Annotation
Можеш да спасиш стотици животи или само този, който е най-важен за теб.
Много неща могат да се случат за 20 часа.
Какво ще направите, ако трябва да избирате между живота на собствената си дъщеря и живота на стотици други
хора? „Заложници“ на Клеър Макинтош ще ви накара да си задавате този въпрос отново и отново. Това е роман за
човешката отговорност, за изборите, грешките и последствията и за несъвършената човешка природа. Той съчетава
напрежението и неочакваните обрати, характерни за трилърите за Макинтош, с психологическата дълбочина и
философските търсения от „След края“.
Мина е стюардеса на първия директен полет от Лондон до Сидни. Предстои й да прекара 20 часа във въздуха,
докато малката й дъщеря е при нейния съпруг, с когото са пред развод. Когато обаче човек на борда умира и Мина
открива в неговия портфейл снимка на своето момиче, тя разбира, че е станала жертва на пъклен заговор и от нея се
очаква да направи невъзможен избор.
„Хипнотично добър. Трябва да стане хит. Би могъл да се превърне в класика“.
Лий Чайлд
Клеър Макинтош — Заложници
Бележка от авторката
Благодарности
Информация за текста
notes
123456789 10
11
12
Клеър Макинтош — Заложници
ОПЕРАТОР: За какъв спешен случай желаете да съобщите?
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Намирам се близо до летището… Виждам… О, Господи!
ОПЕРАТОР: Бихте ли потвърдили местоположението си, моля?
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Летището. Един самолет… Преобърнал се е. Пада много бързо. О, боже, о,
боже, о, боже!
ОПЕРАТОР: Изпращаме помощ.
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Ще е прекалено късно… това [неясно]. Ще се разбие, ще се разбие…
ОПЕРАТОР: Бихте ли потвърдили, че се намирате на безопасно разстояние?
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: [неясно]
ОПЕРАТОР: Добре ли сте?
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Разби се, наистина се разби, о, боже, гори…
ОПЕРАТОР: Пожарната команда ще е на място след по-малко от минута. Изпращаме и линейка. Има
ли някого с вас?
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Целият самолет дими… Той е [неясно]. Господи, експлодира… Прилича на
огромна огнена топка…
ОПЕРАТОР: Пожарната команда пристигна.
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Самолетът едва се вижда от пламъците и дима. Прекалено късно е.
Прекалено късно е. Вече никой не може да се измъкне жив.
Пролог
Не тичай, ще паднеш.
Мини през парка и продължи нагоре по хълма. Изчакай да светне зелено. Не още, не още…
Сега!
Виж котката на прозореца, която прилича на статуя. Само връхчето на опашката ѝ потрепва едва. Потрепва ли,
потрепва.
Остава още една улица за прекосяване. Светофарът не работи, няма я и дамата с близалките — трябваше да е
тук…
Огледай се в двете посоки. Не още, не още…
Сега!
Не тичай, ще паднеш.
Пощенската кутия, уличната лампа, автобусната спирка, пейката.
Голямото училище — не е моето училище, все още не.
Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи.
После е месарницата, на чиято витрина висят като обесници птици. Стискам очи, за да не гледам втренчените
им погледи.
Мъртви са. Всички са мъртви.
Първа част
Едно
8:30 часът
Мина
Престани, ще паднеш.
Цяла седмица вали сняг, който е станал на лед, а ледът се е скрил под нощните навявания. Правя по няколко
крачки, преди ботушите ми да продължат сами напред, противно на желанията на краката ми, а стомахът ми се
свива в очакване да падна. Напредваме бавно и вече съжалявам, че не взех шейната на София.
Тя неохотно отваря очи, върти глава подобно на сова, извръща се от магазините и крие лицето си в ръкава ми.
Стискам облечената ѝ в ръкавица ръка. София не обича птиците, които висят като обесени на витрината на
месарницата, а лъскавите пера на шиите им въобще не подхождат на безжизнените им очи.
И аз не харесвам птиците.
Адам казва, че съм ѝ предала фобията си, все едно е настинка или нежелано бижу.
— Откъде го е наследила тогава? — пита той, когато се възпротивявам, и разперва ръце, за да се обърне към
невидимата тълпа, сякаш липсата на отговор доказва твърдението му. — Не е от мен.
Разбира се, че не. Адам няма недостатъци.
— „Сейнсбърис“ — казва София и поглежда назад към магазините, след като сме минали безопасно покрай
птиците. Все още го произнася Тейнсбуийс. Толкова е сладка, че сърцето ми се сгрява. Това са най-важните, най-
значимите моменти за мен.
От устата ѝ излизат малки облачета пара.
— Това е магазинът за обувки. Това е магазинът за-а-а-а-… — казва напевно тя и не изрича следващите думи,
докато не се изравняваме с него, — … плодове и зеленчуци. — От нейната уста звучи като пуодове и зеуенцуци.
Господи, обичам това момиче. Много го обичам.
Началото на този ритуал беше сложено през лятото, когато София кипеше от вълнение и притеснение, че ще
започва училище през септември, и задаваше въпроси със скоростта на светлината. Каква ще е учителката ѝ? Къде
ще си закачат връхните дрехи? Ще има ли лепенки, ако си обели коляното? Кажи ми още веднъж, как ще стигнем
дотам? Обяснявам ѝ отново: „Ще тръгнем нагоре по хълма, ще пресечем една малка улица, след нея още една и ще
излезем на главната. После ще минем покрай автобусната спирка до средното училище, след което ще продължим по
булеварда с книжарницата, агента на недвижими имоти и месарницата. Ще завием към „Сейнсбърис“, а след това
ще се насочим към редицата с магазина за обувки, магазина за плодове и зеленчуци и полицейския участък. Накрая
ще изкачим хълма, ще подминем църквата и сме там“, казвам ѝ аз.
Налага се да сме търпеливи със София и точно това измъчва Адам. Трябва да ѝ повтаряме всяко едно нещо
отново и отново. Да я уверяваме, че нищо не се е променило и че нищо няма да се промени.
С Адам я заведохме заедно на училище на първия учебен ден. Държахме я за ръка и я люлеехме между нас, все
едно още бяхме добро семейство, а аз се радвах, че имам извинение за сълзите, които напираха в очите ми.
— Ще влезе в училището, без дори да погледне назад — увери ме леля Мо, когато видя физиономията ми на
тръгване от вкъщи. Тя не ми е истинска леля, но „Госпожица Уот“ е прекалено официално за съседка, която ни
прави горещ шоколад и знае кога са рождените ни дати.
Усмихнах ѝ се в отговор.
— Знам. Глупаво е, нали?
Глупаво е да желая Адам все още да живее с нас. Глупаво е да мисля, че онзи първи учебен ден беше нещо
повече от преструвка заради София.
Мо приклекна, за да се усмихне на малкото ми момиченце.
— Пожелавам ти хубав ден, красиво цвете.
— Тази рокля не ми е удобна. — Оплакването ѝ беше придружено с намръщване, което Мо не видя.
— Това е чудесно, скъпа.
Съседката ни си изключва слуховия апарат, за да пести батериите му. Когато ходя при нея, ми се налага да се
кача в саксията пред прозореца на дневната ѝ и да ѝ махам, докато не ме забележи. Трябваше да позвъниш на
звънеца! казва ми всеки път тя, сякаш не съм правила точно това десет минути по-рано.
— Какво следва? — попитах София през онзи първи ден, когато минахме покрай магазина за плодове и
зеленчуци, а безпокойството се предаваше от нейните пръсти към моите.
— Полицейският участък! — заяви триумфално тя. — Полицейският участък на тате.
Адам не работи там, но това няма значение за София. Всяка полицейска кола, която видим, е колата на тате, а
всеки униформен полицай е приятел на тате.
— Сега трябва да изкачим хълма.
София беше запомнила всичко. На следващия ден добави още подробности — неща, които не бях забелязала —
легнала на перваз котка, телефонна кабина, контейнер за боклук. Коментарите се превърнаха в неотменна част от
деня ѝ и бяха също толкова важни за нея, колкото обличането на училищната ѝ униформа в правилната
последователност (от горе надолу), стоенето на един крак като фламинго, докато си миеше зъбите, и смяната на
крака според страната, която миеше в момента. Това е да си родител в общи линии.
Първият учебен ден отбелязваше края на една глава и началото на нова. Приготвихме се за прехода, като
миналата година изпратихме София за по три дни седмично на предучилищна. През останалото време беше с мен,
Адам или Катя, красивата ни чуждестранна домашна помощница, която пристигна със сак с хубави дрехи и никакви
познания по английски език. Тя прекарваше следобедите на всяка сряда в езиков колеж и от време на време
припечелваше, като подреждаше щандовете в магазини през уикендите. След шест месеца ни обяви за най-милото
семейство в света и поиска да остане още една година. Попитах я дали си има приятел и тя се изчерви, което ми
подсказа, че отговорът е „да“, но не ми каза кой е.
Зарадвах се… и изпитах облекчение. Службите на двама ни с Адам не позволяваха да разчитаме само на детска
градина, а не можехме да си позволим повечето бавачки, които колегите ми наемаха. Смятах, че няма да е приятно
някаква непозната да живее с нас, но Катя прекарваше голяма част от времето си в стаята си, където говореше и
пишеше по скайп с приятелите си у дома. Предпочиташе да се храни сама, въпреки множеството покани от наша
страна, а и помагаше с домашната работа, като бършеше пода и сгъваше прането, макар да ѝ обясних, че не е длъжна
да го прави.
— Тук си, за да помагаш със София и да учиш английски.
— Нямам нищо против — отговори тя. — Харесва ми да помагам.
Един ден се прибрах у дома и намерих няколко чифта от чорапите на Адам на леглото ни. Дупките, които
постоянно се появяваха в тях, ги нямаше.
— Къде се научи на това? — Самата аз можех да зашия копче и да направя подгъв — макар и не особено
добре, — но кърпенето беше територия на заклетите домакини, а Катя още нямаше двайсет и пет години.
Тя сви рамене, все едно не беше направила кой знае какво.
— Майка ми ме научи.
— Наистина не знам какво щяхме да правим без теб.
След като Катя щеше да води София на училище — а дъщеря ми, напълно основателно, я обожаваше, — можех
да взема допълнителни смени на работа. Домашната ни помощница имаше търпението за безкрайни игри на
криеница, в които малкото ни момиченце откриваше все по-добри места за криене.
— Готова или не, аз идвам! — изкрещяваше Катя, като произнасяше внимателно всяка научена нова дума, преди
да тръгне да я търси из къщата. — Дали не си в бюфета? Не… Ами зад вратата на банята?
— Това не ми звучи много безопасно — казах аз, когато София хукна по стълбите, за да ми каже победоносно,
че Катя не е успяла да я открие, защото се е скрила на един от горните рафтове на шкафа. — Не искам да се криеш
на места, на които можеш да се заклещиш. — Дъщеря ми се намръщи, преди да побегне обратно при Катя за нова
игра. Не ѝ се скарах повече. Баща ми ни обвиняваше с Адам, че сме прекалено предпазливи родители, а аз всеки път
му казвах да не се меси в чуждите работи.
— Ще падне — предупреждавах аз и едва се стърпявах да гледам, докато той качва София на някое дърво или я
кара да стъпва по камъни, за да прекоси някой поток.
— Така ще се научи да лети.
Знаех, че е прав, и се борех с инстинктите си да се отнасям със София като с бебе. Освен това виждах, че
дъщеря ни много обича приключенията и иска да се държим с нея като с „голямо момиче“. Катя веднага разбра това
и двете бързо изградиха връзка помежду си. Способността на София да се справя с промените — най-вече на хората
около нея — все още не се беше развила достатъчно, затова изпитах огромно облекчение, когато домашната ни
помощница реши да остане. Опасявах се от последствията, ако си тръгнеше.
През юни се случи нещо неочаквано. Бяха минали само няколко седмици, след като Катя беше поискала да
остане — само няколко седмици, откакто се бях успокоила. Лицето на помощницата ни беше подпухнало и мокро от
сълзи. Тя приготви набързо сака си, като натъпка все още мокрите си от сушилнята дрехи в него. Приятелят ѝ ли
беше причината за това? Не смееше да ме погледне. Аз ли бях направила нещо?
— Ще си вървя — беше единственото, което каза.
— Моля те, Катя, каквото и да е станало, нека поговорим.
Тя се поколеба, след което погледна Адам. Погледът ѝ беше изпълнен с гняв и болка и се обърнах точно
навреме, за да го видя как клати глава и мълчаливо ѝ дава инструкции.
— Какво става? — Погледнах двама им.
Веднъж Адам се пошегува, че ако двете с Катя се скараме, той ще е принуден да вземе страната на по-младата
жена.—
Трудно се намира заместница на такава добра помощница — отбеляза тогава съпругът ми.
— Странно.
— Кажи ми, че ти не би направила същото.
Изкривих лице в подигравателна физиономия.
— Хвана ме.
— Е? — попитах аз. Двамата определено се бяха карали — това беше повече от очевидно, — но за какво?
Единственото общо помежду им беше София, ако не се брояха криминалните драми, които Адам обожаваше, а аз
ненавиждах, и които примамваха Катя да излиза от стаята си в събота вечер. Ако не бях на работа, отивах да бягам,
за да направя десет хиляди крачки, и се връщах вече за финалните надписи и за тяхната критична оценка на
гледаното.
Хората не се караха заради криминални драми.
— Попитай него — изсъска Катя. За първи път я виждах в лошо настроение. Отвън се чу клаксон — таксито ѝ
за летището беше пристигнало — и тя най-накрая срещна погледа ми. — Ти си добра жена. Не заслужаваш подобни
глупости.
Нещо в мен се пропука, подобно на пукнатина в лед. Исках да отстъпя назад и да оставя леда непокътнат, но
вече беше прекалено късно.
Ледът се пропука.
Катя си тръгна и аз попитах Адам:
— Е?
— Какво? — сопна се той, все едно въпросът ми и дори самото ми присъствие бяха дразнещи, неприятни за
него. Сякаш случващото се беше по моя вина.
Не можех да изгоня от главата си погледа, който двамата с Катя си размениха — зачервените ѝ очи и думите ѝ:
Не заслужаваш подобни глупости.
— Не съм глупава, Адам. Какво става?
— С кое? — Той изцъка тихичко с език, преди да отговори, сякаш умът му беше зает с други, по-важни въпроси,
а аз го занимавах с глупости.
— С Катя. — Казах го по онзи начин, по който някои хора говореха с чужденците. Имах чувството, че съм
попаднала в нечий чужд живот — това не беше разговор, който ми се бе налагало да водя преди.
Адам се обърна, за да направи нещо, от което нямаше нужда, и видях как пламъците на вината запълзяха по
врата му. Истината се появи в главата ми, както отговорът на въпрос в кръстословица във вестник, който отдавна
съм изхвърлила, а устата ми изрече думите, които не исках да казвам:
— Спал си с нея.
— Не! Господи. Не! Боже, Мина… Това ли си помисли?
Всяка частица от мен искаше да му повярва. Досега не ми беше давал поводи да се съмнявам в него. Адам ме
обичаше. Опитах се да говоря със спокоен тон:
— Какво мога да си помисля? Очевидно нещо се е случило между вас.
— Беше размазала пластилин в цялата кухня. Скарах ѝ се. Тя го прие лично, това е всичко.
Изгледах Адам и зачервеното му от лъжата лице.
— Можеше да измислиш нещо по-умно. — Той дори не си направи труда да ме излъже с нещо по-приемливо и
от това много ме заболя, почти колкото от самата лъжа. Толкова малко ли значех за него?
Напускането на Катя отвори пукнатина в семейството ни. София беше бясна. Неочакваната загуба на
приятелката ѝ доведе до много счупени играчки и скъсани снимки. Дъщеря ни винеше мен, защото аз бях тази,
която ѝ каза. Повиках на помощ цялата си морална сила, за да не ѝ разкрия, че всъщност виновен е Адам. Двамата с
него не си говорехме. Аз бях раздразнителна и сърдита, а той — мълчалив и изпълнен с фалшиво възмущение, което
трябваше да ме накара да се съмнявам в себе си. Не се пречупих. Едва сега, след като бях решила кръстословицата,
която представляваше Катя, осъзнах, че подсказките въобще не са били малко. Месеци наред Адам не споделяше как
прекарва почивните си дни и пазеше чинно телефона си, като го вземаше със себе си в банята, докато се къпеше
всяка сутрин. Бях пълна глупачка, че не забелязах всичко по-рано.
* * *
— Ще се изкачим по хълма — казва София. — После е църквата, а след нея…
Пръстите ми се стягат прекалено късно. Ръката ѝ пуска моята, краката ѝ се подхлъзват и главата ѝ се удря в
земята. Очите ѝ се ококорват шокирано, след което се присвиват, когато осъзнава колко се е наранила, изплашила и
засрамила. Веднага ѝ се притичвам на помощ, като хвърлям дамската си чанта, и я вдигам. В бързината се блъскам в
човек, който върви в противоположната посока.
— Опаланка! — казвам глуповато като някоя бавачка.
София ме поглежда. Долната ѝ устна трепери, а тъмните ѝ очи търсят моите, за да разберат колко лошо е било
падането ѝ. Усмихвам ѝ се, за да ѝ покажа, че не е голяма работа, и вдигам глава, за да намеря някаква форма в
небето.
— Виждаш ли кучето? Изправило се е на крака. Ето я главата му. И опашката му.
София не се разплаква. Никога не плаче. Само се разгневява и започва да пищи неразбираемо. Това ме кара да
се чувствам виновна, винаги се чувствам така. Или пък побягва по улицата, за да докаже нещо, което само тя
разбира — че я обичам или че не я обичам?
София проследява погледа ми. Един самолет разрязва небето и разкъсва облаците, които изглеждат достатъчно
гъсти, за да го спрат.
— 747 — казва тя.
Въздишам. Планът ми сработва.
— Не, това е А380. Не е толкова издължен отпред, виждаш ли? — Изправям дъщеря си нежно до седнало
положение и тя ми показва подгизналите си от снега ръкавици.
— Горката София. Ето я църквата. Какво следва после?
— П-после е училището.
— Значи почти стигнахме — казвам аз. Усмивката ми играе ролята на прикритие за кашата, която се крие под
нея. Чантата ми — по-точно чантата на София — се е обърнала и се е разсипала голяма част от съдържанието ѝ.
Прибирам резервните дрехи на дъщеря ми обратно в нея и вземам бутилката с вода, която се е претърколила
настрани от нас. Името на София е изписано на нея.
— Това твое ли е?
Мъжът, в когото се блъснах, подава нещо на дъщеря ми. Слончо, чийто хобот е смачкан и изтрит от пет години
обич.—
Върни ми го! — изкрещява София и прави крачка назад, за да се скрие зад мен.
— Много съжалявам.
— Не се тревожете. — Мъжът не изглежда обиден от грубостта на дъщеря ми. Не бива да се извинявам вместо
нея. Това я разстройва, а тя има нужда от подкрепа от наша страна. Въпреки това ми е трудно да оставам мълчалива
пред повдигнатите вежди и осъдителните погледи, че не съм могла да възпитам добре детето си. Вземам подадения
ми Слончо. София го сграбчва от ръката ми и веднага заравя лице в него.
Слончо идва от къщата, в която София е прекарала първите четири месеца от живота си. Той е единственото
останало ѝ от онова време, макар никой да не знае дали наистина е неин, или са ѝ го дали в деня, в който е влязла в
спешното отделение. Едва ли ще научим истината, но двамата са неразделни.
София държи Слончо за хобота му, докато вървим към училището, където показва на госпожица Джесъп
мокрите си ръкавици. Закачам ѝ палтото и прибирам шапката и шала ѝ в чантата. Денят е 17 декември и цялото
училище е в очакване на празниците. Направени от памук снежни човеци танцуват по захарна хартия, закачена на
дъските, а няколко учители носят коледни обеци, чиито лъскави дрънкулки проблясват на светлината. Подът е
мокър. До вратата се е събрал сняг, който е разнесен и навътре.
Изваждам кутията с обяд на София и я подавам на госпожица Джесъп, след което продължавам да се ровя в
чантата. Катя я изпразваше в края на всеки ден, избърсваше лепкавите следи от пръсти и дискретно изхвърляше не
толкова хубавите рисунки. Всеки път имам намерение да направя точно това, но в крайна сметка просто закачам
чантата в коридора и не се сещам за нея, докато не тръгнем за училище на следващата сутрин.
— Всичко готово ли е за Коледа?
— Горе-долу. — Учителката на София е много слаба и с гладка кожа, която подсказва, че е в средата на
двайсетте или че е много добре поддържана трийсетгодишна жена. Сещам се за всичката козметика, която съм си
купила през годините, и всичките процедури за кожа, които съм започвала, винаги с добри намерения, но накрая
отново съм се обръщала към мокрите кърпички. Обзалагам се, че госпожица Джесъп почиства, тонизира и
овлажнява кожата си.
Една буца лед виси от резервния пуловер на София. Платът се е намокрил и е студен. Изваждам го и го
изтупвам, след което продължавам безполезното си претърсване през скъсаните парченца от картон за яйца и
празните кутийки от сок.
— Не мога да намеря автоинжектора ѝ. Пазите ли още онзи, който ви дадох?
— Да, не се тревожете. В аптечката е, а името ѝ е изписано на него.
— Ластиците ми за коса не са с правилните цветове — оплаква се дъщеря ми.
Госпожица Джесъп се навежда, за да разгледа плитките ѝ — едната е вързана с червен, а другата със син
ластик.
— Много са хубави.
— Винаги нося два сини ластика на училище.
— Е, на мен тези много ми харесват. — Учителката отново се обръща към мен и ме кара да се възхитя на
способността ѝ да убеждава, след като дискусиите ми със София за „ластикгейт“ обикновено продължават през
цялата закуска и по-голямата част от пътя ни до училище. — Напомняме ви, че утре е коледният ни обяд, така че не
ѝ изпращайте храна.
— Добре. Днес ще я вземе детегледачката ни, Бека. Мисля, че се познавате.
— Няма ли да дойде господин Холбрук?
Задържам погледа ѝ за момент и се чудя дали усмивката ѝ не крие нещо друго. Разочарование? Вина?
Изражението ѝ е напълно невинно, което ме кара да се извърна и да се заема със сгъването на влажния пуловер на
дъщеря ми. Проклет да е Адам, че ме превърна в една от онези параноични жени, които винаги съм ненавиждала.
— Не беше сигурен дали ще свърши работа навреме, затова решихме, че ще е по-сигурно да дойде
детегледачката ни.
— Докъде ще летите днес?
— Сидни.
— На „Боинг 777“ — обяснява София. — С 353 пасажери. Необходими са двайсет часа, за да се стигне дотам, а
след това трябва да изминат целия този път наобратно. Това са още двайсет часа, но първо ще отседнат в хотел.
— Господи! Много вълнуващо. Дълго ли ще ви няма?
— Пет дни. Ще се върна навреме за празниците.
— Налага се да използват четирима пилоти, защото пътуването е дълго, но те не пилотират наведнъж, а се
редуват.
София е добре запозната с всички самолети, с които летя. В YouTube има видеоклип на обиколка с „Боинг 747“,
който е гледала повече от сто пъти. Знае го наизуст и устните ѝ се движат в синхрон с тези на коментатора.
Впечатляваме гостите си с това ѝ умение.
— Понякога ми се струва малко зловещо — споделих преди време с баща ми и се усмихнах, за да смекча
тежестта на това признание. Обясних му, че с Адам сме разкрили, че София не рецитира по спомени пасажите от
любимите си книжки — както смятахме, — а чете. Макар че беше само на три години.
Баща ми се разсмя. Свали си очилата и ги избърса с ризата си.
— Не ставай глупава. Тя е умно момиче. Родена е за велики дела. — Очите му проблеснаха и на мен ми се
наложи да дам всичко от себе си, за да не се разплача. Мама много му липсваше и вероятно се сети за времената,
когато казваха това за мен.
Психологът стигна до заключението, че София има хиперлексия — първата позитивна диагноза в морето от
съкращения и негативни определения. Разстройство на привързаността[1]. Разстройство с дефицит на вниманието.
Патологично избягване от отговорност. Тези неща не са включени в постерите, които те приканват да осиновиш
дете.
С Адам прекарахме две години в опити да зачена. Можехме да продължим, но стресът беше започнал да ме
срива и усещах, че се превръщам в онази жена — онази жена, която знаеше точно кога е овулацията ѝ, която не
ходеше на партитата на приятелките си, които са родили, и харчеше спестяванията си за инвитро.
— Колко струва?
Намирах се някъде над Атлантическия океан, когато разкрих тайните си — или поне част от тях — на една
колежка, с която работех през онзи ден. Сиан беше внимателна и грижовна като майка и в момента, в който
колесниците се отделиха от пистата, вече си разказвахме истории за живота си.
— Хиляди.
— Родителите ти не могат ли да ти помогнат?
Не ѝ казах за майка ми. Раната все още беше твърде прясна. А след всичко, което се случи, не можех да взема
назаем от татко. Поклатих глава.
— Не става въпрос само за пари. Ще се вманиача, знам го. Даже вече съм се вманиачила. Искам деца, но в
същото време се опитвам да запазя разсъдъка си.
— Няма начин. — Сиан се разкикоти. — Имам четири и всяко следващо ме подлудява все повече.
Одобриха ни за осиновяване. Отне ни известно време, защото заявихме, че искаме да осиновим дете под една
година. Работата в полицията на Адам го беше срещнала с някои от най-лошите продукти на социалната ни система
и никой от двама ни не смяташе, че разполагаме с необходимото, за да се справим с това. Мислехме, че с бебе ще ни
е по-лесно.
Предложиха ни София, когато беше на четири месеца, прибрана от социалните от незаинтересована майка,
чиито пет предишни деца бяха преживели същото. Колелата на осиновяването се движеха бавно и месеците, които
тя прекара в приемно семейство, бяха безкрайни. Трябваше да покажем на социалните, че сме подготвени. В същото
време станахме много суеверни. Адам заобикаляше стълби и гледаше да не му мине черна котка пътя. Стигнахме до
компромисен вариант и обзаведохме току-що боядисаната стая на София, но не разопаковахме нищо, за да можем да
го върнем, ако нещо се обърка.
Съдебната заповед беше издадена, когато София беше на десет месеца, и Адам побърза да занесе в пункта за
вторични суровини всички кашони и найлони от мебелите. Най-накрая създадохме семейството, за което мечтаехме.
Филмите ни карат да вярваме, че съществува щастлив край. Оказа се, че трябва да се потрудим малко повече за
такъв. Сега София хуква, за да отиде при приятелите си, и аз я гледам през прозореца. Някои деца все още проронват
по някоя сълза, когато казват „чао“. Чудя се дали родителите им не поглеждат дъщеря ми и не си казват, че съм
късметлийка, точно както си казвам аз, когато погледна прегърналите децата си майки.
* * *
Прибирам се у дома и оставям бележка на Бека, която е студентка и се грижи за София от време на време.
Изваждам лазанята да се размразява, в случай че Адам не се прибере до вечеря, и оставям чиста кърпа на леглото в
гостната, макар и той много добре да знае къде се намира шкафът. Трудно е да се отърсиш от цяло десетилетие, в
което си се грижила за някого.
— Защо просто не спя в леглото ни? — попита ме първия път той.
Отговорих му шепнешком. Не само заради София, а и защото не исках да наранявам повече никого от нас.
— Защото вече не е нашето легло, Адам. — Не беше нашето легло, откакто Катя си тръгна.
— Защо се държиш така?
— Как?
— Студено. Все едно едва се познаваме. — Адам се намръщи. — Обичам те, Мина.
Отворих уста, за да отговоря, че вече не го обичам, но не можах да се насиля да го изрека.
Опитахме с брачна консултация, разбира се. Заради София, не заради нас. Проблемите ѝ с привързаността бяха
дълбоко заложени в нея, един вид мускулна памет от месеците, в които плачът не ѝ бе осигурявал утеха. Как щеше
да ѝ се отрази, ако се разделяхме за постоянно? София беше свикнала Адам да работи нощем, а мен да ме няма по
няколко дни, но винаги, винаги се прибирахме у дома.
Адам отговаряше с по една дума, не се разкриваше пред терапевта, както не се разкриваше и пред мен. През
юли се съгласи да се изнесе.
— Нуждая се от време — казах му аз.
— От колко време?
Не можех да му отговоря. Не знаех. Видях го как се поколеба над куфарите, които бяха вкарани един в друг като
матрьошки. Оптимизмът го накара да избере най-малкия. От „Човешки ресурси“ му намериха къща с трима полицаи
стажанти, изпълнени с ентусиазъм и падащи си по евтината бира, които постоянно се хвалеха с подвизите си в
новата служба.
— Не мога да заведа София там — каза ми Адам. — Няма да е правилно.
Затова приготвих леглото в стаята за гости и когато ходех на работа, Адам оставаше с нея. Не знаех на кой от
двама ни му е по-тежко.
Обличам си униформата и си подготвям чантата. Днешният полет е много важен. Последният пряк полет от
Лондон до Сидни е осъществен през 1989 година — пиар начинание с двайсет души на борда. Тогава подобни
пътнически полети не са били възможни — отнело е години да се проектира самолет, който да издържи на това
разстояние и да е пълен с пасажери.
Оставям бележка на леглото на София — сърчице, под което съм написала „Обичам те. Мама“. Правя това
всеки път преди полет, откакто дъщеря ни се научи да чете.
— Видя ли бележката ми? — попитах я веднъж по време на видеоразговор, за да ѝ пожелая лека нощ. Забравих
къде съм била, но навън беше светло, а тя тъкмо беше излязла от банята и на мен много ми се прииска да съм си у
дома.—
Каква бележка?
— На леглото ти. Оставих я на възглавницата ти. Както винаги. — Не беше честно да очаквам от София да ѝ
липсвам само защото тя ми липсваше.
— Чао, мамо. С Катя си правим бърлога. — Екранът се разклати и дъщеря ми ме остави да гледам кухненския
таван. Прекратих разговора, преди помощницата ни да ме е съжалила.
Включвам „Радио 2“, докато пътувам към летището, но вината е прекалено тежка, за да чувам нещо.
— Хората трябва да работят — изричам на глас. — Такъв е животът.
Казах на Адам, че има промяна в смените ми, че съм се опитала да се измъкна, но не съм успяла и че ще ме
няма пет дни. Какво бих могла да направя? Работата си е работа.
Излъгах го.
Две
9:00 часът
Адам
Шефката иска да те види.
Киселина разяжда вътрешностите ми, докато се опитвам да си придам някакво подобие на нормален вид. Дали
някога се е случвало нещо хубаво след изричането на тези пет думи?
— О, добре. — Сядам на бюрото си, като ръцете ми изведнъж ми се струват прекалено големи и непохватни,
сякаш съм застанал пред огромна публика, а не пред любопитния поглед на Уей.
— В момента е с главния инспектор.
— Благодаря ти. — Намръщвам се пред монитора. Заравям се в документите на бюрото си, сякаш търся нещо.
Имам случай с кражба, по който трябва да събера улики, и да проведа няколко разпита заради нападение, което
може да се окаже убийство, ако човекът не оживее — работа, върху която се налага да се съсредоточа, която изисква
вниманието ми, — а вместо това се потя в яката си и се чудя дали това е всичко. Дали това е краят. Усещам, че Уей
ме гледа и се питам дали знае за какво иска да ме види Бътлър.
Красиви снежинки падат на перваза на прозореца отвън. Нежелано телефонно обаждане се прехвърля от един
телефон на друг на бюрата, на които няма никого, докато някой не изпитва съжаление към обаждащия се и не му
вдига. Намирам досието за нападението и сканирам списъка със свидетели. Възможно е да отсъствам от службата
цял ден, докато разпитвам тези хора, и ако пропусна обаждане от инспекторката… е, просто съм си вършел работата
или съм говорил по телефона с „Подкрепа на жертвите“. Прибирам досието в раницата си и ставам.
— Надявам се, че си тръгнал към офиса ми?
Гласът е тих, почти приятен, но това не ме успокоява. Виждал съм не един полицай да влиза с усмивка в офиса
на инспектор Наоми Бътлър и половин час по-късно да излиза със стисната в юмрука си официална жалба.
— Всъщност трябва да…
— Няма да отнеме много време.
Бътлър не ми дава възможност да споря, а излиза от офиса ми в коридора и тръгва към своя, така че нямам друг
избор, освен да я последвам. Тя носи бели кецове „Конвърс“, панталони на райета и сива копринена риза, затъкната
в колан с леопардова шарка. В горната част на едното си ухо има малка сребърна обеца. Тръгвам след нея като
ученик, насочил се към кабинета на директорката. По пътя си изброявам наум всички причини, поради които може
да иска да ме види, и стигам до единствената, която е от значение. Онази, заради която мога да изгубя всичко.
След като Наоми Бътлър стана инспектор, премести тежкото бюро далеч от прозореца и го сложи срещу
стъклената врата, която сега затваря. Това не ми оставя друг избор, освен да седна с гръб към коридора. Напълно
съм сигурен, че в следващите няколко минути Уей ще си намери причина да дойде от нашия офис до този на
инспекторката, за да разбере на какво смъмряне ще бъда подложен. Изпъвам се като струна. Могат да се направят
много заключения от стойката на човек и не ми се иска Уей да каже на останалите в екипа ни, че съм навел глава
при началничката.
— Как са нещата? — Бътлър се усмихва, но погледът ѝ е сериозен. Тя среща моя и аз примигвам, защото имам
чувството, че може да ми причини болка по този начин. Една точка за нея. Рокерското яке, което носи независимо
от времето, е закачено на облегалката на стола ѝ и когато се обляга назад, кожата протестира като изскърцва. На
бюрото ѝ има полицейска радиостанция, настроена на местната честота. Носят се слухове, че Бътлър никога не я
изключва, дори у дома, и се захваща с всяка работа, която привлече интереса ѝ.
— Чудесно.
— Разбрах, че си имал някакви семейни проблеми.
— Не са нещо, с което да не мога да се справя. — Едва ли е решила да ми дава брачни съвети. Поглеждам
бялата следа от халка на кожата на безименния ѝ пръст и се чудя кой кого е изоставил. Тя забелязва какво гледам —
разбира се, как иначе — и усмивката ѝ се изпарява.
— Имаш ли служебен телефон?
Хваща ме неподготвен. Това е въпрос, чийто отговор знае, което означава, че просто започва отдалеч.
— Да.
Тя прочита номера ми от бележника си и аз кимам. Изпитвам толкова силно желание да избягам, че се хващам
за подлакътниците на стола, за да се спра да не стана.
— От финансовия отдел са обърнали внимание на сметката ти.
Тишината натежава помежду ни, всеки от нас чака другият да я наруши. Пречупвам се първи. Знам правилата на
играта, но не мога да се спра да я играя. Два на нула за Бътлър.
— Така ли?
— Доста по-висока е от на останалите в службата.
Една капка пот потича по лицето ми. Избърша ли я, Бътлър ще ме види. Обръщам леко глава, но усещам още
една от другата страна.
— Заради онази жертва на обир е, която се премести да живее във Франция.
Инспекторката кима бавно.
— Разбирам.
Отново настъпва тишина. Досега не съм виждал Бътлър да разпитва заподозрян, но се говори, че е много добра,
и точно сега това никак не ме изненадва. Погледът ѝ е непоклатим и не знам как да му отвърна, без да заема
отбранителна позиция или да изглеждам виновно. Пулсът ми се ускорява, а един мускул в ъгълчето на лявото ми око
потрепва. Бътлър няма как да не го забележи. Тя вижда всичко. И ще разбере, че лъжа.
Инспекторката затваря бележника си, отпуска се на стола, сякаш иска да каже трудното отмина, вече говорим
неофициално, но не може да ме заблуди. Всеки мускул в тялото ми е стегнат и готов за действие, все едно съм на
стартовата линия. Замислям се за Мина, която пътува за работа, и макар да не исках да заминава, се радвам, че ще я
видя чак след пет дни.
— Принципно ми изпращат разпечатка — обяснява Бътлър, — но ако междувременно искаш да споделиш
нещо…
Намръщвам се, все едно нямам представа за какво говори.
— Предполагам си наясно, че служебните телефони не трябва да се използват за лични разговори.
— Разбира се.
— Добре тогава.
Възползвам се от шанса си и ставам от стола.
— Благодаря — казвам аз, без да знам защо. Предполагам, че просто печеля време, за да подготвя защитата си,
макар че дори най-добрите адвокати на света няма да успеят да измислят история, която да ме измъкне от кашата, в
която съм затънал.
Случилото се с Катя е най-малкият ми проблем.
С мен е свършено, след като Бътлър види телефонната ми разпечатка.
Три
10:00 часът
Мина
Наближавам летището и виждам полицейско присъствие, което ми подсказва, че ще има нова демонстрация.
Строежът на новата писта започна преди три месеца и от време на време се събират протестиращи до
„Пристигащи“, за да изразят емоциите си. В общи линии, не създават проблеми и — макар че никога няма да си го
призная открито — им симпатизирам. Просто смятам, че са тръгнали след грешната цел. Създадохме свят, в който
се нуждаем от полети и това вече не може да се промени. Не е ли по-добре да протестират срещу вредните емисии и
депата за отпадъци?
Сещам се с чувство на вина за мокрите кърпички, които ежедневно ми влизат в употреба, и си казвам, че
отново ще започна да използвам козметика за почистване на кожата вместо тях. На пътя лежи банер. „ПОЛЕТА, А
НЕ САМОЛЕТИ“[2]. Явно току-що са го разпънали, тъй като охраната на летището е доста стегната. Полицията не
може да спре демонстрациите им, но маха своевременно плакатите и банерите. Протестите тук ми се струват доста
безполезно упражнение, след като посетителите на летището са служители или хора с билет за някъде. Един плакат
няма да промени решението им.
Намалявам преди кръговото и поглеждам наляво, където една жена държи плакат на гладуваща бяла мечка.
Забелязва ме, че я гледам, изпъва го към мен и се разкрещява неразбираемо. Сърцето ми започва да бие по-силно и
посягам към централното заключване на колата си. В бързината кракът ми се плъзва върху педала на газта.
Абсурдността на реакцията ми — заради някаква жена от другата страна на мантинелата, за бога! — ме разгневява.
Може би ще продължа да използвам проклетите мокри кърпички напук на тях.
Паркирам на паркинга, заключвам колата и тръгвам с куфара си на колелца към шатъл буса. Обикновено вървя
до стаята на служителите, но асфалтът е покрит от хлъзгав сив лед, а наскоро натрупалият сняг се е превърнал в
киша. Нямам търпение да кацнем в слънчевия Сидни, да си оставя сака в хотела и да отида на плажа, за да си
почина от полета.
В стаята за служителите е оживено заради някой пикантен слух или разписанието на дежурствата. Нареждам се
за кафе и увивам все още студените си ръце около пластмасовата чаша. Жена в цивилни дрехи ме оглежда
преценяващо.
— Ти ли ще летиш за Сидни?
— Да. — Усещам как се изчервявам и очаквам да ми изкрещи: Не бива да си тук…
Вместо това се намръщва и ми казва:
— По-добре ти, отколкото аз.
Търся табелка с името ѝ, но не намирам такава. Коя е тази жена, която не се свени да сподели мнението си?
Може да е коя ли не — от чистачка до финансов мениджър. Стотици хора минават през стаята на служителите през
всеки един нормален ден, а днес не е такъв. Всички искат да се докоснат до полет 79. Всички искат да останат в
историята.
— Сантяго е четиринайсет часа, така че този няма да е толкова зле. — Усмихвам се любезно и изваждам
телефона си, за да покажа, че сме приключили разговора си, но жената не схваща намека. Тя се приближава,
придърпва ме към себе си и снишава глас, все едно някой ни подслушва.
— Чух, че нещо се е объркало при последния тестов полет.
Засмивам се.
— За какво говориш? — Гласът ми е силен, за да прогони прокрадващите се наченки на страх, които думите ѝ
предизвикват.
— Имало някакъв проблем със самолета. Прикрили са всичко… Накарали са целия екипаж да подпише
споразумение за конфиденциалност…
— Стига! — Деветдесет процента съм сигурна, че никога не съм работила с тази жена, така че защо се лепна за
мен, а не за някого другиго? Оглеждам лицето ѝ и се опитвам да разгадая откъде е. Може би от „Човешки ресурси“?
Със сигурност не от „Обслужване на клиенти“, защото никой повече няма да се качи на самолет. — Това са
глупости! — заявявам уверено. — Смяташ ли, че ще пуснат самолет по този маршрут, ако всичко не е сто процента
безопасно?
— Налага се да го направят. Иначе „Кантас“ ще ги изпреварят — те работят върху това от по-дълго време.
Тестовите полети се осъществяват с малко пасажери и без багаж. Кой знае какво ще се случи с пълен и натоварен
самолет…
— Трябва да вървя. — Хвърлям наполовина изпитото си кафе в кошчето за боклук, чийто капак пада с трясък,
когато си махам крака от педала. Глупава жена — нелепо е да ѝ позволя да ме разстрои. Ала пипалата на страха
стискат сърцето ми. Преди два дни „Таймс“ пусна материал за надпреварата между „Кантас“ и „Уърлд Еърлайнс“.
„Колко бързо е прекалено бързо?“, гласеше заглавието над статия, която намекваше за орязване на разходи и
спестявания. Прекарах един час на телефона с баща ми, за да го уверя, че да, безопасно е, не, те не биха поели
никакви рискове.
— Няма да го понеса, ако…
— Татко, напълно безопасно е. Всичко е проверено по няколко пъти.
— Винаги е така. — Усещах тревогата в гласа му и се радвах, че не може да ми види физиономията. Не се
хванах на въдицата му. Не исках да мисля за това.
Участваха четиресет служители в трите тестови полета миналата година. Следиха кръвната им захар, нивата на
кислород и мозъчната им активност. Налягането в пътническата кабина беше подобрено, а шумът намален. Дори
храната беше специално избрана, за да се пребори с часовата разлика. Този полет щеше да е също толкова безопасен,
колкото всеки друг.
— Късмет! — провиква се жената след мен, но не поглеждам назад. Късметът няма нищо общо с това.
Сърцето ми продължава да препуска в гърдите ми, когато след няколко минути влизам в стаята за инструктаж.
Пълна е, но не само с екипажа, а и с няколко души в костюми, повечето от които не разпознавам.
— Това Диндар ли е? — питам стюарда до мен, с когото съм летяла веднъж. Поглеждам табелката с името му.
Ерик.—
Да, това е Диндар. Дошъл е заради излитането.
Така и предположих. Юсеф Диндар е изпълнителният директор на авиокомпанията и се появява само в дни
като този, когато един важен полет ще привлече интереса на телевизионните камери и ще донесе слава и
известност за мъжете (защото винаги са само мъже) зад „Уърлд Еърлайнс“. Надпреварата за първия пряк полет от
Лондон до Сидни беше много напрегната и зад самодоволното изражение на Диндар тази сутрин се крие
облекчение, че ние ще бъдем първи. Той става и изчаква всички погледи да се насочат към него.
— Днес ние създаваме заглавията във вестниците!
Присъстващите го аплодират. Разнасят се възторжени възгласи от задната част на помещението и просветва
светкавица на фотоапарат. Изпитвам притеснение насред цялата тази тържественост.
Нещо се е объркало… проблем със самолета…
Прогонвам думите на жената от главата си. Аплодирам енергично с останалите. Ние създаваме заглавията. От
Лондон до Сидни за двайсет часа. Нищо няма да се обърка. Нищо няма да се обърка, повтарям аз, за да се отърся от
нарастващото в мен чувство на обреченост.
Знам защо жената ме разстрои. Защото не трябваше да съм тук.
Екипажът беше избран чрез лотария, макар че не знаехме дали печелим, ако изтеглят името ни, или ни се пада
късата клечка. Групата ни в WhatsApp кипеше от вълнение.
Някой получи ли нещо?
Все още не.
Чух, че имейлът е изпратен.
Отчаяно искам да го направя!!!
След това получих скрийншот от телефона на Райън. Честито! Вие бяхте избран да сте част от екипажа на
първия пряк полет Лондон — Сидни на 17 декември. Към снимката беше добавил разплакан емотикон и текст,
който гласеше Двайсет проклети часа!
Изпратих му лично съобщение. Предложих му да го заместя. Не му казах защо, разбира се — опитах се да не
показвам колко важно беше за мен, — а и му бях задължена за една размяна в Мексико Сити и за купищата подарени
ваучери на рождените ми дни. Луда мацка си ти! заключи той, а аз се съгласих с него.
И ето ме тук сега. Натрапница на най-важния полет в съвременната история.
— Искам да представя пилотите на този исторически полет — казва Диндар и им прави знак да се
присъединят към него. Хората се дръпват, за да им направят място да минат. — Капитан Луис Жубер и втори пилот
Бен Нокс и капитан Майк Каривик и втори пилот Франческа Райт.
— Каривик? — споделям учудването си с Ерик, докато всички ръкопляскат. — Той не е в списъка ми.
Колегата ми свива рамене.
— Промяна в последната минута. Не го познавам.
Диндар продължава да говори:
— На борда на самолета ще пътуват няколко наши гости. — Под „наши гости“ има предвид хора, които не са си
платили. Журналисти и няколко знаменитости и инфлуенсъри, които щяха да прекарат шестнайсет часа от полета в
Инстаграм, а останалите четири в пиене. — Надявам се да се отнасяте с тях, както с клиентите ни, които са си
купили билет.
Да, разбира се. Журналистите може да са дошли за веселбата — Безплатно пътуване в първа класа до
Австралия? Пишете ме! — но също така са тук, за да напишат материали за изданията си. Все едно „Дейли Мейл“ се
среща с „Трип Адвайзър“. Толкова дълъг полет, а нямаше хипоалергенни възглавници.
След като Диндар и костюмарите приключват с поздравленията помежду си, провеждаме инструктажа на
екипажа. Майк и Ческа ще отговарят за излитането и първите четири часа от полета, след което ще си вземат
почивка на леглата в стаята за отдих над пилотската кабина. През следващите шест часа ще летят Луис и Бен, преди
да се сменят отново. Що се отнася до останалия екипаж — ще бъдем шестнайсет, разделени на две смени. Докато
не работим, ще си почиваме на леглата в стаята за отдих в задната част на самолета и ще се преструваме, че е
нормално да спим в помещение без прозорци, заобиколени от непознати.
Служителка на „Охрана на труда“ ни говори за опасностите от умората. Тя ни напомня да пием вода, след което
ни демонстрира упражнения по дишане, които да ни помогнат да спим по-дълго по време на почивките си. Няколко
от колегите ми се разсмиват, а един от тях се преструва, че е заспал.
— Съжалявам — казва той и рязко се изправя с усмивка на лице. — Май работи!
Докато вървим през летището по двойки зад пилота, се усеща напрегнато вълнение, а аз изпитвам онази добре
позната гордост преди всеки полет. Униформата ни е тъмносиня със смарагдови кантове по маншетите, подгъвите и
около реверите. На левия джоб на гърдите ни е забодена емайлирана значка, на която пише „Уърлд Еърлайнс“, а от
дясната страна виси табелка с малките ни имена. Смарагдовите ни шалове представляват карта на света, а
границите на всяка страна са очертани с изписаното множество пъти име на авиокомпанията ни. Днес носим друга
значка. „Полет 79. Светът става още по-малък.“
Фотографът на компанията ни снима от всички ъгли, докато вървим към гейта, съпроводени от постоянния
шепот: „Лондон — Сидни“.
— Имам чувството, че сме на червения килим! — казва един човек от екипажа.
Все едно сме тръгнали към бесилото, мисля си аз. Не мога да се отърся от това чувство — явно съм
единствената сред колегите си, — че ще се случи нещо ужасно.
Предполагам, че някои хора се чувстват така всеки път, в който летят, че стомасите им се свиват на топка.
Винаги съм си казвала, че е много жалко да прекараш един прекрасен полет, стиснал подлакътниците на седалката
и затворил очи заради някакви невъобразими нещастия, които никога няма да се случат.
Аз не съм такава. За мен летенето е всичко. То е триумф на инженерната мисъл и не работи срещу природата, а
заедно с нея. Адам се смее, когато говоря пламенно за самолети, но има ли нещо по-красиво от излитането на А320?
Като дете се оплаквах, когато татко ме водеше на летището, където заставаше до оградата и снимаше самолетите. За
него важна беше фотографията — прекарваше също толкова време край реката, за да направи перфектната снимка
на летяща чапла, — но постепенно бях погълната от тези летящи машини.
— Направих страхотна снимка на онзи „Боинг 777“. — Татко ми показа дигиталния дисплей на фотоапарата.
— Това не е 777, а 747SP — поправих го аз.
Обичах да рисувам и скицирах носовете на самолети. Спрях да се оплаквам, когато татко предложеше да
прекараме съботата край летището. Летяхме ли да се видим с роднини, не се интересувах какъв филм ще пуснат или
какво ще ни предложат за ядене. Притисках нос в прозореца и гледах как предкрилките се движат нагоре-надолу,
докато самолетът се поклащаше нежно. Обожавах всичко това.
Стомахът ми се свива неприятно и ме изпълва страх, докато се качваме на борда на полет 79. Вратата към
пилотската кабина е отворена. Четиримата пилоти са натъпкани в нея, докато се приготвят да отлетят, и по врата ми
полазват тръпки.
Ерик забелязва това.
— Да не ти е студено? Може би е заради климатика — винаги го усилват много.
— Не, добре ми е. Просто ме побиха тръпки. — Потрепервам отново. Иска ми се да бях отговорила нещо друго.
Заемам се с рутинната проверка. Правила съм я много пъти, но днес ми се струва някак различна. Налягане.
Уплътнения. Кислородни маски. Пожарогасител. Противогаз, комплект за оцеляване… Всяко едно нещо е от
изключителна важност. То е разликата между живота и смъртта.
— Вземи се в ръце, Холбрук — измърморвам си под носа. Отнасям стек с тоник от бизнес класа до салона и
помагам със зареждането на бара. Самолетът е произведен по поръчка с идеята да е по-удобен за пасажерите си по
време на такъв дълъг полет. Отпред има кухня — между пилотската и пътническата кабина, — две тоалетни и
стълби до стаята за отдих, която е скрита зад една врата. Първа е бизнес класа, последвана от салон и бар —
разделени със завеса от останалата част от самолета — и още две тоалетни. Икономична класа е разделена на две
половини със „зона за раздвижване“ между тях и още тоалетни отзад. Самолетът събира общо триста петдесет и
трима пасажери — всичките ще дишат един и същ въздух от мига, в който вратите бъдат затворени в Лондон, и
докато не бъдат отворени в Сидни.
Пътниците от бизнес класа се качват първи и още стъпили на борда, насочват погледи в бара и в леглата, докато
ние проверяваме билетите им и вземаме палтата им, за да ги закачим в гардероба до кухнята. Присъствието на
екипаж на самолета е съществено, тъй като шестнайсетимата посрещаме пасажерите си. Половината ще се оттеглят
към леглата, след като излетим, като ще останем Ерик, Кармел и аз в бизнес класа, Хасан на бара и четирима в
икономична класа. Тъй като сега всички сме в пътническата кабина, се усеща едно напрежение. Двайсет часа. Къде
другаде подобен брой непознати биха прекарали толкова дълго време заключени заедно? Предполагам, че в затвора.
Тази мисъл ме изнервя.
На пасажерите в бизнес класа се предлага шампанско. Един мъж изпива своето, все едно е шот с водка, и
намига на Кармел да му донесе втора чаша.
Двайсет часа.
Размирниците си личат още отначало. Има нещо в тях, както и в поведението им, което казва: Аз съм по-добър
от вас. Затова ще ви вгорча живота. Невинаги пияниците са тези, които създават проблеми (макар че безплатното
шампанско не помага особено за държанието им), а и този тип няма лошо излъчване. Ще видим.
— Дами и господа, добре дошли на борда на полет 79 от Лондон за Сидни. — Като старши член на екипажа на
мен се пада привилегията да говоря пред пасажерите. Нищо в речта ми не подсказва, че днешният ден е специален,
но въпреки това се усеща приповдигнатият дух. — Моля изключете всички мобилни телефони и портативни
електронни устройства при излитането.
Тръгвам по пътеката в пътническата кабина и забелязвам голяма чанта в краката на жена с дълга бяла коса,
облечена в зелен пуловер.
— Желаете ли да прибера багажа ви в багажното отделение горе?
— Трябва да е при мен.
— Опасявам се, че ако нещо не се побере под седалката, трябва да бъде качено в багажното отделение горе.
Жената вдига чантата и я прегръща, все едно съм я заплашила да ѝ я отнема със сила.
— Всичките ми неща са вътре.
Опитвам се да не въздъхна.
— Съжалявам, но чантата ви не може да остане там.
За секунда погледите ни се срещат, всяка от нас е твърдо решена да спечели този спор, след което тя изпуска
едно разгневено тцъ и започва да вади съдържанието на чантата си и да нарежда пуловери, книги и торбички с
козметика в многото отделения за различни предмети около седалката си. Казвам си, че трябва да проверя мястото
ѝ при кацане, в случай че забрави нещо. След като приключва и се настанява отново, сърдитото ѝ изражение се
изпарява. Тя насочва вниманието си през прозореца и в чашата си с шампанско.
След думите на капитана — Екипаж, подгответе се за излитане — вълнението в пътническата кабина нараства.
Повечето от пасажерите в бизнес класа вече са се заровили в торбичките си с подаръци, а една жена дори си е
облякла сувенирната пижама, на която пише „Полет 79“, и се е превърнала в атракция за околните. Следва
специално видеообръщение от Диндар и инструкциите за безопасност, на които никой не обръща внимание, защото
смята, че няма да има нужда от тях. Двете с Кармел събираме празните чаши.
— Не бързай толкова, скъпа, тази още не е празна. — Жена с блестящи очи ми се усмихва насреща, когато взема
обратно чашата си от подноса ми и изпива останалото шампанско в нея. Помня името ѝ от списъка с пасажери —
една от малкото, които вече са се запечатали в ума ми. До края на полета ще знам имената на всичките петдесет и
шест пасажери в бизнес класа.
— Разполагате ли с всичко необходимо, лейди Бароу?
— Наричайте ме Патриша, моля. Даже Пат. Старата Пат. — Тя ме дарява с пакостлива усмивка — прилича на
баба, която дава допълнително шоколад на внучетата си, докато майка им не гледа. — Децата ми ме наричат „Лейди
Бароу“, защото смятат, че е забавно.
— Не сте ли наистина „лейди“?
— О, такава съм. Управлявам една трета квадратен метър шотландска земя — заявява величествено жената и
избухва в заразителен смях.
— При роднини ли отивате в Сидни?
Нещо проблясва в погледа ѝ — мимолетен мрак, който прикрива с повдигане на брадичката си и пакостливата
си усмивка.
— Не, избягах от вкъщи. — Патриша се засмива, когато вижда изненадата, изписана на лицето ми, след което
въздиша. — Всъщност всички са ми много сърдити. А аз не съм сигурна, че помагам особено да оправим нещата…
Кучетата ми вече много ми липсват. Но това е първата ми година без съпруга ми и… — Тя млъква рязко и изпуска
тежка въздишка. — Е, исках малко да се разсея. — Слага ръка върху моята. — Животът е кратък, млада госпожице.
Не го пилейте.
— Няма. — Усмихвам ѝ се, но думите ѝ ехтят в главата ми, докато вървя по пътеката между седалките. Животът
е кратък. Прекалено кратък. София вече е на пет, а времето сякаш лети.
Казвам на хората, че съм се върнала на работа, защото се нуждаем от парите и защото социалната работничка
от осиновяването на София смяташе, че това ще помогне за проблемите ѝ с привързването. И двете неща са истина.
— Състоянието ѝ се дължи на липса на грижи, нали? — попита Адам, докато го обсъждахме. — Защото на
практика е била изоставена през първите няколко месеца от живота си? — Социалната работничка кимна, но
съпругът ми продължи, защото беше твърдо решен да изложи мислите си на глас. — Тогава как отсъствието на Мина
ще помогне?
Спомням си страха, който изпитах, как изгубих свободата, която бях зърнала.
— Защото София ще разбере, че Мина винаги се връща — обясни социалната работничка. — Това е най-
важната част.
Поради тази причина се върнах на работа и всички бяхме щастливи от този факт. Адам нямаше да се тревожи за
пари, София постепенно разбра, че винаги ще се връщам при нея, а аз се радвах, че имам възможност да си почина
от ролята на родител, която се оказа доста трудна. Нуждаех се от почивка, но повече от това имах нужда дъщеря ми
да ми липсва — така осъзнавах колко много я обичам.
Проверките са завършени. Изчаквам съобщението от пилотската кабина — Екипаж, заемете местата си — и
сядам на седалката, която е най-близо до прозореца. Двигателите започват да реват и самолетът набира скорост по
пистата. Предкрилките се отварят и налягането започва да се трупа, докато не става трудно да се прецени дали го
чуваме, или усещаме. Самолетът се разклаща леко, когато колелата се отлепят от земята. Представям си пистата под
нас и как носът плавно се издига нагоре. Самолетът е невероятно тежък и обемист за подобна грациозна и красива
маневра. И въпреки това някак си се получава. Пилотите увеличават тягата, докато се издигаме нагоре и нагоре.
Небето е притъмняло, а облаците са увиснали ниско над земята и създават усещането, че се здрачава, въпреки че е
обяд. Суграшицата шиба прозорците, докато не се издигаме достатъчно нависоко, за да престане.
Достигаме три хиляди метра и камбанката иззвънява. Хората се размърдват, все едно са били участници в
експеримента „Кучето на Павлов“. Дребната блондинка на 5J извива врат, за да погледне надолу към земята.
Напрегната е и предполагам, че е от хората, които не обичат да летят, но тя затваря очи и се отпуска на мястото си, а
на лицето ѝ се появява доволна усмивка.
Във въздуха сме. Предпазни колани се откопчават, пасажери стават от седалките си, поръчват се питиета. Вече е
твърде късно. Твърде късно да послушам гласа в главата ми, който ми нашепваше да не се качвам на този полет. Това
е просто подсъзнанието ми, нищо повече. Собствената ми вина, че съм предпочела да съм тук, вместо у дома със
София, че съм в това положение, след като животът ми можеше да се развие по съвсем различен начин.
Твърде късно или не, гласът продължава да настоява.
Двайсет часа, казва той. Много неща могат да се случат за двайсет часа.
Четири
Пасажер 5J
Казвам се Сандра Даниълс и когато се качих на полет 79, оставих стария си живот зад гърба си.
Едва ли щях дори да си помисля да стъпя на самолета, ако не беше съпругът ми. Казват, че жертвите на
домашно насилие се опитват да си тръгнат средно по шест пъти, преди най-накрая да успеят. Аз си тръгнах само
веднъж. Това означава, че някои жени опитват осем, десет, двайсет пъти.
Тръгвам си само веднъж, защото знам, че ако не го направя както трябва, той ще ме намери; ще ме намери и ще
ме убие.
Казват, че жертвите на насилие са пребивани средно трийсет и пет пъти, преди да се обадят на полицията. Чудя
се какво ли е усещането да те ударят само трийсет и пет пъти. Не че съм ги броила (бездруго никога не ме е бивало в
математиката), но дори аз мога да пресметна, че два-три пъти седмично през изминалите четири години са много
повече от тази бройка. Вероятно имат предвид само сериозните наранявания — счупени кости и удари по главата,
от които ти се привиждат звездички посред бял ден. А не шамарите. Ощипванията. Те вероятно не се броят. Това е
типично за мен, да преувеличавам.
Вината не е на Хенри, не и изцяло. Имам предвид, че не е редно да удряш някого — разбира се, че не е, — но
той изгуби работата си, а това е тежко за един мъж, нали? Да разчита на доходите на съпругата си, след като се
очаква от него да осигурява храна на масата, и да му се налага да мие тоалетната и да чака майстора на
съдомиялната.
Не е честно. Хенри го описва най-добре — той обичаше работата си, а аз започнах моята случайно. Точно така,
аз имам работа, а не кариера. Хенри „беше успял“, а аз тъпчех на едно място. Той беше уважаван… беше добър в
това, което правеше. А аз… Е, Хенри ми каза какво е подочул в бара, когато дойде на коледното ни парти.
Спрях да ходя за по питие с колегите след това. Как можех да го направя, след като разбрах какво мислят за
мен? Дебела. Грозна. Некадърна. Не че не знаех всичко това, но на никого не му е приятно да получи потвърждение
за подозренията си, нали? Колегите ми продължиха да се преструват, не мога да им го отрека. Усмихваха ми се и ме
питаха „Как прекара уикенда?“ и „Сигурна ли си, че няма да дойдеш?“. Отговарях, че съм заета, докато накрая не
спряха да ме канят.
Зарадвах се, когато Хенри започна нова работа и ми предложи да си подам молбата за напускане. Съмнявах се
да липсвам на някого. Това щеше да е ново начало в много отношения и — макар да не беше нещо, което сме
обсъждали — бях сигурна, че ще сложи край на лошите му настроения. След като не работех, щях да го подкрепям
много повече и освен домашната работа и готвенето щях да ходя на фитнес и да се запиша на курсове по рисуване.
Дори можеше да си намеря приятели.
Хенри случайно попадна на реклама за онлайн тренировки. Те струваха много по-малко от истинския фитнес, а
и вече нямаше да ми се налага да шофирам, така че имаше логика в предложението му. Също така започнах курсове
по рисуване. Бях ужасна! Наистина ужасна. Първата ни задача беше да скицираме с молив ваза и — както се изрази
Хенри — моята не приличаше на нищо. Повече не отидох. Глупаво от моя страна, че въобще опитах. Няма как да
научиш стара мечка на нови номера, както гласи поговорката.
Намерих си нови приятели. Не къде да е, а във фейсбук. „Фалшиви приятели“, така ги наричаше Хенри, макар
че в много отношения бяха много по-истински от хората около мен — съседите ни например или жената, която ми
носи каталозите на „Ейвън“ и от време на време остава за чаша чай. Разговарям с тях, с фалшивите си приятели.
Предимно за чистене — всички сме членове на група във фейсбук за домашни съвети, — но знаете как е,
постепенно се опознавате. Поздравявате се за рождените дни и подобни. Преди да се усетя, вече си пишехме лични
съобщения.
— Той не бива да се отнася така с теб, да знаеш — казваха ми.
Някъде дълбоко в себе си знаех, но след като някой друг ми го каза, се замислих сериозно. Следващия път, в
който Хенри ме удари, направо седнах на компютъра си.
— Той го направи отново.
— Трябва да си тръгнеш.
— Не мога.
— Можеш.
Казват, че една на четири жени ще бъде подложена на някаква форма на домашно насилие в живота си. Това е
една четвърт от всички жени.
Оглеждам самолета и преброявам пасажерите. Статистически погледнато, поне пет жени в бизнес класа са
били — или ще бъдат — бити от партньорите си. Мисълта е едновременно успокояваща и ужасяваща.
Може би е възрастната дама. Очите ѝ проблясват, ала блясъкът е предизвикан от сълзи, когато говори със
стюардесата. Тя също ли бяга?
Или пък съпругата на онзи футболист — всички го познаваме, — която се е облегнала на него с перфектната си
лъскава коса и червени устни. Никой не знае какво се случва зад заключените им врати. Никой никога няма да
разбере какво се случи зад моите.
Екипажът?
Защо не? Домашното насилие не дискриминира. Търся имената им на табелките на униформите им и ги
преценявам. Кармел жертва ли е? А Мина?
Усмивката на Мина е широка, но в мига, в който се скрива зад завесата, изчезва като потъващ камък. Има нещо
в погледа ѝ, което ми подсказва, че е разтревожена. Тя не прилича на жертва, но аз също не смятах, че съм такава,
докато приятелите ми не ми помогнаха да прогледна.
Трудно е да опиша какво изпитвам към така ненавижданите от Хенри „фалшиви приятели“.
Как да благодариш на някого, който е спасил живота ти?
Защото те направиха точно това. Отвориха ми очите за деянията му и ми върнаха увереността, която бях
изгубила.
След излитането на самолета се отпуснах за първи път от петнайсет години. Хенри няма да ме последва в
Сидни. Никога няма да ме намери.
Най-накрая съм свободна.
Пет
15:00 часът
Адам
Спирам колата пред табела, на която пише „ТОЗИ ГАРАЖ СЕ ИЗПОЛЗВА ДЕНОНОЩНО“. Ръждясалият
катинар и натрупалият по вратата сняг ми подсказват, че това е също толкова вярно, колкото новината, че съм избран
да играя за „Ливърпул“, но без съмнение ще бъде направено оплакване до училището и ще последва нова вълна от
писма, които да помолят родителите да бъдат по-съобразителни.
Майната ѝ на съобразителността, закъснявам. Срещата ми с инспектор Бътлър разклати концентрацията ми за
цял ден и се наложи да провеждам разпитите два пъти по-дълго от обикновено.
— Добре ли сте? — Първата ми свидетелка видя разкрачените букви, които написах с треперещата си ръка, и
килна обезпокоено глава на една страна.
Опитах се да разведря обстановката с „Мисля, че това е моя реплика“, но я видях, че продължава да хвърля
нервни погледи към бележките ми от показанията ѝ. Разбрах, че съм допуснал много грешки, когато ги прочетох на
глас, затова започнах отначало. Бях изключил телефона си и иконката на гласовата поща светеше червено. Имах
двайсет и седем пропуснати повиквания. Колко време беше необходимо да бъде извадена разпечатка? Колко време ѝ
трябваше на Бътлър, за да прегледа информацията и да види повтарящия се отново и отново номер с все по-
нарастващите суми в дясната част на листа? Колко време щеше да ѝ е необходимо, за да сложи край на една градена
двайсет години кариера?
Побягвам по алеята, която минава през жилищния квартал и води до главната улица. Снегът полепва по
обувките ми и ме забавя. Стигам до половината на пътя и избирам една тясна уличка, която ще съкрати
разстоянието до основното училище. Разминавам се с няколко жени, чиито деца стискат рисунки. По дяволите.
Изпращат децата на занималня, ако закъснееш да ги вземеш дори с пет минути, и те таксуват с петак за
привилегията. Сумата не е голяма, но в момента не разполагам и с толкова.
Влизам през вратата девет минути по-късно.
— Господин Холбрук. — Госпожица Джесъп се намръщва. Без съмнение се опитва да измисли как да ми
сервира новината, че трябва да се изръся. — Опасявам се, че София вече я взеха.
— Кой? — Не е Мина, тъй като полетът ѝ беше преди обед.
— Бека. Детегледачката ви — отговаря учителката, сякаш съм забравил. — Госпожа Холбрук не ви ли каза? —
Несъмнено случващото се ще бъде споделено в учителската стая. Явно нещата между родителите на София са доста
зле… дори не си говорят…
— Да, каза ми. Просто забравих. Благодаря ви. — Насилвам се да се усмихна, макар че съм бесен на Мина, че
ме направи на идиот.
Излизам от малката уличка, завивам наляво и побягвам към главната, за да ги настигна на ъгъла до
полицейския участък. Забавям крачка. Косата на София, която е толкова тъмна и къдрава, че хората намират
несъществуваща прилика между нея и Мина, експлодира изпод вълнената ѝ шапка и подскача върху раменете на
яркочервеното ѝ вълнено палто. Тя гледа надолу, докато върви, и търси преспи непокътнат сняг между отъпканата
киша, в които да скочи с ботуши.
— София!
Дъщеря ми се обръща. Първоначално се усмихва, но на лицето ѝ бързо се появява тревога. Намразвам се, че е
предизвикана от мен.
— Здрасти, тате.
— Здрасти, Адам.
— Как си, Бека? Защо си тук? Казах на Мина, че днес ще си тръгна по-рано от работа.
Тя свива рамене.
— Просто получих съобщение. Обикновено не работя две нощи поред, но разходите през зимата са високи,
нали разбираш, и трябва да се купуват коледни подаръци, да се посрещат празниците. Биковете ще изнасят
представление, чийто билет е двайсет лири, а питиетата са отделно, и ако искаме след това да…
Изключвам се, докато вървим към нас. София танцува наоколо, подобно на риба на въдицата на Бека. Посягам
към другата ѝ ръка, но тя я прибира в джоба си. Захапвам вътрешността на бузата си, докато не усещам вкуса на
желязо.
Проклетата Мина. Казах ѝ, че аз ще взема София. Пратих ѝ съобщение, за бога, има го черно на бяло. Сега не
мога да отпратя Бека, без да ѝ дам някакви пари — не и след като е очаквала да ѝ бъде платено за няколко часа.
— Магазинът за плодове и зеленчуци — казва София. — „Сейнсбърис“.
Типично за Мина. Първо ми обяснява как трябва да дам своя принос за семейството, а след това ми спретва
подобна постановка, за да ме направи на глупак.
— Сега е месарницата. Ъгх. Сега е агентът, който продава…
— Къщи, да, знаем, София, за бога!
