Annotation Свободата има своята цена… Белезите изчезват и пепелта се отмива, но истинската кралица никога не забравя. Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът й е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си. За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането й, тя трябва да се довери на леля си — ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега. Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си. Лаура Себастиън — Принцеса на пепелта: Повелителката на дима #2ПрологСамаБезопасностСемействотоСблъсъкИзповедВеригиЗаедноИзгарянеСьоренУрокНападениеПленнициМатинЧестДовериеЕтристоСта КривероДворецътНепорочностИграКандидатитеИзмъкванеЛагерътСтарейшинитеМариалЧарГоракиФиренПикникТренировкиУбийствоЗакрилаРазпитАрестСънТъмницатаЛюбовМаскировкаОхоМинаСаможертваМаскаБезпомощниМоло ВаруСделкаЖертваБолензаШокПробивБягствоПодслонОтплаванеСтратегияПризракГотовиБерсеркиБиткаПреговориПоследствиетоБойното полеЕпилогОбработкаThe LasT SurvivorsСканиране: Daenerys, 2019Разпознаване, корекция и форматиране: shadow, 2019Информация за текста notes1 Лаура Себастиън — Принцеса на пепелта: Повелителката на дима #2 На баба ми Каръл, единствената кралица бунтарка, която някога съм познавала, и на дядо ми Ричи за това, че не позволи историите й да бъдат забравени.               Пролог Майка ми веднъж ми каза, че мирът е единственият начин, по който Астрея може да оцелее. Ние не се нуждаем от огромни армии, каза тя, не е необходимо да насилваме децата си да стават воини. Ние не желаем война като други страни в усилието си да вземем повече от онова, което ни е потребно. Астрея ни е достатъчна, каза тя. Тя никога не си е представяла, че войната ще дойде при нас, желана или не. Щеше да живее достатъчно дълго, за да види колко безпомощен е мирът пред остриетата от ковано желязо и дивата алчност на каловаксийците. Моята майка беше Кралицата на мира, но аз знам твърде добре, че мирът не е достатъчен. Сама Ароматното кафе, подсладено щедро с мед, оставя сладък вкус на езика ми. Кресцентия го поръчва винаги такова. Седим в беседката, както сме го правили хиляди пъти досега, обвили с шепи порцелановите чаши, изпускащи пара, за да се предпазим от хладния вечерен въздух. За момент усещането е като при предишните ни срещи — в сумрака около нас витае успокояваща тишина. Липсваха ми разговорите с нея, но копнеех също и за това — да седим заедно и да не изпитваме нужда да запълваме тишината с безсмислено дърдорене. Но това е глупаво. Как може да ми липсва Крес, когато тя седи точно срещу мен? Тя се засмива, сякаш чете мислите ми, и поставя чашата си върху чинийката, които така издрънчават, че цялата подскачам. Крес се привежда над позлатената маса и улавя свободната ми ръка между дланите си. — О, Тора — напевно произнася фалшивото ми име, сякаш е мелодия. — И ти ми липсваше. Но следващия път няма да е така. Преди смисълът на думите й да достигне до мен, светлината над нас се променя, слънцето свети все по-ярко и по-ярко, докато накрая тя цялата е озарена, всяка страшна частичка от нея. Овъглената й, лющеща се шия, обгорена до черно от Енкатриото, течния огън, който й сервирах, косата й — бяла и крехка, устните й — посивели като имитацията на корона, която носех преди. Обзета съм от страх и вина, щом умът ми се прояснява. Помня какво й причиних, помня защо го направих. Помня лицето й от другата страна на решетките на моята килия, изпълнено с ярост, докато ми казваше как ще крещи от радост след моята смърт. Помня изгарящата топлина на решетката там, където я беше докоснала. Мъча се да измъкна ръката си, но тя я държи здраво, а усмивката й като от страшна приказка открива резците й с пепел и кръв по върховете. Кожата й изгаря моята, по-гореща е от кожата на Блейз. Тя самата е огън, обхванал кожата ми, и аз се опитвам да изпищя, но никакъв звук не излиза от устата ми. Преставам да усещам ръката си и за миг ми олеква, преди да погледна и да видя, че се е превърнала в пепел и се е разпаднала на прах в хватката на Крес. Огънят си пробива път нагоре по ръката ми и надолу по другата, плъпва по гърдите ми, по тялото ми, по краката и ходилата ми. Главата ми пламва най-накрая и последното, което виждам, е Крес с чудовищната й усмивка. — Готово. Не е ли по-добре така? Сега никой няма да те вземе за кралица. * * * Цялата съм подгизнала, когато се събуждам, памучните чаршафи са се оплели около краката ми, влажни от пот. Стомахът ми се преобръща, заплашва да прелее, макар да съм сигурна, че не съм хапвала нищо, което да повърна, освен няколко корички хляб снощи. Сядам в леглото и притискам с ръка стомаха си, за да го успокоя, премигвам, за да привикнат очите ми по-лесно към тъмнината. Отнема ми време да разбера, че не съм в моето си легло, не съм изобщо в двореца. Пространството е по-малко, леглото е мъничко по-голямо от тесен нар с тънък матрак и завивка. Стомахът ми се мята, преобръща се така, че ми се гади, и тогава осъзнавам, че това въобще не е заради моя стомах, а просто стаята се клати ту на едната, ту на другата страна. Стомахът ми само повтаря като ехо движението. Събитията от последните два дни се процеждат обратно в съзнанието ми. Тъмницата, процесът срещу императора, умиращата в краката ми Елпис. Спомням си Сьорен, който ме спасява, но после самият той попада в затвора. Отхвърлям колкото се може по-бързо тази навестила ме мисъл. Има толкова много други неща, за които би трябвало да се чувствам виновна — вземането на Сьорен за заложник не може да е едно от тях. Аз съм на кораба „Дим“, спомням си, който се е отправил към руините на Енгълмар, за да си възвърна Астрея. В каютата съм, в безопасност и сама, докато Сьорен е в бригантината, окован във вериги. Затварям очи и отпускам глава в ръцете си, ала веднага в съзнанието ми изплува лицето на Крес — розовите й бузи, трапчинките и големите й сиви очи, такава, каквато я видях при първата ни среща. Сърцето ми се свива при мисълта какво момиче беше тя, какво момиче бях аз, залепило се за нея, защото тя беше моето спасение от кошмарите в живота ми. Доста бързо този образ на Крес се сменя с друг, от последния път, когато я видях — омразата в студените й сиви очи и гърлото й с овъглена, свличаща се кожа. Не би трябвало да е оцеляла след отровата. Ако не я бях видяла със собствените си очи, навярно нямаше да повярвам. Част от мен изпитва облекчение, че е оцеляла, но в същото време никога няма да забравя как ме гледаше, когато се закле да срине до основи Астрея, как заяви, че ще поиска от императора главата ми, след като той ме екзекутира. Строполясвам се по гръб, главата ми тупва глухо върху тънката възглавница. Цялото тяло ме боли от изтощение, но в ума ми е трескава вихрушка, която не дава признаци да утихне. Все пак стискам очи и се мъча да прогоня всички мисли за Крес, но тя се промъква тихомълком с призрачното си присъствие. Стаята е прекалено тиха — толкова тиха, че придобива свой собствен звук. Чувам го, защото дъхът на моите Сенки отсъства, незабележимите им движения, когато не ги свърта на едно място, техните шепоти. Тази тишина е от онези — оглушителните. Обръщам се на една страна, после на друга. Потрепервам и издърпвам юргана, за да се завия, но усещам огнения допир на Крес и изритвам завивката, която се свлича на купчинка върху пода. Сънят няма скоро да дойде. Изтъркулвам се от леглото и откривам дебелата вълнена пелерина, която Драгонсбейн остави в каютата ми. Навличам я върху нощницата си. Тя ме поглъща цялата, чак до глезените, удобна и безформена. Платът е протрит, толкова пъти е кърпена, че се съмнявам дали е останало нещо от оригиналната пелерина, но въпреки това я предпочитам пред изтънчените копринени рокли, които императорът ме караше да нося. Както винаги, мисълта за императора възпламенява яростта дълбоко в мен, която се разгаря още по-ярко, докато ме изгори и превърне кръвта ми в лава. Чувството, което усещам, ме плаши, макар и да му се наслаждавам. Веднъж Блейз ми обеща, че аз ще запаля огъня, който ще изпепели тялото на императора, и не вярвам пламъците на гнева в мен да изтлеят, докато наистина не го направя. Безопасност Коридорите на „Дим“ са опустели и тихи, жива душа не се вижда. Чуват се само леки стъпки, идващи отгоре, и приглушеният грохот на вълните, разбиващи се в корпуса на кораба. Минавам през един коридор, после през друг, търсейки изход към палубата, преди да осъзная колко безнадеждно съм се изгубила. Въпреки че по-рано вечерта Драгонсбейн ме разведе из кораба и тогава ми се стори, че придобивам доста добра представа за разположението, но в този час всичко ми изглеждаше като съвсем различно място. Хвърлям поглед през рамо, в очакване да зърна някоя от моите Сенки, но след това осъзнавам, че те не са тук. Никоя от тях. В продължение на десет години присъствието на другите беше неизменна тежест върху раменете ми, която ме задушаваше. Копнеех за деня, в който ще я отхвърля и ще бъда сама. Сега обаче част от мен усеща липсата на тази постоянна компания. Поне щяха да ми спестят лутането и губенето. Най-накрая, след още няколко завоя откривам стълбище, което води нагоре към палубата. Стъпалата са разнебитени и кънтящи и затова ги изкачвам бавно, ужасена от мисълта, че някой ще ме чуе и ще ме последва. Трябва да си напомням, че не се промъквам никъде, че съм свободна да се скитам, където пожелая. Бутам вратата да се отвори, морският въздух се удря в лицето ми и разпилява косите ми във всички посоки. С едната си ръка ги приглаждам назад, за да не влизат в очите ми, а с другата се загръщам с пелерината. Не си давах сметка колко е застоял въздухът под палубата, преди да вдишам в дробовете си свежестта на морския. Тук горе на вахта са няколко души от екипажа, само най-необходимите, за да гарантират, че „Дим“ няма да се отклони от курса или да потъне посред нощ. Всички са с толкова замъглени погледи и така съсредоточени в задачите си, че едва вдигат очи към мен, докато минавам покрай тях. Нощта е студена, особено с бурните пориви на вятъра, който духа в морето. Кръстосвам ръце пред гърдите си, докато се изкачвам към носа на кораба. Навярно още свиквам да съм сама, но не вярвам някога да се наситя на всичко това: ширналото се навсякъде около мен небе. Без стени, без ограничения. Само въздухът, морето и звездите. Небето над мен е отрупано със звезди, толкова са много, че е трудно да си избереш една-единствена. Артемизия ми беше казала, че навигаторите използват звездите, за да насочват кораба, но на мен ми е трудно да си представя доколко подобно нещо е възможно. Те са толкова много, че е трудно да бъдат обхванати с разума. Носът на кораба не е така пуст, както се надявах да бъде. Близо до бордовата ограда отпред стои самотна фигура с прегърбени рамене и се взира в океанските води. Преди още да се приближа достатъчно, за да разпозная чертите му, знам, че е Блейз. Той е единственият човек, когото съм срещала, който може да се опълчи на стихията с такава неистова енергия. Усещам как ме обзема облекчение и забързвам към него. — Блейз — докосвам рамото му. Топлината на кожата му и фактът, че е буден в този час, ме трогват, тласкат мислите ми в още повече посоки, но аз не им позволявам да надделеят. Не сега. Сега просто имам нужда от стария си приятел. Изненадан, той се обръща към мен, след това ми се усмихва, макар и малко по-колебливо, отколкото преди. Не сме разговаряли, откакто се качихме на кораба по-рано този следобед, а истината е, че част от мен се бои да говорим. Вероятно е разбрал, че съм разменила чашите по пътя ни насам, давайки му чая със сънотворното, което беше приготвил за мен. И сигурно знае защо съм го направила. Това не е разговор, който ми се иска да водя сега. — Не можеш да заспиш ли? — пита ме той, хвърляйки поглед наоколо, преди да ме погледне отново. Отваря уста, но отново я затваря. Прокашля се. — Трудно се свиква да се спи на кораб. Заради люшкането и шума на вълните… — Не е от това — отвръщам. Искам да му разкажа за кошмара си, но си представям реакцията му. Това е само сън, ще каже той. Не е наистина. Крес не е тук, не може да те нарани. И така да е, трудно ми е да го повярвам. Освен това не искам Блейз да знае как Крес се е закотвила в мислите ми, колко виновна се чувствам заради онова, което й сторих. В неговото съзнание всичко е ясно — Крес е врагът. Той не би разбрал чувството ми на вина и със сигурност няма да разбере копнежа, вкоренил се дълбоко в мен. Не би разбрал колко много ми липсва тя, дори сега. — Не ти казах за Драгонсбейн — казва той след малко, но не намира сили да ме погледне. — Трябваше да те предупредя. Със сигурност шокът е бил неприятен, да срещнеш непознат с лицето на майка ти. Облягам се на перилата до него и двамата се взираме надолу, където вълните обгръщат корпуса на кораба. — Вероятно щеше да ми кажеш, ако не бях разменила чашите с чай — отбелязвам аз. Първоначално той не казва нищо и единствено шумът от морето стига до нас. — Защо го направи? — тихо пита той, сякаш не е сигурен, че иска да научи отговора. Не съм сигурна, че искам да му го дам, но част от мен силно се надява той да го приеме със смях и да ми каже, че греша. Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя. — Преди да напуснем Астрея, когато Ерик ми обясняваше какви са берсерките, той спомена симптомите — бавно произнасям аз. Блейз настръхва, но не ме поглежда и не ме прекъсва, така че продължавам. — Той каза, че лудостта им от мините се влошава, че кожата им става гореща и започват да губят контрол върху силите, които владеят. Каза още, че не спят. Блейз потрепери и въздъхна. — Не е толкова просто — тихо казва той. Разтърсвам глава, за да прочистя мислите си, после се отблъсквам от перилата и скръствам ръце над гърдите си. — Ти си благословен — казвам му аз. — Затова оцеля след мината, затова оцеля през годините след това. Не може да си… — Нямам сили да произнеса думите. Полудял от мините. Само три думи, седем срички, всяка една напълно безобидна, но заедно — така зловещи. Толкова много искам да ми каже, че съм права, че, разбира се, няма нищо общо с лудостта на мините, че разбира се, не е фатално. Вместо това той остава безмълвен, притихнал, облегнал се на лакти върху парапета, с ръце, притиснати към гърдите му. — Не зная, Тео — най-накрая казва той. — Не мисля, че съм… болен. — Сякаш не е в състояние да изрече полудял от мините. — Но и никога не съм имал чувството, че съм благословен. Признанието, за което никога повече няма да се говори, идва като шепот, изгубен в нощния въздух. Чудя се дали за първи път изрича тези думи на глас. Докосвам рамото му, за да го накарам да се обърне към мен, преди да поставя дланта си върху гърдите му, където знам, че носи белег, точно над сърцето му. — Виждала съм какво можеш да правиш, Блейз — казвам. — Глейди те е благословила, знам го. Може би твоята сила е различна от тази на пазителите, но тя не е… Не е това. Тя е нещо повече. Трябва да е. За секунда той сякаш иска да спори с мен, но после поставя ръката си върху моята и я притиска. Мъча се да не обръщам внимание колко е гореща кожата му. — Защо не можа да заспиш? — пита ме той най-накрая. Не мога да му разкажа за кошмара си, но и не мога да го излъжа. Спирам се на нещо по средата — частична истина. — Не мога да спя сама — отвръщам, сякаш е толкова просто. И двамата знаем, че не е. Чакам присъдата, да ми каже колко е абсурдно това, че не е възможно да ми липсват Сенките, наблюдаващи всяко мое движение. Но, разбира се, той не го прави. Знае, че изобщо не е това, което казвам. — Ще спя с теб — казва той, преди да осъзнае какво е изрекъл. Прекалено е тъмно навън, за да съм сигурна, но мисля, че ушите му почервеняха. — Искам да кажа… Ами, ти знаеш какво имам предвид. Мога да стоя там, ако това ще помогне. Усмихвам се едва. — Мисля, че ще помогне — отвръщам и понеже не мога да устоя, не спирам дотук. — Бих спала още по-добре, ако и ти се опиташ да поспиш. — Тео — казва с въздишка той. — Знам — отвръщам. — Не е толкова просто. Само ми се иска да е.   Усещам очите на екипажа върху нас, докато Блейз и аз вървим обратно към каютата ми. Мога да си представя как им изглеждаме двамата в този час. До изгрев-слънце всички ще си шушукат, че с Блейз сме любовници. Предпочитам хората изобщо да не си шушукат за мен, но ако тази мълва засенчи другите — за мен и Сьорен, не бих имала нищо против. Слухът за любовна история с Блейз ще е далеч за предпочитане, защото екипажът ще ни подкрепи от все сърце, ако не за друго, то поне затова че е астреец. А колкото повече подкрепа имам от екипажа, толкова по-добре. Не мога да не си спомня колко пренебрежителна беше Драгонсбейн, когато се качих на борда, как ми говореше, сякаш съм изгубило се дете, а не кралица. Нейната кралица. Тревожа се, че ще става все по-лошо. Мъча се да спра този ред на мисли. Как се превърнах в такава интригантка? Та аз наистина имам чувства към Блейз и знам, че и той също, но изобщо не се съобразих с това. Тръгнах направо да заговорнича, да обмислям как да го използвам за своя политическа изгода. Как станах такъв човек? Разсъждавам като императора и осъзнаването на тази мисъл ме разтърсва. Блейз го усеща. — Добре ли си? — пита той, докато отварям вратата на каютата ми и го повеждам вътре. Обръщам се да го погледна и изхвърлям гласа на императора от съзнанието си. Преставам да мисля за това кой ни е видял да влизаме или какво ще кажат, или как да го използвам за моя изгода. Не мисля за онова, за което разговаряхме преди минути. Мисля само за нас двамата, заедно, сами в стаята. — Благодаря ти, че ще останеш с мен — казвам вместо отговор на въпроса му. Той се усмихва, преди да отклони поглед встрани. — Ти ми правиш услуга. В една каюта съм с Херон, а той така хърка, че клати целия кораб. Засмивам се. — Ще лежа на пода, докато спиш — казва той. — Не — изненадващо за себе си отвръщам. Очите му леко се разширяват, когато ме поглежда. По всичко личи, че ще останем в смразяващата, неловка тишина цяла вечност, затова разрушавам магията. Пристъпвам към него и го хващам за ръка. — Тео — понечва да каже той, но аз поставям пръста си върху устните му, преди да е провалил мига с предупреждения, които не искам да чувам. — Само… ме прегърни — изричам. Той въздиша и аз знам, че ще каже не, че трябва да стои на разстояние, защото аз вече не съм неговото приятелче от детството. Аз съм неговата кралица, а това прави всичко много по-сложно. Така че излизам с евтин номер, на който знам, че няма да откаже. — Ще се чувствам в по-голяма безопасност, Блейз. Моля те. Погледът му омеква и знам, че го имам. Без да кажа и дума повече, отпускам ръката си от устните му и го издърпвам към леглото. Идеално е за двама ни, тялото му се извива покрай моето, ръцете му ме обвива! Дори тук, сред морето, той ухае на домашно огнище и подправки — като вкъщи. Кожата му е изгарящо топла, но се опитвам да не мисля за това. Усещам как биенето на сърцето му преминава през мен, как моето забива в същия ритъм и се оставям да ме приспи. Семейството Когато се събуждам, Блейз вече си е тръгнал и стаята е твърде студена без него. На възглавницата до главата ми има бележка. Имам моряшки задължения тази сутрин. Ще се видим довечера. Твой, Блейз Твой. Думата не излиза от главата ми, докато се мъча да разреша и наглася къдравата си коса и да пооправя смачканите си дрехи. В някой друг живот навярно щях да пърхам от една такава дума, но сега тя има обратното въздействие. Отнема ми известно време да преценя защо е така: по същия начин Сьорен подписваше писмата си до мен. Опитвам се да не позволя мислите за Сьорен да ме преследват твърде дълго. Жив е, в безопасност е и това е всичко, което мога да направя за него сега. Много повече, отколкото заслужава след онова, което направи във Вектурия, след като ръцете му толкова подгизнаха от кръв, че едва ли някога щяха да бъдат отново наистина чисти. Ами твоите ръце?, прошепва в главата ми глас. Звучи като гласа на Крес. Нахлузвам ботушите, които ми даде Драгонсбейн. С цял един номер са по-големи и шляпат, като ходя, но не бива да се оплаквам, особено като се има предвид, че за разлика от Блейз, аз нямам никакви задължения по поддръжката на кораба. Вчера, по време на обиколката с Драгонсбейн, тя обясни, че всички на борда получават някаква всекидневна задача, за да си изкарат прехраната. Херон имаше дневна смяна в кухните, а Артемизия ще трябва да управлява платната по няколко часа на ден. Дори децата получават малки задачи като да наливат вода по време на хранене или да изпълняват поръчки на Драгонсбейн. Попитах я с какво бих могла да помагам аз, но тя само се усмихна и ме потупа снизходително по ръката. — Ти си нашата принцеса. Това е всичко, което искаме от теб. Аз съм вашата кралица, искаше ми се да кажа, но не успях да принудя устата си да произнесе тези думи. Когато излизам на палубата, слънцето е удивително високо в небето и е толкова ярко, че заслепява. Колко ли дълго съм спала? Трябва да наближава пладне и корабът жужи от работа. Обхождам с поглед препълнената палуба за познато лице, но откривам море от непознати. — Ваше величество — казва един човек с поклон, докато отминава бързо с кофа вода. Отварям уста да отговоря, но преди да успея, една жена прави реверанс със същото отношение. След малко разбирам, че е най-добре просто да се усмихвам и да кимвам в ответ. Пробивам си път през палубата, като кимам и се усмихвам, търсейки някой познат, но веднага, щом откривам познати очи, ми се иска да не съм ги видяла. Майката на Елпис, Надин, стои под грота с парцал в ръка и мие палубата. Тя замръзва на място, от парцала се стича сива вода. Очите й се втренчват в моите, ала лицето й остава непроницаемо. Толкова много си приличат с дъщеря си, че се стреснах първия път, когато я срещнах — същото кръгло лице и тъмни, дълбоки очи. Когато й казах за Елпис снощи, след обиколката с Драгонсбейн, тя изрече всички онези правилни неща, въпреки сълзите си. Благодари ми, че съм се опитала да спася дъщеря й, че съм била нейна приятелка, че съм се посветила на каузата да отмъстя на императора, но думите й звучаха глухо и празно и бих предпочела да роптае срещу мен, да ме обвинява за убийството на Елпис. Мисля, че за мен ще е облекчение да чуя някой друг да произнесе на глас собствените ми самообвинения. Тя откъсва очи от мен и отново се съсредоточава върху чистенето, търка с всичка сила палубата, сякаш иска да пробие дупка в нея. — Тео — чувам глас зад себе си, толкова съм благодарна за разсейването, че ми отнема известно време да схвана кой ме вика. Артемизия е застанала до бордовите перила в облекло като моето — тесни, кафяви панталони и бяла, памучна риза, макар че нейното изглежда някак по-добре, като дрехи, които самата тя е избрала да носи, а не защото няма други възможности. Въпреки че гледа към мен, тялото й е обърнато към водата с разтворени ръце. Косата й пада по раменете на разчорлени бели вълни, които преминават в светли, небесносини краища. Фуркетът с воден скъпоценен камък, който откраднах от Кресцентия, е закрепен в косите й, а мастиленосините камъчета блестят на слънцето. Зная, че тя се смущава от косата си и се опитвам да не се вторачвам в нея, но трудно се въздържам. На хълбока й виси ножницата на камата й с позлатена филигранна дръжка. Първоначално си помислих, че е моята, но не е възможно. Видях камата си преди малко в моята стая, пъхната под възглавницата ми. Отнема ми известно време да разбера какво прави тя. Водният скъпоценен камък не блести на слънцето, той всъщност излъчва светлина. Защото тя го използва. Когато се вглеждам по-внимателно в пръстите й, почти мога да видя как магията извира от тях, фина като лека мъгла над океана. — Какво правиш? — питам я, приближавайки се към нея уморено. Харесва ми да смятам, че не се страхувам от Артемизия, но ще съм истинска глупачка да не се боя. Тя е страховито същество, дори и без магията, която притежава. Усмихва ми се дяволито и многозначително върти очи. — Майка ми смята, че трябва да се движим по-бързо, в случай че каловаксийците са по петите ни — казва тя. — Значи те е помолила за помощ? — О, не, майка ми никога и никого не би помолила за помощ, дори и мен — Артемизия се засмива. — Заповяда ми. Облягам се на перилата до нея. — Мислех, че не приемаш заповеди от никого — подхвърлям аз. Тя не отвръща, само свива рамене. Гледам към сините вълни в необятната морска шир, простираща се докъдето погледът ми стига. Съзирам другите кораби от флотата на Драгонсбейн, следващи килватера на „Дим“. — Какво точно правиш? — питам я след малко. — Обръщам теченията в наша полза — отвръща тя — така че да се движат в нашата посока, а не срещу нас. — За това е нужна доста мощна сила. Сигурна ли си, че можеш да се справиш сама? — във въпроса ми няма обиден намек, но Артемизия настръхва. — Не е толкова трудно, колкото изглежда. Тласкаш естествената водна маса да прави това, което тя иска да прави, само сменяш посоката. Буквално, все едно обръщаш посоката на прилива. Не променям цялото Калодийско море, само малка част около нашата флота. — Разчитам на твоята преценка — казвам й. Настъпва мълчание и аз наблюдавам работата й — ръцете й, които грациозно се извиват във въздуха пред нас, нежната морска мъгла, процеждаща се от пръстите й. Тя ми е братовчедка, внезапно си спомням, макар че тази мисъл звучи по-нелепо от всякога. Ние сме толкова различни, колкото могат да са двама души, но майките ни са сестри. Близначки всъщност. Когато я видях за първи път, тя промени косата си от синя и бяла, цветовете на нейната Водна дарба, в тъмнокафява с червени оттенъци като моята. Помислих, че ми се подиграва или се опитва да ме накара да се почувствам неудобно, но навярно такъв е бил цветът на косата й, преди да бъде избрана, същият цвят като на майка й, като на моята майка, като на моята коса. Тя със сигурност винаги е знаела, че сме братовчедки, но никога не го спомена. Една и съща кръв тече във вените ни мисля си аз, и то каква кръв. — Не мислиш ли, че е странно — ние сме потомки на бога на огъня, а ти беше избрана от богинята на водата? — питам я след малко. — Не съвсем — поглежда ме косо тя. — Не съм особено духовна личност. Може би произхождаме от Хаза, а може би това е само мит, подсилващ домогванията на семейството ни към трона. И в двата случая не смятам, че магията има нещо общо с кръвта. Херон казва, че Сюта ме е видяла в храма си, че от всички присъстващи там е избрала мен и ме е благословила с тази дарба. Но не съм сигурна, че ми допада и това обяснение. — А кое обяснение ти харесва? Тя не ми отговаря, вместо това се концентрира върху морето пред себе си и движи ръцете си във въздуха с грациозността на танцьорка. — Защо толкова се интересуваш от моята дарба? — пита ме тя. Мой ред е да свия рамене. — Без причина всъщност. Предполагам, че на повечето хора им е любопитно да знаят. — Всъщност не — отвръща тя, като внезапно насочва ръцете си наляво, а после отново напред. — В повечето случаи хората просто ми казват колко съм благословена. Понякога го изричат, докато прокарват пръсти през косата ми — толкова мразя това. Както и да е, никой не ми задава въпроси за дарбата ми. Това твърде много би се доближило до темата за мините. По-добре да мислят, че е нещо мистично, съществуващо извън пределите на тяхното любопитство. — Не мислех, че би се изненадала да откриеш колко малко неща съществуват извън пределите на моето любопитство — казвам шеговито, макар думите й да ме пронизват все още като тръни. Дори да е забелязала неудобството ми, Артемизия го пренебрегва. — Ужасно късно се събуди — подмята тя. И тук има някакво жило, но не се забива така дълбоко, както обикновено се случва. Същото беше и вчера, след като се качихме на „Дим“ — мърмореше и не я свърташе на едно място, нещо, което не бях забелязала преди. Няма нищо от заяждането и сарказма й, с които съм свикнала. В сянката на майка си тя не беше съвсем същата. — Не исках да се успивам. Бях будна през по-голямата част от нощта. — Блейз каза, че не си се чувствала добре — прекъсва ме тя, ала самодоволният поглед, който ми хвърля, означава, че думите й са евфемизъм за нещо съвсем друго. Слуховете със сигурност са тръгнали вече. — Добре съм. — Бузите ми пламтят. Търся начин да сменя темата. След малко кимвам към камата в ножницата на хълбока й. — За какво ти е? Тя отпуска ръце и потокът от магия секва. Пръстите й докосват безцелно ефеса[1] на камата, както съм виждала жените в съда да си играят със своите бижута. — Исках да се поупражнявам малко след като приключа тук — признава тя. — Нямаше много възможности да я използвам, след като премахнах твоите Сенки, така че съм позабравила. — Ти си ги убила? — А кой мислиш, че го направи? — изсумтява тя. — Херон казва, че е против дарбата му да причинява вреда, а Блейз не обича да си цапа ръцете, освен ако наистина не е необходимо. Вероятно би го направил, ако бях го помолила, но… — Гласът й заглъхва. — Но на теб ти харесва да го правиш — довършвам аз. Очите й проблясват, а усмивката й е мрачна. — Усещането, когато си връщаш нещо — казва тя — е хубаво. Тя понечва да каже още нещо и аз се приготвям за остър коментар как не съм могла да убия Сьорен, когато имах възможност. — Мога да те науча — изненадва ме тя — как да използваш камата, искам да кажа. Поглеждам към оръжието на хълбока й и се опитвам да си представя как го размахвам — не като в тунела със Сьорен, с треперещи ръце и сковаващо ме съмнение, а като някой, който знае какво прави. Спомням си дъха на императора във врата ми, ръката му, стискаща бедрото ми, пълзяща бавно нагоре. Тогава се чувствах безпомощна, не искам никога повече да се чувствам безпомощна. Отблъсквам тази мисъл от ума си. Аз не съм убиец. — След Ампелио… Не мисля, че имам силата — казвам най-накрая, иска ми се да не беше така. — Мисля, че ще се изненадаш от силата, която имаш — отвръща Артемизия. Преди да отговоря, ни прекъсва приближаващ се тропот на ботуши по дървената палуба. Звукът е по-силен и отсечен, отколкото стъпките на всеки друг. Арт сигурно разпознава походката, защото някак се свива в себе си, преди да се обърне. — Майко — ръката й отново докосва неспокойно ефеса на камата. Навик, издаващ нервно напрежение, макар че вчера бих се изсмяла на идеята, че някой може да уплаши Артемизия. Вътрешно се стегнах и също се обърнах. — Драгонсбейн — казах. Висока и уравновесена, тя някак заема повече пространство, отколкото предполага ръстът й. Облечена е в същото облекло като останалите от екипажа, с изключение на обувките. Вместо обемисти работни ботуши, нейните са високи до коляното с дебели стабилни токове. Отначало се почудих колко ли практични могат да бъдат на кораб, но тя никога не се препъва, а и те й дават още няколко сантиметра височина, от което, предполагам, изглежда по-внушителна за екипажа си. Щом очите й срещат моите, тя се усмихва, но усмивката не е същата като онази на майка ми. Тя гледа към мен, както Крес би се взирала в стихотворение, което й създава трудности в превода. — Радвам се да видя, че вие двете се разбирате — изрича тя, но изобщо не изглежда да е щастлива. Звучи така, сякаш е леко сърдита за нещо, макар че е възможно винаги да звучи така. — Разбира се — опитвам се да се усмихна — Артемизия беше безценна при извеждането ми от двореца и убийството на тейна. Не бихме се справили без нея. До мен Арт стои безмълвна. Взира се в дървените дъски под ботушите на майка си. — Да, наистина е специална. Разбира се, тя е единственото дете, което ми остана, така че за мен е особено безценна. В тона й има нещо подмолно, което кара Арт да потрепери. Имала е брат. Беше ми казала, че с него са били в мината, че той е полудял и по-късно е бил убит от един пазач. Преди да успея да помисля за енергията между тях, Драгонсбейн рязко обръща вниманието си към мен. — Имаме планове за съставяне, Тео. Да ги обсъдим в каютата ми. Понечвам да отвърна, но Арт ме изпреварва. — Ваше величество — тихо произнася тя, макар че, все още да не поглежда към майка си. — Хм? — учудва се Драгонсбейн, макар, съдейки по начина, по който раменете й се напрягат, е чула много добре. Артемизия най-сетне поглежда нагоре, за да срещне втренчения поглед на майка си. — Трябва да се обръщаш към нея с „Ваше величество“, особено там, където другите могат да те чуят. Изкуствената усмивка на Драгонсбейн е като опъната тетива, готова да се скъса. — Разбира се, права си — отвръща тя, макар думите да звучат като по принуда. Обръща се към мен и едва доловимо се покланя. — Ваше величество, присъствието Ви е особено желателно в моята скромна каюта. Така по-добре ли е, Артемизия? Артемизия не отговаря. Бузите й са аленочервени. Погледът й отново е забит надолу. — Ще дойда — казвам на Драгонсбейн, за да отклоня вниманието й, преди да е превърнала дъщеря си в купчинка прах. Драгонсбейн ми хвърля неодобрителен поглед, а после насочва обратно очи към Артемизия. — И бях ти възложила да се справиш с теченията до пладне. Имаш още един час, ако смяташ, че можеш да се справиш. Предизвикателството в гласа й е очевидно и Арт стиска челюсти. — Разбира се, капитане — отвръща тя и пак вдига ръцете си към морето. Без да каже дума повече, Драгонсбейн се извръща и ми прави знак да я последвам. Удавям погледа на Артемизия и се опитвам да й се усмихна окуражително, но не мисля, че тя го забелязва. За първи път, откакто я срещнах, тя изглежда отчаяна. Сблъсък Веднага щом прекрачвам прага на каютата на Драгонсбейн, ми се иска да бях помолила Арт да дойде с мен. Желанието ми е егоистично, тя очевидно нямаше търпение да се отърве от присъствието на майка си, но въпреки всичко ми се иска да е тук. Двамата мъже, които чакат там, са изцяло предани на Драгонсбейн и имам усещането, че съм попаднала в капан. Не е, както се чувствах около императора и тейна — като агне в бърлогата на лъва, по думите на императрицата — но не е много по-различно. В тази стая нямам съюзници. Аз съм кралицата, напомням си и изправям рамене. Аз съм съюзникът на самата себе си и това ще е достатъчно. Мъжете се изправят тежко на крака, когато ме виждат, макар че може би демонстрацията на почтително отношение всъщност е отправена към Драгонсбейн. Ериел, малко по-възрастен от Драгонсбейн, с изцяло червеникавокафява брада и никаква коса на главата си, предвожда флотата на Драгонсбейн — корабите „Дим“, „Мъгла“, „Прах“, „Мъглявина“ и още половин дузина по-малки кораби, чиито имена ми е трудно да запомня. Предишната вечер ми разказа, че е загубил лявата си ръка в битка преди няколко години. Оттогава на нейно място има полирано черно дърво с издялани пръсти, свити в юмрук. За повечето войници загубата би означавала оттегляне от флотата, но необикновените стратегически умения на Ериел го правят безценен, въпреки че не може повече да се бие. Малката армия на Драгонсбейн се е опълчвала срещу три пъти по-големите по численост каловаксийски батальони, до голяма степен благодарение на внимателното планиране на действията заедно с капитаните на другите кораби. До него е Андерс, дребен благородник от Елкорт, избягал от лесния живот преди две десетилетия, когато бил тийнейджър, в търсене на приключения. И със сигурност ги е намерил. Вчера ми разказа как едва е оцелял през първите няколко години, тъй като нямал никакви умения и не разбирал особено от пари. Животът му не бил забавление безкрай, както някога си представял, и трябвало да се бори за прехраната си — да открадне дори, ако нуждата го притисне. Така той проправял пътя си с кражби от една страна в друга, а по-късно обучил други да крадат вместо него. Когато се отегчил от всичко това, решил, че иска да стане пират и така попаднал на кораба на Драгонсбейн. — Може да седнете — казва Драгонсбейн, преди да имам възможност да кажа нещо. Може би Артемизия беше права да поправи майка си, че се обръща към мен с Тео. Може би Драгонсбейн нарочно подронва авторитета ми. Тя едва ли ще има проблеми с тези двамата. Макар да се държаха изключително учтиво с мен, откакто се качих на борда, за мен няма никакво съмнение, че не отговарям на представата им за бунтовническа кралица на Астрея. Но съм била подценявана от далеч по-плашещи хора и за първи път не изпитвам необходимостта да се свия в себе си, за да не ме забележат. Напротив, изправям се в целия си ръст, нищо, че Драгонсбейн в нейните ботуши с масивни токчета ме прави да изглеждам малка. — Благодаря, че се срещате с мен — казвам и кимвам последователно и към двамата мъже, преди да обърна внимание на Драгонсбейн, предизвиквайки я да коригира моята увереност. Усмихвам се сладко. — И ти благодаря, лельо, че уреди тази среща. Време е да обсъдим следващите си действия. Ако някой от вас би бил така любезен да намери Блейз и Херон също? Ноздрите на Драгонсбейн се разтварят съвсем леко и не бих го забелязала, ако не очаквах реакция. Челюстта й се напряга, преди да насили устата си да се усмихне в отговор на моята усмивка. — Не мисля, че е необходимо, Тео — казва тя. — Повикала съм нашите най-добри стратези и дипломати. — Посочва мъжете. — Блейз и Херон са направили много за нашата кауза, но те са момчета с малко опит в тези дела. Тъмните й очи са вперени неумолимо в моите и напрягам всичките си сили, за да не отклоня погледа си. В края на краищата те са очите на майка ми и взирането в тях ме кара да се чувствам отново като дете. Но аз не съм дете и не мога да си позволя да се чувствам като дете дори за миг. Залогът е твърде голям. Така че издържам на втренчения й поглед и не си позволявам да се разколебая. — Те са моите съветници — обяснявам с мек, но равен глас. — И аз им вярвам. Драгонсбейн накланя главата си на една страна. — Нима не вярвате в нас, Ваше величество? — очите й се разширяват. — Ние сме приели присърце вашите интереси. Мъжете измърморват съгласието си веднага след нея. — Сигурна съм, че е така — отвръщам, като отправям бляскава, уверяваща ги усмивка. — Но ние се познаваме толкова отскоро и се опасявам, че все още нямате представа какви са моите интереси. Ще ги узнаете скоро, сигурна съм, но ще се съгласите, че нямаме време за губене. — Нямаме — казва Драгонсбейн. — И точно затова едва ли има смисъл да издирваме други хора, когато групата, която съм свикала, е повече от компетентна… Прекъсвам я, наточвайки думите си като кинжали. — Ако бяхте отишли да доведете Блейз и Херон, когато помолих първия път, вместо да спорите заради самия спор, те вече щяха да са на път. А сега, искате ли да пилеете още време, докато каловаксийците събират батальон, за да ни затрият завинаги? През последвалия, болезнено дълъг миг тя не казва нищо, но мога да усетя негодуванието, което се излъчва на вълни от нея. Издържам на втренчения й поглед, на гнева й, подклаждащ моя. Смътно осъзнавам лекия, парещ сърбеж по върха на пръстите си, но не смея да отклоня поглед от нея, за да ги видя. Усещането ми е смътно познато, така почувствах кожата си, когато се събудих от кошмара с Крес, който сънувах. Кръстосвам ръце и притискам върховете на пръстите си в ръкавите на туниката си, надявайки се, че ако не им обръщам внимание, паренето ще спре. След известно време, което изглежда като цяла вечност, Драгонсбейн се обръща към Андерс, макар всяко мускулче от тялото й да се съпротивлява. — Доведи момчетата — нарежда му тя с напрегнат глас. — И побързайте. Сините очи на Андерс се стрелкат колебливо помежду ни, преди да се поклони леко към Драгонсбейн, а после и към мен. Без да пророни и дума, се забързва към вратата, оставяйки ни в неловка тишина. В мен напира триумфът и забравям за горящите ми пръсти. — Никак не приличаш на майка си — казва Драгонсбейн след малко. И ей така, чувството на триумф изчезва. Думите се стоварват като тежък юмрук в корема ми, но не са толкова болезнени, колкото осъзнаването, че тя е права. Противопоставянето на онези, тръгнали срещу мен, обръщането на думите им срещу тях самите, упоритото придържане към собствените разбирания — това не са тактиките, които майка ми някога е използвала като кралица. Тя очароваше, посредничеше, правеше компромиси и даваше, където е възможно, защото имаше толкова много за даване. Още една мисъл пронизва тялото ми, от нея ме побиват тръпки, които се мъча да потисна. Аз не се справям с това като майка ми, правя го като императора.   Минават няколко напрегнати минути, преди Андерс да се върне, следван от Блейз и Херон. И двамата изглеждат объркани, щом влизат във все по-тясното пространство. — Най-после — отсича Драгонсбейн, когато те застават до мен, от двете ми страни, без да промълвят и дума. Сигурно бяха схванали какво се случва, поне отчасти. Трябва да са разбрали, че срещата е свикана без тях, че Драгонсбейн се е опитала да ги изолира. Или пък Блейз я гледа гневно по съвсем различна причина. Херон, от своя страна, не гледа никого ядосано. Погледът му е тежък и сериозен, но дистанциран. Такъв е, откакто се качихме на кораба, безпокоя се, че смъртта на Елпис тежи на съвестта му много повече, отколкото на моята. В крайна сметка, негова беше задачата да я измъкне, след като тя отрови тейна, да я доведе тук, за да бъде в безопасност на „Дим“. Усмихвам се широко на Драгонсбейн. — Сега, след като всички сме вече тук, можем да продължим. Отправили сме се към руините на Енгълмар, за да атакуваме Огнената мина и да освободим робите в нея. Ериел се прокашля, гледайки към мен с известна предпазливост. — Бих препоръчал да не се предприемат тези действия, Ваше величество — казва той с дрезгав глас и акцент, който не мога точно да определя. Думите му звучат едновременно мелодично и застрашително. — Казано по-просто, директният сблъсък с каловаксийците с малкото воини, с които разполагаме, ще е глупав и неразумен ход. Ще ни унищожат с лекота, без значение какви стратегии ще приложим. Те просто ни превъзхождат за едно такова начинание. — С това се съгласихме, преди да приема помощта ви — казвам, поглеждайки Ериел и Драгонсбейн. Отново усещам, че се разгневявам. — Ключът е — подхвърля Андерс — да съберем повече сили. — Елегантният му начин на изразяване не е съвсем заличен от годините на кражби и пиратство. Блейз изсумтява подигравателно. — Повече сили? Как не се сетихме за това? Защо Ампелио не се досети например? Това щеше да ни спести толкова неприятности. О, чакайте, всъщност помислихме за това. Никоя друга страна няма да се опълчи на каловаксийците. — Няма да го направят само защото имат добро сърце. Останалият свят се страхува от императора твърде много, за да ни помогне, затова ще трябва да ги компенсираме за усилията — заявява Драгонсбейн, насочила очите си в мен. — И предполагам, че единственото нещо, което искат от нас, е онова, което Ампелио не би изтъргувал за нищо на света. Устата ми пресъхва. — И това е? — Ти — отвръща тя простичко. — И по-точно, да даде ръката ти. — Кралиците не се омъжват — казва Херон, изглеждайки поразен от самата мисъл. Благодарна съм му, тъй като не съм в състояние да кажа каквото и да било. — Нека не се преструваме, че подобно положение е нормално, скъпи — казва Драгонсбейн. Херон се извисява над нея кажи-речи с половин метър, но въпреки това думите й звучат така, сякаш говори на дете. — Смятам, че Тео може да загърби гордостта си за доброто на родината си. — Не става въпрос за моята гордост — боря се гласът ми да остане спокоен и да скрия надигащата се паника в гърдите ми. — Тези мъже не се интересуват от мен, те просто искат част от Астрея и нашата магия. Драгонсбейн свива рамене, сякаш това е някаква незначителна подробност. — Ако позволим на каловаксийците да продължат да я притежават, няма да остане никаква магия. — Тази жертва е необходима. — Лесно ти е да го заявиш, като се има предвид, че ти нищо не жертваш — отвръщам хапливо. — Ние не знаем дали това е необходимо — казва Блейз, преди Драгонсбейн да ми отговори. — Съществуват и други възможности… — Като например? — повдига вежди тя. — Дори не сме използвали още принца за постигане на целта ни. Ако го разменим срещу една от мините… — За съжаление, разузнаването ни съобщи, че той не е заложникът, на когото се надявахме — намесва се Ериел. — Императорът не си го иска обратно. Смята го за заплаха и враг. Направили сме услуга на императора, като сме го „отървали“ от принца. Вече е разпространил слухове, че принцът доброволно е тръгнал с вас, Ваше величество. Не е далеч от истината, мисля си аз. — Значи няма да го използваме като заложник — гласът ми звучи отчаяно дори в моите уши. — Планът винаги е бил да го използваме като клин между баща му и каловаксийците. Убийството му и набеждаването на един от пазителите на императора имаха за цел да се предизвика хаос в двореца, но не виждам защо да не представим историята за бягството му в подобна светлина. — Императорът ще се погрижи останалата част от придворните да го смятат за предател — казва Блейз, макар да не ми противоречи, само следва мисълта ми, предоставяйки ми възможност да реша проблема. — Но придворните видяха как Сьорен се опълчи срещу баща си по време на пиршеството — казвам аз. — Ще са пълни глупаци да приемат думите на императора за истина. Ако има начин да прибавим още слухове към какофонията, бихме могли да променим историята. Да ги накараме да мислят, че Сьорен не ги е изоставил, а че може би императорът го е осъдил на изгнание. Придворните ме чуха да обвинявам императора в убийството на императрицата. Сигурно и за това се носи мълва там. Няма да е трудно да обърнем слуховете срещу него, стига да разполагаме с правилните хора, които да ги подшушнат в подходящите уши. Блейз кимва бавно, преди да се обърне към Драгонсбейн. — Разполагаме ли с такива хора? — Имам шепа шпиони — внимателно признава тя. — Но те донасят информация на мен, не се бъркат в работите на двореца. Това е единствената причина да не са открити и да ги запазя живи толкова дълго. Не мога да не си помисля отново за Елпис, която беше в безопасност, докато не я накарах да се намеси. Още виждам как извличат обгореното й тяло от тронната зала, напълно неразпознаваемо. Чувам писъците й от болка в последните й мигове. Преглъщам, мразейки се дори когато произнасям нужните думи. — Времето да сме предпазливи изтече. Ако не се възползваме от възможностите, които ни остават, оцеляването ни ще бъде на косъм. Аз искам повече от това за Астрея, вие също трябва да го искате. Драгонсбейн стисна зъби. — Добре — каза тя. — Ще започна да пускам слухове, както ги наричаш ти, но те все още ни превъзхождат по численост, ако започнем битка при Огнената мина. Според Ериел ще ни отнеме четири дни да стигнем до Ста Криверо. Ериел, който слушаше много внимателно разговора, докато се люлееше напред-назад върху възглавничките на ходилата си като нетърпеливо дете, изглежда изненадан да чуе името си, но бързо кимва в съгласие. — В Ста Криверо ще се срещнем с крал Етристо — продължава Драгонсбейн. След секунда загрявам накъде води всичко това. — Няма да се омъжа за крал Етристо — заявявам, натъртвайки всяка дума, сякаш проблемът е единствено да ме чуе. Тя просто се засмива. — О, мила моя, не. Етристо е твърде стар да бъде подходящ кандидат за теб, да не говорим, че той вече си има съпруга. Не, той беше достатъчно любезен да стане домакин на… на едно събитие. Ръководителите на страни от целия свят ще дойдат да се срещнат с теб и да предложат войските си в замяна на твоята ръка. — Не съм някакво бижу, което да бъде предложено на търг — трудно се въздържам да не повиша глас. Тялото ми започва да става все по-горещо, както когато се събудих от кошмара. По челото ми избиват капчици пот, но ги избърсвам. Не знам защо е толкова горещо в каютата на Драгонсбейн. Не знам защо, изглежда, само аз забелязвам това. — Аз съм кралица и решенията ще взимам аз. Драгонсбейн стиска устни, за миг се взира в мен в пълна тишина. — Разбира се, решението е твое — казва тя накрая с пресилена усмивка и преценяващ поглед. — Но настоявам да го обмислиш сериозно. Междувременно ще продължим към Ста Криверо. Най-малкото ще можем да се подслоним в пристанището им сред целия този хаос, докато измислим нов план. Съгласявам се да го обмисля, но дори и само от това ми се повдига. Изповед Щом се качвам на палубата след срещата ми с Драгонсбейн, свежият въздух сякаш се удря в мен и кожата ми започва да се охлажда. Избърсвам потта от веждите и горната си устна, поглеждайки към Херон и Блейз от двете ми страни. И двамата изглеждат съвсем добре, температурата в каютата на Драгонсбейн изобщо не им се е отразила. Може би се разболявам — нищо чудно след всичко, което преживях. А може да е само въображаемо състояние, реакция от стреса и гнева. — Трябва да има по-добър план от женитбата — казва Блейз и думите му ме откъсват от мислите ми. Преглъщам. — Трябва да има — съгласявам се аз, без да поглеждам към него или към Херон от лявата ми страна. Вместо това се взирам в кораба, изпълнен с хора, бързащи насам-натам, които водят „Дим“ с пълна скорост към бъдеще, отнето още веднъж от мен. Драгонсбейн може и да ми е дала илюзията, че имам избор, но не съм толкова глупава да вярвам, че ще бъде толкова лесно. — Не мога да повярвам, че се опита да те притисне с тази женитба — казва Херон. — Аз мога — изсумтявам. — Господи, уморена съм от игрички. Играх игрите на императора цели десет години и не се измъкнах, за да съм принудена да играя нейните. Обръщам се с лице към тях. — Казах на Драгонсбейн, че вие двамата сте мои съветници. Не мисля, че щеше да е добра идея да извикам днес и Арт, като се има предвид влиянието, което майка й явно има върху нея, но включвам и нея в съвета. Вие сте хората, на които вярвам тук. Блейз кимва, но Херон изглежда несигурен, очите му се задържат върху мен малко по-дълго. Каквото и да иска да каже, то няма да излезе от устата му сега. — Блейз, знам, че трябва да се върнеш на работа, но ти, Херон, ще ме придружиш ли за обяд? Блейз свежда глава към мен, преди да се отправи към носа на кораба, където търкаше палубата. Херон кимва в съгласие, макар и неохотно, така че го хващам под ръка и го насочвам към трапезарията. — Наред ли е всичко — питам го аз. — Разбира се — отвръща той по начин, който напълно ме убеждава, че не е. Късно е за обяд и трапезарията е почти празна. Малкото хора, които са се събрали там, ме наблюдават, докато си взимам порцията сухар и сушено месо. Свикнала съм хората да ме наблюдават, каловаксийците също го правеха, но сега няма злонамереност в очите им. Само очакване, което някак ме кара да се чувствам по-зле. В стомаха ми се свива буца, докато чакам Херон да напълни чинията си. Не е проблем да си намерим празна маса в ъгъла, далеч от ушите им. Оставям го известно време да се храни мълчаливо, втренчен в храната си, за да избегне погледа ми. Херон, когото познавах, никога не би ме пренебрегнал, щеше да го сметне за непочтително. Давам си сметка, че няма нищо неучтиво в това сега. Той се страхува от мен. Дали не си мисли, че го обвинявам за смъртта на Елпис? Изкашлям се. Може би ако му кажа моята тайна, той ще се почувства по-добре с неговата. — Имах възможност да убия Сьорен — започвам аз. Той спира, късчето сушено месо остава на половината път към отворената му уста. — Бях опряла ножа в гърба му, преди да разбере какво става. За него нямаше изход. Аз го знаех, той също го знаеше. Дори ми каза да го направя. Подтикваше ме да го сторя. Мисля, че искаше да го убия. Навярно смяташе, че това ще ни направи квит. Но не можах. Най-сетне той вдига поглед към мен, непроницаемо изражение. Продължавам: — На никого не съм го казала, дори на Блейз. Сигурно той и Арт си мислят, че не съм имала възможност, но аз имах. Просто не бях достатъчно силна да го направя. Хубаво е, че мога да го кажа на някого. Херон дъвче бавно месото и гледа в чинията си. Отчупва крайче от сухара, после го разчупва на две. — Разказах ти за Леонидас — тихо казва той. — Срещнахме се във Въздушната мина, когато ни откараха там за първи път, веднага се сприятелихме. Той беше единственото нещо, което правеше оцеляването поносимо. Беше там, когато убиха майка ми пред очите ми. Беше там, когато сестра ми не успя да стигне нормата и я откараха в долната кариера. Беше там, когато донесоха обратно тялото й. Аз бях там, когато взеха брат му, после и най-стария му приятел. Държахме се един друг и плакахме и някак в онова грозно, кошмарно съществуване намерихме любовта. Не беше като приказките, които родителите разказват на децата си за романтично влюбване и безкрайно щастие, но беше любов. Тя беше всичко онова, заради което продължавах да ставам сутрин. Натрошава крайчето сухар с палеца си, очите му остават блуждаещи и присвити. — Симптомите се появиха постепенно, но ние и двамата знаехме какво означават. Кожата му гореше при допир, сякаш непрекъснато има треска, спеше все по-малко и по-малко, докато накрая престана изобщо. Никога не говорехме за това, избягвахме темата, но го криехме от пазачите, доколкото можем. За известно време успяхме, но не може да се крие завинаги лудостта от мините. Значи това, което му тежи, няма нищо общо с Елпис. Навеждам се към него. — На място ли го убиха? — задавам въпроса с надеждата да са го сторили. Тогава поне смъртта може да е бърза, по-малко мъчителна. Милостиво убийство, макар да знам, че каловаксийците не са способни на милост. Херон обаче поклаща глава, преглъщайки. — Отведоха го. За да го екзекутират, казаха. Но сега знаем, че може да не е истина. В стомаха ми се надига жлъч. Може да са го изпратили да се бие като берсерк, но има и по-жестока участ. Правеха се експерименти, аз самата видях как ги приложиха върху последните трима пазители на майка ми, които бяха държани в тъмниците на двореца цяло десетилетие. Източваха им кръвта, ампутираха им пръстите, срязваха им кожата. Възможно е Леонидас да е бил подложен на същото, но никога няма да кажа това на Херон. — Бих се с пазачите, когато го отвеждаха. Дори повалих един в безсъзнание. Така че ме хвърлиха в долната кариера — продължава той и потреперва. — Надявам се никога да не видиш подобно място. То ме преследва в кошмарите ми. Имаше засъхнала кръв по стените и знаех, че тя може да е на сестра ми Имоген. А миризмата на сяра и разложено е толкова остра, че никога не свикваш с нея. Когато доведоха и други, писъците им пронизваха стените на галерията, но аз никога не виках. Свивах се на кълбо и чаках смъртта. — Нищо не ми беше останало — продължава той и се навежда през масата, за да обхване ръцете ми с много по-големите си длани. Изражението му е странно, не е ужас или тъга, както очаквах да бъде. Напротив, той е озарен от надежда за първи път, откакто го срещнах. — Тогава боговете ме благословиха и Озам ми даде своя дар. Мислех, че е дарба, с която да си отмъстя, но ако всъщност ми е дадена, за да го спася? — Смяташ, че Леонидас може да е жив. — Възможно е. — Ръцете му стискат още по-здраво моите. — Така и не почувствах, че той наистина е мъртъв. Никога не е изглеждало реално. Знам, че щях да усетя, ако е мъртъв. Част от мен иска да му каже, че това невинаги е така, че все още чувствам как майка ми е жива, макар да гледах как умира пред очите ми. Чувството не е доказателство. Не мога да понеса да убия малкото надежда, която е намерил, но не искам и това късче надежда да го съсипе, когато не го доведе до нищо. — Повечето хора с минна лудост не живеят повече от няколко седмици — внимателно отбелязвам аз. — Знам — отвръща бързо той и ме поглежда мрачно. — Но и двамата знаем, че е възможно да се оцелее много по-дълго. Поклащам глава. Не защото съм изненадана, че Херон е забелязал симптомите на Блейз — допускам, че подозира за неговата минна лудост. А защото това все още е тайна, която нямам никакво желание да обсъждам с никого. Дори с Херон. — Възможно е, това е всичко, което казвам — продължава Херон, толкова силно стиска ръцете ми, че не усещам вече пръстите си. — Възможно е — съгласявам се внимателно. — Но не съм сигурна какво можем да направим, Херон. Той се умълчава за малко, досещам се, че се опитва да намери правилните думи. — Сьорен може да знае нещо. За минната лудост и за берсерките. За това какво може да се е случило. Поклащам невярващо глава. — Той използваше берсерки, но едва ли знае нещо за тях. Просто изпълняваше заповеди. — И все пак е възможно — гласът му става още по-отчаян. — Не е добра идея да говоря с него, Херон — не се съгласявам аз. — Но ако ти попиташ… — Опитах. Не иска да говори с мен. — Чувствам се така, сякаш някой е залял гърба ми със студена вода. Херон е ходил при Сьорен? Без да обръща внимание на изненадата ми, той продължава: — Един от пазачите му каза, че не е проронил и дума, откакто е на борда. — Той е заложник — отбелязвам аз. — Това обикновено не прави хора като Сьорен приказливи. Съмнявам се, че ще разговаря и с мен. Херон ме поглежда така, сякаш иска да проникне в най-дълбоките ми мисли. — С теб ще говори. Моля те. Зная, че е безнадеждно, че вероятността да е в отвъдното е голяма и навярно точно сега ме нарича глупак. Но ако не е, ако съществува и най-малкият шанс да е някъде тук, аз трябва да знам. Ако някой може да ме разбере, това си ти. Майка ми винаги присъства в мислите ми, но сега ги е завладяла и не мога да спра да се питам какво щеше да стане, ако не бях видяла със собствените си очи как я убиват, ако не усещах ръката й около моята да се отпуска, докато животът я напуска. Ако съществуваше дори съвсем нищожен шанс все още да е жива, какво бих направила, за да я намеря? Отговорът е прост: бих направила всичко. — Ще го посетим довечера — казвам на Херон.   Блейз има нощна вахта, но се съгласява да остане при мен, докато заспя. Макар да съм му благодарна за компанията, разговорът ми с Херон още ми тежи. Нямам намерение да го лъжа, но и не мога да се насиля да кажа на Блейз, че възнамерявам да се срещна със Сьорен довечера. Не искам да знам какво ще ми каже. — Ако стигнем до Ста Криверо и Драгонсбейн все още се опитва да наложи тая работа с женитбата — казва той, обърнат с гръб към мен, докато си обличам нощницата, — ще си тръгнем. Има много още кораби в Ста Криверо. Ти, аз, Херон и Арт в кухните. Не споменава Сьорен, което затвърждава решението ми да не му съобщавам за плана си. Той смята, че сега Сьорен е проблем на Драгонсбейн, нищо повече. Няма да го разбере. Само ще се чуди дали има истина в слуховете, които се носят за отношенията ни. — Имаме нужда от Драгонсбейн не само заради нейните кораби — напомням му аз с въздишка, докато навличам нощницата през главата си. — И тя го знае. Можеш да се обърнеш, вече съм в благоприличен вид. Той се обръща и очите му танцуват надолу по тялото ми, преди да се върнат обратно нагоре и да срещнат моите. Усмихва се леко. — Ти никога не си в благоприличен вид — казва той и ме кара да се усмихна. Още една краткотрайна картина на живота, който можехме да имаме — по-простичък, по-забавен. Усмивката му избледнява твърде бързо и се връщаме към живота, който всъщност имаме. — Не може да обмисляш наистина предложението й. — Разбира се, че не — отвръщам насмешливо. — Но няма да е толкова лесно, както да си тръгнем например, знаеш това. Всеки, чиято помощ приемем, ще поиска нещо в замяна. Всички искат нещо от мен. Не осъзнавам колко са верни тези думи, докато не ги произнасям на глас, но веднъж изречени, те са неопровержими. Протягам се под завивките и обръщам лице към стената, до която е опряно леглото ми. Чувам го как събува ботушите си, преди матракът да изскърца, когато пропълзява до мен. Все още чувствам лъжата, която неудобно се е настанила между нас дори когато намества тялото си до моето, когато гърдите му се притискат към гърба ми, коленете му се свиват зад моите, а челото му докосва тила ми. Предпазливо, ръката му обгръща кръста ми, кожата му е гореща. Той ухае на Астрея, като подправките и домашното огнище, като вкъщи. — Искам те — прошепва той, думите му са несигурни. Прокарвам върховете на пръстите си по ръцете му, думите, с които аз искам да отвърна, засядат в гърлото ми. Вериги Преструвам се, че спя, когато Блейз тръгва за вахтата си, опитвайки се да не обръщам внимание на безпокойството, което ме е обхванало. Тази нощ ще видя Сьорен и макар че искам да се самозалъжа и най-голямото ми притеснение е да не ме хванат, това не е така. Последния път, когато го видях, бях го предала, а той беше ми казал, че ме обича, въпреки това. Не, не ме обича. Не може да ме обича. Но нещо ми подсказва, че тази среща няма да е приятна. Направих това, което трябваше, казвам си и въпреки че може да е самата истина, тя не намалява вината, която се прокрадва в мен. За щастие, не ми се налага да мисля дълго за това, защото Херон пристига и почуква толкова леко, че едва го чувам. Пропъждам от съзнанието си думите на Блейз, отмятам завивките и скачам от леглото. — Влез — извиквам и нахлузвам ботушите си. Вратата се отваря широко, а после отново се затваря и щях да си помисля, че е вятърът, ако не знаех кой е. — Каза ли на Блейз какво ще правим? — пита Херон, очертанията му блещукат в сумрака. Висящата обица с въздушен скъпоценен камък, която откраднах от Кресцентия, сега е закачена върху плата на ризата му, точно над сърцето му като значка. И защото е поставил обицата там, малките й ясни камъчета греят в тъмнината и излъчват достатъчно светлина, за да видя за малко лицето на Херон, набраздено от тревога и мрачна надежда. — Ти би ли му казал? — питам в отговор, докато се мъча да завържа връзките на единия си ботуш, а после и другия, преди да наметна пелерината си върху нощницата. — И двамата знаем, че той ще се опита да ме разубеди. Никой не трябва да ме вижда, че отивам там. Херон ми подава ръка, за да ми помогне да стана, и когато я хващам, пръстите ни, които се докосват, започват да избледняват, невидими за очите, остава само усещането за изтръпване, сякаш са заспали. Изтръпването пропълзява нагоре по ръката ми и тя също изчезва заедно с ръката на Херон. Раменете, телата, главите и краката ни също изчезват и стаята изглежда празна, а цялото ми тяло жужи. — Няма да мога да го задържа върху двама ни дълго, така че по-добре да тръгваме — казва той, премествайки ръката си, така че пръстите ни да са свързани, преди да ме издърпа през вратата и да я остави да се затвори след нас. Вървя плътно до него, докато бързаме надолу по коридора, пъргаво заобикаляме малкото членове на екипажа, движещи се енергично наоколо. Двама от тях трябва да са ни усетили, докато минаваме: оглеждат се несигурно, страх пропълзява по гръбнака им, сигурно си представят духове, но си казват, че е вятърът. Имам само бегла представа къде държат Сьорен, но Херон знае пътя доста добре. Въртим се надолу по коридори и разнебитени спираловидни стълбища. Аз само трябва да го следвам и да се опитвам да не мисля твърде много за Сьорен. Само ще му задам някои въпроси, напомням си аз. Няма да говорим за предположението му, че Блейз е полудял от мините, или за намеците му, че може би имам истински чувства към него самия. Нямам. Може би някога съм имала, преди да поведе хората си да изколят хиляди във Вектурия. Преди да разбера какъв е всъщност. И докато тези мисли минават през главата ми, знам, че истината не е точно такава. Не, не го обичам, но не съм безразлична към него. Не искам да го виждам във вериги. Не искам да знам, че аз съм тази, която го окова. Двама мъже стоят на стража пред вратата в дъното на последния коридор, и двамата държат грубо изработени копия встрани и изглеждат задрямали. При вида им цялото ми тяло се напряга, макар че не би трябвало да съм изненадана — няма начин Драгонсбейн да остави Сьорен неохраняван. Херон усеща паниката ми и стиска ръката ми, преди да издърпа пръстите си от моите. Премества дланта ми под лакътя си. Продължава да върви към тях, което ме кара да си мисля, че има някакъв план. После излиза от сенките и оставя невидимостта му да избледнее, появява се пред пазачите изневиделица и ги стряска. Очаквам видимостта да разкрие и мен, поток от тъпи извинения прииждат към устните ми, но оставам невидима. Държа се здраво за ръката му, а сърцето ми ще се пръсне в гърдите ми. — Добър вечер — казва Херон, като кима на двамата поред. — Искаш да го „гръмнеш“ ли? — пита единият от тях. Не съм сигурна какво иска да каже, но Херон само кимва. — Десет минути само — казва той. Двамата пазачи отстъпват встрани и пускат Херон да мине, аз съм на половин крачка след него и се опитвам да разгадая смисъла на думите. Да го „гръмне". Не е това, което си мисля. Не може да означава това. Драгонсбейн никога не би го позволила, но като се замисля, може и да го направи. Херон обаче щеше да каже, ако знаеше. Щеше да се опита да го предотврати. В това съм сигурна. Но когато вратата се затваря след нас и очите ми свикват със слабо осветената стая, стомахът ми се свива. Сьорен се е свлякъл до отсрещната стена, над главата му има амбразура с големината на дланта ми, единственият източник на свеж въздух. Тежки, ръждясали окови са заключени около китките му, върху кожата му около тях има засъхнала и прясна кръв. Облечен е със същите дрехи, които носеше последния път, когато го видях, но сега са разкъсани и кървави. Нищо не е останало от начина, по който изглеждаше само преди два дни, късо подстриганата му коса е по-скоро тъмночервена, отколкото руса, а лицето му е покрито със синини и отворени рани. Не повдига глава, когато ни чува да влизаме, макар че звукът го кара да трепне. На пода до него има дървена дъска, чийто край е покрит с кръв. В гърлото ми се надига жлъч и аз се отдръпвам от Херон и така прекъсвам връзката ни. Обръщам се и повръщам в ъгъла, изпразвайки стомаха си. Усещам Херон зад мен, той предпазливо вдига ръка, за да докосне рамото ми, но аз го избутвам. — Знаел си за това — процеждам през зъби. Дори с гнева и гаденето, измъчващо тялото ми, аз си давам сметка за пазачите от другата страна на вратата. Очите на Херон не се откъсват от моите, не се снишава от гнева ми. Оставя се да го залее. — Да. Не звучи като Херон, когото познавам. Сякаш е бил прекършен на две нащърбени половини, достатъчно остри, за да пуснат кръв. Преглъщам новия прилив на гадене, който ме връхлита, и притискам с ръка стомаха си. — Взимал ли си участие? — питам, но не съм сигурна, че искам да знам отговора. — Не — отвръща той и аз въздишам с облекчение. — Макар че беше примамливо. — Ти не ми каза… — Същото е, което сториха на теб, Тео. Но не и Сьорен, мисля си, макар да знам, че това е слаб довод. Разбирам как се е случило, как толкова много хора на този кораб са поискали да дойдат тук и да изкарат яростта и скръбта си върху единствения човек от всички отговорни за нещастията им, до когото имат достъп. Разбирам желанието да си върнеш нещо от каловаксийците, разбирам го, наистина, но не е правилно. — Тор… Теодосия? — гласът на Сьорен е пресипнал и дрезгав, малко по-силен от шепот. Опитва се да повдигне глава, но се свива от болка и я оставя да клюмне отново. Блъсвам с рамо Херон, забързвам към Сьорен и се свличам на колене до него. Имаше време, когато го мразех толкова много, че исках да го убия — и почти го направих, но това е нещо съвсем друго. Зная всичко за кръвта по ръцете му, за животите, които е отнел, за войните, които е водил срещу невинни хора. Не съм простила или забравила това и не мога да си представя, че някога ще успея. Може би той заслужава такова отношение. Може би това му се полага. Може би това е справедливостта. Но това не е светът, в който искам да живея. Посягам да докосна лицето му, но той се свива. — Тео — казва Херон зад гърба ми, но не съм сигурна дали това е предупреждение, или опит за извинение. — Ти ще го оправиш — заявявам с треперещ глас, без да поглеждам към Херон. — Използвай дарбата си. Излекувай го. — Не — отвръща той. — Това не беше въпрос — отсичам през рамо. — Това е заповед. От твоята кралица. Херон притихва за момент. — Не — повтаря той накрая, но не звучи толкова сигурен. — Приеми го като начин да постигнеш целта си — изричам през стиснати зъби. — Ти се нуждаеш от мен, за да получиш отговори, а аз няма да ти ги дам, докато той не бъде излекуван. — Ти знаеш какво е направил, Тео — отвръща той. — Знаеш кой е той. — Да. Но зная също, че ние сме по-добри от тях. Трябва да сме по-добри, иначе какъв е смисълът от войната, която водим? Той отново се колебае. — Ако го излекувам, те отново ще направят същото. — Аз ще ги спра — заявявам, макар да не съм сигурна как. — Майката на Елпис намираше някаква утеха тук. Нима искаш да й я отнемеш? От очите ми напират сълзи и бързам да ги изтрия. — Излекувай го — казвам отново — или няма да получиш отговорите, които търсиш. Херон издишва шумно, прикляква от другата страна на Сьорен и взема сакатата, счупена ръка в своите. Когато изцелителната сила на Херон потича в тялото му, Сьорен се насилва да отвори очи и среща моите. Толкова много болка има там, че оставам без дъх. — Ще оправя това, Сьорен. Обещавам. Не бива да давам обещания, които нямам представа как ще спазя, но думите се изплъзват, преди да мога да ги спра. — Н-н-не е толкова лошо — опитва се да се усмихне той. — Можеше да е по-зле. От докосването на Херон разкъсаната кожа по китките на Сьорен се възстановява и изглажда под тежките окови, синините, покриващи по-голямата част от кожата му, пожълтяват, а после избледняват съвсем. Счупените кости на лицето му, разцепената устна, черните кръгове около очите — всичко се променя пред очите ми, сякаш са минали седмици. Когато Херон приключва, Сьорен почти заприличва на себе си. Ала няма начин магически да се излекува изтощения вид на устата му или начина, по който очите му са хлътнали дълбоко в бледата му, с нездрав вид кожа, подчертани от груби лилави полумесеци. — Ти искаш нещо — казва тихо той, мъчейки се да се поизправи. Херон не довърши изцяло излекуването му и той все още се присвива от болка. Натъртени ребра може би. — Нямах представа, че е така — казвам му аз. — Никаква идея. Сьорен ме гледа недоверчиво, преди погледът му да се смекчи. — Това е война — казва той. — Така става. Твоят приятел е прав. И двамата знаем, че съм извършил по-лоши неща. Не мога да го отрека. Мисля си как е използвал берсерки във Вектурианската битка. Мисля си как след загубата на битката е заповядал да бъдат унищожени вектурийските хранителни запаси при оттеглянето на войските. Колко ли народ умира сега от глад, след като зимата е сковала земите им и няма нова реколта? Може би това е някаква справедливост, единствената, която хора като майката на Елпис са в състояние да постигнат. Разумът ми казва, че в това има смисъл, но аз съм била на неговото място. Помня как императорът ме биеше всеки път, когато други астрейци му създаваха проблеми. Само преди седмица аз платих за смъртта на каловаксийците във Вектурийската битка. Приликата е голяма, макар да знам, че не е. — Какво искаш? — запитва ме Сьорен. — Не си дошла тук, за да ме съжаляваш. Не те съжалявам, ми се иска да му кажа. Била съм там, където си ти сега, и знам, не никой не заслужава това, дори и ти, с подгизналите ти от кръв ръце. Но не мога да кажа нищо от това, не и в присъствието на Херон, който ме слуша. Стискам устните си в тънка линия и се стягам, като оставям лека дистанция помежду ни. — Какво знаеш за берсерките? — питам го аз. — Какво се случва между мините и бойните полета? Кървясалите очи на Сьорен шарят между мен и Херон. — Пазачите в мините изолират онези със симптоми на лудост. Понякога някои от тях са твърде болни, за да бъдат използвани в битка, или телата им са твърде слаби. Екзекутират ги на място. Понякога някои от тях проявят признаци на дарба вместо на лудост. Тях ги държат някъде отделно. — За експерименти — казвам. Сьорен кимва и преглъща, гледайки настрани. — Не обичам да мисля за това — думите му се чуват съвсем слабо. — Леонидас нямаше дарба — казва тихо Херон. — А когато пазачите го разкриха, той не беше на себе си, вече не можеше дори да стои без чужда помощ. Успяхме да го скрием доста дълго. Сьорен не казва нищо, само поклаща глава. — Ти си го убил — Херон избърсва бузите си с опакото на дланта си, за да улови сълзите, стичащи се по бузите му, без да разбера дори, че плаче. — Не съм — казва Сьорен, — но пазачите сигурно са го направили. Случва се толкова бързо, че нямам време да реша как да реагирам. В първия момент Херон се вцепенява от шока, а в следващия се нахвърля на Сьорен, а аз се озовавам между тях, закривайки Сьорен, изобщо дори не съм сигурна, че заслужава защита. Слагам ръцете си върху раменете на Херон и макар да знам, че той лесно може да ме събори, не го прави. Погледът му е убийствен и изпълнен с ненавист, чувства, които не съм виждала преди у него. — Тео, отмести се — казва той през стиснати зъби. — Не — произнасям думата внимателно, така че да изглеждам по-силна, отколкото се чувствам. — Това няма да помогне на никого. — Няма как да знаеш, а аз искам да го разбера за себе си — казва Херон. — Прав си — преглъща Сьорен. — Няма значение, че не съм го извършил аз, защото стоях там, докато се случваше — не само на него, но и на хиляди други. Аз ще сложа край на това. Херон се усмихва презрително. — Ти не можеш вече да сложиш край на нищо, Принкити. Ти си във вериги на кораб, пълен с хора, които те мразят. Сьорен няма отговор на това и не казва нищо. След малко юмруците на Херон бавно се отпускат. — След като дойдохте и разрушихте всичко, не исках да имам нищо общо с останалия свят. Исках само да се върна у дома — казва той, всяка дума се забива като кинжал. — Леонидас беше различен. Той все още искаше да пътува след обсадата. Казваше ми, че някъде там сигурно има още от нашите. Мислеше, че светът е населен предимно с добри хора. Чудя се дали би казал същото сега — той избухва в смях, лишен от всякаква радост. — Вероятно би казал същото — признава той, поклащайки глава. — Дори би ти простил. Той беше по-добър човек от мен. Сьорен не казва нищо, но Херон и не очаква. Херон се обръща и тръгва към вратата. — Можеш да дойдеш с мен, Тео, или да останеш, но ако останеш, ще трябва да даваш много обяснения, след като те открият. Очите на Сьорен се стрелкат към мен, отклоняват се встрани и се спират върху камъните пред него. Изглежда толкова изгубен, че за миг се разколебавам. По-добре от всички зная как изглежда човек, който вече се е предал. Оглеждам внимателно стаята и виждам няколко начина, по които би могъл да сложи край на живота си: да блъсне главата си в каменния под, да увие веригите около врата си, да пререже китките си върху пироните, стърчащи от дървената стена. Сигурна съм, че Сьорен би намерил поне още половин дузина варианта, ако реши да се самоубие. Да го оставя да го направи, би било дори проява на милост. Но светът още не е приключил с него, аз също не съм. — Ще се върна. Обещавам. Той кимва, макар погледът му да е някъде далеч, а челюстите — стиснати. Заедно — Какво си направила? — Блейз едва успява да си спомни, че трябва да говори тихо. С него, Херон и Артемизия каютата изглежда по-малка от всякога. Няма дори място да се движиш наоколо. Артемизия и аз седим една до друга на леглото ми, Херон се е подпрял на стената до вратата, а Блейз е седнал върху тоалетната ми масичка. Мога да се обзаложа, че му се иска да стане, да закрачи из стаята, за да подреди мислите си, но не може да се изправи, без да настъпи крака на Херон, а и няма къде да стъпи. — Не знаех какво са му причинили, макар да предполагам, че всички вие сте участвали. — Опитвам се да запазя гласа си спокоен и равен, докато хвърлям поглед към Артемизия и Блейз. Херон не ме поглежда, откакто оставихме Сьорен в ареста, а и аз не искам особено много да го виждам. Блейз свежда поглед, върху цялото му лице е изписана вина, но Артемизия не отмества очи от мен, невъзмутима. — Знаехме, че ако разбереш, ще направиш нещо глупаво. И, уви, точно това става, защото искаш да направиш нещо глупаво — произнася напевно тя. Без присъствието на Драгонсбейн тя е заядлива, както винаги, и колкото по-злъчни са думите й, толкова повече се радвам да я имам обратно. — Какви сме, ако позволяваме той да стои там? — питам аз. — С какво сме по-различни от каловаксийците, щом действаме точно като тях? Аз бях в неговото положение, само че се отнасяха по-добре към мен. Поне имах стая. И не ме държаха във вериги. Даваха ми чисти дрехи и добра храна. — Ти не беше направила нищо, за да заслужиш друго — казва Блейз. — Не си предвождала батальони, не си отнемала животи. Ти беше дете. Прав е и не мога да споря с него за това. — Сьорен може да бъде по-ценен за нас, ако е на наша страна — отвръщам аз. — Ако е на наша страна — Артемизия повтаря като ехо след мен. — Той смяташе, че е на наша страна, преди да го предам — изтъквам аз. — Беше готов да застане срещу баща си и да тръгне на война. — Беше готов да се присъедини към каловаксийци заради Астрея — поправя ме Артемизия. — Това няма да се случи. — И аз не го искам — отвръщам аз. — Но всъщност го искаш — Херон проговаря за първи път. В гласа му още има студенина, но гневът му до голяма степен се е стопил. Останало е само огорчението, което е още по-непоносимо. — Ти искаш да се присъединим към него. — Той иска да е различен — отвръщам. — Ти самият го видя, Херон. Херон не отговаря, но челюстта му се стяга. — Всичко е в нашите ръце — продължавам. — Той може да ни помогне, а ние дори не е нужно да предлагаме нищо в замяна, нито примирие, нито милост. Той просто иска душата си. Иска само да докаже на себе си, че не е като баща си. А ние можем да използваме това в наша полза. — Тео… — започва Блейз с въздишка. — Това не е идеалното решение — прекъсвам го аз. — Но точно сега сме се отправили към чужда страна, където ще бъда предложена за жена на този, който даде най-високата цена. Нищо в тази ситуация не е идеално. Никой от тях не отговаря и в мен се надига трепетна възбуда от надмощието, което имам. Ние сме на една страна, напомням си аз, макар че толкова дълго съм била съвсем сама, че понякога лесно го забравям. — Майка ми няма да го пусне — казва Артемизия. — Няма да отстъпи и крачка и ще има зад гърба си голяма подкрепа. Не казвам, че грешиш, но не казвам и че си права. Напомням ти само, че не можеш да си позволиш да я превърнеш в свой враг. — Драгонсбейн не е най-добрият съюзник, знам — добавя Блейз. — Но точно сега тя е най-силният, който имаме. Налага се да подбираме битките си. Спомням си, че си мислех същото за императора, че трябва да избирам за какво ще воювам с него и за какво няма, колко бързо научих, че нямам никакъв шанс да спечеля каквато и да е битка, затова и дори не се опитвах да се бия. Вече не съм му подвластна, вече не съм безсилна, но точно сега се чувствам именно така. При мисълта за Сьорен в тъмницата, пребит и сам, започва да ми се гади. Аз му причиних това, аз го затворих там и сега не мога да го измъкна. — Добре — думите ми горчат — но докато е там долу, искам да е в безопасност, доколкото може. Херон… Спирам. Нямам право да искам това от него, не и след онова, което е загубил, но все пак го моля, макар да не произнасям думите. Херон преглъща и не отмества погледа си. — Ще го лекувам през ден — казва той. — И само най-лошите рани. Иначе ще стане подозрително.   