Annotation


 Когато везните не се накланят в твоя полза — промени играта. 
 Каз Брекер и неговата банда тъкмо са извъртели толкова дързък удар, че оцеляването им е почти изненадващо. Но вместо да поделят тлъстата плячка, те ще трябва отново да се борят за живота си. Измамени и отслабени, те са с малко ресурси, съюзници и надежда. Стари съперници и нови врагове предизвикват Каз и подлагат на изпитание крехкото доверие между шестте врани. Война ще се разрази по мрачните, извити улици на града — битка за отмъщение и изкупление, която ще реши съдбата на света на Гриша. Никакви оплаквачки. Никакви погребения. 	Лий Бардуго — Алчни крале
	Първа част1. Ретвенко2. Вилан3. Матиас4. Иней
	Втора част5. Йеспер6. Нина7. Иней8. Матиас9. Каз10. Йеспер
	Трета част11. Иней12. Каз13. Нина14. Вилан15. Матиас16. Йеспер
	Четвърта част17. Иней18. Каз19. Матиас20. Иней21. Каз22. Нина23. Вилан
	Пета част24. Йеспер25. Матиас26. Каз27. Иней28. Йеспер29. Нина30. Каз31. Вилан32. Иней
	Шеста част33. Матиас34. Нина35. Иней36. Йеспер37. Каз38. Матиас39. Нина40. Матиас41. Вилан42. Йеспер43. Каз44. Иней45. ПекаБлагодарностиЗа автора
	Информация за текста
 
  Лий Бардуго — Алчни крале 
 Шест врани # 2 
 


  На Холи и Сара, които ми помогнаха да съградя; на Ноа, заради когото стените не паднаха; на Джо, заради когото и аз не паднах.    
 	 
   
 Гриша



 Воини от Втора армия Магистри на Малката наука Корпоралки



 (Орденът на живите и мъртвите)



 Сърцеломи Лечители Етералки



 (Орденът на призоваващите)



 Вихротворци Огнетворци Вълнотворци Материалки



 (Орденът на фабрикаторите)



 Дурасти Алекимици 
  Първа част 
 Сама 
 


 
  1. Ретвенко 
 


 Ретвенко се облегна на бара, забил нос в мръсната чаша. Надявал се бе уискито да го стопли, но уви — нищо не можеше да те стопли в този забравен от светиите град. А от вонята нямаше спасение — гъста, лепнеща по гърлото смесица от трюмна вода, миди и влажен камък, която бе попила в порите му, сякаш се е киснал в есенцията на града като в най-ужасната чаша чай на света. Вонята беше най-осезаема в Кацата и още повече в долнопробна дупка като тази — тъмна кръчма в сутерена на една от най-мърлявите кооперации в гетото, таванът й провиснал от влагата и евтините строителни материали, гредите почернели от саждите на огнище, което отдавна не функционираше заради запушения комин. Подът беше насипан с талашит да попива бирата, повръщаното и каквото друго се изплъзнеше от контрола на клиентите. Кога ли са мели за последно, зачуди се Ретвенко. Заби нос още по-навътре в чашата и вдиша сладникавото ухание на евтино уиски. От миризмата му се насълзиха очите. — Трябва да го пиеш бе, не да го душиш — каза през смях барманът. Ретвенко остави чашата си на бара и измери с поглед мъжа. Дебел врат и гърди като буре, типична мутра. Виждал го бе да изхвърля на улицата не един и двама шумни клиенти, но как да го приемеш сериозно с нелепия му тоалет, който беше на мода сред младите мъже в Кацата — розова риза с издути от мускули тесни ръкави и впита жилетка в яркорозово и оранжево. Приличаше на новоизлюпен рак с контешки наклонности. — Кажи… — рече Ретвенко. Керчският му не беше добър и при най-благоприятните обстоятелства, а след няколко питиета съвсем го нямаше. — Защо град мирише толкова лош? Като стара супа? Като мивка с мръсен съдове? Барманът се засмя. — Кетердам си е такъв. Скоро ще свикнеш. Ретвенко поклати глава. Не искаше да свиква нито с Кетердам, нито с вонята му. Предишната му работа, онази по договора със съветник Хойде, беше скучна, но поне работеше и спеше на сухо и топло. Като ценна гришанска инвестиция Ретвенко се ползваше със завиден комфорт, а стомахът му винаги беше пълен. По онова време редовно проклинаше наум Хойде, отегчаваше се от еднообразната работа — задачата му беше да осигурява спокоен преход по море на ценните товари, — мрънкаше за условията на договора си и глупавата сделка, която беше сключил, за да се измъкне от Равка след гражданската война. А сега какво? Сега постоянно се сещаше за гришанската работилница в къщата на Хойде, за веселите пламъци в огнището, за черния хляб, сервиран с дебел слой масло и още по-дебели парчета шунка. След като Хойде умря, керчският Съвет на търговците позволи на Ретвенко да поема морски плавания, за да си изплати дълга. Заплащането беше смехотворно, но какъв друг избор имаше? Беше вихротворец в чужд град и нямаше никакви други умения, освен онези, с които се беше родил. — Още едно? — попита барманът и посочи празната му чаша. Ретвенко се поколеба. Не би трябвало да харчи с лека ръка парите си. Ако пестеше, след още едно, най-много две плавания, щеше да изплати дълга по договора си и да си купи билет трета класа до Равка. Друго не му трябваше. След по-малко от час трябваше да е на доковете. Очакваха се бури и екипажът разчиташе на него да овладее въздушните потоци и да преведе без проблеми кораба до следващото пристанище. Капитанът щеше да му дава на висок глас координатите, а Ретвенко щеше да издува с вятър платната или да укротява по-силните пориви. А после щеше да си вземе платата. Но времето още беше спокойно. Току-виж проспал първата половина от плаването. И той тропна с пръст по бара и кимна. Така де, човек има нужда от малко утеха на този свят. — Не съм момче за всичко — измърмори той. — Какво рече? — попита барманът, докато наливаше още едно. Ретвенко махна с ръка. Този тип, този класически простак, не би могъл да разбере. Работеше до късно през нощта, ден да мине, друг да дойде. С надежда за какво? Някоя и друга допълнителна монета в джоба? Топъл поглед от хубаво момиче? Този тип не знаеше нищо за славата на битката, за обожанието на околните. — Равкиец ли си? Ретвенко се стресна през мъглата на уискито. — Защо пита? — Нищо бе. Просто приказваш като равкиец. Ретвенко си каза, че няма нужда да изпада в паника. Много равкийци идваха в Кетердам да търсят работа. Нищо в него не подсказваше, че е Гриша. Пристъпът на страх доведе до отвращение — към себе си, към бармана, към този град. Искаше просто да поседи на бара и да си изпие питието на спокойствие. В кръчмата нямаше кой да му скочи, а дори и барманът, въпреки мускулите си, не би го затруднил. Но когато си Гриша, опасността те дебне постоянно, ако ще да си по-нисък от тревата и по-тих от водата. Напоследък Кетердам жужеше от слухове за изчезнали гришани — отвлечени от домовете си или направо от улицата, най-вероятно грабнати от роботърговци и продадени на онзи, който предложи най-високата цена. Това не можеше да сполети него, не биваше, не и сега, когато беше на крачка от билета до Равка. Гаврътна уискито, плесна една монета на бара и стана. Бакшиш не остави. На него никой не даваше бакшиши. Излезе навън и веднага му се зави свят, сигурно от вонята и влагата. Наведе глава и пое към Четвърто пристанище. Разходката щеше да му проясни главата. „Още две плавания“, повтаряше си той, още няколко седмици в морето и още няколко месеца в града. Все щеше да изтърпи някак. Дали ще завари старите си приятелчета в Равка? Казваха, че младият цар раздавал амнистии като евтини бонбони само и само да възстанови Втора армия, гришанското военно формирование, разпаднало се по време на размириците. — Само още две плавания — каза под нос той и ботушите му цопнаха в поредната плитка локва. Мокро като напролет, а този сезон отдавна трябваше да е свършил. Как беше възможно да е толкова студено и влажно по това време на годината? Да живееш в този град беше като да си затиснат в потната подмишница на леден гигант. Пое покрай Графканал и потръпна, забърсал с поглед малкия остров Черното було при завоя. Там керчските богаташи са погребвали покойниците си навремето и малките каменни гробници още стърчаха над водата. Някаква местна особеност на климата събираше мъгли на това място и хората говореха, че островът бил обитаван от призраци. Ретвенко ускори крачка. Не беше суеверен — когато имаш такава сила, няма причина да се боиш от сенките, — но никой не обича да минава покрай гробище все пак. Сви се зиморничаво в палтото си и продължи с бърз ход по Хавенщраат нащрек за движенията в тъмните пресечки. Скоро щеше да се върне в Равка и да ходи без страх по улиците. Стига да си получеше амнистията. Разкърши рамене. Войната беше насъскала Гриша срещу Гриша и неговата страна от конфликта беше минала всякакви граници. Самият той беше убивал бивши другари, цивилни, деца дори. Но стореното — сторено. Цар Николай се нуждаеше от войници, а Ретвенко беше отличен войник. Кимна на стража в малката караулка при входа на Четвърто пристанище и хвърли поглед през рамо. Никой не го следеше. Мина покрай товарните контейнери към доковете, откри своето котвено място и се нареди на опашката да се регистрира при първия помощник-капитан. Познаваше го от предишни плавания — намусен тип с кльощав врат, който вечно бързаше. Сега държеше дебел наръч документи с лилавия печат на един от членовете на Съвета на търговците. Тези печати бяха по-ценни от злато в Кетердам, гарантираха най-добрите котвени места в пристанището и безпрепятствен достъп до доковете. На какво дължаха това уважение и привилегии членовете на Съвета? На парите, естествено. Защото търговските им мисии носеха печалба и за града. В Равка властта се коренеше другаде, там стихиите се подчиняваха на Гриша, страната се управляваше от истински цар, а не от банда забогатели парвенюта. Е, Ретвенко се беше опитал да свали от власт бащата на настоящия цар, но това не обезсилваше аргумента. — Вече качихме достатъчно хора — сопна се първият помощник-капитан, когато Ретвенко му каза името си. — Останалата част от екипажа ще трябва да изчака. Ако искаш, иди на топло в канцеларията на пристанищния управител. Чакаме сигнал от Съвета на приливите. — Браво на вас — каза Ретвенко безразлично. Вдигна поглед към една от черните кули, които възправяха снаги над пристанището. Ако смяташе, че има и най-бегъл шанс някой от всемогъщия Съвет на приливите да го види от наблюдателницата си, би ги уведомил какво точно мисли за тях с няколко подбрани жеста. Уж трябваше да са Гриша, но помагаха ли на другите гришани в града? Мъничко поне? На онези свои другари, които са изпаднали в затруднение и биха се зарадвали на всеки добронамерен жест? — Ми не, пръст не мърдат — отговори си сам той. Първият помощник-капитан примижа. — Гезен, Ретвенко. Пиян ли си? — Не. — Вониш на уиски. Ретвенко подсмръкна. — Малко пих уиски. — Гледай да изтрезнееш. Вземи си кафе или силна юрда. Трябва да разтоварим този памук в Дйерхолм след две седмици, а не ти плащаме да си отспиваш с махмурлук под палубата. Ясно? — Да, да — махна с ръка той и тръгна към канцеларията на пристанищния управител. Но след няколко крачки тръсна скришом китката си. Слаб вихър изтръгна документите от ръката на помощник-капитана и ги разпиля по кея. — Мамка му! — развика се онзи и хукна да гони листата, преди да са отишли в морето. Ретвенко се усмихна самодоволно, после го заля тъга. Той струваше много повече от обикновените отрепки, беше талантлив вихротворец, велик войник, но не и тук. Тук беше прост служител, тъжен застаряващ равкиец, който зле говори на керчски и пие твърде много. „У дома — каза си той. — Скоро ще си ида у дома.“ Ще си получи амнистията и ще се докаже отново. Ще се сражава за родината. Ще спи под покрив, който не тече, и ще носи син вълнен кафтан, обточен с кожа от сребърна лисица. Пак ще бъде Емил Ретвенко, а не тази жалка сянка. — Има кафе — каза младото писарче, когато Ретвенко влезе в канцеларията, и махна към един меден самовар в ъгъла. — Чай? — Кафе. „Ужасна страна.“ Ретвенко си наля чаша от тъмната помия, повече да си стопли ръцете, отколкото да се освежи. Не понасяше вкуса на кафето, особено без щедро количество захар, каквато управителят на пристанището не си беше направил труда да осигури. — Вятърът се усилва — каза момчето, когато едно звънче навън се обади, събудено от въздушен порив. — Имам уши — изръмжа Ретвенко. — Тук едва ли ще създаде проблеми, но щом излезете в открито море… — Млъкни — прекъсна го рязко Ретвенко. Ослушваше се, скочил на крака. — Какво? — попита писарят. — Нищо не… Ретвенко сложи пръст на устните си. — Някой вика. — Звукът беше дошъл откъм кораба. — Чайки са. Слънцето скоро ще изгрее и… Ретвенко вдигна ръка и силен въздушен поток запрати младежа към стената. — Казах да мълчиш. Писарят го зяпна с отворена уста, увиснал на крачка от пода. — Ти си гришанинът, който ще потегли с кораба? Светиите са му свидетели, наистина ли трябваше да изтегли въздуха от дробовете на това хлапе, за да му затвори устата? През замъглените прозорци се виждаше синеещото на зазоряване небе. Чуваха се писъците на чайките, излезли да дирят закуска между вълните. Може би алкохолът е виновен, реши Ретвенко. Пусна писарчето и то се строполи на пода. Разлял беше кафето си, но не му се занимаваше да си налива ново. — Рекох ти аз, че не е нищо — каза младежът, докато се изправяше на крака. — Нямаше нужда да се пениш толкова. — Изтупа дъното на панталоните си и седна зад бюрото. — За пръв път виждам такъв като тебе. Гриша. Ретвенко изсумтя. Далеч по-вероятно беше хлапето да е виждало гришани и преди, просто не е знаело какви са. — Май доста добре ви плащат за курсовете, а? — продължи да любопитства малкият. — Не достатъчно добре. — Аз… — започна хлапето, но останалото се изгуби в трясъка на вратата, която се разхвърча на трески. Ретвенко вдигна инстинктивно ръце да предпази лицето си. Миг по-късно вече се бе превъртял зад бюрото. В канцеларията влезе жена — черна коса, златни очи. „Шуанка.“ Писарчето посегна към една пушка, прикрепена под плота на бюрото. — Дошли са за заплатите! — кресна то. — Няма да ги вземете, мамка ви! И пред шокирания поглед на Ретвенко дангалакът се възправи като някакъв митичен герой на отмъщението и откри огън. Ми да, нищо не мотивира местните като парите. Ретвенко надникна иззад бюрото и видя как куршумите се забиват в гърдите на жената. Тя политна назад, удари се в дръжката на вратата и се срина на пода. Канцеларията се изпълни с горещия мирис на барут и металическата миризма на кръв. Стомахът на Ретвенко се преобърна. Срамота. Е, реакцията му беше обяснима донякъде. Отдавна не се беше случвало да убият някого пред очите му, освен това беше свикнал хората да загиват в битка, а не разстреляни в разни канцеларии. — Няма да ви дам парите за заплатите! — повтори със задоволство младокът. Но преди Ретвенко да е отворил уста, шуанката се хвана с окървавена ръка за касата на вратата и се изправи. Той примигна глуповато. Не беше изпил чак толкова много уиски. Жената тръгна напред. През разкъсаната блуза се виждаше кръв, раздрана от едри сачми плът и май нещо метално. Писарчето понечи да презареди, но жената беше по-бърза от него. Изтръгна пушката от ръцете му, а после го цапардоса с приклада — единичен удар, толкова силен, че отхвърли момчето настрани. Жената пусна пушката на пода и обърна златните си очи към Ретвенко. — Вземи заплатите! — извика той и запълзя назад. Бръкна в джоба си и метна към нея полупразния си портфейл. — Вземи каквото искаш. Жената се усмихна на жеста му — с жал? Или й беше забавно? Не можа да прецени. Разбра обаче, че не е дошла за пари. Дошла е за него. И нямаше значение дали е роботърговка, наемничка или нещо друго. Каквато и да беше, щеше да си има работа с войник, а не с някакъв уплашен слабак. Ретвенко скочи на крака въпреки бавния отклик на мускулите си и присви колене в бойна поза. Ръцете му се стрелнаха напред. Вятър се изви с вой в помещението и запрати стола към жената, после бюрото и горещия самовар. Тя отклоняваше всичко с безразличие, сякаш разчистваше паяжини пред лицето си. Ретвенко фокусира силата си и протегна две ръце напред. Тъпанчетата му изпукаха, когато налягането в канцеларията спадна рязко, а вятърът утрои силата си. Тази явно не се боеше от куршуми. Да видим как ще се справи в окото на буря. Вихърът я подхвана и я запрати към отворената врата, шуанката се озъби и сграбчи касата в опит да се задържи. Ретвенко се разсмя с глас, припомнил си възторга, придружаващ всяка битка. А после чу зад себе си трясък на цепещо се дърво и съсък на изтръгнати пирони. Погледна през рамо и зърна за миг кръпка синеещо небе и кей. Стената я нямаше. Нечии силни ръце го сграбчиха и притиснаха лактите му към торса. Така не можеше да използва силата си. А после Ретвенко започна да се издига стремително, пристанището се смали под него. Видя покрива на канцеларията, тялото на първия помощник-капитан, проснато на дока, и кораба, с който трябваше да отплават — палубата беше осеяна с отломки, трупове се валяха на купчини край пречупените мачти. Явно нападателите бяха минали първо оттам. Въздухът смразяваше лицето му, в ушите му кънтеше накъсаният пулс на сърцето. — Моля — изписка той, без да знае за какво точно се моли. Набираха височина. Той предпазливо проточи врат да види похитителя си. Не трябваше да прави резки движения. Ужасен стон се откъсна от гърлото му, нещо средно между скимтене и паникьосания вой на уловено в капан животно. Мъжът, който го държеше в хватката си, беше шуанец, черната му коса — прибрана в стегнато кокче, златните очи — присвити срещу поривите на вятъра. А от гърба му излизаха две големи крила на панти и биеха мощно въздуха, изящна изработка от сребърен филигран и опънато платно. Ангел ли беше? Или демон? Някаква оживяла чудата машина? Или Ретвенко внезапно е изгубил връзка със здравия си разум? Емил Ретвенко сведе поглед и видя сянката им върху лъскавата морска повърхност далеч долу — две глави, две крила, четири крака. Беше се превърнал в част от велик звяр, звяр, който щеше да го погълне. Молитвите му се преляха в писъци, но и едните, и другите останаха без отговор. 
  2. Вилан 
 


 „Какво правя тук?“ Откакто се подвизаваше в бандата на Каз Брекер, този въпрос минаваше през главата му поне по шест пъти на ден. Но в нощ като тази, в нощ, когато „работеха“, мисълта изобщо не го напускаше, само извисяваше и снишаваше глас като изнервен тенор, който упражнява гами. „Каквоправятуккаквоправятуккаквоправятук…“ Подръпна подгъва на небесносиния си жакет — униформата на сервитьорите в Облачния клуб — и се опита да скрие тревогите си. „Представи си, че си на вечерно парти“ — каза си той. Изтърпял бе безчет неприятни вечери в дома на баща си през годините. Това сега не беше по-различно. Даже беше по-лесно, в интерес на истината. Нямаше неловки разговори за образованието му и кога смята да постъпи в университета. Достатъчно бе да си кротува, да следва указанията на Каз и да измисли къде да си дене ръцете. Да преплете пръсти пред себе си? Все едно е певец на сцена. Зад гърба? Твърде военно някак. Пробва да ги отпусне покрай тялото си, но и това му се стори странно. Защо не беше обръщал повече внимание на сервитьорите, как стоят, докато чакат знак от гостите? Въпреки уверенията на Каз, че тази вечер салонът на втория етаж е на тяхно разположение, Вилан беше дълбоко убеден, че всеки миг някой истински служител на клуба ще влезе, ще го посочи с пръст и ще извика „Самозванец!“ От друга страна, Вилан се чувстваше като самозванец почти ежедневно. Бяха се върнали в Кетердам преди няма и седмица, месец след като отплаваха от Дйерхолм. Вилан се бе сдобил с лицето на Кювей още на кораба и оттогава го носеше неизменно, но и досега, зърнеше ли отражението си в огледало или във витрина на магазин, минаваха няколко секунди, докато осъзнае, че вижда себе си, а не друго момче. Това беше лицето му сега — златни очи, широко чело, черна коса. Старото беше изчезнало, а колкото до човека под него… Вилан не беше сигурен, че го познава. Кой точно беше човекът, който стоеше сега в частния салон на една от най-луксозните игрални зали на Капака като част от поредната схема на Каз Брекер? Един от играчите на масата вдигна чашата си за шампанско и Вилан се втурна да я допълни. Извади с треперещи ръце бутилката от сребърната кофичка с лед, но явно имаше и някакви ползи от дългогодишния му опит на социалната сцена — поне знаеше как да сипе шампанско в чаша, без газираната напитка да прелее. Чу в главата си майтапчийския глас на Йеспер: „Полезни умения, търговче“. Стрелна го с бърз поглед. Йеспер седеше на масата, сгърбил рамене над картите си. Морскосинята му жилетка с бродирани златни звездички беше поизбеляла, а омачканата бяла риза грееше на фона на тъмнокафявата му кожа. Йеспер прокара ръка по умореното си лице. Вилан не можа да прецени дали изтощението му е реално, или е част от ролята. После напълни още една чаша, спомнил си инструкциите на Каз: — Просто обслужвай играчите и надавай ухо какво приказва Смеет — беше казал той. — Това ти е работата, Вилан. Гледай да не я оплескаш. Защо всички му викаха „работа“? Работата изобщо не трябваше да е такава. Това тяхното беше като да стъпиш накриво и да пропаднеш презглава в нищото. Беше си чиста проба паника. Затова Вилан насочи вниманието си към обзавеждането — този номер беше използвал често преди, за да си успокои нервите, когато пристигнеше на ново място или баща му беше в особено гадно настроение. Плъзна бавно поглед по шарката на излъскания паркет, която имитираше застъпващи се съзвездия, после вдигна очи към стъкления полилей с елементи като раковини, накрая се вгледа в кобалтовосините тапети със сребристи облаци. Нямаше прозорци. Според Каз игралните зали нарочно избягвали дневната светлина — така клиентите губели представа за времето. Каз раздаде нова ръка на Смеет, Йеспер и другите играчи около кръглата маса. Облечен беше със същото униформено сако в небесносиньо като Вилан и не носеше ръкавици. Вилан с мъка откъсна поглед от ръцете му. Все натам го теглеше и не само заради крайно необичайното отсъствие на кожените ръкавици. Имаше нещо в ръцете на Каз, което той не разбираше, сякаш бяха механични пособия, на които някой е вдъхнал живот. Когато започна да учи рисуване, Вилан се запозна подробно с човешката анатомия. Имаше доста точна представа за мускулатурата, за начина, по който костите, ставите и сухожилията се свързват в единен механизъм. Но ръцете на Каз се движеха особено, сякаш са били сглобени с единствената цел да боравят с карти — дългите му бели пръсти танцуваха с лекота и съвършен ритъм, разбъркваха картите като с магия и без нито едно излишно движение. Каз твърдеше, че може да манипулира всяко тесте. Тогава защо Йеспер губеше толкова много? Когато Каз им обясни тази част от плана в скривалището им на Черното було, Вилан не можа да повярва на ушите си и като никога май не беше единственият. Въпросите заваляха един през друг. — Чакай да уточним нещо — казала бе Нина. — Великият ти план е да отпуснеш кредит на Йеспер и да го сложиш на една игрална маса с Корнелис Смеет? — Смеет обича две неща. Трънка за трима с високи залози и блондинките — отвърна Каз. — Затова ще му осигурим и двете. Аз ще раздавам през първата половина от нощта, после Спехт ще ме смени. Вилан не познаваше добре Спехт. Знаеше, че е бивш моряк от военния флот, сега член на Утайките. Беше управлявал кораба, с който отрядът им стигна до Ледения палат и после се прибра в Кетердам. Откровено казано, Вилан малко се боеше от моряка с неговата посивяла четина и татуировките до средата на шията. Но дори Спехт изглеждаше леко притеснен от плана на Каз. — Виж, аз мога да раздавам карти, но не и да манипулирам тестето — каза той. — Няма да се наложи. След като ти поемеш раздаването, играта ще продължи без външна намеса. Важното е да задържим Смеет на масата до полунощ. За тази цел той трябва да остане в играта и след смяната на крупиетата. Това е най-рисковият момент. Веднага, щом аз стана, той ще реши, че е време да се пробва в друга игра или да си ходи, затова твоята задача е да го задържиш на масата. Прави-струвай, но задникът му трябва да остане залепен за стола. — Аз мога да свърша тая работа — каза Йеспер. Нина се навъси. — Да бе, или пък за втората фаза от плана аз ще се дегизирам като дилър на юрда парем. Какво би могло да се обърка? Вилан не би се изразил по този начин, но беше съгласен с Нина. Напълно съгласен. Трябваше да държат Йеспер далече от игралните зали, а не да окуражават любовта му към риска. Но Каз явно не споделяше тяхното мнение. — Ти се придържай към своята задача, Нина. Умилкваш се на Смеет до полунощ — каза той. — Знаете какво е заложено на карта. Всички знаеха — животът на Иней. А как да спори Вилан с това? Да не говорим за вината, която изпитваше. Ван Ек им беше дал седем дни да му доставят Кювей Юл-Бо, след което щял да подложи Иней на изтезания. Времето им беше на свършване. Вилан знаеше, че няма вина за действията на баща си, че не е могъл да го спре. Със или без неговата намеса Ван Ек пак щеше да ги измами и да отвлече Иней. Знаеше го, но въпреки това се чувстваше отговорен. — И какво да правя с Корнелис Смеет след полунощ? — попита Нина. — Убеди го да прекара нощта с теб. — Какво? — изригна през слюнки Матиас и почервеня чак до ушите. — Той няма да се съгласи, спокойно. Нина изпръхтя. — Да бе, нямало. — Нина… — изръмжа Матиас. — Смеет никога не мами, нито на карти, нито жена си — рече Каз. — Той е като половината аматьори, които се разхождат из Кацата. През повечето време е почтен и пълен със скрупули, пести всяко крюге и пие по половин чаша вино на вечеря. Но веднъж седмично обича да се почувства като човек извън закона и да кръстоса шпаги с големите картоиграчи на Източната дъга. По възможност в компанията на хубава блондинка. Нина нацупи устнички. — Щом е толкова морален, защо искаш да му предлагам услу… — Защото харчи щедро, а всяко уважаващо себе си момиче от Западната дъга би положило усилия в тази посока. — Това не ми харесва — каза Матиас. Йеспер се ухили по своя си начин. Широко и безразсъдно. — Откровено казано, Матиас, на теб много малко неща ти харесват. — Задачата ви е Смеет да остане в Облачния клуб от осем камбани до полунощ — твърдо рече Каз. — Това са четири часа на игралната маса, така че си опичайте акъла. И ето че Нина определено се стараеше и Вилан не знаеше да се възхищава ли на актьорските й умения, или да се тревожи. Облякла бе впита рокля в цвят лавандула, а отдолу очевидно имаше някакъв специален корсет, който повдигаше допълнително гърдите й, и макар да бе поотслабнала след битката си с парем, още имаше достатъчно плът по себе си да привлече и задържи вниманието на Смеет. Седеше му на коленце, прегръщаше го през раменете, гукаше му сладко на ушенце, галеше го по гърдите и току пъхаше ръка под сакото му като нахално пале, което души за лакомство. Надигаше се само колкото да поръча стриди или още една бутилка шампанско. Вилан знаеше, че Нина може да се оправи с всеки мъж и с всякакви ситуации, но не мислеше, че е редно да седи полугола в скута на точещ лиги адвокат в проветривия салон на игрална зала. Ако не друго, като нищо щеше да се простуди. Йеспер пасува за пореден път и издиша с раздразнение. Вече два часа губеше по малко, но постоянно. Залагаше предпазливо, но явно нито късметът, нито Каз бяха на негова страна тази вечер. Как щяха да задържат Смеет на масата, ако Йеспер останеше без пари? Другите участници в играта с високи залози щяха ли да са достатъчна примамка за адвоката? А такива в салона не липсваха — висяха покрай стените, наблюдаваха жадно играта и само чакаха да седнат на масата, ако някой от играчите проиграе всичките си пари. И нямаха представа какво се случва в действителност под диригентската палка на Каз. Вилан се наведе да допълни чашата на Нина и чу Смеет да й казва поверително: — Играта на карти е като дуел. Дребните порязвания и убождания подготвят почвата за смъртоносния удар. — Погледна през масата към Йеспер. — А този младок вече кърви обилно. — Не знам как помниш всички тези правила — каза Нина и се изкиска. Смеет се усмихна доволно. — Това е нищо в сравнение с управлението на адвокатска кантора. — И с това не знам как се справяш, честно. — Да ти кажа, и аз не знам — отвърна Смеет и въздъхна. — Седмицата беше тежка. Един от служителите ми така и не се върна от отпуск, не ми стигат хора. Вилан едва не изпусна бутилката. Успя да я прихване навреме, но част от шампанското се разля. — Плащам, за да го пия, а не да го нося по дрехите си, момче — сопна се Смеет. Бръсна с ръка панталоните си и измърмори: — Така става, като наемат чужденци. „Говори за мен“ — осъзна Вилан, докато се оттегляше смутено към стената. Не можеше да свикне с новия си шуански вид и това си е. Дори не говореше езика им, фактор, който не го беше притеснявал особено, докато двама шуански туристи не го спряха с карта на Източната дъга. Вилан се паникьоса, вдигна мълчаливо рамене и хукна към служебния вход на Облачния клуб. — Горкичкият — каза Нина, прокара пръсти през оредяващата коса на Смеет, после нагласи едно от цветчетата, прикрепени към лъскавите й руси кичури. Вилан не знаеше дали е казала на адвоката, че работи за Къщата на синята перуника, но той определено смяташе така. Йеспер се облегна назад и потропа с пръсти по дръжките на револверите си. Движението привлече погледа на Смеет. — Тези оръжия са забележителни. Дръжките са перлени, ако не греша — каза той с тона на човек, който рядко греши. — И аз имам хубава колекция от огнестрелни оръжия, но не и револвери за многократна стрелба земска направа. — Ооо, много бих искала да ти видя пушките — изгука Нина, а Вилан погледна към тавана. — Цяла нощ ли ще седим тук? Вилан се смути. Нали точно това беше целта им, да задържат адвоката в игралната зала? Но явно Нина си знаеше работата, защото лицето на Смеет придоби инатливо изражение. — Тихо сега. Ако спечеля много пари, може да ти купя нещо хубаво. — Нова порция стриди? — Още не си изяла тези. Ноздрите й се издуха леко, сякаш си поемаше дъх да направи нещо неприятно. Загубила бе апетита си след изпитанието с парем и Вилан нямаше представа как е успяла да погълне почти дузината стриди тази вечер. Сега Нина лапна последната и потръпна. — Ммм, вкусно — каза тя и хвърли поглед към Вилан. — Искам още. Това беше сигналът. Вилан се притече да отсервира голямата чиния, пълна с натрошен лед и празни черупки. — Дамата определено има апетит — каза Смеет. — Още стриди, госпожице? — попита Вилан. Гласът му излезе твърде писклив. — Или скариди с масло? — Този път излезе твърде нисък. — Дай и от двете — каза щедро Смеет. — И още шампанско. — Прекрасно — каза Нина с леко позеленяло лице. Вилан изтича през люлеещата се врата към килера на прислугата. Килерът беше зареден с плата, чаши от всякакъв вид, салфетки и голяма кофа лед. Голяма част от стената в дъното беше заета от кухненски асансьор, а до него имаше тръба, по която сервитьорите да си говорят с кухненския персонал долу. Вилан остави платото с лед и миди на масичката с колелца, после се обади по тръбата за стриди и скариди с масло. — А, и още една бутилка шампанско. — Коя реколта? — Ъъъ… от същата? — Баща му често обсъждаше с приятелите си реколтите вино, коя е добра инвестиция и прочие, но Вилан не помнеше достатъчно, за да избере година. Когато се върна в салона с натоварената количка, Каз тъкмо ставаше от масата. Изтупа ръце — възприетият знак, че крупието приключва смяната си. Спехт зае мястото му. Широко синьо шалче скриваше татуировките на шията му. Свали ръкавелите си и подкани картоиграчите да залагат. Каз срещна за миг погледа на Вилан, преди да се отправи към килера. Това беше ключовият момент. Според Каз и Йеспер картоиграчите често свързваха късмета си с крупието и спираха да играят в края на смяната му. Вилан се напрегна. Смеет се разкърши и решително плесна Нина по задника. — Имахме късмет — каза той и погледна към Йеспер, който се взираше умърлушено в малката купчинка чипове пред себе си. — Може другаде да намерим игра с по-големи залози. — Но храната ми току-що пристигна — нацупи се Нина. Вилан пристъпи напред. Нямаше представа какво ще каже, знаеше само, че трябва да задържат Смеет. — Всичко наред ли е, сър? Да предложа още нещо на вас и дамата ви? Смеет не му обърна внимание, вместо това продължи да потупва задника на Нина. — По целия Капак има заведения, които предлагат по-добра храна и обслужване, скъпа. Едър мъж с раиран костюм застана зад стола на Смеет, нетърпелив да заеме мястото му. — Приключвате ли, сър? Смеет кимна приятелски на Йеспер. — Май и двамата приключваме, а, хлапе? Дано късметът ти се усмихне следващия път. Йеспер не отвърна на усмивката му. — Още не съм приключил тук. Смеет посочи жалката купчинка чипове пред него. — Като гледам, определено си приключил. Йеспер стана и посегна към револверите си. Вилан стисна силно гърлото на бутилката, а другите играчи изстъргаха със столовете си назад, готови да посегнат към своето оръжие или да потърсят прикритие. Но Йеспер само разкопча колана с кобурите. После остави внимателно револверите на масата и плъзна нежно пръсти по излъскания метал. — Колко чипа за тези? — попита той. Вилан се опита да улови погледа му. И това ли влизаше в плана? А и да влизаше, пак му се струваше невъзможно. Йеспер обичаше револверите си. Със същия успех можеше да си отреже ръцете и да ги метне в тенджерата. Спехт се изкашля и каза: — Облачния не е заложна къща. Приемаме само пари в брой и кредит от Геменсбанк. — Аз ще ти заема пари — обади се уж безразлично Смеет, — ако така ще продължим играта. Хиляда крюге за револверите? — Струват десет пъти повече. — Пет хиляди крюге. — Седем. — Шест, и то само защото съм в щедро настроение. — Недей! — избълва Вилан. Стаята потъна в мълчание. Йеспер каза с леден глас: — Не помня да съм ти искал съвет. — Какво нахалство само! — възмути се Смеет. — Откога прислугата се меси в играта? Нина метна отровен поглед на Вилан, а Спехт не успя да скрие гнева си. — Господа, ще започваме ли вече? — попита той. — Кой участва? Йеспер бутна револверите си през масата към Смеет, а той бутна към него висока купчинка чипове. — Добре — каза Йеспер, свел унило сивите си очи. — Брой и мен. Вилан отстъпи на заден ход и хлътна в килера. Платото с леда и мидите го нямаше, а Каз го чакаше в тясното помещение. Дълго оранжево наметало скриваше синьото му сако. Ръкавиците бяха заели обичайното си място на ръцете му. — Каз — каза отчаяно Вилан, — Йеспер току-що заложи револверите си. — Срещу колко? — Какво значение има? Той… — Пет хиляди крюге? — Шест. — Добре. Дори Йеспер не би трябвало да загуби такава сума за по-малко от два часа. — Подхвърли на Вилан наметало и маска, костюма на Сивото дяволче, един от образите в Комедия Брута. — Да вървим. — Кой, аз ли? — Не, малоумникът зад теб. — Каз се наведе към тръбата и каза: — Изпратете друг сервитьор. Този успя да разлее шампанско по обувките на важен клиент. Някой в кухнята долу се засмя и каза: — Изпращаме. След броени секунди вече бяха слезли на бегом по стълбите и излизаха през служебния вход. Благодарение на костюмите се бляха анонимно в навалицата по Източната дъга. — Знаел си, че Йеспер ще загуби почти всичко. Нарочно си наредил картите — каза обвинително Вилан. Каз рядко използваше бастуна си в онези квартали на града, където имаше опасност да го познаят. Но въпреки накуцването му Вилан ускори крачка, за да не изостане. — Естествено. Или контролирам играта, Вилан, или изобщо не играя. Ако исках, Йеспер щеше да печели всяка ръка. — Тогава защо… — Защото не бяхме там да печелим на карти. Целта беше Смеет да остане в играта. А той зяпаше револверите на Йеспер почти толкова жадно, колкото и деколтето на Нина. Сега се чувства уверен, вярва, че късметът е на негова страна. Дори да изгуби няколко ръце, ще продължи да играе. Кой знае? Може пък Йеспер да си върне револверите. — Дано — каза Вилан и скочи след Каз на борда на една пълна с туристи гондола, потегляща на юг покрай Източната. — Така и трябва. — Това пък какво трябва да значи? — Хората като Йеспер печелят две раздавания и решават, че са влезли в серия. Накрая губят всичко, но вместо да се кротнат, нямат търпение късметът да им се усмихне отново. Игралните зали точно на това разчитат. „Тогава защо го накара да отиде в казиното?“ — помисли си Вилан, но не го каза на глас. И защо е поощрил Йеспер да заложи нещо толкова важно за него? Сигурно е имало и друг начин да задържат Смеет на масата. Но това не бяха правилните въпроси. Истинският въпрос беше защо Йеспер заложи револверите без грам колебание. Може би се надяваше да спечели одобрението на Каз, да си върне благоразположението му след онази глупава грешка, която ги натика в засада на пристанището и едва не коства живота на Иней. Или пък искаше от Каз и нещо друго, не само прошката му. „Какво правя тук?“ — запита се за пореден път Вилан. Усети, че гризе нокътя на палеца си и побърза да дръпне ръка. Правеше го заради Иней. Тя им беше спасявала живота нееднократно, а това Вилан нямаше да забрави. Освен това отчаяно се нуждаеше от своя дял от наградата. А ако имаше и друга причина, висока кльощава причина със силно изразен вкус към игрите на късмета, точно сега Вилан нямаше да мисли за нея и точка. Щом стигнаха до пределите на Кацата, двамата захвърлиха наметалата и сините униформени жакети и поеха на изток към квартал Зелвер. Матиас ги чакаше при един тъмен вход край Ханделканал. — Чисто ли е? — попита Каз. — Чисто е — отвърна високият фйерданец. — Лампите на последния етаж в къщата на Смеет угаснаха преди повече от час, но не знам дали прислугата е заспала. — Държи само камериерка и готвачка, които си тръгват вечер — рече Каз. — Прекалено е стиснат за денонощна прислуга. — Как е… — Нина е добре. Йеспер е добре. Всички са добре, освен мен, защото аз си имам работа с банда бавачки, които само мрънкат и кършат пръсти. Остани на пост. Вилан погледна извинително Матиас и вдигна рамене — фйерданецът изглеждаше готов да разбие черепа на Каз в най-близката стена, — после ускори крачка да настигне Каз. Домът на Смеет му служеше и за канцелария, намираше се на тъмна уличка, където рядко минаваха пешеходци. Лампите покрай канала бяха запалени, тук-там в прозорците на къщите горяха свещи, но след десет камбани повечето почтени обитатели на квартала вече бяха в леглата си. — И просто ще влезем през предната врата? — Използвай очите си, вместо да плещиш постоянно — рече Каз. Шперцовете вече проблясваха в ръцете му. „Гледам аз“ — помисли си Вилан. Само дето не беше съвсем вярно. Да, забелязал бе пропорциите на сградата, наклона на покрива и разцъфтяващите рози в сандъчетата на прозорците. Но не беше погледнал на къщата като на загадка. Лесна загадка, призна си той с известно смущение. В Зелвер живееха заможни хора, но не и истински богаташи. Квартал на добри занаятчии, книжари и адвокати. Къщите бяха хубави и чисти, с изглед към широкия канал, но и доста нагъсто, без частни градини и кейове. За да влязат през някой прозорец на горните етажи, с Каз трябваше да проникнат в съседна къща и да отворят две ключалки вместо една. По-добре да рискуват през предния вход, все едно се прибиращ в собствения си дом след дълъг ден, нищо че Каз държеше шперцове, а не ключове. „Използвай очите си.“ Само че Вилан предпочиташе да не гледа на света като Каз. И получеха ли си най-после парите, повече никога нямаше да му се наложи. След има-няма секунда Каз натисна дръжката и вратата се отвори. Моментално се чу тропот на лапи по дюшемето и тихо ръмжене — глутница хрътки тичаше към вратата, белите им зъби синееха в тъмното, лай се зараждаше дълбоко в гърдите им. Но преди кучетата да осъзнаят, че не господарят им стои на прага, а двама натрапници, Каз захапа свирката на Смеет и я наду. Нина бе успяла да я свали от верижката, която адвокатът носеше на врата си, и я бе скрила под празната черупка на стрида в подноса, който Вилан беше отнесъл в килера на прислугата. Никакъв звук не се чу откъм свирката… поне Вилан нищо не чу. „Няма да се получи“ — помисли си той. Вече си представяше как силни челюсти разкъсват гърлото му. Само че кучетата набиха спирачки и спряха на групичка, като се побутваха смутено. Каз наду отново свирката — бузите му се издуваха в ритъма на нова команда. Кучетата се поуспокоиха и налягаха по пода с недоволно скимтене. Едно дори се търкулна по гръб. — Де да можехме и хората да обучим толкова лесно — измърмори Каз и клекна да почеше кучето по корема. Ръката в черната ръкавица заглади късата козина. — Затвори вратата. Вилан се върна да затвори, после облегна гръб на вратата и се взря разтревожено в разлигавените хрътки. Цялата къща миришеше на кучета, на влажна козина и топъл дъх, вонящ на прясно месо. — Не обичаш животни? — попита Каз. — Обичам кучетата — отвърна Вилан. — Но тези са големи като мечки. Знаеше, че истинската загадка на тази къща беше затруднила сериозно Каз. Той можеше да отвори всяка ключалка с шперцовете си и да надхитри всяка алармена система, но кръвожадните хрътки на Смеет се оказаха проблем. През деня ги държаха в кучкарника, но след залез-слънце ги пускаха да обикалят на воля из цялата къща, докато семейството на Смеет спеше спокойно в богато обзаведените стаи на третия етаж — там стълбището беше преградено с метална вратичка, така че кучетата да не влизат. Смеет лично ги разхождаше покрай Ханделканал, подтичваше след тях като тантуреста шейна. Нина беше предложила да сложат нещо в храната на кучетата. Смеет ходеше всяка сутрин в месарницата да избира мръвки за безценната си глутница и лесно можеха да сменят пакетите. Само че Смеет искаше зверовете да са гладни през нощта, затова ги хранеше сутрин. Щеше да забележи, ако домашните му любимци изкарат деня в безпаметен сън и току-виж останал у дома да се грижи за тях, вместо да отиде на Източната, а това беше риск, който отрядът на Каз не можеше да поеме. Смеет трябваше да прекара вечерта в Облачния клуб и още по-важно — да не заподозре нищо нередно, когато се прибере у дома. От това зависеше животът на Иней. Каз беше уредил частния салон в Облачния, Нина беше отмъкнала сбирката изпод ризата на Смеет, и така, парче по парче, планът им се беше оформил в своята цялост. На Вилан не му се мислеше как отрядът се бе сдобил с ключовата информация за командите, които се даваха със свирката. Потръпна, спомнил си думите на Смеет за служителя, който така и не се върнал от отпуск. Нямаше и да се върне. Още чуваше писъците на чиновника, когато Каз го провеси за глезените от върха на фара при Ханраатския нос. „Аз съм добър човек — пищеше онзи. — Аз съм добър човек.“ И това се оказаха последните му думи. Ако беше говорил по-малко, можеше и да оцелее. Каз почеса за последно кучето зад ушите и се изправи. — Хайде. Гледай си в краката. Заобиколиха налягалите кучета и тихо тръгнаха по стълбището. Разположението на къщата не се различаваше от повечето сгради в Кетердам, които съвместяваха жилищни и служебни функции. На първия етаж се намираха кухнята и канцеларията, където Смеет приемаше клиентите си, на втория бяха складовите помещения и офисите на служителите, а на третия бяха семейните спални. По-богатите къщи имаха и четвърти етаж, където живееше прислугата. Като дете Вилан често се криеше от баща си на четвъртия етаж в техния дом. — Дори не е заключено — промърмори Каз, когато влязоха в кабинета на Смеет. — Разчита само на хрътките и е станал небрежен. Затвори вратата и запали една лампа, като намали до минимум пламъка й. В кабинета имаше три малки бюра покрай прозорците, едно за Смеет, другите две за служителите му. „Аз съм добър човек.“ Вилан се отърси от спомена и насочи решително вниманието си към рафтовете, които се редяха от пода до тавана, отрупани с големи тефтери и кутии с документи, всичките грижливо надписани, вероятно с имената на частни и корпоративни клиенти. — Толкова много гълъбчета — тихо рече Каз, като плъзгаше поглед по кутиите. — Натен Борег и онова жалко пале Карл Драйден. Смеет представлява половината Съвет на търговците. Включително и бащата на Вилан. Смеет отдавна се грижеше за правните аспекти и всичко, свързано с управлението на собствеността му. Вилан не помнеше баща му да е имал друг адвокат. — Откъде ще започнем? — прошепна той. Каз измъкна един дебел счетоводен тефтер от лавиците. — Първо да проверим дали баща ти няма някакви нови придобивки на свое име. После ще проверим на името на втората ти майка и на твоето. — Не я наричай така. Тя е само с няколко години по-голяма от мен. А баща ми никога не би купил нещо на мое име. — Ще се изненадаш на какво е способен човек, за да спести от данъци. Близо час се ровиха в папките на Смеет. Знаеха всичко за публично обявената собственост на Ван Ек — фабриките, хотелите, манифактурите, корабостроителницата, вилата в провинцията и обработваемите земи в южната част на Керч. Но Каз вярваше, че бащата на Вилан има и друга собственост, която не е вписал в публичните регистри, места, където да крие разни неща — или разни хора, — далече от любопитни очи. Каз изчиташе на глас имена от тефтерите, засипваше Вилан с въпроси и се опитваше да открие някаква нова връзка с имоти или компании. Вилан знаеше, че не дължи нищо на баща си, и въпреки това имаше чувството, че се държи като предател. — „Гелдспин“? — попита Каз. — Памучна фабрика. Мисля, че е в Зиерфоорт. — Много е далече. Едва ли държи Иней там. А „фирма Алербест“? Вилан смръщи чело в опит да си спомни. — Това май е една от консервните фабрики. — Като гледам, и двете фабрики буквално печатат пари, освен това са вписани на името на Алис. Но най-печелившите компании Ван Ек е регистрирал на свое име — корабостроителницата, силозите при Сладкия риф. — Казах ти — отвърна Вилан. Въртеше една писалка в ръце. — Баща ми вярва първо на себе си и донякъде на Алис. Никога не би вписал нещо на мое име. Каз не му обърна внимание, вместо това протегна ръка. — Следващият тефтер. Да минем към търговските обекти. Вилан остави писалката върху попивателната хартия. — Е, имаше ли нещо на мое име? Каз се обърна да го погледне, после каза, сякаш го предизвикваше: — Една печатарска преса. Все същата стара шега. Така че защо го заболя толкова? Вилан перна писалката. — Ясно. — Доста предсказуем е, впрочем. Ейл Комеди също е на твое име. — Че как иначе — отвърна Вилан и горчивината се промъкна в гласа му. Друга шегичка, която да разсмива баща му — изоставен остров, чиято единствена забележителност беше порутен увеселителен парк. Безполезно място за неговия безполезен неграмотен син. Хич не трябваше да пита. Минутите се нижеха, Каз продължаваше да чете имена от тефтера, а Вилан ставаше все по-неспокоен. Ако можеше да чете, щяха да прегледат папките два пъти по-бързо. Всъщност, ако можеше да чете, Вилан отдавна щеше да познава бизнеса на баща си с точките и запетаите. — Само те бавя — каза той. Каз отвори поредната папка. — Предвидил съм колко време ще ни отнеме — каза той. — Какво е моминското име на майка ти? — Няма нищо на нейно име. — Угоди ми, ако обичаш. — Хендрикс. Каз стана от бюрото, отиде при рафтовете и взе нов тефтер. — Тя кога почина? — Когато бях на осем. — Вилан взе отново писалката. — Баща ми стана още по-противен след това. — Поне така си го спомняше Вилан. Месеците след смъртта на майка му се сливаха в мрачен фон от скръб и мълчание. — Не ми позволи да отида на погребението й. Дори не знам къде е погребана. И вие защо постоянно повтаряте онова? Никакви оплаквачки, никакви погребения? Защо просто не си пожелавате късмет или нещо такова? — За да не повишаваме излишно очакванията си. — Каз плъзна пръст по колона от цифри, после рязко спря. Премести няколко пъти поглед между двата отворени на бюрото тефтера, после ги затвори и тежките кожени корици изплющяха. — Да вървим. — Откри ли нещо? Каз кимна еднократно. — Знам къде я държи. „Едва ли се лъжа за напрежението в хрипливия му глас“, умърлушено си помисли Вилан. За разлика от баща му, Каз никога не крещеше, но опитът беше научил Вилан да си отваря ушите за тази ниска нотка, за едва доловимата изместена хармония, която се промъкваше в тона на Каз, когато на хоризонта се зададеше опасност. Чул я бе след битката на пристанището, докато Иней кървеше от раната в хълбока, после пак, когато Каз научи, че засадата е дело на Пека Ролинс, и отново, когато бащата на Вилан ги измами. Чул я бе съвсем ясно на върха на фара, докато чиновникът се молеше през сълзи за живота си. Сега го гледаше как привежда стаята в първоначалния й вид. Премести един плик леко наляво, издърпа още мъничко едно от чекмеджетата на най-големия шкаф за документи, бутна един стол малко по-навътре зад бюрото. Приключи и огледа изпитателно стаята, после дръпна писалката от ръката на Вилан и я върна грижливо на мястото й. — Добрият крадец е като добрата отрова, търговче. Не оставя следи. — После духна пламъчето на лампата. — Баща ти пада ли си по благотворителност? — Не. Плаща си данъците и твърди, че благотворителността отнема на хората шанса да се трудят честно и почтено. — Да, ама вече осем години прави дарения на църквата „Света Хилде“. Ако искаш да идеш на гроба на майка си, съветвам те да започнеш оттам. Вилан го гледаше тъпо. Дори не беше чувал за тази църква. Не беше чувал и друго — Мръсните ръце да споделя информация безплатно. — Какво… — Ако Нина и Йеспер са свършили своето както трябва, Смеет скоро ще се появи. Не трябва да ни завари тук, иначе целият ни план отива по дяволите. Хайде. Вилан имаше чувството, че току-що са го фраснали по главата с някой от тежките тефтери, а после са му казали да забрави. Каз открехна вратата. Двамата застинаха на място. Над рамото на Каз Вилан видя малко момиче да стои на площадката, облегнало ръчичка върху врата на едно от гигантските кучета. Сигурно беше на пет, миниатюрните пръстчета на краката му стърчаха изпод полите на бархетната нощница. — О, Гезен! — прошепна Вилан. Каз излезе в коридора и притвори вратата след себе си. Вилан стоеше сам в тъмния кабинет, като се питаше трескаво какво би могъл да направи той и се ужасяваше от мисълта какво ще направи Каз. Надникна през пролуката. Момичето вдигна глава да погледне Каз с големите си очи и извади палеца от устата си. — Ти за татко ли работиш? — Не. Онзи спомен се върна отново. „Аз съм добър човек.“ Грабнали бяха из засада служителя на излизане от Менажерията и го бяха завлекли на върха на фара. Каз го провеси за глезените, а онзи се напика, пищеше и се молеше за милост, а скоро изпя всичко за командите със свирката. Каз тъкмо щеше да го изтегли, когато нещастникът взе да му предлага разни неща — пари, банковите сметки на клиенти, а после: „Имам информация за едно от момичетата в Менажерията, земското“. Каз спря. — Какво имаш за нея? И точно тогава Вилан го чу, онази ниска, опасна, предупредителна нотка. Но служителят не познаваше Каз и не разпозна промяната в гъгнивия му глас. Даже напротив, явно сметна, че е напипал нещо — нещо, което Каз иска. — Един от клиентите й дава скъпи подаръци и тя си задържа парите. Нали знаеш какво направи Пауна последния път, когато хвана момиче да крие от нея припечеленото? — Знам — отвърна Каз, а очите му светеха като наточено острие. — Леля Хелеен я преби до смърт. — Каз… — опитал се бе да го спре Вилан, но служителят говореше ли, говореше. — Да бе, в салона я преби. Това момиче сега знае, че разприказвам ли се, спукана му е работата. Обслужва ме безплатно, за да си мълча. Вмъква ме тайно. Ще направи същото и за теб, ако й кажа, и за приятелите ти. Каквото поискаш. — Ако Леля Хелеен разбере, ще убие земката — рече Каз. — Като назидание за другите момичета. — Да — избълва онзи нетърпеливо. — Затова ще направи каквото поискаш, честно. Каз бавно отпусна хватката си около глезените на мъжа. — Ужасно е, нали? Да знаеш, че някой държи живота ти в ръцете си. Служителят разбра, че е направил грешка, и гласът му се извиси с цяла октава: — Тя е работещо момиче бе! — разпищя се той. — Знае какви рискове поема! Аз съм добър човек. Аз съм добър човек! — В Кетердам няма добри хора — възрази Каз. — Климатът не им понася. — А после просто го пусна. Вилан потрепери. Надникна пак през открехнатата врата и видя Каз да кляка пред момиченцето. — Как се казва този голям приятел? — попита той и сложи ръка върху набръчкания врат на кучето. — Това е Маестро Петно. — Сериозно? — Много хубаво вие. Тате ми дава аз да измислям имената на всички кученца. — Маестро Петно ли ти е любимецът? — попита Каз. Детето се замисли, после поклати глава. — Най-много обичам Граф Адам Среброгръб, после Рошава муцунка и чак тогава Маестро Петно. — Много полезна информация, Хана. Момиченцето се ококори насреща му. — Откъде знаеш как се казвам? — Аз знам имената на всички деца. — Така ли? — Ами да! Алберт живее в съседната къща, знам и Гертруде от Амберщраат. Живея под леглата им и в дъното на гардероба. — Знаех си — ахна детето със страх и триумф в гласа. — Мама казва, че там няма нищо, но аз си знаех. — Кривна глава настрани. — Ти не приличаш на чудовище. — Ще ти кажа една тайна, Хана. Най-страшните чудовища никога не приличат на чудовища. Сега вече долната устна на детето се разтрепери. — Да ме изядеш ли си дошъл? Татко казва, че чудовищата изяждат онези деца, които не си лягат, като им кажат. — Така е. Но аз няма да те ям. Тази нощ ще ти се размине, ако изпълниш две мои условия. — Гласът му беше спокоен, хипнотичен почти. Като звука на пренатегната тетива. — Първо, трябва веднага да се върнеш в леглото. И второ, никога не трябва да казваш на никого, че си ни виждала. Особено на татко си. — Наведе се напред и подръпна закачливо плитката на Хана. — Защото, ако го направиш, ще срежа гърлото на майка ти, после на баща ти, а след това ще извадя с нож сърцата на всички тези сладки кученца. Среброгръб ще оставя за накрая, за да знаеш, че всичко е станало по твоя вина. — Лицето на момиченцето беше побеляло като дантелата по нощничката му, а очите му бяха ококорени като две пълни луни. — Разбираш ли? — Малката взе да кима енергично, брадичката й трепереше. — Хайде, хайде, няма да плачеш сега. Чудовищата, като видят сълзи, още повече огладняват. Бързо в леглото. И вземи със себе си този безполезен твой Маестро. Детето хукна обратно към стълбите. Беше ги изкачило наполовина, когато хвърли поглед през рамо към Каз. Той вдигна пръст пред устните си. Когато детето изчезна от погледа им, Вилан излезе в коридора и тръгна след Каз по стълбите към долния етаж. — Как можа да й наговориш тези неща? Та тя е дете. — Всички сме били деца някога. — Но… — Или трябваше да я уплаша, или да й скърша врата, все едно е паднала по стълбите, Вилан. Ако питаш мен, показах забележителна сдържаност. Мърдай. Заобиколиха внимателно останалата част от глутницата, която още лежеше в коридора долу. — Невероятно — отбеляза Каз. — Сигурно ще останат така до сутринта. Наду отново свирката и кучетата наскачаха с наострени уши, готови да вардят къщата на всяка цена. Когато се прибереше, Смеет щеше да завари всичко в реда на нещата — кучетата щяха да обикалят приземния етаж, кабинетът на втория щеше да е недокоснат, на третия жена му щеше да хърка спокойно в семейната спалня, а дъщеря му щеше да се преструва на заспала в своята стая. Каз огледа улицата, после махна на Вилан да излезе и заключи набързо вратата. Тръгнаха с бърз ход по калдъръма. Вилан хвърли поглед през рамо. Не можеше да повярва, че им се е разминало. — Спри да се оглеждаш, сякаш очакваш, че някой те гони по петите — рече му Каз. — И какво си заподтичвал. Приличаш на пишман актьор, който изпълнява ролята на Крадец №3 в евтина пиеска на Източната дъга. От километри ти личи, че се чувстваш виновен. Номерът е да вървиш нормално. Все едно имаш пълното право да си тук. Следващия път внимавай повече. — Няма да има следващ път. — Щом казваш. Вдигни си яката. Вилан не тръгна да спори. Докато не измъкнеха Иней от ръцете на баща му, докато не си получеха обещаните пари, не можеше да поставя ултиматуми. Но все някога това щеше да свърши. Трябваше да свърши, нали така? Матиас издаде писклив птичи крясък от другия край на улицата. Каз погледна часовника си и разроши коса с пръсти. — Точно навреме. Завиха зад ъгъла и налетяха право на Корнелис Смеет. 
  3. Матиас 
 


 Матиас се криеше в сенките и наблюдаваше чудатата сценка. Корнелис Смеет се спъна, загуби равновесие и шапката се хързулна от оплешивяващата му глава. Момчето, което се беше блъснало в него, пристъпи напред да му помогне. Момчето беше Каз, но и не беше. Тъмната му коса стърчеше на всички страни, маниерът му беше съвсем различен. Не смееше да погледне човека в очите, главата му беше потънала между раменете, брадичката скрита под вдигнатата яка, изобщо — стеснителен зелен младок, който се отнася с уважение към по-възрастните. Вилан пристъпяше от крак на крак зад него, така потънал в палтото си, че като нищо можеше и да изчезне напълно. — Гледай къде вървиш бе! — възмути се Смеет и нагласи шапката на главата си. — Ужасно съжалявам, сър — рече Каз и взе да изтупва раменете на палтото му. — Толкова съм непохватен! — Наведе се към калдъръма. — Ох, леле, май си изпуснахте портфейла. — Вярно! — каза с изненада Смеет. — Благодаря ти. Много ти благодаря. — А после, пред невярващия поглед на Матиас, Смеет отвори портфейла и извади една чисто нова банкнота от пет крюге. — Това е за теб, младежо. Честността винаги се отплаща. Каз остана със сведена глава, като кимаше признателно и мърмореше: — Много сте любезен, сър. Не е нужно. Дано Гезен ви отвърне със същата щедрост. Едрият адвокат продължи по пътя си с накривена шапка. Тананикаше си нещо под нос, без изобщо да подозира, че току-що е налетял на крупието, което два часа му е раздавало карти в Облачния клуб. Стигна до вратата на своята къща, измъкна верижката изпод ризата си и взе да тупа жилетката си с ръце. Търсеше свирката. — Не си я сложил на верижката? — попита Матиас, когато Каз и Вилан застанаха до него в тъмния вход. Знаеше, че този номер не би трябвало да го затрудни. — Не си направих труда. Смеет откри свирката и отключи вратата, подновил тананикането. Невероятно, мислеше си Матиас. Нарочно беше следил с поглед ръцете на Каз, докато той се суетеше около адвоката, но макар да знаеше, че цялата сценка има за цел свирката да се озове при собственика си, пак не разбра кога точно Каз я е върнал. За миг се изкуши да довлече Смеет обратно на улицата и някак да накара Каз да повтори номера. Каз приглади косата си и връчи банкнотата от пет крюге на Вилан. — Не харчи парите на едно място. Хайде да тръгваме. Матиас ги поведе към тесния страничен канал, където беше вързал гребната лодка. Качи се пръв, метна бастуна на Каз и изчака двамата с Вилан да се прехвърлят през борда. Нищо чудно, че Каз се беше лишил от бастуна си тази нощ. Ако някой беше видял момче с бастун, при това не какъв да е, а с вранска глава вместо дръжка, да се върти около канцеларията на Корнелис Смеет по никое време и тази информация стигнеше някак до ушите на Ван Ек, целият им труд щеше да отиде на вятъра. Можеха да си върнат Иней само с изненада, а този демджин не оставяше нищо на шанса. — Е? — попита Матиас, докато лодката се плъзгаше по тъмните води на канала. — Обуздай любопитството си, Хелвар. Думите пътуват надалече по водата. Хващай греблата и не плямпай. Идеше му да хване въпросните гребла и да ги скърши на две. Малко любезност нямаше да убие проклетника. Каз раздаваше заповеди грубо и безапелационно, а откакто Ван Ек отвлече Иней, беше станал двойно по-непоносим. Но Матиас искаше да се върне при Нина на Черното було по най-бързия начин, затова стисна зъби и натисна греблата срещу течението. Насочи вниманието си към отличителните сгради покрай канала в опит да ги свърже с имена на улици и мостове. Всяка вечер изучаваше картата на града, но лабиринтът от улички и канали на Кетердам още му се струваше неразгадаем. Винаги бе смятал, че се ориентира добре, но поне засега Кетердам го надвиваше и той често ругаеше наум онези откачени, луди за връзване хора, които са решили да построят град в мочурище и са го направили без никаква логика и здрав смисъл. Минаха под моста Хавен и градският пейзаж най-после се намести в главата му. Каз хвана своя чифт гребла колкото да насочи лодката към мътните води на Просешкия завой, където каналът се разширяваше, и оттам към плитчините край острова Черното було. Скриха лодката зад провисналите клони на една бяла върба, после тръгнаха по стръмния бряг, като заобикаляха гробовете. Черното було беше зловещо място, миниатюрен град от бели мраморни мавзолеи, повечето във формата на кораби с каменни фигури на носа, които плачеха безутешно, порейки невидимо море. Някои бяха украсени с релефни изображения на късметлийските монети, символа на Гезен, богът на трудолюбието и търговията, други с трите летящи риби на Керч, което според обясненията на Нина било знак, че член на фамилията е бил държавен служител. Тук-там имаше гробници, над които бдяха равкийски светци в широки мраморни роби. От Дйел и неговото ясеново дърво нямаше и помен, фйерданите никога не биха положили скъпите си покойници за вечен покой над земята, където не биха могли да пуснат корени. Повечето мавзолеи бяха порутени, много се бяха сринали почти напълно, каменни купчини, обрасли с бръшлян и туфи пролетни цветя. В началото Матиас се ужаси от идеята да се скрият точно тук, в гробище, макар и отдавна изоставено. Но пък за Каз Брекер нищо не беше свещено, така че… — Защо са го изоставили? — попитал бе той, докато се настаняваха в една голяма гробница насред острова. — Заради чумата — отвърна Каз. — Първата голяма епидемия е била преди стотина години и Съветът на търговците забранил погребенията в рамките на града. Сега телата на покойниците се кремират. — Само ако не си богат — уточни Йеспер. — Богаташите ги погребват в провинцията, на чист въздух. Матиас може и да мразеше Черното було, но трябваше да признае, че островът е идеалното скривалище. Слуховете за призраци и духове държаха бездомниците надалече, а вечната мъгла, която обгръщаше кривите върби и мачтите на каменните кораби, криеше светлината на техните фенери. Всичко това щеше да отиде нахалост, разбира се, ако сега някой минеше наблизо с лодка и чуеше как Нина и Йеспер си крещят с цяло гърло. Явно се бяха върнали на острова откъм северната му страна. Сърдитият глас на Нина се носеше над гробниците. Вълна на облекчение заля Матиас и той ускори крачка. Нямаше търпение да я види. — Смятам, че не оценяваш по достойнство изпитанието, през което преминах току-що — викаше Йеспер и крачеше ядно между мавзолеите. — Цяла нощ игра карти и губи чужди пари — отвърна на висок глас Нина. — Нима това не е твоята представа за идеалното прекарване? Каз удари силно с бастуна си по една надгробна плоча, двамата млъкнаха веднага и заеха бойни стойки. После Нина явно различи сенките им сред гробниците и се отпусна. — О, вие ли сте. — Ние сме, да. — Каз ги подкара с бастуна си към центъра на острова. — И отдавна щяхте да ни чуете, ако не си крещяхте до пресипване. А ти, Матиас, спри да се пулиш, сякаш за пръв път виждаш момиче в рокля. — Не се пуля — отвърна Матиас в опит да опази достойнството си. Но накъде да гледа, Дйел да му е на помощ, когато Нина беше затъкнала перуники между… ами навсякъде. — Ти да мълчиш, Брекер — каза Нина. — На мен ми харесва, когато се пули. — Как мина мисията? — попита Матиас, като се стараеше да я гледа само в лицето. Стана му по-лесно, когато осъзна колко уморена изглежда под тежкия грим. Дори прие ръката му и се облегна на него, докато крачеха по неравния терен. Явно бе платила висока цена за тазнощното изпълнение. Изобщо не би трябвало да се развява полугола из Кацата, а да си почива. Но ултиматумът на Ван Ек изтичаше, а Нина не би си позволила почивка, преди да са измъкнали Иней от лапите му. — Не е мисия, а работа — поправи го Нина. — И мина отлично. — О, да — кимна Йеспер. — Направо отлично. Само дето моите револвери понастоящем събират прах в сейфа на Облачния клуб. Смеет не посмя да ги отнесе вкъщи посред нощ, тъпакът с тъпак смотан. Само като си помисля за бебчетата си в неговите потни ръце… — Никой не ти е казвал да ги заложиш — обади се Каз. — Ми ти ми раздаваше само слаби карти. Останах без пари. Как иначе можех да задържа Смеет на масата? Наближиха гигантска каменна гробница и Кювей подаде глава през вратата. — Какво ти казах на теб, бе? — изръмжа Каз и го посочи с бастуна си. — Керчският ми не е много добър — оправда се Кювей. — Не ми се прави на глупак, хлапе. Достатъчно добър е. Казах да не излизаш от гробницата. Кювей провеси глава и повтори умърлушено: — Да не излизам от гробницата. Всички влязоха вътре. Матиас искрено мразеше това място. Защо им е било да издигат такива паметници на смъртта? Гробницата имитираше древен товарен кораб, вътрешността й наподобяваше просторен каменен трюм. Имаше си дори илюминатори с цветно стъкло и в късния следобед слънцето влизаше през тях и хвърляше дъги по пода. Според Нина релефните изображения на палми и змии по стените показвали, че семейството е търгувало с подправки. Но явно фамилията бе обедняла междувременно или пък бяха преместили покойниците си другаде, защото гробницата имаше само един обитател в подземието си, а тесните проходи от двете страни на централния корпус бяха празни. Нина измъкна фибите от косата си, свали русата перука и я метна на масата, която бяха сложили в средата на помещението. Тръсна се на един стол и взе да разтрива с пръсти скалпа си. — О, така е много по-добре — въздъхна доволно тя. Но лицето й беше все така прежълтяло под грима, зеленикаво почти. Влошила се бе. Значи или е възникнал някакъв проблем с мисията, или просто се е преуморила. И все пак, като я гледаше сега, Матиас усети как възелът в стомаха му се отпуска. Поне отново приличаше на себе си, макар кестенявата й коса да висеше влажна, а очите й да бяха притворени. Нормално ли беше да се възхищаваш на някого дори когато се е отпуснал като чувал с картофи? — Познайте какво видяхме на излизане от Капака — каза тя. Йеспер зарови ръце в хранителните им запаси и отвърна вместо тях: — Два шуански бойни кораба в пристанището. Тя го замери с една фиба. — Исках те да отгатнат. — Шуански ли? — попита Кювей и седна на масата пред разтворените си тетрадки. Нина кимна. — Оръдията извадени, вдигнати червени флагове и всичко. — По-рано говорих със Спехт — добави Каз. — Посолствата са пълни с дипломати и войници. Земци, келци, равкийци. — И смяташ, че са научили за Кювей? — попита Йеспер. — Смятам, че са научили за парем — рече Каз. — Или са чули слухове най-малкото. А и в Ледения палат имаше достатъчно заинтересувани страни, които са подочули това-онова за… за освобождаването на Кювей. — Обърна се да погледне Матиас. — Фйерданите също са тук. И водят цял отряд дрюскеле. Кювей въздъхна скръбно, а Йеспер се тръсна на стола до него и го ръгна с лакът в ребрата. — Не е ли хубаво всички да те искат? Матиас мълчеше. Не му допадаше мисълта, че старите му приятели и старият му командир може да са така близо. Не съжаляваше за стореното в Ледения палат, но това още не означаваше, че се е помирил с решенията си. Вилан посегна към една от солените бисквити, които Йеспер беше оставил на масата. Матиас се стряскаше всеки път, когато ги видеше на едно място — Вилан и Кювей. Нина беше прекроила Вилан толкова успешно, че понякога беше невъзможно да ги различиш, докато не си отворят устата. Единият би могъл да носи шапка поне, помисли си с раздразнение Матиас. — Това ни помага — рече Каз. — Шуаните и фйерданите нямат представа къде да търсят Кювей, а дипломатическата криза ще отклони поне отчасти вниманието на Ван Ек. — Какво стана в кабинета на Смеет? — попита Нина. — Разбрахте ли къде Ван Ек държи Иней? — Нещо такова. Ще ударим утре в полунощ. — Времето ще ни стигне ли за подготовка? — попита Вилан. — Само с толкова време разполагаме. Няма да чакаме официална покана, я. Ти докъде стигна с гъгрицата? Йеспер вдигна високо вежди. — Гъгрица? Вилан извади малко шишенце от джоба на палтото си и го остави на масата. Матиас се наведе да го погледне отблизо. В шишенцето имаше нещо като дребни камъчета. — Това е гъгрица? — попита той. Мислеше, че гъгриците са нахални насекоми, които нападат складовете със зърно. — Не е истинска гъгрица — обясни Вилан. — Химическа е. Още си няма свое име. — Ми измисли й тогава — каза Йеспер. — Иначе как ще я викаш за вечеря? — Забравете за името — рече Каз. — Важното е, че това малко шишенце ще изяде и банковите сметки, и репутацията на Ван Ек. Вилан се изкашля. — Не е сигурно. Химията е сложна. Надявах се Кювей да ми помогне. Нина се обърна да му каже нещо на шуански. Кювей само вдигна рамене, отклони поглед и се нацупи. Дали заради неотдавнашната смърт на баща си, или защото се бе озовал в гробница с банда крадци, но младежът ставаше все по-мрачен. — Е? — подкани го Йеспер. — Имам си други интереси — отвърна Кювей. Черният поглед на Каз го прониза като връх на кинжал. — Предлагам да преосмислиш приоритетите си. Йеспер го ръгна с лакът. — Иска да каже, че или ще помогнеш на Вилан, или ще те затвори в някой от саркофазите да си гледаш другите интереси на спокойствие. Матиас започваше да се чуди доколко шуанецът ги разбира, когато му говорят на керчски, но сега явно схвана посланието, защото преглътна и кимна неохотно. — Силата на преговорите — отбеляза Йеспер и захапа една бисквита. — Вилан, с любезната помощ на Кювей, ще завърши гъгрицата — продължи Каз. — Щом изведем Иней, ще се заемем със силозите на Ван Ек. Нина завъртя очи. — Добре че правим всичко това, за да си вземем парите, а не за да върнем Иней. Определено не е заради нея. — Ако толкова не ти пука за парите, скъпа Нина, защо не помислиш за другите им имена? — Кои? Крюге? Пачки? Единствената истинска любов на Каз? — Свобода, сигурност, възмездие. — На тези неща цена не можеш да сложиш. — Сериозно? На бас, че Йеспер може. Ако го попиташ, ще ти каже колко точно струва да се вдигне запрещението върху бащината му ферма. — Стрелецът впери поглед във върховете на ботушите си. — Ами ти, Вилан? Можеш ли да сложиш цена на шанса да се махнеш от Кетердам и да си създадеш живот по свой вкус? Колкото до теб, Нина, подозирам, че с твоя фйерданец ще ви дойде добре и друг доход, щото голият патриотизъм и влюбените погледи не стават за ядене. Предполагам, че и Иней е нагласила вече своя дял. Това е цената на бъдещето ни и Ван Ек е длъжен да плати. Думите му не впечатлиха особено Матиас. Каз всеки път се аргументираше желязно, но това не означаваше, че винаги казва истината. — Животът на Привидението струва повече от това — каза той. — За всички ни. — Ще си върнем Иней. Ще си вземем парите. Лесна работа. — Лесна работа — повтори Нина. — Знаеш ли, че аз съм първа в списъка за фйерданския трон? Викат ми принцесата на Енгелсберг. — Няма принцеса на Енгелсберг — каза Матиас. — Това е рибарско градче. Нина сви рамене. — Ако ще лъжем сами себе си, поне да е на едро. Каз не й обърна внимание и разстла върху масата карта на града. Матиас чу как Вилан прошепна на Йеспер: — Защо просто не каже, че иска да си я върне? — Сякаш не го знаеш какъв е. — Ама тя е една от нас! Йеспер отново вдигна вежди. — Една от нас? Какво значи това — че Иней знае тайното здрависване? Или че ти си готов да си направиш татуировка? — попита той и прокара бавно пръст по ръката на Вилан от китката към лакътя. Хлапето се изчерви като домат. Матиас му съчувстваше искрено. От личен опит знаеше какво е да си в такава ситуация и понякога си мислеше, че спокойно могат да зарежат сложните планове на Каз и вместо това да пуснат Нина и Йеспер на воля из Кетердам. Двамата флиртаджии бързо-бързо щяха да видят сметката на всяка съпротива и да подчинят целия град на волята си. Вилан дръпна ръкава си надолу. — Иней е част от отряда. — Гледай да не го изтъкваш прекалено. — И защо? — Защото, от прагматична гледна точка, най-правилно би било Каз да обяви Кювей на търг и да забрави за Иней. — Той не би… — започна Вилан, после млъкна по средата на изречението, видимо обзет от колебания. Истината бе, че никой от тях не знаеше със сигурност какво би или не би направил Каз. Понякога Матиас се питаше дали и Каз знае. — Добре, Каз — обади се Нина, събу си обувките и размърда пръсти. — Щом ще говорим за величайшия ти план, защо не спреш да зяпаш тая карта и не ни кажеш за какво иде реч? — Защото искам да се съсредоточите върху непосредствената задача. Утре в полунощ, сещате ли се? След това ще ви кажа всичко. — Сериозно? — възкликна Нина и подръпна корсета си. По голото й рамо се беше посипал прашец от перуника. Матиас изпита неистовото желание да го издуха оттам, от много близо. „Сигурно е отровен“ — каза си сурово той. Май ще е по-добре да се разходи малко навън. — Ван Ек ни обеща трийсет милиона крюге — продължи Каз. — И точно толкова ще му вземем. Плюс още един милион в лихви, разходи и просто защото можем. Вилан разчупи една бисквитка на две. — Баща ми не разполага с трийсет милиона свободни пари. Дори да съберете накуп всичките му активи, пак няма да има толкова. — Ами ти по-добре изчезвай тогава — каза Йеспер. — Щото ние се сдушаваме само с изпадналите в немилост наследници на най-големите богаташи. Каз изпъна болния си крак и раздвижи леко глезена. — Ако Ван Ек разполагаше с толкова пари, просто щях да го обера, вместо да се разкарвам до Ледения палат. Повярвах му, че може да предложи толкова голяма награда, защото той твърдеше, че представлява Съвета на търговците. Реших, че сделката ни е подплатена с пари от градската хазна. — Ами онзи сандък с пачки, дето Ван Ек го донесе на Велгелюк? — попита Йеспер. — Поредната измама — каза с отвращение Каз. — Вероятно са били фалшиви, макар и с качествена изработка. — Как тогава ще си вземем парите? Ще ограбим града? Или Съвета? — Йеспер изправи гръб и забарабани нетърпеливо с пръсти по масата. — Ще ударим дванайсет трезора за една нощ? Вилан се размърда на стола си и Матиас видя смущението в очите му. Явно поне още един в тази шантава банда от негодници не изпадаше във възторг при мисълта за поредното престъпление. — Не — отвърна Каз. — Ще действаме като търговци и ще оставим пазара да свърши своето. — Облегна се назад с ръце върху вранската глава на бастуна. — Първо ще вземем парите на Ван Ек, а после ще съсипем и репутацията му. Ще направим така, че той никога повече да не върти бизнес в Кетердам, а и в цял Керч. — А с Кювей какво ще стане? — попита Нина. — Щом приключим, Кювей — както и разни други, да речем осъдени престъпници, гришани или обезнаследени младежи, със или без награда за главите им, — ще могат да се покрият в Южните колонии. Йеспер се намръщи. — Ами ти? Ти къде ще отидеш? — Никъде. Оставам тук. Имам куп недовършени дела. Каза го уж небрежно, но Матиас долови суровото нетърпение в думите му. Често се беше чудил как хората оцеляват в този град, но сега за пръв път му хрумна, че е възможно градът да не оцелее след сблъсъка си с Каз Брекер. — Чакай малко — каза Нина. — Мислех, че Кювей ще отиде в Равка. — И защо би ти хрумнала такава мисъл? — Защото, когато ти продаде дела си от Вранския клуб на Пека Ролинс, го помоли да изпрати писмо до равкийската столица. Всички те чухме. — Аз пък реших, че ще моли за помощ с писмото — каза Матиас, — а не че е покана за пазарлък. — Изобщо не беше ставало въпрос да предадат Кювей на Равка. Каз ги изгледа продължително. Изглежда, се забавляваше. — Не беше нито едното, нито другото. Да се надяваме, че и Ролинс е лековерен като вас. — Било е диверсия — изпъшка Нина. — Искал си да отклониш вниманието на Ролинс. — Именно. И да му създам работа. Сигурно хората му издирват равкийските ни контакти. Няма да им е лесно с оглед на факта, че тези контакти не съществуват. Кювей се изкашля. — Всъщност аз бих искал да отида в Равка. — Аз пък бих искал плувни гащи с кант от самур — каза Йеспер. — Но не може всеки път да получаваме каквото искаме. Кювей сбърчи чело. Явно този път познанията му по керчски се бяха оказали недостатъчни. — Предпочитам да отида в Равка — повтори твърдо той. Хладният черен поглед на Каз се спря върху него и си остана там. Кювей се размърда неспокойно. — Той защо ме гледа така? — Чуди се дали да не те убие — обясни Йеспер. — Ужасно е изнервящо, знам. Препоръчвам ти да дишаш дълбоко. И да пийнеш нещо освежаващо в добавка. — Йеспер, престани — каза Вилан. — Я се успокойте и двамата. — Йеспер потупа Кювей по ръката. — Няма да му позволим да ви зарови. Каз вдигна вежда. — Да не бързаме с обещанията. — Стига бе, Каз. Обърнахме се с хастара навън да спасим Кювей. Няма сега да го бастисаме я. — Защо искаш да отидеш в Равка? — попита Нина, неспособна да скрие вълнението си. — Никога не сме обсъждали този вариант — каза Матиас. Не искаше да спорят за това, особено с Нина. Идеята беше да пуснат Кювей да си живее живота в Новий Зем, а не да го предадат в ръцете на най-големия фйердански враг. Нина вдигна рамене. — Може би трябва да преосмислим възможностите. Кювей заговори бавно, като внимателно подбираше думите си: — Там е по-безопасно. За Гриша. За мен. Не искам да се крия. Искам да се уча. — Докосна тетрадката пред себе си. — С труда на баща ми може да… — Поколеба се, размени няколко думи с Нина и довърши: — Да открия антидот за парем. Нина плесна с ръце и се усмихна до уши. Йеспер се наклони назад със стола си. — Май Нина всеки миг ще запее, като гледам. „Антидот“. Затова ли Кювей постоянно дращеше в тетрадките си? Мисълта за лекарство, което да неутрализира ефекта на парем, беше привлекателна, но това не успокои особено Матиас. — Ако такова познание се даде само на един народ… — започна той. Но Кювей го прекъсна: — Баща ми създаде тази дрога. Дори без мен и моите знания тя ще се появи пак. — Казваш, че някой друг ще реши проблема със синтезирането на парем? — попита Матиас. Наистина ли нямаше надежда това отвратително нещо да потъне в забвение? — С научните открития често става така — обясни Вилан. — Разбере ли се, че нещо е възможно, хората се нахвърлят върху идеята и новите открития започват да валят. Със същия успех можеш да върнеш разлютен рояк стършели в кошера им. — Наистина ли вярваш, че може да се създаде антидот? — попита Нина. — Не зная — каза Кювей. — Баща ми беше фабрикатор. Аз съм огнетворец. — Ти си нашият химик, Вилан — обърна се Нина с надежда към хлапето. — Какво мислиш? Вилан сви рамене. — Може би. Но не всички отрови имат противоотрова. Йеспер изпръхтя. — Точно затова му викаме Вилан Ван Слънчо. — В Равка има талантливи фабрикатори — каза Кювей. — Може те да помогнат. Нина кимна енергично. — Вярно е. Женя Сафина познава отровите отлично, а Давид Костик разработи всякакви нови оръжия за цар Николай. — Погледна към Матиас. — И други неща! Хубави неща. И съвсем мирни. Матиас свъси вежди. — Това решение не може да се вземе с лека ръка. Кювей вирна брадичка. — Искам да отида в Равка. — Виждаш ли? — каза Нина. — Не, не виждам — отвърна Матиас. — Не можем току-така да предадем на Равка толкова ценен актив. — Той е човек, а не актив, и иска да отиде там. — Значи всички ще получим каквото искаме, така ли? Ново правило? — попита Йеспер. — Щото аз имам цял списък. Тишината се проточи напрегнато, после Каз прокара пръст по ръба на панталона си и каза: — Нина, скъпа моя, ще ми превеждаш ли? Искам да съм сигурен, че с Кювей се разбираме. — Каз… — сниши предупредително глас тя. Каз се премести напред и опря длани в коленете си, досущ като добронамерен по-голям брат, който предлага дружески съвет. — Важно е да разбереш как стоят нещата в момента. Ван Ек знае, че ще потърсиш убежище най-напред в Равка, затова всички кораби, отплаващи натам, ще бъдат претърсени основно. Единствените гришански шивачи, способни да те прекроят дотолкова, че да не приличаш на себе си, са в Равка, освен ако Нина не реши да вземе още една доза парем. Матиас изръмжа. — Което е малко вероятно — призна Каз. — Така. Правилно ли предполагам, че не би искал да те върна във Фйерда или в Шу Хан? Нина едва бе завършила превода си, когато Кювей писна: — Не! — Значи остават Новий Зем и Южните колонии. Керч не поддържа редовни връзки с колониите, има минимално присъствие там, освен това времето е много по-хубаво, ако това има значение за теб. Ти си открадната картина, Кювей. Твърде разпознаваем си, за да бъдеш продаден на свободния пазар, но и твърде ценен да събираш прах в някое кьоше. За мен ти нямаш никаква стойност. — Това няма да го преведа — сопна се Нина. — Тогава преведи това. За мен е важно само едно — да те държа далече от Ян ван Ек, а ако държиш да анализираме ситуацията в по-големи детайли, знай, че един куршум е много по-евтин от билета ти за Южните колонии. Нина преведе думите му, но явно ги редактира, предвид паузите и запъванията. Кювей отвърна на шуански. — Казва, че си жесток — обясни Нина след кратко колебание. — Прагматичен съм. Ако бях жесток, сега щях да изнасям заупокойна реч, а не да си приказвам с него. Така че, Кювей, ти ще заминеш за Южните колонии, а когато бурята утихне, върви където щеш — в Равка или в бабината къща на Матиас, все ми е едно. — Не забърквай баба ми, ако обичаш — каза Матиас. Нина преведе и след кратко мълчание Кювей най-после кимна вдървено. Матиас си отдъхна за миг, после унилото лице на Нина сви сърцето му на топка. Каз си погледна часовника. — Е, вече се разбрахме за това. Знаете си задачите. Куп неща може да се объркат до утре вечер, така че преговорете плана в детайли и после още веднъж. Ще имаме само една възможност. — Ван Ек със сигурност я държи под тежка охрана — каза Матиас. — Правилно. Той има повече пушки от нас, повече хора, повече ресурси. На наша страна е само изненадата и трябва да я опазим на всяка цена. Тихо стържене долетя отвън и всички наскачаха моментално, дори Кювей. Но миг по-късно Роти и Спехт влязоха в гробницата. Матиас издиша шумно и върна пушката си на мястото й — винаги на една ръка разстояние. — Какво става? — попита Каз. — Шуаните са се окопали в посолството си — каза Спехт. — На Капака само за това се говори. — Колко са? — Четиридесет, плюс-минус — отвърна Роти, като стържеше с крака по пода да махне калта от подметките си. — Тежковъоръжени, но още не са зарязали дипломацията. Никой не знае какво точно искат. — Ние знаем — каза Йеспер. — Гледах да не наближавам прекалено Ребрата — продължи Роти, — но и така разбрах, че Пер Хаскел е много ядосан и не го крие. Откакто ти замина, работата се трупа на неговите плещи. А сега са плъзнали слухове, че си в града и си се скарал с едър търговец. А, на едно от пристанищата е имало нападение. Преди няколко дни. Има убити моряци, а канцеларията на пристанищния управител е станала на трески, но никой не знае подробности. Каз се навъси видимо. Този човек мразеше да е в неведение за каквото и да било. Матиас знаеше, че демджинът си има други причини да спасява Иней, но истината бе, че без нея разузнаването им удряше на камък. — Добре — рече Каз. — Но още никой не ни е свързал с нападението над Ледения палат или с парем, така ли? — Поне аз не съм чул — кимна Роти. — И аз — каза Спехт. Вилан изглеждаше изненадан. — Това означава, че Пека Ролинс не се е разприказвал. — И това ще стане — рече Каз. — Той знае, че крием Кювей. Писмото до Равка ще го забави известно време, но рано или късно Ролинс ще се усети, че сме го пратили за зелен хайвер. Йеспер потропа неспокойно с пръсти по бедрото си. — Някой от вас забелязва ли, че целият град или ни търси, или ни е ядосан, или направо иска да ни види сметката? — Е, и? — попита Каз. — Ами обикновено е само половината град. Йеспер може и да се шегуваше, но Матиас се замисли дали наистина си дават сметка срещу какъв противник са изправени. Противници, Фйерда, Шу Хан, Новий Зем, Керч, келците. Това не бяха съперничещи си банди или разгневени бизнес партньори. А цели държави, решени да защитят народите си и да овладеят на всяка цена угрозата. — Има и друго — каза Спехт. — Матиас, ти си мъртъв. — Моля? — Смяташе, че керчският му е станал достатъчно добър, но може би някои специфични изрази още му убягваха. — Утрепали са те в лечебницата на Адската порта. В стаята се възцари мълчание. Йеспер се тръсна тежко на стола си. — Музен е мъртъв? — Музен? — Матиас не се сещаше да е чувал името. — Той зае мястото ти в Адската порта — каза Йеспер. — За да дойдеш с нас във Фйерда. Матиас си спомни битката с вълците, после и Нина в килията си, как го изведоха от затвора. Нина беше покрила едно момче от Утайките с фалшиви циреи и му беше повишила температурата, така че да го сложат под карантина в лечебницата, далече от другите затворници. „Музен.“ Точно това име Матиас не е трябвало да забравя. — Нали уж имаше свой човек в лечебницата? — обърна се Нина към Каз. — Да, и той трябваше да поддържа историята, че е болен, а не да го охранява — отвърна Каз с мрачно лице. — Било е нарочно. Поръчка. — Фйерданите — каза Нина. Матиас скръсти ръце. — Абсурд! — Защо? — попита Нина. — Знаем, че в Кетердам има дрюскеле. Ако са получили нареждания да те намерят и са отправили запитване в градския съвет, оттам са им отговорили, че си в затвора. — Не — каза Матиас. — Те не биха паднали толкова ниско. Да наемат убиец? Да убият болен човек? Но сам не беше сигурен в аргумента си. Ярл Брум и неговите офицери бяха вършили далеч по-лоши неща, без да им трепне окото. — Силен, светъл и сляп — каза Йеспер. — Класически фйерданец. „Умрял е вместо мен — мислеше си Матиас. — А аз дори не познах името му.“ — Музен имаше ли семейство? — попита накрая той. — Само Утайките — отговори Каз. — Никакви оплаквачки — прошепна Нина. — Никакви погребения — отвърна тихо Матиас. — Е, какво е чувството да си мъртъв? — попита Йеспер. Веселият блясък в очите му беше угаснал. Матиас нямаше отговор на този въпрос. Ножът, убил Музен, е бил предназначен за него и като нищо може да е бил поръчан от сънародниците му. От дрюскеле. Неговите братя. Искали са Матиас да умре без чест, убит в болнично легло. Смърт като за предател. Смъртта, която той си беше заслужил. И сега имаше кръвен дълг към Музен, но как би могъл да го изплати? — Какво ще правят с тялото му? — попита той. — Сигурно вече са го изгорили на Жетварската баржа — рече Каз. — Има и още — каза Роти. — Някой е вдигнал шум. Търси Йеспер. — Кредиторите му ще трябва да почакат — отвърна Каз, а Йеспер примижа. — Не са кредитори — каза Роти и поклати глава. — Някакъв човек е ходил в университета. Твърдял, че ти е баща, Йеспер. 
  4. Иней 
 


 Иней лежеше по корем с протегнати напред ръце и се гърчеше като червей в мрака. Макар да бе гладувала през последните дни, вентилационната шахта пак й беше тясна. Не виждаше къде отива, само се издърпваше упорито напред с върховете на пръстите си. Беше се събудила по някое време след битката на Велгелюк. Нямаше представа колко дълго е била в безсъзнание, нито къде се намира. Помнеше, че падна от голяма височина, когато един от вихротворците на Ван Ек я изпусна, преди друг да я сграбчи на метри от земята — помнеше стоманената хватка на силни ръце, как въздухът брули лицето й, сивото небе наоколо, а накрая и болката от удара в главата. Събуди се в мрак, главата още я болеше. Китките и глезените й бяха вързани, имаше превръзка на очите. За миг се върна години назад — беше на четиринайсет в трюма на роботърговски кораб, уплашена и сама. Насили се да вдиша. Не знаеше къде е, но не беше на кораб — не усещаше полюшването на вълни, не чуваше скърцането на платна. Подът под нея не се люлееше. Къде ли я е затворил Ван Ек? В склад или в нечия къща? Като нищо може да я е извел от Керч. Нямаше значение. Тя беше Иней Гафа и нямаше да трепери като заек в примка. „Където и да съм, просто ще трябва да се измъкна.“ Търка лице в стената, докато не смъкна превръзката от очите си. Стаята беше тъмна като в рог, не се чуваше друго, освен собственото й учестено дишане. Паниката надигна отново глава. Иней знаеше как да я надвие — съсредоточи се върху дишането си, навътре през носа, навън през устата, а мислите си събра в молитва към светците. Представи си ги как идват при нея, как проверяват въжетата на китките й и разтриват изтръпналите й ръце. Страх я бе, естествено, да се залъгва в противното би било загуба на време. Много отдавна, след едно лошо падане, баща й бе казал, че само глупавите хора са безстрашни. „Срещаме се със страха — казал бе той. — Поздравяваме този неканен гост и се вслушваме в думите му. Дойде ли страхът, значи нещо ще се случи.“ Иней определено възнамеряваше нещо да се случи. Въпреки болката в главата тя обходи пълзешком стаята, за да придобие представа за размерите й. После опря гръб на стената, успя да се изправи на крака и пое покрай нея с подскоци и влачене, опипа я за врата или прозорци. А после чу нечии стъпки и се хвърли на пода, но не й остана време да върне превръзката на очите си. След това пазачите й я вързаха по-здраво. Но това нямаше значение, защото Иней вече бе открила вентилационния отвор. Оставаше да се освободи някак от въжетата. Каз лесно би се справил на тъмно, а навярно и под вода дори. Успяваше да огледа добре стаята само когато й носеха храна, защото тогава внасяха фенер. Първо чуваше как ключове се превърташ в няколко ключалки, как вратата се отваря широко, как оставят поднос на масата. После сваляха внимателно превръзката от очите й — Бажан никога не бързаше излишно, нито проявяваше грубост. Не му беше в природата. А вероятно не беше и по силите на нежните му музикантски ръце. На подноса никога нямаше прибори, разбира се. Ван Ек не би й дал и лъжица, но Иней не пропускаше възможност да огледа всеки сантиметър от голата стая в търсене на нещо, което да й подскаже къде я държат и как би могла да избяга. Мисията изглеждаше почти невъзможна — циментен под с купчина одеяла, в които да се сгушва нощем, празни лавици по стените, маса и стол, където се хранеше. Прозорци нямаше, а само мирисът на влажна сол във въздуха говореше, че може би не са далече от Кетердам. Бажан развързваше китките й, после ги връзваше отново пред тялото й, така че да се нахрани. Не че Иней ядеше много — откакто откри шахтата, хапваше колкото да поддържа силите си и нито залък повече. Макар че тази вечер, когато Бажан и пазачите донесоха подноса с храна, стомахът й изръмжа гръмовно при апетитната миризма на наденичките и кашата. Зави й се свят и когато се опита да седне, събори подноса и белите керамични съдове се разбиха на пода. Вечерята й вдигаше пара на купчинка, а Иней се строполи тромаво до нея. Поне не заби лице в попарата. Бажан поклати глава. Тъмната му копринена коса беше вчесана грижливо. — Слаба си, защото не се храниш. Господин Ван Ек рече, че трябва да те храня насила, ако се наложи. — Пробвай — каза тя, погледна го от пода и се озъби. — Ще ти е трудно да даваш уроци по пиано с отхапани пръсти. Но Бажан само се засмя. Бели зъби, хубава усмивка. После й помогна заедно с един от пазачите да седне на стола и прати да донесат нов поднос. Ван Ек не би могъл да избере по-добре тъмничарите й. Бажан беше сулиец и само с няколко години по-голям от Иней, с гъста черна коса, която се закъдряше около яката, и лъскави черни очи с толкова дълги ресници, че да трепеш мухи с тях. Обяснил бе, че е учител по музика на договор при Ван Ек, и Иней се запита с кой акъл търговецът е вкарал такъв красавец в дома си, при положение че новата му съпруга беше младо момиче, наполовина на неговите години. Или беше адски самоуверен, или много глупав. „Ван Ек измами Каз — напомни си тя. — Значи глупостта му удря тавана.“ Щом почистиха храната от пода — направи го един от пазачите, разбира се, Бажан не се занимаваше с такива неща, — и новият поднос пристигна, Бажан се облегна на стената. Иней загреба с пръсти от кашата един-два пъти. — Трябва да ядеш повече — поклати глава Бажан. — Ако си малко по-послушна и отговаряш на въпросите му, ще видиш, че Ван Ек е разумен човек. — Разумен лъжец, измамник и похитител — каза тя и веднага се срита мислено, задето изобщо е отговорила. Бажан очевидно беше доволен. Всеки път ставаше така — тя ровеше из храната си, а той се опитваше да я разприказва, уж за обикновени неща, но все вмъкваше по някой въпрос за Каз и Утайките. И всеки път, щом тя му отговореше, глупакът се усмихваше доволно, сякаш е извоювал голяма победа. За жалост, колкото по-малко се хранеше Иней, толкова по-слаба ставаше и толкова по-трудно й бе да контролира реакциите си. — Предвид компанията, в която се движиш, лъжите и измамите би трябвало да са точка в полза на господин Ван Ек. — Шеврати — изрече ясно Иней. „Незнайковец.“ Често наричаше Каз така. Сега си помисли за Йеспер с неговите пистолети, за Нина, която можеше да убие човек само с махване на ръката, за Каз, който разбиваше всякакви ключалки, без да сваля ръкавиците си. Побойници. Крадци. Убийци. И всеки от тях струваше повече от хиляда като Ян ван Ек. „Къде са тогава?“ Въпросът я жегна дълбоко, намерил някакво слабо място в душата й. „Къде е Каз?“ Не искаше да се вглежда твърде отблизо в този въпрос. Каз бе, над всичко останало, прагматичен. Защо му е да я спасява, щом можеше да покаже среден пръст на Ван Ек и да потърси друг кандидат-купувач за най-ценния заложник на света. Бажан сбърчи нос. — Нека не говорим на сулийски. Това ме натъжава. Облечен беше с копринени панталони и елегантно сако. На ревера му беше закачена брошка — малка златна лира с лаврови листа и мъничък рубин, знак както за професията му, така и за дома, където служеше по договор. Иней знаеше, че не бива да говори с него, но не се сдържа — все пак чуждите тайни бяха нейната специалност. — Какви инструменти преподаваш? — попита тя. — Арфа? Пиано? — Да, също флейта и пеене за дамите. — И добре ли пее Алис ван Ек? Бажан се усмихна лениво. — Отлично, откакто аз я обучавам. Под мое ръководство ученичките ми усвояват богато разнообразие от приятни за ухото звуци. Иней завъртя очи. Беше досущ като момчетата, с които тя беше отраснала — глава, пълна с глупости, и уста, пълна с празни приказки. — Вързана съм и ме чакат изтезания или нещо по-лошо. Ти сериозно ли флиртуваш с мен? Бажан цъкна с език. — Господин Ван Ек ще се споразумее с твоя господин Брекер. Ван Ек е бизнесмен. Доколкото разбирам, просто защитава интересите си. Не мога да си представя защо би прибягнал до изтезания. — Ако теб те връзваха и ти слагаха превръзка на очите, въображението ти можеше и да се развихри. А ако познаваше Каз, нямаше да е толкова сигурен, че ще се стигне до размяна на заложници. През дългите часове, които прекарваше сама в килията си, Иней се стараеше да си почива и да мисли за бягство, но мислите й неизменно се връщаха към Каз и другите. Ван Ек искаше да я размени за Кювей Юл-Бо, шуанския младеж, когото бяха измъкнали от най-опасната крепост на света. Единствен той би могъл да възстанови бащината си формула за синтезиране на юрда парем, а евентуалният му откуп би осигурил на Каз всичко, за което си е мечтал някога — парите и престижа, за да заеме полагащото му се място сред босовете в Кацата, и шанса да отмъсти на Пека Ролинс за смъртта на брат си. Фактите се редяха един до друг, цяла армия от съмнения срещу крехката надежда, която Иней се опитваше да опази жива. Действията на Каз бяха лесно предсказуеми — ще продаде Кювей скъпо и прескъпо, после ще си намери нов паяк да се катери по стените на Кацата и да краде за него тайни. А и нали Иней лично му беше казала, че смята да напусне Кетердам веднага, щом си вземат парите. „Остани с мен.“ Това й беше казал той, но дали е било искрено? Каква стойност имаше нейният живот в сравнение с милионите, които би могъл да вземе за Кювей? Нина не би позволила на Каз да я зареже. Би се борила докрай за нея, дори ако още водеше собствената си битка с парем. Матиас щеше да я подкрепи безрезервно със своето голямо и честно сърце. А Йеспер… Йеспер никога не би навредил на Иней съзнателно, но беше притиснат до стената — парите му трябваха да откупи фермата на баща си. Щеше да направи всичко по силите си, но не непременно за нея. Пък и без Каз какъв шанс имаха останалите да надвият Ван Ек? Можеха ли да се мерят с ресурсите му, с безцеремонната му решимост? „Аз мога — повтаряше си тя. — Може да не съм гениална като Каз, но съм едно опасно момиче.“ Ван Ек й изпращаше Бажан ежедневно, младокът се държеше приятелски и щеше да е приятна компания, ако не се опитваше да измъкне неусетно от нея тайните квартири на Каз. Самият Ван Ек не идваше, сигурно защото си даваше сметка, че Каз следи изкъсо всяко негово движение. Или защото вярваше, че Иней ще е по-склонна да се разприказва пред сулийски младеж, отколкото пред хитър търговец. Ала тази вечер нещо се бе променило. Обикновено Бажан си тръгваше щом станеше ясно, че Иней няма да хапне нищо повече — усмихваше се за довиждане, покланяше се леко и излизаше от килията й, изпълнил дълга си до следващата сутрин. Тази вечер явно имаше други планове. Дори когато Иней избута чинията с вързаните си ръце, той попита, вместо да си тръгне: — Кога за последно си виждала семейството си? „Нов подход.“ — Да не би Ван Ек да ти е предложил награда, ако измъкнеш информация от мен? — Просто питам. — А аз съм просто пленница. Или те е заплашил с наказание? Бажан стрелна с поглед пазачите и каза тихо: — Ван Ек може да те върне при семейството ти. Може да откупи договора ти от Пер Хаскел. Това не би го затруднило финансово. — Идеята твоя ли е, или на господаря ти? — Има ли значение? — попита Бажан. Имаше някаква неотложност в тона му, която изправи Иней на нокти. „Когато се появи страхът, нещо ще се случи.“ Но откъде идваше страхът на Бажан — страх го беше от Ван Ек или се боеше за нея? — Можеш да махнеш за сбогом на Утайките — продължи той, — на Пер Хаскел и на онзи ужасен Каз Брекер. Ван Ек лесно ще ти уреди транспорт до Равка, ще плати пътните разноски и прочие. Това предложение ли беше, или заплаха? Нима Ван Ек е открил родителите й? Малко вероятно. Сулийците бяха в постоянно движение и не обичаха разни непознати да им задават въпроси. Но ако Ван Ек е изпратил свои хора да обикалят из Равка и да разправят, че са чували за изгубено сулийско момиче? Момиче, изчезнало в една хладна сутрин заедно с отлива? — Какво знае Ван Ек за семейството ми? — попита тя. Гневът й набираше сила. — Знае, че си далече от дома. Знае и какви са били условията на договора ти с Менажерията. — Значи знае, че бях робиня. Готов ли е да подаде официално оплакване срещу Леля Хелеен? — Аз… не мисля, че… — Естествено. Ван Ек пет пари не дава, че ме купиха и продаваха като бала с памук. Не, той просто търси слабо място, за да ме използва срещу Каз. Но следващият въпрос на Бажан я свари неподготвена: — Майка ти прави ли питки на тиган? Иней свъси чело. — Разбира се. — Питките на тиган бяха основна храна за сулийците. Самата Иней можеше да замеси и опече такъв хляб и насън. — С розмарин? — С копър, когато имахме. — Знаеше какво прави Бажан, опитваше се да събуди носталгията й. Но беше толкова гладна, а споменът — толкова силен, че стомахът й изръмжа по своя воля. Беше като пред очите й дори сега — майка й пали огъня, меси тестото с обиграни движения, после оформя питката и я мята в нагорещения тиган. — Приятелите ти няма да дойдат — каза Бажан. — Време е да помислиш за себе си, как да оцелееш. Може да се върнеш у дома при родителите си преди лятото да е свършило. Ван Ек ще ти помогне, ако му позволиш. Алармените системи на Иней биеха тревога. Всичко това беше толкова прозрачно. Под чара, хубавите очи и лесните обещания на Бажан се криеше страх. И въпреки това, някъде зад врявата на съмненията й, Иней чуваше тихия глас на друга камбанка, която напяваше „ами ако?“ Ами ако си позволеше да потърси утеха, ако зарежеше преструвката, че е достатъчно силна да надмогне изгубеното? Ами ако просто позволи на Ван Ек да я качи на кораб за дома? Да вкуси отново от питката, още топла от тигана, да види панделките, вплетени в плитката на майка й, копринени панделки с цвета на зрели кайсии. Но не беше толкова глупава, разбира се. Учила се бе от най-добрия. „По-добре страшна истина, отколкото миловидна лъжа.“ Каз никога не й беше предлагал щастие и сега Иней не можеше да приеме на доверие чуждите обещания. Страданията й не са били напусто. Светците неслучайно я бяха довели в Кетердам. Вече знаеше защо се е озовала тук — да поведе кораб на лов за роботърговци, мисия, която да придаде значение на всичко преживяно. Нямаше да предаде тази цел, нито приятелите си, заради някаква неизпълнима мечта, изпълзяла от миналото. Изсъска срещу Бажан, животински звук, който уплаши момчето. — Кажи на Ван Ек да уважи старите си сделки, преди да предлага нови — каза тя. — А сега се махай. След тези думи Бажан избяга досущ като добре облечен плъх, а Иней разбра, че е време да действа. Промяната в поведението на Бажан не вещаеше нищо добро. „Трябва да се измъкна оттук — помисли си тя, — преди този подлизурко да ме е подмамил със спомени и съчувствие.“ Може би Каз и другите наистина щяха да дойдат за нея, но Иней нямаше време да ги чака. След като Бажан и пазачите се ометоха, тя измъкна парченцето от счупената паница, което беше скрила под въжетата на глезените си, и се хвана на работа. Да, краката й наистина се подгънаха от слабост, когато Бажан пристигна с онази апетитна каша, но не толкова, че да припадне. Нарочно бе съборила подноса от масата. Ако Ван Ек наистина я е проучил добре, щеше да каже на Бажан, че Привидението никога не пада. И още по-малко така, тромаво и без грам грация на педя от разсипаната храна, така че лесно да свие остро парче от счупената паница и да го пъхне под въжетата си. Дълго стърга с острия ръб по въжетата около китките си, толкова дълго и усилено, че пръстите й се разкървавиха, но накрая все пак освободи ръцете си, после развърза въжето на глезените си и тръгна опипом към вентилационната шахта. Бажан и пазачите щяха да се върнат чак на сутринта. Значи разполагаше с цялата нощ да се измъкне от това място и да си плюе на петите. Проходът беше много тесен, въздухът тежеше от странни миризми, а тъмнината бе толкова непрогледна, че успешно заместваше превръзката на очите й. Иней нямаше представа къде ще я отведе вентилационната шахта. До изхода й можеше да има няколко крачки или километър. До сутринта трябваше да се е махнала оттук, иначе щяха да намерят увисналата решетка на шахтата и да разберат отвъд всяко съмнение как е избягала затворничката. „Да видим как ще ме измъкнете от шахтата обаче“ — помисли си мрачно тя. Дълбоко се съмняваше, че някой от охраната на Ван Ек ще се побере в прохода. Най-много да намерят някое слабичко момче от кухнята и да го намажат с лой. Придвижи се още педя напред. Колко ли разстояние беше изминала вече? Дори въздух не можеше да си поеме дълбоко — шахтата стягаше гърдите й като корсет. Като нищо килията й можеше да е на последния етаж. Като нищо можеше да подаде глава през изходния отвор на шахтата и да види някоя кетердамска улица далече под себе си. С това Иней можеше да се справи. Но ако шахтата нямаше изход? Ако беше зазидана в другия си край? Тогава ще трябва да пролази на заден ход цялото изминато разстояние и да върже въжетата около глезените и китките си, преди похитителите да са разбрали какво е направила. Не. Невъзможно. Точно тази нощ нямаше да извади чак толкова лош късмет. „По-бързо“ — каза си тя. Пот избиваше по челото й. Трудно бе да пренебрегне представата как цялата сграда се свива около нея, притиска я от всички страни, изцежда последния й дъх. Не би могла да планира по-нататъшните си действия, преди да е стигнала до другия край на шахтата и да е разбрала колко далеч ще трябва да отиде, за да се измъкне от хората на Ван Ек. А после го усети — едва доловимо въздушно течение, полъх по влажното й чело. Прошепна бърза благодарствена молитва. Явно някъде напред имаше отвор. Пое си бавно въздух през носа, какво щеше да усети — миризма на въглищен дим или на влажна зеленина някъде в провинцията? Продължи предпазливо напред, докато пръстите й не напипаха решетката на вентилационен отвор. Не се процеждаше светлина, което би трябвало да е добър знак. Явно в помещението от другата стана нямаше хора. Ами ако я държаха в имението на Ван Ек? Светци… Ами ако се пльосне право върху заспалия търговец? Заслуша се за някакъв издайнически звук — хъркане, бавно дишане на спящ човек. Нищо не чу. Ножовете й липсваха много, липсваше й окуражителната им тежест. Дали още бяха у Ван Ек? Или ги е продал? Хвърлил ги е в морето? Въпреки това изреди имената им — Пьотр, Мария, Анастасия, Лизбета, свети Владимир, света Алина — и намери кураж във всяка прошепната дума. После разклати решетката и я бутна силно. Тя поддаде, но вместо да се разлюлее на пантите си, се откачи напълно. Иней понечи да я хване, но не успя и решетестият капак издрънча на пода. Иней зачака, сърцето се блъскаше в гърдите й. Мина минута. Още една. Никой не се появи. Стаята беше празна. Може би цялата сграда беше празна. Ван Ек не би я оставил без охрана, значи хората му вероятно стояха на пост отвън. Иней лесно щеше да се промъкне между тях. Ако не друго, сега поне знаеше приблизителното разстояние до пода. Следващото падане нямаше да е от грациозните. Провря се през отвора с главата напред и опря длани в стената. Продължи така и когато ръбът опря в ханша й и тялото й започна да губи опора, Иней се остави на инерцията, като се сви на кълбо и вдигна ръце да защити главата и врата си. Приземи се що-годе прилично и без да се нарани. Подът беше циментов като онзи в килията й, но пътьом, докато се превърташе при падането, Иней закачи нещо солидно. Надигна се и опипа препятствието. Тапицирано бе с кадифе. Продължи бавно нататък и напипа още един предмет със същата форма. „Седалки — осъзна тя. — Това е театрална зала.“ В Кацата имаше много театри и мюзикхолове. Нима бе толкова близо до дома? Или я държаха в някой от по-изисканите оперни театри по протежение на Капака? Движеше се бавно с протегнати ръце и скоро стигна до стена, вероятно в задната част на театралната зала. Тръгна опипом покрай нея с надеждата да открие прозорец, врата или поне друг отвор на вентилационна шахта. Накрая пръстите й откриха касата на врата, после и кръглата дръжка на бравата. Не поддаде. Заключено беше. Иней я разтърси предпазливо. Светлина окъпа залата. Иней залепи гръб във вратата и присви очи. — Ако сте искали да би разведа, госпожице Гафа, просто трябваше да ме помолите — каза Ян Ван Ек. Стоеше на сцената на овехтял театър, образ и подобие на сериозен търговец със строг черен костюм. Зелените кадифени седалки бяха проядени от молци. Завесите край сцената висяха окъсани. Никой не си беше направил труда да махне декора на последното представление. Операционна зала, излязла от кошмарите на уплашено дете — непропорционално големи триони и чукове висяха на стените. Иней позна декора, разбира се — от „Лудия и лекаря“, една от по-кратките пиеси на Комедия Брута. Пазачи стояха покрай стените на залата, а Бажан пристъпяше от крак на крак до Ван Ек и кършеше пръсти. Дали нарочно не са оставили капака на вентилационната шахта отключен? За да я изкушат? Нима Ван Ек я е разигравал през цялото време? — Доведете я тук — каза Ван Ек на пазачите. Иней не се поколеба. Скочи върху тясната облегалка на най-близкия стол и пое с подскоци към сцената, от ред на ред, докато охраната се бореше със седалките. Метна се на сцената, подмина сащисания Ван Ек, размина се на косъм с двама пазачи, сграбчи едно от сценичните въжета и се покатери по него, като се надяваше да издържи тежестта й. Стигнеше ли до края му, все щеше да се скрие някак между таванските греди и да стигне до покрива. — Срежете въжето! — извика спокойно Ван Ек. Иней ускори. Напредваше. Уви, миг по-късно видя лице над себе си. Един от пазачите на Ван Ек, с нож в ръката. Мъжът сряза въжето. Иней полетя към сцената, свила колене да омекоти удара. Преди да се е изправила, трима пазачи я затиснаха към пода. — Сериозно, госпожице Гафа — каза напевно Ван Ек. — Запознати сме с талантите ви. Наистина ли смятахте, че няма да взема предпазни мерки? — Не изчака отговор. — Няма да се измъкнете оттук без моя помощ или съдействие от господин Брекер. А понеже той явно не бърза да се появи, вероятно е време да обмислите другите си варианти. Иней мълчеше. Ван Ек преплете пръсти зад гърба си. С Вилан определено си приличаха, осъзна Иней, и я побиха тръпки. — Целият град жужи от слухове за парем. Пристигна делегация от фйердански дрюскеле. А днес два шуански бойни кораба хвърлиха котва в Трето пристанище. Дадох на Брекер седем дни да договори връщането ви, но всички тези хора търсят Кювей Юл-Бо и аз трябва да го изведа от града, преди да са го намерили. „Два шуански бойни кораба.“ Значи това беше промяната. Времето притискаше Ван Ек. Дали Бажан е знаел за това, или просто е доловил промяната в настроението на господаря си? — Надявах се, че Бажан го бива и за нещо друго, освен да тормози жена ми с безкрайни етюди за пиано — продължи Ван Ек. — Но по всичко личи, че сега се налага да преговарям с вас. Къде държи Каз Брекер момчето? — Откъде бих могла да знам? — Със сигурност знаете тайните квартири на Утайките. Брекер е маниак на тема подготовка и без съмнение има скривалища из целия град. — Ако го познаваше толкова добре, щеше да знаеш, че никога не би завел Кювей на място, което аз бих могла да ти издам. — Не вярвам в това. — Вярвай в каквото щеш. Подозирам, че твоят шуански учен отдавна е напуснал пределите на Кетердам. — Все щях да чуя нещо, ако е така. Имам шпиони навсякъде. — Явно не навсякъде. Бажан изкриви устни. Ван Ек поклати уморено глава. — Качете я на масата. Иней знаеше, че е безсмислено да се бори, но въпреки това го направи. Или трябваше да се бори, или да се предаде без бой на ужаса, когато пазачите я проснаха на масата и затиснаха ръцете и краката й. Чак сега Иней видя, че на една странична масичка са подредени инструменти, които нямаха нищо общо с несъразмерно големите чукове и триони от декора. Истински хирургически инструменти, скалпели, триони и клампи, които зловещо отразяваха светлината. — Вие сте Привидението, госпожице Гафа, истинска легенда в Кацата. Събирате тайните на съдии, съветници, крадци и убийци. Едва ли има нещо в този град, което вие не знаете. А сега ми кажете къде са тайните квартири на господин Брекер. — Не мога да ти кажа каквото не знам. Ван Ек въздъхна. — Запомнете, че се опитах да бъда любезен. — После се обърна към един от пазачите, едър мъж с остър нос. — Предпочитам да не се проточва излишно. Оставям на теб да избереш подхода. Пазачът плъзна бавно ръка над инструментите, сякаш се чудеше кое изтезание би било най-ефикасно. Иней усети как куражът й бие отбой, а дишането й се накъсва панически. „Когато страхът дойде, нещо ще се промени.“ Бажан се наведе над нея, пребледнял, уплашен. — Моля те да му кажеш. Брекер не заслужава да те осакатят заради него. Кажи му каквото знаеш. — Знам само, че хора като вас не заслужават въздуха, който дишат. Бажан сякаш се засегна. — Държах се добре с теб. Не съм някакво чудовище. — Да, ти си човек, който стои отстрани, бездейства и се гордее с почтеността си, докато чудовищата вършат своето. Ако не друго, чудовищата поне имат зъби и гръбнак. — Не е справедливо! Иней не можеше да повярва на ушите си. Що за мекушав глупак би търсил одобрението й в момент като този. — Ако още вярваш в справедливостта, значи си извадил голям късмет с живота си дотук. Дръпни се от пътя на чудовището, Бажан. Да приключваме. — Пазачът с острия нос пристъпи към масата. Нещо лъщеше в ръката му. Иней се пресегна към онова тихо местенце в себе си, позволило й да издържи цяла година в Менажерията, година, чиито нощи бяха белязани от болка и унижение, а дните — от побои и по-лоши неща. — Хайде — подкани го тя с глас като стомана. — Момент — каза Ван Ек. Претегляше я с поглед, сякаш четеше счетоводен тефтер и се опитваше да изчисли баланса. Кривна глава настрани и каза: — Счупи й краката. Дотук с куража й. Започна да се мята в напразен опит да се освободи от хватката на пазачите. — Аха — кимна Ван Ек. — Така си и знаех. Остроносият пазач избра дълго парче тежка тръба. — Не — спря го Ван Ек. — Нека счупването не е чисто. Използвай чука. Раздроби костта. — Лицето му надвисна над нея, очите му бяха сини и ясни. Очите на Вилан, но без неговата доброта. — Никой няма да те сглоби, след като приключа с теб, госпожице Гафа. Ще трябва да си изплатиш дълга, като просиш дребни монети на Източната дъга и всяка вечер се връщаш пълзешком в Ребрата, ако Брекер не те изгони оттам, разбира се. — Недей. Не знаеше кого умолява — Ван Ек или себе си. Не знаеше кого мрази повече в този момент. Пазачът взе един стоманен чук. Иней се гърчеше на масата, цялата лепнеше от пот. Надушваше миризмата на собствения си страх. — Не — каза тя. — Не! Остроносият претегли чука в ръце. Ван Ек кимна. Пазачът плавно вдигна инструмента. Чукът се вдигна до най-високата си точка, голямата му глава отразяваше светлините и приличаше на мъртва луна. Иней го гледаше неотклонно, после чу припукването на лагерния огън и видя оранжевите панделки в плитката на майка си. — Той никога няма да се съгласи на размяна, ако ме осакатиш! — изпищя тя. Думите се откъснаха от някакво дълбоко място в нея, гласът й излезе писклив и крехък. — Ще съм безполезна за него! Ван Ек вдигна ръка. Чукът се спусна. Иней го усети как бръсна панталона й, преди да се стовари върху плота на масата на косъм от прасеца й. Целият ъгъл се откърши под силата на удара. „Кракът ми — помисли си тя, тресеше се цялата, — това можеше да е кракът ми.“ Усети металически вкус в устата си. Беше си прехапала езика. „Светците да ме пазят. Светците да ме пазят.“ — Това е интересен аргумент — каза замислено Ван Ек. Чукна с пръст по устните си. — Добре обмислете кому дължите лоялност, госпожице Гафа. Утре вечер може и да не съм толкова отстъпчив. Иней не можеше да контролира дишането си. „Ще те разпоря от горе до долу — закле се тя мълчаливо. — Ще изтръгна жалкото ти сърце от гърдите.“ Беше гадна мисъл, противна. Но и неустоима. Дали светците щяха да я накажат за такова нещо? Биха ли простили убийство, продиктувано не от нуждата да оцелееш, а от нетърпима омраза? „Не ми пука — каза си тя, докато пазачите сваляха треперещото й тяло от масата. — Ако трябва, ще се кая до края на дните си, но ще убия това чудовище.“ Повлякоха я през фоайето на изоставения театър, оттам по един коридор до килията, вероятно бивша гримьорна или стая за реквизит. Вързаха ръцете и краката й. Бажан се приближи да сложи превръзката на очите й. — Съжалявам — прошепна той, — не знаех, че той смята да… — Кадема мехим. Бажан трепна силно. — Не казвай това. Сулийците си бяха близки, лоялни. Нямаха друг избор в свят, където си нямат своя земя и където са толкова малко. Зъбите й тракаха неудържимо, но тя се насили да каже: — Ти си сам. Така, както ти ми обърна гръб, така и те ще ти обърнат гръб. Това беше най-лошата сулийска клетва, която те лишаваше от гостоприемството на предците в отвъдното и обричаше духа ти да се скита без дом. Бажан пребледня. — Не вярвам в тези неща. — Ще повярваш. Той нагласи превръзката на очите й. Иней чу как вратата се затваря. Лежеше по хълбок, рамото и тазът й се впиваха в твърдия под, чакаше треморът да отмине. Когато се озова в Менажерията, в началото вярваше, че някой ще дойде да я спаси. Семейството й ще я открие. Или някой от правораздавателната система на Кетердам. Герой от приказките, които майка й разказваше. Мъже идваха, но не за да я освободят, и постепенно надеждата й повехна като листо на жарко слънце, а на нейно място покълна горчиво примирение. Каз я беше спасил от онази безнадеждност и оттогава двамата се спасяваха постоянно, натрупвайки дълг, който не брояха. Сега Иней лежеше в тъмното и си даваше сметка, че въпреки всичките си съмнения отново е вярвала, че Каз ще я спаси, че ще загърби алчността и демоните си, за да й подаде ръка. Вече не беше толкова сигурна. Ван Ек не беше отложил изтезанието само заради логиката в аргумента й, а и защото беше доловил истината в гласа й. „Той никога няма да се съгласи на размяна, ако ме осакатиш.“ Не можеше да се преструва, че тези думи са били плод на умна стратегия или дори на животинска хитрост. Свършили бяха своето, защото съдържаха в себе си истината. Магия от най-грозния вид. „Утре вечер може и да не съм толкова отстъпчив.“ Дали изпълнението тази вечер е имало за цел да я уплаши? Или Ван Ек ще изпълни заканата си? И ако Каз наистина дойде за нея, какво ще завари? 
  Втора част 
 Смъртоносен вятър 
 


