Annotation


 ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ!



 БЪРНИ — НЮЙОРКСКИЯТ ПРИНЦ НА КРАДЦИТЕ



 
 Тайнствен непознат предлага на Бърни пет хиляди долара, за да свие една синя кожена кутия — без да я отваря! — от апартамент в Ийст Сайд. Времената са трудни и Бърни приема. Но се случва нещо съвсем непредвидено… и неприятностите започват! 
 Тази книга ще ви изненада с приятен хумор, стремително действие и неочаквани обрати. Вашингтон Поуст 	Лорънс Блок1.2.3.4.5.6.7.8.9.10.11.12.13.14.15.16.17.
	Информация за текста
 
  Лорънс Блок 
 Крадец 
 серия „Бърни Роденбар“ #1 
 


  На Стив и Нанси Швернер  
  1. 
 


 Няколко минутки след девет вдигнах пазарската торба, измъкнах се през входната врата и тръгнах в крак с един висок русоляв тип с леко конска физиономия. Носеше дипломатическо куфарче, според мен твърде тъничко, за да върши някаква работа. Палтото му бе модерно, карирано, а в косата му, малко по-дълга от моята, при всяко подстригване явно беше подрязван само по един косъм. — Пак се срещаме — подхвърлих, което си беше чиста лъжа. — Хубава вечер, нали? Той се усмихна с искреното желание да повярва, че сме съседи, които от време на време си разменят по някоя дума, и отговори: — Малко е ветровито. Съгласих се. С всичко бих се съгласил с радост. Изглеждаше прилично и вървеше на изток по Шейсет и седма улица, а това бе всичко, което ми трябваше от него. Не исках да се сприятеляваме, нито да играем хандбал, нито да научавам името на бръснаря му, нито да си разменяме рецепти за сандвичи. Просто исках да ми помогне да мина покрай портиера. Като стана дума за това, портиерът се беше насадил пред седеметажната тухлена сграда малко по-надолу по улицата и през изминалия половин час бе почти толкова неподвижен, колкото и тя. Бях му дал предостатъчно време да напусне поста си, но той не беше се възползвал от това и сега се налагаше да мина покрай него. По-лесно е, отколкото изглежда, и определено е по-лесно от различните алтернативи, които обмислях преди това — да заобиколя улицата и да мина през вентилационната шахта отзад, да прелетя като птица върху пожарната стълба, да си проправя път през стоманените решетки в мазето или пък през прозорците на първия етаж. Всички тези неща са възможни, но какво от това? Най-подходящият метод е Евклидовият заради простотата му — най-краткият маршрут до една сграда е през централния й вход. Надявах се, че високият ми рус спътник може да е обитател на същата сграда. Бихме могли да продължим разговора си, просто ей така, направо през фоайето и после в асансьора. Но не се получи. Когато стана ясно, че той няма да промени курса си на изток, аз просто му обясних: — Е, аз съм дотук. Надявам се, че оная работа в Кънектикът ще ти се уреди. Това май го озадачи, тъй като не бяхме говорили за никаква работа нито в Кънектикът, нито където и да било другаде, но той вероятно си помисли, че съм го сбъркал с някого. Нямаше значение. Той продължи да си крачи към Мека, а аз се обърнах надясно (към Бразилия), небрежно кимнах на портиера, изчуруликах едно учтиво „добър вечер“ на някаква побеляла госпожа с няколко брадички, разсмях се неубедително, когато териерчето й щракна зъби до прасеца ми, и целенасочено се отправих към асансьора. Подкарах го към четвъртия етаж, помотах се насам-натам, докато открия стълбището, и полетях надолу, прескачайки по две-три стъпала наведнъж. Почти винаги го правя и да ви кажа, понякога се чудя защо. Сигурно съм го видял в някой филм и очевидно съм се впечатлил, но всъщност това си е чисто губене на време, особено когато въпросният асансьор е на самообслужване. Единственото нещо, което се запечатва в ума ти, е къде са стълбите, ако после ти потрябват в бързината, но човек може да открие стълбите и без да търчи по тях предварително. На третия етаж открих моя апартамент — 311. Спрях за момент, ослушах се, натиснах здраво звънеца и почаках внимателно тридесет секунди преди да позвъня отново. Това, трябва да ви уверя, не е губене на време. Определени обществени институции из всичките петдесет щата осигуряват храна, облекло и подслон за онези, които не си правят труда най-напред да натиснат звънеца. И не е достатъчно да опиташ само веднъж. Преди две години в някаква кооперация на Парк Авеню достатъчно прилежно смушках звънеца на една очарователна двойка на име Сандовал, ръчках копчето чак докато пръстът ме заболя, а после се озовах директно в затвора, без даже да вляза в апартамента. Звънецът не работеше, семейство Сандовал си бяха у дома и тъкмо си хапваха, така че Бърнард Г. Роденбар се озова в малка стаичка с решетки на прозорците. Този звънец си беше наред. Когато и второто ми позвъняване не предизвика повече отговори от първото, бръкнах под палтото си — също модно, но не карирано, а маслинено — и измъкнах калъфчето от свинска кожа от джоба на панталона си. В калъфчето имаше няколко ключа плюс още някои полезни нещица, направени от най-фина немска стомана. Отворих го, почуках на вратата за късмет и се захванах за работа. Смешно! Колкото по-добра е сградата, колкото по-висок е месечният наем, колкото по-страховит е портиерът, толкова по-лесно е да ти разбият апартамента. Хората, които живеят в изоставените къщи по бордеите, слагат по половин дузина резета, че прибавят и полицейска брава „Сегал“ за повече сигурност. Мислят си, че наркоманите ще разбият вратите им, а пък яките типове ще измъкнат цилиндрите от резетата им, и се мъчат да направят нещата колкото се може по-сигурни. Обаче ако сградата е направена така, че да сплаши апашите от мало до голямо, тогава повечето квартиранти разчитат на ключалките, поставени от хазаина. В този случай хазаинът беше поставил „Рабсън“. Нищо сложно няма в ключалките „Рабсън“. Добри са. Но и аз съм добър. Докато отворя ключалката, мина около минута. Една минута може да е дълга или кратка, значителна или маловажна. Разбира се, че е дълга, когато я прекарваш, навирайки апашки инструменти в ключалката на апартамент, който очевидно не е твоят, и когато знаеш, че през всяка от шестдесетте й секунди може да се отвори някоя съседна врата и някой любопитен чичко да поиска да разбере кой си и какво правиш. Никой не отвори врата, никой не слезе от асансьора. Направих сума ти полезни неща с фино закалените инструменти, резетата щракнаха, механизмът се предаде и езичето бавно и послушно се дръпна назад. Въздъхнах, после почовърках още малко с инструментите, отворих и пружинната ключалка, която си беше направо детска играчка след резето, а когато и тя отскочи, усетих онзи лек пристъп на вълнение, който винаги ме спохожда като отворя някоя ключалка. То е нещо като да се возиш във въртележка: прималява ти, но по-нататък можеш да правиш каквото си искаш. Превъртях бравата и открехнах тежката врата. Кръвта ми наистина се беше качила в главата. Никога не можеш да си сигурен какво точно те чака от другата страна. Това е едно от нещата, които правят работата вълнуваща, но и страшничка, без значение колко пъти си я вършил. След като ключалката се е отворила обаче, не можеш да си играеш само да открехваш вратата като някоя бабичка, която се потапя в плувен басейн. Така че я блъснах и влязох. Беше тъмно. Затворих вратата, обърнах резето, измъкнах фенерчето от джоба си и светнах. Завесите бяха спуснати. Това обясняваше абсолютната тъмнина и означаваше още, че мога да запаля осветлението, тъй като никой не би успял да надникне отвън. Апартамент 311 бе обърнат към Шейсет и седма улица, но с пуснати завеси можеше да е обърнат и към глуха стена. Щракнах ключа до вратата и светнаха две настолни лампи с абажури от оловно стъкло, модел „Тифани“. Май бяха имитации, но пък много хубави. Без да бързам, се разходих из стаята, за да мога да свикна с нея. Винаги го правя. Хубава стая. Обширна, пет на седем. Лъснат дъбов паркет с два ориенталски килима. По-големият беше китайски, а по-малкият в другия край май бухарски, но не бях съвсем сигурен. Би трябвало да разбирам повече от килими, но никога не съм си правил труда да се науча, тъй като те се крадат дяволски трудно. Естествено най-напред отидох до бюрото. Беше с ролетка, от деветнадесети век, дъбово и масивно; вероятно би ме привлякло просто защото обичам такива бюра, но в случая единствената причина, поради която се намирах в този апартамент, бе пъхната в едно от чекмеджетата му. Така ми беше казал онзи хитрец с крушовидната талия, а пък кой съм аз, че да се съмнявам в думите му? — И там има едно голямо старо бюро — беше ми казал той, насочвайки шоколадовите си очи над лявото ми рамо. — От онези с капаците от летвички. Капакът се сгъва нагоре. — Умно измислено — подхвърлих аз. Той не обърна внимание. — Ще го забележиш веднага щом влезеш в стаята. Голяма антика. Той държи кутията в бюрото. — Размърда малките си ръчички, за да покаже размерите на кутията. — Ей толкава. Като кутия за пури. Може би малко по-голяма или пък малко по-малка. Аз бих я определил колкото кутия за пури. И е синя. — Синя. — Покрита е с кожа. Предполагам, че под кожата е дървена. Сигурно е така, не може цялата да е кожена. Няма значение какво има под кожата. Важното е какво има в кутията. — И какво има в кутията? — И това няма значение. — Втренчих се в него, готов да го попитам защо се будалка, а той се намръщи и продължи: — Важното е, че за теб има пет хиляди долара. Пет бона за няколко минути работа. А какво наистина има в кутията, за която говорим… виж, кутията е заключена. — Разбирам. Погледът му се премести от въздуха над лявото ми рамо към въздуха над дясното, като на път спря презрително, за да се срещне с моя. — Ключалките — продължи той — не значат нищо за теб, нали? — За мен ключалките са голяма работа. — Тази ключалка, ключалката на кутията, обаче не трябва да я отваряш. — Разбирам. — Много лошо ти се пише, ако решиш да я отвориш. Носиш ми кутията, получаваш си останалите пари и всички са доволни. — О — възкликнах. — Разбирам накъде биеш. — А? — Ти ме заплашваш — уточних. — Много любопитно. Очите му се разтвориха по-широко, но само за миг. — Заплахи? За нищо на света, момче. Между съвет и заплаха има огромна разлика. Не съм и помислял да те заплашвам. — Добре де, аз пък не съм и помислял да отварям синята ти кожена кутия. — Покрита с кожа. — Точно така. — Не че има голяма разлика. — Едва ли. Какво синьо? — А? — Тъмносиньо ли е, светлосиньо, зеленикаво, персийско синьо, кобалтово или като син камък? Какъв цвят е? — Че каква разлика има? — Не ми се ще да донеса някоя друга синя кутия. — Не се притеснявай за това, момче. — Щом казваш. — Значи това е просто една синя кожена кутия. Затворена. — Разбрано. След този разговор пропилях дълги часове, опитвайки се да реша дали да отворя кутията, или не. Познавах се много добре и си знаех, че всяка ключалка представлява за мен непреодолимо изкушение, а пък предупреждението да не отварям една определена ключалка само я правеше по-привлекателна. От друга страна, отдавна не съм момче. Когато са те прибирали няколко пъти, преценките ти стават по-правилни и щом отварянето на тази синя кутия криеше повече опасност, отколкото печалба… Но преди да реша този въпрос трябваше да намеря кутията, а преди това трябваше да отворя бюрото, а още не бях готов да се справя дори с този проект. Първо исках да усетя стаята. Някои крадци, също като някои любовници, просто искат да влязат и после да излязат. Други се опитват да усетят психиката на хората, от които крадат, да си изградят техен цялостен душевен профил чрез онова, което им разкриват къщите. Аз правя нещо малко по-различно. Имам си навика да си изграждам свой собствен живот, а после да го пригаждам към обстановката, в която съм попаднал. И така, трансформирах този апартамент от жилище на някой си Дж. Франсис Флаксфорд в свято убежище на искрено вашия Бърнард Граймс Роденбар. Настаних се в един доста голям люлеещ се стол, тапициран с тъмнозелена кожа, вдигнах крака върху пасващата си по цвят отоманка и спокойно огледах новия си живот. Картини по стените, стари маслени платна в сложно изработени позлатени рамки. Малък пейзаж, който очевидно дължеше много на Търнър, макар да беше също толкова очевидно, че четката е била държана от далеч по-неопитна ръка. Двойка стари портрети в еднакви овални рамки, мъж и жена, внимателно втренчени един в друг, над малка камина, в която не бе останала и следа от пепел. Дали бяха прадедите на Флаксфорд? Може би не, но дали той не се опитваше да ги пробута за такива? Няма значение. Аз ще ги нарека мои прадеди и ще измисля жестоки истории за тях. И ще има огън в камината и стаята ще се изпълва с топла светлина. И ще си седя в този стол с книга и с чаша, а може би и с куче в краката. Голямо куче, голямо старо куче, което няма да джафка и да прави внезапни движения. А може би най-добре ще е наоколо да се навърта препарирано куче… Книги. До стола ми имаше висока лампа, издигаща се от пода, крушката й бе нагласена точно като за четене. Стената отзад беше отрупана с книжни лавици и още един малък шкаф с книги, а досами стола имаше въртяща се подставка. От другата страна имаше ниска масичка със сребърна табакера и масивен пепелник от шлифован кристал. Добре. Голямо четене ще падне тук, и то качествени работи, не съвременните боклуци. Може би тези томове с кожена подвързия си стояха по лавиците само за показ, а страниците им още не бяха разрязани. Е, съвсем различно щеше да бъде, когато аз заживеех тук. И щях да си държа една гарафа с хубаво бренди на масичката. Не, две гарафи, две от онези корабни гарафи с широко дъно, едната пълна с бренди, а другата с гроздов портвайн. Щеше да се намери място за тях, щом се освободях от табакерата. Пепелникът можеше да остане. Харесаха ми размерът и стилът му, пък можеше и да почна да пуша лула. С крака, вдигнати върху възглавничката, с книга в ръка, с портвайн и бренди на една ръка разстояние, с огън, стоплящ сърцето… Прекарах няколко минути в света на фантазията, представяйки си живота, който щях да водя в апартамента на Флаксфорд. Предполагам, че това е глупаво и детинско, а и със сигурност знам, че си е чисто губене на време. Но върши работа. Освобождава малко напрежението. Много се стягам като попадна на чуждо място. Фантазията по някакъв начин превръща това място в мой собствен дом, поне за малко — докато съм вътре — и май че ми помага. Не съм сигурен какво ме подтикна още от самото начало да постъпвам така, нито пък защо после продължих. Все пак времето, което изгубих, не ще да е било чак толкова много, защото погледнах часовника си точно преди да си сложа ръкавиците, за да се захвана за работа, и беше едва девет и седемнадесет минути. Използвам винаги нови, прилепнали по ръцете хирургически ръкавици и изрязвам кръгчета на дланите, така че ръцете ми да не се потят. Както и с разни други прилепнали по кожата нещица, всъщност не губиш кой знае колко от чувствителността си, а пък за сметка на това запазваш душевното си спокойствие. Бюрото имаше две ключалки. Едната отваряше ролетката, а другата — над горното дясно чекмедже — отключваше както него, така и всички други. Вероятно можех да открия ключовете — повечето хора оставят ключовете за бюрата си някъде до самото бюро, — но беше по-бързо и по-лесно да отворя и двете ключалки със собствените си инструменти. Никога не съм попадал на ключалка за бюро, която да не се окаже фасулска работа. И тези двете не представляваха изключение. Сгънах ролетката и огледах обичайния безкраен ред от преградки, подредените едно след друго малки чекмедженца, преградка след преградка. По някаква причина нашите предци са приемали това като ефикасна система на организация за бизнесделата си. Винаги ми се е струвало, че си създаваш много повече главоболия да помниш кое глупаво парченце в кое тайно скривалище си пъхнал, отколкото ако вземеш да държиш всичко в един-единствен шкаф и просто да го разровиш, когато ти потрябва нещо. Но предполагам, че има много хора, които страшно се въодушевяват от мисълта да има място за всичко и всичко да си е на мястото. Има хора, които си подреждат обувките в шкафа според височината им. Не забравят на всеки три месеца да редуват гумите на колите си и си оставят един ден в седмицата, за да си режат ноктите. И какво правят с изрезките? Предполагам, че си ги подреждат в преградки. Синята кожена кутия я нямаше отгоре, а според това как моят клиент с крушовидната талия бе разперил малките си ръчички, тя бе твърде голяма, за да е в някоя от преградките или в малките чекмедженца, така че отворих другата ключалка и освободих резетата на всички чекмеджета отдолу. Започнах с горното дясно, защото точно там повечето хора слагат най-важните си вещи — нямам представа защо, — прегледах всичко, чекмедже по чекмедже, търсейки синя кутия, но не намерих такава. Прегледах чекмеджетата бързо, но не прекалено бързо. Исках да се измъкна от апартамента колкото е възможно по-скоро, защото така винаги си е най-добре, но не бях се обвързвал с обещанието да оставя всички други хубави нещица, които можеше да се открият там. Толкова много хора държат вкъщи пари, други държат пътнически чекове, трети пък монетни колекции и готови за продан бижута, както и много други интересни неща, които съвсем добре пасват на една пазарска торба. Исках си четирите хиляди долара, които трябваше да получа срещу доставката на синята кутия — хилядарката, получена в аванс, окуражаващо издуваше джоба на бедрото ми, — но исках и всичко друго, което можеше да ми се изпречи на пътя. Стоях в апартамента на човек, които очевидно не трябваше да се притеснява много за източника на следващия си обяд, и ако имах късмет, можех да прибавя към сметката си едни сигурни пет хиляди долара, които щяха да ми стигнат за пазаруване в бакалията през близката година, година и нещо. Тъй като вече не ми харесва да работя повече отколкото се налага. То си е тръпка, дума да няма, но колкото повече работиш, толкова по-лоши стават шансовете ти. Разбий достатъчно врати и рано или късно ще се провалиш. Всеки път рискуваш да те арестуват, а при определен брой арести ще те заковат. Четири, пет, шест удара на година — това вече е много. Преди няколко години не мислех така, но все още има неща, които трябва да си доказвам. Е, живееш и се учиш — обикновено е в този ред. Прерових набързо чекмеджетата — надолу от едната страна и нагоре от другата, намерих документи и албуми със снимки, счетоводни книги и връзки ключове, които вероятно не пасваха никъде, бележник, наполовина пълен със стари марки, един-два чифта пухкави кожени детски ръкавици и чифт ръкавици от свинска кожа, ушанка от онези, които сигурно ви е карала да носите майка ви, и вечен календар, издаден през 1949 от Марин Тръст Къмпани, Бъфало, Ню Йорк, една Библия, не по-голяма от колода карти за игра, колода карти не по-голяма от Библията, много пликове, които вероятно са съдържали писма, но на кого му пука, купчини с анулирани чекове от най-различни дати през последните две десетилетия, свързани с изсъхнали гумени ластици, както и достатъчно разтегнати кламери, че от тях да направиш верига, която да свърши работа като въже за скачане на някое дете или дори на възрастен, пощенска картичка от Уоткинс Глен, няколко писалки, няколко химикалки и безброй моливи, всичките счупени, и… Но нямаше никакви монетни колекции, никакви пътнически чекове, никакви акции, никакви пръстени, никакви часовници, нито шлифовани, нито пък нешлифовани скъпоценни камъни (макар че имаше едно доста красиво парче старо дърво с филц, залепен отдолу, така че можеше да се използва като преспапие), никакви златни кюлчета, никакви сребърни слитъци, никакви марки, по-ценни от трицентовите джунджурии в бележника, и, кълна се във всички светци на небето, никаква синя кутия, нито кожена, нито друга. Мамка му. Това не ме направи щастлив, но не ме накара и да захвърля работата. Накара ме само да се изправя, да си поема дъх, накара ме и да се зачудя небрежно къде ли държи уискито си старият Флаксфорд, но после си припомних, че никога не пия по време на работа, накара ме да си помисля за цигарите в сребърната табакера, но се сетих, че още преди години се бях отказал от тези гадости. Така че отново въздъхнах и се приготвих още веднъж да огледам чекмеджетата, защото е много лесно да пропуснеш нещо, когато се занимаваш с едно бюро, натъпкано в такъв безпорядък, даже нещо толкова солидно като кутия за пури, погледнах си часовника и забелязах, че е станало девет и двадесет и три, и реших, че наистина бих предпочел до десет вече да съм тръгнал, най-късно до десет и половина. Още един поглед на бюрото, после, ако е необходимо, една обиколка по другите логични скривалища из дневната, после, ако се наложи, пътешествие из другите стаи в апартамента, колкото и да са, а после adieu, adieu. Духнах в ръцете си, тъй като бяха започнали да се поизпотяват — не че това духване свърши кой знае каква работа, както си бяха опаковани в гумените ръкавици, — и точно тогава чух ключа в ключалката, и замръзнах. Наемателят на апартамента, Дж. Франсис Флаксфорд, трябваше да е навън, и то поне до полунощ. Но пък синята кутия трябваше да си бъде в бюрото. Изправих се срещу вратата и заслушах как ключът се превърта в ключалката, как освобождава резето, после продължи, за да освободи и пружината. За миг настъпи мъртвешка тишина. После вратата полетя навътре и две момчета в синьо се втурнаха през нея, с пищови в ръцете, а дулата им — насочени право към мен. — Спокойно — казах. — Отпуснете се. Само аз съм. 
  2. 
 


 Първото ченге, което нахълта през вратата, ми беше непознато, много младо и при това новобранец. Но разпознах партньора му — прошарен, посивял дангалак, бузест, с шкембе и дълъг остър нос. Казваше се Рей Киршман и служеше в нюйоркската полиция още от времето, когато носеха мускети. Беше ме заковал преди няколко години и още тогава бе показал, че може да бъде доста благоразумен. — Ах ти, крадливо копеле — викна той, свали пищова си и успокои с ръка пищова на младия си колега. — Тъкмо за тебе си мислех, Бърнард. Успокой топката, Лорън. Бърни е съвършен джентълмен. Лорън пъхна пищова си в кобура и изпусна цял кубически метър въздух. Крадците не са единствените нещастни душички, които се напрягат до пръсване, влизайки през нечия чужда врата. Прав си е Рей, като винаги се подсигурява и праща партньора си да прочисти прага пред него. — Здрасти, Рей — поздравих аз. — Много гот да се видим, Бърни. Кажи здрасти и на новия ми партньор, Лорън Креймър. Лорън, запознай се с Бърни Роденбар. Разменихме си по едно здрасти и аз протегнах ръка да се здрависаме. Това обърка Лорън, който погледна към ръката ми, а после започна нещо да бърника белезниците, увиснали от колана му. — За Бога! — разсмя се Рей. — Никой не закопчава Бърни с белезници. Това не ти е някой простак, Лорън. Пред теб е един професионален взломаджия. — Оо! — Затвори вратата, Лорън. Лорън затвори вратата — не си даде труда да обърне резето — и аз малко се поотпуснах. Май не бяхме привлекли ничие внимание. Никакви съседи не се мотаеха по стълбите. Защото аз имах твърдото намерение да прекарам остатъка от нощта под моя собствен уютен покрив. — Не те очаквах, Рей — казах учтиво. — Често ли наминаваш насам? — Ах ти, крадливо копеле — усмихна се той. — Знаеш ли, че на стари години си почнал да ставаш небрежен? Седим си ние в колата и чуваме сигнал — някаква жена дочула подозрителни шумове. А пък ти винаги си бил тих като мишка. На колко години си, Бърни? — Ще направя тридесет и пет през май. Защо? — Телец ли си? — Този въпрос дойде от Лорън. — В края на май. Близнаци. — Жена ми е телец — каза Лорън. Беше извадил полицейската си палка от калъфа и ритмично удряше с нея по дланта си. — Защо? — попитах пак и тук настъпи моментно объркване, тъй като Лорън се опита да обясни, че жена му била телец, защото тогава се родила, а аз пък обясних, че искам да знам защо Рей ме е попитал на колко съм години, а пък Рей май съжали, задето изобщо бе повдигнал този въпрос. У Лорън напираше нещо, което май усилваше объркването. — Просто с възрастта ставаш небрежен — обясни Рей. — Вдигаш шум, привличаш вниманието. Не е в твой стил. — Не съм вдигал никакъв шум. — До тази вечер. — Говоря точно за тази вечер. Все пак аз току-що влязох. — Кога? — Не знам, преди няколко минути. Най-много петнайсет, двайсет минути. Рей? Убеден ли си, че не си сбъркал апартамента? — Влязохме точно в този, в който има крадец, нали? — Това е така — признах. — Но те уточниха ли, че става дума точно за този апартамент? Триста и единадесет? — Не номера, но казаха, че бил десният преден апартамент на третия етаж. Точно този е. — Доста хора бъркат ляво и дясно. Той ме погледна, а Лорън плесна с палката по дланта си и не знам как, но успя да я изтърве. Тя си имаше кожен ремък, закачен на колана му, но ремъкът бе твърде дълъг и палката пльосна на пода. Отскочи от китайския килим, а Лорън се наведе да си я прибере. Рей го изгледа сърдито. — Не съм вдигал повече шум, откакто съм тук — забелязах. — Виж, Бърни… — Може би са имали предвид горния апартамент. Може жената да е била англичанка. Там броят етажите другояче. На приземния етаж казват първи, нали разбираш, тъй че онова, на което викат трети етаж, се пада три площадки по-нагоре, което пък ти и аз бихме нарекли четвърти етаж, а и… — Ти да не си луд? Да не искаш да ти прочета правата и така нататък, че чак тогава да се сетиш, че си престъпник, заловен на местопрестъплението? По дяволите, какво ти става, Бърни? — Искам само да кажа, че не съм издавал никакъв звук. — Е, тогава може би някоя котка е съборила цвете от полицата в съседния апартамент, а пък ние просто сме извадили късмет като сме дошли тук по погрешка. Все още сме си само ти и ние, нали така? — Точно така. — Усмихнах се и усмивката ми сигурно е била от най-печалните. — Добре де, извадили сте късмет. Тази вечер джобът ми е доста издут. — Което значи? — Много издут. — Интересно — отбеляза Рей. — Взел си ключа от портиера, така ли? — Аха. Искаше да се качи и да ни отвори, но му напомнихме, че трябва да остане на поста си. — Значи никой друг освен вас двамата не знае, че съм тук, така ли? Те се спогледаха. Представляваха чудесен контраст: Рей в износената си униформа и Лорън — млад и спретнат, чисто новичък. — Точно така — отвърна Рей. — Обаче. — Обаче? — Ами ако те приберем, може да получим дори похвала. — Е, хайде де! — Може, може. — По дяволите! Не си тук по собствена инициатива. Тръгнал си по сигнал от радиостанцията. Никой няма да ти закачи медал. — Е, тук имаш право — съгласи се Рей. — Какво мислиш, Лорън? — Добре — отвърна Лорън, шляпна с палката по дланта си и замислено гризна долната си устна. Палката беше охлузена и изподраскана в контраст с другите елементи от униформата му. Имах чувството, че често я изпуска, и то по повърхности доста по-грапави от китайски килими. — Колко ти е издут джобът, Бърни? Не виждах никакъв смисъл да се пазаря. Обикновено нося точно хиляда долара като пари за измъкване, точно толкова имах и в момента. По чиста случайност десетте стотачки в джоба ми бяха именно онези, които бях получил в аванс за тазвечерната си работа, така че ако ги дадях на ченгетата, щях да се измъкна на чисто, с никаква загуба освен парите за такси и няколко часа лично време. Онзи тип щеше да олекне с хиляда долара, но това си му беше лошият късмет. Просто трябваше да ги отпише. — Хиляда долара — казах. Наблюдавах лицето на Рей Киршман. За миг се зачуди дали да не иска повече, но очевидно реши, че съм тръгнал направо от тавана. Пък и цялата работа си беше хубав удар — нали трябваше да ги раздели само на две. — Наистина си издут — призна той. — И точно сега са у теб? Извадих банкнотите и му ги подадох. Той ги разпери и ги преброи на око, опитвайки се да не го прави твърде очевидно. — Взел ли си нещо оттук, Бърни? Защото ако докладваме, че не сме открили никого, а после наемателят се обади и подаде оплакване за кражба, лошо ни се пише. — Винаги можете да кажете, че съм офейкал преди да стигнете дотук — свих рамене аз. — Но няма да се наложи. Не успях да открия нищо, което да си струва да се открадне, Рей. Огледах единствено бюрото. — Можем да го претърсим — предложи Лорън. Ние с Рей го погледнахме така, че той се изчерви и измънка: — Няма нищо де. Попитах го коя зодия е. — Дева — отвърна той. — Сигурно си пасват с телец. — Нали са земни знаци — съгласи се той. — Стабилни са. — И аз така мисля — казах. — Интересувате ли се от астрология? — Не точно. — Много е интересно. Рей например е стрелец. — Божичко — изпъшка Рей, прегъна банкнотите и им намери удобно местенце в джоба си. Лорън го изгледа малко тъжничко. Знаеше, че по-късно ще си получи дела, но все пак… — Как влезе, Бърни? — попита Рей. — През мазето ли? — През парадния вход. — Покрай онзи долу? И това ми било портиери. — Е, сградата е големичка. — Не чак толкова. Пък и ти наистина приличаш на вътрешен човек. Спретнат като от Ийст Сайд, с хубави дрешки. — Аз всъщност живея в Уест Сайд и обикновено нося джинси. — Сигурно си носиш и куфарче, прав ли съм? — Не съвсем. — Посочих пазарската торба. — Само това. — Хм, бива. Можеш да си я вземеш и да слезеш долу. Не, я чакай малко. Първо ще излезем ние. По убедително е. Иначе защо ще се бавим толкова и така нататък. Ама няма да тършуваш като си тръгнем, нали? — Тук няма какво да взема — успокоих го. — Искам да ми дадеш дума, Бърни. Сдържах смеха си и отговорих тържествено: — Имаш я. — Дай ни три минути аванс и после изчезвай. Три минути — не повече, Бърни. — Няма. — Добре — приключи той и се обърна към вратата, но в този момент Лорън Креймър каза, че трябвало да иде до тоалетната. — Божичко! — пак каза Рей. — Бърни — попита Лорън, — знаеш ли къде е? — Ами сигурно по джобовете ми. Що не ме претърсиш? — К’во? — Не съм ходил никъде. Стоях до това бюро — поясних аз. — Не знам къде е клозетът. Лорън тръгна да го търси, а Рей си остана на мястото и поклати глава. Попитах го откога са партньори. — От цяла вечност — въздъхна той. — Разбирам те. — Той не е лошо хлапе, Бърни. — Наистина изглежда доста приятен. — Но е тъп като галош. Астрологията му направо ми е дошла до гуша. Мислиш ли, че в тези глупости има нещо? — Вероятно. — Добре де, дори да е така, на кого му пука? Голяма работа, че жена му била телец! Готина кучка е, вярно. Но Лорън, мамка му, беше готов да те претърси. И то след като му каза: „Що не ме претърсиш“. И глупакът му с глупак щеше да го направи. — И аз имах същото чувство. — Само едно му е хубавото — благоразумен е. Преди известно време бяха ми дали един кон с капаци, даже кафето си плащаше. Лорън, виж, някой като му пъха пари в ръката, поне знае, че трябва да си затвори шепата. — И слава Богу. — И аз това казвам. Ако не друго, поне мангизите много му харесват, но и жена му много я бива да ги харчи, и то бързо-бързо. Мислиш ли, че е така, защото е телец? — Питай Лорън. — Току-виж ми казал. Знаеш ли, само дето не се е пребил досега с палката. Непрекъснато я удря ту в коляното си, ту в нещо друго… Бърни! Свали си ръкавиците. — Моля? — Ръкавиците. С тях ли ще ходиш по улицата? Свалих ги. Някъде навътре из апартамента Лорън се закашля и се блъсна в нещо. Натъпках ръкавиците в джоба си. — И всички инструменти — напомни ми Рей. — Знаеш ли, винаги съм предпочитал да си имам работа с професионалисти, с пичове като теб. Даже ако трябваше да те приберем тази вечер. Да речем, че портиерът беше се качил с нас и нямаше начин да оправим нещата. Нямаше да изкарам нищо, но поне щях да си имам работа с професионалист. Някъде се чу шум от тоалетно казанче. Устоях на импулса да си погледна часовника. — По-спокойно е — продължи той. — Знаеш какво имам предвид. Като влиза през вратата, човек не знае какво ще открие от другата страна. — Разбирам — уверих го и се пресегнах към пазарската торба. Рей обаче вече не ме гледаше. Беше се втренчил в Лорън в другия край на стаята. А Лорън стоеше на прага и трепереше. — В-в-в — заекна той. — В спалнята! Мъртъв е! Главата му е на парчета и навсякъде има кръв! Още е топъл! И се строполи на бухарския килим. А пък ние с Рей се спогледахме. Говорим си за професионализъм, нали? Но и двамата изведнъж се побъркахме. Той просто си стоеше там, лицето му се мержелееше, не посегна към пищова си, не хукна да ме хване, даже не помръдна, просто си стоеше като простак, какъвто безспорно си беше. А пък аз, от друга страна, направо излязох от кожата си, и направих нещо, на което и двамата не вярвахме, че съм способен. Скочих срещу него. Той продължи да ме зяпа, твърде изумен, за да може да реагира по някакъв начин, блъснах го, проснах го на земята и се стрелнах без да чакам да видя къде точно се е приземил. Блъснах вратата и открих стълбите точно там, където бях ги оставил, спуснах се надолу през двете площадки и профучах през фоайето с онази скорост, за която е измислена думата главоломна. Портиерът, послушен както винаги, ми отвори вратата. — Ще ти пратя честитка за Коледа! — подвикнах и хукнах, без даже да дочакам отговор. 
  3. 
 


 Добре че тротоарите бяха съвсем пусти. Иначе най-вероятно щях да се блъсна в някого. Успях да стигна до ъгъла за броени секунди и завих наляво по Второ авеню. Логиката и задъхването се съюзиха и ме докараха до ръба на паниката. Не, май никой не препускаше подире ми. Намалих до бърз ход. Даже нюйоркчани те заглеждат, ако тичаш. На някои не им прави впечатление, но на мен ми се изопват нервите, когато ме зяпат. След пресечка и половина бърз ход спрях едно такси, насочено на юг. Дадох адреса си и шофьорът направи няколко кръгчета, за да се насочи на север, но дотогава вече бях променил намеренията си. Апартаментът ми е загнезден на върха на една сравнително нова сграда на Уест Енд и Седемдесет и първа и в ясен ден можеш да видиш ако не безкрая, то поне Световния търговски център и някои части от Ню Джърси. Съвършено убежище от градските грижи и обратите и ударите на жестоката съдба. Точно затова автоматично подхвърлих адреса на шофьора. Но това беше и първото място, където Рей и приятелчетата му щяха да ме потърсят. Трябваше просто да проверят в телефонния указател. Облегнах се и по рефлекс потърсих цигарите, от които се бях отказал още преди години. Ако си живеех в онзи апартамент на Източна Шестдесет и седма, сега щях да си седя в зеления кожен стол и да изтръсквам лулата си в пепелника от шлифован кристал. Но при това положение на нещата. Отпусни се, Бърнард. Помисли! Имаше няколко неща, които непременно трябваше да обмисля. Като да речем това — кой беше инвестирал хиляда долара, за да ме натопи с обвинение в убийство и защо онзи странно откъде познат ми мъж с крушовидната талия бе избрал точно мен за ролята на идиота. Но наистина нямах време за подобно стратегическо обмисляне. Бях получил отсрочка — едно ченге бе припаднало благодарение на провидението, другото не беше реагирало при моята необичайна скорост. Отсрочката ми давеше преднина, но преднината вероятно не беше по-голяма от няколко минути. Щеше да изчезне преди да се усетя. Трябваше да си намеря убежище. Да се скрия в миша дупка. За миг-два бях заблудил хрътките, които ме преследваха, и сега му беше времето отново да си подсигуря безопасна дупка, преди те пак да надушат следата. За моя апартамент и дума не можеше да става; само след час щеше да е пълен с ченгета. Трябваше ми място, където да отида, някакво сигурно и стабилно местенце с четири стени, таван и под, и всичките те благоразумно събрани заедно. Трябваше да е място, което никой нямаше да се сети да свърже с мен, и такова, където нямаше да могат с лекота да ме открият или наблюдават. И трябваше да бъде в Ню Йорк, защото на чужда земя щях да се превърна в лесна плячка. Апартаментът на някой приятел. Прехвърлях наум списъка с приятелите и познатите си и най-накрая установих, че няма нито един, на когото мога да се натреса. (У когото мога да се натреса? Няма значение.) Проблемът ми, нали разбирате, беше, че винаги се стремях да избягвам лоша компания. Извън затвора — а аз предпочитам да бъда извън затвора колкото се може по-често — никога не общувам с други крадци, бандити, мошеници, измамници или пък с най-различни апаши и комарджии. Когато човек е между каменните стени, възможностите му да набляга на нюансите и да избира не са кой знае какви, но отвън се ограничавам до хора, които, ако не са съвсем честни, то поне не са престъпници. Най-добрите ми дружки може и да крадат канцеларски материали от работодателите си, да фалшифицират данъчни декларации, да хвърлят съобщенията за глобите си за паркиране направо в огъня и опасничко да огъват някои закони почти до точката на пречупване. Но никой от тях не е пандизчия, поне доколкото знам, а, доколкото те знаят, и аз не съм такъв. Следователно не трябва да ви изненадва фактът, че всъщност нямам съвсем близки приятели. При положение че никой от тях не знаеше цялата истина за мен, между нас не беше се развила и някаква съществена близост. Има типове, с които играя шах, и такива, с които играя покер. Има двама младежи, с които ходим да гледаме борба или футбол. Има жени, с които вечерям, жени, с които бих могъл да ида на театър или на концерт, а с някои от тия дами понякога споделяме и възглавниците си. Но доста отдавна в живота ми не бе имало мъж, когото да нарека истински приятел, и почти толкова отдавна не се бях забърквал с някоя жена в нещо повече от случайна връзка. Предполагам, че това е модерната болест — отчуждението, към която се прибавя и самотната натура на тайния крадец. Никога преди не ми се бе случвало да съжалявам за това освен в онези една-две противни нощи през годината, когато собствената ти компания е най-лошата компания на света, а няма никой друг, когото познаваш толкова добре, че да му се обадиш в три сутринта. Сега обаче, каквото и да означаваше това, нямаше никой, когото да помоля да ме скрие. А и да имаше, това не би ми помогнало кой знае колко, защото ако имах близък приятел или любовница, точно там ченгетата щяха да ме потърсят най-напред, щяха да са пред вратата само час-два след като аз минех през нея. Проблеми… — Тук или отсреща? Гласът на шофьора ме изтръгна от бляновете ми. Беше спрял и се бе извърнал, премигвайки срещу мен през плексигласовата преграда, която го предпазваше от пътници, склонни към убийство. — Стигнахме — обяви той. — От тази страна ли искаш, или от другата? — Аз също премигнах насреща му, вдигнах яката на палтото си и се свих вътре като подплашена костенурка. — Глей сега — учтиво попита той, — искаш ли да обърна? — Да — отвърнах. Той изчака докато движението се поосвободи, после изви таксито в традиционния незаконен завой под формата на буквата „U“ и плавно спря на стопа пред милия ми дом. Дали не можех да се шмугна за минутка, да грабна малко дрехи, малко пари за всеки случай и да изскоча за нула време… Не. Ръката му се пресегна да изключи апарата. — Задръж — подвикнах. — Карай към центъра. Той пак се обърна и ме погледна въпросително. — Към центъра? — Към центъра. — Тук не ти ли харесва вече? — Не. Той изведнъж ме погледна с онзи типичен нюйоркски поглед на човек, който си дава сметка, че си има работа с луд. — Щом казваш — съгласи се той. — Не ми харесва — безразсъдно натъртих аз. — Махалата е отишла по дяволите. — Леле Боже — извика той. Таксито вече се движеше. — Това тук е нищо. Трябва да видиш къде живея аз. В Бронкс. Не знам дали познаваш Бронкс. А пък ти ми говориш за махалата, дето се скапвала… И после през цялото време говори за махалата си, дето се скапвала, по целия път, чак до западния край на Манхатън. Най-хубавото в такъв разговор е абсолютната му предсказуемост. Не се налагаше да го слушам. Просто оставих ума си да се шляе където си ще, а устата ми от време на време вмъкваше по някое подходящо сумтене, ъхъкане или промърморване, в зависимост от това какво изискваше ситуацията. А умът ми отново се насочи към приятелите, доколкото ги имах. Смотльовците, които редовно пердашех на шах, мошениците, които също толкова редовно ме мамеха на покер. Запалянковците. Приятелите на чашка. Смущаващо краткият списък от млади дами, с които напоследък поддържах най-повърхностни връзки. Родни Харт. Родни Харт! Високо момче с доста излишни килограми, с гъсти извити вежди и дългичък нос, чиито ноздри обикновено пламваха, когато държеше нещо по-силно от две двойки. Най-напред бях го срещнал при една игра на покер, може би преди година и половина, а оттогава го бях виждал точно два пъти, като не броим игралната маса — веднъж в един бар във Вилидж, където налетяхме един на друг и се наложи да убием времето с две бири, и още веднъж, когато той играеше някаква второстепенна роля в едно шоу на Бродуей и след представлението аз отидох зад кулисите с една млада дама, която се опитвах да впечатля. (Не се получи.) Милият Родни Харт! Че какво пък, може да попитате, му е чак толкова милото на Родни? Е, на първо място, случайно знаех, че живее сам. Нещо по-важно, сега не си беше у дома и до два месеца нямаше да се завърне в града. Преди около седмица се появи по време на един покер и обяви, че не трябвало повече да го броим за играч. Записал се бил в някаква пътуваща трупа, казвала се „Двама по море“, а щял да пътува надлъж и на шир по Съединените щати, пренасяйки бродуейската представа за култура в провинцията. Изпусна даже и любезната информация, че не възнамерявал да преотстъпва апартамента си. — Не си струва — поясни той. — Наел съм го от години и плащам наем едва някакви си деветдесет долара на месец. Хазаинът даже не си прави труда да го повишава. Обича да го дава на актьори, можете ли да повярвате. Блясъкът на сцената и така нататък. Все пак струва си деветдесетте долара на месец, стига някой кучи син да не сяда на тоалетната ми и да не спи в леглото ми. Ха! Той не знаеше, но кучият син, който щеше да седне върху чукалото му и щеше да се излежава в чаршафите му, не бе никой друг, а самият Бърнард Роденбар. И даже нямаше да му плащам деветдесет долара за тази привилегия. Но къде по дяволите живееше той? Сетих се, че май живееше някъде във Вилидж, и реших, че нямам повече работа в това такси. Безспорно се бях превърнал в запомнящ се пътник, вестниците скоро щяха да се изпълнят със снимката ми, а шофьорът може би за пръв път в нещастния си живот наистина щеше да стигне дотам, че да успее да събере две и две. — Дотук — казах му. — Тук ли? Намирахме се някъде на Седмо авеню, на две пресечки от площад „Шеридън“. — Просто спри таксито — настоях. — Както заповядате — отвърна шофьорът. Между другото, тази фраза винаги ми се е струвала най-учтивият възможен начин да изразиш абсолютно неуважение. Изрових портфейла си, платих му, дадох му и бакшиш, достоен да оправдае неуважението му, и точно тогава започнах горчиво да съжалявам за хилядата долара, които платих на Рей и Лорън. Едва ли беше най-добрата инвестиция в живота ми. Ако сега си я имах онази хилядарка, тя щеше да ми даде известна степен на мобилност. Но всичко, което ми остана, след като оправих работите с таксиджията, бяха седемдесет долара и дребни. И някак си ми се струваше, че Род не е от онези, които оставят значителни сумички в празния си апартамент. И къде все пак беше този апартамент? Намерих отговора в най-близката телефонна будка. Докато прелиствах указателя, си мислех какъв късмет извадих с това, че Род е актьор. Изглежда, всичките ми други познати се бяха отписали от указателя, но актьорите са от друго тесто — те правят всичко, само дето не си пишат телефонните номера по стените в тоалетните. (А някои правят и това.) Милият Род си беше там, разбира се, и докато Харт е доста често срещано име, то Родни е доста необичайно, и ето го, слава Богу, с апартамент на Бетюн Стрийт, дълбоко във вътрешността на Уест Вилидж. Тиха уличка, странична уличка, уличка, по която туристите даже не стъпват. Че какво по-добро от това? Указателят ми даде не само адреса, но и телефонния му номер — че нали за това са указателите. Инвестирах един десетак и набрах номера. (Така се прави преди да тръгнеш да влизаш в чужда къща.) Звънна седем пъти, което по принцип е напълно достатъчно, но аз съм голям досадник — винаги оставям телефоните в потенциалните, набелязани вече апартаменти, да звънят поне дванадесет пъти. След седмия сигнал обаче чух глас и насмалко да повърна. — Седемдесет и четири деветнадесет — обади се мек женски глас. Отвращението ми се поуталожи и успях да си поема дъх. Защото актьорите не само се записват в телефонните указатели, но си ангажират и някоя служба, която да отговаря вместо тях — точно оттам беше този глас; номерът, който ми беше съобщен, не бе нищо друго, а последните четири цифри от телефонния номер на Родни. Изкашлях се и попитах кога Родни ще се върне в града, а дамата учтиво ме информира със сладки трели, че щял да пътува още три месеца, че в момента бил в Сейнт Луис и че ако съм желаел, можела да ми даде номера му в хотела там. Не желаех. Потиснах инфантилния си подтик да оставя някакво смешно съобщение и затворих. Помотах се известно време, но успях да намеря Бетюн Стрийт и после тръгнах по нея, докато най-накрая открих сградата на Родни. Беше на половин пресечка западно от Уошингтън Стрийт в махала, наполовина от тухлени къщи и наполовина от складове. Сградата, която търсех, беше овехтяла, но спретната пететажна тухлена къща, която не се различаваше с нищо от съседките си от двете страни, като изключим само ръждясалия номер върху входната врата. Останах за момент на улицата, за да се уверя, че никой не ме е забелязал, после се промъкнах в предния вестибюл. Огледах редицата копчета на стената, търсейки имената на знаменити актьори и актриси, но чаровната Хелън Хейз я нямаше, нямаше го и прочутия Лунт. Род обаче си беше там — Р. Харт, изписан с мастило като обитател на апартамент 5-Б. Тъй като имаше пет етажа с по два апартамента на всеки, значи той се намираше на най-горния, а пък какво би могло да е по-малко очебийно от това? Навиците си отиват трудно и аз хубавичко позвъних на звънеца му и изчаках, ако все пак има някой в апартамента му, да ми се обади. За щастие никой не го направи. После си помислих да натисна напосоки и другите звънци. Хората ти отварят заключената входна врата без никакви опасения, а ако се случи някой да се покаже в коридора, за да види кой си, просто се усмихни, извини се и кажи, че търсиш съседа. Направо ги омагьосваш. Но Род живееше на най-горния етаж, което пък означаваше, че трябва да мина по всички други етажи, а ако някой ме забележеше, можеше после да сравни образа ми със снимките във вестниците и така току-виж съм се озовал, затворен за известно време, ако не и завинаги, и… Май не си струваше да поемам такъв риск, макар и да не беше кой знае колко рисковано. Особено пък като не ми отне и петнадесет секунди да отворя входната врата. Изкачих се набързо до най-горния етаж и няколко пъти си поех дълбоко дъх, докато сърцето ми възвърне нормалния си ритъм. На вратата на Род имаше надпис 5-Б. Застанах пред нея и се ослушах. Под вратата от другата страна на коридора, на 5-А, не се процеждаше никаква светлинка. Почуках на вратата на Род, изчаках, почуках пак и после извадих инструментите си. Род имаше три ключалки. Навремето някой аматьор беше човъркал едната с отвертка или длето, но не изглеждаше да си е довършил работата. Ключалките на Род бяха: един фантастичен цилиндричен „Медено“, полицейска „Сигъл“ със стоманен лост, заклинен от вътрешната страна на вратата, и някакъв евтин боклук, който само си стоеше там, без да върши някаква работа. Най-напред извадих от строя боклука, да не ми се пречка, после се преборих със „Сигъл“-а. Тя е добра застраховка срещу скитници, които се опитват да ти разбият вратата, и хич не е лесна, но на мен ми е ясна, така че не се наложи да се пипкам много. Остана само третата. „Медено“ са онези, дето ги рекламират като сигурна защита срещу всякакви крадци, което, разбира се, е пълна глупост, такова нещо не съществува, но пък е едно допустимо преувеличение. Което означаваше, че трябва да свърша две работи наведнъж. Да предположим, че сте криптограф и ви дават съобщение, кодирано в оригинал на сърбохърватски, който вие изобщо не говорите. Е, тогава ще трябва да проникнете през шифъра, а едновременно с това да научите и езика. Е, аз не трябваше да направя точно същото, но това все пак е най-близкото обяснение, което мога да ви дам. Беше си завързана работа и направих няколко грешки. В един момент чух как се отваря някаква врата и едва не получих удар, но вратата беше на долния етаж и аз отново се успокоих. Поне отчасти. После опитах пак и пак се провалих, а пък после просто я ударих надясно и се оказа, че съобщението е: „Сезам, отвори се“. Промъкнах се вътре и заключих всички ключалки — точно като старите девственици в романите. * * *