След като Блейз и Херон се изнизват от стаята, за да се върне всеки от тях към задълженията си, Артемизия се задържа до мен на леглото ми, подръпвайки една измъкнала се нишка от завивката, и ме наблюдава предпазливо с тъмните й очи. Изглежда, сякаш се страхува от мен, което е странно, тъй като често е точно обратното. — Не ме взе за срещата с майка ми — казва тя след малко, всяка съгласна в думите й е достатъчно остра и реже. — Сметнах, че ще е жестоко да те моля да вземеш моята страна срещу нейната — казвам, но това е половината истина и тя веднага го усеща. Очите й се присвиват и тя рязко се изправя. — Не се нуждая от съжаление, най-малкото от теб. — Гласът й е нисък и заплашителен. От думите й боли. — Не те съжалявам — отвръщам, макар да не съм сигурна дали е вярно. Но Артемизия не иска хубави думи, смекчени и лесни за приемане. Тя иска суровата, неудобна истина и аз разбирам това. — Ти си безполезна в присъствието на майка си — гледам я в очите, докато го изричам. — Имам нужда от хора, които са в състояние да й кажат, че греши, които ще се борят с нея и няма да се свиват от страх. За миг тя се взира в мен шокирана. — Не знаеш какво говориш — казва накрая. — Мислиш, че не те исках в онази стая? Разбира се, че те исках. Имах нужда от присъствието ти. Блейз и Херон имат своите силни страни, но Херон е мечтател с разбито сърце, а проблемът на Блейз е, че не успява да види цялостната картина — фокусът му непрекъснато е в мен, а не в Астрея като цяло. Имах нужда от някого да каже това, което трябваше да се каже, а никой от двамата не е в състояние да го направи. Но и ти не можеш, когато майка ти е наоколо. Ти ставаш една мънкаща сянка с очи на уплашена кошута, а аз нямах нужда от такъв човек. Тя стои неподвижно, с твърдо и непроницаемо изражение. Очаквам да започне да спори, да ме нападне. Искам да го направи. Но вместо това тя въздиша и свирепостта й се свива като корабно платно без вятър. — Какво се случи на съвещанието? — пита тя. Разказвам й за плановете на майка й да ме омъжи за чуждестранен владетел, за това как е насочила корабите към Ста Криверо. За събитието, което кралят там подготвя. Разказвам й как с нищо не съм се съгласила. — Разумно от твоя страна. — Кралиците не се омъжват — добавям аз. — О, това е единствената ни възможност — изсумтява Артемизия, — ако искаме да си осигурим достатъчно голяма армия. Но аз познавам майка си и съм сигурна, че се домогва и до нещо друго чрез тази уговорка. Докато отказваш да се съгласиш на подобен уговорен брак, ще притежаваш нещо, което майка ми иска, така че ще имаш известен контрол над нея. Не е онова, което искам да чуя, но с Артемизия това е рядкост. Точно поради тази причина я искам на моя страна. — Нямам достатъчно власт да освободя Сьорен обаче — казвам аз. — Дори и наполовина — отвръща тя, преди да замълчи. — Но пък може да е начало. Обмислям казаното от нея за момент. После заявявам: — Каквото и да има между теб и майка ти, трябва да се справиш с него. Артемизия се поколебава, после кимва. Поглежда настрани и захапва долната си устна. — Тя те подценява и това е предимство, което може да е в твоя полза, но не бъди дотолкова глупава, че да допуснеш същата грешка. Не подценявай онова, на което е способна. Изгаряне Крес стои от другата страна на ръждясалите решетки на килията, стиска ги с мъничките си, бели като кости пръсти. Сега стига едва до кръста ми, макар част от мен да знае, че тя винаги е била малко по-висока от мен, малко по-възрастна, малко по-мъдра. Вече не е — тя е дете с кръгло личице и жълта коса, сплетена на две плитки, които висят покрай раменете й. Очите й са широко отворени и изпълнени със загриженост. — Добре ли си? — пита ме тя, произнасяйки каловаксийските думи бавно и ясно, за да мога да ги разбера. Начинът, по който ги изрича, отеква някъде дълбоко в мозъка ми, съвсем недоловимо. В стомаха ми се спотайва далечна, позната болка, но е погълната от облекчението, което изпитвам, когато я виждам. Мисля си, че би могла да е Евавия, богинята на сигурността, но и тази мисъл не я чувствам като моя. Не съвсем. Но няма значение. Всичко, което знам, е, че се нуждая от помощ, че се давех и ето я — отчаяна, задъхана глътка въздух. Крес се пресяга през решетките, малките й пръстчета се увиват около китката ми. Боря се да не се разплача от облекчение. Усмивката й става по-широка и разкрива зъби, остри като копия. Изненадана, се отдръпвам, отстъпвайки само колкото да не ме достигне. Едно сиво петно на гърлото й се разраства и разпростира, докато цялата й шия не става обгорена черна кожа. Опитвам се да отстъпя още крачка, ала гърбът ми се удря в студения, влажен камък. Крес се хваща за пръчките на решетката отново, но този път те се стопяват от нейния допир. Тя върви към мен с протегнатите си малки ръчички, с длани в яркочервено от пламъците, облизващи върховете на пръстите й. Прикляквам и се притискам към стената, отчаяно се мъча да избягам от нея, но няма къде да отида. Тя сигурно също го разбира, защото спира точно пред мен и се навежда към ухото ми. — Сърцата ни са сестри, Тора — прошепва тя, въртейки горящата си ръка малко над гърдите ми. — Искаш ли да видим дали си приличат? Събуждам се от собствените си писъци, обръщам се и заравям глава във възглавницата, за да ги заглуша. Усещам празното пространство до мен, възглавницата е още топла. Блейз трябва да си е тръгнал само преди минути. Дишам дълбоко, за да се успокоя, затварям очи, но веднага ги отварям отново — под клепачите ми дебне гротескната усмивка на Крес. Чаршафите, увъртени около краката ми, са подгизнали от пот. Отнема ми време да се измъкна от тях. Плитката, на която бях сплела косата си снощи, се е разплела, по челото и бузите ми са залепнали косми. Разтреперана, ставам на крака и пресичам каютата до легена в ъгъла, наливам малко вода от каната до него и наплисквам лицето и шията си. Водата е студена като лед, но едва успокоява призрака на огъня, който чувствам да лази по кожата ми. След като подсушавам лицето си с една износена хавлия, се обръщам към леглото и едва успявам да заглуша писъка си. Там, съвсем ясно върху белите чаршафи има два черни отпечатъка от ръце с размерите на моите. Просто сенките на съня ми, които ме преследват, казвам си. Мъча се да премигна, за да ги прогоня, но напразно. Плод на въображението ми, това трябва да е, но когато се пресягам да докосна един от отпечатъците, овъгленият памук се разпада и превръща на пепел под пръстите ми. Залитам назад, умът ми — вихрушка от паника и отрицания, не намира разумно обяснение. А какво разумно обяснение може да има? Че аз съм го направила? Че аз съм обгорила чаршафите си? Обръщам ръце, за да огледам дланите си, и откривам, че са яркочервени, макар че не ме болят. Само едно леко, горещо гъделичкане танцува по кожата ми. Чувствам го като магия, по същия начин като в съда, когато се озовах твърде близо до Огнения камък. Преглъщам обзелата ме паника. Мислите ми са твърде разбъркани, за да разсъждавам разумно. Притискам ръцете си към нощницата, сякаш това би разрешило всичко. Какво става с мен? Смятах, че съм си въобразила жегата, която ме обхвана в кабинета на Драгонсбейн. Но не мога да се преструвам, че си въобразявам това, не и когато доказателството е пред очите ми. Винаги съм чувствала влечение към Хаза, бога на огъня. Винаги са ме привличали Огнените скъпоценни камъни. Мислех си, че е така, защото съм негова потомка, но не може да е вярно. В мен тече толкова негова кръв, колкото и в Артемизия и Драгонсбейн, но никоя от тях не изглежда да е привлечена от Хаза. Драгонсбейн не вярва в никой от боговете, а Артемизия беше благословена от Сюта, богинята на водата. Не може да е само от кръвта ми. Има и нещо друго, нещо опасно. Мисля си за Крес, каквато я видях за последно в тъмницата. Оцеля след двойна доза отрова, която би убила човек, два пъти по-едър от нея, но все пак изглеждаше сякаш смъртта е оставила своите отпечатъци върху нея. Как успя да оцелее? И не само това — докосването й беше достатъчно горещо да те попари. Това също би трябвало да е невъзможно, но аз я видях със собствените си очи и усетих пръчките на решетката със собствените си ръце. Горещи като моя допир преди малко. Не зная как тези неща са възможни, но не мога да се насиля да повярвам, че моят бог е решил да спаси каловаксийка, да я благослови със своя дар, докато хиляди от неговите хора полудяваха в мините. Насилвам се да дишам. Все още усещам ръката на Крес върху гърдите си, точно над сърцето, чувствам огъня на докосването й, докато ме превръща в пепел. Не съм сигурна, но мога да се закълна, че моите собствени ръце отново започват да се затоплят. Без да мисля повече за това, издърпвам чаршафите от леглото си и ги сгъвам на топка, за да не се виждат изгорелите следи. Опитвам се да успокоя треперещите си ръце, докато вървя през коридора. Не след дълго намирам един от дежурните членове на екипажа, който търка подовете — момче, малко по-голямо от мен. — В-ваше величество — заеква то. — Добър вечер — обръщам се към него с притеснена усмивка, докато пускам плана си в действие. — Опасявам се, че е станал… инцидент заради месечното ми кървене. За миг той се взира в мен, объркан, преди лицето му да стане алено и да отмести поглед. — О, ъ… — Би ли помолил някого да ми донесе нови чаршафи? Не е спешно, но до утре вечер би било чудесно. — О… разбира се — казва той предпазливо. — Да… ъ… взема ли тези? — пита той, кимайки към чаршафите, които нося. Изглежда ужасен от тях, сякаш са някакво опасно животно, а не съсипано спално бельо. — Няма нужда, аз ще ги отнеса в пералното помещение — отвръщам, а той видимо си отдъхва с облекчение. Той кимва, без да задава повече въпроси. Но аз не отивам в пералното помещение, а отнасям съсипаните чаршафи в празната кухня и ги пъхам в пещта. Наблюдавам как пламъците ги обгръщат и изгарят, докато нищо не остава от тях, освен пепел. Докато наблюдавам как доказателството изчезва, почти си позволявам да вярвам, че съм си въобразила всичко това, но зная, че не съм. Все още усещам гъделичкането и топлината в дланите си. Не си го въобразявам, не съм луда. Не зная каква съм. Не зная какво да правя. Нищо не зная. Идеята да се върна в празната си стая и да остана насаме с мислите си, е непоносима. Колкото и детинско да ми се струва, иска ми се някой да ме прегърне и да ми каже, че всичко ще е наред, макар да не мога да си представя, че съм в състояние да разкажа за случилото се. Първата ми мисъл е Блейз, но той трябва да е тръгнал за нощната си смяна и не искам да го безпокоя. Артемизия не е от хората, проявяващи съчувствие, а не искам да отида и при Херон след всичко, което се случи между двама ни. Има още един вариант, макар че не ми се иска Артемизия да ми каже, че е глупава. Ала умът ми вече забърква лъжи и извинения за появата ми в тъмницата, като най-глупавото от всички ще е, че краката сами са ме отвели там. Сьорен Трудно ми е да се ориентирам сама из коридорите на кораба, но след няколко погрешни завоя се озовавам в познато преддверие, а срещу мен е вратата, край която стоят същите двама пазачи от предишната нощ. Те нямаха колебания да пуснат Херон, но когато ме виждат, очите им се присвиват и ми става ясно, че няма да е толкова лесно. — Ваше величество — измънкват и двамата. — Тук съм да видя затворника — казвам, като се опитвам да накарам гласа ми да звучи студено и безпристрастно, но се съмнявам, че съм успяла. — На затворника не са разрешени посещения — казва единият пазач с такава сигурност, че без малко да му повярвам, ако не бях видяла истината със собствени си очи. Преглъщам и се изправям още малко. — Аз съм не кой да е посетител. Като ваша кралица ви заповядвам да ме пуснете вътре. Пазачите разменят погледи. — Заради вашата собствена безопасност, Ваше величество, не бива… Веднага, щом пазачът изрича не бива, вместо не може, знам, че е загубил своята увереност. — Той е окован във вериги за стената — казвам, преди бързо да прибавя — предполагам. — Да, но е опасен човек — настоява пазачът. — Е, за щастие, имам вас двамата отвън, наблизо, в случай че ми потрябвате. Нали затова сте тук? Пазачите отново разменят погледи, преди колебливо да отстъпят встрани и да ми отворят вратата. Шмугвам се покрай тях в карцера на бригантината, веднага ме удря вълна от спарен въздух и остра миризма на прясна кръв. Също като вчера Сьорен се е свлякъл на земята, подпрян на най-далечната стена, с вериги около глезените и китките си. Почти няма следи от лечението, което Херон направи вчера, голяма част от кожата му е покрита с нови рани и синини. За разлика от вчера обаче, той поглежда нагоре, когато се приближавам. Въпреки че устата му е прекалено разкървавена, за да кажа със сигурност, струва ми се, че се опитва да се усмихне. — Ти се върна — казва той, думите му са по-скоро дихание, отколкото глас. — Казах ти, че ще се върна — отвръщам, опитвайки се да звуча жизнерадостно, макар да съм паднала духом. Едва се сдържам да го попитам как е, но въпросът ще е толкова абсурден, че не мога да се насиля да го изрека. Вместо това, оглеждам стаята, очите ми се спират върху окървавеното дърво, веригите, впили се в кожата му, таблата с храна до него. Трябва да е вечерният му порцион — няколко парчета сухар и сушено месо. Не са докоснати. — Не си ял? — поглеждам отново към него. Той поклаща бавно глава, погледът му все още е нащрек и предпазлив. Дясното му око е насинено и подуто, на скулата има порезна рана. Правя още една стъпка и се приближавам до него достатъчно, така че ако иска да ме нападне, само трябва да хване нощницата ми за подгъва. Не се страхувам от него, но се колебая дали да се приближа още. — Кога за последно си ял? Той се замисля за малко. — На онзи проклет банкет, когато се завърнах от Вектурия — отговаря той с дрезгав глас. — Стомахът ми не приема много, с всичко това. Всичко това. Едва ли някога ще забравя разголената рокля, която императорът ме накара да облека в онази нощ, начина, по който се отнасяше с мен, сякаш бях негова и може да ме показва, както си поиска. Ръцете му по мен, обгарящи като дамга. Сьорен изглеждаше като болен, но предполагам, че е далеч по-лесно да наблюдаваш, отколкото да понасяш. — Ти би трябвало да получаваш същия порцион като всички други — казвам аз. — Драгонсбейн ми обеща, че ще бъдеш хранен. Той поглежда встрани. — Порционите се доставят три пъти дневно без пропуск. Насила ми наливат вода в гърлото, но още не са ме принуждавали да ям. Продължава да не ме поглежда, така че си позволявам да го огледам. Само за няколко дни кожата му се е опънала върху костите, от което изглежда по-скоро като привидение, отколкото като човек. Неволно се питам какво би си помислила майка му, ако можеше да го види сега, но пропъждам тази мисъл, преди императрицата да ме засрами от гроба си. — Защо не ядеш? Той придърпва коленете си нагоре и се свива на кълбо. Пристъпвам по-близо. — Преди много години баща ми накара тейна да ме тренира за заложник — казва той. Говоренето, изглежда, му причинява болка, но той продължава. — Баща ми казваше, че имаме много врагове и че трябва да сме подготвени. Първото нещо, което тейнът ме научи, беше да не ям от храната им. Не мога да се въздържа да не изсумтя. — Смяташ, че тровим храната? Той поклаща глава. — Става дума за контрола. Докато аз отказвам да ям, вие се подчинявате на моите условия. Вие не ме искате мъртъв, иначе да сте ме убили досега, което означава, че имате нужда от мен. В мига, в който приема храната ви, ставам зависим от вас и губя контрола. Това е психологическа игра, малко по-добра от тази кой ще отмести пръв поглед. — Той спира за секунда. — Тогава издържах три дни без храна. Сега е по-лесно — през повечето време болките са прекалено силни, за да си спомня, че съм гладен. Не го казва така, сякаш търси съжаление или като извинение, просто съобщава най-обикновен факт. Скъсявам разстоянието помежду ни, вземам таблата и я поставям пред него на земята. — Искам да се храниш, Сьорен — казвам аз, но той не се помръдва. — Аз не съм твой враг. Той се засмива при тези думи, но звукът от смеха му е слаб. — Приятели, врагове, мисля, че това вече няма значение. Веригите и в двата случая са тежки, без значение кой държи ключа. — Знам доста за веригите, нищо, че моите бяха по-скоро метафорични — отвръщам. Той проявява благоприличие и изглежда засрамен от това, а очите му най-после срещат моите. — Това ли е, което си мислеше, че ще бъде? Свободата? Съвсем обикновен въпрос на пръв поглед, но той се забива дълбоко в мен като кинжал, плъзгащ се между ребрата ми. — Ще ти кажа, когато я получа — отговарям аз. Нещо проблясва в очите му. — Жената, която нареди да ме докарат тук, виждал съм я няколко пъти. Другите я уважават. Предполагам, че е капитанът — прословутата Драгонсбейн. Колебая се, преди да кимна. — Тя ми е леля — признавам. — С майка ми са близначки. Шокът се изписва на лицето му, очевиден като думи върху лист. — Действаш в съюз с нея? — Такъв беше планът, но… по-сложно е, отколкото мислех — отвръщам. — Искам да те измъкна оттук, но тя лесно няма да те пусне. Когато се измъкнем обаче, ще имам нужда да си силен. Затова е необходимо да се храниш — побутвам таблата отново към него. Очите му се задържат дълго върху моите, преди да протегне крака и да погледне надолу към таблата. — Почни отначало — казва той, взима парче сухар и се опитва да го разчупи на две. Коства му доста повече усилия, отколкото би трябвало, но накрая успява. — И този път ми кажи истината. Очаквам репликата да е хаплива, но не е. Отново го поднася като най-обикновен факт. Така че му казвам всичко. Разказвам му, че съм убила Ампелио, когото винаги съм смятала, че ще е човекът, който ще ме спаси. Разказвам му как съм решила да спася себе си. Разказвам му за появата на Блейз и за това колко далеч по-лоши са нещата в Астрея, отколкото съм предполагала, за хилядите хора, които императорът е убил. Казах му как съм разбрала, че да спася единствено себе си няма да е достатъчно. Въпреки че думите засядат в гърлото ми, се насилвам да му разкажа за плана, който Блейз и аз сме замислили, как от мен се очаква да го прелъстя, за да получа информация и да го настроя срещу императора. Принуждавам се да му призная, че именно аз съм решила да го убия, за да накарам каловаксийците да се изправят едни срещу други и да започнат гражданска война. Очаквам той да се сепне от това признание, да ме погледне така, сякаш изобщо не ме познава, но умът му вече заговорничи. Виждам го в отдалечения поглед на очите му, в начина, по който е стиснал устни, изкривени на една страна. — Ако го беше направила, планът ти можеше и да успее — признава той. — Знам. Никой от двама ни не споменава за онзи момент в тунелите под двореца, когато опрях кама в гърба му, а той беше толкова съкрушен от чувството на вина заради живота на хората, който беше отнел във Вектурия, че ми каза да го направя. Никой от двама ни не казва и дума защо не го направих. — Какво се случи с Ерик? — пита Сьорен. Ерик. Не бях се сещала за него от последния път, когато го видях. — Казах му да вземе Хоа и да се махнат от двореца. Предполагам, че е успял, иначе императорът щеше да я изведе заедно с Елпис. Надявам се да са на някое хубаво място, където и да е то. Той кимва бавно с глава, веждите му са напрегнато събрани. — Ерик е мой брат — казва той и се питам дали произнася това на глас за първи път. — Половин брат — допълвам. — И то какъв — съгласява се той, гласът му е изпълнен с присмех. — Разкажи ми за Драгонсбейн. Разказвам му как тя се опитва да подкопае позицията ми всеки път, щом й се отдаде възможност, как ме обрисува като добронамерено, но некомпетентно дете, което едва ли би могло да управлява, и как се държи като моя любяща леля, искаща само най-доброто за мен и за Астрея. — Какво мислиш, че всъщност иска? — Не зная — признавам. — Мисля, че иска да помогне на Астрея, в края на краищата това е нейната страна, но същевременно иска и да спечели от това. Блейз ми каза, че е вземала пари от астрейски семейства, за да стигнат безопасно в други страни. Помагала им е, но също така е печелила. Освен това се опитва да ме омъжи за някого с кралско потекло. Казва, че са им нужни войски, за да си върнат Астрея, но съм сигурна, че има и нещо друго, за да ме манипулира така. При тези думи Сьорен ме поглежда с иронично шеговита усмивка. — Тя не знае обаче колко си трудна за манипулиране. — Мисля, че започва да го осъзнава. Той дояжда и последното парченце изсушено месо и стомахът му гъргори, вече настоява за още. — Така, да започнем оттам — казва той. — Ако сме тръгнали за Ста Криверо преди четири дни, би трябвало да сме там след три дни. Можем да използваме това време да изработим стратегии. Знам нещичко за другите владетели и имам доста добра представа кои свои наследници ще изпратят да те ухажват. — Нямам желание да бъда ухажвана — заявявам, но след известно колебание добавям. — Съвсем хипотетично, ще има ли някакви достойни мъже сред кандидатите? Той помисля малко. — Зависи какво търсиш. — В идеалния случай? Начин да си върна страната, без да давам суверенитета й на някой непознат като най-висок залог. — Никой няма да тръгне срещу баща ми, ако нямат някаква лична изгода — поклаща глава той. — Безпокоях се, че ще кажеш това — отвръщам и взимам таблата. Хвърлям поглед към малката амбразура над главата му, откъдето се процежда светлината на зазоряването. — Отивам да взема закуска, но веднага ще се върна. Ще ти донеса още храна, а ти ще ми разкажеш за потенциалните ухажори. За миг ми се струва, че ще възрази, но той само ми кимва. Понечвам да се изправя, но преди да го направя, той ме хваща за китката. Кървавите му пръсти я обгръщат напълно и я държат толкова здраво, което кара дъха ми да спре, въпреки атмосферата в карцера, веригите и кръвта. Бях забравила какво въздействие има докосването му върху мен. Искам да издърпам ръката си, но в същото време и не искам. — Яна Кребести, Теодосия. Думите засядат в гърлото ми. Вярвам ти. След всичко, което му бях причинила, всичко, което си бяхме причинили един на друг, не би трябвало все още да съществува доверие помежду ни. Но ето че той ми дава цялото си доверие. Поглеждам надолу към ръката му, обвила китката ми, а после към него. — Тео. Наричай ме Тео. — Тео — повтаря той, преди да пусне китката ми. Напускам бързо карцера на бригантината, чувам ехото от гласа му в главата си, дори когато се сбогувам с пазачите и се опитвам да избърша кръвта от китката си, преди да са я видели. Чувам го да казва името ми отново и отново и ми се иска Артемизия да беше тук, за да ми каже да го избия от главата си. Винаги съм мислела, че чувствата ми към Сьорен, всъщност не са мои, а на Тора, сломеното, объркано момиче, което императорът създаде от развалините, останали от мен. Смятах, че двете са достатъчно далеч една от друга и не се припокриват. Мислех, че напускайки двореца, напускам и нея. Но ето ме тук, на стотици мили далеч, а чувствата ми към Сьорен са все така сложни и заплетени, каквито бяха в нощта, когато си тръгнах. Урок Не се връщам веднага при Сьорен. Знам, че още е гладен и че има нужда от компанията на някого, който не иска да го бие, но мисълта да остана отново насаме с него ме сковава. Не защото си нямам доверие, когато съм край него. А защото от начина, по който ме гледа, изпъква цялата ми уязвимост и ми напомня за онова, което бях в двореца. Присъствието ми край него ме кара да забравя, че съм кралица и че има десетки хиляди хора, които зависят от мен. Имам нужда от цялата сила, която притежавам, за да не заповядам на пазачите да ми дадат ключовете и да го изведа навън, независимо от последиците. Променям посоката и тръгвам към кърмата на кораба, като крепя таблата в ръцете си и търся сблъсъка със синята коса. Лесно е да се открие Артемизия с ярката й коса сред този хаос от най-различни нюанси на кестенявите и черни коси, характерни за повечето астрейци. Тя стои по средата на отвореното пространство на кърмата, с меч във всяка ръка. Те са по-малки от мечовете, които каловаксийците предпочитат, но не са чак толкова малки, че да се нарекат ками. Дължината им е колкото разстоянието от лакътя до края на изпънатия й среден пръст, а дръжките им с филигранна позлата блестят на слънцето. Не разпознавам противника й, но изглежда около две години по-голям от нея и доста по-висок, с широки рамене и ъгловато лице, остро като начупено стъкло. Тъмните му очи са съсредоточени върху Артемизия, докато се въртят в кръг, а устните му са събрани в твърда, непоколебима черта. От своя страна, Артемизия по-скоро танцува, отколкото пристъпя, всяко нейно движение е грациозно като на котка. Дори се усмихва на момчето, ако наистина може да се нарече усмивка. Изведнъж те се хвърлят един към друг, звънти метал в метал, когато мечовете им се срещнат. Веднага става ясно, че са неравностойни противници, макар и не от пръв поглед. Въпреки че момчето е два пъти по-голямо на ръст и по-силно, движенията му са бавни и непохватни, докато Артемизия е толкова бърза, че той прави повече пропуски от необходимото, пропилявайки енергията, нужна му да бъде на същото ниво като нея. Артемизия определено парадира с уменията си, като ту се мята в пирует, ту се олюлява и прави излишна, но впечатляваща дъга. За нея това е повече представление, отколкото битка, докато престане да е зрелище. Тя долавя момента, когато дишането му става твърде учестено, стъпките му — провлачени и тогава тя удвоява усилията си. Ударите й започват да се сипят един след друг, макар той да парира всичките. Тя сякаш иска той да ги пресреща и използва разсеяността му да го изтласква все по нагоре и нагоре, докато накрая той се препъва в една неравна дъска и пада назад. Преди той да осъзнае случилото се, Артемизия вече е отгоре му, мечовете й са кръстосани над гърлото му, а широката й усмивка е триумфираща. Не съм единствената, която наблюдава. Десетки други са спрели работа, за да зяпат спектакъла, и сега я аплодират. — Смея да кажа, че ми липсваше спаринг-партньор като теб — заявява момчето, което повече се забавлява, отколкото да се ядосва на загубата си. — Но половината от това ще е лъжа. Утре ще се чувствам наранен, знаеш го, нали?! Артемизия цъква с език. — Ти си позволи да ми се изплъзнеш, докато ме нямаше — връща му топката тя и слага мечовете в ножниците на хълбоците си и протяга ръка, за да му помогне да се изправи. Заради гордостта си той пренебрегва жеста и с пъшкане се надига. Взема обратно мечовете си и ги прибира в ножниците. — Не очаквах, че ще си станала толкова добра. Кога намери време в мините? Тя свива рамене, ала през лицето й минава тъмен облак. — Не съм тренирала, но успях да скътам много гняв и той компенсира поръждясалите мускули, поне донякъде. Момчето понечва да каже нещо, но очите му ме съзират и се разширяват от изненада. — В-в-ваше величество — заеква той, докато превива тяло в бърз поклон, преди да успея да му кажа да не го прави. Артемизия се извърта, за да се обърне към мен, бузите й са зачервени от физическото усилие. — Беше впечатляващо — казвам й аз. — Щеше да е по-забавно с опонент, който е вдигал меч през последната година — отвръща тя вяло и поглежда гневно към партньора си, а той с досада върти очи. — Ще се упражнявам повече — казва той. — А на теб ще ти се иска да не съм, когато те победя. — Сякаш някога ще стане — изсумтява тя. — Тео, това е Спирос. — Приятно ми е — обръщам се към него аз. — Повярвай, ти се справи далеч по-добре, отколкото аз бих. — Нали ти предложих да оправим това — напомня ми Артемизия, преди да забележи таблата. — Ще си носиш закуската в стаята? — Не съвсем. Имаш ли няколко свободни минути? Тя ми кимва и после се обръща към Спирос: — Ще се видим на вечеря. — Ако все още съм в състояние да ходя — отвръща той. Артемизия и аз не проговаряме, докато сме сигурни, че никой няма да ни чуе. Когато й споделям за посещението си при Сьорен, тя не губи и миг, за да ми припомни колко съм глупава. — Веднага щом им свърши смяната, пазачите ще издрънкат всичко за посещението ти, а тя ще намери начин да го използва срещу теб. — Знам — отговарям. — Но имам идея. Артемизия извива учудено вежди и свива устни, изчаквайки да продължа. — Твоята дарба може да промени външността ти. Може ли да промени моята? Тя изглежда изненадана за части от секундата, преди на устните й да разцъфти усмивка. — Може. Но в замяна смятам да сложа меч в ръката ти и да те науча как да го използваш. Става ли? — Става — отвръщам. Артемизия кимва рязко. — Ами добре тогава, какво лице искаш да пробваш?   Много е странно да притежавам лицето на майка ми. Лицето на Драгонсбейн, напомням си, нищо, че не го усещам по този начин. Опитвам се да имитирам стойката й и тръгвам към пазачите. Арт успява да промени външността на дрехите ми, но не можа да направи нищо за ботушите. Надявам се източената нагоре стойка ще помогне да скрия факта, че съм с около пет сантиметра по-ниска от Драгонсбейн. Когато пазачите ме виждат да приближавам, те застават мирно. — Капитане — казват в синхрон те. — Тук съм да видя затворника — отговарям, изговаряйки отсечено думите по начина, по който го прави Драгонсбейн. — Разбира се — казва един от пазачите и непохватно отваря вратата колкото може по-бързо. — Има ли нещо, което трябва да докладвате? — питам, знаейки, че има. Пазачите не ме разочароват. Надпреварват се един друг да ми разкажат за моето посещение, колко дълго съм стояла, какво са дочули зад вратата. Отбелязвам си, че трябва да говоря по-тихо, макар този път те да не са чули нищо особено изобличаващо. Единствено загрижеността ми към него и това, че съм го убеждавала да яде. — Няма да говорите за това с никого, разбрано? — изричам, погледът ми се мести между единия и другия и се надявам да е със същата сила като на Драгонсбейн. И двамата неистово кимат и отстъпват встрани, позволявайки на Артемизия и мен да минем.   Трябваше да донеса хартия и перо. Не очаквах много от Сьорен — само имената на шепа други страни, подобни на Астрея, които са съгласни да се присъединят към нас срещу императора, но той изброява повече от десетина, а Артемизия добавя още доста. Оказва се, че израстването й на кораб, заобиколена от хора от цял свят, е дало на Артемизия уникалната възможност да вникне в елементите на техните култури, нещо, което Сьорен не е усвоил по време на визитите си в дворовете на тези страни. Всяка страна изглежда, че има различна структура. Никоя от тях не е матриархат като Астрея, затова пък голяма част следват същата патриархална структура като Каловаксия, дори когато имената на владетелите се сменят. Има крале, императори и владетели и въпреки това, доколкото разбирам, те означават, малко или много, едно и също нещо. — Никога не съм разбирала идеята за кръвната линия, следваща потомците по мъжка линия — признавам, след като Сьорен ми разказва за принц Талин от Етралия, чиято легитимност като наследник в най-добрия случай е поставена под въпрос. — Така е устроена голяма част от света — отбелязва Сьорен. Макар Артемизия да не притежава лечебната сила на Херон, тя успява да използва водния си дар да го измие и почисти раните му и да ги предпази от инфектиране. Отново ще бъде само временно. След като си тръгнем, ще е въпрос на няколко часа да бъде пребит отново. Тази мисъл ми тежи на съвестта, но знам, че Арт е права: нищо не мога да направя за това. Поне не сега. — Патриархатът е дълбоко погрешен — казвам аз. — Лесно може да се оспори произходът на един наследник по бащина линия, докато е почти невъзможно, ако се следва майчината линия. Никой не може да каже със сигурност кой е неговият баща, но идентичността на майката никога не се поставя под въпрос. Никой не би се усъмнил в моята легитимност като наследник на трона. Артемизия се покашля. — Освен ако има близнаци, разбира се — казва тя. Когато и двамата със Сьорен я поглеждаме, тя въздъхва и се изправя от мястото на стената, където се е отпуснала, диагонално срещу Сьорен. — Има една история за раждането на нашите майки — обръща се тя към мен. — Казват, че са вързали панделка около глезена на първото родено дете. Колкото и несигурна да била тази система, не е имало подобен прецедент, така че направили, каквото могли. Разбира се, бебетата са малки, гърчещи се същества и панделката паднала след по-малко от час. Така че кралицата, нашата баба, избрала едно от тях. Изборът бил на случаен принцип, основан на интуицията й, това заявила. Така е била определена съдбата на нашата страна. Тя разказва историята простичко, чувала я е толкова много пъти, че се е превърнала в своеобразен мит, но ме бодва като ухапване от комар. Сьорен улавя погледа ми и също сглобява връзващите се парчета. За Драгонсбейн си е направо облекчение, че има някаква допълнителна цел извън създаването на хаос и контролирането на запасите, но ако тя иска короната ми, ще й се наложи да я вземе само през трупа ми. — Разкажи ми отново за биндорийците — обръщам се към Сьорен, за да сменя темата, но това, което узнах, вече е съхранено дълбоко в съзнанието ми. — Ти каза, че били… религиозни? — Имат олигархия — уточнява той, — управлявана от петима върховни свещеници, които от своя страна, се избират от упълномощени малки делегации, съставени от обикновени свещенослужещи, по един от всяка област. Ала преобладаващото убеждение е, че всеки върховен свещеник е избран от самия бог. — Бог? — възкликва Артемизия. — Да, те са монотеистични — отвръща Сьорен. — Защо просто не кажеш, че има само един бог — завърта очи с досада. — Не си в съда и надутите ти думи не правят впечатление на никого. Бузите на Сьорен порозовяват. — Има само един бог — поправя се той. — Има няколко страни, които са моно…, които вярват само в един бог. В някои религии той е доброжелателен и милосърден, закрилящ хората. В други той е отмъстителен, готов да ги застигне и накаже за всякакъв вид неблагоразумие. — И как ще изглежда? — пита Артемизия. — Ако религиозният олигарх… какъвто и да е той, се появи, за да се кандидатира за ръката на Тео. Има ли вероятност някой от тях да се ожени за нея? Предимството на тези указания е, че се оказват незаменим урок как да запазя изражението на лицето си непроницаемо, докато наоколо се подхвърлят думи като женитба, съпруг и сватба. Всичко е хипотетично, напомням си аз. Не съм дала съгласието си за нищо и няма да го направя, но ще е глупаво да вляза в двора на Ста Криверо неподготвена. — Не мисля, че ще стане — казва той. — Те всички са целибати и са се обрекли на безбрачие. Биха проявили интерес единствено към Астрея и управлението там. — Частично управление. Хипотетично — поправям го аз, макар че дори и така звучи ужасяващо. Нещо ми подсказва, че те няма да са особено склонни да зачетат нашите вярвания. Сьорен се колебае, преди да поклати глава в несъгласие. — Веднъж посетих Биндор, беше преди няколко години. Във всеки мой разговор, с когото и да било от тях, не пропускаха да ме подтикнат да променя вярата си. — Чудесно — откликвам, като си отдъхвам. — Следователно, отпадат. Същото нещо заявих и за повечето наследници, споменати от Сьорен, дори и онези, които не отхвърлих директно, не ми звучаха като осъществими варианти. Вече виждах как у Сьорен и Арт нараства разочарование от мен, затова им казах, че поне ще обмисля. Проблемът не е в това кой ще е евентуалният избраник. Наясно съм с това, те — също. Проблемът е, че не мога да понеса мисълта да се обвържа с когото и да било, още повече за някакъв непознат с неясни мотиви. Само да имаше някакъв друг вариант, какъвто и да е друг, дори нямаше да се занимавам с тази идея. Ала колкото и ужасни да изглеждат всички тези перспективи, не мога да отрека, че имаме нужда от повече войски и че няма как да стане, ако не се плати висока цена. — Нека да се върнем отново на крал Етристо — казвам, но Артемизия и Сьорен си разменят уморени погледи. Дори за тях крал Етристо от Ста Криверо е някаква загадъчна личност. Сьорен всъщност го е срещал преди, но не може да каже много. Нещата, които зная за него, могат да се преброят на пръстите на едната ми ръка, три, ако трябва да съм точна. Първо, той е на около шейсет или седемдесет — Сьорен и Артемизия са на различни мнения по този въпрос. Второ, той има няколко дъщери, но само един законен син, който, от своя страна, също има наследник. Кралското потекло на Ста Криверо е подсигурено поне за още две поколения. И трето, когато каловаксийците са започнали да завладяват преди почти един век, в Ста Криверо са приемали бежанци от опустошените страни. Те са една от малкото страни, които са твърде силни, за да бъдат нападнати от каловаксийците. — Няма ли нещо друго? — настоявам, но Сьорен и Артемизия поклащат глави. — Ами самият той? Какъв е той — мил или жесток, мъдър или изкуфял? Сьорен вдига рамене, а Артемизия свива устни. — Не зная нищо повече за краля, но зная, че Ста Криверо е богата страна. Не са воювали от векове. Не им е необходимо да ценят полезните неща, затова ценят красивите. Подтекстът е ясен. — Аз не съм нещо. — Аз знам това, ти също го знаеш — отвръща Артемизия, завъртайки очи от досада. — Но те не го знаят. И изобщо няма да си направят труда да видят разликата. Нападение Кънтящ звук пронизва мъглата на съня, обгърнала ума ми, и ме връща обратно в света. Имам усещането, че само няколко минути са отлетели, макар светлината на ранната зора, процеждаща се през амбразурата, да подсказва, че със сигурност са минали часове. Премигвам, за да прогоня съня от очите си, изправям се и едва тогава осъзнавам, че нещо не е наред. Това не е сигналът за смяна на дежурството, нито е камбаната за хранене или пък съобщение от Драгонсбейн. Онези сигнали идват от един-единствен гонг, ударен веднъж. Сега се чуват три различни камбани, звънтящи в тандем, без изгледи да спрат. Това е тревога. Отмахвам завивката и с мъка се изправям на крака, като придърпвам пелерината върху нощницата си и нахлузвам твърде големите си ботуши. Сърцето ми се блъска в клетката от ребра, докато хиляди мисли нахлуват в главата ми, раздвижвани от непрестанното звънене на камбаните. Хората на императора са ме открили. Ще ме завлекат обратно, окована във вериги. Край. Провалих се. Потискам тревогата си и се отправям към вратата, решена да разбера за какво е цялата тази суматоха, но щом отварям, виждам Спирос с мечове в ножниците на хълбока му, и с вдигнат юмрук, готвещ се да почука. — В-ваше величество — заеква той, а очите му шарят наоколо, докато сваля ръката си, оглежда всичко, освен мен. — Какво става? — налага се да викам, за да надвикам камбаните. — Установихме, че на няколко мили на изток има каловаксийски търговски кораб и капитанът реши да го преследваме. Всички са на палубата, тъй като се подготвяме за атака. Тялото ми се отпуска от облекчение и се хващам за рамката на вратата, за да се задържа изправена. Ние ще ги атакуваме, не те нас. — Капитанът нареди да си останете в каютата, докато премине опасността. Заповедта ме обвива като прекалено стегнат корсет, макар да си давам сметка, че е за мое добро. Няма полза от мен при атака. Най-доброто, което мога да сторя за всички, е да не им преча. — Да не са ти възложили да ми бъдеш бавачка? — питам го, вместо да споря. — Аз съм вашият охранител, Ваше величество — намръщва се той. — И преди съм имала охранители като теб — отвръщам и веднага съжалявам. Едва ли Спирос има вина. — Това се случва доста често, нали? — На всеки две седмици — кимва той. — Дали ще пострада някой? От нашите? Той се поколебава отново. — Обикновено си има цена — отговаря предпазливо той. Ампелио смяташе, че цената е твърде висока, спомням си какво каза веднъж Блейз по повод Драгонсбейн и нейните методи. Отварям по-широко вратата. — Можеш да влезеш. Ще бъде дълга сутрин. Спирос кимва. Тъмният облак обгръща лицето му, докато влиза в каютата ми. — Колко дълго продължава обикновено? — питам го. — Няколко часа. Доста умела е станала, вероятно бихме превзели кораба и с вързани очи. Приближаваме кораба им отстрани и се доближаваме колкото се може повече, преди да обърнем към тях борда с оръдието. Избягваме да обръщаме твърде бързо, защото тогава бордът става лесна мишена — обяснява ми той. — Много по-трудно е да се повреди носът на кораба. Кимвам и го изчаквам да продължи. — Понякога се предават, преди да сме стреляли дори. Позната им е вече репутацията на Драгонсбейн и се носи мълва, че тя е милостива към онези, които се предават, позволява им да отплават по живо, по здраво към Естина или Тимори, или някоя друга малка страна при условие никога да не се връщат в Астрея. Капитанът обаче не е показвала милост към нито един каловаксиец. — А ако не се предадат? Спирос вдига рамене. — Обстрелваме ги, докато го направят или докато корабът потъне. Ако наистина се предадат, първо ги плячкосваме, а после потапяме кораба заедно с всички скъпоценни камъни на борда. Той прави пауза, но познавам, че не е свършил, затова не го прекъсвам. — Преди си мислех, че е обида към боговете да запратим тези скъпоценности на дъното на океана, но сега смятам, че това е най-доброто нещо, което можем да направим. Няма как да ги върнем на мястото им в мините. Така поне никой не може да злоупотреби с тях. За секунда не казвам нищо, но мога да си държа езика зад зъбите само толкова. — Много повече се притеснявам за робите, които потъват заедно с корабите, отказващи да се предадат. Той не се изненадва от дръзката ми забележка. Само изглежда уморен. Няма място за нов спор. — Цената, която плащаме, е твърде висока — позволява си да вметне, макар да изглежда сдържан, изгубен в собствените си мисли. — Понякога може да си струва, друг път — не.   Когато „Дим“ изстрелва първия си топовен снаряд, той разтърсва кораба толкова силно, че незапалената ми свещ пада от бюрото. За разлика от мен, Спирос не подскача от изненада. Изглежда така, сякаш не го е чул, въпреки че ушите ми звънтят от гърма. Обляга се на вратата, да не би да се втурна всеки момент през нея. — От колко години си с Драгонсбейн? — питам го, седнала на ръба на леглото. Имам чувството, че трябва да крещя, за да чуя собствения си глас. Щом оръдейната стрелба започна, тя нямаше край, макар да изглеждаше, че идва само откъм нашия кораб. Той свива рамене и се плъзва надолу по вратата, за да седне, подпрял се с ръце от двете й страни, в готовност да посрещне следващия топовен взрив. — Още отпреди обсадата — отвръща той. — Честно казано, не си спомням живота си преди, но знам, че баща ми се присъедини към екипажа й след смъртта на майка ми. Преди това бяхме в Нафия — съобщава името на един астрейски град в подножието на Груленската планинска верига. — Нафия е красив град — казвам аз. — Само веднъж съм ходила там с майка ми, преди обсадата, лавандуловите ниви току-що бяха цъфнали и беше толкова прекрасно. Спирос отново свива рамене. — Предполагам. Върнахме се там преди няколко години, някакви бежанци, които се криеха в планините бяха наели Драгонсбейн. На път за тях минахме през Нафия. Беше… — той прави пауза. — Там нямаше нищо. Селището беше изгорено и изравнено със земята. Както и лавандуловите полета. Само една безплодна земя, сякаш преди нас човешки крак не е стъпвал там. Десетки поколения — изличени. Гърдите ме стягат. — Съжалявам. Знам какво е да загубиш дома си. — „Дим“ е моят дом — поклаща глава той. Още един топовен гръм разтърсва кораба. Потръпвам и се хващам здраво, докато корабът се успокои. — Не мога да си представя какво е да пораснеш по този начин. Непрекъснато под атака. Той ме поглежда, озадачен, и аз разбирам какво съм казала. — Е, не точно като тази — поправям се аз. — Онези атаки са били… — прекъсвам заради поредния взрив. — По-тихи. — Те не отвръщат на стрелбата — казва той след малко. — Само ние стреляме. Сигурно сме ги изненадали и сега са объркани и се чудят какво да правят. Ще бъдат лесна плячка. Трудно е да си представя каловаксийците объркани. От опит знам, че те винаги са били издръжливи и непреклонни воини, винаги с две крачки пред своите врагове, но не е случайно, че Драгонсбейн успяваше да им се изплъзне толкова дълго. Въпреки всичко аз я уважавам. — Какво ще се случи сега? Той се замисля малко, тъмните му очи стават все по-угрижени. — Скоро ще развеят бялото знаме, което означава, че се предават. — Знам какво означава белият флаг — казвам аз. — Каловаксийците го използват като метафора, чувала съм, че не държат такива неща на корабите си, смъртта е за предпочитане пред отстъплението. Той се разсмива. — Това са силни думи, но са само думи. Каловаксийците имат инстинкт за самосъхранение като всички други. И долните си ризи ще развеят, ако се наложи. Боговете са ми свидетел, че съм виждала каловаксийски придворни да се газят и потъпкват един друг, за да спасят репутацията или гордостта си. Мога само да си представя какво биха направили, ако животът им е застрашен. И докато си мисля за това, отново си припомням как в тунела бях опряла камата си в гърба на Сьорен. Спомням си как ми казваше да го направя. — Предполагам, че Сьорен е в безопасност в карцера, нали? — питам Спирос. — Той си има пазачи, които да го държат вътре — смръщва се Спирос. — Както и аз си имам? — Неговите далеч не са толкова дружелюбни като мен — изсумтява той. — А като се предадат каловаксийците? Какво следва? Спирос се обляга на вратата срещу мен и скръства ръце пред гърдите си. — Ще спрем до тях и ще закрепим нашия кораб до техния. Не е нужно да ти казвам, че каловаксийците са коварни — ще поставят част от хората си в засада, надявайки се да ни изненадат, докато сме на кораба им. Предполагам, че го смятат за тяхна хитра тактика, но всички го правят. Ние първо изпращаме най-силните, готови да се бият, и каквато и съпротива да срещнат, те бързо я отстраняват. Обикновено това е моята задача. — Звучи ми опасно. Особено след като на дуела Артемизия те победи така умело. Спирос се усмихва смутено и потърква врата си. — Дуелите се различават от битките. И Арт го знае. В битките няма грациозност, няма нужда от стил. Човек само трябва да се движи по-бързо и да удря по-силно, отколкото противника. Дуелирането е повече като танц — уважаваш партньора си, разбираш го. То е колкото игра на шах, толкова и спорт. И точно тази част съм позанемарил. — А после? — подтиквам го аз. Той свива рамене. — После и останалите от екипажа се качват на кораба им. Взимаме каквото ни е нужно — пари, дрехи, ценности. Капитанът се опитва да измъкне някаква информация от тях, но дори и с опрян в гърлата им нож те се страхуват повече от императора. Рядко казват нещо полезно, а дори когато проговарят, обикновено се оказва фалшиво. — И тя ги убива — довършвам аз. Едва ли е спортсменско, но и завладяването на беззащитни страни не може да се нарече справедливо. — Всичко ще свърши не след много дълго — казва Спирос. Кимвам, макар и да не го слушам. Една неочаквана идея се заражда в главата ми и бавно придобива форма. Тя ще означава да действам бързо и да тръгна срещу заповедите на Драгонсбейн, но колебанието ми трае само няколко секунди, преди да отправя към Спирос най-очарователната си усмивка. — Мога да си представя колко ти е трудно, Спирос, да си затворен тук с мен, докато там се случват всички тези неща. Спирос се намръщва и повдига едното си рамо. — Нямам нищо против — отвръща той, но очите му издават лъжата. — Поне си на много по-сигурно място — продължавам аз. Вместо да го успокоят, думите ми го напрягат още повече. Отблъсква се от вратата и закрачва в каютата. — Скоро ще свърши — казва отново той. Преструвам се, че обмислям казаното за малко. — Дали ще се получи — произнасям бавно аз — ако последното нещо, което видят онези каловаксийци преди смъртта си, съм аз? Спирос се смълчава за малко. — Драгонсбейн даде изрична заповед да стоиш в каютата си. — Разбира се — отвръщам му. — Моята леля иска да ме предпази, разбирам го. Но аз няма да съм застрашена от никаква опасност, ако вече сме се качили на борда им. Ти самият го каза. Думите ми достигат до него и го разколебават, да не говорим за желанието му да бъде част от цялото нападение. Но не е достатъчно. Верността му към Драгонсбейн е непоколебима. Опитвам друга тактика и снишавам гласа си. — Арт ми каза, че когато убие каловаксиец, си възвръща по малко от онова, което са й отнели. — Макар че трепва едва забележимо, знам, че съм успяла, и продължавам. — И аз искам да си взема обратно нещо от тях, Спирос. Моля те. — Ако реша да те пусна — бавно казва той, — ти няма да направиш нещо глупаво, нали? Арт казва, че си склонна да вършиш щуротии. Не мога да се сдържа да не се засмея, знаейки, че Артемизия би нарекла това, което се каня да направя, връх на глупостта. — Обещавам, че няма да правя глупости — казвам аз. — Но ще имаме нужда да вземем и принц Сьорен с нас също. Идеята го хвърля в тревога. — Принц Сьорен е затворник, каловаксийски затворник. Защо ще го взимаме да разпитва други каловаксийци? — Защото онези мъже уважават Сьорен толкова, колкото и ти уважаваш Драгонсбейн. А той ще бъде на наша страна — усмихвам се аз. — Не можеш да гарантираш това — клати глава Спирос. — Той е враг. Драгонсбейн ще получи информация от каловаксийците така, както винаги е правела. — Надеждна информация? — питам го аз и той се разколебава. — Ти сам спомена колко малко от нея се оказва истина. Това е, защото говорят с враг, а не с някого, когото смятат за съюзник. Като Сьорен. Той е слаб и невъоръжен. Лесно ще бъде за пазачите да се справят с него дори когато е без вериги. — Аз няма да тръгна срещу заповедта на моя капитан — казва тихо Спирос, но думите му не означават „не“. — Не. Ти следваш заповедта на твоята кралица. Сега ще доведеш Херон. Той не си пада по насилия, така че ще го намериш в каютата му. Щом го откриеш, ще се срещнем в корабния карцер. Пленници Когато на палубата избухват овациите, което според Спирос означава, че официално имаме контрол над другия кораб, Херон вече стои от едната ми страна, а Сьорен и пазачите му — от другата. Нямахме време Херон да излекува нараняванията на Сьорен, но поне се погрижи вида им да не е толкова страшен. Единственият външен белег, разкриващ, че той не е само гост на кораба, е накуцването, но той го прикрива толкова умело, че и аз не бих го забелязала, ако не се вгледам в него. Камата е в ножницата на хълбока ми, макар че изглежда малко глупаво пристегната с ремък върху сивата ми нощница. Отне ми известно време да убедя пазачите да пуснат Сьорен без вериги, но тежестта ми на кралица спомогна да ги принудя. Няма да мога непрекъснато да прилагам този трик, на това ме беше научил императорът. Титлата е хубаво и полезно нещо, но тя не гарантира почит. Действията обаче — да. — Ще ми кажеш ли какво си намислила? — прошепва ми Сьорен, докато изкачваме стъпалата. Спирос, Херон и пазачите изостават на няколко стъпки от нас. Колебанието ми трае само секунда. — Когато Драгонсбейн заповяда да убият каловаксийците, ти не трябва да казваш и думичка. Въпреки че осветлението под палубата с мъждиво, виждам как Сьорен пребледнява още повече. — Тео… Разбирам, че е война, но не ме карай да съм свидетел на това. — Трябва да докажеш недвусмислено, че си на наша страна, ако искаме да те измъкнем от карцера — хвърлям поглед назад към пазачите, преди да се обърна към Сьорен и да прошепна: — Моля те. Яна Кребести. За миг очите му срещат моите, преди да сведе поглед и да кимне. Поемам си дълбоко дъх, за да успокоя дишането си, преди да бутна вратата да се отвори и да изляза на палубата на „Дим“. Изненадващо е, че корабът не се е преобърнал, предвид колко много хора са се събрали откъм преградните перила на левия борд, взирайки се натам, където аз мога само да различа мачтата и падналите червени платна на каловаксийския кораб. Сьорен си пробива път през тълпата, за да види — за него е по-лесно, отколкото за мен. След малко той изругава под нос. — Какво има? — питам го аз. — Корабът. Това е „Гордостта на дракона“. На мен името нищо не ми говори, но Сьорен е силно обезпокоен. — Обучавах се на този кораб — обяснява ми той — за да добия познания за търговските пътища. — Значи познаваш някои от хората — осъзнавам аз. Той кимва, но не казва нищо повече, а изражението му е напрегнато. — Това означава, че те ще те познаят — отбелязвам. — Ще ти бъде по-лесно да ги накараш да говорят. И по-трудно да гледаш как умират. Спирос и останалите пазачи минават пред нас, за да ни разчистят пътя към подвижното мостче — дебела дървена дъска, водеща от нашия към техния кораб. Видът на дъската кара стомахът ми да се свие, представям си колко лесно мога да се прекатуря от нея. Първи минава Спирос, дъската изтропва заплашително при всяка негова стъпка, макар че той едва ли забелязва това. И преди го е правил, разбира се. А също и Сьорен — аз съм единственият новак тук. — Ако това ще ти помогне — прошепва ми Сьорен — никога не съм виждал някой да падне от подвижното мостче, освен ако не го бутнат. — Благодаря ти — отговарям сухо, преди да направя първата си крачка върху паянтовата дъска. Правила съм далеч по-трудни неща от това, напомням си, докато поставям единия си крак пред другия. Спомням си как избягах от двореца, как плувах срещу леденото течение, как изкачвах онези назъбени скали, как дланите и ходилата ми кървяха, когато преминах през всичко. Мъча се да не мисля за дъската, клатеща се под мен, или колко дълго ще падам надолу, право в разпенените тъмни води. Опитвам се да не мисля за нищо, докато краката ми не стъпят на твърда земя — каловаксийския кораб. Треперещата ми длан намира ръката на Спирос и той ми помага да сляза. Веднага щом главата ми се прояснява, ми се иска да се устремя обратно към подвижния мост, защото се изправям лице в лице с десетки астрейци и каловаксийци, които са вперили погледи в мен и Сьорен, озадачени, тревожни и очакващи. Никой от тях не проговаря. Вместо това отправят погледи ту към нас, ту към Драгонсбейн, в очакване да я последват. Намирам Блейз и Артемизия в тълпата, и двамата са се втренчили в мен с отворени усти. По-голямата част от екипажа са въоръжени, ножовете им опрени в бледите гърла на каловаксийците, коленичили пред тях. Нямам време да преброя всички, но предполагам, че са петдесетина каловаксийци, мнозина от тях ранени, и малко повече астрейци. Един път и ние да ги превъзхождаме по брой. — Теодосия — гласът на Драгонсбейн се врязва в мислите ми. В гласа й има предупреждение и прикрито объркване, в пълен противовес с яростта в очите й. Ала в това има нещо добро — означава, че колкото и да е сърдита да види Сьорен извън карцера, тя се опитва да прикрие емоциите си. Да ги покаже, би означавало да загуби престижа си пред екипажа и каловаксийците, а тя не може да си го позволи. Почти мога да отгатна какво се върти в главата й: Сьорен е извън затвора, да, но около него има достатъчно въоръжени членове на екипажа, така че той е напълно безсилен. Повече ще спечели, ако остави нещата така, отколкото да ми се противопостави и ни представи в опозиция. Тя знае, че ако се стигне дотам, част от екипажа ще последват кралицата, вместо капитана на кораба. Няма да са много, недостатъчно за истински бунт, но все пак твърде много по нейните стандарти. Така че тя продължава играта. Застава на издигнатия нос на кораба, Ериел е зад нея. На колене пред нея е един по-възрастен каловаксиец, който, предполагам, е капитанът на кораба. Ако дължината на косата му е някакъв показател, трябва да са минали много години, откакто е загубил битка. Сега, след този погром, той ще загуби не само косата си. И го знае. Докато повечето мъже от екипажа му се озъртат със страх, неговите очи са сведени и празни — мъж, който вече се е предал. Поне докато Сьорен не прекосява подвижния мостик и идва до мен. — Принце — изрича мъжът, гласът му остро натъртва каловаксийските думи. — Капитан Рътгард — казва Сьорен безпристрастно. Поглеждам го крадешком и откривам, че очите му са безразлични като гласа му. С този тон би могъл да се обърне към непознат, но този човек не е непознат. Драгонсбейн се прокашля. Очите й са кинжали, пронизващи Сьорен. — Ти трябваше да останеш на кораба, скъпа — казва тя на астрейски и тогава разбирам, че тя говори на мен, а не на Сьорен, като се има предвид колко захаросано прозвуча гласът й. Така обикновено се говори на дете или инвалид. Проклинам решението си да не се преоблека и да остана по нощница. Кой знае каква гледка представлявам в тази твърде голяма сива одежда, с твърде големите ми ботуши и с разпусната, непокорна коса. Сигурно приличам на някакъв призрак, а не на кралица. Боря се с импулса да се свия от страх, вместо това се изправям още повече, повдигам брадичка и принуждавам гласа си да остане равен. — Спирос ме увери, че е безопасно, и беше прав — говоря на астрейски, за да не ме разберат каловаксийците. Обхождам с поглед целия кораб, десетките каловаксийски мъже, приклекнали на колене пред астрейците, опрели остриетата към гърлата им. Не съм привикнала към подобна гледка и я вкусвам с наслада. Обикалям палубата заедно със Сьорен и пазачите му, които ме следват на крачка, и изучавам всеки каловаксиец, покрай когото минавам. Едно момче на може би петнайсет години вдига поглед към мен, очите му са пълни със страх. Вглеждам се продължително в тях, докато накрая той свежда очи. — Какви вести ни носят от Астрея? — питам, обръщайки се към Драгонсбейн. — Никакви — признава тя през зъби. — Все още. — Смятам, че ще са по-словоохотливи пред своя принц — казвам аз и посочвам Сьорен до мен. Той също не разбира какво казвам, но разпознава титлата си и челото му се сбръчква. — Накрая ще ни кажат онова, което искаме да узнаем — заявява Драгонсбейн, махвайки пренебрежително с ръка. — Наистина ли ще го направят? — питам. — Останах с впечатлението, че обикновено това не се случва. Очите на Драгонсбейн намират Сьорен зад мен, но преди да го смъмри, аз продължавам. — Сьорен е техният принц. На него те ще кажат истината, ако той ги убеди да се обърнат срещу императора. Мнозина от тези мъже го познават или поне са чували за легендарните му умения в битка. Може би са по-лоялни към него, отколкото към баща му. Обръщам се към Сьорен и му прошепвам на каловаксийски: — Нуждаем се от новини от Астрея, а те няма да ни кажат нищо и затова тя ще ги убие. Лицето му трепва, преди отново да си възвърне спокойствието. — Хитро — успява да отвърне той. — Ето защо никой не може да опише нея или кораба. Ето защо никой не знае коя е тя. — Никой няма да пусне слухове в двора, че си се разбунтувал срещу баща си, а там все още имаш съюзници — добавих. В изражението му проблясва разбиране. — Вземи информацията и ще можем да спасим неколцина. Ще ги превърнем в наши шпиони. Той кимва, преди да застане лице в лице с Драгонсбейн. — Капитане — започва той, запъвайки се на астрейската дума. Възхитителен опит, но само толкова може, затова превключва на каловаксийски. — Ако ми позволите да ви сътруднича, аз ще докажа своята преданост. Драгонсбейн се колебае, очите й се стрелкат из наблюдаващата я тълпа. — Побързай — казва тя на каловаксийски, преди да превключи на астрейски. — Така или иначе, всичко ще приключи по същия начин. Членовете на астрейския екипаж прихват в смях. Въпреки че Сьорен не може да дешифрира какво точно е казала тя, схваща достатъчно. Поема дълбоко въздух, преди да погледне към каловаксийските мъже, застанали на колене. Отнема ми няколко секунди да разбера, че той търси познато лице. Минават още няколко, преди да го намери. Сьорен прикляква пред един мъж на двайсетина години, с руса коса, достатъчно дълга да покрие ключицата му. Мъжът го поглежда със сърдити, яркозелени очи. Ръцете му са извити назад, завързани с разнищено въже, а над него стои астреец, когото не разпознавам, с нож, опрян в шията му. — Матин — казва Сьорен с тих и мек глас. Предполагам, че се опитва да звучи утешително, но мъжът съвсем не е успокоен. — Помогни ми да ти помогна, Матин. Матин остава безмълвен, очите му са приковани в палубата, в краката на Сьорен. — Искаш ли да видиш отново съпругата си? — пита Сьорен, гласът му се изостря. — Дъщеря ти, на колко годинки е сега? На четири? Тези въпроси карат Матин най-после да погледне Сьорен, изражението му е колебливо, но все още не казва нищо. Сьорен се изправя на крака. — Добре. Има и други — казва той и понечва да се отдалечи от Матин, макар че го прави много бавно. — Чакай — казва едва чуто Матин след няколко секунди. — Ще говоря с теб. Ако ми позволиш да живея, ще говоря с теб. Очите на Сьорен ме стрелват за миг, в тях проблясва несигурност, преди той да се върне при Матин. От останалите каловаксийци изригват подигравки, наричат Матин предател и с още далеч не толкова щадящи думи, които разбирам само наполовина. Ала не са от всички, забелязвам. Има някои, които се взират тихо и замислено в земята. Матин Да се измъкне информация от Матин, се оказва много по-трудно, отколкото очакваше Сьорен, и с всеки изминал миг усещам как чувството му на безсилие нараства. Моето собствено търпение се изчерпва все повече, а Драгонсбейн дори не си прави труда да прикрие раздразнението си, докато крачи по палубата. Малкото членове на екипажа, които пожелаха да говорят, бяха отведени долу, така че да може да се потвърди информацията, дадена от тях. Голяма част от каловаксийците обаче са още тук, коленичили пред астрейските си похитители, които притискат ножове в шиите им. — Завърна ли се в Астрея спасително-издирвателният отряд, изпратен от императора? — пита Сьорен вероятно за пети път. Матин отново свива рамене, доколкото му е възможно, заради здраво вързаните му китки зад гърба. Въпреки че се беше съгласил да говори, обидните подигравки на моряците от кораба му го караха да размисли. Астреецът, охраняващ Матин, чието име по-късно научих, че е Павлос, впива острието малко по-силно в шията на Матин, от което той потръпва. — Казвам, че не съм бил доверено лице на императора и не зная за неговите планове, отнасящи се до низвергнатата Принцеса на пепелта и отвлечения принц. Тонът на Матин е равен. Макар думите му да не разкриват нищо, някои от каловаксийците все още продължават да крещят обиди към него, пренебрегвайки астрейските си похитители, които се опитват да ги усмирят. Устните на Драгонсбейн се изкривяват и за секунда си помислям, че ще му се нахвърли, но вместо това тя впива присвитите си очи в него, сякаш той е уравнение, на което не може да намери решение. Тя прави знак на един от членовете на екипажа, който без никакво колебание прокарва ножа си през гърлото на надсмиващия се каловаксиец. Кръв бликва от раната и тялото се строполява на земята с глухо тупване. Каловаксиецът дори няма време да изпищи, а аз трябва да прехапя езика си, за да не извикам от изненада. Сьорен обаче дори не мигва. Не отмества очи от Матин. След малко погледът на Драгонсбейн се премества върху Сьорен. — Вие доказахте, че сте твърде безполезен във воденето на разпити, принц Сьорен — казва тя на каловаксийски, произнасяйки отчетливо всяка една дума, така че всички наоколо да я чуят. Сьорен поклаща глава в несъгласие и отваря уста да каже нещо, но бързо я затваря отново. — Не е безполезен — пристъпям напред аз. — Каловаксиецът не отговаря на въпросите, които вие задавате, но каза ужасно много. Драгонсбейн накланя главата си встрани. — Не съм сигурна, че онова, което чуваш… — Низвергнатата Принцеса на пепелта и отвлечения принц — повтарям аз. — Това е версията, която се разпространява. Но ти не си затворник, нали, Сьорен? Ти не си окован във вериги, свободен си да се разхождаш. Ти си на наша страна по свое желание. Сьорен разменя поглед с мен, очите му блестят в знак на разбиране. — Аз не бях отвлечен, Матин — лъже той, като поставя ръка върху рамото на мъжа. Матин помръдва с рамо, за да отхвърли дланта му. — Тогава курвата трябва да те е примамила… използвала е езическо заклинание, за да те омагьоса — изрича хапливо той достатъчно силно, за да го чуят всички наблюдаващи. — Иначе принцът, на когото служех, никога не би предал братята си. Из палубата се разнася шепот, но минава известно време, преди да осъзная, че той говори за мен. Сьорен трепва при думата курва, но аз не съм сигурна дали да се засмея, или да отвърна. И двете няма да помогнат. Каквото и да кажа, то няма да разклати достатъчно недоверието у Матин към Сьорен, за да го накара да говори. И Драгонсбейн не може нищо да направи, включително и с мъчения — сигурна съм, че дори и с тях не би се огънал. Не, единствено Сьорен може да го пречупи, така че оставам безмълвна и оставям той да го стори. — Нямаше магия — казва Сьорен. — Само истината, която бях твърде изплашен да прозра преди. Истината, която мисля, че и ти знаеш много добре: баща ми е страхливец и тиранин. Матин остава мълчалив дълго време. — Императорът разшири териториите ни по време на управлението си и отвори нови възможности за търговия — заявява той накрая. — Не, Матин — казва Сьорен, като поглежда насъбралата се тълпа и произнася думите високо, така че всички да го чуят. — Баща ми седна на трона и стана мързелив. Задоволява се с пировете и с това да бъде почитан като бог. Но що за бог би пратил хората си да се сражават в битка, която той самият е твърде уплашен да води сам? Той не е воювал повече от две десетилетия, защото смята своя живот за много по-ценен от твоя, но аз не мисля, че това е така. Твоята съпруга и дъщеря ти също няма да се съгласят с него. Матин се стяга, преди да обърне глава и да погледне заплашително към Сьорен. — Мислиш ли, че щеше да си по-добър? Как, когато поставяш една астрейска курва над твоя народ? Преди да усетя жилото на тази дума отново, юмрукът на Сьорен се стоварва върху лицето на Матин, който се превива на две, а от устата му започва да капе кръв. Сьорен сграбчва вързаните му китки и го издърпва рязко нагоре, обръщайки лицето му към мен. — Ще се извиниш — казва той, дърпайки силно ръцете на Матин, докато те почти изкачат от ставите. Матин потръпва. Когато очите му срещат моите, в тях има само омраза. — Не — изрича злобно Матин. Сьорен стиска челюсти и дърпа силно ръцете на мъжа, докато той не извиква. — Името й е кралица Теодосия и ако не се извиниш за проявеното неуважение, ще позволя на нейните хора да те отведат и ще опиша на съпругата ти последните мигове от твоя живот, за да узнае колко жалко си умрял. Матин изсумтява, а погледът му се отмества встрани. — Извинявам се — изрича той през стиснати зъби. Сьорен се изкушава да измъкне нещо по-искрено от него, но от това едва ли би имало някаква полза. Изкашлям се. — Приемам извиненията ти — произнасям хладно аз. — Надявам се да разбереш, че една жена може да притежава сила извън онази между краката й — ако не друго, то поне заради дъщеря ти. Той се сепва, а Сьорен насила го извръща към себе си. — Опитвам се да ти помогна, Матин — казва Сьорен. — Когато бях на борда на „Гордост“, ти имаше повече поводи за оплаквания от императора, отколкото всеки друг. Той вдигна данъците и родителите ти трябваше да се пребиват от работа във фермата си, за да ги плащат. Ти каза, че баща ти е грохнал от работа, защото и петимата му синове са били призовани да се бият във войните на императора. Когато получи вест, че ти се е родила дъщеря, ти ми каза как се радваш, че не е момче, за да не… какви бяха точно думите ти? „Да умре заради егоизма на един старец“? Матин не отговаря отначало, но виждам, че се колебае. — И ти няма да си по-добър — казва накрая той. Сьорен поглежда към мен, преди да се обърне отново към него. — Никога не съм имал желание да бъда император — винаги открито съм го заявявал, дори по времето, когато бяхме заедно в един екипаж. Исках кораб и море, нищо друго. И все още искам единствено това. Ако можех да избирам своя път, никога не бих се върнал в двореца, но аз предвождах мъже, които загинаха заради егоизма на баща ми — точно като братята ти, като баща ти. Императорът никога няма да бъде доволен, докато не изпепели целия свят. Или докато някой не го спре. — Значи се присъединяваш към тях? — пита Матин, докато гледа към Драгонсбейн, Павлос и мен. — Те ще се погрижат да убият всички каловаксийци. При тези думи Сьорен се разколебава, очите му срещат моите. Той не може да излъже, разбирам аз. Така че аз го правя вместо него. — Ние си искаме Астрея обратно. Това е всичко. Обединяваме силите си, за да премахнем императора, а в замяна на нашата помощ Сьорен обеща да отведе народа си от нашия дом. Донякъде очаквам Драгонсбейн или който и да е друг от насъбралите се астрейци да се изсмее или да ми противоречи, но всички остават великодушно безмълвни. Сьорен кимва. — Времената са безнадеждни — добавя той. — Ние може и да не сме идеалните партньори, но заедно сме далеч по-страховити, отколкото поотделно. Матин оглежда всички ни, преди да въздъхне и да се приведе напред. — Казах ти: не зная нищо за плановете на императора. Твърде далеч съм от двореца. Лицето на Сьорен помръква, но въпреки това му кимва. — Ти обаче можеш да се прибереш у дома — казвам му аз — и да направиш така, че лъжите на императора да не са единственото нещо, което хората чуват. Нека узнаят, че Сьорен е жив и здрав и се бори срещу баща си. — Ако го направя, ще ме пуснете да си отида? — пита той, гледайки недоверчиво към Драгонсбейн. — Да — уверявам го аз, преди тя да е отговорила. Дори докато го произнасям, знам, че това е обещание, което не съм в състояние да спазя. Драгонсбейн присвива очи. — Павлос, отведи го в нашия карцер — казва с отегчение тя. — Ще сравним историята му с другите и ще преценим кой ще е най-полезен, за да го запазим. Павлос сваля ножа си и пристъпя напред, за да хване Матин за рамото и да го извлече оттам, докато Сьорен идва при мен с напрегнат поглед в очите, който разпознавам само миг, преди крясъкът на Павлос да разцепи въздуха. Тъй като Сьорен закрива гледката, успявам само да зърна проблясването на сребро и как Павлос се свлича на земята с тъп удар, преди Матин да се втурне към Драгонсбейн. Панически викове откъм екипажа разцепват въздуха, ала Драгонсбейн е по-бърза, отколкото смятах, и се отдръпва миг преди Матин да забие камата си в платното, върху което тя се е облегнала. Секунда по-рано и острието щеше да срещне гърлото й. Преди да проумея какво става или откъде Матин е взел камата, Сьорен грабва моята от ножницата върху хълбока ми и без да се колебае, я запраща във въздуха. Камата се забива във врата на Матин, докато той наново се мята към Драгонсбейн. Умира бързо, без да издаде дори предсмъртното гъргорене, докато се свлича на земята в нозете на Драгонсбейн. Няколко мига никой не помръдва — нито Сьорен, нито аз, нито хората от астрейския екипаж или все още коленичилите каловаксийци. Единственият звук идва от тежкото ни дишане и от вълните, удрящи се в корпуса на кораба. Всичко се случи прекалено бързо, но доколкото мога да преценя, когато Павлос хвана отново Матин, той някак си е успял да грабне камата на Павлос, да среже въжетата и да наръга Павлос, преди да се хвърли към Драгонсбейн, макар Сьорен и аз да бяхме по-близо. Сьорен спаси живота на Драгонсбейн, въпреки че имаше много причини да не го прави. И само една причина да направи точно това. Чест След случилото се за останалите каловаксийци няма спасение и смъртта им е бърза и кървава и покрива с петна палубата на „Гордост“. Драгонсбейн нарежда на няколко души от екипажа да се погрижат за телата. В гласа й няма и капка колебание. По същия начин би ги помолила да почистят разлялата се бира. Мъжете и жените изпълняват нарежданията й, преди тя да освободи останалите от тълпата. Андерс се появява отдолу, очите му безпристрастно оглеждат осеяната с тела палуба. Когато вижда обаче Павлос, той замръзва на място. Пробива си път към нас през разпръскващата се тълпа и застава по-близо до Драгонсбейн, отколкото смятам, че е подходящо, със смръщени от тревога вежди. Тя сигурно също се чувства неловко от неговата близост, защото прави крачка встрани. — Какво стана? Добре ли сте? — пита я той, а тя махва с ръка да разсее тревогата му. — Добре съм — отвръща тя, преди очите й да се присвият към Сьорен. — Един от пленниците ме нападна, но принкити го спря — усилието, което прави, да признае собствената си слабост, едновременно с похвала към Сьорен, е очевидно. Въпреки че Сьорен не разбира думите, изглежда се досеща за вложеното чувство. Той кимва към Драгонсбейн, но мъдро си замълчава. — Той те е спасил — произнася бавно Андерс, а отказът му да повярва прозира във всяка дума. Драгонсбейн настръхва от казаното. Поглежда към Сьорен — любопитството й явно надделява. — Защо? — пита го тя на каловаксийски, ала той вдига рамене. — Наистина вярвам в онова, което казах — аз съм на ваша страна. Драгонсбейн се намръщва и мога да позная, че все още не му вярва. — Можем да го използваме — казвам аз на астрейски. — Чувството му за вина е истинско и го подтиква да постъпва така. Много по-полезен ни е като съюзник, отколкото като затворник. Ноздрите на Драгонсбейн се разширяват. — Той е един от тях. Никога няма да ни е съюзник — отвръща тя, преди да се обърне отново към Андерс. — Трябва да говоря час по-скоро със семейството на Павлос. Измъкна ли някаква информация от пленниците долу? В първия момент си мисля, че Андерс ще пренебрегне въпроса й и ще иска да чуе повече за опита за убийство на Драгонсбейн, но накрая той кимва. — Всеки от тях проговаря доста лесно, но, както обикновено, е трудно да се провери достоверността на казаното с останалите затворници. — Какво може да бъде потвърдено? — пита тя. Очите на Андерс проблясват към мен, после към Сьорен и обратно към Драгонсбейн. — Не съм сигурен, че е разумно да обсъждаме това пред тази смесена компания, капитане — казва той предпазливо. — Принкити иска да ни помага — казва тя на астрейски. — Може би трябва да му позволим да провери коя информация е вярна. В края на краищата той и Тео познават каловаксийците по-добре от всеки друг. — Принкити съм аз, нали? — прошепва ми Сьорен на каловаксийски. — Никак не ми харесва този прякор. — Мисля, че вече нямаш избор — шепна в отговор. — Тихо — сопва ни се Драгонсбейн. — Каква информация, Андерс? Той все още се колебае, поглеждайки несигурно към Сьорен. — Историята, която се носи из страната, е, че принкити бил отвлечен от кралицата, след като е убила тейна и е избягала. Императорът предлага един милион златни монети за главата й и пет милиона, ако му я доведат жива. Намекът смрази кожата ми. Кълна се, че по-скоро сама ще сложа край на живота си, отколкото да позволя на някого да ме върне жива на императора. — И ние чухме нещо такова. Има ли някакви награди за принкити? — пита Драгонсбейн. Сьорен изпухтява сърдито. — Десет милиона за принкити — казва Андерс. — При условие че бъде предаден здрав и читав. Дори само един от пръстите на краката му да е наранен, наградата отпада. — Императорът всъщност не желае синът му да се върне, но народът обича своя принц и затова той създава тази илюзия, за да запази добрата воля на хората. През цялото време обаче е наясно, че рискът да привлече с това повечето ловци на глави е твърде голям — казвам аз. Драгонсбейн и Андерс се обръщат към мен, изненадани, че съм проговорила. — Всички познават Сьорен като воин. Ако беше отвлечен, той нямаше да се даде без бой — продължавам аз. — Нараняванията са неизбежни, така че колкото до тях, Сьорен е загубена кауза. Ще съсредоточат усилията си върху мен, точно както иска и императорът. Драгонсбейн повдига вежди в недоумение, но кимва, обръщайки се към Андерс. — Някакви слухове къде издирват най-усилено? — Носеше се слух, че тя е избягала в бежански лагер в Тимори — отвръща той. — Добре — казва Драгонсбейн. — Това е на три дни път северно от Ста Криверо и ме увериха, че щом стигнем града, крал Етристо ще пази Тео с цената на собствения си живот. — Думи лесно се изричат — отбелязвам аз. — Имате ли му доверие? Тя свива рамене. — Разчитам на това, че парите са неговата мотивация — казва тя. — Както и че неговият дял от зестрата ти ще му донесе повече от пет милиона златни монети. Не мога да оспоря логиката на думите й, макар стомахът ми да се свива от думата зестра. Това е обичай, разпространен и в каловаксийския двор, където момичетата биват продавани заедно с купчина злато, за да се покаже тяхната стойност. Притесняваше ме още тогава, макар да бяха момичета, които не познавах и по принцип не харесвах. А сега аз бях тази, която щеше да бъде продадена и това щеше да донесе печалба не само за Астрея, но и за крал Етристо, а вероятно и за Драгонсбейн. Чувствам се като предмет, а не като човек, точно така се чувствах винаги край императора. — А пленниците? — питам Андерс, мъчейки се да пропъдя това чувство и да се концентрирам върху настоящето. — Склонни ли са да шпионират за нас? — Склонни са, стига да не бъдат екзекутирани — отвръща Андерс отсечено, но Драгонсбейн вече поклаща глава. — Не — казва тя. — Това беше един абсурден план от самото начало, а случилото се с Павлос само го потвърди. Не може да им се има доверие. Андерс, дай заповед да започват. Заповед да бъдат избити. Поглеждам към Сьорен, който не разбира нищо от разговора, но би се възпротивил, ако можеше. — Споразумението не беше такова — заявявам аз, поглеждайки отново към Драгонсбейн. — Те сключиха сделка в замяна на живота си. — Сделката е толкова почтена, колкото са и хората, които я сключват — казва Драгонсбейн. — А ние всички знаем, че каловаксийците не притежават почтеност. — Със сигурност ще ми се наложи да науча астрейски много бързо — промърморва Сьорен на себе си. — Вие притежавате ли почтеност? — питам Драгонсбейн. Тя оголва зъби в нещо, което може да мине за усмивка, но не е. — Не — отвръща тя. — Затова останах жива толкова дълго. Тези мъже не си заслужават риска и затова ще умрат. Точно затова принкити ще се върне в карцера, независимо колко полезен смяташ, че е той. Поглеждам към Сьорен. Не го довлякох дотук и не го принудих да наблюдава как колят хората му, само за да бъде окован отново във вериги. Думите на Артемизия отекват в главата ми. Докато отказваш да се съгласиш на подобен уговорен брак, ще притежаваш нещо, което майка ми иска, така не ще имаш известен контрол над нея. Лошо ми е, но зная какво трябва да направя. — Сьорен няма да се върне в карцера — заявявам на Драгонсбейн, като преглъщам съмненията си и посрещам изненадания й поглед. — Не познавам достатъчно света извън Астрея и ще имам нужда от помощта на Сьорен при избора на най-подходящ съпруг, когато стигнем Ста Криверо. Драгонсбейн не отмества поглед от мен, изненадана от думите ми. — За целта имаш мен и Андерс, Тео. Не е нужно да се доверяваш на един предател като принца. — Аз вярвам на Сьорен — не отстъпвам аз. — Ако искаш да участвам в този ваш заговор, настоявам той да е извън карцера и да бъде третиран като мой съветник. Тя обмисля думите ми, устните й са стиснати. — Много добре — отвръща тя след малко, а гласът й е опасно приглушен. — Предполагам, че той показа известна лоялност днес, макар винаги да съм намирала мъжката лоялност за нещо доста променливо. Отговорността е твоя, Тео, и при първия признак на измяна, животът му ще бъде отнет, ясна ли съм? — При първия знак на измяна аз самата ще го убия — отвръщам. Драгонсбейн има сърдито изражение, но кимва в съгласие. — Дадоха ли още някаква информация? — питам Андерс. Той се прокашля, изглежда сякаш по-скоро би стъпил върху ръждясали пирони, отколкото да се намеси в нашия разговор. — Само за още нещо, което успяхме да потвърдим — признава той. — За императора. Дори мисълта за императора кара цялото ми тяло да се напрегне, макар да се опитвам да запазя изражението си спокойно и сдържано. Цял океан ни дели, напомням си аз. Не може да ме докосне, дори и за пет милиона златни монети. Тази е още една от редките думи, които Сьорен разпознава, и тя го кара да застине до мен, поглеждайки внимателно ту мен, ту Андерс. — Взел си е съпруга, след като си избягала — прибързана женитба, около която се носят неприятни слухове. За секунда оставам без въздух. — Коя е? — успявам да попитам най-накрая. — Дъщерята на тейна — отвръща Андерс. — Лейди Кресцентия. Доверие Сьорен върви мълчаливо до мен по коридора, водещ към каютата ми. Почти не го забелязвам. Умът ми е въртоп, който върти мислите ми в спирала, докато ги оплете и обърка. — Когато той спомена Кресцентия — най-сетне проговаря той, вече наближили моята стая, — лицето ти сякаш остана без капка цвят. Тя да не е… — Гласът му заглъхна. — Не е мъртва — добавям аз и лицето му се успокоява. Не му казвам, че смъртта би била за предпочитане пред настоящата й съдба. — Радвам се. Когато се върнах в двореца, баща ми беше подредил целия ми живот вместо мен, беше включил и Кресцентия в него. Ненавиждах я заради това, но никога не е било заради самата нея. Ти наистина държиш на нея, нали? Мисля си за Крес, както я видях последния път, от другата страна на решетката в килията, с безумен поглед и крехка, с опърлена кожа и бяла коса и допир, който правеше пръчките на решетката нажежаващо горещи. Някога моя приятелка, моя сестра по душа. Но вече не. — Един ден, когато стана императрица, ще изравня страната ти със земята, ще я изпепеля заедно с всички хора в нея — беше ми казала с пронизващ, болезнен глас. Сега е императрица и няма какво да я спре да изпълни тази закана. — Не я познавам — казвам на Сьорен. — И тя не ме познава. Отварям вратата на каютата и заварвам Блейз, Херон и Артемизия да ме чакат вътре. Веднага щом ме вижда, Блейз скача от леглото ми, където е седнал. — Добре ли си? — пита той на астрейски. — Бяхме долу и разпитвахме останалите, но чухме за пленника, който нападнал… — Добре сме — уверявам го и превключвам на каловаксийски, за да може и Сьорен да разбира. — Той уби Павлос, който се опита да убие Драгонсбейн, но Сьорен го спря. — И тримата насочват погледите си към Сьорен, който стои точно зад рамото ми. Никой не проронва и дума, но сякаш чувам десетина неизказани въпроса. — Той спаси живота на Драгонсбейн и доказа лоялността си към нас. Артемизия трудно може да бъде заблудена. Очите й се присвиват, от което стряскащо заприличва на майка си. — И? — подканва ме тя. Поглеждам встрани. — Изтъкнах, че дипломатическият опит на Сьорен го превръща във важно предимство за мен, ако реша да се омъжа за някой от кандидат-женихите в Ста Криверо — обяснявам аз, но думите ми звучат измъчено. Изражението на Блейз е като задаващ се буреносен облак. — Ти си кралица, не можеш да се омъжиш за непознат. — Това щеше да се случи, така или иначе — изтъквам аз, присядайки на ръба на леглото си. — Драгонсбейн щеше да ме подтиква да го направя, да ме притиска отново и отново, докато се озова в ъгъла без никаква възможност за избор. — Придърпвам одеялото върху треперещите ми рамене. — Предлагайки го по този начин, го направих при моите условия. Блейз издава гърлен звук на неодобрение, но не казва нищо. Поглеждам към Сьорен, който все още стои до вратата. Лечението, което Херон му приложи, макар и само повърхностно, е достатъчно, за да изглежда като гост сред нас, а не като затворник, но така, далеч от тълпата, е ясно, че все още го боли. Щади десния си крак и прави гримаси всеки път, когато движи ръцете си. — Този пленник, той опита ли се да те нападне? — пита ме Артемизия, отвличайки вниманието ми от Сьорен. Не мога да се сдържа да не изсумтя. — Благодаря за интереса ти, Арт, но не се опита. Тя завърта очи. — Исках само да кажа, че е изненадващо, предвид казаното от един от каловаксийците, които разпитвах, че има награда за главата ти. — Нямам представа какви мисли са се въртели в главата му. Предполагам е знаел със сигурност, че няма как да оцелее, но ако убие Драгонсбейн, поне ще умре като герой. Не мисля, че дори се е сетил за наградата. — Докато го казвам, нещо в това обяснение ме дразни. — Матин винаги си е фантазирал някакви героични постъпки, но никога не е имал достатъчно ум да ги осъществи — казва Сьорен, поклащайки глава. Обяснението му звучи правдоподобно, но лесно си личи кога Сьорен лъже, а и, разбира се, има си издайнически признак — ноздрите му се разширяват. — Значи има награди и за твоята, и за моята глава — казвам и се извръщам от Сьорен. — И има каловаксийски войници, които ни издирват в Тимори. А императорът се е оженил за Кресцентия. Това ли е всичко, което сме научили? — Той какво? — пита Сьорен, а лицето му се изкривява от отвращение. — Оженили са се два дни след като сме напуснали Астрея, а тя е била коронясана на следващия ден — потвърждава Блейз. — Всички затворници, които разпитахме, казаха едно и също нещо. — Ама той… той се опитваше да ме сгоди за нея — казва Сьорен, отвратен. — Ти си изгубена кауза — въпреки че стомахът ми също се обръща, потискам чувствата си и се опитвам да разсъждавам логично. — Тейнът ставаше все по-популярен сред народа, за разлика от императора. Убийството му увеличи славата му и го превърна в народен герой. Тази популярност се прехвърли и върху дъщеря му — Крес ще бъде приета със съчувствие в двора, а това благоразположение сега ще засегне и императора, който ще извлече всички възможни изгоди от него. — Да не говорим, че е красива — добавя Сьорен. — Десетки мъже се домогваха до ръката й. Баща ми обича да взима онова, което всички останали искат. Обаче тя вече не е красива, ми се иска да кажа. Поне не и по начин, който императорът би харесал. Макар че навярно намира силата й за плашеща. Може би този ужас е своеобразен вид красота, такава, каквато императорът би искал да притежава. Не си позволявам да кажа нищо от това на глас. Дори само като си го мисля, започва да ми се гади. — Защо го е направила обаче? — пита Сьорен, ужасът все още ясно личи в гласа му. Заради мен, мисля си аз, но отново всичко остава в мен. — Крес беше отгледана да бъде императрица — казвам вместо това. — Сигурна съм, че би предпочела да се омъжи за теб, но този вариант е отпаднал. Тя просто е направила нужното, за да получи каквото е искала. — Не можеш да я съжаляваш — казва Арт, но не съм сигурна дали думите й са отказ да повярва, или заповед. — Тя беше моя приятелка — отвръщам. За първи път признавам това пред тях, въпреки че те със сигурност са го знаели. — И като човек, който е бил опасно близо до женитба с императора като мен, аз я съжалявам, разбира се. — Била си близо до какво? — пита Блейз, а очите му се разширяват толкова, че ще изхвръкнат от орбитите си. Потрепервам. Бях забравила, че не съм споделила тази информация с моите Сенки. — Ако знаеше, щеше да настояваш да ме измъкнеш от двореца прекалено рано — отвръщам с равен глас. — Не ти казах и все пак избягахме, преди да се е случило нещо. Това наистина е вярно, но не мога да спра да мисля за онова последно пиршество и за ръката на императора върху бедрото ми, за дъха му върху мен. Побиват ме тръпки, но се овладявам и поглеждам към Сьорен. Мисля, че и той си спомня онази нощ. Ако бяхме останали само още един ден… Не, няма да мисля за това. Императорът никога повече няма да ме докосне. Но той докосва Крес, напомням си аз. Тя му е съпруга сега и макар да съм сигурна, че се е омъжила за него доброволно, не мога да си представя как приема с желание онова, което е последвало. Пропъждам тази мисъл от главата си и се концентрирам върху настоящето, върху онова, над което имам контрол. — Сьорен, ти имаш нужда от сън — казвам му, преди да се обърна към Херон. Въпреки че мразя да го моля за още нещо, аз го правя. — Можеш ли да довършиш лечението му? Моля те! — веждите на Херон образуват бразда в челото му, той отваря уста да отговори, но Сьорен го изпреварва. — Аз съм добре — казва той, макара да осъзнава колко фалшиво звучи. — Ще се оправя — добавя той. — Няма нищо смъртоносно, нищо, което времето и грижите да не могат да поправят. Херон издишва бавно, клатейки глава. — Аз мога да оправя всичко. — Не искам нищо повече от теб — отвръща Сьорен. — Няколко пукнати ребра, изкълчен глезен. И по-лоши неща са ми се случвали. Останалият свят се лекува от подобни наранявания без магия. Известно време Херон не казва нищо, само се взира в Сьорен, сякаш не е съвсем сигурен каква игра играе той. Накрая свива рамене. — Ще имаш нужда от помощ за бинтовете — казва той. — Да не говорим за чисти дрехи. Моите ще са ти прекалено големи, а тези на Блейз ще са ти прекалено малки, така че ще трябва да се справиш с каквото има. — Благодаря ти — кимва Сьорен. Арт гледа Сьорен няколко секунди, сякаш се опитва да вземе решение. — Знам къде майка ми държи резервни дрехи. Утре мога да открадна няколко чифта за теб, а също и ботуши. — Благодаря — казва отново Сьорен. Блейз не поглежда към Сьорен, даже когато му говори. — Можеш да използваш моето легло. И бездруго прекарвам нощите тук, с Тео. Иска ми се да ударя с юмрук Блейз заради начина, по който каза това, сякаш заявява някакво право върху мен. Като куче, което препикава любимото си дърво. Отварям уста да го кажа, но Сьорен ме прекъсва. — Дали е разумно това? — пита той угрижено. Очите му се стрелкат към другите, веждите набраздяват челото му. — Искам да кажа… след всичко, за което говорехме — добавя той към мен. Прехапвам устната си, поглеждайки към Блейз, който бавно сглобява парчетата, а после и към Артемизия и Херон. Спомням си разговора със Сьорен, когато бяхме на път към „Дим“. Тогава той ми каза, че Блейз е берсерк, а аз твърдях, че греши, че това не е възможно, но всъщност вярвах, че е възможно. Херон също го разбра по свой си начин и бих се учудила, ако Артемизия не е направила същото, но това не е нещо, което повечето от нас въобще биха признали. — Грешиш. Блейз не е опасен — заявявам след малко, гледайки към Блейз, докато го казвам. Очаквам Сьорен да се възпротиви, но той не го прави. Артемизия не пита за какво си говорим. Един бърз поглед към нея ме уверява, че тя няма проблем да отгатне за какво става дума. — За всички ни беше дълъг ден — казвам след известно неловко мълчание. — Херон, моля те, намери нещо Сьорен да облече за през нощта. Блейз, покажи му пътя до твоята стая. Арт, виж дали ще можеш да очароваш някого в кухнята да ти даде няколко допълнителни парченца сухар и манерка с вода. Утре ще продължим с обсъжданията.   Имам време само да облека нощницата си и да избърша лицето си с влажна кърпа, преди Блейз да се върне, изражението му е напрегнато. Би трябвало да е непроницаемо, но аз го познавам достатъчно добре, за да доловя гнева, криещ се в ъгълчетата на устата му. Лесно е да се досетя какво го е предизвикал. — Не съм му казвала — заявявам, преди да ме е обвинил. — Виждал е отблизо берсерки преди и познава симптомите по-добре от всеки от нас. Устните му се напрягат още повече, но той само кимва. — Херон и Артемизия също ли знаят? Вдигам рамене. — Херон го спомена веднъж. Артемизия никога нищо не ми е казвала, но изглежда, че разбира за какво намекна Сьорен и нямаше вид на изненадана. — Значи всички знаят — той се засмива, но смехът му изобщо не е весел. Изведнъж стените и подът на каютата започват да туптят като сърце в аритмия, като сърцето на Блейз в момента, предполагам. Отначало си мисля, че си въобразявам, но когато поставям ръка върху стената, туптенето се усилва и собственото ми сърце забива по-бързо. Земната дарба на Блейз — осъзнавам с присвит стомах. Тя се свързва с корабната дървесина и й влияе, макар той да не го прави съзнателно. Той дори не го забелязва, очите му са съсредоточени върху мен. Сега е само едва доловим трус, но веднъж той предизвика земетресение. Колко ли лесно може да превърне кораба в трески? Преглъщам обзелата ме паника и се опитвам да говоря спокойно и утешително. — Блейз — приковавам очите си в неговите, — те разбират, че не е така. Знаят, че не бива да се страхуват от теб. Дори докато произнасям тези думи, зная, че не е истина. Може и да познавам Блейз по-добре от всеки друг, но в този момент аз се страхувам от него. Не от самия Блейз, не непременно от него, а от онова, на което е способен. От онова, което може да причини, без дори да го иска. Насилвам се да дишам равномерно и да говоря спокойно. Не искам да се страхувам от него, но въпреки това страхът препуска в мен. Той никога не би ме наранил, напомням си, но страхът не е от онези неща, които могат да се контролират с помощта на логиката. Блейз се овладява, затваря очи и диша дълбоко, докато стаята отново притихне. Но дори когато това се случва, не мога да си наложа да се успокоя. Отново чувам в главата си гласа на Сьорен, който ми казва, че Блейз е опасен. Не, не е, споря със себе си. Дори когато от време на време се ядоса, той винаги успява да овладее състоянието си достатъчно, за да го спре, преди да е станало прекалено късно. Самият Блейз го каза: неговият дар може да не изглежда като благословия, но не е и като лудостта от мините. Той захапва долната си устна между зъбите и се поколебава за миг, преди част от напрежението да напусне тялото му. — Ако Драгонсбейн разбере — казва той след малко с толкова тих глас, че едва го чувам — няма да ми позволи да остана на кораба. Ако приемем, че няма да ме убие на място, тя ще ме прати в изгнаничество. — Няма да й позволя да направи нито едното, нито другото. Блейз поклаща глава. — Ти вече използва единственото си средство за постигане на целта, което имаше, за да освободиш принкити — изтъква той. — Целият кораб ще говори утре, че си влюбена в него. Обръщам се с гръб към него, така че да гледам към леглото, макар да знам, че е прав. Съгласявайки се да се срещна с кандидатите за ръката ми, използвах единствения си коз срещу Драгонсбейн и сега съм напълно зависима от нейната милост. Отхвърлям завивките и се пъхам под тях, преди да се обърна към него, внимавайки лицето ми да е безизразно. — Не мога да контролирам хорските приказки. Надявам се той да не обърне внимание на думите ми, но познавам Блейз твърде добре. Дори не се изненадвам, когато той пита: — Влюбена ли си в него? — Не — отвръщам, но сърцето ми прескача. — Но не ми харесва да ме третираш като играчка, върху която си издълбал името си, за да не позволиш друг да я има. — Не е така… — Така е — прекъсвам го аз. — Ти му каза, че прекарваме нощите заедно. — Но това е истина. — Става въпрос за начина, по който го каза, и ти го знаеш. Той мълчи известно време, стои в средата на каютата ми с наранено и сърдито изражение. — Ти се съгласи да се омъжиш за непознат, за да го спасиш. Него. Един каловаксиец. Стомахът ми отново се обръща, въпреки че запазвам гласа си кротък. — Съгласна съм да се омъжа за непознат заради Астрея, защото това е най-добрата възможност да станем равностойни по сила в битката с каловаксийците. Но не разбирам защо да не извлека колкото се може повече от споразумението. Блейз поклаща глава. — Ти просто поставяш своите желания над въжделенията на народа си и той ще запомни това. Думите му ме пронизват като нож. — Това, което направих, беше правилно — гласът ми е почти като шепот. — За Сьорен, но и за Астрея също. Това беше единственият начин. Той ме гледа продължително, очите му са блестящи, решителни. — Продължавайте да си го повтаряте, Ваше величество. Без да каже и дума повече, той се обръща и излиза през вратата, оставяйки ме сама.   — Ти развърза Матин — казвам на Сьорен на следващата сутрин, докато закусваме в кабината, която дели с Херон. Всички останали са на дежурство, но ние със Сьорен нямаме задачи, така че се опитвам да го науча малко астрейски, преди да пристигнем утре в Ста Криверо. Той вдига поглед от пергамента, който написах за него със звуците, съставляващи нашия език, преведени на каловаксийската фонетика. — Не знам за какво говориш — отвръща той, но ноздрите му отново се издуват и той поглежда встрани, съсредоточавайки се отново върху пергамента. — Умен ход беше. И проработи — свободен си, в известен смисъл. Поне нямаш вериги. Павлос е мъртъв обаче, както и всички останали пленници, които се опитвахме да превърнем в шпиони. Отначало той не отговаря, макар лицето му да пребледнява при споменаването на другите пленници. Само завърта глава. — Ако бях отвързал Матин, това щеше да е пресметнат риск — казва той накрая, отместил очи от пергамента. — Щях да избера най-лошия фехтовач от екипажа на „Гордост“, но пък известен с глупавите си постъпки в името на смелостта. Щях да знам, че отвързвайки го, му казвам, че съм на негова страна, а защитавайки те му внушавам, че ти също си под закрила. Щях да зная, че той ще отнеме оръжието на Павлос и ще атакува първо него, но тъй като Матин не е добър с меча, щях да се надявам, че нараняването няма да е смъртоносно. Щях да съм сигурен, че ще мога да ти отнема камата, за да го спра, преди да е убил Драгонсбейн. Въпреки че се придържа към хипотетичното си изложение, той знае, че аз зная, че това е самата истина. — Ти уби човек от екипажа на Драгонсбейн, за да докажеш, че тя може да ти вярва — казвам бавно. — Даваш ли си сметка колко заплетено е това? Защо трябва да ме интересува какво си се надявал да се случи? Ти сгреши и един човек умря заради риск, който той никога не е бил склонен да поеме. Той не казва нищо, само зяпа в пода, а срамът кара бузите му да почервенеят. — Да пожертваш някого, за да подобриш собствената си участ — това ми звучи като нещо, което би направил баща ти. — Знам — признава той, макар всяка дума да му струва усилие. — Докато стоях на палубата, премисляйки отново всичко, чувах именно неговия глас. Признанието увисва във въздуха между нас, никой от двама ни не знае какво да каже. — И аз го чувам понякога — казвам след пауза, която ми се струва цяла вечност. — Всеки път, когато се противопоставям на Драгонсбейн или използвам думата кралица като оръжие, за да получа онова, което искам. Чувах го, когато убедих Спирос да ти позволи да излезеш от карцера. От Сьорен се изтръгва безрадостен смях. — Разликата е, че баща ми би позволил да умра в онзи карцер, без да се замисли дори. Поклащам глава. — Не и ако измъкването ти му даде тактическо предимство, дори с това да наранява хората, които зависят от него да им помогне. Измъкването ти от затвора беше правилно, знам го, но не за това го направих. Точно това ме плаши. Сьорен се колебае. — Много ужасни неща могат да се кажат за баща ми, повечето ги споменахме. Мисълта, че нося в себе си същото като него, е достатъчна да искам да одера кожата от тялото си. Но не може да се отрече, че печели своите битки. Той е чудовище, но ако се опитаме да го разберем и вникнем в мисленето му, това може би е единственият начин да се надяваме да го победим. Думите му ми вдъхват увереност, вероятно по-голяма, отколкото би трябвало. Все още ненавиждам идеята да бъда като императора по какъвто и да било начин и не съм сигурна, че това някога ще се промени, както и да се опитва Сьорен да го извини. Все пак не е маловажно, че има някой, който вижда най-тъмните ти страни и въпреки това те приема какъвто си. Етристо Дим — акостира близо до брега на Ста Криверо, но без риск да заседне. Голяма част от екипажа ще бъде на кораба по време на нашата визита, но Драгонсбейн и аз трябва да останем в двореца като гости на крал Етристо. Не мога да отрека, че очаквам с нетърпение да спя отново на твърда земя — без яростно люшкане, без морска миризма на плесен, без притеснение, че отново ще ни застигне буря. На моите съветници — Сьорен, Блейз, Артемизия и Херон, им е позволено да ме придружат в двореца, както също и на съветниците на Драгонсбейн. Тя обаче няма да бъде Драгонсбейн тук. Ще бъде принцеса Калистрейд, моята обична леля, която се е укривала и се е появила, щом съм избягала, и оттогава ми помага. Това е историята, която Драгонсбейн съчини за крал Етристо в кореспонденцията им, за да опази в тайна пиратската си идентичност. Ние всички трябва да помним да се обръщаме към нея само с лельо или принцесо, но никога с капитане. Въпреки че такава беше официалната инструкция, не пропуснах факта, че тя ми предоставя голяма власт над себе си. С една дума, можех да разкрия нейната самоличност на издирван пират и завинаги да променя съдбата й. Настанявам се в малка лодка заедно с моите съветници, хвърляйки от време на време бегъл поглед към Драгонсбейн, Андерс и Ериел в друга лодка пред нас. — При най-малкия знак за беда незабавно ще те отведем — казва Блейз, докато Херон и Сьорен гребат към брега. Блейз предложи да гребе, но Херон и Сьорен са очевидно по-силни и Блейз неохотно се съгласи те да го направят. — Ние сме във война — казвам му аз. — Бедите са неизбежни и аз съм готова да поема моя дял. — Бягството е последната алтернатива — добавя Артемизия. — Ще бъде добре да действаме така, сякаш Тео е направена от стъкло, на всяка цена поддържайте тази илюзия, щом се озовем в двореца на Етристо, макар тя да не е. И колкото и да не ни се иска да го признаем, имаме нужда от Етристо. Нуждаем се от помощта му много повече, отколкото той — от нас, и повярвайте, той добре осъзнава този факт. — Тя се обръща към мен. — Ти си сладка, отстъпчива и тъпа. — Моля? — отдръпвам се аз. — Още една роля, която трябва да изиграеш — подхилва се тя. — Много си добра в ролите, които играеш. Изкушавам се да погледна към Сьорен, който е прекалено зает, за да говори, но със сигурност чува всяка дума. — Нека всички ти повярват, че си глуповата — продължава Артемизия. — Кралят, неговият двор, кандидатите за ръката ти. Ако повярват, че си идиот, ще започнат да те подценяват. Позволи им. Преглъщам, преди да кимна. Идеята да се върна към предишния си образ и да се преструвам, че съм някоя, която не съм, ме измъчва, но знам, че тя е права. * Обработка: Daenerys, sqnka, 2019 * Ста Криверо е страна от пясък. Докато приближаваме брега, оглеждам наоколо, но почти нищо не се вижда. Хълмисти дюни се издигат като вълни и се простират чак до хоризонта, без да се нарушава от дървета или някаква друга зеленина. Не изглежда като място, на което може да оцелее каквото и да било. Когато лодката стига брега, виждам на хоризонта признаци на движение. Към нас се носи върволица от бели карети, въпреки че слънчевите лъчи размазват формите им и ги правят неясни. Първото нещо, което забелязвам, след като Блейз ми помага да сляза от лодката и да стъпя на брега на Ста Криверо, е жегата. На лодката също беше горещо, но заобикалящата ни вода някак разхлаждаше въздуха. На брега няма никаква хладина. Слънцето е толкова ярко, че трябва да присвия и предпазя очите си, за да видя изобщо нещо. Каретите спират на доста голямо разстояние, оформяйки полукръг. Сега, когато са по-близо, мога да видя покритите им с чергила покриви. Всяка карета е пълна с мъже и жени, облечени отгоре до долу в свободно падащи бели одежди. — Кралят и неговият антураж — казва Сьорен, който застава от едната ми страна. — Има ли бялото някакво културно значение? — питам, докато прокарвам опакото на дланта си по челото, за да избърша капчиците пот. — Не — отвръща Артемизия, която се появява от другата ми страна. — Бялото отблъсква слънчевите лъчи и ги пази от жегата, докато са извън двореца. Когато са вътре, ще носят повече цветове. Разбирам привлекателността на по-светлото облекло. Моята тъмнолилава рокля е без ръкави и е направена от ефирна коприна, но вече се потя под топлината на обедното слънце. Въпреки че Херон беше поправил разпраните й части, а Артемизия използва Водната си дарба да я почисти, тя все още ми напомня за последния път, когато я носех, там в тъмницата. Арт и Херон бяха свършили добра работа, за да я поправят — тя изглежда като в деня, когато Крес ми я даде, което е някак си нечестно, предвид колко много се бях променила оттогава. — Те не помръдват — отбелязвам, докато наблюдавам стакриверийците, които също ме наблюдават. — Очакват ние да отидем при тях — казва Драгонсбейн, която се приближава от нейната лодка заедно с Андерс и Ериел. Тя се чувства неудобно в своята рокля от черна коприна и с толкова висока яка по врата, че изглежда сякаш се задушава в нея. — Етристо ни напомня да не забравяме кой командва тук. Не звучи щастлива от това, но се е примирила. Артемизия отстъпва назад, когато майка й се приближава, оставяйки място на Драгонсбейн да промуши ръка през моята и да ме придърпа да вървя в крак с нея. — Ще ме оставиш аз да говоря — нарежда тя, като не си прави труда да смекчи заповедта до молба. — Усмихвай се и кимай, и отговаряй кратко и очарователно. Можеш да го направиш, нали?! Едва се въздържам да не издърпам ръката си от нейната, пределно ми е ясно, че всички ни наблюдават. Това, което тя казва, не е толкова различно от наставленията на Артемизия преди няколко минути, но усещането е коренно различно. Артемизия ми каза да се държа като глупачка, Драгонсбейн се отнася с мен така, сякаш съм глупачка. — Разбира се, лельо — отвръщам със захаросана усмивка. В края на краищата няма причина ролята ми на глупачка да не се прехвърли и върху Драгонсбейн. Нищо чудно подценяването ми от нейна страна да се окаже полезно накрая. Докато се приближаваме, успявам да огледам по-добре стакриверийците. Въпреки че облеклото им си прилича, хората се различават удивително едни от други. За разлика от каловаксийците, които са русоляви и бледни, или от астрейците, които са светломургави, с тъмнокафяви коси с черни оттенъци, кожата на стакриверийците има разнообразни нюанси — от почти смолисточерна до златиста като цвета на пясъка около нас. А косите им! Въпреки че шапките ги покриват почти изцяло, за да спират слънчевите лъчи, подаващите се малки кичурчета са във всички въобразими цветове. От тъмносиньо до черно, от русо до бяло, огненочервено и всякакви други нюанси между тях. Когато ги доближаваме съвсем, осъзнавам, че в гривите и опашките на впрегнатите в каретите коне са вплетени бижута, които блещукат на слънцето. Първата ми мисъл е, че това са скъпоценни камъни на Духа да им помагат да се движат по-бързо, но не са. Нюансите са твърде много и различни, като никой от тях не е с цвета на онези издайнически бистри Въздушни скъпоценни камъни. Тези са просто за показ. Спомням си какво каза Артемизия за стакриверийците — те нямат нужда от полезни неща, затова вместо тях ценят красивите предмети. По средата между брега и каретите Драгонсбейн спира изведнъж и аз правя същото. Останалите се строяват зад нас. — Не бива да изглеждаме прекалено нетърпеливи, нали? — пита ме тя. — Те ще изминат останалата част от пътя. Кимвам в съгласие, макар да не съм сигурна, че е права. В продължение на няколко неловки мига стакриверийците стоят при каретите си и ни наблюдават, сякаш сме група странни, нови зверове, докарани им за оглед. Неколцина поднасят позлатени далекогледи към очите си, за да ни огледат по-добре. Под преценяващия им поглед и жаркото слънце над нас започвам да се потя още повече в роклята си, а много ми се иска да не е така. Хич не ми се ще първото впечатление на крал Етристо от мен да е такова. Тъкмо да отворя уста, за да предложа на Драгонсбейн да отстъпим малкото гордост, която имаме, и да извървим останалия път до тях, когато вниманието на стакриверийците е привлечено от нещо, случващо се откъм тяхната страна, извън моето полезрение. — Най-после — промърморва Драгонсбейн под нос. Четирима мъже, облечени в бяло, си проправят път към нас, а помежду си носят огромна кутия, обвита с плат. Движат се бързо с кутията, като я балансират помежду си върху метални пръчки и крачат с такава лекота през пясъчните дюни, че предполагам го правят редовно. Останалата част от стакриверийците бързат по дирите им. На около три метра от нас мъжете спират в пълен синхрон и свалят товара си. Впечатляващо е как всички краища на кутията докоснаха едновременно пясъка. Известно време нищо не се случи. Всички — и Драгонсбейн, и стакриверийците, събрали се от другата страна на кутията, гледат с очакване към нея, аз също. Най-накрая бялото покривало се разтваря по средата и се появява една потъмняла от времето ръка в бакърен цвят, която издърпва платното назад. После се подава бастун с инкрустиран лапис лазули. С болезнено сумтене излиза фигура, цялата прегърбена и облечена в бяло като всички останали. Единствената разлика е короната, която покрива плешивата, петниста глава. Короната е богато украсена със златни завъртулки и скъпоценни камъни в толкова много различни цветове, че дори не зная имената на всичките. Мъжът изглежда непретенциозен и скромен и ако не беше короната, не мисля, че бих му обърнала внимание в тълпата. Обвит в бяло и приведен над блещукащия си бастун, той почти ми напомня за свещеник от някоя от мините преди обсадата. И Сьорен, и Артемизия сгрешиха в преценките си — той е поне на осемдесет, може би дори деветдесет, а съдейки по трудното му дишане и колко болезнена изглежда всяка крачка за него, изобщо няма да се изненадам, ако се строполи мъртъв, преди да извърви трите метра до нас. Стакриверийците, които го носеха, изглежда, си мислят същото, защото се суетят зад него, сякаш може да падне всеки момент. Сигурно са личната му охрана, освен транспорт. С хриптене той ги отпъжда и прави последните няколко стъпки сам, докато застане точно срещу Драгонсбейн и мен. Така прегърбен, той едва стига до рамото ми, а Драгонсбейн се извисява още повече над него в нейните ботуши с токове. — Ваше височество — казва Драгонсбейн на астрейски, покланяйки се с глава. — Удоволствие е да ви срещна лично. Изглеждате много добре. Кралят изхриптява отново, но ми се струва, че долавям изсумтяване в отказ да повярва. Той вдига очи към Драгонсбейн само за секунда. — Никога не съм имал честта да срещна вашата сестра, макар да ми казват, че сте били близначки — отвръща той. Драгонсбейн се колебае за миг, но все пак достатъчно дълго, за да забележа нейното притеснение. — Да, Ваше височество, аз съм принцеса Калистрейд. Както Драгонсбейн ви е съобщил в писмата си, наскоро реших да изляза от укритието си, за да защитя моята племенница — Теодосия Айрин Хазара, кралица на Астрея. И посочва към мен. Пълното ми име звучи странно, произнесено от нея, сякаш покрива раменете ми с мантия, за която се съмнява, че някога ще стана достойна. — Жалко, че той самият не успя да дойде — казва крал Етристо на Драгонсбейн. — Много бих искал да се запозная с този неуловим пират. — Но тогава той няма да е неуловим, Ваше височество — добавя с усмивка Драгонсбейн. Крал Етристо издава гърлен звук на раздразнение, преди да се обърне към мен. Воднистите му очи ме оглеждат от глава до пети. Насилвам се да стоя изпъната и горда. — Кралице Теодосия — казва той след малко, с дрезгав и толкова тих глас, че почти се изгубва във въздуха. Макар жестът да му коства усилие, той прави опит да се поклони. — Кралю Етристо — отвръщам аз с дълбок реверанс. Решавам и аз да говоря на астрейски, тъй като той явно го разбира. — Толкова съм благодарна за щедрото Ви гостоприемство и за интереса Ви към моето положение. — Казаха ми, че сте преминали през голямо изпитание — отвръща той. Астрейският му е задоволителен, но тромав, твърде непохватен, за да мине за роден език. — Щастливи сме да ви помогнем срещу тези каловаксийски зверове, макар да виждам, че сте довели един от тях. Колко странно. Очите му се стрелкат над рамото ви към мястото, където стои Сьорен, до Блейз и Артемизия. Крал Етристо го оглежда по същия начин, както и мен, сякаш се опитва да реши точно за какво би могъл да му послужи. На останалите ми съветници отделя само по един бърз поглед — предполагам, че за него не струват нищо без съответното родословие. — Най-добрият съюзник е онзи, който разбира врага, не сте ли съгласен? — казвам аз, като гледам краля с онзи вид усмивка, която не съм използвала, откакто напуснах Астрея — толкова захаросана, че чак лепне. — Кой разбира императора по-добре от неговия син? — Хм! — откликва крал Етристо с присвити устни, но очите му се спират по-дълго върху Сьорен. — Той доказа своята вярност — Драгонсбейн се намесва и крал Етристо отмества очи към нея. — И ако някога лоялността му изневери, бързо ще се отървем от него. Така ли е, Теодосия? Бих била глупачка да не забележа тона в гласа й, покровителствената й усмивка, начина, по който гледа крал Етристо, сякаш иска да каже: Децата са си деца, какво да правим? Иска ми се да отвърна дръзко, но се овладявам. Нека ме смята за глупаво дете — нека тя ме мисли за глупаво дете. — Разбира се, лельо. Крал Етристо изсумтява, преди да погледне пак към Сьорен и да заговори на каловаксийски. — Последния път, когато ви видях, принц Сьорен, вие отговаряхте пред друг суверен. Разбира се, едва ли сте първият мъж, омаян от хубаво лице. Притеснявам се, че Сьорен може да каже нещо, за което всички ще съжаляваме, но крал Етристо не му дава възможност да отговори и продължава на астрейски. — А какво хубаво лице само, скъпа — казва той, повдигайки ръката ми към сухите си устни. — Срамота е такова момиче като теб да е само на този свят, но точно затова сме ние тук, нали? — поглежда той назад. Въпросът прозвучава като реторичен, но тълпата жужи в съгласие. — Другите ни почетни гости ще пристигнат утре, а вие всички ще останете с мен в двореца. Без ни дума повече, той пуска ръката ми, обръща се и закуцуква към носачите си. Влиза във возилото и веднага щом покривалото се спуска зад него, те го понасят във въздуха, а нас ни съпровождат до една празна карета, към която са впрегнати двойка коне, чиито гриви и опашки също са украсени със скъпоценни камъни. След като се настаняваме, кочияшът дръпва поводите и с внезапно силно друсване започва пътуването ни през пясъците. Ста Криверо Стената, която огражда столицата на Ста Криверо, е толкова висока, че ми е трудно да определя къде свършва тя и къде започва небето. По време на едночасовото пътуване нямаше какво много да се види, освен пясък. Той се простираше във всички посоки, набраздявайки земята с вълнообразните си форми. Само два пъти забелязах признаци за селища в далечината, не по-големи от петдесетима жители. — Осем от десет души живеят в столицата — беше споменал Сьорен по време на урока ни. — Условията извън нея са убийствени — жарки лета с почти никакви възможности да се намери храна и вода, а и зимите не са по-добри. — А защо двама на всеки десет избират да са извън нея? — попитах. Артемизия само сви рамене. — Това е домът им — беше отвърнала тя. Сега, като гледам издигащата се стена пред мен, се чудя дали тук не се крие и нещо друго. Градът едва ли е толкова гостоприемен, а и знам, че стените обикновено се строят по една основна причина — да държат хората навън. Но не и нас. Спираме пред богато украсени, тежки порти, които се отварят със скърцане, управлявани от сложно устройство от въжета и скрипци. Процесът е бавен, но когато столицата постепенно се открива пред нас, аз зяпвам от възхита. Въпреки че астрейската столица — такава, каквато съществува в детските ми спомени, е най-красивото място на света, дори аз трябва да призная, че столицата на Ста Криверо е равностойна. По време на пътуването ни дотук очите ми посвикнаха с ярката слънчева светлина, ала от великолепието на столичния град те отново ме заболяват. Накъдето и да погледна, всичко е или в полирано злато, или богато обагрено, ослепителна красота, която е едва ли не екстравагантно безвкусна в своята поразителност. Десетки вретеновидни кули се издигат над улиците като позлатени стръкчета островръх кладиум, толкова изящни и крехки, че се боя, дори лек ветрец може да ги събори. Няма две кули, еднакви по цвят, а на върха на всяка една виси отпуснат в неподвижния въздух флаг. В близост до земята се виждат редици от къщи и магазини с плоски покриви и огромни прозорци, а всяка стена е изрисувана като произведение на изкуството. Една от тях показва две танцуващи човешки фигури в ярки облекла, докато друга разкрива нощното небе, осеяно със звезди, които изглеждат така, сякаш наистина блещукат. Други са изрисувани по-просто, с цветове, които се въртят спираловидно над повърхността. Дори пътищата сякаш са направени с показна цел — всяка тухличка е ослепително бяла и без никакви видими следи от изтъркано, въпреки множеството карети и тълпи от хора, минаващи отгоре им. — Имат магия — заявявам, защото няма друго обяснение. — Мислех, че Астрея е единствената страна, притежаваща магия. Смехът на Драгонсбейн е подигравателен. — Няма магия — поклаща тя глава. — Ама улиците са толкова чисти — продължавам да споря — и въздухът е по-хладен, а и онези кули не е възможно да се издигат от само себе си. — Права беше, няма други страни, освен Астрея, притежаващи магия по същия начин като вас, като изключим скъпоценните камъни, които купуват от императора — казва Андерс. — Но тъй като им липсва магия, те се стремят да наподобят нейния ефект чрез напредък в науката и… — Той прави пауза, търсейки астрейската дума. След малко се отказва. — Технологиите. — Не съм сигурна на какъв език е това, но със сигурност не е астрейски. Той продължава. — Улиците остават чисти, защото са покрити със съединение, което отблъсква отпечатъците и петната. Въздухът е по-хладен, защото столицата е построена върху подземен извор. Кулите се издигат високо, защото са построени по точните спецификации, изготвени от екип от математици. — Наука и технологии — повтарям бавно, изпробвайки звуците на странните думи. Науката поне е познато понятие, изучаването на органичната материя, химията, медицината, растенията и животните, макар да имам чувството, че този вид наука е нещо съвсем различно от тази, която познавам. Не мога дори да предположа какво има той предвид под технологии обаче, а съм твърде смутена, за да го попитам. Изглежда като нещо, което би трябвало да познавам. Едно е да се правя на глупачка, друго е болезнено да осъзнавам колко малко зная за света извън Астрея. Артемизия и Сьорен може и да ме бяха подготвили за кандидатите за ръката ми, но не бяха ме подготвили за това. * * * Не мога да си представя как дворецът би могъл да е още по-прелестен от останалата част на града, но се оказа, че е. Вместо отделните кули, пръснати из града, тук има група от над две дузини вретеновидни кули с най-различни височини и цветове, всяка една с конусообразен покрив и свой собствен флаг. Най-високата е разположена в самия център, боядисана в наситеночервено, а флагът й е чисто бял с оранжево слънце. Няма нужда да питам някого, за да разбера, че флаговете са сигилите на различните семейства, които живеят в онези кули, и следователно, най-голямата трябва да принадлежи на кралското семейство. — Наистина е впечатляващо — промърморвам тихичко на Блейз. Скорошното ни пререкание все още се спотайва дълбоко в главата ми, въпреки че никой от нас не го споменава. Не мисля, че някой от нас би искал да го поднови. Колкото и да се мъча обаче, не мога да забравя туптенето на дървения корпус около нас, когато Блейз се ядоса, сякаш целият кораб щеше да се разпадне на трески. — Много са… островърхи — вдига рамене той. — Предпочитам дом. Дом. Какво казах на Блейз, когато тръгвахме? Това са само стени, покриви и подове. И навярно това е самата истина, но сега, когато той произнесе думата, не мога да спра болката в мен, която изпитвам. Не към моя дворец — такъв, какъвто беше последния път, когато бях там, с изгорялата градина и напуканите, мръсни витражи, с императора, седнал на трона на майка ми, а към дома отпреди обсадата. Дворецът на Ста Криверо би го засенчил, но Блейз е прав — предпочитам моето място, с неговите кръгли стаи и сводести тавани, със златните мозайки и витражите навсякъде, където погледнеш. Ста Криверо е красив, но никога не бих могла да го сравня със спомена за дома, към който принадлежа и за който копнея. След като ние седмината слизаме вкупом от каретата, четирима стражи, облечени в небесносини изгладени униформи със златни еполети, ни ескортират през сводестия вход на двореца. В антрето се откроява огромно спираловидно стълбище със златен парапет и облицовани с плочки стъпала в цветовете на дъгата. Когато поглеждам нагоре, спиралата от стъпала се извисява толкова високо, че не виждам края му. — Вие трябва да сте нашите астрейски гости — обажда се женски глас, кънтящ в огромното пространство. Поглеждам наоколо, но е невъзможно да се каже откъде идва той. Най-накрая очите ми съзират жена, приближаваща се с бързи крачки в края на стълбището, облечена в падаща на дипли рокля от памук с цвят на праскова и пристегната в кръста с плътна жълта лента. Може би е с пет години по-голяма от мен, с бронзова кожа и тъмнокестенява коса, падаща до раменете й на свободни къдрици. Има мило лице, но съм се научила да не се доверявам на външния вид. Тя се усмихва, разкривайки два реда блестящи бели зъби. — Името ми е Несрина. Крал Етристо ме помоли да ви заведа до покоите ви, за да се настаните преди вечерята. Наясно сме, че дворецът може да е твърде объркващ за новодошлите. Несрина се засмива леко, което звучи добре заучено, и се чудя колко ли пъти е предвождала подобни обиколки. Драгонсбейн се прокашля. — Аз съм принцеса Калистрейд — казва тя, макар да не успява да изрече принцеса, без да направи гримаса. — Това са Андерс и Ериел — продължава тя, като прави знак към тях и всеки от тях кимва в потвърждение. — Артемизия, Блейз, Херон, принц Сьорен… и, разбира се, моята племенница — кралица Теодосия. Несрина кимва на всеки един от нас, докато Драгонсбейн ни посочва, но когато идва моят ред, тя прави грациозен реверанс, като добавя още няколко претенциозни жеста. — Ваше величество, елате с мен и ще се качим горе. Отново поглеждам нагоре към спираловидното стълбище, което изглежда безкрайно. Краката вече ме болят при мисълта да изкача всички тези стъпала. Перспективата да спя на люлеещия се кораб изведнъж ми се стори не чак толкова неприятна, колкото ми изглеждаше сутринта. — Колко е високо? — надявам се въпросът ми да не звучи грубо. Последното нещо, което искам да направя, е да обидя домакините. Несрина се засмива и завърта глава. — Не се безпокойте, Ваше величество. Имаме подвижна платформа, не сме диваци — обръща се и ни подканва да я последваме. Изглежда, аз съм единствената, която не знае какво е подвижен подиум, но не искам да показвам своята наивност и неосведоменост, задавайки въпроси. Предпазливо я следвам и тя спира пред огромна месингова клетка в основата на стълбището, сгушена в средата на спиралата. В нея има плюшен червен килим и един мъж без риза, застанал мирно, кожата му е с цвета на решетките зад него. Раменете му са широки, а ръцете му — най-големите, които някога съм виждала, мисля, че може би са по-големи от обиколката на талията ми. Несрина прекрачва клетката и с жест ни приканва да я последваме, но аз се колебая, а в ума ми се въртят какви ли не начини нещо да се обърка. Това е капан. Крал Етристо ме смята за достатъчно глупава да вляза в клетка, за да ме предаде на императора и да си прибере петте милиона златни монети. Знам, че трябва да се правя на глупачка, но със сигурност не чак такава. Сьорен спира до мен. — Подвижните платформи са най-лесният начин човек да стигне до върха на кулите — промърморва той. — С тази манивела мъжът издига кутията нагоре, малко по малко. Поглеждам крадешком към него, неспособна да скрия недоверието си. — Ще паднем и ще се пребием — отвръщам. Той вдига рамене. — Стакриверийците ги използват от десетилетия и са продали модела и на други страни по света. Ние дори го адаптирахме, за да можем да го използваме в мините в Астрея. Няма съобщения за смъртни случаи. Казват, че е много по-вероятно да паднеш, докато се качваш по стълбите. Въпреки че стомахът още ме свива, аз се присъединявам към другите в клетката. Щом вратата зад мен се затваря с метален звук, цялото ми тяло се напряга. Насилвам се да дишам дълбоко, но знам, че ще е трудно, докато не изляза от това приспособление. С останалите осем души вътре, оставяйки достатъчно пространство на обслужващия платформата, почти няма място да движа ръцете си. — Към двадесет и петия етаж, моля, Аргос — казва Несрина. Тя е напълно спокойна, сякаш прави това през цялото време. Най-вероятно го прави. Обслужващият платформата — Аргос, кимва, хваща огромната манивела и я завърта. Мускулите му се издуват от усилието. — Ще друса при тръгването — прошепва ми Сьорен, миг преди да го усетя. Въпреки предупреждението на Сьорен се стряскам и се хващам за първото попаднало ми нещо, което се оказва ръката на Сьорен и рамото на Артемизия. Арт ме отблъсква и отначало ми се струва, че и Сьорен го прави, но след секунда той хваща ръката ми и преплита пръсти в моите. Платформата е толкова претъпкана, че никой не го вижда, но аз импулсивно искам да си отдръпна ръката. Зная, че така трябва, но не мога да се принудя да го направя. Отначало тръгваме бавно, но постепенно усилваме и набираме скорост и започваме да се издигаме наистина много бързо — далеч по-бързо, отколкото ако се изкачвахме по стъпалата. Преминаваме покрай тях и цветовете им се размиват, но независимо че е по-лесно, отколкото очаквах, не мога да се отпусна. Свила съм се и почти усещам как раменете ми докосват ушите ми, стискам ръката на Сьорен, сякаш се опитвам да я счупя. Той не я отдръпва, за което заслужава уважение, и няма как да не се сетя за последния път, когато ни се случи това — в тъмните подземни затвори на астрейския дворец, тичахме по коридорите, преследвани от каловаксийските пазачи и техните кучета, а те ни приближаваха с всяка изминала секунда. Не искам да си спомням за това, но предполагам, че в известен смисъл е за предпочитане пред картината какво би се случило, ако манивелата се счупи и клетката полети надолу към земята. — Последния път, когато идвах тук — прошепва Сьорен, макар да ми се струва, че всички на платформата го чуват — беше по времето, когато баща ми ме изпрати на дипломатическо пътуване, за да се опитам да направя стакриверийците наши съюзници. За първи път се качих тогава на движеща се платформа и едва не припаднах, което изобщо не съответстваше на образа на силен владетел, който баща ми искаше да представи. Разбира се, стакриверийците нямаха никакъв интерес към подобен съюз, както установих по-късно. Но искаха да се уверят, че аз, и съответно баща ми, разбираме колко са силни и че дори да не сме съюзници, ще е грешка да ги смятаме за врагове. — Вярно е — казва Несрина, поглеждайки към нас през рамо. — Каловаксийците никога не биха посмели да нахлуят в Ста Криверо. И точно поради тази причина това е най-безопасното място за вас, Ваше величество. — Толкова съм ви благодарна — казвам с най-сладката си усмивка, сякаш ми дава подарък, като ми предлага гостоприемство, което е изначално човешко отношение. — Вашето внимание към мен никога няма да бъде забравено. И все пак, когато платформата най-сетне спира внезапно, с неконтролируемо люшкане, което кара стомаха ми да се преобърне, не мога да не се запитам колко ли ще ми струва любезността на Ста Криверо. Дворецът Несрина ни повежда надолу по един дълъг коридор, минаваме покрай половин дузина врати, преди да спрем пред една в самия му край. Тя завърта облата дръжка от злато и кристал и отваря вратата. — За кралицата — казва тя, навеждайки глава към мен. — Надяваме се да ви допадне. Прекрачвам прага и стаята ме поглъща. Пространството е огромно, с високи, сводести тавани, изрисувани с облаци и херувимчета. Толкова е голяма, че само да я прекося от единия до другия край изисква известно усилие. В средата има легло — най-голямото, което някога съм виждала, шестчленно семейство биха могли съвсем удобно да спят в него. Покрито е с драперии от огненокоралов сатен и цялото е украсено с безброй възглавнички. Огромен, достоен за леглото балдахин от коприна се издига над него, полюшван от лекия бриз, който нахлува през отворените прозорци на три от стените. Следобедното слънце изпълва стаята, карайки пода, облицован с плочи от лапис лазули, да грее под краката ми. В единия ъгъл са поставени няколко плюшени стола около украсена с мозайка маса, а върху нея е поставен сервиз от стъклена гарафа за вода и четири чаши. В другия край на стаята има изящен лакиран шкаф с инкрустации и дръжки от слонова кост. Има също писалище и стол до него, масичка с леген и кошничка с гъби и сапуни във формата на птици, които изглеждат толкова истински, че почти очаквам да излетят през прозореца. Наблизо е разположена голяма тоалетна масичка с още птици, гравирани в махагона, обграждащ огледалото. Дори императорът би сметнал подобен прекомерен лукс за излишен. Определено се чувствам не на място, като улична котка, пусната насред бална зала. Независимо че астрейският дворец е разкошен, не можеше да се сравнява с този тук. Мъча се да не показвам притеснението си. — Ще бъдат ли поставени легла за моите съветници — питам Несрина. Челото й се сбръчква и тя поклаща отрицателно глава. — Не ме разбрахте: това е вашата стая. Те ще бъдат настанени наблизо — малко по-надолу по коридора, а и дворецът на Ста Криверо със сигурност е достатъчно голям, за да ви осигури самостоятелно пространство, Ваше величество. Думите й ми действат неприятно. В непознат дворец, в непозната страна последното нещо, което искам, е да бъда сама, в стая с такива размери — имам чувството, че мога да се изгубя в нея и никой никога няма да ме открие. — Отвън няма охрана — казва Блейз, леко разтревожен, както се чувствам и аз. — Крал Етристо гарантира сигурността на кралицата, но без охрана… — В Ста Криверо не се толерира никакъв вид престъпност — прекъсва го Несрина с търпелива усмивка. — От много десетилетия насам дори дребните кражби се наказват със смърт. В резултат напълно сме унищожили престъпността. Мога да ви уверя, че няма по-сигурно място от този дворец. — Не мисля, че императорът ще го е грижа за вашите закони или за живота на убийците, които би изпратил за нея — продължава Блейз. Усмивката на Несрина изчезва само за миг. — Аз мога, разбира се, да обсъдя този проблем с крал Етристо — казва тя. — Няма защо да занимавате крал Етристо с неоснователните притеснения на едно момче — обажда се Драгонсбейн, поглеждайки строго Блейз. — За да може един убиец да стигне до стаята на Тео, първо ще трябва да мине покрай стражата при портата, покрай пазачите при входа на двореца и покрай обслужващия подвижната платформа. Доколкото разбирам, същата степен на охрана е предвидена и за самия крал. Несрина кимва в съгласие. — Кралят би желал кралица Теодосия да има също такава охрана като него самия — казва тя. — Тя е в много добри ръце тук, при нас. Блейз понечва да оспори, но аз поставям ръка на рамото му, за да го спра. Може само да си въобразявам, но кожата му е много по-гореща от обикновено. Разбирам, че съм направила нещо погрешно едва когато усмивката на Несрина напълно изчезва от лицето й. Очите й са приковани върху ръката ми, там, където докосвам рамото на Блейз. Почти мога да видя обрата в мислите й. Пускам ръката си, но вредата вече е сторена. Докато бяхме на „Дим“, нямаше нищо нередно в това да докосвам Блейз или Херон, или когото и да е друг, но ние вече не сме на борда. Тук действията ми ще бъдат следени много по-стриктно и отблизо и не трябва да го забравям. Трудно е да пренебрегна усещането, че сякаш отново съм в астрейския дворец, където непрекъснато трябваше да внимавам как изглежда отстрани поведението ми. — Тази стая е съвсем подходяща — обръщам се към Несрина. — Моля, предайте моята благодарност на крал Етристо. Блейз едва се сдържа до мен, но не казва нищо. Несрина кимва, усмивката й се връща на мястото, но е по-скована в ъгълчетата. — Ще ви оставим да се освежите, а аз ще покажа на останалите техните стаи. Докато се изнизват навън, Блейз улавя погледа ми, изражението му излъчва тревога. Усмихвам му се успокояващо, но усмивката ми, изглежда, не е в състояние да повдигне настроението му. Наблюдавам ги, докато се отправят надолу по тесния коридор към следващата стая за гости, преди да затворя вратата и да въздъхна дълбоко от облекчение. Поне няма дупки в стените, няма шпиони да ме наблюдават в собствената ми стая. Това е някакъв напредък. Вървя из стаята и внимателно разглеждам цялата изящна украса и мебелите, прокарвам пръсти по лака на тоалетната масичка и луксозния копринен балдахин над леглото ми. Чувствам се малко като стъклено топче, търкалящо се из твърде огромното пространство, но не мога да отрека поразителната му красота. Стакриверийците ценят хубавите неща, беше ми казала Артемизия, така че не би следвало да съм изненадана, но въпреки това съм. Каловаксийските придворни рядко оставяха повърхност, която да не е позлатена или украсена, но тази красота е различна — по-ефимерна, без някаква сила или цел, заложени в нея. Тук е красиво заради самата красота, като копринено цвете без живот и без аромат. Преди да осъзная какво правя, както съм си с роклята и обувките, се мятам в планината от възглавници и сатен и заравям лице в тях. След седмица в тясното легло с тънък дюшек в това легло се чувствам като в облак. Изобщо не ми се иска да ставам от него. Сигурно има начин да спася Астрея точно от това място? Още не съм си починала, когато чувам силно почукване на вратата. Веднага се надигам и оправям роклята си, опитвайки се да изглеждам що-годе представително. Не мога да се насиля да се измъкна съвсем от леглото, но се примъквам до ръба му и кръстосвам превзето глезени, поставям ръцете си в скута, припомняйки си начина, по който седеше императрица Анке. — Влез — извиквам и се опитвам да пренебрегна спазъма при спомена за императрицата. Очаквам да влезе само една жена, която да ми помогне да се облека, а вместо това цяла малка армия нахълтва през отворената врата. Трябва да са повече от десет човека, но те толкова бързо пърхат наоколо, че е трудно да се определи точният им брой. Две жени отиват към гардероба, докато други три се разполагат близо до тоалетната масичка, стоварвайки най-различни бурканчета, пудри и четки от кошниците, които носят. Останалите щъкат насам-натам, две от тях ме наобикалят и прокарват пръсти през заплетената ми коса, обграждат с шивашки метър кръста, гърдите и ръцете ми, накланят лицето ми към слънчевата светлина и ме оглеждат критично, без да произнасят и дума. — Кралице Теодосия — казва най-накрая една от тях, заставайки в дълбок реверанс пред мен. Сребристата й коса е силно опъната назад в кок, който открива бръчките по челото, около очите и устата й. Има пронизващи, тъмнокафяви очи, които ме оглеждат от върха на главата до ботушите и колкото повече се взират в мен, толкова повече ноздрите й се свиват. — Името ми е Мариал и аз ще отговарям за вашия персонал, докато сте с нас. — Приятно ми да се запознаем, Мариал — отвръщам аз. Прилепналата й уста и присвитите й очи не помръдват и тя не си прави труда да отвърне. — Ще присъствате на вечеря с краля и неговото семейство довечера. Първо вана, а после ще се опитаме да направим нещо с косата ви. Да разбирам ли, че не сте донесли подходящо облекло със себе си? Не позволявам на усмивката си да се разколебае. — Наложи се да напусна Астрея спешно, за да избегна собствената си екзекуция — отвръщам й аз. — За съжаление, нямах време да взема нищо друго, освен роклята на гърба си. Тази. Устните й са толкова силно стиснати, че усмивката й едва ли изобщо е усмивка. — Да, е, предвидливо сме се подготвили за такива случаи. Тя посочва към гардероба, където жените, които току-що взеха мерките ми, изваждат най-различни драпирани рокли и ги атакуват с игли и конци, а сръчните им пръсти се движат по-бързо, отколкото си представях, че е възможно. — Ще имаме няколко готови възможности, докато излезете от ваната. Елате. — Тя щраква с пръсти и се появяват две жени, застават от двете ми страни, издърпват ме да стана на крака и ми помагат да съблека роклята си, докато трета жена завърта някаква топка на ваната. След малко се чува гъргорене и извитата тръба започва да бълва вода във ваната. Трудно е да не зяпна от почуда, особено когато от водата започва да се вдига пара. Откъде идва водата? В Астрея горещата вода се носеше във ведра, едно след друго, но докато се напълнеше ваната, водата ставаше студена. Каловаксийците използваха Огнени камъни, за да поддържат водата топла, но императорът никога не ми се доверяваше дотолкова, че да ме допусне близо до тях, не че щях да ги използвам, така или иначе. Тази мисъл събужда спомена ми за следите от изгоряло върху чаршафите ми и побързвам да го отстраня. Изненадващо лесно е да се преструвам, че никога не се е случвало. През повечето време обаче споменът за случилото е загнезден там, в покрайнините на съзнанието ми като чудат сън, който само изглежда, че е станал реалност. Не е възможно наистина да се е случило. Ала аз знам какво видях и пипнах със собствените си ръце. Иска ми се да попитам каква магия използват стакриверийците, за да извикват водата от нищото, но си спомням какво каза Андерс по-рано — онова, което им липсва като магия, те го компенсират с наука и технологии. Нещо ми подсказва, че ако задавам въпроси на Мариал, ще предизвикам още измъчени, нетърпеливи погледи, така че преглътнах любопитството си и реших по-късно да попитам някого другиго. Жените ме събличат гола и някаква далечна част от мен ми нашепва, че би трябвало да чувствам неудобство от голотата си пред непознати, но навярно чувството ми за скромност е било пречупено много отдавна. Когато най-сетне се потапям във ваната, горещата вода ме обгръща и ми се иска просто да потъна до дъното и да остана там завинаги, обвита в топлина. Чувството обаче не продължава дълго. Веднага щом косата ми се намокря, три жени я нападат, разресват заплетените краища и възелчета, прораснали през последната ми седмица на „Дим“. Когато свършват, чувствам скалпа си разранен, но мократа ми коса виси надолу като тежко корабно платно, най-сетне гладка и мека. Ала те не са свършили още с мен. Прехвърлят се на тялото ми, изтърквайки всеки сантиметър от кожата ми с груби, остри гъби и сапун, докато водата става кирлива и тъмна. Помагат ми да изляза от ваната и ме избърсват с хавлии, преди да втрият масла, за да успокоят кожата ми, която току-що бяха прежулили. Накрая ставам гладка и блестяща като перла и ухая на жасмин и грейпфрут. Мариал прелита откъм шивачките, чиито творения беше инспектирала, ръцете й са кръстосани здраво пред нея, челото й е още по-набраздено. Стиска устни и ме оглежда критично. Чувството ми за скромност може да е повредено, но под нейния поглед все още изпитвам нуждата да загърна плътно хавлията около тялото ми. — По-добре — обявява тя, — но все още има много работа. Елате. Следвам я до гардеробната, като подтичвам, за да не изоставам от бързата й крачка. — Кой още ще ме придружава на вечерята? — питам я аз, като се опитвам да накарам гласа си да звучи властно, въпреки че Мариал ме ужасява. — Вече ви казах — отвръща бавно тя с въздишка на обида и изобщо не ме поглежда. Цялото й внимание е съсредоточено върху преглеждането на бодовете, които една от шивачките прави върху сапфиреносиня рокля с корсаж, обсипан със сложно вплетени мъниста. След като шивачката завързва и отрязва конеца, Мариал взима роклята и ми я донася. — Кралят и неговото семейство. — А моите съветници? Тя подсмърква подигравателно, докато ми помага да облека тежката рокля, издърпвайки тънките й презрамки над раменете ми. Белезите върху горната част от гърба ми са изцяло на показ, изпълзели изпод коприната на роклята като червени и бели змии. Никой не ме зяпа открито, но все едно, усещам напрегнатите им погледи и това е дори по-лошо. — На подобно събитие присъствието им не е наложително — казва тя рязко. — Но сега е отправена покана и към каловаксийския принц — добавя тя след малко. Щях да се чувствам по-добре, ако Блейз, Артемизия и Херон също бяха там, но поне ще имам Сьорен. — А леля ми? — дори когато задавам въпроса, не съм сигурна какъв отговор предпочитам. — Тя ясно заяви, че присъствието й е желателно, където сте и вие — отвръща Мариал, макар да не прави усилие да скрие презрението си. Тя пристяга връзките на роклята на гърба ми, от което едва дишам, какво остава да водя разговор. Непорочност Кралската трапезария е още по-претенциозно украсена от моята стая. Три от четирите стени са покрити със стенописи и фрески на херувимчета, излегнали се върху пастелни облачета като възглавнички, угощаващи се с грозде и пиещи от златни винени бокали. Четвъртата стена, не точно стена — горната й половина е отворена, с теменужени драперии, прибрани встрани, за да се открива залезът в далечината. От тавана виси полилей, но вместо кристали, на него са закачени малки парченца синьо и зелено морско стъкло, което облива стаята с хладен блясък. Дългата маса от резбовано дъбово дърво е обточена с позлата, към нея има комплект със седем стола в същия стил. Шест от тях вече са заети. Крал Етристо седи в единия край, целият приведен, богато украсената му корона се плъзга опасно надолу по челото му, но останалите стават, когато влизам. От едната страна на Етристо седи мъж на около трийсет години, който допускам, че е синът му Аварик, а от другата му страна — жена, само с няколко години по-голяма от мен, светла и руса като каловаксийка, но с по-кръгло и по-мило лице. Освен това е в напреднала бременност. От дясната страна на Аварик седи жена, чиято кожа е с цвета на мед, а черната й коса е сплетена в изкусно виещи се плитки. Драгонсбейн е до русата жена, Сьорен е настанен между тъмнокосата и един празен стол на другата страна на масата, който, предполагам, че е за мен. Поласкана съм да видя, че и двамата — Драгонсбейн и Сьорен, също са облечени в дрехи с неудобен и натруфен стил, който стакриверийците, изглежда, предпочитат. Успели са дори да пъхнат Драгонсбейн в рокля от черен сатен без изобщо никакви презрамки. Отправям се към празния стол, макар че ми е трудно да измина дори това малко разстояние в чехлите на високи токове, които Мариал ми даде. Навярно щеше да ми е по-лесно, ако не се притеснявах, че ще се препъна в подгъва на тежката ми, отрупана със скъпоценни камъни рокля, но тъй като нямам избор, налага ми се да правя малки, предпазливи стъпки и вечността сякаш се проточва, преди да успея да стигна до мястото си между Сьорен и Драгонсбейн. — Надявам се, че не съм ви накарала да чакате твърде дълго — казвам, щом сядам. Да се говори е точно толкова трудно, колкото и да се ходи в тази рокля, но разбирам, че мога да се справя, ако не дишам дълбоко. Останалите заемат местата си веднага щом се настанявам в моето. — Изобщо, скъпа моя — казва крал Етристо на астрейски. — Чест е да чакаме такава красавица. За стакриверийците аз съм едно красиво нещо в блестяща рокля, инвестиция, от която очакват добра възвръщаемост, ако се вярва на теорията на Артемизия за сватбената ми цена. Аз съм средство, което си мислят, че могат да използват. Арт беше права, когато каза, че е по-лесно да ги оставим да мислят така. Засега. Така че слагам усмивка на лицето си. Тя изобщо не изглежда истинска, но се съмнявам някой да се взира прекалено, за да забележи това. Усмивката е красива и това трябва да е достатъчно. — Толкова съм ви благодарна за вашето гостоприемство, крал Етристо — казвам аз. — Никога не съм очаквала да срещна такава добрина от непознати. — Вчера бяхме непознати, скъпа моя — отвръща той, вдигайки златния си бокал с вино за тост, на който побързвам да вдигна моята чаша в отговор, въпреки че сме твърде отдалечени един от друг да ги докоснем. — Днес сме приятели. Той отпива, преди да я постави на масата, и аз правя същото, тъй като ако не го направя, ще се изтълкува като обида. Виното е по-тъмно от онова, което пиехме в Астрея, с повече подправки, отколкото плодове. То изгаря гърлото ми, когато го преглъщам. Крал Етристо се прокашля, преди да проговори. — Всички стакриверийци говорят астрейски, разбира се, в допълнение на още няколко езика, затова предлагам да използваме астрейски, след като той, изглежда, е най-разпространеният тук. Поглеждам към Сьорен, който не разбира и дума от казаното. Съсредоточил е погледа си напред, а изражението му е празно. — Бих искал да ви представя моя син — продължава Етристо, като първо посочва вдясно — Аварик и неговата съпруга Амиза. — Той прави знак към сина си и към жената със сплетената коса. После се обръща наляво. — А това е моята съпруга Лилия. Полагам огромни усилия да скрия изненадата си. Предположих, че русата жена е една от дъщерите му, макар изобщо да няма прилика помежду им. Крал Етристо е поне на осемдесет години, а Лилия е почти на моята възраст. Трябва да е негова втора съпруга или дори трета, а може и четвърта. Не е възможно бебето, което тя носи, да е негово. — За мен е удоволствие да се запозная с вас — усмихвам се и на трите. — Вие имате и други деца, нали? — питам краля. Той махва пренебрежително с ръка. — Всичките ми дъщери напуснаха дома, когато бяха по-млади и от вас — отвръща той. — Справиха се чудесно, като подсигуриха съюзи и търговски договори с други страни по целия свят. Пишем си от време на време, но да си гостуваме… е трудно. Кимвам и издавам звук, който се надявам да изразява съчувствие, макар да не изпитвам никакво съжаление към човек, който продава дъщерите си в чужди земи, за да направи собствения си живот по-лесен. Била съм странник в чужд двор и колкото и да съм наясно, че това е различен вид опит, още си спомням какво е да си обграден от непознати лица, да не можеш да общуваш, да ти липсва семейството. — Ами, да не стоим така официално тук — казва крал Етристо, преди да плесне два пъти с ръце. — Много съм гладен. При звука на неговото повикване през страничната врата нахлуват слуги, като всеки носи огромно златно плато. Уханията, носещи се от ястията, нямат нищо общо с онези, които познавам, и не съм твърде сигурна как да ги опиша. Пикантни — да, но има също и сладост и нещо друго, което не мога точно да определя. Когато един от слугите поставя пълна чиния пред мен, устата ми се изпълва със слюнка при вида на храната — красиво подредени зеленчуци, подправен ориз с цвета на нощното небе и някакъв вид печено месо. — Малки залъци — прошепва ми Сьорен. — Със стакриверсийката кухня трябва да се свиква постепенно. Благодаря му с усмивка, но след седмици на сухари и сушено месо е трудно да следвам съвета му. Иска ми се да изгълтам храната колкото се може по-бързо, но си налагам да ям бавно, наслаждавайки се на всяка подправка, вкус и текстура. Не трябва да се храня и прекалено бавно обаче, защото Аварик ме наблюдава с огромно внимание, привел се е дори напред и ме гледа с блеснали, любопитни очи. — Измъчваха ли ви с глад в Астрея? — пита ме той. Преглъщам парченцето риба, което току-що бях хапнала. — Не, никога — отвръщам. — В двореца се хранех като всеки каловаксийски придворен, въпреки че повечето от съветниците ми са прекарали години в мините в изнурителен физически труд и на оскъдни порции храна. А както дочух, през последните няколко месеца там е станало още по-зле. — Разбира се — казва Аварик, като се мъчи, но не успява да покаже съчувствие. — Но… Ами… вашата леля ни разказа толкова много истории за страданията ви в ръцете на императора. Спечелвам си малко време, докато попивам устата си със салфетка, борейки се с неустоимото желание да изгледам гневно Драгонсбейн. — Бяха много трудни десет години — бавно заговарям аз с надеждата, че ще се приключи дотук. Но Аварик не схваща намека. — Биеха ли ви? Трябва да е било ужасно. Колко често се случваше? — Да — отвръщам, а гневът прониква в гърдите ми. Повече от всякога усещам белезите по гърба си, изложени на показ, колко жестоки и варварски са те сред цялата тази стакриверийска красота. Иска ми се роклята да имаше ръкави, някакъв начин да ги прикрия, да скрия историята, изписана по моята кожа. Ръцете ми стават горещи и едва се въздържам да не започна да ги чеша. Усещането е същото като през нощта, когато се събудих от кошмара си и открих, че чаршафите ми са изгорели. Сякаш някъде вътре в мен огънят отчаяно притиска кожата ми, за да лумне навън. Не е истински, казвам на себе си, сякаш мога да се заставя да повярвам в това. Налагам си да дишам дълбоко, за да потисна гнева, представям си лед във вените си. Тези хора не ги е грижа за мен. Грижа ги е само за онова, което се е случило с мен, сякаш е някаква извратена история, написана, за да ги шокира, ужаси и забавлява. Сграбчвам подлакътниците на стола ми толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляват — това поне ме разсейва от гъделичкането по ръцете и дланите ми. Запазвам приятния израз на лицето си, привеждам глава и поглеждам към принца през сведените си мигли. — Съжалявам — допускам в гласа ми да се промъкне нотка на сдържани сълзи. — Все още мие много трудно да говоря за това. Случваше се доста често и се опасявам, че винаги ще нося белезите от това, както физическите, така и психическите — признавам със скръбна въздишка. — Оцелях, до голяма степен благодарение на моите съветници и на леля ми. Усмихвам се тъжно на леля си, от което тя ни най-малко не се трогва. Тя прозира всичко, но стакриверийците си нямат и представа. — Това е толкова ужасно — казва Лилия, стискайки наниза от перли, обгръщащи бледата й шия. Нейният астрейски не е толкова добър като на другите, съгласните звучат малко по-остро. — Мога да си представя колко противно е било. — Тя спира за малко. — Какво използваха? — пита тя, като снишава гласа си. — Камшик? Бастун? Стискам челюстите си и издържам на погледа й няколко секунди, преди да отговоря. — Каквото беше под ръка, но мисля, че императорът предпочиташе камшика. Усещам смътно удоволствие, когато тя свежда очи от мен и се връща към храната си, без да каже и дума повече. — И, разбира се — продължава Аварик — вашата леля ни разказа какво ви е накарало онова чудовище да направите на… Как се казваше мъжът, който е умрял? — Ампелио — отговаря Драгонсбейн с равен глас, без никакво колебание. — Настойникът й Ампелио. Стискам още по-силно дръжките на стола и се страхувам, че може да ги счупя накрая, но не съм в състояние да успокоя ръцете си. Не мога да говоря за Ампелио, не мога да им дам тази част от сърцето си, независимо какво ми предлагат. Онова, което се случи, е между него и мен. Дори на Блейз не съм разказвала подробностите. Няма да го направя, за да забавлявам тези хора. Нещо топло ляга върху лявата ми ръка, поглеждам и виждам бледите, загрубели пръсти на Сьорен върху моите, нищо, че очите му неотклонно да са приковани върху храната му. Той не разбира голяма част от казаното, но беше чул името на Ампелио и предполагам се е досетил за останалото. В края на краищата той беше там, когато забих меча в гърба на Ампелио, но може би тогава не е разбирал какво изтезание е било за мен, а може би все още не знае, че Ампелио е моят баща, но въпреки това вижда колко ужасно е това за мен. — Императорът даде да се разбере, че или той, или аз ще бъдем убити — казвам бавно аз, мъчейки се да запазя гласа си мек. — Колкото и необходимо да е било да го сторя, не мисля, че някога ще си го простя. Масата притихва за момент, но това е напрегната тишина, изпълнена с догадки, вещаещи още по-лоши неща. Заемам се с вечерята, надявайки се, че греша и че темата ще бъде прекратена. — Императорът е въплътен демон — казва накрая крал Етристо. — Заради онова, което ви е сторил, ще страда цяла вечност в отвъдното. — Той прави пауза, но във възцарилата се тишина има нещо, което подсказва, че не е свършил още. Втренчва поглед в мен, сякаш ме претегля — сантиметър по сантиметър. — Все още ли сте… — Колебае се да намери точната дума. Сигурно не се сеща как е на астрейски, защото превключва на каловаксийски. — Девствена? Замръзвам, но се насилвам да преглътна хапката си, макар да съм убедена, че ще се върне обратно всеки момент. До мен Сьорен се сковава: разбира смисъла на думата и трябва да се е досетил за контекста на разговора. — Искате да знаете дали ме е изнасилил? — задавам въпроса си бавно на астрейски, издържайки погледа на крал Етристо. Аварик, Амиза и Лилия се сепват от думата и свеждат погледи към чиниите си, но Етристо е невъзмутим. — Да — казва той след малко. — Има слухове също за вашето увлечение по принц Сьорен, за което също съм любопитен да знам. Когато чува името си, Сьорен изглежда още по-объркан. Издържам на погледа на крал Етристо още малко, преди да отклоня поглед към Сьорен. — Крал Етристо се чуди дали баща ти ме е изнасилил, или ти си ме дефлорирал — обяснявам му аз на каловаксийски, без да си давам труда да говоря по-тихо. Лицето на Сьорен почервенява, повече от гняв, отколкото от неудобство, мисля си аз. — Не — отвръща той язвително на крал Етристо на астрейски. Това е една от малкото думи, които беше научил. Крал Етристо размахва ръце във въздуха, сякаш е бил нападнат. — Извинявам се, ако моят въпрос ви е обидил — казва той, макар думите му изобщо да не звучат извинително. — Разбирате, че трябва да попитам за това, преди да продължим със задачата да ви намерим съпруг. Повечето мъже с високо потекло никога не биха взели опетнена жена за съпруга. Смръщвам се, несигурна откъде да започна с подобна логика. Решавам да разоблича най-лошата част от нея: — Значи, биха ме сметнали за опетнена, дори ако съм била изнасилена? Крал Етристо се усмихва напрегнато и свива рамене. — Така стоят нещата — казва той. — Мъжете се женят за жени, които са непорочни, и си взимат нечисти за любовници. Разбира се, това едва ли е изненада за вас — същите порядки имат и в каловаксийския двор, както подразбрах. — Да — признавам аз. — Но едва ли приемате разказаното от мен като възхвала на поведението им? При тези мои думи лицето на Етристо почервенява. — Не е необходимо да се обиждате, скъпа моя — казва той. — Ако това, което казвате, е вярно, няма от какво да се боите. В края на краищата моите собствени съпруги — покойната и тази с нас, се подложиха на преглед, преди да се оженим, за да се гарантира тяхното целомъдрие. Дъщерите ми го направиха преди женитбите си. И Амиза го направи, така ли е? — пита той. — Такава е традицията — отвръща Амиза, но не поглежда към мен, забила поглед в чинията си. — Прегледът е съвсем обикновен, лесно е да се издържи — казва крал Етристо, като маха пренебрежително с ръка. Насилвам се да се усмихна захаросано. — И вие самият ли сте минали този преглед, Ваше височество? Има логика. Ако мъжете с благороден произход трябва да се женят само за непорочни жени, тогава и жени с благороден произход следва да се омъжват за благочестиви мъже. — Теодосия — изсъсква към мен Драгонсбейн, лицето й опънато и гневно. Изкушавам се да разкрия собственото й лицемерие, след като взима неговата страна. В крайна сметка тя едва ли може да претендира, че е девствена, след като има две деца. Но сдържам езика си и се усмихвам невинно на крал Етристо. — Съжалявам, Ваше височество — казвам, трепкайки с мигли. — Просто е толкова странен обичай за цивилизования свят. Явно има причина да не съществува думата девственост в Астрея. Такова понятие не съществува. Масата утихва за миг. — Е, това не е Астрея — казва крал Етристо. — Кандидатите за ръката Ви ще започнат да пристигат утре, така че се надяваме да направите този преглед, преди да се срещнете с тях. Не зная какво предполага този преглед, но не е и нужно да знам. Независимо какъв ще е, той ще докаже, че не съм била докосвана по този начин, но въпреки това не би трябвало да доказвам каквото и да било. Не би трябвало да има значение. Знам, че от мен се очаква да бъда сладка и отстъпчива, и непретенциозна, за да запазя благоразположението на стакриверийците, но това е граница, която няма да премина дори и заради Астрея. — Ако мъжете не се подложат на подобни прегледи, преди да се срещнат с мен, и аз няма да го направя — заявявам аз. — Бракът с мен ще донесе на тези мъже несметни богатства, щом си върнем Астрея. Ако искат да се лишат от това богатство, защото се вторачват толкова много в традицията, тяхна воля. Сигурна съм, че ще има мнозина, които ще предпочетат парите. Игра Драгонсбейн успява да си сдържи езика зад зъбите през останалата част от тихата, напрегната вечеря и дори по време на връщането ни с подвижната платформа. Устните й са здраво стиснати през цялото време, очите й гледат сурово и право напред. Ала щом оставаме в коридора сами — само тя, Сьорен и аз, тя сграбчва ръката ми и ме извърта към себе си, а ноктите й се забиват в меката кожа откъм вътрешната страна на ръката ми. — Утре ще се извиниш на крал Етристо и ще се съгласиш на всички прегледи, които те сметнат за нужни. Сьорен застава помежду ни. — Ако не си отдръпнеш ръката — казва й той на каловаксийски с нисък глас — аз ще го направя вместо теб и това ще бъде неприятно преживяване и за двама ни, но за теб със сигурност по-болезнено. Драгонсбейн стиска челюсти и се взира напрегнато в него за миг, сякаш обсъждат дали неговата чест в действителност ще му позволи да нарани жена. Тя взима мъдрото решение да не рискува и пуска ръката ми. — Ще се извиниш за избухването си — казва тя отново, без да сваля очи от мен. — Разбира се, лельо — казвам по-меко накрая, извисявайки глас. — Сигурна съм, че крал Етристо ще разбере колко разтревожена бях при мисълта, че тялото ми отново ще бъде мушкано след цялото малтретиране, на което бях подложена в ръцете на императора. И съм сигурна, той ще се съгласи, че ще е по-добре да се изчака, поне докато малко се възстановя. Ако избраният от мен съпруг държи на този преглед, аз ще се съглася да го направя преди сватбата. Тя ме поглежда с присвити очи. — Играеш опасна игра. С усилие сдържам смеха си. — Играла съм и по-опасни.   Блейз, Херон и Артемизия вече ме чакат в стаята. Би трябвало да го очаквам — естествено, че ще искат да узнаят подробности за вечерята. Разбира се, че ще трябва да им разкажа, колкото и съкрушена и унижена да се чувствам от тази мисъл. Но първо имам нужда да се отърва от този уред за мъчение — роклята. — Малко помощ, моля, Арт — казвам, грабвайки една нощница от шкафа, и се скривам зад паравана с три крила. — Може да ти потрябва камата ти. Артемизия ме освобождава от роклята, в която шивачката ме беше зашила, макар да го прави не така грациозно, обсипвайки пода с мъниста, които се разпиляват с глух шум като при дъждовна буря. Издърпвам роклята пред главата си и с наслада вдишвам дълбоко няколко пъти. Носих роклята само няколко часа, но бях забравила колко е хубаво чувството да поемеш въздух с пълни гърди, вместо да се задъхваш на пресекулки. Може би затова Амиза и Лилия бяха толкова тихи на вечерята — не са могли да дишат, какво остава да говорят. — Добре — излизам иззад паравана. Съзнавам колко смешна сигурно изглеждам сега в свободната си памучна нощница и с лице, цялото боядисано и лакирано, но има по-важни неща. Присъединявам се към другите в зоната за сядане, като се настанявам на свободния стол до Блейз. — Налага се да говорим на каловаксийски заради Сьорен. Това добре ли е за всички? Другите изпъшкват, но в крайна сметка се съгласяват. Не мога да ги виня — говоренето на каловаксийски ме кара да се чувствам така, сякаш съм обратно в двореца на императора. — Трябва да продължим да те учим на астрейски обаче. Най-малкото ще ни спести много време — казвам на Сьорен. Той кимва. — Чувствам се като магаре, но мисля, че схващам по нещичко от време на време. Бавно. — Какво се случи тази вечер? — пита ме Блейз на каловаксийски. — Опитахме се да дойдем с теб, но не ни разрешиха. — Стакриверийците ценят своята изключителност — казва Сьорен. — Бях изненадан, че ме поканиха, но предполагам, са се забавлявали, тъй като не разбирах и дума от разговора. Разказвам им за кралското семейство и за интереса им към отношението на императора към мен, как са били не просто очаровани, а направо въодушевени от подробностите за моето пленничество и наказания. — Те сякаш не гледат на мен като на личност, а като на рядък експонат с прилежащата му история — оплаквам се аз. — Стакриверийците в столицата са склонни да водят безгрижен, лек живот — казва Сьорен. — Особено кралското семейство. Предполагам, че изпитват някакъв вид възбуда от твоето страдание, защото не могат съвсем да проумеят, че е истинско. Сякаш си герой от пиеса. Намръщвам се, но преди да отговоря, той продължава. — За какво беше спорът накрая? — пита той, макар да изглежда, че изпитва неудобство. — Поразбрах нещичко… май изглеждаше важно. Част от мен не иска да отговори — най-вече, защото ще трябва да обяснявам на Блейз, Херон и Артемизия какво означава девственост, но Сьорен е прав. Това е важно. Спорът не е приключил още, а и не бива отново да имам тайни от тях. Така че обяснявам какъв е конфликтът колкото се може по-простичко, въпреки че чувствам как бузите ми пламват, докато говоря. Полагам всички усилия да не се разтреперя от погнуса, когато им съобщавам за предложения от краля преглед. Макар че той не уточни в какво точно се състои прегледът, лесно е да се предположи. — Това е разпространена практика — казва Сьорен, щом млъквам. Изглежда отвратен. — Обаче ти беше права да откажеш. Артемизия кимва, но между веждите й се появява бръчка. — Ще придобие още по-голямо значение, когато накрая се съгласиш. Вторачвам се в нея с отворена уста. — Няма да се съглася на това — заявявам. — Мислех, че от всички хора вие ще разберете… — Гласът ми секва. Артемизия ми беше доверила за физическото насилие над нея в мините, нищо, че и Херон е бил там. Съмнявам се, че тя ще иска това да се узнае от всички. — Ти също си жена — казвам вместо това. — Би ли позволила да те преглеждат така, сякаш е някакъв вид експеримент? — Не — свива рамене тя. — Но аз не искам да се омъжвам. — Нито пък аз — възкликвам по-силно, отколкото ми се иска. Артемизия остава невъзмутима от моето избухване, само леко повдига вежди. — Добре. Аз нямам нужда да се омъжвам, за да използвам армията на друга страна да си върна трона. Така по-добре ли е? — пита тя. Завъртам очи от безсилие да отговоря. — Това е друг проблем за друг ден — казвам вместо това. — Ще се появят още такива проблеми — казва Херон, а гласът му е тих и неуверен заради каловаксийските думи, които вероятно повече е чувал, отколкото произнасял. — Знам — отвръщам, като си разтривам слепоочията. — Крал Етристо каза, че кандидатите ще започнат да пристигат утре. Сигурна съм, че ще се появят още проблеми. Настава гробна тишина, притискаща ни от всички страни. Утре кандидатите ще пристигнат, за да наддават за мен, а моята страна и аз ще бъдем изложени на показ като някой от сувенирите на тейна. Разговорът на днешната вечеря ще се повтаря многократно, с всеки един от тях, и си представям как всеки крал и император ще ръчка за повече подробности за страданието ми, всеки от тях ще ме изучава като прасе, което ще заколят за своето пиршество. — Скоро — казва Артемизия с въздишка, надигайки се, за да се изправи — но и не тази вечер. Едва се довлича през стаята до един малък скрин, на който не бях обърнала много внимание. Когато отваря вратите му с лек замах на китките, виждам три рафта с бутилки вино. Измъква произволно една от тях и я донася, изважда камата си и я използва да извади корковата тапа. — Ние сме извън Астрея — казва тя, докато налива виното във водните чаши на масата. — В безопасност сме в красивия дворец в Ста Криверо и бунтът е жив благодарение на нас. Това е повод за празнуване, не мислите ли? Оптимизмът на Артемизия е неочакван, но посрещнат радушно и аз й се усмихвам, когато ми подава чаша. Една по една, тя подава чаша на всеки, дори и на Сьорен, който изглежда изненадан от жеста. — За Астрея — вдига бутилката Артемизия. — За това, което беше, и за това, което ще бъде отново. И за всичко, което пожертвахме заради нея. И ей така, жилото в думите на Артемизия се заби в кожата ми. Аз съм пожертвала достатъчно за Астрея, искам да кажа, не мога повече да дам. Но това не е истина и ние и двете го знаем. Ако се стигне дотам, няма нещо, от което да не се откажа, за да спася страната си. От волята си. От тялото си. От живота си. Няма да се стигне дотам, казвам си, но някъде дълбоко знам много добре, че може да се стигне и дотам. Един справедлив свят не би поискал нищо повече от мен, то този свят не е справедлив. Чукваме заедно чаши с бутилката на Артемизия и пием. — Няма ли да поговорим колко абсурдно е това място? — пита Херон и въпросът му ме изненадва. Откакто измъкнахме Сьорен от карцера на кораба, в повечето случаи той мълчи, но, изглежда, се опитва да се промени. — Всичко е потънало в злато и скъпоценни камъни и цветове. Цената на роклята, с която беше облечена, сигурно ще стигне да се изхрани едно семейство в Астрея за цяла година, Тео. Не мога да се въздържа да не се засмея, потъвайки по-дълбоко в стола си и отпивайки още една глътка от виното. Също като виното на вечерята, то е тъмно и ароматно, не е като онова, с което съм свикнала, но малко по малко започва да ми харесва. — Късметлия си, че не ти се наложи да я облечеш. Задушаваше ме и тежеше повече от цял бушел с тухли. А и това… Как се казваше? Платформа? — Движеща се платформа — казва Сьорен в пристъп на смях. — Мъжете, които ги управляват — това им е работата. Повечето мъже нямат силата да го правят, така че онези, които могат, са добре платени. — Обличат ли изобщо някога ризи? — пита Херон. — Не че се оплаквам, но униформата им… е много странна. — Явно ризите им пречат — казва Сьорен. — Правдоподобно извинение — изсумтява Артемизия. — Чух за няколко афери тук между тях и благороднички. Явно е обичайно. Едно от предимствата на тази работа. — Поне докато се усетят съпрузите — смее се Сьорен. — Случи се, когато бях на посещение тук преди няколко години. Онзи лорд беше бесен и настояваше за екзекуцията на оператора, но кралят трябваше да отхвърли молбата му, защото се оказа, че обслужващите тези подвижни платформи са по-ценни от благородниците. — Само изчакайте няколко години, докато кулите се изпълнят с деца с мощен гръден кош, които ще отказват да носят ризи — казвам със самодоволна усмивка. Всички се заливат от смях от тази картина и смехът не стихва дълго време. Тъкмо да се овладеем, някой поглежда в очите друг и смехът започва отново. Приятно е да се смеем така свободно, петимата заедно. Да си позволим да забравим за всичко извън стаята поне за малко, та дори и за някои неща вътре в стаята. Херон и Сьорен не си говорят директно един на друг, но вече не се притеснявам, че Херон ще се опита да го удари отново. Предполагам, че е това е най-доброто, на което мога да се надявам, като се имат предвид всички неща. Когато свършваме първата бутилка, се каня да приключваме вечерта и да изпратя другите по стаите им, но нямам сили да го направя. Не искам да съм сама. Не искам да спра да се смея. Веднага щом свърши всичко това, реалността на утрешния ден ще се настани, а още не искам да мисля за утре. Надигам се с мъка от стола, за да взема още една бутилка, този път с по-леко вино, и я подавам на Артемизия да измъкне корка. Вдигаме тост за операторите на движещите се платформи. Тост за боговете. Тост за онези, които загубихме. Тост за нас. За миналото. За бъдещето. Когато светлината на утрото се прокрадва през прозорците, ние сме почти в безсъзнание. Проснала съм се върху леглото с Артемизия от едната ми страна и с Херон от другата, и двамата похъркват доста силно. Блейз се е изтегнал в долния край на леглото, борейки се за място с дългите крака на Херон. Не спи, взира се в тавана с безжизнени, блуждаещи очи, но това е най-близкото състояние на отмора, в което съм го виждала, откакто сложих приспивателно в чая му. Сьорен спи на канапето, хвърлил е една от декоративните възглавници върху лицето си, за да се скрие от светлината и шума. Последното нещо, което си помислям, преди умът ми да потъне в мрака, е дали някога ще достигнем до онази точка, когато той наистина ще бъде един от нас. Кандидатите Не чувам нищо, с изключение на главата, която ме цепи, а болката се удесеторява от ярката слънчева светлина, прежуряща стъпалата на двореца. Устата ми е суха като пясък и макар да бях сресана, излъскана и нарисувана отново от Мариал и нейния екип, се чувствам така, сякаш нощта недвусмислено е изписана на лицето ми. Умът ми е в мъгла, но по някакъв начин, предполагам, това е добре — твърде съм изтощена, за да си спомня да бъда угрижена. Кандидатите за ръката ми пристигат в дълга процесия от покрити с платнища карети, виеща се по улиците от бял камък. — Не се тревожете, скъпа моя — казва крал Етристо от стола си до моя, погрешно разтълкувал изражението ми. — Много са, но това ще бъде само кратко представяне. Цялото събитие няма да отнеме повече от час-два. Час-два. Потискам надигащия се стон. Не мога да си представя да седя тук повече от пет минути, въпреки че столовете, изнесени за кралското семейство и мен, са удобно тапицирани и със сенници от палмови клонки. Заради горещото слънце, главоболието и роклята, пристягаща ребрата ми, усещам, че ще припадна. Ала се усмихвам на крал Етристо, надявайки се усмивката ми да изглежда естествена. Отношението му към мен е поохладняло след снощния ми изблик, но външно не му личи — той все така е любезен. Когато му се извиних за думите си, той го прие с пресилена усмивка. — Чудесно — казвам аз — толкова се вълнувам да се запозная с всички. Благодаря ви толкова много, че организирате всичко това. На мен това ми звучи прекалено, но крал Етристо само отвръща на усмивката ми и ръката му потупва моята — кожата на дланта му е сбръчкана и лепкава. — Удоволствие е да ви помогна, скъпа моя, след всичко, което ви е сполетяло. Облягам се назад в стола си и поглеждам Сьорен, който стои зад мен, малко по-настрани. Останалите са притиснати доста по-назад в тълпата от стакриверийци, събрали се зад нас — дори Драгонсбейн е там, за нейно разочарование. Но Сьорен е изложен изцяло на показ, без да става ясно дали се парадира с него като съюзник, или просто като трофей. Тъй като крал Етристо все още говори на астрейски и не си прави труда да превежда, трудно е да си представя, че го възприема за нещо повече от декоративен елемент. Превеждам му това, което кралят каза, и Сьорен кимва, но лицето му е по-бледо от обикновено и има тъмни кръгове под очите. И аз имах такива тази сутрин, преди да ги покрият с боя, пудра и забрава. — Снощи имах чувството, че съм проговорил на астрейски — казва той. — Но днес не си спомням и дума. Засмивам се, въпреки че от това се засилва главоболието ми. — Каквото и да говореше снощи, не беше на астрейски — отвръщам. — Все повтаряше думата аминети, но освен нея не чух нито една астрейска дума. Бузите му почервеняват. — Предполагам, че е една от думите, които съм запомнил — признава той. Собственото ми лице се облива от топлина, спомняйки си нощта, когато го научих на тази дума, докато показвах значението й с толкова много аминети — целувки, че не успях да ги преброя. — Е, сега си трезвен — посочвам аз. — Ще ми разкажеш ли за кандидатите, когато пристигнат? — снишавам глас, като поглеждам косо към крал Етристо, който е потънал в разговор със сина си. Сьорен кимва, макар че между веждите му се появява бръчка. Обръщам се към крал Етристо, привличайки вниманието му към себе си. — След представянията бих искала да посетя бежанския лагер. Крал Етристо ме поглежда така, сякаш съм предложила да скочим в лава. — Защо, по дяволите, ще искате да го направите? С усилие сдържам усмивката си. — Вие сте били така добър да приемате мои сънародници през годините, както и хора от други завладени страни. Ще се радвам да се срещна с хора от Астрея, а така и те ще могат да ме видят, да разберат, че правя опити да върна всички ни у дома. Крал Етристо отново потупва ръката ми и ми се усмихва, сякаш съм някое очарователно, непослушно кутре. — Вие сте олицетворение на добротата, скъпа моя, но лагерът не е място за момиче като вас. Понечвам да оспоря, но бързо се отказвам. След снощи трябва да съм по-внимателна, макар че едва удържам на изкушението да плесна ръката му, за да я махна от моята. Какво означава това — момиче като мен? И наистина ли ме смята за момиче, докато в същото време планира женитбата ми с мъже, които — ако се вярва на разузнаването на Сьорен, в повечето случаи са много, много по-възрастни от мен? Каловаксийците обаче вярваха, че децата стават възрастни на петнайсет и в това поне бяха последователни. В Ста Криверо аз едновременно съм третирана като дете и като сексуален обект. Не съм сигурна как да се справя с това.   Върволицата от карети се вие като змия отпред и първата спира пред двореца. Изправям се в стола, след като се улавям, че съм се отпуснала в него съвсем не по кралски. Най-сетне, изглежда, ще започнем. Двама мъже се втурват от мястото си до крал Етристо да посрещнат пристигналите. Единият от тях търкулва тънък червен килим, който води право от стъпалата на нашия подиум до степенките, подаващи се от каретата. Другият отваря вратата на каретата с широк поклон, придружен от още претенциозни жестове, които изглеждат излишни. Минават няколко напрегнати секунди, преди от вратата на каретата да се подаде мъж, който се отказва от степенките и направо скача върху килима. Висок е, по-висок дори от Сьорен, широкоплещест, с червеникаво-кафява кожа и късо подстригана коса, която вече е оредяла отпред, макар едва ли да е на повече от двадесет и пет години. Лицето му е сурово, с остри, изсечени скули, а устата му сякаш е постоянно извита надолу. Очите му са тъмнокафяви и гледат напрегнато изпод гъстите му вежди. Тръгва по червения килим и после нагоре по стъпалата на подиума, едната му ръка безцелно докосва хълбока му, където, предполагам, обикновено виси меча му в ножница. Трябва да са го накарали да го остави днес — в Ста Криверо е забранено със закон да се доближава краля с оръжие. До мен Сьорен ми дава знак, че е разпознал мъжа, който приближава. — Етмонд, ерцхерцог на Хаптания — прошепва ми той с глас, в който се долавя страхопочитание. — Брат на хаптанския крал, но всички знаят, че кралят е стерилен. Етмонд е следващият, който ще наследи трона. Един от най-добрите военни умове, които някога съм срещал, той е обръщал изхода на битки, дори когато противникът го е превъзхождал по численост десетократно. — Сьорен вече звучи наполовина влюбен в Етмонд, но има нещо в този мъж, което не мога съвсем да определя. Той, изглежда, се притеснява да гледа хората в очите, дори когато се обръща към мен със скован поклон. — Ерцхерцог Етмонд, позволете да ви представя известната красавица на Астрея, кралица Теодосия — казва крал Етристо. Очите на ерцхерцога се стрелват към Сьорен и се присвиват, преди да се върнат обратно към мен. — Кралице Теодосия — казва той, пресягайки се за ръката ми, която му подавам. Той отново ми се покланя и целува кокалчетата на пръстите ми. Гъстият му мустак одрасква кожата ми. — Вашата красота е наистина легендарна. Чест е за мен да се запозная с вас. — Говори така, сякаш е наизустил онова, което иска да каже, изговаряйки го с равен тон, без да вдигне очи към моите. — И за мен е чест да се запозная с вас, ерцхерцог Етмонд — отвръщам аз. — Толкова ми е приятно, че сте изминали целия този път. — Гъстите му вежди се сключват. — Хаптания е само на един ден път, Ваше величество. Изобщо не съм пътувал толкова дълго. — Изглежда, се сеща за подтекста на думите си, докато ги произнася, защото се изправя и изкашля. — Имах предвид, че всяко пътуване, което дава възможност да ви срещна, би било кратко, и с радост бих пропътувал и по-дълги разстояния, ако се налага. Ерцхерцогът е съпроводен до двореца, а антуражът му от хаптански придворни го следва като патенца майка си. — Не мисля, че много го е грижа за мен — прошепвам на Сьорен, а той се разсмива. — Не го приемай лично. Неговият мозък не разсъждава по същия начин като твоя или моя. Той разбира от таблици, числа и диаграми — в шаха е ненадминат, но с хора му е трудно да общува. — Май ти трябва да се ожениш за него — усмихвам се самодоволно аз. — Изглеждаш доста влюбен вече. Сьорен свива рамене. — Той е гениален, но от лична гледна точка, не мисля, че от него ще излезе добър съпруг за когото и да било, включително теб и мен. Въздъхвам. — Е, ние не гледаме на цялата тази работа от лична гледна точка, нали? — Само почакай — казва Сьорен, кимвайки ми към следващата карета, която спира. — Лошото тепърва предстои. Трудно е очите ми да запазят живеца си, тъй като запознанствата с кандидатите се точат бавно. А и много от тях ми изглеждат толкова еднакви, че не мога да си представя да се съглася да се омъжа, за когото и да е от тях. Крал Уендъл от Граня например е на петдесет, вече има три съпруги и според Сьорен е с най-големия харем в света. Нисък е на ръст, с оредяваща коса, която вече е посивяла, а кожата му е като на прокиснало мляко. Когато се покланя и целува ръката ми с мокри устни, развратният му поглед ме кара да поискам веднага да се изкъпя, но се задоволявам само дискретно да избърша ръката си в роклята. Граня има голяма войска, казва ми Сьорен с известно съжаление. Толкова много крале! От следващата карета се изсипват още десетима, които се карат помежду си и спират за малко, колкото да ми се представят. Имената им обаче са неясни като в мъгла и не помня нито едно. Всички са със загрубели лица и се нуждаят от бръснене. Когато изчезват в двореца, стакриверийските придворни им дават огромно спално помещение. — Естина е нация от кланове — обяснява ми Сьорен, щом те си тръгват. — Всеки от тези мъже е крал, който се опитва да завземе управлението на цялата страна. Всички те воюват от векове. Без съмнение, смятат, че който от тях се ожени за теб, ще получи възможността да се нарече висш крал. — Трудно ми е да си представя, че ще са загрижени как да си възвърна Астрея при такива междуособици — промърморвам. Още една загубена кауза. Ерцхерцогът започва да изглежда много по-привлекателен. Следващият е принц Талин от Етралия, придружаван от баща си — цар Реймър, или известен още като Реймър Красивия, както твърди Сьорен. Някога може и да е бил, но дори сега, на четирийсет, той е доста елегантен. Синът му е значително по-малко. Според Сьорен за него се носят слухове, че е незаконен син. Разбирам защо, като ги гледам един до друг: докато царят е тъмнокос и широкоплещест, със силна, квадратна челюст и високи скули, принц Талин е мършав и дребен, със сламеноруса коса и обло, безформено лице. Той остава назад, забил поглед в земята, а баща му се заема с представянето и ми целува ръка. — Та той с дете — казвам на Сьорен, когато се отдалечават. — Колко е голям — на десет? — Мисля, че е на единайсет — отвръща Сьорен, като едва сдържа смеха си. — Не се притеснявай, съмнявам се, че ще настоява да консумира брака още няколко години. Боря се с импулсивното си желание да се пошегувам. — Не се притеснявам — отвръщам твърдо. Следващият е принц от Брака. Принц Тираниус изглежда твърде стар, за да е още принц — на около петдесет, със загоряло, обрулено лице и посивяла коса. Според Сьорен точно в това е проблемът. — Баща му няма да отстъпи трона. Той е прехвърлил деветдесетте и вече рядко напуска леглото си, но здраво се е вкопчил в короната. Носят се слухове, че Тираниус планира преврат. Предполагам, че ти си част от този план. Изпухтявам драматично и гледам как Тираниус и крал Етристо си разменят любезности. — Ужасно грубо е всеки да се опитва да ме използва за свои цели, когато и аз самата се мъча да направя точно същото с тях. Когато спира поредната карета и се отваря вратата й, ми се налага да преглътна възклицанието си от силната изненада. След върволицата от мъже жената, която излиза от каретата, е приятна изненада за мен, преди да си спомня, че тя също се състезава за ръката ми. Никога не са ме привличали жени по този начин, но си давам сметка колко е красива — силна, със златиста кожа и дълга, кестенява коса, навита на сложно сплетени плитки. Дори Сьорен изглежда омагьосан от нея. — Императрица Джозита от Дораз — прошепва ми той, докато тя се приближава. Звучи толкова изненадан, колкото и аз. — Не мислех, че ще дойде. Имам толкова много въпроси, но преди да ги задам, тя се приближава и целува ръката ми, поднасяйки обичайните ласкателства при запознанство — дали пък крал Етристо не е изпратил с поканите и репликите, които да се рецитират? — преди да поздрави нашия домакин. — Императрицата като кралица ли е? — прошепвам въпроса си към Сьорен. — Дораз не е матриархат, както не е и патриархат. Родителите на Джозита не са били управници. Последният император я избрал, когато е била малко момиченце, и я осиновил. Отгледал я и я възпитал като бъдеща императрица. Така и тя ще избере и възпита своя наследник. Стискам устни. — Всъщност това е доста разумно, нали? — казвам аз. — Да се избере владетел, вместо да се разчита на родствени връзки. Какво ще иска тя от мен? Сьорен свива рамене. — Браковете в Дораз не се ограничават само между мъже и жени… — И в Астрея беше така. — Точно в този случай не съм сигурен какво предвижда протоколът. Най-вероятно ще бъде отворено за обсъждане; може би ще успееш да я убедиш да се съгласи двете да станете партньори и да управлявате заедно. — Това определено е за предпочитане — отвръщам. Той вдига рамене. — Сигурен съм, че тя все пак ще поиска част от Астрея. Въпреки славата, която се носи за твоята красота — всички го казват, те не биха изминали целия този път само за да я видят. Следващият кандидат е от Биндор, един от висшестоящите свещенослужещи, за които ми беше споменал Сьорен. По-млад е, отколкото очаквах, с крайници, твърде големи за ръста му, и с обръсната, бронзова глава, която блести на следобедното слънце. Поглежда ме с ясно изписано безпокойство на лицето. — Негово светейшество, Първосвещеник Батистиус е бил отгледан в манастир — прошепва ми Сьорен. — А в столицата на Биндор жените са строго забранени. Много е възможно да не е виждал жена преди. Налага ми се да задуша кикота си, докато той се приближава несигурно. За разлика от другите, той не ми целува ръка, само се покланя. — Нека Бог се усмихва над вас, кралице Теодосия — казва той с треперещ глас. — И над вас — отвръщам, което, изглежда, е правилният отговор. Той ми кимва бързо, преди да се обърне към крал Етристо. — Отново не — прошепвам на Сьорен. — И да се опитаме да го върнем у дома колкото се може по-скоро — нещо ми подсказва, че Ста Криверо ще му дойде в повече. Направо ми олеква, когато разбирам, че е дошъл ред на последната карета. От нея слиза мъж в специално ушит костюм от сако и панталон, чийто цвят идеално съответства на виолетовия цвят на каретата. Трябва да е на около трийсет, с млечнобяла кожа и тъмна коса, за чиято прическа е използван толкова много брилянтин, че изглежда невъзможно да бъде докосната. Държи се с известна заучена маниерност, която е някак странна и ми отнема малко време да установя защо — той се държи като човек, на когото му се е наложило да се научи да изглежда силен, а не като някой, на когото силата му е дадена по рождение. По време на уроците ни на кораба Сьорен и Артемизия бяха споменали, че има страни, чиито лидери са избирани от самите граждани и бих се обзаложила, че този е един от тях. — Канцлерът на Ориана, Марзен — прошепва ми Сьорен, потвърждавайки моето предположение. Канцлерите се избират да управляват чрез гласуване и затова могат да се издигнат, независимо от потеклото си. — А това ще е сестра му, сала Колтания. Колтания върви плътно до брат си, облечена в подхождаща на костюма му виолетова рокля, която обвива фигурата й. По-млада е от него, но по-голяма от мен — може би на двайсет. Погледът й е проницателен и сериозен, пълните й, изрисувани устни — в неизменна права черта. Понечвам да попитам Сьорен какво означава сала, но не успявам, защото канцлерът отправя поглед към мен. Има заразителна усмивка, която предизвиква ответна усмивка. Още преди да си отвори устата, в него има нещо дълбоко завладяващо. Предполагам, че тази черта е много полезна, ако възнамеряваш да убедиш хората да гласуват за теб. — Съседите ни от запад, скъпа моя — обяснява крал Етристо. — Всъщност преди няколко века бяха наше владение, преди да поискат сами да управляват страната си. — Обръща се към канцлера. — От известно време чувам, Марзен, че след напрежението от изборите на мнозина от сънародниците ви им липсва нашето обединено кралство. Въпреки че тонът му е доста добродушен, нищо не може да скрие жилото в думите на крал Етристо. Усмивката на канцлера замръзва, но не изчезва. — Предполагам, че ситуацията едва ли е такава, освен ако не увелича четирикратно данъците им и не поставя такса върху вноса и износа на стоки, както стори вашият дядо — заявява Марзен. И двамата мъже млъкват и почти очаквам крал Етристо да скочи от стола си с немощните си кости и цялата си хилавост и да нападне канцлера, но вместо това след малко той се разсмива — висок, пълен с хрипове звук. Канцлерът се присъединява и аз също се насилвам да се засмея, макар да не съм сигурна какво толкова е смешно. — Този има такова чувство за хумор — обръща се към мен крал Етристо — и чар, че почти половината хора в страната му гласуваха, за да го изберат. Ударът е очевиден, но канцлерът продължава да се усмихва, сякаш всички в страната са вперили поглед в него. — Моят дом е ваш дом, Марзен, можете да сте сигурен в това — казва крал Етристо, като се пресяга да се здрависа с канцлера. — Ще изпратя някого да ви обясни как се пуска ваната. Знам, че това е непознато явление в Ориана. — Аз пък се вълнувам от перспективата да опитам стакриверийското вино, за което съм слушал толкова много — отвръща Марзен, следвайки тона на краля. — Вярно ли е, че може да се използва и за почистване на килими? Направо е великолепно да имаш един продукт с толкова много приложения! Двамата мъже отново се разсмиват, стискат си ръцете, въпреки че кокалчетата на пръстите им побеляват от силата на ръкостискането. Щом Марзен изчезва в двореца, се облягам на Сьорен. — Да не би да съм заспала в някакъв момент и да съм изпуснала частта, в която си мерят… — Виждате ли, скъпа моя — прекъсва ме кралят, като ме придърпва обратно към себе си, — намерил съм ви добри потенциални кандидати. Какво мислите засега? Обмислям внимателно думите си, преди да отговоря. — Всички са чудесни — казвам с усмивка. — Поласкана съм, че са напуснали домовете си, за да дойдат и да се срещнат с мен. — Ще опознаеш някои от тях по-добре на пиршеството тази вечер. Без да изчака моя отговор, той помахва с ръка и група прислужници се втурват да го вдигнат от стола му и да го преместят в транспортно средство, подобно на онова, което използва при първата ни среща в пустинята. Вкарват го вътре и насъбралите се стакриверийци го последват. — Е? — пита Сьорен, докато ставаме и ние. Мисля, че изражението ми успява да каже всичко много по-добре от каквито и да е думи, защото Сьорен едва сподавя смеха си. Гледа ме продължително. — Колкото и много да ми се иска да се прибера в стаята си и да се опитам да приспя това адско главоболие, виждам, че ти имаш други планове. — Надявах се да посетя бежанския лагер — признавам аз. — Но крал Етристо ми отказа. Заяви, че не било място за момиче като мен. — Нещо ми подсказва, че това не е било достатъчно да те разубеди — казва Сьорен. Усмихвам му се. — Кажи на другите. Тръгваме след час. Измъкване Мариал изобщо не се изненадва, когато й казвам, че не се чувствам добре и искам да почина. Това ме кара да си мисля, че сигурно изглеждам толкова ужасно, колкото и се чувствам след снощи. А това означава, че кандидатите са отвратителни лъжци, щом цяла сутрин ми повтаряха колко съм прекрасна. След като Мариал и останалите слуги ми помагат да съблека задушаващата ме рокля и да пусна косата си, захваната с фиби в претенциозна прическа, те ме оставят, завита в леглото, облечена в друга ефирна нощница. Щом вратата се затваря след тях, изчаквам малко, за да се уверя, че никой няма да се върне, отмятам сатенения юрган и ставам от леглото. Толкова е удобно и се притеснявам, че ако остана още мъничко, наистина ще заспя, а не мога да си го позволя. Гардеробът е толкова пълен, че не мога да помръдна закачалките и на косъм — почти всички рокли са с пищна украса и тежки от пластовете тъкани, с толкова много кукички, копчета и панделки, че никога не бих могла да ги облека сама. След като търся няколко минути, най-накрая намирам една, която може да се опише като обикновена само по стандартите на Ста Криверо. Тъмнозелена коприна, с ръкави, покриващи раменете като камбанки, и корсаж, който е някак по-свободен, отколкото на роклите, които облякох досега. Полата е широка, с каскада от надиплен