в плитката ми и дръпна главата ми назад. Горещият му дъх опари шията ми, гладката му буза се
притисна в моята.
— Нор… — езикът му накъдри „р“-то в съвършено подражание на варинианската реч. — Веднага разбрах, че си
неповторима. Откакто ми се опълчи в кабинета. Не… Откакто усетих как сърцето ти тупти.
Сложи длан върху гърдите ми както при първата ни среща. Произнесена от него, думата „неповторима“ не
прозвуча ласкаво.
— Молех боговете за кралица, която да спаси Илара със силната си кръв — прошепна. — Не смеех да се
надявам, че ще спасиш и мен.
31
Желязната врата на килията се захлопна с трясък. Лицето на Серен се мерна между решетките. Кожата му
зеленееше зловещо, осветена от факлата с лисичи огън.
— Утре ще се върна за кръв. Гледай да поспиш. Тъмницата се намираше дълбоко в планината, недалеч от
подземното езеро, където бе живял Саландрин. Докато ме влачеше през тунелите, Серен услужливо ми обясни защо
са толкова тесни и ниски. Водели към мината за кървав камък, наводнена от кралица Ибила. Кралската крипта се
намираше наблизо. При всяко вдишване имах чувството, че долавям мирис на разложение.
Един от пазачите ме опипа за оръжия. Съсредоточен върху пазвата и хълбоците обаче, пропусна да провери
ботушите, където бях скрила камата. Знаех, че ще имам само една възможност за бягство, и бях решена да чакам
търпеливо.
Спах неспокойно върху сламеника. Изглежда нямаше много затворници, макар из прохода между килиите да
отекваха стенания и кашлица.
Серен дойде след часове. Сигурно бе сутрин — нямаше как да разбера без естествена светлина и дори без
лунен мъх. Надявах се да ме отведе в кабинета си, но вързопът в ръката му ми подсказа, че ще останем в тъмницата.
Клекна до мен и грижливо подреди инструментите си.
— Ще ти донесат храна и вода — съобщи ми без всякакво състрадание. — И кат дрехи.
Не продумах, свита върху сламеника. Нямах сили за схватки; трябваше да ги пестя, ако искам да избягам.
— Вчера не открих нищо полезно. Пряспата кръв ще ми помогне, мисля. Скоро заминавам за Вариния. Ще
събера корал. Хрумна ми да посетя сестра ти, да видя добре ли поминува без теб.
Вкамених се.
— Докоснеш ли я…
Извади сребърен нож от платнената торба.
— Да?
Дали да го умолявам, да му предложа каквото пожелае, за да пощади сестра ми? Но какво да му дам? Бях му в
ръцете. Стражите определено не биха ме защитили.
Пресегна се към ръката ми. Не се възпротивих. Вчерашните рани бяха заздравели. И днешните щяха да
заздравеят. Докога обаче щях да оцелея? Трябваше да се задействам, когато имам предимство, иначе войниците щяха
да ме заловят, дори да успея да убия Серен. И все пак не можех да чакам твърде дълго.
Този път източи по-малко кръв, ала накрая отново се отпуснах безжизнена. Положи ме върху сламеника нежно,
както предишната вечер.
— Ще заповядам на стражите да ти донесат яхния от говежди черен дроб. И хляб, ако ти се услажда.
Приглади разчорлените ми коси. Лежах замаяна и си помислих, че сънувам, щом чух първите трели на песента,
която Иб тананикаше понякога. Отворих очи и се взрях в Серен. Пееше ми със същия удивително красив глас,
стъписал ме край подземното езеро. Горещи сълзи потекоха по слепоочията ми и закапаха по сламата под мен. Бих
го нападнала сега, докато е уязвим. От изнемога не можех да се протегна към ботуша. Защо не бях използвала
всички предишни възможности? Мелина ме бе предупредила да не пропускам сгоден момент.
Варинианските закони щяха да ме погубят.
Серен замлъкна, приведе се и ме целуна по челото. Русите му кичури погалиха кожата ми като перца.
Идваше често и пълнеше купите си с кръв. Изгубих броя на дните. Спях дълго. Сънищата бяха единственото ми
спасение в окаяния затвор. Сънувах сестра ми, когато в просъница чух гласа на Мелина, последван от ядното
мърморене на стражите. Нямах представа колко време е минало. Помнех само как кръвта ми изтича и сетне ми
носят храна — стомахът ми се преобръщаше от миризмата на яхнията, но я изяждах без остатък. Ще се появи
възможност, повтарях си, макар да звучеше като лъжа.
— Махни си лапите от мен! — произнесе Мелина с мекия си вариниански глас.
Представих си вирнатата й брадичка и презрителния й поглед, отправен към войниците, влачещи я през
прохода.
— Влизай! — изръмжа тъмничар.
След момент издрънча врата на килия. Беше близо до мен. Веднага я чух да мърмори колко е мръсна сламата, а
въздухът — спарен. Стъпките на войниците се отдалечиха по коридора. Настъпи затишие. Почудих се какво ли е
направила Мелина, та да я хвърлят в затвора.
— Тук ли си, дете? — попита.
Изправих се и приближих до решетката.
— Тук съм. Какво стана? Защо си в тъмницата?
— Обявих принц Талин за законен наследник на трона, а Серен — за убиец на кралица Талия.
Зяпнах.
— Кога?
— Днес в трапезарията. Помрачих настроението на вечерящите — звучеше почти развеселена.
Богове! Сега и двете бяхме под ключ.
— Защо го направи?
— Не ми хрумна друг начин да те посетя.
Облегнах се тежко на желязната врата.
— Обрекла си се на затворничество заради мен?
Засмя се — тих, гърлен кикот.
— Не се ласкай, дете. Направих го заради Вариния.
— Не разбирам.
Сниши глас. Напрегнах слух да различа думите.
— Научих за способността ти да оздравяваш. Шпионите ми не са вчерашни.
Доплака ми се, ала и за сълзи нямах сили.
