
Annotation
© 2020 Lee Child, Andrew Child
The sentinel
Издание:
Лий Чайлд, Андрю Чайлд
Стражът
Превод: Милко Стоименов
Издател: "Обсидиан", 2020
ISBN: 978-954-769-509-2
……
Електронен редактор: PJ – 2021 г.
Оптимизация за e-Book: PJ – 2021 г.
АНОТАЦИЯ
Джак Ричър пристига в задрямало неизвестно градче близо до Нашвил, щата Тенеси. Той иска само да изпие
чаша кафе и да продължи необезпокоявано по пътя си.
Не става така.
Градчето е буквално парализирано след мащабна кибератака. Не работят компютрите в общината, телефоните в
полицейското управление, дори светофарите по улиците. Всички обвиняват Ръсти Ръдърфорд, който отговаря за
киберсигурността.
Това е най-малкият му проблем. Защото този IT специалист знае много повече, отколкото предполага. И някой
възнамерява да го отвлече.
Така че се налага Джак Ричър да остане за малко и да разбере какво се случва. И докато похитителите се заемат
с Ръсти, Джак Ричър се заема с тях.
Както само той умее.
СТРАЖЪТ
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
22.
23.
24.
25.
26.
27.
28.
29.
30.
Лий Чайлд. СТРАЖЪТ
СТРАЖЪТ
· · ·
ЛИЙ ЧАЙЛД, АНДРЮ ЧАЙЛД
На Кара и Сара с благодарности
1.
Беше понеделник сутрин. Ръсти Ръдърфорд излезе от апартамента си точно една седмица след уволнението.
Първите няколко дни след като шефовете му го изритаха на улицата, той прекара у дома, зад спуснати щори.
Хранеше се със замразени пици и очакваше е нетърпение телефонът да звънне. Значителни професионални
слабости, гласяха мотивите, изложени в уведомлението. Сериозна липса на ръководни умения. Елементарни и
фундаментални грешки. Не можеше да повярва на очите си. Какво изопачаване на истината! Каква
несправедливост! Шефовете се опитваха да го обвинят за всички проблеми, сполетели неотдавна града. Това беше…
беше грешка. Чисто и просто. Което означаваше, че ще я осъзнаят и поправят. И то скоро.
Часовете се нижеха един след друг. Телефонът на Ръсти Ръдърфорд продължаваше да мълчи. В електронната му
поща не пристигаха никакви съобщения освен спам.
Той издържа още един ден, после грабна стария си лаптоп и го включи. Ръсти не притежаваше пистолет или
нож. Не знаеше как да се спусне по въже от хеликоптер или да скочи с парашут от самолет. Но знаеше, че някой
трябва да си плати. Може би враговете му в реалния живот щяха да се измъкнат безнаказано, но не и злодеите от
онази компютърна игра, която един приятел програмист му бе изпратил. Досега все бе отлагал това занимание.
Насилието в играта му се бе сторило прекалено. Излишно дори. Но вече не смяташе така. Дните, в които Ръсти бе
склонен да проявява милост, бяха останали в миналото. Освен ако…
Телефонът продължаваше да мълчи.
Двайсет и четири часа по-късно Ръсти Ръдърфорд бе отбелязал нов рекорд в играта и бе навлязъл в начална
фаза на дехидратация. Нищо друго не се бе променило. Той затвори компютъра и се излегна на канапето. Прекара
там почти целия ден, като от време на време вземаше някой филм от купчината дискове, които не помнеше кога е
купувал, гледаше го и се молеше безмълвно вселената да го върне на работа. Кълнеше се, че всичко ще бъде
различно. Той ще бъде различен. По-разбран. По-търпелив. По-дипломатичен. Ще купува понички за всички в
офиса. Два пъти в месеца. Три пъти дори, ако това ще оправи нещата.
Телефонът продължаваше да мълчи.
Ръсти пиеше рядко, но какво друго му оставаше? На екрана на телевизора се появиха финалните надписи на
поредния филм. Ръсти Ръдърфорд нямаше сили да изгледа още един диск, затова стана и отиде в кухнята. Взе
неотворената бутилка "Джим Бийм", която преди време бе прибрал в дъното на шкафа. Върна се в хола, включи
грамофона и пусна стара, издраскана плоча на Елмор Джеймс.
Така заспа, с лице на килима, след… Ръсти не бе сигурен след колко време. Усети само – и то след като се
събуди, – че главата му е пълна с камъни, които не само се въртят като в трошачка, но и напират да пръснат черепа
му и да излязат навън. Имаше чувството, че болката никога няма да спре. Но махмурлукът отмина и Ръсти
Ръдърфорд попадна в плен на ново чувство. Изпълни го дух на непокорство и бунтарство. Той бе напълно невинен в
края на краищата. Не носеше вина за нито едно от онези ужасни неща, които се бяха случили. В това не можеше да
има никакво съмнение. Та нали той ги бе предвидил? Бе предупреждавал шефа си. И то неведнъж. Както насаме,
така и в присъствието на други хора. И шефът не му бе обърнал внимание. Затова, след като прекара цели седем дни
в дома си, Ръсти Ръдърфорд реши, че е време да се покаже пред света. Да разкаже своята версия за случилото се. На
всеки, който прояви желание да го изслуша.
Ръсти взе душ и прерови гардероба за дрехи. Памучен панталон и спортна блуза с яка. Строги цветове и
дискретни надписи, за да покаже, че е настроен делово. Взе обувките, които бе запратил в срещуположния край на
хола. Грабна ключовете и слънчевите очила, които бе оставил върху библиотеката до вратата. Излезе в коридора.
Спусна се с асансьора. Сам. Прекоси фоайето. Бутна тежката въртяща се врата и излезе навън. Спря за миг на
тротоара. Утринното слънце напичаше, беше горещо като в пещ. По челото и под мишниците му мигом се
образуваха капчици пот. Ръсти изпадна в паника. Потят се само гузните хора. Беше го прочел някъде и последното,
което искаше, бе да създаде впечатление, че е виновен. Ръсти се огледа, убеден, че погледите на всички минувачи
вече са насочени към него. Събра сили и направи първата крачка. Постепенно ускори ход. Имаше чувството, че
всички гледат към него, все едно се разхожда по улицата чисто гол. Истината бе, че повечето минувачи изобщо не му
обръщаха внимание. Само един или двама хвърлиха поглед към него.
……
В момента, в който Ръсти Ръдърфорд излизаше от апартамента си, Джак Ричър влизаше в един бар. Намираше
се в Нашвил, Тенеси, на стотина километра североизточно от задрямалото провинциално градче, в което живееше
Ръсти. Ричър търсеше решение на един проблем. Изцяло практически проблем. Въпрос на физика. И донякъде на
биология. А именно, как да окачи някого на тавана, без да нанесе сериозни щети. Най-вече на тавана. Изобщо не му
пукаше за онзи тип.
Таванът принадлежеше на бара. А барът принадлежеше на въпросния тип. Ричър бе стъпил за пръв път в
заведението предишния ден. В събота. Или почти в неделя, тъй като бе пристигнал в града малко преди полунощ.
Пътуването му до Нашвил не бе преминало гладко. Първият автобус, на който се бе качил, се запали. Пристигна
друг, който да поеме пътниците, но само след трийсетина километра се заклещи под един нисък надлез, след като
шофьорът обърка пътя. Тялото на Ричър бе толкова схванато от продължителното пътуване, че когато слезе на
автогарата на "Грейхаунд", той направи няколко крачки встрани, стигна до салона за пушачи и в продължение на
няколко минути раздвижва скованите си мускули и стави. А после остана там сам, полускрит в сенките, докато
пътниците сновяха напред-назад, разговаряха по телефоните, чакаха багажа си и постепенно се разотиваха.
Ричър не помръдна. Не бързаше за никъде. Бе пристигнал по-късно от очакваното, но това не бе проблем.
Нямаше уговорена среща с час. Никой не го чакаше, никой нямаше да се притесни или ядоса от закъснението му.
Ричър трябваше да открие къде да пренощува. И да вечеря. А също и бар, където да послуша хубава музика. Би
трябвало да реши и трите въпроса с лекота. Или пък да промени реда им. А може би да ги съчетае. В някои хотели,
особено в тези, които Ричър предпочиташе, служителите на рецепцията работеха до късно. И се радваха на клиенти,
които плащат в брой. А Ричър винаги плащаше в брой.
Първо музиката, реши Ричър. Той знаеше, че Нашвил е пълен със заведения с жива музика, но имаше конкретни
изисквания. Някой по-старичък бар. Пропит с история. Където да свирят блусове на Блайнд Блейк. Може би дори на
Хаулин Улф. Определено не търсеше някой нов, лъскав клуб. Единственият въпрос бе как да открие това, което му
трябваше. Автогарата още светеше, изпълнена с хора, които работеха там, чакаха някого или просто не искаха да
прекарат нощта на улицата. Някои от тях несъмнено бяха местни. Може би дори всичките. Ако Ричър ги помолеше,
със сигурност щяха да го упътят. Той обаче не го направи. Предпочиташе да се ориентира по инстинкт. Ричър
отлично познаваше градовете. Долавяше пулса им, както опитен моряк предугажда посоката на връхлитащите
вълни. Инстинктът му подсказа да тръгне на север, затова той прекоси широкото триъгълно кръстовище и се озова
на празен парцел, застлан с чакъл. Тежкият мирис на дизел и цигари остана зад гърба му, а сянката му върху
тротоара се удължи. Ричър навлезе в лабиринт от тесни успоредни улички, застроени с почти еднотипни тухлени
сгради, потъмнели от сажди. Кварталът имаше индустриален вид, но сградите бяха изоставени и занемарени. Ричър
нямаше представа какво производство бе имало в Нашвил преди години, но каквото и да бе то, цеховете и
складовете несъмнено бяха разположени именно тук. Икономическата ситуация очевидно се бе променила. Сега от
фабриките бяха останали само сградите. Едва ли ще оцелеят още дълго, помисли си Ричър. Ще се появят богати
инвеститори и или ще ги преустроят в нещо друго, или ще ги изравнят със земята.
Ричър слезе от неравния тротоар и продължи по средата на улицата. Очакваше да измине още две преки. Най-
много три. Не откриеше ли нещо подходящо, щеше да свърне надясно, към реката. Подмина магазин за гуми втора
употреба. А после и склад на благотворителна организация, пълен с изхвърлени от употреба мебели, постъпили
като дарение. Накрая, когато пресече следващата улица, до слуха на Ричър достигнаха бумтенето на бас китара и
тътенът на барабани.
Тези звуци идваха от сграда, разположена по средата между две преки. Мястото не изглеждаше обещаващо.
Заведението нямаше прозорци. Нито табела над входа. Само тясна дървена врата, изпод която се процеждаше
жълтеникава светлина. Ричър не обичаше помещения с ограничен брой евентуални изходи, затова бе по-склонен да
отмине, но тъкмо вървеше покрай вратата, когато тя се отвори. Навън излязоха двама мъже на възраст между двайсет
и пет и трийсет, облечени с тениски без ръкави. Ръцете им бяха покрити с избелели татуировки. Ричър направи
крачка встрани, за да ги заобиколи. В същия момент отвътре протяжно засвири китара. Ричър спря. Мелодията бе
добра. Тя ту се възнасяше във висините, ту се гмуркаше в дълбините. Миг преди да отзвучи последната нота, се
включи женски глас. Беше печален, отчаян, дори агонизиращ, сякаш бе попил цялата тъга на света. Ричър не му
устоя. Обърна се и прекрачи прага.
Вътре миришеше на бира и пот, а дълбочината на помещението се оказа по-малка от очакваната. Затова пък то
бе по-широко, което създаваше две отделни зони, разделени от празно пространство по средата. Дясната половина
бе предназначена за любителите на музиката. Тази вечер тук се бяха събрали няколко десетки души, част от които
просто стояха прави, а други танцуваха. Зад тях се намираше сцената, разположена по протежение на отсрещната
стена чак до другия край на помещението. Тя бе ниска, скована от бирени каси и покрита с дъски. В двата ѝ края
стояха най-обикновени тонколони, а от тавана висеше метална стойка за прожектори. Певицата бе застанала в
центъра. На Ричър тя му се стори много дребничка. Висока не повече от метър и петдесет и пет. Слаба като вейка.
Косата ѝ бе толкова ослепително руса, че Ричър се запита дали не е перука. Китаристът свиреше от лявата ѝ страна,
по-близо до вратата. Басистът стоеше отдясно. И двамата имаха буйни къдрави коси и високи остри скули.
Определено си приличаха. Сигурно бяха братя. Имаше и барабанист… не, барабанистка, но стоеше в задната част на
сцената, потънала в сенките, и Ричър не успя да я разгледа добре.
Лявата половина на помещението бе отредена за любителите на алкохола. Там имаше шест кръгли маси, всяка с
по четири стола. Барът бе разположен по протежение на стената срещу сцената и пред него стояха четири стола.
Самият барплот бе отрупан с обичайната комбинация от апарати за наливна бира, минихладилници и диспенсъри за
алкохол. Огледалото, монтирано на стената зад бара, имаше голяма пукнатина с формата на звезда. Вероятно от
бутилка бира, запокитена върху стъклото, помисли си Ричър. Пукнатината му харесваше. Придаваше характер. Но не
чак толкова, че да засенчи най-големия недостатък на заведението. Ставаше въпрос за онази част от тавана, която се
намираше непосредствено пред барплота. От нея висяха десетки сутиени. Може би стотици. Всевъзможни модели,
цветове и размери. Ричър не искаше да знае откъде са се взели. Стори му се толкова долнопробно. Ненужно. И
непрактично. За да стигне до бара някой по-висок клиент, задължително трябваше да се наведе или да разбута
сутиените с глава. Ричър изчака групата да довърши парчето, приведе се леко и започна да лавира между сутиените,
за да се настани на един свободен стол. Всъщност на единствения свободен стол. Ричър не бе в състояние да
прецени по изражението на бармана дали това обстоятелство го радва или не.
– Кафе – каза Ричър, когато домакинът най-сетне му обърна внимание.
– Нямаме кафе – отвърна барманът.
– Добре. Чийзбургер. С пържени картофки. Без маруля. Без кисели краставички. И кола.
– Нямаме чийзбургери.
– Каква храна имате?
– Никаква.
– А къде наблизо има?
– Не съм от квартала – сви рамене барманът.
Ричър взе колата си и се обърна към сцената. Надяваше се да излезе нова група. Това обаче не се случи.
Половината клиенти се скупчиха около масите, останалите се отправиха към вратата. И тъй като не можеше да се
надява нито на повече музика, нито на храна, Ричър реши да допие колата си и да последва примера им. Тръгна
обратно по пътя, по който бе дошъл, но когато стигна уличката в далечния край на сградата, чу странен стържещ
звук. Обърна се и едва не се сблъска с китариста от групата, която току-що бе слушал. Младежът отстъпи крачка
назад, облещи очи и вдигна калъфа с китарата като щит. Певицата едва не се блъсна в него. Ричър вдигна ръце с
насочени към музикантите длани. Много добре осъзнаваше какъв ефект предизвиква появата му понякога. Все пак
бе висок метър и деветдесет и три и тежеше сто и десет килограма. Косата му бе разрошена. Не се бе бръснал от
няколко дни. Неведнъж се бе случвало деца да се разбягват с писъци при вида му.
– Извинявам се – каза Ричър и се усмихна дружелюбно. – Не исках да ви стресна.
Китаристът свали калъфа, но не пристъпи напред.
– Чудесно изпълнение, между другото – продължи Ричър. – Кога ще свирите пак?
– Благодаря – отвърна китаристът, но не помръдна от мястото си. – Скоро. Надявам се.
– Тук ли?
– Никакъв шанс!
– Защо? Лоша публика?
– Не. Лош собственик.
– Чакай малко! – Певицата погледна към Ричър. – Какво търсиш тук? Да не би да работиш за него?
– Не работя за никого – отвърна Ричър. – Но защо собственикът да е лош? Какъв е проблемът?
Певицата се поколеба, но вдигна един пръст, после втори.
– Не ни плати. И ни ограби. Открадна ни китара.
– Една от моите – поясни китаристът. – Резервната ми китара.
– Наистина ли? – отстъпи крачка назад Ричър. – Това не ми звучи като добра бизнес практика. Сигурно има още
нещо?
– Например? – Певицата погледна китариста.
– Няма нищо – отвърна той. – Приключихме изпълнението. Събрахме си нещата. Поискахме си хонорара. И той
ни отказа.
– Не разбирам – настоя Ричър. – В подобно заведение именно музиката привлича клиенти. А не интериорът
например. Това е повече от сигурно. За целта трябват групи, които свирят на живо. Ако не им плащаш, как ще ги
накараш да свирят? Не намирам логика. Сигурно сте направили нещо, за да го ядосате.
– Нищо не разбирате от музикалния бизнес – поклати глава китаристът.
– Обяснете ми.
– Защо?
– Защо? Защото ви моля. Защото съм любознателен. Обичам да научавам нови неща.
Китаристът остави калъфа на земята.
– Какво толкова има за обясняване? Подобни неща се случват непрекъснато. И не сме в състояние да направим
абсолютно нищо.
– Групите не разполагат с никаква власт – допълни певицата и постави ръка на рамото на китариста. – За
разлика от клубовете.
– Няма ли кой да вй помогне да оправите нещата? Мениджър? Импресарио? Музикантите нямат ли хора, които
да се грижат за интересите им?
Китаристът поклати глава.
– Успелите музиканти може би. Не и ние.
– Засега – обади се певицата.
– В такъв случай защо не се обърнете към полицията?
– Не – заяви певицата. – Никаква полиция.
– Не можем да замесваме ченгетата – каза китаристът. – Излезе ли ни име на група, която създава проблеми,
никой няма да ни кани да свирим.
– Но какъв е смисълът да приемате участия, за които не ви плащат?
– Работата е там, че ние трябва да свирим. Хората трябва да ни чуят. – Певицата почука слепоочието си с пръст.
– Никой няма да ни открие, ако не свирим.
– Сигурно е така – съгласи се Ричър и замълча. – Макар че… честно казано, трябва да промените посланието,
което излъчвате.
– Какво послание? – Китаристът се облегна на стената. – Майната му на посланието! Нищо не можем да
направим!
– Това е начинът да успеем – каза певицата. – Рано или късно.
Ричър замълча.
– Какво? Да не би да смяташ, че не постъпваме правилно?
– Може да не разбирам вашия бизнес – Ричър изгледа първо китариста, после певицата, – но ми се струва, че
все едно казвате на собствениците на клубове, че могат да ви ограбват, когато си пожелаят. Че нямате нищо против
да не ви плащат.
– Това е лудост! – възкликна китаристът. – Много е гадно да не ти платят! Това е най-лошото за нас!
– Казахте ли го съвсем ясно на собственика на този бар?
– Разбира се. – Китаристът изправи рамене. – Казах му го. Настоях да ни плати. Той уж се съгласи и ме покани в
офиса си. Само че там ни чакаше един тип. Охранителят. А той е огромен. Сигурно са планирали всичко
предварително, защото онази горила не каза нищо. Не се поколеба. Веднага ме сграбчи за ръката. Лявата. –
Китаристът я вдигна, за да подчертае думите си. – Сграбчи ръката ми и я притисна върху бюрото, където има една
метална плоча, цялата вдлъбната и нащърбена. Докато онзи държеше ръката ми, собственикът заобиколи бюрото и
отвори най-горното чекмедже. Извади чук. После разтвори пръстите ми и заяви, че трябва да избирам. Ще получа
парите, но ще ми счупи пръстите. Или пък ще си тръгна невредим, но без пари.
Ричър ясно чуваше вътрешния си глас, който му нашепваше, че е време да си върви. Че проблемът не е негов. Но
той бе чул китарата да плаче в ръцете на този младеж. Бе видял пръстите му да танцуват по грифа. Пръсти, които
нямаха нищо общо с тези на Ричър. Бързи и фини, те сякаш прелитаха от струна на струна. Ричър си представи как
онази горила сграбчва ръката на китариста. Представи си как собственикът размахва чук. Затова не помръдна от
мястото си.
– Ако желаете, мога да се върна – предложи Ричър. – Ще помогна на собственика да разгледа ситуацията от
друг ъгъл. Може би ще го накарам да промени решението си относно хонорара ви.
– Можете ли да го направите? – Певицата като че ли не му повярва.
– Мога да бъда много убедителен.
– И да не пострадате.
– Възможно е някой да пострада. Но няма да съм аз.
– Той има чук – заяви китаристът, който пристъпваше нервно на място.
– Едва ли ще се стигне до използването му. А и чукът не е проблем. Защо да не опитам? Какво ще загубите?
– Не съм сигурен дали…
– Благодаря ви – прекъсна го певицата. – Ще бъдем много щастливи, ако ни помогнете. Само внимавайте.
– Винаги внимавам – отвърна Ричър. – А сега ми разкажете за китарата. Резервната. Онзи мъж наистина ли я
открадна? .
– Едрият тип я взе – каза китаристът. – Тръгна след мен, когато излязох от офиса, и я взе. После я хвърли надолу
по стълбите към мазето и ме изгледа странно… сякаш ме предизвикваше да отида и да я прибера.
– Там ли я оставихте?
Китаристът извърна поглед.
– Няма проблем. Постъпили сте правилно. – Ричър замълча и попита: – Много ли струваше?
– Може би хилядарка. – Китаристът сви рамене. – За мен това са много пари.
– А собственикът? С чука? Как се казва?
– Локхарт. Дерек Локхарт.
– Колко обеща да ви плати?
– Двеста долара.
– Добре. Кой друг работи там освен Локхарт, горилата от офиса и бармана?
– Никой.
– Има едно хлапе, което чисти масите – каза певицата. – Но по-голямата част от времето си прекарва отзад, за
да пуши трева.
– Друг?
– Не.
– Виждали ли сте оръжия?
Китаристът и певицата се спогледаха и поклатиха глави.
– Добре тогава. Къде се намира офисът на Локхарт?
– На втория етаж – отвърна китаристът. – По стълбите след тоалетните.
……
Когато Ричър се върна в заведението, завари един-единствен клиент да допива бутилката си бира. Барманът
метеше пода между масите и сцената. Ричър не видя никой друг, затова се запъти право към тоалетните, подмина ги
и се качи по стълбите. Стигна до врата, която препречваше тясна площадка. Беше затворена. От другата страна обаче
се чуваше глас. Определено беше мъжки, макар Ричър да не успя да различи и една дума. Гласът бе тих. Ритмичен.
Сякаш броеше. Вероятно оборота за седмицата. Нищо чудно вратата да бе заключена. Ричър хвана топката на
бравата. Завъртя я и едновременно с това бутна вратата с рамо. Тя поддаде лесно и във въздуха се разлетяха трески.
– Извинете, господа – каза Ричър, влезе в стаята и затвори разбитата врата. – Не разбрах, че е заключено.
Помещението беше малко. Имаше размерите на килер, а не на кабинет. Двамата мъже зад бюрото стояха рамо
до рамо.
Ричър предположи, че по-дребният е Локхарт. Другият бе възпълен, отпуснат като торба, гигант. Явно той бе
охранителят. И двамата замръзнаха. Бюрото бе покрито с купчини смачкани омазани банкноти.
– Кой си ти, по дяволите? – попита Локхарт, след като се окопити.
– Казвам се Джак Ричър. Представлявам групата, която свири тази вечер. Дойдох да поговорим за договора им.
– Те нямат никакъв договор.
– Вече имат. – Ричър взе близкия виенски стол, всъщност единствения свободен стол в стаята, изпробва
здравината му и седна.
– Време е да си тръгваш – каза Локхарт.
– Току-що дойдох.
– Не може да стоиш тук. Не и по време на броенето.
– Само това ли измисли за цялото време, откакто дойдох?
Локхарт се сепна и затърси подводни камъни в думите му.
– Какво означава това?
– Каза, че не мога да стоя тук. Но аз съм тук. Грешна логика от твоя страна.
– Можеш да си тръгнеш – заговори Локхарт подчертано ясно и отчетливо. – Или да те накарам да си тръгнеш.
Да те изхвърля.
– Ти ли ще ме изхвърлиш? – усмихна се Ричър.
Собственикът на бара сви юмрук.
– Мога да наредя да те изхвърлят.
– Сигурен ли си? Къде са хората ти?
– Всички хора, от които се нуждая, са тук – отвърна Локхарт и посочи мъжа до себе си.
– Той ли? Първо, той не е хора, а човек. В единствено число. Затова трябваше да кажеш "единственият човек, от
когото се нуждая". Но дори това не е вярно, нали? Защото е очевидно, че той не може да се справи със задачата. Не
може да ме изхвърли, дори да съм заспал. Дори да съм умрял от старост.
По време на цялата тази размяна на реплики Ричър не изпускаше от поглед очите на едрия тип. В един момент
те се насочиха към Локхарт. Съдържателят на бара кимна едва забележимо. Горилата се надигна от стола си. Ричър
знаеше, че мъжът има само един шанс да успее. Да скочи направо през бюрото и – ако е достатъчно бърз – да се
озове от другата страна, преди още Ричър да се е надигнал от стола си. Но дори Ричър вече да се бе изправил на
крака, охранителят можеше да използва най-силното си оръжие. Теглото. Той тежеше поне петдесет килограма
повече от Ричър. Тези килограми, съчетани със скоростта, която щеше да придобие при скока си напред, щяха да
придадат на охранителя огромна инерция. Ричър не можеше да му се противопостави по никакъв начин. Онзи
просто щеше да го събори на пода и да го премаже. Да го прикове. Да не му позволи да използва юмруци, лакти,
крака… Да не му позволи да диша дори. След което трябваше само да чака. Законите на физиката щяха да свършат
останалото. Горилата щеше да лежи отгоре му, докато Ричър изгуби съзнание. Това щеше да донесе на шишкото най-
лесната му победа.
Охранителят обаче взе грешно решение. Вместо да се хвърли през бюрото, той реши да го заобиколи. А това бе
сериозна грешка за човек с неговите габарити. Подигравките на Ричър бяха замъглили мисълта му. Той не бе
фокусиран върху победата. Представяше си само как размазва противника си от бой. Което предостави на Ричър
достатъчно време да грабне металната плоча от бюрото. Да я хване здраво с двете си ръце. И да я забие в гърлото на
охранителя, досущ като гилотина, която смазва ларинкса и трахеята му. А после да го удари в лицето. Охранителят
падна назад и се свлече в ъгъла на стаята. Остана да лежи неподвижно, само отваряше безпомощно уста като риба
на сухо и пръскаше слюнки.
– Не бих направил това при нормални обстоятелства – заяви Ричър и седна отново на стола. – Не бих го ударил
изневиделица. Бих му дал възможност да отстъпи, да се измъкне, без да пострада. Но после си спомних, че тъкмо
той е взел китарата на онова хлапе, затова реших, че заслужава наказание.
Локхарт посегна трескаво към телефона си.
– Трябва да се обадим на 911. И то бързо.
– Приятелят ти ще се оправи – каза Ричър. – А може и да не се оправи. А междувременно, докато той се бори с
дихателните си проблеми, нека се върнем на договора на групата. Колко обеща да им платиш?
– Нищо не съм обещавал.
Ричър прокара пръст по ръба на металната плоча.
– Мисля, че си обещал.
Локхарт се хвърли рязко настрани към горното чекмедже на бюрото си. Ричър проследи движението му и
хвърли металната плоча като фризби. Ръбът ѝ се заби в основата на носа на Локхарт, счупи го и запрати съдържателя
на бара обратно на стола му.
– Започвам да си мисля, че тази играчка е опасна – каза Ричър и пусна плочата на пода. – Не си играйте повече
с нея. А сега да се върнем на договора. Кажи ми сумата.
– Двеста долара.
– Двеста долара е била първоначалната сума. След като сте се споразумели за нея, ти изведнъж си проявил
интерес към пръстите на китариста. Колко пръста има той на лявата си ръка например.
– Пет. – Локхарт отговори едва доловимо, тъй като не успяваше да си поеме дъх.
– Всъщност четири. По-правилно е да наречем петия не пръст, а палец. Но приемам отговора ти. И така, двеста
долара, умножени по пет, правят…?
– Хиляда.
– Браво! Това е новата сума по договора. Приемаме плащане само в брой.
– Забрави!
– Тук има доста пари. Ако броенето им те затруднява, какво ще кажеш да взема всичките?
– Добре, добре… – почти изскимтя Локхарт, взе две пачки и ги плъзна по бюрото.
– Чудесно. А сега да добавим неустойка за закъсняло плащане. Това са още петстотин долара.
Локхарт изскърца със зъби, но побутна към Ричър нова купчинка банкноти.
– Почти приключихме. Остава ни компенсацията за повреденото имущество.
– Какво, по…
– За китарата на хлапето. Твоят приятел я хвърлил по някакви стълби. Можеш да му удържиш парите, ако
желаеш, но клиентът ми в никакъв случай няма да плати новата китара от собствения си джоб.
Погледът на Локхарт сновеше между пачките на бюрото му. Ричър сякаш чуваше мислите му – колко пари са му
останали, дали шансовете да ги запази ще се увеличат, ако реши да окаже съдействие…
– Добре. Още хиляда. Но нито цент повече. И кажи на онези хлапета, че ако се върнат, няма да се отърват само
със счупени пръсти. И дори да не се върнат тук, никога няма да свирят в този град.
Ричър поклати глава.
– Толкова добре се разбирахме, а ти развали всичко. Не ме остави да довърша. Уточнихме само плащанията.
Така и не стигнахме до другите условия в договора. А те са важни, затова си отвори ушите. Всеки музикант, когото
представлявам, разполага с мобилния ми телефон. Случи ли се нещо с моите хора, ще се върна. Ще ти счупя ръцете.
Ще ти счупя краката. Ще окача твоето бельо на тавана над бара. С теб в него. Ясен ли съм?
Локхарт кимна.
– Чудесно. А сега следващото условие: другите групи. Разпростирам закрилата си върху тях, въпреки че не ги
представлявам. Приеми го като знак на добра воля. Приеми го като мой принос към света на музиката. Което
означава, че направиш ли опит да измамиш друга група, веднага ще се върна. Ще взема всичките ти пари. И отново
ще те окача над бара. Ясен ли съм?
Локхарт кимна.
– Отлично. За всеки случай ще минавам от време на време, за да проверявам дали изпълняваш уговорката ни.
Кога ще свири следващата група?
– Утре.
– Надявам се да е толкова добра, колкото днешната. Но дори да не е, не забравяй, че пак трябва да платиш.
2.
Ръсти Ръдърфорд не бе от хората, които си губят времето в квартални кафенета. Всеки ден се отбиваше в едно и
също. И винаги на път за работа. Интересуваше го единствено кофеинът. Не подхващаше никакви разговори. Не се
интересуваше от нови приятели. Правеше едно и също всеки ден. Нареждаше се безмълвно на опашката и докато
чакаше реда си, разсъждаваше върху проблемите, които го очакваха в офиса. Даваше поръчката си. Вземаше кафето.
И си тръгваше. Интересуваше се единствено от деловата страна на процеса, не от социалната. И макар сега да бе
прекарал цяла седмица в апартамента си, трудно можеше да преодолее този навик.
Реакцията на останалите клиенти определено не улесняваше процеса на промяна. Присъствието му
обикновено биваше възприемано напълно неутрално. Появата му не носеше удоволствие на хората. Нито пък
неудоволствие. Те не проявяваха любопитство. Нито пък враждебност. Въздействието, което оказваше на околните,
можеше да бъде сравнено е това на пластмасов манекен на витрината на магазин за дрехи. Този понеделник обаче
Ръсти Ръдърфорд се чувстваше като магнит с обърнат поляритет. Струваше му се, че отблъсква всички около себе си.
Клиентите стояха на по-голямо разстояние от обичайното. В редките случаи, когато установеше зрителен контакт с
друг човек, той извръщаше поглед, преди още Ръсти да е измислил как да го заговори. Така и не успя да размени
дори една дума с друго човешко същество, преди да стигне до касата. Ръсти видя как реагира продавачката, когато
двамата мъже пред него ѝ дадоха поръчките си. Тя им се усмихна. Попита ги дали желаят кафето си както
обикновено. А не се усмихна на Ръсти. Не произнесе нито дума.
– Както обикновено, моля – каза Ръсти.
– И какво е то? – попита продавачката.
Ръсти чу някой да се подхилва зад гърба му. Искаше му се да побегне. Но не, въпросът бе принципен. Трябваше
да се бори за правата си. И никоя подигравка нямаше да пречупи решимостта му.
– Вашият специален бленд, средно дълго, без мляко.
– Точно два долара. – Продавачката се обърна, взе пластмасова чашка и я тресна на барплота.
– Не – поклати глава Ръсти. – Ще пия кафето си тук.
Жената го изгледа удивено. Погледът ѝ сякаш казваше: Наистина ли? Предпочитах да отидеш другаде!
– А, да, точно така – каза тя на висок глас. – Забравих. Нали те изгониха от работа. И няма къде да отидеш.
Тя пресипа кафето му в порцеланова чаша, при което разля част от него, и побутна чинийката към Ръсти. И
така разля още кафе.
……
В момента, в който Ръсти Ръдърфорд влизаше в кафенето, един телефон иззвъня. Намираше се в къща на два
километра извън града. В стаята имаше двама души. Мъж и жена. Жената позна мелодията в мига, в който тя
прозвуча. Знаеше какво означава. Шефът ѝ щеше да проведе този разговор насаме, затова тя се изправи, без да
дочака нареждането му да напусне стаята. Затвори бележника си и го прибра в предния джоб на престилката. И
тръгна към вратата.
Мъжът погледна дисплея на телефона си, увери се, че иконката, която показва, че връзката е сигурна, свети в
зелено, и прие обаждането.
– Сперански.
Това не бе истинското му име, разбира се, но спокойно можеше да мине за такова. Все пак го използваше вече
повече от пет десетилетия.
Гласът от другия край на линията произнесе само една дума:
– Контакт.
Сперански затвори очи за миг и прокара пръстите на свободната си ръка през буйната бяла коса. Време беше.
Толкова планове бе начертал през годините. Толкова операции бе провел. Толкова кризи бе преодолял. Но сега за
пръв път залозите бяха наистина високи.
За него. Лично за него. И за единствения човек в света, за когото го бе грижа.
……
В момента, в който Сперански вдигна телефона, Джак Ричър се качваше в една кола. Тъкмо бе решил онзи
проблем, свързан с физиката и биологията, по задоволителен начин – макар той определено да не бе допаднал на
съдържателя на бара – и бе тръгнал обратно към автогарата. Ричър възнамеряваше да последва дългогодишния си
принцип, който изискваше да вземе първия автобус, независимо накъде потегля. Но тогава чу автомобила, който се
приближаваше бавно зад гърба му. Вдигна ръка и, за негова изненада, шофьорът спря. Колата бе нова и лъскава.
Вероятно взета под наем на летището. Шофьорът бе елегантен младеж на двайсет и две-три, облечен в тъмносин
костюм. Ако се съдеше по учестеното му дишане и бледото му лице, скоро щеше да получи тежък пристъп на паник
атака. Бизнесмен, помисли си Ричър. Изпратен самичък в командировка за пръв път. Уплашен да не провали нещо.
В резултат на което проваля всичко, до което се докосне.
– Извинете, господине! – Гласът на младежа прозвуча още по-притеснено, отколкото подсказваше видът му. –
Знаете ли как да стигна до междущатска магистрала четиресет? Трябва да продължа на запад. – Шофьорът показа
екрана, вграден в арматурното табло. – Сателитната навигация явно ме мрази. Непрекъснато ме изпраща на улици,
които не съществуват.
– Разбира се – отвърна Ричър. – Но ми е трудно да ви обясня. По-лесно е да ви покажа.
Младежът се поколеба и огледа Ричър от главата до петите, сякаш се опитваше да определи ръста му. Или
обиколката на гръдния кош. Забеляза немитата му коса. Небръснатото лице. Паяжината от белези около кокалчетата
на огромните му юмруци.
– Или предпочитате да обикаляте безцелно наоколо? – попита Ричър, като се постара гласът му да прозвучи
загрижено.
Младежът преглътна и попита:
– Къде отивате?
– Все ми е едно. Магистралата е добър вариант като за начало.
– Добре. Ще ви откарам до магистралата, но няма да стигна кой знае колко далече. Пътувам за място, което
едва ли ще ви хареса.
– На какво разстояние от тук?
– Стотина километра може би. Някакво забутано градче близо до Плезънтвил.
– А дали в това градче има кафене?
Младежът сви рамене.
– Най-вероятно. Не мога да бъда сигурен. Никога не съм бил там.
– Предполагам, че ще ми допадне – каза Ричър. – Да вървим.
……
Ръсти Ръдърфорд взе чашата си и осъзна, че е изправен пред още една дилема, с която се сблъскваше за пръв
път. Къде да седне? Обикновено това не бе проблем. Той никога не пиеше кафето си вътре. И не му се налагаше да
търпи гневните погледи на десетки клиенти, вперени в него. Ръсти потисна желанието си да се скрие в задната част
на кафенето. Местата там бяха твърде неудобни, а и не отговаряха на целите му. В същото време обаче Ръсти не
искаше да седне до прозореца – не бе готов да се изложи на показ, – затова избра малка квадратна маса в средата на
помещението. Там имаше два стола, тапицирани с червен винил, а всеки сантиметър от плота ѝ бе покрит с
драсканици. От предишни клиенти, предположи Ръсти. Имаше текстове на песни. Стихотворения. Вдъхновяващи
цитати. Той ги прегледа набързо, не откри нищо, което да му допадне, събра кураж и вдигна глава. Опита се да
установи зрителен контакт с хората от съседните маси. Но се провали. Освен с един едва проходил малчуган, чиито
родители станаха и си тръгнаха веднага щом осъзнаха какво се случва. Ръсти отпи от кафето си. Целта му бе да
остане тук поне един час. Накрая стигна до утайката на дъното на чашата. И въпреки това не бе установил каквато и
да било форма на комуникация с никого освен с продавачката, която не пропускаше възможността да му метне
някой враждебен поглед. Ръсти си взе ново кафе и седна на друга маса. Но и това не му донесе късмет. Поседя още
четиресет минути и накрая жената отиде при него и му нареди или да си поръча храна, или да си тръгне.
– Няма да си поръчам храна – отвърна Ръсти. – Ще си тръгна. Но ще се върна утре. И вдругиден. Всъщност ще
идвам всеки ден оттук нататък, докато всички повярват в моята невинност.
Жената го изгледа с безразличие и се върна зад касата.
Ръсти се изправи.
– Чуйте ме! – заяви той.
Никой не му обърна внимание.
– Чуйте ме! – повиши глас Ръсти. – Случилото се с този град наистина е ужасно. Няма спор. Но вината не е моя.
Ни най-малко. Истината е, че аз се опитах да го предотвратя. Бях единственият, който се опита.
Никой не му обърна внимание.
Продавачката се пресегна през плота с пластмасова чаша в ръка.
– Вземете това кафе и си вървете, господин Ръдърфорд. Никой не ви вярва. И никога няма да ви повярва.
……
В момента, в който Ръсти Ръдърфорд напускаше кафенето, Джак Ричър пристигаше в града. Измъкването от
Нашвил не бе никакъв проблем. Ричър се ориентира по усет, като използва и някои архитектурни забележителности,
които бе запомнил от пристигането си с автобуса в съботната нощ. Така откри магистралата, без да се изгуби. Щом
напуснаха града, Ричър убеди шофьора да настрои радиото на местна станция, която излъчваше предимно блус, след
което свали седалката назад и затвори очи. Музиката бе прилична, но младежът до него не млъкваше. Говореше за
Ню Йорк, за застрахователната компания, в която работеше, за първата си командировка след повишението…
Обясняваше как пристигнал рано сутринта със самолет за някаква среща в местното представителство и за това как
се изгубил по пътя към градчето, където трябвало да реши някакъв проблем. Нещо, свързано с компютри. И чужди
правителства. И ключове, портали, сървъри и прочие неща, от които Ричър изобщо не се интересуваше. Той не
обърна никакво внимание на пороя от думи, с който го заливаше младежът, и се настани в удобна поза за дрямка.
Ричър отвори очи само когато усети, че колата намалява скоростта, преди да излязат на щатската магистрала и да
поемат на юг. Първият половин километър след детелината бе осеян с ресторанти, закусвални, хотели и автокъщи.
След това пейзажът бързо опустя. Появиха се ниви с всевъзможни неправилни форми и горички с високи стари
дървета по стръмните склонове. Десетина минути по-късно Ричър и застрахователят отново завиха на запад и
продължиха по стръмен път, осеян с безброй завои. Едва след около час навлязоха в покрайнините на някакво
градче. Младежът зад волана продължи напред. Излязоха на главната улица и чак тогава спряха.
Ричър излезе от колата и се огледа. Най-обикновено, невзрачно градче, помисли си той. Централни квартали,
строени в края на деветнайсети век, последвани от нови постройки, издигнати през петдесетте години, ако съдеше
по архитектурния стил. Част от старите сгради явно бяха разрушени, а на мястото им се бяха появили нови, които на
свой ред показваха признаци на остаряване. Градската планировка не се бе променила като цяло. Стандартна
правоъгълна решетка. Достатъчно компактна, за да наложи монтирането на светофари на едно-единствено
кръстовище. Светофарите обаче не работеха, което хвърляше в смут преминаващите шофьори. Но като се изключи
това, всичко останало изглеждаше приемливо. Напълно нормална междинна спирка. Ричър прецени, че спокойно
може да остане тук половин час. Градчето не бе свързано с никой от предците му. Името му не бе интригуващо.
Нямаше военно значение. Нямаше интересни сгради. Не бе родното място на прочут музикант. Ричър не намираше
причина да остане. Освен за едно кафе. Въпрос на приоритети.
Ричър се намираше на половин пряка от кръстовището с повредените светофари в западния край на главната
улица. На отсрещната ѝ страна имаше кафене. В градчето сигурно имаше и други кафенета, но Ричър не виждаше
смисъл да ги търси. Не беше претенциозен. Затова се възползва от уличния хаос и тръгна да пресича улицата.
Беше се насочил право към кафенето, което Ръдърфорд тъкмо напускаше. Отначало Ричър не му обърна
никакво внимание. Най-обикновен минувач, дребен и невзрачен, с пластмасова чашка в ръка, запътил се към своя
офис. Където и да се намира той. Но само миг по-късно Ричър усети как косъмчетата по гърба му настръхват.
Мозъкът му получи сигнал, подаден от някаква примитивна сигнална система, зародила се в зората на еволюцията.
А може би реакцията му бе инстинктивна. Защото бе забелязал определен модел на поведение. На хищници, които
кръжат около плячката си. Двама мъже и една жена. Които бяха заели добре обмислени позиции. Които
координираха действията си. И бяха готови да се нахвърлят върху жертвата.
Трима срещу един. Подобно съотношение не притесняваше Ричър. Но не той бе мишената. Това бе очевидно.
Мъжете бяха заели позиции в двата края на пресечката. Единият се преструваше, че разглежда витрината на
магазин в западния ѝ край, точно преди кръстовището с повредените светофари. Другият бе застанал в източния
край, където започваше тясна странична уличка, и се преструваше, че търси нещо в телефона си. Така образуваха
примка с диаметър трийсет и пет, четиресет метра. Жената стоеше от другата страна на уличката, на три-четири
метра по-нататък от своя колега. Северната страна на улицата бе заета от масивни постройки. Южната – от
магазини, в които човек да се шмугне в случай на необходимост. Или пък спокойно да прекоси улицата, когато няма
автомобили.
Ръдърфорд вървеше на изток. Не крачеше нито бързо, нито бавно. Следваше свой собствен ритъм. Определено
не върви безцелно, помисли си Ричър. По-скоро угрижено. Следвайки познат маршрут. Без да обръща внимание на
околните сгради, на входовете на магазините, на уличния трафик.
Мъжът, заел позиция в западния край, бе висок почти метър и осемдесет. Облеклото му се състоеше от черна
блуза и панталон с външни джобове. Косата му бе късо подстригана, в ухото му бе пъхната безжична слушалка,
каквато Ричър бе виждал бизнесмените да ползват. Вторият мъж, застанал в източния край на пряката, имаше
сходни габарити. Бе облечен в същите дрехи, косата му бе подстригана по същия начин и носеше същата слушалка.
Жената също бе облечена в черно, но дрехите ѝ изглеждаха по-подходящи за фигурата ѝ, а косата ѝ не бе късо
подстригана, а дълга и червена, вързана на конска опашка.
Мъжът, заел позиция в западния край, обърна гръб на витрината и тръгна на изток. Вървеше на четири-пет
метра зад Ръдърфорд. Движеше се леко, отпуснато. Явно бе принуден да скъси крачката си, за да не настигне
мишената. Някаква жена пред тях бе спряла, за да помогне на едва проходило хлапе. Зад нея стояха двама души и
разговаряха. Мъж и жена, облечени като за фитнес. Случайни минувачи, които нямаха нищо общо със засадата.
Нямаха представа какво се случва.
Примката се сви до трийсет метра.
Мъжът, заел позиция на изток, докосна слушалката. Миг по-късно се появи автомобил. Изскочи от тъмните
сенки в дъното. Най-обикновен седан като хиляди други. Тойота. Тъмносиня. Ричър я видя, а не я чу. Това
означаваше, че колата е хибрид и в момента използва електродвигателя. Умен избор. Жалко, че навремето неговата
110-а специална част не разполагаше с подобни автомобили.
Примката се сви до двайсет и пет метра. Ричър се качи на тротоара.
Ръдърфорд приближаваше жената с малкото дете. Тя се изправи тъкмо когато той се изравни с нея. Хлапето ѝ
хвърли плюшеното си мече на земята. Ръдърфорд се наведе и го взе. Може би все пак бе забелязал какво става. Това
бе идеалният начин да огледа тротоара зад себе си. Нищо чудно да бе открил, че го следят. В този момент обаче
оптимизмът на Ричър се изпари. Ръдърфорд не откъсваше поглед от детето. Подаде му играчката. Жената я грабна
гневно от ръката му. Ръдърфорд отмина.
Примката се сви до двайсет метра. Ричър промени посоката си. Зави на изток. Оставаха осемнайсет-
деветнайсет метра до мъжа в западния край.
Мъжът и жената в екипи за фитнес, подпрели се на стената, изведнъж се оттласнаха от нея. Езикът на тялото
им се бе променил, бе станал по-рязък. Явно разговорът им бе приел неблагоприятна насока. Мъжът тръгна по
улицата с рамото напред. Блъсна се в Ръдърфорд и разля кафето му. Жената го настигна. Хвана го за ръка и го
дръпна, като клатеше глава и се мръщеше.
– Ей! – извика Ръдърфорд.
Никой не му отговори.
Обърни се, помисли си Ричър. Не се занимавай с фитнес маниаците. Виж човека, който те преследва.
Ръдърфорд не се обърна, а продължи нататък.
Примката се сви до десет метра. Други пет-шест метра деляха Ричър и мъжа в западния ѝ край.
Беше очевидно какво ще последва. Ричър го виждаше съвсем ясно, сякаш някой го бе изписал с огромни букви в
небето. Колата щеше да завие по улицата, докато задната ѝ врата се изравни с тротоара. Мъжът в източния край на
примката щеше да я отвори. Мъжът в западния край щеше да блъсне Ръдърфорд вътре и да го последва. Жената щеше
да седне от другата страна. Мъжът в източния край на примката щеше да седне на предната седалка. И колата щеше
да потегли. Цялата операция едва ли щеше да отнеме повече от пет секунди, ако направеха всичко както трябва. Без
шум, без суматоха. Никой нямаше да види нищо.
Примката се сви до пет метра. Три метра деляха Ричър и мъжа в западния ѝ край. Беше време да вземе решение.
Съотношението в момента бе четирима срещу един. А може би петима или шестима срещу един, ако
похитителите разполагаха с мобилно подкрепление. Подобно съотношение не притесняваше Ричър. Но не той бе
целта им.
Колата потегли точно навреме. Ръдърфорд спря, без да ѝ обърне никакво внимание. Поредният нетърпелив
шофьор, решил да мине напряко. Ръдърфорд отпи от кафето си и изчака колата да отмине. Тя обаче не помръдна.
Мъжът в източния край на примката отвори задната врата и я задържа. Другият ускори крачка. Протегна ръка.
Постави лявата си длан върху тила на Ръдърфорд. С дясната сграбчи лакътя му. Завъртя го към задната седалка. Но се
оказа прекалено бавен. В един момент откри, че не държи никого.
Примката се бе свила до нула метра. Ричър се изравни е мъжа в западния край. Застана от лявата му страна и
опря дясната си ръка в гърдите му. Ефектът бе като от стоманена бариера. После Ричър се завъртя на десния си крак
и бутна Ръдърфорд назад и встрани, по-далече от останалите.
– Нека подходим цивилизовано – каза Ричър. – Покажете ми документи за самоличност или се качвайте в
колата и изчезвайте.
– Пусни го – каза мъжът в западния край на примката.
– Ако имате законно основание да го задържите, ще разполагате с официални документи, служебни карти
например. В такъв случай покажете ми ги. Не го ли направите, най-добре е да се качите в колата и да си тръгнете.
Това е последният ви шанс.
– Кой си ти, по дяволите?
– Предвид ситуацията предлагам да насочиш вниманието си към решаването на по-належащи въпроси.
– Кой си ти?
– Дадох ти две възможности. Задаването на глупави въпроси не бе сред тях.
– Пусни го!
Мъжът се опита да заобиколи Ричър и протегна ръка, за да хване Ръдърфорд. Ричър го удари в слепоочието,
мъжът се блъсна в стената и се свлече на земята като марионетка, на която някой е прерязал конците.
Ричър се обърна към другия мъж.
– Последен шанс. Събирай си боклука и изчезвай. Не го ли направиш, само ще увеличиш купчината. Изборът е
твой. Все ми е тая какво ще предпочетеш.
Ричър засече движение с периферното си зрение. Десният прозорец на тойотата се спускаше надолу. Жената
зад волана вдигаше ръка. И гледаше право към Ричър. Пистолет ли държеше? Ричър не изчака отговора, пусна
Ръдърфорд и завъртя мъжа от източния край на примката с лице към колата. Хвана го здраво за яката на блузата и
колана на панталона. А после го запрати с главата напред към отворения прозорец на колата. Мъжът се заклещи в
него, ръцете му бяха притиснати плътно към тялото, а краката му ритаха безпомощно.
Ричър отстъпи назад, за да избегне някой случаен ритник. Не чу, а по-скоро долови бързото приближаване на
масивен обект. Сграбчи Ръдърфорд и го бутна назад. Секунда по-късно на тротоара връхлетя черен шевролет
събърбън и спря на мястото, на което Ричър бе стоял допреди миг. Шофьорската врата се отвори и от джипа изскочи
непознат мъж. Беше по-нисък и по-жилав от първите двама. Дясната врата също се отвори, от там слезе друг мъж.
Двамата застанаха един до друг в някаква странна поза, от бойно изкуство най-вероятно, след което се отпуснаха. И
пристъпиха напред.
Излъчваха увереност. Явно го бяха правили много пъти.
– Отдръпнете се, господине – каза шофьорът. – Проблемът не е ваш. Този човек идва с нас.
Ричър поклати глава.
– Няма да го отведете никъде. Това е повече от ясно. Той ще си тръгне от тук, когато пожелае. Въпросът е дали
вие ще го направите. Или изгаряте от нетърпение да последвате приятелчетата си в болницата?
Шофьорът не отговори. Ричър долови някаква суматоха от другата страна на шевролета. Онзи, когото бе
запратил през прозореца на тойотата, бе успял да се освободи най-сетне и с помощта на жената се опитваше да качи
на задната седалка изпадналия в безсъзнание свой колега. На тротоара започваха да се трупат зяпачи. Това напомни
на Ричър за тълпите, които се бяха събирали в двора на всяко ново училище, в което бе учил. Той и брат му Джо.
Гръб в гръб. Срещу всички останали. Ричър погледна Ръдърфорд. Той не се опитваше да избяга, което говореше
добре за него. Но Ричър знаеше, че от Ръдърфорд няма да има никаква полза, ако тълпата се настрои против тях.
Двамата мъже от шевролета се спогледаха. Явно обмисляха следващия си ход. Не бяха успели да изненадат
противника, затова изборът им се свеждаше до фронтална атака или тактическо отстъпление.
И двата варианта не изглеждаха особено привлекателни. В този момент прозвуча сирена. Пешеходците се
разпръснаха. Тойотата потегли с рев на двигателя, тъй като шофьорът натисна рязко газта. Двамата новодошли
скочиха в шевролета, шофьорът включи на задна и закачи предния калник на патрулката, пристигнала първа на
мястото. После изчезна в далечината. Ръдърфорд не помръдна от мястото си – стоеше неподвижен, с облещени очи
и отворена уста.
До тротоара спряха две полицейски коли. Ченгетата изключиха сирените и угасиха сигналните лампи. От
патрулките излязоха четирима полицаи. Единият огледа щетите по автомобила. Всичките бяха с извадени
пистолети, но не насочиха оръжията си към никого. Явно очакват числеността да им осигури достатъчно
предимство, помисли си Ричър, но въпреки това не желаят да поемат рискове. Което му се стори разумен подход.
– На земята! – извика първото ченге. – Легнете по очи!
– Арестувате ли ни? – попита Ричър.
– Какво очакваш? Бонбонче? Лягай на земята!
Ричър не помръдна.
Полицаят пристъпи към него.
– На земята! Веднага!
Ченгетата по цял свят си приличат в едно отношение. Издадат ли заповед на обществено място, пред погледите
на многолюдна тълпа, никога не отстъпват. Опитите да бъдат разубедени са чиста загуба на време. Ричър го знаеше
от личен опит. И все пак човек си имаше принципи.
– Добре – каза той, – ще ви оставим да ни арестувате. Въпреки че ще излезем след пет минути. Но няма да
легнем на земята.
3.
Екипът беше разположил временната си база още преди седмица в един мотел на десет-дванайсет километра
извън града. Трафикът бе слаб и поне на теория колите им можеха да изминат разстоянието за дванайсет минути,
без да привличат излишно внимание. Но в този ден и двамата шофьори се справиха доста по-бавно.
Първи пристигнаха мъжете с шевролета, тъй като бяха улеснени от факта, че никой от тях не бе пострадал. Като
за начало те се отдалечиха на двайсетина километра северно от града. Шофьорът, чието име бе Василий, натисна
газта до ламарината, за да се отскубне от пристигналите ченгета, след което намали в рамките на ограничението на
скоростта и продължи да поддържа това темпо, докато край пътя не изникна гъста гора. Мястото бе достатъчно
усамотено, но двамата нямаха никакво намерение да опожарят колата. Със същия успех можеха да изпратят на
ченгетата съобщение с координатите и послание: Ето джипа, който търсите. Освен това шевролетът бе ценен
актив, затова двамата се заловиха за работа. Василий спря колата пред едно бетонно колче в края на оградата край
пътя и даде на заден, за да се блъсне в него. После включи на първа, отдалечи се метър-два и повтори маневрата,
след което слезе, за да огледа щетите. Резултатът бе задоволителен. Вдлъбването на бронята бе достатъчно дълбоко,
за да прикрие следите от сблъсъка с патрулката, но не чак толкова сериозно, че да даде повод на някой пътен
полицай да ги спре за проверка. Василий подкара джипа между дърветата, където заедно с партньора си, Анатолий,
почистиха старателно купето и смениха регистрационните табели. Когато приключиха, двамата се прехвърлиха в
резервния автомобил, с който изминаха последните двайсетина километра от маршрута си.
Зад волана на тойотата бе Наташа. Тя продължи на юг още десетина километра. Шофираше бавно, спокойно, за
което имаше допълнителна причина. Притесняваше се за двама от спътниците си. Петя, онзи, когото Ричър бе
заклещил в прозореца, бе наранил рамото си. Наташа не бе сигурна дали травмата е настъпила при заклещването
или при опитите на Петя да се освободи. Той мълчеше по време на целия път, но лицето му бе бледо като платно,
освен това охкаше при всяка неравност по пътя. Иля, когото Ричър бе ударил, още не бе дошъл в съзнание. Наташа се
тревожеше да не би да е получил сътресение на мозъка и не искаше да усложни допълнително състоянието му.
Надяваше се и двамата да се върнат в играта час по-скоро. Трудно ѝ бе да опише случилото се този следобед по друг
начин освен като провал. А провалът носи след себе си риск от смяна на екипа. Този риск нараства, когато екипът
не е в пълния си състав. Което Наташа искаше да избегне на всяка цена.
Петнайсет минути по-късно тойотата спря на паркинга пред долнопробно крайпътно заведение. Наташа смени
номерата на колата, докато другата жена, Соня, помогна на Петя да се качи в резервния автомобил. После двете
жени пренесоха Иля и почистиха тойотата отвътре. Накрая потеглиха към мотела, но първо решиха да се подсигурят,
като продължат още малко на запад, и така удължиха пътуването си. До мотела оставаха двайсет километра.
Наташа изпълни бавно и старателно всеки отделен етап от този процес. Част от причините се дължеше на
доброто ѝ обучение. Друга част – на гордостта, която изпитваше от добре свършената работа. Но основната бе
продиктувана от нежеланието на Наташа да пристъпи към следващата фаза. Докладът. Самото телефонно обаждане
не представляваше никакъв проблем. Наташа знаеше, че контактът ѝ ще я изслуша, без да я прекъсне, и ще зададе
въпросите си накрая. А после ще затвори. И тогава тя ще трябва да чака. Присъдата. Да продължи операцията или да
се оттегли. Да получи шанс да успее или да се провали.
Информацията щеше да продължи нагоре по командната верига, докато стигне нивото за вземане на решение.
Наташа нямаше представа кои ще направят това или къде се намират. Така бе устроена системата. От съображения
за сигурност. Фрагментирането бе основополагащ принцип в света, в който Наташа живееше. Тя подозираше, че
организацията им разполага със свой човек в града. Някой, който да следи какво се случва по тези места. Някой,
който бе подал сигнала за тревога. Който можеше да се включи в операцията, но можеше и да остане настрани.
Който можеше да изкаже мнение за развоя ѝ, но можеше и да замълчи. Идентифицирането на този човек е напълно
възможно, помисли си Наташа. Дори необходимо. И определено желателно. Но решаването на този проблем щеше да
остане за по-късен етап. В момента Наташа трябваше да мисли само за това как да остави екипа си – а следователно
и себе си – в играта.
……
Полицаят претърси Ричър. Подходи бавно и старателно. Ръдърфорд вече седеше на задната седалка на първата
патрулка, преди ченгето да стигне до кръста на Ричър. Явно се наслаждава на властта си, помисли Ричър. Показва
кой е господар на положението. Затова не помръдна, остави го да довърши. Полицаят отстъпи крачка встрани и
позвъни по мобилния си телефон, докато негов колега отвеждаше Ричър към втората патрулка.
Ричър очакваше полицейското управление да се намира в покрайнините на града, където недвижимите имоти
са по-евтини, но, за негова изненада, пътуването приключи само след две преки. Полицаите пуснаха светлините и
сирените, за да минат през кръстовището с неработещи светофари, после завиха веднъж, втори път наляво и спряха
пред голяма стара сграда от пясъчник. Фасадата ѝ бе осеяна с дълги редици еднакви прозорци и бе украсена с
колони в гръцки стил. Полицаят спря до патрулката, ударена от шевролета, и излезе. Големият надпис в рамка
определяше сградата като Съдебна палата, но по-малките букви под нея разкриваха, че тук се помещават
финансовият отдел на общината, службата за административно обслужване, полицейското управление… Липсваше
единствено арест.
Полицаят поведе Ричър покрай централния вход, очевидно запазен за посетители, които не са арестувани, и
продължи към най-обикновена метална врата. Не обърна никакво внимание на четеца на електронни карти, а
извади най-обикновен ключ. След като отвори вратата, полицаят побутна Ричър надолу по зле осветено циментово
стълбище. Накрая се озоваха пред нещо като рецепция, или по-точно, регистратура. Гишето бе разположено зад
стъклен панел, който се простираше от пода до тавана и бе целият покрит е щори, които бяха затворени. Стълбите
отсреща имаха месингови парапети, за които уважаваните граждани да се придържат, докато слизат тук, за да
подадат оплакване, да извършат справка или каквато там работа в полицията имат обикновените хора.
Полицаят натисна звънеца и миг по-късно вратата се отвори. Ченгето и Ричър влязоха в помещение за
регистриране на задържаните. В него полицай седеше зад голяма дървена маса. Зад гърба му имаше две бюра със
стари компютри, изключени в момента, купчина пластмасови тавички във всички цветове на дъгата и унило
растение в саксия. Стените бяха покрити с плакати, които предупреждаваха за опасностите, свързани с различни
престъпления, и насърчаваха гражданите да поемат отговорност за собствената си безопасност. Униформеният взе
една тавичка и я остави на масата пред Ричър.
– Сложи тук всичките си вещи – каза той с отегчен глас. – Ще ти ги върнем, когато те освободят.
Ричър извади пачка банкноти. Четка за зъби. Карта за банкомат. И паспорт.
– Това ли е всичко?
– Че какво друго ми трябва? – отвърна Ричър.
Ченгето сви рамене и се захвана с броенето на парите. Когато приключи, връчи на Ричър разписка и го поведе
по коридора към врата с надпис Стая за разпити №2. Стените бяха покрити със звукоизолиращи панели. Ричър бе
виждал такива и преди. Знаеше, че целта им не е да спрат евентуални викове и шумове. Използването им бе
психологически трик, който да внуши на заподозрените, че са попаднали на място, където спокойно могат да
натопят своите съучастници, без никой да ги чуе. Подът бе от полиран бетон, в който бяха занитени метална маса и
столове. Както обикновено, прозорецът, през който ченгетата можеха да наблюдават разпита, бе маскиран като
огледало. Ричър предположи, че са го довели тук, защото управлението разполага само с едно помещение с килии за
арестанти. Ченгетата искаха да го лишат от възможността да разговаря с човека, когото бе спасил. Искаха да
избегнат риска двамата да съгласуват своите истории. Освен това Ричър знаеше, че ще го накарат да чака. Поне час.
Може би дори два. Стандартна тактика. Изолацията стимулира желанието за разговори. А желанието за разговори
може да се превърне в желание за самопризнание. Самият той бе използвал тази техника безброй пъти. И не за пръв
път някой се опитваше да я приложи срещу него.
И двата стола бяха монтирани твърде близо до масата, затова Ричър седна на пода в ъгъла. Часовникът в главата
му показваше, че до повторното отваряне на вратата е изминал час и трийсет и седем минути. Или деветдесет и
седем минути. Едно от най-големите двуцифрени числа. Едно от любимите му. Ричър прие това като добър знак. Не
толкова добър знак бе самодоволната усмивка на лицето на мъжа, влязъл в стаята. Определено нямаше трийсет, с
буйна чуплива коса и закръглено лице. Той седна на стола с гръб към прозореца и продължи да се усмихва.
– Виждам, че си се настанил като у дома си – заяви мъжът. – Извинявам се за забавянето. Искаш ли да седнеш?
Да ми правиш компания? Да се опитаме да оправим заедно тази каша?
Ричър сви рамене, сякаш изобщо не го интересуваше какво ще се случи, после стана, протегна се и се настани
на другия стол.
– Аз съм Джон Гудиър – усмихна се мъжът още по-широко. – И разследвам твоя случай.
– Джак Ричър.
– Знам това. Но не знам какво работиш. Какво правиш в моя град.
– Нищо не работя. И попаднах в този град напълно случайно.
– Напълно случайно? Да не би да са те отвлекли извънземни и да са те оставили наслуки тук?
– Качих се на автостоп. Един младеж ме взе. Пътуваше до тук. Нямам никакво намерение да оставам. Ще хапна
нещо, ще пия кафе и ще потегля.
– С други думи, възнамеряваш да останеш достатъчно дълго, за да обереш магазин?
– Какво?
Гудиър извади от джоба си четката за зъби на Ричър и я остави на масата.
– Знаеш ли какво, излъгах. Много добре знам с какво се занимаваш. Опъваш джоба си с нея и се преструваш, че
е пистолет. Не всички ще се вържат, но все пак доста хора ще решат, че не си заслужава да рискуват. Прав ли съм?
– Ти си пълен глупак!
– Така ли? – усмихна се Гудиър. – Какво ще кажеш за това? – Той извади пачката банкноти на Ричър и я остави
до четката за зъби. – Имаш карта, но тези пари не са изтеглени от банкомат. Защото банките използват чисто нови
банкноти. Тези биха залепнали и задръстили машината. Откъде ги взе?
– Спечелих ги.
– Как?
– Неотдавна реализирах една идея и инвестирах в музикалния бизнес.
Гудиър се приведе напред и понижи глас:
– Ще ти дам един съвет, Ричър. Живеем в двайсет и първи век. Полицейските управления отдавна разполагат с
компютри и тези компютри са свързани. Пуснах описанието ти за проверка в Тенеси и девет съседни щата.
Резултатите ще пристигнат съвсем скоро. Може би дори след минути. Най-добре ще е да ги изпревариш. Да
направиш самопризнания, а аз ще ти помогна с оформянето и записването. Получим ли цял куп разпечатки с твоето
описание, това само ще утежни положението ти. Много ще го утежни. Кой знае какви обвинения може да изскочат?
И скитничеството да се окаже най-малкото сред тях.
– Не видях никакви езера на път за града – каза Ричър. – Предполагам, това обяснява всичко.
– Какво обяснява?
– Защо хвърляш въдиците си в тази стая. Нямаш причина да ме подозираш в извършването на престъпление.
Пътувам без багаж. Какво от това? Правя го от години. Още откакто напуснах армията. Освен това не смятам, че си
се свързал с други полицейски управления.
– Защо смяташ така?
– Ако го беше направил, вече щеше да си получил отговор. Външност като моята се набива на очи. В Тенеси и
съседните щати няма човек, който да отговаря на моето описание. Но това няма никакво значение. Първо, защото не
съм обирал никого. И второ, защото вие не сте в състояние да се свържете с останалите полицейски управление.
Системите ви са в колапс.
Усмивката на Гудиър помръкна.
– Какво знаеш за нашите системи? Какво ти каза Ръдърфорд?
– Другият човек, когото неоснователно арестувахте? Нищо. Не съм разменил дори една дума с него. Не беше
необходимо. Имам собствена система.
– Каква система?
– Зрение, версия 1.0. Но стига празни приказки! Всичко е очевидно. Твоят колега съобщи за ареста ми по
мобилния си телефон. С други думи, компютърният терминал в колата му не работи. Компютрите в приемната са
изключени. Охранителните камери не работят. Не става въпрос само за полицейското управление. Светофарите в
града също са извън строя. Нещо странно става тук. Какво?
Гудиър помръдна неловко на стола си, но не отговори.
– Добре. Да пропуснем тези незначителни подробности и да се заемем със същината на въпроса. Защо някой ще
иска да отвлече Ръдърфорд? На мен лично ми се стори доста безобиден тип.
– Кой казва, че някой е искал да го отвлече?
– Аз.
– И какво разбираш ти от отвличания?
– Достатъчно. Веднага разпознавам заложения капан. За разлика от Ръдърфорд. Той се нуждае от полицейска
закрила. Би трябвало да го оставите в ареста за негово добро и да се свържете с ФБР. Отвличанията са в тяхната
юрисдикция. Така няма да се натоварите с допълнителна работа.
– Да не избързваме чак толкова. – Гудиър отново се усмихна широко. – Излишно е да се свързваме с
федералните. Смяташ, че онези типове, с които си се сбил, са искали да отвлекат Ръдърфорд? Ти какво, да не си
врачка? Откъде знаеш какво са възнамерявали да направят? Дори да са се опитали да го качат насила в колата – а аз
не казвам, че са опитали, защото няма как да го знаем със сигурност, – възможно е да са искали да го отведат на
някое тихо и спокойно място, където да си поговорят откровено. Или дори да му сритат задника. А не мога да кажа,
че Ръдърфорд не го заслужава. Ако някой наистина се опитва да отвлече Ръдърфорд, за да му потърси сметка… ами
тогава всички в града са заподозрени. Килиите няма да ми стигнат. Дори да си прав, Ръдърфорд сам си е виновен.
Защо не оставим нещата така?
– А защо аз да не подам сигнал? Който да препратите на федералните. Свършете си работата. Нали девизът на
полицията гласи: "Да защитавам и да служа", или във вашия щат имате друго мото? За това не са ви нужни
компютри.
– Предлагам да запазиш откачените си теории за себе си.
– Защо се опитвате да заметете всичко под килима? Какво толкова е направил Ръдърфорд?
– А ти защо се опитваш да извадиш всичко наяве? Това едва ли е най-умният ход за човек в твоето положение,
Ричър. Продължиш ли да упорстваш, ще разгледам участието ти в инцидента в нова светлина. Чух, че си пратил един
човек в безсъзнание. И си хвърлил друг през прозореца на автомобил. Нанесъл си телесни повреди, което може да
доведе до сериозна присъда.
– Не съм нападал никого. Тротоарът е хлъзгав. Това е всичко. Първият тип се блъсна в стената. Вторият се
спъна. Извади късмет, че прозорецът на колата бе свален, тъй като в противен случай щеше да се просне на земята и
да пострада по-сериозно.
– Добре. Твърдиш, че тези типове са се опитали да отвлекат Ръдърфорд. Защо им е да го правят?
– Откъде да знам? Никой не ми казва какво е направил Ръдърфорд.
– Каква е връзката ти с него?
– Никаква.
– Той ли ти даде тези пари? – Гудиър посочи банкнотите на масата.
– Не.
– Нае ли те за телохранител?
– Не.
– Как се свърза с теб?
– Не се е свързвал.
– Къде се запознахте?
– Не сме се запознавали. Днес го срещнах за пръв път. Видях го да влиза право в капана. Помогнах му да се
измъкне. Моментно хрумване.
– Ти какво… Да не си добрият самарянин?
– Именно.
– Откъде се появи Ръдърфорд, преди да влезе в кафенето?
– От луната. Има си там тайно любовно гнездо. Смятах да го наема, но огледалата на тавана ми изглеждат
твърде малки.
– Съветвам те да се отнесеш по-сериозно към случая, господин Ричър!
– Защо? След като ти не се отнасяш сериозно!
Гудиър не отговори.
– Ако искаш да подходя по-сериозно, дай ми лист хартия. Ще подам сигнал до ФБР.
– Нищо няма да ти дам.
– Тогава ме откарай до магистралата.
– Аз съм полицай, а не таксиметров шофьор.
– В такъв случай мисля, че разговорът ни приключи, освен ако не ми повдигнеш обвинение за въображаемия
обир на въображаемия магазин. Или не ми позволиш да си взема адвокат.
– Няма нужда от адвокат. – Гудиър замълча и добави: – Добре. Можеш да си вървиш. Но послушай съвета ми. Не
се застоявай в града. Напусни го. Веднага. И най-важното. Не се забърквай с Ръсти Ръдърфорд.
4.
Гудиър съпроводи Ричър до приемната, остави парите и четката му за зъби на масата и продължи към кабинета
си. Трябваше да проведе един телефонен разговор насаме. Другото ченге добави паспорта и картата за банкомат с
жест като на играч на покер, който слага чиповете си на масата, после му подаде формуляр и химикалка. Ричър се
подписа, прибра нещата си по джобовете и поклати глава, когато полицаят се опита да го насочи към задния изход.
Вместо това се изкачи по парадното стълбище и мина покрай редицата портрети, окачени в просторното мраморно
фоайе. Излезе през средната врата, мина покрай грубо скованата рампа за инвалидни колички и обходи с поглед
главната улица. Нямаше намерение да излезе на магистралата, без да е пил кафе. Въпрос на приоритети.
Ричър прекоси моравата и тъкмо се изравни е паркинга, когато чу някой да го вика. Беше Ръдърфорд, който го
бе чакал до металната врата, а сега тичаше с вдигната ръка.
– Извинете! Много съжалявам, но не знам името ви. Почакайте, моля!
Ричър забави крачка и позволи на запъхтения дребосък да го настигне.
– Аз съм Ръсти Ръдърфорд – каза той и протегна ръка.
– Джак Ричър.
– Господин Ричър, имате ли нещо против да поговорим за минутка?
– Можем да разговаряме, докато вървим. Бързам за някъде.
– Моля ви! – Ръдърфорд бе останал без дъх и вече започваше да се вълнува твърде много. – Спрете! Спри! Само
за миг! Няма да се бавим.
Ричър спря.
– Две неща. Първо, благодаря. Май отървах кожата благодарение на теб.
– За мен бе удоволствие.
– И второ, трябва да те попитам нещо. В опасност ли съм? Полицаят непрекъснато говореше за кражба на кола,
което няма нищо общо със случилото се. В килията, преди да ме разпитат, разполагах с достатъчно време, за да
обмисля ситуацията. Това не бе случайно. Отначало реших, че онези типове се появиха заради теб. До този момент
не ми се бе случвало нищо подобно. Но после се сетих, че един от мъжете се опита да ме сграбчи, преди да се
намесиш. Опита се да ме натика в колата. Полицаят заяви, че съм се объркал. Че не било така. Но аз не съм се
объркал, нали? Просто искам да разбера какво става.
– Нямам представа – отвърна Ричър. – Това не е моят град. Не те познавам. Не знам какво може да си направил,
за да ядосаш някого. Не знам дали притежаваш нещо ценно за някого. Но в града ти определено се случват странни
неща. Това е сигурно.
– Какво да правя?
– Ти решаваш. Моята философия гласи: надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. Предвид
обстоятелствата смятам, че ще постъпиш най-разумно, като напуснеш града. А в твое отсъствие да става каквото ще.
Върни се, когато нещата се уталожат.
– Да напусна града? – облещи очи Ръдърфорд. – Не, не мога да го направя.
– Защо?
– Всички ще решат, че съм виновен.
– За какво?
– Дълга история.
Ричър се замисли. Скоро щеше да се стъмни. Беше гладен. Трябваше да вечеря. Все едно къде. Освен това през
нощта по-трудно щеше да намери кой да го качи на стоп. Нямаше да може да разгледа пейзажа или
забележителностите край пътя. Искаше да разбере защо този дребосък с изцапана с кафе риза смята, че доброто му
име е по-важно от собствената му безопасност.
– Къде наблизо правят хубави бургери? Можем да хапнем и да ми разкажеш.
– Нали бързаше за някъде?
– Така е. Мога да закъснея малко. Човек трябва да проявява гъвкавост. Казват, че обратното не е здравословно.
……
В момента, в който Ричър разговаряше с Ръдърфорд, двама души се опитваха да се свържат със Сперански.
Единият по мобилен телефон за еднократна употреба. Другият – по защитената срещу подслушване линия, която бе
използвал по-рано. Никой от тях не успя да се свърже с него. Поне първоначално. Той бе слязъл в генераторното
помещение. Само за няколко минути. Искаше да огледа мястото, преди икономката да го почисти. Сперански
знаеше, че не бива да отлага повече. Част от кръвта стоеше там вече повече от две седмици. Жената бе издържала
доста време. Бе издала ключова информация. Бе разкрила името на Ръдърфорд. И какво притежава той. А
Ръдърфорд държеше в ръцете си истинско съкровище – в професионално отношение, разбира се. А в лично – жената
го бе накарала да се върне в младостта. Мокрите поръчки бяха намалели. Сперански изпитваше носталгия по
доброто старо време. Погледна тъмните петна на пода. Капките по стените. Оковите. Инструментите върху
количката от неръждаема стомана. По-чистите места, където бяха стояли куфарите. Той се върна към любимите си
моменти. И се усмихна. Обикновено не знаеше кога ще получи нова възможност. Или върху кого ще приложи
необикновените си умения. Този път знаеше и двете.
Моментът щеше да настъпи много скоро.
Щеше да се заеме с предателката. Когато присъствието ѝ в екипа им престанеше да носи полза.
Първият телефон, който иззвъня, когато Сперански се качи на горния етаж, бе онзи за еднократна употреба.
Разговорът бе кратък. Обади се човек, който се намираше сравнително близо, за да докладва. Първо съобщи фактите,
после изказа мнение. Кратко и ясно. Точно както Сперански обичаше. И когато няколко минути по-късно иззвъня
другият телефон, кодираният, той знаеше какво ще чуе:
– Ръдърфорд се измъкна.
– Добре – отвърна Сперански. – Ще опитаме отново.
– По-добре да не го правим. Центъра се тревожи. Неуспешният опит създаде истинско улично зрелище. Освен
това Ръдърфорд получи помощ. Нямаме представа нито от кого, нито колко хора са замесени. Евентуален нов опит
може да привлече повече внимание. И да ни създаде проблеми.
– Какво предлага Центъра? Да не правим нищо?
– Шефовете още не са взели окончателно решение. Засега само ще наблюдаваме и ще чакаме. Ще видим дали
това, което търсим, няма да се появи само. И ако стане така, първата ни задача е да проверим дали наистина е
опасно.
Сперански едва овладя желанието си да разбие телефона на милион парченца. Това беше най-омразната част от
оперативната работа. Да получава заповеди от безгръбначни кретени, които по цял ден работят на бюро. Които
никога не са рискували живота си на предната линия, а пращат други да го правят. И които са прекалено малодушни,
за да се възползват от възможността – възможност, която се явява веднъж в живота! – да разгромят врага дори когато
съдбата им я поднася наготово.
Сперански отново поднесе телефона към ухото си.