 
  5. Йеспер 
 


 Йеспер имаше чувството, че дрехите му са пълни с бълхи. Винаги когато идваха в Кацата, далече от убежището на Черното було, носеха костюми от Комедия Брута — наметалата, воалите, маските, а понякога и рогата, с които туристи и местни криеха самоличността си, за да се порадват безметежно на насладите, които Кацата предлагаше. Тук обаче, по кротките улици и канали на университетския квартал, Господин Ален и Сивото дяволче биха привлекли твърде много внимание, затова, щом стигнаха края на Източната дъга, двамата с Вилан зарязаха костюмите. А и откровено казано, Йеспер не би искал да се види с баща си за пръв път от години с ококорена маска на лицето и широко оранжево наметало, нито дори с обичайното си кичозно облекло от Кацата. Затова се беше облякъл възможно най-скромно. Вилан му беше заел няколко крюге за карирано сако втора употреба и скучна сива жилетка. Не изглеждаше особено благонадежден в тези ужасни дрехи, но пък студентите рядко разполагаха с много пари. Усети, че отново посяга към револверите си, жаден да докосне хладните перлени дръжки. Онзи смотан адвокат беше накарал салонния управител да ги заключи в сейфа на Облачния клуб. Каз уж беше обещал, че ще си ги върнат при случай, но едва ли щеше да е толкова спокоен и хладнокръвен, ако някой беше свил неговия бастун. „Ти сам ги заложи като последния глупак“ — напомни си Йеспер. Направил го беше за Иней. А честно казано, и заради Каз — да му покаже, че е готов на всякаква саможертва, стига това да оправи нещата между тях. Не че Каз остана особено впечатлен. „Стига де — утеши се той, — и без това не би могъл да дойдеш тук с револверите на кръста.“ Студентите и преподавателите не се разхождаха по коридорите на университета, въоръжени до зъби. Макар че противното сигурно би раздвижило малко скуката тук. Пък и не беше съвсем невъоръжен — затъкнал бе едно жалко пистолетче на кръста си под сакото. Така де, намираха се в Кетердам и не беше изключено цялата тази история с баща му да е капан. Точно затова Каз и Матиас ги следваха отдалече. Не че ги беше видял и за миг и това би трябвало да е добър знак, но все пак се радваше, че Вилан предложи да го придружи. Каз се съгласи неохотно, и то само защото на Вилан му трябваха разни неща, за да довърши работата си върху гъгрицата. Минаваха покрай студентски кафенета и книжарници с витрини, претъпкани с учебници, мастило и хартия. Бяха на няма и три километра от врявата на Кацата, но сякаш бяха минали по мост, отвел ги в друга страна. Тук нямаше групички моряци, слезли току-що на брега след дълго плаване и зажаднели за побоища, или туристи, които се блъскат нетърпеливо по улиците. Не, тук хората ти правеха път да минеш и си говореха тихо. Нямаше и викачи, които те подканят да влезеш в игрална зала или бордей. Дюкяните по кривите улички продаваха лекарства и подвързваха книги, а по ъглите нямаше момичета и момчета, които предлагат услугите си на улицата, защото не са ги взели в бордеите на Западната дъга. Йеспер спря под един навес и вдиша дълбоко през носа. — Какво? — попита Вилан. — Тук мирише толкова хубаво. Скъп тютюн, ранен дъжд, още неизсъхнал по паветата, сини облаци от зюмбюли в сандъчетата на прозорците. Не миришеше на урина, повръщано, евтин парфюм или гниещ боклук. Дори вездесъщата воня на въглищен дим не се усещаше толкова силно. — Нарочно ли се бавиш? — попита Вилан. — Не — изпръхтя Йеспер, после провеси рамене. — Добре де, малко. Роти бе отнесъл бележка до хотела, където беше отседнал човекът, представящ се за баща на Йеспер, за да уговорят време и място за срещата. Йеспер би предпочел да отиде лично, но ако баща му наистина беше в Кетердам, не беше изключено някой да го използва за стръв. По-добре да се срещнат посред бял ден и на неутрална територия. Университетът им се бе сторил най-подходящ за целта, далече от опасностите на Кацата и обичайните ловни полета на Йеспер. Не знаеше дали иска да завари тук баща си, или някой самозванец. Добре де, далеч по-приятна беше мисълта, че в края на този път го чака сбиване, а не срамът, че се е издънил ужасно, но да изрече това на глас беше като да се катери по бесилка от прогнили дъски. Затова каза само: — Винаги съм харесвал тази част от града. — Баща ми също я харесва. Той високо цени образованието. — По-високо от парите? Вилан сви рамене, загледан в една витрина, където бяха изложени ръчно рисувани глобуси. — Знанието не е знак за божествено благоволение. За разлика от просперитета. Йеспер го стрелна с бърз поглед. Още не можеше да свикне, че гласът на Вилан излиза от устата на Кювей. Това му причиняваше умствено разногледство, сякаш е посегнал да вземе чаша вино, а е отпил от нея вода. — Баща ти наистина ли е толкова набожен, или цялата тая история с Гезен и прочие е само извинение да смъква по две кожи от гърба на клиентите си? — Не само на клиентите си, повярвай ми. — Също на разбойници и канални плъхове от Кацата? Вилан нагласи по-удобно презрамката на раницата си. — Според него Кацата отклонява хората от честния труд и води до развала. — Може и да е прав — каза Йеспер. Понякога се чудеше какво би станало, ако не беше излязъл с новите си приятелчета от университета през онази нощ, ако не беше влязъл в игралната зала и не беше завъртял Колелото на Макер. Уж трябваше да е безобидно забавление. И беше точно това за всички останали. Ала животът на Йеспер се разцепи като дънер на две неравни половинки — времето му преди да посегне към колелото и всички дни след това. — Кацата се храни с хора. — Може би — каза замислено Вилан. — Но бизнесът си е бизнес. Игралните зали и бордеите просто задоволяват наличното търсене. Дават работа. Плащат данъци. — Я виж ти какво момченце от Кацата се извъди. Все едно чета от учебника на шефа. На всеки няколко години се пръкваше някой реформатор, наумил си да прочисти Кацата и да заличи лошата репутация на Кетердам. Печатаха се памфлети и започваше пропагандна война между съдържателите на казина и бордеи от едната страна на фронта и търговците реформатори в черните си костюми от другата. В крайна сметка всичко отново се свеждаше до пари. Заведенията по Източната и Западната дъга реализираха сериозни печалби и част от тези пари отиваха право в градската хазна под формата на данъци. Вилан подръпна отново презрамката на раницата си. Беше се прегънала в горната част. — Ако питаш мен, не е по-различно от това да заложиш цяло състояние на товар коприна или юрда. Само дето шансовете ти за печалба се подобряват значително, когато познаваш пазара и си в състояние да му влияеш. — Слушам те внимателно, търговче. — По-добрите шансове за печалба винаги представляваха интерес за Йеспер. — Коя е най-голямата печалба или загуба на баща ти от една сделка? — Не знам. Той отдавна спря да говори с мен по работа. Йеспер се поколеба. Ян ван Ек се беше отнесъл отвратително със сина си, трижди проклетия му глупак, но Йеспер трябваше да си признае, че го гложди любопитство за предполагаемото „заболяване“ на Вилан. Любопитно му бе какво вижда той, когато се опитва да чете, защо уравненията и сметките му се удават с лекота, но не и буквите и изреченията. Вместо това каза: — Чудя се дали близостта на Кацата прави търговците толкова строги и стиснати. Черните им дрехи, сдържаността, месо само два пъти в седмицата, бира вместо бренди. Сигурно се опитват да компенсират нашата разгулност. — Да балансират нещата? — Ми да. Само си представи как бихме се развихрили, ако никой не дърпаше юздите на града. Шампанско на закуска. Голи оргии в Борсата. Вилан издаде смутен звук, нещо като грак на настинала птица, и взе да гледа насам и натам, навсякъде, освен към Йеспер. Толкова лесно беше да го засрамиш, чудно направо, макар че тук, в университетското градче, Кацата нямаше място. Мръсотията можеше да си стои там, между Източната и Западната дъга. Откровено казано, Йеспер харесваше студентския квартал какъвто си беше — чист, тих, ухаещ на книги и цветя. — Не е нужно да идваш — каза той, защото чувстваше, че е редно да го каже. — Вече напазарува каквото ти трябваше. Може да ни изчакаш на сигурно място в някое кафене. — Ти това ли искаш? „Не. Не мога да го направя сам.“ Йеспер сви рамене. Не знаеше какво го чака в университета и не беше сигурен, че иска Вилан да стане свидетел на предстоящото. Баща му рядко се гневеше, но нима не би се разгневил сега? И какво обяснение би могъл да му даде Йеспер? Лъгал го бе, застрашил беше прехраната му, фермата, в която баща му беше вложил целия си живот. И за какво? За купчина димящи лайна. От друга страна, мисълта да се изправи пред баща си сам го изпълваше с бездънен ужас. Иней би го разбрала. Не че Йеспер заслужаваше съчувствието й, но у нея имаше нещо стабилно, което със сигурност би разпознало и успокоило собствените му страхове. Надявал се бе, че Каз ще предложи да дойде с него. Но когато се разделиха на път към университета, Каз само го стрелна с един от тъмните си погледи. Посланието беше повече от ясно — каквото си надробил, това ще сърбаш. Каз още го наказваше заради онази засада, която едва не беше сложила без време край на фйерданския им удар, и явно саможертвата с револверите не стигаше Йеспер да си спечели отново благоволението му. Макар че Каз и „блага воля“ често изглеждаха несъвместими поначало. Сърцето му ускори хода си, когато минаха под голямата каменна арка и стъпиха във вътрешния двор на Боексплейн. Университетът се помещаваше в няколко сгради, построени около успоредни участъци на Боекканал и свързани от Моста на говорителите, където хората се срещаха било за дълбокомислена дискусия, било да изпият по халба бира, в зависимост от деня на седмицата. Но Боексплейн беше сърцето на университета — четири библиотеки с общ двор и прочутия Академичен фонтан. Йеспер не бе стъпвал тук близо две години. Така и не се беше отписал официално от университета. Дори лекциите не беше зарязал отведнъж и съзнателно. Просто започна да прекарва все повече време на Източната дъга, докато един ден не осъзна, че Кацата се е превърнала в негов дом. Но дори краткият му престой в университета се оказа достатъчен да се влюби в Боексплейн. Не че си падаше много по четенето. Обичаше приказките, но не го свърташе на едно място, а учебниците не можеха да задържат вниманието му. А на Боексплейн имаше толкова много неща, които да го разсейват. Вдигнеше ли глава от страниците, погледът му се отплесваше по оловните прозорци с кантове от цветно стъкло, по портите от ковано желязо с фигурки на книги и кораби, по фонтана в средата на двора с брадатия професор, и най-вече по водоливниците — гротескни крилати статуи с плоски академични шапки и каменни дракони, които клюмат над книги. Явно строителите на университета са били наясно с факта, че не всички студенти си падат по тихите размишления — мисъл, която много му допадаше. Но когато влязоха в двора сега, Йеспер не се заплесна по водоливниците, нито наостри уши за плисъка на фонтана. Цялото му внимание се съсредоточи върху човека, който стоеше близо до източната стена, зяпаше прозорците от цветно стъкло и държеше смачкана шапка в ръце. Облякъл е най-хубавия си костюм, трепна Йеспер и от тази мисъл го заболя. Сресал е грижливо назад червената си келска коса, започнала да побелява по слепоочията. Колм Фейхи приличаше на фермер, който отива на църква. На човек, който няма място тук. Каз, а и всеки друг в Кацата, от пръв поглед би го набелязал като лесна плячка. Гърлото на Йеспер беше сухо като шкурка. — Тате — изграчи той. Баща му обърна рязко глава и Йеспер събра сили да посрещне следващото. Каквито и обиди, какъвто и гняв да излееше баща му върху него, щяха да са заслужени. Но се оказа напълно неподготвен за пълната с облекчение широка усмивка, която разполови обветреното лице на баща му. Все едно го простреляха право в сърцето. — Йес! — извика баща му. Йеспер осъзна, че тича през двора, а после се озова в прегръдките на татко си и той го стисна толкова силно, че ребрата му изпукаха. — Светци, мислех, че си мъртъв. Казаха, че вече не учиш тук, че просто си изчезнал, без да се обадиш… Боях се, че си станал жертва на бандитите в това забравено от светците място. — Жив съм, тате — изохка той. — Но ако не ме пуснеш, това може и да се промени. Баща му го пусна през смях, хвана го за раменете с големите си лапи и го отдалечи на ръка разстояние. — Мога да се закълна, че си пораснал с цяла стъпка. Йеспер приведе глава. — Половин стъпка. Ъъъ… това е Вилан — каза той, като премина от земски на керчски. У дома говореха и на двата езика, родния на майка му и езика на търговията. Майчиният келски на баща му се чуваше само в редките случаи, когато Колм беше в настроение за песни. — Приятно ми е да се запознаем. Говорите ли керчски? — каза баща му бавно и на висок глас. В първия миг Йеспер се почуди, после се усети — Вилан носеше лицето на шуанец. — Тате! — каза той и усети, че почервенява от смущение. — Той говори керчски отлично. — И на мен ми е приятно да се запознаем, господин Фейхи — каза Вилан. Слава на светците за излъсканите му маниери! — Тъй, тъй. Ти също ли си студент, момко? — Аз… имам известни академични познания — отвърна несръчно Вилан. Йеспер нямаше представа как да запълни неловката тишина, която последва. Не знаеше какво да очаква от срещата с баща си, но размяната на учтивости определено не присъстваше сред опциите. Вилан се изкашля. — Гладен ли сте, господин Фейхи? — И още как — отвърна с признателност бащата на Йеспер. Вилан ръгна Йеспер с лакът. — Да идем да обядваме някъде? — Да обядваме — каза Йеспер, сякаш за пръв път чуваше глагола. — Да, да обядваме. Обядът е нещо чудесно, нали така? Не просто чудесно, а истинско чудо. Ще хапнат. Ще си говорят. Може и да пийнат. Светци, дано пийнат. — Йеспер, първо ми кажи какво става, моля те. Получих уведомление от банка „Геменс“. Падежът по кредита наближава, а от писмото ти бях останал с впечатлението, че проблемът е временен. И защо си прекъснал образованието си? — Тате — започна Йеспер. — Аз… работата е там, че… Изстрел прогърмя в ограденото пространство на вътрешния двор. Йеспер дръпна баща си назад миг преди куршум да отскочи от паважа в краката им сред облаче прах. А после започна истинска престрелка. Изстрелите отекваха в стените на сградите и беше трудно да се прецени откъде идват. — Какво, в името на вси светии… Йеспер сграбчи баща си за ръкава и го повлече към прикритието на някакъв вход. Погледна наляво да сграбчи и Вилан, но търговчето вече подтичваше приведено край тях. „Браво на него — помисли си Йеспер, когато стигнаха до прикритието на каменната стряха. — Но пък човек бързо се учи, когато попадне в престрелка.“ Проточи врат да погледне към покривите, но бързо се дръпна, подплашен от нов залп изстрели. Някъде вляво и над тях прозвуча друга стрелба. Дано това означаваше, че Матиас и Каз са се включили в престрелката. — Светци! — ахна баща му. — Този град е по-зле, отколкото пише в пътеводителите! — Тате, не е заради града — каза Йеспер и измъкна малкия пистолет изпод сакото си. — Стрелят по мен. Или по нас. Трудно е да се каже. — Че кой ще стреля по теб? Йеспер и Вилан се спогледаха. Ян ван Ек? Конкурентна банда, която им има зъб? Пека Ролинс или някой друг, комуто Йеспер дължи пари? — Списъкът с потенциални ухажори е дълъг. Трябва да се махнем оттук, преди да са се представили лично. — Разбойници? Йеспер знаеше, че има голям шанс да го надупчат обилно, затова се опита да сдържи широката си усмивка. — Нещо такова. Надникна иззад прикритието си, стреля два пъти, после се дръпна бързо назад при поредния залп. — Вилан, кажи ми, че в раницата ти има и друго, освен писалки, мастило и неща за гъгрицата. — Имам две светлинни бомби и едно ново нещо, което спретнах за по-голям… ъъъ… ефект. — Бомби? — попита бащата на Йеспер. Мигаше бързо като човек, който се отърсва от кошмар. Йеспер сви безпомощно рамене. — Нещо като научни експерименти? — Каква е бройката на противника? — попита Вилан. — Я се виж само. Задаваш все правилните въпроси. Трудно е да се каже. Някъде по покривите са, а единственият изход оттук е през арката. Ще трябва да пресечем целия двор, докато онези ни обстрелват от високо. Дори да успеем някак, подозирам, че от другата страна на арката ни чакат още, освен ако Каз и Матиас не са успели някак да ни прочистят път за измъкване. — Има и друг изход от Боексплейн — каза Вилан. — Но пак ще трябва да пресечем площада. — И посочи към врата под каменна арка, увенчана с някакво рогато чудовище, което гризеше молив. — Читалнята ли? — Йеспер прецени на око разстоянието. — Добре. Тръгвате на три. Аз ще ви прикривам. — Йеспер… — Тате, ще ти обясня всичко, кълна се, но сега не е време за приказки. Стига ти да знаеш, че сме в кофти ситуация, а аз съм експерт по такива ситуации. — И беше вярно. Йеспер усещаше как се пробужда, как отърсва от раменете си тревогите, които го съпътстваха неотклонно, откакто бе разбрал, че баща му е в Кетердам. Чувстваше се свободен и опасен като светкавица, която се търкаля над прерията. — Имай ми доверие, тате. — Добре, момче. Добре. Но Йеспер можеше да се закълне, че е чул неизреченото „засега“. Видя как Вилан разкършва рамене. Търговчето още беше новак в тези изпълнения. Дано само Йеспер не станеше причина всички да загинат. — Едно, две… На три започна да стреля. Изскочи на двора и се претърколи към фонтана за прикритие. Хвърлил се бе слепешката, но сега бързо различи силуетите по покривите. Целеше се по инстинкт, стреляше при всеки намек за движение, без да мисли излишно. Нямаше нужда да ги убива, достатъчно беше да ги уплаши и да осигури малко време за Вилан и баща си. Куршум уцели статуята на фонтана и раздроби на парченца ръката на професора. Тези не си играеха с амунициите. Йеспер презареди, надигна се и стреля. — Светци! — извика той, когато остра болка прониза рамото му. Много мразеше да го раняват. Смъкна се зад каменното корито на фонтана. Раздвижи ръка да прецени щетите. Нищо особено, но болеше зверски, а новото му карирано сако се напояваше с кръв. — „Ето затова няма смисъл да се обличаш като свестен човек“ — промърмори той. Видя силуетите на покрива да се раздвижват. Щяха да заобиколят и да го хванат на мушка. — Йеспер! — Гласът на Вилан. Мамка му! Досега трябваше да се е разкарал. — Йеспер, на два часа. Той вдигна поглед и видя нещо да се издига в небето. Прицели се, без да мисли, и стреля. Въздухът избухна. — Влез във водата! — извика Вилан. Йеспер се прехвърли през ръба на фонтана и миг по-късно въздухът пламна с ослепителен блясък. Когато събра смелост да надигне глава, Йеспер видя, че всяка открита повърхност в двора и градините е надупчена и от малките кратери излиза дим. Онези на покрива пищяха. Що за бомба бе възпламенил Вилан, да му се не види? Надяваше се Матиас и Каз да не са пострадали, но сега нямаше време да мисли за това. Хукна към вратата под гризящото молив чудовище. Вилан и баща му вече го чакаха вътре и затръшнаха вратата след него. — Помагайте — каза Йеспер. — Трябва да я барикадираме. Човекът зад бюрото беше облечен със сива преподавателска роба. Ноздрите му толкова се бяха разширили от възмущение, че Йеспер като нищо можеше да пропадне всмукан в някоя от тях. — Млади човече… Йеспер насочи пистолета си към гърдите му. — Мърдай. — Йеспер! — възкликна баща му. — Спокойно, тате. Хората в Кетердам постоянно се сочат с пистолети. То си е нещо като здрависване. — Вярно ли е? — попита баща му. Човекът със сивата роба стана неохотно от стола си, двамата младежи избутаха бюрото до вратата. — Напълно — отговори Вилан. — Категорично не е — възрази преподавателят. Йеспер им махна отривисто. — Зависи от квартала. Хайде. Хукнаха по централната пътека на читалнята между дълги маси, осветени от лампи с извити вратлета. Студенти бяха наклякали покрай стените и под столовете и сигурно си мислеха, че всеки миг ще умрат. — Няма страшно, народе! — извика Йеспер. — Малко стрелба по мишени в двора, нищо повече. — Насам — каза Вилан и ги поведе към някаква врата, цялата изписана със сложни завъртулки. — Не, недейте — развика се професорът и хукна след тях, развял сивата си роба. — Там се пазят редките книги! — Искаш ли пак да се здрависаме? — попита Йеспер, после добави: — Обещавам да не стреляме без нужда. — Побутна нежно баща си. — Нагоре по стълбите. — Йеспер? — чу се глас изпод най-близката маса. Хубаво русо момиче клечеше на пода и го гледаше от долу нагоре. — Маделейн? — каза Йеспер. — Маделейн Мишо? — Каза, че ще ме заведеш на закуска! — Наложи се да замина за Фйерда. — Фйерда? Йеспер забърза по стълбите след Вилан, но след миг се върна няколко стъпала надолу и подаде глава да надникне в читалнята. — Ако оцелея, ще ти купя гофрети. — Нямаш пари да я черпиш гофрети — изръмжа Вилан. — Мълчи бе. В библиотека сме. Докато още ходеше на лекции, Йеспер не бе имал повод да влиза в хранилището за редки книги. Тишината тук бе толкова дълбока, все едно си под вода. Ръкописи бяха изложени зад осветени стъклени витрини, редки карти висяха на стените. Един вихротворец в син кафтан стоеше в ъгъла с вдигнати ръце, но се сгърчи, щом ги видя да влизат. — Шуанец! — писна младежът при вида на Вилан. — Няма да дойда с теб. По-скоро сам ще се убия! Бащата на Йеспер вдигна ръце, все едно успокоява кон. — Полека, младежо. — Само минаваме — каза Йеспер и побутна отново баща си. — След мен — каза Вилан. — Какво дири вихротворец в хранилището за редки книги? — попита Йеспер, докато тичаха през лабиринта от рафтове и стъклени витрини. Тук-там студенти и преподаватели притискаха уплашено гърбове в лавиците. — Заради влажността. Въздухът трябва да е сух, за да се запазят ръкописите. — Да му имам работата. Всъщност никак не е зле, като си помислиш. Стигнаха до западната външна стена и Вилан спря пред карта на Равка. Огледа се и като видя, че никой не ги гледа, натисна символа, който бележеше столицата — Ос Олта. Равка сякаш се разцепи на две по протежение на Безморието и отзад се показа тесен проход, през който да се проврат с рамото напред. — Води към втория етаж на една печатница — каза Вилан, докато се придвижваха странично през прохода. — Оттук професорите стигат напряко до домовете си, без да се занимават с ядосани студенти. — Ядосани? — попита бащата на Йеспер. — Всички студенти ли носят пищови? — Не, но има отколешна традиция да се бунтуват заради оценки. Картата врата се затвори с приплъзване и тримата продължиха опипом в мрака. — Не че намирам кусури — прошепна Йеспер на Вилан, — но не очаквах да познаваш хранилището за редки книги като дланта на ръката си. — Тук се срещах за уроците си с един от преподавателите, когато баща ми още вярваше, че… Учителят ми разказваше всякакви интересни неща. А и аз винаги съм обичал картите. Надписите са кратки и понякога ми беше по-лесно да… Така разбрах за прохода. — Май твърде много те подценявам, Вилан. Ще трябва да се коригирам в най-скоро време. Кратка пауза, после Йеспер чу гласа на Вилан няколко стъпала над себе си: — Тогава ще ми е много по-трудно да те изненадвам. Йеспер се ухили, но нещо не беше съвсем наред. Откъм хранилището долитаха викове. Бяха се измъкнали на косъм, рамото му кървеше, бягството им беше направо легендарно… а той живееше точно за такива моменти. Би трябвало да се тресе от вълнение. Е, вълнуваше се, тръпката ускоряваше кръвта му, но имаше и нещо друго — някакво студено и непознато усещане, което му отнемаше радостта. Една мисъл не му даваше мира: „Татко можеше да пострада. Можеше да умре“. Йеспер беше свикнал разни хора да стрелят по него. Даже би се засегнал, ако престанеха да стрелят. Това беше различно обаче. Баща му не беше застанал доброволно на пътя на куршумите. Нямаше да е тук, ако не беше Йеспер. Синът, предал за пореден път доверието му. „Това му е проблемът на Кетердам — мислеше си той, докато се препъваха в мрака. — Доверчивостта, особено зле насочената, лесно може да те убие.“ 
  6. Нина 
 


 Нина не можеше да откъсне поглед от Колм Фейхи. Беше малко по-нисък от сина си, по-широк в раменете и с класическа келска окраска — тъмночервена коса и кожа бяла като сол, посипана с лунички от земското слънце. И макар очите му да бяха ясносиви като на Йеспер, в тях се четеше улегналост, някаква спокойна топлота, която нямаше нищо общо с неизчерпаемата енергия на сина му. Но не само приликите и разликите между двамата привличаха вниманието й. Не беше свикнала да вижда някой толкова… толкова завършен, толкова в мир със себе си тук, в празната каменна гробница и в компанията на най-долните кетердамски отрепки. Включваше и себе си в това число. Потръпна и придърпа около раменете си конския чул, с който се беше наметнала. Започнала бе да дели живота си на добри и лоши дни, а благодарение на удара по Корнелис Смеет този ден се нареждаше сред най-лошите. Нямаше право да се предава на унинието и умората точно сега, когато бяха на крачка да измъкнат Иней. „Дръж се, момиче“ — внуши й мълчаливо тя с надеждата мислите й да пресекат някак разстоянието, да прехвърлят водите на градските пристанища и да стигнат до приятелката й. „Дръж се и ни чакай.“ Нина не беше на Велгелюк, когато Ван Ек беше взел Иней за заложник. По онова време още се бореше с парем, мяташе се в болката и копнежа, започнали още на кораба по обратния път от Дйерхолм. Повтаряше си, че трябва да е признателна за спомена от онези дни, за всяка минута на агония, слабост и повръщане. Да е благодарна на спомена за дълбокия срам. Беше се изложила непростимо пред Матиас, който остана с нея през цялото време, държеше косата й назад, докато тя повръщаше, попиваше с кърпа потта от челото й и я възпираше нежно, но решително всеки път, когато тя го удареше на спор или на молби, когато му крещеше да й даде още от дрогата. Спомняше си упорито всички ужасни неща, които беше изрекла, всички мръсни наслади, които му беше предложила, всяка обида и обвинение, които бе хвърлила в лицето му. „Приятно ти е да ме гледаш така, как страдам. Искаш да ти се моля, нали? Сигурно отдавна чакаш този момент. Не бъди жесток, Матиас. Помогни ми. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра с теб.“ Той бе понесъл всичко това със стоическо мълчание. Сега тя се връщаше жадно към спомените от онези дни. Имаше нужда от тях, ярки, живи и срамни като противоотрова на копнежа. Не искаше никога повече да преживява онзи срам. Погледна към Матиас. Косата му беше порасла гъста и златна, дълга колкото да се закъдря над ушите. Обичаше да го гледа, но и мразеше това. Защото той отказваше да й даде каквото иска. Защото знаеше колко силно се нуждае тя от онова. След като Каз ги доведе на Черното було, Нина издържа два дни, преди да се пречупи и да отиде при Кювей с молби за нова доза парем. Съвсем мъничко, колкото да успокои раздиращия копнеж. Вече не се потеше като прасе, нито се мяташе в треска. Можеше да ходи и да говори, да слуша как Каз и другите обсъждат различни планове. Но през цялото време, докато се занимаваше с дребни неща или жадно поглъщаше чашите с бульон или чай с много захар, които Матиас й носеше чинно, копнежът не я напускаше и за миг, онзи безмилостен назъбен трион, който стържеше безотказно по нервите й. Не беше отишла при Кювей след съзнателно решение. Седеше до него, говореха си тихо на сулийски, той се оплакваше от влагата в гробницата. А после думите сами се изсипаха от устата й: — Имаш ли още? Той дори не я попита какво има предвид. — Дадох всичко на Матиас. — Ясно — каза тя. — Сигурно така е най-добре. Тя се усмихна. Той се усмихна. Идеше й да раздере лицето му до кокал. Защото не би могла да отиде при Матиас. Никога. А и той сигурно беше изхвърлил дрогата в морето. При тази мисъл я обзе такава паника, че се наложи да излезе на бегом. Повърна малкото поета храна пред входа на порутения мавзолей. Зари с пръст повръщаното, после си намери тихо местенце под една лоза и плака дълго, напоително, с прекъсвания. — Всички вие сте напълно безполезни. Пълни тъпанари — каза тя на мълчаливите гробове. И въпреки това застиналото спокойствие на Черното було й носеше утеха и мир. Струваше й се необяснимо. Никога не си беше падала по гробищата. Изтри очи и постоя още известно време под лозата. Когато прецени, че няма да се издаде пред другите със зачервени очи и подуто лице, стана и се върна в гробницата. „Вече преживя най-лошата част — повтаряше си тя по обратния път. — Няма откъде да вземеш нова доза парем, така че спри да мислиш за нея.“ И за известно време успя. А после, снощи, докато се подготвяше да очарова Корнелис Смеет, допусна грешката да използва силата си. Въпреки перуката, цветята и роклята със стегнатия корсет не успяваше да влезе в ролята на съблазнителка. Затова потърси огледало в Облачния клуб и се опита да прекрои тъмните кръгове под очите си. За пръв път посягаше към силата си след изпитанието на абстиненцията. Костваше й необичайно усилие, цялата се изпоти, а щом тъмните кръгове изчезнаха, гладът за парем я удари на нова сметка, силно, като неочакван ритник в гърдите. Преви се на две, стиснала до болка ръба на мивката под огледалото, а в главата й препускаха безразсъдни мисли как да се измъкне, кой би могъл да има парем и какво би могла да му предложи тя, за да получи доза. Опита се да насочи мислите си към срама на кораба, към бъдещето си с Матиас, но не това й върна здравия разум, а мисълта за Иней. Нина й дължеше живота си и за нищо на света не би я изоставила в лапите на Ван Ек. Не беше такъв човек. Нямаше да бъде такъв човек и точка. Успяла бе да се събере с цената на неистови усилия. Наплиска лицето си с вода, после щипа бузите си, докато не поруменяха. Още изглеждаше измъчена, но повдигна решително корсета си и си лепна най-широката усмивка, за която намери сили. „Ако си свършиш работата както трябва, Смеет няма да те гледа в лицето“ — повтаряше си тя, докато вървеше към салона да си хване гълъбче. Но след като приключиха успешно удара и се сдобиха с нужната информация, след като другите си легнаха и заспаха, Нина тайно прерови малкото вещи на Матиас, пребърка джобовете на дрехите му и с всяка секунда копнежът и срамът растяха. Мразеше го. Мразеше Кювей. Мразеше този тъп град. Отвратена от себе си, тя се мушна под одеялата при Матиас. Той винаги спеше с гръб към стената, навик, останал му от Адската порта. Тя плъзна предпазливо ръце, опипваше джобовете му, подплатата на панталона. — Нина? — каза сънено той. — Студено ми е — отвърна тя, ръцете й продължиха да шарят. Целуна го по шията, духна леко в ухото му. Преди не си беше позволявала да го целува така. Не бе имала възможност. В началото бяха заети с друго — да се измъкнат някак от капана на подозренията, физическото желание и верността към различни каузи, в който се бяха озовали по каприз на съдбата. А след като Нина взе парем… Вече не можеше да мисли за нищо друго, дори сега. Страстта й беше насочена към дрогата, а не към тялото, което се намести под ръцете й. Не го целуна по устните обаче. Поне това парем нямаше да й отнеме. Той простена тихо. — Другите… — Всички спят. А после стисна силно ръцете й. — Престани. — Матиас… — Не е у мен. Тя се надига рязко, срамът пълзеше по кожата й като пожар в гора. — У кого е тогава? — изсъска. — У Каз — отвърна Матиас, а тя се вдърви. — И в неговото легло ли ще се вмъкнеш? Нина изпръхтя. — Той ще ми пререже гърлото. Идеше й да се разреве от чувството за безпомощност. Нямаше никакъв смисъл да се пазари с Каз. Него не можеше да преметне със заплахи, както би могла да преметне Вилан, нито с молби, които биха свършили работа с Йеспер. А после умората я налегна изведнъж, натежа й като камък на шията. Но ако не друго, изтощението поне отслаби мъничко копнежа. Тя отпусна чело върху гърдите на Матиас. — Мразя всичко това. И теб те мразя доста, дрюскеле. — Свикнал съм. Ела тук. Прегърна я и взе да я разпитва за Равка, за Иней. Разказваше й истории, изброи имената на всички ветрове във Фйерда, разказа й за първото си ядене в столовата на дрюскеле. Явно се бе унесла по някое време и сега скърцането на тежката врата я изтръгна от лапите на тежък безпаметен сън. Матиас и Каз тъкмо се връщаха от университета, по дрехите им имаше изгорени дупки от някаква нова бомба, която Вилан бил направил. Вилан и Йеспер се появиха малко след тях, ококорени и подгизнали от пролетния дъжд навън… и водеха със себе си някакъв едър келски фермер. Нина се сепна, а после се ободри, сякаш светците са й дали прекрасен подарък, достатъчно откачена и объркана ситуация, за да насочи вниманието й другаде. Гладът за парем се беше притъпил след снощната лудост, но не си беше отишъл и Нина нямаше представа как ще издържи мисията довечера. Съблазняването на Смеет беше едва първата част от плана им. Каз разчиташе на нея, Иней разчиташе на нея. Разчитаха да се държи като Гриша, а не като пристрастена идиотка, която няма сили и за най-елементарното прекрояване. Но не можеше да мисли за всичко това при тази забележителна гледка пред себе си — Колм Фейхи пристъпяше от крак на крак и мачкаше шапката си, Йеспер определено приличаше на човек, който би предпочел да изяде чиния с гофрети, поръсени с натрошено стъкло, отколкото да погледне баща си в очите, а колкото до Каз… Нямаше представа какво да очаква от Каз. Гняв или нещо по-лошо. Каз мразеше изненадите и непредвидените рискове, а бащата на Йеспер си беше непредвиден риск откъдето и да го погледнеш, един набит и обрулен от вятъра много голям непредвиден риск. Но след като изслуша развълнуваното — и доста съкратено, ако питаха Нина — обяснение на Йеспер как са се измъкнали от университета, Каз само се облегна на бастуна си и попита: — Някой проследи ли ви? — Не — отвърна Йеспер и поклати категорично глава. — Вилан? Колм настръхна. — Съмнявате се в думата на сина ми? — Нищо лично, тате — побърза да каже Йеспер. — Той се съмнява във всички. Нищо не се промени върху лицето на Каз, а хрипливият му глас прозвуча толкова спокойно и учтиво, че косъмчетата по ръцете на Нина настръхнаха. — Моля да ме извините, господин Фейхи. В Кацата мнозина придобиват този навик. Проверката е майка на доверието. — Или на недоверието — измърмори Матиас. — Вилан? — повтори Каз. Вилан остави раницата си на масата. — Ако знаеха за прохода, щяха да ни последват или да ни причакат в печатницата. А това не се случи, така че… — Аз преброих десетима на покрива — рече Каз, а Матиас кимна в знак на потвърждение. — И на мен така ми се стори — каза Йеспер. — Но не съм сигурен. Слънцето ми блестеше в очите. Каз седна и впери черните си очи в бащата на Йеспер. — Вие сте били стръвта. — Моля? — От банката са ви притиснали за заема? Колм примигна изненадано. — Ами да, даже ми пратиха едно доста страховито писмо. Превърнал съм се бил в непредвидим кредитен риск. Пишеше, че ако не върна всичко, ще си търсят дължимото по съдебен път. — Обърна се към сина си. — Писах ти, Йес. — В гласа му се долавяше объркване, а не обвинение. — Аз… напоследък не си получавам пощата. И как би могъл, помисли си Нина. Баща му сигурно е адресирал писмата до университета, а Йеспер отдавна беше загубил студентските си права. Как изобщо е успял да държи баща си в неведение през цялото това време? Може и да не е било толкова трудно — делеше ги цял океан, а и баща му е искал да вярва на сина си. „Лесна плячка“ — тъжно си помисли тя. Без значение защо го е направил, Йеспер беше измамил собствения си баща. — Йеспер… — подкани го Колм. — Опитах се да намеря парите, тате. — Те заплашват да ми вземат фермата. Йеспер беше забил поглед в пода. — Бях само на една крачка. Още съм. — На крачка от парите? — фермерът все повече се обърква, отбеляза си Нина. — Стоим в гробница. Допреди малко стреляха по нас. — Кое ви накара да прекосите океана и да дойдете в Кетердам? — попита Каз. — Банката измести напред падежа по кредита! — каза с възмущение Колм. — Изтекъл ми бил срокът, представете си. Опитах да се свържа с Йеспер, но когато не получих отговор, реших, че… — Решили сте да проверите какви ги върши гениалното ви синче по тъмните улици на Кетердам. — Всякакви неща ми минаваха през главата, от лоши по-лоши. Предвид репутацията на града. — Която е напълно заслужена, уверявам ви — рече Каз. — А като пристигнахте? — Отидох в университета да питам за Йес. Там казаха, че не е техен студент, и аз отидох в полицията. Йеспер примижа. — Ох, тате! Отишъл си при градската стража? Колм замачка шапката си с подновена ожесточеност. — И къде трябваше да отида, Йес? Знаеш колко е опасно за… за някого като теб. — Тате — каза Йеспер и го погледна в очите, — нали не си им казал, че аз съм… — Не, разбира се! Че е Гриша. Защо не смееха да изрекат думата? Колм удари ядно в пода обезобразената си шапка. — Нищо не разбирам. Защо ме доведе на това ужасно място? Защо стреляха по нас? Защо си напуснал университета? Какво е станало с теб?! Йеспер отвори уста, затвори я, после: — Тате, аз… аз… — Аз съм виновен — излая Вилан. Всички се обърнаха да го погледнат. — Той… такова… притесняваше се за банковия заем, затова прекъсна обучението си. Хвана се на работа при… — Един местен оръжейник — притече се на помощ Нина. — Нина! — избумтя предупредително Матиас. — Трябва да му помогнем — прошепна тя. — Да излъже баща си? — Това е дреболия, благородна лъжа, съвсем различно е. Нямаше представа накъде бие Вилан с историята си, но очевидно я съчиняваше в движение и имаше нужда от помощ. — Да! — каза енергично хлапето. — При оръжейник! А после аз… му казах за една сделка и… — Измамиха ги — Включи се и Каз. Гласът му беше студен и равен както винаги, но от тялото му се излъчваше стаено напрежение, сякаш стъпваше по тънък лед. — Предложили им търговска сделка с голяма печалба, толкова добра, че не била за изпускане. Твърде добра. Колм се тръсна на един стол. — Когато една сделка е твърде добра… — каза той. — Вероятно става въпрос за измама — довърши Каз. Нина остана с впечатлението, че този път като никога Каз изрича неразкрасената истина. Странно. — С брат ти всичко ли загубихте? — обърна се Колм към Вилан. — Брат ми? — примигна насреща му Вилан. — С близнака ти — натърти Каз и метна поглед към Кювей, който си седеше тихичко и гледаше сеир. — Да. Всичко изгубиха. Оттогава братът на Вилан не е казал и една дума. — Да, и на мен ми се стори мълчалив — кимна Колм. — А вие всичките… студенти ли сте? — Нещо такова — отвърна Каз. — Студенти, които прекарват свободното си от занятия време в гробище. Не трябва ли да се обърнем към властите? Да ги уведомим? Тези измамници може да са взели на мушка и други хора. — Ами… — започна Вилан, но Каз го смълча с поглед. В гробницата се възцари неловка тишина. Каз седна на един от столовете край масата. — В Кетердам властите няма да помогнат — каза той. — Защо? — Защото тук законът се подчинява на печалбата. Йеспер и Вилан са станали жертва на алчността си. Градската стража най-много да им изкаже съчувствие. Понякога единственият начин да получиш справедливост е да вземеш нещата в свои ръце. — И тук на сцената се появявате вие? — попита Колм. Каз кимна. — Ще намерим пари. Няма да загубите фермата си. — Но ще престъпите закона — каза Колм и поклати уморено глава. — Та вие сте толкова млад, приличате на първокурсник. — Кетердам беше моят университет. И нека ви кажа следното. Йеспер не би се обърнал за помощ към мен, ако имаше друг избор. — Едва ли си чак толкова лош, момко — тръсна глава Колм. — Не си живял достатъчно дълго да натрупаш нужните грехове. — Уча се бързо. — Мога ли да ти имам доверие? — Не. Колм се наведе да вземе смачканата си шапка от пода. — Мога ли да ти вярвам, че ще помогнеш на Йеспер? — Да. Колм въздъхна. Плъзна поглед по тайфата им. Нина усети, че поизправя гръб. — Като ви гледам, се чувствам старец. — Изкарай известно време в Кетердам и ще се почувстваш древен — рече Каз. После кривна глава настрани и изражението му се отнесе. Замисля нещо, помисли си Нина. — Имаш честно лице, господин Фейхи — каза той накрая. Колм погледна въпросително сина си. — Ами… дано е така. Благодаря. — Не е комплимент — каза Йеспер. — Познавам тази физиономия, Каз. Да не си посмял! Каз само мигна бавно. Каквато и схема да се беше родила в диаболичния му мозък, вече нищо не можеше да я спре. — Къде си отседнал? — попита той Колм. — В Щрауса. — Не е безопасно да се връщаш там. Ще те преместим в хотел „Гелдренер“ и ще те регистрираме под друго име. — Но… защо? — заекна Колм. — Защото едни хора искат Йеспер да умре и вече те използваха като стръв, за да го изкарат на открито. Без колебание ще те вземат за заложник и, за съжаление, няма да си първият. — Каз надраска някакви указания на лист хартия и го връчи на Роти заедно с дебела пачка крюге. — Можеш да се храниш в трапезарията на хотела, господин Фейхи, но ще те помоля да не излизаш по улиците, докато не се свържем с теб. Туристическите обиколки ще трябва да почакат. Ако някой попита по каква работа си в Кетердам, казвай, че си на почивка. Колм местеше поглед между Роти и Каз. Накрая въздъхна. — Не. Благодаря ви, но това е грешка. — Обърна се към Йеспер. — Ще намерим друг начин да изплатим кредита. Или ще започнем от нулата другаде. — Няма да се отказваш от фермата — каза Йеспер, после сниши глас и добави: — Тя е там. Няма да я изоставим. — Йес… — Моля те, тате. Остави ме да оправя нещата. Знам, че… — Преглътна, а костеливите му рамене се сгърбиха. — Знам, че те разочаровах. Дай ми още един шанс, само за това те моля. Нина подозираше, че Йеспер не говори единствено на баща си. — Не ни е мястото тук, Йес. Този град е прекалено шумен и всеки прави каквото си иска. Не мога да остана тук. — Господин Фейхи — тихо рече Каз, — нали знаеш какво казват за кравешкото пасище? Веждите на Йеспер литнаха нагоре, а Нина я напуши смях. Какво знаеше копелето на Кацата за кравешките пасища? — Върви с наведена глава и си гледай в краката — отвърна Колм. Каз кимна. — Просто мисли за Кетердам като за много голямо кравешко пасище. — Думите му предизвикаха бегла усмивка върху лицето на фермера. — Дай ни три дни да вземем парите и да ви изведем с Йеспер от Керч по живо, по здраво. — И това е възможно? — Всичко е възможно в Кетердам. — Тази мисъл не ме успокоява особено — каза Колм, после стана, а Йеспер скочи на крака. — Тате? — Три дни, Йеспер. После се прибираме. Със или без парите. — Сложи ръка на рамото му. — И се пази, в името на светците. Всички се пазете. Буца заседна в гърлото на Нина. Матиас беше изгубил семейството си в пограничен сблъсък. Нея я бяха отделили рано от дома й, за да се обучава в Малкия дворец. Вилан буквално го бяха изритали от дома му. Кювей беше загубил и баща си, и родината си. А Каз? Хич не искаше и да знае от коя тъмна уличка е изпълзял Каз. Но Йеспер имаше къде и при кого да отиде, при човек, който да му казва, че всичко ще бъде наред. Представи си златни полета под безкрайно синьо небе и чифлик, който се гуши на завет под клоните на червени дъбове. Място, където нищо не те заплашва. Представи си как Колм Фейхи отива в кабинета на Ян ван Ек и му казва да им върне веднага Иней, иначе ще му разбие зъбите. Искаше й се някой в този град да им помогне, искаше й се да не са толкова сами. Искаше й се господин Фейхи да ги отведе всичките във фермата си. Никога не беше ходила в Новий Зем, но копнежът по онези златни полета я пронизваше като носталгия. „Глупаво — каза си тя. — Детинско.“ Каз беше прав — ако искаха справедливост, трябваше сами да си я осигурят. Само дето това не облекчи болката в прежаднялото й сърце. Колм се сбогува с Йеспер, после тръгна с Роти и Спехт през гробището. Обърна се да им помаха и скоро изчезна от погледа. — Трябваше да ида с него — каза Йеспер, застанал на прага. — Веднъж вече едва не го убиха заради теб — рече Каз. — Знаем ли кой е направил засадата в университета? — попита Вилан. — Бащата на Йеспер е ходил при градската стража — каза Матиас. — Подозирам, че повечето офицери там не биха се посвенили да вземат подкуп. — Така е — кимна Нина. — Но не е съвпадение, че от банката точно сега са го потърсили за кредита. Вилан се тръсна на един стол. — Ако банката е замесена, значи е твърде вероятно баща ми да стои зад всичко това. — Пека Ролинс също има контакти в банките — отбеляза Каз и ръката му се сви около вранската глава на бастуна. — Възможно ли е да работят заедно? — попита Нина. Йеспер прокара ръце по лицето си. — В името на вси светии и леля ти Ева, дано да не е така. — Нищо не изключвам — рече Каз. — Но всичко това не променя плановете ни за тази нощ. Ето. — И бръкна в една от нишите в стената. — Револверите ми! — възкликна Йеспер и ги притисна към гърдите си. — О, здравейте, хубавци мои! — Усмивката му беше ослепителна. — Взел си ги! — Сейфът в Облачния не би затруднил и дете. — Благодаря ти, Каз. Благодаря ти. Топлотата, която Каз бе демонстрирал пред бащата на Йеспер, се беше изпарила без следа също като мечтите на Нина за златните полета. — Каква полза от стрелец без оръжие? — попита Каз и явно не забеляза как увехна усмивката на Йеспер. — Ти отдавна си на червено, Йеспер. Както и ние. Тази нощ ще започнем да си плащаме дълговете. * * *



 И ето че отиваха да направят точно това — беше се стъмнило, а намаляващата луна ги зяпаше като бяло бдително око. Нина смъкна ръкавите си. Вече не беше толкова студено, късната пролет беше седнала на трона. Или поне каквото минаваше за късна пролет в Керч — влажната клаустрофобична топлина на животински дъх с по някоя и друга кратка и непредсказуема буря за разкош. Малко по-рано Матиас и Йеспер бяха тръгнали към голямата лодка на доковете, а след като се върнаха, всички поеха към брега на острова, без Кювей, Роти и Спехт, които останаха на Черното було. Лодката безшумно цепеше водата. Далеч отпред се виждаха пътеводните им светлинки. Револверите на Йеспер се кипреха на кръста му, двамата с Матиас бяха нарамили и по една пушка. Каз имаше пистолет в джоба на палтото си, както и демоничния си бастун, разбира се, а Вилан току поглаждаше раницата си. Пълна бе с експлозиви, светлинни бомби и светците знаят какво още. — Дано да не бъркаме нещо — каза Вилан с въздишка. — Баща ми със сигурност се е подготвил. — Точно на това разчитам — отвърна Каз. Нина плъзна пръсти по дръжката на пистолета, прибран в джоба на лекото й пролетно палто. Досега не й бе трябвало оръжие, дори не се беше сещала да си поиска. „Защото преди аз бях оръжието.“ Но сега не можеше да разчита на силата си. Контролът й беше несръчен и тромав, сякаш се пресягаше към нещо, което всеки път се оказваше една идея по-далече от очакваното. А тази нощ нямаше място за грешки. Трябваше да е сигурна, че ще намери силата си там, където би трябвало да бъде. Животът на Иней зависеше от това. Нина знаеше, че ако беше отишла с другите на Велгелюк, битката щеше да протече другояче. Иней никога нямаше да попадне в плен, ако Нина беше достатъчно силна да се изправи пред лакеите на Ван Ек. А ако беше взела и парем? Тогава никой не би могъл да се мери с нея. Тръсна глава решително. „Ако беше взела втора доза парем, щеше да се пристрастиш необратимо и да си на крачка от Жетварската баржа.“ Стигнаха в мълчание до брега и слязоха от лодката бързо и без излишен шум. Каз им даде знак да заемат позициите си. Той щеше да подходи от север, Матиас и Вилан — от изток. На Нина и Йеспер се падаха пазачите по западната граница на периметъра. Нина раздвижи пръсти. Да вземе гласа на четирима пазачи. Лесна работа. Поне допреди няколко седмици. Ще забави пулса им и ще ги потопи бавно в безсъзнание, преди да са разбрали какво им се случва. Сега обаче дрехите лепнеха неприятно по тялото й. Може би от влагата, а може би от собствената й пот. Потеше се като прасе от нерви. А после видя силуетите на първите двама пазачи. Не се чувстваше готова, всичко се случваше твърде бързо. Двамцата бяха облегнали гръб на ниския каменен зид, пушките, подпрени отстрани, и си приказваха тихо. Лесна работа. — Хайде, затвори им очичките — прошепна Йеспер. Нина се съсредоточи върху пазачите, синхронизира собственото си тяло с техните, ослушваше се за пулса и ритмичното движение на кръвта им. Все едно се препъваш слепешком в мрака. Нищо не откриваше, нищичко. Само бегло усещане за телата им и толкоз. Знание, което й се изплъзваше упорито. Виждаше ги с очите си, чуваше ги с ушите си, но останалото тънеше в мълчание. Онова друго сетиво, дарът, който я придружаваше през целия й съзнателен живот, сърцевината на силата й, която Нина усещаше в себе си още от дете… това сетиво просто се беше изключило. Мислеше единствено за парем, за възторга и лекотата, които й носеше дрогата, за усещането, че цялата вселена е в ръцете й. — Какво чакаш? — попита Йеспер. Стреснат от някакъв звук или доловил по друг начин присъствието им, единият от пазачите обърна глава към тях и се взря в мрака. Взе пушката си и даде знак на другаря си да го последва. — Идват насам — прошепна Йеспер и посегна към револверите си. „О, светци!“ Ако се наложеше Йеспер да стреля, всички пазачи по периметъра щяха да разберат, че са дошли неканени гости. Щеше да се вдигне тревога и да провали начинанието им в зачатък. Нина съсредоточи цялата си воля. Гладът за парем я сграбчи, препусна из тялото й, заби жадно нокти в мозъка й. Нина не му обърна внимание. Един от пазачите обърка крачките, после се срина на колене. — Гилис! — каза другият. — Какво ти става? — Но не беше толкова глупав, че да свали пушката си. — Спри на място! — извика той в тяхната посока, като едновременно се опитваше да подкрепи другаря си. — Кой е там? — Нина! — прошепна ожесточено Йеспер. — Направи нещо! Нина стисна пръсти в юмрук. Опитваше се да затвори ларинкса на пазача, преди онзи да е вдигнал тревога. — Кой е там! Йеспер извади единия си револвер от кобура. „Не, не, не!“ Не искаше тя да е причината за провала на мисията. Парем уж трябваше или да я убие, или да се разкара от организма й, а не да я мъчи толкова време в тази преизподня от копнеж и безсилие. Гняв се разля по вените й, чист, съвършен, фокусиращ гняв. Мислите й се пресегнаха и тя най-сетне улови нещо. Някакво движение привлече вниманието й, смътен силует, който се появи от сенките встрани… облаче прах. Прашното облаче се стрелна към втория пазач, онзи, които още стоеше на крака и стискаше пушката. Той взе да размахва ръка, сякаш гони рояк комари, но облакът се въртеше все по-бързо, уплътни се в малка прашна колона. Пазачът отвори уста да изкрещи и облакът изчезна. Човекът изгрухтя и се катурна заднишком. Другият още се клатеше пиянски на колене. Нина и Йеспер тръгнаха натам и Йеспер го фрасна по тила с дръжката на револвера си. Пазачът се срина в безсъзнание на земята. Двамата огледаха предпазливо другия. Той лежеше с отворени очи, взрени в звездното небе. Устата и носът му бяха задръстени с фин бял прах. — Ти ли направи това? — попита Йеспер. Тя ли го беше направила? Имаше чувството, че усеща белия прах в собствената си уста. Не би трябвало да е възможно. Корпоралките манипулираха човешкото тяло, а не неорганичната материя. Това с облака прах беше дело на фабрикатор, при това много силен. — Не си бил ти? — Благодарен съм за високото ти мнение, но не. Заслугата е изцяло твоя, красавице. — Не исках да го убивам. — А какво бе искала да направи? Само да го смълчи. Прах се стичаше на тънко сухо ручейче от ъгъла на устата му. — Остават още двама — каза Йеспер. — А вече изоставаме от графика. — Ами ако просто ги фраснем по главата? — Много изискано. Харесва ми. Нина имаше чувството, че нещо пълзи по кожата й, по цялото й тяло. Но копнежът по парем беше утихнал. „Не исках да го убивам.“ Нямаше значение. В момента беше без значение. Двама от четиримата пазачи бяха вън от играта, планът беше задействан и нямаше връщане назад. — Хайде — каза тя. — Да измъкнем нашето момиче. 
  7. Иней 
 


 Иней прекара безсънна нощ в мрака. По някое време стомахът й започна да ръмжи, значи беше време за закуска, но никой не дойде да махне превръзката от очите й и да остави поднос на масата. Явно Ван Ек се беше отказал да я глези. Видял беше неподправения й страх и това щеше да е новото му средство за натиск, а не сулийските очи и приятелското отношение на Бажан. Предната нощ, след като спря да трепери, Иней пропълзя до отвора на вентилационната шахта. Беше здраво прикрепен с винтове към стената. Явно са го направили, докато тя е била в театъра. Изобщо не се изненада. Това само потвърди подозренията й, че Ван Ек нарочно го е оставил отворен, за да пробуди надеждите на пленницата си и после да ги натрие в носа й. След това мислите й постепенно се проясниха. Лежеше в тишината и съставяше план. Щеше да проговори. Имаше куп тайни квартири и скривалища, които Утайките вече не използваха, било защото са били разкрити на някакъв етап, било защото са станали неудобни по някаква причина. Ще започне от тях. А да не забрави и уж тайни квартири, използвани от други банди в Кацата. Знаеше за един преоборудван товарен контейнер на Трето пристанище, което Лидитата използваха понякога. Чайките обичаха да се завират в един порутен хотел на няколко пресечки от Ребрата. Викаха му Тортата заради избелелия малинов цвят и белите стрехи, които приличаха на напукана захарна глазура. Щеше да отнеме цяла нощ, докато Ван Ек претърси всички тези места. Това щеше да осигури малко време на Иней. Ще прати Ван Ек и мутрите му за зелен хайвер, ще обикалят целия град да търсят Каз. Иней не беше добра актриса, но в Менажерията често се бе налагало да лъже, а и беше научила това-онова покрай Нина. Когато Бажан най-после се появи да й свали превръзката от очите, не беше сам. Придружаваха го шестима въоръжени пазачи. Иней не знаеше колко време е минало, но подозираше, че вече се свечерява. Бажан изглеждаше прежълтял и не я поглеждаше в очите. Дано е будувал цялата нощ под тежкото време на думите, които му беше казала. Младежът сряза въжетата на глезените й и ги смени с окови. Железата дрънчаха неприятно, докато Иней вървеше след пазачите по коридора. Този път я вкараха през задния вход на театъра. Минаха покрай зарязани декори и потънал в прах реквизит. Стигнаха до сцената. Проядените от молци зелени завеси бяха спуснати и залата за публиката, партерът и балконите не се виждаха. Със спусната завеса и под жегата от прожекторите сцената се усещаше някак по-интимна, не толкова като театрален мизансцен, колкото като истинска операционна зала. Иней стрелна с поглед масата с откъртения ъгъл, където я бяха държали предната нощ, и бързо извърна глава. Ван Ек я чакаше, тук беше и остроносият пазач от снощи. Иней си даде мълчаливо обещание. Дори ако планът й се провалеше, дори ако Ван Ек смажеше краката й на пихтия и я оставеше саката за цял живот, тя ще намери начин да му го върне. Не знаеше как, но все щеше да измисли нещо. Преживяла бе твърде много, за да се даде сега на Ян ван Ек. — Страх ли те е, госпожице Гафа? — попита той. — Да. — Каква завидна откровеност! Ще ми кажеш ли каквото знаеш? Иней си пое дълбоко дъх и провеси уж неохотно глава. Надяваше се, че играе убедително. — Да — прошепна тя след кратко мълчание. — Слушам те. — Откъде да знам, че няма да ме нараниш дори ако ти кажа всичко? — попита тя предпазливо. — Ако информацията се окаже полезна, няма от какво да се страхуваш, госпожице Гафа. Аз не съм жесток човек. Просто използвам методите, с които ти си свикнала — заплахи, насилие. Животът в Кацата ви научава да очаквате тези неща. Все едно слушаше Леля Хелеен. „Защо ме караш да постъпвам така? Сама си си виновна, момиче.“ — Значи ми даваш дума? — попита тя. Пълен абсурд! Ван Ек беше показал колко струва думата му, когато наруши сделката им на Велгелюк и се опита да ги избие до крак. Но сега той кимна тържествено. — Да — каза той. — Имаме сделка. — Каз никога не трябва да разбира, че… — Да, да, естествено — прекъсна я нетърпеливо той. Иней се изкашля. — Синия рай е клуб близо до Ребрата. Каз използваше стаите на горния етаж да крие крадена стока. — Самата истина. Стаите сигурно още бяха празни. Каз спря да използва мястото, след като научи, че един от барманите в клуба е задлъжнял на Лъвските грошове. Не искаше никой да снася информация на конкуренцията кога той влиза и излиза от сградата. — Добре. Друго? Иней прехапа долната си устна. — Един апартамент на Колщраат. Не помня точния адрес. Гледа към задните входове на част от казината по Източната. Крили сме се там при нужда. — Тъй ли? Продължавай, моля. — Има един товарен контейнер… — Позволи ми да те спра, госпожице Гафа — прекъсна я Ван Ек и пристъпи по-близо до нея. На лицето му не се четеше гняв. Изглеждаше по-скоро… развеселен. — Мисля, че тази информация няма да ни заведе никъде. — Не бих… — Решила си да ме подхлъзнеш с глупости и аз да си гоня опашката, докато ти чакаш да те измъкнат или измъдриш друг някой обречен план за бягство. Работата е там, че няма нужда да чакаш, госпожице Гафа. Господин Брекер вече е тук да те спаси. — И даде знак на един от пазачите. — Вдигни завесата. Чу се скърцане на въжета и изпокъсаната завеса бавно се вдигна. Театралната зала беше претъпкана с пазачи покрай стените и по пътечките между редовете, поне трийсетина, може и повече, всичките тежковъоръжени с пушки и тояги, забележителна демонстрация на сила. „О, не!“ — помисли си тя, осъзнала най-после какво й е казал Ван Ек. — Точно така, госпожице Гафа — продължи той. — Твоят герой идва. Господин Брекер се смята за най-умния човек в Кетердам, затова реших да му угодя и да му дам възможност сам да се надхитри. Осъзнах, че вместо да те крия, по-добре ще е да подмамя приятелчетата ти тук. Иней свъси чело. Не можеше да бъде! „Не може да бъде!“ Възможно ли е този търговец наистина да е надхитрил Каз? И е използвал нея за тази цел? — Редовно пращах Бажан по поръчки. Буквално всеки ден отплаваше от Ейл Комеди и се връщаше. Реших, че едно сулийско момче няма да остане незабелязано, както и движението от и до един уж изоставен остров. До днес не бях сигурен, че Брекер ще налапа въдицата. Дори започнах сериозно да се притеснявам. Но той не ме разочарова. По-рано тази вечер двамина от отряда му са били забелязани да подготвят голяма лодка за отплаване — едрият фйерданец и земското момче. Оставих ги да си свършат работата. Също като теб те са обикновени пионки. Голямата награда е Кювей и твоят господин Брекер най-после ще ми даде дължимото. — Ако беше изпълнил сделката си с нас, вече щеше да държиш Кювей — каза тя. — Рискувахме живота си да го измъкнем от Ледения палат. Рискувахме всичко. Трябваше да спазиш дадената дума. — Един патриот би предложил да освободи Кювей и без обещанието за награда. — Патриот? Твоят план за юрда парем ще хвърли Керч в невиждан хаос. — Пазарите не се сриват толкова лесно. Керч ще издържи. Може дори да излезе по-силен след промяната. Виж, ти и себеподобните ти може и да пострадате. Как ще я карате вие, паразитите от Кацата, когато Керч влезе във война? Когато честните хора няма да имат излишни пари за пилеене и ще мислят за сражения и тежък труд, а не за пороците си? Иней усети, че е оголила зъби. — Каналните плъхове умеят да оцеляват без значение колко упорито ги тъпчат с ботуш. Той се усмихна. — Повечето от твоите приятели няма да оцелеят дори до утре. Иней си помисли за Йеспер, за Нина и Матиас, за сладкия Вилан, който заслужаваше много по-добър баща от този боклук. Ван Ек не искаше просто да спечели поредната надпревара. За него това беше лично. — Ти ни мразиш. — Откровено казано, ти, госпожице, не представляваш интерес за мен — акробатка, танцьорка или каквато си била там, преди да се превърнеш в позор за този град. Но трябва да призная, че Каз Брекер е друга работа. Самото му съществуване е обидно. Той е зъл, безмилостен, неморален. Превърнал е развалата в произведение на изкуството. Такъв забележителен ум е можел да извърши велики дела. Би могъл да управлява този град, да построи нещо, да създаде стойност, от която всички ще имаме полза. Вместо това той паразитира на гърба на свестните хора. — Свестните хора? Като теб? — Неприятно ти е да го чуеш, но е вярно. Когато аз си отида от този свят, след мен ще остане най-голямата мореплавателна компания, източник на богатство в прослава на Гезен и знак за неговото благоволение. Какво ще остави Каз Брекер след себе си? Какво друго, освен вмирисан труп, който да изгори на Жетварската баржа? Някъде извън театъра прозвуча вик и залата се смълча напрегнато. Всички се обърнаха към двойните врати. Ван Ек си погледна часовника. — Точно в полунощ. Брекер определено има вкус към драматичното. Иней чу нов вик, после кратка престрелка. Краката й бяха оковани, вардеха я шестима стражи. Задави я безпомощност. Приятелите й щяха да влязат в капан, а тя не можеше да ги предупреди. — Сметнах, че ще изглежда съмнително, ако оставя периметъра съвсем без охрана — каза Ван Ек. — Не бихме искали да се издадем, като улесним излишно противника, нали така? — Каз никога няма да ти каже къде е Кювей. Ван Ек се усмихна снизходително. — Само се чудя кое ще свърши повече работа — да изтезавам господин Брекер или да изтезават теб пред очите му. — Наведе се към нея и каза заговорнически: — Нека ти кажа с какво ще започна обаче. Ще му сваля ръкавиците и ще счупя един по един крадливите му пръсти. Иней си помисли за бледите фокуснически ръце на Каз и лъскавия белег, който минаваше през кокалчетата на дясната. Ван Ек можеше да счупи всичките му пръсти, а после и краката, но Каз пак нямаше да каже и дума. Но ако му свалят ръкавиците? Иней все още не разбираше защо са му толкова важни, нито защо беше припаднал в затворническия фургон на път към Ледения палат, но знаеше, че Каз не понася допира на кожа в кожа. Доколко можеше да скрие тази своя слабост? Колко бързо щеше да напипа Ван Ек слабото му място и как щеше да се възползва от него? Колко щеше да издържи Каз, преди да се разпадне? Това тя не би могла да понесе. Добре че не знаеше къде са скрили Кювей. Защото щеше да се пречупи преди Каз. Тропот на ботуши изгърмя по коридора пред залата. Иней се хвърли напред и понечи да извика, но един от пазачите й затисна устата и тя напразно се замята в хватката му. Вратите се отвориха рязко. Трийсет пазачи с трийсет пушки и трийсет пръста на спусъка. Момчето на прага отскочи назад бяло като платно. Кестенявите му къдрици стърчаха на всички страни. Беше с червено-златната ливрея на Ван Ек. — Ааа… господин Ван Ек — разхълца се момчето и вдигна ръце пред себе си. — Отбой — викна търговецът на пазачите. — Какво? Момчето преглътна. — Сър, къщата при езерото. Дойдоха от водата. Ван Ек скочи на крака и събори стола си. — Алис… — Отведоха я преди час. „Алис.“ Хубавата бременна женичка на Ван Ек. Иней усети как надеждата надига глава в гърдите й, но нарочно не й обърна внимание. Боеше се да повярва. — Убили са един от стражите, другите намерихме вързани в мазето — продължи момчето, останало без дъх. — На масата имаше бележка. — Дай я — излая Ван Ек. Момчето притича по пътечката и търговецът грабна бележката от ръката му. — Какво… какво пише? — попита Бажан. Гласът му трепереше. Дали пък Иней не е била права за Алис и учителя й по музика? Ван Ек го зашамари с опакото на ръката си. — Ако разбера, че си знаел нещо за това… — Не съм! — извика Бажан. — Нищо не съм знаел. Следвах заповедите ви с точките и запетаите! Ван Ек смачка бележката в юмрук, но преди това Иней зърна за миг насечения почерк на Каз и краткото съдържание. „По обяд утре. Моста Гоедмед. С ножовете й.“ — Бележката беше затисната с това. Момчето бръкна в джоба си и извади игла за вратовръзка — голям рубин в гнездо от златни лаврови листенца. Иней знаеше, че Каз е свил иглата от Ван Ек, когато той го нае да свършат онази работа в Ледения палат. Не й бе останало време да прибере иглата на скришно място, преди отрядът им да напусне Кетердам. Явно Каз се беше докопал отново до бижуто. — Брекер — изръмжа яростно Ван Ек. Сега вече Иней не издържа и избухна в смях. Ван Ек я удари през лицето. Сграбчи я за предницата на туниката и я разтърси толкова силно, че чак костите й изпукаха. — Брекер още си мисли, че това е някаква игра, нали? Та тя ми е съпруга! Носи детето ми. Иней се разсмя отново. Всички ужаси от последната седмица се откъсваха от сърцето й и се изливаха шеметно навън. Дори да искаше да спре смеха, едва ли би могла. — А ти беше толкова глупав, че сам му даде тази безценна информация, докато бяхме на Велгелюк. — Да накарам ли Франк да донесе чука, за да разбереш колко съм сериозен? — Господин Ван Ек! — примоли се Бажан. Но Иней беше приключила със страха. Този тип вече нямаше да я уплаши. Преди Ван Ек да си е поел дъх за отговор, тя се надигна на пръсти и го фрасна здравата с чело. Усети как носът му се счупи. Той изкрещя, пусна я, а по хубавия му търговски костюм потече кръв. Пазачите моментално я дръпнаха назад. — Ах ти, лайно дребно! — каза Ван Ек, притиснал кърпичка с монограм към лицето си. — Курва нещастна! Лично ще счупя с чука и двата ти крака… — Давай, Ван Ек, заплашвай. Обясни ми колко съм дребна и нещастна. Пипнеш ли ме с пръст, Каз Брекер ще разреже корема на хубавата ти женичка, ще извади бебето и ще го обеси на някой балкон в Борсата. Това бяха грозни думи, от които съвестта й се разбунтува, но Ван Ек заслужаваше образите, които Иней рисуваше пред очите му. Не вярваше, че Каз би направил такова нещо, но беше благодарна за всички гадни и зли неща, които Мръсните ръце беше правил през годините, за да заслужи репутацията си — репутация, която щеше да преследва Ван Ек неотклонно, докато не си прибере съпругата. — Млъкни! — кресна той и от устата му се разхвърчаха слюнки. — Мислиш, че не би го направил? — продължи да го дразни Иней. Усещаше сгорещеното място на бузата си, там, където я беше ударил, виждаше и чука в ръката на пазача. Ван Ек я беше накарал да се страхува и сега тя с радост му връщаше услугата. — Зъл, безмилостен, неморален. Нали точно затова нае Каз да ти свърши онази работа? Защото прави неща, които никой друг не дръзва да направи? Давай, Ван Ек. Счупи ми краката и виж какво ще стане. Предизвикай го, ако смееш. Наистина ли беше повярвала, че някакъв си търговец може да надхитри Каз Брекер? Каз щеше да я освободи и тогава щяха да покажат на този тип на какво са способни курвите и каналните плъхове. — Не си го слагай на сърце — каза тя, когато Ван Ек се подпря на масата, точно до откъртения ъгъл. Явно му се бяха подкосили краката. — И по-свестни хора от теб могат да си намерят майстора. 
  8. Матиас 
 


 Матиас знаеше, че дълго ще плаща за грешките, които е допуснал, вероятно ще плаща през следващия си живот дори, но винаги бе вярвал, че въпреки престъпленията и слабостите някъде дълбоко в него има ядро от почтеност, което нищо не може да разруши. Сега обаче си мислеше, че ако се наложи да прекара още един час в компанията на Алис ван Ек, като нищо ще я убие собственоръчно, за да си осигури поне мъничко тишина. Ударът срещу къщата при езерото беше минал отлично, с прецизност, която заслужаваше възхищение. Само три дни след отвличането на Иней Роти беше дотичал с новината, че на Ейл Комеди се виждат светлинки, лодки се движат между острова и града в странни часове, а с тях често пътува млад сулиец. Бързо разбраха кой е — Адем Бажан, учител по музика в дома на Ван Ек през последните шест месеца. Явно го бяха наели, след като Вилан е напуснал дома си, но Вилан изобщо не се изненада, че баща му е наел професионален музикант да обучава Алис. — Защо, бива ли я? — попита Йеспер. Вилан се поколеба, после каза: — Много се старае. Лесно стигнаха до извода, че Ван Ек държи Иней на Ейл Комеди и Нина настоя да действат незабавно. — Знаем, че не я е извел от града — каза тя. Страните й бяха поруменели за пръв път след битката с парем. — Явно я държи там, на острова. Но Каз вече се бе втренчил в близката далечина с онзи особен поглед. Поклати глава и каза: — Прекалено очевидно. — Каз… — Искаш ли да ти дам сто крюге? — Срещу какво? — Именно. Ван Ек ни улеснява. Мисли за нас като за мишоци. Само че той не е роден в Кацата, а ние не сме вчерашни наивници, готови да скочат на първото лъскаво нещо. Ван Ек иска да стигнем до извода, че Иней е на онзи остров. Може наистина да е там. Но той със сигурност ще ни чака добре въоръжен, вероятно и с няколко гришани на парем в добавка. — Винаги удряй там, където мишокът не гледа — промърмори Вилан. — Гезен да ни е на помощ — възкликна Йеспер. — Съвсем си се развалил, хлапе. Каз тропна с вранския си бастун по каменния под на гробницата. — Знаете ли какъв е проблемът на Ван Ек? — Няма чест? — каза Матиас. — Не става за родител? — предположи Нина. — Започнал е да оплешивява? — обади се Йеспер. — Не — рече Каз. — Има твърде много за губене. И лично пи подсказа какво да му откраднем. Изправи се с усилие и им изложи плана си за похищението на Алис. Вместо да влязат в капана на Ван Ек в опит да освободят Иней, щяха да го принудят сам да им я върне, като я замени срещу бременната си жена. Не просто бременна, а в напреднала бременност. Оставаше да открият къде е Алис. Ван Ек не беше глупав. Каз смяташе, че е извел Алис от града отдавна, още когато ги беше прилъгал да сключат с него сделката за Ледения палат. Проучванията им бързо потвърдиха тази хипотеза. Ван Ек не би държал жена си в склад, фабрика или друга промишлена сграда, не я бяха открили и в хотелите, които той притежаваше, нито в семейната вила или в двете ферми край Елсмеер. Възможно беше да я е изпратил в някой чифлик или градска къща отвъд Истинското море, но Каз се съмняваше, че би подложил жената, носеща наследника му, на морско плаване с всички рискове, които съпътстват такъв преход. — Ван Ек явно има недвижима собственост, която не е вписана на негово име — рече Каз накрая. — Да спестява от данъци и прочие. Йеспер се намръщи. — Да не си плащаш данъците не е ли… знам ли, богохулство? Мислех, че се кланя доземи на Гезен. — Гезен и Керч не са едно и също нещо — каза Вилан. За да научат повече за тези скрити имоти, се наложи да проникнат в кабинета на Корнелис Смеет, което от своя страна породи серия от измами. Цялата тази непочтеност дразнеше Матиас, но не можеше да се отрече, че се сдобиха с ценна информация. Благодарение на папките в кабинета на Смеет научиха за езерната къща, хубав имот на петнайсетина километра южно от града, лесен за отбрана, удобен за обитателите и вписан на името на Хендрикс. „Винаги удряй там, където мишокът не гледа.“ Добра стратегия, това Матиас беше склонен да признае. Добра дори от военна гледна точка. Когато противникът има числено превъзходство, насочваш удара си другаде, някъде, където отбраната е слаба. Ван Ек очакваше от тях да измъкнат Иней и именно там беше съсредоточил силите си. А Каз допълнително го бе тласнал в тази посока, когато заръча на Матиас и Йеспер да подготвят голяма лодка на една от частните котвени стоянки в Пето пристанище, при това без да се крият особено, а тъкмо напротив. Точно по план, час преди полунощ Роти и Спехт бяха оставили Кювей на Черното було и — облечени с тежки плащове, които да крият лицата им, — бяха потеглили с голямата лодка, изнасяйки цяло представление — уж подвикват на приятелите си, които отплават от съседните котвени места. В действителност бяха крещели по сащисани туристи. Матиас можеше само да си представя реакцията на бедните чуждоземци и почудата им защо разни непознати им викат и махат от някаква лодка. Каз беше разпределил Нина и Йеспер в една от двойките, които щяха да ударят езерната къща. Матиас искаше да възрази, но бързо осъзна, че решението на Каз не е лишено от здрав разум. Идеята беше да елиминират пазачите без много шум и преди да са вдигнали тревога. Военното обучение на Матиас и гришанските способности на Нина ги правеха най-подходящи за целта, затова беше разумно да ги разпределят в различни екипи. Талантите на Йеспер и Вилан бяха от по-шумните и те щяха да се включат само в краен случай. Освен това му беше ясно, че ако се лепне за Нина по време на мисии като някакво куче пазач, тя ще сложи ръце на тънкото си кръстче и ще демонстрира познанията си в областта на ругатните на няколко различни езика. И все пак той най-добре знаеше през какво е преминала Нина след Ледения палат. Беше му много трудно да я изпусне от поглед. Подходиха откъм езерото и бързо елиминираха малкото пазачи по периметъра. Повечето вили покрай брега още бяха празни заради хладното време. Но в прозорците на Ван Ек — на Хендрикс, по-точно — грееха светлинки. Хендрикс беше моминската фамилия на майката на Вилан и имотът е бил собственост на семейството й много преди Ван Ек да влезе през вратата на вилата. Не срещнаха никаква съпротива — един от пазачите даже дремеше на верандата. Матиас разбра, че е имало жертва, чак когато бройката на пазачите не излезе при преброяването, но не беше останало време да попита Нина и Йеспер какво е станало. Вързаха останалите пазачи, вкараха ги в мазето, после се качиха на втория етаж с маски от Комедия Брута на лицата. Спряха пред музикалната стая, където Алис седеше на пейката пред пианото. Смятаха, че вече ще е заспала, но тя още се мъчеше с някаква мелодия. — Светци, каква е тази какофония? — прошепна Нина. — Май „Спинкай, малка пчелице“ — каза Вилан иззад рогатата маска на Сивото дяволче. — Но не съм сигурен. Когато влязоха в музикалната стая, териерът с копринена козина в краката на младата жена бе така добър да изръмжи, затова пък горката хубава и бременна Алис само вдигна поглед от нотите и попита: — Пиеса ли ще има? — Да, миличка — нежно рече Йеспер, — и ти си звездата на представлението. Наметнаха я с топло палто, после я изведоха от къщата и я качиха на лодката. Момичето им съдействаше всячески, беше толкова послушно, че Нина чак се притесни. — Може би до мозъка й не стига достатъчно кръв — прошепна тя на Матиас. Матиас не знаеше как да обясни поведението на Алис. Помнеше как майка му оплескваше и най-елементарните задачи, докато беше бременна със сестричката му. Веднъж беше стигнала чак до мегдана на селото, без да осъзнае, че е обула ботушите си на обратно, левия на десния си крак и десния на левия. Но на половината път до града, след като Нина върза ръцете й и развали хубавите й плитки с превръзката на очите, Алис май най-после започна да се ориентира в ситуацията. Взе да хленчи и току избърсваше нос с кадифения си ръкав. Хленченето прерасна в стонове и накъсано дишане, а когато я настаниха удобно в гробницата и дори намериха малка възглавница за краката й, се изроди в проточен вой. — Искам у домааааааа — ревеше момичето. — Искам си кучето. И оттогава не спря да реве. Накрая Каз вдигна ръце и всички излязоха навън да се отдалечат от сърцераздирателния вой. — Всички бременни жени ли са такива? — изпъшка Нина. Матиас се обърна да погледне през каменния вход. — Само отвлечените. — Не чувам собствените си мисли. — Дали да не й махнем превръзката на очите? — предложи Вилан. — Ние ще си сложим маските. Каз поклати глава. — Така рискуваме да каже на Ван Ек къде се крием. — Ще й стане нещо, ако продължава така — каза Матиас. — В процес на удар сме — рече Каз. — Много неща има да се случат преди размяната утре. Или намерете начин да й затворите устата, или аз ще го направя. — Тя е уплашено момиче… — възрази Вилан. — Не съм молил за описание. Но Вилан продължи: — Каз, обещай ми, че няма да… — Преди да довършиш това изречение, искам да си помислиш колко струва обещание от мен и какво си готов да платиш, за да го получиш. — Не е виновна, че техните са я накарали да се омъжи за баща ми. — Алис не е тук, защото е сгрешила в нещо. А защото е средство за натиск. — Ама тя е само едно бременно момиче… — Забременяването не е специален талант. Попитай всяко момиче в Кацата, което е изтеглило късата клечка. — Иней не би искала… Миг по-късно Каз беше избутал Вилан към стената на гробницата, а вранската глава на бастуна му го притискаше в гърлото. — Кажи ми пак как да си върша работата — изсъска той. Вилан преглътна и отвори уста. — Хайде, кажи ми. А аз ще ти отрежа езика и ще го дам на първата улична котка, която намеря. — Каз… — каза предпазливо Йеспер. Той не му обърна внимание. Вилан стисна устни на упорита черта. Момчето наистина не знаеше кога да бие отбой. Матиас вече се чудеше дали да не се намеси, когато Каз го пусна. — Някой да запуши устата на момичето, преди да съм се върнал — каза той и хлътна навътре в гробището. Матиас завъртя очи към небето. Луди хора. До един имаха нужда от шест месеца в тренировъчен лагер, а вероятно и от един здрав пердах. — По-добре не споменавай Иней — каза Йеспер, докато Вилан си подръпваше дрехите. — Ако ти се живее. Вилан поклати глава. — Но нали правим всичко това заради нея? — Ми не. Всичко е заради „великия план“, не помниш ли? — каза Нина и изпръхтя. — Спасяването на Иней е само първата стъпка. Върнаха се в гробницата. Тук, на светлината на фенера, Матиас се вгледа в Нина. Цветът на лицето й беше добър. Може би ударът й беше отвлякъл вниманието от другите неща. Оставаше да разбере защо беше убит човек по време на мисия, която не би трябвало да вземе жертви. Алис вече не виеше. Седеше с ръце на големия си корем и хленчеше тихо. Направи несръчен опит да си махне превръзката, но Нина се беше справила добре с възлите. Матиас погледна към Кювей, който седеше на масата срещу нея. Шуанецът само сви рамене. Нина седна до Алис. — Искаш ли да… искаш ли чаша чай? — С мед? — попита Алис. — Ами… май имаме захар. — Пия чая си с мед и лимон, иначе не го обичам. Нина май бе готова да й каже къде точно може да си завре меда и лимона, затова Матиас побърза да се намеси: — А шоколадова бисквита искаш ли? — О, обожавам шоколад! Нина присви очи. — Не помня да съм ти давала разрешение да се разпореждаш с шоколадовите ми бисквити. — За добра кауза е — каза Матиас и отиде да вземе кутията. Купил беше бисквитите с надежда да събуди апетита на Нина по времето, когато тя почти не се хранеше. — Пък и като гледам, кутията е почти пълна. — Пазя си ги за по-нататък — изсумтя Нина. — И по-добре не ме ядосвай, когато иде реч за сладки неща. Йеспер кимна. — О, да, Нина е като дракон, който трупа сладкиши в пещерата си. През цялото време Алис въртеше глава наляво-надясно в опит да следи разговора, без да вижда участниците в него. — Май всички сте млади — каза тя. — Къде са родителите ви? — Вилан и Йеспер избухнаха в смях. — И защо това да е смешно? — Не е — успокои я Нина. — Тези двамата просто са идиоти. — Хей! — възмути се Йеспер. — Не ние ти крадем от запаса с бисквитки. — Аз не допускам кого да е до запасите си с бисквитки — каза Нина с намигване. — Определено — кимна навъсено Матиас. Не знаеше дали да се радва, че Нина започва да се държи нормално, или да завижда, че друг е извикал усмивка на лицето й. Май ще е най-добре да си завре главата в кофа с вода, реши той. Държеше се като пълен мухльо. — Е — каза Йеспер и преметна ръка през раменете на Алис. — Разкажи ми за доведения си син. — Защо? — попита тя. — И него ли ще отвлечете? Йеспер се изсмя. — Едва ли. Чувам, че създавал само неприятности. От най-разнообразен вид. Вилан скръсти ръце на гърдите си. — Аз пък чувам, че е талантлив и неразбран. Алис се намръщи. — Неразбран? Аз го разбирам съвсем добре. Не е като да фъфли или нещо такова. Всъщност гласът му много прилича на твоя. — Йеспер се преви на две от смях, а Вилан се навъси още повече. — Иначе наистина е много талантлив. Учи музика в Беленд. — Да де, ама какъв е по принцип? — попита Йеспер. — Да ти е споделял някакви тайни страхове? Лоши навици? Неподходящи флиртове? Вилан бутна към Алис тенекиената кутия. — Вземи си още една бисквитка. — Вече изяде три! — възмути се Нина. — Вилан винаги е бил много добър с моите птички. Липсват ми. Руфъс също. Искам у домааааа! — И пак се разрева. Нина стовари глава върху масата да признае поражението си и каза: — Браво бе. Тъкмо реших, че може и да млъкне за малко. Напразно жертвах бисквитите си. — Абе, хора, вие никога ли не сте виждали бременна жена? — повиши глас Матиас. Отлично помнеше болежките и странните настроения на майка си, макар че поведението на Алис май нямаше нищо общо с бременността. Отпра ивица от окъсаното одеяло, захвърлено на купчина в ъгъла. — Дръж — каза той на Йеспер. — Намокри го добре да й направим студен компрес. — После клекна до Алис и каза: — Ще ти събуя обувките. — Защо? — попита тя. — Защото краката ти са отекли и един масаж ще те успокои. — Леле, взе да става интересно — подхвърли Нина. — Само не си вкарвай идеи в главата. — Да беше казал по-рано — отвърна тя и размърда пръстите на краката си. Матиас събу обувките на Алис и каза: — Не си отвлечена. Просто ще останеш тук няколко часа. Утре следобед вече ще си у дома при птичките и кучето си. Знаеш, че няма да те нараним, нали? — Не съм сигурна. — Е, не ме виждаш заради превръзката, но аз съм най-едрият тук и ти обещавам, че никой няма да те нарани. — Каза го с пълното съзнание, че може и да не спази обещанието си. Защото бедната Алис получаваше масаж на краката и студен компрес на челото в дупка, пълна с някои от най-смъртоносните змии, които пълзяха по улиците на този трижди проклет град. — Много е важно — продължи той — да се успокоиш, за да не си навредиш сама на здравето. Как да те ободрим, какво обичаш да правиш? — Ами… обичам да се разхождам по брега на езерото. — Добре, може по-късно да се разходим. Друго какво? — Обичам да си правя прически. Матиас погледна многозначително към Нина. Тя се намръщи, естествено. — Защо реши, че мога да правя прически? — Защото твоята коса винаги изглежда добре. — Чакайте — вдигна ръце Йеспер. — Той сериозно ли ти направи комплимент? — Наведе се да погледне по-отблизо Матиас. — Откъде да знаем, че този не е самозванец? — Добре де, може би някой ще й направи прическа. Някой, подчертавам. — Нещо друго? — попита Матиас. — Обичам да пея — каза Алис. Вилан взе да клати трескаво глава, устните му оформиха серия от безмълвни „не“-та. — Искате ли да ви попея? — попита обнадеждено Алис. — Бажан казва, че мога да изляза на сцена, толкова съм добра. — Дали да не го оставим за по-късно? — предложи Йеспер. Долната устничка на Алис се разлюля като чиния на ръба на маса миг преди да полети към пода. — Пей — избълва Матиас. — Непременно ни попей. И тогава започна истинският кошмар. Не че Алис пееше фалшиво или имаше неприятен глас. Обаче не спираше. Никога. Пя, докато се хранеше, между хапките. Пя, докато я разхождаха между гробовете. Пя зад един храст, където отиде да се облекчи. А когато най-после се унесе, тананикаше насън. — Може би това е бил планът на Ван Ек от самото начало — мрачно заяви Каз, когато всички излязоха отново от гробницата. — Какво, да ни подлуди? — каза Нина. — Получава се. Йеспер затвори очи и изпъшка. — Дяволски план. Каз извади джобния си часовник и го погледна. — Нина и Матиас така или иначе трябва да тръгват. Малко по-рано от предвиденото, но като стигнете до позициите си, може да поспите няколко часа. — Трябваше да внимават с придвижването си от и до острова, затова беше решено да заемат позициите си сега, а не да чакат изгрева на слънцето. — Маските и наметалата ще ви чакат при кожухаря. Ще се ориентирате по златния язовец на табелката. Не се дегизирайте веднага, просто вземете костюмите и изчакайте да стигнете възможно най-близо до Капака, преди да ги раздадете. После ще поемете на юг. Не се задържайте на едно място и секунда повече от необходимото. Нека не привличаме излишно вниманието на бандите в Кацата. — Каз ги погледна поред. — Всички трябва да сте по местата си преди пладне. Вилан — на улицата. Матиас — на покрива на Емпориум Комедия. Йеспер ще е отсреща, на покрива на хотел „Амберс“. Нина, ти ще си в стая на третия етаж на същия хотел. Балконът на стаята гледа към моста Гоедмед. Всички трябва да имате пряк и свободен изглед към моста, ясно? Искам да следите с поглед Ван Ек от първата секунда. Той ще е намислил нещо и ние трябва да сме готови. Нина стрелна скришом с поглед Йеспер, но каза само: — Никакви оплаквачки. — Никакви погребения — отвърнаха другите. Нина тръгна към вързаната за брега гребна лодка. Каз и Вилан се прибраха в гробницата, Йеспер също тръгна натам, но Матиас му прегради пътя. — Какво стана при езерната къща? — В смисъл? — Видях как те погледна Нина. Йеспер се размърда неспокойно. — Защо не попиташ нея? — Защото Нина ще твърди, че е добре, докато не й стане толкова зле, че не е в състояние да изрече думите. Йеспер отпусна ръце върху дръжките на револверите си. — Ще кажа само, че е добре да внимаваш. Тя не е… съвсем на себе си. — Това пък какво означава? Какво стана в къщата на Хендрикс? — Натъкнахме се на малка пречка. — Човек умря, Йеспер. — Хора умират постоянно в Кетердам. Просто бъди нащрек. И бъди готов да й помогнеш при нужда. С тези думи Йеспер влезе решително в гробницата, а Матиас изръмжа с раздразнение. Тръгна с бърза крачка да настигне Нина, като превърташе наум предупреждението на Йеспер, но не каза нищо, а само изчака Нина да се качи на борда и после тласна лодката в канала. Беше дал остатъка от парем на Каз и това беше най-умната му постъпка, откакто се бяха върнали от Ледения палат. Не му беше лесно да стигне до това решение. Каз си оставаше загадка, Матиас така и не успяваше да прецени колко плътен е мракът в него, нито коя граница не би прекрачил, ако изобщо имаше такава. Но него Нина не беше в състояние да го манипулира и когато се вмъкна в леглото му след удара в Облачния, Матиас разбра, че е взел правилното решение. Защото Дйел му беше свидетел, че самият той би й дал всичко, което поиска, ако така ще продължи да го целува. В онази нощ го беше събудила по средата на сън, който го преследваше безмилостно след Ледения палат. Уж се скиташе в студа, заслепен от бръснещия сняг и заслушан в далечния вой на вълците, а после се събуди до Нина, цялата топла и мека. Сети се какво му беше казала на кораба, докато още беше в хватката на парем. „Можеш ли изобщо да мислиш самостоятелно? За теб аз съм само поредната кауза. Първо следваше слепешката Ярл Брум, сега правиш същото с мен. Не ти искам тъпите клетви.“ Едва ли е говорела сериозно, но въпреки това не можеше да забрави думите й. Преди, като дрюскеле, Матиас беше следвал една изкривена кауза. Сега разбираше това. Но поне бе имал ясен път пред себе си, нация, която да защитава. Знаел бе какво представлява и какво светът очаква от него. Сега не беше сигурен в нищо, освен в Дйел и в клетвата, която беше дал на Нина. „Създаден съм да те пазя. Единствено смъртта ще отмени тази моя клетва.“ Наистина ли бе заменил една кауза с друга? Дали не търсеше убежище в чувствата си към Нина, защото го е страх да погледне бъдещето в очите и да си избере път? Насочи мислите си към гребането. Съдбата им нямаше да се реши тази нощ, а имаха да свършат куп неща преди зазоряване. А и каналите нощем му харесваха, обичаше ритъма на греблата, отраженията на уличните лампи във водната повърхност, тишината, усещането, че минаваш незабелязан през спящия свят, светлинка тук-там в прозорците, мисълта, че някой се е измъкнал от лапите на съня да дръпне завесите или да хвърли поглед навън. Стремяха се да ограничат максимално придвижването си до града денем и именно чрез нощните разходки по каналите Матиас бе опознал Кетердам. Една нощ бе зърнал жена през прозореца. Облечена бе с красива рокля, седеше пред тоалетката си и сваляше фибите от сложната си прическа. А после някакъв мъж, съпругът й вероятно, се приближи и започна да й помага, а тя се обърна да го погледне и се усмихна. Онзи миг причини на Матиас болка, която той не успяваше да назове. Той беше войник. Нина — също. Такива мирни семейни сцени не им бяха писани. Знаеше го, но въпреки това завиждаше на онази двойка за спокойствието, уютния дом и уюта помежду им. Знаеше, че прекалява, че твърде често й задава този въпрос, но когато слязоха от лодката близо до Източната дъга, го направи отново: — Как си? — Супер — отвърна разсеяно тя, заета да нагласява воала си. Облечена беше с лъскавата синя рокля на Изгубената невяста, същият костюм, който носеше през онази паметна нощ, когато се бе появила заедно с другарчетата си от Утайките в неговата затворническа килия. — Кажи ми, дрюскеле, идвал ли си преди в тази част на Кацата? — Рядко ми се отваряше възможност за туристически обиколки, докато бях в Адската порта — отвърна Матиас. — А и не бих дошъл точно тук. — Че как иначе. Толкова много забавляващи се хора като нищо биха ти докарали припадък. — Нина — каза тихо Матиас, докато вървяха към кожухаря. Не искаше да я притиска, но трябваше да знае. — За удара срещу Смеет ти използва перука и козметика, вместо да се прекроиш. Защо? Тя вдигна рамене. — Беше по-лесно и по-бързо. Матиас мълчеше и се чудеше дали да не я притисне още или да бие отбой. Минаха покрай една сиренарница и Нина въздъхна. — Как е възможно да мина покрай витрина, пълна с пити кашкавал и сирене, и да не почувствам нищо? Направо не мога да се позная. — Замълча, после добави: — Опитах да се прекроя. Нещо не е наред. Променило се е. Успях само да махна тъмните кръгове под очите си, и то с цената на огромно усилие. — Никога не си била талантлива шивачка. — Дръж се прилично, фйерданецо. — Нина! — Този път беше различно. Не просто предизвикателство към способностите ми. Беше… болезнено. Не знам как да го обясня. — Ами онова с налагането на волята? — попита Матиас. — Дето го направи в Ледения палат, когато беше на парем? — Едва ли ще мога да го повторя. — Опитвала ли си? — Не точно. — Пробвай с мен. — Матиас, имаме работа. — Пробвай. — Нямам намерение да ти бърникам в главата, без да имам представа какво може да стане. — Нина… — Оф, добре — каза тя с раздразнение. — Ела тук. Бяха близо до Източната дъга и навалицата ставаше по-гъста. Нина го дръпна в една уличка между две сгради. Вдигна неговата маска и своето було, после хвана внимателно лицето му в шепи. Прокара бавно пръсти през косата му. Побиха го силни тръпки и концентрацията му отиде по дяволите. Имаше чувството, че Нина го докосва навсякъде. Тя го погледна в очите. — Е? — Нищо не усещам — каза той. Гласът му прозвуча твърде дрезгаво. Срамота. Нина вдигна вежда. — Съвсем нищо? — А ти какво се опита да ми внушиш? — Да ме целунеш. — Това е тъпо. — Защо да е тъпо? — Защото аз винаги искам да те целувам — призна той. — Тогава защо никога не го правиш? — Нина, ти преживя нещо ужасно. — Така е. И знаеш ли какво ще ми помогне? Целувки, много. Не сме оставали насаме след „Феролинд“. — Когато едва не умря — каза Матиас. Все някой трябваше да помни колко сериозно беше положението тогава. — Предпочитам да помня само хубавите моменти. Например как ми държеше косата, докато повръщах във ведрото. — Стига си ме разсмивала. — Защо, смехът ти ми харесва. — Нина, сега не му е времето да флиртуваш. — Трябва да разклатя някак самообладанието ти, иначе само ме защитаваш и ме питаш как съм. — Лошо ли е, че се тревожа? — Не, но е лошо да се държиш с мен, сякаш всеки миг ще се разпадна. Не съм толкова крехка. Свали маската върху лицето му, не особено нежно впрочем, нагласи своя воал и тръгна с бърза крачка към булеварда. Пресече го на път към един дюкян със златен язовец над вратата. Матиас вървеше след нея. Знаеше, че е казал каквото не трябва, обаче нямаше представа какво друго да каже. Отвориха вратата и се чу звън на камбанка. — Защо изобщо е отворено по това време? — измърмори той. — Кой ще си купува палто посред нощ? — Туристите. И действително в магазинчето имаше клиенти, които разглеждаха кожите. Нина и Матиас спряха пред тезгяха. — Идваме да вземем една поръчка — каза Нина на очилатия продавач. — На кое име? — Джудит Коенен. — А! — възкликна продавачът, докато плъзгаше пръст по страницата на един голям тефтер. — Златен рис и черна мечка, платени предварително. Минутка само. — Изчезна в задната стаичка и след малко се върна с два големи пакета, увити в кафява хартия и стегнати с канап. — Ще ви трябва ли помощ да ги отнесете до… — Не, благодаря — каза Матиас и с лекота вдигна пакетите. Хората в този град трябваше по-често да излизат на чист въздух и да си правят разходки. — Но може да завали. Нека поне… — Не, благодаря — изръмжа Матиас и продавачът отстъпи крачка назад. — Не му обръщайте внимание — каза Нина. — Не си е доспал. Благодаря ви за помощта. Продавачът се усмихна едва-едва и двамата тръгнаха към вратата на магазина. — Изобщо не те бива в това, да знаеш — каза Нина, когато излязоха на улицата и продължиха към Източната дъга. — В кое, в лъжите и измамите? — В любезността. Матиас се замисли. — Не исках да бъда груб. — Просто остави на мен да говоря с хората. — Нина! — Повече няма да споменаваме имена, докато не приключим с работата. Ядосана му беше. Матиас го долавяше ясно в гласа й, но не мислеше, че е заради грубостта му към продавача. Спряха само колкото Матиас да смени маската си на Лудия с един от многото костюми на Господин Ален, сгънати в пакетите от кожухарницата. Матиас нямаше представа дали продавачът е знаел какво има под опаковката от кафява хартия, дали костюмите са изработени в кожухарницата, или „Златният язовец“ е само явка, нещо като междинна станция. Каз имаше безброй тайнствени контакти из целия град и само той знаеше на какъв принцип функционират. Матиас намери достатъчно голям червен плащ, нагласи на лицето си лъскавата маска в червено и бяло, после Нина му връчи кесия със сребърни монети. Матиас претегли в шепа кесията и монетите издрънчаха весело. — Не са истински, нали? — Не са, естествено. Но никой никога не знае дали монетите са истински. Точно затова е толкова смешно. Да се упражним. — Моля? — Мамо, тате, платете наема! — каза напевно Нина. Матиас я зяпна. — Ти да нямаш температура? Нина повдигна воала си, така че Матиас да влезе отблизо в съприкосновение с погледа й. — Това е от Комедия Брута. Когато Господин Ален излиза на сцената, публиката крещи… — Мамо, тате, платете наема — довърши Матиас. — Именно. А после ти казваш „Не мога, скъпа, похарчих заема“ и хвърляш шепа монети на тълпата. — Защо? — По същата причина, поради която всички съскат на Лудия и хвърлят цветя на Кралица Скарабей. Въпрос на традиция. Туристите невинаги са наясно, за разлика от местните. Затова, ако тази нощ някой ти извика „Мамо, тате, платете наема“… — Не мога, скъпа, похарчих заема — пропя намусено Матиас и хвърли шепа монети във въздуха. — Покажи малко ентусиазъм де — настоя Нина. — Трябва да е смешно. — Аз пък се чувствам глупаво. — Не е лошо от време на време да се чувстваш глупаво, фйерданецо. — Казваш го, защото самата ти нямаш никакво чувство за срам. За негова изненада, вместо да му отвърне подобаващо с някоя остра реплика, Нина се умълча и не каза нито дума, докато не заеха първата си позиция за тази нощ, смесвайки се с уличните музиканти и артисти пред една игрална зала на Капака, само на няколко врати от Облачния клуб. И тогава сякаш някой й натисна копчето. — Хайде всички, заповядайте в „Аления кинжал“! — развика се тя. — Вие там, господине. Изглеждате ми твърде слаб, само кожа и кости. Какво ще кажете за малко безплатна храна и бокал с вино? Ами вие, госпожице, види ми се, че знаете как да си доставите удоволствие… Нина примамваше туристите към себе си, сякаш само за това е родена, предлагаше им безплатна храна и вино и раздаваше костюми и рекламни брошури. Когато един от биячите на игралната зала излезе да види какви ги вършат, двамата продължиха нататък в югозападна посока. Нина не спираше да хвали стоката си и раздаваше наляво и надясно двестата костюма и маски, които Каз беше осигурил. Когато хората я питаха за какво става въпрос, тя обясняваше, че е рекламна кампания за нова игрална зала на име „Аления кинжал“. Точно както беше предсказала тя, от време на време някой виждаше костюма на Матиас и надаваше вик: — Мамо, тате, платете наема! И той отговаряше послушно и ентусиазирано, доколкото му позволяваха силите. А дори туристите да намираха изпълнението му за недодялано, нито един не си направи труда да го отбележи на глас, вероятно заради дъжда сребърни монети, който грабваше вниманието им. Докато стигнат до Западната дъга, от костюмите не беше останал и помен, а слънцето вече изгряваше. Матиас зърна ярка светлинка на покрива на хотел „Амберс“ — Йеспер им сигнализираше с огледалце. Матиас изпрати Нина до стаята на третия етаж, резервирана за Джудит Коенен. Балконът наистина предлагаше отличен изглед към моста Гоедмед и широкия канал на Западната дъга, обточен от две страни с хотели и къщи на насладите. — Какво означава името? — попита той. — Моста на Гоедмед? — Моста на добрата съпруга. — Защо му викат така? Нина се облегна на вратата и каза: — Според легендата, една жена научила, че съпругът й се е влюбил в момиче от Западната дъга и смята да я напусне. Не искала да живее без него, затова дошла тук и се хвърлила от моста. — Заради мъж с толкова малко чест? — А ти никога ли не би се изкушил? При гледката на толкова плът, която Западната дъга предлага? — А ти би ли се хвърлила от мост заради мъж, който се е изкушил от гледката? — Не бих се хвърлила от мост дори заради царя на Равка. — Ужасна история — каза Матиас. — Не е история, а легенда. Едва ли се е случило. Но така става, когато мъже дават имена на мостовете. — Опитай се да поспиш — каза той. — Като стане време, ще те събудя. — Не съм уморена и няма нужда някой да ми казва как да си върша работата. — Ядосана си. — Или да ми казва как се чувствам. Отивай на поста си, Матиас. Откровено казано, и твоят блясък е взел да потъмнява. Гласът й беше студен, гърбът — изправен като дъска. Споменът за съня го застигна изведнъж, така силно, че Матиас усети ноктите на вятъра и снега, който хапеше бузите му с ледени пориви. От толкова време крещеше името на Нина, че гърлото му беше пресъхнало. Непременно трябваше да я предупреди, да й каже да внимава. Да я попита какво не е наред. — Никакви оплаквачки — тихо каза той. — Никакви погребения — отвърна тя, без да откъсва поглед от моста. Матиас си тръгна мълчаливо, слезе по стълбите и пресече канала по широкото платно на моста Гоедмед. Погледна нагоре към балкона на третия етаж, но не видя Нина. Добре. Щом той не я виждаше от моста, значи и Ван Ек нямаше да я види. Слезе по няколко каменни стъпала до кей, където цветар привързваше баржата си под розовия прилив на утринната светлина. Матиас размени няколко думи с цветаря, докато той подреждаше лалетата и нарцисите — повод да огледа двата бряга на канала, където, току над нивото на водата, Вилан беше надраскал знаци с тебешир. Готови бяха. Тръгна към Емпориум Комедия и пое нагоре по стълбището на голямата сграда, заобиколен от маски, воали и лъскави наметала. Всеки етаж имаше различна тема и предлагаше фантазии от всякакъв вид. Матиас с ужас видя една стойка с костюми на дрюскеле. Но пък мястото беше идеално да се слееш с тълпата. Качи се без бавене на покрива и даде знак на Йеспер със своето огледалце. Вече всички бяха на позиции. Малко преди пладне Вилан щеше да слезе на улицата и да чака в едно кафене до канала, което винаги беше пълно с шумна тълпа улични изпълнители — музиканти, мимове, жонгльори, — надпреварващи се за парите на туристите. В момента хлапето лежеше на хълбок до каменния парапет на покрива и дремеше. Пушката на Матиас, увита в намаслен плат, лежеше до Вилан, заедно с цял арсенал от ракети за фойерверки с къси фитили. Матиас облегна гръб на парапета и затвори очи. Унасяше се, после се будеше и се унасяше пак. Беше свикнал да издържа дълго с малко сън — още от времето си като дрюскеле. Като му дойдеше времето, щеше да се събуди. Сега обаче крачеше по леда и вятърът виеше в ушите му. Дори равкийците имаха дума за този вятър — „грузебуря“, брутален, смъртоносен. Идваше от север, буря, която помита всичко по пътя си. Войници умираха на крачка от палатките си, изгубили ориентация в пълната белота, а биковете им за помощ потъваха нечути в зверския студ. Нина беше някъде там. Матиас го знаеше, но не можеше да стигне до нея. Крещеше името й отново и отново, усещаше как краката му изтръпват в ботушите, как студът се вмъква през дрехите му. Напрягаше слух да я чуе, но чуваше единствено воя на бурята и — някъде в далечината — вой на вълци. Нина щеше да умре на леда. Щеше да умре сама и той щеше да е виновен. Събуди се с тих вик. Слънцето грееше високо в небето. Вилан се беше навел над него и го разтърсваше. — Време е да ставаш. Матиас кимна и се надигна, разкърши рамене и вдиша топлия въздух на Кетердам. Чуждият топъл въздух. — Добре ли си? — попита предпазливо Вилан, но не изчака за отговор. Явно сърдитият поглед на Матиас му е бил достатъчен. — Да, да, супер си — каза хлапето и хукна към стълбището. Матиас погледна евтиния часовник, който Каз му беше дал. Наближаваше дванайсет камбани. Дано Нина беше поспала, и то без кошмари като неговите. Улови слънчев лъч с огледалцето си и го насочи към нейния балкон. Отдъхна си, когато отсреща му отвърнаха със същото. Даде сигнал и на Йеспер, после се наведе над ниския зидан парапет и зачака. Знаеше, че Каз е избрал Западната дъга заради анонимните й тълпи. Жителите й едва сега започваха да се будят след снощните забавления. Слуги пазаруваха на едро за бордеите и приемаха доставки от вино и плодове за поредната дива нощ. Току-що пристигнали туристи се разхождаха покрай канала и сочеха красивите табелки на къщите за наслади, някои прочути с доброто си обслужване, други с лошата си слава. Матиас виждаше от мястото си кичестата роза от ковано желязо, боядисана в бяло и сребърно. Къщата на бялата роза. Нина беше работила там близо година. Никога не я беше разпитвал за това. Нямаше право. Тя беше останала в града, за да помогне на него, и как си е заработвала прехраната, не беше негова работа. И въпреки това го преследваха образи. Представяше си я в къщата на насладите, пищните й форми разголени, зелените й очи притворени, светли венчелистчета оплетени в тъмните къдрици на косата й. Понякога, късно вечер, си представяше как тя го вика с жест да се приближи, а понякога викаше друг мъж в мрака. Лежеше буден и се чудеше кое ще го подлуди първо — ревността или желанието. Откъсна очи от табелката на Бялата роза, извади далекоглед от джоба си, разгъна го и съзнателно насочи вниманието си към други сгради по Западната дъга. Оставаха броени минути до пладне, когато най-после видя Каз да идва от запад. Тъмните му дрехи изпъкваха сред шарената тълпа, бастунът му се движеше в такт с неравномерните му стъпки. Хората се разстъпваха несъзнателно пред него, навярно доловили онази особена целенасоченост, която го тласкаше напред. Поведението им подсети Матиас за селяните, които правеха знак против уроки да се предпазят от лошите духове. Алис ван Ек се клатушкаше до Каз. Превръзката на очите й я нямаше, а през далекогледа Матиас видя, че устните й се движат. „Сладки Дйел, още ли пее?“ Ако се съдеше по киселата физиономия на Каз, тази вероятност не беше за пренебрегване. Матиас насочи далекогледа си към другия край на моста и видя Ван Ек. Търговецът вървеше бавно и с изправен гръб като да беше глътнал бастун, а ръцете си държеше плътно до тялото, сякаш се боеше, че пропитият от грехове въздух на Кацата може да изцапа костюма му. Каз беше категоричен — щяха да елиминират Ван Ек само в краен случай. Не им трябваше да убиват член на Съвета на търговците, особено посред бял ден и пред множество свидетели. — Така няма ли да е по-чисто? — попитал бе Йеспер. — Инфаркт? Мозъчна треска? — Ако е мъртъв, няма да страда — отвърнал бе Каз и с това се приключи. Демджинът не търпеше да спорят с него. Ван Ек беше заобиколен от стражи в червено-златната фамилна ливрея. Стражите се оглеждаха постоянно, въртяха глави, нащрек за опасности. Ако се съдеше по издутините на туниките им, до един бяха въоръжени. На крачка след тях, обградено от трима високи и едри стражи, вървеше дребно и слабо човече с качулка на главата. „Иней.“ Матиас остана изненадан от облекчението, което го заля изведнъж. Познаваше сулийската девойка отскоро, но куражът й беше достоен за уважение. За възхищение дори. Неведнъж беше спасявала живота им, излагайки своя на риск. Матиас бе подлагал на съмнение много от решенията си, но не и това — да измъкнат Иней от лапите на Ван Ек беше наложително и правилно. Искаше му се само девойката да прекрати странните си отношения с Каз Брекер. Заслужаваше нещо повече. В същия ред на мисли може би и Нина заслужаваше някой по-добър от Матиас. Двете групи стигнаха едновременно до моста. Каз и Алис продължиха напред. Ван Ек даде знак на тримата, които охраняваха Иней. Матиас вдигна поглед. От отсрещния покрив огледалцето на Йеспер святкаше трескаво. Матиас огледа отново района около моста, но не видя нищо, което да обясни паниката на Йеспер. Взираше се през далекогледа, насочил го към лабиринта от улички, които се спускаха към моста от двете страни на Дъгата. Пътят за изход изглеждаше съвсем чист. Но когато погледна на изток зад Ван Ек, сърцето му се качи в гърлото. Тук-там по улиците се виждаха лилави петна, групи от хора на път към Дъгата. „Градската стража.“ Съвпадение ли беше, или дело на Ван Ек? Той едва ли би искал властите да разберат какви ги върши, нали така? Дали фйерданите нямаха нещо общо? Ами ако стражата идваше да арестува и Каз, и Ван Ек? Матиас присветна два пъти с огледалцето към Нина. От мястото си тя нямаше как да види навреме стражите. И отново усети ледения бич на вятъра, чу се да я вика напразно с прегракнал глас, усети как див страх мачка на топка сърцето му. „Всичко ще бъде наред с Нина — каза си той. — Тя е боец.“ Но думите на Йеспер кънтяха в главата му. „Внимавай. Тя не е на себе си.“ Оставаше му да се надява, че Каз е готов. Че Нина е по-силна, отколкото изглежда. Че планът им ще издържи, че Йеспер ще уцели мишената, че изчисленията на Вилан са точни. Защото неприятностите чукаха на вратата. Матиас посегна към пушката си. 
  9. Каз 
 