 Първата ми работа бе да се разходя из целия апартамент и да се уверя, че в него няма никакви тела освен моето. Това не беше кой знае колко трудно. Имаше една голяма стая с шкаф за книги, поставен като преграда, закриваща нишата, пригодена за спане. Кухничката беше малка и непривлекателна. Банята беше още по-малка и още по-непривлекателна, а когато включих осветлението, плъзнаха хлебарки. Угасих го и се върнах в дневната. Уютно местенце в крайна сметка. Доста поизносени мебели, вероятно купени на старо, но все пак удобни. Навсякъде пръснати растения — палми, филодендрони и разни други. Плакати по стените, не популярни плакати на Богарт и Че, а такива, които се отпечатват, за да оповестят откриване на изложби — Миро и Шагал, както и някои други, толкова непознати за мен, колкото и растенията. В крайна сметка реших, че за актьор Род има доста добър вкус. На пода беше постлана останка от килим в плъшо кафеникаво, три на три, ресните му се бяха разплели от едната страна, а от другата изобщо ги нямаше. Шарките бяха съвсем избелели, покрити с петна и кръпки, а цялостният му външен вид бе решително нехигиеничен. Дори кървавият бухарски килим би стоял по-добре. Защо ли не го донесох? И изведнъж ме втресе. Разбира се, че бухарският не беше окървавен, Лорън просто припадна върху него. Но килимчето в спалнята, което не видях, най-вероятно е било. Кърваво, искам да кажа. Кой беше убил човека в спалнята? И като стана дума за това — кой изобщо беше човекът в спалнята? Самият Дж. Франсис Флаксфорд? Според моята информация той трябваше да е извън жилището най-късно от осем и половина и най-рано до полунощ. Но ако цялото предназначение на тази информация е било да ме набута там, та да се натопя с обвинение в убийство — е, не можех да залагам много на нея. Човек. Мъртъв. В спалнята. И някой да му е строшил главата, и той да е все още топъл… Страхотно. Ако бях достатъчно разумен да огледам целия апартамент още като влязох, всичко щеше да е съвсем различно. Една бърза разузнавателна акция и щях да видя какво ме чака и да си плюя на петите. И докато страхотният екип на Киршман и Креймър влезеше, вече щях да съм се върнал в моята малка кула от стомана и стъкло, щях да се пийвам скоч и да се усмихвам, загледан на юг, към Световния търговски център. Вместо това сега бях беглец от онова, което в наши дни минава за правосъдие, бях очевидният убиец на един убит, когото в крайна сметка никога не бях срещал. И тъй като очевидно бях загубил самообладание, аз реагирах на ситуацията чрез (а) използване на груба сила и (б) чрез офейкване. Така че даже и да имаше някакъв шанс да убедя властите и обществото, че не съм убивал никакво същество с биологично развитие по-високо от това на хлебарките и комарите, този шанс бе изчезнал без следа. Размърдах се. Отворих сума ти шкафове в търсене на някакъв алкохол, но не открих нищо. Върнах се, пробвах още един стол, реших, че първият е по-удобен, после отхвърлих и двата и се изтегнах на дивана. И се замислих за странното дребно човече, което ме забърка в цялата тази каша. 
  4. 
 


 Беше пълничък, с конструкция, доста наподобяваща подута кегла. И тъй като не бе ужасно дебел, най-вероятно в деня на раждането му са били закъсали за талии. Сигурно всяка сутрин му се налагаше да отгатва къде да си запаше колана. Лицето му беше кръгло и бузесто, а повечето му черти бяха съвсем заличени. Най-забележителното нещо у него бяха очите му. Големи и зорки, като кръгли шоколадови бонбони. Точно в този оттенък на кафявото. Косата му беше съвсем черна и съвършено права, по темето започнала да окапва, а пътят му тръгваше почти от центъра на черепа. Някъде към петдесетте. Добре че съм крадец — на някоя викторина за нищо на света не бих познал нечия възраст или тегло. Най-напред го срещнах в четвъртък вечерта в едно питейно заведение, наречено „Наквасен докрай“. (Убеден съм, че кръстникът му много се е гордял с постижението си.) Най-обикновена дупка за запознанства на Второ авеню, където се навъртат стари пръчове, над седемдесетте, и ако не си собственик на част от заведението и не искаш да нагледаш счетоводните книги, наистина има само една причина да отидеш. Аз бях отишъл точно поради тази причина, но онази вечер изборът на достъпни млади дами беше богат като менюто за вечеря на спасителна лодка. Реших да се измитам още щом видя дъното на чашата си с вино, когато чух един глас някъде зад лакътя си нежно да изговаря фамилното ми име. Имаше нещо смътно познато в този глас. Обърнах се и видях човека, когото вече описах, очи в очи. Първата ми мисъл беше, че не, той не е ченге, и за това поне бях доволен. После си помислих, че лицето му, както и гласът, ми е познато отнякъде. И третата ми мисъл бе, че не мога да се сетя откъде. Не си спомням четвъртата, макар че може и да е имало такава. — Искам да си поприказваме — осведоми ме той. — Нещо, което ще те заинтересува. — Можем да говорим и тук — отвърнах. — Познавам ли те? — Не. Предполагам, че и тук можем да го обсъдим. Няма много народ, а? Сигурно си намират по-добри места през уикенда. — Сигурно — съгласих се, защото мястото наистина беше забутано. — Често ли идваш тук? — За пръв път. — Интересно. И аз не идвам много често. Може би веднъж-дваж месечно. Странно че трябваше да налетим един на друг именно тук, особено след като ти май ме познаваш, а аз май не те познавам. Струваш ми се малко познат отнякъде, но още… — Проследих те. — Моля? — Можехме да поговорим в твоята махала, в едно от онези свърталища на Седемдесет и седма, дето висиш най-често, но си викам — абе, човекът живее там. Следиш ли мисълта ми? Що да серем, където човекът яде, това се запитах. — Аха — съгласих се, все едно нещата ми се бяха изяснили. Което обаче не беше съвсем така. Нямах и най-бегла представа какво иска този човек. После барманът се материализира пред нас и аз научих, че моето другарче искало един сериозен скоч със сода, а пък след като това питие беше донесено и чашата ми напълнена отново с вино, научих какво още му се искало. — Искам да ми вземеш нещо — изясни той. — Не разбирам. — Виж какво, знам кой си, Роденбар. — Така изглежда. Поне ми знаеш името, а аз не знам твоето и… — Знам как си изкарваш хляба. Да не приказваме празни приказки, Роденбар, ти си крадец. Огледах нервно помещението. Гласът му беше нисък, нивото на разговора в бара пък бе високо, но тонът му притежаваше качествата на сценичното шептене и аз се огледах да видя дали разговорът ни не беше привлякъл нечие внимание. Очевидно не беше. Направих се на улав. — Изобщо не знам за какво говориш. — Има едно нещо, което ми се ще да откраднеш. От един конкретен апартамент и ще мога да ти кажа кога ще имаш възможност да се промъкнеш вътре. Сградата си има охрана, което означава един портиер, дето се мотае там, но няма аларми и такива работи. Само портиерът. — Това е лесно, — отвърнах автоматично. После свих рамене и подхвърлих: — Ти май знаеш доста неща за мен. — Само това с какво си изкарваш хляба. — И това стига. Сигурно знаеш също, че работя сам. — Нямам намерение да влизам с теб, момче. — И че сам си намирам работа. Той се намръщи. — Аз просто ти подавам парче от баницата, Роденбар. Предлагам ти да поработиш около час и да гепиш пет хиляди долара. Не е лошо като часова ставка. — Хич не е лошо. — Я го умножи по четиридесет часа седмично и пресметни колко пари ще изкарваш. — Двеста хиляди на седмица — отговорих бързо. — Не е лошо, нали? — Колко ли излиза, я да видим? Годишно отива към десет милиона. И то с две седмици почивка през лятото. — Не е лошо, нали? — Или една седмица през лятото и една през зимата. Така май че е най-добре. Или пък може да си вземам отпуските през пролетта и есента, за да използвам намаленията извън сезона. Макар че ако печеля по десет милиона на година… Майка му, сигурно ще пръскам пари наляво и надясно. Ще летя в първа класа. Постоянно ще се возя с таксита. Ще си купувам по цели каси червено калифорнийско „Мондави“, а не по една келява бутилчица от време на време и, разбира се, от касата ще спестявам по десет процента, но това не са кой знае какви спестявания, защото пък така винаги поркаш повече, отколкото иначе. Вероятно и сам си го забелязал. Разбира се, напрежението е голямо все пак, но нали ще имам две седмици ваканция, за да го изпускам, и… — Много смешно — прекъсна ме той. — Просто нерви. — Случва се. Свърши ли с приказките? Искам да направиш това, което ти казах. Има едно нещо, което ми трябва, а за теб е детинска работа да ми го вземеш. Пък и цената ми е честна, как мислиш? — Зависи какво ме караш да открадна. Ако е диамантена огърлица, която струва четвърт милион долара, трябва да ти кажа, че пет хиляди са си направо бачкаторска надница. Лицето му трепна и се разтегна в нещо като усмивка, но тя изобщо не го стопли. — Не е диамантена огърлица — успокои ме той. — Добре. — Онова, което ще вземеш, ми струва пет бона. За никого другиго то не струва нищо. — И какво е? — Кутия — отвърна той и я описа, но тази част вече ви я разказах. — Давам ти местоположението, апартамента, всичко, а за теб е все едно да вземеш бонбонче от земята. — Никога не взимам бонбончета от земята. — И защо? — Заради микробите. Той махна с малката си ръчичка и се навъси. — Знаеш какво имам предвид. Стига вече шегички, а? — Че защо не идеш да си я вземеш сам? Знаеш апартамента, разположението, всичко. Даже знаеш какво точно търсиш, което пък е повече от онова, което знам аз и което искам да науча. Защо не си задържиш петте хиляди? — И сам да свърша работата? — Защо не? Той поклати глава и ми обясни: — Някои неща просто не ги правя. Не си оперирам апендикса, не се подстригвам сам, не си поправям водопровода. Важни неща, неща, за които трябва ръка на специалист. Аз само излизам и намирам специалиста. — И аз съм твоят специалист? — Точно така. Специалист по ключалките. Поне така ми казаха. — Кой? Той претенциозно сви рамене. — Много съм разсеян. Изобщо не помня имена. — Аз пък помня. — Интересно. — Пак сви рамене. — А аз все забравям. В паметта ми има такива дупки, че целият можеш да потънеш в тях. — Докосна ръката ми. — Това местенце се понапълни. Какво ще кажеш да си довършим работата отвън? Ще се поразходим и ще обмислим всичко. И така, тръгнахме по улицата и макар да не вдигнахме нито едно бонбонче, настина обмислихме всичко. Определихме условията си и решихме графикът ми през следващата седмица да е подвижен. Нямало да се наложи да чакам повече, така ме увери той. И накрая каза: — Ще ти се обадя, Роденбар. Като се видим следващия път, ще ти дам адреса и времето, и всичко, което трябва да знаеш. Плюс хилядарка в аванс. — Няма ли да ми я дадеш още сега? — Нямам у себе си. Нощем не се носят дебели пачки. Улиците са пълни с бандити и скитници. — Вярно, не са безопасни. — Направо джунгла. — Можеше да ми дадеш отсега поне адреса — предложих. — И името на човека, който няма да си е у дома, когато му разбивам колибката. Дай ми поне малко време да проверя нещата. — Ще имаш предостатъчно време. — Просто помислих… — Така или иначе, в момента нямам нито името, нито адреса. Нали ти казах, че съм разсеян. — Така ли? — Наистина ти казах. Свих рамене. — Сигурно съм го пропуснал. * * *



 По-късно същата нощ прекарах доста време да се чудя защо в крайна сметка се съгласих. Реших, че съм имал два мотива. Парите на първо място, а това определено не е нещо тривиално. Увереността, която ти дават пет хиляди долара, плюс сигурността, че работата ти вече е уредена, си е нещо доста по-добро, отколкото да тръгнеш да гониш дивото — първо да си свършиш работата, а чак после да се пазариш с прекупвачите на крадено. Но в случая имаше нещо повече от парите. Нещо у безформеното ми приятелче ми подсказваше, че ще е неразумно да му откажа. Не че се страхувах да не ми се случи случка, ако му кажа да се разкара. Просто не ми се искаше да отказвам. А пък и любопитството. Кой по дяволите беше той? Ако не го познавах, защо така дяволски ми напомняше за някого? И по-същественото — откъде ме познаваше? И на първо място, каква игричка играеше? Ако беше професионалист и бе видял у мен друг професионалист защо подскачахме един около друг като тропически птици, изпълняващи любовен ритуал? Разбира се, че не очаквах непременно да науча отговорите на всички тези въпроси, но имах чувството, че те и сами може да излязат наяве, ако се вгледам по-внимателно, и тъй като нямах друга работа, а и паричните ми резерви нямаше да стигнат за цяла вечност, и… Има една закусвалня на Амстердам Авеню, между Седемдесет и четвърта и Седемдесет и пета, където ходя по един-два пъти месечно. Собственикът е турчин със страховити мустаци, а и всяко късче от храната, която сервира, е турско, макар и не чак толкова страховито. Седях си там два дни след първата среща с новия си приятел, облизвах дъното на една паница леща и чаках сармичките си с лозови листа. Гледах колекцията лули от морска пяна във витрината на стената. Човекът с мустаците всяка пролет си ходеше в Турция и се връщаше с пълна чанта лули, за които настояваше, че били по-добри от всички, които можеш да си купиш по щандовете на „Дънхил“. Не пуша лула, но колкото пъти отида да си хапна там, гледам лулите и се опитвам да се сетя дали някъде по света има пушач на лула, който ми е достатъчно близък приятел и на когото бих могъл да купя една от тези красавици. И все се оказва, че такъв няма. — Моят старец пушеше лула от морска пяна — чух познат глас до себе си. — Само една лула си имаше и беше почерняла като двойка пики. Имаше си и една специална ръкавица и винаги си я слагаше като пушеше. Само за едната ръка — ръката, с която държеше лулата. Винаги сядаше в един и същ стол и си пушеше лулата бавно и спокойно. Имаше си и специален калъф, в който я държеше, когато не пушеше. От синьо кадифе. — Ама наистина, все се появяваш по никое време. — И един ден се счупи — продължи той. — Не знам дали я изтърва, или я удари о нещо, или пък остаря твърде много — просто не помня. Нали знаеш, че съм разсеян. — Знам. — Радвам се. И най-интересното е, че старецът не си взе нова лула. Нито от морска пяна, нито от корен на изтравниче, нищо. Просто се отказа от пушенето, все едно че никога не бе пушил. И като си мисля за това, винаги стигам до заключението, че той изобщо не е вярвал, че нещо може да й се случи на тази лула, а после, когато това все пак стана, е разбрал, че нищо на света не продължава вечно и че щом е така, защо по дяволите да не спре да пуши. И го направи. — Сигурно има някаква причина да ми разказваш тази история. — Никаква причина. Просто се сетих, като гледах тези лули. Не искам да прекъсвам обяда ти, Роденбар. — Е, вече го направи. — Ще отида ей там, в ъгъла, да ми лъснат обувките. Няма да се бавиш много, нали? — Сигурно няма. Той тръгна. Аз си изядох сармичките. Не възнамерявах да си вземам десерт, но реших да го пратя по дяволите и изядох едно малко парченце много сладка баклава, сръбнах и една голяма чаша катраненочерно турско кафе. Помислих да си взема и втора, но пресметнах, че ще ме държи буден поне четири години, а тази перспектива хич не ми се нравеше. Така че платих и тръгнах към ваксаджията в ъгъла. Приятелчето ми каза дори повече, отколкото исках да науча за Дж. Франсис Флаксфорд и за синята му кожена кутия. Без да отговори на нито един от по-съществените ми въпроси. В един момент го попитах как се казва. Той плъзна шоколадовите си очи по челото ми с безкрайно разочарование. После въздъхна: — Е, бих могъл да ти кажа някакво име, ама какво ще знаеш тогава, дето не го знаеш сега? Не се надяваш много това да е истинското име, нали? — Не. — Е, ами тогава защо да си усложняваме живота? Всичко, което трябва да знаеш, е откъде и кога да вземеш кутията и как и къде да ми я дадеш, за да си получиш останалите четири бона. — Искаш да кажеш, че ще го планираме предварително? А пък аз си мислех, че ще ида да си върша работата, а пък ти някой ден ще се появиш и ще започнеш да пръхтиш над рамото ми, докато вечерям. Или пък ще те открия в пералното помещение в мазето, като си суша чорапите. — Ти ще влезеш в апартамента на Флаксфорд в девет, девет и тридесет — пак въздъхна той. — Трябва да излезеш до единадесет, най-късно до единадесет и тридесет. Ще трябва да си идеш у дома, да вземеш душ, да се преоблечеш и така нататък. — И да оставя инструментите си и така нататък, както и цялата плячка, която може да свия. — Така че не бързай, прибери се в апартамента си и си почини. А после — има един бар на Бродуей, мисля, че е на Шестдесет и четвърта улица, казва се „Пандора“. Знаеш ли го? — Минавал съм оттам. — Приятно, тихо местенце. Бъди там, да речем, в дванадесет и тридесет и влез в някое сепаре. Няма сервитьорки, така че си вземи питие от бара и си го занеси на масата. — Костюм да си облека ли? — Уединено е, спокойно, и те оставят на мира. Бъди там към дванадесет и половина и изчакай около половин час. — И ти ще се появиш към един? — Точно така. Все пак ако не дойда, чакай до един и половина и си върви у дома. Но няма да има проблеми. — Разбира се — съгласих се. — Но да предположим, че някой се опита да ми вземе кутията? — Е, вземи такси, за Бога. Не бива да се разхождаш пеш посред нощ и… О, я чакай малко! Не казах нищо. — Мислиш си, че ще те пречукам заради някакви си въшливи четири хиляди долара? Че защо да го правя? — Защото ще ти излезе по-евтино, отколкото да ми платиш. — Божичко — извика той. — Ами че как тогава ще те използвам някой друг път? Виж, вземи си някоя ютия, ако мислиш, че така ще се чувстваш по-добре. Само да не вземеш да се изнервиш и да си простреляш крака. Кълна се, че няма защо да се притесняваш от мен. Донеси ми кутията и ще си получиш мангизите. Аз само изхъмках. — Не ти харесва как говоря ли, Роденбар? — Не — уверих го. — Няма нищо. Аз съм си такъв. Сигурно е от нерви. Много съм се стегнал. — Даа — замислено каза той. — Сигурно. * * *



 А сега лежах на дивана на Род. Погледнах си часовника. Наближаваше полунощ. Беше ми останало доста свободно време, след като излязох от апартамента на Флаксфорд, но все пак нямаше да бъда в „Пандора“ към дванадесет и тридесет. Авансът от хиляда долара вече беше спомен, а останалите мангизи никога нямаше да бъдат мои. Към един часа моят безименен приятел щеше да си сръбва скоч и да се чуди защо ли съм решил да го преметна. 
  5. 
 


 Малко след полунощ очите ми взеха да се затварят. Смъкнах дрехите си и се пъхнах в леглото на Род. И тъкмо заспивах, когато усетих чуждо присъствие, надвесено над леглото. Казах си, че съм много глупав, нали знаете как помагат подобни неща, отворих очи и видях, че чуждото присъствие е клюмнал лист от филодендрона върху малката етажерка до леглото. Имаше право да е тук поне колкото и аз имах това право, ако не и повече, но докато се огледаме добре, пак се разбудих, умът ми се завъртя в безумни кръгове и не можа да стигне доникъде. Включих радиото от стереоуредбата на Род, намалих звука, насадих се в един стол и зачаках музиката да свърши и да дойде ред на новините. Нали знаете, че когато ви се слуша музика, пускат новинарски емисии и обратно. Ченгета, таксита, новинарски емисии — нищо не е на мястото си, когато ти трябва. Най-накрая, разбира се, казаха и новините и аз внимателно изслушах всичко, което изобщо не ме интересуваше, но звучният глас на говорителя и дума не обели за някакъв грабеж или пък за убийство на Източна Шейсет и седма улица. Нищичко. Обърнах на друга станция, но, разбира се, трябваше да изчакам още половин час до тяхната новинарска емисия, тъй като току-що бях пропуснал последната и те вече бяха успели да пуснат някакъв сладникав фолк рок. Когато певецът започна да ми обяснява как гласът на любимата му бил тебешир, надраскан върху черната дъска на душата му (кълна се, че не си измислям), се сетих, че съм гладен. Отидох до кухнята и отворих всички възможни чекмеджета и шкафчета, надникнах и в хладилника, но човек можеше да си помисли, че оттам е минало цяло стадо лакомници. Успях да изровя половин кутия преработен ориз „Ънкъл Бен“ (така са го преработили предполагам, че ако преди е бил будист, сега е станал презвитерианец), жалка на вид консерва норвежки сардини в сос от горчица, както и множество малки кутийки и бурканчета с билки, подправки и сосове, които би трябвало да освежават храната — ако я имаш, разбира се. Реших да си приготвя малко ориз, но щом надникнах в кутията, разбрах, че не съм бил единственият неканен гост, който го е забелязал. Тоест чичо Бен бе преработен още веднъж — този път в лайна на хлебарки. Отворих друг шкаф и открих неразпечатана кутия със спагети, за които реших, че може и да са вкусни, полети със зехтин, стига да не е гранясал, както се оказа в случая. На този етап започнах да си мисля, че може би изобщо не съм гладен, но отворих още един шкаф и открих, че Родни Харт бил голям любител на супата. В шкафа имаше шейсет и три консерви със супа „Камбъл“, знам точния им брой, защото ги преброих, а пък ги преброих, защото исках да знам колко време мога да преживея, без да излизам от апартамента. С темпото на концлагерист бих могъл да изкарам поне два месеца, а пък това си е доста време, казах си, тъй като дълго преди да ми свършеше супата, полицията щеше да ме арестува и щях да излежавам присъда за убийство първа степен, а пък изхранването ми щеше да се превърне в проблем на държавата. Така че в крайна сметка наистина нямаше какво да му мисля. Поразтреперих се малко, но успях да се стегна и се концентрирах върху отварянето на консервата. Не много лесен процес, защото отварачката на Род бе доста примитивна, въпреки че супата явно беше основен източник на съществуването му. Но все пак свърши работа. Стоварих концентрираната пилешка супа с фиде върху един привидно чист тиган, прибавих вода, затоплих цялата тази каша върху печката, посипах я с малко мащерка и с доста соев сос и тъкмо сядах да си я хапна, когато фолк рок станцията прекъсна музиката за петминутно резюме на новините. Повториха някои от събитията, които вече бях чул по джазстанцията, казаха ми повече, отколкото исках да разбера, за времето — нали и без това не смеех да изляза навън, но нищичко за покойния Дж. Ф. Флаксфорд или пък за кръвожадния крадец, който го е погубил. Привърших си супата и почистих в кухнята. После прерових още няколко шкафа и най-сетне открих колекцията с пиячка на Род, която се състоеше предимно от бутилка древно боровинково бренди с може би само два пръста утайка на дъното. Направо съкровище. Но имаше и половинка скоч, около две трети пълна. Невероятно! Скочът носеше етикета на някакъв забутан частен магазин за алкохол от провинцията и не струваше дори парите за етикета си. Но крадците не могат да избират. Приготвих се да чакам, може би доста дълго, пийвайки си скоч и гледайки най-късните новини по Канал 9, като на всеки половин час включвах да чуя и новините по радиото. Нищо за Дж. Франсис, нищо и за мен, макар че след известно време може би щях да чуя новината, без да й обърна внимание. На зазоряване все пак спрях телевизора (след като вече бях направил каквото мога с бутилката) и още веднъж се пъхнах в чаршафите на Родни. Следващото нещо, което си спомням, е шум от нещо счупено и момичешки глас, който ахна: — О, мамка му! * * *



 Никой, никога не се е връщал в съзнание толкова внезапно. Само преди миг бях погълнат от мъртвешкия си сън, а сега изведнъж бях потресаващо буден. А в апартамента имаше още някой, някаква женска, и освен това, ако се съдеше по гласа й, се намираше в непосредствена близост до моето, вече не спящо, тяло. Лежах съвсем неподвижно и се мъчех да продължа да дишам като заспал човек с надеждата, че тя не е забелязала присъствието ми, макар да осъзнавах, че това е невъзможно. Коя беше тази жена все пак? И какво по дяволите правеше тук? И как щях да се измъкна от цялата тази каша? — Мамка му — повтори тя, вземайки думите направо от устата ми. Този път те не бяха адресирани към Съдбата, а към мен. — Събудих те, нали? Само исках да полея цветята, обаче прекатурих тази глупава джаджа. Дано да не съм счупила цветето. Извинявай, че те събудих. — Всичко е наред — споделих с възглавницата, без да вдигам лице от нея. — Е, сигурно няма да се налага да поливам цветята повече — продължи тя. — Колко ще останеш тук? — Няколко седмици. — Род не ми спомена, че някой ще идва. Сигурно скоро си дошъл, а? — Късно снощи — изсумтях аз. — Ужасно съжалявам, че те събудих. Знаеш ли какво? Ще направя кафе. — Има само супа. — Супа? Неохотно се превъртях и премигнах насреща й. Тя стоеше до леглото. Беше изправила клюмналия лист на филодендрона и поливаше корените му. Растението не изглеждаше по-добре от нощес, но тя, тя изглеждаше страхотно. Коса — късо подстригана и тъмна, високо чело и идеални черти, с най-незабележимото вирване на нослето и точно необходимото количество решителност, заложено в брадичката. Добре оформена уста, тоест, ако не щедра, то и по никакъв начин пестелива. Малки розови уши с добре оформени миди. (Скоро бях чел една книжка за определяне на характера и здравословното състояние по ушите, така че забелязвах такива неща. Ушите й, според моя източник на информация, изглеждаха направо идеални.) Носеше бял панталон, плътно прилепнал, така че даваше възможност за точна преценка. Беше започнал да изтънява на коленете и на дупето. Ризата й беше дънкова, от онези западняшки чешити с перлени копчета и щамповано цвете. Около врата си бе завързала червена кърпа, а върху малките й краченца се мъдреха мокасини от еленова кожа. Единственото, което според мен не й беше наред, комай бе фактът, че се намираше в моя апартамент. (Добре де, в апартамента на Род.) Поливаше му цветята и излагаше на опасност сигурността ми. Но като се сетих за всички онези сутрини, когато се събуждах сам, си помислих, че бих бил много доволен именно тя да споделя стаята ми — ах, каква несправедливост. Жени, полицаи, таксита, новинарски емисии — никое от тях не ти е подръка, когато го искаш. — Супа? — Тя извърна лице към мен и се усмихна неуверено. Очите й бяха сини или зелени, или и двете едновременно. Зъбите й — равни и бели. — Каква супа? — Почти всякаква, каквато ти душа иска. Бобена, пилешка с фиде, кремсупа от аспержи, супа от сирене чедър… — Майтапиш ли се? Супа от сирене чедър? — Някога да съм те лъгал? Ако не ми вярваш, в шкафа е. Стига „Камбъл“ да я произвеждат, Род се запасява с нея. И нищо друго освен ориз, нападнат от хлебарки. — Знам, че не е голям къщовник. Отдавна ли го познаваш? — А, ние сме стари приятели. — Лъжа. — Но не сме се виждали много често през последните години. — Чистата истина. — От колежа ли сте приятели? Или още от Илинойс? Мамка му. Какъв колеж? Къде в Илинойс? — От колежа — подхвърлих наслуки. — А сега си пристигнал в Ню Йорк на гости? — Сините или зелени очи се отвориха широко. — Не си актьор, нали? Потвърдих, че не съм. Но какъв по дяволите бях всъщност. Импровизирах една бърза история, седнал в леглото, покрит с чаршафа чак до брадичката. Разказах й как съм въртял семеен бизнес с хранителни стоки у дома, в Южна Дакота, че сме били откупени на добра цена от конкуренцията и че искам да прекарам известно време насаме със себе си в Ню Йорк, преди да реша как ще се развие животът ми по-нататък. Съчиних историята много искрено и много тъпо, надявайки се тя да загуби интерес, да си спомни за някакъв неотложен ангажимент, но тя очевидно намери приказките ми за доста по-омайващи, отколкото ми се сториха на мен самия. Седеше на ръба на леглото, с пръсти сплетени на коленете, с широко отворени, невинни очи. — Значи трябва да откриеш себе си — реши тя най-накрая. — Та това е много интересно. — Е, нямам предвид, че съм изгубен. Но наистина съм доста объркан и… — Аз самата съм долу-горе в същото положение. Преди четири години се разведох. После работих — не много привлекателна работа, после напуснах и сега съм безработна. Рисувам по малко, правя бижута, а напоследък майсторя едни работи от матово стъкло. Не са кой знае какво, но така по някакъв начин изразявам себе си. Работата е там, че не мога да разбера дали съм достатъчно добра, или не. Искам да кажа, че може би всичко това е само хоби. А ако е така майната му. Защото не ми трябва хоби. Искам да правя нещо, но още не съм го открила. Или поне не мисля, че съм. — Миглите й трепнаха насреща ми. — Всъщност не искаш супа за закуска, нали? Защо да не взема да изтичам за кафе до ъгъла, няма да ми отнеме повече от минутка. Докато си метнеш някоя дреха, вече ще съм се върнала. И изскочи през вратата, преди да успея да отворя уста, за да възразя. Измъкнах се от леглото и отидох до тоалетната. После навлякох дрехите си и зачаках да видя какво още ще влезе през вратата. Защото имаше възможност младата цветарка мило да сервира кафе и закуска на сериозния джентълмен от Южна Дакота, но можеше да се появят и пазителите на закона. „Само ще изтичам до ъгъла за кафе.“ Сигурно. Ами ако беше разпознала прочутия кръвожаден крадец или крадлив кръвожадник (или нескопосан смотаняк, или както ви се харесва) и използваше възможността (а) да се измъкне от лапите му и (б) да помогне на справедливостта да възтържествува? Помислих си да избягам, но не видях нищо разумно в това. След като имаше някакъв шанс тя да не изтича при ченгетата, този апартамент си оставаше все пак по-безопасен от улиците. Поне според хода на моята логика. Но подозирам, че основният фактор в него беше инерцията. Сякаш всичката ми кръв беше отровена от снощния отвратителен скоч, а пък главата ми беше пълна с ръждясала железария — при това положение бе много по-лесно да си седя, отколкото да тичам. Това можеше да се проточи дълго, но защо? Не беше необходимо да чакам отварянето на вратата, за да разбера, че се връща сама. Чух стъпките й по стълбите и просто нямаше начин нагоре да се изкачва стадо ченгета, а всичко това да звучи като стъпките на мъничка млада дама. Тъй че се отпуснах и си отдъхнах дълго преди вратата да се отвори, но трябва да призная, че когато това стана и там се появи дръзкото й красиво лице, изпитах удоволствие. Голямо. Беше донесла мляно кафе — много учудващо — и започна да го приготвя. Забъбрихме мързеливо и спокойно. Докато я нямаше, бях имал възможност да упражня лъжите си и когато тя сподели, че се казва Рут Хайтауър, аз бързо отговорих, че съм Роджър Армитидж. След две минути вече бяхме на „ти“. Подхвърлих, че аеролиниите са ми изгубили багажа още преди да се е усетила, че нямам никакви вещи. Тя отвърна, че аеролиниите винаги ги вършели такива, после и двамата постигнахме съгласие, че една цивилизация, която може да прати човек на луната, би трябвало да може и да хване дирята на два нищо и никакви куфара. Придърпахме столовете си по-наблизо един до друг и си изпихме кафето от нащърбените, различни чаши на Род. Беше добро. Говорихме, говорихме, говорихме, а аз толкова дълбоко навлязох в ролята си, че започнах да се чувствам удобно в нея. Може би такова беше влиянието на околната среда, може би апартаментът ме превърна в актьор. Род беше споменал, че хазаинът харесвал актьорите. Може би цялата сграда гъмжеше от тях, може би имаше нещо в стените, в дървенията… При всички положения аз бях съвършеният Роджър Армитидж, новото момче в града, а тя бе дамата, която бях срещнал при приятни, макар и малко странни обстоятелства, и не след дълго вече се опитвах да намеря някакъв заобиколен начин да я попитам колко добре познава Род, каква роля играе той в живота й и… ами такова… хайде де, мадам… Какво ставаше, по дяволите? Връзката ни нямаше никакво бъдеще. Щом тя излезеше, аз трябваше да мисля как да се спасявам. Рут не беше глупава и рано или късно щеше да разбере кой съм, а когато това станеше, аз трябваше да съм някъде другаде. Далече. А после тя каза: — Нали разбираш, така им се стараех на тези цветя, така ми се щеше да изляза, без да те събудя, а всъщност просто трябваше да си тръгна веднага, защото ти и сам щеше да се погрижиш за цветята, но не помислих за това и знаеш ли какво? Радвам се, че стана така. Разговорът наистина ми харесва. — И на мен, Рут. — С теб се говори толкова лесно. Обикновено имам проблеми, трудно ми е да говоря с хората. Особено с мъжете. — Трудно ми е да повярвам, че не се чувстваш свободно с всички. — Колко хубаво е, че си помислил така! — Очите й — вече бях разбрал, че преливат от синьо в зелено, променят се според настроението й или според начина, по който светлината пада върху тях — очите й, както казах в началото на това изречение, ме погледнаха свенливо изпод сведените й клепачи. — Очертава се хубав ден, нали? — Да, така е. — Отвън е малко мразовито, но небето е ясно. Мислех да взема сладки кифлички, но не знаех дали ще искаш и… — Не, благодаря. Кафето е чудесно. — Още една чаша? Ей сега ще ти донеса. — Благодаря. — Как да ти викам — Бърни или Бърнард? — Както искаш. — Мисля да ти викам Бърни. — Повечето хора ми викат така — отвърнах и после почти извиках: — О, Боже! — Не се стряскай, Бърни. — Боже Господи! — Спокойно. — Тя се наведе към мен и докосна ръката ми с мъничката си нежна длан. — Няма за какво да се притесняваш. — Няма ли? — Разбира се. Знам, че не си убил никого. Имам страхотна интуиция. Ако не бях абсолютно убедена в невинността ти, най-напред нямаше да си търся белята да събарям саксията и… — Съборила си я нарочно? — Ами да. Всъщност само етажерката. Вдигнах саксията, за да не пострада, после ритнах етажерката, тя се удари в стената и се прекатури. — Значи вече си знаела всичко? — Е, ами че името ти го има във всички вестници, Бърни. Има го и на шофьорската ти книжка, и по всички документи в портфейла ти. Пребърках ти джобовете, докато спеше. Много дълбоко спиш, май досега не съм лягала с такъв като теб. — Че с толкова много ли си лягала? Направо невероятно — кокетката се изчерви. — Е, не чак толкова много… Та докъде бях стигнала? — Ровила си ми по джобовете. — Да. Мисля, че те познах. Тази сутрин в „Таймс“ имаше снимка. Приликата не е кой знае каква. Наистина ли те подстригват толкова ниско, като те пращат в затвора? — Още откак Самсон разрушил храма. Вече не рискуват. — Според мен е направо варварско. Все пак още щом те погледнах, разбрах, че не си способен да убиеш. Ти не си убиец. — Тя се понамръщи. — Но си истински крадец, нали? — Така изглежда. — Така е, нали? И наистина ли познаваш Род? — Не чак толкова добре. Няколко пъти сме играли покер. — Но той не знае с какво си изкарваш хляба, нали? И как така ти е дал ключовете си? О, май сглупих. Че защо са ти притрябвали на тебе ключове? Нали ти видях инструментите. Ами я ми кажи, нямаш ли си лост, за да разбиваш вратите? — Само новаците носят лостове. — Но ти не си новак, нали? В цялото това взломаджийство има нещо много секси, не мислиш ли? Как, по дяволите, си се захванал с такъв бизнес? Ох, май мъжът трябваше да задава подобни въпроси на момичето, а? Боже, имаме толкова неща да си кажем и сигурно са много по-интересни от всичките ти глупости за Роджър Армитидж и за бизнеса с хранителни стоки в Южна Дакота. Никога не си бил в Южна Дакота, нали? Голям лъжец си, Бърни. Искаш ли още малко кафе? — Да — казах. — Искам. 
  6. 
 