– Трябва пак да се свържеш с тях. И то веднага. Да ги убедиш, че наблюдението и чакането не са опция. Онова,
което търсим, може никога да не се покаже. Това е самата истина. А дори да го направи, може да не е опасно. Това
също е вярно. Но всичко това няма значение. Ако онези от ФБР не го открият тук, как ще постъпят? Ще се откажат?
Не. Ще продължат да търсят. Ще стигнат до самия източник. И може да го направят, преди да приключим нашата
мисия. Което е равносилно на катастрофа за нас. А да стигнат до източника, след като приключим мисията, би
означавало краят на… нашия агент. Което очевидно няма да позволя да се случи.
– Разбирам. И съм съгласен. Но Центъра се притеснява случаят да не добие публичност. Да не привлече
внимание. Да не разкрие плановете ни.
– Кажи им, че няма такава опасност. Външната намеса бе еднократно явление. Случаен минувач, скитник, бивш
военен полицай, който се досетил какво става и се намесил. Няма да го направи отново. Ченгетата го посъветваха да
напусне града.
– Откъде знаеш?
– Живея в този град вече повече от петдесет години. Имам източници.
– Надеждни ли са?
– Получавам информация директно от полицейското управление.
– Това е добре. Ами ако Скитника не напусне града?
– Тогава ще взема мерки.
– Както направи с онази журналистка ли?
– Именно.
– Добре. Ще говоря с тях. Ще се опитам да ги убедя да подновим поне наблюдението.
– Не е достатъчно. Трябва да приберем Ръдърфорд, и то бързо. Шефовете не разбират колко усилия положихме,
за да разпалим тази масова истерия. Използвах всичко. Местна преса. Слухове. Цяла армия от ботове в социалните
медии. Засега всичко е наред, но това няма да продължи дълго. Балонът ще се спука. Нещо друго ще се случи и ще
прикове вниманието на хората. Ръдърфорд трябва да изчезне, докато всички в града го мразят.
……
Ръдърфорд поведе Ричър към любимия си ресторант. Той се намираше на приземния етаж в бизнес център на
главната улица, само на три преки от кафенето. Ричър не остана очарован от екстериора, но трябваше да признае, че
дизайнерът е свършил чудесна работа вътре. Цветовата схема следваше стила от петдесетте години и изобилстваше
от хром, а всички сепарета от двете страни на салона имаха собствени миниатюрни джубоксове. На задната стена бе
монтиран старомоден обществен телефон, а централната част на помещението бе заета от цяла редица маси за
четирима с пластмасови плотове. Страничните стени бяха покрити с огромни рисунки на автомобили, все
кабриолети. Кадилаци и шевролети. Тюркоазени и розови. Които профучават по живописни магистрали или стоят
паркирани край заснежени планини и кристално чисти езера, а край тях щастливи семейства си устройват пикник
или играят футбол.
В ресторанта нямаше други клиенти, затова Ричър и Ръдърфорд се настаниха в едно сепаре по средата на
дясната редица. Над масата им бе окачен тюркоазен шевролет. От мястото си Ричър можеше да държи под око
вратите към улицата и кухнята. Миг по-късно се появи сервитьорка. Тя се усмихна на Ричър, но бързо помръкна,
когато видя кой му прави компания. Ричър поръча два чийзбургера и кафе. Ръдърфорд си поръча един бургер.
Двамата мълчаха, докато сервитьорката донесе кафетата им.
– Видя ли как ме изгледа тя? – попита Ръдърфорд и побутна чашата си настрани.
– Аз също бях доста непопулярен в определени среди преди време – отвърна Ричър. – Но защо целият град те
мрази? Какво си направил?
– Нищо.
– Добре – съгласи се Ричър, – а какво не си направил?
– Предполагам, че големият ми грях е, че не положих достатъчно усилия да отхвърля всякаква съпричастност с
кашата, в която се забърка градът.
Ричър се сети за неработещите улични светофари и полицейски компютри.
– Да не би да отговаряш за общинските финанси? Да не би да си счетоводител в кметството?
– Не – отвърна Ръдърфорд и се облегна на канапето в сепарето. – Как ти хрумна това?
– Нищо в този град не работи. Обикновено причината е неплатени сметки.
Ръдърфорд се усмихна за пръв път, откакто Ричър го бе срещнал.
– Де да беше това проблемът! Лесно можеше да бъде решен. Ситуацията е много по-сериозна. Но пак е свързана
с пари. Станахме жертва на атака с рансъмуер.
– Нямам представа за какво говориш.
– Рансъмуер? Зловредна компютърна програма, която заключва дадена компютърна мрежа. Самите компютри
и данните в тях. Всички записи и архиви, цялата информация от различните отдели, всички лаптопи, таблети и
телефони, ако са свързани с мрежата. Всичко това се прави с цел плащането на откуп. Нали това означаварансъм?
– Добре, как може да бъде отключена тази мрежа, за да заработи отново?
– Трябва да си купиш ключ.
– Откъде?
– От хакера, който те е атакувал.
– Наистина ли?
– О, да. Все повече градове стават жертва на подобни атаки. Понякога дори няколко града едновременно, ако
компютърните им мрежи са свързани.
– Този град свързан ли е с друг?
– Не, всичко си правим сами.
– В такъв случай някой ви е избрал поради конкретна причина. Каква?
– Не виждам такава. Просто сме прекалено лесна мишена. Инфраструктурата ни е мечта за всеки хакер. Миш-
маш от отдавна остарели, отживели времето си системи. Напълно уязвими, оставени без никаква защита. Тази
практика набира огромна популярност. Хакерите атакуват все повече градове, болници, полицейски управления.
Дори корпорации, но те обикновено прикриват истината и плащат тихомълком.
– Корпорациите плащат?
– Понякога. Но дали го правят в повечето случаи… Наистина не знам.
– Нима плащането на откуп не насърчава тази практика?
– Вероятно – сви рамене Ръдърфорд. – Но какъв избор имат жертвите?
– Градът няма да плати, така ли?
Ръдърфорд не отговори.
– Струва ми се, че подобни опити за изнудване трябва да бъдат пресичани в зародиш – каза Ричър, – а не
насърчавани. Едно е да се престориш, че ще им платиш, и да уговориш размяна: парите срещу ключа. Но
мръсниците, които са те атакували, не бива да се измъкнат с нито един цент в джоба. Изобщо не бива да се
измъкнат. Трябва да се увериш, че ключът работи. А после да откриеш базата им и да я изпепелиш. Да откриеш
всички замесени и да изпепелиш домовете им. Така ще им изпратиш ясно послание и през ум да не им минава
отново да опитат нещо подобно.
– Много ми се иска да можехме да постъпим именно по този начин – отвърна Ръдърфорд, – но не е възможно.
– Защо?
– Не става въпрос за куфарчета, натъпкани с банкноти. Изобщо не говорим за пари в брой. Тези хора винаги
искат виртуална валута. Обикновено биткойни. Ключът също не е материален обект, а компютърен код. Той се
изпраща по интернет от адрес, който е толкова добре прикрит, че е невъзможно да откриеш подателя. Нерядко
адресът е регистриран в Съединените щати, друг път в Русия, Иран или друга подобна държава.
– Не можете ли да разбиете кода?
– Да, но само на теория. Има специализирани компании, към които пострадалите от рансъмуер могат да се
обърнат. Една моя приятелка има подобна фирма. Тя беше федерален агент, специалист в областта на
киберпрестъпленията. Но услугите на подобни компании струват скъпо и никой не дава гаранции за успех. Да не
забравяме и фактора време. Колко дълго можеш да си позволиш да останеш без жизненоважна инфраструктура?
Някои програми от типа рансъмуер имат вграден лимит от време. Ако жертвата не плати до еди-колко си дни или
седмици, програмата изтрива всичките ти данни.
Появи се сервитьорка с кана кафе и доля чашата на Ричър. Беше различна жена. По-млада, малко по-висока и
доста по-дружелюбна. Тя не се намръщи на Ръдърфорд, а дори му се усмихна, след което се обърна към Ричър и
наклони глава настрани.
– Познавам ли ви отнякъде?
– Не мисля. Днес пристигнах в града.
– Разбира се! Знаех си, че съм ви виждала. Да, да, видях ви да слизате от една кола до отсрещния тротоар.
Шевролет, нали? Сребрист? Един елегантен тип я караше. Банкер може би?
– Застраховател.
– Почти познах. Това интересна работа ли е? Имам предвид застраховането.
– Защо ме питате?
– Онзи човек не е ли шефът ви?
– Нямам шеф.
– Значи сте напълно независим?
– Това е идеята.
– Сигурно е хубаво. Бургерите ви ще пристигнат съвсем скоро. Повикайте ме, ако ви потрябва нещо
междувременно.
Ръдърфорд изчака сервитьорката да се върне в кухнята.
– И така, говорехме за рансъмуер. Не платиш ли, за да получиш ключа, разполагаш с два варианта. Да започнеш
отначало, което е изключително бавен и скъп процес. – Ръдърфорд се поколеба и продължи: – Или да изтриеш
цялата информация от всичките си компютри и да заредиш резервното копие.
– Втората опция ми звучи добре. Защо градът не го направи?
– За целта са нужни две неща. Първото се нарича бекъп, чисто, незаразено с компютърни вируси копие на
данните. И компютърен специалист, който да ги инсталира отново.
– И градът не разполага е компютърен специалист?
– Вече не. Въпросният специалист бях аз. Но шефовете ме уволниха.
– Защото не си направил резервно копие?
– Донякъде. Но нещата са по-сложни… Непрекъснато повтарях на шефовете, че се нуждаем от система, която
да ни защити от хакерски атаки, а също и от резервно копие на цялата информация, ей така, за всеки случай.
Повтарях, че градът ни е лесна мишена. Това обаче бе свързано с големи разходи и общината отказа да отпусне
необходимите средства. Трябваше да напусна още тогава. Но аз харесвам града… или по-точно, харесвах го.
– С други думи, не си взел нужните мерки за сигурност и сега това рефлектира върху теб?
– Не. – Ръдърфорд затвори очи за миг. – Направих нещо още по-глупаво.
……
Изминаха двайсет и пет минути, а телефонът на Наташа още не бе звъннал.
Сградата на мотела бе ниска и продълговата, с кафява дъсчена фасада. Беше разделена на деветнайсет секции.
Офис в източния край с вход, покрит с навес, и ниша за автоматите за лед и напитки. Следваха осемнайсет стаи,
всяка с врата и прозорец, които започваха от офиса и стигаха до западния край на сградата. Екипът на Наташа се бе
настанил в стаите от петнайсета до осемнайсета. Бяха оставали петнайсета свободна, за да послужи като буфер
между тях и евентуални гости в четиринайсета. Все пак стените бяха прекалено тънки. Василий и Анатолий,
двамата от събърбъна, бяха в шестнайсета, Иля и Петя в седемнайсета, Наташа и Соня в осемнайсета.
– Защо не ни казват нищо? – възкликна Василий. – Как можем да изпълним заповедите, ако не получим такива?
– Ами ако вече са изпратили нови нареждания? – попита Соня. – Но не на нас, а на друг екип. И ако са решили
да се отърват от излишните свидетели?
– Престани! – скастри я Наташа. – Звучиш параноично!
– Така ли? – отвърна Соня. – Помисли само. Знаят къде сме. Знаят, че сме всички заедно. Това допълнително ги
улеснява.
Иля, който лежеше на канапето, изохка и отвори очи.
Василий отиде до прозореца.
– Чисто е. Засега.
Изминаха четиресет минути. Телефонът на Наташа звънна най-после.
……
Ричър отхапа от първия си бургер.
– И каква глупост си направил?
– Опитах се да оправя всичко сам – поклати глава Ръдърфорд. – Разработвах система за откриване и
неутрализиране на кибератаки. Нарекох я "Куче пазач". Онази приятелка, която споменах. От ФБР. Тя ми помагаше.
Искаше да я кръстя "Цербер". Ако системата дадеше добри резултати, щяхме да я пуснем на пазара заедно. Щяхме да
направим състояние.
– Предполагам, че системата не е проработила.
– Точно така. Нито тя, нито резервната база данни, която се опитвах да създам. Въпреки това за всичко
обвиниха мен. Което е толкова несправедливо. Никой от онези типове, които ме уволниха, няма представа срещу
какво бях изправен. Много кибератаки са спонсорирани от различни държави. Те разполагат с огромни халета,
пълни с хора, които не се занимават с нищо друго освен с хакерство. Ресурсите им са неограничени. От другата
страна на барикадата съм аз самичък и се опитвам да сглобя компютърна система от стари части, които намирам
където ми попадне.
– Като Давид и Голиат. С тази разлика, че в случая е спечелил Голиат.
– Именно. Но ако се замислиш, ще стигнеш до извода, че това е логичната развръзка.
– Колкото логично или нелогично да са се развили нещата, ти пак си оставаш без работа. И всички те мразят.
Да, градът ви е хубав, но не е единствен на този свят. Защо не заминеш някъде за известно време?
– Може и да го направя. Но после. Първо трябва да изчистя името си.
– Как?
– В стария ми лаптоп има документи, които доказват, че съм невинен. Наех адвокат и изпратихме призовка до
градските власти да предоставят лаптопа. Така мога да докажа, че съм предупреждавал шефовете, а те не са ми
обръщали внимание. Има и още нещо. Един мръсник разпространява слухове, че аз съм пуснал вирус в
компютърната мрежа. Твърди, че не съм качил актуална версия на противовирусната защита, докато съм бил извън
града, а после съм отворил заразен имейл. – Ръдърфорд завъртя очи. – Не мога да повярвам! Та нали аз въведох
политиката за постоянна актуализация на софтуера! Обзалагам се, че тъкмо той е пропуснал да качи новата версия
на програмата. Получа ли си лаптопа, ще го докажа.
– Ръсти, възхищавам се на духа ти, но сигурен ли си, че това е най-добрият начин на действие? Това ще бъде
пирова победа, на която няма да си в състояние да се насладиш, защото някой бандит ще те натика на задната
седалка на автомобила си.
– Полицаят беше категоричен, че това не е бил сериозен опит за отвличане. А и кой би ме отвлякъл? За какво?
Не съм богат. Нямам прочути роднини. Не знам никакви тайни. Не съм спал с чужди жени…
– И все пак някой е изпратил онези типове по петите ти. При това не за да те покани на чай с бисквити.
– Разсъждавах върху това. Не познавам никого от тях. Следователно и те не ме познават. Може да са ме сбъркали
с някого.
– Чувал ли си за едно ново изобретение? Нарича се фотография. Казват, че вече и мобилните телефони могат да
правят снимки.
– Разбрах, разбрах… Но да наемат шайка бандити, за да ме отвлекат някъде и да ме пребият? Защо да го правят?
И дори всички в града да смятат, че аз съм виновен за хакерската атака, има ли някой пострадал? Това е просто
масова истерия. Вестниците, социалните медии, хората говорят пълни глупости. Разправят как училищата щели да
затворят врати. Как половината коли на полицията щели да отидат за скрап. Цените на бензина щели да скочат
двойно. Общинската управа щяла да увеличи работното време на служителите и да ги лиши от служебни телефони.
Че кой днес не разполага с неограничени минути? Вярно, справките в градския архив стават доста по-бавно, което
малко ни излага, но не сме единствените. Много градове се сблъскват с подобни проблеми. Те обаче не са причина
за престъпления. Ако системите заработят до края на месеца, когато се изплащат заплатите, всичко ще бъде наред.
Каквото и да си говорят хората дотогава.
– От колко време компютрите ви са блокирани?
– Две седмици.
– До края на месеца остава една седмица. Градът не разполага с резервно копие на базата данни. Ако кметът и
останалите решат да започнат от нулата, това ще им отнеме доста време, сам го каза. Освен това не разполагат с
компютърен специалист. Което е сериозен проблем.
– Но градът няма да започне от нулата. Ще плати. Не ти ли казах? Сделката е почти уредена.
– Подобно плащане ще остави голяма дупка в някоя банкова сметка. Кметът едва ли ще остане доволен.
Ръдърфорд поклати глава.
– Парите ще дойдат от застрахователната компания. Вече изпратиха човек, който да поеме преговорите и да се
опита да намали сумата. Може да е онзи застраховател, с когото си дошъл в града. Дори застрахователната компания
да плати цялата сума, не мога да си представя, че една голяма корпорация ще пожелае смъртта ми.
По-дружелюбната от двете сервитьорки взе празните им чинии.
Ричър отпи от кафето си.
– Спомена, че си разработвал някаква нова система, която засича хакерски атаки и ги предотвратява. Системата
ти се е провалила, ясно е. Но въпреки това не може ли да ти помогне по някакъв начин? Помисли си за войник,
който носи бронирана жилетка. Той би трябвало да е неуязвим, но се появява нов вид патрон, който пробива
жилетката. Жалко за войника, защото вече е мъртъв, но все пак специалистите могат да научат много. Калибъра на
куршума. От какъв материал е изработен. Имал ли е кух връх. И така нататък. Това впоследствие им помага да
вземат решения.
– И аз разсъждавах в тази насока. На това се надявах. Проверих, при това безброй пъти и… нищо. Не извадих
късмет. Изпратих копие на моята приятелка. Тя също работи по въпроса, разполага с повече ресурси от мен, но
резултатите не са обнадеждаващи.
Ричър остави няколко банкноти на масата и се измъкна от сепарето. Дружелюбната сервитьорка прибра
телефона в джоба на престилката си, пристъпи към тях и попита може ли да поговори с Ръдърфорд. Нуждаеше се от
помощта му. Гласът ѝ твърдеше, че е нещо, свързано с компютри, но езикът на тялото подсказваше, че става въпрос
за друго. Ричър се усмихна. Бе установил, че хората реагират на кризите по два начина. Едните се залавят да решат
проблема, а другите се опитват да докажат, че вината не е тяхна. Ричър харесваше първия тип хора. По всичко
изглеждаше, че Ръдърфорд е от тях.
Ричър излезе навън. Застана встрани от витрината, за да остави Ръдърфорд насаме със сервитьорката. От
сенките излезе мъж. Беше висок метър и осемдесет и два-три. Очите му бяха хлътнали дълбоко в бледото му
небръснато лице. Бе обул стари работни ботуши, под чиято прокъсана кожа се виждаха стоманени бомбета.
Джинсите му бяха ужасно мръсни, а върху тясната си черна тениска непознатият бе облякъл масленозелено яке.
Вероятно от армейските излишъци, помисли си Ричър. Италианско, ако се съдеше по нюанса на зеленото.
Мъжът пъхна ръка в джоба на якето и насочи нещо твърдо и цилиндрично към гърдите на Ричър.
– Мърдай! – нареди той. – Тръгвай натам!
5.
Сперански седеше в дневната и четеше вестник, когато кодираният телефон иззвъня отново.
– Добри новини – каза гласът от другия край на линията. – Центъра даде съгласие. Екипът продължава с
мисията. Вече са установили контакт.
– Отлично – отвърна Сперански. – Къде?
– В един ресторант точно срещу сградата, в която живее Ръдърфорд.
– Могат ли да го отведат? Какъв е планът?
– Не бива да действат вътре в заведението. Налага се да изчакат. Да ги отведат, когато излязат.
– Тях?
– Точно така. Ръдърфорд и Скитника.
Сперански замълча за момент. Да ни би човекът му в полицията да го бе излъгал? Или не се бе справил с един
елементарен разпит?
– Появиха се заедно – продължи гласът. – Откъм Съдебната палата. Вероятно са били освободени по едно и
също време и са се заприказвали.
Това звучи като предположение, помисли си Сперански. А той не обичаше предположенията. Може би бе време
да подложи на проверка лоялността на своя човек в полицията. Или неговата компетентност. А може би и двете. Да.
Определено трябваше да го направи. Но всяко нещо е времето си. Първо трябваше да се справи с настоящата
ситуация. Провалеше ли се, останалото нямаше да има никакво значение.
– Ще ги пипнем навън, така ли? – попита Сперански.
– В една странична уличка – отвърна гласът. – Тя, доколкото разбрах, се намира точно до ресторанта. Сигурно
си я виждал. Ще ги подмамят там. Ще блокират входа ѝ с джипа, за да избегнат евентуални свидетели. И ще ги
прострелят с тейзърите.
Сперански не бе виждал въпросната уличка. Но си представи мястото. Реши, че е подходящо. Планът бе прост,
но понякога това е за предпочитане. Щеше да бъде чудесно, ако спипат и Ръдърфорд, и Скитника. Защото
Сперански не можеше с пръст да пипне Ръдърфорд. Не биваше да оставя рани и белези, не биваше да оставя следи,
които да породят подозрение по време на аутопсията. Затова Сперански разчиташе да уплаши Ръдърфорд. Но със
Скитника можеше да прави каквото си пожелае. Това несъмнено щеше да развърже езика на Ръдърфорд.
А Сперански щеше да се забавлява.
Трябваше да повика икономката си и да ѝ нареди да подготви помещението с генератора. Или най-малкото, да
почисти инструментите. Стените и подът вероятно можеха да почакат.
……
Ричър погледна мъжа, който стоеше срещу него с издут джоб на якето си, и не каза нищо.
– Влизай там! – посочи към страничната уличка със свободната си ръка мъжът. – По-живо! Отстъпи назад!
Веднага! Ще ти кажа кога да се обърнеш!
– Закъде си се разбързал? – попита Ричър. – Това е сериозно решение. Нуждая се от повече информация. Да
започнем с отговора на въпроса защо трябва да вляза в тази уличка?
– Защото аз ти казвам.
Ричър поклати глава.
– Това не е основателна причина. Тъкмо обратното. Само преди секунда, точно преди да си отвориш устата,
съществуваше вероятност сам да свърна натам. Ей така, по чиста случайност. Макар и неголяма вероятност. Ако
случайно покрай нас минаваше някой гениален математик, щеше да изчисли шанса да тръгна натам. Щеше да се
окаже, че той е нищожен, но все пак съществуващ. Докато сега ти, дори да измислиш нов дял от математиката, пак
няма да получиш достатъчно малка стойност.
Мъжът пристъпи от крак на крак.
– Добре. Какво ще кажеш за тази математическа формула: Върви или ще те застрелям?
– Това също не е основателна причина. Ако искаш да тръгна натам, трябва да посочиш причина, която изключва
желанието ти да ме застреляш на улицата. Всъщност, ако искаше да ме застреляш, щеше да си го направил вече.
Освен това, за да ме застреляш, ще ти трябва оръжие.
– Имам си – отвърна мъжът и разтвори полите на якето си. – И то сочи право към теб.
– Това в джоба ти оръжие ли е? Така ли? Нямах представа. И какво по-точно?
Онзи отвори уста, но не каза нито дума.
– Пистолет или револвер?
Мъжът не отговори.
– Трийсет и осми или четиресет и пети калибър?
Отново мълчание.
– Извади го. Покажи ми го. Може да научиш нещо.
Мъжът не помръдна.
– Нямаш никакво оръжие. Добре, всичко е наред. Можеш да си признаеш. Разбираш ли обаче, че играта свърши?
Ето истинския ти проблем. Вече знаеш, че не можеш да ме накараш да изпълнявам заповедите ти. Затова се
преструваш, че имаш оръжие. Само че нямаш. Ето моето решение. Ще отклоня поканата ти. И ще ти дам избор.
Кажи ми кой те изпраща и защо искаш да вляза в уличката, и ще те оставя да си тръгнеш. В противен случай… Имаш
ли телефон?
Мъжът не отговори.
– Ако имаш телефон и решиш да не отговориш на въпроса ми, съветвам те да го извадиш. И да набереш 911. При
това веднага. Защото ще те хвърля през онази витрина, а ти не искаш кръвта ти да изтече на пода.
– Никой няма да набира 911 – прозвуча друг мъжки глас зад гърба на Ричър.
– И ако някой ще бъде хвърлен през онази витрина, това ще бъдеш ти – обади се втори глас.
Ричър се обърна и видя от сенките да излизат двама мъже. И двамата бяха високи над метър и осемдесет, с
бръснати глави и големи буйни бради. Бяха облечени в мръсни гащеризони и бяха скръстили масивните си като на
горили ръце пред широките си гърди. Ричър си ги представи да мъкнат по цял ден огромни гуми в някой автосервиз.
– Разбираш ли защо не обичам тъмните улички? – попита Ричър. – Те привличат плъхове. Има ли още? Ако има,
по-добре да излязат още сега. Не знам какво си мислиш, но тези две торби лой определено няма да свършат работа.
– Ние сме трима – заяви първият мъж, извади ръката си от джоба и я сви в юмрук.
Ричър го сграбчи за ухото, завъртя го рязко и го блъсна към другите двама с такава сила, че мъжът се удари в тях
и падна в краката им.
– Не си в нашата категория, затова по-добре да останеш там, където мога да те виждам.
Ричър изчака по-едрите мъже да помогнат на приятеля си да се изправи на крака. Те го вдигнаха от земята и
застанаха от двете му страни. Подсъзнателен стремеж да закрилят най-слабия в групата? Или най-обикновена
глупост? Ричър не знаеше отговора. Каквато и да бе причината, тримата бяха позиционирани по изключително
нелеп начин. Трябваше да се разпръснат. Да оформят триъгълник. Да умножат заплахата. Да разположат по-едрите
типове във външните ъгли. Да напреднат едновременно. Да атакуват едновременно. Тогава, дори Ричър да успееше
да ги блокира, вниманието му щеше да бъде ангажирано изцяло с тях. И по-дребният нападател щеше да остане
свободен. При това в центъра на атаката. Така щеше да получи възможност да стане герой.
– Предполагам, че възнамерявате да ми предадете някакво съобщение – въздъхна Ричър. – Кажете ми какво
гласи то.
Двамата по-едри типове се спогледаха и онзи, който първи се бе обадил, пристъпи напред.
– Знаем какво правиш – каза той. – Откажи се. Прибери се у дома. И отведи шефа си със себе си.
– И кой е моят шеф?
– Онзи, с когото дойде.
– Аха. Очевидно имаме сериозен проблем. Знаете ли защо? Ако смятате, че той е шефът ми, това означава, че
работя за него. Ако съм тук по работа, би трябвало да получавам пари за нея. Но ако спра да работя и си тръгна,
няма да си получа парите. Ще загубя. Вие все едно се опитвате да вземете пари от джоба ми. А знаете ли какво се
случва с хората, които се опитват да го направят?
Брадатият тип погледна приятеля си, но не отговори.
– Подробностите се различават, но крайният резултат винаги е един и същ. Продължителен престой в болница.
Но днес е щастливият ви ден. Ще ви дам възможност да се измъкнете от обичайното наказание. Кажете ми кой ви
изпрати и сме квит.
– Не можем.
– Искате да ме ядосате ли? – възкликна Ричър. – Много се дразня, когато някой се изразява неправилно. Разбира
се, че можете да ми кажете. Просто не искате. Но въпреки това ще ми кажете. След като ви насърча по съответния
начин.
Ричър се пресегна рязко, сграбчи по-дребния мъж и го дръпна напред. Така промени разположението им и
ограничи възможностите им за действие.
– Да опитаме отново – каза Ричър. – Кой ви изпрати?
Никой от тримата не отговори.
Ричър изви на сто и осемдесет градуса ръката на по-дребния мъж и го стисна здраво за китката.
– Знаеш ли какво означава фрактура с ъглова деформация? Костите на децата са по-меки и еластични и
понякога не се чупят докрай. Просто се огъват. Защото младите хора имат по-гъвкава костна структура. Но с
възрастта тя става по-крехка и чуплива. Костите вече не се огъват, а се чупят. Вашият приятел тук не е дете, но не е и
стар. Питам се колко ли ще издържат костите му, преди да се счупят?
Ричър започна да натиска. Мъжът закрещя. Повече от страх, отколкото от болка, каза си Ричър предвид
ограничената сила, която прилагаше. Нито за миг не изпускаше от поглед двамата си противници. Времето им
изтичаше. Най-добрата възможност щяха да получат, когато дребосъкът паднеше на земята. Тогава те можеха да се
хвърлят едновременно срещу Ричър и да го притиснат към стената, да приковат ръцете му към нея и – ако извадят
късмет – да подкосят краката му.
Те обаче не помръднаха.
Ричър продължи да огъва ръката. Дребосъкът закрещя по-силно и се повдигна на пръсти. Приятелите му
трябваше да атакуват, дори той да не паднеше на земята. Телата на четиримата щяха да се сплетат на кълбо и
приятелят им можеше да пострада, но все пак това бе най-добрият им шанс.
Те обаче не помръднаха.
Ричър продължи да огъва ръката. Дребният тип закрещя още по-силно и се повдигна на върха на пръстите си.
Брадатият тип вдясно от Ричър пристъпи напред. Бавно. И сам. Ричър вдигна дясната си ръка, за да стисне
кльощавия за врата и да завърти главата му така, че да следи движенията на по-едрия. Изчака главите на двамата да
се озоват на няколко сантиметра една от друга. После заби левия си юмрук в слепоочието на кльощавия и използва
главата му като топка за боулинг, за да събори по-едрия. Пусна дребосъка и двамата му противници се свлякоха на
земята. Ричър отскочи назад, вдигнал лакът, в случай че последният нападател реши да се намеси. Той обаче не
помръдна. Стоеше като вцепенен с отворена уста и протегнати безпомощно масивни ръце.
– Останахме само двамата – каза Ричър. – За какво искаш да си говорим?
Мъжът не отговори.
– Какво ще кажеш да отговориш на въпроса ми кой те изпрати, след което да отведеш приятелите си в болница?
В противен случай ще се присъединиш към тях. Изборът е твой.
Мъжът отстъпи назад, сякаш се оттегляше от бойното поле, но всъщност опря здраво задния си крак в земята и
скочи напред с широко разтворени ръце в опит да сграбчи Ричър в мечешка прегръдка. Ходът му щеше да бъде далеч
по-ефективен, ако го бе прикрил по-умело. Ричър първо заби длани от двете страни на врата му, а после го сграбчи
за предницата на гащеризона, завъртя го и го блъсна в стената. Сблъсъкът остави мъжа без въздух и с подбелени очи.
Ричър заби юмрук в слънчевия му сплит, но леко. Не искаше противникът му да изгуби съзнание. Не и докато не
разкрие кой го е изпратил. Мъжът се приведе напред, подгъна крака и седна на земята. И тъкмо преди да заговори,
прозвуча полицейска сирена. Миг по-късно червени и сини светлини озариха улицата.
– Не мърдай! Да ти виждам ръцете! – Гласът бе променен от високоговорителя, но въпреки това Ричър го позна.
– И този път ще легнеш по очи на тротоара!
6.
В момента, в който Ричър отново пристъпваше в регистратурата на полицейския арест, Сперански слизаше в
генераторното. От една страна, за да провери докъде е стигнало почистването. От друга, защото бе развълнуван от
предстоящата напрегната нощ. А може би го очакваха много напрегнати нощи, ако Скитника се окажеше поне
толкова издръжлив, колкото онази журналистка. Докато Сперански се намираше под земята, двама души направиха
опити да се свържат с него по мобилния му телефон. Бяха същите двама, както и предишния път. Единият ползваше
апарат за еднократна употреба, другият – кодиран телефон. Но този път, когато Сперански се качи на партера, първи
с него успя да се свърже мъжът с кодирания телефон.
– Готово ли е? – попита Сперански.
– Не – отвърна гласът. – Наложи се екипът да прекрати операцията.
Сперански едва овладя желанието си да счупи телефона.
– Защо? Какво се обърка този път?
– Нищо не се обърка. Решението беше правилно. Скитника напусна ресторанта преди Ръдърфорд. Екипът зае
позиция в очакване или Ръдърфорд да го последва, или Скитника да си тръгне. Тогава се случи нещо неочаквано.
Скитника влезе в бой. Ей така, от нищото, направо на тротоара. Никой не можеше да го предвиди.
– И с кого се сби?
– С трима мъже, двама едри, един хилав. Вероятно местни. Никой не ги е виждал.
– Колко зле пострада? В болница ли е?
– Не. Изобщо не пострада. Спечели боя, при това с лекота. Размаза и тримата. Боят тъкмо приключи, когато се
появи полицейска кола. Арестуваха го на място.
– А Ръдърфорд? Той пострада ли?
– Не. Той не взе участие в инцидента. Остана в ресторанта, докато и последният от тримата не се озова на
земята, след което трябва да се е измъкнал през задната врата. Видели са го да пресича улицата и да влиза тичешком
в сградата, в която живее.
– Видели са го? Защо не са реагирали?
– Полицаите още бяха там. Екипът остана на място. Нямаше избор.
– Къде е Ръдърфорд сега?
– Все още в сградата. Не вярвам да излезе скоро.
Сперански се замисли за миг.
– В инцидента са замесени единствено Скитника и ченгетата, така ли? Никой от нашите?
– Точно така – потвърди гласът.
– Нашите хора не са привлекли внимание? Центъра няма основание за притеснения?
– Точно така.
– Добре. Къде е екипът сега?
– Наблюдава дома на Ръдърфорд.
– Отлично. Знаеш ли, това може да ни бъде от полза. По-лесно ще се справим с всеки поотделно. Знаем къде се
намират, а Скитника ще остане в ареста поне до сутринта. Ето какво предлагам. Двама души да наблюдават дома на
Ръдърфорд. Останалите от екипа да си почиват. Ако Ръдърфорд не се появи до шест сутринта, да отидат на място, за
което ще ви уведомя допълнително. Да се скрият там и да чакат. Скитника сам ще дойде при тях. Лично ще се
погрижа за това. А после целият екип ще може да се фокусира върху Ръдърфорд. Хората ни не би трябвало да имат
проблеми след елиминирането на Скитника.
Следващото обаждане дойде от телефона за еднократна употреба. Беше съвсем кратко. От човек, който се
намираше сравнително близо, за да докладва. Първо съобщи фактите, после изказа мнение. Сбито и ясно. Точно
както Сперански обичаше. Но този път Сперански не остави без отговор получената информация, а даде
нареждания. И когато минути по-късно телефонът иззвъня отново, Сперански знаеше какво ще чуе:
– Обажда се Марти. Имам нещо, което може да ви заинтересува.
……
В мазето на Съдебната палата имаше четири килии. Всичките бяха празни, ако не се броеше тази с Ричър. Той
нямаше представа дали това е нормално. Може би престъпността в града бе на доста ниско ниво. А може би
ченгетата не успяваха да заловят престъпниците. Или пък настоящата ситуация ги караше да избягват попълването
на формуляри и писането на доклади на ръка. Каквато и да бе причината, Ричър бе доволен от резултата. И бездруго
трябваше да пренощува някъде, а съдбата му бе поднесла вариант, който нямаше да го натовари с излишни разходи.
Той свали якето си и го сгъна като възглавница. После легна на металната пейка, затвори очи и в главата му зазвуча
музиката на Хаулин Улф, последван от Меджик Слим. Ричър отпусна по две песни на всеки, след което преброи до
три и потъна в сън. Събуди се точно в седем сутринта, но остана да лежи още час, за да обмисли приоритетите си за
деня. И тогава чу стъпки. Бързи и леки. Ричър отвори очи и видя жена в полицейска униформа, която не познаваше.
Тя бе висока около метър и седемдесет и три-четири, а фигурата ѝ подсказваше, че е в състояние да пробяга
маратонска дистанция преди закуска, без изобщо да се измори. Черната ѝ коса, гъста и лъскава, бе вързана на
опашка, а усмивката ѝ бе топла и дружелюбна. Фамилното ѝ име бе изписано върху табелката на униформата ѝ. Рул.
– Добро утро! Време е за ставане! – Полицай Рул отключи вратата на килията и подкани с жест Ричър да излезе.
– Разследващият иска да ви види.
– Гудиър? – попита Ричър, без да помръдне.
– Не, нов е – сви рамене Рул. – Дори не го познавам. Пристигна току-що. Сигурно е от друго управление.
– Да предположим, че се срещна с него – каза Ричър и се изправи. – А после какво?
– От него зависи. И от Гудиър.
– Някакви новини за онези идиоти, които ме нападнаха?
– Те… новият разследващ разполага с по-точна информация.
– Имате ли идея защо го направиха?
– Сам казахте – усмихна се Рул. – Защото са идиоти.
– Кои са те?
– Местни отрепки. Не бива да се притеснявате. – Рул замълча и впери поглед в Ричър. – Макар че, като ви
гледам, едва ли се притеснявате от някого.
– Не е точно така – отвърна той, взе якето си и излезе от килията. – Онзи ден влязох в спор, воден от грижа за
благополучието на група млади музиканти, и…
– Нямах това предвид – каза Рул, хвана Ричър за лакътя и го поведе към коридора. – И мисля, че ме разбрахте.
……
Новият разследващ накара Ричър да го чака точно половин час. Минута повече от едно просто число. И минута
по-малко от следващото. Ричър остана разочарован.
Мъжът бе облечен в черен костюм е бяла риза и тясна вратовръзка в бургундско червено. Беше по-възрастен от
Гудиър, това беше извън съмнение, но с колко, трудно можеше да се прецени. Поне с десет години, предположи
Ричър. От друга страна, лицето на непознатия бе месесто – изглаждаше бръчките, – но без да провисва. По главата
му нямаше и косъмче, но тя изглеждаше обръсната току-що, което не позволяваше на Ричър да различи линията на
косата му. Мъжът бе слаб и строен. Изглеждаше в добра форма, без да се набива на очи.
Той седна до масата. Извади черен бележник от джоба на сакото и подкани Ричър да стане от пода и да се
разположи срещу него.
– Казвам се Уолуърк. Прекалено рано е за мен, никак не обичам да ставам сутрин, затова да се залавяме за
работа. Защо нападна онези мъже снощи?
– Къде е Гудиър? – попита Ричър.
– Тук някъде – отвърна Уолуърк. – Но аз поех случая. Затова ми кажи кой започна боя пред ресторанта.
– Онези тъпаци – отвърна Ричър и скръсти ръце. –Дадох им шанс да се оттеглят. Не съм виновен, че се оказаха
прекалено глупави, за да го приемат.
– Защо те нападнаха?
– Вие разследвате. Вие трябва да откриете причината.
– А ти не се сещаш, така ли?
– Освен глупостта им?
– Добре. Искаш да приема, че става въпрос за напълно случайно, непровокирано нападение?
– Непровокирано, да. Случайно, не. Смятаха, че работя за някакъв застраховател. Опитаха се да ме сплашат, да
ме накарат да го зарежа.
– И защо го направиха?
– Вие разследвате.
– Добре. Не ми помагай. Помогни обаче на себе си. Чуй ме внимателно. Току-що се върнах от болницата. Онези
типове здравата са пострадали. Няма да могат да работят известно време. Всъщност няма да са в състояние да
правят почти нищо. И не са никак доволни от това. Търсят начин да си отмъстят. Дори смятат да повдигнат
обвинения.
– Нека го направят. Обвиненията няма да издържат.
Уолуърк сви рамене.
– Може би да, а може би не. Но при всички случаи това означава съдебен процес. Няма друг начин. А местните
съдилища са затрупани с работа. Ще мине доста време, преди делото да влезе в съдебната зала. Междувременно ще
те оставят в ареста. Не забравяй и съдебните заседатели, които ще бъдат все местни. Смяташ ли, че ще им допадне
идеята в града им да се появи някакъв хулиган и да пребие трима техни съграждани? И още нещо. Онези тримата са
наели професионален фотограф, който е направил много снимки. На тях се виждат отоци, порязвания… С две думи,
грозна гледка.
– Те и преди това не бяха големи красавци.
– Не споря. Но я си представи, че сред съдебните заседатели има няколко майки? Как ще реагират те, ако
допуснат, че подобно нещо може да се случи със синовете им? Поемаш голям риск.
Ричър не отговори.
– Разбира се, нещата могат да се развият и в съвсем друга посока. Вероятно бих могъл да разубедя онези
тримата. Да ги накарам да се откажат от идеята за повдигане на обвинения. Но направя ли го, ще трябва да получа
нещо в замяна.
– Например?
– Става въпрос за предишния инцидент. Онзи, в който е замесен и Ръсти Ръдърфорд. У Гудиър е останало
усещането, че не си бил напълно откровен с него. Кажи ми истината и ще те измъкна от тук.
– Някакви типове се опитаха да отвлекат Ръдърфорд, аз им попречих. Това е всичко. Какво повече има за
разказване?
– Проследил си Ръдърфорд, докато е вървял по улицата, нали така?
Ричър кимна.
– Видя ли го да изпуска нещо? Да хвърля нещо в кошче за боклук или в улична шахта?
– Не.
– След като ти се намеси, той опита ли се да скрие нещо преди появата на полицаите?
– Не.
– Става въпрос за много малък предмет – ключе или флашка.
– Нищо не е крил.
– Видя ли го да пуска писмо в пощенска кутия?
– Не.
– Сигурно сте разговаряли в ресторанта. Ръдърфорд спомена ли, че е наел складово помещение или банков
сейф?
– Не.
– Пътувал ли е някъде напоследък?
– Не. Но спомена, че ще замине за няколко дни на риболов в Нова Скотия, където има къща в планините. Когато
извади портфейла си, за да плати за вечерята, видях, че държи в него мексикански паспорт. А също и самолетен
билет, плюс цяла пачка песо.
Уолуърк затвори бележника си.
– Шегуваш ли се с мен, господин Ричър?
– Че защо не? Ти се шегуваш с мен от самото начало, господин полицай. Или трябва да кажа агент?
Уолуърк не отговори.
– Издаде те до голяма степен костюмът – продължи Ричър. – Донякъде въпросите. Но най-вече обувките.
Уолуърк неволно сведе поглед към краката си.
– Обзалагам се, че струват три пъти повече от обувките на Гудиър – каза Ричър. – Въпреки това залагам хиляда
долара, че той не би разменил своите обувки за твоите. Дори да са неговият размер, дори да са чисто нови.
Погледни ги само. Подметката е толкова тънка. Няма свободно място около върховете на пръстите. Кожата е
прекалено фина. Никое ченге в света не би носило подобни обувки.
Уолуърк издиша бавно и продължително.
– Знаех си, че е грешка. Прочетох досието ти от армията. Исках да бъда откровен с теб от самото начало, но
шефката не ми позволи и настоя да прибягна до този маскарад. Знам, че сега ще бъде много по-трудно да ми се
довериш, но погледни на ситуацията от този ъгъл… Мога да си тръгна още сега. Да отрека всичко. Да заявя, че
никога не съм разговарял с теб. Но няма да го направя. Ще ти кажа истината.
Уолуърк извади портфейла си, измъкна от него ламинирана служебна карта и я остави на масата до бележника
си. В средата ѝ имаше синьо-бял орел, който стискаше тринайсет стрели в ноктите на единия си крак. В другия
държеше маслинова клонка с тринайсет листенца. Имаше и герб с планини отляво и вода отдясно. Във външния
периметър около емблемата бяха изписани думите: Министерство на вътрешната сигурност, САЩ. А под нея:
Джеферсън Уолуърк, специален агент, Агенция за инфраструктурна сигурност.
– Това съм аз – каза той.
– Какво всъщност те интересува? – попита Ричър.
– Хакерската атака срещу града. Чу ли за нея?
Ричър кимна.
– Има два начина програма от типа рансъмуер да проникне в която и да било компютърна мрежа. Или през
интернет, или през устройство, което е физически свързано с нея. Флашпамет, хард диск или нещо подобно.
– Ръдърфорд не го е направил.
– Сигурен ли си?
– Нали си чел досието ми. Знаеш, че бях във военната полиция. Там се развива добър усет към хората.
Разговарях с Ръдърфорд, прекарах известно време с него. Не го е направил.
– Може и да си прав. Всъщност надявам се да си прав. Но тъй като не разполагаме с доказателства, това си
остава само възможност или предположение, което трябва да приема или да отхвърля.
– Тогава говори с Ръдърфорд. Погледни го в очите и го попитай. Уличи го в лъжа или му помогни да изчисти
името си.
– Иска ми се да можех да го направя.
– Защо не?
– Ами ако е замесен? Ще се свържем е него, а той ще предаде информацията на своите съучастници и те ще
прекратят преговорите със застрахователната компания. Информационната система на града ще остане заключена за
вечни времена. След което хакерите ще се скрият дълбоко в дупката, от която са изпълзели, и няма да имаме
никакъв шанс да ги пипнем. Възможно е съучастниците на Ръдърфорд да го следят тайно и да разберат за срещата
ни. Резултатът ще бъде същият.
– Какво ще правите тогава?
– Другата възможност е да следим интернет. И да стискаме палци нещо да изскочи. А дотогава ще те помоля да
не казваш нищо на Ръдърфорд. Или на когото и да било. Разчуе ли се, това може да има много сериозни
последствия.
– Ръдърфорд е изгубил работата си. Целият град го мрази. Едва не го отвлякоха. Нямам никакво намерение да го
излагам на опасност.
– Добре. Благодаря. А сега, преди да си тръгна, трябва да ти предам послание от Гудиър. Онова предложение от
типа услуга за услуга. Как да убеди онези тримата да не повдигат обвинения? Идеята беше негова. Аз просто се
възползвах от нея. Гудиър иска от теб да направиш нещо.
– Какво?
– Да напуснеш града. Още тази сутрин. Всъщност… веднага. Уредил е кола, която те чака отвън. Ченгетата ще
те откарат до магистралата. Освен това Гудиър иска думата ти, че няма да се върнеш.
– Ами ако не замина?
– Стига бе, Ричър! Вчера сам си искал да те откарат до магистралата!
– Това беше вчера. Междувременно градът започна да ми харесва.
– Гудиър ти прави добро предложение, Ричър. Пристигнал си тук преди по-малко от двайсет и четири часа, а
вече си замесен в две улични сбивания.
Той се замисли за миг върху предложението. Трябваше да вземе предвид и как ще се отрази решението му върху
Ръдърфорд. В един идеален свят Ричър щеше да открие кой е изпратил онези главорези пред ресторанта. Нямаше да
е справедливо някакви обикновени бандити да платят цената за случилото се. От друга страна обаче, в града нямаше
автогара. Нямаше и голям поток от камиони, чиито шофьори най-често вземаха стопаджии. В наши дни все по-
малко хора се осмеляваха да качат непознати в колите си. Особено непознати с габаритите на Ричър.
– Добре – съгласи се той. – Ще си тръгна. Тази сутрин. Но имам две условия.
– Няма шанс да изкараш някой долар. Да сме наясно от самото начало.
– Не става въпрос за пари, а за нещо съвсем друго. Онези идиоти ме нападнаха, защото смятаха, че работя за
застрахователен агент. Това трябва да е младежът, който вчера ме докара до тук. Отседнал е в хотел някъде в града.
Нюйоркчанин. Млад. Двайсетинагодишен. Едва ли ще ви бъде трудно да го откриете. Погрижете се онези типове да
не насочат вниманието си към него, след като напусна града. Това означава да ги предупредите да го оставят на
мира. Отправете предупреждението на език, който разбират. Наясно ли сте какво имам предвид?
– Мисля, че да – усмихна се Уолуърк.
– Предупредете и него да си отваря очите на четири, в случай че онзи, който е пратил снощните отрепки,
изпрати други вместо тях. Професионалисти.
– Мога да го уредя – кимна Уолуърк.
– Остава Ръдърфорд. Разследвайте го колкото си искате, щом се налага. Но се погрижете и за неговата
безопасност. Той определено не е в състояние да го направи сам.
……
Колата, която Гудиър бе уредил, стоеше на паркинга до Съдебната палата. Когато Ричър излезе през металната
врата, видя дълга елегантна немска машина, боядисана изцяло в черен металик, която блестеше на утринното
слънце, сякаш току-що бе излязла от автосалона. Строго погледнато, това бе седан с четири врати и багажник, но
Ричър прецени, че задната част е прекалено ниско над земята. Колата сякаш бе приклекнала над асфалта, вместо да
стъпва на него с четирите си колела, като че ли някой я бе натиснал силно надолу, преди да я свали от конвейера.
Шофьорът видя Ричър да излиза. Той натисна един бутон на таблото и багажникът се отвори, след което мъжът
слезе и заобиколи пъргаво автомобила. Бе на около петдесет и пет според преценката на Ричър, с късо подстригана
сребриста коса, обветрено лице и грубата сбръчкана кожа на човек, който прекарва доста време на открито. Не беше
висок – не повече от метър и седемдесет и осем – и бе облечен в светъл памучен панталон и бяла риза, която му бе
тясна в раменете и на корема. Приличаше на човек, който дълго време е поддържал добра форма, но сега губеше
битката с килограмите, макар да не си го признаваше. Мъжът погледна Ричър и се усмихна, без да крие
неудоволствието си, че се налага да качи човек с неугледната външност на Ричър в излъсканото си до блясък возило.
– Аз съм Марти. Ти ли си Джак Ричър?
Ричър кимна.
– Можеш да затвориш багажника, Марти. Нямам багаж. Само дрехите на гърба ми.
Признанието му определено не вдъхна ентусиазъм у Марти. Шофьорът поклати глава, натисна някакъв бутон,
разположен под ръба на капака, проследи с поглед бавното затваряне на багажника и заобиколи колата от дясната ѝ
страна. Отвори задната врата и изчака Ричър да се намести в тясното пространство. После мина отляво и седна зад
волана. Сложи си колана, запали двигателя и потегли. Марти подмина Съдебната палата, зави наляво и продължи по
улици, застроени с малки еднофамилни къщи, след което излезе на широко шосе, от двете страни на което се
простираха ниви с ниски тъмнозелени насаждения. Положението на слънцето подсказа на Ричър, че пътуват на юг.
– Къде отиваме, Марти? – попита Ричър и се премести в средата на задната седалка.
– Към магистралата. – Марти го погледна в огледалото, преди отново да насочи поглед към пътя пред себе си. –
Нали там искаш да отидеш?
– Дойдох по магистралата – намести се по-удобно Ричър. – Тя минава на север от града.
– Пътуваме към друга магистрала.
– Коя друга магистрала? И защо?
– Виж какво, Гудиър ми е приятел. Той ме помоли да откарам някого до магистралата. Изобщо не спомена коя.
Тази, към която отиваме, ми е по-удобна, тъй като по-късно имам работа в същата посока. За теб няма разлика дали
отиваш на юг или на север. Не можеш да имаш претенции, след като ти правя услуга. Или предпочиташ да вървиш
пеша? В тази жега?
– Всъщност да – отвърна Ричър. – Предпочитам да вървя пеша. Жегата не ме притеснява. Остави ме тук.
Марти продължи да кара.
– Гудиър иска да е сигурен, че ще напусна града, така ли? Казал го е съвсем ясно, предполагам?
– Да.
– И защо според него съм станал толкова нежелан?
– Защото се впускаш в улични сбивания. Създаваш проблеми. Сприятеляваш се с хора, които всички мразят.
Такива неща.
– И ако ще продължа да създавам проблеми, той предпочита това да стане на друго място, нали?
– Точно така.
– Не му ли е минало през ума, че мога да създам проблеми тук, в колата?
– Мина му през ума. Но аз все пак съм служил в полицейското управление цели двайсет години. Гудиър знае, че
ако си достатъчно глупав да опиташ нещо, аз ще се справя. – Марти помръдна с дясното бедро, за да покаже малък
пистолет и чифт износени белезници, скрити между тялото му и ръба на седалката.
Пистолетът е напълно безполезен, помисли си Ричър. Марти нямаше да стигне до него, освен това се нуждаеше
от поне един помощник, за да има някакъв шанс. Някой на задната седалка, който да насочи оръжие към Ричър и да
не му позволи да помръдне от мястото си. Марти не можеше да го направи. Не и докато шофираше. Не можеше да
следи пътя и да държи Ричър под око. За да го направи, трябваше да върти глава непрекъснато. В случай на нужда да
стреля почти наслуки, но тогава Ричър щеше да му отнеме пистолета.
– Помисли само – каза Марти. – Ченгетата неслучайно те гонят от града. Мислиш ли, че някой ще се затъжи за
теб, ако те открият в крайпътна канавка, надупчен с куршуми от пистолет, регистриран на името на някоя отрепка
по времето, когато Рейгън беше президент?
– Аз определено бих се натъжил.
– Кого го е грижа за твоите чувства?
Ричър се плъзна още малко наляво.
– Разговорът пое в неправилна посока, Марти. Да сключим примирие и да започнем отначало. Какво ще
кажеш? Няма да създавам проблеми в колата ти. А ти ще ми кажеш къде ме водиш. И не ми казвай "към
магистралата", защото това не е вярно.
– Добре. Прав си, не отиваме към магистралата.
– А къде?
– Ще разбереш, когато пристигнем.
– Не ме познаваш достатъчно добре, Марти, затова не ти се сърдя, но да знаеш, че не съм от хората, които
обичат неясни отговори. Обичам прецизността. Затова ще ти дам още един шанс. Къде отиваме?
Марти отново помръдна бедро и потупа пистолета с дясната си ръка.
– Защо смяташ, че си в позиция да ми даваш втори шанс?
– Забелязал ли си случайно през тези двайсет години, които си прекарал в полицията, че патрулните коли имат
плексигласов панел, който разделя предните седалки от задните?
– Разбира се, че съм го забелязал. И трябва да кажа, че никога не съм ги одобрявал. Тези панели са устойчиви на
куршуми и не ти позволяват да застреляш някой мръсник отзад.
– Напълно разбираема позиция предвид положението ти в момента. – Ричър помръдна още малко наляво. – Но
може би ще промениш мнението си.
Ричър откопча предпазния колан на Марти, грабна свободния му край с лявата си ръка и с лявото си коляно
притисна металния език към вратата. После се пресегна, постави лявата си длан върху челото на Марти и блъсна
главата му назад. Колата поднесе настрани, Марти сграбчи волана и я овладя с усилие. После извади пистолета,
насочи го назад и се опита да го завърти към Ричър, който се бе долепил плътно до шофьорската седалка.
Ричър увеличи натиска върху гърлото на Марти, докато усети, че гръклянът му поддава.
– Пусни пистолета.
Марти продължи с опитите си да го насочи към Ричър, но в един момент осъзна колко безполезно е това и
пусна оръжието. То отскочи от седалката до него и падна на пода.
Ричър намали натиска.
– Добре. А сега спри колата.
Марти ускори.
– Не постъпваш умно, Марти. Ако не спреш колата, ще се случат няколко неща. Първо, ще продължа да
притискам врата ти, а там минават какви ли не вени и артерии, които ще сплескам. Това ще преустанови достъпа на
кислород до мозъка ти и скоро ще изгубиш съзнание. Ако колата още е в движение, ще катастрофираме. Лично мен
това не ме притеснява. Аз съм на задната седалка. Ти, от друга страна, ще имаш проблем. И то голям. Не знам дали
разбираш нещо от физика, но се сещам за принципа на инерцията. Говори ли ти нещо тази дума?
Ричър усети Марти да поклаща глава едва-едва.
– Инерцията е стремежът на предметите да запазят моментното си състояние. Ако даден предмет се намира в
покой, той остава в покой, освен ако някаква сила не го премести. Ако ли пък въпросният предмет се намира в
движение, той остава в движение, освен ако някаква сила не го спре. Същият принцип е в сила и за човешкото тяло.
Затова автомобилите имат предпазни колани. Без тях в случай на катастрофа колата ще спре, но пътниците ще се
опитат да продължат движението си и ще излетят през предното стъкло. Ще се нарежат на парчетата от него, а
после ще им се случат куп други болезнени неща. Може би дори фатални. Ти нямаш предпазен колан, нали, Марти?
Вече не.
Колата намали, но не спря.
– Имаш и още един проблем, Марти. Инерцията работи против теб в още едно отношение. Усещаш ли колко
здраво държа главата ти? Тя няма да продължи движението си, когато колата се блъсне в нещо. Тя ще спре. Но
тялото ти няма да спре. Нищо няма да му попречи да продължи движението си напред. Единственото, което ще се
опита да го задържи назад, е вратът ти. А там има не само вени и артерии, но и нерви.
Марти вдигна крака си от педала на газта, отби встрани и най-сетне спря. Ричър почувства как тялото на
бившето ченге се отпуска леко.
– Казаха ми да те откарам до една бензиностанция – призна Марти. – Изоставена бензиностанция.
– И? – попита Ричър.
– Не знам. Не ми казаха и не питах. И както показах току-що, не изпитвам никакво желание да умра.
– Къде се намира тази бензиностанция?
– След около два километра. Вдясно. Точно до един стар автосалон, също изоставен. Навремето там продаваха
студебейкъри. Видиш ли рекламата, значи си пристигнал.
– Колко ти плаща Гудиър?
Марти се опита да поклати глава.
– За какво става въпрос тогава, ако не за пари? Надявам се да е нещо сериозно.
– Джон не е замесен – обясни Марти. – Той е честно ченге. Каза ми, че иска да напуснеш града, защото
създаваш проблеми, и аз приех това за чиста монета. Джон ме помоли да те откарам до магистралата и аз се
съгласих да направя услуга на приятел. Историята с бензиностанцията е съвсем друго нещо. Той не знае за нея.
– Гудиър е честно ченге, а? Толкова честно, че ти ще ме надупчиш с куршуми от незаконно притежаван
пистолет и ще ме изхвърлиш в някоя канавка, а той ще си затвори очите?
Марти направи нов опит да поклати глава.
– Не, не. Това са глупости, които сам съчиних, за да те държа под контрол. Пистолетът дори не е зареден. Това е
едно от нещата, които научих в полицията. Трябва да накараш лошите да повярват, че си готов да ги нараниш, и
тогава няма да ти се наложи да го правиш.
– Добре, да оставим за момент Гудиър. С кого сключи тази… Да я наречем, странична сделка?
– Там е проблемът, че не мога да ти кажа. Не защото не искам, а защото не знам. Той е просто един глас по
телефона.
– Тоест става въпрос за мъж, не за жена?
– Точно така.
– Непознат мъж ти се обажда изневиделица и иска от теб да станеш съучастник в… какво? Отвличане?
Убийство? И веднага се съгласяваш?
– Не е толкова просто. Всичко започна по времето, когато бях ченге. Опитах се да направя услуга на един човек,
защото реших, че просто е извадил лош късмет. Оказа се, че съм допуснал огромна грешка, тъй като веднага щом
отърва кожата, той започна да иска нови и нови услуги, като заплашваше да разкрие какво съм направил. Това
продължи с години. Затова напуснах управлението в крайна сметка. Реших, че ще ме остави на мира, ако вече не
мога да му бъда от полза. Но не познах. Той продължи да иска услуги от мен. Да доставя пакет на даден адрес, да
взема пари от друг… такива неща. Реших, че това никога няма да свърши. Един ден този тип умря. Пресичал на
пешеходна пътека, когато го прегазил пиян шофьор. Знам, че не бива да се радвам на смъртта на друго човешко
същество, но не можах да се сдържа. Бях на седмото небе. Реших, че най-после съм свободен, че животът ми отново
ми принадлежи. Това продължи едва седмица. Една вечер телефонът иззвъня. Глас, който никога не бях чувал, заяви,
че е наследил определени документи и настоява да се придържам към предишното споразумение, ако не желая
въпросните документи да се озоват в полицията. Обеща да не иска от мен кой знае какво, само по някоя дребна
услуга от време на време.
– И ти му повярва?
– Честно казано, не знам. По думите му стигнах до извода, че е настроен решително. Но бях уморен и отчаян,
затова реших да рискувам. Казах му, че не приемам шантажа му. Да ме остави на мира или да прави каквото ще. И
той го направи. На следващата сутрин някой почука на вратата. Докато отворя, бе оставил две кутии и си бе тръгнал.
Кутиите бяха напълно еднакви по форма, размери и всичко останало, но бяха номерирани – едно и две. Отворих
номер едно. Вътре имаше мъжки… пенис и тестиси. Следващите два часа прекарах в банята. После отворих втората
кутия. Беше празна с изключение на лист хартия, върху който беше написано нещо. На ръка. Със старомоден почерк.
Беше предупреждение, че ако не им сътруднича, и моите… интимни части ще се озоват в подобна кутия. Но ако
размисля, да очаквам обаждане в девет вечерта и да изпълня инструкциите.
– Вдигна ли телефона?
– Да, разбира се. Ти не би ли го направил?
– Какво поискаха от теб?
– Да изхвърля нещо… Четири куфара.
– Останалата част от тялото на мъжа?
– Предполагам. Не погледнах вътре.
– Добре. Да се върнем към настоящето. Как този мистериозен човек, който ти звъни по телефона, е разбрал, че
Гудиър те е помолил да ме откараш до магистралата? Явно ченгето също работи за тях.
– Не, информацията излезе от мен. Непознатият ми бе наредил да докладвам, ако видя случайно Ръдърфорд.
Или ако науча каквото и да било, свързано с него. Гудиър ми каза, че Ръдърфорд е присъствал на тези улични
сбивания, в които ти си участвал. Предположих, че между вас има някаква връзка. Реших да заложа на сигурно и да
предам информацията. Затова им звъннах.
– И други хора ли наблюдават Ръдърфорд освен теб?
– Не знам със сигурност, но човекът, който ми звъни, определено не е дребна риба. Обзалагам се, че за него
работи цяла организация.
– Какво искат от Ръдърфорд?
– Да не мислиш, че съм питал? Или че това е човек, на когото някой може да държи сметка?
– Точно такъв човек е.
– Това обяснява защо те гонят от града, а аз трябва да те откарам до магистралата.
– Ще го приема за комплимент.
– Приеми го, както искаш. Какво ще правиш сега? Предполагам, че ще вземеш колата, нали? Добре, твоя е.
Направи ми обаче една услуга. Нека всичко изглежда така, сякаш си избягал сам. Решат ли, че съм те пуснал, с мен е
свършено. Трябва да ме нараниш и да се постараеш да изглежда убедително. Знам, че снощи си пратил трима души в
болница, едва ли ще ти е трудно да го направиш.
– Няма да те удрям. И няма да взема колата ти. Засега. Ще продължа пеша, ще се запозная със ситуацията и ще
съставя план.
– Какво има да се запознаваш? Сам каза, че магистралата е на север. Тръгвай натам и гледай да напуснеш щата,
преди да са ме открили.
– Нямам никакво желание да стигна до магистралата. Идеята бе на Гудиър. Имам недовършена работа тук и
част от нея очевидно ме очаква на онази бензиностанция. Някои хора са положили толкова усилия, за да ме заловят.
Би било твърде нелюбезно от моя страна да не се отзова.
– Много лоша идея. Забрави ли първата кутия? Това е точно в стила им. Ами куфарите? Не искам следващата ми
задача да бъде разхвърлянето на части от тялото ти из цялата страна. Не искам и някой друг да разхвърля части от
моето тяло. Затова най-добре да…
– Дай ми пистолета.
– Казах ти, че не е зареден.
– Въпреки това ми го дай.
Марти вдигна оръжието от пода и го подаде на Ричър. Оказа се компактен "Смит & Уесън", 22-ри калибър.
Ричър го провери. Не бе смазван отдавна, а пълнителят бе празен. Марти не го бе излъгал.
– И телефона – каза Ричър.
Марти свали мобилния си телефон от Стойката на арматурното табло.
– А сега и другия телефон. Онзи за еднократна употреба.
– Нямам друг телефон.
– Не ми губи времето. Абсурдно е да разговаряш с човек, който поръчва убийства, по телефон, който лесно
може да бъде проследен.
Марти извади малък телефон от джоба си.
– И ключовете.
Марти въздъхна и подаде на Ричър кутийка с размерите на кибрит, върху която имаше четири бутона и лого. В
единия ѝ край бе закачен ключодържател. Повечето ключове бяха съвсем обикновени на вид, но един бе по-малък от
останалите. Ричър го вдигна.
– За белезниците ли е?
Марти кимна.
– Закопчай се за волана. Едната ръка е достатъчна.
Марти се подчини.
– Добре – каза Ричър и отвори вратата. – Стой тук. Отпусни се, почини си. Скоро ще се върна.
7.
Ричър тръгна пеша и след двайсетина метра видя черен път, който водеше до нивата вдясно от пътя. Земята бе
почти гола. Той предположи, че тук някога са отглеждали тютюн, но догадката му се основаваше на
полузабравените уроци, усвоени в училища, пръснати из целия свят, и смътни спомени за ниски кафеникави
растения, израснали в напукана червеникава почва. Ричър стигна далечния край на нивата, която граничеше с рехава
горичка, и продължи успоредно на шосето.
След няколкостотин метра видя задните фасади на две сгради. По-близката бе по-широка и по-висока. От
бетонните ѝ стени се лющеха големи парчета бяла боя. В далечния ѝ край се издигаше масивен стълб, широк може
би метър на метър, два пъти по-висок от самата постройка. На върха му бяха кацнали големи червени букви. От
мястото, на което бе застанал, Ричър успя да различи С, Т, У, Д и Е, останалите букви бяха скрити от самата стена.
Втората сграда бе по-малка и приличаше повече на павилион или будка. От бензиновите колонки нямаше и следа.
Ричър предположи, че са били демонтирани и продадени в някой антикварен магазин в голям и богат град. Веднъж
бе видял такава колонка на една витрина и тя струваше повече от кола на старо. Свидетелство за една отминала
епоха, помисли си той. Досущ като порутената бензиностанция. Някога тук било доста оживено, икономическият
бум бил подхранван от автосалона в съседство. После той затворил, бензиностанцията повела борба за оцеляване,
но потокът от хора и коли продължил да намалява и накрая пресъхнал напълно. Мястото изглеждаше абсолютно
безнадеждно от гледна точка на всеки бизнес. Ричър не бе видял и една кола, откакто бе навлязъл сред нивите.
Освен онези двете, скрити зад по-голямата постройка. Шевролет и тойота. Черна и синя. Същите като предишния
ден. Въпросът бе дали и броят на хората е същият.
Ричър предположи, че на покрива на сградата има наблюдател, който първи да види колата на Марти и да
предупреди останалите. Колата щеше да прекоси паркинга и – ако Ричър планираше операцията – да навлезе между
двете сгради и да спре по средата между тях. Някой щеше да изскочи от прикритието си, да отвори задната врата и
да се хвърли на земята. Друг щеше да изстреля упойваща стреличка и да порази Ричър, преди да се е измъкнал от
тясното купе. Това означаваше минимум трима души. Би трябвало да се справят с лекота с подобна задача. Но ако
бяха по-предпазливи, щяха да използват двама души, които да отворят двете задни врати. Това означаваше двама
стрелци. Разбира се, нужни бяха специални умения и опит, да не би стрелците, застанали един срещу друг, да се
прострелят взаимно, но все пак участието на повече хора гарантираше, че мишената няма да рискува да се хвърли
през отворената врата или да сграбчи пистолета преди изстрела. По-вероятно бе в засадата да участват петима. И
ако бяха още по-предпазливи, щяха да осигурят още един човек, който да се притече на помощ в случай на нужда.
Шестима. Две двойки, плюс двама самостоятелни играчи. Същото разположение на силите като предишния ден.
Ричър реши да остави скривалището на наблюдателя на покрива за най-накрая. Той щеше да се намира на
твърде голямо разстояние, за да представлява заплаха, и дори да бе въоръжен, едва ли щеше да рискува да стреля от
страх, че може да засегне своите колеги. Двете двойки най-вероятно щяха да заемат позиции зад задните ъгли на
сградите. Неизвестният фактор бе вторият самостоятелен играч. Ричър трябваше да се справи първо с него или с
нея.
Ако изобщо имаше втори играч.
Ричър зае позиция, от която да огледа мястото. Можеше да чака цял ден. Междувременно противниците му
щяха да се изнервят. Те несъмнено знаеха, че Марти е напуснал Съдебната палата. Вече започваха да се притесняват
да не би нещо да се е объркало. Колкото повече време минаваше, на толкова по-силен стрес щяха да бъдат изложени.
А колкото по-силен бе стресът, толкова по-голяма бе вероятността да допуснат грешка.
Изминаха дванайсет минути. Нищо не помръдна. Нищо не издаде звук. Тогава Ричър чу автомобил, който
приближаваше от север. И засече движение на покрива, близо до стълба с буквите. Появи се глава, която се надигна
бавно. Жена. Облечена в черно. С червена коса. Ричър я бе виждал преди. Вчера. От другата страна на улицата,
преди да се включи в пренасянето на тялото на изпадналия ѝ в безсъзнание колега и полагането му на задната
седалка на тойотата. Жената се оглежда в продължение на пет-шест секунди, след което се скри. Преди това обаче
поднесе ръката си към ухото. Появи се кола, която се движеше бързо. Тъмносин мустанг кабриолет със свален
гюрук. Зад волана седеше мъж. Жената до него се усмихваше.
Следващият автомобил, който Ричър чу, профуча в обратната посока, затова той не се надигна. Остана невидим,
долепил тяло до земята. Звукът на двигателя бе абсолютно същият и Ричър предположи, че това отново е мустангът,
който се връща. Шофьорът му явно се опитваше да впечатли жената до себе си. Или бързаше да се прибере у дома
след среща с любовницата си. Изминаха още пет минути. Десет. Тогава чу друг автомобил, чийто двигател работеше
по-тихо, на по-ниски обороти. Ричър приклекна, готов да се втурне напред.
Нещо помръдна на покрива. Жената отново подаде глава над ръба. Този път се надигна по-бързо, изправи се
цялата, докосна ухото си и хукна към средата на сградата. Щеше да погледне право към Ричър, ако очите ѝ не бяха
сведени към покрива под краката ѝ. Когато автомобилът мина покрай бензиностанцията, тя дори не извърна глава.
Миг по-късно жената изчезна от погледа. Сигурно бе скочила през някой люк. Ричър отново се просна на земята.
Деветдесет секунди по-късно жената се показа през отвор в края на талашитената плоскост, закована върху задната
стена. След нея се промъкна мъжът, когото Ричър бе нокаутирал вчера, и двамата хукнаха към тойотата. Дребните
мъже, с които Ричър бе разменил няколко думи, изскочиха от будката на бензиностанцията и затичаха към
шевролета. Колите потеглиха с бясна скорост, колелата им изхвърлиха фонтан от камъчета и потеглиха в посока,
противоположна на града.
8.
Сперански закусваше в трапезарията, когато кодираният му телефон иззвъня отново.
– Имаме проблем – заяви гласът от другия край на линията. – Изгубихме Ръдърфорд.
– Как се случи, по дяволите? – възкликна Сперански и захвърли вестника си в другия край на помещението. –
Двама души трябваше да наблюдават сградата. Нима инструкциите ми не бяха достатъчно ясни?
– Напротив. Двама души наблюдаваха сградата. Единият бе старши агент. Постъпи съобщение от портиера на
сградата. Ръдърфорд го помолил да му повика такси.
– И как това е довело до изчезването му?
– Агентът наредил на портиера да повика такси за Ръдърфорд, а също и второ такси, което да пристигне по
същото време. Целта била да проследят Ръдърфорд. И двете ни коли бяха на мястото на засадата. Агентът
предположил, че ако портиерът не повика такси, Ръдърфорд ще излезе на улицата и сам ще спре някое или ще се
качи на собствената си кола. И в двата случая нямало да могат да го проследят.
– Какво се е объркало?
– Нямам представа. Или портиерът е допуснал грешка, или таксиметровата компания. Дошла само една кола и
Ръдърфорд се качил в нея.
– Кажете ми поне, че знаете номера на автомобила!
– Да, разполагаме с номера, с описание, със снимка…
– Ръдърфорд казал ли е къде отива?
– Да. Няма да ти хареса. Летището в Нашвил.
– Така е, не ми харесва. – Сперански се изправи. – Не бива да допуснем Ръдърфорд да се качи на самолета. Това
ще бъде катастрофа. Къде са агентите, които го наблюдаваха?
– На път към летището. Както и останалата част от екипа. Прецених, че ситуацията е спешна, и ги отзовах от
засадата.
– Добре. Дръжте ме в течение на всичко. Уведомете ме, щом задържите Ръдърфорд. – Сперански се замисли и
добави: – Чакай малко! Какво става със Скитника? Къде се намира в момента?
– Не знаем. Шофьорът вероятно се е забавил, след като е тръгнал от Съдебната палата. Не успя да достави
Скитника, преди екипът да напусне мястото на засадата. Прецених, че издирването на Ръдърфорд е с по-висок
приоритет.
– И къде е той?
Настъпи кратко мълчание.
– И това не знаем.
……
Ричър остана на мястото си, без да помръдне, без да издаде звук. Не искаше да разкрие местоположението си и
да се озове лице в лице с още половин дузина противници, скрити в засада, затова изчака петнайсет минути, преди
да поеме риска да излезе от горичката. После пропълзя обратно и стигна до дърветата, които растяха успоредно на
шосето. Там се изправи и закрачи бързо. Измина триста метра, преди нещо да извибрира в джоба му. Ричър извади
телефоните на Марти. Звънеше онзи за еднократна употреба. Ричър го поднесе към ухото си.
– Да – каза той.
– Къде се губиш, по дяволите? – Беше мъжки глас, който едва се чуваше.
Сигналът явно е слаб, предположи Ричър, тъй като мястото е твърде отдалечено. За всеки случай той вдигна
ризата си нагоре и уви края ѝ около миниатюрния микрофон.
– Пристигам след две минути – каза Ричър.
– Защо се забави толкова? – Гласът на мъжа бе почти заглушен от прашенето и пукането по линията.
– Онзи тип, когото трябваше да докарам? Създаде ми проблеми. Наложи се да го неутрализирам.
– В безсъзнание ли е?
– И още как.
– Добре. Настъпи промяна в плана. Екипът, който трябваше да те посрещне, получи нова задача. Възникна
ситуация, която се оказа по-спешна. Но това е мой проблем. Имаш ли въже у теб? Или пластмасови белезници?
– Имам чифт истински белезници от полицейското управление.
– Ще свършат работа. Направи следното. Когато пристигнеш на бензиностанцията, заведи онзи тип вътре в
сградата и го закопчай за нещо. Увери се, че не може да се измъкне, след което си тръгни, без да оставяш следи. И не
си изключвай телефона. Може да ти възложа нова задача по-късно.
……
Когато Ричър се върна при колата, завари Марти да седи зад волана с изправен гръб. Изглеждаше напрегнат.
Опитваше се да запази малко достойнство. Ричър се настани на седалката до него и му върна ключовете, телефоните
и пистолета.
– Намери ли мястото? – попита Марти, докато отключваше белезниците.
– Да – отвърна Ричър, – а сега карай.
– Накъде? – Марти запали двигателя. – Моля те, кажи, че отиваме на магистралата.
– Към бензиностанцията. На по-малко от километър от тук, както сам каза.
Марти се напрегна.
– Безопасно ли е?
– Напълно. Няма никой.
– Защо тогава отиваме?
– Защото реших да ти дам почивка.
– Как? Какво ще правиш?
– Ще те закопчая с белезниците и ще ти взема колата. Ще оставя ключовете в Съдебната палата.
– И ще изпратиш ченгетата да ме освободят ли?
– Не. Мъжът от телефона ще изпрати някого. Той смята, че ще ме завари там.
– Нищо не разбирам.
– Преди минута някой звънна на единия ти телефон. Нещо при него се объркало. Кажи, че си се опитал да ми
сложиш белезниците, но явно не съм бил в безсъзнание, както си предполагал. Нахвърлил съм се върху теб и съм те
закопчал.
– Никога няма да ми повярват.
– Мога да те фрасна по главата, ако ще помогне. Искаш ли?
Марти замълча, сякаш обмисляше сериозно тази възможност.
– Какво ще кажеш да направим следното? – попита Ричър. – Ще те закопчая, като вдигна ръцете ти толкова
високо зад гърба, че не би могъл да го направиш сам. Ще ти бъде неудобно, но ще отървеш кожата.
Марти не отговори. Той подкара към бензиностанцията, спря, излезе от колата и тръгна към будката, без да
каже нито дума. Ричър го последва.
– Защо ми помагаш? – Марти потръпна, когато Ричър стегна белезниците. – И аз се опитах да помогна на
някого и виж докъде ме докара това.
– И преди съм се забърквал в неприятности – каза Ричър. – Но винаги съм оцелявал. Сега се опитвам да уловя
по-едра риба.
……
Подходът на Ричър към шофирането се изчерпваше с предпочитанието му някой друг да седне зад волана, а той
само да се вози. Разбира се, че умееше да управлява автомобил, но… само формално погледнато. Армията го бе
научила на това. Никога не бе убивал човек при катастрофа. Не и нарочно. Никога не бе катастрофирал дори. Не и
нарочно. Проблемът се криеше най-вече в темперамента му. Доброто шофиране изисква баланс между действие и
реакция, скорост и ограничение, преценка и контрол. Доброто шофиране изисква поддържане на златната среда.
Ричър, от друга страна, бе човек на крайностите. Той предпочиташе да действа в два режима: твърде бавно или
твърде бързо. В един момент можеше да бъде спокоен, отпуснат, ленив, полузадрямал, а миг по-късно да избухне
експлозивно и да остане в това състояние колкото е необходимо, след което отново да потъне в спокойствие и
леност до появата на следващата заплаха. Но тази сутрин, след като прикова с белезници за водопроводна тръба
единствения човек на километри наоколо, Ричър просто нямаше друг избор. Наблизо не минаваха автобуси. Нито
коли, чиито шофьори да го качат на автостоп. А дори да имаше подобна възможност, в момента най-важна бе
бързината.
Възникна ситуация, която се оказа по-спешна, бе заявил гласът по телефона.
Същият човек, наредил на подчинените си да му докладват, ако забележат Ръдърфорд.
Същият човек, чиито жертви се озоваваха в куфари, нарязани на парчета.
……
Ричър хукна обратно към колата, отвори вратата и се напъха зад волана. Натисна бутона за запалване, включи на
скорост и подаде газ. Закопча колана с една ръка и завъртя рязко волана с другата. Колата описа осморка и изскочи
на шосето сред облак от дребни камъчета. Ричър потегли на север, обратно към града. С умерено висока скорост.