 Като видя Ван Ек да върви към моста Гоедмед, на Каз му мина през ума — този тип никога не трябва да играе карти. Втората му мисъл бе, че някой е ступал търговеца. Носът му беше изкривен и отекъл, а под едното му око имаше голяма синина. Университетският лекар сигурно беше наместил счупеното, но без намесата на гришански лечител щеше да мине доста време, преди следите от пердаха да изчезнат. Ван Ек се опитваше да запази неутрално изражение, но от самото усилие по високото му чело избиваше пот. Раменете му бяха изопнати назад, а гърдите — издадени напред, сякаш някой беше закачил връв за гръдната му кост и я дърпаше нагоре. Пое по моста с бавна крачка, заобиколен от домашни стражи в червено-златни ливреи. Виж, това вече изненада Каз. Смятал бе, че Ван Ек ще се появи в Кацата възможно най-анонимно, а не с този духов оркестър. Каз обмисли тази нова информация от различни ъгли. Опасно беше да се пренебрегват детайлите. Никой не обичаше да го пързалят и макар да го играеше невъзмутим с наперената си походка и прочие, суетен човек като Ван Ек със сигурност приемаше тежко поражението си. Търговецът се гордееше с усета си към печеливши сделки, с умението си да гради успешни стратегии, да манипулира хора и пазари. Сигурно бе, че ще се опита да си върне поне отчасти позициите, след като някаква долна твар от Кацата го е принудила да мине в отстъпление. Каз плъзна бърз поглед по домашните стражи с Ван Ек, търсеше Иней. Тя беше с качулка и се губеше сред едрите мъже, които търговецът беше подбрал, но Каз би познал напрегнатата й стойка навсякъде. Като кинжал, който само чака да го извадят от канията. И силното желание да се вгледа по-внимателно, да проточи врат, да види дали не е пострадала. Него Каз можеше да регистрира и отстрани. Нищо нямаше да наруши концентрацията му. Двамата с Ван Ек се претеглиха с поглед през моста. Въпреки решимостта си да остане фокусиран върху настоящия момент, Каз се върна към срещата им отпреди седем дни. Твърде много мислеше за тази среща. Късно нощем, след поредния дълъг и изпълнен със задачи ден, той лежеше буден, разглобяваше онази среща на съставните й части и ги анализираше безмилостно. И всеки път стигаше до онези няколко ключови секунди, когато беше допуснал вниманието му да се отклони към Иней, вместо да следи под лупа всяко мигване на Ван Ек. Грешка, която нямаше да допусне отново. Тогава, преди седмица, беше загубил войната, за да спечели една битка, но дори нея не беше спечелил, а вместо това постави Иней — и цялата група — в непосредствена опасност. Момчето, допуснало онази грешка, беше ранено животно, което трябваше да бъде умъртвено. И Каз го беше направил с радост, изцедил бе живота му без колебание, без съжаление. Онова, което остана от него, новият Каз, имаше очи единствено за задачата — да освободи Иней. Да накаже Ван Ек. Останалото бяха подробности от пейзажа. Мислил бе и за грешките, които Ван Ек допусна на Велгелюк. Търговецът беше проявил гигантската глупост да обяви на всеослушание, че безценният му наследник втасва. И утробата на новата му съпруга, младата Алис ван Ек със светла като мляко коса и пухкави ръчички. Подвел се бе от гордостта си, но също и от омразата си към Вилан, от желанието си да го заличи от счетоводния тефтер като провалило се бизнес начинание. Сега Каз и Ван Ек си размениха по едно кратко кимване. Каз беше сложил ръка върху рамото на Алис. Съмняваше се, че момичето ще хукне да бяга, но само боговете знаеха какво се върти в главата му. А после Ван Ек даде знак на хората си да изведат Иней напред, при което Каз поведе Алис по моста. Още един мълниеносен поглед към Иней, колкото да регистрира странната й походка и извитите зад гърба ръце. Ръцете й бяха вързани, а краката — оковани. „Разумна предохранителна мярка — каза си той. — Аз бих направил същото.“ Ала усети и кремъка в себе си, който стържеше по празните му места, готов да възпламени празнотата в ярост. А колко по-просто би било да убие Ван Ек и да сложи край на цялата история. „Търпение“ — напомни си той. Знаеше всичко за търпението, усвоил го бе в ранна възраст и го практикуваше често. Търпението щеше да повали всичките му врагове рано или късно. Търпението и парите, които щеше да вземе от този арогантен негодник. — Мислиш ли, че е красив? — попита Алис. — Какво? Не беше сигурен, че е чул правилно. Момичето си тананикаше и пееше още от пазара, където Каз му беше свалил превръзката от очите, а той се стараеше всячески да игнорира звуците, които излизаха от устата му. — Нещо е станало с носа на Ян — каза Алис. — Подозирам, че е имал неприятен сблъсък с Привидението. Алис набръчка замислено малкото си носле. — Аз мисля, че щеше да е красив, ако не беше толкова стар. — За твой късмет живеем в свят, където богатството компенсира старостта на мъжете. — Щеше да е хубаво, ако беше хем богат, хем млад. — Защо да спираш тук? Какво ще кажеш за млад, богат и от кралско потекло? Защо да се задоволяваш с някакъв си търговец, когато можеш да имаш принц? — Сигурно — каза Алис. — Обаче важни са парите. Така и не разбрах защо момичетата се прехласват по принцове. Е, момичето очевидно беше родено и отгледано в Керч. — Алис, не е за вярване, обаче с теб явно мислим еднакво. Наближаваха средата на моста. Каз плъзна поглед по периферията му, без да изпуска от очи стражите на Ван Ек, отбеляза си отворената балконска врата на третия етаж на хотел „Амберс“, цветарската баржа, вързана, както всяка сутрин, под моста от западната страна. Ван Ек несъмнено беше поставил свои хора в околните сгради, също като Каз. И пак толкова несъмнено заповедите им категорично изключваха стрелба на месо. При други обстоятелства Ван Ек не би се поколебал да види Каз по лице в канала, но не и сега. Сега Каз беше ключът към местонахождението на Кювей. И това беше застраховката му, гаранцията, че няма да получи куршум в главата. Спряха на десетина крачки един от друг. Алис понечи да пристъпи напред, но Каз я стисна за рамото. — Нали рече, че ще ме заведеш при Ян — размрънка се тя. — И те доведох — рече Каз. — А сега кротувай. — Ян! — изписка тя. — Аз съм! — Знам, скъпа — каза спокойно Ван Ек, без да отделя поглед от Каз. После сниши глас: — Това не е краят, Брекер. Искам Кювей Юл-Бо. — Нали не сме дошли тук да се повтаряме? Ти искаш тайната на юрда парем, а аз си искам парите. Имаме сделка. — Нямам трийсет милиона свободни крюге. — Срамота. Сигурен съм, че някой друг ги има обаче. — И успя ли да си осигуриш вече нов клиент? — Не се главоболи за мен, търговецо. Пазарът ще си свърши работата. Е, искаш ли си жената, или напразно влачих дотук бедната Алис? — Момент — каза Ван Ек. — Алис, как ще кръстим детето? — Браво! — кимна Каз. Бяха подхлъзнали Ван Ек на Велгелюк, пробутвайки му Вилан вместо Кювей. Сега търговецът искаше да е сигурен, че ще получи жена си, а не някакво момиче с радикално прекроено лице и фалшив корем. — Изглежда, дори старите кучета могат да учат нови номера. Като не броим търкалянето по гръб, разбира се. Ван Ек не му обърна внимание. — Алис — повтори той, — какво име ще дадем на детето си? — На бебето? — каза объркано Алис. — Ян, ако е момче. Плуме, ако е момиче. — Решихме, че Плуме ще се казва новият ти папагал. Алис нацупи устнички. — Не съм решавала такова нещо. — О, Плуме е прекрасно име за момиче, ако питате мен — обади се Каз. — Доволен ли си, търговецо? — Хайде — каза Ван Ек и махна на Алис да тръгне към него, а на стражите даде знак да пуснат Иней. Иней тръгна напред, но пътьом обърна глава към Ван Ек и му каза нещо. Търговецът стисна устни на черта. Иней продължи напред. Грациозно при това, въпреки вързаните ръце и оковите на краката. Деляха ги десет крачки. Пет крачки. Ван Ек прегърна Алис, а тя моментално го заля с поток от въпроси и брътвеж. Три крачки. Иней го гледаше неотклонно в очите. Беше отслабнала. Устните й бяха напукани. Но въпреки седмицата в плен тъмната й коса улови слънчевите лъчи под качулката. Две крачки. И ето я пред него. Оставаше да се изтеглят от моста. А Ван Ек едва ли щеше да им съдейства в това. — Ножовете ти? — попита той. — Сложиха ги в палтото ми. Ван Ек беше пуснал Алис и сега стражите я отвеждаха. Нещо в червено-златните им ливреи все така притесняваше Каз. Нещо не беше както трябва. — Да се махаме оттук — каза той и плъзна ножа за скариди в ръката си да среже въжето около китките на Иней. — Господин Брекер — каза Ван Ек. Каз чу вълнението в гласа му и застина. Може би този тип умееше да блъфира по-добре от очакваното. — Дадохте ми думата си, Каз Брекер! — извика театрално търговецът. Всички на Дъгата, дотам, докъдето бе стигнал гласът му, се обърнаха да видят какво става. — Заклехте се да ми върнете съпругата и сина! Къде държите Вилан? И тогава Каз ги видя — лилав прилив прииждаше към моста, градската стража се изливаше на Дъгата с пушки в ръце и размахани палки. Каз вдигна вежда. Търговецът най-после беше направил нещо интересно. — Отрежете моста! — извика един от стражите в лилаво. Каз погледна през рамо и видя, че друг многоброен отряд от градската стража блокира пътя им за отстъпление. Ван Ек се ухили. — Играта май загрубя, господин Брекер? Силата на цял град срещу малката ви банда. Каз не си направи труда да му отговаря. Блъсна рамото на Иней, тя се завъртя около оста си и подложи китки. Той сряза с едно движение въжето, после метна ножа във въздуха — сигурен беше, че Иней ще го хване — и се наведе да свали оковите й. Шперцовете вече бяха в ръцете му. Чуваше тропота на ботуши по моста, усети как Иней се извива назад, после нещо разцепи въздуха, а миг по-късно нечие тяло тупна на земята. Ключалката се предаде и оковите паднаха. Каз се надигна, завъртя се и видя, че един от стражите лежи неподвижен, а дръжката на ножа за скариди стърчи между очите му. Още лилави униформи се стичаха към тях от всички посоки. Каз вдигна бастуна си да даде сигнал на Йеспер. — Цветарската баржа от западната страна — каза той на Иней. Не беше нужно да обяснява повече — тя скочи без колебание върху парапета на моста и изчезна от другата му страна. Първата порция фойерверки избухна в небето, бледи на ярката дневна светлина. Планът беше приведен в действие. Каз измъкна от джоба си намотка тънко катераческо въже и го прикрепи към парапета. Закачи главата на бастуна си за металното перило до въжето, покатери се с негова помощ върху парапета, скочи с максимална засилка и инерцията го понесе над канала. Въжето се изпъна докрай и Каз полетя назад към моста като махало. Пусна се в точния момент и се приземи до Иней на цветарската баржа. Две пълни със стражи лодки вече се придвижваха към тях, други мъже в лилаво тичаха по рампите към канала. Каз не знаеше какво им е подготвил Ван Ек — определено не беше очаквал, че търговецът ще насъска градската стража по петите му, — но беше убеден, че ще се опита да им затвори всички пътища за бягство. Последва нова поредица от трясъци и големи цветя в розово и зелено избухнаха в небето над Дъгата. Туристите ръкопляскаха и викаха одобрително. И изобщо не забелязаха, че два от бумтежите са дошли откъм канала и са отворили дупки в лодките на стражата, нито видяха мъжете, които се хвърляха във водата да избягат от потъващите съдове. „Отлична работа, Вилан.“ Спечелил им беше време, при това без да хвърля в паника минувачите по Дъгата. Каз държеше навалицата да е в повишено настроение. Изхвърли в канала поставка с разсад на диво мушкато, без да обръща внимание на възмутения цветар, и измъкна дрехите, които Матиас беше скрил на баржата рано сутринта. Метна червеното наметало върху раменете на Иней сред дъжд от венчелистчета и откъснати цветове, докато тя нагласяваше ножовете по тялото си. Иней незнайно защо се стресна почти колкото цветаря. — Какво? — попита той и й метна маска на Господин Ален, преди да нагласи същата на своето лице. — Дивото мушкато е любимото цвете на майка ми. — Добре е да се знае, че Ван Ек не те излекувал от сантименталността. — Хубаво е да се върна, Каз. — Хубаво е, че отново си тук, Привидение. — Тръгваме ли? — Момент — каза той и се ослуша. Фойерверките бяха спрели, но след миг Каз чу звука, който очакваше — музикалния звън на монети, които валят по паважа, последван от възторжените викове на тълпата. — Сега — каза той. Хванаха катераческото въже и Каз го дръпна силно. Макарата нададе пронизителен вой, въжето се нави и двамата се изстреляха нагоре към моста. А сцената, която ги очакваше там, нямаше нищо общо със сцената, която бяха оставили зад гърба си преди две минути. Хаос царуваше на Западната дъга. Господин Ален беше навсякъде, петдесет, шейсет, седемдесет фигури с червени наметала и маски хвърляха монети във въздуха, а туристите и местните се блъскаха и ръгаха с еднакъв ентусиазъм, смееха се и викаха, слепи и глухи за мъжете от градската стража, които се опитваха да минат през тях. — Мамо, тате, платете наема! — извикаха група момичета от прага на „Синята перуника“. — Не мога, скъпа, похарчих заема! — изкрещяха в отговор хората в червено и метнаха нова порция монети във въздуха, което предизвика вълна от подновен възторг и писъци сред тълпата. — Освободете пътя! — викаше капитанът на стражата. Офицер се опита да свали маската на един от мъжете в червено и тълпата започна да го освирква. Каз и Иней се вляха във водовъртежа от червени наметала и обикновени хора, които се блъскаха да грабнат някоя монета. Каз чу как Иней се смее под маската си вляво от него. Не я беше чувал да се смее така, диво, от сърце. А после гръмовен бумтеж разтърси внезапно Дъгата. Хората изпопадаха, хващаха се един за друг, за стени, за каквото им беше подръка. Каз за малко да падне на свой ред, но успя да се подпре на бастуна. Погледна нагоре, но небето не се виждаше, а само плътен покров от дим. Дим навсякъде. Ушите му звънтяха и през този звънтеж, сякаш от много далече, Каз чу уплашени викове, писъци на ужас. Някаква жена изтича край него, цялата покрита с прах и мазилка като призрак от пантомима, затиснала с длани ушите си. Тънки ручейчета кръв си намираха път под ръцете й. Във фасадата на Бялата роза зееше кратер. Видя Иней да повдига маската си и бързо я дръпна надолу да скрие лицето й. Поклати глава. Нещо не беше наред. Планирал беше малък бунт на развеселени хора, не масово разрушение, а Вилан не би допуснал чак такава грешка в изчисленията си. Появил се беше нов играч на Западната дъга, играч, който не се свенеше да сее разрушение. Важното беше, че бе инвестирал куп време и пари да си върне Привидението. И определено нямаше да я изгуби отново. Докосна я леко по рамото. Друг сигнал не им трябваше. Каз хукна към най-близката пресечка. И без да поглежда назад, знаеше, че Иней тича след него — безшумно, уверено. Лесно би могла да го задмине, но двамата тичаха заедно в общ ритъм. 
  10. Йеспер 
 


 Ето това беше хаос по негов вкус. Йеспер имаше да свърши две неща, едното преди размяната на заложничките, другото — след нея. Докато Иней още беше в ръцете на Ван Ек, Нина беше първата линия на отбрана, в случай че стражите се опитат да изведат Привидението от моста или нещо друго я поставеше в риск. Задачата на Йеспер беше да държи Ван Ек на мушка. Каз му беше забранил да го убива, но ако онзи размахаше оръжие, Йеспер беше в правото си да го рани в ръката. Или и в двете. — Ван Ек ще се опита да извърти някой номер — беше им казал Каз на Черното було — и номерът най-вероятно ще е пълна каша, предвид че е имал само дванайсет часа да го организира. — Супер — каза Йеспер. — Не, не е супер — отвърна Каз. — Колкото по-сложен е един план, толкова повече хора би се принудил Ван Ек да включи в него и толкова повече хора биха се разприказвали, изобщо шансовете за провал се умножават. — Такъв е законът на сложните системи — казал бе под нос Вилан. — Включваш предпазни механизми, които да се задействат в случай на опасност, но понякога самите те предизвикват непредвидени грешки. — Ходът на Ван Ек няма да е елегантен, но ще бъде непредсказуем, затова ние трябва да се подготвим. — И как ще се подготвим за непредсказуемото? — попита Вилан. — Ще включим повече опции. Ще подсигурим всички пътища за бягство без изключение. Покриви, улици и пресечки, канали. Няма начин Ван Ек да ни остави просто така да си тръгнем от моста. Йеспер разбра, че се задават неприятности веднага, щом видя групичките градски стражи да се стичат към моста. Би могло да е обикновена чистка, разбира се. Такива се провеждаха един-два пъти годишно в Кацата, колкото Съветът на търговците да напомни на казината, сводниците и уличните артисти, че без значение колко пари изливат в градската хазна, правителството все още командва парада. Даде знак на Матиас и зачака. Каз ги беше предупредил изрично: — Ван Ек ще изчака да си прибере Алис и тогава ще действа. В този момент ние трябва да си отваряме очите на четири. И наистина веднага, щом Алис и Иней си смениха местата, на моста настана някаква врява. Пръстът на Йеспер го сърбеше върху спусъка, но втората му задача беше повече от ясна — следи Каз и чака той да му даде знак. След броени секунди Каз вдигна рязко бастуна си, после двамата с Иней се преметнаха през парапета. Йеспер драсна клечка кибрит и една след друга пет от ракетите на Вилан се стрелнаха към небето и избухнаха сред пукот и цвят. Последната беше розов дъжд. „Стронциев хлорид“ — беше обяснил Вилан, докато работеше по фойерверките и експлозивите, светлинните бомби, гъгрицата и каквото друго беше необходимо. „На тъмно гори в яркочервено.“ „На тъмно всичко е по-интересно“ — беше отвърнал Йеспер. Не можа да устои. Така де, щом търговчето подхвърляше толкова удобни реплики, той беше длъжен да се възползва. Първата партида фойерверки беше знак за червените наметала — всички хора, на които Нина и Матиас бяха раздали костюми на Господин Ален късно снощи или рано тази сутрин. Не просто им бяха раздали наметала и маски, а им бях обещали безплатна храна и вино, ако дойдат на моста Гоедмед по пладне и изчакат фойерверките. Всичко това уж било мащабна рекламна кампания на несъществуващата игрална зала „Аления кинжал“. Като предвидиха, че само част от хората ще се стекат на площада, Нина и Матиас бяха раздали над двеста костюма и торби с фалшиви монети. — И петдесет да дойдат, ще е достатъчно — отсякъл бе Каз. „Никога не подценявай жаждата на тълпата да получи нещо срещу нищо.“ От пръв поглед се виждаше, че поне стотина червени наметала са полазили моста и Дъгата, припяваха репликата, с която Господин Ален излизаше на сцената, и мятаха монети във въздуха. Понякога монетите бяха истински. Точно затова Господин Ален беше любимият персонаж на тълпите. Хората се смееха, подвикваха си, боричкаха се за монети и тичаха след поредния Господин Ален, докато градската стража напусто се опитваше да въведе някакъв ред. Направо великолепно. Йеспер знаеше, че монетите са фалшиви до една, обаче не би имал нищо против да е долу и да се боричка за плячката. Но трябваше да кротува на мястото си още известно време. Ако бомбите, които Вилан беше заложил в канала, не избухнеха по план, Йеспер трябваш да осигури прикритие на Каз и Иней, докато се връщат на моста от баржата на цветаря. Нова серия ярки цветя избумтяха в небето. Матиас беше пуснал втората партида фойерверки. Тези не бяха сигнал, а камуфлаж. Йеспер видя как далеч долу водата в канала изригна на два големи гейзера. Вилан беше детонирал водните мини. „Точно навреме, търговче.“ Скри пушката си под широкото наметало на Господин Ален и хукна надолу по стълбището, като спря за миг само на третия етаж, колкото да подбере Нина. Излязоха от хотела. Белязали бяха своите червено-бели маски с голяма черна сълза, за да се различават сред тълпата от еднакви костюми, но сега, когато се озоваха насред мелето, Йеспер си помисли, че е трябвало да се спрат на по-видим белег. Бързаха по моста. За миг му се стори, че различава Матиас и Вилан — придвижваха се решително към края на Дъгата в червените си наметала и хвърляха монети. Не можеха да си плюят на петите, разбира се, защото щяха да привлекат вниманието на стражата. Напуши го смях. Да, онези двамата определено бяха Матиас и Вилан. Матиас хвърляше монетите твърде силно, а Вилан — с твърде много ентусиазъм. Хлапето трябваше сериозно да поработи върху мускулатурата на ръцете си. Изглеждаше така, сякаш всячески се опитва да си извади рамото. Оттук всички щяха да поемат в различни посоки, по различна улица или канал, а щом се отдалечат от Дъгата, щяха да сменят наметалото и маската на Господин Ален с костюм на друг персонаж от Комедия Брута. Към Черното було щяха да поемат чак след залез-слънце. Предостатъчно време да се забъркат в неприятности. Йеспер усещаше физически притеглянето на Източната дъга. Лесно би могъл да свърне натам, да си намери някоя игра на карти, да убие час-два на Трънка за трима. Това нямаше да се хареса на Каз. Всички познаваха Йеспер. Едно беше да играе в Облачния, в частен салон и като част от обща задача. Това сега би било съвсем различно. Каз беше изчезнал от картинката заедно с отбрани членове на Утайките, след като намекна тук-там, че готви голям удар. Хората в Кацата се чудеха къде се е дянал Мръсните ръце, а според Роти, Пер Хаскел ги търсел навсякъде. Тази вечер стражи от градската щяха непременно да посетят Ребрата и да зададат куп неудобни въпроси, а оставаше и другата неизвестна величина в уравнението — Пека Ролинс. „Само две-три раздавания — обеща си Йеспер, — колкото да си начеша крастата. После ще ида да видя татко.“ Стомахът му се обърна при тази мисъл. Още не беше готов да се види с баща си насаме, да му каже истината за тази лудост. Нуждата да застане до игралната маса изведнъж стана непреодолима. Майната й на предпазливостта. Щом Каз не му беше осигурил нещо, по което да стреля, значи Йеспер имаше право на два зара и висок залог, за да си прочисти главата. И точно тогава светът побеля. Звукът беше като от гръмотевица, треснала наблизо. Въздушна вълна отлепи Йеспер от паважа, изстреля го във въздуха и го запрати обратно върху настилката, като междувременно го оглуши. Озовал се най-неочаквано сред буря от бял дим и прах, той се разкашля неудържимо. Каквото и да беше задръстило дробовете му, сега стържеше по гърлото му като стрито на прах стъкло. Очите му бяха пълни с прах. Йеспер съобрази, че не трябва да ги търка, затова само мигаше бързо с надежда да разкара мръсотията. Надигна се на четири крака, ушите му звънтяха, трудно си поемаше дъх. Друг Господин Ален лежеше на земята до него, с черна сълза върху лакираната червена маска. Йеспер вдигна маската. Очите на Нина бяха затворени, от слепоочието й течеше кръв. Йеспер я разтърси за рамото. — Нина! — кресна той да надвика писъците и воя наоколо. Клепачите й потрепнаха, тя вдиша рязко и моментално се разкашля. Надигна се на лакти с мъка. — Какво беше това? Какво стана? — Не знам. Но явно не само Вилан е заложил бомби. Виж. Гигантски черен кратер зееше във фасадата на Бялата роза. Легло висеше от изтърбушена стая на втория етаж и всеки миг щеше да се стовари във фоайето. Пълзящите рози по фасадата горяха и тежкият им аромат изпълваше въздуха. От вътрешността на къщата се чуваха викове. — Светци, трябва да им помогна — каза Нина и Йеспер чак сега се сети, че тя беше работила в Бялата роза близо година. — Къде е Матиас? — попита Нина, шарейки с поглед по навалицата. — И Вилан? Ако това е поредната изненадка на Каз… — Не мисля, че… — започна Йеспер и точно тогава друг взрив разтърси паветата под тях. Двамата се проснаха по корем на земята, покрили главите си с ръце. — Какво, в името на вси светии, става тук?! — извика Нина, уплашена и ядосана. Хора пищяха и тичаха наоколо в търсене на някакво прикритие. Нина се надигна и погледна на юг покрай канала към дебелата колона дим, която се издигаше над друга къща за наслади. — От Върбата ли е? — Не — отвърна Нина и лицето й се изопна в ужас. Явно беше стигнала до някакво заключение, което все още убягваше на Йеспер. — Наковалнята. В същия миг някакъв силует се изстреля към небето от руините на Наковалнята и свърна право към тях. — Гриша — ахна Йеспер. — Явно имат парем. Но когато фигурата се озова над тях и те проточиха вратове да зърнат някоя подробност, Йеспер разбра, че греши. Не вихротворец летеше над тях. Не, беше човек с криле — гигантски метални неща, които пляскаха с умопомрачителна скорост, толкова бързо, че беше трудно да ги различиш, почти като крилете на колибри. Летящият човек държеше някого — момче, което пищеше и викаше нещо, на равкийски сякаш. — Видя ли това? Кажи, че си го видяла — изуми се Йеспер. — Това е Марков — каза Нина. Изглеждаше по-спокойна, уплахата и гневът вече не кривяха лицето й. — Затова са се прицелили в Наковалнята. — Нина! — Матиас вървеше с широки крачки по моста, Вилан подтичваше след него. И двамата бяха вдигнали маските над челата си, но пък градската стража си имаше други грижи в момента. — Ако Ван Ек… Нина го стисна силно за ръката. — Това беше Данил Марков. Той работеше в Наковалнята. — Кой, онзи тип с крилете? — попита Йеспер. — Не — каза Нина и поклати трескаво глава. — Пленникът му. Марков е огнетворец. — Посочи надолу по канала. — Удариха Наковалнята и Бялата роза. Излезли са на лов за Гриша. Търсят мен. В същия миг втора крилата фигура се издигна над Бялата роза. Чу се нов трясък, една от стените поддаде, а мъж и жена, и двамата много високи, тръгнаха напред. Бяха с черни коси и бронзова кожа, точно като човека с крилете. — Шуани — каза Йеспер. — Те пък защо са тук? И откога могат да летят? — Сложете си маските — каза Матиас. — Трябва да се скрием някъде. Смъкнаха маските на лицата си. Хаосът наоколо би трябвало да ги скрие добре, помисли си Йеспер. Уви, тази утешителна мисъл едва-що бе прекосила главата му, когато един от шуаните вдиша дълбоко, вдигнал глава, сякаш душеше въздуха. А после, за ужас на Йеспер, се завъртя бавно и погледна право към тях. Излая нещо на спътниците си и всички тръгнаха към тяхната групичка. — Късно е да се крием — каза Йеспер. Свали с ядно движение наметалото и маската и опря приклада на пушката в рамото си. — Ако са тръгнали на лов, нека им угодим. Аз поемам летящия! Нямаше намерение някакво си летящо момченце да отнеме твърдата почва под краката му. Не знаеше къде се е дянал другият летец, но най-вероятно беше зает с пленника си. Крилатият свръщаше наляво и надясно, нагоре и надолу като някаква пияна пчела. — Стига си се мятал бе, бръмбар смотан — изръмжа Йеспер, а после натисна спусъка три пъти в бърза последователност. Куршумите намериха гърдите на крилатия, право в центъра, и той отхвърча назад. Но вместо да пропадне към земята, летецът направи грациозно салто, възстанови равновесието си и се стрелна право към Йеспер. Матиас стреляше по двамата шуански гиганти. Всеки изстрел би трябвало да е смъртоносен, но онези само залитаха, а после продължаваха напред. — Вилан? Нина? — извика Йеспер. — Сега е моментът да се включите! — Опитвам се — изсъска Нина. Ръцете й бяха вдигнати, юмруците стиснати. — Те нищо не усещат. — Залегнете! — извика Вилан. Метнаха се на паветата. Йеспер чу силен звук, после нещо черно се стрелна към летящия. Той свърна рязко наляво, но черното нещо се разцепи на две съскащи виолетови топки от пламък. Едната падна във водата на канала и угасна безславно, но другата удари летящия. Той се разпищя, удряше трескаво по тялото си, но виолетовите пламъци бързо обхванаха и него, и крилете му. Изгубил концентрация, той пропадна и се блъсна в една стена. Пламъците още горяха и явно с висока температура, защото жегата се усещаше въпреки разстоянието. — Бягайте! — ревна Матиас. Хукнаха към най-близката пресечка, Йеспер и Вилан напред, Нина и Матиас на крачка след тях. Вилан метна светлинна бомба през рамо, без да се цели. Бомбата счупи един прозорец, падна в стаята от другата му страна и освободи сиянието си, без да свърши никаква полезна работа. — Току-що изкара акъла на някое бедно работещо момиче — каза Йеспер. — Дай ми това. — Грабна другата светлинна бомба от ръцете му и я метна на пътя на преследвачите, като побърза да се извърне, за да предпази очите си от експлозията. — Ето така се прави. — Другия път няма да ти спасявам живота — каза задъхано Вилан. — Ще ти липсвам. Мен всички ме обичат. Нина изкрещя. Йеспер се обърна. Нина се мяташе неистово, уловена в сребриста мрежа, а шуанката придърпваше мрежата с пленницата към себе си, застанала разкрачена в средата на уличката. Матиас откри огън, но онази изобщо не се трогна. — Куршумите не вършат работа! — каза Вилан. — Май имат метал под кожата или нещо такова. И наистина, Йеспер видя метален блясък под кървавите рани от куршумите. Какво означаваше това, мамка му? Това хора ли бяха, или машини някакви? И как изобщо беше възможно такова нещо? — Мрежата! — изрева Матиас. Всички хванаха металната мрежа и напрегнаха мишци да издърпат Нина към себе си, но шуанката дърпаше упорито в обратната посока със свръхестествена сила. — Трябва да срежем с нещо въжето! — извика Йеспер. — Майната му на въжето — изсъска Нина през зъби и измъкна един от револверите му от кобура. — Пуснете! — изкомандва тя. — Нина… — повиши глас Матиас. — Пуснете ме! Пуснаха мрежата и инерцията повлече Нина обратно по уличката. Шуанката залитна назад, на после сграбчи мрежата и с едно дръпване изправи Нина на крака. Нина изчака последния възможен момент, преди да каже: — Да видим дали цялата си от метал. Натика дулото на револвера в окото на гигантката и натисна спусъка. Изстрелът не просто извади окото й, а отнесе горната половина на черепа. В първия миг жената остана на крака, сграбчила Нина. На мястото на липсващата половина от лицето й имаше каша от кост, розова мозъчна тъкан и парченца метал. А после най-сетне се срина. Нина се давеше от напъни за повръщане и дърпаше неистово мрежата. — Извадете ме от това нещо, преди приятелчето й да е дошло. Матиас разкъса мрежата и всички хукнаха отново, ботушите им тропаха по паветата, сърцата им биеха бясно. В главата на Йеспер звучеше гласът на баща му отпреди години, глас, пълен с уплаха, глас, който сега го пришпорваше по уличките на Кетердам като попътен предупредителен вятър. „Страх ме е, синко. Светът е жесток към хора като теб.“ Какво бяха изпратили шуаните след Нина? А явно и след всички Гриша в града? След него самия? Йеспер отдавна живееше на ръба, през ден се разминаваше на косъм с поредната катастрофа, но сега за пръв път изпитваше див страх за живота си. 
  Трета част 
 Тухла по тухла 
 


 
  11. Иней 
 


 Колкото повече се отдалечаваха от Западната дъга, толкова мълчанието помежду им се разширяваше като мастилено петно. Зарязаха наметалата и маските на едно малко бунище зад порутен бардак на име Кадифената стая — там, оказа се, Каз беше скрил дрехи за смяна. Сякаш целият град се беше превърнал в гардеробна, която да ползват по свое усмотрение, и Иней се сети за фокусниците, които вадеха безкрайни шалове от ръкавите си и караха момичета да изчезват в кутии, които, по нейно мнение, твърде много приличаха на ковчези. Облечени с развлечените палта и панталоните от груб плат на пристанищни работници, двамата навлязоха в района на складовете, скрили косите си под шапки и вдигнали яки въпреки топлото време. Източната част на складовия район беше като град в града, населен с имигранти, които живееха в евтини хотели и пансиони или дори в гета от гофрирана ламарина и изхвърлен от морето дървен материал, и сами се разделяха на обособени групи според националността си и езика, който говореха. По това време на деня повечето обитатели на квартала бяха на работа във фабриките и на пристанищата, но тук и там по ъглите се бяха събрали мъже и жени с надеждата някой бригадир или собственик на малък бизнес да дойде и да им предложи почасова работа. След като се махна от Менажерията, Иней си постави за задача да опознае града, да го осмисли. Обикаляше по улиците, потисната от врявата и тълпите, убедена, че Леля Хелеен или някоя от мутрите й ще я издебнат в гръб и ще я завлекат обратно. Но в същото време си даваше сметка, че ако иска да бъде полезна на Утайките и да изплати новия си договор, трябва да се справи някак с шумния лабиринт на Кетердам. „Поздравяваме страха, този неканен гост, и се вслушваме в думите му.“ Налагаше се да опознае чуждия град като дланта на ръката си. Предпочиташе да се придвижва по покривите, невидима и далече от потната тълпа. Там се чувстваше на мястото си — момичето отпреди, което не знаеше що е страх и живееше в неведение за жестокостите на света. Постепенно бе опознала островърхите покриви и прозоречните сандъчета на Заврещраат, градините и широките булеварди на дипломатическия квартал. Опознала бе южните покрайнини, където промишлената зона отстъпваше пред смрадта на кланиците и ямите за изгаряне, възможно най-далече от жилищните квартали на града, така че да изхвърлят непотребната карантия в блатото край Кетердам, а миризмата да не стига до чувствителните носове на столичани. Градът й бе разкривал тайните си срамежливо, както великолепието си, така и мръсотията. Пансионите и уличните колички бързо останаха зад гърба им и двамата навлязоха в същинския складов квартал, познат като Вътъка, сигурно заради правите улици и канали, чисти, подредени и достатъчно широки за превоз на стока и товари, които наподобяваха вътъка на тъкачен стан. Минаха покрай просторни оградени участъци, цели акри, пълни със сурова дървесина и скални блокове, докарани право от каменоломните, покрай строго охранявани складове за оръжия и амуниции, покрай гигантски халета, пълни с памук, коприна, брезент и кожи, и други, по-малки, където се съхраняваха внимателно претеглени бали сушена юрда от Новий Зем, преди стоката да бъде обработена допълнително, пакетирана в тенекиени кутийки с ярки етикети и изпратена към пазари по целия свят. Иней още помнеше как се бе стреснала преди време, когато видя думите „Редки подправки“ на стената на един склад. Голям рекламен надпис, който включваше две полуголи сулийски момичета в оскъдни коприни и златна бродерия, загатната от художника със смели щрихи на четката. Иней беше замръзнала на място тогава, взираше се като омагьосана в надписа, на няма и три километра от мястото, където правата върху тялото й бяха обект на покупко-продажба и пазарлъци. Сърцето й се премяташе в гърдите, паника обездвижваше мускулите й, а тя не можеше да откъсне поглед от онези момичета, от широките гривни на китките им и звънчетата около глезените. Накрая успя да се раздвижи с цената на върховно усилие и хукна обратно към Ребрата. Сякаш като по магия краката й тичаха по-бързо от всякога, тя буквално летеше по покривите, а градът се нижеше под нея като сиво петно. Онази нощ сънува, че нарисуваните момичета са оживели. Бяха уловени в капана на тухлената стена и викаха за помощ, но Иней нищо не можеше да направи. „Редки подправки“ Надписът още беше там, избелял от слънцето. И явно все още й въздействаше — мускулите й се вдървиха, дишането й се накъса. Но когато си намери кораб и съсипе първия роботърговец, може би тогава боята ще се изрони от тухлите. Виковете на двете момичета в зелени коприни ще се превърнат в смях, те ще танцуват само за себе си и за никой друг. Напред се виждаше висок обелиск, увенчан с Ръката на Гезен, който хвърляше сянката си върху търговското сърце на Кетердам, богатството на Керч. Иней си представи как нейните светци увиват с въжета обелиска и го събарят на земята. Двамата с Каз не привличаха ничие внимание — две момчета в безформени палта, които се оглеждат за някаква работа, преди да е започнала следващата им смяна. Въпреки това Иней не беше спокойна. Градската стража патрулираше редовно по улиците на складовия квартал и сякаш това не стигаше, а и търговските компании наемаха частна охрана, за да са сигурни, че вратите на складовете ще си останат заключени, а десетките работници, които опаковаха, редяха и транспортираха стоката им, няма да се изкушат повече от допустимото. Складовият квартал беше едно от най-сигурните места в Кетердам и именно по тази причина Ван Ек не би ги търсил тук. Наближиха изоставен склад за лен. Прозорците на долния етаж бяха изпочупени, а тухлите над тях — почернели от сажди. Явно пожарът бе вилнял наскоро, иначе складът нямаше да е в това състояние. Много скоро щяха да го почистят и ремонтират или направо да го съборят и да построят ново хале на негово място. Земята в Кетердам беше ограничена и цените на недвижимите имоти удряха тавана. Катинарът на задната врата не затрудни Каз и скоро двамата влязоха на първото ниво, тежко пострадало от пожара. Стълбището в предния край на сградата изглеждаше относително незасегнато. Качиха се по него, краката на Иней едвам докосваха дървените греди, а стъпките на Каз следваха ритъма на бастуна му. На третия етаж Каз тръгна към едно складово помещение, което още беше пълно с бали лен, подредени на високи пирамиди. Стоката не беше пострадала основно, но балите в основата на пирамидите чернееха от сажди и миришеха неприятно на изгоряло. Но пък бяха удобни за сядане. Иней си намери местенце до един прозорец, облегна гръб на една бала и качи краката си на друга. Приятно беше просто да си седи и да зяпа навън към воднистата светлина на следобеда. Каз измъкна една тенекиена кутия изпод стара шевна машина и я избута към Иней. Тя я отвори и намери вътре лешници, солени бисквити, увити във восъчна хартия, и една манерка. Значи това беше една от тайните квартири, за които Ван Ек я беше разпитвал толкова напористо. Иней издърпа тапата на манерката и подуши съдържанието. — Вода — рече Каз. Иней пи до насита и изяде няколко от престоялите бисквити. Беше много гладна, а скоро едва ли щеше да седне на маса и да се нахрани като хората с топла гозба. Каз я беше предупредил, че ще потеглят към Черното було чак след падането на нощта, а дори и тогава едва ли щяха да седнат да си готвят. Гледаше как Каз се настанява на една бала срещу нея и оставя бастуна до себе си, но после бързо извърна глава към прозореца, за да не вижда прецизните му движения и стиснатите устни. Дори само видът му я изпълваше с усещането за непосредствена опасност. Това не беше новост само по себе си, нова беше силата на усещането. Погледнеше ли го, виждаше как чукът се вдига под сценичните прожектори на Ейл Комеди. „Никога няма да се съгласи на размяна, ако ме осакатиш.“ Усещаше тежестта на ножовете си и това й носеше утеха. Докосна ги, сякаш поздравяваше стари приятели, и усети как част от напрежението се отлива. — Какво каза на Ван Ек, докато бяхме на моста? — попита я накрая Каз. — При размяната. — Ще се видим пак, но само веднъж. — Поредната сулийска поговорка? — Обещание, което дадох на себе си. И на Ван Ек. — Внимавай, Привидение. Не си от отмъстителния тип. А и твоите сулийски светци едва ли ще одобрят. — Моите светци не обичат хора като Ван Ек, които тормозят по-слабите от себе си — каза тя и изтри с ръкав стъклото на прозореца. — Онези експлозии… — добави след малко. — Дали другите са добре? — Ако са следвали плана, значи са били достатъчно далече от взривовете. Поне от онези, които ние видяхме. Ще научим повече, като се съберем на Черното було. Това не се хареса на Иней. Ами ако някой беше пострадал? Ами ако никой не се появеше на острова? След седмицата на страхове и съмнения това й идваше в повече — да бездейства и да чака, докато приятелите й може да са в беда. Осъзна, че Каз я гледа, и обърна глава да срещне погледа му. Коса светлина влизаше през прозорците и изсветляваше очите му до цвета на силен чай. „Той никога няма да се съгласи на размяна, ако ме осакатиш.“ Споменът за онези думи беше така осезаем, сякаш си бяха прогорили път през гърлото й на излизане. Каз попита, без да отклонява поглед: — Той нарани ли те? Иней уви ръце около коленете си. „Защо питаш? За да си сигурен, че съм в добро здраве, във форма за поредния риск? За да добавиш и това към списъка с престъпления, за които да потърсиш сметка на Ван Ек?“ Каз беше изяснил изрично споразумението си с нея от самото начало. Иней беше инвестиция, ценен актив, който да бъде защитаван. Искало й се бе да вярва, че междувременно са си станали по-важни, че означават нещо повече един за друг. Ян ван Ек й беше отнел тази илюзия. Иней беше цяла и невредима. Не носеше белези или травми от изпитанието си на Ейл Комеди, които добра храна и спокоен сън да не могат да заличат. Но въпреки това Ван Ек й беше отнел нещо. „Ще съм безполезна за него.“ Думи, откъснали се издълбоко, истина, която Иней трябваше да погледне в очите. И толкова по-добре. Ужасните истини са за предпочитане пред любезните лъжи. Плъзна пръсти към мястото, където чукът беше забърсал крака й, видя, че Каз я гледа втренчено, и спря. Хвана ръце в скута си и поклати глава. — Не. Нищо не ми направи. Каз се облегна назад. Бавно я разглобяваше с поглед. Не й вярваше, а Иней нямаше сили да го убеждава. Той опря бастуна си в пода и с негова помощ се надигна от балата лен. — Почини си. — Ти къде отиваш? — Имам да свърша нещо близо до силозите, а и ще се опитам да събера някаква информация — каза той и подпря бастуна си на една бала. — Няма ли да го вземеш? — Бие на очи, особено сега, когато Ван Ек е забъркал и градската стража. Почивай си — повтори той. — Тук си на сигурно място. Иней затвори очи. Поне за това можеше да му вярва. * * *



 Когато Каз я събуди, слънцето вече залязваше и косите му лъчи позлатяваха обелиска на Гезен в далечината. Излязоха от склада, заключиха вратата и се вляха в потока от хора, които се прибираха след края на работния ден. Продължиха на югоизток, като избягваха най-оживените части на Кацата, където градската стража дебнеше със сигурност, и се отправиха към един от жилищните квартали. Качиха се на малка лодка в тесен канал и постепенно навлязоха в мъглите, затиснали острова на Черното було. Вървяха по обрасла алея между мавзолеите към центъра на острова и Иней усещаше как вълнението и тревогата й растат с всяка крачка. „Дано всички да са добре — повтаряше си тя. — Дано да са добре.“ Най-после зърна светлинка и чу тих звук на гласове. Хукна натам и дори не спря да вдигне шапката си, която падна от главата й на обраслата с лози пътека. Отвори широко вратата на гробницата. Петимата вътре наскачаха с вдигнати оръжия и Иней наби рязко спирачки. Нина изписка: — Иней! А после притича през помещението и я стисна силно в прегръдките си. След миг всички я наобиколиха, прегръщаха я и я тупаха по гърба. Йеспер прегърна и двете им през раменете и кресна „Да живее Привидението!“, а Матиас стоеше малко встрани, официален както винаги, но и той се усмихваше широко. Иней местеше поглед между шуанския младеж, седнал на масата в средата на гробницата, към идентичния шуански младеж, който пристъпяше от крак на крак пред нея. — Вилан? — обърна се тя към по-близкия от двамата. Той се ухили до уши, но усмивката му се спихна бързо. — Извинявам се заради баща си — каза той. Иней го прегърна силно и прошепна в ухото му: — Ние не сме като бащите си. Каз потропа с бастуна си по каменния под. Стоеше на прага на гробницата. — Ако сте приключили с гушкането, имаме работа за вършене. — Това ще почака — каза Йеспер, все още преметнал ръка през раменете на Иней. — Първо трябва да разберем какви бяха онези неща на Дъгата. — Какви неща? — попита Иней. — Вие не разбрахте ли, че половината Дъга литна във въздуха? — Видяхме как избухна бомбата в Бялата роза — каза тя, — а после чухме още една експлозия. — В Наковалнята — обади се Нина. — След първата експлозия си плюхме на петите — обясни Иней. Йеспер кимна велемъдро. — И това е била голямата ви грешка. Ако бяхте поостанали, щяхте да видите отблизо едно шуанско изчадие с криле. — Две — поправи го Вилан. Иней се намръщи. — С две крила? — Не бе, две изчадия — каза Йеспер. — С криле? — попита отново Иней. — Като птица? Нина я поведе решително към отрупаната с неща маса, сред тях и една разгъната карта на Кетердам. — Не точно като птица, по-скоро като муха или молец. Смъртоносен механичен молец. Гладна ли си? Имаме шоколадови бисквити. — Ма как иначе — възмути се Йеспер. — Значи Иней може да ти нападне запаса, а ние да духаме супата. Нина натисна Иней на един стол, после тръсна металната кутия на масата и нареди: — Яж. Имаше двама шуани с криле, също мъж и жена, които бяха… не бяха нормални. — Нина не можа да им въздейства със силата си — обясни Вилан. — Хммм — изсумтя Нина, без да потвърждава или отрича твърдението, вместо това отхапа изящно ръбчето на една бисквита. Иней никога не я беше виждала да отхапва изящно каквото и да било. Апетитът й явно не се беше върнал, но сякаш имаше и нещо друго. Матиас седна при тях на масата. — Шуанката, с която се счепкахме, беше по-силна от мен, Йеспер и Вилан взети заедно. — Правилно сте чули — обади се Йеспер. — По-силна от Вилан. — Какво, и аз участвах — възмути се хлапето. — Съвсем определено участва, търговче. Какво беше онова виолетово чудо? — Нещо ново, върху което работя от известно време. Базира се на едно равкийско изобретение, наречено лумия. Пламъците се гасят изключително трудно, а аз промених малко формулата, така че да гори с много по-висока температура. — Имахме късмет, че ти беше с нас — каза Матиас и се поклони леко, при което Вилан се изчерви като домат, едновременно доволен и дълбоко смутен. — Онези същества не ги ловят куршуми. — Почти — поправи го Нина. — Имаха мрежи. Излезли бяха на лов за Гриша. Не да ги убиват, а да ги похитят. Каз облегна рамене на стената. — На парем ли бяха? Нина поклати глава. — Не. Според мен изобщо не бяха гришани. Не използваха гришанска сила, а и не изцеляваха раните си. А под кожата си имаха метална броня или нещо такова. После се обърна към Кювей и каза нещо на шуански. Той изпъшка. — Кергууд. — Всички го гледаха с празни погледи. Момчето въздъхна и каза: — Когато баща ми направи парем, правителството го пробва на фабрикатори. Йеспер кривна глава. — Само на мен ли ми се струва, или керчският ти рязко се е подобрил? — Знам керчски. Но вие говорите много бързо. — Дообрее — проточи бавно Йеспер. — Защо твоите скъпи шуански приятели са тествали парем върху фабрикатори? — Седеше изпружен на стола си с ръце върху дръжките на револверите, но нещо в уж ленивата му поза изглеждаше неубедително. — Имаха повече фабрикатори в плен — отвърна Кювей. — Те са най-лесни за залавяне — вметна Матиас и се направи, че не вижда сърдития поглед на Нина. — Доскоро не получаваха военно обучение, а без парем уменията им не струват много в битка. — Правителството иска да прави още експерименти — продължи Кювей. — Но трябва да намерят още гришани, за да… — Понеже са убили твърде много от пленниците си? — подсказа му Нина. Кювей кимна, било защото не разбра сарказма й, било защото реши да не му обръща внимание. — Да. Нямат много гришани, а парем съкращава живота им. Затова водят лекари, които да работят с болните от парем Гриша. Искат да създадат нов вид войник, така наречения кергууд. Не знам дали са успели. — Аз май мога да отговоря на този въпрос с едно голямо и тлъсто „да“ — каза Йеспер. — Войници по поръчка — каза замислено Нина. — Чувала съм, че преди гражданската война и в Равка са се опитали да направят нещо такова. Подсилени скелети, по-голяма костна плътност, метални импланти. Експериментирали са с доброволци от Първа армия. О, стига си гримасничил, Матиас. С времето и твоите фйердански господари щяха да стигнат до същата идея. — Фабрикаторите работят с твърди вещества — каза Йеспер. — Метали, стъкло, платове. Това ми прилича повече на корпоралско дело. „Все още говори така, сякаш няма нищо общо с Гриша“ — отбеляза си Иней. Всички те знаеха, че Йеспер е фабриктор, дори Кювей беше разбрал това по време на хаоса след бягството им от Ледения палат. Обаче Йеспер упорито отричаше способностите си. От друга страна, тайната си беше негова и той беше в правото си да прави с нея каквото иска. — Шивачите са нещо средно между Корпоралки и Материалки — каза Нина. — Има една учителка в Равка, Женя Сафина, можела е да стане както сърцелом, така и фабрикатор, вместо това се е превърнала в изключителна шивачка. Както ми го описваш, подобренията по онези шуани са просто висша форма на прекрояване. Иней поклати глава. Всичко това й се струваше немислимо. — И казвате, че сте видели хора с криле… присадени някак към гърба им? — Не, крилете бяха механични. Нещо като метална рамка и изпънат брезент, не знам. Но не си представяй просто чифт криле, които пляскат между нечии лопатки. Много по-сложно е, по-изпипано. За да се получи, трябва да свържеш крилете към мускулатурата, да намалиш телесното тегло, вероятно като направиш костите кухи, както е при птиците, но пък как компенсират загубата на костен мозък? Възможно ли е да са заменили скелета изцяло? Нивото на сложност… — Парем — каза Матиас и свъси светлите си вежди. — Фабрикатор на парем би се справил с такова прекрояване. Нина се оттласна от масата. — Търговците няма ли да направят нещо? Да отвърнат някак на шуанската атака? — попита тя Каз. — Или просто ще си затворят очите, докато онези се развяват из Керч, взривяват разни неща и отвличат хора? — Едва ли ще направят нещо — отговори Каз. — Освен ако онези шуани са били в униформи, правителството на Шу Хан вероятно ще отрече каквато и да било връзка с атаката. — И просто ще им се размине, така ли? — Може би не — рече Каз. — Днес пообиколих пристанищата да събера информация. Помните ли двата бойни кораба на Шу? Съветът на търговците ги е оставил на сухо. Краката на Йеспер се свлякоха от масата и ботушите му тупнаха с трясък на пода. — Какво? — Отдръпнали са прилива. Морето около корабите се е оттеглило и те са се озовали на нов остров. Незабравима гледка — полегнали са на хълбок, платната им се валят в калта и всичко това в залива на Кетердам. — Демонстрация на сила — кимна Матиас. — От страна на Гриша или на града? — попита Йеспер. Каз вдигна рамене. — Кой знае? Но току-виж стреснало шуаните. Едва ли пак ще излязат на лов по улиците на Кетердам посред бял ден. — Съветът на приливите не може ли да помогне? — попита Вилан. — Вероятно са чули за парем и се тревожат какво би станало, ако дрогата попадне в лоши ръце. — Как ще ги намерим обаче? — попита горчиво Нина. — Никой не знае кои са приливниците, никой не ги е виждал да влизат и излизат от онези наблюдателни кули. — Иней внезапно се запита дали Нина не се е опитала да измоли помощ от приливниците преди година, когато се бе озовала в Кетердам — шестнайсетгодишна гришанка далече от родината, без приятели в непознат град. — Шуаните може и да се стреснат, но няма да е за дълго. Създали са онези бойници с някаква цел. — Умна стратегия впрочем — рече Каз. — Възползвали са се максимално от наличните ресурси. Пристрастените към парем Гриша не живеят дълго и шуаните са измислили нов начин да използват способностите им. Матиас поклати глава. — Неразрушими войници, които надживяват създателите си. Йеспер потри с ръка устата си. — Които да ходят на лов за още гришани. Мога да се закълна в светците, че единият буквално ни надуши. Откри ни по миризмата. — Това възможно ли е изобщо? — попита с ужас Иней. — Не съм чувала Гриша да имат специфична миризма — каза Нина, — но не е невъзможно. Ако обонятелните рецептори на войниците са били подобрени… Може би долавят миризма, която обикновените хора не усещат. — Онова едва ли е била първата атака, между другото — каза Йеспер. — Вилан, помниш ли колко се уплаши онзи вихротворец в хранилището за редки книги? А и онзи търговски кораб, за който спомена Роти? Каз кимна. — Бил е изпотрошен, а неколцина моряци са загинали. Първоначално решили, че вихротворецът на екипажа е минал в нелегалност, за да се отърве от задълженията си по договора. Но може би не е изчезнал по своя воля. Може да е бил отвлечен. Преди е работел за съветник Хойде. — Емил Ретвенко — каза Нина. — Точно. Познаваш ли го? — Чувала съм за него. Повечето гришани в Кетердам се познаваме. Обменяме информация, грижим се един за друг. Шуаните явно имат шпиони в града, иначе не биха знаели къде да ни търсят. Ако и другите Гриша… — Нина се изправи, после се хвана за облегалката на стола, сякаш й се е завил свят. Иней и Матиас скочиха моментално. — Добре ли си? — попита Иней. — Чудесно — отвърна Нина с неубедителна усмивка. — Ако и другите гришани в Кетердам ги заплашва същото… — Защо, какво ще направиш? — попита Йеспер и Иней се изненада от острия му тон. — След днешната случка имаш късмет, че си жива. Онези шуански войници ни надушват, Нина. — После се обърна към Кювей: — Заради баща ти. — Ей — повиши глас Вилан, — я по-полека. — Полека, викаш? Сякаш положението на гришаните не беше достатъчно лошо и преди. Ами ако ни проследят до Черното було? Тук сме трима. Каз почука с кокалчета по масата. — Вилан е прав. Успокой се. Градът беше опасен преди, опасен е и сега. Затова нека забогатеем достатъчно, за да отидем другаде. Нина сложи ръце на кръста. — Сериозно ли си говорим за пари? — Говорим си за работата и как Ван Ек да си плати. Иней хвана Нина под ръка. — Искам да знам какво можем да направим ние, за да помогнем на гришаните в Кетердам. А също и как ще ударим по Ван Ек. — В момента имаме по-големи проблеми — каза Матиас. — Аз не мисля така — каза Йеспер. — Остават ми само два дни да оправя нещата с баща си. Иней реши, че не е чула правилно. — Баща ти? — Мда… Семейството най-неочаквано се събра в Кетердам — каза Йеспер. — Всички сте поканени на банкета. Лековатият му тон не я заблуди. — Кредита? Ръцете на Йеспер се върнаха върху дръжките на револверите. — Да. Затова държа да знам как ще си оправим сметките с Ван Ек. Каз прехвърли тежестта си върху бастуна. — Питал ли се е някой от вас какво направих с парите, които Пека Ролинс ни даде? Стомахът на Иней се сви. — Ходил си при Пека Ролинс за заем? — Никога не бих задлъжнял на Ролинс. Продадох му дела си в Пето пристанище и Вранския клуб. „Не!“ Каз беше изградил тези места от нулата. Те бяха нагледното доказателство какво е направил за Утайките. — Каз… — Какво според вас съм направил с парите? — повтори той. — Оръжия? — попита Йеспер. — Кораби? — вдигна вежди Иней. — Бомби? — предположи Вилан. — Подкупил си някой политик? — каза Нина. Всички погледнаха към Матиас. — Сега е подходящ момент да ни кажеш колко сме ужасни — прошепна му тя. Матиас само сви рамене. — Всичко, което изброихте, би било добра инвестиция. — Захар — рече Каз. Йеспер бутна към него захарницата. Каз завъртя очи. — Не захар за кафето ми, идиот такъв. Използвах парите да купя захарни акции. Всичко е сложено в частни сметки, по една за всеки от нас. Под чуждо име, разбира се. — Не харесвам спекулациите — каза Матиас. — Че как иначе. Ти харесваш само нещата, които можеш да видиш. Като преспи сняг и доброжелателни дървесни богове. — А, ето я най-сетне! — каза Иней, отпусна глава върху рамото на Нина и се усмихна широко на Матиас. — Липсваше ми страшната му физиономия. Уплашила се бях, че вече не се звери така. — Пък и не е точно спекулация — добави Каз, — ако знаеш със сигурност какво ще стане. — Чул си нещо за захарната реколта? — попита Йеспер. — Знам нещичко за предлагането. Вилан изправи гръб. — Силозите — каза той. — Силозите на Сладкия риф. — Браво, търговче! Матиас поклати глава. — Какво е Сладкия риф? — Едно място южно от Шесто пристанище — обясни Иней. Виждала беше гигантските силози, надвиснали над складовия квартал. Бяха с размерите на малки планини. — Там складират меласата и суровата захарна тръстика, там са и захарните рафинерии. Днес бяхме в района. Не е било съвпадение, предполагам? — Не беше — кимна Каз. — Исках да придобиеш представа за терена. Захарната тръстика идва основно от Южните колонии и Новий Зем, а новата реколта се очаква най-рано след три месеца. Предишната вече е прибрана, обработена и складирана в силозите на Сладкия риф. — Силозите са трийсет — каза Вилан. — Десет от тях са на баща ми. Йеспер подсвирна. — Казваш, че Ван Ек контролира една трета от наличната захар на света? — Той е собственик на силозите — рече Каз, подчертавайки последната дума, — но повечето захар в тях не е негова. Ван Ек поддържа складовите помещения за своя сметка, осигурява охрана и плаща на вихротворците, които следят влажността, така че захарта да не се слепва. Търговците, които са собственици на самата захар, му плащат малък процент от всяка сключена сделка. Много доходоносно начинание. — Такова гигантско богатство под опеката на един-единствен човек — каза замислено Матиас. — Ако нещо се случи със силозите, цената на захарта… — Ще гръмне като чифт евтини пищаци — каза Йеспер, скочи на крака и взе да крачи превъзбудено около масата. — Цената ще се повиши трайно — рече Каз. — А считано отпреди няколко дни, ние притежаваме акции в компаниите, които не държат захарта си на склад при Ван Ек. В момента тези акции се търгуват без промяна. Но щом унищожим захарта в силозите на Ван Ек… Йеспер само дето не подскачаше от вълнение. — Тогава акциите ни ще струват пет… а може би и десет пъти повече. — Пробвай с двайсет пъти. Йеспер издюдюка възторжено. — О, нямам нищо против числото двайсет. — И тогава ще продадем при голяма печалба — каза Вилан. — Ще забогатеем буквално за един ден. Иней си мислеше за изящна шхуна, въоръжена с тежки оръдия. Мечтата й изведнъж придоби реални измерения. — Колко богати? Като трийсет милиона крюге? — попита тя. Толкова беше наградата, която Ван Ек им дължеше за удара срещу Ледения палат. Награда, която явно изобщо не е възнамерявал да им плати. Намек за усмивка прелетя по устните на Каз. — Плюс-минус някой милион. Вилан си дъвчеше нокътя на палеца. — Баща ми ще пострада, разбира се, но това няма да събори империята му. Виж, другите търговци, онези, които държат захарта си в силозите му, те може и да фалират. — Вярно е — каза Матиас. — Освен това, ако унищожим силозите, за всички ще стане ясно, че целта е бил Ван Ек. — Не може ли да мине за злополука? — попита Нина. — Може и ще мине — кимна Каз. — Поне в началото. Благодарение на гъгрицата. Обясни им Вилан. Той се наведе напред като ученик, който няма търпение да покаже, че знае отговора. Извади шишенце от джоба си. — Тази версия работи. — И казвате, че това е гъгрица? — попита Иней, взряна в шишенцето. — Химическа гъгрица — каза Йеспер. — Но Вилан още не й е дал име. Аз гласувам за Гъгрьо. — Ужас — възмути се Вилан. — Напротив, гениално е — намигна Йеспер. — Също като теб. Вилан се изчерви като небе по зазоряване. — И аз помогнах — каза намусено Кювей. — Така е, помогна — кимна Вилан. — Ще му издигнем паметна плоча — рече Каз. — Обясни им как работи. — Идеята ми хрумна от маната по захарната тръстика. Това е болест по тръстиката и съвсем малко от причинителя може да съсипе цялата реколта. Пуснем ли гъгрицата в силоза, тя ще се заравя все по-надълбоко, като използва рафинираната захар за гориво, докато от захарта не остане само безполезна каша. — Значи реагира на захар? — попита Йеспер. — Да, всякакъв вид захар. Дори в минимални количества, стига да е влажно, така че я дръжте далече от пот, кръв и слюнка. — С други думи, не ближете Гъгрьо. Някой иска ли да си го запише? — Онези силози са гигантски — каза Иней. — Колко от гъгрицата ще ни трябва? — По едно шишенце на силоз — отговори Вилан. Иней изгледа невярващо малкото стъклено шишенце. — Сериозно? — Малка, но свирепа — каза Йеспер и намигна отново. — Точно като теб. Нина избухна в смях, Иней също се усмихна напук на всичко. Мъчеха я болежки, можеше да спи два дни без прекъсване, но някакъв стегнат възел в гърдите й най-после започваше да се отпуска, страхът и гневът от последната седмица започваха да се слягат. — Благодарение на гъгрицата всичко ще изглежда като злощастно стечение на обстоятелствата — завърши Вилан. — Да — продължи мисълта му Каз, — докато другите търговци не научат, че от известно време Ван Ек купува захар, която не е складирана в неговите силози. Вилан се ококори. — Какво?! — С половината от парите купих нашите акции. С другата купих акции от името на Ван Ек. Е, по-точно на холдингово дружество, вписано на името на Алис. Не трябваше да е прекалено очевидно. Акциите бяха закупени в брой, трансакцията — непроследима. Но сертификатите, доказващи покупката, ще бъдат открити с всички подписи и печати в кабинета на адвоката му. — Корнелис Смеет — възкликна Матиас. — Измама в измамата. Затова си се вмъкнал в кабинета му, а не само да разбереш къде Ван Ек държи Алис. — Трябва да играеш на много фронтове, за да спечелиш играта — рече Каз. — Съсипаната захар ще удари по репутацията на Ван Ек. Но когато хората, които са му плащали да им съхранява захарта, разберат, че е направил печалба от тяхната загуба, ще поискат разследване на силозите. — И ще намерят следи от гъгрицата — каза Вилан. — Унищожаване на собственост, незаконно притискане на пазара — промърмори Иней. — Това ще го съсипе. — Сети се как Ван Ек прави знак на лакея си да вземе чука. „Нека счупването не е чисто. Раздроби костта.“ — Дали ще го пратят в затвора? — Ще го обвинят в нарушаване на договор и опит да повлияе на пазара чрез вътрешна информация — обясни Каз. — Според законите на Керч, това е най-тежкото престъпление. Присъдите са като за убийство. Може и да увисне на въжето. — Мислиш ли? — тихо попита Вилан. Той плъзгаше пръст по картата на Кетердам, първо от Сладкия риф до Кацата, после до Гелдщраат, където живееше баща му. Ян ван Ек се беше опитал да го убие. Изхвърлил го беше като някакъв отпадък. Но Иней не беше сигурна дали Вилан е готов да обрече баща си на смърт. — Съмнявам се — рече Каз. — Предполагам, че ще измислят някакво по-леко обвинение. Съветът на търговците едва ли ще иска един от собствените му членове да отиде на бесилото. А дали Ван Ек ще види килия отвътре? — Каз вдигна рамене. — Зависи колко добър е адвокатът му. — Но ще му бъде забранено да върти бизнес — каза Вилан бавно, като човек със силен световъртеж. — Ще конфискуват активите му, за да обезщетят търговците за изгубената захар. — Това ще е краят на империята му — заключи Каз. — Ами Алис? — попита Вилан. Каз отново сви рамене. — Никой няма да повярва, че момиче като нея е имало нещо общо с финансова измама. Алис ще подаде молба за развод и вероятно ще се върне при родителите си. Ще поплаче една седмица, ще пее две, после ще й мине. Току-виж се омъжила за принц. — Или за учител по музика — каза Иней, спомнила си острата реакция на Бажан, когато стана ясно, че Алис е била отвлечена. — Има само един малък проблем — обади се Йеспер — и като казвам „малък“, имам предвид гигантски и непреодолим, от онези, дето слагат край на всеки план и те пришпорват с подвита опашка към кръчмата. Силозите. Знам, че сме майстори на невъзможните удари, обаче как точно ще влезем в силозите, ако мога да попитам? — Каз ще разбие ключалките — каза Вилан. — Не — поклати глава Каз. — Не мога. — Май за пръв път чувам тези думи да излизат от устата ти — каза Нина. — Ще ги кажеш ли още веднъж, моля, бавно, за да се насладя? Каз не й обърна внимание. — Ключалките са четворни. Четири ключа влизат в четири брави и се завъртат едновременно, иначе се задейства алармена система и се спускат допълнителни врати. Мога да отворя всяка ключалка, но не и четири едновременно. — Тогава как ще влезем? — попита Йеспер. — Силозите имат вход и на покрива. — Ама те са високи колкото двайсететажна сграда! Какво, Иней ще се покатери и ще слезе по десет силоза в една нощ? — Само по един — рече Каз. — И после какво? — повиши глас Нина с ръце на кръста и святкащи зелени очи. Иней си представи гигантските силози и разстоянието между тях. — После — каза тя — ще мина по въже между силозите. Нина вдигна рязко ръце. — И всичко това без предпазна мрежа, предполагам? — Моето семейство никога не ползва мрежа за представленията си — каза с възмущение Иней. — А представленията ви често ли включват ходене по въже на височина двайсет етажа над калдъръм, след като една седмица сте държани в плен? — Ще има мрежа — рече Каз. — Вече е там, под едни чували с пясък зад караулката при входа на силозите. В гробницата се възцари тишина — внезапна и пълна. Иней сама не повярва на думите, които излязоха от устата й: — Не ми трябва мрежа. Каз си погледна часовника. — Не съм те питал. Имате шест часа да си починете. Аз ще свия каквото е необходимо от цирка на Зиркоа. Разпънали са шатрата си западно от града. Иней, направи ми списък какво ще ти трябва. Ще ударим силозите след двайсет и четири часа. — Как ли пък не! — отсече Нина. — Иней трябва да си почине. — Вярно е — кимна Йеспер. — Толкова е тънка, че и морският бриз ще я издуха. — Добре съм — каза Иней. Йеспер завъртя очи. — Винаги така казваш. — И това те учудва? Нима винаги не става така? — попита Вилан. — Всички казваме на Каз, че сме добре, а после правим някоя глупост. — Толкова ли сме предсказуеми? — попита Иней. Вилан и Матиас кимнаха едновременно: — Да. — Искате ли да съсипем Ван Ек? — попита ги Каз. Нина издиша шумно и вдигна ръце. — Естествено. Каз плъзна поглед по тях, бавно, от лице на лице. — Наистина? Искате ли си парите? Парите, за които се сражавахме и кървихме, заради които едва не се удавихме? Или искате Ван Ек да се потупа по рамото, че е видял сметката на банда нищожества от Кацата? Защото няма кой друг да го свърши вместо нас. Никой не дава и пукната пара, че Ван Ек ни е измамил или че сме рискували живота си напразно. Никой друг няма да вдигне мерника на Ван Ек. Затова ви питам още веднъж, искате ли да го бием? — Да — каза Иней. Тя определено искаше възмездие. — Много — кимна Нина. — Искам да го бия през ушите с флейтата на Вилан — каза Йеспер. Един по един всички кимнаха. — Залозите се промениха междувременно — продължи Каз. — Предвид малката демонстрация на Ван Ек от днес, подозирам, че из целия град са разлепени плакати с лицата ни в комплект с щедра награда. Той разчита на добрата си репутация и колкото по-скоро го омаскарим, толкова по-добре. В рамките на една нощ ще му отнемем и доброто име, и парите, и свободата. Но това означава, че нямаме право да се мотаем. Колкото и да е ядосан, тази вечер Ван Ек ще се нахрани до насита и после ще си легне в мекото легло. Стражите от градската също ще поспят преди следващата смяна и ще спят добре с надеждата да изкарат нещичко от наднормено време покрай патакламата. Ние обаче няма да спираме. Часовникът цъка. Ще си почиваме, като забогатеем. Съгласни? Всички кимнаха отново. — Нина, по периметъра на силозите обикалят пазачи. Ти ще им отвлечеш вниманието — уплашена равкийка, наскоро пристигнала в града, която си търси работа в складовия квартал. Задачата ти е да ги ангажираш достатъчно дълго, така че ние да се вмъкнем и Иней да се изкатери по първия силоз. После… — При едно условие — прекъсна го Нина със скръстени на гърдите ръце. — Това не са преговори. — При теб всичко е преговори, Брекер. Сигурно и от утробата на майка си си излязъл с пазарлък. Ако искаш да участвам, обещай, че ще измъкнем от града другите гришани. — Абсурд. Не съм благотворителна организация за бежанци. — Тогава мен не ме брой. — Добре. Няма да участваш. Ще си получиш дела от парите за удара по Ледения палат, но в екипа за този удар не ми трябваш. — Може и така да е — тихо каза Иней. — Но аз ти трябвам. Каз сложи бастуна върху коленете си. — Май всички сте решили да заформяте съюзи. Иней си спомни как слънцето беше изсветлило кафявия цвят на очите му преди няколко часа. Сега те бяха тъмни като преварено кафе. Но нямаше да я трогнат. — Не са съюзи, Каз. Нарича се приятелство. Той погледна към Нина. — Не обичам да ме държат заложник. — А аз не обичам обувки, дето ти стискат на пръстите, но страданието спохожда всинца ни. Приеми го като предизвикателство за чудовищния си ум. След дълга пауза Каз попита: — За колко хора говорим? — Аз знам за няма и трийсетина Гриша в града, ако не броим Съвета на приливите. — И как предлагаш да ги съберем? Да раздадем брошури, които ги насочват към гигантски сал? — Има една кръчма близо до равкийското посолство. Там оставяме съобщения и обменяме информация. Така ще ги уведомя. Остава да намерим кораб и готово. Ван Ек едва ли следи всички пристанища. На Иней не й се искаше да възразява, но все някой трябваше да го каже: — Напротив, следи ги. И вече има цялата мощ на правителството зад гърба си. А и ти не видя реакцията му, когато научи, че Каз е дръзнал да отвлече Алис. — Кажи, че му е избила пяна на устата, моля те — развълнува се Йеспер. — Горе-долу. Каз докуцука до вратата на гробницата и се взря в мрака навън. — Решението му да въвлече градските власти едва ли е било взето с лека ръка. То е свързано с непредвидими рискове, а Ван Ек не би поел такъв риск, ако не смята да се възползва максимално от съдействието им. Всяко пристанище и всяка наблюдателна кула по крайбрежието вече са под тревога и всеки, който се опита да напусне Кетердам, ще бъде разпитан. Достатъчно е Ван Ек да каже на Съвета, че по негова информация похитителите на Вилан смятат да го изведат от Керч. — Съществува и друга опасност — обади се Матиас. — Нали не искаме трийсет Гриша да попаднат в ръцете на Ван Ек? Особено ако той още има запаси от парем. Йеспер потропа с пръсти по дръжките на револверите си. — Ще ни трябва чудо. Както и бутилка уиски. Да ни раздвижи мозъците. — Не — бавно рече Каз. — Трябва ни кораб. Кораб, в който никой не би се усъмнил, и нито Ван Ек, нито градската стража биха решили да го претърсят. Трябва ни един от неговите кораби. Нина се размърда на ръба на стола си. — Търговската му компания сигурно постоянно праща кораби до Равка. Матиас скръсти гигантските си ръце и замислено свъси вежди. — Искате да изведем гришаните от водите на Керч с един от корабите на Ван Ек? С един от собствените му кораби? — Ще ни трябва подправен манифест на пътниците и документи за транзит — каза Иней. — Защо, мислиш, са изритали Спехт от флота? — попита Каз. — Фалшифицирал е фактури и поръчки за продоволствие. Вилан подръпна долната си устна. — Не е въпрос само на документи. Да речем, че гришаните са трийсет. Капитанът на кораба ще пита защо трийсет души… — Трийсет и един — прекъсна го Кювей. — Ама ти сериозно ли разбра за какво си говорим? — попита Йеспер с високо вдигнати вежди. — Кораб до Равка — каза Кювей. — Това разбирам отлично. Каз вдигна рамене. — Щом ще крадем кораб, не виждам защо да не качим и теб. — Значи трийсет и един — каза Нина с усмивка. Матиас май не беше толкова ентусиазиран, ако можеше да се съди по стиснатите му челюсти. — Добре — каза Вилан и заглади картата. — Но капитанът със сигурност ще се чуди защо към манифеста му изведнъж са се добавили трийсет и един пътници. — Няма да се чуди, ако си мисли, че е част от тайната — рече Каз. — Ван Ек ще му напише трогателно писмо, в което го призовава да запази в тайна транспортирането на тези безценни политически бежанци и да ги скрие на всяка цена от всеки, който би могъл да се полакоми от шуански подкуп, градската стража в това число. Ще му обещае и огромна награда в добавка след края на плаването, като един вид гаранция, че капитанът няма да се полакоми на свой ред и да продаде гришаните. Познаваме почерка на Ван Ек от писмата му до Вилан, значи остава да си осигурим печата му. — Той къде го държи? — обърна се Йеспер към Вилан. — В кабинета си. Поне преди го държеше там. — Ще трябва да влезем и да излезем, без той да разбере — каза Иней. — И да действаме бързо след това. Усети ли, че печатът му липсва, Ван Ек веднага ще разбере какво сме намислили. — Проникнахме в Ледения палат — напомни им Каз. — Все ще се правим с кабинета на един търговец. — Да де, и едва не загинахме, прониквайки в Ледения палат — каза Иней. — На няколко пъти, ако не ме лъже паметта — отбеляза Йеспер. — Преди време с Иней отмъкнахме едно платно на ДеКапел от дома на Ван Ек. Познаваме къщата. Ще се справим. Пръстът на Вилан отново се плъзгаше по Гелдщраат. — Но не се е наложило да отваряте сейфа на баща ми. — Ван Ек си държи печата в сейф? — каза през смях Йеспер. — Направо си проси да го вземем. Каз се сприятелява по-лесно с каси и комбинациите им, отколкото с хора. — Такъв сейф не сте виждали — поклати глава Вилан. — Инсталира го, след като му откраднаха онова платно на ДеКапел. Комбинацията е от седем цифри и той я сменя всеки ден, а ключалките имат допълнителни фалшиви резета, които да объркат касоразбивачите. Каз вдигна рамене. — Тогава ще заобиколим проблема. Експедитивност за сметка на финес. Вилан поклати глава. — Самата каса е изработена от уникална сплав, подсилена с гришанска стомана. — Да го взривим? — предложи Йеспер. Каз вдигна вежда. — Ван Ек ще забележи експлозията. — А ако е много малка? Нина изсумтя. — Просто искаш да взривиш нещо. — Всъщност… — каза Вилан и кривна глава настрани, сякаш се вслушваше в далечна песен. — На сутринта след удара баща ми със сигурност ще разбере, че сме били там, но ако успеем да изведем бежанците от пристанището преди това… Още не знам откъде ще намеря необходимите материали, но не е изключено да свърши работа… — Иней — прошепна многозначително Йеспер. Тя се наведе напред, вперила поглед във Вилан. — Не ти ли прилича на Каз, когато замисля нещо? Сещаш се, онази негова специфична физиономия? — Има нещо такова. Вилан се стресна. — Не, няма. Но… май наистина ми хрумна нещо. — Чакаме, търговче — рече Каз. — В общи линии гъгрицата е просто стабилна версия на тетрахлор златната киселина. — Да? — каза Йеспер. — Естествено. Тоест? — Тоест е корозив. Започне ли реакцията, излъчва се минимално количество топлина, но иначе киселината е изключително мощна и нестабилна. Прояжда всичко, включително гришанска стомана. Всичко, с изключение на балсово стъкло. — Стъкло? — Стъклото и смолата на балсовото дърво неутрализират корозията. — И къде може да намери човек такова нещо? — Една от съставките може да се намери в железарска работилница. Използват корозива да чистят ръждата от метала. С другата ще е по-трудно. Евентуално в каменоломна, където има златна жила или подобно халогенидно съединение. — Най-близката каменоломна е в Олендаал — рече Каз. — Може и да свърши работа. След като се сдобием с двете съставки, трябва много да внимаваме с транспорта им — продължи Вилан. — Много, много да внимаваме. След края на реакцията киселината е безвредна, но в активния си период… Да кажем, че като нищо може да останеш без ръце. — С други думи — каза Йеспер, — ако намерим съставките, успеем да ги транспортираме поотделно, а после активираме киселината, без да изгубим някой крайник… Тогава какво? Вилан подръпна кичур от косата си. — Ще прогорим дупки във вратата на сейфа в рамките на броени минути. — Без да повредим съдържанието му? — попита Нина. — С малко късмет. — С малко късмет — повтори Каз. — Не е зле. Трябва да проверим кои кораби отплават за Равка утре вечер, а Спехт да се заеме с манифеста и другите документи. Нина, след като осигурим кораб, твоите трийсетина бежанци ще могат ли сами да се придвижат до пристанището, или ще трябва да ги водим за ръчичка? — Не знам колко добре познават града — призна Нина. Каз потропа с пръсти по главата на бастуна си. — Двамата с Вилан поемаме сейфа. Йеспер ще придружи гришаните, а на Матиас ще направим карта, за да заведе Кювей на доковете. Но така Нина ще трябва сама да отвлече вниманието на пазачите и да разпъне мрежата за Иней. А за мрежата са необходими поне трима, иначе ще е безполезна. Иней се протегна и разкърши рамене. Хубаво беше да е в старата си компания. Разделили се бяха само за няколко дни, а сега седяха във влажна гробница, но пак имаше чувството, че се е върнала у дома. — Казах ти. Не работя с мрежа. 
  12. Каз 
 


 Планираха удара до малките часове на нощта. Промените в плана и перспективата да дундурка гришанското стадо на Нина притесняваха Каз. Но макар да не го показа пред другите, в новия план имаше елементи, които му допадаха. Не беше изключено Ван Ек да се досети какво са намислили Шу и сам да тръгне след гришаните в Кетердам. А те бяха оръжие, което не биваше да попада в арсенала му. От друга страна, спасителната операция не трябваше да се отрази по никакъв начин на основната им задача. Не можеха да си позволят никакво забавяне сега, когато броят на противниците се беше умножил в лицето на градската стража и прекроените шуани. Рано или късно натрапниците от Шу Хан щяха да преглътнат бедата с бойните си кораби и страха си от Съвета на приливите и да надушат тримата Гриша на Черното було. Каз искаше да изведе Кювей от града и от играта по най-бързия начин. Най-накрая оставиха настрана списъците и чертежите. Разчистиха остатъците от импровизираната си вечеря, за да не се напълни гробницата с плъхове, и угасиха фенерите. Другите легнаха да спят. Каз знаеше, че няма да мигне. Онова, което бе казал на хората си — че нямат право да се мотаят, — беше самата истина, а не мотивационна реч. Ван Ек разполагаше с повече пари, повече съюзници, а сега и със съдействието на градските власти. Не беше достатъчно просто да го надхитрят, трябваше да бъдат неумолими на всяка крачка. Каз виждаше онова, което другите не виждаха. Днес бяха спечелили битката — поставили си бяха за цел да измъкнат Иней от лапите на Ван Ек и го бяха постигнали. Но търговецът все още печелеше войната. Самият факт, че е рискувал да въвлече градската стража, а по подразбиране и Съвета на търговците, означаваше, че се смята за неуязвим. Каз още пазеше бележката, с която Ван Ек уреждаше срещата на Велгелюк, но тя не доказваше нищо. Отлично помнеше как бе реагирал Пека Ролинс в Изумрудения дворец на думите му, че Съветът на търговците не би търпял незаконните действия на Ван Ек. „И кой ще им го каже? Канален плъх от най-долното свърталище в Кацата? Не се заблуждавай, Брекер.“ По онова време Каз не разсъждаваше логично, разбира се. Близостта на Пека Ролинс неизменно го хвърляше в бездна от гняв, който обагряше всичко в червено и го лишаваше от ясна мисъл и търпение — качествата, на които разчиташе най-много. В негово присъствие Каз губеше ясна представа за себе си… не, губеше представа за човека, в който се беше превърнал с цената на толкова усилия. Не беше Мръсните ръце, нито Каз Брекер, нито дори най-свирепият лейтенант на Утайките. Превръщаше се в раздирано от нажежена ярост момче, ярост, която подкопаваше грижливо отгледаното му самообладание и легендата, която беше изградил около себе си. Сега обаче, докато стоеше, облегнат на бастуна си, между надгробните плочи на Черното було, Каз беше достатъчно спокоен да признае, че Ролинс е бил прав. Не можеш да обявиш война на уважаван търговец като Ван Ек, ако си дребен престъпник с репутация, по-мръсна от подметките на конярче. Ако искаше да победи, Каз трябваше да смъкне Ван Ек до своето ниво. Да покаже на света онова, което самият той знаеше отвъд всяко съмнение — че въпреки меките си ръце и хубавите костюми Ван Ек е престъпник, по-лош и от най-долния негодяй в Кацата. По-лош, защото думата му не значеше нищо. Не чу Иней да се приближава, просто внезапно усети присъствието й — до една от пречупените колони на бял мраморен мавзолей. Явно беше намерила отнякъде сапун да се измие, защото миризмата на влажните помещения, където я беше държал Ван Ек — едва доловим мирис на слама и сценичен грим, — беше изчезнала. Черната й коса блестеше под лунния светлик, прибрана на ниско кокче. Стоеше до колоната толкова неподвижно, че спокойно можеше да мине за един от каменните пазители на гробницата. — Защо искаш мрежата, Каз? Да, защо искаше мрежата? Защо държеше на нещо, което би усложнило удара при силозите и би удвоило шанса да ги разкрият? „Мисълта, че ще паднеш, е непоносима.“ — Току-що положих неимоверни усилия да си върна паяка. Би било адски тъпо да се размажеш на паважа само ден по-късно. — Защитаваш инвестицията си — каза тя и Каз чу примирението в гласа й. — Именно. — Ще ходиш до града? Отгатнала бе следващия му ход. Това би трябвало да го притесни. — Роти казва, че старецът става неспокоен. Трябва да ида там и да му загладя перушината. Пер Хаскел все още беше босът на Утайките. Обичаше облагите, които вървят с този пост, но не и работата, свързана с него. Каз го нямаше от доста време да наглежда нещата и проблемите със сигурност бяха изскочили на повърхността. А и станеше ли неспокоен, Хаскел винаги правеше нещо тъпо, за да напомни на хората си, че той ръководи парада. — Би трябвало да държим под око и къщата на Ван Ек — каза Иней. — Аз ще се погрижа за това. — Той със сигурност е подсилил охраната. Другото остана неизречено. Никой не можеше да се мери с Привидението в преодоляването на нечия охрана. Каз би трябвало да поклати глава, да я прати обратно в гробницата с нареждане да поспи няколко часа, да каже, че сам ще се заеме с наблюдението. Вместо това кимна и тръгна към една от лодките, скрити сред върбалака, а когато тя го последва, пренебрегна залялото го облекчение. След врявата на изпълнения със събития следобед сега каналите изглеждаха по-тихи от обичайното, а водата — неестествено спокойна. — Дали Западната дъга ще се върне към нормалната си дейност тази нощ? — попита Иней, снишила глас. Усвоила беше отлично навиците на каналните плъхове и не вдигаше излишен шум. — Съмнявам се. Градската стража едва ли е приключила с разследването, а туристите не идват в Кетердам, за да се радват на експлозии. Много хора щяха да загубят пари тази нощ. А на сутринта стъпалата пред кметството щяха да се напълнят със съдържатели на къщи за наслади и хотели, дошли да получат отговор на гневните си въпроси. Сигурно ще стане доста интересно, помисли си Каз. Което беше добре. Нека Съветът на търговците се занимава и с друго, а не само с Ван Ек и изчезналия му син. — Ван Ек сигурно е променил нещата, откакто откраднахме онзи ДеКапел. — Да, а и вече знае, че Вилан е с нас — кимна Иней. — Къде ще се срещнем със стареца? — В Кокалчето. Не можеха да отидат в Ребрата. Ван Ек със сигурност беше поставил под наблюдение щабквартирата на Утайките, а сега вероятно и градската стража беше там. Мисълта, че онези глупаци в лилаво претърсват стаите му и се ровят в малкото му лични вещи, толкова разгневи Каз, че чак кожата му настръхна. Ребрата не беше луксозен пансион, но той беше превърнал паянтовото свърталище в приличен дом, където да си отспиш след запой или да се скриеш от закона, без да ти замръзне задникът от студ през зимата или бълхите да ти изпият кръвчицата през лятото. Ребрата бяха негови, без значение какво си мислеше Пер Хаскел. Каз насочи лодката по Зоверканал по източната граница на Кацата. Пер Хаскел обичаше да провежда ежеседмичните си „аудиенции“ в странноприемницата „Попътен вятър“ — срещаше се там със старите си приятелчета да играят карти и да клюкарстват. Нямаше начин да пропусне любимото си занимание точно сега, когато любимият му лейтенант — изчезналият му любим лейтенант — беше кръстосал шпаги с член на Търговския съвет, създавайки куп неприятности за Утайките, което автоматично превръщаше Хаскел в център на вниманието. Нито един прозорец не гледаше към Кокалчето — крив проход между жилищна кооперация и манифактура, произвеждаща евтини сувенири. Проходът беше тих, тъмен и толкова тесен, че дори не се броеше за уличка — идеалното място за засада. Не беше най-безопасният маршрут от Ребрата до „Попътен вятър“, но пък беше най-прекият, а Пер Хаскел обичаше преките пътища. Каз върза лодката близо до малък пешеходен мост и двамата с Иней хлътнаха в сенките да го изчакат. След двайсетина минути в пълно мълчание — нуждата от тишина се подразбираше, — мъжки силует се очерта под светлината на улична лампа в началото на уличката, с шапка и нелепо перо, затъкнато в нея. Каз изчака фигурата да се изравни с тях, после пристъпи напред и каза: — Хаскел. Старецът се завъртя, бръкна под палтото си и измъкна оттам пистолет. Движеше се забележително бързо за възрастта си, но Каз знаеше, че ще е въоръжен, затова го перна по рамото с бастуна си, колкото ръката му да изтръпне. Хаскел измуча и изпусна пищова, Иней го хвана, преди да е паднал на земята, и го връчи на Каз. — Брекер — каза ядосано старецът, като разтриваше изтръпнала си ръка. — Къде изчезна, проклет да си? И защо нападаш собствения си шеф в тъмна уличка? — Нищо няма да ти направя. Просто не исках да застреляш някого, преди да сме поговорили. Каз му върна пистолета. Хаскел го издърпа от ръката му, вирнал упорито прошарената си брадичка. — Много си позволяваш — изръмжа той и тикна пистолета в джоба на шикозното си сако, понеже не можеше да стигне до кобура с изтръпналата си ръка. — Имаш ли представа какви неприятности имах днес заради теб, момче? — Имам. Затова съм тук. — Градската стража ни налази, и в Ребрата, и във Вранския клуб. Наложи се да затворим клуба и само бог знае кога ще го отворим пак. Къде ти е бил умът да отвличаш сина на търговец? Това ли беше големият удар, заради който изчезна от града? Точно ти, дето уж трябваше да ме направиш безобразно богат? — Никого не съм отвличал. Което не беше съвсем вярно, но Пер Хаскел едва ли би оценил по достойнство детайлите. — Тогава за какво е всичко това, мамка му? — изсъска гневно Пер Хаскел и ги опръска със слюнка. — Отведе най-добрия ми паяк — продължи той, като махна към Иней, — най-добрия ми стрелец, най-едрия ми бияч… — Музен е мъртъв. — Мамка му! Първо големия Болиджър, а сега и Музен. Ти какво, искаш да ми съсипеш бандата ли? — Не, сър. — Хич не ме съросвай. Какво си намислил, момче? — Ван Ек ни е вдигнал мерника, но аз все още съм на крачка пред него. — Абе, не ми изглежда точно така, да ти кажа. — Това е добре — кимна Каз. — Щом ти не го виждаш, значи и другите ще останат изненадани. Загубата на Музен беше непредвидена, признавам. Дай ми още няколко дни и не само ще се отървеш от градската стража, а сандъците ти ще станат толкова тежки, че ще се къпеш в злато, буквално. Хаскел присви очи. — За колко пари говорим? „Така те искам“ — помисли си Каз, разпознал алчността в очите на стареца, най-доброто средство за давление. — Четири милиона крюге. Хаскел се ококори. Отколешното пиянство и тежкият живот в Кацата бяха придали жълтеникав оттенък на склерите му. — Нещо бъзикаш ли ме? — Казах ти, че ударът е голям. — Милионите хич няма да ме огреят, ако гния в затвора. Не обичам стражата да си пъха носа в делата ми. — Аз също, сър. — Хаскел може и да се подиграваше на маниерите му, но в действителност обичаше проявите на уважение, а и едно „сър“ от време на време не можеше да нарани гордостта на Каз. Получеше ли своя дял от парите на Ван Ек, това щеше да приключи, разбира се. Повече нямаше да приема заповеди от Пер Хаскел, нито да подхранва суетата му. — Нямаше да забъркам бандата в това, ако не бях сигурен, че ще излезем от ситуацията по-чисти от хористки и по-богати от светци. Просто ми трябва още малко време, това е. Ситуацията неизбежно му напомни за Йеспер и баща му — сравнение, което никак не му допадна. Пер Хаскел се интересуваше единствено от себе си и от следващата халба бира, но обичаше да се изживява като патриарх на голямо семейство с престъпни наклонности. Каз трябваше да признае, че донякъде харесва стареца. Той му беше дал първоначален тласък в кариерата и покрив над главата — макар че по онова време, преди Каз да се заеме с проблема, въпросният покрив течеше като цедка. Старецът пъхна палци в джобчетата на жилетката си и се направи, че обмисля предложението на Каз. Само дето на алчността му можеше да се разчита безотказно като на часовник, който навиват ежедневно. Каз беше готов да се хване на бас, че Хаскел вече мисли как да похарчи милионите си. — Хубаво, момче — рече накрая старецът. — Ще ти отпусна още малко въже да се обесиш. Но само да разбера, че ме пързаляш, мисли му. Каз се постара да изопне подобаващо лице. Заплахите на Хаскел бяха празни почти колкото хвалбите му. — Разбира се, сър. Хаскел изпръхтя. — Имаме сделка. Но Привидението ще остане при мен. Каз усети как Иней се вдървява до него. — Тя ми трябва за удара. — Вземи Ройдер. И той е добър. — Не и за тази работа. Хаскел настръхна, гърдите му се издуха, а фалшивият сапфир на иглата му за вратовръзка проблесна на мътната светлина. — Видя ли какво е направил Пека Ролинс? Онзи ден отвори нова игрална зала, точно срещу Вранския. Беше го видял. „Келския принц“. Поредното бижу в империята на Ролинс, голямо казино в яркозелено и кичозно златно, абсурден поклон пред родината му. — Опитва се да ни извади от играта — продължи Хаскел. — Трябва ми паяк, а по-добър паяк от Привидението няма. — Това може да почака. — Не, не може. Като щеш, отбий се в Геменсбанк. Там държа договора й. И моето име го пише най-отгоре. Значи аз казвам къде ще ходи и какво ще прави. — Разбирам, сър — кимна Каз. — И веднага, щом я намеря, ще й кажа. — Ама тя е… — Хаскел млъкна по средата на изречението и челюстта му провисна. — Беше тука бе, ей тука беше! Каз преглътна усмивката си. Докато Пер Хаскел се пенеше, Иней се бе изкатерила безшумно по зида, потъвайки в мрака. Хаскел огледа цялата уличка, вдигна глава да огледа и покривите, но Иней отдавна я нямаше там. — Върни я тук — озъби се Хаскел. — Веднага! Каз вдигна рамене. — Да се покатеря по стените? С този крак? — Тая банда е моя, Брекер. Привидението не е твоя собственост. — Не е ничия собственост — отвърна Каз и усети как яростта му се разпалва на нова сметка. — Но много скоро всички ще се върнем в Ребрата. Всъщност Йеспер щеше да замине с баща си, Нина щеше да отплава за Равка, Иней щеше да има свой кораб, а Каз щеше да планира окончателното си отцепване от Пер Хаскел. Но пък старецът щеше да има четири милиона крюге, с които да се утеши. — Нахално копеленце такова — изръмжа старецът. — Нахално копеленце, което ще те направи един от най-богатите босове в Кацата. — Махни ми се от очите, момче. Закъснявам за играта. — Дано късметът ти се усмихне — рече Каз и отстъпи да му стори път. — Но по-добре вземи тези. — И протегна ръка. В дланта му лежаха шест патрона. — В случай че играта загрубее. Хаскел измъкна светкавично пистолета от джоба си и щракна затвора. Беше празен. — Ах, ти дребно… — А после се разсмя, взе патроните и поклати глава. — Дявол си ти, момче, дявол. Хайде, върви да ми вземеш паричките. — И не само — измърмори Каз, докосна шапката си за довиждане и закуцука по уличката към вързаната лодка. * * *



 Каз не се отпусна и за миг, дори след като лодката прекоси негласната граница на Кацата и навлезе в по-спокойните води на финансовия квартал. Добре де, може и да се поотпусна малко. Тук улиците бяха пусти, а присъствието на градската стража — недоловимо. На минаване под моста Лед Каз зърна една сянка да се отделя от парапета. Миг по-късно Иней кацна до него в тясната лодка. Изкушаваше се да завие към Черното було. Не беше спал като хората от дни, а кракът му още не се беше възстановил напълно след премеждията в Ледения палат. Рано или късно тялото му щеше да се разбунтува. Сякаш прочела мислите му, Иней каза: — Нека аз поема наблюдението. Ти се връщай на острова. „Как ли пък не!“ Нямаше да се отърве толкова лесно от него. — От коя посока искаш да подходим към къщата на Ван Ек? — Да започнем при Бартерната църква. От покрива й ще виждаме къщата идеално. Този план не му хареса особено, но Каз загреба без възражения в указаната посока, навлезе в Бюрсканал, оттам покрай Борсата и великолепната фасада на хотел „Гелдренер“, където бащата на Йеспер сигурно хъркаше като дъскорезница в стаята си. Вързаха лодката близо до комплекса на Бартерната църква. Светлина на запалени свещи се лееше от вратите на централната катедрала, отворени по всяко време на деня и нощта за онези, които искаха да се помолят на Гезен. Иней лесно би могла да се изкатери по външните стени, а вероятно и Каз би се справил с известно усилие, но не искаше да поема излишни рискове сега, когато кракът го болеше зверски при всяка крачка. Можеха да влязат през някой от страничните параклиси. — Не е нужно и ти да идваш горе — каза Иней, докато се промъкваха по периметъра към вратата на един от параклисите. Каз не й обърна внимание, вместо това извади шперцовете си и бързо отключи вратата. Вмъкнаха се в тъмното помещение, после се качиха по стълбите до втория етаж. Параклисите се редяха един върху друг като многоетажна торта, всеки построен и поддържан с финансовата помощ на едно или друго търговско семейство. Каз отключи поредната врата и двамата поеха по поредното трижди проклето стълбище. То се виеше в стегната спирала до капак към покрива. Бартерната църква символизираше ръката на Гезен във всяко отношение, включително и в архитектурно — голямата катедрала се издигаше в дланта на ръка, петте църковни кораба се протягаха от нея по подобие на пръсти, а в края на всеки пръст стърчаха струпаните един връз друг параклиси. Покатерили се бяха на върха на кутрето и оттам се придвижиха до покрива на централната катедрала, после продължиха по безименния пръст. Беше си като полупресечен планински терен, съставен от хлъзгави кубета и тесни каменни издатини. — Защо всички богове обичат високите места? — измърмори по някое време Каз. — Толкова ли няма да чуят молитвите, ако са изречени от морското равнище, да речем? — Не боговете, а хората се стремят към великолепие — каза Иней. Подскачаше леко напред, сякаш нейните стъпала се движеха по друг, невидим за Каз релеф. — Светците чуват всички молитви, без значение къде са изречени. — И им отговарят според настроението си? — Желанията на отделния човек невинаги съвпадат с онова, от което се нуждае светът, Каз. Молитвите и желанията не са едно и също нещо. „Но са еднакво безполезни.“ Каз се спря, преди да го е изрекъл на глас. Вниманието му беше ангажирано с друго — да не се размаже на паважа долу — и не му беше до теологични спорове. Спряха при върха на безименния пръст и се огледаха. На югозапад се издигаха високите куполи на катедралата, зданието на Борсата, лъскавата часовникова кула на хотел „Гелдренер“ и дългата панделка на Бюрсканал под моста Зенц. Погледнеха ли на изток обаче, се откриваше отлична гледка към Гелдщраат, канала Гелд отзад и градското имение на Ван Ек. Изгледът оттук им помагаше да придобият представа за охраната, която Ван Ек беше разположил около къщата си и покрай канала, но нищо повече. — Ще трябва да се приближим още — рече Каз. — Зная — отвърна Иней, измъкна тънко въже изпод туниката си и го стегна около една издатина на покрива. — За мен ще е по-бързо и безопасно, ако огледам къщата на Ван Ек сама. Дай ми половин час. — Ти… — Докато се върнеш при лодката, аз ще съм събрала цялата информация, която ни трябва. Идеше му да я удуши собственоръчно. — И защо ме довлече тук? — Не бях аз, а горделивостта ти. Ако Ван Ек надуши нещо гнило, всичко отива по дяволите. Това е работа за един човек и ти го знаеш. — Иней… — Моето бъдеще също зависи от успеха на удара, Каз. Аз не ти казвам как да разбиваш ключалки или да съставяш планове. Остави ме да си свърша работата както аз си знам. — Затегна здраво въжето. — Пък и по пътя надолу ще имаш време за молитви и тихо съзерцание. И с тези думи изчезна под ръба на покрива. Каз стоеше и зяпаше празния въздух. Изиграла го беше. Почтеното, честно, благочестиво Привидение го беше надхитрило. Обърна се и погледна към дългия път по покривите, който трябваше да измине отново, за да се върне при лодката. — Проклети да сте и ти, и светците ти — каза той под нос, а после усети, че се усмихва. * * *



 Когато най-после се тръсна в лодката, от усмивката му не беше останал и помен. Не го беше яд, че го е подхлъзнала, а защото беше права. Самият той отлично знаеше, че тази нощ не е в състояние да се вмъкне в къщата на Ван Ек. Задачата беше за един човек и винаги бяха действали така. Иней беше Привидението, най-добрият крадец на тайни в Кацата. Тя беше специалистът по тайно събиране на информация, а не той. Освен това Каз трябваше да признае, че му идва добре да поседи в лодката, да изпъне крака си и да слуша как водата се плиска по стените на канала. Така че защо беше настоял да я придружи? Само дето този начин на мислене беше опасен. Именно този начин на мислене беше станал причина Ван Ек да отвлече Иней. „Мога да изляза победител от тази схватка“ — каза си той. По същото време утре Кювей щеше да е напуснал Кетердам. След броени дни щяха да си получат парите. Иней ще си купи кораб да гони роботърговци, а Каз най-сетне ще успее да се съсредоточи. Иней няма да е тук и да го разсейва постоянно. Ще създаде нова банда, ще събере около себе си най-младите и най-опасните членове на Утайките. И ще се фокусира отново върху обета, който беше дал в памет на Йорди — сложната и времеемка задача да съсипе живота на Пека Ролинс парче по парче. Само дето очите му постоянно и нетърпеливо се връщаха към улицата край канала. А не биваше да става така. Чакането беше ключова част от живота на всеки престъпник, елемент, който мнозина подценяваха. Искаха да действат, вместо да си налягат парцалите и да съберат цялата нужна информация. Искаха да тичат, преди да са се научили да ходят, да знаят, без да са залягали над книгите. Често успехът беше право пропорционален на търпението. Ако не ти харесва времето, не хукваш навън, а чакаш бурята да премине. Или намираш друг начин да не се намокриш. „Гениално — помисли си Каз. — Защо се бави толкова, мамка му?“ След още няколко безкрайни минути Иней се появи от нищото. — Казвай — подкани я той, след като потеглиха с лодката. — Алис е в старата си стая на втория етаж. Пред вратата й има пазач. — Кабинетът? — И той е на старото си място, надясно по коридора. На всички външни прозорци са инсталирани шулерови ключалки. Каз изпръхтя с раздразнение. — Това проблем ли е? — попита Иней. — Не. Шулеровите ключалки няма да затруднят никой уважаващ себе си крадец, но отнемат време. — Е, мен ме затрудниха, затова изчаках едно момиче от кухнята да отвори задната врата. Явно не съм се справил добре като учител, помисли си Каз. Или пък Иней е била разсеяна. Би трябвало да се справи с шулерова ключалка, ако се съсредоточи. — Приемаха доставки — продължи Иней. — От малкото, което чух, утре вечер целият Търговски съвет ще гостува на Ван Ек. — Има смисъл — рече Каз. — Ще се прави на разстроен баща и ще настоява да включат още стражи в издирването. — Съветът ще се съгласи ли? — Сигурно. Нямат основание да му откажат. А и така ще са предупредени отрано да заметат под килима каквито там любовници и други тайни крият в Кацата. Все неща, които могат да излязат на светло при едно мащабно издирване. — Босовете в Кацата няма да им се зарадват. — Да — рече Каз, докато лодката подминаваше пясъчния нанос край Черното було, преди да се гмурне в мъглите, забулили острова. — Никой не иска търговците да си врат носа в делата му. Разбра ли в колко часа ще се събират? — Чух готвачите да се вайкат, че трябвало да приготвят вечеря за много хора. Може да се окаже удобно за нас. — И още как. Разговорите по работа, без да засягат никакви други теми — това Каз и Иней го умееха най-добре. Делови отношения и толкоз. Въпреки това Каз не издържа на изкушението. — Каза, че Ван Ек не те е наранил. А сега ми кажи истината. Стигнали бяха до укритието на върбалака. Иней не откъсваше поглед от провисналите клони. — Не ме нарани. Излязоха от лодката, скриха я добре и тръгнаха по брега. Каз вървеше след Иней и чакаше търпеливо. Залязващата луна превръщаше гробището в миниатюрен град от обточени в сребърно тъмни силуети. Кокчето на Иней се беше развалило и плитката висеше на гърба й. Каз си представи как я увива около ръката си и плъзва палец по сплетените кичури. И после какво? Побърза да прогони мисълта. На няколко метра от каменната гробница Иней спря и се загледа във валмата мъгла, обвили клоните на дърветата. — Искаше да ми счупи краката — каза тя накрая. — Да ги размаже с чук, така че костите никога да не зараснат. Мислите за лунна светлина и копринени коси се изпариха, погълнати от черен прилив на ярост. Каз я видя как подръпва надолу левия си ръкав да скрие белега от татуировката на Менажерията. Не знаеше подробности за преживяното там, но отлично знаеше какво е да се чувстваш безпомощен, а Ван Ек беше върнал Иней към това усещане. Явно Каз ще трябва да изобрети нов порядък от страдания, за да даде урок на самодоволния търговец. Йеспер и Нина бяха прави. Иней имаше нужда от почивка, за да се възстанови след премеждията от последната седмица. Каз знаеше колко е силна, но знаеше и какво означава за нея да е в плен. — Ако не си в състояние да участваш в удара… — В състояние съм — прекъсна го тя, все още с гръб към него. Мълчанието помежду им беше като тъмна вода. Вода, която Каз не можеше да прекоси. Не можеше да върви по тънката граница между почтеността, която Иней заслужаваше, и насилието, което тази пътека изискваше. Опиташе ли се, това би могло да убие и двама им. Не можеше да бъде друг, а само себе си — момче, което не е в състояние да предложи утеха. Затова щеше да й даде онова, което можеше да даде. — Ще унищожа Ван Ек — тихо каза той. — Ще му причиня страдание, от което няма да се възстанови, рана, която не може да се зашие. Рана, която никога не заздравява. — Като онази, която ти си получил? — Да. — Беше обещание. И признание. Тя си пое въздух треперливо. Думите излязоха като серия от изстрели, като бърза стрелба, сякаш самото им изричане я нараняваше: — Не бях сигурна, че ще дойдеш. За това Каз не можеше да обвини Ван Ек. Не търговецът, а той беше подхранил съмненията й с всяка студена дума и дребна жестокост. — Ние сме твоите хора, Иней. Не оставяме приятелите си в ръцете на разни търговци. Не този отговор искаше да й даде. Не този отговор искаше Иней. Когато тя най-после се обърна да го погледне, в очите й гореше ярост. — Той искаше да ми счупи краката! — каза тя с пресеклив глас, вирнала брадичка. — Би ли дошъл да ме спасиш тогава, Каз? Ако знаеше, че вече няма да се катеря по стени и да ходя по въже? Че вече няма да съм Привидението? Мръсните ръце не би го направил. Момчето, което можеше да ги преведе живи през този удар и да вземе полагащите им се пари, това момче щеше да сложи край на мъките й с един милостив удар на ножа, да ограничи щетите и да продължи напред. — Бих дошъл за теб — каза той и когато видя съмнението в очите й, повтори: — Бих дошъл за теб. И ако не мога да ходя, ще пълзя, и без значение колко сме зле, ти и аз, пак ще си пробием път с бой — с ножове, с пистолети. Защото това правим ние, Иней. Сражаваме се без край. Излезе вятър. Върбите зашепнаха като стари клюкарки. Каз я гледаше в очите, видя отражението на луната в тях, два мънички сърпа светлина. Права беше да се съмнява. Дори в него. Особено в него. Предпазливостта е начинът да оцелееш. Накрая тя кимна едва доловимо. Продължиха в мълчание към входа на гробницата. Върбите мърмореха след тях. 
  13. Нина 
 


 Нина се събуди доста преди зазоряване. Както обикновено, първата й съзнателна мисъл беше за парем и пак, както обикновено, нямаше апетит. Предната нощ копнежът по дрогата едва не я бе подлудил. Опитала бе да използва силата си срещу войниците кергууд и това възобнови глада за парем, отчаян глад, който я държа будна часове наред, заради който се мята в леглото и забива нокти в дланите си до кръв. Чувстваше се зле след тежката нощ, но поне успя да стане от леглото, вероятно заради предстоящата задача и чувството за някаква непосредствена цел. Копнежът по парем беше угасил нещо в нея и понякога Нина се страхуваше, че тази искра, каквото и да беше, повече няма да припламне. Ала днес, макар да усещаше болката и в костите си, макар кожата й да беше суха като пергамент, а в устата й да имаше вкус като от мръсна фурна, Нина се чувстваше обнадеждена. Върнали си бяха Иней. Планирали бяха удар. А тя щеше да помогне на своите хора. Нищо че се наложи да изнуди Брекер за това. Матиас вече беше станал и преглеждаше оръжията им. Нина се прозина и протегна, като изви гръб малко повече от необходимото. Той, естествено, плъзна бърз поглед по тялото й, преди да го върне засрамено върху пушката, която зареждаше. Стана й приятно. Онзи ден буквално се беше вмъкнала в леглото му. И щом Матиас не искаше да се възползва от офертата й, поне ще го накара горко да съжали за сдържаността си. Лесна работа. Другите също бяха станали и се занимаваха с едно-друго. Всички, освен Йеспер, който още хъркаше доволно с щръкнали изпод одеялото крака. Иней правеше чай. Каз и Вилан седяха на масата и гледаха някакви чертежи, а Кювей току надничаше над раменете им и даваше по някое предложение. Нина задържа поглед върху двете шуански лица. Маниерите и дори стойката на Вилан си бяха негови и различни от оригинала, но когато не се движеше като сега, ставаше почти невъзможно да ги различиш. „Аз направих това“ — помисли си Нина. Помнеше как се люлеят фенерите в малката корабна каюта, как червеникавите къдрици на Вилан изчезват под пръстите й, заменени от гъста черна коса, как сините му очи, уплашени, но и смели на инат, стават златни и променят формата си. В спомените й случилото се беше магия, истинска магия като от приказките, които им разказваха в Малкия дворец преди заспиване. Магия, над която бе имала пълен контрол. Иней седна до нея с две чаши горещ чай. — Как си? — попита я тя. — Ще можеш ли да хапнеш? — Не мисля — отговори Нина и се насили да отпие от чая. — Благодаря ти за снощи. Че ме подкрепи. — Така беше редно. Знам какво е да те заробят и не го пожелавам на никого. — Все пак благодаря. — Пак заповядай, Нина Зеник. Можеш да ми се отблагодариш по обичайния начин. — Гофрети? — Много гофрети. — Имаш нужда. Ван Ек да не те е държал на гладна диета? — Не точно. Макар че в началото ми носеха храна и прочие. Сигурно с надеждата да им съдействам. Което не се случи. — А после? — После реши да ме изтезава. Нина стисна юмруци. — Ще му изтръгна червата и ще ги просна на някой мост като празнични гирлянди. Иней се засмя, после отпусната глава на рамото й. — Харесва ми предложението ти. Наистина. Но този дълг ще си го платя сама. — Замълча, преди да продължи: — Най-мъчителен беше страхът. А си мислех, че след Ледения палат вече нищо не може да ме уплаши. Нина опря брадичка върху главата й. — Зоя все казваше, че страхът е като феникс. Може хиляда пъти да изгори пред очите ти, но винаги се завръща. — Същото беше и с копнежа по парем. Матиас застана пред тях. — Скоро трябва да тръгваме. До изгрев-слънце остава по-малко от час. — Ти какво точно си облякъл? — попита Нина, като местеше поглед от провисналата плетена шапка към червената вълнена жилетка, която Матиас беше навлякъл върху дрехите си. — Каз ни осигури документи, в случай че ни спрат в равкийския квартал. Ние сме Свен и Катрин Алфсон, фйердански дезертьори, които търсят убежище в посолството на Равка. Имаше смисъл. Ако ги спрат, Матиас не би могъл да мине за равкиец, но Нина владееше отлично фйердански и можеше да заблуди всекиго. — Женени ли сме, Матиас? — попита тя и запърха с клепки. Той погледна документите и свъси чело. — Май сме брат и сестра. Йеспер се довлече при тях, като търкаше сънено очи. — Изобщо не е зловещо. Нина се навъси. — И защо ти е трябвало да ни правиш брат и сестра, Брекер? Каз не вдигна поглед от документа, който разглеждаше. — Защото на Спехт му беше по-лесно така, Зеник. Еднакви бащини имена и място на раждане, а и му се струва много работа покрай твоите напъни да се правиш на благородна. С минимално предизвестие при това. — Ние изобщо не си приличаме. — И двамата сте високи — каза Иней. — Да, освен това и двамата нямаме хриле — сопна се Нина. — Това не значи, че приличаме на брат и сестра. — Ами, прекрои го тогава — студено рече Каз. Дори не направи опит да скрие предизвикателството в погледа си. Значи знаеше за затрудненията й. Естествено, че ще знае. Нищо не убягваше на Мръсните ръце. — Не искам да ме прекроява — каза Матиас. Което си беше самата истина, предположи Нина, но май фйерданецът се опитваше най-вече да пощади гордостта й. — Спокойно де — каза Йеспер в опит да снижи напрежението. — Никой няма да се усъмни. Само сведете до минимум влюбените погледи и не се опипвайте на публично място. Де тоз късмет, помисли си Нина. — Дръж — каза Матиас и й връчи русата перука, която беше използвала за удара по Смеет, както и купчинка нагънати дрехи. — Дано да са моя размер — каза тя сърдито. Идеше й да се съблече насред гробницата, но Матиас току-виж припаднал от ужас, затова грабна фенер и тръгна с бърза крачка към една от страничните катакомби. Нямаше огледало, но Нина и така виждаше, че роклята е ужасно старомодна, а за малката плетена жилетчица направо нямаше думи. Когато се върна в централното помещение, Йеспер се преви на две от смях, Каз вдигна високо вежди и дори Иней се подсмихна. — Светци — вдигна ръце Нина. — Толкова ли е зле? Иней се изкашля. — Ами… изглежда малко… — Очарователна си — каза Матиас. Нина тъкмо отваряше уста да го среже — хич не й беше до сарказъм в момента, — когато си даде сметка за изражението му. Изглеждаше така, сякаш току-що са му връчили кошница със сладки кутрета. — Приличаш досущ на девойка от първия ден на Роенигсдйел. — Какво е Роенигсдйел? — попита Кювей. — Някакъв панаир — отвърна Нина. — Забравила съм. Но помня, че ядат месо от лос в огромни количества. Хайде, грамадан такъв, да тръгваме. И ако ще съм ти сестра, по-добре не ме зяпай по тоя начин. — По какъв начин? — Сякаш съм направена от сладолед. — Аз не обичам сладолед. — Матиас — каза Нина, — не знам дали е добра идея с теб да си правим компания. — Само дето не успя да скрие докрай самодоволството си. Явно ще трябва да обогати гардероба си с грозни плетива. * * *



 Черното було остана зад гърба им и те продължиха по каналите на северозапад, вливайки се в потока от лодки, които караха продукция към пазарищата около кметството. Равкийското посолство се намираше в самия край на правителствения сектор, на завет между широк завой на канала от едната страна и просторен площад от другата. Площадът навремето бил мочурище, което един предприемач решил да усвои, като го запълни и настеле, с идеята да построи на терена голям хотел с просторни градини. Уви, парите му свършили, преди да е започнал строежът. Сега площадът даваше подслон на оживен пазар, пълен с дървени сергии и големи колички, които се появяваха всяка сутрин и изчезваха привечер, преди градската стража да е започнала обиколките си. Именно тук бежанци и гости на Кетердам, нови и стари имигранти идваха да потърсят познати лица и обичаи. Кафенетата по края сервираха пелмени и осолена херинга, старци седяха на масите, отпиваха квас и четяха равкийски вестници, пристигащи в Кетердам със седмици закъснение. Когато се озова в Кетердам, Нина се замисли дали да не потърси съдействие в равкийското посолство, но бързо се отказа. Боеше се, че ще я върнат у дома, за да отбие службата си във Втора армия. А как би могла да им обясни, че не може да се върне в Равка, преди да е освободила някак един фйердански дрюскеле, който е попаднал в затвора по фалшиво обвинение, отправено от самата нея? Оттогава рядко ходеше в Малката Равка. Болеше я да се разхожда по тези улици, които толкова приличаха на родния й дом и в същото време бяха така различни. И въпреки всичко, когато погледът й улови златния орел на Ланцови, разперил криле на бледосин фон, сърцето й подскочи като младо конче. Пазарът й напомняше за Ос Кърво, оживения град, служил за столица на Западна Равка преди обединението — бродираните шалове и лъскавите самовари, уханието на младо агнешко, печено на шиш, тъканите вълнени шапки, очуканите пиринчени икони, които улавяха утринното слънце. Ако си затвореше очите за тесните керчски сгради с островърхите покриви, почти би могла да се престори, че е у дома. Опасна самозаблуда. По тези улици сигурност нямаше да намери. Колкото и да я мъчеше носталгията, сега, когато с Матиас вървяха покрай амбулантни търговци и улични продавачи, Нина потръпваше от неудобство. Всичко изглеждаше толкова старомодно, така изостанало. Дори самите хора, облечени в традиционни равкийски носии, бяха като реликви от друго време, сувенири от страниците на някоя народна приказка. Защо се чувстваше така? Заради едната година в Кетердам? Нима една нищо и никаква година можеше да промени до такава степен начина, по който виждаше собствените си сънародници и начина им на живот? Абсурд. Отказваше да повярва в това. Отърси се от мислите си и установи, че двамата с Матиас привличат неприязнени погледи. Да, равкийците страдаха от отколешни предубеждения към всичко фйерданско, но все пак… А после вдигна поглед към Матиас и въздъхна. Беше видимо притеснен, а когато Матиас се притесни, лицето му ставаше страшно. Фактът, че телосложението му напомняше на танка, с който се бяха измъкнали от Ледения палат, само утежняваше нещата. — Матиас! — измърмори тя и го стисна за лакътя. Надяваше се отстрани жестът да изглежда приятелски, като между брат и сестра. После продължи на фйердански: — Задължително ли е да се въсиш така? — Не се въся. — Ние сме фйердани в Малката Равка. Изпъкваме така или иначе. Спри да се кокориш, иначе всички ще решат, че си дошъл да им разтуриш пазара. Трябва да си свършим работата, без да привличаме излишно внимание. Представи си, че си шпионин. Той се намръщи още повече. — Шпионажът е под достойнството на честния войник. — Тогава си представи, че си актьор. Той изсумтя с отвращение. — Ходил ли си изобщо на театър? — попита Нина. — В Дйерхолм има представления всеки сезон. — Нека позная. Скучни пиеси, които траят по няколко часа и разказват епичните истории на древни герои? — Много са забавни, ако искаш да знаеш. Но още не съм виждал актьор, който знае как да си държи меча. Нина се изсмя под сурдинка. — Какво? — попита Матиас, искрено озадачен. — Нищо. Наистина. Нищичко. — Друг път щеше да му обясни за двусмислиците. Или пък не. Беше много по-забавен, когато ръсеше такива неща, без да се усеща. — Какво е това? — попита той и посочи одеялото, на което един продавач беше изложил стоката си — светли парченца, по-къси и по-дълги, подредени в спретнати редици. — Кости — каза тя. — Пръсти, кокалчета, прешлени, парченца от по-големи кости. На светци. За защита. Матиас се стресна. — Равкийците си носят човешки кости? — А вие говорите с дървета. Приеми го за суеверие. — И тези кости наистина ли са били на светци? Тя вдигна рамене. — Изравят ги от гробища и бойни полета. А в Равка гробища и бойни полета колкото искаш. Но ако хората искат да вярват, че носят около врата си парченце от лакътя на свети Егмонд или кутрето на света Алина… — Кой изобщо е решил, че Алина Старкова е светица? — каза заядливо Матиас. — Тя е била могъща гришанка. Двете не са едно и също нещо. — Сигурен ли си? — каза Нина. Усещаше, че започва да се ядосва. Едно беше сама да си мисли, че равкийските обичаи са назадничави, и съвсем друго — Матиас да й го каже. — Видях Ледения палат с очите си. Кое ти звучи по-достоверно — че е построен от богове? Или от гришани, хора с таланти, които твоят народ не разбира? — Това е друго. — Алина Старкова е била на нашите години, когато е станала мъченица. Била е младо момиче, но се е жертвала да спаси Равка и да унищожи Долината на смъртната сянка. Дори в твоята родина има хора, които я смятат за светица. Матиас смръщи чело. — Това не е… — Само посмей да кажеш, че не е естествено, и ще накарам кучешките ти зъби да пораснат като глигански бивни. — Сериозно ли можеш да го направиш? — Със сигурност мога да опитам — отвърна тя с пълното съзнание че не е справедлива. За нея Равка беше родина, но за Матиас беше отколешен враг. Намерил бе начин да приеме нея, но Нина трябваше да се старае дълго и упорито, преди Матиас да приеме цяла една нация и нейната култура. — Май трябваше да дойда сама. Ако искаш, върни се при лодката и ме чакай там. Той се вдърви моментално. — В никакъв случай. Не знаеш какво ще завариш. Шуаните може да са се добрали вече до приятелите ти. Нина хич и не искаше да мисли за това. — Добре, но тогава се успокой. И докарай що-годе дружелюбна физиономия, ако обичаш. Матиас разкърши рамене и отпусна лицето си. — Дружелюбна, а не заспала. Просто… представи си, че хората наоколо не са хора, а малки котенца, които не трябва да уплашиш. Този път Матиас май се засегна сериозно. — Мен животните ме обичат. — Ох! Добре. Тогава си представи, че са малки деца, прощъпалчета. Срамежливи прощъпалчета, които ще се напишкат, ако ги погледнеш лошо. — Хубаво. Ще се постарая. Наближиха следващата сергия и възрастната продавачка вдигна подозрителен поглед към Матиас. Нина го ръгна насърчително с лакът. Матиас се ухили до уши и пропя с басов глас: — Здравей, приятелче! Жената се сащиса. Нина реши да го брои за подобрение. — Как сме днес? — попита Матиас. — Моля? — продума жената. — Нищо, нищо — включи се Нина на равкийски. — Каза, че равкийките остаряват красиво. Жената разтегли лице в беззъба усмивка и претегли с поглед Матиас. — Винаги съм си падала по фйерданите. Питай го дали иска да си поиграем на принцесата и варварина — каза продавачката и се изкиска. — Какво каза тя? — попита Матиас. Нина се разкашля, хвана го подръка и го поведе решително нататък. — Каза, че си много приятен човек и правиш чест на фйерданската нация. Оооо, виж, блини! Не съм яла свестни блини от цяла вечност! — Жената каза една дума — „бабинк“ — настоя Матиас. — Ти ми викаш така понякога. Какво означава? Нина насочи вниманието си към купчина тънки като хартия палачинки с масло. — Означава сладкишче. — Нина… — Варварин. — Само попитах, няма нужда да ме обиждаш. — Не бе, бабинк означава варварин. — Матиас обърна рязко поглед към възрастната продавачка и се навъси на нова сметка, даже повече отпреди. Нина го стисна над лакътя. Все едно да се опитваш да спреш скала. — Не беше обида! Кълна се! — Варварин не е обида? — попита той, повишил глас. — Не е. Добре де, обикновено е обида. Но не и в този контекст. Жената попита дали искаш да си поиграете на принцесата и варварина. — Това е игра? — Не точно. — Тогава какво е? Не беше за вярване, че ще се опита да му го обясни. Но поне се отдалечаваха от сергията на старицата. — В Равка има много приказки за… за един храбър фйердански воин… — Сериозно? — прекъсна я Матиас. — Фйерданецът е юнак? — В известен смисъл. Та юнакът отвлича равкийска принцеса… — Абсурд! Такова нещо не би могло да се случи. — В приказката я отвлича и — Нина се изкашля — двамата дълго време се опознават. В неговата пещера. — Той живее в пещера? — Много хубава пещера. Меки кожи. Чаши с инкрустирани скъпоценни камъни. Медовина. — Ааа — кимна одобрително той. — Тайна пещера със съкровища като на Ансгар Могъщия. И двамата стават съюзници? Нина взе чифт бродирани ръкавици от една сергия. — Харесват ли ти? Дали Каз ще се навие да носи нещо с пеперудки? За разнообразие? — Как свършва приказката? Бият се рамо до рамо? Нина върна ръкавиците на купчинката и призна поражението си. — Опознават се интимно, Матиас. Челюстта му буквално провисна. — В пещерата? — Виж сега, той е много мрачен тип, много мъжествен — продължи на скороговорка Нина. — Обаче се влюбва с равкийската принцеса и това й дава възможност да го цивилизова… — Да го цивилизова?! — Да, обаче това се случва чак към края на третата книга. — Има три книги? — Матиас, искаш ли да седнеш? — Вие сте напълно откачени, честно. Отвратително. Самата идея, че е една равкийка може да цивилизова фйерданец… — Успокой се. — Може пък аз да напиша приказка за развратните равкийки, които редовно се напиват, разсъбличат се с повод и без повод и се натрапват на безпомощни фйердани. — Е, това вече звучи забавно. Матиас поклати глава, но нещо като усмивка разтегли устните му и Нина реши да се възползва. — Може ние да поиграем — промърмори тя тихо, така че никой друг да не я чуе. — Забрави. — По едно време той я къпе. Матиас си обърка крачките. — И защо ще я… — Тя е вързана, затова се налага да я изкъпе. — Млъкни. — Вече раздаваш заповеди, виждаш ли? Досущ като варварин. Или може да обърнем нещата. Аз ще съм варваринът, а ти ще си принцесата. Но ще трябва да въздишаш, да трепериш и да си хапеш устничките. — А какво ще кажеш да ухапя твоите устни?! — Ето, вече му хващаш цаката, Хелвар. — Опитваш се да ми отвлечеш вниманието. — Да. И се получава. Вече от две пресечки не си се кокорил на никого. Пристигнахме впрочем. — И сега какво? — попита той, като оглеждаше навалицата. Стигнали бяха до паянтова кръчма. Амбулантен търговец беше спрял количката си отпред и продаваше обичайните икони и малки статуетки на Света Алина, от онези, които я представяха по най-новата мода — с вдигнат юмрук и с пушка в другата ръка, а в краката й се валят смазани волкри. Надписът върху основата на статуетките гласеше: „Ребе два Волкшия“, Дъщерята на народа. — Мога ли да ви помогна? — попита мъжът на равкийски. — Светците здраве да дават на младия цар Николай — отвърна Нина също на равкийски. — И дълго да властва. — С леко сърце — отвърна търговецът. — И тежък юмрук — довърши паролата Нина. Амбулантът хвърли поглед през рамо. — Като влезете, седнете на втората маса вляво. Поръчайте нещо, ако искате. Скоро някой ще дойде при вас. В кръчмата беше тъмно и хладно след напечения площад и Нина присви очи. Подът беше наръсен с талашит, а тук-там по малките маси седяха хора и си приказваха над чаши с квас и чинии с херинга. Нина и Матиас седнаха на указаната маса. Вратата на кръчмата се затръшна след тях. В същия миг останалите клиенти наскачаха от местата си, столове изпопадаха на пода, пистолети се насочиха към Нина и Матиас. „Капан.“ Без да му мислят много, двамата скочиха на крака и залепиха гърбове, готови за битка — Матиас с изваден пистолет, Нина с вдигнати ръце. От дъното на кръчмата се появи момиче с качулка на главата и вдигната яка. Само очите му се виждаха. — Кротко — каза то и златистите му очи уловиха мътната светлина на фенерите. — Не е нужно да се стига до битка. — Тогава защо е всичкото това оръжие? — попита Нина с идеята да спечели малко време. Момичето вдигна ръка и Нина усети как пулсът й се забавя. — Тя е сърцеломка! Матиас измъкна нещо от джоба си, Нина чу тих пукот и съскане, после цялото помещение потъна в тъмночервена мъгла. Вилан е направил на Матиас тъмна бомба? Дрюскеле използваха тази техника срещу гришанските сърцеломи, заслепяваха ги с гъстата мъгла, така че да не виждат ясно жертвите си. Нина стисна ръце в юмруци с надежда силата й да откликне. Но не усети нищо от телата наоколо, никакъв живот, никакво движение. Усети нещо друго обаче, едва доловимо, на границата на сетивата си. И различно, като джоб от студ в дълбоко езеро, вледеняващ студ, който разбуди клетките й. Различно, но не и съвсем непознато — усетила го беше в нощта, когато елиминира пазача при езерната къща, преди да похитят Алис, — само дето сега беше много по-силно. Имаше си форма и текстура. Тя събра кураж и се гмурна в студа, пресегна се слепешката към онова усещане за живот, пресегна се жадно и алчно, после протегна ръце в жест, роден колкото от умение, толкова и от инстинкт. Прозорците на кръчмата се строшиха и ситни парченца стъкло се завихриха отвън навътре. Фрагменти от кост разцепиха въздуха и заваляха по въоръжените мъже като шрапнели. „Реликвите от количката на амбуланта“ — осъзна внезапно Нина. Незнайно как контролираше и тях. — Имат подкрепление! — изрева един от мъжете. — Стреляйте! Нина се стегна да посрещне куршумите, но те така и не дойдоха. Вместо това нещо я изтръгна от пода и я запраши нагоре. Миг по-късно тя висеше от тавана с гръб към подпорните греди и гледаше към настлания с талашит под. Мъжете с оръжията бяха в същото положение, прилепени към тавана. На вратата към кухнята стоеше млада жена и черната й коса синееше лъскава на слабото осветление. — Зоя? — ахна Нина, останала без дъх. Зоя пристъпи напред, истинско видение в сапфирена коприна с гъста сребриста бродерия по ръкавите и подгъва. Очите й се разшириха под гъстите ресници. — Нина? — възкликна тя, загуби за миг концентрацията си и всички пропаднаха надолу, преди тя да вдигне рязко ръце и да ги залепи отново за тавана. После погледна озадачено към Нина. — Жива си, значи. — Премести поглед върху Матиас, който се мяташе като най-голямата и ядосана пеперуда, закарфичвана някога в хербарий. — И си си намерила нов приятел, виждам. 
  14. Вилан 
 