 В шест и двадесет и четири вечерта момчетата от Канал 7 свършиха с всичко, което имаха да кажат за преследването, вече из пет щата, на Бърнард Роденбар, крадец-джентълмен, превърнал се в кръвожаден убиец. Сложих в чинията препечена пилешка кълка и прекосих стаята, за да изключа телевизора. Рут седеше на пода — пилешката й кълка бе недокосната — и вбесена роптаеше срещу вероломството на Рей Киршман. — Ама че нагъл човек! — изсъска тя. — Да прибере хиляда долара, парите ти, дето си ги изкарал с пот на челото, а после да разправя такива ужасни неща за теб. Според версията на Рей аз се бях спотайвал в тъмното, за да ги изненадам — него и Лорън, — и само смелостта и непоколебимостта му му позволили да ме идентифицира в цялата олелия. — От години усещах, че Роденбар е способен да извърши нещо жестоко — бе съобщил той на репортерите, но ми се беше сторило, че кръвнишкият му поглед не е насочен към телевизионните камери, а директно към мен самия. — Е, подведох го — признах си. — Направих го на глупак пред партньора му. — Мислиш ли, че наистина си вярва на приказките? — Че съм убил Флаксфорд? Разбира се, че си вярва. Ние с теб сме единствените хора на света, които мислим иначе. — И истинският убиец. — И истинският убиец — съгласих се. — Но няма голяма вероятност той да се разприказва, а пък моята дума не струва и пукнат грош — така че в случая не може да се направи кой знае какво. Всъщност нека започнем с това — не разбирам ти защо ми вярваш. — Имаш честно лице. — За един крадец, може би. — Имам страхотна интуиция. — Е, това вече го разбрах. — Дж. Франсис Флаксфорд — продължи тя. — Бог да го прости. — Лека му пръст. Нали разбираш, не мога да се пречупя и да повярвам на хора, които си префасонират така първото име — само на буква. Винаги ми се е струвало, че водят някакъв потаен живот. Има нещо неискрено в начина, по който те самите възприемат себе си, и в образа, който представят пред хората. — Доста обобщаващо, не мислиш ли? — Не. Погледни в регистрите. Дж. Горсън Лиди, Е. Хауърд Хънт… — Все приятели крадци — и двамата. — Ти имаш ли си второ име, Бърни? Кимнах и казах: — Да. Граймс. Моминското име на майка ми. — Е, би ли се нарекъл Б. Граймс Роденбар? — Никога не съм го правил. Пък и се съмнявам, че някога ще го направя. Но ако го направя, това няма да означава, че искам да скрия нещо. Може да означава, че ми е мръднала дъската. Б. Граймс Роденбар, за Бога! Виж какво, много хора не си падат кой знае колко по първите си имена. Харесват си вторите, така че… — Е, ами тогава могат изцяло да зарежат първите — настоя на своето тя. — Така е достатъчно честно и открито. Но когато запазват това подло малко инициалче отпред, аз не им вярвам. — Изплези ми се. — Все пак моята теория ми харесва. И за нищо на света не бих повярвала на Дж. Франсис Флаксфорд. — Е, сега вече мисля, че можеш да му вярваш. След като е мъртъв, вече не би могъл да направи нищо подло. — Иска ми се да знаехме нещо повече за него. Май не знаем друго освен това, че е мъртъв. — Е, това е най-очебийното. Ако не беше мъртъв, нямаше да искаме да знаем нищо за този кучи син. — Не бива да го наричаш така, Бърни. — Знам де. За мъртвите или добро, или нищо, нали така казват. За мъртвите, разбира се. Тя най-накрая оглозга кълката, после събра чиниите и ги занесе в кухнята. Наблюдавах малкото й дупенце, а когато се наведе да изхвърли костите в боклука, в гърлото ми, наред с всичко останало, насъбрало се там, заседна буца. После Рут се изправи, захвана се да прави още кафе, а аз си наложих да помисля за покойния Франсис Флаксфорд с Дж. отпред. Мир на душата му. Предишната нощ напразно се опитвах да разбера дали мъртвецът наистина е бил Флаксфорд. Може някой друг крадец да е работил на същата улица, да се е възползвал от планираното отсъствие на Флаксфорд и да е влязъл преди мен. После, някак си, е успял да си смачка главата и вече си е лежал там, когато съм се появил аз. Но кой може да го е убил? Самият Флаксфорд? Глупости. Трупът бе на истинския Флаксфорд, четиридесет и осем годишен предприемач и търговец на недвижимо имущество, участник в театрални финансови авантюри на Бродуей, bon vivant, градски човек. Женил се и се развел преди много години, живеещ сам в апартамента си на Ийст Сайд. И някой му бе смачкал черепа с пепелник. — Ако искаше да убиеш някого — попита ме Рут, — нямаше да използваш пепелник, нали? — Той е обичал големите пепелници — обясних й. — В дневната имаше един, който би повалил и вол. Огромен шлифован кристал. Казват, че оръдието на убийството било пепелник от шлифован кристал — а ако е бил като онзи, дето го видях, сигурно е свършил добра работа. Прегледах отново цялата история в „Поуст“, чукнах с пръсти по снимката му и казах: — Не е изглеждал зле. — Само ако този тип ти харесва. Красиво лице с високо чело, черна грива, малко посивяла по слепоочията, и мустаци, с които бръснарят му си бе имал доста главоболия. — Изискан — отбелязах. — Щом казваш. — Даже елегантен. — Щом като си почнал, кажи подъл и хитър. — Нали за мъртвите… — О, мамка им на мъртвите. Както казваше баба ми — щом не можеш да кажеш за някого нищо добро — давай да го чуем. Чудя се как наистина си е изкарвал парите. С какво мислиш си е изкарвал хляба? — Бил е предприемач, поне така пише. — Това означава само, че е правел пари. Не обясняват как. — Търгувал е с недвижимо имущество. — Обаче е знаел как да ги харчи. Да продуцираш пиеси на Бродуей, Боже мой! Може да е печелил пари от недвижимо имущество, а от пиесите да ги е губил — там винаги става така, — но все пак трябва с нещо да си е изкарвал хляба. Обзалагам се, че не е било съвсем честно. — Може би си права. — Е, ами тогава това защо не го пише във вестника? — Защото на никой не му пука. Онова, което засяга всички, е, че е бил убит. Някакъв си побъркан крадец случайно му разбил апартамента, случайно той бил вътре и така нататък. Е, ако по време на смъртта си беше носил дамско бельо, щеше да направи впечатление и репортерите щяха да огледат живота му по-подробно, но той е бил облечен с най-обикновен халат от „Братя Брукс“. Много тъпо. — Къде пише, че е бил с халат от „Братя Брукс“? — Измислих си го. Не знам откъде си е купувал дрехите. Пише само, че е бил с халат. В „Таймс“ пише, че било халат. В „Поуст“ го наричат хавлия. — Бях останала с впечатлението, че е бил гол. — Не и според добре осведомената преса. — Опитах се да си спомня дали Лорън изломоти нещо за облеклото му, или пък за липсата на такова. Дори да беше казал нещо, не си го спомнях. — Вероятно утре, в „Дейли Нюз“, ще е гол. — Какво значение има? — Никакво. Седяхме си един до друг на дивана. Тя сгъна вестника, остави го до себе си и каза замислено: — Просто ми се ще да имаме нещо, от което да почнем. Но то е все едно да се опитваш да развържеш възел, без да виждаш нито един от краищата на въжето. Имаме само един мъртвец и онзи човек, който те е забъркал в цялата тази каша. — И не знаем кой е той. — Но ти се струва познат отнякъде, смътно, нали? — Да. Дори гласът му ми звучи познато. — Но никога преди не си го виждал. — Никога. — По дяволите! — Тя сви юмруци и ги притисна към бедрата си. — Не може ли да го познаваш от затвора? — Не мисля. Би било логично, нали? Тогава той, съвсем естествено, би могъл да знае, че съм крадец. Но не мога да се сетя за период от живота си — в или извън затвора, — с който да го свържа. Може би съм го виждал в метрото, срещал съм го на улицата. Нещо такова. — Може би. — Тя се намръщи. — Той те е натопил. Или сам е убил Флаксфорд, или пък знае кой го е направил. — Не мисля, че го е убил. — Но трябва да знае кой го е направил. — Вероятно. — Така че просто трябва да го открием. Разбирам, че не му знаеш името, но не ти ли даде поне някакво фалшиво име? — Не. Защо? — Можем да се опитаме да го открием в бара. Забравих как се казваше. — „Пандора“. Защо да го откриваме? — Не знам. Можеш да му кажеш, че синята кожена кутия е у теб. — Каква синя кожена кутия? — Онази, която си отишъл да… — Няма никаква синя кожена кутия. — Разбира се, че няма, — съгласи се тя. — Първо на първо, тя изобщо не съществува. Синята кожена кутия е била само уловка. — Тя сбърчи чело и се замисли. — Но тогава защо ти е назначил среща в „Пандора“? — Не знам. Сигурен съм, че нямаше да се появи. — Тогава защо я е уговорил? — Будалка ме. Освен ако не е планирал да прати полицията, щом се появя там, но и това не е кой знае колко разумно. Може би само се е преструвал с тази среща. Искал е цялата работа да изглежда по-достоверна. — За миг затворих очи и си припомних цялата сцена. — Ще ти кажа кое е най-смешно. Имам чувството, че постоянно се опитваше да ме впечатли с непоколебимостта си. Защо му трябваше да го прави? — За да се уплашиш и да не се опитваш да му играеш двойни игрички. — Но защо ще искам да го мотая? В тоя тип има нещо много забавно. Мисля, че се преструваше на много печен, защото всъщност не е такъв. Предполагам, че е някакъв измамник. — Ухилих се. — И определено ме измами. Направо не е за вярване, но в апартамента нямаше никаква синя кутия. А той ме убеди, че има и че в никакъв случай не трябва да я отварям. — Не си ли го спомняш от затвора? Мислиш ли, че някога са го арестували? — Вероятно. То си върви със занаята. Колкото и да си добър, рано или късно стъпваш накриво. Нали ти разказах за последния си арест? — Когато звънецът бил повреден. — Точно така — и аз нахлувам да тършувам из апартамент, чиито наематели са си вътре. И се наложи да излизам на глава с човек с пистолет, справедливо разгневен, а когато му казах, че сигурно можем да се споразумеем и си извадих парите, излезе, че той бил шеф на някаква гражданска група. По-лесно можех да подкупя равин с парче шунка. — Бедният Бърни — промълви тя и сложи ръка върху моята. На ръцете ни не им трябваше много, за да свикнат една с друга. Очите ни се срещнаха, а после отново се обърнаха встрани, за да ни оставят със собствените ни мисли. А моите, не за пръв път, се насочиха към затвора. Ако се предадях, несъмнено щяха да ми позволят да пледирам за убийство втора степен, даже може би за непредумишлено убийство. Най-вероятно щях да изляза за три-четири години при добро поведение, след честна дума и така нататък. Никога не бях лежал толкова дълго, но последният ми престой беше доста значителен — година и половина, — а пък щом можеш да издържиш година и половина, ще издържиш и четири. Все намираш начин да се стегнеш, да стиснеш зъби и ден след ден да търпиш. Разбира се, вече бях по-стар и докато дойдеше време за излизане, щях да навъртя четиридесет лазарника. Но казват, че като си по-стар, било по-лесно, защото тогава месеците, че даже и годините, се навъртали по-бързо. Без никакви жени вътре. Без меки, спокойни ръце, без стегнати закръглени дупенца. (Вътре има мъже със стегнати и закръглени дупенца, ако си падате по такива неща. Аз май не си падам.) — Бърни? Мога да отида в полицията. — И да ме предадеш? Разумно е, ако имаше някаква награда, но… — Какви ги приказваш? Защо ще те предавам? Да не си се побъркал? — Малко. Иначе защо ще ходиш при ченгетата? — Те нямат ли си албуми, пълни със снимки на престъпници? Мога да им кажа, че съм била измамена от някой мошеник и да ги накарам да ми покажат снимките. — И какво? — Е, ами може и да го разпозная. — Ти никога не си го виждала, Рут. — Имам чувството, че съм, след твоето описание. — Но на архивната снимка ще видиш само лицето му. Не и силуета. Няма да го познаеш. — О! Обърнах ръката й, погалих дланта и възглавничките на пръстите й. Тя приближи тялото си до моето. Поседяхме така няколко минути, докато събера кураж да я прегърна, и тъкмо щях да направя този ход, когато тя се изправи и въздъхна: — Просто ми се ще да направим нещо! Ако знаехме името на човека, който те е натопил, щяхме поне да имаме откъде да започнем. — Или ако знаехме защо някой е искал да убие Флаксфорд. Някой е имал причина да желае смъртта му. Мотив. Ако знаехме нещо повече за това, щяхме да знаем и какво точно да търсим. — Ами полицията не… — Полицията вече знае кой го е убил. Даже няма да има разследване, Рут, защото те са сигурни, че аз съм виновен, и за тях случаят е приключен. Трябва само да ме гепят. Точно затова системата работи толкова съвършено. Може да излезе така, че по цял свят да съществува само един човек с мотив да убие Флаксфорд, но никой даже няма да разбере за това, защото убийството на Флаксфорд е опаковано, завързано с панделка, а върху етикета е написано моето име. — Утре мога да отида до библиотеката. Ще прегледам индекса на „Ню Йорк Таймс“. Може би са публикували нещо за него преди години и ще мога да го прочета в залата с микрофилмите. Поклатих глава. — Ако имаше нещо пикантно, вече да са го изкопали и да са го погребали заедно с него. — Може и да има. Струва си да опитам, нали? — Сигурно. Тя закрачи нервно из стаята и викна: — Не мога да стоя на едно място! Направо се побърквам. — Сигурно би ненавиждала затвора. — Господи! Как издържат хората там? — Ден по ден — отвърнах. — Бих те извел из града тази вечер, Рут, но… — Но трябва да останеш тук — настоя тя. — Разбирам. — Взе един вестник и прелисти страниците. — Може да има нещо по телевизията. Вървеше гангстерски филм на „Уорнър Брадърс“. Цялата банда си беше там — Робинсън, Лоре, Гринстрийт и цяла камара стари актьори, чиито имена никога не съм си правил труда да науча, но чиито лица няма да забравя никога. Тя седна до мен на дивана, изгледахме целия филм, аз успях да я прегърна как да е, през рамото, притиснахме се, а по време на рекламите си разменяхме и по някоя милувка по-надолу. Когато и последният подлец си получи заслуженото и се извъртяха и последните надписи, тя каза: — Виждаш ли? Накрая лошите винаги губят. Няма за какво да се тревожим. — Животът — съобщих й аз, — не е филм на „Уорнър“. — Да, ама не е и като във филмите на Сесил Де Мил. Всичко ще се оправи, Бърни. — Може би. Дойде ред на новините в единадесет и се вторачихме в тях, докато стигнаха до онази част, която живо ни интересуваше. По убийството на Флаксфорд нямаше нищо ново, а репортажът, който предадоха, представляваше просто съкратена версия на онова, което вече бяхме чули. Когато прекъснаха, за да предадат някаква новина за удар с наркотици в Хънтс Пойнт, Рут отиде до телевизора, изключи го и съобщи: — Мисля да тръгвам. — Да тръгваш? — Да си ходя у дома. — Къде е това? — Банк Стрийт. Не е далеч. — Можеш да останеш — предложих й. — Сигурно ще има нещо интересно по телевизията. — Всъщност доста съм уморена. Тази сутрин станах рано. — Е, ами можеш да спиш… тук — казах. — Както е тръгнало… — Не мисля така, Бърни. — Направо ме втриса като си помисля, че ще се прибираш сама. По това време, в този квартал… — Още няма дори полунощ. А пък това е най-безопасният квартал в града. — Много ми е приятно с теб — признах. Тя се усмихна. — Наистина трябва да се прибера. Искам да си взема душ, да сваля тези дрехи и… — И? — … пък и трябва да си нахраня котките. Бедните животинки, сигурно умират от глад. — Не могат ли да си отворят някоя консерва? — Не, те са безнадеждно разглезени. Казват се Естер и Мордохай. Абисински са. — Че защо тогава си ги кръстила с еврейски имена? — Че как да ги кръстя — Хайле и Селасие? — Има смисъл. Изпратих я до вратата. Тя се обърна, целунахме се, беше много хубаво. Наистина ми се искаше да остане, а и тя ме обнадежди — въздъхна дълбоко и за миг се притисна до мен. После я пуснах, а тя отвори вратата и се усмихна. — До утре, Бърни. И си тръгна. 
  7. 
 


 Метрото беше почти празно. Освен мен в купето имаше само още един човек. Дотук добре. Лошото беше, че беше транспортно ченге с огромен револвер на бедрото. Не сваляше очи от мен, тъй като нямаше кого другиго да гледа, и аз просто си знаех, че в един момент ще разбере защо му се струвам познат. Всеки момент лампичката в главата му щеше да светне и той щеше да се впусне в действие. Но слава Богу, не го направи. На Таймс Скуеър прибрахме още няколко пътници — две медицински сестри, освободили се от дежурство, и един абсолютно пропаднал скитник — така ченгето можеше да фокусира погледа си другаде. После на Петдесет и девета улица той слезе, а след още една спирка дойде и моят ред. Изкачих се по стълбите, вдишах хладния въздух на Седемдесет и седма и Сентрал Парк Уест и взех да се чудя какво, по дяволите, правя тук. Вечерта хич не ми беше зле, седях си в апартамента на Род с очи, вперени в телевизора, и с ръка около раменете на Рут. Но след като тя си отиде, всичко започна да ми се струва непоносимо. Не можех да седя на едно място, не можех да гледам телевизия, разхождах се насам-натам и все повече се изнервях. Малко след полунощ взех душ и когато, както можете да си представите, перспективата да облека отново същите дрехи ми се стори ужасяваща, прерових килера и гардероба на Род, за да видя какво е оставил. Нямаше много неща, които биха могли да ми свършат работа. Или бе решил да вземе страшно много дрехи за из път, или пък изобщо нямаше много. Намерих една риза, която можех да облека, макар че не исках, и чифт тъмносини чорапи, и това като че ли беше всичко. После налетях на перуката. Беше русолява перука, дълга, но не съвсем в стил хипи. Сложих я и се погледнах в огледалото — бях изумен от преображението. Единственият проблем беше, че твърде много биеше на очи и привличаше вниманието, но реших и него с една платнена шапка, която намерих на етажерката в килера. Шапката омекотяваше ефекта от перуката и я правеше по-малко впечатляваща. Реших, че всеки близък познат ще ме разпознае. Но случайните минувачи на улицата щяха да забележат само руса коса и платнена шапка. Казах си, че съм луд. Свалих шапката и перуката и седнах пред телевизора. След няколко минути телефонът се раззвъня и звънна двадесет и два пъти, преброих ги точно, преди онзи оттатък да се откаже или информационната служба да си свърши работата. Телефонът звънеше периодично през целия ден — Рут веднъж го вдигна, — но за пръв път продължи толкова дълго, без някой да му обърне внимание. В един без четвърт нахлузих перуката и шапката и се измъкнах. * * *



 От метрото продължих към моя апартамент. Предпочетох метрото, а не такси, защото не исках да говоря с някого очи в очи. Може би до известна степен се притеснявах, че пак ще налетя на онова такси, дето ме разкарваше насам-натам предишната нощ. Но когато ми се наложи да извървя няколкото преки до моята сграда, съжалих, че не бях предпочел другия начин. На Седемдесет и седма улица имаше много хора, тя беше ярко осветена, а пък аз живеех в тази махала от няколко години. Само за десетина крачки срещнах няколко познати физиономии. Не им знаех имената, но от време на време ги срещах по улицата и бе съвсем логично да предположа, че и те биха ме разпознали, ако се вгледат по-внимателно в мен. Опитах се да си променя походката. Може би е свършило работа. Във всеки случай май че никой не ме позна. И най-накрая се скрих в сенките на ъгъла срещу сградата, в която живеех. Погледнах нагоре и открих прозореца си точно където трябваше да бъде, с изглед на юг. Моят апартамент. Малкото ми късче лично пространство. Бог ми е свидетел, че не е много — две малки стаички и кухня, прескъпо кътче в една стерилна съвременна сграда. Гледката бе единственият чар на жилището. Но то все пак си беше дом, по дяволите, и аз се чувствах уютно там. А сега всичко това бе свършило. Даже ако успеех да се измъкна от тази каша (макар и да не можех да си представя как щеше да стане това), не виждах как бих могъл да продължа да живея в тази квартира. Защото вече всички знаеха ужасната истина за приятното момче от шестнадесети етаж. Той е крадец, за Бога. Престъпник. Мислех си за всички хора, с които всеки ден си кимахме в асансьора, за жените, с които си разменяхме любезности в пералнята, за портиерите и носачите, за домоуправителя и момчето за всичко. За мисис Хеш, заклетата пушачка от другата страна на коридора, от която винаги можех да взема на заем я сол, я прах за пране. Тя бе единственият човек, когото наистина познавах, и то не много добре, но бях в дружески отношения с всички останали наематели и ми харесваше да живея сред тях. Но вече не можех да се върна. Бърнард Роденбар, крадец. Трябваше да се преместя някъде другаде, да използвам някакъв псевдоним, за да наема апартамент. Господи, достатъчно трудно е да водиш съществуване на професионален престъпник, но когато към него се прибави и бремето на славата, тогава наистина ти идва до гуша. Можех ли да рискувам и да се кача горе? Портиерът от полунощ до осем — едно едро старче на име Фриц — си стоеше на поста. Не мисля, че шапката и перуката биха го заблудили. Възможно бе няколко долара да го накарат да си затвори очите, но също толкова възможно бе и да не стане така, а пък рискът не изглеждаше пропорционален на възможната печалба. От друга страна, имаше страничен вход, стълбище към мазето. Заключваше се и можеше да се отвори само отвътре. Домоуправителят го отключваше за доставки, но човек не можеше да влезе през него. Човек не можеше. Аз обаче можех. От мазето можех да взема асансьора на самообслужване чак до шестнадесетия етаж. Можех да изляза по същия начин, носейки със себе си куфар с дрехи и петте хиляди долара, които си пазех за всеки случай. Ако се предадях или ако ме хванеха, щях да си имам пари за адвокат. Освен това ми се искаше парите да са у мен, а не скрити в апартамент, където не мога да влизам. Опипах връзката си с ключове и инструменти, излязох от сенките и тръгнах да пресичам Седемдесет и първа улица. Тъкмо като стигнах до отсрещния ъгъл, една кола спря пред моята сграда и паркира до пожарния кран. Обикновен седан последен модел, но безразличието, с което шофьорът го закова до пожарния кран, сякаш изкрещя в съзнанието ми: „ченге!“. От колата слязоха двама души. Не ги познавах, а и във външния им вид нямаше нищо очевидно ченгеджийско. Носеха сини костюми и вратовръзки, но доста хора се обличат така, не само цивилните детективи. Останах от другата страна на Уест Енд Авеню. Те със сигурност показаха нещо на Фриц, а аз си останах на мястото, отдръпнах се от бордюра и за всеки случай се скрих до верандата на една къща, където беше по-трудно да ме забележат. Всеки, който ме видеше, щеше да ме вземе за крадец и да ме избегне. Постоях там около минута. После ми хрумна, че искам да хвърля един поглед на прозореца си, пресякох обратно до ъгъла, където бях заел позиция първоначално, преброих шестнадесет етажа нагоре и видях, че осветлението е включено. Останах още петнадесет тягостни минути, а лампата продължи да си блести. Почесах се по главата — много глупаво, когато си нахлузил хлабава перука. Оправих перуката и шапката и почнах да се чудя какво търсят тези копелета в апартамента ми и колко време още ще го търсят. Твърде дълго, реших най-накрая. И щяха да вдигат шум, нямаха причини да пазят тишина като тършуват из жилището ми, така че ако вземех да вляза след тях, съседите ми щяха да са нащрек за всякакъв шум и… Мамка му. * * *



 Реших да се поразходя. Избягвах уличните лампи, обикалях без цел и се чудех какво да правя по-нататък. Неусетно се озовах само на половин пресечка от „Пандора“. Намерих си едно местенце, откъдето можех да наблюдавам входа, без самият аз да бия на очи, и стоях там, докато ми се схвана прасецът, а пък гърлото ми пресъхна ужасно. Не знам колко точно съм стоял, но е било достатъчно дълго, тъй като през това време девет-десет души влязоха в кръчмата, а още долу-горе толкова излязоха. Сред тях не забелязах дребничкия си приятел с крушовидната талия. Може би съм го виждал из квартала. Може би заради това ми се струваше познат. Може би редовно съм го срещал по улиците, а лицето и телосложението му са се регистрирали някъде в подсъзнанието ми. Може би е споменал „Пандора“, защото редовно виси там и точно това място му е хрумнало най-напред, макар и да не е имал намерение да дойде на срещата. Може би точно в този момент беше вътре. Не мисля, че дори и за минута повярвах сериозно в това. Но бях твърде жаден, за да се хвана и за сламка, с което по-скоро имам предвид да се хвана за една бира. Слабата вероятност той да е в кръчмата ми даде възможност да намеря причина за собственото си влизане. И, разбира се, него го нямаше вътре, но биричката си беше добра. * * *



 Не останах дълго, а когато излязох, ме чакаха няколко неприятни минути. Бях убеден, че някой ме следи. Насочвах се на юг към Бродуей, а на двадесет-тридесет метра ме следваше човек, за когото бях сигурен, че излезе от бара непосредствено след мен. На Шестдесета улица завих надясно, така направи и той, а пък това съвсем не подобри чудотворно състоянието на духа ми. Пресякох улицата и продължих на запад. Той си остана на своя тротоар. Беше дребно човече със защитно яке, тъмни панталони и светла риза. На тази светлина не успях да огледам добре лицето му, пък и не ми се щеше да спирам и да се взирам в него. Точно преди да стигна Колумб Авеню, човечето пресече и тръгна по моя тротоар. Завих по „Колумб“ и — това практически не ме изненада, той също зави и тръгна подире ми. Опитах се да измисля какво да правя. Можех да побягна, да го причакам в някой вход и да го разкрася като стигне до мен или просто да си вървя и да видя какво ще направи. Продължих да вървя, а една пресечка по-нататък той хлътна в някаква кръчма и не се видя повече. Просто още едно нещастно копеле си търсеше нещо за пиене. Стигнах до площад „Колумб“ и взех метрото към къщи. Е, към временното си „къщи“. Този път не ми беше чак толкова трудно да открия Бетюн Стрийт. Стоеше си точно там, където я оставих. Отворих входната врата почти толкова бързо, колкото бих го направил и ако имах ключ, изкатерих на един дъх стълбите и за нула време се озовах в апартамента на Род. Нямах никакви проблеми с трите ключалки, защото си нямах ключ да ги заключа като излизах. Беше закачено само пружинното резе, но аз го откачих с парче стоманена тел — операция, която, съвсем честно, отнема по-малко време, отколкото да отключиш с ключа. После пуснах всички резета и си легнах. Нищо не бях успял да свърша, а освен това се бях изложил и на доста безмозъчни рискове, но така или иначе вече си лежах в леглото на Род и бях доволен от себе си. Вместо да се крия бях излязъл на улицата, бях се опитал да направя нещо и бях поел някаква отговорност за самия себе си. Почувствах се добре. 
  8. 
 


 На следващата сутрин не й се наложи да събаря нищо. В девет и малко се бях събудил и вече бях станал. Взех душ и потърсих нещо, с което да се обръсна. Род си беше оставил резервната самобръсначка. Намерих я скрита в аптечката, зад празна кутия за първа помощ. Стар жилет, не влизал в употреба поне от година, а пък не беше почистван поне от година и един ден. Ножчето си беше вътре, заедно с мръсотията и космите. Оставих я под струята на кранчето. Все едно да се опиташ да изметеш Авгиевите обори с детска метличка. Реших да се обадя на Рут и да я помоля да донесе паста, четка за зъби и бръсначка. Потърсих на Хайтауър в раздела за Манхатън и открих, че това име се среща по-често, отколкото бях предполагал, но никой от Хайтауъровците не се казваше Рут, нито пък живееше на Банк Стрийт. Обадих се до „Услуги“ и една операторка с латиноамерикански акцент ме увери, че на тази улица нямали записано такова име. След като оставих слушалката си казах, че няма причина да се съмнявам в компетентността на телефонистката само заради това, че английският й е втори език, но въпреки това отново набрах 411 и създадох същото главоболие на друга телефонистка. Нейният акцент си беше чист, сладък и монотонен, но и тя не се справи по-добре и не успя да открие номера на Рут. Реших, че най-вероятно се е отписала. В крайна сметка нали не беше актриса. Защо ще трябва да си дава телефона в указателя? Пуснах телевизора за компания, сложих каничка кафе, върнах се и още веднъж погледнах телефона. Реших да избера собствения си номер, за да видя дали в момента в жилището се навъртат ченгета. Вдигнах слушалката, а после пак я оставих — осъзнах, че не си спомням добре номера си. Нали никога не се обаждах там — когато бях навън, там не оставаше никой. Това някак си ме изненада. Искам да кажа, че дори и никога да не се обаждаш на собствения си номер, все пак трябва да го знаеш и да го даваш на други хора. Но сигурно в моя случай и това не се е случвало често. Все пак успях да си го спомня, набрах го и никой не отговори, което си беше съвсем логично, после затворих. Пиех си втората чаша кафе, когато чух стъпки по стълбите. Приближиха се към вратата. Рут почука, но аз я оставих да си отключи. Беше ведра и жизнерадостна, носеше малка пазарска торба, и обясни, че е купила бекон и яйца. — А пък ти вече си направил кафето. Страхотно. Ето го тазсутрешния „Таймс“. Всъщност в него няма нищо. — Няма и да има. — Трябваше да купя и „Дейли Нюз“, но по принцип никога не го купувам. Смятам, че ако се случи нещо важно, ще мога да прочета за него в „Таймс“. Да не би това да му е единственият тиган? — Освен ако не е понесъл другите със себе си. — Е, явно не е голям къщовник. Ще трябва да се справим с подръчните материали. Подслоняването на бегълци е нещо сравнително ново за мен, но ще направя всичко възможно, за да те подслоня с всички удобства, на които си свикнал. Подслоняване на беглец ли се казва, когато го правиш в чужд апартамент? — Нарича се съучастие след акта на убийството — разясних й. — Това звучи сериозно. — Така трябва. — Бърни… Хванах я за ръката. — Мислих за това, Рут. Може би трябва да се изпаряваш. — Не ставай глупав. — Може да си навлечеш много неприятности. — Това е лудост! — извика тя. — Ти си невинен, нали? — Ченгетата не смятат така. — Ще сметнат, като им намерим истинския убиец. Хайде де, Бърни! Изгледала съм всички стари филми, забрави ли. Знам, че добрите винаги се измъкват. А пък ние сме добрите, нали? — Приятно ми е поне да си мисля така. — Е, ами тогава няма за какво да се притесняваме. Сега само ми кажи как обичаш яйцата, а после се омитай оттук. В тази кухня има място само за мен и за хлебарките. Какво правиш, Бърни? — Целувам те по врата. — О? Не е лошо. Всъщност ако искаш, можеш да продължиш. Хммммм. Знаеш ли, май че много ми харесва, Бърни. * * *



 Тъкмо привършвахме яйцата, когато телефонът звънна. Телефонната служба си беше на мястото и вдигнаха насред четвъртото позвъняване. Което ми напомни за нещо и казах: — Преди малко се опитах да ти се обадя, но името ти го няма в указателя. Освен ако не си записана с фамилията на съпруга си или нещо такова. — Не, изобщо го нима — отвърна тя. — Защо искаше да ми се обадиш? — Защото трябва да се обръсна. — Забелязах. Доста бодеш. Това също ми харесва, но те разбирам. Разказах й, че няма нито паста, нито крем за бръснене, пък и за състоянието на самобръсначката на Род. — Помислих, че можеш да вземеш нещо като идващ насам. — Ей сега ще изляза и ще купя. — Ако ти имах номера, щях да ти спестя разкарването. — О, нямам нищо против. Трябва ли ти още нещо? Измислих още няколко неща и тя дори си направи списък. Извадих един десетак от портфейла си и я накарах да го вземе. — Знаеш ли, Бърни — каза тя от вратата. — Май не е много добре да използваш телефона. — Че защо? — Ами не могат ли хората от телефонната служба да разберат, че слушалката е вдигната или че говориш с някого? Смятам, че дори могат да те подслушват, не мислиш ли? — Не знам. Изобщо не разбирам как работят тези системи? — А пък те знаят, че Род е извън града, и ако научат, че в апартамента му има някой… — Рут, те обикновено оставят телефона да звъни по двайсет пъти преди да се наканят да отговорят. Обръщат внимание на абонатните линии само когато звънят, но и тогава не си дават много зор. — Последният път, когато звънна, вдигнаха веднага. — Е, сигурно по случайност. Сериозно ли мислиш, че е рисковано да използвам телефона? — Ами… — Не може да бъде. Но когато тя излезе, се втренчих в телефона като в потенциална заплаха. Вдигнах слушалката и започнах да избирам номера на собствения си апартамент — този път си го спомних бързо, — но посред операцията реших да пратя всичко по дяволите и затворих. После измих чиниите от закуската и прочетох вестника. Всичко, което имаше да ми каже „Таймс“, бе, че все още съм на свобода, а аз вече знаех това. Този път не си направих труда да заключа вратата, а когато тя почука, отидох и й отворих. Тя ми подаде книжна кесия със самобръсначка, ножчета, крем за бръснене, четка за зъби и паста. Даде ми и ресто от четиридесет и седем цента. Май всичките приказки за инфлацията не са съвсем неоснователни. — Ще поизляза за малко — каза Рут. — През това време можеш да се обръснеш. — Ще излизаш? Че ти току-що дойде. — Знам. Искам да отида до библиотеката. Да проверя индекса на „Таймс“ — нали снощи говорихме. Не виждам друг начин да научим нещо за Флаксфорд освен да открия бившата му жена и да си поговоря с нея. — Не си създавай излишни неприятности. — Защо? Просто отивам до Четиридесет и първа и Пето… — Знам къде е библиотеката. Имам предвид бившата му жена. — Е, това всъщност може и да мине без никакви неприятности. Бившите съпруги ходят ли на мемориалните служби в памет на бившите си съпрузи? Тъй като аз следобед отивам точно там. Службата е в два и тридесет. Каква е разликата между мемориална служба и погребение? — Не знам. — Мисля, че е в това дали има, или няма тяло. Предполагам, че полицията задържа тялото за аутопсия или нещо такова. Искат да се уверят, че наистина е мъртъв. — Вече са установили причината и времето на смъртта. — Е, може би просто не освобождават тялото, или пък е откарано някъде. Не знам. Но именно това е разликата, не мислиш ли? Не можеш да направиш погребение без труп, нали? — Кажи го на Том Сойер. — Много смешно. Може да отида и до онзи бар — „Кутията на Пандора“. — Само „Пандора“. И защо ще ходиш там? — Не знам. Сигурно по същата причина, поради която отивам и на мемориалната служба. Заради възможността да налетя на онзи дребен човечец. — Не виждам защо ще вземе да отиде на мемориалната служба. Тя сви рамене. — И аз. Но ако са били бизнеспартньори с Флаксфорд, може и да отиде, всичко е възможно, нали така? А ако не е на службата, може пък да дави мъката си в „Пандора“. И тя продължи да излага причините, поради които си мислела, че „Пандора“ е място, където нашият приятел се навъртал редовно, а пък тези причини бяха съвсем същите, поради които и аз влязох да пийна една бира там предната нощ. Ако го забележела в бара или в параклиса, била сигурна, че щяла да го познае по описанието ми. Поседяхме още малко, поговорихме си за това и за други неща, а после тя реши, че й е време да тръгва. Няколко пъти понечвах да й спомена, че аз самият съм ходил до „Пандора“ преди няколко часа, но така и не стигнах до това. * * *



 Щом Рут излезе, аз се разкиснах. Тя беше навън, вършеше работа, безполезна или точно обратното, а аз трябваше само да вися у Род и да убивам времето. Реших, че трябва да нахлузя перуката и шапката и да се втурна подире й, реших още, че това би било изключително глупаво, тъй като ченгетата сигурно бяха поставили дежурен, който да присъства на службата, просто така — като рутинна мярка. Замислих се дали Рут подозира подобна възможност и дали знае как да се държи, за да не им привлече вниманието — в противен случай сигурно щяха да я проследят като си тръгне. Когато нямаш за какво друго да се притесняваш, все си намираш нещо, ей така, каквото ти попадне подръка. Реших, че трябва да я предупредя за тази опасност. Но не можех да й се обадя, защото не й знаех номера, а пък тя и без това отиваше право в библиотеката. Разбира се, можех да се обадя в библиотеката, номера го имаше в указателя, само дето изобщо не бях сигурен дали викат хора от читалнята, макар че винаги можех да се извиня, да кажа, че е въпрос на живот и смърт… Не, така само щях да привлека нечие внимание. Можех просто да нахлузя перуката и шапката, да отида до библиотеката и да й кажа, но несъмнено щях да я заваря в някоя стая, където поне три ченгета щяха да разлистват книжки с картинки, тя щеше да ме извика по име или пък перуката щеше да падне от главата ми… Така че отидох в банята и се обръснах. Отне ми толкова време, колкото изобщо може да отнеме подобен процес, колкото и да се опитвах да го удължа; най-напред си насапунисах лицето и го изплакнах пет-шест пъти, после го избръснах много внимателно и бавно. Ножчето не струваше и се изложих на най-голямата опасност от години насам — освен ако не броим изчезването ми от апартамента на Флаксфорд, ха-ха! Оставих си мустаците — те можеха да се превърнат в полезна част от маскировката ми и без съмнение щяха да се комбинират чудесно с перуката и шапката. После измъкнах шапката и жълтеникавата перука от шкафа, нахлузих ги, огледах внимателно кръпката над горната си устна, после върнах шапката и перуката в шкафа, насапунисах се и изличих изцяло опита за мустаци. И май че с това се свърши всичко. Бях продължил цялостния процес на бръсненето колкото може по-дълго и единственият начин да инвестирам още време в него, беше да си обръсна и главата. Това е свидетелство за душевното ми състояние в онзи момент — по едно време наистина си го мислех сериозно; стори ми се, че перуката ще ми пасва по-добре, ако нямам коса под нея. За щастие тази идея се изпари преди да направя нещо съществено във връзка с осъществяването й. После отново набрах собствения си апартамент — ей така, от скука. Даде ми заето и това ме стресна, докато не осъзнах, че не е задължително слушалката ми да е вдигната. Можеше просто линията да е заета, което се случва доста често. Опитах след няколко минути, телефонът звънна и никой не вдигна. Върнах се при телевизора и се захванах да превключвам каналите. Повтаряха „Патрул на магистралата“, аз се отпуснах и се загледах как Бродерик Кроуфорд праща някакъв тип по дяволите. Винаги много го е бивало за тази работа. Извадих ключовете и инструментите си, претеглих ги на ръка, а в главата си претеглях възможността да направя един бърз тараш на някой от съседните апартаменти. Можех да проверя звънците долу, да взема имената, да ги потърся в телефонния указател и да проверя по телефона кой си е вкъщи и кого го няма, после да тръгна от врата на врата и да видя какво ще излезе. Малко дрешки в моя размер или, да речем, малко котешка храна за Естер и Мордохай. Изобщо не се отнесох сериозно към това идиотско хрумване. Но така отчаяно се нуждаех от нещо, за което да мисля, че все пак му отделих известно време. После по някое време задрямах пред телевизора, обръщайки символично внимание на историята, която вървеше там, докато в един момент тя избледня и моите също толкова скучни сънища надделяха. Не знам кога точно съм заспал, така че не бих могъл да кажа колко време съм спал, но предполагам, че е било повече от час и по-малко от два. Може би някакъв шум отвън ме е събудил. Може би дрямката ми просто е свършила. Но все си мисля, че е бил самият глас — сигурно съм го чул и разпознал някъде в подсъзнанието си. Независимо от причината, аз отворих очи. И зяпнах изумен. Премигнах объркано и пак зяпнах. * * *



 Рут се върна малко след пет. Дотогава аз почти бях доизтъркал килима, кръстосвайки напред-назад по избелелите му нишки, притичвах от време на време до телефона, а после се отдръпвах, без да посмея да вдигна слушалката. В пет часа започнаха новините, но аз бях твърде изнервен и стегнат, за да ги гледам, и почти не им обръщах внимание до момента, в който едно усмихнато хлапе се раздърдори безспир за нещо ужасно, което току-що се случило в Мароко. (Или пък в Ливан. На едно от двете места.) После — стъпките на Рут по стълбите, ключът й в ключалката, но аз отворих вратата преди тя да успее да превърти ключа си и тя енергично скочи вътре, завъртя се да заключи, а пък думите рече напираха от устата й. Изглежда, имаше безброй неща, за които да ми разкаже — за времето отвън, за удобствата в библиотеката, за службата в памет на Дж. Франсис Флаксфорд, но със същия успех би могла да говори и за събитията в Мароко (или в Ливан). Прекъснах я насред изречението и попитах: — Нашият дебел приятел беше ли там? — Не, не мисля. Нямаше го на службата, нямаше го и в „Пандора“. Между другото, това е доста готин бар. Той… — Значи не го видя? — Не, но… — Добре — прекъснах я пак. — Аз го видях. 
  9. 
 