— Съжалявам. Серен разбра за кървавия корал. Народът ни е в по-сериозна опасност от всякога. И няма кой да
ги предупреди.
— Има излаз от планината, неизвестен дори на Серен — прошепна. — Ако ми се довериш, ще намерим начин
да те изведем оттук.
В сегашното ми състояние не бях сигурна дали ще успея да избягам, дори стражите да отворят широко вратите
и лично да ме изведат от новия замък.
— А ти?
— Не се безпокой за мен.
— Ще те убие!
— Тихо! — изкрещя страж. — Принц Серен забрани всякакви разговори!
Явно не беше се сетил да ни отнеме песните. През нощта Мелина заприпява странна мелодия. Запаметих
думите с точност; чувах ги дори насън като молитва.
Дълбоко в планината
далеч-далеч
отвъд езерото, където сияят светулки,
пътят е чист за вариниански очи.
По дирите на кръвта ще стигнеш до
свободата.
Най-сетне Серен дойде да ни посети. Бях започнала да си мисля, че до края на дните си ще остана в тъмницата.
Гласът му раздвижи ленивите стражи; Мелина се размърда върху сламеника.
— Подгответе жените!
— Да, Ваше Височество. — След момент решетката на Мелина проскърца, после се чу тупване. — Ставай,
вещице! Иначе ще те подкарам с ритници!
С тежка стъпка стражът приближи до килията ми. Редовно ми носеха чисти дрехи, но се бях преобличала
набързо само два пъти. Свенливостта отдавна не ме вълнуваше; опасявах се да не забележат камата, перлената
огърлица и картата, скрити в ботуша ми. За щастие някой — вероятно Иб — ми изпращаше панталони и туники, не
рокли, които биха ме затруднили да потуля скъпоценностите си.
Запушил нос с пръсти, войникът ме дръпна да стана. Избута ме в прохода, където Мелина стоеше с овързани
ръце. По омачканата й рокля имаше лекета, но не тънеше в мръсотия като мен и косата й не стърчеше на възли. Явно
бе приемала охотно чистите дрехи.
Изправих глава и тръгнах след войника. Сребристата коса на Серен проблясваше в дъното на тунела към
горната част на планината.
— Къде ни водят? — попитах шепнешком.
Мелина поклати глава.
— Не знам. Запази самообладание. Може да се появи възможност.
Едва ли бих успяла да избягам със завързани ръце, обкръжена от отряд войници. Все пак млъкнах и се постарах
да си събера ума. Подминахме кабинета на Серен, прекосихме трапезарията и влязохме в голямата зала. Тронът
пустееше както в деня, когато пристигнах в новия замък. Беше пълно с хора обаче — не бях виждала подобна тълпа.
Пред очите на благородниците ни подкараха към високите железни порти. Стори ми се, че неколцина придворни са
просълзени.
До мен изникна жена. Обърнах се и видях Иб, скрила лице в носна кърпичка.
— Защо си тук? Какво става?
— Кралят е мъртъв, почитаема.
Очите й бяха зачервени от плач и ирисите й изглеждаха невероятно сини.
Кръвта забушува в ушите ми като океански прибой.
— Кога?
— Снощи.
— Серен ли се обяви за крал?
Поклати глава.
— Дуелът ще се проведе призори, ако Талин се върне навреме. Засега Серен остава регент.
— Какво значи това?
— Заповяда да ви хвърлят от планината.
Преди да осмисля думите й, ни изтикаха през вратата към широкото каменно плато пред портите на замъка.
След дългите дни в пълен мрак ярката светлина ме заслепи. Затворих очи, сетне примижах и се осмелих да
погледна. И тук беше пълно с хора. Сред придворните в траур различих неколцина селяни с обветрени лица и дрехи
от домашно сукно в кремаво и кафяво.
Иб се изгуби в навалицата. Повлякоха ме към дървена платформа. До мен Мелина някак успяваше да запази
ведрото си изражение. С гръб към пропастта усещах как вятърът брули косата и туниката ми.
Серен твърдеше, че съм му необходима жива. Какво се беше променило? Бях по-уплашена от всякога, дори от
онзи ден, когато разбрах за плана на Зейди да се нарани. Щом е решил да ме убие, Серен сигурно бе открил в кръвта
ми каквото му е нужно. Нищо не би го спряло да избие варинианците за своя изгода.
— Дами и господа — Серен застана пред платформата. Носеше пищна черна туника. Косата му бе прибрана на
тила, диадема от тъмен метал опасваше главата му. — Както знаете, обичният ми баща, кралят, ни напусна, за да
заеме мястото си сред звездите, където го чакат предците му. На мен се падна да въздам правосъдие срещу
предателите на короната.
Обърна се към нас, както винаги с неразгадаемо лице.
— Мелина и годеницата ми Зейди бяха уличени в измяна. Наказанието е смърт.
Сред тълпата се надигна ропот. Не успях да разбера дали изразява неодобрение или съгласие.
— Ще бъдат хвърлени от планината Ейрис. Ако са невинни, душите им ще полетят. Виновни ли са, ще
пропаднат в бездната.
Пристъпих до Мелина и затворих очи.
— Не бой се, дете — прошепна ми.
Ръцете на стража хванаха овързаните ми китки. Нямаше смисъл да се съпротивлявам. Колкото и яхния от дроб
да бях изяла, източената кръв и тъмницата ме бяха обезсилили. Мъжът ме повлече към ръба на скалата. Прехапах
устни, за да не се разкрещя. Отворих очи и за момент срещнах погледа на Серен. Сянка на съмнение сякаш премина
по лицето му и мигом изчезна.
— Блъсни я! — заповяда.
Сърцето ми се преобърна.
— Спри! — Талин изскочи от тълпата. — Спри веднага!
— Регент съм до утре — рече Серен. — Нямаш никаква власт.
Талин се разтрепери от гняв.
— Татко не би одобрил това!
Серен повдигна вежди.
— От името на мъртвите ли говориш, братко?