шифон, украсена с малки скъпоценни камъни по талията и подгъва. Дори с декорациите роклята е далеч по-лека и по-обикновена от всичко останало в гардероба. Ще трябва да стане. Доста борба пада да закопчея всички кукички в брънките, които са по целия гръб на роклята, и за малко да извикам на помощ Сенките, преди да си спомня, че това е съвсем различен дворец, без дупки в стената. Тъкмо закопчавам и последната кукичка, когато чувам леко почукване на вратата. Без да дочака отговор, Артемизия се вмъква в стаята. Тя отново е облечена в нейната туника и клин от кораба „Дим“, а светлосинята й коса е събрана в небрежна купчинка на върха на главата й. Тъмните й вежди се извиват почти до линията на косата й, когато ме оглежда от глава до пети. — Отиваме в бежански лагер — бавно произнася тя — а не на бал. Бузите ми пламват. — Ако можеш да намериш нещо по-малко крещящо там, с удоволствие ще се преоблека — посочвам й гардероба аз. — Хм! — казва тя през смях, което би могло да е и насмешка. — Сякаш кралят не иска да се измъкнеш от двореца, за да посетиш лагера. Не си ли взе дрехите от „Дим“? — Не се сетих — признавам си. — Дори лилавата рокля, с която бях, когато плавахме към брега, щеше да е по-добре, но мисля, че я отнесоха за пране, когато пристигнахме тук. Или е в пещта — добавих, сещайки се за презрението, с което помощничките на Мариал пипаха закърпената и разнищена рокля, носена далеч по-дълго време, отколкото е била създадена да издържи… — Ще видя какво мога да ти намеря за в бъдеще, но този път… Тя спира, защото вратата се отваря отново и вътре се прокраднат Блейз, Сьорен и Херон, всички облечени в обикновените си дрехи от „Дим“, покрити с дълги наметала. — О, перфектно — възкликва Артемизия, преди да успеят да кажат и здравей. Тя се дотътря до Херон и дръпва наметалото му. Смущението му е видно, но той й позволява да го вземе. — Ще ме погълне — казвам, когато ми го подава. На Херон му стига до коленете, а той е почти с половин метър по-висок от мен и раменете му са два пъти по-широки. — Което означава, че тази рокля ще бъде изцяло и наистина покрита — отговаря ми тя. Намятам го и избухвам в смях, защото краищата на наметалото застилат пода около мен. — Ще трябва да ходиш внимателно — подхилва се тя. — Макар да се съмнявам, че ще ти е по-трудно от чехличките на токчета, които те накараха да обуеш. Права е за това. Събрах влачещата се част от наметалото отпред и направих няколко предпазливи стъпки. Не е чак толкова лошо, предполагам. Със сигурност ще се справя. — Добре, какъв е планът? — питам ги. Оказва се, че планът, ако може дори да се нарече така, включва излизане от двореца и вземане на коне от конюшнята близо до предните порти. Тази маскировка е далеч по-слаба от това, на което съм свикнала, и докато вървим през ярко боядисания град, кипящ от следобеден живот, не мога да се преборя с чувството, че съм гола, колкото и да се потя под огромното наметало на Херон. — Това не е Астрея и ти не си пленница — казва ми Блейз, усетил притеснението ми. — Крал Етристо не иска да ходя в лагера — напомням му аз. — И той няма да узнае — отвръща Блейз, подрънкващ кадифена торбичка с монети, същата, която използва да подкупи обслужващия движещата се платформа, за да ни свали на приземния етаж. — Отдавна съм разбрал, че парите решават повечето проблеми. — И, предполагам, няма да ми кажеш откъде си се сдобил с толкова много и така бързо, след като пристигнахме, нали? Блейз свива рамене и ме се усмихва широко, което ми напомня за годините преди обсадата, когато той често се усмихваше така. Той е по-безгрижен, по-щастлив, отколкото бях го виждала преди. Не че го обвинявам за това — по-лесно е да се чувстваш щастлив, когато над врата ти не виси брадва през цялото време. Ста Криверо може да не е идеалното място, аз съм първата, която го признава, но е несравнимо повече за предпочитане пред двореца на императора. Блейз, изглежда, си мисли нещо подобно. Той гледа града наоколо със странно изражение на лицето — отчасти с благоговение, отчасти със страх. — Изумително е, нали? — снишава глас той. — Всичките тези цветове, изкуство и щастливи хора… Разбирам защо е толкова привлекателно. Кимвам, като се оглеждам наоколо. — Но си прав. Не е нашият дом — отвръщам. Блейз притихва за момент. — Ти си моят дом — казва той накрая, гласът му не е по-висок от шепот. — Мястото, където сме в един или друг момент, е без значение. На устните ми се изписва усмивка и се изкушавам да протегна ръка към неговата, но с другите наоколо не смея. Не е само заради Сьорен — през трите дни, откакто е извън карцера, не е казал нищо, което да се изтълкува като романтично, а и заради другите. Ние сме екип. Трябва да бъдем, ако ще спасяваме Астрея. Ако Блейз и аз сформираме свой собствен отбор, това някак ще ни опетни. И все пак оставям опакото на дланта ми леко да допре опакото на неговата, докато вървим, а от топлината на кожата му през мен минава трепет. Блейз беше прав — веднага щом няколко монети сменят притежателите си, конярчетата изкарват четири коня за нас. Всеки от тях е висок и заплашителен, и грациозен, а кожата им е от бледо червеникавокафяво до черно като нощното небе. Отново съм изумена как стакриверийските коне са нагиздени със скъпоценни камъни и панделки, заплетени в гривите и опашките им, сякаш ги подготвят да присъстват на някакво празненство. В някой друг живот щях да се науча да яздя кон, навярно щях дори да съм добра в това, също като моята майка, но в този живот не знаех откъде да започна. Имам неясни спомени как Ампелио ме е качил на неговия кон и го води около двореца, но сега не е същото. Блейз, Артемизия и Сьорен яхват техните коне, докато Херон ме повдига на седлото на четвъртия, който ще яздим заедно. Почувствах облекчение, когато той предложи да язди с мен, защото поне няма да се тормозя за това къде да си сложа ръцете или дали не седим прекалено близо един до друг, или за топлината на кожата му. А и с него се чувствам много по-защитена, отколкото с Артемизия, която ще се възползва от всяка възможност да галопира, да скача и да се фука. Херон се мята върху коня пред мен, а аз веднага сплитам пръсти около кръста му, като се мъча да не гледам надолу към земята. Макар конете да изглеждат доста големи, когато стоях до тях, то сега, върху гърба на един от тях, е съвсем различно. Човек има чувството, че е далеч по-нависоко, а шансовете да падне… Е, добре, няма да мисля за падане. Вместо това забивам поглед в гърба на Херон и си представям, че съм на твърда земя. Ала щом потегляме, вече ми е невъзможно да си въобразявам. Всяка стъпка на коня ме разтърсва до кости и аз се хващам още по-здраво за Херон, убедена, че всеки момент ще изхвърча от коня. Горещият, сух въздух заплющява в косите ми, когато навлизаме в пустинята, заобикаляща столицата, а песъчинки се забиват в кожата ми. Успявам да покрия лицето си с наметалото, без да се изтърся. Не мога да си представя как другите се справят, тъй като не могат да си покрият лицата, без да се лишат от зрението си, което им е така необходимо. Времето някак минава и аз не падам. Не вярвам някога да свикна с бързото препускане и вятъра, но постепенно наистина става почти успокояващо в своята предвидимост. Пътуването изглежда безкрайно пред нас, но преди да усетя, Херон спира коня. Скача долу на земята и протяга ръце да ми помогне. — Принкити казва, че ще е по-лесно да стигнем до лагера пеша. Хващам ръцете му и му давам да ме свали долу, присвивайки очи в далечината, където различавам друга стена — много по-различна от тази около столицата. Онази стена беше позлатена и царствена, като обещание за онова, което ни очаква вътре, а стената около лагера, макар почти толкова висока, е нещо ужасяващо и мрачно, издигната с груби камъни, които явно дори не са почистени от пръстта. Няма величествен, богато украсен вход, а малка дървена врата в ъгъла, която лесно можеш да подминеш. Стената на столицата е направена да държи хората отвън. Тази стена е направена да държи хората вътре. Лагерът Двамата пазачи, застанали от двете страни на единичната врата, ни махат с ръка да минем без въпроси, което ми се струва странно, докато не си давам сметка, че мечовете в ножниците на хълбока им не са предназначени за онези, които влизат в лагера. — Често има посетители — казва Херон, отговаряйки на незададения ми въпрос. — Снощи се разходих, невидим, около двореца и чух едни хора да говорят за това. Бежанците са евтина работна ръка, така че хората ги наемат, когато имат някаква задача, която трябва да изпълнят. Работа, която никой друг не иска да свърши — строителство, шиене на евтини дрехи, чистене на конюшните. И не им плащат почти нищо, за да ги наемат, защото никой не им пречи да го правят. Ужас свива сърцето ми и го пристяга. Когато се озоваваме от другата страна на вратата обаче, едва не повръщам. След пищния блясък на столицата с нейните ярки цветове и елегантни кули разнебитеният вид на бежанския лагер изглежда още по-ужасяващо. Улиците са възтесни и мръсни, със струпани бараки от двете страни, никоя не е по-голяма от една-единствена стая. Покритите със слама покриви са готови да се срутят, а дървените врати са плесенясали и висят на пантите си. Миризмата на мръсотия и гнило се стеле във въздуха. Изкушавам се да завия устата и носа си с наметалото на Херон, но се въздържам, защото съм притеснена как ще го изтълкуват хората, живеещи тук. А хората! Мъже и жени, и шепа деца се тълпят по улиците или надничат от порутените отворени врати, облечени в мръсни парцаливи дрехи, които едва покриват оскъдни части от телата им. Няколко дечица, на не повече от пет годинки, са напълно голички и омазани в нечистотии. Косите на всички са сплъстени и късо остригани или напълно обръснати, дори на жените. Евтина работна ръка, беше казал Херон, и е точно така. Мазолести пръсти и груба, изгоряла на слънцето кожа, опъната до краен предел над мускули и кости. Начинът, по който ни гледат, ме яде отвътре, докато преставам да усещам каквото и да било, дори и земята под краката си. Очите им са гладни, уморени и уплашени, сякаш не са сигурни дали съм тук да ги нахраня, или да ги заплюя. — Трябваше да донесем храна — казвам аз, повече на себе си, отколкото на другите. Те не ми отговарят и разбирам, че са шокирани като мен. Не очаквах да намеря разкоша на двореца тук, но изобщо не предполагах, че ще бъде така потресаващо. Като се замисля обаче, разбирам колко наивно е било от моя страна. Има причина все още да ги държат в лагер десет и повече години, след като са пристигнали. Има причина да не бъдат доведени в столицата или в селата наоколо. На тях се гледа като на по-нисши. Пускам ръката на Херон и предпазливо пристъпям напред, оглеждайки наоколо в търсене на астрейци, въпреки че трудно мога да разпозная как изглежда някой под цялата тая мръсотия. Прокашлям се, надявайки се гласът ми да не потрепери. — Искаме да поговорим с човека, който отговаря тук — казвам на астрейски, като се опитвам да подражавам на майка ми. Независимо че не повишаваше много глас, тя говореше така, сякаш думите й могат да изминат цяла миля. Чува се шептене, тихо недоволство, което не мога да разбера, макар отделни накъсани думи да ми звучат на астрейски. Най-накрая един мъж пристъпя напред. Трябва да наближава петдесетте, главата му е обръсната, а лицето му е мършаво. Под мръсотията кожата му прилича на моята, няколко нюанса по-тъмна. — Говориш астрейски добре — казва той на същия език, но с малко по-грубовати звуци, наподобяващи начина, по който говори Херон. — Какво искаш от нас? — Макар да говори на мен, погледът му не престава да изучава хората зад мен. Останалите не са така дискретни, взират се над рамото ми с такава напрегнатост, която може да се опише като омраза. Обръщам се с тревога, за да разбера какво гледат. Внезапно осъзнавам грешката си — бях довела Сьорен. Как да повярват, че съм тук като приятел, когато водя със себе си враг? Но вече е твърде късно. Обръщам се отново към мъжа и се изправям. — Името ми е Теодосия Айрин Хазара, кралица на Астрея. Искам… — изведнъж спирам, не знам как да продължа. Какво искам? Мислех, че искам да видя лагера, да разговарям с други астрейци, които не са били поробени от императора. Исках да говоря с онези, които са имали късмета да избягат, но късмет не с най-подходящата дума в момента. — Искам да помогна — казвам накрая, но гласът ми потреперва при последната дума. Мъжът се взира в мен толкова дълго, че изпитвам неудобство, преди да отметне назад глава и да се разсмее, разкривайки в устата си повече дупки, отколкото зъби. Гласът му е пресипнал и след няколко секунди смехът преминава в суха кашлица. — Кралица на Астрея — повтаря той и поклаща глава. — Та ти си просто дете. Опитвам се да измисля отговор, но не мога. В края на краищата той е прав. В Астрея шестнайсетгодишните се смятат за деца, макар аз самата едва ли се чувствам като дете. В друг живот бих била, но в този престанах да се чувствам така в мига, в който тейнът преряза гърлото на майка ми. Вместо да кажа това, само вдигам рамене. — Може би. Но майка ми е мъртва, така че тази задача се пада на мен. Кой си ти? Не ми отговаря веднага. Вместо това ме гледа още дълго по начин, който ми е познат. Преценяващо. — Помня те, Теодосия Айрин Хазара — казва той. — Беше бебе в скута на майка си, когато тя посети селото ни преди около четиринайсет години. С палец в устата и с упорити, дръзки очички, противопоставящи се на всеки, който казваше да си извадиш пръстчето. — Вече не си смуча палеца — отвръщам му аз. — Но мисля, че съм все така упорита и дръзка. Той отново се разсмива, но този път знам, че не се смее на мен. — Предполагам, че е така, щом си стигнала толкова далеч. Последно чух, че си била държана като играчка на императора. Ще ми се да попитам как си успяла да избягаш, но се страхувам, че това ще е много дълга история. — Може след време да ти я разкажа цялата — отвръщам. — Но засега е достатъчно да кажа, че избягах, след като убих тейна, и успях да отведа със себе си престолонаследника като заложник. — Посочвам назад към Сьорен. Струва ми се, че не е правилно да си приписвам толкова много заслуги. Елпис уби тейна, аз само й наредих да го направи. А и Сьорен не разбра, че е заложник, докато не заминахме — не е като да съм го заловила сама. И не бих могла да направя всичко това без Блейз, Артемизия и Херон. Но не това иска да чуе човекът пред мен или това, което има нужда да чуе. Той има нужда да види в мен страшна и всяваща респект личност и такава ще бъда. — Ти го наричаш заложник? — кимва той към Сьорен. Повдигам рамене. — Императорът е зъл човек, съмнявам се, че някой би оспорил това, включително и неговият син. Оказа се, че принцът е много по-ценен, ако е на наша страна, отколкото във вериги. От гърлото на мъжа излиза звук, който не съм сигурна как да разтълкувам, но очите му продължават да са бдителни. — Едва ли е честно ти да знаеш коя съм аз, но аз не зная кой си ти. Той ме гледа още няколко секунди, преди да се изплюе на земята между нас, недостатъчно близо до мен, че да се изтълкува като обида, но липсата на уважение е очевидна. Аз не съм неговата кралица, аз само едно момиче с дълго име. — Сандрин — казва най-сетне той. — От Астрея. И по-точно — от Неварин. Херон се прокашля. — Аз съм израснал на осем километра от Неварин — казва той. — Във Вестра. На лицето на Сандрин се появява беззъба усмивка. — Познавах едно момиче от Вестра — казва той. — Може би щях да се оженя за нея, ако не бяха дошли каловаксийците. — Аз щях да съм направил много неща, ако не бяха дошли каловаксийците — отвръща Херон. Сандрин кимва в съгласие заедно с повечето хора в тълпата около него. — Кой си ти? — пита мъжът. — Херон — отвръща той, преди да посочи Блейз и Артемизия и да ги представи. — Бяхме в мините много години — продължава Херон, а думите му предизвикват сред насъбралите се въздишки на съчувствие и негодувание. — Докато един човек на име Ампелио не ни спаси. Той ни научи как да използваме божествените си дарове, каза ни също, че ако нещо му се случи, трябва да открием кралицата, да я спасим и да я последваме. — Направихме каквото ни помоли Ампелио — обади се Артемизия с необичайно тъничък глас. — И тя ни доведе тук. — Вие сте пазителите — казва Сандрин, а очите му се озаряват от това, че изведнъж е разбрал. Почти очаквам Блейз да го отрече, но вместо това, той скланя глава. — Да, ние сме пазителите — съгласява се той. — А тя е нашата кралица. Сандрин ни гледа още малко, преценявайки ни. След известно време, което ни се струва цяла вечност, той кимва. — Елате — казва той уморено. — Ще ви представя на останалите. Старейшините Сандрин ни повежда през кривите, покрити с мръсотия улици и през целия път ни следят плахи, призрачни фигури, надничащи от входовете, докато стигнем до една къща в края на тясна алея. Много прилича на всички останали: сламеният покрив е пропаднал на места, а стените са направени от хаотично натрупани камъни, навярно останали от друг строеж. Дървената врата е твърде малка за рамката и отвсякъде зеят дупки. Едва ли може да се нарече изобщо врата, тъй като не мога да си представя, че задържа много неща навън. Вратата се залюлява и се появява жена в парцалива рокля, прокъсана и кърпена толкова много пъти, че човек трудно може да си представи как е изглеждала първоначално. Цветът на кожата й е наситено червеникавокафяв, а косата й е сплетена до самия скалп, така че виждам пътечките по него между дузината плитки. Не мога да определя възрастта й, но ако трябваше да предположа, бих казала, че е петдесетинагодишна. Лицето й е ъгловато, а очите й — тесни, подозрителни, като на човек, който е видял твърде много злини, за да очаква нещо друго от живота. — Тала — казва Сандрин, преди да се приближи към нея и да подхване дълъг, сладкодумен разговор, който почти не разбирам, макар да успявам да хвана някои думи, звучащи на астрейски. Посетител. Помощ. Кралица. Дете. Други ми напомнят на нещо познато — една от думите ми звучи като предател, но е някак засукана, прекалено разкрасена, за да съм сигурна. Но, така или иначе, не схващам повечето от онова, което той казва. — Това са пет езика — казва ми Сьорен до мен. — Чух астрейски, горакийски и котски. Мисля, че това беше тиавски и лирийски също. — Шест — обажда се Артемизия самодоволно. — Пропусна йохийски. Мисля, че чух също манадолски, но той е близък до котския и затова е трудно да се разграничат, когато всичко е така разбъркано. — Това са страните, завладени от Каловаксия — казвам аз. — И тук има бежанци от всички тези страни. Не мога да не си помисля за Крес и колко много би й харесало да чуе всичко това. Тя винаги е имала усет към езиците и е в състояние за няколко месеца да научи нов. Да разграничи и анализира даден език сред цяла поредица различни, ще е истинско удоволствие за нея. Пропъждам мисълта за Крес и се концентрирам върху Сандрин и жената. Тала? Дали това е нейното име, или означава нещо на друг език, който не разбирам? Двамата са потънали в тих разговор, като на всеки няколко секунди поглеждат към нас. — Разбирам само астрейския — признавам си аз. — Някой знае ли за какво си говорят? — Имам само някаква бегла представа за повечето езици — смотолеви под носа си Артемизия — но мисля, че спорят дали да ни се доверят, или да откраднат каквато храна и ценности имаме и да ни пуснат. — Това е окуражително — промърморвам тихо. — Донесохме ли храна? — Само обяд — казва Херон, — но мога да изчакам още няколко часа. Стомахът ми къркори, но пренебрегвам протеста му и кимвам. — И аз мога да издържа без обяд. Другите също се съгласяват, макар да ни е ясно, че храната е недостатъчна. Обяд за петима не може да нахрани хилядите тук. Пристъпвам към Сандрин и жената. — Имаме само малко храна, но може да я вземете — казвам на астрейски, което ги кара да спрат спора си и да ме погледнат. — Що се отнася до скъпоценности, имаме няколко монети и моята рокля, но се надявам да не я вземете от мен, защото ще ми е трудно да обясня на крал Етристо липсата й. Ако той разбере, че съм идвала тук, няма да допусне да се върна. А искам да го направя и да донеса повече храна. И двамата се взират в мен неприятно дълго, преди жената да пусне една дълга, сърдита въздишка и да каже още нещо на Сандрин. Не разбирам повечето от думите й, но чувам една, която означава дете. Понечвам да протестирам, но преди да си отворя устата, тя тръгва обратно към къщата и ни кимва да я последваме. * * * Къщата на жената представлява само едно помещение, една четвърт от размера на моята стая в двореца. В ъгъла има малка печка, четири износени дюшека на пода и почти нищо друго. Вътре обаче е пренаселено, защото има още шестима души, трима мъже и три жени, всички с подстригани или сплетени коси и в парцаливи дрехи. Никой от тях не носи обувки, макар подът да не е по-чист от земята навън. Жената, която ни вкара вътре, ми прави знак. — Кралица Теодосия от Астрея се оказва нашата спасителка — казва тя на астрейски, който се разбира, но има силен акцент. Чува се сподавен смях, но се опитвам да не му обръщам внимание. Нима мога да ги виня, че виждат в мен едно наивно, свръхамбициозно дете? А това може и да не е толкова далеч от истината. — Крал Етристо ме покани в двореца като гост — обяснявам аз. — Надява се да ми намери съпруг с армия, която да ни помогне да победим каловаксийците и да си върнем дома. Следва още смях, а най-силният идва от Сандрин. — Кралиците не се омъжват — казва той. — Толкова дълго ли си била сред варварите, че си го забравила. Лицето ми се сгорещява. — Във време на война е трудно да се спазват някои традиции — внимателно подбирам всяка дума. Независимо колко са верни думите ми, Сандрин продължава да ми се присмива. — Някои хора може да заявят, че в трудни времена е най-важно да се съхранят традициите. Раздразнение бодва кожата ми. И аз не искам да се омъжвам, но със сигурност не го правя, защото е лесно. — Ако имате армия, която криете някъде, ще се радвам да се възползвам от нея, но се съмнявам, че е така. Ако имате друго предложение, с радост ще го чуя. Това поне ги кара да се умълчат. Дори Сандрин изглежда някак смирен. За нещастие, никой всъщност не предлага нищо. — Бях чула за бежанския лагер тук и си въобразих, че ще намеря щастливи астрейци, имали късмета да се избавят от тиранията на императора. — Тиранията е навсякъде, Ваше величество — казва тихо Сандрин. — Не само каловаксийците я прилагат. — Това е много философски. Той вдига рамене. — Аз съм философ — признава той, гласът му става слаб и тъжен. — Навремето хората пътуваха стотици километри, за да чуят философските ми възгледи. — Вие сте Сандрин Мъдрия — изведнъж възкликва Херон. — Моята майка ви е чувала веднъж да проповядвате. Тя казваше, че умът ви е дар от боговете. Сандрин шумно се изкашля. — Не беше единствената. Сега съм Сандрин Старейшината на Астрея. — Той посочва хората, насъбрали се зад него. — Това са моите другари, също Старейшини, по един от всяка страна. Пазим мира тук и правим каквото можем да улесним нещата в лагера. — Представям си колко ви е трудно — признавам аз. — Да, така е — казва друг един мъж, с бледа кожа и късо остригана коса в бакърен цвят. Поглеждам назад към моите приятели, които се чувстват по същия начин като мен. Разтърсени, сякаш светът под краката им се е променил. И така погълнати от чувство за вина, че може да ни удави. Вината не е наша, напомням си аз, виновен е императорът. И все пак, трябваше да зная за всичко това. Трябваше да направя нещо. Блейз улавя погледа ми и ми кимва — хиляди думи потичат между нас, без да произнасяме на глас нито една. Обръщам се към Старейшините. — Какво можем да направим, за да помогнем?   Помощта, от която се нуждае лагерът, е съвсем проста. Първото и най-важно нещо е храната, а нашият оскъден обяд е само капка в казана. Стакриверийците доставят дажби всяка седмица — останките от столичните трапези, но най-често храната е развалена, докато стигне до лагера. Ние можем да се върнем с още храна, която да вземем от кухните на двореца и все още ще е прясна, но и това ще са само оскъдни капки. Никога няма да е достатъчна, за да не изглеждат толкова мършави или да успокоят постоянното къркорене на стомасите си. Но ще е някакво начало, докато измислим друго решение. Имат нужда от дрехи, сапун и чиста вода — още неща, които можем да донесем само в малки количества. Наблизо има езеро и Блейз, Херон и Сьорен правят половин дузина прекосявания от лагера дотам с конете, пренасяйки вода в импровизираните съдове, които Старейшините изнамират, за да имат бежанците достатъчно поне за няколко дни. Докато те правят това, ние с Артемизия поправяме провиснали покриви — дейност, която ми е напълно чужда, но Артемизия, изглежда, разбира от това. Тя се покатерва върху къщата, чевръста като котка, и ме напътства как да й подавам шепи слама от земята. Арт се опива от удоволствие да ме командари, но вече съм се научила да не го приемам лично и много скоро подемаме непринуден разговор, който привлича съседите, които се криеха от нас, откакто пристигнахме. Децата са най-смели, както обикновено. Дребни и слабички, те притежават смайващ дух и живец. Една малка групичка деца взаимно се окуражават едно друго да ни приближат, сякаш с Артемизия сме опасни. Най-малките нямат нужда от насърчаване — те се поклащат на мръсните си, боси крачета и се вторачват в нас с очи, които заемат по-голямата част от личицата им. В началото Артемизия е твърде заета с поправките на покривите, за да им обърне внимание, но аз ги виждам. — Здравей — казвам на едно от децата, което изглежда на четири годинки, с кльощави ръчички и крачета и подуто от глада коремче. Златистата му кожа и черна коса ми напомнят за Ерик, чудя се дали детето също не е от Гораки, или поне родителите му. Момченцето не ми отговаря, само продължава да се блещи в мен със сериозните си очички и стиснати юмручета. Поставям на земята бушела слама, който държа, и опипвам наметалото на Херон, надявайки се да открия нещо закътано по джобовете — парченце сухар, бонбонче или монета, но няма нищо, освен къс от канап и валма прахоляк. Но докато изваждам ръцете си от джобовете, чувам подрънкване и се сещам за роклята, която нося отдолу. Роклята, украсена със скъпоценни камъни. Повдигам наметалото и се пресягам към подгъва на роклята, гарнирана с диаманти. Всеки камък е с размера на нокътя на палеца ми. С рязко дръпване откъсвам един от тях и го подавам на момчето. То го гледа отдалеч, сякаш е оръжие, и от това сърцето ми се къса. Толкова е малък, а вече знае твърде много за жестокостта. Но след като се взира в диаманта няколко секунди, момчето разбира, че няма да го нарани. Взима го с мърляви, загрубели пръстчета, които едва докосват моите. Камъкът проблясва на слънцето, щом го вдига нагоре, и по земята затанцуват дъги от отблясъци. Преди да успея да го спра, момчето го напъхва в устата си. — Не! То, изглежда, разбира, или по-скоро усеща, че не става за ядене, и го изплюва в ръката си и избърсва слюнката в грубата тъкан на туниката си. Поглежда ме и широко се ухилва, разкривайки жълти и начупени зъбки, после изтичва към една жена, която, предполагам, е майка му. Усмихвам й се, а след секунда, стискайки детето в ръцете си, тя отвръща с напрегната усмивка и кимва веднъж. След това плахостта на децата изчезва напълно. Целият орляк от дечурлига се скупчва около мен с очакващи личица и мръсни ръчички, и думи, които разбирам само отчасти. — Какво, почакайте — не мога да сдържа смеха си. Успявам да освободя малко пространство между тях и себе си, преди да започна да късам още скъпоценни камъни от подгъва на роклята си, като подавам по един на всяко дете. — Ще трябва да дадеш някакво обяснение на прислужницата си, когато открие роклята — казва Артемизия, надничайки от покрива към мен, развеселена, което е съвсем необичайно за нея. Но докато гледа децата, веселостта й посърва. — Стакриверийците вярват, че бежанците са прокълнати — в думите й се долавя отвращение, — сякаш бедите са заразни. — Това е най-глупавото нещо, което съм чувала. — Така е — съгласява се тя. — Но хората ще повярват на всичко, ако то ги кара да мислят, че притежават повече контрол, отколкото имат на този свят. Подай ми още малко слама и приключваме, а ти можеш да се върнеш към своя легион от поклонници. Подавам й още една шепа слама и пак се обръщам към децата. Нямам какво повече да им дам, но те сякаш не се интересуват. Пръстите им се протягат към наметката на Херон или към ръцете ми, само и само да привлекат вниманието ми. Смея се и погледът ми се мести от едно към друго. Не разбирам голяма част от онова, което казват, но това няма значение. Те просто искат да бъдат чути, а съм щастлива да ги изслушам. — Жалко, че са твърде малки да използват оръжие — казва Артемизия, преди да скочи от покрива на земята и да се приземи леко до мен. — Още няколко години и могат да сложат началото на една свирепа и предана армия. Зная, че намеренията й са добри, но от думите й ми става гадно. Идеята, че тези деца ще пораснат, за да водят битки, да усещат кръвта на други по кожата си, да узнаят ужилването на меча — не искам това за тях. Не и в служба на мен или който и да е друг. Мариал Яздим мълчаливо обратно към града, но това не е онази тишина, която те кара да се чувстваш неудобно. Мисля, че всички сме прекалено уморени и гладни, за да говорим, но като изключим това, мислите ми са в бежанския лагер и съм сигурна и че останалите се чувстват така. Дори лицето на Сьорен е измъчено и бледо, но част от мен изпитва силно желание да го зашлеви. Не може да е ужасен от начина, по който стакриверийците се отнасят към онези хора, след като не друг, а каловаксийците са виновни те да потърсят убежище. Сьорен няма вина, знам това, но понякога е трудно човек да направи разграничение. Когато се прибираме в града, връщаме конете в конюшните и се промъкваме през оживените улици колкото се може по-тихо. Слънцето започва да потъва в небето, бяхме останали навън по-дълго от предвиденото и се моля на всички богове, прекосили с нас Калодско море, отсъствието ни да е останало незабелязано. А ако са го забелязали? Нищо друго не искам, освен да кажа на крал Етристо точно къде съм била и колко е подъл заради начина, по който се отнася към бежанците, дошли в земята му да търсят сигурност. Искам да му кажа, че е чудовище и ако не им изпрати храна и чиста вода, аз моментално ще си тръгна и да бъде проклета тази женитба. Мисля си го, но знам, че не мога да го направя. Колкото и да не желая да си го призная, имам нужда от помощта му, за да спася Астрея и да дам на онези хора място, където да се завърнат у дома. Но в мига, в който си върна астрейския трон, със сигурност ще му кажа точно какво мисля за него. Едва когато сме на движещата се платформа на път за нашия етаж, Херон нарушава мълчанието. — Аз мога да открадвам храна през следващите няколко дни, ако използвам дарбата си — прошепва той, хвърляйки предпазлив поглед към оператора на платформата, който, изглежда, не ни слуша. — Събирайте по малко и вие. После ще се върнем. Или само аз ще отида. Не е необходимо да… — Аз ще отида — казвам. — Ако някой предпочита да остане тук, няма проблем, но след всичко, което видяхме днес, не мога да си представя, че това ще се случи. Останалите не казват нищо и приемам това за съгласие.   Щом се вмъквам в стаята си, за един блажен момент си мисля, че отсъствието ми е останало незабелязано. Всичко изглежда точно както го оставих — леглото е намачкано, нощницата ми лежи на пода, а вратата на гардероба е отворена. Но Мариал седи така неподвижно, настанила се в стола край камината, че не я забелязвам, докато не се изправя. — Ах, ти, глупаво момиче — казва тя с нисък глас и яростно изражение. Пристъпвам назад към вратата, но няма къде да отида. Няма къде да избягам от тук. — Почувствах се по-добре и си помислих, че една разходка ще ме разведри. Тя ми отправя невярващ поглед и повдига вежди. — Разходка? — казва сухо тя. — Затова ли смърдиш на канал и си покрита с мръсотия от главата до петите? Не успявам да измисля отговор толкова бързо. — След като се отнесохме с теб толкова добре, след като ти дадохме всички тези прекрасни неща, ти се отплащаш с лъжа зад гърба на краля? — гласът й звучи ниско и опасно. Нещо в мен прищраква и преди да ги спра, думите си прокрадват път през устните ми. — Не ме интересуват вашите прекрасни предмети. Благодарна съм на краля за проявената добрина, като ми позволи да остана, но аз съм тук заради народа си — заради онези, оковани във вериги в Астрея, и заради другите, гладуващи и затворени в клетка, която вие имате наглостта да наричате бежански лагер. Бежанец е човек, търсещ убежище, а това, което видях днес, едва ли може да се нарече така. Едва когато Мариал се отдръпва заради думите ми, осъзнавам, че съм казала твърде много. — Ходила си в лагера? — пита ме тя тихо с треперещ глас. Досега винаги е изглеждала страховита и за първи път личи, че се страхува. Иска ми се да го отрека, но вече няма как. Ядосвам се на себе си, че се изтървах. — Помолих краля да ме заведе там — казвам й, решавайки, че щом не мога да си взема думите обратно, бих могла да ги обясня по-добре. — Той ми отказа. Заяви, че не било място за момиче като мен и беше прав. Това място не е добро за никого. Мариал поклаща глава. — Те са прокълнати — казва тя. — Достатъчно милост проявихме към тях, не можем да се излагаме на риск заради едни чужденци. Сега донесе мръсотията и лошия късмет. Произнася тези думи като реплика, която е чувала толкова много пъти, че я е запомнила наизуст. — Ако вярваш в това, значи си глупачка — отвръщам аз. — Можеш да кажеш на краля, ако искаш, но, предполагам, че това ще ти докара много повече неприятности, отколкото на мен. В края на краищата поверена съм на теб да ме наглеждаш. Сигурна съм, че той ще намери друга прислужница много по-бързо, отколкото нова кралица, която да омъжи за своя облага. Думите сякаш идват от друг човек и когато Мариал се препъва, отстъпвайки назад, с вид все едно съм я ударила, в мен нахлува вина. Напомням си какво каза за бежанците и че ще намери начин да ми попречи отново да се върна в лагера, ако не бях я спряла, но тази логика не ми помага да се почувствам по-добре. Отново чувам императора в главата си, направляващ моите действия. Искам да се извиня, но не мога да се насиля да изрека думите. Вместо това се взираме една в друга болезнено дълго. Изражението на Мариал е непроницаемо. И точно когато тишината става непоносима, тя най-сетне проговаря. — Имате нужда от вана. Не е необходимо момичетата да ви виждат в този вид. Просто ще трябва да я приготвя сама. Чар На движещата се платформа, докато отивахме с Драгонсбейн и някои от кандидатите на вечеря, направих грешката да се прозея. Не мога да се овладея: след снощи и часовете, прекарани в работа на слънце в лагера, аз самата съм изненадана, че още стоя права. Драгонсбейн обаче няма как да знае всичко това и когато ме вижда да се прозявам, очите й се присвиват. — Тази вечер е важна — произнася всяка дума бавно, сякаш говори на малко дете. Облечена е в друга черна рокля, този път съвсем по нея като ножница, избродирана с черни перли. Тя е в пълен контраст с моята рокля на волани от бял шифон. В Астрея бялото е цветът на траура, но Мариал ми каза съвсем безцеремонно, че в Ста Криверо бялото символизира девствеността. Което едва ли е изтънчено, но нищо у стакриверийците не изглежда изтънчено. — Знам, че е важна, но бих искала аз да определям темпото. През следващите дни ще има много такива вечери, ако ще трябва да се запозная с всички кандидати за ръката ми. — Първите трима са най-добрите ни възможности — казва тя. — Какво искаш да кажеш? — намръщвам се аз. Драгонсбейн само вдига рамене. — Всички страни по света бяха поканени да кандидатстват за ръката ти, с изключение на Елкорт, която е в твърде близки отношения с Каловаксия. Етристо събира определена сума пари от всеки кандидат, така че нямаше особена мотивация да включва в списъка някой, който разполага със силата да се противопостави на каловаксийците. Много от страните са твърде слаби, за да са в състояние да помогнат в действителност, но самото им присъствие, предполагам, те прави да изглеждаш по-желана. — Тя замълчава, давайки ми време да осмисля казаното, но, честно казано, съвсем не съм изненадана. — Хаптания, Ориана и Етралия са безспорно най-силните страни в света след Ста Криверо — продължава тя. — Всяка една от трите притежава мощта да завладее Астрея. Другите може и да имат войска, но по-скоро само ще удължат неизбежното ни поражение. — Ако Ста Криверо е най-силната страна, защо те не ни помогнат? Драгонсбейн ми се усмихва, сякаш съм домашен любимец, който току-що е направил забавен номер. — Защото директната им помощ няма да им донесе нищо. Те не се нуждаят от магията на Астрея — сама виждаш как живеят, каква полза биха имали от магията? Те искат пари, при това да ги получат с възможно най-малко кръвопролитие. Преглъщам чувството си на безсилие. Изглежда, никой не разбира, че има астрейци, които умират в мините. Всичко, от което се интересуват, са парите, скъпоценните камъни и собствената им сигурност. Ако всички оставят егоизма си настрана, каловаксийците лесно ще бъдат разгромени като мравки под тока на ботуш, с минимално усилие или риск. Но от това няма да спечелят пари и затова не ги е грижа. * * * Очаквах вечерята да бъде в същата трапезария като предишната нощ, но ни отвеждат в павилион на открито без маса — има само плюшени дивани и ниски масички, отрупани с хапки в златни блюда и чаши с тъмночервено вино. Ние пристигаме последни. Крал Етристо вече е заел мястото си върху стол с висока облегалка, хилавите му рамене са приведени напред в явно обичайната му поза, а един прислужник стои до него с чаша вино. Тримата кандидати са настанени на различни места в помещението и всеки разговаря със собствения си антураж. Разпознавам сестрата на канцлера Марзен — Сала Колтания, както я нарече Сьорен, и бащата на принц Талин, цар Реймър. Когато ме забелязват, стават на крака, с изключение на крал Етристо, който остава на стола си, но аз не го приемам като знак на неуважение. — Казах ви, че си заслужава да я изчакаме, нали? — извиква към кандидатите крал Етристо през смях, грабвайки винената чаша и отпивайки голяма глътка от нея, преди да я побутне към прислужника, без дори да го погледне. — Надявам се, че не съм ви накарала да чакате дълго — казвам и забелязвам, че Сьорен не е в залата. Беше поискано той да присъства на всички официални събития, но разбирам защо не е поканен на това. Крал Етристо вече спомена предишната вечер за слуховете около мен и Сьорен. Последното нещо, което иска, е да се хвърли тази сянка върху вечерта, особено след като отказах прегледа за непорочност. Изведнъж бялата рокля изглежда още по-очевиден ход. — Съвсем не, съвсем не. Помислих си, че би било по-добре за вас и всички останали да се опознаете в по-непринудена обстановка. Без претенциозна вечеря, само една приятна вечер, прекарана в разговори. Как ви се вижда това? Вижда ми се като всичко друго, но не и лека и приятна вечер. — Звучи чудесно, Ваше височество — казвам с мила усмивка, надявам се. — Благодаря ви. Той накланя глава, преди да се пресегне отново към виното си. Оглеждам павилиона, чувствайки как погледите на кандидатите и техните гости натежават върху раменете ми. Канцлерът Марзен и сестра му са седнали най-близо до мен, така че първо се приближавам към тях, а Драгонсбейн се влачи след мен като сянка. — Здравейте, канцлере — обръщам се към него и протягам ръка. Той се изправя и се привежда да я целуне с претенциозен жест, преди да направи жест към сестра си. Тази вечер лъскавата й черна коса е сплетена и събрана на кок на върха на главата й. Устните й са боядисани в яркочервено, а очите й са подчертани с молив. Има вид на жена, която може да те захапе толкова лесно, колкото и да ти се усмихне. — Кралице Теодосия, може ли да ви представя сестра си Колтания — казва той на астрейски, който е безупречен, но скован. Червените й устни се извиват в някакво подобие на хладна усмивка. — Удоволствие — казва тя. — Чувала съм толкова много за Вас — нейният астрейски не е толкова добър като на брат й, но я разбирам без проблем. — Значи имате по-голямо преимущество от мен — казвам шеговито. — За мен също е удоволствие да се срещна с вас. Това е моята леля, принцеса Калистрейд — добавям, като правя жест към Драгонсбейн. Колкото и дребнаво да е, изпитвам известно удоволствие да видя как се сепва от официалната титла. И двете с Драгонсбейн заемаме местата си, докато канцлерът ни налива по чаша вино. — Как намирате Ста Криверо? — пита ме той, докато ми подава чашата. От самата мисъл да пия отново след вчерашната нощ ми се повдига, но се насилвам да отпия малка глътка. — Красиво е — отвръщам, без в действителност да го мисля. Едва ли има значение — повърхностен отговор на повърхностен въпрос, това е всичко, което се очаква. — Много е ярко — казва Колтания, макар в нейната уста това да не звучи като комплимент. Канцлер Марзен се надсмива. — Стакриверийците не познават умереността и е… — Той се извръща и казва нещо на сестра си на език, който, предполагам, е ориански. — Натруфено — довършва тя и лицето й се озарява в широка усмивка. — Натруфено — отговаря канцлер Марзен през смях. — Точно това е думата. — Извинете, че ви прекъсвам — чувам дълбок глас, докато нечия сянка надвисва над мен. Поглеждам нагоре и виждам цар Реймър с принц Талин, снижил се до него, сякаш се опитва да изчезне яко дим. — Ваше величество, дали бих могъл да привлека вниманието Ви за момент? Хвърлям поглед към канцлера и сестра му, които кимват в съгласие, въпреки че изглеждат така, сякаш искат да възразят. — Ще говорим отново скоро, Ваше величество — казва канцлерът с усмивка, която мога да опиша само като мазна. — С удоволствие — отвръщам, преди да хвана протегнатата ръка на цар Реймър и да му позволя да ми помогне да стана. Той ни повежда — заедно с Драгонсбейн, към другия край на залата. * * * Остатъкът от нощта се точи в някаква замаяност: аз съм прехвърляна между тримата кандидати и се мъча да водя приятни разговори, за да ги очаровам, което изглежда по-лесно, отколкото си мислех. Бързо става ясно, че Марзен вижда съюза между нашите две страни като неизбежен — докато разговарям с него и сестра му вечерта, те се държат така, сякаш неговото предложение е вече направено и прието, което обаче не ме притеснява. Толкова много неща в живота ми са се случвали без моето съгласие. Чувството, че някак нямам контрол дори тук и сега, ме кара да усещам как нещо дълбае сърцето и дробовете ми. Предполагам, че той смята своята арогантност за пленителна, особено когато се съчетае с мазната му усмивка и непреодолим чар, но аз се отдръпвам от него толкова много, че накрая Драгонсбейн ощипва ръката ми. — Усмихни се — прошепва ми тя, докато се навежда към мен, уж да оправи косата ми. — Изглеждаш така, сякаш си глътнала жаба. Колкото и отблъскващ да е Марзен, предпочитам неговата компания и тази на сестра му, отколкото на цар Реймър и принц Талин. Имам чувството, че всъщност принцът и аз бихме се разбирали доста добре без присъствието на баща му, но почти няма шанс това да се случи. На всичките ни разговори царят виси над нас като слънце — заслепяващ и объркващ и двама ни с красивите си усмивки и прекалена самоувереност. Започвам да съжалявам принц Талин — макар той сигурно да е свикнал с присъствието на баща си, то го кара да вехне като фиданка, обречена да крее в сянката на огромен дъб. Но ако е уплашен от баща си, то от мен той е абсолютно ужасен. Докато разговаряме, очите му щъкат из залата, сякаш търсят някакво избавление, и той полага неимоверни усилия да не би случайно погледите ни да се срещнат. Ако бяхме сами, щях да го предразположа и да му кажа, че нямам никакво желание да се омъжвам за него. Но ако крал Етристо чуе това, страхувам се, че търпението му към мен окончателно ще се изчерпи. Струва ми се, че ерцхерцог Етмонд е най-приятен от всички, макар че тази титла до голяма степен му е дадена по подразбиране. Прекарваме повечето от времето в неудобно мълчание, за което всъщност съм благодарна — така разполагам с миг спокойствие в този толкова хаотичен ден. На няколко пъти обаче той ме изненадва като например, когато ме пита много срамежливо как съм избягала от астрейския дворец и, изглежда, че наистина се интересува от отговора. Затова му разказвам историята и сама се изненадвам, че се е случила само преди две седмици, макар да имам чувството, че е било в някой друг живот. Пропускам подробностите около Сьорен, много добре съзнавам какво ще си помислят другите за нашите отношения, но му разказвам за всичко останало. Очите му са удивени и широко отворени, така че се възползвам от възможността да сваля белите сатенени ръкавици, които Мариал ме накара да сложа, за да му покажа леките белези по дланите си от острите зъбери на огромните скали. Херон се опита да ги излекува, но не успя напълно. Смятах ги за грозни, но начинът, по който ерцхерцог Етмонд ги гледа, ме кара да мисля, че в тях има нещо прекрасно. Със сигурност ги предпочитам пред белезите на гърба ми, въпреки че сега, предполагам, и едните, и другите означат едно и също нещо — бях преминала през ада и бях оцеляла, за да разкажа тази история. За съжаление, времето ми с ерцхерцога е твърде кратко. Царят и канцлерът, изглежда, осъзнават, че е лесно да се възползват от него — поне по отношение на общуването му с други хора, щом не могат на бойното поле. Всеки път, когато отида при него да разговаряме, само след няколко минути един от тях се появява и моли да говори с мен насаме. Третия път, когато това се случва, аз почти отказвам, но Драгонсбейн, която стои до мен, ми напомня ясно, че това трябва да се посрещне с одобрение. Накарай ги да те харесат, беше ми казала тя на движещата се платформа, но няма признаци за тревога в това отношение. Те са очаровани от мен, дори при малкото усилие от моя страна. Харесват ме, защото, когато ме погледнат, виждат магия и пари, а за тях това е достатъчно да ги омая. Единствено ерцхерцогът наистина ме вижда, макар в това да няма нищо романтично. Предполагам, така гледа войниците, които командва — с уважение. Осъзнаването на това е като плесница — той е единственият човек, когото срещнах в Ста Криверо и който гледа на мен по този начин. Всички други се отнасят с мен като с крехка кукла, която трябва да се държи на висок рафт, да се играе с нея от време на време и да се пази на всяка цена, но не и да бъде уважавана като равна. Гораки Нощта се проточва дълго и крайниците ми натежават, налага ми се да водя битка със себе си да държа очите си отворени, макар че се старах да отпивам само мънички глътки вино. Чувствам се като кълбо прежда, с което си играят група котки, развиват го все повече с всеки изминал момент. Каквото и очарование да бях предизвикала по-рано вечерта, сега то все повече избледняваше и не само аз го забелязвах. — Стегни се — Драгонсбейн ми изсъсква, докато ме води обратно към цар Реймър и принц Талин. — Ако царят отново започне да ми разказва за своите породисти коне, съвсем ще заспя — предупреждавам я аз. — Няма да заспиваш — отсича тя. — Ще се усмихваш, ще кимаш и ще му казваш колко е обаятелен, а после ще направиш всичко по силите си да накараш сина му да каже поне две думи. Трябва ли да ти напомням, че Астрея е поставена на карта? Думите й ме карат да се засрамя. Макар да не искам нищо друго, освен да си измъкна ръката от нейната и да избягам толкова бързо, колкото са способни уморените ми крака, знам, че е права. Не съм сигурна, че мога да нарека Драгонсбейн мой съюзник, но тя не ми е и враг. Ние сме на една и съща страна — на страната на Астрея. — Добре — отвръщам, като оправям усмивката си, така че да е по-широка и с повече зъби на показ, макар бузите да ме заболяват от нея. Преди да стигнем обаче до царя и принца, месинговата врата се отваря със силен звук, който кара всички да подскочат от изненада. Входът е от отсрещната страна на павилиона, а между него и нас има дузина саксийни растения, така че не виждам кой пристига. Най-вероятно е още някой кандидат и мисълта, че ще трябва да очаровам и впечатлявам и него, предизвиква тихо недоволство у мен. За късмет, Драгонсбейн е единствената, която го забелязва, и строгият й поглед ме поставя на място. Крал Етристо, който подремваше на стола си, се събужда стреснато и поглежда към входа с уморени и присвити очи. — Какво е това? — настоятелно пита той, източвайки врат да види каква е причината за прекъсването. — Това е частна вечеря! Кой си ти? — Моите извинения — чува се глас, който ми напомня за нещо, но не мога да се сетя. Смръщвам се и се приближавам още малко, дърпайки Драгонсбейн с мен, но още не виждам новодошлия. Късче виолетов и златен брокат, снопче черна коса, но не успявам да видя лицето добре. — Знам, че сме закъснели, но ми казаха, че тук забавлявате някои от кандидатите. Значи още един кандидат все пак, но съм сигурна, че този глас ми е познат. Гръмогласното перчене е толкова демонстративно, че отвлича вниманието от несигурността, чарът се е наслоил така дълбоко, че не забелязваш пласта съмнение отдолу. Познавам този глас. Пускам ръката на Драгонсбейн и пристъпвам към входа, провирайки се между саксийните растения, докато накрая виждам ясно неканения гост. — Ерик — промълвявам името му малко по-силно от шепот. За известно време само се взирам в него и премигвам, очаквайки да изчезне от погледа ми. Сигурно е само някаква илюзия, изтъкана от изтощения ми, отегчен ум, защото Ерик няма как да е тук и да парадира като един от ухажорите ми. Но той не изчезва. Напротив, стои до входа — висок и изправен, облечен с толкова странни дрехи, които го правят неузнаваем. Виждала съм го само в каловаксийско облекло — тесни панталони, туника и задушаващо кадифено сако, но сега носи дълга до глезените туника от брокат с широки, дълги ръкави. Тя е украсена със сложни композиции от животни и дървета, които, изглежда, са изработени на ръка. Около кръста му е завързан плътен пояс. Косата му, винаги дълга и буйна, сега е пригладена назад, вързана здраво на кок върху тила му. Когато очите му попадат на мен, той се усмихва и изведнъж заприличва на същия Ерик, когото си спомням. Той се привежда в дълбок поклон. — Кралице Теодосия. Не за първи път той се обръща с това име към мен. Нарече ме така в градината, след като му казах да вземе майка си — Хоа, и да напусне столицата. Очевидно ме е послушал. — Какво правиш тук? — питам го, приближавайки се до него. Искам да го прегърна, но знам, че не бива, предвид настоящото ни обкръжение. — Смятах, че се подразбира — отвръща ми той. — Тук съм, за да се състезавам за ръката ти. — Въпреки че го казва безгрижно, долавям съмнението в очите му, притеснението, прокрадващо се зад лъскавия, уверен външен вид. Стига да го погледнеш от правилния ъгъл и илюзиите ще се разпаднат, разкривайки едно момче, играещо роля, наконтено и рецитиращо реплики, наложени му от някой друг. — Господине — изръмжава крал Етристо от стола си — кой точно сте вие? — О, къде са ми обноските? — обръща се Ерик към краля, покланя се отново и изважда плик от джоба на робата си. — Току-що пристигам от Гораки. Крал Етристо се изсмива, но взема плика. — Гораки е руина — казва той, докато разкъсва плика, а очите му оглеждат внимателно парчето пергамент. — Ние изпратихме покана от чиста формалност, но всички знаят, че там няма управляваща династия, след като каловаксийците заклаха последния император и децата му. — Така мислеха всички — казва Ерик, докато взима с ленив жест чаша вино от един прислужник. Чудя се дали още някой гледа достатъчно внимателно, за да види как чашата потреперва в ръката му, а тъмната течност се накъдря като повърхността на езерце, в което плува пасаж от рибки. — Представете си изненадата им, когато най-малката дъщеря на последния император се завърна, след като беше държана от каловаксийците цели две десетилетия. И си представете изненадата на нейния син, когато тя му прехвърли претенциите си към трона. Той прави пауза, но никой не проговаря. — Синът съм аз — добавя той. — В случай че това не е станало ясно. — Моите поздравления — казва сухо крал Етристо. — Но фактът си остава, Гораки е пустош без пари и войски. Губите ни времето. Ерик вдига рамене, но очите му обхождат залата. — Поисканата сума беше доставена, Ваше височество — казва той, обръщайки се отново към крал Етристо. — Връчих я на сина ви, когато той ме посрещна със същите въпроси, които ми задавате сега. Той лично ги преброи, преди да ме допусне в двореца. Имам същото право да присъствам, както всеки друг кандидат. Крал Етристо повдига гъстите си сиви вежди. — И колко пари са останали в хазната ви след този разход, императоре? Устата на Ерик потреперва. — Достатъчно — отвръща той, но не уточнява колко. Вместо това се обръща към мен и ми предлага свободната си ръка. — Бихте ли ми отделили малко от времето си, кралице Теодосия? Налага се да използвам цялата си воля да не изглеждам твърде нетърпелива, когато се съгласявам, макар че този ентусиазъм бързо е обезсърчен от Драгонсбейн, която ни следва до едно уединено кътче в павилиона. Погледите на останалите кандидати ни проследяват, но нито един не е толкова мрачен, колкото този на крал Етристо. — Хубаво е, че те виждам отново, Ерик — казвам му аз и хвърлям поглед към Драгонсбейн, която е на крачка зад нас. Тя не прави опит да скрие неодобрението си. Обръщам се отново към Ерик. — Или трябва да те наричам император сега? — Можеш да ме наричаш Ерик, ако мога да те наричам Теодосия — казва той с мрачна усмивка. — Цялата тази работа с титлите е уморителна, нали? — Само когато се отнася за приятели — отвръщам. — Можеш да ме наричаш Тео. — Уви, името ми не може да стане по-кратко от Ерик, без да прозвучи абсурдно и смешно — казва той с драматична въздишка. Когато стигаме до диваните, разположени в ъгъла, пускам ръката на Ерик и потъвам в един от тях. — Ако сме приключили с остроумията, би ли ми казал какво наистина правиш тук? Перченето на Ерик изчезва, щом сяда срещу мен и се навежда напред с лакти върху коленете си. Той поглежда предпазливо към Драгонсбейн, която се настанява до мен. — Може ли да й се има доверие? — пита той. Това е труден въпрос, но не мога да си представя, че Ерик ще каже нещо, което Драгонсбейн не бива да чуе. Освен това, ако тя смята, че аз й имам доверие, ще бъде по-лесно да запазя други неща в тайна. Кимвам. — Как се справя Сьорен? — снишава глас. — Той не е свикнал да бъде затворник. — Въпреки че произнася думите с безразличие, долавям в тях нотка на истинска загриженост. Братя са все пак, но също така и приятели. — Прояви се като изключителен затворник всъщност — казвам аз, облягайки се назад върху плюшените възглавници. — Прояви се? — очите на Ерик се разширяват от учудване. Фасадата му на незаинтересованост се смъква още малко. — Да не би да не е… — Вече не е затворник — уточнявам аз. По лицето на Ерик се разлива облекчение. — Тук има собствена стая, няма вериги. Не бих му препоръчала да прави опити да избяга, но и не мисля, че иска. Ако новината за обрата в съдбата на Сьорен е изненада за Ерик, той с нищо не го показва. — Вектурия го промени — казва той. — Мнозина от нас се промениха, но най-много Сьорен. Голяма част от каловаксийците не гледаха на астрейците като на хора — виждаха само оръжия. Когато Сьорен даде заповедта… — той млъква, щом вижда, че се сепвам. Не мога да се овладея. Не искам да зная какво се е случило после. Не искам да чувам подробностите за ужасяващото избиване на моите хора. Не искам да чувам колко зле се е чувствал Сьорен, когато е дал заповедта да се избият стотици мои сънародници и хиляди невинни вектурийци, които просто са защитавали домовете си. — Как се чувстваше ти, Ерик, докато гледаше как астрейски мъже и жени са принудени да се унищожават, за да те защитят? — питам го вместо това, а гласът ми е като прахан, чакащ само искрата. Той не отговаря веднага. — Радвам се, че най-сетне можем да говорим честно, Тео — казва той накрая с тих глас. — Искреността не ми се отдава лесно, след толкова много години с каловаксийците, но ще се опитам. — Той си поема дъх. — Мисля, че допреди онова, което се случи с Вектурия, сякаш бях вцепенен за страданието на другите. Бях на девет години, когато напуснах Гораки, когато гледах как домът ми изгаря до основи. А и преди това бях виждал как каловаксийците се отнасят към моите хора — по същия начин, както се отнасят към астрейските роби сега. Императорът биеше майка ми пред мен, а когато тя се опита да му се противопостави, той ме принуди да гледам, докато един мъж заши устата й. „Вцепенен“ не е точният отговор, но е самата истина. Съжалявам за онова, което се случи, наистина съжалявам и ще направя всичко по силите си да не позволя да се случи отново. Толкова съм шокирана, че замлъквам, но не и Драгонсбейн. — И какво е по силите ви? — пита го тя. — Крал Етристо е прав — Гораки няма нищо вече, освен името си. Няма скъпи коприни за продан, всъщност никакви стоки, доколкото съм чувала. Едва ли имаш и армия. Според сметките по-малко от две хиляди души само са оцелели след каловаксийското нашествие. Вярна ли е цифрата? Ерик, трябва да му се отдаде заслуженото, не се стъписва под настоятелния поглед на Драгонсбейн. — Не съм ги броил лично — отвръща той — но сметките изглеждат точни. — Тогава? — притиска го тя. Но Ерик няма отговор. — Заедно сме по-силни — обръща се той към мен. — Нашите страни, обединени срещу каловаксийците, са по-силни, отколкото ако сме сами. — Да — усмихвам се тъжно — но недостатъчно силни. Фирен Прибирам се в стаята си и дърпам звънеца да извикам Мариал. След малко тя пристига и докато ме преоблича в нощницата ми, ме поглежда предупредително, сякаш подозира, че съм се наканила отново да наруша правилата. В отговор й се усмихвам невинно, но не мисля, че това я заблуждава. Сякаш минава цяла вечност и най-накрая тя си тръгва, като прави скован реверанс. Изчаквам да минат няколко минути, преди да изляза в коридора, където Ерик ме чака. Облегнат на стената срещу вратата ми, ръцете му са скръстени на гърдите, все още е облечен с мантията си от брокат, с която беше на вечеря, макар сега да изглежда малко намачкана. Косата му се спуска свободно по раменете. — Доста директно, Тео — казва той със самодоволна усмивка — да помолиш ухажора си да те чака в спалнята ти. — Отвън, не в спалнята ми — поправям го аз. — Смятах, че ще искаш да видиш Сьорен. Наперената му усмивка изчезва от лицето му. — Благодаря ти — казва той, но в гласа му се прокрадва нотка на страх. — Какво има? — питам го, докато го водя надолу по коридора към стаята на Сьорен. — Сякаш е минал цял живот, откакто го видях последния път, макар да са минали само няколко седмици. Навярно и аз съм станал съвсем различен човек — признава той. — За мен си си все същият. Освен това и Сьорен също малко се е променил. — Това ме притеснява още повече. Познавам Сьорен, откакто се е родил. Не ми харесва идеята да сме си непознати. Спомням си как Блейз се появи отникъде на онова пиршество преди месеци, когато го видях за първи път след десет години. Тогава той ми се стори непознат, макар някога да бяхме много близки. — Това, че ще сте си непознати, лесно може да се поправи — стискам му ръката аз. — Но трябва да се започне отнякъде. Пред вратата на Сьорен има страж, който дори не се опитва да прикрие своето неодобрение към среднощното ми посещение. — Императорът е тук, за да се види с принц Сьорен — казвам на стража със сладка усмивка. — Разбирате ли, те са били отгледани заедно. Стражът изсумтява и ни поглежда скептично, но отстъпва встрани, за да минем. Вдигам ръка и почуквам. — Влез — казва Сьорен приглушено зад вратата. Отварям и пристъпям вътре първа. Сьорен се е излегнал на леглото, в ръцете си държи книга, подвързана с кожа. Щом ме вижда, оставя я настрани и се изправя, намръщвайки се объркано. — Тео? Какво правиш… — Гласът му секва, когато Ерик се появява зад мен, а объркването му преминава в озадаченост. Бързо скача на крака. — Ерик? — Гласът му е предпазлив, сякаш не е сигурен дали не си въобразява нещо. Ерик се усмихва срамежливо и се почесва по врата. — Здравей, Сьорен. — Какво правиш тук? — пита Сьорен, пристъпяйки към него. Не изчаква отговора, а вместо това прегръща Ерик толкова силно, че изглежда сякаш ще му счупи костите. След малко се отдръпва назад, като държи Ерик на една ръка разстояние. — С какво си се облякъл? Ерик се засмива. — Това е дълга история — казва той, но все пак му я разказва.   Понечвам да си тръгна, за да ги оставя да се наговорят, но Ерик ме догонва до вратата. — Майка ми иска да си поговори с теб — казва той. — Хоа е тук? — изненадвам се аз. — Защо не ми каза по-рано? Той вдига рамене, макар да изглежда, че му е неудобно. — Мислех, че крал Етристо може да поиска да се срещне с нея — избягалата наложница на императора. Не исках да я подложа на подобно внимание по-рано от необходимото. Сещам се как крал Етристо и семейството му се държаха с мен през първата ми вечер тук. — На някои хора им доставя удоволствие да пируват със страданията на другите — съгласявам се с него. — Повечето хора. Установих, че е черта от човешкия характер — поколебава се за миг. — Отстранихме шевовете, така че тя отново може да говори. Но толкова време не е говорила, че понякога трудно я разбираш. И е все още малко… — Гласът му секва и той поклаща глава. — За мен е трудно да опиша на когото и да било десетте години кошмар в ръцете на императора — казвам аз. — Не мога да си представя как тя е успяла да издържи двайсет. * * * Хоа ни очаква в стаята си. Когато отварям вратата, я виждам да седи деликатно на ръба на стол край празна камина от мозайка, която е чисто декоративна, гърбът й е изправен и скован, кръстосала е ръце превзето в скута си. Също като Ерик тя е облечена в дълга роба от брокат, но нейната е в бледопрасковен цвят, а на кръста й е завързан червен, копринен шарф. Широките ръкави поглъщат тънките й ръце и само дланите й, бледи като кости, се виждат. Черната й коса е сплетена на тънки плитки със сребърни нишки, макар че сега те са спуснати свободно по раменете й, вместо да са вързани на стегнат кок, както винаги съм я виждала. Шевовете през устата й ги няма, но дупките са останали — три отгоре и три отдолу. Съмнявам се, че някога напълно ще се затворят. Тя със сигурност ме чува да влизам, но не поглежда нагоре, вторачила е очи в празната камина, като че ли очаква да лумне огън всеки момент. — Хоа — внимателно произнасям името й. Макар да знам, че наистина е пред мен, тя изглежда така ефимерна и почти очаквам да изчезне, ако я изплаша. Но не изчезва, а се обръща към мен. Въпреки че няма още четирийсет години, тя изглежда много по-стара, сякаш десетина живота са изсмукани от нея. Императрицата изглеждаше по същия начин, преди да умре. Сигурно императорът причинява това на жените, като изцежда жизнените им сили. Но най-силно ме разтърсва усмивката на Хоа, защото никога не я бях виждала. Смятах, че не може да се усмихва, след като устата й беше зашита, но дори и да не беше, тя нямаше поводи да се усмихва. Жалко, защото усмивката й е толкова сияйна, че е достатъчна да прочисти небето от облаците по време на буря. — Моята Фирен — промълвява тя, надигайки се от стола. Думата е странна, а и едва я чувам. Тялото ми е замръзнало на място, дори когато тя идва до мен и поставя ръцете си върху страните ми. Целува първо едната ми буза, после и другата. Осъзнавам, че изобщо не съм очаквала да я видя пак. В съзнанието ми тя е призрак, вече мъртва и погребана. Но не е — тя е тук, от плът и кръв, и не зная какво да й кажа. — Мразя този език — започва тя на каловаксийски. — Има вкус на погребална пръст в устата ми, но е единственият, който знаем и двете, нали? — Не биваше да идваш тук — отвръщам аз. — Трябваше да заминеш надалеч, някъде, където императорът няма да те намери. Тя извива нагоре тънките си като конец вежди. — Щом за теб е достатъчно безопасно, значи е достатъчно безопасно и за мен. — А ако за мен не е достатъчно безопасно? — питам я аз. — Императорът е предложил съблазнителна награда да ме върне жива или мъртва. Крал Етристо ми обеща сигурност, но не съм толкова глупава да повярвам, че едно такова обещание е гаранция. Ти можеш да отидеш някъде другаде, някъде, където императорът няма да те търси. Хоа замълчава за малко. — Страхът дава на чудовищата сила — казва тя накрая. — Аз не се страхувам от него, върху мен той няма тази сила. Никога повече, моя Фирен. Намръщвам се. За втори път използва тази дума, която не знам. Ерик спомена, че понякога човек трудно й разбира. Може би не чувам правилно. — Фирен — повтарям, мъчейки се да разбера смисъла на думата. Тя се засмива, силен гърлен звук, който ми се струва някак си по-хубав заради грубостта си. — Винаги съм те наричала така наум — обяснява ми тя. — Забравям, че ти никога не си ме чувала. През всичките онези години съм водила толкова много разговори с теб, но ти никога не си ги чувала. Тя ме повежда към другия край на стаята и сяда на канапето, като ме придърпва да се настаня до нея. — В Гораки съществува легенда за птица, направена от огън. Тя никога не умира, наричат я Фирен. Цялата е от жарава, блести ярко, преди да избухне в пламъци. Птицата Фирен гори силно в продължение на много години, но никой огън не гори вечно — тя се превръща в гъст облак дим, в птица от дим, неуловима и тъмна. В това състояние остава за дълго време, понякога дори векове, но винаги идва денят, когато някое въгленче в нея се възпламенява и животът й започва наново. — Има ли наистина такава птица? — питам аз. Тя се засмива. — Не мога да кажа — признава си тя. — Това е приказка, която разказваме на децата, за да им отвличаме вниманието. Търси птицата Фирен, докато възрастните си говорят за техни си неща — ако я зърнеш, ще ти се сбъдне едно желание! Или пък беше начин да се обясни защо е лошо времето, или защо се бави покълването на зърното. Казвахме, че Фирен си е сменила перата и преобразила в пушек, но скоро отново ще се превърне в пламък и късметът на Гораки ще се върне с нея. Понякога хората твърдяха, че са я виждали, но повечето вярват, че е просто мит. Тя спира за малко и ме наблюдава замислено. — Все пак ти ми напомняше за легендата. Заради блестящите ти очи и короната ти от пепел, както и заради майка ти — Кралицата на огъня. Всички те наричаха лейди Тора, но за мен ти беше Повелителката на дима. Зная, че беше въпрос на време въгленчето в теб да запламти отново и ти за пореден път избухнеш в пламъци, за да се спасиш от него. Буцата в гърлото ми набъбва, очите ми смъдят от сълзи. — Понякога чувствах, че те мразя — признах й аз. — Исках да направиш нещо, да ми помогнеш, да ме спасиш. Не разбирах, че и ти си била затворник като мен. Докато Ерик не ми разказа, не знаех, че императорът… — Гласът ми заглъхва, не мога да го изрека. Но тя разбира какво имам предвид. — Че съм споделяла леглото му — казва тя и поклаща глава. — Не, това не е вярно. Звучи така, сякаш съм имала избор, макар ти да разбираш много по-добре от всички други какво искам да кажа. — Мен не ме е докосвал — казвам й. — Не и така… Тя изпуска бавна въздишка. — Винаги ще съм благодарна за това. Страхувах се, че някой ден това ще се случи. Иска ми се да мисля, че някак щях да го предотвратя, да намеря начин да те измъкна от там, преди да се случи, но не съм сигурна, че щях да успея. За нас нямаше изход, не и докато ти самата не го намери. Тя поставя ръката си върху моята и я стиска. Пръстите й са само кости като на императрицата, но на Хоа са топли на допир. Тя е жива и аз съм жива, понякога императрицата е права, това е достатъчно. — Гордея се с теб, Фирен. Може би просто си смела и малко глупава — достатъчно, за да триумфираш. Пикник Думата пикник, означава нещо различно в Ста Криверо, не като в Астрея, където пикник означаваше одеяло навън, под сянката на някое дърво, кошница с храна, която се похапва с пръсти, и гарафа с плодов сок. Означаваше също спокоен ден, в който си лежиш безгрижно на слънце. В Ста Криверо обаче пикникът е претенциозен като всичко останало. Това, че е навън, е единствената разлика между него и обикновен пир. На върха на пясъчна дюна, точно извън стените на столицата се поставя тежка, позлатена маса и луксозни столове. Опъва се широка тента, за да предпазва хранещите се от безмилостното слънце, а двама прислужници стоят наблизо, развяващи огромни ветрила от плат, за да поддържат някаква поносима температура на въздуха. Чиниите и приборите са златни и отрупани със скъпоценни камъни. Гощавката се състои от пет ястия, включително и цяла пуйка, което изглежда прекалено, като се има предвид, че сме само четирима, от които три жени в рокли ала Ста Криверо, с корсети, така пристегнати в кръста, че едва дишаме, какво остава да ядем. Канцлерът Марзен беше уредил това частно излизане с мен, чудя се обаче колко ли е платил на крал Етристо за компанията ми. Ако не присъстваха Драгонсбейн и Сала Колтания като придружителки, щях да се чувствам като куртизанка, чиято компания се купува на час. — В този цвят изглеждате много елегантно, кралице Теодосия — казва канцлерът, докато ми долива чашата с вода и лимон, макар да съм отпила само няколко малки глътки. Хвърлям поглед към роклята, която Мариал ми беше избрала за днес — бледосин шифон. Бледосиньото никога не е бил моят цвят. Крес казваше, че съм направена от огън, а тя — от лед, заради начина, по който се обличахме: аз — в топли цветове, тя — в студени. — Благодаря — е всичко, което ми идва наум да кажа. Драгонсбейн ме смушква с лакът, по-силно, отколкото наистина е необходимо, и кимва многозначително към канцлера, който стои в очакване. — О — възкликвам, осъзнавайки ситуацията, — вие също изглеждате много елегантно, канцлер Марзен. Но, разбира се, прекалено е късно, а ентусиазмът ми е твърде половинчат, за да звучи искрено. Не мисля, че има значение обаче, канцлерът е очарован от самия себе си. Едва ли изобщо се нуждае от мен тук. Той се изкашля, поглежда към леля ми и сестра си, преди да насочи вниманието си отново към мен, като снишава гласа си. — Очаквам с нетърпение да ви опозная по-добре — изрича думите по такъв начин, сякаш се стичат по кожата ми като мазнина. — И аз Вас — отвръщам като ехо с равен глас. — Не е ли това целта на тези излизания, канцлере? Да се опознаем по-добре? — Разбира се — намесва се Колтания с ослепителна усмивка, бели зъби и червени устни. Безцелно прокарва пръстите си с добре поддържан маникюр по ръба на златната чиния пред себе си. — Навярно знаете, че аз и Марзен нямахме такива неща, докато растяхме. — Колтания — гласът на канцлера звучи тежко заради предупреждението. Тя само се засмива, като сръгва брат си, за да го подразни. — О, стига вече, именно фактът, че толкова много хора могат да се идентифицират с теб, ги накара да те изберат — отвръща му тя, преди да се обърне към мен. — Израснахме в една ферма, ако може наистина да бъде наречена така, сред животни, макар повечето да бяха твърде стари или болни, за да има полза от тях. — Съжалявам — казвам, защото това, изглежда, е единственото нещо, което може да се каже. Тя само вдига острите си рамене. — Това беше животът, който познавахме тогава. За нас беше нормално. Майка ни умря, докато раждаше трето копеле, което се оказа най-доброто нещо, което можеше да ни се случи. — Колтания — отново казва канцлерът с по-остър глас, но тя се прави, че не го е чула. — В прочувствените си речи не го разказва по този начин, но независимо от това е вярно — продължава тя. — След като тя умря, аз и Марзен, по това време трябва да сме били съответно на девет и десет години, напуснахме нашата колиба и се отправихме към града, за да си опитаме късмета там. Марзен винаги е имал много повече чар, отколкото идея как да го използва. Успя да придума майсторите да го вземат за чирак и се справи по-добре от далеч по-опитни момчета. Първо стана ковач, нали? — попита го тя. — Идваше си вкъщи целият в пот и въглищен прах. Канцлерът кимва, макар погледът му да става все по-далечен. — После майстор на сребърни изделия — добавя той. — И в двете не беше много добър — казва тя през смях. — Но намери приятели. Винаги е бил много добър в намирането на приятели — обръща се тя към Драгонсбейн и мен. — Не и аз. Хората обикновено не ме харесват. — Ти ги отблъскваш — казва Марзен без капка злоба. — Ти казваш директно какво мислиш и караш хората да се чувстват неудобно. Колтания мисли известно време над думите му, след това свива рамене. — Ами, аз не харесвам повечето хора, защото не казват какво точно мислят. Но не в това е проблемът. — А в какво е проблемът? — пита Драгонсбейн отегчена. Колтания отново се усмихва, но този път има нещо твърдо и неопитомено в усмивката й. Поглежда само бегло към Драгонсбейн — цялото й внимание е насочено към мен. — Останалите владетели са получили всичко наготово — казва тя. — Короните им са дадени по рождено право, не са ги спечелили. Никой от тях не е страдал като нас и затова никой не може да те разбере като нас. Не отмествам очи от настойчивия й поглед, макар много да ми се иска. В очите й има глад, сякаш би ме погълнала цяла, ако с това ще утоли завинаги глада си. Би трябвало да ме плаши, но не е така. Разпознавам този поглед — сигурна съм, че и аз съм гледала по този начин прекалено много пъти, за да знам точния им брой. — Ние сме като сестри, не мислиш ли? — пита ме тя. Като се има предвид, че не сме говорили повече от пет минути, думата сестри ми идва малко в повече, но уважавам тактиката й. Не би могла да знае, че тази дума дразни кожата ми, че ми напомня за друго момиче, което ме нарече своя сестра. Мъча се да не мисля за Крес, не му е нито времето, нито мястото. Няма как да ми липсва, няма как да се чувствам виновна. Където и да е тя, със сигурност не й липсвам. — Какво означава титлата ви сала? — питам я аз, за да сменя темата. — Чух и други да я използват, но се боя, че не зная нищо за произхода й. Колтания се усмихва. — Просто е обръщение като лейди или госпожица — обяснява ми тя. — Нещо повече е — засмива се Драгонсбейн. — Това е орианско почетно звание. Означава, че тя е експерт в нейната област. — Така ли? — изненадвам се аз. — Нямах представа, сала Колтания. Тя поклаща утвърдително глава, а бузите й поруменяват. — Глупава формалност. — В каква област сте експерт? — интересувам се аз. — Науката — казва канцлер Марзен. — Тя е учила с най-добрите умове в света, за да разбере всичко за биологията, химията и други неща, които не мога да произнеса. — Пренебрежителната самоирония в усмивката му е също толкова очарователна и заучена, като всичко останало при него. — Признавам, не знам много за науките — навеждам се напред. — Доста е скучно — смее се канцлерът Марзен. — Пропъдила е всичките си ухажори с разговори за химични съединения. Това си е талант наистина. — И го използвам съвсем съзнателно — отвръща тя, но този път усмивката й е по-топла. — Като жени ние също трябва да разполагаме със свои оръжия в този свят, без значение дали ще са умовете, или юмруците ни, хитрините или сълзите ни. Усещам собствената си усмивка по-истинска, докато вдигам чашата си с вино. — Напълно съм съгласна — казвам аз. * Обработка: Daenerys, sqnka, 2019 * — Не го харесвам — споделям със Сьорен същия следобед, докато се разхождаме заедно в градините на покрива на двореца, за които Сьорен твърди, че са прочути в целия свят. И разбирам защо — тук има повече цветя, отколкото мога да назова, такава палитра от цветове, за които нямам представа, че съществуват в природата. Павирани със злато пътеки се вият през същински лабиринт от зеленина, а през клоните на дърветата отгоре се процеждат лъчи слънчева светлина. Сложна паяжина от тръби се простира над градината като балдахин, който изпуска постоянна струя от лека влажна мъгла, за да компенсира сухия въздух на Ста Криверо. Наоколо не се вижда никой. — Канцлерът? — пита Сьорен, а челото му се сбръчква. — Не изглежда чак толкова ужасно. Със сигурност е амбициозен, но това не е отрицателна черта. — Сама по себе си не е — признавам, докато спирам да разгледам внимателно група бели цветчета с формата на звезди. Макар и много красиви, те не миришат. Изправям се и хващам отново ръката на Сьорен. — Нещо около него и сестра му ме притеснява. Те са отбор — той е уравновесен и говори изискано, а тя е нападащото куче, когато чарът му се оказва недостатъчен. Не мисля, че единият знае как да функционира без другия. — Смяташ ли, че между тях се случва нещо неподобаващо? Отнема ми малко време да разбера за какво намеква. Смръщвам нос. — Богове, не, нямах предвид това. Просто, че са като две половини на една и съща личност, пречистени половини. Сьорен се умълчава за малко. — Носеха се слухове около изборите, които той спечели, макар да съм сигурен, че са били изопачени и заплетени, докато стигнат до мен — казва той внимателно. — Какви слухове? Сьорен вдига рамене. — Подкупи. Заплахи. Наемни убийци — в някои от по-невероятните истории. Говорят, че тя е прокарала пътя му към канцлерството и този път е застлан с кръв и алчност. Съмнявам се в истинността на повечето твърдения, те имат много врагове в Ориана. Много заможни, стари фамилии все още настръхват при мисълта как един млад новак е взел полагаемото им се най-високо място. Слуховете обикновено съдържат някакво зрънце истина, ако изобщо имат. — Мисля, че ние знаем това по-добре от повечето хора, предвид какво се говори за нас — отбелязвам аз със смях. За миг Сьорен изглежда така, сякаш иска да каже нещо, но само разтърсва глава, като че ли да отпъди мисълта. Вместо това ме пита: — Имаш ли си вече някакви фаворити? — Изпъшквам с досада и той бързо перифразира въпроса си. — Има ли изобщо такива, които да не са толкова ужасни, колкото очакваше? Обмислям въпроса му. — Познавам Ерик, вярвам му повече, отколкото на другите, а и той би приел съюз без женитба, но пък този съюз няма да ни донесе нищо. Гораки е твърде слаба след каловаксийското нашествие. Не могат да се защитят, какво остава да обявят война на друга страна. Макар да знам, че това е самата истина, изпитвам горчивина, когато Сьорен не ми противоречи. — От кандидатите с достатъчно мощ, за да ми помогне да си върна Астрея, предпочитам ерцхерцога — докато произнасям думите на глас, ми идва да повърна. — Хаптания има достатъчно голяма армия, която ще бъде от помощ, а и той се отнася към мен с повече уважение от другите. Мисля, че бихме могли да станем приятели в необозримо бъдеще. Не мога да се заставя да си помисля дори какво означава да свържа двете страни, да дам на него и страната му дял от управлението над моята страна. Сьорен обмисля варианта за малко, на челото му се появява дълбока бръчка. Ето така сигурно изглежда той на бойното поле, мисля си аз, докато проучва терена и взема решение за стратегиите. Когато обръща глава, за да ме погледне със същата онази настойчивост, в стомаха ми нещо трепва. За миг имам усещането, че отново сме в Астрея, преди да се предадем взаимно и да изгорим мостовете помежду си. Ето така е изглеждал във Вектурия, преди да даде заповед да използват моите хора като оръжия. Извръщам поглед. — Има ли вариант, който да не включва женитба? — питам го, макар да зная, че ако имаше, той щеше вече да ми го е казал. Но въпреки това се надявам. Той обмисля въпроса ми, пресягайки се да докосне по-ниските листа на едно дърво, докато минаваме под сянката му. — Хипотетично, ако вземеш няколкото воини, които Ерик може да предложи, плюс може би шейсет процента от екипажа на Драгонсбейн, които могат да бъдат убедени, предполагам, да те последват — и това е в най-оптимистичния вариант… Не, няма да е достатъчно. Дори наполовина. Дори и на четвърт. Разтривам слепоочията си и затварям плътно очи, сякаш да отпъдя реалността от тази ситуация. — Тогава, вероятно, ще е ерцхерцогът, освен ако не се появи друга възможност. Сьорен се колебае. — Ами, ако… ако се появя аз? — Сьорен — засмивам се аз — бъди сериозен. Той рязко спира, протяга ръка към мен, мазолестите му пръсти хващат рамото ми така, че нямам друг избор, освен да го погледна. — Аз съм сериозен. Това беше първоначалният ти план, когато бяхме в Астрея, нали? Да разделим каловаксийците, така че някои да последват мен, а други — баща ми? — По-сложно е. В плана влизаше и да те убия, за да предизвикам гражданска война, в случай че си забравил. — Да, тази част не предизвиква особено приятни асоциации — потреперва той. — Половината от каловаксийците те мислят за предател — поклащам глава. — Другата половина смятат, че си твърде слаб, след като си позволил на едно момиче да те залови. Помниш ли какво каза Матин на кораба? Смяташе, че съм те омагьосала. Сигурна съм, че не е единственият, който вярва в това. Той се замисля. Същата тиха напрегнатост се изписва на лицето му. — Има мъже, с които съм воювал години наред, те може все още да са по-лоялни към мен, отколкото към баща ми. Няма да навреди да им пиша. — Може да навреди, ако разкрие на враговете ни къде се намираме и какво правим тук — отбелязвам аз. — Определена е цена за главата ми, Сьорен, и ако императорът разбере, че съм тук, дори Етристо няма да е в състояние да ме защити, особено ако научи, че планираме да го лишим от неговия дял от моята зестра. — Можем да действаме чрез други канали — казва Сьорен. — Да изпратим писмата по няколко куриери, така че да не могат да ги проследят. — И какъв ще е резултатът от всички тези усилия? Няколко десетки воини? Пак няма да е достатъчно. Той мълчи за малко, но напрегнатостта в погледа му не намалява. — Просто не искам да го правиш — казва той накрая. — Не искам да се омъжваш за никого от тях. — А аз си мислех, че харесваш ерцхерцога — заявявам с развеселен и подигравателен глас — че дори го идеализираш. — Той е блестящ воин — съгласява се Сьорен и снишава гласа си — но това не означава, че те заслужава. Думите му ме оставят без дъх, едновременно ме развълнуват и ядосват. Гневът ми надделява, защото е толкова по-просто. — Аз да не съм награда, че да бъда заслужена — отвръщам остро. — Крал Етристо може да се отнася към мен по този начин, но от теб очаквам нещо повече. — Нямах това предвид — въздъхва той — но ми е… трудно да ги гледам как се карат за теб, макар да знам, че всъщност се борят за една далечна страна, за скъпоценности, за пари. Държах си езика зад зъбите, Тео, и няма да кажа и дума повече, обещавам, но трябва да знаеш, че това ме подлудява. Дълго не съм в състояние да измисля какво да отговоря. Бях останала с впечатлението, че сме единодушни по въпроса и каквото е имало между нас, е дълбоко погребано и сега можем просто да го пренебрегнем и да продължим. Не ми харесва да ми напомнят как до неотдавна си въобразявах, че се влюбвам в него, как дори и сега той е в състояние да накара сърцето ми да бие по-бързо и да обръща с главата надолу мислите ми. Не му отговарям веднага, затова Сьорен пристъпва по-близо до мен, а пръстите му върху ръката ми се сключват по-силно. Кожата му още носи уханието на плавей и въпреки всички причини, че не бива да го правя, аз се облягам на него. Устата му е толкова близо, че усещам кафето в дъха му, толкова близо, че само да наклоня глава и устните му ще намерят моите. Желанието да го направя е непреодолимо, но вместо това вдигам свободната си ръка към рамото му и го избутвам назад. — Това беше игра, Сьорен — казвам тихо, въпреки че нямам сили да срещна погледа му. — Всичко това. Видях те, знаех какво искаш и станах това, което искаше. Но не бях аз. Онова момиче беше само дим и отражение. Сьорен потреперва, преди да върне маската на лицето си. Той отстъпва от мен с още една крачка, а пръстите му пускат ръката ми. Внезапно усещам мястото, където докосваха кожата ми, студено, дори в жегата на Ста Криверо. — Както казах и преди — думите му са като остриета — ще продължа да си държа езика зад зъбите. Той си тръгва и ме оставя сама в градината. Гневът, който изпитвах към него, мигом изчезва, но не съм сигурна как да опиша чувството, заело мястото му. Сякаш вървя надолу по стълба, мислейки, че има още едно стъпало, а няма. Целият ми свят изведнъж се разклаща. Нищо от казаното от мен не беше лъжа, навярно беше най-честното нещо, което някога съм казвала на Сьорен, но въпреки това думите оставиха лош вкус. Тренировки Мечът, летящ към лицето ми, е затъпен, но все пак ще ме заболи много, ако наистина ме удари. Навеждам глава, вдигайки ръка, за да се предпазя. Ударът от острието отеква глухо и съм сигурна, че ще ми остави синина. — Ау! — извиквам, отблъсквайки меча на Артемизия. Ние сме в моята стая след обяда и най-после провеждаме онези уроци, за които си говорехме на борда на „Дим“. В стаята е трудно да се развихрим заради всички тежки, огромни мебели, но успяваме да си разчистим достатъчно голямо пространство, където и двете да се движим свободно. Не храня никакви илюзии за способностите си да въртя меч, но се надявах, че поне отначало Артемизия ще е по-благосклонна с мен. Нямам този късмет. Тя дори не искаше да използва тренировъчни мечове и съм доволна, че настоях за тях — ако мечовете ни бяха остри, досега да ме е убила. На пода съм до камината, а тя се е надвесила над мен, едната й ръка е на хълбока й, а в другата държи оръжието така, сякаш е продължение на ръката й. — Ръката ти вече я няма — заявява тя отегчено — но не и водещата ти ръка, така че все още имаш шанс, технически. Шанс. И четири ръце да имах, пак нямаше да имам никакъв шанс. — Предавам се. Може ли да започнем отначало? Как да застана? Какъв е правилният начин да се държи ефеса? Артемизия вдига презрително вежди. — Е, добре — съгласява се тя, всяка нейна дума е изпълнена с надменност. — Стани. Не е толкова лесно, колкото изглежда. Тя вече е оставила своя отпечатък върху двата ми крака и лявата ми ръка и всяко мускулче пищи от болка, докато се мъча да стана. Поне ми донесе един кат дрехи от „Дим“, иначе едва ли щях да съм в състояние да вдигна меч в някоя от моите стегнати, натруфени с украси стакриверийски рокли. По-лесно е да се движа в клин и туника, макар че и така е трудно да си представя, че мога да се бия по-зле от сега. — Краката — на разстоянието на раменете — Артемизия ме сритва откъм вътрешната страна на прасците, докато не раздадена достатъчно краката си. — Единият малко пред другия за баланс — подчинявам се, макар да ми се струва някак нелепо. Артемизия ме проверява с критично око, преди да замахне енергично към мен със свободната си ръка. Олюлявам се, но успявам да се задържа на крака. Тя кимва. — Добре — казва ми тя. — Сега вдигни меча. Правя го, а тя хваща ръката ми и нагласява пръстите ми. Отново се чувствам непохватно, но по-стабилно, отколкото преди. Мечът е по-голям от камата ми и е доста по-тежък, но Арт твърди, че е добър размер като за начало. — Когато се защитаваш, ще искаш да парираш удара и да предпазиш тялото си с меча. Да речем, че нападението идва отгоре — тя наглася ръката ми така, че мечът да е над главата ми, паралелно на земята — тогава се насочват към левия ти крак — продължава тя, премествайки меча покрай тялото ми, докато се озове пред левия ми крак и леко настрани. — Атаката отвън само ще тласне оръжието на противника ти към теб самата — едва ли е ефектът, който желаеш. — Не можа ли да ми кажеш всичко това, преди да ме посиниш навсякъде? Тя се усмихва самодоволно. — Мислех, че това ще прибави малко тежест към урока. Да го повторим ли? — Предполагам, че ще трябва — изричам с въздишка. — Ще ме научиш ли как да отвръщам на удара? — Разбира се — отвръща Артемизия, като свива рамене. — Веднага щом схванеш самоотбраната. Всяко нещо с времето си. Този път успявам да отблъсна няколко удара, преди мечът й да удари така силно лакътя ми, че през цялото ми тяло преминава разтърсваща болка. Изпускам меча и той издрънчава на пода. — Имам чувството, че ти е приятно да правиш това — мърморя, докато притискам подутия си лакът. Артемизия не го отрича, а очите й светват, когато вдига меча ми вместо мен и ми го подава с ефеса напред. — Майка ми не беше точно от обгрижващите учители. Учех се главно от собствените си грешки. — Ако твоите умения са някакъв вид доказателство, значи има резултат. Ти си сред най-добрите бойци, които някога съм виждала. Предполагам, това е първият път, когато карам Артемизия да се усмихне съвсем искрено, а не подигравателно или саркастично, или над нечие нещастие. Малка, крехка усмивка, почти срамежлива, въпреки че никога не бих използвала тази дума, за да опиша Арт. — Майка ми така и нямаше представа какво да прави с мен — признава тя. — Смятах, че ако мога да стана достатъчно добра, достатъчно силна, достатъчно твърда, тя ще се гордее с мен, макар че тази възможност умря заедно с брат ми. Брат й, онзи, който загина в мините. Пазачът, виновен за смъртта му, беше първият човек, когото Артемизия уби, но със сигурност не и последният. — Съжалявам — казвам аз. Тя повдига рамене, но те са стегнати и движението изглежда рязко и яростно. — По онова време, така или иначе, престанах да очаквам одобрението на майка си, така че изпаднахме в безизходно положение — смръщва се тя. — Разговорите няма да те направят по-добра, знаеш го. Хайде пак! Предпочитам да я оставя да говори, но повдигам меча и заемам позиция, но ръката ми се разтреперва под тежестта му. Когато замахва, в удара й сякаш има допълнителна сила и въпреки че го парирам, той е толкова мощен, че ме кара да отстъпя с крачка назад. Не ми дава и миг да се съвзема, вместо това настъпва и напада отново, този път целта е дясното ми бедро. Отблъсквам удара, залитайки с още крачка назад, но кракът ми се заплита в края на килима и падам по гръб на пода, удряйки лошо задните си части. — Това помага ли ти? — питам я, докато се мъча да се вдигна бързо на крака. — Да удряш, вместо да разговаряш? Тя само ме поглежда намръщено. — Искаш ли да опиташ? Ако се биеше наполовина толкова добре, колкото говориш, щяхме вече да сме постигнали нещо. Усещам как топлина облива лицето ми. — От кралиците се очаква да говорят по-добре, отколкото да се бият — отбелязвам аз. — Един ден Астрея няма вече да е във война и ще има нужда от водач. — По-добър от теб, отколкото от мен. Давай отначало! — Имам нужда от почивка — изпъшквам. — Десет минути. Артемизия присвива устни. — Пет — отвръща тя, но милостиво оставя меча си и сяда на канапето, което избутахме до стената. Наливам и на двете ни по чаша вода. Подавам й едната и сядам до нея. — Сьорен е много труден — думите сами се изплъзват от устата ми, без в действителност да съм искала да ги кажа. Признанието му в градината обаче толкова много ми тежи, а и няма с кого другиго да говоря за това. За Блейз и Херон не може да става и дума, а идеята да споделя с Драгонсбейн е направо абсурдна. Отпивам още глътка вода и продължавам. — Мислех си, че между нас всичко е наред, но вчера той ми каза, че не иска да се омъжвам за никого другиго, защото все още имал чувства към мен. Артемизия отпива дълга глътка вода, докато се взира ядосано в мен над ръба на чашата. — И? — пита тя, след като я изпива, избърсвайки с ръкав капките, останали по горната й устна. — Да не би да очакваш да те попитам как се чувстваш? Нямаш представа колко малко ме интересуват твоите чувства, Тео. — Само споделям — опитвам се да прикрия колко съм обидена. — Така правят приятелките. Тя ми се изсмива подигравателно. — Ние не сме такива приятелки — отвръща тя, преди да ме прониже с поглед чак до сърцето. — Аз не съм тя, разбираш ли. Не съм твоята каловаксийска приятелка. Артемизия знае името на Крес, но няма да го произнесе. Почти изпитвам радост, че не го прави, защото не мисля, че ще мога да запазя самообладание. Дори и сега казвам неуверено: — Не съм казала, че си. Само имах предвид… — Степента, в която се интересувам от Сьорен, се ограничава до ползата му за мен — казва тя. — Ако искаш да говорим за евентуалните му съюзи с други страни или за информацията, която притежава за каловаксийската бойна стратегия, ще се радвам да те чуя. Но ако възнамеряваш да се прехласваш по мускулите или очите му, или каквато и да било друга глупост, която намираш за красива, ще ти препоръчам да си намериш друг слушател. А най-добре да го запазиш за себе си. Така ще изглеждаш като слабо, шестнайсетгодишно момиче, а едва ли това е образът, към който се стремиш да представиш пред онези, склонни да ги поведеш. Думите й са като жило, което ме изгаря. Оставям чашата си с вода и вземам меча. — Да започваме отново — казвам й аз. Тя се усмихва самодоволно и се изправя, посягайки към своя меч. Отново губя, но този път успявам да нанеса няколко случайни удара, преди тя да ме зашемети по рамото. — Е, това вече прилича на нещо — кимва тя доволно. — Ще трябва да те ядосвам по-често. — Не съм сигурна, че това е възможно — изсумтявам. Силно почукване на вратата прекъсва заниманията ни. Замръзвам на място, обхваната от паника, но Артемизия само се разсмива. — Спокойно. Не сме в Астрея. Не вършим нищо нередно. — Все пак — едва се усмихвам аз — съмнявам се, че дуелирането е представата на крал Етристо за подобаващо поведение за дами. — Господи, радвам се, че не ми се налага да бъда край него толкова често, колкото на теб. Мисля, че бих го убила — поклаща глава тя. Думите й звучат небрежно, но се чудя дали не го мисли сериозно. — Той сигурно е на повече от осемдесет години — отвръщам, докато прекосявам стаята, за да отворя. — Двубоят няма да е равностоен. Отварям вратата, а там стои прислужница, облечена в цветовете на краля — бяло и оранжево, дрехите й вероятно струват повече, отколкото може да изкара за цяла година. Очите й се разширяват, щом осъзнава с какво съм облечена аз. — Кралице Теодосия? — пита разтревожено тя. — Да, аз съм — отвръщам с усмивка, която се надявам да я успокои, но, изглежда, ефектът е обратен. Подава ми писмо с разтреперени ръце, а очите й гледат надолу в пода. — От Негово височество крал Етристо. — Благодаря — казвам и вземам писмото. Преди да съм попитала дали има и нещо друго, тя изприпква надолу по коридора. — Подплашено мъниче — казва Артемизия зад мен. Не й обръщам внимание и отварям писмото с розовия нокът на кутрето си. — Е? — настоява тя. Преглеждам набързо писмото, което е доста кратко. — Скъпа кралице Теодосия — написал е името ми погрешно. — Вероятно не го е писал той — свива рамене тя — диктувал го е на някого. Знам, че това е дреболия и не бива да се ядосвам, но моето име ми беше отнето цели десет години. Сега, когато отново си е мое, да го виждам осакатено ме наранява повече, отколкото предполагам. Продължавам да чета. — Пристигна още един кандидат с надеждата да ви спечели. Днес на вечеря ще се срещнете с Капил, вожда на Вектурийските острови…. — Вождът на Вектурия? — Артемизия се смръщва. — Но той трябва да е над стогодишен. Може би някой от синовете му? — Не пише така — сбръчквам нос. — Изглежда, е той самият. Артемизия се замисля за малко. — Ами, предполагам, че ще е нещо като момченцето принц, нали?! Съмнявам се да е способен да изконсумира брака ви, така че може и да извадиш късмет — успява да запази сериозна физиономия, но мога да се обзаложа, че едва сдържа смеха си. Хващам една възглавничка от канапето и я мятам по нея, но, разбира се, тя умело се привежда, за да я избегне, избухвайки в гръмогласен смях. — Не че от него бих имала някаква полза, така или иначе — казвам аз. — Вектурия няма ресурси, с които да се изправи срещу каловаксийците. Особено след битката преди няколко седмици те едва ли могат да си набавят храна, какво остава за армия. — Вождът Капил сигурно също го знае — отбелязва Артемизия. — Защо ще бие целия тоя път, ако няма шанс? — Не знам — признавам. — Но предполагам, че скоро ще узная. Убийство Не й беше лесно на Мариал да прикрие следите, оставени от тренировката с Артемизия, но те едва личат, покрити с толкова много слоеве кремове и пудра, от които кожата ми изглежда неестествено, все едно приличам на нарисувана кукла. А и ужасно ме сърби. — Престани да се почесваш — сопва ми се Драгонсбейн, докато вървим през залата към трапезарията. — И, за бога, опитай се да се контролираш, когато си около императора. Бузите ми пламват. — Ерик е приятел. — Ненужен приятел — противопоставя ми се тя. — По-добре насочи вниманието и времето си да създадеш нови приятели. Насилвам се да преглътна остроумния си, дързък отговор. — Какво знаеш за Капил, вожда на Вектурия? — питам я, за да сменя темата на разговор. — Изкуфял стар глупак — присмехулно отвръща тя. — Няма да поискаш да се омъжиш за него. — За никого не искам да се омъжвам — напомням й аз. — Но в името на Астрея ще направя каквото е нужно. Драгонсбейн ме поглежда косо, а устните й се разтягат в усмивка, показваща изненада. — Добро момиче — казва тя, преди да отвори вратата към павилиона. Не вижда какво предизвикват у мен тези две думи. Няма как да знае, че императорът имаше навика да използва точно същите, когато направех нещо, което той одобряваше. Не е същото, зная, но усещането е подобно. Загърбвам това чувство и я следвам към осветения от свещи павилион, който изглежда почти като предишната нощ, с умело подредени дивани и столове, безброй малки възглавнички и хартиени фенери, висящи от платнения таван. Кандидатите също са на обичайните си места, но този път са повече. И императрица Джиосета тази вечер е тук, седнала в ъгъла с едно младо момиче със сплетена коса. Има и няколко червенокоси естенийски крале, които се карат за това кой да изпие последното вино от бутилката, водят спора с такава свирепост, че се опасявам да не завърши с юмруци. Ерик и Хоа седят заедно в другия край на залата, и двамата са облечени в традиционните горакийски роби. Близо до тях се е настанил един странен старец с бакърен цвят на кожата, плешива глава и ястребов нос, сам е, в свободно падащ, кафяв хитон, който наподобява модата в Астрея, но е много по-опростен, без украси или цвят. Предполагам, че е Капил, вождът на Вектурия. Той е толкова стар, колкото ме увери Артемизия, но годините му не личат така, както при крал Етристо. Въпреки че е поне с едно десетилетие по-възрастен, в движенията му се долавя живост, която липсва на краля. Всички кандидати се изправят, щом ме виждат, дори и вождът Капил, макар да му се налага да се облегне тежко на бастуна си, за да го направи. Единственият, който не става, е крал Етристо, задрямал на стола си. Моля се на боговете да не се събуди до края на вечерта. Ако пак го чуя да ми вика скъпа моя, може да не се сдържа и да му се сопна. — Моля, седнете — усмихвам се на всички. — Онези от вас, които бяха тук снощи, знаят, че вечерта не е официална, просто възможност да се опознаем малко по-добре, за да осигурим взаимните си интереси. — Посочвам към Драгонсбейн. — Заедно с леля ми ще прекараме време с всеки от вас, но тъй като сте твърде много, а аз съм сама, това може да се проточи. За щастие, крал Етристо е така любезен да предложи изобилие от вкусна храна и вино. Крал Етристо се размърдва за секунда, чувайки името си, преди отново да заспи, при което отнякъде се разнася смях, а Ерик вдига чашата си с вино. — Чуй, чуй — обръща се той към мен. — Дали първо да не поздравим вожда Капил? — питам Драгонсбейн. — Той е единственият, с когото не съм се запознала още. — Не, не — отвръща тя и маха пренебрежително с ръка. — Ще започнем с по-важните. Ела да поздравим императрицата. Следвам я, без да се оплаквам. По-скоро бих се срещнала с вожда, за да разбера защо е пропътувал целия този път, но съм любопитна да поговоря и с императрица Джиосета. Щом се отправяме към нея, императрицата се усмихва и става на крака, а младото момиче се изправя секунда по-късно. Роклите им се съчетават взаимно, от коприна са в морско синьо-зелено, които са надиплени елегантно на едното рамо, докато другото е оставено голо в стил, подобен на роклите в Астрея. Но докато астрейските рокли са свободни и леки, тези са по прибрани и тесни и са с такива тежки орнаменти, че напомнят по-скоро доспехи, отколкото рокли. Косата на императрицата се спуска на кафяви вълни, в които са вплетени скъпоценности. — Кралице Теодосия — обръща се тя към мен с реверанс, който момичето се опитва да имитира. — Може ли да ви представя моята дъщеря и наследница — Фабиен. Усмихвам се на момичето, което засиява срещу мен. — Прекрасно е да се запозная с вас — казвам й аз, преди да представя леля си. — Очаквах с нетърпение да разговарям с друга жена управник — обръщам се към императрицата, след като всички сядаме. — Да — засмива се тя — прекалено е мъжка средата тук, нали? Мисля, че точно това би ни направило подходяща двойка. Осмелявам се да кажа, че ви уважавам много повече от всеки друг тук. — Не се съмнявам в това — отвръщам аз. — Но имам някои въпроси. Императрицата се усмихва. — Бихте искали да знаете дали нашето партньорство ще има романтичен характер? — досеща се тя. Кимвам, поглеждайки несигурно към Фабиен, която не изглежда обезпокоена. — Ами, мен лично еднакво ме привличат и мъжете, и жените. — О! Мен пък… не. — Жалко — казва тя. — Но аз никога не съм имала проблем да открия любов другаде и ще съм повече от щастлива да приема едно платоническо партньорство, ако това ви устройва. Усмихвам се и кимвам, но истината е, че дори тя да се примири да не ме вкара в постелята си, съмнявам се да прояви разбиране, ако помоля да царувам еднолично над Астрея. Драгонсбейн става, като заявява, че се налага да посетим и другите. Съгласявам се и се сбогувам любезно с Джиосета и Фабиен.   