Усещам погледа на Бека, когато дъщеря ми млъква.
Лесно е да си перфектният родител, щом нямаш деца и малките им странности ти се струват очарователни, а не
дразнещи. Ако Бека беше слушала София да повтаря маршрута си до училище хиляди пъти или Мина да чете „Лека
нощ, Луничке“ всяка проклета вечер през изминалите пет години, щеше да ме разбере.
Мина няма да си погледне телефона, докато самолетът не кацне, но натрупаното в мен раздразнение трябва да
бъде изпуснато, затова изваждам моя. Според нея аз съм този, който не комуникира, а тя не може да уговори дори
прибирането на дъщеря ни от училище като хората…
Опулвам се срещу дисплея и поредицата от съобщения, които съм отворил, за да изпратя гневния си отговор на
Мина. Няма нужда от бавачка. Успях да се освободя за утре, така че аз ще взема
Съобщението ми е недовършено. Изведнъж си спомням обаждането от ареста и как прибрах телефона си в
джоба вчера следобед, защото заподозреният беше готов да си признае.
Смятах, че съм го изпратил.
Бях сигурен, че съм го изпратил.
Става ми топло. Разкаянието е първи братовчед на гнева. Това се случи само защото знаех, че Мина няма да си
вдигне телефона и се наложи да ѝ пиша съобщение. Или имейл. Имейл! Кой пише имейли на съпругата си, за бога!
По-лесно е.
По-лесно за кого? Не и за мен, това е сигурно. Тя не може да понесе дори да чуе гласа ми, нали? Предпочита да
ѝ изпращам имейли, за да се преструва, че съм просто някакво административно главоболие, с което трябва да се
справи за доброто на София.
— Остани тогава — казвам на Бека и дори аз усещам горчивината в гласа си. Преглъщам я. — Ще направиш ли
чай на София? Ще ѝ хареса.
Бека се поколебава, след което свива рамене.
— Добре.
Това ли щеше да направи Мина? Или щеше да ми каже, че прахосвам пари, които нямаме? Имаше времена,
когато бях перфектен в очите ѝ. Сега не правя нищо както трябва.
Лъжец.
Прелюбодеец.
Не ставаш за баща.
Най-лошото от всичко е, че е права. Аз съм лъжец. Измамник. Едва ли ме мрази повече, отколкото се
ненавиждам аз. Няма откъде да знае, че се отвращавам от себе си дори само като се зърна в огледалото. Как се
стигна дотук?
Вероятно Бътлър вече е получила разпечатката. Ще я прегледа с маркер в ръка и ще прочете написаното между
редовете. Ще оцвети края на кариерата ми.
Какво ще правя? Да си ченге не е като другите професии — не е като да си барман или търговец, които просто
ще продължат напред. Да си полицай е като учителската и лекарската професия. Това е част от теб. Ала скоро ще я
изгубя.
Бивш съпруг, бивш баща, бивш полицай. Едва ли може да стане по-зле.
* * *
Стигаме до края на града и София пуска ръката на Бека. Отново вали сняг и гумените ѝ ботуши оставят малки
стъпки на пътеката. Тя завива зад ъгъла на двайсет метра пред нас. Викам я по име, но дъщеря ми само се кикоти и
бяга още по-бързо.
— Гони ме!
Хуквам да бягам. Завивам зад ъгъла, но улицата е пуста. Сивата киша от пътя е изпръскала тротоарите и търся
правилния размер следи.
— София!
— Успокой се, играе си на криеница — казва Бека, която е на няколко метра зад мен. — О, не! — провиква се
престорено тя. — Къде ли е София? — Ухилва ми се, но аз нямам желание да играя.
— София!
Една кола минава покрай нас. Поглеждам вътре в нея, номера, шофьора, посоката на пътуване. Необходими са
само няколко секунди, за да се отвлече едно дете, и минути, за да изчезне.
— София! — побягвам отново. — Излез… не е забавно.
— Тя няма да го направи, ако смята, че си ѝ сърдит — изсъсква Бека след мен и се провиква напевно: —
Никъде не я виждам!
Спирам толкова рязко, че едва запазвам равновесие.
— Моля те, не ме учи как да си гледам детето. — Въртя се в кръг и оглеждам улицата. Къде е тя?
По време на всяко полицейско разследване, в което е намесено дете, настъпва момент, в който си казваш: Ами
ако това беше моето дете? Какво щях да направя? Какво щеше да е чувството? Трябва бързо да изгониш колебанието
си, защото ако му позволиш да остане за по-дълго, няма да успееш да си свършиш работата.
Минава почти минута.
— София! — Извиквам името ѝ толкова силно, че засяда на гърлото ми и се налага да се прокашлям, за да го
прочистя.
— Това не е хубаво! — въздиша мелодраматично Бека. — Трябва да се приберем без нея.
— Не! — София изскача иззад един контейнер за боклук на колела и се втурва към детегледачката ни. — Тук
съм!
— О, Господи, наистина си се крила! Помислих си, че си се изпарила!
Кръвта бучи в ушите ми, когато се навеждам, хващам София за ръката и я придърпвам към мен.
— Никога повече не прави така, чу ли? Можеше да се случи какво ли не.
— Тя просто си играеше…
Прекъсвам Бека с поглед и карам дъщеря ми да ме погледне. Долната ѝ устна потреперва.
— Съжалявам, татко.
Лицето ми е червено и усещам бодежи в очите. Сърцебиенето ми бавно се нормализира. Дарявам София с бърза
усмивка. Пускам ръката ѝ и ѝ оправям шапката.
— Изплаши ме, Соф.
Дъщеря ми ме поглежда с тъмните си очи и задържа погледа ми, все едно знае всичките ми тайни.
— Татковците не се плашат.
— Всички се плашат понякога — казвам спокойно аз. Тя ми позволява да я държа за ръката през останалата
част от пътя и се чудя дали знае колко много означава това за мен. Улавям Бека да ме гледа. Веждите ѝ ми показват,
че според нея съм реагирал прекалено рязко. Разбира се, не го казва на глас. Мина би го направила. Много си
черноглед, не пропуска да отбележи тя. Винаги смяташ, че ще се случи най-лошото.
Така е. Ала съм такъв, защото най-лошото често се случва.
* * *
— Мама е на самолета — казва София, докато ѝ помагам да си събуе гумените ботуши. Удрям ги един в друг и
ги оставям на изтривалката, заедно с обувките, които нося на работа. Къщата ни на „Фарм Котиджис“ 2 е средната
от три къщи, които някога са били ферма. Имотът е обхващал площта на километър и половина оттук.
— Точно така.
Трите къщи разполагат с градини отзад, в края на които започва парк с огромни дъбове и пътека във формата на
цифрата осем. В едната част на осмицата се намира детска площадка, а в другата — малко езеро с остров с къщичка
за патици. В парка има още градина с диви цветя, предимно напръстници и метличини, и пътека, на която София
обича да бяга.
— Тя ще е на самолета двайсет часа и още двайсет часа ще пътува обратно към дома, като между тях ще отседне
в хотел.
— Точно така.
— Умно момиче — казва Бека и поглежда телефона си.
— Самолетът е „Боинг 777“, в който пътуват 353 души.
— Да. — Мама, мама, винаги мама.
— Къде е тя?
Броя до пет, преди да отговоря.
— Току-що ми каза къде е. Тя е на самолет.
— Да, но къде точно?
Другите мъже като мен ли се чувстват? Онези, чиито деца искат да са само с майките си? Има ли други бащи,
които се приемат като утешителна награда независимо колко много се опитват? Предполагам, че никога няма да
разбера, защото това би означавало да споделя с някого колко е неприятно дъщеря ти постоянно да иска да е с някой
друг.
Изваждам си телефона и пускам проследяващото приложение, което е любимо на любителите на самолети и на
семействата на онези, които постоянно летят.
— Мама е… — Изчаквам приложението да зареди местоположението на самолета на Мина. — Тук.
— Бел-ар-уз.
— Рус. Като трус. Беларус.
София го повтаря, докато гледа името на дисплея и съм сигурен, че ще го запомни за следващия път. Тя никога
не забравя нищо.
— Ностровия — казва Бека и се ухилва.
— Какво?
Тя отива в кухнята, като оставя ботушите си в локва на плочките.
— Това е руската дума за „наздраве“.
Премествам обувките ѝ на изтривалката и поглеждам мигащата точка на телефона си — Мина е на десет
хиляди метра във въздуха. Скоро ще се премести над руското въздушно пространство, а после над Казахстан, над
Китай. Най-накрая ще мине над Филипините и Индонезия и преди София да се събуди, ще е прекосила Австралия и
ще е кацнала в Сидни.
— Двайсет часа — изненадах се аз, когато Мина ми каза, че ще лети с този полет. — Това е доста дълга смяна.
— Не аз ръководя авиокомпанията, Адам.
Известно време не проговорих, защото не исках да подхващам спора, който се опитваше да започне.
— Ще е приятно да прекараш няколко дни в Сидни през това време на годината.
— Няма да съм на почивка!
Предадох се. Стояхме пред училището — бях дошъл, за да предам Слончо, който едва не забравихме същата
сутрин, и София, която прегърна силно Мина, а на мен просто кимна, все едно се бяхме срещали само веднъж на
скучна конференция: Припомни ми с какво се занимаваш?
Мина продължи да се заяжда:
— Престани да ме караш да се чувствам виновна, Адам. Такава ми е работата.
— Знам, аз…
— Нямам избор. — Тя се разгневи и се зае да закопчава копчетата на палтото на София. Забелязах, че си поема
дълбоки и равни глътки въздух и когато отново се изправи, нямаше следа от раздразнението ѝ.
— Ще ми липсваш — казах нежно аз. Зачудих се дали съм престъпил границата, но очите ѝ проблеснаха. Мина
се извърна, вероятно с надеждата, че не съм забелязал.
— Това е просто още един полет.
Ала ще продължи двайсет часа.
Трескавото очакване на този паметен полет продължи цели две години. Вероятно вниманието ми беше
насочено в него поради факта, че Мина работи за тях, но „Уърлд Еърлайнс“ сякаш беше навсякъде. Телевизионни
реклами, които показваха меките матраци на леглата в бизнес класа и протегнатите крака на пасажерите в
икономична класа. Интервюта с пилотите, които участваха в тестовите полети, и носталгичните сравнения с 55-
часовия „Маршрут на кенгуруто“, който изпълниха през 40-те години и който се отби в шест страни по пътя си.
— През 1903 година — каза Юсеф Диндар преди два дни от дивана на „Би Би Си Брекфаст“ — братята Райт са
се преборили с гравитацията и са осъществили първия продължителен полет на летателен апарат с двигател. След
повече от сто години имаме възможност да задържим 150 тона метал във въздуха за двайсет часа без прекъсване. —
Той се отпусна назад, сложи уверено ръка на дивана и се усмихна. — Земните сили са силни, но ние доказахме, че
сме по-силни. Победихме природата.
Полазват ме тръпки, когато си спомням върховната му увереност. Не се съмнявам, че разполага с най-добрия
екип, с най-добрите самолети. Но природата може да погълне цял град, да събори небостъргачи, да отнесе цели
брегове в океана…
Прогонвам лошите мисли за бедствия от главата си. Мина е права — много съм черноглед. Изпробваха полета
три пъти. Целият свят ги гледа. Репутацията им, както и стотици животи, са заложени на карта.
Нищо няма да се обърка.
Шест
На 17 часа от Сидни
Мина
Намираме се някъде над Източна Европа. Под нас няма нищо освен облаци. Притискам върховете на пръстите
си в прозореца и настройвам очите си към фигурите, които щяхме да открием двете със София, ако беше тук.
Прегърбена стара дама, тръгнала на пазар — виж, ето я пазарската ѝ чанта. Палма — ето я там! Трябва малко да
присвиеш очи…
Помня как гледах облаците, легнала в градината ни, докато майка ми плевеше тревичките в големите саксии. Тя
поддържаше градината ни много красива, като не знаеше името на нито едно растение, но инстинктивно му
намираше правилното място.
— Цветята се нуждаят от пет неща, за да цъфтят — казваше мама. В този момент вадеше един красив храст,
който миналата година беше окичен с нежни бели цветчета, но тази не цъфна. Изправих се до седнало положение и
се зарадвах на отворилата ми се възможност да демонстрирам какво съм научила в часовете по биология.
— Вода — отговорих аз. — Храна. Светлина за фотосинтезата. — Замислих се за миг. — Топлина?
— Умно момиче. Кое е петото?
Направих физиономия. Дори не помнех, че има пето.
— Пространство. — Мама внимателно извади храста от земята и запълни отворилата се дупка с пръст от
съседните растения. — Тези трите си бяха добре, когато ги засадих, но сега това не разполага с достатъчно място.
Няма да умре, но няма и да цъфти. Ще го преместя другаде. Ще видиш колко ще ни е благодарно.
Сещам се за този разговор всеки път, в който се кача на самолет, и преглъщам вината си, че оставих София.
Нуждаем се от пространство, за да цъфтим. Всички ние.
Примигвам и се извръщам от облаците, оставям ги сами да образуват фигури. Самолетът е ярко осветен и
изпълнен с разговори. Предлаганата храна е внимателно избрана — първото ястие има за цел да държи пасажерите
будни, а второто да ги прикани да си починат.
— Трябваше да дадат на всички хапчета за сън — каза Ерик, докато разглеждахме менюто. — Щеше да излезе
по-евтино.
Отивам в пътническата кабина и проверявам дали пасажерите разполагат с всичко необходимо. Редовете са
общо седем. От двете страни на кабината са монтирани двойни седалки, а в средата са по четири. На всяко място
има параван, който позволява да се изолираш от съседа си и да се затвориш в свой собствен пашкул. Долната
половина на всяка седалка се плъзга напред под телевизора и се превръща в удобно за спане легло. Това не е никак
лош начин да прекараш двайсет часа, а и седалките тук са много различни от икономична класа, където трийсет и
три реда от по девет могат да се накланят само с шест-седем сантиметра.
— Пристигнахме ли вече? — пита мъж в едно от средните места, който пътува сам. Засмивам се любезно,
макар че той е четвъртият пасажер, който ми задава този въпрос. Всеки от тях е убеден в своята оригиналност. Зад
него една мила двойка е вдигнала паравана между тях и е наклонила седалките си под еднакъв ъгъл. На
телевизорите им върви един и същ филм, при това в синхрон, който не е случаен. Вероятно са младоженци, но ако
наистина е така, списъкът с пасажери ми подсказва, че тя е запазила фамилията си.
— Може ли още едно одеяло? — Жената наближава трийсет години и е с буйна къдрава кестенява коса, която е
усмирила с голям ластик. — Замръзвам.
— Джини е наполовина влечуго. Нуждае се от топлинна лампа, за да е напълно щастлива. — Партньорът ѝ е
по-възрастен от нея и това личи от бръчките в челото му. Той се усмихва, докато говори, но очите му не блестят като
нейните.
— В такъв случай ще ви зарадвам, че в момента в Сидни е двайсет и пет градуса — съобщавам им аз. — Колко
време ще останете там?
— Три седмици. — Джини се изправя на мястото си, сякаш изстреляна от силата на отговора си. — Избягахме
от вкъщи, за да се оженим.
— Господи, това е много вълнуващо. — Спомням си сватбата ни с Адам — църквата, семейните снимки, хотела
— и седмицата, която прекарахме в Гърция след това. Всичко беше като по шаблон, но вероятно така бе по-добре.
Беше сигурно. Безопасно.
— Джини!
— Какво? Вече няма значение, Дъг — направихме го. Никой не може да ни спре.
— Дори така да е. — Той си слага слушалките, а годеницата му се изчервява, видимо разочарована. Оставям ги
да си гледат филма, но, въпреки че остават близо един до друг, нещо се е променило между тях и това ме кара да ги
съжаля. Да съжаля нея. Изпитвам тъга за онази двойка, която бяхме двамата с Адам на онзи гръцки остров, и за
начина, по който се разделихме. Всяка връзка се променя, когато се появят децата, независимо по кой път поема, но
едно дете със специални нужди оказва сериозен натиск, за който никой не е подготвен. Моят отговор беше да търся
решения и да изчета всичко за травмата при осиновяване и разстройството на привързаността.
Този на Адам беше да избяга.
Физически беше с нас — когато не бе на работа, — но започнах да го губя емоционално преди години. Не знам
дали аферите му са започнали тогава и колко са били — Катя е единствената, за която съм сигурна.
Веднъж го попитах. Намерих дебитна карта за сметка, която не знаех, че съществува, след което разбрах, че е
сменил паролата на телефона си.
— Афери ли имаш?
— Не!
— Тогава защо си сменил паролата си?
— Въведох грешната три пъти. Наложи се да я сменя. — Лъжата беше изписана по цялото му лице.
Повикана съм от другата страна на пътеката от възрастен пасажер с кръгли очила и оредяваща коса, който се
мръщи на лаптопа си.
— Все още няма интернет.
— Така е, съжалявам. Правят всичко възможно, за да отстранят проблема, но…
— Ще го пуснат ли скоро?
Възпротивявам се на желанието си да притисна пръсти в слепоочията си и да се вгледам в невидима кристална
топка.—
Не знам. Съжалявам за неудобството.
— Нуждая се от него заради работата си. — Възрастният мъж ме поглежда така, все едно силата да поправя
безжичния интернет е изцяло в моите ръце. — Полетът е много дълъг.
— Да, така е.
Първата смяна е почти готова да предаде щафетата. Ческа и Майк ще се качат горе в стаята за отдих за шест
часа и ще се върнат, когато вече сме минали половината път до Сидни. В задната част на самолета има втора стая за
отдих за екипажа, до която се стига през една заключена врата в задната кухня. Тя разполага с осем малки легла,
разделени с бариери и завеси. Съмнявам се, че ще спя много по време на първата си почивка, но ще е различно през
втората. Два часа преди да кацнем, ще работим целият екипаж. Получихме ясни инструкции от Диндар да
изглеждаме свежи за снимките при кацането.
Ще прекараме няколко дни в Сидни, преди да се върнем с обратния полет, и ще е чудесно да разгледаме града,
но ще е още по-хубаво да поспя, без да бъда будена от писъците на София. Месеци наред дъщеря ми сънува
кошмари, независимо от вечерната ни рутина и мястото, на което спи. Всяка вечер се събуждам с туптящо сърце и
хуквам към стаята ѝ, за да я намеря изправена в леглото си. За миг е вдървена и не приема прегръдката ми, но после
се отпуска в нея.
— Може би Катя ѝ липсва — казах на Адам. Намекът беше очевиден, че вината за това е негова. Той се изчерви,
както прави винаги, когато споменем името ѝ, и се направи, че не ме е чул, но нещо започна да ме гложди като
развален зъб и чак на следващия ден разбрах какво. Кошмарите бяха започнали, преди Катя да си отиде.
— Извинете ме. — Едно малко момче — може би на девет-десет години — вдига ръка и размахва пръсти, все
едно е в час и трябва да отиде до тоалетната. Майка му се е излегнала на свалената до него седалка и си е сложила
маска за очи, на която е бродирано „Зареждане — не изключвайте“.
— Здравей. Как се казваш?
— Финли Мастърс.
Усмихвам се.
— Здравей, Финли, желаеш ли нещо за пиене?
— Слушалките ми се оплетоха. — Момчето ме поглежда изпълнено с безпокойство и гърдите ми се свиват по
онзи добре познат начин, когато съм далеч от София.
— О, скъпи, това е много сериозно. Да видим дали ще можем да оправим проблема. — Използвам ноктите си,
за да разплета образувалия се възел в кабела и му връщам слушалките с усмивка.
— Благодаря.
— За нищо.
Финли е единственото дете в бизнес класа, макар че точно отпред, на средните места, седи двойка с бебе. То
плаче подобно на котенце — не е силно, но настоятелно — и зървам разтревожения поглед, който си разменят
родителите му. Усмихвам им се, в опит да ги уверя, че всичко е наред, но те се заемат с дрехите му, сякаш ключът
към неспокойството му се крие в начина, по който е закопчан гащеризонът му, а не в налягането в малките му уши.
Проверявам списъка с пасажери — Пол и Лия Талбът — и ги питам дали се нуждаят от нещо. Бебето им едва
ли е на повече от месец.
— На три седмици и два дни е — споделя Лия, когато я питам. Тя е австралийка. Косата ѝ е изсветляла от
слънцето, лицето ѝ е загоряло и с лунички, а зъбите ѝ са равни и бели. Представям си как със съпруга ѝ си правят
барбекю на плажа на Коледа. Може би Адам, София и аз ще направим това някой ден — ще избягаме от студа и ще
отидем някъде на топло.
Продължаваш да мислиш за Адам, така ли? пита вътрешният ми терапевт.
— Голям е сладур! Как се казва? — Не обръщам внимание на терапевта си. Това е просто по навик. Пет години
бяхме семейство. Адам ми даде съвсем ясно да разбера какви са приоритетите му и в тях не са включени съпругата и
дъщеря му.
— Наистина е голям красавец. — Лия засиява, докато гледа сина си. Тя е по-възрастна от мен — предполагам,
че е на повече от четиресет, — но е в много по-добра форма. — Запознайте се с Лаклан Хъдсън Самюъл Талбът.
— Има доста имена.
Съпругът ѝ се усмихва.
— Не можахме да решим кое да е. — Акцентът му е английски, но завършва изреченията по онзи начин,
характерен за хората, които не живеят в родината си.
— Изглеждате невероятно — казвам на Лия. — Не мога да повярвам, че току-що сте родили!
Комплиментът я засрамва. Тя целува главата на бебето и вдишва миризмата му. Съпругът ѝ я прегръща с една
ръка и имам чувството, че се опитват да ме изолират… защото съм казала нещо нередно.
— Ако желаете да го взема по-късно, за да поспите малко, само ми кажете.
— Благодаря ви.
Оставям ги с болка в сърцето, все едно съм глътнала камък. Осиновяването не е разсеяло мъката от
безплодието, не се е справило с редкия, но силен копнеж за издут корем и новородено бебе в ръце. София е целият
ми свят — не е нужно да си раждала, за да бъдеш майка, — но това не означава, че не ме боли, когато си помисля
какво е да преживееш всичко това.
Много ми се иска да бяхме осиновили София като новородено. Не беше невъзможно да се случи. Трябваше да се
случи. Майка ѝ вече бе в списъка за наблюдение — социалните се бяха намесили и бяха взели по-големите ѝ братя и
сестри. Ала се налагаше да се следва процедура, която ни отне първата година от живота на София, а на София отне
способността да се доверява. Заради тази процедура не бяхме семейството, което можехме да бъдем.
Нито Адам, нито аз успяхме да мигнем вечерта, преди София да дойде у дома за първи път, от страх да не
объркаме нещо.
— Ами ако никога не се почувствам като истински баща?
— Ще се справиш! Разбира се, че ще се справиш. — Знаех, че Адам е нервен — на него му трябваше повече
време, за да свикне с мисълта за осиновяването, — но знаех също така, че бързо ще обикне София. Семействата се
градят на основата на обичта, а не на гените.
Само че двамата със София така и не изградиха връзка. Тя изискваше много от нас още като бебе и не можеше
да бъде успокоена от никого от двама ни. Постепенно започна да ми позволява да я люлея, докато заспи, но ако
Адам я вземеше, започваше да пищи до посиняване. С времето се привързваше все повече и повече към мен, а него
го изолираше.
— Имай търпение — казвах му аз. — Един ден ще дойде при теб и трябва да си готов.
— Развесели се, скъпа… не бъди унила. — Извадена съм от мислите си от мъжа зад семейство Талбът. Той е
изпънал дългите си крака под подноса си, на който е оставил бутилка с вода и книга.
Работех в бар, докато учех в университета. Посещаваха го банкери, плямпалници и студенти. Състудентите ми
се чувстваха интелектуално по-висши от мен, в мига в който застанех зад бара, и ми викаха ела тук, скъпа и налей,
миличка, все едно бяхме герои от сапунения сериал „Ийстендърс“. Понякога и тази работа е такава, въпреки че
служителите ни притежават всякакви квалификации. Познавам бивши парамедици, университетски лектори и
пенсиониран полицай с късно открита страст към пътуванията. Повечето пасажери не виждат това. В техните очи
сме просто сервитьори в униформи. Не вземат под внимание обучението ни да реагираме в спешни ситуации, да
оцелеем, ако самолетът падне във вода, да изгасим пожар или да освободим пасажер от седалката му.
Насилвам се да се усмихна над стиснатите си зъби.
— Да ви донеса ли нещо, сър? Вино?
— Благодаря ви, но не пия.
— Тук съм, ако имате нужда от нещо.
Благодарна съм за този оазис на трезвеността насред пътниците, които стават все по-весели. Изведнъж ми се
приисква да съм си у дома, а двете със София да сме легнали на дивана и да гледаме „Прасето Пепа“. Спомням си
всички хубави моменти с нея, когато ме няма. Не е ли винаги така? Сещам се дори за прекрасните мигове с Адам —
смеха, близостта, чувството да съм в прегръдките му.
От бара се разнася шум и отивам да проверя дали се нуждаят от помощ. Вътре е претъпкано и децибелите на
разговорите се усилват с идването на още пасажери от бизнес класа. Няколко от тях са по пижама, което продължава
да ги забавлява, въпреки че от часове летим. Двама седят на бара и от езика на тялото им става ясно, че флиртуват.
— Виждала ли си тирбушона? — Барманът Хасан изглежда подразнен.
— Не, но по-рано си беше на мястото. Ще ти донеса един от кухнята.
— Затова винаги пия шампанско. За него ти трябва само чаша. Или сламка! — Жената на бара има дълбок
гърлен смях, въпреки дребничкото си тяло. Косата ѝ е дълга и руса, гримът ѝ е нанесен внимателно, а устните ѝ са
кървавочервени. Мъжът, с когото разговаря, не може да свали очи от нея. Той е едър, макар и не много по-висок, но с
бицепси, които са по-големи от талията ѝ. Тъмната му коса би се накъдрила, ако не беше подстригана толкова късо,
а половината му лице е скрито зад гъста брада. Левият палец на жената е пъхнат в задния джоб на панталоните му
по онзи непринуден и автоматичен начин, по който двама души се научават да се държат един с друг с времето. В
гърлото ми засяда буца, когато си спомням годините с Адам, през които връзката ни все още беше достатъчно млада,
за да флиртуваме, и в същото време да се познаваме толкова добре, че да се чувстваме приятно в компанията един
на друг.
Обръщам се да изляза, но с периферното си зрение забелязвам помръдване — завесите между бизнес и
икономична класа се поклащат. Към бара приближава тъмнокоса жена. Тя се оглежда наоколо, докато чака, като
вниманието ѝ е привлечено предимно от големия телевизор на стената и купите с бонбони, оставени на
разположение на пасажерите.
— Шампанско, моля.
Хасан ме поглежда.
— Опасявам се, че барът е само за пасажери от бизнес класа. — Той звучи нервно и ръцете му надвисват над
шампанското, сякаш ще ѝ сипе въпреки този факт.
— Искам само едно.
Мисълта да ѝ сипем шампанско и да я пратим обратно в икономична класа е съблазнителна, но арогантното ѝ
отношение ме кара да поема нещата в свои ръце. Пристъпвам крачка напред.
— Съжалявам, моля да се върнете в икономична класа.
— Мамка му, просто искам питие.
— А аз не желая да ме ругаят, докато си върша работата, но предполагам, че днес и двете няма да получим
желаното.
— Как са пижамите ви? — Тя изсъсква думите към една еднакво облечена двойка, която си прави селфи.
— Ами, много са…
— Знаете ли какво получихме ние в сувенирните си торбички? — Тя свива пръсти във въздушни кавички и
изкрещява: — Проклети бисквити!
— Добре, стига толкова. — Хващам жената за лакътя, но тя се освобождава от хватката ми.
— Махни си ръцете от мен! Това е нападение. — Оглежда се наоколо. — Някой снима ли това? Тя току-що ме
нападна.
— Моля ви, върнете се на мястото си. — Всички в бара ни зяпат, а пасажерите от бизнес класа извиват вратове,
за да видят какво се случва зад тях. — Барът е само за пасажери на бизнес класа.
— Тогава той защо е тук? — Жената сочи с пръст едър мъж, който дава всичко от себе си, за да не ѝ обръща
внимание.
— Защото е… — започвам аз, но виждам как пасажерът се изчервява и бута чашата си на бара, видимо пиян.
— Съжалявам — отговаря той, макар да не е ясно на кого се извинява — на мен или на русокосата си спътница.
— За бога! — Поглеждам Хасан, който дъвче устната си.
— Те са заедно. Беше спокойно, когато ме помолиха, и си помислих…
— Моля всички, които не са от бизнес класа, да се върнат по местата си — казвам на висок тон аз, — където
екипът ни ще приеме поръчките ви за напитки с удоволствие.
— Съжалявам — измърморва отново едрият мъж. Той поглежда за последно русокоската, преди да мине през
завесата и да се върне на мястото си. Скръствам ръце и поглеждам пияната жена. Погледите ни се срещат за цяла
минута, докато тя не се отказва накрая.
— Сноби! — изкрещява с пълно гърло. Изпитвам съжаление към екипажа в икономична класа, който ще трябва
да ѝ отказва алкохол през следващите петнайсет часа.
Изпускам въздишка под съпровода на вялите аплодисменти сред пасажерите на бара.
— Имате деца, нали? — пита облечената в пижама жена с усмивка на лице. — Тонът ви беше като на майка към
дете.
Ухилвам се. Тръгвам обратно към кухнята и за първи път, откакто дойдох на работа, се отпускам —
безпокойството ми най-накрая се е изпарило. Инстинктите ми не ме подлъгаха — нещо се случи на този полет, но
успях да се справя с него. Работя това от дванайсет години — необходимо е много повече, за да се затрудня.
Докато бях дете, майка ми винаги сочеше небето, когато някой пътнически самолет прелиташе над нас.
— Бързо! Изпрати целувка на мани и баба сидо[3]!
— Не знаем накъде лети този самолет — разсмивах се аз, но въпреки това махах, защото бях прекалено
суеверна, за да не го направя. Това се превърна в навик — като да поздравявам свраките, когато са сами — дълго
след като баба и дядо си бяха отишли от този свят и нямаше причина да посещавам Алжир или да изпращам целувки
отвъд океана. Дори след като спрях да ходя на летището с татко — в средата на тийнейджърските си години, не
смятах, че е готино да те видят да зяпаш летателни апарати, — продължих да махам, когато над мен прелетеше
самолет. Здравейте, мани и баба, обичам ви, хора.
Години по-късно заминахме за Франция, където родителите ми имаха къща. Тя беше наследство от родителите
на татко — една съборетина, изпълнена със спомени. Гледах през прозореца на самолета облаците, които
изглеждаха достатъчно солидни да стъпи човек на тях. Прекарвахме всяка училищна ваканция във Франция, като
продължихме традицията и след като отидох да уча в университет. Майка ми постоянно ходеше напред-назад и се
срещаше с приятели, а баща ми си почиваше далеч от напрегнатия живот в Лондон.
— Искам да стана пилот. — Тогава беше първият път, в който споделих това и то прозвуча много дръзко. Дори
нелепо.
— Стани — подкрепи ме татко.
Такъв си е той. Ако искаш нещо, направи го.
Вратата на пилотската кабина в дъното на самолета се беше отворила и аз извих врат, за да видя таблото и
голямото стъкло, пред което се бе разпрострял килимът от облаци. Обзе ме огромно вълнение.
— Много е скъпо.
— Колко скъпо?
— Ами… осемдесет хиляди? Най-малко.
Баща ми мълча цяла вечност, след което сви рамене и каза:
— Проучи нещата.
Шест седмици по-късно продадоха къщата във Франция.
— Върви да станеш пилот — каза татко.
— Ти обичаше тази къща! — Погледнах лицата на родителите си и намерих единствено вълнение върху тях. —
Смятахте да се оттеглите там след пенсия.
— На кого му трябва пенсионерски живот във Франция, когато дъщеря му е пилот на самолет? — Татко ми
намигна. — Ще останем близо до теб на стари години.
Майка ми ме стисна за ръката.
— Ще се оправим. Вълнуваме се за теб.
Тя ми направи снимка в деня, в който заминах за школата за пилоти, сякаш беше първият ми учебен ден.
Застанах на вратата, облечена в черни панталони и чисто нова риза с една-единствена златна чертичка на пагоните
ми.
Поглеждам полата, с която съм облечена сега, маникюра и чорапогащника в телесен цвят. Обичам работата си,
но нещата не трябваше да се развият така.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — пита ме Кармел и държи пакетче чай над празна чаша.
— Да. — Странно е да изляза в почивка сега, само няколко часа след излитането на самолета, и още по-
странно, че когато се събудя, ще остават още часове до кацането. Хората под нас ще се будят, ще тръгват за работа,
ще се прибират по домовете си и ще си лягат, а през цялото това време ние ще сме във въздуха. Струва ми се някак
си невъзможно, почти свръхестествено.
За разлика от Ерик, който не се е усмихнал, откакто сме излетели, Кармел е прекрасна. Тя е само на двайсет и
две години и смята да се нанесе при приятеля си, когото очевидно боготвори.
— Работи в Ситито — каза ми гордо Кармел, когато седнахме на местата си при излитането.
— Какво прави там?
Тя примигна насреща ми.
— Работи в Ситито[4].
Скастрих се сама, като изцъках с език.
— Ах, да, каза ми вече. Съжалявам.
Кармел приготвя чай, а аз търся в кутията до кухнята малкия хартиен плик, който София ме помоли да взема на
борда.—
Не го отваряй, докато не излетиш — каза ми тя. Беше дошла в стаята ми, докато си опаковах багажа, вече
свикнала да вижда отворения ми на леглото куфар.
Разтварям плика. Вътре ме очаква флапджак[5] с канела — от онези, които опекохме през уикенда. Приятният
му аромат изпълва устата ми със слюнка. Едното от ъгълчетата му е отгризнато. Докосвам края, в който са се
докоснали белите зъби на дъщеря ми.
Под флапджака, пропита с мазнина, се мъдри бележка. За моята мама, с много обич от София хохох. Показвам я
на Кармел и тя притиска длани в гърдите си.
— Чудесно! От дъщеря ти ли е?
Кимам.
— О, Господи, много е мило. Нямам търпение да стана майка. Обзалагам се, че правиш купища неща с нея,
нали? Рисувате, майсторите и какво ли не.
— Предимно печем сладкиши. — Вдигам флапджака. — Много печем. Тези ги направи почти сама, а е само на
пет години.
— Невероятно.
Отчупвам парченце от сладкиша и го лапвам, след което прибирам бележката в джоба си, а останалото увивам,
за да го доям горе. Започвам да почиствам кухнята, за да я оставя в добър вид за следващата смяна. Някой е оставил
автоинжектора си на плота. Вземам го, за да не бъде изхвърлен в боклука.
— Имаш ли някаква представа кой… — млъквам, защото забелязвам поизтъркания етикет. Той е правоъгълен, с
усмихнато личице и напечатано име.
София Холбрук.
— Искаш ли мляко и захар? — пита ме Кармел.
Какво търси автоинжекторът на София тук? Усмихнатото личице означава, че е онзи от раницата ѝ — простото,
но ефективно решение на Адам да следим кой автоинжектор закъде е, — а етикетът несъмнено е същият като онези,
с които чинно надписвам обувките, кутията ѝ за обяд и бутилките ѝ с вода.
Опитвам се да си спомня какво се случи тази сутрин, след като оставих София в училище. Облякох си
униформата у дома, така че дори автоинжекторът да е бил в дънките ми, няма как да се е преместил от единия джоб
в другия. Дали не съм го сложила в работната си дамска чанта, преди да тръгна за работа? Годините на тази служба
ме превърнаха в създание на навика — паспортът и личната ми карта постоянно са в работната ми дамска чанта,
заедно с крема за ръце, балсама за устни и портмонето с валута. Не държа автоинжектор в нея… Защо ми е да го
правя? София не идва на работа с мен.
— Земята вика Мина. Добре ли си?
— Съжалявам. Искам само мляко. Благодаря ти.
Прибирам автоинжектора в джоба си. Няма друго обяснение. Взела съм го случайно.
Как иначе би се озовал тук?
Седем
18:00 часът
Адам
С Бека ще направим снежен човек — казва дъщеря ми, като липсата на въпрос в думите ѝ не е неспособност да
се изразява правилно, а характерна нейна черта — тя не ме пита, а просто ми заявява.
— Почти е време за вечеря и навън е тъмно — започвам аз, но лицето ѝ помръква и си казвам майната ѝ на
практичността, майната му на „как да бъдем добри родители“, защо не мога поне веднъж да я накарам да се
усмихне? — Можем да пуснем външната лампа. Ще бъде голямо приключение! Правя страхотни снежни човеци.
Номерът е…
— Не. Двете с Бека ще направим снежен човек.
— Добре — сопвам се аз, сякаш съм на годините на София. Болката не минава, когато бъркаш още по-
надълбоко в раната. Защо е толкова болезнено да си родител? И просто трябва да се примиряваме ли?
Бека е в кухнята и проверява лазанята, която е извадила от фурната.
— Можеш ли да разбереш дали е вегетарианска?
Вземам вилицата от ръката ѝ и отлепям разтеклия се слой кашкавал.
— Има зеленчуци в нея.
Тя завърта очи.
— Това забавно ли трябваше да е? Знаеш ли, че метанът от кравите е двайсет и пет пъти по-вреден за природата
от въглеродния двуокис?
— Опитай се да стоиш в една стая с дванайсет космати полицаи и ще забравиш за кравите.
— Татко казва, че можем да направим снежен човек!
Бека свива рамене.
— Щом искаш. — Тя взема телефона си, за да прочете постоянно пристигащите си известия, и собствените ми
пръсти потреперват в отговор. Зависимостите имат мускулна памет и палецът ми се раздвижва напълно
самостоятелно, преди да успея да го спра.
София е отворила хладилника и претърсва отделенията за зеленчуци. Най-накрая триумфално размахва морков.
— А сега ни трябва шапка. — Отива в коридора, за да намери нужното. Прибирам лазанята обратно във
фурната, за да е топла. Във фризера има вегетарианско кюфте за бургер „Линда Маккарти“, вероятно останало от
последния път, в който Бека е гледала София. Слагам го на скарата.
Бека и София се обличат добре и излизат навън. Двете загребват шепи с девствен сняг. Дъщеря ми се радва на
възможността за първи път да си играе на тъмно. Затварям вратата и ги наблюдавам известно време през прозорчето
ѝ.
Пръстите ми се увиват около телефона. Отдръпвам се от вратата, но все още са прекалено близо, затова тръгвам
към спалнята. Качвам се по стълбите, като преодолявам по две стъпала наведнъж. Пулсът ми се ускорява от
вълнение, както устата се пълни със слюнка, когато знае, че наближава времето за хранене. Поглеждам през
прозореца, за да се уверя, че момичетата продължават да си играят, и се изпълвам с противоречиви емоции, както
всеки път, когато погледна София.
— Тя е такова щастливо мъниче — каза госпожица Джесъп на родителската среща.
Мина ме погледна.
— Радваме се да го чуем. Тя е… Имаме известни затруднения с нея. Понякога. — Понякога. По-скоро винаги.
Мина отново ме погледна в търсене на подкрепа.
— Поведението ѝ може да е доста предизвикателно — казах аз. — Има сривове… епични сривове.
Продължават по час и повече. — Животът със София е като ходене по лед — не знаеш кога може да се пропука.
Оставени сме на милостта на едно петгодишно дете.
— Може да бъде много обсебваща — добави Мина. Говореше бавно и подбираше думите си много
внимателно. — Властна. Предимно към мен. Така предизвиква… — Тя се поколеба. — Известно напрежение.
Последва кратко мълчание, докато госпожица Джесъп обмисли чутото.
— Хмм, трябва да призная, че тук, в училище, не сме видели подобно нещо. Имам предвид, че съм наясно с
психологическия ѝ профил, но дори не бих предположила, че има проблеми. Чудя се… — Тя погледна двама ни и
килна глава на една страна. — Дали не се държи така заради проблеми у дома?
За малко да си изпусна нервите, но така само щях да затвърдя мнението ѝ. Изчаках да напуснем училището, но
Мина първа подхвана темата.
— Как смее да ни обвинява?! Според нея поведенческите проблеми на София са по наша вина, а не защото
родната ѝ майка не си спомня, че има деца през половината от времето си, или защото е била в две различни
приемни семейства, преди да дойде при нас? — Тя се разплака. — Ние ли сме виновни, Адам? Дали не бъркаме
някъде?
В този рядък момент на близост Мина ми позволи да я прегърна.
— Не сме виновни ние — отговорих ѝ аз. Миришеше различно — може би използваше нов шампоан — и
сърцето ми се сви, че част от нея ми се струва непозната. — Или поне не ти. Ти си невероятна майка.
Останал сам в някогашната ни спалня, поглеждам телефона си. Отварям съобщенията и в мен се надига добре
познатата вълна на срам и страх. Издъних се много лошо. Затънах много надълбоко в нещо толкова отровно, че сега
не мога да изляза от него, но по пътя си повлякох Мина и София.
Лицето на дъщеря ми се появява в главата ми, обляно в сълзи и объркано. Беше прекалено изплашена дори да
проговори. Катя бе тази, която говореше, след като София спря да плаче и бе увита в одеяло пред телевизора, сякаш
беше болна.
— Повече няма да правя това. — Катя се качи горе. Последвах я.
— Моля те, Катя…
Тя извади куфарите си изпод леглото и започна да хвърля дрехите си в тях.
— Повече няма да лъжа. Стига толкова — отговори тя.
— Не казвай на Мина. Умолявам те да не го правиш. — Нещата между нас вече бяха зле. Почти не си говорехме,
а и ме разпитваше, както никога преди. Къде съм бил? В колко часа съм свършил работа? С кого съм говорил по
телефона? — Тя ще ме изостави.
— Проблемът си е твой! — Катя се обърна и ме прободе с пръст в гърдите. — Твой е.
Затварям съобщенията си и отварям профила на Мина във фейсбук. Помислих си, че ще ме блокира, след като
ме изхвърли, но нищо не се е променило. Семейното ѝ положение все още е на „омъжена“ и е жалко от моя страна,
че изпитвам надежда от този факт. Сменила е профилната си снимка. Качила е някакво селфи, което не е
обработено с филтър, и е направено в снега на място, което не разпознавам. Носи шапка с пискюл, а миглите ѝ са
замръзнали.
Издъних се много лошо. Изгубих единствената жена, която някога съм обичал истински.
* * *
Запознах се с Мина след един ръгби мач. Тя ме изпревари на бара.
— Да, няма нужда от извинения — казах аз по онзи пасивно-агресивен британски начин, по който подсказваш
на някого, че понякога не е лошо да кажеш извинете ме.
Тя се обърна едва. В едната си ръка държеше десетачка, с която да плати на бара.
— Съжалявам, да не би да ви прередих?
Изражението ѝ въобще не показваше да съжалява, но на мен вече не ми пукаше. Косата ѝ беше като водопад от
къдрици, които се поклащаха около раменете ѝ, когато помръднеше глава. На лявата ѝ буза беше нарисуван
английският флаг, а на дясната — френският.
Посочих ги с пръст:
— Решили сте да заложите на сигурно, а?
— Наполовина съм французойка.
— Коя половина? — Това не беше много оригинално, но Мина се разсмя и ме почерпи с бира. Излязохме навън
и по взаимно съгласие завихме зад ъгъла и се облегнахме на една стена, за да се отдалечим от излязлата на улицата
тълпа.—
Майка ми е французойка. — Мина отпи от бирата си. — Всъщност е французойка с алжирски корени.
Преместила се е в Тулуза, преди да се родя. Баща ми е наполовина французин, наполовина англичанин. Дойдохме в
Англия, когато бях на шест. — Тя се ухили. — Аз съм мелез.
Отидох да взема бири, изпълнен със страх, че като се върна, нея няма да я има, затова устремено си проправих
път към бара с мисълта, че в любовта и на война всичко е позволено.
— Какво те забави толкова много? — попита ме Мина, когато се върнах. Блясъкът в очите ѝ опровергаваше
сърдитото ѝ изражение и аз ѝ се ухилих в отговор.
— Съжалявам, че закъснях.
Мина учеше за пилот — бяха минали само няколко седмици от началото на обучението ѝ. Дотогава не бях
срещал пилот, особено такава млада и изключително привлекателна жена, и замайването ми нямаше нищо общо с
изпитите бири.
— Всъщност не е чак толкова очарователно — каза тя. — Поне не още. Учим като в училище и имаме повече
математики, отколкото можеш да си представиш.
— Кога ще започнеш да летиш?
— Следващата седмица. С „Чесна 150“.
— Какви са тези самолети?
Мина се усмихна.
— Нека просто кажем, че са много различни от „Конкорд“.
После ме покани в дома си. Бях готов да отида навсякъде с нея.
Когато си тръгвах, тя беше толкова убедителна, че ще ми се обади, че иска да ме види отново, че сме преживели
нещо вълнуващо и важно, че не я попитах за номера ѝ в замяна на моя. Не се усъмних, че ще ми звънне.
Само че не го направи. След като най-накрая събрах кураж да я причакам пред апартамента ѝ, разбрах, че се е
изнесла. Не си беше направила труда да ми съобщи по никакъв начин. Просто ме беше зарязала.
* * *
— Шибан идиот — изричам на глас.
Имах всичко. Жената, която обичах. Семейство. И се прецаках. Веднъж вече изгубих Мина и когато си я върнах
обратно, я прогоних за втори път. Ако не внимавам, ще изгубя и София. Тя винаги е била по-привързана към Мина и
сега водя борба просто за да остана в живота ѝ. Проблемите с привързаността имат нужда от години, за да бъдат
превъзмогнати. Не е достатъчно да съм с нея на рождените ѝ дни, специалните случаи и през два уикенда в месеца.
Трябва да съм там, когато си обели коляното и когато я е страх през нощта, за да ѝ покажа, че няма да я изоставя.
Свалям крака от леглото. Мога да им помогна да довършат снежния човек, а София ще му сложи шапка на
главата и шал около врата. Ако не иска да го направя, просто ще ги погледам. Ще ѝ кажа, че е свършила добра
работа.
Хуквам надолу по стълбите твърдо решен да бъда… каква беше онази дума, която виждам навсякъде?
Всеотдаен. Прибирам телефона си в джоба, доволен от себе си. Не обръщам внимание на съобщенията, не им
отговарям. Това доказва, че имам воля, без значение какво казва Мина.
Подът в коридора е мокър. Следата от разтопен сняг до тоалетната долу ми подсказва, че са приключили.
— Да не би да ти стана студено с ушанките? — питам аз, когато влизам в кухнята.
Бека е седнала на плота и играе нещо на телефона си. Оглеждам празната кухня.
— Къде е София?
— Навън. Дойдох да направя горещ шоколад.
Електрическата кана е стоплила водата и от чучура ѝ излиза пара, но не виждам чаши на плота.
— Не си доникъде. — Обувам гумените ботуши, които държа до задната врата.
Градината ни представлява малък правоъгълник със заключен навес от едната страна и няколко жалки саксии
на двора. Снегът е скрил бетонната пътека, която води до навеса. Нито Мина, нито аз сме добри градинари — това е
просто място, на което София да си играе.
Само че тя не го прави сега.
Градината е пуста.
София я няма.
Осем
Пасажер 2D
Казвам се Майкъл Прендергаст и пътувам в бизнес класа на полет 79.
Като бях дете, родителите ми летяха в първа класа, а аз отзад, във втора. Мама и татко се редуваха да ме
проверяват и да ми дават шоколадовите бонбони от кафето си като предложение за примирие.
— Ти нямаш нужда от допълнително пространство — казваше майка ми. — Освен това веднъж пътуваш ли в
първа класа, всичко ще пропадне, повече няма да се върнеш във втора.
Не разбирах логиката ѝ. Имахме достатъчно пари, за да пътуваме в бизнес класа всеки път, в който се качахме
на самолет, независимо дали ставаше въпрос за почивка в Лисабон, или за двете седмици, които прекарвахме на
остров Мъстик всяка година, във вилата на един от татковите клиенти. Защо да не пътуваме със стил, когато можем
да си го позволим?
След като бях летял пет часа на един от полетите до Антигуа, се промъкнах в бизнес класа, за да ги видя. Беше
късно и повечето хора бяха заспали. Затаих дъх, докато пристъпвах на пръсти по пътеката до мястото на майка ми.
Тогава бях на дванайсет години и макар да бях прекалено голям, за да се побера на седалката ѝ, се настаних до нея.
— Не бива да си тук.
— Ще остана само за малко.
Мама ми даде неотворения си пакет с чипс и бутилка газирана вода, след което включи слушалките, за да мога
да погледам телевизия. Прехвърлих каналите, които бяха четири пъти повече от онези в икономична класа, но нямах
шанс да си избера кой да гледам, защото една сянка надвисна над мен.
— Съжалявам — каза мама, дари стюардесата с усмивка, която казваше опа, хванахте ме! и ми свали
слушалките.
— Ела, младежо. — Стюардесата се усмихна на мама, но ноктите ѝ се забиха в раменете ми, когато ме
съпроводи обратно, и бузите ми почервеняха от срам. Не пречех на никого — защо просто не ме остави при мама? И
каква беше причината родителите ми да се отнасят с мен като с човек втора класа?
След като кацнахме, пасажерите отпред слязоха първи. Оглеждах дрехите и куфарите им и запомнях марките,
около които исках да изградя живота си. Родителите ми пътуваха с куфар на „Луи Вюитон“, а аз със сак, който
подариха на татко, когато си купи куфарчето.
— Можеш да си купиш какъвто си куфар искаш, когато започнеш да изкарваш сам парите си — каза баща ми.
Не спираше да ми обяснява каква е стойността на парите, как хилядарката си е хилядарка, откъдето и да я
погледнеш. Джобните ми пари обикновено бяха пет или десет лири, докато приятелите ми получаваха по
двайсетачка за седмица.
— Не става въпрос за парите — каза татко, когато наближих осемнайсет години. Опитах се да говоря спокойно
с него на тази тема. Като мъж с мъж. — Важен е принципът.
Значи ставаше въпрос за парите. Веднъж имаше празни места в бизнес класа на полета за Мъстик.
— Виждам, че не сте седнали заедно — каза жената на гишето. — Мога да ви предложа място в бизнес класа
само за триста лири.
Триста лири! Мама харчеше повече за обувки, без да се замисли. Развълнувах се. Най-накрая щеше да се случи!
Представих си как съм се излегнал, завил съм се с топло одеяло и си избирам филм с кока-кола в ръка.
— В икономична класа ще му е добре, благодарим ви.
Направо зяпнах от изумление.
— Но…
Баща ми ме изгледа сърдито и потуши всякакви оплаквания от моя страна, преди да се обърне към жената на
гишето с усмивка на лице.
— Днешните деца, а? Самозабравят се.
Жената ме погледна. Опитвах се да не се разплача, защото знаех, че сълзите ми само ще провокират татко да ми
изчете поредната лекция, и се усмихнах пресилено. Такъв е през цялото време, исках да ѝ споделя. Не е заради пари
или принципи. Просто си е такъв.
През целия полет се въртях на мястото си и ненавиждах всичко, което зърнех през завесата, която ме делеше от
родителите ми. Докато ядях сухия си сандвич и пиех от кутийката си със сок, се зачудих какво ли сервират в бизнес
класа. Представих си меки и топли хлебчета и запотени чаши с прясно изстискан портокалов сок.
За щастие, си имах баба. Прекарвах часове при нея, докато родителите ми работеха. Гледахме риалити
предавания, смеехме се на Нигела[6], която правеше сексуални физиономии над шоколадов мус, и обсъждахме
преимуществата на „Бърбъри“ пред „Хюго Бос“. Тя ми купуваше подаръци и ми помагаше да внеса тайно
дизайнерски ризи в хартиени чанти на „Праймарк“ у дома. Баба живееше в огромна къща със собствен басейн и
конюшня и се наслаждаваше — както сама казваше — на хубавата страна на живота.
— Аз съм виновна за скъпите вкусове на майка ти — каза ми веднъж над следобедната ни закуска баба. —
Често в събота сутринта отивахме на Оксфорд Стрийт и пазарувахме, докато буквално не припаднехме.
— Миналия уикенд ми даде двайсет лири, за да си купя дънки — споделих окаяния си късмет. — Двайсет лири!
Баба се намръщи.
— Е, баща ти ѝ влияе по този начин. Майка ти стана зла, след като се омъжи за него. — Тя изпръхтя. — Като за
начало, парите не са негови. Златотърсач паразит, това е той. Запозна се с мен и дядо ти — бог да го прости, —
хвърли един поглед на това място и сложи пръстен на ръката на майка ти по-бързо, отколкото можеш да кажеш
наследство. — Баба не пестеше критиките. Тя добави мрачно: — Ще види баща ти.
— Какво ще види?
Баба не ми каза и едва когато почина, разбрах какво е имала предвид. Беше ги изключила. И двамата. В
завещанието ѝ бе написано съвсем ясно, че дори пени от огромното ѝ богатство — нито пък от голямото ѝ имение с
басейна и всичко останало — няма да отидат при родителите ми.
Остави всичко на мен.
Татко обезумя.
— Това е прекалено. Едва ли е искала да го направи.
Бяха в кухнята, а аз бях седнал на площадката на стълбището с опрян в стената гръб.
— Искала го е — каза мама. — Тя много го обичаше.
Гърдите ме заболяха, сякаш бях преглътнал прекалено бързо. Не можех да си представя живот без баба и
рязкото ми превръщане в милионер — колкото и ненормално да звучеше — нямаше да ми помогне да преодолея
загубата ѝ.
— Сигурно си е изгубила ума — ще оспорим завещанието.
— Нямаше никакви проблеми с главата, знаеш го много добре.
— Няма просто да се примириш, нали? Тези пари трябваше да бъдат оставени на нас!
— Технически погледнато, трябваше да бъдат оставени на мен — чух мама да казва, но татко не ѝ обърна
внимание.
— Момчето е на осемнайсет, за бога, напълно безотговорно е.
Зачаках майка ми да се възпротиви, но тя не го направи. Преглътнах. Майната им. Майната им и на двамата. Не
ми пукаше за парите — не и колкото ме беше грижа за баба, — но нямаше да се предам пред родителите си. Вече не
беше нужно да търпя глупостите им. Разполагах със собствена къща и достатъчно пари да правя каквото си
поискам.
Животът беше хубав, и то не само за мен — не бях стиснат като майка ми и баща ми. За всяка лира, която
харчех за себе си, давах по две за други хора. Черпех спонтанно непознати в бара и в края на вечерта бях заобиколен
от нови приятели. Къпех приятелките си в цветя, шоколад и бижута и колкото повече харчех, толкова повече ме
обичаха. Правех големи дарения на благотворителни организации и благодарностите им караха стомахът ми да се
свива.И — разбира се — започнах да пътувам в бизнес класа. Винаги. Както казваше баща ми, не беше заради парите,
а заради принципите.
На полет 79 има хора, които не са пътували в бизнес класа преди — това си личи от начина, по който отварят
всяко чекмедже и натискат всеки бутон на контролния панел, за да повикат стюардесата да им покаже как работи
леглото, да им обясни дали всички филмови канали са включени, по кое време ще им бъде сервирана храна…
Отпускам се на мястото си и се оглеждам наоколо.
Стюардесите обикалят пасажерите. Сравнявам ги с тези от предишната смяна. Всичките са привлекателни
въпреки годините си. По-възрастната очевидно е шефката им — очите ѝ подскачат от място на място в търсене на
някой проблем, който да застраши удобството ни. Погледът ѝ се спира върху мен и ме кара да застина. Имам
чувството, че отново съм на дванайсет години.
Ела, младежо…
Нокти, които стискат рамото ми…
Стюардесата се усмихва.
— Да ви донеса ли нещо, сър? Вино?
— Благодаря ви, но не пия. — Не съм го правил от години. Предпочитам влиянието на кофеина пред това на
алкохола.
— Тук съм, ако имате нужда от нещо.
Въздишам. Странно е дори след толкова много време да се чувствам като нарушител.
— Благодаря ви.
Всичко е под контрол. Имам билет за бизнес класа. И пари в джоба си. Животът най-накрая е такъв, какъвто
искам.
Девет
12 часа до Сидни
Мина
Всички сме прекалено развълнувани, за да спим. Само Ерик дръпна завесата около леглото си и ни остави да си
говорим шепнешком. Стаята за отдих е малка и стените се извиват навътре, докато не образуват таван — формата на
самолета личи ясно тук, също като в пилотската кабина. Подът е направен от матраци, които приличат на дюшеците
в училищния салон. Делят ги завеси, които висят от тавана като в болнична стая — всяко легло е с размерите на
ковчег.
Седмина сме и сме легнали на пода. Обсъждаме пасажерите — нещо, което не можем да правим безопасно в
кухнята.
— Един от пътниците тежи поне триста килограма, честна дума — казва стюардеса от екипажа в икономична
класа. Кармел се намръщва.
— Горкият човечец, сигурно му е много неудобно.
— За онзи до него ли говориш?! Дебелакът е седнал на мястото до пътеката. Количката ми заседна. Викам му:
Бихте ли си преместили… хм… корема?
Всички избухват в смях и рязко млъкват, когато Ерик изсумтява иззад завесата си. Наясно сме какво е чувството
да се опитваш да заспиш, когато на никого другиго не му се спи, но се е възцарила една детинска атмосфера, която
ни кара да се кикотим и да притискаме длани в лицата си. Поне пасажерите няма да бъдат обезпокоени — нищо не
се чува в пътническата кабина от стаята за отдих. Тук горе сме напълно звукоизолирани.
Не бях изцяло там. Само с едно ухо чувах игрите, на които играят, и разговора за интериорните решения на
Кармел. Опитвах се да си спомня кога за последно бях видяла автоинжектора на София.
Бях сигурна, че е в раницата ѝ вчера сутринта. Винаги го проверявах, когато вадех кутията ѝ за обяд и бутилката
ѝ. Нямаше причина да не съм го направила и вчера. Дали не съм го извадила, докато съм ѝ изпразвала кутията за
обяд? Досега не го бях правила, но дори така да беше, пак не можех да обясня как го бях взела със себе си на
самолета.
Дали някой не си правеше шега с мен?
Спомням си, че преди години Адам ми разказа как е бил „посветен“ в службата.
— Сержантът ми каза, че смятат да изкарат ангелите на новия помощник в моргата, като го накарат да си
помисли, че един от труповете е жив — сподели ми той, като едва успяваше да говори от напиращия го смях. —
Легнах на носилката, а колегите ми ме покриха с чаршаф и ме пъхнаха във фризера. Лежа си аз там и се хиля на
себе си как ще извикам Уууууу! когато ме извадят, но… но… — Поредният изблик на смях го накара да се присвие.
Това разсмя и мен, макар мисълта да е заобиколен от мъртви тела да ме плашеше. — Само дето в един момент чух
трупът над мен да казва: „Малко е хладничко тук, а?“ — Адам отново се присви от смях при спомена от тази шега.
Светът на съпруга ми е изпълнен с крайности. От една страна, е принуден да взема важни решения и да се
справя с жестокости. От друга, е подложен на подобни шеги като снимки в тоалетната, залепени за бюрата мобилни
телефони и изпращания на нервни колеги при лишената от чувство за хумор началничка.
— Смехът те кара да се отпуснеш — постоянно повтаря той и ми обяснява как — колкото и детинска да е
причината за него — балансира мрака от убийствата, изнасилванията и отвлечените деца.
Адам вече беше полицай, когато се запознахме, и винаги съм се чудела какъв е бил преди — дали е имал тези
резки промени в настроенията, които го отвеждаха на място, което не мога да достигна. След като се оженихме,
тези настроения траеха по няколко часа — в повечето случаи по цял ден, — но с течение на времето ставаха все по-
дълги. Миналата година беше непоносима.
— На кого пишеш? — Гледахме телевизия — беше миналата година по това време, — но Адам не вдигна поглед
от телефона си. Катя беше в стаята си, а София спеше.
— На никого.
— Не изглеждаш много щастлив, на когото и да е.
Той беше стиснал зъби и пишеше с палци. Не продължих да го разпитвам, но през останалата част от вечерта му
хвърлях погледи. Не можех повече да се съсредоточа в комедийния сериал, който трябваше да гледаме двамата.
След като Адам се изнесе, а Катя се върна в Украйна, безпокойството ме държеше будна до сутринта. По някое
време се унасях в неспокоен сън, но се стрясках, когато телефонът ми иззвънеше заради получено съобщение — то
беше от работещия нощна смяна Адам, изпълнен с угризения — и вина.
Съжалявам.
Липсваш ми.
Обичам те.
Започнах да си изключвам звука на телефона.
Една сутрин видях, че съм получила шест съобщения и имах две пропуснати повиквания от него и докато
слизах по стълбите с махмурлук от липсата на сън, телефонът ми засвети настоятелно. Вместо да го оставя да си
звъни, отхвърлих обаждането — малък жест на пренебрежение, от който щеше да го заболи. Беше ми необходимо
известно време, за да разбера каква е странната миризма, просмукала се на целия първи етаж. Проверих кухнята, за
да се уверя, че не съм забравила нещо във фурната, но миризмата се носеше от коридора.
Изтривалката беше напоена с бензин.
Зачудих се — полусънена и замаяна — дали не съм изляла нещо, като съм се прибирала, или не съм донесла
някакъв боклук с обувките си. Отворих вратата, за да проветря, и примигах объркано, когато видях Адам да слиза от
колата си и да тръгва по алеята.
— Опитах се да ти се обадя. Добре ли си?
Приличаше на маниак. Сякаш беше спал по-малко и от мен. Погледът му подскачаше нервно насам-натам, все
едно бе взел някакъв наркотик, макар да знаех, че никога не би го направил.
— Защо си се опитвал да ми се обадиш? — Свежият сутрешен въздух ме разсъни и частите на пъзела започнаха
да образуват картина, която не исках да виждам. — Какво търсиш тук?
— Трябва да си взема някои дрехи.
— В седем часа сутринта? — Не изчаках обяснението му. — Тъкмо смятах да се обадя в полицията. Някой е
излял бензин през вратата ми.
Изненадах се колко съм спокойна, предвид обстоятелствата. Изгонването на Адам ме беше направило по-силна,
по-уверена. Липсата на сън създаваше усещането, че наблюдавам случващото се някъде отгоре.
— Какво? — Той се огледа наоколо, сякаш извършителите още бяха наблизо. — Кога? Добре ли си? София
добре ли е?
Имаше нещо странно в него, сякаш криеше някаква тайна. Изведнъж ми се стори, че въобще не изглежда
изненадан.
— София е добре. Спа с мен снощи. Ще се обадя на 101 и ще съобщя за случилото се.
— Аз ще го направя. Бездруго съм тръгнал за работа. Така ще ни обърнат по-сериозно внимание.
По-късно, след като оставих София в детската градина, смених крушката на верандата и попитах Мо дали е
видяла нещо.
— Съжалявам, скъпа — отговори тя. — Лекарят ми предписа хапчета за сън — веднага се отнасям. Преди
няколко седмици едни хлапета се опитаха да запалят огън в казаните за боклук, така че може да са те.
Обадих се на полицията, за да им съобщя тази допълнителна информация.
— Опасяваме се, че нямаме подаден сигнал за нарушение на този адрес.
— Съпругът ми трябва да е съобщил за него тази сутрин. Детектив Холбрук. Работи в Службата за криминални
разследвания.
— Явно още не го е направил. Желаете ли да подадете сигнал?
По-късно писах на Адам.
Подаде ли сигнал?
Да, всичко е уредено. Едва ли има какво да направят, но поне ще проверят известните подпалвачи.
Ококорих се на написаното на телефона ми. Защо не беше съобщил за случилото се? И защо ме излъга?
Получих още едно съобщение.
Ще се чувствам по-добре, ако съм у дома с теб. Само за няколко дни. Ще спя в гостната.
Една мисъл започна да се оформя в мрачните кътчета на съзнанието ми. Дали Адам не беше този, който бе
залял изтривалката ми с бензин, в жалък опит да го прибера обратно? Да не се мислеше за рицар в лъскава броня?
Добре сме, благодаря ти, отговорих му аз. Не бях изплашена. Адам беше идиот, но не и психопат.
* * *
— Трябваше да поспите малко — казва Ерик, когато излизаме от стаята за отдих и слизаме по стръмните
спираловидни стълби към пътническата кабина. — Има много време до следващата ни почивка.
— Благодаря, тате — измърморва някой над мен. Следва приглушен кикот.
Ерик е прав, трябваше да поспим, но разговорите на другите момичета бяха добре дошли за мен, защото ме
разсеяха от въпроса защо автоинжекторът на София се намираше в самолета. Не можех да спра да мисля, че Адам
стои зад това. Дали не ме караше да се чувствам виновна, че съм я оставила? Или се надяваше да се разтревожа
толкова много, че да потърся помощта му? Дали това, също като бензина, не беше неговият изкривен начин да бъде
моят рицар в лъскава броня?
Не е някой от колегите ми, това е сигурно. Те не са като тези на Адам, с които служи от години и се познават
много добре. Аз постоянно работя с непознати. Кой ще си прави такива шеги с непознати?
Влизам в пътническата кабина и погледът ми се спира на мъжа на 3F. Джейсън Поук има онова младежко лице
с лунички, което кара тийнейджърките да се разтапят, а майките да казват на дъщерите си внимавай с този. Човек
трябва да е живял в пещера, за да не е чувал за „Шегите на Поук“ — култов канал в YouTube, който бързо стана
много популярен, когато се премести в „Канал 4“. Спомням си един епизод, който гледахме двамата с Адам, преди
всичко между нас да се обърка. Поук беше облечен като пастор — с фалшив нос и белокоса перука — и бъркаше
думите пред нищо неподозиращата двойка.
— В легло и в лошо… имам предвид в добро и лошо. — От присъстващите се разнесе приглушен смях. Поук
хлъцна и смотолеви следващото изречение. Камерата се съсредоточи в една възрастна дама със стиснати устни, а
той се обърна с гръб към щастливата двойка и отпи от малка манерка, на която пишеше „Вино за причастие“.
Ченето на булката увисна. Кумът зад нея избухна в смях, когато Поук си свали дегизировката и операторът излезе от
църквата.
— Поредната от шегите на Поук! — разнесе се гласът на коментатора.
— Класика! — каза Адам и изпръхтя от смях.
— Аз щях да полудея.
— Само в началото. После щеше да осъзнаеш, че е забавно.
— Горката жена. — На телевизора се повтаряха същите „реакции“, които гледахме преди малко. Булката беше
ужасена, а майка ѝ се разплака. — Толкова много месеци планиране, а този глупак се появи и опропасти всичко.
— Кумът организира всичко. Поук просто си свърши работата.
— Дори така да е.
Минавам покрай Поук и хвърлям поглед на монитора му. Изненадана съм, че гледа документален филм за
Аушвиц, и се изчервявам, когато забелязва, че го наблюдавам.
— Отрезвяващо е — казва той на висок глас заради слушалките.
Сигурно аз съм взела автоинжектора с мен на самолета. Спомням си, че преместих едно списание от
ежедневната си дамска чанта в работната — може би е бил между страниците. Или пък София го е сложила в
хартиения плик с флапджака, без да иска? Вероятно така е станало.
Не обръщам внимание на шепота в главата ми, който ми обяснява, че автоинжекторът трябва да е в раницата на
дъщеря ми, а не в дамската ми чанта — определено ще е прекалено голямо съвпадение да е паднал от едната чанта в
другата, при това не веднъж, а два пъти, и че е бил в хартиения плик със сладкиша, преди да го отворя. Не искам да
чуя гласа и когато ми напомня за бензина под вратата ми, за обажданията и затварянията, които зачестиха
напоследък, и за странното поведение на Адам през изминалите няколко месеца. Не приемам предупрежденията
му. Автоинжекторът се е озовал случайно в чантата ми. А и какво ще постигне някой, като го донесе на борда?
Иска ми се да пиша на Бека, за да проверя дали всичко е наред, но от контрол на въздушния трафик казват, че не
могат да направят нищо по въпроса с безжичния интернет. Диндар е осигурил всички удобства за този полет — по-
широки седалки в икономична класа, първокласни филми, компенсиране на въглерода и безплатен интернет за
всички, независимо от класата. В списанието, посветено на полета, е отделена цяла страница за реклама, която
окуражава пасажерите постоянно да туитват моменти от пътуването си, като използват #ЛондонСидни. Сега шефът
ще се ядоса много, защото това няма как да стане без интернет.
Оглеждам кабината в опит да разпозная журналистите. Първата, една жена с остри черти на лицето, която има
колонка в „Мейл“, много прилича на снимката си в нея и няма нужда да проверявам в списъка с пасажери как се
казва. Все пак го правя, за да съм сигурна. Алис Даванти е името, под което пише колонката си, а в списъка е Алис
Смит. Вероятно това е фамилията на съпруга ѝ или пък Даванти е псевдоним, който да ѝ придаде блясък.