Талин сниши глас и просъска нещо. Очите на Серен се насочиха към стража. Вдигна длан и му даде знак да
изчака. Братята отстъпиха настрана и събраха глави. Стоях на педя от пропастта, усещах тягата й, увещаваща ме
колко по-лесно би било просто да залитна назад и да пропадна.
Серен изправи рамене и тръгна към мен. За миг си помислих, че сам ще ме блъсне надолу. Килна глава и
войникът ме поведе към железните порти.
Извърнах се. Мелина вече стоеше върху платформата.
— Не! — изкрещях с все сила, взряна в Серен.
Той кимна на стража.
— Да живее кралицата! — извика Мелина и полетя.
32
Разтърсвана от ридания, крачех по коридорите към тъмницата. Таях надежди за бягство. Да се освободим и
двете. Припомнях си обаче отново и отново думите на Мелина: „Правя го за Вариния… Има начин да те
изведем оттук.“
Незнайно как бе разбрала, че няма да остане жива. Спасявайки ме, е искала да помогне на Вариния.
Да живее кралицата! Възгласът отекваше в ушите ми. Бяха го чули всички — мъже, жени и деца, видели я да
пада в бездната. Коя кралица? Едва ли е очаквала Серен да се ожени за мен. Вече нямаше начин да узная дали
планът й е включвал нещо повече от бягство.
С обляно в сълзи лице легнах върху мръсния сламеник. Сънят отново бе единственият изход от тъгата.
В просъница чух шум в коридора. Не тежък хлопот на войнишки обувки, а по-тих звук — пантофки, плъзгащи
се меко по каменния под. Или роба. Изправих се, ужасена, че Серен идва при мен.
Гласът на Иб прошушна от другата страна на вратата:
— Добре ли сте, почитаема?
— Иб… — изхлипах. — Той уби Мелина!
— Сърцето ми се къса, почитаема. Знам, че ви беше приятелка.
Талин бе казал, че не другарува с никого. Всъщност се оказа по-предана от собствената ми майка. Избърсах
сълзите и надникнах през решетката.
— Защо си дошла? Серен ще те убие, ако разбере.
Поклати глава.
— Стражите ме познават. Идвам в тъмницата да посещавам брат си.
— Брат ти? Мислех…
— Работеше за краля. Серен го обвини в измяна и го затвори тихомълком тук.
— А ти? Как те назначиха за камериерка?
— Представих се с мнимо бащино име. Серен не ме беше виждал. Не знаеше, че съм сродница на Аро, брат
ми. — Замълча. — Не съм си представяла, че ще имам толкова мила господарка.
Опря върховете на пръстите си до решетката. Докоснах ги с моите.
— Чух обвинението на Мелина, че Серен е убил кралица Талия, и веднага отидох при Григ — продължи. —
Някой трябваше да доведе незабавно принц Талин.
— Благодаря, Иб — отроних. — Ако не беше дошъл навреме, щях да съм мъртва.
— Не мисля, че принц Серен възнамеряваше да ви убие, почитаема — прошепна. — Съгледвачите му бяха
съобщили, че принц Талин се връща. Налагаше се да намери друг начин да заграби трона, без да се бори с брат си.
— Какъв начин? — по гърба ми пролазиха студени тръпки.
Замълча.
— Принц Талин се отказа от короната, за да ви спаси — рече най-сетне.
— Не! — цялото ми тяло се вледени.
Някъде в далечината се хлопна врата. Раздадоха се дрезгави мъжки гласове.
— Трябва да вървя, почитаема. Призори принц Талин ще дойде при вас. Всичко ще се подреди.
— Как?
— Доверете ми се, почитаема.
— Благодаря, Иб — повторих просълзена. — за всичко. Без приятелството ти нямаше да оцелея тук.
Усмихна се и целуна пръстите ми.
— И аз.
Отново сънувах Зейди. Нещо ме разбуди. Изправих се рязко и посегнах към ботуша. Присвих очи в тъмнината.
— Радвам се, че си успяла да поспиш — чух гласа на Серен. Прекалено отблизо. — Красива си, когато спиш.
Къде е факлата? Как ме различава в непрогледния мрак?
— Зрението ми е лошо денем, но нощем виждам добре — обясни, за кой ли път прочел мислите ми.
Отдръпнах леко длан, за да не издам какво крия в ботуша.
— На тъмно и слухът ми е по-остър. Така разбрах, че ме проследи до езерото. Сега сърцето ти бие бързо, все
едно си птичка. Страхуваш ли се от мен, Нор?
Дъхът му лъхна бузата ми. Отместих се рязко назад. Преди да ме хвърлят в килията, стражите ми бяха
развързали ръцете. Без светлина обаче би било глупаво да нападна Серен. Потреперих при мисълта, че ме вижда
като на длан.
Нещо размекнато ме докосна по ръката. Скочих от сламеника и се спуснах слепешком към вратата. Серен ме
хвана, преди да измина три крачки. Ръцете му ме обвиха през кръста и се сключиха като железен обръч.
— Ще те освободя, моя птичке — прошепна в ухото ми.
Плъзна пръст по бузата ми.
— Наистина ли си помисли, че ще те убия? Не бих прахосал такава красота, такава сила. Разбрах, че брат ми ще
се
върне навреме за дуела. Не ми оставаше друго, освен да те използвам за примамка.
— А сега? — процедих през зъби.
— Сега ще ти предложа сделка.
Изсумтях.
— Нали се договори вече с брат си?
Изкиска се.
— На брат ми винаги му е било лесно. Силен е и неизменно получава желаното — другари, жени. Ти обаче не
си предвидена за него.
Охлаби хватката и се пресегна към нещо. Използвах възможността да се наведа за ножа. Преди да го измъкна,
Серен запали факла и освети мизерната килия.
Вдигна пред себе си чудна корона — наситено червен венец от усукан кървав корал. Сред клонките сияеха
розови вариниански перли. Контрастът бе и стъписващ, и възхитителен. Не ги бях виждала на едно място и от
гледката дъхът ми секна.