Колата се движеше гладко по правите участъци и поднасяше леко на завоите. Нивите, дърветата и зелените листа от
двете страни на пътя изглеждаха размазани. Накрая шосето се стесни и се появиха първите къщи. Ричър завиваше ту
надясно, ту наляво из жилищните квартали, в които бе навлязъл. Подмина Съдебната палата, спря до едно червено
камаро на кръстовището с развалените светофари, после ускори рязко и спечели кратката гонка. Накрая спря пред
кафенето. Гумите изсвириха. Минувачите зяпнаха. Ричър бе спрял на забранено място, но това не го вълнуваше. И
бездруго нямаше да се бави.
Ричър отвори рязко вратата и се огледа. Продавачката обслужваше двама мъже в костюми. На опашката чакаха
още четирима клиенти – двама мъже и две жени. Двойка тийнейджъри седяха плътно един до друг в сепарето най-
отзад и си шепнеха нещо. Три от останалите маси бяха заети. Едната – от мъж с посребрена коса, целият сбръчкан и
приведен над чашата си. Втората – от двайсетина-годишна жена, която работеше на тънкия си сребрист лаптоп. И
последната – от мъж с дълга права коса, който бе вперил поглед в стената, а ръцете му се движеха, сякаш свиреше на
въображаем комплект барабани.
От Ръдърфорд нямаше и следа.
Ричър пристъпи напред и каза:
– Извинете!
Настъпи тишина. Всички се обърнаха към него. Освен барабаниста.
– Търся Ръсти Ръдърфорд – каза Ричър. – Всички го познавате, нали?
Някои закимаха с готовност, други зашепнаха утвърдително.
– Идвал ли е днес? Някой виждал ли го е някъде?
Някои завъртяха глави, други зашепнаха отрицателно.
– Да знаете къде живее?
Всички завъртяха глави.
– Добре – продължи Ричър, – видите ли Ръдърфорд, предайте му следното съобщение. Джак Ричър е казал да се
прибере у дома. Или да отиде в полицейското управление. Което е по-близо. Без никакво бавене. И да изчака да се
свържа с него. Можете ли да го направите?
Някои закимаха, но без особен ентусиазъм.
Ричър продължи по главната улица и след три преки остави колата на Марти пред ресторанта. Само едно от
сепаретата вътре бе заето. Над масата бе окачена снимка на розов кадилак. Възрастна двойка, която нищо чудно да
бе притежавала подобна кола на младини, седеше от едната страна на масата. Двамата пенсионери закусваха.
Пържола и яйца за него, палачинки със сладко за нея. И кафе за двамата. Много кафе. Сервитьорката бе оставила
цяла кана пред тях.
Централните маси бяха свободни. Никой не използваше обществения телефон в задната част на салона. В
кухнята също като че ли нямаше никого.
Никаква следа от Ръдърфорд.
Ричър пристъпи към сепарето с възрастната двойка.
– Извинете, че ви прекъсвам – каза той. – Някой от вас познава ли Ръсти Ръдърфорд?
– Познаваме го – кимна мъжът след секунда.
Жената го смушка с лакът в ребрата.
– Е, по-точно, знаем кой е – поясни мъжът. – Не че ни е приятел или нещо подобно. Като се замисля, май не сме
разменили и една дума с него.
– Той е идиот. Пълен идиот – включи се жената. – Защо разпитвате за него?
– Трябва да го открия – каза Ричър.
– За да му сритате задника?
– Не, това определено не е целта ми.
– А би трябвало! – Жената остави вилицата си в чинията. – Непременно трябва да му сритате задника. И то
здравата! Ръсти го заслужава. Голям малоумник е!
– Може да го заслужава, а може би не – отвърна Ричър. – И в двата случая трябва да го открия, при това бързо.
Ако го видите, ще му предадете ли едно съобщение от мен?
Мъжът се замисли, но в крайна сметка кимна. И Ричър му каза какво да предаде на Ръдърфорд. После се
обърна, защото бе доловил движение в единия ъгъл на заведението. Беше сервитьорката, която излизаше от кухнята.
Онази, която бе видял предишната вечер.
– Не сте дошли, за да създавате отново проблеми, нали? – попита тя.
– Отново? – възкликна Ричър. – Никога не съм ви създавал проблеми!
Жената го изгледа строго, след което взе каната кафе от масата на възрастната двойка.
– Добре тогава. Маса за един? Седнете, където искате. Ще ви донеса кафе.
– Няма да остана – отвърна Ричър. – Търся Ръдърфорд. Мъжът, с когото бях вчера.
– Знам кой е Ръдърфорд. Целият град знае.
– Идвал ли е днес?
– Не. Не съм го виждала. Но той никога не идва сутрин. Винаги само вечер.
– Знаете ли къде живее?
– Не точно. Някъде в града, предполагам. Недалече от тук, защото винаги идва пеша. Никога не съм го виждала
да слиза от автомобил.
– Благодаря – каза Ричър и тръгна към задната част на заведението.
– Къде отивате? – попита сервитьорката.
– До обществения телефон.
– Не работи. На кого искате да се обадите?
– На никого. Искам да проверя в телефонния указател. Може там да открия адреса на Ръдърфорд.
– Няма и телефонен указател. Онзи до телефона е фалшив, дизайнерът го сложи за украса. Заяви, че придава по-
автентичен вид на интериора.
– Наистина ли? – учуди се Ричър. – Добре. Предполагам, че тогава ще трябва да опитам нещо друго. – Той
кимна и се обърна към вратата.
– Защо не проверите в мобилния си телефон? – попита сервитьорката. – Кой използва хартиени указатели в
наши дни?
Ричър спря за миг. Той използваше хартиени указатели. По същия начин, по който бе използвал военни
радиостанции, стационарни телефони и пощенски услуги. Неща, които разбираше. Естествено, бе изпращал и
получавал факсове и телекси, но никога не си бе падал по мобилните телефони. Никога не бе изпитвал нужда от тях.
Дори по времето, когато те служеха единствено за провеждането на телефонни разговори.
– Можете ли да го направите вместо мен? – попита Ричър и извади снопче банкноти. – Да потърсите адреса на
Ръдърфорд в телефона си. Колко струва подобно нещо?
Сервитьорката отклони ръката с парите и извади телефон от джобчето на престилката си.
– Разполагам с неограничени мобилни данни. Включена съм в групата на бившия ми съпруг и колегите му във
фирмата. – Тя въведе някакви команди и след няколко секунди поклати глава. – Съжалявам. Името на Ръдърфорд не
фигурира в указателя. Като се замисля обаче, това може би е за добро. Все пак той е доста непопулярен в момента.
……
Ричър се намести с мъка зад волана в колата на Марти, запали двигателя и направи обратен завой. Профуча
през кръстовището, където се размина на косъм със стар пикап шевролет. После зави два пъти наляво, спря в
далечния край на паркинга до Съдебната палата и забърза към централния вход.
Ричър влезе в приемната, разположена в мазето, и се натъкна на полицай Рул. Беше използвал централното
стълбище и тя явно нямаше нищо против. И не изглеждаше изненадана да го види, което само зарадва Ричър.
– С какво мога да ви помогна, господин Ричър?
– Трябва ми информация.
– Относно?
– Ръсти Ръдърфорд. Получавали ли сте някакви сигнали за него? От снощи насам. Да знаете дали е безследно
изчезнал, отвлечен, качен насила в кола…?
– Моля ви, господин Ричър. Чух, че сте били военен полицай. Което означава, че дори да сме получавали
подобни сигнали… – Рул замълча за момент и продължи: –… не бих могла да ви кажа.
– Благодаря. Ами адресът му? Знаете ли къде живее?
– Да. Но сте наясно, предполагам, че не мога да споделя тази информация.
– Моля ви. Важно е. Тревожа се за него.
– Защо се тревожите?
– Ръдърфорд е изчезнал. Трябва да го открия.
– Убедена съм, че няма за какво да се притеснявате. Ръдърфорд вероятно е напуснал града, щом не успявате да
го откриете. Сигурно се е уплашил след вчерашния инцидент. Той не се отличава е кой знае каква физика и две
сбивания за един ден са му дошли в повече. Обзалагам се, че е заминал на гости на роднини далече от тук. Би било
разумно от негова страна.
– Опитах се да го убедя да напусне града, но той отказа. Нещо повече, бе категоричен, че няма да замине.
– В такъв случай вероятно се е скрил някъде. Когато го уволниха, се прибра у дома и не излезе навън цяла
седмица.
– Затова ми трябва адресът му. За да проверя дали е добре.
– Защо да не е добре? Да не би да криете нещо от мен?
– Онзи човек, с когото разговарях сутринта, преди да замина с приятеля на Гудиър, още ли е тук?
– Не, замина веднага след вас. Защо?
– А остави ли някакви инструкции, свързани с наблюдението на Ръдърфорд?
– Не, доколкото знам. Трябвало ли е да го направи?
– Трябва ми адресът. – Ричър се замисли и попита: – Ами ако съм получил анонимен сигнал?
– Който изрично е свързан със заплаха за насилие? Срещу Ръдърфорд?
– Не бих го нарекъл изрично. По-скоро предчувствие на един бивш военен полицай.
– Не е достатъчно. Освен това правилата изискват лично да проверя сигнала. Да придам известна официалност
на случая. Но дали Ръдърфорд би искал това предвид нежеланото внимание, което получава напоследък?
– Поне ме насочете в правилната посока. Знаете, че не се опитвам да му навредя. Нали аз го спасих вчера.
– Вярно… Така изглежда на пръв поглед. Но е възможно две различни групи да преследват Ръдърфорд и вие
просто да саботирате усилията на конкуренцията, докато получите подкрепление.
– Да предположим, че наистина възнамерявам да отвлека някой като Ръдърфорд. Смятате ли, че се нуждая от
подкрепление?
– Честно казано, не. Но е възможно да следвате заповеди.
– Едно време следвах заповеди. Отдавна. И то невинаги. Приличам ли ви на човек, който изпълнява заповеди?
Рул не отговори.
– Добре – каза Ричър. – Ясно. Не ми давайте адреса на Ръдърфорд. Кажете ми само, ако бях стар приятел, който
иска да го изненада, къде бих могъл да го потърся? В някоя вила в провинцията? В мансарден апартамент в
центъра? В малка семейна къща близо до офиса, в който е работил?
– Не мога да си го представя. Ръсти Ръдърфорд не е от хората, които имат куп приятели. При това приятели,
които се появяват неканени в града.
– Въпреки това?
Полицай Рул се замисли и отвърна:
– Има нещо в тази история, което не разбирам. Защо си правите труда? Защо ви е грижа за Ръсти Ръдърфорд?
Никой не се интересува от него. Защо вие?
Ричър сви рамене.
– Струва ми се, че Ръдърфорд е направил всичко по силите си, за да постъпи както трябва, но е бил прецакан от
по-висшестоящите. Нещо подобно се случи и с мен преди време. Усещането не е никак приятно. Сега по петите му
върви шайка бандити, а нито Ръсти знае каква е причината, нито полицията изгаря от желание да му помогне. Все
някой трябва да му подаде ръка.
– И този някой сте вие?
– Предполагам.
– Защо?
Ричър отново сви рамене.
– Защото съм тук.
– Добре. Чуйте ме… Не мога да говоря като официално лице, но лично аз предполагам, че Ръдърфорд е от
хората, които биха предпочели апартамент пред къща. И ако някой негов приятел се отбие да вечеря в ресторанта, в
който вие бяхте снощи, и погледне към отсрещния тротоар, едва ли ще сбърка.
9.
Ричър знаеше, че мобилните телефони могат да извикват на дисплеите си карти. Бе виждал други хора да го
правят. Мащабът на тези карти бе напълно достатъчен, за да се ориентира. Ричър бе чувал, че мобилните телефони
могат да предават информация за пътната или метеорологичната обстановка в реално време. Това можеше да бъде
много полезно, когато човекът пътува някъде с автомобил. Или е на туристически излет. Ричър знаеше, че
мобилните телефони могат да показват сателитни образи, стига човек да пожелае да види покривите на сградите
или върховете на дърветата. Той обаче винаги предпочиташе старите хартиени карти. Онези, с които бе работил като
курсант в "Уест Пойнт". Те бяха достатъчно големи и подробни, за да разкрият топографията на терена, а това бе
ключов фактор за всеки войник. Разликата между победата и поражението. Между залагането на капан и
попадането в капан.
Ключов фактор за всеки войник. А понякога и за цивилен.
Ричър си представи мястото съвсем ясно. Ресторантът. Жилищната сграда отсреща. Кафенето. Трите образуваха
малък триъгълник. Районът, в който се движеше Ръдърфорд, като се изключи кратката му разходка до полицейското
управление. А това толкова улесняваше онези, които искаха да го отвлекат. Ако той напуснеше апартамента си, те
веднага щяха да го забележат. И този път Ричър нямаше да бъде там, за да го спаси.
Ако Ръдърфорд се бе скрил в дома си, можеше да оцелее. Поне за известно време. Отвличането на човек от
улицата е едно. По своята същност това е бърз и динамичен процес. Лесно може да се прикрие. Лесно може да се
прекрати. Отвличането на човек от дома му е съвсем друга история. Особено ако трябва да бъде извършено тайно.
Не можеш да разбиеш вратата на нечий апартамент. Прекалено шумно е. Все някой ще чуе. Съсед или служител по
поддръжката на сградата. Похитителите трябва да прибягнат до хитрост. А това изисква допълнително планиране.
По-големи ресурси. Може би костюми и реквизит. Дори похитителите да проникнат в апартамента, остава да решат
проблема с извеждането на жертвата на улицата.
Ако Ръдърфорд се бе скрил в апартамента си.
Ричър благодари на Рул, изкачи отново стълбите от мазето към фоайето на Съдебната палата, като вземаше
стъпалата по три наведнъж и едва не събори някакъв мъж, който влизаше в сградата. Мъжът бе слаб, с памучен
панталон и тениска с яка. И лого.
Самият Ръсти Ръдърфорд. Който не се бе скрил в апартамента си. И не бе отвлечен. Засега.
Ричър сграбчи Ръдърфорд за раменете, завъртя го рязко и го подкара навън.
– Пусни ме! – каза Ръдърфорд и се опита да се освободи. – Какво, по… Какво правиш, Ричър?
– По-добре да стоиш настрана от полицията… поне за известно време – отвърна Ричър и го пусна. – Току-що
им казах, че си в опасност. Може би дори изчезнал. Сигурно ще искат да ти зададат няколко въпроса.
– За малко да загазя наистина – каза Ръдърфорд и приглади тениската си.
– Какво се случи?
– Излязох от апартамента тази сутрин. Исках да отида до кафенето. Стигнах до вратата, но един от съседите
тъкмо влизаше. Възрастен човек, затова отстъпих, исках да му направя път, и тогава видях познато лице. На
отсрещния тротоар. Жената, която шофираше колата, в която онези мръсници се опитаха да ме натикат вчера.
– Какво направи?
– Уплаших се. Изпаднах в паника. Хукнах към портиера и му изкрещях да повика такси до летището. Качих се
горе, за да събера малко багаж, но просто не бях в състояние да разсъждавам логично. Не можех да реша какво да
взема. Но портфейлът с документите и кредитните карти бе у мен, затова реших да потегля накъдето ми видят очите
и да си купя всичко необходимо, когато пристигна… където и да било. Слязох долу и когато таксито се появи най-
после, скочих в него. Стори ми се, че съм чакал цяла вечност.
– Защо си тук тогава?
– Стигнах до половината път до Нашвил и си казах: какво правя, по дяволите? Аз не знам как да се крия. Не
искам да бягам. Искам да остана тук. Да изчистя името си. И тогава се сетих за теб.
– Какво за мен?
– Ти беше в ареста. За това, че ми помогна. Втори път. Не можех да те оставя зад решетките и реших, че най-
малкото, което мога да направя, е дати платя гаранцията.
– Оценявам твоята загриженост, Ръсти, но ти не беше поводът за сбиването пред ресторанта.
– Напротив. Онези типове искаха да ме отвлекат. Холи, сервитьорката, бе категорична. Затова ми помогна да се
измъкна през задната врата.
Ричър поклати глава.
– Онези идиоти чакаха мен. Бяха решили, че работя за застрахователя, който води преговорите за откупа и иска
компютрите в града да заработят час по-скоро. Холи е устроила всичко. Спомняш ли си какви въпроси ми задаваше?
С кого съм пристигнал в града.
– Нищо не разбирам. Да не би да са смятали, че ще накарат застрахователите да ускорят процеса, като ги
сплашат?
– Те не искаха да работя по-бързо – отвърна Ричър. – Искаха да зарежа всичко.
– Но това е още по-абсурдно! Всички в града искат нещата да се върнат към нормалното си състояние колкото
се може по-скоро.
– И все пак някой не го иска. Не знам каква е причината, но мисля, че е свързана с кашата, в която си се
забъркал. Все пак трябва да се уверим в това. Предлагам като за начало да отидем да хапнем.
– И как ще ни помогне това?
– Храни се винаги когато можеш. Така няма да гладуваш, когато няма да си в състояние да се храниш. А и така
ще ни се даде възможност да улучим с един куршум два заека. Стига Холи да е там, разбира се. Време е да
поговорим с нея.
……
Ричър заобиколи Съдебната палата и когато двамата с Ръдърфорд излязоха на паркинга, той му подхвърли
ключовете от колата на Марти.
– Ти караш – каза Ричър.
Ръдърфорд спря на място.
– Чакай малко… Чия е тази кола? Открадна ли я?
– Принадлежи на човек, с когото се запознах тази сутрин. Той ми я даде назаем. Няма да му трябва известно
време.
– Не знам… – Ръдърфорд не помръдна. – И аз имам кола. Защо не използваме моята?
– Тази е тук. Твоята – не.
Ръдърфорд докосна предпазливо дръжката на вратата, сякаш се опасяваше да не го удари ток, след което я
отвори и седна зад волана.
– Мислех, че ще отидем да хапнем. – Той натисна един бутон и премести седалката си напред. – Не е далече.
Можем да отидем пеша.
Ричър поклати глава.
– Не бива да оставяме колата тук. По-късно може да ни потрябва. Няма да тръгнем направо към ресторанта, ще
се поразходим преди това.
– Къде?
– Все едно. Покажи ми училището, в което си учил. Къщата на първото ти гадже.
– Защо?
– Защото се надявам някой да ни последва.
……
Ръдърфорд излезе от паркинга и зави надясно. Първите няколко минути шофираше неловко, притеснено, като
изнервен тийнейджър, който още не е взел книжка. Прекарваше повече време да гледа, отколкото през предното
стъкло. На два пъти охлузи джантите в бордюра. Не след дълго обаче се успокои и мина покрай родния си дом, а
после и покрай началното си училище. Ръсти показа на Ричър и къщата, в която бе живяла Шован, ирландката, за
която искал да се ожени, когато бил на шест години. Тя обаче го зарязала, тъй като Ръсти не искал да се откаже от
мечтата си да стане автомобилен състезател. После минаха покрай къщата, в която Ръдърфорд бе живял, когато бил
на десет, покрай гимназията му и прочие. Двамата с Ричър обикаляха квартал след квартал, някои спретнати и
богати, други западнали и потискащи, всеки от които криеше своя собствена връзка с миналото. Обиколката из
града заприлича на енциклопедия от тухли и вар, събрала цялата информация за живота на Ръсти Ръдърфорд. Всеки
нов адрес му помагаше да се успокои и да се ободри. Всеки нов адрес засилваше клаустрофобията на Ричър.
Представата да прекара целия си живот на едно място придобиваше все по-реални очертания пред очите му.
Маршрутът, който следваха, обслужваше идеално целите му. Бе прекалено сложен, за да може някой да ги
проследи, без да се издаде. Прекалено случаен, за да може някой да предвиди посоката и да ги изпревари. Ричър
остана разочарован, че никой не тръгна след тях. Той не беше нетърпелив човек. Не му бе омръзнала компанията на
Ръдърфорд, не се дразнеше от коментарите му. Но не искаше да се задържа твърде дълго в града, затова нареди на
Ръсти да прекрати обиколката из носталгичното си минало и да се насочи към ресторанта.
……
– Отсреща ли живееш? – попита Ричър, когато слязоха от колата.
Ръдърфорд кимна.
– Жената, която си видял вчера. Онази, която те е наблюдавала. Къде беше застанала?
– Сега се чувствам глупаво – поколеба се Ръдърфорд. – Може просто да ми се е сторило… Да съм реагирал
прекалено емоционално. Снощи не спах добре и…
– Не – обърна се към него Ричър. – Когато инстинктите ти подскажат, че нещо не е наред, това означава, че то
наистина не е наред. Вслушвай се винаги в шестото си чувство. То ще те спаси, ще ти помогне да не се окажеш в
багажника на някоя кола.
– Жената се преструваше, че разглежда витрината на магазина отсреща… точно по диагонал срещу входа на
моята сграда. Това е най-обикновена аптека, но продава какви ли не лъскави дреболии, за да се нарече дрогерия.
Пълна е със свещи, плюшени играчки и предмети за декорация. Всяка седмица идва аранжор и сменя изложеното на
витрината. Сега е джунгла, миналата седмица беше плаж, по-миналата – нещо с жирафи…
Ричър надзърна зад ъгъла и видя магазина, който Ръдърфорд описваше. Наблизо нямаше жива душа. Ричър
огледа тротоара в двете посоки. Не видя никого от онези, които го чакаха на бензиностанцията.
– Няма я – обяви Ричър. – Не виждам хората, с които се сблъскахме вчера. А сега погледни ти. Забелязваш ли
някого, когото не си виждал досега? Човек, който е проявил интерес към теб. В кафенето. В бакалията. По улицата.
Дори да не си напълно сигурен. Дори да е само предчувствие.
Ръдърфорд надзърна зад ъгъла, тялото му остана назад, но той протегна врат като костенурка, която се подава
от корубата си. Накрая се дръпна и поклати глава.
– Не.
Ричър пристъпи към входа на ресторанта и в същия миг телефонът на Ръдърфорд иззвъня с някаква рок
мелодия.
– Трябва да се обадя – каза той, след като видя номера на екрана. – Адвокатът е.
Ръдърфорд се отдръпна на два-три метра и проведе разговор, който продължи по-малко от минута.
– Мръсници! – изохка той, когато се върна при Ричър. – Спомняш ли си, когато ти казах, че изпратих призовка,
с която изисквам да ми предоставят служебния ми лаптоп? Шефът ми очевидно е наясно, че се е издънил, и не иска
компютърът да попадне в ръцете ми. Затова кметството заявява, че може да си го получа, никакъв проблем. Но едва
след осем седмици. Освен това настояват да им платя четиринайсет хиляди долара, за да редактират поверителната
информация, която се съдържа в него, тъй като, след като вече не съм общински служител, нямам достъп до нея.
– Могат ли да го направят? – попита Ричър.
– Да, според адвоката ми. Нямам избор.
– Няма ли друг начин да си получиш лаптопа? Някакъв хитър юридически трик?
– Ако имаш предвид проникване с взлом и кражба, не.
– Какво ще правиш тогава?
– Предполагам, че ще се съглася. Разполагам с парите, а компютърът ми трябва. Мога да почакам. Казват, че
отмъщението е най-сладко, когато се сервира студено, нали?
……
Когато Ричър и Ръдърфорд влязоха в ресторанта, възрастната двойка вече си бе тръгнала. Всъщност заведението
пустееше. Двамата се настаниха в сепарето с фотографията на тюркоазения шевролет, от което Ричър можеше да
държи под око и двете врати. Минута по-късно от кухнята излезе сервитьорка с две чаши и кана кафе в ръце. Бе
същата, която бе помогнала на Ричър с телефонния указател в интернет.
– Открили сте го, значи? – каза тя и кимна към Ръдърфорд, докато наливаше кафе на Ричър.
– Да – отвърна той. – А сега търся друг човек.
– Кого?
– Холи. Колежката ви. Днес на смяна ли е?
– Всъщност това е нейната смяна – намръщи се сервитьорката. – Или поне би трябвало да бъде. Но тя не дойде.
Обади се да каже, че е болна. За пореден път. Затова работя вместо нея. Вместо да заведа дъщеря ми на пазар в
Нашвил, както ѝ обещах.
– Холи често ли боледува?
– Често отсъства от работа. И все казва, че е болна.
– Но вие не ѝ вярвате?
– Не казвам това. Отговорът, предполагам, зависи от представата ви за "болен". Не се съмнявам, че Холи често
пъти не е в състояние да работи. Нещастно момиче. Или глупаво момиче. Зависи от гледната точка.
– Подозирате, че причината е друга? Може би си пада по чашката?
– Не става въпрос за алкохол, а за юмруци.
– Съпругът ѝ ли я бие? Или приятелят ѝ?
– Не и според нея. Твърди, че живее сама… Не наричам Холи лъжкиня, но онзи грим около очите? Има дни,
когато все едно го е мазала с шпакла. Или онези блузи с дълъг ръкав, които облича, когато навън е четиресет
градуса? Определено не съответстват на думите ѝ. Не, в никакъв случай. Холи или живее с някой мръсник, или е
най-непохватният човек на планетата. Какво да ви донеса?
Ричър си поръча двойна порция палачинки с бекон и две парчета ябълков пай, докато Ръдърфорд се зачуди
какво да избере между гофрети и палачинки. Накрая се спря на гофретите и сервитьорката си записа поръчката.
Ричър се поинтересува дали в ресторанта няма някакви вестници. Забеляза, че Ръдърфорд се подсмихва, и когато
сервитьорката се отдалечи, го попита:
– Какво? Не следиш ли новините?
– Обичам новините – отвърна Ръдърфорд и извади телефона си. – Там е работата, обичам днешните новини, а
не вчерашните. Те са минало.
Сервитьорката се върна с купчина местни и национални вестници, които остави на масата.
– Би трябвало да ги даде за рециклиране – отбеляза Ръдърфорд. – В тях няма да откриеш нищо, което да не съм
прочел тук – каза той и вдигна телефона си. – И то в далеч по-големи подробности. О! Чакай малко! – Ръсти взе от
купчината местен вестник и каза: – Това съм го пропуснал. Странно.
– Какво има?
– Новини около убийството на една журналистка. Видях заглавията в интернет, но не обърнах внимание на
името. Виж! – Ръдърфорд остави вестника пред Ричър и посочи заглавието на статията. – Стори ми се познато. Тя
ми звъня два-три пъти. Странно е, когато жертвата се оказва човек, когото познаваш. Дори всъщност да не е така. –
Той зачете статията и пребледня. – Божичко! Това е ужасно! Тук пише, че са я отвлекли и оставили жива в
продължение на няколко дни. Но са я изтезавали, след което са я убили и нарязали тялото на части, които
изхвърлили на три различни места.
– Дай да видя! – каза Ричър, взе вестника и зачете статията.
Ръдърфорд грабна телефона си, въведе няколко команди и плъзна пръст по екрана.
– Не откривам повече информация. Намерих само нейна снимка отпреди изчезването.
– Каза, че се е свързала с теб. По какъв повод? – попита Ричър и остави вестника.
Ръдърфорд сви рамене.
– Първия път беше преди няколко седмици. Изпрати ми имейл. Правела проучване за някаква статия… нещо,
свързано с недвижими имоти, мисля. Беше по времето, когато изгоря складът, в който се съхраняваше градският
архив. Всички документи от Гражданската война насам бяха унищожени. Жената се интересуваше дали не
разполагаме със записи на дигитален носител. Предполагам, че се свърза с мен, защото отговарях за поддръжката на
компютърната система.
– Успя ли да ѝ помогнеш?
– Тогава си казах, че е извадила голям късмет. Градската управа тъкмо бе приключила огромен проект по
прехвърлянето на целия архив на дигитален носител и качването му в интернет. Много скоро щеше да стане
обществено достъпен. Дадох ѝ адреса на ръководителя на проекта, в случай че ѝ позволят да се запознае
предварително с базата данни. Няколко дни след атаката с рансъмуер въпросната журналистка ми остави съобщение
на гласовата поща. Интересуваше се има ли друг начин да прегледа архива, тъй като компютърната система е
блокирала. Очевидно нямаше друг вариант, а и аз си имах достатъчно проблеми, затова не знам какво е станало след
това.
Сервитьорката донесе поръчката, но Ричър не посегна към храната. Разсъждаваше. Жена, свързала се с
Ръдърфорд, бе отвлечена и убита. После някакви хора се опитаха да отвлекат Ръдърфорд. Хора, които явно имаха
опит в изтезанията, убийствата, разчленяването на телата на жертвите и изхвърлянето им в куфари, ако можеше да
се вярва на Марти. Случаят изглеждаше все по-неприятен.
– Ръсти, оценявам факта, че се върна сутринта, за да платиш гаранцията ми – каза Ричър, когато и двамата
приключиха да се хранят. – Въпреки че вече бях излязъл от ареста. Канех се да напусна града, когато някакви типове
ми заложиха капан. С четирима от тях се срещнахме вчера. Подозирам, че това са същите хора, които са убили
журналистката. Трябва да се отнесеш сериозно към това, което се случва. Много сериозно, ако не искаш следващата
статия в този вестник да бъде посветена на теб и на частите от твоето тяло, открити на различни места. Трябва да
напуснеш града. Веднага. Дори не се връщай в апартамента си.
– Да напусна града? И къде да отида? Кога да се върна? Какво да правя дотогава? – Ръдърфорд изтри лицето си
със салфетката. – Ако наистина ме преследват хората, убили журналистката, те са доста опасен противник за
ченгетата в малък град като нашия. Вероятно са дошли отнякъде. И ако могат да ме проследят до тук, могат да ме
открият навсякъде. Ами ако замина на място, където им е по-лесно да ме заловят? Не. Ще остана. Ще се боря.
– Знаеш ли как? – попита Ричър.
– Не. Но ти знаеш. Справяш се отлично засега.
– Ръсти, с удоволствие бих ти помогнал. Но няма да съм тук завинаги.
– Просто не си тръгвай. Моля те. Остани известно време. Ще ти платя, имам спестявания.
– Не ми трябват пари. И бездруго не бих приел да изхарчиш спестяванията си за мен.
– Добре. Забрави за парите. Ще ти платя, като те науча да работиш с компютър. Ще ти помогна да влезеш в
двайсет и първи век. Или поне в двайсети. Ще те науча най-малкото да използваш мобилен телефон.
Ръдърфорд беше прав, че бягството нямаше да гарантира сигурността му. Но и оставането в града нямаше да му
осигури безопасност. Не и след като федералните агенти нямаха намерение да спазят обещанието си и да му
осигурят закрила. Не и след като на свобода се разхождаха достатъчно хора като Марти, които не изпускаха от
поглед Ръдърфорд.
– Ами ако наистина остана? – попита Ричър. – За ден или два? Но в замяна на това няма да ме учиш да работя
на компютър.
– Имаме сделка – отвърна Ръсти и протегна ръка. – Какво ще правим сега? Ще се скрием ли някъде? Надявам
се, че няма да се опитат отново да ме отвлекат.
– Не. Ще преминем в настъпление. По кое време приключва смяната на портиера в твоята сграда?
– Той спомена, че е поел двойна смяна. Ще остане на работа до десет вечерта.
– Добре. Трябва да направим някои приготовления. Но преди това ще се отбием на едно място. Вземи си
телефона. Влез в указателя. Трябва да откриеш един адрес.
10.
През годините Ричър бе чувал не една и две истории за хора, които тръгват да се прибират подпийнали или
надрусани и влизат в чужда къща. Понякога истинските собственици ги намират заспали в леглото или припаднали
на пода. Друг път прострелват натрапниците. Има случаи, когато хората, сгрешили адреса, стрелят, защото смятат, че
някой друг е нахълтал в дома им. В кариерата си на военен полицай Ричър бе чувал какви ли не обяснения. Винаги
трудно бе възприемал идеята за сгрешен адрес. Но това се промени, когато се озова в квартала на Холи.
Ричър си го представи току-що застроен. Разположен на два-три километра от града. Една ниска правоъгълна
къща след друга. Един правоъгълен парцел след друг. Разположени в решетка от улици, които се пресичат под прав
ъгъл. Построени сред заобикалящите ги ниви по време на следвоенния бум, когато към града бяха потекли реки от
пари. Къщите лесно можеха да бъдат объркани, особено като нови. Дори сега човек лесно можеше да сбърка адреса
въпреки дребните различия, появили се през годините. Някои къщи имаха по-нова боя. Други имаха по-зелени
морави. А собствениците на трети се бяха отказали да правят каквито и да било усилия в областта на
бояджийството или градинарството.
Ричър тръгна по уличката, която водеше до съседната на Холи къща. Той обаче не бе сгрешил адреса. Действаше
напълно съзнателно. Заради предната врата на Холи. Тя бе от най-лошия вид, от полицейска гледна точка поне.
Нямаше прозорци и човек не можеше да надзърне отвън. Но пък имаше шпионка и всеки вътре можеше да види
какво става навън. Освен това бе изработена от дървени панели. При това толкова тънки, че не предлагаха никаква
сигурност. Ритникът на Ричър можеше да ги избие за една секунда. И вратата щеше да отлети назад толкова далече,
колкото се простира коридорът. Но този тип врати имаха едно предимство за евентуалните защитници,
барикадирали се в къщата. Да, вратата можеше да се отвори много лесно, но това бе излишно. Хората вътре можеха
да стрелят направо през нея. Една пушка щеше да им свърши чудесна работа. Не че Ричър очакваше сервитьорка
като Холи да дебне в коридора с двуцевка в ръце. Но пък човек може да загине именно от онова, което не очаква.
В дома на съседите като че ли нямаше никого. Ричър позвъни отново и зачака. Възрастните хора или малките
деца не можеха да се отзоват толкова бързо на позвъняването му. Когато се убеди, че вътре няма никого, Ричър
заобиколи покрай гаража, избра по-здрав участък от оградата и се прехвърли в задния двор на Холи.
По всичко изглеждаше, че някой бе възлагал големи надежди на това място. Някога. Много отдавна.
Приблизително половината площ бе заета от морава с вълнообразна форма, оградена от стари тухли. Мазилката
между тях бе напукана и ронлива, а тревата бе пожълтяла и изсъхнала. В далечния ъгъл се издигаше скелет на
дървена беседка. Ричър предположи, че преди години тя е била любимо място за почивка. Място, където човек да
поседне с чаша вино в ръка. Място, където да намери малко романтика. Сега дори къпините, прорасли по
беседката, бяха жълти и сбръчкани. Парапетът бе счупен на няколко места. А една от веригите, които придържаха
люлката, бе скъсана.
Останалата част от двора бе застлана с каменни плочи, които от месеци не бяха виждали метла. Имаше и кръгла
метална маса, боядисана в зелено, пепелник, пълен с фасове, и два стола. Всичко това бе разположено
непосредствено до плъзгаща се врата. Стъклена. Много по-добре, помисли си Ричър.
Той долепи гръб до стената и пристъпи бавно напред. Надзърна през вратата. Видя само един човек. Жена. Тя
бе облечена в бяла роба. Седеше край малка маса с чаша кафе пред себе си, от което не бе отпила и глътка. Жената
бе отпуснала глава и косата покриваше цялото ѝ лице. Ричър почука по стъклото. Жената се сепна. Обърна се към
вратата. Сега Ричър я разгледа съвсем ясно. Беше Холи. Лицето ѝ бе разкривено от шок. И страх. Под лявото ѝ око
имаше голяма синина. Тя тръсна глава и косата отново покри лицето ѝ, след което направи знак на Ричър да се маха.
Ричър поклати глава.
Холи му махна да си върви.
Ричър понечи да почука отново, но отдръпна ръка. Показа на Холи, че ако почука, ще бъде силно и шумно.
Тя скочи, хукна към вратата, отвори я, бутна Ричър назад и излезе навън. После плъзна вратата възможно най-
тихо, като не пропусна да се увери, че е плътно затворена.
– Какво правиш тук? – просъска Холи. – Ще загазя заради теб.
– Мисля, че вече си загазила без моя помощ – отвърна Ричър. – Кой ти причини това?
Холи посегна към косата си.
– Никой. Вчера бързах да се приготвя за работа, после се прибрах късно, бях ужасно изморена и забравих, че
съм оставила отворена вратата на гардероба. Блъснах се право в нея. Много съм непохватна, но това не ти влиза в
работата. Какво искаш? Защо си влязъл в двора ми?
– Дойдох тук като представител на Международното дружество на лудитите. Набираме нови членове и мисля,
че ти си идеален кандидат.
Холи присви здравото си око и отстъпи половин крачка назад.
– Какво е лудит?
– Противник на прогреса. Особено на прогреса, свързан с нови технологии. Името идва от един англичанин,
Нед Луд, чиито последователи започнали да чупят машини през осемнайсети век.
– Ти луд ли си? Изобщо не ми пука за някакъв англичанин от осемнайсети век! Освен това нямам нищо против
прогреса.
– Защо тогава не искаш компютрите на градската администрация да заработят отново? Защо предпочиташ да
останат изключени?
Холи поклати глава.
– Нещо си се объркал. Аз съм сервитьорка в ресторант. Нашият компютър работи отлично. Какво ме
интересуват компютрите на общината?
– Онези отрепки, които ми изпрати снощи, определено се интересуваха от тях. Предположих, че споделяш
интереса им.
– Какви отрепки? Нямам нищо общо с тях!
– Разбира се, че имаш. Те са твои приятели. Или приятели на твоя приятел.
– Нямам приятел.
– Значи са твои приятели.
– Не са.
– Добре. Нека ти задам един въпрос. Колко пъти смяташ, че са ме вземали за застрахователен агент? Имам
предвид до снощи.
Холи не отговори.
– Нито веднъж – отвърна Ричър. – За целия ми живот. А вчера ме сбъркаха два пъти за половин час. Първо ти.
После те. Ти имаше причина. Видя ме в компанията на истинския застраховател.
Холи продължи да мълчи.
– Онези отрепки също имаха причина – продължи Ричър. – Макар и различна.
Холи не отговори.
– Решили са, че съм застраховател, защото ти си им казала така. Те не ме видяха да слизам от колата на
истинския застраховател, а и, честно казано, не ми се сториха достатъчно умни, за да стигнат сами до този извод.
Въпреки че изводът е грешен. Съгласни ли сме поне за това?
– Предполагам – отвърна Холи.
– Всички в града знаят, че застрахователната компания ще плати откупа и ще се погрижи компютрите да
заработят отново. Онези глупаци искаха застрахователите да зарежат случая. Това означава, че ти искаш
застрахователите да зарежат случая. Което означава, че ти искаш компютрите да останат блокирани. Защо?
Холи не отговори.
– Добре – каза Ричър. – Да разгледаме ситуацията от друг ъгъл. Кога арестуваха приятеля ти за последен път?
Холи облещи очи.
– Казах ти вече, нямам приятел.
– Да, каза ми.
Тя поклати глава и сведе поглед.
– Пушиш ли, Холи?
Сервитьорката хвърли поглед към пепелника на масата.
– Понякога. След работа. Когато съм имала тежък ден.
– Носиш ли грим в ресторанта?
Холи кимна.
– Защо тогава по нито един от тези фасове няма следи от червило?
Холи прехапа долната си устна за миг.
– Защото пуша, след като се прибера у дома и сваля грима си. Обличам си пижама и изпушвам една цигара,
преди да си легна. Помага ми да се отпусна. Помага ми да заспя.
– Не ти вярвам. Мисля, че цигарите са на твоя приятел. Мисля, че той си седи тук, на чист въздух, и пуши,
докато ти си скъсваш задника от бачкане, за да задоволяваш вредните му навици.
– Не. Той не… – Холи поклати глава. – Казах ти. Нямам…
Вратата се отвори и навън излезе мъж, който блъсна Холи настрани. Беше висок над метър и осемдесет и пет,
слаб, с бледо лице, покрито с набола рижава брада. Мазната му коса бе вързана на опашка, която се поклащаше
между лопатките му. Бе облечен в безформени торбести джинси, покрити с апликации на анимационни герои, а
мърлявата му тениска вероятно някога е била бяла.
– Стига си задавал въпроси – каза той и пристъпи тромаво напред.
Очите му бяха присвити, сякаш трудно понасяше слънчевата светлина. Направи още една крачка, взе един от
металните столове и го размаха пред себе си като звероукротител, който дресира лъв.
– Затваряй си устата. И се махай.
– Как се казваш? – попита Ричър.
Мъжът не отговори.
– Зададох ти елементарен въпрос. Повечето хора научават отговора му, преди да тръгнат на детска градина.
Някои дори могат да го напишат. Но ако ти трябва повече време, двамата с Холи можем да влезем вътре. Тя ще ми
направи кафе и ще си поговорим.
– Казвам се Боб.
– Добре – отвърна Ричър. – Предполагам, че лъжеш, но Боб не е по-лошо от останалите имена, затова ще го
приема. А сега, Боб, навън ли искаш да разговаряме? Мислех, че ще влезем вътре и ще проверим дали някой е
оставил отворени вратите на гардероба.
Боб хвърли поглед към Холи.
– Макар да ми се струва, че малко слънчева светлина ще ти се отрази добре, ще ти предложа сделка. Отговори
ми честно на един въпрос и няма да пъхна нито една част от този стол в нито една част от твоето тяло.
Боб не отговори.
– Кога те арестуваха за последен път? – попита Ричър.
Никакъв отговор.
– Въпросът не е труден – продължи Ричър. – Започни с някой ден от седмицата. Те са само седем. Изборът не е
голям. Никакъв отговор.
– Ръцете ти не се ли измориха? – попита Ричър. – Можеш да оставиш стола по всяко време.
Столът определено не бе най-добрият избор на оръжие. Беше прекалено лек, за да бъде използван като бухалка,
особено срещу човек с размерите на Ричър. И бе прекалено неудобен, за да го промуши. Най-добрата възможност на
Боб бе да го метне по Ричър, като му придаде въртеливо движение, и да се възползва от инстинктивната реакция на
Ричър да го блокира. Ръцете му щяха да бъдат заети със стола, макар и за миг. Ричър можеше да отклони вниманието
си. И Боб можеше да получи възможност да нанесе удар. Ако бе достатъчно бърз.
Боб обаче не хвърли стола. Той пристъпи напред и понечи да го забие в тялото на Ричър. Не успя, затова
направи нова крачка и нов опит. Накрая вдигна стола високо над главата си и замахна към лицето на Ричър, който
сграбчи с лявата си ръка най-близкия крак и го дръпна настрани. Боб се вкопчи в него и задърпа отчаяно, с всички
сили, само и само да си върне стола. Той бе неговото копие. Неговият щит. Неговата собственост, от която нямаше да
се откаже с лека ръка. Боб дърпаше с две ръце. Което остави тялото и главата му напълно беззащитни. Ричър
можеше да играе тази игра цял ден, но когато се биеше, следваше едно правило – довърши противника, и то бързо.
Затова нанесе мощно кроше с дясната си ръка. Юмрукът му се стовари върху главата на Боб със силата на
пневматичен чук. Той политна настрани и се свлече на земята, върху отдавна изсъхналата трева. Тялото му вдигна
облаче прах при падането си.
Холи се втурна към Боб, коленичи и опипа врата му в търсене на пулс.
– Добре ли е? – попита тя. – Жив ли е?
– Най-вероятно – отвърна Ричър и върна стола до масата. – А сега влез вътре. Облечи се. Вземи си чантата.
– Защо? Къде ще ме водиш?
– Никъде. Ти ще отидеш там сама. Иди някъде далече и остани там следващите няколко часа. Скоро ще дойдат
ченгетата. Тогава можеш да се върнеш. Или не. От теб зависи.
……
Холи се приготви за десетина минути. Ричър използва това време, за да отнесе до верандата изгубилия
съзнание Боб и да го върже за стола, който той бе размахвал допреди малко. Холи се появи в кухнята, облечена в
рокля на розови цветя, бели гуменки и бейзболна шапка. Тя хвърли поглед към Ричър и му обърна гръб, без да каже
нито дума. Той заобиколи гаража и я проследи с поглед. Тя потегли със стара сребриста мазда кабриолет с вдигнат
гюрук. После Ричър се върна в кухнята и си наля кафе от каната. Изчака десетина минути, в случай че младата жена
се върне. Едва тогава се запъти към колата на Марти и каза на Ръсти да го откара в полицейското управление.
– Време е да бъдеш по-откровен с мен, Ръсти – заяви Ричър след първия завой надясно. – Какво криеш?
– Нищо – погледна го Ръдърфорд. – Какво имаш предвид?
– Онези типове, които са те погнали. Трябва да разберем какво искат. Те не целят да те убият – поне засега, – в
противен случай щяха вече да са го направили. Не целят и отмъщение, иначе щяха вече да са изпратили няколко
горили като онези снощи. Операцията, която провеждат, е прекалено сложна. Прекалено скъпа. Следователно търсят
нещо. При това нещо ценно.
– Но аз нямам нищо ценно.
– Ами информация? Възможно ли е да знаеш нещо?
– Нищо не знам. Поне нищо важно.
– А може би знаеш. Представи си, че става въпрос за нещо, което ти се е сторило толкова тривиално, когато си
го чул. Нещо, на което си се натъкнал по време на работа, но не си осъзнал значението му. Ти си отговарял за
техническата поддръжка на всички компютри в общинската администрация, нали? Имал си достъп до всички
компютри в кметството. До всички данни. Може да ти е доскучало и да си започнал да ровиш в поверителна
информация. Да четеш имейлите на служителите.
– Разбира се, че съм го правил. Всички го правят.
– Какви тайни откри?
– Нищо интересно.
– Някой да е имал извънбрачна връзка?
– Не.
– Някой да е бил принуждаван да гласува по определен начин?
– Не, нямаше нищо, свързано с гласуванията.
– Ас подкупи?
– Не.
– С финансови злоупотреби?
– Не, нищо такова. – Ръдърфорд даде газ и изпревари боклукчийския камион отпред.
– Може да си попаднал на нещо важно, без да го осъзнаваш. На имейл от убитата журналистка например. На
имейл, в който е скрито послание.
– Не. – Ръдърфорд намали, тъй като от съседната пряка излезе микробус. – В имейлите ѝ нямаше прикачени
файлове. Въпросите ѝ бяха свързани единствено с архивите на недвижимите имоти. Предимно от четиридесетте и
петдесетте години. Все неща, от които нямам никаква представа.
– Ами традиционната поща? Получавал ли си необичайни писма или колети? У дома или в офиса?
– Не, не получавам никаква поща. Освен сметки и реклами.
– Да си купувал нещо наскоро? Стара книга? Картина? Мебели? Кола? Стари дрехи? Каквато и да било вещ, в
която да се скрие документ или компютърен диск?
– Купих си няколко филма на блурей. Но онези, които не съм гледал, дори не са разопаковани.
– Сещаш ли се за други странни съвпадения? Като това с журналистката, която те е търсила, а после е била
убита?
– Не се сещам. Животът ми не е особено вълнуващ. Работата ми в общинската администрация го запълваше
изцяло.
– Вярвам ти, Ръсти. Но разбера ли, че си печелил допълнително, като си работил за НАСА или ЦРУ, много ще се
ядосам.
– Де да бях работил за тях. Как си го представяш на вратата ми да почука някой ракетен специалист или
шпионин? И да ме помоли за помощ. Разказах ти вече за единствения личен проект, по който работих с онази моя
приятелка. Но той се провали. Никой не го иска.
11.
Ричър остави Ръдърфорд в колата, все едно беше малко дете. Или куче.
Това не бе най-доброто решение. Ричър бе наясно с рисковете. Знаеше, че има разпоредби, които забраняват
оставянето на деца сами в кола. Не бе сигурен за кучетата. Но рисковете, от които се притесняваше, бяха от съвсем
друго естество. Какви бяха шансовете някой като Марти да мине случайно от тук? И да забележи Ръдърфорд. Да
извади телефона си. Да повика подкрепление. Или Гудиър да познае колата на своя приятел и да започне да задава
въпроси, на които Ричър не бе готов да отговаря. Все още не. Това бе целта на идването му тук. Възможността
ползите да надвишат рисковете. Възможността да провери една теория. Да подреди няколко парченца от пъзела.
Или да установи, че е сбъркал.
И в двата случая щеше да получи полезна информация.
И в двата случая трябваше да побърза.
Когато Ричър слезе в мазето, завари полицай Рул зад бюрото си. Тя вдигна поглед и Ричър бе готов да се
закълне, че в очите ѝ проблесна искра, когато го забеляза. А може би му се искаше в очите ѝ да проблесне искра?
– Господин Ричър – каза тя. – Някакъв напредък с издирването на Ръсти Ръдърфорд?
– Фалшива тревога – отвърна Ричър. – Оказа се, че Ръсти е добре. Но ще ви бъда благодарен, ако ми помогнете
за нещо друго.
Рул скръсти ръце на гърдите си.
– Кой е изчезнал този път?
– Никой. Става въпрос за един скорошен случай. Убийство. Журналистка, открита нарязана на парчета.
Прочетох за това във вестника. Интересува ме една подробност. Дали частите от тялото ѝ са били открити
натъпкани в куфари.
От лицето на Рул изчезна и най-малката следа от добро настроение.
– Случаят е ужасен. Не мога да го обсъждам. Наясно сте с това. Разследването се води от Гудиър. Можете да
попитате него, но и той няма да ви каже нищо.
– Тук ли е Гудиър?
– В момента отсъства.
– Имам само един въпрос. Отговорете ми с "да" или "не". Моля ви!
– Знаете, че не мога.
– А щяхте ли да ми кажете, ако имахте право?
– Може би.
– Какво ще кажете да сключим сделка? Аз ще ви направя услуга и вие ще ми направите услуга.
Рул се замисли и попита:
– Какво предлагате?
– В ресторанта срещу дома на Ръдърфорд работи една сервитьорка, Холи. Тя има приятел, който…
– Който е абсолютен лентяй и негодник, а тя толкова се срамува от него, че не признава съществуването му
дори пред колежките си. – Рул поклати глава. – Те, разбира се, знаят всичко. Въпреки опитите на Холи да прикрие
синините с грим. Ако се опитвате да ме изкушите със случай на домашно насилие, забравете. Обсъждала съм
проблема с Холи. Без никакъв резултат. Отказва да сътрудничи.
– Ами ако сложите край на домашното насилие без помощта на Холи? И отбележите голяма червена точка?
– И как да го направя?
– Кога се появи на сцената въпросният приятел?
– Преди две години… най-малко – намръщи се Рул. – Всъщност не знам със сигурност. Но тогава забелязах
първите синини и започнах да задавам въпроси.
– Проверихте ли името му в базата данни?
– Разбира се. Беше чист.
– Сигурна ли сте, че това е истинското му име?
Рул сви рамене.
– А проверихте ли отпечатъците му? – попита Ричър.
– Не. Нямах основание да го арестувам. Холи отказа да повдигне обвинения, а не разполагах с други
доказателства, че я е удрял.
– Арестуван ли е по друг повод през последните няколко седмици? Откакто компютрите в града не работят.
– Нямам представа. Без компютри трудно можем да следим кой влиза в ареста и кой излиза. Защо?
– Мисля, че трябва да проверите – отвърна Ричър. – Мисля, че ще откриете скорошен арест. И мисля, че има
друга причина Холи да крие своя приятел.
– Например?
– Можете ли да проверите дали той ви е дал истинското си име? Дали не е използвал други имена или прякори?
– Може би. Ако имам достатъчно основания.
– Имате ли приятели в други полицейски управления, на които да звъннете? Управления с работещи компютри
и достъп до различни бази данни.
– Може би. Ако ми кажете причината.
– Човекът, който ме докара вчера в града, е застрахователен агент. Пристигна тук, за да поеме преговорите за
откупа, който трябва да бъде платен, за да заработят компютрите отново. Холи ме видя да слизам от колата му, а
после подслуша разговора ми с Ръдърфорд, докато вечеряхме. И е стигнала до грешния извод. Решила е, че аз работя
за застрахователната компания. Затова е повикала онези отрепки, за да ме изплашат и да ме накарат да зарежа
случая. Въпросът е защо. Кой има изгода компютрите да не заработят?
Рул се намръщи. После примигна. Накрая усмивката ѝ се завърна, по-лъчезарна от всякога.
– Някой, който е обявен за издирване, но на друго място. Извън нашата юрисдикция.
– Бих отишъл още по-далече – каза Ричър. – Предполагам, че този някой е обявен за издирване във връзка със
сериозно престъпление. Но срокът на давност скоро ще изтече.
– Затова се укрива толкова време и експлоатира горката Холи. Измъкнал се е само защото във възможно най-
подходящия – за него, разбира се – момент, компютрите ни са излезли от строя. Защо късметът се усмихва все на
такива мръсници?
– Мисля, че късметът му се кани да му изневери.
– Много бих се радвала, ако е така. Особено ако тези телефонни разговори дадат резултат. Или ако успея да го
открия.
– Имам необикновеното предчувствие, че непременно трябва да надзърнете в задния двор на Холи. В рамките
на следващия час и половина.
– Наистина ли?
Ричър кимна.
– Може наистина да надзърна в задния ѝ двор. А вие може да се окажете прав за онези куфари. Но не сте го
чули от мен. Разследващите скриха тази информация от пресата от страх да не се появят имитатори. Освен това
възнамеряват да я използват, за да проверят доколко достоверни са показанията на някои свидетели.
– Благодаря, полицай Рул. Желая ви успех с телефонните разговори.
– Почакайте! Искам да ви задам един въпрос! Как разбрахте?
– За приятеля на Холи?
– Не. За куфарите.
– Свързано е с нещо, върху което работя. Може би. Все още нареждам парченцата от пъзела.
– Внимавайте къде може да ви отведе това. Става въпрос за текущо разследване. Стойте настрана от него.
Научите ли нещо, трябва веднага да ми кажете.
– Не се притеснявайте. Ще ви кажа. Когато съм сигурен.
……
Когато Ричър се върна при колата, завари Ръдърфорд заспал. Като малко дете. Или куче.
– Намери ли каквото търсеше? – попита Ръсти и разтърка очи, докато Ричър се настаняваше на седалката до
него.
– Открих още едно парченце от пъзела – отвърна Ричър. – Евентуално.
– Каква е следващата ни задача?
– Място за нощувка.
– Можеш да отседнеш у дома.
– Благодаря, но трябва да откажа. Ти също не бива да се връщаш там. Вчера си видял онази жена да наблюдава
жилището ти. Това означава, че знаят къде живееш. Трябва да намерим друго място. Дискретно. Анонимно. Място,
което да не привлича внимание. На близко разстояние. Може би мотел извън града. Или близо до магистралата.
Ръдърфорд, който бе посегнал към бутона за запалване, дръпна ръка и извади телефона си.
– Ще трябва да потърся в интернет. Целия си живот съм прекарал в този град и никога не съм отсядал в хотел
тук. – Той въведе няколко команди, плъзна пръст по дисплея и след минута-две свали телефона. – Има още един
проблем. Не се обиждай, Ричър, но смяташ ли, че си човек, който може да влиза и излиза от дадено място, без да
привлече внимание? Колкото и дискретен или анонимен да е някой мотел.
Ричър не отговори.
– Предлагам алтернативен вариант – продължи Ръдърфорд. – Имам ключ за апартамента на един съсед. Намира
се на същия етаж, точно срещу моя. Собственикът замина на круиз с луксозен кораб. Човекът не понася жегите тук и
прекарва голяма част от годината по други места. Живее в апартамента само през зимата. Аз се грижа за дома му,
поливам цветята и прочие. Можем да отседнем там. Приятелят ми не би имал нищо против, а и никой няма да
разбере. Това дори може да ни помогне, защото, ако някой ни види да влизаме в сградата, ще предположи, че се
прибираме в моя апартамент, а ние няма да сме там. Ако някой дойде на гости, портиерът ще звънне на мобилния
ми телефон. И така ще видим кой идва.
– Мисля, че ще свърши работа. – Ричър се замисли и попита: – Има ли гаражи в сградата?
– Да, има подземен паркинг. Входът е отзад.
– Твоята кола там ли е?
Ръдърфорд кимна.
– Всеки апартамент разполага с едно паркомясто. Можеш да наемеш друго срещу допълнително заплащане.
Има и места за посетители.
– Тази кола може да остане и на улицата – каза Ричър. – Имаш ли тиксо у вас?
– Че защо ми е тиксо?
– А остър нож?
– Имам няколко кухненски ножа, но не са кой знае колко остри. Не си падам по готвенето.
– Къде е най-близката железария?
– Не съм сигурен, но близо до магистралата има голям комплекс, който обслужва предимно шофьори на
камиони. Там продават такива неща.
……
Комплексът не бе най-големият, който Ричър бе виждал, но бе наистина внушителен. Приличаше повече на
малко селище, отколкото на бензиностанция. Имаше пицария и закусвалня, в която предлагаха бургери и пържени
пилета. Два мотела. Кафене. Дори магазин за сувенири. Бензиностанцията заемаше площ почти колкото футболно
игрище, но като че ли бе построена след мотелите и заведенията. Колонките бяха разделени на две групи – четири
редици обикновени колонки за коли и джипове и шест по-големи, разположени по-далече една от друга, за
камионите.
Ричър и Ръдърфорд оставиха колата до една от малките колонки и се запътиха към основната сграда. Ръсти се
замисли за миг, после поведе Ричър към щанда с ножове. Ричър си избра два – по-голям и по-малък. Първият не му
допадна, защото имаше тъпо острие, изработено от евтина стомана, но въпреки това го взе заради заплашителния му
вид, който можеше да бъде от полза. По-малкият бе далеч по-качествен. Сгъваше се и лесно се побираше в джоб.
Острието бе добре наточено и се отваряше с едно движение на китката. Ричър плати ножовете в брой, после сложи в
кошницата две ролки тиксо и лютив спрей за Ръдърфорд. Тъкмо се насочваше към касата, когато забеляза щанда за
дрехи. Порови из него и откри чифт панталони в цвят каки и светлозелена тениска. Добави към тях и риза от
джинсов плат, която можеше да му послужи и като тънко яке. После отиде на касата и плати покупките и бензина.
Ричър връчи на Ръсти найлоновия плик, в който бе сложил всичко освен дрехите, и се запъти към тоалетната, за да
се преоблече. Прехвърли четката за зъби, паспорта, картата и парите в джобовете на новите си дрехи и изхвърли
старите в кошчето за боклук. Когато се върна в бензиностанцията, Ричър завари Ръсти пред машина за хотдог, на
която се въртяха наденички.
– Взех ти това – каза Ръдърфорд и му подаде друга торбичка.
Ричър я взе и надникна вътре. Видя две картонени кутии в ярки цветове. В едната имаше мобилен телефон, в
другата – безжична слушалка. Той върна торбичката на Ръсти с думите:
– Благодаря ти. Оценявам жеста, но не обичам мобилните телефони.
– Моля те, вземи я – настоя Ръсти. – Направи го заради мен. Не можеш да ме пазиш двайсет и четири часа в
денонощието, а аз ще се чувствам по-спокоен, ако знам, че мога да ти се обадя при нужда. Дори чакането тук ме
изнерви ужасно и едва се сдържах да не те последвам в тоалетната. Освен това виж! – Ръсти бръкна в плика и
извади телефона. – Взел съм ти най-стария модел, който успях да открия. Беше последният. Няма връзка с интернет.
Можеш само да провеждаш разговори и да пишеш съобщения. Нищо повече. Ще го настроя вместо теб, ще заредя
батерията. А когато всичко свърши, можеш да ми го върнеш, ако не го искаш. Някой музей ще го приеме с радост.
Ричър замълча, но взе плика с телефона и слушалката.
……
В момента, в който Ричър се преобличаше, телефонът на Сперански звънна. Онзи за еднократна употреба. Той
го вдигна веднага. Разговорът бе кратък. Обаждането дойде от мъж, който се намираше съвсем наблизо. И докладва
последните събития. Първо съобщи фактите, после изказа мнение. Кратко и ясно. Разговорът донесе на Сперански
известно облекчение. Той отпи глътка студен чай и набра един номер на кодирания си телефон.
– Можеш да отзовеш екипа – каза Сперански. – Ръдърфорд и Скитника са в града.
– Видя ли ги? – попита гласът по телефона.
– Не. Моят човек в полицейското управление ми съобщи новината.
– Не ги ли е арестувал?
– Не е установил контакт с тях. Служителка в полицията е споменала информацията мимоходом, без да
осъзнава важността ѝ.
– Защо са се върнали?
– Нямам представа. Може Ръдърфорд да се е отказал от идеята си да се качи на самолет. Може Скитника да се е
свързал с него и да го е повикал. Ще разберем.
– Някаква представа къде отиват?
– Нищо конкретно.
– Добре. Ще поставим под наблюдение дома на Ръдърфорд, кафенето и ресторанта. Той обикновено се движи в
този район.
– Добре. Още нещо. Нареди на екип да мине покрай мястото на засадата, преди да се прибере в града. Или
прати там поне двама души. Моят човек трябваше да докара Скитника. Явно му се е случило нещо.
– Ще им кажа да проверят. Можем да разчистим мястото, ако е необходимо. Какво да правим, ако не е
необходимо?
– Необходимо е. Той се е провалил. Или ни е предал. И в двата случая е безполезен.
……
Ричър излезе навън, наля бензин и каза на Ръдърфорд да кара към дома си, като спре на двайсетина метра
преди входа на подземния паркинг.
– Има ли камера отвън? – попита Ричър, когато наближиха.
– Да – отвърна Ръдърфорд и посочи. – Ей там, над вратата. Понякога, ако е късно и вали, а на смяна е някой по-
любезен портиер, можеш да присветнеш с фаровете и да ти отвори дистанционно. Това ти спестява излизането от
колата.
– А как отваряте вратата обикновено?
– С дистанционно. Насочваш го към сензора и готово. Има и клавиатура за всеки случай.
– Често ли сменят кода?
– Не. – Ръдърфорд подбели театрално очи. – Кодът е 1234, откакто се нанесох в апартамента.
– Какво е разположението на подземния паркинг?
– Спускаш се по рампа, която завива наляво. Няма добра видимост и би трябвало да натиснеш клаксона, но
никой не го прави. Самият паркинг е най-обикновен правоъгълник. Между колоните се побират три автомобила.
Покрай стените има място за една редица от автомобили и за две в средата на паркинга.
– Камери?
Ръдърфорд се замисли за миг.
– Да. На тавана са монтирани от онези плафони. Не знам точно колко…
– Има ли пешеходен достъп?
– Да. Има врата в далечния край. Тя води към стълбище, което излиза във фоайето. Отваря се със същото
дистанционно или с друга клавиатура.
– Добре. Ще рискуваме. Ще минем покрай входа, след което ще заобиколиш сградата и ще спреш на място, от
което да наблюдаваме главния вход.
Ръдърфорд подкара бавно покрай входа на паркинга, след което зави в страничната уличка, едва провря колата
между два контейнера за боклук и спря до бордюра диагонално срещу входа на ресторанта. Ръсти не изключи
двигателя и бе готов да потегли всеки момент. Ричър огледа улицата пред тях. Работеше систематично, наслагваше
въображаема координатна мрежа върху тротоарите и витрините на магазините. Не видя никой да се шляе безцелно
или да чака в паркирана наблизо кола. Нито един автомобил или пешеходец не мина два пъти покрай тях.
Ръдърфорд извади от кутията новия мобилен телефон. Ричър продължи да оглежда района, като този път насочи
вниманието си към улицата зад тях. Ръдърфорд извади парче пластмаса с размерите на кредитна карта и отчупи от
него малък златист чип, който постави в телефона. Върна батерията на място и включи телефона. Ричър продължи
да оглежда улицата. Този път отпред. Отново не видя никого. Дисплеят на телефона светна, засвири тиха електронна
мелодия. Ричър продължи да оглежда улицата. Отзад. Не видя никого.
– Има малък заряд в батерията – каза Ръдърфорд и подаде телефона на Ричър. – Тук ли ще останем? Мога да го
заредя докрай.
– Не – отвърна Ричър. – Хоризонтът е чист. Време е да потеглим. Ето какво искам да направиш. Иди в сградата
и кажи на портиера, че си се върнал от летището, защото си забравил нещо. Кажи му, че си презаверил билета и ще
летиш днес следобед. Посъветвай се с него кога трябва да тръгнеш, за да пристигнеш там в четири и петнайсет.
Благодари му каквото и да ти отговори, кажи му, че ще се видите след две седмици, и се качи горе. Но не влизай в
твоя апартамент, иди в този на съседа. Изчакай ме там. Разбра ли ме?
– Добре. – Ръдърфорд подаде на Ричър ключа за колата и отвори вратата. – Ще ти изпратя съобщение, когато се
кача. Вече имаш телефон. Можеш да го използваш от време на време.
12.
Съобщението пристигна след пет минути. Съдържаше само две думи. В безопасност. Ричър го прочете, изчака
още пет минути, взе плика с покупките от железарията, излезе от колата и тръгна към сградата, в която живееше
Ръдърфорд.
Будката на портиера се подаваше от страничната стена. Бе разположена точно срещу асансьорите, на равно
разстояние между входа и вратата, за която Ричър предположи, че води към подземния гараж. Тя бе облицована със
същия махагон като ламперията по стените, а зеленикавият мрамор на плота отпред имаше същите шарки като този
на пода. Поне осемдесет процента от повърхността на будката бе покрита с всевъзможни съобщения, правилници,
процедури… Ричър забеляза още компютърен монитор, стационарен телефон с множество копчета, мобилен
телефон с голям дисплей. Пространството зад бюрото вероятно бе стандартно, но портиерът го запълваше изцяло.
Той бе трийсетина-годишен, с обръсната глава, месесто лице, малки очи и масивно телосложение. Много масивно.
Вероятно е играл – и то добре – в гимназиалния отбор по американски футбол, предположи Ричър, след което
животът му се е объркал.
– Мога ли да ви помогна? – попита портиерът.
През годините, прекарани във Военната полиция, Ричър се бе убедил, че повечето разследвания следват
теорията на вероятностите. Ако е убита жена, най-често убиецът е съпругът. Ако от магазина изчезне стока, най-
често крадецът е нощният пазач. Ако някой продава информация, най-често го прави за пари. Освен ако не е жертва
на шантаж, но това се случваше сравнително рядко. Или ако не беше измамен. Или ако не го правеше от убеждения,
което бе най-редкият случай.
– Кажи си цената! – отвърна Ричър.
Портиерът се сепна и го зяпна смаяно.
– За какво?
– Току-що позвъни някъде. Или изпрати съобщение. Или имейл. Колко пари искаш, за да се свържеш с мен
следващия път?
Мъжът се пресегна и постави ръка върху телефона, който изчезна под огромната му длан.
– Не съм изпращал никакво съобщение. Нямам представа за какво говорите.
– Разбира се, че имаш – каза Ричър. – Току-що разговаря с господин Ръдърфорд. А после съобщи на някого в
колко часа ще потегли за летището. Сутринта си се свързал със същите хора и си им казал за таксито на господин
Ръдърфорд.
Портиерът скочи на крака. Беше висок колкото Ричър. И широк колкото Ричър. Може би по-бърз от Ричър.
– Искаш да нараниш господин Ръдърфорд ли? Опитай се само! Ще видиш какво ще ти се случи!
Ричър се замисли. Повечето разследвания се базират на теорията на вероятностите. Ако портиерът не бе
мотивиран от пари, от какво тогава? Според статистиката на второ място в списъка стоеше изнудването, но Ричър
не смяташе, че случаят е такъв. На последно място бяха принципите и убежденията.
– Чудесно! – възкликна Ричър и протегна ръка. –Знаех си, че ще издържиш проверката. Трябва да сме
предпазливи. Все пак става въпрос за безопасността на господин Ръдърфорд. Радвам се, че си в екипа.
– В екипа?
– В екипа, който охранява господин Ръдърфорд. Чу ли, че вчера го нападнаха на улицата?
Портиерът кимна.
– Аз го спасих – каза Ричър.
– Ти ли? – Мъжът стисна ръката на Ричър. – Благодаря! Харесвам господин Ръдърфорд. Винаги е любезен с
персонала за разлика от някои задници, които живеят тук. Какви истории мога ти разкажа…
– Не се съмнявам – отвърна Ричър. – Но след вчерашния ден трябва да проявим повече бдителност. Отнякъде
изтича информация. Затова ме изпратиха тук. За да проверя дали някой не е минал на страната на врага.
– Не и аз!
– Очевидно. Но какво ще кажеш за останалите портиери? Можем ли да им имаме доверие?
– Така мисля. Имам предвид онези от дневната смяна. Не познавам добре колегите от нощната. Но господин
Ръдърфорд и бездруго не излиза нощем. Освен ако не е по работа. Тогава отсъства по цели нощи. Ако инсталира нов
софтуер или прави… каквото там правят компютърните специалисти.
– Добре. – Ричър се приведе напред и подкани с жест портиера да се приближи към него. – Има още нещо…
Ще бъда откровен с теб. Смятаме, че онези, които вчера искаха да отвлекат господин Ръдърфорд, ще направят нов
опит днес. Аз съм тук, за да ги спра, но ще ми трябва помощта ти. Искам да свършиш две неща. Какво ще кажеш?
– Какви две неща?
– Първо, покажи ми как да извикам на монитора образите от камерите в гаража. А после трябва да заема
мястото ти за малко.
– Можеш да гледаш от тук – заяви портиерът.
Той натисна един клавиш на компютъра и екранът грейна. Беше разделен на девет правоъгълника. Първият, в
горния ляв ъгъл, показваше улицата пред входа на гаража. Останалите показваха вътрешността му от различни ъгли.
Изображенията бяха кристално ясни.
– Всичко се записва, така че не е необходимо да следя екрана непрекъснато, но го правя, когато ми е скучно.
– Добре – отвърна Ричър. – Има ли наблизо килер или нещо подобно?
– Разбира се. – Портиерът посочи една врата, умело прикрита от ламперията. – Ей там. Защо?
– Стигаме до момента, в който трябва да ми се довериш.
Ричър остави на плота плика с покупките от бензиностанцията.
– Трябва да създадем впечатлението, че съм те надвил, в случай че нещо се обърка. Така ще запазим
прикритието ти. Ще се наложи да полежиш в килера час-два. Нямам представа какво планират онези типове, затова
трябва да бъдем убедителни. Имаме си работа с истински животни. Затова ще използвам малко тиксо. Ще го
намотая около китките ти, а най-добре да залепя едно парче и на устата ти. Много съжалявам. Знам, че не е
приятно, но това е единственият начин да гарантираме безопасността на господин Ръдърфорд.
……
Сперански се бе надвесил над едромащабна карта и обмисляше проблемите с паркирането и
електрозахранването на следващия си строителен обект, когато кодираният му телефон иззвъня.
– Две неща – прозвуча гласът от другия край на линията. – Първо, екипът откри твоя човек. Закопчан със
собствените му белезници на мястото, където трябваше да докара Скитника. Вече не е сред нашите сътрудници.
Сперански не отговори.
– Второ, открихме Ръдърфорд.
– Къде? – попита Сперански.
– В дома му.
– По дяволите! Може да остане там седмици наред!
– Не. Заминава днес следобед. Връща се на летището. Със собствената си кола. Защото трябва да вземе нещо
със себе си.
– Информацията от портиера ли дойде?
– Да. Глупакът си мисли, че помага Ръдърфорд да остане в безопасност.
– Къде е Скитника?
– Не знаем.
– Къде е колата на Ръдърфорд?
– В гаража на сградата. Разполагаме с марката, модела и регистрационния номер.
– Познавам сградата. Гаражът е подземен. Затворено помещение. Не ми харесва.
– Клопка?
– Точно това си мисля.
– И на мен ми мина през ума.
– Предупреди екипа да действа с повишено внимание. Не можем да си позволим още един уличен спектакъл.
……
Ричър не помръдна от стола на портиера в продължение на следващите четиресет минута, след което
вниманието му бе привлечено от монитора. И по-точно, от горния му ляв ъгъл. Онзи, който предаваше
изображението от камерата над вратата на подземния паркинг. Образът бе леко разкривен, тъй като обективът бе
широкоъгълен, тип рибешко око, но черният шевролет събърбън трудно можеше да бъде сбъркан с друг автомобил.
Той спря до бордюра на десетина метра от входа, достатъчно близо, за да може Ричър да различи русите коси на
шофьора и пътника до него. След секунди по улицата мина синя тойота и спря пред входа на паркинга. Очевиден
пропуск, помисли си Ричър. Получават черна точка. Явно са бързали, но въпреки това трябваше да сменят колите си.
Ричър проследи с поглед жената, която слезе от тойотата. Бе същата червенокоса дама от предишния ден. Ричър
я видя да набира кода за вратата – 1234. Същият код, който не бе променян, откакто Ръдърфорд се бе нанесъл в
сградата. Колата продължи напред, спря и жената се качи. Миг по-късно тойотата изчезна от горния ляв ъгъл, но се
появи в друг сегмент на екрана. Тя се появи в долната част на рампата и зае средното от трите свободни места,
разположени в една от централните редици на подземния паркинг. Шофьорът излезе. Същата жена, която Ричър бе
видял зад волана преди. Червенокосата се присъедини към нея. А после и мъжът, когото Ричър бе пратил в
безсъзнание. Накрая се появи и онзи, когото Ричър бе метнал през прозореца на колата.
Четиримата се разпръснаха и огледаха подземния паркинг. Провериха входовете, потърсиха алтернативни
маршрути за влизане и излизане. После се спряха пред колата на Ръдърфорд, светло-кремав фолксваген костенурка
от 70-те години на миналия век, паркиран почти в средата на лявата редица от автомобили. От двете му страни
имаше по едно празно място, след което отляво бе оставен джип "Гранд Чероки", а отдясно "Форд Ф150".
Идеалните коли от гледна точка на всеки екип, устройващ засада. Високи, масивни, зад които човек лесно може да
се скрие. Мъжът, когото Ричър бе пратил в безсъзнание, посочи първо джипа, после форда и накрая едно празно
място, перпендикулярно на далечната стена. Ричър знаеше какво се върти в главата му. Случайността му поднасяше
плана като на тепсия. Шофьорът можеше да паркира тойотата на свободното място до отсрещната стена. Човек от
екипа щеше да се скрие зад джипа, а друг – зад форда. Едната жена щеше да заеме позиция до вратата за пешеходци,
в случай че нещо подплашеше Ръдърфорд и той хукнеше обратно към стълбите. В противен случай щяха да го
изчакат да стигне до колата си. Тогава тойотата щеше да потегли напред. Дамата зад волана щеше да използва само
електродвигателя както вчера и Ръдърфорд нямаше да чуе нищо. Появата ѝ щеше да го изненада. Тогава двамата
мъже щяха да изскочат от скривалищата си. Единият щеше да отвори вратата. Другият щеше да сграбчи Ръдърфорд и
да го напъха вътре. Детска игра.
Подземният паркинг предлагаше и още едно удобство. Той бе изключително подходящо място. Похитителите
нямаше да се чудят по кой маршрут ще поеме Ръдърфорд, ако трябва да го проследят до летището. Нямаше да се
притесняват за уличен трафик или места за паркиране. Шансът да се появи случаен свидетел на отвличането бе
далеч по-малък, отколкото на улицата. Нямаше да се притесняват и за охранителните камери, тъй като портиерът бе
техен човек. Или поне така смятаха.
Подземният паркинг бе добро място, но не и идеално. Броят на хората с достъп до него бе ограничен, но не
напълно. Това оставяше възможност за появата на случайни свидетели. Които лесно можеха да се превърнат в
невинни жертви. Рискът бе твърде голям, поне според Ричър. Но не той планираше тази засада. А онези четиримата,
които се събраха заедно за момент и започнаха да сочат, да махат с ръце, да спорят…
Ричър съжаляваше, че изображението не е по-голямо и по-ясно, но доколкото можеше да прецени, мъжът,
когото бе нокаутирал вчера, заемаше страната на жената, която шофираше. Останалите двама отстъпиха в спора.
Накрая тя поклати глава и посочи фолксвагена на Ръдърфорд, сложи ръце на кръста си и изчака Нокаутирания да се
върне до тойотата. Той отвори багажника, извади нещо и го отнесе до фолксвагена. Заобиколи отзад, коленичи и
пъхна ръка под колата. Първата мисъл на Ричър бе: бомба! Но после размисли. Кутията бе прекалено малка, за да
съдържа експлозив. Явно ставаше въпрос за нещо друго. Нокаутирания се отказа да напъха кутийката под колата и я
постави в средата на кухината на задната броня. Жената, която шофираше, извади мобилния си телефон. Провери
дисплея и кимна. Проследяващо устройство, досети се Ричър. Умно. Получават червена точка.
Тойотата излезе от подземния паркинг и зави, а Ричър насочи вниманието си към шевролета. Вероятността зад
волана му да седи член на екипа, който да играе ролята на подкрепление и да си тръгне след десетина минути, или
наблюдател, който да изчака Ръдърфорд и да го проследи, бе петдесет на петдесет. Изминаха десет минути. Никакво
раздвижване. Ричър бе предприел това упражнение само за да наблюдава противника в реални условия. Да прецени
уменията им, да проследи начина им на вземане на решения. Сега тяхната предпазливост му даваше неочаквана
възможност. Шанс да разстрои малко операцията им.
Сред безпорядъка, който цареше на бюрото на портиера, имаше табелка: Връщам се след пет минути. Ричър я
взе, остави я на плота отпред, грабна найлоновия плик и тръгна към вратата. Излезе на улицата, подмина колата на
Марти, свърна в пряката, по която бе минал Ръдърфорд, и продължи право към шевролета. Стигна на трийсет метра
от колата, когато мъжете вътре го забелязаха. Пръв бе шофьорът, който смушка спътника си с лакът. Ричър видя и
двамата да се напрягат. Той продължи по тротоара. Бавно и спокойно. С отпуснати ръце, леко раздалечени от тялото.