Нужно ми е повече време, за да забележа втория журналист — не го познавам нито по физиономия, нито по
име, и без Гугъл съм изгубена. Тръгвам нагоре-надолу по пътеката и хвърлям погледи в мониторите на лаптопи и в
отворени книги. Забелязвам, че мъжът с кръглите очила е сложил менюто с вина в бележника си и когато минавам
покрай него, използва истински фотоапарат, а не телефон, за да си направи вездесъща снимка как си е вдигнал
краката и гледа филм. Той е от старата школа. Проверявам списъка с пасажери — Дерек Треспас. Въпреки
оплакванията му от липсата на интернет изглежда напълно доволен.
Докосвам отново автоинжектора и въпреки хилядите километри, които ни делят, се чувствам по-близо до
София. Мисля си за бележката, която оставих на възглавницата ѝ, и се питам дали вече я е намерила. Иска ми се да
ѝ изпратя съобщение. В пилотската кабина има радиотелефон и VHF радио, които пилотите използват за връзка с
контрол на въздушния трафик на всеки половин час и когато навлизаме или напускаме въздушното пространство на
някоя страна. Не е нещо невиждано да се изпращат лични съобщения по тези канали (летяла съм на самолети, на
които майки са съобщавали на бащите, че са бременни, а на Световните първенства по футбол се следи за всеки
вкаран от националния отбор на Англия гол), но това не е спешен случай.
— Смятам да боядисам стените в сиво, като оставя една акцентираща стена в розово-златен тапет. Какво
мислиш? — Кармел ми описва апартамента, който са си купили с приятеля си.
— Звучи ми чудесно.
— Искам да си вземем розов кадифен диван, но се чудя дали няма да е прекалено заради розово-златистата
стена. Какво мислиш?
— Може би. — Поглеждам отново часовника си. Времето е забавило своя ход и вече копнея за настъпването на
края на смяната ми, за да мога да отида горе в стаята за отдих и да дръпна завесата около леглото си. Вероятно
дотогава ще оправят интернета и ще мога да изпращам съобщения.
Една малка фигура се промъква в кухнята. Това е Финли, който сигурно се срамува да натисне бутона си.
— Здравей, скъпи — посрещам го. — Гладен ли си?
Той вдига слушалките си.
— Може ли…
— Отново ли ги оплете? Как го правиш?
Кармел се заема със задачата, като разплита възела с белите върхове на ноктите си.
— Моите също постоянно се оплитат. Навивам ги много внимателно, но когато реша да ги използвам, приличат
на спагети.
Разнася се крясък от пътническата кабина и от двете страни се надига врява. Някой извиква: „Доведете
помощ!“ и сърцето ми се свива. Вероятно жената от икономична класа отново създава проблеми на бара.
Преди да отида да разбера какво става, Ерик влиза в кухнята, а обикновено бледото му лице е зачервено.
— Каква е тази врява?
Той не отговаря, а посяга към трубката на уредбата и заговаря със спокоен и авторитетен глас, който прикрива
безпокойството му.
— Молим, ако има лекар на борда, да дойде в предната част на самолета.
— Да не би на някой пасажер да му е лошо? — пита Кармел и очаквам Ерик да ѝ се сопне, че това е повече от
очевидно, но той само се опулва насреща ѝ и едва сега виждам, че се тресе като платно.
— По-лошо — отговаря колегата ни. — Мисля, че е мъртъв.
Десет
Пасажер 6J
Казвам се Али Фазил и ми се иска да не се бях качвал на този самолет.
Екипажът бяга по пътеката. Паниката се усеща във въздуха — хората крещят и викат за помощ. Повечето са
станали прави, за да видят какво се случва.
Честно казано, се чувствам по-добре, като знам, че не съм единственият, който се паникьосва.
През цялото време седя на мястото си — сърцето ми бие като лудо, а дланите ми се потят — и гледам как
останалите около мен неглижират опасността, в която се намираме. Сигурно има интелигентни хора сред тях, които
четат статии и разполагат с достатъчно информация. Защо не са изплашени като мен?
Знам какво си мислите — питате се какво търся на двайсетчасов полет, след като се страхувам да летя. За
съжаление, някои професии изискват да пътуваш със самолет, независимо дали ти харесва, или не.
Само мога да си представя как пиша имейл на шефа си и му казвам: „всъщност не обичам да летя и дори
мисълта да прекарам толкова много време във въздуха ме кара да страдам от безсъние…“
Не че това ще му попречи да ми нареди да замина.
Сестра ми ми каза, че трябва да напусна, че не е здравословно да съм денонощно на разположение на
прищевките на някого, но тя не разбира. Като във всяка друга организация и в нашата има йерархия, ала всички
много се уважаваме. Като семейство сме.
Опитах се да преодолея страха си. Ходих на хипнотерапия. На рефлексология. На когнитивно-поведенческа
терапия. Иронично за психолог, нали? Без значение какво правя — действителността винаги надделява.
Знаете ли колко души са загинали в самолетни катастрофи от 1970 година насам? 83 772. Това не ви ли кара да
се паникьосате? Да се замислите, преди да се качите на самолет?
Причините за това са много. Понякога става въпрос за нещо простичко като свършване на горивото. На
шофьорите на автомобили им се случва през цялото време, нали? Никой не остава умишлено без гориво, но нещо се
случва — налага ти се да заобиколиш или попадаш в задръстване — и изведнъж колата ти спира, а лампичката за
бензина започва да мига. Това е доста неприятно — може да останеш на банкета часове наред или да ти се наложи
да вървиш километри, за да напълниш туба с гориво, което да ти стигне до следващата бензиностанция… но поне
няма да умреш от това, че е свършило.
Освен ако не си на самолет.
На самолетите също им свършва горивото. Причините са отклонение, лошо време, което им пречи да кацнат,
или нечии грешни изчисления… а и ви е известно, че пилотът смята колко гориво му е нужно, а не някаква машина,
нали? Знаехте ли го? Помислете си колко много пъти сте пресмятали нещо грешно, защото сте изморени, скарали
сте се с партньора или поради милион други причини. Нужно е просто да се обърка сметката и…
Самолетът няма как да отбие на банкета. Няма как да пусне аварийните светлини и да спре. Няма как пилотът
да отиде пеша до бензиностанцията. Триста тона метал просто ще паднат от небето.
Заедно с нас. Мишлетата, които са се насочили към оня свят.
Понякога причината може да е счупено предно стъкло — пилотът ще бъде засмукан направо от седалката си.
Възможно е да е пожар заради някой идиот, който пуши в тоалетната и след това увива фаса си в хартиена кърпа.
Димът бавно ще ни погълне, докато не се задушим и изгорим.
А понякога, разбира се, говорим за умишлено деяние.
Всички просто си седят на местата си, хапват, пийват и се преструват, че е напълно нормално да си във въздуха
и че няма абсолютно никакъв шанс да паднем от небето. Никой не чете инструкциите за безопасност и не гледа
видеото.
Аз го правя, разбира се.
Искам да съм сигурен, че знам къде са изходите. В мига, в който се качих на борда, преброих редовете с места,
за да мога да стигна до вратата чрез опипване, ако светлините изгаснат. Проверих дали спасителната ми жилетка е
под седалката ми и ако беше възможно, щях да дръпна кислородната си маска, за да съм сигурен, че работи.
Искам да съм подготвен.
Повече от деветдесет и пет процента от хората оцеляват след самолетна катастрофа, но в тази статистика са
включени и злополуките на писти, така че не може да се разчита напълно на нея. Съмнявам се деветдесет и пет
процента от пасажерите да оцелеят, след като „Боинг 777“ се забие в морето или в някоя планина. Съмнявам се да
успеят и след пожар на борда.
Сега всички са станали прави, ставам и аз и гърлото ми се стяга. На пода лежи някакъв мъж. Повикаха лекар и
сега една жена е надвесена над него, но човекът не помръдва и лицето му…
Извръщам се. Отново преброявам редовете с места до изхода, проверявам спасителната си жилетка, изваждам
инструкциите за безопасност и започвам да ги въртя в ръцете си. Иска ми се да бях послушал сестра си.
Смятах, че всички ще умрем в един и същи миг — след ужасна, но милостиво кратка експлозия, която ще
изхвърли части от самолета и от мъртвите ни тела в радиус от хиляди метри, — но вероятно съм сгрешил. Може би
ще умрем един по един.
Навярно този мъж е първата жертва.
Единайсет
19:00 часът
Адам
София!
Снегът прави нощта по-мека, а на паникьосания ми вик отговаря мълчание. Хуквам през градината, покрай
недовършения снежен човек, и разклащам вратата на навеса, чийто катинар все още е покрит със сняг. Провирам
глава в малката пролука между навеса и оградата и извиквам името ѝ, макар че никъде не виждам следи от нея.
Оградата е висока метър и осемдесет, така че няма начин да я е прескочила, но въпреки това се качвам на един
паянтов градински стол и се оглеждам.
— София!
Когато дъщеря ни беше на осемнайсет месеца, двамата с Мина я заведохме в един детски център. Там една
жена не сваляше очи от нас. Тя ни приближи и аз я познах от фотоалбума, който социалните бяха направили. Беше
родната майка на София — жена в началото на четиресетте си години, която бе заедно с най-малкото си дете,
родено през същата година като Соф. Тя не направи нищо, но случката ни обезпокои. Повечето семейства не се
замислят, че не е особено безопасно да качваш снимки и информация за себе си в Инстаграм и фейсбук.
Известно време се държахме параноично. Не ходехме никъде, без да се оглеждаме, не оставяхме София в колата
дори на заключени врати и не ѝ позволявахме да се отдалечава на повече от няколко метра от къщата. След като
семейството ѝ не направи опит да се свърже с нас, се успокоихме и ѝ дадохме независимостта, за която копнееше.
Ала нещата са различни сега.
Рискът е голям, последствията ужасни, а и няма на кого да се обадя за помощ — нито на социалните, нито на
полицията. Сам си навлякох това.
— София! — Сграбчвам оградата и я стискам силно с пръсти, докато викам дъщеря си в пустия парк. От
уличното осветление на пътеката се носи слаба светлина, която обаче не разкрива никакво движение.
През пролетта, когато още се преструвах, че не правя нищо лошо, София избяга. Тя беше в леглото си, докато
двамата с Мина гледахме телевизия в дневната. Чухме стъпки по стълбите. Миг по-късно предната врата се
затръшна. Вдигнах поглед и забелязах, че на лицето на Мина е изписано същото безпокойство като на моето.
Станахме, хукнахме навън — аз бос, а тя по пантофи — и се разделихме, побягнахме в различни посоки, за да я
търсим.
Двайсет минути по-късно се върнах до къщата обезумял от притеснение. София ядеше бисквита на кухненската
маса и изглеждаше съвсем спокойна. Прегърнах я, изпълнен от облекчение, и усетих как се стегна за секунда, както
винаги.
— Къде беше? — попитах я, когато облекчението отстъпи мястото си на гнева ми.
— Тук.
Тя не беше излизала от къщата. Бе отворила и затръшнала вратата и се бе скрила зад тежката завеса, която
дърпахме през зимните нощи. Беше ни наблюдавала как бягаме като обезумели по улицата и бе чула паниката в
гласовете ни, докато викахме името ѝ.
— Исках да видя дали ще тръгнете да ме търсите — обясни София с безстрастен и обективен глас, все едно
осъществяваше някакъв научен експеримент.
— Това не е нормално — казах по-късно на Мина, когато провери дали дъщеря ни наистина е заспала, а аз
сложих резе на вратата, което беше достатъчно високо, за да не може да го стигне.
— О, чудесно е да говориш така за детето си.
— Не казах, че тя не е нормална, а поведението ѝ. Нуждае се от професионална помощ. Психолог или нещо
подобно. Не е нормално да ѝ лепват етикети и да ни отпращат с наръч брошури. Господи, Мина, не знам колко още
от това мога да изтърпя.
— Какво имаш предвид?
Самият аз не знаех.
— Ще ни изоставиш ли?
— Не!
— Или пък искаш да я върнем! — Мина изплюваше всяка дума, но това не беше най-лошото през онази нощ.
Най-лошото беше, че в последвалата тишина тя разбра, че ми е хрумнала същата мисъл.
— Разбира се, че не — отговорих аз, но вече беше прекалено късно.
* * *
Влизам в кухнята, където Бека все още седи на плота.
— София я няма.
— Беше там преди секунда. — Детегледачката се ококорва и се оглежда наоколо, сякаш съм в грешка и дъщеря
ми е тук вътре. — Дойдох само преди минутка. — Тя слиза на пода и оставя телефона си на плота.
— Кое е вярното, Бека, секунда или минутка? — Не се интересувам какво ще отговори. Извиквам името на
София отново, като използвам нещо средно между излизай веднага и не съм ядосан. — Възможно ли е да е влязла
вътре, без да я забележиш?
Бека отива на прага на задната врата и започва да вика името на дъщеря ми отново и отново. Гласът ѝ е
изпълнен със страх.
— Аз… не знам. Може би.
Претърсвам къщата, като бързо се превръщам в полицая, който съм, и се движа систематично от една стая в
следващата. Разнасям сняг навсякъде. Поглеждам в банята, горните рафтове на шкафа и отварям вратата на мазето
под кухнята, макар София да не може да стигне ключа. Тя не е вътре. Излизам отново навън в градината и
забелязвам нещо, което съм пропуснал. Една от долните дъски в оградата е разхлабена отдавна и е закрепена на
мястото си от преобърната саксия. Само че саксията вече не е там, а на мястото ѝ няма сняг. Навеждам се и вдигам
дъската, под която се разкрива достатъчно голяма пролука, през която да се провре дете. На дървото се е закачило
парченце червена вълна.
Бека се разплаква зад мен.
— Ами ако нещо ѝ се е случило?
Самата тя е още дете, но това не ми пречи да ѝ се ядосам. Плащаме ѝ, за да гледа София, а не да си играе на
игрички и да си пише с момчета. През главата ми минават какви ли не лоши мисли, подсилени от опита ми като
полицай. Убийство, изнасилване, трафик на деца — това са основите на моята работа.
— В парка — нареждам аз. — Веднага.
Бека избира дългия път — минава през къщата, заобикаля я и влиза през входа на парка, — а аз се качвам на
паянтовия градински стол, прескачам оградата и се приземявам толкова тежко, че зъбите ми изтракват. Снегът от
другата страна на извадената дъска е отъпкан. София е изпълзяла на колене. Ясно личи откъде е минала. Забелязвам
малки стъпки, които вече са наполовина затрупани от сняг. На няколко крачки от оградата лежи наполовина заровен
Слончо. Гърдите ми се свиват.
— София!
Никога не бих я върнал обратно. Никога не съм го искал, не и наистина. Дори не съм си представял как се
обаждам на социалните, за да им обясня, че не можем да се справим и че не искаме повече да сме ѝ родители.
Просто реагирах прибързано, това е всичко, на криенето ѝ и на нежеланието ѝ да я прегърна. Предполагам, че
просто завиждах на всички родители с нормални деца.
— София! — Вече викам по-силно, защото съм неспособен да скрия паниката в гласа си, докато бягам към
центъра на парка. Ако това беше надпревара, щях да си пестя силите, защото щях да съм наясно колко трябва да
пробягам, но в случая не знам и не ми пука. Бих бягал цяла вечер, за да намеря дъщеря си.
Вече е тъмно, а паркът е осветен единствено от уличните лампи и от слабата жълта светлина, идваща от
жилищния квартал отсреща. Използвам телефона си като фенерче, докато следвам стъпките в снега и се чудя колко
време ще мине, преди да се предам и да звънна на 999. Могат да изпратят хеликоптер след петнайсет минути, който
да прелети над гората и езерото…
Спъвам се в някакъв корен. Задъхан съм, макар че не съм изминал повече от сто метра. Страхът изсмуква
силите от крайниците ми.
— София! — Бека ме настига. Гримът ѝ е размазан по цялото ѝ лице. — Няма следа от нея край входа на
парка. — Тя поглежда земята и стъпките, които е заринала със сняг. Закрива уста с ръце и простенва силно —
стонът ѝ проехтява в тишината. Истерията ѝ прогонва моята.
— Върви да провериш детската площадка. Аз ще я потърся в гората. — Мисля си за езерото и за малкия му
остров с патиците. София постоянно задава въпроси за тях. Колко са на брой? Как се казват? Кога си лягат?
Чувам нещо в студената нощ.
— Шт. — Сграбчвам Бека за ръката и тя преглъща хлипанията си.
Ето го отново.
Смях.
— София! — Хукваме към звука. Сърцето ми бие в ритъма на ботушите ми. Спомням си деня, в който Катя си
тръгна, и мокрото от сълзи лице на дъщеря ми. Страхът и разочарованието ѝ се дължаха на моите действия.
София се намира от другата страна на няколко малки дървета и хвърля снежни топки по групичка
тийнейджъри. Единият от тях се навежда, прави топка от сняг и я хвърля лекичко в ръката ѝ.
— Оставете я! — изкрещявам им аз.
София не изглежда наранена, но въпреки това свивам ръце в юмруци. Приближавам се и виждам, че хлапетата
не са тийнейджъри, най-много на единайсет-дванайсет години са. Три срамежливи момчета и гледащо ме
предизвикателно момиче. Дали не вършат нечия мръсна работа? Приближавам се до тях, като не спирам, докато не
виждат с кого си имат работа.
— Кой ви изпрати? Кой ви каза да я подмамите тук?
Най-високият младеж изкривява устна.
— За какво говориш, мамка му?
— Какво правите?
— Това е обществено място. Имаме право да сме тук също като теб.
— Не и с дъщеря ми.
София забива поглед в земята. Повдигам брадичката ѝ, за да видя лицето ѝ. Тя знае, че е загазила, и се извръща
от мен.
— Откъде да знаем, че ти е дъщеря? — пита момичето. Тонът ѝ е насмешлив, но останалите подхващат темата.
— Май не те харесва особено.
— Да, сигурно искаш да я отвлечеш.
— Педофил!
— София, прибираме се у дома. — Хващам я за ръката, но тя я издърпва. Моля те, София, не сега.
— Тя не иска да си тръгва!
— Похитител!
— Педофил!
Изваждам Слончо и София заравя лице в мократа му козина, след което показвам значката си.
— Аз съм сержант Холбрук. Това е дъщеря ми. А сега се разкарайте.
Правят го, като се затичват към жилищния квартал, и когато се отдалечават на безопасно разстояние, ми
подвикват: Чекиджия!
Поглеждам София. Сърцето ми подскача в гърдите и се опитвам да се успокоя достатъчно, за да не я изплаша.
— Защо?
— Тук снегът е по-хубав.
— Изплаши ме. Помислих си, че някой те е отвлякъл. — Очите ми се напълват със сълзи. Падам на колене —
снегът веднага прониква през панталоните ми — и протягам ръце. — Ела тук, миличка.
Когато София беше малка, децата на приятелите ни не искаха да се отделят от тях, докато при нас беше точно
обратното. За разлика от нея, другите плачеха, когато ги оставяха в детската ясла, и не искаха да се откъснат от
родителите си.
— Толкова е уверена — казваха другите майки и бащи и се възхищаваха на начина, по който София
изприпкваше в яслата. — Човек би очаквал от нея да е по-срамежлива, като се имаше предвид какво е преживяла.
Вече знам много неща за разстройството на привързаността. То е често срещано сред осиновените деца,
особено сред онези, които са живели в приемни семейства преди това. Познавам симптомите (трудно се привързват
към семейството си, а в същото време показват неуместна привързаност към непознати, както е при София) и знам
най-добрия начин, по който да се справя. Дъщеря ми няма вина, тя е просто жертва на обстоятелствата. Наясно съм
с това.
Онова, което не ми е известно и никога няма да бъде, е как да спра болката ѝ.
Няма значение как се чувствам аз, разбира се. София е тази, която се нуждае от помощ, при това напълно
обосновано — всяко дете, родено от майка, на която не ѝ пука за него, заслужава да е център на вниманието. Трябва
да съм способен да съм над нещата, да се усмихвам, когато откаже прегръдката ми, и да кажа: Аз ще съм тук, ако
промениш решението си.
Опитайте се.
Опитайте се да го направите с детето, което сте отгледали и сте обикнали от секундата, в която сте го видели.
Опитайте се и тогава ми кажете, че това не ви къса сърцето.
София ме поглежда и без да откъсва очи от моите, подава ръка на Бека, която се поколебава за секунда, преди
да я вземе в своята. В гърлото ми засяда буца и ми се струва, че ще се задуша.
— Ами… — започва детегледачката ни, докато гази снега.
— Просто се приберете в къщата!
Изправям се и ги изчаквам да се отдалечат, след което сядам в мрака на затрупания със сняг парк и се
разплаквам.
* * *
Половин час по-късно двамата със София ядем лазанята, която Мина ни е оставила. Дъщеря ми отделя
червените чушки и ги оставя отстрани на чинията си. Бека хапва салата и три филии хляб. Бургерът е изгорен до
такава степен, че няма начин да се спаси. Заключих задната врата и дръпнах резето на предната, в случай че София
тръгне да скита отново. Поглеждам детегледачката ни.
— Трябва да се прибираш у дома.
— Няма проблем, тази вечер няма да излизам.
— Не мога да… — Не знам как да довърша изречението, без да си спечеля недоволство… или съжаление. Мина
е оставила парите за Бека в един плик. Не мога да ѝ платя допълнителните часове. — Не съм ходил до банкомат.
Следва кратко мълчание.
— Парите са достатъчно. Ще остана още малко. Ще ти помогна да я сложиш да спи.
Чудя се доколко Бека е наясно със случващото се между мен и Мина. Дали тя не ѝ е казала, че ми няма доверие
и съм неспособен да се грижа за дъщеря си? Дали не я е помолила да остане, докато София не си легне?
Може би не е Мина. Може би Катя е казала, че не може да ми се има доверие. Двете се познават, но дали са
приятелки? Колко са близки? Дали Катя не е споделила всичко на Бека, макар че я помолих да не го прави?
Параноята ме завладява като сърбеж, който не мога да достигна.
— Може ли флапджак? — пита София. — Те са там. — Тя посочва една метална кутия до електрическата кана.
Махам капака ѝ и я оставям на масата. — Аз ги направих.
— Добро момиче. — Бека си взема един. — И аз обичам да пека сладки. Знаеш ли, че можеш да събереш
продуктите напълно безплатно отвън? Правила съм бисквити от борови иглички. И от глухарчета. Съществуват
безброй сайтове за готвене.
— Това е странно. — София ме поглежда, отегчена от този разговор, който не разбира. — Искам отново да видя
мама. — Отварям приложението за проследяване и плъзгам телефона си към нея. — Благодаря, тате. — Тя ме
дарява с прекрасната си усмивка, от която на бузите ѝ се появяват трапчинки, и ме кара да ѝ отвърна със същото.
Дъщеря ми е съвкупност от противоречия и не разбира, че с всяко извръщане от мен забива нож в сърцето ми.
Естествено, че не разбира, би казала Мина, тя е на пет години! Ти си възрастният — ти трябва да разбираш.
София прокарва пръст по линията, която показва маршрута на самолета на Мина.
— Пасажерите получават обяд, после вечеря, после закуска — обяснява дъщеря ми на Бека, — а между тях леки
закуски и питиета — каквото пожелаят.
— Някога качвала ли си се на самолет?
— Много пъти! Ходила съм във Франция, Испания, Америка…
— Браво на теб. Когато бях на твоите години, ходехме на каравана веднъж годишно. Отидох в чужбина едва
миналата година, и то с ферибота.
— Караваните също са хубави — казва мило София. Тя става от стола си и сяда в скута на Бека.
Хората не разбират това разстройство на привързаността. Те виждат в дъщеря ми — която раздава безразборно
прегръдки и иска да погъделичка пощальона — едно любвеобилно, мило и чудесно момиченце. Тя наистина е
всичко това, но с цяла торба проблеми, които се проявяват по различни начини.
— Аз не виждам никакви проблеми — каза майка ми, след като я гледа няколко часа. — Седеше в скута ми,
докато ѝ разказвах приказки. Тя е едно малко сладко създание.
Щях да нараня мама, ако ѝ бях обяснил, че за София е по-лесно да създава връзки с хора, които нямат никакво
значение за нея. С пощальона, детегледачките и бабите и дядовците, които виждаше през няколко месеца — тя е
готова да отвори сърцето си за тях, защото не очаква нищо в замяна.
Но ние? Ние сме важните. Да ни обича, означава да бъде наранена — или поне така ѝ подсказват инстинктите
ѝ.
Раздигам чиниите от масата.
— Пътуваме много заради работата на Мина. Чакаме на летището в готовност, в случай че има места. Понякога
просто се прибираме у дома, нали, София?
— Не ми харесва, когато става така.
— На мен също.
Дъщеря ми започва да обяснява на Бека колко гориво побира един „Боинг 777“ и другото момиче се разсмива.
— Знаеш много по темата, а?
— Също така мога да управлявам самолет.
— О, така ли? — Бека не ѝ вярва и София се разсърдва.
— Мога. Кажи ѝ, тате.
— На летището организираха ден на семейството — обяснявам аз. — Мина я заведе в пилотния симулатор.
Използват го за обучение. София беше много добра… И двете бяха много добри.
— Ще стана пилот.
Чудя се дали полицията може да организира ден на отворени врати и дали дъщеря ми ще се забавлява, ако се
повози в полицейска кола и облече полицейска униформа.
— Мама е искала да стане пилот. — Напълвам мивката с гореща вода и си спомням първия път, в който срещнах
Мина. Тогава ми показа своя снимка в униформа — на лицето ѝ беше изписана неподправена радост.
След като Мина ме заряза, направих вял опит да я открия. Нямаше профил във фейсбук, затова отидох на
летището, където се намираше школата за пилоти. Охранителят на рецепцията дори не погледна името ѝ — каза, че
е против правилата за сигурност, — но докато си тръгвах, той се провикна след мен.
— Опитайте „Уайт Харт“ зад ъгъла. Повечето от студентите се отбиват там.
Пиех топла бира, когато групичка от тях влезе в заведението по средата на разговор за утрешната прогноза.
Разбрах, че Мина е изключена от школата.
— Получи паническа атака още първия път, в който вдигна самолет във въздуха. — Бившият ѝ колега не криеше
насмешката в гласа си. — Едва не се разби. Пълен провал.
— Така ли?
Обърнах се и видях един по-възрастен мъж на бара, който беше повдигнал вежда. Той ми кимна.
— Вик Майърбридж. Аз съм един от инструкторите. Не обръщайте внимание на Ксавие — той обича да
преувеличава.
— Мина не е получила паническа атака, така ли?
Вик се поколеба.
— Нямаше опасност от разбиване на самолета. Много хора отпадат от курса, понеже е доста труден. Тя не е
първата, която осъзнава, че тази работа не е за нея, няма да е и последната. Понякога просто не ни е писано нещо да
ни се случи.
— Предполагам, че не знаете къде е в момента?
— Съжалявам, нямам представа.
Значи това беше всичко. Мина наистина ме беше зарязала.
Три месеца по-късно я видях да влиза в един магазин на главната. Прекосих бързо, като едва не ме блъснаха,
само за да застана като истукан на тротоара от другата страна. Какво си мислех? Наистина ли исках отново да бъда
зарязан, но този път лично?
Ами ако просто беше изгубила номера ми?
Продължавах да се чудя, когато Мина излезе от магазина. Беше се подстригала. Буйните ѝ къдрици бяха
заменени от къса коса, която нямаше възможност да се накъдри. Прическата подчертаваше чертите на лицето ѝ и
правеше очите ѝ да изглеждат още по-големи. Изпитах същия копнеж като на първата ни среща.
— О — каза тя.
— Здрасти.
— Не ти се обадих. Съжалявам.
— Няма значение.
— Така ли?
— Е…
Мина си пое дълбоко въздух.
— Ако реша да ти звънна сега… Имам предвид, не веднага очевидно, но ако реша да ти звънна по някое време и
ти предложа да излезем… Прекалено късно ли ще е?
Появилата се на лицето ми глуповата усмивка не показваше никаква съпротива.
— Чудесно. Да ти дам ли…
— Вече го имам.
— Все още пазиш номера ми?
— Все още го пазя.
Същия петък, след питиета и къри, Мина дойде с мен в дома ми и не си тръгна до понеделник сутринта.
Това не беше стандартна любовна история, но бе нашата любовна история.
— Щом Мина е искала да стане пилот, защо сега е стюардеса? — изважда ме от спомените ми Бека.
— Промени решението си.
Опитах се да убедя Мина да се върне в школата за пилоти, дори да отиде на психолог, за да преодолее
паническите атаки, но не успях. Тя се пробва на няколко работи, но ѝ беше трудно да се съсредоточи и после, когато
майка ѝ почина, реши да преосмисли нещата.
— Предадох я — каза Мина. — Татко също. Платиха толкова много пари за обучението ми, дори продадоха
къщата, която обичаха. Искаха да постигна нещо.
— Не — отговорих ѝ нежно. — Искали са да бъдеш щастлива. — Мина не беше щастлива — не бе онази
изпълнена с радост жена, с която се запознах. Внимателно ѝ предложих алтернативна кариера, която щеше да ѝ
осигури така желаните пътувания. В началото не беше особено сигурна, но все пак отиде в деня на отворените
врати, направи известно проучване и накрая се съгласи.
Отговарям сопнато на Бека:
— Предпочитат да ги наричат екипаж, а не стюардеси.
Детегледачката повдига вежда.
— А ти как предпочиташ да те наричат — член на участък? — Тя се засмива и започва да подсушава
чиниите. — Хей, това е добро — полицейски членове.
— Всъщност съм сержант — измърморвам аз, но Бека се обръща към София.
— Хайде, ела да те изкъпем и да те подготвим за лягане. После татко ти ще ти прочете приказка.
— Искам ти да ми прочетеш приказка — чувам да казва дъщеря ми, докато се качват по стълбите.
Душът е пуснат и аз си наливам чаша вино, като изпивам половината на една глътка, преследван от събудените
спомени. Двамата с Мина получихме втори шанс да бъдем заедно, а аз го провалих.
София бяга горе и се кикоти. Бека се преструва на чудовището от банята, което съвсем скоро — когато банята е
готова — ще я хване и също ще я превърне в чудовище с брада и рога от пяна. Това е една от любимите игри на
дъщеря ми, заедно с „летенето“, при което Мина ляга по гръб и изпъва ръце и крака, а тя ляга върху тях като
парашутист.
Звънецът иззвънява. Отивам да отворя вратата с чашата вино в ръка. Космите на врата ми настръхват. Понякога
Мо се отбива, когато види колата ми отвън и се нуждае от помощ, но едва ли е тя по това време. Оставям чашата си
на перваза на прозореца и бавно издърпвам резето, като първо проверявам дали София още е горе в безопасност.
Бях прав да се притеснявам. На прага на вратата е застанал мъж, който е висок метър и осемдесет и наполовина
толкова широк. Главата му е гладко избръсната до блясък, а на врата си има зеленикава татуировка.
— Ти ли си Адам?
— Познавам ли ви?
Мъжът се усмихва насреща ми. Облечен е в дебела черна шуба и дънки, а кожените му ботуши са толкова
изтрити отпред, че отдолу са се показали металните им бомбета.
— Не, но аз те познавам.
— Нямам ги — казвам аз и слагам ръка на вратата, но той е прекалено бърз — пристъпва напред, избутва ме в
коридора и ме притиска в стената. Чашата с вино пада и разлива съдържанието си на пода. Вдигам ръце с дланите
напред. — Слушай, приятел…
— Не съм ти никакъв приятел. Не се ебавай с мен, Адам, просто си върша работата, както ти си вършиш твоята.
Имаш време до полунощ, след което… — Мъжът не довършва, а само стиска с месестата си ръка врата ми и ме
приковава към стената. Стоварвам бърз удар в корема му, но той вдига дясната си ръка и ме удря право в лицето.
Пуска ме и това ми дава възможност да го ударя отново. Кръвта се стича по лицето ми. Мъжът сграбчва ръката ми,
извива я зад гърба ми и започва да удря главата ми в стената — веднъж, два, три пъти. Оставя ме да се срина на пода.
Завъртам се на една страна, прикрил с ръце лицето си. Опитвам се да го изритам, но пространството е малко и не
успявам. Това ми спечелва силен ритник с ботуш, който за малко не ме изпраща в безсъзнание. Онзи ме рита отново
и отново и нямам друг избор, освен да се свия на топка, за да предпазя главата си и да го изчакам да приключи.
Имам чувството, че продължава часове наред, макар да са само две минути. Мъжът спира и застава над мен.
Запъхтян е.
— Това е от шефа.
Той си прочиства гърлото и след малко по ухото ми потича голяма мазна храчка. Оставя ме да плюя кръв на
килима в коридора на отворена врата.
Дванайсет
Пасажер 17F
Казвам се Джордж Флийт и съм пасажер на полет 79.
Когато излезете на пазар и огладнеете, си купувате сандвич, нали? Или бургер? И го изяждате — сядате на
някоя пейка или пък вървите и ядете. Нали?
Позволете ми да ви споделя как стоят нещата при мен.
Първо, трябва да се подготвя психически. Наистина ли трябва да правя това? Толкова ли съм гладен, че да си го
причинявам? Да, по дяволите, разбира се, че съм гладен, та аз винаги съм гладен, мамка му. Добре, значи трябва да
ям. Потя се само като си помисля за ядене, но се налага да го направя.
Яде ми се бургер, но наистина ли ще си го причиня? След като знам колко калории има — написани са на
стената до всяка картинка? Не. Няма да го направя. Тогава ще си взема сандвич. Нареждам се на опашката и
оглеждам подносите с риба тон и майонеза.
Знаете ли, че можете да почувствате погледите на хората? Никога ли не сте ги усещали? Късметлии сте.
Погледите им ме изгарят като киселина по врата още преди да чуя шепотите и кикотите им. Става по-лошо, когато
си поръчам. Шунка и салата, казвам си аз. Това е добре. Здравословно е.
— Желаете ли майонеза?
Стомахът ми изкъркорва. Някой се разсмива. Поклащам глава.
— Масло?
Предимно отговарям с „не“ на този въпрос. Предпочитам да ям сух хляб, вместо да стана жертва на подигравки.
Понякога обаче си казвам „майната му!“ и ям онова, което всички ядат. Те го ядат, без дори да се замислят.
— Да — отговарям. — Искам масло. Благодаря.
Разнася се подигравателен смях зад мен. Някъде отстрани някой измърморва нещо. Плащам с картата, вземам
сандвича и бързам да си тръгна, преди червенината по врата ми да се е разляла и по лицето. Не искам да разберат, че
са ме наранили. Чувам всичко. „Дебелак. Вземи си салата. Някога да си чувал за упражнения? Грух-грух…“
Винаги съм бил едър. И висок. С тежък кокал. А, да, и дебел. На тринайсет имах по-големи гърди от тези на
момичетата. В деня на държавния изпит влязох в залата и установих, че местата всъщност са банки — чинът и
столът бяха свързани и човек трябваше да се промуши в малкото пространство между тях, за да седне. Стана ми
лошо. Срещнах погледа на господин Томас и мълчаливо го замолих да разбере, че няма как да се пъхна на една от
тези банки, че те са направени за шибани банкерчета, но той просто ме отметна в списъка си.
Все още сънувам кошмари заради тази случка. Събуждам се плувнал в пот посред нощ, защото за секунда съм се
върнал отново там, където стотина деца ми се смеят, а аз изгарям от срам и чакам да ми донесат бюро и стол.
Не завърших средното си образование.
Но да се върнем на купуването на сандвич. Понякога отивам в парка и вървя, докато не намеря някоя пейка, на
която няма подлакътници. Тяхната работа е да пречат на хората да лягат по тях, но също така е трудно да събереш
задника си, когато си купуваш анцузи от BigBoys.com. Да, мога да седна на тревата — да си събуя обувките и да се
насладя на сандвича си под топлите ласки на слънцето. Ако опитам да го направя обаче, после няма как да стана без
помощта на някоя сериозна машинария.
Докато намеря къде да седна — далеч от осъдителните погледи на хората, които смятат, че дебелаците не
трябва да ядат, — сандвичът ми вече е изгубил очарованието си. Човек има нужда да яде, нали го знаете?
Намаляването на калориите с петстотин на ден е достатъчно, за да сваляш килограми, но това означава, че пак
трябва да приемам повече от три хиляди.
Всъщност не излизам много. Бил съм унижаван достатъчно в различни заведения, за да знам, че здравината на
един стол не може да се прецени само като го погледнеш, а не бива да стоя дълго прав заради болката в бедрата ми.
Това е много иронично, защото исках да съм стендъп комик[7].
Забавен съм, сами виждате. Може би сега не съм, не и с нещата, които ви говоря, но мога да бъда. Това е
единственият начин да се справям, като се смея на себе си. Казват, че ако не се смееш, ще плачеш.
След като седнах на мястото си в самолета и разбрах, че не мога да закопчея предпазния колан, се пошегувах с
човека вляво от мен.
— Аз съм вашата въздушна възглавница — май се надух малко рано!
Той се насили да се усмихне, макар че половината от едната буза на задника ми се беше разляла под
подлакътника на мястото му. Зачудих се как ли ще се чувства след десет часа извит наляво. Видях физиономията му,
докато се влачех към празното място до неговото. „Мамка му, защо трябва да седи до мен?“
За щастие, ми се падна място до пътеката, но това означава, че трябва да се извивам на една страна всеки път,
когато мине стюардеса с количка, така че ще се наложи да остана буден двайсет часа. Няма почивка за нечестивите,
нали така казват? Допълнителното пространство в бизнес класа нямаше да ми дойде зле, но за съжаление, не мога
да си го позволя.
Знаех, че няма да успея да сваля масичката си, затова дори нямаше да се опитвам, макар това да означава, че ще
пропусна всяко хранене. Носех енергийни десерти в джоба си, които да изям в тоалетната — в случай че успея да се
напъхам в нея. Мислех за толкова много неща, когато самолетът излетя.
Смятам да променя всичко това в Австралия. Ще отслабна, ще си намеря приятели и ще започна кариерата си
на комик. Полет 79 е краят на една глава, която не искам никога вече да прочета, и началото на нова. Започвам
отначало.
Не съм бил по-щастлив в живота си.
Тринайсет
11 часа до Сидни
Мина
Лицето на пасажера е бледо и мокро от пот. Лекарката — жена от икономична класа с вързана на конска
опашка коса и обеци във формата на подкови — сяда на петите си.
— Съжалявам.
Кармел издава звук, който е едновременно изненада и хлип. Прегръщам я, за да я утеша и да се подкрепя,
защото изведнъж краката ми омекват. Новината се разнася из пътническата кабина и онези пасажери, които
безсрамно седят и зяпат, бавно сядат на местата си. Забелязвам Алис Даванти да криви врат от другата страна на
кабината. Вижда ме, че я гледам, и сяда, като пъха телефона си в джоба. Снимка ли е направила?
— Какво се е случило според вас? — Не мога да откъсна поглед от тялото пред мен, от празните му опулени
очи и бледата кожа на оголените му гърди.
Лекарката отлепя дефибрилаторните подложки и внимателно закопчава ризата му.
— Вероятно сърдечен удар.
— Той каза, че не се чувства добре.
Всички се обръщат. Висок мъж с очила и добре поддържана брада е застанал пред мястото си. Той е облечен в
сив суитшърт, чийто ръкав придърпва нервно, все едно му е неудобно, че е станал център на внимание.
— По-рано чакахме на опашката пред тоалетната заедно и той се държеше за гърдите. Каза, че вероятно става
въпрос за лошо храносмилане.
— Пиеше портвайн като безалкохолно — казва футболистът Джейми Крофърд, който седи в другия край на
кабината, до входа за бара, и въобще не се притеснява като другия мъж. Не мога да се сетя за отбора, в който играе,
дори животът ми да зависи от това, но благодарение на клюкарските списания при фризьорката ми и нелепата ми
способност да запомням напълно ненужни факти, знам, че се е пенсионирал на трийсет и четири години, че
притежава къща с девет спални в Чешър и че е в чудодейно добри отношения със съпругата си Каролин, макар че
ако се съберат жените от изневерите му, могат да се създадат няколко момичешки групи. Двамата са облечени в
анцузи — неговият е сив, а нейният розово-оранжев, — на гърдите на които пише „Любов“ с камъчета.
— Също така изяде две парчета торта — добавя Каролин.
— Добре. Благодаря. — Изведнъж си казвам, че трябва да защитя този мъж на пода, чиито избори в живота са
разнищвани от напълно непознати. — Бихте ли ни осигурили малко пространство? — Джейми и Каролин се връщат
на бара, а аз се обръщам към Кармел. — Добре ли си? — Тя кима колебливо. — Ще съобщя за случилото се в
пилотската кабина.
Отивам в кухнята и вземам списъка с пасажерите. Името на мъртвия мъж е Роджър Къркууд. Изминавам
разстоянието до пилотската кабина, въвеждам кода за достъп и изчаквам няколко секунди пилотите да видят на
камерата, че съм сама. Пускат ме вътре и веднага ме заливат противоречиви емоции от факта, че съм на това място.
Управлението на самолета представлява табло с инструменти, което се простира както пред двете седалки, така и
между тях. Стъклените дисплеи показват височината, скоростта, горивото и какво ли още не. Поредица от
превключватели на тавана кара пространството да изглежда още по-малко и само гледката навън предпазва от
чувство на клаустрофобия.
Можех да седя тук. Отдясно, като втори пилот, а един ден дори на капитанското място. Можех аз да водя
екипажа през летището и да провеждам инструктажа преди всеки полет. Можех аз да отвеждам пасажерите до
местата, за които пътуват, и да влизам в пътническата кабина по средата на полета като главен готвач в ресторант
със звезди „Мишлен“. Можех аз да изпитвам невероятната мощ на „Боинг 777“ в ръцете си, когато излита.
И все пак.
Бученето в ушите ми ми подсказва, че съм много далеч от всичко това. Успявам да се справя с него, като дишам
равномерно и извръщам поглед от управлението. И като се съсредоточа върху работата си.
Бен се прозява толкова широко, че виждам сливиците му. Секва се, когато им казвам какво се е случило.
Луис си записва нещо върху летателния план.
— По дяволите. — Той поглежда Бен. — Какво искаш да направим?
— Точно сега ли? Сега искам да обърна няколко бири и да си легна в собственото си легло. Но предвид
невъзможността това да се случи, ми се иска да нямаме никакви проблеми по време на този полет.
— Малко е късно за това.
Бен ме поглежда.
— Той от бизнес класа ли е?
— Да.
— Сам ли пътува?
Кимам.
Бен започва да барабани с пръсти по бедрото си.
— Остави го.
— Сигурен ли си?
— Намираме се в безизходица, нали? Диндар ще полудее, ако прекратим безценния му девствен полет. Вдигни
параваните около мястото му, сложи го на него и го закрий. Също така намали отоплението. — Той се ухилва.
Преглъщам жлъчката в устата си, която се надига заради намека в думите му. Все още ни остават повече от десет
часа до Сидни.
Протоколът за мъртви пътници е от онези части в учебния материал, които прескачаш, защото предполагаш, че
има много малък шанс нещата в тях да се случат. Самолетите обаче са градове във въздуха, а в градовете хората
живеят и умират. Джентълменът от място 1J няма да бъде официално обявен за мъртъв, докато не кацнем, и
отговорността ни дотогава е както към всички останали пасажери. Трябва да се грижим за него.
* * *
Роджър Къркууд тежи повече, отколкото ми се струва възможно за човек. Двете с Кармел хващаме по един от
краката му, а Ерик и Хасан се заемат с раменете му. Заедно го влачим до мястото му и го качваме на него. Кармел се
опитва да не се разплаче.
— Ще го покрия — казвам аз. — Вие отидете да проверите другите пасажери — уверете се, че всички са добре.
На някои от тях няма да им дойде зле един сладък чай или дори чаша бренди. Аз не бих отказала. — На пътеката е
паднала чаша, съборена при припадането на мъжа. Подът е изцапан с кръв. Вдигам чашата. На дъното е останала
малко течност, но и още нещо — някакъв зърнест остатък, подобен на натрошена в чай бисквита. Подушвам го, но
усещам единствено миризмата на портвайн.
Скоро след като започнах работа за „Уърлд Еърлайнс“, една жена отпусна глава по време на един кратък полет
до Барселона и повече не се събуди. Самолетът беше претъпкан и нямаше къде да я преместим, затова остана на
мястото си, закопчана с колана и хванала ръката на дъщеря си, докато не кацнахме. Отклоненията от маршрута при
подобни спешни случаи не са нещо невиждано, особено ако все още съществува шанс за спасяване на живот, но
също така съм чувала за трупове оставени легнали на три седалки или дори на пода в кухнята. Една от легендите в
нашия занаят, предавана под формата на анекдот, която научих по време на обучението си, разказваше за един
злополучен екипаж, който затворил мъртво тяло в тоалетната и не съобразил, че ще се заклещи, когато се вкочани.
Потрепервам, докато намествам краката на господин Къркууд. Някой — вероятно лекарката — е затворила
очите му, докато говорих с Бен и Луис, но устата му е отворена, езикът му е подут и е увиснал между посинелите му
устни. Той носи брачна халка, която се държи на подутата плът на пръста му. Семейството му няма да бъде
уведомено за случилото се с него, докато не кацнем и не бъде официално обявен за мъртъв. Чудя се дали съпругата
му го е изпратила на летището, или ще е в Сидни и ще го очаква.
Къркууд не е използвал одеялото си, затова разкъсвам найлона и завивам краката му с него. Свалям
намачканото му сако, сякаш гънките в него ще му причинят неудобство. В левия му джоб намирам портфейл, който
вземам, за да прибера на сигурно в кухнята. Рядко си имаме работа с кражби на борда, а и не мога да си представя
някой толкова коравосърдечен, че да открадне от труп, но въпреки това ще го пазя. Портфейлът е черен, скъп и в
същото време изглежда обикновен. Отварям го и от него изпада снимка — разпечатана на домашен принтер
фотография.
Протягам ръка, за да се хвана за нещо, макар че самолетът е стабилен. Това не е възможно. Това е просто
съвпадение. Странна прилика.
Ала не може да бъде. Познавам това лице също толкова добре, колкото своето.
Това е снимка на София.
Четиринайсет
Пасажер 1B
Казвам се Мелани Потс и съм на полет 79, за да уважа паметта на брат си.
Стюардесите и стюардите покриха мъртвото тяло с одеяло. Не знам какво съм очаквала да направят с него —
къде съм смятала, че ще го отнесат, — но определено не беше това. Всички останали продължават да ядат, да пият и
да гледат филми с мъртвец, който е само на няколко метра от тях. Сюрреалистично е.
Единственият друг труп, който съм виждала, принадлежеше на брат ми. Не желаех да го виждам, но исках да се
сбогуваме. Изпитах облекчение, когато си тръгнах. Онова, което казват, е истина, че тялото остава празно. То е
просто съд за личността, която го е обитавала. Ако човек мисли по този начин, то тогава не е странно да остави
труп в бизнес класа.
Брат ми беше убит от полицията. Вероятно докладите твърдят друго, но ви уверявам, че е така. Били са шестима
— всеки от тях по-едър от малкия ми брат. Чули са акцента му, направили са си изводи и са видели, каквото са
искали да видят.
— Наложи се да използваме техники за задържане — обясни единият от полицаите в съда, — тъй като субектът
стана много буен.
Вие нямаше ли да сте буйни, ако шестима полицаи ви се нахвърлят? Нямаше ли да удряте, да ритате и да хапете,
за да се опитате да се освободите? Това е било всичко, което е направил малкият ми брат, а те са го притиснали в
земята, докато не са го задушили. Наричат го позиционна асфикция.
Аз го наричам убийство.
Много обичат да говорят за изкореняване на корумпираните полицаи, на жестоките, на злобните. От време на
време изваждат на бял свят някой от тях, за да могат всички да го видят, след което се дистанцират от него и
обясняват как те не са такива. Ала ако някой се зарови под повърхността, ще открие стотици оплаквания от
полицейско насилие и хиляди срещу грубо поведение, расизъм, предразсъдъци. Законът е на тяхна страна, защото те
са законът, защото сред масоните е пълно със съдии, магистрати и властни хора, и едно ръкуване е достатъчно, за да
заличи неудобството, създадено от един обикновен младеж, попаднал на грешното място в грешното време.
Как ми се отрази случилото се? В началото не бях на себе си. Толкова дълго обмислях самоубийство, че това се
бе превърнало в нормалното ми състояние. Ще бъда честна, имаше дни, в които не можех да стана от леглото, или
пък ако успеех да изляза навън, се озовавах на някой мост над магистрала, поглеждах камионите долу и си казвах:
„Просто го направи. Сложи край на всичко.“
Не го направих. Защото тогава щяха да са убили двама души и всичко щеше да е за нищо. Какъв щеше да е моят
завет, каква следа щях да оставя след себе си? Щях да съм безлична — невидима дори — също като брат ми
приживе. И в съда. Научих едно нещо от случилото се — трябва да цениш всеки един ден.
Започнах да надигам глас. Писах на народния ни представител, качвах видеа в YouTube. Срещнах се с други
семейства, чиито близки са били убити от полицията, от надзиратели в затвори или от нехайни медицински сестри
в болници, чиито шефове се интересуваха само от приходите си. Говорех от името на всички нас.
От цялата страна заваляха покани. Застъпнически групи, организация „Женски институти“, училища и
благотворителни дружества, които искаха да се учат и да помагат. Получих покани също от властимащите — от
полицията и съветници, чиято работа беше да ни учат на толерантност — и преглъщах гнева си достатъчно дълго, за
да предам посланието си и да взема парите, които щяха да ми позволят да говоря безплатно някъде другаде.
Хората ми плащаха, за да говоря в чужбина. Три години след смъртта на брат ми слязох от първа класа на
самолет, който пътуваше за Вашингтон, и потиснах сълзите си. Гласът ми беше чут — саможертвата на брат ми не бе
напразна. Радвах се — много при това, — че не скочих от онзи мост.
Жива можех да предложа много повече на света.
Петнайсет
20:30 часът
Адам
Бека крещи от горе, но бученето в ушите ми изкривява думите ѝ. Опитвам се да ѝ извикам в отговор, но устата
ми е пълна с кръв и повръщам, когато стига до гърлото ми. Изпитвам болка в основата на гръбнака и стомаха си,
когато си поемам въздух.
— Адам? Добре ли си? Кой беше този?
Успявам да застана на четири крака и запълзявам към вратата. Никой не минава по нашия път, освен ако не
идва при нас, но не мога да рискувам да ме видят.
Имаш време до полунощ.
Простенвам. Какво ще правя?
— Добре ли си? Чух борба, но София беше в банята и… О, Господи, лошо ли си ранен? — Бека е на средата на
стълбите, където правят завой. Тя се опулва насреща ми. — Какво, по дяволите, е станало?
— Къде е София? — Всяка дума засилва болката ми и ме замайва.
— Все още е в банята.
— Не я… оставяй… сама.
— Но…
— Върви!
Бека хуква нагоре по стълбите. Повръщам отново. Срязва ме остра болка в ребрата. Успявам да се добера до
предната врата, повръщам на пътеката и след това затварям вратата. Поемам си малки глътки въздух, защото ако
дишам дълбоко и бързо, ми се завива свят от болката. Бавно се изправям на колене, след което ставам и заключвам
вратата. Парче стъкло порязва крака ми през чорапа, но едва усещам болката. Чувам как водата в банята горе се
оттича и отивам в тоалетната долу, за да се почистя, преди София да ме види.
Едното ми око е напълно затворено — насинената кожа около него е подута и срязана. За щастие, кръвта върху
по-голямата част от лицето и ризата ми е от носа ми, който се е уголемил два пъти. Напълвам мивката с вода и си
измивам лицето. Водата порозовява.
— Адам? Добре ли си?
Отговарям уклончиво с аха и се поглеждам в огледалото. Отражението ми не е толкова страшно без кръвта.
Събличам си ризата и я оставям в мивката. Отдолу нося тъмна тениска, която прикрива повечето от петната.
— Господи.
— Не, все още съм Адам — отвръщам шеговито. — Разпъването на кръст обаче ми се струва по-приятно от
това.
Бека не се засмива. Тя слиза по стълбите. София е няколко стъпала по-горе и ме гледа ужасено през парапета.
— Добре съм, скъпа.
— Не изглеждаш добре — казва детегледачката.
— Трябва да видиш другия. — Опитвам се да се усмихна, но болката изгаря челюстта ми. Отказвам се. — Няма
дори драскотина по него.
— Кой беше той?
Не отговарям и Бека идва с мен в кухнята. София стои по-назад със Слончо в едната си ръка. Облечена е в
пижамата си с Екшън Мен и халат на еднорози. Бека е сплела косата ѝ, която е все още мокра и капе по халата ѝ.
Вземам една кърпа и я използвам да попия водата от нея. Радвам се, че го правя, защото дъщеря ми не вижда лицето
ми така.
— Боли ли те, тате?
— Малко е натъртено.
— Да се обадя ли на `инейка?
— Не, не мисля, че…
— Знам как да го направя, мама ми показа.
— Не искам…
— Девет, девет, девет.
— Не е лошо някой да те прегледа — казва Бека. — Не изглеждаш добре.
Приключвам с подсушаването на косата на София и отварям шкафа, в който държим аптечката. Протягам ръка
и си прехапвам езика да не извикам, когато пред очите ми се появяват черни точки. Стаята се разлюлява.
— Остави на мен. Седни, преди да си припаднал. — Бека ме отвежда до един от столовете. София ме гледа,
изпълнена с безпокойство и любопитство.
— Няма да се обаждаме на линейка — казвам твърдо аз. — Отидем ли в болницата, някой ще се обади в
полицията, за да съобщи за извършено престъпление.
— Е, и?
— Може би не искам да намесвам полицията. — Говоря тихичко, със спокоен глас, но лицето ми показва
съвсем ясно как се чувствам.
Бека задържа погледа ми, любопитна е, дори подозрителна.
— Защо? Така де, не са сред любимите ми хора, но са ти колеги, нали?
Тя ми подава чаша вода и няколко хапчета. Изпивам ги наведнъж. Едва сега осъзнавам, че съм изтощен не само
от побоя, но и от бремето, което нося през последните няколко месеца — стреса от лъжите, които казвам на Мина,
на София, на всички на работа. Срещата от тази сутрин с инспектор Бътлър ми се струва, че е била преди месеци.
— Издъних се — казвам неочаквано.
Това седемнайсетгодишно момиче не е сред първите имена в списъка ми с хора, на които споделям, но понякога
е по-лесно да си излееш душата пред човек, който не ти е толкова близък. Поглеждам обезпокоено София.
Бека веднага реагира.
— Искаш ли да гледаш „Пес патрул“? — Тя подава ръка на дъщеря ми и я отвежда в дневната. След малко чувам
добре познатата мелодия. Бека се връща обратно в кухнята. Скръства ръце. — Този тип, който те преби, е приятелят
на Катя, нали?
Толкова съм изненадан от въпроса ѝ, че не мога да отговоря.
Бека се усмихва самодоволно.
— Да не мислиш, че не знаех, че прегрешаваш с прислужницата? Една от майките ми каза, когато вземах София
от училище. Искаше да ме предупреди, в случай че се пробваш с мен. — Детегледачката говори грубо, сякаш
уважението, което ми е показвала досега, е било престорено.
— Да се пробвам с теб? Никога не бих…
Тя се засмива.
— Нямаш никакъв шанс!
— Господи. — Потривам лице, забравил в какво състояние се намирам. Последвалата болка е добре дошла, за
да ме разсее от факта, че родителите на съучениците на София ме смятат за сексуален хищник.
— Какво клише, а? — В този момент Бека изглежда по-възрастна от седемнайсет и ме кара да се зачудя защо
има подобно отношение към мъжете. Определено не всички сме толкова лоши, нали? — Старецът спи с…
— Старецът?
— … украинската прислужница.
— За бога, Бека, не съм имал афера с Катя!
Настъпва тишина, която е нарушавана единствено от Райдър и неговите приятели кучета. Изражението на
детегледачката показва ясно, че не ми вярва.
— Защо си е тръгнала тогава? Според Мина ти си виновен. — Тя става и си налива чаша вино, сякаш това е
нейната къща и е възрастна, а не хлапе.
— Не си достатъчно голяма, за да…
— Да ти налея ли? — Налива втора чаша, без да изчака отговора ми. Усещам неувереност в перченето ѝ, сякаш
играе роля. Спохожда ме мисълта, че всички тези приказки, че може да пробвам нещо с нея също са роля, с която
цели нещо конкретно. Дали Мина не я е накарала да го направи? Дали това не е някакъв капан, макар дори самата
идея да ми се струва нелепа?
Кожата ми е лепкава. Вземам виното от Бека и отпивам от него в опит да се отърва от тебеширения вкус на
хапчетата в устата ми и от кръвта в гърлото ми. Носът ми е прекалено подут, за да мога да дишам през него.
— Не съм имал афера с Катя — заявявам твърдо или поне толкова твърдо, колкото ми позволява замаяната ми
глава. — Никога не съм имал афера с друга жена. Ала вината наистина е моя, че си тръгна. — Бека се обляга на
плота и килва глава на една страна. — Този мъж — или друг, който приличаше на него — заплаши Катя. София също
беше там. — Изведнъж си спомням съвсем ясно онзи ден, в който помощницата ни и дъщеря ни връхлетяха в
къщата. Двете плачеха и едва можеха да говорят.
Тате! Тате!
Той каза, че ще ме нарани, каза, че ще нарани София!
— София не е разбрала какво точно е казал мъжът на Катя — обяснявам на Бека. — Но е видяла реакцията ѝ и
се е изплашила толкова много, че оттогава сънува кошмари.
Заглеждам се през прозореца. Вече се стъмва и над тъмните очертания на градината е надвиснало отражението
ми. Снегът се е усилил и снежинките падат на парцали навън.
— Не разбирам — защо не си съобщил в полицията? Защо си оставил Мина да си мисли, че имаш афера, след
като не си направил нищо лошо?
— Аз направих нещо лошо. — Гледам градината през отражението си. — Дължа пари. Много пари.
Сумата се увеличава всеки ден. За това помагат овърдрафтът и кредитните карти — една, за която Мина знае, и
още пет, за които дори не подозира. Вноските по колата, парите, които заех от колеги на работа, защото нещата са
малко трудни, откакто Мина ме изрита.
И големият заем. Десетте бона, които взех от лихвар, с който ме срещна работата ми — при това не по добър
повод. Взех ги, за да платя най-наложителните дългове, при лихва, за която не ми пукаше, защото имах план да ги
върна бързо и всичко щеше да е наред…
Само че не можех да се спра.
— Имам проблем с хазарта.
Три години, а това е първият път, в който го признавам дори в главата си. Казвал съм си много пъти, че трябва
да спра, че ще играя само лотария веднъж седмично, че ще си купувам само един талон за търкане, а не талони на
стойност от двайсет лири. Три дни поред стоях пред пистата за кучешки надбягвания и се чудех дали да вляза. През
цялото това време не наричах проблема си с истинското му име — зависимост. Тази зависимост ме доведе дотук.
— Десетте бона, които заех, вече са около двайсет — споделям на Бека, макар че ако тя излезе от кухнята, ще
продължа да говоря. Изливам всичко и не мога да се спра, споделям ѝ за лъжите и за срама си. — Изпратиха някакъв
тип, който да ме предупреди, като сплаши Катя и София. Умолявах Катя да не казва на Мина. Няколко седмици по-
късно друг мъж дошъл до къщата, когато била сама, и я заплашил. Тя си тръгна на следващия ден. Тогава съпругата
ми ме обвини, че спя с нея.
— Трябвало е да ѝ признаеш всичко.
— Вече знам, че е така! Тогава смятах, че мога да се справя. Просто се нуждаех от голяма победа, за да изчистя
дълговете си, но после… — Млъквам, защото звуча жалко. Когато изпаднеш в беда, чувам от дневната, просто излай
за помощ!
— Не можеш да съобщиш на полицията, защото си взел пари от лихвар?
— Не мога да им кажа, защото крия проблема си с хазарта от три години. — Вземам бутилката вино и напълвам
чашите ни. — Не мога да им кажа, защото съм взел незаконен заем, а това е дисциплинарно нарушение. — Бека
оставя чашата си недокосната, но аз изпивам половината на една глътка. Това не е най-доброто нещо след коктейл
от болкоуспокояващи, но вече не ми пука. — Не мога да им кажа, защото ще изгубя работата си, ако разберат.
Детегледачката скръства ръце на гърдите си. Опитва се — но не успява — да скрие задоволството си. Чудя се
дали се наслаждава на падението ми, или на факта, че е единствената, която знае за него.
— Наистина си затънал в лайната, а?
— Благодаря ти.
— Какъв е планът ти?
Изпивам остатъка от виното. Обръщам се, слагам длани на плота и се навеждам напред, все едно смятам да
правя лицеви опори. Усещам как кръвта тупти в нараненото ми лице.
— Нямам абсолютно никаква идея.
Шестнайсет
Пасажер 4 °C
Казвам се Ел Сайкс и да се кача на полет 79 беше последното „майната ви“ към родителите ми.
Явих се на четиринайсет държавни изпита. По всички задължителни предмети плюс математика, биология,
химия, физика, латински, мандарин и общи науки. „Моята малка дъщеря гений“, казваше ми мама, макар че тази
година се бях издължила и вече виждах горната част на главата ѝ, когато я прегърнех.
— Очакваме да завърши с пълен отличен — казваше татко на хората, а аз завъртах очи и излизах от стаята. Не
исках да слушам любезните им похвали. Стомахът ми се свиваше и съдържанието му тръгваше нагоре като асансьор.
Налагаше се да пия портокалов сок на големи глътки, за да се отпусне. Понякога продължавах да ги чувам —
математика, висша математика и физика на най-високо равнище — и съдържанието на стомаха ми продължаваше
своя ход нагоре. „Ще е жалко, ако се откаже от мандарина, тъй като е единствената в нейния випуск, която го
изучава… а и латинският винаги може да влезе в употреба.“ Асансьорът стигаше до гърлото ми. Навеждах се над
мивката, а устата ми заработваше като риба на кука.
Бяхме шестима в така наречената от училището група за надарени и талантливи — четири момчета и две
момичета. Момчетата страняха от нас, разбира се, и това ме принуждаваше да дружа със Сали, която носеше чорапи
до коленете и не беше привърженичка на дезодорантите против изпотяване. Не че не я харесвах, просто нямахме
нищо общо, освен да сме с най-добри оценки на всеки изпит. Сали предпочиташе да решава задачи по време на
обяд, а аз исках да пуша цигари зад училището с приятели, които нямаха нищо против, че съм умна, защото правех
кръгчета от цигарения дим и знаех откъде да се снабдя с трева.
В интерес на истината не бях умна. Или поне не бях умна като Сали. Нямах висок коефициент на
интелигентност, не бях естествен гений от онези, които отиваха да учат в университет на тринайсет години. Просто
имах добра памет, мислех бързо и учех здраво. Колкото повече учех, толкова по-добри резултати имах, а колкото по-
добри резултати имах, толкова повече се очакваше от мен и получавах още по-добри резултати. Учех ли, учех, докато
не излязоха резултатите от държавните изпити — четиринайсет шестици. Това не ме накара да изпадна в еуфория
или да изпитам облекчение, а напротив — стомахът ми отново се сви.
— Кеймбридж ти е в кърпа вързан — ухили се баща ми, докато караше към вкъщи. Облегнах се на седалката,
обърнах глава на една страна и затворих очи. Светлината отвън проникваше през клепачите ми. Навремето не бяха
приели татко в Кеймбридж и той носеше това бреме на плещите си като чувал с картофи. Планирах да уча медицина
там, откакто се помнех. Казвам „аз“, макар че можете да се сетите чия идея беше това. Не че имах нещо против —
все пак трябваше да уча някъде, а и защо да не станех лекарка, — но понякога се чудех какво ще стане, ако просто се
обърна и кажа: „Знаете ли какво, искам да отида да уча в школа по актьорско майсторство“ или „Реших да се
съсредоточа върху физическото възпитание“. Всъщност това ми се струваше доста добро. Спорт в Лъфбъроу.
Между другото, не излязох в лятна ваканция, преди да видим какви ще са резултатите от изпитите. Всяка
сутрин имах частни уроци и пишех домашни всеки следобед. „Така ще си подготвена за септември.“ Родителите ми
не бяха богати, така че уроците бяха огромна жертва от тяхна страна, но зрънцето на недоволството беше започнало
да набъбва. Те не ме попитаха: Искаш ли частни уроци? Искаш ли да учиш мандарин? Имаш ли нещо против да се
явиш на шест изпита, вместо на три? Всичко това ми се представяше при свършен факт, родителите ми щяха да се
пръснат от гордост и вълнение от всяка нова възможност, която ми осигуряваха.
— Господин Франклин каза, че можеш да ходиш на училище всяка събота сутринта — съобщи ми татко през
една есенна сутрин. — Сали също ще ходи. Ще се подготвяте за интервюто. — Господин Франклин беше директорът
на нашето училище и въпреки всички опити и отлични оценки, все още не беше успял да прати свой ученик в
Оксфорд или Кеймбридж.
— Чудесно. — Зачудих се дали е възможно да умреш от умствено изтощение и дали образуващото се в главата
ми напрежение, което приличаше на електрическа буря, беше истинско или психосоматично. Замислих се за
следващите две години обучение[8] и за лятото, преди да вляза в университет, през което със сигурност щях да бъда
записана на допълнителни частни уроци, за да се подготвя за първия семестър. Представях си как главата ми се
пропуква и чупи на части, а едно-единствено парче знание крепи всички останали.
[въведете текст на китайски тук, изпратен по имейл]
z2 = x2 + iy2.
Майната. Му. На. Всичко. Това.
Не можех повече.
— Ще си почина една година.
Родителите ми първо се спогледаха, а после насочиха цялото си внимание в мен.
— Не мисля, че това е добра идея — каза мама. — Кеймбридж е много взискателен университет и няма да те
приемат, ако им се стори, че не си достатъчно отдадена.
— Предполагам, че ако се занимаваш с нещо подходящо… — татко мислеше на глас. — Може би доброволческа
работа в някоя полева болница? Ще говоря с…
— Не! — отговорът ми беше по-остър, отколкото исках. Поех си глътка въздух. — Искам аз да реша какво да е.
Искам нормална свободна година. Да спя в общежития. Да пътувам. Да се срещам с хора. Да чета книги, които не са
в учебната програма. Искам… — За мой ужас гласът ми ме предаде. — Искам да съм нормална.
Казаха ми, че ще си помислят, но аз вече бях взела своето решение. Нуждаех се от почивка. Исках да се напия,
да спя с момичета, да вземам наркотици, да ходя по клубове… Исках да правя всичко, което приятелите ми щяха да
правят през следващите две години, докато майка ми пръскаше етерични масла в стаята ми, за да ми помогне да
укрепя знанията си по време на сън.
Реших, че първо ще взема изпитите в дванайсети клас, след което ще се кача на самолет и ще отида колкото се
може по-далеч от родителите си. Исках да преживея нещо, което да запомня за цял живот.
Исках да живея.
Седемнайсет
10 часа до Сидни
Мина
Майк и Ческа слизат от стаята за отдих на пилотите и въобще не приличат на хора, прекарали шест часа в тясно
пространство над носа на самолета. Гримът на Ческа е безупречен. Единствената следа от спане е малката гънка на
бузата ѝ от възглавницата. Кармел им носи две кафета.
— Наздраве. — Майк Каривик е с посивяла коса и сини очи, които се сбръчкват в ъгълчетата, когато ми се
усмихва изпълнен с благодарност. След малко двамата с Ческа ще поемат управлението на самолета, а Бен и Луис
ще се оттеглят, за да поспят през следващите шест часа.
Майк отпива от кафето си и въздиша от удоволствие.
— Всичко наред ли е?
Следва кратко мълчание.
— Не и за човека на място 1J — отговаря мрачно Кармел. Оставям я да запознае Майк и Ческа с новините и
отивам до прозореца, където мракът отразява единствено пребледнялото ми лице. Намираме се някъде над Китай.
Около девет часът английско време е и остават часове до зората тук на изток. Светлините в кабината са приглушени
— любезен намек към пасажерите, че е време да си починат. Поглеждам към място 1J, където параваните скриват
завитото в одеяло тяло на Роджър Къркууд.
Защо носеше снимка на дъщеря ми в него?
Кръвта ми се смразява във вените, а главата ми се изпълва с мисли за насилници и трафиканти на деца, за
педофили. Пред очите ми изниква бледото лице на Къркууд и увисналия му език и в гърлото ми се надига жлъчка.