Винаги бях смятала кървавия корал за зловещ и грозен. До перлите обаче не изглеждаше застрашителен, а
красив — отлична рамка за гладките розови сфери.
Нор и Зейди. Корал и перла.
Сила и красота, вплетени заедно.
Подаде ми короната.
— Вземи я, Нор. Твоя е.
— Откъде я взе?
— Майката на Илара заповядала да я изработят от кървавия корал, израснал от сърцето на дъщеря й. Никой не я
е носил, защото нямало жена — нито иларка, нито варинианка — достойна за нея. Но ти си различна, скъпа моя.
Завъртях короната и я огледах от всички страни. Татко ме бе уверил, че мъртвият корал не е отровен. Нанася
вреда само ако разкъса кожата. Прокарах пръсти по перлите — яркорозови и бляскави. Неволно се запитах какво ли
биха си помислили момичетата във Вариния, ако подобна прелест попадне в ръцете им.
— Защо ми я предлагаш? — проговорих най-сетне.
— Предлагам ти да станеш кралица на Илара. Омъжиш ли се за мен, няма да навредя на народа ти. Ще имам
всичко необходимо тук, в замъка. Заедно ще се изправим срещу жената крал и всякакви заплахи. Синовете ни ще
бъдат силни и здрави владетели. Двамата с теб ще покорим света, Нор.
Примигнах смаяна.
— Искаш да се омъжа за теб, за да взема короната?
Усмихна се.
— Не съм глупак. Знам, че няма да го направиш от любов. Тази чест се полага на брат ми. — По лицето му се
мярна тъга. — Разбираемо е. Той е добър и красив като теб. Но ти не дойде тук просто за да станеш съпруга на
принц, нали? Мечтаеше да видиш света. Ще ти го дам, Нор. Станеш ли моя кралица, ще дам и свобода на народа ти.
— Свобода? Как? — повдигнах вежди.
— Ще имат право да напускат Вариния, ако пожелаят. Ще търгуват на пристанището и ще разменят стоката си
на изгодна цена. Никой няма да ги лишава от вода и храна. Вариния ще бъде независимо кралство.
Сърцето ми запрепуска. Вариния, свободна и независима — това надхвърляше и най-смелите ми надежди.
— И няма да принуждаваш никого да се гмурка за перли? — попитах предпазливо.
Поклати глава.
— Не са ми нужни вече.
— Здравето ти няма ли да се влоши? — обърках се. — Нали ги пиеш, за да ти дават сила?
Устните му се извиха в познатата мрачна и злокобна усмивка, смразяваща кръвта в жилите ми.
— Ще имам сили благодарение на теб.
От ужас стомахът ми се сви на топка. Кръвта ми. Искаше кръвта ми.
— Всеки ден ще ми източваш кръвта ли? Докато умра?
— О, не скъпа моя. Вече имам всичко необходимо.
Какво говори? Какво е открил? Погледнах към короната — вливайки се в мен, кървавият корал ме бе дарил със
способност да оздравявам бързо. Дали същата сила се е предала и на Серен чрез кръвта ми?
Взрях се изпитателно в него.
Бузите и устните му розовееха. Дълбоките бръчки по челото му се бяха загладили. Разбрал, че е подложен на
оглед, вирна брадичка и изопна рамене. Наистина изглеждаше укрепнал, готов да покори света.
— Как…? — ахнах.
— Както получавам необходимото от перлите.
Прочете отвращението по лицето ми и… се усмихна.
Не знаех докъде се простира силата ми, но срещата със
Саландрин ми показа, че не умирам лесно. В грешни ръце подобна мощ би била пагубна.
В същия момент прозрях, че не е достатъчно да освободя Вариния. Докато е жив, Серен щеше да тормози
другите, за да постига своето. Дори изгнание не би го спряло.
— Няма да се омъжа за теб — рекох хладно. — Ти си единствената заплаха за кралството ни.
Гордата усмивка изчезна от лицето му.
— Отказваш сделката, без да си чула условията?
Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.
— Какви условия?
— Имаш избор, Нор. Да се омъжиш за мен или да умреш.
Кръвта забушува в главата ми. Редно бе да се досетя, че няма да приеме отказ.
Серен обаче не подозираше какъв изход имам. Макар да противоречеше на най-съкровените ми убеждения, сега
бях готова да избера единствено него.
Хвърлих му короната и извадих камата. Замахнах и усетих как прорязва туниката му. Не знаех дали е пронизала
плътта. Серен извади къса сабя, втъкната в колана му. Вместо да влизам в схватка, побягнах.
За щастие не бе заключил вратата на килията. Факла с лисичи огън ми показа посоката. Стараех се да запазя
хладнокръвие, но Серен ме догонваше бързо.
— Нор! — изкрещя. — Къде си мислиш, че отиваш? В капан си, птичке.
Тунелът ме изведе от тъмницата и се разклони. Свърнах надясно с надеждата да стигна до пещерата със
светулките.
Долових промяна във въздуха. Окрилена, се втурнах напред. Върху езика си усетих сладникав мирис на гнилоч.
Очите ми свикнаха с приглушената светлина на фенерите с лунен мъх по стената и разбрах къде съм попаднала. В
криптата.
Купища кости се издигаха пред мен, сякаш бяха нахвърляли мъртъвците безогледно един върху друг. Погледнах
през рамо. Силуетът на Серен се открои пред входа. Навлязох в дълбините на криптата, където върху мраморни маси
лежаха кралете. По скелетите на неколцина висяха останки от разкошни роби; кухите очници на височайшите особи
ме наблюдаваха зорко. Камата от корал просветна в приглушената светлина. Вдигнах острието и го огледах
внимателно. Не различих следи от кръв.
Зърнах ниша и се спотаих зад мраморното ложе в нея. Молех се Серен да не ме е забелязал. Опипах напосоки
мраморния плот. Ръката ми откри дебела кост, покрита с паяжини. Взех я и зачаках.
Серен крачеше бавно. Затаих дъх. Издебнах го да ме подмине и скочих. Извърна се към мен. Халосах го с костта
през лицето. От носа му шурна кръв и дланите му инстинктивно го закриха.