Като човек, който не желае никакви недоразумения. Ричър се изравни с десния прозорец на шевролета, спря и се
усмихна дружелюбно. Мъжът на предната дясна седалка го изгледа продължително и свали прозореца.
– Какво искаш? – попита той.
– Първо, искам да се извиня за вчера – каза Ричър. – Намесих се в ситуация, от която нищо не разбирам. Нямах
представа какво става и действах по инстинкт. Надявам се, че приятелите ви са добре. Както и да е, междувременно
си поговорих с един много интересен човек. Той ми обясни някои неща. Например какво трябва да направя, ако
искам да напусна града невредим. Затова ви предлагам сделка. Знам къде е Ръдърфорд и съм готов да ви го предам
незабавно. Но ще трябва да действате бързо. Не остава много време. Той е убедил портиера да ви пробута някаква
история за летището, но истината е, че се е уговорил с някакъв тип да го изведе нелегално от страната. Частен
самолет. Фалшиви документи. Промяна на външния вид. Каквото се сетите. Да се срещнем в кафенето след пет
минути и ще ви обясня всичко. Не се бавете. Нямате време. Замотаете ли се, Ръдърфорд ще ви се изплъзне като вода
между пръстите. И този път вината няма да е моя.
Ричър продължи до следващата пряка и в мига, в който се скри от погледа на мъжете в шевролета, хукна с
всички сили. Насочи се към входа на сградата на Ръдърфорд, след което се шмугна в страничната уличка. Раздалечи
двата контейнера за боклук и се скри в пространството между тях. Предполагаше, че хората в шевролета няма да
споделят с никого какво бяха чули току-що. Та то бе толкова откачено! Първо щяха да го обсъдят помежду си. В
продължение на поне една минута. Вероятно нямаше да повярват на Ричър, но можеха ли да си позволят да
игнорират думите му? Едва ли. Щяха да решат да го последват. Но първо щяха да докладват. На онзи, който издаваше
заповедите. Тогава щеше да настъпи най-критичният момент. Ако Ричър бе изиграл ролята си твърде убедително, те
може би щяха да напуснат поста си пред подземния паркинг. Да заобиколят и да спрат близо до кафенето. Ричър се
надяваше да не е бил толкова убедителен. В такъв случай по-разумният подход изискваше двамата да се разделят.
Единият щеше да продължи наблюдението от шевролета, тъй като щеше да реши, че думите на Ричър най-вероятно
са лъжа. Другият обаче щеше да тръгне пеша към кафенето, в случай че Ричър бе казал истината. След като обсъдеха
въпроса, двамата мъже от шевролета нямаше да разполагат с много време. Трудно щяха да стигнат преди крайния
срок. Затова вторият наблюдател щеше да тръгне по възможно най-бързия маршрут. С други думи, по възможно най-
краткия. И той щеше да го отведе до тази странична уличка.
Часовникът в главата на Ричър показваше, че от мига, в който се отдалечи от шевролета, са изминали точно
четири минути. Никой не влезе в страничната уличка. Четири минути и трийсет секунди. Никой не идваше. Четири
минути и четиресет и пет секунди. Ричър чу стъпки. Някой тичаше. Леко. Бързо. Устремено. Насочваше се право
към него. Ричър изчака още секунда, след което излезе от скривалището си между контейнерите за боклук. На три
метра от себе си видя мъжа от шевролета. Той спря след още една крачка и зае същата странна поза, която бе заел и
предишния ден. Но после май размисли. Може би заради изражението на Ричър. Може би заради разликата в
телосложенията. Може би защото си спомни какво се бе случило с двамата му колеги. Каквато и да бе причината,
мъжът се изправи, посегна към гърба си и извади пистолет. "Берета М9".
– Няма да ни предадеш Ръдърфорд, нали? – попита той.
– Може и да го направя – отвърна Ричър. – Но при едно условие.
– Какво?
– Кажи ми защо го преследвате.
Човекът се сепна, но отговори:
– Ръдърфорд има нещо, което искаме.
– Наистина ли бе, Шерлок? – възкликна Ричър. – А по-конкретно?
– Не мога да бъда по-конкретен. И не е необходимо. Защото много скоро ти сам ще се молиш да ни кажеш къде
е Ръдърфорд.
– На нас? – попита Ричър. – Кои сте вие?
– Ще разбереш, когато му дойде времето. – Мъжът направи кръгово движение с пистолета. – А сега се обърни.
Ръцете на стената. Краката широко разтворени. Не се съмнявам, че процедурата ти е добре позната.
Стоеше на два метра разстояние. С други думи, извън обхвата на Ричър. Но Ричър бе поне с двайсет и пет или
трийсет сантиметра по-висок от него.
– Ти печелиш – заяви Ричър.
И започна да се обръща. По посока на часовниковата стрелка. Като използва за опора десния си крак. Така
придвижи левия по-близо до мъжа с пистолета. На практика скъси наполовина разстоянието между тях. После
продължи завъртането, докато лявото му рамо се озова срещу мъжа. Тогава стъпи здраво на земята, протегна рязко
ръка и сграбчи отдолу дулото на пистолета. Ричър изви рязко оръжието и го дръпна с такава сила, че счупи
показалеца на своя противник и увреди сухожилията на китката му. Мъжът изви от болка и отскочи назад.
Пистолетът падна на земята. От разкъсаната кожа над кокалчето на показалеца потече кръв. Нещастникът поднесе
раната към устата си и засмука кръвта. А след това насочи вниманието си към Ричър. Отстъпи крачка назад и се
престори, че ще го изрита, но вместо това замахна в опит да нанесе кроше в слепоочието му. Ричър се наведе назад
и блокира удара с такава сила, че нападателят му се завъртя около оста си и остави лявата половина на тялото си
напълно беззащитна. Ричър стовари юмрук в бъбрека му. Приготви се да нанесе ритник, но се отказа в последния
момент и блъсна бедрото на мъжа със стъпалото си. Противникът му залитна назад и настрани, краката му се
оплетоха и той се спъна сам, след което се свлече в подножието на отсрещната стена.
Ричър пристъпи към него и изчака мъжът да го погледне в очите.
– Какво искате от Ръдърфорд?
Непознатият се изправи първо на четири, а после и на два крака, но остана приведен, с увиснали рамене като
човек, който приема пълното си поражение. Миг по-късно обаче цялото му тяло експлодира и той нанесе два бързи
резки удара с ръце с надеждата да отблъсне Ричър назад. Мъжът замахна още два пъти и се завъртя, вдигна десния
си крак и го насочи към главата на Ричър. Попаднеше ли в целта, този удар щеше да създаде проблем. Не защото
силата му щеше да прати Ричър в несвяст, а защото можеше да го забави. Да го дезориентира. Да даде на противника
му възможност да се върне в боя. Ричър обаче не отстъпи назад. Той направи това, което винаги правеше в подобни
ситуации. Пристъпи по-близо до опасността. Ричър видя, че тялото на мъжа започва да се завърта, и пресрещна
крака му, преди онзи да го вдигне по-високо от кръста си. Приклещи пищяла му между ръката и тялото си и плъзна
длан напред, за да сграбчи коляното му. А после повдигна крака на своя противник, в резултат на което мъжът се
олюля с надеждата да запази равновесие, а на лицето му бе изписано искрено възмущение.
– Запази тези удари за спортната зала – посъветва го Ричър. – Защото там има правила, докато тук има само
решения и последствия. В твоя случай става въпрос само за едно решение. И ти трябва да го вземеш сега. Трябва да
решиш дали да ми кажеш какво знаеш. Не го ли направиш, никога няма да проходиш отново. Не и без накуцване.
Мъжът не отговори.
– Помисли си хубаво – продължи Ричър. – Виждал ли си някога рентгенова снимка на коляно? Костите са най-
малкият ти проблем. Те заздравяват лесно. Трябва да мислиш за останалото. Връзки. Сухожилия. Хрущяли. Но най-
вече за връзките. Ако те пострадат, при това не особено сериозно, и ти си световноизвестен спортист с купища пари
и мигновен достъп до болница, имаш шанс да се възстановиш. Но ти не си световноизвестен спортист.
Предполагам, че не разполагаш с купища пари. Мога да те уверя, че ако моят крак се стовари върху коляното ти с
цялата тежест на тялото ми, уврежданията ще бъдат повече от тежки. Мога да ти го гарантирам.
Мъжът се дръпна назад в опит да освободи крака си. Замахна с лявата ръка с надеждата да удари Ричър, но
възможностите му за реакция бяха ограничени от блокирания му крак.
– Добре – предаде се той, останал без дъх. – Добре. Прави каквото искаш. Няма да ти кажа нито дума.
Ричър не помръдна.
– Хайде. Какво чакаш? Направи го!
– Това е последният ти шанс – каза Ричър. – Какво искате от Ръдърфорд?
– Няма значение какво ще ми направиш. Никога няма да ти кажа нищо.
– Щом искаш.
Ричър вдигна десния си крак, задържа го във въздуха и погледна мъжа в очите. После понечи да го стовари върху
коляното на опорния крак на своя противник. Мъжът отметна глава назад, затвори очи и изохка тихо, но не каза
нито дума. Обувката на Ричър бе солидна, тежка. Ричър спря крака си на сантиметър от коляното му. А после стъпи
на земята. Пусна крака на мъжа и едновременно с това го удари с юмрук под ухото. Противникът му залитна
настрани, с все още протегнат десен крак, сякаш се канеше да ритне футболна топка, и не помръдна повече.
Ричър се увери, че човекът диша, след което взе пистолета му, който се оказа добре поддържан за разлика от
оръжието на Марти. После го претърси. Откри портфейл с пари, които прибра като военна плячка, но не намери
кредитна карта, шофьорска книжка или какъвто и да било документ с име или адрес. Не откри и резервен пълнител.
Джобовете на мъжа бяха празни с изключение на мобилния му телефон. Ричър натисна бутона под дисплея, но се
появи съобщение, че устройството не разпознава пръстовия му отпечатък, затова да опита отново или да въведе код.
Ричър поднесе телефона към палеца на изпадналия в безсъзнание мъж и дисплеят светна. Ричър докосна иконката с
изображение на телефонна слушалка. Появи се списък с обаждания. Най-старите бяха от вчера. Нямаше гласови
съобщения. Нито пък текстови. В указателя имаше само пет номера без нито едно име срещу някой от тях. Ричър
прибра телефона в джоба си, мушна пистолета в колана и взе найлоновия плик, който бе оставил между двата
контейнера за боклук. Извади тиксото, омота глезените на мъжа, а после и ръцете му зад гърба. Постави парче
тиксо и върху устата му. Накрая го метна на рамо и го изхвърли в единия контейнер.
13.
Когато Ричър излезе от страничната уличка, видя шевролета да стои на същото място. Той замаха, за да
привлече вниманието на шофьора, след което му направи знак да го последва. Шофьорът поклати глава и посочи, че
Ричър трябва да отиде при него. Ричър вдигна ръце примирено и закрачи бързо по тротоара. Застана до дясната
врата на колата. Шофьорът свали прозореца и Ричър видя, че той държи пистолет. Още една берета. Вероятно също
добре поддържана. Вероятно също заредена. Шофьорът я държеше в лявата си ръка малко над скута си, насочена
настрани. Това определено не бе идеалната позиция за стрелба. Но този недостатък се компенсираше от големината
на мишената, към която бе насочен пистолетът. Гърдите на Ричър.
– Ела бързо! – каза Ричър, без да обръща внимание на оръжието. – В уличката. Приятелят ти има нужда от
помощ! Докарай колата!
– Какви ги говориш? – попита шофьорът.
– Чаках ви в кафенето, но когато не се появихте, излязох да ви потърся. Реших да мина напряко, за да спестя
време, и открих твоя приятел. Лежеше на земята в тежко състояние. Целият в кръв. На челото му имаше голяма
рана. Беше в безсъзнание. Дишаше, но едва-едва. Явно са го нападнали и обрали. Нямаше нито портфейл, нито
телефон.
– Обади ли се на 911?
– Нямам телефон. Затова дойдох при теб. Реших, че заради ситуацията с компютрите в града линейката няма да
го закара в болница достатъчно бързо.
Шофьорът се замисли и свали пистолета.
– Добре. Покажи ми.
– Карай след мен, завий в уличката и ще го видиш.
Ричър се затича и след секунда чу двигателя на шевролета да оживява зад гърба му. Изсвириха гуми и миг по-
късно колата профуча покрай него. Шофьорът ускори и зави рязко, без да даде мигач. Ричър го настигна и се провря
покрай дясната страна на шевролета. Шофьорът слезе е пистолет в ръка и застана до Ричър, който вече се намираше
пред колата.
– Къде е? – попита шофьорът. – Не го виждам?
– О, забравих! – отвърна Ричър. – Прибрах го в един контейнер за боклук. Онзи, далечния. Реших, че така ще
бъде в безопасност. Нямах представа дали ще те заваря на място или колко време ще ми отнеме да те открия.
Шофьорът насочи пистолета към гърдите на Ричър.
– Забравил си?
– Какво? Ти никога ли не забравяш?
– Добре. – Шофьорът насочи пистолета към главата на Ричър. – Отстъпи назад към стената. Дръж ръцете си
така, че да ги виждам. – Той изчака Ричър да изпълни нарежданията му и пристъпи към контейнера за боклук. – Не
мърдай!
Шофьорът вдигна капака със свободната си ръка и надникна вътре. Ричър изчака човекът да види в какво
състояние се намира приятелят му, след което пристъпи напред и измъкна пистолета от колана си. Хвана го за
дулото и замахна настрани. Дръжката се стовари върху лакътя на шофьора.
Той изпусна беретата и капака на контейнера и падна на коляно. Ричър прехвърли пистолета в лявата си ръка,
постави дясната си длан на слепоочието на шофьора и блъсна главата му в контейнера. Накрая го сграбчи за ризата,
повдигна го леко, намести го на земята и го подпря на металната страна на контейнера. Като парцалена кукла. Ричър
го изчака да се свести, след което пъхна цевта на пистолета си в устата му.
– Ще ти задам въпрос – каза Ричър. – Ще ти дам пет секунди, за да си помислиш, след което ще извадя
пистолета. Дадеш ли ми верен отговор, ще те оставя да измъкнеш приятеля си от боклука и да си тръгнеш с него.
Излъжеш ли ме, ще върна пистолета в устата ти и ще ти пръсна черепа. Ясен ли съм?
Шофьорът облещи очи, но се овладя и кимна.
– Какво искате от Ръдърфорд?
Ричър вдигна първо палеца, а после и останалите пръсти на дясната си ръка на интервали от по една секунда,
след което издърпа пистолета от устата на шофьора.
– Давай! – Мъжът вдигна брадичка. – Застреляй ме! Не си губи времето. Нищо не можеш да кажеш, нищо не
можеш да направиш, за да ме принудиш да говоря.
– Предпочиташ да жертваш живота си, вместо да споделиш малко информация? – попита Ричър. – Не съм
убеден, че правиш разумен избор.
– Не става въпрос само за моя живот. Имам жена. И брат. Много добре знам какво ще стане с тях. Хайде! –Той
отвори уста, наведе се напред и захапа дулото. – Стреляй!
Ричър извади пистолета и удари шофьора по главата с дясната си ръка. Силно, така че да изпадне в
безсъзнание. Взе оръжието, което той бе изпуснал, провери го и мушна и двата пистолета в колана си. Следващата
му задача бе да провери джобовете на мъжа. Бяха празни, както тези на неговия колега. Нямаше кредитни карти,
документи с име или адрес, резервен пълнител. Телефонът бе използван сравнително скоро, но в него също нямаше
имена или лична информация. Ричър прибра парите, овърза глезените и китките на шофьора, залепи тиксо на устата
му и го натика в другия контейнер за боклук. После насочи вниманието си към шевролета. Провери жабката,
сенниците, вратите, погледна под седалките, вдигна стелките на пода. Отвори багажника и огледа пространството
около резервната гума, крика и комплекта инструменти. Провери дори под капака на двигателя и под калниците. И
не откри нищо. Дори случайно изпусната монета или хартийка от шоколадче. Които и да бяха тези типове, не
можеше да им се отрече, че са изключително внимателни и предпазливи. Това беше сигурно.
Ричър затвори багажника, капака на двигателя и всички врати с изключение на шофьорската. Изкушаваше се да
седне зад волана. Да се възползва от колата. Защото тя определено щеше да му свърши работа. А и така щеше да
лиши противника от ценен актив. От друга страна обаче, бе видял как човек от същия този екип бе поставил
проследяващо устройство на фолксвагена на Ръдърфорд. Това означаваше, че има вероятност да следят и
собствените си коли. Затова Ричър остави ключа на таблото и заряза шевролета на произвола на съдбата.
Някой бе оставил на рецепцията купчина рекламни листовки на пицария, която предлагаше доставки по
домовете. Като се изключи това, фоайето в жилищния блок на Ръдърфорд изглеждаше в абсолютно същото
състояние, в което Ричър го бе оставил. И тъй като започваше да огладнява, той пъхна една листовка в задния си
джоб и продължи към килера. Но спря за миг, за да обмисли действията си, в случай че портиерът е използвал
времето, за да поразсъждава. И да прозре измамата. Едва тогава Ричър отключи вратата.
Завари портиера да седи на пода, притиснал колене към гърдите си. Малките му очички примигнаха на ярката
светлина, после той разпозна Ричър и понечи да каже нещо, но заради тиксото на устата му от нея излязоха само
нечленоразделни звуци.
– Добри новини – каза Ричър, хвана портиера за ръцете и го изправи на крака, след което извади малкия нож и
освободи ръцете му. – Фалшива тревога. Няма никаква заплаха за господин Ръдърфорд. Не и днес. Той е в
безопасност. Засега. Само не се чувства много добре. Току-що ми позвъни. Отново отлага пътуването. Ще остане в
апартамента няколко дни, докато се почувства по-добре. Не иска никакви посетители, не иска никой да го безпокои.
Ще се кача да проверя дали има нужда от нещо, след което ще се върна в Нашвил. Беше ми приятно да се запознаем.
Продължавай да работиш все така добре.
……
Ричър предположи, че ако съседът на Ръдърфорд прекарва половин година по круизи, би трябвало да е по-
възрастен. Пенсионер. С достатъчно свободно време. Който години наред бе трупал какви ли не вещи… боклуци.
Ричър си представи апартамента му пълен с евтини безвкусни мебели. Завеси на цветя. Снимки на деца. Вероятно и
на внуци. Но когато Ръдърфорд отвори вратата и отстъпи крачка назад, Ричър видя просторно, почти празно
помещение. Всички преградни стени бяха премахнати, останалите бяха боядисани в бяло. Подът бе покрит с лъскав
бледосив цимент, който бе в същия цвят като кухненските плотове. Алуминиеви щори, нагласени под такъв ъгъл, че
да пропускат следобедното слънце, покриваха прозорците. Масичката за кафе имаше стъклен плот с овална форма,
кацнал върху извита дървена опора вместо върху класически крака. Останалите мебели бяха изцяло от хром и черна
кожа. Ричър бе виждал снимки на подобни жилища в интериорно списание, посветено на дизайнерите от средата на
миналия век. Шкафове от масивна орехова дървесина отделяха една трета от помещението. Върху триножник от
черно дърво бе поставен предмет, който приличаше на огромно метално яйце. Имаше и рафтове от светла
дървесина, чиято дължина изглеждаше напълно случайна на пръв поглед, но Ричър не се съмняваше, че е изчислена
с точност до милиметър, за да създаде някакъв ефект. Те сякаш се рееха във въздуха в непосредствена близост до
стената, тъй като не се виждаха никакви скоби, подпори и прочие. Върху тях бе наредена необичайна колекция от
най-различни предмети. Нищо чудно хората, които ги продават, да ги наричаха предмееети.
– Какво мислиш? – попита Ръдърфорд.
– Не знам – отвърна Ричър. – Това дом ли е или шоурум?
– Дом. Мич живее тук от години. Макар да има още две жилища. Апартаментът невинаги е изглеждал така. Той
направи мащабен ремонт миналата година. Купи някои доста интересни неща. Виждаш ли това? – Ръдърфорд
посочи яйцето. – Идва от фабрика за електрически крушки в Германия. Използвали са го, за да тестват качеството
на вакуума. Сега Мич го използва, за да си държи уискито. – Ръдърфорд отиде до яйцето и отвори страничната
вратичка в предната му част. Вътре имаше четири кристални гарафи, пълни със златиста течност, и осем масивни
чаши. – Помисли си хубаво, преди да си налееш. Най-евтиното уиски тук струва двайсет бона бутилката.
– Предпочитам кафе – отвърна Ричър. – Стига твоят приятел да има нещо толкова банално.
– Аз също бих изпил една чаша – присъедини се Ръдърфорд, който отиде до кухненския бокс и отвори стенен
шкаф с голяма лъскава машина за кафе с множество копчета, кранове и лостове. – Стига да разбера как работи това
чудо.
Ричър пристъпи към центъра на помещението.
– Не спомена ли, че разполагаш с ключове, за да поливаш цветята на твоя приятел?
– Точно така – кимна Ръдърфорд.
– Какво е станало? Да не би да си забравил да го правиш? И те са умрели.
– Не, разбира се, че не. Мич ще ме убие. Те са ей там, на полицата.
Ръдърфорд посочи три миниатюрни саксии вляво от прозореца на дневната. Във всяка от тях имаше сбръчкано
стъбълце, наподобяващо умалено умиращо дърво.
– Тези неща живи ли са? – възкликна Ричър.
– Двете отстрани са на повече от сто години. Онова по средата е по-младо. Мисля, че Мич спомена шейсет
години. Тези растения идват от една гора в подножието на планината Фуджи в Япония. Това е единственото място в
света, където растат. Едно и също семейство се грижи за тях от много поколения.
– Приятелят ти има интересен вкус. С какво се занимава?
– С компютри, като мен. – Ръдърфорд се замисли и на лицето му се изписа искрена тъга. – Но неговата идея за
един милион долара проработи. За разлика от онзи боклук, на който възлагах всичките си надежди.
Ричър се настани на едно канапе и зачака Ръдърфорд да разгадае как работи машината за кафе.
– Ръсти, трябва да поговорим за нещо сериозно. Хората, които те преследват, налапаха въдицата за пътуването
ти до летището и не пропуснаха да се появят в подземния паркинг. Но не се възползваха от възможността да ти
устроят засада там. Постъпиха правилно предвид обстоятелствата. Вместо това поставиха проследяващо устройство
на колата ти.
– Но аз нямам намерение да ходя до летището – отвърна Ръдърфорд, постави чашите на масичката за кафе и
седна на другото канапе. – Какво ще правят, ако колата ми не помръдне от мястото си?
– Нямам представа. Зависи от търпението им. И от това колко спешен е проблемът, който се опитват да решат.
Предполагам, че няма да се забавят и ще дойдат да те потърсят. Можем да го избегнем, ако разберем какво искат.
Насочи цялото си внимание към отговора на този въпрос.
Ръдърфорд поклати глава.
– Вече ти казах. Не притежавам нищо, което някой би могъл да пожелае.
– Възможните сценарии са два – продължи Ричър. – Притежаваш нещо, но не го осъзнаваш. Или те смятат, че е
у теб, а то не е. С първия случай можем да се справим. Вторият ни изправя пред по-сериозно предизвикателство.
Затова чуй какво искам да направиш. Изпий си кафето. А после легни на канапето. Затвори очи. Избери си един
ден. Да речем, понеделника от седмицата, преди да започне онази история с блокираните компютри и искането за
откуп. Разкажи ми всичко, което си направил от мига, когато си отворил очи сутринта. Не пропускай нито една
подробност, колкото и банална да ти се струва. Човек никога не знае откъде ще изскочи заекът.
– Добре – отвърна Ръдърфорд, допи си кафето, събу обувките си и вдигна крака върху една от възглавниците на
канапето. – Ще се опитам, но не съм сигурен дали ще помогне.
– Трябва да се фокусираш – каза Ричър. – Не бива да се разсейваш, затова изключи телефона.
В този момент телефонът на Ръдърфорд иззвъня.
– Не му обръщай внимание – посъветва го Ричър.
Ръдърфорд обаче вече изваждаше апарата от джоба си. Погледна дисплея и го показа на Ричър. На него пишеше:
Портиер.
– Казах му да не те безпокои – отвърна Ричър. – Не вдигай.
– Не мога. Ами ако идва някой от онези типове? Ти сам каза, че ще дойдат рано или късно. Ами ако се опитва
да ме предупреди? Трябва да вдигна.
Ръдърфорд включи високоговорителя и постави телефона на масата.
– Господин Ръдърфорд? Извинявам се за безпокойството. Знам, че не се чувствате добре. Но съм длъжен да ви
предупредя. Търси ви една жена. Опитах се да я спра, но тя просто ме подмина и сега се качва. Много се ядоса,
когато ѝ казах, че не може да ви види…
Ръдърфорд затвори телефона, отиде до вратата и долепи око до шпионката.
– Няма никой… Все още. Сигурно е някоя от жените, които видяхме вчера. Може би онази, която наблюдаваше
сградата. Сигурно е разбрала в кой апартамент живея. Идва за мен. Какво ще правим?
– Не е нужно да правим каквото и да било – отвърна Ричър. – Никой не знае, че сме тук.
– Така е. – Ръдърфорд си пое дълбоко дъх. – Ще си стоим тихичко и ще я изчакаме да си тръгне.
– Ще избегнем конфронтация в ограничено обществено пространство. Ще внесем дезинформация в процеса
им на вземане на решения. Две ползи без никакви усилия от наша страна.
– Добре, да го направим. – Ръдърфорд обърна гръб на вратата, но миг по-късно на лицето му се изписа тревога.
– Чакай малко! Ами ако влезе вътре? Може да използва шперц и да отключи.
– И това ни устройва. Ще се присъединим към нея, ще ѝ зададем някои въпроси. Освен това ще разполагаме с
идеалното прикритие. Слязъл си да изхвърлиш някакъв боклук и си заварил крадец в апартамента си. Всъщност
крадла. Опитала се да избяга, подхлъзнала се, ударила си главата… Истинска трагедия, но се случват и такива неща,
особено с хората, тръгнали по лош път.
– Не можем… Шшшт! Някой идва. – Ръдърфорд долепи око до шпионката. – Но това е… О, боже!
Той отвори вратата и излезе навън по чорапи. Ричър видя непозната жена в другия край на коридора. Тя беше с
гръб към тях и посягаше към звънеца на Ръдърфорд. Косата ѝ имаше същия цвят като на жената от тойотата. И
същата дължина. Двете не се отличаваха и на ръст. Но дрехите им бяха различни. Непознатата носеше светлосив
костюм. Освен това Ричър бе сигурен, че никога не е виждал лицето ѝ.
– Сара! – възкликна Ръдърфорд и разпери ръце. – Толкова се радвам да те видя! Какво правиш тук?
– Тревожех се за теб. – Жената притисна Ръдърфорд в толкова здрава прегръдка, сякаш се канеше да счупи
гръбнака му. – Спря да ми звъниш. Не отговаряш на обажданията ми. Оставих ти куп съобщения. После разбрах
какво се е случило с работата ти.
– Не съм получил никакви съобщения. Сигурно си звъняла на служебния ми телефон. Онези задници ми го
прибраха, когато ме уволниха. Съжалявам. Трябваше да ти кажа. Трябваше да ти звънна.
– Добре ли си?
– Да. Бях леко оклюмал, но сега съм много по-добре.
– Радвам се. Трябва да обсъдим нещо. Може да се окаже много важно. – Огромната чанта на жената се плъзна
от рамото ѝ и когато тя я намести, извърна глава и забеляза Ричър на прага на отсрещния апартамент. – О,
здравейте! Вие сигурно сте Мич. Много съм слушала за вас.
– Всъщност не – поправи я Ръдърфорд. – Мич замина. Това е Джак Ричър. Ричър, това е приятелката ми Сара
Сандс. Онази, за която ти говорих. Двамата със Сара работехме заедно по "Цербер".
……
Ръдърфорд приготви още една кана кафе, докато Сара работеше на лаптопа си и слушаше сбития разказ на
Ричър за събитията, последвали пристигането му в града.
– Това не ми харесва – заяви Сандс, сграбчи ръката на Ръдърфорд, когато той остави чаша кафе пред нея, и го
погледна в очите. – Никак не ми харесва. Някой се е опитал да те отвлече. Трябва да уведомим Бюрото и да се
погрижим за твоята безопасност.
– Същото каза и Ричър на ченгетата, но те не му обърнаха никакво внимание. – Ръдърфорд седна до Сандс и
продължи: – Все още съм персона нон грата в града.
– А ти, Сара? – попита Ричър. – Поддържаш ли контакти с бившите колеги от Бюрото? С някой, който може да
хвърли повече светлина върху случващото се?
– Може би – отвърна Сандс. – Познавам някои хора. Мога да им звънна. Да накарам някои служби да се по-
размърдат. Имате ли представа какво искат тези хора от Ръсти? Кои са те?
– Все още се опитваме да разберем.
– Може би ще ви помогна. Обзалагам се, че искам същото като тях. Затова съм тук. Системата, която
създадохме. Или по-точно, част от нея.
– На кого му е притрябвал този боклук? – възкликна Ръдърфорд и се облегна назад. – Той така и не проработи!
– Не проработи по начина, по който се надявахме. Това е така. Но не означава, че разработката ни е пълен
провал. По време на първата атака ти спомена нещо, Ръсти, което не разбрах на момента, но продължих да
разсъждавам върху него. Разиграх куп симулации и мисля, че открих нещо.
– Открила си, че всичко е било огромна загуба на време ли? – възкликна Ръдърфорд. – Открила си, че щяхме да
постъпим по-умно, ако бяхме написали програма за решаване на кръстословици за хора, които учат суахили?
– Не мога да повярвам, че не си се досетил сам – отвърна Сандс. – В твоето резервно копие има толкова важна
улика… направо гигантска.
– Не. В резервното копие няма нищо. Никаква информация не се бе записала върху онази, която вече
съществуваше, върху онези скапани сървъри втора ръка, които свързахме.
– Именно.
– О, боже! – Ръдърфорд стана и се плесна по челото с длан. – Обичам те, Сара!
– Системата ви все пак е проработила, така ли? – попита Ричър и отпи глътка кафе. – Нали каза, че се е
провалила?
– Не, не проработи! – отвърна Ръдърфорд.
– Защо тогава някой ще я иска? – учуди се Ричър.
– Свързано е с начина, по който работят програмите тип рансъмуер – обясни Сандс. – Атаката срещу една
компютърна мрежа не се случва изведнъж. Представи си компютъра като вражеска крепост. Ако искаш да я
превземеш, не е достатъчно да хвърлиш граната през стената и да се надяваш тя да избие всички войници вътре.
Като за начало изпращаш най-добрия си съгледвач. Задачата му е да премине покрай отбраната и да разузнае какво
има вътре. Да разучи местността, да начертае карти, които основните ти сили да използват, да открие къде са
скрити ценностите, да провери за капани… В нашия случай можем да заменим "капан" с "резервно копие" или
"бекъп". Защото бекъпът играе ролята на криптонит за всеки рансъмуер. Няма смисъл да заключваш нечия база
данни, ако набелязаната жертва разполага с чисто резервно копие, което не е заразено с никакъв вирус. Човекът
просто ще ти се изсмее в лицето. Това е голям проблем, защото някои от тези групи разработват рансъмуер не само
за пари, но и за престиж. Затова открият ли бекъп – а резервното копие се свързва със системата съвсем за кратко,
колкото да запише последните промени, след което бива съхранявано в компютър или харддиск без достъп до
интернет, понякога дори в друга сграда, – хакерите пускат специална програма. Много коварна и незабележима.
Наричаме я тризъбец, защото върши три неща едновременно. Първо, тя унищожава всички данни, съхранени на
резервното копие. Второ, предотвратява записа на нов бекъп. И трето, изпраща лъжлив сигнал на компютърните
специалисти по поддръжката, че всичко е наред. По този начин програмата тризъбец не позволява да научиш какво
се случва с компютрите и това само засилва неприятния ефект, когато системата блокира и получиш искане за
откуп.
– Но в твоя случай резервните файлове не са били изтрити – каза Ричър. – Върху тях не са записани нови
данни… порнофилми, да речем? Нали?
– Точно така – отвърна Ръдърфорд. – Нещо е попречило това да се случи. Но и не е съхранена никаква нова
информация. Аз обаче получих невярна информация, че всичко е наред. Затова бях сигурен, че ще се справим с една
кибератака. И бях толкова изненадан, когато не успяхме.
– Намесил се е "Цербер" – обясни Сандс. – Той е счупил едното острие на тризъбеца. Няма друго обяснение.
Направих симулации, като използвах копия на най-новите програми тип рансъмуер, на които сме се натъквали през
последните месеци, и открих нещо интересно, свързано с хората, които преследват Ръсти. При осем от девет теста
съществуващите данни не само са останали незасегнати, но резервната система е блокирала зловредния софтуер.
"Цербер" го е засякъл и е предотвратил изтриването на диска.
– Това достатъчно ли е, за да пуснете компютърната система на града? – попита Ричър.
– Не – отговори Сандс. – Не става така. Затова пък можем да разберем кой стои зад всичко това. Представи си,
че си имаме работа с банков обирджия, който е скрил лицето си с маска, но охранителните камери са заснели
татуировките му.
– Това обяснява защо тези типове искат да се доберат до "Цербер" – каза Ръдърфорд. – Сигурно са анализирали
системните карти, които рансъмуерът им е изпратил. Видели са нещо ново, нещо непознато – "Цербер" – и са
разбрали какво прави то. Може би са прочели информацията в пресата, че са оцелели единствено старите бази
данни. Сигурно са видели заглавията. "Некадърната компютърна защита на Ръдърфорд" ми е любимото. Но ние
искаме да спасим тази програма. Имаме си причина. Може би милиони причини. Нали, Сара?
– Затова съм тук – отвърна Сандс. – В нашето куче пазач има доста хляб. Не е програмата, която се надявахме да
създадем. "Цербер" очевидно не спира хакерските атаки с цел откуп, но защитава резервните копия на системата, а
това е почти толкова добро. Много организации с радост ще платят купища пари, за да притежават подобна
програма. Трябват ни само сървърите, които си използвал. Симулациите са хубаво нещо, но трябва да се уверим, че
програмата ни наистина защитава старите данни, а не става въпрос за случаен дефект. Трябва да вземем сървърите.
– Не можем – отвърна Ръдърфорд и се отпусна унило на канапето. – Когато реших, че програмата ни не става за
нищо, изхвърлих всичко на боклука.
14.
Сперански бе в кабинета си. Разглеждаше каталози на търговци на едро на електроуреди и се опитваше да
открие най-близкото подобие на прожектор, използван за нуждите на противовъздушната отбрана през Втората
световна война, когато кодираният му телефон иззвъня отново.
– Бяхме прави – заяви гласът от другия край на линията. – Беше капан.
– Колко зле е положението? – попита Сперански.
– Можеше да е по-зле. Основният екип от четирима души е слязъл в подземния паркинг. Анализирали са
ситуацията, поставили са проследяващо устройство на колата на Ръдърфорд и са се оттеглили необезпокоявани.
Скитника е спипал двамата, които са наблюдавали сградата отвън.
– Мъртви ли са?
– Не, но ще бъдат извън строя за известно време. Доста са пострадали. Единият е ухапан от плъх, преди да го
открият. Скитника ги е изхвърлил в контейнери за боклук.
– Центъра знае ли?
– Да. Но не се тревожи. Полицията не е замесена. Никой не е видял нищо. Случаят не е привлякъл излишно
внимание. Центъра не отменя операцията, но ще вземе мерки.
– Какви мерки?
– Изпращат човек. Денисов. До пристигането му останалите от екипа ще са ангажирани единствено с външно
наблюдение.
Сперански замълча. Никога не бе работил с Денисов. Но бе чувал за него. Денисов бе започнал кариерата си
като специалист по разпитите. Наричаха го Човека полиграф. Най-вече заради външността му. И заради буйния му
нрав. Заради способността му да развързва езици.
– Мислех, че отдавна не използват Денисов за оперативна работа – каза Сперански. – Твърде много от неговите
разпити приключват злощастно.
– Не, отново е в строя – отвърна гласът. – Прекара последните пет години в Чечня, където е разширил
репертоара си и е поработил върху дисциплината си. Сега е реабилитиран. Отново се ползва с благоразположението
на шефовете.
– И те ще му позволят да се заеме с Ръдърфорд? Не е ли прекалено?
– Не с Ръдърфорд, а със Скитника. Останалата част от екипа ще може да съсредоточи усилията си върху
Ръдърфорд както преди.
……
– Чакай малко – възкликна Сандс и отиде до прозореца, след което се обърна и погледна Ръдърфорд в очите. –
Как е възможно да изхвърлиш всички сървъри на боклука? Колко машини общо си ползвал?
– Осем. – Ръдърфорд заби поглед в земята. – Е, не ги изхвърлих на боклука в буквалния смисъл… но все пак
може да се нарече и така.
– Какво направи с тях?
– Ами първо вратата на сървърния шкаф се счупи, когато я затръшнах. Направих го от яд, щом разбрах, че
програмата не работи. После отскубнах всички кабели. Исках да изхвърля целия шкаф на боклука, но когато се
опитах да го изнеса от стаята, не можах да го повдигна над прага и го зарязах. Залепих му бележка, на която
написах, че е за боклука.
– Това се случи, преди да те уволнят ли?
– Точно така. В деня на атаката.
– Шкафът беше ли още там, когато напусна? – Ръдърфорд сви рамене.
– Нямам представа. Оттогава не съм се връщал в компютърната зала. Нямаше смисъл. Нищо не работеше. Мина
ми през ума да се отбия последния ден, но едва бяха минали десет минути от влизането ми, и ми връчиха
уведомлението…
– Никого ли не назначиха на твое място?
– Все още не. – Ръдърфорд наведе глава. – Длъжността не изглежда особено привлекателна. Нищо не работи.
Водех се ръководител на отдел, но отдел практически няма. Има още двама колеги, като единият е на половин ден.
И двамата са в неплатен отпуск, докато компютрите заработят отново.
– Добре тогава, каква е вероятността някой да види бележката? Онази, в която пише да изхвърлят сървърите. И
да се заемат с изпълнението ѝ.
– Доста малка.
– С други думи, може да са още там?
– Възможно е.
– Да тръгваме тогава. Какво чакаме? Да отидем и да проверим.
– Няма смисъл. Не можем да влезем. Взеха ми ключовете.
– Ръсти! Сериозно ли? Помисли малко! Забрави ли къде съм работила цели десет години? За един федерален
агент няма заключени врати. Освен това там няма да има никого. Охранителната система не работи. Сървърният
шкаф може да е навън, на тротоара, и да ни очаква да го вземем.
– Как ще го преместим?
– Няма да е проблем. В склада трябва да има товарна количка. Как иначе са го внесли навремето?
– Имах предвид друго. Няма да се побере в колата ми.
– Затова взех микробус под наем. Но няма да идваме тук с него. Не и при положение, че сградата е под
наблюдение, а портиерът докладва всяка твоя стъпка. Ще го оставим в склад под наем. Ще го скрием там. А утре ще
наемем офис. Или дори стая в мотел. Ще ни трябва захранване. Работно място. Далече от чужди очи.
……
Тримата съставиха ясен и подробен план. Сандс щеше да излезе първа и да се помотае във фоайето. Щеше да се
извини на портиера за грубото си държание и да спомене, че приятелят ѝ се чувства много по-добре. Толкова добре,
че ще излезе да се поразходи с колата. Ричър и Ръдърфорд щяха да предоставят на портиера достатъчно време, за да
изпрати съобщението. След което щяха да се спуснат в подземния паркинг и да вземат фолксвагена на Ръдърфорд.
Ричър щеше да шофира. Щеше да мине по уличката с контейнерите за боклук, но достатъчно бавно, за да може
Ръдърфорд да скочи, да се скрие и да изчака Сандс да го вземе. После Ричър щеше да продължи да отвлича
вниманието на хората в тойотата и така Ръдърфорд и Сандс щяха да разполагат с достатъчно време да отидат до
бившата месторабота на Ръсти.
Казват, че и най-добрите планове оцеляват само до първия контакт с врага.
Или в този случай, докато надделее желанието на Ричър за контакт с врага.
Той започна да кръстосва безцелно улиците на града, досущ като човек, който няма никаква представа, че за
бронята на колата му е прикрепен предавател, и се опитва да открие дали някой не го следи. Беше му тясно и
некомфортно, въпреки че бе дръпнал седалката назад. Педалите, които стърчаха от пода, бяха толкова твърди и
неудобни. Нямаше достатъчно място за краката му. Ръчната скоростна кутия постоянно тракаше и виеше, а честите
завои изискваха почти непрекъсната смяна на предавките. Но най-много от всичко Ричър се дразнеше от
обстоятелството, че се налага да приеме на доверие присъствието на преследвачи по петите си. Той обичаше да
усеща присъствието им. Да ги вижда в главата си като точици, които се движат по карта. А сега се чувстваше като в
пълен мрак. Сякаш всички светлинки бяха изчезнали.
Ричър провери резервоара на фолксвагена. Беше почти празен. Винаги се учудваше на цивилните, които
забравяха да напълнят резервоара на колата си. Какъв е смисълът да разполагаш с кола, ако тя не е добре
поддържана, готова за ползване? Той поклати глава и се насочи към бензиностанцията, на която се бе отбил по-рано
с Ръдърфорд. Избра колонката, която бе най-близо до сградата, и пристъпи към нея от дясната ѝ страна. Така
евентуален наблюдател откъм шосето нямаше да успее да разгледа добре колата. Ричър заключи шофьорската врата
и влезе вътре.
Започна от щанда с дрехите. Обикновено не се преобличаше по два пъти на ден, но сега условията го изискваха,
тъй като ситуацията бе динамична. В момента действаше на тъмно, затова бе важно да заблуди противника. Ричър
избра черен панталон и черен суичър с качулка, плати и отиде да се преоблече в тоалетната. После се върна на
щанда за дрехи и грабна пакет с три тениски от рафта. Накрая взе карта, фенерче и туба за бензин от щанда за
автомобилни принадлежности. Плюс стек с дванайсет бутилки вода. Напълни огромна половинлитрова чаша с
онова кафе с двойна доза кофеин, което шофьорите на камиони пият, когато им се налага да пътуват цяла нощ. На
касата добави към покупките си две запалки и предплати бензина.
Ричър се върна в колата и разпредели новите си придобивки. Всичко освен кафето и тубата отиде на пода пред
седалката до него. Остави там и по-големия нож и тиксото, които бе купил по-рано. Прибра по-малкия нож и
запалките в джоба си и мушна двата пистолета на кръста си. Напълни догоре резервоара на фолксвагена, а също и
тубата, която прибра в багажника. Разгледа картата, за да открие как да стигне до шосето, по което Марти бе
потеглил сутринта, без да се връща отново в града. Откри маршрут, който извиваше на запад. Намести се с усилие
зад волана и потегли.
На картата пътят бе представен като дебела черна линия. Което предполагаше, че е широк. Достатъчно широк.
Като този, по който Ричър бе стигнал до бензиностанцията. Този път обаче той стана жертва на груба грешка на
картографията. На практика шосето се оказа малко по-широко от черен път. Ричър предположи, че оттук първо са
минавали конски впрягове с каруци, след което коловозите са били заравнени с трактор и накрая общинските
власти са решили да се погрижат за него. Да го разширят малко. Да го поизправят. Да положат тъничък слой асфалт.
И от време на време да изпращат някоя ремонтна бригада, която да се грижи за неравната напукана асфалтова лента,
която се виеше като змия през полята и рехавите горички. Ричър караше бавно и спокойно. Целта му бе да ограничи
до минимум превключването на скоростите. Освен това не искаше да се озове в някоя канавка.
В крайна сметка пътят го отведе южно от града, до маршрута, който Марти бе използвал. Бързо се смрачаваше и
трафикът, който и бездруго бе слаб през деня, сега намаля още повече. Ричър поглеждаше в огледалото през няколко
секунди. Нямаше и следа от кола след него. Нито последен слънчев отблясък върху предното стъкло. Нито светлина
от фарове. Ричър излезе на дълга права отсечка и натисна педала на газта до ламарината. Двигателят затрака силно,
воланът заподскача в ръцете му. Той поддържа тази скорост до първия завой, след което натисна спирачките.
Закъсня с частица от секундата. Колата се затресе, тесните гуми засвириха. Ричър навлезе в насрещната лента,
изправи волана, прибра се в своята и намали скоростта. Погледна в огледалото. Нямаше и следа от кола зад гърба
му. Подмина мястото, на което Марти бе спрял. Отново погледна в огледалото. И отново никаква следа от кола.
Ричър видя полето, през което бе минал направо. Нямаше и следа от кола. Натисна газта и мина под моста, по който
някога фермерите бяха пренасяли вода за насажденията. Никаква следа от кола. Миг по-късно немощните фарове на
стария фолксваген осветиха големия надпис Студебейкър. Ричър намали скоростта, защото искаше преследвачите
му да видят какво прави. Стига някой да го преследваше, разбира се.
Ричър насочи фолксвагена между стария автосалон и изоставената бензиностанция. Той спря колата и излезе,
като остави вратата си отворена. Надзърна в бензиностанцията, за да се увери, че Марти не е там, окован все така в
белезници за онази тръба, след което взе тубата от багажника и бутилките вода, тениските и фенерчето от пода до
седалката. Ричър остави и дясната врата отворена, после се насочи към онази част от автосалона, от която бе видял
да се появяват жената и един от мъжете. Дръпна силно парчето шперплат. То не бе добре заковано в единия край и
Ричър разшири отвора, за да се промъкне. Озова се в просторно помещение с високи сводести прозорци, заковани с
дъски. Покрай едната стена бяха наредени витрини с изпочупени стъкла и празни рафтове. Ричър насочи лъча на
фенерчето надолу към пода, обходи бавно помещението и откри следи от обувки върху прахоляка. Проследи ги и
откри врата в срещуположния край. Тя водеше към дървено стълбище, което определено не изглеждаше в добро
състояние. Боята се бе олющила отдавна, стъпалата бяха напукани и дори разцепени, парапетите бяха провиснали.
Ричър се замисли дали да се качи. Можеше да реализира плана си и на земята, стига да намереше добро прикритие.
Но в момента бе настроен да търси не само практично, но и зрелищно решение.
Ричър започна да се изкачва по стълбището, като стъпваше възможно най-близо до стената, където то би
трябвало да е най-здраво. Вземаше стъпалата едно по едно, като ги проверяваше внимателно, преди да прехвърли
цялата си тежест върху всяко от тях. Така се добра до площадката на върха, която водеше до люк, през който да
излезе на покрива. Ричър прехвърли през него бутилките с вода, а след тях и тубата с бензин. Накрая се провря и той
самият. Покривът бе гладък. Вероятно някога е бил покрит с ламарина, която да го направи водоустойчив, а също и
да предпази сградата от жарките лъчи на лятното слънце. Сега повърхността бе потъмняла и боята падаше на
люспи. Покривът беше осеян с листа, клонки и всевъзможни боклуци, които вятърът бе довял. Повечето от тях бяха
струпани в подножието на ниската стена, която го опасваше. Самата стена бе висока около деветдесет сантиметра.
Прилича на крепостен вал на миниатюрен замък, помисли си Ричър. Той имаше намерението да я използва именно
в такава роля.
Ричър прекоси покрива до задния му край, който се намираше близо до съседната сграда, извади шест бутилки
от стека, изля водата и ги напълни с бензин. Наряза две тениски на ивици и ги напъха в бутилките, като остави
достатъчно плат да виси отвън. Накрая подреди бутилките в основата на стената и извади от джоба си една от
запалките.
……
В плана на Ричър липсваше само един елемент. Мишена. Той седна и зачака. В прохода между двете сгради не
се появи кола. Ричър започваше да се тревожи, че всичките му усилия са отишли напразно. Отиде до другия край на
покрива, откъм стълба с рекламата на "Студебейкър", и огледа шосето. Пустота. Изведнъж – на близо четиристотин
метра в далечината – като че ли проблесна нещо. А може би просто му се бе сторило. Ричър не бе сигурен. Той
продължи да наблюдава пътя с надеждата блясъкът да се появи отново и тогава чу шум от автомобилен двигател.
Някой идваше, но от другата посока. Товарен микробус. Движеше се бързо и подскачаше по шосето. Зад волана
седеше може би водопроводчик, който няма търпение да се прибере у дома след тежък ден. Или електротехник. Или
просто някой пияница.
Микробусът намали и фаровете му осветиха познат силует, спотаил се под моста. Синята тойота. Тя го бе
проследила. Но пътниците в нея като че ли нямаха намерение да установяват контакт с Ричър. А само да го
наблюдават. Да разберат къде отива. Да го следят достатъчно отблизо, за да видят, ако смени колата или се качи при
някого. Бяха прекалено далече, за да може Ричър да подпали тойотата. Затова той продължи да наблюдава и да
обмисля възможностите да промени тактиката. Да скъси разстоянието.
Изминаха пет минути. Пътниците в тойотата не помръдваха. Тогава телефонът на Ричър завибрира. Бе получил
ново съобщение. Пак от Ръдърфорд. Пак със същото съдържание. В безопасност. Това означаваше, че Ричър също
може да се върне в града. Да остави тойотата да го последва. Да се влачи подире му, водена от електронния
предавател. Хората в нея щяха да изпратят на шефовете си скучен, безобиден доклад, който да не пропусне нито
една подробност от вечерта на Ричър. На него обаче тази идея не му допадна. Когато изпращаше послание, Ричър
държеше то да бъде ясно и недвусмислено. Някой бе пуснал шестима души подире му. Щеше да е добре да завърши
деня, като изпрати в болница поне двама от тях.
Ричър прибра запалката в джоба си и изля бензина от бутилките. Спусна се по стълбите в автосалона, прекоси
помещението и се озова пред вратата в средата на отсрещната стена. Тя водеше към коридор с друга врата в далечния
край, плюс още една врата отляво и две отдясно. Предвид възрастта на сградата Ричър предположи, че зад вратата
отляво се намират външен офис, предназначен за секретарка, и вътрешен, използван от управителя на автосалона.
Или от собственика. И двете помещения бяха празни. Първата врата отдясно водеше до малка кухня, в която нямаше
никакви уреди, само евтин пластмасов плот с достатъчно място за приготвянето на напитки и сандвичи. Втората
отвеждаше до две тоалетни с килер между тях, използван някога от чистачките. В него имаше метла, парцал за под,
кофа. Ролки кухненска хартия, шише белина и препарат за почистване на пода. Ричър продължи към вратата в края
на коридора. Зад нея се намираше последното помещение в сградата. То бе огромно, с ролетни врати отстрани и
канали за автомобили, вкопани в земята, но без подемници или достатъчно място за компресор и инструменти. Тук
са мили и лъскали колите, преди да ги изложат в салона, помисли си Ричър. Или са ги приготвяли, преди да ги
предадат на новите собственици. До една от стените имаше метален шкаф. Ричър го отвори с усилие и откри туба е
паста за миене на ръце, отдавна изсъхнала. Кутия полираща вакса за автомобил. Друга кутия с паста за избелване на
автомобилни гуми с бял кант. Шише течен перилен препарат. Концентрат за премахване на катран. Течност за миене
на прозорци. Ричър отвори шишето и помириса съдържанието му. Кимна доволно. Върна се в килера и взе белината.
Време бе да покаже какво си спомня от уроците по химия в гимназията.
Ричър се провря в отвора между талашитените плоскости и се върна при колата. Застана до задната броня и
плъзна ръка отдолу, за да напипа проследяващото устройство. Откачи го и го постави на земята точно под
фолксвагена. Изпи последната глътка кафе, свали капачето и изсипа утайката на земята. Уви последната останала
тениска около главата си така, че тя да покрие носа и устата му. После се зае да смесва препаратите на една ръка
разстояние, което при него бе по-голямо, отколкото при повечето хора. Първо изля белината в чашата за кафе.
Напълни я до половината, след което сипа препарат за миене на прозорци. Сложи капачето. Затвори дясната врата.
Свали прозореца отляво, седна зад волана и запали двигателя. Ричър хвана чашата в лявата си ръка, за да може да
сменя скоростите с дясната. Потегли бавно към шосето. Караше без светлини, възможно най-плавно, без да друса,
обратно към града.
……
Тойотата не бе помръднала от мястото си под моста. Беше спряла с дясната страна към масивните тухлени
колони, крепящи конструкцията през последните сто години. Ричър приближи фолксвагена плътно до шофьорската
врата и така тойотата се оказа притисната от двете страни като плънка в сандвич. Ричър свали тениската от лицето
си. Жената зад волана на тойотата го погледна. Първата ѝ реакция бе изненада, втората – подозрение. Ричър ѝ махна
да свали прозореца.
– Как сте? – попита Ричър и я озари с възможно най-дружелюбната си усмивка. – Външното наблюдение може
да бъде безкрайно скучно занимание, нали? Затова ви донесох нещо, което да ви освежи, да ви вдъхне малко
живец…
Ричър свали капачето, протегна ръка през скута на жената и изсипа съдържанието на чашата върху централната
конзола на тойотата. После вдигна прозореца на фолксвагена. Миг по-късно в съседната кола се издигнаха кълбета
зеленикав дим. Гимназиална химия. Която Ричър отлично си спомняше. Четиримата в тойотата започнаха да крещят
и да търкат очи, след което веднага посегнаха към дръжките на вратите. Вратите от другата страна обаче се удариха
в тухлените колони, а отворите бяха прекалено тесни, за да се измъкне през тях човек. Вратите откъм Ричър пък
бяха притиснати от фолксвагена. Ричър изчака още малко и потегли. В огледалото видя как първата двойка излиза
навън и се олюлява. Последва я втората двойка. Четиримата се запрепъваха около тойотата с протегнати напред
ръце като зомбита от филм на ужасите.
……
Когато се върна в апартамента на Мич, Ричър имаше чувството, че се пренася напред във времето и надзърта в
бъдещето. Ръдърфорд стоеше прегърбен. С увиснали рамене. Унил. Влачеше крака по пода. Погледът му бе
помътнял, сякаш бе остарял с петдесет години само за тази вечер.
– Да не би да си пил? – попита Ричър.
Ръдърфорд не отговори.
– Къде е Сара?
– Банята. – Ръдърфорд едва се добра до канапето и седна тежко.
– Как мина?
– Имаме добри новини – отвърна Ръдърфорд. – Някои дори са повече от добри. Но имаме и ужасни новини. С
кои да започна?
– С добрите.
Ръдърфорд посочи към кухненския бокс. На плота стоеше голям сребрист лаптоп, свързан с електрическата
мрежа посредством навит като спирала кабел.
– Взехме това.
– Компютър? – попита Ричър.
– Не просто компютър – отвърна Ръдърфорд с нотка гордост в гласа. – А компютърът, за който онези тъпаци,
адвокатите на градската управа, ми поискаха четиринайсет хиляди долара. Това е добрата новина. Не ме ли
възстановят на работа, мога да се преквалифицирам в професионален взломаджия. Влязохме. Излязохме. Никой не
разбра, че сме били там.
– А сървърите?
– С тях са свързани лошите новини. Няма ги. Проверихме навсякъде. Не е останало дори счупеното стъкло от
вратичката на сървърния шкаф.
– Но няма да се откажем, нали, Ръсти? – Сара излезе от вратата до кухненския бокс. Косата ѝ бе увита в кърпа, а
тя бе облякла черна сатенена роба, която ѝ бе с няколко номера по-голяма. – Ще открием проклетите сървъри. Ще
започнем още утре. Ще претърсим целия щат. Цялата страна, ако се налага. Все ще ги открием някъде.
– Как изглеждат? – попита Ричър. – Можете ли да ми ги опишете?
– Мога да ти покажа снимки – каза Ръдърфорд. – Да ти дам модела, серийните номера… Защо?
– Оставете ме аз да ги открия. Двамата със Сара трябва да напуснете града.
– В никакъв случай. – Ръдърфорд скръсти ръце. – Вече го обсъждахме.
– Няма да заминем без сървърите. – Сара седна на канапето до Ръдърфорд. – Можем да ги пренесем където си
искаме. И да работим от всяка точка на страната. Няма да спечелим нищо, като се излагаме на опасност по-дълго от
необходимото.
– Трябва да тръгнете още сега – настоя Ричър. – Някой иска тези сървъри толкова много, че изпрати шестима
души след вас. Те се провалиха, но смятате ли, че шефовете им ще се откажат? Не. Ще изпратят дванайсет души.
Осемнайсет. Кой знае колко? И когато ви спипат, колко време ще оцелеете, след като разберат, че не знаете къде са
сървърите?
Сандс намести кърпата на главата си. Ръдърфорд не каза нищо.
– Трябва да заминете – продължи Ричър – Открия ли сървърите, ще ги предам на ФБР. Те знаят какво да правят
с този дигитален отпечатък, който смятате, че се намира в някой сървър. Ще се върнете, когато стане безопасно, ако
все още го искате.
– Не. – Ръдърфорд поклати глава. – Не ме интересува колко хора ще пратят. Няма да позволя да ме прогонят от
дома ми. И няма да дам сървърите на никого. Все още… не и ако има шанс да доразвием "Цербер" и да го превърнем
в програма, която да донесе много пари. Не искам да ти се сторя твърде елементарен или алчен, но я погледни този
апартамент! Мич е десет години по-млад от мен. Хрумнала му е една добра идея и… виж! А аз цял живот си
скъсвам задника от бачкане! Заслужавам този шанс!
– Струва ми се справедливо – обади се Сандс и прибра непокорен кичур коса под хавлиената кърпа. – Разбира
се, че заслужаваш шанс. Ще спечелиш много, ако "Цербер" успее. И двамата ще спечелим. Но няма да спечелиш, ако
те убият. Затова не го приемай така, сякаш някой те прогонва от дома ти. Приеми го като отпуск. Ако Ричър открие
сървърите, ще направим копие и ще го предадем на ФБР. Ще сключим споразумение с Бюрото, което да не им
позволява да създават продукти на базата на това, което ще намерят на сървърите. Не че ще го направят дори да не
сключим споразумение… А междувременно ще продължим работата върху модели. При мен, където е далеч по-
безопасно. Представи си как ще се чувстваш, когато се върнеш в града с чисто нов ролс-ройс. Бившият ти шеф ще те
моли да заемеш старата си длъжност. А ти ще го пратиш по дяволите.
Нещо изписука в кухнята и Ръдърфорд се изправи.
– Това е моят компютър. Приключил е с обновяването на софтуера. Най-после. Я да видя… – В този момент
телефонът му иззвъня. Ръсти погледна дисплея и съобщи: – Местен номер. Не го познавам. Да вдигна ли?
– Това е твоят телефон – отвърна Ричър.
Ръдърфорд натисна един клавиш и поднесе телефона до ухото си.
– Ало! – Той се заслуша за момент, след което подаде апарата на Ричър. – Полицай Рул. Иска да говори с теб.
– Аз съм – каза Ричър, стана и отиде до прозореца.
– Трябва да поговорим – заяви Рул. – Ще ти дам адрес. Ела сам. Вратата на гаража ще бъде отворена. Влез
направо и остани в колата.
……
Ричър с лекота откри адреса, който Рул му бе дала. Оказа се малка еднофамилна къща с чист и съвсем
обикновен двор, разположена на чиста и съвсем обикновена улица в задрямал квартал на километър от Съдебната
палата. Улицата беше преасфалтирана преди година, ако се съдеше по цвета и липсата на пукнатини. Липсата на
тротоари обаче изглеждаше странна. Уличното платно опираше в имотите на хората. То бе долепено направо до
моравите, подходите към гаражите или лехите с цветя и ниски храсти. Ричър се запита дали това се дължи на
горещината. Или на влагата. А може би жителите на това градче просто не обичаха физическите усилия, свързани с
излизането от собствените им дворове.
Ричър видя отдалече къщата, която търсеше, защото пред нея бяха паркирани полицейска патрулка и хонда
сивик последен модел. Той предположи, че това е личният автомобил на Рул. Ричър намали в началото на пряката и
погледна в огледалото, за да се увери, че никой не го следи, след което зави по уличката към гаража. Ролетната врата
мигом започна да се вдига с потракване и когато се отвори напълно, Ричър влезе в гаража. Той угаси двигателя и
вратата започна да се затваря. На едната стена бе монтирана алуминиева стълба, на другата бе окачено колело.
Имаше и масивен стелаж, отрупан с торове, хербициди и всевъзможни градински инструменти, които Ричър нямаше
представа за какво служат.
Когато вратата на гаража се спусна докрай, вляво от Ричър се отвори друга врата, през която се влизаше в
къщата. На прага се появи полицай Рул. Тя бе облечена с тъмносин спортен панталон и тениска в същия цвят. Косата
ѝ бе хваната със златна шнола. В ръката си държеше тънък плик. Ричър отвори вратата на колата и понечи да излезе,
но тя поклати глава и му нареди с жест да остане вътре.
– Трябва да побързаме. Съседката ми ще се прибере всеки момент, а не искам да види как си тръгваш.
– Смяташ, че те шпионира ли?
– Май никога не си живял в малък град – усмихна се Рул, но лицето ѝ бързо помръкна. – Разбира се, че ме
шпионира. Тук всеки шпионира всекиго. Може би не по начина, който си представяш, но все пак… Заповядай – каза
тя и подаде на Ричър голям плик. – Това е за теб.
– Какво е? – попита той.
Пликът не беше надписан. Нямаше адрес, печат или етикет.
– Материалите по случая. Или по-точно, копия. Случаят с убийството на онази журналистка, за която ме пита.
– Защо ми ги даваш?
– Защото ми дойде до гуша. Случилото се с нея е ужасно, а никой в управлението не си мърда пръста. Ти си бил
военен полицай. Демонстрира добра интуиция по отношение на онзи боклук, приятеля на Холи. Може да откриеш
нещо. Да помогнеш на справедливостта да възтържествува. Името на жертвата е Тони Гарза. Не съм чувала Гудиър
да го произнася на глас.
……
Полицейските фотографии на убитата журналистка лежаха в плика, а пликът лежеше под стелката на предната
дясна седалка в колата на Марти. Винаги съществуваше вероятността някой пътен полицай да спре Ричър за
проверка, а той не искаше ченгето да забележи плика и да започне да задава въпроси. Но макар да бе скрил
снимките, онова, което те бяха запечатали, продължаваше да измъчва съзнанието му, докато шофираше. Фактът, че
ги бе видял, нямаше никакво значение за Тони Гарза. Тя си оставаше все така мъртва. За Ричър обаче имаше
значение. Той не изключваше възможността именно убийците на Гарза да преследват Ръдърфорд. Или най-малкото,
хора от тяхната организация. След като Ричър се бе уверил на каква жестокост са способни те, не биваше да оставя
Ръдърфорд сам.
……
Сандс отвори на Ричър, когато той почука на вратата на апартамента. Тя бе изсушила и сресала косата си и бе
облякла спортен клин и широка светлорозова копринена блуза.
– Всичко наред ли е? – попита Сандс. – Рул защо искаше да се срещне с теб?
– Имаше информация за мен. Искаше да поговорим на четири очи. Като ченге с ченге… бивше ченге. Във
връзка с един случай, за който я разпитвах по-рано.
– Информацията полезна ли беше?
– Не бих я нарекъл полезна, но хвърля допълнителна светлина върху станалото.
Ръдърфорд седеше в кухнята пред лаптопа, чиято батерия очевидно не бе в добро състояние, тъй като кабелът
му бе включен в контакта.
– Това нещо работи ли? – попита Ричър. – Трябва да намериш онзи имейл, който Тони Гарза, журналистката, ти
е изпратила.
Ръдърфорд затрака по клавиатурата и след минутка подкани Ричър да погледне екрана.
– Ето го – обяви Ръдърфорд. – Както казах, тя се интересуваше от архива на сделките с недвижими имоти. И по-
конкретно, от един адрес. Но не спомена името на собственика.
– А второто съобщение? – попита Ричър.
Ръдърфорд поклати глава.
– Беше го оставила на гласовата поща. Изтрих го веднага щом го прослушах.
– Имаш ли адреса на въпросния имот? Сградата още ли е там? Ако някой живее там, бих искал да му отида на
гости. Още утре сутринта.
– Сутринта трябва да се заемем с издирването на сървърите – обади се Сандс.
– Ще видя какво мога да открия – отвърна Ръдърфорд. – Дайте ми две минути. – Той въведе някакви команди,
извика на екрана разни карти, влезе в няколко бази данни и накрая обяви: – Да, къщата си стои на мястото. Оказа се
доста известна. Или прочута. За пръв път виждам адреса ѝ. Винаги съм я знаел с името, с което я наричат местните.
Къщата на шпионите. През петдесетте години в нея са живели двама съветски агенти. В момента е собственост на
бизнесмен на име Хенри Клостерман.
15.
Апартаментът на Мич имаше две спални, но тази вечер в него имаше още двама души освен Ричър. Всъщност
Ричър смяташе, че да се нарекат спални кътовете за спане е твърде голямо преувеличение. Те нямаха нито врати,
нито прозорци. Нито дори стени. От останалата част на апартамента ги отделяха два дървени паравана, които едва
стигаха до брадичката на Ричър. Той дори не си направи труда да погледне леглата, защото не се съмняваше, че ще
се окажат прекалено къси. Най-добре да остави Сандс и Ръдърфорд да ги използват. Ричър можеше да спи на
канапето. Разбира се, това щеше да го лиши от обичайната практика да глади дрехите си, като ги поставя под
матрака. От гледна точка на сигурността обаче бе за предпочитане да спи на канапето. Ако някой случайно
откриеше скривалището им, Ричър първи щеше да посрещне натрапниците. Ако, разбира се, разбиеха вратата.
Ричър се събуди точно в седем сутринта. До слуха му долиташе бавно равномерно дишане, съпроводено от леко
похъркване откъм двата паравана. Той остана да полежи още половин час, като възпроизвеждаше в главата си
любими китарни сола. После стана, включи ужасно сложната кафе машина на Мич и взе душ, докато тя съскаше,
кипеше, къркореше… Четиринайсет минути по-късно Ричър излезе от банята все така небръснат, но с мокра коса и
завари Сандс, кацнала на висок стол край барплота. Беше облечена със същата тениска като вчера и отпиваше кафе
от най-обикновена бяла порцеланова чаша. Когато видя Ричър, стана и му наля кафе, а след минута наля и на
Ръдърфорд, който се появи иззад паравана, като търкаше очи в движение.
Сандс предложи да звъннат предварително в Къщата на шпионите и да си уговорят среща. Смяташе, че това е
възпитано. И практично. Защото така ще бъдат сигурни, че в къщата ще има някой. И ще избегнат напразното
пътуване до там и обратно. Както и риска при вида на Ричър някой притеснен съсед да звънне в полицията. Ричър
не бе съгласен. Опитът му подсказваше, че изненадата носи предимство. Той предпочиташе да почука на нечия врата
в четири сутринта, както агентите на КГБ са правили някога. Дори къщата да бе празна, пътуването до там нямаше
да бъде загуба на време. Много по-лесно е да претърсиш нечий дом, когато собствениците отсъстват.
Ръдърфорд бе твърде сънен, за да добави аргументи към позицията на едната или другата страна, затова накрая
тримата решиха Ричър да отиде неканен в Къщата на шпионите, а Сандс да остане в апартамента и да се опита да
открие как градската управа процедира с бракуваното компютърно оборудване. Тя все още хранеше надеждата да
открият сървърите, които Ръдърфорд бе изхвърлил, и да забогатеят. Ричър изпи още една чаша кафе, след което се
надигна от мястото си.
– Чакай! – спря го Ръдърфорд и също стана от стола си. – Ще дойда с теб. Дай ми две минути да се облека.
– Не искаш ли да останеш и да помогнеш на Сара? – попита Ричър.
Ръдърфорд поклати глава.
– Няма смисъл. Никой няма да разговаря с мен. А и Сара умее да бъде убедителна. Аз пък винаги съм искал да
видя Къщата на шпионите отвътре.
– Защо? Няма да видиш истински шпиони, които пишат тайни кодове с невидимо мастило. Това е най-
обикновена къща.
– Знам, но въпреки това искам да я видя.
Ричър седна и изпи още една чаша кафе, докато Ръдърфорд подбираше дрехите си и се преобличаше зад
паравана. Ръсти се върна със същия панталон като предишния ден и същия модел тениска, но в различен цвят. Ричър
се изправи и взе ключа за колата на Марти.
– Знаеш ли какво? – каза Ръдърфорд. – Защо не вземем моята кола?
– Сега разбирам – усмихна се Ричър. – Къщата на шпионите съвсем не те интересува. Искаш да провериш дали
съм докарал колата ти невредима.
– Че кой може да ме обвини за това? – отвърна Ръдърфорд. – Обичам тази кола. А и тя е уникална и
незаменима.
……
Когато слязоха в подземния гараж, Ричър изчака Ръдърфорд да обиколи фолксвагена и да огледа всеки
сантиметър от боята. После коленичи до дясната врата и надникна отдолу.
– Какво правиш? – попита Ръдърфорд. – Да не си прегазил нещо? Кажи ми, че не си блъснал елен!
– Търся устройства за проследяване – обясни му Ричър. – Провери от твоята страна. Под колата. Покрай
праговете. Под калниците. Навсякъде, където може да се постави магнит.
– Но нали провери вчера? И откри предавател. Нали каза, че си го махнал?
– Служих в армията цели тринайсет години, Ръсти. А там се учим да проверяваме. И когато приключим
проверката, да проверим отново. Така правим.
Ръдърфорд сви рамене и огледа колата от край до край. Остана с празни ръце.
– От моята страна няма нищо. Ти откри ли нещо?
Ричър се приведе над предния капак и протегна ръка.
– Още един предавател. Същия като вчерашния. Поставен на същото място. Вървеше в комплект с това. – Ричър
показа на Ръсти листче хартия. – Магнитът го придържаше към бронята.
Ръдърфорд взе листчето и го прочете на глас:
– Ромео, Джулиет и някакви числа… осем камбанки… Какво означава това?
– Ромео, Джулиет е Р и Дж според фонетичната азбука на НАТО. Моите инициали в реда, който военните
използват. Ричър, Джак.
– Ясно – отвърна Ръдърфорд. – А числата? Може да са координати… Но какво означават тогава осемте
камбанки?
– Дванайсет на обед според системата, използвана от военноморските сили.
– Възможно ли е някой да иска да отидеш някъде в дванайсет на обед? Но защо е написал бележката по този
начин?
– За да покаже, че знае кой съм. За да спечели доверието ми. А може би за да ме заинтригува.
– Ами ако е капан? Не бива да ходиш!
– Телефонът в теб ли е? Можеш ли да провериш къде се намира това място?
Ръдърфорд почука няколко пъти по дисплея, плъзна пръсти обяви:
– Ричър! Не ходи там!
– Защо?
– Чувал съм за това място. Стара фабрика извън града. Изоставена е от години. Когато бях дете, се носеха какви
ли не слухове… че който отиде там, никога не се връща. Така и не посмях да стъпя там.
……
Къщата на шпионите се оказа скрита зад висока стена. Стената бе иззидана от камъни на височина два метра и
половина, а отгоре бе покрита с натрошено стъкло. Алеята за автомобили бе блокирана от масивна порта. От ковано
желязо. Висока също два метра и половина. От онези, които се плъзгат настрани и следователно нямат панти. Нито
пък две крила, които се събират в центъра. Следователно нямат и слаби места. Тази врата по-специално бе много
семпла, без никакви орнаменти. Затова пък масивна, изработена от дебели стоманени пръти, разположени
вертикално. Дизайнът ѝ напомняше на Ричър огромна решетка на улична шахта. През такава врата можеше да мине
само танк. Стоманените пръти бяха разположени близо един до друг, но дете можеше да се провре все пак. На
нивото на очите бе поставена табела, която подсилваше суровото въздействие от каменната ограда и желязната
порта. Снимането забранено. Преминаването забранено. Никакви интервюта без предварителна уговорка.
Ръдърфорд посочи табелата.
– Сара май ще излезе права. Дали не трябваше да позвъним предварително?
Той свали прозореца и натисна бутона за повикване върху клавиатурата, монтирана върху една от колоните.
– Да? – попита женски глас след половин минута. Той прозвуча тихо и студено като гробовен шепот.
– Добро утро. Казвам се Ръсти Ръдърфорд. Мога ли да се срещна с господин Клостерман?
– Можете ли да четете, господин Ръдърфорд?
– Да
– Имате ли уговорена среща?
– Не.
– В такъв случай би трябвало да знаете, че не можете да се срещнете с господин Клостерман.
Ричър се наведе към отворения прозорец.
– В интерес на истината, не го знаем. На табелата пише, че трябва да си уговорим среща, за да вземем интервю.
Ние не сме дошли за интервю, следователно не е необходимо да си уговаряме среща.
Последва кратка пауза.
– За какво сте дошли тогава? За днес няма планирани посещения.
– Разследваме случай, който може да представлява интерес за господин Клостерман. Значителен интерес.
Свързан е с кореспонденцията на една журналистка и с документите за собственост на къщата.
– Моля, изчакайте. – Слабото електронно жужене подсказа на Ричър и Ръдърфорд, че жената е прекъснала
връзката. Гласът ѝ прозвуча отново след три минути. – Господин Клостерман ще ви приеме. Когато вратата се
отвори, влезте и продължете направо до официалния вход.
Когато Ричър и Ръсти влязоха вътре, пред погледа им се изправи стена от големи дървета, кипариси и чинари.
Пространството вляво от тях бе пусто, незастроено, незалесено, заето единствено от рехави туфи трева. Къщата се
издигаше вдясно. До нея бяха долепени гараж за две коли и дървена веранда, кацнала върху каменна основа, с бели
стълбове, които да поддържат покрива ѝ. Останалата част от фасадата на къщата бе покрита с дървена облицовка –
дълги хоризонтални дъски, боядисани в масленозелено. На приземния етаж имаше четири прозореца. Още четири
на първия. Всичките с дървени капаци, разтворени до един, долепени до стената, боядисани в по-тъмен зелен
нюанс. Покривът бе покрит с кремави дъски. На два метра над него, в далечния ляв ъгъл, стърчеше зидан комин.
Ръдърфорд продължи по алеята, която водеше към гаража, след което спря пред къщата и угаси двигателя.
Ричър слезе. Ръдърфорд го последва; двамата заедно изкачиха трите стъпала и прекосиха верандата. Ричър почука
на вратата. Отвори им жена, която наближаваше трийсетте. Беше облечена в черна рокля до коленете с бяла
престилка, вързана отзад. Русата ѝ коса бе вдигната на кок. Беше слаба, имаше вид на недохранена, но се движеше с
лекотата и грацията на балерина.
– Влезте, моля – покани ги тя. Именно нейния глас бяха чули Ричър и Ръсти по домофона. Спокоен и студен. Не
можеше да има съмнение в това. – Мога ли да ви предложа нещо за пиене, господа? Чай с лед?
Двамата отказаха и жената ги поведе по тесен коридор. Подът бе застлан с плочи. Стените бяха украсени с
фамилни портрети. Имаше четири врати – по две от всяка страна, изработени от светла дървесина. Нямаше
ламперия, само тесни декоративни лайстни. Жената спря пред втората врата вдясно, почука, отвори и направи
крачка встрани, за да пропусне Ричър и Ръдърфорд. Тя самата не ги последва, а остана отвън.
В стаята ги очакваше мъж. Висок, слаб, с буйна бяла коса. Така би изглеждал Айнщайн, ако бе работил в банка,
помисли си Ричър. Мъжът изглеждаше седемдесетгодишен. Вероятно се бе родил по времето, когато е била
построена къщата. Старецът остави вестника, надигна се от фотьойла и протегна ръка.
– Господин Ръдърфорд, аз съм Хенри Клостерман. За мен е удоволствие да се запознаем. Чувал съм за вас,
разбира се, но не ви завиждам за ситуацията, в която се намирате. В миналото аз също работих за градската управа.
Вече съм пенсионер. И се старая компанията ми да не участва в търгове за общински поръчки. Омръзна ми да ми
броят всеки цент и да ме сочат с пръст. Представям си какво е да работиш за тях като техен служител. А вашият
приятел?
– Ричър. – Ричър не протегна ръка. – Джак. Аз съм личен консултант на господин Ръдърфорд.
– Наистина ли? – възкликна Клостерман. – Колко интересно! Моля, господа, седнете.
Клостерман се отпусна в креслото. Ръдърфорд кацна на самия край на канапето с тънка дървена рамка и две
декоративни възглавнички от туид. Ричър се настани до него с надеждата то да издържи тежестта му.
– Е, след като сте тук, с какво мога да ви помогна? – попита Клостерман.
– Както знаете – започна Ръдърфорд, – в момента разполагам с достатъчно свободно време. Опитвам се да го
използвам по възможно най-добрия начин. Затова се заех с неща, които пренебрегвах, докато работех денонощно по
време на хакерската атака срещу компютърната система. Сред тях е и един имейл. Всъщност имейл, последван от
гласово съобщение. И двете получих от журналистка, която се интересуваше от вашия имот.
– Да, журналистката – сплете пръсти Клостерман. – Предполагам, че имате предвид Тони Гарза. Чухте ли за
убийството ѝ? Ужасна трагедия!