Той ли е донесъл автоинжектора на София на борда? Предполагам, че който го е оставил, е искал да го намеря.
Дали това не е някаква извратена шега? Или пък Адам ме кара да се чувствам виновна? Дали не са го взели, защото
дъщеря ми може да се нуждае от него? Защото са планирали да отвлекат и нея?
Притискам чело в стъклото. Ческа и Майк вече са в пилотската кабина, а Бен и Луис ги запознават с
положението. Трябва да поговоря с някого за това. Ще изчакам първо пилотите да се сменят и после ще направя
нещо. Ще намеря начин да изпратя съобщение на Адам, за да се уверя, че София е добре.
Чашата, която Къркууд държеше, когато падна, все още е в кухнята. Вземам я и прокарвам пръст през
вътрешността ѝ. По кожата ми остава утайка. Тя не е мазна, както си помислих в началото, а е някаква пудра или
стрита таблетка.
Лекарство.
Дали го е приел сам, или някой го е пуснал в питието му?
Вземам се в ръце. Ако Роджър Къркууд е бил убит, целият самолет е местопрестъпление и всеки пасажер е
заподозрян.
Всеки член на екипажа също, нашепва един глас в главата ми.
Някой натиска звънеца, за да ме повика, но не помръдвам. Усещам нечии очи върху себе си и когато вдигам
глава, виждам, че Ерик ме е зяпнал. Той поглежда целенасочено към светлината, която показва, че ме викат.
— Би ли се заел ти? — съумявам да го попитам.
Къркууд носеше снимка на дъщеря ми. Не съм виновна за това, не съм виновна и за смъртта му, но дали нещата
ще изглеждат по този начин в нечии други очи?
Дали ще изглеждат така в очите на полицията?
Ерик въздиша звучно, но се обръща, за да провери кабината. Увивам чашата на Къркууд в една кърпа и я
прибирам в задната част на шкафа.
Вратата на пилотската кабина се отваря и отвътре излизат Бен и Луис. Усещам как бузите ми почервеняват и се
обръщам, защото съм сигурна, че изглеждам като човек, който крие нещо.
— Ческа и Майк са много мили, нали? — Въпросът е зададен от Кармел към Бен и Луис. — Майк беше пилот
на последния тестови полет. Той убеди Диндар да го назначи и на първия официален. Предполагам, че го е поискал
заради автобиографията си. — Тя приготвя напитки за Бен и Луис, докато двамата мъже се разхождат из
пътническата кабина.
Звънецът иззвънява отново и забелязвам размяната на погледи между Кармел и Ерик, преди Ерик да скръсти
ръце на гърдите си и да се облегне на плота.
— Аз ще отида — казвам им. Той се ококорва, все едно да си върша работата е нещо ново и това ме разгневява.
Колегата ми няма идея какво ми е и през какво преминавам. Първо автоинжекторът, а сега и снимката. Някой си
играе с мен, затова не изгарям от желание да нося коктейли на проклетата Алис Даванти.
Връщам се и заварвам опашка за тоалетните, която стига чак до кухнята. Неочакваният прилив на хора опъва
нервите ми. Нуждая се от пространство. Искам да сваля маската с усмивките и изражението с какво мога да ви
помогна и да помисля каква е била целта на Къркууд. Защо е носил в себе си снимка на София?
Въобще тя ли е на нея? Все пак се случиха толкова много неща и шокът от загубата на пасажер… Видях момиче
с буйни къдрици, но дали мозъкът ми не направи асоциация, която не съществува?
Беше облечена в същата училищна униформа.
— В задната част на самолета има още тоалетни — казвам на чакащите на опашката, като се опитвам, но не
успявам, да не звуча грубо.
Мъжът с очилата и поддържаната брада вдига едва ръката си като дете, което не знае дали му е позволено да
говори.
— Едната от тях е запушена, затова ни изпратиха тук.
Намръщвам се. Чудя се дали проучването на Диндар е обърнало достатъчно внимание на тоалетните и как ще
се справят с пълен самолет пасажери.
Бен и Луис се връщат. Очевидно не бързат да се качат горе, а се облягат на плота в кухнята и подхващат разговор
с пасажерите на опашката. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне от напрежение. Другият журналист —
Дерек Треспас — излиза от тоалетната и остава при другите, като задава въпроси на Бен за надморската височина,
максималния товар, облачната покривка. Нуждая се от пет минути на спокойствие, само от пет минути, в които да
погледам снимката.
Може да е друго дете, нали? Друго пет-шестгодишно дете с тъмни къдрици и синьо-бяла училищна униформа?
Отвсякъде се носят гласове — говорят, смеят се — и се сливат с непрестанното бучене на самолета. Проправям
си път през пасажерите, като изведнъж осъзнавам колко съм изморена и колко ме болят краката и главата. Някой се
блъска в мен и разлива питието си по ръкава ми.
— Това не е барът, да знаете!
Всички млъкват, а Кармел се опулва насреща ми.
— Съжалявам. Просто… — Преглъщам с известно усилие, а сълзите ми заплашват да потекат.
— Май само се пречкаме? — Бен нарушава мълчанието с професионална учтивост и разсейва напрежението за
секунда. — Да си вървим в стаята и да оставим екипажа да си върши работата.
— Съжалявам — извинявам се, докато пасажерите напускат кухнята. — Малко съм…
— Вършиш чудесна работа. — Той ми намига. — Винаги съм предпочитал самолетите пред хората.
— Просто сме малко натоварени.
Всичко ще е наред, ако на снимката не е София, нали? Донесла съм автоинжектора на борда сама, без да го
съзнавам. Мъжът, който почина… Имам предвид, че е ужасно, но няма нищо общо с мен или с дъщеря ми. Не и ако
момичето на снимката не е тя.
Бен взема напитката, която Кармел му е приготвила.
— Ще отнесем тези горе и ще спрем да ви се пречкаме. Благодарим отново.
Двамата пилоти излизат от кухнята. Знам, че съм се държала грубо, но напрежението заплашва да пръсне
главата ми и трябва да видя снимката отново. Този път ще я разгледам добре и ще намеря разлики в чертите, ще
осъзная, че е било нелепо да открия някаква прилика с дъщеря ми.
Опашката за тоалетната бавно намалява. Звънецът отново иззвънява и Кармел отива, като преди това ми хвърля
бърз поглед. Не си върша работата и започва да си личи. Най-накрая оставам сама, изваждам принтираната снимка
от джоба си и я изглаждам.
Фотографията не е добра. Не е от онези, които човек би сложил в рамка или изпратил на бабите и дядовците.
Не е дори от случайно направените, които пазиш, за да събуждаш спомените си. София — няма никакво съмнение,
че е тя — седи на чина си в училище. Зад нея е таблото със закачени изкуствени пеперуди, а над главата ѝ висят
хартиени планети. Снимката осигурява поглед към гардеробната, където съучениците ѝ си закачат палтата.
Направена е в началото на деня.
Дали снимката е била принтирана от училищния уебсайт? Опитвам се да си спомня дали съм подписвала
декларация за съгласие и как изглежда сайтът. Съмнявам се, тъй като фотографията не е много ясна и не би била
подходящ избор за рекламни цели.
Не, не е точно неясна. Това е някакво отражение. Някой е направил снимката през един от прозорците.
Прокарвам пръст през образа на дъщеря ми — лицето ѝ, къдриците около челото ѝ, плитките, които укротяват
косата ѝ от двете ѝ страни — и ужасът смразява кръвта ми.
Единият ластик е червен, а другият син.
Снимката е направена тази сутрин.
Самолетът се накланя неочаквано наляво. Една бутилка с вода се плъзва от единия край на плота в другия,
спира за секунда, след което се плъзга отново обратно, когато се накланяме надясно. Пасажерите в кабината държат
напитките си пред тях, в опит да попречат на течността да се излее. Поредното по-рязко накланяне изпраща Алис
Даванти настрани, докато се връща от тоалетната. Тя се хваща за най-близката седалка до нея, след което
продължава да се придържа за другите, докато не стига до своята. Обаждам се в пилотската кабина.
— Всичко наред ли е? Доста ни раздруса тук отзад. — Докато говоря по телефона, светва лампата за
предпазните колани. Кармел и Ерик тръгват по пътеките и проверяват дали всички пасажери са закопчани.
— Съжалявам за това — казва Майк. — Насрещен вятър. Наложи се да обърна, за да се върнем на курса.
Опасявам се, че това ще продължи няколко минути. — Бутилката с вода, която се плъзга напред-назад, прави
последна маневра и пада на пода в краката ми. Ческа нарежда по уредбата: Моля екипажът да заеме местата си.
Слагаме си предпазните колани. Поглеждам през прозореца към привидно спокойното нощно небе. Остават
още шест-седем часа, докато зърнем Австралия, но въпреки това вече се намирам на осем хиляди километра от
дома. София ми липсва толкова много, че изпитвам физическа болка в гърдите си. Обичта и вината ми са се
превърнали в едно цяло, което не може да се раздели надве. Не биваше да я оставям. Въобще не трябваше да съм тук.
Стискам очи и отправям мълчаливи и безсмислени обещания. Опази всички ни и повече няма да я изоставям,
повече няма да летя… Погълната съм от абсурдната мисъл, че някой знае какво се е случило в школата за пилоти —
че оцелях, след като трябваше да умра, че измамих съдбата.
— Това е просто турбулентност — казва Ерик от мястото до моето. Отлепям пръсти от коленете си. Според
него се страхувам, че ще се разбием, но причината за страховете ми е много по-лоша от катастрофата.
Защо Къркууд носеше снимка на София?
Дали е свързан с истинското ѝ семейство? Преди години се натъкнахме на родната ѝ майка в един детски
център и все още си спомням дълбокия страх, който ме сграбчи, когато я видях да гледа София. Дали семейството ѝ
не си я иска обратно? Пет години не са правили никакви опити да се свържат с нас.
Не мога да се отърся от мисълта, че това е наказание — карма — за всеки път, в който съм се оплаквала от
поведението на дъщеря ми, за всеки път, в който съм стискала юмруци и съм викала на тавана не мога повече!
Веднъж написах писмо до себе си. Бяхме прекарали един прекрасен ден на игри в парка — Адам, София и
аз, — който завърши с горещ шоколад в кухнята, облечени в халати. Адам сложи София да си легне, а аз извадих
телефона си и написах писмо насред списъците за пазаруване и безбройните бележки да намеря водопроводчик и да
закарам колата си на ремонт.
Обичам дъщеря си, започваше писмото.
Обичам начина, по който запомня всеки факт от информационните табла в зоологическата градина. Обичам
увереността в гласа ѝ, когато обяснява на някое друго семейство „Тези маймуни нямат опашки като другите.“
Харесвам загрижеността ѝ, като в онзи случай, когато искаше да купим друг сладолед на момчето, което изпусна
своя. Харесва ми, че е забавна, умна и жадна за нови знания. Но най-вече ми харесва, че тя е наша, а ние — нейни.
Три дни по-късно, докато София крещеше, че ме мрази и че иска да умра, се заключих в долната тоалетна и
четох писмото отново и отново.
Обичам дъщеря си, обичам дъщеря си, обичам дъщеря си.
Що за майка се нуждае от напомняне като това?
Аз. Аз се нуждая. Защото да се опиташ да си спомниш, че обичаш някого, който ти крещи, че те мрази, и хвърля
вечерята, която си сготвила с любов за него, на пода, е, като да се опиташ да си спомниш лятото, когато навън са
минусови температури. Същото е, като да се опиташ да си спомниш глада, след като си преял с неделния си обяд.
Това са преходни и хлъзгави емоции, които бързо се забравят; запомнят се по абстрактен начин, но не се изпитват.
Обичам дъщеря си.
Сега не се нуждая от това писмо. Не се нуждая от напомняне. Дори не се нуждая да си представям лицето ѝ
или да извиквам някакъв спомен. Чувствата ми към нея кипят във всяка вена, във всяко нервно окончание, докато не
ме поглъщат изцяло в чиста и безкрайна обич.
И страх.
Претърсвам спомените си за първите няколко часа от полета, но нищо не се откроява; не се сещам Роджър
Къркууд да ми е обръщал специално внимание. В портфейла му няма нищо съществено. Платинена карта на „Уърлд
Еърлайнс“, снимка — тази е по-качествена — на съпругата и порасналите му деца, и визитка, която ми съобщава, че
е бил търговски директор на фирма за безалкохолни напитки.
Точно когато ни позволяват да станем от местата си, осъзнавам нещо. Снимката на семейството му е
внимателно сложена в отделението за бележки на портфейла му — визитката е пъхната между кредитната карта и
други карти на лоялен клиент. Ала снимката на София, технически погледнато, не беше в портфейла му, а само
изпадна от него. Опитвам се да си спомня момента, в който го извадих от джоба на сакото му. Снимката не беше
внимателно прибрана в него, а бе намачкана, все едно е била пъхната набързо там.
Дали някой не я беше сложил в джоба на Къркууд без негово знание? Онзи, който го бе убил? В такъв случай
човекът, който е донесъл автоинжектора и снимката на София на борда, е убиец.
Тръгвам към бара, като не обръщам внимание на оплакванията на Ерик, че не си изпълнявам задълженията.
Финли вдига ръка, когато минавам покрай него. Опитвам се да не показвам раздразнението си.
— Малко съм заета в момента, може би майка ти ще ти помогне. Да я събудим ли? Сигурно е гладна.
— Каза ми да не го правя. Тя мрази да лети, затова пие хапчета, благодарение на които спи през целия път.
— Щастливка е майка ти — казвам през стиснати зъби. Вземам слушалките, които са по-оплетени и
отпреди. — Ще ти ги върна след малко, става ли? — Финли не иска да ги изпуска от поглед. — Няма да ти ги взема,
обещавам. — Той е прекалено добре възпитан, за да се възпротиви. Прибирам ги в джоба си, като по този начин ги
оплитам още повече.
Седалките в бара са тапицирани в тъмносиньо кадифе със смарагдов кант, а стотиците малки лампи на тавана
го карат да изглежда като нощен клуб. Липсва единствено музиката. Едва когато човек погледне през прозорците, си
спомня, че се намира на самолет и че няма нищо между него и земята, освен хиляди километри празно
пространство.
— Мъжът, който умря… — Опитвам се да скрия безпокойството в гласа си, когато се обръщам към Хасан. —
Говори ли с него?
— Сервирах му питиетата. Завързахме непринуден разговор, както винаги. — Той поглежда ръцете ми и
осъзнавам, че съм смачкала няколко салфетки на топка.
— Каза ли ти нещо?
— За какво?
Отварям уста, но нищо не излиза от нея. За дъщеря ми. За странния вкус на питието му. За някой, който е
сложил снимка в джоба му. Хасан кима към Джейми Крофърд и съпругата му, които седят в края.
— Разговаря с онези двамата за малко.
Прекосявам малкия бар.
— Извинявам се, че ви прекъсвам, но се чудех дали…
— Да, разбира се. — Бившият футболист се усмихва мързеливо и става, като ме прегръща с една ръка през
рамото. — Каз ще ни снима, къде е телефонът ти?
— Не, не искам… — Поемам си глътка въздух в опит да се успокоя. — Не искам да се снимаме, а да поговорим
за нещо.
Крофърд свива рамене, все едно иска да каже, че аз губя, и сяда отново на мястото си.
— Казахте, че пасажерът, който почина, е пиел портвайна като безалкохолно.
— Сигурно обърна четири за половин час.
— Видяхте ли някого… — млъквам. Ако попитам дали някой е сложил нещо в питието му, новината ще се
разнесе в самолета за няколко минути. Ще бъдем принудени да кацнем и полицията ще поеме нещата в свои ръце.
Мисля си за снимката на София, за отпечатъците ми по празната чаша, която опаковах в хартиена кърпа и скрих в
задната част на шкафа, и започвам да се потя.
Каз се навежда напред.
— От какво умря?
Бил е отровен.
Преглъщам.
— Предполагам, че от сърдечен удар. Питах се дали сте говорили с него.
— Проблемът е, че не обръщат достатъчно внимание на здравето си. — Футболистът въздиша самодоволно като
човек, който разполага с личен главен готвач и фитнес треньор.
— Наистина говорихме с него, нали, Джейми? — Съпругата му слага ръка на коляното му. Безименният ѝ пръст
е почти засенчен от масивен диамант. — Той беше онзи, който искаше да те черпи едно.
— А, да! А аз му отговорих барът е безплатен, но щом настояваш.
— Имаше ли някой друг с него?
— Една двойка с бебе. — Каз се намръщва. — И някакъв тип, който май каза, че е журналист.
Не знам на какво се надявах — че са видели някой да отравя Къркууд? Както и да е, доста съм ядосана.
Благодаря на семейство Крофърд, минавам през завесата в задната част на кабината и оглеждам местата в търсене
на лекарката, която се отзова на призива за помощ на Ерик.
Тя вдига поглед от книгата си, когато се приближавам до нея. Малко се притеснява.
— Не ми казвайте, че още някой не е добре.
— Не, аз просто… просто исках да ви благодаря отново за помощта.
Лекарката се изчервява. Очевидно не се чувства удобно от това внимание.
— Съжалявам, че беше прекалено късно.
Жената до нея подслушва нахално, но това не ме спира.
— От контрол на въздушния трафик събират информация, която да предоставят на семейството, и се чудех дали
можете да ми кажете нещо повече. Какво ви кара да смятате, че е получил сърдечен удар?
— Казаното от колегата ви и другите пасажери.
— Не може ли да е нещо друго?
— Потърсихте лекар, не сте доуточнявали, че ви трябва патолог. — Тя се усмихва, а гласът ѝ е подвеждащо
приятен, почти шеговит, но погледът ѝ е от камък. — Желаете ли да направя пълна аутопсия? Ще сложа тялото на
модерния ви бар и ще го отворя с коктейлни бъркалки? — Жената до нея потиска кикота си. Лекарката я поглежда,
след което отново насочва вниманието си към мен с малко по-меко изражение. — Възможно е да е починал от
много неща.
— Какви например?
Лекарката въздиша.
— Вижте… — поглежда името ми на табелката —… Мина, направих всичко възможно — което, за съжаление,
не беше много, — но… — Тя прави леко, но заповедническо движение с книгата в ръцете си. Разбирам намека ѝ.
На път към кухнята съм спряна от пасажер в задната част на кабината, който щрака с пръсти към мен, без да
откъсва поглед от екрана. Играе на някаква игра — от онези безсмислени редящи се пъзели, които стават по-бързи с
всяко следващо ниво.
— Кафе — казва той.
Мълча известно време, преди да отговоря: „Разбира се“, с надеждата, че ще добави „моля“, но не го прави. Ерик
и Кармел млъкват, когато влизам в кухнята. Заемам се да приготвя напитката за пасажера, останала с чувството, че
съм прекъснала нещо.
Връщам се в пътническата кабина.
— Кафето ви, сър. — Усмихвам се, докато го сервирам, след което оставам, сякаш чакам бакшиш. Той е висок и
рус, с остри черти на лицето, все едно всяка от тях е изсечена отделно и след това е сглобена с останалите. — За
мен е удоволствие.
Онзи стиска зъби.
— Наистина е така — казвам аз, докато се връщам в кухнята. — Направо изгарям от удоволствие.
Там хващам още една размяна на погледи между Кармел и Ерик.
— Проблем ли има?
— Няма нищо — отговаря колежката ми, но Ерик изпръхтява. Поглеждам го. Той не потрепва.
— Онова кафе хубаво ли беше? Успя ли да го направиш? Защото ми се струва, че не си много опитна.
— Какво? — Прекалено изненадана съм, за да отговоря с цяло изречение.
— Двамата с Кармел правим всичко. Храна, напитки, чистим тоалетните… Ти не си мърдаш пръста!
— Ерик, недей… пасажерите ще чуят. — Кармел поглежда нервно към пътническата кабина.
— Съжалявам. — Стискам си носа, за да не се разплача. — Просто съм изморена.
— Всички сме…
Пъхам ръка в джоба си, изваждам снимката на София и я хващам с треперещи ръце, но преди да успея да кажа
каквото и да било, Кармел ме прегръща силно.
— О, благословена да си… Сигурно много ти липсва. С баща си ли е? Ще си прекарат добре заедно, сигурна
съм. Вероятно дъщеря ти дори не забелязва, че те няма, знаеш какви са. — Ерик завърта очи и излиза от кухнята.
Кармел ме пуска, взема снимката и казва „Ауу“, преди да я сгъне внимателно и да я пъхне отново в джоба ми. —
Чудесно е, че я носиш в себе си. Ела да ти налея чаша вода. — Тя продължава да говори, сякаш самата аз съм дете. —
Заради менопаузата ли е? Мама казва, че е робиня на хормоните си.
— На трийсет и четири съм!
— Това означава ли, че наистина си в менопауза?
— Не, Кармел, не съм.
— Е, тогава просто остани тук. Ние ще се оправим. Направи си един хубав чай.
Виждам отражението си в прозореца, чиито очертания са криви и неясни и си представям как някакъв човек
стои пред училището на София с фотоапарат в ръце. Главата ми бучи, но това не е достатъчно, за да заглуши
мислите ми.
Не бива да съм тук.
Кармел и Ерик разчистват пътническата кабина. Подносите им са пълни с чаши и мръсни салфетки. Кармел
идва в кухнята и оставя подноса си на една страна. Отивам при нея, за да ѝ помогна да разделим боклука от
мръсните прибори. Ерик носи нов поднос, след който идва още един от Кармел. Докато работя над тях, намирам
плик. Той е светлосин — прилича на онези старомодни писма — с едно-единствено име, изписано на него.
Мина.
— Какво е това? — питам аз.
Усилията ми да помогна при чистенето не са успели да умиротворят Ерик, който ме гледа странно.
— Плик.
— Може да е бакшиш — предполага Кармел.
Ерик изсумтява.
— За какво?
— От кого е? — питам обезпокоено.
Двамата свиват рамене. Кармел поглежда безпомощно към купчината боклуци, които са разчистили от
пътническата кабина. Възможно е да е бил всеки.
— Може да е любовно писмо! — прави второ предположение колежката ми. — Ако е от мъжа на място 5F ще
позеленея от завист!
— Ако е бакшиш, трябва да го разделиш с нас.
Стените на самолета се вият около мен и заплашват да ме смачкат. Дробовете ми са прекалено свити, а
гръдният ми кош — прекалено малък. Минавам покрай Кармел, отивам в тоалетната, заключвам вратата и облягам
гръб на нея, докато отварям плика. Вътре има само един лист хартия, изписан със същото тъмносиньо мастило и
същия красив почерк като на плика.
Прочитам първия ред и целият ми свят се обръща с главата надолу.
По-долните инструкции ще спасят живота на дъщеря ти.
Осемнайсет
Пасажер 8C
Казвам се Питър Хопкинс и съм пасажер на полет 79.
Почти веднага след като излетяхме, хората започнаха да се оплакват с колко малко пространство разполагат.
Жената до мен си свали облегалката на седалката назад, но беше изритана в бъбреците от мъжа зад нея. Очевидно
има наложен етикет, че когато летиш в икономична класа, не си сваляш седалката, докато не изгасят осветлението.
Кой да ги знае тези неща?
Според мен седалките са доста удобни. Определено съм полагал глава на много по-лоши места. На мръсни
матраци, миришещи на урина, и на кашони пред вратите на магазини с решетки на прозорците, които служат за
предпазване от хора като мен. В стаи на приятели и на дивани на хора, които едва познавам, но кой може да откаже,
когато навън вали проливен дъжд. Със сигурност седалките в бизнес класа са по-удобни, но човек се научава да е
благодарен на това, което има. Така или иначе не планирам да спя. Смятам да стоя нащрек — това е друг урок, който
научаваш, когато живееш на улицата.
Властимащите могат да се справят със скитничеството за нула време. Помните ли онази кралска сватба в
Уиндзор? За четиресет и осем часа нямаше нито един човек по улиците. Разбира се, веднага след като младата
двойка замина за меден месец, всички бяха изхвърлени отново навън, но важното е, че има достатъчно легла.
Доказаха го. Правителството може да осигури на всекиго минимални доходи, с които да се плати за покрив над
главата му и храна в стомаха му. Само че им е угодно да ни държат на дъното. Не сме регистрирани като
гласоподаватели и не плащаме данъци, тогава защо да имаме право на глас? Искат да си знаем мястото. Ние сме
граждани втора ръка.
Нуждаем се от революция. От масов бунт. Да отидем в парламента и да свалим правителството. Не като онези
измислени онлайн петиции, подписани от либерали от средната класа със сигурни доходи, недоволни от всичко.
Нуждаем се от истинска революция. Трябват действия, само те помагат. Да се играе на котка и мишка с полицаите
по малките улички на Лондон, да се маже вазелин по предните прозорци на полицейските бусове и да се тъпчат
картофи в ауспусите им. Дребни деяния, но важни. Като едно време, когато се оплаквахме повече от година и
половина, че приютите са претъпкани, но никой не направи нищо. Един малък пожар — това е всичко, от което се
нуждаем. Без да нараняваме никого, без да нанасяме сериозни щети. Онзи склад, който преустроиха, реши проблема
за по-малко от седмица. Дванайсет допълнителни легла и готово. Ето това е предприемане на действия.
Като се заговорихме за пренаселване, в самолета няма как да се добавят допълнителни седалки. Чакахме на
дълга опашка, за да се качим на борда, все едно ни водеха към газови камери, и се натъпкахме на местата си, като
прескачахме крака и държахме багажите си над главите, за да не ударим някого с тях. Тогава ми мина една мисъл:
„Надявам се да не стане пожар.“ Чудесно е, че знам къде са аварийните изходи, но предполагам, че шансовете ми да
стигна до такъв не са големи. Ще бъда прегазен преди това. Хората ще ме блъскат, за да минат покрай мен. Всеки ще
е сам за себе си.
Не ме разбирайте погрешно — както вече споменах, прекарвал съм нощите си на много по-лоши места, — но
ако се замислите, е много странно доброволно да останете в пространство от един квадратен метър цели двайсет
часа в подвижен смъртоносен капан. Също като онези камиони в Индия, които са натъпкани до пръсване с крави,
пилета и жени с пълни пазарски чанти.
Тук никой не се оплаква. Всички просто си седят и са благодарни за скапаните си малки пакетчета фъстъци и
малките бутилки вино, от които се налива с прецизността на химик, работещ с метадон. Пътуват за Сидни, затова са
толкова развълнувани! И благодарни! И благословени! Разсмиват ме.
Знам какво си мислите. Смятате, че ще съм първият, който ще се оплаче, нали?
Да, склонен съм да създавам проблеми, но също така знам кога да си мълча. В момента се случва нещо хубаво с
мен. Билет до Австралия, първият ми паспорт, обещание за легло, когато кацнем. Ново начало.
За какво да се оплаквам?
Деветнайсет
9 часа до Сидни
Мина
По-__________долните инструкции ще спасят живота на дъщеря ти.
След един час ще помолиш единия от пилотите да напусне пилотската кабина. Използвай каквато причина
сметнеш за добре, но няма да вдигаш тревога по никакъв начин. Тоалетната до пилотската кабина вече ще е заета.
Когато остане само един пилот, ще поискаш достъп и ще позволиш на човека в тоалетната да влезе в пилотската
кабина. След това ще затвориш вратата.
Това е всичко, което искам да направиш, Мина, и ако се подчиняваш, дъщеря ти ще живее.
Ако ли не — тя ще умре.
Писмото се изплъзва от пръстите ми. Падам на колене в тоалетната. Тоалетните принадлежности се разклащат
на рафта над мивката. Не съм сигурна дали бученето в ушите ми е причинено от самолета, или от собствения ми
пулс, който направо препуска.
Това е опит за отвличане на самолета. Няма друго обяснение. Някой иска да поеме управлението му и вероятно
всички на борда ще умрат, ако им позволя. Ако не го направя…
Дори не мога да си позволя да си го помисля. Това не може да се случва. Тя е на пет години, целият ѝ живот е
пред нея. Не е направила нищо, за да заслужи подобна съдба.
А хората на този самолет да не би да са направили?
Ходили сме на курсове как да се справяме със заплахи, които може да възникнат на борда на един самолет.
Имаме кодови думи. Техники за самозащита. Ограничителни системи. Научени сме да сме бдителни, да
разпознаваме евентуалните терористи по маниерите, външния им вид и поведението им.
В класната стая всичко изглежда много лесно. След това отиваме на обяд, като още от коридора подхващаме
разговори: Представяш ли си наистина да си имаш работа с такова нещо? Пълним подносите си със салата, купуваме
си диетична кола и питаме кой ще отиде в града за уикенда. Ще е женска вечер в „Принс Албърт“. Спомням си
ситуациите, които разигравахме, и преговорите, които водихме. Съгласявайте се, но не се предавайте, така ни учеха.
Де да беше толкова лесно.
Не съм смятала, че ще е нещо подобно.
Представях си огнестрелно оръжие, нож, опрян в гърлото на някой колега, викове, отправяне на заплахи,
религиозни фанатици, преследващи мъченичество. Ние срещу тях. Бързи реакции и светкавично мислене. Гледах
холивудски филми с мъже, които вадеха оръжия на стюардеси с бляскаво червило, и се чудех как бих се справила в
подобна ситуация, как бих се почувствала. Представях си ужаса, паниката и загубата на контрол.
Не си представях, че ще е толкова самотно.
Кармел чука на вратата на тоалетната.
— Добре ли си, Мина?
— Да. Сега ще изляза. — Думите ми звучат някак си фалшиво. Пускам водата от казанчето и умивалника и
поглеждам изражението си в огледалото — трудно ми е да се съвзема. Аз съм същата жена, която се качи на този
самолет, и в същото време съм много различна. Спомням си онзи ужасен ден през септември 2001 година, когато
светът видя как кулите близнаци падат и хиляди хора в Ню Йорк умряха пред очите ни.
Ако някой човек можеше да спре всичко това, щеше да го направи, без да се замисли.
Аз бих го направила.
И все пак.
Ако се подчиняваш, дъщеря ти ще живее. Ако ли не — тя ще умре.
Радвам се, че е толкова късно. Ако София още беше на училище или си играеше с приятели, можеха да я
отвлекат по милион начини. Ала вече е почти десет вечерта и тя ще е в леглото си, а баща ѝ ще гледа „Нетфликс“
долу. Адам може да има много недостатъци, но е добър баща. Готов е да се жертва, но няма да позволи нищо лошо
да се случи на дъщеря ни. Ще е в безопасност с него.
— Заради писмото ли е? — пита Кармел, когато излизам от тоалетната. На лицето ѝ е изписано безпокойство.
— Писмо? — Насилвам се да звуча безгрижно, но това едва не ме пречупва. — О, не, просто се оплакват, че
няма интернет. Сякаш писането на писмо ще оправи нещата! Не, явно съм хванала някакъв вирус… Трябваше да
изтичам до тоалетната.
Ерик изглежда погнусен. Отстъпва назад и ни оставя сами — поне един от проблемите ми е решен. Кармел
като че ли вярва на оправданието ми.
— Горката. Майка ми казва, че ко̀лата е добро решение при повръщане. Да ти донеса ли?
— Да, благодаря ти.
Кармел засиява, доволна е, че може да помогне, и се заравя в шкафовете. Тя е в началото на двайсетте си
години, от скоро влюбена в приятеля, който работи в Ситито. Много е добродушна.
— Съжалявам, Кармел. — Погледът ми се размазва и примигам, за да скрия сълзите си.
Колежката ми се обръща към мен, объркана е.
— Не ставай глупава, не си виновна, че не ти е добре. — Тя разбърква енергично напитката ми и балончетата
изплуват на повърхността и се пукат. — Това ще ти помогне.
Вземам чашата, отпивам от нея и ѝ казвам чудесна е, определено работи, благодаря на бога. Сигурна съм, че ще
се оправя. Кармел завърта очи при поредния звънец и казва няма почивка за нечестивите.
Няма почивка за нечестивите.
Поглеждам през завесата към бизнес класа. Пол Талбът ме поглежда изпълнен с надежда. Съпругата му е
заспала, докато гледа филм, а бебето Лаклан най-накрая се е успокоило и лежи будно в ръцете на баща си. Отивам
при тях и се насилвам да се усмихна.
— Бихте ли го взели за малко, за да отида до тоалетната? — пита Пол. — Всеки път, в който го оставя, започва
да плаче.
Известно време просто ги гледам, неспособна да осъзная, че животът продължава своя нормален ход, че никой
не знае, че държа животите на всички в ръцете си. Лаклан отваря беззъба уста, характерна за всяко новородено, и ме
изпълва вина. Целият живот на София е пред нея. Както и на това бебе.
Преглъщам.
— Няма проблем. — Лаклан се сгушва във врата ми и сърцето ми се свива.
В деня, в който се срещнахме със София, навън валеше. Пристигнахме в дома на приемните родители, облечени
в палта и разпънали чадъри. Бях нервна и това ме караше да говоря много, а Адам — малко.
— София е тук.
Тя лежеше на пелена, а над нея висяха животни играчки. Дъщеря ми, помислих си аз и се зачудих дали ще мога
да изричам това, без да се чувствам като измамница.
— Прекрасна е. Нали е прекрасна, Адам? Здравей, София, не си ли прекрасна? — Исках Адам да каже нещо,
защото се страхувах, че социалната работничка ще приеме мълчанието му като незаинтересованост. Ала в този
момент забелязах, че София се усмихва и поглежда ту към мен, ту към Адам, който имаше сълзи в очите.
— Перфектна е — каза той.
Лаклан притежава нежния аромат на новородено, топъл е и сънен. Жената на мястото от другата страна на
пътеката се мръщи — на него или на мен. Дългата ѝ бяла коса е вързана на конска опашка. Децата ѝ, ако има такива,
вече са пораснали и е забравила какво е да пътуваш с бебе.
Безпокойството придобива размерите на топка за тенис в гърлото ми и всяко преглъщане е истинско
изпитание. Някой на този самолет ме наблюдава. Той е написал писмото и знае точно как се чувствам… и защо.
Минавам покрай Алис Даванти, която набира бързо нещо на миниатюрна клавиатура, и лейди Бароу, която е
затворила очи и барабани с пръсти в такт със звучащата в слушалките ѝ музика. Оглеждам всеки един пасажер.
Параноята дразни нервните ми окончания — невидими паяци лазят по гърба и ръцете ми.
Кой си ти?
Джейми Крофърд и съпругата му все още са на бара. Към тях са се присъединили неколцина други, сред които е
Джейсън Поук, който пие шампанско и забавлява малка групичка слушатели с истории от предаванията си.
— … нямаше никакво чувство за хумор и удари оператора!
Всички се засмиват. Лаклан се стряска, стрелва глава назад и се разплаква.
— Явно малкият не ти е фен, Джейсън!
Дали цялата тази работа не е постановка? Една от шегите на Поук? Оглеждам таваните в опит да намеря
скрити камери. Лаклан следва погледа ми и очите му се ококорват срещу килима от светещи звезди. Колко пъти е
виждал нощното небе в краткия си живот? Гърлото ми се свива, когато страхът ми се надига и оттегля като прилив.
Никой — дори Джейсън Поук — не си прави шеги с тероризма. Камо ли на самолет. Преди десетилетия беше
възможно да се случи, но не и сега, не и след всички онези ужасни неща.
Компанията отново се разсмива. Другият журналист, Дерек Треспас, държи бележник в ръката си. Може да е
дошъл в бара, за да работи или да си търси материал. Вече няма и следа от желание за работа, докато се опитва да
предложи собствените си истории между тези на Поук.
— Вицепремиерът е същият — няма никакво чувство за хумор. Спомням си едно интервю през 2014 година…
От другата страна трима пасажери са минали на кафе и хапват от оставените на бара кексчета. Хасан разчиства
празни чинии и салфетки. Чувам част от разговора им, преди да отведа Лаклан през кабината на бизнес класа.
— От години искаме да посетим Сидни, но пътуването винаги ме е отказвало. Веднага щом разбрахме, че
можем да отидем без никакви спирки, запазих билети, нали, скъпа?
— Разликата е голяма, не мислите ли? Нищо, че платихме солидна сума за полета.
— Първият директен полет — това е голяма привилегия. Утре във всички вестници ще пише за нас!
Изведнъж си представям как самолетът ни влиза в новините — паднал от небето и изгорял. Заглавията ще се
въртят в новинарската лента по много от телевизиите. Няма оцелели от полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“.
Дори не трябваше да съм тук.
Двамата с Адам винаги си вземахме цяла седмица почивка преди Коледа. Купувахме подаръци в последната
минута и се шляехме из германските пазари. Горещи пайове с кайма, едно греяно вино или пък три. Това си беше
наша традиция. Нашето време заедно.
— Пак можем да го направим. — Адам го предложи някак си непринудено, но в погледа му видях колко много
иска да кажа „да“. Все още беше лято, а разговорът бе предизвикан от графика му за отпуските. — Може би имаме
нужда точно от това. Малко време само за двама ни.
— Ще си помисля.
Списъкът с екипажа за полета от Лондон до Сидни излезе на следващия ден.
— Съжалявам — казах на Адам, след като се разменихме с Райън. — Зачислена съм за полета до Сидни. Ще ме
няма цялата седмица.
Една малка лъжа. И ето ме тук сега.
Не трябваше да съм тук. Не и на този полет. Не и на никой полет.
Минавам пак през пътническата кабина и няколко от пасажерите ме поглеждат. Дали защото държа бебе? Може
би искат още едно питие?
Или защото ме изнудват?
Не знам отговора на последния въпрос и това ме кара да съм внимателна. Страхувам се да не изпусна бебето.
Оглеждам отново пасажерите, без да ми е известно какво търся. Някой уверен… арогантен? Или някой, който е
също толкова изплашен, колкото мен?
Жената на 5G е със зачервени очи. Постоянно прехвърля в ръце една смачкана салфетка.
— Добре ли сте? — Приближавам се до нея, доколкото коленете ми позволяват.
— Не. — Гласът ѝ е груб. Изпълнен е с горчивина. Хората, които отвличат самолети, не са с всичкия си, нали?
Те са ненормални. Радикали. Тази жена може да е всяко едно от тези неща.
— Желаете ли да поговорим за това? — Едва успявам да говоря нормално, но е наложително да остана
спокойна.
Жената се опулва на бебето в ръцете ми.
— Смятаме, че разполагаме с цялото време на света, когато сме млади.
Затаявам дъх.
— Тогава осъзнаваме, че времето лети, а не сме направили дори половината от нещата, които сме искали и
които са от значение за нас.
Хващам жената за ръката и тя се обръща, за да ме погледне.
— Тя умира. — Очите ѝ са много светли, като зимно море са. Взира се в мен, без да мигне, а сълзите ѝ
напират. — Моята най-добра приятелка. Сестра ми, така я наричах, макар че се разбирахме много по-добре от
всички сестри, които познавам. Премести се да живее в Сидни преди двайсет години, за да се омъжи за един идиот
със сърф. Обещах ѝ, че ще ѝ ходя на гости, но животът така ме завъртя… — Очите ѝ се пълнят със сълзи. — А сега е
на прага на смъртта.
— Ще прекарате Коледа с нея, така ли?
— Ако издържи толкова дълго — отговаря тихичко жената.
— Сигурна съм, че ще издържи — уверявам я аз, защото не знам какво друго да кажа и защото тази жена няма
нищо общо с писмото, което получих. Тя иска единствено да стигне до Сидни навреме, за да се сбогува с
приятелката си.
От другата страна на пътеката, един ред по-назад, седи мъж, който прилича на човек от Близкия изток. Тъмната
му кожа е покрита в лъскава пот. Нервите ми се опъват — инстинктите и предразсъдъците ми са се хванали здраво
за ръце.
— Всичко наред ли е? — Насилвам се да се усмихна. Мъжът се тресе и веднага си отбелязвам издайническите
знаци наум. Нервен, държи се странно, пътува сам.
— Самолетът в изправност ли е?
— Да — отговарям внимателно аз. — Всичко е наред.
— Не обичам да летя. Изпих един валиум, но не ми помогна.
— Всичко е наред — повтарям. — Самолетите в днешно време са много безопасни. Много. Няма какво да се
обърка.
— Това не е вярно. Постоянно стават катастрофи — гледаме ги по новините.
— Този самолет обаче… — гласът ми потреперва —… е безопасен.
Оставям го, като си налагам да вървя бавно, както обикновено минавам през пътническата кабина. Не искам
повече да държа Лаклан — не искам да държа в ръцете си невинен живот, който да ми напомня пред какво сме
изправени. Връщам го обратно на Пол Талбът.
Авиокомпаниите осъществяват проверки за безопасността през цялото време. Пускат пожарната аларма,
провеждат обучения, тестват стандартните процедури. Направили са десетки такива само за този полет, като са
проверили абсолютно всичко от „а“ до „я“. Дали това не е поредната от проверките на Диндар? Сложна пиар
постановка, която да демонстрира колко безопасен е полетът?
Знам стандартните процедури наизуст.
Първата стъпка е да информирам пилотската кабина за случващото се. Пилотите няма да се загрижат за
безопасността на дъщеря ми, наясно съм с това. Звучи коравосърдечно, но го разбирам. Ако някой е взет за
заложник от тази страна на пилотската врата, на тях не им е позволено да я отворят — нито на пасажер, нито на
член от екипажа. Дори семейството им да е тук на борда и да видят на камерата, че похитител е опрял острие в
любимия им човек, пак нямат право да отварят вратата. София може да е в опасност, но това няма да е от значение
за Ческа и Майк. Прекалено много животи са заложени на карта.
Вратата се отваря и аз влизам вътре. Не виждам нищо освен мрак през големия преден прозорец. Изведнъж ме
обзема усещането, че падам, че се търкулвам в заешката дупка от „Алиса в страната на чудесата“, че губя контрол…
— Здрасти… — Майк поглежда името на табелката ми, свикнал да лети с непознати —… Мина. Как е там
отзад?
В този момент всичко още е наред. Искам да му се насладя, да се възползвам от него, преди животите на всички
ни да се променят. Ще уведомят контрол на въздушния трафик веднага щом научат. Имаме мълчалив код, който да
въведем. 7500. Отвличане в действие.
Онова, което ще се случи след това, не зависи от нас. Кацане на най-близкото летище или ескорт от бойни
изтребители, които да ни отдалечат от населените градове. Съществува възможност дори да бъдем свалени — в
някои случаи е по-добре самолетите да бъдат премахнати чрез контролирана експлозия.
Преглъщам с известно затруднение. Решението не е мое. Моята работа е да се грижа за безопасността на
пасажерите, а не за самолета, и да уведомя Ческа и Майк, че имаме похитител на борда.
— Всичко е наред — отговарям аз. — Освен… — Пулсът ми се ускорява и довършвам набързо изречението: —
Едно малко момче в бизнес класа отчаяно желае да се срещне с вас. Истински маниак на тема летене. Има ли шанс
някой от двама ви да отиде при него?
През 2015 година помощник-пилотът на полет 9525 на „Джърмънуингс“ се заключи в пилотската кабина и
разби самолета — „Еърбъс А320“ в Алпите. Всички на борда бяха убити. Авиокомпаниите реагираха по различен
начин — половината веднага наложиха правило пилотите да не остават сами, а другата половина не го направиха, а
вместо това се заеха с проверки за психически проблеми, които биха могли да доведат до подобна трагедия.
„Уърлд Еърлайнс“ не направи промяната в правилата.
— Майка му е същинска крава — добавям аз. — Заспала е и го е оставила да се оправя само през целия полет.
— Не понасям такива родители — казва Майк. — Тук не е проклета детска градина.
— Аз ще отида. — Ческа става и се протяга. — Бездруго трябва да пишкам.
Не ѝ благодаря. Не мога да говоря. Устата ми е суха като пустиня, устните ми полепват по зъбите ми, а в гърлото
ми избива жлъчка, докато излизам от пилотската кабина с Ческа зад мен.
Аз съм майка.
Нямам избор.
Двайсет
21:30 часът
Адам
Главата ми натежава и се замайва от комбинацията от вино и болкоуспокояващи. Измивам чашата си от виното
и я пълня с вода. Тя се размазва по краищата. Примигвам. Ребрата ме болят, а болката в бъбреците не спира да ми
напомня за боя, който понесох.
Трябва да намеря изход от ситуацията — трябва да платя дължимото на лихваря и да се спася от горилите му,
след което ще се оправям с банките. Успея ли да спра постоянното нарастване на кредита ми, ще имам възможност
да го намаля.
Нуждая се само от една голяма печалба, казва дяволът на рамото ми.
Отпускам се още повече на плота.
Винаги съм обичал да залагам. Нищо сериозно, просто някой и друг залог на конните надбягвания и разходка
до пистата за кучешки надбягвания с колегите. Десетачка тук, двайсетачка там. На сватбата ни с Мина купихме
лотарийни билети за подаръци на гостите. Спечелихме от лотарията, когато се запознахме, пишеше на всеки от
пликовете. Надяваме се да имате късмет като нашия! Лелята на Мина спечели сто лири, а други двама — десетачки.
Беше забавно, каквато бе и идеята.
В продължение на цяла вечност това беше всичко. Двамата с Мина си пробвахме късмета в лотарията, когато
имаше голям джакпот. В случай че спечелиш, ти изпращат имейл, но въпреки това винаги гледахме тегленето на
числата на живо — обичахме тръпката.
— На кого ще кажеш първо? — попита ме веднъж Мина.
— На никого. Ще помагам тайно на хората. Като Феята кръстница, но по-космата версия. Никой няма да
разбере, докато не умра, а след това ще ме направят светец.
Мина ме замери с една възглавница.
— Глупости. Ще си в шоурума на „Ламборгини“ още на следващия ден.
— Права си. Червено или жълто да бъде?
— Жълто. Може да сме вулгарни, но в същото време ще бъдем бляскави.
Така и не спечелихме. Не успяхме да познаем дори три числа. В началото това не ме тревожеше. Шансовете
бяха много малки — правех го просто за забавление. Ала с течение на времето и насъбиращия се стрес от живота,
започнах да си купувам билети в понеделник, вместо да чакам до събота следобед. Цяла седмица носех тази
хартийка в мен и всеки път, в който отворех портфейла си, казвах може би този път…
Представях си как двамата с Мина напускаме работа. Тогава София нямаше да се страхува, че ще бъде
изоставена, защото нямаше да се отделяме от нея. Нямаше да ходим на работа или където и да било.
Съботата идваше, а ние не печелехме нищо, и вместо да смачкам билета и да го хвърля в кошчето за боклук,
сядах и го проверявах отново. Завиждах на победителите и горчиво съжалявах, че не сме сред тях. Усещах
напрежението на София в ръцете ми и си помислях това може да се промени, ако спечелим от лотарията.
Започнах да играя всяка седмица.
— По-добре да слагаме по две лири в буркан всяка седмица — казваше Мина. — Така поне ще имаме сто и
четири лири, с които да се похвалим в края на годината.
— Какво му е забавното на това? — питах аз, макар тогава вече да не беше забавно. Започнах да плащам
електронно — беше по-лесно, отколкото всеки път да търся пари в брой — и си помислих, че мога да увелича
шансовете ни. Мина ме спря, когато стигнах до пет реда числа. — Това са само десет лири на седмица.
— И петстотин на година, Адам. Можем да отидем на почивка с тези пари. — Тя спря електронното ми
разплащане и в събота пускаше телевизора след осем часа на Би Би Си.
— По-добре да седнеш — казва ми Бека сега.
— Добре съм. — Думите ми са заваляни и тя ме поглежда странно. Езикът ми е прекалено голям за устата ми, а
бузите ми са сухи отвътре. Хващам се за края на плота. Предпазих главата си, доколкото това ми беше възможно,
докато онзи ме риташе, и бъбреците ми поеха най-лошото, но започвам да си мисля, че имам сътресение. Веднъж
получих такова — по време на ръгби мач — и се опитвам да си спомня какво беше чувството, но подробностите ми
убягват.
Талоните за търкане ме прецакаха. Срамувам се да си го призная, подобно на алкохолик, който прекалява със
сайдера, и наркоман, който не може да спре да пие сироп за кашлица. Спечелих двеста и петдесет лири от първия
талон, който купих. Двеста и петдесет! Идеше ми да целуна продавача в магазина. Заведох Мина на вечеря, купих на
София еднорога, който си сменяше цветовете, а за себе си запазих двайсетачка във фонд „Талони за търкане“. Казах
си, че това е разковничето. Никога не залагай суми, които не можеш да си позволиш. Щях да използвам част от
всичко спечелено, за да си купувам още талони и така никога нямаше да загазя.
Със закупените с тези двайсет лири талони спечелих само една лира, а следващия път нито една, както и по-
следващия, и…
Главата ми е замаяна. Като през мъгла виждам как София идва в кухнята и пита Бека:
— Какво му е на татко?
Детегледачката ѝ отговаря, но чувам гласа ѝ, все едно е под вода. Поклащам глава, за да я прочистя.
— Добре съм, миличка, просто съм малко изморен. — Аптечката все още е до мен и се заравям в нея. Чудя се
колко ли са силни болкоуспокояващите, които изпих, защото само се замайвам от тях, а болката не си е отишла. —
Ибупрофен ли ми даде, или парацетамол? — питам Бека. Ако е било от едното, мога да изпия от другото.
— Тате? — София търка очи. Първият срок в училище я изтощи.
Какво ли няма в аптечката — лепкави шишенца сироп за кашлица и всякакви разновидности на лейкопласт, —
но не и болкоуспокояващи. Примигам и поклащам отново глава като излязло от морето куче.
— Къде са? — Обръщам се и поглеждам Бека, която ме гледа със спокойно изражение. Вече не прилича на
тийнейджърка, а на по-възрастна, по-улегнала и по-хитра жена.
Всичко ми се изяснява въпреки болката и замаяността.
— Какво ми даде, Бека?
Устата ми е толкова суха, че едва успявам да говоря. Думите ми се сливат една с друга. Каквомидаде? Болката в
ребрата и бъбреците ми е някак си далечна сега, все едно не са мои, а нечии други.
— Нещо, което да ти помогне да поспиш. — Детегледачката се усмихва, сякаш е направила нещо полезно.
Опитвам се да намеря смисъл в стореното от нея. Та ние имаме ли хапчета за сън? Може би Мина е купила — да не
би да страда от безсъние? — и ги е оставила в аптечката, но защо ѝ е да го прави, а и дори да ги е оставила…
— Не пишеше ли на опаковката какви са? — Изричам думите, но празното изражение на лицето на
детегледачката ми подсказва, че съм казал нещо неразбираемо. След малко осъзнава какво я питам.
— О, ясно! Смяташ, че без да искам съм ти дала хапчета за сън вместо болкоуспокояващи? — Бека се засмива
гръмко. — Не, не съм толкова тъпа. Нарочно го направих. Донесох ги с мен.
Стискам по-силно плота, за да спра да се люлея, макар да не съм сигурен дали се люлея аз, или стаята. София
продължава да стои на прага на вратата и поглежда ту мен, ту Бека. Усмихвам ѝ се, но тя отстъпва назад.
— На тате лошо ли му е?
Не виня София за предпазливостта ѝ — държанието ми през последните няколко месеца не помага за
спечелването на доверието ѝ, — но искам да разбере, че точно сега ще бъде в безопасност само при мен. Протягам
трепереща ръка към нея и се опитвам да говоря успокоително, но думите ми отново се сливат.
Всичкоенаредтиквичкеелапритатко.
София подръпва плитката си и я увива около пръстите си, докато гледа ту Бека, ту мен; ту мен, ту Бека.
— Ела тук, миличка. — Детегледачката протяга ръце.
— София, недей!
Говоря прекалено силно и прекалено грубо. София запушва ушите си, изпищява и побягва към Бека, която я
взема на ръце и започва да я люлее. Дъщеря ми увива крака около нея като маймунка и заравя лице в пуловера ѝ.
Детегледачката се усмихва над главата ѝ. Победоносно. Все едно е спечелила игра, която дори не знаех, че
играем.
Опитвам се да говоря с паузи между думите си.
— Трябва. Да. Си. Тръгваш. Веднага.
— Едва сега започвам.
Тръгвам към тях, като с една ръка се държа за плота, защото стаята не спира да се върти.
— Не знам каква игра играеш, но вече извърши много сериозно престъпление. — Говоря бавно, а сухите ми
устни се борят с всяка сричка. — Даването на вредни субстанции се наказва със затвор… и не си мисли, че ще ти се
размине, защото още си ученичка. — Усилията, които влагам, за да ме разбере какво говоря, ме оставят без дъх,
сякаш газя в плаващи пясъци.
— Всъщност съм на двайсет и три. Изненада! — Бека говори приповдигнато, почти напевно, все едно разговаря
със София, която продължава да я прегръща силно. Детегледачката се олюлява и я успокоява. — Спри, Адам.
Намирал съм се в безброй подобни ситуации. С пияни хора, с гневни хора, с луди хора. Шофирал съм през
градски площади с включени сирени, изпълнен с адреналин от евентуална борба, и съм се справял с трима души
наведнъж.
Хващан съм също и неподготвен — при домашно посещение, при което нещата излязоха от контрол, и
неочаквано нападение, докато водех заподозрян към ареста. Възможно е да ме изненадат, но на определено равнище
съм готов за такива неща, когато съм на работа.
Сега не съм готов. Нито физически, нито психически. Не и когато тялото ми не ми се подчинява и съм в дома
си, пред дъщеря си. Не и когато момиче, което съм смятал, че е на седемнайсет години, се е превърнало в психопат.
— Пусни я.
— Казах ти да стоиш, където си.
— А аз ти казах да я пуснеш.
Бека помръдва свободната си ръка и се усмихва.
Застивам.
Тя държи — на сантиметри от врата на София — спринцовка с някаква течност.
Двайсет и едно
Пасажер 7G
Казвам се Ричи Никълс и прекарах първата половина от полет 79 в играене на игри.
Не разбирам хората, които казват, че не обичат компютърни игри. „Кои по-точно?“, винаги ги питам. Защото
това е все едно да кажеш, че не харесваш животни. Или храна. Съществуват много различни игри, така че не е
възможно да ги мразиш всичките. Ако не си падаш по битките, има спортни, ролеви или стратегии, при които
обикаляш и събираш разни неща. Те не са ми любими, но всяка си има своя чар. На самолета предлагат само игри с
пъзели, но и те стават за убиване на времето.
Аз си падам по шутъри от първо лице. Това са игри, в които можеш наистина да влезеш — не гледаш света
отгоре, а си в него. Не е проблем да играеш с часове на изгасени лампи и със слушалки на главата. Чуваш как героят
ти диша и след като се потопиш в играта, вече не чуваш собственото си дишане. Превръщате се в едно цяло — човек
и аватар. Няма нищо между вас и лошите, освен цевта на оръжие. Когато стреляш и джойстикът подскочи в ръцете
ти, можеш да усетиш отката в рамото си, както и всичко останало — потта, шума, кръвта…
Играя от малък. Майка ми постоянно ме заплашваше, че ще ми вземе плейстейшъна, но не го направи. Тогава
все още ходех при баща ми всяка седмица, а тя знаеше, че компютърните игри са нашето нещо и просто ще отида в
тях след училище, ако не ми позволи да играя у дома. Мама се отказа да ме кара да слизам за вечеря. Носеше ми я
горе на поднос и когато видеше, че е изстинала, без да я докосна, ми правеше сандвичи. Не ядях много и от тях.
Правех си спагети полуфабрикати, докато се зареждаше следващата игра, и оставях празните чинии пред вратата си.
Това беше всичко, което исках да правя. И само него правех. Не бях само аз така. Бяхме цяла група от нашето
училище — играехме в „мултиплейър“ и до полунощ трепехме зомбита. Често играех по цели нощи, след което
бягах от някой час, за да поспя в тоалетната за инвалиди. Прекарвах по-голямата част от часовете в разработване на
стратегии за вечерната сесия и едва ли някой се изненада повече от мен, когато получих достатъчно четворки, за да
имам шанс да продължа да уча в университет.
През последните две години от обучението си започнах да играя на симулатори. Позволяваха ни да носим
лаптопи в часовете и имахме много време за учене в клас, през което можехме да правим каквото си поискаме,
стига да сме в училище, но ако ни хванеха да играем на игри с насилие, щяхме да загазим. В началото карах мотори.
Дори исках да си взема такъв. После летях за първи път и много се запалих. Пътнически самолети, бойни
изтребители, биплани от Втората световна война — летял съм с всички.
Нещата се объркаха, когато отидох да уча в университета. Предметите, които намирах за лесни в училище, вече
не бяха такива и беше по-добре да си стоя в стаята, отколкото да ходя на лекции и упражнения и да изглеждам
глупав. Мама срещна някакъв тип на курсовете по танци и двамата превърнаха стаята ми в огромен килер за
парцалите си. Игрите бяха единственото нещо, заради което си струваше да се будя, и ставах все по-добър.
— Срамота е, че не можеш да си изкарваш прехраната с него — казваше татко по време на поредния ни спор
относно колко пари ми изпраща и как се надява в крайна сметка да има смисъл от това.
Университетът ме изключи по средата на втората година. Започнах работа в една фабрика, от която ме уволниха
още на първата седмица и това се повтаря оттогава. Все съм сам, търся си работа и живея в скапана стая в скапана
къща в скапаната част на града.
Точно когато смятах, че съм ударил дъното, нещата тръгнаха нагоре. Намерих си приятели — истински
приятели — и постепенно започнах да се чувствам по-добре. Захванах се с тренировки и придобих известна
увереност. Пак играех през цялото време, но също така се хранех правилно. Дори излизах от време на време.
Един от приятелите ми ми намери работа. Те знаеха, че съм запален геймър (техни думи, не мои) и се нуждаеха
от уменията ми. Нуждаеха се от мен. И — пукни се от яд, татко, — щяха да ми плащат за това.
Играенето се превърна в моя професия. Изпробвах нови игри за разработчици и търсех начини да хакна
системата им, за да получа пълен набор от оръжия, без да плащам за подобрения, след което ги тествах отново,
когато им подсилеха защитата.
Всеки ден се будех с нова цел и не ставаше въпрос само за чека, който означаваше, че ще мога да си купя
прилични дрехи и може би дори кола. Не ставаше въпрос дори да бъда част от екипа (все още предпочитах да работя
сам). Важното беше, че имах цел, имах крайни срокове.
Когато се качих на полет 79, вече бях друг човек. Знаех къде отивам и каква е целта ми. Пътувах в бизнес класа
сред хора, които смятаха, че е тяхно право да са тук. Аз също смятам, че мястото ми е тук, че най-накрая съм го
заслужил.
Най-накрая се чувствам важен.
Двайсет и две
22:00 часът
Адам
Плитката на дъщеря ми е паднала от едната ѝ страна и иглата е надвиснала над оголения ѝ врат.
Не мърдай, София…
Виждам ъгълчето на дясното ѝ око и черните ѝ мигли. Лапнала е палеца си и го смуче в ритъма на нежното
олюляване на детегледачката.
Не помръдвай дори мускул.
— Какво има в спринцовката, Бека? — Опитвам се да говоря тихо, за да не изплаша дъщеря си, все едно
обсъждаме времето, работата, нищо важно. Думите ми обаче се сливат една с друга. Чувам гласа си като ехо в
главата си и през няколко секунди зрението ми се размазва. Появяват се нови силуети на Бека и София до техните,
сякаш съм направил снимка, на която са мръднали.
— Инсулин.
Инсулин? Баща ми имаше диабет. Не беше особено добър в справянето си с него. По няколко пъти на седмица
изпадаше в хипогликемичен шок — потта избиваше по челото му, докато търсеше глюкозна таблетка. София не се
нуждае от повече инсулин, отколкото тялото ѝ произвежда — дори малка доза може да го накара да спре да
функционира.
— Колко?
— Достатъчно.
Като че ли усещам трепет в гласа на Бека, скрит зад напереното ѝ поведение, но на лицето ѝ не е изписано
нищо такова. Тялото ми започва да отказва. Усещам как силите ме напускат, все едно съм изкарал двойна смяна и
съм пийнал едно-две след това.
— Защо? — съумявам да попитам. Правя малка крачка напред. Бабешка крачка. Колко е часът, господин Вълчо
[9]?
— Светът трябва да се събуди и да види какво става.
Кръвта се смразява във вените ми. Погледът ми подскача от леденото изражение на Бека и върха на иглата,
надвиснала над чистата бяла кожа на София. Бека надрусана ли е? Човек не прекарва много време с детегледачката
си. Не повече от пет минути преди и след като дойде да гледа детето му. През останалото време са сами. Могат да
правят каквото си поискат. Могат да бъдат всеки.
— Във всяка спечелена битка има жертви.
Говори машинално, все едно рецитира някакъв сценарий. Спомням си едно обучение на работа за
радикализирането на младежта във Великобритания. Хлапетата на видеото говореха по този начин — изричаха
думи, които им бяха втълпени от ислямски екстремисти. Обработваха ги психически и след това ги използваха като
пушечно месо.
Какво знаем всъщност за Бека? Тя се грижи за София повече от двайсет пъти, откакто Катя си тръгна. Майка ѝ
винаги я взема от ъгъла на главната — не харесва дупките в нашия фермерски път. Когато се прибера от работа, Бека
си събира учебниците в раницата…
Всъщност съм на двайсет и три.
Изиграла ни е от самото начало. Учебници, тревога около изпитите, спорове с майка ѝ кой университет да
избере… Всичко това е било постановка, за да ни накара да смятаме, че е още дете, за да ѝ се доверим.
Катя ѝ е казала, че вероятно търсим някого, който да гледа София след училище.
Нито аз, нито Мина проверихме историята ѝ. А и как можехме да го направим? Катя не беше оставила телефон
или адрес, така че нямаше как да я питаме за Бека, дори да искахме.
Дишането на София се забавя. Краката ѝ, увити около талията на Бека, увисват. Тя заспива, унесена от
люлеенето и монотонното говорене на детегледачката.
— Трябва да действаме сега, за да предотвратим масовото изтребление.
Масово изтребление? Преборвам се със страха в гърдите си. Тази жена е луда. Способна е на всичко.
Приближавам се с още няколко сантиметра до нея.
— Добре… — Още два-три сантиметра. Не откъсвам поглед от Бека. Гледай ме в очите, не в краката. Колко е
часът, господин Вълчо? Мозъкът ми не е способен да направи връзките, от които се нуждая; мислите ми са като
разхвърляни камъни в надигаща се река — те са прекалено далеч един от друг, за да мога да скоча на следващия.
— Какво общо има всичко това с нас, Бека? — Използвай името им, винаги използвай името им. Създай общ
език помежду ви. Мога да го направя. Това е работата ми. Спомням си онзи човек, който искаше да скочи, и хлапето
с ножа, опрян в китката му. Говори с мен. Кажи ми какво мислиш.
Трябва да съм с три стъпки напред — да планирам как да стигна до вратата, да си взема ключовете, оръжието.
Нуждая се от план, но главата ми е натежала от болка и лекарства, а крайниците ми се опитват да ме съборят на
пода. Усещам влага на брадичката си. Вдигам ръка и непохватно избърсвам слюнката си.
— Съпругата ти може да се бори за каузата, а вместо това лети на шибан самолет!
Трудно ми е да схвана смисъла на думите ѝ. Някой се е опитал да вербува Мина? Да я радикализира? Това е
нелепо. Ненормално.
— Тя лети на самолет, защото такава ѝ е работата. — Думите ми отново се сливат една с друга.
— Именно! — заявява триумфално Бека, все едно съм отговорил точно както желае.
— Искаш да напусне работа, така ли? — Главата ми се завърта. Чудя се дали детегледачката ни не е член на
някакъв таен култ — на старомодна организация, — който смята, че жените трябва да си седят вкъщи. — Добре. Ще
напусне работа. — Никога не давай обещания, така ни учат на работа. Майната им на правилата. Сега не съм на
работа и дъщеря ми я грози опасност. Бих обещал целия свят, ако знам, че така ще я опазя. Готов съм да играя по
свирката на Бека.
София помръдва и косата ѝ облизва ръката на детегледачката. Иглата е толкова близо до врата ѝ.
— Мамо!
— Не я докосвай! — Ръцете ми се протягат, без да съм им наредил да го правят.
Бека изпищява:
— Не мърдай оттам!
— Мамо! Мамо! — София се размърдва в ръцете ѝ — стресната и изплашена е. Разплаква се и се опитва да се
освободи, но е стисната още по-силно.
— София! — извиквам аз. — Не мърдай!
— Тате!
Пристъпвам крачка напред, като пускам плота и цялата стая се завърта около мен. Бека размахва спринцовката.
Намират се на по-малко от два метра… или поне така смятам. Продължават да се движат — или пък се движа аз,
стаята — и единственото, което трябва да направя, е да сграбча ръката със спринцовката. Дори Бека да изтърве
София, няма да я заболи, не и като инсулина, тъй като подът е близо. Колко инсулин има в спринцовката? Какво ще
ѝ причини?
— Не се приближавай повече — нарежда детегледачката. — Ще го направя. Сериозна съм. Ще го направя!
Повторението на заплахата ѝ ми дава надежда. Тя е изплашена. Опитва се да се убеди, че разполага с нужното.
Опитвам се да говоря бавно и спокойно:
— Това не е правилният начин, по който да убедиш хората в своите възгледи, Бека.
— Първата стъпка е да ги принудим да проведат този разговор.
Ние.
Бека все още е млада — макар и не толкова, колкото се представи пред нас. Някой друг дърпа конците.
— Кой те кара да правиш това?
— Никой не ме кара. Сама виждам как стоят нещата. Дълг на всеки човек е да действа.
— Кой ви командва?
Бека се засмива.
— Ти си типично ченге! При вас всичко се свежда до йерархия, нали? Установени правила. Законите, които
трябва да се следват. Кога ще разберете, че точно правилата прецакват всички?
София плаче. Опитва се да се освободи, но Бека я държи здраво. Двете се паникьосват, борят се една с друга и
всеки миг иглата ще я прободе…
— Тя ще умре, ако ѝ биеш това. Ще влезеш в затвора.
София изпищява и сърцето ми се къса, защото аз съм виновен за случващото се, но трябва да стигна до Бека,
преди да е станало късно. Главата ми тъне в мъгла и я усещам много тежка за тялото ми. Какво ще се случи с дъщеря
ми, ако припадна? Къде ще я отведе тази побъркана детегледачка?
— Ще я пусна, ако Мина постъпи правилно.
Всичко пред очите ми е размазано. Думите ѝ нямат никакъв смисъл. Мина ще се прибере чак след няколко дни.
Да не би Бека да планира да държи София дотогава?
— Мина е на самолет и не може да…
— Ако тя направи каквото ѝ е наредено, самолетът ще промени курса си на приложението на телефона ти и ще
ви пусна.
— Какво…? Да не мислиш…? — Не мога да формулирам цяло изречение, дори не знам за какво говори. Мина
не може да накара самолета да промени курса си, освен ако… Осъзнавам какво става.
Освен ако не е заплашена.
— А ако самолетът не промени курса си?
Бека размърдва лекичко ръката, в която държи спринцовката. На върха на иглата се появява капка безцветна
течност, която пада на врата на София. Зрението ми се размазва и между мен и дъщеря ми изниква тъмен тунел.
Няма нищо друго около нас. Нищо друго не е от значение. Трябва да стигна до София, да я сграбча и ако Бека забие
иглата, ще се нуждая от захар, ще се обадя на линейка, ще се обадя на 999, няма да предам София, няма да я
предам… нареждам на краката си да побягнат и те се раздвижват, ала не достатъчно бързо, виждам как подът се
изправя, за да се срещне с мен, и ме поглъща гъста черна мъгла, докато всичко наоколо утихва.
Двайсет и три
8 часа до Сидни
Мина
Сред пасажерите настава оживление, когато Ческа влиза в кабината с мен. Все едно шефът е влязъл в офиса
при служителите си. Чувам я да казва: Здравейте, надявам се да се наслаждавате на полета и условията са добри,
така че може да стигнем по-бързо. Вината ми натежава още повече. Спирам се, за да мога да се размина с един
пасажер. Ческа прави същото. За момент стоим една до друга и виждам лицето ѝ с периферното си зрение. Тя е по-
възрастна от мен, но все още е млада, с високи скули, подстригана тъмна коса и голям бретон, който пада над очите
ѝ.
Пасажерът се разминава с нас и аз улавям миризмата на пот, безпокойство и прекалено дългото стоене на едно
място. Това е мъжът от Близкия изток на място 6J. Той се хваща за облегалката на всяка седалка, докато върви по
пътеката, все едно се качва по стълби. Не реагира на поздрава на Ческа, а бърза да мине през завесата. Пулсът ми се
ускорява. Това ли е похитителят? Той влиза в кухнята. Искам да го последвам, но вече сме до място 4H, където
Финли гледа филм на „Пиксар“. Детето си сваля слушалките.
— Оправи ли ги?
Обърквам се за момент, след което си спомням оплетените слушалки в джоба си. Те са като останка от едно
друго време, в което си вършех работата, летяхме към Сидни и никой не заплашваше дъщеря ми.