Подвоумих се дали да побягна. Серен не би влязъл в езерото без апарат. Какво би му попречило обаче да ме
застигне във Вариния и да отмъсти?
Не можех да рискувам.
Замахнах и забих кораловата кама в гърдите му до дръжката. От окървавената му уста се изтръгна болезнен вик.
— Ще те убия! — изгъргори.
— Няма — отвърнах, неспособна да прикрия тъгата в гласа си. — Острието е от кървав корал, а ти забрави да
ми зададеш един въпрос.
— Какъв? — процеди през зъби и се свлече на колене.
— Не разбра най-важното. Коралът е смъртоносен.
Извадих камата от гърдите му, избърсах я с разтреперани пръсти в кожения панталон за езда и я прибрах в
ботуша. Серен ме гледаше със сребърни очи, тъмна кръв обливаше долната половина на лицето му. Върху черната му
роба не личеше да се излива кръв от раната, ала знаех, че отровата нахлува в сърцето му.
Отвори уста и нададе оглушителен писък, сякаш да събуди мъртвите. Рухна в краката ми и неумолимите му очи
се впиха в моите.
Отстъпих назад и се блъснах в мраморно ложе. Скрих лице в шепи и заплаках.
Бях убила човек. Бях убила престолонаследника на Илара.
33
Тичах, сподиряна от ехото на сетния му писък. От страх не успявах да си спомня песента на Мелина.
Дълбоко в планината, далеч под езерото, където сияят светулки…
Заприпявах си и думите най-сетне се подредиха. Бледо сияние заструи пред мен. Последвах го и стигнах до
езерото, където бях убила Саландрин. Скочих във водата и сякаш ледените пръсти на Талос се впиха в скалпа ми.
Представих си, че ме пречиства, отмива петната от кръвта на Серен от тялото и душата ми. Уверено заплувах право
напред и въпреки студа и ужаса, ме обзе радост, че отново съм сред вода. Крайниците ми помнеха всичко —
дланите ми гребяха като весла, краката ме бутаха напред. Увлечена от движението, не забелязах как дъното се
повдига, докато ръката ми не опря в камък.
Издърпах се нагоре и се покатерих върху хлъзгавия бряг.
Поех си дълбоко дъх. Измъчваше ме чувството, че някой ме преследва. Серен е мъртъв, казах си. Щом дребна
рана като моята едва не ме уби, кораловото острие в сърцето го е погубило без никакво съмнение.
Тръгнах да търся излаз. Колкото повече се отдалечавах от светулките обаче, толкова по-трудно виждах накъде
вървя. Тунелът пред мен се разклоняваше. Прогоних от ума си всякакви мисли освен песента на Мелина. Пътят е
чист за вариниански очи. Какво ли значеше това? Взрях се в единия проход. Нищо. Ако водеше до свободата, не
изглеждаше примамлив.
Следвай кръвта. Каква кръв? Тръгнах по другия проход. Изчаках очите ми да свикнат с тъмнината и най-сетне
различих червеникаво зарево. Втурнах се напред. В скалата бе вклинен кристал. Туптеше и от сърцевината му се
излъчваше червено сияние. Внезапно съзрях дълга тънка линия. Започваше от пулсиращото кълбо и прекосяваше
тунела като вена.
Какво ми бе казала Иб за кървавия камък? „Кръвта на великаните, застинала в жилите им“. Бях попаднала на
неоткрития залеж. Нищо чудно — намираше се отвъд леговището на Саландрин и обширно езеро, в чиито води едва
ли би дръзнал да се потопи иларец. Хукнах напред. Тялото ми се стопли от усилието; надеждата, погребана с
Мелина, заискри наново. Ивица сребриста светлина бавно изплува пред очите ми. Тичах с пламнали дробове и
мускули. Светлината ставаше по-ясна и мисълта за свободата ме тласкаше към нея.
Не спрях, докато не стигнах до процепа в скалата — три стъпки висок и наглед твърде тесен. За щастие
кожените ми дрехи се бяха размекнали и се хлъзгаха от езерната вода. Успях да се провра и се претърколих върху
пръстта отвън.
Полежах по гръб, взряна в тънкия резен луна. Напомних си, че не след дълго ще открият тялото на Серен и
гонитбата ще започне. Не биваше да губя време.
Пътят към стария замък ми припомни с ужасна убедителност колко далеч съм от безопасността. Лутах се из
мрака под горския балдахин, препречващ пътя на оскъдната лунна светлина. Треперех от глад и изтощение. Мокрите
кожени панталони лепнеха по краката ми и жулеха кожата ми при всяка стъпка. Нямах нищо освен камата и вече
непотребната карта на замъка. С перлената огърлица, скрита в пазвата ми, щях да откупя плаването до Вариния.
Мисълта да напусна Илара, без да се сбогувам с Талин, ми причиняваше по-силна болка от раните. Дори да го
откриех обаче, сърцето му навярно щеше да е изстинало за мен.
Бях убила брат му.
Прозрението, че това ще е последният му спомен за мен, изтръгна пресекливи ридания от гърлото ми. Помолих
се на Талос някой ден да получа прошка.
Най-сетне зърнах светлините на стария замък. Вече не знаех дали влагата в ботушите ми е вода от езерото или
кръв. Прокраднах се към конюшните. Вътре горяха фенери, но цареше тишина. Стигнах до клетката на кобилата ми.
Разлюля глава за поздрав и изцвили пискливо.
— Добро момиче — прошепнах и я потупах по врата.
Огледах се за седло и юлар. Забелязах врата — вероятно към склада — и тръгнах натам.
Някой произнесе името ми. Истинското ми име.
— Нор?
Извърнах се рязко.
— Талин!
— Как се озова тук?
Огледа подгизналите ми дрехи и моравите петна кръв по туниката ми.
— Ранена ли си?