 — Актьор!? — Актьор. Проспах почти целия филм. Извадих голям късмет, че се събудих точно за неговата сцена. И го виждам, обърнал се назад в таксито и пита Джеймс Гарнър къде да го закара. „Накъде, пич?“ Мисля, че това му беше единствената реплика, дума по дума. — И ти го позна? — Естествено. Същият си е. Филмът е заснет преди петнадесет години, сега не е толкова млад, колкото тогава, но как ще го сбъркаш? Същото лице, същият глас, същата конструкция. Оттогава е сложил няколко килца отгоре, но пък кой не е? Той е, заклевам се. Ако беше го видяла, и ти щеше да го познаеш. Като актьор, искам да кажа. Сигурно съм го гледал в стотици филми и телевизионни програми, как е играл шофьор на такси, банков касиер или дребен хулиган. — Как се казва? — Не знам. Имам ужасна памет за незначителните неща. А пък в края на филма не пускат списък с изпълнителите. Седях и чаках, но, разбира се, Гарнър не махна повторно на същото такси и в края нямаше списък. Сигурно ги изрязват веднага щом филмите отидат в телевизията. А пък може и изобщо да не ги пазят. — Не мисля. После, защо да го споменават? Нали казва само: „Накъде, пич?“ — О, имаше и други реплики. Може би пет-шест. Нали знаеш, говореше за времето, за движението, правеше типичните нюйоркски таксиджийски номера. Или поне онова, което в Холивуд смятат за типични нюйоркски таксиджийски номера. Случвало ли ти се е някой таксиджия да те попита: „Накъде, пич?“ — Не, но пък и няма как да ме попита — нали съм жена. Значи затова каза, че ти се е сторил познат, пък не си успял да се сетиш къде си го виждал. — На екрана. Много пъти. Затова даже гласът му ми звучеше познато. — Намръщих се. — Ето как го познах, Рут. Но как, по дяволите, ме е познал той? Аз не съм актьор. Освен в смисъла, че целият свят е сцена. И откъде един актьор ще знае, че Бърни Роденбар е крадец? — Не знам. Може би… — Родни! — А? — Род е актьор. — Е, и? — Актьорите се познават помежду си, нали? — Едва ли. Предполагам, че някои се познават. Крадците познават ли се помежду си? — Това е друго. — Че защо да е друго? — Краденето е работа за самотници. А актьорството е свързано с много хора на сцената или пред камерата. Актьорите работят заедно. Може да е работил с този тип. — Сигурно е възможно. — А Родни ме познава. От покера. — Но не знае, че си крадец. — Е, мислех, че не знае. Но може пък и да знае. — Само ако напоследък е чел нюйоркските вестници. Мислиш, че Родни случайно е узнал, че си крадец, а пък после е казал на този и той е решил, че точно ти си човекът, когото би могъл да натопи за убийство, след убийството ти идваш право в апартамента на Родни. Не е ли малко сложничко? — Права си. — Разбира се, че съм права. — Наистина звучи много нагласено, чак не е за вярване — признах. — Но в цялата работа все се въртят разни актьори. — Всичко на всичко двама, и то само единият е свързан с нея. — Флаксфорд си е имал работа с театъра. Може би това е връзката между него и актьора, който ме натопи. Той е бил продуцент и може би са имали разногласия с този актьор… — Който е решил да го убие и да натопи един крадец за цялата работа. — Аз все надувам балони, а пък ти постоянно забиваш карфици в тях. — Просто мисля, че трябва да работим с онова, което ни е известно, Бърни. Няма значение как те е открил онзи човек, поне засега няма. Важното е как ние с теб ще го открием. Забеляза ли заглавието на филма? — „Човекът по средата“. За някакво корпоративно поглъщане. Участват Джеймс Гарнър и Шен Уилсън, мога да ти кажа и имената на още един-двама, но не и на нашия приятел. Заснет е през 1962 и онзи тип, който прави коментар на телевизионните програми в „Таймс“, мисли, че интригата е предвидима, но изпълненията са одухотворени. Такива думи вече не се чуват често. Тя вдигна указателя, а аз я посъветвах да провери в жълтите страници и да се обади в някоя видеотека да провери дали имат копие от филма. Тя ме погледна, усмихна се, а после ме попита на кой канал са давали филма. — Канал 9. Рут затвори указателя и докато набираше някакъв номер, попита: — Не мислиш сериозно да вземаме филма под наем, само за да видим кой играе в него, нали? — Точно това мислех. — Все някой в телевизионния канал трябва да има списък с актьорите. Сигурно постоянно получават подобни обаждания. — О! — Има ли още кафе, Бърни? — Ще ти донеса. Не стана само с едно обаждане. Очевидно в телевизията бяха свикнали с налудничавите обаждания на филмовите ентусиасти и тъй като тези ентусиасти представляваха значителна част от публиката им, бяха подготвени да ги обслужват. Но изглежда, че списъкът с актьорите, който придружаваше филма, съдържаше само изтъкнатите изпълнители. Нашият типичен нюйоркски таксиджия с половин дузина типични реплики не фигурираше в него. Все пак задържаха Рут на телефона доста дълго, защото човекът, с когото разговаряше, беше убеден, че колегата му със сигурност ще знае кой играе таксиджията в „Човекът по средата“. Въпросният колега очевидно бе златна мина за подобна информация. Само че бил отскочил да си вземе сандвич, а и Рут естествено нямаше никакво желание да си остави номера; така че двамата си бъбриха и убиваха времето, докато онзи тип се върне. Разбира се, той не си спомняше кой играе таксиджията, макар и да си спомняше някаква дребна сцена в такси. Рут пък се опита да опише човека с крушовидната талия, което ми се стори малко дръзко, след като никога не го беше виждала — нито на живо, нито във филм. Но тя съвсем точно повтори описанието ми, разговорът продължи известно време, тя изказа хиляди благодарности и затвори. — Казва, че се сеща кого точно имам предвид — докладва тя, — но не може да си спомни името му. — Страхотно. — Но откри, че филмът е пуснат по екраните от „Парамаунт“. — Е, и? От „Услуги“ в Лос Анджелис й дадоха номера на „Парамаунт пикчърс“. Те бяха с три часа назад и хората още си седяха по бюрата, с изключение на онези, които още не бяха се върнали от обяд. Рут провери сума канали, докато най-после някой й каза, че списъкът с актьорите на филм, заснет преди повече от десет години, трябва да е в архивните файлове. Препратиха я към Академията за филмово изкуство, услугите изровиха номера и Рут го набра. От Академията й казаха, че имат информацията, записана в някакъв файл, и че тя е добре дошла, ако реши да намине и да си я потърси, което би било един доста продължителен процес — с това наминаване през някакви си три хиляди мили. Доста й вгорчиха живота, но тя най-накрая каза, че е секретарка на Дейвид Мерик — сигурно най-подходящото име, което можеше да спомене. — Проверява! — обърна се тя към мен, прикрила слушалката с ръка. — Мислех, че никога не лъжеш. — От време на време изтърсвам по някоя малка неистина. — И това с какво се различава от наглата лъжа? — Има една тънка разлика. — Понечи да добави нещо, но някой от другата страна на континента започна да говори, тя само повтаряше „да“ и „аха“ и нервно драскаше по корицата на указателя. После предаде благодарностите на мистър Мерик, затвори и се обърна към мен. — Кой таксиджия? — Моля? — В пълния списък са включени двама. Такси едно и такси две. — Хвърли един поглед към бележките си. — Пол Коуиг е първи номер, а Уесли Брил — втори. Кого мислиш, че търсим? — Уесли Брил. — Сетил си се за името? — Не, но той беше последният таксиджия във филма. Това по-скоро го поставя на второ място, а не на първо, не мислиш ли? — Освен ако не си го видял да излиза на бис. Грабнах указателя. В Манхатън нямаше никакъв Коуиг — нито Пол, нито някакъв друг. Имаше много Бриловци, но нито един Уесли. — Може да е артистичен псевдоним — предположи тя. — Че защо един третостепенен артист ще вземе да си създава главоболия с псевдоним? — Никой не започва с мисълта, че ще си остане третостепенен, поне не и в началото на кариерата. Както и да е, може да е имало друг актьор със същото име като неговото и да му се е наложило да си избере нещо друго. — Или може да не е записан в указателя. Или пък живее в Куинс, или… — Губим си времето. — Тя пак вдигна телефона. — В ГФА ще ни дадат имената и на двамата. Попита телефонистката за номера на Гилдията на филмовите актьори, с което ми спести въпроса какво е това ГФА. После набра още десет цифри и попита някого как да се свърже с двама приятели-актьори. Този път не си направи труда да се представи за секретарка на Дейвид Мерик. Очевидно не беше необходимо. Изчака няколко минути, после закръжи с химикалката си из въздуха. Върнах й указателя и тя си подраска още малко по корицата му. — Брил е — извика. — Ти беше прав. — Не ми казвай, че са ти го описали. — Той има агент в Ню Йорк. Успяха да ми дадат само имената и телефоните на агентите — Коуиг се представлява от Бюрото на Уилям Морис на Западното крайбрежие, а Брил си има агент на име Питър Алън Мартин. — И Мартин е тук, в Ню Йорк? — Аха. Взех и телефона му. — Актьорите би трябвало да живеят на едно и също крайбрежие с агентите си, не мислиш ли? — Логично е — съгласи се тя. Започна да избира, ослуша се за миг, после изруга и затвори. — Няма го днес. Попаднах на една от онези гадни машинки. Мразя ги тези проклетии. — Всички ги мразят. — Ако моят агент имаше телефонен секретар, щях да си потърся друг. — Не знаех, че си имаш агент. Тя се изчерви. — Ако имах. Ако имахме малко шунка, можехме да си приготвим шунка с яйца, стига да имахме яйца. — Останали са няколко. В хладилника. — Бърни… — Знам. — Погледнах отново в указателя. Никакъв Уесли Брил, но пък имаше няколко Бриловци с по едно У отпред. Първите два номера отговориха и докладваха, че там не живее никакъв Уесли. Третият, и последен, не отговори, но той се намираше в Харлем, а ми се струваше малко вероятно той да живее там. А пък и телефоните с инициали почти винаги са на жени, които искат да избегнат неприлични обаждания. — Може пак да се обадим на „Услуги“ — каза Рут. — Да питаме има ли изобщо телефон, дори да не е записан в указателя. — Актьор, който да не е записан в указателя? Предполагам, че е възможно. Но даже ако е така, какво ще ни помогне това? — Сигурно нищо. — Тогава няма да се обаждаме. — Добре. — Знаем кой е — уточних. — Това е важното. Сутринта можем да се обадим на агента му и да разберем къде живее. А най-важното е, че намерихме за какво да се захванем. Ето какво ни липсваше досега. Ако полицията нахълта след час, ще бъде малко по-различно, отколкото ако беше нахълтала преди час-два. Няма да съм съвсем в задънена улица, нали разбираш. Ще имам нещо повече от една скалъпена история за някакъв си дебелак с кафяви очи. Освен описанието ще имам вече и името. — И какво ще стане тогава? — Ще ме тикнат в затвора и ще хвърлят ключа — отговорих. — Но никой няма да нахълта. Не се безпокой за нищо, Рут. * * *



 Тя отскочи до деликатесния на ъгъла за сандвичи, бира и бутилка „Тийчърс“. Аз я помолих да вземе пиячка, но още преди се върне реших да не поркам. С вечерята си пийнах само една биричка и нищо друго. След това седнахме на дивана и пихме кафе. Тя си сипа и малко скоч. А аз не. Помоли ме да разгледа апашките ми инструменти и аз й ги показах, после ме заразпитва за името и функцията на всеки един. — Не е законно да ги притежаваш, нали? — попита накрая. — Можеш да отидеш в затвора заради това. — И кой точно използва, за да отвориш ключалките на този апартамент? — Показах й и й обясних процеса. — Много интересно — усмихна се тя и сладко потреперя. — Кой те научи да го правиш? — Сам се научих. — Настина ли? — Горе-долу. О, след като се заех сериозно с това, си купих книги по ключарство, а после изкарах един курс по пощата — водеше го някаква група в Охайо. Знаеш ли, чудя се дали някой друг освен крадците се записва на подобен курс. В затвора познавах един тип, който се беше записал на кореспондентски курс — всеки месец по пощата му изпращаха различна ключалка с пълни инструкции как да я отвори. Той само си седеше в килията и се упражняваше — часове наред. — Ами затворническите власти как му позволяваха? — Е, идеята беше, че той учи занаят. В затвора трябва да насърчават подобни неща. Всъщност занаятът, който учеше, беше взломаджийството, разбира се, но за него това беше голям напредък — от обирите на бензиностанции, което било старият му бизнес. — Но във взломаджийството има повече пари, нали така? — Често е така, но основното му съображение беше жестокостта. Не че бил застрелял някого, но веднъж някой стрелял по него и той решил, че кражбата си е по-безопасен и по-разумен вариант, ако я вършиш, когато няма никой вкъщи. — Значи изкара курса и стана специалист? Свих рамене. — Е, това не мога да ти кажа. Не знам дали е станал специалист, или не. Само на толкова можеш да научиш някого — по пощата или очи в очи. Другото трябва да си го има отвътре. — В ръцете? — В ръцете и в сърцето. — При тази фраза усетих, че се изчервявам. — Е, вярно е. Когато бях на дванадесет години, се научих да си отварям вратата на банята. Можеше да се заключи отвътре като натиснеш един бутон на бравата и тогава не можеше да се отвори отвън. Тъй че никой да не нахълта при теб, докато си седиш върху тоалетната чиния или си се излегнал във ваната. Обикновена ключалка. — Е? — И малката ми сестричка веднъж се заключи и си седеше там, и плачеше, защото не можеше да си отвори. А ние не можехме да отворим отвън. Майка ми извика пожарната, те счупиха ключалката и я спасиха. Какво ти е толкова смешно? — Всяко друго хлапе, ако му се случи нещо такова, ще реши да стане пожарникар. Но ти решаваш да станеш крадец. — Аз просто реших, че искам да се науча как да отварям ключалката. Опитах с острието на отвертката, после с кухненския нож и почти успях, а накрая се сетих да използвам едно пластмасово календарче и се получи чудесно. Разбрах как да целна ключалката, без даже да съм чувал за принципа, по който става тази работа. — Да я целнеш? — Всеки път като си имаш работа с ключалка, дето се заключва без ключ, нали знаеш, само като тръшнеш вратата, значи си имаш работа с ключалка, която трябва да бъде целната. Може да е трудно или лесно — зависи колко добре си пасват вратата и касата, но никога не е невъзможно. — Изумително — каза тя и през тялото й пак премина онази сладка тръпка. Продължих да разказвам за приключенията си с ключалките, за вълнението, което винаги ме спохожда, когато ги отворя, а тя като че ли изгаряше от нетърпение да чуе всичко това. Разказах й как за пръв път влязох в апартамента на съседите един следобед, когато там нямаше никого, как взех няколко студени парчета месо от хладилника и един хляб от шкафа и как върнах всичко на мястото му преди да изляза. — Голямата работа за теб е била да отвориш ключалката — отбеляза тя. — Да отворя ключалката и да се промъкна вътре. Точно така. — Кражбите дойдоха по-късно, така ли? — Ако не се броят сандвичите. Но не мина много време и започнах да крада. Влезеш ли някъде, не е трудно да пресметнеш, че е по-разумно да излезеш с повече пари, отколкото си донесъл със себе си. Отварянето на ключалки е страхотно удоволствие, но част от това удоволствие идва от възможността за печалба от другата страна на вратата. — Ами опасността? — Сигурно и тя в част от него. — Бърни? Кажи ми какво представлява. — Взломаджийството? — Аха. Лицето й беше доста напрегнато, особено около очите, а на горната й устна бе избила пот. Сложих ръка върху крака й. Едно мускулче в горната част на бедрото й потръпна като скъсана струна. — Кажи ми какво чувстваш — помоли ме тя. Размърдах ръка насам-натам и отговорих: — Чувстваш се много добре. — Знаеш какво имам предвид. Как се чувстваш като отвориш вратата и се промъкнеш в нечие чуждо жилище? — Вълнуващо. — Сигурно е така — езикът й се стрелна към долната устна. — Шубе ли те е? — Малко. — Така трябва да е. Ами вълнението… сексуално ли е? — Зависи кого ще намериш в апартамента — разсмях се от сърце. — Само се майтапя. Сигурно има и сексуален елемент. Очевидно е, поне на някакво символично ниво, нали? — Докато говорех, ръката ми се движеше — насам-натам, насам-натам. — Да погъделичкаш точните пружинни на резето — продължих. — Да чукнеш тук-там, после съвсем нежно да отпуснеш вратата и тя да се отвори, да се промъкнеш вътре… малко по малко. — Да… — Разбира се, грубият тип крадец, който използва длето или просто ритници, за да разбие вратата, е представител на по-директния подход към секса. Тя се нацупи. — Будалкаш ме. — Само малко. — Никога не бях срещала крадец, Бърни. Любопитна съм, искам да разбера какво е. Сега очите й изглеждаха сини и съвсем простодушни. Сложих си пръста под брадичката й, вдигнах главата й и целунах връхчето на носа й. — Ще разбереш — уверих я. — А? — След няколко часа — продължих. — Сама ще видиш какво е. * * *



 Това ми се стори съвсем разумно. Тя изключително добре успяваше да накара хората да й казват разни неща по телефона и сигурно можеше да измъкне и адреса на Уесли Брил от агента му — първото нещо, което щяхме да се опитаме да направим сутринта, но защо да чакаме толкова дълго? И защо да даваме възможност на агента да се раздрънка пред Уесли? Или пък, ако агентът беше замесен в цялата работа, защо да го изнервяме? От друга страна, офисът на Питър Алън Мартин се намираше на Шесто авеню и Шестдесета улица, а ако имаше нещо по-лесно от това да се справиш с ключалка на административна сграда след работно време, то поне аз не знаех какво е то. Поне щях да се измъкна от сградата с адреса на Брил няколко часа по-рано, отколкото щяхме да го получим иначе, и без да събудя никакви подозрения. А пък ако извадех късмет — е, привличаше ме като всеки друг взлом. Не знаеш какво ще намериш — винаги може да се окаже повече, отколкото си се надявал. — Но така ще излезеш навън — сепна се Рут. — Хората може да те видят. — Ще се предреша. Лицето й грейна. — Можем да вземем малко грим. Род сигурно има нещо тук. Ще те гримирам. Като начало едни фалшиви мустаци. — Днес следобед опитах с истински и хич не се въодушевих. А пък с грим човек изглежда така, сякаш си е сложил грим, а пък точно това привлича вниманието, а не обратното. Чакай една минута. Отидох до шкафа, взех перуката и шапката, занесох ги в банята и се изправих пред огледалото, за да ги наглася възможно най-добре. Излязох и се изтъпаних пред Рут. Тя ме оцени подходящо, а аз се поклоних театрално, но когато го направих, шапката и перуката паднаха на килима. Тя се разсмя малко по-шумно, отколкото според мен го изискваше ситуацията. — Не е чак толкова смешно — нацупих се. — Извинявай. Просто от нерви. Няколко фиби и можем да сме сигурни, че това няма да се повтори. Няма да е приятно, ако перуката ти падне на улицата, нали? „Снощи нищо такова не стана“ — помислих си. Но не казах нищо. Не бях споменавал, че съм излизал сам, и почувствах, че ще е неудобно да го изтърся точно сега. * * *



 Към девет излязохме от апартамента. Връзката ми с инструменти си лежеше в джоба ми заедно с гумените ръкавици и ролка лейкопласт, която открих в аптечната; не мислех, че ще се наложи да чупя прозорци, но лейкопластът е много удобен, ако все пак се наложи, а аз не бях оглеждал офиса на Мартин и не знаех какво да очаквам. Рут намери няколко фиби, забутани на дъното на чантичката й, и ги вкара в употреба, за да прикрепя жълтата перука към собствената ми коса. Сега можех да се наведа до пода, без да се притеснявам. Разбира се, бих изгубил шапката — тя искаше да забоде и нея към перуката, но аз дръпнах чертата точно там. Като излязохме, взех резервните ключове от Рут и заключих трите ключалки, после й ги върнах. Тя ги погледна за миг преди да ги пусне в чантичката си и попита: — И ти си отворил всички тези ключалки? Без ключове? — Аз съм талантлив момък. — Вярвам ти. На излизане от сградата не се натъкнахме на никого. Въздухът беше свеж и чист, но нито с градус по-топъл от предишната нощ. Едва не го казах, но изведнъж се сетих, че, доколкото тя знаеше, аз не бях излизал предишната нощ. Тя отбеляза, че сигурно е много приятно да се покажеш навън след като си прекарал две нощи затворен като в клетка, аз измънках едно „да“, съгласих се, че е така, после тя каза, че сигурно съм нервен, след като всяко ченге в града се е наострило да ме преследва, което все пак си беше доста преувеличено, а аз пак измънках „да“, отново се съгласих, че е така, но добавих, че не съм чак толкова изнервен, тя ме хвана под ръка и тръгнахме. С нея си беше доста по-безопасно. Който и да ни погледнеше, щеше да види двойка, хваната под ръка — ето какво ти се набива в окото и не ти идва наум да се чудиш дали пък не си налетял на известен беглец от ръката на правосъдието. Отпуснах се малко — много повече от предишната нощ. Обаче ми се стори, че тя е напрегната, но след като минахме няколко пресечки, тя вече се бе отпуснала напълно и каза, че не можела да дочака момента, когато ще влезем в офиса на агента. — Какво имаш предвид с това ние, душичке? — попитах. — Аз и ти, глупчо. Кой друг? — Няма начин — казах. — Аз съм крадецът, забрави ли? Ти си верният ми помощник. Ти стоиш отвън и пазиш някой да не дойде. — Не е честно — изпъшка тя. — Цялото забавление остава за теб. — Рангът си има своите привилегии. — Две глави мислят по-добре от една, Бърни. А четири ръце са по-сръчни от две — нещата ще станат по-бързо, ако двамата заедно претършуваме офиса на Мартин. Напомних й за многото баби и за хилавото бебе. Когато стигнахме до ъгъла на Шестнадесета и Шесто, тя още протестираше. Прецених коя е сградата на Мартин и мярнах едно кафене от другата страна на улицата. — Ти ще чакаш там — наредих й. — Ще си седнеш на някоя масичка с чаша кафе, което сигурно няма да се окаже най-доброто, дето си го вкусвала през живота си. — Не ща кафе. — Ами тогава вземи си пастичка. — Не искам и пастичка. — Или пък крем пита. Не може да нямат. — Наистина ли? — Че как иначе? И можеш да палиш фенери на прозореца. Един ако опасността е по суша, два, ако е по море. И да ме чакаш на брега. Какво има? — Нищо. — „Двама по море“. Това е шоуто на Род, знаеш ли? Както и да е, аз ще съм на другия бряг и няма да се забавя много. Влизам и излизам — бързо като зайче. Такава е политиката ми. — Разбирам. — Но само в апашлъка. Не във всички аспекти на човешкото поведение. Тя чак се изчерви. Усетих, че ставам безгрижен, даже малко лекомислен. Целунах я приятелски и тя се отправи към кафенето. Аз пък се наежих и се подготвих за битката. 
  10. 
 


 Сградата беше висока само десетина етажа, но онзи, който я бе строил навремето, сигурно я е възприемал като небостъргач. Беше много стара, някога бяла постройка, окачена с железни орнаменти и напластена с десетилетна мръсотия. Вече не строят така и наистина няма защо да им се сърди човек. Огледах мястото от другата страна на улицата и не открих нищо обезпокояващо. Повечето офиси бяха тъмни. Само няколко светеха — адвокати и счетоводители, които работеха до късно, чистачки, които подреждаха нечии бюра, изхвърляха кошчетата за боклук и забърсваха подовете. В тясното, облицовано с мрамор фоайе зад едно бюро седеше белокос мъж в тъмночервена ливрея и четеше вестник — държеше го на една ръка разстояние от очите си. Наблюдавах го няколко минути. Никой не влезе в сградата, но един човек излезе от асансьора и се приближи към бюрото. Наведе се за миг, после се изправи и продължи към изхода, излезе и тръгна по Шесто авеню. Промъкнах се в една телефонна кабинка на ъгъла и се опитах да не обръщам внимание на миризмата вътре. Набрах офиса на Питър Алън Мартин и затворих след като чух телефонния секретар. Ако го направиш до седем секунди след сигнала, можеш да си върнеш десетачето. Аз обаче, изглежда, бях изчакал поне осем, защото апаратът ми глътна паричките. Светофарът светна зелено и претичах през улицата. Портиерът вдигна небрежно поглед, когато се проврях през въртящата се врата. Предложих му усмивка номер 3 — сърдечна, но безпристрастна — и хвърлих светкавичен поглед към схемата на сградата, закачена на стената; в това време краката ми бързо ме пренесоха до бюрото му. Той вдигна ръка да ми покаже книгата и жълтата останка от молив, с която трябваше напиша името си в нея. В графата „Име“ написах „Т. Дж. Пауъл“, в графата „Месторабота“ — „Хъбъл корпорейшън“, в графата „Стая“ — 411, а в графата „Влязъл“ — 9.25. При цялата съсредоточеност на стареца бих могъл да напиша и преамбюла към Конституцията, пък и защо не? Той си беше просто колекционер на автографи и нищичко повече, спирачка за хора, които биха могли лесно да бъдат спрени. Седеше на пост във фоайето на петокласна административна сграда, чиито наематели вероятно си докарваха годишна печалба от тридесет процента. Малко вероятно бе тук да се развие индустриален шпионаж и ако старецът си отваряше очите и не позволяваше на скитниците да изнесат пишещите машини, това бе достатъчно за милостинята, която му плащаха. Асансьорът беше несръчно преустроен на самообслужване. Представляваше разнебитена стара клетка и хич не бързаше да се изкачи до четвъртия етаж, където го изоставих. Офисът на Мартин се намираше на шестия, но щом си професионалист, винаги правиш нещата както трябва, независимо дали е необходимо, или не. Качих се две площадки нагоре по стълбите — те се оказаха невероятно стръмни — и открих офиса на агента в дъното на коридора. Само два от офисите, покрай които минах, все още светеха — единият беше кантора на заклет експерт-счетоводител, а другият на някаква фирма на име „Неограничени идеи“. От счетоводителската кантора не се чуваше никакъв звук, но радиото в „Неограничени идеи“ бе настроено на някаква станция с класическа музика и свиреше нещо, което вероятно представляваше камерен концерт на Вивалди, а пък едно момиче с високомерен акцент от Бронкс направо викаше: — … казах му, че много трябва да се учи, и знаеш ли той какво ми отговори? Направо няма да повярваш… Вратата за офиса на Питър Алън Мартин бе направена от жълт клен с голям прозорец от опушено стъкло. Върху стъклото бяха изписани всичките три имена, с големи черни букви, а под тях се мъдреше „Представител на таланти“'. Надписът явно бе правен преди доста години и имаше нужда от освежаване, но пък и цялата сграда се нуждаеше от ремонт, който със сигурност не би могла да издържи. Без да отварям вратата, можех да преценя, че Мартин не е кой знае какъв агент и че Брил сигурно не е направил кой знае каква кариера напоследък. Фасадата на сградата все още бе запазила стила на някакво минало величие, но вътре цялото това величие бе увехнало безвъзвратно. Единствената ключалка на вратата си имаше както секрет, така и резе, а освен това Мартин си беше направил труда да си пъхне ключа в ключалката и да пусне резето. Трудно може да се разбере причината, тъй като да заключваш подобна врата е все едно да заграждаш житно поле, за да прогониш гаргите. Всеки идиот можеше просто да счупи стъклото и да се пресегне отвътре, а аз си имах и лейкопласт, с който можех да счупя стъклото, без да вдигам шум — няколко залепени на кръст лентички намаляват до минимум тракането и дрънченето. Счупената стъклена врата обаче е като визитна картичка, особено ако намерят лейкопласта. Тъй като не очаквах да открадна нищо, имах възможност да вляза и да изляза, без някой да разбере за съществуването ми. Така че си дадох зор да оправя ключалката, а това ми отне малко ценно време. Лесно надвих резето, а целването на секрета беше повече от лесно. Между вратата и касата имаше процеп, широк поне половин сантиметър — даже и дете с нож за масло би могло да се вмъкне. „Какво изпитваш, Бърни?“ Е, при обръщането на бравата и отварянето на вратата изпитах някакво вълнение, пък и после — когато се промъкнах вътре, затворих вратата и заключих. Фенерчето си беше в джоба ми, но не го извадих, а веднага включих флуоресцентното осветление. В този офис една малка мигаща светлина би изглеждала странно отвън, а така просто още един офис светеше, а аз бях още едно нещастно копеле, което работеше до късно. Бързо обходих всичко, правейки възможно най-повърхностен опис на вещите. Старо дървено бюро, сив стоманен стенографски плот и пишеща машина, дълга маса, няколко стола. Почувствах обстановката и установих, че няма никакви трупове, напъхани на странни места, после отидох до прозореца и хвърлих един поглед навън. Виждах кафенето, но не можех да надзърна вътре. Чудех се дали Рут е седнала на някоя от предните маси и дали гледа нагоре, точно към моя прозорец. Но не се чудих много дълго. Погледнах си часовника. Девет и тридесет и пет. Офисът на Мартин беше овехтял и разхвърлян. Едната стена бе покрита с тъмнокафяви коркови плоскости, към които с кабарчета и карфици бяха прикрепени лъскави снимки. По-голямата част от снимките показваха жени, които на свой ред показваха по-голямата част от себе си. Повечето показваха краката си, много показваха гърдите си, а върху лицето на всяка лъщеше дивашка механична усмивка. Представих си как Питър Алън Мартин си седи край разхвърляното бюро, как се взира нагоре към всички тези зъби и малко го съжалих. В цялото това море от цици и крака имаше и няколко снимки на глави и рамене, няколко мъжки лица в навалицата. Но не зърнах лицето, което търсех. Върху бюрото, до белия телефон с бутони се мъдреше кръгла таблична с телефонни номера и адреси. Поразрових ги и открих картона на Уесли Брил. Това не ме изненада много, но все пак, когато открих точно това, което търсех, през мен премина тръпка. Пробвах няколко от химикалките на Мартин, докато най-сетне открих една, която пишеше, и бях готов — Уесли Брил, хотел „Къмбърленд“, 326 Западна 58-а, 541-7255. (Не знам защо записах и името му. В крайна сметка изобщо не знам защо си направих труда да записвам каквото и да било — просто трябваше да запомня името на хотела, а останалото можеше да се намери в телефонния указател. Но вижте какво — никой не е съвършен.) На този етап нахлузих гумените ръкавици и изтрих повърхностите, които си спомнях, че съм докосвал, не че някоя от тях можеше да задържи отпечатъци, пък и кой ли щеше да търси отпечатъци. Потърсих и Флаксфорд из картоните — не че наистина очаквах да открия името му — и не се изненадах кой знае колко, че го нямаше. Срещу прозореца до корковата стена имаше три стари зелени метални шкафа за папки. Прерових ги набързо и открих досието на Брил. Съдържаше само няколко дузини снопчета с по 8-10 бележки. Ако Мартин водеше някаква кореспонденция с Брил, сигурно я държеше някъде другаде или пък отдавна я бе изхвърлил. Но снимките грабнаха интереса ми. Чак когато ги видях, вече напълно се убедих, че именно Уесли Брил е човекът, който ме накисна да опера пешкира за това убийство. Дотогава все още имаше място за съмнение. С всички онези междуградски телефонни обаждания май работехме в нещо като вакуум, но ето го сега — Уесли Брил — като на живо, върху черно-белите снимки — сега вече нямаше никакво съмнение. Прерових снимките, взех една в цял ръст, половин дузина до раменете, с различни изражения и в най-разнообразни пози. Знаех, че никой няма да забележи липсата им — даже и на цялата папка, че и на целия шкаф. Прегънах ги на две и ги прибрах в джоба си. Бюрото на Мартин не беше заключено. Прерових го набързо, механично, но не открих нищо, което да ме осветли много по въпроса за Уесли Брил. В долното чекмедже се натъкнах на почти пълна бутилка гадно уиски и на една неначената половинка ментов джин „Олд Мистър Бостън“, сгушена до нея. И двете представляваха безкрайно изкушение. В широкото чекмедже по средата открих плик с малко парички — осемдесет и пет долара на петарки и десетарки. Взех една петарка и две десетарки, колкото да си покрия разходите, върнах останалите, затворих чекмеджето, после размислих, отворих го пак и грабнах останалите пари, оставяйки празния плик в чекмеджето. И ако по такъв начин бях оставил доказателства за похождението си, ако му се стореше, че безпорядъкът, който бях оставил след себе си, е по-различен от безпорядъка, който бе оставил самият той, сигурно щеше да си помисли, че някой отчаян скитник е задигнал парите му. Или пък чистачката. (Тогава защо във всички други отношения се опитвах да залича следите от присъствието си? Сигурно несъзнателно сте го забелязали, нали така? Добре, ще ви кажа защо. Никога не пренебрегвам изоставени пари. Затова.) Но много внимателно гледах да пренебрегна онова, което открих в горното ляво чекмедже. Съвсем мъничък револвер с петсантиметрова цев и перламутрова дръжка — но мъничък или не, все пак изглеждаше доста страшничък. Пъхнах глава в чекмеджето, за да подуша умно цевта, както винаги го правят по телевизията. По това си вадят заключение дали с пищова е гърмяно скоро, или не. Единственото заключение, което аз успях да си извадя, бе, че ми мирише на метал и смазка; носеше се и онази миризма, която винаги можете да усетите в мухлясало чекмедже — чекмедже, което затворих с огромно облекчение, след като си измъкнах носа от него. Пищовите ме изнервят, а пък ще се изненадате колко често един крадец се натъква на такива нещица. Само веднъж са насочвали пищов към мен, не знам дали вече споменах този случай, но колко често ги откривах в чекмеджета, върху нощни масички и дори пъхнати под нечия възглавница. Хората си купуват тези омразни машинки, за да стрелят с тях по крадците, или поне така си казват, но после, случайно или нарочно, се застрелват сами или пък един друг. Много взломаджии крадат пищовите неволно — или защото си мислят, че биха могли да ги използват, или защото е нищо работа да се измъкнат петдесет-сто долара за хубав нерегистриран пищов. Познавам един тип, дето се е специализирал да обира къщи в предградията, та той винаги взема пищовите, за да предпази следващия крадец от риска да му забият някой куршум. Взема всеки пищов, на който се натъкне, и винаги го захвърля в най-близкия канал. „Трябва да се грижим един за друг“ — така казва. Никога не съм крал пищов, не мислех да вземам и този на Мартин. Не обичам даже да ги докосвам тези проклетници. Така че затворих чекмеджето, без да докосвам и този. В девет и петдесет и седем излязох от офиса. Коридорът беше празен. Глухи трели от Моцарт ме следваха откъм офиса на „Неограничени идеи“. Изгубих една минута, за да заключа вратата, макар че можех да го накарам да си мисли, че самият той е забравил да заключи. Вероятно никой с вкуса на Питър Алън Мартин към пиячката не посреща зората със съвсем ясна памет от предишния ден. Даже се поразходих пеш до четвъртия етаж преди да натисна копчето на асансьора. В „Хъбъл корпорейшън“ нямаше никого. Подкарах асансьора към фоайето, открих името си в книгата — трима души бяха дошли след мен, а един от тях вече бе излязъл. Написах 10 часа в графата „Излязъл“ и пожелах лека нощ на стареца с униформата. — Все едни и същи са — осведоми ме той. — Леки нощи и тежки нощи — на мен ми е все едно. * * *



 Още от входа забелязах Рут. Заведението беше доста пусто — само двама таксиджии на бара и две свободни от дежурство проститутки в задното сепаре. Рут остави няколко монети на масата до кафето си и хукна към мен. — Бях почнала да се притеснявам. — Няма за какво. — Доста се позабави. — Половин час. — Четиридесет минути. Както и да е, стори ми се, че минаха часове. Какво стана? Хвана ме под ръка и аз й разказах, докато вървяхме. Чувствах се много добре. Не бях свършил кой знае какво, но се чувствах страшно доволен. Точно в този момент всичко тръгваше, усещах го, а това си е приятно усещане. — Той е в някакъв хотел малко встрани от площад „Колумб“, до Колизеума — съобщих й. — Затова телефона му го няма в указателя. Хотела изобщо не съм го чувал, а пък имам и чувството, че не е от класата на „Шератон“. Всъщност мисля, че на мистър Брил хич не му върви напоследък. Агентът му е неудачник, това поне е сигурно. Повечето клиенти на Питър Алън Мартин са дами, които са печелили най-много трето място в градските състезания за красавици, и то преди доста години. Струва ми се, че е от онези агенти, на които се обаждаш, когато искаш някоя мацка да излезе от тортата на ергенско парти. Още ли правят подобни неща? — Какви неща? — Момичета, които изскачат от торти. — Мен ли питаш? Че откъде да знам? — Логично. — Аз самата никога не съм изскачала от торта. Нито пък съм присъствала на ергенско парти. — Е, тогава не би искала Мартин да те представлява. Чудя се защо ли представлява Брил. Този тип е имал сума работа в живота си. Ето, тук можеш да го разпознаеш. — Минахме под уличната лампа и аз й разгънах досието. — Трябва да си го виждала стотици пъти. — О — въздъхна тя. — Разбира се, че съм. Филми, телевизия. — Точно така. — Не мога да се сетя къде точно, но определено ми е познат по физиономия. Даже като че ли чувам гласа му. Играеше в… е, не мога да се сетя къде точно, но… — „Човекът по средата“ — подсетих я. — Джим Гарнър, Шен Уилсън, Уес Брил. — Точно така. — И как така му е изпуснал края? Да живее в някаква дупка до Колизеума и да се среща с престъпници. Защо? — Ето ти едно от нещата, за които ще го попиташ утре. — Едно от многото. Повървяхме още малко, без да обелим нито дума. Най-напред се обади тя: — Трябва да е било някакво ново преживяване за теб, Бърни. Да влезеш в офиса му и да не откраднеш нищо. — Е, в началото на престъпната си кариера откраднах само един сандвич. Пък и от Род не съм откраднал нищо, ако не се брои малко скоч и няколко консерви супа. — Звучи така, все едно че ще ставаш нов човек. — Не разчитай на това. Защото все пак откраднах нещо от този… как му беше името, Мартин. — Снимката? Мисля, че това не се брои. — Плюс осемдесет и пет долара. Това трябва да се брои. — И продължих да й разказвам за парите в чекмеджето. — Боже мой! — извика тя. — Какво има? — Ти наистина си крадец. — Без майтап. А ти за какъв ме мислеше? Тя сви рамене. — Предполагам, че съм ужасно наивна. Все забравям, че ти всъщност крадеш разни неща. Влязъл си в офиса на този човек, намерил си там пари и неволно си задигнал. Имах си подръка подходящ отговор, но го оставих. Вместо това я попитах: — Това притеснява ли те? — Не бих казала. Защо трябва да ме притеснява? — Не знам. — Но ме обърква. — Е, разбираемо е. — Но не мисля, че ме притеснява. Докато стигнем до къщи, не говорихме много. Когато пресякохме Четиринадесета улица, аз й хванах ръката, а тя ми позволи да я държа до края на пътя, чак докато стигнахме до сградата и тя трябваше да извади ключа си, за да отключи входната врата. Ключът й не пасваше добре, така че времето, за което тя отключи, беше горе-долу толкова, за колкото аз успях да се справя без ключ. Казах й го, докато се качвахме по стълбите, а тя се разсмя. Минахме три етажа и тя се захвана да навира ключа в ключалката на първата врата вдясно. — Няма да стане — обясних й. — А? — Апартаментът не е този. Този не е годен за военна служба. — Какво? — Ами нашият е на горния етаж, забрави ли? — О, за Бога! — извика тя. Лицето й почервеня. — Мислех, че съм си у дома. На Банк Стрийт. — Живееш на четвъртия етаж? — Да, вдясно. Но има по четири апартамента на етаж — сградата не е тясна като тази. — Тръгнахме нагоре по стълбите. — Добре, че никой не отвори вратата. Щеше да стане доста неудобно. — Сега не се притеснявай за това. Пред апартамента на Род тя пак извади ключовете, спря за момент, после се обърна, нарочно ги пусна в чантата си и обясни: — Май съм си забравила ключовете. — Хайде де, Рут. — Ха да те видя как ще отвориш без тях. Можеш да го направиш, нали? — Разбира се, но какъв е смисълът? — Сигурно ми се иска да те видя как го правиш. — Глупаво е — измънках. — Ами ако мине някой и ме види как стоя тук и се правя на ключар? Не си струва. И не е чак толкова лесно. — Нали преди си се справил? — Разбира се, но… — Аз вече нахраних котките. — Обърнах се и се вторачих в нея. — Естер и Мордохай. Вече ги нахраних. — О! — възкликнах аз. — Днес следобед, като се връщах насам. Напълних им паничката с вода и им оставих много суха храна. — Разбирам. — Мисля, че ще е много вълнуващо да те гледам как отваряш ключалката. Казах ти, че се чувствам малко объркана от цялата тая работа. И… Мисля, че докато те гледам как оправяш ключалката… мисля, че това ще ме… възбуди. — О! Извадих от джоба си инструментите. — Предполагам, че е много перверзно от моя страна — каза тя, после сложи ръка около кръста ми и отпусна горещото си телце върху моето. — Сбъркано и така нататък. — Вероятно — съгласих се. — Това притеснява ли те? — Мисля, че ще се науча да го понасям — успокоих я. И се захванах за работа. * * *