Драгонсбейн ме изненадва. Вместо да ме поведе към ерцхерцог Етмонд или към кралете на Естения, или дори цар Реймър, както очаквам, тя прави промяна в курса и се отправяме към вожда Капил. Той е също толкова изненадан, колкото и аз, когато ни вижда да се приближаваме към него. Прави усилие да се пресегне за бастуна си и да стане, но аз го спирам. — Наистина няма нужда, вожд Капил — казвам аз, докато сядам срещу него. — Не харесвам много реверансите и спокойно мога да мина без още един. Облекчението е видно в очите му, когато хваща ръката ми, за да целуне опакото на дланта ми. — Удоволствие е да се запозная с вас, кралице Теодосия. Чувал съм доста за вас, поради което имам чувството, че вече се познаваме. Отново се появява онова неловко чувство. Той е чувал толкова много за мен, а аз не зная нищо за него, освен името му. За разлика от другите, той не ме гледа със съжаление. — Вие сте смела млада жена — изненадва ме той. — И разбирам, че ви дължа благодарност. Отнема ми малко време да схвана защо ми благодари — намесата ми, когато каловаксийците тръгнаха да завладяват Вектурия. — Единствено съжалявам, че не можах да направя повече — отвръщам аз. — Чух за изгарянето на хранителните ви запаси. Как преживяват хората ви? Лицето му помръква, но той поклаща глава. — Вектурия се е изправяла и пред по-лошо от глада, ще оцелее. Вектурия ще оцелее, може би, но не и всички хора там. А онази заповед издаде Сьорен. Мога да простя много от греховете му, но някои грехове не са по силите ми да простя. — Иска ми се да мога да помогна с нещо — казвам аз. — Пфу! — обляга се той на канапето. — Повече съм обезпокоен за това какво аз мога да направя за вас. Преглъщам, предчувствайки накъде води това. Той е достатъчно стар да ми бъде дядо, а съюзът с Вектурия няма да е достатъчен да си върна Астрея. — Не мога да се омъжа за нас — казвам му колкото се може по-нежно аз. Той тихо се засмива и потупва ръката ми със своята загрубяла, покрита със старчески петна длан. — Зная, Ваше величество — казва той — не всички старци като мен търсят деца за невести, за да си върнат загубената младост. Имах хубава младост, но тя отдавна си е отишла. Нямам желание да ограбвам вашата. — Тогава защо сте тук? — прекъсва го Драгонсбейн. Той не я поглежда, цялото му внимание е съсредоточено върху мен. — Имах нужда да ви срещна — отговаря той. — Да ви погледна в очите и да ви кажа колко съжалявам, че Вектурия не помогна на Астрея, когато каловаксийците я нападнаха. Ще прекарам остатъка от живота си, изкупвайки тази грешка. Благодарен съм, че вие бяхте по-смела и по-добра от мен. — Стратегически това беше правилното действие — отвръщам, чувствайки се неудобно от начина, по който той ме гледа, сякаш съм някакъв спасител. Аз не съм. — Тогава беше смело, добро, а също така и мъдро — казва той с усмивка. — Нямам желание да се женя за вас, кралице Теодосия, но въпреки това вие имате съюзник в лицето на Вектурия, ако го желаете. Имате нашите армии, колкото и малобройни да са те. Не ми е необходимо да се консултирам със Сьорен, за да знам, че мощта им е наистина оскъдна. Достатъчно са силни да се бият с част от каловаксийските воини, докато имат преимуществото на вектурийска земя, но не и достатъчно силни да предприемат нападение. Все пак жестът означава за мен много повече, отколкото мога да опиша.   Вождът Капил си тръгва скоро след това — неговата страна не може да си позволи да похарчи средства за повече от една нощ в Ста Криверо. Съжалявам, че трябваше да похарчи каквато и да е сума за толкова кратък разговор, но той не иска и да чуе. Ще държим връзка, обещава той, вдигайки ръката ми към устните си за кратка целувка. Откривам, че ми е тъжно да видя как си отива. После се отправям към ерцхерцог Етмонд, а Драгонсбейн не прави и опит да ме отклони в друга посока. Сигурна съм, че би одобрила тази връзка. Етралия е богата страна със силно военно присъствие. Това, че неговата компания не ме задушава, е бонус. — Надявах се да имам възможност тази вечер да поговоря с вас, Ваше величество — казва ерцхерцог Етмонд с нисък глас. — Страхувам се, че цялото това изпитание е… Ами, то е мъчително за мен, а съм сигурен, че за вас е двойно повече. Усмихвам се леко. — Натоварващо е — признавам си аз. Усмивката му става малко по-спокойна. — Моят брат ме изпрати тук — признава той. — Мисля, че го направи повече на шега. Не съм… Никога не съм бил много добър в разговорите с хора. А жените… — гласът му секва, а той поклаща глава. — Сигурен съм, че очаква да се върна засрамен и отхвърлен. Не го казва така, сякаш очаква съжаление. Просто излага фактите. Преди да съм казала каквото и да било, за да го успокоя, той продължава. — Но… прав ли съм, ако изкажа предположението, че вие не търсите романтичен партньор? До мен Драгонсбейн замръзва на място, но аз я пренебрегвам. Вместо това се приближавам до ерцхерцога. — Да — отвръщам. — Абсолютно прав сте. Женитбата, изглежда, е единственият начин да си върна Астрея и аз ще направя каквото е необходимо. За първи път, откакто се запознах с него, ерцхерцогът издържа на погледа ми и кимва веднъж, преди да отмести очи. — Мисля, че можем да си помогнем взаимно — казва той, понижавайки глас. — Вие имате нужда от армия да разгромите каловаксийците. Аз имам армия. — Вашият брат има армия — подхвърля Драгонсбейн. Ерцхерцогът поклаща глава. — Брат ми носи короната, но неговата армия слуша мен. Той знае това, както и всички останали, и е съгласен с тази уговорка. В края на краищата рядко имаме нужда от нашата армия. От години не сме водили войни. Мога да предоставя войска, която да се бие за вас. — Колко голяма? — питам го аз. — Достатъчно — отвръща той. Мъча се да озаптя очакванията си, но една глупава надежда все пак се промъква в гърдите ми. — И какво ще поискате в замяна. Върховна власт над Астрея? — Не, не — клати глава той. — Нищо такова. Представата, че може да наследя Етралия, ако брат ми не успее да осигури наследник, е достатъчно ужасяваща за мен. Не. Преди няколко години тейнът дойде на посещение в Етралия и брат ми му подари любимия ми комплект за шах. Направен е преди векове от оникс и кост. Спомням си шаха. Често го виждах, когато ходех при Кресцентия. Пазеха го върху един рафт като украшение и всъщност никога не го използваха. — Брат ми го даде, за да ми направи напук — продължава ерцхерцогът. — Винаги съм скърбял за тази загуба. Разбрах, че тейнът вече е мъртъв. — Искате си шаха обратно — бавно казва Драгонсбейн, във всяка нейна дума прозира отказа й да повярва на ушите си. — Семейна реликва — казва той. — За мен е по-ценна от всичко друго. — Той се изправя, а крайчетата на устата му се разтягат в срамежлива усмивка. — А освен това Етралия от години не е водела война. Това ще бъде интересно предизвикателство. Разменяме си с Драгонсбейн скептични погледи, преди да кимна в съгласие. — Мисля, че можем да се договорим за това партньорство — казвам аз. Той се усмихва широко и прави знак на едно сервиращо момиче да донесе бутилка вино. Това е същата плашлива девойка, което по-рано донесе съобщението от краля. Тук е още по-притеснена, ръцете й треперят, докато налива две чаши от виното с наситен червен цвят. Драгонсбейн я отпраща, преди да е наляла трета чаша, тъй като нейната е още наполовина пълна. Когато ерцхерцогът ми подава чашата, се насилвам да се усмихна. Истината е, че не мога да погълна нищо повече. Не бях яла цяла вечер, защото роклята ми е твърде ограничаваща, и вече чувствам как малкото вино, което изпих, замъглява съзнанието ми. — За новите приятели — вдига чашата си към мен ерцхерцог Етмонд. Вдигам и аз чаша, за да я чукна с неговата, но докато той отпива, аз само се преструвам, че го правя. Едва се сдържам да не скоча и да изкрещя от радост. Иска ми се да плисна виното си в лицето на крал Етристо и да му кажа точно какво мисля за него. Да танцувам, докато краката ми прокървят. За пръв път от много дълго време надеждата в мен не е нещо крехко. Тя нараства все по-непоколебимо и дръзко. Отварям уста да благодаря на ерцхерцога, но преди да съм произнесла и дума, върху лицето му се появява озадачено изражение. Ръцете му се пресягат към гърлото, а очите му се разширяват в паника. Изправя се бързо, блъсва се в масата, от което чашите ни се килват и падат на пода, след тях и той се строполява до тях. Всички скачат на крака, но съзнанието ми все още е объркано и неясно. Драгонсбейн сграбчва китката ми, пръстите й болезнено се впиват в кожата ми, докато ме издърпва настрани. — Отдръпнете се! — чува се глас сред паническия шепот. Колтания се втурва към него, движейки се изненадващо бързо в тежката си рокля. Тя се свлича грациозно до него, обръща го по гръб и преслушва гърдите му. — Не диша. Трябва да направя това за него. Тя се надвесва над ерцхерцога, допира устните си до неговите, което първоначално прилича на целувка, но не е. Бузите й се издуват, после неговите, преди тя да се отдръпне и да го направи отново. Измъквам ръката си от хватката на Драгонсбейн и се отправям към него. Ужас ме обгръща, като виждам как кожата на ерцхерцога придобива лилав оттенък. Имам чувството, че се движа насън, мозъкът ми е неспособен да разбере какво се случва пред очите ми. — Тео — чувам глас през мъглата. Ерик застава пред мен, закривайки от погледа ми ерцхерцога. Хваща ме за рамото и ме раздрусва леко, но аз не усещам почти нищо. — Тео, трябва да си тръгнеш. Това е отрова и може да има още. Виното — ти пи ли от него? Насилвам се да проговоря. — Не — отвръщам, а гласът сякаш не е моят. — Изобщо не пих от него. Ерик кимва облекчено. — Трябва да те изведем от тук. Най-сетне отмествам очи и го поглеждам, разбирам какво ми казва и какво не ми казва. Отрова, която може би изобщо не е била предназначена за ерцхерцога. Не за неговата глава е обявена награда от милиони златни монети. Не него императорът иска жив или мъртъв. Ерик преглъща, а очите му са широко отворени. И двамата знаем, че рано или късно, императорът винаги получава онова, което иска, и никакъв декрет от крал Етристо не може да го спре. Без да дочака отговор, Ерик ме повежда извън залата, надолу по коридора, оставяйки паническата врява зад нас. Закрила Заради шока пътят обратно към стаята ми е като в мъгла. Не помня изкачването с движещата се платформа. Единственото, което съзнавам, е нарушеното биене на сърцето ми, отекващо в ушите ми. Докато стигнем до стаята, мозъкът ми бавно се прояснява като лъчи слънчева светлина, прорязващи гъста гора. — Мъртъв е, нали? — питам Ерик, макар гласът ми да звучи отдалеч. Той се спира несигурно пред вратата. — Може би сестрата на канцлера го е спасила — казва Ерик, но мисля, че и двамата не вярваме в това. Видяхме как лицето на ерцхерцога става лилаво, а Колтания каза, че не диша. Когато видях императрицата да пада от прозореца след бала с маски, някаква наивна част от мен се надяваше, че тя е оцеляла, докато не видях лицето й. Но също като доверието глупавата и наивна надежда е нещо, което повече не мога да си позволя. Едва тогава осъзнах колко потресен е Ерик. Той умее да го прикрива — предполагам, че често е виждал смъртта на бойното поле. Но това е различно, дворецът трябваше да е безопасен. Ако императорът може да се добере дотук, съществува ли изобщо място, което да е сигурно за мен, докато той диша? А може и да не е императорът. Залата беше пълна с кралски особи, всеки със своите собствени конфликти и врагове. Отровата може и да не е била за мен. Но само като си помисля за нея, лицето на императора изниква застрашително в съзнанието ми и усещам горещия му пиянски дъх по кожата си. Пет милиона златни монети, ако ме хванат жива, един милион — ако съм мъртва. Но дори и един милион са доста пари. — Трябва да останем известно време, докато сме сигурни, че заплахата е овладяна — казва Ерик. Изведнъж се замислям дали знае за наградата. За един коварен миг се чудя дали мога да му се доверя, но бързо пропъждам тази мисъл. Ако Ерик беше лоялен към императора, нямаше да ме върне в стаята ми. Щеше да се възползва от хаоса и да ме изведе от Ста Криверо. Щеше да вземе петте милиона златни монети. Потъвам в канапето, твърдият плат на роклята ми изхрущява под мен. — Харесвах го — казвам на Ерик. — Поне го харесвах повече от останалите. Той беше… непохватен, но мил. Не гледаше на мен като на парче печено месо, нарязано за него на масата. Той просто… той просто ми предложи своята армия. Без допълнителни условия, без дял от магията, без брак, искаше само комплекта за шах, който е бил даден на тейна. Едва когато изричам тези думи, осъзнавам, че вече използвам минало време. Ерик отмества поглед от мен. — С мощната хаптанска армия можехме да заличим каловаксийците за месец. Месец. Сърцето ми се свива в гърдите. След месец можех да бъда отново в Астрея и да седя в трона на майка ми. След месец страната ми можеше да е освободена и да накара императора да плати за всичко, което ни е сторил. Единственото, което някога съм искала, беше толкова близо, на една ръка разстояние, и изведнъж ми беше отнето. Затварям очи, но няма как да скрия сълзите, които напират. Притискам длани към тях и оставям риданията да ме разтърсят. Ти плачеш за собствената си загуба, а там лежи мъртъв човек, коря се аз. Ти си точно толкова егоцентрична, колкото и императорът. Това ме кара да се разплача още повече. Ерик е объркан, предполагам, че не е виждал много плачещи жени по време на обучението си, но след малко протяга ръка към мен да ме погали неловко по гърба. Благодарна съм му все пак за усилието. Зад вратата се чуват забързани и шумни стъпки, последвани от панически викове. В целия дворец трябва да е настанала бъркотия. — Имаш ли оръжие? — пита ме тихо Ерик. Той не сваля очи от вратата. Кимвам, ставам и отивам до леглото си. Пъхнала съм камата си под дюшека, изваждам я и я показвам на Ерик, който я разглежда преценяващо. — Добра е — казва той. — Знаеш ли как да я използваш? Сещам се за уроците с Артемизия по-рано и изведнъж ми се струват толкова далечни. Онова оръжие беше с различен размер и дори не беше остро. Малкото, което наистина успях да науча по време на единствения си урок, сега ми изглежда безполезно — Ерик ме пита дали мога да се защитавам, ако ни нападнат. Това няма да е тренировъчен бой с изтъпени дълги остриета, а борба на живот и смърт. — Ти трябва да я вземеш — подавам му камата и отново заемам мястото си на канапето. Той върти острието в ръцете си и прокарва пръсти по филигранната дръжка. — Толкова е изящна, струва ми се, че ще я прекърша на две, ако я използвам. Усмихвам се колебливо. — По-здрава е, отколкото изглежда. Проехтяват още стъпки по коридора навън, но този път не отминават. Ерик скача на крака, между мен и вратата, острието е в готовност. В мига, когато вратата се отваря обаче, той отстъпва встрани. Сьорен е начело на групата, която щурмува стаята, по петите му са Блейз, Херон и Артемизия. Когато ме виждат, всички въздъхват от облекчение. — Чухме, че някой е бил отровен на вечерята — запъхтяно казва Блейз. — Помислихме си… Не довършва, но не е нужно. — Беше ерцхерцог Етмонд — разказвам им подробно какво се случи. Сьорен преглъща, очите му срещат моите. — В това няма смисъл — казва тихо той. — Хаптания няма много врагове, но дори и да имаше, убийството на Етмонд едва ли би било от полза за някого. А ако някой наистина е искал той да умре, щяха много по-лесно да го направят в Хаптания, или дори в месеците, които той прекарва в казармите. Охраната на Ста Криверо е много по-строга. — Никой не казва, че той е трябвало да бъде убит — казва Херон, вдигайки ръце. — Не бива да прибързваме със заключенията. Може да е имало естествена причина за смъртта. — Или че отровата е била предназначена за Тео — казва Артемизия. — Тя е човекът с обявена награда за главата й. Ерик се намръщва и отново насочва поглед към мен. — Кои са тези хора? — пита ме той. — О, да — осъзнавам, че Ерик всъщност никога не се е срещал с Херон, Арт или Блейз, макар те да са го виждали отдалеч. Представям ги набързо и обяснявам какво прави Ерик в Ста Криверо. — Отровата е нещо ново за мен — казва Ерик на Херон, когато аз приключвам. — Но знам какво видях, в онази смърт нямаше нищо естествено. Очите на Херон се разширяват от учудване, но кимва сериозно в отговор. — А аз не мога да си представя, че е била предназначена за Етмонд — казва Сьорен, гледайки към мен. — Артемизия е права. От всички присъстващи в онази зала ти си най-вероятната цел. — Всички в онази зала са важни и значими в техните страни — отвръщам с несигурен глас. — Важни, да — отвръща Артемизия, — но не и мразени, нито пък пречка за когото и да било. Към никого други го не са били отправяни сериозни заплахи, да не говорим за обявена награда за главите им. — Може да не знаем кой е доставил отровата, но знаем кой е наредил — казва тихо Блейз. Въпреки че не ядох нищо на вечеря, стомахът продължава да ме присвива и боли, а в главата ми бушуват мисли, които никак не са приятни. Мислех, че съм в безопасност тук, че най-сетне съм недосегаема за императора, мислех си, че той никога повече няма да ме докосне. Беше глупава надежда и сега един човек е мъртъв заради нея. Заради мен.   Някъде след полунощ на вратата се почуква — отривисто и служебно. Всички бяхме прекалено напрегнати, за да разговаряме, но Артемизия настоя да се възползваме от времето и да се упражняваме още малко. Много е забавно да те наблюдават всички и да критикуват стойката и техниката ти, но поне ме разсея от напрежението. При звука от почукването всички застават нащрек с извадени оръжия. Артемизия сменя тренировъчния меч с истински. — В най-далечния ъгъл на стаята — казва ми Блейз и аз побързвам да изпълня нареждането, а сърцето ми думка в гърдите, въпреки мисълта, че няма логика наемен убиец да си прави труда да чука. Когато Херон отваря вратата, пред стаята стои само един от охраната на краля. Но изглежда нервен и стрелка очи из стаята, сякаш очаква да го нападнат всеки момент. — Кралице Теодосия — казва той, без да отмества поглед от мен. Дори да намира за странно спотайването ми в ъгъла, не го показва. — Заплахата е премахната. Ако благоволите да се присъедините към крал Етристо в тронната зала, ще видите злодея с очите си. Разпит Стражите ме въвеждат в тронната зала. Сьорен, Ерик и моите Сенки ме следват по петите. Трябва да съм се преситила от целия изобилен разкош на Ста Криверо, защото стените с фрески, мраморните подове и богато украсените полилеи почти не достигат до мен. Виждам единствено трона в средата на залата, толкова огромен и тежък, че отначало дори не забелязвам немощните очертания на крал Етристо, който почти се губи в луксозната кадифена възглавница. Тръгвам по пътеката между редиците от столове и чувствам очите на кандидатите върху себе си. Сигурно пристигаме последни, защото всички места в залата са заети, освен няколкото стола отпред и още един при делегацията от Гораки, където сяда Ерик. Какво очакват тези хора? Скръб? Страх? Макар да чувствам и двете, по-скоро съм като вцепенена. Всички изглеждат предпазливи и подозрителни, сякаш онзи, който е отровил ерцхерцога, седи точно до тях. Ужасяваща мисъл, която се опитвам да пропъдя. Стражата ни съпровожда до местата на предния ред и ние ги заемаме. Сьорен е от едната ми страна, Артемизия — от другата. — Ето ви, скъпа моя — казва крал Етристо с обичайната си снизходителна усмивка. Той леко се надига в трона си. — Радвам се да Ви съобщя, че хванахме човека, отговорен за убийството на ерцхерцога. Убийство. Значи е мъртъв. Каквато и незначителна частичка надежда да таях, тя се разпадна и умря. Не го познавах достатъчно, за да скърбя истински, не и след като толкова други хора ми бяха отнети, но все пак усещам смъртта му като остро пробождане между ребрата. Колкото и да се мразя за това, повече скърбя за загубата на обещаното от него. Скърбя колко близо бях до възможността да си върна Астрея и колко бързо ми беше отнета тя отново. — Кой е отговорен? — питам. Крал Етристо плясва два пъти с ръце. Друг страж влиза през вратата зад трона и води момиче в окови. Отнема ми малко време, докато разпозная в него прислужницата отпреди, онази, плашливата, която ми донесе писмото следобеда и наля виното за ерцхерцога и мен. Очите й са още по-ужасени сега, бързо обхождат залата в търсене на приятелско лице. Не намира нито едно. Изкашлям се и поглеждам отново към крал Етристо. — Разбира се, имам доверие на преценката Ви, Ваше височество, но каква зла умисъл може да има това момиче към ерцхерцога? Усмивката на краля е мрачна. — Точно затова сме тук, скъпа моя, за да разберем. — Той се обръща към местата, където седят канцлер Марзен и сестра му. — Сала Колтания, разбрах, че носите със себе си серума на истината от Орания. Колтания става от своето място до брат си на реда зад нас. Лицето й е бледо, а изражението й — напрегнато. — Да, Ваше височество — казва тя с треперещ глас. — Винаги го носим, когато пътуваме, в случай че ни се наложи да открием дали непознати не ни мислят злото. Разбира се, никога не сме очаквали нещо такова. — Никой от нас не е очаквал — казва той с въздишка, преди да й направи знак да излезе напред. — Ще оставя на вас да го приложите, тъй като вие сте професионалистът. Колтания пристъпва към прислужницата с мускал в ръка. Момичето веднага започва да се дърпа от стражата, който държи вързаните му ръце, като че ли има начин да избяга. Без да искам, се сещам за Елпис в същата ситуация. Но за разлика от това момиче, Елпис не заслужаваше онова, което съдържаше мускалът. То няма да я убие, само ще установи истината. Защо тогава се съпротивлява така силно, ако не крие нищо. Колтания насила излива отварата в гърлото й и съпротивата напуска тялото на момичето. То се свлича в ръцете на стража, който я държи, и премигва несигурно. — Ще отнеме минута, за да подейства — казва Колтания на крал Етристо. Ако наистина е само минута, тя сякаш трае цяла вечност. Най-сетне Колтания проговаря отново, този път думите са насочени към момичето. — Моля, кажи си името. Момичето преглъща, изглежда замаяна. — Рания — тихо отвръща то. Колтания проверява зениците на момичето и измерва пулса на китката му, преди да кимне към крал Етристо. — Може да продължите — казва му тя. Крал Етристо се накланя напред, впил очи в момичето. — Ти ли отрови храната на ерцхерцога? — пита я той. — Не — отвръща тя, гласът й звучи сънлив и далечен, сякаш е от другата страна на стъклена стена. — Аз отрових виното. Сред насъбралите се, дори и сред моите Сенки, се понася шепот на недоволство. Та нали и аз бях пила от виното, всички бяха пили. — С какво? — пита отново крал Етристо. Очите на момичето се стрелкат из залата, преди отново да се спрат на крал Етристо в опит да се фокусират. — С отрова — казва тя, но звучи объркана. — Не зная каква точно, каквато ми дадоха. — Кой ти я даде? — пита крал Етристо. Тя преглъща. Серумът на истината прави краката й нестабилни и тя се накланя ту на едната страна, ту на другата, а стражът я крепи. — Императорът — отвръща тя. — Императорът я изпрати и плати. Отново се понася недоволен шепот, но този път аз съм вцепенена. Не съм очаквала нещо друго, но когато чух потвърждението, имах усещането, че залата е останала без въздух. Почти не чувам думите й след това. — Той няма да спре — гласът й звучи съзаклятнически. — Той няма да спре, докато тя не умре. — Вдига окованите си ръце и ме посочва. Подът под мен се затваря и едва не падам от стола, но ръката на Артемизия е върху рамото ми и ми дава опора. Момичето се олюлява още по-силно на краката си и стражата се мъчи да я удържи. Главата й клюмва ту на едната страна, ту на другата. Крал Етристо поглежда към Колтания. — Това нормално ли е? — пита я той. Колтания е объркана. Тя пристъпва към момичето и насила го хваща за брадичката и разтваря челюстите му. Думите, които мърмори под носа си, не са сред онези, които мога да преведа, макар да съм сигурна, че са заклинания. — Езикът й е черен. Изплюй! — нарежда й тя рязко. Девойката премигва объркано, преди да изпълни каквото й е казано и да се изплюе на пода. Слюнката е катраненочерна, но има и нещо друго там. Колтания прикляква, докосва изплютото и размазва част от него между пръстите си. Доближава го до очите си. — Парченца стъкло — казва Колтания, избърсвайки плюнката в подгъва на роклята си. После поглежда към крал Етристо. — Отрова, трябва да я е държала в устата си още преди да я арестувате. Дали й са я да я погълне, ако я разпитват — обяснява тя. Тогава защо тя я взе току-що? Защо не я погълна веднага, щом стражите я арестуваха? Преди да продължа този ред на мисли, гласът на крал Етристо пронизва въздуха с паническия си вик. — Какво чакате? Спасете я! Колтания поглежда момичето и поклаща тъжно глава. — Не мога. Умряла е в мига, в който е счупила капсулата. Няма лек срещу тази смърт. Останал й е само миг и той няма да е светъл за нея. Няма какво да се направи, освен да я оставим да си отиде. Черна пяна започва да бълва от устата на момичето и то се отпуска в ръцете на стражата. Тялото й се разтърсва от гърчове. Бих искала да я попитам защо го е направила, дали само заради парите, или е имало също и друга, зла умисъл. Иска ми се да разбера каква нова игра е подхванал императорът от трона си отвъд океана. Ала животът вече напуска очите й и аз нямам сили да гледам как още един човек умира. Отправям безмълвна молитва към боговете и ставам. Моите съветници ме последват без колебание. На излизане от залата гласът на крал Етристо ме спира. — Един момент, скъпа моя — казва той, но сега в гласа му липсва прекомерната сладост. Напротив, в него има гняв и паника като на приклещено животно. Подсъзнателно усещам, че именно това го прави опасен, но съм принудена да се обърна назад към него. — Да, Ваше височество? Вместо да ми отговори, кралят се навежда към стражите си и им промърморва нещо, което не разбирам, сочейки към мен. После се изправя и напуска тронната зала, а стражите се насочват към нас. Миг след това, твърде късно, забелязвам, че изваждат оръжията си. — Принц Сьорен, по заповед на крал Етристо сте арестуван за убийството на ерцхерцог Етмонд. Без да се замисля за извадените им оръжия или за кандидатите, които са все още тук, заставам между приближаващите стражи и изпадналия в пълен шок Сьорен. — Принц Сьорен не е отговорен за отравянето на ерцхерцога — заявявам аз, като произнасям отчетливо и ясно всяка една дума, за да бъда чута от цялата тронна зала. — Ако Сьорен е искал да ме убие, е имал безкрайно много възможности за това. Той не би използвал нещо толкова малодушно като отрова, а дори да е имал отрова, сигурна съм, че щеше да успее да ме убие. Едва ли звучи като убедителна защита, дори и за мен. — Ще отида доброволно — казва ми тихо Сьорен и поставя ръката си на рамото ми. — Нищо лошо не съм направил и съм сигурен, че крал Етристо ще го разбере. Той пристъпва към стражите и двете му ръце са вдигнати, за да се виждат ясно. Преди да осъзная какво правя, се пресягам и грабвам ръката му, за да го накарам да се обърне към мен. Едва тогава си спомням, че не сме сами и наоколо има дузина кандидати, които ни наблюдават и ще прозрат твърде много в това простичко докосване. Отдръпвам бързо ръката си и я отпускам. — Ще те измъкнем — казвам му тихо. — Веднъж го направих, ще го направя пак. Сьорен ми се усмихва леко, но поне се преструва, че ми вярва, докато стражите рязко му поставят обсипани със скъпоценности белезници около китките му и го повличат навън. Арест — Той е един от съветниците ми — казвам на крал Етристо, напрягайки се да накарам думите да излязат през стиснатите ми зъби. — Когато ми обещахте защита, останах с впечатлението, че се отнася за цялата ни група. От мястото си зад огромното мраморно бюро крал Етристо почти не ме поглежда. Въздиша тежко и завърта очи към небето. Това едва ли е почтително, но той не ме възприема като равна, а по-скоро като женско тяло, което говори повече, отколкото всъщност е необходимо. Дори не би се срещнал с мен преди закуска, което означава, че Сьорен е вкаран в затвора от осем часа. — Както вече обясних няколко пъти, скъпа моя, аз не мога да гарантирам сигурността на онези, които нарушават законите на Ста Криверо. В Астрея смятате ли убийството за противозаконно? През кожата ми се просмуква топлина, докато ръцете ми започват да се затоплят. Свивам ги в юмруци от двете си страни, но това не потушава огъня. Топлината, циркулираща по вените ми, става все по-гореща с всяко поредно произнасяне на думите скъпа моя. Насилвам се да дишам дълбоко. Откакто напуснахме кораба подобно нещо като обгорените чаршафи не ми се е случвало, само редки случаи на топлина по дланите и ръцете, и почти съм в състояние да убедя сама себе си, че си въобразявам, но в моменти като този съм убедена, че не си го измислям. Чувствам огъня вътре в себе си и зная, че ако сега излезе… Не мога да го пусна. — Разбира се — отвръщам, като контролирам гласа си, за да звучи спокоен и уравновесен. Поглеждам Херон, Блейз и Артемизия, които стоят зад мен, преди да се обърна отново към краля. — За такива сериозни обвинения се изискват доказателства, а вие не сте предоставили нито едно, като се изключи родословната му връзка. Ако това е достатъчна причина някой да бъде задържан, тогава съм изненадана, че затворите ви не са препълнени. Крал Етристо вдига пръсти отгоре на бюрото, върху снопчето документи, които, подозирам, само се преструва, че чете, за да избегне сблъсъка с мен. — Като стана дума, сала Колтания в момента обучава моите аптекари как да приготвят нова доза серум на истината. Разбрах, че процесът отнема известно време — казва той. — Ако серумът изчисти името му, ще го освободя с най-смирени извинения, но човек не може да не е прекалено внимателен по отношение на вашата безопасност, скъпа моя. Особено откакто разбрах, че той е прекарвал доста нощи във вашата спалня. Намекът в гласа му ме кара да се изчервя и се радвам, че единствено моите Сенки го долавят, макар да съм сигурна, че мълвата вече е пуснала корени, без съмнение и заради поведението ми в тронната зала. Та нали застанах между Сьорен и въоръжените стражи. — Две нощи — отвръщам и посочвам тримата зад мен — заедно с останалите ми съветници. Ако той наистина е искал да умра, едва ли е имало по-удобен момент да го направи от онзи, докато спя. Ъгълчетата на устата му увисват, образувайки дълбока бръчка, и най-накрая ме поглежда. — Ами, в такъв случай, отварата на сала Колтания ще го очисти от всякакви обвинения и той ще е свободен само след няколко дни — заявява кралят, сякаш говори на досадно дете. Искам да изкрещя, но вместо това се усмихвам. — Много добре — казвам напрегнато. — Но тъй като принц Сьорен е мой доверен съветник по международните въпроси, аз не мога добросъвестно да се срещам с когото и да било от кандидатите, докато той не бъде освободен, за да ме съветва. Вие, естествено, разбирате това, нали? Аз трябва да се грижа за собствените си интереси. Крал Етристо изглежда така, сякаш му се иска да ме удари, но след секунда на лицето му се появява друга, приятна маска. — Щом така настоявате, скъпа моя — казва той. — Но се тревожа, че вашата липса на доверие ще бъде възприета като обидно незачитане. Хората, които настояват за доказателство за девствеността ми, ще са обидени, защото им нямам доверие. Бих се изсмяла на подобна ирония, ако не бях толкова ядосана. — Нямам намерение да обиждам никого, разбира се — изчуруликвам аз. — Междувременно бих искала да разполагам с възможността да посещавам свободно принц Сьорен в тъмницата, за да съм сигурна, че към него се отнасят справедливо. Изражението на крал Етристо за пореден път се вледенява. — Скъпа моя, сега аз започвам да се чувствам засегнат от вашата липса на доверие. — Още един път — запазвам залепената си усмивка — нямам такова намерение, Ваше височество. Но наистина смятам това за необходимо заради собственото ми спокойствие. Крал Етристо скърца със зъби, но след известно време, което ми се струва цяла вечност, той кимва в съгласие. — Много добре. — Правя лек реверанс, преди да се обърна и да изляза от залата заедно с моите Сенки, които ме следват неотлъчно. * * * Артемизия, Херон, Блейз и аз едва влизаме в стаята ми, когато Драгонсбейн нахлува с трясък и с буреносно изражение. За момент си мисля, че е ядосана заради ареста на Сьорен, но, разбира се, това е нелепо. Ако беше нейната воля, той все още щеше да е в корабния карцер. — Не трябваше да искаш аудиенция с краля без присъствието ми — заявява рязко тя. — Имаш ли представа колко глупаво ме накара да изглеждам? Оставям злъчта в гласа й да заглъхне, без да й обръщам внимание. — Кралят арестува моя съветник и аз трябваше да се справя с това — казвам хладно. — Осмелявам се да кажа, че постигнах повече, отколкото ти би направила, защото не правиш почти нищо, щом кралят ти нареди нещо. Тя се олюлява назад, сякаш съм я шамаросала. Известно време ме гледа така, сякаш иска да ме одере жива тук и сега, но аз удържам на напрежението. — Интересите на Астрея са на първо място за мен — казва тя. — А в интерес на Астрея е да не обиждаме най-могъщия съюзник, когото имаме. Не мога да не изсумтя. — Той не е съюзник — казвам аз. — Ако беше, той самият щеше да ни даде войски. Той просто се присламчва към всеки, който може да му донесе повече пари. Ако императорът имаше желание да му плати достатъчно, той щеше да се обърне срещу нас на секундата. Точно сега моята зестра има по-голяма стойност и затова имам някаква власт. Възнамерявам да използвам това по най-добрия възможен начин и ако ти не направиш същото, значи си глупачка. — Тео — шепне Артемизия, предупреждение, в което не се вслушвам. Очите на Драгонсбейн са изпълнени с ледена ярост. — Оставете ни — обръща се тя към моите Сенки, гласът й звучи като съскане. — Ние ще останем с кралицата — отвръща твърдо Херон. Издържам погледа на Драгонсбейн, без да трепна. От нищо друго нямам нужда, освен да съм близо до моите Сенки точно сега, но имам чувството, че онова, което Драгонсбейн ще каже, не бих искала да бъде чуто от всеки. — Вървете — казвам им аз. — Няма да се бавя. — Тео… — Блейз ме предупреждава. — Върви — повтарям му аз. Моите Сенки си разменят тревожни погледи, но се изнизват един по един, оставяйки ме насаме с Драгонсбейн. Ще излъжа, ако кажа, че вече не се страхувам от нея, но се опитвам да не ми личи. Тя усеща страха и се възползва от него. — Императорът направи опит да отнеме живота ми — кръстосвам ръце върху гърдите си. — Тук, където крал Етристо ми обеща безопасност. Един човек е мъртъв, защото кралят подцени дългата ръка на императора, но вместо да търси истинския агент на императора, той арестува Сьорен. Междувременно онзи, който е дал отровата на онова момиче, е все още на свобода и е въпрос на време, преди да ударят отново. Тук не съм в безопасност. — Да, така е — отвръща тя с равен глас. — Тук не си в безопасност. Но ти и не искаш да си в безопасност. При тези думи не мога да сдържа смеха си, но съм изненадана колко язвително прозвучава. — Да не би да намекваш, че искам да бъда убита? Изражението й остава спокойно. — Само казвам, че ти искаш да бъдеш кралица, а това не е безопасна роля. — Аз не искам да бъда кралица. Аз съм кралица — поправям я аз. — И това е факт, който, изглежда, забравяш, освен когато го използваш в своя полза. Сега е неин ред да се разсмее. — Кралица на страна, която вече не съществува. Кралица без корона, без трон, без коронация. На какво по-точно си представяш, че си кралица? На трима глупаци, които те следват, сякаш си майка патица, защото някой им е казал, че си специална, а те са достатъчно тъпи, за да го повярват? Правя неуверена крачка назад, но тя не е приключила. — Опитвам се да ти помогна, но ти си прекалено упорита и надута, за да разбереш това — повишава глас тя. — О, божества, ти си точно като майка си. Не за първи път някой ми го казва, но за първи път го изрича като обида. — Не говори за майка ми! — Не осъзнавам, че крещя, докато не виждам учудването, изписано на лицето й, а очите й се стрелкат предупредително към вратата. — Майка ми те превъзхождаше като човек поне петдесет пъти — продължавам, като гледам да не повишавам глас. Тя ме гледа продължително, преди от нея да се изтръгне силен смях като лай. После отива до шкафа с вината и дълго време избира бутилка. Маха корковата тапа и си налива чаша догоре, почти до ръба. Отпива голяма глътка, пресушавайки почти една четвърт от нея, а после отново обръща поглед към мен. — Знаеш ли, не си първият човек, който ми казва това. Може би неточно петдесет пъти, малко е пресилено, но нещо в този смисъл. Стой по-изправено като Айрин! Усмихвай се като Айрин. Защо не приличаш повече на Айрин? — не минаваше и ден, без да го чувам поне веднъж. Усещах как името й се превръща в нещо като гвоздей, който някой забива в тила ми. Тя прави пауза, за да си налее още една чаша, но вече бях чула достатъчно. — Не е нейна вината, че си завиждала — казвам аз. Но това само я кара да се разсмее отново. — Разбира се, че завиждах. Но не повече, отколкото тя на мен. Калистрейд, казваше тя, такава си късметлийка, че не трябва да взимаш уроци по благоприличие. Или: Иска ми се да не трябва да ставам призори, за да поздравявам с майка Пазителите. Защо да не мога да прекарвам следобедите в яздене на коне, както правиш ти? Доста често ме молеше да си разменяме местата, но аз винаги й отказвах. И аз като нея не исках да бъда принцеса с корона. — Това е лъжа — казвам аз. — На майка й харесваше да бъде кралица. Драгонсбейн свива рамене. — Нямаше как да го зная. Тръгнах си, преди тя да бъде коронясана, и никога не се върнах обратно, но тя със сигурност не харесваше обучението. Тя си налива още една чаша, този път не толкова пълна, и ме поглежда замислено. — Имаш късмет, че не я познаваш в действителност. Думите й са като студена вода по гърба ми. — Да не би току-що да каза каква късметлийка съм, че майка ми е умряла? — Не казах това — завърта очи Драгонсбейн. — Но е хубаво как си запазила толкова чист спомена за нея — идеална майка и кралица, прекрасна и добра, и храбра. Всъщност в съзнанието ти е една богиня, нали? Вероятно в някакъв момент всички момичета трябва да чувстват своите майки по този начин. Винаги настъпва момент обаче, когато илюзията за съвършенство се разпада, и тогава разбираш, че майка ти е просто човек, същият като теб, с недостатъци, със своите собствени пороци, неосъзнати предразсъдъци и невежество. Ти никога няма да имаш подобно просветление и да, наистина мисля, че заради това имаш късмет. Посвоему. За миг изглежда толкова съкрушена и вече не съм сигурна дали да я зашлевя, или да й се извиня, но веднъж появила се, тази миниатюрна пукнатина на уязвимост веднага изчезва, запечатана зад твърдите й, непроницаеми очи. — От това, което съм чувала, майка ти е била добра кралица — казва тя. — Изпълнявала е своите задължения, без да се оплаква, и е била доста харесвана, но тя завинаги ще остане кралицата, която загуби Астрея. — Това не беше по нейна вина — възразявам аз. — Не е могла да знае, че каловаксийците настъпват. За първи път Драгонсбейн е несигурна, колебае се достатъчно дълго, за да видя, че има възможност, която тя скришом преценява, преди отново да си върне твърдостта. — По нейна вина беше — произнася бавно тя. — Изпратих й писмо месеци преди нападението, предупредих я, че ще нахлуят. — Лъжеш — обвинявам я аз, но усещам как стомахът ми се свива. Не искам да чувам това, но не мога и да си тръгна. Тя пренебрегва моя протест и продължава: — Нарече ме лъжкиня. Била съм едно недоразумение, плаващо наоколо и провъзгласило се за пират. Идват ми наум куп обиди, които ми се иска да запратя по нея, опровержения, които умирам да изрека, но нито едно от тях не стига до устните ми. Трябва да си напомня да дишам. След малко изражението й се смекчава малко. — Може би трябваше да те оставя да си живееш с онази чиста, неподкупна представа за майка ти. — Не ти вярвам — отвръщам, макар малка част от мен да й вярва. В крайна сметка, няма причина да ме лъже за това. Драгонсбейн си налива още една чаша. — Обичах силно сестра си, като оставим настрана всички илюзии. Тя беше моя пълна противоположност, но също така и другата ми половинка. Но тя беше жена с недостатъци. — Прави пауза, за да изпие виното си, преди да ме погледне с ясните си очи, плашещи със своята свирепост. Не си позволявам да трепна и да се отдръпна. — Майка ти беше посредствена кралица — тихо казва Драгонсбейн. — Ти би могла да бъдеш велика кралица. Ако не вярвах в това, нямаше да съм тук. Но това не е от нещата, които стават лесно. Няма да се случи и напълно честно. Няма да мине без жертви, а аз се уморих да се отнасят към мен като към твой враг заради това, че го казвам открито. Ако ти не се откажеш от всичко заради Астрея — от гордостта си, от независимостта си, от приятелите си, никога няма да си я върнеш. Не казвам нищо. Тя оставя празната си чаша върху шкафа и тръгва към вратата. С ръка на дръжката се обръща към мен: — Всички хора правят грешки и майка ти не беше изключение. Обичаше те повече от всичко, обичаше и Астрея. Убедена съм, мислела си е, че постъпва правилно. Но и тя беше човешко същество — ни повече, ни по-малко. Сън За първи, откакто напуснах Астрея, изпепеленото лице на Крес не навестява сънищата ми. Вместо нея, виждам майка ми, но не както си я спомням. Виждам я такава, каквато би била сега, със същите бръчици около очите и устата като на Драгонсбейн. Косата й не е онази ярко златистокестенява, каквато беше, макар и да не е посивяла. Просто цветът й е избледнял. Опъната е над раменете й в дълга плитка. Върху главата й стои корона, но всъщност изобщо не е нейната корона, а една от онези корони от пепел, които императорът ме караше да нося. Въпреки че седи неподвижно, по белия й хитон се сипят снежинки от пепел. Гледа ме с тъжни, сериозни очи, но когато проговаря, гласът е на Драгонсбейн. — Съжалявам — казва тя. Чакам да ми каже още нещо, да ми обясни защо е пренебрегнала предупреждението на сестра си и е позволила на каловаксийците да ни превземат. Как, с едно решение, е позволила да бъде разрушена Астрея. Как така лесно ме предаде на човек, който превърна живота ми в кошмар цели десет години. Но това е само сън и тя не би могла да има отговори, които аз вече да не зная, затова единствено ми се извинява и извинява, и извинява, докато накрая се събуждам с вкус на пепел в устата. Навън през прозореца ми небето е все още тъмно, осветено само от звездите и от отрязъка луна, но знам, че повече няма да мога да заспя тази нощ. В ума ми продължават да звучат думите на Драгонсбейн за майка ми, отново и отново. Артемизия е дълбоко заспала в другия край на леглото, което е толкова голямо, че тя дори не помръдва, когато се измъквам от него и заобикалям на пръсти огромните очертания на Херон, едва побрал се на дивана. Той ни отказа, когато и двете с Артемизия му предложихме да си разменим местата. Блейз трябва да е бил обхванат от безпокойство и по някое време се е върнал в собствената си стая. Спомням си как заспивах, заобиколена от тях. Нямаше никакви разговори за това дали трябва да останат, или не. Който и да е човекът, работещ за императора, той все още е на свобода и не мисля, че някой от нас има доверие на стакриверийската охрана. Трябва да събудя поне един от тях, особено след като снощи някой се опита да ме убие, но не ми изглежда редно да ги карам да стават по това време на нощта само защото аз не мога да спя. Освен това не искам някой да е с мен, когато посещавам Сьорен. Колкото се може по-тихо намятам халат и взимам от нощното шкафче камата си, като я пъхвам между халата и колана около кръста ми. Обувам си пантофите, които ме чакат до леглото, и отивам на пръсти до вратата. След малко я затварям след себе си, вдигайки не повече шум от една въздишка. Дори и с кама не би трябвало да ходя сама, особено със съмненията, че едва ли мога да направя нещо повече от едно замахване с нея или да се опитам да изглеждам заплашително. Дори докато ходя по коридора, откривам колко съм нервна, оглеждам се непрекъснато дали друг убиец няма да изскочи от сенките. А такъв наистина може да изскочи. Идеята ми беше глупава, но дори и да си давам сметка за този факт, не мога да се принудя да се върна. Стигам до движещата се платформа и влизам вътре, успокоена, че съм близо до друг човек. Доколкото знам, той също може да е наемен убиец. Но пък ако е, съвсем не бърза. Взира се безучастно в мен и чака да му кажа дестинацията. — Петнайсети, моля — посочвам етажа, за който Ерик ме упъти преди и където е настанена горакийската делегация. Той кима отсечено и завърта механизма, който ни спуска плавно надолу. Колкото и спокойно да се движим, аз все още не мога да се сдържа да не стисна решетката върху стената на платформата зад мен. Колкото и пъти да се возя с платформата, не мисля, че някога ще свикна с нея. За щастие, много скоро спираме рязко и той отваря вратата. Веднага щом слизам, той затваря отново вратата и платформата слиза надолу, оставяйки ме сама в тъмния коридор, осветен единствено от лунната светлина, процеждаща се през прозорците. Пред мен, от двете страни на коридора, има врати, но нямам представа коя от тях води към стаята на Ерик. Въпреки че посетих Хоа, тогава мястото ми изглеждаше съвсем различно, оживено и пълно с хора, които ме упътваха. Сега дори не зная как изобщо да се ориентирам коя стая на кого е. Вървя бавно по коридора, надявайки се на някакъв знак, но всички дъбови врати изглеждат съвсем еднакви. Дори дърворезбата по тях и дръжките от кристални топки са идентични. Фактът, че отново съм сама, кара косата на тила ми да настръхне. Ако наемен убиец иска да ме нападне, това ще е идеалният момент — ще си свършат работата без никакъв проблем, а после ще прехвърлят вината на гораките, които и бездруго нямат много приятели в Ста Криверо. Накланям глава и гледам през пролуките между вратите и рамките, за да видя дали не се процежда светлина, знак, че някой вътре е буден. Отдавна е минало полунощ, така че всички са тъмни, но накрая намирам една, която не е, и лекичко почуквам. Минава доста време, преди да чуя приближаването на стъпки, вратата проскърцва и се отваря. Появява се някакъв дребен, жилав мъж от гораките, с лъскава плешива глава и кръгли очила, кацнали в края на прегърбения му нос. Той се вторачва в мен раздразнено, челото му е цялото в бръчки. Вероятно не е щастлив, че прекъсвам каквото и да прави, но поне вероятността да е наемен убиец е нищожна. — Аз… Съжалявам, че ви безпокоя. Търся Ери… Имам предвид — императора. В коя стая е отседнал? Той се намръщва и осъзнавам, че не разбира астрейски. Тъкмо отварям уста да повторя въпроса си на каловаксийски, вероятно така ще ме разбере, след като е живял при каловаксийска окупация, той ме изпреварва: — Император — повтаря думата той. Отдъхвам си и кимвам. Мъжът се надвесва извън вратата и посочва надолу по коридора, далеч от движещата се платформа, но има толкова много врати и не разбирам коя точно показва. Той сигурно също го разбира, защото с тежка въздишка се затътря от стаята си и ме повежда към вратата, която има предвид, почуква на нея доста по-силно и по-дълго, отколкото аз бих направила. Предполагам, че е постъпил добре, защото минава известно време, преди Ерик най-накрая да отвори вратата с полузатворени сънени очи. Премигва срещу нас за малко, сякаш се опитва да осмисли картината пред себе си. — Тор… Кралица Теодосия? — пита ме на каловаксийски. — Учителю Джуру? Какво се е случило? Мъжът, учителят Джуру, се намръщва и започва да говори бързо на горакски, от който не схващам и дума. Струва ми се, че и Ерик също, защото само се блещи срещу него и го чака да свърши. Ала когато това става, учителят Джуру гледа Ерик в очакване на някакъв отговор, но Ерик няма представа какво да каже. Учителят Джуру разбира това, шумно се изкашля, преди да закрачи обратно към стаята си и да затръшне силно вратата. Ерик трепва от силния трясък. — Виждам, че си се запознала с учителя Джуру — казва той. — Не знаех коя е твоята стая — признавам аз. — Кой е той? Той отваря уста да отговори, но после се намръщва, обмисляйки въпроса. — Той е… алхимик. Най-добрият в Гораки, още отпреди обсадата. Ако трябва да бъдем честни, не съм напълно сигурен какво прави, но, изглежда, всички смятат, че е много важен. Както виждаш, аз не говоря горакски, макар че майка ми прави всичко възможно да поправи това. Мисля, че е нещо, свързано със златото — намръщването му се засилва и той поклаща неодобрително глава, а очите му отново се съсредоточават върху мен. — Какво правиш тук, Тео? Посред нощ е. — Не можех да спя. — И реши да споделиш нещастието си с мен? Много мъдро, но по-добре да не го беше правила — казва той, прозявайки се на последните думи. — Искам да отида при Сьорен. А тъй като императорът е обявил награда за главата ми, не мисля, че е разумно да сляза в тъмницата сама. — Не и без оръжие обаче — отбелязва той, кимвайки към камата на хълбока ми. — Повече за демонстрация, отколкото нещо друго — признавам аз. — Нали ме видя вчера… По-скоро може да се нараня, отколкото да я използвам. — Достатъчно честна си — казва той с въздишка. — Само да взема меча си и ще отидем заедно. И аз нямам нищо против да видя Сьорен — той се втурва обратно в стаята, но преди вратата да се затвори след него, го чувам да мърмори, — макар че предпочитам да бяхме почакали, докато съмне. Тъмницата Тъмницата под стакриверийския дворец е от онези места, които нямат много посетители — всъщност то създава усещането за място, където човек влиза, без да очаква, че ще го напусне някога. Обслужващият платформата се поколеба, когато двамата с Ерик го помолихме да ни закара долу, но когато му казах, че кралят ми е дал разрешение, той неохотно се съгласи. Веднага щом ни остави долу обаче, по възможно най-бързия начин се изстреля нагоре още преди вратите да са се затворили след нас. — Никак не вдъхва доверие — промърморва Ерик, оглеждайки мрачния коридор, осветен само от малки стенни свещници. Въздухът е застоял и мирише на гранясало, от което ми се повдига. Не искам да давам име на тази миризма, каквато и да е тя. Не идва от нещо живо, или от някого жив. Следваме коридора, докато стигаме до метална порта, издигаща се от пода до тавана и от стена до стена. Облегнат на нея откъм нашата страна стои млад стакривериец, който изглежда полузаспал. Когато ни чува да приближаваме обаче, той веднага се изправя, а очите му се разширяват от изненада. Изглежда на около двайсет години, но кожата му има нездрав вид и жълтеникав цвят, а под очите му — тъмни кръгове. Чудя се кога ли за последно е бил навън. — Какво правите тук? — пита мъжът, изнервен, но после преглъща и опитва отново. — Исках да кажа: с какво мога да ви помогна? — Тук сме, за да посетим принц Сьорен. Крал Етристо ми е дал разрешение да го посещавам, когато ми е удобно. Той се намръщва, объркан. — Но сега е полунощ — казва той. — Така ми е удобно — вдигам рамене аз. — Аз съм кралица Теодосия и бих искала затворника да бъде преместен на сигурно място, в отделно от другите затворници помещение. Ял ли е? — Аз… да, Ваше величество — отвръща той. — Радвам се да чуя това. Може да се окаже малко упорит в това отношение. Има ли такова помещение, каквото описах? — Принц Сьорен е в отделна килия. Доста е удобна — като за килия, имам предвид. Със сигурност е по-добра от всичко останало тук долу и е далеч от останалите затворници. — Това ми звучи добре — казвам му с усмивка. — Как се казваш? — Тизоли — отвръща мъжът и бърза да се поклони. После се обръща към портата и опипва връзката с ключове, закачена на колана му. Няколко пъти опитва с различни ключове, но накрая отключва вратата и ни повежда през нея.   Килията на Сьорен е малко по-голяма от карцера на „Дим“ и поне три пъти размера на килията, която аз обитавах в Астрея. За разлика от кораба, тук той не е с белезници, така че може да става, да се разхожда и да прави каквото си поиска сред килийните стени. За нещастие, това, което той иска да прави, е да спи. Заспал е дълбоко, свит в ъгъла, с лице, обърнато на другата страна. — Сьорен! — извиквам му през решетката на вратата сигурно за стотен път, но той въпреки това не помръдва. Обръщам се към Тизоли, който се помайва зад нас и не знае дали трябва да остане, или да си тръгне. — Той добре ли е? — Аз… ъ… мисля, че да, Ваше величество — отвръща той, оглеждайки се нервно. — Добре е — казва Ерик. — Може да спи и по време на ураган, всъщност го е правил. — Той свива дланите си като фуния около устата си и изревава името на Сьорен толкова гръмогласно, че си запушвам ушите. Сьорен обаче само се обръща, като се завира още по-близо до стената. — Ако може да отвориш само за малко вратата да го побутнем да се събуди и веднага ще излезем — казвам на Тизоли, но той само поклаща глава, така прави при всяка моя молба, откакто сме дошли преди десет минути, поне пет пъти досега. Ерик си поема дълбоко дъх, готвейки се да изкрещи отново, но аз го прекъсвам, сграбчвайки копчето върху ръкава на пелерината му, и го откъсвам с едно силно дръпване. — Защо го направи? — Ерик гледа, изумен, разкъсания си ръкав. — Беше чисто нова — майка ми ще ме убие. Без да му обръщам внимание, се приближавам до самата решетка и протягам ръка през нея, стискайки копчето здраво в ръката си. Мятам го колкото се може по-силно към главата на Сьорен и го уцелвам право в средата на челото. Копчето беше малко, но достатъчно. Сьорен замахва с ръка, за да го отблъсне, със закъснение, отваря очи, присвива ги и сънливо се взира в нас. — Най-накрая — отдъхвам си аз. — Спеше като заклан. Сьорен се надига да седне, все още замаян. — Мисля, че още спя — признава той. — Какво правите тук? И колко е часът? — Почти се развиделява, предполагам — отговарям му, преди да се обърна към Тизоли. — Имаш ли нещо против да ни оставиш малко насаме? Ще те повикаме, когато приключим. Тизоли се колебае, но след малко кимва и тръгва назад по коридора. Ослушвам се за стъпките му и едва когато замират в далечината, проговарям отново. — Неочакван обрат на съдбата — казвам на Сьорен с усмивка, макар че няма нищо смешно в това. Сьорен отвръща на усмивката ми, но, изглежда, без особен ентусиазъм. — Да ме спасиш ли си тук, Тео? — пита предпазливо той. Поклащам глава. — Приготвят серум на истината за теб, така че щом ти го дадат, ще се докаже невинността ти. Крал Етристо каза, че може да отнеме известно време обаче. Сьорен кимва, но не изглежда убеден. — Някакви улики — кой всъщност работи за баща ми? — Никакви — казва Ерик със сериозен глас. — Буквално би могъл да е всеки. По дяволите, ако знаеха, че имаме общо родословие, вероятно и аз щях да съм тук с теб. — Да, нека го запазим в тайна — казвам и въздъхвам. — Поне ще си отдъхна от кандидатите. Заявих, че не мога да се срещам с никого, ако ти не присъстваш като мой съветник. — Сигурен съм, че леля ти е много доволна от това — засмива се Сьорен. Той го казва на шега, но самото споменаване на Драгонсбейн ми действа като шкурка върху кожата и Сьорен сигурно вижда как се свивам от отвращение. — Какво има? — пита ме той. Колебая се. — Имам въпрос относно обсадата на Астрея — поемам дълбоко дъх и си помислям дали изобщо да го задам. Може би не искам да знам отговора. — Ако бяхме предупредени, че вие настъпвате, какво щеше да се случи? Като във Вектурия ли щеше да стане? Щяхте ли да промените нещо? Сьорен се намръщва и обмисля отговора толкова дълго, че започвам да се безпокоя дали въобще ще го получа, но накрая той поклаща глава. — Може би щеше да продължи по-дълго. Вероятно щеше да се превърне във война вместо в обсада, но въпреки всичко ние ви превъзхождахме по сила. Астрея не беше подготвена за подобно нападение, никога преди не са се изправяли пред такова изпитание. Съжалявам, ако това не е отговорът, който ти търсеше. — Всъщност е — отвръщам аз, — макар че не ме кара да се чувствам по-добре. Онова, което Драгонсбейн ми каза, изригва от мен и е ред на Ерик и Сьорен да слушат. Към края на разказа думите ми не са по-силни от шепот. — Винаги съм си представяла майка ми като перфектната кралица, но този образ е разрушен и не зная как да си го върна. Ерик и Сьорен си разменят погледи, но накрая Ерик е този, който проговаря пръв. — Е, нашият баща е императорът — произнася той бавно. — Нямаме много опит с разбити илюзии за личностите на родителите си. — Но имало ли е някога момент, когато сте му се възхищавали? — питам аз, местейки поглед от единия към другия. И двамата мълчат. — Не — казва накрая Сьорен. — Дори преди да разбера какво е причинявал на други хора, знаех какво причинява на моята майка. Не си спомням нито една мила дума. Спомням си обаче как тя се свиваше от страх всеки път, когато той я доближаваше, и как трепереше, когато се обръщаше към нея, сякаш й удряха шамар. Виждах баща си като чудовище от самото начало — просто не разбирах колко далеч се простира всичко. Ерик се прокашля. — Мисля, че имаше един период, когато се стремях да бъда като него — признава той. — Не продължи много дълго, но го имаше. Никога не ме призна за свой син, дори не ми говореше, но не беше тайна, че съм негов син. Знаех. И като дете си мислех, че ако бях по-голям, ако бях по-силен, ако бях по-добър, той щеше да ме обича. Мразех те — обръща се той към Сьорен. — Мразел си ме? — намръщва се Сьорен. — Не знаех това. Ерик свива рамене и поглежда встрани. Светлината е твърде слаба, за да го кажа със сигурност, но ми се струва, че бузите му почервеняха. — Тогава не те познавах, само от разстояние. Ти просто беше момчето, което имаше всичко, което аз отчаяно исках, а изглеждаше така, сякаш изобщо не го оценяваш. Разбира се, че те мразех. Но докато чиракувахме заедно и се сприятелихме, разбрах. Мисля, че тогава моите илюзии бяха разбити, макар че това е нещо различно. — Разбирам — казвам му аз. — Благодаря ти. Сьорен въздъхва тежко. — Така, ще се върнеш ли в лагера, след като няколко дни няма да ти се налага да се притесняваш за кандидатите? — Защо не — отвръщам, макар идеята да ме изпълва едновременно с вълнение и страх. Много ми хареса тогава да помагам и да говоря с други астрейци, но вината беше непоносима — как да седя в двореца на крал Етристо, да ям от разточителните ястия, докато усетя как стомахът ми ще се пръсне, да обличам рокли, всяка една от които струва цяло състояние, а там всички са мръсни, гладни и болни? Но, разбира се, че трябва да отида. Ако не направя всичко, което мога, за да им помогна, никога няма да си простя. Със сигурност няма да мога да се нарека тяхна кралица. Хрумва ми една идея и се обръщам към Ерик. — И ти трябва да дойдеш. Там има гораки. Трябва да ги видиш, щом ще бъдеш техен император. Вероятно не знаят, че в Гораки отново е безопасно. Може да поискат да се върнат. Ерик обмисля предложението ми. — Не разчитам на това — казва той. — Сигурността е относително понятие. Честно казано, тук може би са по-добре. От тази негова идея направо ми се гади. — Не говори така, преди да си го видял — казвам му аз и поглеждам към Сьорен. — Имаш ли нужда от нещо? Сьорен се замисля. — Просто да минава по-бързо времето. Трябва ли да бъдеш някъде преди закуска? — Не. Можем да останем още малко. Сьорен се просва на мръсния под и се обляга върху тухлената стена. — Добре тогава — казва той, — какво ще кажете за още един урок по астрейски? — Сега? — намръщвам се аз. — Със сигурност има по-добро време и място за това. — Аз буквално съм един пленен ученик. А и това ще разсее ума ми от други неща, като решението на крал Етристо да ме екзекутира. Стомахът ми се свива на топка. — Няма да позволя това да се случи. Сьорен се усмихва, но усмивката не стига до очите му. — Струва ми се, че ти вече направи достатъчно чудеса за мен, Тео. Това може да се окаже извън дори твоите възможности. — Той сяда. — Разбираш ли? Доказвам мнението си — имам нужда от разсейване. Ерик също може да остане, за да научи няколко думи. — Всъщност, ако се опитам да уча два езика едновременно, само ще се объркам — казва Ерик през прозявка. Обляга се върху стената на коридора, кръстосва ръце на гърдите си и затваря очи. — Събуди ме, когато си готова за тръгване, Тео. Взирам се в него и не мога да повярвам. — Честно, можеш ли да заспиш ей така? Въпреки че очите му са затворени, устата му потрепва в усмивка. — Аз съм моряк. Мога да спя навсякъде. И той, дали защото говори истината, или се преструва много добре, скоро заспива и похърква дори, докато аз уча Сьорен на някои основни астрейски думи: аз, ти, имам, правя, вода, хляб. Трудно е да се каже колко време е минало без никаква слънчева светлина, но когато двамата с Ерик си тръгваме от тъмницата, ми се струва, че Сьорен изглежда с по-висок дух. Обещаваме му скоро да го посетим отново, но Сьорен сякаш не ни вярва. Любов Веднага щом се прибирам в стаята си, ме посреща канонада от панически викове. — Мислехме, че си мъртва — казва Херон, а очите му, които обикновено са спокойни, сега горят като нажежени въглени. — Какво си намислила? Да тръгнеш посред нощ? — И си взела камата си? — добавя Артемизия. — Да не би да се опитваше да спестиш труда на наемния убиец, изпратен от императора? — Можеха да те убият — казва Блейз. Гневът му е толкова силен, че направо го виждам да трепти във въздуха. Ръцете му треперят, но той не ги забелязва. Аз забелязвам обаче, както и Херон и Артемизия. В този миг техният гняв и страх изчезват, удавени от тези на Блейз. Подът под мен трепери толкова слабо, че бих могла да го отдам на бръмченето на движещата се платформа надолу по коридора. Но това не е същият вид трептене. Има бучене, сякаш камъните си говорят и някой им отговаря. — Блейз — гледам да говоря нежно. Но дори когато очите му се приковават в моите, те са странни и далечни, сякаш изобщо не ме вижда. Треперенето се усилва и чашите, оставени на масата, започват да звънтят. Знам, че трябва да направя нещо, да кажа нещо, но съм замръзнала на място, неспособна да направя каквото и да било, освен да се взирам в него. От тавана се посипва прах и пада върху нас като пепелта от короната, която императорът ме караше да нося. Първо Артемизия реагира. Прекосява стаята с няколко големи крачки и удря плесници по лицето на Блейз, звукът от които проехтява над грохота, но те нямат никакъв ефект върху него. И друг път съм виждала Блейз да губи контрол над своите сили, но той винаги се борил да си го възвърне. Никога не е било като сега. Не знам дали изобщо е в своето тяло. Вазата върху тоалетната ми масичка се прекатурва от ръба й, разбивайки се на парчета върху пода, навсякъде наоколо се разплисква вода и клюмнали рози. Трябва да се подпра на стената, за да запазя равновесие. Тръгвам към Блейз, а сърцето ми бие така силно, че ще изскочи от ребрения си кафез. Изведнъж осъзнавам колко опасно е всичко това не само за Блейз, а и за всички ни. Стакриверийските кули и бездруго са опасно високи. Едно силно земетресение може да събори тази кула, а останалите ще паднат като домино, смазвайки града отдолу. Ако не се доберем до Блейз, той може да разруши града и да убие хиляди хора. — Блейз — извиквам му отново, като се пресягам да достигна рамото му. Кожата му е нагорещена и се усеща дори през ризата му, сякаш огън опарва ръката ми, но не я махам. Опитвам се да го разтърся, но той е непоклатим. — Моля те, Блейз. Аз съм добре. Той потръпва и трусовете леко отслабват, но още се усещат. И все още са опасни. Без много да му мисля, обвивам ръце около врата му колкото се може по-силно, макар жегата от неговото тяло да обхваща и моето. Заравям пръсти в косата му и преди да се усетя, му запявам астрейска приспивна песен, която той ми пееше, когато имах нужда. Тръгни с мен през мъглата, мое хубаво детенце. На път сме, мило, към земята от сънища с дивна природа. Днешният ден си отива, време е малките птички да полетят. Утре е съвсем наблизо, време е старите врани да умрат. Сънувай сън за свят несънуван, където всичко е възможно. Утре ще сбъднеш своя свят бленуван, но сега е нощ, детенце, сънувай с мен. Постепенно светът около нас се успокоява, но не и Блейз. Той продължава да се тресе дори когато обвива ръце около мен и заравя лицето си в извивката на шията ми. Едва когато усещам горещи сълзи по кожата си, разбирам, че той плаче. Никой от нас не говори, сякаш минава цяла вечност, но аз познавам техните мисли, както познавам своите. Блейз не контролира своята дарба и става все по-зле. Още няколко минути и можеше да убие всички ни, както и хиляди други. Не разполагаме с начин да го спрем. Бавно Блейз се откъсва от моята прегръдка и вдига глава. — Трябва да си тръгна — казва той с глас, не по-висок от шепот. — Не мога да остана тук. Не мога… — Гласът му секва, преди да е довършил изречението. Част от мен знае, че е прав. Тук той представлява опасност — за себе си и за всички наоколо. Но не мога да понеса мисълта да го отпратя. — Не — мъча се да накарам гласа ми да не трепери. — Това… Ти не го направи нарочно. Артемизия ме пронизва с невярващ поглед. — Няма значение дали е искал, или не — казва тя. — Той почти… — Гласът й заглъхва. — Нямах представа колко е зле. — Никой от нас нямаше — казва Херон. — Но знаехме, че накрая ще се стигне дотук. Няма лек срещу минната лудост. Същото нещо ми каза и Сьорен. Тогава отказах да повярвам, не напълно. И все още не искам да го повярвам, дори и с доказателството пред мен. — Не може да е минна лудост — опитвам се да звуча убедително, дори когато не съм сигурна в нищо. — Щеше вече да е мъртъв, ако беше лудостта. — Затварям очи, търсейки някакво обяснение. — Неговата дарба е силна и поради това е нестабилна. Ти просто трябва да се упражняваш да я контролираш — казвам на Блейз, но не успявам да убедя никого, най-малко себе си. Блейз преглъща. — Тео, и аз не искам да си тръгна, но… — Тогава недей — прекъсвам го аз. — Остани и се бори. Остани с мен — нямах намерение да казвам последното, но думите изскочиха, преди да мога да ги спра. Настъпва тишина и Блейз не отмества поглед от моя. Виждам битката между чувствата му, изписани на лицето му. — Никога преди не съм го усещал така силно. Не усещах тялото си като свое, просто наблюдавах безпомощно — преглъща и поклаща глава. Минава цяла вечност, преди да се обърне към Артемизия със спокоен и решителен поглед. — Следващия път, когато стане толкова зле, Арт, ти ще забиеш камата в сърцето ми. Очите на Артемизия се разширяват и за миг очаквам тя да откаже. — Ако реша, че ще нараниш хора, ще го направя — казва тя предпазливо. Блейз кимва в съгласие, макар че още изглежда несигурен. — Не зная какво се случва с мен — казва той. — Може би се е случвало и преди — разсъждава Херон. — Може да е имало Пазители, чиито сили са били нестабилни. — Никога не съм чувала подобни истории — казвам аз. — И не би могла — отвръща Херон. — Кой разказва такива неща на деца? Истина е, че всички Пазители, които познавах като дете, контролираха дарбите си, но така и трябваше, нали, щом са толкова близо до кралицата? Мисълта, че съществуват други Пазители — Пазители като Блейз, никога не беше ми хрумвала. Но Херон е прав. Откъде бих могла да науча за тях? Изведнъж се сещам за нещо, което свързвам с нашия разговор — у мен се заражда една глупава, отчаяна идея. — Ние с Ерик имаме план да се върнем в бежанския лагер, за да отнесем още храна — съобщавам аз. — Отидохме заедно с Ерик да посетим Сьорен. Ако са останали някакви астрейци, които да знаят нещо за минната лудост, трябва да са там. — Може би — неуверено се включва Артемизия. — Колко храна си събрал, Херон? — трудно ми е да говоря нормално сред отломките около нас, причинени от пристъпа на Блейз, но правя усилия. Ако постоянно мисля за случилото се и какво означава, самата аз ще полудея. Има проблем, който трябва да реша, това е. И мога да го направя, докато помагам в същото време на бежанците. Концентрирам се по-скоро върху решението, отколкото върху проблема — и това е единственото нещо, което ме крепи да не се разпадна. — Не е много — отвръща Херон, — но не смятам, че е възможно тайно да пренесем достатъчно храна, за да нахраним всички, без това да се забележи. Ако направя още две ходения до кухнята обаче, ще имаме толкова, колкото можем да носим. — Направи го тогава — кимвам му аз. — Ерик и Хоа ще дойдат също, ще се срещнем с тях след един час. Арт, би ли разбрала какво говорят хората за земетресението? Не си представям, че може някой да си помисли нещо друго, освен че трусовете са били естествени, но искам да съм сигурна. И двамата кимват в съгласие и бързо излизат, оставяйки ни сами с Блейз. Започвам да чупя безпомощно ръце. Двамата с Блейз толкова старателно сме избягвали да говорим за влошаващата се нестабилност у него, че не съм сигурна как да подхвана подобен разговор сега. — Не мога да остана в двореца, Тео — казва той, след като мълчим известно време. — Ще си опъна палатка извън стените на столицата, достатъчно далеч, за да не нараня никого. Но ще съм достатъчно близо, за да помагам, ако имаш нужда от мен. — И ще ме оставиш тук сама? Той трепва. — Не го прави. Ти няма да си сама. С теб ще са Херон и Арт. — Не е същото. Те не гледат на мен както ти. Не са ме познавали преди всичко това. Имам нужда от теб, Блейз — гласът ми секва и аз поклащам глава. — Първо ще отидем до лагера. Ще съберем информация. Ако след това все още искаш да си тръгнеш, няма да те спра. — Не можем просто да разпитваме непознати за това. Ако някой разбере… — Херон и Артемизия знаят и не са направили нищо — отбелязвам аз. — Не се отнасят с теб по-различно. — Защото са ми приятели. Но дори Арт ще го направи, ако се случи отново. Непознати? Те ще се опитат да ме убият на място. — Ами, няма да им казваме, че се отнася за теб. Ще задаваме само хипотетични въпроси, ще кажем, че се интересуваме по принцип. — Няма начин това да не прозвучи съмнително. — Тогава ще прикрием едното проучване с друго — сещам се за една идея. — Ще видим дали някой знае нещо за Крес, какво е станало с нея, защо тя има дарбата на Хаза, след като е изпила отровата Енкатрио. И оттам можем да продължим. Блейз въздиша тежко, но не казва, че не е съгласен, това също е нещо. — Шансовете са нулеви, едва ли ще стигнем до нещо — казва той след малко, докато си играе с гривната. — Скъпоценен камък на земята, която му дадох преди много години. Обикновено я държи скътана в джоба му, но сега я върти разсеяно между пръстите си. — Няма лек за минната лудост. Това не е минна лудост, иска ми се да кажа, но вече не съм толкова сигурна. Какво друго е минната лудост, ако не дарба, дадена на някого, който не може да се справи с нея. Може би не е много по-различно от благословията. Може би са двете страни на една и съща монета. Внезапно, като шок, осъзнавам колко малко знам за собствената си страна. Макар вече да съм по-скоро възрастен човек, отколкото дете, едва ли знам повече за боговете и мините, отколкото когато бях на шест години. Блейз стиска гривната със скъпоценния камък на земята толкова силно, че кокалчетата на пръстите му са побелели. — Може би не бива да я носиш — кимам към гривната. — Може тя да влошава състоянието ти. Той стисва гривната още по-силно. — Не, помага ми. Тя доста често го превръща в нещо, с което мога да се справя. Прехапвам устни и поглеждам към него. — Не мога да те загубя, Блейз — казвам му тихо. — Дори да съществува и най-малката възможност да ти помогнем, трябва да я използваме. Известно време Блейз не казва нищо, челюстите му са стиснати. Накрая кимва в съгласие. — Добре, Тео. Ще опитаме. Но ако няма резултат, ще си тръгна. Стомахът ми болезнено се свива при тази мисъл, но кимвам с глава. Внимателно пристъпвам към него и отново го обгръщам с ръце. Отначало тялото му е сковано и неподатливо, но после съпротивата му намалява и той ме прегръща така, сякаш съм нещо крехко като вазата, която разби на парчета. — Обичам те — гласът ми е глух, потънал в рамото му. Навярно това е още една манипулация, използване на думи като оръжие, единственото, което имам на разположение, но това не ги прави неистински. Хубаво ми е, когато ги произнасям на глас. Дишането на Блейз се учести и отчасти се чувствам виновна. Макар думите ми да са искрени, аз знам, че причината да ги кажа тук и сега е сложна и объркана. Говоря му онова, което той има нужда да чуе, да ми даде това, което аз искам. Изтиквам настрани чувството си за вина и се съсредоточавам върху Блейз, който стои пред мен. Блейз, който трябва да продължи да се бори, независимо какво се случва. Блейз, без когото не знам как ще оцелея. Не искам да се уча как да оцелявам. Просто го искам до себе си, здрав и щастлив, готов да си върне нашия дом, да спаси нашия народ и да отмъсти за нашите родители. — И аз те обичам, Тео — гласът му малко по-висок от шепот. Въпреки че вече знаех това, думите му събуждат трепет в гърдите ми. Отдръпвам се леко, за да го погледна. — Тогава не смей да ме оставяш. Не ме интересува дали самата Глейди не се опитва да те отведе в Отвъдното. Ти казваш: „Не днес!