Коленете ми се подкосиха. Цялата тежест на стореното от мен се стовари върху ми със спомена за пръските
кръв на Серен оплискали лицето ми, ужаса от тъмните проходи и бягството дотук през мрачната гора. Талин
притича и ме подхвана, преди да се строполя ничком.
— Серен дойде в килията ми — отроних. — Предложи ми короната, ако се омъжа за него. Обеща да освободи
Вариния. Не можех да приема, Талин, не можех…
Прегърна ме по-крепко.
— Какво ти причини?
— Заплаши да ме убие, ако откажа. Побягнах, но се изгубих в мрака. Залутах се в криптата. Серен ме догони.
Размазах му лицето с кост.
— Съжалявам. Аз съм виновен, Нор. Трябваше да предвидя, че няма да се откаже толкова лесно от теб.
Погледнах го в очите.
— Виновен? Та ти се отказа от трона заради мен!
— Бих дал живота си, ако го беше поискал. Опитах да спася и Мелина, но… — Гласът му пресекна. — Изборът
беше ти или нищо.
Целуна ме по косата. Топлината му се отля в мен и изтласка студа. Не носеше ризница, само ленена туника и
кожени панталони, изопнати от жилави мускули. За пръв път от седмици се почувствах защитена. Прииска ми се
просто да оброня глава върху гръдта му и да се отпусна мълком в уюта на обятията му. Ала истината напираше върху
устните ми.
— Убих Серен. Пронизах го в сърцето с кама от кървав корал.
Ръцете му бавно се свлякоха от тялото ми. Отстъпи назад.
— Какво говориш? Серен е… мъртъв?
— Не исках! — възкликнах отчаяна. — Но не можех да поема риска да ме проследи или да нападне Вариния.
Съжалявам, Талин. Беше твой брат, а изгуби и баща си…
Не помолих за прошка, нямах право.
Седна тежко върху бала сено и скри лице с длани.
— Серен е мъртъв.
— Да.
До болка ми се прииска да го прегърна и да го утеша, както той ме бе прислонил в обятията си. Не приближих.
Бях унищожила и последната искрица надежда да бъдем заедно. Дори Талин да ми прости, бях убийца. Вероятно
щяха да ме накажат сурово за злодеянието.
Най-сетне вдигна глава.
— Разбирам те, Нор. Знам, че не би наранила никого, ако имаш избор. И знам какво би направил Серен, ако
беше жив.
Седнах до него и улових ръката му.
— Значи не ме мразиш?
Зарови лице в косата ми и вдиша дълбоко. Останахме дълго така. Тялото ми копнееше да не се отделя от
топлината му. Бях изтощена, представата да побягна отново ми се струваше немислима.
— Трябва да вървя — рекох най-сетне. — Стражите сигурно вече ме търсят.
Погледна ме объркан.
— В безопасност си, Нор. Ако Серен е мъртъв, аз съм регент. — Поколеба се за момент, после добави: — Поне
докато се върне мама.
Сключих вежди. Сигурно не бях разбрала правилно.
— Майка ти…
— Да — кимна. — Съжалявам, че не ти казах. Кралица Талия е жива. И се връща в Илара.
— Не разбирам… Всички говореха…
Талин въздъхна.
— Серен се опита да убие мама, защото беше бременна. Детето заплашваше правото му да наследи трона. Ако
се бе родило момиче…
— Щеше да стане кралица — довърших. — А това щеше да прекрати договора между Вариния и Илара. —
Засновах напред-назад. — Но защо Серен е предполагал, че Талия чака дъщеря? Нали от стотици години не се е
раждала принцеса?
— Така се говори — гласът му прозвуча мрачно. — Но кое е по-вероятно? Поколения наред в кралското
семейство да не се е раждало момиче, или мъжете, управлявали Илара, да са се страхували да предадат властта на
жена?
Застанах пред него, стиснала юмруци.
— Какво ми казваш, Талин? Че е имало престолонаследници, убити в люлката?
— Надявам се да са ги изпращали в затънтени села. Няма да узнаем. — Разпери ръце. — Серен обаче не би
рискувал. Пронизал с нож мама и я хвърлил в подземното езеро. Мислел я за мъртва, храна за чудовището. Не
подозирал обаче какви жизнени сили има. Въпреки раните изплувала от езерото и избягала през същия проход,
откъдето си излязла ти.
Серен описваше Талия като крехко цвете. Беше се излъгал.
— Мелина ми посочи пътя. Знаела ли е, че Талия е жива?
Талин кимна.
— Мама се свърза с мен няколко месеца след опита за убийство. Помоли ме да се съюзя с Мелина, защото
нямаше доверие на другиго от замъка. Серен беше млад, но с по-силна воля от татко. Откриеха ли я шпионите му,
щеше да довърши започнатото.
— Мелина извика „Да живее кралицата“.
— Имаше предвид мама, законната наследница на трона след смъртта на баща ми.
Цялата картина най-сетне се подреди.
— Защото Серен не е навършил двайсет и една.
Талин се усмихна.
— Мама живееше на юг, събираше войска. Помниш ли срещата ми с лорд Клифтън напът към пристанището?
Не договарях подкрепления за Илара. Убедих го да сплоти сили с мама и да нападнат Серен, да възстановят властта
на кралицата и земите ни да възвърнат някогашната си слава. Напредват насам.
— Но защо Мелина се е оставила да я заловят, щом е било ясно, че Серен няма да ме убие?
— За да ти разкрие пътя за бягство. Не е знаела кога ще се върна. Серен ме държеше далеч от новия замък. Край
реката ни нападнаха негови хора. Не успяха да ме убият, но ги използва като основание да ме отпрати наново. Ако
не бях получил вест от камериерката ти, нямаше да пристигна навреме. Мелина смяташе, че само ти си в състояние
да убедиш варинианците и галетианците да се присъединят към войската на мама.
Горката Мелина. Не е подозирала колко малко ми се доверяват във Вариния.
— Серен е мъртъв. Вече няма кой да оспори правото на кралица Талия да се възкачи на трона — отбелязах. —
Няма да има война.