 Вилан не се беше возил на толкова голям ферибот, откакто се опита да напусне града преди половин година, и споменът за онзи катастрофален опит го преследваше неумолимо. Нищо чудно впрочем. И тогава, и сега баща му беше в центъра на събитията. Само че днешната баржа беше много по-различна от онази. Тази изминаваше пазарния маршрут два пъти дневно. На идване беше натоварена със зеленчуци, животни и каквото друго фермерите караха за продан към градските пазарища. Когато беше малък, Вилан си мислеше, че всичко идва от Кетердам, но много бързо разбра, че макар градът да предлага богато разнообразие от продукти, много малък процент от тях са произведени тук. Екзотичните си стоки — манго, питая, малките ароматни ананаси и прочие — Кетердам внасяше от Южните колонии. За по-обикновените неща градът разчиташе на фермите в покрайнините си. Йеспер и Вилан се качиха на баржата по обратния й път, на излизане от Кетердам. В тази посока баржата возеше имигранти, току-що слезли на пристанищата, и работници, решили да сменят градските манифактури с работа на полето. Уви, бяха се качили късно, всички пейки бяха заети и Йеспер моментално се нацупи. — Защо да не се качим на белендската линия? — оплакал се бе той преди няколко часа. — Тя минава покрай Олендаал. Лодките по пазарната линия са мръсни и никога няма къде да седне човек. — Защото на белендската линия ще биете на очи. Тук, в града, никой няма да ви погледне втори път… освен ако Йеспер не се нагизди с някоя от особено шарените си жилетки. Но не се сещам за друга причина шуанец и земец да пътуват из провинцията, освен че си търсят работа във ферма. Вилан не се беше замислял колко ще бие на очи с новата си външност извън пределите на града. Но тайничко си отдъхна, когато Каз не разреши да се качат на белендската линия. Да, щяха да пътуват по-удобно, но спомените щяха да му дойдат в повече, особено днес, когато най-после щеше да види къде е погребана майка му. — Йеспер — продължил бе Каз, — дръж си револверите скрити и очите отворени на четири. Ван Ек сигурно е разпратил хора да наблюдават основните транспортни възли, а нямаме време да подготвим фалшиви документи за Вилан. Аз ще взема корозива от една корабостроителница на Империум. Вашата основна задача е да намерите каменоломната и да вземете другия материал, който ни трябва за златната киселина. До „Света Хилде“ ще отидете само ако ви остане време. Вилан усети, че е вирнал брадичка, а онова къкрещо и инатливо чувство взема надмощие. — Трябва да го направя. Никога не съм ходил на гроба на майка си. Няма да напусна Керч, преди да съм се сбогувал с нея. — На нея не й пука дали ще се сбогуваш, повярвай ми. — Как можеш да говориш така? Помисли за собствените си родители! — На мен Кетердам ми е майка. Родила ме е в пристанището. Печалбата ми е баща. Него почитам ежедневно. Да сте се върнали преди мръкване, или хич не се връщайте, ясно? Важи и за двама ви. Трябва ми отряд, а не сантиментални ревльовци. — И даде на Вилан парите за пътя. — Гледай ти да купиш билетите. Не искам Йеспер да свърне към някое казино за едно завъртане на рулетката. — Тая песен взе да остарява — измърмори Йеспер. — Ами научи нов припев. Йеспер само поклати глава, но си личеше, че от думите на Каз го е заболяло. Сега Вилан погледна към него — облегнат на парапета и вдигнал лице със затворени очи към пролетното слънце. — Не трябва ли да внимаваме повече? — попита Вилан, прикрил лице зад вдигнатата яка на палтото си. Разминали се бяха на косъм с двама стражи на качване. — Вече сме извън града. Спокойно. Вилан хвърли поглед през рамо. — Уплаших се, че ще претърсят лодката. Йеспер отвори едното си око и каза: — И да забавят трафика? Ван Ек вече създава проблеми на пристанищата. Ако задръсти и речния трафик, ще има бунтове. — Защо? — Ами, огледай се. Фермите имат нужда от работници. Фабриките също. Търпението на Керч си има граници, дори заради похитено богаташко синче. Търговията си иска своето. Вилан положи усилие да се успокои, даже разкопча грозното палто от груботъкан плат, което Каз му беше осигурил. — Той откъде взема всички тези дрехи и униформи, между другото? Има гигантски гардероб някъде или какво? — Ела насам. Вилан се приближи предпазливо. Йеспер посегна към яката му, обърна я и я издърпа, колкото Вилан да я види, ако завърти глава. В основата й беше прикачена синя панделка. — Това е нещо като етикет, с който актьорите бележат костюмите си — обясни Йеспер. — Този е бил на… Йозеп Кикерт. О, знам го, добър е. Гледах го в „Лудия се жени“. — Значи са театрални костюми? Йеспер нагласи яката и бръсна с пръсти тила на Вилан. — Да. Каз си има начин да влиза тайно в гардеробната на Държавната опера. Прави го от години. Оттам взема каквото му трябва и винаги го връща, след като приключим с удара. Така, ако градската стража претърси Ребрата, няма да намери фалшиви униформи или ливреи. Звучи логично, помисли си Вилан. Загледа се в слънчевите зайчета по водата, после сведе очи към парапета и каза: — Благодаря ти, че се съгласи да дойдеш с мен днес. — Каз никога не би те пуснал сам. Освен това съм ти задължен. Ти дойде с мен в университета да се срещна с баща си, а после се намеси, когато той взе да задава твърде много въпроси. — Не обичам да лъжа. Йеспер опря лакти на парапета и се загледа в обраслите с трева брегове на широкия канал. — Тогава защо го направи? Вилан нямаше представа защо е измислил онази луда история как бил подмамил Йеспер да инвестира в съмнителна сделка. Отворил беше уста, без дори да знае какво ще излезе оттам. Но просто не издържаше да гледа повече Йеспер — самоуверения, вечно усмихнат Йеспер — с онази безпомощна физиономия, нито ужасната смесица от надежда и страх в очите на Колм Фейхи, докато чакаше отговор от сина си. Всичко това твърде много му напомняше за собствения му баща от времето, когато все още се надяваше, че Вилан може да бъде излекуван или поправен. Не искаше да види как тревогата в очите на господин Фейхи прераства в гняв. Сега сви рамене. — Става ми навик да те спасявам. Като един вид упражнение. Йеспер избухна в смях, а Вилан погледна уплашено през рамо. Сега вече със сигурност щяха да привлекат вниманието. Но веселието на Йеспер не трая дълго. Той се размърда край парапета, разтърка с ръка тила си, после взе да мачка ръба на меката шапка. Беше в постоянно движение като хилав часовников механизъм, захранван от невидима енергия. Само дето часовниците бяха простички механизми, за разлика от пружинките и колелцата, които задвижваха Йеспер. Тях Вилан още не можеше да разгадае. Накрая Йеспер каза: — Днес трябваше да ида да го видя. Вилан знаеше, че говори за баща си. — Защо не отиде? — Защото нямам представа какво да му кажа. — За истината и дума не може да става, така ли? — Да речем, че предпочитам да я заобиколя. Вилан се загледа отново във водата. Започнал бе да мисли за Йеспер като за човек безстрашен, но може би да си храбър не беше същото като да не се страхуваш. — Не може вечно да бягаш от това. — О, само гледай. Още един чифлик се изниза покрай тях, бял силует в леката утринна мъгла, с широки лехи от лалета и кремове в нивите наоколо. Може би Йеспер наистина би могъл да продължи така. Да бяга. Ако Каз и занапред им осигуряваше големи удари и невероятни приключения, може би Йеспер би могъл винаги да е на една крачка пред съдбата. — Трябваше да купя цветя — каза Вилан. — Или нещо друго, което да й занеса. — Може да наберем по пътя — каза Йеспер и Вилан усети настървението, с което дангалакът се хвана за тази смяна на темата. — Помниш ли я? Вилан поклати глава. — Помня косата й. На вълни в най-красивия червено-златист цвят. — Като твоята, значи — каза Йеспер. — Преди. Вилан усети как страните му се сгорещяват без видима причина. Така де, Йеспер просто изтъкваше простичък факт. Изкашля се и продължи: — Обичаше изкуството и музиката. Помня как седя до нея пред рояла. Но може и да е било с някоя от бавачките. — Вилан вдигна рамене. — А после тя се разболя и замина за провинцията, където въздухът бил добър за дробовете й. Повече не я видях. — А погребението? — Баща ми каза, че са я погребали в болницата. И толкоз. Спря да говори за нея. Казваше, че нямало смисъл да се връщаш към миналото. Не знам. Мисля, че я е обичал истински. Караха се постоянно, често заради мен, но помня, че имаха и добри моменти, смееха се много. — Трудно ми е да си представя как баща ти се смее. Или да се усмихва дори. Е, освен ако не потрива ръце и не се киска над купчина злато. — Той не е толкова лош. — Опита се да те убие. — Не, унищожи кораба ни. Евентуалната ми смърт при корабокрушението щеше да е допълнителен бонус. Това не беше съвсем вярно, разбира се. Йеспер не беше единственият, който бягаше на крачка пред демоните си. — Е, значи си напълно прав — каза Йеспер. — Той изобщо не е лош. Сигурно има основателни причини да крие от теб къде е погребана майка ти. Вилан подръпна един конец от разшития подгъв на ръкава си. — Вината не беше само негова. Помня, че беше тъжен през повечето време. Тъжен и отнесен. А скоро след това стана ясно, че аз не съм… че не отговарям на очакванията му. — На колко си бил тогава? — Осем, може би… Научил се бях да крия проблема си. — Как? Бегла усмивка разтегли устните на Вилан. — Той ми четеше или молех някоя от бавачките и запомнях всичко. Дори знаех кога точно да отгръщам страницата. — Колко си можел да наизустиш? — О, много. Един вид превръщах думите в музика, като песни в главата си. И сега го правя понякога. Казвам, че не мога да разчета нечий почерк и моля да ми прочетат написаното на глас. Превръщам го в мелодия и то си стои в главата ми, докато не ми потрябва. — Това умение май няма как да се приложи в казиното. В броенето на карти. — Може и да може. Но няма да го направя. — Какъв пропилян талант! — Точно пък ти ще ми говориш за пропилени таланти. Йеспер се навъси. — Хайде да се насладим на пейзажа. Нямаше много за гледане. Вилан изведнъж си даде сметка колко е уморен. Не беше свикнал да живее в постоянен страх, да прескача от една тревога към следващата. Прииска му се да разкаже на Йеспер как е започнало всичко това. Щеше ли да намери облекчение, ако извадеше наяве онази срамна история? Но дълбоко в себе си предпочиташе Йеспер и другите да вярват, че е избягал от дома на баща си с ясното намерение да се установи в Кацата, че сам е избрал този начин на живот. Вилан растеше и с всеки изминал ден Ян ван Ек му даваше все по-ясно да разбере, че за него няма място в дома му, особено след като Алис се появи в живота им. Не го искаше в къщата си, но явно и не знаеше къде да го дене. И току подхвърляше по нещо обидно, всяка реплика по-остра от предишната. „Няма как да те изпратя в семинарията, защото не можеш да четеш.“ „Никъде не мога да те дам за чирак, защото ще стане ясно, че си дефектен.“ „Ти си като бързо разваляща се храна. Дори на рафта в килера не мога да те сложа, защото ще се развониш.“ А после, преди половин година, баща му го извика в кабинета си. — Осигурих ти място в музикалното училище в Беленд. Погрижил съм се там да те чака твой личен секретар, който ще се занимава с кореспонденцията и другите неща, които не са ти по силите. Всичко това е нелепо прахосване на пари и време, но съм длъжен да го преглътна. — Колко ще остана там? — попита Вилан. Баща му сви рамене. — Колкото е необходимо хората да забравят, че съм имал син. О, не ме гледай като сритано пале, Вилан. Не съм жесток с теб, а откровен. Така е най-добре и за двама ни. Ти ще си спестиш обречените усилия да поемеш задълженията, които ти се полагат като мой наследник, а аз ще си спестя неудобството от провала ти. „Отнасям се към теб така, както ще се отнесе светът.“ Все това повтаряше баща му. Кой друг би бил толкова откровен с него? Кой друг би го обичал толкова, че да му каже истината? Вилан имаше и щастливи спомени с него — как му чете приказки за гори, пълни с вещици, и реки, които говорят. Ян ван Ек се беше постарал да отгледа достоен син и щом не е успял, значи вината е на Вилан. Да, сигурно изглеждал жесток отстрани, казваше той, но защитавал не само себе си и империята Ван Ек, а и самия Вилан. И всичко, което казваше, звучеше логично. Не би могъл да повери богатството си на Вилан, защото щял да бъде лесна плячка за всеки мошеник. Не би могъл да го изпрати в университет, защото там щял да стане за посмешище. „Така е най-добре и за двама ни.“ Бащиният ад беше неприятен, но не той, а логиката му преследваше Вилан — онзи практичен, нетърпящ възражение глас, който проговаряше в главата му при всеки опит да усвои нещо ново или да се пробва отново с четенето. Заболя го, че го отпращат така, но Вилан все още хранеше надежда. Перспективата да живее в Беленд изглеждаше направо вълшебна. Не знаеше много за него, освен че е вторият най-стар град в Керч и се намира на брега на река Дроомбелд. Там щеше да е далече от баща си и неговия приятелски кръг. Ван Ек беше често срещано име и в Беленд, толкова далече от столицата, никой нямаше да свърже фамилията му с кетердамските търговци. Баща му му връчи запечатан плик и малка пачка пари за пътни разноски. — Това са ти документите за записването и достатъчно пари да стигнеш до Беленд. Като стигнеш там, накарай секретаря си да отиде при касиера на академията. Отворил съм сметка на твое име. Уредил съм ти и придружители за речната баржа. Вилан усети как се изчервява от смущение. — Мога да стигна до Беленд. — Никога не си пътувал извън Кетердам сам и точно сега няма да започваш. Мигсон и Приор имат да ми свършат една работа в Беленд и ти ще пътуваш с тях. Ще те изпратят до академията и ще изчакат да се настаниш. Ясно ли е? Ясно му беше. Дори на лодка не можеше да се качи сам. Но стигнеше ли в Беленд, нещата щяха да се променят. Вилан събра малко багаж в един куфар, дрехи и няколко други неща, които щяха да му трябват, преди сандъците му да пристигнат в пансиона на академията. Взе и ноти с любимата си музика. Ако проумяваше буквите толкова лесно, колкото нотите, проблемите му нямаше да съществуват. След като баща му спря да му чете, Вилан намери приказки в музиката, истории, които се разгръщаха под пръстите му — той ги пишеше сам с всяка изсвирена нота. Прибра флейтата си в раницата, ако му се досвири по време на пътуването. Сбогува се с Алис набързо, като избягваше да я поглежда в очите. Тя беше добро момиче, но точно в това беше проблемът — разликата им беше само няколко години. Вилан не разбираше как баща му може да се разхожда по улиците под ръка с нея, без да се черви от срам. Но Алис май нямаше нищо против, защото край нея баща му се превръщаше в човека, когото Вилан помнеше от детството си — мил, щедър, търпелив. Дори и сега Вилан не можеше да посочи точния момент, когато баща му се беше отказал от него. Промяната бе настъпила постепенно. Търпението му беше излиняло като златен слой върху друг, неблагороден метал, и когато това стана, Ян ван Ек се превърна в различен човек — груб, суров и нервен. — Дойдох да ти кажа довиждане и да ти пожелая всичко най-хубаво — каза Вилан на Алис. Тя седеше в салона си, а териерът дремеше в краката й. — Защо, заминаваш ли? — попита тя, след като вдигна очи от пошивката си и видя раницата му. Подгъваше пердета. Керчските жени, дори богатите, не се занимаваха с лекомислени неща като бродерия и гоблени. Гезен предпочиташе да го почитат с дейности, от които има практическа полза. — Отивам в музикалното училище в Беленд. — О, това е чудесно! — извика Алис. — Провинцията толкова ми липсва. Чистият въздух ще ти хареса и ще си намериш много приятели. — После остави пердето и го целуна и по двете бузи. — Ще се върнеш за празниците, нали? — Вероятно — каза Вилан, макар да знаеше, че няма да се върне. Баща му искаше от него да изчезне, значи така и щеше да стане. — Ще замесим питата заедно — каза Алис. — Ти ще ми разкажеш за приключенията си, а скоро ще си имаме и ново приятелче в игрите. — И потупа с щастлива усмивка корема си. В първия миг Вилан не разбра какво има предвид, а после само стоеше като истукан, стискаше дръжката на куфара си, кимаше с глава и се усмихваше механично, докато Алис дрънкаше за предстоящите празници. Беше бременна. Затова баща му го отпращаше. Ян ван Ек щеше да се сдобие с нов наследник, достоен. И Вилан вече не му трябваше. Той щеше да изчезне от полезрението на Кетердам, да си намери работа другаде и след време никой няма да вдигне вежда дори когато детето на Алис започне да се готви за наследник на империята Ван Ек. „Колкото е необходимо хората да забравят, че съм имал син.“ Явно не е било поредната обида. Мигсон и Приор пристигнаха в осем камбани да вземат Вилан. Никой не излезе да го изпрати, вратата на бащиния му кабинет си остана затворена. Вилан стисна зъби и не почука. Нямаше да се моли за огризки от обичта му, както териерът на Алис се молеше за лакомства. Хората на баща му бяха облечени в тъмни костюми като всички търговци и почти не говореха по пътя към доковете. Купиха билети за белендската линия, а щом се качиха на ферибота и седнаха, Мигсон отвори вестник, а Приор се облегна назад, нагласи шапката над челото си и притвори очи. Вилан нямаше представа дали е заспал, или го наблюдава изпод клепачи като някой сънлив гущер. Почти нямаше други пътници толкова късно вечерта. Някои дремеха в задушната каюта, други вечеряха с храната, която си бяха донесли — кифли с шунка и термоси с кафе, стиснати между коленете. Вилан знаеше, че няма да заспи, затова излезе от голямата кабина и отиде на носа. Зимният въздух хапеше неприятно, вятърът носеше силна воня от кланиците в покрайнините на Кетердам. От миризмата му се повдигна, но той стисна зъби и не се върна в кабината. Скоро светлините на града щяха да се стопят и фериботът щеше да навлезе в провинцията. Жалко че не пътуваха през деня. Хубаво би било да види вятърните мелници, изправили снага като бдителни стражи над нивите, и овцете по пасищата. Вилан въздъхна, потръпна въпреки палтото си и нагласи по-удобно презрамката на раницата. Добре би било да поспи малко. Така ще се събуди рано на следващата сутрин и ще види изгрева. Обърна се и подскочи стреснато. Мигсон и Приор стояха на крачка от него. — Извинете — каза Вилан, — аз… А после Приор го стисна за гърлото. Вилан извика. Е, опита се да извика, но от гърлото му излезе само кудкудякане. Задраска с пръсти по ръцете на Приор, но хватката му беше желязна, а натискът — безмилостен. Мъжът беше висок и месест, толкова по-едър от него, че Вилан усети как стъпалата му се отлепят от палубата, когато онзи го притисна към парапета. Лицето на Приор беше безразлично, отегчено почти, и Вилан разбра, че никога няма да стигне до академията в Беленд. Че музикалното училище никога не е влизало в плановете на баща му. Не е наемал секретар. Не е отварял сметка. Никой не го чакаше там. А документите за записване в джоба му сигурно бяха някаква стара кореспонденция от кабинета на баща му. Ван Ек знаеше, че Вилан не би могъл да ги прочете. Не, Вилан щеше да изчезне буквално. Точно това е искал баща му от доста време насам и сега беше наел тези мъже да му свършат мръсната работа. Баща му, който му беше чел приказки преди лягане и му беше носил чай от лайка, когато се разболя от онази лоша треска. „Колкото е необходимо хората да забравят, че съм имал син.“ Баща му щеше да го заличи от счетоводните си тефтери като сгрешена сметка, като отписан разход. И балансът отново щеше да му излезе. Черни петна затанцуваха пред очите му. Стори му се, че чува музика. — Ей, вие там? Какво става? Гласът идваше сякаш от много далече. Приор отпусна хватката си едва доловимо. Вилан усети палубата под пръстите на краката си. — А, нищо — каза Мигсон и се обърна към непознатия. — Хванахме този тип да рови в багажа на пътниците. Вилан издаде задавен звук. — Ами аз да… да повикам ли градската стража? В кабината има двама офицери. — Вече казахме на капитана — обясни Мигсон. — Още на следващата спирка ще го предадем на стражата. — Е, радвам се, че сте проявили такава бдителност, момчета — каза непознатият и се обърна да си ходи. Фериботът се разлюля леко. Вилан знаеше, че трябва да направи нещо сега, веднага. Бутна Приор с всички сили, а после, преди куражът да го е напуснал, се метна през парапета и цопна в мътните води на канала. Плуваше трескаво. Още беше замаян, гърлото го болеше ужасно. А после чу силен плисък и с ужас разбра, че един от убийците се е хвърлил след него. Така де, ако Вилан се появеше жив и здрав някъде, наемниците нямаше да си получат платата. Намали темпото в полза на тишината, опитваше се да мисли. Вместо да се отправи към брега, както настояваше замръзващото му тяло, той се гмурна под една пазарска баржа, изскочи от другата й страна и заплува успоредно с нея за прикритие. Раницата го дърпаше надолу, но сърце не му даваше да я захвърли. „Нещата ми — мислеше си трескаво той. — Флейтата ми.“ Не спря да плува дори когато въздухът задра в дробовете му, а крайниците му изтръпнаха. Трябваше да продължи напред, да увеличи разстоянието между себе си и бащините си наемници. Уви, много скоро силите му свършиха и той си даде сметка, че вече не плува, а само дращи по водата на едно място. Ако не стигнеше до брега, щеше да се удави. Свърна кучешката към сенките на някакъв мост, изпълзя от канала и се сви на топка, мокър и треперещ във вледеняващия студ. Гърлото го дереше при всяко преглъщане, а всеки плисък го изпълваше с подновен ужас и с представата как Приор идва да довърши започнатото. Трябваше да измисли някакъв план, но мислите се щураха накъсани в главата му. Бръкна в джобовете на панталона си. Парите, които Ван Ек му беше дал, още бяха там. Мокри, разбира се, но щяха да изсъхнат. Къде би могъл да отиде обаче? Парите нямаше да му стигнат да се скрие достатъчно навътре в провинцията, а ако баща му изпратеше хора да го търсят, лесно щяха да му хванат дирите. Не, трябваше да отиде на място, където баща му не би се сетил да го търси. Крайниците му тежаха като олово, студът отстъпваше пред дълбоко изтощение. Боеше се, че затвори ли очи, повече никога няма да ги отвори отново. Накрая просто стана и тръгна. Пое на север през града, по-далече от кланиците, мина по улиците на тих жилищен квартал, където живееха дребни търговци, и продължи нататък. Улиците ставаха все по-криви и тесни, толкова тесни, че скоро сградите надвиснаха над главата му. Въпреки късния час навсякъде светеше — прозорците, витрините. Музика звучеше от порутени кафенета, в пресечките се виждаха притиснати тела. — Някой да не те е напляскал, хлапе? — извика му от една пейка старец с липсващи зъби. — О, аз с удоволствие ще го напляскам! — пропя жена, облегнала се на едно стълбище. Попаднал бе в Кацата. Вилан беше роден в Кетердам и смяташе, че познава града, но никога не беше идвал тук. Никой не би му позволил да дойде. Не беше му хрумвало да поиска разрешение. Баща му наричаше Кацата „мръсна дупка на пороци и богохулство“ и „срам за града“. Вилан беше чувал, че е лабиринт от тъмни улички и тайни проходи. Място, където местните обличаха костюми и вършеха мръсотии, където чужденците се стичаха в търсене на забранени удоволствия, където хората идваха и си отиваха като морски прилив. Идеалното място да изчезнеш. И наистина се оказа така… докато не пристигна първото писмо от баща му. * * *



 Вилан се стресна — Йеспер го дърпаше за ръкава. — Тук слизаме, търговче. Живни малко. Слязоха на празния док при Олендаал, изкачиха се по насипа и се озоваха на заспал селски път. Йеспер се огледа. — Това място ми напомня за дома. Ниви, докъдето ти стига погледът, чист въздух и пълна тишина, ако не броиш пчелите. — Потръпна. — Отвратително. Вървяха и беряха цветя покрай пътя. Докато стигнаха до главната улица, вече имаха голям букет. — И сега какво, ще питаме къде е каменоломната? — каза Йеспер. Вилан се изкашля. — Не. Ще питаме къде е селският магазин. — Но ти каза на Каз, че минералът… — Има го във всички бои и емайлови покрития. Просто ми трябваше правдоподобно извинение да дойда в Олендаал. — Вилан ван Ек, ти си излъгал Каз Брекер! — Йеспер притисна длан към гърдите си. — И ти се е разминало! Даваш ли уроци? На Вилан му стана приятно… докато не си представи как Каз разкрива малката му измама. Почувства се като онзи път, когато си пийна бренди, за да го опита на вкус, и после си повърна вечерята върху обувките. Откриха селския магазин на главната улица и купиха необходимото. На излизане някакъв мъж, товарещ стока на каруца, им махна. — Момчета, търсите ли работа? — попита той, но ентусиазмът му бързо увехна. — Макар че, като ви гледам, няма да изкарате цял ден на полето. — Ще се изненадаш — каза Йеспер. — Главихме се за една работа в „Света Хилде“. Вилан чакаше напрегнат, но мъжът само кимна. — За ремонта на болницата? — Да — отвърна без грам колебание Йеспер. — Приятелят ти май не е от приказливите. — Шуанец — рече Йеспер и сви рамене. Мъжът изсумтя нещо в знак на съгласие и каза: — Качвайте се. Аз отивам в каменоломната. Ще ви хвърля до портите. Цветята за какво са? — Той си има момиче в „Света Хилде“. — Сериозно? Егати и момичето. — Нали? Има ужасен вкус за фусти. Вилан се замисли дали да не бутне Йеспер от каруцата. От двете страни на черния път се редяха ниви с пшеница и ечемик, равна земя с по някоя плевня и вятърна мелница на хоризонта. Каруцата се движеше бързо. „Твърде бързо“ — помисли си Вилан, когато пропаднаха в поредния дълбок коловоз, и изгрухтя. — От дъждовете е — обясни фермерът. — Още не са посипали пътя с пясък. — Няма проблем — каза Йеспер и примижа при следващото силно друсване. — Не държа особено на далака си. Фермерът се разсмя. — Нищо бе, полезно е! Раздвижва черния дроб! Вилан се хвана за хълбока. По-добре да беше изритал Йеспер от каруцата и сам да беше скочил след него. За техен късмет след има-няма километър каруцата забави ход пред две каменни колони в началото на дълга, посипана с чакъл алея. — Аз съм дотук — каза фермерът. — Нататък не отивам и пари да ми дават. Голяма мъка. Когато вятърът духа откъм болницата, даже от пътя се чуват смях и писъци. Йеспер и Вилан се спогледаха. — Да не казваш, че има духове? — попита Йеспер. — Хич не бих се изненадал. Благодариха му и слязоха от каруцата. — Като приключите тук, продължете още три километра по пътя — каза им каруцарят. — Имам едни ниви, дето трябва да се обърнат. По пет крюге на ден и ще спите в плевнята, вместо на полето. — Звучи обещаващо — каза Йеспер и му махна, но щом свърнаха по чакълестата алея към църквата, изсумтя и добави: — Ще се върнем пеша. Май си натъртих ребро. Изчакаха каруцата да се скрие от погледа, после съблякоха палтата си, махнаха шапките и скриха всичко зад един пън. Отдолу, по предложение на Каз, бяха с тъмни костюми. — Кажете, че ви праща Корнелис Смеет — обяснил бе той. — По заръка на Ван Ек, уж да проверите дали се грижат добре за гроба на съпругата му. — Защо? — попитал бе Вилан. — Защото, ако кажеш, че си син на Ван Ек, никой няма да ти повярва. Покрай алеята се редяха тополи, а щом изкачиха нанагорнището, видяха и самата църква — три етажа от бял камък с изящно стълбище към сводеста врата. Чакълът отпред беше чист и заравнен, отстрани имаше подрязани живи плетове. — Не ми прилича на църква — каза Йеспер. — Може преди да е било манастир или училище — предположи Вилан. Чакълът хрущеше под обувките му. — Йеспер, ти помниш ли майка си? Виждал бе всякакви усмивки върху лицето на Йеспер, но тази сега беше нова — бавна и свидна като печеливша ръка карти. — Да — каза накрая той. — Тя ме научи да стрелям. Вилан искаше да му зададе още куп въпроси, но колкото повече наближаваха църквата, толкова по-безредни ставаха мислите му. Вляво от зданието имаше беседка, обрасла с цъфнала глициния, и сладкият аромат на лилавите цветчета пропиваше пролетния въздух. Вдясно, от другата страна на полянката около църквата, се издигаха порта от ковано желязо и ограда около гробището. В центъра му имаше висока каменна фигура на жена — вероятно на света Хилде, предположи Вилан. — Това трябва да е гробището — каза той, стиснал до болка букета от полски цветя. „Какво правя тук?“ Дежурният въпрос. И дежурната липса на отговор. Каз е бил прав. Това беше глупаво и сантиментално. Каква полза да застане пред надгробна плоча с майчиното му име? Дори не би могъл да го прочете. Но пък така или иначе бяха тук… — Йеспер… — започна той, но в същия миг жена със сиви работни дрехи се появи иззад ъгъла. Буташе ръчна количка, натоварена с пръст. — Гоед морген — извика им тя. — Мога ли да ви помогна? — Добрутро и на вас — рече с усмивка Йеспер. — Прашат ни от канцеларията на Корнелис Смеет. Жената свъси вежди и Вилан побърза да поясни: — От името на почитаемия съветник Ян ван Ек. Жената явно не забеляза пресекването в гласа му, защото челото й се заглади и усмивка разтегли лицето й. Бузите й бяха кръгли и румени. — А, да. Разбира се. Но съм малко изненадана, честно казано. Господин Ван Ек е изключително щедър към нас, но рядко го виждаме. Всичко е наред, надявам се? — Напълно! — каза Вилан. — Нова политика, нищо повече — допълни Йеспер. — Чудят се каква работа да ни измислят. — Винаги е така. — Жената пак се усмихна. — Виждам, че носите цветя. Вилан сведе поглед към букета. Стори му се някак малък и опърпан. — Ние… да. Жената изтри ръце в безформената си престилка и каза: — Хайде, ще ви заведа при нея. Но вместо да поеме към гробището, тръгна към входа на зданието. Йеспер вдигна рамене и двамата я последваха. Качваха се по стълбите към вратата, когато студени тръпки полазиха по гръбнака на Вилан. — Йеспер — прошепна той. — Прозорците са с решетки. — Палави монаси? — отвърна тихо Йеспер, но на лицето му нямаше усмивка. Фоайето беше с висок таван, а подът беше облицован с чисти бели плочки с ръчно рисувани сини лалета. Такава църква Вилан не беше виждал. И беше толкова тихо, че да ти спре сърцето. В ъгъла имаше голямо писалище, а на плота му се кипреше ваза с клонки от глицинията, която цъфтеше навън. Вилан вдиша дълбоко. Ароматът го успокои. Жената отключи един висок шкаф, пълен с папки, и измъкна една доста дебела. — Ето, Мария Хендрикс. Както виждате, всичко е наред. Може да погледнете какво сме вписали, а ние ще я подготвим. Ако ни уведомите навреме следващия път, няма да чакате. Вилан съумя някак да кимне. Ледена пот избиваше по цялото му тяло. Жената извади голяма връзка с ключове от шкафа и отключи една от бледосините врати по протежение на фоайето. Вилан я чу как заключва от другата страна. Остави букетчето на бюрото. Тънките стъбълца бяха пречупени. Явно ги е стискал твърде силно. — Какво е това място? — каза той. — И какво имаше предвид, че щяла да я „подготви“? — Сърцето му прескачаше в гърдите като развален метроном. Йеспер разгръщаше папката и плъзгаше очи по страниците. Вилан погледна над рамото му и усети неудържим пристъп на безнадеждна, задушаваща паника. Думите бяха безсмислени драсканици, черна маса от дългокраки паяци. Не можеше да диша. — Йеспер, моля те — изграчи той. — Прочети ми какво пише. — Извинявай — стресна се Йеспер. — Съвсем забравих, че… Виж… Вилан го гледаше втренчено в лицето, но не разбираше какво вижда там — тъга, може би, объркване? — Вилан… мисля, че майка ти е жива. — Не е възможно! — Баща ти е уредил да я затворят. Вилан поклати глава. Не можеше да бъде. — Тя се разболя. Инфекция на дробовете… — Тук пише, че е дал показания. Твърди, че съпругата му страда от истерия, параноя и мания за преследване. — Не може да е жива. Той… той се ожени повторно. Ами Алис? — Изглежда е убедил съда, че майка ти е луда, и е използвал това като основание да получи развод. Това не е църква, Вилан. Това е лудница. „Света Хилде.“ Баща му изпращаше пари на институцията ежегодно, но не като вид благотворителност. „Плаща за издръжката й. И за мълчанието на персонала.“ Зави му се свят, помещението се завъртя около него. Йеспер го завлече до стола зад бюрото и натисна раменете му надолу. — Сложи глава между коленете си и гледай към пода. Дишай. Вилан вдиша, после издиша, вперил поглед в изящните сини лалета, затворени в белите керамични плочки. — Какво друго пише? — Трябва да се овладееш, иначе ще разберат, че нещо не е наред. — Какво друго пише?! Йеспер въздъхна шумно и отново разлисти папката. — Кучият му син — изсъска той след малко. — Има копие от пълномощно. Вилан не отделяше поглед от белите плочки. — Какво? Какво пише в пълномощното? Йеспер започна да чете: — „Този документ, под всевиждащия поглед на Гезен и в съгласие с човешките закони, приети и спазвани от съдилищата на Керч и неговия Съвет на търговиите, удостоверява прехвърлянето на правото за разпореждане с цялата собственост, движима и недвижима, на Мария Хендрикс към Ян ван Ек, която той да управлява по свое усмотрение, докато Мария Хендрикс не бъде обявена за способна да управлява отново собствените си дела.“ — Прехвърляне на цялата собственост — повтори Вилан. „Какво правя тук? Какво правя аз тук? Какво прави тя тук?“ Ключът се превъртя в ключалката на бледосинята врата и жената — медицинската сестра, поправи се мислено Вилан — се появи във фоайето, като приглаждаше престилката на униформата си. — Готови сме — каза тя. — Днес е доста кротка. Вие добре ли сте? — На приятеля ми му прилоша малко. От слънцето сигурно. По цял ден висим в канцеларията на господин Смеет и не сме свикнали. Дали ще може чаша вода? — Разбира се! — каза сестрата. — Горкичкият, наистина изглежда зле. И се скри отново зад вратата, като не пропусна да заключи. „Внимава пациентите да не избягат.“ Йеспер клекна пред Вилан и сложи ръце на раменете му. — Чуй ме. Трябва да се стегнеш. Ще можеш ли? Или искаш да си тръгнем? Ще й кажа, че не ти е добре. Или може само аз да вляза и… Или да дойдем друг път… Вилан си пое дълбоко въздух през носа. Не можеше да проумее случващото се, да осмисли причините, последствията. „Значи ще караш стъпка по стъпка.“ На тази техника го беше научил един от частните учители с надеждата така Вилан да преодолее страха си при вида на цяла страница печатен текст. Тогава техниката не сработи, сигурно защото баща му му висеше на главата, но по-късно Вилан я прилагаше редовно за други неща. „Стъпка по стъпка. Стани.“ Той стана. „Добре си.“ — Добре съм — каза на глас. — Оставаме. Само в това беше напълно сигурен. Когато сестрата се върна, той взе чашата, благодари й и пи. После с Йеспер я последваха през бледосинята врата. Вилан не намери сили да събере смачканите полски цветя, пръснати по бюрото. „Стъпка по стъпка.“ Минаха покрай заключени врати, покрай нещо като гимнастически салон. Отнякъде долетя стенание. В една просторна стая две жени играеха настолна игра. „Майка ми е мъртва. Мъртва е.“ Но знаеше, че не е вярно. Знаеше. Накрая сестрата ги отведе до остъклена веранда от западната страна на сградата, обляна от топлите лъчи на следобедното слънце. През остъклението се виждаше зелената морава, както и гробището отвъд. Хубаво помещение с излъскани до блясък плочки. До прозореца имаше статив с платно и наченки на пейзаж. И тогава един спомен го заля — майка му стои пред статив в задната градина на къщата им, от боите мирише на ленено масло, чисти четки в празна чаша, погледът й зареян преценяващо към навеса за лодки и канала отзад. — Тя рисува — каза Вилан с равен глас. — О, постоянно — отвърна бодро сестрата. — Чудесна художничка е нашата Мария. Жена седеше на инвалидна количка, провесила сънливо глава, тесните й рамене наметнати с одеяло. Имаше бръчки по лицето, косата й беше с повехнал кехлибарен цвят, прошарена на места. „Моята коса би била такава — осъзна Вилан, — ако изсветлее на слънце.“ Заля го облекчение. Тази жена беше твърде стара, не можеше да е майка му. Но после тя вдигна глава и отвори очи. И те бяха с ясния лешников цвят, който Вилан помнеше, непроменени, несломени. — Имате посетители, госпожице Хендрикс. Устните й се раздвижиха, но Вилан не чу какво казва. Погледна ги с ясен поглед. А после изражението й се разколеба, изгуби концентрацията си. — Аз… познаваме ли се? Гърлото му се стегна болезнено. „Щеше ли да ме познаеш — зачуди се той, — ако още изглеждах като сина ти?“ Успя да поклати глава. — Да, срещали сме се… но беше много отдавна — каза той. — Бях малко дете тогава. Тя си затананика тихо и зарея поглед към моравата навън. Вилан се обърна безпомощно към Йеспер. Не беше готов за това. Неговата майка беше мъртва, отдавна погребана в земята, прах при прахта. Йеспер го хвана нежно за ръката и го поведе към инвалидната количка. — Имаме един час, преди да тръгнем обратно — тихо каза той. — Поговори с нея. — За какво? — Помниш ли какво каза на Каз? Че не знаем какво ни чака зад ъгъла? И че имаме само настоящето? — После се обърна и отиде при сестрата, която прибираше боите. — Простете, госпожице… за свой срам не запомних името ви… Тя се усмихна, бузите й — румени и кръгли като захаросани ябълки. — Бетйе. — Прекрасно име за прекрасно момиче. Господин Смеет заръча да разгледам вашето чудесно заведение. Дали не бихте ме развели набързо? Тя се поколеба и хвърли поглед към Вилан. — Не се безпокойте за нас — успя да изграчи той с глас, който прозвуча твърде силно и фалшиво в собствените му уши. — Просто ще й задам няколко рутинни въпроса. Част от новата ни политика. Сестрата удостои Йеспер с широка усмивка. — Е, тогава ще ви разведа да разгледате. Вилан впери очи в майка си, мислите му препускаха сред врява от дисхармонични акорди. Бяха й отрязали косата къса. Опитваше се да си я представи по-млада, в хубавата тъмна рокля на търговска съпруга, с бяла якичка от плетена дантела, косата й гъста и ярка, сплетена на сложна прическа от камериерката. — Здравей — промълви той. — За парите ми ли си дошъл? Аз нямам пари. — И аз — отрони Вилан. Не разпознаваше майка си в тази жена и все пак… имаше нещо в начина, по който килваше глава настрани, в стойката й, в изправения гръб. Сякаш седеше пред пианото. — Обичаш ли музиката? — попита той. Тя кимна. — Да, но тук няма много музика. Вилан измъкна флейтата изпод ризата си. Пътувал бе така цял ден, прибрал я до сърцето си като някаква тайна. Беше поела топлината на тялото му. Смятал бе да посвири с нея на гроба на майка си като последния идиот. Каз би си умрял от смях. Първите няколко ноти прозвучаха неуверено, но после той овладя дишането си. Подхвана мелодия, простичка песен, една от първите, които беше научил. За миг му се стори, че жената в инвалидната количка се опитва да си спомни къде я е чувала. А после тя просто затвори очи и се заслуша. Когато песента свърши, тя каза: — Изсвири нещо весело. И Вилан изсвири един келски рил, после и моряшка песничка, по-подходяща за простонародните музикални инструменти. И продължи, свиреше песен след песен, всичко, което му дойде наум, но само веселите. Тя не говореше, само потропваше от време на време в ритъм с мелодията, а устните й се движеха, сякаш знаеше текста. Накрая Вилан свали флейтата от устата си. — От колко време си тук? Тя мълчеше. Той се наведе напред и се взря питащо в празните лешникови очи. — Какво са ти направили? Тя посегна и сложи ръка на бузата му. Дланта й беше хладна и суха. — Какво са ти направили? Вилан не можа да прецени дали думите й са въпрос, или просто повтаря механично неговия. Гърлото му се стегна болезнено, но той храбро преглътна сълзите. Вратата се отвори широко. — Е, добре ли мина визитата? — попита сестрата и влезе. Вилан побърза да скрие флейтата в пазвата си. — О, да — каза той. — Всичко изглежда наред. — Вие двамата не сте ли много младички за такава работа? — каза тя и се обърна с усмивка към Йеспер. — Същото може да се каже и за вас — отвърна той. — Знаете как е, най-трудоемките задачи се възлагат на новаците. — Ще дойдете ли пак скоро? Йеспер й намигна. — Никога не се знае. — После се обърна към Вилан. — Фериботът няма да ни чака, колега. — Кажете довиждане, госпожице Хендрикс! — повиши глас сестрата. Устните на Мария се раздвижиха и този път Вилан беше достатъчно близо да чуе шепота. „Ван Ек.“ * * *



 На излизане от болницата сестрата и Йеспер не спряха да си приказват. Вилан вървеше след тях. Сърцето го болеше. Какво й беше сторил баща му? Тя наистина ли беше луда? Или Ван Ек е подкупил когото трябва, за да я обявят за такава? Или я е дрогирал, за да замъгли ума й? Йеспер хвърли разтревожен поглед през рамо към него, докато сестрата бърбореше. Почти бяха стигнали до бледосинята врата, когато сестрата попита: — Искате ли да видите рисунките й? Вилан спря на място. Кимна. — Това би било изключително интересно, благодаря — каза Йеспер. Жената ги поведе обратно и след малко отвори вратата на нещо като килер. Краката на Вилан се подкосиха и той побърза да се опре на стената. Сестрата не забеляза нищо, не спираше да бърбори. — Боите са скъпи, разбира се, но пък рисуването й носи такава наслада. Тези са последните. Два пъти годишно се налага да ги изхвърляме. Няма къде да ги държим. Писък напираше в гърлото на Вилан. Килерът беше претъпкан с картини — пейзажи, предимно от парка около болницата, едно окъпано в светлосенки езеро… и почти навсякъде лицето на малко момче с червени къдри и сини очи. Явно бе издал някакъв звук, защото сестрата се обърна да го погледне. — Олеле — каза жената на Йеспер, — приятелят ви пак е пребледнял. Дали да не пийне нещо ободряващо? — Не, не, благодаря ви — каза Йеспер и прегърна Вилан през раменете. — Наистина трябва да тръгваме. Визитата беше изключително полезна. Вилан не разбра кога са минали по алеята между тополите, нито кога са взели дрехите си иззад пъна при главния път. Наближаваха доковете, когато най-после събра сили да каже: — Тя знае какво й е сторил баща ми. Знае, че не е имал право да й отнема парите, живота. — Беше изрекла името му. Своето име. Ван Ек. Не беше Мария Хендрикс, а Мария ван Ек, съпруга и майка, лишена от идентичността и богатството си. — Помниш ли като ти казах, че той не е толкова лош? Краката му се подгънаха и Вилан седна насред пътя. Не му пукаше. Сълзите напираха и той не можеше да ги спре. Грозни, накъсани хлипове раздираха гърдите му. Не искаше да плаче пред Йеспер, но нищо не можеше да направи, нито за сълзите, нито за каквото и да било. Сви колене към гърдите си и зарови лице в шепи, сякаш, стига да положи нужното усилие, би могъл да изчезне. Усети как Йеспер го стисна за ръката. — Спокойно, всичко е наред. — Не, не е наред. — Прав си, не е. Отвратително е и аз с радост бих вързал баща ти насред някоя нива да го изядат мършоядите. Вилан поклати глава. — Не разбираш. Аз съм виновен. Заради мен е станало всичко. Той е искал нова съпруга. Искал е наследник. Истински наследник, а не идиот, който с мъка разчита собственото си име. — Беше на осем, когато отпратиха майка му. Което даваше отговор на един въпрос — кога точно баща му се е отказал от него. Било е тогава. — Хей — каза Йеспер и го разтърси. — Хей! Баща ти е можел да постъпи и другояче, когато е разбрал, че не можеш да четеш. Можел е, знам ли, да каже, че си сляп или имаш проблеми със зрението. Или още по-добре, можел е да се зарадва, че синът му е гений. — Не съм гений. — Ти си глупав за много неща, Вилан, но не си тъп. И ако пак те чуя да се наричаш идиот, ще кажа на Матиас, че си се опитал да целунеш Нина. С език. Вилан изтри нос в ръкава си. — Той никога няма да го повярва. — Тогава ще кажа на Нина, че си се опитал да целунеш Матиас. С език. — После въздъхна. — Виж, Вилан. Нормалните хора не затварят съпругите си в лудница. Не лишават от наследство синовете си само защото не отговарят на очакванията им. Мислиш ли, че моят баща е искал дете като мен? Ти нямаш нищо общо. Виновен е баща ти, защото е луд за връзване, облечен с готин костюм. Вилан притисна длани към подутите си очи. — Всичко, което казваш, е вярно, но не ми помага. Йеспер го разтърси отново за рамото. — Добре, а това ще помогне ли? Каз ще съсипе баща ти, ще го сравни със земята. Вилан отвори уста да каже, че това също не помага, но се поколеба. Каз Брекер беше най-бруталният и отмъстителен човек, когото Вилан познаваше… и се беше заклел да унищожи Ян ван Ек. Тази мисъл се разля като хладна вода по отколешното изгарящо чувство за срам и безпомощност. Нищо не можеше да върне времето назад за него и за майка му, да. Но Каз можеше да съсипе живота на виновника. А Вилан щеше да се сдобие с много пари. И тогава ще дойде за майка си, ще я измъкне от това място. И двамата ще отидат някъде далече, някъде, където е топло. Ще й купи пиано, на което да свири, и бои, за да рисува красивите пейзажи наоколо, огрени от жарко слънце сред хор от птичи песни. Биха могли да отидат в Новий Зем. Или другаде. Където поискат. Вилан вдигна глава и избърса сълзите си. — Всъщност това доста помага. Йеспер се ухили. — Така си и помислих. Но ако не се качим на ферибота за Кетердам, справедливото възмездие ще отиде по дяволите. Вилан стана, обзет от внезапно нетърпение да се върне в града и да помогне на Каз. Беше заминал за Ледения палат неохотно. Помагал бе на Каз с половин сърце. Защото през цялото време вярваше, че заслужава презрението на баща си. И защото някъде дълбоко в себе си явно се е надявал да си върне някак благоразположението му. Сега, днес, вече можеше да си признае това. Е, Ван Ек можеше да си завре благоразположението където слънце не грее. Да видим какво ще остане от него, когато Каз Брекер си свърши работата. — Хайде — каза той. — Крайно време е да откраднем всичките пари на баща ми. — Те не са ли твои пари по право? — Добре де, време е да си върнем моите пари. И двамата хукнаха напред. — Леле, справедливото възмездие е хубаво нещо — каза Йеспер. — Раздвижва черния дроб! 
  15. Матиас 
 


 Хора се бяха събрали пред кръчмата, привлечени от звуците на счупено стъкло и неприятности. Зоя смъкна възгрубо Нина и Матиас на пода и ги подкара безцеремонно към задния вход заедно с малък отряд въоръжени мъже. Другите останаха в кръчмата да обясняват защо реликви във вид на кости са се разхвърчали из импровизирания пазар и са строшили прозорците. Макар че как точно щяха да го обяснят, Матиас нямаше представа. Нямаше представа за каквото и да било в момента впрочем. Нина ли беше превърнала фалшивите мощи в шрапнели? Или се беше случило нещо съвсем различно? И защо изобщо ги бяха нападнали? Вместо да излязат на задната уличка, Зоя ги поведе по някакво древно на вид стълбище към тъмен проход под земята. „Старият канал“ — съобрази Матиас, докато се качваха в лодка, която пое безшумно в пълния мрак. Старият канал е бил покрит, но не и запълнен изцяло. Движеха се под широкия булевард пред посолството. След има-няма минута лодката спря и Зоя ги поведе по метална стълба, прикрепена към стената. Озоваха се в празна стая с толкова нисък таван, че Матиас трябваше да се сгъне в кръста. Нина каза на Зоя нещо на равкийски, после преведе отговора й: — Това е половин стая. Когато са строили посолството, направили фалшив под на четири стъпки над оригиналния. Пространството е вградено в основите толкова умело, че ако не знаеш за него, никога няма да се досетиш за тези стаи. — Стаи? Тук трябва да се придвижваш с пълзене. — Да, но сградите в Кетердам нямат мазета и никой не би се сетил да търси под посолството. Подобна предпазливост му се струваше прекомерна в неутрален град като Кетердам, но може би равкийците са били принудени да вземат крайни мерки за защита на сънародниците си. „Заради такива като мен.“ До неотдавна Матиас беше ловец и убиец, горд с постиженията си. След няколко крачки той различи група хора, насядали нагъсто до стената. Това трябва да е източната стена на посолството, помисли си той, освен ако чувството му за ориентация не беше изчезнало напълно. — Намираме се под градината на посолството — каза Нина. Той кимна. Това беше най-безопасното място да скриеш група хора — почвата в градината щеше да погълне звука от гласовете им, който иначе би могъл да проникне през фалшивия под на посолството. Бяха петнайсетина, на различна възраст, някои тъмни, други светли. Единственото общо помежду им беше тревогата в очите. И фактът, че са Гриша, разбира се. Явно бяха потърсили убежище и без предупреждението на Нина. — Не са ли малко? — попита той. Според Нина гришаните в града наброяваха трийсетина души. — Другите може да са се измъкнали поотделно. Или се крият някъде. Или вече са били похитени. Но щом Нина не искаше да изрече на глас тази възможност, той също щеше да си замълчи. Зоя ги преведе под един свод и Матиас с облекчение изправи снага — тук таванът беше по-висок. Предвид кръглата форма на помещението сигурно се намираха под фалшив резервоар, издигната беседка или нещо друго в градината. Но облекчението му се изпари без следа, когато един от въоръжените придружители на Зоя извади белезници, а тя посочи право към Матиас. Нина пристъпи моментално пред него и двете със Зоя взеха да спорят ожесточено, снишили глас. Матиас отлично знаеше с кого си има работа. Зоя Назяленски беше една от най-могъщите вещици в Равка. Тя беше легендарна вихротворка, служила най-напред на Тъмнейший, после на Призоваващата слънцето, а накрая се беше изкачила до самия връх на властовата йерархия като член на гришанския Триумвират, създаден с благословията на цар Николай. И нищо чудно, че се е издигнала толкова бързо, помисли си той — колцина можеха да залепят за тавана пълна кръчма с хора? Двете спореха на равкийски и Матиас не разбираше нито дума, но презрението в тона на Зоя беше очевидно, а ядните й жестове по посока на белезниците и Матиас нямаха нужда от превод. Вече беше готов да се развика и да каже на буреносната вещица, че ако иска да го окове, нека пробва сама, пък да видим какво ще стане, когато Нина рязко вдигна ръце. — Стига! — каза тя на керчски. — Няма да оковаваш Матиас и ще водим този разговор на език, който всички разбираме. Той има право да знае какво става. Зоя присви очи. Премести поглед от Матиас към Нина, после каза със силен акцент: — Нина Зеник, ти още си войник от Втора армия, а аз съм твоят командващ офицер. Не се подчиняваш на пряка заповед. — Значи ще трябва да оковеш и мен. — Може и да го направя. — Нина! — възкликна червенокосо момиче, появило се на прага на кръглото помещение. — Женя! — извика на свой ред Нина, но Матиас би познал новодошлата и без това. Лицето й беше цялото в белези, а едното й око беше скрито под червена копринена превръзка с избродирано слънце. Женя Сафина — прочутата гришанска шивачка, учителка на Нина и член на Триумвирата. Двете се прегръщаха развълнувано, а Матиас се бореше да потисне жлъчката, която се надигаше към гърлото му. Очаквал бе да се срещне с група анонимни Гриша, потърсили убежище в Кетердам и изпаднали в беда. Хора като Нина, а не най-високопоставените гришани в Равка. Всичките му инстинкти настояваха да направи нещо, да се бие или да избяга от това място по най-бързия начин, а не да стои бездейно като ухажор, дошъл да се запознае с родителите на любимата. Но тези хора бяха приятели на Нина, нейни учители. „И твои врагове“ — обади се един глас в главата му и Матиас не знаеше чий е — собственият му глас или този на командир Брум. Женя отстъпи крачка назад и отмести русите кичури на перуката да види по-добре лицето на Нина. — Как е възможно, Нина? Когато Зоя те е видяла за последно… — Тя беше изпаднала в истерия като капризно дете — прекъсна я Зоя — и вместо да стои в лагера, хукна да бяга накъдето й видят очите като разноглед лос. За изненада на Матиас Нина виновно сведе очи. За пръв път я виждаше толкова засрамена. — Мислехме те за мъртва — каза Женя. — Че тя си изглежда полумъртва. — Добре си е. — Ти просто изчезна, момиче — изсъска Зоя. — А после чухме, че наблизо е имало фйердани, и решихме, че се е случило най-лошото. — Случи се — каза Нина. — И неведнъж при това. — Хвана ръката на Матиас. — Но вече сме тук. Зоя втренчи сърдит поглед в хванатите им ръце и скръсти своите на гърдите. — Така значи. Женя вдигна вежда. — Е, ако този хубавец е най-лошото, което може да ти се случи… — Защо сте тук? — прекъсна я Зоя. — Ти и твоят фйердански… аксесоар. Искате да се измъкнете от Кетердам? — И така да е! Защо беше нужно да ни правите засада? — Нападат гришани из целия град. Не знаехме кои сте и дали не работите за Шу. Знаехте паролата на амбуланта, но това не е гаранция за нищо. Вече държим войници в кръчмата постоянно. Всеки, който търси Гриша, е потенциална заплаха. Предвид новите шуански войници, които Матиас беше видял с очите си, тревогите им бяха съвсем основателни. — Дойдохме да предложим помощ — каза Нина. — Каква? Идея си нямаш за какво става въпрос, Нина. Шуаните са създали дрога, която… — Юрда парем. — Ти какво знаеш за парем? Нина стисна силно ръката на Матиас. Пое си дълбоко дъх и каза: — Виждала съм какво причинява. Аз… я опитах лично. Кехлибареното око на Женя се разшири. — О, не! Нина, не може да си… — Защо ли не съм изненадана — каза студено Зоя. — Винаги си била такава! Хвърляш се в неприятности като да са басейн с топла вода. Затова ли приличаш на сдъвкана и изплюта? Как си могла да поемеш такъв риск! — Не съм сдъвкана и изплюта — възрази Нина, но виноватата физиономия пак беше изопнала лицето й. Матиас не можеше да търпи повече. — Взе парем, за да ни спаси живота — каза той. — Направи го с пълното съзнание, че се обрича на болка, а дори и на смърт. — Безразсъдна — заяви Зоя. — Зоя — обади се Женя, — не знаем какви обстоятелства са я… — Знаем, че от близо година е в неизвестност, това знаем — прекъсна я Зоя и посочи Нина обвинително с пръст. — А сега се появява изведнъж с тоя фйерданец, който очевидно е бил войник и използва бойните техники на дрюскеле. — Зоя бръкна в джоба си и извади шепа дребни кости. — И нападна нашите хора с това, Женя, с парченца от кост! Чувала ли си за такова нещо преди? За такова невъзможно нещо? Женя се вгледа в костите, после вдигна глава да погледне Нина. — Вярно ли е? Нина стисна устни. — Може би. — Може би, моля ви се! — възкликна Зоя. — И ти твърдиш, че трябвало да й имаме доверие! Женя изглеждаше разколебана, но все пак настоя на своето: — Казвам само, че трябва да я изслушаме. — Добре — кимна Зоя. — Чакам с отворени уши и сърце. Да чуем какво ще ни кажеш, Нина Зеник. Матиас знаеше какво е да се изправиш лице в лице със старите си ментори, които си уважавал безрезервно, да се почувстваш глупаво дете, което бърза да им угоди. Обърна се към Нина и каза на фйердански: — Не позволявай да те уплашат. Вече не си малко момиче. Нито обикновен войник, когото да командорят. — Тогава защо ми се иска да се свра в някой ъгъл и да си изплача очите? — Стаята е кръгла. Няма ъгли. — Матиас… — Спомни си през какво преминахме. Спомни си защо дойдохме тук. — Нали уж всички щяхме да говорим на керчски — прекъсна го Зоя. Нина стисна отново ръката му, вдигна глава и каза: — Дрюскеле ме плениха. Матиас ми помогна да избягам. После самият той попадна в керчски плен. Аз му помогнах да избяга. Ярл Брум ме затвори в килия. Матиас ми помогна да избягам. Май твърде често разни хора ги вземаха в плен, помисли си Матиас и свъси вежди. — Ярл Брум?! — възкликна с ужас Зоя. Нина въздъхна. — Годината беше трудна. Кълна се, че ще ви разкажа всичко в подробности и ако тогава решите, че заслужавам да ме вържете в чувал и да ме хвърлите в Соколската река, обещавам да не викам много. Но днес дойдохме тук, защото видях с очите си какво направиха войниците кергууд на Западната дъга. Искам да помогна на гришаните в града, да ги измъкнем, преди шу да са ги намерили. Зоя беше поне с половин педя по-ниска от Нина, но пак успя да я изгледа отвисоко. — И как по-точно смяташ да им помогнеш? — Имаме кораб. — Това все още не беше съвсем вярно, но точно сега Матиас нямаше да спори с нея. Зоя махна презрително. — И ние имаме кораб. На километри от брега. Пристанищата са затворени от керчските власти и Съвета на приливите. Чуждите кораби не могат нито да влязат, нито да излязат без изрично разрешение от член на Съвета на търговиите. Значи Каз е бил прав. Ван Ек използваше връзките си в правителството да затвори града, така че Каз да не изведе Кювей от Кетердам. — Зная — кимна Нина. — Обаче нашият кораб е собственост на търговец от Съвета. Зоя и Женя се спогледаха. — Добре, Зеник — каза Зоя. — Слушам те. * * *



 Нина обясни в общи линии ситуацията, но без да споменава Кювей и още по-малко Ледения палат. След това Зоя и Женя се качиха горе да обсъдят предложението, а Нина и Матиас останаха в мазето под охраната на двама въоръжени пазачи при входа на кръглата стая. Матиас й прошепна на фйердански: — Ако равкийските шпиони не са пълни малоумници, твоите приятелки ще съберат две и две и ще стигнат до заключението, че ние сме измъкнали Кювей от Ледения палат. — Недей да шепнеш — отвърна Нина на фйердански, с нормален глас. — Само ще събудиш подозренията на пазачите. По-нататък ще разкажа всичко на Зоя и Женя, но помниш ли как самите ние бяхме решили, че сме длъжни да убием Кювей? Боя се, че за разлика от нас Зоя няма да го пощади, дори да знае, че момчето иска да отиде в Равка. С други думи, по-добре да не знае, че и той ще е на кораба, докато не стигнат до пристанището на Ос Кърво. Когато Кювей се озове жив и здрав на равкийска земя, това може и да промени мнението й. „Жив и здрав на равкийска земя“ От тези думи му се сви стомахът. Нямаше търпение да изведе Нина от града, но мисълта да отидат в Равка го побъркваше. Нина явно бе усетила безпокойството му. — Равка е най-безопасното място за Кювей — каза тя. — Само ние можем да го защитим. — И какво точно представлява защитата на Зоя Назяленски? — Тя не е чак толкова лоша — каза Нина и Матиас я стрелна скептично с поглед. — Добре де, ужасна е, но с Женя са видели предостатъчно смърт по време на гражданската война. Вярвам, че ще се опита да избегнат излишни кръвопролития. Матиас се надяваше да е права, но дори да беше, това едва ли имаше значение. — Помниш ли какво ми каза веднъж, Нина? Че ти се иска цар Николай да поведе армиите си на север и да унищожи всичко по пътя си? — Бях ядосана… — И гневът ти беше оправдан. С всички ни е така. Брум няма да спре. Дрюскеле няма да спрат. За тях унищожението на хората като теб, на целия ви вид, е свещена мисия. Беше и негова мисия до неотдавна и истината бе, че Матиас още усещаше внушаваното му с години недоверие, което лесно можеше да се изроди в омраза. Мразеше това усещане, но беше безсилен пред него. — Тогава ще намерим начин да им променим мнението. На всички тях. — Тя го погледна в очите. — Днес използва тъмна бомба в кръчмата. Накарал си Вилан да ти я направи? — Да — призна той. — Защо? Знаеше, че на Нина това няма да й хареса. — Не бях сигурен как парем ще се отрази на способностите ти. Реших, че една тъмна бомба ще ми бъде от полза, ако се наложи да те държа със сила далече от дрогата. Така бих могъл да те надвия, без да те нараня. — И си я взел днес като предпазна мярка? Ако се натъкнем на неприятности? — Да. — С Гриша. Той кимна и зачака гневните й думи, но тя само го гледаше замислено. А после взе, че се приближи. Матиас погледна притеснено към пазачите, които стояха с гръб към тях от другата страна на отворената врата. — Забрави за тях — каза Нина. — Защо още не си ме целунал, Матиас? — Сега не е времето да… — Защото съм Гриша? Възможно ли е още да се страхуваш от мен? — Не! Тя замълча. Виждаше се, че не й е лесно да изрече следващите си думи. — Или е заради поведението ми на кораба? Заради нещата, които направих и казах онази нощ, когато… те молех да ми дадеш още една доза? — Как изобщо можа да си го помислиш? — Ти винаги казваш, че съм безсрамна. Само че… от онова се срамувам. — Тя потръпна силно. — Неприятно чувство впрочем. Като да носиш палто, което не ти е по мярка. — Нина, аз ти се заклех. — Но… — Твоите врагове са мои врагове и ще стоя до теб срещу всеки противник, включително и срещу онази прокълната дрога. Тя поклати глава, сякаш Матиас дрънкаше глупости. — Не искам да бъдеш с мен заради някаква клетва или защото си мислиш, че ми трябва защитата ти, или защото си мислиш, че ми дължиш нещо, някакъв тъп кръвен дълг. — Нина… — започна той, после замълча. — Нина, с теб съм, защото ти ми позволи да бъда с теб. Няма по-голяма чест от тази да те подкрепям. — Чест, дълг. Ясно. Схванах. Можеше да изтърпи гнева й, но разочарованието й беше друго нещо. Матиас познаваше единствено езика на войната, не разполагаше с думите, необходими да изрази това. — Срещата ми с теб беше катастрофа. Тя вдигна вежда. — Благодаря. Дйел, наистина не го биваше. Продължи с препъване и с надеждата тя най-после да разбере. — Но аз съм благодарен за всеки ден от тази катастрофа. Имах нужда от природно бедствие, което да ме разтърси, да ме откъсне от живота, който познавах преди. А ти… ти беше като земетресение, като лавина. — Аз пък си мислех, че съм нежно цвете — каза тя и сложи ръце на кръста си. — Не си цвете, а всички цветове в гората, които се разтварят едновременно. Ти си приливна вълна. Свлачище. Помете ме. — А ти какво би предпочел? — каза тя. Очите й мятаха мълнии, гласът й пресекваше едва доловимо. — Някое свястно фйерданско момиче, което носи високи яки и се цопва в ледената вода, ако случайно му се прииска нещо вълнуващо? — Не това имах предвид! Тя се приближи още. Матиас отново погледна към пазачите. Бяха с гръб към тях и едва ли разбираха фйердански, но със сигурност ги чуваха. — От какво толкова се страхуваш? — предизвика го тя. — Не гледай тях, Матиас. Мен гледай. И той я погледна. Не беше трудно. Трудно беше да не я гледа. Беше толкова хубава във фйерданската носия, късата плетена жилетчица и широките поли. Зелените й очи грееха, страните й бяха поруменели, устните й — полуотворени. Толкова лесно бе да си представи как пада на колене пред нея като молител, как плъзва ръце по белите й прасци, надига роклята и продължава нагоре, покрай коленете към топлината на бедрата й. А най-лошото беше, че знаеше отлично колко ще му хареса това. С всяка своя клетка помнеше допира на голото й тяло през онази първа нощ в китоловния лагер. — Аз… Нищо не искам повече от това. Нищо не искам повече от това ти да ме пометеш. — Но не искаш да ме целунеш? Той вдиша бавно в опит да подреди поне малко мислите си. Изобщо не трябваше да става така. — Във Фйерда… — започна той. — Не сме във Фйерда. Трябваше да й обясни така, че да го разбере. — Във Фйерда — повтори упорито той — вече щях да съм поискал разрешение от родителите ти да излизаме. — Не съм виждала родителите си от дете. — В началото щяхме да имаме придружител. И щях да съм вечерял поне три пъти със семейството ти, преди да ни оставят насаме. — В момента сме насаме, Матиас. — Щях да ти нося подаръчета. Нина килна леко глава. — И? — Зимни рози, ако мога да си ги позволя, и сребърно гребенче за косата ти. — Тези неща не ми трябват. — Ябълков щрудел със сметана. — Нали дрюскеле уж не ядат сладкиши. — Щруделът щеше да е само за теб. — Сега вече те слушам с внимание. — Първата ни целувка щеше да е на шарена сянка в гората по пладне или под звездно небе след селските танци, а не в някакво тъмно и влажно подземие на крачка от въоръжени пазачи. — Чакай да видим дали съм разбрала — каза Нина. — Още не си ме целунал, защото декорът не е достатъчно романтичен? — Не става въпрос за романтика. Ухажването, първата целувка, има си ред в тези неща. Почтеност. — Даже между крадци? Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре и за миг Матиас си помисли, че ще му се присмее, но тя само поклати глава и пристъпи още по-близо. Почти нищо не делеше телата им в момента, а нуждата да премахне дори това нищожно разстояние го влудяваше. — Още първия ден, когато ти би дошъл вкъщи да ме ухажваш почтено и както си му е редът, аз щях да те натисна в килера — каза тя. — Но иначе, да, разкажи ми още за фйерданските момичета, моля. — Те говорят тихо. И не флиртуват с всеки срещнат мъж. — Аз флиртувам и с жени. — Мисля, че би флиртувала и с дърво, ако то ти обърне внимание. — Ако реша да флиртувам с растение, то със сигурност ще реагира подобаващо, повярвай ми. Ти да не би да ревнуваш? — Постоянно. — Това е добре, харесва ми. Какво гледаш, Матиас? — Ниският й глас се разливаше на вълни по цялото му тяло. Той не откъсваше очи от тавана и си мърмореше под нос. — Нищо. — Матиас, да не би да се молиш? — Възможно е. — За въздържание? — сладко каза тя. — Ти наистина си вещица. — Не съм почтено момиче. — Наясно съм. И още как. Толкова наясно, че едвам се побираше в кожата си. — И със съжаление трябва да те информирам, че и ти не си особено почтен. Той рязко сведе поглед към нея. — Аз… — Колко правила наруши, откакто ме познаваш? Колко закона? И те няма да са последните. Двамата с теб… ние нямаме нищо общо с почтеността и благоприличието. — Вдигна лице към него. Беше толкова близо, вече почти се докосваха. — Нищо благоприлично нямаше в начина, по който се срещнахме. Нито в живота ни оттогава. Няма да има благоприличие и в целувката ни. Повдигна се на пръсти и просто ей така устните й се озоваха върху неговите. Дори не беше целувка, а само лек, бърз допир. Преди да се е дръпнала, той я сграбчи. Знаеше, че сигурно не прави нещата както трябва, но сега нямаше време да се тревожи за това, защото Нина беше в ръцете му, устните й се разтваряха, ръцете й се сключиха около врата му, а после… сладки Дйел… езикът й се озова в устата му. Нищо чудно, че фйерданите подхождаха толкова предпазливо към ухажването. Ако можеше да целува Нина, да усеща зъбките й по устните си, да притиска тялото й към своето, да чува този тих гърлен стон — защо изобщо би правил нещо друго? Защо който и да било би правил нещо друго? — Матиас… — прошепна задъхано Нина, а после пак се целуваха. Тя беше сладка като първите пръски дъжд, пищна като ливада през май. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, обхванаха кръста, после продължиха още малко надолу към сладката извивка на ханша. — Матиас! — повиши глас тя и се дръпна. Той отвори очи. Сигурен беше, че е сгрешил в нещо. Нина хапеше долната си устна — розова и подута. Но се усмихваше, а очите й грееха. — Нещо лошо ли направих? — Ни най-малко, прекрасни мой бабинк, но… Зоя се изкашля. — Радвам се, че сте намерили начин да си запълните времето. Физиономията й излъчваше неподправено отвращение, затова пък Женя се беше ухилила до уши. — Дали да не ме пуснеш все пак? — предложи Нина. И Матиас изведнъж видя ситуацията отстрани — споглеждащите се пазачи, Зоя и Женя на прага, както и факта, че след като една година беше държал желанието си на къса каишка, сега беше награбил Нина така, че краката й не опираха в пода. Срамът се стовари отгоре му като вълна в бурно море. Кой фйерданец правеше такива неща?! Той дръпна нежно ръце от задничето й и я пусна да стъпи на пода. — Срам нямаш — прошепна Нина и той усети, че се изчервява като домат. Зоя завъртя очи. — Договаряме сделка с двама влюбени пубертети. Матиас усети как се изчервява на нова сметка, но Нина само пооправи перуката си и каза: — Значи ще приемете помощта ни? След това обсъдиха без бавене подробностите за предстоящата нощ. Не беше съвсем безопасно Нина да се връща в кръчмата, затова решиха, щом тя научи къде и кога гришаните ще могат да се качат на кораба, да изпрати бележка до посолството, най-добре по Иней, която нямаше равна в тайното придвижване. Бежанците щяха да останат скрити до последния момент, а после Женя и Зоя щяха да ги заведат на пристанището. — Едва ли ще мине без битка — каза Матиас. — Шуаните със сигурност наблюдават тази част от града. Още не са събрали смелост да атакуват пазара или посолството, но и това ще стане. — Ще бъдем готови, фйерданецо — каза Зоя и в погледа й Матиас съзря стоманената решимост на роден командир. На излизане от посолството Нина издири златооката сърцеломка от засадата в кръчмата. Шуанско момиче с късо подстригана черна коса и чифт изящни сребърни брадвички на кръста. Според Нина сред гришанските бежанци и дипломати в Кетердам нямало други Корпоралки, освен нея. Значи момичето беше пристигнало наскоро. — Тамар — каза й настоятелно Нина, — ако кергууд се появят, не допускай да те хванат, важно е. Сърцелом под тяхна власт и под въздействието на парем може да наклони везните в тяхна полза така, че да няма връщане назад. Представа си нямаш какво прави тази дрога с хора като нас. — Няма да ме вземат жива — каза момичето, после извади от джоба си малко светложълто хапче и го показа на Нина. — Отрова? — Женя я създаде. Убива моментално. Всички си носим такива хапчета. — Подаде таблетката на Нина. — Вземи го. За всеки случай. Аз имам още. — Нина… — каза Матиас. Но тя не се поколеба. Пъхна хапчето в джоба на полата си, преди Матиас да е казал и дума повече. Измъкнаха се от правителствения квартал по други улички, далече от пазарището и кръчмата, където се бяха събрали стражи от градската. Матиас знаеше, че трябва да е нащрек, че основната му задача е да се приберат без проблеми на Черното було, но се разсейваше постоянно. Заради малкото жълто хапче. Все за него мислеше. По някаква причина хапчето бе събудило спомена за онзи ужасен сън, по-ярък от всякога — ледовете на севера, Нина се е загубила в снега, а той не може да я намери. Спомен, попарил като слана радостното вълнение от целувката. Сънят се беше появил за пръв път на кораба, докато Нина беше най-зле. Онази нощ беше изпаднала в ярост, тресеше се цялата, дрехите й бяха подгизнали от пот. „Ти си добър човек — изкрещяла бе тя. — И добър войник, но тъжната истина е, че не схващаш разликата между двете.“ Малко по-късно яростта утихна, заменена от униние и сълзи. Нина плачеше, съсипана от глада по дрогата, съсипана от угризения. „Съжалявам. Не исках да кажа това. Ти знаеш, че не исках да кажа това, нали?“ А миг по-късно: „Помогни ми, моля те.“ Красивите й очи бяха пълни със сълзи, а на слабата светлина от фенера бледата й кожа изглеждаше покрита със скреж. „Моля те, Матиас, много ме боли. Помогни ми.“ Би направил всичко, за да облекчи страданието й, би дал всичко свое, но се беше заклел, че няма да й даде парем. Само още една доза беше достатъчна да превърне Нина в робиня на дрогата, а Матиас беше дал клетва да не допусне това. Клетва, която трябваше да спази с цената на всичко. „Не мога, любов моя — прошепнал бе той. Топеше кърпи в студена вода и ги слагаше на челото й. — Не мога да ти дам още парем. Накарах ги да заключат вратата отвън.“ Само за миг лицето й се промени, очите й се присвиха на цепки. „Ами разбий шибаната врата, безполезно животно такова!“ „Не.“ Тя го заплю в лицето. Часове по-късно се укроти, задъхана, останала без сили. Беше тъжна, но с ума си. Обърна се на хълбок, затвори отеклите си клепачи и каза: — Говори ми. — За какво? — Каквото и да е. Разкажи ми за исенулф. Не би трябвало да е изненадан, че Нина знае за исенулф — белите вълци, които влизаха в битка рамо до рамо с дрюскеле. Бяха по-едри от обикновените вълци и макар да минаваха през специално обучение, което гарантираше, че ще се подчиняват безпрекословно на господарите си, така и не губеха напълно дивото в себе си. Неизкоренима черта, която ги различаваше от далечните им опитомени братовчеди. Трудно му беше да мисли за Фйерда, за живота, с който се беше сбогувал завинаги, но въпреки това събра сили и започна да й разказва с надеждата да отвлече поне за кратко мислите й от парем. — Понякога има повече вълци, отколкото дрюскеле, друг път повече дрюскеле, отколкото вълци. Вълците са големи инати и сами решават кога да създадат потомство. Хората, които се занимават с отглеждането им, нямат влияние върху това. Нина се усмихна и веднага примижа от болка. — Продължавай — прошепна тя. — Един и същи род развъжда исенулф от поколения. Живеят далече на север, близо до Стенринк, Каменния кръг. Когато се родят нови кученца, ние отиваме там — с шейни и пешком — и всеки дрюскеле си избира кутре. И вече отговаряте един за друг. Биете се рамо до рамо, спите в едни и същи кожи, делите си храната. Вълкът не е домашен любимец. Той е воин като теб, брат. Нина потръпна и Матиас изведнъж се засрами. В сражение с Гриша вълците бяха елементът, който уравновесяваше везните в иначе неравната битка — обучени бяха да разкъсват гърлата на враговете. По някаква причина сърцеломите не можеха да въздействат на животни. Нина би била напълно беззащитна в такъв двубой. — А ако нещо се случи с вълка? — попита тя. — Обучаваме нов, но загубата е опустошителна. — А какво става с вълка, ако неговият дрюскеле бъде убит? Матиас дълго мълча. Не искаше да мисли за това. Трас му беше като дете. — Пускат ги на свобода, в дивото, но глутниците не ги приемат. А какво е вълк без глутница? Исенулф не могат да живеят сами. Кога другарите му бяха решили, че Матиас е мъртъв? Брум ли беше отвел Трас в ледовете? Мисълта как вълкът му е останал сам, как е надавал вой нощ след нощ, как е чакал Матиас да се появи и да го прибере у дома… Тази мисъл отваряше дупка в сърцето му. Кънтяща дупка, сякаш нещо се е счупило там и е оставило ехо след себе си, като клонка, прекършила се под тежестта на твърде много сняг. Сякаш доловила скръбта му, Нина отвори очи, зелени като разпукваща се пъпка, цвят, който го изтръгваше от леда. — Как му беше името? — Трасел. Тя се усмихна едва-едва. — Непослушко. — Никой друг не го искаше. — Защо, изтърсак ли беше? — Не — каза Матиас. — Тъкмо обратното. Пътували бяха усилно повече от седмица до Каменния кръг. На Матиас онова пътуване не му хареса. Беше само на дванайсет тогава, наскоро приет за чирак в ордена на дрюскеле, и всеки ден беше на крачка да избяга. Нямаше нищо против обучението. Дългите часове на тежки тренировки му помагаха да се отърси временно от мъката, да забрави за изгубеното си семейство. Искаше да стане офицер. Искаше да се сражава с Гриша. Искаше да почете паметта на родителите си и сестра си. Дрюскеле му бяха дали цел. Но другото? Глупавите шеги в столовата? Безкрайните фукни и празното дрънкане? Те не му трябваха. Той си имаше семейство. Майка, баща и сестра, погребани в земята, душите им отишли при Дйел. Дрюскеле бяха просто средство за постигане на целта. Брум го беше предупредил, че никога няма да стане истински дрюскеле, ако не свикне да приема другите момчета като свои братя, но Матиас не му вярваше. Той беше най-едрият, най-силният, най-бързият. Не му трябваха приятели, за да оцелее. По време на цялото пътуване се вози отзад в шейната, сгушен в кожите и без да говори с никого, а когато най-после стигнаха до Каменния кръг, изостана, обзет от внезапна неувереност, стоеше и гледаше как другите момчета тичат към голямата плевня, викат и се бутат едно-друго, състезават се кой ще стигне пръв до котилото от бели вълчи кутрета с леденосини очи. В действителност отчаяно му се искаше да има свое вълче, но знаеше, че кутретата може да не стигнат за всички. Старата жена, която ги развъждаше, щеше да реши кое кутре при кое момче да отиде и кои момчета ще си тръгнат с празни ръце. Другарите му вече бяха наобиколили старицата и й правеха мили очи. — Вижте! Това ме хареса. — Гледай, гледай! Накарах го да седне! Матиас знаеше, че трябва да прави като тях, да положи някакво усилие, но вместо това тръгна безцелно към кучкарниците в дъното на плевнята. В ъгъла имаше телена клетка и нещо привлече погледа му — жълтеникаво намигване, отражение в нечии сърдити очи. Приближи се и видя млад вълк, попораснало кутре. Животното изръмжа насреща му с наведена глава и оголени зъби, козината по врата му настръхна. Напряко на муцуната му имаше дълъг белег, който пресичаше едното му око и беше променил частично цвета на ириса — от синьо в пъстро кафяво. — Хич не се занимавай с този — каза му гледачката. Матиас не беше усетил кога е тръгнала след него. — Вижда ли? — Вижда той, но не обича хора. — Защо? — Избяга, като беше малък, още кутре. Минал три километра по леда. Някакво хлапе го намерило и срязало муцуната му със счупена бутилка. Оттогава не дава никой да го доближи, а и вече е голям за обучение. Скоро май ще трябва да го приспя. — Нека аз го взема. — Дори храна няма да вземе от ръката ти, момче. Само ще те ухапе, повярвай ми. Следващия път ще ти дадем кутре. Веднага, щом жената се отдалечи, Матиас отвори клетката. И веднага, щом той отвори клетката, вълкът се хвърли напред и го ухапа. Искаше да извика, когато зъбите потънаха в месото му под лакътя. Паднаха на земята, Матиас — отдолу, вълкът — върху него, а болката… такава силна болка изпитваше за пръв път. Но въпреки това не издаде и звук. Гледаше вълка право в очите, докато зъбите потъваха все по-надълбоко в мускула, а в гърдите на животното клокочеше заплашителен звук. Предполагаше, че челюстите на младия вълк вече са достатъчно силни да счупят костите на ръката му, но въпреки това не се дърпаше, не извика, не отклони поглед и за миг. „Няма да те нараня — закле се той, — дори ти да ме нараниш.“ Времето течеше бавно, един дълъг миг, после още един. Ръкавът му подгизваше от кръв. Причерня му пред очите. А после вълкът лека-полека отпусна захвата си. Седна на задните си крака и кривна глава настрани, бялата му муцуна червена от кръвта на Матиас. Издиша тежко. — И на мен ми е приятно да се запознаем — каза Матиас. Надигна се предпазливо, уви ръката си с пеша на ризата, а после тръгна заедно със своя вълк, и двамата окървавени, към групичката момчета в сиви униформи, които си играеха с белите вълчета. — Този е мой — каза той и всички се обърнаха да го погледнат. Старицата поклати глава. После Матиас припадна. През онази нощ на кораба Матиас бе разказал на Нина за Трасел, за свирепия му нрав и грозния белег. Накрая тя сякаш заспа и той си позволи да затвори очи. Ледът го чакаше. Убийственият вятър оголи белите си зъби, вълците виеха в далечината, Нина викаше, но Матиас не можеше да я намери. Оттогава сънуваше все същото всяка нощ. Трудно би могъл да пренебрегне повтарящия се сън, да не види в него лоша поличба, и сега, когато Нина пусна небрежно жълтото хапче в джоба си, бурята се изви отново — воят на вятъра писна в ушите му, студът се намести в костите му, студът, както и пълната увереност, че ще я загуби. — Възможно е парем повече да не ти действа — каза той. Стигнали бяха до пустия канал, където ги чакаше лодката. — Какво? — Силата ти се е променила, нали? Нина забави крачка. — Да. — Заради парем? Нина спря на място. — Защо питаш? Не искаше да я пита. Искаше пак да я целуне. Но вместо това каза: — Ако шуаните те заловят и ти дадат парем, може и да ударят на камък. — Или може да стане като преди, че и по-лошо. — Онова хапче, отровата, която ти даде Тамар… Нина сложи ръка на рамото му. — Няма да ме заловят, Матиас. — Но ако все пак те… — Не знам какво се случва с мен и дали е закъснял ефект от дрогата. Предпочитам да вярвам, че с времето ще отшуми. — А ако не стане така? — Трябва да стане — каза тя, навъсила чело. — Не мога да живея така. Все едно… все едно съм себе си само наполовина. Макар че… — Макар че какво? — настоя той. — Сега копнежът не е толкова силен — бавно каза тя, сякаш току-що си е дала сметка за тази промяна. — Всъщност почти не се бях сещала за парем след сбиването в кръчмата. — Смяташ, че това се дължи на новата ти сила? Че тя е помогнала някак? — Може би — каза предпазливо тя. — А и… — Намръщи се. Матиас чу нисък ръмжащ звук. — Това коремът ти ли беше? — Да — кимна Нина и широка усмивка разполови лицето й. — Матиас, умирам от глад. Нима наистина се оправяше? Най-сетне? Или сблъсъкът в кръчмата просто е събудил апетита й? Нямаше значение. Тази широка усмивка беше най-важното нещо на целия свят. Той я грабна в ръце и я завъртя. — Ще си разтегнеш нещо, ако продължаваш така — каза Нина през смях. — Лека си като перце. — Хич не ща и да виждам птицата, дето има такива пера. Пусни ме и да идем някъде за гофрети. Мога да изям купчина, висока колкото теб, че и… — Млъкна внезапно и пребледня като платно. — О, светци… Матиас погледна през рамо и се озова лице в лице със самия себе си. На стената беше залепен плакат с удивително точен негов портрет. И надпис на няколко езика. ТЪРСИ СЕ. Нина съдра плаката от стената. — Нали уж трябваше да си мъртъв. — Явно някой е поискал да види тялото на Музен, преди да го погребат. — Вероятно фйерданите. Или пък някой служител в затвора. Под портрета имаше още нещо, надпис на керчски. Матиас владееше езика само говоримо, но все пак различи името си и числото. — Петдесет хиляди крюге. Предлагат награда за залавянето ми. — Не точно — каза Нина. Посочи към текста под отпечатаните с едър шрифт цифри и преведе: — Търси се. Матиас Хелвар. Жив или мъртъв. Има цена за главата ти. 
  16. Йеспер 
 


 Когато Нина и Матиас влетяха в гробницата, Йеспер толкова им се зарадва, че му се прииска да скочи от масата и да затанцува валс и с двамата. Вече час се опитваше да обясни на Кювей как ще стигнат до посолството и у него се зараждаше сериозното подозрение, че хлапето нарочно се прави на тъпо. Сигурно защото му харесваха нелепите жестове, с които Йеспер придружаваше всяко изречение. — Може ли да повториш последното? — каза проклетникът и се наведе по-близо през масата. — Нина — изохка Йеспер, — би ли помогнала, моля? — Слава на светците — каза Иней и стана от масата, където с Вилан и Каз се опитваха да сглобят нещо полезно от купчината въжета и джаджи, които Каз беше отмъкнал от Зиркойския цирк. Вече два часа Вилан се опитваше да преработи мрежата така, че да послужи на Иней при силозите — идеята беше да прикрепи към краищата й намагнитизирани щипки, за да прилепнат здраво към металните стени. — Защо го гледаш постоянно? — попита Кювей. — Аз изглеждам като него. Гледай мен. — Не го гледам бе — възрази Йеспер. — Просто… интересно ми е какво правят. Колкото по-скоро Кювей се качеше на кораба, толкова по-добре. В гробницата започваше да става пренаселено. — Свързахте ли се с бежанците? — попита Иней и разчисти единия ъгъл на масата, за да седнат. — Всичко мина като по вода — каза Нина. — Ако не броим, че счупихме няколко прозореца и едва не ни застреляха. Каз вдигна глава с внезапен интерес. — Големи неприятности в Малката Равка? — попита Йеспер. — Чак пък големи. Справихме се — отвърна Нина. — Кажете ми, че има нещо за ядене. — Гладна си? — възкликна Иней. Всички я погледнаха втренчено, тя повдигна широките си поли в реверанс и каза: — Да, да, Нина Зеник е гладна. Ще ми дадете ли да ям нещо, или ще трябва да сготвя някого от вас? — Не ставай смешна — каза Йеспер. — Ти не можеш да готвиш. Иней вече ровеше из оскъдните им хранителни запаси и редеше пред Нина осолена треска, сушено месо и стари бисквити. — Какво стана в кръчмата? — попита Каз. — Бежанците се крият в посолството — каза Матиас. — Срещнахме се със… — С водача им — прекъсна го Нина. — Ще чакат да им пратим съобщение. — Натика две бисквити в устата си. — Ужасни са. — По-бавно — каза Матиас. — Ще се задавиш. — Струва си рискът — изломоти тя и се опита да преглътне. — За стари бисквити? — Представям си, че са кекс. Кога потегля корабът? — Спряхме се на един, който потегля за Ос Кърво, натоварен с меласа. По график ще напусне пристанището в единайсет камбани — каза Иней. — Спехт работи по документите. — Чудно — каза Нина, после извади от джоба си намачкан лист хартия и го заглади върху масата. От листа ги гледаше портрет на Матиас. — Трябва да се махнем от града по най-бързия начин. — Мамка му! — каза Йеспер. — Обаче Каз и Вилан го водят. — И махна към стената, където бяха залепили другите обяви — за Йеспер, Каз, Иней. Ван Ек още не беше дръзнал да разлепи лицето на Кювей Юл-Бо из цял Кетердам, но трябваше да поддържа преструвката, че издирва сина си, затова имаше и плакат, който предлагаше награда за онзи, който му върне Вилан ван Ек жив и здрав. Вилан беше нарисуван със старото си лице, разбира се, макар че, ако питаха Йеспер, приликата беше в най-добрия случай приблизителна. Само Нина не висеше на стената. Тя никога не се беше срещала лично с Ван Ек и макар връзката й с Утайките да не беше тайна за никого, възможно бе търговецът да не подозира за участието й в тази история. Матиас се приближи до стената да разгледа обявите. — Сто хиляди крюге! — прочете той и погледна с вдигнати вежди към Каз. — Как ли пък да струваш толкова! Намек за усмивка разтегли устните на Каз. — Пазарът определя цената. — Да му се не види и пазарът — каза Йеспер. — За мен предлагат само трийсет хиляди. — Животът ви е изложен на опасност — каза Вилан. — А вие се държите сякаш е някакво състезание! — Висим от часове в тази гробница, търговче. Място не мога да си намеря от скука. — Може би трябва всички да отидем в Равка — каза Нина и почука с пръст обявлението за Иней. — Вече не е безопасно да оставате тук. — Идеята не е лоша — рече Каз. Иней го стрелна с поглед. — Склонен си да отидеш в Равка? — За нищо на света. Аз ще остана тук и ще си кротувам. Искам да видя с очите си как животът на Ван Ек ще се разпадне, когато чукът се стовари отгоре му. — Но ти би могла да дойдеш — обърна се Нина към Иней. — Както и ти, Йеспер. Може да вземем и Колм. Йеспер си помисли за баща си в първокласния хотел. Сигурно беше изтъркал килима в стаята си от ходене напред-назад. Едва преди два дни го беше видял за последно да изчезва между надгробните плочи, когато пратиха Роти да го откара в града, но му се струваше много по-отдавна. Оттогава Йеспер едва не стана жертва на шуанските ловци на Гриша и се сдоби с награда за главата си. Но ако си свършеха работата тази нощ, баща му щеше да остане в неведение за неприятностите му. — Забрави — поклати глава той. — Искам тате да си получи парите по най-бързия начин и да си хване кораб за Новий Зем. Съня си загубих от тревоги и няма да си отдъхна, докато той не стигне жив и здрав във фермата. Не, ние ще се крием в хотела му, докато машинациите на Ван Ек не бъдат разкрити и пазарът на захарта не полудее. — Иней? — каза Нина. Всички погледнаха към Привидението. Всички, освен Йеспер. Той наблюдаваше Каз, искаше да види реакцията му при перспективата Иней да напусне града завинаги. Но нищо по лицето му не се промени, слушаше ги безразлично, сякаш обсъждаха по кое време да сервираш вечерята. Иней поклати глава. — Когато отида в Равка, ще е с мой собствен кораб, направляван от мой екипаж. Йеспер вдигна високо вежди. — Ти пък кога стана мореплавател? И кой нормален човек ще иска да пътува с кораб повече от крайно необходимото? Иней се усмихна. — Чувала съм, че този град подлудява хората. Каз извади часовника си от джоба на жилетката. — Наближава осем камбани. Тази вечер Ван Ек събира търговския съвет в дома си. — Дали ще се съгласят да включат още ресурси в издирването на Вилан? — попита Нина. — Вероятно. Но това вече не ни засяга. Важното е, че шумът и движението от толкова гости в къщата ще осигурят нужното прикритие, така че двамата с Вилан да отмъкнем печата от сейфа. В същото време Нина и Иней ще ударят Сладкия риф. Пазачите патрулират около комплекса със силозите постоянно и една обиколка отнема приблизително дванайсет минути. Винаги оставят хора на портата, така че внимавайте на влизане. — Той остави на масата малко, добре запечатано шишенце. — Това е екстракт от кафе. Кювей, Нина, Йеспер, искам от вас да се напарфюмирате добре с това нещо. Ако шуанските войници наистина надушват Гриша, това би могло да ги обърка. — Кафе? — попита Кювей, издърпа корковата тапа на шишенцето и подуши предпазливо. — Умно — каза Йеспер. — Случвало се е да внасяме контрабандно юрда и подправки в чували с мляно кафе, за да не ги надушат кучетата на градската стража. Обърква им обонянието. Нина взе шишенцето и мацна щедро количество от екстракта зад ушите си и по вътрешната страна на китките. — Да се надяваме, че ще обърка и кергууд. — Сега за бежанците — продължи Каз. — Колко са? — По-малко от очакваното. Петнайсет, плюс… ъъъ… двама души от посолството. Седемнайсет общо. — Да не забравяме теб, Матиас, Вилан и Кювей. Двайсет и един. Спехт ще се нуждае от точната бройка, за да фалшифицира писмото от Ван Ек. — Аз оставам — каза Вилан. Йеспер преплете пръсти, за да не размаха ръце. — Така ли? — Втори път няма да бягам от града заради баща си. — Защо всички толкова държите да останете в тая клоака? — изръмжа Нина. Йеспер се наклони назад със стола си, загледан в Каз. Той не изглеждаше изненадан, че Вилан е променил решението си. — Знаел си — каза Йеспер, сглобявайки със закъснение пъзела. — Знаел си, че майката на Вилан е жива. — Майката на Вилан е жива?! — възкликна Нина. — Иначе защо ще ви позволявам да ходите в Олендаал? — попита Каз. Вилан примигна. — Знаел си, че лъжа за каменоломната. Йеспер се ядоса. Едно беше Каз да се бъзика с него, но Вилан не беше като другите от бандата. Макар да беше случил на ужасен баща, Вилан не беше позволил нито на него, нито на Кетердам да го озлобят. Хлапето още вярваше, че хората могат да постъпват почтено. Йеспер посочи Каз с пръст. — Не трябваше да го пращаш така в „Света Хилде“. Без да му кажеш за майка му. Жестоко е. — И необходимо. Вилан стисна юмруци. — Защо? — Защото ти все още си затваряше очите за баща си. За истината. — Можеше да ми кажеш. — Ти беше гневен, но гневът не трае дълго, изхабява се. Исках да предизвикам чувството ти за справедливост. Вилан скръсти ръце. — Е, получи се. Каз отпусна ръце върху бастуна си. — Става късно, така че спрете да циврите за бедния Вилан и се фокусирайте върху непосредствените си задачи. Матиас, Йеспер и Кювей ще тръгнат за посолството в девет камбани и половина. Ще се приближите откъм канала. Йеспер, ти си висок, мургав и се набиваш на очи… — Тоест прекрасен. — Тоест трябва да си отваряш очите на четири. — Великолепието винаги върви с висока цена. — По-сериозно, ако обичаш — сряза го Каз с глас като ръждиво острие. Наистина ли се тревожеше за него? По-скоро се тревожеше Йеспер да не прецака работата. — Искам да действате бързо — продължи Каз — и да заведете всички на доковете, но не преди десет камбани. Няма нужда да висите на кея и да привличате излишно внимание. Ще се срещнем на Трето пристанище, котвено място петнайсет. Корабът се казва „Верадер“. Пътува по курс до Равка няколко пъти годишно. — С тези думи Каз се изправи. — Опичайте си акъла и не вдигайте излишен шум. Ако Ван Ек усети какво сме намислили, всичко отива на вятъра. — И се пазете — добави Иней. — Искам да празнуваме всички заедно, когато корабът напусне пристанището. Йеспер искаше същото. Искаше всички да видят утрото след тази нощ живи и здрави. — Шампанско ще има ли? Нина облизваше пръстите си, довършила бисквитите. — Аз ще съм там, значи ще е достатъчно пенливо. Не им оставаше нищо друго, освен да приключат с опаковането на екипировката. Без многословни сбогувания. Йеспер се приближи до Вилан, който прибираше разни неща в раницата си, и се престори, че търси нещо сред купчината карти и документи. Поколеба се, накрая каза: — Може да останеш с мен и баща ми. Ако искаш. В хотела. Ако ти трябва място да изчакаш събитията. — Сериозно? — Ми да — каза Йеспер и вдигна рамене. Жестът не му идваше отвътре. — Иней и Каз също трябва да дойдат, ако питаш мен. Не може да се пръснем из целия град и да чакаме справедливото възмездие. — А след това? Когато баща ти си получи парите и изплати кредита към банката, ти ще се върнеш ли в Новий Зем? — Би трябвало. Вилан чакаше. Но Йеспер нямаше готов отговор, който да му предложи. Ако се върнеше във фермата, щеше да е на цяло море разстояние от изкушенията на Кетердам и Кацата. Но това не беше гаранция, че няма да се забърка в други неприятности. А и ще е богат, много богат. Дори след като изплатяха кредита, щяха да му останат повече от три милиона крюге. Вдигна отново рамене. — Каз е по плановете. — Да — кимна Вилан, но по лицето му се изписа разочарование. — Ами ти? Сигурно вече си планирал бъдещето си в детайли? — Не съм. Знам само, че ще измъкна майка ми от онова място и ще се опитам да й дам всички възможни удобства, да си създадем нов живот заедно. — После кимна към обявите на стената. — Ти наистина ли искаш това? Да бъдеш престъпник? Да живееш от един удар до следващия, от една битка до следващата, да рискуваш живота си всеки божи ден? — Честно ли? Той знаеше, че Вилан едва ли ще хареса отговора. — Време е — подкани ги Каз от прага. — Да, това искам — каза накрая Йеспер. Вилан преметна раницата на рамо и без да мисли, Йеспер посегна да оправи презрамката. И не дръпна ръка. — Но не само това. — Тръгвайте — изстърга Каз. „Ще му счупя тоя бастун в главата.“ Йеспер пусна презрамката. — Никакви оплаквачки. — Никакви погребения — тихо отвърна Вилан. После тръгна с бърза крачка към входа и двамата с Каз излязоха. Беше ред на Нина и Иней. Нина се беше скрила в един от страничните проходи да съблече нелепата фйерданска носия и сега се появи в далеч по-практично облекло — панталон, дълга риза и палто отгоре, всичко по равкийската мода. Доста се бе позабавила с преобличането, сигурно защото беше дръпнала Матиас след себе си в прохода. А предвид разрошената коса и зачервените бузки… — Обсъждали сте удара? — не се стърпя Йеспер. — Уча Матиас как да се забавлява. Той е схватлив ученик впрочем. Много се старае. — Нина… — предупредително изръмжа Матиас. — Има проблеми с дисциплината обаче. Трябва да поработим допълнително след часовете, за да ги отстраним. Иней тикна шишенце с кафеен екстракт в ръцете на Йеспер. — Нали ще внимаваш, Йес? Бъди по-предпазлив, моля те. — Умея да съм предпазлив толкоз, колкото Матиас умее да се забавлява. — Много добре си се забавлявам аз — рече Матиас. — Много добре, наистина — съгласи се Йеспер. Искаше да им каже още неща, най-вече на Иней, но не пред другите. „А може би никога“ — призна си той неохотно. Дължеше на Иней извинение. От глупост ги беше изложил на риск, заради него им бяха спретнали онази засада на Пето пристанище, преди да отплават за работата в Ледения палат, и тази негова грешка едва не бе коствала живота на Привидението. На как се извинява човек за такова нещо, мамка му? „Прощавай, че заради мен те намушкаха и едва не умря. Кой иска гофрети?“ Преди да е казал каквото и да било, Иней го млясна по бузата, Нина посочи многозначително плакатите на стената, а той остана да чака в гробницата до девет камбани и половина в компанията на намусения Кювей и Матиас, който само крачеше напред-назад като животно в клетка. Кювей се зае да подреди за пореден път тетрадките в раницата си. Йеспер седна на масата. — Сериозно ли ти трябват всичките? — Да — каза Кювей. — Ти бил ли си в Равка? „Горкото хлапе го е страх“ — помисли си Йеспер. — Не, но ти ще си с Нина и Матиас. Кювей хвърли поглед на Матиас и прошепна: — Той е много суров. Йеспер се разсмя. — Е, не е най-приятната компания, но си има и добри качества. — Чувам те, Фейхи — изръмжа Матиас. — Браво. Не ми се искаше да викам. — Изобщо ли не се тревожиш за другите? — попита Матиас. — Тревожа се, естествено. Но всички отдавна не носим пеленки. Вече е късно да се тревожим. На крачка сме от забавната част — каза той и потупа револверите си. — Ще се развихрим, пич. — Или ще умрем. И ти като мен знаеш, че Нина не е в най-добрата си форма. — Не е и нужно за този удар. Идеята, уви, е изобщо да не влизаме в битка. Матиас спря да крачи и се тръсна на един стол от другата страна на масата. — Какво стана при къщата на езерото? Йеспер заглади ъгълчето на една от картите. — Не съм сигурен, но Нина май задуши онзи тип до смърт с облак прах. — Не разбирам — каза Матиас. — Облак прах? Днес направи нещо подобно с парченца от кости. Не можеше да прави такива неща преди да вземе парем. Смята, че промяната е временна, закъснял ефект от дрогата, но… — Обърна се към Кювей. — Парем може ли да промени силата на Гриша? Да я преобразува някак? Да я унищожи? Кювей дърпаше неспокойно закопчалката на раницата си. — Предполагам, че е възможно. Тя оцеля след абстиненцията. Това се случва много рядко, а ние знаем съвсем малко и за дрогата, и за гришанската сила. — Не сте разпорили достатъчно Гриша за да решите гатанката? Думите сами излязоха от устата на Йеспер. Не би трябвало да ги изрича, не беше справедливо. Кювей и баща му също бяха Гриша и не биха могли да прекратят експериментите, които правителството им провеждаше. — Сърдиш ми се? — попита Кювей. Йеспер се усмихна. — Аз рядко се сърдя, не ми е в природата. — Да бе — изсумтя Матиас. — Сърдит и уплашен. Йеспер претегли с поглед едрия фйерданец. — Какво рече? — Йеспер е много смел — обади се с негодувание Кювей. — Благодаря, хлапе, време беше някой да го забележи. — Йеспер протегна крака и ги кръстоса при глезените. — Искаш да ми кажеш нещо ли, Матиас? — Защо няма да отидеш в Равка? — Баща ми… — Баща ти ще мине и без нас тази нощ. А и щом си толкова загрижен за него, защо днес не отиде в хотела му? — Не виждам защо това да те засяга, Матиас. Гледай си твоята работа. — Знам какво е да се срамуваш от себе си и от постъпките си. — Сериозно ли искаш да говорим за това, дрюскеле? Ловец на вещици, нали така се превежда? Аз не се срамувам. Предпазлив съм. Благодарение на хора като теб светът е опасно място за хора като мен. Винаги е било така и няма признаци нещата да се променят в скоро време. Кювей се пресегна да го докосне по ръката. Умолителен жест, също като погледа в очите му. — Разбери. Моля те. Онова, което направихме с татко… Опитвахме се да оправим нещата, да намерим начин гришаните да… — Сниши разтворената си длан, сякаш натискаше нещо. — Да потиснат силата си? — предположи Матиас. — Да. Точно. Да се крият по-лесно. Ако не използват силата си, Гриша се разболяват. Остаряват, уморяват се бързо, губят апетит. Шу така разпознават гришаните, които живеят в тайна. — Аз не използвам силата си — каза Йеспер. — И въпреки това… — Вдигна ръка и започна да изброява на пръсти. — Първо, веднъж се хванах на бас и изядох цяло корито с гофрети, напоени в ябълков сироп, и пак не ми стигнаха. Второ, енергия никога не ми е липсвала. Трето, не съм боледувал и един ден в живота си. — Сериозно? — каза Матиас. — Има много видове болести. Йеспер отпусна ръце върху револверите си. Фйерданецът определено си търсеше белята тази вечер. Кювей отвори раницата си и извади тенекиена кутийка с обикновена юрда, от онази, която се продаваше навсякъде в Кетердам. — Юрдата е стимулант, маха умората. Баща ми смята… смяташе, че тя може да ни помогне. Ако се намери правилната формула, гришаните ще запазят здравето си дори да не използват своята сила. — Обаче не се е получило точно така, нали? — каза Йеспер. Добре де, може и да беше мъничко сърдит. — Тестовете не протекоха по план. После някой в лабораторията се е разприказвал. Правителството разбрало и решило да използва парем за друго нещо. — Поклати глава и посочи към раницата си. — Сега аз се опитвам да си спомня експериментите на татко. — Затова ли постоянно дращиш в онези тетрадки? — Водя си дневник. — Трябва да е много интересен. Ден първи — вися в гробница. Ден втори — пак вися в гробница. Матиас не му обърна внимание, вместо това попита Кювей: — И има ли някакъв резултат? Кювей се намръщи. — Слаб. Така мисля. Ако имам истинска лаборатория и работя с други учени, може и повече да успея. Аз не съм като татко. Той беше фабрикатор. Аз съм огнетворец. Това не е силата ми. — А в какво е силата ти? — попита Йеспер. Кювей го погледна замислено, после се намръщи. — Така и не разбрах. В Шу Хан ние живеем в страх. Не се чувствах у дома там. Виж, това Йеспер можеше да разбере. Взе кутийката с юрда и я отвори. Качествена стока с отличен аромат, изсушените цветове не бяха натрошени, нито яркият им оранжев цвят беше избелял. — Значи вярваш, че ако ти дадат лаборатория и работиш с фабрикатори, би могъл да повториш експериментите на баща си и да откриеш противоотрова? — Надявам се — каза Кювей. — На какъв принцип ще действа? — Ще изчисти ли тялото от парем? — попита Матиас. — Да. Ще изтегли дрогата — кимна Кювей. — Но дори ако създадем противоотровата, как ще я приложим? — Ще трябва да се приближиш достатъчно, за да я инжектираш или да принудиш човека да я глътне — каза Матиас. — А влезеш ли му в обсега, свършен си — довърши Йеспер. Йеспер извади едно цветче от юрда и го завъртя между пръстите си. Рано или късно някой щеше да създаде своя версия на юрда парем и когато това станеше, всяко от тези цветчета щеше да струва скъпо и прескъпо. Ако се съсредоточеше върху цветчето, можеше да усети как то се разпада на съставните си елементи. Не че виждаше нещо, по-скоро долавяше смътно различните миниатюрни частици материя, които изграждаха цялото. Върна цветчето в кутията. Като малък обичаше да се излежава в нивите на татко си. Точно тогава откри, че може да изцеди цвета на юрда листенце по листенце. Един следобед толкова му доскуча, че изписа мръсна дума в едно от пасищата. Баща му адски много се ядоса. От страх, разбира се. Толкова крещя на Йеспер, че прегракна, а после се тръсна на един стол, седеше и го гледаше мълчаливо, стиснал чаша в големите си ръце. За да не се вижда, че треперят. Отначало Йеспер реши, че баща му се е ядосал заради мръсната дума, но проблемът, оказа се, изобщо не е бил в нея. — Йес — каза накрая баща му, — повече никога не прави така. Обещай ми. Майка ти имаше същия дар. Нищо добро няма да излезе от него. Носи нещастие. — Обещавам — побърза да каже Йеспер. Искаше да оправи нещата, още не можеше да повярва, че търпеливият му и спокоен баща е изпаднал в такава ярост. Но в главата му се въртеше друго: „Мама не изглеждаше нещастна“. Всъщност майка му умееше да се радва на живота. Родена в Новий Зем, тя беше много тъмна, с наситеношоколадова кожа и толкова висока, че баща му вдигаше глава, за да я погледне в очите. Преди Йеспер да порасне достатъчно, за да ходи на нивата с татко си, прекарваше времето у дома, с нея. С радост й помагаше в домакинските задачи — пране, готвене, цепене на дърва. — Как е моята земя? — питаше тя всеки ден, щом баща му се прибереше от полето, и по-късно Йеспер научи, че фермата е на нейно име, сватбен подарък от баща му, който бе ухажвал Адити Хили близо година, преди тя да го удостои с вниманието си. — Цъфти — отговаряше той и я целуваше по бузата. — Също като теб, любов моя. Колм все му обещаваше, че вечерта ще си поиграят и ще го научи да дялка фигурки от дърво, но така и не спази обещанието си — вечеряше, а после заспиваше пред огнището с ботушите на краката, подметките им оранжеви от юрдата. Йеспер и майка му издърпваха с общи усилия и през тих смях ботушите от краката на татко Колм, завиваха го с одеяло и се залавяха с вечерните си задачи. Вдигаха масата, прибираха прането от простора, после майка му го слагаше в леглото. Без значение колко работа я чакаше, колко животни трябваше да нагледа и колко кошници да поправи, майка му никога не се уморяваше, беше пълна с енергия точно като него. И винаги намираше време да му прочете приказка преди лягане или да го приспи с тиха песен. Именно тя го беше научила да язди кон, да слага стръв на въдица, да чисти риба, да скубе пъдпъдък, да пали огън с две нищо и никакви пръчки, както и да вари хубав чай. Научи го и да стреля. Първо с детска пушка с топчета, която си беше повече играчка, отколкото оръжие, а после с пистолети и истинска пушка. — Всеки може да стреля — казваше му тя. — Но не всеки може да се прицели. Научи го как да стреля от голямо разстояние, как да намира дирите на животно в шубрака, обясни му за шегите, които слънцето си прави с очите на стрелеца, също и за вятъра — как да съобразява прицела си със силата и посоката му. Научи го да стреля тичешком и от конски гръб. Майка му можеше всичко. Освен явните уроци, имаше и тайни. Понякога се прибираха вкъщи късно и не оставаше време да се приготви вечеря. Тогава тя сваряваше вода, без да пали печката, и само с поглед караше тестото да втаса. Виждал я бе да маха петна от дрехи с лек жест, освен това сама правеше барут, като извличаше селитрата от дъното на отдавна пресъхнало езеро близо до фермата. — Защо да плащам за нещо, което мога да си направя сама, че и по-добре? — казваше тя. — Но няма да казваме на татко, нали? А когато Йеспер я питаше защо да не му казват, тя казваше, че татко Колм си имал достатъчно грижи на главата, та да се притеснява и за нея. Но татко пак се притесняваше, особено когато някой от земенските й приятели идваше във фермата да търси помощ или лечение. — Мислиш, че роботърговците няма да те намерят тук? — попита я той една вечер. Крачеше напред-назад из дървената къща, а Йеспер се беше завил презглава с одеялата и се преструваше, че спи. — Ако се разчуе, че тук живее Гриша… — Не знам дали ще се разчуе — каза Адити и махна с ръка. Ръцете й бяха красиви, изящни. — Знам обаче, че не мога да променя себе си и че ако мога да помогна на хората с дарбата си, значи съм длъжна да го направя. — Ами синът ни? На него нищо ли не дължиш? Основното ти задължение е да не се излагаш на опасност, за да не те загубим. Тогава майка му обхвана в шепи лицето на Колм, нежно и с цялата си любов. — Що за майка бих била, ако крия своите таланти от детето си? Ако позволя на страха да направлява живота ми? Ти знаеше каква съм, когато ме помоли да избера теб, Колм. Не искай от мен да бъда нещо по-малко. И ядът на баща му се разсея без следа. — Знам, но се побърквам при мисълта, че може да те загубя. Тя се засмя и го целуна. — Тогава ме дръж близо до себе си — каза тя и му намигна. С това спорът им приключи. До следващия. Оказа се, че баща му е грешал. Не роботърговци им отнеха Адити. Една нощ Йеспер се събуди от нечии гласове, подаде глава над завивките и видя майка си да облича палто върху дългата нощна риза и да отива за шапката и ботушите. Беше на седем тогава, дребничък за възрастта си, но достатъчно голям да знае, че най-интересните разговори се случват, след като той си легне. Някакъв земец стоеше на прага с прашни дрехи за езда, а бащата на Йеспер тъкмо казваше: — Посред нощ е. Толкова ли не може да почака до сутринта? — Ако Йес лежеше болен, дали би задавал този въпрос? — обади се майка му. — Адити… Тя целуна Колм по ризата, после награби Йеспер с все завивките. — Будно ли е малкото ми зайче? — Не — каза той. — Е, значи сънуваш тогава. — Върна го в леглото, зави го и го целуна по бузките и челото. — Заспивай, малко зайче, а утре сутрин ще се видим. Но така и не се прибра на следващия ден, а когато рано заранта на по-следващия на вратата се почука, не беше майка му, а същият прашен земец. Колм грабна сина си и изхвърча от къщата. Нахлупи шапка на главата си, сложи Йеспер на седлото пред себе си и пришпори коня в галоп. Яхнал прашен кон, прашният мъж препускаше пред тях, прекосиха километри обработваема земя и най-после спряха пред бяла фермерска къща в края на нивите с юрда. Беше много по-хубава от тяхното дървено бунгало, на два етажа и със стъкла на прозорците. На вратата ги чакаше жена, по-набита от майка му, но иначе висока като нея, косата й събрана на плитки около главата. Махна им да влизат и каза: — Горе е. Години по-късно, когато се опита да подреди мозайката на случилото се през онези ужасни дни, Йеспер осъзна, че спомените му се свеждат до дреболии — полираното дюшеме на фермерската къща, гладко почти като коприна под пръстите му, зачервените от плач очи на едрата жена, и момичето — само няколко години по-голямо от Йеспер и с плитки като майка си. Детето пило вода от кладенец, изкопан твърде близо до една от мините. Кладенецът би трябвало да е закован, но вместо това само бяха отнесли ведрото, без дори да махнат макарата и старото въже. Момичето и приятелките й вързали за въжето едно от канчетата, в които си носели обяд, и извадили вода от кладенеца, студена и бистра като утро. Същата вечер и трите деца се почувствали зле. Две починали. Но майката на Йеспер беше спасила третото, дъщерята на едрата жена. Адити седнала на леглото й, подушила металното канче и положила ръце върху горещата кожа на трескавото дете. До обяд на следващия ден треската преминала, очите на детето се избистрили. Привечер то седнало в леглото и казало, че е гладно. Адити се усмихнала и припаднала. — Явно не е внимавала достатъчно, докато е изтегляла отровата — обясни прашният мъж. — Поела е твърде много в себе си. И преди съм виждал да става така със зова. — „Зова.“ Означаваше „благословен“. С тази дума майка му наричаше Гриша. „Ние сме зова — казваше на Йеспер тя и с лек жест караше цвете да разцъфти. — Ти и аз.“ Нямаше кого да повикат, за да изцели нея. Йеспер не знаеше как. Ако Адити беше в съзнание, ако беше малко по-силна, сигурно би могла сама да си помогне. Но тя лежеше, потънала в неестествено дълбок сън, а дишането й ставаше все по-плитко и затруднено. Йеспер заспа, притиснал буза в ръката на майка си, убеден, че тя ще се събуди всеки миг, ще го погали и ще попита: „Какво правиш тук, малко зайче?“ Но не го събуди това, а хлиповете на баща му. Отнесоха я във фермата и я погребаха под едно черешово дърво, което тъкмо започваше да цъфти. Дървото му се стори прекалено красиво за толкова тъжен ден и дори сега, видеше ли бледорозови цветове на витрина или бродирани върху нечия рокля, образът събуждаше отколешна меланхолия. Връщаха го към мириса на прясно изкопана земя, към шума на вятъра в полетата, към песента на баща му, тъжна и самотна, събрала в себе си келска тъга, която Йеспер разбираше, без да знае думите. Когато песента свърши и последните тонове излетяха между черешовите клони, Йеспер попита: — Мама вещица ли беше? Колм сложи обсипаната си с лунички ръка върху рамото на сина си и го притегли към себе си. — Тя беше царица, Йес — каза той. — Тя беше нашата царица. Същата вечер Йеспер приготви вечеря — прегорели бисквити и водниста супа, но баща му изяде всичко, после му чете от своята келска книга на светците, докато лампите не догоряха, а болката в гърдите на Йеспер не се охлаби достатъчно, за да направи място на съня. И така продължиха нещата оттогава насетне — двамата се грижеха един за друг, работеха на полето, сушаха юрда през лятото и се опитваха да изкарат фермата на печалба. Но по някаква причина това не се оказа достатъчно. И никога нямаше да е достатъчно, осъзна той. Никога не би могъл да се върне към онзи живот. Не му беше по мярка. Може би, ако не беше починала тогава, майка му щеше да го научи как да канализира мъчителната си енергия, как да използва силата си, вместо да я крие. Може би Йеспер щеше да замине за Равка и да се включи във Втора армия. Или пък щеше въпреки всичко да се озове тук, в Кетердам. Изтри пръсти в панталона си да махне жълтото петно от юрдата и затвори кутията. — Земците не използват само цветовете — каза той. — Помня, че майка ми киснеше стъбла от юрда в козе мляко. Даваше ми да пия, когато съм бил на полето. — Защо? — попита Матиас. — Като противодействие на полена, който съм вдишвал цял ден. Толкова много юрда не е полезна за едно дете, а аз си бях достатъчно енергичен и без нея. — Стъблата? — повтори Кювей. — Тях обикновено ги изхвърлят. — В стъблата има нещо като мляко. Земците го извличат и правят от него мехлем. Втриват го в нослетата и венците на бебетата, когато палят юрдените полета. — Йеспер потропваше с пръсти по капака на тенекиената кутия. Една мисъл се оформяше в главата му. Дали пък противоотровата за юрда парем не се криеше в самото растение? Той не разбираше от химия, не беше умен като Вилан и не беше обучен за фабрикатор. Но беше син на майка си. — Ами ако от млякото може да се направи нещо, което да балансира ефекта на юрда парем? Пак ще остане проблемът с прилагането на противоотро… И точно тогава прозорецът се строши. Йеспер извади револверите си моментално, а Матиас бутна Кювей на пода и вдигна пушката си. Примъкнаха се до стената и Йеспер надникна през счупеното цветно стъкло на прозореца. В мрака на гробището танцуваха фенери, а онези движещи се силуети трябваше да са на хора… на много хора. — Ако призраците не са се сдобили с плът — каза той, — значи си имаме компания. 
  Четвърта част 
 Неочакван гост 
 