— Ще го направя, обещавам. Просто трябваше… — Млъквам и се сещам за всеки път, в който София е искала
да направя нещо, а аз съм започвала оправданията си по същия начин. Просто трябваше да се обадя до работа…
Просто трябваше да довърша това. Добре, ще си играя с теб, но първо трябва да направя нещо друго. Защо просто не
казвах „да“?
— Чувам, че си искал да станеш пилот? — Ческа кляка до мястото на Финли, който, видимо объркан, се опулва
насреща ѝ, а майка му до него, която вече е будна, си сваля слушалките. Махам се, преди лъжата ми да бъде
разкрита, и ако смятам да следвам инструкциите — правя го, да, заради София, — трябва да действам сега. Бученето
в ушите ми се смесва с шума от самолета и се превръща в нещо непоносимо, което притиска черепа ми и заплашва
да го сцепи. Дърпам завесата между кабината и кухнята и едва не извиквам, когато се сблъсквам с мъжа от Близкия
изток, насочил се към мястото си. Той изглежда също толкова изплашен, колкото мен, измърморва някакво
извинение и продължава от седалка на седалка похода си към крайната цел.
Джейми Крофърд и съпругата му са се върнали на местата си, а семейство Талбът и бебето Лаклан са заспали.
Не виждам журналиста Дерек Треспас, нито Джейсън Поук, и макар да извивам врат, за да огледам местата отзад,
не мога да преценя дали са празни, или пасажерите на тях са легнали. Кой липсва? Кой е похитителят?
Ческа се изправя. Все още говори с момчето и майка му. Чудя се какво ли ѝ казват, дали вече е разбрала, че я
излъгах, и дали не се пита защо съм го направила. В следващите няколко минути — вероятно в следващите няколко
секунди — тя ще каже: По-добре да се връщам и наслаждавайте се на полета. Може би ще покани Финли да посети
пилотската кабина, когато се приземим, да седне на мястото на капитана и да си сложи шапката ѝ. Момчето няма да
има търпение да го стори и ще мисли за всички хора, на които после ще покаже снимката си. Може дори наистина
да поиска да стане пилот, да започне да мечтае за летене над облаците, за носене на униформа и за всички летища,
които ще посети в Калифорния, Хонконг и къде ли не. Поне аз си мечтаех за такива неща.
Очите ми се напълват със сълзи от вината. Те потичат по бузите ми — горещи и необуздани. Поглеждам
ключалката на тоалетната до пилотската кабина с надеждата да е празна, всичко това да е просто една ужасна
грешка. Надявам се да е просто обучение или дори постановка за YouTube. Предпочитам да ме уволнят, да ме
оклеветят и да ме обвинят, че съм предпочела да спася живота на дъщеря си, вместо стотици други. Съгласна съм на
всичко, стига това да не е истинско.
На ключалката пише „ЗАЕТО“.
Отивам до вратата. Движа се неестествено, приличам на графиката на компютърна игра. Всеки мускул е
напрегнат, все едно очаквам да бъда простреляна. На сантиметри съм от човека вътре. Опитвам се да си представя
какво прави, какво си мисли. Дали има оръжие? Експлозиви? По гърба ми потичат капки пот и ризата ми залепва за
гърба ми, когато се обръщам.
Въвеждам кода на вратата на пилотската кабина и навеждам глава, защото съм сигурна, че всичко е изписано на
лицето ми. Чувам бипкането, което я отключва, и в същото време се разнася изщракване зад мен. Тоалетната е
отключена.
Усещам тежестта на нечий поглед на врата си, но се боря да запазя неутрално изражение, когато отварям
вратата на пилотската кабина. Майк не се обръща, защото решава кръстословица. Майк може да е баща, брат, съпруг.
Майк се ръкува с целия екипаж за пред камерите.
Майк, който вероятно няма да преживее следващите няколко минути.
Заставам на една страна. Представям си лицето на София в главата си, докато извършвам най-ужасното
престъпление в живота си. Майк се обръща. Усмивката му се изпарява още преди да се е оформила напълно, а
чертите на лицето му изразяват първо объркване, а после ужас, когато поглежда от мен към мъжа без обноски, онзи
с острите черти на лицето, който играеше на компютърна игра. Вратата се затваря и за момент само трима души на
света знаят, че полет 79 е похитен.
Последвах инструкциите от писмото.
Съпругът ми и дъщеря ми са в безопасност.
Всички на този самолет са в опасност.
Втора част
Двайсет и четири
Пасажер 1G
Първия път, в който наруших закона, бях в Женския мирен лагер в Грийнъм Комън, където стоях между майка
ми и някаква осемдесетгодишна бабка, която си носеше флапджакове за хапване. Хвърлих камък и ударих един от
полицаите. Добър изстрел, поздрави ме майка ми. Бях на девет и възрастта ми оправдаваше всякакви подобни
действия. Спомням си силата, която почувствах, когато полицаят се обърна, разтри рамото си и потърси
извършителя. Дори не ме погледна.
Оттогава целта ми е точно това. Да се крия пред очите на всички. Да не будя подозрение.
Независимо дали го вярваш, или не, аз не съм човек, който обича да причинява болка и да предизвиква
страдание у другите, но настъпва момент в живота, в който трябва да претеглим резултатите от действията и
бездействието си. Във времена на конфликт например е прието да се използва насилие срещу вражеските войници,
а цивилните жертви са трагичен, но неизбежен резултат от него. Бомбардировач, който не успее да уцели целта си,
скоро сам се превръща в цел.
В момента сме във война — не се заблуждавай. Може да ти се струва, че не е така — точно както Втората
световна война е била коренно различна от Първата, но пак е била война, и то много по-опасна за онези, които не са
я приемали.
Наказателният кодекс ни позволява — не само на полицаите — да използваме сила в случаите, в които може да
се предотврати престъпление, което повдига въпроса какво точно е определението за такова? Според речника
престъплението е действие или бездействие, което се наказва от закона, но законите в различните страни са
различни. Хазартът например не е престъпление във Великобритания, но ислямските закони го забраняват.
Дъвченето на дъвка е незаконно в Сингапур, а двойки без брак не могат да съжителстват в Обединените арабски
емирства. Разбираш, че „престъплението“ може да е различно понятие за различните хора.
Онези от нас, които имат свобода на словото и на действията, разполагат с лукса да избират как да реагират при
престъпление, което се случва пред очите им. Можем да си тръгнем или да се позовем на законите си и да
действаме. Аз избирам да действам. Вярвям, че ти ще направиш същия избор. Не се познаваме отдавна, но вече
знам, че не можеш да стоиш със скръстени ръце — не е в природата ти.
Стигаме до въпроса какво е „разумна“ сила. Това определено зависи от престъплението. Отнемането на живот
е неразумно при много обстоятелства — бихме казали дори в повечето, — но не е ли различно, ако отнетият живот
е животът на убиец? На изнасилвач? Ами ако с отнемането на живот можем да предотвратим последващи убийства,
изнасилвания?
Виждаш, че правилно и грешно не са точни понятия, нали?
Позволи ми да ти обясня нещо за войната, която се води. Това е най-великата война на всички времена, най-
голямата и най-опасната. Престъпленията са много, а резултатите от тях — тежки, така че всеки настоящ и бъдещ
живот са подложени на риск.
Не ти ли се струва, че това е престъпление, което заслужава да бъде спряно?
Какво е смъртта, сравнена с престъпления от подобен мащаб?
Нищо. Тя е нищо.
Двайсет и пет
Полунощ
Адам
Клепачите ми се съпротивляват, докато се опитвам да отворя очи. Искам да ги потъркам, но ръцете ми са
вдървени и не ми се подчиняват. Главата ме боли, а устата ми е суха и вкусът в нея е като след десет бири и дюнер,
вместо… Поклащам глава в опит да я прочистя. Какво се случи снощи?
Утрото дойде ли? Мракът се вие около мен, дебел като одеяло, така че не съм сигурен дали очите ми са
отворени, или не. Чувам музика — топ десет хитове на някаква комерсиална банда. Не съм в леглото си — под мен
е студено и твърдо. Къде съм?
Спомените бавно се прокрадват през мъглата в главата ми. Събирачът на дългове. Бека. София.
— София! — прошепвам дрезгаво и измъчено. Вода. Нуждая се от вода. Все още ли съм в кухнята? Бях там,
когато припаднах, нали? Цялото тяло ме боли, сякаш всичко е счупено и натъртено.
Внезапно в главата ми изниква как спринцовката, пълна с инсулин, се забива във врата на дъщеря ми. Дали Бека
я е инжектирала? На двайсет и три години е, каза тя, а не на седемнайсет. Значи не е ученичка. Не е никаква
ученичка. Каква, по дяволите, е тогава?
Представям си как София пищи при ужилването на иглата и започва да се гърчи в шок, когато инсулинът
прониква в тялото ѝ.
— София! — Името ѝ проехтява обратно към мен.
Къде съм? Лежа на една страна на някакъв студен и влажен под и се опитвам да се изправя до седнало
положение. Примигам, за да привикнат очите ми към мрака. Нещо подръпва ръкава ми и ми пречи да стана.
Завързан съм.
Не, не съм завързан, а съм закопчан с белезници. Ръцете ми са зад мен, опрени в някаква стена. Прокарвам
пръсти по пръстените на белезниците и напипвам острите зъби, които ги заключват. Толкова са стегнати, че
китките ми са протрити и изтръпнали. Ръцете ми са разделени от твърда пластмаса. Това са полицейски белезници
или нещо подобно на тях.
Между мен и стената се намира нещо студено и твърдо, което се е забило в кръста ми. Метален лост или тясна
тръба с достатъчно място за прекарване на белезниците. Пръстите ми проследяват метала до пода и отново нагоре
— около двайсет и пет сантиметра е, — където изчезва в стената. Изпробвам го, но не поддава. Музиката спира и е
заменена от реклама. Това е радио — някаква комерсиална станция с енергични водещи и също толкова енергични
песни.
Подът е от каменни плочи, които дерат върховете на пръстите ми. Засилвам се с единия крак в мрака и извивам
тяло, докато не докосвам стената, за която съм заключен. След това правя същото с другия крак в другата посока, за
да придобия по-ясна представа за помещението. То е тясно и с нисък таван, от който капе вода на главата ми.
Знам къде съм.
В мазето под къщата ни.
— София! — Последната сричка е потопена от хлип. Дърпам ръце, но белезниците само дрънчат в метала,
отново и отново, и отново…
Чувам я.
Проклинам веселите водещи, които обсъждат днешната тема — Кой е най-лошият коледен подарък, който сте
получавали? — и затварям очи, за да изостря единственото сетиво, от което имам нужда.
— София!
Вероятно и вие сте подарявали такива подаръци! Остава само седмица до Коледа, а аз — не ме съди, Мишел, —
все още не съм купил подарък на съпругата си.
Не ѝ вземай комплекта с тенджери, Рамеш, имай ми доверие.
Но тя обича да готви!
Ето с какво ми се налага да се справям, уважаеми слушатели? Обадете ни се с вашите истории и предложения и
се насладете на празничните ни мелодии. Нали ме разбираш, Рамеш?
Чувам дишане под глупавите коментари на Мишел и Рамеш от „Райз Еф Ем“.
— София, ти ли си? Скъпа, там ли си?
— Тате?
Изпитвам облекчение.
— Тук съм, миличка. Ранена ли си?
Дъщеря ми не отговаря. Чувам дращене — обувки по камък — и примигам, за да се съвзема. Постепенно
привиквам с мрака. Успявам да прогледна през него. Откакто започнах работа в Службата за криминални
разследвания, прекарвам повечето си време зад бюро, а не на улицата, но въпреки това съм работил достатъчно
дълго като униформен полицай. Претърсвал съм празни складове посред нощ и съм преследвал заподозрени на
потънали в мрак игрища. Лъчът на фенерчето осигурява фалшиво чувство за сигурност, създава сенки и засилва
мрака. Довери се на очите си, казвам си.
Мазето ни е широко около три метра и дълго около шест, със стръмни каменни стълби в единия край, които
водят до кухнята. Когато купихме къщата, имахме грандиозния план да го превърнем в стая, като махнем улея за
въглищата и свалим малко нивото на градината, за да сложим прозорец. Офертата за подобен ремонт беше
прекалено висока и се отказахме от идеята. В мазето е прекалено влажно, за да съхраняваме каквото и да било, а с
падането на температурите мишките идват тук, за да търсят топлина и храна. Пръстите ми инстинктивно се свиват
навътре.
Най-лошият подарък, който някога съм получавал, Мишел, е плетен чорап от тъщата ми.
Само един ли получи, Рамеш?
Каза, че преждата ѝ свършила.
— Тате — изскимтява София в мрака.
Стените на мазето са от тухла, издигнати в основите на къщата. Оглеждам ги в търсене на нещо различно, на
нещо сиво в тъмнината.
Ето там!
Дъщеря ми е на стълбите — детска сянка, свита на най-горното стъпало, където слаба светлина се процежда от
кухнята под вратата. Тя примига, все едно крушката е напът да изгори. Очите ми постепенно привикват още повече с
мрака.—
Добре ли си, миличка?
Краката на София са свити до гърдите ѝ. Прегърнала ги е и е заровила глава в коленете си. Дърпам безуспешно
металната тръба зад мен. Главата ми се прояснява от мъглата. Усещам остра болка в ребрата си и дъхът ми секва при
всеки опит да се освободя. Детегледачката ме е докарала тук, като ме е влачила по стълбите и ме е оставила да
падна. Всеки сантиметър от тялото ми подсказва, че е направила точно това.
— Тук не ми харесва, тате.
— На мен също. Ранена ли си?
— Коремът ми не е добре.
— Тя даде ли ти нещо, София? Нещо за ядене? — Дърпам силно белезниците, разгневен на Бека, на себе си и
на проклетата тръба, която не поддава. Дори. Сантиметър. — Даде ли ти нещо? Важно е да ми отговориш! —
Дъщеря ми отново заравя глава. Това ме кара да си прехапя езика и да заговоря по-нежно: — Миличка, Бека даде ли
ти някакво лекарство?
София помръдва, но не съм сигурен дали е кимнала, или е поклатила глава.
— Това „не“ ли е?
— Да.
— Не ти е дала никакво лекарство, така ли?
— Не.
Въздишам.
— Но коремът те боли?
— Не му е добре. Все едно си ме въртял, играли сме на летене с мама или чудовището от банята е дошло. —
Гласът ѝ е тих и изплашен.
— Ах. И моят е така, ако трябва да бъда честен. — По радиото започва прогнозата за времето, която обещава
още повече сняг през нощта и спад в температурите до минус три градуса. Влагата от каменния под прониква до
костите ми. Облечен съм в панталони и риза, а София е по пижама и халат. Поне е с пантофите си. Аз съм по
чорапи и краката ми са премръзнали.
Ослушвам се за някакви звуци, идващи от къщата, но не чувам нищо. Бека тръгнала ли си е, или още е горе?
— Миличка, вратата заключена ли е?
— Да.
— Би ли я изпробвала отново? Разклати я добре, за да мога да видя. — София става бавно и проникващата под
вратата светлина се усилва. Тя завърта топката, след което я разклаща здраво. Вратата не се отваря.
— Заяла е. — София разклаща отново топката.
— Удари я. Стисни ръката си в юмрук и я удари много силно.
Тя я удря, отново и отново, толкова силно, че би трябвало да събуди целия град. Бека каза, че ако самолетът на
Мина не промени курса си, ще нарани дъщеря ми, но тя е тук с мен и е в безопасност — ако да си заключен в мазето
може да се нарече така. Това означава ли, че Мина е следвала инструкциите? Отвлечен ли е полет 79? Страхът ме
стиска здраво — по-студен е от каменната стена зад мен.
Самолетът разбил ли се е?
— София, искам да крещиш, чу ли? Колкото можеш по-силно. Аз също ще крещя, затова си закрий ушите и
викай с пълно гърло. Готова ли си? Едно, две, три!
Крясъците ни са оглушителни. Те рикошират в мазето. София крещи с пискливия си глас, а аз викам Бека! Не
искам да крещя помощ! — не искам да плаша още повече дъщеря си.
— Добре, тихо… Слушай.
Единственото, което чуваме, е песента Rockin’ Around the Christmas Tree. Примигащата светлина идва от
радиото, което е оставено от другата страна на кухненската врата, а слабата флуоресцентна светлина е от лампата на
тавана в кухнята. Опитвам се да разгадая причината Бека да ни остави малката утеха от радиото, когато чувам
думите… първият директен полет до Сидни.
От контрол на въздушния трафик установяват, че нещо не е наред, когато никой от пилотите не отговаря, макар
че връзката със самолета не е прекъсната. Пилотите са длъжни да информират диспечер при всяко влизане и
излизане от нечие въздушно пространство…
— Мога да крещя още по-силно. — София отваря уста.
— Искам да чуя какво казват.
Малко след единайсет часа вечерта от акаунта на „Активисти за климата“ е публикуван пост в Туитър, в който
се твърди, че членове на групата са отвлекли полет 79 в знак на протест срещу климатичните промени.
Климатични промени. Масово изтребление. За това говореше Бека. Опитвам се да намеря смисъл във всичко
това. Самолетите се отвличат от терористи. Терористите са религиозни екстремисти, а не природозащитници.
И все пак…
„Авиационната индустрия представлява най-голямата заплаха за околната среда — гласи публикацията в
Туитър, — и световните лидери трябва да предприемат някакви действия сега.“
— Ела и седни в скута ми, Соф. — Това е имала предвид Бека, когато ми каза, че Мина е избрала да не се бори
за каузата. Тук не става въпрос за радикализация — поне не от религиозни фанатици, — а натиск да се спрат
самолетите, хората да престанат да летят и авиокомпаниите да фалират.
— Мама е на полет 79. — Гласът на дъщеря ми трепери.
Да я излъжа ли? Да ѝ кажа ли, че не става въпрос за самолета на Мина, че няма нищо общо с Бека и със
заключването ни в мазето? София не е като другите петгодишни деца — тя пише и чете като много по-голяма,
разбира всичко и знае точно къде е майка ѝ. Освен това казах достатъчно лъжи.
Групата „Активисти за климата“ заяви, че няма участие в случилото се. Тя твърди, че акаунтът й в Туитър е бил
хакнат и в момента работят върху подсилването на сигурността си. Ще ви държим в течение относно ситуацията.
Музиката заглъхва и чувам звук от кухнята. Някакъв стол изскърцва по пода, все едно човекът на него е станал
рязко.—
Бека!
— Мама е на полет 79.
— Знам, миличка. Бека! — извиквам по-силно, като знам, че плаша София, но нямам представа какво друго да
направя. Самолетът на Мина е бил отвлечен, така че това трябва да приключи.
— Самолетът на мама е „Боинг 777“. На него има 353 пасажери.
— Точно така. Бека!
Чувам друг звук, този път е по-близо, и съм сигурен — просто съм сигурен, — че детегледачката е точно там, от
другата страна на вратата с притиснато в нея ухо. Налагам си да говоря по-спокойно.
— Бека, знам, че си там. Получи каквото желаеше. Мина е последвала инструкциите, направила е каквото
трябва — самолетът е отвлечен. Вече можеш да ни пуснеш.
Разнася се някакъв приглушен звук, нещо средно между подсмърчане и изкашляне, след което Бека отговаря.
Гласът ѝ е писклив и груб, тя говори много по-бързо, а не спокойно и лукаво както когато ме упои.
— Все още не е променил курса си. Трябва да те пусна, когато промени курса си.
— Бил е отвлечен! Казаха го по радиото… Бека, пусни ни.
— Млъквай!
— Направи каквото са ти казали… Сега…
— Казах ти да млъкнеш!
— Тате! — София проплаква от стълбите и това ме кара да преглътна ругатните, които детегледачката
заслужава. Заговарям с мил и спокоен глас: — Ела да седнеш при мен, миличка.
— Защо говорят за самолета на мама по радиото?
— В скута ми ще ти е по-топло.
Дъщеря ми се дърпа назад.
— Мишките ще ме изядат.
След като решихме да не превръщаме мазето в стая, забранихме на София да слиза в него. Стълбите бяха
стръмни и нямаше осветление, така че можеше да се случи нещо лошо. Господин Мишок ще ти изгризе пръстите на
краката, ако слезеш, казвах ѝ аз и щипех пръстчетата ѝ, докато тя се заливаше от смях.
— Тук няма мишки — обяснявам ѝ сега и се надявам да съм прав. Бека усилва радиото и през вратата се носи
весела музика. Самата тя не се чува. Все още ли е там и ни слуша?
София колебливо слиза в мазето. Свива се в скута ми, а аз изгарям от желание да я прегърна. Спомням си
стотиците пъти, в които съм копнеел да дойде при мен, но вместо това е отивала при Мина. Тя отпуска глава на
гърдите ми и се прозява. Целувам я по главата.
— Това е неприятна ситуация — казвам много по-спокойно, отколкото се чувствам, — но тате ще я разреши, чу
ли? Тате ще ни измъкне оттук.
Само трябва да измисля как.
Двайсет и шест
Пасажер 1G
Много хора — знам, че ти не си сред тях — минават на отсрещния тротоар, когато видят бездомник, вместо да
се спрат и да го попитат дали е добре. Те не му пускат пари в канчето, нито пък му купуват сандвич. Не ги разбирам,
но предполагам, че са същите онези, които сменят канала, когато по него дават гладуващи деца, пребити кучета и
ръчно изкопани кладенци, пълни с мръсна вода, защото не могат да го понесат.
Щом хората не могат да понесат дори гледката, представи си какво е да водиш такъв живот.
Трябва да направим нещо по въпроса, щом не можем да го понесем, не мислиш ли? Да даряваме пари, да
подписваме петиции, да протестираме.
Дали тези хора обръщат внимание на статиите във вестниците за претъпканите затвори и вредите, причинени
от високоскоростния железопътен транспорт? Дали ги подминават, защото не ги забелязват, или защото не им пука?
Не се знае кое е по-лошото — апатията или невежеството?
Матей 9:36 гласи: „А когато видя множествата, смили се за тях, защото бяха отрудени и пръснати като овце,
които нямат пастир.“
Ние трябва да бъдем пастирите. Ние трябва да събираме овцете — ако са апатични или невежи — и да ги
накараме да вземат правилните решения. Да спасят света. Трябва да образоваме хората, защото без това сме
загубени.
През 2009 година получих просветление. Пуснах новините и видях вилнеещ пожар в една калифорнийска гора.
— Отчетени са най-високите за всички времена температури на западното крайбрежие — заяви новинарят. —
По-рано разговаряхме с професор Рейчъл Коен от Калифорнийския университет, чийто нов труд разглежда връзката
между горските пожари и климатичните промени.
Слушах Коен, докато горският пожар бушуваше в малката кутийка над главата ѝ, преди новинарят да продължи
с новини от Конференцията на ООН за изменението на климата в Копенхаген. Министърът на околната среда на
ООН заяви, че климатичните промени са едно от най-големите предизвикателства в наши дни. В този миг усетих
прилив на адреналин.
Участвах в много демонстрации в подкрепа на хората с увреждания, но дотогава обръщах внимание предимно
на кампании за правата на животните и околната среда. Те не могат да се борят за себе си, така че трябва да го
правим ние вместо тях. Борех се години наред, но стратегията ми не беше добра. Изтощавах цялата си енергия, като
участвах в безброй малки протести.
Какъв е смисълът да се опитваш да спасиш едно зелено поле, след като акри горска площ се унищожават всеки
ден? Защо да спасяваш детски центрове от затваряне, след като тези деца няма да имат планета, на която да живеят?
Все едно да вадиш с лъжица водата от пробита лодка.
Климатичните промени са отговорни за разразяването на много смъртоносни горещи вълни и опасни горски
пожари. За урагани, суши и наводнения. За замърсени океани и топящи се ледници. Те предизвикваха
унищожението на една трета от познатите ни животински видове. Климатичните промени са най-големият проблем,
пред който светът е изправен и единственият от значение.
След като знаеш това, вече не можеш да минеш на отсрещния тротоар, нали?
Двайсет и седем
7 часа до Сидни
Мина
Очаквах всеки момент самолетът да тръгне да пада и бутилките на рафтовете в кухнята да се раздрънчат.
Подготвих се за писъците на пасажерите, които щяха да секнат едва когато се разбиехме в земята.
Не се случи нищо подобно.
И продължава да не се случва.
Виждам няколко пасажери през пролуката в завесите. Четат, спят, гледат телевизия. След като остави Финли,
Ческа се възползва от възможността да се разходи из самолета и да поговори с онези, които все още бяха будни.
Никой не ме поглежда. Никой не знае какво съм направила.
Не мога да се насиля да се върна в кабината. Като вкаменена съм. Вината заплашва да разкъса гърдите ми, а
пред очите ми е лицето на Майк в мига, в който осъзна какво се случва. Той е едър, добре сложен мъж. Няма да се
предаде без бой. Иде ми да се разплача. Изпълва ме отвращение от стореното от мен, от случващото се в момента в
пилотската кабина.
Защо самолетът не пада? Искам всичко да приключи. Не издържам повече.
Представям си как съобщават новината на София и по бузите ми потичат сълзи. Тя е на пет години. Дали ще ме
помни? Сещам се за бележката, която оставих на възглавницата ѝ. Не знаех, че ще е последната, че ще е последното
нещо, което ще ѝ остане от майка ѝ. Тези бележки винаги са били по-важни за мен, отколкото за нея и това ме кара
да се запитам дали ще я запази за спомен. Дали ще е нещо специално.
Сълзите ми потичат още по-бързо. Плача за онези дни, в които дъщеря ми ще се прибира у дома от училище и
ще има нужда от мен, от съвета ми и от прегръдките ми. Плача за първия ѝ ден в средното училище, за сватбата ѝ, за
раждането на детето ѝ.
Поне ще е жива, напомням си аз. И ще има баща си. Потискам хлипанията си, когато се сещам за Адам — не за
мъжа от последните дванайсет месеца, който ме лъга и ми изневерява, — а за онзи, в когото се влюбих.
Мъжа, когото все още обичам.
Пак можем да го направим, каза той. Не е късно да прекараме седмицата преди Коледа заедно, да излезем да
купим подаръци и да пием греяно вино. Ще си прекараме страхотно. Аз му отказах и нагласих така нещата, че да ме
няма — да съм на този проклет полет — не защото не исках да съм с него, а защото исках. Защото все още го обичам
и това щеше да ме смаже.
Ческа идва в кухнята, обърната на една страна, за да отговори на въпроса на един от пасажерите. Да, не остана
много! Опитвам се да намеря достатъчно влага в устата си, за да говоря, макар да ми е трудно да измисля какво да
кажа — как да обясня какво направих? През всяка изминала секунда от отварянето на писмото насам — дори от
намирането на снимката на София — си мисля за нея и за онова, което бях принудена да направя. Ала какво следва
сега, след като вече изпълних своята част? Какво ще ни се случи?
— Сладко хлапе. Пита ме дали си му разплела… — Тя ме поглежда, след което затваря по-плътно завесата. —
Какво има?
Не мога да говоря. Не мога да помръдна. Стоя с гръб към вратата на пилотската кабина, с опрени в стените
длани, все едно препречвам пътя, след като всъщност се подкрепям, защото нищо не ми се струва истинско.
Абсолютно нищо.
Явно Ческа забелязва нещо в изражението ми. Става сериозна, избутва ме грубо от пътя си и набира кода за
достъп до пилотската кабина. Дали похитителят дори ще си направи труда да погледне кой е на камерата? Дали ще
види паниката на лицето на пилотката, когато вратата не се отвори?
Някой влиза в кухнята зад мен — предполагам, че е Ерик.
— Мамка му, Майк. — Ческа въвежда отново кода и очаква да чуе изщракването, с което се отключва вратата.
— Какво става? — пита грубо Ерик.
— Нещо не е наред ли? — Кармел задава въпроса си с много по-мил тон.
Четиримата се събираме пред вратата на пилотската кабина. Чудя се какво ще правим, ако някой пасажер иска
да използва тоалетната или пожелае питие. Веднага ще разбере, че нещо не е наред.
— Майк не ме пуска. — Ческа изругава под носа си, а пръстите ѝ се плъзгат по бутоните. Диша бързо и шумно
и по този начин разкрива надигащата се в нея паника. Забелязвам красив годежен пръстен на безименния ѝ
пръст. — Да не му е зле или… Майк! — Гласът ѝ е изпълнен с безпокойство, но говори тихо. Майк не би чул дори
вик. Опитвам се да проговоря, но устата ми е суха и от нея не излиза нищо. Ческа въвежда отново и отново кода.
Ерик ме поглежда и разбира. Той знае… — Майк има деца — казва Ческа. — Защо би…
— Използвай кода за спешни случаи — казва Ерик.
— Не! — отвръщам аз, преди да успея да се спра. Кодът за спешни случаи е пълна противоположност на
стандартния код. Вместо пилотът да натисне бутон, който да позволи достъп, трябва да натисне друг, който да го
откаже. За да го направи, трябва да знае, че такъв съществува. Трябва да знае кой бутон да натисне.
Всички се опулват насреща ми.
— Недейте — казвам им тихичко.
Те смятат, че Майк е сам там, че му е станало лошо или че си е изгубил ума. Не знаят, че сме отвлечени. Не
осъзнават, че могат да бъдат наранени.
— Тя е виновна. — Ерик насочва обвинителен пръст в мен.
— Аз…
— Тя е направила нещо.
Главата ми се замайва и имам чувството, че ще припадна. Трябва да обясня.
— Аз… Дъщеря ми. Аз…
— Тя крие нещо, откакто излетяхме.
Откъде да започна? Усещам солен вкус на устните си и осъзнавам, че отново съм се разплакала. Вероятно
въобще не съм спирала. Чувам гласовете на всички, все едно провеждам далечен разговор — има забавяне между
приемането на звука и разбирането му.
— Прекара много време в тоалетната. Прекалено много — обяснява Ерик.
София, казвам си. Направих го заради София.
— Тя получи бележка. От един от пасажерите. — Кармел се изчервява едва и отказва да срещне погледа ми,
докато обяснява на Ческа. Тримата ме обграждат. Иска ми се да се случи сега — самолетът да тръгне да пада,
неизбежното да се случи и всичко да приключи.
Дали разследването ще научи как са проникнали в пилотската кабина? Дали хората ще разберат в каква
невъзможна ситуация бях поставена? Представям си заглавията, снимките, които ще изровят отнякъде, за да
покажат лицето на жената, която е предала всички. Дали Адам ще скрие това от София? Дали ще ѝ каже, че съм го
направила заради нея, за да я опазя жива, за да е в безопасност? Дали тя ще разбере, че съм я обичала толкова
много, че съм била готова да направя всичко, за да я защитя, че съм била готова да умра заради нея?
— Мина! — Ческа ме е хванала за раменете и ме разтърсва силно. — Заповядвам ти да ми споделиш
информацията, с която разполагаш.
Отварям уста, но в същото време уредбата изпуква. Всички застиват.
Дами и господа, самолетът има нов пилот. Аз съм Амазонка. Единствено пълно сътрудничество от ваша страна
ще ви гарантира безопасността.
Напрегнатата тишина е нарушена от изпълнен с ужас писък, който се разнася от задната част на самолета. Той
предизвиква голяма шумотевица, подобно на разкъсването на язовирна стена, докато пасажерите се размърдват на
местата си и на пътеката.
— Кажи им да сядат — казва Ческа и Кармел бърза да изпълни нареждането ѝ, но половината от тях вече са
пред кухнята, разтварят завесите и искат да знаят какво става. Това някаква шега ли е? Отвлечени ли сме? За
терористична атака ли говорим? В края на седемте реда седалки на бизнес класа, застанал на прага на входа на бара,
седи Хасан с кърпа в едната ръка и чаша, която суши, в другата. Зад него, от другата страна на бара, екипажът в
икономична класа се опитва с всички сили да контролира положението. Хората там викат и се блъскат. Истерията се
надига като приливна вълна.
Ерик и Кармел поемат по една пътека. В гласовете им се усеща страх, докато казват на хората молим ви да се
върнете на местата си и няма нужда от паника. Онези, които вече са на седалките си, са стиснали здраво
подлакътниците си. Неколцина са се хванали за главите или се молят.
Намирам сила да проговоря:
— Похитителят е мъжът, който седеше на 7G.
Ческа ме дърпа на една страна и ме блъска в шкафчетата. Сграбчва китките ми, като използва пръстите си
вместо белезници, и ги притиска в металните вратички.
— Откъде знаеш?
Поемам си въздух и изхлипвам:
— Аз го пуснах в пилотската кабина.
— С него ли работиш?
— Не!
— Не ти вярвам.
— Той заплаши дъщеря ми. Знаеше разни неща за нея — в кое училище учи, разполагаше с нейна снимка,
направена тази сутрин — и бе взел нещо от раницата ѝ. Каза ми, че ако не го направя, ще я убият… Какво друго
можех да сторя? — Изричам последните думи по-силно и умолително и пасажерите в кабината щяха да ги чуят, ако
не беше такава врява там.
— Трябваше да кажеш на някого! — На лицето ми избива пот, докато Ческа ми крещи. — Постави животите на
всички ни в опасност!
— Той каза, че ако сътрудничим…
— Вярваш ли му? — Пилотката се засмива грубо. — Не мога да преценя дали си опасна, или просто глупава,
Мина.—
Името на дъщеря ми е София.
— Не ми п…
— Тя е на пет години. Вече е в първи клас. Много е умна и помни всичко. Невероятна е. — Говоря толкова
бързо, че думите ми се сливат. Не виждам Ческа пред очите си, а София с нейните буйни къдрици и големи кафяви
очи. Усещам меката ѝ ръка в моята и приятната ѝ прегръдка. — Тя беше родена от жена, на която не ѝ пукаше дали
ще живее, или умре, и ни бе дадена, защото ни е грижа за нея. — Сълзите давят думите ми, но въпреки това
продължавам. Хватката на пилотката малко се разхлабва. — Заклех се, че ще я пазя на всяка цена.
Ческа пуска ръцете ми, но не се отмества. Китките ми туптят от болка.
— Имаш ли деца?
Пилотката кима след дълго мълчание.
— Три.
— Нямаше ли да направиш същото?
Тя не отговаря. Отстъпва крачка назад и се захваща за работа.
— Трябва да успокоим всички — паниката няма да ни помогне с нищо. Ще минем през кабината и ще
поговорим с всеки един поотделно, става ли?
Кимам.
— Ще им обясним, че ще направим всичко възможно, за да осигурим безопасността им, че пилотската кабина
наистина е похитена, но ще се опитаме да комуникираме с похитителя, за да си върнем управлението на самолета.
Ясно?—
Да.
— Мина? — Ческа вдига брадичка и ме пронизва с поглед. — Искам да си пред очите ми през цялото време.
Седалките са вдигнати в изправено положение, а слушалките висят от мониторите, на които допреди малко са
вървели филми. Одеяла и възглавници са паднали на пода. Пасажерите се събират на малки групички. Паниката е
изписана по лицата им. Финли е седнал в скута на майка си и е заровил глава във врата ѝ.
В предната част на кабината Лия Талбът държи малкия Лаклан и плаче тихичко, а сълзите ѝ мокрят одеялото, с
което го е завила. Приклякам до тях и се опитвам да намеря правилните думи.
— Всичко ще е наред — чувам се да казвам и се ненавиждам заради тази лъжа.
Лия ме поглежда и изкривява уста, докато говори:
— Десет години се опитвам да родя. — Тя люлее бебето в ръцете си.
Пол я прегръща.
— Лия, недей.
— Не можехме… не бяхме способни да… — Тя плаче и преглъща болезнено. — Сестрата на Пол износи
Лаклан. Отидохме да живеем при нея след раждането.
— Лия… — Съпругът ѝ също е напът да се разплаче, но това не е я спира да говори.
— Изгарях от щастие, когато тримата си запазихме билети за този полет. Най-накрая бяхме семейство. Най-
накрая щях да се прибера у дома с дете.
— Всичко ще е наред — казвам ѝ отново и се опитвам да звуча уверено. — Правим всичко възможно, за да си
върнем управлението на самолета.
— Ще умрем, нали? — пита Лия. Тя се срива в Пол, който започва да я гали по гърба и търси утешителни думи,
които няма как да смекчат ужаса от ситуацията, в която са попаднали. Оставям ги и усещам, че нещо се е променило
в мен. Не можем да позволим това да се случи.
Всеки един човек на този самолет има причина да е тук — някой го очаква и ще плаче за него, ако самолетът не
пристигне. Всеки пасажер си има своята история. И живот, който да живее. Направих единственото възможно нещо,
за да спася дъщеря си, но сега трябва да се борим.
Избърсвам си лицето и се опитвам да се отърся от стореното от мен. Важното сега е да намерим начин да се
справим със ситуацията. Важното е да се прибера у дома при София. Всички да се приберат у дома. Мъжът на място
7G не разби самолета веднага след като го пуснах в пилотската кабина, което означава, че планира да ни отведе
някъде другаде, преди да…
Не довършвам мисълта си. Ако смята да ни заведе някъде другаде, то тогава разполагаме с известно време.
Алис Даванти пише нещо. Тя вдига поглед, когато я приближавам, но бързо насочва вниманието си обратно в
бележника си.
— Работите ли? — Струва ми се невероятно, но ситуацията също е такава.
— Пиша писмо — отговаря грубо тя. — До майка ми.
Виждам първото изречение — Много съжалявам, — след което я оставям, за да продължа към следващите
пасажери. Те са изплашени, объркани или разгневени. Някои са и трите. Дерек Треспас, оплешивяващият
журналист, е на пътеката и разговаря с буйното семейство, което вече е толкова пияно, че едва осъзнава случващото
се.
— Прошто отворете вратата и го извлешете от кабината! — казва Дъг. — Сам ше се шправя ш него!
— Не се наранявай, скъпи. — Годеницата му го сграбчва за ръката. По бузите ѝ се е разтекъл грим.
— Доста е изкушаващо — казва Треспас. — Поне ще правим нещо.
— Разбирам притесненията ви, но трябва да се успокоите. Моля ви, върнете се на местата си…
— Да ше ушпокоим? — учудва се Дъг. — Отвлечени шме, за бога!
Само шепа пасажери седят на местата си, сдържат под контрол страха си и надничат към вратата на пилотската
кабина. Какво се случва там? Майк мъртъв ли е? Сещам се за думите на Ческа — Майк има деца — и стомахът ми
се свива.
Една възрастна жена в предната част на самолета става и пляска с ръце, все едно е начална учителка.
— Извинете ме! — Гласът ѝ е писклив, но в него има огромен авторитет, и всички се обръщат към нея. Това е
жената с дългата бяла коса, която натъпка нещата си в джобовете си, вместо да си качи сака в багажното отделение
горе. — Паниката е ненужна и безсмислена.
Отнякъде се разнася недоволство, но повечето пасажери замлъкват. Хората имат нужда да чуят гласа на разума
по време на криза и е по-вероятно да послушат един от своите, отколкото онези, които командват. Тази жена може
да се окаже полезна. Опитвам се да си спомня името ѝ, но в главата ми не изниква нищо.
— Никой няма да бъде наранен, докато сътрудничите.
Започвам да съставям план. Ще има и други пасажери като тази жена — авторитарни, уверени. Те ще ни
помогнат да успокоим всички, докато ние…
Едва сега осъзнавам какво чух току-що.
Вие. Не ние.
— Сега самолетът е под наш контрол. — Жената е над шейсет години. Прилича на учителка, социална
работничка или медицинска сестра, но не и на терористка. Тя вдига ръка, когато един мъж — два реда по-назад —
тръгва към нея. — Разполагаме с оръжия и няма да се поколебаем да ги използваме.
Мъжът бавно сяда на едно празно място.
— Аз съм Мисури — представя се тя. — Не съм сама. — Оглежда се в кабината. Ние, останалите, правим
същото. Погледът ми се спира на всеки един пасажер. На Джейсън Поук, на семейство Талбът, на Финли и майка му.
На лейди Бароу. На нервния тип. На дребната блондинка, която се разплака, когато излетяхме.
— Моите приятели и съюзници се намират сред вас — обяснява Мисури и на устните ѝ се появява лека
усмивка. — Опитате ли нещо, веднага ще разберем.
Пулсът ми се ускорява. Смятах, че похитителят е само един — мъжът с лицето с остри черти, който в момента е
поел управлението на самолета, но се оказа, че са повече. Не знаем колко. Не знаем къде седят.
Не можем да се доверим на никого.
Двайсет и осем
Пасажер 1G
Предпочитам да работя без чужда помощ, това ми е правило. Така рискът (някой да се изпусне или да ме
предаде) е по-малък и се избягват безкрайните дискусии, при които се говори много, но не се действа.
Някои задачи обаче са прекалено големи за сам човек.
През годините се озовах в положение да ръководя група климатични активисти, към която се присъединих след
като получих просветление. Тя разполага с енергията и силата на политическо движение, но без йерархията и
ограничителната конституция и въпреки че сме малко, браним пламенно планетата. Внимателно подбирах новите
членове — не исках несериозни хора, отцепници и вълци единаци. Исках екипни играчи. Последователи, а не
лидери.
Бавно създавах стадото си.
Медиите несправедливо лепват етикети на природозащитниците. Представят ни с расти, с бради, с боси крака
и с мръсни ръце. Казват, че живеем на помощи в гората и прегръщаме дърветата. Подиграват ни се и по този начин
елегантно влияят на обществото, което също си прави шеги с нас. Ако природозащитниците са шега, то тогава
екологията също е такава.
Сред членовете ни има представители на всички прослойки.
Една от първите, които вербувах, беше домакиня. Тогава бях администратор на група във фейсбук, която се
казваше „Домашни хитрини“. Съдържанието ѝ отдавна се пренасочи към призиви за избягване на употребата на
пластмасови изделия. Започнах да качвам и повече снимки на животни, за да видя каква е нагласата към тях. Скоро
смятам да променя името на групата на „Действия за климата“ и да я слея с основната. По този начин ще изградя
общество от повече от сто хиляди души по целия свят.
Гласовете ни не се чуват, когато сме сами, но заедно можем да вдигнем много шум.
Една жена публикува плачещ емотикон под снимката на гладуваща бяла мечка.
„Осем месеца без пластмаса — написа тя. — Честно казано, не ми е лесно, но това ми напомни защо
го правя!“
Появиха се още коментари под нейния.
„Добра работа — продължавай в същия дух!“
„Благодаря ти:) Съпругът ми обаче ненавижда органичното фолио, с което му опаковам сандвичите —
някакви съвети за алтернативи?“
„Обикновено фолио?“
„Естествено! Уф, такава съм идиотка!“
Тя споменаваше често съпруга си, който, очевидно, обичаше нещата да се правят по точно определен начин.
Това не изключваше нея.
„Тази сутрин пробвах твърд шампоан — беше голямо предизвикателство, хаха!!!“
Публикациите ѝ рядко се открояваха — в групата пишеха три хиляди от членовете ѝ и темите бяха най-
различни, — но когато четеш внимателно като мен, започваш да виждаш много по-ясно картината.
„Някой да знае как да махна мазно от вратовръзка? Моля????“
„Има ли проблем да заменя маслото с нискокалоричен спрей?“
На профилната снимка беше красива блондинка с тънка талия. Прегледах снимките ѝ отпреди години и ми се
стори, че се е смалила, засенчена от мъжа до нея, който навсякъде я беше прегърнал собственически.
Писах ѝ.
— Здрасти! Благодаря ти, че допринасяш за „Домашни хитрини“! Просто исках да ти кажа, че наистина
оценявам публикациите и коментарите ти.
Жената веднага ми отговори.
— Супер, благодаря! Групата е много приятна — не знам какво щях да правя без нея!
— Махна ли мазното от вратовръзката?
— Не.
Отговорът ѝ беше последван от тъжен емотикон с една-единствена сълза, течаща по бузата.
— Ах, добре, написах аз. Бездруго има още безброй вратовръзки!
— Кажи го на съпруга ми…
Започнахме да си пишем почти всеки ден. Придобивах добра представа коя е тази жена и какъв беше бракът ѝ,
но дори аз се изумих, когато след неколкодневно отсъствие написа, че е била в болница заради лошо счупване в
лявата си ръка.
— Вината не е негова, написа тя. Много му се насъбра на работа.
Очаквах поредната приятна дискусия, която ѝ действаше като терапия, но вместо това свих ядосано юмруци.
Горката жена. Проклетото копеле.
— Правил ли го е и преди?
Представих си я как се колебае. Започна да пише, да трие, пак да пише, пак да трие.
— Често. Но никога толкова лошо.
Все едно завъртях кранче — тя изля цялата си душа. За всичките му извинения и грешки. Потърсих истината
между редовете и се ужасих от намереното. Той успешно я беше изолирал от приятелите ѝ. Контролираше
финансите им, решаваше какво да правят и къде да ходят. Тя беше хваната в капан.
— Ръководя група климатични активисти — казах ѝ. — Хиляди сме по целия свят, но само шепа организираме
нещата зад кулисите. Трябва да се присъединиш към нас.
— Няма да съм ви от никаква полза. Не мога да налея вода от ботуш дори инструкциите да са написани на
петата му, така казва съпругът ми!
— Ти постоянно намираш решения на въпросите в групата „Домашни хитрини“. Ще си много ценна
придобивка за екипа.
— На съпруга ми това няма да му хареса.
— Не му казвай. Всичко е онлайн — ще ти измисля псевдоним. Групата е чудесна. Другите много ще те харесат.
Тези думи я убедиха. Тя се нуждаеше — повече от всичко друго на света — точно от това, някой да я обича.
— Добре! Много ти благодаря ххх
По-късно ми обясни, че благодарила на звездите, че получила моето съобщение точно когато имала нужда да
поговори с някого и че в това нямало нищо случайно. Не беше така — не ставаше въпрос нито за съдба, нито за
късмет. Ние сме диригенти на собствения си оркестър и сами можем да избираме кой да свири в тях.
Изпитвах чувство за отговорност към Сандра. Само на мен беше споделила за тормоза на съпруга ѝ. Как можех
да не ѝ помогна? Тя беше много несигурна, но под липсата на увереност открих една добра и състрадателна жена,
която я беше грижа за околната среда. Сандра бе ударила дъното. Съмнението я осакатяваше и я караше да е
благодарна за всяка дребна похвала. Тя беше свикнала някой друг да ѝ казва какво да мисли и бе идеална за целите
ми.
Видях възможност.
Пастирът си намери овца.
Двайсет и девет
6 часа до Сидни
Мина
Жената, която се представи като Мисури, е облечена в плетен пуловер от дебела зелена прежда.
Страхът ми започва да се разсейва — тя не е терористът, когото очаквах. Тя е нечия баба. Не казвам, че сме в
безопасност, но ако и другите са като нея…
Очевидно не съм единствената, която мисли по този начин, защото правостоящите пасажери тръгват към нея
като по сигнал. Умът ми препуска. Опитвам се да измисля какво ще правим, след като я повалим на пода. В
шкафчетата ни има пластмасови белезници и независимо колко са на брой похитителите, ние сме повече. Трябва
просто да…
В този момент Мисури вдига зеления си пуловер и всичко се променя.
Пасажерите се отдръпват назад. Отдолу носи жилетка с четири експлозива. Те са черни, а съдържанието им е
толкова меко, че ъглите им са леко изкривени. От всеки от тях се вият по два тънки кабела и се скриват под пуловера
ѝ.
— Сядайте. — Мисури отива в предната част на кабината до входа на кухнята. Другите пасажери бавно се
връщат по местата си. Напрегнатата тишина е нарушена единствено от плача на Лаклан и от разтревожените
разговори на хората в задната част на самолета, останали слепи за развоя на събитията. Чувам гласа на стюардесата
от икономична класа, която уверява някого, че всичко е под контрол. По гърба ми потича пот. Положението въобще
не е под контрол.
На самолета има бомба.
Всички се оплакват, когато се редят на опашките за проверка на летищата. Мърморят, когато ги накарат да си
свалят обувките, и бягат по чорапи към гейта си, защото не са преценили правилно времето си. Приличам ли ви на
терорист? питат те сърдито, когато ги дръпнат на една страна за по-сериозна проверка. Терористите могат да
изглеждат по всякакъв начин. Тази тук носи плетен зелен пуловер.
— Тя блъфира — прошепва Ческа. На пътеката от страната на Мисури сме, няколко реда зад нея. Искам да си
свали отново пуловера, сякаш като не виждам експлозивите, нещо ще се промени и тя няма да ги взриви.
— Може би. Искаш ли да проверим? — Въпросът ми е риторичен. Никоя от нас двете няма намерение да
рискува. Охранителните система на летището са много добри, но не са перфектни. Шишенце перхидрол ще бъде
конфискувано, но такова от шампоан, напълнено с водороден пероксид, може да бъде пренесено. Забранено е да
носите в себе си нож, но е позволено да имате куки за плетене, шивашки ножици, метални пили за нокти.
Съществуват много варианти за направата на оръжия.
Кармел и Ерик са от другата страна на пътническата кабина. Колежката ми не спира да върти пръстена на
пръста си. Дребната жена от място 5J — блондинката, която видях да флиртува на бара — все още е права. Правя
знак на Ерик да я накара да седне. Той се приближава до нея, но тя тръгва към кухнята и застава в огледална на
Мисури поза отсреща ѝ. Поглежда я и ѝ се усмихва, след което кима рязко към нас.
— Замбези — казва ни. Необходимо ми е известно време, за да осъзная, че ни се представя.
Тази жена е нежна като кукла, а ръцете ѝ са сплетени отпред като булка без букет. Оглеждам я внимателно за
някакви следи от експлозиви по тялото ѝ. Облечена е в еластична рокля, която не може да скрие стегнатия ѝ корем и
слабото ѝ тяло. Обута е в черен клин.
Замбези. Мисури. Двете въобще не си приличат. Не приличат и на терористки.
Мисури тръгва назад към кухнята, без да откъсва поглед от кабината. Кабелите от жилетката сигурно минават
през ръкавите ѝ, защото държи някаква черна пластмаса в лявата си ръка. Заговаря по уредбата.
— Нося достатъчно експлозиви, за да сложа край на живота на всеки един тук.
Разнасят се тихи хлипания, които сякаш се носят от самите кости на самолета.
— Всички се страхувате да не умрете, но въпреки това пилеете водата, от която посевите отчаяно се нуждаят.
Океаните се затоплят и това унищожава рибата. Карате коли, когато можете да вървите, ядете месо, когато можете да
отглеждате зеленчуци, сечете дърветата, за да строите къщи за излязлата от контрол популация. Убивате планетата и
планетата е изплашена също като вас сега.
Това ли е? Заради това ли отвлякоха самолета? Затова ли заплашиха семейството ми? Планетата е изплашена?
Залива ме гняв и едва съумявам да го потисна. Представях си религиозни откачалки, фанатици. Ала не и това. Така
изглежда лудостта. Тя е белокоса жена в зелен пуловер с бръчки около очите и старчески петна по ръцете. Спомням
си новинарските репортажи за протестите на природозащитниците и как бързо сменях канала, без да им обръщам
абсолютно никакво внимание. Може би е малко побъркана, едва ли наистина е луда. И опасна.
— Желанието и нуждата са две много различни неща — казва Мисури. Очите ѝ приличат на черни мъниста, а
лицето ѝ е оживено. — Никой от вас не е имал нужда да се качи на този самолет. В страната ви, както и в страните,
до които е възможно да стигнете с влак или кораб, има достатъчно красиви места за посещаване. Можете да
работите с компании по целия свят чрез имейли, телефони и видеоразговори — няма нужда да унищожавате
планетата. Това е егоистично, струва скъпо и трябва да спре.
Мисля си за Лия и Пол Талбът, които водят бебето Лаклан у дома, и за жената, която се надява да стигне
навреме в Сидни, за да се сбогува с умиращата си приятелка. Мисля си за Пат Бароу, която бяга от мъката си. Мисля
си за двайсетимата членове на екипажа, които имат да плащат ипотеки и да хранят деца. Нуждата е относително
понятие.
— Тогава ти защо си на този самолет?
В кабината се надигат изплашени стонове, когато всички се обръщат към човека, задал въпроса.
— Дъг, недей! — Джини сграбчва ръката на годеника си, който жестикулира като пияница в комедиен клуб в
събота вечер.
— Създателят на електрическата крушка е работил на светлината на свещи — обяснява Мисури, която изглежда
по-скоро развеселена, отколкото ядосана от неудобния въпрос. — Създателят на автомобила е пътувал с кон и
каруца. Онези от нас, които работят за по-добро бъдеще, трябва да използват инструментите на разположение, за да
откриват нови.
— Защо още не сме се разбили? Отговорете ми. — Гласът е истеричен и идва от другата страна на кабината, а
всяка следваща дума е по-писклива от предишната. — По-добре да се приключва по-бързо, ако ще умираме. Вече не
издържам… не издържам!
— Някой да ѝ затвори устата — нарежда Дерек Треспас. — Чухте я — ако сътрудничим, няма да ни наранят.
— Тя има бомба!
Думата подсилва страха на пасажерите. Поглеждам нежната Замбези и забелязвам усмивката ѝ. Тя се
наслаждава на всичко това.
Мисури вдига ръка и всички замлъкваме.
— Подготвихме изявление, което ще бъде публикувано в социалните мрежи през следващите няколко минути.
Едно от нещата, които искаме, е правителството да си постави за цел нулеви въглеродни емисии за 2030 година и да
наложи глоби на авиокомпаниите, които не демонстрират желание да използват енергия от възобновяеми
източници.
Пасажерът на място 2D — мъжът с дългите крака, който ми каза да се развеселя — се е навел напред и е
отпуснал ръце на коленете си. Вместо да е изплашен като другите, той кима в съгласие с речта на Мисури. Сбутвам
Ческа и ѝ кимам към него.
Амазонка, Мисури, Замбези, а сега и мъжът на място 2D. Станаха четирима. Колко са общо? Дали няма някой в
икономична класа? Неочаквано ме спохожда една мисъл: Дали имат представители сред екипажа?
— Вземаме само няколкостотин души за заложници — обяснява Мисури. — Нашите политици държат
бъдещето на целия свят в ръцете си.
Ерик не е на същото място от другата страна на кабината. Допреди малко стоеше до Кармел, но сега е няколко
реда по-близо до кухнята. Замбези слуша увлечено речта на Мисури, а Ерик от своя страна не сваля поглед от нея.
Той се премества отново, но го прави почти незабележимо. Затаявам дъх. Какво прави?
— Ще останем във въздуха, докато правителството не се съгласи с нашите искания или… — Мисури млъква за
миг —… или, докато не ни свърши горивото.
Настъпва моментна тишина, през която си представяме до какво ще доведе тази ужасна заплаха. Преди някой
да успее да каже каквото и да било, Мисури продължава:
— Не изпитвам никакво съмнение, че ще постигнем целта си. Умишленото осъждане на смърт на стотици от
жителите им, ще е един вид автогол, не мислите ли? — Тя едва ли очаква отговор. — Междувременно от вас
изискваме единствено да ни сътрудничите.
Ерик се помръдва отново. Бавно, бавно. Той номер пет ли е? Сещам се как дръпна завесите около леглото си по
време на почивката ни и отказа да клюкарства и да играе на игри с нас. Каза ни, че искал да спи, но дали нямаше
нещо за криене?
— А ако не го направим? — провиква се Дерек Треспас.
Мисури вдига ръка, за да може ръкавът на пуловера ѝ да се изхлузи до лакътя ѝ. Кабелите отговарят вместо нея.
Съпругата на Джейми Крофърд се разплаква — направо започва да вие — и това кара всички да погледнат нервно
първо нея, а после отново Мисури, защото този изблик на емоции може да накара похитителката да действа. Някой
хуква към кухнята. Ерик. Той сграбчва Замбези и извива ръката ѝ зад гърба. В кабината заехтяват писъци. Кармел
също хуква и се провиква:
— Ерик, недей… ще ни убиеш всички!
Пасажерите стават от местата си, викат, крещят и тръгват в различни посоки. Мисури прекосява кухнята и се
появява зад Замбези, която се бори с Ерик. Кармел го дърпа за ръкава, изпаднала е в пълна истерия, а на всичкото
отгоре бебето Лаклан се къса да реве. Избирам най-краткия път през пътническата кабина, който е направо през
седалките. Нямам представа какво ще правя, когато стигна до тях, не знам кой къде е и накъде ще тръгне, но ми е
ясно, че някой ще пострада…
Никога не съм виждала толкова много кръв.
Тя блика в широка арка над местата и оставя алена следа на стената. Някой пищи, без да спре дори за да си
поеме въздух. Мъжът с поддържаната брада, чиито очила са изпръскани с кръв, казва:
— Помогнете ми да я сложа да легне на пода!
Сивият му суитшърт е целият в кръв, а ръцете му притискат рана, която няма да се затвори, независимо от
усилията му. Писъци. Надигат се толкова много писъци.
Кармел. Двайсет и две годишна. Жена, която мечтаеше за красиви тапети, тъмнорозови дивани и далечни
хотели, и чийто приятел работи в Ситито. Намираме се на повече от десет хиляди метра от земята, а кръвта ѝ шурти
през пръстите на някакъв непознат. Надълбоко във врата ѝ е забит тирбушон.
Трийсет
Пасажер 1G
Трябва да разбереш, че не исках никой да пострада, ала знаеш поговорката, че няма как да направиш омлет, без
да счупиш яйцата. Понякога насилието е единственият език, който хората разбират.
Тирбушонът — това импровизирано оръжие с възможности, каквито заплахата от бомба не притежаваше —
беше моята застраховка. Прибрах го в джоба си, когато по-рано отидох да се възхитя на бара. Нямах намерение да го
използвам, но се зарадвах, че е в мен, в момента в който екипажът се опита да осуети плана ми. Металът проби
гърлото ѝ със звук, който ми се стори изключително приятен. За първи път отнех живот. И изцапах ръцете си с кръв.
Съжалявам за смъртта на стюардесата, както и за всяка друга смърт, но вината е на екипажа. Представяш ли си
какво сериозно послание ще отправят служителите на авиокомпаниите, ако откажат да летят? Ако настояват за по-
ниски емисии, за възобновяема енергия?
За съжаление обаче, пуйките не гласуват за Деня на благодарността, нали?
Младата жена беше жертва също като мъжа на място 1J, който умря, за да може Мина да разбере сериозността
на исканията ни. Той отвори портфейла си на бара, горд от семейството си, и тогава забелязах картата му на редовен
клиент на авиокомпанията. Не беше виновен колкото екипажа, но не бе и невинен. Сам беше избрал да произведе
5.8 тона въглероден диоксид, за да прелети от Лондон до Сидни. Сам беше избрал да унищожи петнайсет метра от
някоя ледена шапка. Човек жъне каквото посее.
Стрих рохипнол в напитката му, след което му дадох свръхдоза инсулин, която предизвика сериозни конвулсии
и бърза кома, последвана от смърт. Инсулинът не бива да се съхранява в хранилището на самолет, тъй като изисква
постоянна температура. Независимо дали пътуваш за една нощ, или за шест месеца, можеш да носиш голямо
количество от него в ръчния си багаж, като за целта ти е необходима единствено лекарска рецепта за пред охраната.
Невероятно е, че ме накараха да си сваля обувките с токове, за да ги проверят за експлозиви, но ме пуснаха да мина
само след бърз поглед към запас от инсулин за два месеца и двайсет таблетки рохипнол в опаковка, на която пишеше
„Парацетамол“.
Оръжията ми бяха простички, но много по-лесни за пренасяне от забранени отрови, а и много по-ефективни.
Не отричам, че предписаният на Адам Холбрук рохипнол можеше да подейства по-рано, но Волга не взе под
внимание размерите и силата му. Няма значение — в крайна сметка изпадна в безсъзнание.
Ах, Волга… Всичко това се случи благодарение на нея. Не че тя го осъзнава.
Вече бяхме започнали да набелязваме авиоиндустрията и постигнахме значителен успех, когато принудихме
най-голямото летище във Великобритания да прекъсне работа само с помощта на два дрона. Всичко беше отразено в
пресата — най-накрая хората ни обърнаха внимание — и тогава осъзнах, че можем да постигнем нещо много по-
голямо, което да накара властимащите да предприемат някакви действия.
На следващото лято, докато четях новините в интернет, Волга насочи вниманието ми към перфектната цел.
Буквално.
Тя вече беше с нас от известно време. Участваше в протестите ни — очевидно си падаше по неприятностите —
и по пътя си създаде криминално досие. Беше от онези млади хора, които се смятаха за неуязвими, със страст към
наркотиците, които ми позволяваха да я държа на каишка.
„Чух за една жена, която е осиновила костенурка през Световния фонд за природата, написа ми Волга, но
интересното при нея е, че е шибана стюардеса!“
Разговорът ни се съсредоточи върху онези активисти от средната класа, които обичаха да си седят на столовете
и да оглушават с приказките си колко по-добри са „ретро“ стъклените бутилки за мляко, но не се замисляха, че
някои хора прелитат половината свят, за да прекарат уикенда на някой басейн.
„Лицемери!“, заключи Ганг и беше напълно прав.
„Ще е на директния полет до Сидни през декември. Можеш ли да си представиш каква следа ще оставим след
себе си?“
Представях си нещо много повече от следа…
Проверих маршрута в Гугъл. Навсякъде се говореше за това, таблоидите вече спекулираха кои знаменитости ще
пътуват до Сидни, за да свържат имената си с такъв исторически полет.
Билетите тъкмо бяха пуснати в продажба.
Написах лично съобщение на Волга, за да изцедя до капка информацията, с която разполагаше, и ѝ обещах
достатъчно опиати, които да не свалят усмивката от лицето ѝ чак до Коледа. Тя не познаваше тази жена лично, а
само украинската им детегледачка. Дали това момиче, зачудих се аз, щеше да я представи? Ако Волга успееше да
проникне в къщата, щеше да научи повече от семейството. Знаех, че е на двайсет и няколко години, и предположих,
че няма да има нищо против да се представя за по-млада. Вече осъзнавах, че обществото не смята младите хора за
особено интелигентни, и следователно не беше толкова подозрително към тях, а подобна очевидна невинност
можеше да влезе в употреба.
Останалото го знаеш. Бека Томпсън, на седемнайсет години. Ученичка в средно училище, която обича
изкуството, историята и френския език. Детегледачка. Активистка под прикритие. Знаех, че ще си изиграе добре
ролята, въпреки възрастта си. Все пак разполагаше с изненадата на своя страна.
Тревожех се обаче, че може малко да прекали.
Трийсет и едно
1:00 часът
Адам
Първия път, в който летяхме заедно с Мина, тъкмо бяхме заживели заедно. Отидохме с кола до летището и си
казахме „чао“, преди да се чекирам, като не знаех дали ще се видим след два часа, или след три дни.
— Стискай палци. — Мина ме целуна, след което се обърна към служителката на гишето за регистрация и
събра длани в шеговита молитва. — Обърни му специално внимание, чу ли? Този го харесвам. — Тя ѝ намигна
игриво, преди смарагдовозеленото ѝ палто да се развее и да тръгне към охраната с куфара си на колелца. Косата ѝ,
която само допреди няколко часа беше разпиляна по възглавницата ми, бе опитомена в стегната конска опашка с
помощта на половин флакон лак за коса.
На гейта си играех с паспорта си, докато хората се редяха на опашка и продължаваха през един тунел. Загледах
се през прозореца към самолета на „Уърлд Еърлайнс“, който чакаше на пистата, и си представих как Мина
приветства пасажерите и проверява бордовите им карти.
— Последно повикване за пасажер Уилямс.
Зачаках някой да побегне насам. Огледах онези, които все още седяха на столовете, и потърсих шокираното
лице на изгубен в друг свят човек. Много съжалявам, но се бях отнесъл… Няма проблем, сър, побързайте да се
качите. Опитах се да привлека вниманието на служителката на гишето, да ѝ напомня, че съм там, но тя беше
потънала в разговор. Самолетът щеше да излети след десет минути.
Смятах да се обадя на момчетата, ако не успеех да се кача. Щях да проверя кой е свободен за по бира. Нямах
намерение да скучая в апартамента. Можеше да стане дори по-забавно от уикенд в Рим.
— Последно повикване за пасажер Уилямс. Самолетът е готов за излитане. Последно повикване за пасажер
Уилямс
Да е по-забавно? Кого заблуждавах? Преди година няколко бири и кебап с момчетата беше представата ми за
чудесна нощ навън, но сега бях влюбен до ушите. Да оставим Рим настрана… бих седял и гледал в една точка цяла
седмица в замяна на една нощ с Мина в морския курорт Скегнес.
— Адам Холбрук? — Жената вече не говореше любезно, а бе извикала от гишето си. Станах толкова бързо, че се
спънах в ръчния си багаж и изтървах телефона си и списанието, което си взех за пътуването. Служителката се
засмя. — Щях да кажа, че днес е щастливият ви ден, но вече не съм толкова сигурна.
— Ще летя ли?
— Ще летите.
Качих се на самолета, съпроводен от двеста недоволни погледа на пасажерите, които ме помислиха за
закъснелия Уилямс, и се ухилих на Мина, която проведе инструктажа — веднъж го направи гола за мен, застанала
до леглото ми с чаша шампанско в ръка. Аварийните секс входове са разположени тук, тук и тук…
Това беше най-хубавият уикенд. От онези, които минават толкова бързо, но в същото време имаш чувството, че
продължават завинаги; при тях не спираш да се смееш и да говориш. Цялата ни връзка беше такава.
Къде отиде всичко това?
Ти го развали. Може никога вече да не я видиш.
Иска ми се да знам какво се случва с Мина точно сега. Проклинам радиото за мълчанието му по темата. Защо
всички не говорят за случилото се? Как е възможно „Райз Еф Ем“ все още да пуска коледни песни и реклами на
„Маркс енд Спенсър“, след като стотици хора са…
Не! Не са мъртви. Мина не е мъртва.
Опитвам се да си я представя, да заменя ужаса с някаква надежда, но в главата ми се разиграват единствено
сцени от страшни филми. Оръжия. Бомби. Експлодиращи самолети, падащи самолети, врязващи се в сгради
самолети…
Стискам по-силно очите си, но сцените продължават да прииждат, а с тях и мисълта, че всичко това е по моя
вина. Ако не бях задлъжнял и излъгал Мина, тя все още щеше да ме обича. Ако ме обичаше, нямаше да е на този
самолет.
* * *
Не съм си навирал носа, където не ми е работа. С Мина се срещнахме в парка, за да прибере София у дома и аз
я убедих да дойде с нас за сладолед. Тя седеше накрая на стола си през цялото време, хвърляше погледи на
часовника си и питаше София дали е приключила. Стратегията беше същата както винаги — аз нарочно бавех, а
Мина бързаше да се прибира. Само да можехме да прекараме деня заедно… Ала тя дори не искаше да чуе.
— Трябва ми пространство — повтаряше постоянно.
— Какво ще кажеш да направим нещо заедно следващия месец? — попитах я аз последния път, в който я
видях. — Когато София е на училище през целия ден. Можем да отидем в ботаническата градина. Обичаш да ходиш
там. — Стори ми се, че забелязах съжаление в очите ѝ, когато ми отказа, но вероятно просто ми се искаше да е така.
Продължих да я притискам.
— Какво ще кажеш за Коледа? Знам, че остават месеци до нея, но скоро ще правят графиците за отпуските. Ще
си пусна една седмица преди нея и можем да отидем на пазар. Ще купим нещо хубаво на София. — Смятах, че това
ще наклони везните в моя полза, но Мина само отговори ще си помисля и това беше всичко.
Тя стана да плати сметката в сладкарницата, в секундата в която София остави лъжицата си. Телефонът ѝ
извибрира на масата и инстинктът ме накара да го проверя — това беше същата автоматична реакция, при която
вземах собствения си телефон, когато звъннеше. Погледнах дисплея. Съобщението беше от мъж на име Райън.
Уредих нещата с ръководството, за да се сменим. Ти ще летиш с полета до Сидни. Продължавам да смятам, че аз
спечелих повече от тази сделка.
Не разбрах за какво става въпрос и помислих, че не е нещо важно. Когато си тръгвахме обаче, Мина каза:
— О, относно коледния пазар. Не си пускай отпуска. Зачислена съм за полета за Сидни. Ще ме няма цялата
седмица.
Изведнъж съобщението на Райън придоби смисъл.
Двете си тръгнаха, а аз се почувствах премазан. Явно толкова много ме мразеше, че предпочиташе да е на
повече от петнайсет хиляди километра от мен… Знаех, че вината е моя, но все пак…
Сега се замислям за Мина, оставена на милостта на похитителите, и проследявам вината наобратно.