— Всъщност — усмихна се Талин — майка ми ще бъде регент. Короната ще наследи дъщеря й, когато навърши
двайсет и една. — Смаяното ми изражение го разсмя. — Да, Нор. Имам сестра, Зои. Още не съм я виждал, но я
чакам да пристигне скоро.
Представих си момиченце с очите на Талин. Усмихнах се широко.
— Невероятно!
Улови ръцете ми и ме придърпа в скута си.
— Кралството ни ти дължи всичко, Нор. Ще останеш ли тук? С мен?
Взрях се в лицето му. Не смеех да повярвам, че е истина. Бях мокра до кости, изтощена от затворничеството и
непосилния товар на страха. Талин прокара пръст по скулата ми. Умората и чувството за вина се стопиха.
Този път го целунах аз. Всеки нежен досег на топлите му устни изцеляваше раните ми от предишните седмици.
Пръстите му намериха голата плът под туниката ми, оставяйки пламнали дири по кожата ми. Освободих ризата от
колана на панталоните му и най-сетне докоснах трептящите мускули по гръдта и гърба му. Вдиша остро и захапа
леко долната ми устна.
— Нор… — прошепна.
Отворих очи. Взираше се в мен, обгърнал лицето ми с длани. Отново погали белега върху скулата ми с палец.
Осъзнах, че никога вече няма да го прикривам.
— Искам да бъда с теб, Талин. Но първо трябва да се погрижа за семейството си. Оставих близките си в трудно
положение. Според Сами сега живеят в нищета. А и кой друг ще им съобщи за смъртта на Серен?
Кимна.
— Ще те придружа. Пазарът на пристана е след два дни.
Удивих се колко време е минало от последната ми среща със Сами. Цяла вечност бях линяла в тъмницата, слаба
и безполезна, докато семейството ми несъмнено бе страдало.
Изкушавах се да приема предложението на Талин. Щях да стигна невредима до пазара, да се насладя на
времето, прекарано само с него. Принцът и кралят обаче бяха мъртви, а кралицата щеше да пристигне след няколко
дни. Народът му имаше нужда от него, както моят — от мен.
— Благодаря ти за протегнатата ръка — прошепнах. — Но мястото ти е тук, поне докато майка ти седне на
трона. Прегърна ме.
— Не бива да тръгваш сама, Нор. Пътят е опасен.
— Имам нож. Ще ми дадеш пари за нов кон, ако се наложи. Знам, че по-късно ще дойдеш да ме вземеш.
Хареса ми желанието му да ме защити. Хареса ми също, че не оспори отказа ми. Целуна ме дълго и бавно —
обещание, че настъпи ли моментът, отново ще сме заедно.
— Сигурна ли си, че искаш да тръгнеш веднага? — попита, когато най-сетне се отдръпнахме един от друг. —
Стражите ми няма да те докоснат. Ако потеглиш сутринта, ще стигнеш навреме до пазара. Дай си време за почивка.
— Вече съм добре — отвърнах нежно. — От дън душа копнея да остана в обятията ти. Ала чувам как сестра ми
ме зове. Сигурно страда, а всеки ден без нея е невъзвратим, Талин.
Кимна и ми подаде кожена кесия с монети.
— Обещай ми да внимаваш.
— Обещавам.
Запътих се към дорестата кобила. Спря ме.
— Вземи Ксандер.
— Не, Талин! Той е любимият ти кон.
— Най-бърз и най-предан от жребците ми. Ще се грижи за теб, докато ме няма. Важното е да стигнеш
невредима до Вариния. Има много коне, Нор, но няма друга като теб.
Откакто се помнех, ми повтаряха, че имам двойник — по-добър във всяко отношение. От пръв поглед обаче —
през онази вечер в къщата на наместника, когато мокра до кости водех разгорещен спор със Сами — Талин бе видял
истинската ми същност. Не близначката на Зейди, а мен — избухлива, упорита, глупава, съревнователна, белязана,
предана, решителна и, да, красива.
Целунах го и вдишах дълбоко уханието на кожата му, за да го запазя в сърцето си.
— Благодаря, Талин. За всичко.
Оседлах Ксандер, докато чаках Талин да ми донесе провизии от замъка. Върна се с торба, препълнена с хляб,
ябълки, сирене и два кожени меха с вода.
Накрая ми подаде свитък.
— Карта, в случай че не помниш пътя. Ксандер ще те отведе до втората гостилница, ако яздиш до сутринта и
през целия ден. Ще пренощуваш там. Кажи на гостилничаря, че си моя пратеничка. Ще ти изпратя вест при първа
възможност.
Талин провери оглавника и стремената. Повдигна ме върху седлото. Жребецът ми се стори още по-грамаден без
опората на крепкото му тяло. За момент усетих ноктите на страха да се пресягат към мен. Отблъснах ги решително.
Нямаше време нито за страх, нито за съмнения.
Между стария замък и Вариния се простираха пътища, където дебнеха безброй опасности. В края на пътя
обаче ме чакаше Зейди. Бях готова да яздя през огън, за да стигна до нея.
Махнах за сбогом и Ксандер полетя към утрото, зовящо ни като златна вълна. Чувствах се все по-свободна и
знаех, че Вариния ще ми се стори още по-красива след раздялата.
Народът ми има поговорка за дома, както за повечето важни неща в живота: варинианецът никога не се губи
сред морето, защото цялото море му е дом. Не е вярно, осъзнах сега. Домът не е къща или село, нито океан. Домът е
семейство и обич, мястото, където духът отпочива като чайка, заслонена от буря.
Стигнах до странноприемницата по мръкнало. На границата ме бяха спрели войници — слава на Талос, от Рив
нямаше и помен. Подкупих ги с монети от кесията на Талин. Никой не ме позна — бях мръсна и изпосталяла, в
дрипави дрехи и с коса, прибрана под грубата наметка на Сами. Приличах на просякинче, не на избраница за
съпруга на иларския крал.