 
  17. Иней 
 


 Нощем складовият квартал беше различен — сякаш си е смъкнал кожата и е приел нова форма. Копторите в източния му край оживяваха шумни и светли, а улиците във вътрешността опустяваха, превръщаха се в ничия земя, населена единствено от частната охрана на складовете и патрулите на градската стража. Иней и Нина вързаха лодката си в широкия централен канал, който пресичаше квартала по цялата му дължина, и тръгнаха тихо по тихия кей, като се придържаха плътно към складовете, възможно най-далече от уличните лампи по протежение на водата. Минаваха покрай баржи, натоварени с дървен материал и въглища. Тук-там различаваха хора, които разтоварваха бурета с ром и бали памук на светлината на фенери. Толкова ценен товар не можеше да остане безпризорен до сутринта. Почти бяха стигнали до Сладкия риф, когато видяха двама мъже да вадят нещо от голяма каруца до канала на светлината на лампа със синкав оттенък. — Гробарска лампа — прошепна Иней и Нина потръпна. Свещулките, които се приготвяха от стритите скелети на дълбоководни риби, светеха в зелено. Но гробарските лампи използваха друго гориво, синя предупредителна светлина, по която хората познаваха плоските баржи, които товареха и разтоварваха трупове. — Какво правят гробари в складовия квартал? — Хората не обичат да виждат трупове по улиците и в каналите. Складовият е празен нощем, затова карат телата тук, нещо като временна спирка. Залезе ли слънцето, гробарите тръгват из града и събират труповете. Работят на смени, минават по всички квартали и карат мъртъвците тук, в складовия. Утре заран няма да видиш нито тях, нито мъртвите. Ще са заминали за кладите на Жетварската баржа. — Защо просто не си направят истинско гробище? — попита Нина. — Няма място. Чувала съм, че преди време обсъждали дали да не отворят отново Черното було, но Краличината чума сложила край на дискусиите. Всички ги е страх от зарази. Ако семейството ти е достатъчно заможно, те изпращат в гробище извън Кетердам. А ако не могат да си го позволят… — Никакви оплаквачки — мрачно каза Нина. Никакви оплаквачки, никакви погребения. Друг начин да си пожелаеш късмет. Но имаше и нещо повече. Черен хумор, напомняне, че за хора като тях няма да има скъпи погребения, нито мраморни надгробни плочи с имената им, нито венци от мирта и рози. Иней мина напред, когато наближиха Сладкия риф. Силозите бяха страховити, истински исполини — като богове, застанали на пост, монументи на индустрията с червените лаврови клонки на Ван Ек. Скоро всички щяха да разберат какво се крие зад тази емблема — малодушие и измама. Кръглият комплекс на силозите се пазеше от висока метална ограда. — Бодлива тел — отбеляза Нина. — Няма да е проблем. Бодливата тел беше създадена да държи говеда в кошарите им. Нямаше да затрудни Привидението. Застанаха на пост до дебелия тухлен зид на един склад и останаха там известно време — трябваше да са сигурни, че охраната патрулира по обичайния си начин. И наистина, точно както беше обяснил Каз, пазачите правеха една обиколка на периметъра за дванайсетина минути. Това означаваше, че Иней ще разполага с приблизително шест минути да мине по въжето между силозите, докато пазачите са от източната страна на оградата. Минеха ли от западната, лесно щяха да я видят на въжето, но не и на покривите. За тези шест минути тя трябваше да пусне гъгрицата през капандурата на силоза и да откачи въжето. Ако не се справеше в рамките на шестте минути, просто щеше да изчака следващата обиколка. Нямаше да вижда пазачите, но Нина носеше силна свещулка и щеше да й даде сигнал, когато стане безопасно да мине по въжето. — Десет силоза — каза Иней. — Девет прехвърляния между покривите. — Отблизо изглеждат още по-високи — каза Нина. — Сериозно ли ще се справиш с това? Силозите наистина бяха страшнички. — Катеренето е едно и също без значение колко висока е планината. — Абе не е съвсем вярно. Ще ти трябват въжета, котки… — Говориш като Матиас. Нина се плесна в ужас по устата. — За компенсация обещавам да изям двойно повече кекс. Иней кимна мъдро. — Разумна политика. Охраната подмина за пореден път караулката при портите. — Иней — каза Нина притеснено, — редно е да знаеш, че след парем силата ми не е същата. Ако стане напечено… — Няма да стане. Тази нощ ще се движим като призраци. — Стисна Нина по рамото. — А със или без гришанска сила, ти си най-свирепият воин, когото познавам. — Но… — Нина, пазачите. Охраната се беше скрила от погледа им. Или трябваше да действат сега, или да изчакат следващата обиколка, а това означаваше да излязат от графика. — Заемам се — каза Нина и тръгна към караулката. Имаше само десетина крачки от поста им при тухления зид до окъпаната в светлина караулка, но за тези десетина крачки цялото поведение на Нина се промени. Иней не би могла да посочи конкретно всички промени, но крайният резултат беше забележителен — стъпките на Нина станаха някак предпазливи, раменете й се смъкнаха леко, цялата сякаш се сви, стана по-малка. Вече не беше обучена Гриша, а млада и притеснена имигрантка, която се надява на мъничко помощ. — Моля да извини… — каза тя с нелепо силен равкийски акцент. Пазачът при караулката вдигна пушката си, но не изглеждаше особено притеснен. — Нямаш работа тук нощем. Нина измърмори нещо, вдигнала към него големите си зелени очи. Беше се потопила изцяло в ролята си. — Какво рече? — попита пазачът и пристъпи към нея. Иней не чака повече. Запали дългия фитил на евтината светлинна бомба, която Вилан им беше дал, после хукна към оградата, като заобиколи отдалече окъпаната в светлина караулка. Катереше се безшумно. Озова се зад Нина и пазача, после и над тях. Чуваше гласовете им, докато се провираше между намотките на бодливата тел. — Търси работа, да? — казваше Нина. — Да прави захар. — Тук не я правим, само я съхраняваме. Трябва да идеш в някоя от рафинериите. — Но аз трябва работа. Аз… аз… — Е, хайде сега, недей да плачеш. Спокойно, няма нищо. Иней изсумтя мислено и се приземи безшумно от другата страна на телената ограда. Видя през нея чувалите с пясък, за които беше споменал Каз, струпани при задната стена на караулката, както и ъгълчето на мрежата, която й беше приготвил. — Твоят… твойто гадже също ли си търси работа? — питаше пазачът. — Аз нямам… как го каза? Гадже? Портата до караулката не се заключваше отвътре, затова Иней я открехна за Нина, после хукна към сенките в основата на най-близкия силоз. Чу как Нина си взе довиждане с пазача и се отдалечи в противоположната посока на поста им при тухления зид. Сега й оставаше да чака. Минутите минаваха и Иней тъкмо реши, че бомбата сигурно е дефектна, когато откъм склада с тухления зид се чу трясък и избухна ярка светлина. Пазачът изскочи от караулката с пушка в ръце и направи няколко крачки към склада. — Ехо? — извика той. Нина се появи от сенките зад него и се шмугна през портата. Затвори я тихо и хукна към мрака при втория силоз. Оттам щеше да даде сигнал на Иней за местоположението на патрулиращата охрана. Пазачът се върна в караулката заднишком, като се оглеждаше за нещо подозрително при складовете. Накрая се обърна, провери дали портата е заключена и се прибра в караулката. Иней изчака сигнала на Нина, после започна да се катери на бърз ход по скобите, заварени за металната стена на силоза. Един етаж, два, десет. По време на истинско представление, на карнавали и панаири, вуйчо й забавляваше публиката, докато Иней се катереше нагоре. „Никой досега не е правил този номер, особено на толкова крехка възраст! Вижте опънатото въже, вижте колко е високо!“ Тогава се включваше прожектор и обливаше въжето в светлина така, че да прилича на тънка нишка от паяжина, опъната под тавана на шатрата. „Господа, хванете ръката на своята дама. Виждате ли колко тънки са пръстите й? А сега си представете какво е да минеш по нещо толкова тънко и така крехко! Кой би дръзнал да направи такова нещо? Кой би дръзнал да предизвика самата смърт!“ Тогава Иней се изправяше на върха на пилона, слагаше ръце на кръста си и викаше: „Аз ще го направя“. А публиката ахваше в хор. „Не, не, чакайте малко, това не е възможно — казваше вуйчо й. — Такова малко момиче?“ И в този момент публиката винаги полудяваше. Жени припадаха, случваше се някой мъж да изскочи на арената в опит да спре представлението. Тази вечер нямаше публика, само вятърът, студеният метал под пръстите й и яркото лице на луната. Иней стигна до върха на силоза и погледна към града в ниското. Кетердам грееше в златно, фенери пълзяха по каналите, свещи горяха на прозорците, магазини и кръчми грееха като светли петна въпреки късния час. Иней лесно различи светлата панделка на Капака, цветните фенери и каскадните светлинки на Дъгите. Още няколко дни и животът на Ван Ек щеше да бъде съсипан, а Иней щеше да се освободи от договора си с Пер Хаскел. „Свободна.“ Свободна да живее както тя иска. Да потърси опрощение за греховете си. Да преследва целта си. Щеше ли Кетердам да й липсва? Този пренаселен лабиринт, който бе опознала като дланта на ръката си и който неусетно се беше превърнал в неин дом? Определено щеше да й липсва. Затова тази нощ тя щеше да изнесе представление за своя град, за жителите на Кетердам, нищо че те нямаше да я аплодират. След няколко опита успя да охлаби колелото на капандурата и да вдигне капака. Бръкна в джоба си извади затапеното шишенце с химическата гъгрица. Следвайки указанията на Вилан, тя го разтръска добре, после го отвори и изля съдържанието му в силоза. Чу се съскане и захарта се раздвижи, сякаш нещо живо пълзеше под повърхността й. Иней потръпна. Чувала бе, че работници умирали от бавно задушаване в силозите, когато уж стабилните тонове зърно, царевица или захар поддавали внезапно под краката им. Затвори капака на силоза и завъртя колелото да го стегне. После се протегна към най-близката скоба на металната стълба и прикрепи намагнитизираната щипка, която Вилан й беше дал. Държеше здраво. Иней натисна копчето на щипката и два намагнитизирани телени водача се освободиха от механизма и залепнаха с тихо дрънчене към стената на силоза. После извади от раницата си арбалет и тежка намотка кабел, прокара единия край на кабела през щипката, застопори го и прикрепи водачите. Другият му край беше свързан към втора намагнитизирана щипка, заредена в арбалета. Иней натисна спусъка. Първият изстрел не уцели и тя нави кабела с макарата. Вторият изстрел щракна щипката към грешна скоба. Третият попадна право в целта, близо до горния ръб на отсрещния силоз. Иней завъртя щипката да изпъне въжето колкото трябва. И преди бяха използвали подобен механизъм, но никога на толкова голямо разстояние и на такава височина. Нямаше значение. Стъпеше ли на въжето, разстоянието и опасността щяха да се превърнат в нещо друго. Тя щеше да се превърне в нещо друго. Когато ходеше по въже, Иней не дължеше никому нищо, ставаше същество без минало и бъдеще, увиснало между небето и земята. Време беше. Можеш да се научиш на трапец, но за въжето трябва да си роден. Майка й твърдеше, че талантливите въжеиграчи са потомци на въздушния народ, че в древността са имали криле и че на подходящата светлина тези криле още могат да се различат между лопатките на малцината надарени. Иней редовно се въртеше пред огледалото като малка, наляво и надясно, кривеше врат с надежда да зърне собствените си криле. Вглеждаше се в сянката си и навън, нищо че другите деца й се присмиваха. Тормозеше баща си ежедневно, докато той не вдигна ръце и не й позволи да започне обучението си с ниско въже, боса, за да свикне с усещането за въжето под краката си, да го изминава в двете посоки, напред и заднишком, да пази желязно равновесие. Бързо й доскуча, но послушно правеше ежедневните упражнения, подлагаше силата си на тест, свикваше с кожените пантофки, които подобряваха сцеплението с кабела, който беше по-твърд и труден от въжето. Разсееше ли се баща й, тя заставаше на ръце и когато той я погледнеше отново, Иней вече се придвижваше по въжето нагоре с краката. Постепенно баща й се съгласи да повдигне въжето с още педя, да я пусне на истински кабел и при всяко ново ниво Иней усвояваше ново умение — циганско колело, премятания, да ходи с кана вода на главата. Свикна и с тънкия еластичен прът, който въжеиграчите използват на големи височини, за да пазят равновесие. Един следобед вуйчо й и братовчедите й подготвяха нов номер. Ханзи щеше да избута Аша по кабела в ръчна количка. Беше горещо, затова решиха да спрат за обяд, а после да поплуват в реката. Останала сама в притихналия лагер, Иней се изкатери по въжената стълба на скованата платформа, като внимаваше слънцето да е зад гърба й, за да вижда ясно кабела. Погледнат от толкова високо, светът се превръщаше в отражение на самия себе си, формите му изглеждаха скъсени, а сенките — издължени, беше уж познат, но и чужд в същото време. Иней сложи обутия си в специалната пантофка крак на кабела и внезапно се разколеба. Вече от седмици ходеше по кабел със същата дебелина, но сега изведнъж й се стори по-тънък, сякаш в този огледален свят кабелът се подчиняваше на други правила. „Когато страхът се появи, значи нещо ще се случи.“ Иней вдиша дълбоко, извъртя леко ханш да намери центъра на тежестта си и направи първите си стъпки във въздуха. Тревата ниско долу беше като развълнувано море. Иней усети как тежестта й се измества, наклони се наляво, усети дърпането на земята, гравитацията, която само чакаше да я съедини със сянката й долу. Мускулите й се стегнаха, тя присви колене и мигът отмина. След това остана насаме с кабела. Беше преминала половината разстояние, когато изведнъж си даде сметка, че има компания. Без да губи фокус, тя си позволи да види и друго, освен кабела, незначителните неща в периферното си зрение. Никога нямаше да забрави лицето на баща си, току-що върнал се от реката с другите, вдигнал глава към нея с провиснала в безгласно възклицание челюст, нито изражението на майка си, която излезе от караваната и притисна ръка към сърцето си. Гледаха я в пълно мълчание, от страх да не нарушат концентрацията й. Първата й публика на високо въже, занемяла от ужас, който Иней усети като най-голямата похвала. След като най-после слезе на земята, майка й цял следобед се мята между крайни настроения, ту я прегръщаше силно, ту й викаше до прегракване. Баща й също й се скара, много строго, но Иней долови гордостта в погледа му, както и неохотно възхищение в очите на братовчедите си. Когато един от тях я дръпна настрани по-късно и я попита как е възможно да ходи толкова безстрашно по въжето, тя само вдигна рамене и отговори, че не било нищо сложно, просто ходиш и толкова. Но не беше така. Беше по-хубаво от обикновеното ходене. Когато другите ходеха по въжето, беше като безспирна битка — с вятъра, с височината, с разстоянието. Когато Иней стъпеше на високия кабел, той се превръщаше в неин свят. Усещаше всяко негово поклащане и вибрация, усещаше притеглянето му. Кабелът беше планета, а Иней — нейната луна. В ходенето по въже имаше нещо простичко, което тя не откриваше при трапеца, където трябваше да се нагажда към инерцията. Иней обичаше спокойствието, което откриваше там, високо над земята, обичаше го по начин, който другите не можеха да разберат. Паднала беше само веднъж, и то заради мрежата. И до ден-днешен беше убедена в това. Опънали бяха мрежата, защото Ханзи наскоро беше включил в номера си едноколесен велосипед. Иней тръгна по кабела, ходеше си най-нормално, а после изведнъж пропадна. Дори не й остана време да се уплаши — стовари се върху опънатата мрежа, отскочи от нея и падна на земята отстрани. Стори й се странно, че земята е толкова твърда, че не се огъва да поеме тежестта й. Счупи две ребра, а на главата й излезе буца колкото гъше яйце. — Добре е, че отокът е толкова голям — мърмореше баща й, навел се над буцата. — Означава, че кръвта се събира навън, а не в мозъка й. Веднага, щом свалиха превръзките от ребрата й, Иней се върна на въжето. И повече никога не използва мрежа. Знаеше, че заради нея е станала небрежна онзи път. Сега обаче, свела поглед от покрива на силоза, неохотно си призна, че не би имала нищо против известна застраховка. Далеч долу лунната светлина улавяше извивките на паветата и ги превръщаше в тъмни семена на екзотичен плод. Но мрежата, скрита зад караулката, беше безполезна, ако нямаше поне двама, които да я държат, а какъвто и да е бил първоначалният план на Каз, настоящият не включваше разни хора на открито, които опъват мрежа. Затова Иней щеше да мине по въжето по обичайния начин, без мрежа, понесена на невидимите си криле. Извади балансиращия прът от специално пришитата към жилетката й примка, тръсна го и той се разтегна до пълната си дължина. Тя изпробва тежестта му в две ръце, раздвижи пръсти в пантофките си. Бяха кожени, откраднати от Зиркойския цирк по нейна молба. Гладките подметки не осигуряваха сигурното сцепление и отличния тактилен усет на любимите й гумени пантофки, но бяха по-подходящи за случая, с по-слабо съпротивление. А после Нина й сигнализира с ярка зелена светлинка, еднократен лъч, който бързо угасна. Иней стъпи на кабела. Вятърът я дръпна моментално и продължи да я дърпа, а тя издиша бавно и смъкна центъра на тежестта си с помощта на еластичния прът. Присви колене и подскочи лекичко за проба. За щастие, кабелът беше опънат толкова силно, че почти не поддаваше под тежестта й. Тя тръгна напред, усещаше съпротивлението на изпънатия кабел под свода на стъпалата си. При всяка стъпка той се огъваше едва доловимо, недоволен, нетърпелив да се измъкне от натиска на неканения си гост. Усещаше въздуха топъл по кожата си. Миришеше на захар и меласа. Качулката й се беше смъкнала, косъмчета се измъкваха от плитката й и я гъделичкаха по лицето. Иней се съсредоточи върху кабела, приласка онова родство, което познаваше от дете, сякаш кабелът не се съпротивяваше, а я приемаше с радост, така, както тя приемаше него, посрещаше я с отворени обятия в този огледален свят, тайното място, където можеше да остане наистина сама. След броени секунди Иней стъпи на покрива на втория силоз. Сгъна балансиращия прът и го върна в примката му. Отпи вода от манерката в джоба си и разкърши рамене. После отвори капандурата и изля вътре второто шишенце с химическа гъгрица. Пак чу припукващото съскане и усети силната миризма на препечен карамел. Всъщност сега миризмата беше по-силна, наситен облак сладникаво ухание. А после изведнъж се озова в Менажерията и нечия месеста ръка се сключи нетърпеливо около китката й. Иней се беше научила да предусеща тези спомени, да се мобилизира вътрешно, но този път споменът я свари неподготвена. Заля я по-настоятелен от вятъра преди малко и я хвърли в хаос и паника. През аромата на ванилия се долавяше миризма на чесън. Копринените чаршафи се гърчеха под нея, сякаш леглото беше оживяло. Не ги помнеше всичките. Нощите в Менажерията нямаха край и тя бързо се научи да изключва чувствата си, да изчезва до такава степен, че да не й пука какво се случва с тялото, което оставаше върху чаршафите. Научи, че мъжете, които идваха в Менажерията, не се вглеждаха в детайлите, не задаваха излишни въпроси. Идваха да търсят илюзия и си затваряха очите за всичко, което можеше да я застраши. Сълзите, разбира се, бяха строго забранени. Първата нощ Иней плака. Леля Хелеен я наби първо с въже, после с бастун, а накрая я стисна за гърлото и я души, докато Иней не загуби съзнание. На следващата нощ страхът на Иней беше по-силен от срама и отчаянието. Научи се да разтяга лице в усмивка, да шепне, да извива гръб и да издава звуците, които клиентите искаха да чуят. Още плачеше, но без сълзи в очите. Онези сълзи запълваха празното място в душата й, кладенец от мъка, където тя потъваше като камък всяка нощ. Менажерията беше сред най-скъпите къщи на насладите в Кацата, но клиентите с нищо не бяха по-добри от онези, които ходеха в евтините бордеи и плащаха на момичета в тъмните улички. В известен смисъл, установи с времето Иней, бяха дори по-лоши. „Когато дават толкова пари — беше казала Кера, келското момиче, — мъжете си мислят, че всичко им е позволено.“ Имаше млади мъже и стари, красиви и грозни. Имаше един, който се разплака, а после я удари заради собственото си безсилие. Друг искаше Иней да се престори, че това е първата им брачна нощ, и да му казва, че го обича. Или онзи с острите като на коте зъби, който хапа гърдите й до кръв. Леля Хелеен прибави цената на окървавените чаршафи и дните, в които Иней не беше в състояние да работи, към задълженията по договора й. Но онзи със зъбките не беше най-лошият. Най-лошият беше един равкиец, който я избра в салона. Онзи, дето миришеше на ванилия. Чак когато се качиха в стаята й сред цикламените коприни и аромата на тамян, той каза: — Виждал съм те и преди, между другото. Иней се засмя, решила, че това е част от играта, която клиентът си е наумил, и му наля вино от позлатената гарафа. — Едва ли. — Преди години, на един карнавал край Карйева. Виното се разплиска над ръба на чашата. — Изглежда ме бъркаш с друго момиче. — Не — каза развълнувано той, нетърпелив като юноша. — Сигурен съм. Цялото ти семейство участваше в представлението. Бях в отпуск тогава, от армията. Едва ли си била на повече от десетина години, малка и слабичка, а как ходеше само по високото въже! Безстрашна. Имаше венче от рози на главата. По едно време залитна. Разлюля се, а листенца от розите се понесоха надолу като облак. — Размърда пръсти да имитира снеговалеж. — Цялата публика ахна, аз също. На следващата вечер отидох пак да гледам представлението и онова с розите се случи отново. Разбрах, че е част от номера, но въпреки това стомахът ми се качи в гърлото, докато ти се преструваше, че всеки миг ще паднеш. Иней се опита да овладее треперещите си ръце. Венецът с хлабаво прикрепени рози беше идея на майка й. „Тичаш по въжето като катеричка по клон, мейа. Изглежда твърде лесно отстрани. Публиката трябва да вярва, че си в опасност, дори да не е така.“ Онази нощ беше най-лошата й нощ в Менажерията, защото когато равкиецът започна да я целува по врата и да съблича коприните й, Иней не успя да се отдалечи от тялото си. Фактът, че мъжът я помни отпреди, някак обвърза миналото й към настоящето, хвана я в капан. Тя плака тогава, но равкиецът май нямаше нищо против. Сега Иней чуваше как захарта съска от срещата си с химическата гъгрица. Хвана се отчаяно за този звук, насочи мислите се към него, мъчеше се да диша въпреки буцата, затъкнала гърлото й. „Ще те приема без броня.“ Това беше казала на Каз при онзи техен разговор на борда на „Феролинд“ в отчаяното си желание да предизвика някакъв отклик, да види някакъв знак, че той би могъл да се отвори за нея, че могат да са нещо повече от две нещастни деца, обединени от недоверието си към света. Но какво щеше да се случи, ако той беше отговорил на очакванията й през онази нощ? Ако й бе предложил охотно част от сърцето си? Ако се бе приближил, ако бе свалил ръкавиците си, ако я беше целунал? Дали тя щеше да го придърпа плътно към себе си? Да отвърне на целувката? Би ли могла да му се отдаде изцяло в онзи момент, или пак щеше да се отдели, да изчезне, да остави само механична кукла в ръцете му, момиче, което е изгубило завинаги способността си да приеме някого без задръжки? Нямаше значение. Каз така и не бе казал очакваните думи и толкова по-добре. И за двама им. Така можеха да продължат напред, всеки с бронята си. Тя ще получи своя кораб, а той — своя град. Иней посегна да затвори капандурата и вдиша дълбоко въздуха на Кетердам с вездесъщия мирис на въглищен дим. Закашля се да разкара от дробовете си неприятната сладост на разлагаща се захар. А после нечия ръка я стисна за врата и я тласна напред. Центърът на тежестта й се премести и тя политна към зейналата паст на силоза. 
  18. Каз 
 


 Влязоха в къщата по-лесно от очакваното и това изправи Каз на нокти. Възможно ли беше да е надценил Ван Ек? „Човекът мисли като търговец — напомни си той, стисна бастуна под мишница и се спусна по улука. — Вярва, че може да си купи безопасност с пари.“ Най-лесният подход беше през прозорците на последния етаж, докъдето се стигаше само от покрива. На Вилан не му беше по силите нито да се покатери, нито да се спусне, затова Каз щеше да влезе пръв и да го пусне през някой от по-ниските етажи. — Два здрави крака, а има нужда от стълба — измърмори той и не обърна внимание на спазъма в собствения си крак. Вилан не беше най-добрият партньор за удар, но познаваше къщата и навиците на баща си, което можеше да се окаже решаващо в случай на неприятни изненади, освен това най-добре знаеше как да се оправи със златната киселина. Каз се сети за Иней върху покрива на Бартерната църква високо над градските светлинки. „Остави ме да си свърша работата, както аз си знам.“ Хубаво. Ще ги остави всеки да си свърши работата. Нина едва ли щеше да се затрудни със своята задача, а Иней изглеждаше сигурна, че ще мине по изпънатия между силозите кабел без предпазна мрежа и още невъзстановена напълно след последното си изпитание. „А дали би ти казала, ако се страхува? Показвал ли си някога съпричастие и разбиране към нечий страх?“ Каз побърза да прогони тази мисъл. Щом Иней не се съмняваше в способностите си, значи и той не трябваше да се съмнява. Освен това, ако искаха да отмъкнат печата на Ван Ек за безценните бежанци на Нина, Каз си имаше достатъчно свои проблеми, за които да мисли. За щастие, охранителната система на Ван Ек не беше сред тях. Благодарение на Иней знаеше, че ключалките са шулерова направа. Гадни копеленца бяха тези ключалки, но разбил ли си една, други няма да ти се опънат. Беше се сприятелил преди време с един ключар от Клокщраат, който вярваше отвъд всяко съмнение, че Каз е син на богат търговец с безценна колекция от кутийки за енфие. В резултат на тази дружба Каз пръв разбираше как кетердамските богаташи охраняват собствеността си. Веднъж беше чул Хюбрехт Морен, майстор крадец от най-висок клас, да се пени за красотата на качествената ключалка, докато изливаше в гърлото си поредната халба тъмно пиво във Вранския клуб. — Ключалката е като жена — говореше замаяно той. — Трябва да я съблазниш и тя сама ще ти издаде тайните си. Морен беше от приятелчетата на Пер Хаскел и обичаше да говори за доброто старо време и големите удари, особено ако това му спестяваше необходимостта да се хване на работа в настоящето. А онова за ключалките и жените беше от класическия вид банални мъдрости, които пенсии като него си мряха да изричат. Естествено, че ключалката е като жена. Или като мъж, или като каквото друго ти хрумне — ако искаш да го разбереш, трябва да го разглобиш и да видиш как работи. А следващата крачка е да го овладееш толкова добре, че да го сглобиш в първоначалния му вид. Ключалката на прозореца щракна послушно под натиска на шперцовете му. Каз плъзна крилото и се вмъкна вътре. В малките стайчета на последния етаж живееше прислугата, но в момента целият персонал на Ван Ек беше зает с гостите му долу. Част от най-богатите членове на Съвета на търговците си пълнеха търбусите в трапезарията на първия етаж, слушаха тъжната история на Ван Ек за похищението на сина му и се възмущаваха хорово от влиянието на бандите в Кацата. Ако се съдеше по миризмата, шунката беше съществена част от менюто. Каз отвори вратата, придвижи се на пръсти до стълбището и продължи предпазливо към втория етаж. Познаваше къщата на Ван Ек от времето, когато с Иней бяха отмъкнали масленото платно на ДеКапел, а и по принцип обичаше да се връща към сгради и бизнес начинания, които е имал повод да опознае преди. Сякаш, връщайки се, поставяше печата си върху мястото, затвърждаваше претенцията си над него. „Знаем си тайните — сякаш казваше къщата сега. — Радвам се да те видя отново.“ Пазач стоеше на пост пред стаята на Алис в края на застлания с килим коридор. Каз си погледна часовника. Чу се тих пукот и през прозореца в дъното на коридора се разля светлина. Вилан поне беше точен, ако не друго. Пазачът отиде да погледне какво става и Каз свърна по коридора в обратната посока. Влезе в старата стая на Вилан, обзаведена понастоящем за новото бебе. На светлината от уличните лампи се виждаше красив стенопис с морски мотиви. Плетеното бебешко кошче имаше формата на малка платноходка с все флагчетата и капитанския рул. Ван Ек явно наистина се вълнуваше за новия си наследник. Каз отключи прозореца и го отвори широко, после закрепи въжената стълба за перваза, спусна я навън и зачака. Чу силно тупване и примижа — явно Вилан бе успял все пак да се прехвърли през градинския зид. Дано само не е счупил междувременно контейнерите със златна киселина, прогаряйки дупка в себе си и в розовите храсти. След миг се чу тежко дишане и Вилан се появи иззад ъгъла, тромав като уплашена гъска. Спря под прозореца, нагласи внимателно раницата си и започна да се катери по въжената стълба, която се люлееше странично под непохватните му крайници. Каз му помогна да се прехвърли през перваза, после издърпа стълбата и затвори прозореца. Щяха да се измъкнат по същия път. Вилан плъзна ококорен поглед из детската стая, но не каза нищо, само поклати глава. Каз надникна в коридора. Пазачът се беше върнал на поста си пред стаята на Алис. — Е? — обърна се шепнешком той към Вилан. — Използвах бавногорящ фитил — отвърна хлапето. — Трудно е да се прецени кога ще изгори докрай. Секундите се точеха мъчително. А после най-сетне се чу втори пукот. Пазачът се върна при прозореца, а Каз даде знак на Вилан да тръгнат по коридора. Отключи без бавене вратата на кабинета и двамата хлътнаха вътре — всичко това в рамките на броени секунди. Когато се вмъкна преди време в къщата за платното на ДеКапел, Каз остана изненадан от разточителното обзавеждане в кабинета на Ван Ек. Очаквал бе характерната сдържаност на керчските търговци, а завари ламперия с тежка дърворезба, предимно лаврови клонки, стол с размерите на трон, тапициран с алено кадифе, и огромно писалище от полирано скъпо дърво. — Зад картината — прошепна Вилан и посочи портрет на мъж, вероятно един от предците на Ван Ек. — И кой точно член на великото ви родословно дърво трябва да е този? — Мартин ван Ек, прапрадядо ми. Бил е корабен капитан. Пръв е акостирал при Иймс Чин и е навлязъл навътре в сушата по реката. Върнал се натоварен с подправки, купил втори кораб с печалбата и така, по думите на баща ми, поставил началото на фамилното богатство. — И ще вземе дейно участие в края му. — Каз разтръска една свещулка и зеленото сияние изпълни стаята. — Доста си приличате впрочем — каза той, загледан в изпитото лице, високото чело и строгите сини очи. Вилан сви рамене. — Ако не броим червената коса, съм се метнал на баща си във всичко. И на неговия баща и на всички мъже от рода Ван Ек. Допреди да се сдобия с новото си лице. Хванаха картината от двете страни и я свалиха на пода. — Виж се само — припя Каз, вперил поглед в сейфа на Ван Ек. Думата беше крайно неподходяща, защото „сейфът“ приличаше повече на трезор, стоманена врата, вградена в стената, която на свой ред беше подсилена със стомана. Ключалката беше керчска направа и напълно непозната за Каз — поредица от механизми с парола от случайни числа, която може да бъде променяна ежедневно. Трябваше ти поне час да я разбиеш. Но щом не можеш да отвориш една врата, просто си правиш нова. Звук на силни гласове долетя откъм долния етаж. Явно търговиите спореха за нещо, при това доста разпалено. При други обстоятелства Каз с радост би подслушал разговора им. — Хайде — каза той. — Часовникът тиктака. Вилан извади два буркана от раницата си. Сами по себе си не бяха нищо особено, но хлапето твърдеше, че смесят ли веднъж съдържанието им, новото съединение може да прояде всичко, освен бурканите от балсово стъкло. Вилан си пое дълбоко дъх и протегна бурканите далече от тялото си. — Дръпни се — каза той и внимателно изля съдържанието на единия буркан в другия. Нищо особено не се случи. — Е? — рече Каз. — Дръпни се, моля те. Вилан извади от джоба си пипета от балсово стъкло, изтегли малко количество от течността и я изля на струйка по стоманената врата на сейфа. Металът моментално започна да се топи. Разнесе се силен пукот в малката стая. Въздухът замириса силно на метал и двамата покриха с ръкави лицата си. — Бутилирани неприятности — поклати глава Каз, без да крие удивлението си. Вилан продължи да накапва от киселината по стоманената врата и дупката постепенно се разширяваше. — Малко по-бързо, ако обичаш — рече Каз, след като си погледна часовника. — Ако изтърва и една капка от това чудо, ще прогори дупка в пода и ще падне върху гостите на баща ми. — Добре. Не бързай тогава. Киселината поглъщаше метала експлозивно, припламваше за кратко, но продължаваше да действа дори след като изчерпеше първоначалната си сила. Дано не проядеше твърде много от стената, след като с Вилан изчезнат. Каз нямаше нищо против кабинета да се стовари върху Ван Ек и гостите му, но не и преди неговият отряд да е приключил със задачите си за тази нощ. Най-сетне дупката стана достатъчно голяма да провреш ръка. Каз пъхна свещулката в отвора и видя счетоводен тефтер, пачки крюге и малка кадифена кесийка. Бръкна да извади кесийката и примижа, когато ръката му закачи за миг ръба на дупката. Стоманата още беше нажежена. Изтръска съдържанието на кесийката в дланта си — масивен златен пръстен с червената лаврова клонка и инициалите на Ван Ек. Прибра пръстена в джоба си, после извади две пачки от сейфа и даде едната на Вилан. Едва не се разсмя при вида на изражението му. — Това притеснява ли те, търговче? — Не ми харесва мисълта, че съм обикновен крадец. — След всичко, което Ван Ек ти е сторил? — Да. — Да ти имам стремежа към справедливо възмездие. Нали си даваш сметка, че крадем собствените ти пари? — Йеспер каза същото, но аз съм сигурен, че баща ми ме е отписал от завещанието си веднага, щом Алис е забременяла. — Това не значи, че нямаш право над богатството му. — Не му искам парите. Просто искам той да не разполага с тях. — Да обърнеш гръб на лукса е рядък лукс — подхвърли Каз и натика парите в джобовете си. — И как бих могъл аз да управлявам империя? — каза Вилан и метна пипетата в сейфа. — Не мога да чета счетоводни документи, фактури. Не мога да напиша ордер. Баща ми греши за много неща, но за това е прав. Опитам ли се, ще стана за посмешище. — Ами просто ще плащаш на някого да го върши вместо теб. — Ти би ли го направил? — попита Вилан и вирна брадичка. — Би ли поверил някому делата си, тайните, с които да те унищожи? „Да — помисли си без колебание Каз. — Има един човек, на когото бих се доверил безрезервно. Един човек, който никога не би използвал слабостите ми срещу мен.“ Разлисти набързо счетоводния тефтер. — Когато хората видят сакат да върви по улицата и да се подпира на бастун, какво изпитват? — попита той. Вилан отклони поглед. Хората винаги правеха така, когато Каз споменеше недъга си, сякаш смятаха, че той не знае какъв е и как го вижда светът. — Изпитват жалост. А какво си мислят, когато видят мен да вървя по улицата? Вилан се подсмихна. — Мислят си, че ще е добре да минат на отсрещния тротоар. Каз върна тефтера в сейфа. — Ти не си слаб, защото не можеш да четеш. Слаб си, защото те е страх, че хората ще видят слабостта ти. Позволяваш на срама да решава вместо теб. Помогни ми с картината. Закачиха портрета над сейфа със зейналата дупка. Мартин ван Ек ги гледаше намръщено. — Помисли върху това, Вилан — продължи Каз, докато нагласяваше рамката. — Срамът е онова, което пълни моите джобове. Пак той пълни Кацата с идиоти, които се крият зад маски, за да задоволят тайно желанията си. Хората издържат и на най-силната болка. Но срамът е онова, което ги изяжда отвътре. — Добре казано — обади се глас откъм ъгъла. Каз и Вилан се завъртяха. Лампите грейнаха ярко, окъпаха стаята в силна светлина и една фигура се отдели от ниша в стената отсреща — Пека Ролинс със самодоволна усмивка на червендалестото си лице и в компанията на глутница Лъвски грошове, въоръжени до зъби с пистолети, палки и бойни брадви. — Каз Брекер — подигра му се Ролинс. — Крадецът философ. 
  19. Матиас 
 


 — Залегни бе! — кресна Матиас на Кювей. Шуанското хлапе се залепи за пода. Втори залп разцепи въздуха и строши цветното стъкло на още един прозорец. — Или държат да хабят мунициите си, или това са предупредителни изстрели — каза Йеспер. Приведен ниско, Матиас притича към отсрещната стена и надникна през една цепнатина в каменния градеж. — Обградени сме — каза той. Хората между надгробните плочи не бяха от градската стража обаче. На треперливата светлина от фенери и факли Матиас различи крещяща шарения — раирани жилетки и карирани сака. Униформата на Кацата. И оръжията им бяха шарени — пушки, ножове по половин метър, дървени бухалки. — Не виждам татуировките им — каза Йеспер. — Но мога да се закълна, че онзи отпред е Доти. „Доти.“ Матиас смръщи чело в опит да си спомни къде е чувал името. И тогава се сети — Доти ги беше завел при Пека Ролинс, когато Каз го потърси за онзи заем. — Лъвските грошове. — Много Лъвски грошове. — Какво искат? — изграчи уплашено Кювей. Матиас чуваше смях и викове, а под всичко това — ниското, трескаво жужене на войници, които знаят, че предимството е на тяхна страна и надушват кръвопролитие във въздуха. Грошовете се развикаха доволно, когато един от тях хукна напред и хвърли нещо към гробницата. Нещото влетя през счупения прозорец и падна с дрънчене на пода. От двата му края изригна зеленикав дим. Матиас грабна един конски чул от купчината одеяла, метна го върху контейнера, после награби цялото нещо и го изхвърли обратно през прозореца. Очите му горяха, сълзи се стичаха по бузите му. Нов залп стрелба разцепи въздуха. Онова специфично жужене стигна връхната си точка и Лъвските грошове се хвърлиха в атака. Йеспер стреля веднъж и не пропусна — един от настъпващите мъже се срина, а факлата му бързо угасна върху влажната земя. Следващите му изстрели също намериха безпогрешно целта си, още Грошове изпопадаха, фронтът им се разби и всичко живо се юрна да търси прикритие. — Точно така, момчета, идвайте ми в редичка — мрачно каза той. — Предайте се! — ревна Доти иззад една надгробна плоча. — Не можете да ни застреляте всичките. — Не те чувам добре — извика в отговор Йеспер. — Ела по-близо. — Пробихме лодките ви. Само с нас можете да се махнете от този остров. Така че излезте кротко или ще върнем в Кацата само главите ви. — Внимавайте! — каза Матиас. С приказките си Доти им беше отвлякъл вниманието. Втори контейнер с газ влетя през прозореца, после още един. — Катакомбата! — ревна Матиас и всички хукнаха към дъното на гробницата, набутаха се в тесния проход и затвориха каменната врата след себе си. Йеспер разкъса ризата си и я навря в процепа между вратата и пода. Мракът беше почти пълен. В първия миг не се чуваше друго, освен спастичната кашлица, с която се опитваха да разкарат газа от дробовете си. После Йеспер тръсна една свещулка и лицата им се появиха в зловещото зеленикаво сияние. — Как са ни открили, мамка му? — попита той. — Няма значение — каза Матиас. По-късно щяха да се питат как Ролинс е разкрил скривалището им на острова. Сега имаха по-неотложни тревоги. Нещо повече, щом Пека Ролинс е пратил бандата си след тях, значи и Нина беше в опасност. — С какво разполагаме? — Вилан остави от онези виолетови бомби, в случай че налетим на шуански войници, аз имам и две от светлинните. Кювей? — Аз нямам нищо — отвърна той. — Ами в тъпата ти раница? — попита Йеспер. — Нищо полезно ли няма в нея? Кювей притисна раницата към гърдите си. — Само тетрадките — каза той и подсмръкна. — Ами нещата, които останаха след Вилан? — попита Матиас. Не си бяха направили труда да разчистят. — Май остана нещо от материалите за фойерверките. Онези, дето ги гръмнахме на моста Гоедмед — каза Йеспер. Звуци на врява долетяха отвън. — Ще взривят вратата на гробницата — каза Матиас. Така би постъпил той, ако искаше да вземе пленници. Един пленник, по-точно — сигурен беше, че от трима им Грошовете ще държат да опазят жив единствено Кювей. — Навън има поне трийсет бандюги, дето си точат зъбите за кожите ни — каза Йеспер. — От гробницата има само един изход, а дори да се измъкнем някак от нея, не можем да се измъкнем от острова. Спукана ни е работата. — Може би не — каза Матиас, загледан в призрачното зелено сияние на свещулката. Не беше талантлив стратег като Каз, но все пак беше отгледан от военни. Може би имаше начин да се измъкнат. — Да не си луд? Грошовете със сигурност знаят, че сме само шепа хора. — Вярно — кимна Матиас. — Но не знаят, че двама от нас са Гриша. — Мислеха си, че преследват учен, а не огнетворец. Колкото до Йеспер, той пазеше фабрикаторските си умения в дълбока тайна. — Да бе, двама гришани без никаква подготовка — каза Йеспер. Чу се силен трясък, стените на гробницата се разлюляха и Матиас политна към другите двама. — Идват! — изписка Кювей. Но стъпки не се чуха, само още викове отвън. — Зарядът не е бил достатъчно голям — каза Матиас. — Искат Кювей жив, затова внимават. Все още имаме шанс. Кювей, колко топлина можеш да извлечеш от пламък? — Мога да засиля горенето, но ми е трудно да поддържам огъня дълго. Матиас си спомни виолетовите пламъци, които облизваха тялото на летящия шуанец. Пламъци, които нищо не можеше да изгаси. Вилан беше казал, че горели с по-висока температура от обикновения огън. — Дай ми една от бомбите — каза той на Йеспер. — Ще взривя задната стена на катакомбата. — Защо? — За да си помислят, че ще избягаме оттам — каза Матиас, докато залагаше бомбата в дъното на каменния проход. — Сигурен ли си, че и ние няма да се взривим с все стената? — Не — призна Матиас. — Но освен ако нямаш някоя гениална идея… — Аз… — Да застреляш възможно най-много Грошове, преди да умрем, не се брои за гениална идея. Йеспер сви рамене. — Действай тогава. — Кювей, веднага, щом гръмне бомбата, тичай с всички сили към предната врата. Газът би трябвало да се е разнесъл, но въпреки това искам да тичаш. Аз ще съм на крачка след теб да те прикривам. Сещаш ли се за гробницата с голямата пречупена мачта? — Онази вдясно? — Да. Тичай право натам. Йеспер, ти вземи нещата, които Вилан е оставил, и направи същото. — Защо? Матиас запали фитила. — Или ще изпълняваш моите заповеди, или ще задаваш въпросите си на Лъвските грошове, избирай. Наведете глави. Бутна и двама им към стената и ги прикри колкото можа с тяло миг преди от края на прохода да се чуе гръмовен трясък. — Тичайте! Изстреляха се през вратата на катакомбата. Матиас хвана рамото на Кювей и го бутна решително през остатъците от зеления газ. Прекосиха на бегом помещението и спряха за миг пред вратата. — Тичайте право към счупената мачта — напомни им Матиас, после изрита вратата и метна светлинна бомба във въздуха. Бомбата се взриви с диамантено бяло сияние, но той вече тичаше към прикритието на дърветата, луташе се от един надгробен камък към следващия и стреляше с пушката си. Грошовете отвърнаха на огъня и Матиас се метна зад купчина обрасли с мъх камъни. Видя как Йеспер изхвърча през вратата на гробницата, откри огън с пистолетите си и хукна към пречупената каменна мачта. Матиас хвърли последната светлинна бомба, Йеспер се претърколи надясно, а пушечната стрелба се издигна в кресчендо като разразяваща се буря — Лъвските грошове бяха зарязали дисциплината, забравили бяха обещаната награда и хвърляха срещу тях всичко, с което разполагаха. Ролинс със сигурност им бе наредил да заловят Кювей жив, но Грошовете бяха канални плъхове от Кацата, а не обучени войници. Матиас залази по корем към гробницата с пречупената мачта. — Добре ли сте? — попита той, когато стигна при другите. — Поозорихме се, но още дишаме — отвърна Йеспер. Кювей се тресеше целият, но все пак кимна. — Фантастичен план впрочем. Вместо да сме обградени в гробницата, сега сме обградени тук, на открито. Чудя се какво стратегическо предимство сме спечелили. — Успя ли да вземеш нещата на Вилан? Прахчетата? — Каквото беше останало — каза Йеспер и извади три пакетчета от джобовете си. Матиас избра едно. — Ще можеш ли да въздействаш на прахчетата? Йеспер се размърда неспокойно. — Да. Май. Направих нещо подобно в Ледения палат. Защо? „Защо, защо.“ В ордена на дрюскеле щяха да го хвърлят в кариера за неподчинение. — В гробището уж бродят призраци, нали така? Е, ние ще си направим малко призраци. — Матиас погледна иззад ъгъла на гробницата. — Настъпват. Искам да изпълнявате заповедите ми, без да задавате въпроси. И двамата. — Нищо чудно, че с Каз не се разбирате — измърмори Йеспер. Възможно най-кратко Матиас им обясни какво е намислил — тук и щом стигнат до брега на острова. Стига планът да сработи. — Не съм правил такова нещо преди — каза Кювей. Йеспер му намигна. — Точно затова е толкова вълнуващо. — Готови ли сте? — попита Матиас. После отвори пакетчето. Йеспер вдигна ръце и с тих пукот прахообразната субстанция се издигна в облак. Увисна във въздуха, сякаш времето беше спряло. Йеспер се съсредоточи, пот изби по челото му, после рязко протегна ръце напред. Облакът изтъня, затъркаля се към Лъвските грошове, налетя на запалена факла и избухна в зелено. Хората около нещастника с факлата ахнаха. — Кювей! — изсъска Матиас. Кювей вдигна ръце и зеленият пламък пропълзя по дръжката на факлата, после и по ръката на човека, който я държеше. Онзи писна, хвърли факлата и се замята по земята в опит да угаси пламъците. — Продължавай в същия дух — каза Матиас. Кювей раздвижи пръсти, но зелените пламъци угаснаха. — Съжалявам! — изписка хлапето. — Нищо, направи друг огън — каза Матиас. Нямаше време да успокоява наранената му гордост. Кювей протегна отново ръце и един от фенерите на Лъвските грошове избухна в спирала от жълт огън. Хлапето се сви, сякаш не беше очаквало толкова зрелищен резултат. — Съсредоточи се — настоя Матиас. Кювей завъртя китки и жълтата спирала се разтегли нависоко. — Хей — каза Йеспер. — Никак не е зле. Отвори друго пакетче, тръсна го силно да изсипе прахообразната субстанция, подхвана я, преди да се посипала на земята, и я насочи към огъня на Кювей. Пламтящата спирала се оцвети в наситено трептящо червено. — Стронциев хлорид — измърмори стрелецът. — Този ми е любимият. Кювей завъртя китка и още един огнен поток се присъедини към изтеглената спирала от фенера, после още един, сплетоха се като гигантска змия, източиха се още по-нависоко, увиснали над Черното було и готови да ударят. — Призраци! — ревна един от Грошовете. — Много си тъп — отвърна друг. Матиас гледаше как червената змия се гърчи в огнени изблици и усети как старият страх надига глава в гърдите му. Свикнал бе с Кювей и рядко се сещаше, че момчето е Гриша, но именно огнетворци бяха опожарили селото му при едно погранично стълкновение. „Онова беше война — напомни си той. — Както и това.“ Бяха отвлекли вниманието на Лъвските грошове, но нямаше да е за дълго. — Прати огъня към дърветата — каза той. Кювей изпъшка, после разпери широко ръце. Сочните пролетни листа издържаха миг преди да се подпалят. — Имат Гриша — изкрещя Доти. — Минете им по фланга! — Към брега! — каза Матиас. — Тръгвайте! — Тримата хукнаха между надгробни плочи и каменни статуи на светци. — Кювей, бъди готов. Искам да се постараеш, момче. Хързулнаха се по стръмния бряг и се приземиха на купчина в плитчината. Матиас извади виолетовите бомби, удари ги силно в корпуса на една от пробитите лодки, после ги метна към средната. Дълги виолетови пламъци погълнаха лодките за миг. Този огън беше наистина зловещ, не само заради цвета, а и заради особената си плътност. Матиас често бе изминавал пътя до града и знаеше, че тук е най-плиткият участък на канала, дълъг пясъчен нанос, където лодките засядаха. И все пак отсрещният бряг изглеждаше невъзможно далече. — Кювей — каза той със спокоен глас, като се молеше наум момчето да се окаже достатъчно силно за плана му, — направи ни пътека. Кювей протегна ръце напред, пламъците се изляха във водата, повърхността й възвря и се издигна в гъст облак пара. В първия момент Матиас не можа да се ориентира, виждаше само бяла стена от вихрещи се водни пари. А после стената се раздели едва доловимо и той видя риби да се мятат в калта и раци да търчат по дъното на канала. Разкаляна пътека, обточена от виолетови пламъци, които изяждаха водата от двете й страни. — В името на вси светии и магаретата им! — ахна с благоговение Йеспер. — Кювей, ти успя бе, момче! Матиас се обърна към острова и откри стрелба по дърветата. — Побързайте! — извика той и всички хукнаха по пътеката, която не съществуваше допреди миг, тичаха към другия бряг на канала, към прикритието на улиците и пресечките. „Противоестествено“ — мрънкаше едно гласче в главата му. „Не — помисли си Матиас, — чудотворно.“ — Нали си даваш сметка, че предвождаш своя собствена армия от гришани? — подхвърли задъхано Йеспер, когато изпълзяха от калта и забързаха по тъмните улички към Сладкия риф. Вярно беше. Странна мисъл. Чрез Йеспер и Кювей Матиас беше използвал гришанска сила, за да спечели битката. Но не се чувстваше омърсен или нещо такова. Нина твърдеше, че Ледения палат е построен от Гриша, а не е дело на Дйел. Ами ако и двете неща бяха верни? Ако Дйел е издигнал палата с помощта на тези хора, посредством силата им? „Противоестествено.“ Тази дума преди му беше като готова мантра, начин да отхвърли с презрение онова, което не разбираше, да бележи Нина и другите гришани като низши създания. Ами ако зад справедливата кауза на дрюскеле се е криело нещо не толкова чисто и праведно? Страх и гняв, да, но дали не е имало и обикновена завист? Какво ли е било да се стремиш към благоразположението на Дйел и да виждаш силата му в талантите на други, да знаеш, че никога няма да получиш неговия дар? Дрюскеле се кълняха във вярност на Фйерда, но също и на своя бог. Ако можеха да видят чудеса там, където преди са съзирали единствено мерзост, какво друго би могло да се промени? „Създаден съм да те пазя.“ Дългът му към Дйел, дългът му към Нина. Може би двете бяха едно и също нещо. Ами ако именно Дйел бе пратил онази страховита буря, която потопи кораба на дрюскеле и го събра с Нина? Матиас тичаше по чужди улици към незнайни опасности, но за пръв път, откакто погледна в очите на Нина и видя там собственото си отражение, битката в него утихна. „Ще намерим начин да променим мисленето им — казала бе тя. — На всички тях.“ Матиас щеше да открие Нина. Щяха да оцелеят и тази нощ. Ще се отърват от този влажен и побъркан град, а после… Какво пък, после ще променят света. 
  20. Иней 
 


 Иней се извъртя силно и успя да се измъкне от ръката, която я стискаше за врата като нокти на граблива птица. Размаха ръце и крака да се хване за нещо, преди да е полетяла през ръба. Намери опора върху покрива на силоза и изпълзя встрани от зейналата капандура. Скочи на крака, изтръска ножовете си от каниите и усети смъртоносната им тежест в ръцете си. Не разбираше какво виждат очите й. На покрива пред нея стоеше момиче като статуетка от слонова кост и кехлибар. Туниката и панталоните му бяха с цвят на сметана, подсилени с ивици бяла кожа и бродирани в златно. Светлокестенявата коса на момичето беше прибрана в дебела плитка, от която проблясваха скъпоценни камъни. Беше високо и стройно, година-две по-голямо от Иней. Първата й мисъл беше за войниците кергууд, които Нина и другите бяха видели на Западната дъга, но това момиче не приличаше на шуанка. — Здравей, Привидение — каза то. — Познавам ли те? — Аз съм Дуняша, Бялото острие, обучена от мъдреците на Ахмрат Йен. Най-великият наемен убиец на нашето време. — Нищо не ми говори. — Нова съм в града — призна момичето, — но чух, че ти си легенда по тези мръсни улици. Мислех, че ще си… знам ли, по-висока. — По каква работа? — каза Иней, прибягвайки до традиционния керчски поздрав в началото на всяка среща, макар че думите прозвучаха абсурдно тук, на двайсет етажа над земята. Дуняша се усмихна. Заучена усмивка като усмивките, с които момичетата посрещаха клиентите в позлатения салон на Менажерията. — Грозен поздрав за един грозен град. — Щракна небрежно с пръсти към тъмния силует на Кетердам, пълен с разбиране и едновременно с презрение жест. — Съдбата ме доведе тук. — А тя ли ти плаща надницата? Съдбата? — попита Иней, като претегляше с поглед момичето. Това създание от слонова кост и кехлибар едва ли се беше покатерило на силоза, за да се запознаят. В битка по-високият ръст на Дуняша щеше да е предимство, но можеше да наруши равновесието й. Ван Ек ли я беше изпратил? И ако е така, дали беше пратил някой и след Нина? Хвърли кратък поглед надолу, но земята чернееше в сенките на силозите. — За кого работиш? Ножове се появиха в ръцете на Дуняша, ножове с наточени до блясък остриета. — Смъртта е нашата работа — каза момичето — и е свещена. Възторг грейна в очите й, първата истинска искра на живот, която Иней виждаше в нея, после девойката нападна. Иней се стресна от скоростта й. Дуняша се движеше като оцветена светлина, сякаш самата тя беше острие, разсичаше мрака, ножовете й режеха в съвършен синхрон, наляво, надясно. Иней се задейства на свой ред, чисто инстинктивно, заотстъпва назад, но далече от ръба на силоза. Направи лъжливо движение наляво и успя да се промуши покрай Дуняша и да премине от отстъпление в атака. Дуняша се завъртя и избегна изящно удара, лека, почти безтелесна, като слънчев лъч по водата на езеро. Иней никога не беше виждала човек да се бие така, сякаш танцува в ритъма на музика, която само той чува. — Страх ли те е, Привидение? — Иней усети как ножът на Дуняша срязва ръкава й. Острието я ужили като удар с бич. „Раната не е дълбока“ — каза си тя. Което нямаше да има значение, ако острието беше намазано с отрова. — Мисля, че те е страх. А няма как да си пратеник на смъртта, ако се страхуваш от нея. Тази луда ли беше? Или просто обичаше да дрънка? Иней отскочи назад и пое в кръг по края на силоза. — Аз съм родена без страх — продължи Дуняша и чак се изкиска доволно. — Родителите ми се уплашили, че ще се удавя, защото съм пропълзяла в морето през смях. Била съм бебе тогава. — Дали пък не са се уплашили, че ще говориш, докато не се задавиш със собствения си език? Бялото момиче се стрелна напред с подновен устрем и Иней се запита дали първата агресивна атака не е била само тест, опит Дуняша да прецени слабите и силните й страни, да открие своето предимство. Размениха няколко удара, но натрапничката беше със свежи сили, а Иней усещаше всяка болежка, рана и изпитание, понесени от тялото й през последния месец — раната от ножа, която едва не я беше убила, изкачването по шахтата на пещта в Ледения палат, дните в плен. — Признавам, че съм разочарована — каза Дуняша и припна изящно по покрива на силоза. — Надявах се да срещна в твое лице достоен противник. А какво намирам? Дребна сулийска акробатка, която се бие като прост уличен бандит. Вярно беше. Иней беше научила бойните си техники от момчета като Каз и Йеспер по улиците и кривите пресечки на Кетердам. А стилът на Дуняша имаше много лица. Тя се огъваше като тръстика при нужда, примъкваше се като дебнеща котка, отстъпваше като дим. С други думи, действията й бяха непредсказуеми. „По-добра е от мен.“ Мисълта имаше вкус на леш, сякаш Иней е захапала апетитен плод, а той се е оказал гнил. И проблемът не беше само в различното обучение, което двете бяха получили, а и в причината да поемат по този път. Иней беше усвоила бойните си техники по принуда, за да оцелее, и след като уби човек за пръв път, плака цяла нощ. А това момиче щеше да й свети маслото за удоволствие. Но Кетердам я беше обучил добре. Ако не можеш да наклониш везните в своя полза, променяш играта. Изчака Дуняша да се хвърли в поредната атака, скочи покрай нея, стъпи на опънатия между силозите кабел и хукна по него с главоломна скорост. Вятърът се юрна да я сграбчи, усетил своя шанс. Иней посегна да извади балансиращия прът, но се отказа. Предпочиташе ръцете й да са свободни. Кабелът потъна под стъпалата й. „Невъзможно.“ Погледна през рамо и — да, Дуняша наистина я беше последвала между силозите. Хилеше се, а бялата й кожа грееше, все едно е глътнала луната. Странното момиче замахна и нещо остро се заби в прасеца на Иней. Тя простена тихо, изви се в мост назад, хвана кабела с ръце и се преметна, така че да застане с лице към противничката си. Момичето замахна отново. Нова болка прониза Иней, тя погледна надолу и видя метална звезда с остри върхове да стърчи от бедрото й. Някъде отдолу се чу врява. Викове. „Нина.“ Кой или какво беше изпратил Ван Ек срещу нея? Но Иней нямаше право да се разсейва сега, на кабела и с това създание насреща си. — Чух, че си обслужвала мъже за Пауна — каза Дуняша и продължи да мята звезди по Иней. Една, после още една. Иней избегна и двете, но третата се заби в дясното й рамо. Вече кървеше от три места. — Аз бих убила и себе си, и всички под онзи покрив, преди да падна толкова ниско. Да ме използват така. — И в момента те използват — отвърна Иней. — Ван Ек не е достоен за човек с твоите умения. — Щом толкова държиш да знаеш, плаща ми Пека Ролинс — каза момичето и Иней залитна. „Ролинс.“ — Той ми плати пътуването и квартирата. Но за животите, които отнемам, не вземам пари. Те са моите бижута. Те са славата ми на този свят и ще ми донесат чест в следващия. „Пека Ролинс.“ Дали не беше открил и Каз? И другите? Ами ако Нина лежеше мъртва долу? Трябваше да се отърве от това откачено момиче. Да им помогне някак. Поредна сребърна звезда разсече въздуха, Иней се наклони наляво да я избегне и едва не загуби равновесие. Направи няколко бързи крачки заднишком, зърна нов сребърен снаряд. Болка се разля по ръката й и тя вдиша през зъби. „Смъртта е нашата работа и е свещена.“ На какъв мрачен бог се кланяше тази наемничка? Иней си представи някакво могъщо божество, надвиснало над града, безлико и тлъсто, преяло до пръсване с кръвта на падналите от ръката на неговите поборници. Усещаше присъствието му, усещаше студената му сянка. Звезда се заби в подбедрицата й, друга попадна в ръката й под лакътя. Тя хвърли поглед през рамо. Само десетина крачки и щеше да стъпи на първия силоз. Дуняша може и да знаеше всичко за ръкопашния бой, много повече от Иней, но не познаваше Кетердам. Иней щеше да се спусне по силоза и да намери Нина. После двете ще изчезнат в лабиринта на града, който Иней познаваше като дланта на ръката си. Погледна отново през рамо да прецени разстоянието. Още няколко крачки. Но когато отново погледна напред, Дуняша не беше там, не беше на кабела. Върнала се бе на силоза и се навеждаше към магнита. „Не.“ — Пазете ме — прошепна Иней на своите светци. Кабелът се отпусна под стъпалата й. Иней пропадна и изви снага, както правеше в детството си. С надежда да види крилете си. 
  21. Каз 
 


 Ушите му писнаха. Както винаги в присъствието на Пека Ролинс, Каз се почувства някак разноглед, сякаш е пил до сутринта. Човекът пред него беше Пека Ролинс, крал на Кацата, шеф на банда и съдържател на казина и бордеи. Но беше също и Якоб Херцун, уж уважаван търговец, приспал бдителността на Йорди и Каз с любезност и дребни жестове, колкото да им вземе парите и да ги зареже на произвола на съдбата в един град, който не познаваше милост. Само дето тази нощ нямаше и помен от почитаемия Якоб Херцун. Ролинс се беше нагиздил със зелена раирана жилетка, изопната върху наченките на шкембе, и лъскави панталони в изумруден цвят. Явно си беше купил нов часовник да замени онзи, който Каз му беше отмъкнал под носа, защото сега го извади от джобчето на жилетката си и го погледна намръщено. — Това нещо вечно изостава — каза той и тръсна часовника. Изсумтя с раздразнение и дългите му бакенбарди потрепнаха. — Но пък е хубав и лъскав. Другият, онзи, който ти ми открадна? Още ли го пазиш? Едва ли. — Отговори си сам той, понеже Каз мълчеше упорито. — Е — продължи Ролинс, вдигна рамене, щракна капачето на часовника и го върна в джобчето на жилетката си. — Докато с теб си приказваме, моите лейтенанти прибират хората ти, както и един определен безценен заложник, когото държиш на Черното було. Вилан изпъшка ужасено. — Подготвих и нещо специално за Привидението — каза Ролинс. — Онова момиченце… ценен актив, изключителен даже. Винаги съм се дразнел, че имаш такава стрела в колчана си, затова намерих някой още по-изключителен да я извади от играта. Стомахът на Каз натежа, пригади му се. Пред очите му беше Иней — как разкършва рамене, тъничка в снага, но толкова самоуверена. „Аз не работя с мрежа.“ — Наистина ли вярваше, че си се скрил, Брекер? Аз отдавна съм в играта, момче. Достатъчно беше да се замисля какво бих направил аз, когато бях по-млад и по-глупав. Ушите на Каз писнаха още по-силно. — Работиш за Ван Ек. Знаел бе, че това е възможно, но накрая реши, че не може да включи и това неизвестно в уравнението. Сметнал бе, че ако пришпори достатъчно нещата, на онези няма да им остане време да договорят съюз. — Работя с Ван Ек, не за него. След като ти дойде да ми искаш пари, реших, че е твърде вероятно човекът да се нуждае от услугите ми. Той не ми се зарадва особено в началото. Така де, останал му беше лош вкус в устата след сътрудничеството му с друг канален плъх от Кацата. Но след като ти му спретна онзи номер с жена му, Ван Ек доприпка право в любящите ми обятия. Обясних му, че винаги ще си на крачка пред него, защото той продължава да мисли като бизнесмен. Каз потръпна вътрешно. Нима сам не бе стигнал до същия извод? — О, той е умен мъж, няма две мнения по въпроса — продължи Ролинс, — но му липсва достатъчно въображение. Ти, от своя страна, разсъждаваш като зло улично псе. Моя по-стара версия, с много повече коса и много по-малко стил. Ван Ек беше сигурен, че ще ви сгащи на Западната дъга, гордееше се, че е включил и онези глупаци от градската стража. Аз обаче знаех, че няма да се дадеш толкова лесно. — И си знаел, че ще дойда тук? Ролинс се изкиска. — Сигурен бях, че няма да устоиш на изкушението. Какъвто и план да беше подготвил, той несъмнено щеше да мине оттук. Така де, да унижиш Ван Ек в собствения му дом, да си вземеш дължимото — какво по-хубаво от това? — С него имахме сделка. Ролинс поклати глава и изкудкудяка като квачка. — Много лично приемаш нещата, Брекер. Би трябвало да мислиш само за удара, но имаш стари сметки за уреждане и те не ти дават мира. — Точно тук грешиш — рече Каз. — Аз не бързам да си уредя старите сметки. Аз живея за тях. Отглеждам си ги. Глезя ги. Храня ги с най-хубавите мръвки и ги пращам в най-добрите училища. Неуредените сметки са моите най-близки приятели, Ролинс. — Хубаво е, че си съхранил чувството си за хумор, хлапе. След като си излежиш присъдата в дранголника — ако Ван Ек не те окачи право на въжето, — току-виж съм те приел в своята банда. Жалко ще е талант като твоя да се похаби. — Предпочитам да ме опекат на бавен огън и Ван Ек да върти дръжката на грила. Ролинс разтегли лице във великодушна усмивка. — Е, това би могло да се уреди. Обичам да сбъдвам хорските желания. „Точно така, продължавай да дрънкаш“ — внушаваше му мислено Каз, докато неусетно пъхаше ръка в раницата на Вилан. — Защо смяташ, че Ван Ек ще уважи споразумението си с теб — попита той, — като е ясно как се опита да прецака нас? — Защото имах благоразумието да си поискам парите предварително. А и моята цена е много по-скромна. Няколко милиона крюге, за да отърва Кацата от вредител, който и без това е трън в петата ми? Отлична сделка, ако питаш мен. — Ролинс пъхна палци в джобчетата на жилетката си. — Истината е, че с Ван Ек говорим на един език. Аз се разширявам, завземам нови територии, мисля на едро. „Келският принц“ е най-изисканото заведение на Източната дъга и това е само началото. Ние с Ван Ек сме строители. Искаме да създадем нещо, което ще ни надживее. Ще пораснеш и ще разбереш, хлапе. А сега ми дай печата и тръгвай с мен, става ли? Каз извади печата от джоба си и го вдигна, така че да улови светлината на лампата и да привлече погледа на Пека. После уж се поколеба. — Хайде, Брекер. Ти си корав тип, признавам, но тази вечер измъкване няма. Губиш по точки. Няма как да скочиш през прозореца, а и улицата долу е пълна със стражи благодарение на Ван Ек. С други думи, прецакан си, братко, изпържен си, духнахме ти под опашката, така че недей да вършиш глупости. Но щом не можеш да отвориш една врата, трябва да си направиш друга. Ролинс обичаше да слуша звука на гласа си, което решаваше един от проблемите на Каз — да го накара да говори. Оставаше само да задържи погледа му върху лъскавия златен печат в дясната си ръка, докато с лявата отваря буркана с киселината. — Бъди готов — прошепна той на Вилан. — Каз… — възпротиви се хлапето. Каз метна печата на Ролинс и едновременно с това разля остатъка от киселината на пода. В стаята стана много горещо, а килимът започна да съска и да пуши. Димът вонеше нетърпимо. — Спрете ги! — извика Ролинс. — Ще се видим от другата страна — рече Каз. Грабна бастуна си и удари с него по дъските на дюшемето в краката им. Подът изпъшка и поддаде. Пропаднаха към първия етаж сред облак прах и парченца бетон и се приземиха право върху голямата маса, която се срина под тежестта им. Свещници и посуда се затъркаляха на всички страни. Каз скочи на крака, без да изпуска бастуна си, от палтото му капеше сос. Протегна ръка и дръпна Вилан до себе си. Остана му секунда да се порадва на търговците около масата, зяпнали невярващо, лицата им сащисани над спретнато затъкнатите салфетки. А после Ван Ек се разкрещя да ги хванат, Каз и Вилан прескочиха търкулналия се на пода пушен бут и хукнаха по настлания с черно-бели плочки коридор. Двама стражи във фамилната ливрея се изстъпиха с пушки в ръце пред остъклената врата към задната градина. Каз използва засилката си, приклекна и взе последните метри с хързулване, като едновременно с това вдигна бастуна хоризонтално пред гърдите си. Хлъзна се между двамата стражи, бастунът ги перна през пищялите и ги събори на пода. Вилан тичаше след него и за малко да падне по стълбите към градината. След броени секунди стигнаха до навеса за лодки, преметнаха се през парапета и се строполиха в лодката, с която Роти ги чакаше в канала. Куршуми заваляха наоколо им, повечето вдигаха пръски вода, а един се заби с писък в борда на лодката. Каз и Роти грабнаха веслата. — Дай им да се разберат — извика Каз и Вилан откри огън с всички ракети, светлинни бомби и други взривяващи се неща, които беше успял да смести в лодката. Небето над къщата избухна в букет от светлина, дим и трясък, а стражите се пръснаха да дирят укритие. Каз напрегна мишци и скоро лодката се вля в течението сред останалия трафик по широкия Гелдканал. — Ще влезете и ще излезете, без никой да разбере? — подхвърли Роти. — Наполовина успяхме — изръмжа Каз. — Трябва да предупредим другите — избълва Вилан с изтънял гласец. — Ролинс каза… — Пека Ролинс е бил там? — попита Роти, без да крие страха си. Канален плъх като него не би се уплашил от хиляда негодници и крадци, търговци и наемници, но Пека Ролинс беше друго нещо. Каз потопи едното весло да завърти лодката към десния борд и едва не я удари в един ферибот с туристи. — Трябва да се върнем на Черното було. Другите… — Млъкни, Вилан. Трябва да помисля. Йеспер и Матиас умееха да се бият. Способни бяха да измъкнат Кювей от острова. Но как ги беше открил Пека? Явно са проследили някого от тях до Черното було. Всяко придвижване от и до острова беше необходим риск, премерен, но все пак риск. Всеки от тях може да е бил забелязан и проследен. Нина и Матиас? Вилан и Йеспер? Самият Каз? А след като е разкрил веднъж убежището им, Пека ги е държал под постоянно наблюдение и само е чакал да се разделят, за да ги удари, когато са най-уязвими. Каз разкърши рамене и натисна по-енергично веслата. Роти се включи на свой ред в новия ритъм и лодката полетя по течението. Трябваше да се отдалечат максимално от къщата на Ван Ек, да се скрият сред трафика по канала. А после да стигнат до Сладкия риф. Хората на Ролинс със сигурност са проследили Иней и Нина. Не трябваше да ги праща сами при силозите. Проклети да са Нина и тъпите й бежанци. Планът им да изведат Гриша от града беше отишъл по дяволите. Както и другият им план. Пълен провал. „Освен това подготвих нещо специално за Привидението.“ Майната им на отмъщението и на сложните му планове! Ако Ролинс беше сторил нещо на Иней, Каз щеше да разпилее червата му по цялата Източна дъга. „Мисли!“ Когато един план се провали, измисляш друг. Когато те притиснат в ъгъла, отваряш дупка в покрива. Но не можеше да поправи нещо, над което нямаше контрол. А планът определено се изплъзваше между пръстите му. Провалил бе целия отряд. И нея. Само защото му падаше пердето, чуеше ли за Пека Ролинс. Йеспер може да е мъртъв вече. Иней може да кърви до смърт на някоя уличка в Сладкия риф. Завъртя веслата. — Отиваме в складовия квартал. — Ами другите? — Йеспер и Матиас са опитни бойци, а Пека не би рискувал живота на Кювей. Отиваме в Сладкия риф. — Ти каза, че на Черното було ще сме добре — размрънка се Вилан. — Че ще сме на сигурно място там. Каза, че… — Сигурно място не съществува — прекъсна го гневно Каз. — Няма такова място в Кацата. Нито другаде. Съсредоточи се върху гребането. Не разполагаха с печата. Нито с кораб. А вече и пари нямаха. — Какво ще правим сега? — тихо попита Вилан, толкова тихо, че гласът му се изгуби сред шума на водата и другите плавателни съдове в канала. — Вземи гребла и свърши нещо полезно — рече Каз. — Или ще изхвърля разглезения ти задник във водата, пък нека баща ти те вади оттам. 
  22. Нина 
 


 Чу ги, преди да ги види. Преместила се бе между втория и третия силоз да държи под око Иней и караулката. Иней се бе покатерила по първия силоз като пъргаво паяче, толкова бързо, че на Нина й се зави свят само като я гледаше. При ръба на покрива я изгуби от поглед и нямаше представа дали се е справила с капандурата. Но явно бе срещнала някакви затруднения, било с кабела, било с гъгрицата, защото не се появи при първия сигнал на Нина. При втория обаче пристъпи през ръба на силоза. От мястото на Нина кабелът не се виждаше в тъмното и Иней сякаш ходеше по въздуха, спокойно, с премерени крачки. Опа… олюля се леко. Не, оправи се, слава на светците. Сърцето на Нина щеше да изскочи. Обзе я нелепото усещане, че ако отклони и за миг поглед от приятелката си, Иней ще падне, сякаш само вярата и концентрацията на Нина я държаха на невидимия кабел. Когато Иней най-после стъпи на втория силоз, в гърлото на Нина се надигна победоносен вик, но тя стисна устни и се задоволи с кратък тихичък танц. А после зачака пазачите да се появят в западния участък на периметъра. Спряха за няколко минути при караулката, после подновиха обиколката си. Нина тъкмо щеше да сигнализира на Иней, когато чу някой да се смее силно. Пазачите също го чуха и застанаха нащрек. Един от тях хукна да запали сигнален фенер на покрива на караулката — сигналът щеше да повика подкрепления в случай на неприятности. И преди бяха избухвали бунтове в квартала, а след хаоса на Западната дъга предния ден не беше чудно, че пазачите бързат да повикат помощ. И с право. Биячите от Кацата си личаха отдалече, а тези май бяха от най-неприятните — всичките едри, яки и тежковъоръжени. Повечето носеха пушки, което беше сигурен знак, че са намислили нещо, а не просто са тръгнали да набият някого след запой в кръчмата. Най-отпред вървеше младеж с карирана жилетка върху широки като буре гърди и размахваше тежка верига. На ръката му под лакътя имаше кръгла татуировка. Нина не можеше да различи рисунъка от мястото си, но би заложила солидна сума, че е свит на топка лъв. Лъвските грошове. Момчетата на Пека Ролинс. Те пък какво правеха тук, по дяволите? Нина погледна нагоре. Иней сигурно изливаше химическата гъгрица във втория силоз. Грошовете едва ли щяха да я видят. Но защо бяха дошли, какво диреха тук хората на Пека? Отговорът дойде след секунди. — Чух, че в Сладкия риф се крие сърцеломка — каза високо младежът с карираната жилетка и веригата в ръка. „Леле-мале, това е лошо.“ Проследили са ги от Черното було? Дали и другите са в опасност? Ами ако Пека Ролинс знаеше за гришаните в посолството? Немалко от тях щяха да нарушат условията по договорите си, ако напуснеха града. Което ги правеше уязвими откъм изнудване или нещо по-лошо. Пека би могъл да ги продаде на шуаните. „Имаш по-непосредствени проблеми за решаване, Зеник — обади се едно гласче в главата й. — Гледай да спасиш собствената си кожа, а света ще спасяваш по-нататък.“ Понякога вътрешният й глас ръсеше такива мъдрости. Един от пазачите пристъпи напред. Доста смело, помисли си Нина, предвид числеността на Грошовете. Не чу какво си казаха. Някакъв документ с яркочервен печат смени притежателя си. Пазачът го подаде на колегата си. Онзи го прочете набързо и вдигна рамене. А после, за ужас на Нина, първият пазач отиде да отключи портата, фенерът върху покрива на караулката просветна отново. Сигнал за отбой. Отказваха подкреплението. Червеният печат. Цветът на Ван Ек. Силозите бяха негови и пазачите не биха отворили портите без официално разрешение от работодателя си. Всичко това водеше до изводи, от които й се зави свят. Възможно ли беше Ян ван Ек и Пека Ролинс да работят заедно? Ако беше така, то шансовете на Утайките да се измъкнат живи от града току-що бяха станали на дребни трохи. — Покажи се, Нина. Пека има работа за теб, сладурано. Веригата, която младежът размяташе, имаше тежка пранга в единия край. Преди година, когато Нина пристигна в Кетердам, Пека Ролинс й предложи работа и защита, но тя предпочете Утайките. Явно Пека беше решил да обърне гръб на договорите и неписания закон на бандите. Щеше да я окове във вериги и или да я продаде на шуаните, или да я връчи на Ван Ек, който да я надруса с парем. Непрогледната сянка на втория силоз й предлагаше временно прикритие, но не би могла да направи и две крачки, без онези да я видят. Сети се за отровното хапче в джоба си. — Не ни карай ние да идваме, момиче — извика младежът и даде знак на другарите си да се разтеглят в редица. Нина реши, че има две предимства на своя страна. Първо, прангата в края на веригата, която водачът на Грошовете размахваше, показваше, че явно им бяха наредили да я заловят жива. Пека не би искал да се лиши от ценна сърцеломка, значи хората му нямаше да стрелят. Второ, тези генийчета не знаеха, че парем се е отразил на способностите й, а това означаваше, че би могла да спечели малко време за себе си и Иней. Нина тръсна глава, събра кураж и пристъпи на открито. Онези моментално вдигнаха пушки към нея. — Я по-спокойно — каза тя и сложи ръка на кръста си. — Пека няма да ви се зарадва особено, ако ме надупчите като капачка на солница. — Здрасти, гришанке. Ще се позабавляваме ли? „Зависи от дефиницията ти за забавление.“ — Как се казваш, красавецо? Момчето се усмихна. Имаше златен зъб и изненадващо очарователна трапчинка. — Емон. — Хубаво келско име. Кен йе хом? — Мама беше келка. Аз не говоря езика. — Тъй ли? Хайде сега успокой приятелчетата си. Кажи им да свалят пушкалата, пък аз ще те науча на няколко нови думи. — Да бе. Знам аз какво правите вие, сърцеломите. Не ща да ми бърникаш из вътрешностите. — Жалко — каза Нина. — Чуй, Емон, няма нужда нещата да ескалират. Нека чуем какво предлага Пека. Ако ще вдигам кръвното на Каз Брекер, трябва да съм сигурна, че си струва неприятностите… — Каз Брекер го брой мъртъв, моме. А и Пека нищо не предлага. Идваш с нас, със или без окови, ти решаваш. Нина вдигна ръце и усети как младежите пред нея се напрягат, готови да натиснат спусъците въпреки заповедите на Пека. Протегна се мързеливо. — Емон, нали знаеш, че преди да ми сложиш тая пранга, мога да превърна червата на половината ти другарчета в а`ко? — Не си толкоз бърза. — Достатъчно бърза съм да направя така, че повече никога… — Направи кратка пауза и сведе многозначително поглед към областта под токата на колана му. — … да не вдигнеш знамето на Западната дъга. Сега вече Емон пребледня. — Не можеш. Нина изпука кокалчетата на ръцете си. — Сериозно? Нещо издрънча тихо над тях и всички насочиха пушките си нагоре. „По дяволите, Иней, точно сега ли намери да вдигнеш шум!“ Но когато вдигна поглед на свой ред, мислите й набиха спирачки. Иней беше на кабела. И не беше сама. В първия миг реши, че й се привижда, че е халюцинация някаква. Каква е тази фигура в бяло, която вървеше след Иней по кабела? Приличаше на фантом, който се носи във въздуха над тях. Момиче сякаш. А после момичето метна нещо. Нина зърна металически отблясък. Не видя дали малкото метално нещо уцели Иней, но явно бе попаднало в целта, защото приятелката й залитна. След миг Иней възстанови равновесието си и продължи спокойно напред, разперила ръце. Трябваше да й помогне някак. Нина се пресегна към момичето в бяло, потърси пулса му, влакната на мускулите, нещо, над което да наложи контрола си, но не откри нищо, само същата ужасна слепота. — Няма ли да помогнеш на приятелката си? — извика Емон. — Ще се оправи и сама — каза Нина. Емон се подсмихна самодоволно. — Явно не си толкова страшна, колкото се говори. Освен на приказки. — Обърна се към хората си. — Цяла нощ ще черпя онзи, който пръв я хване. Не се втурнаха към нея. Не бяха достатъчно глупави. Тръгнаха бавно, с насочени оръжия. Нина рязко вдигна ръце. Грошовете спряха на място. Но когато нищо не се случи, те взеха да се споглеждат ухилено и тръгнаха отново към нея, по-бързо този път. Желанието да си заслужат наградата надвиваше страха им от Нина. Тя хвърли бърз поглед нагоре. Иней все още пазеше равновесие. Май се опитваше да стигне обратно до първия силоз, но стъпката й беше неравна, несигурна като на ранен човек. „Мрежата.“ Само че сама Нина не можеше да я разпъне. Ако имаше мъничко парем, трошица поне, щеше да впрегне тези едри малоумници на работа. Щяха да изпълнят всяка нейна заповед безпрекословно. Мислите й се пресегнаха да сграбчат нещо, каквото и да е. Не можеше просто да си стои тук безпомощна, да я вземат в плен, а Иней да се пребие пред очите й. Но усети само голяма и черна бездна. Тук нямаше удобни парченца кост, нито прах, които да използва. Светът, гъмжащ до неотдавна от живот, пулс, дихания и препускаща кръв, сега се беше изпразнил от съдържание, свят като черна пустиня с безплодна земя и небе без звезди. Един от Грошовете се метна напред и другите го последваха моментално, надпреварваха се да я хванат за ръцете, повлякоха я към Емон, чието лице се разполови от доволна усмивка, която вдълба трапчинката в бузата му. Нина нададе вой на чиста ярост, мяташе се като диво животно. Не беше безпомощна. Нямаше да е безпомощна. „Не познавам по-свиреп воин, със или без гришанска сила.“ И тогава го усети… там, в онази черна пустиня, джобче от студ, толкова леден, че пареше. Там, отвъд силозите, където каналът завиваше на път за пристанището — баржата с купчината трупове. Нещо познато се разля по вените й. Не беше пулс, нито кръв, която се движи по разклонените си пътища, но все пак усещаше нещо, нещо друго. Сети се за парченцата кост, за спокойствието, което изпитваше сред гробовете на Черното було. Емон се опита да щракне прангата около китката й. — Да й сложим и желязната яка! — извика друг от мъжете. Усети ръка в косата си, някой дръпна силно главата й назад да оголи шията. Нина знаеше, че хрумването й е налудничаво, но други възможности не й бяха останали. Събра сили, изрита Емон и се отскубна от хватката му. После разпери широко ръце, концентрирана върху новата тръпка… и усети как телата върху баржата се надигат. Стисна ръце в юмруци. „Елате при мен.“ Грошовете хванаха китките й. Емон я шамароса през устата, но Нина продължаваше да стиска юмруци и да мисли за своите си неща. Това нямаше нищо общо с възторга, който я изпълваше под въздействието на парем. Онова тогава бе зной, огън, светлина. Сега беше студен пламък, който гори ниско и в синьо. Усещаше как труповете се надигат един след друг да откликнат на призива й. Усещаше и друго — ръцете по себе си, оковите на китките… но студът бе станал по-дълбок, бързотечаща зимна река, черни бързеи, влачещи парчета лед. Нина чу крясъци, бърза стрелба, а после писък на огънат метал. Ръцете по нея отхлабиха хватката си, а оковите паднаха на камъните с почти музикален звън. Нина прибра ръце към гърдите си и се гмурна още по-надълбоко в ледената река. — Какво става, мамка му! — изръмжа Емон и се обърна да погледне към караулката. — Мамка му! Лъвските грошове отстъпваха, напълно забравили за мисията си, с разкривени от ужас лица. И нищо чудно. Някакви хора нападаха оградата, клатеха неистово коловете й. Някои бяха стари, други — млади, но до един бяха красиви — румени в лице, с устни като розови пъпки, косите им лъскави и разлюлени на вълни с нежното полюшване на нещо, което расте под вода. Бяха прекрасни и ужасни едновременно, повечето нямаха по себе си следи от нараняване, но роклята на една жена беше омазана с кафява кръв и повръщано, в гърдите на друг имаше рана от нож, почерняла от разложение. Двама бяха голи, а един беше с разпран корем и розовата кожа висеше напред и надолу. Очите на всички грееха черни като лъскавата повърхност на зимна вода. Пригади й се изведнъж. Чувстваше се странно, засрамена някак, сякаш е погледнала през прозорец, през който няма право да наднича. Но всички други възможности бяха изчерпани. А и откровено казано, не й се искаше да спира. Нина раздвижи пръсти. Оградата се срина с писък под напора на телата. Лъвските грошове откриха огън, но труповете вървяха към тях неотклонно. — Заради нея е! — изврещя Емон, спъна се, падна назад, надигна се на четири крака, а хората му си плюха на петите. — Гришанската кучка ги е повикала! — На бас, че сега ти се иска да си бяхме поговорили — изръмжа Нина. Само че пет пари не даваше за Лъвските грошове. Вдигна поглед. Иней още беше на въжето, но момичето в бяло се беше върнало на покрива на втория силоз и посягаше към щипката. „Мрежата — помисли си настоятелно Нина. — Сега!“ Труповете се юрнаха с неочаквана скорост, а после се заковаха на място, сякаш чакаха указания. Нина фокусира мислите си върху тях, тласна в телата им силата си, живота си. След броени секунди те вече държаха мрежата и тичаха толкова бързо, че се сливаха на петно пред очите й. Кабелът високо горе се отпусна. Иней пропадна. Нина изпищя. Иней падна в мрежата, отскочи високо, падна отново. Нина изтича при нея. Иней лежеше в центъра на мрежата, цялата надупчена с малки сребърни звезди, кървяща. „Оставете я на земята“ — нареди Нина, труповете се подчиниха и положиха мрежата на паветата. Нина се хвърли към Иней и се свлече на колене до нея. — Иней? Иней я прегърна здраво през врата. — Повече никога, никога не прави така — проплака Нина. — Мрежа? — чу се весел глас. — Не е много честно. Иней се вкочани. Момичето в бяло беше слязло по скобите в стената на втория силоз и крачеше към тях. Нина протегна рязко ръце и труповете застанаха помежду им като стена. — Сигурна ли си, че тази битка ти е по вкуса, снежинке? Момичето присви красивите си очи. — Надвих те — каза то на Иней. — Знаеш, че е така. — Извади късмет — отвърна Иней, но гласът й прозвуча слаб като прокъсана нишка. Момичето плъзна преценяващ поглед по войската от разлагащи се тела, после погледна отново към Иней и се поклони леко. — Ще се срещнем отново, Привидение. — Обърна се в посоката, накъдето бяха духнали Емон и Лъвските грошове, затича към мрежата, прехвърли се с лекота и изчезна. — Някой си пада по драмата — каза Нина. — Така де, кой се облича в бяло за битка с ножове? — Дуняша, Бялото острие на нещо си. Наистина иска да ме убие. Май иска да избие всичко живо. — Ще можеш ли да ходиш? Иней кимна, макар лицето й да беше посивяло. — Нина, тези хора… мъртви ли са? — Като го казваш така, звучи зловещо. — Но нали не си взела… — Парем ли? Не. Нямам представа как го направих. — Гриша могат ли изобщо да… — Не зная. Сега, когато непосредствената опасност беше отминала, я обзе погнуса. Какво беше направила? В какво бе дръзнала да се забърка? Веднъж беше попитала един от преподавателите си в Малкия дворец откъде идва силата на Гриша. Тогава беше съвсем малка, още дете, и благоговееше пред големите Гриша, които се отбиваха в Малкия дворец, преди да заминат на поредната важна мисия. — Нашата сила ни свързва с живота по начин, който обикновените хора не могат да разберат — отвърнал бе учителят. — Затова когато използваме таланта си, ставаме по-силни, вместо да се уморяваме. Свързани сме със силата на съзиданието, със средището на света и неговото сътворение. А при Корпоралките тази връзка е още по-силна, защото ние въздействаме върху живота и неговото отнемане. — А после той вдигна ръце и Нина усети как пулсът й леко се забавя. Другите ученици ахнаха и взеха да се споглеждат, усетили същото. — Почувствахте ли го? — попита учителят. — Как сърцата на всички ви бият заедно, в ритъма на света? Беше странно усещане, сякаш тялото й изгуби границите си и вече не бяха класна стая, пълна с неспокойни ученици, а всички се превърнаха в едно създание с общо сърце и обща цел. Траяло бе само миг-два, но Нина така и не забрави чувството за свързаност и прекрасната мисъл, че благодарение на силата си повече никога няма да е сама. А силата, която беше използвала сега, тази нощ? Тя не беше такава. Беше продукт на парем, а не идваше от сърцето на света. Беше грешка. Но за това щеше да се главоболи по-късно. — Да се махаме оттук, хайде — каза Нина, помогна на Иней да се изправи, после обърна поглед към труповете наоколо. — Светци, ама как вонят. — Нина, ами ако те чуват? — Чувате ли ме? — попита тя. Но мъртвите не отговориха, а когато се пресегна към тях със силата си, не усети живот. Имаше нещо обаче, нещо, което й говореше по начин, който живите вече не владееха. Сети се за ледената река. Все още я усещаше около себе си, около всичко, но сега реката се движеше лениво, цялата в бавни водовъртежи. — Какво ще правиш с тях? — попита Иней. Нина вдигна безпомощно рамене. — Ще ги върна където си бяха, предполагам. — Вдигна ръце. „Вървете си — каза им тя възможно най-ясно, — почивайте в мир.“ И те се раздвижиха отново, рязко и бързо, а Иней подхвана молитва. Нина гледа след тях, докато не се стопиха в мрака. Иней потръпна, после посегна да издърпа от рамото си сребърната звезда и я метна на паважа. Кървенето беше намаляло сякаш, но все пак трябваше да я превържат. — Да вървим, преди да е цъфнала градската стража — каза тя. — Къде? — попита Нина на път към канала. — Щом Пека Ролинс е намерил нас… Иней забави крачка, осъзнала със закъснение промяната в обстоятелствата. — Ако са разкрили скривалището ни на Черното було, Каз… Каз ми каза къде да отида, ако се случи нещо такова. Но… Думата увисна във въздуха помежду им. Щом Пека Ролинс се е включил в играта, значи провалилият се план щеше да е последната им грижа. Ами ако наистина бяха разкрили убежището им на острова? Ако нещо се беше случило с Матиас? Щеше ли Пека Ролинс да го пощади, или щеше просто да го застреля и да си поиска наградата за главата му? „Гришаните!“ Ами ако Пека беше проследил Йеспер и Матиас до посолството? Ами ако бяха тръгнали към пристанището с бежанците и тогава са ги нападнали? Сети се отново за жълтото хапче в джоба си. Също и за свирепите златни очи на Тамар, за високомерния поглед на Зоя, за сладкия смях на Женя. Бяха й се доверили. Ако нещо лошо ги бе сполетяло, Нина никога нямаше да си го прости. Вървяха към кея, където бяха вързали лодката си на идване, и Нина хвърли поглед към баржата — последните мъртъвци полягаха върху купчината от тела. Изглеждаха различно сега, руменината беше изчезнала, преобладаваха пепелявото сиво и петносаното бяло, цветовете, които Нина свързваше със смъртта. Но може би смъртта имаше много лица. — Е, къде отиваме? — попита тя. В същия миг видяха двама да тичат към тях. Иней посегна за ножовете си, а Нина вдигна ръце, готова да призове отново своите странни войници. Знаеше, че този път ще й е по-лесно. Каз и Вилан цъфнаха под светлината на улична лампа, с омачкани дрехи, косите им целите в бял прах, вероятно мазилка, както и… това сос за месо ли беше? Каз се подпираше тежко на бастуна си, но не забавяше крачка, а острите му черти бяха застинали в израз на неотклонна решимост. — Заедно ще намерим изход — прошепна Иней. Нина местеше поглед между двамата. Даде си сметка, че лицата им изразяват едно и също. И тя познаваше това изражение. То се появяваше след корабокрушение, когато течението те влачи навътре в морето, а небето е потъмняло. Появяваше се, когато най-сетне зърнеш земя на хоризонта, надежда за убежище, за спасение дори, които може би те чакат на далечния бряг. 
  23. Вилан 
 


 „Ще умра и с мен ще умре надеждата й за спасение. Никой няма да помни, че Мария Хендрикс е съществувала.“ Вилан отчаяно искаше да бъде смел, но му беше студено, целият беше натъртен, а имаше и по-лошо — заобиколен бе от най-храбрите хора, които познаваше, и те до един изглеждаха уплашени. Придвижваха се бавно по каналите, спираха под мостове и в дълбоките сенки, изчакваха отрядите на градската стража да изтрополят над тях или да ги подминат с лодките си. А тази нощ сякаш цялата стража беше полазила града до последния човек — лодките им патрулираха бавно по каналите със силни фенери на носовете. Нещо се беше променило след изпълнението при моста Гоедмед. Градът беше оживял, обзет от гняв. — Гришаните… — понечила бе да повдигне темата Нина, но Каз я прекъсна веднага. — Или са на сигурно място в посолството, или вече не можем да им помогнем. Те могат и сами да се защитят. А ние трябва да се покрием. Нина не възрази и в този момент Вилан усети колко точно са загазили. Вместо да спори, тя просто скри лице в шепи и се умълча. — Те ще се справят, спокойно — каза Иней и я прегърна през раменете. — Той също ще се справи. — Но движенията й бяха предпазливи, а по дрехите й имаше кръв. С това разговорите приключиха. Каз и Роти рядко натискаха веслата, колкото да насочат лодката към поредния тих и тесен канал, оставяха течението да ги носи. Докато не свърнаха зад един завой близо до Шоонщраат и Каз не нареди да спрат. Двамата с Роти насочиха лодката към брега зад прикритието на един амбулантен съд. Каквото и да продаваше плаващият магазин, сега павилионите му бяха здраво заключени да пазят стоката. Малко по-нататък отряд от градската стража налази един мост, а две от лодките им преграждаха канала отдолу. — Правят блокади — рече Каз. Зарязаха лодката и продължиха пеша. Вилан знаеше, че отиват към друга тайна квартира, но Каз го беше заявил съвсем категорично — вече нямаше безопасни места за тях в Кетердам. Къде биха могли да се скрият? Пека Ролинс и Ван Ек се бяха съюзили, а заедно двамата контролираха половината град. Щяха да заловят Вилан. И тогава какво? Никой нямаше да повярва, че той е синът на Ян ван Ек. Вилан може и да беше в немилост, но като син на едър търговец имаше права, недостъпни за един шуански престъпник. В Адската порта ли щяха да го хвърлят? Или баща му щеше да му уреди смъртна присъда? Отдалечаваха се от Кацата и промишления квартал. Тук патрулите бяха по-нарядко. Явно градската стража беше съсредоточила усилията си върху средищата на престъпността в Кетердам. Въпреки това групичката им се движеше на прибежки, по тесни улички, за чието съществуване Вилан не подозираше, минаваха напряко през изоставени дюкяни и приземните етажи на празни кооперации, за да стигнат до поредната тясна уличка. Сякаш Каз имаше в главата си тайна карта на забравените места в Кетердам. Дали Йеспер щеше да ги чака там, в тайната квартира? Или лежеше ранен на пода в гробницата, самичък и изоставен? Не, това Вилан нямаше да го повярва. Колкото по-лоши бяха шансовете за успех, толкова по-упорито се сражаваше Йеспер. Сети се как бе умолявал Колм. „Знам, че те разочаровах. Дай ми още един шанс.“ Колко пъти Вилан бе отправял, кажи-речи, същите думи към своя баща, с надеждата поне този път да спази негласното обещание? Йеспер трябваше да оцелее. Всички те трябваше да оцелеят. Спомни си първата си среща със стрелеца. Тогава Йеспер му се стори като същество от друг свят, облечен в жълто-зелено, крачката му — дълга и отскоклива, сякаш всяко движение се изливаше от бутилка с тясно гърло. Когато се озова за пръв път в Кацата, в онази своя първа нощ там, Вилан обикаляше по улиците, измръзнал до кости, убеден, че всеки миг ще го ограбят. Накрая, когато кожата му започна да посинява, а пръстите му изгубиха чувствителността си, Вилан събра кураж и се приближи към някакъв мъж, който пушеше лула на стъпалата пред една къща. — Знаете ли къде мога да наема стая? — Ей там пише, че имат свободни места — каза той и махна към отсрещния тротоар. — Ти какво, сляп ли си? — Явно не съм го видял — изломоти Вилан. Пансионът беше мръсен, но евтин, а това беше най-важното. Остави десет крюге за стая, плати допълнително за топла баня. Знаеше, че трябва да си пести парите, но ако се разболееше още първата нощ, парите щяха да са последният му проблем. Изкъпа се набързо в малката баня в дъното на коридора. Водата наистина беше топла, но Вилан се чувстваше уязвим така — да седи гол в коритото без ключалка на вратата. Изтри се с малкия пешкир, изцеди колкото можа дрехите си, но те пак бях влажни, когато ги облече. Онази нощ Вилан лежа буден на тънкия като хартия матрак, взираше се в тавана и слушаше звуците на пансиона. В родния му квартал нощите бяха толкова тихи, че се чуваше плискането на водата в канала. А тук… тук сякаш беше пладне, а не посред нощ. През мръсните прозорци се лееше музика. Хора говореха, смееха се, блъскаха врати. Двойката в стаята над него си спретна скандал. А двойката в стаята под него се занимаваше с други неща. Вилан вдигна ръка да докосне отеклата си шия. „Ако само можех да позвъня за чаша чай.“ И точно тогава изпадна в паника. Още колко можеше да падне? Собственият му баща беше поръчал да го убият. Парите му бяха на свършване, а матракът под него вонеше на химикалите, с които съдържателят се беше опитал да убие бълхите. Би трябвало да обмисля план и отмъщение дори, да си събере мислите, да разпредели малкото си ресурси. А какво правеше той? Идеше му да ревне, че не може да звънне на прислугата за чай. Да, беше нещастен в дома на баща си, но никога нищо не му беше липсвало. Топла храна, чисти дрехи. Никога не се беше налагало да полага усилия, да се труди. Прислугата го правеше вместо него. Оцеляването в Кацата изискваше умения, които Вилан не притежаваше. Лежеше и търсеше някакво обяснение за случилото се. Може би Мигсон и Приор са действали по своя инициатива, а баща му не е имал нищо общо. Да, така трябва да е било. Или пък Мигсон и Приор са разтълкували неправилно нарежданията на баща му. Всичко е било една ужасна грешка. Стана и бръкна в джоба на блажното си палто. Документите му за записване в музикалната академия още бяха там. Още щом извади дебелия плик, Вилан разбра, че баща му е виновен. Пликът беше подгизнал и вонеше на канал, но цветът му не се беше променил. Нямаше петна от мастило, пропили се от документите вътре. Въпреки това Вилан отвори плика. Листата бяха залепнали един за друг, но той ги отдели внимателно до последния. Празни. Баща му дори не си беше направил труда да сложи в плика някакви стари и непотребни документи, някоя чернова. Знаел е, че Вилан няма дори да отвори плика. И че глупавият му наивен син никога не би заподозрял баща си в измама. „Толкова съм жалък.“ Остана в стаята си два дни, не смееше да излезе. Но на третата сутрин гладът и миризмата на пържени картофки от улицата долу го изкараха навън. Купи си хартиена кесия с картофки и ги нападна веднага, изгълта ги на няколко хапки, нищо, че му пареха на устата. А после събра смелост да се поразходи. Парите щяха да му стигнат за още седмица в пансиона и за по-малко, ако искаше да се храни. Трябваше да си намери някаква работа, но нямаше идея откъде да започне. Не беше нито достатъчно голям, нито достатъчно силен да се глави в складовете или корабостроителниците. А за по-лека работа трябваше да чете. Дали пък в игралните зали и дори в къщите на насладите не търсеха музиканти? Флейтата още беше у него. Мина няколко пъти по Източната дъга, дръзна да навлезе и в по-добре осветените пресечки. Когато започна да се стъмва, пое назад към пансиона, напълно отчаян. Мъжът с лулата пак седеше пред къщата и пушеше. Този тип май никога не напускаше любимото си място. — Търся си работа — каза му Вилан. — Познавате ли някого, който търси хора? Мъжът го погледна през облак от дим. — Млада топчица сладолед като тебе ще изкара добри пари на Западната дъга. — За почтена работа питам. Мъжът се разсмя, чак се закашля от смях, но накрая все пак насочи Вилан на юг към работилниците за щавене на кожа. Там, срещу нищожна надница, Вилан смесваше бои и чистеше резервоарите. Другите работници бяха предимно жени и деца, както и няколко кльощави момчета като него. Почти не говореха, твърде уморени и болни от химикалите. Имаха сили само да си свършат работата и да си вземат платата. Не им даваха ръкавици и маски и Вилан бързо стигна до извода, че ще умре от отравяне в най-скоро време, което си имаше и добри страни — поне нямаше да се чуди къде да се дене по-нататък с малкото пари, които изкарваше. Един следобед чу бригадира на бояджиите да се оплаква, че губят твърде много материал заради изпаренията, понеже бойлерите прегрявали. Псуваше като каруцар колко пари бил дал да ги оправят, а полза — никаква. Вилан се поколеба, а после събра смелост и предложи да сипят морска вода в резервоарите. — И защо да правя такова нещо, мамка му? — викна бригадирът. — Така ще повишите точката на кипене — отвърна Вилан. Вече съжаляваше, че изобщо се е обадил. — Боята ще трябва да се загрее повече, за да кипне, и така ще губите по-малко от изпарения. Ще трябва да промените малко формулата обаче, защото солта се натрупва бързо, и да чистите по-често резервоарите заради корозията. Бригадирът изплю струйка юрда на пода и му обърна гръб. Но на следващата седмица пробваха да сипят морска вода в един от резервоарите. След няколко дни добавиха солена вода във всичките, а бригадирът започна да се допитва до Вилан за това и онова. Може ли да се направи нещо, така че червената боя да не вкоравява кожите? Как да намалят времето за обработка и съхнене? Може ли Вилан да забърка някаква смола, така че боите да не пускат? Седмица по-късно Вилан стоеше при резервоара с дървеното гребло в ръце, замаян от боите и с насълзени очи, и се чудеше дали да не си поиска повишение заради идеите, които даваше на бригадира, когато едно момче се приближи до него. Висок и слаб младеж с кафява земска кожа, който изобщо не би трябвало да е тук, в бояджийския цех. Не само заради яркозелената си карирана жилетка и жълтите панталони, а и защото излъчваше радост на вълни, сякаш отвратителната и воняща щавачница е най-прекрасното място на света, сякаш е дошъл тук на купон, който е чакал от дълго време. Нямаше грам излишна тлъстина по себе си, а дългото му тяло беше сглобено някак хлабаво, сякаш ставите му не познаваха обичайните ограничения. Бригадирът на бояджиите се сърдеше, когато външни хора идват в цеха му, но на това момче не каза нищо, сигурно заради револверите на кръста му, а само докосна с уважение шапката си и побърза да се отдалечи. Замаян от боите, Вилан не разсъждаваше ясно, но няколко мисли все пак се оформиха в главата му. Първата бе, че момчето има най-съвършено оформените устни на света. Втората — че баща му е изпратил нов наемник да го убие. Стисна здраво дървената лопата. Момчето наистина ли щеше да го застреля посред бял ден? Хората правеха ли такива неща? Момчето каза: — Чувам, че се оправяш с химията. — Какво? Ъъъ… да. Малко — успя да смотолеви Вилан. — Малко? Обзе го внезапното убеждение, че следващият му отговор ще е изключително важен, съдбоносен дори. — Учил съм химия. Вземал бе уроци по математика и естествени науки и беше залягал усърдно над тях с надеждата те да компенсират някак другите му неуспехи. Момчето му подаде сгънат лист хартия. — Щом е така, като ти свърши смяната довечера, ела на този адрес. Може да имаме работа за теб. — А после се огледа, сякаш чак сега забелязваше резервоарите и прежълтелите работници, които се трудеха до тях. — Истинска работа. Вилан се взираше в листа, буквите танцуваха в неразгадаема плетеница пред очите му. — Аз… не зная къде е това. Момчето въздъхна нетърпеливо. — Не си оттук, а? — Вилан поклати глава. — Добре. Ще дойда да те взема, понеже очевидно си нямам друга работа, освен да развеждам новоизлюпени гражданчета из Кетердам. Вилан, нали? Вилан кимна. — Вилан чий? — Вилан… Хендрикс. — Разбираш ли от взривни вещества, Вилан Хендрикс? — Взривни? — Бомби бе, бум, тряс и прочие. Вилан съвсем се сащиса, знаеше само, че е важно да се прави на сведущ. — О, да — каза той с цялото самочувствие, което успя да изстърже от себе си. Момчето го огледа скептично. — Ще видим. Ще те чакам отвън в шест камбани. И без пищаци, че ще си имаме неприятности. — Да, естествено. Момчето завъртя сивите си очи и измърмори под нос: — Каз май съвсем се е побъркал. След края на смяната в щавачницата Йеспер заведе Вилан в един магазин за стръв в Кацата. Вилан сигурно би се чувствал неловко заради омачканите си дрехи — нямаше други, — но парализиращият страх, че това е някакъв сложен капан, заложен от баща му, не оставяше място за такива банални тревоги. В задната стаичка на магазинчето за стръв Вилан се запозна с Каз и Иней. Обясниха, че им трябвали светлинни бомби, както и нещо по-силничко. Вилан отказа. Същата вечер се прибра в пансиона и там го чакаше първото писмо. Единственото, което успя да разчете, беше името на подателя — Ян ван Ек. Лежа буден цялата нощ, сигурен, че всеки момент Приор ще влети през вратата и ще сключи месести ръце около врата му. Не можеше да избяга — парите едва му стигаха да си плаща наема, какво остава да си купи билет до друго място. А и какво щеше да прави в провинцията? Никой нямаше да го наеме за селскостопански работник. На следващия ден отиде да говори с Каз, а вечерта сглоби първата си бомба за Утайките. Знаеше, че прави нещо незаконно, но за няколко часа изкара повече пари, отколкото за седмица в щавачницата. Писмата от баща му продължиха да пристигат, веднъж, понякога и два пъти седмично. Вилан не знаеше какво да мисли за това. Заплаха ли бяха? Или баща му просто искаше да го дразни? Държеше ги на купчинка под дюшека си и понякога му се струваше, че нощем мастилото се просмуква през тънкия дюшек и се влива в сърцето му като черна отрова. Но колкото повече време минаваше и колкото повече поръчки изпълняваше Вилан за Каз, толкова по-малко се страхуваше. Щеше да изкара достатъчно пари, да се махне от града и повече никога да не изрече името Ван Ек. А ако той решеше да му види сметката преди това… по това Вилан не можеше да стори нищо така или иначе. Дрехите му се бяха окъсали и толкова беше отслабнал, че се наложи да пробие нова дупка в колана си. Но по-скоро би се продал в бордеите на Западната дъга, отколкото да моли баща си за милост. Тогава Вилан още не го знаеше, но Каз е бил наясно с истинската му самоличност от самото начало. Мръсните ръце проучваше всеки новопоявил се в Кацата и бързо бе сложил Вилан под протекцията на Утайките, сигурен, че един ден синчето на едър търговец ще му бъде от полза. Вилан не хранеше илюзии за мотивацията на Каз, но знаеше също, че никога не би оцелял без неговата помощ. А и Каз пет пари не даваше дали Вилан може да чете. Да, дразнеха го и Каз, и другите, но му бяха дали шанс да се докаже. Ценяха нещата, които можеше да прави, а не го наказваха за онези, които не можеше. Искрено бе вярвал, че Каз е в състояние да съсипе баща му, да му отмъсти вместо Вилан — и с негова помощ — за онова, което Ван Ек беше сторил на майка му. Вярвал бе, че въпреки богатството и връзките на Ван Ек този отряд — неговият отряд — има силите да го надвие. Сега обаче… сега отново имаше чувството, че баща му си прави с него жестока шега. Отдавна бе минало полунощ, когато стигнаха до финансовия квартал, един от най-богаташките квартали на Кетердам, недалече от Борсата и кметството. По тези улици присъствието на баща му беше още по-осезаемо и Вилан се чудеше защо Каз ги е довел тук. Свърнаха в една пресечка към задната част на голямо здание. Вратата беше подпряна да не се затвори. От другата й страна имаше спирално стълбище около металната клетка на голям асансьор. Роти остана при входа, вероятно на пост, а останалите се набутаха в асансьора. Вратата му се затвори с дрънчене и те поеха бавно нагоре цели петнайсет етажа до последния. Озоваха се в коридор с лакиран паркет и високи тавани в бледолилаво. „Това е хотел — осъзна Вилан. — Влезли сме през входа на прислугата, а асансьорът е за доставки.“ Каз почука на широка двойна врата от светло дърво. Отвори им Колм Фейхи, облечен с дълга до пода нощна риза и наметнал палто на раменете си. Да, намираха се в хотел „Гелдренер“. — Другите са вътре — каза напрегнато Колм. Не зададе нито един въпрос, само им посочи банята и си наля чаша чай, докато те оставяха следи от кал по лилавите килими. Матиас видя Нина, скочи от гигантското патладжанено канапе и я награби. — Тръгнахме към Сладкия риф, но не можахме да минем през блокадите — каза той и я пусна да стъпи на пода. — Боях се, че е станало най-лошото. А после всички взеха да се прегръщат и Вилан с ужас усети сълзи да пълнят очите му. Примигна да ги разкара. Това оставаше — Йеспер да го види как реве. Пак. Стрелецът беше покрит със сажди и миришеше на горски пожар, но иначе очите му светеха доволно като след всяка битка. Вилан не искаше много — само да стои възможно най-близо до него и да знае, че Йеспер е добре и в безопасност. Чак сега си даваше сметка колко много държи на тези хлапета. Баща му би се присмял високомерно, разбира се — банда крадци и негодници, един бивш войник, сега дезертьор, и един картоиграч, който постоянно губи. Но те бяха първите му приятели, единствените му приятели, и ако можеше да избира между хиляда момчета и момичета, пак щеше да избере тези. Само Каз стоеше настрана и се взираше мълчаливо през прозореца към тъмните улици в ниското. — Каз — извика го Нина, — ти може и да не се радваш, че сме живи, но ние се радваме, че ти си жив. Ела тук! — Остави го — тихо каза Иней. — Светци, Привидение! — възкликна Йеспер. — Ти кървиш. — Да повикам ли лекар? — предложи Колм. — Не! — отговориха всички в хор. — Че как — измърмори Колм. — Поне кафе да поръчам? — Да, моля — отвърна Нина. Колм поръча кафе, гофрети и бутилка бренди и докато чакаха, Нина ги прати да търсят ножица, за да нареже хотелските хавлии за превръзки. Щом откриха ножица, Нина заведе Иней в банята да се погрижи за раните й. На вратата се почука, всички се напрегнаха, но напразно. Носеха им храната. Колм отвори на сервитьорката, поздрави я и учтиво настоя, че може и сам да се оправи с количката. Явно не искаше момичето да види странните му посетители. Веднага, щом вратата се затвори, Йеспер скочи да му помогне с отрупания сребърен поднос и чиниите от толкова фин порцелан, че прозираше. Вилан отдавна не беше ял в такива чинии. Със закъснение си даде сметка, че Йеспер е облякъл риза на баща си — беше му широка в раменете, а китките му стърчаха от ръкавите. — Какво е това място впрочем? — попита Вилан, като оглеждаше просторната стая, декорирана в оттенъци на лилавото. — Май се нарича апартамент Кетердам — отвърна Колм и се почеса по тила. — Значително по-изискан е от стаята, която бях наел в университетския квартал. Нина и Иней излязоха от банята. Нина напълни една чиния с храна и се тръсна до Матиас на дивана. Сгъна на две една гофрета и отхапа гигантска хапка, а пръстите на краката й се сгърчиха от удоволствие. — Ще прощаваш, Матиас — каза тя с пълна уста, — обаче реших да избягам с бащата на Йеспер. Той се грижи подобаващо за хранителните ми нужди. Иней беше свалила туниката си и носеше само подплатената жилетка. Ръцете й бяха голи, ако не броим нарязаните на ивици хавлии около едното рамо и под лактите. Превръзки стягаха също дясното й бедро и левия прасец. — Как пострада така? — попита я Йеспер и подаде на баща си чаша кафе върху изящна чинийка. Иней приседна на облегалката на едно кресло до Кювей, който седеше на пода. — Запознах се с едно момиче. Йеспер се просна на по-малкото канапе, а Вилан седна на другото кресло и закрепи на коляно чиния с гофрети. В трапезарията на апартамента от другата страна на портала имаше голяма маса с хубави столове, но явно никой не проявяваше интерес към тях. Само Колм беше седнал там с чашата кафе и бутилката бренди. Каз остана на мястото си и Вилан започна да се чуди какво толкова вижда през прозореца, че не може да откъсне поглед от него. — Е — каза Йеспер и си сложи захар в кафето, — ако не броим новата приятелка на Иней, някой ще ми каже ли какво, по дяволите, стана? — Ами, да видим — започна Нина. — Иней падна от двайсетия етаж. — Ние пък пробихме голяма дупка в пода и паднахме върху масата в трапезарията на баща ми — добави Вилан. — Нина може да вдига мъртвите — каза Иней. Чашата на Матиас изтрака в чинийката си. Изглеждаха нелепо в голямата му ръка. — Не ги „вдигам“. Е, стават, вярно е, но не възкръсват или нещо такова. Така мисля. Не съм много сигурна. — Ама вие сериозно ли? — попита Йеспер. Иней кимна. — Не мога да го обясня, обаче го видях с очите си. Матиас беше намръщил чело. — В равкийския квартал ти успя да призовеш онези парченца кост. Йеспер сръбна от кафето си. — Ами при езерната къща? Там призова облак прах, нали така? — Какъв прах? — попита Иней. — Тя не просто уби пазача. Задави го с прах. — До езерната къща на Хендрикс има фамилно гробище — каза Вилан, спомнил си оградения участък до западната стена. — Може онзи прах да е бил… от кости? Човешки останки? Нина остави чинията си. — Направо ми съсипа апетита. — После пак си взе чинията. — Почти. — Ти затова ме попита дали парем променя силата на Гриша — обърна се Кювей към Матиас. Нина го погледна втренчено. — Променя ли я? — Не знам. Ти взе дрогата само веднъж. Издържа периода след това. Рядко се случва. — Каква късметлийка съм само. — Много ли е зле? — попита Матиас. Нина събра няколко трохи от скута си и ги върна в чинията. — Ако трябва да цитирам един русоляв мускуляга, противоестествено е. — Въпреки закачката доброто й настроение отпреди малко си беше отишло. Сега Нина изглеждаше тъжна. — А може и да не е — каза Матиас. — Нали Корпоралките уж са орденът на живите и мъртвите? — Силата на Гриша не би трябвало да работи по този начин. — Нина — нежно каза Иней, — парем те отведе до прага на смъртта. Може би си донесла нещо със себе си оттам. — Егати и сувенира, няма що. — Или пък Дйел е угасил една светлинка и е запалил друга — каза Матиас. Нина го стрелна с кос поглед. — Теб да не са те фраснали по главата? Той се пресегна да хване ръката й. Вилан остана с усещането, че се натрапва на нещо лично. — Благодарен съм, че си жива — каза Матиас. — Благодарен съм, че седиш до мен. Благодарен съм, че ядеш. Тя облегна глава на рамото му. — Ти си за предпочитане пред гофретите, Матиас Хелвар. Нещо като усмивка разтегна устните на фйерданеца. — Нека не изричаме неща, които не са верни, любима. На вратата се почука тихо. Всички моментално посегнаха към оръжията си. Колм седеше като вкаменен на стола. Каз му даде знак да остане на мястото си и тръгна безшумно към вратата. Надникна през шпионката. — Спехт — каза той. Всички си отдъхнаха, а той отвори вратата, размени няколко тихи думи със Спехт под напрегнатите им погледи, после бившият моряк кимна и изчезна към асансьора. — От този етаж може ли да се стигне до часовниковата кула? — обърна се Каз към Колм. — В дъното на коридора — отвърна той. — Не съм се качвал. Стълбището е много стръмно. Каз излезе, без да каже и дума повече. Останалите се спогледаха, после тръгнаха след него, изнизаха се покрай Колм, който ги гледаше разтревожено. В коридора Вилан си даде сметка, че целият етаж е декориран в хармония с луксозния апартамент. Ако щеше да умира, не искаше да прекара точно тук последната нощ от живота си. Изкачиха се в колона по витото желязно стълбище на часовниковата кула и излязоха през капандурата в горния му край. Помещението беше голямо и студено, заето почти изцяло от механизма на гигантския часовник. От четирите му страни се откриваше гледка към града и сивото небе на зазоряване. На юг, откъм острова на Черното було, се издигаше дим. На североизток се виждаше Гелдканал, както и лодки на пожарната и градската стража в района на бащината му къща. Сети се за сащисаната физиономия на баща си, когато с Каз се стовариха върху масата в трапезарията. Ако не беше толкова уплашен, сигурно щеше да избухне в смях. „Срамът изяжда човек отвътре.“ Да бяха подпалили цялата къща. В далечината пристанищата гъмжаха от лодки и фургони на градската стража. Целият град сякаш се беше изринал в лилаво. — Спехт каза, че са затворили пристанищата и са спрели фериботите — обясни Каз. — Запечатват града. Никой няма да влиза и да излиза от Кетердам. — Да бе, абсурд — каза Иней. — Хората ще се разбунтуват. — Но няма да обвинят Ван Ек, за блокадата. Вилан усети как стомахът му се надига. — Ще обвинят нас. Йеспер поклати глава. — Дори да изкарат на улицата и последния страж, пак нямат достатъчно хора да затворят града и да го претърсят основно. — Смяташ ли? — попита Каз. — Погледни пак. Йеспер се приближи към западния прозорец, където стоеше Каз. — Вси светии и леля ти Ева! — възкликна той. — Какво? — повиши глас Вилан, когато всички се струпаха при прозореца. Тълпа от хора се движеше на изток от Кацата през квартал Зелвер. — Бунт? — попита Иней. — По-скоро парад — отвърна Каз. — Защо стражата не ги спира? — попита Вилан. Множеството минаваше необезпокоявано по мостовете и през барикадите. — Сигурно защото баща ти така е наредил — рече Каз. Навалицата наближаваше и Вилан чу песни и барабани. Наистина звучеше като парад. Минаха по моста Зелвер, източиха се покрай хотела и продължиха към площада пред Борсата. Вилан позна хората най-отпред — бандата на Пека Ролинс, предвождана от някакъв тип с лъвска кожа и фалшива златна корона, прикрепена към гривата. — Чайките — каза Иней и посочи хората зад Лъвските грошове. — А онова там са Лидитата. — Остриетата на Харли — каза Йеспер. — И Черните шипове. — Всички банди — заключи Каз. — Но какво означава това? — попита Кювей. — Защо са с лилави панделки? Всички членове на банди долу носеха лилава ивица над лакътя си. — Мобилизирали са ги — обясни Каз. — Спехт каза, че вече всички в Кацата знаят. Добрата новина е, че ни искат живи. Всички нас, дори Матиас. Лошата е, че са обявили награда за шуанските близнаци, които пътуват с нас, и лицето на Кювей — и на Вилан — вече също краси стените на града. — И Търговският съвет се е съгласил с тази лудост? — попита Матиас. — Ами ако започнат да стрелят, ако избухнат безредици? — Няма. Ролинс знае какво прави. Ако градската стража се беше опитала да затвори Кацата, бандите щяха да се обърнат срещу тях. Сега им помагат в официално качество, а Ван Ек разполага с две армии. И ни притиска до стената. Иней си пое шумно дъх. — Какво? — попита отново Вилан, но и сам разбра, щом погледна надолу към площада. Появила се бе и последната групичка — предвождаше ги старец с шапка с перо, а хората отзад кряскаха с всички сили — като врани. Утайките, бандата на Каз. Бяха се обърнали срещу него. Йеспер удари с юмрук в стената. — Неблагодарници такива! Каз мълчеше и гледаше как навалицата се изнизва покрай хотела, рояци в ярки дрехи, които си крещяха обиди и дюдюкаха сякаш е някакъв празник. Врявата се чуваше дори след като парадът се скри от погледа им. Като нищо щяха да маршируват чак до кметството. — Какво ще стане сега? — попита Кювей. — Всички стражи и бандити в града ще ни търсят, докато не ни намерят — отвърна Каз. — Няма начин да напуснем града. Особено с теб. — Не може ли да чакаме? — попита Кювей. — Тук? При господин Фейхи? — Да чакаме какво? — попита Каз. — Някой да ни спаси? Йеспер облегна чело на стъклото. — Баща ми. Ще задържат и него. Ще го обвинят, че укрива бегълци от закона. — Не — каза изведнъж Кювей. — Не! Дайте ме на Ван Ек. — Абсурд — излая Нина. Момчето размаха отривисто ръце. — Вие ме спасихте от фйерданите. Ако не ме предадете сега, така или иначе пак ще ме хванат. — И всичко това ще е било за нищо? — повиши глас Вилан, изненадан от гнева си. — Рисковете, които поехме? Ударът срещу Ледения палат? Цената, която Иней и Нина платиха, за да ни измъкнат? — Но ако аз се предам на Ван Ек, вие ще сте свободни — настоя Кювей. — Не става така, хлапе — поклати глава Йеспер. — Пека има шанс да извади Каз от играта, при това с подкрепата на всички банди в Кацата, а Ван Ек за нищо на света няма да ни остави на мира, като знае на какво сме способни. Вече не става въпрос за теб. Кювей изпъшка, плъзна гръб по стената и седна на пода. После хвърли жален поглед на Нина. — Трябваше да ме убиеш в Ледения палат. Нина сви рамене. — Да, но тогава Каз щеше да убие мен, Матиас щеше да убие Каз и щеше да стане голяма каша. — Не е за вярване, че се измъкнахме от Ледения палат, а сега сме затворници в собствения си град — каза Вилан. Не беше редно и толкова. — О, да — кимна Йеспер. — Този път ни изпържиха здраво. Каз нарисува с пръст кръг на прозореца. Кожената ръкавица изскърца неприятно по стъклото. — Не съвсем — каза той. — Мога да ви отърва поне от градската стража. — Не — каза Иней. — Ще се предам. — Но Кювей… — започна Нина. — Градската стража не знае нищо за Кювей. Те си мислят, че търсят Вилан. Ще им кажа, че Вилан е мъртъв. Че аз съм го убил. — Да не си се побъркал? — възкликна Йеспер. — Каз — рече Иней. — Ще те пратят на бесилката. — Първо ще трябва да ме осъдят. — Това никога няма да стане — поклати глава Матиас. — Ще изгниеш в затвора. Ван Ек няма да те допусне до съдебната зала, като знае какви може да ги наговориш. — Мислиш ли, че в Кетердам има килия, от която не мога да изляза? — Ван Ек знае, че си добър с шперцовете — обади се гневно Иней. — Ще се погрижи да те убият на път към затвора. — Това е нелепо — каза Йеспер. — Няма да се жертваш заради нас. Нито ти, нито някой друг. Ще се разделим. По двойки. Ще намерим начин да минем през блокадата и ще се скрием някъде на село. — Това е моят град — рече Каз. — Няма да бягам от него с подвита опашка. Йеспер вдигна отчаяно ръце. — Твоят град, казваш? Та ти се отказа от всичко, Каз. Отказа се от дела си във Вранския клуб и Пето пристанище. Вече нямаш банда. Дори да избягаш от затвора, Ван Ек и Ролинс пак ще насъскат градската стража и половината Каца по петите ти. Не можеш да се сражаваш с всички. — Само гледай. — По дяволите, Каз! Помниш ли какво ми повтаряше ежедневно? Раздадат ли ти губеща ръка, значи е време да станеш от масата. — Давам ви възможност да се измъкнете. Не я пропилявайте. — Защо се държиш с нас като с банда страхливци? Каз се обърна да го погледне. — Ти предложи да бягаме, Йеспер. Искаш и аз да побягна, за да не се чувстваш толкова зле. Уж много обичаш битките, а винаги пръв отваряш дума за бягство. — Защото искам да живея! — За какво? — попита Каз, очите му горяха. — За да изиграеш още някое раздаване на масите? За да разочароваш отново баща си и да предадеш приятелите си? Каза ли на Колм, че заради теб ще загуби фермата си? На Иней, че заради теб едва не умря от ножа на Оомен? Че за малко всички да умрем тогава? Раменете на Йеспер увиснаха, но той не отстъпи. — Направих грешка. Допуснах слабостта ми към хазарта да подложи крак на добрите ми намерения, но в името на вси светии, Каз, още колко ще трябва да плащам, за да ми простиш? — И как според теб изглежда прошката ми, Йорди? — Кой, по дяволите, е Йорди? За част от секундата лицето на Каз се вкамени, в тъмното на очите му се мерна объркване и дори страх… появи се и изчезна толкова бързо, че Вилан го отдаде на въображението си. — Какво искаш от мен? — изръмжа Каз с безразлична и сурова както винаги физиономия. — Доверието ми? Имаше го и го разби на малки парченца, защото не можеш да си затваряш голямата уста. — Веднъж! Един път! Колко пъти съм ти пазил гърба в битка? Колко пъти съм бил на ниво? Това за нищо ли не се брои? — Йеспер вдигна ръце. — Не мога да споря с теб. Никой не може да спечели в спор с теб. — Точно така. Не можеш да спечелиш. Мислиш се за картоиграч, но си роден да губиш. Битки. Карти. Момчета. Момичета. Играеш, докато не загубиш, затова поне веднъж в живота си обърни гръб и си плюй на петите. Йеспер замахна пръв. Каз се наведе надясно да избегне удара, после двамата се сборичкаха. Полетяха към стената, удариха си главите, разделиха се за миг, после си налетяха отново, размахали юмруци. Вилан се обърна да погледне Иней, очакваше поне тя да се намеси, после към Матиас, който би трябвало да скочи и да ги разтърве. Някой трябваше да направи нещо, но останалите само се отдръпнаха назад да им отворят място. Единствено Кювей изглеждаше уплашен. Йеспер и Каз си разменяха удари, залитаха, удряха се в часовниковия механизъм, отскачаха. Не беше бой, а кръчмарско сбиване — никаква грация, само грозна размяна на юмруци и лакти. — В името на Гезен и делата му, някой да ги спре! — викна отчаяно Вилан. — Йеспер още не го е застрелял — каза Нина. — Каз не използва бастуна си — добави Иней. — И смятате, че не могат да се убият един друг с голи ръце? И двамата кървяха — Йеспер от сцепена устна, а Каз от аркада на веждата. Ризата на Йеспер се беше вдигнала наполовина на главата му, а единият ръкав на Каз се беше отпрал. Капакът на капандурата се вдигна и главата на Колм Фейхи се появи в отвора. Румените му страни бяха станали още по-червени. — Йеспер Люелин Фейхи, престани веднага! — ревна той. Йеспер и Каз се стреснаха едновременно, а после, за изумление на Вилан, отстъпиха и виновно сведоха очи. — Какво става тук? — викна Колм. — Мислех, че сте приятели. Йеспер прокара ръка по тила си. Очевидно му се щеше да потъне в пода. — Ние… ъъъ… спорехме за нещо. — Това и аз го виждам. Проявих завидно търпение с цялата тази история, Йеспер, но вече съм на границата. Да си слязъл, докато преброя до десет, иначе така ще ти нашаря задника, че две седмици няма да можеш да седнеш. С тези думи Колм заслиза по витото стълбище. Мълчанието се проточи. А после Нина се изкиска. — Яко си го загазил, Йес. Той се намръщи. — Матиас, Нина позволи на Корнелис Смеет да я хване за задника. Нина рязко спря да се смее. — Ще ти обърна зъбите с хастара навън. — Това е физически невъзможно. — Вдигам мъртвите, пич. Сериозно ли ще ми казваш какво мога и не мога? Иней кривна глава настрани. — Йеспер Люелин Фейхи? — каза тя с тежко ударение на втората дума. — Млъкни — сопна се той. — Името се предава в семейството. Иней се поклони тържествено. — Както кажеш, Люелин. — Каз? — погледна го предпазливо Йеспер. Но Каз бе вперил невиждащ поглед в нищото, физиономия, която Вилан познаваше. — Това да не е?… — попита тихо той. — Лицето му, когато замисля нещо? — каза Йеспер. Матиас кимна. — Без съмнение. — Зная как да го направим — бавно рече Каз. — Как да измъкнем Кювей от града, да изведем гришаните, да си вземем парите, да надвием Ван Ек и да накажем подобаващо онзи кучи син Пека Ролинс. Нина вдигна вежди. — Само толкова? — Как? — попита Иней. — Досега играхме по свирката на Ван Ек. Криехме се. Край с това. Ще си спретнем едно малко наддаване, търг. — Обърна се да ги погледне. Очите му светеха празни и черни като на акула. — И понеже Кювей няма търпение да се жертва, ще продадем него. 
  Пета част 
 Крале и кралици 
 