– Чухме – отвърна Ръдърфорд. – Случилото се наистина е ужасно.
– Така е. Тони беше прекрасно момиче. Толкова талантливо… Толкова честно и почтено…
– Познавахте ли я?
– Разбира се, че я познавах. Тя работеше за мен. Всъщност аз я посъветвах да се свърже с вас. Надявах се да ѝ
помогнете в проучванията.
– Които са свързани с вашия дом? – попита Ричър. – С необикновената му история?
– Не, за бога! – намръщи се Клостерман. – Това е излишно. Тази глупава история отдавна ми е омръзнала.
– Животът в шпионско гнездо от Студената война? От това би излязла страхотна история. Ако проблемът е в
това, че ви е омръзнало да я разказвате, защо някой да не напише книга за нея? Очевидният избор е журналистка
като Тони Гарза. Особено талантлива и почтена.
– От тази история не би излязла книга… по-скоро хайку. Няма достатъчно материал. А и това място едва ли
може да се нарече гнездо. Шпионите са били само двама. Братя. Притежавали са къщата в продължение на
осемнайсет месеца. На всичко отгоре изобщо не са се занимавали с шпионаж, докато са живели тук. Писали са
учебник по математика. Бих искал обществеността да обърне внимание и на тези факти. Представете си, ако това
място бе известно като Къщата на математиците. Тогава нямаше да ни обсаждат туристи след премиерата на всеки
нов филм за Джеймс Бонд.
– Ако Гарза не е проучвала дома ви, какво тогава?
– Някои моменти от семейната ми история. Баща ми напуснал Германия и пристигнал в Щатите през трийсетте
години на миналия век. Предвидил как ще се развие политическата ситуация в страната и от всички места по света,
незнайно защо, избрал Тенеси. Започнал собствен бизнес. Създал семейство. Занимавал се с най-различни неща. Но
подробностите около първите му години в Щатите са доста оскъдни. Реших, че е дошло време да науча колкото е
възможно повече и да го запиша, преди да е станало прекалено късно. Например къде е живял баща ми, преди да
дойде тук. Кога точно е купил тази къща. Подозирам, че е имала друг собственик между него и шпионите, но искам
да бъда сигурен. Искам да науча повече подробности. Включително чисто човешки. Чувал съм, че когато баща ми
купил първата си къща, нямал никакви пари, нямало как да вземе и кредит, затова продал картина, която донесъл от
Германия. Такива подробности лесно се губят, а аз искам да ги науча. Искам синът ми да знае. А също и неговият
син… ако му се роди такъв.
– Звучи ми като мащабен семеен проект – каза Ричър. – Но не и като проект, заради който някой би загубил
живота си. Сигурен ли сте, че зад тази история не се крие нещо друго? Заровено съкровище? Изгубеният кивот?
Изражението на Клостерман не трепна.
– Някой е убит заради моя проект ли? Кой?
– Тони Гарза.
– Не. Това е абсурдно. Откъде накъде смъртта ѝ ще има нещо общо с моя проект? Тони беше амбициозна.
Работеше упорито. Но не само за мен. Тя беше подхванала поне дузина проекти. И получаваше пари затова… не
само от мен. Тони Гарза се ровеше в най-различни нелицеприятни истории. Мечтаеше да направи кариера като
разследваща журналистка в някой голям вестник, но това ми се струваше нереалистично. Останаха толкова малко
национални вестници.
– Какви нелицеприятни истории? Споделяла ли е нещо?
– Нищо конкретно, но понякога Тони изпускаше едно-друго. Искаше да изкорени престъпността и корупцията.
Мисля, че виждаше в мен бащинска фигура. Търсеше ме за съвет от време на време. Предупреждавах я да внимава.
Неведнъж при това.
– Градът ви изглежда толкова приятен. Нима престъпността и корупцията са сериозен проблем тук?
– Не, но Тони Гарза живееше в Нашвил. Основната част от работата си вършеше именно там.
– Как я открихте, след като не е местна журналистка?
– Попаднах на името ѝ в интернет. Препоръчваха я в един форум по генеалогия.
– Ще потърсите ли някой да я смени? Или Тони Гарза довърши работата си по вашия проект?
– Предполагам, че ще трябва да я сменя. Досега все не намирах сили да го направя. Тони се справи със задачата
си в общи линии, но въпреки това остава доста работа. Най-големият проблем е да се потвърдят всички дати. Затова
тя искаше достъп до архивите на града. Затова се свърза и с вас, господин Ръдърфорд.
– Разбирам защо Тони Гарза е искала достъп до архивите – отвърна Ръдърфорд, – но не и защо се обърна към
мен. Защо е решила, че мога да получа достъп до документите, които ви интересуват? Аз съм компютърен
специалист, а не архивар…
– Доколкото знам, нещата са се развили по следния начин – каза Клостерман. – Тони се е свързала със служител
в архивите, от когото е научила, че тестовият период на новата система е преминал неуспешно. Използвали твърде
малка компютърна памет, но разбрали това едва насред самия процес на прехвърляне на данните. Започнали да
събират средства за осигуряването на по-голяма памет. Копирали всичко, след което вие, като компютърен
специалист, сте прехвърлили всичко на харддиск. Предполагам, че записите, които ме интересуват, все още са на
него.
Ръдърфорд се замисли за момент.
– Сещам се кои дискове имате предвид. Да, аз ги взех наистина. Реших, че могат да свършат работа… на друго
място.
– Знаете ли къде са в момента?
– Неточно. Но се опитвам да ги открия. Трябват ми… за нещо.
– Ако ги откриете, ще проверите ли дали записите, свързани с баща ми, са там?
– Не съм сигурен дали бих могъл да го направя – отвърна Ръдърфорд. – Тези записи са собственост на
градските власти. Не знам дали…
– Става въпрос за документи отпреди седемдесет години – прекъсна го Клостерман. – Може би дори по-стари.
Едва ли ще нарушим някакви правила за поверителност. А и, поне на теория, тези данни би трябвало да са
обществено достъпни. Все пак те бяха част от традиционния архив на хартия преди пожара. Какво ще кажете?
Ръдърфорд не отговори.
– Мога ли да компенсирам усилията ви, ако за това става въпрос? – попита Клостерман. – Ще ги компенсирам
щедро, стига да погледна документите. Търпението не е от най-големите ми добродетели, защото съм на възраст, а
няма да стана по-млад.
Ръдърфорд помръдна неловко върху края на възглавничката.
– Не става въпрос…
– Времето е от ключово значение – обади се Ричър. – Ръсти трябва да свърши доста работа, за да се подготви за
следващия етап от живота си. Знаете, предполагам, че времето на един компютърен специалист струва скъпо.
– Колко скъпо? – попита Клостерман.
– Десет хиляди долара. В брой.
Клостерман се изправи с усилие и протегна ръка.
– Казахте, че сте личен консултант, нали така, господин Ричър? Започвам да си мисля, че и аз имам нужда от
такъв. Колко време ще ви трябва, за да откриете записите?
– Трудно е да се предвиди. Работим по въпроса. Ще се свържем с вас.
……
Ричър крачеше мълчаливо към колата. Имаше чувството, че е срещал Клостерман преди. В казарми. Барове.
Затворнически килии. Офиси. Тъмни улички. Какви ли не места. По цял свят. Или просто бе срещал хора като
Клостерман. Хора, които крият нещо, но си въобразяват, че са достатъчно умни, за да измислят нова лъжа на
момента. За да прикрият следите си. Ричър не смяташе, че всяка дума, изречена от Клостерман, е лъжа. Бягството
на баща му от Германия например. Или компанията, която е основал. Подобна информация лесно можеше да се
провери и само глупак би излъгал за факти, които могат да бъдат открити за броени секунди. Но онази част за
фамилната история намирисваше на лъжа. Как Клостерман искал да завещае на сина си летописа на своето
семейство. Не. Най-вероятно някъде в семейния килер се криеше скелет. Нещо незаконно. Нещо неморално. Нещо,
което Клостерман искаше да погребе дълбоко. Или да извърти на сто и осемдесет градуса. Нещо, което струваше
десет хиляди долара. Купчината пари бяха едно…
Но дали информацията си струваше живота на Тони Гарза? Или живота на Ръдърфорд?
16.
Край барплота в кухнята на Мич стояха двама души освен Ричър. И двамата му бяха ужасно ядосани.
– Не мога да повярвам, че предложи да продадеш сървъра. – Ръдърфорд бе стиснал и двете си ръце в юмруци. –
Нямаш право. Той не е твой. Освен това дори не знаем къде е. Само за някакви си десет хилядарки? "Цербер" струва
сто пъти повече… Хиляда пъти повече.
– Не мога да повярвам, че обмисляш възможността да отидеш – каза Сандс и хвърли листчето на плота. – Това е
капан. Очевидно е, че е капан. Как е възможно да не е?
Ричър отпи голяма глътка кафе.
– Добре. Първо, Ръсти. Не се притеснявай. Нямам никакво намерение да продавам компютъра ти. И, Сара, да.
Почти сигурно е капан. Но понякога единственият начин да провериш дали печката е гореща е да я докоснеш.
Сандс впери поглед в него.
– Един умен човек ми го каза веднъж – обясни Ричър.
– Очевидно не си достатъчно умен, щом възнамеряваш да влезеш доброволно в капана.
– Никога не съм твърдял, че съм умен. Упорит може би. Понякога дори инатлив.
– Защо предложи да продадеш сървъра, след като нямаш такова намерение? – попита Ръдърфорд. – Смяташ да
излъжем Клостерман? Не можем да го направим. Аз живея в този град. Репутацията ми е достатъчно опетнена…
– Никого няма да лъжем – отвърна Ричър. – Това беше тест, за да проверя колко важни са тези архиви за него.
Или чувствителни. Или злепоставящи. Поисках сериозна сума и той се съгласи, без да му мигне окото. Това трябва
да ни говори нещо. Ето още една причина. Да предположим, че Клостерман не е този, за когото се представя. Да
предположим, че той стои зад убийството на Гарза и опита за отвличането ти. Нима искаш Клостерман да си
помисли, че не желаеш да му сътрудничиш? Това ще му даде основания да ни остави живи.
– Ако искаш да останеш жив, защо възнамеряваш, при това напълно съзнателно, да влезеш в капана? – попита
Сандс. – Да не си луд?
– Ни най-малко – отвърна Ричър. – И няма да влизам в никакъв капан. Най-добрият начин да се справиш с една
засада е да отидеш пръв там. И аз ще направя точно това. Логистиката обаче не е най-важното в случая. Ти насочваш
вниманието си в грешна посока. Погледни бележката.
Сандс взе листчето. Препрочете го бавно и го обърна от другата страна.
– Какво? Не виждам нищо.
– Първите две думи. Какво означават те?
– Ромео, Джулиет. Р и Дж. Ричър, Джак. Твоето име.
– Именно. Някой направи случая твърде личен. Аз не съм някакъв анонимен тип, случайно изпречил се на пътя
им. Те се опитват да ме превърнат в мишена. Трябва да разберат, че допускат грешка.
……
Ричър остави колата на Марти на почти километър от фабриката и измина останалата част от пътя пеша.
Движеше се бавно. Спираше често, но никога на едни и същи интервали. Не правеше крачка напред, преди да се
увери, че никой не го следи. Че никой не го наблюдава. Часовникът в главата му показваше 10:45. Седемдесет и пет
минути преди часа на срещата. Ричър би предпочел да разполага с повече време, но от опит съдеше, че седемдесет и
пет минути са достатъчни. В девет от десет случая.
Когато изоставената сграда изникна пред погледа му, Ричър осъзна, че никакви истории за призраци не биха го
спрели да дойде тук като дете. Както не биха спрели и брат му Джо. Тук имаше толкова много стоманени
конструкции, по които да се катерят. Толкова много тайни кътчета и ниши. Толкова много места, на които да водят
отчаяни сражения. И толкова много пространство, че да не спорят с други деца чия е тази територия.
Plus ça change… както казваше майка му. Колкото повече се променят нещата…
В мига, в който Ричър се промъкна през отвора, останал на мястото на висока дървена врата, разбра, че
седемдесет и петте минути няма да му бъдат достатъчни. Не и този път. Бе попаднал на рядък случай, един от десет.
Противникът вече бе тук, просто Ричър не успяваше да го види. Засега. Не успяваше да го чуе. Да го помирише. Но
знаеше, че е тук. Някой го наблюдаваше. Ричър го усещаше. По гърба му сякаш запълзяха мравки. Това бе някакъв
примитивен сигнален механизъм. Система за предупреждение, създадена и настроена от предците му преди
милиони години. С тази разлика, че тогава те са ловували в гори, а не в изоставени фабрики. Но и в двата случая
ставаше въпрос за схватки с хищници. И в двата случая усилията бяха насочени към това да не се превърнат в
жертва. Да не бъдат изядени. Да оцелеят още един ден.
Plus ça change…
Ричър продължи напред. Със същата скорост. В същата посока. Не искаше който и да го дебнеше да усети, че е
доловил присъствието му. Не и докато той самият не разбере къде се е спотаил противникът. Колко души са? Ричър
напрегна слух. Не чу нищо. Огледа руините и бурените, покрили земята. Огледа дългата редица от счупени
прозорци. Дупките, зейнали в покрива. Потърси движение. Сянка. Форма. Отблясък.
Не видя нищо.
Ричър направи още една крачка напред. Чу звук зад гърба си. Стържене на метал в камък. Което не означаваше,
че някой се опитва да го застреля. Ако го искаше, вече щеше да го е направил. Примамка? Ричър огледа
пространството отпред. Отзад. Встрани. А после увеличи радиуса. Търсеше признаци, че нещо не е наред. Място,
което да послужи като скривалище. Откъдето някой да изскочи, когато вниманието му е насочено другаде. Откъдето
някой да го издебне, да се прокрадне, да нападне бързо и да неутрализира предимствата на Ричър по отношение на
физическа сила.
Не видя нищо.
– Само двамата сме, майоре – прозвуча женски глас. Зад гърба му. Спокоен и уверен. – Не се притеснявайте. Не
правете нищо, за което и двамата да съжаляваме впоследствие. Искам само да поговорим.
Ричър се обърна. Жената, която бе видял зад волана на тойотата, стоеше до лист ръждясала ламарина, подпрян
на стената. Явно се бе крила зад него. Бе облечена изцяло в черно, носеше малка тактическа раница, преметната на
едното ѝ рамо, а косата ѝ бе събрана на опашка. В ръката си държеше пистолет. "Глок 19". Ричър одобри избора ѝ.
Оръжието бе компактно, лесно за криене и много надеждно. Вероятността да засече бе нищожна. Ръката на жената
изглеждаше стабилна. Ричър бе доста обемиста мишена. Разстоянието между тях не надхвърляше пет метра.
Втурнеше ли се към нея, тя щеше да има петнайсет възможности да го простреля, стига пълнителят да бе зареден
докрай. Шестнайсет патрона, ако имаше един и в цевта. Това определено не устройваше Ричър.
– Никога не съм си падал по приказките – отвърна той.
– Тогава само слушай. Знам много за теб. Достатъчно, за да реша, че мога да ти имам доверие. Трябва да
изравня шансовете. И трябва да го направя бързо. Затова ще ти разкажа една история от моето минало. Баща ми е
завършил Станфорд. Искаше да последвам примера му, но аз бях решила друго. Исках да уча в Англия, затова
кандидатствах в колеж там. Един от най-старите… няма значение кой. Но тъй като бях чужденка, трябваше да се явя
на още няколко изпита. Единият бе свързан с писането на есе. Нямаше ограничение нито за броя на думите, нито за
времето. Нямаше и възможност за избор между няколко теми. Заглавието, което ми дадоха, гласеше: Какво е риск?
Знаеш ли какво написах?
Ричър не отговори.
– Три думи. Това е риск. Проработи. Приеха ме. Аз бях напълно искрена. Онова наистина беше риск. Най-
големият, който бях поемала до момента. А сега ще поема още по-голям риск. Най-големия.
Жената свали раницата от рамото и я хвърли към Ричър. Тя падна в краката му и вдигна облаче прах, което
покри обувките му.
– Вземи я – каза жената. – Отвори я.
Раницата бе изработена от черна изкуствена материя. Определено не изглеждаше нова. Една от презрамките бе
започнала да се протрива, ъгълчетата на дъното изглеждаха прокъсани. Част от екипировка, която бе служила дълго
и вярно. Най-добрата екипировка. Отдясно имаше малък джоб. Отляво – също. И двата бяха празни. Отпред имаше
плетка от здраво найлоново въже, към която отново не бе прикрепено нищо. Но раницата имаше и вътрешно
отделение. Ричър дръпна ципа и погледна в него. Видя три резервни пълнителя. Ключове за кола. За тойотата,
предположи той. Четка за коса с два ластика, увити около дръжката. И книга.
– Виждаш ли Библията? – попита жената. – Извади я.
Ричър остави раницата на земята и взе Библията в ръце. Беше издание с твърди корици, версията на крал
Джеймс. С тъмно-червена картонена корица отпред и тъмночервена картонена корица отзад. Със златни букви
отпред и отстрани по гръбчето. Ъгълчетата бяха протрити, сякаш жената я бе носила навсякъде със себе си.
Страниците бяха пожълтели и потъмнели на места, сякаш някой бе разсипвал течност върху тях. Плодов сок
например. Да, определено нещо лепкаво, тъй като някои страници не можеха да се отделят една от друга.
– Давай – подкани го жената. – Забий нокти в нея. Дръпни здраво. Ще се отвори.
– Не е необходимо – отвърна Ричър и прибра Библията в раницата. – Виждал съм такива библии. От ФБР ли си?
– Специален агент Фишър. Маргарет. Можеш да ме наричаш Магс, ако предпочиташ.
– От каква помощ се нуждаеш? От такава, каквато Тони Гарза ти предостави? На нея също ли се довери? А тя
отвърна ли ти с доверие?
– Коя е Тони Гарза?
Ричър не отговори.
– Това е самата истина – каза Фишър. – Нямам представа коя е Тони Гарза. Имам си съвсем други проблеми.
– Тони Гарза беше журналистка. А сега е мъртва. Убита от хората, за които работиш. При това по изключително
гаден начин.
– Вярвам ти – отвърна Фишър след секунда. – Защото наистина работя за изключително гадни хора. Но аз не
съм я убила. Моята клетка не я е убила. Не знам нищо за Тони Гарза. Но знам друго… Не ми ли помогнеш, много
хора като нея ще пострадат. Може дори да загинат, и то по изключително гаден начин.
Ричър не отговори.
– Клетката, в която съм проникнала, е изпратена тук със задачата да отвлече човек на име Ръсти Ръдърфорд. Но
предполагам, че вече знаеш това, тъй като ти се намеси в операцията ни и я провали тотално.
– Няма да ти позволя да пипнеш Ръдърфорд, дори да ме убедиш, че казваш истината за Гарза.
Фишър вдигна ръка.
– Не искам от теб да ми предадеш Ръдърфорд. Трябва ми само информация. Трябва да пипна Ръдърфорд,
защото у него има нещо, до което една чужда държава отчаяно се опитва да се добере. Това нещо или е у него, или
той знае къде се намира. Взема ли го първа, преди отново да са погнали Ръдърфорд, това ще го избави от нови
опасности.
– За коя чужда държава става въпрос?
– Не мога да кажа.
– Искаш ли да получиш помощ от мен, ще трябва да свалиш картите на масата.
Фишър въздъхна.
– Русия.
– Добре. Какво искат руснаците?
– Не знам. Или поне не знам точно. Клетката ни знае, че това е някакъв предмет. Той съдържа данни или
записи, следователно може да е папка с документи или фотография. Аз обаче подозирам, че е нещо, свързано с
компютри. Нали с това се е занимавал Ръдърфорд, преди да го уволнят.
– Какви данни или записи?
– Не знам точно. Но става въпрос за нещо, което може да разкрие име или самоличност. Или да ни помогне да
го разкрием.
– На агент?
Фишър кимна.
– Наш или техен?
– Техен.
– Активен агент?
– Изключително активен. Трябва да сложим край.
– Какво ще търси действащ агент в такова задрямало градче като това?
Фишър поклати глава.
– Тук се намира информацията, а не агентът. Той е на друго място. Или тя.
– Къде?
– Повториш ли дори една дума пред някого, ще те убия. След което най-вероятно ще трябва да се самоубия.
Чувал ли си за националната лаборатория "Оук Ридж"?
– Намира се близо до Ноксвил. Там разработват суперкомпютри.
– Там разработват много неща. Суперкомпютрите са едно от тях. Една от задачите, върху които работят, е
сигурността в киберпространството. Съединените щати са изправени пред многобройни заплахи. Разработваме
множество програми, свързани с отбраната. А руснаците имат агент на ключова позиция, който се опитва да
открадне копие от най-важната програма. Официалното название на проекта е C02WW06BHH21.
– Ама че тъпо име!
– Само програмистите го наричат така. За всички останали програмата е известна като "Страж".
– Какво прави тя?
– Защитава софтуера на избирателните комисии в четиресет и осем щата. Това е единствената програма, която
може да ги опази от кибератаки.
– Защо не във всичките петдесет щата?
– Политика. Нямам време да навлизам в подробности.
– И руснаците се опитват да откраднат нейно копие? Какво толкова? Дори да успеят, какво ще направят? Ще
променят резултатите от изборите? Нима това е възможно? Нима комисиите не съхраняват хартиените бюлетини и
протоколи?
– На някои места. Но целта им не е да променят резултатите. Това би било прекалено директно… Все пак
говорим за руснаци. Трябва да разбереш, че тези хора са в играта много, много отдавна. Философията гласи, че ако
удариш човек с маркуч, той ще падне, но ще се изправи отново. Но ако събереш достатъчно дъждовни капки, ще
издълбаеш Гранд Каньон. Те се опитват да разядат нашето общество и да издълбаят толкова големи пропасти, че да
не можем да прокараме мостове между тях. Всичко това е част от далеч по-мащабна кампания. Те сеят раздори и
създават разделение. Правят го от години. В социалните медии например. Разните там конспиративни теории.
Опитват се да подкопаят и традиционните медии.
– Фалшиви новини? Чувал съм за това.
– В момента се опитват да разрушат вярата ни в избирателната система. Намеренията им са сериозни. Вече
направиха суха тренировка преди четири години в Кентъки. В деня на изборите разпратиха фишинг имейл. Знаеш ли
какво е това?
– Нямам представа – отвърна Ричър.
– Имейл, който изглежда напълно легитимен, все едно е изпратен от официална институция, на която всички
имат доверие. Например банка или застрахователна компания.
– Нима някой има доверие на банкери и застрахователи?
– Да, някои хора. Както и да е… Съобщението изглеждаше напълно автентично, а и темата му привличаше
внимание. Създаваше усещане за спешност и неотложност. Като оферта за автомобилна застраховка на половин
цена, която е валидна само през следващите дванайсет часа.
– С други думи, някои по-лековерни хора са отворили съобщенията и се е случило нещо лошо. Нещо с ефекта на
някогашното писмо-бомба.
– Именно. Отварянето на подобно съобщение, следването на линк или свалянето на прикачен файл заразява
компютъра по един или друг начин. В него прониква зловредна програма и осигурява достъп до твоите файлове и
пароли, а ако компютърът ти е свързан в мрежа, отваря вратите към цялата мрежа. В случая с Кентъки руснаците
разпратиха имейл до членовете на избирателните комисии. Подателят уж беше вицепрезидентът на компанията,
доставила софтуера за изборите. Темата на съобщението бе свързана с важно допълнение към инструкциите за
работа с програмата.
– Разбирам защо някои хора са се хванали на тази уловка.
– А не би трябвало. Те са специално обучени да не го правят. Имейлът бе изпратен до двеста души. Обучени или
не, шестима от тях го отвориха.
– И руснаците получиха достъп до системата? Какво направиха?
– Нищо. Този път. Само пробваха схемата. Полагаха основите. Подготвяха се за широкомащабна атака, която да
извършат тази година. Представи си какво ще се случи в деня на изборите, ако всеки регистриран гласоподавател се
яви в избирателната секция само за да научи, че е регистриран – при това без негово знание – в секция на другия
край на града. Или че регистрацията му е анулирана. Или когато обявят резултатите, се окаже, че са гласували за
Мики Маус или Дъфи Дък. Или че някои хора са регистрирани в по няколко избирателни секции.
– Ще настъпи хаос.
– Пълен хаос. И само "Страж" може да го предотврати.
– Но той не е спрял първия опит.
– По това време програмата още не съществуваше. Именно затова бе създадена.
– Сигурна ли си, че работи? Все пак става въпрос за руснаци. Може те вече да са проникнали в някои местни
избирателни комисии и само да се преструват, че искат да откраднат "Страж", за да създадат впечатлението, че се
страхуват от него.
Фишър поклати глава.
– Не. Знаем със сигурност, че "Страж" работи. Той вече предотврати дванайсет хакерски атаки в шест различни
щата. Освен това разполагаме с източник, който потвърди, че руснаците смятат, че не са в състояние да пробият
защитата му. Това обаче не ги притеснява, тъй като имат агент и разчитат той да открадне програмата. Но после
настъпи паника и сега руснаците се опасяват, че определена информация тук може да доведе до разобличаването на
агента им.
– Чух, че градският архив е изгорял.
– Така е. Руснаците го подпалиха. Те стоят и зад атаката с рансъмуер, която струваше работата на Ръдърфорд.
Очевидно полагат усилия да не допуснат новият дигитален архив да се появи онлайн.
– Градът ще плати откуп и компютрите ще заработят. Общинската управа е сключила застраховка. Защо не
изчакат архивът да се появи в интернет и да намерят в него каквото им трябва?
– Градът може и да плати, но архивът няма да се появи. Мога да ти гарантирам. Не и целият. Не и онази част,
която ни трябва.
– Ръдърфорд предполага, че някаква програма, която е написал, може да разкрие самоличността на хората,
които стоят зад атаката с рансъмуер. Убеден е, че някой се опитва да открие тъкмо тази програма.
– Не е възможно. Знаем, че зад това стоят руснаците. И те знаят, че ние знаем. Честно казано, те сами поискаха
да разберем… С всяка успешна атака все едно ни показват среден пръст.
– Вчера разговарях с един човек в Съдебната палата. Представи се като служител на Министерството на
вътрешната сигурност. Отдел за инфраструктурна защита. Той подозираше, че Ръдърфорд е в сговор с хакерите.
– Агент Уолуърк. Той е мой партньор. Съжалявам, че те е излъгал. Надявахме се Ръдърфорд да е разбрал какво
представлява онова, което руснаците търсят. Или къде се намира. Но не. Противникът е в паника. Опасява се, че ще
загуби агента си. Това е сигурно.
– В такъв случай какво знаете за човек на име Хенри Клостерман?
– Който живее в така наречената Къща на шпионите? През ум да не ти минава да ходиш там. Съвпадението е
толкова очевидно, че го проверихме. Онези шпиони от петдесетте години не са били никакви агенти на КГБ, а
просто объркани хора, издали тайни пред познати, които са смятали за приятели. Навредили са сериозно на
лабораторията в Лос Аламос, но не и докато са работили там. Напуснали са къщата две години след като са се
нанесли, малко след като са усетили, че примката се затяга. И двамата са мъртви. Никога не са се женили. Нямат
законни наследници. Нямат братовчеди или каквито и да било роднини. Не са били членове на група или
организация, която да продължи работата им след смъртта им.
– Следователно единствената връзка с Клостерман е адресът?
– Да. Защо?
– Срещнах се с него тази сутрин. Мисля, че той търси същото нещо като вас.
– Знаеш ли какво е то?
– Възможно е. Нещо компютърно… сървъри или сървър. На него се съхранява копие от градския архив.
– Господи! Защо не каза по-рано?
– Защото по-рано не знаех нито за агента, нито за "Страж". Клостерман заяви, че иска сървъра поради съвсем
друга причина.
– Каква?
– Някакъв проект, свързан със създаването на родословно дърво… или поне така твърди. Не ми се стори
достоверно. Мисля, че Клостерман се опитва да скрие нещо.
– Какво знае той за сървъра?
– Заяви, че е наел Тони Гарза, журналистката, която бе убита, за да открие някакви данни за имотни сделки от
времето, когато баща му имигрирал в страната. Тя установила, че градът започнал да прехвърля архива на компютър,
свързан с въпросния сървър. Наличната памет се оказала твърде малка и те решили да използват по-голям.
Ръдърфорд, като компютърен специалист, го прибрал на склад за евентуална бъдеща употреба.
– Кога Гарза е започнала да работи за Клостерман?
– Не знам точно.
– Но преди архивът да изгори?
– Да. Тя започнала да проучва хартиените архиви, след което решила да използва дигиталния архив. И се
свързала с Ръдърфорд с надеждата, че сървърът още е у него.
– Вече започвам да виждам логика… Явно Гарза е открила нещо във въпросните архиви. Осъзнала е значението
му и се е опитала да съобщи за него. Или просто го е споменала пред когото не трябва, без дори да осъзнава
важността му.
– Или пък руснаците са имали сигнален механизъм, който се е задействал по някакъв начин. Някой или нещо
ги е предупредило, че онова, което предпочитат да остане скрито, може да излезе наяве. Те определено не са
глупави. Наясно са, че един документ, който стои незабелязан сред купища от колко – хиляди или милиони? –
документи в потънал в прах стар архив, ще привлече по-малко внимание от един пожар.
– И в двата случая Ръдърфорд трябва да предаде онзи сървър. И то спешно.
– Искането е логично. Но невъзможно за изпълнение.
– Защо?
– Ръдърфорд не знае къде е сървърът.
Фишър се обърна и удари с длан по стената.
– По дяволите! Сигурен ли си?
Ричър кимна.
– Ръдърфорд вече се опита да си го върне.
– Как Клостерман обясни връзката между неговия проект и смъртта на журналистката?
– Твърди, че тя не е работила само за него, а е била ангажирана в още куп проекти. Обвинява за смъртта ѝ
някакви гангстери от Нашвил, около които тя ровила.
– Но ти не му вярваш?
– Не твърдя, че Клостерман е убил Гарза. Не твърдя, че той работи за руснаците. Но съм наясно кога някой крие
нещо.
– Ще накарам хората ни да го проверят отново. Организацията, с която си имаме работа, е разделена на толкова
малки клетки, че може да си женен за местния руски резидент и никога да не разбереш.
– Ясно.
– А Ръдърфорд? Твърди, че не знае къде е сървърът. Сигурен ли си, че казва истината?
– Да. Той го е използвал за друг проект и…
– Кажи ми, че не е изтрил всичко!
– Не, не е. Не се притеснявай. Още преди хакерската атака Ръдърфорд е настоявал градската управа да закупи
резервна система за архивиране на данните от всички компютри. Шефовете не са отпуснали парите и той се е
опитал да сглоби сървър от ненужни части. Компютърната програма, която Ръдърфорд съставил, не се справила със
задачата и той решил, че се е провалил. В яда си изхвърлил всичко на боклука.
– Ръдърфорд трябва да си върне сървъра.
– Опитва се.
– С каква цел? Да го даде на Клостерман?
– Не. Ръдърфорд е убеден, че сървърът може да му помогне да реализира друг проект, върху който работи. Той
издирва сървъра за собствени цели.
– Можеш ли да му помогнеш да го намери?
– А ти не можеш ли? С всичките ресурси на Бюрото зад гърба ти?
– Не. – Фишър поклати глава. – Разберат ли руснаците, че в града са се изсипали цял куп федерални агенти, за
да преровят общинското бунище, ще разберат къде да търсят. Трябва да запазим това в тайна. Поне още два дни.
Моля те.
– Какво значение имат два дни? Изборите са след седмици. Ръдърфорд може да открие сървъра сам и да
измисли начин да ви направи копие. Достатъчно умен е.
– Не е толкова просто. Като за начало изборите… Да, има много време дотогава. Но трийсет дни преди тях
системата бива замразена, както се изразяват специалистите. В нея не могат да бъдат внесени никакви корекции. По
аналогичен начин процедират компаниите за кредитни карти и онлайн търговците преди Черния петък или Коледа.
Вземат мерки никой да не качи нов софтуер, който може да даде грешка и да прецака нещата в най-важния за тях
период от годината. Не успеем ли да потвърдим, че "Страж" не е бил компрометиран преди това, ще имаме сериозен
проблем. И ако… когато получим сървъра на Ръдърфорд, няма да знаем какво да търсим. В него ще има хиляди и
хиляди документи. Съмнявам се, че ще открием файл, кръстен Руски шпионин: самоличност. Ще се сблъскаме с
огромно количество информация, която ще трябва да анализираме. А това е почти равносилно на гадаене по чаени
листа или пилешки кости. С две думи, сървърът ни трябва спешно.
– Ще кажа на Ръдърфорд да ускори издирването му. И бездруго колко депа за отпадъци може да има в толкова
малък град?
– Намирането на сървъра не е единственият проблем. Нали каза, че се грижиш и за безопасността на
Ръдърфорд.
– Е, и?
– Първоначалният план бе да отвлечем Ръдърфорд. Той трябваше да ни даде онова, което търсим – вече знам, че
става въпрос за сървър, – или поне да разкрие местоположението му, след което да се самоубие, съсипан от срам и
разочарование, от вината, че е проспал хакерската атака. Аз съм старши оперативен агент и на мен бе възложена
задачата. Щях да се погрижа Ръдърфорд да оцелее. Но тогава се появи ти и прати половината екип в болнични.
Останалите се заехме само с наблюдение. Трябва да пристигне нов човек, който да довърши започнатото.
Специалист, изпратен от Москва. С много по-висок ранг от моя. Затова, ако ти си тръгнеш и той спипа Ръдърфорд,
няма да мога да направя нищо.
17.
Докато Ричър изминаваше десетината километра от изоставената фабрика до града, в главата му се въртяха
дузина думи.
Четиресет и осем часа. И Всеки трябва да знае толкова, колкото е необходимо.
Въпросът с времето изглеждаше по-ясен и праволинеен в концептуално отношение. Ричър разполагаше с
период от два дни, в които да действа с минимална външна намеса, тъй като в това време клетката на Фишър щеше
да се ограничи единствено с наблюдение. След това обаче ситуацията щеше да се усложни. Противникът щеше да
премине в настъпление. Защото щеше да получи подкрепление. Специалист от Москва. С по-висок ранг от този на
Фишър. С неизвестни способности. Но в никакъв случай настроен приятелски към Ръдърфорд. Което означаваше,
че ще бъде най-добре, ако Ричър и Ръдърфорд открият сървъра и го предадат на ФБР, преди специалистът от Москва
да пристигне в града.
Проблемът с поверителността на информацията изглеждаше по-сложен. Той имаше чисто практически
аспекти. По времето, когато командваше 110-а специална част, Ричър обикновено бе откровен с подчинените си.
Понякога повече от необходимото. Във всеки случай по-откровен, отколкото би се харесало на висшестоящите
офицери. Ако истината изобщо стигнеше до тях, разбира се. Но Ричър имаше доверие на екипа си. Лично бе
подбирал хората си един по един. Бе работил достатъчно дълго с тях. Можеше да предскаже как ще постъпи всеки в
дадена ситуация. Освен това, когато работиш с хора като сержант Франсис Нили, всеки опит да скриеш нещо си е
чиста загуба на време. Ричър харесваше Ръдърфорд. И нямаше намерение да го държи в неведение. Не и без
необходимост. Но от друга страна, не го познаваше достатъчно добре. Ръдърфорд не криеше нежеланието си да
предаде сървъра на властите. Беше се вторачил в парите, които се надяваше да му донесе неговата система "Цербер".
Ричър не се съмняваше, че ще успее да промени мнението на Ръдърфорд, стига да му покаже цялостната картина.
"Страж". Изборите. Всяването на смут и разногласия. Ричър обаче не можеше да разкрие истината пред Ръдърфорд
и да запази в тайна внедряването на американски агент в една от руските клетки. Ако нещо се объркаше и Ръсти
попаднеше в ръцете на руснаците, те щяха да го принудят да им разкаже всичко. Или сега, или впоследствие, когато
анализират какво може да се е объркало в тяхната операция. А тогава Ричър нямаше да е тук и да се грижи за
Ръдърфорд.
……
Когато се върна в апартамента на Мич, Ричър осъзна, че напразно се е притеснявал дали Ръсти и Сандс ще се
заемат веднага с издирването на сървъра. Магията на всемогъщия долар се бе погрижила за това. Сандс бе започнала
да рови в интернет веднага след като се бе събудила сутринта, но не бе открила нищо. Ръсти бе поел щафетата от
нея. Той се бе заел с файловете от своя лаптоп в мига, в който Ричър бе потеглил към фабриката. И бе открил
протоколи от заседание на шефовете на различни отдели в общината, които явно бе пропуснал предишния месец.
Една от точките в дневния ред бе посветена на удължаването е още една година на договора с местна компания за
сметосъбиране и сметоизвозване. "Уорхърст Уейстауей Експрес". Ръдърфорд откри в интернет адреса и телефоните
ѝ, Сандс позвъни в офиса, като се представи за журналистка от "Тенесиън", която пише статия за отговорното
управление на отпадъците. Сандс разговаря с четирима служители на "Уорхърст", преди някой да ѝ обърне повече
внимание. Но в крайна сметка успя да измъкне информацията, която я интересуваше. Компанията разделяше
електронните отпадъци от останалия боклук и ги изпращаше за рециклиране в инсталация, разположена на
двайсетина километра западно от града. Сандс и Ръдърфорд тъкмо се канеха да потеглят и да проучат въпросното
място, когато Ричър позвъни на вратата.
Ричър не остана очарован от възможността сървърът да се е озовал в завод за рециклиране. Той си представи
компютри, разглобени на части. Или разтопени. Или пресовани. Или натрошени. Или превърнати в безполезен
отпадък по какъвто и да било друг начин. Усещаше как вероятността да открие сървъра в работно състояние се
стопява пред очите му, но това само улесняваше второто му решение. Ричър стигна до извода, че е напълно излишно
да споделя наученото от Фишър за съдържанието на сървъра или за желанието на ФБР да го получи. Не и на този
етап. Не и докато не се убедят, че сървърът все още е цял и невредим.
– Имаш прах по обувките си – отбеляза Сандс, когато Ричър се присъедини към нея и Ръдърфорд в асансьора. –
И по крачолите. Сигурно си ходил в онази фабрика. Но още не е обед. Явно си подранил на срещата. Какво се случи?
Какво те накара да промениш мнението си?
– Нищо не се случи – отвърна Ричър. – Отидох рано, както възнамерявах. Противникът се появи, както очаквах.
Но този път дойде само един човек. И тя не остана много дълго.
– Защо само един човек? – попита Сандс. – И защо тя не е изчакала? Поне до уречения час, за да види дали ще
налапаш въдицата. Не ми се струва никак логично.
– Може да е получила съобщение да се оттегли – предположи Ръдърфорд. – Като вчера. Може портиерът да е
решил, че заминавам, и да ги е подвел неволно с някое съобщение.
– Звучи възможно – отвърна Ричър. – Но кой знае каква е причината за едно или друго събитие?
……
Икономисвай. Използвай отново. Рециклирай. Това бе мантра, която Ричър добре познаваше. Особено първите
ѝ две части. Благодарение на майка си. Детството ѝ бе преминало в окупирана Франция по време на Втората
световна война. Тогава не достигала не само храната, но и всички основни стоки. Дрехи. Обувки. Гориво. Ако нещо
се скъсало, износело, счупело, изгубело или бъдело откраднато, нямало с какво да бъде заменено. Рециклирането бе
съвсем друга история. То не играеше почти никаква роля във военните бази по света, в които бе израснал Ричър.
Поне доколкото той самият знаеше. Възможно бе да му се бе отразило по някакъв невидим начин по време на
четирите години в "Уест Пойнт", макар Ричър да не го бе забелязал. По онова време умът му бе зает със съвсем
други неща. Затова представата му за процеса на рециклиране бе плод на собственото му въображение. Смяташе, че
то се извършва в модерни заводи е високотехнологично оборудване, а процесът е автоматизиран. Може би дори
роботизиран.
Реалността се оказа съвсем различна. Поне в депото за събиране на отпадъци, което градът използваше. То бе
заобиколено от триметрова метална ограда, увенчана с бодлива тел. Доста традиционно решение. Операциите,
извършвани зад нея, бяха по-скоро примитивни, отколкото модерни. Асфалтовият път описваше широк полукръг,
леко издигнат в единия край и наклонен в другия, след което продължаваше към изхода. В центъра на този полукръг
бяха разположени шест огромни контейнера за отпадъци без капаци. Те се срещаха в средата, но фигурата, която
описваха, наподобяваше спици на колело. Във всеки контейнер се изхвърляха изделия от определен материал.
Огромни надписи уточняваха вида. Първо бяха хартията и картонът. После стъклото. Черните метали. Цветните
метали. Пластмасата. И накрая, всички останали отпадъци, попаднали тук по погрешка. Ричър предположи, че
боклукчийските камиони пристигат, застават пред съответния контейнер и изсипват товара си. Височината,
ширината, наклонът и радиусът на завоя най-вероятно бяха изчислени специално. Но Ричър откри един недостатък.
Нямаше контейнер, предназначен за електроника.
Сандс спря микробуса между третия и четвъртия контейнер и Ричър слезе, за да огледа мястото. Не обърна
внимание на контейнерите с хартия и стъкло и тъкмо се чудеше дали компютрите попадат в категория "Пластмаса"
заради кутиите или "Метал" заради вътрешните части, когато чу глас. Мъжки. Който викаше по него.
– Ей! Какво, по дяволите, правиш тук? Нямаш право! Къде ти е разрешителното?
Мъжът бе изскочил от фургона до входа, скрит от погледите зад голяма купчина пръст. Фургонът явно служеше
като офис или място, където човек да се крие от слънцето. Мъжът изглеждаше прехвърлил шейсетте, а лицето му бе
загоряло и сбръчкано като орех. Ръцете му бяха съсухрени, вените и сухожилията им изпъкваха като въжета под
кожата му. Посребрената му коса бе оредяла, но сплъстена на кичури, които стигаха до раменете му. Беше облечен в
избелял син гащеризон с някакво лого на гърдите, но тялото му изглеждаше толкова мършаво, а платът на дрехите
му – толкова корав, че сякаш гащеризонът го бе погълнал целия.
– Компютрите? – попита Ричър. – В кой контейнер ги изхвърлят?
– Връщай се в колата! – отвърна мъжът. – Напусни това място! Веднага! Или ще звънна на 911!
– Няма смисъл да звъниш в полицията. Телефоните в управлението не работят. Не си ли чул? А и няма нужда да
го правиш. С удоволствие ще си тръгнем. Но след като вземем нещо, озовало се тук по погрешка. Нещо, което ни
принадлежи.
– Щом е тук, вече е наше. Пише го в договора е градската управа. Вземете ли нещо, това е равносилно на
кражба. Нямате право да пипате каквото и да било. – Мъжът се върна във фургона само за да се появи след секунди с
пушка в ръце. Беше "Бенели М1 ". Добро оръжие. Внесено чак от Италия. С шест патрона в пълнителя. Изглеждаше
чисто нова. – Ето защо шефовете ни дават това. И ни учат как да го използваме.
Ричър не бе убеден, че една компания за рециклиране на отпадъци ще раздаде на служителите си армейско
оръжие. И бе категоричен, че точно този служител не е преминал през каквото и да било обучение. Не и през
последните трийсет години. Предвид физическата кондиция, в която се намираше мъжът срещу Ричър, откатът от
един-единствен изстрел най-вероятно щеше да го събори на земята. Или да счупи ключицата му. Може би дори
всички кости в рамото му. От друга страна обаче, ако дръпнеше спусъка от подобно разстояние, травмите, които сам
щеше да си нанесе, щяха да бъдат последната грижа на Ричър. Той обаче не забравяше беретата на кръста си.
Движенията на стареца бяха твърде бавни, поне до момента. Ричър с лекота би могъл да го извади от строя, преди да
се опита да използва пушката в ръцете си. Подобно действие обаче би било твърде преждевременно на този етап.
Ричър започна да се отдалечава от микробуса. Много бавно. В случай че преговорите завършеха с неуспех.
– Стой! – извика пазачът и вдигна пушката към рамото си. – Казах ти да се качиш в колата! Не да се отдалечиш
от нея! Шофьорската врата се отвори. Сандс излезе с черен кожен калъф в ръка. Вдигна го пред себе си на височината
на рамото, досущ като миниатюрен щит.
– Федерален агент! – каза тя. – Свали оръжието!
Дипломация, помисли си Ричър. Или лъжа. Понякога е трудно да се различи едното от другото.
Старецът само свали пушката, без да я изпуска от ръце.
– Как се казвате? – попита Сандс.
Мъжът се поколеба за момент, но отговори:
– Наричайте ме Полк.
– Добре – отвърна Сандс, – ето какво ще направим. Първо, ще отговориш на следния въпрос. Интересува ни
компютърното оборудване, което идва тук от града. Какво се случва с него?
– Складираме го заедно с електронните отпадъци от другите клиенти. После се извозва.
– От кого?
Мъжът сви рамене.
– От който го купи, предполагам. Една година е една, на следващата – друга фирма. Не ги избирам аз.
– Кога извозват отпадъците? Колко често?
– Веднъж месечно. Обикновено идват първия понеделник на месеца, но понякога закъсняват.
– Следователно всички отпадъци, пристигнали през последните три седмици, са все още тук?
– Разбира се. Че къде другаде да бъдат?
– И къде точно се намират?
Полк посочи през рамо към фургона.
– Ей там. Заключени.
– Покажи ми – каза Сандс и тръгна към него.
– Чакайте! – отвърна Полк. – Имате ли заповед за обиск? Не може да идвате тук и да искате каквото и да било,
ако нямате заповед за обиск! Знам си правата. Минаваме през специално обучение.
Сандс продължи и застана точно пред него. Ричър я последва и зае позиция на два метра вдясно.
– Падаш си по бюрокрацията, а? – Сандс наклони глава настрани. – Трябва да призная, че съм изненадана. Не
ми приличаш на човек, който си пада по нея. Но това не е проблем. Не и за мен. Имаш ли факс? Мога да ти осигуря
заповеди за обиск, призовки, полицейски регистрации, досиета… Каквото ми хрумне. Стига сам да пожелаеш да
тръгнем в тази посока.
Полк не отговори.
– Ще открия ли в системата нещо, за което шефовете ти не знаят? – попита Сандс. – За което все още не знаят?
– Мръсници!
Възрастният мъж влезе във фургона, остави пушката и поведе Сандс и Ричър към другия край на фургона.
Завъртя ключа, натисна дръжката на бравата (за което се наложи да натисне с всички сили) и отвори двойната врата.
Наклони се напред, протегна ръка и натисна ключа за осветлението, в резултат на което грейнаха четири двойки
флуоресцентни лампи. Полк отстъпи встрани и каза:
– Убедете се сами. Всичко е тук.
Складът заемаше половината фургон. Вътре имаше сиви метални стелажи, високи от пода до тавана, подредени
покрай три от стените. Рафтовете близо до входа бяха отрупани с по-дребни електронни уреди. Ричър видя
телефони, фотоапарати, видео-плейъри и два лаптопа. Най-много отпадъци обаче бяха струпани на пода в средата
на помещението. Там имаше десетки компютри, монитори, клавиатури, принтери, широкоекранни телевизори и
най-различни устройства, за чието предназначение Ричър можеше само да гадае. Всичките събрани на една
купчина. Всичките впримчени в хаотична плетеница от кабели като огромен електронен паяк, разположил се в
центъра на своята паяжина.
– Кои са нашите? – попита Ричър и направи място на Сандс, за да може тя да огледа купчината по-добре. –
Можеш ли да ги познаеш?
– Нямам представа – отвърна Сандс. – Не виждам и следа от сървърния шкаф. Но вратата му е била счупена.
Нищо чудно да са взели сървърите и да са изхвърлили останалото в някой контейнер отвън. Най-добре да повикам
Ръсти. Ще ми трябва помощ, за да ги открия сред целия този боклук.
……
– Тук съм – каза Ръдърфорд и се появи иззад ъгъла на фургона. Огледа помещението и кимна. – Добре, сигурно
са някъде отдолу. Да се захващаме за работа. Трябва да открием и осемте, за всеки случай.
Ръдърфорд се покатери по купчината и мина от другата ѝ страна. Насочи вниманието си към основата ѝ, тъй
като очевидно всяка нова доставка просто бе изсипвана върху предишната и сървърите можеше да са пристигнали
тук преди две седмици. Сандс подаде дамската си чанта на Ричър и се присъедини към Ръсти. Вътре бе ужасно
горещо. Покривът бе метален, стените – също. Имаше климатик, но той охлаждаше единствено малкия офис, не и
складовото помещение. Ричър имаше чувството, че това, което търсят, е скрито в пещ, затова остана отвън. Не че
ярките слънчеви лъчи предлагаха прохлада, но той предпочиташе да държи под око мъжа с посребрената коса.
Ричър знаеше, че човекът, дърпал конците на Марти, е наредил всички да следят за Ръдърфорд. Все пак ставаше
въпрос за мафиотски бос с куфари и триони. Ричър нямаше основания да подозира, че белокосият пазач е замесен.
Или че появата им в депото за отпадъци ще задейства клетката на Фишър. Но първоначалните планове често се
променят. Понякога съдбата ти поднася наготово някой изгоден случай. И той е прекалено примамлив, за да му
устои човек. Освен това се намираха на твърде отдалечено и усамотено място. Двама от тях бяха вътре, в затворено
пространство. А пазачът имаше пушка.
Ръдърфорд и Сандс продължиха да ровят в купчината бракувана електроника. Пазачът се подпря на едната
стена и впери поглед в тях. Не посегна към телефона си. Към паник бутон. Към аларма. Слънцето продължаваше да
напича. Ричър не откъсваше поглед и от тримата. Накрая Ръдърфорд и Сандс излязоха навън. Примигваха на ярката
светлина. Потните им дрехи бяха прилепнали към телата им. Кожата им бе покрита с прах. Ръцете им бяха празни.
Сандс взе чантата си.
Ръдърфорд отиде при възрастния пазач и попита:
– Къде е останалото?
Полк се изправи.
– Няма друго. Това е всичко.
– Не е възможно. Някои неща липсват. Поне осем предмета, донесени от компютърния отдел на общината.
Полк сви рамене.
– Къде може да са? – настоя Ръдърфорд.
– Обвиняваш ли ме в нещо?
– Какво? Не. Имам предвид има ли друго място, на което изхвърляте електронни отпадъци?
– Не. Всичко идва тук.
– Кой друг работи на това място? – попита Ричър.
– Никой. Само аз.
– Ами когато си болен? Или си вземеш отпуск?
– Шефът изпраща някой да ме замести.
– Кога са те замествали за последен път?
Пазачът прехапа долната си устна и се замисли.
– Чакай малко… За последен път се разболях през осемдесет и шеста… през лятото. Изрязаха ми апендикса.
Във "Вандербилт". Хубава болница. А за отпуска… Беше преди двайсет години. Отидох в Канада да се видя с брат
ми. Ходех му на гости за всяка Нова година. Но той почина отдавна.
– Не разбирам – каза Ръдърфорд. – Какво може да се е случило с нещата, които търсим? Те не могат да изчезнат
току-така.
Пазачът отново сви рамене.
– Ако не са тук, това означава, че никога не са идвали. Или че вече са ги отнесли.
– Къде е дневникът на доставките? – попита Сандс и застана до Ръдърфорд. – Сигурно си записваш какво влиза
и какво излиза от депото?
– Разбира се – отвърна пазачът. – Какво докарват, какво откарват.
– Покажи ми.
Полк въздъхна и ги поведе към офиса. Накара ги да останат отвън и изчезна зад вратата, но миг по-късно се
появи с по една папка във всяка ръка. Подаде първата на Сандс, а Ричър застана така, че да надзърта през рамото ѝ.
Това бе дневникът на експедираните отпадъци. В него имаше осем записа за текущия месец. Но само един от тях се
отнасяше за електроника. Вторият. Датата бе преди хакерската атака. Преди Ръдърфорд да изхвърли сървърите.
Следователно преди доставката в депото за отпадъци.
Сандс и пазачът размениха папките си. Втората бе за доставките. Те бяха трийсет и две за месеца. Най-често
ставаше въпрос за стъкло и цветни метали. Бутилки и кутийки от местни барове и ресторанти, предположи Ричър.
После идваше ред на хартията. Обемът ѝ сигурно се бе увеличил, след като компютрите на общинските служби не
работеха. Електрониката бе на дъното на класацията само с две доставки. И двете бяха дошли от компютърния
отдел на общината. И двете бяха дошли, след като Ръдърфорд бе установил, че резервното копие не работи.
– Две доставки на електроника… тук и тук – посочи Сандс. – Покажи ми подробните описи.
Пазачът я изгледа смаяно.
– Какви описи? Изобщо не описваме онова, което идва. А и как да го правим? Отпадъците са толкова много. Да
не говорим, че няма смисъл. Компютърна мишка, бежова, не работи. Компютърна мишка, бежова, не работи.
Компютърна мишка, бежова, не работи. Как е възможно човек да различи една мишка от друга?
– Добре – каза Сандс и посочи друг запис в дневника непосредствено до колонката с регистрационния номер
на камиона, докарал отпадъците. – Виж самоличността на шофьора. И двата пъти е една и съща. Отбелязан е с
номер осемдесет и три. Кой е това?
Пазачът погледна записа.
– Дейв. Дейв Томасино.
– Къде можем да го открием? – попита Сандс.
– Откъде да знам? Той е доставчик. Влиза, изсипва си боклуците и си заминава. Нито сме приятели, нито
нищо…
– Какъв е маршрутът му днес?
– Нямам представа. Не съм му шеф.
– Кога ще извърши следващата доставка?
– Нямам представа. Шофьорите идват чак когато камионите им се напълнят и трябва да разтоварят.
– Къде живее Томасино?
– Нямам представа. Казах ви, че не сме приятели.
– А камионът му? – попита Ричър. – Прибира ли се у дома с него?
– Не. – Полк поклати глава. – Нямат право. Шофьорите са длъжни да оставят камионите в депото, след което се
прибират с личните си автомобили.
– Сами ли работят? – продължи Ричър. – Или по двойки? В екипи?
– Онези, които събират по-едрите отпадъци, работят по двама – обясни пазачът. – Камионът на Томасино е от
по-малките и той работи сам. Не са нужни двама души, за да приберат някой айфон или нещо подобно.
– Къде е депото? – попита Сандс.
– Точно до офиса.
– А къде е офисът? И не ми казвай: до депото, защото ще имаш проблем.
– Ще ви запиша адреса.
– Запиши и телефонния номер на Томасино.
– Не мога. Не го знам.
– Добре – отвърна Сандс. – Наистина се надявам да не го знаеш. Защото, ако Томасино не се яви на работа
поради каквато и да било причина, аз ще се върна и ще се погрижа да прекараш времето, което ти е останало на тази
земя, във федерален затвор.
18.
Ричър, Ръдърфорд и Сандс оставиха пазача с папките му и се качиха в микробуса. Сандс запали двигателя,
пусна климатика на максимум и потегли бавно, описвайки полукръг покрай контейнерите. Накрая излезе през
портала и продължи по асфалтовия път. Никой не каза нито дума. Ричър се бе излегнал отзад. Мислите му бяха
ангажирани със сървърите. Разсъждаваше какво ли би могло да се случи с тях. Стигна до две вероятни теории.
Вариант А гласеше, че сървърите са изхвърлени на боклука. Ричър дори си представи как онзи шофьор, Томасино,
отива да ги вземе. Томасино работи сам. Това вероятно е добре, когато събира дребни електронни отпадъци като
мобилни телефони например. Но в случая ставаше въпрос за осем сървъра. Монтирани в специален шкаф. Висок
над метър и осемдесет. Тежък. Труден за маневриране. Опрян в неравния под. Със счупена врата. Нищо чудно от нея
да стърчаха остри парчета стъкло. А това правеше пренасянето на шкафа не само трудно, но и опасно. Записите на
пазача показваха, че и в двата случая Томасино е пристигнал в депото за отпадъци в пет следобед. Вероятно това е
бил последният му курс за деня. Дали би се заел да мъкне тежкия шкаф сам, при това в края на смяната си? Или би
го пробутал на колегите с боклукчийските камиони, които не събираха отпадъците разделно? Нищо чудно да им бе
дал една-две двайсетачки, за да решат проблема вместо него.
Вариант Б предполагаше, че Томасино е направил усилието, необходимо за преместването на шкафа. Или поне
на съдържанието му. В случая с Ръдърфорд провалът се дължеше на експерименталния му софтуер, но самите
сървъри бяха в добро работно състояние. Може пък Томасино да разбираше от тези неща. Може да имаше редовен
клиент за подобно оборудване. Ричър нямаше представа от цената на компютрите втора употреба. Нищо чудно да
струваха много. Или пък не чак толкова много. Томасино едва ли щеше да изкара кой знае колко пари от сървърите.
От друга страна обаче, подобна сделка не криеше никакъв риск за него. При нормални обстоятелства кой би могъл
да установи, че е извършена някаква кражба? Градската управа бе доволна, че хора като Томасино разчистват
улиците от нежелани вещи. Онези от депото за отпадъци нямаха представа какво ще им докарат шофьорите, тъй
като никой не водеше описи.
И така, мързел или алчност? Везните бяха изравнени. Ричър не можеше да ги наклони нито в едната, нито в
другата посока, защото не знаеше абсолютно нищо за Томасино. Освен това сървърите можеше да са счупени,
изгорели, изхвърлени на някое бунище. Можеше да са преформатирани, с възстановени фабрични настройки и
продадени. И в двата случая информацията на тях бе загубена. Самоличността на руския шпионин щеше да остане в
тайна. А Ръдърфорд щеше да бъде в опасност. Ричър трябваше да реши какво да направи по този въпрос.
Невъзможно бе да стои в града и да продължи да играе ролята на бавачка. Какво да направи тогава? Да зареже
Ръдърфорд самичък и безпомощен? Най-добрият вариант бе да го убеди да напусне града, но вече беше опитал
подобно нещо. Ричър не смяташе, че Ръсти ще промени решението си. Не и без да получи допълнителна
информация. Която щеше да изложи Фишър на опасност. Дали пък Сандс не може да помогне, помисли си Ричър.
Тя беше бивш федерален агент. Защо да не говори с нея? Да ѝ намекне, че е получил информация от извора, но
достатъчно завоалирано, че да не компрометира Фишър. Ричър щеше да подчертае опасността и необходимостта от
спешни мерки. Това можеше да свърши работа. Освен ако Томасино не предложеше решение на дилемата, пред
която бе изправен Ричър. Освен ако Томасино не извършеше истинско чудо. Освен ако сървърите не стояха в дома
му, недокоснати, с непокътнато съдържание.
Надявай се на най-доброто.
Ако разполагаше със свобода на действие, Ричър щеше да се насочи направо към депото с камионите. Данните
от дневника, воден от Полк, показваха, че Томасино е пристигал след пет вечерта в дните, когато е доставял
електронни отпадъци, но нямаше гаранция, че това са обичайните му часове за доставка. Най-сигурният подход
изискваше да открият възможно най-бързо личните автомобили на шофьорите на камиони и да чакат. Час. Два. Пет.
Колкото е необходимо. За Ричър нямаше значение. Той можеше да чака цял ден. Но виждаше, че това не се отнася за
Сандс и Ръдърфорд. Те бяха много ядосани от неуспеха си. Вероятно се притесняваха, че никога няма да открият
сървърите. И определено не се чувстваха комфортно, след като бяха ровили толкова време в онзи горещ и задушен
метален фургон. Налагаше се Ричър да им предостави известна свобода на действие. Или сам да намери Томасино.
Което също бе вариант. Рискът щеше да е минимален. Клетката на Фишър щеше да се ограничи само с наблюдение.
Ричър реши, че тримата не бива да се разделят. Трябваше да отчетат още един фактор. Ами ако щастието им се
усмихнеше и Томасино им помогнеше? Ако си признаеше, че краде всичко, което му се струва изправно, и
покажеше на Ричър къде крие плячката си? Ричър нямаше представа как изглежда един сървър. Сандс се оказа
ценен съюзник – първо откри къде се намира депото за отпадъци, а после заблуди пазача с пушката. Известно
забавяне няма да бъде фатално, помисли си Ричър. Стига да се появят в депото за камиони преди четири следобед.
Сандс се пресегна, въведе някакви команди и на екрана на сателитната навигация се появи местоположението
на петте най-близки бензиностанции. Онази, на която Ричър бе ходил вече два пъти, се оказа най-близо. Тримата
пътуваха мълчаливо и когато пристигнаха, Сандс спря пред колонката, която Ричър бе използвал снощи. Ръдърфорд
остана в колата. Сандс слезе, напълни резервоара и използва кредитната си карта, за да не влиза в
бензиностанцията. Ричър обаче влезе вътре. Беше гладен. Отиде на щанда за самообслужване, приготви четири
хотдога, сложи ги в хлебчета, добави сирене и лук и грабна купчина вестници. А също и самобръсначка, пяна за
бръснене и стек минерална вода, тъй като предположи, че Сандс и Ръдърфорд са се обезводнили в онзи фургон.
Сандс остави Ричър и Ръдърфорд на две преки от жилището на Ръсти и потърси място за паркиране, където да
остави микробуса. Тя пристигна в дома на Мич десетина минути след останалите, включи кафе машината и отиде
да вземе душ. Ръдърфорд остана в кухнята, надвесен над лаптопа си. Ричър се излегна на канапето и зачете
вестниците. Никой от тях не помръдна от мястото си през следващия половин час. Никой не каза нито дума. После
Сандс излезе от банята, а Ръсти влезе. Сандс наля две чаши кафе, отнесе ги в дневната и седна срещу Ричър.
– Мога ли да те попитам нещо? – обади се накрая Сандс. – Служил си в армията. Във Военната полиция.
Разследвал си престъпления. Проучвал си хора. Нали?
– Общо взето – отвърна Ричър.
– Сигурно си разполагал с ресурси. Досиета. Бази данни. Войници и сержанти, които да поемат телефонните
разговори, проверката на информацията и всичко останало… Които да потвърдят дали някой казва истината или не.
– Точно така.
– Не ти ли липсва всичко това, след като вече работиш напълно сам?
– Животът в армията беше хубав – отвърна Ричър. – Имах удоволствието да работя с невероятни хора. Само от
време на време трябваше да търпя глупостите на висшестоящи офицери. Но като цяло не съжалявам, че напуснах.
– Имах предвид подкрепата, с която си разполагал – каза Сандс. – Възможността да провериш всеки факт.
Представи си, че попаднеш в ситуация, в която някой ти даде приемливо обяснение за нещо. А после осъзнаеш, че
може да има и друго, но то да е по-неблагоприятно за човека срещу теб. Как ще постъпиш сега?
– Ще се вслушам в инстинкта си. И ако изпитвам съмнения, ще се откажа.
– Дори това да означава да оставиш приятел в беда?
– Сара, стига си го усуквала! Какво искаш да ме попиташ?
– Замислих се под душа какво бих направила, ако искам да получа нещо от Ръсти. Нещо изключително важно.
Ами ако искам да го направя, без никой да разбере? Не бих го откраднала, защото той ще разбере и ще съобщи за
кражбата. Не бих се опитала го купя или да го излъжа да ми го даде, защото може да се усети. Какво му пречи да се
престори, че ми вярва, а после да сподели с някого какво съм се опитала да направя. Или просто да избяга. Бих
могла да го отвлека, разбира се, и да го принудя със сила да ми даде онова, което ме интересува. Но после ще трябва
да го убия, за да опазя всичко в тайна. А мога да постъпя и другояче. Да имитирам опит за отвличане. Да направя
така, че да изглежда много професионално. Много убедително. Като отвличане, което непременно ще успее, ако
някой случаен минувач не се намеси. Някой с подходящите умения и опит. Някой, който мигом ще спечели
доверието на Ръсти, а след това ще остане до него и ще му помогне.
– И този някой съм аз, така ли? – попита Ричър.
– Не искам да прозвучи, все едно се заяждам, но трябва да признаеш, че съществува и такава възможност.
– Да, определено. И друг път са се случвали подобни неща.
– Нима това трябва да ме успокои? Защото не само отвличането може да е инсценировка. Всеки път, когато
влезеш в контакт с неизвестен противник, ти си винаги сам. Съвпадение ли е това? Или тайна среща?
Ричър се усмихна и извърна поглед.
– Какво? – попита Сандс. – Забавно ли ти се струва?
– Не. Има нещо странно в този град. Дали пък не е от водата? Първо ме взеха за застраховател. А сега ти си
мислиш… какво? Ще се опитам да проследя логиката ти. Ако работя с похитителите, би трябвало да съм наемник.
И то добър, защото тази операция се радва на солиден бюджет. Следователно вземам скъпо. И тайно се радвам на
богатството си. Какво гласи твоята теория? Че всичко е измама? Че живея в разкошен апартамент в Манхатън и
гардеробът ми е пълен е копринени костюми, а гаражът – с ферарита?
– Нима това звучи по-удивително от бивш майор, превърнал се в бездомник?
– Аз не съм бездомник.
– Значи си излъгал.
– Кога?
– Казал си на Ръсти, че нямаш дом. Че обикаляш страната. Една нощ тук, две там. Нямаш постоянен адрес.
– Точно така.
– С други думи, бездомник.
– Не. Положението ми е съвсем различно. То е като да си сам и да си самотен. Двете съвсем не са едно и също.
– Добре тогава. Да приемем, че си натрупал състояние като наемник. От това не следва, че си похарчил парите
си за имоти, коли, дрехи. Подобна логика е грешна. Може изобщо да не си похарчил парите си. Може да си ги скрил
в някоя банка на Каймановите острови. Или в хралупата на някое дърво. Или да си ги дарил на приют за котки.
– Така е, бих могъл. Но не съм го направил.
– Можеш ли да го докажеш?
– Как? Не мога да докажа нещо, което не се е случило или не съществува. Никой не може.
Сандс се облегна уморено на канапето.
– Помисли малко – каза ѝ Ричър. – Вярно, имам средствата и възможността. Но какъв е мотивът ми?
– Пари – отвърна тя.
– Парите не ме интересуват. Имам си достатъчно. Защо са ми още?
– Нищо ли не знаеш за човешката природа?
– Тръгнала си в грешна посока, Сара. В интерес на истината, аз имам мотив. И той е да предпазя Ръсти от
опасност. Ти също можеш да се справиш с тази задача. Защо тогава не поемеш ти отговорността? Скриеш ли Ръсти
на сигурно място, ще си тръгна още днес и никога няма да го видя отново.
– И след като ние с Ръсти няма да ти се пречкаме, ще отидеш при Томасино и ще го притиснеш.
– Виж, ако наистина не ми вярваш, говори с приятелите си в Бюрото. Кажи им да ме проверят.
– Направих го на петата минута, след като те срещнах. Моите хора не откриха нищо подозрително. Но какво
означава това? Че казваш истината? Или че си прикрил умело следите си?
– Предполагам, че всичко се свежда до въпроса дали се опитвам да помогна на Ръсти, или да му навредя. Само
времето ще покаже. В момента всичко зависи от това какво смяташ ти. А ти очевидно не вярваш, че съм на страната
на лошите.
– Защо си толкова сигурен?
– Ти си умна жена. Очевидно е. Ако наистина смяташе, че съм наемен убиец, нямаше да го кажеш в лицето ми.
Щеше да ми сипеш нещо в кафето и да ме упоиш при първа възможност. Или да ме застреляш, преди да навредя на
твоя приятел.
– Интересна теория, която повдига още един въпрос. Кой ти донесе кафе току-що?
Ричър взе чашата си. Беше доста голяма. Може би двеста и петдесет милилитра. В началото бе пълна, а сега
течността в нея едва достигаше една четвърт. Достатъчно ли бе останалото за една ефективна доза транквилант? За
мъж с неговите габарити? Ричър не се чувстваше замаян. Не му се гадеше. Не чувстваше умора. Помириса
останалото кафе. Не долови необичайна миризма. Всичко изглеждаше наред. От друга страна обаче, Ричър не бе кой
знае какъв познавач на различните сортове кафе. Ароматите не го интересуваха. За него най-важно бе кафето да е
силно.
– Подай ми чашата – каза Сандс.
Ричър остави чашата на масата и я плъзна към нея. Тя я взе и отпи.
– Пошегувах се за кафето – каза Сандс, наведе се и остави чашата.
И тогава Ричър видя защо полите на халата ѝ се разтваряха с такава лекота през целия ден. В джоба имаше
нещо. И то тежко. Сандс извади пистолет от там. "Колт", 38-и калибър. Малък. Лек. Надежден. Тя плъзна
предпазителя с десния си показалец.
– Това обаче не е шега. Не забравяй, че ти може да си по-едър, но аз съм по-бърза. Затова погледни ме в очите и
ми кажи, че говориш истината.
– Говоря истината.
Сандс остави колта в скута си. Върховете на пръстите ѝ докосваха дръжката.
– Е? – попита Ричър, след като измина една безкрайно дълга минута. – Какво ще правиш?
– Имам ли избор? Ще последвам съвета ти. Ще се доверя на инстинкта си. – Сандс върна предпазителя на
място и прибра пистолета в джоба си. – Моли се да не започна да съжалявам за това.
19.
Ръдърфорд излезе от банята с кърпа около кръста и бързо се мушна зад дървения параван, който отделяше къта
му за спане от останалата част от апартамента. Сандс стана и се прибра зад своя параван. Ричър не помръдна от
канапето. Разнесе се шумолене, след което двата сешоара се включиха почти едновременно. Последва нова суетня.
Накрая Сандс се появи, облечена със свободен ленен панталон и бледосиня тениска. Използваше слънчевите си
очила, за да придържа косата си назад, а през лявото си рамо бе преметнала дамска чанта. Разположена така, че да
предостави лесен достъп на дясната ръка, забеляза Ричър. Той не се съмняваше, че пистолетът е поставен най-
отгоре в чантата. Може би в специален кобур, за да не се изгуби сред всички дреболии или да не бъде откраднат.
Не след дълго към тях се присъедини и Ръдърфорд. Той бе облякъл чист памучен панталон и блуза с яка.
Отново в строги цветове. И дискретно лого. За да покаже, че е настроен делово.
……
Сандс излезе първа от апартамента, сама, за да не я види никой в компанията на Ричър и Ръдърфорд. Тя се качи
в микробуса, запали двигателя и потегли към задната уличка с контейнерите за боклук, където я очакваха двамата.
Сандс въведе адреса на компанията за извозване на отпадъците. Според сателитната навигация пътуването до там
трябваше да отнеме десет минути. Така и стана. Мястото, което търсеха, се оказа в края на дълго право шосе, от
двете страни на което се издигаха ниски отдавна занемарени складове. Парцелът бе заобиколен от масивна ограда
със здрава стоманена мрежа. Висока два метра и половина. Единственият вход бе блокиран от бариера на червени и
бели ивици. Сандс се приближи към нея и спря до висок метален стълб. Върху него бяха монтирани две клавиатури.
По-горната бе предназначена за шофьорите на камиони, а по-долната – за тези на автомобили. Сандс свали
прозореца и натисна бутона за интеркома на по-долната клавиатура. Не последва никаква реакция. Натисна го
отново. Не се чу нито звук. Нито дори пращене от статично електричество. Сандс се пресегна към по-горната
клавиатура, но спря миг преди да натисне съответния бутон, защото забеляза някакво движение отвъд оградата.
Приближаваше лъскав черен пикап. Приличаше на най-обикновен форд Ф150. Без светлини на покрива. Без
емблема на охранителна фирма отстрани. Сандс извади за всеки случай фалшивата си значка на федерален агент.
Фордът се приближи бавно, с почти пешеходна скорост. Бариерата трепна, събудена сякаш от дълбок сън,
вдигна се бавно нагоре и се изправи под прав ъгъл. Пикапът ускори. Шофьорът дори не погледна към микробуса до
входа. Бариерата остана вдигната, като се поклащаше от движението си нагоре. Но не се спускаше. Все още. Времето
за вдигане и спускане на бариерата явно бе изчислено съобразно камионите. А те бяха дълги, тежки, бавни. Сандс се
огледа. Никой не гледаше към тях, затова тя натисна педала на газта и влезе на територията на депото много преди
бариерата отново да заеме обичайното си място.
Вътре имаше две сгради, разположени вляво и вдясно от входа. Тази вляво бе по-малката. Офисът, предположи
Ричър. Тя бе едноетажна, с грубо иззидани тухлени стени, плосък покрив, шест квадратни прозореца и обикновен
бетонен навес над вратата. Отпред имаше трийсет места за паркиране, половината от които бяха заети. Сред
автомобилите имаше два сребристи немски седана, спрели встрани от останалите, възможно най-близо до входа на
сградата. Останалите бяха американски коли среден клас, в най-различни бледи цветове, разпръснати из целия
паркинг. Най-вероятно това бяха колите на служителите.
Не тях търсеше Ричър.
Сградата вдясно беше построена от бетонни блокчета и като че ли отговаряше на описанието "депо", както я бе
нарекъл онзи мъж с пушката. Тя имаше най-обикновена правоъгълна форма, бяла фасада, ламаринен покрив и
четири големи ролетни врати. Всичките бяха достатъчно високи, за да може през тях да мине боклукчийски камион.
И достатъчно широки. Но всичките бяха затворени. Вляво от тях, до вратата за персонала, имаше една-единствена
редица от места за паркиране. Четири от тях бяха заети. От пикапи. Три форда и един додж. Не нови, но чисти и
добре поддържани. Явно принадлежат на монтьори или механици, предположи Ричър.
Не тях търсеше той.
Вдясно от сградата имаше празно пространство, което се простираше чак до оградата. Там нощуваха
камионите. Имаше място за поне половин дузина. А там, където оградата извиваше към входа и пространството се
стесняваше, се виждаше още една редица от автомобили. Общо седем. Стар джип с гюрук и олющена боя. Черен
крайслер с алуминиеви джанти и затъмнени прозорци. Тъмносиньо порше, което блестеше на следобедното слънце.
Кадилак от осемдесетте, излязъл от завода в бургундско червено, което отдавна бе избледняло на петна. Волво
комби с цвят на горчица. Миниатюрен небесносин фиат. И бял хюндай.
Може би това бяха колите, които Ричър търсеше.
Табела, окачена на оградата, предупреждаваше: Паркирането на външни лица е забранено. Автомобилите на
нарушителите ще бъдат вдигнати за сметка на собствениците. Сандс зави, мина покрай знака и спря до хюндая.
Тя остави двигателя да работи и усили климатика. Навън, над напуканите бетонни плочи на паркинга, потрепваше
мараня. Равните прави повърхности в далечината сякаш танцуваха в облак горещ въздух. Сандс разкопча предпазния
колан и се облегна на седалката, привидно отпусната, но всъщност нащрек. Ръдърфорд, който седеше до нея, не
криеше безпокойството си и непрекъснато се въртеше. Ричър се бе излегнал зад тях. Беше толкова тих и спокоен, че
сякаш бе заспал.
Изминаха трийсет минути. Не се появи нито един камион. Изминаха още петнайсет минути. Отново без
резултат. След още пет минути тримата в микробуса чуха боботенето на двигател. Голям дизел, насочил се право към
тях. Сандс и Ричър се изправиха рязко. В другия край на пътя се появи боклукчийски камион. От най-големите.
Следователно не бе на Томасино. Сандс и Ричър го проследиха с поглед как пъпли бавно по асфалта, намалява още
повече пред бариерата, прекосява паркинга и спира с протяжно съскане на въздушните спирачки. От кабината
скочиха двама мъже, облечени в сини гащеризони като пазача на депото за отпадъци. Те се насочиха към
паркираните автомобили. Единият се качи в джипа, другият – в крайслера. Потеглиха заедно и караха един до друг,
докато стигнаха портала, където джипът мина отпред. Двете коли се промушиха под бариерата, ускориха рязко и
скоро изчезнаха.
Седем минути по-късно се появи друг камион. Отново от големите. Следователно не бе на Томасино. Той
повтори маршрута на предишния. Мъжете в него взеха кадилака и волвото. Останаха три коли. Хюндаят. Фиатът. И
поршето.
Следващият камион бе по-малък. Ричър и Сандс го изчакаха да мине покрай тях, за да прочетат
регистрационния му номер отзад. Той съвпадаше с онзи от дневника, който пазачът на депото за отпадъци бе
записал срещу името на Томасино. Камионът спря до двата по-големи, но така, че те го скриха от погледа на Ричър
и Сандс. Трийсетина секунди по-късно от него слезе мъж. Висок около метър и осемдесет. С късо подстригана руса
коса. Огледални слънчеви очила като на пилот. Лъскави черни ботуши. И същият тъмносин гащеризон, но по-тъмен,
по-нов и по-добре изгладен, сякаш човекът, който го носеше, си въобразяваше, че е пилот на изтребител. Мъжът
мина покрай микробуса. Насочи се към поршето. Сандс посегна към дръжката на вратата, но спря. Мъжът застана
от дясната страна на поршето. Наведе се, присви длани, за да заслони очите си от слънцето, и надникна през
прозореца. Остана така десетина секунди, след което се изправи, поклати глава и продължи. Подмина фиата и се
озова между хюндая и микробуса. Сандс скочи и протегна черния калъф със значката.
– Дейвид Томасино? – попита тя.
– Аз съм – отвърна мъжът. – Кой се интересува?
– Федерални агенти. Трябва да поговорим.
– За какво?
– Качете се в микробуса за минута. Ще ви обясня всичко.