Оставих Ксандер в конюшнята. Разбрах, че няма да издържи до края на пътя. Пенеше се и трепереше от
изтощение. Не биваше да рискувам живота му. Платих на гостилничаря да се грижи за него, докато се върне при
Талин, и купих рошаво кафяво пони — трътлесто и тромаво.
Часовете се нижеха. Пазарът щеше да затвори, преди да стигна. Не сварех ли Сами, щях да намеря начин да се
добера до Вариния. Ала мисълта да пропусна срещата ме глождеше. Ръчках понито с пети и го умолявах гласно да
побърза.
Най-сетне различих навесите на сергиите в далечината. Скочих от седлото и побягнах. Мокрите ботуши бяха
съсипали ходилата ми. Усещах как кожата ми се бели при всяка крачка. Не спрях да тичам. Пред портите на пазара
мъж събираше сергията си.
— Пазарът затваря, момче.
Поклатих глава. Бях останала без дъх. Профучах на бегом покрай разглобените дървени маси. Зарзаватчии
продаваха на безценица натъртени ябълки и почернели зелки. Втренчена в небето, продължавах напред. Молех се да
видя хвърчило, реещо се над последните неприбрани навеси. Не виждах нищо.
Стигнах до опустелия център на пазара. Шепа търговци се пазаряха един с друг за непродадената си стока.
Нямаше и помен от продавача на хвърчила и Сами. Седнах безпомощна върху купчина щайги и зарових лице в длани.
Бях изпуснала Сами за минути, а исках поне веднъж някой да се погрижи за мен, да ме отведе у дома.
— Нор?
Бих познала гласа навсякъде — най-сладостната мелодия на света. Отчаяният ми ум ме залъгваше с приятни
звуци. Не вдигнах глава, докато дребничка длан не ме погали плахо по рамото.
— Ти ли си, Нор?
Бавно вдигнах поглед. Пред мен — в туника и панталони, красива въпреки грубите дрехи — стоеше сестра ми.
— Зейди? — отроних.
Прегърнахме се, сякаш падаме върху отраженията си във вода — два огледални образа, преплели ръце. Колко
глупаво години наред бях размишлявала над различията ни, вместо да ценя близостта ни.
Бяха забравила колко е крехка, колко познато ухае кожата й — на дом.
— Защо си тук? — попитах най-сетне, усмихната през сълзи. — Къде е Сами?
Разплака се и за момент си помислих, че приятелят ни е мъртъв.
— След срещата с теб се опълчи на баща си. Дори сплоти повечето старейшини. Група селяни обаче се
разбунтуваха. Настояха да го прокудят, задето заговорничи с убийца.
— С мен? — промълвих. — Още ли мислят, че съм се опитала да те убия?
— Майката на Алис ги подстрекаваше. Настройваше ги срещу семейството ни.
А аз смятах нашата майка за безмилостна.
— Какво направи Кристос? Прогони ли Сами? Родния си син?
— Не, разбира се. Мъже от селото го похитиха и го оставиха сам в открито море.
Разхлипа се горко. Притиснах я в обятията си. Поривът да я закрилям, тласкал ме през целия ми живот, лумна с
буен пламък.
— А ти дойде вместо него? — попитах, удивена от силата и смелостта й.
— Не исках да те оставям да рискуваш живота си… — гласът й пресекна. — Да идваш напразно отново и
отново.
Погалих я по главата.
— Не бой се. Сами е находчив. Ще намери начин да оцелее. Върнем ли се във Вариния, ще обясня всичко на
наместника.
— Какво ще му обясниш?
— Принц Серен е мъртъв, Зейди. Тегобите ни свършиха.
Втренчи се объркана в мен. Едва сега забелязах цветето, паднало от ръката й, когато ме прегърна.
— Това е…?
— Роза, да. — Вдигна я — червена като кървав корал, свела главица под тежестта на короната си. —
Продавачът на хвърчила ми я даде. За теб е!
Взех розата и вдъхнах нежното ухание. Не беше просто цвете, а символ на мечтите ми и на всичко, от което бях
готова да се откажа, за да ги осъществя.
Вгледах се в топлите кафяви очи на Зейди.
— Не може да се мери с красотата на морските цветя.
И двете избухнахме в смях. Смяхме се до захлас. Сълзите ни бяха сълзи от радост и светът си върна смисъла.
Докато вървяхме към семейната лодка, разказах всичко на Зейди. Застанахме заедно на брега на тихото заливче.
Взряхме се в Алатийско море, обагрено в сиво и оранжево от залязващото слънце. Обходих с очи хоризонта и
осъзнах, че светът ми никога не е бил малък. Моят свят, безграничен като обичта ми към Зейди, се ширеше докъдето
поглед стига и отвъд.
Навярно е било необходимо да го напусна, за да разбера, че е неоценим.
Талин щеше да дойде при мен и заедно да намерим Сами. Най-сетне щях да видя незнайните предели от
мечтите ми, но никога не бих забравила какво значи Вариния за мен.
Вълните се разбиваха в пясъка под краката ми. Сред прибоя чух тих звук, сякаш майка пее на детето си.
Спомних си онзи куплет, който не бях изпяла на краля — думи само за изпълнените с млада надежда, повярвали, че
друг не избира съдбата им: нито принц от далечно кралство, нито дори Талос.
Надигнах глас и с пълно гърло запях на попътния вятър:
Чуваш ли песента на морето?
Виждаш ли обляната в кърви вода?
Детето на вълните иде
да ни донесе свобода.
Информация за текста
Мара Ръдърфорд
Корона от корал и перли
Mara Rutherford
Crown of Coral and Pearl
Copyright© 2019 by Mara Rutherford
Американска, I издание
Превела от английски: Емилия Ничева— Карастойчева
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Йоана Ванчева
Дизайн на корицата: Златина Зарева
Предпечатна подготовка: Любомир Делев
Печат: „Полиграф-Юг“
Формат 60/90/16 Печ. коли: 21
© ИК „ЕМАС“, 2021
Сканиране, разпознаване и корекция: Lioni, 2021__