 
  24. Йеспер 
 


 Йеспер спря в основата на витото стълбище, пооправи ризата си и изтри как да е кръвта от сцепената си устна, макар че на този етап всички преструвки май бяха станали излишни. Баща му не беше глупав и безумната история, която Вилан беше съчинил, за да прикрие грешките на Йеспер, едва ли го бе заблудила за дълго. Така де, видял беше раните им, чул беше за провалените им планове. Знаеше, че не са нито студенти, нито невинни жертви на измама. Въпросът беше какво ще прави Йеспер сега. „Затвори очи и се моли наказателният взвод да стреля точно“ — помисли си мрачно той. — Йеспер. Завъртя се на пета. Иней стоеше на крачка зад него. Не я беше чул да приближава, но това беше нормално. „Каза ли на Иней, че заради теб едва не умря от ножа на Оомен?“ Е, днес явно му беше ден за извинения, така че… — Иней, съжалявам… — Не искам да ми се извиняваш, Йеспер. Имаш си слабо място. Всички имаме. — Твоето какво е? — Компанията, в която се движа — каза тя с лека усмивка. — Ти дори не знаеш какво съм направил. — Кажи ми тогава. Йеспер заби поглед в обувките си. Бяха ужасно ожулени. — Бях затънал до ушите в дългове към Пека Ролинс. Биячите му ме притиснаха и аз… аз им казах, че напускам града, но ще се върна с много пари. За Ледения палат не съм споменавал, кълна се. — Било е достатъчно за Пека Ролинс да нареди мозайката и да подготви засада. — Иней въздъхна. — И оттогава Каз те наказва. Йеспер сви рамене. — Сигурно го заслужавам. — Знаеш ли, че на сулийски няма дума за „съжалявам“? — А какво казваш, като настъпиш някого по крака? — Не стъпвам по хорските крака. — Знаеш за какво те питам. — Нищо не казваме. Знаем, че не е било нарочно. Живеем натясно, постоянно на път. Нямаме време да се извиняваме за дреболии. Но когато някой наистина стъпи накриво, когато допуснем грешка, не се извиняваме. Обещаваме да се поправим. — Обещавам. — Мати ен шева йелу. Тази постъпка няма да има ехо. Означава, че няма да повторим същата грешка, няма да вредим повече. — Повече няма да правя така, че да те мушкат с ножове. — Намушкаха ме, защото свалих гарда. Ти си предал отряда. — Не исках да… — Щеше да е по-добре, ако ни беше предал съзнателно, Йеспер. Не искам да ми се извиняваш, докато не си готов да обещаеш, че повече няма да допуснеш същата грешка. Йеспер се залюля леко на пети. — Не знам как да направя това. — Има рана в теб и игралните маси, заровете, картите… те ти действат като лекарство. Оправят нещата за известно време. Само че в действителност са отрова, Йеспер. И всеки път, когато влезеш в казиното, отпиваш още една глътка от отровата. Ще трябва да намериш друго лекарство за раната си. — Сложи ръка на гърдите му. — Отнасяш се към болката си, сякаш е въображаема. Ако разбереш, че е истинска, тогава ще се излекуваш. Рана? Йеспер отвори уста да отрече, но нещо го спря. Постоянно губеше на игралната маса, забъркваше се във всякакви неприятности, но въпреки това се смяташе за късметлия. Веселяк, отворен. От онези готини пичове, които всеки иска за компания. Ами ако през цялото време е блъфирал? Ако е заблуждавал сам себе си? „Сърдит и уплашен“ — така го беше нарекъл фйерданецът. Какво виждаха в него Матиас и Иней, което самият той не виждаше? — Аз такова… ще се опитам. — Повече от това не можеше да обещае в момента. Взе ръцете й и я целуна по кокалчетата. — Може да мине известно време, преди да произнеса искрено онези думи. — Ухили се накриво. — И не само защото не говоря сулийски. — Зная — каза тя. — Но обещай да си помислиш. — Хвърли поглед към апартамента. — Просто му кажи истината, Йеспер. И за двама ви ще е добре да се изясните. — Като си помисля за това и имам чувството, че скачам от прозорец — каза Йеспер и се поколеба. — Ти би ли казала истината на родителите си? Би ли им казала за всичко сторено, за всичко… което си преживяла? — Не знам — призна Иней. — Но бих дала всичко да имах тази дилема. * * *



 Йеспер откри баща си в лилавата дневна, стиснал чаша кафе в големите си лапи. Разчистил беше съдовете и ги беше натрупал върху сребърния поднос. — Не е нужно да чистиш след нас, тате. — Някой трябва да го направи. — Отпи от кафето. — Седни, Йес. Йеспер не искаше да сяда. Нетърпимият сърбеж обхващаше цялото му тяло. Идеше му да хукне презглава към Кацата и да влети в първата игрална зала, която му се изпречи пред погледа. Ако не смяташе, че ще го застрелят или арестуват по пътя, сигурно щеше да го направи. Седна. Иней беше оставила на масата неизползваните шишенца с химическа гъгрица. Той взе едно и започна да върти нервно запушалката му. Баща му се облегна назад и впери в него строг поглед. Силната утринна светлина открояваше всяка бръчка и луничка по лицето му. — Не си станал жертва на измама, нали? Онова шуанско хлапе излъга, за да ти отърве кожата. Всички излъгаха. Йеспер остави шишенцето и преплете здраво пръсти. „И за двама ви ще е по-добре да се изясните.“ Йеспер не беше сигурен, че Иней е права за това, но вече нямаше друг избор. — Измами имаше много и аз обикновено бях активната страна. Много битки и побоища, обикновено бях на печелившата страна. Много игри на карти. — Заби поглед в ноктите на ръката си. — Най-често бях на губещата страна. — Заемът, който ти дадох, за да продължиш образованието си? — Задлъжнях на лоши хора. Губех на масите, но продължих да играя. Продължих да губя и да вземам пари назаем. Мислех, че ще намеря начин да изплувам. — Защо просто не спря? Напуши го смях. Беше се умолявал да спре, крещял си бе да престане. — Не става така. — „Има рана в теб.“ — Аз поне не мога така. Не знам защо. Колм притисна основата на носа си. Изглеждаше уморен до смърт — същият човек, който работеше на полето от изгрев до залез, без да се оплаче. — Сбърках, като ти разреших да дойдеш тук. — Тате… — Знаех, че фермерската работа не ти е по сърце. Исках да ти осигуря по-добър живот. — Тогава защо не ме изпрати в Равка? — избълва Йеспер, преди да се е усетил. Кафето се разля по чинийката в ръката на Колм. — Дума да не става! — Защо? — Защо да изпращам сина си в чужда страна, да се бие и да умре в чужди войни? И тогава един спомен връхлетя Йеспер като конски къч. Прашният мъж пак стоеше на прага им. Момичето беше с него, момичето, което беше живо, защото майката на Йеспер беше умряла. Прашният искаше Йеспер да тръгне с тях. — Леони е зова. И тя има дарбата — казал бе той. — На запад, отвъд границата, има учители. Може те да им помогнат, да ги обучат. — Йеспер няма дарбата — отсече Колм. — Но майка му… — Няма я. А ти нямаш право да идваш тук. — Сигурен ли си? Провериха ли го? — Ако пак стъпиш на земята ми, ще те застрелям между очите като последния крадец. Вървете си. Тук никой няма дарбата и никой не я иска. И затръшна вратата в лицето на прашния. Стоеше като окаменял и дишаше трудно. — Какво искаха, тате? — Нищо. — Аз зова ли съм? — попита Йеспер. — Гриша ли съм? — Повече да не си изрекъл тези думи в къщата. Никога. — Но… — Точно това уби майка ти, не разбираш ли? Затова вече не е с нас. — Гласът му стържеше свирепо, сивите му очи бяха като камък. — Няма да отнесе и теб. — После раменете му се сгърбиха и той продължи бавно, сякаш някой изтръгваше думите от него една по една: — Ти искаш ли да тръгнеш с тях? Ще ти разреша. Ако това искаш. Няма да ти се разсърдя. Йеспер беше на десет тогава. Представи си как баща му остава сам във фермата, как всеки ден се прибира от полето в празна къща, всяка вечер седи сам на масата и няма кой да му прави прегорели бисквити. — Не — каза той. — Не искам да ходя с тях. Искам да остана с теб. Сега Йеспер скочи от стола и тръгна из стаята. Напред-назад. Не го свърташе на едно място. Трябваше да се махне оттук. Задушаваше се. Болеше го сърцето. И главата. Вина, обич и негодувание се бяха оплели на кълбо в душата му, но опиташе ли се да разплете възлите, те се заплитаха още повече. Срамуваше се заради кашата, която беше забъркал, заради неприятностите, които беше докарал на баща си. Но беше и гневен. А как би могъл да се гневи на баща си? На човека, който го обичаше най-много на света, който се бе трудил цял живот да го осигури, човека, заради когото Йеспер би се изправил на пътя на куршума без колебание? „Тази постъпка няма да има ехо.“ — Аз ще… ще намеря начин да оправя нещата, тате. Искам да бъда по-добър човек, по-добър син. — Не съм те възпитал да ставаш комарджия, Йеспер. И още по-малко да ставаш престъпник. Йеспер се засмя горчиво. — Обичам те, тате. Обичам те с цялото си лъжливо, крадливо и недостойно сърце, но иначе — да, точно това направи. — Какво? — изплю Колм. — Научи ме да лъжа. — За да те опазя. Йеспер поклати глава. — Имах дарба. Ти не ми позволи да я използвам и сгреши. Колм удари с юмрук по масата. — Не е дарба това. Проклятие е. Щеше да те убие така, както уби майка ти. Голяма полза от истината, няма що. Йеспер тръгна към вратата. Ако не се махнеше от това място, щеше да се побърка и толкова. — Аз пак умирам, тате. Но по-бавно. * * *



 Вървеше по коридора. Не знаеше къде да отиде, какво да направи. „Иди в Кацата. Не е нужно да припарваш до Дъгата. Все ще има игра някъде в покрайнините. Никой няма да те види.“ Да бе, тъмнокож земец, висок колкото дърво със скромни амбиции и с награда за главата му — никакъв шанс да го забележат. Сети се какво беше казал Кювей за гришаните — как се разболявали, ако дълго не използват силата си. Е, той не беше болен физически. Но ако Матиас е бил прав и Йеспер страдаше от друг вид болест? Ако цялата тази потисната сила в него напираше да се излее някъде? Подмина отворена врата и бързо се върна назад. Вилан седеше пред бяло лакирано пиано в ъгъла и натискаше умърлушено един и същ клавиш. — Харесва ми — каза Йеспер. — Страхотен ритъм. Направо ти иде да затанцуваш. Вилан вдигна поглед и Йеспер влезе в стаята, размахал неспокойно ръце. Обиколи я набързо, като оглеждаше мебелировката — лилави копринени тапети с мотив от сребърни рибки, сребърни полилеи, шкаф, зад чиято витрина се кипреха ръчно изработени стъклени корабчета. — Светци, това място е ужасно. Вилан сви рамене и натисна друг клавиш. Йеспер се облегна на пианото. — Искаш ли да се махнем оттук? Вилан вдигна глава да го погледне. Замисли се, после кимна. Йеспер изправи гръб. — Сериозно? Вилан не отклони поглед. Нещо в стаята се промени внезапно, сякаш самият въздух стана взривоопасен. Вилан стана от пейката пред пианото. Пристъпи към Йеспер. Очите му бяха златни, ясни и светли. На Йеспер му липсваше синьото, дългите мигли, рижите къдрици. Вилан по неволя се бе сдобил с нова външност, но какво пък, Йеспер харесваше и нея. А и имаше ли значение как изглежда, щом го гледаше по този начин — главата кривната леко и тази бегла усмивка? Изглеждаше почти… смел. Какво се бе променило? Боял се е, че Йеспер няма да се измъкне жив от онази каша на Черното було? Или се радваше, че самият той е оцелял? Не че го интересуваше особено. Имаше нужда нещо да му отвлече вниманието, и то му се бе сервирало на тепсия. Усмивката на Вилан се разшири. Веждите му се вдигнаха. И това ако не беше покана… — Какво пък — измърмори Йеспер. Скъси разстоянието помежду им и взе лицето му в шепи. Наведе глава бавно, целуна го леко, само бръсна устните му със своите, даваше му възможност да се дръпне. Но Вилан не го направи. Тъкмо обратното. Йеспер усещаше топлината на тялото му до своето. Плъзна ръка на тила му, жаден за още. Алчен за още, за нещо. Прииска му се да целуне Вилан още когато го видя за пръв път да бърка онези химикали в отвратителната щавачница — влажни от жегата червеникави къдрици и кожа толкова деликатна, че ще се ожули, ако я духнеш по-силно. Сякаш се бе озовал по невнимание в грешната приказка, принц, превърнал се в просяк. Оттогава Йеспер не можеше да реши кое иска повече — да дразни галеното търговче до изчервяване или да го придърпа в някой тих ъгъл и да види какво ще стане. Но в Ледения палат нещо се промени, празното любопитство прерасна в нещо повече, нещо, което се роди от неочакваната смелост на Вилан, от широкия му щедър поглед към света. Нещо, заради което Йеспер се чувстваше като хвърчило на дълга връв — излита нависоко, а после го дърпат надолу. И това му харесваше. Къде беше онова чувство сега? Заля го разочарование. „В мен ли е проблемът? — помисли си той. — Занемарил съм уменията си?“ Притисна се във Вилан, целуна го истински, търсеше отчаяно онова издигане и пропадане, онова лудешко усещане за безразсъдство. Залитнаха към клавиатурата на пианото. Чу се тих, фалшив акорд. „Колко на място — помисли си той. А после: — Щом мога да мисля за метафори в такъв момент, значи нещо определено не е наред.“ Отстъпи, дръпна ръце, чувстваше се толкова неловко, че изгуби ума и дума. Какво казва човек след ужасна целувка? Никога не бе имал повод да се чуди. И точно тогава видя Кювей да стои на прага, ококорен, с провиснала уста, шашнат. — Какво? — попита Йеспер. — Шуаните не се ли целуват преди пладне? — Няма откъде да знам — отвърна горчиво Кювей. Само дето не беше Кювей. Не беше Кювей! — Ох, светци — изпъшка Йеспер. Не Кювей стоеше на прага, а Вилан ван Ек, обещаващият бомбаджия, странното богаташко хлапе. А това означаваше, че Йеспер току-що е целунал… Истинският Кювей натисна същия глупав клавиш на пианото и се ухили безсрамно през гъстите си черни ресници. Йеспер се завъртя на пета към вратата. — Вилан… — Каз ни вика в дневната. — Аз… Но Вилан си тръгна. Йеспер зяпаше празната врата. Как е могъл да допусне такава грешка? Вилан беше по-висок от Кювей, лицето му беше по-тясно. Ако не беше толкова вбесен и объркан след сбиването с Каз и спора с баща си, Йеспер никога не би ги объркал. Съсипал бе всичко. Ръгна обвинително с пръст Кювей. — Да беше казал нещо! Кювей вдигна рамене. — Ти беше много смел на Черното було. И щом всички вероятно ще умрем… — Мамка му! — изръмжа Йеспер и тръгна към вратата. — Много хубаво се целуваш — извика след него Кювей. Йеспер се обърна. — Я да те питам нещо. Колко добре разбираш керчски? Честно? — Доста добре. — Хубаво, тогава дано разбереш точно какво имам предвид. Ти, пич, си голяма беля. Не си струваш неприятностите. Кювей се усмихна широко, видимо доволен от себе си. — Според Каз, струвам много в момента. Йеспер завъртя очи към тавана. — Един дол дренки сте. 
  25. Матиас 
 


 Събраха се отново в дневната на апартамента. По молба на Нина Колм беше поръчал още гофрети и купа ягоди със сметана. На отсрещната стена имаше голямо огледало, което привличаше погледа на Матиас като магнит — имаше чувството, че огледалото е прозорец към друга реалност. Йеспер беше събул ботушите си, седеше на килима, свил колене към гърдите си, и току поглеждаше крадешком към Вилан, който седеше на дивана и се правеше, че не го вижда. Иней бе кацнала на прозоречния перваз, равновесието й бе така съвършено, че изглеждаше лека като перце, птица, която се готви за полет. Кювей седеше в края на по-малкото канапе, разтворил една от тетрадките си, а Каз се беше отпуснал на лилавото кресло с високата облегалка, вдигнал болния си крак на ниската маса и облегнал бастуна на бедрото си. Беше пришил някак отпрания си ръкав. Нина се беше сгушила до Матиас на голямото канапе, облегнала глава на рамото му, пръстите й оцапани в червено от ягодите. Странно му беше това. Във Фйерда дори съпрузите не показваха чувствата си така пред други хора. Най-много да се държат за ръце и да танцуват заедно на някой панаир. Не че не му харесваше, напротив. Хем не можеше да се отпусне напълно, хем му се искаше Нина да седи до него завинаги. Не друго, а солидното присъствие на Колм променяше образа в огледалото. Заради него хлапетата в стаята изглеждаха по-малко опасни, сякаш са група деца, уморени след шумно празненство за рожден ден, а не отрядът, проникнал в Ледения палат и надвил фйерданската военна машина само с ума и смелостта си. — Добре — каза Нина и осмука ягодовия сок от пръстите си по начин, който заличи всяка рационална мисъл в главата на Матиас. — Като казваш наддаване, нямаш предвид истинско… — Кювей ще се предложи за продан. — Ти луд ли си? — Сигурно щях да съм по-щастлив, ако бях луд — отвърна Каз. Отпусна ръка върху главата на бастуна си. Ръка с вездесъщата ръкавица, естествено. — Всеки керчеки гражданин и изобщо всеки свободен гражданин, който е дошъл в Керч, има правото да се продаде по договор. Това не просто е уредено от закона, това е бартер, сделка, а както знаем, в Керч сделката е нещо свещено. Кювей Юл-Бо има свещеното право, одобрено от Гезен, бога на трудолюбието и търговията, да предостави живота си на милостта на пазара. Иначе казано, може да предложи услугите си на търг. — Искаш да се продаде на онзи, който предложи най-високата цена? — попита невярващо Иней. — И да, и не. Идеята е най-високата цена да бъде предложена от наш човек. Така ще нагласим търга, че да сбъднем мечтата на Кювей — цял живот да пие чай от самовар в Равка. — Баща ми никога няма да го допусне — каза Вилан. — Не би могъл да го спре. Търгът за нечий договор е под защитата на най-строгите закони в този град — и светските, и религиозните. Обяви ли веднъж Кювей, че предлага услугите си срещу договор, никой не може да спре търга, докато наддаването не приключи. Нина клатеше глава. — Ако обявим аукцион, шуаните ще знаят точно къде и кога да намерят Кювей. — Това не е Равка — рече Каз. — Това е Керч. Тук търговията е свещена и под закрилата на куп закони. Съветът на търговците е длъжен да осигури спокойното протичане на търга. Градската стража ще осигури охраната, а по закон Съветът на приливите също трябва да съдейства. Търговският съвет, градската стража, приливниците — всички те са длъжни да защитят Кювей. Кювей остави тетрадката си. — Шуаните може още да имат парем и фабрикатори. — Ми да — каза Йеспер. — Ако имат парем и фабрикатори, могат да си направят колкото злато искат. И да спечелят търга. — Само ако имат фабрикатори в града. Ван Ек ни направи услугата да затвори пристанищата. — И все пак… — Нека аз се тревожа за шуаните — прекъсна го Каз. — Знам как да контролирам наддаването. Но ще трябва да се свържем с равкийците. Да ги уведомим какво планираме. Отчасти поне. — Аз мога да се промъкна в посолството — каза Иней. — Нина ще им напише писмо, а аз ще го отнеса. — Има блокади навсякъде — възрази Вилан. — На улиците, не на покривите — отвърна Иней. — Иней — обади се Нина, — не трябва ли да им разкажеш малко повече за новата си приятелка? — Да — кимна Йеспер. — Коя е тази нова твоя позната, дето те надупчи като игленик? Иней погледна през прозореца. — Има нова фигура на игралната дъска, наемничка, привлечена от Пека Ролинс. — И те е надвила в единоборство? — попита Матиас, без да крие изненадата си. Виждал бе Привидението да се бие. Трябваше да си адски добър, за да я победиш. — Не е обикновена наемничка — каза Нина. — Тръгна след Иней по въжето и я замеряше с ножове в движение. — Не бяха точно ножове — каза Иней. — А какво? Смъртоносни дантелени покривчици? Иней се смъкна от перваза. Бръкна в джоба си и метна на масата шепа малки сребърни слънца. Каз се наведе напред и взе едно. — Коя е тя? — Казва се Дуняша — отвърна Иней. — Представи се като Бялото острие и разни други неща. Добра е, много. — Колко добра? — попита Каз. — По-добра от мен. — Чувал съм за нея — каза Матиас. — Името й се появи в един разузнавателен доклад на дрюскеле от Равка. — Равка? — повтори Иней. — Тя каза, че се е обучавала в Ахмрат Йен. — Твърди, че в жилите й тече кръвта на Ланцови и е претендентка за равкийския трон. Нина се разсмя. — Не говориш сериозно. — Имаше идея да подкрепим претенцията й, за да подроним режима на Николай Ланцов. — Умно — кимна Каз. — Коварно — кимна Нина. Матиас се изкашля. — Той е цар отскоро, млад е и уязвим. Има и съмнения за произхода му. Но според доклада, Дуняша е луда. Не просто луда глава, а наистина луда. Решихме, че е твърде непредсказуема, и се отказахме от плана. — Пека сигурно я е пратил на Черното було и тя ни е проследила оттам — каза Иней. — А знаем ли как Пека е открил скривалището ни на острова? — попита Нина. — Достатъчно е някой от неговите хора да е видял някой от нас — отвърна Каз. Матиас си помисли, че е по-добре, дето не знаят кой точно се е издънил. Така никой не трябваше да носи тежестта на вината. — Дуняша ме изненада при силозите — каза Иней. — Ако сме сигурни, че още не са разкрили скривалището ни тук, в хотела, лесно ще стигна до посолството, без никой да ме усети. — Добре — кимна Каз, но отговорът му се забави една идея повече от очакваното. „Бои се за нея — помисли си Матиас — и това не му харесва.“ Като никога изпита съчувствие към черноокия демджин. — Има и друг проблем — каза Нина. — Матиас, запуши си ушите. — Няма. — Добре. Значи по-късно ще трябва да затвърдя лоялността ти. — И взе че му прошепна на ушенце: — В банята към спалнята има много голяма вана. — Нина! — Просто отбелязвам. — Взе последното парченце гофрета от подноса и каза: — Равка не може да спечели търга. Нямаме пари. — Ха, това го знам — каза Матиас. — Не е вярно. — Фйерда да не знае, че хазната на Равка е празна? Сериозно? Нина свъси чело. — Можеше поне да се престориш на изненадан. — Финансовите несгоди на Равка не са тайна за никого. Хазната й се опразни след годините некадърно управление на царете Ланцови и непрестанните битки на два фронта. Гражданската война усложни нещата и новият цар е задлъжнял сериозно на керчските банки. Ако обявим търга, Равка ще загуби наддаването. Каз премести болния си крак. — Точно затова Съветът на търговците ще ги финансира. Йеспер избухна в смях. — Супер! Може на мен да ми купят бомбе от чисто злато в този ред на мисли. — Това би било незаконно — обади се Вилан. — Търгът ще се проведе под надзора на Съвета и членовете му нямат право да манипулират изхода от наддаването. — Естествено — рече Каз. — И те го знаят. Кювей и баща му са се свързали с тях за съдействие, но нашите умници толкова са се уплашили да не накърнят неутралитета си, че са отказали. Ван Ек видял в това възможност да направи много пари и оттогава действа зад гърба на колегите си. — Размърда се в креслото. — Какъв е планът му от самото начало? Изкупува ферми за юрда с идеята да контролира предлагането, когато тайната за юрда парем излезе на бял свят. Ван Ек ще спечели, без значение кой ще прилапа Кювей. Опитайте се да мислите като него, като търговци. Когато Кювей Юл-Бо, син на Бо Юл-Баюр, обяви, че предлага услугите си на търг, Търговският съвет ще съобрази, че тайната на парем много скоро ще стане публично достояние. Което ще им развърже ръцете. Ще се намесят, за да съхранят личното си богатство и мястото на Керч в световната икономика. Нямат право да манипулират търга пряко, но поне ще се опитат да извлекат максимална печалба за себе си без значение кой ще спечели наддаването. — Ще се юрнат да купуват юрда — каза Вилан. — Именно. А ние ще учредим консорциум за търговия с юрда, шанс за всички инвеститори, които искат да изкарат добри пари, докато светът отива по дяволите. Ще предоставим възможност на търговците от Съвета, а алчността им ще свърши останалото. Вилан кимна ентусиазирано. — Парите изобщо няма да стигнат до консорциума. Ще ги отклоним към Равка, за да наддават с тях за Кювей. — Нещо такова — рече Каз. — Без малкия процент, който ще заделим за себе си. Както го правят банките. — Но кой ще е подставеното лице? — попита Йеспер. — Ван Ек ни познава всичките, освен Нина и Спехт. Дори ако уредим някак един от нас да бъде прекроен или ако вкараме външен човек в играта, Съветът няма да инвестира парите си при някакъв новобранец без финансова история и препоръки. — А дали ще инвестират при производител на юрда, отседнал в най-скъпия хотелски апартамент на Кетердам? Колм Фейхи вдигна очи от кафето си. — Кой, аз? — Абсурд! — каза Йеспер. — Няма да стане, Каз. — Той знае всичко за юрда, говори керчски и земски, идеален е за ролята. — Да, и има честно лице — допълни горчиво Йеспер. — Не си го настанил в този хотел, за да го опазиш, а за да изградиш ролята. — Беше резервен изход, нищо повече. — Нещо като застраховка? — Да. — Не искам да забъркваш баща ми в това. — Той вече е забъркан, Йес. Ти го забърка, когато го накара да ипотекира фермата си, за да плати за бакалавърската ти степен по прахосничество. — Не! — повтори Йеспер. — Ван Ек веднага ще направи връзката между Колм Фейхи и Йеспер Фейхи. Той не е идиот. — Колм Фейхи не е отседнал в „Гелдренер“. Той беше наел стая в малка странноприемница близо до университета, а според пристанищните документи е напуснал Кетердам преди няколко дни. Човекът, отседнал тук, се казва Йоханус Ритвелд. — Този пък кой е? — обади се Нина. — Фермер от малък град близо до Лиж. Семейството му живее там от години. Човекът има холдингови дружества в Керч и в Новий Зем. — Но кой е в действителност? — настоя Йеспер. — Това няма значение. Мислете за него като за сбъднатата мечта на търговците от Съвета, плод на въображението им, който ще им помогне да направят печалба от катастрофата с парем. Колм остави чашата си. — Ще го направя. — Тате, идея си нямаш в какво се забъркваш. — Вече укривам бегълци от закона. Така или иначе съм съучастник, поне да свърша нещо полезно. — Ако нещо се обърка… — Какво имам да губя, Йес? Ти и фермата сте най-важните неща за мен, целият ми живот. Само така мога да ви защитя. Йеспер скочи от пода и взе да крачи пред прозореца. — Това е пълна лудост — каза той и разтърка тила си. — Никога няма да се хванат. — Няма да искаме твърде много — рече Каз. — Точно в това е номерът. Ще обявим ниско минимално участие, да речем два милиона крюге. И ще ги оставим да чакат. Шуаните са тук. Фйерданците. Равкийците. Търговците от Съвета бързо ще изпаднат в паника. На бас, че много скоро ще получим по пет милиона от всеки член на Съвета. — Те са тринайсет — каза Йеспер. — Говориш за шейсет и пет милиона крюге. — Най-малко. Матиас се намръщи. — Дори цялата градска стража да се изсипе на търга с все Съвета на приливите, можем ли да гарантираме безопасността на Кювей? — Освен ако не държиш някъде еднорог, който да го отнесе към дъгата, никой и нищо не може да гарантира напълно безопасността на Кювей. — Аз не бих разчитала на особено съдействие от страна на приливниците — каза Нина. — Появявали ли са се изобщо на публично място? — Да, преди двайсет и пет години — отвърна Каз. — И смяташ, че сега ще се покажат, за да защитят Кювей? Не може да го изпратим сам на търга. — Няма да е сам. Аз и Матиас ще бъдем с него. — Вашите лица са разлепени из целия град. Дори с най-добрата маскировка… — Без маскировка. По закон Съветът на търговците е негов представител, но Кювей има право сам да избере охраната си за аукциона. Ние ще сме с него на подиума. — На подиума? — Търговете се провеждат в Бартерната църква, точно пред олтара. Какво по-свещено място от това? Идеално е — затворено пространство с множество точки за достъп и на крачка от канала. Нина поклати глава. — Каз, веднага, щом Матиас стъпи на онзи подиум, половината фйерданска делегация ще го познае, а ти си най-търсеният престъпник в Кетердам. Ако се появите на аукциона, ще ви арестуват и двамата. — Докато не свърши търгът, не могат да ни пипнат. — А като свърши? Тогава какво — попита Иней. — Тогава нещо друго ще им отвлече вниманието по най-драматичен начин. — Не, трябва да измислим нещо друго — каза Йеспер. — Някаква сделка с Ролинс? Вилан сгъваше и разгъваше една ленена салфетка. — Нямаме какво да му предложим. — Никакви сделки повече — отсече Каз. — Изобщо не трябваше да ходя при него. Йеспер вдигна вежди. — Ти сериозно ли признаваш, че си направил грешка? — Имахме нужда от капитал — рече Каз и стрелна за миг с поглед Иней. — Не съжалявам, че отидохме при Ролинс, но признавам, че трябваше да измисля друг начин. Седнеш ли на една маса с него, вече си загубил. Той е банката. Има достатъчно ресурси да играе, докато на теб не ти изневери късметът. — Това сега не е ли същото? — попита Йеспер. — Тръгваме срещу правителството на Керч, бандите на Кацата, шуаните… — И Фйерда — добави Матиас. — А също земците, келците и който друг се появи на търга. Посолствата са пълни, а ние не знаем докъде се е разпространил слухът за парем. — Ще ни трябва помощ — каза Нина. — Знам — кимна Каз и взе да оправя ръкавите си. — Точно затова отивам в Ребрата. Йеспер спря на място. Иней поклати глава. Всички го гледаха втренчено. — Какви ги дрънкаш? — повиши глас Нина. — Има награда за главата ти. Всички в Кацата го знаят. — Сам видя Пер Хаскел и Утайките преди малко — каза Йеспер. — Мислиш, че ще убедиш стареца да те подкрепи, сега, когато целият град се е наточил да ти види сметката? Знаеш, че Хаскел няма дупе за това. — Знам — отвърна Каз. — Но за този удар ми трябва по-голям отряд. — Демджин, този риск е твърде голям, не си заслужава — каза Матиас и с изненада откри, че наистина го мисли. — Когато всичко това приключи, когато си вземем своето, накажем Ван Ек, а Ролинс си плюе на петите, тези улици ще бъдат мои. Не мога да живея в град, където вървя с наведена глава. — Въпросът е да ти остане глава, Каз — обади се Йеспер. — Ранявали са ме с ножове, с куршуми, а на юмруците, дето съм отнесъл, отдавна съм им загубил бройката. И всичко това, за да си отделя малко парченце от Кетердам. Заради този град проливах кръвта си. И ако Кетердам ме е научил на нещо, то е, че кръвопролитието никога не е достатъчно. Винаги може още. Нина посегна да стисне ръката на Матиас. — Гриша още са в посолството, Каз. Знам, че не даваш пет пари, но трябва да ги измъкнем някак от града. Както и бащата на Йеспер. И всички нас. Без значение кой ще спечели наддаването, Ван Ек и Пека Ролинс няма просто да подвият опашки и да бият отбой. Нито те, нито шуаните. Каз се изправи с помощта на бастуна си. — Така е, но аз знам от какво се страхува този град. Кое го ужасява повече от Шу, Фйерда и всички банди на Кацата, взети заедно. И ти, Нина, ще им го дадеш. 
  26. Каз 
 


 Каз седя на онова кресло часове, отговаряше на въпросите им и подреждаше пъзела. Вече виждаше окончателната форма на плана, необходимите стъпки по подготовката, безбройните спънки и рискове. Беше чудовищен план, чудовищно налудничав, но само такъв план можеше да доведе до успех. Йоханус Ритвелд. Казал им бе една частична истина. Йоханус Ритвелд не съществуваше. Каз го беше сглобил от второто име на Йорди и фамилията им, създал беше самоличността на измисления фермер не сега, а преди години. Не беше сигурен защо купи родната си ферма, нито защо продължи да търгува и да придобива собственост от името на Ритвелд. Готвел е Йоханус Ритвелд за свой вариант на Якоб Херцун? Измислена, но иначе почтена личност, като онази, която Пека Ролинс беше сътворил, за да пързаля с лекота наивните гълъбчета? Или го е направил със смътната идея да възкреси така семейството, което беше изгубил? И имаше ли значение всъщност? Йоханус Ритвелд съществуваше на хартия и в банковите тефтери, а Колм Фейхи беше идеален за ролята. Когато събранието най-после се разтури, кафето беше изстинало и наближаваше пладне. Въпреки ярката светлина, която струеше през прозорците, другите щяха да затворят очи за час-два. Той не можеше да си позволи този лукс. „Ние не спираме.“ Цялото тяло го болеше от изтощение. Кракът му вече не пулсираше, затова пък болката се беше разпростряла по цялата му дължина. Отлично знаеше, че постъпва глупаво, че е малко вероятно да се върне жив от Ребрата. От години Каз живееше и оцеляваше така — лъжливи ходове и удари по фланга. Защо да атакуваш проблема директно, когато можеш да подходиш другояче? Винаги имаше друг ъгъл, невидима точка за упражняване на натиск. Невидима за всеки друг, освен за него. А сега се канеше да разбие стената с глава, право напред като вол, впрегнат в рало. Най-вероятно щяха да го пребият почти до смърт и да го завлекат право при Пека Ролинс. Но беше вкарал хората си в капан и ако трябваше да прегризе лапата си, за да ги измъкне, значи точно това щеше да направи. Но първо трябваше да намери Иней. Откри я в разточително обзаведената баня, цялата в бяло и златно. Седеше пред тоалетката и режеше хотелските хавлии за превръзки. Мина покрай нея, съблече палтото си и го метна върху мивката до ваната. — Трябва да ми помогнеш с маршрута до Ребрата. — Идвам с теб. — Знаеш, че трябва да отида сам при тях — каза той. — Без подкрепление, което да изтълкуват като проява на слабост. Завъртя кранчетата и след няколко гъргорещи стенания от чучура потече гореща вода. Като си вземе парите и стане безобразно богат, може да инсталира течаща топла вода в Ребрата, помисли си той. — Но не мога да стигна дотам по улиците. — Изобщо не трябва да ходиш. Каз свали ръкавиците си, потопи ръце във водата, наплиска лицето си, после прокара пръсти през косата. — Или ми кажи най-добрия маршрут, или сам ще си го измисля. Би предпочел да ходи, вместо да се катери. Всъщност би предпочел да го закарат дотам във файтон. Но тръгнеше ли по улиците на Кацата, щяха да го арестуват, преди да е наближил Ребрата. А и трябваше да подходи отвисоко, иначе целият план отиваше по дяволите. Извади от джоба на палтото си туристическата карта на Кетердам, която беше намерил в салона на апартамента. Не беше достатъчно детайлна, но хубавите карти на града бяха останали на Черното було. Разгънаха картата до ваната и Иней се зае да начертае маршрут по покривите и най-добрите места, където Каз да прекоси каналите. В един момент тя забоде пръст в картата. — Оттук е по-бързо, но и по-стръмно. — Ще мина по по-дългия път — каза той. Искаше мислите му да са фокусирани върху предстоящия сблъсък и незабележимото придвижване, а не върху голямата вероятност да се пребие при всяка следваща крачка. Когато реши, че е запомнил маршрута, Каз прибра картата и извади друг лист от джоба си. Лист с бледозеления печат на банка „Геменс“. Връчи го на Иней. — Какво е това? — попита тя и плъзна поглед по съдържанието. — Не може да е… — Прокара пръсти по текста, сякаш очакваше думите да изчезнат. — Договорът ми — прошепна накрая. — Не искам да дължиш нищо на Пер Хаскел. Или на мен. Още една половинчата истина. Вече бе измислил стотина начина да я обвърже към себе си, да я задържи в Кетердам. Но Иней достатъчно дълго бе живяла в оковите на един или друг дълг, а присъствието й тук беше пагубно и за двама им. По-добре да си тръгне. — Но как? — попита тя. — Парите… — Уредих го. — Ликвидирал бе всичките си активи, използвал бе всичките си спестявания до последния престъпен цент. Иней притисна плика с документа до гърдите си, върху сърцето. — Не знам как да ти благодаря, Каз. — Да бе. Убеден съм, че сулийците имат поне десетина поговорки за такъв случай. — Още никой не е измислил думи за такъв случай. — Ако свърша на бесилото, може да кажеш няколко топли думи над трупа ми. Изчакай до шест камбани. Ако не се върна дотогава, опитай се да изведеш хората от града. — Каз… — В зида зад Вранския клуб има една по-светла тухла. Извади я и ще намериш двайсет хиляди крюге. Не е много, но ще стигне да подкупиш няколко стражи. — Знаеше, че е малко вероятно да се измъкнат от града и че вината е негова. — Ако си сама, ще имаш по-добър шанс. И още по-добър, ако тръгнеш веднага. Иней присви очи. — Ще се престоря, че не си го казал. Те са ми приятели. Никъде няма да ходя. — Кажи ми за Дуняша — смени темата той. — Оръжията й бяха от най-високо качество. — Иней взе ножиците от тоалетката и започна да реже на ивици поредната хавлия. — Мисля, че тя може да е моята сянка. — Бая солидна сянка ще да е, щом мята ножове. — Сулийците вярват, че ако постъпиш зле, даваш живот на сянката си. Всеки грях й дава сили, докато не стане по-силна от теб. — Ако беше вярно, значи моята сянка щеше да потопи цял Кетердам в мрак. — Може би — каза Иней и вдигна тъмните си очи към неговите. — А може би ти си нечия сянка. — Говориш за Пека. — Какво ще стане, ако се върнеш от Ребрата? Ако търгът мине по план и всичко свърши благополучно? — Ще си получиш кораба и бъдещето. — А ти? — Ще си развявам байрака, докато късметът ми не се обърне. Ще използвам печалбата от удара да изградя империя. — А след това? — Кой знае? Ще я изравня със земята? — Това ли те прави различен от Ролинс? Че не оставяш нищо след себе си? — Аз не съм нито Пека Ролинс, нито неговата сянка. Не продавам момичета в бордеи. Не вземам парите на безпомощни хлапета с измама. — Помисли си за игралната зала във Вранския, Каз. — Гласът й беше нежен, търпелив… Тогава защо му идеше да подпали нещо? — Помисли си за всеки рекет, манипулирана игра на карти и обир, които си планирал и извършил. Всички онези мъже и жени заслужавали ли са да станат твои жертви? — Невинаги получаваш заслуженото, Иней. Ако беше така… — Брат ти получи ли си заслуженото? — Не! — Отговор рязък и готов, но и кух отвътре. Защо беше нарекъл Йеспер с името на брат си? Погледнеше ли назад, виждаше Йорди през очите на малкия Каз, виждаше го смел, умен, непогрешим, благороден рицар, надвит от дракон, преоблечен като търговец. Но ако го погледнеше от сегашната си гледна точка? Какво щеше да види тогава? Мишок? Поредното малоумно гълъбче, решило да забогатее по бързия начин? Облегна ръце на мивката. Вече не беше ядосан. Само уморен. — Били сме глупави идиоти. — Били сте деца. Не е имало кой да ви защити. — А теб кой те е защитавал? — Баща ми. Майка ми. Те биха направили всичко да ме опазят от онези роботърговци. — Да, и роботърговците щяха да ги убият. — Е, значи съм извадила късмет, че мама и тате не бяха там. Как можеше да гледа на света по този начин? След всичко преживяно? — На четиринайсет са те продали в бордей и ти смяташ, че си извадила късмет? — Мама и татко ме обичаха. Обичат ме. Вярвам в това. — Каз я видя в огледалото да се приближава. Черната й коса беше като мастилено петно на фона на белите плочки. Иней спря на педя зад него. — Ти ме защитаваш, Каз. — Фактът, че кървиш през превръзките, говори за друго. Тя погледна надолу. Червено петно беше избило през хавлиената превръзка на рамото й. Иней я подръпна несръчно. — Нина ще трябва да ми помогне. Каз нямаше никакво намерение да казва това. Имаше всяко намерение да я освободи от себе си, да я пусне. — Може аз да ти помогна. Тя вдигна рязко очи и погледите им се сблъскаха в огледалото. Беше нащрек, сякаш преценяваше противник. „Мога да ти помогна.“ Тези бяха първите думи, които Иней му беше казала — в салона на Менажерията, цялата в цикламени коприни и тежък грим. Беше му помогнала. И едва не го беше унищожила. Защо не я остави да довърши започнатото? Кранчето капеше. Капките цопваха без ритъм в умивалника. Не беше сигурен какво очаква да чуе от нея. „Кажи й да се махне — настоя едно гласче в главата му. — Помоли я да остане.“ Но Иней не каза нищо. Вместо това взе превръзките и ножицата от тоалетната масичка и ги остави на плота до умивалника. После се подпря с длани на плота и седна отгоре му без усилие. Сега очите им бяха на едно ниво. Каз направи крачка към нея и замръзна, неспособен да помръдне повече. Не можеше да го направи, абсурд. Имаше чувството, че разстоянието помежду им се е стопило напълно. Или пък е дълго десетки километри. Тя посегна към ножиците, грациозна както винаги, и му ги подаде с дръжките напред. Металът беше студен на пипане, твърд и успокоителен. Каз направи още половин крачка и се озова между коленете й. — Откъде ще започнем? — попита тя. Парата от горещата вода беше накъдрила още повече фините къдрици около лицето й. Наистина ли ще направя това, питаше се Каз. Кимна към превръзката под лакътя на дясната й ръка. По-добре да не говори. Ръкавиците му лежаха захвърлени от другата страна на умивалника, черни върху светлия мрамор. Приличаха на мъртви животинки. Каз се фокусира върху ножиците. Металът студенееше в ръцете му, нямаше нищо общо с допира на кожа. Трябваше да овладее треперенето си, иначе рискуваше да я пореже. „Мога да надвия това“ — каза си той. Все едно вадиш оръжие срещу някого, нищо повече. Насилието беше лесно. Плъзна внимателно острието под превръзката на ръката й. Хавлията беше доста по-плътна от обикновен бинт, но пък ножиците бяха остри. Едно клъцване и превръзката се отдели от дълбоката прободна рана. Каз я захвърли настрана. Взе чиста превръзка и остана да стои така, събираше кураж. Иней повдигна ръката си. Той уви внимателно бялата хавлиена ивица под лакътя. Бръсна неволно с кокалчета кожата й и се вцепени. Сякаш го порази светкавица, вкопа го в пода. Сърцето му не би трябвало да издава този звук. Може би изобщо няма да стигне до Ребрата. Защото това ще го убие, преди да е тръгнал. Принуди ръцете си да се раздвижат, уви превръзката веднъж, после още веднъж. Готово. Сети се да вдиша. Знаеше, че трябва да продължи с превръзката на рамото й, но още не беше готов, затова кимна към лявата й ръка. Превръзката там беше съвсем чиста и добре стегната, но Иней не каза нищо, само протегна ръката си. Този път се оказа малко по-лесно. Каз го направи бавно и методично, ножиците, после превръзката, колебанието. Но се справи. Готово. Мълчаха, уловени във водовъртеж от тишина, не се докосваха, нищо че Каз стоеше между коленете й. Очите на Иней бяха големи и тъмни, изгубени планети, черни луни. Превръзката на рамото й беше прекарана два пъти под мишницата и вързана близо до ставата. Каз се наведе леко напред, но ъгълът беше неудобен. Нямаше как да подпъхне ножиците под хавлията. Налагаше се да си помогне с другата ръка, да повдигне ръбчето на превръзката. „Не.“ В стаята беше твърде светло. Усещаше гърдите си като стиснат юмрук. „Престани.“ Пъхна два пръста под превръзката. Заля го погнуса. Водата студенееше по краката му. Цялото му тяло беше изтръпнало от студа и усилието, но пак усещаше как гниещата плът на Йорди поддава под пръстите му. „Срамът изяжда хората отвътре.“ Сега той се давеше в срам. Давеше се в кетердамското пристанище. Причерня му. — И за мен не е лесно. — Гласът й беше нисък и стабилен, гласът, който Веднъж вече го беше измъкнал от ада. — Дори сега, ако момче ми се усмихне на улицата или Йеспер ме прегърне през кръста, сякаш съм на косъм да изчезна. — Стаята се разлюля пред погледа му. Каз се хвана за гласа й като удавник за сламка. — Живея със страх, че ще видя на улицата някой от нейните… не, от моите клиенти. Дълго време ми се привиждаха навсякъде. Но понякога си мисля, че най-лошото не е онова, което те ми сториха. Черните петна пред очите му се отляха. Водата — също. Стоеше в банята на хотелски апартамент. Притискаше пръсти в рамото на Иней. Усещаше изящните мускули под кожата й. Пулсът биеше уплашено в меката вдлъбнатина под линията на челюстта й. Очите й бяха затворени. Ресниците й чернееха. Той се тресеше от нерви, а тя се бе вкаменила. Каз знаеше, че трябва да каже нещо, но думите не стигаха до устата му. — Леля Хелеен невинаги беше жестока — продължи Иней. — Понякога прегръщаше момичетата, притискаше ги към гърдите си, а после те ощипваше толкова силно, че да ти стане рана. Никога не знаеш дали ще те целуне, или ще те шамароса. Днес си най-доброто й момиче, а утре ще те повика в кабинета си да ти каже, че те продава на някакви мъже, които е срещнала на улицата. И ти падаш на колене и я молиш да те задържи. — Тих звук излетя от гърлото на Иней, смях почти. — Когато Нина ме прегърна за пръв път, подскочих. — Очите й се отвориха. Тя го погледна. Каз чуваше капещото кранче, виждаше плитката й, преметната през рамото. — Продължавай — каза тихо тя, сякаш го молеше да подхване отново прекъсната история. Дали можеше да продължи обаче? Но щом тя бе успяла да изрече онези думи, значи и той беше длъжен поне да опита. Погледна ножиците в ръката си. После повдигна превръзката. Вече не докосваше кожата й и това му донесе утеха и съжаление. Пъхна едното острие на ножицата в пролуката и сряза превръзката. Не се докосваха, но топлината на тялото й го изгаряше като треска. Превръзката падна на пода. Каз посегна с дясната си ръка да вземе дълга ивица от нарязаната хавлия. Трябваше да се наведе още напред, за да я прекара през гърба й. Бяха толкова близо един до друг. Очите му се впиваха в мидата на ухото й, в къдрицата, прибрана зад него, и в бързия пулс при гърлото. Жива, жива, жива. „И за мен не е лесно.“ Прехвърли превръзката зад гърба й. „Отстъпи назад.“ Не отстъпи. Стоеше като истукан, чуваше собственото си дишане, нейното, странен ритъм на самотна мелодия. Бяха съвсем сами в банята. Погнусата вилнееше, крещеше му да избяга, но имаше и друго, друга нужда. Смятал бе, че познава от първа ръка езика на болката, но тази болка беше нова. Болеше го да стои така, толкова близо до прегръдката. „И за мен не е лесно.“ Преживяла бе ужасни неща, а той се оказваше слабият. Как да й обясни какво се случваше в душата му всеки път, когато Нина я прегърнеше, когато Йеспер я хванеше под ръка, какво е да стои на прага или облегнат на някоя стена и да знае, че по-близо от това не може да пристъпи. „Но сега съм тук, нали“ — помисли си свирепо той. Носил я бе на ръце, сражавал се бе рамо до рамо с нея, цели нощи бяха лежали по корем на пусия пред някой склад или богаташка къща. Това сега беше различно. Каз беше уплашен до смърт, гадеше му се от напрежение, лепнеше от пот, но беше тук. Гледаше втренчено пулса на гърлото й, доказателство, че сърцето й бие. Сърце в надпревара с неговото. Премести поглед към влажната извивка на шията й, към меката тъмна кожа. Искаше да… Искаше. Преди дори да е разбрал какво иска, Каз наведе глава. Иней вдиша рязко. Устните му спряха на милиметри от топлото местенце в основата на шията й, при рамото. Чакаше. „Кажи ми да спра. Отблъсни ме.“ Иней издиша. — Продължавай — каза отново тя. Довърши приказката. Едно последно движение и устните му бръснаха кожата й — топла, гладка, влажна от пот. Желание се разля като вълна по тялото му, хилядите образи, които бе кътал като съкровище, представи, промъкнали се през задната вратичка — как тъмната й коса пада разплетена, неговата ръка обгръща талията й, устните й се разтварят и прошепват името му. А после всичко това изчезна. Той се давеше в пристанището. Ръцете и краката на Иней бяха ръце и крака на труп. Очите й бяха мъртви и втренчени. Погнуса и копнеж го разкъсваха отвътре. Залитна назад и болката в крака го прониза. Устата му гореше. Стаята се люлееше. Той се подпря на стената, не можеше да диша. Иней скочи на крака. Той вдигна ръка да я спре. — Недей. Тя стоеше на фона в бяло и златно като позлатена икона. — Какво е станало с теб, Каз? Какво е станало с брат ти? — Няма значение. — Кажи ми, моля те. „Кажи й“ — обади се един глас в него. „Кажи й всичко.“ Но той не знаеше нито как да започне, нито откъде. И защо да го прави? За да намери чрез нея прошка за престъпленията си? Не му трябваше съжалението й. Нямаше нужда да й обяснява каквото и да било, а само да се отърве от нея по един или друг начин. — Питаш какво ми е сторил Пека? — изръмжа той и гласът му отекна в плочките. — А защо да не ти кажа какво сторих аз, когато открих жената, която се преструваше на негова съпруга, и момичето, което се преструваше на негова дъщеря? Или какво сполетя момчето, което ни подмами в схемата му с механичните си кученца? Да, тази история е хубава. Казваше се Филип. Открих го на Келщраат, ограбваше гълъбчета с „тука има, тука нема“. Изтезавах го два дни и накрая го изхвърли кървящ в една уличка, след като натиках в гърлото му ключе за механична играчка. — Видя как Иней трепна. Пренебрегна болката в сърцето си и продължи: — Точно така. Чиновниците в банката, които бяха снесли на Пека за нас. Фалшивият адвокат. Човекът, който ме черпеше с горещ шоколад във фалшивия офис на Херцун. Унищожих ги всичките, един по един, тухла по тухла. И Ролинс ще е последният. Тези неща не се отмиват с молитви, Привидение. Мен не ме чака покой, нито прошка, нито в този живот, нито в следващия. Иней поклати глава. Как беше възможно да го гледа така след всичко, което й беше казал? Защо не го мразеше? — Прошка не се иска, Каз. Тя се заслужава. — Ти към това ли се стремиш? Ще си заслужиш прошката, като ловиш роботърговци? — Да. Като ловя роботърговци. Като съсипя бизнеса на всички, които печелят от тази търговия, включително босовете от Кацата. Като стана нещо повече от следващия Пека Ролинс. Не беше възможно. Това „повече“ не съществуваше. Такава беше простата истина, макар Иней да не я виждаше. Тя беше по-силна от него, много по-силна. Съхраняваше вярата и добротата си напук на света, който протягаше към тях алчните си ръце. Очите му се плъзгаха по лицето й по познатия начин — гладно и жадно, нетърпеливи да си откраднат по някой детайл, защото Каз си беше такъв — крадец. Правите тъмни вежди, наситеното кафяво на очите й, формата на устните. Той не заслужаваше покой, не заслужаваше прошка, но ако щеше да се мре днес, може би имаше нещичко, което е заслужил — да я запомни, нея, твърде ярка и светла за боклук като него, да я запомни и да отнесе този спомен със себе си от другата страна. Мина покрай нея, грабна ръкавиците си от плота на умивалника и ги нахлузи. Облече палтото си, оправи вратовръзката в огледалото, прихвана бастуна под мишница. Като ще се мре, поне да е със стил. Когато се обърна да я погледне, беше готов. — Каквото и да се случи с мен, гледай да оцелееш. Купи си кораб, радвай се на отмъщението, изрежи името си в костите им. Но първо гледай да се измъкнеш жива от кашата, в която ни забърках. — Не го прави. Иней застана пред него. — Ако не го направя, това ще е краят. Няма да има измъкване. Няма да си вземем парите. Няма да остане нищо. — Нищо — повтори тя. — Търси издайниците на Дуняша. — Какво? — Всеки боец си има издайници — следа от старо нараняване или как смъква леко рамо, преди да удари. — Аз имам ли издайник? — Изправяш рамене, сякаш излизаш на сцената и очакваш публиката да впери погледи в теб. Тя сякаш се засегна от думите му. — А твоите издайници? Каз се замисли за онзи миг на Велгелюк, който едва не му беше струвал всичко. — Аз съм сакат. Това е моят издайник. Никой не е достатъчно умен да се оглежда за другите неща, които ме издават. — Не отивай в Ребрата, Каз. Ще измислим друг начин. — Дръпни се, Привидение. — Каз… — Ако някога си ме обичала поне малко, не тръгвай след мен. Мина покрай нея и излезе от банята. Нямаше право да мисли за други варианти, нито какво би могъл да загуби. А Иней грешеше за едно. Каз отлично знаеше какво иска да остави след себе си на този свят. Хаос. 
  27. Иней 
 


 Все се пак тръгна след него. „Ако някога си ме обичала поне малко.“ Изпръхтя на глас, докато се прехвърляше през един комин. Поне малко! Да се обидиш чак. Имала бе толкова възможности да се отдалечи от Каз, а бе обърнала гръб на всичките. Добре де, Каз не е в състояние да води нормален живот. А тя? Наистина ли й е писано да си намери добър съпруг, да му роди деца и да точи ножовете си, след като всички заспят? Как би могла да обясни кошмарите, които още сънуваше заради Менажерията? Или кръвта по ръцете си? Още усещаше натиска на пръстите му, мимолетния допир на устните му, виждаше разширените му зеници. Двама от най-опасните престъпници в Кацата, а не можеха да се докоснат, без да загубят самообладание от страх. Но се бяха опитали. Той беше опитал. Може би щяха да опитат отново. Глупаво желание, сантиментална мечта на момиче, което не е било ограбено от първата си целувка и всички други първи неща, което не е усещало камшика на Леля Хелеен, което не е цялото в стари и нови рани и не го издирва законът. Каз би се изсмял на оптимизма й. Сети се за Дуняша, за своята сянка. За какво ли мечтаеше тя? За трон, ако се съдеше по казаното от Матиас? За поредната жертва, която да предложи на своя бог? Иней не се съмняваше, че ще се срещне отново с момичето в злато и слонова кост. Искаше й се да вярва, че ще излезе победителка от този предстоящ сблъсък, но уменията на Дуняша бяха безспорни. Може би тя наистина беше принцеса, момиче със синя кръв, обучено да убива, орисано за величие като героинята на някоя приказка. Какво оставаше за Иней тогава? Каква беше тя — обикновена пречка по пътя на принцесата? Жертвоприношение на олтара на смъртта? „Дребна сулийска акробатка, която се бие като прост уличен бандит.“ А може би светците са докарали Дуняша на нейните улици. „Кой ще запомни момиченце като теб, госпожице Гафа?“ Може би така Иней щеше да си плати за животите, които беше отнела. Може би. Но не още. Още имаше дългове за уреждане. Спусна се по един улук и изсъска, усетила как превръзката на бедрото й пада. Щеше да остави кървава следа по покривите на Кетердам. Вече наближаваха Ребрата, но Иней се придържаше към сенките на значително разстояние от Каз. Той умееше да долавя присъствието й като никой друг. Сега, когато не знаеше, че го наблюдават, спираше често. Явно е криел колко го боли кракът. Стигнеха ли Ребрата обаче, Иней щеше да гледа отстрани, без да се намесва. Поне в това можеше да уважи желанието му, не от някаква сантименталност, а защото Каз беше прав — силата беше единствената валута, която никога не губеше стойността си в Кацата. Каз трябваше да се изправи пред това предизвикателство сам, иначе щеше да изгуби всичко — не само шанса си да спечели подкрепата на Утайките, а и шанса да остане част от Кацата. Често си бе мечтала да подложи крак на нетърпимата му арогантност, но мисълта да го унижат пред очите й беше нетърпима. Той се придвижваше по покривите на Гроенщраат, следвайки маршрута, който бяха изработили заедно, и много скоро гърбът на Ребрата се появи пред погледа — тесен гръб, килнат пиянски към съседа си, стрехите му почернели от сажди. Колко пъти се беше приближавала Иней към Ребрата от този ъгъл? За нея това бе пътят й към дома. Ето го прозореца на Каз на последния етаж. Безброй часове беше прекарала на онзи перваз, хранеше враните, които се събираха там, и го слушаше как крои планове. Надолу и вляво сребрееше прозорчето на старата й стая. Изведнъж й хрумна, че без значение как ще мине търгът, повече едва ли ще се върне в Ребрата. Може никога да не види Каз, седнал зад бюрото си, нито да чуе потропването на бастуна му по паянтовото стълбище и да разбере по ритъма му дали нощта е била добра, или не. Каз се смъкна тромаво по покрива и разби ключалката на собствения си прозорец. Веднага, щом се скри от погледа й, Иней продължи по стръмния скат на островърхия покрив към другата страна на Ребрата. Не можеше да използва неговия маршрут, без да се издаде. Откъм фасадата, точно под стрехата, откри старата метална кука за вдигане на тежък товар. Хвана се за нея, пренебрегвайки недоволното гукане на стреснатите гълъби, отвори с крак прозореца и сбърчи нос от силната миризма на птичи курешки. Вмъкна се в подпокривното пространство над стълбището, мина по гредите и си намери местенце в сенките. Зачака, не знаеше какво да прави по-нататък. Ако някой погледнеше нагоре, щяха да я видят клекнала на гредата като паяк, но пък защо ще поглеждат нагоре? В антрето долу цареше врява. Явно празничното настроение от парада сутринта още не се беше разсеяло. Хора влизаха и излизаха през входната врата, подвикваха си, смееха се и пееха. Няколко Утайки седяха на скърцащите дървени стъпала и си подаваха шише уиски. Сеегер, един от любимите биячи на Пер Хаскел, се опитваше да изкара някаква мелодия от тенекиена свирка, но излизаха все същите три тона. Група подпийнали младежи влетяха през вратата, пръснаха се из антрето, вряскаха като глупаци, удряха с крака по пода и се блъскаха един в друг като стадо гладни акули. Носеха дръжки от брадви, набучени с ръждиви пирони, тояги, ножове и пистолети, някой бяха нарисували разперени врански криле около очите си. Зад тях Иней зърна няколко Утайки, които сякаш не споделяха общото веселие — Аника с късата жълта коса, жилавия Ройдер, когото Пер Хаскел се беше опитал да пробута на Каз в ролята на паяк, едрите биячи Кеег и Пим. Те стояха покрай стената и се споглеждаха недоволно, докато другите дюдюкаха и се правеха на идиоти. „Те са надеждата Каз да намери подкрепа“ — помисли си тя. Най-младите членове на Утайките, хлапетата, които Каз беше довел и организирал, онези, които се трудеха най-много и поемаха най-неприятните задачи, защото бяха новаците. Но какво точно бе намислил Каз? И защо беше влязъл през кабинета си — защото оттам беше най-лесната точка за достъп от покрива или имаше и друга причина? Насаме ли искаше да говори с Пер Хаскел? Цялото стълбище се виждаше от преддверието и Каз не би могъл да тръгне надолу, без да привлече вниманието на всички, освен ако не смяташе да се дегизира. Но как би могъл да слезе по стълбището, без никой да разпознае специфичната му походка, Иней нямаше представа. Хората долу се развикаха доволно. Пер Хаскел беше излязъл от кабинета си и сивокосата му глава се движеше сред тълпата. Облечен бе като за празник — карирана жилетка в алено и сребърно, черно-бели панталони — и си виреше носа като единовластен господар на Утайките, бандата, която Каз беше изправил на крака от нищото. С една ръка размахваше любимото си бомбе с перото, а в другата държеше бастун. Някой беше закрепил на върха на бастуна нелепа врана, изрязана от картон. Пригади й се. Каз беше като син на Хаскел, повече от син. Коварен, безмилостен, опасен син, но все пак син. — Дали ще го пипнем тази нощ, старче? — попита Бастиан и удари по крака си със зловеща на вид къса сопа. Хаскел вдигна бастуна като скиптър. — Кой е по-достоен да гепи наградата от нас? Никой! Нали така? Развикаха се в отговор. — Старче. Иней завъртя рязко глава, когато хрипливият глас разсече врявата и смълча пиянските викове. Всички погледнаха нагоре. Каз стоеше на върха на стълбите, четири етажа паянтови стъпала над навалицата. Сменил бе палтото си, забеляза Иней, и новото му прилягаше като ръкавица. Стоеше, облегнат на бастуна си, с вчесана назад коса над бледото чело. Момче от черно стъкло с опасни ръбове. Изненадата, разкривила лицето на Хаскел, беше комична. А после дъртакът избухна в смях. — Дяволите ме взели, Брекер. Ти си най-откаченото копеле, което познавам. — Ще го приема като комплимент. — Защо си тук? Лоша идея, пич, освен ако не искаш да се предадеш, както би постъпило умно момче като теб. — Повече няма да ти изкарвам парите. Лицето на Пер Хаскел се сгърчи от ярост. — Ти, невеж тъпанар такъв! — ревна той. — Идваш ми тук с танцова стъпка като някой търговец в имението си. Не те е срам! — Винаги си ни гледал отвисоко, Брекер, и си се държал все едно си нещо повече от нас — извика Сеегер с тенекиената свирка и неколцина от другите Утайки закимаха. Пер Хаскел плесна с ръце да ги окуражи. Не беше лъжа впрочем. Каз наистина се държеше настрана от другите. Хлапетата искаха да му бъдат приятели, другари, но той винаги играеше само своята игра, никога тяхната. Сигурно е било неизбежно да му поискат сметка. Иней знаеше, че Каз е твърде амбициозен, за да остане завинаги лейтенантът на Пер Хаскел. Триумфът им в Ледения палат трябваше да го направи крал на Кацата, но Ван Ек му беше отнел и това. Утайките не знаеха нищо за изключителните неща, които Каз беше постигнал през последните няколко седмици, за безценния пленник, който беше измъкнал от лапите на Фйерда, нито за удара, който планираше сега. Стоеше пред тях самичък, момче с малко приятели, непознат за повечето Утайки въпреки бруталната си репутация. — Тук нямаш приятели! — извика Бастиан. Прави покрай стената, Аника и другите настръхнаха. Пим тръсна гривата си и скръсти ръце. Каз вдигна небрежно рамене. — Не съм дошъл да търся приятели. Не съм тук за наконтените просяци и страхливци, нито за загубеняците, които си въобразяват, че Кацата им дължи нещо само защото са успели да отърват кожата. Тук съм за убийците. За коравите. За гладните. За хората като мен. Това е моята банда. — Тръгна надолу по стълбището, бастунът му тропаше по дъските. — И повече няма да приемам заповеди. — Гепете си наградата, момчета! — извика Хаскел. Кратка пауза, колкото Иней да си помисли, че Утайките ще останат глухи за призива му и ще се разбунтуват срещу Хаскел. А после се отприщи буйна река. Бастиан и Сеегер първи хукнаха по стълбите, нетърпеливи да пипнат Мръсните ръце. Но Сеегер беше прекалил с уискито и докато пресрещнат Каз на площадката между третия и четвъртия етаж, и двамата бяха останали без дъх. Бастунът на Каз описа две бързи дъги и счупи ръцете на Сеегер. След това, вместо да се счепка с Бастиан, Каз го подмина, свръхестествено бърз въпреки болния крак. И преди Бастиан да се е обърнал, Каз заби върха на бастуна си в свивката на коляното му. Бастиан извика и полетя надолу. Друг от лакеите на Хаскел вече изкачваше на бегом стълбите — мутра, на когото викаха Чайника, защото издаваше свиркащи звуци от носа си при всяко вдишване. Чайника замахна с бухалката си и успя да забърше ръкава на Каз, преди той да се е гмурнал наляво. После Каз го фрасна право в челюстта с тежката вранска глава на бастуна си. Нещо излетя от устата на Чайника, зъб най-вероятно. Каз все още държеше по-високата позиция, но противниците му бяха многобройни и налитаха на вълни. Вариан и Сван изскочиха на площадката, Червения Феликс тичаше по петите им, Мило и Горка си чакаха реда. Иней стисна зъби, когато го удариха по болния крак. Каз изгуби инерция и се съвзе трудно, но все пак успя да се дръпне пред веригата на Вариан. Тежестта в края й се удари в парапета на педя от главата на Каз, разхвърчаха се трески. Каз улови веригата, дръпна я силно и инерцията изхвърли Вариан през строшения парапет. Навалицата долу се разбяга и Вариан се стовари тежко на пода в преддверието. Сван и Червения Феликс нападнаха Каз от две страни. Червения Феликс го улови за палтото и го дръпна назад. Каз се отскубна с лекота като илюзионист, който се измъква от усмирителна риза на Източната дъга. Сван развъртя диво своята набучена с пирони дръжка от брадва, а Каз заби в лицето му главата на бастуна си. Дори от това разстояние Иней видя как скулата му хлътва в кървав кратер. Червения Феликс извади къса палка от джоба си и фрасна Каз по дясната ръка. Ударът не беше силен, но изби бастуна от ръката му и той се търкулна по стъпалата. Бръмбара, същински пор и в тяло, и в лице, хукна по стълбите да вземе бастуна и го метна към Пер Хаскел. Приятелчетата му се развикаха победоносно. Каз се хвана за перилата от двете страни, изрита Червения Феликс в гърдите и той полетя заднишком към долната площадка. Останал без бастуна си, Каз разпери широко ръце. Иней пак се сети за фокусниците на Източната дъга. „Нямам нищо в ръкавите.“ Трима прескочиха Червения Феликс и се юрнаха вкупом нагоре — Мило, Горка и кльощавия Бръмбар със странното лице и мазната коса. Иней стисна в ужас очи, а когато ги отвори пак, Мило беше притиснал Каз в ъгъла и го налагаше с юмруци по ребрата и лицето. Каз изви глава назад и заби чело в лицето на Мило. Чу се отвратително хрущене. Мило залитна и Каз се възползва. Но противниците му бяха твърде много, а Каз разчиташе единствено на юмруците си. Кръв се стичаше по лицето му, устната му беше сцепена, а едното му око се затваряше от оток. Движенията му се забавяха. Горка го улови в хватка през гърлото. Каз заби лакът в стомаха му и се отскубна. Залитна напред, Бръмбара го хвана за рамото и заби палката си в корема му. Каз се преви на две и изплю кръв. Горка го удари по слепоочието с дебела верига. Иней го видя да подбелва очи. Да залита. Миг по-късно Каз се свлече, а тълпата в преддверието нададе рев. Иней не можеше да чака повече. Не можеше просто да гледа безучастно как го убиват. Ритаха го безмилостно, скачаха отгоре му. Ножовете вече бяха в ръцете й. Щеше да ги избие до крак. Да натрупа мъртвите им тела до подпорните греди на покрива. В същия миг, през ребрата на парапета, Иней видя, че очите му са отворени. И гледат право към нея. Знаел е, че го е последвала. Знаел го е през цялото време. И как иначе. Каз винаги знаеше как да я намери. И сега поклати едва доловимо глава. Идеше й да се разпищи. „Майната й на гордостта ти, на Утайките, на целия този проклет град!“ Каз направи опит да се изправи. Бръмбара го изрита. Смееха се. Горка вдигна крак, тежкият му ботуш увисна над черепа на Каз. Не бързаше да го стовари, забавляваше тълпата. Иней видя как Пим извръща поглед, Аника и Кеег викаха някой да ги спре. Горка стовари крак със засилка и нададе пронизителен, накъсан писък. Каз държеше ботуша му, а глезенът на Горка стърчеше под грозен ъгъл. Той заскача на един крак в опит да запази равновесие, а пискливият блеещ вой излизаше от устата му в ритъм с подскоците. Мило и Бръмбара изритаха Каз силно в ребрата, но той не трепна. Със сила, която нямаше обяснение, Каз тласна нагоре крака на Горка. Коляното на едрия младеж излезе от ставата си и той нададе поредния писък. Строполи се странично, не спираше да врещи. — Кракът ми! Кракът ми! — Препоръчвам ти бастун — рече Каз. Но Иней не можеше да откъсне поглед от ножа в ръката на Мило, дълъг и лъскав. И чист, за разлика от собственика си. — Не го убивай, тъпак такъв! — ревна Хаскел, без съмнение с мисъл за наградата. Но Мило не го чуваше. Вдигна ножа и замахна право към гърдите на Каз. В последния възможен миг Каз се претърколи. Острието потъна в дъските. Мило понечи да го издърпа, но Каз не му даде възможност. Стискаше между пръстите си два ръждиви пирона — явно бе успял да ги измъкне от импровизираните оръжия на противниците си в мелето. Замахна нагоре и ги заби дълбоко в трахеята на Мило. Мило изхъхри задавено и падна. Каз се изправи с помощта на парапета. Бръмбара бе вдигнал ръце, явно забравил, че все още стиска тояга, а Каз е невъоръжен. Каз сграбчи в шепа косата му, дръпна рязко главата му назад и я заби в парапета. Звукът беше като от изстрел, а ударът толкова силен, че главата на Бръмбара отскочи от парапета като гумена топка. Младежът се срина на площадката като умрял пор. Каз прокара ръкав по лицето си, кръвта се размаза по носа и челото му. Плю. Нагласи ръкавиците си, погледна към Пер Хаскел от площадката между втория и третия етаж и се усмихна. Зъбите му бяха червени и влажни. В преддверието имаше много повече хора, отколкото в началото на схватката. Каз разкърши рамене. — Кой е наред? — попита той, сякаш бързаше за среща другаде. — Хайде. — Иней не разбираше откъде черпи спокойствието си. — Това правя аз по цял ден. Сражавам се. Кога за последен път сте видели Пер Хаскел да размахва юмруци? Да поведе удар? Светци, кога за последно сте го видели да стане от леглото преди пладне? — Смяташ, че ще ти ръкопляскаме, защото са те набили? — изсмя се Пер Хаскел. — Това не може да компенсира неприятностите, които ни навлече. Заради теб градската стража налази Кацата. Защото си отвлякъл сина на търговец. — Казах ти, че нямам нищо общо с това. — Пека Ролинс твърди друго. — Добре е да се знае, че вярваш повече на Лъвските грошове, отколкото на един от своите. Неспокоен шепот се разля през навалицата като вятър в листата на дървета. Бандата е твоето семейство, връзка силна като кръвта. — Ти си достатъчно луд да дръпнеш търговец за опашката, Брекер. — Достатъчно луд — да — кимна Каз. — Но не достатъчно глупав. Тук-там Утайките си шепнеха на ушенце, сякаш чак сега им хрумваше, че Ван Ек може да е излъгал. И нищо чудно. Ван Ек беше висока класа. Защо един уважаван търговец би обвинил канален плъх в нещо толкова сериозно, ако не е истина? Пък и Каз многократно беше доказвал, че е способен на всичко. — Видели са те на моста Гоедмед със съпругата на търговеца — настоя Пер Хаскел. — Със съпругата му, не със сина му. Съпругата, която сега е на сигурно място в дома си до своята крадлива половинка, плете терлички и гука на птиците си. Помисли малко, Хаскел. За какво ми е хлапето на някакъв търговец? — За откуп. — Разроших перушината на Ван Ек, защото негодникът ме измами, и сега той използва градските власти, Пека Ролинс и всички вас да изравни резултата. Нищо повече. — Не съм ти дал разрешение да ни забъркаш в тези неприятности, момче. Не съм ти дал разрешение и не искам твоите проблеми на прага си. — Но нямаше нищо против другите неща, които доведох на прага ти, Хаскел. Още щеше да въртиш дребните си измами и да пиеш разредено уиски, ако не бях аз. А тези стени щяха да се разпадат наоколо ти. Прие охотно всяко крюге и всяко зрънце влияние, които ти поднесох на тепсия. Разпореждаше се с печалбите от Пето пристанище и Вранския клуб, сякаш бяха твои по право, а мръсната работа оставяше на мен. — Плъзна бавно поглед по Утайките. — Всички вие имахте полза от моите усилия, облажихте се от успеха ми. И в първия удобен момент се сдушихте с Пека Ролинс заради съмнителното удоволствие да ми окачите въжето. — Нова вълна от неспокоен шепот се разля сред публиката. — Но аз не ви се сърдя. Поне двайсетина Утайки гледаха нагоре към Каз, всичките въоръжени до зъби, и въпреки това облекчението им при последните му думи бе ясно доловимо. И тогава Иней разбра — боят е бил само първото действие на пиесата. Утайките знаеха, че Каз е корав. Нямаха нужда от доказателство. Появата му в Ребрата е обслужвала собствените му интереси. Другият начин да организира преврат срещу Пер Хаскел би бил да разговаря с тях индивидуално, да изгуби много време и да поеме непремерен риск по улиците на Кацата. Сега си бе осигурил публика със знанието и пълното одобрение на стареца — само дето целите им се различаваха. Пер Хаскел виждаше в това забавление, драматичния край на Каз Брекер, трагикомична пиеса със заглавие „Унижението на Мръсните ръце“. Само че това не беше евтина комедия. Беше кървав ритуал и Пер Хаскел беше допуснал хората да се съберат, залата да се напълни, без да подозира, че истинското представление още не е започнало. А Каз стоеше зад своя олтар, кървящ и насинен, готов да проповядва. — Не ви се сърдя — повтори той. — За това. Но да ви кажа ли какво ме вбесява? Какво ме вбесява истински? Да гледам как врана приема заповеди от грош. Да ви гледам как марширувате след Пека Ролинс, сякаш това е повод за гордост. Как една от най-опасните банди в Кацата се хваща за палците на краката. — Ролинс има власт, момче — извика Пер Хаскел. — Ресурси. Много си зелен да ми четеш лекции. Моя работа е да защитя тази банда и точно това направих. Опазих хората си от твоето безразсъдство. — Мислиш, че си ги опазил, защото си навирил опашка пред Пека Ролинс? Вярваш, че той ще спази примирието? Че няма да хвърли око на вашето? Това да ти звучи като Пека Ролинс? — Никак, мамка му — обади се Аника. — Кого искате на прага си, когато лъвът огладнее? Врана? Или наконтен петел, който кукурига и се перчи, а после се съюзява с боса на Лъвските грошове и някакъв мръсен търгаш срещу един от своите? От мястото си под покрива Иней видя как хората до Пер Хаскел отстъпват крачка назад. Не един и двама гледаха преценяващо перото на шапката му и бастуна в ръцете му — несъмнено сравняваха бастуна на Каз, който той бе размахвал преди броени минути с убийствена прецизност, и фалшивото бастунче, което Пер Хаскел си беше стъкмил като подигравка. — В Кацата ние не търгуваме с безопасност — продължи Каз, гъгнивият му глас прогаряше тълпата. — Търгуваме със сила и слабост. Не молим за уважение. Правим необходимото, за да го заслужим. — „Прошка не се иска, заслужава се.“ Беше й откраднал репликата. Иней се усмихна. — А не съм ви приятел — каза той. — Не съм ви баща. Няма да ви черпя с уиски, да ви тупам по гърба и да ви викам „синко“. Но ще пълня хазната ви с пари. Ще взема страха на враговете ви и те ще подвиват опашка, видят ли татуировката на ръката ви. Така че, питам ви, кого искате на прага си, когато Пека Ролинс се появи? Тишината набъбна като кърлеж, който се храни от обещанието за насилие. — Е? — наду се и Пер Хаскел, изпъчи гърди като буре. — Отговорете му. Кого искате, своя отколешен водач или някакъв надут инвалид, който дори в права линия не може да ходи? — Може и да не ходя в права линия — отвърна Каз, — но поне не бягам от битки. И тръгна надолу по стъпалата. Вариан се бе надигнал от пода, след като падна през парапета в началото на битката. Едва се държеше на крака, но въпреки това тръгна към стълбището. Лоялността му към Хаскел е достойна за уважение, помисли си Иней. Пим се оттласна от стената и застана на пътя му. — Назад. — Върви да доведеш хората на Ролинс — излая Хаскел към Вариан. — Вдигни тревога! Но Аника извади нож с дълго острие и застана пред входната врата. — Ти Лъвски грош ли си? — попита тя. — Или си Утайка? Бавно, с ясно изразено накуцване, но с изправен гръб, Каз заслиза по последните стъпала, като се облягаше на парапета. Когато стъпи на пода в преддверието, навалицата се раздели да му стори път. Набръчканото лице на Хаскел беше почервеняло от страх и възмущение. — Няма да изкараш дълго, момче. Пека Ролинс ще ти види сметката. Каз издърпа бастуна си от ръката му. — Имаш две минути да се разкараш от къщата ми, старче. Този град се разплаща с кръв и аз с радост ще използвам твоята. 
  28. Йеспер 
 


 Йеспер никога не беше виждал Каз в такова състояние — счупен нос, сцепена устна, едното око отекло и затворено. Държеше се за кръста като човек със счупени ребра, а когато се закашля и вдигна кърпичка пред устата си, Йеспер зърна кървавата храчка, преди Каз да върне кърпичката в джоба си. Куцаше по-зле от всякога, но още се държеше на крака, а Аника и Пим бяха с него. В Ребрата бяха оставили малоброен, но тежковъоръжен отряд, в случай че Пека чуе за преврата и реши да заграби от територията им. — Вси светии! — възкликна Йеспер. — Май е минало добре, а? — Горе-долу по план. Матиас поклати глава с нещо средно между възхищение и изумление. — Колко живота имаш, демджин? — Още един, надявам се. Каз беше успял да смъкне палтото и ризата си и стоеше, облегнал ръце на мивката в банята. — Светци, нека ти помогнем — каза Нина. Каз хвана със зъби края на една превръзка и отпра по-малко парче. — Няма нужда. Работете с Колм. — Какво не му е наред, проклетника му с проклетник — изръмжа Нина, докато се връщаха в дневната да повторят за пореден път историята, която Колм щеше да използва за прикритие. — Същото, което по принцип не му е наред — отвърна Йеспер. — Той е Каз Брекер. * * *



 По някое време Иней се вмъкна в стаята и връчи бележка на Каз. Беше късно следобед и слънцето грееше ярко в прозорците на апартамента. — Ще дойдат ли? — попита Нина. Иней кимна. — Дадох писмото ти на пазача при централния вход и това явно свърши работа, защото ме заведоха право при двама от членовете на Триумвирата. — Кои? — попита Каз. — Женя Сафина и Зоя Назяленски. Вилан внезапно изправи гръб. — Шивачката? Тя е в посолството? Каз вдигна вежда. — Интересно, че си забравила да споменеш за това, Нина. — В онзи момент нямаше значение. — Как ли пък не! — повиши глас Вилан. Йеспер се изненада. В началото не личеше Вилан да негодува, че носи чуждо лице, даже напротив — явно нямаше нищо против да се разграничи и по този начин от баща си. Но после нещата се промениха — след посещението им в „Света Хилде“. И след като Йеспер целуна Кювей. Нина примижа. — Вилан, мислех, че ще дойдеш с нас в Равка. Щях да те запозная с Женя веднага, щом се качим на кораба. — Всички знаем кому е вярна Нина — отбеляза Каз. — Не казах на Триумвирата за Кювей — тросна се тя. Бегла усмивка раздвижи лицето на Каз. — Да де, нали това казах. — После се обърна към Иней. — Обясни ли им нашите условия? — Да, след час ще дойдат в къпалнята на хотела. Предупредих ги да внимават и че никой не трябва да ги види. — Да се надяваме, че ще се справят — рече Каз. — Справят се с управлението на цяла страна — каза намусено Нина. — Все ще се справят с няколко прости инструкции. — Не е ли опасно да се движат на открито по улиците? — попита Вилан. — Бих казал, че тези двете са единствените Гриша, които могат да се движат свободно в Кетердам — отвърна Каз. — Дори ако шуаните са събрали кураж да подновят лова си, едва ли ще започнат с най-високопоставените гришани в Равка. — Обърна се към Нина. — Женя ще може ли да върне лицето на Вилан? — Не знам — поклати глава тя. — Носи титлата Първа шивачка и безспорно е най-талантливата, но без парем… Не беше нужно да обяснява. Единствено благодарение на парем Нина беше успяла да превърне Вилан в Кювей. И все пак Женя Сафина беше легенда. Не всичко беше изгубено. — Каз — рече Вилан. Усукваше нервно крайчеца на ризата си. — Ако тя се съгласи да опита… Каз кимна. — Но ще трябва да внимаваш двойно повече до търга. Баща ти не би допуснал да си покажеш мутрата и да провалиш пиеската, която изнася на Търговския съвет и градската стража. По-добре да изчакаме с трансформацията до след… — Не — прекъсна го Вилан. — Омръзна ми да бъда някой друг. Каз сви рамене, но Йеспер остана с чувството, че е получил точно онова, което иска. По някаква случайност този път неговите желания съвпадаха с желанието на Вилан. — В къпалнята няма ли да има гости на хотела? — попита Йеспер. — Накарах управата да я резервира за господин Ритвелд — обясни Нина. — Той е много срамежлив и не обича да се съблича пред други хора. Йеспер изпъшка. — Би ли ми спестила представата как баща ми се съблича, моля? — Ох, прощавай — каза тя. — Забравих, че има ципи между пръстите на краката. Толкова е неловко. — Нина и Матиас ще останат тук — рече Каз. — Но аз непременно трябва да присъствам — възрази Нина. — Ти равкийка ли си? Или член на този отряд? — И двете. — Именно. Преговорите ще са достатъчно трудни и без двамата с Матиас да мътите водата. Поспориха, но накрая Нина се съгласи да остане в апартамента, ако Иней отиде на срещата вместо нея. Но Иней поклати глава. — Предпочитам да не го правя. — Защо? — попита Нина. — Някой трябва да следи какви ги върши Каз. — И смяташ, че аз мога? — Трябва да опитаме поне. — Обичам те, Нина, но равкийското правителство има много грехове заради отношението си към моя народ. Не искам да си разменям любезности с негови високопоставени представители. — Йеспер никога не се беше замислял за това, а ако се съдеше по смутеното изражение на Нина, същото важеше и за нея. Иней я прегърна силно. — Хайде. Ще накараме Колм да ни поръча нещо екзотично за ядене. — Това е отговорът ти на всичко. — А ти оплакваш ли се? — попита Иней. — Просто изтъквам една от причините да те обичам толкова много. Двете излязоха под ръка да намерят Колм, но Нина се въсеше и хапеше долната си устна. Вече бе свикнала Матиас да критикува родината й, но явно болеше повече, когато критиките идваха от Иней. Йеспер би могъл да й обясни, че е възможно хем да обичаш нещо, хем да виждаш ясно недостатъците му. Поне се надяваше, че е така, иначе излизаше, че той не е наред с главата. Разделиха се на групи да се подготвят за срещата с равкийците и Йеспер излезе след Вилан в коридора. — Хей! Вилан се направи, че не го чува, и продължи напред. Йеспер се затича да го изпревари и му препречи пътя. — Слушай — каза той, като вървеше заднишком, — онова нещо с Кювей не е нищо. — После пробва пак: — Няма такова нещо като нещо с Кювей. — Не ми дължиш обяснение. Съжалявам, че ви прекъснах. — Чакай бе! Не е така. Кювей седеше на пианото. Беше разбираема грешка. Вилан спря на място. — Взел си го за мен? — Да! — каза Йеспер. — Виждаш ли? Просто една голяма грешка… Златните очи на Вилан замятаха искри. — Ти сериозно ли не ни различаваш? — Аз… такова, обикновено ви различавам, обаче… — Изобщо не си приличаме — заяви с възмущение Вилан. — И той изобщо не е толкова добър в науките, колкото се прави! Половината му тетрадки са пълни с драсканици. Рисунчици. Твои предимно. А и те не струват. — Сериозно? Рисува мен? Вилан завъртя очи. — Остави. И можеш да целуваш когото си искаш, Йеспер. — Така и правя. Възможно най-редовно. — Тогава какъв е проблемът? — Никакъв. Няма проблем, просто исках да ти дам това. — И тикна в ръката му малко овално платно. — Взех го, когато бяхме в „Света Хилде“. Може да свърши работа, ако Женя се съгласи да ти върне старата физиономия. Вилан сведе поглед към рисунката. — На майка ми ли е? — Взех го от стаята с картините й. Миниатюра без рамка, освен онази, на която беше опънато платното — портрет на Вилан като малък, на седем-осем години. Вилан стисна силно ръбчето на рисунката. — Така ме е запомнила. Не видя как пораствам. — Свъси вежди. — Портретът е стар. Не знам дали ще свърши работа. — Пак си си ти — каза Йеспер. — Същите къдрици. Същата малка вдлъбнатина от тревога между веждите. — И си го взел само защото си смятал, че един ден може да влезе в работа? — Казах ти. Харесвам глупавото ти лице. Вилан наведе глава и прибра портрета в джоба си. — Благодаря. — Пак заповядай — каза Йеспер и се поколеба. — Ако си тръгнал към къпалнята долу, може да дойда с теб. Ако искаш де. Вилан кимна енергично. — Много бих искал. Доброто настроение на Йеспер трая само до асансьора. Там ги чакаше Каз и докато се спускаха към третия етаж, нервите му се опънаха на нова сметка. Това като нищо можеше да се окаже капан, а Каз не беше във форма да се бие. Донякъде Йеспер се надяваше равкийците да отхвърлят налудничавия план. Това щеше да осуети замисъла на Каз, а дори всички да се озоват в Адската порта или да увиснат от бесилото, поне баща му би имал шанс да се измъкне от кашата. Часове наред Колм беше седял с Нина и Каз, репетирал бе търпеливо ролята си, издържал беше без възражения безкрайните им въпроси и различните сценарии, които разиграваха. Само че Колм не беше актьор, а лъжите му се удаваха толкова, колкото балетът се удаваше на Йеспер. Но пък Нина щеше да е с него. Това можеше да промени нещата. Вратата на асансьора се отвори и те тръгнаха по поредния коридор в лилаво и бяло. Шумът на течаща вода ги отведе до помещение с голям кръгъл басейн в средата, обграден с колонада от арки. Зад арките се виждаха още басейни, ниши и островчета, а всяка твърда повърхност беше облицована с лъскави плочки в морскосин цвят. Виж, с това Йеспер лесно би могъл да свикне — басейни с гореща вода, фонтанчета, които танцуват и бърборят като гости на празненство, купчини пухкави хавлии и сапуни със сладък аромат. Този бълбукаш рай трябваше да е в Кацата, където хората да му се радват подобаващо, а не тук, в сърцето на скучния финансов квартал. Уж трябваше да се срещнат само с двама членове на Триумвирата, но до басейна стояха трима души. Йеспер се досети, че едноокото момиче с кафтан в червено и синьо е Женя Сафина, значи потресаващата красавица с гъста абаносова коса беше Зоя Назяленски. Придружаваше ги мъж на двайсетина години с лисиче лице, синьо-зелен редингот, кафяви кожени ръкавици и забележителен комплект земски револвери около ханша. Ако тези хора бяха типични представители на Равка, може би Йеспер наистина трябваше да посети родината им. — Казахме на Гриша да дойдат сами — започна направо Каз. — Боя се, че това не е възможно — отвърна мъжът. — Зоя, разбира се, е опитен боец, но редките таланти на Женя са безполезни при физическа конфронтация. Аз, от друга страна, съм полезен при всякакъв вид конфронтация, макар определено да си падам по физическата. Каз присви очи. — Щормхунд. — Той ме позна! — възкликна доволно Щормхунд и сръга с лакът Женя. — Казах ти, че съм известен. Зоя изсумтя с раздразнение. — Благодаря ти. Сега ще стане двойно по-непоносим. — Щормхунд е упълномощен да преговаря от страна на равкийския трон — каза Женя. — Един пират? — попита Йеспер. — Капер — поправи го Щормхунд. — Нали не очаквате царят лично да участва в някакъв си търг. — И защо не? — Защото може и да загуби. А никак не изглежда добре, когато царете губят. Йеспер не можеше да повярва, че си говори със самия Щормхунд. Каперът беше легенда. Беше минавал през безброй блокади в помощ на равкийците, а циркулираше упорит слух, че… — Вярно ли е, че имаш летящ кораб? — избълва Йеспер. — Не. — О! — Имам няколко. — Вземи ме със себе си. Каз обаче не се забавляваше и грам. — Равкийският цар ти позволява да договаряш от негово име държавни въпроси? — попита скептично той. — От време на време — каза Щормхунд. — Най-вече когато са замесени съмнителни персонажи. Вие имате сериозна репутация, господин Брекер. — Ти също. — Вярно. Нека се съгласим, че и двамата сме си извоювали правото имената ни да се спрягат в неприятен контекст. Царят няма да въвлече слепешката страната си във вашите козни. В писмото си Нина твърди, че държите Кювей Юл-Бо. Искам потвърждение на това, както и да чуя плана ви в подробности. — Добре — кимна Каз. — Нека говорим в зимната градина. Предпочитам да не се потя като прасе. — Когато останалите понечиха да ги последват, Каз спря и погледна през рамо. — Само аз и каперът. Зоя тръсна фантастичната си черна грива и каза: — Ние сме Триумвиратът. Не приемаме заповеди от керчски улични плъхове с лоша подстрижка. — Мога да го перифразирам и като въпрос, ако така няма да ти роша перушината — отвърна Каз. — Ах, ти нахално… — Зоя — прекъсна я кротко Щормхунд. — Нека не се караме с новите си приятели отсега. Дори не са имали шанс да ни измамят още. Водете, господин Брекер. — Каз — обади се Вилан. — Дали не би… — Договаряй се сам, търговче. Време е да се научиш как става. — И изчезна заедно с Щормхунд в коридора. Щом стъпките им заглъхнаха, настана тишина. Вилан се изкашля и звукът отскочи от облицованите в синьо плочки като пролетно конче, пуснато на воля в кошарата. Женя изглеждаше заинтригувана. Зоя скръсти ръце и попита: — Е? — Мадам… — пробва Вилан. — Госпожице Женя… Женя се усмихна и белезите подръпнаха ъгълчето на устата й. — Ох, ама много е сладък. — Винаги се заплесваш по уличните котки и кучета — изсумтя Зоя. — Ти си момчето, което Нина е прекроила да прилича на Кювей — каза Женя. — Чудиш се дали бих мога да обърна процеса? — Да — каза Вилан и в тази кратка дума се събра цяло море от надежда. — Но нямам какво да ви предложа в замяна. Женя завъртя кехлибареното си око. — Вие, хора, само за пари мислите. — Казва жената с банкрутиралата държавна хазна — измърмори Йеспер. — Я пак? — сопна се Зоя. — А, нищо. Казвам само, че Керч е морално банкрутирала държава. Зоя го претегли с поглед, сякаш се чудеше дали да не го хвърли в басейна и да го свари жив. — Щом предпочиташ да си губиш времето и дарбата с този нещастен народ, давай. Светците са ми свидетели, че местните имат нужда от подобрение. — Зоя… — Искам да намеря някоя тъмна стая с дълбок басейн и да се кисна, докато не измия от себе си тоя град — продължи да се пени тя. — Гледай да не се удавиш — извика й Женя, а после добави заговорнически: — Като нищо ще се удави, за да ми натрие носа. — После огледа преценяващо Вилан. — Трудно ще е. Ако те познавах преди промените… — Ето — побърза да каже Вилан. — Имам портрет. Стар е, но… Женя взе миниатюрата. — Както и това — подаде й Вилан плаката, който баща му беше разлепил из града с обещание за награда. — Хм — каза Женя. — Ще ми трябва повече светлина. Тръгнаха из къпалнята, надничаха в различните помещения, калната баня, млечната, имаше и една силно затоплена стая с облицовка от кехлибар. Накрая се спряха на хладна бяла стая — имаше големи прозорци на едната стена и вана с миризлива кал до другата. — Намери стол и ми донеси чантата от централното помещение. До басейна, при кърпите. Тежка е. — Донесли сте си чантата? — попита Вилан. — Сулийското момиче го предложи — обясни Женя. — Същата стока като Зоя — измърмори Йеспер, когато с Вилан тръгнаха към големия басейн. — Дай й да заповядва. — Но с по-добър слух! — извика след тях Женя. Йеспер взе чантата. Приличаше повече на кутия с множество отделения и красива златна закопчалка отгоре. Върнаха се в стаята с калната вана и Женя махна на Вилан да седне близо до прозореца, където светлината беше най-силна. Повдигна с два пръста главата му и взе да я оглежда от всички страни. Йеспер остави чантата на пода. — Какво гледаш? — попита той. — Шевовете. — Шевовете? — Колкото и умела да е една шивачка, погледнеш ли отблизо работата й, шевовете винаги си личат — мястото, където свършва едно нещо и започва друго. Търся очертанията на първоначалната структура. Портретът определено помага. — Не знам защо ми е толкова притеснено — каза Вилан. — Може би защото те е страх, че ще оплеска работата и ще те превърне в невестулка с къдрици — подхвърли Йеспер. Женя вдигна червената си като пламък вежда. — Или белка. — Не е смешно — каза Вилан. Беше стиснал толкова силно ръце в скута си, че кокалчетата му се белееха. — Добре — каза Женя. — Мога да опитам, но не обещавам нищо. Нина се е справила безупречно. Имате късмет, че съм толкова добра. Йеспер се усмихна. — Приличаш ми на нея. — Сигурно имаш предвид, че тя ти прилича на мен. Женя разтвори чантата си. Вътре имаше всякакви неща, много повече от онези, които Нина държеше в своята — капсули с боя, бурканчета с цветна пудра и десетки стъклени съдинки с нещо като прозрачно желе. — Това са клетки — обясни Женя. — За толкова сложна задача трябва да работя с човешка тъкан. — Изобщо не е отвратително — каза Йеспер. — Може да е и по-зле. Познавах една жена, която втриваше в лицето си плацента от кит за подмладяване. Хич няма да ти казвам какво правеше с маймунската слюнка. — Човешката тъкан изглежда страхотно — поправи се Йеспер. — И още как. Женя нави ръкавите си. Белезите покриваха не само лицето й, а и ръцете. Йеспер не можеше да си представи що за оръжие може да причини такива щети. — Зяпаш — каза тя, без да го поглежда. Йеспер подскочи и страните му се сгорещиха. — Съжалявам, извинявай. — Няма нищо. Хората обичат да гледат. Е, невинаги е било така. Веднага след нападението никой не смееше да ме погледне. Йеспер беше чувал, че са я изтезавали по време на равкийската гражданска война, но това не беше тема за любезен разговор. — Сега пък не знам накъде да гледам — призна той. — Гледай където искаш. Но пази тишина, за да не оплескам лицето на това бедно момче. — Вдигна глава да погледне ужасения Вилан. — Шегувам се. Но ти наистина не трябва да мърдаш. Процесът е бавен, затова се запаси с търпение. Права беше. Работеше толкова бавно, че Йеспер не забелязваше никакъв напредък. Женя допираше пръсти под очите на Вилан или върху клепачите му, после отстъпваше крачка назад да прецени резултата, който, ако питаха Йеспер, си беше нулев. После посягаше към някое шишенце в чантата, омокряше върховете на пръстите си, докосваше пак лицето на Вилан и отстъпваше назад. Йеспер скоро се разсея. Тръгна из стаята, топна пръст в калната вана, моментално съжали и тръгна да търси пешкир. Погледна към Вилан от разстояние и видя, че нещо наистина се е променило. — Получава се! — възкликна той. Женя го погледна изпод вежди. — А ти какво очакваше. Шивачката спираше от време на време да се разкърши и подаваше на Вилан огледало да прецени кое е станало добре и кое се нуждае от още промяна. След час ирисите на Вилан бяха сини, формата на очите му беше променена. — Челото му трябва да е по-тясно — каза Йеспер, който надничаше над рамото на Женя. — Съвсем малко. И миглите му бяха по-дълги. — Не знаех, че си забелязал — измърмори Вилан. Йеспер се ухили. — О, забелязах аз. — А, добре, изчервява се — каза Женя. — Това е отлично за кръвоснабдяването. — Обучавате ли фабрикатори в Малкия дворец? — попита Вилан. Йеспер се намръщи. Защо му трябваше на Вилан да подхваща тази тема? — Разбира се. В дворцовия комплекс има училище. — А ако учениците ви са прехвърлили ученическата възраст? — не миряса Вилан. — Възрастта няма значение — каза Женя. — Алина Старкова откри силата си на седемнайсет, а тя… тя беше една от най-силните Гриша в историята. — Побутна лявата ноздра на Вилан. — С децата е по-лесно, то това важи за всякакъв вид обучение. Те по-бързо научават чужди езици. По-лесно усвояват математиката. — И не ги е страх — тихо добави Вилан. — Не знаят, че имат ограничения, докато някой друг не им го каже. — Срещна погледа на Йеспер над рамото на Женя, сякаш предизвикваше и него, и себе си, после каза: — Аз не мога да чета. — Кожата му моментално стана на петна, но гласът му не трепна. Женя сви рамене и каза: — Защото никой не е отделил достатъчно време да те научи. Много от селяните в Равка не могат да четат. — Много хора отделиха от времето си да ме учат. Използваха всякакви подходи. Не са ми липсвали възможности, напротив. Но просто не мога. Йеспер виждаше напрежението по лицето му, знаеше какво усилие му струва да изрече тези думи и се почувства като последния страхливец. — Въпреки това се справяш добре, струва ми се — каза Женя. — Ако не броим компанията, в която се движиш — улични пройдохи и стрелци. Вилан вдигна вежди — предизвикваше Йеспер да разкрие своя проблем, но той само стисна устни. „Това не е дарба. А проклятие.“ Отиде при прозореца, развил внезапен и дълбок интерес към улиците долу. „Точно това уби майка ти, разбираш ли?“ Женя работеше упорито, караше Вилан да се гледа в огледалото и да я насочва. Йеспер ги наблюдава известно време, после се качи на последния етаж да види как се справя баща му и да вземе чаша чай за Женя и кафе за Вилан. Когато се върна в стаята с калната вана, едва не изпусна чашите. Вилан седеше под светлината на късния следобед, истинският Вилан, момчето, което Йеспер беше видял в щавачницата, изгубеният принц, събудил се в грешната приказка. — Е? — попита Женя. Вилан въртеше нервно едно копче на ризата си. — Това е той — каза Йеспер. — Нашето търговче беглец с жълто около устата. Женя се протегна и каза: — Това е добре. Защото, ако се наложи да издържа още минута на тази смрад, може и да полудея. — Видно бе, че е уморена, но лицето й грееше, кехлибареното й око излъчваше щастие на вълни. Така изглеждаха Гриша, когато използваха силата си. — Добре ще е да го погледна още веднъж утре сутринта, но сега трябва да се върна в посолството. А до утре… само светците знаят — каза тя и сви рамене. До утре търгът щеше да е обявен и всичко щеше да се промени. Вилан й благодари многословно и не спря да й благодари, докато тя не го избута през вратата и не тръгна да търси Зоя. Йеспер и Вилан се качиха в асансьора и потеглиха към последния етаж в мълчание. Йеспер надникна в голямата спалня на апартамента — баща му беше заспал върху кувертюрата и похъркваше доволно. На леглото до него бяха разпилени листа. Йеспер ги събра на купчина — търговски документи с цените на юрда от последните години, списъци с площите обработваема земя в близост до големите градове на Новий Зем. „Не е нужно да разчистваш след нас, тате.“ „Някой трябва да го направи.“ Върна се в дневната и завари Вилан да пали лампите. — Гладен ли си? — попита хлапето. — Умирам от глад — каза Йеспер. — Но тате е заспал, а не знам дали ние можем да позвъним за храна. — Кривна глава настрани, вперил поглед във Вилан. — Ти да не си я накарал да те разкраси? Вилан поаленя. — Или пък ти си забравил колко съм красив — каза той и Йеспер вдигна вежда. — Добре де, мъничко. Застана до Йеспер при прозореца. Смрачаваше се и уличните лампи грееха в стройни редици покрай каналите. Градската стража патрулираше по улиците, а Дъгите се къпеха в обичайните си звуци и светлина. Още колко можеха да останат тук, в хотела? Дали кергууд не бяха излезли отново на лов, дали не обикаляха къщите, където Гриша работеха по договор? Дали не свиваха обръч около посолството? Или около хотела, в този ред на мисли. Можеха ли да надушат гришан от петнайсет етажа разстояние? От време на време фойерверки разцъфваха над Дъгите. Нищо чудно. Йеспер отлично разбираше Кацата. Апетитът й беше неутолим, апетит за пари, врява, насилие, сласт. Кацата беше тежък чревоугодник, а Пека Ролинс й беше обещал Каз и хората му. — Знам защо направи онова долу — каза Йеспер. — Не беше необходимо да й казваш, че не можеш да четеш. Вилан извади миниатюрата от джоба си и я подпря на масичката до канапето. Сериозните сини очи на малкия Вилан ги погледнаха от овалното платно. — Знаеш ли, че Каз беше първият, на когото казах за… за състоянието си? — Намерил си на кого да кажеш. — Знам. Имах чувството, че ще се задавя с думите. Сигурен бях, че ще ми се изсмее, и умирах от страх. Но той не го направи. Да разкрия тайната си на Каз, да се противопоставя на баща си… това освободи нещо в мен. И сега, всеки път, когато говоря за това, когато го казвам на нов човек, ставам една идея по-свободен. Йеспер гледаше как един ферибот изчезва под моста Зенц. Палубата му беше полупразна. — Аз не се срамувам, че съм Гриша. Вилан взе миниатюрата и прокара палец по ръба й. Мълчеше, но беше видно, че иска да каже нещо. — Давай — подкани го Йеспер. — Имаш нещо наум, кажи го и да се свършва. Вилан вдигна очи да го погледне. Очи бистри и сини, каквито Йеспер ги помнеше. Бистри и сини като високопланинско езеро, като безкрайното земско небе. Женя се беше справила отлично със задачата си. — Ами, не мога да те разбера, това е. Аз цял живот крия нещо, което не мога да правя. А ти бягаш от прекрасните неща, които можеш да правиш. Защо? Йеспер сви рамене с раздразнение. Беше се ядосал на баща си заради същото, но сега незнайно защо мина в отбранителна позиция. Правилно или грешно, решението беше негово и нямаше връщане назад. — Знам кой съм, в какво ме бива, какво мога и какво не мога. Аз съм просто… какъвто съм. Страхотен стрелец и лош комарджия. Защо това да не е достатъчно? — За мен? Или за теб? — Не ми го избивай на философия, търговче. — Йес, мислил съм за това… — Мислил си си за мен? Късно нощем? С какво съм облечен? — Мислил съм за силата ти — каза Вилан и се изчерви на нова сметка. — Хрумвало ли ти е, че именно гришанските ти способности са отчасти причината да си толкова добър стрелец? — Вилан, много си сладък, обаче дъските ти хлопат, пич. — Може и така да е. Но съм те виждал как въздействаш на метала. Виждал съм те да го насочваш. Ами ако насочваш и куршумите? И затова никога не пропускаш? Йеспер поклати глава. Стреляше добре, защото беше израснал на границата, защото разбираше от оръжия, защото майка му го беше научила как да държи стабилно пушката, да прочисти ума си и да усети мишената. Майка му. Фабрикаторката. Гришанката, нищо че никога не използваше тази дума. „Не, абсурд. Не става така.“ Или пък точно така ставаше? Отърси се от тази мисъл. Имаше нужда да се раздвижи. Толкова силна нужда, че подпалваше кожата му. — Защо ти трябва да говориш такива неща? Защо просто не караш… знам ли, по лесния начин. — Защото няма лесен начин — отвърна Вилан простичко и открито, както правеше винаги. Никой в Кацата не говореше така. — Правиш се, че всичко е наред. Живееш за следващия купон и следващата битка. Не спираш. Страх те е, че спреш ли, нещо лошо ще се случи. Какво? Йеспер отново сви рамене. Подръпна ризата си, бръсна с палци дръжките на револверите. В такива моменти, когато се чувстваше разпилян и на тръни, ръцете му сякаш се сдобиваха със свой собствен живот. Цялото тяло го сърбеше. Трябваше да се махне от тази стая. Вилан сложи ръка на рамото му. — Спри. Йеспер не знаеше дали иска да се дръпне, или да придърпа хлапето към себе си. — Просто спри — каза Вилан. — Дишай. Гледаше го в очите и Йеспер не можеше да откъсне поглед от това синьо като бистра вода. Спря да мърда, вдиша, после издиша. — Пак — каза Вилан и когато Йеспер отвори уста да си поеме въздух, се наведе напред и го целуна. Умът на Йеспер се опразни. Вече не мислеше какво се е случило преди и какво ще се случи в бъдеще. Съществуваше само този миг, устните на Вилан върху неговите, а после и фините кости на тила му, копринените къдрици, които Йеспер сграбчи в шепа да го придърпа към себе си. Ето тази целувка чакаше. Целувка като пушечен изстрел. Като пожар в прерията. Като завъртането на рулетка. Усещаше как се блъска сърцето в гърдите му — или беше сърцето на Вилан? — а в главата му нямаше място за друго, освен за едно щастливо и стреснато възклицание. Накрая, бавно и неизбежно, се разделиха. — Вилан — каза Йеспер и погледна в безкрайното синьо на очите му, — искрено се надявам да не умрем. 
  29. Нина 
 


 Нина много се ядоса, когато разбра, че Женя е прекроила не само Вилан, а и Каз, а тя е пропуснала всичко. Каз беше позволил на Женя да намести носа му, да смали отока на окото, колкото да вижда с него, и да отстрани част от най-тежките наранявания по тялото му. Но само толкова. — Защо? — попита Нина. — Можела е да… — Не знаеше кога трябва да спре — прекъсна я Каз. Изведнъж й хрумна, че Женя сигурно е предложила да оправи болния му крак. — Изглеждаш ужасно. Като типичен побойник от Кацата, че и отгоре — заяви Нина недоволно. — Поне да ти беше оправила синините. — Аз съм побойник от Кацата, Нина. И ако не ми личи, че току-що съм тръшнал десетина от най-добрите биячи на Пер Хаскел, никой няма да ми повярва. А сега да се хващаме на работа. Няма как да спретнеш купон, ако хората не си получат поканите. Точно този купон Нина не очакваше с трепет, но на следващата сутрин обявлението излезе във всички ежедневници, а обяви се появиха при двата входа на Борсата и на вратата на кметството. Спрели се бяха на простичък текст. „Кювей Юл-Бо, син на Бо Юл-Баюр, главен химик на Без Жу, предлага услугите си и е готов да приеме договор, както реши пазарът и с благоволението на Гезен. Желаещите да участват в наддаването са поканени да се включат в свободен и честен търг според законите на Керч, правилата на Съвета на търговците и под надзора на Съвета на приливите в Бартерната църква след четири дни. Заинтересованите страни ще се съберат там по пладне. Свещен е Гезен и в търговията виждаме Неговата ръка.“ Градът вече жужеше като разбунен кошер покрай вечерния час, блокадите и барикадите. Новата мълва препусна през кафенетата и кръчмите, променяше се и набираше инерция от салоните на Гелдщраат чак до гетата на Кацата. Според новите Утайки на Каз хората били жадни да научат нещо повече за тайнствения Кювей Юл-Бо и вече правели връзка между неговия търг и странната атака на Западната дъга, която беше разрушила две къщи на насладите и бе разбунила града със слухове за летящи хора. Иней лично отиде да разузнае при шуанското посолство и се върна с новината, че цяла сутрин пратеници влизали и излизали от сградата, а самият посланик заминал по спешност към доковете с настояване Съветът на приливите да освободи един от заседналите шуански кораби. — Иска да пратят за фабрикатор, който да им направи злато — каза Йеспер. — Жалко че пристанищата са затворени — отбеляза Каз. Кметството затвори врати за редовите граждани, плъзна слух, че Съветът на търговците се е събрал по спешност да реши дали управителното тяло на страната трябва да разреши търга. Това беше повратната точка: щяха ли да приложат законите на града, или — заради това, което знаеха или най-малкото подозираха за Кювей — щяха да бият отбой и да намерят някаква вратичка в наредбите, така че да го лишат от законното му право да предложи услугите си на онзи, който има най-дълбоки джобове. Нина чакаше с другите в часовниковата кула, вперила поглед в източния вход на Борсата. По обяд мъж с черен търговски костюм се приближи към арката с наръч листа. Събралата се отпред навалица се юрна към него и изтръгна обявите от ръцете му. — Горкият Карл Драйден — рече Каз. Явно въпросният тип беше най-младшият член на Съвета и затова го бяха натоварили с тази неприятна задача. Минути по-късно Иней влетя през вратите на апартамента с обява в ръка. Невероятно! Нина не беше отделила поглед от тълпата около Драйден, но изобщо не беше видяла Иней сред хората. — Одобрили са търга — каза тя и връчи обявата на Каз, който я погледна и я даде на останалите. Текстът беше кратък: „В съгласие със законите на Керч Съветът на търговците в Кетердам ще се яви като представител на Кювей Юл-Бо в законния аукцион за неговия договор. Свещен е Гезен и в търговията виждаме Неговата ръка.“ Йеспер издиша продължително и стрелна с поглед баща си, който усърдно преглеждаше доклади за стокови наличности и сценария, който Нина и Каз му бяха написали. — Като си знам късмета, нищо чудно, че са се съгласили. Иней сложи ръка на рамото му. — Не е късно да сменим курса. — Напротив — каза той. — Много отдавна е късно. Нина не каза нищо. Харесваше Колм. Обичаше Йеспер. Но този търг им предлагаше шанс да откарат Кювей в Равка и да спасят живота на много гришани. — Търговците са първокласни мишоци — рече Каз. — Те са богати и умни. Две качества, които ги правят лесна плячка. — Защо? — попита Вилан. — Богатите хора вярват, че са заслужили парите си до последното пени, и забравят каква роля е изиграл късметът в забогатяването им. Умните хора винаги търсят вратички. Начин да изиграят системата. — Тогава кого е най-трудно да измамиш? — попита Нина. — Най-трудно е да измамиш честния човек — отвърна Каз. — За щастие, наличността им по правило е силно ограничена. — Почука по стъклото на часовника си и посочи към Карл Драйден, който още стоеше пред Борсата и си вееше с шапката си, макар че тълпата се беше разпръснала. — Драйден наследи богатството от баща си. Оттогава инвестира толкова страхливо, че не е добавил и крюге към състоянието си. Отчаяно търси шанс да се докаже пред другите членове на Търговския съвет. И ние ще му дадем такъв. — Какво друго знаем за него? — попита Нина. Лека усмивка разтегли лицето на Каз. — Знаем, че адвокат му е нашият добър приятел и любител на кучета Корнелис Смеет. * * *