 Малко по-късно тя се обади. — Е, май че бях права. Била съм по-перверзна, отколкото предполагах. — Прозина се широко и се сгуши по-наблизо до мен. Мързеливо прокарах ръка по тялото й, запомняйки контурите на крака и бедрото, тайните възвишения и долини. Сърцето ми, повече или по-малко, отново заби с нормален ритъм. Лежах със затворени очи и слушах приглушеното бръмчене на колите по улицата. — Бърни, имаш чудесни ръце — обади се тя. — Трябвало е да стана хирург. — О, продължавай да го правиш, божествено е. Не се чудя, че всички ключалки се отварят пред теб. Да ти кажа, изобщо нямаш нужда от тези интересни приспособления. Само погали малко тези ключалки и те всичките ще омекнат, ще се подмокрят отвътре и веднага ще се разтворят. — Малко си ексцентрична, не мислиш ли? — Съвсем мъничко. Но ти имаш такива прекрасни ръце. Бих искала да имам ръце като твоите. — Нищо ти няма на ръцете, сладурче. — Наистина ли? И ръцете й се раздвижиха. — Хей — извиках. — Нещо нередно? — Ами какво правите, госпожо? — Точно това, което си мислиш, че правя. — Играеш си с огъня. — Оо? Първия път стана малко нервно и припряно, даже малко отчаяно. Сега го направихме бавно и мързеливо, бяхме много нежни един с друг. По радиото нямаше музика, само звуците на града под нас, но в главата си чувах страхотен джаз, пълен с тъжни ноти и приглушена духова секция. Накрая извиках: — Рут, Рут, Рут! — затворих очи, умрях и се пренесох в Рая. * * *



 На сутринта се събудих пръв. За миг нещо като че ли не беше наред. Призракът на някакъв сън пърхаше някъде под затворените ми клепачи, искаше ми се да го хвана и да го попитам как се казва. Но той бе изчезнал далеч. За момент останах да лежа неподвижно, поемайки си дълбоко дъх. После се обърнах, а тя си лежеше до мен — бях благодарен за това. Най-напред не направих нищо, само я погледнах и се заслушах в равното й дишане. После си помислих да направя и някои други неща и ги направих. После се измъкнахме от леглото, минахме през банята и облякохме дрехите, които бяхме захвърлили набързо предишната нощ. Тя направи кафето, изпече филийки, седнахме мълчаливо и закусихме. Нещо не беше наред с това мълчание. Младият партньор на Рей Киршман — Лорън — щеше да плесне с очуканата палка по дланта си и щеше да каже нещо нечленоразделно за вибрациите, което сигурно щеше да е обяснение, добро колкото и всички други. Нещо в наклона на главата й, в устните и брадичката й. Не знам какво точно, но нещо не беше наред. Най-накрая се обадих: — Какво има, Рут? Какво не е наред? — Рут — отговори тя. — А? — Скъпа. Не Рут. Стига само си повтарял: Рут, та Рут. — Добре де — усмихнах се, — какво толкова? — Рут, Рут, Рут! Каза го снощи. И тази сутрин. Най-накрая. — А ти каза: „Ах че сладко чукане, мамка му, свършвам“, но аз нямах намерение да ти го сервирам за закуска. Ако не си харесваш името, защо не вземеш да си го смениш? — Много си харесвам името. — Тогава какъв ти е проблемът? — Виж какво, Бърни, ако продължаваш да ме наричаш Рут, аз ще почна да ти викам Роджър. — К’во? — Или Армитидж. — Оо — извиках. После очите ми се разтвориха малко по-широко, устата също, отново извиках „Ооо“, само че този път малко по-уверено, а тя само кимна. — Не се казваш Рут Хайтауър? — Съвсем вярно. — Тя извъртя очи. — Е, ти се нарече! Роджър, аз знаех, че това не е истинското ти име, и си помислих, че можем да тръгнем от еднакъв старт. После се разбрахме кой си, но на мен ми се стори по-просто да продължа да си бъда Рут. Така и не намерих подходящо време да ти кажа. — Досега. — Ако си мърмориш някакво име в ухото ми, и то в най-интимни моменти, може да си помисля, че точно него имаш предвид. — Добре де, това мога да го разбера. Е? — Е, какво? — Ами, как се казваш? Само не бързай. Увери се, че ще измислиш нещо, което ще звучи красиво в пресипналия ми шепот. — Виж, това вече не е красиво. — Не е красиво! Ето ме на — чувствам се като абсолютен тъпанар, гукам си разни псевдоними в розовото ти като раковина ушенце, а ти ми казваш, че не постъпвам красиво? — Обърнах главата й, за да видя очите й. В тях се бяха насъбрали сълзи. — Недей! — извиках й. — Недей така! Тя сърдито премигна, но сълзите не изчезнаха. Премигна още веднъж, после ги изтри с опакото на ръката си и каза: — Нищо ми няма. Прегърнах я. — Казвам се Ели. — От Елинор? — От Елейн, но само Ели е добре. — Ели коя? Не е Хайтауър, хич не си го и мисля. — Ели Кристофър. — Хубаво име. — Благодаря. — Мисля, че ти отива. Но аз си мислех, че и Рут Хайтауър много ти отива. Е, кой съм аз, че да преценявам. Какво знам аз? Кристофър името на съпруга ти ли е? — Не. След развода си върнах моминското име. — Как се казваше съпругът ти? — Какво значение има? — Не знам. — Сърдиш ли ми се, Бърни? — Че защо да ти се сърдя? — Не отговори на въпроса ми. Продължих да не му отговарям, изпих си кафето, после се изправих. — И двамата имаме работа — напомних й. — Аз искам да отида до моя апартамент. — Не знам дали е безопасно. И аз не знаех, но не ми се говореше за това. Не можех да повярвам, че ченгетата ще следят постоянно жилището ми, поне не и на този етап, а едно телефонно обаждане щеше да ме информира дали в апартамента има някой. И освен това наистина исках чисти дрехи, пък и ми се струваше, че най-добре ще е паричките ми да са ми подръка. Нещата май щяха да потръгнат, а петте бона, които бях скътал в жилището си, можеха да се окажат много полезни. — Да посвършим това-онова — повторих. — Ти искаш да си отидеш, да се преоблечеш, да се поосвежиш, такива неща. И да си нахраниш котките. — Сигурно. — Да им налееш водичка, да им почистиш пясъка и така нататък. Да изхвърлиш боклука. Малките ежедневни задачи, които отнемат толкова много време. — Бърни… — Наистина ли имаш котки? Абисински? И наистина ли се казват Естер и Ахасфер? — Естер и Мордохай. — Има доста неща, които не знам за теб, прав ли съм? — Не са чак толкова много. Не разбирам защо толкова много се пениш. Всъщност и аз не го разбирах. Но все пак я погледнах свирепо. — Дай ми малко време, а? Все пак аз просто бях дошла да полея цветята. — Добре де, ти не ми дължиш нищо, това поне е сигурно. — Бърни… — Ще се видим в „Чайлдс“ на Осмо авеню и Петдесет и осма улица — предложих й. — Това се пада на няколко входа от хотела му. Все още ли искаш да дойдеш с мен? — Разбира се. И ще се издокарам както се разбрахме снощи. Нищо не се е променило, Бърни. Пуснах това да мине покрай ушите ми и си погледнах часовника. — Сега е десет и четвърт — уточних. — Да сметнем, че ни трябват два часа да свършим всичко, плюс малко резерва за всеки случай. Какво прави това? Ще се срещнем в ресторанта в дванадесет и тридесет. Как ти се струва? — Добре. Взех перуката и шапката, тя се приближи до мен и ми помогна с фибите. Исках да се оправя сам, но се насилих да стоя неподвижно, докато тя ги мушкаше тук-там. — Ако не дойда до един часа — усмихнах се, — можеш да приемеш, че са ме арестували. — Хич не е смешно. — Много неща не са смешни. Не забравяй да заключиш. Улиците са пълни с крадци. — Бърни… — Сериозно ти говоря. Този град е като джунгла. — Бърни… — Какво? — Само внимавай. — О, аз винаги съм много внимателен — успокоих я и излязох. 
  11. 
 


 В таксито се замислих за Ели (която в съзнанието ми все още си оставаше Рут) и взех да се чудя защо чак толкова й се разлютих. Е, излъга ме два-три пъти, но какво толкова? В замяна на това тя се изложи на опасност, за да помогне на един абсолютно непознат, който на всичко отгоре можеше да е и убиец. Въз основание на прехвалената си интуиция тя пое риска заради мен. Е, и какво толкова, че си е скрила името? Просто една разумна предпазна мярка — ако дългата ръка на закона успееше да ме докопа, нямаше да повлека и нея. Не и ако не знаех коя е всъщност. А после, когато се разгоряха чувствата и страстите, се е почувствала кофти заради измамата. Каза ми името си и всичко стана открито, дойде си на мястото. Е, какъв ми беше проблемът тогава? Като за начало, бях честен с нея. Това наистина си беше нещо съвсем ново за мен. При всичките ми предишни връзки с жени най-важният факт винаги се пазеше в тайна. Каквото и да научаваха за мен — какво ям за закуска, какво обличам като си лягам, как обичам да правя любов и така нататък, те никога не научаваха как си изкарвам прехраната. Понякога, когато нямаше вероятност да продължим по-дълго от два кораба, разминали се през нощта, се кипрех с интересни занимания или професии. Случвало ми се е да бъда илюстратор в списание, неврохирург, композитор на съвременна класическа музика, инструктор по физическо възпитание, борсов брокер и аризонски земевладелец. И винаги се бях чувствал добре в някоя от тези роли. Винаги си бях казвал, че правя подобни неща, защото не мога да си позволя да разкажа на някое гадже как в действителност се издържам, но сега се чудех дали това изобщо е вярно. Колкото повече си мислех за някои от онези дами, толкова повече се убеждавах, че и те биха реагирали точно по същия начин като Ели. Кражбата, в крайна сметка, е някаква кариера, която хората са склонни да приемат като нещо вълнуващо, въпреки моралните възражения, а пък и от наблюденията си съдя, че повечето жени притежават високо адаптивни морални устои. Пазех кариерата си в тайна, защото ми харесваше да съм потаен. Защото не исках никой да ме познава чак толкова добре. А с Рут — не, по дяволите, Ели, тя се казваше Ели, поне докато не ми кажеше нещо друго, — с Ели просто нямах избор. И в резултат на това тя твърде много се сближи с истинския Бърнард Роденбар, а в същото време аз открих какво е да съм в интимни отношения с някое момиче без обичайната в други случаи сдържаност. И през цялото време съм нашепвал чуждо име в ухото й. Обувката е била на другия крак. Така се получи. Толкова години лягах с жените автоматично, а сега с една от тях си бяхме разменили ролите и това не ми се нравеше много. * * *



 Оставих таксито да ме изтърси направо пред вратата ми. Не пред централния вход обаче, а пред служебния, зад ъгъла. Дадох на шофьора една от кирливите петдоларови банкноти на Питър Алън Мартин и го отпратих, където дошло, там отишло. Бях подготвен да оправя ключалката на служебния вход и посред бял ден, приемайки това за по-безопасно от алтернативата да се промъкна покрай портиера, но не се наложи да упражнявам специалните си таланти, тъй като вратата беше отворена широко и аз просто влязох. Двама огромни мъжаги пренасяха клавесин. Отместих се, докато се промъкнат през вратата и го натоварят в половинтонния камион без регистрационни номера. Или бяха някакви незаконно работещи хамали, или се подвизаваха в бизнеса за кражби на пиана, което не изглеждаше много вероятно, но не беше невъзможно — Ню Йорк си е Ню Йорк. Каквото и да правеха, то не беше моя работа, така че продължих към мазето и взех асансьора за шестнадесетия етаж, без да привличам ничие внимание. Дългият тесен коридор бе радостно празен. Хукнах по цялата му дължина, чак до собствената си врата, измъкнах от джоба личната си връзка с ключове и бях на път да се отдам на необичаен лукс — да отворя вратата с ключ. После нещо внезапно ми просветна, сетих се, че в апартамента може да има някой, и се проклех задето най-напред не съм позвънил. Протегнах пръст да натисна звънеца си, после го дръпнах. Или човекът вътре щеше да замръзне на място, без да отвори, или пък щеше да отвори широко и да ми щракне белезниците. Колебаех се. Хвърлих поглед към ръката си, ръката, която държеше ключа — пръстите ми трепереха. Казах си, че е глупаво, заповядах на пръстите си да престанат и те се подчиниха. После спрях да си гледам пръстите и вместо това погледнах към ключалката си, или по-точно, към мястото където се намираше тя, когато за последен път си бях у дома. Сега във вратата на мястото на цилиндричната ми „Рабсън“ зееше спретната кръгла дупка. Пружинната ключалка „Йейл“, поставена отгоре от хазаина, все още си стоеше на мястото, но ключът ми не влизаше в нея. Приклекнах, погледнах я и разбрах, че не е оригиналната. Видях белезите около нея — там където вратата бе одраскана при махането на старата ключалка. Бяха сложили нова, за да не може да се влиза съвсем свободно. Надзърнах през дупката, където по-рано си стоеше шестдесетдоларовият ми „Рабсън“, но апартаментът беше тъмен и не успях да видя нищо, така че се захванах с доста абсурдния ритуал по оправянето на собствената си ключалка. Имах чувството, че знам какво ще намеря, защото вече ми беше напълно ясно, че съм имал повече от една група посетители. Ченгетата сигурно са пробили „Рабсън“-а с бургия, ако не са имали под ръка някой, който да им я оправи, но биха могли да използват ключа на домоуправителя за другата — онази, която си вървеше заедно с апартамента. Определено не биха използвали груба сила, за да я разбият — защо да се морят? Следователно после бе идвал някой друг, някой, който не е бил склонен към нежност и усърдие. Представих си на какво прилича апартаментът ми. И все пак не бях подготвен за онова, което ме чакаше вътре. Влязох, като с едно-единствено движение затворих вратата и запалих осветлението — и веднага попаднах в Дрезден след бомбардировката. Жилището беше изтърбушено и обърнато надолу с главата, а след всичко това нямах представа защо домоуправителят е сложил нова ключалка — никакъв бъдещ натрапник не би могъл да влоши настоящото положение. Цялата ми собственост бе струпана насред дневната. Възглавничките на табуретките бяха разрязани, а пълнежът им — разкъсан и изтърбушен. Всяка книга бе пометена от полиците и захвърлена на пода, след като най-напред е била хваната за кориците и разтърсена, така че всичко, евентуално скрито в нея, да изпадне. Целият мокет, от едната стена до другата — той и без това не беше поставен както трябва, — бе издърпан нагоре, така че каквото и да съм скрил под него, да се покаже. Господи, каква каша! Винаги съм си бил най-подреденият от крадците — все пак изпитвам някакво уважение към частната собственост на хората, независимо дали имам намерение да им оставя тази собственост, или да я трансформирам в своя. Пълната липса на деликатност, показана от страна на моите посетители, буквално ме поболя. Трябваше да седна за малко, но не намерих къде. В този апартамент нямаше нито едно привлекателно местенце. Успях да изправя един нетапициран (следователно и неизтърбушен) стол и се насадих отгоре му. Какъв смисъл имаше във всичко това? Полицията, разбира се, бе претърсила апартамента колкото да се увери, че ме няма там. Може да са прегледали и бележника ми с адреси и телефони с надеждата, че ще ги доведе до възможни мои съучастници и приятели. Но ченгетата, колкото и да не ме харесваха заради това, че ги направих на пълни глупаци, не биха реагирали с обявяване на тотална война на апартамента ми. Цялата тази сеч явно бе работа на онзи, който ми беше разбил вратата. Но защо? Някой бе търсил нещо. Тъй като дори цяла глутница недорасли вандали не би могла да бъде по-унищожителна, в тази лудост имаше нещо твърде методично, за да е просто вандалщина. Всичките тези усилия са били предприети с цел да открият нещо. Какво? Разходих се из всичките стаи, опитвайки се да разбера. Малката кухничка, която не ми е била любима стая и в най-добрите времена, бе претършувана. В нея не държах нищо по-ценно от равиоли, така че нямаше нужда да губя време и да разглеждам кашата. Бяха изсипали дори и съдържанието на хладилника, тъй че „каша“ си беше най-точната дума. Спалнята се бе насладила на същото отношение. Доколкото имах сили за това, не обърнах внимание на безпорядъка и прегазих през него, за да стигна до гардероба. В този гардероб си бях направил двойна задна стена, точно над горния рафт, като зад нея оставаше кухина, широка метър и петдесет, висока метър и дълбока близо две педи, която дори самият архитект на сградата не би могъл да открие, ако не знаеше какво точно търси. Използвах тази кухина да складирам в нея всичко, което носех от среднощните си пазарски веселбички, и го държах там, докато уредя продажбата му. Доста плячка прибирах там от време на време, въпреки че не я държах твърде дълго. Когато за последен път бях в апартамента, там нямаше нищо освен един паспорт и някои лични документи, които хората държат в сейфове. Исках да разбера дали моите посетители, каквито си бяха сръчни, са открили скривалището ми. То си беше в гардероба, разбира се. Бяха захвърлили всичките ми дрехи на леглото, спирайки само, за да разпорят хастара на някое сако. Но не бяха открили скривалището ми и от това се почувствах малко по-добре. Отворих го и вътре открих паспорта си, дипломата от гимназията, снимка на класа и разни други съкровища. Изпитах силно желание да бях оставил там торба, пълна с диаманти — само заради това, че тези копелета са щели да я пропуснат. После се върнах в дневната и се захванах да се ровя в купчината книги. Подвързията на поне половината бе изцяло или частично съсипана. Обърнах на това колкото е възможно по-малко внимание, разрових купчината и намерих три определени тома. Един роман с твърди корици, вторият том от тритомното издание от „Херитидж прес“ на Гибъновата „Римска империя“ и нещо, наречено „Романтиката в пчеларството“, което бях купил най-вече защото заглавието ме порази с противоречивостта на думите в него. И трите книги си спомняха и по-добри времена, а корицата на пчеларското томче сега се крепеше към текста на конец и молитва, но това не беше толкова важно. Не ми пукаше. Занесох и трите в спалнята и ги сложих върху шкафа си. Имаше много място, тъй като посетителите ми бяха съборили всичко от него на пода. Много мило от тяхна страна — да освободят място за книгите. В гардероба имаше едно малко платнено куфарче. Коженият ми куфар бе раздран от някой маниак, вероятно търсещ някакво тайно отделение, но платненият беше толкова тъничък, че в него очевидно не можеше да се скрие нищо. Пъхнах вътре трите книги, прибавих чисти дрехи от камарата на леглото и от другата камара — на пода в спалнята. Оставих си дрехи за смяна, прибрах достатъчно чорапи, ризи и бельо, с които да изкарам още няколко дни, дръпнах ципа и свалих дрехите, с които бях облечен. Захвърлих ги на пода до всичко друго и влязох в банята да си взема душ. То си беше измъчена работа, защото добрите ми приятелчета бяха измъкнали куката, която придържа паравана на душа. Бяха изтръгнали и закачалките за кърпи. Някои от тези закачалки са кухи и хората крият в тях какво ли не. Изобщо не разбирам защо го правят — скритото се озовава нависоко, така че собственикът трябва да си даде доста зор, за да го стигне, докато някой апаш или пък ченге ще го докопа за секунда като изтръгне закачалката от стената. С годините съм се убедил, че средностатистическия гражданин не го бива много да скрие нещо както трябва. Както и да е, трябваше да се изкъпя без да дърпам паравана и водата заплиска из цялата баня. По пода имаше дрехи и разни други неща, които все пак я попиваха. Не се тревожех какво става с пода, с дрехите ми или с целия апартамент, понеже вече никога нямаше да имам нещо общо с тях. Не можех да живея в този апартамент даже да исках, а вече не исках, така че нека всичко да върви по дяволите. Приключих с душа, разритах дрехите, докато успея да намеря две кърпи, с които да се подсуша, облякох си чисти дрехи и нахлузих най-хубавия си чифт мокасини от щавена кожа. После добавих още някои неща в куфарчето — собствената си самобръсначка, още някои тоалетни принадлежности, шишенце с хапчета за сенна хрема (макар и да не беше сезонът за това) и ключодържател със заешко краче за късмет, без ключове, който още преди много години бях отписал като изгубен. Сигурно се е сврял някъде зад чекмеджетата на шкафа и моите гости ми го намерили в процеса на изтърсването им. Всяко зло за добро, казах си, закачих заешкото краче на връзката си с ключове, инструменти и така нататък. Крачето може и да не беше донесло много добро на първоначалния си заешки собственик, но аз винаги го бях смятал за полезен талисман, а напоследък като че ли се нуждаех от всичко, което би могло да ми помогне. Огледах се за последен път. Вдигнах слушалката на телефона, чудейки се дали го подслушват, и реших, че сигурно не са си направили чак такъв труд. Но на кого щях да се обаждам? Затворих и взех указателя, който бе изтърбушен като повечето книги в апартамента. Отворих го и безуспешно потърсих Елейн Кристофър. Имаше няколко Е. Кристофър, но нито една на Банк Стрийт. Реших, че присъствието на дамата в указателя или съответно отсъствието й е едно от нещата, за които най-малко трябва да се притеснявам. Така че си вдигнах куфарчето, угасих, отворих вратата, пристъпих в коридора и се натъкнах на мисис Хеш. * * *



 Беше наметнала безформен пеньоар, изпъстрен с увехнали цветя. (Щамповани, разбира се, не забодени.) На краката й се мъдреха платнени чехли, а посивялата й коса бе прибрана в раздърпан кок. Цигара без филтър с цял пръст пепел висеше от дясното ъгълче на широката й уста. И преди я бях виждал с тези одежди или с други, които много приличаха на тези. Бях я виждал и много издокарана, но никога без цигарата, димяща в ъгълчето на устата й. Никога не я вадеше, когато говореше, а не съм сигурен дали го правеше и когато се хранеше. — Здравей, мойто момче — каза тя. — Стори ми се, че те чух да се разхождаш насам-натам. Искам да кажа, че чух някого. Не знаех, че си ти. — Ами… — измънках, — аз съм. — Даа. — Зорките й очички зърнаха куфара. — Заминаваш ли? Не че те виня. Бедното момче, навлякъл си си някакви неприятности, нали? Толкова години живеем през един коридор, ти и аз, и кой да предположи, че приятно момче като теб ще се окаже крадец? Никога не си безпокоил никого в тази сграда, нали? — Разбира се, че не съм. — И аз точно това казах. Знаеш ли какви ги чувам в пералнята? В тази сграда е пълно с разни побъркани женоря, мойто момче. Една онзи ден — устата й не спираха — само повтаря като счупена плоча: „Не можем да спим спокойно в леглата си!“ Пък аз й викам: „Гърт, ти можеш да спиш спокойно в леглото на всеки, никой няма да те докосне, повярвай ми“. И после я питам: „Кога мистър Роденбар е навредил на някого? Кого е ограбил в тази сграда и на кого му пука какво прави той в Ийст Сайд, където богатите мръсници си го заслужават, каквото и да е то?“ Все едно че говориш на стената. — Пепелта от цигарата се разсипа. — И трябва да понасяме всичко това. Гласът й се снижи с няколко тона. — Ела при мен, сложила съм кафето на печката. — Наистина бързам, мисис Хеш. — Не ставай глупав. Винаги си намирал време за чашка от моето кафе. Откога си станал такъв припрян? Последвах я в нейния апартамент като хипнотизиран. Тя ми наля една чашка наистина отлично кафе, а докато си го пийвах, смачка цигарата си и незабавно я замести с нова. Продължи да ми разказва как съм възбудил безкрайно вълнение в сградата, как полицаите постоянно влизали и излизали от апартамента ми и как там се забелязвали и други посетители. — Аз не ги видях — обясни тя, — но вратата зееше широко отворена, след като си заминаха. Вчера следобед Йорг сложи новата ключалка. Видях какво са направили в апартамента ти. Като животни! Само дето животните не правят такива неща. Кой е бил? Ченгета? — Не мисля. — Знаеш ли кой е бил? — Не, но бих искал да разбера. Вие не ги ли видяхте? — Даже не съм разбрала, че са вътре. Като видиш каква каша са забъркали, ще си помислиш, че съм ги чула, ама като пусна телевизора, нищичко не чувам. И не знаеш кой го е направил? Не е ли свързано с човека, дето си го убил? — Никого не съм убивал, мисис Хеш. Тя кимна замислено — нито прие, нито отхвърли твърдението ми — и бавно каза: — Мога да си те представя като крадец. Но да убиеш човек все пак си е друго нещо. Същото казах и на ченгетата, дето ме разпитваха. — Разпитвали са ви? — Разпитваха цялата сграда, повярвай ми. Виж, нищичко не съм им казала. Честно да ти кажа, много ги мразя. Когато изнасилиха племенницата ми, Глория, те само й задаваха тъпи въпроси, нищо друго не направиха. Казах им, че си много свястно момче, което не би наранило и хлебарка. Не бих казала нищо на ченге, даже да му горяха гащите, повярвай ми. Но той ми каза, ченгето де, каза ми, че ти си убил този Флаксфорд — нали така се казваше? — Флаксфорд, точно така. — Казва, че Флаксфорд те заварил, а ти си се паникьосал, но аз размислих и не смятам, че би могъл да убиеш някого като се паникьосаш. Не си го направил, нали? — Не съм, мисис Хеш. Всъщност се опитвам да разбера кой го е направил. — Щом казваш. — Тя все още си имаше едно наум по въпроса. — Въпреки че, честно да ти кажа, какво ми пука дали си, или не си. Според мен онези от Ийст Сайд си го заслужават. Кафето е добро, нали? — Чудесно е. — Кафето е нещо, за което съм много придирчива. Трябва да си направиш труда или ще пиеш мръсна водица. Може би си гладен, хич не ми дойде наум да те попитам. Обичаш ли кифлички с канела? — Вече закусих, мисис Хеш, благодаря. — Все пак поседни. Къде отиваш? Седни, ще си пийнеш още една чашка. Не бива да бързаш толкова. Още една чашка кафе няма да те убие. Седни! Седнах. — Значи ти си крадец — поклати глава тя. — Имаш ли нещо против един личен въпрос? Изкарваш ли добре? — Оправям се. Тя кимна. — Точно това казах и на онзи, как му беше името, от единайсетия етаж. Казах му, че умно момче като теб, чисто, добре облечено, винаги ще се усмихне, ще намери да ти каже добра дума, казах, че ако не си изкарва добре, ще се захване с нещо друго. Но все едно да говориш на стената, повярвай ми, а после онази другата, Гърт, почва да разправя как не можела да спи спокойно в леглото си. С тези хора в сградата, мойто момче, все едно че говориш на стените. 
  12. 
 


 Повечето хора, които се регистрираха в „Къмбърленд“, мъкнеха подире си или куфар, или момиче. Аз изглеждах необичайно, защото си мъкнех и едното, и другото. Платненото куфарче като че ли ми придаваше малко съмнителна репутация, но същото можеше да се каже и за момичето ми. Тя беше нахлузила прилепнали по бедрата й джинси и твърде тесничък отровнозелен пуловер без сутиен под него. Беше си направила скромна курвенска прическа, сложила си бе тъмно червило и половин кило сенки по очите. Изглеждаше извънредно евтина. Служителят я огледа, докато аз ни регистрирах като мистър и мисис Бен. Дж. Роупър от Канзас Сити, което би било по-достоверно, ако багажът ми си имаше монограми. Върнах му регистрационната карта заедно с чифт десет доларови банкноти, а докато той ми търсеше рестото, Ели плъзна един плик върху тезгяха. Служителят ми върна 6 долара и 44 цента или някъде толкова, после зърна плика с името на Брил, изписано върху него, и премигна. — Това пък откъде се взе? Свих рамене, а Ели отвърна, че според нея пликът си бил там. Служителят не ми се стори много изненадан или заинтересуван. Просто взе плика и го пъхна в преградката с номер 305. Върху нашия ключ бе изписан номер 507. Грабнах си куфара — в „Къмбърленд“ нямаше пиколо, — а Ели тръгна с мен към асансьора. Задницата й професионално се полюшваше. Старецът в асансьора си дъвчеше пурата и ни закара до петия етаж, без да обели и дума, после ни остави сами да намерим стаята си. Не приличаше много на стая. Леглото, което заемаше по-голямата част от нея, имаше вид на предмет, видял доста зор. Ели внимателно седна на ръба му, свали си грима, направи нещо с косата си, за да възвърне първоначалния й вид, и отбеляза: — Много шум за нищо. — Ами, маскарадът ти хареса. — Сигурно. С този пуловер приличам на курве. — Че на какво да приличаш? Тя ме изгледа сърдито. Проверих перуката и шапката си пред огледалото в банята. Не бяха направили кой знае какво впечатление на мисис Хеш — тя даже не забеляза, че косата ми си е променила цвета. — Да вървим — подканих я, после свих вежди и направих физиономия ала Гручо Маркс. — Освен ако не ти се ще да изкараш някой долар, маце. — Тук? Уфф. — Леглото си е легло. — Това определено не е отрупано с рози. Хората наистина ли се чукат в такива стаи? — Само това правят. Да не си мислиш, че някой ще вземе да спи тук? Тя сбърчи нос и тръгнахме. Взехме и куфара. С едно обаждане от „Чайлдс“ бяхме установили, че Уесли Брил е излязъл, а сега с едно почукване на вратата установихме, че още не се е върнал. Можех да оправя ключалката му за няколко секунди, но излезе, че не е необходимо: подозирайки нещо, пъхнах ключа от нашата стая и, много странно, но той стана. Доста често стаите от един ред се отварят с един и същ ключ — 305, 405 и 505, — но от време на време, особено в старите хотели, ключалките с годините се разхлабват и изненадващо голям брой ключове се оказват взаимозаменяеми. Стаята на Брил беше по-хубава от онези, които използваха за бизнеса със страстните чаршафчета. Не чак толкова, но все пак имаше парче килим, покриващо част от пода, и мебели, които едва се държаха на краката си. Сложих куфара си на стола, мързеливо прерових гардероба и шкафа, после свалих куфара на пода, а в стола се настаних самият аз. Имаше и друг стол, с облегалки за ръцете, но Ели вече го беше заела. — Е — каза тя, — ето ни и тук. — Разбира се. — Кога ли ще се върне? — Рано или късно. — Добре измислено. Предполагам, че не си сетил да вземеш карти. — Съжалявам, не се сетих. — И аз така си помислих. — Знаеш ли, никога не съм възприемал картите като подходящо снаряжение за един крадец. — Винаги си работил сам. — Аха. Но той сигурно има карти тук. Всеки, който прекарва дълго време сам в тази стая, сигурно си реди пасианси. — И мами. — Най-вероятно. Бих се разхождал, ако имаше място! Спомням си някои кофти комикси, дето се четяха на крак. „Стаята беше толкова малка…“ — И колко малка? — „… беше толкова малка, че трябваше да излезеш в коридора, за да затвориш вратата.“ — Чак толкова малка, а? — „Беше толкова малка, че мишките бяха гърбави.“ Трябва да призная, че точно това никога не успях да го разбера. Че защо мишките в една малка стая трябва да са гърбави? — Мисля, че мисленето ти е изключително буквално. — Вероятно е така. Тя се усмихна. — Обаче си много готин. Все едно дали мисленето ти е буквално, или не — готин си. * * *



 Говорехме, млъквахме, после пак говорехме. В един момент тя ме попита какво ще правя, когато всичко свърши. — Ще ида в затвора — отвърнах. — Не и като докажем, че не си истинският убиец. Но ще ти натресат и други обвинения, нали? Обзалагам се, че ще го направят. — Може. — Е, тогава какво ще правиш? След като всичко това свърши? Помислих малко и накрая казах: — Ще си намеря нов апартамент. Не мога да остана там, където съм сега, даже и ако онези не бяха го направили на нищо. Цялата сграда вече знае кой съм. Ще трябва да се преместя някъде и да наема апартамент под друго име. Неприятно, но ще го преживея. — Ще останеш в Ню Йорк? — О, сигурно. Мисля, че другаде направо ще полудея. Това е моят дом. Освен това обвързан с този град. — Какво имаш предвид? — В Ню Йорк знам как да се оправям. Когато открадна нещо, знам кой ще го купи, знам как да уговоря продажбата. Ченгетата ме познават, което в дългосрочен план има повече предимства, отколкото недостатъци, макар че ти може и да не смяташ така. О, има много причини, поради които един крадец е по-добре, когато работи на изцяло позната територия. Не обичам да работя даже извън Манхатън, стига да мога да го избегна. Помня една работа, когато се наложи да отида чак в Харисън, в Уестчестър… — Значи ще си останеш крадец? Погледнах я. — Това не го бях предвидила — поясни тя. — Ще продължиш да отваряш ключалки и да крадеш? — Какво друго? — Не знам. — Ели, до една или друга степен на теб ти се струва, че гледаш всичко това по телевизията и че аз ще се променя точно навреме, преди последната реклама. Това може би радва публиката, но съвсем не е реалистично. — Не е ли? — Не е. Аз съм почти на тридесет и пет. Отварянето на ключалки и кражбите са почти единственият занаят, който умея. Има много обяви, които ми обещават кариера и страхотни възможности в месарството и препарирането, но някак ми се струва, че те не са напълно откровени с мен. Пък и хич не се виждам да отглеждам нутрии или да сея женшен в задния двор, а единствената работа, за която имам що-годе подходяща квалификация, се плаща по два долара на час — докато изкарам десет долара, направо ще ми се изприщи задникът. — Можеш да станеш ключар. — О, разбира се. Ще си строшат краката да тичат към мен и да ми дадат разрешително — на един осъждан взломаджия. А компаниите за производство на брави са се наредили на опашка и умират от нетърпение да въртят бизнес с ключари с криминални досиета. — Все трябва да имаш някаква квалификация, Бърни. — Държавата ме научи да правя регистрационни номера и да шия пощенски торби. Това може направо да те изуми, но в цивилния живот търсенето и на двете умения е спаднало изключително. — Но ти си интелигентен, способен, можеш да си стъпиш на краката… — Цялата ми квалификация, която ми помага да се оправям, е взломаджийството, Ели. Имам си много добър живот. Ето това е нещо, което ти май не разбираш. Работя по няколко нощи в годината, а останалото си време прекарвам без никакви притеснения. Чак толкова лошо ли е? — Не е. — От години съм крадец. Защо да се променям? — Не знам. — Никой не се променя. * * *



 След тази обмяна на мнения вече нямахме какво чак толкова да си кажем. Времето минаваше почти толкова бързо, колкото в Средновековието. Докато чакахме, управата постоянно даваше под наем съседната стая. Няколко пъти чувахме стъпки в коридора и замръзвахме по местата си, надявайки се, че може да е Брил, после се отваряше съседната врата и не след дълго пружините на леглото почваха да скърцат. Скоро пружините преставаха да скърцат и малко след това стъпките се връщаха към асансьора. — Истинска любов — отбеляза Ели. — Е, хубаво е, че хотелът им служи като прикритие. — Така не стоят по улиците. Последният доста бързаше, не мислиш ли? — Вероятно е трябвало да се връща в службата. И най-накрая стъпките от асансьора не спряха пред съседната врата. Заковаха се директно пред стаята, където се бяхме скрили. Поех си набързо дъх и скочих, безшумно заемайки позиция до вратата. После ключът му се превъртя в ключалката, вратата се отвори и се появи точно той — Уесли Брил, човекът с меките кафяви очи, които никога не ме погледнаха направо. Аз пък стоях с ръце на кръста, готов да го задържа, ако вземе да припадне, да го сграбча, ако реши да хукне, да му стоваря един под брадичката, ако се разгорещи. Той обаче само зяпна и каза: — Роденбар! Това е напрано невероятно. Как успя да ме откриеш? А и не ми съобщиха, че някой ме чака. — Те не знаят. — Но ти как… о, разбира се. Нали си взломаджия. — Всеки е някакъв. — Разбира се. Гласът му, както и цялостният му маниер на говорене, бяха различни. Съвършената му дикция бе изчезнала и в гласа му се долавяше някаква напевност, която беше или театрална, или педерастка, или пък и двете едновременно. — Бърни Роденбар — повтори той. После забеляза Ели, ухили се още по-широко, вдигна ръка и свали кафявата си филцова шапка. — Приятно ми е, госпожице. — Пак се обърна към мен. — Само ме остави да затворя вратата. Не е нужно да споделяме работите си с цяла махала продавачи и купувачи. Но как изобщо ме откри, ако нямаш нищо против да те попитам? — Видях те по телевизията. — Оо? — Един стар филм. — И ме позна? — Малко се възгордя. — Кой филм? — „Човекът по средата.“ — Нима в тая глупост с Джим Гарнър? Там играх шофьор на такси. Много таксиджии съм изиграл. — Очите му се замъглиха от спомени. — Дума да няма, хубави времена бяха. Но миналата година карах такси няколко седмици. Не във филм, а в онова, дето му викат истински живот. — Размаха ръце, после събра малките си шепички и разтри длани, сякаш искаше да се стопли. — Онези времена отминаха безвъзвратно. Да живеем с настоящето, а? Най-важното е, че тя все още си иска кутията. Погледнах го. — Затова ме издири, нали? Заради гадната синя кожена кутия. — Покрита с кожа — поправих го. Не ме питайте защо. — Кожена, покрита с кожа, както и да е. Важното е, че е у теб. След като уби Флаксфорд… е, добре, тя определено нямаше това наум, но според мен разбира, че такива неща се случват и с далеч по-свестни хора. Онова, което не знае, е дали си успял да вземеш кутията преди да се измъкнеш оттам, но ако си успял, тя си я иска и ще се радва да плати за нея. Вперих очи в него, но разбира се, погледът му не се срещна с моя. Както обикновено бе насочен над рамото ми. — Виж, Бърни… — Той изведнъж се усмихна. — Нямаш нищо против да те наричам Бърни, нали? Знаеш кой съм и повече не е нужно да се правя на тежкар, нали? Ти можеш да ме наричаш Уес. — Добре, Уес — казах аз. — Отлично. А тази малка дама мисля, че не съм я срещал. — Стига, Уес. Пак се връщаш в старата си роля. Уесли Брил не би казал такова нещо: „Тази малка дама.“ — Абсолютно си прав. — Обърна се към Ели и се поклони доста учтиво. — Аз съм Уесли Брил. — Рут Хайтауър — отговорих вместо нея. Той се усмихна. — Не е истинското. — Това си е наша шегичка — намеси се Ели. — Аз съм Ели Кристофър, Уес. — Радвам се, мис Кристофър. Тя му каза, че може да я нарича Ели и да й говори на „ти“, той й позволи да го нарича Уес, което тя вече и без това правеше, после той допълни, че никой не го наричал Уесли, че името му най-напред било Джон Уесли Брил, според майка му било много подходящо да го кръсти на основателя на методизма — стъпка, която сигурно не би посмяла да направи, ако е подозирала, че му е съдено да се посвети на актьорския живот. Изцяло изоставил първото си име още щом стъпил на сцената. (Точно това бе фразата му — стъпил на сцената.) Ели го увери, че според нея да захвърлиш изцяло първото си име било съвсем наред, но когато си оставиш, инициал отпред — ето това било знак за непочтен характер. Уес отвърна, че бил напълно съгласен с нея. Ели спомена Дж. Гордън Лиди и Е. Хауърд Хънт, а пък Уес допълни с Дж. Едгар Хувър. Докато те обсъждаха това, аз си помислих, за Ф. Скот Фицджералд и реших, че в теорията на Ели може би има няколко слаби места. — Уес — прекъснах ги, — знаеш ли, не сме дошли точно за светски разговор. — Сигурен съм. Затънал си до уши, нали? Да убиеш стария Дж. Франсис. Това наистина я изненада, защото според нея не си правел впечатление на жесток човек. Казах й, че трябва да е било при самозащита. Макар че законът сигурно не го нарича самозащита, когато става по време на грабеж. — Законът го нарича убийство първа степен. — Знам. Не изглежда напълно честно, не мислиш ли? Но големият въпрос, Бърни, е дали кутията е у теб. А? — Кутията ли? — Точно така. За миг затворих очи. — Самият ти всъщност никога не си виждал кутията — уточних. — Защото я описа много прецизно, но не знаеше какво синьо е. Даже не си измисли някакъв отговор, когато те попитах. — Че защо да си измислям отговор? — Ако нямаше никаква кутия, щеше да си измислиш нещо. Но наистина има кутия, нали? Той напрегнато впери поглед в мен, а челото му се събра в една-единствена вертикална линия точно над носа — все едно че имаше дяволско главоболие. — Кутията съществува — продължих аз. — Искаш да кажеш, че си си мислил… — Точно това си помислих. — Което означава, че не си… — Точно така. Не съм. — Лайняна работа — изруга той, произнасяйки първата дума така натъртено, сякаш току-що бе стъпил в нещо такова. После се сети за присъствието на „малката дама“ и допълни: — Извинете. Та му каза да не се притеснява. * * *