Помествам се на студения камък в опит да възвърна чувствителността в краката си, без да събудя София, която се е
унесла в скута ми. Отпуснала се е на гърдите ми, но главата ѝ се е плъзнала на една страна и след като не мога да
използвам ръцете си, се наложи да извия рамо напред, за да ѝ попреча да падне. В началото ми беше малко странно,
после стана неудобно, а сега е почти непоносимо, но сънят е най-доброто място за София в този момент, докато
мисля какво да правя и преценявам доколко всичко това е по моя вина. Сигурен съм, че ако не бях толкова разсеян
— ако не бях толкова пребит, — нямаше да изгубя борбата срещу някого като Бека.
Трябваше да кажа истината на Мина от самото начало, само дето въобще не смятах да я лъжа. Купуването на
талони за търкане може да е хазарт, технически погледнато, но никой не го нарича така, докато не стане проблем, а
тогава още не знаех, че е такъв. След това вече бях прекалено притеснен и засрамен и отчаяно исках да платя дълга,
преди Мина да забележи.
По стената се стича вода и капе по гърба ми. Потръпвам неволно. София се помръдва и това ме кара да застина,
но е твърде късно. Тя вече е будна.
— Мамо! — Казва дъщеря ми и след малко го повтаря с по-силен глас: — Мамо!
— Тихо, тате е тук.
— Мамо!
Залюлявам я нежно и рамото ми изпищява от болка. София се разплаква.
— Не ми харесва тук, искам при мама. Мамо!
— Да ти разкажа ли приказка?
— Не, искам мама! — Тялото ѝ е напрегнато и започва да ме рита в пищялите.
— В голямата зелена зала имало телефон.
— Мамо. — Този път думата е изречена по-тихо.
— И червен балон. И картина на… — интонацията ми е въпросителна.
— Прескачаща луната крава — прошепва в отговор София и спира да рита.
— Имало още…
— Три малки мечки, седнали на столчета.
Много мразех „Лека нощ, Луна“. Веднъж я взех и я пъхнах под килима в стаята на София. Казах си, че ще е
хубаво да чуе някоя друга приказка преди лягане, да прекъсне това нелепо уповаване в рутината и повторението.
Смятах, че бездруго историята не е толкова добра и че има много по-интересни. Купих няколко от „Уотърстоунс“ и
се опитах да смекча вината си с „Грузулак“ и „Полет с метла“. Също така поръчах екземпляр от „Малкият принц“ и
споделих с Мина, че вероятно ще е добре за София да слуша приказки на френски.
— Майка ти говореше ли ти на арабски, докато растеше?
Мина се ухили.
— Само когато беше ядосана.
— Можем да намерим алжирски народни приказки за София.
— На нея ѝ харесва „Лека нощ, Луна“.
— Всяка вечер ѝ я четем!
Не само повторението ме вбесяваше, но също и фактът, че София искаше само Мина да ѝ я чете. Когато
съпругата ми започваше „Лека нощ, Луна“, дъщеря ни повтаряше с нея. Сочеше картинките и слагаше пръст на
устните си, когато старицата прошепнеше шшт. Аз винаги бях резервата на губещия отбор.
— Нощни звезди, нощен пейзаж, нощни звуци се носят отвсякъде — завършвах аз и София сядаше в леглото.
— Кога ще се върне мама?
— Тя не иска да те нарани — обясняваше ми Мина, но не можеше да заличи болката.
— Нощни звуци се носят отвсякъде — казвам сега.
София намества главата си под брадичката ми.
— Благодаря ти, тате.
— Няма проблем, тиквичке.
— Много ми е студено.
Тялото ѝ е топло върху гърдите ми, но докосвам с устни челото ѝ, което е ледено. Размърдвам се и я поклащам
от страна на страна.
— Хайде, стани. Време е за упражнения.
София става и едва не проплаквам от болка и облекчение, когато раменете ми се отпускат и когато вдигам
крака към тялото си.
— Помниш ли как се правят звездни скокове? — Дъщеря ми кима. — Направи двайсет. Давай, давай, давай! —
Тя започва да скача и да протяга ръце. Размърдвам се, доколкото мога, и ме полазват иглички, докато възстановявам
кръвообращението си. София приключва с упражнението, останала е без дъх и е засмяна. — Сега бягай на място.
Давай!
Карам я да тренира, въпреки че натоварването ще я накара да огладнее, но по-добре това, отколкото да
измръзне. Дъщеря ми е недоволна, когато ѝ казвам, че е направила достатъчно упражнения, но ако се изпоти, ще
стане още по-лошо.
— Може ли да играем на отгатни какво съм си намислил?
Оглеждам мазето. Очите ми вече са напълно привикнали с мрака. Каменен под. Стълби. Заключена врата.
Няма как да се измъкнем оттук, така че какво значение има какъв предмет съм си намислил…
— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш ти да си моите очи и да отидем да разследваме?
— Навън ли? — пита изпълнена с надежда София.
— Засега само тук.
Тя въздиша и се съгласява неохотно.
— Доообре.
— Започни от ъгъла. Онзи там. — София се подчинява и отива в далечния край на мазето. — Сега прокарай
ръце по стените. Кажи ми всичко, което откриеш.
— Страхувам се от мишки.
— Мишки. Тук няма мишки, миличка. Тате си измисли онази глупава история. Какво усещаш?
— Тухли.
— Провери също и пода. Там има ли нещо? — Разхлабена тухла, забравен инструмент, каквото и да е.
В полицейската академия ни учеха как да претърсваме къща за наркотици или оръжия. Двама полицаи започват
от двата края на едно помещение, след което се сменят и проверяват частта на партньора си. Делят мястото на
квадрати и се уверяват, че всеки един е добре проверен, преди да преминат на следващия.
— Престори се, че си полицайка и търсиш улики — казвам аз на дъщеря ми.
— Ще стана пилотка.
— Просто се престори.
Тя намира пирон и кутийка диетична кола, оставена тук, по времето когато още не знаехме, че на етикетите на
всеки оставен буркан и консерва се образува мухъл.
— Можем да я изпием. — Изведнъж много ми се допива — гърлото ми дращи, а устните ми са много сухи. —
Ще успееш ли да я отвориш.
Отнема ѝ цяла вечност, тъй като пръстите ѝ са малки и нямат силата да повдигнат металната скоба. Най-накрая
успява. Течността изригва навън, стисната между краката ми, и намокря чорапите ми. София отпива първа —
развълнувана, че опитва напитка, която принципно ѝ забраняваме да пие, — след което накланя кутийката към
устата ми прекалено бързо и по врата ми потича лепкава кола. Приключваме и дъщеря ми се оригва звучно. Опитва
се да каже извинявай, но отново се оригва и слага ръце върху устата си. Ококорва очи в очакване на забележка и се
изненадва, когато вместо това и аз се оригвам.
— Тате!
Осъзнавам, че постоянно ѝ правя забележки. Казвам ѝ да мълчи, да е добра, да се храни прилично и да не
отговаря. За сметка на това пък рядко я хваля. Тогава защо се изненадвам, че предпочита Мина?
Оригвам се отново.
— София!
— Ти беше! — Дъщеря ми скача върху краката ми, започва да мачка бузите ми с ръце и се смее на лицето, което
се получава, когато ѝ се усмихвам.
— Иска ми се да те прегърна.
София дърпа ръцете ми.
— Опасявам се, че са завързани. Мисля, че ако не направиш ключ с магия… — Разклащам белезниците в
металната тръба.
Дъщеря ми казва о! за да ми покаже, че има идея. Става от скута ми и взема пирона.
— Хубава идея, тиквичке, но тези неща сработват само по филмите. — София се намръщва и това ме кара да се
завъртя на една страна и да ѝ покажа ключалката на белезниците. — Давай тогава, пробвай се, дай всичко от себе
си. — Навеждам се напред, за да ѝ осигуря пространство за работа, и се замислям дали странната ми и красива
дъщеря ще ме изненада със скрит талант за отключване на ключалки.
Вероятно сме в мазето от часове. Още колко ще останем?
Отново извиквам на Бека, но никой не отговаря. Не знам какви са плановете ѝ за нас и това ме изпълва с ужас,
който може да се сравнява единствено с притеснението ми за Мина. Полет 79 трябваше да кацне в Сидни след
няколко часа, а от радиото научихме, че самолетът не се е отклонил от курса си и не се е разбил.
Все още.
Трийсет и две
Пасажер 1G
Да управляваш самолет, не е лесно.
Нуждаехме се от пилот — нямаше съмнение в това, — но да убедим някой такъв в нашите възгледи, щеше да е
истинско изпитание и щяхме да подложим на риск плана си още преди да е завършен. Опитах се да намеря
дискредитиран пилот, ала не е толкова лесно, колкото да откриеш някой опозорен лекар, чиито данни са
леснодостъпни в интернет.
В един момент от издирването — предимно в онлайн форуми — научих, че много пилоти си падат по
компютърните симулации. Струваше ми се невероятно, че след седмица в пилотска кабина някой би искал да си
прекарва дните пред някоя игра с лоша графика, но хора всякакви. Очевидно съвременните симулатори бяха много
реални и се доближаваха до преживяването да пилотираш истински самолет.
Осъзнах, че не подхождам правилно към задачата. Защо да търся пилот, който да се присъедини към нашата
група, когато можех да накарам някой от нашата група да стане пилот?
Имах две възможности. Яндзъ беше нашият компютърен специалист. Той създаде форума ни в тъмната мрежа и
се увери, че ще се самоунищожи, когато самолетът отлети; той създаде безбройните ни страници във фейсбук, които
използвах, за да вербувам последователи по толкова ловък начин, че те дори не се усещаха.
За разлика от повечето в моята група, не аз намерих Яндзъ, а той намери нас. Комуникирахме посредством
онлайн форум, заключен от поредица сложни — според нас — пароли. Един ден си включих компютъра и на
кутийките за вписване се хилеше череп. Докато търсех начин да вляза, всичко се разпадна пред очите ми —
цветовете се стекоха в долната част на монитора. Електронната ми поща иззвъня и разбрах каква е същността на
този умен номер — трябваше да платя хиляда лири, за да си получа уебсайта обратно, или хакерът щеше да изпрати
съдържанието му на полицията.
Дързостта му ме разсмя. Подвизите ни по онова време едва можеха да се определят като незаконни —
разобличаването ни щеше да ни причини неудобство, но нямаше да е пагубно. Хиляда лири бяха изненадващо малка
сума за предполагаем изнудвач и това ме накара да отговоря на имейла с алтернативна оферта. Тъй като
възнамерявахме да предприемем по-сериозни действия, щяхме да се нуждаем от по-сигурен онлайн начин за
комуникация. Това беше правилният човек, който да го създаде.
Яндзъ беше странен индивид. Той бе наследил голяма сума пари от баба си и това го бе направило още по-
безразличен и по-равнодушен. Въобще не се интересуваше, както научих по-късно, от каузата на нашата група, а от
предизвикателството да я крие. Всичко това го правеше ценен актив, но също така и рисков фактор, на когото не
можех да поверя оръжие, камо ли управлението на самолет.
Амазонка също беше непредвидим, но поне успях да го опитомя, за разлика от Яндзъ. Както при по-голямата
част от другите, също го намерих в интернет и от самото начало прецених, че групата може да се възползва от
качествата му. Той беше труден човек с маниакални пристъпи, които го правеха доста нестабилен. За него важеше в
пълна сила определението „вълк единак“, което ми се стори, че може да се окаже полезно в даден момент.
Разковничето при привличането на хора е да задоволиш желанията им. В общи линии това е възнаграждението
— ако искат 28 000 лири на година, ти им даваш толкова, — но един проницателен работодател би направил нещо
повече. Умелите ловци на глави проверяват акаунтите на целите си в социалните мрежи, за да разберат какви са
слабите им места, преди да тръгнат на лов. „Предлагаме чудесна детска градина и фитнес в компанията ни,
медицински пакет… Всеки петък излизаме да пийнем по нещо, работим от вкъщи, облеклото може да е
неофициално…“
Слабото място на Амазонка беше много интересно.
„Просто искам да играя!“, гласеше единственото изречение в раздела „Биография“ в профила му. Останалото
научих от постовете му. Той публикуваше нещо, след което го изтриваше, защото другите не му обръщаха внимание.
Да — помислих си аз, — искаш да бъдеш оценен. Искаш да бъдеш харесван. Искаш да покажеш на родителите си, че
не си пропилял живота си. Прочетох и другите му постове — споделени крайнодесни „патриотични“ снимки и
много, много петиции за различни каузи — и разбрах, че това е човек, чиито гняв и недоволство можеха да се
насочат в желаната от мен посока.
Изпратих му линк на моя профил в „Гранд Тефт Ауто“. Предположих, че няма да задава въпроси, и познах;
добави ме в приятели същия следобед. Докато играехме, му хвърлях разни идеи, все едно бяха семена за сеене.
— Шибаните леви не позволяват на хората да носят макове[10], можеш ли да повярваш?
— Попадна ли на онази мадама във вестника? Цяла вечер са я черпили с напитки, а после се оплакала, че била
изнасилена?!
— Международен ден на жената? Кога е международният ден на мъжа тогава?!
Той се хвана за всяка тема и по този начин потвърди подозренията ми, че вече не са му останали собствени
възгледи, че годините в играене на компютърни игри са притъпили разума му до такава степен, че сега имаше нужда
някой да му ги влива като пациент на системи. Бавно започнах да подбирам темите, докато не стигнахме момента, в
който говорехме само за околната среда, докато той, а не аз, ги подхващаше.
След като се уверих, че вече е един от нас, реших да стрелям.
— Един мой приятел търси да наеме геймъри — някаква софтуерна компания се нуждае от тестване на
системите си. Заинтересован ли си?
Разбира се, че беше.
„Наех“ го за една година и му възложих да хакне нивата на един шутър, след което му изпратих абсолютно
същата игра, като му казах, че защитата ѝ е била подобрена.
— Невероятен си! — похвалих го аз, когато отново победи системата. — Не знам какво щях да правя без теб.
Това ми струваше пари, естествено, но приходите бяха добри. Снимката на гладуващата бяла мечка —
превърнала се в хит в страниците на групата ни „Домашни хитрини“ — доведе до постоянен поток от дарения.
Хората, които даряват пари „за околната среда“, не питат как се харчат.
Беше истинско изпитание да накарам Амазонка да се прехвърли от шутъри на симулации (Не е забавно, ако не
можеш да убиваш хора!), но дотогава вече беше настроен да приема всякаква работа, каквато му дадях. Изпращах го
къде ли не в страната, за да изпробва истински симулатори на полети, докато не се почувства също толкова удобно в
пилотската кабина, колкото на геймърския стол, след което го записах на поредица от уроци по летене с малки
летателни апарати, но никога на едно и също летище два пъти.
— Инструкторът каза, че ми се удава! — написа ми той след първия си урок.
Мисля си колко далеч стигна за толкова кратко време. Досега не се бяхме срещали с Амазонка лично, но си го
представях изпънат като струна и с високо вдигната глава. Същото се случи със Замбези, която въобще не беше
потиснатата съпруга, която спасих от ужасния ѝ съпруг. Работата ни — важната ни работа, която щеше да промени
света — трансформираше животите ни според целите ни.
Необходими са около шейсет летателни часа, за да получиш свидетелство за пилот. Амазонка имаше хиляди
игрални часове само тази година. Когато се качи на полет 79, вече разполагаше със свидетелство за пилот и десетки
часове в симулатори на „Боинг 777“. Повече от достатъчно за целите ми.
Все пак колко е нужно, за да паднеш от небето?
Трийсет и три
5 часа до Сидни
Мина
Писъците са отстъпили място на изпълнена със страх и изумление тишина. Дерек Треспас накара всички
пасажери да се отдръпнат от Кармел, като се провикна от лявата страна на кабината: „Покажете малко уважение!“,
когато никой не реагира. Ерик, Ческа и мъжът със сивия суитшърт са на пода на пътеката с мен, а Кармел лежи
между нас.
— Намалява — казва Ерик. Кръвта, в която сме покрити всички, вече не блика толкова силно. Мъжът с очилата
все още притиска раната на врата на Кармел. Кръвта се пени около пръстите му. Тирбушонът е взет от бара — той
представлява обикновена метална спирала с дървена дръжка. Струва ми се варварско да го оставим да стърчи от
колежката ми, но ако го извадим, кръвозагубата ще е още по-сериозна.
В крайна сметка няма значение дали ще го оставим, или не.
— Не намалява — отбелязва мрачно Ческа. — Спира.
Наблюдаваме как животът на Кармел се оттича от тялото ѝ, а конвулсиите ѝ се разреждат с отказването на
органите ѝ и загубата на съзнание. Очите ѝ побеляват; кожата около тях е лепкава и посиняла. Спасителят ѝ маха
ръце от гърлото ѝ и се отпуска назад на пети. Той сваля очилата си и размазва потта и кръвта по челото си. Лицето
му е изпълнено с ужас.
Докосвам го по ръката и той потреперва, все още впримчен в кошмара, който току-що преживяхме.
— Направихте всичко по силите си.
— Вероятно можех да държа раната по-силно или…
— Направихте всичко по силите си. — Гласът ми ме предава на последната дума.
— Глупаво момиче. — Мисури е изцапана с кръвта на Кармел — също като нас, — но изражението ѝ не
наподобява нашите — тя е напълно спокойна.
Поглеждам я.
— Как можахте?
— Това се случва, когато не спазвате инструкциите.
— Тя не направи нищо лошо, а вие я убихте!
— Не беше…
Ставам на крака, отвратена от извиненията ѝ.
— Вие сте чудовище.
— За бога, Мина, млъкни! — сопва се Ерик.
Нахвърлям му се.
— Много те бива на приказки! Кармел се опитваше да те спре… Всичко това… — Млъквам, защото съзнанието
ми отказва да приеме останалите думи. Не всичко е по вина на Ерик. А по моя. Той го знае, знам го и аз.
Брадатият мъж продължава да гледа Кармел.
— Как се казвате? — питам го със спокоен глас аз.
Той ме поглежда с празен поглед, но все пак отговаря:
— Роуън. Трябва да я преместим. Не можем да я оставим на пода, не е правилно. — Роуън примига бързо, след
което избърсва напразно очилата си в суитшърта, преди да си ги сложи отново.
Ческа поглежда вратата на стаята за отдих на пилотите.
— Не можем ли да…
— Ще я сложим на някоя седалка — казвам бързо аз. Бен и Луис са на по-безопасно място от нас… както и
половината екипаж. Защо да рискуваме да ги наранят, след като все още съществува шанс да се приземим успешно?
На пилотите им остава още един час почивка, преди да слязат долу, но неочаквано осъзнавам, че втората половина
от екипажа трябва да е застъпила преди един час. Къде са? Не се чува нищо от стаята за отдих. Дали някой от тях не
е слязъл за питие по-рано? Вероятно е отворил вратата едва и е видял какво става? Представям си как се оттегля,
затваря вратата и започва да крои планове.
Ческа веднага разбира какво си мисля.
— Да, хайде да го направим.
— Можете да я сложите на моето място — казва Роуън и показва къде е то. На монитора пред него върви филм
без звук. — Така или иначе няма да изгледам края.
Ческа натиска бутона, за да свали седалката в легнало положение и всички заедно вдигаме Кармел от пода.
Завивам я с одеяло и преглъщам сълзите си.
Много съжалявам, Кармел, наистина много съжалявам.
Какво щях да направя, ако можех да върна времето назад? Дали щях да отворя онази врата, ако знаех колко
много кръв ще бъде пролята? Стоя с ръка върху все още топлото тяло на колежката си и за един ужасен миг се
насилвам да си представя София на нейно място. Осъзнавам, без никаква сянка на съмнение, че отново бих
постъпила по същия начин.
Всеки родител би го направил.
Атмосферата в пътническата кабина се е променила. Пасажерите са изплашени и струпани на групички в
другия край на самолета, където ги прикани да отидат Дерек. Забелязвам нещо през бара. Една фигура е застанала в
далечния край и охранява задната част на пътническата кабина точно както Мисури и Замбези са заели позиции на
пътеките в предната част на бизнес класа. Цялата тази координация ме кара да потреперя. Тези хора вероятно са
прекарали месеци в планиране на това. Как ще ги неутрализираме? Шумът от икономична класа е намалял.
Надявам се екипажът да им сътрудничи — надявам се да осъзнават какво може да се случи, ако не го направят.
Избърсвам ръце в полата си и оставям тъмни ресни от кръв по плата.
Тръгвам през кабината. Трябва да се уверя, че София е в безопасност, че всичко това не е било напразно.
Мисури вдига ръка, когато се приближавам до нея, за да покаже пластмасовия детонатор. Паниката засяда в гърлото
ми, но продължавам да вървя. Трябва да знам.
Доближавам се достатъчно до нея, за да мога да говоря, без да бъда чута от другите, спирам и вдигам ръце, за да
ѝ покажа, че не представлявам заплаха.
— Къде е дъщеря ми?
Никакъв отговор.
— Обещахте, че ще е в безопасност, ако направя каквото желаете. Моля ви… — Думите ми засядат в гърлото,
но опитвам отново: — Моля ви, кажете ми дали е добре? Нали никой не я е наранил? — Опитвам се да не се
разплача, защото не искам да показвам повече слабост от вече проявената. Мисури продължава да не ми отговаря и
едва показва, че ме е чула. Гневът се насъбира в мен. — Вие обещахте. Направих точно каквото поискахте!
— Колко грубо от моя страна. — По лицето на Мисури се разлива жестока усмивка и тя заговаря по-силно, за
да я чуят всички: — Така и не ти благодарих, че ни помогна за отвличането на самолета.
— Какво? — Изумлението в гласа на Джейсън Поук е повече от видно.
— Мина ни помогна най-много. Нямаше да успеем да поемем управлението на самолета без нейна помощ.
— Ти си една от тях?
— Не, аз…
— Знаех си! — заявява Джейми Крофърд. — Не ти ли казах, Каз, имаше нещо нередно в нея? Шибана кучка.
Откъде си, между другото? Не си англичанка.
— Какво общо има това със случващото се? — пита Дерек Треспас.
— Прилича ми на мюсюлманка, ето какво, и тъй като сме по средата на шибана терористична атака, бих казал,
че има много общо, на мислиш ли?
— Тези хора са природозащитници, а не джихадисти, идиот такъв.
— Бомбата си е бомба, друже, без значение какъв си, но ти казвам, че тя е шибана терористка. — Той размахва
пръст към мен и аз се дърпам назад, въпреки че ни делят няколко реда седалки.
Не за първи път ме гледат подозрително. Няколко седмици след 11 септември летях от Дубай. Полетът беше
забавен и една групичка мъже много се ядоса. След два часа направо побесня. Започна да се дразни с мен и всяка
следваща шега беше по-груба от предишната.
— Алах акбар!
— Каква е разликата между терорист и жена с предменструално напрежение? С терориста можеш да
преговаряш.
— Ела тук, захарче. Имам нещо в панталоните, което ще избухне, ако го докоснеш.
Арестуваха ги на Хийтроу за обида. Насилих се да ги гледам в очите, докато ги сваляха от самолета, въпреки че
коленете ми трепереха толкова много, че се наложи да се хвана за стената.
— Просто се шегувахме, мамка му! — изсъска единият от тях, когато мина покрай мен.
Тогава много от пасажерите се възмутиха и снимаха случилото се, след което отправиха искове чрез адвокатите
си. Спестих си неудобството да давам показания в съда. Казах на шефа си, че съм добре, но случката ме потресе за
месеци напред и омразата в погледа на футболиста сега ме връща обратно в миналото.
— Ами ти? — Крофърд се обръща към пасажера от Близкия изток на място 6J, който веднага се ококорва
изплашено. — С тях ли си?
— Джейми! — Каролин е ужасена и забележката ѝ е подкрепена от възгласите на изумление от няколко от
пасажерите около тях. — Не бъди такъв расист.
Мъжът на място 6J се хваща за главата. Изпитвам срам, че не му повярвах, че не обича да лети. Ала каквото и
неудобство да му причинява самото летене, едва ли е толкова лошо, колкото случващото се.
— Никой не може да ни вини. — Крофърд е яхнал вълната. Той се оглежда в търсене на подкрепа, но за щастие,
не намира много такава. Повечето хора избягват погледа му и поглеждат към пода. — Винаги са вашите хора, нали?
— „Вашите хора“? — учудва се Дерек Треспас. — Внимавай какво говориш.
— Не ми пука дали е мюсюлманка, индуска или проклета свидетелка на Йехова — казва жената, която смята да
прекара Коледа с умиращата си приятелка, — но ако тя… — посочва ме —… им е помогнала, значи е една от тях.
Съвсем просто е.
— Те заплашиха дъщеря ми — обяснявам аз и се опитвам да се държа. — Казаха, че ще я наранят, ако не правя
каквото ми кажат.
— Ами моето дете? — изпищява Лия Талбът от другия край на пътническата кабина. Всички се обръщат да я
погледнат. Сълзите ѝ се стичат по лицето ѝ, а думите ѝ са накъсани от напиращите хлипания. — Знаеш ли колко
дълго чаках да стана майка? Единайсет години. Единайсет години спонтанни аборти, инвитро процедури и
обяснения как не сме подходящи да си осиновим дете. И най-накрая станах майка. — Тя грабва Лаклан от Пол и го
вдига пред себе си. — Неговият живот не е ли от значение? Какво го прави по-малко важен от дъщеря ти?
Пол прегръща нея и сина си, а тя започва да плаче и да се тресе. Аз също треперя, спомнила си колко отчаяно
исках да имам дете, как всеки месец болката в утробата ми стигаше чак до сърцето.
— Всички са важни! — Лейди Бароу е станала на крака и макар да е дребничка жена, успява да респектира с
присъствието си. — Всичките ни деца. Всеки един от вас щеше да постъпи като това младо момиче, ако животът на
неговото дете беше заложен на карта. — В друга ситуация щях да се изсмея на определението „младо момиче“, но
сега мълча, докато Пат се опитва да успокои надигналия се от изказването ѝ „праведен“ вой. — Спрете! Всички вие,
спрете! Не желая да прекарвам оставащите ни часове от… — тя млъква за секунда и в последния момент заменя
живота си с това пътуване в караници.
В пътническата кабина настава тишина. Мисури се усмихва през цялото време на този разговор. С огромна доза
отвращение осъзнавам, че се наслаждава на случващото се. Може би дори го е планирала, искала е да се обърнем
един срещу друг, вместо срещу тях.
— Мъжът в кабината — Алис Даванти сочи към пилотската кабина, — обучен пилот ли е?
— Смяташ ли, че ще застрашим собствената си мисия? Той знае как да управлява самолет.
— Това не е същото.
Страхът се разпространява в пътническата кабина като горски пожар — мърморенето се усилва, истерията се
натрупва.
— Амазонка е умел пилот. Той ще ни отведе до крайната ни цел без никакъв проблем, стига да спазвате
инструкциите ни. Ако не го направите… — Мисури поглежда целенасочено към тялото на Кармел и всички
преглъщат страха си.
Няколко монитора продължават да излъчват картина, а слушалките са оставени на празните места. Виждам как
Зак Ефрон говори гневно на също толкова гневна и мълчалива жена. Отново се сформират малки групички от
пасажери, които се успокояват чрез размяна на трескави шепоти. След като вниманието се измества от Мисури и от
мен, отново я питам за дъщеря ми, като въобще не харесвам умолителния тон в гласа си.
— Моля те, просто ми кажи, че е добре.
Възрастната жена въздиша, все едно съм неприятно насекомо.
— Не е по моята част.
— Но вие обещахте! — Вие обещахте. Все едно са ми обещали сладолед или нов велосипед. Не трябваше да им
вярвам. Тези хора са престъпници, терористи. Свивам ръце в юмруци, но Ческа ме докосва по ръката, сякаш усеща
какво смятам да направя.
— Може ли да раздадем вода на хората? — обръща се тя към Мисури. — Това ще им помогне да се успокоят.
Възрастната жена обмисля въпроса ѝ за момент.
— Добре. Но го направете бързо. И не опитвайте нищо. — Тя повишава глас и изпраща Ерик и Роуън в другия
край на кабината, за да разчисти пътеката, по която отива в средата на самолета.
Ческа пуска ръката ми.
— Тя ще е добре — казва ми нежно пилотката и макар че няма откъде да го знае, се вземам в ръце и правя
крачка назад. Дишането ми се успокоява и примигвам бързо, за да изгоня сълзите в очите си.
Трябва да остана спокойна. Трябва да се съсредоточа.
Направих всичко възможно, за да спася дъщеря си. Сега трябва да спасим и себе си.
Обещах на София, че винаги ще се връщам при нея.
Някак си трябва да намеря начин да спазя обещанието си.
Трийсет и четири
2:00 часът
Адам
София не уцелва ключалката на белезниците и пробива с пирона меката част на дланта ми. Извиквам от
острата болка и въздухът се изпълва с металическия мирис на прясна кръв. Казвам ѝ, че няма проблем, притискам
раната в ризата си и се опитвам да си спомня кога за последно си бих инжекция против тетанус. Ала тя се
разпищява, сякаш досега се е сдържала и вече не може да спира сълзите си, които потичат като из ведро.
Не крия, че трудно се оправям със сривовете на София. Дори след като разбрах психологическата причина за
тях и че дъщеря ми не се държи така просто защото е лошо дете, пак ми е трудно да се справям.
— Това е като разклащането на бутилка с газирано безалкохолно — обясни ни лекарката. — Всяка нова среща и
ново предизвикателство я газират все повече. Капачката не може да удържа безалкохолното вечно — рано или късно
ще изригне.
Решението, обясни ни тя, е да отваряме капачката много бавно — да даваме шанс на София да изпуска парата в
контролирана среда. Водете я в парка след детската градина или я карайте да скача на трамплина десет минути.
Съветът звучеше разумен, но безполезен за дете, което понякога се хвърляше на земята в мига, в който излизахме от
двора на училището, и крещеше, докато не я заболеше.
— Стига толкова, София! — казвах ѝ аз, като добре знаех, че така само ще влоша нещата, но някак си не можех
да се спра.
— Ела, скъпа, нека те понося — щеше да я придума Мина, все едно дъщеря ни беше неразположена, а не
гневна, и започвахме да се караме заради раздразнението и безпомощността ми.
— Мама! — проплаква сега София. — Искам мама!
— Аз също! — Грубият ми отговор я кара да млъкне и за секунда просто се взираме един в друг, докато не
осъзнавам, че съм се разплакал. Отпускам глава и избърсвам бузи с раменете си. Мина, Мина, Мина…
След атаките от 11 септември всички бяха изплашени. Всеки път, в който Мина се качеше на самолет, имах
чувството, че задържам дъха си, докато не кацнеше благополучно. Помолих я да си потърси работа в друга сфера на
тази индустрия.
— Обичам работата си.
— А аз обичам теб. И ми се иска да знам, че ще се прибереш жива и здрава у дома.
Все още съм жива и здрава, пишеше ми тя, в мига в който кацнеха. Постепенно се успокоихме, а годините ни
донесоха фалшива увереност и докато не се появи София, въобще не се замислях за рисковете. От 11 септември
насам нямаше други отвличания на самолети, затова целият свят повярва, че с тези неща е приключено. Ала всички
грешаха.
Случи се отново.
София дърпа ръкавите на халата си над ръцете си и избърсва сълзите ми. Шепти ми, сякаш се страхува да чуе
собствените си думи.
— Самолетът на мама разбил ли се е?
Поемам си дълбоко въздух.
— Не, миличка, не се е разбил. — Новините се въртят през двайсет минути и всеки път се подготвям за най-
лошото, но чувам все едно и също. Комуникациите не работят… Не се е отклонил от курса… Не разполагаме с нова
информация… Говорителят на групата „Активисти за климата“ отрече всякаква връзка с отвличането на самолета.
Нашата цел е пасивна съпротива и гражданско неподчинение, каза той. Ние не извършваме и не окуражаваме
подобни жестоки престъпни актове. Не чувам никакъв звук от страна на Бека и си я представям наведена над
приложението за проследяване в очакване самолетът да се отклони от курса си. Страхът в гласа ѝ не ме успокои, а
точно обратното. Изплашеният престъпник е опасен престъпник. Непредвидим.
— Мама добре ли е? — София се свива до мен, а лицето ѝ е толкова близо до моето, че усещам дъха ѝ върху
кожата си. В гърлото ми се образува буца, а носът ми потича от напиращите сълзи. Не знам какво да правя и дали да
ѝ кажа.
Мина щеше да знае как да реагира.
Залива ме бурна вълна на любов, която ме блъска силно и кара сърцето ми да се свие, когато си спомням
споровете, тежките думи и горчивината във връзката ни, която опропастих с лъжите си.
— Тате? — София докосва главата ми. Усещам страха в гласа ѝ, но не мога да ѝ отговоря, защото се опитвам да
си поема въздух и да намеря себе си под тежестта на един плачещ като бебе мъж. Защо позволих това да се случи?
Нямаше да си имам работа с лихвари, ако не бях задлъжнял. Катя нямаше да бъде заплашена, лъжите нямаше да
разделят двама ни с Мина и на вратата на къщата ни нямаше да се появява бияч, който не пести юмруците си. Бека
нямаше да може да ме упои — щеше да се провали още преди да е започнала — и двамата със София нямаше да се
намираме в това безизходно положение в мазето. Всичко това е по моя вина. Бека завъртя ключа, но месеци наред аз
се заключвах сам.
— Тате, изплашена съм.
Трябва да се взема в ръце.
Постепенно успявам да успокоя дишането си. Размърдвам всеки мускул, схванат от студа и липсата на
движение. Почти нямам чувствителност в пръстите си.
— И съм гладна.
— Аз също. — Гласът ми ме предава, затова се прокашлям и повтарям казаното в опит да се убедя — както и
София, — че все още се държа. Оглеждам мазето, сякаш храната ще се появи по магически начин в мрака, към който
съм привикнал. — Отново ще повикаме Бека, става ли?
Долната устна на София потреперва.
— Тя е единствената, която може да ни донесе нещо за ядене. Няма да ѝ позволя да те нарани, чу ли?
Приемам мълчанието ѝ за съгласие и започвам да викам с пълно гърло:
— Бека! Бека! Бека! — Млъквам. Май чух движение, но не съм сигурен. — Бека? Нуждаем се от храна! Вода!
Ослушваме се. Отгоре се разнасят стъпки и една сянка затъмнява процеждащата се под вратата светлина.
Радиото спира изведнъж.
— София се нуждае от храна и вода.
Няма отговор. Поне сянката още е там. Опитвам отново:
— Донеси ѝ малко вода… Моля те, Бека.
— Няма да отворя вратата. Ще се опитате да избягате. — Усещам напрежение в гласа ѝ, което прилича на стрес.
Вероятно защото не знае какво да направи? Или защото е наясно, че вече е стигнала прекалено далеч? Искам да е
спокойна. Ако е спокойна, ще успея да я убедя да ни пусне.
— Не мога да се движа… как ще избягаме? — Дърпам ръце и белезниците издрънчават в металната тръба зад
гърба ми.
— Ще опиташ нещо.
— Моля те, Бека. Донеси храна и вода на София. — Поглеждам дъщеря си. — Давай — прошепвам ѝ, — опитай
ти.
— Моля те, Бека, много съм гладна.
Сянката се отмества от вратата. За момент си помислям, че си е тръгнала, но след малко чувам шум в кухнята
— отваряне на бюфета, на чекмеджето с приборите, на хладилника. Радиото отново е включено — хващаме края на
Last Christmas, преди да започне мелодия, подходяща за самотници в този специален момент от годината.
Време е бързо да измисля нещо. Това може да е единственият ни шанс.
— София, ще се измъкнем оттук. — Тя ме поглежда, за да разбере дали ще спазя обещанието си, а аз се чудя
какво мога да я накарам да направи. — Колко бързо можеш да бягаш?
— Много, много бързо. Аз съм най-бързата в училище.
— А можеш ли да стоиш супернеподвижно?
В отговор на въпроса ми дъщеря ми сяда на пода със скръстени ръце и стиснати устни, както прави, когато
госпожата в училище проверява учениците в час.
Усмихвам се.
— Впечатляващо. Искаш ли да поиграем на една игра? Първо ще бъдеш супернеподвижна, след което ще бягаш с
всички сили.
Вратата на мазето се отваря навътре, към стълбището. Ако София се скрие до стената зад нея, Бека няма да я
види.—
Свали си халата и го остави ето там. — Кимам към най-тъмното кътче на мазето. — Ще се преструваме, че
лежиш на пода.
Дъщеря ми се подчинява, а зъбите ѝ започват да тракат от студа, докато постила халата. Не го слага перфектно,
но очите на Бека ще привикват с мрака, а и е нужно да направи само няколко крачки…
— Ще ѝ кажа, че ти е зле — обяснявам на София. — Ще я накарам да ти помогне. Когато тръгне да слиза по
стълбите, ще побегнеш към кухнята и ще излезеш от къщата, чуваш ли? Няма да спираш заради нищо, разбираш ли
ме?
— А ти?
— Ще се наложи да го направиш сама, миличка. — Поглеждам я в очите. — Можеш да се справиш, знам го.
Светлината под вратата потрепва. Бека се движи из кухнята. Не разполагаме с много време.
— Скрий се зад вратата, миличка. Стой неподвижно като мишле.
София се промъква, качва се по стълбите и заема позиция на стената. Светлината е прекалено слаба, за да видя
лицето ѝ, но знам, че ме гледа, и ми се иска да мога да я окуража с вдигнати палци, вместо с усмивка, която няма да
разбере. Горе се затръшва врата.
— Готова ли си? — питам я.
— Да.
Прекалено късно осъзнавам, че казах на София да бяга, но не и къде да бяга. Мо няма да отвори по това време
на нощта, а до нея има къща за гости, която рядко се използва. Следващата най-близка е в квартала от другата страна
на парка. Дори дъщеря ми да успее да прекоси парка, на чий звънец да звънне? Приятелката ѝ Холи живее някъде в
този квартал, но дори на мен ми е трудно да намеря дома ѝ в онзи лабиринт от улици. Ами ако се изгуби?
Ами ако Бека я догони?
Смятам да рискувам и да прошепна още нещо на София, но съм прекъснат от стъргане и звучно тупване.
Поглеждам вратата, но не виждам сянка или някакво раздвижване на ивицата светлина, която се процежда под нея.
Изведнъж усещам студено течение над главата си. Бека е излязла от къщата и е отишла до стария улей за въглища.
Бетонният му капак, който е около шейсет квадратни сантиметра, е скрит от тревата в предната част на къщата. Той
се подава наполовина от стената на мазето, но самият наклон на улея прави невъзможно да виждам навън. Усещам
обаче студа, който ме кара да си представя какво ѝ е сега на Мина — при нея положението е точно обратното, тя се
пържи в онзи ад.
Нещо пада от тавана, удря се в рамото ми и отскача на пода. Чувам влаченето на бетонния капак, който отново
е върнат в отвора на улея, и въздухът се променя, сякаш е бил затворен прозорец.
Застивам за момент и чувам как Бека побягва обратно към къщата. Входната врата се затваря, а мен ме залива
отчаяние. Това беше единственият ни шанс да избягаме, но детегледачката се погрижи да не се възползваме от него.
Викам София обратно при мен.
— Трябва да съм готова, когато Бека отвори вратата.
— Тя няма да го направи, миличка.
Отскочилият от рамото ми пакет е в найлонова торбичка, чиито дръжки са завързани на възел. София не може
да го развърже. Вместо това къса найлона, изважда бутилка с вода и два увити във фолио сандвичи и ми подава
единия.
— Трябва да ме храниш.
— Като бебе?
— Опасявам се, че да.
София се заема със своя сандвич и подава другия към отворената ми уста. Той е с нарязано набързо сирене, без
масло върху хляба и първата хапка засяда на гърлото ми. За момент ме обзема паника, че ще се задуша, но хапката
преминава надолу по хранопровода ми и дишането ми се възстановява. Дъщеря ми ме имитира и преглъща
преувеличено, преди да отхапе отново от сандвича си.
— По-добре ли си?
София само кима, защото устата ѝ е пълна. Среднощният радиоводещ съобщава с успокоителен глас, че
разполагат с още новини за самолета и карам дъщеря ми да застине, като ѝ кимам към радиото.
Тази нощ министър-председателят свика спешна среща, след като беше потвърдено, че е отвлечен самолет
„Боинг 777“ от климатични активисти. Смята се, че повече от 350 души са държани за заложници на борда на полет
79, първият директен полет от Лондон до Сидни. Похитителите са заявили, че ще останат във въздуха, докато
горивото не свърши, ако правителството не изпълни условията им въглеродните емисии да бъдат сведени до нула до
2030 година и да се налагат глоби на авиокомпаниите, които откажат да използват енергия от възобновяеми
източници. Преди няколко минути министър-председателят даде изявление…
— Тате, това е самолетът на мама.
Прехвърляме се на репортер на място, заобиколен от тълпа — щракат фотоапарати, говорят журналисти.
Чуваме студената нощ. Представям си министър-председателя на добре осветената Даунинг Стрийт.
Просто кажи „да“, приканвам го мълчаливо аз. Каквото и да поискат, просто се съгласи с него. Не е нужно да
спази обещанието си, нали? Тези хора са престъпници. Терористи. Просто кажи „да“. Дърпам металните гривни
около китките си. Ядосвам се, че съм обикновен наблюдател в собствената си криза. След всяка новина по радиото
се чувствам още по-безпомощен.
— Желая да изразя съчувствието си към семействата на всички пасажери и екипажа на полет 79. Служители на
компанията „Уърлд Еърлайнс“ се свързват с всички роднини, за да се уверят, че новините са предадени възможно
най-скоро.
Мобилният ми телефон е горе и батерията му вече беше почти изтощена, когато взех София от училище. Дали са
се опитали да ми се обадят? Възможно е да не съм посочен сред роднините на Мина. Представям си я как се обажда
в „Човешки ресурси“ и им дава номера на приятелка, на баща си… Поради наскорошната ми раздяла със съпруга ми,
моля да обновите личните ми данни. Залива ме гняв, но не се сърдя на Мина, а на себе си. Бракът ми се срути около
мен, а можех да го спася. Тогава не бях на хиляди километри, не слушах за случилото се по радиото и не бях
закопчан с белезници за метална тръба на два метра под земята. Бях точно до Мина — втори пилот, а не пасажер —
и не направих нищо.
Министър-председателят продължава:
— Операторите от индонезийския контрол на въздушния трафик са идентифицирали отвлечения самолет и са
получили разрешение за военна намеса. В момента се опитваме да разберем какво се е случило, след като полет 79
е прекъснал комуникациите.
След като умело избегна темата за това кой е виновен, той млъква за миг, за да придаде тежест на следващите
си думи.
— Не се заблуждавайте. — Нова пауза. — Това е терористичен акт.
Да. Не гласувах за министър-председателя, нито за неговата партия, но не може да му се отрече, че нарича
нещата с истинските им имена. Тези хора не са активисти, природозащитници или смешни хипита, които спират
трафика с танци под дъжда. Тези хора са терористи.
— Няма да преговаряме с терористи.
Какво? Не! Не, не, не, не…
— Екологичните проблеми са основна част от стратегията на моята партия и работим с авиационния сектор, за
да постигнем по-ниски въглеродни емисии…
Не чувам останалото. Главата ми започва да бучи. Пред очите ми е единствено Мина. Това са думите на човек,
който която няма да изгуби, защото никой от любимите му хора не е заложник на отвлечен самолет. Това е човек,
който мисли единствено за политическата си кариера и за печеленето на точки и гласове в предстоящите избори.
Няма да се предадем.
Какво ѝ остава на Мина?
Трийсет и пет
Пасажер 1G
Беше ми приятно да наблюдавам как пасажерите се обръщат един срещу друг. Как любезността им бързо се
свличаше и първичните им инстинкти и предразсъдъци поемаха контрола…
Асоциацията с ислямския тероризъм беше естествена. Той представляваше интересна тема за мен и знаех
много за отдадеността, търпението и методологията в него. Терористичната атака през 2008 година е в резултат на
почти цяла година подготовка и планиране. Разликите между действията на джихадистите и нашите обаче са
големи. Те са мотивирани от вярата си, а ние от науката. Фактите са неоспорими, независимо дали човек иска да ги
чуе.
Пасажерите в бизнес класа утихнаха, когато видяха докъде ме принудиха да стигна. Не планирах да убивам
Кармел, но смъртта ѝ подсили позициите ни и подозирах, че нещата ще са много по-лесни от сега нататък.
Възползвах се от възможността да посетя кабината на икономична класа, докато екипажът беше зает с носенето на
вода. Влязох в салона и забелязах раздвижване зад бара. Приближих се.
— Кой е там?
Някакъв мъж се изправи бавно. Вдигнатите му ръце трепереха толкова силно, че създаваха впечатлението, че
танцува.
— Как се казваш?
— Х-Хасан.
— Мърдай!
Мъжът веднага се подчини, мина под бара и прибяга — като едва не се претрепа по пътя — няколкото крачки
до икономична класа, където Нигер бе застанал на пост на лявата пътека.
— Заведи го при останалите от екипажа.
Нигер кимна едва, отдръпна се, когато Хасан мина покрай него, и го блъсна в гърба, за да продължи по
пътеката. Няколко души от екипажа издърпаха злощастния барман на пода в задната част на самолета, до входа на
кухнята. Нигер ги беше накарал да седнат на пътеката, където можеше да ги наблюдава. Впечатлих се от
инициативата му. Животът на улицата го беше направил по-силен от другите, по-твърд дори, което означаваше, че не
може лесно да бъде уплашен. Когато се запознахме по време на протест за глобалното затопляне, той мажеше
вазелин по предното стъкло на полицейски ван, паркиран в една малка странична улица, докато полицаите се
опитваха да осуетят една напълно законна демонстрация. Погледите ни се срещнаха точно когато слизаше от
предния му капак. Носеше балаклава, а аз плетена шапка и шал на устата, така че не му беше много лесно да разчете
какво си мислех.
— Шибани прасета — казах аз, вероятно за първи път в живота си.
Той кимна одобрително.
— Видях още един ван на Бридж Стрийт.
— Води ме — отвърнах.
Нигер се ухили и ми подхвърли вазелина. Безстрашен и умен. Трябваше да намеря слабото му място. Хванах
тубичката и двамата побягнахме, обединени срещу общия враг. До края на деня вече имах нов служител (не че го
съзнаваше в онзи момент), а той си намери дом, след като се обадих на няколко души, които ми дължаха услуги.
Нигер така и не разбра, че участието му в организацията ни се дължи на онази случайна среща — не знаеше, че вече
познава човека, с когото си чати онлайн, — но така ме устройваше. Аз познавах всички, а мен никой не ме
познаваше.
Нигер беше отдаден, но Ганг започваше да ме притеснява. Той беше млад — на двайсет и няколко години — и
макар да бе завършил психология, работеше като лекар. Преценката му за нещата често беше изкривена. Ганг най-
накрая беше заел позиция — пазеше входа между икономична класа и бара — и целият се тресеше от нерви.
Очевидно обмисляше дали да не ни зареже, така че се налагаше да го държа под око.
Огледах самолета, преброих екипажа и сравних отново позициите с имена и имената с лица. Пасажерите в
икономична класа бяха по-послушни. Зачудих се дали онези в бизнес класа не се смятаха за нещо повече от другите
и затова не се държаха по-предизвикателно. Вероятно мислех прекалено много. Може би по-гъсто разположените
седалки в икономична класа спомагаха за тази ситуация със заложници.
Няколко от пасажерите се бяха навели над мобилните си телефони и вероятно все още чакаха безжичният
интернет да бъде възстановен, както им беше обещано в началото на полета. Отчаяно натискаха бутоните им и дори
ги вдигаха нависоко, сякаш така щяха да си осигурят сигнал.
Комуникациите бяха основна част от операцията, разбира се. Реших, че няма нужда да хакваме радиото в
пилотската кабина. Яндзъ беше сигурен, че е възможно, и искаше да опитаме, но смятах, че това е ненужен риск.
След като бъдеше даден ход на отвличането, от контрол на въздушния трафик щяха да останат безпомощни, а и
съществуваше голяма вероятност намесата на Яндзъ да бъде забелязана по-рано и властите да бъдат уведомени.
Много по-важно беше да спрем безжичния интернет в пътническата кабина. Ролята на Мина беше от
изключителна важност за успеха на нашата мисия и разчитахме изцяло на невъзможността ѝ да комуникира с Адам.
Това я побърка, разбира се, но точно такава беше целта.
А и — както се оказа — по-добре че не знаеше.
Трийсет и шест
4 часа до Сидни
Мина
Докато с Ческа пълним кани с вода в кухнята, поглеждам към вратата на пилотската кабина. Какво става там?
По нищо не личи, че вече не сме в ръцете на опитен пилот. Вероятно мъжът, когото наричат Амазонка, наистина
знае какво прави или просто все още сме на автопилот.
Жив ли е Майк?
Хващам се за сламки, така е, но ако е жив — в безсъзнание и завързан, но жив, — трябва да постъпя правилно,
дължа му го. Налага се да намеря начин да оправя нещата. Не виждам Мисури, но русата жена — Замбези — ме
наблюдава — мен, Ческа и пасажерите в кабината. Едва ли е по-висока от метър и шейсет и пет и е слаба, но
стойката ѝ е на боксьор и на лицето ѝ не личи никакво притеснение. Даже леко се усмихва, все едно казва: Елате
ми, покажете ми какво можете.
Дългокракият мъж от място 2D става и се протяга, все едно е тръгнал на разходка, а не отвлича самолет. Той
отива в кухнята и се обляга на вратата на пилотската кабина. Оглежда се наоколо и кима на русата жена.
— Яндзъ. — Ъгълчетата на устата му потрепват. — Жена.
— Не думай.
Отговорът е груб и ме кара да изгледам Ческа в опит да намеря смисъл в разговора им, но и тя изглежда
объркана като мен. Оглеждам високия мъж за експлозиви. Облечен е в тениска. Не се виждат кабели и издутини
около гърдите му. Той забелязва, че го гледам, и повдига въпросително вежда. Извръщам се, преди да види
отвращението на лицето ми.
— Без стъкло. — Замбези посочва подноса с чаши, които Ческа пълни с вода. Пилотката безмълвно ги прибира
в шкафа и изважда пакет с хартиени. Отварям шкафчетата преднамерено бавно и вадя бутилки с вода и пакети със
солети, докато наум проверявам всеки сантиметър от кухнята в опит да намеря нещо, което можем да използваме
като оръжие. Храна и напитки, микровълнова, кафемашина, хладилни шкафове… нищо подходящо.
Ако можех да счупя някое стъкло, щях да скрия парче от него, но как да го направя, след като ни наблюдават? В
шкафа има чаши за портвайн — те са тесни и ще се счупят лесно и безшумно. Дали ще е прекалено очевидно, ако
пъхна една от тях в джоба на сакото си? Бъркам в него, за да извадя памучните ръкавици, които Диндар иска да
носим, докато сервираме храна.
— Размърдайте се.
Пръстите ми все още лепнат от кръвта на Кармел. Те докосват бележката, която намерих при флапджака на
София. Искам да я извадя, но не мога да понеса мисълта, че похитителите ще ми я вземат и ще ми отнемат тази
крехка връзка между мен и дъщеря ми.
За моята мама.
Притискам бележката в бедрото си и си спомням тежестта на София като бебе, докато я пренасях заспала от
колата. Краката ѝ висяха от двете ми страни, а главата ѝ клюмаше на гърдите ми. Изпускам бавна въздишка.
Ще се върна заради теб, София.
Повтарям си го, докато вървя с Ческа в кабината и наливам вода под зорките погледи на похитителите. Ще се
върна заради теб. Всяко повторение ме кара да вярвам все повече, че това е възможно и че съм достатъчно силна, за
да преживея случващото се.
— Добре ли сте? — пита Роуън, пасажерът, който помогна на Кармел. Той е сменил подгизналия си в кръв
суитшърт с друг, който е идентичен с първия, но е в по-тъмно сиво. — Позволиха ми да го извадя от ръчния си
багаж. — Поглежда изпръсканата ми униформа. — Искаш ли да ти дам някоя дреха? Винаги нося резервни в ръчния
си багаж, в случай че куфарът ми се изгуби.
— Благодаря, но няма нужда. — Кръвта на Кармел по дрехите ми е като наказание, което заслужавам, и ми
напомня какво вече е изгубено.
— Не мисля, че другите имат експлозиви. — Ческа говори тихо, а погледът ѝ е насочен в кабината. — Не
виждам нищо в ръцете им.
Похитителите се разхождат по пътеката и крещят на пасажерите да държат ръцете си така, че да могат да ги
виждат. Оглеждам всеки един от тях. Търся някакви знаци. Невъзможно е да преценя дали носят нещо под дрехите
си, но тя е права — не държат детонатори.
Дали ще можем да се преборим с Мисури и да ѝ вземем детонатора, преди да успее да го задейства? Пулсът ми
се ускорява, а по челото ми избива пот. Шансовете за успех са минимални и ако се провалим… Спомням си всеки
път, в който Адам си е имал работа с жестоки престъпници и ми е разказвал след това, все едно е било нищо.
Просто юмруци, игли и ножове. Проява на малко кураж, нищо повече.
Ще се върна заради вас. Повтарям си тази мантра наум, като този път не мисля само за София.
Преди двете с Ческа да имаме възможност да продължим тайния си разговор, Мисури се появява на пътеката.
Заставаме нащрек. Пластмасата в ръката ѝ и кабелите са достатъчно основание да се подчиняваме на желанията ѝ.
— Искам ви в икономична. Разкарайте тази вода. — Тя се обръща към кабината и пляска с ръце по онзи
смущаващо превзет начин, преди да изкрещи: — Всички вие в задната част на самолета, мърдайте! — Крясъкът ѝ
предизвиква паническо бягство от бизнес класа, през бара, към икономична класа. — Промяна в плана — казва
Мисури на Замбези, когато минаваме покрай нея. — Искам ги по-далеч от действието.
Дали е чула какво ми каза Ческа?
В бара ни разделят на две групи и ни пращат от двете страни на икономична класа. Избутана съм в дясната,
заедно с Ческа, Роуън и двама журналисти. Мъжът от Близкия изток от място 6J е пред нас, но не се движи. Всеки
мускул в тялото му е напрегнат и когато минавам покрай него, усещам неприятната миризма на изсъхнала пот.
Останалите от екипажа са се свили на пода. Вратата на стаята за отдих все още е затворена. Дали колегите от
другата смяна са разбрали какво се случва и не се крият там?
— Сядайте. Веднага!
Разполагаме се между редовете с пасажери на икономична класа. Липсата на пространство ме задушава.
Намирам се в предната част на пътеката, Ческа е зад мен, после Роуън, Дерек Треспас и Алис Даванти накрая.
— Сложете ръце на главите си.
Стотици лакти се повдигат нагоре. Лаклан отново се разпищява — очевидно е гладен. Навсякъде в кабината се
разпространяват приглушени хлипания, подобно на пожар.
Дългокракият Яндзъ все още е в бара. Той се покланя подигравателно на Мисури, която се приближава до него,
и удря петите си една в друга.
— Яндзъ се явява по служба.
Тя не му остава длъжна:
— Достатъчно се забави.
— Стори ми се, че държиш ситуацията под контрол.
Лицето на Мисури трепва, сякаш се опитва да реши дали да приеме думите му като комплимент, или обида и
странната размяна на реплики между двамата похитители в предната кухня изведнъж придобива смисъл.
Жена.
Не думай.
— Те не се познават — казвам на Ческа. — Срещат се за първи път.
Мъжът от Близкия изток все още е прав, а очите му се стрелкат из кабината. Опитвам се да срещна погледа му,
да му покажа, че поставя всички ни в опасност, когато Мисури му изсъсква:
— За бога, Ганг, вземи се в ръце.
Ганг?
Мъжът кима и застава в средата, като не откъсва поглед от края на кабината. Залива ме студена вълна, когато се
сещам как пренебрегнах подозренията си и дори се почувствах виновна заради тях.
Мисури повтаря нареждането си към един мъж, който се намира в другия край на кабината.
— Нигер, заеми се с пътеката.
Ганг. Нигер.
Това са реки, най-накрая осъзнавам аз. Мисури е водачката им. Тя е в бара заедно с русата Замбези и
дългокракия Яндзъ. Ганг е младият мъж, чийто крак е на сантиметри от коленете ми. Среден на ръст и слаб, той
има меката и бледа кожа на човек, който не познава физическото натоварване. Носи сиви очила с телени рамки, а
черната му коса е щръкнала, все едно току-що е прокарал пръсти през нея. Постоянно пристъпва от крак на крак, а
ръцете му опипват джобовете, копчетата и яката му. Чеше се по врата, дъвче устни, хвърля погледи по пътеката и към
двамата в задната част на кабината. Вероятно усеща погледа ми върху него, защото навежда глава. Усмихвам му се.
Ганг се изчервява, извръща се и продължава нервно да се опипва. В другия край на пътеката е мъжът, когото Мисури
нарече Нигер. Само го зърнах, преди да ни накарат да седнем на пода.
Обръщам се и прошепвам на останалите:
— Преброих шестима от тях, включително онзи, който пилотира самолета.
— Според теб има ли още? — пита Дерек. Той изглежда по-млад, отколкото го мислех, но косата му е
преждевременно оредяла и челото му е осеяно с бръчки.
— Всички останали са с ръце на главите си. — Роуън се повдига лекичко и оглежда пътеката. Пасажерите са
седнали — на местата си или на пода — и наоколо цари зловеща тишина. Той поглежда похитителите и
потръпва. — Само като се замисля, че са седели до нас през цялото време, а не сме разбрали…
— Някои от нас са знаели… — Алис Даванти ме поглежда, но никой не поема щафетата от нея. Поглеждам
отново към аварийния люк. Тъй като не разполагаме с елемента на изненадата, трябва да измислим план.
Скоро след терористичната атака от 11 септември, „Уърлд Еърлайнс“ ни прати на обучение, което да ни
осигури необходимите умения при отвличане на самолет. То беше проведено от бивш пилот и експерт по бойни
изкуства в хангар на частно летище в Глостършър, като за целта бе използвана предната половина на изваден от
експлоатация „Боинг 747“. Цяла сутрин мръзнахме на пластмасови столове до самолета, докато инструкторът ни
обясняваше популярна психология и умения за водене на преговори. След обяда бяхме разделени на две групи —
екипаж и пасажери — и представени на екип от актьори, които щяха да играят ролите на другите пасажери и
терористите. Единият от мъжете беше от „Холиоукс“, а едната от жените участваше в миналогодишната реклама на
„Джон Люис“.
— Сценарият, който ще преживеете, се доближава изключително много до реална ситуация — обясни ни
инструкторът. — Няма да бъдете наранени, но преживяването може да ви се стори обезпокоително. Ако желаете да
спрем, просто надуйте свирката си и ще прекратим демонстрацията. — Разменихме си нервни усмивки и тайничко
се замолихме да не сме тези, които ще сложат край на забавата.
Смятах, че ще се почувстваме глупаво, че ще се смутим. Предполагах, че актьорската игра ще е преувеличена, а
репликите превзети, и може би в началото наистина беше така. Онези от нас, които бяха влезли в ролите на
екипажа, се качиха първи на борда на самолета, поздравиха пасажерите и провериха бордовите им карти, които
изглеждаха като истински за по-голяма автентичност на демонстрацията. Проведохме инструкциите за безопасност,
седнахме на седалките си и „отлетяхме“. В самолета се чуваха звукови ефекти и се усещаше лека вибрация.
Лампичката за коланите изгасна и в следващия момент вече сервирахме фалшиви напитки. Разговорите
наоколо създаваха усещането, че сме в реална обстановка, и всички се шокирахме, когато чухме гърмеж и писък.
Вдигнах поглед и видях мъж с балаклава на лицето и оръжие в ръка. Втори мъж беше опрял нож в гърлото на
някаква жена, като я влачеше към пилотската кабина, а трети хвърли нещо на пътеката пред мен. Изпищях и
приклекнах зад количката, която бутах, докато облак дим се издигаше над седалките. Последваха още викове и
писъци и в нито един момент не си казах: Всичко това е инсценирано.
Сега ми се иска да мога да надуя свирката си.
Плачът на Лаклан се е усилил и някакъв мъж отзад, който е приклекнал като нас на пътеката, крещи: Някой да
накара това шибано бебе да млъкне!
— Ти млъкни! — сопва му се в отговор Пол Талбът.
— Пищи от часове — много е несъобразително. — Това е Дъг, който е поизтрезнял, но все още говори на висок
тон. Годеницата му се е облегнала на него и го моли да запази мълчание и да не привлича внимание върху себе си.
— Несъобразително? Всички ще умрем, а ти говориш за съобразителност? — Пол се разсмива, без да му е
особено забавно.
— Не мога повече. — Дъг става и се оглежда като обезумял наоколо, като човек, който би скочил, стига да
намери врата, през която да го направи.
— Ръцете на главата! — извиква му похитителят в другия край на пътеката, но той не се подчинява. Джини го
дърпа към себе си.
— Скъпи, седни долу! Това е единственият начин да оцелеем.
— Да оцелеем? Няма да оцелеем. Ще умрем, Джини.
Хората около нас хлипат и истерията се разпространява в цялата кабина. Онези, които не плачат, наблюдават
Дъг и Джини. Замислям се дали това не е нашият шанс да минем покрай Мисури и да влезем в пилотската кабина,
но когато вдигам поглед, я виждам, че държи позицията си и въобще не се е разсеяла от това лирично отклонение.
— Не. — Джини повдига брадичка твърдо решена да остане позитивна. — Няма да умрем. Ще отидем в Сидни,
ще се оженим и…
— Не мога да се оженя за теб.
Настъпва ужасна тишина и — въпреки всичко, което се случва — сърцето ми се свива, когато виждам унилата
физиономия на Джини.
— Какво искаш да кажеш?
Дъг навежда глава.
— Малко се поувлякох… всичко се случи много бързо, а ти беше развълнувана и… Не исках да те наранявам,
но…
Той млъква и годеницата му пита с твърд тон:
— Какво?
— Вече съм женен. — Дъг звучи като човек, който ще се разплаче всеки момент, но не печели съчувствието на
хората около него.
— Копеле — казва някой, който е няколко реда по-назад.
— Като се заговорихме за точния момент… — измърморва Дерек Треспас. Джини избухва в сълзи и жената до
нея я прегръща. Очаквам някой от похитителите да ѝ изкрещи да си сложи ръцете на главата, но или не им пука, или
не са я забелязали.
Поглеждам похитителя, който пази предната част на нашата пътека. Той изглежда също толкова потресен от
откровението на Дъг, колкото Джини, и се питам дали това го кара да се замисли, че сме хора, а не просто
заложници. Съумявам да му се усмихна.
— Как се казваш?
— Ганг.
— Как е истинското ти име?
— Няма нужда да го знаеш.
— Аз съм Мина. Съкратено е от Амина, но всички винаги са ме наричали Мина. — Поне това си спомням от
обучението: Използвайте името си, колкото се може повече. Разкажете им подробности от живота си, накарайте ги
да ви приемат като личности. Опитвам се да задържа погледа на Ганг, но очите му се извръщат. — Ще ни кажеш ли
какво се случва?
Той поглежда към съседната пътека. Прекалено ниско на пода съм, за да видя към кого гледа, но е ясно, че Ганг
не се чувства в свои води.
— Ако сътрудничите, няма да бъдете наранени. — Усещам лек акцент като на човек, който е живял във втората
си страна много по-дълго, отколкото в родината си.
— Откъде си?
— Това също не е нужно да го знаеш.
— Как е възможно да не сте се срещали един с друг преди? — Въпросът ми е посрещнат от мълчание, но това
не ме отказва. — Тя обаче те познава, нали? Мисури? Това не ми се струва честно. Тя те познава, но на теб не ти е
позволена да…
— Тя знае позициите ни, това е всичко — измърморва той и се уверява, че Мисури не го е чула. — Тя знае
имената ни, благодарение на местата, на които стоим.
— Разбирам. Значи се познавате само от онлайн чатовете, нали?
Ческа пристъпва напред в пролуката вдясно от мен.
— Не е прекалено късно да отстъпиш, да знаеш — казва бързо тя. Прекалено рано е, мисля си аз и се обръщам
към нея в опит да ѝ подскажа с очи, че трябва да млъкне, че определено ще постигна нещо. — Можеш да ни
помогнеш, ако се колебаеш. Сигурна съм, че полицията ще…
— Млъкни! — Ганг вдига стиснатия си юмрук и го стоварва бързо към Ческа, като спира на косъм от лицето ѝ.
Прекалено рано е.
— Приеми това като предупреждение.
Ческа се отдръпва, а другите се струпват около нея. Не откъсвам поглед от лицето на Ганг и безпокойството,
което се изписа на него не когато Ческа заговори, а когато вдигна юмрук срещу нея. Той спря не защото искаше само
да я предупреди, а защото не можеше да продължи. Той не иска да ни нарани.
Прекалено близо сме до Ганг, за да говорим за него. Правя знак на Ческа и на останалите, че трябва да си
осигурим малко пространство. Дерек се изправя на колене и се протяга, без да маха ръце от главата си. Когато
отново сяда, вече е цял ред зад първоначалното си място. Алис изчаква Ганг да извърне поглед — прави го на всеки
няколко секунди, сякаш търси отговори из кабината — и бързо се намества на освободеното от Дерек място.
Постепенно всички се изместваме назад. Ганг или не забелязва това, или е доволен, че се отдалечаваме от него.
На третия ред до мен седи бременна жена, която плаче.
— Добре ли сте? — питам, въпреки че очевидно не е. Никой от нас не е добре.
— Съпругът ми не искаше да летя, но той ще работи на Коледа, а и бебето няма да се роди през следващите
шест седмици, така че си казах, че ще е чудесно да се прибера у дома, където мама ще се грижи за мен, нали се
сещате? А сега…
Тя не довършва. Няма нужда. Питам се дали съпругът ѝ знае — дали някое от семействата ни е научило за
случилото се. Освен ако пилотът на Мисури не е достатъчно добър, че да поддържа комуникацията с контрол на
въздушния трафик, ще е нужен поне половин час, за да забележи някой, че сме прекъснали връзката. Може би по
новините вече са съобщили за положението ни. Представям си Адам в дневната пред телевизора, който гледа
журналистите на летището и морето от туристи, които ще изглеждат не на място на фона на тази новина.
— Съжалявам.
— Вината не е ваша. Тяхна е. — Бременната жена поглежда към бара, където Мисури разговаря с другите
похитители. — Тези хора са луди. Климатични активисти, за бога! От всички други глупави каузи…
— Няма никакви климатични промени, да знаете. — Мъжът на съседното място се навежда напред. —
Опровергаха го. Това е просто естествен цикъл — след сто години пак ще се оплакват, че сме се насочили към
ледена епоха.
— Да не сме в курс по дебати? Това тук е истинско!
— Опитайте се да се успокоите — казва мъжът. — Повишеното кръвно налягане не е полезно за бебето.
Бременната жена се опулва насреща му.
— Колко пъти сте били бременен?
— Е, очевидно нито веднъж, но…
— Тогава млъквайте. — Тя става и тръгва по пътеката. Аз също се изправям малко, когато отива при Ганг, и се
чудя дали това ще ни помогне, или ще влоши положението ни.
— Трябва да пишкам.
— Ще се наложи да стискаш. Сядай.
— Трикилограмово бебе притиска пикочния ми мехур — не е много лесно да стискам.
Ганг почервенява, но влиза в бара, като не откъсва поглед от бременната жена, и измърморва нещо на Мисури.
Тя завърта очи, отива при жената, сграбчва я за ръкава и я води в тоалетната. Застава на прага на вратата ѝ. Един от
мъжете на предния ред се обръща, за да ѝ осигури някакво лично пространство.
Аз също се обръщам, защото това ни дава малко време за разговори.
— Трябва да направим нещо.
— Какво? — пита Роуън.
— Да си проправим път.
— Какво? — Дерек се разсмива. — Петима от нас срещу шестима терористи, като поне един от тях има
експлозиви? Само бог знае дали няма и други на борда!
— Дерек е прав. — Алис ме поглежда извинително. — Дори да минем покрай Мисури и останалите, какво ще
постигнем с това? Вратата на пилотската кабина е заключена, нали?
— Разполагаме с код за спешни случаи — казва Ческа. — Той преодолява другите.
Всички поглеждаме към пилотската кабина. Изправям се на колене, за да получа по-добра гледка. Делят ни три
метра от Ганг, а зад него са барът и Мисури, която инспектира екипа си. Разстоянието между тях и вратата на
пилотската кабина е колкото дължината на тенис корт. Колко далеч ще стигнем, преди Мисури да натисне бутона?
Ганг отново поглежда към похитителя в другия край на кабината. Проследявам погледа му. Ставам съвсем
бавно, за да мога да виждам централните места, като стоя близо до бременната жена. Ръцете ме болят, затова
сплитам пръсти на главата си, за да облекча малко напрежението.
— Знаеш ли кода? — пита Роуън.
— Разбира се — отговаря Ческа. — Само не знам как ще се доближим достатъчно близо, без тя да детонира
бомбата.