 Бяха наблюдавали канцеларията на Корнелис Смеет във връзка с предишния удар и знаеха, че адвокатът използва куриери, които по цял ден търчат из града да разнасят документи за подпис и да предават спешни съобщения. Смеет плащаше на куриерите си добре, затова подкупът отпадаше от уравнението — особено ако попаднеха на някой от споменатите честни хора, кошмарът на всеки измамник. В известен смисъл трябваше да благодарят на Ван Ек за лекотата, с която Каз заложи стръв в капана си. Облечени в униформи на градската стража, Аника и Пим спираха на общо основание куриерите на Смеет, искаха им личните документи и претърсваха чантите им. Документите в куриерските чанти бяха поверителни и запечатани, но Аника и Пим не търсеха тях. Целта им беше да подхвърлят няколко трохи, колкото да хванат младия Карл Драйден на въдицата. — Добрият крадец — обясни Каз — може и да остави нещо след себе си при нужда, а не само да си присвоява. С общи усилия Спехт и Вилан бяха стъкмили печат, който Аника и Пи лесно да притиснат към гърба на запечатан плик. Печатът оставяше бледо и леко размазано изображение, сякаш пликът е попил мастило от друг документ, понеже някой невнимателен писар е оставил пощата на влажно място. Когато куриерите доставеха пощата на Драйден, той, стига да не беше напълно лишен от любопитство, щеше да се вгледа в бледия текст, отпечатал се по невнимание върху плика с неговите неща. И щеше да прочете нещо крайно интересно — писмо от друг клиент на Смеет. Името на клиента щеше да е твърде размазано, но съдържанието на писмото щеше да се чете достатъчно ясно — запитване от тайнствения клиент дали Смеет е чувал за фермер на име Йоханус Ритвелд, директор на някакъв консорциум от керчски и земски производители на юрда, който се срещал тайно в хотел „Гелдренер“ с подбрани инвеститори, и дали адвокатът не би могъл да им уреди среща. Преди предстоящият търг за Кювей да стане обществено достояние, тази новина не би била особено интересна. След това обаче се равняваше на вътрешна информация за милион крюге. Още преди да заложат капана, Каз уреди Колм да се среща на обяд и вечеря с различни представители на керчската търговска и банкова общност в луксозния лилав ресторант на „Гелдренер“. Колм винаги седеше на разстояние от другите клиенти на ресторанта, поръчваше щедро и разговаряше тихо с гостите си. Темите на разговор бяха съвсем безобидни — каква реколта се очаква и как се движат лихвите, — но никой в ресторанта не знаеше, че е така. Всичко се правеше по начин, който да възбуди любопитството на хотелския персонал, така че, когато членове на Търговския съвет дойдат да питат за господин Ритвелд и как си прекарва той свободното време, да получат правилните отговори. Тоест онези, които Каз искаше да получат. Нина присъстваше на всички разговори в ролята на секретарка и преводачка, сърцеломка, която си търси работа след погрома над Бялата роза. Макар да се мажеше обилно с кафеен екстракт, за да заблуди нюха на кергууд, Нина се чувстваше уязвима тук, на публично място в хотелския ресторант. Каз беше разпратил свои хора да обикалят улиците около хотела и да си отварят очите за шуанските войници. Никой не беше забравил, че кергууд са на лов за гришани и че Нина може да се окаже в сериозна опасност, ако онези разберат за редовните срещи в ресторанта. Като сърцеломка Нина би била изключително привлекателна мишена — надрусана с парем, тя лесно би могла да промени изхода от търга и шуаните не биха се поколебали да я сграбчат, дори с риск да ядосат Съвета на приливите. От друга страна, Нина не вярваше, че търговците, с които Колм се среща, ще се раздрънкат наляво и надясно за новото си познанство. От Каз знаеше каква е силата на алчността и логиката диктуваше, че търговиите ще кътат крайно внимателно новопридобитата информация, за да подложат крак на конкуренцията. Бяха попроменили и външността на Колм. Каз бе настоял, че е важно господин Фейхи да прилича на фермер, но с някои подобрения — по-хубаво палто, лъснати ботуши, сребърна игла за вратовръзка с малък необработен аметист. Това бяха знаци за благоденствие, които търговците щяха да забележат и оценят по достойнство — нищо твърде крещящо или кичозно, нищо, което да предизвика подозрение. Търговците бяха като всички мъже — искаха да вярват, че те са активната страна в ухажването. Колкото до дегизировката на Нина, Женя беше извадила един великолепен червен кафтан от багажа си, промениха само бродерията — от синя в черна. Двете с Женя бяха различен размер, но успяха да отпуснат подгъва и да вмъкнат няколко парчета плат тук и там. На Нина й беше странно да облече отново истински кафтан след толкова време. Онзи, който носеше в Къщата на бялата роза, беше костюм, евтина шарения, с която да впечатлява клиентите. Този беше съвсем истински като онези, които носеха войниците от Втора армия, направен от сурова коприна, боядисана в червен цвят, какъвто само фабрикатор може да създаде. Имаше ли изобщо правото да носи тази дреха? Като я видя за пръв път в кафтана, Матиас се вдърви ококорен на прага. Мълчаха няколко секунди, после той най-после съумя да каже: — Изглеждаш много красива. — Изглеждам като врага тоест. — И едното е вярно, и другото. — След което й подаде ръка без повече приказки. Нина никак не беше сигурна, че Колм ще се справи с главната роля в това представление. Човекът беше пълен аматьор и при първите им няколко срещи с банкери и консултанти наистина изглеждаше по-зелен и от граховата си супа. Но нещата бързо се подобриха, Колм ставаше все по-уверен и Нина започна да храни надежда, че може и да не се издънят. Уви, досега нито един член на Търговския съвет не беше дошъл да се запознае с Йоханус Ритвелд. Може би Драйден така и не беше видял отпечатъка от фалшивия документ или пък го е видял, но не е проявил интерес. Или Каз просто е надценил алчността му. А после, само четиридесет и осем часа преди търга, Йоханус Ритвелд получи бележка от Карл Драйден, в която той го уведомяваше, че същия ден ще се отбие в хотела да се видят и се надява да обсъдят търговско начинание, което може да се окаже доходоносно и за двама им. Йеспер се опитваше да успокои изнервения си баща, а Каз изпращаше указания на Аника и Пим. Ако искаха да хванат Драйден на въдицата, трябваше да са сигурни, че и други, по-големи риби ще проявят интерес към стръвта. Нина и Колм бяха провели поредната си среща за закуска в ресторанта на хотела и тя се бе опитала да го успокои. В единайсет камбани двама мъже в скучни търговски костюми влязоха в ресторанта. Не попитаха салонния управител къде да намерят Йоханус Ритвелд, а тръгнаха право към неговата маса, сигурен знак, че са го наблюдавали. — Тук са — прошепна тя на Колм и моментално съжали, защото той изправи гръб и взе да се върти на стола си. Тя стисна ръката му и каза: — Гледай към мен. А сега ме попитай за времето. — Защо за времето? — каза той, по челото му избиваше пот. — Е, ако предпочиташ, питай ме за последната мода в обувките. Идеята е да се държиш нормално. Опитваше се да успокои и ритъма на собственото си сърце — преди го правеше с лекота, без да се съсредоточава върху глупавото си дишане. А сърцето й препускаше, защото веднага бе познала човека с Драйден. Ян ван Ек. Мъжете се приближиха до масата и свалиха шапките си. — Господин Ритвелд? — Да? — изкряка Колм. Страхотно начало. Нина го изрита лекичко под масата. Той се закашля. — По каква работа, господа? По време на подготовката Каз беше настоял Нина да наизусти фамилните цветове и символи на всички търговци от Съвета и сега тя бързо разчете символиката на иглите им за вратовръзка — златен наръч пшеница, вързан със синя панделка от емайл за Драйден и червената лаврова клонка на Ван Ек. Но дори и без иглата лесно би познала Ван Ек по приликата му с Вилан. Човекът започваше да оплешивява. Горкият Вилан скоро ще трябва да инвестира в скъп лосион за коса. Драйден се изкашля важно-важно. — Аз към Карл Драйден, а това е почитаемият Ян ван Ек. — Господин Драйден! — възкликна Колм, попресолявайки изненадата си. — Получих бележката ви. За жалост, графикът ми за днес е пълен. — Дали не бихте ни отделили само няколко минутки? — Не искаме да ви губим времето, господин Ритвелд — каза Ван Ек с изненадващо чаровна усмивка. — Нито своето. — Добре тогава — каза бащата на Йеспер и неохотата му излезе убедителна. — Заповядайте, моля. — Благодаря — каза Ван Ек с нова усмивка. — Разбрахме, че представлявате консорциум от фермери, които отглеждат юрда. Колм се огледа, сякаш се бои, че някой може да ги чуе. — Може и така да е. Вие как се сдобихте с тази информация? — Боя се, че нямам право да разкрия това. — Той крие нещо — обади се Нина. Драйден и Ван Ек се навъсиха едновременно. — Чух го от капитана на кораба, с който сте пътували — каза Ван Ек. — Лъже — каза Нина. — Откъде бихте могли да знаете? — попита с раздразнение Драйден. — Аз съм Гриша — обяви Нина с драматичен жест. — Нищо не ми убягва. Като ще е гарга, рошава да е, помисли си тя. Току-виж срещата се оказала забавна. Долната устна на Драйден изчезна временно, когато младокът я засмука от нерви, а Ван Ек отговори с неохота: — Възможно е деликатна информация да е стигнала до нас от канцеларията на Корнелис Смеет. — Разбирам — каза много мрачно Колм. Идеше й да му изръкопляска. Търговците бяха минали в отбрана. — Проявяваме интерес към вашия консорциум и бихме искали да се включим като инвеститори — каза Ван Ек. — Имам си достатъчно. — Как е възможно? — попита Драйден. — Та вие сте в града от няма и седмица. — Не знам, но бизнес климатът се промени. Не разбирам напълно какво става, но всичко живо се натиска да купува юрда. Ван Ек се наведе напред, присвил леко очи. — Това вече е интересно, господин Ритвелд. Как така се появявате тук в най-подходящия момент? Защо точно сега решихте да основете консорциум за търговия с юрда? Дотук с отбраната. Но Каз беше подготвил Колм за такъв обрат в разговора. — Щом искате да знаете, преди няколко месеца някой започна да изкупува ферми за юрда около Кофтон. Така и не разбрахме кой е, използваше подставени лица. С колегите се разтревожихме, че става нещо, и решихме да се кооперираме и сами да си опитаме късмета, вместо да му продадем фермите си. — Тайнствен купувач? — попита любопитно Драйден. Ван Ек внезапно прежълтя. — Да — отговори Нина, — господин Ритвелд и партньорите му се опитали да разберат кой е, но без успех. Но може би вие, господа, ще успеете. Говори се, че е от Керч. Ван Ек се отпусна назад на стола си. Светлата му кожа изглеждаше лепкава. Съотношението на силите се беше променило отново. Ван Ек определено не искаше разни хора да си пъхат носа в тази схема и да разпитват за тайнствения купувач на нивите с юрда. Нина подритна леко Колм под масата. Колкото по-малко интерес демонстрираха към парите на Съвета, толкова по-настоятелно щяха да ги тикат в ръцете им неговите членове. — Всъщност — продължи Колм, — ако разберете кой е тайнственият купувач, може да се включите в неговото начинание, ако той още търси инвеститори. — Не — отвърна твърде остро Ван Ек. — Така де, сега говорим с вас и сме склонни да ви поверим интересите си. Защо да губим време и усилия в безсмислено разследване? Всеки човек има право да търси печалба където намери за добре. — Да, но… — каза Драйден. — Може би този инвеститор знае нещо повече за ситуацията с шуаните… Ван Ек го стрелна предупредително с поглед. Явно не искаше да се говори на всеослушание за делата на Съвета. По-младият търговец си захлопна устата. А после Ван Ек събра върховете на пръстите си и каза: — Да, със сигурност си струва да съберем още информация. Лично ще се опитам да открия другия купувач. — Тогава може би не трябва да бързаме с инвестицията — каза Драйден. „Ама този наистина е пъзльо“ — помисли си Нина и в същия миг видя сигнала на Аника от фоайето. — Господин Ритвелд, следващата ви среща? — И погледна многозначително към фоайето, където Роти, нагизден в търговско черно — стоеше му отлично впрочем, — предвождаше група мъже покрай входа на ресторанта. Ван Ек и Драйден се спогледаха, познали Йелен Радмакер, един от най-богатите инвеститори в цял Керч, да минава през фоайето. В действителност веднага, щом получиха бележката на Драйден с молба за среща, Каз разпрати покани до няколко едри инвеститори за презентация на тема земски маслени фючърси, която нямаше нищо общо с измисления Йоханус Ритвелд. Ван Ек и Драйден не знаеха това, разбира се. Важното беше да повярват, че има опасност конкуренцията да ги изпревари. Нина искрено съжаляваше, че няма да чуе как Йеспер говори надълго и широко за пазара на суровини. Тя срита за пореден път Колм под масата. — Е — каза забързано той. — Наистина трябва да тръгвам, господа. Беше ми приятно да… — Каква е цената на един дял? — прекъсна го Драйден. — Боя се, че на този късен етап вече не мога да приема… — Ами ако се включим всички заедно? — попита Ван Ек. — Заедно? — Съветът на търговиите вярва, че скоро цената на юрда може да се промени. Доскоро ръцете ни бяха вързани от някои ограничения, но предстоящият търг ни позволява да направим нови инвестиции. — Това законно ли е? — попита Колм и сбръчка чело в знак на дълбоко притеснение. — Напълно. Забранено ни е да влияем върху изхода на търга, но една инвестиция във вашия фонд би била в рамките на позволеното и взаимноизгодна. — Разбирам как фондът може да бъде изгоден за вас, но… — Вие ухажвате отделни инвеститори. Ами ако Съветът на търговиите стане основният ви инвеститор? И единственият, в този ред на мисли. Може да стане, ако ни дадете изключително право. Съветът представлява тринайсет от най-старите и богати фамилии в Керч с процъфтяващ бизнес и неограничен капитал. Трудно ще намерите по-добри партньори за фермерите от вашия консорциум. — Аз, ами… не знам — рече Колм. — Звучи добре, без съмнение, но ще ми трябва сериозна гаранция, ако ще се излагаме на такъв риск. Ако Съветът реши да се оттегли от сделката, ще загубим всичките си инвеститори наведнъж. Драйден настръхна. — Никой член на нашия Съвет не би нарушил договор, по който е страна. Ще го подпишем и подпечатаме лично пред съдия по ваш избор. Нина лесно можеше да си представи как се въртят зъбчатите колелца в главата на Ван Ек. В Новий Зем със сигурност е имало фермери, които са отказали да продават. Сега му се предоставяше възможност да придобие контрол не само върху земята, която вече е купил, а и върху голямо парче от онази, която му е била отказана. А може би усещаше и допълнителен натиск да осигури добра възможност за Съвета, предвид факта колко пари харчеше градът в търсене на уж отвлечения му син. — Дайте ни четирийсет и осем часа да… — започна той. Колм разкриви лице извинително. — Боя се, че до утре вечер трябва да съм приключил с делата си тук. Вече си купих билет до дома. — Пристанищата са затворени — каза Ван Ек. — Никъде няма да ходите. Бащата на Йеспер впи във Ван Ек студен сив поглед, от който косъмчетата по ръцете на Нина настръхнаха. — Имам чувството, че ме притискате, господин Ван Ек, и това никак не ми харесва. За миг Ван Ек издържа погледа му. А после алчността надви благоразумието. — Двайсет и четири часа тогава — каза той. Колм изигра колебание. — Двайсет и четири часа. Но нищо не обещавам. Задачата ми е да подсигуря най-добрата сделка за консорциума. — Разбира се — каза Ван Ек, всички станаха и си стиснаха ръцете. — Молбата ни е да отложите окончателното си решение, докато не чуете офертата ни за изключително право върху консорциума. Мисля, че офертата ни ще ви хареса. Колм погледна към фоайето, откъдето беше минал Радмакер. — Добре, мога да изчакам малко. Приятен ден, господа. Нина се обръщаше да тръгне след него към изхода, когато Ван Ек каза: — Госпожице Зеник? — Да? — Чувам, че сте работили в Къщата на бялата роза. — Устните му се изкривиха леко, сякаш да изрече името на бордея беше само по себе си престъпление срещу добрите нрави. — Така е. — Говори се, че сърцеломката там работи с Каз Брекер. — Случвало се е да свърша нещо за Брекер — призна без усилие Нина. Нападението е най-добрата защита, нали така казват, помисли си тя и взе ръката на Ван Ек в своите. Онзи се стегна на секундата и Нина едва не се разсмя. — Но ви моля да ми повярвате, че ако имах някаква представа къде е отвел сина ви, отдавна да съм казала на властите. Ван Ек се вдърви още повече. Явно не беше планирал разговорът да поеме в тази посока. — Аз… благодаря ви. — Не мога да си представя какви тревоги преживявате. И как изобщо Брекер е отвлякъл момчето ви? — продължи да настъпва Нина. — Човек би очаквал, че добре охранявате дома си. — Вилан не беше у дома. — Така ли? — Учеше музика в Беленд. — И какво казват учителите му за похищението? — Аз… — Ван Ек погледна притеснено към Драйден. — И те са учудени като всички нас. — Дали пък младият Вилан не се е забъркал с лоши хора? — Възможно е. — Дано само не е ядосал Каз Брекер — каза Нина и потръпна. — Вилан не би… — Да, разбира се — прекъсна го Нина, подръпна ръкавите на кафтана си и погледна към изхода на ресторанта. — Само пълен глупак би направил такова нещо. 
  30. Каз 
 


 Нина беше уморена, виждаше се. Всички бяха уморени. Дори той се бе видял принуден да поспи няколко часа след сблъсъка в Ребрата. Явно бе преминал някаква невидима граница на издръжливостта си и тялото му просто спусна кепенците. Не помнеше кога е заспал. Не помнеше да е сънувал нещо. Уж си почиваше в най-малката спалня на апартамента, лежеше по гръб в леглото и преговаряше наум подробностите на плана, а после изведнъж се събуди паникьосан в мрака, не знаеше нито къде е, нито как се е озовал там. Посегна да запали лампата и го прониза остра болка. Едва не бе повърнал, докато Женя го докосваше леко, за да облекчи болежките му, но май е трябвало да стисне зъби още малко. Имаше да свърши още много работа тази нощ, а планът с търга беше най-сложната му измама досега. Поне да не го болеше толкова. През последните години Каз беше видял и чул какво ли не покрай живота си с Утайките, но разговорът му с Щормхунд в зимната градина биеше всичко. Обсъдиха детайлите на търга, какво трябва да направи Женя, как щеше да протече наддаването според Каз и с каква стъпка. Каз искаше Щормхунд да се включи при петдесет милиона и предполагаше, че шуаните ще вдигнат с десет или повече. Искаше да е сигурен, че равкийците няма да бият отбой. Започнеше ли веднъж наддаването, нямаше връщане назад. Някой щеше да го спечели. Каперът беше предпазлив и току подпитваше как са ги наели за удара срещу Ледения палат и как са успели да измъкнат Кювей оттам. Каз му каза някои неща, колкото да разсее съмненията му, че Кювей наистина е син на Бо Юл-Баюр. Но нямаше намерение да разкрива какъв е механизмът на схемите им, нито истинските таланти на своите хора. Току-виж един ден се оказало, че Щормхунд има нещо, което Каз иска да открадне. Накрая Щормхунд пооправи реверите на синьо-зеления си редингот и каза: — Брекер, очевидно е, че ти предпочиташ полуистините и откровените лъжи, значи си точният човек за тази работа. — Едно последно нещо — рече Каз, загледан в счупения нос и червеникавата коса на капера. — Преди да се хванем за ръце и да скочим заедно от скалата, искам да знам с кого точно ще го направя. Щормхунд вдигна вежда. — Не сме пътували заедно на дълъг път, нито сме си менкали дрехите, но вече ни запознаха съвсем цивилизовано, струва ми се. — Кой си ти в действителност, господин капер? — Това философски въпрос ли е? — Обикновените крадци не говорят като теб. — Колко тесногръдо от твоя страна! — Познавам богаташките синчета и не вярвам, че един цар би пратил обикновен капер да извърти толкова деликатна сделка. — Обикновен — изсумтя Щормхунд. — Нима разбираш и от политика? — Разбирам от сделки. Кой си ти? Или ще ми кажеш истината, или с моя отряд си хващаме пътя. — Дали ще е възможно, Брекер? Вече знам плана ти. Придружават ме две легендарни гришанки, а и самият аз не съм за подценяване в битка. — А аз съм каналният плъх, който измъкна Кювей Юл-Бо жив и здрав от Ледения палат. Да чуя как преценяваш шансовете си. Неговите хора нямаха лъскави дрехи и високопарни титли като равкийците, но Каз знаеше на кого би заложил без колебание парите си, ако му бяха останали такива. Щормхунд хвана ръце зад гърба си и нещо в поведението му се промени едва доловимо. Вечната крива усмивка се стопи в очите му, замени я неочаквана тежест. Обикновен капер, друг път. — Да речем — започна Щормхунд, загледан в кетердамската улица долу, — чисто хипотетично, разбира се, че равкийският цар има разузнавателни мрежи дълбоко в Керч, Фйерда и Шу Хан и знае колко е важен Кювей Юл-Бо за бъдещето на неговата страна. Да речем също, че този цар не би се доверил на никого, освен на себе си, да преговаря по такъв спешен въпрос, но в същото време знае колко опасно би било да пътува открито сега, когато страната му има проблеми, самият той още няма деца, а наследството на Ланцови е под въпрос. — Значи, хипотетично — отвърна Каз — някои хора с право биха се обръщали към теб с „Ваше величество“. — Както и с куп други, по-колоритни имена. Хипотетично. — Каперът го измери с поглед. — А ти по какво разбра, че не съм този, за когото се представям, господин Брекер? Каз вдигна рамене. — Говориш керчски като местен… като местен богаташ. А не като човек, който го е научил от моряци и улични разбойници. Каперът се обърна леко и го погледна право в очите. Небрежният му маниер се беше изпарил, сега Щормхунд приличаше на човек, който командва армии. — Господин Брекер — каза той, — може ли да ти викам Каз? Позицията ми е уязвима. Аз съм цар, който се опитва да управлява страна с празна съкровищница и врагове по всички граници. Има и вътрешни сили, които с радост биха се възползвали от отсъствието ми, за да посегнат на трона. — С други думи, от теб би излязъл отличен заложник. — Подозирам, че откупът за мен би бил значително по-малък от цената на Кювей. Честно, това не се отразява никак добре на самочувствието ми. — Не личи да страдаш особено. — Създадох Щормхунд на младини и репутацията му още ми върши добра работа. Не мога да наддавам за Кювей Юл-Бо като царя на Равка. Надявам се планът ти да се осъществи с точките и запетайките, но ако не стане така и царят на Равка загуби наддаването, това ще бъде унизително както от дипломатическа, така и от стратегическа гледна точка. С други думи, или ще участвам в търга като Щормхунд, или изобщо няма да участвам. Ако това е проблем… Каз се подпря на бастуна си. — Стига да не ми подложиш крак, може да участваш и като истамирската кралица на феите. — Е, винаги е добре човек да има много възможности. — Погледна отново към града. — Наистина ли имаме шанс за успех, господин Брекер? Или рискувам съдбата на Равка и на гришаните по целия свят, като залагам всичко на честта и способностите на един младок с меден език? — Гаранции за успех не мога да дам — отвърна Каз. — За другото… Вие рискувате държава. Ние рискуваме живота си. Вижда ми се честно. Царят на Равка му подаде ръка. — Имаме сделка? — Имаме сделка. И си стиснаха ръцете. — Ако всички договори се подписваха толкова лесно — каза Щормхунд и каперската усмивка се хлъзна на лицето му като маска, купена от Западната дъга. — Мисля да пийна нещо и да се изкъпя. Калта и мръсотията ми идват в повече. Както казал бунтовникът на принца, лошо е за здравето. — После бръсна невидима прашинка от ревера си и излезе от зимната градина. Каз приглади косата си и навлече сакото. Не беше за вярване, че долнопробен канален плъх като него е сключил сделка с цар. Сети се за счупения нос на капера. Нос на човек, който неведнъж е влизал в юмручен бой. И сигурно така е било, помисли си Каз, но не му се вярваше равкийският цар да е пристигнал тук без някой да е прекроил основно лицето му. Трудно е да се движиш инкогнито, когато мутрата ти е отпечатана на парите. В крайна сметка, със или без синя кръв, Щормхунд беше един измамник, макар и от най-голяма величина, и важно бе само едно — той и хората му да свършат своето. Каз си погледна часовника — минаваше полунощ, времето се бе изтърколило неусетно — и тръгна да търси Нина. Изненада се, като видя Йеспер да го чака в коридора. — Какво има? — попита Каз и в главата му моментално се изреди парад на всички неща, които са могли да свърнат накриво, докато той е спал. — Нищо — сви рамене Йеспер. — Или не повече от обичайното поне. — Тогава какво искаш? Йеспер преглътна и каза: — Матиас е дал на теб останалия парем, нали? — И? — Ако нещо се случи… шуаните ще бъдат на търга, може би и кергууд дори. Твърде много зависи от успеха на този удар. Не мога пак да разочаровам баща си. Искам да ми дадеш дрогата, за всеки случай. Каз го претегли с бавен поглед. — Не. — Защо, мамка му? Разумен въпрос. Да даде дрогата на Йеспер би било умно и практично. — Баща ти държи на теб повече, отколкото на някакво парче земя. — Но… — Няма да ти позволя да се направиш на мъченик, Йес. Или ще успеем, или ще се издъним всички заедно. — Имам право сам да взема решение. — Да, но както виждаш, решението зависи от мен. Тръгна към дневната. Нямаше намерение да спори с Йеспер, най-вече защото сам не знаеше на какво се базира отказът му. — Кой е Йорди? Каз спря. Знаел бе, че този въпрос ще дойде рано или късно, но пак го заболя да чуе името на брат си, изречено на глас. — Човек, на когото вярвах. — Погледна през рамо и срещна сивите очи на Йеспер. — Човек, когото не исках да загубя. Откри Нина и Матиас заспали на канапето в лилавата стая. Защо двамата най-едрогабаритни в отряда му са избрали най-маломерното място за спане, нямаше представа. Побутна Нина с върха на бастуна си. Тя го перна, без да отваря очи. — Ставай, слънце. — Махай се — изломоти тя и зароби лице в гърдите на Матиас. — Да тръгваме, Зеник. Мъртвите ще почакат, но аз бързам. Накрая Нина се надигна със сумтене и нахлузи ботушите си. Не беше с червения кафтан, а с палтото и панталоните, които беше носила по време на катастрофалния провал при Сладкия риф. А беше толкова обещаваш план, помисли си Каз. Матиас я следеше неотклонно с поглед, но не предложи да тръгне с тях. Знаеше, че присъствието му ще ги изложи на допълнителен риск. Иней се появи на прага и тримата се отправиха в мълчание към асансьора. Вечерният час по улиците на Кетердам отдавна беше започнал, но това не можеха да избегнат. Налагаше се да разчитат на слепия късмет, както и че Иней ще разузнава пътя пред тях за патрулиращи стражи. Излязоха през задния вход на хотела и се отправиха към промишления квартал. Напредваха бавно, заобикаляха блокадите, изчакваха Иней да разузнае напред, да се върне и да им даде знак да продължат, да изчакат или да поемат по друг маршрут и после да изчезне отново. Накрая стигнаха до моргата — сива каменна сграда в самото начало на складовия квартал с обрасла градинка отпред. Караха тук само труповете на богаташите да ги подготвят за транспортиране към някое гробище в провинцията. Не беше противно като купчините трупове на Жетварската баржа, но въпреки това Каз беше на ръба на паниката, имаше чувството, че потъва в кошмар. Сети се за гласа на Иней в банята на хотела. „Продължавай.“ Нямаше никого в моргата, тежката й метална врата беше заключена. Каз извади шперцовете си и хвърли поглед през рамо към мърдащите сенки в обраслата с бурени градина. Не виждаше Иней, но знаеше, че е там. Щеше да пази на входа, докато те не приключат с неприятната си задача. Вътре беше студено, единствената светлина идваше от фенер със синкав гробарски пламък. Отвъд преддверието имаше голямо и леденостудено помещение с вградени в каменния зид чекмеджета, достатъчно големи да поберат труп. Цялото място вонеше на смърт. Каз се сети за пулса под брадичката на Иней, за топлата й кожа под устните си. Побърза да прогони спомена. Не искаше това място на смърт и гниене да го омърси. Минали бяха години, но той така и не преодоля ужаса от онази нощ в пристанището, не забрави как стиска трупа на брат си и си повтаря, че трябва да рита по-силно с крака, да вдиша още веднъж, да се задържи на повърхността, да остане жив. Успял бе, стигнал бе до брега, решен да отмъсти, за себе си и за брат си. Но кошмарът не избледняваше. В началото Каз беше сигурен, че с времето ще става по-лесно. Че няма да потръпва всеки път, когато се наложи да стисне нечия ръка или се озове близо до друг човек. Уви, нещата се влошиха толкова, че всяко неволно докосване, дори на улицата, го запращаше обратно в пристанището. Лежеше върху купчината трупове на Жетварската баржа и смъртта беше навсякъде. Риташе отчаяно във водите на пристанището, впил пръсти в подутата мъртва плът на брат си, а страхът, че ще се удави, го тласкаше напред. Положението му стана опасно. Веднъж Горка толкова се напи в „Синия рай“, че не можеше да стои на крака, и се наложи двамата с Чайника да го отнесат до Ребрата. Влачиха го шест пресечки, полумъртвата тежест на Горка се местеше постоянно, ту се отпускаше върху Каз, притискайки в него потната си кожа, ту се заваляше към Чайника, колкото Каз да се поеме дъх, но дори и тогава той усещаше допира на косматата ръка, преметната през тила му. Малко по-късно Чайника го откри в тоалетната, превит на две, разтреперан и целият в пот. Каз обясни през тракащи зъби, че се е натровил с нещо, и затисна с крак вратата, преди Чайника да е влязъл. Докоснеха ли го още веднъж, щеше да полудее окончателно. На следващия ден си купи първия чифт ръкавици — евтина черна кожа, която пускаше боя, като се намокри. В Кацата всяка слабост беше смъртоносна. Хората я надушваха като кръв и ако Каз искаше да съсипе Пека Ролинс, не можеше да трепери на пода в тоалетната. Закачаха го за ръкавиците, естествено, но той не реагираше, не отговаряше на въпросите и майтапите. Носеше ги ежедневно, сваляше ги само когато е сам. Казваше си, че е временно. Но това не го спря да усвои до съвършенство всички фокуснически трикове, които зависеха от сръчността на ръцете и които веднъж вече бе научил без ръкавици. Научи се да разбърква и да раздава тесте карти дори по-умело отпреди. Ръкавиците държаха водата на разстояние, водата и спомените за онази нощ, които напираха да го удавят, да го повлекат към дъното. Когато ги наденеше на ръцете си, беше все едно се въоръжава с нещо по-добро от нож или пистолет. Докато не срещна Иможен. Беше на четиринайсет тогава, още не се беше издигнал до лейтенант на Пер Хаскел, но вече налагаше името си с всяко сбиване и измама. Иможен беше с година по-голяма от него и нова в Кацата. Преди това била член на малка банда в Зиерфоорт и дребните престъпления, с които се занимавали местните, бързо й доскучали. Пристигнала в Кетердам, мотаела се по Дъгите и приемала дребни поръчки с надеждата да я харесат в някоя от тукашните банди. Когато Каз я видя за пръв път, Иможен тъкмо бе строшила бутилка в главата на един от Чайките, защото дръзнал да я опипа. Видя я отново, когато Пер Хаскел го прати да наблюдава пролетните състезания по борба. Иможен имаше лунички, разстояние между предните зъби и се биеше яростно. Една вечер стояха до празния ринг и брояха заработеното през деня, когато тя го докосна по ръкава на палтото. Каз вдигна глава да я погледне и тя му се усмихна бавно, със затворени устни, за да не се вижда разстоянието между зъбите й. По-късно Каз лежеше на степания дюшек в една от общите стаи в Ребрата, гледаше към протеклия таван и си мислеше за усмивката на Иможен и за вечно смъкнатите й панталони. Походката й беше малко странна, рачешка, сякаш подхождаше към всичко под ъгъл. Това му харесваше. Тя му харесваше. Физиологията не беше никаква тайна в Кацата. Хората живееха натясно и не подбираха къде да си доставят удоволствие. Другите момчета в бандата постоянно се хвалеха със завоеванията си. Каз си мълчеше. За щастие, той си мълчеше за много неща и мълчанието му този въпрос не правеше впечатление никому. Но знаеше какво се очаква да каже, какви неща би трябвало да иска. И на моменти ги искаше, за кратко — момиче пресича улицата и рамото на синята му рокля се смъква, танцьорка се движи като пламъците на огън в улично представление на Източната дъга, Иможен, която се смее, все едно Каз е казал най-смешния виц на света, макар това определено да не отговаря на истината. Раздвижи ръце в ръкавиците, заслушан в хъркането на съквартирантите си. „Мога да надвия това“ — казваше си той. По-силен е от тази болест, от притеглянето на водата. Когато се наложи да изучи механизмите на игралните зали, той го направи. Когато реши да се образова във финансовото дело, направи и това, усвои го до съвършенство. Замисли се отново за бавната усмивка на Иможен и взе решение. Щеше да преодолее тази слабост, както бе преодолял всичко друго по пътя си. Започна с малки неща, на които никой не би обърнал внимание. Раздаде картите на Трънка за трима без ръкавици. Спа цяла нощ с голи ръце, ръкавиците мушнати под възглавницата. А после, когато Пер Хаскел го прати с Чайника да ступаш един дребен бияч на име Бени, който му дължеше пари, Каз изчака да го сгащят в една уличка и когато Чайника му каза да хване ръцете на Бени, Каз свали ръкавиците си за проба. Едва ли щеше да е толкова трудно. Щом стисна китките на момчето, погнусата го заля. Но той беше подготвен и стисна зъби, пренебрегна студената пот, която изби по цялото му тяло, и изви ръцете на Бени зад гърба му. После се насили да го дръпне към себе си и да го задържи така, докато Чайника обясняваше надълго и широко условията на заема от Пер Хаскел, като подчертаваше всяко изречение с юмрук в лицето или стомаха на длъжника. „Добре съм — повтаряше си Каз. — Справям се.“ А после водата се надигна. Този път вълните бяха високи колкото кулите на Бартерната църква. Уловиха го и го повлякоха надолу, затиснаха го с тежест, от която нямаше измъкване. Държеше Йорди в ръцете си, гниещото, бледо и хлъзгаво тяло на брат му се притискаше в него. Каз го отблъсна силно и напразно се опита да вдиша. Следващият му ясен спомен е как стои облегнат на тухлена стена. Чайника му крещи, а Бени си е плюл на петите. Небето тежеше сиво над него, смрадта на задната уличка го блъсна в носа, воня на гниещи зеленчуци, сгур и стара урина. — Какво беше това, мамка му? — крещеше Чайника, почервенял от бяс. Носът му подсвиркваше при всяка дума, което би трябвало да е смешно, но не беше. — Ти го пусна бе! Ами ако имаше нож? Каз го слушаше с половин ухо. Бени едва се бе опрял до него, но без ръкавиците допирът се оказа непоносим. Допир на кожа в кожа, усещането за чуждо тяло в непосредствена близост до неговото. — Ти слушаш ли ме изобщо, дребно лайно такова? — Чайника го сграбчи за предницата на ризата, кокалчетата му забърсаха врата на Каз и предизвикаха нова вълна на отвращение. Разтърси го, докато зъбите му не затракаха. А после го наби като компенсация за недовършения побой над Бени и го заряза кървящ в уличката. Нямаш право да се разсейваш или да проявяваш съчувствие, когато има работа за вършене и твой другар разчита на тебе. Каз стисна юмруци в ръкавите си, докато Чайника го налагаше, но така и не го удари на свой ред. Мина близо час, докато изпълзи от уличката, и седмици, докато отстрани щетите върху репутацията си. Всяко подхлъзване в Кацата свършваше зле. Каз намери Бени и след като приключи с него, онзи със сигурност съжаляваше, че не го е набил Чайника. Сложи си ръкавиците и повече не ги свали. Стана два пъти по-безпощаден, биеше се два пъти по-ожесточено. Вече не се тревожеше дали изглежда нормален, позволи на другите да зърнат нещо от лудостта в него и да гадаят за останалото. Навлезеше ли някой в личното му пространство, получаваше юмрук. Дръзнеше ли друг да го докосне, Каз му чупеше китката, и двете китки, челюстта. Започнаха да го наричат Мръсните ръце. Бясното куче на Хаскел. Яростта в него не угасваше и той се научи да презира хората, които се оплакваха, мрънкаха и твърдяха, че са страдали много. „Нека ти покажа как изглежда истинската болка“ — казваше той и после рисуваше картинката с юмруци. На ринговете, когато Иможен отново го хвана за ръкава, Каз я погледна и задържа погледа й, докато усмивката на момичето не изчезна. Иможен дръпна ръката си и сведе очи. Каз продължи да брои парите. Сега Каз удари с бастун по пода на моргата. — Да приключваме с това — каза той на Нина. Гласът му отекна неприятно в студените каменни стени. Искаше да се махне оттук по най-бързия начин. Започнаха от двата края, проверяваха датите на чекмеджетата, търсеха труп с точната степен на разложение. Само мисълта за това стягаше гърдите му в менгеме. Сякаш крясък се зараждаше в него и набъбваше с всяка секунда. Но този план беше негова рожба и посещението в моргата беше част от него. — Тук — каза Нина. Каз отиде при нея. Стояха пред чекмеджето и никой не посягаше да го отвори. И двамата бяха виждали предостатъчно мъртъвци. Нямаше как да си част от Кацата или от Втора армия, без да се срещнеш отблизо със смъртта. Но това сега беше различно. Беше разложение. Накрая Каз подпъхна дръжката на бастуна си под дръжката и дръпна. Чекмеджето се оказа по-тежко от очакваното, но се отвори гладко. Каз отстъпи назад. — Сигурни ли сме, че идеята е добра? — попита Нина. — Ще се радвам да чуя по-добри — отвърна Каз. Нина издиша шумно и дръпна чаршафа. Каз си помисли за змия, която си сменя кожата. Мъжът беше на средна възраст и устните му вече почерняваха от разложението. Когато беше малък, Каз винаги затаяваше дъх на минаване край гробището, сигурен, че ако отвори уста, нещо ужасно ще пропълзи в него. Стаята се разлюля. Каз положи усилие да диша бавно, да се върне към настоящето. Разпери пръсти в ръкавиците, усети съпротивлението на обработената кожа, стисна до болка бастуна си. — Чудя се как ли е умрял — измърмори Нина, вперила очи в сивкавите гънки на мъртвото лице. — Сам — отвърна Каз, загледан в пръстите на мъртвеца. Нещо ги беше гризало. Плъховете го бяха нападнали, преди някой да открие трупа му. Или плъховете, или някой домашен любимец. Каз извади от джоба си запечатаното стъклено бурканче, което беше отмъкнал от чантата на Женя. — Вземи каквото ти трябва. * * *



 Каз стоеше в часовниковата кула над апартамента на Колм и местеше поглед по членовете на отряда си. Градът още бе обвит в мрак, но зората скоро щеше да дойде и те щяха да се пръснат по задачи. Вилан и Колм — в една празна пекарна да изчакат началото на търга. Нина — в Кацата със своите си неща. Иней щеше да тръгне към Бартерната църква и да заеме позиция на покрива. Каз щеше да се спусне към площада пред Борсата с Матиас и Кювей и да се срещне там с въоръжения отряд от градската стража, който да ги ескортира до църквата. Какво ли си мислеше Ван Ек сега, когато собствените му офицери защитаваха копелето от Кацата? От дни не се беше чувствал толкова добре в кожата си. Засадата в къщата на Ван Ек го беше разтърсила. Не беше очаквал Пека Ролинс да се появи на игралната дъска по този начин. Не беше подготвен за срама, който изпита, за спомените от ранните му дни в Кетердам, които го заляха с такава сила. „Разочароваш ме — звучеше гласът на Йорди в главата му, по-силен от всякога. — Допусна Пека да те изиграе отново.“ Беше се обърнал неволно към Йеспер с името на брат си. Грешка, разбира се. Или пък е искал да накаже и двама им. Сега Каз беше по-голям от Йорди, когато Краличината чума го отнесе. Вече виждаше горделивостта на брат си, жаждата му за бърз успех. „Ти ме разочарова, Йорди. Ти беше по-големият. От двама ни ти трябваше да си умният.“ Спомни си какво го беше попитала Иней: „Нямаше ли кой да те защити?“ Спомни си Йорди, седнал до него на моста, усмихнат и жив, отражението на стъпалата им във водата отдолу, топлината на чашката горещ шоколад, която малкият Каз усещаше дори през плетените ръкавици. „Трябваше да се грижим един за друг.“ Бяха две селянчета, изгубени в града, които още страдаха за татко си. Затова ги беше пипнал Пека. Не само с обещанието за пари. Беше им дал нов дом. Фалшива съпруга, която им готвеше наденички, фалшива дъщеря, с която Каз да си играе. Пека Ролинс ги беше подмамил с топлината на домашното огнище и обещанието за живот, който бяха изгубили. Точно това унищожаваше окончателно човек — копнежът по нещо, което не можеш да имаш. Сега Каз местеше поглед по лицата на хората, с които се бе сражавал рамо до рамо. Беше ги лъгал и те го бяха лъгали. Завел ги бе в ада и ги беше измъкнал оттам. Каз отпусна ръце върху бастуна си с гръб към града. — Всички ние очакваме днешният ден да ни донесе различни неща. Свобода, изкупление… — Пари в брой? — предложи Йеспер. — Много пари. Но и много хора ще се опитат да ни подложат крак. Ван Ек. Съветът на търговците. Пека Ролинс и неговите мутри, няколко държави и по-голямата част от този ужасен, забравен от светците град. — Това трябва да ни окуражи, така ли? — попита Нина. — Те не знаят кои сме. Какви сме. Не знаят какво сме направили, какво сме постигнали заедно. — Удари с бастуна си по пода. — Нека им покажем, че зле са си избрали противника. 
  31. Вилан 
 


 „Какво правя тук?“ Наведе се над умивалника да си наплиска лицето. Търгът щеше да започне само след няколко часа. Щяха да напуснат хотела преди зазоряване. Важно бе, ако някой дойде да търси Йоханус Ритвелд след търга, той да се е изнесъл отдавна. Хвърли последен поглед на отражението си в огледалото с позлатената рамка. Оттам го гледаше старото му лице, познато лице, но кой беше той в действителност? Престъпник? Беглец? Хлапе, което го бива горе-долу… добре де, доста го бива с експлозивите? „Аз съм синът на Мария Хендрикс.“ Замисли се за майка си, сама и изоставена също като дефектното си дете. Какво, не е била достатъчно млада да роди друг, читав наследник? Или баща му още тогава е знаел, че ще реши да се отърве от всички доказателства за съществуването на Вилан? „Какво правя тук?“ Но този път знаеше отговора. Трябваше да накаже баща си за стореното. Трябваше да освободи майка си от лудницата. Вгледа се в отражението си. Бащините си очи. Майчините къдрици. Беше му дошло добре да се почувства като някой друг за известно време, да забрави, че е Ван Ек. Но повече не искаше да се крие. Бягаше, откакто Приор беше сключил ръце около врата му. А може да беше започнало и по-рано, когато по цял следобед се криеше в килера или свит на перваза зад някоя завеса с надеждата всички да забравят за него, бавачката да си тръгне, а частният учител да отмени урока. Баща му е искал синът му да изчезне. Да изчезне така, както беше уредил да изчезне майка му, и дълго време Вилан бе искал на практика същото. Всичко това започна да се променя, когато дойде в Кацата, когато започна първата си работа, когато се запозна с Йеспер, Каз и Иней, когато започна да си дава сметка, че не е съвсем безполезен. Желанието на Ян ван Ек нямаше да се сбъдне. Вилан нямаше да ходи никъде. — Тук съм заради нея — каза той на отражението си. Момчето с румените бузки в огледалото не изглеждаше впечатлено. * * *



 Слънцето изгряваше, когато Пим изведе Вилан и Колм през задния вход на хотела и оттам по заобиколен маршрут до площада пред Борсата. В друг ден пекарната на Бюрщраат щеше да е отворена вече в очакване на трейдърите и търговците, стичащи се към Борсата, но търгът беше променил всичко и пекарят още не беше отворил, вероятно с надеждата да си намери място в църквата и да види наддаването с очите си. Стояха на празния площад сякаш цял век и чакаха Пим да отключи вратата на пекарната с шперцовете си. Явно Вилан вече бе свикнал с взломаджийската бързина на Каз и всичко друго му се струваше непоносимо бавно. Накрая вратата се отвори със скърцане и те влязоха вътре. — Никакви оплаквачки — каза Пим и излезе обратно на площада, преди Вилан да е отговорил. Подносите във витрината бяха празни, но ароматът на хляб и захар се усещаше във въздуха. Вилан и Колм седнаха на пода с гръб към рафтовете. Дълго щяха да чакат тук, на твърдия под. Каз им беше оставил стриктни указания и Вилан нямаше интерес да ги пренебрегва. Никой не биваше да вижда Йоханус Ритвелд в града, а Вилан знаеше съвсем точно какво ще направи баща му, ако разбере, че синът му се мотае по улиците на Кетердам. Седяха мълчаливо с часове. Колм задряма. Вилан си тананикаше наум мелодия, която се въртеше в главата му от известно време. Добре би било да се включат и барабани, нещо с бърз и устремен ритъм като пушечна стрелба. Надникна предпазливо през прозореца и видя хора да вървят към Бартерната църква, ято скорци се издигна над площада, а там, само на няколкостотин метра — входът на Борсата. И без да чете, знаеше какво пише с големи букви над арката. Чувал бе баща си да го повтаря безброй пъти: Енжент, Воорхент, Алмхент. Трудолюбие, почтеност, благоденствие. С две от трите Ван Ек се беше справил отлично. Не беше усетил, че Колм се е събудил, докато фермерът не каза: — Ти защо излъга заради сина ми в гробницата онзи ден? Вилан се смъкна на пода и внимателно подбра думите си: — Сигурно защото знам какво е да стъпиш накриво. Колм въздъхна. — Йеспер постоянно стъпва накриво. Той е безразсъден и глупав, постоянно се шегува дори когато няма повод за шеги, но… — Колм замълча, а Вилан чакаше. — Опитвам се да кажа, че създава куп неприятности, но въпреки това е добро момче. — Аз… — И аз нося вина за грешките му. Опитах се да го защитя, но явно съм го тласнал към много по-лоши неща от опасностите, които виждах в бъдещето му преди години. — Дори на слабата светлина през витрината на пекарната Вилан виждаше колко уморен изглежда Колм. — Направих някои големи грешки. Вилан начерта с пръст линия на пода. — Йеспер знае, че винаги може да се върне при теб. Без значение колко накриво е стъпил. А според мен това е по-голямо и от най-големите грешки. — Ето, виждаш ли? Затова той те харесва. Знам, знам — не е моя работа и нямам представа дали синът ми е подходящ за теб. Боя се, че ще те забърка в куп неприятности. Но мисля, че ти ще му се отразиш добре. Лицето на Вилан се сгорещи. Знаеше колко много Колм обича сина си, виждаше се от пръв поглед, във всяко движение и жест. Фактът, че смята Вилан за подходящ за него, беше голям комплимент. Някакъв звук се чу откъм входа за доставки и двамата застинаха. Вилан се изправи, сърцето му биеше в гърлото. — Не забравяй — прошепна той на Колм. — Никой не трябва да те вижда. Мина покрай пещите към задната част на пекарната. Тук уханията бяха по-силни, беше и доста по-тъмно, отколкото отпред, но помещението беше празно, фалшива тревога. — Няма ни… Вратата за доставки се отвори с трясък. Ръце сграбчиха Вилан в гръб, някой силно дръпна главата му назад и натика парцал в устата му. После нахлупиха на главата му торба. — Здрасти, търговче — каза дълбок глас, който Вилан не позна. — Готов ли си да се събереш с татко си? Извиха ръцете му назад и го извлякоха през задния вход на пекарната. Вилан се препъваше, не виждаше къде стъпва, къде го водят. Падна, удари силно коленете си в паважа, но онези го издърпаха на крака. — Не ме карай да те нося, търговче. Не ми плащат за това. — Насам — каза някакво момиче. — Пека е от южната страна на катедралата. — Стой — обади се нов глас. — Кого държите там? Глас авторитетен, нетърпящ възражения. „Градската стража“ — помисли си Вилан. — Някой, на когото съветник Ван Ек много ще се зарадва. — От хората на Каз Брекер? — Просто тичай при него като добро ченге и му кажи, че Лъвските грошове са му подготвили подарък, който ще го чака в оръжейния параклис. Някъде недалече се чуваше шум от много хора, събрани на едно място. Църквата ли наближаваха? После го дръпнаха грубо напред и звуците се промениха. Вече не бяха на улицата. Въздухът тук беше по-хладен, светлината — по-слаба. Повлякоха го по някакви стъпала, кокалчетата на глезените му се удряха в острите ръбове, а после го бутнаха да седне на стол и вързаха ръцете му зад гърба. Чу стъпки да се качват по стълбите, отвори се врата. — Пипнахме го — каза същият дълбок глас. — Къде? Сърцето на Вилан заблъска в гърдите му. „Сричка по сричка, Вилан. Хайде де, много по-малки деца от теб могат да го прочетат.“ Вярвал бе, че е готов за това. — Брекер го беше скрил в една пекарна на няколко пресечки оттук. — Как го открихте? — Пека ни прати да претърсим района. Сметна, че Брекер ще се опита да извърти някой номер. — Без съмнение с цел да ме унижи — каза Ян ван Ек. Издърпаха торбата и Вилан погледна баща си в лицето. Ван Ек поклати глава. — Тъкмо реша, че повече няма как да ме разочароваш, и ти надминаваш себе си. Намираха се в малък параклис с висок купол. Маслените картини по стените изобразяваха бойни сцени и оръжия. Явно параклисът се поддържаше с даренията на някой оръжеен производител. През последните няколко дни Вилан беше разучил основно разположението на Бартерната църква, направил бе карти на покривите заедно с Иней и подробни скици на катедралата и петте й протежения — дългите пръсти на Гезен. Знаеше съвсем точно къде се намира — в един от параклисите при върха на кутрето. Подът беше настлан с килим, единствената врата водеше към стълбището, всички прозорци бяха на тавана. Дори да не му бяха запушили устата, пак никой не би чул виковете му за помощ. Двама души стояха зад Ван Ек — момиче с раирани панталони и обръсната наполовина жълта коса, и едър младеж с карирани дрехи и тиранти. Над лактите им бяха стегнати лилави панделки, знак, че са мобилизирани към градската стража. И двамата носеха татуировката на Лъвските грошове. Момчето се ухили. — Да ида ли да доведа Пека? — обърна се то към Ван Ек. — Няма нужда. Нека той наблюдава подготовката за търга. С това тук предпочитам да се оправя сам — каза Ван Ек и се наведе. — Слушай, момче. Забелязали са Привидението с член на гришанския триумвират. Знам, че Брекер работи с равкийците. При всичките ти многобройни недъзи ти все още носиш моята кръв. Кажи ми какво е намислил и ще ти уредя нещо. Ще ти отпусна издръжка. Ще можеш да живееш някъде прилично. Сега ще извадя парцала от устата ти. Ако се разпищиш, ще позволя на тези приятелчета да се позабавляват с теб, разбираш ли? Вилан кимна. Ван Ек извади парцала от устата му. Вилан прокара език по сухите си устни и се изплю в лицето на баща си. Ван Ек извади от джоба си снежнобяла носна кърпичка с монограм. Беше бродирана с червената лаврова клонка. — Подходящ отговор от момче, което трудно говори. — Изтри лицето си. — Да опитаме пак. Кажи ми какво планира Брекер с равкийците и току-виж съм те оставил жив. — Както си оставил майка ми жива? Ван Ек трепна едва доловимо като марионетка, чиито конци са дръпнати леко и отпуснати отново в покой. После сгъна два пъти кърпичката си и я прибра. Кимна към момчето и момичето. — Правете каквото трябва. Търгът започва след по-малко от час и искам отговори преди това. — Изправи го — каза едрото момче на момичето. Девойката издърпа Вилан на крака, а младежът извади пиринчен бокс от джоба си. — Като приключа, няма да е толкова хубав. — На кого му пука? — каза Ван Ек и вдигна рамене. — Само да не губи съзнание. Информацията ми трябва. Младежът изгледа скептично Вилан. — Сигурен ли си, че искаш да го направим по този начин, търговче? Вилан мобилизира докрай дързостта, която беше научил от Нина, волята, която бе научил от Матиас, концентрацията, която бе наблюдавал усърдно у Каз, куража, който бе научи от Иней, и дивата, безразсъдна надежда, която бе научил от Йеспер, убеждението, че дори при най-слабата ръка накрая все пак ще спечелиш. — Няма да говоря — каза той. Първият удар му спука две ребра. След втория започна да кашля кръв. — Може би трябва да ти счупим пръстите, за да не свириш повече на онази отвратителна флейта — предложи Ван Ек. „Тук съм заради нея — напомни си Вилан. — Тук съм заради нея.“ Но в крайна сметка той не беше нито Нина или Матиас, нито Каз, Иней или Йеспер. Каза им всичко. 
  32. Иней 
 


 Тази сутрин не беше лесно да се вмъкне в Бартерната църква. Намираше се близо до Борсата и Бюрсканал и покривите й не се свързваха с други, а когато Иней пристигна, входовете вече бяха завардени от стражи. Но тя беше Привидението и умееше да намира скришни места, кьошета и пукнатини, които другите не виждаха. Забранено беше да се внасят оръжия в Бартерната църква по време на търга, затова пушката на Йеспер беше прикрепена на нейния гръб. Иней изчака скрита в един вход, докато не видя група стражи да бутат каруца, пълна с дървени трупи, към гигантската двойна врата на църквата. Сигурно за поредната барикада било в катедралата, било в страничните параклиси. Изчака стражите да спрат, после напъха качулката под яката си, за да не се влачи по земята, и се плъзна под каруцата. Хвана се за ока, висеше на няма и педя от паветата, и така влезе заедно с каруцата и стражите през входа и оттам по централната пътека. Преди да са стигнали до олтара, Иней се пусна и се търколи между пейките, избягвайки на косъм колелетата. Пълзеше по студения под успоредно на олтара, изчака в края на пътечката между пейките и се стрелна зад една от колоните на западната аркада. Придвижи се на прибежки между колоните и накрая се мушна в разширението към параклисите в палеца на Гезен. Тук отново запълзя зад пейките, защото не знаеше къде патрулират стражите, а не искаше да я хванат как се разхожда из църквата. Стигна до първия параклис и изкачи стълбището до портокаловия параклис над него. Олтарът му беше позлатен, но като форма наподобяваше щайги с портокали и други екзотични плодове. В центъра му беше вградено платно на ДеКапел, изобразяващо търговско семейство в черни дрехи, сгушено в шепата на Гезен над цитрусова горичка. Иней се покатери върху олтара, засили се, подскочи и се улови за купола отгоре, увиснала почти отвесно. Пропълзя до центъра на купола и запря гръб в по-малкия купол, който го увенчаваше като шапка. Едва ли щяха да я чуят оттук, но все пак изчака звуците на триони и чукове да затрещят откъм катедралата, после изрита силно едно от стъклените пана, през които светлината влизаше в параклиса. Първия път не стана нищо, но при втория опит стъклото се напука и излетя навън. Иней мушна ръка в ръкава си и така изчисти остатъците от стъклото по черчевето, после се промуши през отвора и стъпи върху купола. Прикрепи катераческо въже към рамката на прозореца и се спусна обратно да вземе пушката на Йеспер. Беше я оставила там, за да не влияе на равновесието й. Накрая се озова върху палеца на Гезен. Сутрешната мъгла се разнасяше, денят щеше да е горещ. Иней тръгна по палеца към стръмните кули на основната катедрала и започна отново да се катери. Това беше най-високата част на църквата, но пък теренът й беше познат и това й помагаше много. От всички покриви в Кетердам катедралата й беше любима. Изучила бе релефа й просто така, без конкретна причина. Би могла да наблюдава Борсата или Бюрсканал от много други места, когато поредният удар го изискваше, но тя неизменно си избираше Бартерната църква. Кулите й се виждаха от цял Кетердам, медното покритие отдавна беше позеленяло, а металният скелет на куполите предлагаше удобни захвати и добро прикритие. Беше като сиво-зелена приказна страна, която си беше само нейна. Акробатката в нея неведнъж си бе представяла как опъва кабел между най-високите кули. „Кой ще дръзне да предизвика самата смърт? Аз ще го направя.“ Местните сигурно биха сметнали едно акробатично представление на покрива на катедралата си за богохулство. Освен ако Иней не продава билети, разбира се. Докато с Вилан работеха по чертежа на катедралата, бяха избрали няколко места, където Иней да заложи експлозиви по настояване на Каз. Това им била „застраховката“. Само за Каз хаосът се равняваше на сигурност. Бомбите бяха сглобени така, че да вдигнат много шум, но да причинят минимални щети. И все пак, ако нещо се объркаше, щяха да отвлекат вниманието в точния момент. Когато приключи с експлозивите, Иней зае удобна позиция с добър изглед към полукръглата апсида и просторния неф на катедралата. Оттук щеше да вижда идеално представлението долу, между широките подпорни греди и мрежата, опъната между тях. Понякога идваше тук да послуша органа и песните на църковния хор. Високо над града и сред вибриращите през камъка звуци на органа Иней се чувстваше по-близо до светците. Акустиката беше отлична и тя лесно би могла да различи всяка дума от проповедта, но тази част от службата не й беше интересна. Гезен не беше нейният бог и Иней нямаше желание да й четат лекции как по-добре да му служи. Не й харесваше и олтарът на Гезен — плоска и грозна скала, около която уж е бил изграден храмът. Някои наричаха олтара Първата наковалня, други — Хаванчето, но днес щеше да е декор в едно позорно наддаване. От мисълта за търга стомахът й се сви. Самата тя уж работеше по договор, уж беше дошла в Керч по своя воля. Така беше по документи. Там не фигурираше историята на отвличането й, не се споменаваше и дума за ужаса в търбуха на роботърговския кораб, за унижението в ръцете на Леля Хелеен и ежедневните кошмари в Менажерията. Керч беше изкован от търговия, но каква част от тази търговия купуваше и продаваше човешка плът? Свещениците на Гезен се пенявеха енергично срещу робството, но каква част от Кетердам беше построена от данъците на бордеите? Колко от енориашите наемаха момчета и момичета, които почти не говореха езика, да търкат подове и да сгъват пране срещу дребни грошове и договор, който не биха могли да изплатят? Ако Иней получеше парите си, ако си купеше кораб, би могла да промени нещо. Стига да оцелееше днес, разбира се. Представи си всички тях — Каз, Нина, Матиас, Йеспер, Вилан, Кювей — кацнали в редичка върху опънат кабел, без друго осигурително въже, освен надеждата и вярата си един в друг. Пека със сигурност дебнеше в църквата долу, а и Дуняша едва ли бе много далеч. Беше нарекла кехлибареното момиче своя сянка, но може би то беше и знак, напомняне, че Иней не е създадена за такъв живот. И все пак този град очевидно бе домът на Иней, а Дуняша беше натрапницата. Проследи как стражите проверяват за последно приземния етаж на църквата, претърсват нишите и параклисите. Сигурно щяха да пратят неколцина по-смели свои колеги да огледат и покрива, но там имаше много скришни места, а при нужда Иней винаги можеше да се върне в купола при палеца и да ги изчака там. Стражите заеха позиции и Иней чу капитанът да се разпорежда на висок глас къде да бъдат настанени членовете на Търговския съвет. Появи се и университетският лекар, който трябваше да удостовери доброто здраве на Кювей, а един страж добута на количка катедрата за водещия търга. Стана й криво, като видя разни Грошове да се мотаят по пътеките между пейките заедно със стражите от градската. Надули се бяха като жаби, наслаждаваха се на новопридобитата си власт, размахваха един към друг лилавите си панделки и се смееха на висок глас. Истинските стражи не изглеждаха особено доволни, а поне двама от Съвета на търговците наблюдаваха ставащото изпод вежди. Сигурно се чудеха дали мобилизирането на банда от Кацата няма да им излезе през носа. Ван Ек беше поканил Ролинс на този танц, но Иней не мислеше, че кралят на Кацата ще го остави до води. Зарея поглед към града, от пристанището чак до черните обелиски на приливниците. Нина се беше оказала права за Съвета на приливите. Явно предпочитаха да изчакат развитието на нещата в наблюдателните си кули. Макар че като нищо можеше да седят в катедралата долу и никой да не разбере, защото никой не знаеше кои са и как изглеждат. Насочи поглед към Кацата. Надяваше се, че Нина е добре и не са я разкрили, че засиленото присъствие на стражата в Бартерната църква ще направи улиците по-безопасни. Пладне превали и пейките долу започнаха да се пълнят с любопитни зрители — магазинери в дрехи от груботъкано платно, моряци и биячи от Дъгите, наконтени с най-кичозните си костюмчета в стила на Кацата, цели стада от облечени в черно търговии, някои придружени от съпругите си, чиито светли лица се въртяха любопитно над белите дантелени якички и под завитите на кравай плитки. След тях дойдоха фйерданските дипломати. Облечени бяха в сребристо и бяло, ескортирани от дрюскеле в черни униформи, до един златокоси и златокожи. Дори само ръстът им респектираше. Матиас сигурно познаваше някои от тези мъже и младежи. Сигурно е служил с част от тях. Как ли щеше да се почувства от тази среща сега, когато бе официално обявен за предател? Следваща поред беше земската делегация с празни кобури на кръста — накарали ги бяха да оставят оръжията си на входа. Бяха високи като дрюскеле, но по-тънки в снага, някои бронзови като нея, други с топлокафява кожа като Йеспер, едни с ниско подстригана коса, други с дебели плитки и кокчета на тила. И там, в края на земската делегация, Иней зърна Йеспер. Като никога, не беше най-високият в тълпата, а с вдигнатата яка на памучното си сако и ниско нахлупената шапка едва ли щяха да го познаят. Така поне се надяваше Иней. Когато пристигнаха равкийците, жуженето в катедралата прерасна в рев. Как ли възприемаха тази международна навалица магазинерите, търговците и негодниците на Кетердам? Мъж в синьо-зелен редингот предвождаше делегацията, обграден от рояк равкийски войници в светлосини парадни униформи. Легендарният Щормхунд, без съмнение. Излъчваше чиста проба самочувствие, крачеше спокойно и енергично, сякаш се разхождаше по палубата на някой от собствените си кораби, при това не сам, а в компанията на две също толкова легендарни жени — Зоя Назяленски от едната му страна и Женя Сафина от другата. Иней съжали, че е изпуснала шанса си да се запознае с равкийците. Като си помислеше какво би могла да научи за месец сред екипажа на Щормхунд… Фйерданите се надигнаха от местата си, дрюскеле се изстъпиха пред равкийските войници и Иней се уплаши, че ще си скочат, но двама от Търговския съвет хукнаха напред, последвани от отряд на градската стража. — Керч е неутрална територия — повиши нервно глас един от съветниците. — Тук сме по работа, а не за война. — Всеки, който наруши светостта на Бартерната църква, ще загуби правото си да участва в търга — настоя другият, размахал ръце. — Защо вашият слаб цар изпраща мръсен пират да го представлява, това питам аз — изпъчи се фйерданският посланик и гласът му отекна подигравателно из катедралата. — Капер — поправи го Щормхунд. — Сигурно е решил, че красотата ми ще бъде предимство. Но по вашите места това не е фактор, прав ли съм? — Надут паун. Вониш на Гриша. Щормхунд театрално подуши въздуха. — Удивително е, че усещаш нещо през смрадта на лед и кръвосмешение. Посланикът почервеня до синкаво и един от другите делегати побърза да го дръпне назад. Иней завъртя очи. Тези двамата бяха по-зле и от бандитски босове, които си ги мерят в Кацата. Настръхнали и мърморещи, фйерданите и равкийците заеха местата си от двете страни на пътеката, докато келската делегация влизаше без много шум в катедралата. Ала броени секунди по-късно всички наскачаха отново, когато някой извика: — Шуаните! Множеството обърна едновременно глави към гигантската двойна врата и шуаните, които се проточиха в колона, истински прилив от червени знамена с конете и ключовете на шуанския герб и униформи в маслинов цвят и златна бродерия. Шуаните поеха с маршова стъпка и каменни физиономии по широката пътека между пейките, после набиха крак и спряха, докато посланикът им се възмущаваше на висок глас, че настаняват неговата делегация назад — не можело равкийци и фйердани да седят по-близо до сцената. Дали имаше и кергууд сред тях? Иней вдигна поглед към бледото пролетно небе. Никак не й допадаше мисълта някой крилат войник да я грабне от покрива. Накрая Ван Ек се появи някъде иззад сцената, тръгна по пътеката към шуаните и се сопна: — Ако сте искали да седнете отпред, да бяхте дошли по-рано, вместо да се кичите и контите. Шуани и керчи се препираха още няколко минути, после делегацията зае неохотно отредените й места. Гигантското помещение шумеше напрегнато, хората се оглеждаха преценяващо. Повечето не знаеха защо Кювей е толкова важен, бяха чували слухове за новата дрога, позната под името юрда парем, и сега гадаеха защо едно шуанско момче е привлякло такива високопоставени участници в търга за договора си. Малкото редови търговци, насядали на първия ред с намерението да наддават, сега вдигаха рамене, споглеждаха се и клатеха зачудено глави. Очевидно бе, че в този търг няма място за дребни риби. От камбанарията на църквата се чу звънтежът за три камбани и се сля с отброяването от часовниковата кула на „Гелдренер“. А после настана тишина. Търговците от Съвета се събраха на подиума. Всички в катедралата едновременно обърнаха глави. Двойната врата се отвори и през прага влезе Кювей, ескортиран от Каз, Матиас и отряд на градската стража. Матиас беше облечен с обикновени дрехи на дребен търговец, но въпреки това приличаше досущ на войник в парадна униформа. А с насиненото си око и сцепената устна Каз изглеждаше дори по-зле от обикновено, въпреки отлично скроения си черен костюм. Залата се взриви. Трудно беше да се прецени кой вика най-силно. Най-търсените престъпници на Кетердам крачеха по централната пътека на Бартерната църква. Щом зърнаха Каз, пръснатите из залата Грошове започнаха да го освиркват. Дрюскеле моментално бяха познали Матиас и деряха гърла на фйердански, вероятно го засипваха с обиди. Правилата на търга щяха да защитят Каз и Матиас, но само докато чукчето не удареше за последно. И двамата обаче изглеждаха напълно спокойни. Вървяха с изправени гърбове и вперени напред погледи, а Кювей ситнеше помежду им. Горкият Кювей не се справяше толкова добре. Шуаните крещяха някаква дума, повтаряха я до припадък — „шеяо, шеяо“ Иней не знаеше какво означава, но едва ли бе нещо приятно, защото Кювей трепваше и се свиваше при всяко повторение. Аукционерът се качи на подиума и застана до олтара. Не друг, а Йелен Радмакер, един от инвеститорите, които бяха присъствали на нелепата презентация за маслените фючърси, изнесена от Йеспер. Иней го беше проучила по заръка на Каз и знаеше, че Радмакер е изключително почтен, набожен човек без друго семейство, освен също толкова набожната си сестра, която по цял ден търкаше подовете на обществени сгради в служба на Гезен. Радмакер беше блед, с бухлати оранжеви вежди и приведена стойка, изобщо приличаше на гигантска скарида. Иней обходи с поглед кулите на катедралата и куполите на параклисите по разперените пръсти на Гезен. Никаква следа от патрули по покривите. Чак да се засегнеш. Но може би Пека Ролинс и Ян ван Ек бяха планирали нещо друго за нея. Радмакер удари три пъти с чукчето, свирепо. — Ред! — изрева той. Врявата в залата утихна до нестроен шепот. Кювей, Каз и Матиас се качиха на подиума и застанаха близо до олтара така, че Каз и Матиас да скриват частично от поглед тресящия се Кювей. Радмакер изчака да се възцари пълна тишина и чак тогава започна да рецитира правилата на аукциона, а след това и условията, при който Кювей щеше да приеме служба по договор. Иней погледна към Ван Ек. Как ли се чувстваше сега, на една ръка разстояние от плячката, която преследваше от толкова време? Изражението му беше самодоволно, нетърпеливо. „Вече пресмята следващия си ход“ — осъзна Иней. Стига Равка да не спечелеше наддаването — а как биха могли при опразнената си от войните хазна — Ван Ек щеше да постигне своето, тайната на юрда парем щеше да излезе на бял свят и да посее хаос. Цената на юрда щеше да удари тавана, а той щеше да натрупа несметно богатство покрай тайно изкупените обработваеми площи и инвестицията си в консорциума на Йоханус Ритвелд. Радмакер даде знак на лекаря от университета, мъж с лъскаво плешиво теме. Той премери пулса на Кювей, преслуша гърдите му, погледна езика и зъбите му, даже премери колко е висок. Безумен спектакъл, който неприятно напомни на Иней как Леля Хелеен я ръчкаше и оглеждаше на палубата на роботърговския кораб. Лекарят приключи и затвори чантата си. — Да чуем заключението ви, моля — каза Радмакер. — Момчето е в добро здраве. Радмакер се обърна към Кювей: — Драговолно ли приемаш правилата на този аукцион и изхода от наддаването? И да отвърна нещо хлапето, отговорът му не стигна до Иней. — Говори по-силно, момче. Кювей преглътна и пробва отново. — Да, приемам ги. — Да започваме тогава. — Лекарят слезе от подиума, а Радмакер вдигна отново чукчето. — Кювей Юл-Бо драговолно приема условията на този аукцион и предлага услугите си срещу справедлива цена под надзора на Гезен. Ще се приемат само оферти в крюге. Участниците в наддаването ще пазят тишина. Всяко вмешателство в търга и всяка проява на неприлично поведение ще бъдат наказвани с цялата строгост на керчския закон. Наддаването започва с един милион крюге. — Направи пауза, после: — В името на Гезен, нека аукционът започне. Сумите заваляха една след друга, толкова бързо, че Иней трудно следеше наддаването, всяка по-голяма от предишната, Радмакер повтаряше всяка оферта на скороговорка и удряше с чукчето. — Пет милиона крюге — извика шуанският посланик. — Пет милиона — повтори Радмакер. — Чувам ли шест? — Шест — реагираха веднага фйерданите. Лаещият глас на Радмакер рикошираше в стените на катедралата като пушечна стрелба. Щормхунд мълчеше, оставяше фйерданите и шуаните да се замерят с оферти, земската делегация се включваше от време на време с по-малки стъпки в напразен опит да укроти инерцията на наддаването. Келските делегати седяха мълчаливо по местата си и наблюдаваха случващото се. Иней се чудеше колко ли знаят и защо не участват в наддаването — защото не искат или защото не им е по джоба. Мнозина бяха наставали, неспособни да стоят кротко по местата си. Денят беше топъл, а врявата в катедралата бе нажежила атмосферата допълнително. Хората си вееха кой с каквото намери и дори членовете на търговския съвет, събрани на куп като жури от свраки, попиваха с кърпички челата си. Когато наддаването удари четиридесет милиона крюге, Щормхунд най-после вдигна ръка. — Петдесет милиона — каза той. Бартерната църква потъна в мълчание. Дори Радмакер се стресна в първия миг, но после възвърна хладнокръвието си и повтори офертата: — Петдесет милиона крюге от равкийската делегация. — Търговците си шепнеха, вдигнали ръце пред устата си, несъмнено потриваха ръце при мисълта за комисионната, която щяха да приберат. — Ще чуем ли друга оферта? — попита Радмакер. Шуаните се съвещаваха, фйерданите правеха същото, макар че по-скоро се караха, отколкото да обсъждат стратегията си. Земците чакаха да видят какво ще стане. — Шейсет милиона крюге — обяви шуанският посланик. Стъпка с десет милиона. Точно както беше предсказал Каз. Фйерданите бяха следващи с оферта от шейсет милиона и двеста хиляди. Виждаше се, че такава малка стъпка се отразява зле на гордостта им, но земците побързаха да успокоят наддаването на свой ред с оферта от шест милиона и петстотин хиляди. Ритъмът на наддаването се промени, офертите идваха на по-малки стъпки, като бавно наближаваха шейсет и два милиона. Когато и този праг беше достигнат, шуаните изгубиха търпение. — Седемдесет милиона крюге — отсече посланикът им. — Осемдесет милиона — извика Щормхунд. — Деветдесет. — Шуаните вече не чакаха Радмакер да повтори офертата. Дори от своето място Иней виждаше пребледнялото и паникьосано лице на Кювей. Офертите твърде бързо бяха стигнали твърде високо. — Деветдесет и един милиона — каза Щормхунд в закъснял опит да укроти темпото. Сякаш му е писнало от това надцакване, шуанският посланик пристъпи напред и ревна: — Сто и десет милиона крюге. — Сто и десет милиона крюге от делегацията на Шу Хан — кресна Радмакер, забравил за хладнокръвието си при тази гигантска сума. — Чувам ли друга оферта? Бартерната църква тънеше в тишина, сякаш всички присъстващи са свели глава в молитва. Щормхунд се изсмя хрипливо и вдигна рамене. — Сто и двайсет милиона крюге. Иней прехапа долната си устна толкова силно, че усети вкуса на кръв. Тряаас! Масивната двойна врата се отвори рязко. Вълна от морска вода се изля в нефа, запени се между пейките, после изчезна в облак пара. Превъзбудената врява на тълпата прерасна в стреснати викове. Петнайсет фигури в сини наметала влязоха в колона, плащовете им се развяваха под напора на невидим вятър, мъгла криеше лицата им. Хората крещяха да им върнат оръжията, някои се прегръщаха уплашено и пищяха. Иней видя как един търговец трескаво маха с ветрило на припадналата си съпруга. Фигурите се плъзгаха сякаш безтелесни по пътеката между пейките, наметалата им се гънеха на бавни вълни. — Ние сме Съветът на приливите — обяви заметнатата в синьо фигура начело. Женски глас, плътен и безапелационен. Мъглата скриваше напълно лицето й, неспокойни къдрици под качулката на наметалото. — Този търг е измама. Иней чу как Радмакер призовава към ред, а миг по-късно се метна наляво, движена изцяло от инстинкт, част от секундата преди нещо да разцепи въздуха край нея. Малко кръгло острие сряза ръкава на туниката й и отскочи от медния покрив. — Това беше предупреждение — каза Дуняша. Кацнала бе върху металния скелет на една от кулите на трийсетина стъпки от Иней, светлата качулка, вдигната около лицето й, чиста като пресен сняг под лъчите на следобедното слънце. — Ще те гледам в очите, когато те пратя при смъртта. Иней посегна към ножовете си. Време беше да отговори на своята сянка. 
  Шеста част 
 Постъпки и ехо 
 


 
  33. Матиас 
 


 Матиас не помръдваше, наострил очи и уши за хаоса, превзел Бартерната църква. Ясно усещаше членовете на Съвета, седнали на подиума зад тях, ято черни гарвани, които се надвикваха ожесточено. Всички, освен Ван Ек — той седеше удобно облегнат на стола си, преплел пръсти и с върховно задоволство на лицето. Мъжът на име Пека Ролинс стоеше облегнат на една от колоните на източната аркада. Матиас подозираше, че бандитският бос нарочно е застанал така, че Каз да го вижда. Радмакер викаше за ред, а редките кичури оранжева коса се вееха при всеки удар на чукчето. Трудно беше да се каже кое е взривило залата — възможността наддаването да е нагласено или появата на приливниците. Каз твърдеше, че никой не знае кои са, а щом Мръсните ръце и Привидението не бяха изровили тази тайна, значи наистина никой не знаеше. Последно се били явявали на публично място преди двайсет и пет години да протестират срещу плановете една от кулите им да бъде разрушена, за да се отвори място за нова корабостроителница. Когато станало ясно, че гласуването не е в тяхна полза, приливниците призовали голяма вълна, която сринала кметството със земята. Търговският съвет оттеглил плана си за корабостроителницата и издигнал ново кметство на мястото на старото, с по-малко прозорци и по-здрави основи. Матиас се зачуди дали някога ще свикне с такива истории за мощта на Гриша. „Тази мощ е просто поредното оръжие. Важно е кой го върти.“ Явно и занапред трябваше да си го повтаря редовно. Омразата към Гриша му беше внушена толкова отдавна, че бе прераснала в инстинкт. А инстинктите не се изкореняват за една нощ. Точно като битката на Нина с парем, неговата битка със старите предразсъдъци можеше да продължи цял живот. В момента Нина бе заета със своята задача в Кацата. Или са я разкрили и арестували. Той изрече безмълвна молитва към Дйел. „Пази я, когато аз не мога.“ Погледът му се насочи към фйерданската делегация на предните редове и придружаващите я дрюскеле. Познаваше мнозина от тях по име, те също го познаваха. Усещаше болезнено отвращението им. Едно от момчетата му се звереше от първия ред, буквално се тресеше от гняв, очите му като глетчери, косата му толкова руса, че изглеждаше бяла. Какви ли рани бяха използвали командирите на дрюскеле, за да отгледат такава омраза в очите на хлапето? Матиас издържа спокойно погледа му, пое ненавистта с цялата й тежест. Не можеше да мрази момчето. Би било като да мрази себе си. Накрая момчето с коси като лед отклони поглед. — Търгът е разрешен от закона! — крещеше шуанският посланик. — Нямате право да спирате наддаването! Приливницише вдигнаха ръце. Още една вълна нахлу през отворените врати, изви се на дъга над главите на шуаните и застина там. — Тишина! — настоя водачката им. Изчака дали някой друг ще протестира и когато никой не надигна глас, вълната се сгъна назад и се разплиска по пода. Плъзна се по пътеката между пейките като сребърна змия. — Получихме информация, че наддаването е нагласено. Матиас стрелна с поглед Щормхунд. Каперът старателно изобразяваше смътна изненада върху лицето си, но дори от подиума Матиас долавяше страха и тревогата му. Кювей трепереше със затворени очи и шепнеше нещо на шуански. За какво мислеше Каз, Матиас можеше само да гадае. Както винаги. — Правилата на търга са ясни — каза приливницата. — Нито кандидатът, нито неговите представители имат право да манипулират изхода от наддаването. Решава единствено пазарът. Членовете на Съвета на търговците бяха наскачали и настояваха за отговори, стичаха се към катедрата на Радмакер в предната част на подиума. Ван Ек се правеше, че крещи с възмущение на свой ред, но пътьом се забави пред Каз и Матиас го чу да пошепва: — Мислех, че ще се наложи аз да разкрия заговора ти с Равка, но явно приливниците ще оберат лаврите. — Устата му се изкриви в доволна усмивка. — Вилан отнесе бая бой, преди да издаде теб и приятелчетата ти — каза той и продължи към катедрата. — Не подозирах, че момчето е толкова кораво. — Бил е създаден фалшив фонд, който да измами честни търговци с обещание за печалба — продължи приливницата. — Тези пари са били насочени към една от наддаващите страни. — Ами да! — извика Ван Ек с добре изиграна изненада. — Равкийците! За всички ни беше ясно, че не разполагат с ресурса да наддават сериозно на този търг! — Личеше си колко дълбоко се наслаждава на ситуацията. — Знаем колко пари зае от нас равкийската корона през последните две години. Едва успяват да плащат лихвите по дълга си. Нямат сто и двайсет милиона крюге, които да оферират на свободен търг. Сигурно Брекер работи с тях. Сега вече всички наддаващи наскачаха от местата си. Фйерданите крещяха виновните да бъдат наказани. Представителите на Шу Хан тропаха с крака по пода и удряха по облегалките на пейките. Равкийците се озоваха в средата на водовъртежа, обкръжени от врагове. Щормхунд, Женя и Зоя стояха с високо вдигнати глави в центъра на всичко това. — Направи нещо — изръмжа Матиас на Каз. — Всеки момент ще стане беля. Лицето на Каз си остана безразлично както винаги. — Мислиш ли? — По дяволите, Брекер. Ти… Приливниците вдигнаха ръце и църквата се разтресе от поредния трясък. Вода нахлу през прозорците на галерията. Тълпата поутихна, но за пълна тишина и дума не можеше да става. Хората жужаха като разбунен кошер. Радмакер удари с чукчето в опит да си върне някакъв контрол върху ситуацията. — Ако разполагате с доказателства срещу равкийците… Приливницата го прекъсна иззад маската си от завихрена мъгла. — Равкийците нямат нищо общо. Парите са били прехвърлени на Шу Хан. Ван Ек примигна, после бързо запя друга песен: — Е, значи Брекер е сключил някаква сделка с Шу. Шуаните моментално се развикаха възмутено, но приливницата ги надвика: — Фалшивият фонд е бил учреден от Йоханус Ритвелд и Ян ван Ек. Ван Ек прежълтя. — Не, не, не е така. — Ритвелд е фермер — заекна Карл Драйден. — Лично се срещнах с него. Жената с мъгливата маска се обърна към него. — Двамата с Ван Ек сте били забелязани да се срещате с Ритвелд в хотел „Гелдренер“. — Да, но говорихме за един фонд, консорциум за търговия с юрда, съвсем законно бизнес начинание. — Радмакер — каза Ван Ек, — ти беше там. И ти се срещна с Ритвелд. Ноздрите на рижавия се раздуха. — За пръв път чувам за този Ритвелд. — Но аз те видях. И двамата те видяхме в „Гелдренер“. — Да, бях там на презентация за земските маслени фючърси. Много странна презентация, вярно, но какво от това. — Не — каза Ван Ек, като клатеше глава. — Ако Ритвелд е замесен, значи Брекер му дърпа конците. Явно е наел този Ритвелд да измами Съвета. — Всички ние инвестирахме пари в онзи фонд, защото ти ни гарантира, че всичко е наред — обади се един от другите търговци. — Да не казваш, че парите ни са изчезнали? — Ние не знаем нищо за това! — ревна посланикът на Шу. — Това е дело на Брекер — настоя Ван Ек. Самодоволството му се беше стопило, но не и самообладанието му. — Това момче не би се спряло пред нищо да унижи мен и честните хора на Кетердам. Той отвлече съпругата ми, сина ми. — Посочи към Каз. — Или съм си въобразил, че стоеше с Алис на моста Гоедмед? — Не си, разбира се. Прибрах я от пазара точно както ти ме помоли — излъга Каз с лекота, която дори Матиас сметна за убедителна. — Тя каза, че очите й са били вързани и не е видяла похитителите си. — Глупости! — махна с ръка Ван Ек. — Алис! — извика той към балкона от западната страна. Алис седеше там с ръце върху огромния си корем. — Кажи им! Алис поклати глава ококорено. Прошепна нещо на слугинята си, която извика към залата долу: — Похитителите й са били с маски, а тя — с превръзка на очите. Махнали са превръзката чак на пазара при площада. Ван Ек изпръхтя с раздразнение. — Е, хората от моята охрана със сигурност го видяха с Алис. — Хора, на които плащаш заплати? — попита скептично Радмакер. — Брекер уреди срещата на моста! — каза Ван Ек. — Оставил беше бележка в езерната къща. — А — каза с облекчение Радмакер — можеш ли да представиш бележката? — Да! Но… не е подписана. — Тогава откъде знаеш, че Каз Брекер е изпратил бележката? — Беше оставил една игла за вратовръзка… — Своята игла? — Не, моята, но… — Значи нямаш никакво доказателство, че Каз Брекер е отвлякъл съпругата ти? — Радмакер явно губеше търпение. — И онази история с похитения ти син ли е толкова неубедителна? Целият град го търси, обявени бяха награди. Дано поне за това имаш сериозни доказателства. — Синът ми… — Тук съм, баща ми. Всички погледи в катедралата се насочиха към арката до подиума. Вилан стоеше там, облегнал гръб на стената. Лицето му беше окървавено, виждаше се, че с мъка се държи на крака. — Ръката на Гезен — измърмори под нос Ван Ек. — Човек на никого ли не може да разчита? — Защо, разчитал си на Пека Ролинс и неговите хора? — подхвърли тихо Каз. — Аз… — А сигурен ли си, че са били от хората на Пека? Защото, ако не си от Кацата, понякога е трудно да различиш лъв от врана. Животните си приличат. Матиас едва не са разсмя с глас, когато физиономията на Ван Ек се изопна. Нещастникът нареждаше пъзела с голямо закъснение. Каз беше наясно, че не може да вкара Вилан в църквата, без баща му или Лъвските грошове да се усетят. Затова беше инсценирал отвличане. Двама от Утайките, Аника и Кеег, с лилави панделки на ръцете и фалшиви татуировки, бяха отишли със своя „пленник“ при първите срещнати стражи от градската и им бяха заръчали да доведат Ван Ек. И какво е видял Ван Ек, когато е отишъл в параклиса? Видял е сина си, пленен от двама бандити с отличителните знаци на Грошовете. Матиас знаеше всичко това, но не беше очаквал, че ще ступат Вилан толкова зле. Момчето е трябвало да се „пречупи“ по-бързо. — Помогнете му! — извика Радмакер на един офицер от градската. — Не виждате ли, че момчето е ранено? Офицерът помогна на Вилан да докуцука до един стол, а лекарят притича да го прегледа. — Вилан ван Ек? — каза Радмакер. Вилан кимна. — Момчето, което търсим под дърво и камък? — Измъкнах се при първа възможност. — От Брекер? — От Ролинс. — Отвлякъл те е Пека Ролинс? — Да — кимна Вилан. — Преди седмици. — Стига си лъгал — изсъска Ван Ек. — Кажи им каквото каза на мен. Кажи им за равкийците. Вилан вдигна уморено глава. — Ще кажа каквото искаш, татко. Само не им давай да ме бият повече. Навалицата ахна хорово. Членовете на Търговския съвет гледаха Ван Ек с нескрито отвращение. Матиас изсумтя под нос и прошепна: — Той да не е вземал уроци при Нина? — Може би има талант — отвърна Каз. — Брекер е престъпникът — каза Ван Ек. — Той стои зад всичко това! Всички вие го видяхте в къщата ми онази вечер. Беше проникнал в кабинета ми. — Вярно е! — закима енергично Карл Драйден. — Естествено, че бяхме там — рече Каз. — Ван Ек ни покани в дома си да обсъдим договора на Кювей Юл-Бо. Каза ни, че ще се срещнем с търговците от Съвета. Вместо това Пека Ролинс ни беше спретнал засада. — Твърдиш, че е нарушил честно споразумение? — каза друг от търговците. — Това ми се струва малко вероятно. — Но всички видяхме Кювей Юл-Бо в къщата — обади се друг, — макар по онова време да не знаехме кой е. — Из целия град висят обявления с награда за шуански младеж с описанието на Кювей — обади се Каз. — Кой ви е казал как изглежда? — Ами… — Търговецът се поколеба. Виждаше се как логиката се бори за надмощие с нежеланието му да повярва на обвиненията. Обърна се към Ван Ек: — Ти не си знаел, че шуанското момче, което ни описа, е Кювей Юл-Бо, нали? Сега и Карл Драйден клатеше глава, не като отрицание, а сякаш не може да повярва на очите и ушите си. — Именно Ван Ек ни накара да се включим във фонда на Ритвелд. — Ти не се дърпаше особено — възрази Ван Ек. — Аз исках да проучим кой е тайният купувач на ферми за юрда в Новий Зем. А ти каза, че… — Драйден млъкна по средата на изречението, ококорен и с провиснала уста. — Ти си бил! Ти си тайният купувач! — Най-после — промърмори Каз. — Наистина ли вярваш, че ще измамя собствените си приятели и съседи — удари го на молби Ван Ек. — Та аз инвестирах и свои пари в онзи фонд! Поех риск също като вас. — Не и ако си сключил сделка с шуаните — каза Драйден. Радмакер удари отново с чукчето. — Ян ван Ек, в най-добрия случай ти си прахосал градски ресурси в необосновано преследване. В най-лошия си злоупотребил с поста си на съветник, опитал си се да измамиш приятелите си и си нарушил законността на този търг. — Поклати глава. — Търгът е компрометиран. Не може да продължи, докато не установим със сигурност дали член на Съвета на търговците съзнателно е насочил средства към една от наддаващите страни. Шуанският посланик се развика отново. Радмакер стовари чукчето си. А после всичко се случи едновременно. Трима фйердански дрюскеле се втурнаха към подиума и стражите хукнаха да ги спрат. Шуанските войници тръгнаха напред. Приливниците вдигнаха ръце, а после, над всичко това, като писък на оплаквачка зави чумната сирена. Църквата потъна в гробовна тишина. Хората застинаха по местата си, вдигнали глави и наострили слух за този звук — звук, който не бяха чували повече от седем години. Дори в Адската порта затворниците разказваха за Краличината чума, последната вълна от зараза, ударила Кетердам, за карантините, баржите с трупове, за мъртъвците, които се трупали по улиците по-бързо, отколкото гробарите успявали да ги откарат и изгорят. — Какво е това? — попита Кювей. Каз се подсмихна едва доловимо. — Това, Кювей, е звукът, който смъртта издава, когато ти дойде на гости. Миг по-късно воят на сирената потъна сред писъците на хората, които се юрнаха към двойната врата. Никой дори не забеляза кога проехтя първият изстрел. 
  34. Нина 
 


 Колелото се завъртя, златните и зелените сектори се сменяха толкова бързо, че се сляха в общ цвят. А после колелото се забави, спря и явно се падна добро число, защото хората се развикаха доволно. В залата на казиното беше неприятно топло и скалпът я сърбеше под перуката. Перука с форма на камбанка, която не й отиваше на лицето, и кичозна рокля към нея. Като никога Нина предпочиташе да не привлича внимание към себе си. Останала бе незабелязана при първата си спирка на Западната дъга, също и при втората, а после отиде на Източната и се сля с тълпата. Навалицата беше пооредяла заради блокадите, но нищо не можеше да задържи хората далече от любимите им развлечения. Беше се отбила в една игрална зала на няколко пресечки южно оттук и сега задачата й беше към края си. Каз внимателно бе избрал заведенията. Това беше четвъртото и последното. Усмихваше се и подвикваше с другите, а едновременно с това отвори стъкленицата в джоба си и се съсредоточи върху черните клетки в нея. Усещаше бездънния студ, който се излъчваше от тях, онова усещане за нещо повече, за нещо, различно, което говореше на силата в нея. Поколеба се само за миг, спомнила си студа в моргата, миризмата на смърт. Спомни си и как стоеше над мъртвеца и гледаше втренчено обезцветената кожа около устата му. По същия начин, по който преди беше използвала силата си да лекува или разкъсва кожа, или дори да извика руменина на нечии бузи, така в моргата се концентрира върху гниещите клетки и източи малко от некротичната плът в стъкленицата. Прибрала я бе в черна кесийка и сега, застанала насред веселата тълпа, загледана в цветните сектори на колелото, Нина усещаше тежестта й на корда около китката си. Наведе се над масата да заложи. С едната ръка постави чиповете. С другата отвори стъкленицата. — Пожелай ми късмет! — каза тя на крупието и бръсна леко ръката му с отворената кесийка. Прати умиращите клетки нагоре по пръстите му, накара ги да се делят бясно върху здравата кожа. Когато младежът посегна да завърти колелото, пръстите му бяха черни. — Ръката ти! — възкликна една жена. — Има й нещо. Той тръкна ръка в бродираното си зелено сако, сякаш да махне петно от мастило или въглищен прах. Нина раздвижи леко пръсти и клетките запълзяха по ръкава му, нагоре по яката на ризата, разляха се в черно петно отстрани на врата, изкатериха се по линията на челюстта към долната устна. Някой изпищя и хората се дръпнаха назад като опарени, а крупието се оглеждаше смутено. Играчите около другите маси вдигнаха раздразнено очи от картите и заробете си да видят какво става. Салонният управител и помощниците му вече се придвижваха към тяхната маса да сложат край на скандала или изобщо каквото нарушаваше спокойствието на играта. Скрита в навалицата, Нина махна с ръка и група клетки прескочи към една жена със скъпа на вид перлена огърлица, която стоеше близо до крупието. Черно петно цъфна на бузата и, грозно паяче, което бързо се разля надолу към брадичката й и по гърлото. — Олена! — извика едрият й придружител. — Лицето ти! Олена задраска по врата си под акомпанимента на все по-масови писъци, залитна напред и хукна да търси огледало. Другите клиенти на казиното се дърпаха панически да й отворят път. — Докоснала е крупието! Прихванала го е! — Какво е прихванала? — Махнете се от пътя ми! — Какво става тук? — повиши глас салонният управител и отпусна тежко ръка върху рамото на сащисаното крупие. — Помогнете ми! — примоли се крупието и вдигна ръце. — Нещо става! Салонният управител хвърли само един поглед на черните петна по ръцете и лицето на младежа и отскочи назад, но вече беше късно. Ръката, която бе отпуснал върху рамото на крупието, придоби грозен лилаво-черен цвят и салонният управител се разпищя на свой ред. Нина гледаше как ужасът набира инерция и залива игралната зала като горски пожар. Хората събаряха столовете си, залитаха към вратите, но не пропускаха да награбят с шепи от чиповете въпреки всичко. Преобърнати маси, разпилени карти и зарове. Всички тичаха към вратите, бутаха се безмилостно. Нина се вля в тълпата и изскочи на улицата. Същото се бе случило и на трите предишни места — страхът се зараждаше бавно, после избухваше в хаос и паника. И ето че най-после се чу очакваният резултат — сирената. Пресекливият й вой се спусна над Дъгата, нагоре-надолу, нагоре-надолу, отекваше над покривите и паветата на Кетердам. Туристите се споглеждаха въпросително, но местните — артистите, крупиетата, магазинерите и градските комарджии — полудяха. Каз я беше предупредил, че ще познаят звука веднага и ще реагират на сирената като деца, извикани от строг родител да се прибират. Керч беше остров, изолиран от враговете си, защитен от морето и големия си флот. Но столицата му беше силно уязвима за две неща — пожар и болести. И точно както огънят се разпалваше лесно сред построените нагъсто къщи, така и чумата се разпространяваше без усилие в навалиците и пренаселените квартали. Също като слуховете, заразата започваше незнайно откъде и се разпространяваше светкавично, чрез допир или дихание, по въздуха и по каналите. Богатите имаха нелош шанс да се спасят, заключваха се в големите си къщи или бягаха в провинцията. Заразената беднотия биваше поставяна под карантина в импровизирани лазарети на баржи извън пристанището. Нито оръжията, нито парите можеха да спрат епидемията. Само децата в Кетердам нямаха ясен спомен за Краличината чума, за баржите с трупове, които гробарите тласкаха по каналите на града с дълги прътове. Хиляди бяха починали, а оцелелите бяха загубили близки — дете или родител, брат или сестра, приятел или съсед. Помнеха карантините, помнеха ужаса, който съпровождаше всеки човешки контакт. Законите във връзка с чумата бяха простички и железни — чуеха ли сирената, всички граждани трябваше незабавно да се приберат по домовете си. Стражите от градската следваше да се съберат на няколко изрично указани места в различни части на Кетердам — мярка, която да ограничи разпространението на заразата из техните редици. Изпращаха ги по улиците само за да възпират мародерите, и то срещу тройно заплащане заради поетия риск. Търговията замираше, а баржите с трупове, гробарите и лекарите ставаха господари на града. „Знам кое ужасява Кетердам повече от Шу, Фйерда и всички банди на Кацата взети заедно.“ Каз се беше оказал прав. Барикадите, блокадата, паспортните проверки — всичко това щеше да се срине пред лицето на чумата. Разбира се, никой от тези хора не е наистина болен, мислеше си Нина, докато пресичаше пристанището. Некротичната плът нямаше да се разпространи извън присадките по телата им. Щеше да се наложи оперативно отстраняване на засегнатата тъкан, но никой нямаше да се разболее, нито да умре. В най-лошия случай щяха да изтърпят няколко седмици под карантина. Нина вървеше с наведена глава под вдигнатата качулка. Макар паниката да беше нейно дело, макар да знаеше, че няма никаква чума, сърцето й пак препускаше, пришпорено от масовата истерия наоколо. Хората плачеха, бутаха се и викаха, караха се за всяко място на фериботите. Беше настанал истински хаос, сътворен от нея. „Аз направих това — мислеше си тя в почуда. — Аз имах власт над онези трупове, над парченцата кост и умиращите клетки.“ В какво я превръщаше това? Не беше чувала някой Гриша да е имал такава сила. Какво биха си помислили другите гришани за нея? Хората от нейния орден, сърцеломите и лечителите? „Ние сме свързани със силата на сътворението, с ядката на света.“ Дали не трябваше да се чувства засрамена и дори уплашена? Само дето срамът не беше в природата й. „Може би Дйел е угасил една светлинка и е запалил друга.“ Нина пет пари не даваше дали е дело на Дйел, на светците или на бригада огнедишащи котенца. Вървеше с бърза крачка на изток и ясно си даваше сметка, че за пръв път от много време се чувства силна. Дишаше леко, болката в мускулите й почти не се усещаше. И беше гладна като вълк. Копнежът по парем се беше смалил и отдалечил като спомен за истински глад. Скърбила бе искрено за изгубената си сила, за връзката с живия свят. Новата си дарба бе приела с омерзение. Смяташе я за измама, за наказание някакво. Но смъртта свързваше всичко, точно като живота. Беше безкрайна бързотечна река. И Нина бе топнала пръсти в бързеите й, вкусила бе от водовъртежите на силата й. Тя беше царицата на траура и в тази река никога нямаше да се удави. 
  35. Иней 
 


 Иней видя как ръката на Дуняша замахва скорострелно, чу звук като от птиче крило, после усети нещо да отскача от рамото й. Улови сребърната звезда, преди да падне на покрива. Този път беше дошла подготвена. Йеспер й беше помогнал да пришие под туниката и ризата си парчета от твърдия плат на един от матраците в хотелския апартамент. Стрелецът се оказа неочаквано сръчен с иглата — явно беше кърпил редовно ризи и чорапи като дете във фермата и ръцете му ще помнеха как се прави — а Иней нямаше намерение Бялото острие да я надупчи отново като игленик. Скочи напред и се засили към противничката си, летеше по релефа на покрива, който познаваше като дланта на ръката си. Метна звездата, но Дуняша я избегна с лекота. — Няма начин да ме нараниш със собствените ми оръжия — каза тя, сякаш мъмреше малко дете. Но Иней не държеше да я уцели, а само да отклони вниманието й. Замахна, уж хвърля нож от своите, и когато Дуняша реагира на движението й, Иней се оттласна от едно метално ребро вдясно от себе си и прелетя покрай момичето. Приземи се приклекнала ниско, с ножове в ръце, и резна прасеца й. Изправи се моментално и отскочи назад зад друго ребро на металната конструкция, без да изпуска от поглед Дуняша. Но тя само се разсмя. — Упорита си, Привидение, и това ме радва. Вече не помня кога някой пръв ми е пускал кръв. После скочи на свой ред върху металното ребро на покривната конструкция. Двете стояха една срещу друга с ножове в ръцете. Наемничката нападна бързо и ниско, но този път Иней пренебрегна инстинктите, които бе усвоила така старателно по улиците на Кетердам. Вместо това реагира като акробатка. Когато люлката лети към теб, не се дърпаш от пътя й, а я пресрещаш. Наведе се да избегне удара и се озова близо до Дуняша, толкова близо, все едно двете танцуваха в прегръдките си, и използва движението на противничката си да наруши равновесието й. А после замахна на свой ред и поряза другия й прасец. Този път Дуняша изсъска. „Нещо не се смееш вече“ — помисли си Иней. Наемничката се завъртя на пръсти като кинжал върху острието си. И да усещаше болка, с нищо не го показа. Държеше два ножа със закривено острие, описваше ритмични дъги с тях и дебнеше. Иней разбра, че няма как да скъси отново разстоянието, без да се наниже на ножовете. „Значи трябва да нарушиш ритъма им“ — каза си тя. Отстъпи заднишком по реброто, увличайки Дуняша в преследване, докато не мерна сянката на един висок шпил зад себе си. Направи лъжливо движение надясно и Дуняша се хвърли напред. Вместо да приклекне, за да възстанови равновесието си, Иней пропадна надясно, прибра моментално ножовете си, сграбчи шпила с една ръка и инерцията я завъртя от другата му страна. Сега шпилът се намираше между двете. Дуняша изпръхтя с раздразнение, когато кинжалите й удариха в метала. Иней се придвижваше напряко на ребрата, прескачаше от едно към следващото, стигна до най-широката метална подпора, после хукна по нея, следвайки изгърбената извивка на купола. Все едно тичаше по перката на исполинско морско създание. Дуняша я последва с характерната си бързина и изящество въпреки кървящите рани на прасците. — Чак до караваната ли ще бягаш, Привидение? Знаеш, че е само въпрос на време всичко това да приключи и да бъде въздадена справедливост. — Справедливост? — Ти си убийца и крадла. А аз съм избрана да прочистя този свят от хора като теб. Може и да ми плаща престъпник, но никога не съм отнемала живота на невинни. Невинни. Тази дума уцели нещо в Иней, някакъв фалшив акорд. Тя беше ли невинна? Съжаляваше за отнетия живот, но пак би убила, за да спаси себе си и приятелите си. Крала бе. Помагала бе на Каз да мами добри и лоши хора. Можеше ли да каже, че не е имала никакъв друг избор? Дуняша я настигаше, косата й пламтеше като огън на фона на синьото небе, кожата й бяла почти като дрехите, които носеше. Някъде далече под краката им търгът в катедралата продължаваше, участниците нямаха представа за битката, която се водеше над главите им. Тук, горе, слънцето грееше ярко като новоизсечена монета, вятърът метеше с тих стон ребрата и кулите на покрива. „Невинност.“ Невинността беше лукс и Иней не мислеше, че светиите държат на нея. Извади отново ножовете си. „Свети Владимир, света Алина, пазете ме.“ — Прекрасни оръжия — каза Дуняша и извади от каниите на кръста си два ножа с дълги прави остриета. — Ще използвам костта от пищяла ти за дръжка на новия си нож. За теб ще е чест да ми служиш в смъртта си. — Никога няма да ти служа — каза Иней. Дуняша нападна. Иней се стремеше да стои близо до нея, да я лиши от предимството на по-дългите ръце. Сега беше по-силна от онази първа среща на кабела, отпочинала, нахранена. Но пак беше момиче, усвоило боя с ножове на улицата, а не обучено в кулите на незнаен шуански манастир. Реагира бавно на един от ударите на Дуняша и това бе първата й грешка. Плати за нея с дълбока рана на левия бицепс. Острието проби подплатата и потъна в плътта й, ръката й стана бавна и слаба. Втората й грешка бе един удар отдолу, в който вложи твърде много сила. Инерцията я тласна напред и ножът на Дуняша се плъзна по ребрата й. Раната беше плитка, но можеше да е много по-лошо. Пренебрегна болката и се фокусира върху противничката си. Сети се за думите на Каз. „Открий издайниците й. Всеки ги има.“ Само че движенията на Дуняша изглеждаха непредсказуеми. Служеше си еднакво умело и с двете ръце, използваше в еднаква степен и двата си крака и винаги изчакваше до последния момент, преди да удари, без да издава по никакъв начин намеренията си. Беше изключителна. — Уморяваш ли се вече, Привидение? Иней не отговори, пазеше силите си. Дишането на кехлибареното момиче беше леко и чисто, а нейното се ускоряваше. Не беше кой знае какво, но пак даваше предимство на Дуняша. И тогава го забеляза — едва доловимо затаяване на дъха преди поредния замах. Затаяване и нов замах. Дишането беше издайникът й. Вдишваше дълбоко и после затаяваше дъх за миг, преди да нападне. Ето пак. Иней се наведе наляво, замахна на свой ред и я резна по хълбока. И пак контраатакува и по ръката на Дуняша потече кръв. Иней продължи да отстъпва, да чака. Наемничката явно обичаше да прикрива основната си атака с други движения — размахани артистично ножове с цел отвличане на вниманието и други такива. Това затрудняваше Иней, но… ето пак. Дълбоко вдишване и затаяване. Иней клекна рязко, описа широка дъга с левия си крак и подкоси наемничката. По-добър шанс от този едва ли щеше да има. Скочи на крака и използва своята възходяща инерция и низходящото движение на Дуняша да забие ножа си под кожения нагръдник на момичето. Кръв обля ръката й, преди да издърпа ножа. Дуняша ахна изненадано. Гледаше я право в очите, притиснала ръка към гърдите си. После присви очи. Нямаше страх там, а само силно негодувание, сякаш Иней й е развалила важно празненство. — Току-що проля царска кръв — изсъска Дуняша. — Не си достойна за такъв дар. На Иней почти й дожаля за нея. Явно Дуняша искрено вярваше, че е законната наследница на Ланцови, а може и да беше такава наистина. Но нима всички момиченца не си мечтаеха за това? Че един ден ще се събудят принцеси? Или че са благословени с вълшебни сили или величава орис? Може би имаше хора, които наистина живееха така, като в мечтите. Може би това момиче беше едно от тях. „А ние, останалите?“ Обикновените, незначителни, невидими момичета? „Ние се научаваме да държим главите си високо вдигнати, сякаш носим корона. Да изтръгваме вълшебство от обикновеното.“ Така оцеляваш, когато не си избраният, когато във вените ти не тече царска кръв. Дори когато светът не ти дължи нищо, ти си вземаш своето. Иней вдигна вежда и бавно изтри царската кръв в панталона си. Дуняша изръмжа и се хвърли напред, сечеше и мушкаше с една ръка, а с другата притискаше раната на гърдите си в опит да намали кървенето. Явно я бяха научили да се бие и с една ръка. „Но никога не се е налагало да се бие ранена — осъзна Иней. — Може би монасите са пропуснали този урок.“ И сега, когато беше ранена, издайникът й си личеше още по-ясно. Наближаваха върха на основното метално ребро. Тук спираловидната украса от ковано желязо между ребрата беше отслабена на места от ръждата и стихиите, но Иней познаваше отлично терена и избягваше с лекота атаките на Дуняша, отскачаше наляво и надясно, печелеше малки победи, порязване тук, мушване там. Беше война на изтощение, а наемничката бързо губеше кръв. — По-добра си, отколкото мислех — каза задъхано Дуняша и изненада Иней с признанието си. Болка прибулваше очите й, ръката върху гръдната кост беше цялата в кръв. И въпреки това гърбът й беше изправен, а равновесието — отлично, сега, когато двете стояха на няколко стъпки една от друга върху високото метално ребро на църковния покрив. — Благодаря — каза Иней. Думата прозвуча фалшиво в ушите й. — Няма нищо срамно да срещнеш достоен противник. Означава, че има още какво да научиш, безценно напомняне за необходимостта от смирение. Момичето сведе глава и прибра ножа си. После сложи юмрук върху сърцето си за поздрав. Иней чакаше настръхнала. Тази сериозно ли говореше? Битките в Кацата не свършваха така, но наемничката явно имаше свой кодекс. Иней не държеше да я убива, колкото и бездушна да изглеждаше в този момент. — Приемам смирението — каза Дуняша със сведена глава. — Сега ти ще се научиш, че някои са родени да служат. А други — да управляват. С тези думи Дуняша вдигна рязко глава. Разтвори шепа и духна силно. Иней зърна облаче червен прах, дръпна се моментално, но все пак закъсня. Очите й пламнаха. Какво беше това, по дяволите? Не че имаше значение. Не виждаше нищо, нищичко. Чу звук от острие, което напуска канията и разсича въздуха. Припна заднишком по реброто с риск да стъпи накриво. Опита се да изтрие праха от очите си, по лицето й се стичаха сълзи. Виждаше Дуняша като неясен силует. Иней протегна ножа си напред в опит да увеличи разстоянието помежду им и наемничката поряза ръката й под лакътя. Ножът изпадна от пръстите на Иней и издрънча на покрива. „Света Алина, пази ме.“ Но може би светците бяха избрали Дуняша за свой съсъд. Въпреки молитвите и покаянието на Иней може би това беше денят да плати за греховете си. „Не съжалявам“ — осъзна тя. Предпочела бе да живее свободно като убийца, вместо да угасне бавно като робиня, и не можеше да съжалява за това. Щеше да отиде при своите светци готова и с надеждата да я приемат. Следващият удар поряза кокалчетата на ръката й. Иней отстъпи още крачка назад, но знаеше, че пътят й за отстъпление свършва. Още няколко крачки и щеше да падне през ръба. — Казах ти, Привидение. Аз съм безстрашна. В жилите ми тече силата на всички царици и завоеватели преди мен. Кракът на Иней се закачи леко в ръба на една от декоративните метални спирали и тя изведнъж разбра. Не притежаваше обучението и образованието на противничката си, нито хубави дрехи като нейните. Никога нямаше да е толкова безмилостна и не искаше да бъде. Но познаваше този град отвън и отвътре. Той беше източникът на страданията й, теренът, където бе доказала силата си. Харесва и или не, Кетердам — бруталният, мръсен, безнадежден Кетердам — се беше превърнал в неин дом. И тя щеше да го защити. Познаваше покривите му, както познаваше скърцащото стълбище на Ребрата или паветата и тесните улички на Дъгите. Познаваше всеки сантиметър от този град, носеше картата му в сърцето си. — Момичето, което не знае що е страх — изрече задъхано тя към силуета на Дуняша. Тя се поклони и каза: — Сбогом, Привидение. — Значи ще научиш какво е страх сега, в мига преди смъртта си. Иней отстъпи настрани и застана на един крак, а ботушът на Дуняша пропадна през отслабения участък на декоративната решетка. Ако не кървеше, наемничката сигурно би внимавала повече къде стъпва. Ако не беше толкова устремена и нетърпелива да нанесе смъртоносния удар, може би щеше да запази равновесие. Вместо това политна напред. Иней я гледаше през завеса от сълзи. Дуняша увисна за миг, тъмен силует на фона на небето, изпънала крака да намери опора, протегнала ръце в нищото като танцьорка, изпънала снага за скок, с широко отворени очи и провиснала от изненада уста. Дори сега, в последния си миг, приличаше на момиче от вълшебна приказка, орисано за велики дела. Царица без милост, статуетка от слонова кост и кехлибар. Пропадна без звук, дисциплинирана до последно. Иней надникна предпазливо през ръба. Далече долу хората пищяха. Тялото на наемничката лежеше като бял цвят сред разливаща се червена поляна. — Дано отнесеш и нещо добро в следващия си живот — промълви Иней. Трябваше да тръгва. Сирената още не беше прозвучала, но Иней знаеше, че изостава от графика. Йеспер вече я чакаше. Хукна по покрива на катедралата и свърна по палеца на Гезен към параклиса. Грабна катераческото въже и пушката на Йеспер — беше ги скрила до едно от металните ребра на конструкцията. Покатери се по купола и надникна с главата надолу в портокаловия параклис. Дано не беше закъсняла твърде много. Но Йеспер не се виждаше никакъв. Проточи врат да огледа празния параклис. Трябваше да открие Йеспер по най-бързия начин. Защото тази нощ Кювей Юл-Бо трябваше да умре. 
  36. Йеспер 
 


 Съветът на приливите се беше появил с гръм и трясък, а Йеспер си мислеше за Комедия Брута. И как иначе? Нима Каз не беше спретнал точно това — пиеска с онова паленце Кювей в главната роля? Мислеше си и за Вилан, който най-после имаше шанс да отмъсти за майка си, мислеше и за своя баща, който чакаше в пекарната. Съжаляваше за караницата. Според Иней щяло да се отрази добре и на двама им, ако си кажат истината, но Йеспер не беше толкова сигурен. Той обичаше кръчмарските сбивания и шумните разправии, но острите думи, които бе разменил с баща си, тежаха в стомаха му като прокиснала попара. Толкова отдавна премълчаваха някои неща, че когато най-после ги изрекоха на глас, беше като развалено заклинание — не проклятие, а бяла магия, от онези, които пазят всички на завет, под стъклен похлупак. Докато някой глупак не решеше да използва хубавия стъклен купол за учебно стрелбище. Някой глупак като него. Веднага, щом приливниците поеха по пътеката между пейките, Йеспер се отдели незабелязано от земската делегация и се отправи към палеца на Гезен. Вървеше бавно и с гръб към стражите покрай стените, уж си търси по-добро място, от което да се наслади на суматохата. Стигна до арката към палеца и свърна към централния вход на катедралата, уж с намерение да излезе. — Върнете се, моля — каза един от стражите, любезен към чуждестранния гост, макар да точеше врат като всички останали към централната пътека и приливниците. — Не може да се минава през централния вход. — Не се чувствам добре — каза Йеспер със земски акцент и се хвана за стомаха. — Моля да ме пуснете. — Боя се, че не мога, сър. Сър! Явно стражите можеха да бъдат учтиви, стига да нямат насреща си плъх от Кацата. — Не разбирате — каза Йеспер. — Трябва да се облекча веднага, спешно. Снощи вечерях в един ресторант… „Гърнето на Стен“? Стражът примижа. — Защо ви е трябвало да ходите там? — Беше в един пътеводител. Всъщност беше сред най-лошите ресторанти в Кетердам и най-евтините. Понеже работеше денонощно и на народни цени, „Гърнето“ беше сред много малкото неща, които свързваха негодниците от Кацата и стражите от градската. Благодарение на Стен и буламачите в гърнето му някой редовно се оплакваше от стомашни проблеми. Стражът поклати глава и даде знак на колегите си при арката. Един от тях дотича веднага. — Този беден човечец е ходил при Стен. Ако го пусна да излезе отпред, капитанът със сигурност ще го види. Ще го изведеш ли през параклиса? — Защо, по дяволите, си ходил да ядеш там? — попита другият страж. — Шефът не ми плаша много — каза Йеспер. — Защо ли ми звучи познато — поклати глава стражът и му махна към арката. Съпричастие, другарство. „Трябва по-често да се преструвам на турист — помисли си Йеспер. — Готините ми жилетки ще хващат прах в гардероба, вярно, но щом чужбински дрехи и малко акцент превръщат гаднярите от стражата в любезни гидове, какво пък.“ Минаваха под арката и Йеспер забърса с поглед спиралното стълбище, вградено в масивния зид. То водеше към галерията горе, а оттам се откриваше отличен изглед към подиума. Обещали бяха на Кювей, че няма да го пуснат самичък в клетката на лъвовете, и макар хлапето да беше истинска беля, Йеспер смяташе да изпълни обещанието си. Погледна си дискретно часовника, докато вървяха към параклисите в края на палеца. В четири камбани Иней щеше да го чака при купола на портокаловия параклис и да му спусне пушката. — Оххх — изохка Йеспер с надежда стражът да ускори крачка. — Не знам дали ще устискам. Онзи изсумтя с отвращение и тръгна по-бързо. — Какво яде при Стен, приятел? — Специалитетът на заведението. — Никога не си поръчвай специалитета. Само претоплят каквото е останало от предния ден. — Стигнаха до параклиса и стражът продължи: — Ще ти отключа тази врата. През улицата има кафене. — Благодаря — каза Йеспер, стисна го в хватка през гушата и увеличи постепенно натиска, докато тялото му не се отпусна. После свали кожените върви, които беше увил около китките си като гривни, стегна с тях ръцете на стража зад гърба, а устата му запуши с триъгълната кърпа, която носеше около врата си. Накрая изтърколи тялото зад олтара. — Приятни сънища! Жал му беше за човечеца. Не толкова, че да го събуди и развърже, но все пак. Чу бумтеж откъм катедралата и погледна натам. Палецът на комплекса беше леко издигнат спрямо катедралата, затова не видя друго, освен главите на хората, седнали на последните редове, но по всички личеше, че приливниците са спретнали истинско шоу. Погледна си отново часовника и тръгна към стълбището. Някой го сграбчи за яката и го дръпна силно назад. Йеспер се стовари с цялата си тежест на пода. Нападателят стоеше в основата на стълбището и го гледаше от горе надолу със златни очи. Облечен беше различно, а не както го помнеше Йеспер от Западната дъга, когато онзи беше излязъл от Къщата на бялата роза. Сега войникът кергууд беше с омачкана униформа в маслинов цвят, която се изпъваше до скъсване върху огромните му плещи. Копчетата бяха излъскани до блясък, а черната му коса — прибрана назад в стегната опашка. Вратът му беше дебел като телешки бут. Този тип беше живо оръжие и му личеше. — Наконтил си се, гледам — успя да изграчи Йеспер през свирещи дробове. Шуанецът вдиша дълбоко, ноздрите му потрепнаха, после се усмихна. Йеспер запълзя заднишком. Войникът тръгна след него. Поне да беше взел оръжието на стража, мамка му, прокле се Йеспер наум. Малкият пистолет не ставаше за стрелба от разстояние, но пак щеше да е по-добре от нищо срещу този надвиснал гигант. Йеспер скочи на крака и хукна назад към катедралата. Ако стигнеше там… е, ще трябва да обяснява това-онова, но поне щеше да се отърве от шуанеца. Той не би го нападнал насред търга. Нали? Никога нямаше да научи отговора на този въпрос. Войникът го връхлетя в гръб и го събори на пода. Катедралата изглеждаше недостижимо далече, врявата от търга и Съвета на приливите отскачаше във високите каменни стени. „Постъпките и тяхното ехо“ — помисли си несвързано Йеспер, докато онзи го обръщаше по гръб. Гърчеше се като риба на сухо, хлъзгава и кльощава. Риба на строга диета. Успя да се отскубне от гиганта, скочи отново на крака, но въпреки размерите си войникът се оказа бърз. Метна Йеспер към една стена и той изскимтя от болка. Сигурно беше пукнал някое ребро. „Нищо, раздвижва черния дроб.“ Само глупости се раждаха в главата му и нищо чудно. Този вол, дето го размяташе насам-натам, беше като природно бедствие. Видя как гигантът свива пръсти в юмрук и се засилва да го фрасне. Пръстите му отразиха светлината като метал. „Майко мила, този има метални кокалчета — осъзна с ужас Йеспер. — Не обикновен бокс, а метал, вграден в плътта му.“ Хвърли се наляво в последния възможен момент. Юмрукът се стовари с гръмотевичен трясък върху стената. — Хлъзгав — каза войникът на керчски със силен акцент. И отново вдиша дълбоко с разширени ноздри. „Запомнил е миризмата ми — помисли си Йеспер. — От онзи ден на Дъгата. Не му пука дали стражите ще го видят, търсил ме е и сега ме намери.“ Войникът изтегли ръка назад за нов юмручен удар. Явно искаше Йеспер да изпадне в безсъзнание и после… какво? Ще разбие с един удар вратата на параклиса и ще го понесе по улиците като чувал със зърно? Или ще го предаде на някое от крилатите си приятелчета? „Поне няма да разочаровам никого повече.“ Щяха да го натъпчат с парем. Може би щеше да оцелее достатъчно дълго, за да направи на шуаните нова партида кергууд. Метна се надясно. Юмрукът на гиганта издълба още един кратер в стената на църквата. Лицето на войника се разкриви от ярост. Стисна Йеспер за гърлото и изтегли ръка за един последен удар. Различни образи се скупчиха в главата на Йеспер в рамките на част от секундата. Смачканата шапка на баща му. Лъскавите перлени дръжки на револверите му. Иней с гръб изправен като стрела. „Не искам извинение.“ Вилан седи на масата в гробницата и си гризе нокътя. „Всякакъв вид захар — каза той, а после… — дръжте я далече от пот, кръв и слюнка.“ Химическата гъгрица. Иней беше оставила неизползваните шишенца на масата в хотелския апартамент. А той бе взел несъзнателно едно от тях и го бе въртял в ръце, докато се караше с баща си. Сега Йеспер бръкна в джоба на панталоните си и пръстите му се сключиха около стъкленото шишенце. — Парем! — изхъхри той. Само тази шуанска дума знаеше. Войникът застина с юмрук във въздуха и кривна глава. „Винаги удряй където мишокът не гледа.“ Йеспер се направи, че отваря уста, за да пъхне нещо в нея. Войникът се ококори, охлаби хватката си около гърлото на Йеспер и се опита да хване ръката му. Издаде някакъв звук, пръхтене може би, или искаше да каже нещо. Не че имаше значение. Важното бе, че е отворил уста. С другата си ръка Йеспер строши стъкленицата в зъбите му. Гигантът отскочи назад. Острите стъкълца се бяха забили в устните му и по брадичката, течеше му кръв. Йеспер изтри трескаво ръка в ризата си. Дано не се беше порязал. Самата мисъл гъгрицата да навлезе през рана в тялото му, го изпълваше с див ужас. Само че нищо особено не се случи. Войникът само се ядоса още повече. Изръмжа, стисна Йеспер за раменете и го отлепи от пода. „Ох, светци, май ще ме довърши още тук, а другарчетата му ще духат супата.“ Стисна масивните ръце на гиганта в опит да се измъкне от хватката му. Онзи го разтърси. После се разкашля, големите му гърди се раздуха, разтърси Йеспер отново, по-слабо този път. И тогава Йеспер разбра — войникът не разтърсваше него, а просто се тресеше. Гърлено съскане изскочи от устата на гиганта, звук като от яйца, които чупиш в нагорещен тиган. Розова пяна изби по устата му, разпенена кръв и слюнка, която потече по брадичката му. Йеспер се дръпна колкото можа назад. Онзи издаде проточен стон. Пусна Йеспер и той заотстъпва панически, неспособен да откъсне поглед от гиганта. Войникът дишаше тежко, сгърчен, сетне се преви на две и струя розова жлъчка се разплиска по стената. — Пак не ме уцели — каза Йеспер, макар че не му беше до шеги. Самият той щеше всеки миг да повърне. Гигантът се килна настрани и падна на пода, неподвижен като отсечен дъб. Йеспер стоеше и зяпаше великанската му снага. А после дойде на себе си. Колко време беше изгубил? Хукна обратно към параклисите в края на палеца. Иней се появи с бърза крачка, преди още да е наближил вратата. Пропуснал беше срещата. Иней не би тръгнала да го търси, ако не смяташе, че е закъсал. — Йеспер, къде… — Пушката — прекъсна я той. Тя я свали от рамото си без повече приказки. Йеспер я грабна от ръцете й и хукна обратно към катедралата. Само да стигнеше до галерията горе… Вой на сирена. Абсурд, нямаше да успее. Щеше да провали приятелите си за пореден път. „Каква полза от стрелец без оръжие?“ Каква полза от Йеспер, ако не успееше сега? Щяха да си останат в капана на града. Щяха да ги хвърлят в затвора и най-вероятно да ги екзекутират. Кювей щеше да стане собственост на онзи, който предложи най-много пари. Парем щеше да се развилнее на воля, а всички гришани по света щяха да се превърнат в ценна плячка. Във Фйерда, на Скитащия остров, в Новий Зем. Зова щяха да изчезнат мобилизирани на военна служба, погълнати от проклетата дрога. Сирената виеше ли, виеше. Крясъци кънтяха в катедралата. Хората тичаха към централния вход, а скоро щяха да хукнат и към палеца в търсене на друг изход. „Всеки може да стреля, но не всеки може да се цели. — Гласът на майка му. — Ние сме зова. Ти и аз.“ Невъзможно. Дори не виждаше Кювей оттук… а никой, абсолютно никой не можеше да стреля иззад ъгъл. Но Йеспер познаваше добре разположението на катедралата. Знаеше, че от централната пътека между пейките до мястото на Кювей върху подиума изстрелът би бил по права линия. В ума си ясно виждаше второто копче на ризата му. „Невъзможно.“ Всеки куршум имаше само една траектория. Освен ако не го насочваш в движение. „Не всеки може да се цели.“ — Йеспер? — прошепна зад него Иней. Той вдигна пушката си. Обикновено оръжие, но той беше внесъл някои промени. Имаше само един патрон вътре — смесица от гума и восък. Нямаше да убие, но можеше да нарани сериозно. И точно това щеше да се случи, ако Йеспер не уцелеше — някой щеше да пострада. Ако не стреляше обаче, много хора щяха да пострадат. „Мамицата му! — помисли си той. — Ако не уцеля Кювей, дано поне извадя едното око на Ван Ек.“ Работил бе при оръжейници, сам си бе правил мунициите. Познаваше оръжията си по-добре и от правилата на рулетката. Съсредоточи се върху патрона, докато не усети и най-малките му частици. Може би и той беше такъв. Патрон в затвор, който с години чака някой да му даде посока. „Всеки може да стреля.“ — Иней — каза той, — ако ти е останала някоя молитва в резерв, сега е моментът да я кажеш. И стреля. Сякаш времето се забави. Усети отката на пушката, експлозивната инерция на куршума. Насочи волята си към восъчната капсулка и я придърпа наляво, докато гърмежът още звънтеше в ушите му. Усети как куршумът променя посоката си и се съсредоточи върху онова копче, второто от горе надолу, малко дървено кръгче, зашито с конец. „Това не е дарба, а проклятие.“ Само че, в интерес на истината, животът му беше пълен с благословии. Баща му. Майка му. Иней. Нина. Матиас, който го води през разкаляния канал. Каз… дори суровият Каз, с всичките си недостатъци, му беше дал дом и семейство при Утайките, без които Кетердам щеше да го глътне с все парцалите. И Вилан. Вилан, който беше разбрал преди него, че силата му също може да бъде благословия. — Какво направи? — попита Иней. Може би нищо. Може би невъзможното. Но пък Йеспер открай време си падаше по високите залози с нищожен шанс за успех. Вдигна рамене. — Каквото правя винаги. Стрелях. 
  37. Каз 
 