 Наистина имаше кутия. Всъщност той ме бил чакал в „Пандора“ онази нощ, седял си в задното сепаре с четири хиляди долара в джоба, ближейки питиетата си чак докато затворят. Едва на другия ден разбрал какво точно се е объркало. — А ти не си убил Флаксфорд — уточни той, след като изложих своето резюме. — И ти не си. — Аз? Да убия човек? Че аз даже не съм го виждал. Ох, разбирам какво имаш предвид. Помислил си, че съм те накиснал. Но ако ти не си убил Флаксфорд… — Някой друг го е направил. Защото да си разбиеш главата с тъп предмет не е най-удобният начин за самоубийство. — Иска ми се да знам нещо повече за това — изхленчи той. — Всъщност не съм в центъра на събитията. Станали са много неща, за които нищичко не знам. — Знам как се чувстваш. — Аз съм един най-обикновен актьор, наистина. А и в тази кариера не ми върви много. Едното повежда другото, а аз се бях запил ужасно, слава Богу, че вече престанах, но стигнах до един момент, в който вече не си помнех репликите. Още си имам неприятности. Мога да импровизирам, точно това направих и при двете ни срещи, но това не можеш да го правиш във филмите, освен ако не те режисира Робърт Олтман или някой като него. Престанаха да ме ангажират, пък и този агент, с когото работя сега — трябва да си призная, че той е повече сутеньор, отколкото агент. — Знам. Бях в офиса му. — Видял си се с Пийт? — Бях в офиса му — повторих, — но него го нямаше. Снощи. За да взема адреса ти. — Аа — досети се той. За миг погледна към собствената си врата — несъмнено размишляваше върху неуспеха си да ни попречи да проникнем в стаята. — Работата е там, че аз се забърках в това, защото съм актьор. Играл съм много тежкари и тя ме нае точно за това — да те наема да откраднеш кутията, после да ти платя и да й я занеса. — И как се сети да наемеш точно мен? — Тя ми каза. — Точно така, няма начин — съгласих се. — Тя ти е казала да наемеш взломаджия. Но как стана така, че избра точно мен? Той се намръщи и продължи да упорства: — Тя ми каза да те наема. Специално теб — Бърнард Роденбар. Аз съм актьор, Бърни. Как бих могъл сам да тръгна и да търся крадец? Аз не познавам крадци. Аз мога да играя разни мошеници, но това не означава, че си имам вземане-даване с тях. — Така ли? — Познавах един букмейкър, но откак нелегалното залагане западна, не мога да ти кажа дали е жив, или вече е покойник. А пък що се отнася до взломаджиите, е, сега познавам един или… — той кимна към Ели — … или може би двама, но това е всичко. — Жената, която те е наела — попита Ели. — Тя знаеше, че Бърни е крадец, така ли? — Точно така. — И знаеше къде живее и как изглежда, права ли съм? — Добре де, тя направо ме заведе там и ми го посочи. — А тя откъде го познава? — Ами потърси отговора някъде по джобовете ми. Лорън, ченгето, сигурно щеше да го пребърка. Аз само го попитах: — Как се казва тя, Уес? — Не трябва да забърквам името й във всичко това. — Естествено — ухилих се криво аз. — Нали точно заради това ме нае. Очите на Ели проблеснаха. — Я почакай! — извика тя. — Не мислиш ли, че Бърни има право да знае кой го е забъркал в тази каша? Търсят го за убийство, което не е извършил, рискува всеки път, когато си покаже носа навън, трябва да се разхожда маскиран… — Косата — уточни Уес. — Знаех си, че има нещо различно. Боядисал си си косата. — Това е перука. — Настина ли? Изглежда съвсем като истинска. — По дяволите — изсъска Ели. — Как не се страхуваш да ни разправяш, че онази жена не искала името й да се споменава? — Ама тя наистина не иска. — Виж какво, тази работа отива на зле. Трябва да ни кажеш коя е, защото иначе… — Иначе какво? — попита той. Доста разумно от негова страна. Ели се намръщи, после потърси помощ от мен. Но аз получавах просветление и резетата скоро щяха да паднат. Брил не ме познаваше, не знаеше даже, че съм крадец. Но тази жена го беше наела, за да ме натопи, избирайки именно него, защото той беше актьор, направил кариера с ролички на престъпни типове. Тя не познаваше истински престъпни типове, не познаваше и истински крадци освен мен, но знаеше кой съм, къде живея, как изглеждам и как умея да държа вълка далеч от кошарата си. Прекъснах ги. — Чакайте малко. — Няма да го оставиш да се измъкне така, Бърни. — Виж сега, млъкни малко. — Не можеш да го направиш. Открихме го, заловихме го и сега трябва да ни каже каквото искаме. Нали така трябва да стане? Затворих очи и махнах с ръка. — Успокой топката, моля те. Само минутка. — И последният зъбец се превъртя и ключалката на мисълта се освободи и се отвори толкова сладко, толкова нежно — като цветчетата на роза, като родилка. Отворих очи и се усмихнах на Ели, после пренесох топлината на усмивката си върху Уесли Брил. — Не е нужно да ми казва нищо — успокоих Ели. — Достатъчно ми е това, че тя е жена. Това ми подсказа всичко. Жена, която нищичко не разбира от престъпления, освен това, че някакъв тип на име Бърни Роденбар си изкарва прехраната с кражби. Знам коя е. — Коя? — Още ли живее на същото място, Уес? Парк Авеню, нали е там? Не помня адреса наизуст, но мога да ти начертая план на апартамента. Винаги си спомням схемата на жилищата, където са ме арестували. Брил се потеше. Капчици пот осеяха челото му и той не ги изтри с цяла длан, а само с показалец. Жестът ми беше познат — сигурно го бях гледал десетки пъти във филмите. — Мисис Картър Сандовал — обявих аз. — Не ти ли разказах за семейство Сандовал, Ели? Разбира се, че ти разказах. Съпругът й притежаваше страхотна монетна колекция, от която се бях заинтересувал. Притежаваше също и страхотен пищов, а пък звънецът им не работеше и те с жена си си гукаха у дома, когато аз си мислех че звъня. Сигурен съм, че ти го разказах. — Да, разказа ми. — И аз така си мислех. — Усмихнах се на Брил. — Съпругът й беше председател на ДУПЕ. Не си мисли, че това е от ония думи, дето ги пишат по стените на кенефите — това е съкращение от Дружество за унищожаване на престъпните елементи или нещо такова. Група надменни гадняри, които си пъхат носа навсякъде, по-упорити са даже от униформени ченгета на дежурство, разследват политическата и съдебната корупция. Кучият му син вдигна пищова си насреща ми, а аз пробвах да се откупя, той пък не се оказа най-подходящият човек, когото бих могъл да подкупя. Даже искаше да ме обвини в опит за подкуп, но той не е ченге, за Бога, а все още няма закон срещу опит за подкуп на обикновен гражданин. Поне аз си мисля, че няма, но може и да греша. Сега има закони почти срещу всичко, нали така? Разбира се, аз не знаех, че той е шефът на ДУПЕ. Знаех само, че е направил някаква страшно печеливша игра на Уолстрийт и после си помислил, че редките монети са адска преграда срещу инфлацията. Още ли притежава монетите, Уес? Брил само ме зяпаше. — Много добре ги помня — продължих. Това ми доставяше удоволствие. — И те сигурно ме помнят, Уес. Видях ги през нощта, когато ме арестуваха, разбира се, но те ме последваха и когато излязох пред съдията. Не че някой ги бе извикал там. Пледирах за по-малко обвинение и хич не си мисли, че това не свърши работа. Картър Сандовал направо се побърка като разбра. Но сигурно някой го е дръпнал настрани и му е обяснил, че съдилищата никога няма да си свършат работата, ако всеки престъпник мине през ритуала на съда със съдебни заседатели; сигурно е решил, че щом системата си кара по обичайния ред, повече от нас, злодеите, ще се изметат от улиците — и двамата с жена си се изтъпаниха там да ме гледат как се признавам за виновен и как ме пращат във фабриката за регистрационни номера. Сигурно си е помислил, че това ще се окаже добра реклама за каузата му — да стои там и да наблюдава триумфа на правосъдието. Аз пък си мисля, че е изпитвал и лична наслада. Изглеждаше ми много привързан към онези монети и адски разярен от мисълта, че бих могъл да накърня светостта на дома му. — Бърни… — Тя беше доста по-млада от него. Трябва да е била към четиридесетте или някъде там, тъй че сега сигурно е на четиридесет и пет. Хубава жена. За моя вкус беше твърде решителна, но може би само се правеше на такава. Косата й същата ли е на цвят, Уес? — Изобщо не съм ти споменавал името й. — Вярно е, Уес, а би ми се искало. На върха на езика ми е. Не е Карла, не е Марла, как беше, по дяволите? — Дарла. Нещо ме накара да погледна към Ели. Раменете й бяха отпуснати, а главата — наведена напред. Изглеждаше страшно концентрирана. — Дарла Сандовал — съгласих се. — Точно така. Това да не ти напомня нещо, Ели? — Не. Не мисля, че досега си й споменавал името. Защо? — Просто така. Защо не й се обадиш, Уес? — Тя ми се обажда. Аз не трябва да й се обаждам. — Обади й се и разбери дали си иска кутията. — Но кутията не е у теб, Бърни… Или е у теб? С всяка минута се обърквам все повече. У теб ли е кутията, или не е у теб? — Не е. — И аз не мисля, че е, защото ти даже не вярваше, че има такава кутия. Значи не си я взел от апартамента на Флаксфорд. Видя ли я поне… — Не. — Прерови ли бюрото? Бюро поне имаше, нали? Голямо със сгъваем капак? — Имаше и го прерових много внимателно. Но не намерих никаква синя кутия. Той пак изпсува, този път без да се извинява на Ели. Но на нея не й пукаше. Даже не съм сигурен, че го чу. Явно си мислеше за нещо друго. — Значи са я взели — каза Уесли. — Кои? — Който го е убил. Ти не си го убил, не си откраднал кутията — значи някой друг го е свършил. Точно затова е нямало кутия, когато си влязъл. Край на всичко. — Обади се на Дарла. — Какъв смисъл има? — Знам къде е кутията — отвърнах. — Обади й се. 
  13. 
 


 Косата й още си беше руса, а ако тя все пак се бе променила в някакво друго отношение, то поне аз не забелязал промяната. Беше все така слаба и елегантна, с лице, излъчващо сила, и с уверена походка. Ние с Уес я чакахме, както се бяхме уговорили по телефона, в един тухлен апартамент на няколко преки от онзи, в който ме хванаха да крада преди години. — Ти тръгвай, Уесли. Всичко е наред, ние с мистър Роденбар ще оправим нещата. — Това си беше освобождаване на слуга и независимо дали му харесваше, или не, той го прие, без да мърмори. Тя бързо затвори вратата след него, пусна резето — с взломаджия, които вече бе вътре! — и ме удостои със студена, царствена усмивка. Попита ме дали искам нещо за пиене, аз отговорих, че един скоч ме устройва напълно, и й обясних как да ми го приготви. Докато тя приготвяше питиетата, аз стоях и си мислех за Ели. Категорично беше отказала да дойде с мен и да се срещне с Дарла Сандовал. Бърз поглед към часовника, внезапно осъзнаване, че е станало по-късно, отколкото си е мислела, несвързано бърборене за някаква неясна среща, за която вече била закъсняла, обещание да се видим по-късно в апартамента на Родни — и си тръгна. Щели сме да се видим по-късно, след като отидела на срещата си, след като нахранела котките, след като довършела някаква джунджурийка от стъкло, след като… Когато Дарла Сандовал се върна с двете питиета, през ума ми минаваха най-различни мисли. Нейното бе по-тъмнокехлибарено от моето. Тя вдигна чашата си за наздравица, но не успя да измисли подходяща фраза. Изглеждаше по-неуверена от първия път, когато се срещнахме. — Е, хайде — изтърси тя най-накрая, което трябваше да е достатъчно като за наздравица, после пийнахме от питиетата си. Скочът беше отличен и това не ме изненада много. — Хубаво местенце си имате. — О, това ли? Взех го на заем от един приятел. — Все още ли си живеете на същото място? Където се срещнахме? — Да. Нищо не се е променило. — Тя въздъхна. — Искам да знаете, че съжалявам за всичко това. — В гласа й заучеше съжаление, ако не и малко ужас. — Изобщо не съм очаквала да ви въвлека в нещо толкова объркано. Мислех, че само ще ми услужите с една много проста кражба. Сетих се колко умело отворихте ключалките ни онази нощ… — Голямо умение, точно така. Да нахълтам в жилището, когато и двамата сте си там. — Е, случват се и произшествия. Обаче мислех, че ще се справите перфектно, а и разбира се, вие сте единственият ми познат, който би могъл да свърши подобна работа. Сетих се за вас, спомних си името ви, погледнах в телефонния указател и открих и адреса. Дори се учудих, че ви има. — Ами има ме — съгласих се. — Има допълнителна такса за нерегистриран номер, а аз винаги съм го приемал като излишно пилеене на пари. Да им плащам за неизвършена услуга. Против принципите ми е. — Изобщо не мислех, че Фран може да си е вкъщи. Трябваше да е на премиерата. — Каква премиера? — Експериментална пиеса. Той трябваше да е сред публиката и после — на тържеството. Ние с Картър бяхме там, нали разбирате, и след като Фран не се появи, аз се изнервих. Знаех, че ще тършувате из апартамента му, а не знаех къде е той — дали е отишъл някъде другаде, или си е останал вкъщи. Уесли казва, че вие не сте го убили. — Не съм. — Но полицията… Изложих й кратко резюме на всичко, което се бе случило в апартамента на Флаксфорд. Очите й направо се изцъклиха, когато споменах как съм уредил да се откупя. Нейният съпруг се сражаваше срещу корупцията в полицията, а тя май не знаеше, че ченгетата вземат пари от престъпниците. Е, обикновените граждани просто не знаят как работи системата. — Значи някой друг го е убил — промълви тя. — Не мисля, че е станало случайно. Не, разбира се, че не би могло. Но вие преровихте ли бюрото преди да дойде полицията? Видях как Фран слага кутията в бюрото. Тъмносиня, колкото роман с твърди корици. Не, по-голяма, колкото речник. Видях го да я пъха в бюрото. — Къде в бюрото? Под сгъваемия капак? — В едно от долните чекмеджета. Не знам в кое точно. — Няма значение. Прерових ги. — Внимателно? — Много внимателно. Ако кутията беше там, щях да я намеря. — Значи някой ви е изпреварил. — Лицето й едва забележимо пребледня под грима. Тя си пийна още малко от питието, седна на един висок стол със седалка колкото иглен връх и заключи: — Който е убил Фран, той е взел и кутията. — Едва ли. Намерих бюрото заключено, мисис Сандовал. Ключалките на бюрата се отварят много лесно, но все пак трябва да разбираш от тая работа. — Убиецът може да е имал ключ. — Но би ли си направил труда да заключи след това? С труп в спалнята? Едва ли. Щеше да прерови цялото жилище. — Сетих се за собствения си опустошен апартамент и продължих: — Освен ако някой все още не търси кутията или вие не продължавате да търсите нещо, което вече е у вас. Преди няколко часа се върнах в моето жилище и то изглеждаше така, сякаш през него е преминал Атила с всичките си хуни. Нямате нищо общо с това, нали? — Разбира се, че нямам. — Добре, може да сте наели някого. Нямам лоши чувства към вас, ако сте го направили, но най-добре ми кажете, иначе само ще си губим времето. Тя ме увери, че нямала нищо общо с плячкосването на апартамента ми, и аз реших, че ми казва самата истина. Беше по-логично да допусна, че е бил обърнат надолу с главата от същия човек, който бе пръснал мозъка на Флаксфорд. — Мисля, че знам къде е кутията — подхвърлих. — Къде? — Където си е била винаги. В апартамента на Флаксфорд. — Нали казахте, че сте гледали. — Огледах в бюрото, но само толкова. Щях да продължа, ако не бяха ми се натресли ченгетата, и сигурно щях да я намеря. Можеше да е навсякъде в апартамента. Това, че сте го видели да я оставя в бюрото, не означава, че я е оставил за постоянно. Може би си е имал сейф в стената, зад някоя картина. Може дори да е била в бюрото, но не в чекмеджетата. Тези стари бюра си имат тайни отделения. Може да е сложил кутията в някое от тях след като вие сте си тръгнали. Както и да е, обзалагам се, че още е там, точно където я е сложил, а убиецът предполага, че съм я взел аз. Но целият апартамент е заключен плюс полицейския печат на вратата. — Какво можем да направим? Идеята започна да затопля задната част на мозъка ми. Оставих я да покъкри, докато променя тактиката си към дамата. — Тази синя кутия… — подех, — мисля, че е време да разбера какво има вътре. — Важно ли е? — Важно е за вас, важно е и за човека, който е убил Флаксфорд. Следователно е важно и за мен. Каквото и да е, сигурно е много ценно. — Само за мен. — Той ви е изнудвал? Кимване. — Снимки? Нещо такова? — Снимки, записи. Показа ми няколко снимки и ми пусна част от касета. — Тя потрепери. — Знаех, че не ме обича вече и аз не го обичах. Но мислех, че му е харесвало онова, което правехме. — Тя стана и пристъпи към прозореца. — Животът със съпруга ми е доста обикновен, мистър Роденбар. Преди известно време научих, че аз самата не съм толкова обикновена. Когато преди няколко месеца срещнах Фран, открихме… че имаме някои общи вкусове. — Тя се извърна към мен. — Изобщо не съм очаквала да ме изнудва. — Какво искаше от вас? Пари? — Не. Аз нямам никакви пари. Доста се измъчих, докато събера парите, с които да ви наема с Уесли. Не, Фран искаше да повлияя на съпруга си. Знаете, че той си има работа с ДУПЕ. — Знам. — Има един човек, Майкъл Дебюс. Окръжен прокурор на Бруклин или Куинс, все не мога да запомня на кое от двете. Картър ръководи някакво разследване, което заплашва да уличи този Дебюс. — А Флаксфорд е искал да го отстраните? — Да. Стига да можех. Картър е неподкупен. — И какъв интерес има Флаксфорд? — Не знам. Не мога да си представя къде е мястото му в цялата история. Ние с него се забъркахме доста преди Картър да започне разследването си, така че не е започнал да се среща с мен поради някакви задни цели. Аз винаги съм знаела, че той се занимава с театър. Продуцира няколко шоупрограми на Бродуей, нали знаете, движи се в тези среди. Така се запознах с него. — И така сте се запознали с Брил? — Да. Той не познаваше Фран или някой друг от приятелите ми театрали, и реших, че е безопасно да го използвам. Но Фран трябва да е бил свързан по някакъв начин и с престъпния свят. Аз обаче не знам нищо за това. — Сигурно е уреждал това-онова — предположих аз. — Очевидно се е опитал да уреди работите на Дебюс. — Е, мен определено ме подреди. — Тя приближи, седна в любовна поза, извади цигара от кутията върху масичката за кафе и я запали с настолната газова запалка. — Сигурно е знаел какво прави още като се е захванал с мен… макар че разследването за Дебюс още не беше започнало. Знаеше кой е Картър и сигурно е решил, че рано или късно ще му е удобно да ме държи изкъсо. — Съпругът ви виждал ли го е? — Два-три пъти, когато водех Картър по разни премиери и банкети. Аз се интересувам от театър така, както Картър се интересува от колекциониране на монети. С малките трупи можеш да изпиташ вълнението на покровителя или тръпката на участника само срещу неколкостотин долара, от които лесно можеш да се лишиш. Не е скъп начин да се заблудиш, че участваш в съзидателна работа с талантливи хора. О, така човек може да се срещне с много интересни хора, мистър Роденбар. Тя отнесе празните чаши в кухнята и мисля, че там се беше самообслужила с един едър гълток направо от бутилката, защото когато се върна, чертите й се бяха отпуснали и изглеждаше по-спокойна. Попитах я кога Флаксфорд й е показал съдържанието на синята кутия. — Преди около две седмици. Бях едва за четвърти път в апартамента му. Обикновено идвахме тук. Нали ви е ясно, че това не е апартаментът на някой приятел. Самата аз го наех преди години — за удобство. — Убеден съм, че е удобно. — Така е. — Тя дръпна от цигарата си. — Разбира се, че ме водеше и в своя апартамент, за да може да направи записите и снимките. А пък после ме покани, за да ми покаже какво е свършил и да постави условията си. — Каза ви да накарате съпруга си да изостави разследването за Дебюс? — Да. — Но вие не го направихте, така ли? — Да кажа на Картър да прекрати проект на ДУПЕ? — Тя се разсмя. — Сигурно си спомняте колко принципен човек е съпругът ми, мистър Роденбар. Опитахте се да го подкупите, не помните ли? — Разбира се, че помня. Не казахте ли същото и на Флаксфорд? — Разбира се, че му казах. Той обясни, че просто се опитвал да ми даде възможност сама да оправя нещата. Заради приятелството ни, така каза. — Тя изскърца със зъби. — Но ако не съм можела да склоня Картър, той щял да отиде директно при него и щял да го заплаши, че ще пусне снимките в пресата. — Какво щеше да направи Картър? — Не знам. Не съм сигурна. Може би щеше да позволи снимките да излязат в пресата. Съпругата на Картър Сандовал върши перверзни неща? Не, едва ли би могъл да понесе това, не би понесъл и мисълта да запази брака си с мен. Но не съм сигурна какво точно би направил. Вероятно би се опитал да направи нещо драматично — да остави подробно писмо, изобличаващо Фран и Дебюс, и после да скочи от прозореца. — Би ли се опитал да убие Флаксфорд? — Картър? Да извърши убийство? — Може би не го е възприемал като убийство. Тя присви очи. — Не мога да си го представя в тая роля. Но както и да е, той беше с мен в театъра. — Цялата вечер? — Вечеряхме заедно и тръгнахме към центъра. — И бяхте заедно през цялото време? Тя се поколеба. — Преди основното представление изиграха една едноактна пиеса. Експериментална, разгърната сцена, написана от Гъливър Шейн. Не знам дали познавате работите му. — Не. Ами Картър? — Моля? — Той пропусна предварителното представление, нали? Тя кимна. — Остави ме пред театъра и отиде да паркира колата. Представлението започваше в осем и тридесет, имах време да запаля една цигара във фоайето, така че трябва да ме е оставил някъде към осем и двадесет. После имал проблеми, докато намери място за паркиране. Не би паркирал на забранено място, макар че толкова навътре в центъра не вдигат колите с крана. Има невероятни принципи. — Значи изпусна вдигането на завесата? — Ако не сте седнали, когато изгасят осветлението, трябва да гледате от дъното на залата. Тъй че той не успя да седне до мен, докато вървеше пиесата на Шейн. Но ми каза, че е гледал от дъното, седна до мен към девет или най-късно към девет и петнадесет. Не би имал достатъчно време да мине целия този път, да убие Фран и да се върне толкова бързо, нали? — Нищо не съм казал. — Освен това Картър не знаеше за Фран. Фран още не беше ходил при него, знам, че не беше. Даде ми време до края на седмицата. Пък и Картър не би убил човек с удар. Той би използвал пистолет. — Още ли притежава онзи топ? — Да. Ужасно нещо, нали? — Нямате си и представа. Не е бил насочван срещу вас. Но нека предположим, че Картър не е планирал никакво убийство. Да предположим, че Флаксфорд го е изненадал със снимките и той е реагирал яростно още в същия момент. Сигурно не си е носел пистолета и… Веднага изоставих тази хипотеза, защото в нея нямаше никаква логика. Не само че не подхождаше на Сандовал. Освен това нямаше никаква причина Флаксфорд да се срещне с него в този късен час и то облечен с нощен халат. Ако човек като Картър Сандовал наистина бе убил някого в пристъп на сляпа ярост, което само по себе си беше доста трудно за вярване, той определено щеше да се предаде и след това да приеме наказанието си. — Забравете всичко това — посъветвах я. — Картър не го е направил. — Не виждам как би могъл. — Всичко се връща пак към синята кутия — поясних. — Трябва да се докопаме до нея. Вие искате да вземете тези снимки и записи преди някой мошеник да ги прибере. А аз искам да разбера какво още има в кутията освен записите и снимките. — Мислите, че има още нещо? — Трябва да има. Вие и съпругът ви сте единствените хора, които се интересуват от снимките и записите. Но ако никой от двама ви не е убил Флаксфорд и не е плячкосал апартамента му, трябва да има нещо друго, което другият е търсил. А пък след като научим какво е то, ще имаме и следа, която да ни заведе до него. Тя понечи да каже нещо, но аз я прекъснах. Започна да ми проблясва една идея. Взех си чашата, после я оставих, без да пийна нищичко. Повече никакъв алкохол тази вечер, не и за Бърнард. Той си имаше работа. — Пари — предположих. — В синята кутия? — Това винаги е възможно. Но не за това говоря. Вие щяхте да ми платите още четири хиляди долара. Все още ли ги имате? — Да. — У вас? — Всъщност са тук. Защо? — Можете ли да съберете още? — Може би още две-три хиляди през следващите няколко дни. — Нямаме толкова време. Вашите четири хиляди и моите пет хиляди правят девет хиляди — не ви ли впечатлява как се оправям наум с такива суми? Девет хиляди може би ще стигнат. Десет хиляди би било много по-добре. Ако се понапрегнете, ще можете ли да изровите отнякъде още хиляда долара за няколко часа? — Мисля, че ще мога. Да, бих могла да намеря хиляда долара. Защо? Отворих си куфарчето и извадих трите книги. Дадох Гибън на Дарла Сандовал и задържах за себе си романа и пчеларството. — Някъде през всяка тридесета страница — почнах докато прелиствах страниците, — има по две слепени страници. Разлепете ги… — подкрепих думите с действия — … и ще намерите по една стодоларова банкнота. — Откъде сте взели тези книги? — Главно от Четвърто авеню. Но не съм ги откраднал. Купил съм си ги. Това са ми спестяванията за черни дни. Парите може и да съм ги откраднал, но книгите са си мои. Тръскали са ги, претърсвали са ги, но те не са издали тайната си. Хайде сега. Ако се потрудим заедно, ще измъкнем парите доста по-бързо. — Но какво ще правим с тях? — Ще съберем вашите пет хиляди и моите пет хиляди и така ще имаме десет хиляди долара. Ще ги използваме, за да се промъкнем в апартамента на Дж. Франсис Флаксфорд — покрай портиера и през полицейския печат, през всичко. Ще го направим по възможно най-подходящия начин. Ще си наемем полицейски ескорт. 
  14. 
 


 Отпуснах се в стола си и загледах как Рей Киршман брои стодоларовите банкноти. Той извърши тази операция в пълно мълчание, но докато броеше, мърдаше устни, така че съвсем не ми беше трудно да го следвам. Когато приключи с всичко, каза: — Десет хиляди, добре. Точно така каза. — Десет хиляди и двеста, Рей. Някои банкноти сигурно са залепнали. Много небрежно от моя страна. Остави две на масата, а? Цената, за която се договорихме, беше точно десет. — Ама и ти си един — каза той, но остави две стотарки върху стъклената масичка за кафе преди да навие останалите в стегната, макар и обемиста ролка. — Това е лудост! Най-шантавата глупост, която съм вършил. Най-шантавата глупост, за която съм чувал, право да ти кажа. — Но са и най-лесните пари, които някога си изкарвал. — Поемам дяволски риск, Бърни. — Какъв риск? Ако в целия свят съществува човек, който има право да влезе още веднъж в апартамента на Флаксфорд, това си ти, ти и Лорън. Вие сте двете ченгета, които сте чули сигнала, и сте в центъра на цялата работа. — Не ми напомняй. — Така че — останало е нещо, ти имаш чувството, че си го пропуснал, вземаш ключовете, получаваш заповед или разрешение, или каквото по дяволите ти е необходимо и двамата с Лорън влизате в жилището на Флаксфорд. — Само дето няма да е Лорън. — Е, вместо кльощавия пич в синя униформа вземаш друг кльощав пич в синя униформа. Нали знаеш, че всички ченгета си приличат. Той ме изгледа кръвнишки. — Ако не искаш, върни парите на масичката… Този път ме изгледа кисело. Намирах се в същия апартамент, където се срещнахме с Дарла Сандовал, но сега пиех нескафе вместо скоч, а пък Дарла се криеше зад две плътни дървени врати в кухнята. Тъй като половината от десетте бона си бяха нейни, реших, че и тя има пълното право да чуе уговорката ни, но прецених, че не трябва да се срещат очи в очи с Рей Киршман. Ако го притесняваше чий точно апартамент използваме, щеше да запази любопитството за себе си. Ако не броим обичайното „Хубаво местенце си си намерил, Роденбар“, същият разговор можеше да се провежда и на хотдог в някоя закусвалня. — Направо не знам — продължи той. — Беглец от правосъдието, изчезнал убиец… — Рей, хайде да не си губим времето. Вече ти го казах. — Да-да. — Не си мислиш, че наистина съм убил Флаксфорд, нали? — Нямам мнение по въпроса, Бърни. Ти си оставаш беглец от обвинение в убийство независимо дали си го убил, или е умрял от обърнат нокът на палеца. — Той се намръщи на някакъв неприятен спомен. — Ако не си го направил, защо, по дяволите, ме блъсна така? — Постъпих глупаво, Рей. Обърках се. — Да бе, объркал си се! — Ако вече знаех, че Флаксфорд си лежи мъртъв на пода, нямаше да се паникьосам така, но това ме шашна, по същия начин, по който шашна и Лорън, и аз… — Когато Лорън се шашне, той припада. Не е чак толкова опасно — просто си затваряш очите и тупваш на килима. — Следващия път ще припадна. — Да бе, повярвах. — Ще намеря нещо в този апартамент и то ще ви насочи направо към истинския убиец. Защото аз не съм убил никого, Рей, и ще открия кой го е направил, а когато си свърша работата, ще ти я предоставя — ще видиш тогава какъв герой ще станеш. „Находчивото ченге, което се завря под повърхността на нещата, за да открие истината“. Със сигурност ще те преместят в цивилния отряд. — Ха, цивилен! Както ти го разправяш — получавам повишение. А аз като си го помисля, виждам как се навивам на кълбо, че чак си застъпвам онази работа. — Не мисли за това, Рей. Повишение и десет бона — ето какво ще си навиеш. — Не забравяй, че ще трябва да деля с Лорън. — Хвърлих му недоверчив поглед, а той ми отвърна с обидена физиономия. — Ами така де, това е риск и за двама ни. Ти ще носиш значката му и ще си въртиш палката му, за Бога. Пищовът му ще виси на бедрото ти. Ако лайното улучи вентилатора, той ще е там — пред него, рамо до рамо с мен. Значи това прави пет бона за него и пет бона за мен. — Звучи ми справедливо. Той ме погледна за миг, после звучно изпъшка и потупа пакета на дивана. — Размер тридесет и осем, от по-дългите. Нали това поръча? — Това нося. — На Лорън ще ти е малка, тъй че взех нова. Я вземи я пробвай. Разгънах пакета, свалих си дрехите и навлякох полицейското синьо върху синя риза. Нямаше шапка — щях да сложа шапката на Лорън. Облякох се и Рей ме огледа, подръпна униформата оттук-оттам, намръщи се, отстъпи, сви рамене, недоверчиво поклати глава и измънка: — Не знам. На мен не ми приличаш на нюйоркско ченге. — Е, поне не позоря униформата. — Всъщност не е много зле. Не изглежда като ушита по мярка, трябва да го признаеш, но трябва да признаеш, че и на Лорън не му е като отлята. Опитах се да си представя Лорън и се съгласих. — Прав си. Не изглежда много добре в униформа. — Потупах си панталона, приглаждайки някакви въображаеми гънки. — Но тази сигурно ще свърши работа. — Трябва — отвърна той. — Трябва да свърши. Когато той си тръгна, Дарла Сандовал, с която вече бяхме на „ти“, се появи от кухнята, огледа ме от главата до петите и присви вежди. — Е? — Мисля, че приличаш на полицай. На вратата в спалнята има огледало — иди да се погледнеш, ако искаш. Не бих се изненадал ако откриех огледало и на тавана в спалнята. (Е, можеше и да се изненадам.) Но все пак отидох, огледах отражението си в огледалната врата и реших, че вадя доста елегантна фигура. Върнах се в дневната и се съгласих с Дарла, че приличам на ченге. — Той ни взе всичките пари — отбеляза тя. — Мислиш ли, че беше разумно? — Мисля, че беше неизбежно. Не можеш да плащаш на ченгетата наполовина в аванс, а другата половина — при доставката. Би трябвало да е така, но те не искат да работят при тези условия. — Довечера ще те вземе оттук. Кимнах. — В девет часа. — Значи просто ще го чакаш тук? Поклатих глава. — Ще се върна в центъра, където съм отседнал. Но не исках да усложнявам нещата и да го карам да ме взема оттам. После ще дойде тук. — Ами ако не се появи, Бърнард? Тогава какво? — Ще се появи. Даже ще гледа да не закъснее, защото не иска нещо да се обърка. Ще доведе Лорън, а пък аз ще се екипирам с всичките джунджурии на Лорън — значката, шапката, пищова, палката, белезниците и всички други боклуци. Лорън пък ще се скрие тук с някое астрологическо списание и ще изчака, докато ние с Рей свършим мръсната работа. После Рей ще ме върне тук, ще си вземе Лорън и това е всичко. — Но да предположим, че си задържи десетте хиляди долара и забрави за теб? — О — възпротивих се, — няма да го направи. — Откъде си толкова сигурен? — Той е честен — уверих я, а когато ме погледна учудено, й обясних: — Има различни видове честност. Ако ченге като Рей сключи сделка, то си държи на думата. Това е един вид честност. Нали го чу как се обиди, когато изразих известно съмнение относно подялбата му с Лорън. Той искрено се обиди от този намек. Какво ти е толкова смешно? — Помислих си за Картър. Той не би разбрал и сричка от това. — Е, той е честен по друг начин. — Така е. Бърнард, смятам, че можем да пийнем по още едно, без това ни най-малко да ни навреди. Да ти донеса ли? — Не, благодаря. — Сигурен ли си? — Съвсем. — Тогава още кафе? Поклатих глава. Тя отиде до кухнята и се върна с питие в ръка. Седна на кушетката, пийна си, остави чашата върху масичката, забеляза двете стодоларови банкноти и попита: — Защо са тук? — Е, някой от двама ни е броил погрешно — казах и й се усмихнах. — Защо не си вземем по една? Това й се стори справедливо. Тя задържа едната банкнота и плъзна сестричето й към мен. После каза: — Ти спомена, че той бил честен. Полицаят. Но щеше да задържи двеста долара повече. — О, разбира се. Ядоса се като му обърнах внимание. — Значи настина има различни видове честност, така ли? — Наистина. Беше време да се преоблека отново в цивилни дрехи, да опаковам униформата и да я закарам до центъра. Но точно в момента не ми се мърдаше. Седнах на един стол срещу Дарла и съсредоточено я наблюдавах как клъвва по малко от питието си. — Бърнард? Мислех си, че е чисто губене на време да ходиш до центъра и после да се връщаш. Пък и не е ли по-рисковано? Да се мотаеш толкова време по улиците? — Ще взема такси и в двете посоки. — Дори и така. — Има малък риск, признавам. — Нали разбираш, можеш да останеш тук. — Трябва да оставя куфара си там, където съм отседнал. — Разбирам. — А освен това искам да се видя с един човек преди да се срещна с Рей довечера. И да се отбия на едно-две места. — Разбирам. Очите ни се срещнаха. — Наистина изглеждаш доста ефектно в тази униформа — отбеляза тя. — Ефектно? — Много ефектно. Само съжалявам, че няма да съм тук довечера, когато ще навлечеш всички други аксесоари. Палката, белезниците, значката и пищова. — Е, можеш да си представиш как ще изглеждам. — Да, мога. — Тя облиза устни с връхчето на езика си; направи го изключително целеустремено. — Маскарадните костюми може да са много полезни, нали разбираш. Понякога си мисля, че най-много това харесвам в театъра. Не че актьорите обличат костюми във физическия смисъл, макар че често го правят, а това, че целият характер, в който актьорът влиза, е един вид костюм. — Ти самата играеш ли, Дарла? — О, не, аз съм само аматьорка. Казах ти вече, нали? Защо си мислиш, че играя? — Просто те гледам и те слушам. Тя пак облиза устни. — Костюмите — продължи тя и изяде униформата ми с поглед. — Мисля, че ти казах — едно време се възприемах като доста обикновена личност. — Мисля, че ми каза. — Абсолютно сигурна съм, че ти казах. — Да. — Обикновена в сексуално отношение. — Да. — Но в последните години разбрах, че е обратното. Може би ти казах и това. — Мм… да. Мисля, че ми каза. — Всъщност сигурна съм, че го направих. — Да. Тя се изправи и застана така, че добре да огледам тялото й. — Ако носеше тази униформа — отбеляза тя — или нещо подобно на нея, и ако си имаше белезници и палка, мисля, че щях да те възприема като изкушение, на което не може да се устои. — Така ли? — И бихме могли да направим някои доста необикновени неща. Хората с въображение сигурно измислят доста интересни неща, които могат да се направят с белезници и палка. — Сигурно. — И един с друг. — Много вероятно. — Разбира се, ти може и да си доста обикновен за такива неща. — Не съм чак толкова обикновен. — Да, наистина не мисля, че си. Според теб привлекателна ли съм? — Да. — Надявам се, че не го казваш от учтивост. — Не. — Това е добре. По-стара съм от теб, разбира се. Това не те ли притеснява? — Че защо да ме притеснява? — Нямам представа. Не е ли така? — Не. Тя кимна съсредоточено и въздъхна: — Но сега не ни е времето. — Пък и нямам белезници и палка. — Да, нямаш. Но само като експеримент — защо не — дойдеш да ме целунеш? Беше наистина вълнуваща целувка. Стояхме прави, ръцете й обвиваха врата ми, а посред целувката аз отпуснах длани върху дупето й, тя ги хвана и ги стисна с все сила, застена и се разтрепери. После се пуснахме и тя отстъпи назад. — След като всичко свърши, Бърнард… — Да. — Даже униформата няма да е толкова важна. Или пък другите джунджурии. — Не, но ще е доста забавно с тях. — О, определено ще е забавно. — Тя отново облиза устни. — Трябва да измия чашите. А ти трябва да се преоблечеш. Или мислиш да слезеш до центъра с тази униформа? — Ще се преоблека. Когато тя се върна, вече бях в собствените си дрехи. Горещата вълна бе изчезнала от лицето й, червилото върху устните й бе подсилено. Надянах си глупавата жълта перука и прикрепих шапката върху нея. Тя ми даде ключовете за външната врата и за апартамента, за да мога да вляза като се върна. Не й напомних, че мога да се оправя и без тях. — Бърнард? Онези двеста долара, които полицаят щеше да задържи? — попита ненадейно тя. — Да, какво има? — Дали щеше да ги раздели с партньора си? Помислих малко и накрая признах, че не знам. Тя се усмихна. — Уместен въпрос, нали? — Да — съгласих се. — Много е на място. * * *



 Върнах се в жилището на Род преди Ели. Докато я чаках, пак пробвах ченгеджийския си костюм и се намръщих на обувките. Дали ченгетата носят кожени мокасини? Стори ми се, че винаги носят половинки с квадратни бомбета, и само понякога ги сменят с черни чепици. Но дали изобщо носят мокасини? Реших, че няма значение. Никой нямаше да ми зяпа краката. Щом влезе, Ели веднага се разкикоти на екипировката ми. Това не направи чудеса със самочувствието ми. — Но ти не можеш да бъдеш ченге! — извика тя. — Ти си крадец! — Двете не се изключват взаимно. — Ти просто не приличаш на ченге, Бърни. — Ченгетата вече не приличат на ченгета — отбелязах аз. — О, старите кучета като Рей все още поддържат форма, но по-младото поколение е направо скапано. Партньорът на Рей е чудесен пример за това. Удря си палката в коляното, пита ме коя зодия съм, после се строполява в смъртен припадък. Аз приличам на ченге повече от него. Както и да е, единственият, когото ще трябва да убедя, е портиерът. А пък и ще бъда с Рей и той ще говори през цялото време. — Сигурно. — Тя се поколеба. — Ти не смяташ ли, че това е добра идея? — Сигурно е. Наистина ли мислиш, че още е там? Синята кутия? — Ако изобщо е била там, значи все още е. Мисля, че знам кой е обърнал апартамента ми наопаки. Мисля, че са били двама от канцеларията на Дебюс. — Вероятно двамата, които забелязах да влизат в сградата преди две вечери, сигурно са били те. Докато аз си стоях на ъгъла и зяпах светлините в прозорците си, те са си имали доста работа — превръщали са реда в хаос. — Той е окръжен прокурор в Бруклин или в Куинс и е свързан с Флаксфорд. — Флаксфорд е изнудвал и него? — Не, не мисля. Мисля, че е уреждал аферите на Дебюс. Картър Сандовал доста е поизпотил Дебюс, а пък Флаксфорд е притискал мисис Сандовал да убеди съпруга си да остави тая работа. Дебюс сигурно се е притеснявал, че в помещението са останали някакви улики. Но вероятно не е знаел, че са в синя кутия или нещо такова, знаел е само, че са у Флаксфорд, и хич не му се е щяло да попаднат в чужди ръце. За всеки случай е пратил двама уроди да претърсят жилището ми. Щом го е направил, значи не е успял да се докопа до кутията. А това означава, че никой не е успял. — Ами убиецът? — Моля? — Онази нощ в апартамента на Флаксфорд е имало друг посетител. Вероятно някой друг, когото е изнудвал. Един Господ знае колко хора са били навързани в тая работа. И той именно може да е взел всички доказателства в онази синя кутия. — Продължавай, продължавай… Тя сви рамене. — Значи — срещнал се е с жертвата си, а пък жертвата е поискала да види доказателствата, Флаксфорд му ги е показал, после жертвата е убила Флаксфорд, смачкала му е главата, грабнала е кутията и се е измъкнала като крадец. — Или като убиец. — Точно така. Миг по-късно си влязъл ти — всъщност направо е чудо, че не сте се засекли с убиеца по коридора — и междувременно някой е чул боричкането, обадил се е в полицията и докато ти си преравял чекмеджетата на бюрото, те са се намъкнали и са те открили. — Точно така — съгласих се. — Този Дебюс все още си мисли, че кутията е или в апартамента на Флаксфорд, или в твоя апартамент. Защото той не знае нищо за Хикс. — За кого? — За Хикс. Убиецът. — Погледнах я. — Е, по телевизията винаги казват така. — Направо ми е противно да видя целия си живот, редуциран до алгебрично уравнение. — Е, наречи го както си щеш. Предположението на Дебюс, че кутията е у теб, не означава непременно, че тя е у трети човек, тъй че ако не я намериш в апартамента, това може да е защото тя изобщо не е била там. Малко се поядосах — почувствах се така, както трябва да са се чувствали хората преди векове — когато Галилей за пръв път е получил прозренията си. Не отстъпих. — Кутията е в апартамента на Флаксфорд. — И земята е плоска, кучко такава, и тежките предмети падат по-бързо от леките, и престани да ме поливаш със студена вода, мамка ти! — Възможно е, Бърни, но… — Убиецът може да се е паникьосал и да е избягал от апартамента без кутията. Може пък и Флаксфорд изобщо да не му я е показал. — Може. — Може синята кутия през цялото време да си е стояла в сейфа на Флаксфорд. На сигурно място, дълбоко в подземните хранилища на някоя банка в центъра. — Може. — Може пък Майкъл Дебюс да е убил Флаксфорд. Той е взел кутията, а после Дарла Сандовал и Уесли Брил са претършували апартамента ми. — Не мислиш, че… — Не, не мисля. Може би Брил е убил Флаксфорд, защото не може да си запомни репликите. Дал е кутията на Картър Сандовал, за да може онзи да си държи вътре монетната колекция. И това не го мисля. Ще ти кажа какво мисля. Мисля, че синята кутия е в жилището на Флаксфорд. — Защото ти се иска да е там. — Точно така, защото ми се иска да е там. Защото имам една шибана гениална интуиция и разчитам на предчувствията си. — Които в най-голяма степен са причина за фантастичния успех, който си постигнал в живота си. Бяхме стигнали точно до онзи момент, когато хората си крещят, без дори да повишават тон. В една частица от ума ми — частица, която не крещеше — се чудех за какво наистина се вбесяваме толкова. За себе си знаех, че във всичко това има поне малко сексуално напрежение. Дарла Сандовал бе подпалила огньове, които още не бяха угаснали напълно. Най-накрая караницата утихна толкова безсмислено, колкото бе започнала. Спогледахме се и всичко приключи. — Ще направя кафе — каза тя. — Освен ако не искаш да пийнеш нещо друго. — Не и когато работя. — Но ти си имаш ключове, нали? И ще бъдеш заедно с оторизиран представител на закона. — Щом аз съм замесен, все пак си е незаконно проникване. — Значи за теб само кафе. Удобно. Значи той те взема от нейното жилище? И ти тръгваш, облечен с униформата? — Не мислиш ли, че ще ми е достатъчно напечено? Съжалявам. Не знам дали ще се преобличам, или не. Честно да ти кажа, писна ми да обличам и събличам тази униформа. Но с моя късмет на път към покрайнините някой ще вземе да ме спре и ще очаква да стрелям по бандити. — Или да разследваш кражба. — Или пък това. А пък без шапка ченгеджийската униформа ми се струва непълна. Сигурно ще се преоблека. — След като си свалиш униформата — попита тя, — ще трябва ли веднага да си облечеш другите дрехи? — Какво? Тя се обърна към мен и бавно ми се усмихна. — О, не веднага — отвърнах аз и започнах да се разкопчавам. 
  15. 
 