“. Чуваш ли? Блейз преглъща, а адамовата му ябълка отскача. — Чувам те — казва той. Думите не значат много. И двамата знаем, че хората нямат избор кога смъртта ще дойде за тях — изгубили сме твърде много хора без време. Но е хубаво, поне за малко, да се престорим, че имаме някакъв контрол над нея. Маскировка След закуска се обличаме и четиримата отиваме да се срещнем с Ерик и Хоа при входа на двореца. Слънчевата светлина е толкова ярка, че заслепява, и трябва да засенча очите си, като престъпвам извън двореца. Артемизия докладва, че щетите от земетресението са, слава богу, минимални — главно козметични повреди на дворцовата кула. Нищо по-значително от няколко счупени украси и дрънкулки, стенни свещници, малко пукнатини в плочките на пода. Нищо, което крал Етристо да не е в състояние да поправи бързо. Този път нищо, мисля си, но си налагам да избягвам тези мисли. — Кралице Теодосия — извиква глас. Щом очите ми привикват с ярката светлина, разбирам, че е Колтания, облечена в червена копринена рокля, която плътно обвива фигурата й, подчертавайки извивката на талията й и закръглеността на бедрата и гърдите й. Макар да си отдъхвам, че е тя, а не някой стакриверийски придворен, все пак прехвърчат искри на раздразнение. Защо е навън, когато Сьорен е заключен във влажната тъмница? Тя трябва да работи върху серума на истината, за да може той да докаже невинността си. Не мога да си представя, че тя върши някаква работа в тази рокля. — Сала Колтания — насилвам се да се усмихна. Тя протяга ръце да хване моите, преди да се наведе към мен и да целуне всяка от бузите ми по два пъти. Засмива се, когато вижда изненадата ми. — Орианска традиция за поздрав към приятели — обяснява тя. — Стар навик, прощавайте. — Няма нищо — казвам аз, макар да усещам следите от лепкавото й червило върху бузите си. Удържам на инстинктивното си желание да ги избърша — знам, че не е същото, но ми напомнят за императора, който ме белязваше с отпечатък от пепел по ръката по време на угощения. — Усетихте ли земетресението по-рано днес? Доста страшно беше. Но денят е прекрасен. Заедно с Марзен сме се наканили да си направим още един пикник, трябва и вие да се присъедините. — Тя поглежда моите Сенки зад мен. — Вашите… придружители също са добре дошли, разбира се. Усмихвам се насила. — Земетресението беше страшно, но разбрах, че е нещо обичайно за тази област — казвам аз, макар да не зная дали това е истина. Колтания се намръщва, но преди да изкаже съмненията си, аз продължавам. — Много мила покана, но се боя, че докато принц Сьорен е в затвора, нямам намерение да се срещам с никого от кандидатите. Принц Сьорен е дипломатическият ми съветник и имам нужда от неговите напътствия по тези въпроси. Със сигурност разбирате — женитбата е решение, на което не бива да се гледа безотговорно. Колтания повдига вежди. — Не осъзнавах, че неговите съвети са ви толкова необходими, Ваше величество — казва тя. Аз се засмивам. — Защо иначе ще го държа в моя съвет? — Преструвам се на изненадана. — О, сала Колтания, вие не вярвате на тези слухове, нали? За един момент тя изглежда раздвоена, но после изражението й се смекчава. — Какви слухове? — пита тя с намигване. — Разбирам, че точно вие помагате на аптекарите на крал Етристо в приготвянето на серума на истината? — сменям темата аз. — Да, изглежда, това е най-малкото, което мога да направя, за да стигнем до дъното на тая бъркотия. След онова, което се случи на бедния ерцхерцог, а и това, което почти сполетя и вас! — Трагедия — съгласявам се аз. — Радвам се, че помагате. При тези ваши научни способности, съм сигурна, че много скоро името на Сьорен ще бъде изчистено и ние ще можем да се върнем към делата си. — Разбира се, Ваше величество — накланя глава тя. — Ще направя всичко по силите си, макар че може да отнеме около седмица заради някои от по-редките съставки. Пресягам се, за да стисна рамото й. — Вярвам в таланта ви. Моля, насладете се на пикника и предайте поздравите ми на вашия брат. Да се надяваме, че скоро ще мога да прекарам време с вас и с канцлера Марзен. Щом се отдалечаваме от Колтания и тръгваме надолу по стълбите на двореца, Артемизия избързва към мен, за да вървим заедно, като оставя Херон и Блейз на няколко стъпки зад нас. — Честно, не мога да отгатна дали я харесваш, или не — отбелязва тя. — Не съм сигурна дали и аз самата зная — признавам си аз. — Поне я уважавам. Когато стигаме подножието на стълбите, претърсвам с поглед оживената тълпа да открия Ерик и Хоа. Те би трябвало да се отличават заради горакския брокат, но не виждам и следа от тях. Щом достигаме най-долното стъпало, към нас се приближават две фигури, покрити от глава до пети в дрехи с цвят екрю. Тъй като са с качулки на главите им, лицата им са в сянка. Първоначално си мисля, че сигурно са двама манадолски свещеници, които винаги носят груби, традиционни дрехи дори в непоносимата жега, но когато единият от тях отмята леко качулката и ми дава възможност да видя лицето му, разбирам, че е Ерик. Което означава, че по-дребната фигура до него трябва да е Хоа. — Каква маскировка само — казвам на каловаксийски. — Но е малко ненужна. — Лесно ти е да го кажеш — промърморва той. — Стакриверийците не те заплюват и не те наричат ента крустен. — Ента крустен? — повтарям след него и се смръщвам. Лицето му почервенява. — От това, което схващам, на стакриверийски означава „прокълнатите“. Нещо като общо название за гораките. Изглежда, обвиняват нас, че с присъствието си сме предизвикали земетресението. Очевидно в Ста Криверо не са имали земетресение от векове. Правя усилие да запазя изражението си спокойно. — Така ли? — докато питам, си спомням нещо. — Сьорен каза, че стакриверийците смятат бежанците за проклятие и затова са ги затворили зад онези стени, за да не се разпространи тяхното проклятие. Сякаш страната, завладяна от императора и опустошена от каловаксийските армии, е заразна и тази зараза може да се предаде от човек на човек, от една страна на друга. Като че ли е толкова просто. — Тогава си сложете качулките — казва Херон на Ерик, като се оглежда, за да разбере дали някой ги е забелязал. — Поне докато излезем от града. Ерик въздиша, но си поставя отново качулката и намигва на Херон. — Жалко, че трябва да скривам това лице от света, но сигурно си прав. Докато групата ни се изнизва през улиците на града, хвърлям поглед към Херон — лицето му е с цвят на ягодово сладко. * * * Оттеглям се заедно с Ерик и Хоа, за да могат Блейз, Херон и Артемизия да наемат коне, без да се притесняваме, че някой ще ни разпознае. Неприятната страна на цялото начинание е, че можем да вземем само три коня. За мен няма проблем, тъй като, така или иначе, не мога да яздя сама, но Ерик изглежда раздразнен, че ще трябва да дели коня си с още един ездач. — Не съм яздил с придружител, откакто бях дете — казва той. — Ако предпочиташ ти да водиш коня, за мен няма значение — казва му Херон, но се притеснява да погледне Ерик в очите, докато го изрича. — Искам да кажа… ако искаш да яздиш с мен. Може да яздиш с Блейз или с Арт, но се съмнявам, че някой от тях двамата ще те остави да хванеш юздите. Ерик е изненадан и известно време гледа Херон, сякаш не е много сигурен какво да го прави. — Добре — казва той накрая. — Благодаря ти. Херон свива рамене и отново гледа встрани. — Аз ще взема Тео — предлага Артемизия на астрейски, преди Блейз да ми предложи. — Блейз, ти ще вземеш Хоа. Хоа изглежда объркана, защото е разбрала единствено името си. Побързвам да й преведа. Тя ме изслушва, оглежда Блейз и решително кимва. — Той става — казва ми тя. — Колкото и да е неприятно, мисля, че ще трябва да говорим на каловаксийски, така че всички да се разбираме — казвам аз. — Иначе ще трябва непрекъснато да превеждаме на Ерик и Хоа. Артемизия завърта очи от досада. — Мразя да говоря на този език — заявява тя на каловаксийски със силен акцент, като произнася неправилно няколко думи. — Чувствам го като поредното посегателство. Хоа я поглежда така, сякаш я вижда за първи път. — Съжалявам — казва тя. Нейният каловаксийски е много по-добър, но все пак не е идеален. Артемизия е изненадана от извинението и е леко изнервена — нов вид, в който я виждам, и не мога да скрия, че ми е приятно. — Всичко е наред — казва тя на Хоа след малко. — Исках само да кажа… Не беше нещо против вас. Просто се оплаквах. — Често го прави — казвам на Хоа. — Не го приемай лично. Артемизия ме поглежда заплашително, но не ми възразява, само ме ощипва по ръката. — А заради това ще яздя супер бързо. Стомахът ми се свива от лошо предчувствие. — Тогава ще повърна върху теб — отговарям й аз. Хоа се разсмива. Не бях чувала смеха й преди — мелодичен е и ми напомня на птича песен на разсъмване. Красив е. Охо Заплахата ми, че ще повърна, явно подейства — конят, воден от Артемизия, направо се плъзга по равната шир на пустинята. Тя предвожда бандата през целия път дотам, но установявам, че нямам против скоростта толкова много, колкото си мислех. Когато пристигаме, Херон, Блейз и Ерик разтоварват пакетите с храна, прикрепени към всеки от конете, докато Хоа, Артемизия и аз се насочваме към входа. Все поглеждам през рамо към Блейз, докато вървим, търся да видя дали има признаци от кризата му преди няколко часа, но той изглежда както винаги, а в това има едновременно нещо успокоително и обезпокоително. Стражите пред портата са същите като предишния път, с непроницаеми лица и извити остриета в ножниците на хълбоците им. Когато приближаваме, почти не ни поглеждат. — Тук сме, за да… — Започвам, но бързо се спирам. Какво им бяхме казали последния път? — Търсим работници. И сме донесли възнаграждението за предишните — добавям, като посочвам към момчетата зад нас, които носят храната. Стражите си разменят скептични погледи, но очевидно не са загрижени достатъчно, за да ме обвинят открито в лъжа. Единият от тях отваря вратата с раздразнение и въздишка, прекарвайки ни през нея. Отново сякаш ме удря стена от горещ и застоял въздух, който мирише на болест и гнилоч. Този път съм подготвена и не реагирам, но Хоа не го очаква. Кашля и се дави, запушва си носа и устата с ръка, за да спре вонята. Тъмните й очи шарят из разнебитения лагер — малките къщички, които се разпадат, мръсните улици, хората в техните парцаливи дрехи. Някои от тях са толкова кльощави, че кокалите им стърчат под кожата, сякаш не са съвсем от този свят. В изражението й се четат ужас и отвращение, и тъга, но не след дълго тя го прикрива зад маската си на ведър стоицизъм. Изведнъж разбирам: някога в другия си живот, преди да я познавам, тя е била императорска дъщеря, възпитана да посреща всяка ситуация със спокойствие и дипломатичност. Никога емоционална, никога уязвима. Не мога да повярвам, че някога съм я виждала различна. — Има бежанци от всички страни, завладени от каловаксийците — обяснявам аз. — Някои семейства са тук от няколко поколения. Говорят някакъв език, който е смесица от езици, думи и фрази, взети от една или друга страна. Имат Съвет на старейшините, където са представени различните общности. Именно с тях ще се срещнем. Група деца, същите от предишното ни посещение, тичат към нас с вдигнати ръце и широки усмивки над кривите им зъбки. Не мога да не им се усмихна, макар че гледката от техните изпъкнали ребра и мръсни личица сломява сърцето ми. Бъркам в джобовете си и изваждам шепа скъпоценности, които откъснах от роклите, оставени в гардероба. Една по една ги подавам на децата, които прегръщат полата ми и ме дърпат за ръцете. — Охо — едно от тях извиква и другите бързо се присъединяват, скандирайки думичката, докато гласовете им се слеят в един. Хоа застива до мен. Аз не знам какво означава думата, но тя знае. Изкашля се, преди да ми обясни. — Принцеса. Охо беше нашата дума за принцеса в Гораки, така наричахме дъщерята на императора. С тази дума наричаха и мен тогава, макар ти да си нещо повече от принцеса. Те още не го знаят, но ще им покажеш. Тя звучи така уверена в мен, по-сигурна, отколкото аз някога съм била. Години наред ние страдахме една до друга. Тя беше чужденка, скрита зад мълчанието и резервираността си, с които предпазваше и двете ни. Но аз не й бях чужда. Бях момичето, което тя къпеше и обличаше и слагаше в леглото всяка вечер. Тя се грижеше за мен повече, отколкото за собствения си син. Пресягам се и хващам ръката й, стискам я лекичко в моята. Очите й се напълват със сълзи, но тя премигва, за да ги отпъди, преди да са се търкулнали надолу. — Охо Хоа — казва тя толкова тихичко, че едва я чувам. Но тя и бездруго не говори на мен, думите са предназначени само за нейните уши. Име, което й е било отнето по същия начин, както и моето. — Търсим старейшините — казвам на децата на астрейски. Те премигват объркано и се споглеждат едно друго. Сигурно разбират една, две думички. — Можеш ли да ги попиташ на горакски къде са старейшините? — обръщам се към Хоа на каловаксийски. Тя кимва и превежда. По лицата на децата се вижда, че са разбрали, след като са свързали някои астрейски и горакски думи. Едно от по-големите момичета, може би деветгодишно, ме хваща за ръка и ме повежда през уличките. Момченце на около четири годинки взима другата ми ръка, когато поглеждам към Хоа и Артемизия, виждам как децата се боричкат, за да хванат техните ръце. Дори Артемизия се размеква, когато едно момченце сграбчва ръката й, а после й се усмихва лъчезарно, разкривайки липсващо предно зъбче. Децата ни превеждат през мръсните улици, спирам се само за малко, колкото да се уверя, че Блейз, Херон и Ерик са влезли без проблем. Те са минали портата и разтоварват пакетите с храна, а група възрастни бежанци ги наблюдават с гладни очи. Не съм сигурна как ще разпределим справедливо храната, която сме донесли — дори да можехме да го направим, пак нямаше да стигне. Като бинт върху отворена рана, нищо повече. Поглеждам надолу към двете деца, които стискат ръцете ми така, сякаш са ужасени, че може да им се изплъзна. Трябва да има нещо друго, което да направя за тях, но не мога да го измисля. Струва ми се, че никога не съм се чувствала така безпомощна през живота си, дори когато тейнът стоеше над мен с камшик в ръка.   Децата ни отвеждат в същата съборетина като преди. Тъкмо пристъпяме към входната врата и тя се отваря. Пред нас стои Тала с ръка на хълбока си и с неразгадаемо изражение на лицето. — Пак ли ти — казва ми тя на астрейски със силен акцент. Очите й се стрелкат към Артемизия, а после към Хоа. — С нов приятел този път. Това да не ви е парк да идвате и да си играете тук. Усещам как бузите ми пламват. — Донесохме храна колкото успяхме да вземем. Пак няма да е достатъчна, но… само това успяхме да донесем. Ноздрите й така се разширяват, докато се вторачва в мен, че имам чувството, че скоро ще се вкаменя на място. Тала мълчи. — Това е Хоа — посочвам към мястото, където е застанала от дясната ми страна. Разбирайки, че съм я представила, Хоа се поизправя и леко повдига брадичката си. — Охо Хоа — казва тя. — Та Гораки. Нещо проблясва в очите на Тала. — Имаше време, когато не си представях, че някога ще срещна принцеса. Сега сякаш се умножавате. — Аз всъщност съм кралица — отвръщам, макар да чувам гласа на Драгонсбейн да ехти в главата ми. Кралица на какво точно? Не обръщам внимание на този глас, но неговият призрак ме дебне. Тала се разсмива и бутва вратата да я отвори по-широко. — Много добре, кралице. Влизайте и трите — казва тя, а после поглежда към децата, говори им нещо, което не разбирам, и размахва ръце. Те се кискат и побягват, а ние пристъпваме вътре. Всички старейшини са тук. Сигурно си делят къщата, колкото и да е малка. Сандрин седи на износен дюшек, в ръцете си държи книга, която изглежда сякаш е загубила повече от половината си страници. Когато ни чува да влизаме, поглежда нагоре и челото между веждите му се сбръчква. — Ваше величество — казва той и става на крака — мислех, че повече няма да ви видим. В мен се надига чувство за вина, макар че нямам представа дали бих могла да се върна по-рано. Може би не трябваше да си тръгвам от тук. Колкото и да е прекрасен стакриверийският дворец, мисля, че тук се чувствам по-комфортно, да помагам на хората означава да раздавам храна и скъпоценности, да поправям някой покрив, вместо да продавам себе си на непознат владетел от чужда страна. Но тайното пренасяне на храна и поправката на покриви са временни решения. Единственият начин, по който наистина мога да помогна на тези хора, е да им дам страна, която да нарекат свой дом. — Съжалявам — отговарям му, — но е трудно да се измъкваме от двореца. Донесохме храна. Блейз и Херон я разопаковат заедно с… още един приятел. Ерик. Той изглежда объркан. — Няма ли принц този път? Да не би да сме го изплашили? — Изобщо не звучи разочарован. Всъщност виждам, че в ъгълчетата на устата му се появява усмивка. — Днес е зает — отвръщам. — Но това е Охо Хоа от Гораки. Нейният син, императорът, помага да се разтовари храната близо до портата. Вниманието на Сандрин се насочва към Хоа, но тъкмо да каже нещо, и се чува глас. — Охо — произнася един мъж развълнувано. Той е гораки, с черна коса, която е толкова къса, че на отделни места изглежда плешив. Лицето му е мършаво, а очите му — тъмнокафяви. — Охо Хоа. Хоа се взира в него, объркана, а той пада в краката й. Едва когато си вдига глава, за да изрече отново името й, виждам, че плаче. Известно време Хоа не знае какво да направи, но след като оглежда стаята, тя се свлича на земята до него, слага ръка на бузата му и му заговаря нежно на горакски. Думите се нижат една след друга като капки вода в поток. Той кима ревностно с глава, без да откъсва очи от нейните. След малко Хоа се вдига, подава ръка на мъжа и му помага да застане до нея. Очите й са станали стоманенотвърди. — Това не е достатъчно — казва тя на каловаксийски. Не разбирам какво има предвид, докато тя самата не опитва отново. — Не е достатъчно само да носим храна тук. Трябва да им донесем надежда.   Хоа настоява да разгледа лагера изцяло. Няма какво друго да сторя, освен да я следвам. Не зная как го прави, как може да вижда толкова много грозота и болка, без да се отдръпне. И как може да настоява да види още. Аз не искам повече да гледам, искам да се обърна и си тръгна и да донеса още храна след няколко дни, ако мога. Но не желая да разбирам това място така, както тя го прави. Трудно ми е да понеса повече. Въпреки това я следвам от къща на къща, преминавам с нея през всяка една улица и се опитвам да подражавам на нейното състрадание и изящество. Как успява да се държи, когато се сблъсква с толкова много мизерия и мъка. Ние трябва да им донесем надежда, каза тя, сякаш надеждата е нещо материално, което да доставим в кошница с панделка отгоре. Сякаш е лесно да я споделиш с другите, когато е толкова трудно да опазиш собствената си надежда да не умре. Когато го казвам на Артемизия, тя поклаща глава. — Надеждата е заразна — казва тя. — Когато имаш достатъчно от нея, тя естествено се разпръсква. Мина Връщам се в къщата на старейшините и заварвам Сандрин отново с неговата книга. Той само ме поглежда, когато се приближавам, и веднага се връща към четенето. Струва ми се грубо от негова страна, но се опитвам да не го приемам лично. Ако се съди по доста износения вид на книгата, историята в нея трябва да е много увлекателна. Сядам предпазливо до него върху дюшека и го изчаквам да приключи с четенето. Когато свършва, той си отбелязва мястото с парченце хартия и оставя книгата настрани. — Можеш ли да четеш? — пита ме той. — Разбира се — премигвам аз и прехапвам устната си. — Искам да кажа, идеално чета на каловаксийски. Можех да чета и малко на астрейски, учителят ми казваше, че напредъкът ми е колкото на шестгодишно дете, но сега… Ами, не мога да твърдя, че покривам дори средното ниво на шестнайсетгодишните. Астрейският беше забранен в двореца. На мен ми беше забранено да говоря, да пиша или да чета. Той свива устни. — Ще трябва да те научим, когато разполагаме с време. Не мога да си представя кога изобщо ще има време за това, но не казвам нищо. Предложението е мило и аз го приемам с усмивка. — Твоята приятелка е доста популярна — казва той. — Къде е тя сега? — Хоа помага с разпределянето на храната. Старейшините се опасяваха, че ще стане голямо стълпотворение, но тя успява да въдвори ред и спокойствие сред хората. — Има призвание да ръководи хората — кимва той. — В Астрея щяхме да кажем, че е сторака. — Дете на слънцето? — предполагам, заради корените на думите. — В крайна сметка, кой не обича слънцето? Някои хора притежават същата енергия и привличат другите, сприятеляват се с непознати само с една усмивка — казва той. — Ти не си сторака — добавя той. Би трябвало да се почувствам обидена, но не мога да отрека, че той е прав. Нямам дарбата, която Хоа притежава. Не е лесно да бъда обикната. Гледа ме преценяващо. — Има една приказка в Астрея, която може да си чувала като дете — за заека и лисицата. Спомням си отделни части от нея — имало един заек, който искал да угоди на всички, така че се овалял в калта заради прасето, набучил си пера заради пилето, боядисал си петна върху козината, за да впечатли кравата. После отишъл при лисицата. — Лисицата казала, че най-много от всичко иска да види заека в тенджера с вряща вода. Заекът тутакси скочил в тенджерата и лисицата си го сготвила, както си е жив, за вечеря. Сандрин се усмихва мрачно. — Няма как да угодиш на всички, без да загубиш себе си — казва той. — А ти си обградена от лисици. Какво ще те направи щастлива? — Не е толкова просто — в гласа ми се прокрадва чувство на неудовлетвореност. — Не става въпрос само за мен, а и за тях — посочвам аз към вратата към всички гладни бежанци в лагера — и за хората в Астрея, оковани във вериги. Моето щастие е без значение, ако е за сметка на тяхното. Той се замисля върху думите ми. — А какво ще ти струва тяхното спасение? — Цената е… — Гласът ми секва. — Цената е бракът ми с непознат, притежаващ достатъчно силна армия, за да се противопостави на императора. Очаквам отново да ми напомни, че кралиците не се омъжват, но той не го прави. — Трудно решение — казва той. — Да — свива ми се гърлото. Примигвам, за да пропъдя сълзите, и се съсредоточавам върху причината да дойда да говоря с него. — Сандрин, познаваш ли някого, който да знае нещо за Пазителите? Той пуска ръката ми и изправя малко гръб. — Какво за Пазителите? Колебая се, на устните ми напира признанието за изблика на сила у Блейз, но го потискам и внимателно подбирам думите си. — Има едно каловаксийско момиче, с което се сближих, даже бяхме нещо като приятелки, мисля. Не съм съвсем сигурна всъщност как беше. Преди да избягам, отрових нея и баща й с Енкатрио, той умря, но тя оцеля. Сандрин настръхва. — Тя оцеля — повтаря като ехо той. — Но не е същата. — Останаха й белези и има… има дарбата на Хаза. Той размишлява над това с непроницаемо изражение. — Не е възможно — казвам аз, защото той продължава да мълчи. — Хаза никога не би благословил каловаксиец. Щеше да остави отровата да подейства и да свърши с нея. Усмивката му е напрегната и мрачна. — Да се опитваш да разбереш боговете, е като да се домогваш до лудостта. — Не — повтарям аз, — не вярвам, че е възможно. Не вярвам… — спирам, защото нямам избор, освен да повярвам. Видях го с очите си, усетих горещината, която остави допира й върху решетките на килията между нас — бяха толкова нажежени, че щяха да пламнат. — Какво трябва да се направи тогава? Каловаксийка с такива сили… При това сега е императрица. — Нямам отговор за това — признава той. — Никакъв, който вече не знаеш. — Искаш да кажеш, че трябва да я убия — преглъщам аз. Не за първи път ми се казва това, но тогава Крес беше невинна. Беше просто едно момиче, което обича красиви рокли и иска да се омъжи за принц. Все още го усещам като юмрук, свиващ се около сърцето ми, но този път е различно. Сандрин е прав — дълбоко в себе си знам, че убийството на Крес е единственият начин да бъде спряна. Всички онези кошмари, които ме преследват, всички те завършват с това как тя слага край на живота ми. А сънища или не, в тях има истина, зная това. Пропъждам тази мисъл, преди Сандрин да види колко много ми влияе. — А… — отново млъквам, несигурна съм как да формулирам следващия си въпрос. Блейз беше прав: ако някой заподозре, че е нестабилен, ще го убият. Не съм достатъчно наивна да вярвам, че Сандрин е изключение. — Чувал ли си някога някой да е оцелявал, след като е прихванал минната лудост? Сандрин се смръщва. — Това само по себе си е противоречие. Минната лудост по дефиниция води до смърт. Ако не се случи, значи не е минна лудост. — Той прави пауза. — Но, от друга страна, предполагам, смъртта идва за всеки от нас накрая, така че навярно не е честно. Колко време вече продължава? — Не… питах само хипотетично. Той не ми вярва, познавам го. Мисля си, че ще настоява за подробности, но накрая той само поклаща глава. — Минната лудост не е болест, независимо че може да се отнасяме към нея като към болест. Това е магията на мините — някои хора се справят с нея, други — не. — Зависи от благословията на боговете — кимвам аз. Дотолкова знам. Той замислено накланя глава на една страна. — Това е най-разпространеното обяснение, да. Винаги съм избирал да вярвам в него, но съществуват и други. По-малко поетични. Някой хора вярват, че зависи от други фактори — кръвта на човек или неговата физика. Сигурно по някакъв начин е вярно. — Ако това е философска идея, не мисля, че ме интересува — казвам аз. — Как може и двете да са верни? — Винаги съм смятал, че вярата в нещо му придава някаква истинност. В този случай ние може никога да нямаме сигурен отговор, така че вярата е единствената истина, с която разполагаме. В мен кипи чувство на безизходност. — Това не е отговор, а само пореден въпрос — казвам аз. — Чувал ли си за някого, който е имал минна лудост и е оцелял? Той ме оглежда предпазливо, преди да поклати глава. — Не — казва той, — никога не съм чувал за случай на минна лудост, която да продължи повече от три месеца, преди страдащият да загине. Загине. Красива дума, по-хубава от умре. — Как се случва? — питам, макар да не съм сигурна, че искам да знам отговора. Той поклаща глава. — Виждал съм го само веднъж с очите си. Не в битка. Беше години преди обсадата. Един беден, изплашен човек побягна от храма, когато разбра, че полудял от мините. Имаше обичай да ги убиват, дори още преди обсадата. Предполагам, че в този обичай е имало повече милост. Въпреки това човекът беше изпаднал в ужас и избяга в едно близко село, за да потърси убежище. Никой не пострада, когато накрая той изгуби всякакъв контрол, но въпреки това гледката беше ужасяваща. Почти нищо не остана от него след това и се надявам никога да не ти се налага да го видиш с очите си. Иска ми се да изкопча още подробности, но си сдържам езика. Не искам да вкарам тези образи в ума си. Не искам да виждам как това се случва на Блейз всеки път, щом затворя очи. Колкото и страшни да са кошмарите ми за Крес, знам, че предпочитам тях вместо другото. — Ами ако продължи повече от три месеца? — питам вместо това. — Ако някой оцелее след мините, ако е придобил дарба като Пазителите… и все пак понякога не може да контролира силата си? Отново той притихва за известно време, погледът му става далечен, докато напряга ума си за отговор. — Тази сила опасна ли е? Не отговарям веднага, макар че знам отговора много добре. Само преди часове Блейз едва не унищожи цялата столица на Ста Криверо. Колко ли хора биха загинали при едно такова бедствие? Бих се учудила, ако изобщо някой се отърве жив. — Никой не е наранен — отговарям. Този отговор е непълен и Сандрин, изглежда, го разбира. С пъшкане става на крака и ми подава ръка. — Ела, искам да те запозная с един човек.   Повежда ме през лабиринта от улички. Те са празни, тъй като всички чакат за храна при портите, но има нещо смущаващо заради тишината. Повече от всякога лагерът изглежда като мъртво място. От тази мисъл ме побиват тръпки и за да ги потисна, забързвам крачка да настигна Сандрин. Отвежда ме накрая до друга къща с провиснал покрив и врата, която едва закрива входа. Вместо да тръгнем към вратата обаче, той ме повежда зад къщата, където на парче суха земя виреят няколко проскубани растения: яркожълти чушки, виолетови патладжани и бледозелени пъпеши медна роса. Неочаквано посрещане заради шокиращата изненада от цветове. Близо до градината една прегърбена жена с къса черна коса стъква слаб огън. Над него, на ръждясала метална рамка, виси голям чугунен съд. — Мина — извиква Сандрин, когато приближаваме, и жената се извръща да ни погледне през рамо. Изражението й е сурово, но се смекчава, когато вижда Сандрин. — Дошъл си да направиш нещо полезно? — пита го тя и му сочи една торба до нея от груб конопен плат, пълна с продълговати, оранжеви сладки картофи. — Трябва да се обелят. — Всъщност сме дошли да говорим за нещо с теб — казва Сандрин и се прокашля. — За мините. Нещо трепва в изражението на Мина. — Можеш да говориш и да белиш — казва му тя. — Почакай секунда. Като се обръща към огъня, тя поставя ръцете си над него и започва да ги вие във въздуха. Сякаш увещава слабичкия огън и скоро той се разгаря още повече, докато пламъците не лизват дъното на съда. Няма никакви уреди, кибритени клечки, нищо освен нея. — Вие сте Пазителка — откъсва ми се от устата. Още един Пазител! При това отпреди обсадата, разбираща своята мощ и знаеща повече за боговете, отколкото Херон или Арт, или Блейз. При това Пазителка на огъня! Усещам собствените си ръце, които стават все по-топли и гъделичкащи. Сещам се за обгорелите следи по чаршафите ми. Навярно тя ще има отговори и за тях. Мина се обръща отново към нас, като този път гледа към мен. — Коя си ти? — пита ме тя с остър глас. — Това е кралица Теодосия — Сандрин отговаря вместо мен. — Няма такава кралица Теодосия — казва подигравателно тя, без да отмества поглед от мен. — Само една уплашена малка принцеса, подчинена на императора. — Казах ти, че кралицата се завърна, не помниш ли? — пита я Сандрин. — Разбира се, че помня. Целият лагер не спря да говори за това. Но то нищо не променя. Ти не си кралица — казва тя на мен. — Не можеш да си кралица на страна, която не съществува. Горе-долу същото нещо ми каза и Драгонсбейн, но в гласа на тази жена няма злъч. Напротив, тя звучи тъжно. — Сандрин ми каза, че вие можете да ми помогнете. И беше прав. Не знаех, че има Пазители тук. Мислех, че каловаксийците са ги избили всичките след обсадата. Мина ме гледа в очите малко по-дълго, преди да отмести поглед встрани. — Аз не съм Пазителка, дете — поклаща глава тя. Смръщвам се. — Но аз току-що ви видях… — Виждала ли си Пазители на огъня преди, а? Виждала ли си как създават огън с едно щракване на пръстите, виждала ли си ги да държат огнена топка в ръцете си, сякаш е детска играчка, виждала ли си ги как докосват пламъците, без изобщо да се изгорят? Потвърждавам с кимване. Бях виждала Ампелио да прави всичко това и дори повече, когато бях дете. Тя кимва към огъня. — Аз мога най-много това. И дори това не беше лесно — казва тя. — Какво знаеш за магията на Пазителите? Вдигам рамене. — Магията е била в пещерите под старите храмове, а сега — в мините. Хората, които прекарват твърде дълго време в тях, са благославяни от боговете и възнаграждавани с дарове — като Силата на огъня. Но не всички. При останалите мощта на магията се превръща в минна лудост. Кожата им е като трескава, не спят, дарбата им е нестабилна и накрая ги убива. Мина стиска устни. — Малко или много си права, макар че имаш доста детинско разбиране за това — всичко е строго определено, правилата са стриктни, виждаш нещата в черно и бяло. Нищо в света не е толкова просто, а магията със сигурност не е. — Какво искате да кажете? Тя се замисля за момент, оглежда се наоколо, докато една идея озарява лицето й. Прави ми знак да се приближа. Щом заставам точно пред нея, тя взима едно ведро и го повдига, за да видя, че водата се плиска вътре. — Малко от последната вода, която твоите приятели донесоха при предишното ви идване — обяснява тя. — Сега си представи, че водата е магията в мините — точно това количество насища онзи, който стои там по-продължително време. А сега си представи, че тенджерата е този човек. Тя излива съдържанието на ведрото и напълва почти три четвърти от съда. — Ние бихме нарекли този човек благословен — казва тя. — Магията го изпълва, но не прелива. Но ако човекът беше по-малък съд, така да се каже, магията щеше да е твърде много за него и тогава щяхме да кажем, че има минна лудост. — Но в това няма смисъл — намръщвам се аз. — Имам приятелка, която е Пазителка, а тя е приблизително с моя ръст. Със сигурност по-едри хора са полудявали от мините. — Тя не говори за физическия размер — казва Сандрин. — Това е нещо вътрешно, нещо непознато, което го определя. Не е свързано с гените или други фактори, доколкото знаем — допълва Мина. — Ние? — питам аз. — Преди обсадата изучавах пещерите с група хора, които бяха любопитни като мен. Исках да разбера какво се е случило с мен — казва Мина. — И какво е било? Мина се обръща към тенджерата. — Представи си една по-голяма тенджера — казва тя. — Магията е вътре, но не е изпълнила достатъчно човека. На такива хора не им е толкова лесно да използват силата. Аз например чувствам магията, но ми е трудно да я изкарам на повърхността и рядко си струваше усилието, което полагах. Хората като мен — ние не сме достатъчно силни да служим като Пазители, така че сме се върнали към нормалния си живот. В известен смисъл изглеждаше позорно — да не си избран от някой бог, или пък убит от него, а просто пренебрегнат. Никой не обича да говори за това. Предполагам, че такъв е случаят с мнозина от хората в мините. Защо не са полудели от мините, но същевременно защо не им е и даден някакъв дар. Магията е в тях, но нейната концентрация е твърде малка, за да им позволи да направят нещо повече или въобще да направят нещо. Мъча се да разбера смисъла на това. — Значи, за да бъдеш благословен от боговете, ти трябва да си съд с правилен размер? — Някои вярват, че боговете все още избират онези, които са способни да носят този обем от магия — казва Сандрин. — Именно боговете са тези, които решават кои личности да благословят. — Други пък вярват, че всичко е непредсказуемо и случайно — добавя Мина, като свива рамене. — Нима мислите, че боговете нямат пръст в това? — изненадвам се аз. Известно време Мина не казва нищо. — Не зная — признава тя най-накрая. — Нека приемем, че те избират кои да бъдат благословени, а това означава, че те също така са отговорни за онези, които не оцеляват след магията. Не вярвам боговете да са способни на такава жестокост, но ако са, не бих искала да ги почитам заради това. Колкото и светотатствено да е, трябва да се съглася с това мнение. — Ами какво ще кажете, ако някой има дар — силна дарба, но не може винаги да я контролира, особено когато е гневен? И не може да спи, и кожата му е винаги гореща, но е така повече от година? Мина поглежда към Сандрин, който поклаща глава. — Тя твърди, че въпросът й е принципен, хипотетичен — обяснява той. Мина изсумтява подигравателно, преди да се приближи към тенджерата. — Така, когато се стигне до използването на магия, представи си, че този пламък е енергията, която упражняваш, за да активираш магията. Какво ще се случи с водата? — Ще заври — казвам аз и започвам бавно да разбирам идеята. — Да. Колкото повече се напрягаш, за да използваш магията, толкова по-силна става тя. Точно като врящата вода, която бълбука на повърхността на съда. Ако един среден Пазител използва своята сила за големи неща, за дълги периоди от време, това ще го доведе до ръба. Казваш, че твоят хипотетичен приятел е по-силен от останалите, така ли е? Така че, когато те използват своята дарба твърде интензивно или твърде дълго… — Тя започва да ври — довършвам аз. Тя свежда глава встрани. — Има стари писания, в които съм чела за такива хора, но аз самата никога не съм ги срещала. Сандрин се прокашля. — В историите, които аз съм чел, те често се появяват по време на беда. Един период на суша е предизвикал появата на необикновено силен Пазител на водата, който бил в състояние да произведе достатъчно вода, която да утоли жаждата на цяло село, при това без да се изтощава. Една година гладът бил преодолян от Пазител на земята, който превърнал безплодната почва отново в плодородна. Учените отбелязали, че се случило така, сякаш боговете откликнали на молитвите на хората. — Какво се е случило с тези Пазители? — питам ги аз. Сандрин и Мина си разменят погледи. — Използвали са силата си и са спасявали хиляди хора — казва Сандрин. — Докато се „преварили“ — довършва Мина. Това ми идва в повече точно в този момент, а и имам още толкова много въпроси, така че пропъждам Блейз от мислите си и поглеждам към Сандрин. — А това, за което говорехме преди, за отровата Енкатрио? — питам го аз. — Има ли връзка с магията? Знам, че е вода от Огнената мина, а хора са оцелявали и преди, но как е сега? — Това е извън моята област — заявява категорично Мина. — Но доколкото разбирам, Енкатриото е много концентрирана доза магия. Повече от водата, която беше във ведрото — двойно повече, може би. Малцина биха се справили. — Но ако успеят, те са така надарени, сякаш са били в мините — казва Сандрин. — По-надарени — поправя го Мина. — Трудно е да се определи, без да се проведат тестове, но предполагам, че е възможно този хипотетичен приятел и другата хипотетична приятелка да са всъщност в подобни ситуации. За част от секундата преставам да мисля как това означава, че Крес е уязвима или дори още по-опасна заради това. Не мисля каква мощ навярно има тя, колко много хора би могла да нарани. Мисля си само как тя сигурно страда, точно като Блейз. Иска ми се да можех да й помогна, но после си спомням, че не мога. — Още един въпрос — мъча се да проясня ума си. — Как е възможно някой, който никога не е стъпвал в мините и не е опитвал и капка от Енкатриото… как е възможно да притежава дар? Сандрин изглежда объркан, но нещо проблясва в очите на Мина. — Този човек — казва тя, — хипотетично, разбира се, на твоята възраст ли е? — Да — отвръщам. — Защо? Какво общо има това? — Имаше едно явление, което започна точно преди обсадата. Слухове и известия за деца с дарби — дребни дарби, нищо подобно на силата, притежавана от Пазителите, дори не и като моята. Една майка беше ми казала веднъж как избухливият темперамент на сина й предизвикал преобръщането на чаша вода. Друга се кълнеше, че плачът на дъщеря й предизвикал опадването на листата на едно от техните дървета. Всички тези сведения бяха непреки, онези неща е можело да бъдат предизвикани от нещо друго. Но се оформяше някаква тенденция. Преди да успеем да я изследваме по-дълбоко, дойдоха каловаксийците. Може да има и други като мен. Идеята едновременно е плашеща и успокояваща. — Успяхте ли все пак да научите нещо, преди да дойдат? — питам ги аз. Мина поклаща отрицателно глава. — Но ако този твой хипотетичен приятел иска да намери някакви отговори, може би ще мога да помогна. Част от мен напира да поиска помощ точно тук и сега, но си сдържам езика. Това не е най-важната работа сега. Добре съм и не съм имала някакви действителни пристъпи след кораба. Макар да зная много добре, че мога само да се надявам, онова, което ми се случи, да си е отишло от само себе си. — Благодаря — казвам им вместо това. Саможертва Ездата назад към столицата е по-трудна, отколкото на идване. Слънцето е високо в небето и прежуря така силно, че чувствам как кожата ми изгаря дори през дрехите. Налага ни се да спрем на половината път под оскъдната сянка на група заоблени каменни блокове. Артемизия използва своята дарба да струи вода за всеки от нас, за да се напием, но дори нейните сили отслабват в сухата жега и тя се задъхва от усилието. Сяда и се обляга на един от каменните блокове. — Трябват ми само няколко минути — казва тя, но едва успява да довърши изречението и задрямва. Решаваме и ние да си починем на сянка и да я събудим след половин час. Думите на Мина все още ме преследват и аз се възползвам от възможността, за да последвам Блейз, когато той отива да нагледа конете, макар идеята да напусна сянката да ми е почти непоносима. — Имаш ли нужда от някаква помощ? — питам го, докато той дава на конете от последната вода за пиене. — Не, оправих се — казва той, без да ме поглежда. — Трябва да стоиш на сянка. — Намерих един човек в лагера — думите ми бързат да излязат, преди да мога да ги спра. — Този човек е изучавал мините и магията в тях. Той ме поглежда, а веждите му образуват бръчка. — Каза ли за мен? — Не — излъгвам. — Питах само за Кресцентия, както се бяхме уговорили. Блейз кимва, макар очите му да гледат все още тревожно. — И? Разказвам му за Мина и за теориите за боговете и мините, които тя и Сандрин споделят. Разказвам му за врящата вода и какво означава тя, за това, че не е съвсем луд от мините и че ако стои спокоен и не използва силата си, може да си остане така. Казвам му, че не е първият, имало е и други, но те са се изтощили до смърт. Блейз стои тихо, докато говоря, като прокарва ръцете си по гърбовете на всеки от конете, за да разнесе излишната вода и да ги охлади. Поставям ръка върху неговата и леко я стискам, като се усмихвам толкова широко, че ме заболява лицето. — Единственото, което трябва да направиш, е да се въздържаш да използваш дарбата си — обяснявам му аз. — Всичко ще е наред. Ще преодолееш това. Но, изглежда, Блейз не споделя моето облекчение. Напротив, крайчетата на устата му се извиват надолу и той избягва да ме погледне. Търся с очи гривната, която му дадох — онази, която откраднах от Крес, със стотиците мънички земни скъпоценни камъни, но не я намирам. — Къде е гривната? Той бръква в джоба на панталоните си и я изважда. В ярката светлина на следобедното слънце кафявите камъчета греят. — Не бива да я носиш повече — казвам му аз. — Тя добавя още сила към твоята. Ерик ми каза, че когато са пращали берсерките в бой, са им давали по един скъпоценен камък, за „да ги докарат до ръба“. Преди не го разбирах, но сега мисля, че наистина знам за какво са го правили. Приближавам се, за да я взема от него, но той ме спира и ръката му обвива китката ми. — Тео — гласът му е нисък. — Имам нужда от нея. — Не, нямаш нужда. Само ще ти навреди още повече. Той най-накрая ме поглежда. — Тя ще ме направи по-силен — отвръща той с глас малко по-силен от шепот. — Не разбираш ли? Онези Пазители, за които спомена — онези, които са били като мен, те са се появявали във време на беди и само те са били в състояние да помогнат. Ти самата го каза. — И са умрели — напомням му аз. — Те са били герои, които са служели на родината си — поправя ме той. — Това именно се очаква от всички Пазители. Измъквам ръката си от неговата хватка. — Ти ми обеща — чувам гласа си как става все по-висок и по-висок, но не мога да се овладея. — Ти ми обеща, че ще си добре, че ще направим каквото е необходимо, за да го поправим. — Да поправим мен — тихо добавя той. — Това имаш предвид. Да поправиш мен. — Да излекувам нещото, което те убива — поправям го аз. Дълго време той не казва нищо, а погледът му е забит в пясъка под краката му. — Кой съм аз без моята дарба? — казва той накрая толкова тихо, че едва го чувам. — Защото ти говориш именно за тази дарба. — Тази дарба — повтарям бавно, — тази дарба, която за малко да убие всички ни сутринта. Той има благоприличието да се изчерви при тези мои думи. — Ампелио каза, че не е познавал по-силен Пазител на земята. Той каза, че аз бих могъл да я контролирам, че мога да обърна хода на тази война. Мога да помогна на Астрея да бъде спасена. — Но ти не можеш да контролираш тази сила — заявявам по-сурово, отколкото ми се иска. Той се сепва, сякаш съм му ударила плесница. Смекчавам тона си и опитвам отново. — Контролът над силата ти става все по-слаб, не по-силен, а кой е останал, за да ти помогне? Той стисва още по-здраво челюсти и се обръща към коня, като избягва погледа ми. — Боговете си имат причини да постъпват така. Имали са причина да ми сторят това. Ти също го вярваше, преди Сьорен да те убеди, че ми има нещо. Отстъпвам с една крачка от него. — Тук не става дума за това и ти го знаеш. Днес ти предизвика земетресение, Блейз. Ти си опасен — за себе си, за мен, за всеки около теб. Това не е дарба. — За теб може и да не е, Тео, но ще бъде използвана, когато се срещнем с каловаксийците на бойното поле. Тогава ще отприщя до последна капка тази сила, каквото и да е тя — дар или проклятие, и ще я използвам срещу тях, независимо от всичко. Това официално изявление ме оставя без въздух в дробовете ми. Представям си вряща тенджера върху тях. — Ще бъде самоубийство. Това ли искаш? Да умреш на седемнайсет, превръщайки себе си в оръжие? Той мълчи известно време, поемайки си конвулсивно въздух. — Искам да спася Астрея — казва той накрая. — Каквото и да се е случило с мен в онази мина, то ме е направило по-силен. По-силен от останалите Пазители. По-силен, отколкото някога щях да стана, ако не беше тя. Ако ми отнемеш това… няма да имам нищо. Опитвам се да възпра думите, но те ми се изплъзват. — Ти имаш мен — казвам му аз. Думите са шепот, почти изгубен в пронизващия пустинен вятър. Той поклаща глава. — Обичам те, Тео. Казах ти го и наистина е така. Но по-скоро предпочитам да си на трона в безопасност и без мен, отколкото да бъда с теб през един дълъг живот, прекаран в бягство и треперене от страх и в криене от императора. — Не е необходимо да бъде едното или другото — казвам му аз, като заобикалям коня, за да няма нищо помежду ни. — Искам да заема този трон заедно с теб до мен, както беше Ампелио до майка ми. Усмивката му е горчива. — Мисля, че не си научила нищо от онези приказки за боговете, които обичахме като деца — казва той. — Не си ли забелязала какво е общото между всички тях? Поклащам глава. — Чудовищата и героите, и постъпките да покажат глупавата си смелост? Щастливият край? — Саможертвата — казва той. — Героят никога не побеждава, ако не пожертва онова, което обича. Искаш всичко, но не си готова да дадеш нищо в замяна, за да го постигнеш — нито свободата си, нито мен, нито принкити. Но мисля, че аз мога да пожертвам достатъчно и за двама ни, когато му дойде времето. Най-накрая Блейз се обръща да ме погледне, но мислите му са така прикрити зад очите му, че имам чувството сякаш гледам непознат, а не човека, когото познавам най-добре на този свят. — Ако не се откажеш от скъпоценните си камъни, ти си заплаха за всички ни — опитвам се да говоря с равен глас, докато се насилвам да произнеса най-тежките думи, изричани от мен — ще трябва да си тръгнеш. Шокът и нараняването продължават само миг, преди да ги прикрие отново зад спокойното си изражение. Той кимва. — Ще заведа Хоа обратно в столицата и след това ще си тръгна. Няма да съм много далеч — ще лагерувам на километър отвъд стената. Ако имаш нужда от мен, можеш да ми пратиш вест по Херон или Арт. Винаги имам нужда от теб, искам да му кажа. Нямаше да избягам от императора без твоя план. Нямаше да съм никаква кралица, а просто едно изплашено момиче, треперещо пред императора. Не знам коя съм без теб. Думите умират в гърлото ми, задушени от гордостта и гнева ми. Това е неговият избор, напомням си. Той и бездруго не чака моя отговор, а просто се обръща и се връща при другите с празната си кофа, оставяйки ме сама под горещото слънце с разбито сърце. Маска Чух едни каловаксийски войници, загубили части от телата си по време на битка, да говорят как все още чувстват крайниците си, макар вече да ги няма. Изпитвам същото с Блейз. Дори на връщане в двореца без него, продължавам да усещам присъствието му. Всеки път се стряскам, когато го потърся и намирам само Херон и Артемизия. Те, изглежда, също чувстват липсата му и когато се оттегляме в моята стая през нощта, над нас се спуска пелена от тишина. Лежа в леглото и се опитвам да не си представям Блейз сам, отвъд стените на столицата, със стакриверийската жега, която го поваля дори в тъмнината, в допълнение към горещината, идваща от него. Но, разбира се, не успявам и знам, че сънят няма да дойде скоро. Но, така или иначе, не планирам да спя тази вечер. Този път, когато оставям заспалите Херон и Артемизия, за да посетя Сьорен, аз им написвам бележка, за да не се тревожат. Взимам камата със себе си. Тя не може да направи много, но е остра и може да се разчита на нея, ако се наложи. Надявам се. Ерик вече ме чака, когато се измъквам през вратата и я затварям тихо зад себе си. Облегнал се е на отсрещната стена с ръце, кръстосани на гърдите. Той все още не се чувства комфортно в своите горакски дрехи, но аз не мога да спра да мисля, че изглежда по-добре в тях, отколкото в зле прилягащия му каловаксийски костюм. — Не можем ли да правим това през деня — пита ме той, щом ме вижда. — Не можеш да ме убедиш, че не си изтощена, аз поне поспах предишната нощ. Ти изобщо не мигна. Едва когато го казва, осъзнавам, че е прав. С всичко, което се случи през последните два дни, сънят е последното нещо, което ми идва наум. — Добре съм — отвръщам. — Утре ще спя до късно. Крал Етристо ми разреши да посещавам Сьорен, когато пожелая, тъй като той е все още мой съветник, но се притеснявам, че ако го направя през деня, докато кралят е буден, той ще намери начин да ме спре. Ерик се засмива. — Бих искал да видя как ще го направи — казва той. — Ти не си каквато беше в Астрея, не позволяваш на никого да ти казва какво да правиш тук, дори на своите приятели. Вдигам рамене и тръгвам към движещата се платформа. Той бързо влиза в крачка с мен. — Винаги взимам под внимание техните мнения. Но когато става въпрос за Сьорен, те са предубедени. Те го толерират и ми се струва, че дори го харесват до известна степен, но в крайна сметка той е каловаксиец. И те му нямат доверие. — А ти защо му се доверяваш? — пита Ерик. Това е въпрос, който съм си задавала безброй пъти, без да стигна до точен отговор. И този път не е по-различно, но се опитвам да отговоря. — Сьорен ме обича. Или поне си мисли, че ме обича. Навярно все още ме бърка с Тора, но това няма значение, защото неговите намерения са подхранвани от това чувство — обяснявам му аз. — Не ме разбирай погрешно, омразата към баща му е истинска, вината, която изпитва към берсерките, е истинска, убежденията му са истински — замислям се за малко. — Но също така знам къде стои той. Знам какво иска и знам какво точно нека от мен. По тази причина му вярвам повече, отколкото на крал Етристо или на когото и да е от кандидатите. Имам му повече доверие, отколкото на Драгонсбейн дори. Ерик обмисля думите ми за момент. — Повече, отколкото вярваш на мен? Поглеждам встрани. — Да — признавам си. — Имам доверие в намеренията ти, Ерик. Но аз все още не знам какво се надяваш да постигнеш тук и докато това е така, ти за мен си оставаш загадка. — Харесва ми да съм загадка — подхилва се той и ме кара да се разсмея. Дръпваме звънеца за движещата се платформа и Ерик се обляга тежко на отсрещната стена, докато чакаме, нищо, че тя ще дойде след малко. Има вид на човек, който се кани да зададе въпрос, но не знае как. Не съм свикнала да виждам у Ерик такава демонстрация на несигурност, защото той обикновено прикрива съмненията си с пластове фалшиво перчене. — Какво има? — питам го. — Нищо — поклаща той глава и гледа в земята. — Е, сега съвсем изостри любопитството ми. Хайде де, аз не хапя. Той се колебае още малко, а когато отново ме поглежда, цялото му лице е порозовяло. — Ти знаеш ли… дали Херон харесва… интересува ли се от момчета? Не знам какво очаквах да ме попита, но въпросът му е толкова неочакван като гръм от ясно небе, че единственото, което правя, е да се засмея, макар да не съм сигурна защо. В края на краищата Херон се интересува от момчета, най-малкото се е интересувал от едно момче, а и начинът, по който гледаше Ерик преди, ме кара да мисля, че едва ли е бил единственият случай. Лицето на Ерик става с един нюанс по-тъмнорозово. — Чудех се само, защото някои момчета харесват други момчета, нали знаеш, точно както някои момичета харесват други момичета. — Знам — казвам и успявам да се стегна. — Извинявай, не се смеех на теб. Просто ме изненада, това е всичко. Ти харесваш ли други момчета? Той свива рамене. — В повечето случаи, мисля, че просто харесвам всички. — Нямах представа. — Не е водещата ми тема при разговор. Някои хора смятат, че това ме прави… противоестествен. — Някои хора са глупаци — отвръщам, но после се разколебавам. — Сьорен знае ли… — Гласът ми секва. Ерик кимва. — Смятам, че го знае открай време. Даже не трябваше да му го казвам. Въздъхвам. — Тъй като се съмнявам, че искаш да говоря с непознати по лични твои въпроси, затова няма да ти казвам за тези на Херон. Ако искаш да разбереш нещо, сам го попитай. Ерик се замисля за малко. — Може би ще го направя — казва той. Стисвам устни, сещайки се за Херон и неговото разбито сърце. След всички, които е обичал и загубил, не знам как ще понесе още една такава силна мъка. — Само бъди… внимателен. Харесвам те, Ерик, но ако трябва да избирам между теб и моите Сенки, винаги ще избера тях. — А? — вторачва се той в мен. — Какво? — Нищо. — Той се отблъсква от стената, за да се изправи, докато движещата се платформа с бръмчене спира. — Мисля, че зърнах истинската Теодосия под всички маски. Тя е много по-деликатна, отколкото си представях. Безпомощни Същият пазач — Тизоли, отново ни пуска в тъмницата, оставя ни до килията на Сьорен и обещава да се върне веднага, щом го повикаме. За щастие, този път Сьорен е буден, седи, облегнат на задната стена на килията, все едно ни очаква. Макар да знам, че няма да отрони и дума, за да се оплаче, личи си как му се отразява времето, прекарано в подземието. Дори на мъждивата светлина на факлите кожата му изглежда жълтеникава и мога да различа тъмните кръгове под очите му. Освен това започва да понамирисва доста лошо. Но когато ни вижда, успява да се усмихне. — Надявах се да дойдете. — Разбира се, че ще дойдем — отвръщам леко пренебрежително. — Как се държат с теб? Дават ли ти достатъчно храна и вода? Както и очаквах, Сьорен махва с ръка, за да отхвърли моите тревоги. — Добре се държат с мен. Храна, вода, всичко. — И този път ти наистина ядеш храната, нали? — питам го аз. — Не прилагаш оня глупав номер, нали? Той се засмива, но не така силно и искрено, както съм свикнала да го чувам. — Ям много, но мисля, че предпочитат да ми дават по-малко вода, честно казано. Намръщвам се. — Какво имаш предвид? — Да не хабят храна, разбирам. Храната струва пари, за нея са необходими ресурси. Но водата не струва нищо. — В момента са в период на суша — казва Сьорен, изненадан от въпроса ми. — Ти не знаеше ли? От години не е валял дъжд. — Но градът е построен на извор — спомням си какво ми каза Драгонсбейн, когато пристигнахме тук. — Затова и въздухът е по-хладен тук, затова ме карат да се къпя и сутрин, и вечер. — Изворите пресъхват — свива рамене Ерик. — Но мисля, че не искат хората да го знаят. От Ста Криверо се очаква да бъде рай. — Ти как разбра? — питам го. — Може да съм един от гостите на краля, но все пак съм горак — отвръща подигравателно Ерик. — Те знаят, че нямам никаква стойност за тях. Да не мислиш, че изразходват повече от необходимата вода за мен? Мерят всяка чаша вода, която пием, и си плащаме за всеки литър. А колкото до къпането — никой от моите хора не се е мил, откакто сме пристигнали, и повярвай ми, някои от нас започват да втасват. Нещо в разкритието му не е както трябва, пропускам нещо важно. — Но стакриверийците използват толкова много вода. Само за градината сигурно се изливат стотици литри вода всеки ден, да не говорим, че хората трябва да пият и да се къпят. — Придворните използват много вода — казва Сьорен. — Но хората, които живеят извън двореца, са на строг режим. Дочух едни пазачи да се оплакват от него. Ста Криверо изглежда така пищен и богат, защото това е представата, която искат да създадат, но каква е ползата от натруфените със скъпоценности рокли и разточително украсените кули, когато няма вода за пиене? — Мразя това място — казвам след малко. — Мразя двореца и повърхностните хора, които се правят, че ни превъзхождат, докато останалите около тях ходят жадни. Мразя крал Етристо и начина, по който се обръща към мен със „скъпа моя“, сякаш съм някое невежо момиченце и не мога сама да вземам решения. Мразя и бежанския лагер и онова, което причиняват на хората там. Аз… — Гласът ми секва, преди да довърша мисълта си. Сьорен ме наблюдава с несигурен поглед. — Тео — тихо казва той, — ако си тръгнеш сега, това ще бъде обида за крал Етристо и за цялата страна. Те са единственият съюзник, който имаш. — В известен смисъл това не е вярно — казва Ерик. — Тя има мен и Гораки. — И Вектурия — добавям аз. — Вождът им ме увери, че мога да разчитам на тях, когато имам нужда от помощта им. Сьорен поклаща глава. — Песъчинки срещу планина. — Знам това — отвръщам рязко. — Знам, че те не са достатъчни, че никога няма да са достатъчни. Знам, че трябва да се омъжа за някого с по-голяма армия. Просто… обичам да си представям как мога да си тръгна и да заявя на крал Етристо да се ухапе отзад. Дълго момчетата се взират в мен с отворени усти. Най-накрая Ерик започва да се смее, а малко след това и Сьорен се присъединява. — Да се ухапе отзад? — пита Ерик. — Това ли е най-лошата обида, за която се сещаш? — Не се сещам да съм казвал на някого да се ухапе отзад, откакто бях шестгодишен — добавя Сьорен. — Почти съм сигурен, че го каза на мен тогава и аз ти отвърнах, че това е детинско — казва Ерик, от което и двамата избухват в още по-силен смях. Бузите ми започват да горят. — Това беше първото нещо, което ми хрумна. Вие какво бихте казали? Сьорен престава да се смее и се замисля. — Бих казал на крал Етристо да изяде чиния с оборска тор — казва той дълбокомислено. Ерик цъка с език. — И това е аматьорско. — Тогава ти кажи — предизвиква го Сьорен. Ерик се замисля съсредоточено и дълго, почесвайки брадичката си. Изведнъж целият се ухилва. — Бих казал: Крал Етристо, позволете да отправя една скромна покана към вас да опитате един фин деликатес — скорпиони в сос от пикня и пълнен свински задник с бръмбарски фъшкии — за допълнителен ефект той прави дълбок поклон. Превивам се от погнуса, но Сьорен направо реве от смях, докато лицето му почервенява. След малко и аз започвам да се смея. Иска ми се Ерик да каже това на крал Етристо, само за да изпитам удоволствието да видя лицето на краля в този момент. След като сме останали без дъх от смях и сълзите се стичат по лицата ни, аз се облягам на решетките, разделящи ме от Сьорен. — Ти знаеш, че не бих си тръгнала, нали? Дори да нямаше никакви последици — казвам тихо аз, — не бих си тръгнала без теб. Дори крал Етристо да ми обещае милионна армия. Сьорен се усмихва тъжно и гледа надолу към ръцете си. — Напротив, ще го направиш — казва той. Дори когато продължаваме с урока ни по астрейски, думите му кънтят в съзнанието ми и се питам дали не е прав. Ако се стигне дотам, ще оставя ли Сьорен да изгние тук? Дори това да означава спасението на Астрея? Не съм сигурна какъв е отговорът, не съм сигурна и какъв искам да е отговорът.   Когато след няколко часа напускаме тъмницата, Ерик е необичайно тих. Първоначално смятам, че е просто уморен и не мога да го виня за това, аз самата съм полузаспала, но когато го поглеждам косо, виждам, че е потънал в мисли, а веждите му са образували дълбока бръчка. — За какво мислиш? — питам го аз, когато излизаме от движещата се платформа на моя етаж. Ерик ми предложи да ме изпрати до вратата, а аз не съм достатъчно горда да откажа, след като наоколо дебне наемен убиец. Ерик изглежда така, сякаш съм го разбудила от дълбок сън. — Нищо — отвръща той, но лъжата му е очевидна и той го разбира. Въздъхва. — Мисля си за лагера. Не мога да спра да мисля за него. — Знам. И аз съм така. Мразя да се чувствам безпомощна. Ерик кимва. — Странното обаче е, че те не се чувстват безпомощни, нали? Мнозина от възрастните извършват физическа работа за стакриверийците. Силни са. И нямаше да оцелеят, ако не бяха умни. Не мисля, че всъщност искат съжаление или дори подаяния. Те просто искат да имат възможност да се борят за по-справедлив живот и място, което да нарекат свой дом също като нас. Искат да се борят. Тези думи отекват в съзнанието ми отново и отново и накрая спирам, задъхана. — Ерик. Той също спира, обръщайки се назад с тревожно изражение. — Наред ли е всичко? Кажи ми, че няма някаква отровна стреличка или нещо друго. Мисля, че твоите Сенки наистина ще ме убият, ако нещо ти се случи по време на моята вахта… Изшътквам и вдигам ръка. Едно парченце план се свързва с друго и после с друго, докато всичко придобива смисъл. Докато се превърне в нещо цялостно. — Колко бежанци, смяташ, че има в лагера? — питам го аз. Ерик вдига рамене. — Три хиляди — предполага той. — А като извадиш децата и старците? И останалите, които не могат или не искат да се бият? Колко от тях могат да са воини? В ума му нещо прищраква и той се усмихва, разбирайки накъде бия. — Хиляда, може би и отгоре — казва той. — Не са достатъчни, Тео. Дори да се включат и войските на Гораки и Вектурия. — Да, не са достатъчни за война — съгласявам се с него. — Не са достатъчни да си върнем Астрея. Но ще стигнат ли, за да превземем една от мините? Той се замисля, намръщен. — Може би за известно време. Ако изненадващо атакуваме само пазачите на мината. Но дори тогава ще успеем да я удържим няколко седмици, докато вестта стигне до императора и той изпрати повече войски. Тогава каквато и победа да сме имали, ще бъде набързо пометена. Той има твърде много мъже, твърде много обучени воини. Няма да е достатъчен дори елементът на изненада от наша страна. Единствено ще спечелим време. — Време — съгласявам се аз — и Огнената мина. Още около две хиляди и петстотин астрейци са там. А ние няма да се задържим дълго. Докато императорът изпрати още войски, ние ще сме си заминали. — Към друга мина — допълва Ерик, — за да освободим още хора и да ги присъединим към останалите воини. Когато завземем всичките четири мини, ти вече ще си събрала истинска армия. — Всеки ще има право на избор — казвам твърдо аз. — Ако не искат да се бият, ние пак ще им предоставим цялата защита, на която сме способни. Но не смятам, че ще бъде труден избор за тях след всичко, което са преживели. Те са гневни — нека им дадем възможност да използват този гняв срещу хората, които са им отнели всичко. Ерик бавно поклаща глава, очите му са напрегнати. — Но ако си тръгнеш сега, крал Етристо няма да има основание да запази Сьорен жив, освен ако не го продаде от чиста злоба на императора — отбелязва той. Само преди минути Сьорен ми каза, че ако имам шанс да спася Астрея, трябва да го изоставя, за да го направя, но сега имам този шанс и знам, че не мога да го сторя. — Ще мога да намеря още хора — казва Ерик след малко. — Има и други лагери — един в Тимори, друг един в Етралия. Едва ли са толкова големи колкото този, но все пак има доста хора там. Ще отида да се опитам да привлека още воини или поне да се уверя, че към тях не се отнасят толкова зле, колкото тук. Ще ми отнеме няколко дни да стигна до тях и да се върна в Астрея. Така ще имаш време да измъкнеш Сьорен от тъмницата и да изпратиш вест до вожда Капил във Вектурия да се отзове на предложението си да ти помогне. Всичко това означава, че ще трябва да играеш игричката им още малко. — Мисля, че ще се справя с това — казвам сухо. — След императора това е лесно. — Щеше да е лесно, ако нямаше наемен убиец, с когото да се бориш — напомня ми той, което си е разумен аргумент. — Ще се оправя — махвам пренебрежително с ръка. — Колко скоро ще можеш да тръгнеш? — До няколко часа — отвръща той. — Останалите гораки имат готовност да си тръгнат още откакто пристигнахме. Не им харесва Ста Криверо. Не ги виня, след като Ерик ми разказа как се държат с тях, как ги унижават и оплюват. — Как ще държим връзка? — питам го. — Дано нищо не се обърка, но ще е добре да имаме някакъв план за комуникация при нужда. Лицето на Ерик се напряга от усилието да измисли нещо. — Нека поговоря с учителя Джуру — казва той след малко. — Той е направил някакви изобретения, които пази за себе си, но едно от тях може да свърши работа. — Какви изобретения? — питам подозрително. — Ти каза, че е алхимик, нали? Това не включва ли също и правенето на злато? — Нещо такова — усмихва се самодоволно Ерик. — Как мислиш, че съм платил на крал Етристо за привилегията да се боря за ръката ти? За момент не съм способна да направя каквото и да било, освен да се взирам в него. — Учителят Джуру е създал злато? — произнасям бавно. — Нещо такова — повтаря той. — Много прилича на злато, достатъчно, за да заблудя краля, но илюзията едва ли ще продължи дълго. — Магия или наука? Ерик свива рамене. — Доколкото разбирам, а то без съмнение е недостатъчно, има по малко и от двете. Моло Вару Не искам нищо друго, освен да се скрия в стаята си целия ден и да планирам евентуалното ни бягство от Ста Криверо, но вместо това се приготвям за разходка в градината с Колтания. Поканата й беше твърде настоятелна, а аз се надявам да я убедя да побърза с нейния серум на истината, за да измъкна Сьорен от затвора колкото се може по-бързо. Артемизия седи в единия ъгъл на стаята, лъскайки непрекъснато нарастващата си колекция от кинжали, докато Херон се опитва да поправи една от роклите ми. Колкото и да е сръчен, ще е трудно да се скрие колко много скъпоценности съм отскубнала, за да ги дам на децата в лагера. След онова, което Сьорен и Ерик ми казаха за сушата в Ста Криверо, постоянно се тревожа, че Водната дарба на Артемизия може да се превърне в прицел. Тя е само едно момиче, не може да подобри положението за дълъг период от време, а и ще означава крал Етристо да разкрие слабостта си, което той едва ли ще направи заради толкова малка облага. Все пак се радвам, че скоро ще се махнем от това място. — Разкажи ми пак какво каза Блейз, когато му съобщи за нашия план — обръщам се към Артемизия от мястото си до леглото, стиснала в скута си една възглавница. Артемизия върти очи от досада. — Не зная как очакваш от мен да го цитирам по-точно от това, което вече казах. Той отвърна: „Добре“. — Само това? Нищо друго? — Попита какво искаш да направи той. Обясних му да предаде писмото на някого, който може да го занесе на вектурийския вожд. Той ми благодари, взе писмото заедно с храната и водата които му отнесох, а аз се върнах веднага. — Гласът й е накъсан и нетърпелив. Това е предупреждение да не я притискам повече, но не му обръщам внимание. — А как изглеждаше, когато го каза? Смята ли, че идеята е добра или не я одобрява? Тя забива камата в пода до нея с остър звук, който проехтява из стаята. — Изглеждаше като човек, на когото му е горещо и е много жаден. Не знам какво да кажа. Част от мен настоява да се извиня, но подозирам, че ще ме нарече глупачка, ако го направя. За какво да се извинявам? Че му позволих да напусне двореца? Той е опасен и няма желание да се промени. Всичко, което мога да направя, е да се уверя, че няма да нарани никого. На вратата се почука и преди да мигна, Херон и Артемизия вече са на крак с извадени оръжия. — Съмнявам се убиецът да си направи труда да почука — отбелязвам, но Артемизия ми махва с ръка да мълча и пресича стаята до вратата. Отваря я както винаги — върхът на камата е насочен към лицето на посетителя. Този път от другата страна на нейното острие се оказва Ерик, който е много изплашен. Щом го вижда, Артемизия шумно въздиша, сякаш той й създава неудобство, че не се е опитал да ме убие, и с нежелание сваля камата си. — Ерик — казвам аз, когато тя отстъпва, за да му направи място да мине — приготвено ли е всичко за път? Той кимва, поглеждайки към Артемизия и Херон. — Те знаят ли всичко? Преди да успея да отговоря, Артемизия се намесва. — Аз смятам, че това е един глупав план, но според Херон е смел. Поглеждам я намръщено. — Ти ми каза, че смяташ плана за добър — отбелязвам аз. — Не съм казвала подобно нещо — отвръща тя със сумтене. — Това, което казах, беше, че планът е съвсем малко по-добър от женитбата за някого, който няма никакъв личен интерес, свързан с Астрея, освен да си напълни джобовете. — Ами, казано от теб, това всъщност звучи като решително одобрение — казва Ерик кисело. За моя изненада, Артемизия се разсмива. Тя също се изненадва от реакцията си и се намръщва, преди да седне на стола с висока облегалка и да продължи да лъска колекцията си от ками. — Ако някой от вас иска да дойде с мен, няма да имам нищо против компанията му — добавя Ерик, а погледът му се спира на Херон. Херон среща погледа на Ерик и — може да е само плод на въображението ми, бузите му порозовяват. Настъпва доста дълга пауза и за момент си помислям, че той може да се съгласи, но накрая Херон поклаща отрицателно глава. — Нашето място е с кралицата — казва той накрая. Колкото и егоистично да прозвучи, се радвам, че го казва. Не знам какво бих правила без него и Артемизия. — Очевидно, не сте единствените, които го чувстват по този начин — казва Ерик с въздишка, преди да се обърне към мен. — Майка ми също реши, че иска да остане с теб. Опитвам се да не го приемам твърде лично. Усмихвам се. — Радвам се, че Хоа ще бъде с мен — признавам аз. — Имам чувството, че едва сега започвам да я опознавам. Ерик завърта очи с досада. — Да, да, и тя каза същото за теб — звучи ми леко разочарован. — Каза също, че стакриверийските прислужници те обличат с твърде пищни и ярки рокли за кралица и че тя трябва да остане, за да сложи край на това. — Тя не ми е повече прислужница и компаньонка. Сигурна съм, че като майка на император сега има куп други проблеми, които изискват вниманието й. — Ти може да мислиш така, но тя смята, че външността е важна за една владетелка, по-важна, отколкото за един владетел, тъй като за нея съдят първо по външния й вид. Очевидно, ти имаш повече нужда от нея. Което си е вярно, като изключим, че тя е моят преводач от горакски. — Как тогава ще се оправиш без нея? — вдигам вежди, а той се смръщва и лицето му се изкривява от усилието да се концентрира. — Ен кава дименданат — казва той. — Това означаваше или „Ще се оправя“, или „Имам дебело магаре“. Но имах предвид първото. Всичките ми магарета са ужасно мършави. Засмивам се. — Помоли я да ти напише някои фрази, преди да тръгнеш — предлагам. Той кимва, а после казва: — О, щях да забравя защо всъщност дойдох — той бърка в джоба си, изважда два еднакви къса злато, всеки от които с размера на палеца ми, и ми подава единия. — Подарък от учителя Джуру. Нарича се моло вару — обяснява Ерик. — Това ли е фалшивото злато, за което спомена, че прави? — Вдигам късчето към очите си и го разглеждам внимателно. — Не, това е истинско. Само е било… да кажем, подложено на експерименти? Отмествам поглед от парчето злато към него. — Как? Ерик махва пренебрежително с ръка. — Той ми разясни целия досаден процес чрез майка ми, разбира се, но дори и с превод беше доста неразбираемо. Същността е, че златото е податлив метал. Като се приложи достатъчно натиск… — Той млъква и пъхва парчето злато в устата си и го захапва силно. Чувствам как моето парче злато се раздвижва в пръстите ми. Почти го изпускам. Когато го вдигам, виждам следи от зъби, вдлъбнати леко върху повърхността на златото. — Как… — понечвам да кажа, но се спирам и оглеждам парчето от всички страни, като очаквам да изчезне, но то остава. — На горакски моло вару означава „мимически камък“. Те са свързани. Каквото се случва на единия, се случва и на другия. — Това е… — взирам се в камъка — или невероятно, или плашещо — успявам да довърша. — И двете, мисля — казва Ерик, като взима камъка от мен и го подхвърля на Херон, който ловко го хваща. — Можеш ли да го наблюдаваш? Не е необходимо да го захапваш, разбира се. Достатъчно горещ инструмент ще издълбае думи в него. Дръж го в джоба си и ако усетиш, че се затопля, ще знаеш, че имам съобщение за теб. И обратно. — Идеално — казвам аз. Ерик се усмихва. — Макар и сърдитко, учителят Джуру е нещо като гений — неохотно признава той. — Предай му моите благодарности. И на добър път, Ерик. Той кимва, поглеждайки към Артемизия и Херон, преди да обърне поглед към мен. — Грижи се за майка ми. Ще ви видя и двете в Огнената мина. Сделка Градината е почти безлюдна, когато се срещам с Колтания. Само няколко групички стакриверийци се мотаят наоколо в техните отрупани с бижута, богато украсени коприни, които сякаш са създадени да се състезават със заобикалящите ни екзотични цветя. Сред тази пъстрота от цветове Колтания изглежда като особено смъртоносно цвете, облечена в обгръщаща тялото й черна рокля с висока яка. Тъмната й коса е вдигната на върха на главата й и е закрепена само с една шнола. Както обикновено, устните й са боядисани в наситеночервено, единствения цветен нюанс. Когато ме вижда, тези устни се разтягат в усмивка, която разкрива два реда прави, бели зъби. — Ето ви — казва тя, докато идва към мен. — Започнах да се тревожа. — Съжалявам, че се забавих. Един приятел се отби неочаквано. Тя махва пренебрежително с ръка. — Сега вече сте тук и само това има значение — казва тя, мушвайки ръката си под моята, и поехме по една от многото пътеки в градината. Изведнъж усещам колко много ми липсва Кресцентия и от това сякаш нож се впива в корема ми. Колко ли пъти сме вървели заедно, ръка за ръка, точно като сега, през сивата градина? Говорехме си за всичко или пък нищо, смеехме се безгрижно, а шегите ни оставаха неразбираеми за останалите. Беше лесно, просто и измамно, но част от мен би пожертвала всичко да се върне в онова време. Колтания не е Кресцентия, напомням си аз, но съм сигурна, че Колтания се надява да създаде впечатление за глуповато момиче от висшето общество, което няма други тревоги, освен мисълта за новата рокля за следващото празненство. Не е много добра в това. Не знае, че при такива момичета като Крес винаги има нещо под повърхността — дали ще е остър стратегически ум, или любов към поезията, или пък добро сърце. Не, Колтания е израснала, наблюдавайки подобни момичета от разстояние, сърдита и гладна за живот като техния. Така че единственото, което е постигнала, е евтина имитация на представата й за тях. Но аз мога да играя върху тази илюзия доста лесно. — Много мило от ваша страна да ме поканите на разходка, сала Колтания — казвам аз и лекичко стисвам ръката й. — Сигурна съм, че сте изтощена след всички усилия, които полагате да изчистите името на Сьорен. Само като си помисля, че това трябваше да е почивка от работата ви. Надявам се не сме ви създали прекалено много неудобства. По всичко личи, че не е подготвена за това. — Не, никак, Ваше величество — казва след кратка пауза. — Щастлива съм да помогна с каквото мога, наистина. — Много мило от ваша страна — усмихвам се толкова широко, че се оказва болезнено. — Знам, че със сигурност ще съм много по-спокойна, щом веднъж Сьорен е на свобода, за да мога да се върна към задачата ми да избера съпруг. След колко време ще е готов вашият серум? Усмивката на Колтания трепва само за секунда. Много е добра в това да скрие емоциите си, но не достатъчно добра. Не толкова добра, колкото щеше да бъде, ако беше обучавана от дете да бъде наблюдавана така както Крес. Също като мен, в известен смисъл. — Тези отвари отнемат време, Ваше величество, а и ние сме далеч от лабораториите, с които съм свикнала. Правя каквото мога. — Сигурна съм, че е така — отвръщам и потупвам успокояващо ръката й. — Има ли някаква яснота кога отварата може да е готова? Колтания е достатъчно умна да премисли внимателно следващите си думи. — Още две седмици — казва тя накрая. — Не казахте ли една седмица последния път, когато се видяхме? Тя само свива рамене. — Определянето на срока не може да бъде толкова прецизно. Това са само предположения. Тревожа се обаче, че някои от кандидатите може да изгубят търпение, ако отказвате да се срещате с тях толкова дълго, предвид сумите, които са длъжни да плащат на крал Етристо за всеки ден престой тук. Зад лекотата, с която говори обаче, усещам предизвикателството, скрито в думите. Тя иска да разбере коя от нас ще мигне първа. Няма да съм аз. — И аз се тревожа за това. Но, предполагам, всеки, който проявява нетърпение към мен, когато трябва да взема такова съдбоносно решение, едва ли ще подходящият избраник, не сте ли съгласна? — Разбира се, Ваше величество. Търпението е от първостепенно значение — казва тя, насочвайки думите към мен, като обръща смисъла им. Скръцвам със зъби. — Лош късмет — казвам със звучна въздишка. — Тъкмо казвах на моите съветници онзи ден, преди отвратителната беда да ни сполети, че съм готова да сложа край на всичко. Разбира се, крал Етристо иска да проточи всичко колкото се може повече — заговорнически снишавам глас. — Знаете какъв е. Колтания кимва. — В Орания имаме поговорка: „Алчен като стакриверийски крал“. Не ми се налага да се преструвам, че се смея, а Колтания също се разсмива. — Съвсем вярно. И само като си помисля, че бях готова да приема предложението за женитба на канцлера. Гърбът на Колтания изведнъж се изправя. — Принц Сьорен се съгласи с това мое решение — добавям. — Всъщност бих потвърдила, че той беше сред най-силните поддръжници на канцлера. — Така ли? — казва тя сухо. — Не останах с впечатлението, че принцът харесва брат ми. По-скоро предполагах, че любимец му беше покойният ерцхерцог, ако той самият не е планирал да се включи в надпреварата, разбира се. Сьорен наистина каза, че ерцхерцогът е най-добрият вариант, ако трябва да избера някого, спомням си това, но не мисля, че някога открито е създавал подобно впечатление. — Господи, не зная коя от двете идеи е по-нелепа — казвам през смях. Този път Колтания не се разсмива с мен. — Носи се слух и чувствам, че съм длъжна да ви предупредя като приятелка — казва тя, а гласът й преминава в шепот. — Един от пазачите в затвора твърди, че сте посещавали принц Сьорен посред нощ и сте оставали с него часове наред. За мнозина тези срещи не изглеждат като стратегически обсъждания. — Мнозина сигурно не осъзнават, че принц Сьорен е в затвора и обсъжданията трябва да се провеждат нощем, когато в затвора не е шумно и натоварено. Освен това голяма част от тези обсъждания са свързани с установяването дали принцът е бил нахранен и полагат ли се необходимите грижи за него, което, разбира се, ги прави по-дълги, отколкото биха били иначе — сопвам се аз, преди да се овладея и да насиля една усмивка. — Още една причина, поради която съм крайно загрижена да го изведа от затвора, така че да не пилеем повече време и да приключим работата с кандидатите. Опасявам се, че две седмици са твърде дълъг период и за това време толкова много неща могат да се променят, не мислите ли? Колтания свива устни. — Искате да кажете, че ако се докаже невинността на принца в един по-приемлив срок, вие ще изберете съпруг. Правилния съпруг. Ето го — леко завоалирания подкуп. Но щом тя може да играе игрички, значи и аз мога. Поглеждам я в очите и кимвам. Тя замълчава за малко. — Вероятно ще мога да избързам с отварата, така че да уредим нещата официално. Преди да отговоря, сме прекъснати от викове, които разбиват крехкото спокойствие в градината. Един от гласовете, които веднага различавам, е на крал Етристо. — Това е неприемливо — вика той много по-гръмогласно, отколкото съм предполагала, че е възможно за него. — Имахме сделка, Реймър. Стакриверийците, бродещи из градината, също разпознават неговия глас и моментално се разпръсват, отправяйки се към двореца, за да му освободят пространство. Донякъде и на мен ми се иска да направя същото, но ако той разговаря с цар Реймър, страхувам се, че това има нещо общо с мен. — Тук — прошепва Колтания, като ме дръпва силно сред една горичка от дървета с широки стволове и храсталак, които ни скриват напълно. Храстите бодат, драскат и разкъсват роклята ми, но сърцето ми тупти толкова силно в ушите ми, че почти не ги усещам. Когато поглеждам към Колтания, виждам, че се взира навън с тревожни очи, а пръстът й допира устните й, за да ми шътне, преди да съм решила да проговоря. Взимам пример от нея и намирам местенце в храсталака, откъдето мога да виждам празната полянка в градината, секунди преди цар Реймър да се появи, следван от крал Етристо, който се движи с далеч по-бавна скорост, сведен над покрития си със скъпоценности бастун. — Не е безопасно — изсъсква цар Реймър, който се обръща към него. — Първо ерцхерцогът, а сега и това. Няма да рискувам живота си и живота на сина ми заради нищожната възможност тази студенокръвна кралица да благоволи да го направи свой немощен съпруг. Не дори и крал! Просто консорт, без политически и военни правомощия. Талин има и други перспективи. При това много по-добри. Косъмчетата на врата ми настръхват и сърцето ми забива още по-бързо. Какво означава а сега и това? Крал Етристо се засмива, но твърде рязко, за да е искрено. — Изпускате рядко бижу, Реймър — казва той. — Кралица Теодосия не е кой знае каква награда, но истинското съкровище е самата Астрея и магията там. Видяхте какво могат да направят онези камъни. Когато се свърши с каловаксийците, вие ще контролирате продажбата им. Отделно от Водните скъпоценни камъни, които обсъждахме. Водните скъпоценни камъни. Думите си идват на мястото — те са липсващите парчета от пъзела. Онова, което Етристо ще получи от моето гостуване. Онова, за което са се уговорили с Драгонсбейн. Никога не е ставало въпрос да ми помогнат, дори не е било и заради пари. А заради водата. Мислите ми не успяват да останат твърде дълго върху разкритието, защото борбата между двамата продължава. — Проблемът си е твой, Етристо — подигравателно отвръща цар Реймър. — Винаги искаш още и още, но искаш твърде много. Етралия е достатъчно богата. Крал Етристо се изплюва на земята до стола си. — Няма такова нещо като достатъчно богата — казва той. — Има, когато са замесени каловаксийците. Императорът не е някой, който може да бъде зачеркнат — тези убийства са достатъчно доказателство за това. Убийства. Не убийство, не е ли само ерцхерцогът. Царят каза убийства. Сърцето ми прескача, а умът ми трескаво прехвърля кой е убит този път вместо мен. Сещам се за Блейз, Артемизия и Херон, които са прекалено заети да ме закрилят, за да пазят собствените си гърбове. Ако убиецът е мислил, че съм в стаята си, а вместо мен е попаднал на тях… Дори не искам да довърша тази мисъл. — Императорът преследва момичето. Той няма интерес да те наранява или да намери враг в лицето на Етралия — казва крал Етристо. Ред е на цар Реймър да се засмее, но смехът му звучи леко истерично. Той покрива лицето си с ръце и поклаща глава, а после отново ги пуска надолу. — Не може да си сляп, Етристо. Момичето никога не е било целта на тези нападения. Ако императорът я искаше мъртва, досега да е станало. Императорът се е прицелил в кандидатите и изпраща послание на всеки, който може да му се изпречи на пътя. Чувам това послание, то е силно и ясно. Ще направиш добре, ако слушаш по-внимателно. Крал Етристо вдига ръцете си нагоре. — Е, добре. Върви. Тичайте обратно към Етралия с твоя син идиот като страхливци, каквито сте, но аз няма да възстановя средствата, които вече си ми дал. В този момент лицето на цар Реймър става яркочервено и той пристъпва към Етристо. — Парите са мои. Имахме уговорка, Етристо, и ти ми гарантира, че момичето ще избере Талин. Тъй като тя не го избра, парите са похарчени напразно и трябва да ми бъдат върнати до час, преди да си тръгнем. Крал Етристо го поглежда гневно в отговор и яростта в погледа му е толкова силна, че дори ниският му ръст не може да я скрие. — Не правя сделки със страхливци — казва той и буквално изплюва думите. Цар Реймър прави стъпка към крал Етристо и се надвесва над него. — Прекарал си живота си в твоята висока кула, Етристо, заобиколен от стени и пустини. Не трябва да използваш тази дума толкова лековато. Нямаш представа как изглежда една истинска война, но аз ще се радвам да те осветля. Крал Етристо е принуден да замълчи за първи път, откакто съм го срещнала. — Искам тези пари да ми бъдат върнати след един час и тогава заедно със сина ми ще напуснем този дворец, преди да бъдем убити. Без да дочака отговор, цар Реймър се завърта на пети и рязко се оттегля с бърза крачка, зарязвайки крал Етристо сам с буреносното му изражение.   