 Каз стоеше до Кювей, когато куршумът го уцели, и пръв му се притече на помощ. Тук-там из катедралата отекваха изстрели, вероятно паникьосани стражи натискаха спусъка, без да му мислят много. Коленичи до Кювей, прикри лявата си ръка и заби спринцовка в ръката му. Кръв имаше навсякъде. Йелен Радмакер беше паднал на подиума и крещеше, че е прострелян. Не беше прострелян. Каз се развика за лекар. Дребният плешив човечец стоеше като истукан до Вилан край подиума и се блещеше ужасе`н. Матиас го стисна за лакътя и го повлече към тях. Хората още се блъскаха към изхода. Равкийските войници се бяха счепкали с фйерданите, докато Щормхунд, Зоя и Женя бързаха да излязат от църквата. Членовете на Търговския съвет бяха обградили Ван Ек заедно с неколцина от градската. Подлецът никъде нямаше да иде. След миг Каз видя Иней и Йеспер да си пробиват път през тълпата, която задръстваше централната пътека. Огледа изтръпнал Иней. Имаше кръв тук-там по дрехите, очите й бяха зачервени и подути, но иначе изглеждаше добре. — Кювей… — каза тя. — В момента не можем да му помогнем — рече Каз. — Вилан! — възкликна Йеспер при вида на раните и синините му. — Светии, всичко това истинско ли е? — Аника и Кеег са го поступали. — Исках да е убедително — каза Вилан. — Възхищавам се на усърдието ти — рече Каз. — Йеспер, остани при Вилан. Ще искат да го разпитат. — Добре съм — каза Вилан, макар устната му да беше толкова подута, че трудно се разбираше какво говори. Каз кимна леко на Матиас, докато двама стражи слагаха Кювей на носилка. Вместо да си пробият път през навалицата в катедралата, поеха към кутрето на Гезен и изхода в края му. Матиас тръгна след тях, повлякъл лекаря. Не биваше да остават никакви съмнения относно смъртта на Кювей. Каз и Иней тръгнаха след тях, но под свода на арката Иней спря и погледна през рамо. Каз проследи погледа й до Ван Ек, обграден от разгневени съветници. Търговецът гледаше право към нея. Каз си спомни какво му бе казала Иней на моста Гоедмед. „Ще се видим пак, но само веднъж.“ Адамовата ябълка на Ван Ек подскачаше нервно, значи и той си мислеше за същото. Иней се поклони едва доловимо. Хукнаха по кутрето и влетяха в параклиса. Само че вратата към улицата и канала беше заключена, а тази зад тях се затвори с трясък. Пека Ролинс се облегна на нея в компанията на четирима от своите Грошове. — Точно навреме — подхвърли Каз. — Сигурно си предвидил и това, копеленце коварно. — Знаех, че този път няма да ме пуснеш толкова лесно. — Съвсем вярно — кимна Ролинс. — Когато дойде при мен да ми искаш пари, трябваше да те изкормя, и теб, и приятелите ти. И да си спестя куп неприятности. Глупаво постъпих тогава. — Ролинс започна да съблича сакото си. — Признавам, че не ти показах нужното уважение, хлапе, но сега ще се поправя. Поздравления. Ще те пребия до смърт със собствената ти тояжка и няма да съжалявам за изгубеното време. Иней извади ножовете си. — А, не, малката — вдигна ръка Ролинс. — Това е между мен и дребното парвеню. Каз кимна на Иней. — Прав е. Отдавна трябваше да си поговорим. Ролинс се засмя. Разкопча копчетата и нави ръкавите си. — Времето за приказки свърши, хлапе. Ти си млад, но аз размахвам юмруци отпреди да си се родил. Каз не помръдваше, подпрян на бастуна си. — Не ща да се бия с теб, Ролинс. Мисля да ти предложа сделка. — Ааа, честна сделка в Бартерната църква. Вече ми струваш много пари с дивотиите си и ми навлече куп неприятности. Не виждам какво можеш да ми предложиш, честно. А трябва да е нещо по-хубаво от удоволствието да те убия с голи ръце. — Става въпрос за келския принц. — Три етажа истински рай, най-доброто казино на Източната дъга. Какво, заложил си бомба? — Не, говорех за малкия келски принц — отвърна Каз. Ролинс замръзна. — Обича сладкиши, рижав е като татко си. И не се грижи много добре за играчките си. Каз бръкна в джоба на сакото си и извади малко плюшено лъвче. Жълтото беше избеляло, гривата — раздърпана… и изцапана с кал. Каз разтвори пръсти и лъвчето тупна на пода. Ролинс го гледаше втренчено. — Какво е това? — прошепна едва чуто той. А после, сякаш най-после дошъл на себе си, ревна: — Какво е това! — Знаеш какво е, Ролинс. Нали самият ти се похвали колко много си приличате с Ван Ек? Трудолюбиви мъже, които съграждат, за да оставят нещо след себе си. Но каква полза от всичко това, ако няма на кого да го оставиш? И аз логично се запитах за кого точно съграждаш ти. Ролинс стисна юмруци, мускулите по месестите му ръце се раздвижиха, двойната му гуша се разтресе. — Ще те убия, Брекер. Ще убия всичко, което обичаш. Сега беше ред на Каз да се разсмее. — Номерът е да не обичаш нищо, Ролинс. Заплашвай ме колкото искаш. Изкорми ме тук и сега. Но няма начин да намериш сина си, преди да е станало късно. Или искаш да ти го доставя на прага с прерязано гърло и в най-хубавото му костюмче? — Ти, нещастен канален боклук! — изръмжа Ролинс. — Какво искаш от мен, проклет да си? Каз усети как доброто му настроение си отива, как се открехва черната врата в сърцето му. — Искам да си спомниш. — Какво да си спомня? — Преди седем години измами две момчета от юга. Глупави селянчета. Взе ни под крилото си, спечели доверието ни, гощаваше ни с яхния заедно с фалшивата си съпруга и фалшивата си дъщеря. А после ни взе парите. Взе ни всичко… Не се сещаш? Защото далеч не сме били единствените, нали? По колко такива измами годишно организираш? Колко глупави гълъбчета си оскубал оттогава? — Нямаш право да… — започна гневно Пека, дишаше тежко и неравномерно, а очите му постоянно се свеждаха към плюшеното лъвче. — Спокойно. Момчето е живо. Засега. — Каз наблюдаваше втренчено лицето му. — Нека ти помогна. По онова време се подвизаваше под името Якоб Херцун. Назначи брат ми като куриер. Държеше кафене и въртеше търговия с акции оттам. — Срещу парка — реагира светкавично Пека. — Онзи с черешовите дървета. — Точно така. — Беше много отдавна, момче. — Ти ни отне всичко, озовахме се на улицата. А после умряхме. Всеки по свой начин. И само един от нас възкръсна. — И това ли е било през цялото време? Затова ли ме гледаш на кръв с тези твои очи на акула? — Пека поклати глава. — Били сте две гълъбчета и се е случило да ви оскубя. Ако не бях аз, щеше да е някой друг. Тъмната врата се отвори малко по-широко. Каз искаше да мине през нея. Винаги щеше да е половин човек. Йорди никога нямаше да се върне. Но ако не друго, поне Ролинс можеше да изпита от първа ръка чувството за пълна безпомощност, което бяха познали те. — Е, значи си извадил много лош късмет, че точно ти си се „случил“ — изсъска той. — Лош късмет и за теб, и за сина ти. — Блъфираш. Каз се усмихна. — Зарових сина ти — каза той бавно, с наслаждение. — Погребах го жив на две метра под земята в едно каменисто поле. Чувах го как плаче и вика татко си. „Тате, тате!“ По-сладък звук не бях чувал никога. — Каз… — обади се Иней пребледняла. Това нямаше да му прости. Ролинс се хвърли към него, сграбчи го за реверите и го блъсна силно в стената на параклиса. Каз не реагира. Ролинс се потеше като прасе, лицето му беше посиняло от отчаяние и страх. Каз го изпиваше с поглед. Искаше да запамети всяка секунда. — Кажи ми къде е той, Брекер. — Удари го отново в стената. — Кажи ми! — Най-обикновена размяна, Ролинс. Достатъчно е да кажеш на глас името на брат ми и синчето ти ще живее. — Брекер… — Кажи името на брат ми — повтори Каз. — Или да ти подскажа още малко? Покани ни в една къща на Зелверщраат. „Съпругата“ ти ни свири на пиано. Казваше се Маргит. Имаше куче със сребриста козина, а дъщеря ти се казваше Саския. С червена панделка на плитката. Виждаш ли? Аз си спомням. Помня всичко. Не е трудно. Ролинс го пусна, прокара пръсти през оредяващата си коса и започна да крачи из параклиса. — Две момчета — каза трескаво той, напрягайки паметта си. Завъртя се на пета към Каз и го посочи с пръст. — Спомних си. Две момчета от Лиж. Имахте пари в банката. Брат ти си мечтаеше да стане трейдър на ценни книжа, после да се захване с търговия и да натрупа богатство. Точно като всеки втори глупак, който слиза от ферибота в Кацата. — Точно така. Поредните двама идиоти, които да измамиш. А сега ми кажи името му. — Каз и… — Ролинс стисна с ръце главата си. Крачеше из параклиса, напред-назад, напред-назад, дишаше тежко, сякаш беше пробягал през целия град. — Каз и… — Обърна се да го погледне. — Мога да те направя богат, Брекер. — Сам мога да се направя богат. — Мога да ти поднеса Кацата на тепсия, да ти осигуря влияние, за което не си си мечтал. Каквото поискаш. — Върни брат ми от мъртвите. — Брат ти беше глупак и ти го знаеш! Беше като всеки друг мишок, който си мисли, че може да надхитри системата, и търси начин да забогатее набързо. Не можеш да измамиш честен човек, Брекер. Знаеш го! „Алчността е моето средство за давление.“ Беше научил този урок от Пека Ролинс и урокът беше добър. С Йорди наистина са били глупави. Може би един ден Каз щеше да му прости, че не е бил идеалният брат, когото обичаше толкова много. Сигурно би могъл да му прости един ден, че е бил поредното лековерно и наивно момче, което вярва, че хората са добри по принцип. Но на Ролинс нямаше да прости никога. — Кажи ми къде е той, Брекер! — изрева в лицето му Ролинс. — Къде е синът ми, казвай! — Как се казваше брат ми? Изречи името му както го правят илюзионистите на Източната дъга — като заклинание. Искаш си момчето? Какво право има синът ти да запази своя безценен приятен живот? С какво е по-различен от мен и брат ми? — Не знам как се е казвал брат ти. Не знам! Не помня! По онова време си създавах репутация. Реших да изкарам малко пари. Мислех, че двамата ще се помотаете още седмица в града, а после ще се върнете в провинцията. — Не е вярно. Изобщо не си се замислил какво ще стане с нас. — Моля те, Каз — прошепна Иней. — Не прави това. Не бъди такъв. Ролинс простена. — Умолявам те… — Сериозно? — Копеле гадно! Каз си погледна часовника. — Изгубихме толкова време в приказки, а малкото ти момченце се мъчи в мрака. Пека хвърли поглед към своите хора. Потри с ръце лицето си. После бавно и тежко, сякаш надмогвайки възраженията на всяко мускулче в тялото си, падна на колене. Каз видя как Лъвските грошове клатят глави. В Кацата слабостта не печелеше уважение, без значение колко е основателна. — Умолявам те, Брекер. Само него си имам. Позволи ми да отида при него. Позволи ми да го спася. Каз сведе поглед към Пека Ролинс, Якоб Херцун, коленичил най-после пред него, разплакан, зачервен, страдащ. „Тухла по тухла.“ Все беше някакво начало. — Синът ти е в южния ъгъл на полето Тармакер, на три километра западно от Апелброек. Отбелязал съм мястото с черно флагче. Ако тръгнеш веднага, ще стигнеш навреме. Пека скочи на крака и започна да раздава заповеди: — Тичай да кажеш на момчетата да приготвят конете. И ми намерете лекар. — Чумата… — Онзи, който е на повикване в Изумрудения дворец. Лично го измъкнете от болницата, ако трябва. — Заби пръст в гърдите на Каз. — Ще си платиш за това, Брекер. Ще плащаш дълго. Страданието ти няма да има край. Каз го погледна в очите. — Страданието е като всичко друго. Ако живееш с него достатъчно дълго, започваш да харесваш вкуса му. — Хайде — каза Ролинс и разтърси дръжката на заключената врата. — Къде е проклетият ключ? Един от Грошовете побърза да отключи, но Каз забеляза мигновената му неохота. Още тази нощ мълвата щеше да плъзне из Кацата — как Пека Ролинс е коленичил пред него. Пека също го знаеше. Явно обичаше сина си достатъчно, за да заложи на карта гордостта и репутацията си. Това все би трябвало да означава нещо, помисли си Каз. За някой друг сигурно би означавало. Вратата към улицата се отвори и онези излетяха навън. Иней седна тежко на пода и скри лице в шепи. — Ще стигне ли навреме? — За какво? — За да… — Тя вдигна рязко глава да го погледне. Тази изненада щеше да му липсва. — Не си го направил. Не си заровил детето. — Дори не съм го виждал. — Но лъвчето? — Предположих. Пека се гордее със своите Лъвски грошове. Хлапето сигурно има стотина плюшени лъвчета и голям дървен лъв, който да язди. — Как изобщо разбра, че има дете? — Сетих се в къщата на Ван Ек. Ролинс дрънкаше за наследството, което съграждал. Знаех, че има къща в провинцията и често отсъства от града. Дотогава смятах, че крие там любовницата си, но след всичките му приказки онази вечер се замислих. — А защо реши, че има син? А не дъщеря? И това ли беше предположение? — Нещо такова, но базирано на факти. Ролинс кръсти новото си казино „Келския принц“. На малко червенокосо момче, очевидно. А кое дете не обича сладкиши? Иней поклати глава. — Какво ще намери в полето? — Нищо. Скоро хората му ще докладват, че момчето е живо и здраво и се занимава с каквото там правят разглезените синчета, когато татковците им са далече. Но преди това Пека ще копае няколко часа, ще се върти в кръг и ще проклина и майчиното си мляко. Важното е друго — че няма да е тук, за да подкрепи твърденията на Ван Ек. Бързо ще се разчуе, че е напуснал града по спешност и е взел лекар със себе си. Иней го гледаше в очите и бързо нареждаше мозайката. — Местата, където се появи „болестта“. — Келския принц. Изумрудения дворец. Сладкия дюкян. Всичките са на Пека Ролинс. Ще ги затворят и ще бъдат под карантина със седмици. Нищо чудно властите да затворят и други негови заведения като предпазна мярка, ако сметнат, че заразата се разпространява от персонала му. Ще му трябва поне година да се възстанови финансово, може и по-дълго, ако паниката се проточи. Разбира се, ако Съветът реши, че е помогнал в учредяването на фалшивия консорциум, може и да не подновят лиценза на заведенията му. — Съдбата има план за всички нас — тихо каза Иней. — Но понякога има нужда от малко помощ. Иней се намръщи. — С Нина не избрахте ли четири места на Дъгите? За заразата? Каз подръпна маншетите си. — Четвъртото беше Менажерията. И тогава тя се усмихна. Очите й бяха зачервени, по бузите й имаше петна от някакъв прах. Усмивка, за която Каз би убил. Погледна си часовника. — Трябва да тръгваме. Още не е приключило. Подаде й ръка. В ръкавица. Иней издиша бавно и на пресекулки, после хвана ръката му и се надигна като дим над огън. Но не го пусна. — Ти показа милост, Каз. Беше по-добрият човек. Ето пак, търсеше почтеност там, където такава нямаше. — Иней, мога да убия сина на Пека само веднъж. — Бутна вратата с бастуна си. — Но сега той ще си представя смъртта му хиляди пъти. 
  38. Матиас 
 


 Матиас подтичваше край безжизненото тяло на Кювей. Двама стражи бяха качили момчето на носилка и сега го носеха на бърз ход към Бюрсканал под воя на сирената. Лекарят пъхтеше зад тях с развята академична роба. Стигнаха до доковете и лекарят хвана китката на Кювей. — Безсмислено е. Той няма пулс. Куршумът явно е пронизал сърцето му. „Само не му вдигай ризата“ — внуши му мълчаливо Матиас. Йеспер беше използвал патрон от гума и восък, който се беше пръснал при удара си в пълния с кръв и костни парченца мехур, пришит зад копчето на Кювей, спукал го бе и в резултат ризата на хлапето се бе напоила с кръв. Кръвта бяха взели от една касапница, но лекарят не би могъл да знае това. За всички в църквата Кювей Юл-Бо беше прострелян в сърцето и мъртъв. — По дяволите! — каза лекарят. — Къде е спешната лодка? И къде е доковият отговорник? Отговорите едва ли са трудни, помисли си Матиас. Отговорникът е напуснал поста си веднага, щом е чул сирената, а каналът бе задръстен от плавателни съдове, хората крещяха и блъскаха с гребла съседните лодки в опит да напуснат града, преди каналите да бъдат затворени и градът да ги е хванал в капана на чумата. — Насам, господине! — извика един мъж от рибарска лодка. — Ще ви откараме до болницата, ако искате. Лекарят не бързаше да приеме поканата. — Някой на борда показва ли признаци на инфекция? Рибарят посочи към жената в напреднала бременност, която лежеше под навес при кърмата. — Не, сър. Само двамата сме, здрави сме, но жена ми ражда. Добре ще е да имаме лекар на борда, в случай че не стигнем навреме до болницата. Лекарят прежълтя. — Аз не съм… не се занимавам с женски болежки. Пък и защо жената не ражда в дома си? — попита той с подозрение. „Изобщо не му пука дали Кювей ще оцелее — мрачно си помисли Матиас. — Гледа да спаси собствената си кожа.“ — Нямаме дом — каза мъжът. — Живеем на лодката. Лекарят хвърли поглед през рамо към множеството, което се изливаше в паника през вратите на катедралата. — Добре тогава. Ти ще останеш тук — каза той на Матиас. — Назначен съм за негов официален защитник — възрази Матиас. — Нямам право да се отделям от него. — Няма място за всички ви — каза рибарят. Стражите си размениха няколко думи, после единият каза: — Ще го натоварим на лодката, но после трябва да се явим в управлението. Има си протокол. Каз беше предрекъл, че стражите ще си намерят извинение да стоят далече от болниците, и се оказа прав. А и кой би могъл да ги вини, в крайна сметка. — Може да ни потрябва защита — възрази лекарят. — За кого бе? За един мъртвец? — повиши глас стражът. — За мен! Аз съм лекар, който пътува по време на чума! Стражът само сви рамене. — Има си протокол. Бременната жена простена от болка и стреснатият лекар се дръпна панически към перилото, като едва не събори едно ведро с риба. Добре, помисли си Матиас, този изглеждаше достатъчно гнуслив и страхлив да не се доближава до Нина и изкуствения й корем. Трудно му беше да не поглежда към нея, тревожеше се дали е добре. Стрелна я с поглед все пак и си отдъхна — явно беше повече от добре. Лицето й беше поруменяло, очите й грееха като изумруди. Така ставаше, когато черпеше от силата си, без значение откъде идва тя. „Противоестествена“ — припомни упоритият стар глас. „Красива“ — отвърна гласът, обадил се за пръв път в нощта, когато Матиас помогна на Йеспер и Кювей да избягат от Черното було. Беше нов глас, неуверен, но и силен. По-силен от всякога. Матиас кимна на рибаря. Роти му намигна и подръпна леко фалшивата си брада. После оттласна лодката от брега на канала и я насочи към течението. Наближиха моста Зенц и Матиас видя голямата баржа за напитки, паркирана под него. Беше широка и лодката на Роти остърга корпуса й на минаване. Роти и собственикът взеха да си крещят, а Нина нададе поредния вой, продължителен и толкова силен, че май се опитваше да надвика сирената. — Дишай дълбоко, жено — обади се откъм парапета лекарят. Матиас я стрелна предупредително с поглед. Можеха да фалшифицират бременност, но не и раждане. Така де. Макар Каз неведнъж да беше доказал, че за него невъзможни неща няма. Лекарят кресна на Матиас да му донесе чантата. Матиас се замота със закопчалките, извади скришом стетоскопа и го набута под купчина мрежи — в случай че лекарят реши да преслуша корема на Нина. Подаде му чантата. — Какво ви трябва? — попита той, застанал така, че да скрие от погледа на лекаря баржата за напитки, докато течеше размяната — тялото на Кювей се озова на широкия плавателен съд, а на негово място се появи труп, който бяха отмъкнали от моргата предната нощ. Веднага, щом Щормхунд измъкна Женя от църквата, двамата бяха отишли под моста, за да прекрои тя лицето на трупа и да повиши телесната му температура. Нещастникът трябваше да изглежда мъртъв от четвърт час, а не от няколко дни. — Успокоително — отвърна медикът. — Безопасно ли е да се дава на бременна жена? — За мен е. Собственикът на баржата за напитки кресна още няколко ругатни към Роти — Спехт съвсем очевидно се забавляваше, — а после рибарската лодка мина под моста и продължи с по-висока скорост по течението, измъкнала се от най-голямото задръстване. Матиас хвърли поглед през рамо и видя сенки да се движат зад щайгите с вино на баржата. Работата им още не беше приключила. — Къде отиваме! — излая лекарят. — Мислех, че отиваме към университетската клиника. — Каналът натам беше затворен — излъга Роти. — Тогава карай към болница „Гезендаал“ и не се мотай. Точно това беше идеята. Клиниката на университета беше по-близо, но „Гезендаал“ бе по-малка, с по-малоброен персонал и пълна с пациенти заради измислената чума, изобщо идеалното място да вкараш труп, без да привлечеш излишно внимание. Лодката спря при кея на болницата, санитари притичаха да помогнат на Нина и Роти, после и да изкарат носилката на брега. Щом стигнаха до вратите на болницата обаче, дежурната сестра хвърли един поглед на тялото върху носилката и попита: — Защо ни карате труп? — Такъв е протоколът! — развика се лекарят. — Имам си задължения. — Готвим се за епидемия. Нямаме излишни легла за мъртви хора. Занесете го при задния вход. Довечера гробарите ще го вдигнат оттам. Санитарите понесоха носилката в указаната посока и скоро се скриха от погледа. До утре тялото на един непознат щеше да е станало на пепел, а истинският Кювей щеше да продължи живота си, без постоянно да се оглежда през рамо. — Поне помогнете на тази жена, тя всеки момент ще… — Лекарят се огледа, но от Нина и Роти нямаше следа. — Вече влязоха — каза Матиас. — Но… Сестрата го изгледа недоволно. — Е, цял ден ли ще висите тук да се пречкате, или ще влезете вътре да помогнете малко? — Аз… нуждаят се от услугите ми другаде — измърмори лекарят и се направи, че не вижда високо вдигнатите вежди на сестрата. — Някои хора са толкова груби — продължи да мърмори той, обърнал гръб на болницата. Изтупваше старателно робата си. — Та аз съм учен от университета. Матиас се поклони дълбоко. — Благодаря ви, че се опитахте да спасите повереника ми. — А… ами, да. Вярно. Дал съм клетва да помагам и прочие. — Лекарят се озърна уплашено към къщите и заведенията, които вече заключваха вратите си и спускаха кепенците. — Наистина трябва да ида до… в клиниката. — Сигурен съм, че всички ще ви бъдат дълбоко благодарни за грижите — каза Матиас, убеден, че лекарят ще хукне право към вкъщи и ще се барикадира там. — Да, да — каза лекарят. — Довиждане и със здраве. И пое с бърза крачка по тясната уличка. Матиас се затича в обратната посока с усмивка на лицето. По план всички щяха да се съберат при моста Зенц. Щяха да събудят Кювей, а Матиас пак щеше да е с Нина и може би, може би хоризонтите им най-после щяха да се разширят отвъд утрешния ден. — Матиас Хелвар! — извика някой с глас висок и сърдит. Матиас се обърна. В средата на пустата улица стоеше момче. Младият дрюскеле с леденорусата коса, който се беше зверил насреща му с нескрита омраза по време на търга. Носеше сива униформа, а не черната на пълноправен офицер от ордена. От църквата ли го беше проследил? И колко точно беше видял? Едва ли беше на повече от четиринайсет. Ръката, с която стискаше пистолета, трепереше. — Обвинявам те в държавна измяна — каза момчето с пресеклив глас — срещу Фйерда и братята от ордена на дрюскеле. Матиас вдигна ръце. — Не съм въоръжен. — Ти си предател. Предал си родината и своя бог. — Не те познавам. — Убил си мои другари. При нападението срещу Ледения палат. — Не съм убил дрюскеле. — Спътниците ти са го направили. Ти си убиец. Унижил си командир Брум. — Как се казваш? — тихо попита Матиас. Това момче не искаше да нарани никого. — Няма значение. — Отскоро ли си в ордена? — От шест месеца — отвърна младежът и вирна брадичка. — Аз се присъединих още по-млад. Знам какво е там, какво ти набиват в главата. Но не си длъжен да правиш това. Момчето се тресеше от нерви. — Обвинявам те в държавна измяна — повтори то. — Виновен съм — каза Матиас. — Правил съм ужасни неща. И ако така искаш, ще се върна с теб в църквата още сега. Ще се изправя пред другарите и командирите ти, пък да видим какво ще каже законът. — Лъжеш. Даже им позволи да убият шуанското момче, което уж трябваше да защитаваш. Ти си предател и страхливец. Значи смяташе, че Кювей е мъртъв. Добре. — Ще дойда с теб. Давам ти дума. Няма нужда да се боиш от мен — каза Матиас и пристъпи крачка напред. — Стой на място! — Не се страхувай. Именно чрез страха те контролират. — „Ще намерим начин да променим мисленето им.“ Момчето беше в ордена само от половин година. Едва ли беше закоравяло достатъчно за толкова малко време. — В света има много неща, от които не е нужно да се страхуваш, достатъчно е само да отвориш очи. — Казах ти да не мърдаш. — Не искаш да ме нараниш. Знам го. Бях като теб навремето. — Аз изобщо не съм като теб — каза момчето, сините му очи хвърляха светкавици. Матиас виждаше гнева там, яростта. Познаваше тези чувства отлично. И въпреки това се изненада, когато чу изстрела. 
  39. Нина 
 


 Нина съблече роклята и махна тежкия гумен корем, стегнат върху туниката й, а Роти отлепи фалшивата брада и смъкна палтото си. Овързаха всичко това на стегнат пакет и Нина го метна в канала веднага щом се качиха на баржата за напитки, закотвена под моста Зенц. — Прав ти път — каза тя, когато дрехите и коремът потънаха под водата. — Да ти имам майчинския инстинкт — подхвърли Каз, излязъл иззад щайгите с вино. — Къде е Иней? — Добре съм — обади се Иней иззад него. — Но Кювей… — Пак кървиш — отбеляза Нина, докато минаваше заедно с тях зад натрупаните нависоко щайги. Трафикът по канала беше намалял значително, но нямаше смисъл да поемат излишни рискове. — Какво е станало с очите ти? — Бих те пратила да питаш Бялото острие, но… — Иней сви рамене. — Надявам се да е страдала. — Нина! — Какво? Не може и двете да сме милостиви и ведри. Намираха се в нещо като гнездо между щайгите с вино и каменната арка на моста. Носилката с тялото на Кювей лежеше върху маса, стъкмена от щайги. Женя инжектираше нещо в ръката му под погледите на Зоя и някакъв мъж, който трябваше да е Щормхунд, реши Нина. — Как е той? — попита тя. — И да има пулс, не го напипвам — отговори Женя. — Отровата е свършила своето. Твърде добре, може би. Според Женя отровата щяла да забави пулса и дишането му до степен Кювей да изглежда мъртъв. Само дето той наистина изглеждаше мъртъв. Нина си даваше сметка, че смъртта на Кювей би отстранила угрозата, надвиснала над света понастоящем, но знаеше също, че ако някой друг разкрие тайната на парем, Кювей би бил ключът към създаването на антидот. Бяха го измъкнали от Ледения палат с риск за живота си. А после бяха направили и невъзможното да му осигурят спокоен живот в Равка и възможност да продължи работата си под надзора на Гриша. Кювей беше тяхната надежда. Освен това беше момче, което заслужаваше да живее без мишена на гърба си. — Противоотровата? — попита Нина и погледна спринцовката в ръката на Женя. — Инжектира му втора доза — обади се Каз. Женя провери отново за пулс и дишане. Всички я наблюдаваха, затаили дъх. Тя поклати глава. — Зоя — каза Щормхунд с тон на човек, свикнал да раздава заповеди. Зоя въздъхна и нави ръкави. — Разкопчай му ризата. — Какво правите? — попита Каз, докато Женя разкопчаваше останалите копчета. Гърдите на Кювей бяха тесни, ребрата му се брояха, оплискани със свинската кръв от восъчния мехур. — Или ще събудя сърцето му, или ще го изпържа отвътре навън — каза Зоя. — Дръпнете се. Дръпнаха се, доколкото го позволяваше тясното пространство. — Тя какво точно има предвид? — обърна се Каз към Нина. — Не съм сигурна — призна тя. Зоя бе протегнала ръце напред, затворила очи. Въздухът изведнъж стана студен и влажен. Иней вдиша дълбоко. — Мирише на буря. Зоя отвори очи, събра ръце като за молитва и енергично разтърка длани. Нина усети как атмосферното налягане пада рязко, въздухът придоби металически вкус. — Май… май призовава светкавица. — Безопасно ли е? — попита Иней. — Ни най-малко — каза Щормхунд. — Преди правила ли го е? — попита Каз. — За тази цел? Виждал съм я да го прави два пъти. Свърши отлична работа. Единият път. Гласът му й беше познат отнякъде и Нина реши, че със сигурност са се срещали и преди. — Готови? — попита Зоя. Женя натика парче плат, сгънато няколко пъти, между зъбите на Кювей и отстъпи назад. Нина потръпна, разбрала какво е предназначението на нагънатия плат — момчето да не си отхапе езика. — Искрено се надявам да не сгреши — измърмори Нина. — Кювей би се надявал на същото, ако беше в съзнание — рече Каз. — Не е лесно — обади се Щормхунд. — Светкавиците се контролират трудно. Истината е, че Зоя рискува и собствения си живот. — Не останах с впечатлението, че е жертвоготовна — подхвърли Каз. — Значи те чака изненада — отвърнаха в хор Нина и Щормхунд. Ето пак — онова зловещо усещане, че се познават отнякъде. Роти стискаше очи, за да не гледа. Иней мърдаше устни, несъмнено в молитва. Бледо синкаво сияние припука между дланите на Зоя. Тя си пое дълбоко дъх и удари гърдите на Кювей. Цялото му тяло се изви на дъга, толкова рязко, че е чудо как гръбнакът му не се счупи. После тялото се стовари отново на носилката. Очите му не се отвориха. Гърдите му не се раздвижиха. Женя провери за пулс. — Нищо. Зоя свъси вежди и плесна отново с длани. По съвършеното й чело избиваха капчици пот. — Напълно ли сме сигурни, че го искаме жив? Никой не й отговори, а тя продължи да трие длани и въздухът между тях бавно посиня. — Каква изобщо е целта на това упражнение? — попита Иней. — От шока сърцето му би трябвало да влезе в ритъм — отговори Женя. — А топлината би следвало да ускори разграждането на отровата. — Или да го убие — рече Каз. — Или да го убие — призна Женя. — Сега — каза решително Зоя. Нина не беше сигурна дали Зоя толкова държи да върне Кювей към живот, или просто мрази да губи. Зоя плесна с отворени длани гърдите на Кювей. Тялото му се изви като млада клонка под напора на немилостив вятър, после се срина отново на носилката. Кювей ахна и рязко отвори очи. Понечи да се надигне и да изплюе парчето плат. — Слава на светците! — каза Нина. — Слава на мен — поправи я Зоя. Женя пристъпи към носилката и Кювей се ококори в пристъп на паника. — Шшш — каза Нина и побърза да се приближи. Кювей познаваше Женя и Зоя само като членове на равкийската делегация. Имаше нужда да види приятелско лице. — Всичко е наред. Жив си. И в безопасност. Иней застана до нея, извади парчето плат от устата му и приглади косата му назад. — В безопасност си — повтори тя. — Търгът… — Свърши. — Шуаните? Ужас се четеше в златните му очи и Нина си даде сметка колко уплашен е бил. — Видяха те как умря — успокои го Нина. — Всички видяха. Представители на всички държави видяха как те прострелват в сърцето. Лекарят и персоналът в болницата ще потвърдят смъртта ти. — Тялото… — Довечера гробарите ще го приберат — рече Каз. — Свърши се. Кювей се отпусна на носилката, скри с лакът очите си и избухна в сълзи. Нина го погали нежно. — Знам какво ти е, хлапе. Зоя сложи ръце на кръста си. — Някой няма ли да ми благодари, както и на Женя, в този ред на мисли, за малкото чудо, което сътворихме? — Благодаря ви, че едва не убихте, а после съживихте най-ценния заложник на света, за да го използвате оттук насетне за своите си цели — рече Каз. — А сега тръгвайте. Улиците са пусти, а вие трябва да стигнете до промишления квартал. Зоя присви красивите си сини очи. — Що не ни дойдеш на гости в Равка, Брекер. Хем ще те научим на маниери. — Ще го имам предвид. Когато ме изгорят на Жетварската баржа, категорично бих искал хората да ме запомнят като вежлив. — Ти ще дойдеш с нас, Нина, нали? — настоя Женя. Нина поклати глава. — Имаме да довършим някои неща, а и Кювей е твърде слаб да върви. Зоя стисна устни. — Само не забравяй кому си вярна. — И с тези думи се прехвърли на кея, последвана от Женя и Щормхунд. Каперът се обърна към баржата и погледна право към Нина. Очите му бяха със странен цвят, а чертите на лицето му не си пасваха добре. — В случай че се колебаеш, знай, че ти и твоят фйердански приятел сте добре дошли в Равка. Можем само да гадаем с още колко парем разполагат шуаните и колко войници кергууд са създали. Втора армия има нужда от талантите ти. Нина се поколеба. — Аз не… Не съм каквато бях. — Ти си воин — твърдо каза Зоя. — И Гриша. Ще се радваме да дойдеш при нас. Нина зяпна невярващо. Зоя да похвали някого? — Равка ви благодари за усилията — каза Щормхунд на сбогуване. — Короната също. Махна веднъж. В светлината на късния следобед и слънцето, което грееше в гърба му, изведнъж й заприлича не толкова на капер, колкото на… Е, това беше невъзможно и глупаво, разбира се. — Трябва да се върна в църквата — рече Каз. — Не знам как ще постъпи Съветът с Вилан. — Върви — каза Нина. — Ние ще изчакаме тук Матиас. — Отваряйте си очите — предупреди я Каз. — Матиас да не се показва до мръкване. После знаете къде да идете. Прехвърли се на кея и тръгна към Бартерната църква. Нина не знаеше как ще подейства виното на Кювей, затова му даде да пие вода и му заръча да си почива. — Страх ме е да затворя очи — призна той. Нина току поглеждаше към улицата над ръба на канала. — Матиас много се забави. Дали лекарят не му е създал грижи? Но после го видя да крачи към нея през празния площад и да маха за поздрав. Скочи на кея, хукна към него и се хвърли в обятията му. — Друсйе — прошепна той в косата й. — Добре си. — Добре съм, я. А ти защо се забави толкова? — Мислех, че никога няма да те намеря в бурята. Нина се дръпна да го погледне. — Да не си спрял в някоя кръчма по пътя? Матиас обхвана с ръка брадичката й. — Не — каза той, а после я целуна. — Матиас! — Зле ли се справих? — Не, справи се великолепно. Но обикновено аз налитам да те целувам. — Трябва да променим това — каза той, после отпусна тежестта си в ръцете й. — Матиас? — Няма нищо. Имах нужда да те видя още веднъж. — Матиас… о, светци! — Сакото, което той държеше сгънато в ръка, падна и Нина видя огнестрелната рана в стомаха му. Ризата му беше напоена с кръв. — Помощ! — писна тя. — Някой да помогне! Но улиците бяха празни. Вратите — залостени. Прозорците — затворени. — Иней! — извика тя. Беше твърде тежък. Нина се отпусна заедно с него на паветата, положи нежно главата му в скута си. Иней тичаше към тях. — Какво е станало? — попита тя. — Прострелян е. О, светци, Матиас, кой ти стори това? Имаха толкова много врагове. — Няма значение — каза той. Дишането му беше накъсано, странно. — Исках да те видя още веднъж. Да ти кажа… — Доведи Кювей — каза Нина на Иней. — Или Каз. Той има парем. Донеси ми парем, Иней. Мога да го спася. Мога да го оправя. Можеше ли? Дори да вземеше дрогата, щеше ли силата й да се върне каквато беше преди? Но можеше да опита. Трябваше да опита. Матиас стисна ръката й с неочаквана сила. Ръцете и на двама им бяха мокри от кръвта му. — Не, Нина. — Ще се преборя пак. Ще те изцеля, а после ще се преборя отново. — Не си струва рискът. — Всеки риск си струва! — каза тя. — Матиас… — Трябва да спасиш другите. — Кои други? — попита отчаяно тя. — Другите дрюскеле. Закълни се, че ще се опиташ да им помогнеш да прогледнат. — Ще идем заедно, Матиас. Ще бъдем шпиони. Женя ще ни прекрои и ще идем заедно във Фйерда. А аз ще нося грозни плетени жилетки. — Върни се у дома в Равка, Нина. Там ще си свободна, както ти приляга. И ще бъдеш боец както винаги. Само бъди милостива към моите хора. Все трябва да има фйердани, които си струва да спасиш. Обещай ми. — Обещавам — промълви тя, повече ридание, отколкото дума. — Създаден съм да те пазя. Дори в смъртта ще намеря начин. — Стисна по-силно ръката й. — Погреби ме, за да ида при Дйел. Погреби ме, за да пусна корени и да последвам водата на север. — Обещавам, Матиас. Обещавам да те заведа у дома. — Нина — каза той и притисна ръката й към сърцето си. — Аз вече съм си у дома. Светлината в очите му угасна. Гърдите му утихнаха под дланта й. Нина изпищя, вой, изтръгнал се от черния кладенец, където сърцето й биеше допреди миг. Потърси трескаво пулса му, светлината и силата, които го правеха Матиас. „Ако още имах силата си. Ако никога не бях вземала парем. Ако сега имах парем.“ Усети реката около себе си, черните води на скръбта. Пресегна се в студеното. Гърдите на Матиас се надигнаха, тялото му потрепна. — Върни се при мен — прошепна тя. — Върни се. Можеше да го направи. Можеше да му даде нов живот, роден от дълбоката вода. Той не беше обикновен човек. Беше Матиас, нейният храбър фйерданец. — Върни се! — настоя тя. Той вдиша. Клепачите му трепнаха и се отвориха. Очите му грееха черни. — Матиас — прошепна тя. — Кажи името ми. — Нина. Гласът му, красивият му глас. Същият беше. Нина стисна силно ръката му, търсеше своя Матиас в черния поглед. Но очите на нейния Матиас бяха светли и чисти, с цвета на северен лед. Не такива… Иней бе коленичила до нея. — Пусни го, Нина. — Не мога. Иней я прегърна през раменете. — Пусни го да иде при своя бог. — Той трябва да е тук, с мен. Нина погали студената му буза. Сигурно имаш начин да промени това, да оправи нещата. Заедно бяха постигали и невъзможното. — Ще се срещнете в следващия живот — каза Иней. — Но само ако преминеш през болката в този. Бяха сродни души, бойци, обречени да се бият от двете страни на барикадата, да се открият един друг и да се изгубят твърде бързо. Нина не можеше да го задържи тук. Не и такъв. — До следващия живот тогава — прошепна тя. — Върви. — Очите му се затвориха отново. — Фарвел — каза тя на фйердански. — Сбогом. И нека Дйел те пази, докато не се съберем отново. 
  40. Матиас 
 


 Матиас сънуваше отново. Сънуваше нея. Бурята вилнееше наоколо, поглъщаше гласа й. Но на сърцето му беше леко. Знаеше, незнайно откъде, че тя ще оцелее, ще намери заслон от студа. А той — той отново беше на леда и чуваше воя на вълците. Само че този път те го приветстваха с добре дошъл у дома. 
  41. Вилан 
 


 Вилан седеше между Алис и Йеспер на една от предните пейки в църквата. Равкийците, шуаните и фйерданите се бяха сбили и няколко войници бяха пострадали в мелето, беше извадено рамото на фйерданския посланик. Отвсякъде заплашваха на висок глас с търговски санкции и възмездие. Но поне засега редът се беше възстановил донякъде. Повечето публика, стекла се за търга, отдавна се беше изнесла на бегом, а по-упоритите бяха изгонени от градската стража. Шуаните си бяха тръгнали демонстративно със заплахи за военни действия заради смъртта на свой сънародник. Фйерданите се бяха изнесли целокупно към кметството с настояване Матиас Хелвар да бъде намерен и арестуван, но оттам ги уведомили, че заради чумата всички публични събирания са забранени. Или трябвало да се върнат незабавно в посолството си, или рискували да ги отстранят със сила от улиците. Хората бяха масово насинени, някои бяха получили мозъчно сътресение, а една жена си беше счупила лошо ръката, съборена от тълпата по време на масовото бягство от катедралата. Но пострадалите едва ли бяха потърсили помощ в клиниките и болниците — никой не искаше да се зарази сега, когато чумата се разпространяваше из Кацата. Само търговиите от Съвета и неколцина стражи бяха останали при олтара и спореха с тихи гласове, които на моменти се извисяваха истерично. Вилан, Йеспер, Алис и камериерката й бяха обградени плътно от стражи и Вилан се надяваше, че Каз е знаел какво прави, когато настоя да останат в църквата. Самият той нямаше представа дали стражата е там да го защити, или да го държи под око, а Йеспер явно си задаваше същия въпрос, защото барабанеше с пръсти по коленете си. На всичкото отгоре, от побоя го болеше цялото тяло — ребрата му протестираха при всяко вдишване, а главата му беше като барабан в ръцете на ентусиазиран перкусионист. Градът беше на крачка от масови размирици, репутацията му беше съсипана, самият Вилан беше окървавен и раздърпан, но въпреки това трудно сдържаше усмивката си. — Ти пък какво се хилиш? — попита Йеспер. Вилан стрелна с поглед Алис и му прошепна: — Успяхме. Знам, че Каз си имаше свои причини да спретне тази гигантска измама, но истината е, че току-що предотвратихме война. Ако равкийците бяха спечелили наддаването, Шу Хан и Фйерда щяха да измислят някакъв претекст да нападнат Равка, за да пипнат Кювей. Сега Кювей щеше да е в безопасност, а ако след време някой друг създадеше парем, равкийците вече щяха да работят по противоотровата. — Сигурно — каза Йеспер и се ухили на свой ред. — Какво е един малък международен скандал между приятели? — Кеег май ми е счупил носа. — Язък, че Женя го направи толкова хубав. Вилан се поколеба. — Ти върви, ако искаш. Сигурно се тревожиш за баща си. Йеспер погледна към стражите. — Не мисля, че новите ни приятелчета ще ме пуснат току-така, пък и не искам да заведа никого при него. А и Вилан беше чул Каз да казва на Йеспер да остане в църквата. Алис поглади корема си. — Гладна съм — каза тя и погледна към съветниците, които още се караха. — Кога ще ни пуснат да си ходим, как мислите? Млад мъж мина на бегом по пътеката между пейките и връчи наръч документи на Йелен Радмакер. Документите бяха с бледозеления печат на банка „Геменс“ и вероятно показваха, че всички пари на Търговския съвет са били пренасочени от фалшивия консорциум за юрда към една от шуанските сметки. — Това е лудост! — развика се Ван Ек. — Не е възможно да приемате тези дивотии за чиста монета! Вилан се надигна да погледне, но болката в ребрата го преряза с подновена сила. Йеспер посегна да го подкрепи. Но близо до подиума Вилан видя нещо, което прогони всяка мисъл за болежки от главата му — офицер от градската слагаше белезници на баща му, който се мяташе като риба на сухо. — Това е дело на Брекер — викаше Ван Ек. — Той е учредил фонда. Намерете фермера. Намерете Пека Ролинс. Те ще ви кажат. — Не се излагай повече — прошепна свирепо Радмакер. — Овладей се, за бога, заради семейството си поне. — Да се овладея? Та вие ме оковахте! — Успокой се, човече. Ще те заведат в кметството и ще останеш там, докато ти предявят обвинения. А щом си платиш гаранцията… — Гаранция? Аз съм член на Съвета на търговиите. Моята дума… — Не струва нищо! — тросна се Радмакер, а Карл Драйден настръхна като териер, видял катерица. Досущ, като кучето на Алис, помисли си Вилан. — Радвай се, че те пращаме в кметството, а не в Адската порта. Седемдесет милиона крюге от парите на Съвета са изчезнали яко дим. Керч стана за посмешище. Имаш ли представа какви щети ни нанесе днес? Йеспер въздъхна. — Ние вършим цялата работа, а кой обира лаврите? — Какво става? — попита Алис и посегна да хване Вилан за ръката. — Ян защо има неприятности? Дожаля му за нея. Беше сладка и глупава и единствената й грешка е била да се омъжи за човек, избран от семейството й. По всичко личеше, че Ван Ек ще бъде обвинен не просто в измама, а и в държавна измяна. Да подпишеш съзнателно фалшив договор с цел манипулация на пазара беше не просто незаконно, а се смяташе за богохулство, пряка намеса в делата на Гезен, и законът предвиждаше сурови наказания. Ако го обявят за виновен, баща му щеше да загуби правото да притежава собственост и да управлява търговски дружества. Цялото му богатство щеше да премине в ръцете на Алис и неродения му наследник. Вилан не беше сигурен, че Алис е в състояние да поеме такава отговорност на крехките си плещи. Стисна ръката й. — Всичко ще бъде наред — каза той. — Обещавам ти. — И говореше сериозно. Щяха да намерят добър адвокат или счетоводител, който да помага на Алис при управлението на търговската империя. Каз познаваше всички измамници в Кетердам, значи знаеше и кои са честните професионалисти — за да ги избягва, ако не друго. — Дали ще пуснат Ян да се прибере довечера? — попита Алис с насълзени очи. — Не знам — призна Вилан. — Но ти ще се прибереш, нали? — Аз… — Стой далеч от нея! — изсъска Ван Ек, докато стражите го смъкваха от подиума. — Алис, не го слушай. Иди при Смеет да събере пари за гаранцията. Трябва да отидеш… — Не мисля, че Алис ще е в състояние да ти съдейства — обади се Каз. Стоеше на пътеката, облегнал ръце на бастуна с вранската глава. — Брекер, дребен бандит такъв! Да не мислиш, че сме приключили? — Ван Ек изправи гръб в опит да си възвърне някакво достойнство. — Утре ще съм излязъл под гаранция и ще направя всичко по силите си да изясня нещата. Все има начин да те свържа с фонда на Ритвелд и точно това ще направя. Кълна се. Вилан усети как Йеспер се напряга до него. Колм Фейхи беше единствената връзка. — Кълни се, щом искаш — отвърна Каз. — Дай тържествен обет. Вече всички знаем колко струва думата ти. Но вероятно ще откриеш, че ресурсите ти са ограничени. Изпълнителят на завещанието ти ще поеме управлението на всички твои фондове, а не знам колко пари ще е склонен да задели Вилан за адвокати. Нито за гаранцията ти, в този ред на мисли. Ван Ек се изсмя горчиво. — Отписах го завещанието си веднага, щом Алис зачена. Вилан няма да види и пени от парите ми. Членовете на Съвета се разшумяха. — Сигурен ли си? — попита Каз. — Вилан ми каза, че сте се сдобрили. Преди тази грозна история, разбира се. — Завещанието ми е съвсем ясно. Държа копие във… — Ван Ек млъкна по средата на изречението и лицето му се сгърчи в ужас, — … в сейфа — довърши той шепнешком. Миг по-късно Вилан разбра. Спехт беше фалшифицирал писмо до корабния капитан с почерка на баща му… Защо да не е фалшифицирал и нещо друго? „Добрият крадец може и да остави нещо след себе си при нужда, а не само да присвоява.“ Онази нощ, когато влязоха в кабинета на Ван Ек, не е било само за да откраднат печата. Каз е разменил завещанието с фалшификат. Сети се за друга негова реплика от онази паметна нощ: „Даваш ли си сметка, че крадем от твоите пари?“ Говорел е съвсем буквално. — Има и друго копие — каза Ван Ек. — Моят адвокат… — Корнелис Смеет? — вдигна вежда Каз. — Чудех се дали развъжда онези свои кучета пазачи. Интересно нещо е това — да обучиш куче на пълно подчинение. Понякога животинките стават твърде послушни. Ако питаш мен, за предпочитане е да не пречупваш докрай дивото в тях. „Трябва да играеш на много фронтове, за да спечелиш играта.“ Откога е планирал Каз да му върне империята на Ван Ек? — Не — каза Ван Ек, като клатеше глава. — Не. — А после се отърси от пазачите си с неочаквана сила. — Не може да дадеш на този кретен контрол върху империята ми! — разкрещя се той, като сочеше към Вилан с окованите си ръце. — Дори да исках той да ме наследи, не е компетентен. Не може да чете, най-елементарно изречение не може да навърже. Той е малоумен, недорасъл идиот. Вилан видя ужаса, изопнал лицата на съветниците. Ето този кошмар го беше навестявал безброй пъти като дете — как разкриват пред всички недъга му. — Ван Ек! — ревна Радмакер. — Как можеш да говориш такива неща за собствената си кръв? Ван Ек се разсмя дивашки. — Това поне мога да го докажа! Дайте му да прочете нещо. Хайде, Вилан, покажи им какъв велик бизнесмен ще станеш. Радмакер сложи ръка на рамото на момчето. — Няма нужда да правиш каквото и да било, синко. Той съвсем е полудял. Но Вилан кривна глава настрани, споходен от смътна идея. — Няма проблем, господин Радмакер — каза той. — Ако така ще сложим край на тази грозна история, ще угодя на баща си. Всъщност, ако имате подръка формуляр за пълномощно, мога още сега да го подпиша и да се заема с финансирането на защитата му. Хората на подиума се разшумяха, после извадиха папката с документите за договора на Кювей. Вилан погледна Йеспер в очите. Дали стрелецът разбираше какво е намислил? — Тези бяха подготвени за Кювей Юл-Бо — каза Драйден. — Но не са попълнени. Трябва да има и пълномощно. Връчи папката на Вилан, но Йеспер побърза да я вземе и разлисти документите в нея. — Той да го прочете! — кресна Ван Ек. — Не другото момче! — Ако питаш мен, първата ти инвестиция трябва да е в намордник — промърмори Йеспер. После връчи един лист на Вилан. Можеше да е написано какво ли не. Вилан виждаше думите, разпознаваше формите им, но нямаше представа какво означават. Затова пък чуваше мелодията в главата си, онзи трик за запаметяване, който беше използвал като дете… чуваше гласа на Йеспер, който чете на глас пълномощното в „Света Хилде“. Видя бледосинята врата, усети аромата на цъфтяща глициния. Изкашля се и се престори, че плъзга поглед по страницата. — „Този документ, под всевиждащия поглед на Гезен и в съгласие с човешките закони, приети и спазвани от съдилищата на Керч и неговия Съвет на търговците, удостоверява прехвърлянето на правото за разпореждане с цялата собственост, движима и недвижима, на…“ — Спря. — Тук ще трябва да впишем имената си, предполагам. „На Ян ван Ек към Вилан ван Ек, която той да управлява по свое усмотрение, докато Ян ван Ек не бъде обявен за способен да управлява отново собствените си дела.“ Има ли нужда да продължавам? Ван Ек го зяпаше с провиснала уста. Търговците клатеха глави. — Ни най-малко, младежо — отвърна Радмакер. — Вече ти се събра достатъчно. — Погледна към Ван Ек и в очите му се четеше най-вече жал. — Отведете го в кметството. Може би ще е добре да го прегледа лекар. Нещо лошо се е случило с ума му. — Това е номер — каза Ван Ек. — Поредният номер на Брекер. — Откъсна се от пазачите си и хукна към Вилан, но Йеспер застана на пътя му, сграбчи го за раменете и го спря на една ръка разстояние пред себе си. — Ще унищожиш всичко, което съм създал, което са създали баща ми и неговият баща. Ти… Йеспер се наведе към него и прошепна нещо в ухото му — така, че само Ван Ек да го чуе: — Аз ще му чета. — Има прекрасен баритон — добави Вилан, а после стражите повлякоха баща му по пътеката между пейките. — Няма да ви се размине! — крещеше Ван Ек. — Вече ти разкрих спатиите, Брекер. Умът ми е по-остър от… — Можеш да точиш острието на нож колкото си искаш — рече Каз и тръгна към тях. — Но в крайна сметка всичко зависи от качеството на метала. Ван Ек ревеше: — Това може изобщо да не е Вилан! Той носи лицето на друго момче! Не разбирате… Търговците тръгнаха към изхода сащисани. — Откачил е — клатеше глава Драйден. — Трябваше да се сетим, че не е с ума си, когато се съюзи с онзи негодник Пека Ролинс. Вилан върна пълномощното на Радмакер. — Предпочитам да не го правим сега, ако сте съгласен. Потресен съм от случилото се. — Разбира се. Ще вземем завещанието от Смеет и ще пратим всички необходими документи на домашния ви адрес. — Домашният ми адрес? — Няма ли да се върнете на Гелдщраат? — Ами… — О, ще се върне — обади се Йеспер. — Не разбирам — каза Алис, а камериерката я галеше успокоително по ръката. — Ян арестуван ли е? — Алис — рече Каз, — искаш ли да поостанеш в провинцията, докато всичко тук се изясни? Далече от чумата. Може би в хубавата езерна къща, за която спомена. Лицето на Алис грейна, но после тя се поколеба. — Дали е редно, как мислите? Да изоставя така съпруга си в труден момент? — Длъжна си да го направиш — отвърна Каз. — Така де, трябва да мислиш най-вече за бебето. Йеспер кимна велемъдро. — Чист селски въздух, безкрайни полета, където да… да се разхождаш. Аз отраснах във ферма. Затова съм толкова висок. Алис свъси вежди. — Твърде висок. — Фермата беше много голяма. — И ще продължиш уроците по музика — добави Вилан. Сега вече очите на Алис грейнаха. — С господин Бажан? — Страните й поруменяха, тя прехапа устна. — Може би така ще е най-добре. За бебето. 
  42. Йеспер 
 


 Вървяха заедно към къщата на Ван Ек под спускащия се вечерен здрач — Каз си помагаше с бастуна, Алис се подпираше на ръката на камериерката си. Улиците пустееха зловещо. От време на време виждаха по някой страж от градската и Йеспер затаяваше дъх, убеден, че проблемите им ще започнат на нова сметка. Сега обаче, когато Ван Ек и Пека Ролинс бяха дискредитирани напълно, градската стража беше насочила вниманието си другаде, а покрай фалшивите проявления на чумата в Кацата бандите си имаха достатъчно грижи. По всичко личеше, че гражданите на Кетердам, тези, които зачитаха закона, и другите, които живееха от нарушаването му, бяха заети със себе си и нямаха време за Йеспер и неговите приятели. Но всичко това не беше от голямо значение за него. Мислеше единствено за баща си, дали е добре. Идеше му да хукне към пекарната, но имаше опасност, макар и минимална, да го проследят, а такъв риск Йеспер не можеше да поеме. Напрежението събуждаше познатия сърбеж, но поне засега се търпеше. Може би защото бе използвал силата си. Или защото битката го беше разтоварила. Твърде рано беше да прави анализи, но поне тази нощ можеше да си обещае, че няма да върши глупости. Щеше да седне в някоя стая и да изцеди всички цветове от килима или ще се упражнява в стрелба, или в краен случай ще накара Вилан да го върже за някой стол. Искаше да знае какво следва. Искаше да е част от това. Въпреки скандала, съсипал репутацията на Ван Ек, в прозорците на къщата му светеше, а прислугата посрещна радостно Алис и младия господин Вилан. Минаха през някаква голяма стая — очевидно трапезария, но без масата и с огромна дупка на тавана. През дупката се виждаше стаята на горния етаж, цялата облицована с хубава ламперия. Йеспер поклати глава. — Наистина трябва повече да си пазиш нещата. Вилан направи опит да се усмихне, но си личеше, че нервите му са опънати до скъсване. Минаваше от стая в стая, докосваше някоя мебел или място на стената, после продължаваше нататък. А и побоят не му се отразяваше добре. Изпратили бяха за лекар от университета, но едва ли скоро щеше да се освободи някой. Влязоха в музикалната стая и Вилан най-после спря за повече от миг. Прокара ръка по капака на пианото. — Само в тази стая съм бил щастлив. — Е, сега цялата къща е на твое разположение. — Чувствам се като натрапник. Очаквам всеки миг баща ми да нахлуе през вратата и да ме изгони. — Като подпечатат документите, ще стане по-добре. По-сигурно. — Йеспер се ухили. — Обаче направо им разказа играта в църквата, честно. — Бях уплашен до смърт. И още съм уплашен. — Сведе поглед към клавишите и изсвири нежен акорд. Как изобщо е могъл да обърква Кювей с Вилан, чудеше се Йеспер. Ръцете им изобщо не си приличаха, формата на пръстите, на кокалчетата. — Йес — каза Вилан, — ти сериозен ли беше, когато каза онова на баща ми? Ще останеш ли с мен? Ще ми помагаш ли? Йеспер облегна лакти на пианото. — Да видим. Дали искам да живея в голяма къща, да ми прислужват и да си прекарвам времето с начинаещ експерт по взривовете, който свири на онази ужасна флейта? Все ще го преглътна някак. — После го измери с поглед, от върха на рижите къдрици до пръстите на краката и обратно. — Но таксата ми е много висока. Вилан се изчерви. Прекрасен нюанс на розовото. — Е, да се надяваме, че лекарят ще дойде скоро да ми оправи ребрата — каза той и тръгна към преддверието. — Аха? — Аха — каза Вилан и хвърли поглед през рамо. Страните му бяха алени като черешки. — Бих искал да платя нещо в аванс. Йеспер избухна в смях. Не помнеше откога не се е чувствал толкова добре. При това никой не стреляше по него. Готвачката им приготви сандвичи за вечеря и Алис се оттегли в стаите си. Останалите седяха на стъпалата към задната градина, гледаха как слънцето залязва над необичайно пустия Гелдканал и чакаха. Само лодките на градската стража, на пожарникарите и по някоя малка лекарска лодка раздвижваха водите на канала и оставяха след себе си широки непрекъснати следи. Никой нямаше апетит. Бяха на нокти, чакаха да се мръкне. Бяха ли се измъкнали другите? Всичко по план ли беше протекло? Оставаше още толкова много работа. Каз не помръдваше, но Йеспер долавяше напрежението в него като гърмяща змия, преди да удари. Йеспер усети как надеждите му се отливат, смазани от тревогите за баща му. Обиколи няколко пъти къщата, после и градините, дивеше се на прекрасната дупка в кабинета на Ван Ек. Откога слънцето залязваше толкова дълго? Можеше да си повтаря до припадък, че баща му е добре, но нямаше да го повярва, докато не видеше обветреното лице на Колм Фейхи. Накрая все пак се стъмни и един час след залез-слънце голямата баржа за напитки се плъзна към кея пред елегантната къща за лодки на Ван Ек. — Успели са! — извика радостно Вилан. Каз издиша тихо. Йеспер грабна фенер и бутилката с шампанско, която бяха оставили в кофа с лед да се охлажда. Хукнаха през градината, отвориха вратата и нахлуха в къщата за лодки. Поздравленията замряха на устните им. Иней и Роти помагаха на Кювей да слезе от баржата. Шуанецът едва се държеше на крака, а гърдите му под разкопчаната риза още бяха оплескани със свинска кръв. Колм седеше на баржата с провиснали рамене и изглеждаше уморен до смърт, луничавото му лице бе изопнато от тъга. Изправи се бавно и се прехвърли на кея. Прегърна силно Йеспер и каза: — Добре си. Добре си. Нина остана на баржата, отпуснала глава върху гърдите на Матиас. Бяха го положили до нея, със затворени очи и пепеляво лице. Йеспер погледна въпросително Иней. Лицето й беше подуто от плач. Тя само поклати глава. — Как? — попита тихо Каз. Очите на Иней се напълниха със сълзи. — Не знаем. Вилан донесе одеяло от къщата, постлаха го в ъгъла на навеса за лодки, после Йеспер и Роти пренесоха с пъшкане едрото тяло на Матиас. Операция тромава и лишена от достойнство. Никак не би се харесало на фйерданеца — само тази мисъл се въртеше в главата на Йеспер. Положиха го на одеялото. Нина седна до него, мълчеше и стискаше ръката му. Иней донесе шал да я наметне, после приседна тихо до нея и облегна глава на рамото й. Известно време не знаеха какво да правят, но накрая Каз си погледна часовника и им даде мълчалив сигнал. Още имаха работа за вършене. Заеха се с баржата за напитки. До десет камбани трябваше да я преустроят така, че да не прилича на плаващ дюкян, а на гробарска баржа. Това упражнение не беше ново за тях — много пъти бяха превръщали обикновени лодки в цветарски баржи, рибарски гемии, плаващи пазарски сергии. Каквото изискваше поредният удар. Този път беше лесно. Нямаше нужда да добавят нищо, само да махнат разни неща. Пренесоха щайгите с бутилки в къщата, разглобиха складовите навеси да освободят палубата. Колм също се включи, работеше рамо до рамо с Йеспер, както във фермата преди години. Кювей се мотаеше в градината, твърде слаб да помогне. Йеспер скоро се изпоти, опитваше се всячески да потъне в ритъма на работата, но сърцето му се късаше. И преди беше губил приятели. Участвал бе в удари, които се проваляха. Тогава защо сега се чувстваше толкова зле? Когато приключиха с баржата, Вилан, Каз, Роти, Йеспер и Колм отидоха в градината. Стояха и не знаеха какво да правят. Не беше останала работа за вършене. Баржата беше готова. Роти беше облечен в черно от главата до петите, бяха му стъкмили и гробарска качулка, като разпраха един от черните костюми на Ван Ек. Време беше да тръгват, но никой не помръдваше. Въздухът тежеше от пролетни ухания, сладки и нетърпеливи, нарциси и зюмбюли, ранни рози. — Трябваше всички да оцелеем, такъв беше планът — тихо каза Вилан. Да, звучеше наивно като мрънкането на богаташко синче, което не знае нищо за живота в Кацата, но Йеспер си даде сметка, че същата мисъл дълбае и неговата глава. Толкова пъти се бяха измъквали на косъм и като по чудо, че изглеждаха омагьосани, те, шестимата. Започнал бе да вярва, че неговите револвери, умът на Каз, бързата мисъл на Нина, талантите на Иней, изобретателността на Вилан и силата на Матиас ги пазят от всичко и всички. Да, случваше се да пострадат. Случваше се съдбата да ги удари под кръста, но Вилан беше прав — по план всички трябваше да са живи. — Никакви оплаквачки — каза Йеспер, изненадан от сълзите, стегнали в менгеме гърлото му. — Никакви погребения — отвърнаха тихо останалите. — Хайде — каза Колм. — Сбогувайте се. Тръгнаха към навеса за лодки. Пътьом Вилан откъсна едно червено лале от лехата. Всички последваха примера му и влязоха вътре. Коленичиха един по един до Нина и поставяха цвете върху гърдите на Матиас, после се изправяха и заставаха в кръг около него, сякаш сега, когато бе твърде късно, можеха някак да го защитят. Кювей беше последен. Имаше сълзи в очите му. Йеспер се радваше, че шуанецът е влязъл в кръга. Без Матиас двамата с Кювей нямаше да се измъкнат от засадата на Черното було. Без Матиас Кювей не би получил шанса да живее спокойно сред гришаните в Равка. Нина обърна лице към водата, загледана в тесните къщи покрай канала. В повечето прозорци грееха свещи, сякаш с този малък жест обитателите им се надяваха да задържат мрака настрани. — Сякаш тези светлинки са за него — каза тя. Взе едно отронило се червено листенце от гърдите на Матиас, въздъхна, пусна ръката му и бавно се изправи. — Знам, че е време. Йеспер я прегърна през раменете. — Той много те обичаше Нина. И това го направи по-добър човек. — И имаше ли това значение в крайна сметка? — Разбира се — каза Иней. — С Матиас не се молехме на един бог, но и двамата знаехме, че има нещо друго след този живот. Преминал е по-лесно в следващия свят с мисълта, че е направил добри неща в този. — Ще останеш ли в Равка? — попита Вилан. — Само колкото да уредя транспорт до Фйерда — отвърна Нина. — Има гришани, които ще ми помогнат да запазя тялото му по време на пътуването. Но не мога да се прибера у дома, преди той да е намерил покой в своя. Ще го откарам на север. При леда. Ще го погреба близо до морския бряг. — Обърна се към тях, сякаш ги виждаше за пръв път. — Ами вие? — Ще се наложи да измислим как да си похарчим парите — отвърна Каз. — Какви пари? — попита Йеспер. — Всичко замина в хазната на Шу. Сякаш си нямат достатъчно. — Дали? Нина присви очи и нещо от духа й проблесна в тях. — Стига си ни разигравал, Брекер, или ще насъскам срещу теб армията си от мъртъвци. Каз сви рамене. — Сметнах, че шуаните ще минат и с четиридесет милиона. — Трийсетте милиона, които Ван Ек ни дължеше… — измърмори Йеспер. — По четири милиона за всеки. Дела на Пер Хаскел давам на Роти и Спехт. Ще изперем парите през едно от заведенията на Утайките, преди да ги депозираме в банка „Геменс“, но до края на месеца сметките ви трябва да се напълнят. — Замълча за миг. — Делът на Матиас ще отиде при Нина. Знам, че парите нямат значение… — Имат — прекъсна го Нина. — Ще намеря начин да им придам значение. А вие? Какво ще правите с дела си? — Аз ще си купя кораб — каза Иней. — Ще наема екипаж. — Аз ще помагам в управлението на империя — каза Йеспер. — Само гледай управлението да не я загроби — обади се Вилан. — Ами ти, Каз? — попита Нина. — Ще построя нещо ново — каза той и сви рамене. — Ще го подпаля и ще гледам как гори. Йеспер събра кураж и каза: — Искам да вложиш моя дял по сметка на баща ми. Не мисля, че… не мисля, че съм готов за толкова много пари. Каз го изгледа продължително. — Постъпваш правилно, Йес. Прозвуча почти като прошка. Тъга тежеше в сърцето му като камък. За пръв път от години беше тъпкан с пари. Нищо не заплашваше бащината му ферма. И въпреки това беше гадно. — Мислех, че като забогатеем, това ще оправи нещата — каза той. Вилан хвърли поглед към къщата на баща си. — Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че парите не работят така. Камбани забиха в далечината. Йеспер отиде да вземе баща си от градината. Завари го близо до стъпалата към къщата, със смачкана шапка в ръце. — Е, сега поне сме достатъчно богати да ти купим нова шапка — каза Йеспер. — Тази си ми харесва. — Ще си дойда вкъщи, татко. Когато вдигнат блокадата. И след като Вилан се ориентира в своите неща. — Той е добро хлапе. — „Твърде добър е за мен“, помисли си Йеспер. — Надявам се наистина да ми дойдеш на гости — продължи Колм и сведе поглед към големите си ръце. — Добре ще е да се запознаеш с хората като майка си. Момичето, което тя спаси навремето… казват, че е много силна. Йеспер не знаеше какво да каже. — Аз… да, много бих се радвал. Съжалявам за всичко това. Че те забърках. Че едва не загуби фермата си заради мен. Аз… искам да кажа, че тази постъпка няма да има ехо. — Моля? — На сулийски звучи по-добре. Ще се постарая, тате. — Ти си мой син, Йеспер. Не мога да те защитя. Може би не трябваше да се опитвам. Но ще бъда до теб, дори ако стъпиш накриво. Винаги. Йеспер прегърна крепко баща си. „Запомни това чувство — каза си той. — Запомни какво имаш за губене.“ Не знаеше дали е достатъчно силен да изпълни дадените тази вечер обещания, но поне можеше да опита. Отидоха при другите в навеса за лодки. Иней обхвана с ръце раменете на Нина. — Пак ще се видим. — Естествено. Ти си ми спасявала живота. Аз съм спасявала твоя. — Мисля, че ме биеш в това отношение. — Не, нямам предвид такова спасяване. — Нина вдигна глава да ги погледне поред. — Говоря за малките спасявания. Когато се смеехте на шегите ми. Когато ми прощавахте глупостите. Нито веднъж не се почувствах малка и слаба във вашата компания. Без значение дали ще е след месец, след година или след десет, това ще си спомня, когато се видим отново. Каз й протегна ръка. — Дотогава, Зеник. — Няма да ти се размине, Брекер. — И си стиснаха ръцете. Роти се прехвърли на гробарската баржа и подвикна: — Готови ли сте? Кювей се обърна към Йеспер. — Непременно трябва да ми дойдеш на гости в Равка. Ще се научим да използваме силите си заедно. — А какво ще кажеш да те бутна в канала и да видим можеш ли да плуваш? — каза Вилан с нелоша имитация на отровен поглед ала Каз. Йеспер вдигна рамене. — Чувал съм, че е един от най-богатите хора в Кетердам. На твое място не бих го ядосвал. Кювей изпръхтя възмутено, после легна на пода на баржата и скръсти ръце на гърдите си. — Не, не — рече Каз. — Гробарите не си правят труда да склопяват очи и да скръстват ръце. Кювей отпусна ръце покрай тялото си. Колм легна в баржата на свой ред и Йеспер потръпна зиморничаво. Точно този образ, на баща си като бездиханен труп, не искаше в главата си. Пренесоха тялото на Матиас, после издърпаха одеялото изпод него. Нина взе лалетата от гърдите му и ги пръсна по водата. После легна до него. Роти заби дългия прът в песъчливото дъно на канала и избута баржата от кея. В тъмното приличаше на поредния гробар, който откарва мрачния си товар към Жетварската баржа. При епидемия само гробарските баржи можеха да се движат свободно из града, да събират трупове и да напускат пристанищата на път към общите клади. Щяха да минат през промишления квартал, където бяха избягали гришаните, захвърлили сините роби, с които се бяха маскирали като Съвета на приливите. Каз знаеше, че не биха могли да преведат толкова много гришани през града незабелязано. Затова те бяха минали по тайния проход от посолството към кръчмата, а оттам продължиха под строй по улиците в развети сини роби и обвити в мъгла лица, парадирайки със силата си, вместо да я крият. Сред тях имаше само четирима вълнотворци, но и това се оказа достатъчно. Съществуваше вероятност истинските приливници да се появят на търга, разбира се, но заради поведението им през годините Каз беше сметнал риска за приемлив. Гришаните и Щормхунд щяха да ги чакат недалече от Сладкия риф. След като всички се качат на баржата и се направят на мъртви, Роти щеше да ги изкара от пристанището, да изстреля сигнална ракета, а корабът на Щормхунд да дойде да ги прибере. Това беше единственият начин да изкарат от града група гришански бежанци, фермер, помогнал да измамят целокупно Съвета на търговците, и едно момче, което допреди няколко часа беше най-търсеният заложник на света. — Не трябва да мърдаш изобщо — прошепна Иней. — Да, знам. Правя се на умряла — отвърна Нина. Баржата улови течението и Нина вдигна ръка за сбогом, дланта й като бяла звезда в мрака. Йеспер и другите стояха на кея дълго след като баржата се скри от погледите им. По някое време Йеспер си даде сметка, че Каз е изчезнал. — Не си пада по сбогуванията, нали? — измърмори той. — Той не се сбогува — каза Иней. Гледаше втренчено светлинките покрай канала. Някъде в градината пропя нощна птица. — Просто си тръгва. 
  43. Каз 
 


 Каз вдигна болния си крак на едно трикрако столче. Слушаше доклада на Аника за постъпленията от Вранския клуб и туристическия поток на Източната дъга. Минали бяха три седмици от търга за Кювей и чумната паника. Каз се беше настанил в кабинета на Пер Хаскел на първия етаж на Ребрата. Още спеше в таванското, но му беше по-лесно да върти бизнеса от леговището на Хаскел. Спестяваше си катеренето по стълбите, а и старият му кабинет беше опустял. Седнеше ли зад бюрото да свърши нещо, очите му постоянно се връщаха на прозоречния перваз. Градът още не се беше върнал към нормалния си ритъм, но това бе създало някои интересни възможности. Цените на имотите по Западната и Източната дъга бяха паднали заради чумата и Каз побърза да се възползва. Купи сградите в съседство до Вранския, за да разшири клуба, успя дори да се сдобие с малък имот на Капака. Когато паниката утихнеше и туристите се върнеха, Каз щеше да скубе гълъбчета от по-висока класа. Изкупи и дела на Пер Хаскел във Вранския клуб на разумна цена. Предвид размириците в Кацата лесно би могъл да си присвои дела му със сила, но предпочиташе хората да не съжаляват стареца. Когато Пека Ролинс се върнеше в града, Каз щеше да измисли как да прогони и него от Вранския. Полагаше сериозни усилия да изправи клуба на крака и не искаше част от приходите да отиват в джобовете на Ролинс. След като Аника приключи с доклада си, Пим разказа набързо какви са новините около процеса на Ван Ек. Тайнственият Йоханус Ритвелд така и не бил открит, но след като банките дали достъп до сметките на Ван Ек, станало пределно ясно, че той е използвал информацията, достъпна му като член на Съвета, за да купува ферми за юрда. Освен че е измамил приятелите си, опитал се е да повлияе на официално наддаване и е отвлякъл собствения си син, вече се говорело, че е наел отряд да проникне във фйерданска правителствена сграда и вероятно е саботирал собствените си захарни силози. Не беше излязъл под гаранция. Всъщност едва ли скоро щеше да излезе от ареста. Синът му беше отпуснал известна сума за правната му защита, но тази сума далеч не беше щедра. Част от новопридобитото си богатство Вилан беше вложил в ремонт на семейната къща. Отпуснал бе на Йеспер малка издръжка, с която да играе на борсата, и бе довел майка си у дома. Хората от Гелдщраат не можеха да повярват на очите си при вида на Мария Хендрикс, седнала в парка със сина си или излязла на разходка с лодка по канала. Понякога ги виждаха застанали пред стативите си в градината на Ван Ек. Алис останала с тях известно време, но после решила да избяга с териера си от града и клюките. Щяла да изчака раждането в езерната къща, говорело се, че отбелязва съмнителен напредък в уроците си по пеене. Каз поклати глава. Слава на светците, че не живееше в съседство. — Добра работа — кимна той, когато Пим завърши доклада си. Не беше подозирал, че младежът има талант в събирането на информация. — Заслугата не е моя. Ройдер състави доклада — каза Пим. — Май се надява да стане новият ти паяк. — Не ми трябва нов паяк — рече Каз. Пим сви рамене. — Привидението никаква я няма напоследък. Хората започват да говорят. Каз ги освободи и остана сам в тихия кабинет. Почти не беше спал през последните седмици. От половин живот чакаше този момент и сега се боеше, че ако заспи, всичко ще се изпари без следа. Пека Ролинс още не се беше върнал в града. Според слуховете бил се заключил със сина си някъде в провинцията под денонощна въоръжена охрана. Заради карантината, наложена на Изумрудения дворец, Келския принц и Сладкия дюкян, и продължителното му отсъствие от града империята на Пека Ролинс беше на крачка от банкрута. Дори се говореше, че Лъвските грошове са готови да се разбунтуват. Босът им беше изчезнал, а сделката с Ван Ек беше съсипала репутацията им — сега всички ги възприемаха като богаташки лакейчета. „Тухла по тухла.“ Рано или късно Ролинс щеше да изпълзи от дупката си и Каз трябваше да е готов. На вратата се почука. Кабинетът на първия етаж вървеше с един сериозен недостатък — хората го безпокояха непрекъснато. — Дойде писмо — каза Аника и метна плик на бюрото. — Имаме приятели по върховете, а, Брекер — добави тя с бавна усмивка. Каз я погледна красноречиво. Не беше в настроение за Аника и пърхащите й жълти мигли. — Добре де — каза тя, излезе и затвори вратата след себе си. Каз вдигна писмото към светлината. Бледосин восъчен печат с двоен златен орел. Отвори плика, прочете писмото, после изгори и двете. Написа кратка бележка и я запечата с черен восък. Знаеше, че Иней е отседнала в къщата на Вилан. Случваше се да намери надраскана набързо бележка на бюрото си — информация за Пека Ролинс или какви ги вършат в кметството — и така разбираше, че се е отбивала в кабинета му. Облече палтото си, взе шапката и бастуна, а листа с бележката прибра в джоба си. Би могъл да изпрати куриер, но предпочиташе лично да достави писмото. Мина покрай Аника и Пим на излизане от Ребрата. — Връщам се след час — каза той — и гледайте да не ви заваря тук, мързели такива. — Клубът е празен — каза Пим. — Туристите ги е страх от чумата. — Ами идете в пансионите тогава. Те са пълни. Нека гълъбчетата там видят, че сте в цветущо здраве, и чуят колко добре сте си изкарали във Вранския клуб. Ако това не свърши работа, завлечете си задниците на пристанището. Все ще намерите някое гълъбче там. — Ама на мен току-що ми свърши смяната — възрази Пим. Каз нагласи шапката на главата си и плъзна пръст по ръба на периферията. — Не съм те питал. * * *



 Пое напряко през града. Изкушаваше се да мине по по-дългия път и да види с очите си как вървят нещата на Западната дъга. След шуанската атака и покрай чумата къщите за наслади бяха празни. Няколко улици бяха барикадирани от властите заради карантината на Сладкия дюкян и Менажерията. Говореше се, че Хелеен ван Хоуден няма пари да си плати наема за последния месец. Колко жалко! Фериботите не работеха, затова Каз тръгна към финансовия квартал пеша. Вървеше покрай малък пуст канал, когато от водата започна да се надига мъгла. Само след няколко крачки мъглата се сгъсти толкова, че вече не виждаше къде стъпва. Полепваше по палтото му, влажна и тежка и напълно необяснима в топлия пролетен ден. Каз спря на ниския мост над канала и зачака, хванал удобно бастуна си. След миг вляво от него се появиха три закачулени фигури. Още три се появиха отдясно, сините им наметала се вееха, макар вятър да нямаше. Поне това Каз беше уцелил, но не и за маските от мъгла. В действителност истинските приливници — или адски убедителните самозванци, които се представяха за тях — криеха лицата си зад кръпки звездно небе. Хубав ефект. — Каз Брекер — каза водачът им. — Къде е Кювей Юл-Бо? — Мъртъв е. Купчинка пепел на Жетварската баржа. — Къде е истинският Кювей Юл-Бо? Каз вдигна рамене. — Цялата църква видя как го простреляха. Лекар го обяви за мъртъв. Друго не знам. — По-добре не превръщай Съвета на приливите в свой враг, млади човече. Нито един твой товар няма да напусне Кетердам по море. Ще наводним Пето пристанище. — Заповядайте. Вече нямам дял в Пето пристанище. А за да спрете товарите ми, ще трябва да спрете всеки кораб, който влиза и излиза от залива. Аз не съм търговец, не наемам кораби и не регистрирам товарителници. Аз съм крадец и контрабандист. Да ме притиснеш би било като да гониш вятъра. — Знаеш ли колко лесно е да се удави човек? — попита приливникът и вдигна ръка. — Може да се случи навсякъде. Каз внезапно усети, че дробовете му се пълнят с вода. Закашля се, повърна малко от солената течност и се преви задъхан. — Отговори на въпроса ми — подкани го приливникът. Каз вдиша на пресекулки. — Не знам къде е Кювей Юл-Бо. И да ме удавите, това няма да промени нещата. — Тогава може да намерим приятелите ти и да ги удавим в леглата им. Каз се закашля и плю отново. — Тогава може любимите ви кули внезапно да се окажат под карантина. — Приливниците се размърдаха неспокойно, мъглата се раздвижи заедно с тях. — Аз накарах онази сирена да завие. Аз създадох тази чума и аз я контролирам. — Блъфираш — каза приливникът. Ръкавите му се ветрееха в неподвижния въздух. — Щом казваш. Ще пратя болестта в кулите ви. Ще се превърнат в епицентър на заразата. Мислиш, че Търговският съвет няма да ви заключи там, че пак ще подвие опашка? Че няма да поиска да се регистрирате официално с имената си и прочие? Крайно време е, приятел. На бас, че търговците охотно ще се възползват от повода. — Не биха посмели. Без нас тази страна ще потъне. — Няма да имат избор. Обществеността ще настоява да вземат мерки. И ако Съветът се уплаши, тълпите ще изгорят кулите ви до основи. — Ти си чудовище, хлапе. — Кетердам е пълен с чудовища. Просто моите зъби са най-дълги. — Тайната на юрда парем не бива да излиза наяве, никога. Обратното би поставило всеки Гриша в непосредствена опасност. Тук и по целия свят. — Значи имате късмет, че тайната умря заедно с онова бедно шуанско момче. — Няма да забравим това, Каз Брекер. Един ден ще съжалиш за нахалството си. — Хубаво — отвърна Каз. — Когато този ден дойде, непременно го отбележете в календарите си. Сещам се за много хора, които ще се веселят до зори. Фигурите се размазаха, а когато мъглата изтъня, от приливниците нямаше и помен. Каз поклати глава и продължи по пътя си. Това му беше най-хубавото на Кетердам — тук никога не скучаеш. Приливниците, без съмнение, щяха да поискат нещо от него в близко или далечно бъдеще и той ще е длъжен да им угоди. Сега обаче имаше работа за вършене. 
  44. Иней 
 


 Не знаеше как ще изкачи стълбите до леглото си. Да пропилее толкова време, часове наред, на трапезата с Вилан и Йеспер… Не беше за вярване направо. Когато сервираха вечерята, готвачката се скъса да се извинява. Нямало пресни продукти по пазарищата, защото хората се страхували да идват в града. Тримата я успокоиха многословно и се натъпкаха до пръсване със сирене и лучник. И сякаш не стигаше това, после се преместиха в музикалната стая и се натъпкаха повторно, този път с медени кексчета. Майката на Вилан се бе оттеглила рано. Изглежда, идваше на себе си, но бавно и с чести рецидиви. Вилан седна на пианото, а Йеспер подкара най-циничните моряшки песнички, които Иней беше чувала някога. Нина й липсваше ужасно. Не беше получила и едно писмо от нея, нямаше представа къде се намира в момента. Надяваше се да е стигнала без проблеми до Фйерда и да е намерила малко покой сред ледовете. Когато най-после си купи кораб, може би първото й плаване ще е до Равка. Ще продължи навътре към Ос Олта, ще претърси старите маршрути за семейството си, ще се види с Нина. Някой ден. Решила бе да отседне при Вилан, в Ребрата се върна колкото да си вземе нещата. Сега, когато договорът й беше изплатен, а банковата й сметка се пръскаше по шевовете, Иней нямаше представа къде й е мястото. Правеше проучвания за подходящ кораб — бърз и добре въоръжен, използваше натрупаното през годините съкровище от тайни да събере информация, която да я отведе до роботърговците, действащи в пристанищата на Керч. Уменията, които я бяха превърнали в Привидението, щяха да й послужат добре и сега. Но тази вечер искаше само да стигне до кревата си и да спи. Изкачи някак стълбите и изпълзя в мекото легло. Видя бележката чак когато се пресегна да загаси нощната лампа — запечатано писмо с нечетливия почерк на Каз. „По изгрев. Пето пристанище.“ Нищо чудно, че се е вмъкнал в заключената къща, минал е незабелязано покрай прислугата и тримата глупаци, които се деряха в музикалната стая. Сама си го беше изпросила, като си помислиш. Редовно се отбиваше в Ребрата, влизаше и излизаше тайно през врати и прозорци, оставяше бележници с ценна информация за Каз. Би могла просто да почука на кабинета му, но така й беше по-лесно. Каз се беше променил. Изплатил й бе договорът. Иней още усещаше лекия допир на устните му по кожата си, голите му ръце, които се мъчат да стегнат превръзката около рамото й. Зърнала бе за миг онова, в което Каз можеше да се превърне, и не искаше отново да го вижда в броня, закопчан в изискания костюм, скрит зад студените маниери. Не искаше да го чува как говори за Ледения палат и всичко случило се след това като за поредния удар, поредната работа, поредното успешно приключение. Но щеше да отиде на срещата. Време беше да се сложи край на това нещо. Нещо, което не бе имало шанса дори да започне като хората. Ще му каже какво е чула за Пека, ще предложи да сподели някои свои тайни — маршрути и скривалища — с Ройдер. И това ще е краят. Загаси лампата. Дълго се въртя в леглото и накрая заспа, стиснала в юмрук бележката. * * *



 Едвам се измъкна от леглото на следващата сутрин. Последните три седмици й се отразяваха зле — спеше, когато си поиска, хранеше се, когато си поиска. Нина би я потупала одобрително по гърба. Къщата на Вилан беше като някакъв омагьосан свят. И преди беше идвала тук — когато с Каз откраднаха платното на ДеКапел и после, точно преди удара при Сладкия риф. Само че имаше разлика между това да влезеш като крадец в една къща и да те поканят там като гост. Беше й неудобно, че я обгрижват така, но пък прислугата на Ван Ек май искрено се радваше на присъствието им. Може би се бояха, че Вилан ще затвори къщата и те ще останат без работа. Или пък смятаха, че Вилан е заслужил малко добро отношение. Някоя от слугините беше оставила синя копринена рокля и чифт сладки пантофки до леглото й. В каната до умивалника имаше топла вода, а на масичката — стъклена ваза с прясно откъснати рози. Иней се изми, разреса косата си, сплете я, после се облече и се измъкна на пръсти от къщата — през централния вход, представете си. Смъкна качулката над очите си и пое с бърза крачка към пристанището. Улиците още пустееха, особено в този ранен час, но това не означаваше, че може да смъкне гарда си. Пека Ролинс го нямаше. Ван Ек беше в затвора. Но без значение дали Иней беше свързана чрез договор с Утайките, или не, докато Каз имаше врагове по тези улици, същото важеше и за нея. Той стоеше на кея с лице към водата. Черното палто стоеше добре на раменете му, соленият бриз подръпваше тъмната му коса. Иней знаеше, че няма нужда да обявява появата си, затова само застана до него и зарея поглед към лодките и корабите в залива. Бяха повече от вчера. Може би градът най-после влизаше в стария си ритъм. — Как са нещата в къщата? — попита накрая той. — Удобни — призна Иней. — Удрям го на мързел. За миг се запита дали Каз й завижда за удобствата, или самата мисъл за охолен живот му е чужда. Способен ли е изобщо да си почине? Да се успи? Да седи с часове на трапезата? Никога нямаше да разбере. — Чувам, че Вилан е позволил на Йеспер да играе на борсата. — Много предпазливо и със силно ограничени ресурси. Явно се надява да пренасочи любовта му към риска към нещо съзидателно. — Може да пожъне невиждан успех или да се провали с гръм и трясък, но това е точно по вкуса на Йеспер. Ако не друго, шансовете му са значително по-добри на борсата, отколкото в игралната зала. — Вилан се съгласи при едно условие — че Йеспер ще започне да се обучава при фабрикатор. Стига да намерят такъв. Май ще се наложи да хванат кораб за Равка. Каз вдигна глава, загледан в една чайка, която се рееше над тях с широко разперени криле. — Кажи на Йеспер, че отсъствието му се усеща. В Ребрата. Иней вдигна вежда. „В Ребрата.“ От устата на Каз това беше равносилно на букет цветя и сърдечна прегръдка и щеше да означава много за Йеспер. Искаше й се да удължи този миг, да остане още малко близо до него, да слуша хрипливия му глас или просто да постоят в удобно мълчание като преди. Толкова дълго Каз беше в центъра на света й. Вместо това каза: — По каква работа, Каз? Едва ли планираш нов удар толкова скоро. — Дръж — каза той и й подаде далекоглед. Чак сега Иней видя, че е без ръкавици, и дъхът заседна в гърлото й. Посегна бавно да вземе далекогледа. Вдигна го пред окото си и погледна през него към пристанището. — Къде да гледам? — Котвено място двайсет и две. Иней нагласи лещата и насочи далекогледа в указаната посока. И там, на същата котвена стоянка, от която бяха потеглили за Ледения палат, сега стоеше малък боен кораб. Изящен и с отлични пропорции, с щръкнали от борда оръдия и флаг с трите летящи риби на Керч. А отстрани с красив бял шрифт пишеше „Привидението“. Сърцето й се качи в гърлото. Невъзможно! — Това е не… — Твой е — прекъсна я Каз. — Помолих Спехт да ти помогне с наемането на екипаж. Ако предпочиташ друг за първи помощник-капитан, той ще… — Каз… — Вилан ми даде добра цена. Във флотилията на баща му има много добри кораби, но този… Като за теб е. — Сведе поглед към ботушите си. — Котвеното място също е твое. Винаги ще бъде на твое разположение, когато… ако решиш да се върнеш. — Още не съм приключила с Кетердам. Едва когато изрече думите на глас, си даде сметка, че е точно така. Каз я стрелна с поглед. — Нали искаше да ловиш роботърговци. — Искам. И искам ти да ми помогнеш. — Облиза устни, усети по тях солта на океана. Целият й живот беше поредица от невъзможни неща, така че защо да не си поиска нещо невъзможно и днес? — Проблемът не е само в роботърговците. Те не биха могли да си вършат работата без сводниците, клиентите, босовете от Кацата, политиците. Без всеки, който си затваря очите, за да изкара някое крюге. — Аз съм бос от Кацата. — Ти никога не би продал човек, Каз. И не си просто поредният бос, който драпа за максимална печалба. — Босовете, клиентите, политиците — повтори замислено той. — Кажи-речи половината население на Кетердам. И ти искаш да се счепкаш с всички тях? — А защо не? — попита Иней. — По море и в града. Един по един. — Тухла по тухла — каза той. А после тръсна глава, сякаш да прогони идеята. — Аз не съм замесен от геройско тесто, Привидение. Вече би трябвало да го знаеш. Искаш от мен да съм по-добър човек, да съм добър човек. Аз… — Този град няма нужда от добър човек. Има нужда от теб. — Иней… — Колко пъти си ми казвал, че си чудовище? Ами бъди чудовище. Бъди онова, заради което няма да заспиват нощем. Няма да подгоним всички банди. Няма да затваряме къщите, които се отнасят добре с хората си. Ще подгоним жени като Леля Хелеен и мъже като Пека Ролинс. — Замълча за миг. — Приеми го като… удар по конкуренцията. Той издаде звук, който почти можеше да мине за смях. Едната му ръка почиваше върху бастуна. Другата беше отпусната покрай тялото му, откъм Иней. Едно мъничко движение и щяха да се докоснат. Каз беше толкова близо. И толкова далеч. Тя бръсна предпазливо ръката му със своята. Допир едва доловим като с птиче перо. Той се вдърви, но не дръпна ръката си. — Още не съм се отказала от този град. Мисля, че заслужава да бъде спасен. „Мисля, че ти заслужаваш да бъдеш спасен.“ Веднъж стояха заедно на корабна палуба и Иней чакаше, точно както чакаше в този момент. Той не проговори тогава, мълчеше и сега. Иней го усети как се отдалечава, как потъва, повлечен от течение, което го дърпа далече от брега. Знаеше какво представлява страданието, знаеше и че не би могла да последва Каз, без на свой ред да се удави. На Черното було й беше казал, че ще си пробият път с бой. „С ножове и пистолети. Защото това правим ние.“ Готова бе да рискува живота си за него в битка, но не можеше да го изцели. И нямаше да пропилее живота си в опити. А после усети кокалчетата му да бръсват нейните. Той хвана ръката й, дланите им се допряха. Потрепна целият. Сетне преплете пръсти с нейните. Дълго стояха така, хванати за ръце, зареяли поглед към сивото море. Равкийски кораб с двойния орел на Ланцови беше хвърлил котва само на няколко стоянки от „Привидението“, вероятно разтоварваше туристи или имигранти, дошли да си търсят късмета в Кетердам. Светът се променяше. Светът продължаваше напред. — Каз — внезапно рече Иней, — защо врани? — Татуировката ли? Враната и чашата? Сигурно защото враните са крадливи. Налитат на всичко лъскаво. — Не питам за татуировката на Утайките. Тя е стара колкото бандата. Но защо ти си я възприел? Бастунът ти. Вранския клуб. Можел си да избереш нов символ, да създадеш нова легенда. Очите на Каз, тъмни като горчиво кафе, гледаха втренчено хоризонта, а изгряващото слънце вадеше златни петънца в черното. — Враните помнят човешки лица. Помнят кои хора ги хранят и се отнасят добре с тях. Както и онези, които се отнасят зле. — Сериозно? Той кимна бавно. — Не забравят. Споделят си за кого да се грижат и от кого да се пазят. Иней — каза той и посочи с бастуна си към пристанището, — виж. Тя вдигна далекогледа към хората, които слизаха от кораба, но образът беше размазан. Иней неохотно пусна ръката на Каз. Точно това обещание не искаше да изпуска от поглед. Нагласи лещата и на фокус се появиха две фигури, слизащи по подвижното мостче. Крачеха изящно, с изправени гърбове и отлична стойка. Движеха се като сулийски акробати. Иней си пое рязко дъх. Всичко в нея се фокусира като лещата на далекогледа. Умът й отказваше да приеме видяното. Не можеше да е истина. Беше илюзия някаква, фалшиво отражение, лъжа в цветно стъкло. Ще издиша и образът ще се пръсне. Посегна към ръкава на Каз. Краката й се подкосиха. Той я прегърна през кръста, за да не падне. Съзнанието й се раздвои. Наполовина регистрираше голите му пръсти върху талията си, разширените му зеници, допира на телата им. Другата половина напразно се опитваше да проумее видяното. Той свъси тъмните си вежди. — Не бях сигурен. Може би не трябваше да… Едва го чуваше, сърцето й биеше оглушително. — Как? — избълва тя. Гласът й излезе болен и непознат от непролети сълзи. — Как ги намери? — Щормхунд ми дължеше услуга. Разпратил хора да ги търсят. Това беше част от сделката ни. Дано не съм сгрешил… — Не — прекъсна го тя и сълзите най-после потекоха. — Не си сгрешил. — От друга страна, ако бяхме оцапали картинката, щяха да дойдат, за да приберат трупа ти. Иней се разсмя задавено. — Дай ми минутка. Изправи гръб като акробат на въже. Наистина ли е вярвала, че светът не се променя? Била е глупачка. Светът беше направен от чудеса, неочаквани земетресения, бури, които идват от нищото, достатъчно силни да прекроят цял континент. Момчето до нея. Бъдещето напред. Всичко беше възможно. Тресеше се цялата, затиснала с шепи устата си, гледаше ги как вървят към кея. Тръгна към тях, после спря и се обърна към Каз. — Ела с мен. Ще ви запозная. Каз кимна отсечено, сякаш събираше кураж, стисна и отпусна пръсти. — Чакай — каза той с по-хриплив глас от обичайното. — Вратовръзката ми добре ли е? Иней се разсмя и качулката падна от главата й. — Ето този смях исках да чуя — измърмори под нос той, но Иней вече тичаше по кея и стъпалата й почти не докосваха земята. — Мамо! — извика тя. — Тате! Иней ги видя да се обръщат, видя как майка й стисва ръката на баща й. Двамата хукнаха към нея. Сърцето й беше река, която я носи към морето. 
  45. Пека 
 


 Пека седеше в дневната на провинциалната си къща и се взираше през дантеленото перде. Келска дантела. Внесена от Марох Глен. Не беше пестил средства при обзавеждането на вилата. Построил я беше от нулата, лично беше работил с архитекта по размерите и разположението на стаите, избрал беше лака за подовете и всичко останало, от малкото до голямото, от кранчетата на чешмите до мебелировката. Изумрудения дворец беше неговата най-голяма гордост, Келския принц — диамантът в короната му, символ на лукс и стил, издържан в най-яркия блясък на Кацата. Но това място беше неговият дом, неговата крепост. Всеки детайл в къщата говореше за почтеност, благоденствие, постоянство. Тук Пека се чувстваше в безопасност, на сигурно място със сина си и телохранителите, на които плащаше щедро. И въпреки това се дръпна от прозореца. Така де, няма смисъл да поема излишни рискове. Много места имаше наоколо, където да се скрие стрелец. Може би трябва да отсече брезите около моравата. Опитваше се, но още не можеше да проумее какво е сполетяло живота му. Преди месец беше богат човек, влиятелен, крал. А сега? Прегърна по-силно сина си и погали червената му коса. Момченцето се размърда неспокойно в скута му. — Искам да си играя! — каза Алби, скочи от коленете на Пека, пъхна палец в устата си и стисна силно плюшеното лъвче — едно от многото. Пека дори не можеше да погледне проклетата играчка. Каз Брекер беше блъфирал и Пека се хвана на блъфа му като последен глупак. И де да беше само това! Брекер се беше намърдал в главата му. Пека постоянно живееше с мисълта за малкото си момченце, за своето съвършено момченце, заровено под земята, как плаче за него, как вика татко си, а той не може да му помогне. Понякога синът му плачеше някъде в полето, Пека го чуваше смътно, но не знаеше къде да копае. Друг път Пека лежеше в гроба и не можеше да помръдне, а пръстта се сипеше върху него — лека и пръхкава в началото като дъждец, а после на тежки буци, които пълнеха устата му и притискаха гърдите. Чуваше хора да се смеят някъде над него — момчета и момичета, жени и мъже. Виждаше само силуетите им на фона на синьо небе, лицата им се губеха в сянка, но Пека знаеше кои са. Всички хора, които беше измамил, излъгал, убил. Всички нещастници, които беше принесъл в жертва, за да се изкатери по стълбицата. Още не можеше да си спомни онова проклето име. Как, по дяволите, се казваше братът на Брекер? По онова време Пека е бил Якоб Херцун — носил бе стотици различни лица през годините. Но Каз Брекер го е разкрил. И е потърсил отмъщение. А щом един от глупците го е намерил, защо да не го намери и втори, и трети? Колцина ще се наредят на опашка да хвърлят лопата пръст в гроба му? Беше му станало трудно да взема решения, дори най-елементарните. Каква вратовръзка да си сложи. Какво да поръча за вечеря. Подлагаше всичко на съмнение. Пека никога не подлагаше решенията си на съмнение. Започнал бе от нулата. Каменар от Странстващия остров, яко момче със силен гръб, което размахваше кирка в каменоломната и носеше тежки товари. Но някак успя да си осигури място на кораб за Кетердам, а после си създаде репутация с юмруци. Боксираше се на ринга, изхвърляше пияници от заведенията, постепенно се превърна в най-страшния бияч, за когото бандите се надпреварваха. Оцелял бе заради силата си, защото беше най-коравият и най-целеустременият, защото никой не можеше да пречупи волята му. А сега искаше само да си стои у дома, да си пие уискито и да гледа как сенките танцуват по тавана. Всичко останало го уморяваше до смърт. А после една сутрин се събуди и небето беше като на картинка — синьо и слънчево. Пееха птички. Въздухът ухаеше на ранно лято, онзи особен аромат, който предвещава началото на горещниците и набъбващите плодове в овощната градина. Облече се. Закуси. Прекара предиобеда навън, поразходи се, поигра си с Алби. Когато стана горещо, седна на широката веранда с кана студена лимонада. А после влезе в къщата и се зае с документите и сметките, натрупали се на бюрото му. Ситуацията в Изумрудения дворец и Келския принц беше трагична. Властите ги бяха затворили като предпазна мярка за общественото здраве, прозорците и вратите им бяха маркирани с черни кръстове — места, където е започнала епидемията. Но новините, които пристигаха от Кетердам, бяха обнадеждаващи — истерията около чумата е била фалшива тревога, някакъв странен лишей или вирус, разпространил се бързо, но иначе безвреден. Градските власти демонстрираха предпазлив оптимизъм. Пека прегледа счетоводните отчети. И двете игрални зали щяха да се възстановят след време. Годината щеше да завърши на загуба, но успокоят ли се веднъж нещата, Пека щеше да пребоядиса сградите, да им сложи нови имена и да се върне в бизнеса. Сладкия дюкян беше обречен обаче. Никой мъж нямаше да си свали гащите с риск да хване чума, не и при толкова други бордеи, които предлагаха същата услуга. Жалко. Но Пека и преди се беше натъквал на спънки, търпял бе временни неуспехи. А имаше и добър източник на „служители по договор“, готови да работят почти без пари. Той все още бе Пека Ролинс, кралят на Кацата. И ако онези въшливи хлапета по улиците на неговия квартал случайно са забравили този факт, Пека с радост щеше да им го припомни. Докато приключи с купищата кореспонденция и сметки, навън се бе стъмнило. Той се протегна, пресуши уискито в чашата си и отиде да погледне Алби — детето спеше дълбоко, гушнало трижди проклетото лъвче. Пека пожела лека нощ на стражите пред детската стая и тръгна по коридора. — Лягаш ли си, шефе? — попита Доти. Той и още един едър бияч пазеха пред вратата на спалнята му нощем, хора, на които Пека имаше доверие. — Да, Доти. И този път смятам да спя спокойно. Легна си с мисълта, че няма да сънува сина си в плитък гроб, нито отвратителния хор от тъмни силуети, които му се присмиват. Не, тази нощ щеше да сънува Странстващия остров със зелените му хълмове и обвитите в мъгла планини. На сутринта ще се събуди освежен и отпочинал, готов да си върне кралството. Вместо това се събуди от натиск върху гърдите. Първата му мисъл беше за гроба и притискащата го пръст. А после дойде на себе си. В спалнята му беше тъмно и някой седеше на гърдите му. Понечи да се надигне, но нечии лакти и колене го притиснаха към чаршафите, а острие на нож го убоде по шията. — Ще те убия — изхъхри Пека. — Вече се опита. — Женски глас… не, момичешки. Той отвори уста да извика пазачите си. Момичето натисна ножа и Пека изсъска, усетил кръв да се стича в яката му. — Извикай и ще закарфича гърлото ти към възглавницата. — Какво искаш? — Обичаш ли живота, Ролинс? — Той не отговори и момичето го мушна пак с ножа. — Попитах те нещо. Обичаш ли живота? — Как мина покрай пазачите ми? — Ти на това пазачи ли му викаш? — Убила си ги? — Не си направих труда. — Единственият прозорец е с решетки. Не би мо… — Аз съм Привидението, Ролинс. Мислиш ли, че ще ме спреш с решетки? Малката сулийка на Брекер! А колко пари беше профукал за онази равкийска наемничка… — И какво, Брекер те е пратил да ми кажеш нещо? — попита той. — Не, дойдох да ти кажа нещо от свое име. — Каква сделка си сключила с Брекер? Само кажи. Колкото и да ти плаща, ще удвоя сумата. — Шшшш — каза момичето и натисна с колене. Пека усети как нещо в рамото му изпука зловещо. — Мозъкът на хубавата Дуняша се пръсна по паветата на Кетердам. Помисли си какво бих могла да сторя с теб. — Защо просто не ме убиеш, вместо да си губиш времето със заплахи? Нямаше да го уплаши някакво момиченце от Менажерията. — Смъртта е дар, който още не си заслужил. — Ти… Момичето натика нещо в устата му. — Сега можеш да викаш на воля. А после сряза нощната му риза и плъзна ножа по гърдите му. Дълбоко. Пека се опита да извика въпреки парцала в устата си, да се измъкне от хватката. — Не мърдай — каза тя. — Нали не искаш да направя грешка. Пека положи усилия да лежи неподвижно. Даде си сметка, че много отдавна не е изпитвал истинска болка. От години никой не беше дръзвал да вдигне ръка срещу него. — Така е по-добре. Момичето се дръпна леко назад, сякаш да се наслади на творението си. Пека извъртя очи да види какво е направила, но не видя нищо. Пригади му се. — Това беше само началото, Ролинс, първият разрез. Ако някога ти хрумне да се върнеш в Кетердам, ще се видим отново, за да си довърша работата. Пооправи срязаната му нощница, потупа го леко по рамото и изчезна. Пека не я чу да си тръгва, само усети как тежестта й се вдигна от гърдите му. Измъкна парцала от устата си и се пресегна да запали нощната лампа. Светлина заля стаята — гардероба, огледалото, умивалника. Нямаше никого. Той се втурна с препъване към прозореца. Залостен, решетките — непокътнати. Раната на гърдите му гореше. Залитна към тоалетката и разтвори окървавената си нощница. Чист разрез точно над сърцето. Кръв течеше на тласъци. „Това беше само началото.“ Жлъчка се надигна в гърлото му. „Вси светии и майките им! — помисли си той. — Иска да изреже сърцето ми от гърдите.“ Сети се за Дуняша, една от най-талантливите наемни убийци в целия свят, създание без съвест и милост… а Привидението я надви. Може би наистина имаше свръхестествени способности. „Алби!“ Излетя през вратата в коридора, покрай пазачите, които още стояха на пост. Те се стреснаха от появата му, наскачаха, но той ги подмина и продължи на бегом към детската. „Моля те — повтаряше си мълчаливо той, — моля те, моля те, моля те!“ Отвори вратата. Светлината от коридора се разля по леглото. Алби спеше по хълбок с палец в устата. Пека се подпря на касата, стиснал окървавената си риза. Краката му се подкосиха от облекчение. А после видя играчката, която синът му държеше в съня си. Лъвчето беше изчезнало. Вместо него Алби стискаше врана с черни криле. Пека се дръпна като ужилен, сякаш синът му гушкаше не играчка, а голям паяк с космати крака. Затвори внимателно вратата и тръгна обратно по коридора. — Изритайте Шей и Гериган от леглата — каза той. — Какво е станало? — попита Доти. — Да извикам ли лекар? — Кажи им да стягат багажа. И да съберат колкото налични пари имаме. — Защо, къде ще ходим? — Колкото се може по-далече. Ролинс затръшна вратата на спалнята. Отиде при прозореца и разтърси за проба решетките. Не помръдваха. Видя отражението си в тъмното стъкло и не се позна. Кой беше този човек с оредяваща коса и уплашени очи? До неотдавна отвръщаше на заплахите с високо вдигната глава и оръжие в ръцете. Какво се бе променило? Времето ли го е направило мекушав? Не, осъзна той, не времето, а успехът. Свикнал бе да успява, да живее в лукс, да се радва на постиженията си. Седна пред огледалото да избърше кръвта от гърдите си. Възгордял се беше. Кралят на Кетердам. Залагал бе капани, подпалвал бе пожари, стъпквал бе всеки, които дръзне да го предизвика, и бе жънал печалбата от смелостта си. Лесно бе надвил конкуренцията, повечето бяха слабаци, а появеше ли се някой по-дързък — толкова по-добре, заради разнообразието и вълнението. Подчинил бе Кацата на капризите си, написа правилата на играта по свой вкус и ги пренаписваше, когато му скимне. Но съществата, оцелели в града, който той беше създал, бяха съвсем нов вид мизерници и точно в това беше проблемът — Брекер, безценното му Привидение и прогнилата му свита от дребни негодници. Безстрашна порода от хищници, диви котки, гладни за отмъщение, а не за пари. „Обичаш ли живота, Ролинс?“ Да, обичаше го, много даже, и възнамеряваше да живее още дълго. Ще си брои парите. Ще отгледа сина си. Ще си намери добра жена, или две, или десет. А привечер, когато остава насаме с уискито си, ще вдига наздравица за себеподобните си, за другите архитекти на разрушението, с чиято помощ на сцената се бяха появили Брекер и неговият отряд. Ще пие за здравето на тези нещастници, но най-вече за глупавите, които още не знаеха каква беля се задава. — КРАЙ —



 
  Благодарности 
 


 Джоана Волпе, позната също като Вълчицата и като най-забавната, най-коравата, най-умната и най-търпеливата агентка на света — благодаря ти, че си чудесна приятелка и свирепа защитница. И на всички в „Ню Лийф“, особено на Джаки, Джейда, Майк, Катлин, Миа, Крие, Хилари, Даниел и Поя Шабазиан „Звездната“ — благодаря ви, че сте моята агенция, мое семейство, моя армия. Обичам ви. Холи Влак и Сара Рийс Бренан ми помогнаха да намеря сърцето на този разказ в момент, когато виждах само костите му. Робин Васерман, Сара Месле, Даниел Хосе Олдър и гениалният Морган Фейхи предоставиха безценни редакторски идеи. Рейчъл, Робин и Флаш прекараха много часове в дневната и в градината ми и бяха чудесна компания. Ейми Кауфман и Мери Лу са толкова забавни, истински ангели пазители, които изтърпяха безброй нелепи имейли от моя милост. Рейнбоу Роуел е грифиндорка, но какво пък — здраве да е. Ан Грейсър управляваше графика ми и капризите ми с лекота и търпение. Нина Дъглас се грижеше за книгите ми в Обединеното кралство и ме разсмиваше на път. Ноа Уийлър, благодаря ти, че остана предълго в Кетердам и помогна на мен и хората ми да издържим приключението. Както винаги, имам кръвен дълг към Кейти Гафар, моята дясна ръка, моят гений на повикване, която вложи толкова време и творчество в книгите ми. Благодарности и на хората от „Макмилън“. Джон, Лаура, Джийн, Лорън, Ангъс, Лиз, Холи, Кейтлин, Калъм, Катрин, Луси, Кейти, Ейприл, Мариел, Мелинда, Айлийн, Рич (който незнайно как надмина себе си с тази корица), на всички в отдел продажби, които поставиха книгите ми на лавиците, и на всички в отдел маркетинг, които поощриха хората да си ги купят. Специални благодарности на невероятния издателски екип, хората, които ми помагаха да представя книгите си, грижеха се за мен и ме търпяха да дрънкам по летищата — Морган, Британи, Мери, Алисън и особено на великолепната Моли Бруйет, която направи истинска магия с тази поредица. Благодаря на Стивън Клайн за помощта му с фокусите и илюзиите. Анджела Депейс ми помогна за химическата гъгрица и златната киселина. Джош Минуто има гръмоносен дял в съживяването на Кювей. Лулу, благодаря ти, че отлагаше ваканции, търпеше настроенията ми и ми помагаше за божурите. Кристин, Сам, Емили и Райън, толкова съм щастлива, че вие сте моето семейство. Торта за всички вас! На всички читатели, библиотекари, блогъри, инстаграмъри, писатели, артисти и съставители на ревюта и плейлисти — благодаря ви, че съживихте света на Гриша отвъд страниците на тези книги. Признателна съм ви. И накрая, ако искате да спрем трафика на хора и принудителния труд по света, не е нужно да имате шхуна и тежки оръдия. GAATW.org предлага онлайн ресурси и информация за благонадеждни организации, които биха се радвали на подкрепата ви. 
  За автора 
 


 Лий Бардуго е № 1 в листата на „Ню Йорк Таймс“ за най-продавани автори на фентъзи романи. Тя е създателката на вселената Гриша. С над един милион продадени екземпляри, нейната вселена обхваща трилогията „Сянка и кост“ (издадена на български), дилогиите „Шест врани“ и King of Scars, сборника с шест разказа The Language of Thorns: Midnight Tales and Dangerous Magic. Нейни разкази могат да се намерят в множество антологии, включително „Най-доброто от Tor.com“ и „Най-добрата американска научна фантастика и фентъзи за 2017“. Други нейни произведения са Wonder Woman: Warbringer и предстоящият за печат роман Ninth House. Лий е родена в Лос Анджелис, завършва Йейлския университет. Работила е в рекламата, а също като журналист и дори като гримьор. Понастоящем живее в Холивуд, където понякога може да бъде чута да пее в нейната музикална група. leighbardugo.com grishaverse.com 
  Информация за текста 
 


 Превод от английски език Милена Илиева Оригинално заглавие: Crooked Kingdom Copyright © 2016 by Leigh Bardugo All rights reserved. Илюстрация на корицата Thomas Walker и John Bartlett Дизайн на корицата Rich Deas u Thomas Walker Превод Милена Илиева Редактор Радка Бояджиева Коректор Таня Симеонова Предпечат Студиото на А Издава „Егмонт България“ ЕАД 1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9 www.egmontbulgaria.com Отпечатано в „Ропринт“ ЕАД, София, 2019 Тираж: 1500 бр. ISBN 978-954-27-2338-7 	 
 Сканиране, разпознаване и корекция: Daenerys, 2021