 Изпреварих ченгетата и пристигнах пръв в апартамента на Дарла, но не се наложи да ги чакам повече от няколко минути. Едва бях привършил преобличането си в преобладаващо синьо, когато чух звънеца и отворих вратата. Рей изглеждаше кисел, а Лорън — неуверен. — Направо ме побърква, Бърни — оплака се Рей. — Искаш ли ти да му обясниш, че не може да дойде с нас? Погледнах Лорън, който на свой ред погледна към кожените ми мокасини, не защото не ги одобряваше, а защото те бяха точно там, където искаше да насочи очите си. — Просто си мисля, че и аз трябва да дойда — измънка той. — Да предположим, че стане нещо. Тогава какво? — Нищо няма да стане бе — схока го Рей. — Аз и Бърни отиваме дотам, после си тръгваме, връщаме се тук, Бърни ти връща боклуците, а после ти и аз се разкарваме оттук, прибираме се у дома и си броим паричките. Донесъл ли си си списания? — Донесох си книга. — Значи сядаш ей тука на дивана и си четеш книжката. Хубав, удобен диван. Аз самият седях на него одеве. Ти винаги ли изкарваш толкоз мангизи, като си четеш книжки? Лорън вдиша и издиша, и отново — вдиша и издиша. — Ами ако стане нещо? Този близнак тука ако вземе да забърка някоя каша и се озовем с тебе — ти в единия край на града, а аз в другия? Тогава какво? — Апартаментът на Флаксфорд е в Ийст Сайд — отбелязах. — Съвсем наблизо. Никой не ми отговори. Лорън почна да описва нещата, дето можели да се объркат — от катастрофи до тревога в органите за гражданска защита. Рей отвърна, че три ченгета наведнъж — две законни и едно не — било по-неудобно, отколкото едно истинско и едно лъжливо. — Не ми харесва това — продължи Лорън. — Право да ти кажа, хич не ми харесва. — Ако дойдеш и ти, вие двамата с Бърни ще имате само един патлак. И една значка, и тъй нататък. И само една шапка, за Бога! — Има и още нещо. Как така ще си седя тука без значката си, без патлака. Просто не зная, Рей. — Ще си седиш зад заключена врата в празен апартамент, Лорън. За какъв дявол ти е притрябвал патлак? Да не те е страх от хлебарки? — Не от хлебарки — обясни Лорън. — Ама това е скъпа сграда. — Точно така — каза Рей. — Няма хлебарки. — На кого му пука за хлебарките? — Помислих, че на теб ти пука. — Просто не знам, Рей. — Просто си седни на задника, загубеняк такъв. Давай си партакешите на Бърни. Бърни, може би едно питие ще ни поуспокои, а? — Разбира се. — Намира ли ти се пиячка тука? Отидох да взема скоча от кухнята. Занесох му бутилката, чаша и малко лед. — Аз не искам — махна с ръка Лорън. — На дежурство съм. — Боже Господи! — извика Рей. Обадих се и аз: — Е, то си е тук, ако ти се прииска, Лорън. — Той кимна. Препасах колана му с патлака, проверих дали кобурът е закопчан, че току-виж патлакът паднал на земята и ни поставил в изключително неловко положение. Пресегнах се, потупах хладната стомана на бедрото си и си помислих колко ужасно нещо е това. — Тази проклетия тежи цял тон — отбелязах. — Кое, патлакът? Ще свикнеш. — Направо не може да се ходи с тази тежест. — За нула време свикваш. После ти е все едно и като че ли си гол без него, нали разбираш. Взех от Лорън лъскавата черна палка и я пробвах с един удар по дланта си. Дървото беше гладко и добре излъскано. Рей ми показа как да я закача за колана си и така я закрепи, че да не се люлее и да не ме цапардосва по пищяла. После си забодох значката, сложих си шапката и я нагласих. Отидох до спалнята, огледах се в огледалната врата и този път реших, че наистина приличам на ченге. Шапката помогна за това, разбира се. Значката, патлакът, палката и белезниците също направиха разликата доста значителна, променяйки и собственото ми отношение, карайки ме да се чувствам по-удобно в новата си роля. Откачих палката, завъртях я за проба и пак я закачих на мястото й. Даже си помислих да се упражня в изваждане на патлака от кобура, но отхвърлих това хрумване, убеден, че с най-голям успех бих могъл да си прострелям палеца. Все пак не бе малко чудо, че успях да забода значката за униформената си риза, а не директно върху кожата си. Върнах се в дневната вече достатъчно овладян от чувството, че съм ченге — достатъчно, за да кажа на някого да се размърда, да спра движението или да получа безплатна храна на гишето за обяд. Май че и Рей забеляза разликата. Огледа ме от шапката до обувките, после обратно, кимна бавно и отсече: — Ще минеш. Даже Лорън трябваше да се съгласи. — Те са родени актьори — отбеляза той. — Крадците? — Близнаците. — О, стига вече! — извика Рей. — Хайде по-бързо да се измитаме оттук. Докато караше колата, Рей отбеляза съвсем сериозно. — Уговорихме се да влезем в апартамента. Запечатан е като веществено доказателство, но ние ще счупим печатите и като си тръгнем, ще поставим нови. Всичко ще бъде записано точно така, тъй че нищо не трябва да се преебава. — Такава ли е обичайната практика? — Разбира се. Печатите се слагат, за да предотвратят незаконни прониквания. Не биха могли да спрат никого, но не можеш да минеш през вратата, без да счупиш печата. Специално този апартамент вече няколко пъти беше отварян и разпечатван. Видях въженцата върху печата. — Така ли? Кой е влизал? — Както обикновено. Фотографът и екипът от лабораторията влязоха преди първото запечатване, но после, само за няколко секунди, фотографът се върна. Може би някои от снимките му не са излезли както трябва, а може би някой от прокуратурата е поискал снимки и от другите стаи. Никога не ти е ясно какво ще искат да покажат на съдебните заседатели онези маймуни, какво ще искат да отбележат като веществено доказателство №1. Имаше още една визита от помощника на окръжния прокурор, вероятно за да огледа мястото, после минаха няколко агенти от отдел „Убийства“. Макар че това си е наш случай, от началото до края, и ние не бихме позволили на тия грездеи от „Убийства“ да ни го измъкнат изпод носа, те, разбира се, трябва все пак да хвърлят по един поглед — може би разчитат, че медицинската служба ще го прикрепи към някое разследване, което вече водят на отчет. После, може би по същата причина, имаше още едно посещение от канцеларията на окръжния прокурор, даже не от Манхатън, ами от онези отвъд реката… — Кога стана това? — Де да знам. Какво значение има? — От коя канцелария беше? От Бруклин? От Куинс? — От Бруклин. — Кой е окръжен прокурор на Бруклин? — Ох, мамка му, забравих му името. — Не е ли Майкъл Дебюс? — Точно така. Да бе, Дебюс. Защо? — И кога ходиха там неговите хора? — Какво те засяга? — Той ме огледа внимателно и междувременно едва не забърса една паркирана кола и изруга: — Паркират баш по средата на шибаната улица! Какво общо има Дебюс, Бърни? — Не знам. Но мисля, че Флаксфорд е имал общо с него. — По какъв начин? Замислих се за миг. Ако знаех точно кога са посетили собствения ми апартамент и кога Дебюс е претърсил апартамента на Флаксфорд, тогава… Тогава какво? Тогава нищо. Можех да подкрепя теорията, оформила се главата ми, стига да успеех да установя, че Дебюс е изпратил хората си на Източна Шестдесет и седма улица преди да ги изпрати на Уест Енд Авеню, но това всъщност не би доказало нищо, нито пък теорията ми щеше да пострада, ако последователността на нещата е вървяла точно в обратния ред. Единствената наистина важна променлива бе кутията. Или можех да я намеря, или не. — Може да се окаже важно да разберем кого точно е изпратил Дебюс в апартамента и кога е станало това — подхвърлих. — Е, това е въпрос на една справка. — Би ли могъл да разбереш? — Не точно на минутата, но по-късно. Сигурно. — А бе тя така или иначе ще си бъде там — измърморих. — Какво каза? — Нищо. * * *



 Разпознах портиера. Но той не ме позна и реших, че със сигурност ще се сетя за него по Коледа и ще му пратя честитка. Отвори ни вратата и докато Рей си бъбреше с него, на два пъти спря, за да провери хората, влизащи в сградата. Очевидно го бяха смъмрили, задето ме е пуснал, но поне не му бяха отнели работата и аз се почувствах щастлив заради него. Даже не ме погледна повторно. Носех униформа и пристигах с Рей, така че защо да ми обръща някакво специално внимание? Качихме се в асансьора заедно с един мъж, облечен като свещеник. Е, сигурно наистина беше свещеник, но приличаше по-малко на свещеник, отколкото аз на ченге, тъй че защо трябваше да приемам всичко за чиста монета? Изведнъж ми просветна, че расото би било добро прикритие за всеки крадец. Повечето портиери само ще се покланят. Разбира се, не би свършило кой знае каква работа в предградията, където най-важното е да не привличаш внимание, но блоковете с апартаменти са друга работа. В този момент в предградията най-идеална работа би свършила пощаджийската униформа. Разбира се, много хора познават пощальона си, но ако успееш да се представиш за момчето, което доставя колетите или препоръчаните писма, или нещо такова… — За какво се замисли, Бърни? — Ами за работата си — отвърнах. Слязохме на третия етаж и оставихме предполагаемия свещеник да се изкачва сам. Застанах отстрани, докато Рей счупи печатите върху вратата на Флаксфорд. После, докато бъркаше по джобовете си за ключовете, протегнах пръст и натиснах звънеца. Той ме изгледа. — Рутинна проверка — обясних. — Вратата е запечатана от полицията, а ти си мислиш, че може да има някой вътре? — Човек никога не знае. — Това е лудост. — Всеки си има свой установен ред — обясних отново. — Моят е такъв. — Господи! — промърмори той. Намери ключовете и пъхна един в ключалката, но аз вече бях видял, че няма да стане, и се оказа точно така. Опита с друг и той се плъзна вътре. — Сигурно ти е смешно — обърна се Рей към мен. — Да използваме ключ. Малко по-рано си послужих с ключа на Дарла, сега използвахме ключовете на Флаксфорд. Единственото място, където напоследък ми се наложи да влизам с взлом, бе собственото ми жилище. — Миналия път когато отворих тази врата — уточни той, — от другата й страна имаше крадец. — Миналия път, когато я отворих, в спалнята имаше труп. — Да се надяваме, че тазвечерното преживяване ще е нещо ново и за двама ни. Той завъртя ключа половин оборот по посока на часовниковата стрелка и отвори. Промърмори нещо, което не успях да разбера, и влезе, пресягайки се да включи осветлението. После се обърна, даде ми знак да вляза, но аз си останах на мястото. — Хайде де — подкани ме той. — К’во чакаш? — Вратата не беше заключена. — Разбира се, че беше. Нали аз я отключих. — Само секрета. Наложи се да завъртиш само половин оборот и тя се отвори. Тези ключалки си имат резе и ако то е пуснато, трябва да завъртиш ключа на оборот и половина. — Е, и? — Значи последният, който е излязъл, не си е направил труда да заключи с ключ. Като е излизал, само е затворил. — Какво значение има? Може ключът да е бил в партньора му, той пък вече да е стигнал до асансьора и да не е искал да го връща. Може изобщо да не му е хрумвало да заключва. Много хора си оставят вратите така. Никога не си правят труда да заключват с ключа. — Знам. Така ми улесняват живота. — Освен това тук е идвал човек, който изобщо не е в собствения си апартамент. Какво ще му пука за резето? Освен това нали е сложил печат. — Прав си — съгласих се. Разрових паметта си, опитвайки се да се сетя за нещо дребно, което току се стрелкаше насам-натам в главата ми. — Но аз пуснах резето. — Как така? — Като влязох. Затворих вратата и обърнах тая заврънгачка тук, тая топка. Така се пуска резето като си вътре в апартамента. — Е? — И когато вие с Лорън влязохте с ключа на портиера, ти трябваше да направиш един цял оборот, за да освободиш резето, и още половин, за да дръпнеш пружината. — Щом казваш — сви рамене Рей. Започваше да губи търпение. — Щом ти го казваш, приемам думите ти за чиста монета, Бърни, защото аз, ама честно, хич не обръщам внимание колко пъти превъртам ключа в ключалката, особено пък като не знам кой по дяволите стои от другата страна на вратата, както беше в случая. Това за мен няма ни най-малка шибана разлика и хич не разбирам какви ги дрънкаш. Мислех си, че искаш да влезеш в това жилище, но ако просто искаш да си стоиш отвън и да ми дрънкаш като луд за разни резета… — Ти си абсолютно прав — усмихнах се. Влязох и затворих вратата. И пуснах резето. Апартаментът не изглеждаше по-различен от последния път, когато го видях. Ако групата разрушители, нахълтала в моя апартамент, бе под ръководството на Майкъл Дебюс, то той определено бе назначил по-нежна тайфа за претърсването на покоите на Дж. Франсис Флаксфорд. Разбира се, претърсването на моето жилище бе незаконно и нерегистрирано, докато посещението тук е било направено с официално разрешение и е било надлежно отбелязано в някакъв официален документ. Така че книгите на Флаксфорд си бяха останали по етажерките на Флаксфорд, а дрехите на Флаксфорд си бяха останали в гардеробите и чекмеджетата на Флаксфорд. Никой не бе разпрал мебелите му нито му беше вдигнал килимчетата, нито пък му беше съборил картините от стените. Цялата тази работа ми се стори дяволски несправедлива. Флаксфорд, който си беше получил наградата, която там някъде си очаква далавераджиите и изнудвачите, никога вече нямаше да облече тези дрехи, да чете тези книги или отново да обитава този апартамент — и въпреки това всичко си беше останало в отличен вид. Аз, от друга страна, не можех да използвам съдържанието на апартамента си. И бях жестоко малтретиран. Опитах се да прогоня мисълта за тази несправедливост и да се концентрирам върху претърсването на жилището. Започнах от спалнята, където тебеширените очертания върху ориенталския килим (нямам представа какъв точно) посочваха положението на тялото. Той бе лежал точно отляво на леглото си, разперените му крака бяха сочили към вратата. По килима, при очертанията на главата, се забелязваха тъмнокафяви петна, подобни петна имаше и върху неоправеното легло. — Кръв ли е това? — попитах и Рей кимна. — Човек винаги си мисли, че кръвта е червена. — Обаче като изсъхне е кафява. — Аха. Като са го ударили, трябва да се е строполил на кревата. А после се е търколил на пода. — Логично. — Във вестника пише, че е убит с пепелник. Къде е той? — Мислех, че е лампа. Сигурен ли си, че е било пепелник? — Във вестника пише. — Много знаят те. Каквото и да е било, някой трябва да го е прибрал и да го е отнесъл на майната си. Нали е оръдието на убийството. Няма да си тръгнеш и да оставиш нещо такова. То се взема, минава през шестнадесет различни лабораторни изследвания, фотографира се неколкостотин пъти и се заключва някъде. — Той се окашля. — Даже да беше тук, Бърни, нямаше начин да ти позволя даже да се докоснеш до него. Никакво подправяне на доказателства. — Просто се чудех какво е станало с него. — Точно това, което току-що разбра. Промъкнах се покрай него и заобиколях леглото на път към маслено платно с разнебитена плевня, увивала в тежка позлатена рамка. Стана ми ясно, че ако там е имало стенен сейф, то поне петнадесет души вече са проверили след убийството, но все пак преместих картината и открих само гола стена. Обърнах се към Рей. — Странно. Човек би си казал, че е имал сейф. Хора като него често оставят пари у дома си. Може би просто не му е пукало. — Какви пари? Той е притежавал недвижими имоти, занимавал се е с театър, Бърни. Откъде да дойдат парите? Само квитанции от театъра, но тях някой не си ги носи у дома в наши дни. Те отиват направо в банката. Плюс малките игрички, с които се е забъркал, но колко пари може да има в тях? Помислих си: „Защо си е направил труда да се забърква тогава?“ Но в същото време поясних: — Бил е забъркан с доста хора. Мисля, че е изпълнявал функцията на някакъв пласьор или просто на далавераджия. Знам, че е бил свързан с някои от политическите тежкари, но не съм сигурен дали е работил само за тях. Освен това се е занимавал с шантаж и изнудване. — Мислех, че не си го познавал? — Така е. — Тогава откъде знаеш всичко това? — Един Господ знае — отвърнах. — Отделът ти също трябва да знае нещо за това. Не си ли чувал нещо за тайния живот на Флаксфорд? — Нито дума. Не мисля, че някой си е направил труда да открие нещо. След като знаем кой го е убил и си имаме един случай, дето ни е в кърпа вързан, защо ще се размотаваме с разни подробности? Каква ни е далаверата? — В кърпа вързан — повторих бавно. — Бърни, ако искаш да ми кажеш какво точно търсим… — Ние не търсим нищо. Аз търся нещо. — Да бе, ама какво? — Ще разбера като го намеря. — Ами ако го намеря аз? Пак се проврях покрай него, прескачайки предпазливо тебеширените очертания, сякаш тялото все още си лежеше там — мистично присъствие, увиснало току над килима. Минах по коридорчето и спрях да проверя в банята. Беше доста голяма за размерите на апартамента и навяваше на мисълта, че по някое време сградата е била разделена на по-малки помещения за даване под наем. Имаше масивна вана, стъпила върху крака с огромни нокти — антична останка, която контрастираше с модерната мивка и тоалетна. Пуснах вода в мивката, дръпнах верижката на тоалетното казанче и се обърнах, за да видя как Рей ме наблюдава с присвити вежди. — Само си припомням — обясних. — Ако Лорън не беше сбъркал пътя след като пусна водата в тоалетната, сега всички щяхме да си гледаме работата. — Точно така. Един Господ знае кой най-накрая щеше да открие нещастното копеле. — Сигурно щяха да минат дни. — Щеше да си чист, Бърни. Даже ако успеехме да направим някаква връзка, какво по дяволите можехме да ти сторим? Да влезем с наведени глави и да обясним, че сме те хванали, но после сме те пуснали да си вървиш? Освен това, докато всичко се изяснеше, нямаше да можем да разберем дали си бил тук същата нощ, когато онзи си го е получил, защото след толкова време часът на смъртта нямаше да може да се определи с кой знае каква точност. — Обаче Лорън се натъкна право на него. Постоях малко пред вратата на банята, обърнах се към спалнята, после пак се обърнах и се върнах в дневната. Можех да проверя гардероба на Флаксфорд за фалшиви стени и дъна, но не мислех, че това е в неговия стил. Бюрото. Приближих се и застанах до него, почнах да го потупвам оттук-оттам. Дарла Сандовал го бе видяла да вади синята кутия от това бюро и после пак да я връща, след като й е показал какво има вътре. А бюрото беше заключено, докато Флаксфорд си е лежал мъртъв в спалнята. Бях го преровил веднъж, но тези архаични изкопаеми са заредени с тайни отделения, чекмеджета, стаени зад други чекмеджета, преградки, скатани зад други преградки. Бюрото си стоеше точно там, където ми казаха да го търся в самото начало, и точно там, където търсех, когато ме спипаха Рей и Лорън; там щях да погледна и сега. Извадих връзката с инструментите си и казах на Рей: — Седни. Това може да отнеме известно време. * * *



 Отне близо час. Извадих всички чекмеджета едно по едно, проверих зад тях, обърнах ги наопаки и много внимателно ги огледах отвътре. Сгънах ролетката и проучих всеки сантиметър от бюрото — открих повече тайници, отколкото реклами върху задната страна на кутия за тестени кашички. Повечето бяха празни, но в един се стаяваше колекция страстна викторианска порнография, явно скрита там от някой страстен викторианец. Подадох подвързаните в томче картички на Рей, който вече се бе оплакал, че по етажерките на Флаксфорд не можело да се намери нищо по-пикантно от книгата на Мотли „Възход на Холандската република“ в два тома с кожена подвързия. — А, това е по-добре — докладва той. — Но дяволски ми се ще да го бяха написали на прост английски. Докато разбереш какво точно прави този пич с курвата, можеш да изгубиш интерес. Продължих изследователската си хирургия върху бюрото. От време на време изваждах някое от вътрешните отделения с ясното съзнание, че после няма да мога да го върна на мястото му, и съжалявах за това, но не чак толкова, че да взема да се разплача. Най-накрая ми стана ясно, че колкото и тайници да е имало в бюрото, Флаксфорд не би могъл да използва някой от тях за синята кутия. Би му отнело твърде много време да я извади и пак да я прибере. Отстъпих назад и погледнах бюрото с отвращение. Искаше ми се да си измия ръцете от цялата тази дяволска проклетия. Мисълта да си измия ръцете поведе след себе си представата за течаща вода, която пък набързо ме отведе до банята. Докато си стоях там и си представях Ниагарския водопад, открих, че изучавам сложно инкрустираните плочки на пода. Старомодни глинени квадратни плочки, повечето бели, с геометрична шарка, преминаваха през основната гама от светлосини плочки. Когато стигнах до идеята, която от известно време се въртеше в главата ми — да разбия пода, — разбрах, че вече се плъзгам много опасно по ръба. Пуснах водата в тоалетната, изплакнах си ръцете, огледах се безуспешно за кърпа, обърсах ръце в сините си гащи, откачих палката на Лорън, плеснах по дланта си и се измъкнах. И завих наляво вместо надясно, проследявайки маршрута на Лорън към спалнята. Натъкнах се на гардероба и много бързо преминах през него, знаейки, че там няма да намеря нищо освен дрехи, и това бе всичко, което всъщност намерих. Бях се запътил да изляза от стаята, когато в периферното ми зрение попадна мъничко късче от нещо, което се бе заклещило между леглото и стената. Коленичих и го огледах. Огледах го много внимателно, помислих си и всичко си пасна много точно с някои мисли, които вече се въртяха в главата ми. Станах, без да го пипам, и се върнах в дневната. Вкарвах и последното чекмедже в бюрото, когато Рей ме попита: — Какво по дяволите означава gamahouche? Накарах го да повтори буква по буква, после погледнах какво точно разглежда. — Мисля, че означава да се хвърлиш върху момиче — отвърнах. — И аз това си помислих. Защо бе мамка му не го напишат просто така? — Други времена, други нрави. — Мамицата им. Оставих го да зяпа античната мръсотия и се пораздвижих, после се строполих в зеления люлеещ се стол, където се бях насадил онази вечер преди да се захвана с бюрото. Вдигнах крака върху възглавничката, поех си дълбоко дъх и пак се опитах да уловя настроението на апартамента. „Ти се казваш Дж. Франсис Флаксфорд — казах си, — настанил си се удобно, облечен в хавлията си, само че тя е толкова хубава, че ти я наричаш халат. Трябва да си в театъра, но ти се излежаваш с питие до лакътя, с книга в скута и с пура в устата и…“ — Странно — казах си на глас. — Кое? — Трябва да са взели и двата пепелника. — Какво? — На тази масичка имаше тежък пепелник от шлифован кристал. — Намериха го в спалнята. Онзи, с който са го убили — нали вече ти обясних, взели са го и са го заключили. — Не, имаше още един пепелник — настоях. — Беше ей тук на масичката. Предполагам, че е бил същият като оръжието на убийството. Защо ще вземат и двата? — Кой знае? — Просто престараване. — Бърни, нямаме време. — Знам. — Не намери онова, което търсеше, а? — Намерих нещо. — В бюрото? — В спалнята. — Какво? — Аз се поколебах, а и той не беше настойчив. — Както и да е, не е онова, което търсеше, нали? А какво търсиш? Може пък аз да съм го видял. — Не е много вероятно. — Де да знаеш. — Една синя кутия — отвърнах. — Синя кутия, подвързана с кожа. — Колко голяма? — Боже Господи — извиках. — Или си я видял, или не си, Рей. Какво значение има колко е голяма? — Ти каза кутия, по дяволите! Може да е колкото пакет цигари, а може и да е колкото бойлер. — Горе-долу толкова — обясних, показвайки с ръце. — Колкото книга — спомних си думите на Дарла. — Колкото роман с твърда подвързия. Или може би колкото речник. О, за Бога! — Какво има? — Аз съм идиот — проклех се. — Само това и нищо друго. Отне ми може би не повече от три минути да я открия и още пет, за да установя, че всички други томове с кожена подвързия са си по местата. Прословутата кутия със синя кожена подвързия на Флаксфорд не бе нищо друго освен една фалшива книга — елегантна дървена кутия с ключалка, която се представяше за „Произход на видовете“ от Дарвин. Отворена, тя изобщо не приличаше на книга — просто доста усъвършенствана кутия, която можеше да стои върху шкафа като хранилище на игли за вратовръзки, копчета за ръкавели и други такива нещица. Затворена, заключена и мушната на най-долната полица, тя не изглеждаше по-различно от всички истински книги, които я заобикаляха. Главорезите, обърнали апартамента ми надолу с главата, щяха да намерят кутията. Нали бяха изтръсквали всички книги една по една. Значи са щели да открият, че една не се отваря — и готово. Но апартаментът на Флаксфорд не беше се насладил на такова претърсване. — Няма ли да я отвориш, Бърни? Изгледах строго Рей. Пак си седях в зеления люлеещ се стол, а той стърчеше над главата ми, втренчил поглед през рамото ми. — Ти се върни при твоята книга — посъветвах го, — а аз ще се концентрирам върху моята. — Предполагам, че точно така трябва да стане, — съгласи се той и се върна при своя стол и при своята книга. Задържах погледа си вперен в него, видях как надзърта към мен над порното си, после възобнових разчитането на загадката. — Ще се върна след минута — извиках. — Природата ме зове. Минах направо покрай банята и се намъкнах в спалнята на Флаксфорд със синята кутия в ръка. Независимо дали приличат на книги, или не, ключалките на тези малки домашни касички са непристъпни като пияна нимфоманка. Тази кутийка си имаше ключалка с шифър, скрита под кожената подвързия. Набираш три десетцифрени комбинации и влизаш свободно. Можеш да отвориш пустата проклетия и с длето. Не бързах чак толкова много, пък и наистина исках кутията да изглежда така, сякаш не е била отваряна, така че я смушках и я поизследвах в продължение на няколко секунди, докато най-накрая ключалката се предаде. Огледах всичко в кутията, после си го присвоих. Униформата ми си имаше достатъчно място по джобовете и никой от тях не се изду подозрително. Когато кутията се поизпразни, хванах леглото и го дръпнах лекичко от стената. Малкият правоъгълник, привлякъл вниманието ми по-рано, си стоеше точно там, където го бях видял, и след като преместих леглото, се виждаше доста по-добре. Послужих си с палката на Лорън, за да го изкарам от дупката, после го хванах внимателно между палеца и показалеца си, задържах го за ръбчетата и го сложих в легендарната синя кутия. Затворих я и я заключих. На връщане към дневната инсценирах още едно повторение на историята като убедително пуснах водата в тоалетната. Когато се върнах, Рей вдигна поглед — не беше мръднал оттам, където го оставих. — Нервен стомах? — Сигурно. — И аз се изнервям — подхвърли той. — К’во ще кажеш да се измитаме? — Добре. Това мога да си го отворя и у дома. — Мислех, че бързаш. — Не чак толкова — отвърнах. — Повече ми се ще да се измъкнем оттук. Пък и Лорън беше много нещастен, че ще пропусне всичко. Нека да му дадем възможност да види какво има в кутията. Вече имам доста точна представа какво ще намерим. — И мислиш, че с него ще успееш да се измъкнеш? — Ще успея — кимнах. — И ще вмъкна някой друг. * * *



 Хвърлихме още един бърз поглед на жилището, колкото да се уверим, че сме оставили всичко долу-горе така, както го намерихме. Вътрешните повреди, които направих в красивото старо бюро, не се виждаха, а лавиците с книги изглеждаха непокътнати. Отвън Киршман закрепи печата върху вратата, отбеляза датата и времето, после прибави и подписа си. След това ми се усмихна хладнокръвно и пъхна ключа, за да пусне резето. И когато резето падна, и последното парче от мозайката си дойде на мястото. 
  16. 
 