Ръдърфорд се извърна и натисна един бутон, в резултат на което страничната врата се отвори и Томасино видя
Ричър, който седеше вътре като горила в клетка.
– Не мисля – отвърна Томасино и отстъпи крачка назад. – Няма да се кача в една кола с него. Ще разговарям с
вас, но в полицейското управление. Аз ще карам, вие ще ме следвате.
– Предлагам да го направим по друг начин.
Ричър се пресегна, сграбчи предната част на гащеризона му и го дръпна вътре. Сандс се качи и посочи на
Томасино да седне на седалката отзад. После докосна някакво лостче, в резултат на което седалката ѝ в средната
редица се завъртя и тя се озова лице в лице с шофьора. Накрая тя натисна бутона и вратата на микробуса се затвори.
Ричър завъртя своята седалка, а Ръдърфорд остана отпред.
– Преди да започнем, трябва да разбереш нещо много важно – каза Сандс. – Не сме дошли тук заради теб.
Нямаме намерение нито да те арестуваме, нито да ти създаваме каквито и да било неприятности. Ти изобщо не ни
интересуваш. Трябва ни само информация. Дай ни я и ще продължиш да се занимаваш с твоите си работи. Никога
няма да ни видиш отново. И никой няма да разбере, че си ни помогнал. Ясна ли съм?
Томасино преглътна с усилие, после кимна. Беше готов да сътрудничи.
– Добре – продължи Сандс. – Работата ти е да събираш изхвърлени електронни устройства и да ги отнасяш до
депото за отпадъци край града, нали?
– Там отпадъците само се сортират. Истинското рециклиране се извършва на друго място.
– Но ти отнасяш електронните отпадъци именно там?
– Точно така.
– Този месец на два пъти си вземал бракувана електроника от отдела за компютърна поддръжка на общината.
– Щом казвате.
– Документите го казват.
– В такъв случай е точно така.
– Единия път си взел осем мрежови сървъра.
– Нямам представа какво е това.
– Най-обикновени, да не кажем, скучни на вид черни кутии – обади се Ръдърфорд. – Те обаче бяха монтирани в
един шкаф. Оставен по средата на помещението. Със счупена стъклена врата.
– Имате ли представа колко неща събирам всяка седмица? – попита Томасино. – Не мога да ги запомня
всичките.
– Виждам, че носиш брачна халка, Дейв – отбеляза Ричър. – Имате ли деца? Или сте само двамата с жена ти?
– Имаме едно дете… всъщност още е на път – отвърна Томасино. – Защо?
– Момче или момиче?
– Момиче. Защо?
– Защото си представям следната сцена – обясни Ричър. – Първият му ден в детската градина. Жена ти отива да
го вземе, а момиченцето я пита: "Мамо, защо всички деца имат татковци, само аз нямам?". А жена ти отговаря: "И
ти имаш татко, милинка. Само че той е във федерален затвор. Защото постъпи твърде глупаво, когато получи шанс да
оправи нещата".
– Добре. – Томасино затвори очи за миг. – Взех ги, да. При второто ми посещение. Бяха там първия път, но се
престорих, че не ги виждам. Бяха толкова тежки и неудобни, че ги оставих с надеждата обикновените боклукчии да
ги приберат.
– Какво направи с тях? – попита Сандс.
– Качих ги в камиона. По-късно през деня изсипах всичко в депото за сортиране.
– Да опитаме отначало…
– Защо? Това е самата истина!
– Вярвам, че си ги качил в камиона. Но сървърите така и не са стигнали до депото за сортиране. Какво се случи
с тях?–
Не съм ги откраднал, ако това имате предвид – заяви Томасино. – Не съм ги продал. Не съм ги изхвърлил по
пътя. Разтоварих в депото всичко, което беше в камиона.
– Но те не са там – отвърна Сандс. – Вече проверихме. Какво се случи с тях?
– Нямам представа. Претърсете дома ми, ако не ми вярвате. Говорете с жена ми. С приятелите ми. Проверете
банковата ми сметка. Готов съм да се подложа на детектор на лъжата. Но не съм ги откраднал. Не съм ги продал. И
нямам никаква представа къде са.
Ричър погледна Сандс. Тя му отвърна, като сви рамене едва забележимо. Не бяха получили отговора, на който
се надяваха. Томасино не успя да им помогне. Ричър бе склонен да му повярва. Все пак бе разпитвал множество
заподозрени през годините и бе развил добър усет, който му позволяваше да разбере, когато някой го лъже. Томасино
обаче изглеждаше напълно искрен.
– Добре тогава. – Сандс извади лист и химикалка от чантата си и каза: – Ще ти запиша един номер и ако…
– Имам един въпрос – обади се Ръдърфорд. – Сара, нищо ли не ти се стори странно в депото за отпадъци?
– Не. Просто купища боклук.
– Именно. А онзи странен старец? Когато го попитахме дали прави описи, той отвърна, че няма смисъл.
Компютърна мишка, бежова, не работи.
– Е, и?
– Какви са шансовете всички електронни устройства, изхвърляни от жителите на това градче, да са повредени
или счупени? Със сигурност има и такива, които работят, нищо че са стари и бавни. Като сървърите например. Те си
бяха наред. Имам чувството, че в депото не видяхме устройства, в които да има още живот.
Томасино сведе поглед. Първият му издайнически жест.
– Дейв? – попита го Ричър. – Имаш ли да добавиш нещо?
Томасино не отговори.
– Чудя се дали дъщеря ти ще се омъжи някога, Дейв. Обзалагам се, че ще го направи. В края на краищата
повечето хора го правят. Въпросът е кой ще я заведе до олтара. Кой ще бъде до нея, когато роди първото си дете.
Томасино се наведе напред и стисна глава с ръце.
– Всичко започна още на втората седмица след като постъпих на работа. Шефът ме покани на обяд. Каза, че
трябва да обсъдим някои неща. Отидох на срещата. Беше в "Дебелия Фреди"…
– Знам го – намеси се Ръдърфорд. – Ако се вярва на рекламите, там правят най-добрите млечни шейкове в
града.
– Пристигнах пръв – продължи Томасино. – Седнах и зачаках. Получих съобщение от шефа. Пишеше, че щял да
закъснее, но аз да не се притеснявам, а да си поръчам. Така и направих, а след като храната ми дойде, получих ново
съобщение. Шефът се извиняваше, че няма да успее. Когато приключих, поисках сметката, а сервитьорката отвърна,
че всичко било от заведението. Попитах защо, а тя ми каза да изчакам минутка. Някой щял да дойде и да ми обясни.
Появи се един едър дебел тип и седна срещу мен. Заяви, че винаги мога да се храня безплатно в ресторанта. В
замяна на това обаче трябва да направя нещо за него. Винаги да се отбивам в заведението на път за депото за
отпадъци. И да оставям камиона отключен.
– А ти какво направи? – попита Сандс.
– Опитах се да се измъкна. Оправдах се, че маршрутите ми варират, че не е удобно, понеже понякога
закъснявам… такива неща.
– Но той не прие "не" за отговор.
– Показа ми снимка. На жена ми. Направена през предното стъкло на автомобил. Тя пресичаше улицата на път
за работа. Колата бе ужасно близо до нея. Едва ли имаше повече от метър. Жена ми се бе обърнала към нея. Никога
няма да забравя изражението ѝ. А то бе на неподправен ужас. Сякаш бе сигурна, че колата ще я прегази.
– Онзи тип каза ли нещо друго?
– Не се налагаше. Посланието му бе достатъчно ясно.
– И оттогава насам винаги спираш там на път за депото – довърши Ричър. – Без предупреждение ли се
появяваш, или звъниш предварително?
– Просто се появявам. И оставам поне трийсет минути. Винаги паркирам камиона на определено място.
– Къде? ‘
– Отзад, точно до служебния паркинг, има малка тухлена сграда. Прилича на барака, склад или тоалетна. Там
има контейнери за боклук, варели за използваната мазнина… На асфалта с жълти линии е очертано паркомясто.
Трябва да оставя камиона на него.
– Колко врати има сградата?
– Само една. Точно там, където паркирам.
– Прозорци?
– Нито един.
– Вратата заключена ли е?
Томасино се замисли.
– Предполагам. Има катинар, и то голям.
– С други думи, докато ти се храниш безплатно в ресторанта, някой рови из камиона, взема всичко ценно и го
заключва в онази барака?
Томасино сви рамене.
– Какво? – попита Ричър. – Още нещо ли има?
– Честно казано, не знам. Оказах се в ужасно положение. Нима ще изложа на опасност живота на жена ми
заради купчина бракувана електроника? Заради неща, които хората са изхвърлили на боклука? Забъркан ли съм в
рекет, в който участва и шефът ми? Не, не съм. Аз съм ни чул, ни видял. Влизам в ресторанта, хапвам и си тръгвам.
Разтоварвам камиона в депото. Ако някой е откраднал нещо, докато камионът е бил навън, това е станало без мое
знание.
– Ясно – каза Ръдърфорд. – Така можеш да отричаш с чиста съвест.
– С почти чиста – уточни Сандс.
– Чиста или не, отби ли се в ресторанта в деня, в който взе сървърите? – попита Ричър.
Томасино кимна.
– И когато разтовари в депото, тях вече ги нямаше, така ли?
– Предполагам – отвърна Томасино. – Все пак не правим описи, но си спомням онзи шкаф. Едва успях да го
кача в камиона, но не си спомням да съм го свалял от там.
– Добре – каза Ричър. – Още един въпрос. Онзи тип от ресторанта. Собственикът. Който е имал снимка на жена
ти. Как се казва?
– Чувал съм някои да го наричат Бъд – отвърна Томасино. – Но мисля, че истинското му име е Бъдник. Бил
Бъдник. Преди време прочетох една статия във вестника, посветена на "Дебелия Фреди", и там споменаваха името
му. Беше преди година, веднага след като купи ресторанта.
– Добре. Този Бъдник разговарял ли е с някога с теб относно това, което трябва да направиш, ако се появи някой
и започне да ти задава въпроси за него?
– Не, нищо подобно. Разговарях с него само тогава.
– С други думи, ако се отбием в "Дебелия Фреди", за да опитаме млечните им шейкове например, Бъдник няма
да ни очаква?
– Питате ме дали няма да го предупредя? Вижте, този мръсник заплаши жена ми. Не бих се изпикал на главата
му, дори косата му да гори. Много ще се радвам, ако му отидете на гости. А още повече ще се радвам, ако го тикнете
зад решетките. Само ви моля да не споменавате името ми.
– Как можем да споменем името ти, след като никога не сме те срещали? – отвърна Ричър.
Сандс отвори вратата, слезе от микробуса и направи знак на Томасино да я последва. Той се надигна от мястото
си, но след секунда седна отново.
– Още нещо – каза Томасино. – Искам да го знаете. Става въпрос за храната, която си поръчвам в "Дебелия
Фреди". Винаги си я плащам. Освен първия път, когато ме изненадаха. Правя… каквото правя… заради жена ми. За
да е в безопасност, а не за да спечеля каквото и да било. Може да крадат разни неща от камиона ми, може и да не ги
крадат. Аз обаче не съм един от тях.
20.
И така, очевидно не ставаше въпрос за мързел. А за алчност. Но не от страна на Томасино. Той бе най-
обикновена пешка. Вероятно е могъл да прояви повече твърдост и да не се поддава на заплахите, помисли си Ричър.
В такъв случай сървърите вече щяха да са в ръцете им. Ричър не можеше да обвини Томасино, че си затваря очите,
докато някой ровичка в камиона му. Не и след като става въпрос за живота на жена му. Не и след като става въпрос
за купчина боклук, която хората и бездруго са изхвърлили. Ричър щеше да бъде по-щастлив, ако сървърите вече бяха
на сигурно място в микробуса. Но поне вече разполагаха е нова следа, което бе по-добре от нищо.
Навигацията на микробуса изчисли, че ще им трябват двайсет и две минути, докато стигнат до "Дебелия
Фреди". Ричър помоли Сандс да се отбият до бензиностанцията, в резултат на което пристигнаха на мястото след
четиресет и шест минути. Ричър искаше да купи още две неща. Големи клещи за рязане на болтове. Най-големите в
магазина. И катинар. Най-здравия, който успя да намери. Сандс се възползва от възможността да напълни
резервоара, докато Ричър обикаляше щандовете вътре. Тя го изчака отвън е работещ двигател. Когато той се върна,
на екрана на сателитната навигация се появи следващият етап от маршрута. Сандс шофираше по-бързо отпреди.
Въодушевена е от перспективата да си върнем сървърите, предположи Ричър. Тя натискаше педала на газта и
микробусът им се накланяше по завоите, докато най-накрая механичният – почти като на робот – глас от
навигацията обяви, че крайната им цел е от лявата страна. Мястото, на което се бяха озовали, се намираше северно
от града. Полята наоколо бяха осеяни с по някоя къща или горичка, но първите градски квартали започваха поне
след километър и половина, два. От двете страни на отбивката бе паркиран по един стар, довоенен камион, досущ
като ръждясал автомобилен еквивалент на статуите, които Ричър бе виждал да украсяват входовете на
аристократичните имения. Самият ресторант се намираше в дъното. Сградата се отличаваше със зелен ламаринен
покрив, обширна тераса, която се простираше по цялата дължина на фасадата, и голяма неонова реклама отпред.
Върху нея с ярки червени букви бе изписано Дебелия Фреди, а отдолу бе изрисуван анимационен каубой, който
поднасяше огромен чийзбургер към устата си.
Паркингът бе разположен отпред. И бе пълен. Вечерният час пик бе в разгара си. Сандс провря микробуса сред
колите и камионите, паркирани покрай бордюра (и дори върху него), и мина зад сградата. Там също имаше паркинг
с табела Само за служители, в който нямаше свободно място. В другия му край се намираше малката сграда, която
Томасино бе описал: ниска и квадратна, иззидана от светли тухли, с плосък покрив и заградено с телена ограда
пространство, в което стояха контейнерите за боклук. Сандс спря отстрани, точно до входа. Ричър слезе пръв, като
държеше резачката за болтове ниско долу, плътно до крака си. Огледа се, за да се увери, че никой не ги наблюдава.
Вдигна резачката. Челюстите ѝ захапаха катинара. После стисна здраво. Клещите срязаха метала. Ричър махна
останките от катинара и прибра парчетата в джоба си. Сандс скочи от кабината и се присъедини към него.
Ръдърфорд заобиколи от другата страна на микробуса.
– Готови ли сте? – попита Ричър.
Сандс и Ръдърфорд се спогледаха и кимнаха.
Ричър отвори вратата. Пантите ѝ изскърцаха. Дневната светлина стигна чак до отсрещната стена. Подът вътре
бе отрупан с всевъзможни електронни уреди. Гледката напомняше онази в депото за отпадъци с тази разлика, че тук
вещите бяха сортирани по категории. На едно място бяха компютрите, до тях мониторите. Следваха клавиатурите,
мишките и принтерите. На друго място бяха телевизорите и дивиди плейърите. Вероятно всички бяха в добро
работно състояние, предположи Ричър, макар да нямаше представа как може да го провери. Но всичко изглеждаше
спретнато и подредено. Открояваше се една-единствена вещ, която не попадаше в категорията електроника. Шкаф.
Висок над метър и осемдесет, оставен в задната част на склада, полускрит в сенките. Шкафът бе обърнат към тях с
дясната си страна, а счупената стъклена врата зееше отворена.
– Ето го!
Ръдърфорд се втурна покрай Ричър и извади телефона си в движение. Включи фенерчето и коленичи пред
шкафа. Надзърна вътре. После се отпусна рязко на земята, при което удари дясното си рамо в стената.
– Какво има? – попита Сандс.
Ръдърфорд не успя да каже нито дума, само посочи вяло с лявата си ръка.
Сандс прекоси помещението, погледна в шкафа и се обърна към Ричър. Той разбра какво ще каже тя, преди да
си е отворила устата.
– Шкафът е празен. Сървърите са изчезнали.
Ричър си представи как сървърите се отдалечават, отдалечават и накрая изчезват на хоризонта. А онзи агент от
Москва лети в обратната посока. Със самолет. И приближава ли, приближава.
– Някакъв шанс да са в тези купчини? – попита Ричър.
Ръдърфорд се изправи с усилие и поклати глава.
– Не. Тук има само един вид компютри, всичките са настолни. Сървърите не са тук. Закъснели сме.
– Грешиш – възрази Ричър. – Не сме закъснели. Приближили сме се с още една стъпка към целта. Сега знаем
със сигурност, че сървърите са били тук, което означава, че сме на прав път.
– Така е – подкрепи го Сандс. Тя хвана Ръсти за ръката и го поведе към вратата. – Хайде, няма да се предаваме.
– Но какво можем да направим? – попита Ръдърфорд. – Това е задънена улица!
– Не, не е – отвърна Сандс. – Сървърите са били тук. Някой знае какво се е случило с тях.
– Сигурно. Но кой?
– Вече разбрахме кой – каза Сандс. – Бил Бъдник. Същият, който е заплашил Томасино. Собственикът на
ресторанта. Ще говорим с него. Може да ни каже на кого ги е продал.
– Смяташ, че е тук ли? – попита Ръдърфорд. – Ами ако не работи вечер?
– Ще влезем вътре – обясни Сандс. – Лесно ще разберем дали е тук. Ако не е, все някой ще знае как да се
свържем с него.
– Не е необходимо да го търсим – обади се Ричър. – Ще изчакаме пет минути, а може и по-малко. Той сам ще
дойде при нас.
Ричър прибра клещите за рязане на болтове под своята седалка на микробуса и затвори вратата на малкия
склад.
– Точно така – съгласи се Сандс. – Престоят от половин час, нали?
– Нищо не разбирам – призна Ръдърфорд.
– Томасино каза, че може да идва тук по всяко време, стига ресторантът да работи – обясни Ричър, докато
поставяше новия катинар. – Не е нужно да се обажда предварително. Трябва само да остави камиона тук и да
прекара половин час в заведението.
– Което пък означава, че човекът, който претърсва камиона му, винаги е тук – добави Сандс и продължи: – Той
просто се нуждае от време да прерови отпадъците. Да открие по-ценните, да ги пренесе в склада и да изчезне,
преди Томасино да се е върнал. Трийсет минути са малко време. Всичко останало – например да разчитат на друг
човек, който да им звънне при пристигането на Томасино, за да изпратят някого да претърси камиона му – би
отнело твърде много време.
– Възможно е – съгласи се Ръдърфорд, – но това не означава, че Бъдник върши всичко сам.
– Така е – отвърна Ричър и се облегна на стената. – Професионалните престъпници обикновено целят две неща.
Първо, да извлекат колкото е възможно по-голяма печалба. И второ, да поемат колкото е възможно по-малък риск.
Ако Бъдник не рови сам в камионите, това би означавало да наеме някой, който да го прави вместо него. Поне един
човек. Може би дори двама, за да покрият всички смени през седмицата. Бъдник ще трябва да плаща на тези хора и
така ще намали печалбата си. На всичкото отгоре тези двамата ще трябва често да се отлъчват от работа –
независимо дали са в кухнята, миялното, или са другаде, – а това ще породи подозрения. Ще увеличи риска. – Ричър
посочи аварийния изход в задната част на основната сграда. – Залагам десет към едно, че следващият, който ще се
появи от там, ще бъде самият Бъдник. А междувременно, Ръсти, най-добре се качи в микробуса. Дръж си главата
наведена. Ти все пак си местен, писали са за теб във вестника. Бъдник може да те познае.
Задната врата се отвори три минути по-късно и оттам излезе мъж, облечен със светлосив костюм, бяла риза и
вратовръзка на цветя. Косата му бе грижливо разделена по средата. Мъжът бе огромен. Близо метър и деветдесет и
поне сто и осемдесет килограма. Рисковете на професията, когато си заобиколен с безплатна храна по цял ден,
помисли си Ричър. Мъжът спря за миг и наклони леко глава на една страна. Явно оценяваше ситуацията.
След секунди непознатият взе решение и се запъти към склада. Стъпваше леко, движеше се бързо. Ричър
коригира първоначалната си оценка. Човекът не беше просто торба сланина. Вероятно бе бивш състезател по борба
или американски футбол. Не че това имаше някакво значение. Стига да не получеше инфаркт, преди да отговори на
всички въпроси на Ричър.
– Съжалявам, но не можете да паркирате тук – каза мъжът. – Налага се да ви помоля да се преместите.
– Не сте прав… господин Бъдник, нали? – отвърна Ричър. – Можем да паркираме тук. И то е очевидно, защото
вече сме го направили. И не се налага да ни молите да се преместим. Просто искате да се преместим.
– Кой си ти, по дяволите? – възкликна Бъдник. – И откъде знаеш името ми?
– Знам много за вас. Знам, че притежавате този ресторант. И че доходите от него ви се струват недостатъчни,
затова сте завъртели малък страничен бизнес. Ще ви направя предложение, съвсем просто предложение. Така и
двамата ще получим каквото искаме. И всеки ще продължи по пътя си. Как ви звучи?
– Първо, нямам представа за какво говориш. Аз се занимавам само с ресторанта. И с нищо друго. Точка. Второ,
дори да имах страничен бизнес, едва ли би могъл да ми предложиш нещо, което да ме заинтригува.
– Нищо не предлагам. Аз не продавам, а купувам. Или по-точно, искам да сключа бартер, защото нямам
намерение да ви давам пари. Вие ще ми дадете това, което ми трябва, а аз ще направя нещо за вас.
– Много си самоуверен.
Ричър не отговори.
– Добре – каза Бъдник. – Да допуснем, че съм заинтригуван. Какво искаш?
– Малко информация.
– Каква?
– Някой е докарал тук компютърно оборудване, което е изчезнало. Проблемът е, че то ни принадлежи и ние си
го искаме обратно. Затова ще ни кажете на кого сте го продали.
Бъдник не каза нищо.
– А в замяна няма да ви счупя краката – продължи Ричър.
– Майната ти! – Бъдник отстъпи крачка назад, извади мобилен телефон от джоба на сакото си и започна да
набира някакъв номер.
Ричър му го взе и го подхвърли на Сандс.
– Очевидно не набирахте 911, тъй като говорим за крадени вещи – каза Ричър. – Което означава, че се обаждате
на онези типове, на които плащате за закрила. За да направят какво? Да изпратят три-четири горили? При други
обстоятелства бих се зарадвал на подобен развой. Прекарах целия ден в този микробус, седях, чаках, разговарях…
Не бих имал нищо против да се пораздвижа. Но, уви, времето ме притиска. Което означава, че или ще ми кажете
това, което ме интересува, или ще ви използвам за отдушник.
– Така ли? – Бъдник повдигна брадичка. – Хайде! Опитай! Да видим дали ще се получи!
Борец, помисли си Ричър. Или футболен защитник. Което означава, че най-вероятно ще се опита да ме сграбчи
и да ми приложи някоя хватка. Или да се втурне напред с надеждата да ме събори. Да, сигурно ще опита нещо
подобно.
Шансът Бъдник да нанесе удар или ритник бе нищожен. Ричър бе убеден в това. Като за начало Бъдник бе по-
нисък поне със седем-осем сантиметра. Освен това Ричър имаше необичайно дълги ръце. Най-лесното за него бе да
изчака Бъдник да атакува и да го удари в лицето, щом влезе в обхвата му. Но не прекалено силно. Ричър не искаше
бившият спортист да изпадне в безсъзнание. Не и преди да му каже името.
Бъдник пристъпи встрани по посока на часовниковата стрелка и се озова по-близо до склада. Така застана на
една линия с мястото за паркиране, на което бе спрял микробусът. Което означаваше, че ще атакува, ще връхлети
Ричър, вместо да се опита да го сграбчи и да му приложи някоя хватка. Бъдник беше много едър. Определено
разполагаше и с много енергия, за да придвижва огромното си туловище насам-натам. Ричър промени плана си.
Нуждаеше се от свободно пространство вляво и вдясно. Така с лекота можеше да избегне атаката на противника. Да
го накара да се повърти в кръг. Да го изтощи. Да го накара сам да изгуби схватката.
Бъдник пристъпи десетина сантиметра напред и се накани да се втурне към Ричър. И тогава се намеси Сандс.
Тя заби пета в коляното му и Бъдник се строполи като прекършено дърво, изпищя, превъртя се по гръб и хвана
пострадалия си крак.
– Какво? – обърна се Сандс към Ричър. – Защо трябва само мъжете да се забавляват?
Бъдник се надигна с усилие и седна на асфалта. Кракът му бе извит под необичаен ъгъл.
– Изритах те – започна Сандс и застана пред него – с половината си сила. Следващия път ще го направя с
всичката. И няма да се прицеля в краката ти, а между тях. Да знаеш, че никога не пропускам.
Бъдник изскимтя и се опита да запълзи назад.
– Освен ако не ни кажеш името – продължи Сандс. – Името на човека, на когото продаваш електрониката. И то
веднага.
– Не мога – отвърна Бъдник. – Нищо не съм продавал…
– Давай – обади се Ричър. – Изритай го!
– Не! – възкликна Бъдник. – Вие не разбирате. Аз не продавам нищо… не аз ръководя тази операция. Аз само
давам под наем мястото, където складират нещата.
– И на кого го даваш под наем? – попита Ричър.
– На човека, на когото плащам за закрила.
– Добре. Как се казва? Къде да го открием?
– Не! Моля ви! Не мога. Вижте, този човек дори не ми плаща. Той го приема като услуга… проява на любезност.
Ричър и Сандс се спогледаха.
– Това е самата истина! – вдигна ръце Бъдник. – Кълна се! Вижте, аз въртя ресторантьорски бизнес. От самото
начало си знаех, че трябва да плащам за закрила. Дори включих сумата в бюджета, под фалшиво перо, разбира се.
Бях заделил парите, всичко беше готово. Онзи тип се появи вечерта, когато отворих. Точен като часовник. Каза ми
сумата, която трябва да плащам. Стори ми се висока, но какво можех да направя? Приех. А после той ми разказа, че
върти и друг бизнес, със стара електроника. Нещо повече, прави го от години. Човекът, от когото купих ресторанта,
явно бе пропуснал да ми спомене тази подробност. Мръсник! Както и да е… Онзи тип каза, че споразумението с
предишния собственик го устройва и се надява да го поднови и с мен. Откажа ли, това ще се отрази на доброто ми
здраве. Какво можех да му кажа? Не съм глупав!
– Може наистина да си глупав – отвърна Ричър, – а може и да не си. Не ме интересува кой какво ти е казал или
кога. Не ме интересува колко изкарваш и колко плащаш. От теб искам да чуя само две неща. Името на този човек. И
къде да го открия.
– Не мога… той ще ме убие.
– Ако не ми го кажеш, моята приятелка ще те изрита с всичка сила. Не мисля, че ще ти стане приятно. Затова ти
предлагам да си помислиш добре. Да подредиш приоритетите си. Да съпоставиш това, което несъмнено ще се случи
в настоящето, с онова, което евентуално може да се случи в бъдещето. И ще трябва да го направиш бързо, защото
започвам да губя търпение.
Бъдник помълча известно време, след което се изправи с усилие.
– Спомена за приоритети… Какви са твоите? Да си получиш нещата обратно или да спипаш онзи, който ги е
взел? Защото, за да се озоват нещата ви тук, някой трябва да ги е изхвърлил на боклука. Може да е било погрешка,
може да е било нарочно. Но който и да го е направил, моят човек не е виновен. Какво ще кажете да ви помогна да си
върнете нещата, но без да го замесвате?
Ричър се замисли. Рекет срещу закрила? Това предполагаше наличието на организирана престъпност.
Организираната престъпност предполагаше съществуването на проституция, хазарт, наркотици, лихварство. Все
неща, за които Ричър нямаше никакво време. В някой идеален свят той щеше да разбие на пух и прах подобна
мрежа, но Ричър не живееше в идеален свят. А в реален. И нямаше работа с вероятности и възможности, проблемите
му бяха съвсем осезаеми. Самоличността на шпионина, който се опитваше да открадне копие от "Страж" например.
Или безопасността на Ръдърфорд.
Да, наистина, въпрос на приоритети.
– Добре – съгласи се Ричър. – Да допуснем, че забравя за твоя човек. И че се интересувам единствено от това да
си върна нещата. Как може да стане?
– Знам къде държи хубавата стока – каза Бъдник. – Предполагам, че вашата е хубава. Нали?
Ричър кимна.
– Един от хората му се изтърва веднъж, когато вземаше стоката. Явно не се усети. Както си говореше, и се
изпусна. Беше преди месеци. Едва ли си спомня вече. А това означава, че можете да отидете там. Ще го представите
като обикновен обир и никой няма да го свърже с мен. Така всички ще останем доволни. С изключение на онзи тип,
рекетьора, но… майната му!
Ричър погледна Сандс. Тя кимна.
– Добре. Къде се намира това място? – попита Ричър.
– Складове под наем "Норм". Неговата клетка е Е4. Можете да откриете адреса в интернет. Ще ви кажа кода за
външната врата. Знам го, защото всеки път, когато правя ремонт, наемам склад там. Кодът е номерът на клетката –
моята е А6, – плюс последните седем цифри от мобилния ми телефон. – Бъдник продиктува поредица от числа.
– Добре – каза Ричър. – Но преди да хукнем към другия край на града, най-добре е да се уверим, че нещата ни
не са тук. Вратата е заключена и не можахме да разгледаме добре през процепа. Можеш ли да отвориш?
– Не сте влизали вътре, така ли?
– Че как да влезем?
Бъдник сви рамене и извади ключодържател от джоба си. На него бе окачен един-единствен ключ. Той го
подаде на Ричър с думите:
– Звучи логично, предполагам. Ето, отвори.
Ричър пристъпи в пространството между склада и микробуса. И размени ключовете, докато бе с гръб към
Бъдник. Отключи новия катинар и отвори вратата.
– Как не се сетихме по-рано? – възкликна Ричър и дори се плесна с длан по челото. – Всичко е тук. Бъдник, ела
да ми помогнеш.
Бъдник закуцука към него.
– Кои неща са ваши?
– Виждаш ли високия шкаф със счупената врата? Ей там, отзад? Това ни трябва.
– Не може да бъде – поклати глава Бъдник. – Спомням си, че едва го вкарах вътре, тежеше цял тон. Вижте,
вземайте го, ако искате, но го изнасяйте сами.
– Окей – отвърна Ричър. – Както искаш.
Той се подпря на микробуса, оттласна се и удари Бъдник в гърба, точно между лопатките.
Бъдник влетя през вратата, размахал ръце като гигантска птица, която не умее да лети. Преплете крака, но успя
да заобиколи първата купчина електронни отпадъци, втората, но накрая стъпи в струпаните на пода компютърни
мишки, заплете се в кабелите им, залитна и се строполи до телевизорите.
Ричър хвърли ключодържателя в склада.
– Не се притеснявай. Все някой ще дойде и ще те пусне. Освен ако не си ме излъгал за онзи склад. И не си ми
заложил капан. В такъв случай прецаканият ще си ти.
Сандс даде знак на Ричър да изчака, след което заобиколи микробуса от другата страна. Тя се върна след
секунди с две бутилки вода от стека, който бяха купили по-рано. Остави ги на прага, изчака Ричър да затвори
вратата и да сложи катинара, след което го хвана за ръката и попита:
– Нали ще се върнеш и ще пуснеш Бъдник?
– Само ако трябва да си поговорим отново – отвърна Ричър.
– Ами ако не трябва? Ако вземем сървърите? Не можем да го оставим заключен вътре.
– Няма да го оставим. Не и за дълго. Ще звънна на Рул. Ще ѝ кажа къде да го открие. Така Рул ще получи още
една червена точка.
– Не си ли прекалено жесток с Бъдник? Той не ръководи тази схема. Не печели от нея. Той е като Томасино,
когото пуснахме. Не трябва ли да насочим полицията към онзи рекетьор? Човека, който е замесил Бъдник в тази
история.
– Рекетьорът също ще си получи заслуженото, не бива да се съмняваш в това. Той просто е накарал Бъдник да
му отстъпи склада. Но тъкмо Бъдник е заплашил семейството на Томасино. Той сам е предприел тази стъпка. А това
е граница, която не е трябвало да прекрачва.
21.
Сателитната навигация в микробуса ги насочи към същата част на града, в която се намираше и депото за
сортиране на отпадъци. Пътуването им отне двайсет и четири минути. В крайна сметка Ричър, Сандс и Ръдърфорд
се озоваха пред огромен склад в края на дълга права улица с оградени парцели от двете страни. Складове под наем
"Норм" обаче се отличаваше от останалите сгради в района. Оградата ѝ не бе като другите. Цялата фасада беше
проектирана като старовремски форт-дървени палисади, наблюдателни кули, оръдия. Пилон с развято американско
знаме. Още един със знамето на Тенеси. И трети с някакъв странен флаг, обсипан с изображения на мускети, саби и
щитове.
Нищо чудно да го е проектирал самият Норм, помисли си Ричър. Дали пък Норм не бе любител на историята?
Или смяташе, че този военен маскарад ще накара складовете му да изглеждат по-надеждни в очите на клиентите?
Ще им вдъхне повече доверие? Подобни внушения вероятно се отразяваха добре на бизнес като неговия.
Сандс спря пред портала. Непосредствено до асфалтираната уличка се издигаше дървен стълб, но върху него
нямаше и следа от интерком, клавиатура или електронен четец на карти. Всъщност върху него нямаше нищо освен
реплика на стара пощенска кутия на "Пони Експрес". Сандс погледна спътниците си, свали прозореца и отвори
пощенската кутия. Вътре имаше сензорен дисплей. Тя го докосна и той светна. Появиха се редици от букви и цифри.
Сандс пое дълбоко дъх и въведе кода, който Бъдник им бе дал.
Нищо не се случи.
– Да не би да съм прокълната? – възкликна тя. – Или всички системи за достъп ме мразят?
Сандс въведе кода отново.
Нищо не се случи.
– Може да са сменили паролите – предположи Ръдърфорд.
– Или Бъдник ни е преметнал – добави Ричър.
– А може просто да се е объркал – каза Сандс. – Да не правим прибързани заключения, а да проверим. – Тя взе
чантата си, порови в нея и измъкна телефона на Бъдник. – Той каза, че паролата му включва последните седем
цифри от телефонния му номер. Да почерпим информация направо от извора.
Сандс докосна дисплея на телефона няколко пъти и той се включи.
– Чакай малко! – възкликна Ръдърфорд. – Как го направи? Да не би да разполагаш с някакъв специален код,
разработен от ФБР? Мислех, че това е мит!
– Разбира се, че Бюрото разполага с подобен код. Можем да проникнем във всеки телефон, навсякъде и по всяко
време. При това дистанционно. С помощта на сателити. Не знаеше ли?
– Наистина ли?
– Разбира се, че не. Просто надзъртах през рамото на Бъдник, докато се опитваше да набере номера на онзи, на
когото плаща за закрила. Видях паролата на телефона. А сега да видим с какво разполагаме. Ето номера му. По
дяволите! Същият е като този, който ни каза!
– Обзалагам се, че са сменили кодовете – заяви Ръдърфорд.
– Обзалагам се, че Бъдник ни е излъгал – каза Ричър.
– Чакайте малко! – възкликна Сандс. – Телефонният номер е само част от паролата. Може Бъдник да е объркал
номера на складовата клетка. Все пак човекът бе под силно напрежение…
– Как можем да го проверим? – попита Ръдърфорд. – Ще трябва да се върнем и да го попитаме.
– Можем да опитаме нещо друго – обади се Ричър и посочи телефонния номер на денонощната гореща линия за
обслужване на клиенти, изписан точно над дисплея. – Дай ми телефона на Бъдник.
Сандс набра номера, включи на високоговорител и подаде телефона на Ричър.
Някой вдигна чак след седмото позвъняване. Беше мъж. Представи се като Стив. Звучеше доста сънен.
– Стив, обажда се Бил Бъдник – каза Ричър. – Слушай, изпаднах в много неудобно положение. Стоя пред
вратата на складовете и не мога да я отворя. Отдавна не съм идвал и може да съм объркал номера на клетката.
Можеш ли да го провериш?
– Съжалявам, господин Бъдник. Не мога да го направя. Забранено е.
– О, моля те! Помогни ми! По принцип трудно помня номера. Имам твърде много работа в "Дебелия Фреди" и
не идвам често тук, затова съм забравил номера на клетката. Знаеш, че съм собственик на ресторанта.
– Да, знам. Видях снимката ви във вестника.
– Да, да, публикуваха я, когато купих заведението. Какво ще кажеш за следното. Ще потвърдиш номера на
клетката ми само този път и аз ще си го запиша, за да не изпадна отново в подобна ситуация. А после ти ще дойдеш
в ресторанта, когато решиш, и ще си поръчаш каквото си пожелаеш за сметка на заведението. Какво ще кажеш?
– Не знам. Не ни е позволено да го правим.
– Вечеря за двама. Доведи си компания. Или ела сам два пъти. Няма да съжаляваш.
– Не е редно.
– Знаеш, че правим най-добрите шейкове в целия град, Стив. Всъщност не само шейковете ни са най-добри. Е,
може да съм леко пристрастен, но това не означава, че греша.
– Не знам. Можете ли поне да ми кажете в кой блок сте? .
Бъдник бе казал А6. Надявай се на най-доброто.
– Разбира се. Блок А.
– Добре. Един момент…
Ричър чу шумоленето на купчина листа, след което Стив попита:
– Каквото си поръчам от менюто, нали? И мога да дойда два пъти?
– Точно така.
– Клетката ви се намира в А4, господин Бъдник. И не споменавайте пред никого за този разговор.
Сандс се обърна към отворения си прозорец. Тя въведе първо А, после 4 и накрая последните седем цифри от
телефонния номер на Бъдник.
Нищо не се случи. За няколко секунди, които ѝ се сториха безкрайно дълги. После вратата се отвори.
……
Когато тримата влязоха на територията на складовете, всяка прилика със старовремски форт остана зад гърба
им. Пред тях се издигаха шест солидни обикновени, но функционални сгради. В най-малката, разположена
непосредствено до входа, се намираха офисите. Неоновата табела над вратата ѝ бе изключена и вътре не светеше
нито една лампа. Останалите пет сгради бяха разположени по-назад, строени в една редица. Те бяха покрити с
гофрирана ламарина, боядисана в нюанс на сивото, който бе популярен сред военните кораби. Всяка постройка бе
широка дванайсет-тринайсет метра и дълга повече от трийсет. По-късата ѝ страна бе обърната към входа. До всеки
склад имаше мощна климатична инсталация, а на всяка фасада бе изписана голяма червена буква. Сграда А се
намираше най-близо до портала, а сграда Е – най-вляво. Редът им обърка за миг Ричър. Той би ги означил в обратен
ред – от А към Е, а не от Е към А. Но после се досети, че най-вероятно собствениците на складовете бяха построили
първо една сграда, после втора и т.н., като разрастването бе вървяло наляво.
Ричър помоли Сандс да отидат първо в клетката на Бъдник, тъй като предполагаше, че Стив може да наблюдава
складовете дистанционно. И щеше да заподозре, ако "господин Бъдник" тръгнеше в съвсем друга посока. Освен това
Ричър искаше да добие представа за мерките за сигурност. Притесняваше го евентуалното присъствие на
охранители. На патрули. Особено ако бяха придружени от кучета. На хора, изпратени от онзи рекетьор, за да се
грижат за склада му.
Бързо стана очевидно, че никой не охранява складовете. Мерките за охрана се свеждаха до катинари и камери.
Катинарите бяха най-различни и Ричър предположи, че клиентите сами ги поставят. Камерите бяха друго нещо. На
ъгъла на всяка сграда бе монтирана по една камера, която по нищо не се различаваше от останалите. Поставена на
четири и половина метра над земята, където човек или автомобил не би могъл да я закачи случайно. Или повреди.
Обективите им бяха насочени към входовете на отделните сгради, което означаваше, че вратата на всяка складова
клетка във външните редици е наблюдавана от две отделни камери. Същото се отнасяше и за останалите клетки.
Нищо чудно някои да попадаха в обхвата на четири камери, но това зависеше от качеството на обективите.
И така, от всяка страна на всяка сграда имаше по десет складови клетки. Нечетните номера бяха отдясно,
четните – отляво. Клетката на онзи рекетьор бе Е4. Следователно тя се намираше отляво. В другата редица.
Наблюдавана само от две камери. Сандс подмина клетката на Бъдник и подкара към Блок Е. Зави и продължи
възможно най-плътно до стената. Спря едва когато микробусът се оказа точно под външната камера. Ричър откъсна
петнайсетина сантиметра тиксо и се качи на покрива на микробуса. Пристъпи крачка назад. Покривът бе толкова
хлъзгав. Задното окачване проскърца под тежестта му. Ричър се подпря с ръка на стената и продължи назад. А после
се изправи, протегна ръка и покри обектива с тиксо.
Сандс продължи, за да повторят процедурата с камерата в далечния край на Блок Е. Това означаваше, че
охранителната система може да ги е записала как приближават клетката на Бъдник. И как се отдалечават от нея. И
как минават покрай нечетните клетки на Блок А. Ситуацията не бе идеална, но не бе и катастрофална. Най-важното
в случая бе, че никой нямаше да ги види откъм четната страна на Блок Е. И след като никой нямаше да ги види,
никой нямаше да съобщи за присъствието им. Нито на ченгетата, нито на когото и да било друг.
Сега вече Сандс се насочи към клетката на рекетьора. Спря пред нея, но остана в микробуса, без да гаси
двигателя. Ричър слезе с резачката за болтове в ръце. Ръдърфорд го последва. Двамата огледаха номерата от двете
страни на вратата, след което Ричър захапа с клещите катинара, който се оказа изненадващо малък. Ричър го сряза
почти без усилие. Свали го и хвана дръжката, разположена в долната част на ролетната врата. Вдигна я нагоре и
видя… мебели. Маса за трапезария. Осем стола, наредени около нея. Канапе. Два фотьойла. Бюфет. Шкаф за
напитки. Бюро. Лампион. Но нищо, свързано с електроника. Нищо, произведено през последните петдесет години.
Може би дори седемдесет и пет.
Ричър предположи, че е починал нечий родител. Или пък баба или дядо. Къщата е трябвало да бъде освободена
за нови наематели. Всичко в нея е трябвало да бъде продадено, раздадено или използвано на друго място.
Останалото се е оказало твърде старомодно, за да влезе в употреба. Но твърде ценно, било от финансова, било от
сантиментална гледна точка, за да бъде изхвърлено. И така се е озовало тук. Практично решение за някого, но
напълно безполезно за Ричър и останалите.
Сандс разчете езика на телата им и слезе от микробуса.
– Бъдник е мръсник – каза Ръдърфорд. – Ричър беше прав. Бъдник ни е излъгал.
– Не е задължително – възрази Сандс. – Той обърка номера на собствената си клетка. Може да е сгрешил и този.
Да проверим останалите.
– Имаме ли време? – попита Ръдърфорд. – Та тук има стотици клетки. Някой може да дойде и да види какво
правим. Ами камерите? Не можем да залепим обективите на всички. Дори само тези двете могат да ни създадат
проблем. Ако някой наблюдава изображенията от тях. Забележи ли, че цялата редица е потънала в мрак, ще провери
какво се е случило.
– Не се налага да влизаме във всички клетки – обясни им Ричър. – Бъдник може да е излъгал, но ако е казал
истината и онзи тип, който му осигурява закрила, държи стоката си тук, ще използва някоя от двете крайни редици.
Те са единствените, които не се виждат от отсрещната страна. Най-вероятно би предпочел този блок пред Блок А,
защото се намира по-далече от входа и така по-малко хора ще виждат камионите му.
– Това означава още девет клетки. Или деветнайсет в най-лошия случай – пресметна Сандс.
– А може би само още една – заяви Ричър. – Бъдник каза, че неговата е А6, а онзи рекетьор е наел Е4. В
действителност клетката на Бъдник се оказа А4. Нищо чудно да е разменил числата. Може тази на рекетьора да е Е6.
Ричър пристъпи вляво. Катинарът отново бе малък, но явно бе изработен от специално закалена стомана, тъй
като клещите го срязаха доста трудно. Ричър натискаше здраво в продължение на половин минута, преди резачката
да се справи със стоманата. После Ричър махна парчетата от катинара и ги прибра в джоба си при предишните.
Хвана дръжката на вратата и замръзна. Чу някакъв шум. Намираха се твърде далече от портала, за да чуят отварянето
му, но не можеха да сбъркат боботенето на голям двигател. Свистенето на гуми по асфалта. Това определено бе
автомобил, насочил се право към тях.
Ричър кимна към микробуса. Сандс и Ръдърфорд скочиха вътре. Ричър затвори вратата на клетката с мебелите и
се присъедини към тях. Иззад ъгъла на сградата се появи пикап. Тойота. Боядисан в бронзов металик. Много лъскав.
Без допълнителни светлини на покрива. Без лого на охранителна компания на вратата. Без въоръжени гангстери в
кабината. Само с шофьор зад волана. Мъжът изглеждаше прехвърлил петдесетте. Явно не бързаше. Спря до
предпоследната врата. Е18. Слезе, отключи, взе кашон от пикапа и влезе вътре. След минута се качи в колата, запали
двигателя и изчезна зад далечния ъгъл.
– Да действаме – каза Сандс. – Имам лошо предчувствие. Да приключваме, преди да е дошъл още някой.
Тримата слязоха едновременно и Ричър вдигна вратата на Е6. Пред погледите им не се появи обикновена
складова клетка както предишния път. Тази бе огромна, най-малко четири клетки бяха обединени в една. Две откъм
страната на нечетните и две откъм четните.
Ръдърфорд намери ключа за осветлението и го натисна. Една дузина флуоресцентни лампи примигнаха и
грейнаха на тавана.
– Мили боже!
Цялото помещение бе заето от метални стелажи, строени в редици на разстояние от две метра помежду им. Те
бяха отрупани с най-различни електронни устройства. Местни. Вносни. Битови. Индустриални. Дори военни, макар
и от по-нисък клас. Но Ричър нямаше никаква представа дали сред тях са сървърите, които търсят.
– Мога да прекарам тук целия си живот – възкликна Ръдърфорд.
Той пристъпи напред, започна да оглежда всеки предмет и да мърмори тихичко под нос. Изведнъж нещо,
разположено малко по-надолу, привлече погледа му. Той се втурна напред и след два метра падна на колене и
прегърна купчина черни кутии, оставени на най-долния рафт.
– Не мога да повярвам! Ето ги! Открихме ги!
– Работят ли? – попита Ричър. – Или са изтрили дисковете? Можем ли да проверим?
– Не тук – отвърна Ръдърфорд. – Това не са лаптопи. Не можеш просто да ги включиш и да провериш какво
става. Трябва да ги свържеш с мрежа, трябва да използваш компютър, за да провериш паметта им. Представи си
сървърите като огромни външни хард дискове.
– Ще ти покажем как се прави, но по-късно – каза Сандс. – Свързването е лесна работа. Сега трябва да ги
пренесем в микробуса и да ги откараме на сигурно място. Едва тогава ще ги включим.
Ръдърфорд и Сандс помъкнаха по два сървъра всеки. Ричър взе четири. Напъхаха ги в тясното пространство за
багаж зад последната редица седалки. Сандс се увери, че са добре закрепени, и тръгна към шофьорската врата.
– Чакай малко – спря я Ричър. – Нали искате да копирате информацията от сървърите? Какво ви трябва? Друг
сървър?
Ръдърфорд кимна.
– А също мрежа и софтуер.
– Има ли тук други сървъри? Които да ви свършат работа.
– Разбира се. Колкото искаш.
– Ти си използвал осем сървъра, но само един за нуждите на онзи проект за дигитализиране на архивите.
– Точно така. Останалите сървъри взех от различни места.
– Добре тогава, да вземем два сървъра, върху които можем да копираме информация. Не, по-добре да вземем
четири.
– Защо? Какво ще копираме?
– Може би нищо. Ще ти обясня, когато напуснем това място.
22.
Докато пътуваха към града, в главата на Ричър се въртяха десет думи.
Всеки трябва да знае толкова, колкото е необходимо. И Четиридесет часа.
Десет думи, а не дванайсет. Защото от четиридесет и осем часа бяха останали четиридесет часа. Но и двата
проблема бяха все така актуални. Към тях се бе присъединил и един въпрос, който изискваше кратък и ясен отговор.
С една дума. Паметта на сървърите беше ли изтрита? Да или не? Какъвто и да бе отговорът, Ричър трябваше да
направи две неща. Ако данните бяха непокътнати, той трябваше да убеди Ръдърфорд да ги копира и да предостави
копието на ФБР. Ако данните бяха изтрити, Ричър трябваше да уведоми агент Фишър и да убеди Ръдърфорд да
напусне града. Много добре знаеше кой вариант е за предпочитане. Но нямаше представа кой ще се окаже по-лесен.
Ричър погледна Сандс и Ръдърфорд, които седяха отпред. Те се връщаха коренно променени. Съвсем не бяха
същите хора, влезли в складовете. Умората им бе изчезнала. Тревогата също. Ричър долавяше обзелото ги вълнение.
Ентусиазма им. Вярата им, че след като сървърите са отново в ръцете им, всичко останало ще се нареди от само себе
си. Ричър не споделяше оптимизма им. Той единствен знаеше колко високи са залозите. И той единствен не
разбираше нищо от компютри. Нямаше представа как да измъкне тайните им. Или как да разбере дали компютрите
изобщо крият някакви тайни. Предпочиташе да си има работа с хора, не с машини.
Първата им спирка бе жилището на Ръдърфорд, за да могат Сандс и Ръсти да си вземат дрехи и тоалетни
принадлежности, както и своите лаптопи и всички кабели и разклонители, които можеха да им потрябват, за да
свържат сървърите. После взеха колата на Марти. Зад волана ѝ седна Ричър. Накрая се насочиха на север – Ричър
водеше, Сандс го следваше – към бензиностанцията, но не за да напълнят резервоарите, а заради двата мотела. Един
от тях бе привлякъл вниманието на Ричър. Това вероятно бе най-старата сграда в целия комплекс. В архитектурно
отношение мотелът изглеждаше съвсем традиционен и по нищо не се отличаваше от безброй подобни места из
цялата страна. На фасадата му бе окачен синьо-червен неонов надпис с изображението на някаква митична птица.
Самата постройка бе едноетажна, а фасадата ѝ бе облицована с тъмна дървесина. За начало на сградата можеше да
се приеме рецепцията в югозападния ъгъл, която се отличаваше с навес над входа, а под него бяха разположени
машини за безалкохолни и лед. После тя продължаваше под формата на буквата П, редувайки прозорец – врата,
прозорец – врата. Общо трийсет и шест чифта прозорци и врати. Пред всеки от тях – място за паркиране. Така на
практика не оставаше разстояние, което човек да измине пеша от колата до вратата. Което определено улесняваше
пренасянето на багаж до стаята. И намаляваше шанса някой да види какво се внася вътре. Колкото и необичаен да е
въпросният багаж. Или дори абсурден като комбинация. Например три куфара и дузина черни кутии.
Разположението на стаите идеално устройваше Ричър. Както и фактът, че от трийсет и шест само четири бяха
заети. Пред три от вратите бяха паркирани стари седани, чиято боя бе избеляла от годините, прекарани под яркото
слънце. Пред четвъртата бе оставена яркожълта тойота, изкаляна чак до покрива. Два от седаните бяха паркирани
откъм страната на рецепцията, третият седан и тойотата бяха от другата страна. А това оставяше една от страните
на буквата П напълно свободна.
Сандс спря до автоматите за безалкохолни, излезе от микробуса и тръгна към рецепцията. Ричър паркира до
микробуса и влезе вътре с нея. Помещението бе дълго и тясно. Самата рецепция бе разположена вдясно, точно до
вратата, а от другата ѝ страна се намираха висок хладилник с двойни стъклени врати и масичка с микровълнова
печка и кафе машина. Покрай лявата стена бяха наредени три бели пластмасови маси. Всяка от тях имаше по четири
бели пластмасови стола. И по една ваза с червени изкуствени цветя.
Ричър потропа по дървения плот и миг по-късно се отвори врата, която водеше към задна стаичка. Появи се
младеж, който едва ли бе на повече от деветнайсет. Косата му се спускаше до раменете, очилата му бяха кръгли, а
облеклото му се състоеше от избелели торбести джинси и бяла тениска. Той се отпусна тежко на стола зад
рецепцията и впери поглед в Ричър.
– Трябва да обсъдим цените на стаите ви – каза Ричър.
Младежът посочи табелата на стената зад гърба му: Стая $95+ на вечер.
– Предполагам, че това е стандартната тарифа – отвърна Ричър. – Но тя не ме интересува.
– Не правим отстъпки. Деветдесет и пет плюс такса. Не ви ли устройва, идете другаде.
– Не търся отстъпки, а нещо друго. Специална сделка.
– Не предлагаме и специални сделки. Каквито и да било.
– Не бързай, не бързай. Не знаеш какво имам предвид. Нали не искаш да пропуснеш някое изгодно
предложение?
Младежът се замисли и след секунда отвърна:
– Слушам.
– Трябват ни две стаи – обясни Ричър. – Ще платим предварително за цяла седмица. Едната ще струва
деветдесет и пет долара на вечер. Ще платим с кредитна карта, както правят всички. Другата ще струва сто и
петдесет долара на вечер в брой, които отиват право в твоя джоб.
– Слушам – каза младежът.
– Имам три условия. Първо, стаите трябва да бъдат една до друга в онази част от мотела, която гледа към двора.
Между тях трябва да има междинна врата.
– Може да се уреди.
– Второ, ще регистрираме само една от стаите. Системата ви за резервации ще отбележи, че другата не се дава
под наем.
– Не знам как да го направя. Не мисля, че разполагам е подобна опция.
– Разбира се, че разполагаш. Всички хотели разполагат е нея или с някаква нейна версия. Например, когато
клиент почине и се наложи да изчакате съдебния лекар. Или някой попадне в ареста за наркотици, а ти чакаш
ченгетата да претърсят стаята. Или дори ако мивката се повреди и се наложи да повикате водопроводчик. Потърси в
наръчника си, все ще откриеш нещо подобно.
– Наръчник? Вие от кой век сте излезли бе, хора? – Младежът включи компютъра си и затърси нещо. Накрая
обяви: – Добре, добре. Има такава опция. Може да се уреди. Какво друго?
– Тази уговорка е строго конфиденциална. Не я споменаваш пред никого. Нито пред шефа, нито пред колегите.
Нито пред чистачките, нито пред приятелите, нито пред майка ти и баща ти. Нито дори пред кучето и котката.
– Нямам нито куче, нито котка, но разбрах какво имате предвид. И за да сме наясно, две стаи за цяла седмица?
Седем нощувки, нали?
– Седем нощувки. Хиляда и петдесет долара, ако това имаш предвид.
– Добре тогава, имаме сделка.
– Чудесно. Моята приятелка ще се погрижи за плащането с кредитна карта и попълването на формулярите. Аз
ще се погрижа за плащането в брой. Половината сега, половината на тръгване. Стига да си държиш устата затворена.
……
Ричър и Сандс напуснаха рецепцията с ключове в ръце. Стая осемнайсет и деветнайсет. Първата бе наета по
всички правила, втората не фигурираше никъде, напълно невидима за всеки, който би решил да ги потърси в този
мотел.
Ричър паркира колата на Марти пред стая осемнайсет. Сандс спря микробуса със задната част към вратата на
стая деветнайсет. След което тримата се заловиха с внасянето първо на сървърите и после на куфарите. Накрая
пренесоха резачката за болтове и остатъка от покупките на Ричър. Тримата останаха навън четири минути. Напълно
приемлив риск. Ричър откара микробуса встрани от мотела. Когато всичко приключи, Сандс ще го върне без
проблеми в някой офис на фирмата за автомобили под наем, помисли си той. Но за момента не биваше да го
използват. Томасино го бе видял. Бъдник го бе видял. Онзи случаен клиент в Складове под наем "Норм" го бе видял.
Най-вероятно половин дузина охранителни камери в "Норм" също го бяха видели и записали надлежно.
Ричър взе три пици и три кока-коли от първия ресторант, покрай който мина, и ги отнесе в мотела. Влезе в стая
осемнайсет и включи осветлението. Навремето стаята сигурно е минавала за луксозна. Днес повечето хора биха я
нарекли приемлива. Или непретенциозна. В нея имаше две големи легла с покривки на цветчета и множество
възглавници. Фотьойл. Телевизор. Хладилник. Бюро. Баня. Тоалетна. Ламиниран паркет на пода. Бледи неутрални
тонове по стените. Всичко тук е правено с оглед на трайността, а не на удобството, заключи Ричър. Дори мощността
на електрическите крушки бе подбрана така, че да пести от сметките за ток, вместо да създава уютна атмосфера. Но
това не притесняваше Ричър. Нали имаше легло? И баня. И лесен достъп до кафе.
Ричър отвори своята междинна врата и почука на другата. Сандс му отвори и той влезе в стая деветнайсет. Тя бе
огледално копие на осемнайсета. С изключение на промените, които Сандс и Ръсти бяха внесли. Те бяха свалили
матрака от едното легло и бяха покрили прозореца с него, за да не пропуска светлина навън. Поради същата причина
бяха облепили с тиксо и вратата на стаята. Бяха разположили осемте сървъра върху всяка равна повърхност, която
бяха открили. И бяха създали лабиринт от черни захранващи и жълти мрежови кабели, за да ги свържат в едно цяло.
С изключение на лаптопа на Ръдърфорд. Той бе поставен на края на голото легло, свързан с останалото оборудване с
помощта на дебел син кабел. Ръдърфорд седеше пред него, кръстосал крака пред себе си, вперил поглед в екрана
толкова напрегнато, че дори не забеляза появата на Ричър.
– Как е положението?
Ричър подаде пица и кола на Сандс, след което остави друга кутия на леглото до Ръдърфорд.
– Добре, струва ми се – отвърна Сандс. – Ръсти?
– Какво? – сепна се Ръдърфорд. – О! Благодаря!
– Как е положението? – попита отново Ричър. – Имам предвид сървърите… Данните. Всичко ли е там?
– О, да. Така изглежда. "Цербер" обаче не изглежда в добра форма. Имам чувството, че онази хакерска програма
се е опитала да пренапише части от него. Може да ми отнеме известно време да установя какво точно е станало. И
защо. И как да подобря защитата на крайния продукт. Но трябва да призная, че ситуацията е по-добра от очакваното.
В крайна сметка "Цербер" се е огънал, но не се е пречупил, така да се каже. Което е добре.
– Радвам се – отвърна Ричър. – А онези записи от градския архив? Още ли са там? Всичките?
– Дискът е пълен. Нищо не е изтрито, затова предполагам, че са там.
– Можеш ли да провериш със сигурност?
– Бих могъл, но…
– Моля те, направи го още сега.
– Но първо трябва да разбера как "Цербер"…
– Ръсти, това е важно. Провери още сега. Моля те.
Ръдърфорд въздъхна и през следващите две минути само потракваше по клавиатурата и плъзгаше пръсти по
тъчпада.
– Добре. Виж, не съм отворил всяко от хилядите или десетките хиляди сканирани изображения – всъщност
най-обикновени снимки, не документи, – но доколкото виждам, целият архив е непокътнат.
– Тогава ще те помоля да направиш копие – каза Ричър. – Не. Две копия.
– Абсурд! В никакъв случай! Вече ти казах, няма да позволя никой да прави копие на каквото и да било. Не и
преди да усъвършенствам "Цербер". Бъдещето ми зависи от него. Това на Сара също.
– Разбирам. Но има една подробност. Когато днес се върнах в апартамента на Мич, аз ви казах истината за
случилото се с мен. Но не ви казах цялата истина.
23.
– Какво знаете за програмата, наречена "Страж"? – попита Ричър.
– Нищо – призна Ръдърфорд. – Дори не съм чувал за нея.
– Аз съм чувала нещичко – каза Сандс. – Предимно слухове от хора в Бюрото. Преди четири години настъпи
рязък спад в киберпрестъпленията. Най-добрите хакери просто изчезнаха от радара. Ей така, изневиделица.
Отначало хората в бранша решиха, че корпорациите от Силициевата долина са наели нови служители, говореше се
дори, че някакъв стартъп предлага щури пари. Накрая обаче някой открил, че зад всичко това стои правителството.
Което взема спешни мерки. Говореше се, че руснаците са разработили ново кибероръжие, което може да разбие на
пух и прах защитата на компютрите в избирателните комисии. Компютрите в цялата страна се оказаха уязвими. Не
можеше да се вярва на нито един резултат. Специалистите в Куонтико направиха симулация и се оказа, че пробив
дори в един компютър може да компрометира цялата мрежа и оттам президентските избори, а това може да доведе
до какви ли не последици – от гражданско неподчинение до мащабни улични бунтове. Представете си, ако у
екстремистите от някоя милиция попаднат доказателства, че изборите са манипулирани. Част от тези групировки
разполагат със сериозна огнева мощ. Малко им трябва да я използват.
– "Страж" е единственото средство, което може да предотврати подобен сценарий – намеси се Ричър. –
Руснаците не могат да пробият защитата му, затова се опитват да го откраднат.
– Как? – попита Ръдърфорд.
– Имат шпионин в лабораторията "Оук Ридж", където е разработена програмата.
– Защо ФБР не го арестува?
– Защото Бюрото знае за съществуването на шпионина, но нищо повече. Няма представа кой е той. Нищо чудно
да е дълбоко законспириран спящ агент. Свързан по някакъв начин с този град. И тук нещата стават по-конкретни. В
градския архив има документ, който може да разкрие самоличността на шпионина.
– А архивът изгоря.
– Това не е случайно.
– Същите документи ги има и в дигиталния архив. Той обаче е недостъпен след хакерската атака.
– И това не е случайно.
– Но всички тези документи са записани на моя сървър. Защото "Цербер" ги е защитил.
– Ето защо едва не те отвлякоха. Руснаците искат тези записи. Искат да унищожат всичко, което може да изложи
агента им на опасност.
– Откъде знаеш всички тези неща, Ричър? – попита Сандс.
– Ти предположи, че срещата в изоставената фабрика е капан. Да, там наистина ме очакваха, но срещата се
разви по съвсем друг начин. Жената, която дойде, се оказа федерален агент. Под прикритие. Проникнала е в руската
клетка, която трябва да вземе сървъра. Задачите ѝ са две. Първо, да осигури на Бюрото копие, за да разкрият
самоличността на шпионина. И второ, да осигури безопасността на Ръсти. Тя ме подмами в онази стара фабрика, за
да се срещне с мен и да ме помоли за помощта ни.
– И ни казваш всичко това едва сега?
Ричър сви рамене.
– Нямаше смисъл да ви го казвам, преди да открием сървърите. Ами ако те бяха унищожени? Щях напразно да
разкрия съществуването на наш агент. Колкото по-малко хора знаят за нея, толкова по-добре.
– Прав си – съгласи се Сандс.
– Има още нещо – продължи Ричър. – Искам да бъда напълно откровен с вас. Провалих опита за отвличане на
Ръсти, който руснаците организираха в понеделник. Затова те изпращат нов човек. Директно от Москва. За да
опитат отново. Изводът е следният. Ако искаме да избегнем всички негативни последици от едни компрометирани
избори и ако искаме да попречим руснаците да спипат Ръсти, имаме само един изход. Да дадем на Бюрото копие от
сървъра.
Ръдърфорд скочи от леглото и взе два от допълнителните сървъри, които бяха донесли от склада.
– Сара! Какво чакаш? Помогни ми! Трябват ни още два контакта!
……
Ръдърфорд се справи за десетина минути с конфигурирането на новите сървъри и прехвърлянето на архива
върху тях. Ричър използва времето, за да позвъни на телефона на Уолуърк, който Фишър му бе дала за спешни
случаи. А това определено попадаше в категорията спешен случай. Уолуърк вдигна на първото позвъняване и Ричър
веднага започна по същество: сървърите са открити, информацията е непокътната. Уолуърк също бе крайно делови.
Никакви благодарности. Никакви поздравления. Само два бързи въпроса. Къде си? Кога можем да се срещнем?
Ричър каза на Уолуърк да пристигне в района на бензиностанцията след час, след което ще му звънне, за да му каже
точното място.
Ричър се извини, излезе от стаята и отиде до рецепцията. Почука на дървения плот. Появи се същото дългокосо
хлапе. Изглеждаше изненадано и разтревожено. Явно си представяше как хилядарката му се изпарява, преди да се е
озовала в джоба му.
– Нека да обсъдим отново цените на стаите – каза Ричър. – Стандартната тарифа е деветдесет и пет долара на
ден. Това прави приблизително по четири долара на час. Ако искам да наема още една стая, но само за два часа, без
никой да задава въпроси и без никой да я вписва в регистъра, колко ще ми струва това?
– Петдесетачка. В брой. Предварително.
– Как се казваш, синко?
– Кармайкъл.
– Е, Кармайкъл, вярваш ли в поуките, които носят приказките? А?
– Предполагам.
– Чувал ли си онази за човека, убил гъската, която снасяла златни яйца?
– Четиресет долара. Не мога по-малко. Трябва да разделя парите с камериерката.
– Няма да е необходимо. Няма да разхвърлям. Дори няма да сядам на леглото.
– Че за какво тогава ви е притрябвала стая?
Ричър не отговори.
– Трийсет долара – предложи Кармайкъл.
Ричър не отговори.
– Двайсет.
– Така е по-добре. – Ричър извади две десетачки от джоба си. – Дай ми ключа. И гледай да е близо до другите
две стаи, но да не е съседна.
……
Ричър излезе навън и позвъни отново на Уолуърк. Съобщи му името на мотела, адреса и номера на стаята –
четиринайсет. После се върна в стая осемнайсет.
Сандс седеше на фотьойла. Ричър ѝ се усмихна и седна на едното легло.
– Пицата ти ще изстине – каза Сандс след кратко мълчание. – Искаш ли да отида до рецепцията и да я стопля?
– Не, благодаря – отвърна Ричър. – Студената пица не е проблем. Освен ако не искаш да стоплиш твоята.
– И аз нямам проблем със студените пици. Освен това изядох моята, докато теб те нямаше.
Ричър отхапа от своята. Сандс се усмихна.
– Студена пица – каза тя. – Евтин мотел. Имам чувството, че отново работя в Бюрото.
– Липсва ли ти?
– Не ми липсват болките в гърба от продънените матраци, на които спях, докато пътувах по задачи. Това е
сигурно. Но когато те чух да говориш за онази жена, с която си се срещнал… Когато разбрах какво прави тя.
Защитава нашите избори. Предотвратява саботаж отвън. Такива неща карат човек да се замисли.
– Работила ли си под прикритие?
– Не. Участвах в няколко операции, но иначе дейността ми бе строго специализирана. По-голямата част от
времето си прекарвах в различни местни поделения на Бюрото, навсякъде, където имаха проблем с
киберпрестъпления. Вършех едно и също, сменяха се само бюрата и екраните.
– Затова ли напусна?
– Не, не заради работата. В интерес на истината, тя ми доставяше удоволствие. Но с течение на годините
започнах да осъзнавам, че колкото и да ми харесва работата, ФБР никога няма да ми даде това, което искам от
живота.
– Какво е то? Собствена компания?
Сандс поклати глава.
– Не. Тя е само средство за постигане на целта, за печелене на пари. Затова "Цербер" е толкова важен за мен.
Донесе ли ми достатъчно пари – сбогом на всичко.
– За какво са ти парите?
– Не мога да ти кажа. Ще ми се смееш.
– Опитай.
Сандс затвори очи и си пое дълбоко дъх.
– Искам да разполагам с достатъчно пари в банката, за да не ми се налага да работя. Искам да продам дома, в
който живея, и повечето вещи. И да си купя яхта. – Тя отвори очи и попита: – Смяташ ме за луда, нали?
– Зависи. В едно пристанище ли ще държиш тази яхта?
– Разбира се, че не. Това обезсмисля цялата идея. Ще плавам където си искам и когато си искам.
– Аз съм последният човек на света, който би нарекъл свободата да пътуваш лудост. За мен тя е жизнена
необходимост.
Ричър се канеше да добави, че идеята човек да смени дома си на сушата с нов дом във водата не му изглежда чак
толкова привлекателна. Никога не си бе имал работа с яхти, но знаеше, че те създават повече проблеми от една
обикновена къща. Вярно, мобилността им бе предимство, но имаха и куп недостатъци. Нуждаеха се от поддръжка и
ремонти например, изискваха разходи. Да не говорим, че можеха да потънат. Или да се блъснат в по-голяма яхта или
кораб. Можеха да обраснат в раковини. Кой знае какви още проблеми можеха да изникнат. Но преди Ричър да каже
каквото и да било, междинната врата се отвори и на прага застана Ръдърфорд.
– Всичко е готово – заяви той. – Две копия, както пожела.
……
Ръдърфорд бе оставил двата клонирани сървъра на леглото, непосредствено до лаптопа си. Ричър ги взе и ги
отнесе в осемнайсета стая. Прибра единия в гардероба, а другия понесе навън. Притисна го към гърдите си с
дясната си ръка, протегна лявата напред и изви тялото си под ъгъл така, че да се извърне леко с гръб към двора.
Позата му не би заблудила нито един наблюдател, застанал наблизо, но човек зад гърба му или в далечината никога
не би се досетил, че Ричър носи нещо. До появата на Уолуърк имаше достатъчно време, но Ричър предпочиташе да
го изчака в стаята. Искаше да създаде впечатление, че е пристигнал в мотела специално за срещата от някоя
неназована дестинация далече от тук. А не че е отседнал през четири стаи от четиринайсета. Ричър нямаше
причина да изпитва недоверие към Уолуърк, но още преди години бе научил, че ключът към дългия и здравословен
живот е именно предпазливостта.
Ричър остави сървъра на бюрото и седна на фотьойла. Дръпна завесите и угаси лампата. Зачака, без да изпуска
от поглед вътрешния двор на мотела. Изминаха десетина минути. Не пристигна нито един автомобил. Не потегли
нито един автомобил. Никой не влезе в стаята си. Никой не излезе от стаята си. Изминаха още пет минути. Мощни
светлини осветиха двора. Появи се кола. Когато се озова в средата на двора, шофьорът ѝ намали, сякаш за да се
ориентира по-добре, след което ускори и се насочи право към стая четиринайсет. Когато наближи, зави рязко
наляво, включи на задна и спря. Багажникът на автомобила се намираше на метър от стената.
Ричър отвори вратата още преди Уолуърк да почука. Отстъпи крачка встрани, за да пропусне агента, след което
дръпна отново завесите и запали лампата.
– Това ли е? – попита Уолуърк, пристъпи към бюрото и се наведе, за да разгледа сървъра.
Ричър кимна.
– Благодаря, майоре – каза Уолуърк. – Направихте ни голяма услуга, за което сме ви много благодарни. Имате
телефона ми. Ако мога да ви се отблагодаря по някакъв начин, не се колебайте да ми се обадите. И ме извинете за
това, че вчера скрих истинската си самоличност. Не исках да ви лъжа, но нямах избор предвид обстоятелствата.
Надявам се, че разбирате.
– Не е нужно да се извинявате – отвърна Ричър. – Партньорката ви работи под прикритие. Основният ви
приоритет е именно нейната сигурност. Но трябва да благодарите на Ръсти Ръдърфорд. Записите са оцелели
благодарение на неговите усилия.
– Ще го имам предвид. – Уолуърк взе сървъра и се запъти към вратата. – Благодарете му от мое име, ако го
видите. Трябва да тръгвам. Не разполагаме с много време.
Ричър застана между вратата и федералния агент.
– Само два въпроса, преди да потеглите.
– Добре, но бързи.
– Клостерман. Онзи тип, с когото се запознах в Къщата на шпионите тази сутрин. Агент Фишър каза, че ще го
проверите отново. Някакви резултати?
– Фишър каза същото и на мен. Работим по въпроса, но все още не сме открили нищо. Друго?
– Сървърът. Ще го отнесете в някое местно поделение на ФБР. Вероятно в Нашвил. Където куп компютърни
гении ще разкрият всичките му тайни.
– Точно така.
– Колко време ще отнеме?
– Пътуването до Нашвил ли?
– Разкриването на тайните.
– Колко дълъг е един наниз от мъниста? Човек не може да прецени, преди да стигне до края. Може да се
наложи да прегледаме хиляди документи. Това е равносилно на търсенето на игла в копа сено. Всъщност дори не
става въпрос за игла, защото не знаем какво точно търсим, а се надяваме да разберем, когато го видим.
– Следователно едва ли ще се справите за… трийсет и седем часа, да кажем?
– Не знам. Може да отнеме две секунди. Или два месеца. Няма как да разберем, преди да опитаме. Но това не е
ваш проблем, майоре. Трябва да тръгвам.
– Не ме наричайте майоре. Ричър е достатъчно. Проблемът е и мой. Донякъде. Но най-вече на Ръдърфорд.
– Защо?
– Агент Фишър спомена, че клетката ѝ ще се ограничи с наблюдение, но само до утре по обед. Тогава се очаква
да пристигне подкрепление. Опитен оперативен агент от Москва. Не разкриете ли самоличността на техния агент в
"Оук Ридж", няма да можете да го арестувате. Руснаците няма да знаят, че сървърът е у вас, затова няма да пропуснат
възможността да го вземат и да защитят своя човек. Следователно ще направят нов опит да отвлекат Ръдърфорд. И
Фишър няма да е в състояние да спаси живота му, тъй като всички ще изпълняват заповедите на новия човек от
Москва.
Уолуърк вдигна рамене.
– Предполагам, че е така. Моментът е доста труден за Ръдърфорд. Особено след като ни помогна. Някакъв шанс
да го убедите да напусне града?
– Съмнявам се. Опитах се вече, а той отказа. Не го обвинявам. Не е направил нищо лошо. Всъщност постъпил е
както трябва. Не иска да позволи на никого да го прогони от дома му.
– Съгласен съм, но възможностите ни в това отношение са ограничени. Можете ли да останете още малко? Да
го наглеждате.
– За известно време. Но не завинаги.
– Докато открием агента.
– Сам казахте, че това може да отнеме два месеца, а аз не се задържам на едно място повече от два дни.
– Съжалявам, Ричър. Борим се с неизвестното. Много бих искал да помогна на Ръдърфорд. С удоволствие бих
го направил, ако имах тази възможност. Но трябва да мисля за по-важната цел. Не виждам какво друго можем да
направим.
– Аз знам какво мога да направя.
– Какво?
– Клостерман ми предложи десет бона за сървъра. Ще приема офертата.
– В никакъв случай! Не мога да позволя…
– Не искам разрешение. Просто ви информирам предварително. Проява на добра воля. Има нещо странно в
Клостерман. Долових го при първата ни среща. Руснаците имат постоянно присъствие в града. Искам да разбера
дали това е той.
– Не.
– Вече работя по въпроса. Приемете го като факт. Няма никаква опасност. Ако греша, онзи дъртак ще види само
документи, които и бездруго са били обществено достъпни. Ако съм прав, руснаците ще решат, че мисията им е
приключила. Ще решат, че агентът им в "Оук Ридж" е в безопасност, няма да го изтеглят, а ще го оставят да
продължи работата си. Това пък ще осигури на вас време да разкриете самоличността му. Руснаците ще изтеглят
екипа на Фишър и тя няма да бъде изложена на опасност. Ръдърфорд няма да бъде отвлечен.
– Абсурд!
– Чуйте ме. Нямаше да научите за съществуването на този сървър, ако не бях аз. Щяхте да се въртите в кръг като
куче, което гони опашката си. Затова ми дайте малко свобода на действие.
Уолуърк не отговори.
– Ако проявите малко здрав разум, ще стоите отстрани и ще наблюдавате как ще се развие ситуацията. Получат
ли се нещата, ще можете да си припишете заслугите. Никой няма да чуе друго от мен.
Агентът продължаваше да мълчи. След няколко секунди заобиколи Ричър и спря до вратата.
– Трябва да занеса това нещо в Нашвил. Колегите ме чакат. И трябва да е ясно, че не мога да одобря официално
това, което предлагате…
– А неофициално?
– Обадете ми се, когато приключите. Но да си остане между нас.
24.
Ричър се събуди точно в седем и половина. Взе душ, облече се и отиде до рецепцията за кафе и канелени
кифлички, докато Сандс се заемаше с тоалета си. Ръдърфорд бе в съседната стая, все така надвесен над лаптопа си.
Изглеждаше твърде вглъбен в работата, затова Ричър остави закуската му и се върна през междинната врата. Седна
на леглото, а Сандс се настани на фотьойла. Той се разположи удобно, тя се надвеси напред. Ричър ѝ предаде
разговора си с Уолуърк, докато се хранеха.
– Искаш да кажеш, че всичко може да приключи още днес? – попита Сандс. – Ако си прав за Клостерман. Ако
той работи за руснаците и им предаде сървъра, те ще оставят Ръсти на мира.
– Ако съм прав за Клостерман – потвърди Ричър.
Сандс се намръщи.
– Мисля, че пропускаш нещо. Ако си прав за Клостерман, това означава, че той е убил онази журналистка. Или
е наредил да я убият. Ами ако му хрумне, че двамата с Ръсти сте безполезни, след като сте му предали сървъра? И
реши да убие и двама ви?
– Ситуацията с журналистката е различна. Тя не е била безполезна, а наистина е попаднала на нещо, докато се
е ровила в архива. Открила е информация, която може да разкрие самоличността на руския агент. Затова са я убили.