С Колтания изчакваме, докато крал Етристо напуска градината, и се измъкваме от скривалището ни в храстите. Умът ми препуска бясно от мисълта за още едно убийство, но Колтания запазва спокойствие. Нещо повече — у нея кипи тих гняв. — Ах, този позлатен негодник — мърмори тя, а очите й са приковани към мястото, където допреди секунди стоеше кралят. — Не мога да повярвам, че е обещал ръката ви едновременно и на царя, и на Марзен. Взирам се в нея с отворена уста. — Вие не ги ли чухте? Има още едно убийство, Колтания, а по думите на царя жертвата вероятно е някой от кандидатите. Може да е вашият брат. Тя се отърсва от мислите си и ме поглежда. — Не, не може да е Марзен. Наехме хора, които да опитват храната, а също и допълнителна охрана след смъртта на ерцхерцога. Мислено прехвърлям другите кандидати, но дълбоко в себе си вече знам кой е бил отровен. В крайна сметка, след като убиецът се насочва към онези кандидати, към които проявявам предпочитание, има една очевидна възможност. Преди да проследя докрай нишката на мислите си, вече напускам тичешком градината, оставяйки назад Колтания, която ми вика да не бързам толкова. Жертва За първи път копнея за стълбите, колкото и дълъг да е пътят, защото така поне няма да ми се налага да стоя неподвижна и да чакам, наблюдавайки как безбройните етажи минават покрай мен и движещата се платформа. Имам чувството, че едва пъплим от ниво на ниво и в това безкрайно дълго време не спирам да се чудя какво ще открия, когато най-накрая пристигна. Ерик — мъртъв. Ерик, страдащ по същия начин като ерцхерцога. Ерик — отровен. Заради мен. Защото императорът не иска да ме убие, той иска да ме нарани, да ме изплаши, да си играе с мен така, както котката подмята мишката, преди да я погълне. Вратите най-сетне се отварят на горакския етаж и дори не благодаря на оператора на движещата се платформа, а се втурвам надолу по гъмжащия от хора коридор. Стакриверийски придворни кръжат наоколо в своите яркоцветни дрехи, изказвайки на глас предположения какво се е случило. Докато тичам покрай тях, дочувам откъслечни реплики. Каква трагедия. След всичко, през което са преминали, те наистина са прокълнати. Момчето беше много близко на кралица Теодосия. Сигурно и тя е прокълната. Не, не, не, умът ми крещи, отхвърляйки тези гласове, докато бързам към стаята на Ерик. Точно когато виждам вратата, една ръка ляга на рамото ми. — Тео — прошепва ми Драгонсбейн в ухото — ела, не бива да правиш сцени. Въпреки че думите й са резки, в гласа й се прокрадва още нещо, което не мога да назова, но мисля, че може да е далечно подобие на доброта. Има хиляди неща, които искам да й кажа за последния ни разговор, но никое от тях няма значение в момента. Думите нямат значение сега. Измъквам ръката си от хватката й и отново се затичвам, заобикаляйки стакриверийските придворни, без да обръщам внимание на виковете й след мен. Спирам едва пред вратата на Ерик, където двама стражи стоят мирно, спирайки зяпачите да не се приближават прекалено много. Когато накрая заставам пред тях, те си разменят несигурни погледи. — Пуснете ме да вляза — казвам им. — Кралице Теодосия, кралят специално разпореди да не ви… — започва единият от тях, но аз не го изчаквам да се доизкаже. Без предупреждение се пъхам между тях, пробивайки си път в стаята, но там няма и следа от Ерик. Вместо него на земята, близо до една маса, лежи Хоа и държи купа с грозде. Тялото й е извито в неудобна поза, а близо до разтворената й ръка е пръсната чепка грозде. Лицето й е извито на другата страна, към мен са вторачени оцъклените й очи, които не виждат нищо, а струйка черна кръв се стича от ъгълчето на отворената й уста. Препъвам се назад, вдигайки ръка към моята уста. Ще повърна. Ще се разпадна. Не зная как отново ще се съвзема. Не и този път. Изведнъж се виждам отново на седем годинки и тя ме е хванала за ръка, докато императорът опожарява градината на майка ми. Аз съм на осем и се събуждам от поредния кошмар, в който гледам как тейнът убива майка ми. Будна съм и плача, но Хоа е там с чаша вода и кърпичка — единствената утеха, която може да ми даде тя заедно с моите Сенки. Аз съм на девет, десет, единайсет… Тя нежно полага мехлем и превръзки след бичуванията по време на моите наказания. Цяло десетилетие Хоа е неотлъчно част от моя живот, дискретно и недоловимо, но няма съмнение, че ме поддържаше жива по единствения възможен за нея начин. А аз не успях да сторя същото за нея. Не осъзнавам, че съм на пода и ридая, докато силни ръце ме повдигат и продължавам да плача върху нечия памучна риза. Извеждат ме от стаята, далеч от Хоа. Искам да пищя, да накарам да ме пуснат, за да се върна при нея, да остана с нея, както тя винаги е била до мен, но думите замират в гърлото ми, удавени в сълзи. Дори не предполагах, че са ми останали толкова много. Блейз ме отнася в стаята ми. Част от мен съзнава, че той не бива да е тук, защото е опасно, но вече е тук и това е всичко, от което имам нужда точно сега. Нищо друго не съществува извън сълзите ми и образа на Хоа, запечатан в моето съзнание. Не ме е грижа защо е тук, не ме интересува колко е гореща кожата му, стига да ме държи в ръцете си. Не мога да спра да плача, независимо че се опитвам да забавя дишането си. Поставя ме да застана на нестабилните ми крака, но ме придържа с една ръка през раменете. — Някой трябва да я зашлеви — чувам Артемизия да казва, но не грубо. — Ще припадне, ако продължава да диша така. Чува се въздишка, която ужасно много прилича на Херон, и наистина, той престъпва към мен и изпълва пространството, което виждам. Колебае се и за секунда се притеснявам, че наистина ще последва съвета на Артемизия. — Не — казва Блейз, гледайки разтревожено към Херон — да не си посмял… — Тя ще се нарани по-лошо, ако не го направиш — казва Артемизия. — Направи го веднага. Херон гледа ту единия, ту другия с широко отворени очи, но накрая погледът му се спира на мен. Подготвя се, преди да пристъпи към мен. Блейз застава между нас, но Артемизия го изненадва и го събаря на земята. Тогава Херон нежно докосва ръката ми и всичко потъва в мрак. Събуждам се в леглото си, като бебе под завивките, и за един блажен момент забравям какво се е случило. За момент Хоа все още е жива. Но този момент свършва и искам да се заровя още по-дълбоко под завивките и отново да потъна в безметежния сън на забравата. — Добре ли си? — гласът на Блейз, тих и внимателен, прекъсва мислите ми. Оглеждам огряната от луната стая и го виждам как ме наблюдава от канапето. Херон е заспал дълбоко на пода, а Артемизия е в другия край на леглото, с гръб към мен. Правя усилия да седна. Чувствам се така, сякаш някой ме е ударил с камък по главата и цялото ми тяло пулсира. Устата ми е суха, сякаш съм погълнала памук. — Не бива да си тук — казвам, пренебрегвайки въпроса му. И бездруго е глупав. Как изобщо мога да съм добре? Той става от канапето и идва до леглото, прикляка до мен и ми заговаря с нисък глас. — Дадох на Арт моите скъпоценни камъни да ги пази. Само докато си тръгна утре. Дойдох в града за храна, когато чух новината. Помислих си… Не знам какво си помислих. — Помислил си, че аз ще имам нужда от теб — казвам тихо, а сърцето ме боли. — Радвам се, че си тук. Признанието изтрива всичко, което имам. Той ме остави, напомням си, но изведнъж това вече няма никакво значение, защото когато имах нужда от него, той избра мен пред силата си. И точно сега това е единственото, което има значение. Блейз взима ръката ми в своята и леко я стиска, кожата му гори върху моята. — Дори без камъните пак има вероятност да изгубя контрол. Ако започна да го губя, дори малко, Артемизия се съгласи да ме убие, преди да съм наранил някого — казва той. — Много мило от нейна страна — гледам ръцете ни, сплетените ни пръсти. Неговите са груби и мазолести, но въпреки това ме успокояват. Не искам никога да го пусна да си върви. Той си поема дълбоко дъх и се притеснявам, че е решил да говори за Хоа. А аз не искам. Не мога да говоря за нея в момента, иначе ще се разпадна. Както винаги обаче Блейз е прочел мислите ми, както и аз неговите. — Драгонсбейн се опита да влезе по-рано. Каза, че иска да се увери дали си в безопасност. Уверих я, че с нас си в сигурни ръце. Избухвам в тъжен смях. — Сигурна съм, че го е приела добре — казвам аз. — Знаеш ли, че е имала сделка с Етристо. Затова той ни помага — в замяна на Водни скъпоценни камъни. Известно време той не проронва и дума, а после силно изпуска въздуха от дробовете си. — Да можех да се престоря на по-изненадан. — Отдавна подозирах, че е способна на злини, но това е дори по-лошо. Ампелио беше прав — нейната помощ е на много висока цена, Блейз. Повече не я искам. Очаквам да спори с мен, да ми напомни, че се нуждаем от нейната флота, че не бихме стигнали толкова далеч без помощта й, независимо от всички поставени условия. Но напротив, той ме изненадва, че се съгласява с мен. — Значи трябва да я отрежеш. Ти имаш на своя страна гораките и вектурийците, и бежанците. Помощта на Драгонсбейн няма да наклони везните на едната или другата страна. И в двата случая планът ни или ще успее, или не. Преглъщам. — Ще говорим за това утре, заедно с другите. Не бива да правим планове без тях. А тя е и майка на Арт все пак — поемам си дълбоко въздух и задавам въпросите, чиито отговори се боя да узная. — Какво се случи? Как Хоа… — не мога да продължа. Гласът ми секва, когато произнасям името й. Блейз поглежда встрани, разбирайки достатъчно добре въпроса ми. — Доколкото могат да се направят някакви предположения, гроздето е било предназначено за Ерик, но след заминаването му Хоа се е преместила в неговата стая и… — той млъква и аз се радвам, че не довършва изречението. — Императорът избива кандидатите за женитба. Не аз съм целта. — Но защо? — намръщва се той. — Това няма никакъв смисъл. Каловаксийските моряци бяха съвсем ясни — императорът те иска жива или мъртва. Няма какво да спечели от посегателството над тях. Иска ми се да изкрещя колко греши. — Защото той може да ме иска мъртва, но повече ме иска жива. Ти си спомняш несъответствията в наградите. Той иска да страдам. Иска той да е причината за това, дори и самият той да не държи камшика. — Съжалявам, Тео — бавно поклаща глава Блейз. Думите се забиват като нож в корема ми. Отново виждам Хоа такава, каквато беше в стаята — безжизнена и празна. — Как да кажа на Ерик? — питам след малко със съкрушен глас. — Едва наскоро се бяха събрали отново и аз… Каза ми да се грижа за нея, а аз не успях да го направя дори за няколко часа. — Той няма да те обвини — казва Блейз. — Нищо не би могла да направиш. Императорът… както винаги, виновен е императорът. — Той ни отне нашите майки, нали? — тихо питам аз. — Твоята майка, моята, майката на Херон. Дори майката на Сьорен. А сега и на Ерик. Единствено Артемизия сред нас все още има майка. — Мисля, че той отне моята също, но по друг начин — казва изведнъж Артемизия. Чудя се от колко ли време е будна, дали е чула как обсъждахме майка й преди малко. Но преди да я попитам, тя се обръща, за да ме погледне. Пускам ръката на Блейз, за да мога и аз да се извъртя, и двете се вторачваме една в друга, сякаш сме пред някакво омагьосано огледало. Изобщо не си приличаме, но взирайки се в очите й на лунната светлина, ми се струва, че виждам призрак, толкова подобен на мен. Сигурно и двете имаме очите на бащите си. Не става дума за физическа прилика, а за нещо по-дълбоко, извиращо отвътре. Огън, който сигурно сме наследили от майките си. — Тя беше различна преди обсадата. По-мила, предполагам, макар да мисля, че никога не е била такава. Беше по-щастлива. По-малко гладна. По-малко сърдита на онези, които не могат да я заситят. Но после каловаксийците заловиха мен и брат ми и само аз успях да се измъкна… мисля, че тя не можа да ми прости това. Известно време не зная какво да кажа. И Блейз като мен е поразен от тишината. Съсредоточил се е върху пухената завивка до мен и подръпва нишките безцелно, само и само да не гледа към нея. Мисля, че се притеснява да го направи, защото между тях ще се появи нещо, което той предпочита да държи заключено. — Не мисля, че ти е сърдита за това, че си оцеляла, Арт — казвам й аз. Драгонсбейн може да е трудна и неотстъпчива, но това ми се струва твърде жестоко, дори да знам, че е способна на подобна жестокост. — Така е — признава тя. — Но заради мен ни хванаха. Аз бях безразсъдната глупачка и моя беше вината да ни вкарат в онази мина. Най-малкото, което можех да направя, е да го измъкна оттам, но не го направих. Такива моменти на уязвимост са толкова редки за Артемизия, че не знам как точно да й отговоря. Дори не смея да дишам силно, сякаш това ще разруши магията, която се е спуснала над нас. — Съжалявам — казвам й накрая. Тя свива рамене и отново се обръща в леглото, с гръб към мен. — Нямам нужда от твоето съчувствие — казва тя. — Но императорът разруши и моето семейство, унищожи и тези, които оцеляха. Той разрушава всичко. Злъчта не е ново нещо за Артемизия — тя прелива от всички нейни думи и винаги е било така, откакто я познавам. Тя изпълва всеки неин гневен поглед и прави всяко нейно движение потенциално смъртоносно. Но въпреки това не мисля, че съм я чувала преди да говори с толкова много омраза. Доближавам се мъничко към нея и се пресягам да докосна леко рамото й. Очаквам, че ще ме отблъсне, но вместо това след малко тя се отпуска и аз я обгръщам с ръцете си. Тя се обръща към мен и заравя лице в рамото ми. Разбирам, че плаче едва когато сълзите й намокрят кожата ми. Боленза Трябва да съм заспала, защото следващото нещо, което долавям, е леко почукване на вратата. Сядам и премигвам, отърсвайки изтощението от очите си. Херон и Артемизия все още спят, неподозиращи идването на госта, а от Блейз няма и следа — сигурно отново си е тръгнал, осъзнавам с болка. Отново се почуква и аз се измъквам от леглото, слагам си халата върху нощницата и намествам камата под него, на сигурно място върху хълбока ми. Отивам на пръсти до вратата, внимавайки да не събудя другите. Макар да зная, че убиецът едва ли ще почука, все пак се колебая дали да отворя вратата. — Кой е? — прошепвам. — Колтания — отвръща ми шепнешком тя. Въздишам с облекчение, макар да усещам леко раздразнение. Струва ми се, че ми дойдоха в повече и Колтания, и нейните подкупи и сделки. Достатъчно се преструвах, че искам да имам нещо общо с нейния мазен брат. Но все още имам нужда от нея да извадя Сьорен от затвора, така че отварям вратата. Колтания стои отпред в същата черна рокля с висока яка, с която беше облечена по-рано. В ръцете си държи две чаени чаши. — Надявам се не съм ви събудила — думите й са отривисти и формални. — Събудихте ме — отвръщам аз и излизам навън, притваряйки вратата зад себе си, за да не събудя моите Сенки. Ще се върна в леглото, преди да са разбрали, че ме няма. — Извинете тогава — казва тя, макар да не звучи разкайващо се. — Току-що се събудих и си помислих колко разстроена сигурно сте била вчера. Разбрах, че сте били много близки с Охо. Охо. Тя има предвид Хоа. Радвам се, че не знае действителното й име — мисля, че не бих понесла да го чуя точно сега, особено произнесено от човек, който не я познава. А ти познаваше ли я? — нашепва глас в главата ми. — Познавах я почти през целия си живот — отвръщам и това поне е самата истина. Съчувственото изражение на Колтания се разколебава от прямото признание. — Ами, помислих си, че може да ви дойде добре малко чай и приятел, с когото да си поговорите. Да се поразходим ли навън, за да не събуждаме вашите съветници? Аз имам приятели, с които да поговоря. Приятели, които не се опитват да измъкнат нещо от мен. Но аз все още се нуждая от нея. Имам нужда Сьорен да излезе от затвора. Така че се насилвам да взема едната чаша. — Много мило. Благодаря, сала Колтания — казвам аз и тръгвам след нея по коридора към движещата се платформа. — Как сте вие и брат ви? Сигурна съм, че и двамата сте потресени, предвид обстоятелствата. — Трудно е — признава тя. — Обсъдихме дали да не последваме царя и също да си тръгнем, но Марзен беше против. Много е смел. Последното нещо, което искам да чуя отново, са хвалебствените й дитирамби за брат й. Прекалено съм изтощена и съкрушена, за да мога дори да се преструвам, че ме е грижа, а най-малко за канцлера. Отпивам глътка чай и потръпвам, защото е прекалено горещ и прекалено горчив. Дори след като го поглъщам, вкусът му остава в устата ми. Напомня ми за мириса на горите, но смесен с аромата на тревите след дъждовна буря и още нещо, едва доловимо, което не мога да назова. Може би е най-отвратителното нещо, което някога съм вкусвала. — Съжалявам — казва Колтания, като вижда изражението ми. — Не бях сигурна какъв вид чай обичате, затова просто направих от моя любим. Изглежда, вкусовете ни са различни. — Хубав е — казвам, макар че не е. Тя отваря вратата на движещата се платформа и аз влизам след нея, като кимвам на обслужващия оператор. — Свикнала съм да пия кафе. В Астрея правим чая много по-сладък. Просто ще трябва да свикна с този вкус. — Придобитите вкусове обикновено са най-удивителните, щом веднъж ги придобие човек. Към градината, моля — обръща се тя към управляващия платформата. Вратата се затваря с металически звън и мъжът започва да върти манивелата. Платформата тръгва по пътя си нагоре. Вдигам чашата към устните си отново, защото би било грубо да не го направя, но отпивам съвсем мъничка глътчица. — По-добре ли сте? — пита ме тя. — По-добре — излъгвам. — Има ли някакво развитие със серума на истината? — Опасявам се, че не — отвръща тя, макар че изобщо не прозвучава извинително. — С всички вчерашни вълнения нямаше време да се работи по него. Вълнения. Въздържам подтика си да я ударя, но с много усилия. — По-важно ми е от всякога Сьорен да бъде освободен от затвора — опитвам се да измисля някаква лъжа, която да й прозвучи достоверно. — Сьорен беше много близък с Хо… с Охо — не мога да произнеса името на Хоа, заседнало е в гърлото ми. — Сигурна съм, че ще бъде много разстроен — съгласява се тя. — Не само това. Знаете ли защо императорът я запази жива толкова дълго? Дори след като напусна Гораки? — Чувала съм някакви слухове. Казват, че била доста красива някога. Някога. Пренебрежителният начин, по който го казва, ме вбесява. Вярно е, че младостта на Хоа си беше отишла, че изглеждаше по-възрастна за годините си, че императорът беше сложил своя отпечатък върху нея по безброй много начини, но си припомням как изглеждаше в бежанския лагер и мисля, че тя беше по-красива от Колтания с нейните начервени устни и котешка грациозност. — Не смятам, че императорът е способен на любов, но манията е съвсем друго нещо — насилвам се да продължа. — Когато императорът разбере, че вместо сина й е била убита тя, ще освирепее. Важно е да приключим с тази женитба колкото се може по-скоро и да си тръгнем от Ста Криверо, преди императорът да нападне. Знам, че загатнах за това и преди, но нека сега да го кажа направо: щом Сьорен бъде освободен, аз ще избера брат ви за съпруг и ние, всички ние, ще напуснем този дворец, преди императорът да е пристигнал. Мисля, че това е в интерес на всички ни. Колтания обмисля думите ми за малко. — Напълно съм съгласна — казва тя, преди да кимне към чашата, нежно обгърната от ръцете ми. — Трябва да изпиете чая си, преди да е изстинал. Поглеждам към зелената течност. Все още усещам в устата си неприятния привкус от първите глътки като на дървесни клонки и ръжда. Този път, когато вдигам отново чашата с горчивата течност към устата си, плътно стискам устни. — Виждате ли? Започва да ви харесва, нали? — пита Колтания с усмивка. Движещата се платформа се разтърсва при спирането си, от което част от чая се изплисква извън ръба на чашата ми. Върху кремавия килим се появяват жълтеникави петна. Какво не бих дала за чаша силно, сладко, ароматно кафе вместо този чай. — Елате — дръпва ме Колтания за свободната ръка и ме извежда от платформата. — Малко свеж въздух ще ви се отрази чудесно.   По това време на нощта градината е пуста, което кара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Но като оставим настрана опасността и въпреки че е тъмно и безлюдно, усещането е като да се събуждам от трескав сън, изпълнен със замъглени, приглушени цветове и ухания, които са така непреодолими, че се чувствам опиянена от тях. Напълно достатъчно, за да ме замаят. Стискам по-здраво чаената си чаша. Все още е пълна до половината, а не искам да пия повече, но вниманието на Колтания е така съсредоточено върху мен, че не съм сигурна дали мога да го откажа. Тя продължава да държи съдбата на Сьорен в ръцете си. Срещам погледа й и отново се правя, че отпивам глътка чай. — Вкусен е — излъгвам, но така си спечелвам усмивка от нея. — Цветята са красиви на лунна светлина, нали? — пита ме тя, докато вървим надолу по пътеката. Пръстите й се провлачват над един храст, обсипан с бели цветове, които сякаш греят. — Повечето цветя са най-прекрасни на слънчева светлина, но някои цъфтят нощем — като тези. Болензи — на йоксийски се превежда като „нощни цветя“. Има някакво природно съединение, което покрива венчелистчетата им и ги кара да светят в тъмното. Не са ли чудесни? — Прекрасни са — отвръщам, макар че не ми се говори за цветя. — Прекрасни — повтаря като ехо тя. — Но същото съединение може да се обере от венчелистчетата и да се свари в концентрирана течност, която е смъртоносна, ако се погълне. Тя казва всичко това съвсем небрежно, но думите изкарват въздуха от дробовете ми. Парченцата се наместват. Картината става по-ясна. — Вие никога не се тревожите за брат си — произнасям бавно. — Дори когато царят каза, че още някой от кандидатите е бил убит. Вече сте знаели кой е бил мишената. Колтания не го отрича. Лениво премигва срещу мен, сякаш вече е отегчена от разговора. — Защо обаче? Защо работите за императора? Тук тя се разсмива и прави крачка към мен. Отстъпвам назад, някакъв храст одрасква краката ми въпреки дългия халат. — В Орания има една приказка, която разказваме на децата — за едно уродливо чудовище, което ще ги грабне от леглата и ще ги изяде, ако не слушат. Императорът е вашето чудовище. Само споменаването му е достатъчно да ви уплаши. Беше ми необходимо да ви уплаша, защото смятах, че така ще ви накарам да побързате да вземете решение. Императорът само беше „приказката“, която да ви подтикне към действие. — Но прислужницата каза, че е бил императорът. Нали й дадохте серума на истината. Или е било фалшификация? Колтания свива рамене. — Тя каза истината за това, което знаеше, а тя знаеше онова, което й беше казано: че императорът стои зад убийството и че тя ще бъде добре възнаградена за помощта си. Спомням си как момичето се свлече на пода и как тялото му се гърчеше в конвулсии, докато умираше. Гади ми се. — А защо ерцхерцога? — повишавам глас с напразната надежда, че може да има някой в градината, който ще чуе. Някой, който ще ми помогне. Тя свива рамене. — Чух ви да говорите с принц Сьорен в тази същата градина. Вие му казахте, че сте се спрели на ерцхерцог Етмонд сред кандидатите. Крал Етристо ми обеща, че ще изберете Марзен, но се опасявам, че влиянието му над вас е далеч по-малко, отколкото си въобразява. Ако е чула това, значи трябва да е чула разговора, който последва. Когато Сьорен ми каза, че ме обича. Ето защо тя е толкова сигурна, че има нещо между нас. — И затова обвинихте несправедливо Сьорен за убийството. И затова толкова много време отнема този серум на истината. Вие дори не сте започнали да го приготвяте, нали? — Не исках да ви разсейват — поклаща глава тя. — Не исках всъщност дори да обмисляте неговото предложение — тя прави още една крачка към мен, но този път няма къде да отстъпя. Зрението ми се замъглява и изведнъж тя се раздвоява, преди отново рязко да се трансформира в една фигура с ярки, дебнещи очи. Хищник. Колко сляпа съм била да не го забележа досега. Трябва да я накарам да продължи да говори, за да мога да се съвзема. — Но на нас ни наляха едно и също вино — казвам аз, като правя неистови усилия да се съсредоточа, макар мозъкът ми да е замъглен. — Как сте знаели, че аз няма да бъда отровена? Чашата ли беше? — Не, не чашата. Така могат да се объркат много неща. В двореца има твърде много слуги. Не мога да контролирам всички. Не, не отрових виното, само прибавих малко ягодов сок. Той не е опасен за вас, но ерцхерцогът беше алергичен. Спомням си как лицето на ерцхерцог Етмонд се поду и почервеня, как се хвана за гърлото. Дишането уста в уста от нейна страна е било опит да бъде спасен или поне да изглежда така. — Вие не се опитвахте да го спасите, нали? — Уверих се, че никой не може да го спаси — казва тя. — Можеше да се съвземе от само себе си, ако бях го оставила. — Отровата е била у вас — предполагам аз. Тя се усмихва, червените й устни се разтягат и разкриват белите й зъби. Заради замъгленото ми зрение за миг бих се обзаложила, че зъбите й са вампирски. — Умно момиче. Червилото ми е смесено с пречистен прашец от боленза — не за първи път го използвах с такава цел. През годините си изградих имунитет. Спомням си, споменаха ми за слуховете — мистериозната смърт на политическите съперници на брат й. Разчистеният му път към канцлерството. Понечвам да отворя уста, за да задам друг въпрос и да спечеля още малко време, но преди да го направя, ослепяваща болка пронизва главата ми и аз извиквам, изпускайки чаената чаша. Тя се разбива в павираната с камъни пътека и остатъкът от чая се разлива по тях. На лунната светлина течността изглежда лъскава. Колтания ме наблюдава миг, любопитна, докато болката отминава така бързо, както и беше дошла. Дишам трудно, с отворена уста, мъча се да мисля ясно. — Съжалявам за това — казва тя. И отново думите й не звучат като извинение. — Страничен ефект от отровата. Но не се притеснявайте. Щом веднъж изпаднете в безсъзнание, болката ще спре. Нова вълна на болка приижда. Усещам сякаш главата ми се разцепва на две. Превивам се, ръцете ми са на коленете, за да намеря опора. Позволявам си да изпищя с всичка сила. Все някой трябва да е тук, все някой трябва да ме чуе. — Защо ме отровихте? — питам я, когато болката ме отпуска отново и я чувствам като глухо туптене. — Какво изобщо ще спечелите с това? — О, тя няма да ви убие — уверява ме тя. — Само ще ви направи… по-податлива на обработка. Сега, когато знаем, че сделката между Етристо и Марзен не е единствената, няма да рискувам повече. Няма да бъде лесно да ви изведем тайно от Ста Криверо, ако ритате и пищите. Тайно от Ста Криверо. Тя не ме убива, но отвличането едва ли е по-успокоителен вариант. И ако никой не дойде след последния ми писък, то изобщо никой няма да дойде. Все още усещам камата на хълбока си, но след като не я владея добре, когато съм в идеално здраве, със сигурност няма да мога сега в това си състояние. Нова вълна от болка ме залива, този път по-силна. Толкова силна, че щях да повърна, ако имаше нещо в стомаха ми, но тъй като е празен, само ми се повдига. Болката отново се отдръпва. — Ако беше пила повече от чая, както ти казах, досега да си е свършил работата — казва Колтания с тежка въздишка, сякаш моята болка й създава неудобства. Свличам се на земята, черни петна плуват пред очите ми. Част от мен иска да се предаде на мрака и да остави действителността да се изплъзне, за да се спася от следващия пристъп на болка, но аз се съпротивлявам. Налагам си да задържа съзнанието си заето с всичко, което ме заобикаля. Острите ръбове на камъните под мен, одраскания ми от храстите гръб. Лицето на Колтания надвисва над мен, наблюдава ме така, сякаш съм невероятно чудат екземпляр, който тя не е в състояние да определи и назове. Болката се връща и аз забивам нокти в дланите си, за да се закотвя тук — този трик използвах по време на наказанията на императора, за да не припадна. Изпищявам отново, мъча се дори да викна още по-силно. — Никой няма да те чуе — казва ми Колтания, но докато говори, вече чувам стъпки, идващи към нас. Сърцето ми започва да тупти силно, но каквато и надежда да съм имала, тя изчезва при появата на канцлера Марзен, който гледа в пълно недоумение ту сестра си, ту мен. — Колтания — обръща се той към сестра си объркан — ти ми каза, че само ще поговориш с нея. — Вложихме твърде много пари в тая работа, за да рискуваме да се провали заради нерешителността на едно момиче. Един ден предпочита теб, на другия — принца, на третия — императора. Кой знае кого ще избере утре? — казва тя, без да отмества поглед от мен. — Направих това, което трябваше, Марзен, както винаги. Веднъж да я откъснем от нейните съветници и пазачи, тя ще стане много по-послушна. Но ти беше права за едно нещо, Теодосия — императорът наистина ще дойде, когато научи къде си. Предполагам, че царят скоро ще го предупреди в напразен опит да се подмаже. Ние обаче отдавна ще сме си отишли. Ние ще те пазим, нали така, Марзен? Канцлерът обаче не я поглежда. Очите му не се откъсват от мен, широко отворени заради шока, а устата му виси отворена. — Не това планирахме — казва той повече на себе си, отколкото на някоя от нас двете. — Плановете се променят, Марзен — отсича тя. — Никога преди не си се оплаквал от начина, по който се справям с нещата. Не виждам защо ти е нужно да го правиш сега. Болката ще приключи след малко, а после ще я изведем. Ще остана с нея, а ти иди виж дали всички от антуража ни са готови да тръгнат веднага. Ако някой разбере, че тя липсва, докато сме още тук, няма да има измъкване. Известно време Марзен не помръдва. Стои, закован на място, и не отмества поглед от мен. Връхлита ме нова вълна болка, от която тялото ми се гърчи в спазми. Изпищявам отново, не толкова заради надеждата, че някой ще ме чуе, колкото да изтръгна някакво съчувствие от него. Колкото и да ми съчувства обаче, то не е достатъчно. Откъсвайки взор от мен, той поглежда сестра си и кимва. — Побързай — казва той. — Ако някой разбере за това, няма Аа ни позволят да напуснем града живи. Тогава той изправя рамене и бързо се отдалечава, без да погледне назад. Умът ми започва бавно да се замъглява. Тъмните петна стават по-големи. Болката се усилва. Няма да издържа още дълго, но трябва. Няма отново да бъда превърната в нечий затворник, няма да си играят с мен като с пионка. Когато болката отново ме връхлита, се превивам напред и отново изпищявам, посягайки към ефеса на камата под халата ми. Намирам я, но захватът ми е слаб. Едва я държа, колкото и лека да е тя. Не знам как ще намеря сили, за да я използвам. Но трябва. Нямам друг избор. Хващам камата колкото се може по-здраво, преди да седна. Обръщам очи и оставям тялото ми да се отпусне, да се свлече в храста. — Най-после — промърморва Колтания. Чувам как стъпките й приближават и как прикляква до мен. Хващам още по-силно дръжката на камата, скрита в гънките на халата ми. Сърцето ми ехти в гърдите и ме държи будна и нащрек сега. Имам само един шанс. Спомням си уроците на Артемизия — как да държа острието, накъде да се целя. Спомням си как поддържаше гнева ми, но сега не ми е нужен дребнавият й присмех. Колтания уби Хоа, в съзнанието си виждам тялото й такова, каквото беше последния път, и този образ никога няма да ме напусне. Колтания я уби и тази мисъл е огънят, от който се нуждая. Когато Колтания посяга, за да ме хване под мишниците и да ме изправи, аз се възползвам от тази възможност и забивам камата в стомаха й. Не е най-доброто място за нанасяне на удар. Не е сърцето или гърлото, или бедрото, всяко едно от които според думите на Артемизия ще причини бърза смърт. Тези места са трудни за достигане под такъв ъгъл, трудни за пробождане в настоящото ми състояние. Стомахът е по-лесен, макар резултатът да е по-бавен. Острието се плъзва навътре, срязвайки кожата и мускула, сякаш не са нищо друго, освен въздух. Колтания изпъшква в ухото ми и се отдръпва от мен. Очите й се разширяват от уплаха и смут, докато търсят лицето ми, мъчейки се да осмисли какво съм направила. Вторачвам се в нея, докато тя се строполява на земята, а аз падам до нея. Минава доста време, преди животът да напусне очите й, но аз не отмества поглед, докато това не става. Шок Не зная колко време е минало. Седя, парализирана, до тялото на Колтания. Отровата й тече във вените ми, замъглява зрението ми и ме кара да се чувствам замаяна, но поне болката спря. Благодаря на боговете, че не пих повече от две глътки. Представям си как се събуждам в Ориана или на път за там, сама. Дали моите Сенки щяха да разберат къде съм. Иска ми се да мисля така, но не мога да го кажа със сигурност. Радвам се, че няма да ми се наложи да го разбера. Зад мен пропуква съчка и аз извръщам глава, от което ми се завива свят. Там няма никого, само цветя и дървета, и… Сега го виждам, издайническото блещукане във въздуха. — Херон — вдигам ръка към сърцето си да забавя неистовото му туптене. Виждам вече ясно Херон, очите му се разширяват, докато осъзнава, че това съм аз, в халата с кървави петна, че в краката ми е мъртвата Колтания, с ефеса на ножа, все още стърчащ от корема й. Виждам как навързва парченцата от онова, което трябва да се е случило, макар да не може още да разбере защо е станало. — Тя е убиецът — казвам му. — Но не е действала за императора, единствено за себе си и брат си. Искала е да бъде сигурна, че ще избера него. Изморили са се да чакат, така че намеренията им са били да ме отвлекат и да ме принудят да се омъжа за него. Аз… — гласът ми секва. — Направих това, което трябваше. Очите на Херон са все още облещени като луната над нас, но той кимва. — Хайде — протяга ръка към мен и аз я хващам. Ръката му обгръща моята, опора, от която отчаяно се нуждая точно сега. — Това променя нещата. Това прозвучава толкова сдържано, че едва не се разсмивам. Дни наред гледах през рамо, мислейки си, че императорът ме е открил. Че никога няма да се спася от него. Това може и да е вярно все още, но не точно сега. Не императорът е стоял зад всичко това, а само една гениална жена с повече амбиция, отколкото разум. Само една мъртва жена. Жена, която убих. Не съм сигурна какво точно чувствам сега, но когато си мисля за онова, което сторих, се вцепенявам. Затова няма да мисля за него сега. — Крал Етристо поне ще трябва да освободи Сьорен — казвам аз. — А после ще си тръгнем, както планирахме. Херон ме връща обратно вътре, към движещата се платформа, където чака същият прислужник. Той оглежда изцапаните ми с кръв дрехи и със сигурност полудивото ми изражение, без да каже и дума, макар че някой ще бъде предупреден всеки момент. После ще намерят тялото на Колтания и… — Няма да ми повярват — казвам повече на себе си, отколкото на Херон. Но той отговаря. — Мисля, че има куп доказателства, които да потвърдят твоята версия. — Имаше куп доказателства — поклащам в несъгласие глава — за да бъде изведен Сьорен от тъмницата, но крал Етристо не се вслуша в тях, защото не се вписваха в историята, която той трябваше да разкаже. Имаше нужда от Сьорен, за да го използва като разменна монета — казвам бавно аз. — А сега ще спечели страшно много, като ме арестува особено след като повечето кандидати напуснаха. Той губи пари. Мисля на глас, но спирам, поглеждайки предпазливо към оператора на платформата. Сърцето в гърдите ми забива още по-учестено сега, отколкото когато Колтания беше надвиснала над мен. Херон също поглежда към прислужника и лицето му пребледнява. Очите му срещат моите и една и съща мисъл протича помежду ни. Нуждаем се от повече време, отколкото имаме, за да се справим с това. Херон действа така светкавично, че почти пропускам какво се случва, което без съмнение се дължи на неговата Въздушна дарба. Преди прислужникът да реагира, Херон обвива врата му с ръка и пречупва трахеята му. Докато се бори, мъжът пуска манивелата, което довежда до рязкото спиране на платформата, и стомахът ми се преобръща. Прислужникът е по-едър от Херон и се бие с всички сили, но върху лицето на Херон се изписва покой и той продължава да стиска врата му, докато накрая очите на мъжа не се затварят и той се свлича в ръцете на Херон. Херон обаче не прави същата грешка, която допусна Колтания с мен — той не приема, че човекът е в безсъзнание само защото не помръдва. — Можеш ли да хванеш манивелата — пита ме той, като продължава да държи прислужника. — Би трябвало слизането да е по-лесно, отколкото изкачването. Кимвам, защото не вярвам, че съм в състояние да говоря. Съсредоточавам се върху манивелата. Дори за надолу се изисква доста сила да се завърти. Справям се с два етажа само, преди Херон да ми каже да спра. — Ще излезем оттук и ще продължим по стъпалата — казва той и най-сетне пуска тялото на прислужника. Отваря вратата и ме повежда навън. Едва тогава изказвам на глас мисълта, която не ми дава мира. — Крал Етристо изгуби много пари заради мен. Единственият начин да си ги върне, е да продаде Сьорен и мен на императора. Херон трябва да е стигнал до същия извод, защото не изглежда изненадан. — Трябва да се махнем сега — казва той. Сърцето ми ще се пръсне в гърдите ми, но успявам да кимна. — Да. Но не и без Сьорен.   Артемизия чака в стаята ми, седнала на стол близо до камината, когато двамата с Херон нахълтваме вътре. Тя се обръща към мен, първоначално раздразнена, но после вижда кървавите ми дрехи и уплашеното ми изражение. Преди да е казала и дума, аз й разказвам всичко, което се случи, откакто тръгнах с Колтания преди час. Изненадана съм колко спокойно звучи гласът ми, въпреки че вътрешно не усещам нищо друго, освен ужас. — Значи, какво трябва да направим? — пита Артемизия рязко, след като приключвам разказа си. — Да вземем Сьорен. Да съобщим на Блейз. Бежанците… Ще трябва да намерим достатъчно кораби, за да ги натоварим. Храна, за да ги изхраним. Оръжия, за да ги раздадем на всеки, който пожелае да се бие. — Тя свива по един пръст на ръката си, за да ги преброи, а на мен все повече ми се свива стомахът при всяка задача. — Нямаме време за всичко това — казвам аз и клатя глава. — Нищо не можем да направим… — Не толкова бързо — прекъсва ме тя. Усмивка огрява лицето й и стига чак до очите й. Рядка усмивка за Артемизия и затова е още по-плашеща. — За наш късмет, в стакриверийското пристанище са закотвени множество огромни търговски кораби, пълни с всичко необходимо, но най-вече с храна и оръжие. — Значи, всичко, което трябва да направим, е да се придвижим до пристанището и да откраднем няколко кораба — бавно казва Херон, гледайки я така, сякаш е полудяла. — Няма начин да го направим. Само трима сме, да кажем — петима, ако успеем да вземем Блейз и да освободим Сьорен, но дори и при това положение вероятността да се справим на този етап е нищожна. — Ще бъдем петима със Сьорен и Блейз — съгласява се Артемизия, — но трима от нас са Пазители и е посред нощ. — Тя прави пауза, поглеждайки ту Херон, ту мен. — Планът е безумен, но може да проработи. — Аз ще измъкна Сьорен, ако вие доведете Блейз и се справите с корабите — заявявам аз. — Три хиляди бежанци. Според изчисленията на Ерик. Колко кораба ще са ни нужни? — Нуждаем се от флотилия, Тео — заявява тежко Херон. — Струва ми се, че дори Арт ще се съгласи, че ще е невъзможно. Артемизия наистина се колебае, но тя стисва устните и бърчи вежди, знак, че у нея вече се заформя план. — Ами, ако… — започва Херон. — Знам, че не искаме да говорим за това, но какво ще кажете да не взимаме всички бежанци. Само ще ги въвлечем във война, в която повечето няма да могат да се бият. Ще бъде опасно… — Не по-опасно, отколкото ако останат тук, след като крал Етристо разбере, че ме няма… И че съм отмъкнала цяла флота от корабите му и най-евтината работна ръка в страната му — отбелязвам аз. — Той ще ги избие, ако не ги вземем. Няма да оставя никого, независимо дали искат да се бият, или не. Арт, ти какво мислиш? Тя бавно въздиша и клати глава. — Съществува една възможност, но е рискована и може да има обратен ефект — предупреждава тя. — Ще ни е необходима помощта на майка ми и нейния екипаж. — Тя също може да ме предаде на крал Етристо — заявявам твърдо аз. След всичко, което се случи, почти бях забравила какво чух да казва той на царя. — От свое име тя е предложила на крал Етристо Водни скъпоценни камъни. Затова той се е съгласил да ме приеме. Ста Криверо е пред гибел заради сушата. За миг Артемизия изглежда така, сякаш е готова да го отрече. Тя много по-добре от всеки друг знае на какво е способна майка й. — Имаме нужда от нея, Тео — казва обаче тя. — Иначе Херон с прав, единственият ни шанс е да изоставим две трети от бежанците. У мен бушува чувство на безизходица, нажежено докрай. Всичко се разпада и не намирам изход, който да приема без угризения. Сещам се за тялото на Колтания в градината. След няколко часа стакриверийците ще се качат горе за сутрешната си разходка или да закусят там и ще я намерят. Първо ще открият пазача в асансьора. Не след дълго ще се събуди и крал Етристо и ще разбере какво се е случило. А скоро след това и аз ще бъда в онази тъмница заедно със Сьорен, а императорът ще е на път, за да прибере и двама ни. Трябваше да имам повече време, но нищо не може да се направи сега. — Хайде, Арт, ако ще будя майка ти по това време, не искам да съм сама. * * * Когато Драгонсбейн отваря вратата, има вид на човек, готов да убие когото и да било зад нея. В бялата си нощница, с коса като къдрав облак около набразденото от възглавницата лице тя изобщо не прилича на онази Драгонсбейн, която познавам и от която, ако трябва да съм честна, се страхувам. Искам да й потърся директно сметка за Водните скъпоценни камъни, но си сдържам езика. Точно сега тя ми е необходима. — Дано да има добра причина за това — казва тя, докато гневният й поглед шари между мен и Артемизия. Артемизия ме сръгва с лакът и аз приемам това като подканване да започна. — Ами, аз току-що убих сала Колтания в градината, след като установих, че именно тя е убила ерцхерцога и Хоа — колкото и дребнаво да прозвучи, не мога да не се насладя на шока в изражението й. — Сигурни сме, че когато тялото й бъде намерено, а обслужващият движещата се платформа дойде на себе си, крал Етристо ще ме арестува, а после ще ни продаде заедно със Сьорен на императора, за да компенсира каквито загуби е понесъл след провала в търсенето на жених. Тъй като нямам желание това да се случи, тръгваме сега, за да присвоим една флота от търговски кораби на пристанището, така че да можем да закараме бежанците от лагера обратно в Астрея, където ще освободим Огнената мина. А, да, и Ерик ще ни чака там с бежанците от други лагери. Искаш ли да се присъединиш към нас? Ти си доста добра в реквизирането на кораби. Драгонсбейн се взира в мен няколко мига, устата й виси отворена. Понечва да заговори, но спира, после опитва отново. Това се повтаря няколко пъти, преди накрая да успее да каже следните думи. — Ти полудя ли — пита ме тя. В гласа й няма обвинение, тя звучи съвсем истински любопитна. — Отчаяна съм — отвръщам. — Но предполагам, че двете са доста близки състояния. Драгонсбейн поклаща глава и премигва, за да прогони съня, все още прокрадващ се в очите й. — Добре — въздиша тежко тя. — Ще ти помогна да излезеш и да вземеш корабите, но след това се оправяй сама… — Мамо… Капитане — обажда се Артемизия и се прокашля, за да прочисти гласа си, — мисля… вярвам, че това е погрешен избор. Имаме нужда от теб не само за да отмъкнем корабите, но и за боевете също. Нуждаем се от теб, за да победим. Настоятелният тон в гласа на Артемизия е като удар в корема ми, но Драгонсбейн е непреклонна. Тя се отнася към дъщеря си така, както би погледнала на който и да е член от екипажа си, осмелил се да се оспори решението й. — Крал Етристо ме измами и затова си тръгвам, като за компенсация си взимам няколко кораба — казва тя. — Той те е измамил? — въпросът ми се изплъзва, преди да успея да се спра. Думите се отскубват, знам, че са глупави още докато ги произнасям, но все едно, казвам ги. — Това е забавно. Кажи ми точно колко Водни скъпоценни камъка му обеща, за да ме предложи на търг? Тя издържа на втренчения ми поглед, без да трепне. — Обещах му мината — отвръща тя. Към върховете на пръстите ми приижда топлина, но аз ги стискам в юмруци. Не сега, умолявам ги. — Тя не е твоя, че да я обещаваш — топлината от върховете на пръстите ми започва да се разпространява, пробивайки си път нагоре към ръцете ми и боцкайки кожата ми. Опитвам се да не обръщам внимание, като стискам юмруци още по-силно и забивам нокти в дланите си, болката е навременно отвличане. До мен Артемизия ми хвърля объркан поглед, а после го отмества към ръцете ми. Драгонсбейн вдига рамене. — Някой трябваше да помисли за Астрея — казва тя, привличайки обратно вниманието на Артемизия. — Знаех, че ти няма да го направиш, така че аз се заех. Една мина срещу това да си върнем страната. Една четвърт от мощта ни срещу останалата част. Решението не беше трудно. — Тя не е твоя — повтарям през стиснати зъби. — Ти не си кралица, без значение дали ти харесва, или не. Аз съм наследница на майка си. Ти си само един пират. Влагам в думите си обида, но те изобщо не докосват Драгонсбейн. — Етристо не знае как да води битка — казва тя, като откъсва погледа си от мен и поглежда към Артемизия. — Взимането на корабите му ще е лесно и той няма да ни преследва, щом отидем в открито море. Но аз няма да жертвам екипажа си в кръстосания огън с Каловаксия — война, която не можем да спечелим. И ти също не трябва да го правиш, Артемизия. Както се изрази Тео, ние сме само пирати в края на краищата. Гласът й е рязък, но за първи път Арт не се плаши от него. Напротив, тя застава малко по-изправено. — Водната мина ме унищожи, ти го знаеш, но ме изгради наново от нищото. Крал Етристо не заслужава нито едно камъче от нейните дълбини. За някои неща си заслужава да се сражаваш, дори когато битката е безнадеждна. Ако заради мен това не си заслужава, то аз се надявам, че заради Астрея си струва. Драгонсбейн не й отговаря. Вместо това, поглежда мен. — Не искам короната ти, Тео. Тя ще ме погуби — казва тя с тих глас. — Винаги съм правила онова, което е най-добро за Астрея, но това не означава да се впуснем в битка, за която не сме готови. Ще ти отвлека корабите, но после пътищата ни се разделят. Няма какво друго да си кажем, затова само кимвам и се извръщам от Драгонсбейн. Двете с Артемизия си тръгваме, без да кажем и дума повече, чувайки как вратата се затваря решително след нас. Едва стигаме до средата на коридора, когато Арт сграбчва юмрука ми и насила разтваря пръстите ми. В осветения от свещите коридор ние и двете виждаме зачервената кожа на дланта ми. Искам да я отдръпна, да я скрия от погледите, но е напразно. Арт знае — сигурно го е подозирала отпреди. Преглъщам. — Случва се от известно време — казвам й тихо. — В началото беше безобидно. Трепкащи пламъчета, които следваха биенето на сърцето ми. Сякаш имах Огнени скъпоценни камъни. Но това се засилва. Май се случва, когато съм ядосана. Не й казвам за най-смущаващия инцидент, онзи, който се случи след кошмара ми за Крес. Първоначално Артемизия не казва нищо. Пресяга се да докосне кожата ми, но веднага си отдръпва ръката и просъсква: — Гореща е. — Не го усещам — признавам си. Макар да се страхувах от този момент, хубаво е да го споделиш с някого. Радвам се, че този човек е Арт, което ме изненадва. Тя отново докосва дланта ми, но този път докосването й е прохладно. Сякаш потапям ръката си в езерце със студена вода и това чувство се разпростира по цялото ми тяло. Топлината във вените ми отслабва. — Знае ли някой друг? — пита ме тя. — Не — отвръщам в шепот. — Не искам да знаят. Очаквам, че тя ще започне да спори с мен, но вместо това само въздъхва. — Ще можеш ли все пак да измъкнеш Сьорен? Кимвам. — Ще се справя. — Добре — казва бодро тя. — Ще решаваме проблемите един по един. Пробив Сьорен е в обичайната си поза, отпуснат на стената. Поглежда нагоре, щом пристигам, тъмните кръгове под очите му са в пълен контраст с бледата му кожа. Дори в топлата светлина на свещта, бледността му е жълтеникаво нездрава. От дни наред вече не е напускал килията си и каквото и да е ял, не е било питателно. Като дойде време за битка, няма да е в най-добрата си форма. Радвам се само, че в лошите си дни Сьорен е доста по-добър воин от повечето други воини в най-добрите им дни. Надявам се това да е достатъчно. Тизоли се връща на поста си, за да ни остави насаме. — Изглеждаш ужасно, Тео — казва ми Сьорен тихо. — Има ли причина за това, че тази вечер идваш доста по-късно от обикновено? — Имаше някои… усложнения — отговарям предпазливо. Сьорен сигурно долавя нещо в гласа ми, защото се изправя на крака, макар и дишайки трудно. Отмятам наметалото си и изваждам меча, привързан за гърба ми. Назъбеното каловаксийско острие от ковано желязо не е като богато украсените астрейски мечове, особено онези със скъпоценните камъни на Духа, отделящи острието от ефеса. Спомням си как Сьорен изчегърта първия камък, за да го даде на стражите, които срещнахме в астрейския затвор, но някой от екипажа на Драгонсбейн сигурно е извадил и останалите, след като го арестуваха и разоръжиха. Когато го вижда, Сьорен се усмихва. — Стърдакс — възкликва той и протяга ръка през решетките да го хване. — Мислех, че е изчезнал, след като напуснахме Астрея. Подавам му го, не мога да скрия удоволствието си, макар да знам, че не е нито времето, нито мястото за това. — Беше у Драгонсбейн, но Артемизия го взе за теб — обяснявам. — Ти… даде име на меча си? Почти не ме поглежда, цялото му внимание е концентрирано върху острието, което размахва няколко пъти във въздуха, за да го изпробва. Така нежно гледа меча, че направо очаквам да го целуне. — Без камъните го усещам по-различен — казва той замислено, преди да отчете в ума си моя въпрос. — Разбира се, че му дадох име. През толкова много изпитания сме минали заедно през годините… Обичам Стърдакс повече от мнозина мои приятели. Може би го обичам повече и от теб. — Надявам се това да не е вярно, защото се каня да поискам твърде много от теб. Сьорен откъсва поглед от меча си и се обръща към мен. — Откъде започваме? — пита ме той.   След известно време извиквам на Тизоли, че съм готова да си тръгна. Когато се задава по коридора с извадената вече връзка ключове, ме обзема кратко колебание. От всичко, което извърших тази нощ или което тепърва ще направя, именно тази част ме изпълва с разкаяние. Защото Тизоли е далеч по-добър от всички стакриверийци, които срещнах. Въпреки това скачам върху него веднага щом се обръща с гръб към мен. Мятам ръцете си около шията му, както Херон ме е учил, и стискам с все сила. Изритвам ключовете от ръката му в килията на Сьорен. Чувствам се зле, когато накрая Тизоли се свлича на колене и очите му потрепват, преди да се затворят. Продължавам да го държа, докато Сьорен отключва килията и идва към нас с приготвен меч. Отмествам се от Тизоли и гледам как Сьорен го ръгва съвсем лекичко по рамото с върха на меча. Тизоли не помръдва, но гръдният му кош се движи нагоре, надолу. — Не си го убила — казва ми Сьорен и въпреки че и самата аз го виждам, радвам се да чуя думите, произнесени на глас. Кимам и измъквам камата си от мястото й на хълбока ми. — Почти съмва, а ние трябва да сме на път към лагера, преди дворецът да се е събудил — казвам аз. — Имам чувството, че изживявам дежавю, Тео. Сякаш беше вчера, когато аз спасявах теб от тъмницата. — Разликата е, че този път аз не зная никакви тайни тунели — признавам си. Той ме поглежда предпазливо. — Какъв е планът тогава? Излизаме през централната порта? Може още да е нощ, но ще има будни хора. — Знам — сърцето ми блъска в гърдите още по-силно. — Стакриверийците обичат спектаклите, така че ще им изиграем един. Кимвам към тялото на Тизоли, облечен в обикновени панталони и риза, със стражарско яке отгоре. — Двамата май сте с един и същи ръст. Сьорен се вторачва недоверчиво в мен, но виждам как колелцата в мозъка му се задвижват и той отвръща в съгласие. — Обърни се. Завъртам очи от досада, но се обръщам. — Да не би изведнъж да си станал свенлив? — Не особено — чувам изхлузването на дрехите и тупването на събутите обувки. — Но ти трябва да си опичаш акъла, защото не искам да ти открадна дрехите. Прихвам в смях. — Със сигурност не е нито времето, нито мястото за тъпите ти шегички. — Не съм толкова убеден в това — отвръща той. — Да си спасявам кожата не е чак толкова страшно, както би трябвало да е, след като го правя с теб. Вече можеш да се обърнеш. Обръщам се и първото нещо, което осъзнавам, е, че Тизоли и Сьорен не са еднакви на ръст. Ризата и панталоните донякъде стават, в смисъл че се закопчават, без да се скъсат. С широкия гръден кош на Сьорен ризата се разтваря между копчетата, а ръкавите и панталоните са с около три сантиметра по-къси. Сьорен, изглежда, също е разбрал проблема, но по-скоро се забавлява, отколкото да се тревожи от него. — Може ли да се направи нещо? — пита той, като придърпва ризата в напразно усилие да я направи по като за него. — Ще трябва да свърши работа. Какво ще правим с теб обаче? Ти си съвсем разпознаваема. Вдигам пелерината си от пода и се покривам с нея, като издърпвам качулката напред, така че лицето ми да е в сянка. Сьорен тръгва да вдига униформеното яке на Тизоли, но аз го спирам. — Въпреки това може да привлечем нечие внимание — признавам аз. — Трябва просто да сме сигурни, че когато това се случи, ще им спретнем хубаво шоу. * * * Тръгваме по стълбището, вместо да се качим на платформата, изкачваме се нагоре по разнебитените стъпала, които сякаш се трошат под краката ни. С изобретяването на движещата се платформа те изобщо не се използват и затова се разпадат. Но в мъртвилото на нощта не срещаме друг пазач, докато не стигаме до главното ниво, а дотогава се препъваме и смеем заедно доста шумно. Почти изцяло се облягам на Сьорен, сякаш не мога да стоя сама, а той се е облегнал на мен. Всеки порив на стари чувства, породени от тази близост, бива бързо потушен, защото Сьорен все още мирише на тъмницата — на цялата онази смрад от плесен, мрак и престояла пот. Никога не съм си представяла, че ще съм благодарна за тази миризма. Стражът ни извиква нещо на стакриверийски, което, допускам, че е въпрос. Лицето му е зачервено и буреносно. Той сочи към отворената врата към стълбището зад нас, така че, предполагам, неговият въпрос е сигурно нещо като: Какво сте правили вие, идиоти такива, там долу? Сьорен обаче го разбира, изправя се в цял ръст и тръгва наперено, като едва не загубва равновесие. Слага ръка на рамото ми, за да се задържи изправен. Сочи към мен и казва нещо на стакриверийски, като завалва думите така, сякаш доста си е подпийнал. Вдига многозначително вежди към пазача — извинение за похотливата причина, която сигурно обяснява пребиваването ни в тъмницата, както и факта, че е покрит с кал и мръсотия. Пазачът се намръщва, а аз придърпвам още повече качулката, за да се скрия в нея. Казва ми нещо, което не разбирам, но Сьорен бързо ми го превежда, разсмивайки се шумно. Той отвръща нещо на пазача, което, предполагам, е нещо от сорта на: Тя е много срамежлива и страшно се притеснява, че е заловена след рандеву в тъмницата, така че ако не възразяваш, трябва да вървим. Пазачът се смръщва и му казва още нещо. Единствената дума, която долавям, е етралиец. Начинът, по който я казва, ме кара да мисля, че той смята Сьорен за етралиец. Предполагам, че това не е изненадващо, тъй като и каловаксийците, и етралийците си приличат — бледи и светлокоси. Може да се окаже проблем обаче, тъй като етралийската делегация си тръгна заедно с царя още вчера. Сьорен запазва спокойствие и продължава да бръщолеви на завален стакриверийски, като вмъква, сигурна съм в това, някоя и друга етралийската дума, за да му повярват наистина. Придърпва ме по-близо до себе си и обезумяло сочи към мен. Иска ми се да му кажа да не прекалява толкова. Пазачът шумно се изкашля и гледа намръщено Сьорен, което го кара да се впусне в друга цветиста, но пикантна история. След като е минала сякаш цяла вечност, пазачът завърта очи с досада и ни пуска да минем, като извиква едно последно предупреждение, което съм сигурна, че е нещо като: И не си правете рандевутата в тъмницата пак. Предупреждение, в което с радост ще се вслушам. Ако никога не видя повече друга тъмница, значи ще съм го взела под внимание. Двамата със Сьорен продължаваме с нашата пиянска походка и хихикане през целия главен коридор, привличайки вниманието на единствените хора, станали толкова рано — прислужници, готвачи и разносвачи, като всички се взират в нас и се смеят на глупостта ни, вероятно се наслаждават на гледката как двама от богатия елит, които ги наемат на работа, са станали за посмешище. Когато най-сетне се измъкваме от двореца, аз се засмивам истински. Сьорен също се смее и въпреки че не е нужно повече да се преструваме, продължаваме да се облягаме един на друг. — Той ме попита защо съм още тук, при положение че етралийците са си тръгнали вчера. Затова му казах, че съм решил да остана и да се оженя за теб — обяснява ми той през смях. — А той се ядоса и каза, че чужденците им крадат стакриверийските жени. Отвърнах му, че е добре дошъл в Етралия и че ще го запозная с моите братовчедки. Тоя като нищо ще се опита да ме намери отново и да ме накара да го представя. Въпреки всичко, прихвам да се смея. — Хайде — подканвам го. Без много да му мисля, го хващам за ръка и го повличам по празната улица надолу. — Забавно беше, нали? — попита ме той, докато ме следва. — Да си спасяваме кожите? — отвръщам през рамо. — Разбира се, че не. — Опасността — пояснява той. — Вълкът по петите ти. Целта. Обмислям за малко и свивам рамене. — Предпочитам да действам, а не да чакам нещо да се случи — казвам. — Обичам да имам план и да го следвам, вместо да се оставя на милостта на нечии други решения. — Това обаче не беше първоначалният план, нали? — Страхувах се от този въпрос, откакто му връчих меча в тъмницата. — Не — признавам. Докато се движим на зигзаг из улиците, му разказвам за плана, който замислихме с Ерик, после за смъртта на Хоа, за Колтания и отровата и за тялото й, останало в градината. — Съжалявам — казва той, когато приключвам разказа си. Поглеждам през рамо назад към него. — За какво? — Не бях прав — ти не се забавляваш от всичко това. Ти си в шок. Виждал съм го на бойните полета, у бойците, които са гледали как до тях умират приятелите им, или след като са убили за първи път и са видели как животът напуска очите на друг човек. Те продължават да се бият обаче, защото трябва. Кръвта във вените им тече по-гореща. Винаги са по-яростни и бързи, отколкото преди това. Умовете им, изглежда, се концентрират върху това просто да оцелеят в битката… но битката винаги свършва и шокът преминава с нея. Затова съжалявам. Преглъщам и откъсвам поглед от него. — Трябва да побързаме — казвам нежно. — Нека се отдалечим от града, преди крал Етристо да изпрати стражите си след нас. Бягство Сьорен използва парите, които Артемизия ми даде, за да наеме кон от конюшнята, и докато конярят го оседлава, Сьорен се възползва от възможността да се позачисти малко с мокър парцал. С него може само да премахне малко от мръсотията в тъмницата, полепнала по кожата му, но все пак е нещо. Преоблича се в чисти дрехи, които купи от конярчето. Доста са му големи, но поне са по-удобни, отколкото дрехите на Тизоли. Предстои ни дълъг път и съвсем честно, не съм сигурна кое предпочитам: да ми вони на тъмница, или да ми мирише на себе си — на морска сол и плавей. Тази миризма някак ме връща назад във времето, за което по-добре да не мисля. Когато момчето докарва коня, Сьорен ми помага да го възседна, преди да се качи пред мен. Взима поводите от коняря и тръгваме със залитане. Обвивам с ръце кръста на Сьорен, докато вятърът брули кожата ми. Веднъж озовали се извън града, най-после свалям качулката от главата си. Направихме го, осъзнавам аз с възторг. Измъкнахме се от града, преди тялото на Колтания да бъде намерено и операторът на платформата да дойде на себе си и да разкаже на всички какво се е случило. Дори да открият някой от двама ни сега, пазачите няма да успеят да тръгнат навреме, за да ни догонят. Когато наистина разберат какво се е случило, ще приемат, че сме си тръгнали така, както сме дошли — с корабите на пристанището. Няма да се сетят да ни търсят в бежанския лагер. Хващам кръста на Сьорен още по-здраво. — Добре ли си? — пита ме той, но гласът му се губи във вятъра. Кимвам в рамото му. — Знаеш, че не бих те изоставила — той не казва нищо известно време и си мисля, че изобщо не ме е чул, което е обяснимо, вятърът така шуми, че едва чувам собствените си думи. И точно когато решавам, че няма да ми отговори, той го прави. — Никога не си ме изоставяла. Дори когато това ще улесни нещата за теб. Сещам се за решението си да го спася от тъмницата и колко по-лесно наистина щеше да бъде, ако бях го оставила там. Сега щях да съм на някой от корабите заедно с моите Сенки, щяхме да си спестим множество неприятности, а също и да избегнем допълнителни рискове. Спомням си за сделката с Драгонсбейн на борда на „Дим“ и какви жертви направих, за да извадя Сьорен от карцера. Спомням си, когато аз бях в тъмница, казах на Блейз да не ме спасява, защото знаех, че Сьорен ще го направи, а и защото можехме да използваме това като преимущество за нас. Появата на Сьорен в живота ми усложняваше нещата, но сега разбирам, че не бих искала да бъде другояче. В градината му казах, че не може да ме обича, защото всъщност не ме познава, и все още го вярвам. Но това не променя факта, че аз го познавам. Това не променя факта, че аз съм влюбена в него. * * * Когато стените на лагера се появяват на хоризонта, слънцето се показва, увиснало ниско на изток, а дискът му опира в пясъчните дюни. Достатъчно е светло, за да видим, че не сме първите пристигнали: една група вече приближава входа с извадени оръжия. В далечината единственият детайл, който мога да различа, е синята коса на Артемизия. Сьорен спира коня на върха на една пясъчна дюна, от която може да се види лагера, и оставаме там, за да наблюдаваме битката, която се разиграва пред нас. Само половин дузина стражи се впускат към стените от близките казарми. Артемизия набързо се справя с един от тях, макар че той размахва два меча срещу нейното единствено острие. Първо отблъсква от ръката му единия от мечовете, но когато той настоятелно настъпва с другия, тя отвръща на удара и му отсича ръката. Извръщам поглед, макар че писъците на мъжа достигат до височинката, на която сме застанали. — Скоро ще приключи, нашите ги превъзхождат — казва ми Сьорен, докато слиза от коня и ми помага да стъпя на земята. — Стражите пазеха бежанците да не напускат лагера. Бяха натоварени да държат хиляди беззащитни хора в кошара, наистина бяха нещо като овчари. Никога не са си представяли, че някой ще ги атакува отвън. Сьорен ме поглежда и навярно вижда притеснението ми, когато друг от нашите воини вкарва острието си в стомаха на пазач, което излиза от другата страна на тялото му. — Не е нужно да гледаш — казва ми той. — Ще ти кажа, когато е готово. Отначало смятам, че трябва да остана и да наблюдавам. В края на краищата аз наредих това да бъде направено и макар да не съм там долу, в разгара на боя, цялата пролята кръв е върху моите ръце. Най-малкото, което мога да направя, е да понеса да бъда свидетел на всичко това. Но както каза Сьорен, битката скоро ще приключи, а има да се свърши още много подготвителна работа. — Благодаря ти — казвам на Сьорен и минавам от другата страна на коня и свалям пелерината. Приглаждам пурпурно червената си рокля, но не мога много да прикрия мръсотията и гънките по нея от ездата. Ще трябва да се примиря — каквато е, такава. Сьорен ме поглежда и вдига вежди. — Нямах представа, че отиваме на бал. Щеше да е по-практично да яздиш в панталони. — Артемизия ми каза, че е важно какъв образ си създавам. Те трябва да ме последват, а е по-вероятно да тръгнат след някого, който изглежда като кралица, отколкото като мръсно улично коте. Сьорен се засмива. — Това нейните думи ли са? — Права е — свивам рамене аз. — Те вече ме видяха като дете, което няма представа какво прави. Очите му остават приковани в моите за миг, дори когато още един вопъл пронизва въздуха. — Не зная дали това има нещо общо с роклята. Може би тя наистина те прави да изглеждаш по-царствена, но това няма да ги накара да те последват. Стомахът ми се свива. — А какво ще ги накара? Той вдига рамене и отмества поглед от очите ми. Отново се обръща към лагера. — Не е необходимо да изглеждаш като кралица — ти вече си кралица. Покажи им момичето, което беше достатъчно умно, за да се изплъзне под носа на императора, което е достатъчно храбро да заложи живота си, за да защити своя народ, което е достатъчно силно, за да стои на собствените си крака дори с цялата тежест на света върху плещите си. Ти си кралица, Тео, и те ще са луди да не те последват. Той не ме гледа, докато говори, и съм му благодарна за това. Не вижда какво ми причиняват думите му, как карат топлината да плъзне по страните ми. След малко отивам до него и се изправям. Всички стражи лежат в пясъка, мъртви или обезоръжени, и е време да разбера дали Сьорен е прав. Подслон Докато двамата със Сьорен стигнем до входа към лагера, другите чакат. Херон и Артемизия стоят заедно сред телата на убитите стражи и все още държат окървавените си мечове. И Драгонсбейн е там, което ме изненадва. Мислех, че ще е на кораба и няма да се забърква в това, което определи като глупав план. Тя гледа към мен, докато приближаваме, и очите й леко се присвиват. Въпреки че яростта все още бушува в мен, щом се сетя как е предложила Водната мина на Етристо, се насилвам да й кимна в благодарност. Отивам при Херон и Артемизия. За последно се видяхме само преди няколко часа, но нещо в мен иска да ги прегърна и двамата. Единствено кръвта по дрехите и кожата им ме задържа да не го направя. — Справихте се много добре — поздравявам ги вместо прегръдка. — Какво стана на пристанището? Взехте ли достатъчно кораби? Артемизия кимва. — Много. Храна, оръжия, всичко. Майка ми все още върши всичко без желание, но екипажът й е много по-ентусиазиран. Мисля, че мнозина ще се присъединят към нас при мината. — Чудесно — усмихвам се аз. — А Блейз? — Изпратихме го да дойде преди нас и да се срещне със старейшините — обяснява ми Артемизия. — Той е представил твоето предложение, така че всеки сам да реши какво ще прави и да бъдат готови, когато пристигнем. Кимвам, опитвайки се да преглътна обзелото ме безпокойство. — Да ги закараме на корабите тогава. След като всички са на сигурно място, ще ги разпределим според това кой иска да се бие.   Когато Херон и един от мъжете на Драгонсбейн отварят вратата, виждам, че целият лагер вече се е струпал на улиците, сгушени заедно, стиснали здраво до себе си своите близки, събрали цялото си оскъдно имущество във вързопчета до гърдите си. Дори след като прекрачвам прага заедно с моите Сенки зад гърба ми и Драгонсбейн с нейните воини зад тях, никой от бежанците не изглежда особено уверен. В края на краищата те бяха дошли тук, за да намерят сигурност, а аз доведох войната до вратите им. Но тук те не са на сигурно място. Гледам как старейшините ги упътват да се подредят в дълга редица, чак извън лагера, който години наред е бил техен дом. За някои дори десетилетия. Чувствам погледите им върху себе си, докато минават, и заставам малко по-изправено, изпъвам повече рамене. Опитвам се да изглеждам като кралица, но после се сещам какво ми каза Сьорен — няма такова нещо като да изглеждаш като кралица. Осъзнавам, че се опитвам да подражавам ревностно на майка ми, която винаги е била грациозна и уверена, но аз не съм майка ми. Ще съм глупачка, ако твърдя, че съм уверена, а и никой не се нуждае от моята грациозност. Те имат нужда от подслон и храна, от посока, а това са неща, които мога да им дам. Ще трябва да е достатъчно. Сандрин си пробива път през тълпата и идва към нас, като се покланя до кръста. Блейз го следва на няколко крачки, тъмните му очи са сурови и предпазливи. Кръговете по очите му се открояват още повече, отколкото си ги спомням, и в него се усеща енергия, която ме плаши. Тя сякаш вибрира във въздуха около него. — Ваше величество — казва Сандрин и привлича вниманието ми отново към себе си. За първи път се обръща така към мен и титлата, произнесена от неговата уста, звучи странно. Звучи така, сякаш още не съм я заслужила. — Сандрин — навеждам глава, — благодаря за помощта. Веднага щом качим всички на корабите, тръгваме. Нямаме много основания да смятаме, че стакриверийците ще ни преследват. Не си падат много по сраженията. Той кимва. — Предадох съобщението ви на всички — казва той и поглежда назад към Блейз. Мнозина още размислят. — Това не е лесно решение. Ще имаме време да го обсъдим повече на кораба. Ти ще бъдеш на моя кораб, нали? Както и всички старейшини. Вашите напътствия ще са от голямо значение за мен. Той изглежда изненадан от думите ми, но кимва в съгласие. — Ще се радвам — той се покланя отново, преди да се присъедини към останалите старейшини, които извеждат бежанците извън лагера. Когато Сандрин си тръгва, Блейз се приближава. В очите му прозират мислите, които му тежат. Не съм сигурна какво да кажа, така че се спирам на благодарностите. — Радвам се, че бях полезен — казва той. — Артемизия мислеше, че битката ще е твърде опасна за мен — това беше умно решение, но Блейз не звучи доволен от това. — Имах нужда да си тук — казвам му. — Как мислиш, че мина? Знам, Сандрин каза, че още не са решили, но… Блейз знае какво го питам и в ъгълчетата на устата му увисва мрачна усмивка. — Мисля, че първата реакция на голяма част от тези, които могат да се бият, беше да кажат да. Вярвам, че накрая това да ще натежи над всичките им колебания. Усмихвам се, едно въгленче надежда започва да тлее в мен. След малко той размишлява над думите си. — Дадох на Арт моите скъпоценни камъни. Прекалено е опасно да се качвам на кораба с тях. И преди ги беше давал на Арт да ги пази. Не завинаги. Отново ще си ги вземе. Отново ще се опита да направи нещо глупаво и благородно. Но не днес. Днес е тук и е в безопасност. И е просто Блейз. Той се протяга и ръцете му ме обгръщат. Прегръдката е твърде гореща, особено под стакриверийското слънце, но аз отвръщам на тази прегръдка и го притискам силно до себе си. — Отиваме си у дома, Тео — шепне той в ухото ми. В неговия глас думите у дома звучат като захарен памук, сладък, но крехък. Те ехтят в ума ми дълго след като ме пуска — дума, молитва, обещание, което ще бъде изпълнено. Отплаване Две хиляди души се съгласяват да воюват. Петнайсетте кораба, които екипажът на Драгонсбейн отвлича от пристанището, едва побират хората, но успяваме да качим всички. Въпреки че са наблъскани в корабите, все пак си мисля, че имат повече пространство, отколкото в лагера. Флотата на Драгонсбейн също прие много от бежанците, които не могат или не искат да се бият, макар че не съм сигурна какво възнамерява тя да прави с тях. Може и да не вярвам много на Драгонсбейн, невинаги се доверявам на нейната лоялност или преценка, или мнение за другите, но ми се налага да приема, че ще се отнесе добре към тези хора, след като разочарова мнозина от тях първия път. Ние и двете искаме най-доброто за Астрея, независимо че често имаме разногласия. Когато тръгваме по различни пътища, трудно е да не изпитваш угризение или тъга. Тя разочарова и мен по не толкова важни причини. Простими, ако тя някога ми даде възможност да й простя. Това обаче няма да е Драгонсбейн. Тя не иска прошка от никого. Не е поискала от майка ми, няма да поиска и от мен. Няма да помоли за прошка дори дъщеря си, но Арт си го знае добре и не очаква друго. Стоим на кърмата на кораба и наблюдаваме как малката й флота изчезва в далечината. Тая някаква надежда, че ще завият и ще се присъединят към нас, но Артемизия изглежда примирена. — Това го умее най-добре — казва тя след малко. — Затова е оцеляла толкова дълго, знае кога да избяга. В тона на гласа й долавям нещо, което не бях забелязала допреди няколко седмици, когато не я познавах така добре като сега. Никога не е очаквала, че майка й ще остане, но през цялото време се с надявала. — Съжалявам — казвам й. Тя свива рамене, рязко и грубо, без обичайното й перчене. Толкова силно е стиснала челюсти, чак се изненадвам, че оттам могат да излязат думи. — Само глупаците хабят време в желания и извинения — казва тя, но в думите й липсва обичайната жлъч. Ние и двете сме глупачки тогава, мисля си аз, макар да не го изричам на глас. Това не е нещо, за което Арт иска да говори, а и не е необходимо. Така че не я притискам да споделя чувствата си, дори не се опитвам да я докосна, както навярно аз бих искала някой да направи, ако бях на нейно място. Тя не е нещото, от което има нужда. Има нужда някой да стои до нея и да се преструва, че не забелязва, когато сълзите й започват да капят. Затова правя точно това.   Тази нощ каютата ми е твърде тиха. Заех капитанската част от водещия кораб. Каютата е доста голяма, доколкото могат да бъдат каютите, има място за бюро, маса за хранене и легло, но след великолепната ми стая в Ста Криверо тя изглежда тясна и неудобна. Обзаведена е просто и минималистично, без стакриверийската претенциозност и украси, но точно това не ми липсва. Напротив, намирам успокоение в протритото дърво и износеното одеяло, в грубо издяланото бюро и твърдия стол с неравни крака. Чувствам помещението като уютен дом и откривам, че копнея не за лукс, а точно за това. Тишината обаче освобождава място за твърде много мисли, за твърде много кошмари, разиграващи се под клепачите ми, преди да потъна в сън. Ами ако съм повела тези хора към сигурна смърт. Хиляди хора накрая може да умрат и ще е заради избора, който съм направила. Със същия успех бих могла да забия кама между ребрата им. Някога си мислех, че ръцете на Сьорен са толкова изцапани с кръв, че никога няма да се изчистят, но сега и моите не са много по-чисти. Аз убих Ампелио и Колтания, а колко други са загубили живота си заради мен? Елпис, Хоа, ерцхерцогът, стражите в астрейския затвор, прислужницата, която Колтания беше наела и чието име дори не зная. Всички онези мъртви пазачи извън бежанския лагер. Зная, че смъртта на всички тези хора беше неизбежна, но въпреки това чувството за вина ме изяжда отвътре. И ето ме, повела още хора, хиляди хора, в битка, която не зная дали можем да спечелим. Глупаво е и е безотговорно, но е единственият път напред. Единственият път към дома. На вратата ми се почуква, леко, сякаш питащо. Благодарна съм за прекъсването, измъквам се от тясното си легло и навличам халата върху нощницата и завързвам колана около кръста си. Когато отварям, се изненадвам, че на вратата стои Сьорен. Не зная кого очаквах да бъде. Блейз? Той дели каюта с Артемизия, която обеща да го убие, ако той започне да губи контрол. Той няма да рискува да се отдалечи от нея дори за малко. Замислям се за чувствата си. Дали изпитвам облекчение, че е Сьорен? А може част от мен да се е надявала да е Блейз? Не знам. Това, в което съм сигурна, е, че присъствието на Сьорен е като светкавица, която ме е улучила и ме изпълва с опасна топлина. Отварям по-широко вратата и му правя знак да влезе. Вратата се затваря след него с отчетливо щракване. — Добре ли си? — пита ме той с нисък глас. — След Хоа и Колтания и всичко останало? Прехапвам устни и се обръщам към него. В мислите ми витаят образите на безжизненото тяло на Хоа и очите на Колтания, впити в моите, докато поемаше последния си дъх. По-лесно е да мисля за Колтания, така че заравям Хоа в ума си и се концентрирам върху Колтания. — Помниш ли какво ми каза, след като убих Ампелио? — питам го и присядам на ръба на леглото. Сьорен остава прав пред мен и се смръщва. Каквото и да е очаквал от мен да кажа, очевидно, не е това. — Сигурно съм се опитвал да те успокоя и съм изглеждал пълен глупак — бавно казва той. Усмихвам се напрегнато. — Да — съгласявам се. — Но по-късно, когато отново заговори за това, ти беше прав. Никога не е лесно да убиеш, дори когато не ти е за пръв път. Дори когато нямаш друг избор, дори когато е при самозащита. То оставя отпечатък върху теб. — Ти направи каквото беше необходимо — Сьорен не сваля поглед от моя. — Знам — отвръщам, гледайки надолу към ръцете си. Обмислям следващите си думи — разумно ли е да ги изкажа гласно, или да ги оставя заключени в мен. Не намирам отговор, но все пак накрая се насилвам да ги изрека. — В онзи момент, когато забих камата в корема й, не мислех, че се защитавам. Мислех си какво ще стане с мен, ако се проваля. Мислех си за Хоа, за това, което й стори Колтания, как ми отне още един човек. Когато я убивах, не ме тласкаше само чувството за самозащита. Бях изпълнена с гняв. Бях изпълнена с мъст. Грозно признание, направено тук, в тихата каюта, насред океана, но Сьорен не се отдръпва. Не отмества поглед от моя, спокоен и уверен, сякаш може да види през мен, да стигне до най-дълбоките ми помисли, онези, от които се срамувам. Онези, които се опитвам да скрия от всички, дори от Блейз. Сьорен вижда най-грозното в мен, малодушието, интригантството и манипулирането. Вижда всичко това и го разбира. Гледа на мен като на любимата си книга, всяка страница от която е препрочитал твърде много пъти. Онази, чиито тайни вече е разкрил, но не спира да се връща към нея за още. Не съм сигурна дали в неговите очи съм Тора или Тео, или някакъв кървяща акварелна рисунка на двете ни заедно, но в този миг ние сме единствените хора на земята и не сме Тора и принца. Ние сме Тео и Сьорен и имам чувството, че той ме познава така добре, както аз познавам себе си. Ставам и скъсявам разстоянието от няколко стъпки между нас. Той не отстъпва назад, но и не се приближава повече, макар дъхът му да спира. Не се опитва да ме докосне, ръцете му висят надолу. Няма да го направи, осъзнавам, защото му казах да запази чувствата си за себе си. Така е по-лесно, по-разумно е да оставим нещата каквито са. Той е мой приятел и съветник и това е всичко, което може да бъде. Но застанала толкова близо до него, ми е трудно да си спомня защо е така. Трудно ми е да си спомня как Блейз, който е само няколко каюти по-нататък, ми казва, че ме обича. Трудно ми е да си спомня как императорът седи върху трона на майка ми, а до него е някогашната ми най-близка приятелка. Трудно ми е да си спомня за хилядите хора, съгласили се да ме последват в битка, хора, които виждат в Сьорен свой враг. — Сьорен — едва промълвявам името му. Очите му намират моите — те са в същия нюанс на синьото като очите на императора, но дори това напомняне сега е смътно, призрак, скрит далеч в съзнанието ми. Предпазливо посягам да докосна бузата му. Трябва да се избръсне, наболата му брада драска дланта ми. Сьорен изглежда така, сякаш иска нещо да ми каже, но каквото и да е, то пропада, когато се вдигам на пръсти и леко допирам устни към неговите. Това докосване премахва всички задръжки на Сьорен и след миг той ме целува. Едната му ръка е обгърнала лицето ми, докато другата обхваща кръста ми и ме придърпва към него. Целувката му е нежна, като онези, които си разменяхме в Астрея, докато се промъквахме през тунелите на двореца и се отправяхме на среднощни плавания, когато все още бяхме непознати един за друг, но вече не сме такива. Аз го познавам и той ме познава и най-тъмните кътчета на душите ни са съизмерими. Целувката става по-дълбока. Сьорен има вкус на прясно изпечения хляб и вино с подправки, които имахме за вечеря. Целувката става гладна, поглъщаща, ненаситна, докато вече не съм сигурна кой дъх е неговият и кой — моят. Границите на телата ни се размиват и смесват, ръце, кожа, устни и зъби. Когато устата му оставя моята, искам да го дръпна обратно, но твърде бързо, вместо устните ми, той вече целува брадичката ми, бузата, раковината на ухото ми, а през тялото ми преминава огнена тръпка. — Теодосия — шепне в ухото ми моето име като славословие. Вече не звучи така дълго, приляга ми идеално, както ръката му върху извивката на кръста ми, идеално, както устата му, сливаща се с моята, когато отново ме целува. Не е нужно да моля Сьорен да остане с мен през нощта. Поканата виси във въздуха без думи и той я приема, събува ботушите си и пропълзява в леглото ми. Сгушваме се заедно под износеното одеяло, главата ми — върху гърдите му, ръцете му — около мен. — Ако ме открият тук сутринта, ще има да приказват — казва той през прозявка. — Знам — слушам биенето на сърцето му, спокойно и сигурно, в ритъм с моето. Пръстите му чертаят шарки по гърба ми през тънкия плат на нощницата. — В градината ми каза да не говоря за чувствата си, защото си уверена, че не са истински — казва бавно той. — Сьорен… — но той ме прекъсва. — Нека ти кажа само това, моля те — замълчава. — В Астрея ти беше Тора… Исках да те предпазя от баща ми… така и не успях да защитя майка ми. Исках да избягам с нея и да спася и двама ни. Ти беше права за това. Но онова, което чувствах тогава, е само сянка на чувствата, които изпитвам към теб, Тео. Отварям уста, за да му кажа да замълчи, но думите умират в гърлото ми. Колкото и да са опасни, аз толкова много искам да ги чуя, че това почти ме пречупва. — Не искам да те закрилям. Няма нужда да те закрилям. Има други за това, а и ти самата неведнъж си го правила вече. Не искам да бягам с теб. Искам да остана до теб и да се боря заедно с теб. Да се бия за нещо, което никога не съм си помислял, че ще поискам, но сега го искам. Аз съм по-силен с теб и по-смел и не искам никога да се връщам към онзи предишен живот. Обичам те и това няма нищо общо за кого си се представяла. Обичам те. — И аз те обичам — отвръщам му нежно. Когато дишането му отново е бавно и равномерно, не мога да не си помисля как Блейз ми каза същите тези две думи само преди няколко дни. Когато Блейз ги изрече, те бяха като балсам за рана, която още не беше причинил. Сьорен ги казва, сякаш разчупва оковите, които ни свързват, и се надява, че въпреки това ще остана с него. Стратегия Корабът, на който сме, се влачи след останалите във флотата. Въпреки че взехме разстоянието от Астрея до Ста Криверо за една седмица, сега ни отнема два пъти повече време да заобиколим към югоизточното крайбрежие на Астрея, където се намира Огнената мина, а и ние не правим особени усилия да бързаме. Двете седмици минават в суматоха от тренировки и изработване на стратегии, опитвайки се да превърнем нашите две хиляди бежанци в две хиляди войници. Оръжията и броните, които плячкосахме от един от стакриверийските кораби, задигнати от нас, съвсем не са достатъчни, но ще трябва да се справим, защото тази сутрин на хоризонта се появи брегът, силуетът на астрейските отвесни скали, назъбени срещу слънцето. Няма повече време за чакане, тренировки и планиране. Макар да знам, че повече ще навредя, отколкото да помогна, ако се опитам физически да поведа армия, трудно е да не се чувствам като разглезена инфанта в детска люлка с меки възглавнички. Сигурно Сьорен се чувства още по-зле от мен, въпреки че никога не ми се оплаква през нощите, които прекарва в моята стая, където двамата се сгушваме заедно под завивките, забравяйки напълно за останалия свят. За него да се бие ще е твърде рисковано и потенциално смущаващо — тъй като си е каловаксиец, твърде лесно някой приятелски меч може да намери път към сърцето му. Въпреки това усещам разочарованието, което витае около него. Опитва се да го компенсира, посвещавайки се напълно на изработване на стратегии. Тъй като е виждал мините от позицията на каловаксийски главнокомандващ, неговият принос е безценен. Дори моите Сенки, които са прекарали години в мините, са изненадани от детайлната илюстрация, която Сьорен скицира върху пергамента, поставен на бюрото ми. — Оградил съм местата, където ще има пазачи — казва Сьорен. Отмествам поглед от мрачното му лице към картата. Има много повече кръгове, отколкото празни места. — Много са — признава той, когато никой от нас не проговаря. — Много е меко казано — свива устни Артемизия. — Няма да е лесно да се завземе мината, както беше с лагера — потвърждава Сьорен. — Въпреки това ние ще ги превъзхождаме по численост, а те няма да го очакват, което ни дава преимущество. — Достатъчно ли ще е, за да неутрализира тяхното преимущество — умението им да се бият на суша плюс изобилието от средства, опит, сила и скъпоценни камъни, които да им помагат — пита Блейз. — Може би — колебае се Сьорен. „Може би“ не е достатъчно добре, но е най-доброто, на което можем да се надяваме. Разтривам слепоочията си и се взирам в картата, сочейки брега. — Значи, ние ще се приближим от тази посока? — Сьорен кимва. — Но ще има повече ефект, ако изпратим два от по-бързите кораби да заобиколят и да дойдат от тази посока — казва той, сочейки брега откъм далечната страна на Огнената мина. — По този начин ще атакуваме на два фронта и ще имат един канал по-малко да изпратят предупреждение до баща ми. — Разполагаме ли с достатъчно мъже да го направим? — питам аз. — Като разделим силите си, няма ли да ги улесним да ни изловят от двете страни? Сьорен се взира в картата, толкова е съсредоточен, че веждите му образуват права линия. — Би трябвало да са достатъчно — казва той след малко. Би трябвало. Сигурно има причина, поради която Драгонсбейн не искаше да се присъедини и да се бие с нас — съществува риск, при това голям. — Няма да имат никакви кораби, които да наблюдават югоизточното крайбрежие — добавя Сьорен. — Но по на север ще патрулират няколко кораба. Ние разполагаме с достатъчно кораби, за да се справим с тях, но вероятно ще загубим някои от нашите. — Не можем да си позволим да губим кораби — намръщвам се аз. Една идея ме завладява и поглеждам към Херон. — На какво разстояние може да се разпростре твоята невидимост? — той обмисля въпроса ми. — Не мога да кажа, досега не съм опитвал да покрия повече от двама души. — Можеш ли да покриеш цялата флота? — още докато изричам на глас молбата си, въпросът ми звучи безнадежден. Херон смръщва вежди. — Не — отвръща бавно той. — Но може би ще мога да направя така, че да избледнеем достатъчно, за да е трудно да ни виждат, особено ако си поиграя с водните отражения. Но няма да е за дълго. Няма да е достатъчно дълго, за да преминем покрай тях незабелязано. Артемизия накланя главата си настрани, тъмните й очи са замислени. — Щом Херон може да направи флотата ни почти невидима, аз пък мога да накарам теченията да ни изтласкат по-бързо покрай каловаксийския патрул. Може да не успеем да се промъкнем незабелязано, преди той да изгуби способността си да ни направи невидими, но най-малкото ще можем да ги изненадаме достатъчно, за да намалим нашите загуби — тя прави пауза, а очите й проблясват към Блейз. — Или — продължава тя предпазливо — да разцепим корабите им, без да им дадем възможност да използват дори и едно оръдие. Погледите на Блейз и Артемизия се срещат, очите му се разширяват, когато разбира какво има предвид тя. След малко кимва: — Мога да направя това. Дървото идва от земята. Изведнъж си спомням как Блейз накара дървото, от което беше направен корабът „Дим“, да се разтресе неравномерно, като неговото сърцебиене, как се изплаших, че може да се разпадне на трески. Артемизия е права — ако можем да използваме тази сила срещу каловаксийските кораби, ще успеем да нанесем значителен удар още преди да сме стъпили на брега. Но на стръмен бряг. — Прекалено е опасно — намесвам се аз. — Не знаем какво ще ти причини използването на силата ти, да не говорим за нашите собствени кораби. — Моята дарба е най-силната от тези, които имаме, Тео — отвръща той. Спомням си думите на Мина и си представям врящото гърне. — Тя може да те убие. Ако се приближим до тях, като използваме дарбите на Арт и Херон, ще можем да потопим корабите им без магия. С оръдия. Без да поемаме такъв риск. Артемизия се прокашля. — Можем да го поемем — казва тя бавно. — Ще е по-лесно, макар че ще си има цена. Независимо какво преимущество спечелим, като се промъкнем покрай тях, въпреки това ще понесем загуби — воини, кораб дори. Не можем да си позволим загуби. — И другото не можем да си позволим — отвръщам й аз. За момент никой не проговаря. — Разбира се, че можем — казва Блейз, преди неохотно да обърне поглед към Сьорен. — Тъй като Арт ще бъде заета с друго, задължението се пада на теб, принкити. Ако започна да губя контрол и стана опасен за нашите кораби, ще ме убиеш. Ясно? Сьорен поглежда към мен, после към Блейз. — Ясно. — Не — извиквам по-силно аз. — Прекалено е опасно. Ти може да умреш, Блейз. Блейз стиска челюсти и свива рамене. — Мога да ни осигуря преимущество, от което отчайващо се нуждаем. Оглеждам другите, надявайки се, че още някой ще се възпротиви на този безумен план, но няма друго, освен тишина и приятели, които избягват погледа ми. На върха на езика ми е заповед, която знам, че мога да дам, като се позова на короната си — колкото и метафорично да звучи. Мога да му заповядам да не се намесва в това, да стои на безопасно място, но потискам порива си да използвам това средство. Някои избори не се правят от мен. Затова казвам: — Ще изпратим гребна лодка, за да предаде на другите кораби плана ни. Какво следва, когато се доберем до брега? — Ти си бил каловаксийски главнокомандващ — обръща се Херон към Сьорен. — Как ще реагират, когато атакуваме мината? Сьорен изглежда малко объркан и изнервен при този въпрос. — Никога не съм бил назначаван на военна служба в мините, но доколкото знам, те са обучавани по различен начин от останалите воини. На службата в мините обаче винаги се е гледало като на нещо обидно. Няма да са от най-добрите, така че и това е нещо. — Щеше да е добре, ако нашата армия не беше съставена от бежанци с двуседмично обучение. Сьорен няма как да го оспори. Поглежда ме. — Можем да изчакаме. Ако изчакаме Ерик и вектурийците, ще имаме повече воини и шансовете ще се наклонят в наша полза. — Изчакването обаче означава също, че ще се лишим от елемента на изненада — казвам аз. — Ако каловаксийският патрул забележи флотата ни да стои недалеч от брега, те ще ни атакуват. Сьорен кимва в съгласие, преди да се обърне към Херон. — Ти нали държиш връзка с Ерик чрез онова злато? Има ли някакви вести от него? — Не и от последния път, за който ви информирах — поклаща глава Херон. — На път са от Тимори и да се надяваме, че до утре ще са тук, но може да им отнеме още ден-два, в зависимост от времето. Има толкова много променливи обстоятелства, толкова много непредвидими последици, толкова много неща, които да се объркат. Взирам се в картата на Сьорен, сякаш там може да са скрити някакви тайни, които някак си да открия, но това е само карта, а на нея не са обозначени нашите преимущества. — По кое време ще е най-добре да атакуваме? — питам Сьорен, който се смръщва. — Нощното дежурство ще е от минимален брой хора — отговаря той. — Ще има малко будни пазачи, готови да се бият, но тъмнината ще навреди повече на нашите воини, отколкото на техните. Каловаксийците са тренирани да действат и на тъмно, те знаят как да използват тъмнината срещу враговете си. На зазоряване ще е най-добре за нас. Достатъчно светло, за да виждаме, а пазачите още няма да са се сменили. Ще са изморени и няма да са готови за битка. Разбира се, това ще ни даде само малко време, преди дневната смяна да застъпи, а те ще са отпочинали и в пълна готовност. — А робите? Къде ще са те? — питам аз. — Някои ще са в мините — отвръща Херон. — Нощната смяна е по-малобройна, но все пак я има. Останалите ще са тук, в отделенията за роби — той посочва една точка върху картата на Сьорен, точно до мините. — Доверявам се на мнението ти относно това — кимвам към Сьорен. — Ще атакуваме на зазоряване. Оглеждам всички. — Сигурно е вече обяд, отивайте да се нахраните — казвам им. — Ще продължим с плана след обяда. Всички стават от масата, столовете стържат по дървения под. Оставам седнала. Твърде много съм притеснена, за да сложа храна в стомаха си, а и не искам останалите на кораба да ме виждат такава — несигурна и уплашена. — Блейз — извиквам му, когато другите се изнизват навън. — Остани за малко, моля те. Той замръзва на прага и ме поглежда, преди да се върне обратно. Артемизия също се спира и ми кимва, преди да излезе от каютата и да затвори вратата, макар да съм сигурна, че ще чака отвън, за всеки случай. От тази мисъл ми се гади и се чувствам още по-зле, когато осъзнавам, че съм благодарна за нейното присъствие. Никой от двама ни не започва да говори и между нас тегне тежко мълчание. Не сме разговаряли много, след като напуснахме Ста Криверо, и не съм сигурна кой кого избягва, нито пък дали е умишлено. Толкова много неща трябваше да се свършат, за да се подготвим за тази битка. Но докато си мисля това, се сещам, че намирах време за Сьорен, когато идваше в стаята ми всяка нощ, имах време да заспивам в обятията му. Чудя се дали Блейз знае за това. Сигурна съм, че го подозира. — Не ми харесва този план — казвам и се прокашлям. За малко остава тих. — Да не мислиш, че на мен ми харесва? — най-сетне ме пита той. — Да не мислиш, че ми е приятна идеята да си рискувам живота по този начин? — Мисля, че ти е приятна идеята да бъдеш герой — думите сами напират навън, преди да успея да ги спра. Блейз залита назад, сякаш съм му ударила плесница. — Идеята не беше моя, Тео. Ти чу Артемизия и Херон, и Сьорен — всички смятат, че това е най-добрият ни шанс. И ти знаеш, че е така. — Това не означава, че искам да го направиш — отвръщам му тихо. В продължение на един болезнен и за двама ни момент той остава там. — Вярваш ли, че Глейди ми е дала този дар? — Мина каза… — Аз не те питам какво ти е казала Мина или Сандрин, или Херон, или Арт. Питам теб дали го вярваш. Прехапвам устни. — Да — отвръщам след малко. — Вярвам, че Глейди те е благословила. — Тогава ще е обида за нея да не използвам дара й — казва той с мрачна усмивка. — За това съм предопределен. Позволи ми да го направя. — Ти нямаш нужда от моето разрешение, Блейз — поклащам глава. — Другите се съгласиха с теб. Те ме превъзхождат числено. — Това е без значение — отвръща той. Изглежда, сякаш се бори със себе си за миг, преди да вземе ръцете ми в своите и лекичко да ги стисне. Кожата му гори, както винаги, но и аз стискам неговите ръце. — Ако ме помолиш да не го правя, няма да го направя. Това е жестоко предложение и част от мен го мрази, че го изрича, защото за мен няма правилен отговор. Нито мога да му дам благословията си, нито мога да го спра. — Ти се познаваш — казвам вместо това и се насилвам да се усмихна. — Ако ти вярваш, че можеш да го направиш, тогава го вярвам и аз. Призрак Луната ни осигурява цялата светлина, от която се нуждаем, докато корабът ни се носи преди флотата. Те ще изчакат нашия сигнал дали е безопасно. На носа, рамо до рамо стоят Херон, Артемизия и Блейз, взиращи се в хоризонта, където патрулират три каловаксийски кораба. Сьорен и аз сме застанали по-назад, наблюдаваме и очакваме нещото, което може да бъде определено само като чудо. Ръката на Сьорен е върху ефеса на меча му, очите му — насочени към Блейз. Не е необходимо да го питам дали наистина ще изпълни указанието на Блейз да го убие, ако загуби контрол — знам, че ще го направи без колебание, както със сигурност знам, че ще го спра, каквото и да ми струва. Дори ако това застраши всички останали?, шепне в главата ми глас, но го пренебрегвам. Всички на кораба, които нямат дежурство, се тълпят зад Сьорен и мен, за да наблюдават тримата отпред, и сякаш всички едновременно сме затаили дъх и чакаме момента, в който най-накрая ще издишаме. Пръв започва Херон, макар единственият знак за това да са раменете му, напрегнати заради усилието. Ефектът обаче е мигновен и се разпростира върху кораба и всички нас. Изпитах същото, както когато той използваше дарбата си върху мен, кожата ми започва да изтръпва, сякаш цялото ми тяло е заспало. Един бърз поглед назад ме уверява, че и другите го усещат — някои гледат надолу към телата си и в почуда, смутени, виждат как започват да избледняват пред очите им. Удивлението обаче не е така силно, каквото беше, когато Херон ме направи невидима. Не е достатъчно силен да направи целия кораб невидим. Но заради дарбата му и естественото прикритие на нощта би трябвало да е невъзможно да ни видят. Втора е Артемизия, а тя има усет за драматичност, която липсва на Херон. Тълпата зад мен ахва, когато тя вдига ръце и теченията се обръщат право напред. Нежна мъгла се носи от пръстите й, докато тя насочва нашия кораб към каловаксийските на хоризонта, при това по-бързо, отколкото съм в състояние да предположа, че е възможно. На лунната светлина всяко нейно движение е плавно, всяко помръдване на ръцете й, всяко трепване на китката е изпълнено така, сякаш тя е рожба на самия океан. Цялото преживяване прилича малко на нейните боеве с меч. От тълпата, насъбрана зад нея, се носи шепот на благоговение — корабът ни се носи през морето, тласкан от идеалното течение. Планът сработва — стига Артемизия да ни приближи достатъчно, преди да отслабне силата на Херон да ни държи невидими. Това е въпросът, теорията, която не можехме да изпробваме, преди да я пуснем в действие. До това се свежда всичко. Трябва да стигнем достатъчно близо, за да може Блейз да пусне в действие своята дарба. Някаква мъничка, глупава част от мен се надява, че няма да се стигне дотам, че Херон няма да успее да задържи невидимостта на кораба и каловаксийците ще ни видят и ние ще сме принудени да водим битка, която да не е толкова магическа, само и само Блейз да не използва дарбата си. Само и само да не рискува живота си по този начин. Молитвата ми остава нечута. Морските течения на Артемизия ни тласкат бързо към каловаксийските кораби, дарбата на Херон все още действа и настъпва моментът, в който Блейз пристъпва напред, а цялото му тяло се тресе. Той изважда от джоба си гривната с инкрустирани скъпоценни камъни и я стиска силно в юмрука си. Едва сега осъзнавам, че зад цялата му показна самонадеяност по-рано всъщност се крие страх. Без да искам, правя стъпка към него, но Сьорен сграбчва ръката ми със свободната си длан. — Това, което прави, е нещо смело — казва ми Сьорен, гласът му е нисък, а очите му са приковани в Блейз. — Не му го отнемай сега. В гърлото ми засяда негодувание. Сьорен е прав. Въпреки че предпочитам да имам един страхлив, но жив Блейз вместо един смел, но мъртъв приятел, този избор не ми принадлежи. Така че правя единственото нещо, което мога: да наблюдавам. Херон залита назад, останал без капка енергия, а Артемизия пуска ръце, за да го прихване и да го държи изправен. Магията и на двамата отслабва, но тя е ненужна вече. Каловаксийските кораби са толкова близо сега, че мога да различа очертанията на моряците, тичащи по палубите на своите кораби, да чуя паническите им викове. Твърде е късно, макар те да не го осъзнават. Но скоро ще го разберат. Блейз се опира о перилата на кораба, тялото му е така напрегнато, сякаш ще се разкъса. Нашият кораб е толкова тих, че чувам дишането на всеки от тълпата зад мен, чувам всяка вълна, разбиваща се в корпуса, чувам всяко каловаксийско проклятие и команда, произнасяни в далечината. Той вдига едната си ръка, насочва я към кораба в средата, точно срещу нас. Под тънкия плат на ризата му мускулите на гърба му са така изопнати, сякаш нещо се опитва да си пробие път през кожата му. Пукот разцепва въздуха като гръм, следва друг и още един, всеки по-силен от предишния. Секунди по-късно виждам как корпусът на каловаксийския кораб се пропуква, дървени дъски политат и падат във водата. Екипажът започва да крещи, докато разбитият на парчета кораб потъва, забива камбана. Сигнал за бойна тревога, осъзнавам, за да предупредят другите кораби за опасността. Корабът отляво я чува пръв, опитват се да се притекат на помощ на потъващия, но Блейз е подготвен за това. Той вдига другата си ръка към тях. Мощта, която се процежда през него, е толкова силна, че му се налага да се облегне с цялата си тежест върху перилата на носа, за да се задържи прав. Дори през хора на разрушението го чувам как едва диша и пъшка от болка. — Това е твърде много — казвам на Сьорен. — Няма да може повече. Но още докато го казвам, вторият кораб се разбива като първия, разпръсквайки останки в мастиленочерното море. Два кораба бяха потопени, без да сме дали нито една жертва — това е достатъчно. Но не и за Блейз. Знам го още преди да е насочил вниманието си към третия кораб. За разлика от по-благородните си побратими, третият кораб не прави опит да спасява другите два. Напротив, той отплава. — Можем да ги пуснем — казвам на Сьорен, но той поклаща глава отрицателно и не сваля очи от Блейз. — Вероятността да отидат за подкрепление и да се върнат е голяма. Не можем да си позволим подобен риск. Блейз сигурно също го разбира. Той се извръща от разбитите кораби и насочва цялото си внимание върху бягащия. Раменете му се разтрисат, докато си поема дълбок, треперещ дъх и вдига ръцете се отново. Надава животински рев, толкова силен, че може да разтвори небесата. Енергията, която приижда от ръцете му, не е просто лъч светлина, изстрелян от нас към тях. Това е торнадо, носещо се през въздуха без определена мишена — колкото безцелно, толкова и брутално. Бягащият каловаксийски кораб е ударен най-лошо, от него не остава нищо друго, освен трески, и всичко става толкова бързо, че нямам време да примигна. Но и нашият кораб е засегнат. Хората зад мен пищят и изпопадат на палубата, прикриват си главите от падащите части на кораба, който започва да се троши. — Блейз! — крещя, но викът ми се загубва в бъркотията. Парче от мачтата над главата ми се откършва и полетява към мен. Замръзвам на място, неспособна да помръдна, докато една ръка се обвива около кръста ми и ме изтръгва оттам. — Откарай всички назад, към кърмата на кораба — казва ми Сьорен, докато изтегля меча си от ножницата. Сграбчвам ръката му с меча. — Не — думата се изтръгва от дълбините на тялото ми. — Той не осъзнава какво прави, ти не можеш… — Тео, огледай се. Той ще избие всички ни — казва Сьорен, сочейки наоколо със свободната си ръка. — Той ме помоли за това и аз имам честта да го изпълня. Преглъщам, сълзите парят в очите ми. — Нека аз да го направя тогава — казвам с треперещ глас. — Дължа му го, Сьорен. Очите на Сьорен проблясват към Блейз, после към мен. След секунда кимва и ми подава меча. — Запомни — удари силно и истински, за да свърши бързо. Кимвам. Едва когато се отвръща от мен и започва да подканва изплашените хора да отидат към кърмата на кораба, осъзнавам, че почти същото нещо ми каза, когато бях опряла камата в гърба му. Стягам се и пристъпям към Блейз, който все още е легнал върху перилата на кораба, а тялото му се тресе, карайки мускулите му да се свиват и играят. Херон и Артемизия стоят от двете му страни, твърде изтощени от собствените си усилия, за да предприемат друго, освен да го викат по име, вперели погледи в него, но гласовете им се губят сред непреодолимия грохот на разрухата. Мечът е по-дълъг от онези, с които съм се упражнявала с Артемизия, и върхът му се влачи до мен по палубата. Корабът се килва на една страна и аз залитам, подпирам се на меча като на бастун, за да се задържа изправена, но корабът се залюлява на другата страна. С всяка стъпка, която правя към Блейз, усещам тялото си сякаш се движи в плаващ пясък, но аз не откъсвам очи от него и продължавам да напредвам, крачка по крачка. В далечината чувам Артемизия да крещи името ми, но тя сякаш е на хиляди мили от мен. Всичко е далеч от мен. Сякаш светът се състои само от Блейз и мен, и от меча в ръката ми. Въздухът помежду ни пращи от светкавици. Пресягам се и докосвам рамото му, надявайки се въпреки всичко, че ще стане като последния път и моето докосване ще го освободи от магията на Глейди или каквото и да е това, което има власт над него. Но когато главата му се обръща към мен и очите му срещат моите, в тях няма нищо, останало от Блейз. Те ми напомнят повече на втренчените очи на Хоа, изцъклени и безжизнени, след като душата беше напуснала тялото й. Той ме гледа, но не ме вижда. — Блейз — прошепвам името му. Палубата започва да се пропуква под краката ми, парченца дърво се надигат, сякаш са обелки от плод. Сега е различно от онова, което се случи в Ста Криверо. Тогава беше останало достатъчно от него, за да го върна, но сега той е повече магия, отколкото човек, недосегаем, неспасяем. Преглъщам сълзите, заплашващи да потекат, и вдигам меча с треперещи ръце. Сякаш стоя отново над Ампелио с върха на меча, опрян в гърба му. Убих го тогава, за да го избавя от още болки, за да спася себе си, да съхраня бунта жив. Кое е по-различното от сега? Стискам силно очи, за да не се изплъзне някоя сълза. Знам какво трябва да направя — да прокарам острието през гърдите му, силно и истински, точно както каза Сьорен. Поемам дълбоко дъх. Хващам по-здраво ефеса на меча. Втурвам се напред към него. Мечът се извива и измъква от хватката ми, от силата му падам на земята. Трябва ми време да схвана какво става, но когато разбирам, времето сякаш тръгва по-бавно. Артемизия с меча на Сьорен, стискайки острието, вместо ефеса. Пръстите й потъват в острия ръб, опръсквайки кованото желязо с червени ручейчета. Щурмува Блейз с гърлен вик, който едва чувам, а сърцето ми се свива на топка в гърдите ми. Вместо да го прободе, тя вдига над главата си тежкия ефес на меча и го стоварва върху главата на Блейз с последния й остатък от сила. И двамата падат на земята и корабът застива неподвижен.   