— Сядай! — изкрещява Ганг. Подчинявам се, но вече видях мъжа, когото Мисури нарече Нигер. И го разпознах.
Разпознах торбестите военни панталони с тежките ботуши и стегнатата тениска, опъната на бицепсите му. Напълно
съм сигурна, че знам нещо за него, което не е известно на Мисури.
Сега само трябва да измисля как това може да ни помогне.
Трийсет и седем
3:00 часът
Адам
Какво ще кажеш да изпечем нещо, когато всичко това приключи? — Говоря с пълна уста, но обноските не са
важни, когато се опитваш да разсееш петгодишната си дъщеря, с която сте затворени в мазе и оставени на милостта
на една изключително нестабилна психически маниачка.
След като Бека затвори капака на улея за въглища, я чух да се връща на бегом в къщата и да затръшва вратата
като тийнейджърка, за каквато се представяше. Сега се разхожда горе, а мен ме обзема безпокойство при мисълта
какво смята да прави.
— Татковците не пекат. — Думите на дъщеря ми са неясни, все едно всеки момент ще се разплаче, и се питам
дали не казах нещо нередно — дали не ѝ напомних за Мина.
— Много татковци пекат. Аз също искам да опитам. Но няма да печем глухарчета… гадни са. Глупава Бека. Кой
иска да яде трева? — Колкото повече се опитвам да накарам София да се разсмее, толкова по-мълчалива става. Тя
слага ръце на лицето си.
— Тате! — прошепва едва дъщеря ми, а думата е задавена от емоции.
— Скоро ще видим мама, тиквичке, обещавам ти. — Собственият ми глас ме предава при тази лъжа. Сигурно е
възможно, няма спор, сигурно има шанс да се измъкне жива от онзи самолет. Не мога да понеса мисълта да я изгубя.
— Та… — Пръстите на София потрепват на гърлото ѝ и изведнъж осъзнавам, че гласът ѝ не е изпълнен с
емоции, а с паника. Очите ѝ се ококорват, тя поклаща глава и устните ѝ се подуват, сякаш е ужилена от пчела.
Слончо пада на пода до нея.
— Какво имаше в сандвича ти?
Питам я отново, защото е застинала, а ужасеният ѝ поглед не се откъсва от мен.
— София, какво имаше в сандвича ти? Дай да го опитам… веднага! — Дърпам белезниците си, все едно мога
да ги отключа по магически начин.
Дъщеря ми взема коричката, която е оставила на пода, и едва я докосва до устните ми.
Фъстъчено масло.
— Дори не бива да държим такова у дома — каза Мина, когато се върнахме от лекарката с тригодишната София,
която нямаше никаква представа за получената фатална диагноза.
— Алергията ѝ не е чак толкова лоша. — Имало хора, обясни ни лекарката, които не можели да стоят на метри
от ядките и устните им се подували в мига в който някой отворел пакетче с фъстъци в кръчмата.
— Ами ако се докопа до него? Тя е твърде малка, за да разбере какво може да си маже на филийка и какво не.
— Ще го държа отгоре на хладилника — дори няма да го види. — Фъстъченото масло е една от любимите ми
забранени храни. Ям го с лъжицата, преди да отида да бягам, или го мажа на филийка в неделя сутринта.
Откакто знаем, че е алергична, София получи само една алергична реакция, когато един безразсъден родител ѝ
даде бисквита, без да попита Мина преди това.
— Беше ужасно — разказа ми после съпругата ми и поклати глава, все едно някаква муха беше хваната в капан
в нея. — Използвах автоинжектора и изведнъж си казах: Ами ако не проработи? Смятаме, че тези неща трябва да
сработват, но не е изключено да попаднем на дефектен, нали? На непроверен? На неработещ?
— Нашият работи — напомних ѝ аз, защото все още беше притеснена, макар че София вече дрънчеше с
тенджерите на детската си кухня, забравила за премеждията си през деня.
— Да, но…
Прегърнах я, за да я успокоя.
— Сработил е.
София се научи, че не бива да взема храна от други хора, а само от нас. Свикна да си носи обяд от вкъщи по
време на екскурзиите и да пита дали в тортата има ядки, когато отиде на нечий рожден ден. Успокоихме се. Твърде
много. Бурканът с фъстъчено масло остана на хладилника, където дъщеря ни нямаше достъп до него.
— Успокой се. Опитай се да дишаш по-бавно.
София едва си поема въздух. Гърдите ѝ ще се стегнат, все едно някой е седнал отгоре им, а гърлото ѝ ще се
подуе и всяко вдишване ще представлява огромна трудност за нея. Тя движи устни, но от тях не излиза никакъв звук.
Клепачите ѝ вече са се подули и очите ѝ са се превърнали в тънки резки.
— Бека! — извиквам много по-силно отпреди малко. Заставам на колене, сякаш по този начин викът ми ще
стигне по-далеч, и започвам да удрям белезниците в металната тръба. — Помощ!
Анафилактичният шок може да доведе до смърт след няколко минути или след няколко часа. Първия път, в
който София получи такъв, веднага я заведохме на лекарка, която ни прие по спешност, извади автоинжектор и
набра 999 в същото време. В болницата ни дадоха личен автоинжектор.
— Какво ще стане, ако не получи адреналин? До какво ще доведе реакцията?
— Няма как да се прецени. Нека не научаваме по трудния начин. — Лекарката беше млада и внимателна, а в
погледа ѝ се четеше съчувствие. — По-добре се снабдете с резервен автоинжектор.
Разполагаме с общо четири. Един в раницата на София, един в дамската чанта на Мина, един в колата ми и
един в кухненското чекмедже, заедно с резервните ключове, батерии и тригодишни играчки от „Хепи мил“ на
„Макдоналдс“.
— Помощ!
Радиото в кухнята спира по средата на Fairy Tale of New York.
Не изчаквам Бека да отговори.
— Нуждая се от автоинжектора на София. Дала си ѝ ядки, глупава… глупава…
— Дадох ядките на теб! Нямаше достатъчно сирене, така че…
— Бързо! Няма време… Тя може да умре, Бека! — Съжалявам за думите си в мига, в който виждам лицето на
дъщеря ми — подуто, паникьосано и борещо се за малкото въздух, който успява да поеме. — Не е истина, миличка
— добавям тихичко. — Просто го казах, защото наистина се нуждаем от автоинжектора ти.
Отгоре се разнася шум. Дрънчат ключове. Представям си как Бека изсипва съдържанието на кухненското
чекмедже на пода. Дърпам белезниците си. Страхът и раздразнението осигуряват допълнителна сила в схванатите
ми ръце. Какво ще направя, ако София спре да диша? Ако сърцето ѝ спре да бие?
— Побързай!
— Не го намирам!
Сигурно Мина го е преместила. Разгневявам се, че не ме е предупредила, че не сме поговорили за това, че не
ми е казала мислех си, че ще е по-добре да е в коридора, в банята, в бюфета.
— Провери в раницата на София — провиквам се аз. Бека издава звук, който е нещо средно между хлип и
писък.—
Той не е в раницата ѝ, а на самолета. Взех го снощи, докато я гледах. Наредиха ми да го оставя на пейка в
парка, откъдето ще го приберат.
— Какво си… — Няма време за въпроси. — В колата ми! — София издава сподавен звук, който може да е тате,
и инстинктивно дърпам белезниците си в опит да я прегърна. — В жабката! — Гърлото ми е прегракнало от викане,
но чувам Бека да побягва навън, чувам пиукането на централното заключване и отварянето на една от вратите.
— Всичко ще е наред, всичко ще се оправи, миличка.
Отново се разнасят стъпки, бетонният капак на улея за въглищата е отместен и автоинжекторът изтраква,
когато пада долу в мазето.
— Вземи го, тиквичке. Махни му капачката. Точно така. А сега се инжектирай в бедрото.
София ме поглежда, а сълзите ѝ текат по подутото ѝ лице.
— Хайде, миличка, аз не мога да го направя. Виждаш ли Екшън Мен на пижамата си? Ето там. Точно над
коляното ти — по-високо, по-високо, точно там. Забий автоинжектора, след което го задръж, докато не ти кажа да го
махнеш.
Знаех, че дъщеря ми е смела — тя не плаче, когато си обели коляното, нито пък когато се събуди вечер с треска,
безстрашна е на детската площадка, виси с главата надолу и постоянно бяга към голямата пързалка, — ала не знаех
точно колко е смела, преди да я видя как вдига ръка, стиснала в юмрук автоинжектора, и как го забива в собственото
си бедро. Потискам хлипа си и оглеждам лицето ѝ, за да се уверя, че ще се оправи. То още е подуто, а София се бори
за всяка глътка въздух. Тя стиска силно автоинжектора и не мога да видя дали го е направила правилно; не знам
дали е сработил и дали иглата е на точното място.
Нямам представа дали това е достатъчно, за да я спаси.
Трийсет и осем
3 часа до Сидни
Мина
Докосвам с върховете на пръстите си бележката в джоба си. Представям си как София е лежала по корем в
стаята си, изплезила език, докато пише старателно всяка дума.
За моята мама.
Не за първи път дъщеря ми крие някой десерт за мен — миналия месец, докато разопаковах багажа си в Ню
Йорк, намерих парче от бананов кейк, увито в салфетка и прибрано в една от обувките ми, — но за първи път ми
праща и бележка. Смятах, че писмата, които оставям на възглавницата ѝ, не ѝ правят никакво впечатление — чудех
се дали въобще ги чете, — но явно е научила нещо от тях. Може би най-накрая постигаме напредък.
Затварям очи за секунда и черпя сили от мисълта и от бележката в джоба си. Мърморя си успокоително и
насочвам цялата си енергия в думите, които изричам, сякаш отдадеността ми ще помогне да се превърнат в истина.
Тя е в безопасност. Ти спази своята част от сделката, за да я предпазиш. Адам няма да позволи да ѝ се случи нищо
лошо. Името на съпруга ми ми носи облекчение и ми напомня за нещата, които обичам в него и ми липсват, откакто
се разделихме. Взаимоотношенията ни бяха прекрасни, преди да се появи Катя. Той беше готов да направи всичко за
мен и аз за него. Така се държат хората, които се обичат.
Така се държат хората…
Поглеждам празната пътека зад Ганг. Яндзъ е застанал до вратата на пилотската кабина. В главата ми започва да
се оформя план. Сигурна съм, че знам нещо за похитителите, което дори на Мисури не е известно, и то може да ни
вкара в пилотската кабина. Представям си как Ческа сяда на пилотското място и добре познатият ѝ глас се разнася
по уредбата, за да каже на екипажа: Пригответе се за кацане. Сърцето ми се изпълва с надежда.
— Имам интернет! — Викът се разнася от другата страна на кабината. Изправям се непохватно, без да се
страхувам от похитителите. Желанието ми да говоря с Адам е много по-силно от инстинкта ми за самосъхранение.
Виждам една ръка във въздуха, триумфално размахваща мобилен телефон. — Опитвам се да се свържа, откакто
излетяхме, и най-накрая установих връзка!
Наоколо настава суматоха — пасажерите бъркат под седалките за саковете си или откопчават коланите си, за да
извадят багажите си от багажното отделение над главите си. Разнасят се весели възгласи, когато включват
устройствата си и лицата им се осветяват от дисплеите им. Поглеждам похитителите, за да видя как приемат
новината. Мисури гледа собствения си дисплей, а веждите ѝ са събрани, докато пише бързо с палци.
— Пуснали са го — казва Роуън.
— Защо?
Той свива рамене.
— Вероятно, за да отправят исканията си? — Двамата поглеждаме към бара. Бременната жена до нас говори
със съпруга си чрез ФейсТайм. По лицето му текат сълзи, докато докосва дисплея си.
— Много те обичам — казва той.
— Аз също много те обичам.
Потискам надигащия се хлип и се обръщам, защото не мога да понеса мъчението да съм свидетел на нечие
чуждо сбогуване. Шумът в кабината нараства, след като другите също се свързват с близките си. Оставят се
съобщения на гласови пощи, разменят се мили думи от обич, молби за прошка. Кажи на децата, че ги обичам, ако не
успея да се…
Ческа изпраща съобщение и се опитва да не се разплаче, въпреки че сълзите напират да потекат под привидно
спокойната ѝ фасада. Ръката ми потреперва от желание да взема телефона си, който е в чантата ми в предната част
на самолета, и се чудя колко дълго мрежата ще издържи на това натоварване.
Майка ми ми се обади в деня преди да почине. Не беше минала цяла година, откакто се отказах от обучението
си за пилот и не можех да изтърпя още един разговор на тема защо не опитам пак; не издържах на милите ѝ, но
настоятелни въпроси относно онзи ден в самолета. Видях името ѝ на дисплея на телефона си и я оставих да се
свърже с гласовата ми поща. Щях да ѝ се обадя по-късно или на сутринта.
Не го направих и никога не си го простих.
В главата ми се изреждат различни спомени. Адам пред олтара — обръща се, за да ме види как вървя към него.
Първата ни среща със София. Денят, в който я заведохме у дома. Игрите ни на чудовища от банята. Първият ѝ учебен
ден — двамата с Адам я държим за ръка и я люлеем високо във въздуха. Мама не беше жива, за да дойде на сватбата
ни, и не видя София и каква майка съм самата аз. Не желая това за дъщеря си. Искам да съм до нея — точно това ѝ
обещах, когато я заведохме у дома.
Никога няма да те изоставя. Никога вече няма да си сама.
— Ето.
Оглеждам се. Роуън ми подава телефона си. Посягам към него, макар че възпитанието ми ме кара да откажа:
— Не мога… Сигурно искаш да се обадиш…
— Ти си първа. Звънни на съпруга си. На дъщеря си.
— Благодаря ти. — Преглъщам с усилие.
Мобилният на Адам е изключен, затова затварям и се обаждам на домашния. Представям си го как се буди и се
чуди кой се обажда по това време на нощта. Слиза по стълбите и надниква през отворената врата в стаята на София,
за да се увери, че не се е събудила.
Свързахте се със семейство Холбрук. Съжаляваме, че ни няма…
Затварям. Натискам бутона за повторно набиране. Къде са? Направих всичко, което похитителите искаха.
Направих го за София, за да я предпазя… Къде е тя?
Свързахте се със семейство Холбрук. Съжаляваме, че ни няма, за да приемем обаждането ви, но можете да
оставите съобщение. Ще се свържем с вас възможно най-скоро.
— Адам? Вдигни, ако си там. Адам! — Не искам да се разплача, но съм безсилна пред хлипа, който изригва и
потапя думите ми. — Самолетът беше отвлечен. Казаха, че ще наранят София, ако не… О, Господи, Адам, ако си
там… ако нищо не се е случило, отиди на безопасно място, моля те. Казаха, че ще сме във въздуха, докато не свърши
горивото на самолета и… — Говоря толкова бързо, че думите се сливат една с друга. Прекратявам разговора и се
ядосвам на себе си, че съм се сринала.
Роуън слага ръка на рамото ми.
— Дишай.
Зад него Алис пише бързо на телефона си.
Вдишвам и издишвам.
— Може ли да се обадя отново?
— Разбира се.
… да оставите съобщение. Ще се свържем с вас възможно най-скоро.
— Адам, ако не се прибера, кажи на София, че я обичам. Кажи ѝ, че е смела, красива, умна и че съм благодарна
за всеки един ден с нея. Кажи ѝ, че направих всичко възможно, за да я опазя. Обещах ѝ никога да не я изоставя и
искам да знае, че съжалявам. Съжалявам, че не спазих обещанието си. Тя ще постигне много в живота си и макар че
няма да ме види повече, ще бъда там и ще се грижа за нея. Много я обичам. И… обичам и теб. — Преглъщам и
заговарям по-силно, като всяка следваща дума е по-пламенна от предната: — Няма нужда да ѝ казваш това. Защото
се прибирам у дома, Адам. Прибирам се у дома.
Изчаквам малко и си представям гласа си на телефонния секретар в празната кухня. Затварям и си поемам
дълбоко въздух. Прибирам се у дома.
— Добре ли си?
Кимам мълчаливо на Роуън. Как мога да съм добре? Как може някой от нас да е добре?
— Какво ще стане, когато свърши горивото? — пита тихичко Дерек. Седнали сме в тесен кръг — аз, Ческа,
Роуън и Алис — на пътеката между местата на седналите пасажери. Алис продължава да пише на телефона си.
Навсякъде около нас се чуват сбогувания, изпълнени със страх и мъка. Похитителите са шестима, но се питам дали
няма и други. Дерек е в още по-неугледен вид от по-рано, ако това въобще е възможно — ризата му е намачкана, а
очилата му са леко накривени, сякаш някой ги е бутнал.
Ческа се поколебава, преди да отговори:
— Ще се разбием.
— Имам предвид, какво ще се случи? — настоява журналистът. — Какво е усещането?
Потръпвам.
— Недей. — Алис стиска очи.
— Двигателите ще спрат. В рамките на няколко минути, дори секунди, ще се изключи първо единият, а после и
другият. Самолетът ще се превърне в планер.
— Значи няма просто да паднем от небето? — продължава с въпросите Дерек.
Алис отново потръпва. Очите ѝ не се откъсват от дисплея на телефона, а пръстите ѝ се движат толкова бързо,
че не мога да ги проследя. Един спомен изплува на повърхността на съзнанието ми и пулсът ми се ускорява.
Бученето в ушите ми ме връща обратно в школата за пилоти, в горещата и тясна пилотска кабина на онзи самолет
„Чесна 150“. Въздишам, преброявам до десет и забивам нокти в дланите си, докато не се вземам отново в ръце.
Ческа продължава да обяснява:
— Съотношението при безмоторно летене на „Боинг 777“ е… Не знам… може би петнайсет към едно? На
прелетени петнайсет хиляди метра, ще губим около хиляда във височина.
— Колко високо сме в момента?
— На повече от десет хиляди метра — отговарям тихичко аз. Настъпва тишина, докато всички се опитваме да
пресметнем задачата.
— Това не е точна наука — съотношението зависи от атмосферните условия, височината, тежестта… — Ческа
млъква.
— Но в крайна сметка ще се разбием — казва Дерек, който говори някак си между другото, все едно не му пука.
Все едно, осъзнавам аз, иска да се случи. Поглеждам Роуън и забелязвам, че той вече гледа внимателно журналиста.
Дали си мисли същото като мен?
— Самолетът още е на автопилот — обяснява Ческа. — Всеки може да седне на пилотското място и въобще
няма да забележите разлика. Приземяването обаче е друга работа. Самолетът трябва да бъде подготвен за
приземяване или цопване…
— Цопване?
— Приземяване във вода — отговарям аз, без да откъсвам очи от Дерек.
— … и носът трябва да е нагоре колкото се може по-дълго. Ако преминем в свободно падане… — Ческа рязко
млъква и захапва долната си устна. — Е, ще ни е много трудно да си възвърнем управлението.
Настъпва дълго мълчание.
— Хората преживяват самолетни катастрофи, нали? — Алис ме поглежда с надвиснали над телефона
пръсти. — Инструкциите за безопасност, които провеждате и които всички пренебрегваме — това трябва да
направим, нали? — Тя кима енергично с глава, сякаш отговаря на собствения си въпрос.
— Хората на седалките вероятно ще оцелеят — казва Дерек. Алис се оглежда в кабината, където пасажерите от
икономична класа седят със сложени колани. Няколко от тях са се сгушили едни в други, доколкото им позволяват
коланите, с ръце на главите. — Останалите ще бъдат захвърляни наоколо като парцалени кукли. Ще умрем още
преди да паднем.
Поглеждам бременната жена. На долните ѝ мигли се събират сълзи. Ческа се намръщва на Дерек.
— Да не искаш да предизвикаш масова паника?
— Алис е права — намесвам се аз. — В зависимост от това как и къде ще се приземим, разполагаме с шанс да
оцелеем, но ако не сме в седалки, шансът да се нараним е по-голям.
— Значи се нуждаем от места. — Гласът на Алис е станал малко по-писклив. Тя се изправя на колене и започва
да се оглежда като сурикат. — Някъде четох, че задната част е най-безопасното място, така че сме в изгодна
позиция.
— Самолетът е пълен — отбелязвам аз.
— Но ние платихме повече! — Тя оглежда всички ни един по един и явно не забелязва изумените ни
физиономии. — Платихме повече за местата си. Затова, ако не ни позволят да се върнем в бизнес класа, трябва да
ни…
— Не. — Роуън вдига ръката си с насочена към Алис длан, сякаш по този начин може да я накара да
замълчи. — Просто млъкни. — Тя го поглежда намръщено, след което отново започва да пише на телефона си. Чудя
се с кого се сбогува, когато спира, гледа известно време дисплея и натиска последен бутон.
— Готово — казва Алис и изпуска дълга въздишка. — Изпратено е.
Дерек се опулва насреща ѝ.
— Сигурно се шегуваш с мен. — Той поглежда останалите от нас, които не разбираме какво се случва. —
Написала е статия за вестника си.
— Да си го кажем направо — обяснява Алис, — ти щеше да направиш същото, ако се беше сетил. Сигурна съм,
че никога досега не е правено. Разказ от един от заложниците по време на отвличането на самолет.
Всички млъкваме от изумление. Чудя се колко време ще мине, преди статията на Алис да се появи в интернет.
Вероятно Адам ще я прочете?
— Можем да поискаме спасителните жилетки от бизнес класа — предлага Дерек. — Поне е нещо.
Двете с Ческа си разменяме погледи, но не казваме нищо. Остават малко повече от два часа до Сидни — в
момента се намираме над Северна Австралия. Ако се разбием сега, спасителните жилетки ще ни помогнат колкото
лъжица в бой с ножове.
— Разбира се — съгласявам се аз. Някои от пасажерите на седалките около нас вече са облекли своите. Алис
гледа най-близката до нея, която е облечена от тийнейджър с бледо лице. Представям си я как я сваля от гърба му, а
цената на билета ѝ е основанието ѝ да се опита да повиши шансовете си за оцеляване.
— Аз ще отида — казва Роуън.
— Не. — Двете с Ческа отвръщаме едновременно, подтикнати от чувството си за дълг и отговорност.
— Това е моя работа — заявявам аз и се изправям колебливо на крака с вдигнати ръце. И вината е моя.
Бавно извървявам няколкото крачки от трети ред до Ганг. Той се поти обилно и пристъпва от крак на крак.
— Искам да взема спасителните жилетки от бизнес класа — казвам му.
— Никой няма да напуска тази част на самолета.
— Така ще успокоим пасажерите. — Ганг се колебае, но поклаща глава заради инструкциите на Мисури.
Сменям тактиката си. — Кой те чака у дома? Женен ли си?
— Живея с родителите си. — Той млъква рязко, сякаш е проговорил по погрешка. Един мускул се свива под
лявото му око.
— Сигурно се гордеят с теб.
На скулите му се появяват гневни червени петна.
— Ще се гордеят. Ще се гордеят, че отстоявам убежденията си.
— Като осъждаш стотици на смърт?
— Никой няма да умре!
— Някои вече го сториха. — Мисля си за Кармел и как животът се оттече от нея за секунди. Никой друг, казвам
си, никой друг не бива да умира.
— Това беше… — Ганг се опитва да намери правилната дума. — Това беше злополука. Никой няма да бъде
наранен, ако сътрудничите. Правителството ще се съгласи с исканията ни и Амазонка ще приземи успешно
самолета.
— Ти ще отидеш в затвора.
— Но ще сме спасили планетата.
Поклащам глава.
— На колко години си? Двайсет и пет? Двайсет и осем? Целият ти живот е пред теб, а са ти промили мозъка да
се откажеш от всичко.
— Климатичните промени са най-голямата…
— … заплаха за планетата. Вече го разбрах. Но това не е решение.
— А кое е? Говоренето? Срещите? Думите не водят до никаква промяна, само действията. Можеш да си част от
проблема, ако желаеш, но аз се гордея, че съм част от решението.
— Седни!
Нареждането не идва от Ганг, който вече диша тежко, все едно е на последната дължина от маратон, а от
Мисури. Тя ме гледа намръщено, докато сядам на пода, след което излайва на Замбези:
— Остани с него.
Замбези завърта очи, но се подчинява. Зад нея Мисури се насочва към предната част на самолета. Надниквам
между краката на Ганг и Замбези и я виждам, че чука на вратата на пилотската кабина.
Отварят ѝ и тя влиза вътре.
Какво се случва там?
Мъжът, който пилотира самолета — онзи, който се нарича Амазонка, — знае достатъчно, за да пусне Мисури
вътре, но дали някой от тях е наясно как да се справи с кода за спешни случаи?
— Чух, че някога си летяла. — Ческа идва и сяда до мен, като заема огледална поза на моята.
Поглеждам я косо.
— Кой ти го каза?
— Един човек от екипажа, беше през есента. Споменах му, че ще летя на директния полет от Лондон до Сидни.
Той ми спомена, че също е бил зачислен, но се е сменил. Каза, че си искала да летиш на всяка цена. — Тя имитира
акцента на Райън с усмивка на лицето.
— Да. — Малко се отпускам. Райън не знае цялата история, известно му е само, че съм била в школа за пилоти
и съм се отказала. Очевидно колегата ми е споделил дори това. — Първият ми урок беше в „Пайпър Уориър“.
Подарък от родителите ми. Ходих на още няколко, докато бях в тийнейджърските си години, предимно на самолети
„Чесна 150“.
— Райън каза, че си се обучавала за пилот на пътнически самолет. — Изражението ѝ е любопитно, но не и
грубо, и смятам да ѝ разкажа всичко. Чудя се как ли ще се почувствам, след като си излея душата след толкова много
години. Може би като изповед пред свещеник, докато смъртта изчаква в сенките.
Вземам решение в мига в който уредбата се включва и следва съобщение от пилотската кабина:
— Говори вашият пилот.
Гласът е женски. На Мисури.
— Защо тя управлява самолета? — Двете с Ческа поглеждаме Ганг, но изписаното на лицето му объркване ни
подсказва, че той също няма представа. — Тя знае ли как?
— Не знам — прошепва в отговор Ганг. Представям си го в къщата на родителите му, в стаята му, която пази
спомени от училище, тийнейджърски приятелства и силна музика. До него Замбези е насочила поглед в другия край
на самолета и това ме кара да се замисля: Да, права съм. Правилно съм разбрала ситуацията. Планът ми бавно се
оформя в главата ми.
Мисури продължава:
— Със съжаление ви уведомявам, че британското правителство не се съгласи с исканията ни да наложи глоби
на авиокомпаниите, които не желаят да използват енергия от възобновяеми източници.
Завъртам се и си разменям ужасен поглед с Ческа и останалите. Какво означава това?
Няма да е необходимо да чакаме дълго, за да разберем.
— Ще продължим да летим към Сидни — заявява Мисури. — Там ще покажем на правителството неговия
провал, като се забием в известната Опера на Сидни.
Ганг се обръща, за да погледне Замбези, чиято ужасена физиономия съвпада с тези на другите похитители.
Те не знаят. Това не е било част от плана.
Стомахът ми се свива.
Един мъж до прозореца става от мястото си и вдига нагоре телефона си.
— Изпратили са изтребители! Пише го навсякъде в Туитър.
— Военновъздушните сили! — извиква някой от другия край на кабината. — Идват да ни спасят! — Надигат се
весели възгласи — предизвикателни, смели. Споглеждаме се с Ческа, чието лице е сериозно и бледо. Стомахът ми
отново се свива. След като Мисури я няма, хората свалят ръце и разтриват схванатите си мускули.
— Какво ще направят изтребителите? — пита Дерек, който е забелязал обезпокоените ни изражения.
— Вероятно ще ни принудят да се отклоним към Бризбейн — отговаря Ческа. — Или ще ни ескортират до
летището в Сидни и ще останат с нас, докато не кацнем.
Роуън се навежда и смалява кръга ни, като оставя Алис извън него.
— А ако Мисури се опита да се разбие в Операта на Сидни, както каза?
— Няма да ни позволят да стигнем дотам. — Ческа млъква за миг, след което снишава глас, за да не бъде чута
от хората в кабината, които трябва да останат спокойни. — Ще ни свалят.
Трийсет и девет
4:00 часът
Адам
Гласът на Мина е красив. Тя говори по онзи прекрасен начин, характерен за лингвистите — думите ѝ са като
кадифе и се леят от устата ѝ. Английският е основният ѝ език — живяла е тук през целия си живот, — но френският
ѝ, езикът, на който родителите ѝ говорят у дома, също не отстъпва. Мина твърди, че не говори арабски, но го разбира
и от време на време изпуска по някоя дума, която не може да се преведе на английски.
— Всичко е преводимо — казах ѝ аз във времената преди София. Преди да се оженим.
— Ишк — възпротиви се тя, без да ѝ мигне окото.
— Какво означава това?
— Любов, само че…
— Виждаш ли, превежда се!
— … много повече от това. Ишк е най-голямата ти страст, другата ти половина. Думата за бръшлян произлиза
от същия корен — ишк е толкова голяма любов, че не можете един без друг. — Мина ми се усмихна. — Ишк е това,
което имаме ние.
Ишк, мисля си аз, когато чувам гласа на Мина на телефонния секретар. Сега не е уверен — не е богат и
кадифен, — а вял и изплашен. Думите ѝ са напоени със сълзи и се сливат в една обща ужасена мелодия.
— Кажи ѝ, че е смела, красива, умна и че съм благодарна за всеки един ден с нея.
Тя говори на дразнещия фон на песен на Марая Кери. Единственото, което искам за Коледа…
— И… обичам и теб.
Възелът в гърдите ми се стяга още повече. Никога не е имало друга освен Мина. Да, излизал съм с други, преди
да я срещна, но в мига в който се запознахме, споменът за тях се стопи толкова бързо, че вече трудно си спомням
имената им. Чакал съм. Чакал съм да срещна Мина.
София лежи на пода с глава в скута ми. Погледът ми не се откъсва от едва забележимия пулс на врата ѝ. Всяко
нейно плитко вдишване е съпроводено от тихо хъхрене, а лицето ѝ е подуто до неузнаваемост. Много искам да я
прегърна, да проследя с пръст чертите ѝ, да хвана бузите ѝ в ръце.
— Тя добре ли е?
Дори през улея за въглищата чувам паниката в гласа на Бека. Искам да ѝ отговоря: Не, не е добре. Искам да си
мисли, че я е убила, да изпита поне една стотна от болката, която почувствах, докато гледах как дъщеря ми получава
анафилактичен шок. Оставям мълчанието ми да говори вместо мен и насочвам вниманието си към затворените очи
на София и тежестта на тялото ѝ в скута ми. Кожата на китките ми е протрита от опитите да се освободя, а по
пръстите ми са засъхнали пот и кръв.
— Помислих си, че ще провериш. — Гласът на Бека ехти през металните тръби на улея за въглища. —
Обикновено проверяваш!
Два метра под нея наблюдавам как адреналинът започва да действа и изпращам мълчалива благодарствена
молитва, докато тялото на дъщеря ми отхвърля отровата също толкова бързо, колкото я е приело. Светлината от
предната част на къщата се лее надолу по улея и къпе пода точно до изпънатите ми крака.
— Тук е пълен мрак! — провиквам се в отговор. — Умирахме от глад. Обикновено проверявам, но не и при
такива обстоятелства. — Собственият ми глас се връща обратно към мен. София си поема рязко въздух и го изпуска
с хлип, който ми къса сърцето надве. Можех да я изгубя. Все още мога да я изгубя.
— Ще направя всичко възможно, за да се уверя, че ще бъдеш затворена. — Гледам към лъча светлина и имам
чувството, че крещя на боговете — онези богове, които стоварват гнева си безразборно, които наказват дете, което
не е направило нищо, за да го заслужи. — Ще използвам всичките си връзки, за да получиш максимална присъда.
— Планетата умира заради хора като Мина.
— Ти си луда. Мина няма нищо общо с климатичните…
— Тя е виновна! Ако всички пилоти и екипажи спрат да работят…
— Други ще заемат местата им!
— … самолетите няма да летят, а ако самолетите не летят, ледените шапки няма да се топят. Не разбираш ли?
Не е прекалено късно да възвърнем баланса. Точно това е ужасното — знаем какви щети нанася авиацията, но не я
спираме. Все едно да те диагностицират с рак на белите дробове, но да продължиш да пушиш!
Има нещо в гласа на Бека, което ме плаши. Трепет, който съм чувал в улични проповедници и фанатици, докато
обикалят от врата на врата. Страстта, с която говори, ми подсказва, че наистина вярва в думите си. А щом е така, на
какво ли още е способна?
— Не разбираш ли, че те манипулират? Онзи, който дърпа конците, няма да влезе в затвора. На него не му пука
за теб — пратили са те да свършиш черната работа. Ти си пушечно месо, Бека, нищо повече — пешка в нечия игра.
Промили са ти мозъка.
— Грешиш. Не ги познаваш.
— Кого не познавам?
За секунда си мисля, че ще ми каже име, но не го прави.
— Нашия водач.
Нашия водач, все едно членува в култ.
— Знаеш ли какво правят с хора като теб в затвора? Хора, които нараняват деца?
Изчаквам достатъчно време, за да може идеята да пусне корени в главата ѝ. Спомням си колко много пъти съм
седял в стаята за разпити срещу крадци, убийци и изнасилвачи и как — независимо колко ужасни са били
престъпленията им и колко отвратен съм бил от деянията им — никога не съм се чувствал по този начин. Никога
досега мускулите ми не са изгаряли от желание да се боря, да прикова човека срещу мен на пода и да го накарам да
си плати. Никога досега не съм искал да убия някого.
Ала онези хора не заплашваха живота на дъщеря ми. И на съпругата ми. Опитвам се да си представя какво се
случва на полет 79, но в главата ми се появява единствено образът на разбиващ се в сграда самолет. Епизодът се
повтаря отново и отново — огън, писъци и смачкан метал.
— Как ще отида в затвора, след като никой не знае, че съществувам? — пита Бека. Усещам подигравка в гласа ѝ,
която ме разгневява още повече. По пръстите ми потича прясна кръв, когато отново опитвам да се освободя от
белезниците.
— Ще те намерим. Аз ще те намеря.
— Дори не знаеш истинското ми име.
Дишането на София става по-равномерно и тя се унася в сън, изтощена от анафилактичния шок. Главата ми се
прояснява от мъглата, която се спусна с настъпилата опасност за живота на дъщеря ми. Изключвам прожектирания в
главата ми катастрофален филм и си спомням кой съм и в какво съм добър.
— Майка ти шофира червен мини купър със закачен на огледалото за обратно виждане пискюл.
Последвалото мълчание ме уверява, че съм прав, и тази победа ме окуражава. Тъкмо бях свършил работа, когато
видях Бека в „Теско“. Бях обещал на Мина — бях обещал и на себе си, — че ще се прибера направо у дома, но
желанието да залагам беше прекалено силно и в следващия миг вече карах в противоположната посока на дома ни,
към хипермаркета в покрайнините на следващия град, където вероятността да попадна на някого, когото познавам,
не беше толкова голяма. Разполагах с цял джоб дребни и не смятах, че има някакъв проблем. Какво толкова, просто
щях да си купя талон за търкане? Хиляди хора си купуваха такива. Нямаше да тегля пари от банковата си сметка,
нямаше да похарча повече от десетачка, нямаше да купувам други талони, ако изгубех на първия…
Толкова много обещания, толкова много сделки със самия мен.
Дали алкохолиците се чувстваха по същия начин? зачудих се аз. Няма проблем да изпия една бира — бирата не
е водка. Няма проблем да изпия една чаша, не е една халба. Няма проблем да пийна, ако съм с приятели, ако минава
пет часът, ако денят е еди-кой си…
Изпразних джоба си на касата, като избягвах да срещам погледа на касиерката, защото се страхувах да не
прогледне през мен, след което седнах в колата си на петдесет километра от дома ни и изтрих сребърното фолио на
седем непечеливши талона. Първата крачка е да признаеш, че имаш проблем, казваха всички. Само че никой не ти
обяснява каква е втората крачка.
Ако се бях прибрал веднага у дома, нямаше да я видя, но останах в колата за една-две минути, за да се преборя с
избилата по кожата ми пот, с вината, срама и желанието за още. Намерих една лира в жабката и шепа монети от по
двайсет пенита, оставени в неизползвания пепелник за паркинг автоматите. Събрах пари за още два талона и слязох
от колата. Мразех се за това, но все пак го направих. Този път щях да купя различни талони — от серията „Мач 3
Триплър“. Щях да преценя колко хора чакат на опашките и да избера друга касиерка. Ако случайно попаднех на
същата, щях да я даря с обезсърчена усмивка. Госпожата каза, че не съм взел от правилните. Щях да я оставя да си
мисли, че съм мъж под чехъл. По-добре това, отколкото да научи истината.
Разминах се с Бека, докато влизах. Тя си гледаше телефона и вървеше към паркирана на мястото за инвалиди
кола. Жената на шофьорското място имаше същия нос като нея и същата извивка на горната устна. В началото си
помислих, че може да ѝ е сестра, след което забелязах сивите корени под русата ѝ коса и бръчките около устата ѝ.
Извърнах се, защото не исках да ме види и да подхване разговор, не исках нищо друго, освен да спечеля нещо,
каквото и да е, за да оправдая действията си.
— За какво говориш? — пита Бека сега, но вече е твърде късно. Краткото ѝ мълчание ми разкри всичко.
Затварям очи и отново се връщам в онзи тунел от магазина до паркинга. Бека не ме видя — просто не се огледа, —
мина точно покрай мен и се качи в колата на майка си. Тогава не им обърнах особено внимание, защото не ми
пукаше, просто исках да купя талоните и да спечеля петачка от „Мач 3 Триплър“ — така щях да съм изгубил само
четири лири, — но част от мен все още беше в работен режим, както винаги. Спомням си, че косата ѝ беше вързана
назад — тя я носеше пусната през двата пъти, в които бе гледала София — и бе облечена в суитшърт с някакво лого
на гърдите. И с тъмни дънки.
Не, не бяха дънки. А панталони. Тъмносини панталони. Коя тийнейджърка носеше тъмносини панталони?
Частите на пъзела си дойдоха на местата. Бека се обади на Мина от нищото, а Мина толкова се зарадва, че въобще
не я попита каквото и да било.
Тя е приятелка на Катя — работили са заедно. Очевидно Катя ѝ е казала, че си търсим някой, който да се грижи
за София след училище.
— Работиш в „Теско“ — казвам аз.
Ако греша, губя. Няма да имам повече козове, с които да преговарям.
Тя не отговаря.
Прав съм.
— Дори да си им дала фалшиво име и адрес, ще изискам записите от охранителните камери и ще видя номера
на колата на майка ти. Предполагам, че си включена в избирателните списъци, нали? — Продължавам да говоря все
по-бързо и по-бързо, да набирам увереност и да се държа като полицая, който съм всеки ден. — Оттам ще разбера
истинското ти име и рождената ти дата. О, в същото време имаме доказателство, че си била в дома ни — ще накарам
интернет доставчикът ни да ни осигури справка за всички устройства, включвани в мрежата ни.
Това е моето призвание. Следовател. Баща. Двете половини от личността ми се сливат по ужасен и по
перфектен начин. В този миг разбирам, че ще се измъкнем оттук. После ще проследя Бека — която и да е в
действителност — и ще я накарам да си плати. Не с юмруците, които изгарят от нетърпение да бъдат използвани, а
според закона.
Мислите ми са прекъснати от бягащи крака.
— Бека?
Чувам звук от вътрешността на къщата. Светлината, която се процежда под вратата на мазето, е затъмнена от
сянката на крачещата напред-назад детегледачка. Извиквам името ѝ отново и отново, защото знам, че съм я
притиснал твърде много и се надявам да не е станало прекалено късно. Входната врата се затръшва и тя побягва по
пътеката. Чувам отварянето на портата на двора и затварянето ѝ с трясък. Маратонките ѝ отекват по асфалта и
постепенно затихват.
Ослушвам се за други звуци в къщата, но такива няма, освен обичайните — гъргоренето на тръбите, падащия от
улуците топящ се сняг, тихото бучене на хладилника.
София помръдва. Отваря очи, които са още свити от подуването, и прокарва език през напуканите си устни.
— Къде е Бека?
— Тръгна си.
Дърпам белезниците си. Бека я няма.
И никой не знае, че сме тук.
Четирисет
Пасажер 1G
Ще излъжа, ако кажа, че исках да умра. По-скоро приемах тази съдба. Надявах се политиците да осъзнаят, че са
в безизходица, и да се съгласят на исканията ни, а бързо намаляващото гориво да ги накара да ускорят вземането на
решението. Нашето правителство обаче реши, че може да прежали няколкостотин живота. Това щеше да
представлява неудобство за него известно време, но то щеше да бъде забравено под напора на по-важни въпроси.
Лошите новини щяха да бъдат погребани.
Що се отнася до другите, разбираш, че нямаше как да им споделя. Вероятно щяха да се отдръпнат или да се
откажат по средата на подготовката; щяха да провалят всичко — умишлено или не, — като се сбогуват с близките си.
Можеше дори да се изпуснат пред някой пасажер и да се разбием много по-рано от планираното. За всички беше по-
добре да смятат, че съществува шанс за оцеляване.
— Никой няма да умре — казах на другите, докато им разкривах плановете си. Правителството трябва да смята,
че ще изчакаме горивото на самолета да свърши, за да приемат исканията ни сериозно. Пасажерите трябва да
смятат, че ще умрат, за да ни се подчиняват. Разбира се обаче, това не е планът!
Технически погледнато, не ги излъгах. Планът не беше такъв.
Ала не беше и онзи, който им представих.
— Амазонка ще отклони самолета към вътрешността на пустинята Гибсън в Западна Австралия, казах им аз,
където нашите другари активисти ще ни очакват в джиповете си. Ще евакуираме самолета и ще изчезнем.
Пасажерите ще бъдат спасени. Псевдонимите ни ще ни помогнат да се измъкнем незабелязано.
Това не беше истинският план, защото представляваше пълно безумие. Да се измъкнем незабелязано? С
половината австралийска армия, изпратена да ни залови? Не, това беше чиста фантазия, измислена, за да успокои
притесненията на верните ми последователи. Те излагаха пред мен евентуални проблеми, които отхвърлях с умели
решения, докато не се убедиха, че всичко е перфектно планирано.
— Ще бъдем герои! — написа Ганг, а другите го аплодираха.
Едва ли много от хората ми щяха да ме последват в тази мисия, ако знаеха истинските ми намерения. Вероятно
един или двама щяха да го направят — психически нестабилните, природозащитниците фанатици, — ала не и
другите. Замбези и Конго ми бяха в кърпа вързани заради обещанието за нов живот.
Много харесах Конго. Намерих го в един комедиен клуб, в който беше вечер на талантите в подкрепа на
„Грийнпийс“. Барът беше пълен, а подмятанията изключително груби, така че когато Конго завлече огромното си
туловище на сцената и дишането му се успокои, вече бяха минали петте му минути. Смехът се усилваше. Понесоха се
въпроси от рода на: Кой изяде всички пайове? когато нашият комик най-накрая застана зад микрофона.
— Я се размърдай! — провикна се някой.
Материалът на Конго не беше добър, нито пък жестовете му бяха на правилните места в изпълнението му.
Всяка шега завършваше с хриптящо покашляне. Ала той не се отказа. Когато накрая получи вяли аплодисменти, не
се изчерви и не запелтечи. Вместо това огледа присъстващите в заведението и им заяви:
— Майната ви, женчовци. Мога да изям всички ви и пак ще ми остане място за кебап.
Забележката му беше възнаградена с най-силния смях за вечерта.
Последвах го на пиацата с таксита и се възхитих на способността му да върви — макар и болезнено бавно, —
след като всяко от бедрата му копнееше за повече място, за да се размине с другото, а глезените му стърчаха над
маратонките му. Конго си купи бургер от една будка и го отнесе в малка алея, където го погълна на три хапки, като
след всяка една от тях бършеше сълзите си, които блестяха на светлината от уличната лампа. Толкова нещастен и в
същото време толкова смел мъж!
В сайта му не пишеше нищо в секцията „Предстоящи събития“, но блогът му изобилстваше от материал. Конго
беше станал по-предпазлив през последните години — вероятно след като бе започнал да се представя като стендъп
комик, — но наскорошните му публикации бяха честни и неподправени и разказваха една неприятна история за
тормоз и мъчения. Той беше върл природозащитник — поради тази причина бе изнесъл представление в онзи бар —
и пишеше страстно за климатичните промени.
— Гледах изпълнението ти тази вечер — написах му. — Забавен си.
Представих се като двайсет и пет годишна блондинка от далечен град. Самотна. Заинтригувана. Моделирах
интересите си на база всичко, което намерих в блога му, и изразих радостта си, когато Конго установи, че имаме
много общи неща. Представих го пред групата и го окуражих да стане важна част от плановете ни.
— Невероятен си. Много си смел. И умен. Това, което правиш, е важно.
Той искаше да се срещнем. Естествено, че искаше.
— Ще се видим — обещах му аз. — В Австралия.
Никога не използвах истинското си име онлайн, взех самоличността на една студентка, която извърши
самоубийство преди много години. Семейството на Саша живееше в чужбина и докато прибирах вещите ѝ, ми
хрумна, че още едно удостоверение за раждане и паспорт няма да са ми излишни. Дотогава все успявах да избегна
отпечатъците и ДНК-то ми да попаднат в полицията, но с навлизането ми все по-надълбоко във водите на
политическия активизъм растяха и рисковете. Затова беше по-добре бедната Саша да трупа негативи за моите
деяния.
Представях се с няколко различни псевдонима в интернет и на всеки вербуван член осигурявах подходящия
ментор. В едно от превъплъщенията се представих като човек, изгубил брат си от ръцете на полицията. В друго си
падах по компютърни игри. За Замбези бях добрият приятел, който винаги я подкрепя, а за Конго така желаната
любовница. Приемах най-различни самоличности, като давах на всеки онова, от което се нуждаеше, за да го
използвам за личните си цели.
Карах марионетките си да спорят една с друга и да се нахвърлят върху онези, които не бяха съгласни с
плановете ми. Веднъж направих постановка — убедих останалите, че някой си е отворил устата и това е довело до
нещастния край на един от хората ни. С това ги спечелих още повече на своя страна.
Последователите ми вече не бяха индивиди, а една хомогенна маса, която можех да насочвам в желаната от мен
посока. Ала знаех, че трябва да се възползвам скоро от подчинението им, или щях да го изгубя. Кучето може да води
стадото си километри наред, без да изгуби нито една овца, но лисицата е способна да го пръсне за секунди. Не
можех да им споделя истината, макар че тя щеше да създаде заглавията, които всички искахме.
Две хиляди души щяха да посетят концертната зала на Операта на Сидни за богослужебен концерт. Три месеца
наред повече от петдесет души се срещаха в църкви, кабинети, заведения и къщи, за да репетират десет песни.
Представях си изпълнителите, които щяха да излязат за първи път заедно на сцена, всички облечени в черно, а
единствената им отличителна черта щеше да е розетка с цвета на техните градове. Представях си и гостите —
знаменитости, журналисти, „приятели на операта“, — които щяха да пият коктейли на това специално събитие.
Защо Операта на Сидни?
Заради хората.
Терористите не взривяват празни сгради, съборени магазини и затворени фабрики. Стрелците не ходят в
училищата през уикендите и в моловете в малките часове на нощта. Общественото внимание се печели с хора, а не
със сгради, но тези хора трябва да са правилните хора.
Смяташ ли, че ще се обърне същото внимание на ограбена самотна майка в бедно гето, като това на богаташка в
скъп квартал? Обърни внимание на репортажите за отвлечени деца — хората са по-загрижени за красивите и бели
момиченца, отколкото за грозните, инвалидите и черните — и ме убеди, че съдим всички еднакво.
Исках да ги накарам да ги е грижа. Исках политиците по света да седнат и да си кажат: „Трябва да направим
нещо за климатичните промени.“ Исках да признаят, че още много хора ще умрат, ако не променим радикално
подхода си. Надявах се да е достатъчно основание, че планетата умира, но отдавна бях разбрал, че не е.
Изрекох молитва. Не до Бог, а до Майката Земя. Благодарих ѝ за всичко, с което ни е благословила, и за
ресурсите, които ни осигурява, дори след като я измъчваме и вземаме повече, отколкото се нуждаем. Самолетът
потрепери под мен, все едно той също беше от моя отбор.
Естествено, че се страхувах. Ти нямаше ли, ако беше на мое място? Не те ли е било страх, докато се въртиш на
въртележката, макар и изборът да се качиш на нея да е бил твой? Страхувах се, но в същото време прегръщах страха.
Потисках болката, паниката и притеснението, като си представях заглавията във вестниците и срещите на високо
равнище. Представях си всички разговори, които щяха да се проведат по целия свят — те щяха да започнат още
докато хората лежаха в останките със скъсани и овъглени розетки. Тези хора щяха да променят света за идните
поколения. Щяха да се превърнат в герои.
Тази мисъл будеше вдъхновение. Тя ми позволи да се съсредоточа по-сериозно върху онова, което трябваше да
се случи, за да постигна плана си. Замислих се за „свободното падане“, което щеше да ни отведе до целта ни.
Замислих се за смачкания метал, натрошените стъкла и всеизвестните платна на Операта на Сидни, които щяха да
се превърнат в пепел. Счупените крайници, ококорените очи, безжизнеността. Те отнеха живота на Земята и Земята
щеше да отнеме техния.
Красива симетрия, не мислиш ли?
Четирисет и едно
2 часа и 30 минути до Сидни
Мина
Мисури млъква и уредбата изпуква подобно на рязко вдишване, преди да утихне. Някой изпищява.
Първият писък предизвиква втори и трети и сега целият самолет се тресе от паниката на 353 пасажери,
изправени пред лицето на смъртта. Един мъж до мен се свива на топка на мястото си и говори пискливо и
изплашено. Обръщам се и виждам ужасеното лице на Ческа. Роуън залита към местата, като с една ръка държи тази
на Дерек; по-възрастният мъж се опитва да се освободи от него.
Алис — обезумяла и отчаяна — дърпа предпазния колан на една жена в близката седалка до пътеката.
— Махай се… махай се!
Жената е стиснала закопчалките на колана си и отблъсква журналистката с ръка.
— Вестникът ми плати шест хиляди лири за място!
Лакътят на жената намира целта си и Алис полита назад с разкървавен нос. Ческа я дърпа настрани и макар да
се спускам да помогна, тя се блъска в нея.
— Платих си за място — хлипа журналистката.
— Всички са си платили. — Ческа я пуска и тя пада на пода на пътеката, като се хваща за основата на една
седалка, сякаш така ще успее да се спаси от предстоящата катастрофа.
Не можем да направим нищо.
Ако бяхме изправени пред контролирано приземяване във вода или на неподходящ терен, щях да се справя. Все
пак такава ни е работата, макар да се надяваме да не изпадаме в подобни ситуации. Спасителни жилетки, аварийни
изходи, пързалки… Мога да се справя със затворени очи.
За съжаление, когато Мисури ни разбие в Операта на Сидни, няма да мога да направя нищо, за да защитя
пасажерите на този полет — 350-тонният „Боинг 777“ ще се вреже в най-известната сграда в Австралия.
Бременната жена е сложила ръце на корема си, а от затворените ѝ очи текат сълзи. Зад нея, на другата пътека,
семейство Талбът са се прегърнали около бебето си. Изведнъж осъзнавам колко деца има на този полет — от бебета
до ужасени тийнейджъри. Мисури ще сложи край на животи, които едва са започнали.
— Смятах да се самоубия в Австралия — съобщава Дерек.
Останалите от нас си разменяме погледи. Той продължава да говори бързо, все едно се страхува, че няма да има
достатъчно време да излее онова, което го яде отвътре.
— Не съм в командировка. Сам платих за билета си. Брат ми живее в Сидни, затова си помислих, че мога да му
отида на гости и да напиша статия за полета. Всички отказаха да я публикуват. — Гласът му го предава и Ческа го
стиска за рамото. Наясно съм, че трябва да му предложа същата утеха, но не мога да го разчета — не мога да свържа
пропуканата му фасада с мъжа, когото мисля, че зърнах. Изваждам слушалките на Финли от джоба си и започвам да
ги разплитам. Това ми помага да намаля напрежението в главата си. Алис е спряла да пише на телефона си и се е
ококорила ужасено срещу Дерек, сякаш положението му е заразно.
— Миналата година изгубих работата си. Редакторът ми каза, че вече не съм толкова добър.
Журналистическият ми инстинкт вече не бил остър като бръснач и не съм можел да догоня младите. Опитах се да
работя на свободна практика, но когато изпращах идеите си, ми отговаряха, че вече работят по такива или че нямат
бюджет, но мога да пиша за уебсайтовете им. Един от тях дори ми предложи да си направя блог. — Дерек се
разсмива жално.
Роуън потупва приятелски журналиста по ръката, но той пренебрегва жеста му и целенасочено се извръща.
Животът го е озлобил и направил недоверчив и това ме кара да му съчувствам. Реакциите ни се оформят според
хората около нас, от начина, по който се държат с нас. Сещам се за Адам и за всичката горчивина, която съм
изпитала — тя започва да ме разяжда отново. Не знам дали ще мога да простя, но мисля, че мога да забравя.
Ако имам подобна възможност.
— Тежки времена — казва малко колебливо Роуън. Той ме поглежда и аз му кимам едва, за да му покажа, че го
разбирам — и знам, че просто иска да е от помощ. Не мисля, че някой може да помогне на Дерек сега — той е
твърдо решен да разкаже историята си и да ни запознае с падението си до място, на което вече няма смисъл да се
живее. Журналистът поглежда Ческа.
— Почувствах се… безполезен. Нали се сещате? Не, не просто безполезен. Почувствах, че животът ми няма
смисъл.
Алис отново е насочила вниманието си в телефона, отегчена от историята на Дерек.
— Въпреки всичко реших да се кача на този самолет и да отида на гости на брат ми в Сидни, след което да се
заключа в някоя хотелска стая с всичките хапчета и алкохол, които мога да намеря, и да сложа край на живота си.
Честно казано, нямах търпение да го направя.
— А сега… — Не довършвам, но той кима с горчива усмивка.
— Иронично е, нали? Предполагам, че човек променя решението си, когато наистина се изправи пред лицето
на смъртта. Идеята вече не ми се струва толкова привлекателна.
— За никого от нас не е такава — отвръщам мрачно аз. Ставам, поглеждам Ганг и Замбези, и заговарям силно,
за да се уверя, че ме чуват: — Не знаехте, нали? Не знаехте, че тя е планирала това.
Ганг поглежда през рамо към пилотската кабина, а после към Нигер, който вдига ръце, за да попречи на един
пасажер, станал от мястото си и тръгнал по пътеката. Все още си върши работата, въпреки развоя на събитията.
Били са радикализирани — при това толкова ефективно, че дори сега продължават да се подчиняват на
нарежданията на Мисури.
Пол Талбът оставя бебето Лаклан в ръцете на съпругата си и ѝ прави знак да отиде на свободното място, но
преди да е помръднала, Джейсън Поук се намества на него, слага си предпазния колан и се отпуска.
— Трябва да направим нещо — предлагам аз по-скоро на себе си, отколкото на останалите.
— Какво? — Един пасажер на предния ред изкрещява въпроса си към мен с изкривена от страх уста. — Нищо
не можем да направим!
Ганг отстъпва крачка назад, след което прави една напред. Не знае какво да прави и къде да ходи, когато
лидерката им я няма. Това е шансът ни. Обръщам се към Ческа и останалите.
— Трябва да влезем в пилотската кабина.
— Ами експлозивите… — започва Роуън. — В мига в който се доближим, тя ще… — Той стиска юмруци и ги
отваря рязко, за да наподоби експлозия.
— Ако не го направим — отговаря Дерек, — тя ще ни разбие в Операта на Сидни.
Бременната жена ни слуша.
— Във всички случаи сме прецакани.
— Ако тя задейства бомбата сега… — преглъщам, защото ми е трудно да изрека на глас онова, което си мисля
—… ще загинем само ние. Самолетът ще падне и да, може да има жертви на земята, но може и да няма. Ако
позволим това да се случи обаче, знаем, че много хора ще умрат.
— Права е. — Ческа се изправя. — Хиляди невинни отиват в операта в този момент. Не можем просто да…
— Не мислите ли за невинните хора на този полет? — разнася се един глас от другия край на кабината. Надигат
се одобрителни възгласи и гневни подмятания. Роуън ме поглежда и две бръчки се задълбочават под очите му.
— Смяташ, че трябва да се откажем — констатирам аз.
Той затваря очи за секунда, сякаш търси сила някъде дълбоко в себе си. Когато ги отваря са потъмнели от
отчаяние.
— Не. Мисля, че вече изгубихме.
Една жена с розов потник става в другия край на кабината, все едно ще предлага мястото си на някого.
Подготвям се за още викове, крясъци и спорове, но се успокоявам, когато осъзнавам коя е — това е лекарката, която
се отзова на призива ни за помощ. Тя слага ръце на облегалката на седалката пред нея, подобно на проповедник на
амвон. Чудя се какво ли е чувството да си неспособен да спасиш нечий живот. Дали тази случка ще я преследва, или
вече е видяла достатъчно смърт, за да е свикнала?
— Само приказки! — Лекарката се намръщва раздразнено и всички в кабината утихват. Спомням си колко
неохотно разговаря с мен и как се изчервих, когато ѝ се извиних, че я безпокоя. — Да щурмуваме ли пилотската
кабина, или да останем тук… — Тя говори с писклив глас, като имитира заговора ни. Обзема ме безпокойство. —
Просто го направете. Тя така или иначе ще ни разбие.
— Лесно ти е да го кажеш — провиква се Джейми Крофърд. — Не видя жилетката ѝ — натъпкана е с
експлозиви.
Лекарката отпуска глава назад и избухва в смях. Звучи като маниачка и бавно осъзнавам истината.
Присъствието на лекар на самолета ми вдъхна увереност. Помислих си, че тя ще ни помогне да спасим хора, че ще
превърже ранените и ще направи всичко по силите си за умиращите.
— Знаете ли колко е трудно да се пренесат експлозиви на самолет? — продължава тази жена.
Поглеждам часовника си. По график ни остават два часа до Сидни. Всички в кабината я гледат с надеждата, че
ще предложи план, който да ни спаси.
— Фалшиви са, идиоти такива — казва лекарката. — Нямаме експлозиви — това са просто кабели и найлонови
торбички. Няма никаква бомба.
Нямаме експлозиви.
Тя е една от тях.
Няма време за мислене какво означава това или кой още сред пасажерите е от похитителите.
Бомбата на Мисури е фалшива.
Ако успеем да проникнем в пилотската кабина, ще я обезвредим и Ческа ще поеме управлението на самолета.
Все още имаме шанс.
Все още мога да спазя обещанието си към София.
Четирисет и две
5:00 часът
Адам
Прецаках се. Отново. Точно когато ми се струваше, че нещата няма как да станат по-зле, че не мога повече да
навредя на семейството си — на себе си — се прецаках още повече.
— Бека ще се върне ли? — София се изправя до седнало положение. Гласът ѝ е много по-силен сега. Далеч е от
нормалното си състояние, но това не е странно предвид положението ни.
— Не, тиквичке, не мисля, че ще се върне. — Мамка му, мамка му, мамка му. Проклинам се, че не си меря
приказките. Исках да изплаша Бека, така е. Исках да ѝ покажа, че мога да я намеря лесно, за да се вразуми и да ни
пусне. Почувствах се добре, когато влязох в ролята си на полицай, и за известно време прогоних мислите за
дълговете и проваления си брак. Зърнах старото си аз и си позволих да говоря свободно… ала сега влоших нещата.
Направих ги много, много по-лоши.
Чудя се къде ли е избягала Бека. Сигурно има кола, която е паркирала недалеч от тук. Каза ни, че не шофира, но
може би това е било поредната лъжа. Представям си я как се прибира у дома, в къщата на родителите си, и се качва
тихо по стълбите. Ляга си облечена на леглото си и изчаква пулсът ѝ да се успокои.
Може би не е хлапето, за което я мислех. Може би не живее при родителите си. Възможно е „Теско“ да е само
сезонна работа, временна длъжност… да е дори само за прикритие. Представям си я как си събира багажа в раница
в собствения си дом — в окаяна стая в къща с много наематели. Къде ще избяга? Къде се крият тези хора, тези
професионални протестиращи? Четох за някаква корпоративна важна клечка, която толкова много се разгневила на
референдума за Брекзит, че се отказала от всичко и се преместила в Лондон. Продала всичките си притежания,
преспивала при приятели и прекарала следващите три години в изнасяне на речи по мегафон пред Уестминстърския
дворец.
Това не го разбирам. Ясно ми е, че хората се разпалват по определени каузи, че искат справедливостта да
възтържествува… самият аз нямаше да съм полицай, ако не ми пукаше за правилно и грешно, ала те посвещават
живота си на убежденията си, дори влизат в затвора заради тях.
Похитителите на самолета на Мина сигурно са наясно, че ще умрат. Готови са да повлекат стотици други с тях и
явно това не ги безпокои — малка битка, изгубена в разгара на война. Не мога да си представя за какво бих се борил
толкова пламенно.
Да, мога.
За София.
Бих се борил за София. И ще го направя.
Но как? Дърпал съм белезниците толкова силно, че не е останала кожа около китките ми, ала тръбата на
стената не помръдва. Успея ли да се освободя, ще разбия вратата, едва ли ще е особено трудно…
Музикалната радиопрограма е прекъсната от новинарска емисия. Усещам как София се напряга, както и аз.
Моля те, казвам наум, нека не научава за загубата на майка си по този начин.
Току-що получихме новини от полет 79. Пътуващата в отвлечения самолет редакторка на „Телеграф“, Алис
Даванти, ни изпрати ексклузивни снимки от мястото на събитията.
Залива ме огромно облекчение, че самолетът още не е катастрофирал, и пропускам първите няколко думи от
изявлението на Даванти, но вниманието ми отново е привлечено, когато чувам името на Мина.
— Мама!
… много хора ще я обвинят, че е поставила безопасността на семейството си пред животите на стотици
пасажери на полет 79. Заобиколена съм от родители, баби, дядовци и деца, докато пиша това. Семействата им със
сигурност няма да разберат защо техните близки не са толкова важни, колкото детето на тази жена.
След изявлението отново се включва радиоводещият, който обещава още новини скоро. София се опитва да
седне.—
Тате, какво каза тази жена за мама?
Залива ме ярост. Няма да причиня това на София. Няма да ѝ позволя да се чувства виновна и да мисли лоши
неща за майка си, след като Мина е постъпила както всеки друг родител.
— Тя казва… — Млъквам, за да преглътна надигащия се в гърлото ми хлип. — Тя казва, че мама те обича
повече от всичко на света.
Звукът от автомобилен двигател разкъсва тишината на нощта. Фермерският път не води доникъде — по него
минават само хората, които живеят тук, а тук не живее друг освен нас, Мо и жената, която идва само за няколко
уикенда в годината. Това нейната кола ли е? Защо би пристигнала в този късен час? Изгубих представа за времето,
но едва ли остава много до разсъмване.
За миг изпитвам надежда. Вероятно Бека е променила решението си. Може би думите ми са я разубедили,
осъзнала е, че полицията ще я намери рано или късно и…
Само дето двигателят, който чувам, не е дизелов, така че едва ли е полицейска кола.
Родителите на Бека? Или някой от другите активисти? Може би са дошли да ни преместят на друго място, което
смятат за по-безопасно. Ще ни се отвори възможност да избягаме. Ще се наложи да отключат едната халка на
белезниците ми, за да ме освободят от тръбата. Трябва да съм готов. Представям си как замахвам към онзи, който ще
се появи — десен или ляв, в зависимост от това коя ръка ще освободи първо. Ще го поваля и със София ще се качим
по стълбите, ще минем през кухнята и коридора и ще излезем от къщата.
Чувам стъпки навън. Тихи са. Внимателни, премерени. По протежението на къщата. Онзи сигурно наднича през
прозорците, за да се увери, че няма никой вътре, че сме само ние, заключени в мазето, и писъците ни няма да бъдат
чути.
Къде ще отидем, когато избягаме?
Бека взе ключовете ми за колата, за да донесе автоинжектора. Ако ги е оставила на мястото им, ще ги взема,
докато излизаме, и ще отидем до централния полицейски участък — където работя и където постоянно има
дежурни екипи.
Възможно е обаче да ги е сложила някъде другаде. Може би дори още са в джоба ѝ. Търсенето им ще ни отнеме
ценно време. По-добре да бягаме. Вероятно през задната врата, тъй като няма да го очакват. Ще прескочим оградата
и ще прекосим парка. Така няма да могат да ни последват с кола. Може би това е най-добрият вариант — няма
смисъл да пилеем време в търсене на ключовете. Просто ще излезем навън.
Раздвижвам пръстите на ръцете си. Те са в това положение от часове и едва усещам върховете им. Протягам ги,
свивам ги, един по един, и усещам иглички по тях. Раздвижвам раменете си и пръстите на краката си, след което
свивам колене до гърдите си.
— Какво правиш, тате?
— Тренирам. Искаш ли да се присъединиш към мен?
София се плъзга по дупе и опира гръб в стената. Слага ръце зад гърба си, все едно е закопчана с невидими
белезници, и заедно вдигаме крака и раздвижваме глави. В бързината си Бека не е сложила бетонния капак на улея
за въглища и съм благодарен за светлината от верандата и за свежия полъх, макар че е студен. Въздухът долу е
застоял и имам чувството, че ще свърши, въпреки че това няма как да стане.
— Сега ще направим нещо подобно на триъгълник, чу ли? Премести си дупето напред, точно така, а сега си
изпъни краката, вдигни ги нагоре и виж дали ще успееш да си докоснеш пръстите. Дръж гърба изправен… браво. —
Моят триъгълник е само от две страни, но този на София е от три и сърцето ми се изпълва с любов към нея. —
Брилянтна си. Колко време можеш да задържиш…
Споглеждаме се изненадано, когато чуваме звънеца.
— Има някой на вратата.
— Знам, миличка.
— Трябва да отворим.
Защо звънят на звънеца? Нещо не е както трябва. Ако Бека е отишла при другите за помощ — или дори ако я е
загризала съвестта, — те ще знаят къде сме. Няма как да им отворим, нали?
Кой ли е?
Въпросът ми намира своя отговор, когато по вратата започва да се блъска и шумът отеква в цялата къща.
— Отваряй, Холбрук!
София ме поглежда с ободрено при споменаването на фамилията ни лице. Поклащам предупредително глава и
прошепвам тихо, докато се опитвам да разбера какво се случва, макар свиването в стомаха ми вече да ме е
уведомило.
Лихварят.
Блъскането по вратата продължава.
— Знам, че си вътре. Чувам радиото.
— Тате! — София застава на колене и разтърсва рамото ми. — Викай! Има някой на вратата… може да ни
спаси!—
Миличка, този човек няма да ни спаси. Той… — Какво? Ще ни зареже тук? Ще ме пребие? Ще я нарани?
Прекалено е ужасно дори да си го представя.
* * *
Започна се с едно съобщение — плащането ти е просрочено, — след което премина в изпращане по WhatsApp
на снимки на колата ми, къщата, детската градина на София. Правех всичко възможно, за да си връщам заема, но не
ми беше лесно, след като Мина не знаеше — и не биваше да научава — за какво са ми парите.
— Не е останало почти нищо в общата ни сметка — казваше ми от време на време съпругата ми. — Ще внесеш
ли двеста лири? — Тя правеше същото, така че няколко дни се потях и се преструвах, че съм забравил, когато ме
попиташе, а след това си вадех поредната кредитна карта. Получавах повече от нея. Още от самото начало, когато
направихме първата си ипотека, разработихме своя система. Всеки от нас допринасяше еднакво от собственото си
възнаграждение, за да плащаме сметките. Приличаме на възрастни! обичахме да се шегуваме.
Първото посещение беше шест месеца след като започнаха да ми изпращат снимки по WhatsApp. Една вечер
след работа забелязах, че от автобусната спирка до гарата ме наблюдава мъж в черно пилотско яке, който приличаше
на бияч в нощен клуб. Той вдигна ръка, но не за да ми помаха. А за да ме предупреди. Знам къде работиш. Знам, че
си кука.
Мнозина смятат, че разрешаването на такъв проблем е лесно, когато си полицай. Мислят си, че познавам
правилните хора и закони.
Не е така.
Дълговете — особено тези като моя, които са без договор и кредитен рейтинг — излагат полицаите на риск и
ги предразполагат към корупция и влияние от подземния свят. Те ни обвързват с хората, които трябва да арестуваме.
Забъркването ми в тази каша не е дисциплинарно нарушение, но скриването ѝ от шефовете ми е.