За да ѝ затворят устата. Ние, от друга страна, сме двама алчни глупаци. Така поне изглеждаме в очите на
Клостерман. Той смята, че сме се вързали на онези глупости за проучването на семейната история, които ни
пробута. И няма да види нищо подозрително в готовността ни да му продадем сървъра. Нещо повече, ще приеме това
за доказателство, че не подозираме каква информация съдържа. Което прави убийствата излишни. Би било твърде
опасно. Най-малкото заради риска да привлече нежелано внимание. А руснаците определено не си падат по
излишните рискове.
– Дали Клостерман би оставил копие от сървъра у Ръсти? Ами ако Ръсти случайно се натъкне на тайната им,
както това е направила онази журналистка? Нима това не е излишен риск за Клостерман?
– Възможно е, но само ако той разбере, че Ръсти разполага с копие.
– И ако го увериш в обратното, няма да заподозре, че лъжеш?
– Нямам намерение да го лъжа. Ще го оставя сам да стигне до съответния извод.
– Как?
– Можеш ли да намериш телефонния му номер?
Сандс извади телефона си и въведе няколко команди.
– Ето – обяви тя. – Искаш ли да го набера?
– Не, благодаря – отвърна Ричър и извади телефона, който Ръдърфорд му бе купил. – Продиктувай ми го.
– Защо не използваш моя? Номерът му вече е на дисплея ми.
– Защото така Клостерман ще разполага с твоя номер. А телефоните лесно могат да бъдат проследени.
– След като двамата с Ръсти не сте в опасност, защо аз да съм?
– Най-вероятно не си. Но руснаците не са единствените, които не обичат да поемат излишни рискове.
……
Икономката на Клостерман вдигна още на първото позвъняване. Тя заяви, че шефът ѝ отсъства, но Ричър
отвърна, че току-що е открил нещо много ценно. Две минути по-късно Клостерман вече бе на линия.
– Чудесна новина – каза той. – Бързо се справихте. Кога го открихте?
– Преди пет минути – отвърна Ричър. – Заехме се с издирването веднага щом напуснахме дома ви. Цяла нощ го
търсихме.
– Къде беше?
– В една складова клетка в очакване на купувач.
– Невредим ли е?
– Така изглежда. Не съм специалист, но господин Ръдърфорд е. Той е убеден, че всичко е наред.
– Музика за ушите ми! Кога да дойда да го взема?
– Аз ще ви го донеса.
– О! Добре. Колко бързо можете да дойдете?
– А вие колко бързо можете да осигурите парите?
– Те са тук, в сейфа.
– Тогава утре? Или в събота. Най-късно в неделя.
– Защо не дойдете днес? Тази сутрин? Още сега?
– Няма да успеем днес. Скоро ще стане обед. Още не сме копирали сървъра. Трябва ни специално оборудване.
Знаете, че сървърите не са като лаптопите. Те приличат повече на един огромен външен харддиск. Нужни са
компютри, мрежи, софтуер. И тъй като господин Ръдърфорд не работи вече за градските власти, той не разполага с
достъп до същите ресурси. Налага се да поиска услуга от приятел. От човек в Нашвил, който може да направи това.
Не успеем ли там, ще се наложи да отидем до Ноксвил.
– Защо ви е притрябвало да правите копие?
– Честно казано, едва ли ще ни потрябва. По-скоро ни се иска. Сам казахте, че на сървъра е записана част от
архива на общината. Това може да се окаже интересна възможност. И ако след тази хакерска атака възникнат
проблеми с възстановяването на дигиталния архив, господин Ръдърфорд би могъл да дари сървъра на града. Да
покаже, че не е обиден от несправедливото отношение към него.
– Много щедро от страна на господин Ръдърфорд, но както ви казах и вчера, не съм от най-търпеливите. Мразя
да чакам. Какво ще кажете да ми донесете сървъра още сега? Или ми позволете да дойда и сам да го взема. И двата
варианта ме устройват. Ако наистина възникне някакъв проблем с общинските архиви, лично ще даря сървъра от
името на господин Ръдърфорд. Какво ще кажете?
– Не знам. Господин Ръдърфорд няма търпение да прегледа съдържанието на сървъра. Да научи повече за
историята на града. Нали разполага с достатъчно свободно време…
– Успяхте ли да прегледате тези архиви?
– Не, изобщо.
– Ужасно скучни са, повярвайте ми. Те са в състояние да ви уморят от скука, освен ако не проявявате специален
интерес към тях като мен, а аз го правя заради баща ми. Архивите съдържат протоколи от заседания на градския
съвет, на които се обсъжда броят кокошки, които хората имат право да отглеждат в дворовете, или разрешителните,
от които се нуждаят, за да продават прясна риба. Такива неща… Ръдърфорд няма да пропусне нищо интересно, ако
донесе сървъра направо тук. А аз мога да бъда много благодарен.
– Колко благодарен?
– Да речем… още хиляда долара.
Ричър не каза нищо.
– Още две хиляди? – попита Клостерман.
– Добавете пет хиляди – каза Ричър – и ще бъдем при вас след трийсет минути.
……
Ричър извади от гардероба втория клониран сървър, прибра го в багажника на колата на Марти и потегли към
дома на Клостерман. Чувстваше се като бейзболист в началото на деветия ининг. Резултатът бе равен и той имаше
един-единствен шанс да спечели мача, без да влиза в продълженията. Но противникът щеше да направи смяна, да
включи нов играч от друга лига. Който не бе на стадиона при започването на мача. Следователно с неизвестни
възможности. Но със солидна репутация.
Ричър се озова пред портала, натисна бутона на интеркома, представи се и изчака металната врата да се плъзне
встрани, след което влезе в двора и паркира на същото място като предишния път. Изкачи стъпалата и прекоси
верандата. Икономката го очакваше на прага, облечена в същата черна рокля със същата бяла престилка. Косата ѝ бе
вдигната на същия кок. Тя го поздрави с тихия си студен глас и го поведе по коридора. Крачеше с ефирна лекота по
старите плочи на пода и покрай портретите на стените. Двамата с Ричър се озоваха пред последната врата вдясно.
Камериерката почука, отвори и отстъпи встрани, за да направи място на Ричър. Клостерман вече го очакваше,
седнал на фотьойла си. Беше облечен в черен костюм с бяла риза и тясна черна вратовръзка. Косата му изглеждаше
по-добре сресана. Имаше вид на човек, който се кани да отиде на погребение.
Клостерман остави вестника и се изправи.
– Това ли е? – кимна той към черната кутия в ръцете на Ричър.
– Както обещах – отвърна Ричър.
– Отлично. Оставете го на масата.
Ричър остави сървъра до ваза с малки бели цветя. Беше виждал такива и преди, но не и на живо, а в една книга,
която бе прочел преди много години.
Клостерман взе пакета, който бе оставил до фотьойла си. Той бе от кафява хартия, а горната му част бе
прегъната като на онези торби от амбалажна хартия, в които ресторантите доставят храна по домовете. Клостерман
го подаде на Ричър с думите:
– Хонорарът ви. Всичко е тук. Включително бонусът ви.
Ричър погледна вътре. В плика имаше три пачки банкноти, всяка с дебелина три сантиметра. Чисто нови
двайсетачки. По двеста и петдесет във всяка пачка. С други думи, по пет хиляди долара. Теглото им бе като на голям
бургер. Ричър извади парите, прибра всяка пачка в отделен джоб и върна празния плик на Клостерман.
– Не забравяйте какво ни обещахте – каза Ричър. – Появят ли се проблеми с възстановяването на дигиталния
архив, вие ще дарите сървъра на града. От името на Ръдърфорд.
– Имате думата ми – отвърна Клостерман. – А сега, ако ме извините, трябва да се подготвя за важна среща.
Той извади от джоба си малка сива кутийка, която приличаше на дистанционно за гаражна врата например.
Натисна бутона. Изчака. Нищо не се случи.
Клостерман изглеждаше раздразнен. Натисна бутона отново. Изчака. Нищо не се случи.
– Извинявам се – каза той. – Аня сигурно е заета. Моля, последвайте ме.
Клостерман отвори вратата и поведе Ричър по коридора. Когато наближиха другия му край, Ричър чу
икономката да говори, най-вероятно по телефона. Гласът ѝ звучеше по-силно от преди, а тонът ѝ бе още по-студен.
– Не, не може – каза тя. – Подранили се сте с един час. Трябва да си тръгнете и да се върнете в уреченото време.
Не ме интересува. Проблемът не е на господин Клостерман. Може би той не се нуждае от услугите ви, след като не
сте в състояние да изпълните толкова прости инструкции.
……
Ричър знаеше, че трябва да напусне къщата, за да се задейства планът му, но много искаше да разбере какво
прави Клостерман. Вероятно изпраща съобщения по командната верига: Сдобихме се със сървъра. Започваме
верификация. А после друго съобщение до екипа, който трябва да наблюдава Ръдърфорд: Мисията изпълнена.
Изтеглете се. И накрая до специалиста от Москва: Присъствието ви не е необходимо. Върнете се в базата.
Ричър потегли към портала и докато го чакаше да се отвори, извади телефона си и набра Уолуърк. Съобщи му,
че е предал сървъра, и го попита за нова информация относно Клостерман. Уолуърк не разполагаше с нищо, но
обеща да го уведоми в мига, в който научи нещо ново. А също и щом – а това определено бе по-важното – научи от
Фишър, че клетката ѝ е изтеглена. Ричър подкара по улицата. Той бе нанесъл добър удар с бухалката. Топката летеше
във въздуха и не му оставаше нищо друго, освен да чака дали тя ще прелети над оградата.
Дали пък не можеше да направи нещо? Клостерман бе споменал някаква среща. Не бе уточнил, че тя ще се
проведе в дома му, но Ричър беше останал с такова впечатление. Клостерман бе казал трябва да се подготвя, а не
трябва да отида. Освен това някой се бе появил час по-рано от уреченото. Между двете събития може би нямаше
никаква връзка. А може би щеше да пристигне някой от контактите на Клостерман. За да поговорят за
аранжирането на цветя например. Или за нещо друго. Но не и за сървъра, предположи Ричър. Човекът, който бе
подранил, определено не играеше важна роля. Икономката го бе показала съвсем ясно. А руснаците биха допуснали
до нещо толкова ценно като сървъра единствено доверени лица от най-вътрешния си кръг.
За каквото и да ставаше въпрос, Ричър предположи, че си заслужава да отдели един час, за да види кой ще
дойде със свежа информация при Клостерман. Така пред самия Ричър щеше да се появи възможност да научи нещо.
Нямаше къде да скрие нито колата, нито дори себе си, затова той отби встрани и включи аварийните светлини.
Избра внимателно мястото. Хората са склонни да правят заключения на базата на физическа близост. Виждат
например човек до пешеходната пътека и решават, че ще пресече улицата. Ричър не искаше да спре близо до дома на
Клостерман и да създаде впечатление, че чака някого. Искаше да внуши, че няма нищо общо с него. В същото време
обаче не биваше да се окаже прекалено далече, защото така нямаше да може да разгледа гостите на Клостерман.
Ако те изобщо се появяха.
Ричър бръкна под арматурното табло и потърси лостчето за отваряне на капака на двигателя, а после позвъни
на Сандс, за да ѝ каже какво е намислил. Накрая се облегна на седалката и зачака.
……
В продължение на половин час не се случи абсолютно нищо. Тогава се появи камион на пощенската служба.
Минута по-късно мина жена в сребрист джип. И двамата шофьори не обърнаха никакво внимание на Ричър. Той се
приведе напред, тъй като очакваше гостите на Клостерман да се появят след пет минути. Ако изобщо се появяха.
После Ричър слезе от колата, вдигна капака и се престори, че оглежда двигателя. Лицето и главата му оставаха
скрити откъм улицата. От мястото си обаче държеше под око портала и началото на уличката към дома на
Клостерман.
В продължение на седем минути не се случи абсолютно нищо. Тогава се появи мерцедес. Седан. Дълъг, черен,
лъскав. Ричър запамети регистрационния му номер и го проследи с поглед. Мерцедесът спря пред портала. През
левия прозорец се подаде ръка в бял ръкав. Ще натисне бутона на интеркома, каза си Ричър. Но мъжът зад волана не
натисна един бутон, а четири. Явно въвеждаше код. Вратата се плъзна встрани, колата продължи напред и се насочи
към паркинга пред къщата. Следващата кола бе пикап, "Додж Рам", алено-червена и още по-лъскава. Шофьорът
използва интеркома, изчака вратата да се отвори и влезе. След него се появи форд Ф150, а после и бял микробус с
надпис Генератори "Джерард " отстрани. И двамата шофьори използваха интеркома. Накрая в далечината забоботи
мотоциклет. Оказа се поръчкова машина с изрисувани върху резервоара пламъци, удължено кормило с високи
дръжки и широки стапенки. Мотористът бе облечен с черен кожен панталон, черен кожен елек с огромен паяк,
избродиран на гърба, и черни ботуши. Носеше очила с кръгли огледални стъкла, а на главата – кърпа с
американското знаме вместо каска. Той спря пред вратата и извади телефон от джоба на елека си. Това трябва да е
онзи, подранилият, помисли си Ричър. Сега пък закъсняваше. Рокерът натисна бутон, поднесе телефона до ухото си
и го остави там в продължение на трийсет секунди. После го свали, натисна друг бутон и го прибра в джоба си.
Направи обратен завой с възможно най-малкия радиус, на който бе способен, форсира двигателя няколко пъти,
пусна съединителя, превъртя задната гума и остави широка черна лента от каучук на асфалта.
Срещата можеше да се проведе и без него. Икономката му го бе казала съвсем ясно.
Ричър изчака още пет минути, да не би някой друг да се опита да влезе, след което пусна капака и се върна в
колата. Запали двигателя и тъкмо преди да включи на скорост, телефонът му иззвъня. Обаждаше се Уолуърк.
– Някакви новини? – попита Ричър.
– Имам нещо, но не и от Фишър – каза агентът. – Става въпрос за Клостерман. Открихме информация за
миналото му. Или по-точно, за баща му Хенри, или Хайнрих, както е рожденото му име. Имигрант от Германия.
Това вече е потвърдено. Пристигнал в Ню Йорк през четиресет и шеста година, след което се озовал в Тенеси.
Оженил се през петдесета, същата година се родил и малкият Хенри. Хайнрих купил къщата две години по-късно от
шпионите и живял в нея до смъртта си през шейсета. Нищо интересно. Нищо, което може да струва десет бона.
– Клостерман вдигна мизата до петнайсет.
– Как го направи? Заплаши да му счупиш краката ли?
– Обясних му, че трябва да плати бонус, ако не иска да получи копие, а оригинала.
– Умен ход, Ричър. Ако информацията му трябва само за да проучи семейната си история, едва ли ще го е грижа
дали ще направиш копие или не. Да не говорим за абсурдната сума, която ти е платил.
– Именно. Но постъпката му изглежда логична, ако в сървъра наистина е скрито нещо тайно, което той не иска
да излезе наяве.
– Което означава, че Клостерман работи за руснаците. Господи!
– Така е – съгласи се Ричър. – Има още нещо. След като си тръгнах, у Клостерман пристигнаха няколко души.
Явно организират някаква среща. Можеш ли да провериш регистрационните номера на колите им?
– Не би трябвало да го правя – отвърна Уолуърк, – но ще ти звънна, щом получа резултат.
25.
Ричър затвори телефона и потегли обратно към мотела в добро настроение. Не се съмняваше, че сървърът е там,
където трябва да бъде. Руските специалисти щяха да се заловят за работа, след което всичко щеше да си дойде на
мястото. Това бе началото на края. Но колкото повече се отдалечаваше от дома на Клостерман, толкова по-
неспокоен ставаше. Измъчваше го нещо, скрито дълбоко в съзнанието му. Подсказваше му, че нещо не е наред.
Всъщност две неща. Първото Ричър все още не можеше да определи. То би трябвало да е свързано с нещо, което бе
видял в дома на Клостерман. Уолуърк бе установил някаква зависимост по време на разговора им. Тя съществуваше,
но не бе на фокус. Приличаше на снимка от стар "Полароид". Размазана отначало, но все пак скрила някакво
изображение. Ричър нямаше друг избор, освен да чака. Образът щеше да се избистри. Просто мозъкът му се
нуждаеше от малко време, за да обработи информацията и да направи нужните връзки.
Второто бе ясно. То напомняше на Ричър за една стара френска легенда, която майка му разказваше. Живял
някога магьосник, който улавял думите на хората и ги пръсвал по повърхността на вълшебно езеро. Отначало думите
изглеждали едни и същи, носели се по повърхността на езерото, подскачали по вълните. След време верните думи,
истините, поемали вода и потъвали на дъното, а отгоре оставали само неверните. И всички виждали само тях,
лъжите. В случая лъжите идваха от Клостерман. Той ги бе изрекъл още при първата им среща. Баща ми напуснал
Германия и пристигнал в Щатите през трийсетте години на миналия век. Но Уолуърк бе проверил данните на
имиграционната служба. Хайнрих Клостерман бе пристигнал в Съединените щати през 1946 г. След края на Втората
световна война, а не преди нея. Човек не би могъл да забрави подобен факт. Следователно Клостерман или се бе
объркал неволно, или криеше нещо.
Ричър наближаваше бензиностанцията, когато телефонът му звънна. Обаждаше се отново Уолуърк.
– Нещо ново? – попита Ричър.
– Не и от Фишър – отвърна Уолуърк. – Става въпрос за онези автомобилни номера. Клостерман се е срещнал с
интересна компания. Мъжът в мерцедеса му е съсед. Собственик е на куп сгради в града, плюс доста парцели. Един
от останалите посетители проектира осветителни системи, друг – озвучителна апаратура, за човека с генераторите е
ясно с какво се занимава. Клостерман сякаш се кани да организира концерт на открито. Може това да е нов бизнес,
с който възнамерявала се захване. Или хоби. А може би еднократна проява, за да ознаменува събитие или
годишнина.
– А мотористът?
– Той се оказа доста проблемен тип. Досието му е дебело два пръста. Не мога да си представя какво би могъл
да прави на подобна среща. Да регулира движението? Да разлепва плакати?
Ричър се замисли за миг, след което попита:
– Имаш ли адреса му?
– Да, защо?
– Имам чувството, че го изхвърлиха от сбирката. Нищо чудно той да се окаже най-приказлив от всички. И
бездруго нямам какво да правя, докато Фишър не се обади. Мисля да си поговоря с него. Да видим какво ще научим
за Клостерман, ако подходим под друг ъгъл.
– Може да изскочи нещо. Но не съм те насърчавал да го правиш. И не си научил адреса му от мен.
Ричър благодари на Уолуърк и затвори, след което звънна на Сандс и я уведоми какво възнамерява. Тя не
отговори веднага.
– Всичко наред ли е? – попита Ричър.
– Да – отвърна Сандс. – Ръсти не е добре.
– Какво е направил?
– Получи мигрена. Знаех си, че така ще стане. Винаги го заболява глава, когато се преумори. Отказва да си
почива, отказва да се храни, отказва да пие. След това – бум! И пада на земята!
– Ще пристигна след пет минути.
– Не, по-добре иди при моториста. В Бюрото се научих да проследявам всяка улика, всяка нишка. И то час по-
скоро, ако искам да разкрия случая.
……
Адресът, който Уолуърк бе съобщил на Ричър, се намираше в същия квартал като дома на Холи. След като
подмина бензиностанцията, Ричър сви на югозапад, за да избегне минаването през центъра на града, навлезе в
матрицата от правоъгълни парцели с правоъгълни къщи и спря пред последната сграда на улицата, която търсеше.
Сигурно е била последната, която са построили, предположи Ричър. Вероятно е с година-две по-млада от първата. А
това би могло да се окаже предимство, ако междувременно архитектите са отстранили всички недостатъци на
предишните къщи. Или обратното, ако ентусиазмът на строителите е секнал и те са изпратили най-добрите си
майстори на нов обект. Това обаче нямаше значение, тъй като постройката изглеждаше като пренесена от някое
бунище. Част от керемидите бяха изпопадали. Прозорците бяха потъмнели от мръсотия. Боята по фасадата се
белеше. Дворът бе осеян с отпадъци, изхвърлени сякаш от химически завод. По средата му обаче стоеше лъскав
мотор, който изобщо не се вписваше в обстановката. Машината бе с изрисувани върху резервоара пламъци,
удължено кормило с високи дръжки и широки стапенки.
Къщата, досущ като тази на Холи, имаше входна врата без прозорец. Ричър не бе склонен да почука на нея,
затова подмина и спря в края на улицата. Тук поне нямаше да се притеснява от съседите. Нито пък щеше да прескача
огради. Дори да искаше. Защото оградата бе паднала. Ричър стъпи върху счупените дъски и влезе в двора. Ако някой
бе правил опити да посади цветя или да коси трева, времето бе заличило всяка следа от тях. В двора не растеше
абсолютно нищо. Почвата бе тъмнокафява. Същинска пустош. Ричър не би се учудил да види учени в костюми за
биологична защита да вземат проби от пръстта. Той заобиколи къщата от задната ѝ страна. Там също имаше
плъзгаща се стъклена врата. Но с голяма диагонална пукнатина от единия край до другия. Някой се бе опитал да я
покрие с прозрачно тиксо, което бе пожълтяло от старост, а по подвитите му нагоре краища бяха полепнали
мумифицирани насекоми. Ричър надзърна в кухнята. Вратите на шкафовете бяха разкривени. Едни бяха провиснали,
други изобщо не се затваряха. На печката имаше тенджери, от мивката стърчеше огромна купчина мръсни чинии и
чаши. Кофата за боклук преливаше от бутилки и кутийки. Пепелникът на малката кръгла маса също бе препълнен.
Но от моториста нямаше и следа. Нито от друг човек.
Ричър почука на стъклото. Нещо проскърца над главата му. Като от отваряне на прозорец. Ричър пристъпи по-
близо до стената.
– Който и да си, няма ги. – Гласът бе женски, дрезгав от цигарите. – А сега се разкарай от двора ми.
– Трябва да говоря със Зак – отвърна Ричър.
– Казах ти, че не е тук.
– Моторът му е отпред.
– Тогава говори с мотора му. Зак не е тук. Никой от тях не е тук. Ела и провери, ако не ми вярваш. Стига скоро
да са ти слагали инжекция против тетанус.
– Къде са?
– В сервиза очевидно. Опитват се да стегнат онази проклета таратайка.
– Ще ми дадете ли адреса на сервиза?
– Ако не го знаеш, това означава, че не познаваш Зак. За какво ти е притрябвал?
– Искам да поговорим за една работа.
– Наистина не познаваш Зак, щом си въобразяваш, че той би искал да работи нещо – изкиска се жената.
– Не би отказал работата, която ще му предложа. Повярвайте ми.
Жената се замисли.
– Да не би да става въпрос за пари? Истински пари, които приемат в магазина?
– За много пари.
– Добре, имаме сделка. Ще ти кажа къде е Зак, а ти ще му обясниш, че трябва да ми даде половината от това,
което изкара. Или ще го изритам навън. Отново.
……
Жената упъти Ричър. Обясненията ѝ го отведоха на запад по шосе, което ту се разширяваше, ту се стесняваше.
От двете му страни се простираха ниви, а покрай канавките стърчаха телефонни стълбове. Част от нивите бяха
прорязани от отводнителни канали, други бяха покрити с оскъдна растителност. Нищо чудно някога да са били
култивирани. А после да са били отчуждени за строителни нужди. Каквито и планове да са имали някога
предприемачите, отдавна се бяха отказали от тях и бяха зарязали парцелите на произвола на съдбата.
Ричър измина двайсет и пет-шест километра. Оставаше му още съвсем малко. Жената бе казала трийсет, след
което трябва да види кръстовище, но повечето хора са склонни да закръгляват. Появи се и кръстовището, а от другата
му страна, вдясно, се издигаше самотна постройка. Сервизът. Разположен така, че да привлече шофьорите, които
пътуват на изток или запад. Избор, който може да бе направен съвсем случайно, а може и да беше резултат от
задълбочено проучване на трафика и демографията. Но нито едното, нито другото не му бе осигурило добро бъдеще
в дългосрочен план.
Самата постройка беше съвсем обикновена. Колони по ъглите и в средата на всяка стена. Стоманени, най-
вероятно, поставени върху бетонни основи. Страничните стени, а също и задната изглеждаха масивни. Покривът бе
плосък. Отпред имаше две широки ролетни врати, и двете вдигнати. Навремето бяха водили към два подемника.
Единият още се ползваше, тъй като бе заобиколен от инструменти, компресори и всичко необходимо. На този
подемник бе качен автомобил, а гумите му се издигаха на височината на главата на Ричър. Купе с две врати и
издължена предница, вероятно от края на шейсетте или началото на седемдесетте. Ярко-оранжево на цвят. Под него
стоеше млад мъж и ровичкаше нещо. Отстрани се бяха наредили четирима души и му даваха съвети. Другото
работно място бе превърнато в нещо като клуб. Три кожени канапета, и трите съвсем различни. Хладилник. Маса от
автомобилни гуми, покрити с кръгло стъкло. И плакати по стените. Някои на коли, някои на жени, някои на коли и
жени. Отвън бяха паркирани пет пикала, все американски марки. Всичките бяха черни, с алуминиеви джанти и
големи гуми. И всичките бяха с оранжеви пламъци отстрани. Ричър спря в края на редицата. Излезе от колата и
огледа мъжете в сервиза. Възрастта им варираше от двайсет и няколко до четиресет, прецени той. Двама бяха
облечени с черни кожени панталони и елеци. Други двама – с джинси и тениски. Последният – мъжът под колата –
бе с черен работен гащеризон. Всичките бяха бели. И руси. Широкоплещести и мускулести. Ричър предположи, че
тренират заедно в някой фитнес. А може би със самоделни уреди. Или пък бяха тренирали в двора на някой затвор.
Където бяха попадали повече от веднъж.
Другото общо между тях бе, че никой не приличаше на Зак.
– Проблем с колата ли имаш, приятел? – Монтьорът с гащеризона пристъпи крачка напред. – Не мога да ти
помогна. Съжалявам. Това е частен клуб, а не традиционен сервиз.
– Търся Зак – отвърна Ричър.
Монтьорът погледна приятелите си.
– Не познавам никакъв Зак. Съжалявам.
В този момент в задната част на помещението се отвори врата. Може би на склад, може би на тоалетна. Появи
се Зак, който не бе свалил очилата и кърпата от главата си.
– Така ли? – възкликна Ричър. – Ето го там. Искаш ли да те запозная с него?
– На забавен ли се правиш? – попита Зак и прекрачи прага. – Какво искаш?
– Да поговорим.
– За какво?
– За Хенри Клостерман.
– Не познаваме никакъв Хенри Клостерман, нали, момчета?
Останалите поклатиха глави и изсумтяха.
– Разбира се, че го познавате. Той имаше работа за теб, но се получи известно недоразумение. Ти си остана с
празни ръце. Но господин Клостерман не обича хората, които вдигат бялото знаме при първия неуспех. Смятам, че
трябва да опиташ отново. Добрата новина е, че мога да ти помогна. Стига ти да ми помогнеш преди това.
– Глупости! – отвърна Зак.
– Не. Това е самата истина. Но предполагам, че ако не искаш да работиш с господин Клостерман…
– След като познаваш господин Клостерман, би трябвало да членуваш в Братството. Защо ли не съм те виждал
на нито една сбирка?
Ричър вдигна рамене.
– Прекарвам твърде много време на път. Не е нужно да доказвам каквото и да било. Аз съм делови партньор на
господин Клостерман. Дори днес сключихме сделка, между другото. В дома му, където съм бил неведнъж. Именно
там те видях и дочух какво се е случило. Искам само да потвърдиш някои подробности и ще се върнеш отново в
играта.
– Можеш да си вземеш сделката и да си я напъхаш отзад. Братството! Член ли си? Да или не? Защото всички
ние сме. Покажете му, момчета.
Мъжете с тениски ги вдигнаха нагоре. Двамата с елеците ги разтвориха. А онзи с гащеризона започна да го
разкопчава. Всички имаха една и съща татуировка. В лявата половина на гърдите. Белоглав орел, стиснал стрели в
ноктите на двата си крака, не само на единия. А в самия център на орела, на мястото на американското знаме,
имаше кръгъл щит с черна свастика на червен фон.
Неясният образ, който се въртеше в съзнанието на Ричър след разговора с Клостерман, се избистри. Дойде на
фокус. Белите цветя в дневната на Клостерман. Те бяха еделвайси. Любимите цветя на Адолф Хитлер. Което разкри
на Ричър онова, което Клостерман криеше. Баща му бе пристигнал от Германия през 1946 г. И бе донесъл поне една
ценна картина, благодарение на която да започне нов живот. Старият Клостерман бе военнопрестъпник. Нацист. И
Хенри продължаваше семейния бизнес, така да се каже.
– Е, това опростява нещата – каза Ричър. – Мислех си, че има два начина да го направим, а сега виждам, че
остава само един.
– Вдигни си ризата – подкани го Зак. – Покажи ни твоята татуировка.
Ричър не помръдна.
Зак закопча елека си и се обърна към приятелите си:
– Този тип сигурно е от "Антифа". Господин Клостерман предупреди, че са тръгнали по петите ни. Затова се
нуждае от помощта ни.
– И с какво можете да му помогнете? – попита Ричър. –Да му вържете обувките? Предполагам, че ако се
заемете всички заедно, може и да се справите. Стига да разполагате с два дни. След което ще се отдадете на
заслужена почивка в някой публичен дом. За гейове.
Шестимата пристъпиха напред като един, разгневени от обидата.
– Спокойно, момчета – продължи Ричър. – Защо не използвате ресурсите, с които разполагате? Огледайте се!
Пълно е с гаечни ключове. Чукове. Кръстачки за гуми. Всякакви остри или тежки инструменти.
Мъжете се спогледаха. Изглеждаха объркани. Врагът им помагаше, но защо ли? Гневът обаче надделя. След като
Ричър им бе предложил да използват инструментите като оръжия, никога нямаше да го послушат. Защото така щяха
да се изложат.
Ричър ги огледа. Шестимата бяха застанали в една редица, кипнали от агресия. Обладани от идеологически
гняв. Глутницата срещу неверника. Ричър беше неверникът. Освен това бе научил онова, което го интересуваше. Или
поне най-важното. Имаше кола. Можеше да потегли. Така щеше да постъпи разумно. Но все пак ставаше въпрос за
нацисти. Ричър си спомни за майка си. Която била дете по време на Втората световна. В окупирана Франция.
Семейството ѝ често гладувало. Студувало. Излагало се на опасности. Не, Ричър нямаше да отстъпи.
Шестимата продължаваха да стоят в една редица на две педи един от друг. Намираха се на около три метра от
Ричър и напредваха бавно. Проблемът бе очевиден. Целта на Ричър бе да намали броя им възможно най-бързо.
Обичайната му тактика срещу многоброен противник залагаше на предизвикателството. Трябваше да подразни
врага, да го провокира и да го накара да нападне пръв. Щеше да изчака шестимата да се озоват на метър и половина
от него, след което щеше да се втурне в центъра на редицата им и да удари с лакът мъжа, който се намираше вдясно
от него. Така щеше да намали силите на противника. Щеше да го принуди да се обърне. Буквално. Защото Ричър
щеше да се намира зад гърба му. И противникът нямаше да го вижда. След секунда или колкото им бе необходимо, за
да преодолеят изненадата, враговете му щяха да се обърнат. Но Ричър щеше да ги очаква с лице към тях. И щеше да
ги атакува по същия начин. С вдигнат лакът. Щеше да го завърти и да удари мъжа, който допреди малко се бе
намирал от лявата му страна, а сега се падаше от дясната. И ако Ричър уцелеше подходящия момент, онзи щеше да се
блъсне челно в лакътя му като пиян шофьор в насрещното. Подбирането на подходящия момент идва с опита. А
Ричър разполагаше с достатъчно опит. В случая обаче той имаше един проблем. В центъра на редицата стоеше Зак.
А Ричър не искаше Зак да изгуби съзнание пръв. Искаше да го остави за накрая.
Затова Ричър чакаше и наблюдаваше. Мъжът най-вляво се промъкваше встрани. По диагонал. Опитваше се да
заобиколи Ричър и да го нападне в гръб, докато той бе зает с останалите. А това подсказа на Ричър една идея.
Престори се, че гледа надясно, за да насърчи противника да продължи наляво. Изчака, докато редицата се озове на
седем крачки от него. Шест. После пристъпи леко вдясно. Половин крачка. Не повече. Стъпи стабилно с единия
крак, завъртя се наляво и се прицели в тясното разстояние между двамата мъже в края. Докато Ричър се завърташе,
вдигна и двата си лакътя. И ги насочи рязко напред. Удари единия под брадичката, а другия право в лицето. И
двамата паднаха като подкосени. Ричър се завъртя по посока на часовниковата стрелка с десния лакът напред.
Ударът пропусна следващия в редицата, но въртеливото движение придаде повече сила на крошето, което Ричър
нанесе с лявата си ръка. Юмрукът му попадна в слепоочието на мъжа. Минус трима.
Половината му противници бяха извън играта. Останалите трима не направиха опит да го заобиколят и да се
възползват от по-големия си брой. Не, останаха строени в една редица, сякаш умоляваха Ричър да ги нокаутира един
по един. Силен удар в лицето на първия противник можеше да се окаже достатъчен. И да откаже останалите двама
от намерението им да се нахвърлят срещу Ричър. Но отново имаше проблем. Следващият в редицата бе Зак, а това
изискваше различен подход. Ричър се престори, че посяга към лицето на Зак, и когато той вдигна ръце да се
предпази, го изрита в коляното. Зак падна и Ричър го изрита отново, този път в слънчевия сплит, при което му
изкара въздуха и го остави превит на земята да отваря и затваря безмълвно уста като риба на сухо.
Последните двама отстъпиха назад и се раздалечиха. Ричър усещаше как колелцата в главите им се завъртат
отначало бавно, а после все по-бързо. Какво стана? Какво да правим? Да бягаме? Да се бием? Но как? Ричър
използва объркването им, за да стъпи върху ръцете на Зак, в случай че младежът крие пистолет или нож, след което
се обърна към двамата оцелели противници.
– Колкото и да ми е неприятно, трябва да ви кажа следното. Боят приключи, момчета. Вие изгубихте, би
трябвало да си вървите и да си спестите болката.
Двамата се спогледаха безмълвно. После се раздалечиха и образуваха триъгълник с Ричър на върха. А
междувременно Ричър пресмяташе ъглите. Анализираше ситуацията от гледна точка на геометрията. И стигна до
извода, че следващата геометрична фигура ще бъде права линия. С него по средата. Тогава двамата щяха да го
нападнат едновременно. Ричър щеше да се изправи срещу две мишени. Две заплахи. Което щеше да затрудни
отбраната му. Допуснеше ли да му се нахвърлят заедно, най-вероятно щеше да получи удар или два. Но Ричър не
обичаше да получава удари. Причината не бе нито суета, нито непоносимост към болка. Не, ударите намаляваха
ефективността. Нормалната му реакция в подобни случаи бе да остави двамата нападатели да се приближат, да
наберат скорост. След което да скочи наляво. Единият щеше да се сепне и да отстъпи назад, но другият щеше да се
втурне напред като ловец, преследващ плячка. Тогава Ричър щеше да смени посоката. И още веднъж, за да изненада
първо единия, после другия нападател. Този път обаче тактиката му нямаше да сработи, защото двамата се движеха
прекалено бавно. Буквално пълзяха напред. От предпазливост. А планът на Ричър изискваше скорост. Инерция.
Затова той го промени. Скочи встрани и хвана по-едрия тип за дясната му ръка, продължи въртенето, като повлече
противника си със себе си, и описа пълен кръг от триста и шейсет градуса. После Ричър използва единия си крак за
опора, а теглото си като дискохвъргач и още преди да се бе завъртял докрай, краката на противника му вече бяха във
въздуха. А когато се завъртя напълно, краката бяха на нивото на кръста на Ричър и изритаха другия нападател, който
се просна на земята, нокаутиран от двойния удар. Ричър пусна своя противник. Изчака за миг, колкото да се увери,
че е стъпил здраво, и изрита мъжа в лицето с всичка сила. Бе силен, мощен удар, досущ като с пневматичен чук,
който премаза кости и сухожилия и изби зъби. Последният оцелял опонент се опитваше да пропълзи настрани, но
Ричър го настигна и го изрита в главата. В подобна ситуация – когато врагът му вече бе на земята – Ричър
обикновено използваше левия си крак. По-слабия. Но този тип бе нацист. Затова Ричър използва десния си крак. Без
да пести сили.
После отиде до Зак, който продължаваше да се търкаля по земята и да хленчи. Сграбчи го за косата, завлече го
до най-близкия пикап и го подпря на една от джантите.
– Човече, счупи ми крака! – Гласът на Зак звучеше поне с една октава по-високо от обичайното. – Счупи ми
ръцете!
– Възможно е – призна Ричър. – Но само някои от по-дребните костици. Остават ти достатъчно здрави кости.
Въпросът е искаш ли да счупя и тях. Или си готов да споделиш малко информация.
– Ще ти кажа всичко, което знам.
– Онова събитие, което Клостерман организира. Какво ще бъде то?
– Митинг или нещо подобно. Голяма глупост, мен ако питаш. Радвам се, че няма да участвам. Той дори няма да
го организира като хората, няма да наеме зала или нещо подобно. Хрумнала му е някаква шантава идея да използва
прожектори, за да създаде илюзия за стени. Ама че тъпотия!
– Не съм сигурен. Един дребничък австриец също е организирал подобни сбирки. Чувал съм, че са дали
резултат.
– А?
– Не го мисли. Къде ще се проведе митингът?
– На някаква поляна. Един негов приятел притежава куп празни парцели. Не знам кой точно ще използват.
– Кога?
– Чак догодина. На двайсети април. Има толкова време дотогава. Но Клостерман е категоричен за датата.
Нямам представа защо.
– Ти май наистина си много тъп, Зак.
– А?
– Как мога да се включа в тази сбирка?
– Тя е само за поканени. По двама души от всеки щат, плюс няколко местни.
– Клостерман как решава кого да покани и кого не?
– Не знам. Но чух, че всяка година сбирката ще става все по-грандиозна. Първия път ще поканят по двама души
от всеки щат. Втория – по четири, третия – по осем, и т.н.
– Добре. Каква трябваше да бъде твоята роля?
– Охрана. Щях да събера екип и да пазя мястото денонощно, в случай че хората от "Антифа" разберат и се
опитат да осуетят срещата.
– Знаеш ли какво, Зак? Сборището ви бездруго ще бъде осуетено. Можеш да разчиташ на това. Но не от
"Антифа". Познавам хора, които ще го направят с голямо удоволствие. И те работят за Чичо Сам.
Ричър остави Зак. После помъкна навън изпадналите в безсъзнание негови приятелчета и ги струпа един върху
друг край пътя. Накрая взе Зак и го сложи най-отгоре, въпреки че той се въртеше и пищеше. Ричър провери
пикалите. Ключът на всеки бе на таблото, затова Ричър ги вкара един по един в сградата и паркира максимално
близо до стените. И се върна да продължи разговора си със Зак.
– Имаш ли телефон?
– Да.
– Записва ли видеоклипове?
– Да. Защо? Какво ще правиш?
Ричър разкъса тениската на един от нападателите и я смъкна от безчувственото му тяло.
– Добре, действай – каза той. – Започвай да снимаш. Защото ти най-официално напускаш вашето… Братство. И
ако случайно ти мине през ум да се присъединиш отново към него, изгледай този клип. И не забравяй, че следващия
път това ще бъде домът ти. С теб вътре. Кажи същото и на приятелчетата си, когато дойдат на себе си. Същото се
отнася и за тях. И за всички, които познават.
Ричър влезе в сервиза. Напъха накъсаната на парцали тениска във фунията на резервоара на оранжевия пикап.
Изчака платът да се напои с бензин. Запали го. И си тръгна.
26.
Ричър се отдалечи максимално бързо от горящия сервиз.
След няколко километра отби встрани от пътя и позвъни на Уолуърк.
– Никакви новини от Фишър, нали? – попита Ричър, когато агентът на ФБР вдигна.
– Още не – призна Уолуърк.
– Няма и да има.
– Не губи надежда, Ричър. Минаха едва няколко часа. Знаеш колко предпазливи са руснаците.
– Клостерман не е руснак, а нацист.
– Май има някакви проблеми с линията. Май чух да казваш, че Клостерман е нацист.
– Точно така. Всичко е преструвки и лъжи.
– Говори по-ясно.
– Току-що говорих с рокера. Бащата на Клостерман е военнопрестъпник. Това е причината Клостерман да иска
сървъра. В архивите явно се крие информация, която може да го инкриминира. Знаеш ли какво събитие организира?
С онези типове, с които се срещна сутринта. Готов ли си да го чуеш? Не се съмнявам, че ще попаднеш в новините,
когато разтуриш сборището им. Клостерман възнамерява да възкреси нацистките конгреси в Нюрнберг. И да създаде
своя собствена Катедрала от светлина, както са правили хитлеристите с помощта на стотици прожектори.
– Ричър, ако се шегуваш, престани веднага.
– Не се шегувам.
– Каква е ролята на онзи рокер?
– Клостерман го е наел за охрана. В случай че се появят активисти на "Антифа".
– Ясно. С други думи, Клостерман ще провокира сблъсъци с тях.
– И аз така мисля. Знаеш, че тези типове обожават насилието. Особено когато срещу себе си имат
идеологически враг. Те се нуждаят от свой демон.
– Благодаря, Ричър. Ще възложа на моите хора да се заемат с това.
– Рокерът и останалите глупаци имаха татуировки на гърдите си. Белоглави орли със свастики. Твърдяха, че са
част от някакво Братство. Това може да ви помогне да откриете останалите. Но в никакъв случай не е спешно.
Сбирката е насрочена за двайсети април, рождения ден на Хитлер.
– Да, нацистите определено обожават символиката.
– Най-належащият проблем е "Страж". Клостерман не е руснак, следователно руснаците не разполагат с копие
от сървъра и ще продължат да преследват Ръдърфорд. И могат да изпаднат в паника и да изтеглят агента си от "Оук
Ридж".
– Но поне разполагаме със сървъра.
– Специалистите ви откриха ли нещо?
– Не.
– В такъв случай се нуждаем от резервен план. Човекът от Москва ще пристигне след по-малко от двайсет и
четири часа.
– Знам. Остави това на мен. Все ще измисля нещо. Но хрумне ли ти някоя идея, не се колебай, звъни.
– Обещавам. А междувременно ще помоля Ръдърфорд да се опита да открие какво в градските архиви
притеснява Клостерман.
– Това ме подсеща нещо… Открихме как се е казвала майката на Клостерман. Наталия Матушак. Не
разполагаме с повече подробности. Възможно е да имала предишен брак. Все още проверяваме. Не че това вече има
някакво значение.
……
Когато Ричър се върна в мотела, завари Сандс заспала. Тя лежеше върху завивката на леглото, което той не бе
използвал. Ричър забеляза, че очите ѝ потрепват зад клепачите. Явно сънуваше. Яхти, надяваше се той. Ричър излезе
тихо навън, за да вземе кафе и канелени кифлички. Когато се върна в стаята, Сандс продължаваше да спи, но се
събуди веднага след като Ричър остави чаша кафе и чиния кифлички на нощното шкафче.
Докато се хранеха, Ричър разказа на Сандс какво е открил. Новините определено я изненадаха. Но в резултат на
закалката си във ФБР тя бе въодушевена от възможността да разбият неонацистка мрежа. Особено такава, която се
опитва да възкреси Хитлеровата Катедрала от светлина в дълбоката провинция на Тенеси. Сандс обаче се
притесняваше от възможността "Страж" да попадне в ръцете на руснаците. Страхуваше се и за Ръдърфорд. И за
Фишър. Сандс като че ли бе създала неуловима връзка с жената, която никога не бе виждала. Накрая тя стана от
леглото и тръгна към междинната врата.
– Ела – обърна се Сандс към Ричър. – Няма да променим нищо, ако седим със скръстени ръце. Да поработим
върху сървъра. Да видим дали ще открием скелетите в гардероба на стария Клостерман.
Ръдърфорд спеше непробудно в стая номер деветнайсет. Беше се мушнал под завивките и се бе свил на кравай.
Лаптопът му стоеше в другия край на леглото, свързан с останалата апаратура. Сандс седна пред компютъра и го
включи. Ръсти не помръдна. Не усети присъствието ѝ дори след като тя затрака по клавиатурата. Ричър застана зад
нея и надзърна през рамото ѝ. Едно след друго се появиха множество изображения. Някои представляваха умерен
интерес, но повечето изглеждаха съвсем скучни. Нито едно нямаше каквато и да било връзка с бащата на
Клостерман. Нито пък съдържаше улика, която да го свърже с дълбоко законспириран руски шпионин, каквито и
възможности да анализираше Ричър.
– Добре – каза Сандс след няколко минути. – Започва да ми се изяснява как е организиран архивът.
Документите са сканирани и подредени в приблизително хронологичен ред. Има, разбира се, изключения –
документи, които са открити по-късно или класифицирани погрешно. Всеки попада в определена категория.
Имотни архиви. Протоколи от заседания. По всичко изглежда, че се отнасят за периода, който ни интересува. От
четиресет и шеста до петдесет и втора година, нали? От пристигането на бащата до покупката на Къщата на
шпионите.
– Би трябвало да свърши работа – отвърна Ричър.
– Ще продължа да търся, но тук има стотици документи. Не се чувствай длъжен да ми правиш компания. Аз
съм устроена по друг начин, обичам да се ровя в компютърни файлове.
Ричър се повъртя десетина минути, след което се извини и се върна в стая номер осемнайсет. Първо се наслади
на продължителен престой под душа, после сложи ризата и панталона си под матрака и си легна. Прослуша наум
няколко от любимите си песни. Преброи до три. Но не заспа веднага. Нещо го тормозеше. Онези проклети цветя,
осъзна Ричър. Еделвайсите. Нещо около тях не бе както трябва.
……
Ричър заспа най-сетне. Събуди се отново в два и половина през нощта. Или по-точно, нещо го събуди. И Ричър
премина за миг от заспало в напълно будно състояние. Сякаш бе натиснал бутон, скрит някъде в тялото му. Това
обаче бе напълно инстинктивна реакция. Нещо бе задействало сигналната му система. Шум. Чу го отново. Нещо
металическо. Идваше откъм вратата. Към двора, а не към съседната стая. Някой бъркаше в бравата. Опитваше се да
влезе. Ричър взе една от двете берети, които бе оставил под възглавницата, и я скри под завивката, след което
продължи да лежи напълно неподвижен.
Вратата се отвори едва-едва. На прага се появи слаба стройна фигура, която се прокрадна вътре и затвори след
себе си. Дребничка. Облечена в черно. С тактическа раница на гърба.
– Ричър? – прошепна женски глас. – Ричър, тук ли си? Моля те, кажи, че си тук, в противен случай ще се окажа
в много неудобно положение.
– Фишър? – попита той.
– Слава богу! Много трудно проследихме този твой стар скапан телефон! Уолуърк не бе сигурен дали си в тази
стая или в съседната.
– Тук съм. – Ричър стана и включи нощната лампа. – Това е моята стая. Въпросът е какво правиш ти тук?
– Възникна проблем. Получих нови заповеди. Човекът от Москва вече е в страната. Ускорява процеса по
издирването на сървъра, който се оказва още по-желан отпреди.
– Това не ме изненадва.
– Издирването на сървъра означава издирване на Ръдърфорд. И тъй като никой от руснаците не знае къде се
намира Ръдърфорд, новият агент ще го изкара от скривалището му. Като отвлече майка му.
Ричър замълча.
– Което е проблем – продължи Фишър. – Не можем да направим нищо, за да я защитим. В противен случай
руснаците ще разберат, че изтича информация. И освен че ще има последствия за мен – бавна и мъчителна смърт,
която предпочитам да избегна, – руснаците ще изтеглят агента си от "Оук Ридж". И никога няма да разберем дали са
успели да се сдобият с копие от "Страж". А това ще бъде истинска катастрофа.
– Трябва да направиш нещо.
– Затова съм тук. Предполагам, че знаеш къде е Ръдърфорд, така ли е?
– Да речем, че знам.
– Добре. В такъв случай трябва да направиш две неща. Първо, да накараш Ръдърфорд да направи още едно
копие на сървъра. Второ, да го заведеш в онзи ресторант отсреща. Той трябва да е там в шест сутринта със сървъра,
оставен в паркиран отвън автомобил. Някакви въпроси?
– Връщаш се към първоначалния план за отвличане ли?
– Променям го съобразно обстоятелствата. Знам коя е мишената. И къде ще бъде в нужното време. Но трябва да
ускоря процеса. Трябва да приключа всичко – от отвличането до очевидното за всички самоубийство на Ръдърфорд
– преди обед. Тогава се очаква да пристигне човекът от Москва.
– Няма да стане.
– Трябва. Нямаме време. Планът ми крие известни рискове, особено за мен. Ще трябва да наруша заповедите и
да се опитам да представя действията си като проява на инициативност, съчетана е желание да изкупя досегашните
си грешки и да си възвърна благоразположението на шефовете. Дам ли им сървъра, ще отърва кожата. Ръдърфорд
трябва само да следва сценария. Всичко ще бъде наред, няма да пострада. А и моят план е за предпочитане пред
алтернативата.
– Не. Не е възможно. Ръдърфорд има тежка мигрена. Не е в състояние да копира списък с покупки от
супермаркета, камо ли сървър. Не може да стане от леглото дори.
– Това не е смешно, Ричър. Кажи ми, че се шегуваш.
– Не се шегувам.
– Тогава сме прецакани. Цялата операция отива по дяволите. И не мога да направя нищо, за да я спася.
– Не изпадай в паника. Нищо не е приключило. Да речем, че има друг начин да осигуря копие на сървъра.
– Как? '
– Няма значение. Няма да застраша операцията ти по никакъв начин. Това ти е достатъчно.
– Как ще го получа? И по убедителен начин?
– Аз ще ти го дам. Вместо Ръдърфорд.
– Ричър, ти вече осуети отвличане, което трябваше да извършим аз и още петима души. Не мога да те отвлека
само с тримата агенти, които са ми останали. Никой няма да ми повярва.
– Съгласен съм, но не е нужно да вземаш сървъра насила от мен. Можеш да го купиш.
– И защо ще ми го продадеш?
– Ето цялата история… Всичко е започнало с журналистката. Трябва да убедиш твоите хора, че съм работил с
нея. Тя ми е казала за сървъра, но без да разкрива подробности за съдържанието му. Казала ми е само, че е много
ценен. Дошъл съм в града, за да го взема от Ръдърфорд, воден от алчност. Спасил съм го от отвличане. Сприятелил
съм се с него, за да разбера къде е скрил сървъра. Откраднал съм го с надеждата да го продам на вестника. Те обаче
искали да им го дам безплатно, тъй като съдържанието му било обществено достояние, а аз съм го обявил за продан
в Тъмната мрежа. И тъй като ти си старателна и съобразителна, си наблюдавала мрежата и си се свързала с мен.
Уговорили сме си среща в ресторанта срещу дома на Ръдърфорд, защото аз съм настоявал да се видим на публично
място. Да речем, в осем сутринта. Четири часа преди пристигането на агента от Москва. Ти се превръщаш в герой, а
той се връща с първия полет.
– Не мисля, че ще се получи. Ти не само провали последния опит за отвличане, но прати двама от хората ми в
безсъзнание и ги изхвърли в контейнери за боклук, а останалите атакува със самоделно химическо оръжие. Никой
няма да повярва, че си бил помощник на журналистка.
– Добави част от истината. Кажи, че съм бивш войник, който понякога работи като бодигард. Кажи, че
журналистката ме е наела в Нашвил, докато е разследвала някакви мафиоти. Онези, с които Клостерман я
предупредил да не се забърква.
– Предполагам, че може и да стане. Ще трябва да го обмисля. Но това е най-доброто, с което разполагаме.
Затова се захващай с копирането на сървъра. Уолуърк ще ти звънне в шест-нула-нула, за да ти каже дали планът ти е
одобрен или не.
– Добре. Ще се видим в ресторанта… надявам се.
– Аз също. И, Ричър? Още нещо! Не забравяй да заредиш скапания си телефон преди шест-нула-нула!
……
Фишър изчезна в мрака, а Ричър угаси лампата и си легна отново. Бе ядосан на самия себе си. Току-що бе
нарушил най-важното правило за всеки войник. Никога не се записвай доброволец. Ричър много добре знаеше това.
Но от друга страна, какъв избор бе имал? Или да предложи услугите си, или да рискува живота на майката на
Ръдърфорд. Той не знаеше нищо за нея. Тя може би щеше да се справи. Може би бе служила в морската пехота и
щеше да даде хубав урок на онзи руснак, да му покаже, че не бива да се закача със сина ѝ. И това бе възможно. Ричър
обаче не знаеше. Затова най-доброто решение беше да се заеме лично.
Ричър запали лампата, стана от леглото и отиде в деветнайсета стая, за да потърси торбичката със зарядното.
Стараеше се да не вдига шум, но въпреки това Сандс се събуди. Той ѝ каза какво се е случило и тя се съгласи да
копира сървъра. Нещо повече, веднага се зае с тази задача. Ричър предположи, че след като двамата със Сандс са
будни, той може да потегли към ресторанта веднага след като сървърът бъде готов. После обаче промени решението
си. Нямаше смисъл да отива там по-рано от уречения час. При всички случаи трябваше да извърши размяната. Дори
руснаците да бяха подменили целия обслужващ персонал с командоси и да бяха заключили клиентите в мазето,
Ричър щеше да направи всичко възможно сървърът да се озове в ръцете им. В противен случай те щяха да насочат
вниманието си към майката на Ръдърфорд. А Ричър вече бе изключил този вариант. Имаше още една причина да се
престори на глупак. Фишър знаеше кой е всъщност. Останалите членове на клетката ѝ нямаха представа. Затова те
трябваше да видят в Ричър един неособено умен бивш войник, който от време на време заработва като бодигард.
Ако Ричър се издадеше по някакъв начин, цялата му къщичка от карти щеше да рухне. Затова той се върна в леглото.
Свърза телефона със зарядното. Вдиша дълбоко три пъти. И потъна в сън.
……
Ричър отвори очи трийсет секунди преди телефонът му да иззвъни. Беше Уолуърк, който се обаждаше в
уречения час.
– Действаме – каза той. – Фишър им е пробутала вашата история. Не би трябвало да има проблеми. В крайна
сметка е за предпочитане пред отвличането. Не е толкова сложно и не изисква инсцениране на самоубийство.
– Добре. В такъв случай да запазим радиомълчание освен в краен случай. Ще ти звънна, щом приключим.
Ричър затвори и спусна крака на земята. В този момент през междинната врата влезе Сандс.
– Как е Ръсти? – попита Ричър.
– Без промяна – отвърна тя. – Напълно е изключил. Но добрата новина е, че копирането мина без проблем.
Сървърът е на леглото, до лаптопа на Ръсти.
– Благодаря, Сара. Оценявам го.
– Не ми благодари. Просто внимавай. И се върни цял и невредим.
……
След като напусна мотела, Ричър се отби набързо в магазина на бензиностанцията. Нуждаеше се от нещо, в
което да сложи сървъра, все пак последните метри до мястото на срещата щеше да измине пеша. Откри само голяма
найлонова чанта на ярки райета с дръжки в отровно-жълто. Цветовете бяха толкова крещящи, че му позволяваха да
скрие сървъра пред погледите на всички. Той си взе чаша силно кафе, каквото шофьорите на камиони предпочитаха,
качи се в колата, подкара към града и паркира на четири преки от дома на Ръдърфорд.
Ричър нагласи темпото и такта на своите крачки така, че да пристигне в ресторанта в 8:02. Забеляза един от
руснаците да се преструва, че разглежда витрината на магазин от другата страна на улицата. Ричър се направи, че не
го е видял, и влезе в ресторанта. Четири от сепаретата бяха заети. Агент Фишър се бе настанила в любимото сепаре
на Ричър. Онова вдясно, по средата на редицата, под тюркоазения шевролет. В заведението имаше още един руски
агент, жената от тойотата, очевидно възстановила се от атаката с хлор. Тя седеше сама и четеше списание. Ричър
забеляза още мъж в костюм, седнал пред пълна чиния яйца с бекон. Групичка от три жени със сходни черти, но с
разлика във възрастта от може би двайсет и пет години. Три поколения от едно семейство, помисли си Ричър.
Пристигнали в града, за да се срещнат и да си побъбрят. Или за да присъстват на сватба.
Ричър изчака Фишър да му даде знак да седне, след което се настани срещу нея.
– Ричър? – попита тя.
Той кимна.
– Дракон деветдесет и девет?
– Псевдонимът ми в интернет – отвърна Фишър. – Това ли е? – посочи тя чантата в ръката на Ричър.
– Както обещах – каза Ричър. – Искам само да си получа парите.
– Няма проблем. Те са в колата ми. Спряла съм отзад. Ела с мен.
Фишър понечи да извади десетдоларова банкнота. Спря, когато бе измъкнала от портмонето си една четвърт от
нея, като внимаваше жената в съседното сепаре да не я види. В единия ѝ край бяха изписани с молив няколко думи.
КАПАН. ВКЛЮЧИ СЕ В ИГРАТА. Тя извади цялата банкнота и посегна да я остави на масата, но вместо това я
изпусна в чашата си с вода.
– Божичко, колко съм непохватна днес! Една минутка!
Фишър взе няколко салфетки, простря банкнотата върху масата и я избърса хубаво. От думите не бе останала и
следа.Ф ишър поведе Ричър към вратата, от която се излизаше на задната уличка. Тя натисна дръжката и отстъпи
крачка встрани, за да направи път на Ричър. На три метра от тях стоеше автомобил. Черен линкълн. Стар модел, с
прави ъгловати форми. Служил някога като лимузина, след което е бил пенсиониран, така да се каже. Или
откраднат. От мястото до шофьора слезе мъж. Специалистът от Москва без съмнение. Огромен мъж, едва побрал се
в костюм. Приличаше на незавършена статуя. На ръст бе около метър и деветдесет и пет-шест, а теглото му
надхвърляше сто и трийсет килограма.
Главата му бе сякаш квадратна, а пълната липса на коса подчертаваше острите ѝ ъгли. Малките му уши стърчаха
от черепа, като че ли бяха прикрепени с лепило, след като скулпторът бе приключил работата по останалата част от
фигурата. Нямаше вежди, а очите му бяха светлосини. Носът му бе чупен поне два пъти. Устните му, разкривени в
жестока усмивка, разкриваха няколко счупени зъба. От масивните му рамене се спускаха огромни ръце. Бедрата му
изглеждаха по-широки от талията на някои хора.
Най-старата и примитивна част от мозъка на Ричър забеляза и анализира всичко това за по-малко от секунда. В
главата му сякаш светна предупредителна лампа. Не червена, оранжева. Този тип определено е сериозно
предизвикателство, означаваше тя. Сериозно, но не и непреодолимо. Обикновено подобна оценка би подействала
успокояващо на Ричър. Не и днес. Благодарение на една подробност, която онази примитивна част от съзнанието му
не бе в състояние да оцени. Това не бе бой на живот и смърт. Замисълът на Ричър щеше да успее само ако той не
опазеше прикритието си. Което означаваше, че не трябва да убива никого. Нито да наранява сериозно когото и да
било. Това вече беше сериозен проблем. Особено ако животът на Ричър бе изложен на опасност.
Руснакът, когото Ричър бе нокаутирал неотдавна, се появи вляво от него, в началото на уличката. Другият,
когото Ричър бе запратил през прозореца на тойотата, изникна вдясно. Фишър стоеше зад гърба на Ричър, който
обаче долови още нечие присъствие. Втората жена. А руснакът пред него пристъпи напред. Ричър бе обкръжен.
Пратеникът от Москва извади дистанционно от джоба си и натисна едното копче. Капакът на багажника на
линкълна се отвори бавно и застина във вертикално положение. Вътрешността му сияеше в черно. Някой бе облепил
всички повърхности с черни найлонови чували. Мъжът прибра дистанционното и извади пистолет от джоба на
сакото си. "Марк 23", модел "Соком", разработен от "Хеклер & Кох" за американските специални части. Вероятно
руснакът бе получил оръжието тук, а не го бе донесъл от Москва. Пистолетът сигурно подчертаваше високото му
положение в организацията. Секунда по-късно гигантът извади заглушител и го завинти върху цевта. Напълно
излишно самохвалство, помисли си Ричър. На негово място щеше да е поставил заглушителя предварително. Но
тогава осъзна, че представлението не е предназначено за него, а за останалите руски агенти. Новодошлият им
казваше: Това ли е проблемът, който не сте успели да преодолеете? Та той е елементарен! Вижте как се прави!
Представлението щеше да изглежда по-добре, ако мъжът не бе допуснал една грешка. Той не бе накарал Ричър
да остави чантата. Със сървъра в нея. Голямата награда, към която се стремяха руснаците. А това предоставяше на
Ричър няколко възможности. Той можеше да я хвърли високо във въздуха и да си тръгне необезпокояван, докато
руснаците се втурват да я хванат и предпазят съдържанието ѝ от повреда. Можеше да я притисне към гърдите си
като щит. А можеше да ги заплаши, че ще счупи сървъра, ако не отстъпят и не го оставят да си тръгне. При нормални
обстоятелства можеше да направи всички тези неща. Но не и днес. Защото той също искаше сървърът да попадне
невредим в ръцете им.
Двамата в началото на уличката пристъпиха напред. Жените побутнаха Ричър отзад. Специалистът от Москва
му даде знак с пистолета да продължи. Вариантите пред Ричър намаляваха. Мозъкът му анализираше сценарий след
сценарий, те изникваха в съзнанието му като диапозитиви в прожекционен апарат. Ричър все още виждаше пътища
за бягство. Можеше да се измъкне. Виждаше и начини да остави сървъра в ръцете на руснаците. Но не можеше да
направи и двете неща едновременно.
Втори комплект пръсти се обви около лъскавите дръжки на чантата. Много по-малки от тези на Ричър. Фишър
го подмина и я изтръгна от ръката му. Подаде чантата на агента от Москва. Взе пистолета му и го насочи в гърдите
на Ричър.
– Влизай в багажника, глупако! – каза тя. – Или ще умреш още тук!
Ричър не помръдна. Умът му работеше трескаво. Нима Фишър го бе изиграла? Или се опитваше да спаси
живота му? В този момент се задейства онази, примитивната част от мозъка му. Оцени ситуацията. Лампичката
светна в зелено. Никаква заплаха. Ричър пристъпи напред. И спря. Имаше още един фактор, който примитивната
част от мозъка му не би могла да отчете. Самият багажник. Линкълнът бе голяма кола. Багажникът му имаше
внушителни габарити. И все пак изглеждаше тесен за Ричър. А той мразеше тесните пространства. Винаги ги бе
мразил. Свързваше ги е някаква атавистична представа за капан. И не можеше да направи нищо по въпроса.
Ричър тръгна надясно. Покрай колата. Към дясната врата. Отвори я. И седна вътре.
27.
Ричър бе прекарал доста време на места, на които не бе искал да бъде. Най-вече по време на военната си
служба. Места, на които бе прекалено горещо. Или прекалено студено. Където всяко животно се опитваше да го
ухапе или ужили. Или всеки човек се опитваше да го убие. В онези години обаче Ричър нямаше избор. Той
изпълняваше заповеди. Но поне получаваше заплата.
Сега Ричър нямаше никакво желание да се качва в линкълна. Никой нямаше да му плати за това. Но нямаше
избор. Специалистът от Москва бе затегнал китките му с кабелни връзки, преди да запали двигателя, но това не бе
никакъв проблем. За Ричър щеше да бъде съвсем елементарно да изчака колата да намали скорост в началото на
уличката. Да отвори вратата. Да излезе навън. И да си тръгне. Много по-голямо удоволствие щеше да си достави, ако
първо удареше руснака с лакът в главата, а после излезеше. Но предвид ролята, която играеше – на неособено умен
бодигард, – по-достоверният сценарий би включвал скок в движение и повечко драматизъм в изпълнението.
Престорена паника. Тичане на зигзаг по тротоара. Втурване презглава в насрещното движение. Ричър не се
съмняваше, че изпълнението му ще бъде достатъчно достоверно. Не това го притесняваше. Той се облегна на
седалката. Колата потегли. Още няколко секунди. Още няколко метра и можеше да спечели играта.
Ричър не се притесняваше. Поне до момента, в който Фишър не опря заглушителя на пистолета в основата на
черепа му.
– Знам какво си мислиш – каза тя.
Ръката на Фишър като че ли потрепна леко. Но недостатъчно, за да отмести пистолета от главата му. И
недостатъчно, за да може жената, седнала от другата страна на Ричър, да забележи каквото и да било. Недостатъчно,
за да привлече вниманието на специалиста от Москва. Но достатъчно, за да може Ричър да усети промяната в
натиска. Три кратки докосвания, последвани от леко потрепване.
Или буквата S от морзовата азбука.
– Чудиш се дали ще успееш да се измъкнеш – каза Фишър.
Ръката ѝ трепна отново. Последва продължително побутване. Буквата Т.
– Е, не можеш.
Леко побутване. Силно побутване. А.
– Би било голяма грешка от твоя страна – каза тя.
Дълго, късо, дълго, дълго. Y.
– Може да пострадаш – продължи Фишър.
Четири кратки сигнала. Н.
– Освен това няма нужда да бягаш от нас.
Едно кратко побутване. Е.
– Искаме само да проверим дали сървърът е невредим.
Късо. Дълго. Две къси. L.
– Няма да отнеме много време. След това ще си получиш парите.
Късо. Две дълги. Късо. Р.
Ричър събра буквите. STAY HELP. Остани. Помощ.
– Аз ли? – възкликна той. – Никъде няма да ходя. Не и докато не получа парите си.
……
Специалистът от Москва измина дванайсет-тринайсет километра в западна посока. Шофираше много
внимателно – нито прекалено бързо, нито прекалено бавно. Дванайсет минути по-късно линкълнът спря пред
крайната стая – онази, разположена най-далече от рецепцията – на мотел, досущ като този, в който бе отседнал
Ричър. На фасадата грееше същата неонова реклама със същата митична птица. Дървената облицовка на фасадата бе
същата. Автоматите за безалкохолни бяха същите. Дори прозорците и вратите се редуваха по същия начин. Тази
сграда обаче бе построена във формата на правоъгълник, а не на буквата П. И имаше два пъти по-малко стаи. Когато
руснакът го поведе към осемнайсета стая, Ричър видя, че в нея вече има някой. Жена на възраст между трийсет и
пет и четиресет. Тя бе облечена със светла пола до коленете и блуза с прасковен цвят и лого на гърдите. Косата ѝ бе
вдигната на стегнат кок. Лицето ѝ бе обикновено, но изражението ѝ бе сериозно, напрегнато. На голямата дървена
маса пред нея имаше лаптоп. Дебел син кабел водеше до масивен еднометров шкаф с подсилени ръбове и
стоманени колелца, разположен до стола ѝ. Тя е руската версия на Ръсти Ръдърфорд, предположи Ричър. Бяха я
повикали, за да оцени състоянието на сървъра. Ричър похвали мислено ефективността на руснаците. Ричър
погледна отвъд жената и масата с компютъра и установи, че стаята е много по-просторна от неговата. По-скоро бе
апартамент. Имаше две врати, които водеха към две спални. Малка кухня. Дневна с канапе и телевизор. Човекът от
Москва побутна Ричър напред. Другата жена от екипа мина покрай тях и изчезна в една от спалните. Фишър влезе
последна. Тя остави на масата чантата със сървъра и си придърпа стол. Хвана Ричър за ръката и го настани на него.
– Седни – каза Фишър. – И внимавай. Гледай да не го счупиш.
Ричър се подчини и Фишър извади въже от страничния външен джоб на панталона си. Беше синьо на червени
точици. И тънко. С диаметър като на връзки за обувки. Ричър обаче знаеше, че габаритите му са измамни. Въжето бе
достатъчно здраво, за да издържи теглото на човек в случай на необходимост. Нямаше никакъв шанс да го скъса.
Фишър използва въжето, за да завърже десния глезен на Ричър за единия крак на стола. Стегна го здраво. Не остави
никакво пространство. После извади още едно въже и завърза левия глезен на Ричър. Хвана малкия пръст на дясната
му ръка и го дръпна встрани до краен предел. Измъкна сгъваем нож от джоба си и отвори острието.
– Ще разрежа тази връзка – каза Фишър и плъзна ножа между китките на Ричър и кабелната връзка. – Но
направиш ли нещо глупаво, ще ти счупя пръста.
– Вече направих нещо глупаво – отвърна Ричър. – Дойдох тук с теб.
Фишър първо освободи китките му, а после ги завърза за задните крака на стола. Когато приключи, отстъпи
крачка встрани. Специалистът от Москва зае мястото ѝ. Провери възлите един по един. Внимателно. Остана
доволен от резултата и се обърна към жената на масата. Сървърът вече стоеше на масата и от него излизаха два
кабела, които водеха към сървърния шкаф.
– Как ти се струва? – попита той.
– Всичко изглежда наред – кимна жената. – Това е сървърът. Няма съмнение.
– Добре. Уведоми ме, щом откриеш документа. Или щом се убедиш, че не е там. – Руснакът се обърна към
Фишър и продължи: – А ти наблюдавай господин Ричър. Внимателно. Двамата с него ще трябва да си поговорим,
независимо какво установи проверката на сървъра.
……
Фишър изчака вратата зад специалиста от Москва да се затвори и седна до жената на масата. Ричър виждаше
екрана на лаптопа между главите им. Те правеха същото, което и Сандс бе направила, когато проверяваше
съдържанието на оригиналния сървър в мотелската им стая. На екрана се появи поредица от изображения, вероятно
документи и протоколи. Някои бяха написани на машина и скрепени с печати, но други приличаха повече на
бележки или записки, нахвърляни набързо на ръка. Ричър не успяваше да разчете повечето думи. Те бяха прекалено
малки, а почеркът – прекалено завъртян. Освен това той седеше прекалено далече. Съмняваше се, че дори да може
да ги прочете, документите ще му се сторят поне малко интересни. Руснаците имаха друга причина да ги четат. Те
искаха не просто да се уверят, че това е истинският сървър, но и да установят дали изобличаващият документ е тук.
Нямаше ли го, всичко бе наред и мисията им приключваше. Техният шпионин щеше да остане недосегаем за ФБР.
Но ако документът бе тук… това променяше нещата. Фишър щеше да получи възможност да спаси "Страж".
Руснаците щяха да повдигнат въпроса за копията. В смисъл правил ли е Ричър копия на сървъра. Вероятно това бе
причината специалистът от Москва да промени плана. Защо иначе ще води Ричър в мотела? Проверка за копия и
желание да демонстрира властта си над екипа. И двата мотива рисуваха нерадостни перспективи от гледна точка на
Ричър.
Фишър не млъкваше. Разговаряше с жената зад лаптопа на какви ли не теми – телевизионни предавания,
филми, клюки за знаменитости. Опитва се да установи близост с нея, предположи Ричър. Да се сприятели. Да
изглежда дружелюбна. Да не излъчва заплаха. Да си изгради образ на човек, който не бива да бъде държан на тъмно.
Който не би откраднал жизненоважна информация. Жената не ѝ обръщаше внимание. Тя изглеждаше твърде
концентрирана върху екрана и мишката. Сякаш бе изпаднала в някакъв свой монотонен ритъм. Кликване върху
екрана. Отваряне на документ. Преглед на документа в рамките на секунда. Затваряне на документа. Ново кликване.
Нов документ. Отваряне. Затваряне. Отваряне. Затваряне. И така до безкрайност. Всичко това ужасно отегчи и
напрегна Ричър.
На прага на спалнята се появи третата жена. Тя взе бутилка вода от хладилника, отиде до масата, погледа
образите на екрана в продължение на минута-две и се върна в стаята си. Компютърната специалистка продължи
като робот. Щрак. Отваряне. Взиране. Затваряне. Щрак. Отваряне. Взиране. Затваряне. През следващите десетина
минути тя прегледа по този начин сигурно над петстотин документа. Фишър продължаваше да говори. В един
момент поведението на жената с лаптопа се промени. Тя задържа едно изображение отворено цели три секунди.
После провери още пет, като не отдели повече от секунда за всяко.
– Трябва да отида до тоалетната – каза тя, затвори лаптопа, стана и се отправи към втората тоалетна. – Ей сега
се връщам.
Фишър положи глава на масата, сякаш всеки момент щеше да заспи от умора. Но щом вратата на тоалетната се
затвори, тя се изправи рязко. Отвори лаптопа. На екрана се появи снимка. Църква в ярки цветове и куполи с
формата на глави лук. Несъмнено руска. Ричър я позна. Наричаше се "Църквата на нашия Спасител върху пролятата
кръв", макар да бе известна и като "Възнесение Господне". Намираше се в Санкт Петербург. Ричър бе посетил града
след разпадането на Съветския съюз. Спомняше си я добре, защото това бе първата голяма църква, проектирана още
от самия архитект да използва електрическо осветление.
В центъра на екрана се отвори прозорец. В горния ъгъл се появиха букви на кирилица. Ричър предположи, че
съобщението изисква въвеждането на парола. Фишър въведе нещо. Ричър нямаше представа какво, защото вместо
всяка буква или цифра се появяваше само звездичка. Но когато въведе паролата, на мястото на църквата се появи
списък с файлове. Фишър използва мишката, за да отвори един от тях. После извади малък мобилен телефон от
джоба си. Направи две снимки на екрана и прибра телефона. Затвори изображението. Затвори компютъра. Стана и
пристъпи към Ричър. Пъхна в джоба му първо телефона, после ключ за кола и прошепна в ухото му:
– Намерих го. Имало е трети брат. Трябва да предадеш снимката на Уолуърк. Изчакай компютърната
специалистка да се върне. Освободи се. Би трябвало да е лесно, развила съм повечето винтове на стола. После
трябва да се справиш и с двете ни. Нокаутирай първо мен, за да имам свидетел. А също и Соня, ако излезе от стаята.
Колата е отвън. Бял шевролет малибу.
Фишър стисна Ричър за рамото и се върна бързо на масата. Отново опря глава на нея. Компютърната
специалистка излезе от тоалетната. Седна на стола си. Отвори лаптопа. Въведе паролата. И продължи да следва
обичайната рутина. Отваряне. Взиране. Затваряне. Отваряне. Взиране. Затваряне. Ричър реши да изчака две минути.
Време, достатъчно за стотина документа. После се приведе напред, вдигна краката на стола и се завъртя на пети,
след което се отпусна рязко назад. Столът се разпадна под тежестта му. Ричър се озова на пода, заобиколен от
парчета дърво, някои счупени, други практически цели. Вертикалните секции на краката оставаха завързани за
глезените и китките му. Ричър не им обърна внимание и се втурна към вратата.
На пътя му застана Фишър. С пистолет в ръка. И завинтен към него заглушител.
– Спри! Ръцете на тила! Веднага!
Ричър хвърли поглед към жената зад лаптопа. Тя стоеше вцепенена, в ръцете ѝ нямаше и следа от оръжие.
Обърна се към вратата на спалнята, която оставаше затворена. Това улесняваше геометрията. Ричър изрита
пистолета от ръката на Фишър, след което направи крачка встрани така, че тялото му да застане между двете жени,
за да го види компютърната специалистка как замахва. Как юмрукът му полита напред към Фишър. Но не и да
прецени силата на удара. Жената зад лаптопа видя само как Фишър се свлича на земята, удря главата си в пода и
остава да лежи неподвижно.
Ричър погледна вратата на спалнята. Тя оставаше затворена. Погледна към компютърната специалистка.
Обучението ѝ най-сетне вземаше връх. Тя ровеше в дамската си чанта. Опитваше се да извади пистолета си. "Глок".
Ричър се втурна към нея и я удари в слепоочието с лявата си ръка. Не прекалено силно. Достатъчно, за да я прати в
несвяст. Но и да предизвика продължителна амнезия.
Ричър вдигна пистолета на Фишър от пода. Хвърли поглед към вратата на спалнята. Топката на бравата се
завърташе. Вратата започваше да се отваря. В пролуката се появи цевта на глок. Държаха го две ръце, които
напредваха много бавно. Соня несъмнено проявяваше предпазливост. Което бе добре. Това я спаси, когато Ричър
изстреля два куршума в рамката на вратата. Жената се скри обратно в стаята и затръшна вратата. Ричър се втурна
към изхода. Изстрелите не бяха вдигнали излишен шум благодарение на заглушителя. Бяха прозвучали като удари по
масата с навито на руло списание. Но нищо чудно някой в съседната стая да ги бе чул. В нея може би се бяха
настанили други членове на руския екип. А може би цивилни. Каквато и да бе истината, Ричър прецени, че и
бездруго се е задържал твърде дълго. Той излезе навън, видя колата, качи се в нея, запали двигателя, включи на
скорост. И натисна педала чак до ламарината.
……
Ричър се отдалечи на километър и спря отстрани на пътя. Пъхна пистолета под седалката и извади телефона,
който Фишър му бе дала. Трябваше да отвори снимките, които тя бе направила, и да ги изпрати на Уолуърк. Ричър
натисна МЕНЮ. После затвори телефона. Нещо го притесняваше. Нещо в цялата ситуация не беше наред. Ричър
прибра телефона, върна се на пътя и продължи максимално бързо към мотела, в който бе оставил Сандс и
Ръдърфорд.
……
В момента, в който Ричър приближаваше мотела, кодираният телефон на Сперански започна да звъни.
– Налапаха стръвта – каза гласът от другия край на линията.
Сперански се усмихна.
– Кога ще я доведат?