След като Блейз изпада в безсъзнание и опасността е овладяна, оценяваме щетите по кораба. За щастие, най-големите повреди са около мястото, където стоеше Блейз — горната палуба, мачтите и перилата. Има дупки под палубите, от които блика вода, но те са лесни за закърпване. — Не може да стигнем далеч без платна — казва Артемизия, когато докладва за извършените ремонти. Аз самата не съм ги видяла. Откакто Херон и Сьорен докараха в каютата ми тялото на Блейз, все още в безсъзнание, не съм излизала навън вече три часа. — Не е нужно да ходим далеч — напомням й, без да отмествам поглед от застиналото лице на Блейз. — Само на около миля сме от брега. Можем да акостираме там. А имаме и гребни лодки. Артемизия кимва, погледът й се мести ту към Блейз, ту към мен отново. — Изпратихме съобщение до останалите кораби и те ще ни срещнат там. Ще трябва да стъпим на сушата след час. Тъй като не отговарям, тя продължава. — Трябва да си починеш малко, Тео. Денят ще бъде дълъг — казва тя с изненадващо нежен глас. Въпреки това думите ме човъркат. — Смяташ ли, че бих могла да заспя, докато Блейз е в такова състояние? — рязко отвръщам. — Той може никога да не се събуди, Арт, а… — гласът ми секва и си поемам дълбоко въздух, преди да направя усилие да продължа. — А ако не беше ти, нямаше да я има и тази вероятност. Признанието излиза шепнешком, но то остава да витае тежко във въздуха между нас. Матракът поддава, когато тя сяда до мен. — Мисля, че надценяваш много твоя прицел — казва тя. Знам, че се опитва да облекчи момента, но аз едва схващам шегата. — Откъде знаеше, че ако го удариш и той изпадне в безсъзнание, всичко ще спре? — питам я. Артемизия въздъхва. — Не знаех. Предположих, случайно, опасно предположение. Ако не беше подействало, щях да направя онова, за което ме помоли, и да го убия. Просто… Струваше си да опитам. Не исках… — гласът й прекъсва за миг. — Не исках да загубя още един човек. — И аз — казвам аз. — Но това не ме спря да се опитам да го убия, когато се стигна до този момент. Артемизия докосва рамото ми, което ме изненадва. — Рискувахме живота на много хора, Тео — казва тя, гласът й е нетипично нежен. — Ти постави страната си над сърцето си и това не е нещо, от което да се срамуваш. Блейз би го разбрал. Кимвам в съгласие, макар думите й ме бодат като треска под кожата. Да, Блейз би го разбрал. Но той никога нямаше да направи подобен избор, ако ролите ни бяха разменени.   Блейз отваря очи след известно време и в този момент цялото напрежение, обвило сърцето ми, се развива като макара. Той премигва няколко пъти и тъмнокафявите му очи се фокусират върху мен. — Тео — името ми излиза като молитва от неговите уста. Виждам как спомените нахлуват в него. Той сигурно си спомня всичко. Когато изгуби контрол в Ста Криверо, каза, че е виждал всичко, въпреки че се е чувствал така, сякаш е извън своето тяло. — Наред ли е всичко? — пита най-накрая той. — Нямаше жертви — отвръщам и раменете му се отпускат от облекчение. — Повредите по кораба бяха лесно отстранени. Всеки момент ще започнем товаренето на лодките, за да се отправим към брега. Той кимва и прави усилие да се изправи. Изчаквам да ме попита какво се е случило, как така е още жив. Ако си спомня всичко, преди да изгуби съзнание, със сигурност ме помни с меча в ръка. Виждам този спомен, отразен в очите му, в несигурния начин, по който ме гледа. Виждам въпроса, застанал на устните му, преди да реши, че не иска да знае отговора. Вместо това разтърсва главата си, сякаш се опитва да я проясни. — Има ли новини от другите кораби, които очакваме? От вектурийците и гораките? — пита той и така променя темата към по-лесни, практически неща. — Не — отвръщам, — но ще дойдат. Дори да закъснеят, имаме достатъчно воини, за да издържим, докато пристигнат. Той замълчава за секунда, а после ме пита: — Защо му имаш доверие? — въпросът ме сварва неподготвена, но е ясно, че си го е задавал напоследък. — Вожда Капил, разбирам. Направила си му услуга и той се отплаща. Но Ерик? Какво иска той? Ти дори не го познаваш, нали? — Той иска същото, каквото и ние — отвръщам. — Същото нещо, което смятаме, че искат и бежанците. Да възстановим страните си. Да създадем дом и да защитим хората, които обичаме. И да отмъстим, разбира се — гърдите ми се стягат при мисълта за Хоа. Ерик още не знае. Херон предложи да му съобщим новината чрез златния къс, но аз му казах да не го прави. Някои неща трябва да се съобщят лично. Блейз се засмива, но в смеха му няма много настроение. Той потръпва, сякаш си е ударил главата. — Да отмъстим — повтаря като ехо думите ми, докато се обляга върху таблата на тясното си легло. — Не звучи точно като най-благородната мотивация, нали? — думите му ме пробождат. — Благородството на мотивациите няма значение, важна е силата им, а няма по-силна мотивация от отмъщението — той ме гледа продължително. — Това ми звучи като каловаксийски подход към нещата — казва накрая той. И ето го жилото на обвинението. Блейз беше готов да умре, беше приел Артемизия или Сьорен да го пронижат с меч и да сложат край на живота му, защото те са такива, каквито са. Но не е имало очаквания към мен да го направя. Вдигам рамене и поглеждам встрани. — Навярно е така — отвръщам тихо. — Може би затова Ерик, Сьорен и аз се разбираме така добре. И тримата сме отгледани от императора, макар и по различни начини. Това не е възпитание, което бих пожелала на когото и да е, но не мисля, че можеш да наречеш някой от нас слаб. Това не е извинение, но след онова, което ми каза Артемизия, не мога да се насиля да се извинявам. — Помолих те да не поемаш този риск, Блейз — продължавам, но нямам сили да срещна погледа му. — Ти настоя. Ти, Артемизия, Херон и Сьорен. Сметна, че си заслужава и навярно още мислиш така. Но ти почти уби всички ни и аз щях да направя каквото трябваше да направя, за да се спасим. — Имах причина да помоля Сьорен да го направи — казва той с нисък и твърд глас. — Душата му е вече черна, убивал е и преди… — Както и аз — прекъсвам го, което го стряска. — Не е същото. Ампелио… — Абсолютно същото е — казвам, а гласът ми става по-силен. — Аз убих Ампелио, за да спася себе си, за да спася бунта. Същото беше заложено на карта и този път, дори още повече. Стотици хора щяха да загубят живота си, ако бях изчакала още няколко минути. Опитах се да те върна, както предния път, но ти си беше отишъл и не можех да чакам повече. Така че направих онова, което трябваше да направя, и ако продължаваш да настояваш да подлагаш себе си и другите на риск, ще го направя отново. Известно време мълчи и гледа надолу към ръцете си. — Страхуваш ли се от мен, Тео? — гласът му е толкова тих, че едва го чувам дори в притихналата каюта. Понечвам да отрека, но бързо се отказвам. — Да — отвръщам честно, — страхувам се от теб. Изглежда наранен, но не и изненадан. — Съжалявам. Това е последното нещо, което искам. — Знам — нещо в мен ме кара да се пресегна и да взема ръката му, но надделява другото. Опитвам се да измисля извинение защо е така, но истината е, че не искам да го докосвам. Не искам да усещам горещата му кожа, да се взирам в очите му и да го виждам какъвто беше по-рано, нищо друго, освен едно празно лице с ужасяваща мощ. Непознат със силата да убива. Плаша се от него и не зная как да не се страхувам. — Моля те да не влизаш в битката утре — казвам му аз. Цялото му тяло се наежва, но не ме поглежда. — Ти видя силата ми, Тео. Само си представи какво мога да направя на онова бойно поле. Боговете са ме сътворили като оръжие и ти трябва да ме използваш като оръжие. Поклащам глава в несъгласие. — Ще нараниш твърде много невинни хора по време на битката. Когато Блейз проговаря, думите му излизат през стиснати зъби. — Боговете няма да позволят това. — Може и да съм вярвала в това преди днешния ден. След като си върнем Огнената мина, ще завземем и Земната мина и ще се помолим на всички богове да има някой, който да знае как да постъпим, как да ти помогнем, как да те обучим да използваш дарбата си, без да нараняваш себе си или другиго. — Ти си моята кралица, Тео — тихо казва той. — Ти можеш да ми заповядаш да не го правя. — Знам. Но нямам намерение да ти заповядвам. Само те моля и вярвам, че ще вземеш правилното решение. Той се взира дълго в мен, изражението му е неразгадаемо, преди да кимне рязко. Когато го оставям сам в каютата и затварям вратата след себе си, въздъхвам дълбоко и с облекчение. Готови Лодки ни стоварват на бреговете на Астрея, у дома. Въпреки че е била управлявана от враговете през по-голямата част от живота ми, сърцето ми ликува да я видя отново. Скалистите брегове, безкрайните зелени хълмове отвъд, избледняващото нощно небе над нас — всичко това е част от мен, по-дълбоко от костите, мускулите или кръвта. Астрея е част от мен и аз съм част от нея. Изминаваме разстоянието от кораба до брега дузина пъти, за да прекараме всички воини, ако наистина могат да бъдат наречени така. Въпреки че Сьорен и Артемизия твърдят, че са тренирали здраво през последните две седмици, те все пак са обикновени хора — пекари, учители, грънчари и какво ли още не. Някои са достатъчно възрастни да имат внучета, други пък са направо деца на по четиринайсет години. Поне ще живеят в различен свят, по-справедлив свят. Всички те пожелаха да се бият, упражняваха се упорито и са готови да влязат в тази битка, съзнавайки много добре, че може да не оцелеят. По ръцете ми ще има още кръв, след като приключим с това, без значение как ще завърши. Аз ще съм ги убила, като съм ги изпратила в тази битка. — Как го направи? — питам Сьорен там, където сме седнали върху купчина големи камъни, наблюдавайки как воините се строяват. Той ми хвърля поглед под смръщени вежди и аз пояснявам. — Когато предвождаше батальони, си знаел, че не всички ще оцелеят дори когато си ги повеждал в битка, за която си бил сигурен, че ще спечелиш. Знаел си, че все пак ще има пострадали. И въпреки това си ги пращал в бой. Как? Той обмисля въпроса ми известно време, погледът му е непоколебим, докато оглежда събиращите се войски. Изражението му е неразгадаемо, издялано от камък. Имаше време, когато смятах, че той е само това — твърда черупка без емоции, но сега го познавам по-добре. Знам, че изражението му само по себе си е броня, която надява всеки път, когато се чувства уязвим. — Предполагам, че никога не съм се чувствал техен водач, дори когато заповедите идваха от мен. Моите хора и аз бяхме един отбор и аз ги уважавах достатъчно, за да вярвам, че те знаят какви са рисковете и са направили своя избор. Уважавах този избор. — Ти си се бил редом с тях обаче. Онова, което си искал от тях, не е било нещо, което не си бил готов да дадеш самият ти. А аз ги командвам, докато ги наблюдавам от безопасно разстояние — трудно ми е да скрия горчивината в гласа си. Откривам с поглед Артемизия сред тълпата, синята й коса я откроява отдалеч. Тя крещи команди, подрежда хората в редици и групи. В един различен живот дали бих могла да бъда такава свирепа като нея? Мога ли да се впусна в битка и да се врежа леко и грациозно сред море от неприятели? Този път трябва да е съществувал за мен в даден момент, но отдавна е отминал. — Те следват теб, Тео — казва Сьорен. — Ти може да не се биеш заедно с тях, но въпреки това можеш да си водачът, от когото те имат нужда. А за да постигнеш това, трябва да уважаваш избора, който правят. Ти трябва да ги изпратиш в битка и да направиш всичко по силите си да се примириш, че някои от тях няма да се завърнат. И тогава ще трябва да почетеш падналите в боя по възможно най-добрия начин — като продължиш да се бориш за един свят, в който те ще се гордеят да живеят. И двамата мълчим известно време и аз мисля, че той е приключил. Точно когато се каня да му благодаря обаче, той заговаря отново. — Никога всъщност не съм го правил — признава той. — Изпращах ги в бой и ги уважавах, това наистина е така, но не мисля, че някога съм им отдавал почит по начина, който бих искал да го направя. Но когато си правя равносметка сега, ние никога не сме водили битки за нещо, в което действително сме вярвали. Биехме се за баща ми, защото той е заповядал. Те умираха заради неговата алчност и кръвожадност, а аз им позволявах да го правят. Тази вина е моя и аз ще си я нося завинаги със себе си, но тя няма да е твоя. Гърлото ми се свива. Въпреки че съм му благодарна за думите, не съм сигурна дали са верни. Дори да победим, дори да успеем да си върнем Астрея и да унищожим каловаксийците, едва ли ще минава и ден, без да се чувствам виновна за всеки живот, който съм затрила — Ампелио, Елпис, Хила, Сантино, Оларик, ерцхерцога Етмонд, Хоа. Те бяха началото, но след днешния ден няма да съм в състояние да изброя всички имена. Това е за всеобщото добруване, напомням си. Смъртта на малцина, за да бъдат спасени всички. Толкова много хора са поробени в Астрея, толкова много хора можем да спасим, но няма да стане без тази жертва. Мисълта ме кара да се почувствам по-добре, но само за момент, защото се сещам, че императорът имаше навика да използва същия този израз, за всеобщото добруване, за което неговите воини умираха. Обръщам се към Сьорен. — Все още ли се тревожиш, че си като баща си? Той откъсва поглед от воините и ме поглежда замислено. — Не толкова, колкото преди, но все още доста често — признава той. — Защо? Поклащам глава и стискам устни, сякаш мога да задържа думите вътре, но те се изплъзват: — Понякога се тревожа, че и аз съм като него. Оставил е клеймото си върху мен, не само върху тялото или ума ми, а и върху душата ми. Понякога се притеснявам, че той ме е оформил. Веждите му се извиха толкова нависоко, че почти изчезнаха в линията на косата му. — Тео — казва ми той, снишавайки глас — никога не съм срещал човек толкова различен от баща ми, колкото си ти. Фактът, че се притесняваш за това, че изпитваш вина да изпратиш хората си в една необходима битка, още повече го доказва. — Но… Той ме спира, като хваща ръката ми здраво и настоятелно. — Ти си такава не заради баща ми. Ти си такава въпреки всичко, което се е опитал да изкриви у теб. Не му приписвай такива заслуги. Думите му не облекчават усещането за черна дупка в мен, която става все по-дълбока, но все пак се радвам да ги чуя. Стискам ръката му. — Това се отнася и за теб, Сьорен. Сьорен се усмихва лекичко, но очите му показват друго. Предполагам, че и двамата не вярваме на думите си.   Когато резенче от слънцето едва се показва на хоризонта, аз заставам пред събралата се войска на брега, усещайки се мъничка пред тях. Но не позволявам това да проличи, изпъвам се в цял ръст и оглеждам моите воини така, сякаш съм достойна да ги командвам. Усилвам гласа си да звучи уверено и царствено. Като човек, който заслужава тяхната вярност. — Искам да се върна у дома — започвам аз. — Знам, че и всички вие искате същото, независимо къде е този дом. Знам също, че мнозина от вас нямат дом, където да се върнат, защото е бил разрушен от каловаксийците, сринат до земята, за да бъде прекъснат животът там. Гораки ми дава надежда, че животът след обсада е възможен, че вашите страни ще се въздигнат отново. А ако това е невъзможно, аз ще ви предложа нов дом в Астрея. Правя кратка пауза, преди да продължа. — Днес ще започнем нашия триумф над каловаксийците. Днес ще им заявим, че сме били потъпквани прекалено дълго, че са ни отнели твърде много, че са разрушили безброй съдби. Днес ще заявим всичко това и ще поставим началото на нашето отмъщение. Одобрителни възгласи се понасят сред тълпата и аз се изправям още повече. — Днес ще им покажем от какво сме направени. За Астрея — извиквам аз. — И за Гораки, за Йокси, за Манадол, Тиава, Раджинка и Кота. Ще се вдигнем заедно и ще покажем на каловаксийците колко са грешили някога, смятайки ни за слаби. Този път възгласите са толкова силни, че са направо оглушителни. Берсерки Битката започва, когато слънцето прокървява над хоризонта. Викове на изненада, камбани за тревога, метал, дрънчащ в метал, писъци от болка. Между планините, ограждащи лагера, се носи скот, десеторно усилван от стръмните скали, откъдето наблюдавам, Сьорен и Блейз стоят от двете ми страни. Не можем да се приближим твърде много, но развоят на битката може да се промени всеки момент и трябва да сме достатъчно близо, за да можем да променим стратегията си и да изпращаме съобщения до Артемизия и Херон. Достатъчно близо, за да заповядаме отстъпление, ако е необходимо. Не се изкачваме прекалено нависоко — никой от нас не е облечен подходящо за планинско катерене. Аз съм отново в червената си рокля — най-царствената, която имам, а Блейз и Сьорен са в тежки брони, за да се включат в битката, ако трябва. Не мога да си представя, че това ще се случи, но на никой от двамата не му харесва да стои отстрани. Дори аз трябва да призная, че е трудно само да наблюдаваш, без да правиш нищо. Ние имаме повече воини от тях, много повече, отколкото те са подготвени да отблъснат, освен това в мъглявата утринна светлина каловаксийците са изненадани. По едно време ние започваме да надделяваме, неукрепналата ни армия взима надмощие над тренираните воини, настъпвайки към мината и лагера до нея, но този момент отминава, когато слънцето се издига над хоризонта. Сьорен беше прав: каловаксийците са достатъчно тренирани, за да компенсират численото ни надмощие. Те се бият с прецизност и сила, каквито нашите воини не притежават. Това, което Сьорен не е допускал обаче, е енергията на нашите воини — яростта и отчаянието, с които е изпълнено всяко тяхно движение, и това ги прави по-силни и по-ожесточени от всякога. — Бият се на живот и смърт — казва Сьорен от дясната ми страна, в гласа му има чувство на страхопочитание. — Бият се така, сякаш не ги интересува дали ще оцелеят — поправя го Блейз от другата ми страна. Всеки път, когато някой от нашите пада, нещо в мен се преобръща. Първите няколко пъти, когато това се случва, отправям молитва към боговете, но скоро падналите са толкова много — твърде много кръв, твърде много тела. Скоро е трудно да се каже кой с кого се бие. Ние обаче напредваме, битката напредва все повече към мината и помещенията за роби до нея, които са обградени с врати от ковано желязо, в техния периметър са разположени казармите на охраната. От нашата удобна позиция не се виждат много от помещенията за роби, само плоски тенекиени покриви и виещи се тънки спирали пушек. — Целта им ще бъде да защитят най-важните активи — мината и робите — казва Сьорен, докато планираме атаката. — Те знаят, че ние сме тук, за да ги освободим. Дават си сметка, че когато го постигнем, битката ще е загубена. Той е прав. Каловаксийците са разположени по периметъра на мината и помещенията за роби, яростно защитавайки позициите си, дори това да означава, че ще загубят казармите си. Когато нашата армия затяга обръча около тях, няколко каловаксийски воини изчезват в някаква сграда, която първоначално не бях забелязала. Малка и схлупена, тя е отделно от помещенията за роби, почти скрита зад мината. Оградата около нея е с шипове отгоре, а металът има странни отблясъци на слънчевата светлина — ярки червено-оранжеви. Погледът на Сьорен проследява моя. — Желязо, премесено с натрошени Огнени скъпоценни камъни — преглъща той. — Това е ново откритие. Никога не съм го виждал да се прилага в такива големи количества. Невероятно скъпо е да се направи. Каквото и да пазят там, трябва да е много ценно. — Когото и да пазят — поправя го Блейз, кимвайки към входа на сградата, през чиито порти се появяват пазачите, но този път не са сами. Десетина астрейци се препъват зад тях, с вериги около глезените, които ги свързват заедно и правят стъпките им бавни и къси. Те се свиват от слънчевата светлина, която ги удря, и вдигат ръце да се предпазят от лъчите. Ценни астрейци, такива, за охраната на които каловаксийците биха похарчили много пари. Не, не да ги пазят всъщност. — Берсерки — едва промълвявам думата. Блейз ми хваща ръката и този път почти не усещам колко е гореща неговата. Не мога да откъсна очи от тези хора. — Знаехме, че е възможно да се случи, Тео — казва ми той. — Подготвени сме. Само кимвам, защото не съм сигурна, че мога да говоря. Вярно, знаехме, че е много вероятно каловаксийците да използват берсерки, които държат в мината. Вярно е, че имаме план как да им се противопоставим. Това ще ограничи опасността, която могат да причинят на нашата армия, но няма да ги спаси. И макар да знам, че няма начин да ги спасим, стомахът ми се свива на топка. — Не мога да гледам това — казвам тихо. — Не е необходимо — казва Блейз. С ъгълчето на окото си виждам, че и той самият е малко притеснен. — Но трябва — казва Сьорен. Преглъща и се насилва да държи погледа си върху развоя на събитията. Осъзнавам, че той единствен от нас знае какво всъщност гледаме. — Не е необходимо тя да го вижда — рязко му отвръща Блейз. — Може да си представи цялостната картина, след като е слушала какво си вършел във Вектурия. Сьорен има доблестта да изглежда засрамен. — Важно е да го разбере — с ясен глас отвръща той. — Да го види, за да го разбере. — Това няма да доведе до нищо — казва Блейз, но в гласа му се долавя нотка страх. Ръката му трепери в моята, въздухът около него започва да къкри. Стискам ръката му и въздухът се успокоява, но очите му остават широко отворени и уплашени. Разбирам, че той не иска да ставам свидетел. Не иска да видя как той ще умре, ако същата съдба го застигне. Мисля, че и той самият не иска да го вижда — лесно е да си благороден, когато смъртта е абстрактно понятие, но със сигурност е много по-трудно, когато става пред очите ти. — Тя е по-силна, отколкото си мислиш — казва Сьорен. В гласа му няма заяждане, но не и за Блейз. Той се обръща към Сьорен с очи, изпълнени с омраза. — Знам колко е силна — казва той, гласът му е нисък и застрашителен. — Знаех го и тогава, когато ти вярваше, че тя е крехко цвете, нуждаещо се от защита. Сьорен не отвръща нищо, но едно мускулче от челюстта му заиграва. Ръката му намира меча върху хълбока му. Знам, че е поел задължението на Артемизия, че има инструкции какво да прави, ако Блейз стане опасен за нас. Гади ми се от тази мисъл. Сьорен трябва да е разбрал, че Блейз е просто сърдит, не е опасен, защото ръката му се успокоява. — Точно сега вярвам, че тя е човек, който може да взема своите собствени решения — казва той със спокоен глас. Преглъщам и принуждавам очите си да се обърнат към бойното поле, към десетте астрейци, на които им свалят веригите. Те не са на себе си, спъват се при всяка крачка и се полюшват на краката си. Коленете на един от мъжете отказват и той пада на земята, за да бъде насила издърпан нагоре от пазача. — Дрогират ги — обяснява Сьорен тихо. — Това ги прави лесно управляеми и склонни да се подчиняват на инструкции. Каловаксийските командири им пъхат скъпоценни камъни в ръцете, които те нетърпеливо приемат, както прежаднял човек би приел вода. За да ги доведат до ръба, спомням си как Ерик ми говореше за берсерките. Но не ми каза как им въздействат те. Веднага щом докоснат скъпоценните камъни, нещо дълбоко в тях се пробужда за живот. Нещо диво, нечовешко. Въздухът около тях се наелектризира. Със скъпоценните камъни в ръце берсерките правят няколко колебливи стъпки към моята армия. Движенията им са все още бавни и замаяни, но в тях се долавя неестествена енергия. Правят резки движения като кукли на конци, тласкани напред от някаква сила, невидима за мен. Моята армия се стъписва. Независимо че знаехме колко е вероятно това да се случи, въпреки че всеки беше инструктиран какво да прави, когато се изправи срещу тях. Независимо че няколко десетки воини имат подготвени стрели точно за този момент. Те се разколебават, когато се изправят лице в лице, и не мога да ги виня за това. Приближаващите се фигури не са берсерки все пак, не съвсем. Това е каловаксийска дума за една каловаксийска идея. Те не са оръжия, а хора. Болни хора, нуждаещи се от помощ, която ние не можем да им дадем. Можем единствено да им предложим милостта на стрела в сърцето. — Стреляйте — тихо шепне Блейз, погледът му е напрегнат. — Стреляйте сега. Сьорен обаче е притихнал, а очите му са приковани върху случващото се долу. Най-сетне една стрела изсвистява и уцелва берсерк право в гърдите. Той поглежда бавно към нея, упойващите вещества в тялото му забавят неговата реакция. Той пада на земята и сякаш потъва във вода, а не във въздух. Този първи изстрел разчупва магията и във въздуха политат още стрели, някои пропускат, други намират своите мишени. Берсерките падат един след друг, скъпоценните камъни се изтъркулват от отслабналите им хватки и се търкулват безобидно на земята. Докато умират, се опитвам да ги преброя, а сърцето ми замира с всеки един. Всички умират умиротворено, но накрая остава един берсерк — малко момиче, което едва ли е на повече от осем годинки. То провлачва стъпки, сякаш е забравило да ходи, и макар да съм твърде далеч, за да го твърдя със сигурност, струва ми се, че плаче. Стрелите секват, но тя не спира. Прави стъпка, после още една, прекосява полето между двете армии, една толкова мъничка фигурка, че почти цялата се изгубва. Дори Блейз е притихнал, но знам, че всички сме в очакване да прелети стрелата и да намери своята мишена, в очакване някой да сложи край на това, да я избави от страданието й. Никой не го прави. Никой не може да го направи. Момичето достига нашата фронтова линия и спира малко преди нея. Изправена пред хилядите въоръжени воини, тя изглежда още по-малка. Твърде малка, за да нарани когото и да било. Моите войски се оттеглят колкото се може по-бързо, но мнозина не успяват. Нещо заискрява. Тя заискрява. В един момент тя е там, плачещо, уплашено момиченце, в следващия тя се превръща в кълбо от пламъци, поглъщащи всичко на десетки метри около нея. Докато горят, те пищят, но тя пищи най-силно от всички. Залитам назад и ми е нужна цялата ми воля, за да не отвърна очи, да не загърбя ужасяващата гледка, преди да е свършило, и някак успявам. Продължавам да гледам, дори когато чувствам, че това ще ме убие. Огънят угасва така бързо, както и започна, и онова, което остава след него, е петнайсетметров кръг от овъглена трева и близо трийсет обгорени трупа, включително и един, много по-дребен. Усещам, че ще повърна. Вдигам ръката си към устата и дишам през носа си, докато преобръщащият ми стомах се успокои. — Можеше и да е по-лошо — казва тихо Сьорен. — Можеше да бъде далеч по-зле. Знам, че е прав, но едва се сдържам да не го зашлевя. Ерик ми разказа за берсерките, каза ми какво се случва, в какво са превърнати, но никакви думи не биха ме подготвили за действителността, за дивата природа на хората, които плачеха, докато вървят към смъртта си. Моята армия е също толкова ужасена като мен и реагира бавно. Каловаксийците обаче не са. Те използват нашата колебливост, за да настъпят, като си връщат извоюваната с толкова усилия територия, преди армията ми да се окопити. Но когато отново ги отблъскват, те са по-озлобени повече от всякога. Битка Битката бушува часове наред, но вече няма берсерки и поне за това съм благодарна. Знам, че ще мине много време, преди отново да потъна в сън, без да виждам в кошмарите си плачещото момиче. Не само аз съм разтърсена от случилото се. Блейз не е казал и дума, макар да изглежда, че побеждаваме, въпреки всичко. Напредваме бавно, бием се за всеки сантиметър, но все пак напредваме. До пладне достигаме помещенията на робите и няколко десетки воини се вмъкват вътре да освободят хората там. Още има каловаксийци — може би около двеста души, които се бият с всичко, което им е под ръка, но не си представям, че ще издържат дълго, особено след като робите, които искат да се бият, се включат в схватката. Колкото и да са упорити, каловаксийците знаят кога каузата е вече загубена. — Дали да не тръгнем надолу? — питам, но Сьорен вдига ръка, а веждите му се събират в дълбока бръчка. — Нещо не е наред — казва той, вторачен в битката, която все още вилнее, сякаш тя е загадка, която той не може да разреши. — Трябва да са се предали досега. Това е безсмислено — прави пауза, а лицето му пребледнява. — Освен ако знаят, че идва помощ. — Това не е възможно, Сьорен. Най-близките войници са на дни път оттук. Не биха могли да пристигнат толкова бързо. Бръчката му става още по-дълбока, докато очите му претърсват хоризонта, но всъщност Блейз посочва пръв на изток. — Ето там — казва той с дрезгав шепот. Проследявам с очи посоката, която той сочи, и стомахът ми се свива. Там, пълзяща като змия през планинските вериги, настъпва друга армия, облечена в каловаксийско червено. — Не разбирам — казвам повече на себе си, отколкото на тях. Сьорен стиска челюсти. — Крал Етристо е предупредил баща ми — казва той. — Това е единственото обяснение, за което се сещам. Той е навързал събитията, досетил се е накъде сме се отправили и е предупредил за намеренията ни. Докато ние сме се придвижвали насам, някой бърз кораб трябва да е стигнал до столицата за два пъти по-кратко време. Стомахът ми сякаш потъва още повече от лошо предчувствие, докато се взирам в пристигащите войски. Изглеждат като безкрайна червена лента от войници, виеща се по пътя през планините. — Колко мислиш, че са — питам Сьорен. Той ме поглежда, без да трепне. — Твърде много. Кимвам. Очаквах този отговор, но чувайки го, отново усещам, че ми прилошава. — Ще трябва да отстъпим — казвам аз. — Освободихме робите, това е достатъчно. Все пак е победа. Нямаме друг избор. Ако останем, ще бъдем изклани. Сьорен кимва в съгласие, но Блейз бързо се премества на другата страна на скалата и оглежда морето. Засенчва очите си срещу слънцето. — Чакайте — извиква той. — От тази посока приближават кораби. — Каловаксийски кораби? — питам с още по-голям страх, като се мъча да изглеждам спокойна. Ако ни заобикалят от всички страни, сме загубени. Не само ще сме загубили битката, ще сме загубили всичко. — Не — отвръща Блейз след минута, която ми изглежда безкрайна. Гласът му се извисява. — Не, това са горакски флагове. Ерик. Благодаря на всички богове и си напомням да попитам Ерик за боговете му, за да мога да благодаря и на тях. — И… — извиква Блейз, взирайки се в друга посока. — Има още. Някои от корабите имат вектурийски флагове, Тео, а също… Мисля, че виждам и Драгонсбейн. Коленете ми омекват и сигурно щях да се строполя на земята, ако Сьорен не ме подкрепя с ръка на рамото ми. Едва след време осъзнавам, че се смея. Обезумял, истеричен смях, но все пак смях. — Достатъчни ли ще са? — питам Сьорен. — Два бежански лагера ще ни дадат още четири хиляди, или приблизително толкова, плюс воините, които все още имаме, плюс робите, които току-що освободихме, плюс около двестате вектурийци, плюс екипажът на Драгонсбейн — казва той, пресмятайки числата наум. След малко кимва с глава. — Може и да стигнат. — Все пак можем да отстъпим — казва Блейз. — После всички да се прегрупираме и да атакуваме друга мина. — Това именно ще очаква императорът да направим — не се съгласявам с него. — Той ще очаква да побегнем от него, свикнал е хората да бягат от него. И ще се подсигури да не ни даде друга възможност да го притиснем така. Действаме сега или никога. Блейз кимва навъсено. — Ще съобщя на нашата армия какво се случва, ще им кажа да въоръжат освободените роби или да ги откарат на сигурно място колкото се може по-бързо. Понечвам да му се противопоставя, но знам, че това е най-добрият избор. Аз самата не мога да отида, а ако Сьорен се появи, много е вероятно да бъде убит, преди нашите да разберат, че не е враг. — Връщай се бързо — казвам му аз. Блейз се взира дълго и упорито в битката долу. — Няма — отвръща ми той тихо и ясно, въпреки че не ме поглежда. Имам чувството, че думата му ехти в пространството между нас, но сигурно това е само във въображението ми. Няма. Няма. Няма. Изведнъж се сещам, че Блейз никога не ми е казвал това. Често не се е съгласявал с мен и е защитавал гледната си точка, докато успее да ме убеди, но никога не ми е отказвал така рязко. — Блейз — пристъпям към него, — след онова, което току-що видяхме… — След онова, което току-що видяхме, аз съм повече от всякога сигурен къде ми е мястото. — Казва го тихо, но в гласа му се таи решимост. — Ще стоя близо до Артемизия. Ако стане ясно, че губя контрол, вярвам, че тя ще направи правилния избор — дали да ме убие, или да ме остави да убия колкото се може повече от тях. Пристъпям още по-близо до него, поставям дланите си от двете страни на лицето му и го карам да ме погледне. — Блейз, не можеш да го направиш. Няма да го направиш. Аз ти заповядвам… Заповядвам ти да останеш тук. Аз съм твоята кралица и ти нареждам да останеш. — Изобщо не звуча като никаква кралица, осъзнавам, докато произнасям тези думи. По-скоро съм едно изплашено момиче, умоляващо момчето, когото обича, да не я оставя. Мразя това, но не мога да спра. Блейз преглъща, очите му потъват в моите. — Не — сякаш думата го убива, когато я произнася. В очите ми парят сълзи и яростно мигам, за да ги прогоня. Той няма да ме види да плача за него. — Няма никога да ти простя, ако направиш това — казвам ядосано. Той отмества поглед от мен. — Знам — отвръща нежно, гледайки Сьорен през рамото ми. — Знаеш какво да направиш, ако стане сигурно, че ще загубим… дори и да има и най-малкият признак за това. — Ще я върна обратно на кораба — обещава Сьорен с напрегнат глас. Блейз кимва, преди внимателно и нежно да се отскубне от ръцете ми. Вглежда се в мен за миг, който сякаш продължава вечно. — Обичам те, Тео. — Ако ме обичаше, нямаше да направиш това — отвръщам, всяка дума е като острие на кама. Той се отдръпва, сякаш думите ми физически го нараняват, после ми обръща гръб. Докато се спуска надолу по хълма, не поглежда нито веднъж към мен, макар да съм сигурна, че ме чува как викам името му чак до самото му подножие.   Ерик и Драгонсбейн пристигат само минути преди каловаксийското подкрепление да се появи и когато войските се сблъскват, настава какофония, пръкнала се от кошмарен сън. Метал в метал дрънчи, писъци пронизват въздуха, бойни викове се смесват и сливат, докато вече не съм сигурна чии са. Всичко това се отглася от планините и екотът ме заобикаля отвсякъде. Баталната сцена се размива пред очите ми, сякаш нямат край телата и кръвта, но аз следя само една фигура. Би трябвало да ми е трудно да открия Блейз в далечината, тъй като няма нищо, което да го отличава, както например косата на Артемизия веднага я прави разпознаваема, но за мен не е. Дори в цялата лудница го откривам лесно, с меч в ръка и дива необузданост във всяко негово движение и ужаса, който вдъхва. Сьорен не казва нищо, а аз не мога да спра да плача. Изглежда малко изплашен от мен, внимателно стои настрани и се прави, че не забелязва. Смътно осъзнавам, че не е бил покрай плачещи жени. Когато моите хлипания накрая все пак спират, той проговаря. — Блейз е безразсъден, но не е глупав — казва той. Думите му са оскъдни, но въпреки това, изглежда, че с тях се опитва да изрази съчувствието си. — Всичко ще е наред. — Той не може да контролира онова, което се случва — отвръщам и избърсвам очите си. Спомням си земетресението в Ста Криверо, колко близо беше да изпусне целия си самоконтрол, преди да го издърпам назад от ръба на пропастта. Кой ще го хване сега, ако това се случи отново? Артемизия ще забие меч в гърба му, ако сметне, че е по-опасен за нашата армия, отколкото за каловаксийците. Дори ще си помисли, че е милосърдие от нейна страна. — Той, изглежда, притежава много повече самоконтрол от всеки берсерк, който съм виждал досега — свива рамене Сьорен. Знам, че е прав, но това не ме успокоява много. След всичко, което преживяхме, Блейз ме изостави. След всички хора, които обичах и загубих, не мога да понеса да загубя и него. — Тео — казва Сьорен. — Добре съм — отвръщам и отново избърсвам очите си. — Не е това — казва той с несигурен глас. — Мисля… мисля, че баща ми е тук. Шокът от думите му прогонва мислите ми. — Какво? — преглъщам непролетите сълзи. — Императорът никога не участва в битки. — Той не се бие — отвръща ми Сьорен, примижавайки с очи в далечината. — Наблюдава като нас. И струва ми се, че Кресцентия е с него. Крес. Сърцето ми подскача и бързо отивам към страната на Сьорен и се вглеждам в същата посока като него. — Ето там — посочва ми той. — Онази планинска верига, върху скалата — Виждаш ли? Виждам. Трудно е да ги пропуснеш в техните богато украсени столове, за чието пренасяне трябва да е била използвана значителна част от каловаксийската армия. Над главите им дори има навес от червена коприна, за да ги предпазва от слънцето. Сякаш са дошли да наблюдават някакво празненство, а не битка. Не виждам лицата им, но това няма значение. — Защо ще измине целия този път? — питам аз. Сьорен се замисля. — Защото си го поставила в неловко положение с твоето бягство — отвръща той. — Защото иска да види как ще бъдеш унищожена. Стомахът ми се изпълва с жлъч. — Е, това няма да се случи. Жалко, че не си по-умел стрелец с лъка, Сьорен. Можехме да приключим това тук и сега. Сьорен поклаща глава. — Дори да можех да отправя този изстрел, знам, че баща ми не е глупав. Сигурен съм, че се е бронирал от главата до петите. А и не бива да им показваме къде сме — отвръща той и отстъпва в сянката на планината, като дръпва и мен назад. — Веднага ще изпрати хора за нас. Кимвам, а сърцето ми ще изскочи от гърдите. — Сьорен, можеш ли да ми обещаеш нещо? Той кимва смутено. — Какво? Преглъщам. — Ако дойдат за нас, ако стане ясно, че ще ни хванат… Искам да ме убиеш. Той отваря широко очи. — Тео, не. — Няма да съм негова затворница отново, Сьорен. Или ще го направиш, или ще се хвърля от тези скали, въпреки че сигурно ще е далеч по-болезнено, отколкото ако ти го направиш. Затова те моля. Сьорен не откъсва очи от моите дълго преди да кимне с глава. — Ако се стигне дотам — казва той, но не съм сигурна, че му вярвам. Сьорен и аз се сгушваме заедно, притиснати към планината с часове, докато бойното поле не утихва. — Свърши ли се? — питам. Сьорен изглежда объркан. — Не мога да си представя, че е така — отвръща той. — Почакай. Той пропълзява по корем до ръба на скалите, взирайки се в бойното поле долу, преди да погледне към мен. — Развяват флаг, битката е спряла — казва ми той със свъсени вежди. — Нима отстъпват? — изненадвам се аз. Дори и в най-дръзките си мечти не съм си въобразявала толкова лесна победа. — Флагът е жълт — поклаща глава Сьорен — което означава, че ще преговарят условията за примирие. Императорът иска да разговаря с главнокомандващия нашата армия. Той иска да разговаря с теб. Преговори Сьорен ще дойде с мен на срещата ми с императора, макар никой от нас да не го обсъжда гласно. Просто се подразбира. Сьорен казва, че срещата ще се състои на закрито — най-вероятно в казарменото отделение на коменданта на мината, като от всяка страна ще има по един човек за охрана, който ще остане отвън. По време на срещата няма да има кръвопролитие и от двете преговарящи страни. Зная какво да очаквам, но не мога да се отърся от страха, просмукал се чак в костите ми, да бъда отново в една и съща стая с императора — да понеса неговото присъствие, да чувам гласа му, да усещам погледа му. Не зная дали мога да го направя. Трябва да го направя. Артемизия ще бъде нашата охрана. Възможно е каловаксийската охрана да я подцени… Надявам се, че да стане така. — Имаш ли кама? — пита ме Сьорен с нисък глас. Вървим заедно през потъналото в кръв бойно поле, заобиколени от група охранители, в случай че каловаксийците ни атакуват по пътя. Войниците са се разделили от двете ни страни. Те не се бият повече заради преустановяването на бойните действия, но далеч не са омиротворени. Обтегнати като тетиви, те ни следят с погледи, докато преминаваме, очите им са пълни с омраза, или с надежда, или са празни. Кимвам, опипвайки мястото, където е затъкнат ножа в ножницата на хълбока ми, под роклята. — Те няма да ми позволят да я внеса — осъзнавам, а мисълта, че ще бъда беззащитна в присъствието на императора, затруднява дишането ми. — Практически, не — казва Сьорен, — но няма да очакват ти да си въоръжена… Ще проверят само мен. Задръж я, но не я използвай, ако не е необходимо. Ако го нападнеш, без да си провокирана, ще отнемат живота ти. Кимвам и преглъщам страха си. Артемизия се обръща към мен със спокоен поглед. — Време е — казва тя. — Готова ли си? — Не — признавам си — но да вървим.   Щом влизаме в казарменото помещение на коменданта, започвам да се задушавам от присъствието на императора там. Студените му сини очи се впиват в мен, карайки кожата ми да се свива под взора му. Толкова е смущаващо, че ми отнема малко време да разбера, че той не е сам. До него, с ръка, погълната от неговата, седи Кресцентия, такава, каквато я видях последния път — с пепелна кожа и чуплива бяла коса. Огърлица с Огнен скъпоценен камък обгръща овъглената й шия, но не скрива обезобразяването й, а само го подчертава. Корона от черно злато с рубинени пламъци почива на главата й. Короната на майка ми, осъзнавам внезапно. Тази гледка е достатъчна да накара върховете на пръстите ми да започнат да горят и аз ги стискам в юмруци от двете ми страни, за да потуша огъня в тях. Спирам за малко, когато очите на Кресцентия намират моите, но ръката на Сьорен върху гърба ми нежно ме побутва да продължа, да не им позволявам да видят, че се колебая. Сядам предпазливо върху стола срещу тях, а Сьорен заема мястото до мен. Между всички нас настава дълга тишина. Онзи, който проговори пръв, изглежда, пръв ще загуби нещо. Накрая Сьорен се прокашля и се обръща към императора. — Чувам, че приемате поздравления, татко, по повод вашата сватба — казва той с мрачна усмивка, преди да удостои с вниманието си Кресцентия. — А вие, лейди Кресцентия, приемете моите най-дълбоки съболезнования. Лицето на императора почервенява, но не той, а Крес отговаря първа, загрубелият й глас разцепва въздуха като назъбен нож. — Императрица Кресцентия — казва тя хладно. — Да предполагам ли, че подобни поздравления са на ред и за вас двамата? Сьорен може да е бил първият, който заговори, но Кресцентия първа ще загуби, защото в този момент проличава нейната слабост. Дори и насред битка с хиляди жертви, тя си е онова изоставено момиче, ядосано, че е загубило момчето, за което е искало да се омъжи. Мога да използвам това. — Все още не — отвръщам й със захаросана усмивка. — Когато се оженим, това ще бъде в астрейския дворец, след като си го върнем. Крес стиска челюсти, но аз отвръщам поглед от нея и го насочвам към императора, потъпквайки страха и гаденето, които предизвиква у мен присъствието му. — Вярвам, че сме тук да обсъдим условията на вашето отстъпление — внимавам да държа гласа си спокоен и силен. Няма да позволя да ме уплаши. Той се изсмива. — Моето отстъпление — повтаря като ехо той, клатейки глава. — Вие направихте предложение за преговори. Предположих, че трябва да обсъдим условията. В крайна сметка, ви превъзхождаме по численост. — Битките не се печелят единствено с численост, ти със сигурност го знаеш, Сьорен — обръща се той само към сина си, независимо от факта, че аз съм тази, която говори. — Изненадан съм, че ти го знаеш — отвръща невъзмутимо Сьорен. — От десетилетия не си влизал в битка, татко. Доста неща са се променили за това време. Императорът се усмихва напрегнато. — Готов съм да оставя армиите ви да напуснат мирно Астрея — казва той и се обляга на стола си, като ни оглежда изпитателно. — Всичко, което искам в замяна, сте вие двамата. Изглежда повече от честна сделка — два живота срещу хиляди повече, които ще погинат, ако откажете. Той се опитва да засегне честта ни, умен ход, който предвиждах, защото го познавам достатъчно добре. — Не — отвръщам решително. — Ние ще позволим на вас и вашите армии да се оттеглят мирно, ако заедно с целия си народ напуснете Астрея сега. Това е толкова блъф, колкото и неговото предложение — императорът никога не би оставил войските ми живи, дори и наистина да се предам, а аз няма да приема капитулация, която не включва смъртта на императора. И двамата знаем това, но въпреки това се преструваме. Императорът се засмива. — Тогава сме в безизходица — казва той и поглежда към Кресцентия. — Виждаш ли, скъпа? Казах ти, че срещата с тях няма да доведе до нищо. Крес е помолила за тази среща? Поглеждам към Сьорен, но и той изглежда също толкова смаян. Какво би постигнала Крес от срещата с нас? Възможно е да е от чисто любопитство, но познавайки добре Крес, не мога да си представя, че това е причината. Нейният баща не я е възпитал като човек, позволяващ да бъде воден от такова незначително нещо като любопитството. Не, тук има някакъв друг замисъл, но имам чувството, че гледам през замъглен прозорец и ми е невъзможно да видя друго, освен неясни форми. Гръбнакът ми се сковава, когато Крес се изправя на крака. — Предполагам, че съм искала да ги видя за последен път — казва Крес със скръбна въздишка и пристъпя към нас. Сьорен също се напряга до мен, сякаш очаква нападение. Тя вижда това и се усмихва като котка, която обикаля мишка. — Страхуваш ли се от мен, принц Сьорен? — Тя накланя замислено глава на една страна. — Сега съм едно ужасно създание, благодарение на нея — тя кимва към мен. — Аз й предложих приятелство, а в замяна тя ме отрови. Разказа ли ти за това? — пита го тя. — Ти ми предложи нашийник — отвръщам й аз, борейки се да запазя гласа си спокоен. — Не съм била твоя приятелка, Крес. Бях твой домашен любимец. Тя върти очи от досада. — Колко мелодраматично — укорително възкликва тя, обикаляйки стаята с провлачени стъпки, прокарвайки пръсти по бюрото, по което оставя пътека от прогорено дърво, там, където го е докоснала. Чувствам как пулсът ми се ускорява и ми е трудно да потисна порива си да избягам от стаята. Когато вижда моята реакция, тя се усмихва, доволна от себе си. Точно по този начин ми се усмихваше преди в претъпкана зала, сякаш си споделяхме тайна, известна само на двете ни. Споменът е като ритник в корема ми, но аз го отхвърлям и се фокусирам върху настоящето. — Навярно трябва да ти благодаря — казва тихо тя. — Наистина е нещо, нали? — тя изучава пръстите си замислено. — Бих могла да ви изгоря и двамата само е едно докосване, знаеш това. Докато дойде вашата крехка охрана, от вас няма да е останало нищо, освен пепел — тя се разсмива, очите й искрят от злонамерена радост. — Съвсем подходящ край за теб, Принцесо на пепелта, не мислиш ли? Докосвам камата, скрита под полата ми, макар да знам, че няма да ми помогне много, ако се стигне дотам. Докато я извадя, вече ще е късно. Собствените ми пръсти все още ме сърбят и се питам какво ще стане, ако не успея да сдържа яростта си, ако й позволя да се разгори в тялото ми, докато не остане нищо от мен, освен пламък и дим, и пепел. Това ще разгневи боговете, напомням си аз. Ще стовари гнева им върху Астрея — Ще означава никога отново да не видя майка си. Но когато гледам как Крес хладнокръвно контролира огъня с върховете на пръстите си, знам, че тя не би се поколебала да го използва срещу мен. Знам, че ако тя се опита, бих направила всичко необходимо, за да я спра. Знам, че в крайна сметка и това няма да е достатъчно, защото тя познава силата си, разбира как да я контролира. Прекалено се страхувах от моята, за да направя същото. Императорът се усмихва лъчезарно на Крес, сякаш е най-красивото нещо, което някога е виждал и иска да притежава. Крес отвръща на усмивката му, но в тази усмивка има нещо противно, нещо тъмно и лепкаво. Тя крачи из стаята и застава зад него, поставяйки ръце на раменете му. — Ужасно си тиха сега, нали? — пита ме тя. — Нямаш ли остроумни отговори на това? Защото ти знаеш, че мога да го направя, нали? Връщам гласа си и издържам на погледа й, въпреки че не искам нищо друго, освен да се отдръпна от нея. — Да, би могла. Но аз те познавам, Крес — казвам аз, надявайки се, въпреки че нямам надежда това да е истина — ти не си убиец. Тя присвива очи и цялата потръпва. Без да откъсва поглед от моя, тя движи ръцете си по раменете на императора, докато накрая ги обвива около врата му, елегантните й, бели като кост пръсти се затварят плътно около червендалестото му гърло. Леко накланя главата му назад, принуждавайки го да я погледне, преди да притисне устните си към неговите в целувка, която едва ли може да се определи точно с тази дума. Императорът осъзнава какво става миг по-късно — преди да започне да се бори, нейното докосване е вече огън, изгарящ устата и гърлото му, преди да може дори да изкрещи. Миризмата на изгоряла плът изпълва стаята, достатъчно остра, за да ме замае. С ужас наблюдавам как тялото му се превръща в пепел в нейната прегръдка, изражението му замръзна в мълчалива агония. В гърлото ми умира писък. Не мога да отместя поглед от него, докато животът напуска очите му. Години чаках този миг. Мечтаех си да видя как императорът умира пред очите ми. Никога не съм си представяла, че ще се случи така. Никога не съм мислила, че когато това се случи, ще се страхувам повече от всякога. Миризмата на изгоряла плът става по-силна, от което ми се повдига и цялата жлъч се сбира в гърлото ми. Сьорен покрива носа си с ръкава на ризата си, лицето му е толкова бледо, колкото и нейния цвят, но Крес не изглежда притеснена. Нито от миризмата, нито от това, което току-що извърши. Едва ли е първият живот, който отнема, смътно се досещам, и се удивлявам колко чудовищна е станала, откакто я видях последния път. — Така — обръща се тя към мен, щом отпуска ръце от трупа на императора — сега защо да не преразгледаме онези условия. Тя отива зад бюрото на коменданта, тършува из чекмеджетата, докато не намира половин бутилка вино. Поставя я на бюрото, пресяга се към джобовете на роклята си и изважда от единия малък бокал, покрит с Огнени камъни, а от другия — флакон с опалесцентна течност. Стомахът ми се свива при вида й. Енкатрио, същата отрова, която използвах за нея и за баща й. — Откъде я намери? — питам с глас, който едва ли е по-висок от шепот. Тя свива рамене. — След онова, което ми стори, не беше трудно да се досетя, че сигурно е дошла от Огнената мина. Оттам нататък оставаше само да задам правилните въпроси и да направя хората по-склонни да говорят. — Ти си ги измъчвала — гласът ми се пречупва. Наистина е чудовищно, но аз я тласнах по този път, нали? Аз я превърнах в това чудовище. Крес завърта очи. — Нямаше да го направя, ако те просто ми бяха казали онова, което исках да зная. Отпушвайки отровата, тя налива няколко капки в чашата. — Това трябва да е достатъчно — казва тя, макар да ми се струва, че говори по-скоро на себе си. След това налива виното, пълни бокала наполовина и разклаща напитката. Вдига бокала нагоре и тръгва към мен, а аз се мъча да си наложа да не се поддам на заплахата й. Сьорен застава пред мен. — Какво си мислиш, че правиш? — пита той, уплашен. Крес само му се усмихва. — Обещавам, че няма да го излея в гърлото й. Само й го предлагам — тя сама ще го изпие, до последната капка. — И защо да го правя? — питам с разтреперен глас. — Защото ако го направиш, аз ще заповядам на моите армии да се оттеглят. Можеш да задържиш мината, можеш да задържиш робите, които освободи — всъщност няма да можеш, защото ще си мъртва, но твоят народ ще живее. — Ние сме още живи — казва Сьорен. — Битката не е приключила. — Още не — отвръща Крес, а очите й за кратко се стрелват към него — но скоро ще е. Няма значение, че имате повече мъже. Те не са обучени и са слаби. Те не притежават скъпоценните камъни на Духа. Дори да успеете някак да спечелите тази битка, вашата армия ще бъде покосена и ще ви останат само толкова хора, колкото да задържите мината, докато докарам още войски. Ще се върнем след седмица и ще размажем каквото е останало от армията ви като хлебарки под обувките ни — тя спира и ми се усмихва. Зъбите й, за разлика от онези в кошмарите ми, не са вампирски, но изражението й е точно толкова диво. — Обикновена замяна, Тора. Или твоята смърт, или смъртта на хората ти. Вторачила съм се в нея, съвсем парализирана. Сякаш е някаква перверзна шега, но няма нищо смешно в нея. Тя е напълно сериозна. Тя ми предлага смърт и нарича това милосърдие, и всъщност не е далеч от истината. Ако императорът не се беше появил с подкрепление, ние щяхме да запазим достатъчно хора от армията ни и да тръгнем към друга мина, за да поведем още една битка там. Но Крес е права — дори да спечелим тази схватка, броят на убитите ще бъде твърде голям. Това би била първият ни и последен отпор. Но ако изпия отровата, няма да остане надежда. Не съм толкова глупава да повярвам, че Крес ще допусне армията ми да запази Огнената мина много дълго, но ще е достатъчно да се изработи нов план, да се намери друг начин за борба. Вярвам, че дори да ме няма, Артемизия, Херон, Ерик и Блейз ще продължат битката. Те не се нуждаят от мен — самата Артемизия беше казала това някога в астрейския дворец. Дори да падна, бунтът ще продължи. Налага ми се да повярвам в това. Не отмествам поглед от очите на Крес и заобикалям Сьорен и поемам бокала от нея. За миг пръстите ни се докосват. Очаквам нейните да са горещи, но те са като моите. — Тео, не — умолява ме Сьорен — има и други начини. — Не — отвръщам аз, без да отмествам очи от Крес. — Няма. Може да не ме убие, помислям си, трескаво отчаяна мисъл. В крайна сметка, отровата не уби Крес. Кръвта на Хаза гори във вените ми, вече съм видяла доказателство за това. Но изглежда още по-вероятно, че какъвто и огън вече да имам, той ще стане още по-мощен заради Енкатриото, и както каза Мина, моето гърне ще се препълни. Трябва да имам доверие в моите богове, трябва да повярвам, че те няма да позволят това да се случи, че ще ме защитят. Но те не предпазиха Блейз. Не запазиха моята майка или Ампелио, или Елпис, и Астрея не съхраниха. Как да се накарам да повярвам, че ще ме защитят сега. Вдигам бокала към устните си, но се спирам, преди да отпия. — Крес — казвам й. Само една дума. Само нейното име. Нещо трепва в изражението й и за кратък, мимолетен миг мисля, че докосвам някаква част от нея, която смятах за загубена. Тя ми се усмихва по същия начин, както преди, когато бяхме две глупави момичета, които си разменяха клюки. Но тази усмивка става хищна. — Пий — казва тя. Хващам ръката на Сьорен, защото не искам да умра сама, после надигам бокала и пия. Първата глътка е гореща, но поносима. Следващите изгарят. Пия толкова бързо, че капки от виното се стичат от ъгълчетата на устата ми и опърлят кожата ми там, но не спирам. Пия, докато бокалът пресъхва. Горенето започва в гърлото ми, болката е толкова остра, че ме събаря на колене и пропъжда всички други мисли от главата ми. Не ме интересува къде съм вече или чия ръка държа, или каквото и да е друго, освен моето собствено тяло. Болката се разпространява, носи се неистово в мен, докато започвам да се треса, а земята под мен е като лед. Обгръщат ме ръце, държат ме здраво, но твърде бързо ръцете изчезват и единствената утеха, която ми е останала, е изтръгната. Писък пронизва въздуха, но не е моят. Не може да е моят, защото не мога дори да си отворя устата. Отваря се врата, някакви фигури нахълтват вътре, твърде размазани са, за да ги разпозная. Още викове. Паника. Моята утеха е прогонена, ритаща и крещяща през цялото време. Дори и след като не мога да го видя, все още го чувам. Вика името ми. Теодосия. Синя коса. Прикляква до мен, докосването й е студено. Две ръце като вода върху кожата ми, но толкова много боли, повече, отколкото и от самия огън. Ако отровата ме е превърнала в огън, това докосване ме разтваря не в друго, а в пара. Всичко потъва в мрак. Последствието Събуждам се в палатка, ярката слънчева светлина се процежда през шевовете, свързващи покрива. Кожата ми се чувства така, сякаш е протрита, всеки нерв е в огън, но болката вече не ме събаря. Мога да мисля въпреки нея. Спомням си, че изпих отровата, а Крес викаше охраната си. Спомням си, че пазачът извлече Сьорен, а Артемизия дойде, за да ми помогне, вместо да спаси него. Обръщането ми върху изтъркания матрак ожулва кожата ми и аз пъшкам, затваряйки плътно очи. — Тео? — чувам уплашено гласче. Помъчвам се да отворя отново очи и откривам, че Артемизия седи на земята до леглото ми и ме наблюдава със сериозни, разтревожени очи. Съдейки по тъмните кръгове под тях, мисля, че не е спала от дълго време. Опитвам се да седна, но това отприщя нова вълна от болки в тялото ми и аз отново лягам, като вдигам ръце да покрия лицето си. Под пръстите кожата ми е гладка, но хлъзгава от пот. Не като кожата на Крес — обгорена и суха. Проверявам косата си, очаквайки да открия опърлени краища, но тя е същата, каквато винаги е била, с изключение на един кичур. Когато го вдигам пред очите си, виждам, че е чисто бял. Потръпвам. Но съм жива, осъзнавам. Тази мисъл едновременно ме зашеметява и повдига духа ми. Жива съм, въпреки че не би трябвало. Жива съм, но не съм същата. Отварата може да не ме белязала така, както е направила с Крес, но ме е променила. Докато преди топлината се събираше по върховете на пръстите ми и се разпространяваше бавно, сега я усещам навсякъде — постоянна мъждукаща топлина, която тече във вените ми. Но вече не ме плаши. След като изпих Енкатрио, не мога да си представя, че нещо отново наистина ще ме изплаши. — От колко време спя? — питам я, но гласът ми е дрезгав, а гърлото ме присвива при всяка дума. — Два дена — отвръща Артемизия. — Каловаксийците се оттеглиха. Императрицата им ни връчи парче хартия, на което пише, че сега ние притежаваме мината, но не мисля, че това има някаква тежест. — Няма — съгласявам се с нея, но съм изненадана, че все пак Крес е спазила обещанието си. Сигурно си мисли, че съм мъртва. — А Сьорен? Чувам я как преглъща. — Отведоха го, щом си тръгнаха, казаха, че бил каловаксийски предател и им принадлежал. Ерик се опита да ги спре… Също и Херон, и Блейз… но Сьорен се съгласи да тръгне с тях, за да не пострадат и други. Вие и двамата сте благородни идиоти — казва тя, но безпогрешно разпознавам обичта в гласа й. — А Блейз? Той отиде да се бие. Той… — Гласът ми секва, невъзможно ми е да довърша въпроса. — Жив е — казва Артемизия. — Навърташе се наоколо, но после реши, че няма да искаш да го видиш. Не съм сигурна дали греши. Спорът ни още ехти в ума ми, виждам го как тръгва, независимо от това колко го умолявах да остане. Но аз съм жива и тези два факта са сякаш чудо, така че как бих могла да съм сърдита? — Ти ме спаси — казвам й, спомняйки си как тя използва Водната си дарба върху мен. Иначе отровата щеше да ме убие или да ме обезобрази като Крес, или нещо друго. — Ти спаси всички ни — отвръща тя и свива рамене. — Това беше най-малкото, което да сторя. Как се чувстваш? Тя задава въпроса така, сякаш не иска да узнае отговора. Защото не пита за болката ми — нея ясно разпознава в потръпванията ми, чува я в стоновете ми. Пита ме за нещо по-дълбоко. — Почти същата — отвръщам, не съм сигурна как да обясня, че се чувствам различно. Артемизия докосва бузата ми. — Кожата ти все още е гореща. Първоначално си помислихме, че имаш треска, но Херон не можа да те излекува. Той каза, че е нещо друго. Преглъщам и се взирам по-усилно в дланта си. Видях какви способности има Крес. Ако ще се изправям срещу нея, не мога да си позволя повече да се страхувам. Извиквам огъня, представям си го как пламва, но усещам, че нещо не е наред. Усещам огъня в себе си, но той е заровен някъде дълбоко. Налага се да го изровя, да се боря за него, но най-накрая, след известни усилия, в ръката ми се появява малко пламъче. Артемизия дори не отскача, само се взира в огъня с някакъв вид смътно любопитство. — Различно е отпреди — казва тя. — Ти можеш да го контролираш. — Да — съгласявам се и се смръщвам. — Но не е както си го представях. По-слаб е. — Е, няма да ти се налага да го криеш повече. Кралица, която е пожертвала живота си за своя народ и да се въздигне още по-силна, като… — Тя млъква, неспособна да измисли правилния термин. — Като Фирен — веднага се сещам за думата. Тя изглежда объркана и й обяснявам. — Птица от горакската митология. Хоа ми каза за нея. Тя непрекъснато се превръща от пепел в дим и от дим в пламък, и отново в пепел. Мисълта за Хоа отново ми причинява силна мъка. — Как е Ерик? Преди Артемизия да успее да ми отговори, палатката се разтваря и вътре се вмъква Драгонсбейн. Когато ме вижда, всъщност ми се усмихва, но в усмивката й отново има нещо диво и неопитомено, нещо, което не помня в усмивката на майка ми. Прилича на усмивката на Арт. — Вече си будна — казва тя с отсечено кимване. — Как си? Вместо отговор, запалвам отново ръката си. Когато виждам как очите й се разширяват от страх и благоговение, се чувствам по-щастлива, отколкото е редно. — Знам, че ти не вярваш в боговете, лельо. Но, изглежда, те все пак вярват в нас. Дълго време тя не казва нищо. — Боли ли? — най-накрая ме пита тя. Свивам дланта си и огънят изчезва. — Всичко ме боли — отвръщам й. — Дължа ти благодарности. Без теб щяхме да изгубим много повече воини. — Беше добра битка — казва тя. — Това, което направи, беше възхитително. Глупаво, но възхитително. Кимвам в благодарност. Зная, че от Драгонсбейн това е възможно най-голямата похвала, която мога да очаквам. Артемизия се прокашля. — И аз се радвам, че дойде — казва тя с изненадващо смирен глас. Остротата в изражението на Драгонсбейн леко се смекчава, но изглежда, че не може да намери подходящи думи. Стаята се изпълва с енергия, деликатна като паяжина, но когато Драгонсбейн и Артемизия срещат погледите си, между тях преминават хиляди безмълвни думи, а аз се чувствам като натрапник. Драгонсбейн ми казва, че имам късмет, майка ми не е успяла да ме разочарова през живота си. С растяща буца в гърлото обаче осъзнавам още нещо — че никога няма да преживея момент като този, да погледна майка ми в очите и да й простя за погрешната й природа. Ерик идва да ме посети, след като Артемизия и Драгонсбейн си тръгват. По долна фланелка и панталони, с коса, свободно падаща около раменете, той изглежда по-млад, отколкото е. Някой вече му е казал за Хоа и се надявам този човек, който и да е бил, да му го е съобщил внимателно. — Съжалявам — казвам му, но думите, за жалост, не достигат. Той сяда до леглото ми и взима ръката ми в своята. Дори да е изненадан колко е гореща кожата ми, не го показва. Чудя се дали мълвата вече се е разнесла. — Императорът никога повече няма да направи онова, което й причини, на друга жена — гласът му е студен и решителен. — Никога повече няма да наранява никого. Иска ми се да беше поживяла в този нов свят без императора, макар и за ден. — И на мен — казвам и си поемам дълбоко дъх. — Аз убих жената, която я уби. Мога да ти кажа, че я убих при самозащита и че нямах избор, а това е вярно, но също така е вярно, че я убих заради онова, което стори на Хоа, и никога няма да съжалявам за това. Той се замисля над думите ми, преди да ми даде знак, че е разбрал. — Някой ден ще ми го разкажеш подробно — казва той. — Напоследък се нагледах на смърт. Дори и тази няма да ми донесе радост. Прехапвам устни. — Мислиш ли, че Сьорен е мъртъв? Очите на Ерик отново намират моите. — Не — казва той след малко. — Той е предател, а каловаксийците нямат милост към предателите. Но в този случай бих предположил, че Кресцентия ще го задържи жив. Нейната позиция на императрица е нестабилна, те никога не са имали жена управник и едва ли ще са особено въодушевени от идеята. Тя ще трябва да се омъжи за него, за да запази трона. Мисълта за това ме отвращава, но поне ще означава, че няма да го убият. Не още. Колкото и радостна да ме прави тази вест, не мога да спра да мисля, че смъртта би била милостиво решение в сравнение с ада, през който вероятно минава сега. — Ще го върнем, преди това да се случи — заявявам на Ерик, сякаш това е нещо толкова просто. Ерик сигурно знае, че не е, но се съгласява с мен. — Ще го върнем — повтаря като ехо той и стиска ръката ми.   Тялото на императора е вече изгорено, но въпреки това издигаме клада за погребален огън. Стоя до него, достатъчно близо да докосна овъглената му кожа. Едва ли съм достатъчно силна, за да стоя повече от няколко минути, но се насилвам да се справя. Спомням си какво казах на Блейз преди много време, сякаш преди цял един живот. Когато императорът умре, когато и да се случи това, искам да изгоря тялото му. Искам да допра факлата до него и да остана и да гледам, докато от него не остане нищо, освен пепел. Вярвах, че когато императорът умре, това ще ме омиротвори, но сега, докато се взирам в мъртвото му тяло и празните му очи, покоят все още изглежда безкрайно далеч. Моята майка беше Кралицата на мира, мисля си аз, докато мъжете, които строят кладата, я привършват и ме оставят насаме с тялото. Но аз не съм такава кралица. Отвръщам се от императора и поглеждам тълпата от бежанци и освободени астрейци, които са се насъбрали, за да видят как ще изгори. Моментът е добър за още една реч вероятно, но те не са дошли тук за речи. Блейз се приближава с факла в ръка, свел надолу очи. Не ме е погледнал, откакто се събудих, а аз още не съм сигурна дали искам да ме погледне, или не. Не поемам факлата. Вместо това се обръщам към императора и протягам ръка. Отново това отнема известно увещаване. За миг всички притихват и настъпва предусещащо мълчание, преди да се появят малки пламъчета, близващи дланта на ръката ми. Колкото и да са немощни, те са достатъчни, за да изтръгнат от тълпата ахкане и приглушен шепот. Докосвам с пламъците леглото от слама под неговото тяло и гледам как огънят го грабва. Зад мен изумлението на тълпата преминава в овации. Артемизия беше права, те вярват, че това е нова дарба, дадена ми от Хаза за моята саможертва. Може би е така, но не е достатъчно. Видях как Крес използва нейната сила. На нея не й се налагаше да я изкопава, тя винаги беше там, част от самата нея като кожата й, сухожилията и костите. Почти не чувам овациите. Не отмествам очи от трупа на императора и дори не си позволявам да мигна, докато пламъкът обхваща и близва овъгленото му вече тяло. Едва тогава забелязвам слабото проблясване на червения скъпоценен камък на гърлото му, покрит с пепел и сажди, но ясно различим. Медальонът на Ампелио с Огнения скъпоценен камък. Пресягам се през пламъците, хващам камъка и го издърпвам. Ръката на Блейз покрива рамото ми, опитвайки се да ме отдалечи от разгарящия се огън, но аз не позволявам да бъда отместена. Искам да видя всичко до края, докато императорът не изчезне и от него не остане нищо, освен пепел. Стискам медальона на Ампелио здраво в ръката си, чувствайки как силата му прелива в моята. Ще нося корона от тази пепел, мисля си аз. Накрая, когато пламъците стават толкова плътни, че не мога да го виждам повече, се обръщам и отдалечавам, без да поглеждам назад. Откривам Мина в една от каловаксийските казарми заедно с момче и момиче, малко по-млади от мен. Леглата са изтикани по краищата на стаята, освобождавайки огромно празно пространство в средата на каменния под, където тримата стоят. От сенките при входа аз ги наблюдавам известно време, без да ме виждат. — Покажи ми, Лайъс — казва Мина, поставяйки купа на пода между тях. Когато я намества долу, част от водата се разплисква отвън. Момчето преглъща, шавайки с ръце зад гърба си. Отначало си помислям, че сигурно е бил един от робите, които сме освободили от мината, но след това забелязвам белезите по ръцете му, местата, от които трябва да е взета кръв. Той е Пазител. Каловаксийците трябва да са го изследвали преди битката. От тази мисъл ми прилошава и един бърз поглед към момичето потвърждава, че и то има същите белези. Колко ли са? Момчето — Лайъс, вдига накрая ръце, простирайки дланите си към купата. В миг водата се устремява нагоре, понася се във въздуха на нивото на очите, образувайки идеална кристална сфера. Мина кимва, доволна. — Можеш ли да я превърнеш в лед? — пита тя. Веждите на Лайъс образуват бръчка, докато той се концентрира върху сферата. Тя помръдва, заблестява от светлината на свещите, преди повърхността й да стане заледена и твърда, а после цялата се превръща в лед. — Добре — казва Мина. — Освободи я. Лайъс спуска ръцете си и сферата пада, разбивайки се върху каменния под. — Извинете — промърморва той. — Много добре — казва Мина. — Как се чувстваш? Тя пристъпя към него, за да пипне челото му, и тогава ме вижда. — Ваше величество — казва тя, накланяйки глава в моята посока. Лайъс и момичето правят несръчен поклон и реверанс, когато влизам в стаята. — Мина — отвръщам, преди да се усмихна на другите двама — намерили сте Пазители. — Да — свива устни тя, — имаше десет. Деветима са огнени, включително и Гризелда тук. Лайъс беше доведен от Водната мина, така че да могат да ги изучават един до друг. Лайъс, Гризелда, ще позволите ли на кралица Теодосия да ви докосне? — Защо? — питам. Смръщвам се, но те, изглежда, разбират какво тя иска от тях, и кимват в съгласие. Мина ми прави знак да отида напред. — Пипнете челата им — напътства ме тя. Предпазливо вдигам ръка към всеки от тях: когато докосвам кожата им, тя е гореща като на Блейз. И сега, когато съм достатъчно близо, виждам тъмните кръгове под очите им, сякаш и двамата не са спали от дълго време. Мина разбира, че съм наясно. — Защо вие двамата не отидете да обядвате? — предлага тя на Лайъс и Гризелда. — Ще продължим уроците след това. Децата бързо си тръгват, а аз изчаквам, докато се отдалечат достатъчно, преди да заговоря. — Има още много… — не съм сигурна как да ги назова. Берсерки не е неточно, но думата ми звучи като смъртно наказание. Мина кимва разбиращо. — Другите осем са Пазители в традиционния смисъл, но способностите на Лайъс и Гризелда се отличават от онези, които съм виждала досега. Като на онзи хипотетичен приятел, когото описахте. Той още ли е хипотетичен? Колебая се. — Блейз. Той е Пазител на земята. — И аз така предположих. Видях какво направи на онези кораби — надхвърли онова, на което всеки друг Пазител на земята е способен. — Това почти го уби. — Но не го уби — казва тя. — Този път не. Нямам отговор на това. — Казахте, че им давате уроци. Така ли е, или всъщност ги изучавате? — питам я аз. — По малко и от двете, предполагам — казва с тежка въздишка тя. — Историите, които съм чувала, разказват, че Пазители като тях са рядкост… Има сведения за появата на един на сто години. А сега имаме поне трима, а не сме видели и останалите мини. Кой знае колко общо има? — Какво означава това? — питам я аз. Тя свива рамене, поглеждайки към вратата, през която момчето и момичето току-що бяха излезли. — Ако запитате Сандрин, той ще ви каже, че това е част от плана на боговете, и навярно ще е прав. А може би висок процент хора влизат в тези пещери и съответно повече хора разполагат с достатъчно място за точното количество сила, която им се дава. Навярно боговете имат пръст и в това. — Тя отново обръща поглед към мен. — Не сте дошли при мен заради тях обаче, нали? Колебая се, преди да потвърдя. Протягам ръка с дланта нагоре и след минута концентрация се появява малко пламъче, сгушило се в дланта ми. Мина го наблюдава замислено. — Не е голямо — казва тя след малко. — Но е по-голямо от моето. Ако беше преди обсадата, нямаше да е достатъчно, за да те направи Пазител. Затварям ръката си и потушавам пламъка. — Кресцентия — императрицата, за която ви говорих, онази, която изпи Енкатрио… Тя излъчва сила, която й се отдава лесно като дишането. Тя дори не трябва да се стреми към нея, защото си е там. — Искате да знаете дали можете да й се противопоставите, но вие вече знаете отговора — казва тя. — Вашето гърне е наполовина пълно, а нейното до самия му ръб. Преглъщам разочарованието си. Не че е нещо, което не съм подозирала, но боли, когато го чуеш. — Всички онези хора се отнасят към мен като Фирен, който се е въздигнал от пепелищата — казвам с треперещ глас. — Сякаш съм героят, когото са чакали. А аз не съм. Не мога да ги защитя от нея, от който и да е каловаксиец. Мина стиска челюсти. — Вие отстояхте позицията си срещу каловаксийците и оцеляхте — малцина могат да се похвалят със същото. Дотук вие ни защитихте. Кой казва, че ви е нужна дарба на Пазител, за да продължите да го правите? Усмихвам се и й благодаря, но дълбоко в себе си и двете знаем, че греши. Ние оцеляхме след тази битка, благодарение на късмета си и още нещо. Следващия път може и да не успеем. Бойното поле Каловаксийците винаги говореха с повече благоговение за бойните полета, отколкото за своите храмове. Имаше дори популярна дворцова балада за едно от тях, за „тревата му, набраздена в червено от кръвта на враговете“, която правеше това бойно поле да звучи красиво по някакъв свой, яростен начин. Разхождайки се около Огнената мина и руините на храма, който някога се издигаше тук, когато бях дете, знам, че няма нищо красиво в едно бойно поле. Ерик и моите Сенки също са притихнали, но съм благодарна за тяхното присъствие. Последното нещо, което искам, е да бъда сама сега. Силите ми се връщат бавно, но сигурно, и аз се наслаждавам на всяка възможна минута, която мога да прекарам извън леглото. Като в каловаксийската балада, тревата тук е повече червена, отколкото зелена, но баладата не споменаваше, че ще бъде осеяна с тела или части от тела, че ще бъде невъзможно да се различи кои тела на коя страна принадлежат. Баладата не споменаваше за миризмата на разлагаща се плът, която ще виси във въздуха, ще те отвращава и от която ще ти се гади. Баладата не споменаваше, че тези тела, без значение на врагове или на приятели, ще бъдат оплаквани от истински хора. — Клада — казва Ерик, който е до мен, нарушавайки тишината. — Това е типичното погребение на каловаксийските воини. — И на астрейските също — добавям, изненадана, че две толкова различни култури като нашите могат да имат нещо общо. — А другите? — продължава колебливо той. — Гораките ги погребват, но останалите… От другата ми страна Артемизия се обажда: — Йоксийците ги погребват. И браките също. Според вектурийския обичай, техните воини трябва да се поставят в горящи лодки. — Не можем да направим това — казвам, а стомахът ме присвива. — Необходими ни са всички лодки, които имаме. — Артемизия кимва с разбиране. — Не познавам обичаите на останалите, но има достатъчно живи, за да го решим. — Толкова са много — казва Херон, оглеждайки се наоколо. Отделно от нашата малка част, където е разположен нашият лагер, тела се простират докъдето погледът ми стига. Стотици или може би хиляди. Не знам как ще ги разпределим по страни. Преглъщам. — Те ще се върнат и когато го направят… Гласът ми секва, не съм в състояние да го изкажа с думи. — Ние ще бъдем готови — казва Ерик. — За нас това беше победа и тя означава много повече от факта, че оцеляхме. Ние се изправихме срещу каловаксийците. Вече не сме лошо вложение. Можем да поискаме помощ от други страни и този път има вероятност наистина да получим достатъчно подкрепа. — Вероятност — повтарям. — Боговете са те благословили, Тео — казва Херон, а ъгълчетата на устата му се разтягат в усмивка. — А като са направили това, те са благословили всички ни. Те са на наша страна. Откъсвам поглед от него. Дори Херон не знае от колко дълго имам тази дарба, колко дълго я крия от него, колко е слаба сега, извадена на повърхността. Като повечето той вярва, че тя е награда за моята саможертва. Красива история, но аз не съм това. Поглеждам между Херон и Артемизия. — Какво е чувството да си благословен? Те се споглеждат, а Артемизия заговаря първа. — Като да се напиеш със студена вода в задушаваща жега — казва тя. — Чувстваш се… пълен — добавя Херон. — Сякаш съм в мир с всичко около мен. Стомахът ми се изпълва с жлъч. — При мен чувството не е такова — казвам им тихо. — Не се чувствам облекчена или в покой. Откакто се случи, аз просто усещам… празнота. Мислите ми се насочват към Крес, нейните въглени очи и пламтящо докосване. Нашите сърца са сестри, беше казала тя в кошмара ми насън. Да видим ли дали си приличат? Може би някъде дълбоко те си приличат. Може би и двете сме отвратителни и мерзки, но не искам да е така. Бих предпочела да съм безсилна, отколкото да съм такава, и това е разликата между нас. — Родена съм с това в кръвта ми — казвам с разтреперан глас. — Насила ми е дадена. Не аз съм я избрала, не както при вас двамата. — Поглеждам към Блейз. — И ти не си я избрал. Тя сама е намерила пътя към теб като някакъв различен вид отрова. Блейз ме гледа в очите и не се съгласява, но и не отхвърля казаното от мен. — Силата ме притежава, но аз не я притежавам — казвам, а гласът ми вече не трепери. Изведнъж е станал уверен, защото и аз съм уверена. Вървим още малко, докато стигаме до входа на Огнената мина, от която бяха извадени всички, и наоколо е обезопасена с въжета. Ако някой реши да влезе, ще е на негова отговорност. Разбира се, аз правя точно това. Спирам пред главния вход и останалите също спират. Не казват нищо, докато не се протягам да отместя въжето. Ръката на Блейз хваща моята и я издърпва назад. Кожата му не е така гореща, тъй като се отказа от скъпоценните камъни, временно пак, но въпреки това е по-топла от моята. — Не — прошепва той. — Това е единственият начин — отвръщам. — Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Ти го чувстваш — има преграда между това кой си и силата, която притежаваш. Защото не я контролираме. Защото тя ни контролира. — Влизането в мината няма да те излекува — казва той. — След цялата отрова в тялото ти, силата може да те тласне отвъд ръба. Може да те убие. — Може — съгласявам се, като поглеждам Херон над рамото му. — Но няма. Това е единственият начин да избереш тази сила. Това е единственият начин да упражниш някакъв контрол над нея, да я разбереш. Единственият начин да бъда кралицата, от която се нуждаят. — Съжалявам, Тео, че тръгнах — гласът на Блейз е съкрушен. — Съжалявам, че наруших обещанието си, но се кълна — никога повече няма се откъсвам от теб. Само не прави това. Не ме оставяй. За кратък миг се колебая. — Ти отиде в битката, защото това си именно ти. Глупаво беше, но ти знаеше, че това е правилното нещо, което трябва да направиш. А това е правилното нещо за мен. Блейз не отговаря, но виждам сълзи да се събират в очите му. Поставям ръце на раменете му и се повдигам на върховете на пръстите си, за да докосна устните му с моите. За миг той замръзва от изненада, а после усещам как се разтапя срещу мен, ръцете му се стягат около кръста ми, сякаш да ме закотвят до него и да ме накарат да остана. Но не могат. Принуждавам сама себе си да се отдръпна и да погледна другите си Сенки. — Не зная колко дълго ще остана там. Ако каловаксийците се върнат, оставете ме и бягайте. Ясно? Херон започва да клати глава в несъгласие, но Артемизия кимва. — Ще направя каквото трябва да се направи — отсечено казва тя. Поглеждам към Ерик. — А когато изляза, ще намерим начин да спасим Сьорен. И ще довърша онова, което започнах с Крес. Ерик изглежда по-сериозен от всякога. — Късмет, Тео — казва ми нежно той. Със сърце, биещо оглушително, се отвръщам от тях и влизам в мината. Епилог Здравият разум се изплъзва и се превръща в нещо ефимерно, идващо и отиващо си, докато преставам да съм сигурна кои мисли са нормални и кои не. Не зная къде съм или какво правя тук. Чувам смеха на Крес, усещам дъха й като пушек във врата ми, но тя е винаги недосегаема. Не друг, а майка ми ме намира накрая, аз съм приклекнала до стената на една пещера, с окървавени ръце и пулсираща от жажда глава. Тя изглежда точно каквато беше преди десет години, до насилствения разрез през гърлото й. Не се затичвам към нея, както винаги съм си представяла, че ще направя. Тя сякаш не го и очаква. Преглъщам. Гърлото ме боли, сякаш съм крещяла часове наред. — Това Отвъд ли е? — питам я. Майка ми поклаща отрицателно глава. — Не още, любов моя — отвръща ми тя и протяга ръка към мен. — Ела, има много неща да се свършат. Би трябвало да усетя облекчение, че не съм мъртва, но почти нищо не чувствам. Взирам се в ръката й, но не я поемам. — Можела си да спреш каловаксийците — казвам й аз. Тя не трепва от обвинението, нито се опитва да го отрече. — Аз умрях като Кралицата на мира и мирът умря с мен — казва тя след малко. — Но ти си Кралицата на пламъка и яростта, Теодосия, и ти ще подпалиш техния свят. Хващам ръката й и тя ме повежда още по-надълбоко в мината. ОбработкаThe LasT Survivors Сканиране: Daenerys, 2019   Разпознаване, корекция и форматиране: shadow, 2019   Информация за текста Издание:   Laura Sebastian Lady Smoke Ash Princess Trilogy, #2 Copyright © 2019 by Laura Sebastian   Лаура Себастиън Повелителката на дима Принцеса на пепелта #2 Превод Иванка Ангелова Редактор Десислава Недялкова Коректор Таня Симеонова Издава „Егмонт България“ ЕАД, 2019 ISBN 978-954-27-2267-0 notes Примечания 1 * Ефес — дръжка на сабя, шпага, меч или друго хладно оръжие, често изработена от злато, сребро, слонова кост и др. — Бел. ред.