 Докато се върнем в малкото любовно гнездо на Дарла Сандовал, Лорън Креймър беше получил нервна криза. Отключих с моя ключ, а когато прекрачихме прага, Лорън ни чакаше досами вратата. Тъй като не бяхме си и помисляли, че може да избере точно това местенце и да се настани там, без да искаме, го цапардосахме с вратата. Той изстена, а Рей отчаяно се втренчи в партньора си и извика: — Не мога да повярвам. Нали ти казах да си седиш на дивана. — Не знаех, че сте вие, Рей. — Да се крие зад вратите, Господи! — Изнервих се, това е. Много се забавихте и започнах да се притеснявам. — Е, Бърни трябваше да потърси една кутия. Беше ми много забавно да го наблюдавам. Направо изтърбуши бюрото и всичко останало. После се оказа, че кутията, която търси, е в библиотеката. Ето я. Преструваше се на книга. — „Откраднатото писмо“ — отбеляза Лорън. — Какво? — Едгар Алън По — поясних аз. — Къс разказ. Но това не е съвсем точно, Лорън. Ако на етажерката имаше скрита книга, всичко щеше да е точно като в разказа. Само че това беше кутия, маскирана като книга. — На мен ми се струва почти същото — настоя на своето Лорън. Здравата се беше нацупил. Докато ние двамата се чудехме кое как е, Рей отиде до кухнята и си приготви питие. Върна се, пое една голяма глътка и реши, че е време да отворим кутията. — И да си получа обратно патлака — напомни ми Лорън. — И палката, и значката, и белезниците, и всичко останало. Не че имам нещо против теб, Бърни, но се притеснявам като ги гледам върху някой, който не е истинско ченге. — Разбираемо е, Лорън. — А освен това без тях не се чувствам съвсем облечен. Патлакът трябва да го носим даже когато не сме на дежурство, нали разбираш. Като си помислиш за всички престъпления, осуетени от полицаи, свободни от дежурство, разбираш каква е причината за тези разпореждания. А пък аз се замислих за всички онези свободни от дежурство ченгета, които имат склонност да се стрелят един друг и по най-малкия повод, но реших да не повдигам този въпрос. Сметнах, че няма да се приеме твърде добре. — Кутията — напомни ми Рей. — Не може ли най-напред да си взема партакешите, а после той да отвори кутията? — Господи! — Рей чак се хвана за главата. Вдигнах кутията и подхвърлих: — Всъщност тази кутия не е чак толкова важна. Рей се втренчи в мен. — Струваше ти десет хиляди долара, Бърни. Изглежда ми като нещо много важно. И трябваше да те измъкне от обвинение в убийство, така че проклет да съм, ако не видя как ще стане това. Само заради спора ще приема, че не си убил Флаксфорд. Но не виждам и десетцентово доказателство в тази посока, хич да не приказваме за такова, дето струва цели десет бона. — Сигурно така изглежда — признах. — Освен ако доказателството не е в кутията. — Кутията е нещо лично — отвърнах. — Наречи я просто услуга за приятел. За мен беше важно да вляза в апартамента, Рей. Тогава даже не го осъзнавах, всъщност си мислех, че кутията е важна, но като влязох в апартамента, разбрах каквото ми трябваше. — Нищо не схващам — сбърчи чело Лорън. Като че ли очакваше някакъв номер — да отворя кутията и да извадя от нея бяло зайче. — Какво откри в апартамента. Бърни? — Даже за начинаещи вратата не беше съвсем заключена. Резето не беше пуснато. — Олеле Боже! — извика Рей. — Казах ти, че някое ченге просто е тръшнало вратата и не си е направило труда да я заключва. Какво значение има? — Няма. Онова, което има значение, е, че резето беше пуснато, когато аз влязох в апартамента на Флаксфорд онази вечер. Ако беше само секретът, щях да си отворя по-бързо, но това си е една хубавичка ключалка „Рабсън“ и се наложи да превъртя цилиндъра на оборот и половина. Не ми отне много време, тъй като съм изтъкнат представител на професията, на която съм се посветил… — Господи, какво трябва да слушаме! — … но първо трябваше да дръпна резето, а после да оправя и секрета. Което и направих. — Е, и? — Значи, че или убиецът е взел ключа на излизане от апартамента и после се е забавил, за да заключи трупа на Флаксфорд, или самият Флаксфорд е пуснал резето като е превъртял топката отвътре. Някак не мога да си представя, че убиецът още в самото начало си е имал ключ или пък че си е направил труда да си послужи с него — ако все пак е имал. Този път успях да им привлека вниманието, но те още не разбираха накъде бия. — Да не би да казваш, че Флаксфорд сам се е заключил вътре? — невярващо предположи Рей. — Точно това казвам. — Божичко, Бърни, така сам си пъхаш врата в бесилката. Ако се е заключил сам и вратата е била заключена, когато си влязъл, то значи, че копелето е било живо, когато си се вмъкнал. — Абсолютно точно. — Значи ти си го убил. — Погрешно. — Шляпнах по дланта си с палката на Лорън и продължих: — Виж какво, тук имам едно предимство. Аз просто със сигурност знам, че не съм убивал Флаксфорд. И информацията, че е бил жив, когато съм влязъл там, за мен означава нещо съвсем различно. Означава, че със сигурност знам кой го е убил. — Кой? — Не е ли очевидно? — Посочих с палката. — Лорън. Кой друг? Наблюдавах дясната ръка на Лорън. Много напрегнато тя се стрелна към мястото, където трябваше да е патлакът, ако в същото време той не беше у мен. Отпусна ръка, забеляза, че го наблюдавам, изчерви се и изписка: — Ти си се побъркал! — Не мисля така. — Това пък ако не е типично за близнаците, не знам кое е. Рей, мисля, че е най-добре да го приберем. Този път му сложи белезниците, а? Веднъж вече ни избяга. За миг Рей не каза нищо. После се обърна към мен и ме попита: — Да не би само да ни будалкаш, Бърни? Да скалъпиш нещо и да пробваш дали ще мине? — Не. Смятам, че е сигурно, Рей. — Я ми разкажи по-подробно. Взе да ми става интересно. — Рей, стига си слушал този маниак… — Млъквай! — извика Рей Киршман. Обърна се към мен и добави: — Давай, Бърни. — Разбира се — съгласих се. — Всъщност много е просто. Дж. Франсис Флаксфорд е трябвало да ходи на някаква премиера същата вечер. Всичко е било нагласено. Ето защо избрах точно това време, за да се промъкна в апартамента му. Имах си вътрешна информация и моят източник знаеше със сигурност, че той ще е навън. Всичко е било нагласено така, че той да отиде там. Бил е по халат, готов да се облече и после му се е случило нещо. Не знам дали е било удар или моментен припадък, или лек сърдечен пристъп, или пък е паднал случайно, не знам какво, но в крайна сметка се е озовал припаднал в леглото, облечен в халата си. Някъде по това време трябва да е съборил лампата или да се е блъснал в нещо и може би именно този шум е накарал някоя съседка да звънне на ченгетата. Важното е, че той е бил в безсъзнание в спалнята си, а вратата беше заключена отвътре, когато влязох в апартамента. — Това е лудост! — извика Лорън. — Остави го да говори. — Гласът на Рей беше съвсем спокоен. — И значи оттук нататък се намесваш ти, Бърни. — Оттук нататък се намесвам аз. Влязох в апартамента и веднага се залових за работа. Изобщо не съм излизал от дневната и не съм правил нищо друго — само прерових бюрото, защото кутията трябваше да е там. Информаторът ми не знаеше, че кутията е маскирана като книга. Когато вие пристигнахте, аз още си играех с бюрото. Побъбрихме си, споразумяхме се по финансовите въпроси и се уговорихме да се измъкваме. И тогава Лорън получи зов от природата. — Е, и? — Е, според неговата история, той отива до банята, използва тоалетната, после сбърква пътя назад и по погрешка се намъква в спалнята. Там открива трупа на Флаксфорд. Връща се, тича право в дневната, където го чакахме, вдига шум до небесата, прилошава му и припада. — Е, това и двамата го видяхме, Бърни. А после ти ме цапардоса и излетя с пълна пара. Не обърнах внимание на последното обвинение. — Лорън е видял Флаксфорд внезапно — отбелязал. — Няма как иначе да е било. Коридорчето е малко. Ако вървиш от дневната към банята, няма начин да не видиш тебеширените очертания по килима в спалнята преди да си стигнал до банята. Разбира се, тогава не е имало тебеширени очертания. Но е имало тяло, проснато върху леглото, тъй че Лорън веднага го е видял. — И? — И изведнъж тялото — тоест Флаксфорд — се е съживило. Не знам какво си е помислил Лорън първоначално — дали го е сметнал за мъртъв, или за изпаднал в несвяст — но както и да е, човекът изведнъж се е съживил, отворил е очи и се е вторачил в него, и тогава Лорън е реагирал машинално. Завъртял е вярната си палка и е цапардосал Флаксфорд по главата. — Лудост! — извика Лорън. Гласът му трепереше, но това можеше да е от ярост или обида — не единствено от чувство за вина. — Той се е побъркал. Че защо ще го правя? — За пари. — Какви пари? — Парите, които си тъпчел по джобовете си, когато Флаксфорд те е изненадал. Когато си го намерил, целият му скут и целият под са били затрупани с пари. — Обърнах се към Рей. — Виж какво, Флаксфорд е бил далавераджия, изнудвач, човек, стоял в основата на много игрички. Може да си е имал банкови сметки и сейфове, и тайници, но са му трябвали и пари подръка. Всеки подобен далавераджия постъпва така, независимо дали далаверите му са законни, или не. Виж, аз самият съм само един дребен крадец, а тази вечер успях да ти събера десет бона. — Не виждах смисъл да пояснявам, че само половината са мои. — И единственото, което не е открито в апартамента на Флаксфорд, са пари. Нито в чекмеджетата, нито в шкафовете, нито в някой стенен сейф, нито във фантастичното бюро. След всички претърсвания на това жилище, включително и моето тази вечер, само пари не се появиха наяве. — И ти казваш, че щом няма пари, значи Лорън трябва да ги е взел? — Това е лудост — повтори Лорън. — Не е лудост — поправих го аз. — Каквото и да е било онова, от което Флаксфорд е изпаднал в безсъзнание, минало му е бързо. Според мен малко преди това е имал посетител, той му е донесъл пари, които е трябвало да се прехвърлят от един човек на друг. Явно парите са били доста, щом са го накарали да отложи посещението си в театъра. Взел е мангизите, посетителят си е отишъл, а преди да припадне, той е отишъл в спалнята да ги преброи. Лорън е нахълтал и е открил припаднал човек в стая, пълна със стодоларови банкноти. — Това са догадки. — Така ли? Обърнаха апартамента ми наопаки, Рей. Всяко чекмедженце е обърнато надолу с главата, всяка книжка е претърсена, най-пълното претърсване, което можеш да си представиш. В синята кутия едва ли има нещо, което да вдъхнови подобно претърсване. Но някой е знаел, че Флаксфорд е имал много пари, когато са го убили, а човекът, който е направил подобно предположение, трябва да е същият, който му е дал парите. Мисля, че е бил Майкъл Дебюс или някой свързан с него. Или парите са били предназначени за Дебюс, или Дебюс ги е предавал някому чрез Флаксфорд, за да прекрати разследването в канцеларията си. Но това обяснява защо посетителят на Флаксфорд не е могъл да го убие, като прибавим и номера с ключалките. Този човек — да кажем за по-удобно Дебюс — е оставил Флаксфорд жив, а освен това му е оставил и парите. А сумата е била достатъчно голяма, тъй че Дебюс не е искал да я отпише след убийството на Флаксфорд. Била е достатъчно голяма за Лорън, който е решил, че си струва да извърши убийство заради нея. — Рей, той е луд! Този човек е луд! — Не знам, Лорън — поколеба се Рей. — Майтапиш ли се? — Не знам. Ти винаги си обичал парите. — Май почваш да вярваш на тази измислица. — Винаги си вземал всичко, което ти попадне, Лорън. Бях малко изненадан — такъв новобранец като теб. Обикновено минава известно време, докато човек се научи да подлага ръка. После вижда, че това е част от системата, почва да надушва това-онова и малко по малко развива апетит. Но ти, Лорън, ти си беше алчен от самото начало. Беше си алчен още преди да усетиш властта си. Още щурееш насам-натам с твоите измишльотини, с твоя шибан козирог или каквото и да е, и си най-алчното копеле, което съм виждал. — Рей, ти знаеш, че никога не бих убил човек. — Не съм сигурен какво точно знам. — Рей, как с палката бе? Хайде де. Зарадвах се, че подхвана точно това. Завъртях палката на Лорън и звучно я плеснах о дланта си. — Хубава тояжка — отбелязах. — Гладка и лъскава. Човек би се заклел, че никога не си удрял някого с нея, Лорън. — Не съм. — Наистина не си. Нито си я блъскал някъде, нито си я изтървал по тротоара, нито си обърсвал някоя стена с нея. Даже не си я носил допреди няколко дни. — Посочих към него с арогантен театрален жест. — Нова е, нали, Лорън? Чисто новичка. Съвсем девствена. Защото е трябвало да смениш старата. Тя не беше чисто нова, доста беше поочукана, защото обичаш да си играеш с нея и често я изпускаш. Повърхността й беше нащърбена, сигурно е имала и няколко пукнатини. А ти си знаел, че кръвта на Флаксфорд може да се просмуче в пукнатините — кръв, късчета кожа или нещо такова, — а и не може да не знаеш как обработват подобни неща в лабораторията и че цялото търкане на света не е достатъчно да се отървеш от доказателствата. Така че си се отървал от цялата палка. Лорън отвори уста, но не каза нищо. Рей взе палката от ръката ми, огледа я, поклати глава и каза: — Наистина прилича на херувимче. — Рей, за Бога… — Съвсем новичка е тази шибанячка бе, Лорън. Не е онази, дето я размахваше. Кога си я взел тая? — О, преди седмица-две. — Преди убийството на Флаксфорд, а? — Разбира се, че преди кражбата. Рей… — Какво й стана на старата? — Не знам. Просто тая ми пасна повече. Рей… — Изхвърлил си старата, така ли, Лорън? — Вероятно съм я забутал някъде. — Ами ще можеш ли да се сетиш къде, ако се наложи? — Сигурно. О, чакай да помисля, май я захвърлих в задния двор. Разбира се, някое от съседските хлапета може и да е офейкало с нея, но може и още да е там. Двамата се спогледаха. Все едно че мен ме нямаше в стаята. Гледаха се дълго, после Лорън извъртя очи и почна да изучава обувките си. Между другото бяха черни половинки, излъскани до блясък и много по-подходящи за униформен полицай от моите кожени мокасини. Пръв се обади Рей. — Тоалетната. Той отиде до банята и ние го чухме как пуска водата, а пък няколко секунди по-късно се върна в дневната. Откъде ще е имал време да направи всичко онова, което ми разправяш? — Пуснал е водата на връщане, Рей. Най-напред е подминал банята, а на връщане е спрял да пусне водата. — Като прикритие? — Точно така. — Да, всичко си пасва. Ами пепелникът? Флаксфорд е бил убит с пепелник. — От дневната. — Ти как разбра? — Спомняш ли си, че те питах за пепелника? В дневната имаше един, на масичката до мен. Тази вечер го нямаше и аз най-напред си помислих, че е същият като оръдието на убийството, че в комплекта са били два, а от лабораторията за всеки случай са ги взели и двата. Когато влязох в апартамента, той си беше в дневната, а докато екипът от лабораторията отиде там, се е преместил в спалнята. — И как е отишъл там? Той ли го е взел? — Сигурно. Върнал се е в дневната и е изиграл припадъка си. Много странно изглежда всичко това. Това е най-дяволски забавената реакция, ако вземеш да се замислиш. Освен ако, разбира се, преди не е виждал труп… — Виждал е няколко. — Е, може би този е бил първият, за който е носел персонална отговорност. Тъй че вероятно са му поомекнали коленете, но успява да извърви цялото разстояние до нас и чак тогава се тръшва на килима. Това не беше истински припадък. Минута по-късно аз изскочих през вратата, а пък после, като си се съвзел, ти веднага си се впуснал подире ми, нали така? — Е, и? — Когато ти си тръгнал, той още е бил на килима. И щом ти си се изнизал през вратата, твоето приятелче е грабнало пепелника от масичката, върнало се е в спалнята и е разполовило главата на Флаксфорд с него. Може би само го е зашеметил с палката. Може Флаксфорд вече да е бил мъртъв, но Лорън да е искал да занесе подходящо оръдие на убийството. Мисля, че най-вероятно е бил още жив, но няколко удара с онова стъклено чудовище са довършили работата. Така е могъл да вземе останалите пари и да си отиде свободно у дома, оставяйки ме да опера пешкира за убийството. Направо е решил да ми нахлузи примката около врата. Не знам кога точно Рей Киршман разбра, че говоря истината, но някъде по време на това изложение и последните му съмнения изчезнаха. Чух го да си разкопчава кобура, за да може да си извади патлака, ако се наложи. Жестът направи впечатление на Лорън, който сякаш всеки момент щеше да пристъпи напред, после промени намерението си и седна на дивана. Рей го попита: — Колко бяха парите, Лорън? — Лорън не отговори и той попита мен: — Как мислиш, колко са били? — Той ще ти каже рано или късно. Предполагам, че са били повече от двайсет хилядарки, може би двойно повече. Трябва да са били доста, като се вземе предвид колко усилия вложи Дебюс да си ги върне. Разбира се, Лорън не е знаел колко са, докато не се е прибрал у дома и не ги е преброил, но още там е видял, че са достатъчно, за да извърши убийство заради тях. Настъпи продължително мълчание. После се обади Лорън: — Мислех, че вече е мъртъв. Погледнахме го. — Беше се пльоснал като труп. Бях сигурен, че този тип го е убил. Не знам какво си помислих. Взех да събирам парите. Механично. Не знам какво ми стана. После той отвори очи, понечи да стане и… нали разбирате, през цялото време го мислех за мъртъв, а пък той отвори очи. — И после ти се върна с пепелника, само да се увериш, а? — О, Боже! — извика Лорън. — И колко излязоха в края на краищата, партньоре? Двайсет бона? Четирийсет? — Петдесет. — Петдесет хиляди американски долара. — Рей тихо подсвирна. — Е, не се учудвам, че не беше много въодушевен от сделката ни тази вечер. Защо да рискуваш за десет бона, когато вече си си скътал петдесет, особено пък като трябва да делиш десетте на две, а петдесетте са си само за теб — чиста работа. — Половината са твои, Рей. Да не мислиш, че щях да ги задържа? — О, наистина си много готин, Лорън. — Само чаках да измисля някакъв начин да ти обясня всичко. Нямаше да ги скрия от теб. — Разбира се. — Двадесет и пет хиляди долара без данъци, това си беше твоят дял, Рей. Божичко, ето го убиеца, стои точно пред теб. Много е просто, а и той е само един шибан крадец, Рей. Виждаш ли колко сладко се нареждат нещата? — О, разбирам. Мислиш, че трябва да стоварим всичко върху Бърни. — Рей се почеса по брадичката. — Ама работата е там — какво ще стане след като той разкаже историята си? Те ще се нахвърлят върху теб, ще проверят всичко и ще те разнищят, Лорън. — Можем да го застреляме при опит за бягство. Рей, той избяга веднъж, прав ли съм? Той е опасен човек. Слушай ме, Рей. Помисли си за двадесет и петте хиляди долара. Или може би ще трябва да вземеш по-голям дял. Така ли е? Рей, слушай ме… Рей го удари. Зашлеви го през лицето. Лорън вдигна ръка към бузата си и си остана така, съвсем зашеметен. Плесницата отекна из тихия апартамент. — Имаш право да мълчиш — предупреди го Рей. — Имаш право да… о, мамка им на тези глупости. Бърни, ако те питат, нали ще се сетиш, че съм му прочел правата на тоя духач. — Дума да няма. — Защото искам всичко да е наред. Никога не съм го харесвал това говно, но си мислех, че знае каква е разликата между чисто и мръсно, между това да вземеш пари и да убиеш заради тях. Знаеш ли какво ми се иска? Иска ми се нещо веществено, някакво доказателство, което ще му прикове задника за стената. Като например палката му с кръвта на Флаксфорд върху нея, но се обзалагам, че тя вече е заминала в печката. — Ще намериш парите. С кръв по някои от банкнотите. — Освен ако не ги е скрил. — Погледна ядосано към Лорън. — Но все ще ни каже къде са. — Няма нужда. — Какво имаш предвид? — Мисля, че всъщност не е прибрал петдесет хиляди долара. Мисля, че е прибрал четиридесет и девет хиляди и деветстотин. — Объркваш ме, Бърни. Извадих синята кутия. — Все още не съм отворил кутията — поясних, — защото не знам комбинацията. Но мога просто да счупя ключалката, а когато го направя, имам чувството, че знам какво ще открием вътре. Мисля, че ще намерим стодоларова банкнота, и мисля, че върху нея ще има кърваво петно, даже си мисля, че върху петното ще има отпечатъци от пръсти. Съвсем естествено е това да са отпечатъците на Флаксфорд, ако е кървял преди Лорън да се добере до него. Но имам чувството, че това ще са отпечатъците на Лорън, а това определено ще е чудесно доказателство, не мислиш ли? Рей ме изгледа продължително. — Това ли си мислеше, че ще намериш в кутията? — Наречи го предчувствие. — Е, защо тогава не я отвориш да се убедим? — И когато го направих, възкликна: — Красиво, направо красиво. Все пак кога успя да нагласиш всичко, а? О, разбира се, когато отиде в тоалетната. Пуснал си водата, също като Лорън. Много умно. А пък банкнотата си е била там през цялото време. Момчетата от лабораторията са я пропуснали, нали? Страхотно. — Не, през цялото време си е била в синята кутия. — Да-да. Предполагам, че никога няма да науча какво наистина е имало в синята кутия, пък мисля, че и пет пари не давам за това. Харесва ми това, което е вътре сега. Красив отпечатък. Обзалагам се, че ще се окаже твоят, Лорън, обзалагам се също, че и кръвта ще е от нужната ни кръвна група. — Въздъхна дълбоко и заключи: — Лорън, мисля, че здравата си загазил. 
  17. 
 


 — Това е фантастично! — извика Ели. — Направо невероятно. Ти всъщност разкри убийството. — Точно това направих. — Изумително. — Тя седеше на леглото. Носеше същите дрехи като сутринта, когато събори саксията — белите панталони и западняшката дънкова риза — и изглеждаше по-привлекателна от всякога. — Но не ми е ясно как си разбрал всичко, Бърни. — Е, казах ти как тръгна. Най-важно се оказа резето — разбрах, че то поначало си е било пуснато. Тогава си помислих, че Флаксфорд го е пуснал на излизане, но разбира се, тогава той си е бил в спалнята. След като направих връзката, имаше само две възможности. Или убиецът си е имал ключ, или Флаксфорд се е заключил отвътре. А ако Флаксфорд се е заключил, значи е бил жив, когато влязох в апартамента, и ако всичко е било точно така, оставаше само един човек, който би могъл да го убие. — Лорън. — Лорън. А ако Лорън го е убил, значи е било за пари, пък и единствено парите не изскочиха отнякъде. А в случая трябваше да има пари. — И ти проумя всичко това, докато отваряше вратата? — О, и преди това се бях сетил за много неща. Исках да изглежда все едно че ми е хрумнало, докато Рей беше покрай мен, за да му е по-лесно да проследи връзката. — И после си извадил късмет да откриеш онази стодоларова банкнота на пода. Оставих това да мине покрай ушите ми. Наистина извадих късмет, но бях подготвен и сам да поработя за късмета си. Точно тогава в джоба ми имаше една стодоларова банкнота, една от ония двете, които си разделихме с Дарла, и тя беше поукрасена с малко кръв — именно тя щеше да влезе в синята кутия, ако истинската не се беше появила изпод леглото. Имах нужда от нещо, което да отвлече вниманието на Рей от онова, което първоначално се намираше в кутията, а една кървава банкнота притежава точно необходимата драматична стойност, нещо, което прочутият Пери Мейсън би могъл да размаха в съдебната зала. Може би именно заради това забелязах банкнотата, която Лорън бе пропуснал. Е, така можех да запазя собствената си банкнота, поне докато намеря за какво да я похарча. Ели стана и отиде до кухнята за още кафе. Протегнах се и вдигнах крака върху масичката. Кокалите ме боляха от умора, а освен това бях и много напрегнат. Исках да се отпусна и да поспя шест-седем часа, но както вървяха нещата, май щеше да се наложи да бодърствам поне още толкова време. Ставаше късно, към един и половина. След като Рей и Лорън излязоха от апартамента на Дарла, аз й се обадих у тях, както се бяхме уговорили, звъннах два пъти и затворих. Няколко минути след това ми звънна тя и аз й докладвах, че съм намерил кутията и че записите и снимките са у мен. — Не се притеснявай за негативите — успокоих я. — Снимките са полароидни. Само едно — онзи, който ги е правил, е имал добър усет за композиция. — Разгледал си ги значи? — Трябваше да разбера дали са те, а не вярвах, че мога да ги идентифицирам само с пипане. — О, не се оплаквам — отвърна тя. — Просто се чудех дали са ти се сторили интересни. — Всъщност да. — Така си и мислех. Прослуша ли записите? — Не. И не мисля да го правя. Мисля, че във връзката ни трябва да остане известна доза тайнственост. — О, ще имаме ли връзка? — Бихме могли. Камината ти работи ли, или е само за украшение? — Работи. Никога не съм имала връзка на камина. — Имам още нещо наум за нея. Преди да си тръгна, ще изгоря снимките и лентите. Все пак те са наполовина мои. Похарчих всичките си пари за черни дни, за да ги докопам, и искам колкото се може по-скоро да се отърва от тях. — Може да се превърнат в интересни сувенири. — Не — отвърнах категорично. — Много е опасно. Все едно да държиш зареден патлак в къщата си. Възможната полза е нищожно малка, а съответният риск е огромен. Искам да ги унищожа още тази вечер. Само ако още не си го разбрала — аз не съм потенциален изнудвач. — О, вярвам ти, Бърнард. — Ченгеджийският костюм още е у мен. Мислех да го оставя тук. Така няма да го мъкна до центъра. — Добро хрумване. — Имам си и белезници и палка, много странно. Ченгето, на което принадлежаха, трябваше да си тръгне набързо, пък и повече няма да му трябват. Оставям ги тук. — Прекрасно. Ако не беше толкова късно. — Наистина е късно. Пък и имам да свърша още нещо. Но ще ти се обадя, Дарла. — О, добре — въодушеви се тя — Ще бъде прекрасно. Обадих се на Уесли Брил, за да му кажа, че цялата работа е опакована и завързана с панделка. — Ти нямаш нищо общо — успокоих го. — Случаят е разрешен, аз съм на чисто, а за вас с мисис С. изобщо не става и дума. Казвам ти го, за да не се притесняваш. — Наистина се притеснявам — призна той. — Как успя да го разнищиш? — Извадих късмет. Виж, имаш ли една минута? Защото аз имам няколко въпроса. Зададох въпросите си и той им отговори. Побъбрихме си минута-две, постигнахме съгласие, че трябва да изпием по едно заедно в близките дни, само че не в „Пандора“, и с това приключихме. Открих в указателя номера на Родни Харт, набрах го, чух да звъни повече от петнадесет пъти, после успях да хвана услужливото момиче от телефонната служба. Тя ми каза как да се свържа с Род — той все още си беше в Сейнт Луис, — но когато се свързах с хотела му, той още не беше се прибрал. Предполагам, че пиесата още е вървяла на сцената. Преоблякох се отново в собствените си дрехи и прибрах ченгеджийските такъми в гардероба на Дарла. Там имаше и някои нейни доста интересни такъми, вече ги бях видял и на полароидните снимки, но наистина нямах време да ги огледам по-подробно. В дневната прегледах фотографиите и ги струпах всичките, с изключение на една, в камината, която превърнах в камина, горяща с филмови ленти. Прибавих и касетите, които се подпалиха и малко замирисаха, разрових пепелта, когато остана само пепел, включих климатика и си тръгнах. Взех такси към центъра, до Бетюн Стрийт, и много се забавлявах, докато обяснявах на шофьора как да я намери. Погледнах сградата отдолу. В апартамента на четвъртия етаж не светеше. Влязох във вестибюла и натиснах звънеца. До бутона не пишеше нищо. Смушках го още веднъж, но никой не вдигна, тъй че отворих вратата на стълбите по обичайния си начин и изкачих три площадки нагоре. Ключалките бяха лесни. Влязох и не ми беше необходимо да оставам дълго. След десетина минути излязох, заключих и изкачих още една площадка до апартамента на Род, където ме чакаше Ели. * * *



 И ето ни сега двамата, пийваме си кафе и скоч и си изясняваме всичко. — Значи си съвсем на чисто? — попита тя. — Така ли? Ченгетата даже не искат да си поговорят с теб? — Вероятно ще поискат да си поговорим рано или късно — отвърнах. — Много зависи от това какво ще реши Рей в края на краищата. Иска да направи добро на Лорън, като го освободи от униформата му, иска онзи да прекара известно време в затвора, но в същото време вероятно би искал да избегне цялостно разследване и съдебен процес. Предполагам, че сигурно ще стигнат до някакъв компромис. Лорън ще се признае за виновен в някакъв вид непредумишлено убийство. Ще се изненадам, ако лежи повече от година. — След като е убил човек? — Е, това ще е доста трудничко за доказване в съда, а може би ще е направо невъзможно, без да се въвлекат крадци, подкупни ченгета, корумпирани прокурори и други политици, тъй че може да се каже, че системата има разбираем интерес да покрие всичко. А пък и Лорън си има петдесет хиляди мълчаливи аргумента в своя полза. — Петдесет хиляди… о, парите! Какво ще стане с парите сега? — Добър въпрос. Мисля, че те принадлежат на Майкъл Дебюс, но как ще успее да предяви иск за тях? Не виждам как някой ще ги остави на Лорън, но не мисля, че и Рей ще успее да ги докопа всичките. Щеше ми се да има някакъв начин и аз да си отрежа парче от баницата. Не от алчност, а защото така ще изляза на нула. Цялата тази работа ми струваше огромно състояние, ти сама знаеш. Получих хиляда долара в аванс и ги дадох на Рей. После хората на Дебюс ощетиха апартамента ми с няколко хиляди долара и накрая пет бона — парите ми за черни дни, отидоха при Рей и вече не мога да си ги взема. Балансът е направо ужасен. — Можеш ли да вземеш част от петдесетте хиляди? — Нямам никакъв шанс. Ченгетата не дават пари на крадците. Аз съм единственият човек на този свят, който даже няма и да подуши петдесетте хилядарки. Обаче ще се наложи набързо да открадна малко пари. Както винаги съм разорен. — О, Бърни. Нали видя какво стана последния път когато се опита да откраднеш нещо. — Това беше кражба по поръчка. Отсега нататък минавам изцяло на свободна практика. — Ти си непоправим. — Добре де, точно това е терминът. За мен превъзпитанието е празна работа. Тя остави чашката си с кафе, сгуши се по-наблизо и настани мъничката си главица върху рамото ми. Вдишах парфюма й. — Най-изненадващото е — каза тя, — че кутията през цялото време си е била празна. — Като изключим стодоларовата банкнота. — Но преди да пъхнеш банкнотата кутията беше празна, нали? — Точно така. — А какво ли е станало със снимките? — Може да не е имало никакви снимки — предположих. — Може би той е заплашвал мисис Сандовал, но всъщност изобщо не й е показвал никакви снимки. Защото, за да се направят снимки, там е трябвало да има и трети човек, нали така? А в този случай не се появява трети човек. — Но ти май каза, че й е показал снимки. — С такова впечатление бях останал, но може би и е показал само кутията и е бил толкова убедителен, че тя е останала с впечатлението, че в кутията със сигурност има снимки. Възможно е, нали? — Сигурно. — Значи най-вероятно не е имало никакви снимки и касети. А дори да ги е имало, това няма значение, защото вече са изчезнали. — Къде са изчезнали? — Превърнали са се в дим — така предполагам. — Удивително. — Определено. — И всичко е на чисто, нали? Ето кое е най-удивителното. Полицията вече не иска да те прибира? — О, има няколко обвинения, които биха могли да ми предявят — уточних. — Но с Рей си поговорихме за това и той ще ги прикрие без много шум. Могат да ме обвинят за оказване на съпротива при арест и незаконно проникване, но наистина нямат интерес да го правят и вероятно ще имат проблеми да ми лепнат тези обвинения. Освен това те са решили да приключат всичко и последното, което ще искат, ще бъдат моите свидетелски показания. — Разумно. — Точно така. — Прегърнах я и впих пръсти в рамото й — Всичко свърши прекрасно. — Усмихнах се. — Даже не се наложи да те замесвам. Ти си съвсем на чисто. * * *



 Мълчанието беше ужасяващо. Цялото й тяло се стегна. Задържах ръка върху рамото й и бръкнах в джоба си, за да извадя книгата, която намерих в апартамента на долния етаж. Бях си отбелязал страницата и отворих право на нея. Прочетох: — „Преди четири години се разведох. После работих — не много привлекателна работа, после напуснах и сега съм безработна. Рисувам по малко, правя бижута, а напоследък майсторя едни неща от матово стъкло. Не са кой знае какво, но така по някакъв начин изразявам себе си. Работата е там, че не мога да разбера дали съм достатъчно добра, или не. Искам да кажа, че може би всичко това е само хоби. А ако е така, майната му. Защото не ми трябва хоби. Искам да правя нещо, но още не съм го открила. Или поне не мисля, че съм.“ — Мамка му! — изсъска тя. — Откъде я взе? — От твоя апартамент. — Два пъти мамка му! — Само един етаж по-долу. На четвъртия. Много удобно разположен. Отбих се на път насам. Мислех, че котките ти може да са гладни, но милите Естер и Ханаан не се виждаха никъде. — Естер и Мордохай. — След като нямаш котки, ми се струва глупаво да спориш за имената им. — Потупах малката, подвързана с вестник книжка. — „Двама по море“ — отбелязах. — Същата пиеса, с която общият ни приятел пътува из страната. А репликите, които прочетох, излизат направо от устата на персонаж на име Рут Хайтауър. — Кой ти каза? — Уесли Брил ми каза от коя пиеса е Рут Хайтауър. Но най-напред аз му зададох този въпрос. Когато те представих като Рут Хайтауър, той сметна, че е забавно. Сигурно е помислил, че може да е съвпадение, но ти бързо пренасочи разговора и му каза истинското си име. А през нощта преди да се промъкнем в офиса на Питър Алън Мартин аз си мърморех една скоропоговорка за един по суша, двама по море и Рут Хайтауър на другия бряг и ти много се наостри. Сигурно си си помислила, че съм разбрал всичко и само те будалкам. И на сутринта реши да ми кажеш истинското си име. — Е, това не означава нищо, нали така? — Погледът й се срещна с моя. — Просто влязох в ролята и ми трябваше известно време отново да се напъхам в собствената си кожа. — Доста по-сложно е. — О, не е чак толкова сложно. — Мисля, че е. Влязла си в ролята, това добре. И ти е било лесно да влезеш в ролята, защото си актриса. Трябваше да го разбера много по-рано. Дори по това колко изкусно успя да откриеш Брил. Знаеше на кого да се обадиш — най-напред на Канал 9, после на Академията в Холивуд, после на ГФА. Аз даже не знаех какво е това ГФА, мислех, че е някаква феминистка организация за застаряващи дами, а ти просто им звънна и си побъбри с тях. Работата е там, че цялата история, още от самото начало, гъмжеше от актьори и театрални сноби. Флаксфорд се правеше на продуцент и играч с недвижимо имущество, докато всъщност е изкарвал парите си с много по-долнопробни афери. Род е актьор, който постоянно приказваше за апартамента си, за хазаина си, който имал слабост към актьорите. Хобито на Дарла Сандовал е театърът; ето как Флаксфорд я е хванал в лапите си още в самото начало, после по този начин тя е открила Брил и го е използвала, за да ме наеме. А и ти си актриса — ето откъде познаваш Род. — Точно така. — Но това е само началото. Ето откъде познаваш и Флаксфорд и именно той те е представил на Дарла. Не си се запознала с нея в центъра, иначе щеше да знаеш фамилното й име. Но ти не го знаеш. Чак когато чу малкото й име в хотелската стая на Брил, разбра как е свързано всичко. След като разбра, че мисис Сандовал е същата Дарла, ти реши, че имаш някакъв стар ангажимент и че не можеш да се довлечеш до апартамента й. Защото тя щеше да те познае и щеше да се окаже, че ти не си онова прекрасно младо маце, отбило се да полее цветята. — Какво имаш предвид? — Знаеш какво имам предвид, миличка. — Погалих я по косата и й се усмихнах. — Синята кутия не беше празна. — Оо. Бръкнах в джоба си и извадих единствената снимка, която бях задържал. Погледнах я за момент, после я показах на Ели. Тя й хвърли един бърз поглед, потреперя и се извърна. — Това е Дарла — поясних. — Тази отляво. Другата си ти. — Боже! — Останалите снимки ги изгорих. И записите. Няма нужда да криеш от мен, Ели. Знам, че си била забъркана с Флаксфорд. Не знам дали си се запознала с него покрай театъра, или просто защото ти е хазаин. Той е собственик на сградата, нали? Той е легендарният хазаин, който има слабост към актьорите, нали така? — Да. Той ми намери този апартамент. Тогава даже не разбрах, че сградата е негова. — И по някакъв начин те е оплел. Не знам с какво те е държал и не ми пука, но е било достатъчно, за да се съюзиш с Дарла. И онази нощ си отишла в жилището му. През нощта, когато беше убит. — Не е вярно! — Разбира се, че е вярно. Виж, Ели, Рей Киршман прие обяснението ми за това как Флаксфорд се е заключил сам в апартамента си. Но това не означава, че и аз го приемам. Аз само го предлагам. Ти си била в апартамента заедно с него. Имала си ключ за там и то не защото е искал да му поливаш цветята. Спяла си с Дж. Франсис достатъчно често, за да си имаш собствен ключ. И онази нощ си била с него в леглото. Ето защо се обърка, когато във вестниците писаха, че е бил облечен с халат. Ти каза, че уж си чула, че са го намерили гол. Е, не си го чула. Просто си го оставила така. — Пийнах си малко кафе. — По едно време си мислех, че може би си била в апартамента, докато аз претърсвах бюрото. Струваше ми се възможно. Може да си ме чула пред вратата и да си се пъхнала в гардероба или някъде другаде. После си стояла вътре, докато аз се измъкна и докато двете ченгета драснат подире ми — чак тогава и ти самата си успяла да се измъкнеш. Тази възможност ми хрумна, защото не можех да си представя как иначе си разбрала за мен и как си се досетила, че именно аз съм в жилището на Род. Но това не беше логично и после се убедих, че си оставила Флаксфорд без дрехи. Но как си се озовала тук? И без това съвпадението, че живееш в една и съща сграда с Род и че аз избрах именно неговия апартамент, за да се скрия, не беше малко. Но откъде си разбрала, че съм тук, и как си ме познала? Трябва да си се обадила на Род и да си го помолила да ползваш апартамента му, а после да си взела ключовете от някой друг съсед. Но как си се сетила да направиш всичко това? — По дяволите. — Не съм те забъркал, Ели. Ченгетата даже не знаят, че съществуваш, и няма причина някога да разберат. Но яз искам да знам всичко. — Повечето го знаеш. — Искам и останалото. — Защо? — Тя се отдръпна от мен и отпусна глава на една страна. — Какво значение има? Ще се върна към своя живот, а ти ще се върнеш към твоя. Мога да си тръгна още сега. Останала е цяла кана кафе, има и почти пълна бутилка скоч, така че всичко ще ти е наред. — Първо искам да науча историята, Ели. Цялата. Тя се обърна да ме погледне; в синьо-зелените й очи се четеше предизвикателство. После каза: — Добре де, повечето си го разбрал и сам. Обаче наистина не знам откъде да започна. Онази вечер бях в апартамента. Това го знаеш. Той трябваше да присъства на една премиера и искаше да отида с него. — И семейство Сандовал са щели да бъдат там. Тоест били са. — Това нямаше значение. Виждала съм я от време на време, може би сме разговаряли един-два пъти, преди да ни събере за фотографския сеанс. Просто никога не бях чувала фамилното й име. Сигурно познавам стотици хора, на които знам само малките имена. — Продължавай. — Отидох там и си легнахме. Той беше ужасен човек, Бърни. Беше изключително жесток и властен. Не исках да спя с него. Не исках да спя и с Дарла, като стана дума. Той беше… Бих го убила, ако можех да убия някого. Опитах се да направя другото. Опитах се да го оставя да пукне. — Какво имаш предвид? — Ние бяхме… бяхме в леглото и тогава той като че ли получи сърдечен пристъп или нещо такова. Задъха се и припадна. Помислих, че е мъртъв. Беше ужасно, но същевременно почувствах огромно облекчение. — Но той е бил жив. Ти разбра ли това? Тя кимна. — Проверих му пулса и сърцето биеше, после забелязал, че диша, знаех, че трябва да се обадя в „Бърза помощ“. После разбрах, че искам да пукне. Даже се почувствах измамена, защото той още дишаше и сърцето му биеше. Помислих си да го убия, да го задуша с възглавницата, докато лежи в безсъзнание, но не можах да го направя. — Значи го остави там? — Да. Аз само… го оставих там. Облякох се набързо. В гардероба имаше някои мои неща. Прибрах ги в една пазарска торба, облякох се и си тръгнах. Прецених, че може да оживее или да умре — трябваше да разчита на късмета си. Не се обадих за линейка. Оставих го в ръцете на съдбата. — И къде отиде? — У дома. В апартамента си долу. — В колко часа стана това? — Не знам точно. Вероятно към седем — седем и половина. — Толкова рано? — Там някъде трябва да е било. Още не бяхме почнали да се обличаме, а пък трябваше да стигнем в театъра навреме за представлението в осем и половина. Размислих и казах: — Добре. Той е припаднал гол на леглото някъде към седем — седем и половина. По някое време е дошъл в съзнание. Станал е, взел е хавлията и я е облякъл. Огледал се е и е разбрал, че ти си тръгнала. Къде бяха парите? — Какви пари? — Петдесетте хиляди долара, които е намерил Лорън. — Не знам нищо за тях. Когато бях с него, не се виждаха никакви пари. Не знам кой му е донесъл парите или откъде ги е взел. — Но ти заключи вратата след като излезе, нали? Тя се поколеба, после кимна. — Не исках някой да влезе и да го спаси. Не можех да го убия, но можех да му помогна да пукне. Това е ужасно, Бърни. Ужасно е, нали? Оставих въпроса без отговор. — Най-вероятно парите вече са били у него — прецених. — Сигурно. Разбрал е, че си си тръгнала, погледнал е в гардероба, видял е, че и дрехите ти ги няма, и е поискал да се увери, че не си решила да отмъкнеш и петдесетте хиляди, които му е дал Дебюс или пък той е взел заради Дебюс. Както и да е. И тъй, отишъл е при парите, те са си били на мястото, после му се е завило свят, отишъл е до спалнята с парите в ръце, там се е почувствал ужасно, опитал се е да стане и е съборил лампата, вдигнал е шум, може би е изкрещял от отчаяние и после пак е припаднал на леглото. Това може да се е случило по всяко време преди да пристигна аз — а аз пристигнах малко след девет. После, докато аз преравях бюрото, той е бил в безсъзнание. После просто е заспал и тогава Лорън е нахълтал и е започнал да прибира парите. После шумът го е събудил, Лорън е пощурял и го е цапардосал с палката, Флаксфорд е затворил очи за трети и последен път през онази нощ, а след като ние с Рей сме изиграли нашия малък танц, Лорън се е върнал и го е пребил до смърт с пепелника. — Боже! — Но как стана така, че ти отново се намеси във всичко това? Откъде разбра, че съм в този апартамент? — Видях те като влизаше. — Как? Не може да си проследила таксито ми, пък и откъде ще разбереш, че трябва да го проследиш? Освен това ти през цялото време си била тук. Добре де, може да си ме забелязала през прозореца, апартаментът ти гледа към улицата. Но как успя да ме разпознаеш? — Видях те там, Бърни. — Какво?! — Върнах се там. Седнах за малко в моя апартамент, а после започнах да се тревожа за него. Ако е мъртъв, добре, значи е мъртъв и толкоз. Но ако наистина е трябвало да направя нещо за него? Взех едно такси, върнах се и се опитах да преценя какво да правя. Не исках да му се обаждам, а и не исках да пращам линейка преди да разбера дали е добре, или не, просто не знаех какво да правя. Отпратих таксито и крачех напред-назад по тротоара пред сградата му, опитвах се да събера кураж и да вляза. Имах си ключ, разбира се, а и портиерът щеше да ме пусне, защото ме познава. Но се страхувах, че Фран може да ми е много ядосан, ако се е оправил, а пък ако беше мъртъв, хич не ми се щеше да влизам при него и… Боже, просто не знаех какво да правя. — И тогава си ме видяла да влизам в сградата? Но ти изобщо не си знаела кой съм. — Не, видях те да излизаш от сградата. Търчеше като луд и едва не ме прегази. Някак си успя да ме заобиколиш, а аз драснах по улицата, а след малко покрай мен мина един полицай, който тичаше подире ти, и чак после портиерът ми съобщи, че ти си крадец, който е бил в апартамента на Флаксфорд. — И тогава какво? — После, след още няколко минути, и другият полицай слезе по стълбите, поговориха си за това, че Фран бил мъртъв, че ти си го убил. Не знаех какво е станало. Върнах се тук и останах в апартамента си. Бях убедена, че полицията ще открие, че и аз имам нещо общо, макар да не мислех наистина, че имам нещо общо с това, но параноята ме обхващаше все по-силно и по-силно. Постоянно се приближавах до прозореца, поглеждах навън за ченгета, видях те как влизаш направо в сградата и си помислих, че ще умра. Не знаех кой си или пък откъде си разбрал за мен, но бях сигурна, че ме преследваш, за да ме убиеш. — Че защо да те преследвам? — Откъде да знам? Но защо иначе ще влизаш в сградата? Заключих всичките си ключалки, стоях до вратата, треперех като лист и те слушах как се качваш по стълбите. Когато стигна до четвъртия етаж, едва не умрях, а после ти продължи към петия и аз помислих, че си сгрешил и че след минутка ще се върнеш. А като не слезе, не можех да си обясня какво става. Най-накрая се качих горе, сложих по едно ухо на двете врати и чак когато чух шум, разбрах, че трябва да си влязъл, защото Род е извън града и апартаментът е празен. Не можах да разбера какво правиш тук, но се върнах в моя апартамент, натъпках се със секонал, а на сутринта си купих вестници и научих какво е станало и кой всъщност си ти. — А после си се обадила на Род и си уредила да вземеш ключовете. — Разбрах също, че той те познава. Казах му, че случайно съм се срещнала с един тип на име Бърни Роденбар и че май той ми е споменавал това име. Той отговори, че не си спомнял, но че двамата сте играели покер от време на време. Тогава разбрах защо си избрал неговия апартамент. — Тя си пое дълбоко дъх. — После реших да се кача. Не знаех дали си убил Фран, или не. Прецених, че трябва да е бил мъртъв преди да се появиш, че е умрял, защото не е получил навременна медицинска помощ, и че вината е моя. Но после излезе цялата тая работа с пепелника и аз си помислих, че може би в крайна сметка ти наистина си го убил. Но ти ме привлече, бях очарована от теб и се влюбих по-силно, отколкото трябваше. И в същото време трябваше да играя някаква роля. Не можех да ти кажа истинското си име, както и адреса си, защото ако ти наистина беше убиецът и успееше да се измъкнеш, по-добре беше да не знаеш коя съм или къде да ме спипаш. Пък и ако те хванеше полицията, нямаше да можеш да ме замесиш. — А после ми каза истинското си име, защото се боеше, че мога да те улича в лъжа? Тя поклати глава. — Не е така. Просто не можех да понасям да ме наричаш Рут. Мразя това име, а когато си легнахме и ти го заповтаря в ухото ми — тогава пък стана направо непоносимо. Прецених, че така или иначе ще разбереш истинското ми име. А и тогава вече знаех, че не си убил никого, всъщност бях сигурна в това от самото начало… — С твоята забележителна интуиция. Знаех си, че сигурно си замесена до известна степен, Ели. Никой не вярва чак толкова много на интуицията си. Човек трябва да има още нещо, на което да стъпи. — Както и да е, рано или късно ти щеше да разбереш името ми. Освен ако някой ден не изчезнех съвсем. Но не бях сигурна, че го искам. А и всичко стана толкова бързо… — Точно така. — Е, сега знаеш истината. Едва не обърках всичко, когато за малко щяхме да влезем в другия апартамент, нали? — Така или иначе, щях да разбера. — Сигурно. — Тя погледна неопределено към далечината, мисля, че и аз направих същото. Помълчахме. Най-накрая тя наруши тишината. — Добре де — попита ме, — в крайна сметка всичко се нареди чудесно, нали така? — Във всички отношения, като изключим финансовите, да. Ти си чиста, Дарла е чиста, а мен вече не ме издирват за убийство. Бих казал, че нещата се наредиха направо красиво. — Само дето ти сигурно ме мразиш. — Да те мразя? — Искрено се изненадах от тази мисъл. — Защо, по дяволите, трябва да те мразя? Може би най-напред си се качила тук само от любопитство и да се увериш, че не си в опасност, но след това много ми помогна. Не чак толкова, колкото ако още в самото начало ми беше казала истината, но кой глупак тръгва направо, очаквайки честност и човешки взаимоотношения? — Бърни… — Не, сериозно, не те обвинявам. Защо да се разкриваш пред някого, който в крайна сметка може да се окаже убиец и който определено е признат за престъпник? А ти ми помогна страшно много. Без твоята помощ не бих могъл да оправя нещата, пък и вероятно не бих се опитал. Щях да се свържа с някой адвокат и да се опитам да сключа някаква сделка посредством Рей. Значи трябва да съм пълен малоумник, за да те мразя. — Оо. — Право да ти кажа — продължих аз, — много ми харесваш. Мисля, че си малко сбъркана, но кой не е, по дяволите? — Знаеш, че съм била забъркана с Флаксфорд. — Е, и? — Видя онази снимка. — Е, и? — Това не те ли притеснява? — Не и по начина, който имаш предвид. — Че как иначе би могло да те притесни? — В смисъл, че съм възбуден и притеснен — отвърнах. — О, разбирам. Вдигнах й брадичката и я целунах, и това продължи доста време. После тя въздъхна, отпусна се в ръцете ми и каза, че нещата са се обърнали много забавно. И ме попита какво ще стане сега. — Всичко си продължава, сладурче. Ти продължаваш да си бъдеш актриса, а аз продължавам да си бъда крадец. Хората не се променят. И двете професии може да са малко скандални, но мисля, че ние сме си свикнали с тях. Ще се срещаме и ще видим какво ще стане. — Това ми харесва. Щях да се срещам и с Дарла Сандовал и щях да измисля някакъв начин да чопна монетната колекция на съпруга й, без Дарла да се досети кой го е направил. И най-вероятно щях да се опитам да подредя отново апартамента си — може би съседите ми щяха да погледнат през пръсти на заниманията, за които бях набеден, с оглед на факта, че ограничавах похожденията си до Ийст Сайд. И вероятно щях да продължа да играя покер, да гледам бейзбол и да се захващам за някоя работа, когато се наложи. Е, нямаше да е съвършено, но кой води съвършен живот? Всички ние сме несъвършени същества, които водят несъвършен живот в един несъвършен свят и всичко, което правим, е най-доброто, на което сме способни. Казах част от това на Ели, макар и не всичко, прегърнахме се и най-напред беше хубаво, удобно и нежно, а после стана даже нещо повече от това. — Да си лягаме — предложи тя. Помислих си, че това е страхотна идея. Но най-напред отидох да се уверя, че вратите са заключени. 
  Информация за текста 
 


 Lawrence Block Burglars Can't Be Choosers, 1977 	 
 Лорънс Блок Крадец серия „Бърни Роденбар“ #1 	 
 Превод: Димитър Добрев, 1996 г. © ИК „БАРД“ ООД, 1996 г. 	 
 .txt файл: noo — MailBooks, 2019 г. Корекция и преформатиране: nedtod, 2019 г.