– Казах само, че налапаха стръвта. Но не са я глътнали, така да се каже. Тя даде телефона на Скитника. Той
обаче не изпрати съобщението.
– Защо?
– Не знам. Може да се надява да измъкне повече пари. Да не може да си служи с телефон. Може да се е
уплашил. Ще разберем. Ще следим телефона денонощно. В мига, в който изпрати съобщението, ще те уведомим.
Ричър паркира шевролета пред осемнайсета стая и влезе вътре. Завари Сандс. Тя стоеше до второто легло. С
широко отворени очи. Леко разкрачена. С протегнати напред ръце. И колт в дланите. Класическа стойка за стрелба.
Известна като равнобедрен триъгълник. Заради геометричната фигура, образувана от гърба и двете ръце. Стойка,
която осигурява добра точност. А това можеше да е проблем за Ричър, тъй като Сандс се бе прицелила право в
гърдите му.
– Ричър! – възкликна тя, свали оръжието и тръгна бързо към него. – Къде беше? Притесних се ужасно. Звънях ти
няколко пъти, но ти не вдигна.
– Дълга история – отвърна Ричър. – Случи се нещо важно. Ще ти обясня по-късно, но сега се нуждая от
помощта ти. – Той извади телефона на Фишър от джоба си и продължи: – Тук има снимка на документ. Взета е от
сървъра, който дадох на руснаците. Фишър смята, че въпросният документ ще разкрие самоличността на шпионина,
и иска да го изпратя на Уолуърк.
– Лесна работа. Дай ми телефона. Ей сега ще го направя.
– Не. Подозирам, че нещо не е наред. Опасявам се, че са изиграли Фишър и тя е паднала в капана.
– Защо?
– Поради няколко причини. Да започнем с цветята. Еделвайсите на Клостерман. Нямаше ги, когато двамата с
Ръсти отидохме в дома му. Но бяха там на другия ден. Когато Клостерман имаше среща с онези нацисти. Едва ли е
съвпадение.
– Но може и да е. За липсата на свежи цветя всеки ден сигурно има безброй обяснения.
– После идва ред на парите. Защо му е на Клостерман да плаща петнайсет хиляди долара за сървъра, след като
може да изчака застрахователната компания или градската управа да платят откупа и дигиталният архив да заработи
отново? Така би постъпил всеки нормален човек. Защо да плаща на Тони Гарза, която започва да търси сървъра
приблизително по времето, когато е извършена кибератаката? Подозирам, че Клостерман знае, че архивът няма да
бъде отключен.
– И наистина няма да бъде отключен, поне според агент Фишър.
– Точно това имам предвид. Как е възможно Клостерман да знае? Само руснаците са наясно, защото те стоят
зад атаката.
– Но Клостерман е част от неонацистка групировка. Ти се срещна с тях. Видя татуировките им. Те организират
голямо сборище по случай рождения ден на Хитлер. Такива са фактите.
– Групировката е реална. Нацисткото сборище също. Но това не се отнася за Клостерман. Нацистите го смятат
за свой човек, което не означава нищо. Тези типове никога не са се отличавали с особен интелект. Клостерман може
да работи за руснаците. Разделяй и владей. Такава е същината на тяхната стратегия. Насъскват враждебни групи
една срещу друга. Сеят омраза и насилие.
– Но ако Клостерман е руснак, защо екипът на Фишър не бе изтеглен, след като той получи сървъра?
– Ето логичното обяснение. Клостерман не ми е повярвал, когато му казах, че не сме копирали сървъра. Затова
е изчакал да види дали няма да се появят негови копия. За да сложат ръка и върху тях.
– Възможно е. А какво е нелогичното обяснение?
– Накратко казано, след като отидох в ресторанта, се озовах в мотела на руснаците. Те бяха довели компютърен
специалист. Жена. Тя попадна на този файл почти веднага. Въпреки че хората на Бюрото не успяха да го открият
за… колко? Близо четиресет и осем часа.
– Тя е знаела какво търси за разлика от федералните.
– Може би. Но тази жена на практика се издаде пред Фишър, че е открила файла. Направо ѝ даде сигнал. А
после излезе от стаята и направи така, че Фишър да го копира с лекота. Що се отнася до моето бягство, аз просто
станах и излязох през вратата. Това ме тревожи. Не са изтеглили екипа на Фишър само за да може тя да види
документа.
– Устроили са всичко? С каква цел?
– За да пратят ФБР по грешна следа. За да защитят агента си, като разкрият самоличността на друг, не толкова
ценен шпионин.
– Знаеш ли какво означава това? Руснаците са наясно, че Фишър е предател. Те си играят с нея. Ричър, Бюрото
трябва да я изтегли незабавно!
– Да, но само ако съм прав. Трябва да се уверим. Можем ли да проверим дали документът, който Фишър откри,
се намира и в нашия сървър? Намерим ли го, можем да сравним двата.
– Възможно е на теория. Но на сървъра има хиляди документи. Може да ни отнеме седмици да намерим това,
което търсим. Трябва да стесним търсенето.
– Как?
– Ако разполагаме с името на файла например.
– И откъде можем да го получим?
– Обикновено е отбелязано в горната част на екрана. Нещо като заглавие. Ето тук. Дай ми телефона. – Сандс
погледна дисплея и поклати глава. – Изображението е прекалено малко. А телефонът ти е прекалено евтин модел, за
да поддържа електронна поща. Ще трябва да препратя съобщението на моя телефон, а от там ще го прехвърля на
компютър.
Сандс натисна няколко клавиша върху телефона на Фишър, още няколко върху своя и накрая отвори междинната
врата и влезе в съседната стая. Двамата с Ричър завариха Ръдърфорд прав до леглото. Ръсти изглеждаше ужасно
блед, косата му бе разрошена, но все пак стоеше сам на краката си. Което в случая бе обнадеждаващо.
– Какво става? – попита той.
Ричър му разказа набързо какво се е случило. Сандс седна пред лаптопа и отвори имейла, който сама си бе
изпратила. Появи се изображение, заснето от друг екран. То бе леко размазано, но по всичко изглеждаше, че става
въпрос за лист хартия, който е бил бледозелен. С голям воден знак в средата. И рамка с гръцки мотиви по краищата.
Формуляр, в който всички необходими заглавия, полета, инструкции и прочие бяха отпечатани с черно мастило.
Също черен бе и печатът КОПИЕ. През 1949 г. някой бе попълнил съответните полета на ръка, с плавен изящен
ръкописен почерк, с тъмносиньо мастило. Формулярът съдържаше адрес, който изглеждаше познат. А също и
имената на трима собственици. Артур Клих и Камил Клих, братята шпиони. А също и Кристиян Клих, който
вероятно бе третият брат. Чиято самоличност бе останала тайна. И когото Фишър подозираше, че е връзката с
шпионина в "Оук Ридж".
– Виж! – възкликна Сандс и посочи белия текст в средата на синьото поле в горната част на изображението.
Scan00001968.jpg. – Точно това ни трябва.
Тя затрака по клавиатурата и въведе името на файла в появилото се прозорче.
Натисна съответния клавиш и секунда по-късно на екрана се появи далеч по-ясно изображение на същия
формуляр.
– Чакай – каза Сандс. Вниманието й бе привлечено от полето, в което бяха отбелязани собствениците на името.
Почеркът изглеждаше същият. Както и цветът на мастилото. Имената също бяха три. Артур Клих. Камил Клих. И
Наталия Матушак. – Имената не съвпадат. Коя е Наталия Матушак?
– Наталия Матушак е майката на Хенри Клостерман. Хайнрих Клостерман е вторият ѝ съпруг. Обзалагам се, че
моминското ѝ име е Клих. Третият агент не е брат на онези двамата. Тя е шпионинът. Сестрата на Артур и Камил –
отговори Ричър.
– Този документ е копие – отбеляза Сандс. – Унищожили са го, за да запазят в тайна съществуването на
Наталия. Или поне така са смятали. Това обаче е оригиналът. Онзи, който Фишър е видяла, е фалшифициран.
– Но как са го направили? – попита Ръдърфорд. – Ти не си изпускал сървъра от очи. Освен докато е бил в
багажника.
– Предполагам, че са направили копие на документа от сървъра, който продадохме на Клостерман. Така биха
разполагали с достатъчно време, за да го фалшифицират. Техен човек го е качил на сървъра, докато Фишър ме
връзваше. А после онази компютърна специалистка направи всичко възможно Фишър да го види, защото е знаела,
че ще предаде информацията на ФБР. Федералните агенти няма да открият връзката с Клостерман и ще стигнат до
грешен извод относно самоличността на шпионина в "Оук Ридж".
– Как ще им помогне това? Ако третият брат не съществува, тази улика няма да отведе Бюрото доникъде.
– О, напротив. Руснаците са се погрижили за това. Подхвърлили са не една, а няколко улики, достатъчно
объркани, за да породят съмнение. Но не толкова объркани, че да заблудят един средностатистически федерален
агент. И те ще го отведат до целта. До някой, който в този момент работи в Ноксвил. И вероятно е скрил някъде
копие на "Страж". Този човек се готви да избяга. Да бъде заловен. Да направи самопризнания.
– Защо някой ще постъпи така?
– Сигурно го възприема като благородна саможертва в името на достойна кауза. Или семейството му ще получи
някакви облаги. Кой знае?
– Но ако уликите са фалшиви, как Бюрото ще открие самоличността на шпионина? – попита Ръдърфорд. –
Агентите ни ще се върнат в изходна позиция.
– Не, няма – възрази Ричър. – Могат да започнат с Клостерман. Той спомена, че има син. Може да има дори
внуци. Никой не е проверил тази следа, защото никой не е подозирал, че майка му е шпионка.
– Звучи логично – съгласи се Сандс. – Бюрото искаше сървъра, защото руснаците знаят, че той може да разкрие
самоличността на техния шпионин. Този документ води към Клостерман. Следователно Клостерман трябва да е
свързан с шпионина.
– Но без да използват името Клостерман – отбеляза Ричър. – В противен случай някой щеше да забележи.
Опитват се да скрият името Матушак.
– Добре, разбирам – каза Ръдърфорд. – Но да се върнем назад във времето. Онази журналистка е открила
документа в архивите. Той показва съществуването на още един клон в родословното дърво на братята шпиони.
Руснаците не са искали никой да разбере за него, защото е щял да отведе разследващите до Клостерман. И до сина
му. Може би до внуците му. Затова унищожават хартиения архив. Блокират дигиталния. И вземат сървъра. Защо не
спрат дотук? Прикрили са следите си. Защо пробутват на агент Фишър тази фалшива информация?
– Защото ФБР знае, че руснаците имат шпионин в "Оук Ридж" – отвърна Ричър. – Ако руснаците унищожат
данните, Бюрото ще продължи да рови и може да открие друга улика. Ако планът на руснаците проработи, ФБР ще
реши, че е заловило техния шпионин. И ще спре да рови. Няма смисъл да издирваш чужд агент, след като вече си го
заловил.
……
Сперански крачеше нервно от единия край на стаята до другия, когато кодираният му телефон иззвъня.
– Нагълтаха стръвта – каза гласът от другия край на линията. – Изпратиха съобщението. Но не до Бюрото, а до
бивша негова служителка, която в момента е експерт по въпросите на киберсигурността. Американците са приели
всичко за чиста монета.
– Какво ще правим с Наташа тогава?
– Вече е излишна. Центъра е на мнение, че можеш да правиш с нея каквото пожелаеш.
……
Ричър остави Сандс и Ръдърфорд да се ровят из останалите документи в сървъра и отиде в съседната стая, за да
звънне на Уолуърк. И да го уведоми, че Фишър е разкрита. А също и да му каже за двете нишки, които водят към
"Оук Ридж". Едната най-вероятно фалшива, другата най-вероятно истинска. Уолуърк не се интересуваше от
разликите между тях.
– Ще открием и двамата агенти – заяви той. – Дори единият да е само за примамка. Ще ги тикнем зад
решетките. И ще измъкнем Фишър. Ще направим всичко възможно, за да осигурим безопасността ѝ.
– Не, Уолуърк – възрази Ричър. – Трябва да я изтеглите още сега.
– Не можем да го направим. Ако Фишър изчезне веднага след като е видяла документите на сървъра, руснаците
ще заподозрат, че нещо не е наред. И ще изтеглят агента си от "Оук Ридж". Никога няма да разберем дали "Страж" е
компрометиран. Налага се да координираме изтеглянето ѝ едновременно с арестите, които ще извършим.
– Грешиш. Продължаваш да разглеждаш мисията от първоначалната позиция – че руснаците не са наясно с
истинската самоличност на Фишър. Но те знаят за нея. Използват я, за да ви пробутват дезинформация. И няма да я
оставят жива, няма да чакат да арестувате техния човек. В момента Фишър е убедена, че информацията, която ви е
изпратила, е напълно достоверна. Търсила е тези данни месеци наред и когато файлът се е появил пред очите ѝ, тя
мигом е налапала стръвта. Наречи го рефлекс или инстинкт. А какво ще стане после, когато се успокои и анализира
ситуацията? Когато обърне внимание на всички необичайни съвпадения. Не, руснаците няма да поемат този риск.
Ще я убият веднага щом се уверят, че сте получили дезинформацията. С други думи, сега. Затова трябва да
действате. Незабавно!
Уолуърк не отговори веднага. Ричър го чуваше как драска с химикалка по лист хартия. Представи си го да
подрежда замислено парченцата от пъзела. И да получава картина, която определено не му харесва.
– Добре – заяви Уолуърк след цяла минута. – Вероятно си прав. Разполагаме с малък интервал от време. Но ми
се струва, че сме извадили късмет с това, че ти е дала телефона.
– Какво имаш предвид? – попита Ричър.
– Мисля, че си прав и наистина ще убият Фишър в мига, в който разберат, че ни е изпратила информацията. Но
как ще го направят? Като следят телефона ѝ.
– Фишър никога не би използвала телефон, който ѝ е даден от руснаците.
– Разбира се. Тя е използвала чист телефон, с който се е сдобила специално за целта. Руснаците са го
клонирали. Това бих направил аз на тяхно място. Много е лесно. Така ще разберат кога телефонът изпраща
съобщение. Или провежда разговор. Но ние нямаме този проблем. Ти не ми изпрати снимката от нейния телефон, а
ми позвъни от твоя.
– Току-що изпратихме съобщение от нейния телефон.
– Защо? На кого?
– Трябваше ни името на файла, за да проследим оригиналния документ. И да го сравним с другия.
Изображението на екрана на телефона беше прекалено малко, не успяхме да прочетем името. Трябваше да го
препратим на компютър.
Настъпи продължително мълчание. Ричър чуваше как Уолуърк върти химикалката в ръката си. После прозвуча
пукот като от счупено стъкло.
– Поздравления, Ричър – каза Уолуърк. – Току-що уби Маргарет Фишър.
……
Сандс откара Ричър до мотела на руснаците, въпреки че Уолуърк го бе предупредил да не ходи там.
Федералният агент обеща лично да изпрати кавалерията. Но после спомена задължителните бюрократични
процедури. Нивата на достъп до информацията. Процедурите за съгласуване. Ричър знаеше какво означават тези
термини. Забавяне. Затова той реши, че макар шансът да е минимален, трябва да провери дали Фишър е още в
мотела и ако е жива, да предприеме съответните действия. Такива, които не изискват заповеди за обиск. Подписи.
Каквито и да било разрешения.
От колите, паркирани в далечния край на сградата, нямаше и следа. Когато Ричър и Сандс спряха пред
осемнайсета стая, видяха, че завесите на прозореца са дръпнати. Вътре нямаше никого. Сандс продължи и паркира
шевролета пред рецепцията, след което двамата с Ричър влязоха вътре и се насочиха право към служителя зад
гишето. А той се оказа трийсетинагодишен, с бейзболна шапка и сива тениска с избродирано на гърдите име Чък.
Сандс извади протрития портфейл от черна кожа.
– Федерални агенти – обяви тя. – Издирваме хората, отседнали в осемнайсета стая. Тук ли са?
– Бяха тук – отвърна Чък. – Наеха не само осемнайсета, но и петнайсета, шестнайсета и седемнайсета.
Последните четири стаи в онова крило. Но си тръгнаха. Освободиха стаите преди броени минути.
– Споменаха ли къде отиват?
– Не, госпожо. Един от тях май не изглеждаше добре. Всъщност една от жените. Мисля, че беше болна или
пияна.
Фишър, помисли си Ричър. Упоили са я, за да не им създава проблеми по пътя.
– Добре – каза Сандс. – Няма значение. Ще трябва да огледаме стаите.
– Няма проблем. – Чък взе четири ключа от таблото на стената и ги остави на плота пред себе си. – Само ги
върнете, когато приключите.
……
Сандс и Ричър започнаха от осемнайсета, тъй като това бе стаята на Фишър. После се заеха с останалите.
Всичките стаи се оказаха идеално чисти. Ричър провери на места, които не би трябвало да са толкова чисти. Но
руснаците бяха замазали дори дупките от куршуми в рамката на една от вратите. Нямаше никакъв боклук. Нищо.
Нито нещо забравено случайно, нищо нещо, скрито от Фишър. Ричър погледна под матраците, между сгънатите
кърпи, в шкафовете, чекмеджетата, гардеробите. Провери на всяко място, за което бе чувал по време на службата си
във Военната полиция. Дори пусна гореща вода в баните, в случай че Фишър е оставила съобщение върху някое
огледало. Не откри абсолютно нищо.
– Nada! Нищо! – обяви Сандс, когато приключиха с петнайсета стая. – Какво ще правим?
– Ще звъннем на Уолуърк – отвърна Ричър. – Ще проверим дали той не е научил нещо ново.
Двамата се върнаха на рецепцията, за да оставят ключовете, и тъкмо се канеха да тръгнат към колата, когато
Чък им направи знак да се приближат.
– Сетих се нещо, госпожо – каза той. – Не знам къде са отишли онези хора, но знам какво ще правят. Това ще ви
помогне ли?
– Възможно е – отвърна Сандс. – Какво ще правят?
– Ще играят голф.
Сандс кръстоса ръце на гърдите.
– Голф? Сигурен ли сте?
– Съвсем. Чух двама от тях да разговарят. Говореха на руски. Разбирам малко, защото баба ми и дядо ми са от
Петербург. Както и да е, единият спомена думата бункернъш. Това означава нещо, свързано с бункери. А къде има
бункери? На игрищата за голф. Нали така голфърите наричат дупките в земята, напълнени с пясък. Наблизо има
няколко игрища. Другият подхвърли, че бункерът бил там открай време, затова си мисля, че става въпрос за някое от
по-старите игрища.
……
– Голф? – възкликна Ричър, когато се качиха в колата. – Ама че идиот!
– Да, Чък определено не беше прав за голфа – съгласи се Сандс. – Няма спор. Но си мисля, че това ни подсказва
къде са отвели Фишър.
– Така ли? Къде?
– Докато ти разговаряше с Уолуърк, ние с Ръсти се поровихме в старите архиви. Попаднахме на информация за
част от парцелите до Къщата на шпионите. Братя Клих са ги купили почти по същото време, когато са купили и
земята за къщата. Попълнили са куп формуляри, с които са искали разрешение за строителство. В архивите се пазят
и оплаквания от съседите заради силния шум от багери, бетоновози и прочие. На Ръсти това му се стори странно,
защото около Къщата на шпионите не се виждат други постройки. Не и над земята. Затова си задавам въпроса: за
какво са му притрябвали на някого багери и толкова бетон?
– За бункер – отвърна Ричър.
– Именно – съгласи се Сандс. – Като онези, които хората са строили по време на Студената война. А не бункери,
пълни с пясък и топки за голф.
– Фишър допускаше, че братята шпиони не са правили нищо, докато са живели тук, в Тенеси – отбеляза Ричър.
– Сгрешила е. Надзиравали са строителството.
– И когато са заминали, сестра им е поела нещата в свои ръце – продължи Сандс. – Майката на Клостерман.
Заличили са името ѝ от архивите, за да не открие някой връзката. Омъжила се е за Хайнрих Клостерман и къщата е
била записана на негово име. Така се процедира при пране на пари, но в случая не става въпрос за финансови
средства, а за недвижим имот.
– И когато са починали, синът им Хенри е продължил мисията.
– Това обяснява защо живее тук. Човек не може да продаде къща, в която има бункер от Студената война, без
това да предизвика въпроси. Не че в наши дни има кой знае каква полза от подобни съоръжения.
– Явно се използва. Да отидем там и да огледаме мястото.
– Можем да започнем още сега.
Сандс взе телефона си и извика на дисплея сателитно изображение на Къщата на шпионите и терена около нея.
Увеличи го максимално, но не видя почти нищо, само редица от дървета, зад които се простира пуста равна поляна.
Нещо като пасище, на което да вържеш магарето си. Стига да имаш магаре, което не обичаш особено. Сандс обаче
откри нещо любопитно. Бетонни стъпала, разположени в края на черен път, които сякаш се спускаха под земята.
– Очаквах да видя люкове, вентилационни шахти, резервоари за вода. Нещо, през което да се промъкнем.
Ричър поклати глава.
– Бункерът е построен от хора, които са искали да оцелеят при евентуална ядрена война. Той трябва да
задоволява собствените си нужди, затова въздухът и водата циркулират в затворени системи, пречистват се и се
използват отново. За целта са нужни инсталации, разположени дълбоко под земята. Възможно е бункерът да е
свързан с къщата, за да ползва електричество, а може би и вода. Особено в мирно време. Или за профилактика. Но
едва ли поддържа други връзки с външния свят.
– Трябва да уведомим Уолуърк. Ще му трябват експлозиви. Пробивни и земекопни машини…
– Така е, но само ако мястото е заключено. Ще му звъннем по пътя. Първо искам сам да видя бункера. Все пак
имаме едно предимство.
– Какво?
– Никой не знае, че идваме.
28.
Сандс спря колата пред портата на Клостерман. Погледна Ричър, кръстоса два пръста за късмет, пресегна се и
натисна интеркома.
Никой не ѝ отговори.
Надявай се на най-доброто…
Сандс опита отново.
Нищо не се случи.
Портата бе направена от стомана. И бе висока два метра и половина. Плъзгаше се странично, което означаваше,
че няма нито панти в края, нито крила, които да се събират в центъра. С други думи, нямаше слаби места.
Невъзможно бе да се разбие или отвори насила. Единственият начин да се влезе бе да се въведе правилният код.
Един четирицифрен код означава десет хиляди комбинации. Трябваше да стеснят рамките на търсене, затова Ричър
слезе от колата и взе малко мазилка от основата на стената. Стри я на фин прах между пръстите си и по-духна
лекичко към клавиатурата. Подухна втори път, за да отстрани излишното количество. И видя, че прахът е полепнал
по три от клавишите. Нула. Две. Четири.
Оставаха осемдесет и една комбинации.
Ричър знаеше от собствен опит, че хората използват най-често дати. Защото датите се помнят лесно.
Обикновено те имат някакво сантиментално значение. В такъв случай първата цифра бе нула. Втората трябваше да е
две или четири. Броят на комбинациите бе сведен до десет. А може би само до една. Ричър се сети за черния
мерцедес. За съседа, на чийто парцел трябваше да се проведе нацистко сборище. Самият Клостерман вероятно бе
нацист. Затова Ричър въведе 0420. Рожденият ден на Хитлер.
Вратата започна да се отваря.
Ричър скочи обратно в колата, Сандс потегли и се насочи встрани от къщата. Към обраслото с храсти поле. Към
бетонните стъпала, които бяха видели на изображението от сателита. Там вече стояха паркирани два автомобила.
Черен линкълн, същият, който специалистът от Москва бе шофирал, и още един шевролет, този път червен. Сандс
спря до него.
Ричър излезе и се спусна по стъпалата. Те бяха двайсет и шест, излети от бетон, който се бе напукал от
годините и атмосферните условия. Стигаха на шест метра под земята и завършваха пред метална врата, боядисана в
сиво. Най-обикновена, скучна, но масивна. Ричър я побутна с две ръце, но тя не помръдна. Ричър опря рамо, запъна
крака в най-долното стъпало и натисна отново, по-силно. Вратата не помръдна дори на милиметър.
Ричър се върна в колата. Сандс потегли и след минута спря пред къщата. Двамата с Ричър прекосиха верандата
и той почука. Никой не отговори. Ричър реши, че едва ли има смисъл да търси скрит ключ, затова изрита здраво
вратата точно под дръжката. Тя се отвори и по пода се посипаха трески. Ричър зави надясно покрай стълбите. Сандс
го последва. В далечния край имаше врата. Тя водеше към стълбище, което се спускаше към мазето. Ричър откри
ключа за лампите. Покрай лявата стена бяха наредени дървени стелажи, отрупани до тавана с куфари, препарати за
чистене, всевъзможни кашони и туби. Вдясно имаше пещ и вентилационна система с множество метални тръби с
правоъгълна форма, които изчезваха в тавана. Малко по-надолу от стената се подаваха две сиви метални кутии.
Ричър се провря покрай стелажите и застана пред кутиите. Отвори първата. На етикета вътре пишеше КЪЩА.
Върху етикета на втората бе отпечатано само ПАНЕЛ 2.
– Къща с тези размери не се нуждае от две електрически табла – каза Ричър. – Второто трябва да е за бункера.
Когато генераторът там не е включен. – Той посочи шалтера. – Дай ми три минути, след което го дръпни. Ще
останат без ток и ще изпратят някого да провери какво става.
– Ами ако не го направят? – попита Сандс. – Ако генераторът им се включи веднага или разполагат с
акумулаторни батерии? Или ако таблото е за нещо съвсем друго?
– Тогава ще изчакаме хората на Уолуърк. Но няма да загубим нищо, ако опитаме. Дръпни шалтера и изчакай
съобщението ми. А после изчезвай. Намери си безопасно място, на което да се скриеш.
……
Ричър излезе навън и тръгна пеша към бункера. Не се спусна под земята, а заобиколи стълбището, като застана
точно над вратата така, че който и да излезе от там, да не е в състояние да го види. Извади онзи "Соком" от джоба
си. Зави заглушителя и зачака.
Часовникът в главата му подсказваше, че са минали точно три минути. Нищо не се случи. После измина още
една минута. И още една. Ричър чу скърцане на метал върху метал и тежки стъпки върху бетона. Появи се нечия
глава. Обръсната. С малки щръкнали уши.
Специалистът от Москва. Същият, който се бе опитал да накара Ричър да влезе в багажника на линкълна.
Ричър го изчака да изкачи стъпалата и вдигна пистолета.
– Ей! – подвикна му Ричър.
Мъжът спря и се обърна. Ричър тръгна към него и заобиколи стълбите, като не сваляше пистолета от нивото на
гърдите му.
– Жената, която наричате Наташа – каза Ричър. – Тук ли я доведохте?
Руснакът не отговори.
– Опиши ми разположението на бункера.
Руснакът впери поглед в Ричър, но не каза нито дума.
– Кой още е там? Колко души сте?
Мъжът продължаваше да мълчи.
– Времето ти изтече – заяви Ричър и кимна към линкълна. – Отваряй багажника.
Устните на руснака се разкривиха в усмивка, разкривайки кривите му потъмнели зъби.
– Надяваш се жилетката да те спаси? – Ричър насочи дулото към носа му. – Помисли си пак. Отваряй
багажника!
– Няма да ме застреляш – каза мъжът. Думите му прозвучаха ясно, но със силен руски акцент. – ФБР си има
правила.
– Така е – съгласи се Ричър. И свали пистолета. Но само една педя. – Аз обаче не работя за ФБР – допълни той
и натисна спусъка.
Куршумът удари специалиста от Москва в центъра на гърдите, разкъса ризата му и се заби в слоевете кевлар
отдолу. Той се олюля назад и отстъпи една крачка. Само една крачка. Изстрел от толкова близко разстояние щеше да
събори на земята повечето хора. Да им счупи няколко ребра. Да увреди някой вътрешен орган. Мрежата от
полимерни влакна е изключително здрава и не позволява на куршумите да преминат през нея, но енергията, която
тя поглъща, трябва да бъде преразпределена и да отиде някъде.
Ричър върна пистолета на нивото на очите му.
– Последен шанс.
Руснакът вдигна ръце. Кимна. После бавно извади ключовете от джоба на панталона си. Завъртя ги в ръка,
опита се да намери бутона за багажника върху дистанционното, но ключовете му се изплъзнаха и паднаха на земята
пред него. Той се наведе да ги вземе и загреба шепа пръст. После замахна и хвърли пръстта в лицето на Ричър.
Ричър отстъпи назад, за да избегне облака прах. Руснакът хвърли още една шепа пръст и се втурна напред.
Оказа се изненадващо бърз за човек с неговите размери. И пъргав. Вдигна коляно, изви крак настрани и изрита
заглушителя. Пистолетът изхвърча от ръката на Ричър и описа ниска парабола. Ричър чу оръжието си да пада върху
бетонните стъпала.
Руснакът погледна дупката в ризата си. И сплескания като палачинка куршум. Усмихна се. А после насочи
мощно кроше към главата на Ричър. Ричър отстъпи встрани и се наведе, след което заби лакът в ребрата на своя
противник в мига, в който ръката на руснака подмина целта. Ударът бе напълно излишен. Невъзможно бе той да
нанесе каквито и да било поражения през бронежилетката. Той бе проява на мускулна памет от страна на Ричър,
нищо повече. Руснакът се опита да повтори крошето. Ричър се завъртя и стовари нов удар с лакът. Противникът му
отскочи назад и се опита да нанесе един прав в главата на Ричър. Той се наведе и усети полъх покрай косата си,
когато огромният юмрук на руснака прелетя над главата му.
Бронежилетката лишаваше Ричър от няколко удобни точки в тялото на врага, затова той насочи вниманието си
към лицето му. Носът на руснака бе сплеснат и разкривен, очевидно чупен в миналото. При това неведнъж. Което
говореше за слабо място. Ричър се втурна напред и се престори, че ще нанесе кроше с лявата си ръка, а вместо това
стовари десен прав в лицето на руснака. Беше красив удар. Мощен. Точен. Главата на противника се изви назад,
изкриви врата му, опъна сухожилията му. Подобен удар би запратил друг човек по гръб на земята. Не би му оставил
сили да се надигне. Руснакът обаче само разтърси глава. По лицето му нямаше и следа от кръв. Дишането му не
изглеждаше нарушено. Затова Ричър го удари още два пъти. Със същия юмрук. На същото място. С всички сили. А
после отстъпи назад, за да оцени щетите.
Такива нямаше. Специалистът от Москва подскачаше леко и се хилеше, сякаш никога в живота си не се бе
забавлявал толкова добре. После той се хвърли напред с намерението да нанесе удари с двете ръце едновременно.
Ричър блокира първия и понечи да контраатакува. Отново мускулна памет. Инстинктивна реакция, след като бе
забелязал, че лицето и тялото на противника му остават незащитени. Но после забеляза опасността. Настрои
действията си спрямо нея. Опита се да парира втория удар. Но закъсня, макар и с част от секундата. Юмрукът на
руснака мина покрай вдигнатата ръка на Ричър и се заби в горната част на гърдите му, близо до лявото му рамо.
Силата на удара го завъртя и го събори странично. Ричър падна на коляно и тъкмо се изправи, когато противникът
му понечи да го изрита в корема. Ричър се завъртя, избегна ритника и заби десния си юмрук в слепоочието на
руснака. Мъжът залитна наляво, но бързо възстанови равновесието си. Отстъпи четири крачки назад, после смени
посоката и се втурна към Ричър. Бързо, мощно, с намерението да връхлети и да го събори на земята. Маневра,
типична за училищните боеве. Брутално ефективна срещу по-непредпазлив противник. Но не и срещу някого с
опита на Ричър.
Руснакът тичаше с дясното рамо напред. Ричър отстъпи крачка наляво с намерението да се озове зад гърба му,
когато мъжът го подмине. И така да избегне опасността от десен прав или ляво кроше. Само че руснакът не го
подмина, а заби десния си крак в земята. Изпъна коляно. Оттласна се назад. Завъртя се по посока, обратна на
часовниковата стрелка. И заби левия си лакът в гърдите на Ричър.
Силата на удара вдигна Ричър от земята и го просна по гръб. Главата му се удари в пръстта. Въздухът напусна
дробовете му. Руснакът се надвеси над него. И вдигна десния си крак. Задържа го високо, готов да го стовари върху
главата на Ричър. Или върху гръкляна. Слабините. Каквато и цел да избереше, това щеше да е краят за Ричър. Или
началото на края. Но руснакът се поколеба. Може би объркан от твърде многото възможности. Каквато и да бе
причината, тя позволи на Ричър да се претърколи напред. Да се отблъсне с длани, да изправи крака и да стъпи
стабилно. След което да скочи напред и да забие глава точно под челюстта на своя противник там, където тя се
стесняваше под брадичката.
Сега специалистът от Москва полетя във въздуха и се просна в прахоляка. И Ричър се надвеси над него. А
Ричър не се колебаеше. Той знаеше първото правило на уличните боеве. Когато противникът ти се озове на земята,
трябва просто да го довършиш. Веднага. На място. Затова Ричър изрита руснака в главата с всички сили. Веднъж,
втори път. После седна на гърдите му и го удари в гърлото с цялата си тежест, с цялата си сила.
……
Ричър се изправи и огледа щетите. Изчака няколко секунди, за да възстанови дишането си. После завлече
тялото на руснака до линкълна. Претърси джобовете му за резервни пълнители. Не откри нито един, затова
използва дистанционното, за да отвори багажника. Вдигна тялото и го напъха вътре. Отвори шофьорската врата и
откърти огледалото от предното стъкло. И изпрати на Сандс съобщение, което съдържаше само една дума:
Включвай. Ричър започна да се спуска по стъпалата. Не бе изминал повече от една трета, когато телефонът му
иззвъня.
Обаждаше се Уолуърк.
– Имам новини – каза агентът. – От "Оук Ридж". Оказа се прав, че някой от семейството на Клостерман работи
там. Но не е син, а дъщеря. Даян. И не използва фамилията Матушак. Омъжила се е и е взела името на съпруга си.
Смит. Най-разпространеното фамилно име в Америка. Много полезно нещо за един шпионин, нали? Както и да е,
вече я поставихме под наблюдение. Ще я арестуваме при първа възможност. Ще ни бъде от полза по време на
преговорите.
Ричър затвори телефона и продължи надолу. Извади пистолета, спря за миг на последното стъпало, блъсна
вратата и влезе в бункера.
Озова се в тясно и ниско помещение, подобно на пробна в магазин за дрехи. Проектирано за хора със среден
ръст и съответно много тясно за Ричър. Подът и стените бяха бетонни. На тавана имаше масивни стоманени греди.
В другия край на помещението имаше втора врата, също сива. С огромно колело в центъра вместо брава. Ричър го
дръпна и вратата се отвори. Той се озова в друго помещение, малко по-просторно, но все така некомфортно. Отново
с бетонни стени и стоманени греди по тавана. В пода имаше метален люк. Ричър очакваше нещо подобно, което да
наподобява вертикална шахта. И ако долу го дебнеше някой с пистолет в ръка, това щеше да е краят на играта. Но
Ричър нямаше избор. Трябваше да се спусне, ако искаше да открие Фишър.
Ричър стисна пистолета в дясната си ръка, а с лявата повдигна люка. Отвори го докрай и взе огледалото от
линкълна. Надвеси го над отвора и го нагласи под такъв ъгъл, че да огледа помещението долу. Шахтата бе
цилиндрична, иззидана от полукръгли бетонни секции, идеално подравнени. Без разминаване, без процепи, без
пукнатини. Дълбочината ѝ бе поне шест метра. В стените бяха вкопани стоманени скоби, които играеха ролята на
стъпала. Осветлението се осигуряваше от четири слаби крушки, скрити в плафони с метални решетки. Нямаше и
следа от човек на дъното на шахтата. Ричър прибра огледалото в джоба си и затъкна пистолета в колана си. Той
очакваше пространството там, долу, да е сравнително тясно. С масивни стени. А това правеше рикошетите особено
опасни.
Коридорът, който започваше на дъното на шахтата, се оказа два пъти по-широк от онзи горе. Вдясно в пода беше
монтиран друг люк, който вероятно водеше към по-долно ниво. В стената отпред имаше сива метална врата. Ричър я
открехна и използва огледалото. Зад нея започваше коридор, пълен със сиви повърхности и прави ъгли. Но не се
виждаше жива душа. Ричър отвори вратата и влезе в коридора.
……
Фишър се бореше да не изгуби съзнание. Имаше чувството, че главата ѝ е пълна с пясък. Изведнъж ѝ стана
студено. Мокро. Като че ли бе изправена, но не съвсем… май не се държеше на краката си. Ръцете ѝ бяха вдигнати
над главата. Опита се да ги свали, но не успя и тогава осъзна, че виси на тях. Раменете я заболяха, китките също, тъй
като в тях се впиваше нещо. Нещо метално. Краката ѝ бяха боси. Само пръстите ѝ допираха пода. Повърхността под
тях бе доста груба.
Тя разтърси глава и пред погледа ѝ се появи неясна мъжка фигура. Възрастен мъж. С бяла коса. Буйна бяла коса,
гъста и чуплива. Той остави нещо на земята. Кофа. Мъжът посегна настрани към метална масичка. Върху нея бяха
наредени най-различни инструменти. Едни наподобяваха остриета, други клещи. Той взе нещо като ножица, но по-
голямо. И вероятно по-остро. Вдигна го с дясната си ръка и го поднесе пред лицето на Фишър, а с лявата си ръка
дръпна блузата ѝ.
– А сега, скъпа – каза той, – време е да махнем тези мокри дрехи.
……
Ричър видя друга стоманена врата в края на коридора. Отляво имаше три врати, отдясно две. Той отвори първата
отляво. Попадна в спално помещение. Малко. Семпло. Функционално. Метален шкаф на едната стена. Легло е
метална рамка. Никакви други мебели. Никакви удобства. Първата врата вдясно водеше до тоалетна. Обща тоалетна
с писоари, кабинки и мивки. Всички изработени от неръждаема стомана и бял порцелан. Бели плочки на пода. Зад
втората врата вляво се намираше друга спалня, идентична на първата. Метален шкаф. Метално легло. Никакви други
мебели. Втората врата вдясно водеше до спално помещение с три двуетажни легла. Всичките бяха с метални рамки и
тънки матраци на райета, а до тях бяха строени в редица евтини дървени шкафчета. Третата врата вляво бе на
кухнята. В нея имаше хладилници и фризери. Шкафове и плотове. Маси и столове. Две мивки. И картина на едната
стена – прозорец с разтворени завеси, отвъд които се виждаше поляна с цветя и дървета зад нея. Последната врата
водеше към квадратно помещение с размерите на всички останали стаи, взети заедно. Вдясно имаше нещо като
трапезария с маса от светла дървесина и осем стола. Вляво имаше кът за сядане с две канапета и два фотьойла.
Покрай стените бяха наредени библиотеки, някои пълни, други празни. Част от рафтовете им бяха отрупани с
настолни игри, списания. Но и тук не се виждаше жива душа. От Фишър нямаше и следа. Точно от това се
страхуваше Ричър. Защото това означаваше, че трябва да се спусне на долното ниво.
……
Мъглата, забулила съзнанието на Фишър, започваше да се разсейва. Главоболието ѝ бе все така силно, но тя вече
се ориентираше къде се намира. И осъзна, че е само по бельо. Цялото ѝ тяло потрепери. Ръцете ѝ бяха вдигнати над
главата ѝ, защото китките ѝ бяха завързани за верига, която минаваше през стоманен пръстен в тавана. Стаята, в
която се намираше, бе с размери пет на три метра. Имаше една врата, леко отворена. Стените бяха иззидани от
бетонни блокчета, покрити с боя, някога бяла, а сега пожълтяла, като на места се виждаха кафеникави петна. Подът
бе бетонен, като тук-таме, сякаш на случаен принцип, от него стърчаха масивни болтове. Фишър предположи, че в
това помещение някога е било монтирано тежко оборудване.
В стаята имаше петима души освен нея. Възрастният мъж с бялата коса държеше в ръката си ножицата, с която
бе разрязал дрехите ѝ. Останалите трима членове на екипа ѝ. И жена, която не познаваше. Въпросната жена бе
изключително слаба, облечена в черна рокля с бяла престилка, досущ като униформа. Русата ѝ коса бе събрана на
кок на тила.
……
Остатъците от дрехите ѝ лежаха на пода до краката ѝ. Там имаше и кофа, която някой бе използвал, за да я
облее с вода. Едва сега Фишър видя металната масичка на две нива. Погледът ѝ бе привлечен от някакво устройство
на долното ниво. То бе изработено от полирано дърво и имаше циферблат като старомоден радиоприемник. От
задната му част излизаше кабел, който бе включен в контакт на стената. Странното устройство имаше още два
кабела, навити като бобини. Единият завършваше с метален накрайник, другият имаше изолирана дръжка с
месингови челюсти като на клещи.
– Виждам, че се възхищаваш на моя апарат – усмихна се възрастният мъж. – Донесох го от Москва. Той е много
стар. Принадлежеше на майка ми. Тя беше голям специалист, ползваше се с уважението на всички. Може да го
използваме днес. Бившите ти колеги не са виждали подобно устройство в действие. Високо напрежение, слаб ток.
Това е тайната. Така поражда повече болка. За по-дълго време. Стоманеният накрайник влиза в… е, предполагам, че
сама можеш да се сетиш. А клещите мога да закача където си поискам.
……
Ричър се върна през вратата, която водеше към фоайето. Вдигна люка на пода и огледа шахтата долу с помощта
на огледалото. И тя като предишната се спускаше на шест метра. Това не му хареса. Ричър и бездруго се бе озовал
твърде дълбоко под земята. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Далечните му предци неслучайно бяха разказвали
истории за тролове, които се крият под мостове, или за дракони, които живеят в пещери. Това бяха все тъмни и
влажни места, неестествени. В тях не би трябвало да влизат хора.
На долното ниво имаше пет помещения. Две отляво, три отдясно и едно в дъното на коридора. На вратите
имаше табели. Вентилация и Пречистване на въздух вляво. Електрическо табло и Генератор вдясно. Пречистване
на вода в дъното. На Ричър не му се наложи да претърсва помещенията едно по едно. Вратите на четири от тях бяха
затворени. Но една беше отворена. На генераторното помещение. Всъщност открехната. Едва-едва. Но достатъчно
Ричър да чуе глас. Който мигом разпозна.
……
Клостерман плъзгаше ножиците между гърдите на Фишър. Остриетата застинаха върху тънката ивица плат на
сутиена. Точно върху малката декоративна панделка. Той започна да натиска ножиците.
– Това е най-вече за мое развлечение, тъй като знам всичко за теб, Наташа. Или да те наричам Маргарет? –
попита Клостерман. – Все пак имам един въпрос. Скитника. Как да го открия?
– Ами обърни се – предложи Ричър, който стоеше на прага.
Петима души се обърнаха. Двама отстъпиха към далечната стена. Клостерман и икономката му. Трима извадиха
пистолети. Руските агенти. Те стояха вдясно от Ричър, застанали в права линия. Двамата мъже в двата края, жената
по средата. Ричър пристъпи към тях. Те се прицелиха в него. Ричър вдигна ръце бавно, докато дланите му се озоваха
на нивото на лицето, обърнати към тях с разперени пръсти.
– Ето как виждам нещата – каза Ричър. – Всички вие сте професионалисти. Дошли сте да си свършите работата.
Нищо лично. Затова най-добре оставете пистолетите, легнете на пода с лице към земята, сложете ръце на тила.
Няма да ви убия, а ще ви предам на властите. Те ще ви зададат куп глупави въпроси. Ще ви хранят с помия няколко
месеца. След което ще ви разменят за някой американец, заловен в родината ви. Ще се приберете у дома до края на
годината. Какво ще кажете?
Никой от руснаците не отговори.
– Предложението ми е с ограничена валидност – продължи Ричър. – То изтича след три секунди. Готови ли сте?
Три. Две…
Ричър изстреля двете си ръце напред, сви пръсти в юмруци още в движение и удари двамата мъже в
гръкляните. Те пуснаха пистолетите, полетяха назад и се хванаха за гърлата в отчаян опит да поемат въздух през
смазаните си ларинкси. После Ричър заби дясното си коляно в корема на жената. Тя се преви надве, останала без
дъх, а той стовари десния си лакът върху врата, точно на мястото, където гръбначният ѝ стълб се съединяваше с
черепа. Тя се свлече в безсъзнание в краката му.
Не е зле, помисли си Ричър. Бързо. Ефективно. Макар и неособено красиво.
Икономката се втурна напред. Ричър почти не видя движението на крака ѝ, но го усети, когато стъпалото ѝ се
стовари върху лицето му. Той посегна да я хване, но тя се дръпна бързо назад, в ъгъла, като непрекъснато подскачаше
и се извърташе. Беше прекалено пъргава, за да я сграбчи. Ричър пристъпи към нея с намерение да я притисне в
ъгъла, където от бързината ѝ нямаше да има особена полза. Тя се извърна настрани, като едновременно с това
извади нещо от косата си. Игла за кок. Или по-скоро острие. Дълго дванайсет-тринайсет сантиметра. Тънко. Остро
като бръснач. Икономката замахна към Ричър. Сряза ризата му. И кожата на гърдите му. Не твърде дълбоко, но
достатъчно, за да потече кръв. Замахна в другата посока. Пропусна и се втурна към вратата. Ричър я последва.
Излезе в коридора и видя, че тя вече е преполовила разстоянието до вратата в дъното. Той извади пистолета,
прицели се и стреля три пъти. Целеше се в центъра на масата ѝ. Но куршумите се забиха в стената, високо и вляво от
целта. Заглушителят явно се бе изкривил, когато пистолетът бе паднал по бетонните стъпала. Инстинктът му
изкрещя: Хвани я! Но разумът му възрази: Прекалено бърза е. Остави я.
……
Ричър се върна в стаята и завари Клостерман до вратата. Срита го между краката и Клостерман се сви надве,
след което запълзя на четири крака, като ту стенеше, ту се опитваше да си поеме въздух, ту повръщаше. Ричър отиде
при Фишър, пресегна се и я освободи от белезниците. Тя се олюля за миг и опря длан на гърдите му. А после обви
ръце около собственото си тяло.
– Студено ми е – каза Фишър. – Вие ми се свят.
Ричър отиде до тялото на мъртвата руска агентка, изправи го в седнало положение и свали тениската ѝ през
главата. Подаде я на Фишър, след което свали още ботите, чорапите и панталона. Изчака Фишър да се облече, отиде
до Клостерман и го подпря до стената.
– Искам да ми кажеш две неща – заяви Ричър. – Видях те как измъкваш информация от хората. Трябва ли да
направя същото с теб? Трябва ли да използвам твоите методи? Да те провеся от тавана? Да включа електрическата
ти играчка?
– Не – прошепна едва доловимо Клостерман.
– Добре. Има някои неща, които и бездруго знам, но предпочитам да ги чуя от теб. Първо, Тони Гарза.
Журналистката. Ти ли я уби?
– Да.
– А преди това я измъчва, нали?
Клостерман кимна.
– А Марти? Онзи, който ме качи в колата си?
– Мъртъв е.
– И него ли уби?
– Не. Аз им наредих, те го убиха. – Клостерман кимна към телата на руснаците.
– Добре, благодаря ти за откровеността. И тъй като сме започнали да си споделяме разни неща, бих искал и аз
да ти кажа нещо. Като за начало планът ти да използваш Фишър, за да пробуташ на ФБР фалшива информация, се
провали.
– Нямам представа за какво говориш.
– Федералните разкриха истинския агент.
Клостерман се напрегна.
– Ще я арестуват съвсем скоро.
– Не ти вярвам.
– Истина е. В противен случай откъде бих могъл да знам името ѝ? Даян Смит. Или Даян Клостерман, преди да
се омъжи.
Клостерман не реагира. Стоеше напълно неподвижен. В продължение на цели десет секунди. Петнайсет. После
посегна рязко към глезена си. Обви пръсти около малък, двайсет и два калибров пистолет със седефена дръжка. Но
така и не успя да го измъкне от кобура. Защото Ричър сграбчи буйната му бяла коса. Дръпна главата му напред. А
после я блъсна назад в стената.
Само веднъж.
Но това бе достатъчно.
……
Ричър намери два телефона в джобовете на Клостерман. Най-обикновен модел за еднократна употреба с цвят
на ванилия и друг, по-скъп, с всевъзможни допълнителни бутони и иконки. Ричър предположи, че някой във ФБР ще
прояви интерес към него, затова го подаде на Фишър, след което двамата излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и
преминаха през вратата, която водеше към антрето. Фишър направи крачка към стълбата, после седна на пода и се
сви.
– Не се чувствам добре – каза тя. – Не знам какъв наркотик използваха, но още ме държи. Няма да мога да се
кача.
– Аз пък няма да те оставя долу – отвърна Ричър. – Каквото ще да става. – Той метна Фишър на рамо, изкачи се
до следващото ниво и се промъкна през люка. –Видя ли, няма проблем. Още едни стълби и сме навън.
Ричър изкачи следващите пет стъпала. И спря. Нещо не беше наред в горната част на шахтата. Беше прекалено
тъмно. Той обаче продължи. Стигна до върха, свали внимателно Фишър и я положи до стената. Затвори очи. Натисна
вратата.
А тя не помръдна дори милиметър.
……
Ричър се озова в капан. Под земята. В тясно пространство. Единственият му кошмар от детството, който
продължаваше да го преследва до ден-днешен. Най-големият му страх. Единственият, с който не успяваше да се
справи.
– Нищо не разбирам – каза Фишър. – Защо няма дръжка?
– От другата страна е – обясни ѝ Ричър, който полагаше усилия да диша все така спокойно и равномерно. –Това
е нещо като въздушен шлюз с две врати. Те никога не се отварят едновременно. Затова дръжките са от една и съща
страна. Така един човек може да контролира и двете.
– Тоест някой ни е заключил отвън? Защо?
– Обзалагам се, че го е направила икономката на Клостерман.
Ричър се облегна на вратата и се плъзна надолу. Седна на земята. Кожата на гърба му настръхна. Той започна да
се поти.
– Онази кльощавата? Която избяга? Но ти стреля по нея. Чух те. Не. Чакай… – Фишър поклати глава в опит да
прогони мъглата, която заплашваше да я обгърне. – Не видяхме тяло в коридора. Избягала ли е?
Ричър сви рамене.
– Начинът, по който се биеше – каза Фишър. – Начинът, по който ѝ позволяваха да участва в мъченията. Тя не е
обикновена икономка. А е една от тях. И ще докладва какво се е случило. Руснаците ще изтеглят агента си. Трябва
да предупредим Уолуърк.
– Той пътува насам – отвърна Ричър. – Или поне би трябвало. Казах му, че си тук.
– Не можем да чакаме. Трябва да го предупредим още сега.
Ричър извади телефона си. Нямаше сигнал. Намираха се близо до повърхността, но над тях все още имаше
прекалено много бетон. Прекалено много стомана. Все материали, които възпрепятстваха разпространението на
радиовълните. Ричър опита телефоните на Клостерман. И те нямаха връзка.
– Добре – каза Фишър. – Трябва да открием начин да я спрем.
– Как? – възкликна Ричър. – Единственият изход навън минава през тази врата. Невъзможно е да я отворим.
– Трябва да има друг изход. Откъде минават водата или въздухът? Трябва да има тръба или шахта.
Ричър поклати глава.
– Подобни бомбоубежища залагат на затворени системи. Водата се обработва и рециркулира. Въздухът също.
– Ами електрозахранването? Генераторът? Сега го няма, но навремето със сигурност са монтирали генератор.
Кога е построено това място? През 50-те?
Ричър кимна.
– Какви генератори са използвали тогава? – попита Фишър.
– Вероятно дизелови – отвърна Ричър.
– А дизеловите машини се нуждаят от въздух, който би трябвало да идва отвън. Ела! – каза Фишър и се изправи
с усилие. – Да се върнем в генераторното. Ще започнем да търсим от там.
Ричър погледна отвора на шахтата. Това бе последното място на Земята, през което би искал да се провре. Но от
друга страна, бе попаднал в капан, затворен зад масивна врата, и това бе последното място на Земята, на което би
искал да бъде. Не биваше да забравя и за руската агентка. Дъщерята на Клостерман. Може би тя вече бе откраднала
"Страж". Може би вече бе изчезнала от "Оук Ридж". Ричър знаеше, че Сандс ще вдигне тревога, ако не се свърже
скоро с нея. Уолуърк също пътуваше насам. Но след колко време щеше да пристигне помощта?
– Ще отида – каза Ричър и връчи пистолета на Фишър. – Може да дойде някой от тях. Може да отвори вратата.
В такъв случай погрижи се да не я затвори.
……
Ричър се спусна по първата стълба. Бавно и спокойно. Стъпало по стъпало. После и по втората. Накрая прекоси
коридора, който водеше до генераторното помещение. Влезе вътре. Погледна за миг телата на пода. После насочи
вниманието си към тавана и огледа всеки сантиметър от него. Не видя нищо, което да прилича на вентилационна
шахта или отвор. Ричър продължи със стените. Забеляза две окръжности, отдавна зазидани и замазани. Вероятно
някога тук бе имало тръби. Но с диаметър двайсетина сантиметра. Което означаваше, че Ричър и Фишър са
обречени. Накрая Ричър застана пред двата квадратни панела на отсрещната стена. Почука върху единия. Звучеше
плътно, солидно. Почука по другия.
Прокънтя на кухо.
Ричър се опита да го отскубне от стената, но не успя да го хване. Замазката и боята не оставяха никакви
пролуки между панела и стената, дори нокът не можеше да мине между тях. Ричър отиде до металната масичка.
Огледа зловещите инструменти върху нея. Откри чук и длето. Опита се да не мисли за какво ли ги е използвал
Клостерман. Върна се при панела и започна от горния ляв ъгъл. Вкара длетото между бетонната стена и дървената
плоскост и започна да удря с чука. Продължи още малко по края, след което вкара длетото по-навътре. Пет-шест
сантиметра. Десет. По едно време усети панелът да помръдва. Ричър разшири дупката и накрая успя да го откърти.
Зад него се показа квадратен отвор в стената е размери деветдесет на деветдесет сантиметра. Дълбочината на
отвора бе също деветдесет сантиметра. Подът му бе солиден, стените също, но не и горната част. От там се издигаше
кръгла шахта е диаметър отново деветдесет сантиметра. Ричър се опита да надзърне, но вътре бе тъмно като в рог.
Той се промъкна вътре, вдигна ръце над главата си, присви леко рамене и се изправи. Нищо не възпрепятстваше
движенията му. Ричър опипа стените на шахтата. Бяха гладки и студени. Неръждаема стомана, помисли си той.
Прокара длани надолу и попадна на вдлъбнатина, дълбока не повече от два-три сантиметра, разположена точно
между две стоманени секции. Не беше кой знае какво, но все пак… Ричър се пресегна и откри още една
вдлъбнатина на около метър над първата. Двете вече образуваха нещо като стъпала, вкопани в стените на шахтата.
Стъпала, които водеха неизвестно къде в това тясно и мрачно пространство. Може би към повърхността. Към
спасение. А може би към смърт и забвение.
Имаше само един начин да разбере.
Ричър започна да се катери. Хвана се за горното стъпало, набра се на ръце и намери опипом с крака долното
стъпало. Опря гръб в металната повърхност зад себе си. Пое си дъх. Набра се до следващото стъпало. Отново си пое
дъх. Започваше да се поти. Кожата му настръхна. После шахтата се стесни. Стените ѝ го притиснаха. Щеше да
заседне всеки момент. Ричър имаше чувството, че е попаднал в някоя от онези черни дупки в Космоса, за които бе
чел някъде. Които поглъщали материята и никога не я пускали.
Не. Това не бе истина. Съзнанието му въртеше номера. Ричър събра сили и продължи нагоре. Стигна до
осемнайсетото стъпало. Деветнайсетото. Протегна ръце нагоре и пръстите му напипаха нещо. Плътна неравна
повърхност. Дърво, предположи Ричър. Беше стигнал до върха, но нещо блокираше отвора.
Ричър натисна силно с длани. Наведе глава към гърдите и изкачи още едно стъпало. Надигна се, докато вратът и
раменете му опрат в дървото, и започна да натиска. Тогава левият му крак се подхлъзна. Ричър залитна настрани и
удари главата си в металната стена на шахтата. Разпери ръце встрани, възстанови равновесието си, събра сили, затаи
дъх. И опита отново. Натисна с рамене и врат. Бавно увеличи натиска. И почувства, че дървото над главата му
помръдва. Много бавно, но помръдва. Натисна по-силно. Дървото поддаде още малко. Ричър се завъртя и успя да го
избута постепенно настрани, докато освободи достатъчно място, за да мине. Набра се, излезе от шахтата и се свлече
на тревата, целият облян в пот. После легна по гръб и впери поглед в небето.
……
След минутка той седна и извади телефона от джоба си. Устройството извибрира в ръката му и на дисплея се
появиха две думи: Ново съобщение. Ричър натисна съответния бутон и поднесе телефона до ухото си. Съобщението
беше от Уолуърк. С новини от "Оук Ридж". Гласът на федералния агент звучеше напрегнато, както обикновено.
Дъщерята на Клостерман се опитала да избяга. Хората на Бюрото я задържали, но тя отказвала да говори. Засега.
Ричър прибра телефона и се изправи. Хвърли бърз поглед към отвора на шахтата. Около него бе изградена
хубава квадратна бетонна яка. От стените ѝ стърчаха масивни болтове, затова той предположи, че някога тя е била
покрита със солидна решетка или преграда, която да предпази обитателите на бункера от евентуални ядрени
отпадъци. Въпросната решетка вероятно е била махната по времето, когато е бил демонтиран и генераторът. Нищо
чудно работниците да бяха извадили частите от генератора именно през шахтата, вместо да ги мъкнат по стълбите.
И когато бяха приключили, бяха заковали отвора на шахтата с дървен капак. С течение на годините върху него се бе
натрупала пръст, върху пръстта бе поникнала трева. Това обясняваше защо Ричър и Сандс не бяха видели шахтата на
сателитните снимки.
Ричър се спусна по бетонните стъпала. Слезе чак до долу и забеляза някого зад първата врата – превита фигура,
долепила ухо до втората врата. Икономката на Клостерман. Явно първо бе вдигнала тревога, а после се бе върнала,
притеснена за съдбата на своите колеги.
– Губиш си времето – каза Ричър и пристъпи през прага. – Всички са мъртви. Агентът ви е заловен. Време е да
постъпиш разумно. Предай се.
Икономката се обърна. Зяпна изумено. Облещи очи. Отдръпна се назад и едновременно с това измъкна иглата
от косата си. Ричър пристъпи към нея, а тя го нападна, обезумяла от ярост. Ричър блъсна ръката ѝ встрани и изби
иглата от пръстите ѝ. А после хвана икономката за врата с лявата си ръка, завъртя колелото с дясната и отвори
вратата. Изчака Фишър да излезе, след което запрати икономката надолу.
Може тя да бе паднала в шахтата. А може и да не бе паднала. Ричър не се интересуваше какво се е случило с
нея. Той просто затвори вратата и завъртя колелото.
……
Ричър и Фишър седяха на капака на червения шевролет и очакваха появата на Сандс. Тя пристигна след три
минути и паркира на същото място, на което бе спряла и по-рано. Излезе от колата, прегърна Фишър и ѝ помогна да
седне отпред. А после се върна да поговори е Ричър.
– Ще заведа агент Фишър в болница – каза Сандс. – Идваш ли с нас?
– Не – отвърна Ричър. – Трябва да свърша още нещо.
– А след това? Ще се видим ли?
Той не отговори.
– Ако пътищата ни не се пресекат, желая ти късмет, Ричър.
– И на теб. Надявам се "Цербер" да ви се отплати и да си купиш яхта.
– Благодаря. Надявам се да намериш това, от което се нуждаеш, каквото и да е то.
Сандс пристъпи към него, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. После се обърна и тръгна към колата си.
– Сара? – извика Ричър, извади телефона от джоба си и ѝ го подхвърли. – Ще го дадеш ли на Ръсти? Не ми
трябва повече.
29.
Това е затишие пред буря, помисли си Ричър. Порталът се затвори зад Сандс и Фишър и имението на
Клостерман отново потъна в тишина и спокойствие. Но това нямаше да продължи дълго. Скоро тук щяха да нахлуят
екипи на ФБР и да обърнат къщата с главата надолу. Друг екип щеше да се спусне в бункера и да открие телата.
Което щеше да породи куп въпроси. На които Ричър не искаше да отговаря. Затова се налагаше да побърза.
Той извади телефона за еднократна употреба на Клостерман. Беше съвсем прост модел, доста стар при това и
най-вероятно евтин. Напълно логично, никой не купуваше подобни телефони с намерението да ги ползва дълго
време. Това означаваше, че апаратът няма да изисква пръстов отпечатък или лицево разпознаване. А най-обикновен
четирицифрен код. Десет хиляди комбинации. Ричър нямаше време да ги изпробва всичките. Затова взе малко пръст
от земята. Стри я на прах, а после го посипа върху бутоните. Духна настрани излишния прах. Поднесе телефона към
светлината и го наклони настрани. И откри, че прахта не е полепнала по нито един бутон. Опита отново, този път с
повечко пръст. Получи същия резултат. Обичайният му метод се оказа безполезен в случая. Но му бе помогнал на
портала. Паролата, която Клостерман бе използвал там, бе 0420. Рожденият ден на Адолф Хитлер. Деликатен и
ненатрапчив начин да убеди хората, с които общува, че той също е нацист. Което не отговаряше на истината. Какъв
код би избрал Клостерман? Ричър опита 0505, рождения ден на Карл Маркс. Телефонът извибрира недоволно и
отказа да се отключи. Ричър опита 0422 за Ленин. И отново не успя. Опита 1107 за Троцки. Отново нищо. Ричър се
замисли. Клостерман бе роден през 1950 г. и бе израснал в разгара на Студената война. Вуйчовците му бяха съветски
агенти. Към коя личност от този исторически период биха могли да изпитват доживотна вярност? Ричър въведе
1218, рождения ден на Сталин.
Телефонът се отключи.
Ричър влезе в менюто и отвори списъка с последните входящи обаждания. Те бяха от четири различни
телефонни номера. Три от тях се появяваха само по веднъж, но последният – цели четири пъти. Ричър започна с
него. Избра го и натисна бутона за избиране. Отговориха му след третото позвъняване.
– Да? – попита мъжки глас.
Ричър бе сигурен, че знае на кого принадлежи той. Освен това му се стори, че някой затваря врата.
– Един съвет за тези, които имат уши да чуят – каза Ричър. – Хенри Клостерман е мъртъв. Агентите на ФБР са
на път към дома му, за да извършат обиск. Ще бъдат там след двайсет минути.
Ричър затвори и тръгна към къщата. Прекоси верандата и влезе вътре. Стъпи върху парчетата дърво, осеяли пода
около разбитата врата. Продължи по коридора. Покрай снимките по стените. Стигна чак до края. Ричър знаеше, че
последната врата вдясно води към дневната, което означаваше, че това, което търси, се намира зад някоя от
останалите три врати. Опита последната врата вдясно. И попадна право в целта. Кабинетът на Клостерман.
Стаята бе квадратна, с прозорци на двете стени. Пред този вдясно бе поставено бюро, обърнато с лице към
самото помещение. Беше голямо, масивно, изработено от лакиран махагон, покрито със зелено сукно отгоре. Зад
него имаше кресло с тапицерия от зелена кожа, придържана от солидни месингови кабърчета. До вратата стоеше
библиотека, а четвъртата стена бе заета от ниски шкафове, които стигаха до кръста на Ричър. Над тях бе окачен
маслен портрет в рамка. Сталин, облечен във военната си униформа от Втората световна. Ричър го свали. От
обратната страна имаше друг портрет. Адолф Хитлер. Ричър върна картината на стената, но този път с нацисткия
фюрер отпред.
Ричър провери шкафовете и чекмеджетата. Всичките бяха заключени. Мина му през ума, че може да ги разбие,
но се отказа. Ричър проявяваше интерес към евентуални исторически артефакти, свързани с миналото на
Клостерман, но предпочиташе федералните агенти да се заемат с многобройните документи в кабинета. Той
надзърна по навик зад книгите, не откри нищо и зае позиция до библиотеката.
Следващите пет минути изминаха в пълна тишина Тогава Ричър чу стъпки в коридора. Човек със средно тегло,
помисли си той, но със солидни обувки. Старае се да бъде дискретен, но едновременно с това бърза. Стъпките
приближиха. И спряха пред вратата. После дръжката се завъртя и вратата започна да се отваря. Бавно. Ръбът ѝ
помръдна с една педя, после спря. В пролуката се появи цев на револвер. Тя принадлежеше на "Смит & Уесън",
модел 60, първия револвер в света, изработен изцяло от неръждаема стомана. С цел да се избегне опасността от
корозия, когато оръжието се носи близо до тялото. Моделът определено не бе полицейски. След миг се появи и
ръката, която държеше револвера. Последвана от китката, която се подаваше изпод ръкава на бяла риза, а върху нея –
сив костюм.
Ричър изрита вратата. Тя се затвори с трясък и премаза китката. Мъжът изпищя. Изпусна револвера, освободи
ръката си и отскочи назад. Ричър отвори вратата докрай. И видя полицай Гудиър да се присвива от болка до
отсрещната стена и да притиска ръката си. Ричър излезе в коридора и сграбчи ченгето за реверите. Завлече го в
кабинета. И заби главата му в стената под прозореца. После седна на бюрото и зачака Гудиър да се посъвземе, да се
завърти настрани и да се надигне в полуседнала позиция.
– Предполагам, че вече ми отговори на един въпрос – започна Ричър. – Онзи, който ти зададох пред Съдебната
палата по време на първата ни среща. Защо толкова искаш да потулиш неуспешния опит за отвличане на Ръдърфорд.
Гудиър не отговори.
– Това означава, че остава да отговориш на още един въпрос – продължи Ричър. – Защо помагаш на
Клостерман? Пари? Шантаж? Какво?
– Заради принципи – озъби се Гудиър. – Господин Клостерман се опитваше да спаси нашата страна. Нашата
раса. Гордеех се, че му помагам.
– Стани.
Гудиър не помръдна.
Ричър стана от бюрото.
Гудиър се изправи сам.
– Свали си сакото – нареди Ричър.
Гудиър измъкна с усилие ръце от ръкавите и сакото му се свлече на земята.
– Разкопчай си ризата.
Ченгето започна да разкопчава копчетата си едно по едно, като започна от най-горното и стигна до кръста.
– До долу – каза Ричър.
Гудиър разтвори бавно ризата си. Ричър погледна лявата страна на гърдите му. Там имаше татуировка на орел.
Със свастика.
– Сигурно си чул, че вчера се срещнах с някои от така наречените ти братя – каза Ричър. – Всички те напуснаха
малката ви шайка. И получиха нареждане да уведомят останалите, че не направят ли същото, къщите им ще изгорят.
Докато те са вътре.
– Не, не го прави! – възкликна Гудиър. – Моля те! И аз ще подам оставка.
– Разбира се, че ще го направиш, но още е рано за това. Твоите приятелчета споделиха, че Клостерман
възнамерявал да възкреси Хитлеровата Катедрала от светлина, но се оказаха прекалено глупави – нямаха представа
какво означава това. Надявам се ти да си по-добре запознат с историята.
– Разбира се. Аз помагах на господин Клостерман на всеки етап от планирането.
– Следователно си наясно, че ще пристигнат гости от всички щати?
– Точно така.
– И поддържаш контакти с подобни групи откачалки от други градове?
– Спри дотук! Предпочитам да отида в затвора, отколкото да предам братята си.
– Не продължиш ли да говориш, затворът ще се окаже най-малкият ти проблеми. Позволи ми да ти задам един
въпрос относно вашата… кауза. Ти изповядваш същите възгледи като Клостерман, нали?
– Точно така.
– И го смяташ за свой брат?
Гудиър кимна.
– Той не беше твой брат. Клостерман беше руски шпионин. Той ви въртеше на малкия си пръст. Използваше ви.
Сигурно се е присмивал на глупостта ви всяка вечер, преди да си легне.
– Добър опит, Ричър, но никога няма да го повярвам!
– Тази картина… – Ричър посочи стената над шкафовете в кабинета. – Винаги ли е била там, когато идваше при
Клостерман?
Гудиър се изправи и изпъна рязко ръка в нацистки поздрав, но мигом трепна от болка.
– Винаги.
– Свали я, виж какво има от обратната страна.
Гудиър не помръдна.
– Да я докосвам е светотатство.
– Тогава аз ще го направя. – Ричър пристъпи напред, но Гудиър препречи пътя му.
– Не – каза ченгето. – Ако някой трябва да го направи, нека бъда аз.
Гудиър спря за миг пред картината, сякаш изричаше безмълвна молитва, а после се пресегна и я взе. Използва
двете си ръце. Свали я долу. Застина за миг. И я обърна.
– Знаеш кой е това, нали? – попита Ричър. – Истинският идол на Клостерман. Хенри Клостерман е посветил
целия си живот на унищожаването на всичко, в което ти вярваш. На всичко отгоре те е подлъгал да му помагаш.
Спомняш ли си Тони Гарза? Убитата журналистка? Клостерман я е ликвидирал, за да не го разобличи. Само че ти си
провалил разследването. Защото той ти е наредил. Помогнал си му да се измъкне.
Гудиър поклати глава.
– Не ти вярвам.
– Няма значение дали ми вярваш, или не – отвърна Ричър. – ФБР ще ти обясни всичко. Не те излъгах, когато ти
казах, че федералните агенти пътуват насам. Можеш да останеш и да им помогнеш да разбият останалите групи. В
такъв случай ще направиш услуга на твоите братя. Ще попречиш на някой с двуцифрен коефициент на
интелигентност да ги експлоатира. Ако това не ти харесва, ще те посетим в дома ти. – Ричър извади запалка от
джоба си и добави: – Няма да забравим да купим бензин по пътя.
Гудиър се свлече на пода.
– Не, ще остана.
– Извади си белезниците – нареди му Ричър.
Гудиър ги измъкна от кожения калъф, закачен на колана му.
– Закопчай се за дръжката на онзи шкаф.
Гудиър се подчини.
– Добре – каза Ричър. – Още две неща, преди да си тръгна.
Той взе картината и я стовари върху главата на Гудиър, при което тя се подаде над разкъсаното платно и рамката
увисна около врата му като колие. А после удари полицая в лицето. При други обстоятелства Ричър би използвал
лявата си ръка. Може би дори би сдържал силата си. Но в случая му се стори уместно да направи изключение.
……
Ричър остави на бюрото телефона за еднократна употреба, който Клостерман ползваше. Онзи само с четири
номера в списъка с входящите обаждания. Единият принадлежеше на Гудиър. Вторият – на Марти, но тук
разследването щеше да се озове в задънена улица. Останалите може би принадлежаха на други две корумпирани
ченгета. Или на други двама превозвачи на куфари. ФБР щеше да ги провери. На когото и да принадлежаха другите
два телефонни номера, тези хора трябваше да бъдат спрени.
Ричър провери дали Гудиър диша. После напусна къщата и се качи в червения шевролет. Реши да отиде до онази
бензиностанция. Да остави колата на паркинга за автомобили. Да отиде там, където спираха шофьорите на
камиони. И да се качи при първия, който се съгласи да го вземе, независимо накъде пътува.
Ричър спря пред портата. Изчака тя да се плъзне встрани. Премина през нея. И спря. Пътят му бе препречен от
друг автомобил. Появил се сякаш изневиделица. Определено не бе дошъл по алеята пред имението. Шофьорът му
най-вероятно бе изчаквал, отбил върху тревата, долепен плътно до стената.
Ричър почака колата да се премести. Беше малка хонда, сравнително нов модел. Зад волана седеше жена.
Облечена в цивилни дрехи. Именно затова Ричър не я позна веднага. Беше полицай Рул.
Тя позна Ричър в същия момент. Излезе от колата си, заобиколи и застана до вратата на Ричър. Той свали
прозореца.
– Ричър! – възкликна Рул. – Какво правиш тук?
– Тъкмо си тръгвах. Всъщност никога не съм бил тук. А ти?
Тя помълча, сякаш се опитваше да вземе решение дали да му отговори или не.
– Проследих някого.
– Гудиър?
Рул кимна.
– Защо? – попита Ричър.
– Стори ми се, че става нещо странно. Нещо нередно.
– Така си беше. Но ти как разбра?
– Наречи го полицейски инстинкт, ако искаш – сви рамене Рул. – Видях Гудиър да разговаря по мобилен
телефон, след което да бърза към кабинета си. Само че това не бе неговият телефон. Всички сме принудени да
използваме личните си телефони, откакто тези в управлението не работят, и знам, че Гудиър има айфон последен
модел. Но го видях на няколко пъти да използва другия. А той е стар модел. Освен това Гудиър като че ли се криеше
от колегите. Преди не обръщах внимание на странното му поведение, но в един момент си казах, че трябва да
разбера какво става.
– Гудиър е разговарял по телефона в Съдебната палата, нали?
– Точно така.
– Защо тогава не си в униформа? И защо използваш личния си автомобил?
– Отидох в управлението, за да връча оставката си. Напускам. Писна ми от това място. Помисли само… Ти си
външен човек, който просто минаваше през града, но въпреки това прояви по-голямо желание да се бориш с
престъпността от нашия разследващ полицай. Ти ми помогна повече, отколкото който и да било колега в
управлението. Писна ми! Време е за ново начало някъде другаде!
– Оставката ти. Някой прочете ли я вече?
– Съмнявам се. Защо?
– Мисля, че ще ти се прииска да я оттеглиш.
– И защо да го правя?
– Току-що се освободи място за разследващ полицай.
– Но по щат то е само едно. И е заето.
– Вече не. Гудиър току-що подаде оставка.
– Сериозно ли говориш? Защо?
– Наречи го личностна криза. Някой ще трябва да заеме мястото. Разбира се, могат да назначат външен човек,
но местен винаги е за предпочитане. Човек, който обича града. Човек, който е извършил няколко успешни ареста
през последните дни. Познаваш ли такъв?
Рул се замисли за миг.
– Трябва да се върна в управлението. И да скъсам онази оставка. – Тя тръгна към колата си, но спря и се обърна
към Ричър. – Ами ти? Къде отиваш?
– Нямам нищо конкретно предвид.
– Какво ще кажеш за моя дом? Знаеш къде живея. Петък вечер е. Ще си поръчаме храна за вкъщи. Имам бира в
хладилника. Вино.
– Ами съседите? Нищо чудно да ме видят.
– Майната им! Какво ще направят? Едва ли ще се заядат с новия разследващ полицай в града.
30.
Ръсти Ръдърфорд излезе от дома си. Беше понеделник сутрин. От уволнението бяха минали две седмици.
Той не бе от хората, които се шляят безцелно и си губят времето в квартални кафенета. Ръсти посещаваше едно
и също заведение всеки ден. Интересуваше се най-вече от кофеина, а не от завързването на разговор или намирането
на компания. Ръдърфорд се нареждаше кротко на опашката. Чакаше си реда. Вземаше си чашата с кафе. И си
тръгваше. Трудно му бе да се отърве от този навик дори след като бе прекарал цяла седмица в компанията на Джак
Ричър.
Поведението на останалите клиенти определено не благоприятстваше процеса на промяна. Всички се радваха
да видят Ръсти Ръдърфорд. Той сякаш ги привличаше като магнит. Хората на опашката заставаха по-близо до него от
обичайното. Докато Ръсти стигне до касата, вече бе разменил любезности с дузина клиенти. И бе забелязал как
жената зад щанда се държи с двамата мъже пред него. Как тръсна чашите с кафето на плота. Как то се разля в
чинийките. Жената обаче се усмихна, когато видя Ръсти, и го попита дали желае кафето си както обикновено.
– От нашия специален бленд, средно дълго, без мляко, нали?
– Точно така – отвърна Ръсти. – За вкъщи.
– Заведението черпи – каза жената. – До утре.
……
В момента, в който Ръсти Ръдърфорд излизаше от кафенето, Джак Ричър стоеше на тротоара на половин пряка
от единственото кръстовище със светофари в града. Които работеха безпроблемно. Ричър видя как Ръдърфорд
излиза от кафенето и тръгва на изток. Без да бърза, но и без да се влачи. Ръсти крачеше спокойно, потънал в своята
собствена малка вселена. Следваше познат маршрут. Чувстваше се комфортно. Прибираше се у дома. Където му бе
мястото.
До Ричър спря автомобил. Нов и лъскав. Кола под наем, управлявана от същия застрахователен агент, с когото
се бе запознал преди седмица. Младежът бе облечен в същия тъмносин костюм. Но вече не изглеждаше притеснен,
а по-скоро щастлив и уверен.
– Да те откарам до някъде? – попита той.
– Къде отиваш? – отвърна Ричър.
– В Нашвил. Имам среща в офиса. Ще изнеса презентация, за да обясня как протекоха преговорите за откупа,
как успях да намаля сумата с четиресет процента и въпреки това всички системи заработиха отново. С изключение
на градския архив, но кой го е грижа за него?
Ричър се замисли. Все пак бе напуснал Нашвил сравнително скоро, а той си имаше правило. Никога да не се
връща. Защото това рядко приключваше добре. Но от друга страна… напоследък бе направил не едно и две
изключения. И всичко бе минало чудесно. При още едно можеше да отиде в някой клуб.
Да послуша някоя група.
И да се погрижи музикантите да си получат парите.
КРАЙ__