Предупрежденията не спряха. Поглеждах в огледалото за обратно виждане и виждах някой от тях да ме следи
или пък чувах стъпки, докато вървя по алеята към автобусната спирка. Бяха трима — или поне толкова видях — и те
не правеха нищо друго, освен да вдигнат ръка, след което се изпаряваха. Изпращаха послание. Знаем кой си, кое е
семейството ти, къде живееш, къде работиш.
Лихварите нямат интерес да си върнете дълга прекалено бързо. По-добре да се бавите и парите да се трупат —
всеки ден по сто лири отгоре, — докато не стане невъзможно да ги платите. А през цялото време сплашващите им
тактики се отплащат. За шест месеца не направих нищо. Почти нищо.
— Искам услуга — каза гласът по телефона.
— Каква точно?
— Едно от момчетата ми е обвинено несправедливо, без да е направило нищо. Уликите срещу него трябва да
изчезнат. — Гласът беше плътен и сърдит. Дали беше същият мъж, който ми даде парите? Вероятно беше застанал
на някое стълбище в най-лошата част на най-лошия квартал? Вероятно.
— Не мога да го направя. — По челото ми изби пот.
Същия ден заплашиха Катя. Можеха да ме пребият, но вместо това проследиха Катя и София. Знаеха, че ефектът
ще е много по-голям от насинено око или счупен нос.
— Той каза, че му дължиш пари — обясни ми Катя, след като спря да плаче, а аз най-накрая убедих София, че
лошите мъже са си тръгнали и няма да се върнат. — Много пари.
— Така е.
— Тогава откъде знаеш, че няма да се върне?
— Не знам.
Тя беше прекалено изплашена, за да остане, а на София обясних, че няма нищо обезпокоително и че не бива да
казва на мама, защото може да се разтревожи, а ние не искаме да я тревожим, нали? заради което се намразих.
Три дни по-късно същият мъж ми звънна.
— Пред къщата ти съм, Холбрук. Имаш ли парите ми?
— Събирам ги. Казах ти. — Бях на работа в Службата за криминални разследвания и се подготвях за следващия
разпит.
— Събирам ги не означава да ги имаш.
Онзи не каза нищо повече, но го чух да пали запалка — съскането на газта, изщракването на камъчето. Грабнах
ключовете на една служебна кола и побягнах, като по пътя се обадих на Мина. Звънях ѝ отново и отново, но тя не ми
вдигна.
Стигнах до къщата и сърцето ми се разтуптя, защото тъмнееше. Не помирисвах дим и не виждах огнени
пламъци… Дали не беше просто напразна заплаха?
Лампата в спалнята светна и отново се обадих на мобилния на Мина. Трябваше да се уверя, че двете със София
са добре. Тя отхвърли повикването ми, а аз останах на фермерския път и се зачудих дали да се върна на работа.
Ами ако заплахата не беше напразна?
Мина отвори вратата, докато вървях по пътя. Нямаше пожар. Само съпругата ми — подозрителна, гневна,
невредима — и напоена с бензин изтривалка.
* * *
— Холбрук! Ако си вътре, отвори шибаната врата. — Онзи отново заблъска.
— Тате — прошепва София. — Лошият мъж ли се върна?
— Така мисля.
— Казах ти, че имаш време до полунощ! Имаш ли ги, или не?
Дъщеря ми се намръщва и потреперва. Докато съм жив, няма да си простя, че я подложих на това.
— Ще приема това за „не“ — провиква се мъжът.
— Трябва да сме тихи, миличка. Той не бива да разбира, че сме тук, долу.
София кима, а аз изгарям от желание да я прегърна. Проклетите белезници. Отново и отново се опитвам да се
освободя от тръбата, доволен от кръвта и болката, защото те са нищо в сравнение с онова, което заслужавам.
Звукът от двигател ме кара да спра. Поглеждам София. Това ли беше? Наистина ли се предаде толкова лесно?
— Мисля, че си тръг… — започвам аз, но усещам някаква миризма… някаква парлива миризма, която ме
изпълва със страх и ме кара отново да почна да дърпам белезниците си.
Дим. Надушвам дим.
Къщата гори.
Четирисет и три
2 часа до Сидни
Мина
Жилетката не е истинска. Не е бомба. Думите звучат в главата ми като ехо на гласовете около мен, сякаш като
ги повтаряме постоянно, ще повярваме повече в тях. Това не е бомба, тя не носи бомба. Жилетката не е истинска.
Или пък е?
Как можем да се доверим на тази жена, на тази псевдолекарка, която е по-склонна да отнема животи,
отколкото да ги спасява? Откъде да знаем, че това не е част от плана, която цели да ни тласне към собствената ни
гибел?
Потта се стича по страните на Ганг и мокри яката му. Той диша бързо и се олюлява, но не от него се тревожа,
тъй като знам, че ще се срине в мига, в който бъде притиснат. Зад него, на входа на бизнес класа, седи
непоколебимата Замбези, а от другата ѝ страна е застаналият нащрек Нигер. Той ме гледа и е готов да се размърда в
секундата в която го направим и ние, но не мога да се откажа. Планирала съм го. Тези хора стоят между мен и
дъщеря ми — виждам го съвсем ясно, все едно тя е тук, зад тях, — и нищо няма да ме спре да стигна до нея. Преди
единайсет години направих ужасна грешка, с която живея оттогава. Не трябваше да съм тук, ала съм, и сега се
налага да се справя с тази ситуация.
— Какво ви каза тя? — насочвам въпроса си към Ганг, защото от него е възможно да получа отговор.
— Всичко, което трябваше да знаем. — Той увърта, също като Адам, който се прибираше у дома часове след
работа и се оправдаваше, че се е видял с някакъв приятел, че е попаднал в задръстване или че е имал проблем с
колата. Познавам лъжата.
— Мисури ни каза, че самолетът ще продължи да лети, докато британското правителство не се съгласи с
исканията ви или докато не свърши горивото. Ако наистина беше така, всички щяхте да сте наясно, че съществува
вероятност да умрете, но лицата ви показват друго. Не сте очаквали такъв развой, нали?
Ганг не отговаря. Погледът му се стрелка в различни посоки, а устата му се движи, все едно дъвче дъвка. Чудя
се колко изтребители са изпратили, дали ще стрелят едновременно — като бойните отряди — или един човек ще
трябва да понесе бремето да свали пълен с пътници самолет. Питам се какво ще е чувството, дали ще е бързо, дали
ще е по-добре, или по-лошо от разбиването в сграда. Представям си как небето се завърта около мен, как паниката
нараства с губенето на височина… само дето това не са представи, а реални спомени и…
Скастрям се. Спри се. Съсредоточи се. Бъди тук.
Пасажерите са стотици. А те са само шестима. Можем да се справим.
И все пак.
Повечето пасажери са се свили на местата си, прегърнали са любимите си и бързат да напишат съобщения на
близките си у дома. Мога ли да разчитам на тях да се намесят, когато се нуждаем от помощта им? Животът на
Кармел беше отнет по възможно най-жестокия начин. Експлозивите не са единственият начин, по който да убиваш.
— Тя ни излъга! — Някой извиква от средата на кабината. Един мъж с наднормено тегло става от мястото си.
Той изпълва цялата пътека. Под мишниците му са се образували мокри кръгове, а под масивните му гърди — мокри
полумесеци. — Тя каза, че планът е блъф и никой няма да пострада.
— Глупава шибана горила! — казва Нигер. — Никой не биваше…
— … да им разкрие плана ли? — Тонът на Конго е саркастичен. — Е, познай какво, тъпако? Няма никакъв
план!—
Трябва да ѝ имаме доверие. — Нигер поглежда другарите си в кабината. — Трябва да я следваме — това е
всичко, за което работихме. Спомнете си за какво се борим!
Замбези кима трескаво, а погледът ѝ прескача между пътническата кабина, Нигер и заключената врата на
пилотската кабина. Другите похитители са насочили погледи в Нигер, тъй като Мисури я няма, и усещам как ги
губим. Ако видят в него лидера заместник, ще изгубим всякакъв шанс да си върнем контрола над самолета.
Трябва да действаме. Веднага след като властите разберат какъв е планът на Мисури, ще наредят на
изтребителите да открият огън.
— Успокойте се — нарежда Нигер. — Стойте на позиция.
— Нима ще го послушате? — питам аз и поглеждам похитителите. — Той ви лъже.
— Какво, мамка му, си мис…
— Той се е срещал с нея зад гърбовете ви. — Посочвам Замбези, която търси с поглед помощ от Нигер и отворя
уста, без да проговори. След като ги огледах добре, веднага си ги спомних на бара — тя съвсем свойски беше
вкарала палец в джоба му. Стори ми се странно, че двама души, които очевидно се познават много добре, пътуват в
различни кабини, и се зачудих дали инстинктите ми не са позагубили остротата си. Дори си спомних първите ни
срещи с Адам.
— Никой от нас не се е виждал с другите преди — казва Конго и клати настоятелно глава, но видимо е
объркан. — Аз съм Конго. Някой от вас знаеше ли го?
Ганг го подкрепя:
— Не ни е позволено. Мисури не…
— Майната ѝ на Мисури! — провиква се лекарката, която върви към предната част на кабината. — Ти си лайно,
Нигер — скъса с мен, защото ми каза, че застрашаваме операцията, а през цялото време си чукал това!
— Лена… — започва Нигер, но Замбези простенва разгневено и напуска поста си, за да застане до него.
Обръщам се към другите, защото това е точният момент да…
— Сега! — казвам аз и побягвам. Рязкото раздвижване зад мен ми подсказва, че поне Ческа ме е последвала.
Яндзъ е блокирал вратата на пилотската кабина, но Роуън и Дерек също са след мен. Те сграбчват младия мъж за
раменете и го избутват от пътя ни. Той е висок, но не и здрав, и пада на пода, докато се опитва да нанесе удар.
Крайниците му са протегнати като на изхвърлен манекен. Вече нямаме какво да губим и новата информация ни дава
сили.Ческа въвежда кода за спешни случаи в клавиатурата на вратата на пилотската кабина.
Затаявам дъх. При нормални обстоятелства пилотът ще погледне камерата. При първата следа от нещо нередно
може да отхвърли достъпа, но е почти сигурно, че Мисури не знае как…
Щрак.
Вътре сме.
Слънцето се издига нагоре и хвърля златисти нюанси по облаците, които се вият безкрайни и зашеметяващи
около нас.
Ето, нека ти покажа…
Това щеше да е краят, ако Лена ни беше излъгала. Всичко щеше да свърши с експлодирането на бомбата. Щяхме
да се превърнем в огнени отломки, счупени кости и парчета метал, които никой нямаше да може да сглоби отново.
Гърдите ми се свиват, а кръвта бучи толкова силно в ушите ми, че заглушава звуците на самолета.
Ето, нека ти покажа…
Изгонвам спомена, но все още не мога да помръдна. Като хипнотизирана съм от свлечения на пода Майк и
отпуснатото тяло на похитителя с остри черти — Амазонка — на лявото пилотско място. Двамата мъже са мъртви.
Около вратовете на Амазонка и Майк личат червени следи от душене и се замислям колко е лесно да се пренесе
оръжие на борда на самолет — обикновена връзка на раница или суитшърт.
Мисури е седнала на дясната седалка с ръка на щурвала, а от ръкава ѝ виси безполезно парче черна пластмаса.
Двете с Ческа се движим в синхрон, но пилотската кабина е претъпкана и тя стъпва на протегнатата на пода ръка на
Майк. Спъва се и извиква от ужас, а аз се опитвам да я хвана…
Прекалено късно.
Разнася се отвратителен, гърлен, първобитен писък. Ческа остава права още секунда — кръвта шурва от
отворилата се отстрани на главата ѝ рана, — след което се свлича.
Мисури е взела пожарникарската брадва от стойката ѝ до седалката. Импровизираното оръжие е достатъчно
остро, за да си проправи път през отломки и за него не е никакъв проблем да счупи череп и да стигне до мозъка под
него. Мисури слага брадвата на скута си.
Не.
Казвам го на глас, извиквам го, изкрещявам го като за последно. Слънцето прониква през стъклото, а
пилотската кабина е прорязана надве от дъга, която разделя мъртвите от живите. Всичко се забавя, докато не
усещам всеки дъх, всеки миг. Мисури докосва с ръце щурвала, а аз бъркам в джоба си.
Ето, нека ти покажа…
Не, мисля си. Нека аз ти покажа.
Слушалките на Финли се плъзват по врата на Мисури. Краищата им са увити около юмруците ми. Тя дращи с
ръце по врата си, опитва се да стисне кабела, но аз дърпам по-силно — падам на пода и притискам крака в задната
част на седалката. Усещам металическия мирис на кръвта на Ческа и крайници, които се удрят в моите, но
продължавам да дърпам. Опитвам се да си представя ококорените очи на Мисури и изплезения ѝ език, но не виждам
нея, а един друг мъж. Един друг пилот.
За момент изпадам в безтегловност, когато кабелът се къса, и падам назад. Опитвам се да се изправя — ръцете
ме болят от силата, която съм влагала, — но Мисури не се помръдва. Убих ли я? Свърши ли се? Пространството
около мен изведнъж ми се струва прекалено малко и прекалено голямо. Облаците се движат толкова бързо, че имам
чувството, че се движа и аз. Роуън и Дерек се появяват до мен и изваждат Майк и Амазонка навън. Звукът отново се
завръща, все едно ушите ми са били запушени и се отпушват, и всичко придобива непозната досега яснота.
Навеждам се над Ческа, която не помръдва. Дерек ми подава кърпа, която притискам в раната на главата ѝ.
— Остани с нас, Ческа — прошепвам аз, а очите ми се пълнят с горещи сълзи. Толкова сме близо. Толкова
близо. Вдигам поглед и виждам Роуън пред мен. — Горе — казвам му. — Там има още двама пилоти. — Давам му
кода за стаята за отдих.
Очите на Ческа потреперват под затворените ѝ клепачи. Под изпънатата ѝ кожа се появява паяжина от тънки
вени.
— Помогни ми да я отнесем в кухнята. В големия шкаф до хладилника има аптечка.
Докато вдигаме тялото ѝ, чуваме трясък и вратата за стаята за отдих се отваря. Иде ми да простена от
облекчение. Всичко ще е наред. Ще изпратя съобщение на Адам и на София и те ще разберат, че съм спазила
обещанието си, че ще се прибера у дома.
На вратата на пилотската кабина обаче не се появяват Бен и Луис.
Роуън поглежда двама ни с Дерек и се опитва да намери правилните думи.
— Двамата пилоти — казва най-накрая той и клати глава, все едно не може да повярва. — Мъртви са.
Кръвта забучава в ушите ми.
Бен и Луис са мъртви.
Ческа е в безсъзнание.
Поехме контрола над самолета, но никой на борда не знае как да го управлява.
Четирисет и четири
6:00 часът
Адам
Огънят пращи над главите ни като стъпки върху килим от сухи листа. Потта избива по дланите, гърба и челото
ми.
— Тате? — София ме поглежда със смесица от любопитство и притеснение и ме кара да стисна устни в
някакво подобие на утеха. Нещо пропада в къщата. Портмантото? Някоя картина? В коридора има мокет и дебели
завеси на вратата, за да пазят от течение. Закачили сме твърде много връхни дрехи на твърде малко закачалки. Това
изобилие горе предлага пир за огъня. — Тате, какво има?
Виждал съм подобни пожари и преди. Пожари, възпламенени от газ, бензин или напоени с мазнина парцали.
Виждал съм коли да горят, докато не остане само металният им скелет, приличащ на костите на голямо животно, от
които лешоядите са свалили месото. Виждал съм високи жилищни блокове да горят упорито, въпреки усилията на
пожарникарите да загасят пламъците, и съм стоял в моргата след палеж, без да мога да откъсна очи от тялото на
дете, хванато в капан на най-горния етаж. Няма нужда да видя пожара, за да знам какво се случва.
Подбирам много внимателно думите си.
— Мисля, че горе е запален огън. — Мисля. Сякаш изпитвам някакви съмнения. Огън. Като онзи в дневната с
неговите светещи метални въглени или лагерния огън в двора, на който печем маршмелоу. Просто огън, това е
всичко. Няма за какво да се тревожиш. Горе. Само на едно стълбище разстояние.
Чувам настоятелното бип-бип-бип на противопожарната аларма и си представям качилата се на стол Мина,
която се опитва да я спре с дървена лъжица. Отново изгорих проклетите филийки. Поне знаем, че алармата работи.
— Трябва да тръгваме! — София ме дърпа за ръкава.
— Да. — Няма връзка между думите и мислите ми и имам чувството, че някой друг говори вместо мен. Налага
се да запазя спокойствие. Заради София и защото ако не съм спокоен, никога няма да се измъкнем оттук.
Огънят ще залази по стълбите нагоре. Пламъците ще подпалят мокета, като ще започнат от първото стъпало и
ще продължат нататък. Ще погълнат парапета и рамките на вратите. След това ще пропълзят като змии в празните
стаи, ще се разбушуват и ще изпълнят пространството със силна топлина, от която стените ще почернеят и завесите
ще се подпалят. Разделяй и владей.
— Тате!
Пращенето на огъня преминава в тътен. Диванът, закупен от втора употреба, възглавниците, които Мина слага
на пода, за да се облегне на тях, докато гледа телевизия, и кутиите „Лего“ ще се стопят и ще се превръщат в една
обща цветна маса. Кухненската маса, столовете, семейният календар с колона за всеки от нас.
— Тате! — София сграбчва лицето ми с две ръце и аз се стряскам, все едно ме е зашлевила. Трябва да се махнем
оттук. Не огънят ще ни убие, а димът. Той вече се прокрадва под вратата. Точно сега се издига към тавана и за известно
време ще е възможно да пропълзим през кухнята с наведени към пода лица… но скоро ще има повече дим,
отколкото въздух, и тогава ще стигне до мазето.
— Ще те измъкна оттук — обещавам ѝ аз.
— Ами ти?
— Ще намериш помощ и те ще дойдат да ме освободят. — Изричам думите с увереност, която не изпитвам.
София си поема дълбоко въздух.
— Ще почукам на вратата на леля Мо. Тя ще се обади на девет-девет-девет, пожарникарите ще дойдат и…
— Не — прекъсвам я и се опитвам да измисля друг вариант. Представям си дъщеря си как чука на вратата,
докато Мо спи, а къщата ни гори.
— Мислиш ли, че е прекалено изолирано? — попита ме Мина, когато агентът на недвижими имоти ни изпрати
информация за къщата.
— Спокойно е — отговорих аз. — Няма съседи, но може да се стигне пеш до кръчмата.
Сега поглеждам ужасената си дъщеря.
— Знаеш къде е полицейският участък, нали?
— Не, не знам…
Отгоре се чува трясък.
— Напротив, знаеш. — София потръпва и този път ѝ го казвам много по-нежно: — Знаеш, миличка. Знаеш къде
е. Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи. Месарницата, „Сейнсбърис“… — удължавам
последната гласна и я изчаквам да поеме щафетата.
— После са магазинът за обувки и магазинът за плодове и зеленчуци. — София не звучи особено уверено и
бързам да я похваля.
— Добро момиче! След тях е полицейският участък. Там няма да има човек по това време на нощта, но до
вратата е монтиран жълт телефон. Трябва само да вдигнеш слушалката — няма нужда дори да набираш номер. Кажи
им, че е станал пожар в къщата ти. Какъв е адресът ни?
— Аз… не знам.
— Знаеш. — Опитвам се да остана спокоен. Вече усещам дима, който горчи на езика ми. — Номер две…
— „Фарм Котиджис“.
— Добро момиче. Кой град?
— Хардлингтън.
— Кажи целия адрес.
— „Фарм Котиджис“, номер две, Хардлингтън.
— Повтори го.
София го прави доста по-уверено от предишния път. Ако се паникьоса и забрави, ще изпратят полицейска кола
до участъка, за да се уверят, че е добре. И вероятно ще успеят да ѝ помогнат да си спомни къде живее, а ако не
могат… Гърдите ми се свиват. Е, поне един от нас ще бъде в безопасност.
Иска ми се да повторим всичко, но няма време. Трябва да ѝ се доверя.
— Кажи им, че баща ти е хванат в капан тук, и те ще изпратят бързо екип.
— Ще им обясня, че си полицай — заявява съвсем сериозно София и ме кара да се усмихна, въпреки
ситуацията, в която се намираме. — Ще им обясня, че си истински полицай и че имаш номер, но не на униформата
ти, и той е осем-три-девет.
Поглеждам дъщеря си и се сещам за всеки път, в който е рецитирала различни числа и ми е обяснявала
маршрутите и рутината на Мина. Спомням си дребнавата ревност, която ме е изпълвала.
— Знаеш номера ми?
— Ти си сержант 839, работиш в Службата за криминални разследвания и преди караше „Воксхол Астра“ с
буркан, но сега имаш синя кола без буркан, която върви като проклет танк.
— София Холбрук, не спираш да ме изумяваш. — Поемам си дълбоко въздух. — Време е да тръгваш, тиквичке.
Нали се сещаш как двете с мама играехте на самолети?
Тя кима.
— Успяваше да балансираш изключително добре на краката ѝ… все едно летиш?
Още едно кимане.
— Сега ще направим нещо подобно, а ти ще си много смела, нали?
Очите на дъщеря ми са като езера в мрака. Светлината от улея за въглища само задълбочава сенките около нея.
— Изплашена съм. — Тя си поема въздух и долната ѝ устна потреперва.
— Аз също.
Улеят за въглища е високо — прекалено високо, за да може София да го стигне, като стъпи на раменете ми,
докато съм седнал, а тъй като ръцете ми са заключени за металната тръба не мога да стана. Вместо това се извивам,
за да легна на пода, и вдигам крака на стената. Спохожда ме неочакван и болезнен спомен как Мина направи точно
това една вечер след работа. Гърбът ми ме убива.
Пропълзявам обратно към стената, докато раменете ми не се доближават максимално до нея, а краката ми са
вдигнати възможно най-нависоко.
— Готова ли си да играем на самолети?
— Д-да.
Свивам крака до гърдите си, като държа ходилата си в хоризонтално положение.
— Можеш ли да коленичиш на краката ми? Точно така… не се притеснявай, че ще ме нараниш.
София се покатерва по мен, като смазва лицето ми по пътя си и държи Слончо в едната си ръка. Димът засяда
на гърлото ми и давам всичко от себе си, за да не катапултирам дъщеря си нагоре.
— Готова ли си? Ще полетим!
Съвсем бавно изпъвам крака, а мускулите на бедрата ми изгарят от неестественото движение. София се е
хванала за глезените ми и едва я предпазвам да не падне, когато залита на една страна.
Заключвам колене.
— Можеш ли да станеш? — Не виждам отвора на улея за въглища, но ми е ясно, че не сме достатъчно високо.
Все още не.
— Много е нестабилно!
— Трябва да се изправиш, миличка. Моля те, опитай.
За миг ми се струва, че няма да го направи, че не може да го направи. Смятам, че всичко е изгубено, че ще я
сваля и ще останем тук — ще умрем тук — в тази бетонна гробница.
Ала я усещам да се раздвижва. Бавно. Внимателно. Малкият ѝ крак стъпва на моя. Постига равновесие, след
което стъпва и на другия ми крак. Пръстите на краката ми се стягат около пантофите ѝ, сякаш така ще ѝ попреча да
падне.—
Виждаш ли тунела?
— Точно до главата ми е.
Отново си поема дълбоко въздух.
— Успяхме, миличка, просто трябва да пропълзиш навън и да намериш помощ. — Улеят не е много дълъг. Ако
стъпи в отвора, може да протегне ръце в шахтата и да…
Тя е на пет години.
Какво правя?
Нямам избор. Ако остане тук, ще умре. Навън е студено и е натрупал сняг, а София е по пижама и пантофи. Тя е
вървяла до училище всеки ден през целия срок, познава до болка всеки завой и всеки магазин, но дали може да се
справи сама? В мрака?
Дори да не успее, поне ще е далеч от пожара. И дима. Ще е в безопасност.
Тежестта върху краката ми олеква, когато дъщеря ми вкарва първо единия, а после и другия си крак в улея. Тя
излиза навън и за момент спира светлината.
— Не бягай! — провиквам се след нея. — Ще паднеш!
Може би ще успее да доведе помощ навреме. Или няма да успее.
Това е хазартна игра с най-големия залог в живота ми.
Четирисет и пет
Пасажер 1G
Не могат да ме затворят. Не могат да ме арестуват, разпитат и хвърлят в килия. Не могат да ме изправят в
наказателен съд, в който да направят на пух и прах работата на живота ми. Няма да позволя всичко да свърши по
този начин.
Няма да има съдебно дело, адвокати и снимки във вестниците. Няма да има белезници и арест.
Не вярвам в съдбата, но изглежда, че завися от милостта ѝ. Нещата не се развиха по план и сега ме очаква
различен завършек, но няма проблем.
Подготвен съм за него.
Четирисет и шест
90 минути до Сидни
Мина
Мъртва е. — Дерек маха пръсти от врата на Мисури.
— Сигурен ли си?
Той кима.
Аз я убих.
Изпитвам премазващо отчаяние заради пролятата кръв, заради крайностите, до които сме принудени да
прибегнем, а под него сякаш умишлено се крие странно спокойствие. Единайсет години носих вината си, вместо да
я приема, и сега тежестта на извършеното ме притиска като втора кожа. Аз я убих. Няма спор по въпроса.
Този път.
Роуън и Дерек свалят Мисури от пилотското място и я изваждат от пилотската кабина. За момент оставам сама
и изведнъж ме обзема клаустрофобия от малкото пространство. Слънчевата светлина рисува по небето с хиляди
златисти цветове и цялата тази картина трябва да е красива и невероятна.
Ето, нека ти покажа…
Тялото ми започва да трепери, крайниците ми направо се тресат, а зъбите ми тракат. Голямото табло с
инструменти се свива пред очите ми, докато виждам единствено изкуствен хоризонт и си спомням как не откъсвах
очи от тази линия, докато не можех повече да го понеса, докато не се наложи да ги затворя…
— Мина!
Обръщам се, готова да изпищя, но се успокоявам, когато виждам, че зад мен са Дерек и Роуън. Виждам тялото
на Мисури на пода в кухнята и изпитвам съжаление, че няма да бъде изправена на съд и няма да прекара остатъка от
живота си в затвор. Гневът ме кара да се концентрирам. Паниката продължава да се насъбира и заплашва да ме
погълне, но не мога да ѝ позволя да го стори. Трябва да насоча вниманието си върху най-важната задача — да се
прибера у дома.
— Някой трябва да провери другата смяна на екипажа. — Замислям се за безжизнените тела на Бен и Луис в
леглата над нас и страхът ме сграбчва за врата, когато си представям какво ни очаква в стаята за отдих в другия край
на самолета.
— Какво ще правим? — Дерек ме гледа, все едно имам всички отговори, а всъщност нямам нито един.
— Какво става там?
— Екипажът от икономична класа е зад бара, но нямам представа колко дълго ще ги удържат там.
Похитителите не знаят какво да правят без Мисури… и се карат помежду си.
— А Ческа?
— Държи се. Колегата ти е с нея. Ерик беше, нали? — Роуън поглежда таблото с инструменти пред пилотските
места. — Каза ли на някого какво се случи?
Поклащам вдървено глава. Не съм помръднала от това място, все едно краката ми са пуснали корени в пода.
— Ерик пита останалите от екипажа — казва Дерек. — Никой няма опит с летенето.
— Ще се опитат да ни дават напътствия — обяснявам аз. Гласът ми е слаб, сякаш отказва да се подчинява. —
От контрол на въздушния трафик ще се опитат да ни преведат през всяка стъпка с цел да ни приземят успешно.
— С цел? — Дерек ме поглежда. Не казвам нищо. Нямам представа колко подобни обяснения са били
провеждани в миналото и колко от тях са били успешни. Знам обаче, че да останем във въздуха, е лесната част, а
приземяването изисква добър пилот.
Роуън се промъква покрай мен и сяда на дясното място.
— Това ли е радиостанцията?
— Сериозно ли ще се опиташ да пилотираш самолета? — пита Дерек.
— Все някой трябва да го направи.
— Някой, който знае какво прави! Мина, сигурно си наясно…
Роуън се обръща към него.
— Не мислиш ли, че тя преживя достатъчно? Не е редно да я натоварваме и с това.
— Можеш да управляваш самолет, нали? — Дерек не изчаква отговор. — Чух те да говориш с Ческа. Обучавала
си се за пилот.
— Започнах обучението! Прекарах седмици наред в класната стая и тогава… Летяла съм с малки летателни
апарати, това е всичко, с „Чесна“, „Пайпър“…
— Едва ли е толкова различно…
— Коренно различно е! — Посочвам безбройните превключватели, които покриват всяка повърхност на
пилотската кабина. Този самолет е на светлинни години от малкото табло с инструменти на един малък летателен
апарат. Дерек се намръщва. Безпокойството му се изразява в натиска, който ми оказва, но е прав, трябва да седна на
пилотското място…
Ето, нека ти покажа.
— Получава паническа атака. — Гласът на Роуън е мил и успокояващ. — Върни я в пътническата кабина и я
сложи да седне. Дай ѝ да хапне нещо — може да има ниска кръвна захар. Аз ще се опитам да се свържа по радиото.
Получава паническа атака…
Спомням си как се отдалечавах от чесната с омекнали крака и главоболие. Вик Майърбридж ме беше прегърнал
силно и успокоително. Не се обвинявай, Мина. Важното е да се върнеш възможно най-скоро — не позволявай на
случилото се да те откаже.
Отблъсквам ръката на Дерек.
— Ще го направя.
Роуън отвръща:
— Наистина не мисля, че…
— Остави я. От всички нас тя е с най-големи шансове да успее.
Настъпва напрегнато мълчание, докато двамата мъже се гледат намръщено един друг. Накрая Роуън вдига ръце
и се предава. Усмихва ми се и докато сядам на капитанското място, се улавям за слабия лъч увереност, който
долавям в неговата усмивка, и прогонвам спомените си. Усещам Дерек зад мен. Той не е едър мъж, но пилотската
кабина е малка и това кара гърдите ми да се свият.
— Би ли отишъл в кухнята? — обръщам се към него аз. — И затвори вратата.
Той стрелва Роуън с вкаменяващ поглед, но изпълнява молбата ми. По-спокойна съм, когато никой не ми диша
във врата. Спомням си признанието на Дерек и изпитвам безпокойство от настоятелността му да поема
управлението на самолета. Дали не иска да го направя, защото знае, че ще се проваля? Защото иска да се проваля?
Ръцете ми треперят, когато си слагам слушалките, благодарна за всеки път, в който съм носила кафе в
пилотската кабина и съм виждала как пилотите разговарят с контрол на въздушния трафик. Поне това знам как се
прави.—
Помощ, помощ! Тук е полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“.
Следва кратка пауза, след като се свързвам, сякаш диспечерът е твърде зашеметен, за да говори.
— Полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“, какво е положението ви?
Изпускам въздишка. Последния път, в който пилотирах летателен апарат, се случиха неща, които бих дала
всичко, за да променя.
— Самолетът ни беше отвлечен. Отново си възвърнахме управлението над него, но трима от пилотите ни са
мъртви, а четвъртият е тежко ранен. Не разполагаме с друг технически екип на борда. Повтарям, не разполагаме с
друг технически екип на борда. — Повишавам глас на последното изречение и преглъщам с известно усилие.
— Справяш се чудесно — прошепва Роуън, но страхът ме задушава, а тежестта в гърдите ми прогонва всякакви
рационални мисли.
— Какво е името ви, полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“?
— Мина. Аз съм от екипажа.
— Разбрано — отговаря жената. — Почакайте, полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“.
Чакам цяла вечност. В далечината виждам единствено къде се съединяват земята и водата, макар че хоризонтът
е размазан от златиста мъгла. Нямам видимост под или зад нас. Сещам се за изтребителите на военновъздушните
сили, изпратени да ни свалят, и по врата ми избива пот. Те не знаят, че аз не съм от похитителите или че седя на това
място по принуда. Според тях до мен се намира похитител, който ми казва какво да говоря. Един грешен ход и ще ни
свалят…
— Полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“, тук е Бризбейн. — Новият глас принадлежи на мъж, а слушалките създават
впечатлението, че е точно до мен. Разтрепервам се и пъхам ръце под бедрата си, за да се успокоя. — Мина, казвам се
Чарли и съм пилот на „Боинг 777“. Ще ти помогна да приземиш безопасно самолета.
Примигам, за да прогоня сълзите си.
— Добре.
— Първо искам да ми кажеш с колко гориво разполагаме. Виждаш ли двата стъклени екрана пред теб — точно
в средата? — Оглеждам огромното табло с инструменти, което е като море от ръчки, бутони и екрани.
Ето, нека ти покажа…
— Мина?
— Д-да.
— В горната част вдясно ще видиш осем бутона. Точно в средата. На единия от тях пише „ГОРИВО“.
Роуън посочва бутона точно когато го виждам и ме поглежда въпросително.
— Натисни го — нарежда Чарли. — Сега прочети написаното в долната част на двата екрана. — Изпълнявам
инструкциите му, но числата нямат никаква логика за мен, а и настъпва достатъчно дълга тишина, за да си помисля,
че връзката е прекъснала.
— Добре — казва най-накрая той, — ще изкараме още два часа.
— Това достатъчно ли е? — Разменям си паникьосан поглед с Роуън, който поглежда часовника си.
— Следващата част е много важна, Мина. Около дясното ти коляно се намира копче, на което пише
„АВТОМАТИЧНА СПИРАЧКА“. С него ще спреш самолета, когато кацнем. Виждаш ли го?
Спомням си как веднъж се обадих на Адам в службата му, защото трябваше да окося тревата, а нямах представа
как да включа новата косачка. Не го виждам, повтарях постоянно, а той търпеливо започваше отначало и ми
обясняваше всичко. Чарли използва същия глас — говори ми бавно, ясно и търпеливо, но не и поучително.
— Виждам го. — Осъзнавам, че той не е отговорил на въпроса ми за горивото.
— Натисни го и после го завърти на три. Кажи ми като го направиш.
— Готово.
— Чудесна работа. Добре, разполагаме с известно време, преди да започнем да се спускаме, затова сега ще те
преведа набързо през инструментите, от които ще имаме нужда, тъй като по-късно ще сме доста заети. — Чарли ми
обяснява как да отворя предкрилките, да променя скоростта и къде е ръчката за приземяването. Всеки път, в който
докосна нужното управление, се опитвам да го запомня. Този самолет е много различен от малките летателни
апарати, с които съм летяла. Все едно да се научиш да караш мотопед и след това да се качиш на автомобил.
Обръщам се към Роуън, който ми кима и мълчаливо запомня местоположението на всеки инструмент.
Поглеждам през прозореца, но ми се завива свят и затварям очи, за да проясня главата си.
— Добре ли си? — пита ме Роуън.
Кимам, макар да съм много далеч от добре.
— Искаш ли аз да поема?
— Всичко е наред.
Той ме докосва по ръката.
— Дъщеря ти ще е добре. Сигурен съм.
— Няма как да знаеш! — Думите ми са потопени в болезнен хлип и всичко, което се мъча да потисна, си
проправя път към повърхността. Опитвам се да държа София и Адам извън мислите си, за да се съсредоточа върху
успешното ни кацане. Не бива да мисля колко много ги обичам — колко много се нуждая от тях, — докато не се
уверя, че ще се измъкнем живи от тази ситуация.
— Съжалявам, аз…
— Моля те! Просто… — Затварям очи и притискам пръсти в главата си, сякаш имат силата да променят онова,
което е вътре. Роуън млъква. Изпускам бавна и трепереща въздишка, след което натискам бутона за връзка с контрол
на въздушния трафик. — Тук е полет 79.
— Слушам те, Мина.
— Ще се нуждаем от линейка веднага след като кацнем. Единият от пилотите ни е в тежко състояние.
— Линейка, пожарна, полиция, военни — ще получиш цялата кавалерия, Мина.
— Имаме също така няколко жертви на борда. Двама от похитителите, един пасажер и четирима от екипажа.
Единствено кратката пауза ми подсказва, че от другата страна разбират тежестта на случилото се.
— Разбрано.
— Чарли?
— Слушам те, Мина.
Преглъщам.
— Похитителите заплашиха семейството ми.
Оставям изречението да увисне във въздуха и очаквам Чарли да ми обясни, че знае всичко за това, че Адам и
София са в безопасност и че косъм не е паднал от главите им, след като съм изпълнила нарежданията. Чакам да чуя,
че съм постъпила правилно.
— Казаха ми, че ако не се съглася да изпълня исканията им — продължавам, след като става ясно, че Чарли
чака да довърша, — ще наранят дъщеря ми. Трябва да… трябва да…
Пускам бутона за радиото, отпускам глава на облегалката и затварям очи. Гърдите ми горят от сълзите, които се
опитвам да спра.
— Искаш да разбереш дали е добре — констатира той и аз кимам, макар да знам, че не ме вижда. След секунда
продължава: — Ще се свържем с нея. — Изпускам въздишка. — Точно сега искам да смениш честотата, защото ще
те прехвърля на…
— Моля те, не ме оставяй!
Думите ми са напоени с истерия, но Чарли бърза да ме успокои:
— Няма да се отървеш толкова лесно от мен. Просто се прехвърлям от едното бюро на другото и когато отново
чуеш гласа ми, ще мога да те виждам на другия радар.
Обещанието му ми вдъхва увереност и изпълнявам нареждането му да сменя канала, но това са най-дългите
трийсет секунди в живота ми. Имам чувството, че съм лодка, чиито въжета са отрязани от пристанището и се нося
безцелно в морето.
— Готова ли си да започнем да се спускаме?
Облекчението ме кара да се усмихна.
— Готова съм.
Чарли ми обяснява всяка една стъпка от процеса, докато се спускаме на седем хиляди и петстотин метра, на
четири хиляди и петстотин. Кара ме да намеря бутон, на който пише ВЪЗД СКОРОСТ. Намалявам скоростта ни на
250 възела. Успявам да поддържам дишането си спокойно, но не мога да погледна навън и всеки път, в който Роуън
помръдне или Чарли наруши тишината, пулсът ми се ускорява.
В пилотската кабина мирише на кафе, почистващи препарати, пот и тапицирани седалки. Зрението ми се
размазва, в ъгълчетата на очите ми се появяват черни петна и главата ми се замайва.
Минаха единайсет години от случилото се.
— Какво искаш да кажеш? Как така се отказваш? — Баща ми беше вбесен, а майка ми объркана. — Имаш
отлични оценки на всички наземни тестове — начело на класа си.
— Повече не искам да се занимавам с това.
Казах им, че ще им върна парите, но дори да можех да го направя, къщата им отдавна я нямаше.
Намразих се заради това, че се отказах, че се предадох. Повтарях си, че да съм част от екипажа, е следващото
най-хубаво нещо, но това беше по-скоро наказание, отколкото утешителна награда. Постоянно напомняне за избора,
който бях направила.
— Мина? — Разнася се гласът на Чарли в главата ми, а Роуън дърпа ръкава ми. Двамата ми говорят, но не чувам
думите. Инструментите пред мен се размазват в кафяво-сива мъгла, а гласовете принадлежат на друго време, на друг
човек. Вик Майърбридж.
Запознахме се в „Уайт Харт“. Приятен мъж, но не беше мой тип. Като за начало бе на годините на баща ми и
увереността му граничеше с арогантност. Разговаряхме за летене, караше ме да се смея и ми беше приятно да
прекарам вечерта с него, след като приятелката ми ме заряза.
— Ще те изпратя до общежитието ти — каза Вик. Барът беше близо до школата за пилоти и макар да беше
обществено заведение, се посещаваше предимно от кандидат-пилоти и истински пилоти, които си плащаха, за да
държат самолетите си наоколо. Предполагах, че Вик е от втория тип, макар да не беше казал нищо по въпроса. —
Няма ли да ме поканиш вътре? — попита той, когато стигнахме до стаята ми.
Засмях се. Защо се засмях? Навярно защото се чувствах неловко.
— Малко е късно. Благодаря ти за прекрасната вечер.
Вик се опита да ме целуне и това ме накара да спра да се смея. Ударих го с коляно, силно, и той също спря да се
смее. Затворих вратата си и я заключих, налях си едно питие и се зарекох да избягвам бара няколко дни, докато
нещата не се уталожат.
Две седмици по-късно ни назначиха инструктори за първите ни полети.
Вик не каза нищо, когато ни представиха, когато се ръкувахме, когато отидохме при чесните, по време на
проверката и когато тръгнахме по пистата. Вероятно ме беше забравил, не ме позна или бе потресен от поведението
ми и си бе казал, че е най-добре да продължи напред.
На две хиляди и петстотин метра ми каза да се съсредоточа върху реакциите на самолета към управлението ми,
да почувствам как реагира.
— Всяко действие води до някаква реакция. Ето, нека ти покажа. — Вик се пресегна и си сложи ръката на
гърдата ми.
Застинах.
Той погали зърното ми, след което го стисна силно между палеца и показалеца си.
— Усещаш ли реакцията? — Чувах гласа му в слушалките — толкова близо до ухото ми, че усещах влагата в дъха
му.
— Не.
— Мисля, че я усещаш. — Вик стисна отново зърното на гърдата ми, сякаш втвърденото му състояние беше
доказателство за лъжата ми. Ръцете ми затрепериха на щурвала и в този момент катастрофата ми се струваше по-
добрият избор. Когато премести ръката си между краката ми, си казах, че това се случва на някой друг. Кабината на
„Чесна 150“ е по-тясна от метър и двете седалки са близо една до друга. Човек може да докосне едновременно
всички страни на кабината — предната, задната и тавана. Няма къде да избягаш. Не откъсвах поглед от изкуствения
хоризонт, докато сълзите ми не размазаха зрението ми, след което затворих очи и го оставих да поеме контрол.
— Мина? — Роуън разтърсва раменете ми.
Намирам гласа си единайсет години по-късно.
— Махни се!
Той се дърпа назад, видимо объркан, и макар да знам, че не е Вик, не мога да съм в една пилотска кабина с него
— с когото и да е, — ако смятам да приземя успешно самолета.
— Трябва да излезеш — казвам му.
— Мина, успокой се.
— Не ми казвай да се успокоя! — Махам си слушалките. Роуън се опитва да ме докосне, но отблъсквам ръцете
му, защото не ми помага. Кръвта бучи в ушите ми. Пилотската кабина вече не е на „Боинг 777“, а е тесният кокпит
на „Чесна“, и Роуън не е Роуън, а… — Махай се! Махай се! Махай се! — Мятам ръце като обезумяла към него, докато
той най-накрая не дърпа седалката си назад с вдигнати до главата си ръце, за да се предпази от юмруците ми, и
излиза с утешителните думи: Успокой се, всичко е наред, всичко е наред.
Не е наред.
Нищо не е наред.
Нищо не е наред, докато Роуън не излиза, не затваря вратата на пилотската кабина и не оставам най-накрая
сама. Бученето в главата ми отстъпва, но е заменено от нещо друго. От аларма — от силния предупредителен сигнал
лум-лум-лум и от святкащите по таблото с инструменти светлини.
Паниката ме стиска за врата, когато прочитам съобщението на екрана.
Вече не сме на автопилот.
Четирисет и седем
Не тичай, ще паднеш.
Мини през парка и продължи нагоре по хълма. Изчакай да светне зелено. Все още не, все още не…
Сега!
Виж котката на прозореца, която прилича на статуя. Само връхчето на опашката ѝ потрепва едва. Потрепва ли,
потрепва.
Остава още една улица за прекосяване. Светофарът не работи, няма я и дамата с близалките — трябваше да е
тук…
Огледай се в двете посоки. Все още не, все още не…
Сега!
Не тичай, ще паднеш.
Пощенската кутия, уличната лампа, автобусната спирка, пейката.
Голямото училище — не е моето училище, все още не.
Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи.
После е месарницата, на чиято витрина висят като обесници птици. Стискам очи, за да не гледам втренчените
им погледи.
Мъртви са. Всички са мъртви.
В самолета има мъртви хора — така каза радиоводещият. Татко говореше, за да не чуя, но аз чух. Чух. И сега
птиците гледат — позволявам си да им хвърля поглед и виждам, че ме гледат, зяпат ме, докато ги приближавам, и
няма значение какво ми казва винаги мама, защото трябва да затворя очи и да бягам колкото мога по-бързо заради
птиците и лошите хора, и татко в мазето, и…
Бам!
Удар.
Силен, горещ и парещ. Сълзите ми потичат. Изцапвам снега с кръв.
Агентът на недвижими имоти, месарят, а после… а после…
После какво?
Всичко е различно. Тъмно е, натрупал е сняг и вратите на магазините са мрачни, не искам да минавам покрай
тях. Те все още ме зяпат, птиците с техните черни мънистени очи, които приличат на оцветени с мастило. Там има и
мъртви зайци… виждала съм ги. И краката на трите малки прасенца. Всички те ме гледат от витрината на
месарницата. Чакат ме.
Пантофите ми са в сняг. Цялата съм в сняг — халатът ми, пижамата ми.
Много е студено, много, много студено.
Сега накъде?
Четирисет и осем
30 минути до Сидни
Мина
Самолетът започва да се накланя на една страна. Алармата е силна и настоятелна като обзелата ме паника и
сякаш заявява — това е краят. Не мога да дишам. Изведнъж ме наляга клаустрофобия, засилвана от безкрайното
небе, което ми се подиграва през прозореца.
Лум-лум-лум. Алармата не спира и сякаш се опитва да пробие главата ми, която бездруго вече е пълна.
Единайсет години горчивина, гняв и чувство за провал, които ме последваха у дома от школата за пилоти и не си
тръгнаха. Не трябваше да се сменям с Райън, не трябваше да се връщам на работа след появата на София, не
трябваше да застивам в онзи ден преди единайсет години. Трябваше да се доверя на себе си, да се доверя на
инстинктите си. Трябваше да подам оплакване и да отстоявам позициите си. Ако го бях направила, сега това нямаше
да се случи.
Лум-лум-лум. Пред мен сигурно има сто превключватели с всякакви странни имена, изписани с малки бели
букви. СПИРАЧКИ. СТАБИЛИЗАТОР. ВАРИОМЕТЪР. Р/П ВКЛ. Един от тях е автопилотът… но кой? Опитвам се да
огледам систематично всички редове, но погледът ми се отнася и изгубвам докъде съм стигнала. Не го виждам. Не е
там.
Слагам си слушалките.
— Чарли! — Нямам време за губене в радио етикет, а и алармата е достатъчно силна, за да говори вместо мен.
— Чувам те, Мина. Алармата е, за да те уведоми, че вече не си на автопилот. — Говори толкова спокойно, все
едно ми съобщава, че чайникът е заврял. — Погледни горния ред с инструменти, точно под сенника на таблото.
— Чарли, падаме. — Пред мен се намира голям екран, който ми показва изкуствен хоризонт. Самолетът бавно
се спуска наляво, а изписаната в дясната страна височина намалява. Три хиляди метра, две хиляди деветстотин и
петдесет… Сидни се уголемява под нас.
— Вдясно на най-горното табло…
Две хиляди деветстотин и двайсет.
— ВАРИОМЕТЪР, В/С, ЗАДЪРЖАНЕ. — Чета белите букви като молитва и очаквам самолетът да се спусне
стремглаво в падане, от което няма да има връщане назад. — А/П ВКЛЮЧЕН?
Две хиляди и деветстотин.
— А/П ВКЛЮЧЕН. Има три бутона — трябва ти левият. Л КМНД. Натисни го.
Правя го. Алармата спира и светлините на таблото престават да мигат. Все още съм затаила дъх.
— Добре ли си, Мина?
— Така… мисля. — Ръцете ми треперят. — Не знам какво направих, Чарли.
— Всичко е наред.
— Получих паническа атака… Не исках да изключвам автопилота, не мислех, че… — Пускам бутона за
предаване, защото думите ми са също толкова объркани, колкото мислите ми. Не си спомням какво докоснах,
докато гонех Роуън, защото исках да остана сама.
— Хей… всичко свърши. Вече сме добре.
След като напуснах школата за пилоти, продължих да следя уебсайта им и да търся в Гугъл новини за малкото
частно летище, от което оперираха. Така научих, че един от студентите е загубил контрол над малък самолет.
Някакъв човек видял летателния апарат да пада, но докато екипите за първа помощ отишли на мястото, огънят вече
бил опустошил всичко. Нямало оцелели.
Инструкторът бил Вик Майърбридж. А студентът — млада жена на име Кас Уилямс.
Когато по време на следствието записите от самолета били прослушани, станало ясно, че е имало някаква
борба и макар съдебният лекар да обяви случая като нещастен, това явно беше достатъчно школата да премахне
лъскавия некролог, който бяха публикували на сайта си.
През следващите няколко месеца бях измъчвана от мисълта, че с бездействието си бях спасила своя живот, но
бях отговорна за загубата на този на Кас. Бях пощадена, но въобще не изпитвах радост от това разминаване на
косъм, тъй като моята вина ме бе хванала за заложник. Не беше нужно дори да отвръщам на тормоза и да
застрашавам собствения си живот, просто трябваше да кажа на някого. Щеше да последва разследване и
Майърбридж щеше да бъде отстранен. Кас дори нямаше да се качи на онзи самолет с него.
Вместо това му позволих да ме прегърне и да ме преведе през летището, все едно съм инвалид. Позволих му да
си измисли онези глупости, да каже на хората, че съм получила паническа атака. Позволих му да ме накара да се
усъмня в собствените си спомени.
Не споделих на Адам. Нямаше да мога да понеса осъдителния му поглед. А и чувството ми на вина беше
достатъчно бреме.
* * *
— Мина — казва Чарли, — готови сме да започнем спускането.
Пред очите ми са пасажерите в кабината зад мен — бременната жена, която говори със съпруга си по
ФейсТайм, Лаклан и родителите му, лейди Бароу, горката Джини и годеникът ѝ, който не желае да се ожени за нея.
Пръстът ми увисва над бутона на уредбата. Трябва да кажа нещо на пасажерите, но не съм сигурна, че ще успея да
им вдъхна нужното доверие.
Натискам бутона и се опитвам да звуча спокойно:
— Говори вашият пилот. — Трябва да смятат, че всичко е под контрол, да вярват, че ще се приземим успешно. —
Съвсем скоро ще започнем да се спускаме над летището в Сидни, така че ви моля да се върнете по местата си и да
закопчаете предпазните си колани. — Добре познатата инструкция ме успокоява. Оставям трубката на уредбата на
мястото ѝ и поглеждам просторното небе пред очите ми. Мога да се справя. Мисля си за отчаяните телефонни
разговори, на които станах свидетелка в кабината — за обещанията, признанията и клетвите. Дължа им го, трябва да
приземя самолета. Дължа го на София, на която обещах, че никога повече няма да изгуби майка си. Дължа го на Кас
Уилямс, която нямаше да умре, ако имах силата да отвърна.
Дължа го на себе си. Трябва да си докажа, че мога да летя.
Чувам гласа на Чарли в слушалките си:
— Мина, би ли ни свалила на хиляда и петстотин метра?
За миг главата ми се изпразва от съдържание, след което си спомням бутона ВИС и намалявам височината, а
после и скоростта ни.
— Добре… готово.
— Потърси едно копче, на което пише ПОС — ще го използваме да завием.
Намирам го още преди да е млъкнал — под сенника на таблото, вляво от бутона за автопилота — и го завъртам
на сто и осемдесет градуса, преди да го натисна. Почти веднага самолетът започва да завива.
— Добра работа, Мина. Помниш ли къде е ръчката за предкрилките? — Протягам ръка към нея. — Вдигни я
нагоре, след което я свали с едно деление. — Разнася се стържещ звук и тупване, когато предкрилките заемат
позиция. Подобни шумове обикновено ме успокояват. Представям си какво щях да правя, ако този полет вървеше по
план — щях да вървя из кабината и да намествам седалките и масичките. Щях да чакам с нетърпение да отида в
хотелската си стая, след което да се разходя из Сидни. Сега единственото, което желая, е да кацнем успешно.
— Хиляда и двеста метра.
Изпълнявам инструкциите на Чарли, като в същото време ги повтарям на глас. Посока нула-седем-нула.
Деветстотин метра. Предкрилки. Посока нула-три-нула. Самолетът завива още повече с всяка промяна в посоката,
докато не виждам летището пред нас.
— Търси бутон, на който пише КАЦ — казва Чарли. — С него ще кацнем. Той ще задейства локализатора и
системата за радионавигация, които ще ни приземят успешно.
Необходимо ми е известно време, за да го намеря — точно под бутона за автопилота — и докато го натискам,
Чарли вече ми дава следващата си инструкция — да спусна колесниците. Ръчката е на средна позиция — издърпвам
я навън и я свалям надолу. Разнася се продължително свистене.
— Мина, натисна ли бутона КАЦ? Лампичката под него свети ли?
Поглеждам таблото. Нищо не свети.
— Натиснах го, но…
— Изпуснала си момента. Ще се наложи отново да заходим. Колко гориво ни е останало? — Намирам
правилния бутон и прочитам числото на екрана. Представям си седналия зад компютър в Бризбейн Чарли, който
гледа как една точка се движи на монитора му. Следва дълго мълчание и когато проговаря отново, спокойствието в
гласа му звучи насилено. — Добре, Мина, хайде да опитаме още веднъж.
— Имаме ли достатъчно гориво?
Пауза. Затварям очи. Мисля си за София и Адам. Чарли не ми каза дали са добре. Не знам дали е премълчал,
защото не му е известно, или защото нещо се е случило с тях.
— Положението е сериозно, Мина. Няма да те лъжа.
Поемам си дълбоко въздух. Горивото трябва да е достатъчно. Не сме стигнали чак дотук, за да се провалим.
— Посока нула-девет-нула.
— Нула-девет-нула — повтарям, докато завивам. Летим на височина деветстотин метра, а под нас е ясно.
Океанът е тъмносин, а малки бели коне галопират по вълните. Струва ми се невъзможно, че едва вчера сме тръгнали
от Лондон — толкова много неща се случиха за двайсет и четири часа. Умората ми е непоклатима като мен самата,
като дебело и тежко палто, притискащо раменете ми е, а бдителността ми е подхранвана от страха ми и е просто
измама, тя е като временен прилив на енергия след чаша кафе.
— Едно-осем-нула.
— Едно-осем-нула.
— Три-едно-нула.
Въвеждам посоката и носът на самолета бавно тръгва към летището. Аз не управлявам този летателен апарат, а
само го насочвам, и това ме кара да се възхитя на инженерния напредък, който ни позволява да контролираме
няколкостотин тона метал във въздуха, които да прелетят от една страна в друга.
— Сега натисни бутона КАЦ.
Натискам го силно и го пускам едва когато виждам, че лампичката под пръста ми светва. След няколко секунди
усещам как самолетът завива и надвисва над пистата. Най-накрая задействаме локализатора. Отново започвам да
дишам.
— Сега отвори напълно предкрилките, Мина.
Чарли ми казва каква е последната скорост, която да въведа. Самолетът се спуска с носа напред, а
радионавигацията ще ни свали на пистата. Пъхам ръце под бедрата си, защото знам, че дори най-леката
манипулация с някой инструмент ще изключи тази система.
Две паралелни писти стърчат от залива Ботани като двузъба вилица. Докато се спускаме, виждам, че лявата е
разчистена — самолетите са преместени на съседната. От едната ѝ страна са екипите за първа помощ.
Автоматичното обратно броене започва. Петдесет, четиресет, тридесет…
Никога не съм била религиозна, въпреки молбите на майка ми да ходя с нея на църква всяка неделя, но докато
пистата се уголемява под нас, заобиколена от двете страни от светлосиния океан, започвам да се моля.
Четиресет и девет
7:00 часът
Адам
Колко време мина?
Опитах се да следя минутите, като броя наум, но при всеки трясък отгоре забравях докъде съм стигнал. Имам
чувството, че София я няма от часове. Електричеството спря, а флуоресцентната светлина, която се процеждаше под
вратата, примига два пъти и изгасна. Радиото също заглъхна на средата на поредната порция важни новини.
От контрол на въздушния трафик на Сидни успяха да се свържат с членове на екипажа на полет 79. Все още не е
потвърдено дали самолетът продължава да се управлява от похитителите. Екипите за първа помощ вече са на
летището в Сидни в очакване.
В мазето е пълен, потискащ мрак. Не виждам дима, но го усещам. Вкусвам го. Той засяда в гърлото ми, кара ме
да кашлям, докато не повърна, а конвулсиите опъват китките ми в металните халки на белезниците. Вече не си
чувствам ръцете и краката — премръзнали са и ме побиват тръпки. Главата ми е натежала, както по-рано, когато
Бека ме упои, но не знам дали причината е димът, или изтощението.
София сигурно вече е в града. Повтарям си маршрута ѝ и отново се питам докъде ли е стигнала. Книжарницата,
празният магазин, агентът, който продава къщи. Представям си я пред полицейския участък, останала без дъх от
бягането, а над нея свети синята лампа във викториански стил. В старите килии сега има шкафчета, а в участъка
работят служители само по три дни в седмицата, но жълтият телефон навън се свързва направо с оператор.
Необходимо е просто да вдигне слушалката…
Хайде, хайде!
Отгоре се разнася нов трясък. Може би се е срутило стълбището? Първият етаж? Замислям се за съседката Мо,
която спи дълбоко и едва ли ще се събуди, преди да е станало прекалено късно. Пощальонът идва към осем, но от
отвора на улея не влиза дневна светлина, така че вероятно още е рано.
Всичко зависи от София, а не са малко нещата, които могат да се объркат. Дори да си спомни пътя, трябва да
прекоси няколко улици и да страни от добронамерени непознати, камо ли от лоши. Ами ако не стигне телефона или
пък той в този момент не работи? Представям си смелата си, красива дъщеря, облечена в пижамата на Екшън Мен, с
халата еднорог и с мокри от снега пантофи, и сълзите ми потичат.
* * *
В началото ми се струва, че си въобразявам сирените.
Ту ги чувам, ту не ги чувам. Затварям очи и се заслушвам. Май само си ги въобразявам. Ала ето ги отново —
пронизителният вой на пожарна и ритмичната песен на полицейска кола. Отгоре се разнася нов трясък, но сирените
се усилват ли, усилват, докато ми е невъзможно да чувам грохота от пожара.
Явно София им е казала точно къде се намирам, защото в улея светва фенерче, което осветява като прожектор
мястото до крака ми.
— Тук съм! — опитвам се да извикам, но гърлото ми отказва да се подчини, а горчивият дим ме задушава.
Улеят за въглищата е твърде малък, за да може да мине възрастен през него и тази мисъл ме кара да се паникьосам.
Ами ако не успеят да ме извадят оттук? Отгоре се чуват трясък и срутвания… Къщата ли пада? Представям си как
оставам заровен под отломките, без изход навън, тъй като съм закопчан с белезници за стената.
— Адам? Дръж се, друже, идваме.
Под вратата на мазето просветва. Вдигам си коленете и заравям в тях глава, когато чувам мощен трясък, който
проехтява в цялата къща, и от тавана падат прах и отломки. Усещам ръка на рамото си — друга вдига главата ми и
слага нещо отгоре ѝ. Изведнъж въздухът става по-чист — димът не засяда на гърлото ми и не ми пари на очите.
Виждам двама пожарникари в мазето. Жената вдига окуражително палци. Кимам ѝ в отговор. Тя ми прави знак да се
наведа напред. Колегата ѝ вече оглежда белезниците. Опитвам се да им осигуря колкото се може повече
пространство за работа. Разнася се стържещ звук и се появява струя от искри. Подготвям се да се плъзна напред, но
вместо това се разтрисам и падам рязко. Най-накрая съм свободен.
Отрязали са тръбата, а не белезниците, и залитам, когато се опитвам да стана, защото не мога да пазя
равновесие с ръце зад гърба. Глезените ми протестират под мен, вдървени от седенето. Докато се чудя как ще вървя,
камо ли да бягам, съм хванат безцеремонно от двете страни и сложен на носилка. Стягат здраво коланите ѝ през
гърдите и краката ми.
Качват ме по стълбите — колелата на носилката се удрят във всяко стъпало — и през останките от вратата на
мазето. Зървам за миг кухнята, преди да отидем в коридора — пламъците пълзят по тапетите на стълбището и
навсякъде има вода, — след което излизаме навън. От всички посоки просветват сини светлини, докато бутат
носилката ми, а един парамедик върви до мен. Той маха противогаза, а аз крещя:
— София… Къде е София? — Никой не ме чува.
— Едно, две, три. — Усещам разтрисане и плъзгане, когато ме вкарват в линейката.
— Искам да видя дъщеря си.
— Има белезници… приличат на полицейски. Намерете някой с ключ.
Говорят над мен. Изведнъж изпитвам огромно изтощение и затварям очи, за да ги оставя да си свършат
работата. Вдигат главата ми и ми слагат кислородна маска, след което ме обръщат на една страна и парамедикът
оглежда кървящите ми китки.
— Вие ли сте търсили ключ за белезници? — Гласът е женски и си проправя път в подсъзнанието ми. Усещам
подръпване на ръкава, преди да изпитам блажено облекчение от махането на металните халки от ръцете ми. То е
последвано от силна болка, когато се опитвам да ги раздвижа. Жената все още говори и разпознавам гласа, но не
мога да се сетя на кого принадлежи.
— … беше много притеснено, горкото създание. Искаш ли да я видиш?
— София! — Опитвам се да седна и виждам водопад от къдрава коса до отворената врата. До нея е инспектор
Наоми Бътлър.
Дъщеря ми ме гледа с ококорени и изплашени очи. Вдигам кислородната маска, за да види лицето ми. Облечена
е в коженото рокерско яке на Бътлър, чиито ръкави висят до земята. То е закопчано и Слончо се подава под
брадичката ѝ.
— Паднах — казва тя. Долната ѝ устна потреперва.
— Справи се прекрасно, тиквичке.
— Една тийнейджърка я е видяла. — Инспекторката вдига София в линейката и тя побягва към мен да ме
прегърне. — Живее до месарницата — явно е срещнала дъщеря ти в парка снощи? Добро хлапе, веднага се обади.
— Скъсах си пижамата.
— Ще отидем на пазар. Ще ти купим няколко нови.
— И мама ли ще дойде?
Сърцето ми се свива. Отварям уста, но не знам какво да кажа, затова поглеждам Бътлър, която се усмихва и
подава телефона си на София.
— Искаш ли да покажеш на татко си?
Дъщеря ми засиява.
— Мама пилотира самолета. — Тя натиска бутона за пускане на видеоклип и притиска глава в моята. Заедно
гледаме как Мина приземява успешно самолета в Сидни.
Петдесет
Бъдни вечер
Мина
Много съм нервна. — Поглеждам Роуън. — Глупаво ли е от моя страна? — На лентата за получаване на багаж
на летище „Гетуик“ сме. Била съм стотици пъти на това място. Гледаме как едни и същи куфари да се въртят ли,
въртят. В средата на лентата е сложена елха, украсена с картонени куфари.
— Заради пресата ли?
— Да — отговарям аз, макар че дори не се бях сетила за нея. Предстоящата среща с Адам ме изпълва с
безпокойство. Разговаряхме всеки ден през изминалите шест денонощия и дори лошата връзка не успя да ни спести
неловкостта. Поглеждам лицето му на дисплея и виждам същия стар Адам, макар че много неща се случиха, откакто
го видях за последно.
Той ми разказа всичко. За хазарта, заемите, лихвите. За лъжите, които е казал в службата си, за вероятността да
загуби работата си. Когато ми сподели как онзи тип е заплашил Катя и си спомних, че кошмарите на София
започнаха същата седмица, спрях да слушам. Не можех да понеса повече, затова прекратих разговора и си изключих
телефона. Седнах в бара на хотела и пих кафе след кафе, но това само ме изнерви още повече.
Настаниха екипажа в същия хотел като пасажерите, а целият приземен етаж беше заварден за предстоящите
разпити. Движехме се като инвалиди през ресторантите и салоните, препращани от лекари, на полицаи, на
журналисти и — когато имахме нужда — на психолози.
— Връзката между вас, членовете на екипажа и пасажерите ще е сложна — каза първата психоложка. Тя говори
пред всички нас в конферентната зала на летището в Сидни, като ни въоръжи с оръжия, благодарение на които да
оцелеем през следващите няколко дни, в случай че сметнехме, че изпитанието ни е приключило. — Възможно е да
се намразите, защото си напомняте за случилото се. Или пък да се почувствате по-близки един с друг, отколкото със
собствените си семейства. Преживели сте истински ад през изминалите двайсет часа, така че ви уверявам, че
каквото и да чувствате сега е напълно нормално.
Въобще не се чувствам нормално. Вината ме разяжда от мига в който се събудих след изтощителните разпити,
интервюта и безкрайните повтаряния на случилото се. Хотелът беше пълен с травмирани пасажери, които се
събираха в ъглите на салона и си казваха: Не ми излиза от главата как… Всеки ден се появяват туристи. Зяпаме ги и
се чудим какво ли е чувството да дойдеш в Сидни на почивка, да слезеш от самолета и единственият ти проблем да е
часовата разлика.
Адам ми даде пространство. Вечерях с Роуън и Дерек, като през цялото време ми се искаше Ческа да е с нас.
Острието на брадвата беше пропуснало мозъка ѝ с милиметри. Състоянието ѝ все още беше критично, казваха
лекарите, и трябваше да се установи какви дългосрочни вреди ѝ бяха нанесени, но щеше да живее. Щяха да я оставят
в интензивното на болница „Сейнт Винсънт“, докато не станеше безопасно да я върнат във Великобритания. Исках
да ѝ отида на посещение, за да изгоня спомена за последния път, в който я видях — със сплъстена от кръв коса, —
но не допускаха посетители, докато не се стабилизира.
Бързо влязохме в рутина като туристи на екскурзия, срещахме се за храненията, след което се прибирахме в
стаите си, като никога не напускахме пределите на хотела. Усещах — основателно или не — неприязън към мен от
останалите от екипажа, каквато вероятно заслужавах, затова се радвах, когато някои от пасажерите ме подкрепиха.
До края на живота си ще нося бремето на постъпката си.
— Всеки щеше да направи същото — каза Роуън. Пиехме по питие след вечеря — само двамата, защото Дерек
отдавна се беше прибрал в стаята си. Нуждаех се от сън, но се страхувах да остана сама и от онова, което ме
очакваше в сънищата ми.
— Да, но не на тях им се наложи да го направят, а на мен. — Бях преследвана от мъртвите очи на Кармел и от
безсмислената смърт на Бен и Луис. Толкова много отнети животи.
— Много животи бяха спасени. — Роуън беше учител — математика, заради греховете ми! Явно беше добър в
работата си. Бе от онези хора, около чиито очи се появяваха бръчки, когато се усмихнеше, и чийто поглед се
проясняваше веднага когато започнеше да обяснява нещо. Беше ерген. Не че имаше значение за мен, разбира се. —
Не срещнах правилната жена — ухили ми се той, след което стана сериозен и това ме накара да затая дъх. Двамата
извърнахме погледи едновременно и се запитахме дали не трябва да се прибираме. Тръгнахме по различните
коридори към стаите си. Лежах будна, защото бях прекалено изморена, за да спя, и се чудех дали нещата отново ще
са същите.
На следващия ден се обадих на Адам. Желанието да го видя беше по-силно от гнева, който изпитвах заради
опасността, на която бе подложил дъщеря ни. Замислих се за годините, в които го бях лъгала — в които бях лъгала
всички — за причината да се откажа от мечтата си да стана пилот. Какво прави една лъжа по-лоша от друга?
— Липсваш ми — казах аз.
— И ти ни липсваш.
Отчаяно исках да се прибера у дома. Адам ме уверяваше, че София е добре, и му вярвах, но връзката ми с
дъщеря ми караше сърцето ми да се свива. Още един ден ще ви разпитваме, казваха ни. Още един ден и можете да си
вървите.
„Уърлд Еърлайнс“ спряха директния полет в знак на уважение и се наложи в Шанхай да се прекачим. Акциите
им паднаха с четиресет и два процента и се чудех колко време ще е необходимо, за да се поправят щетите, нанесени
от Мисури и екипа ѝ. В крайна сметка те спечелиха по свой си начин.
Диндар запази за всички — за целия екипаж и за онези пасажери, чиито планове се промениха след
приключението ни — места в бизнес класа на полетите ни към дома и остави излишните седалки свободни, както
се правеше, когато летеше кралицата. Бременната жена искаше да се прибере у дома при съпруга си, който, предвид
обстоятелствата, беше пуснат в отпуска за Коледа. Дъг си тръгна и остави Джини да ближе рани в петзвездния
хотел, който бе запазил за „медения им месец“.
Роуън пътуваше за Сидни заради конференция, на която така и не отиде.
— Вече няма голям смисъл да оставам — каза той, когато ни предложиха билети за връщане. Никой от нас не
можеше да си представи да обикаля забележителностите.
Джейсън Поук също се върна във Великобритания, заедно с още няколко пасажери, включително едно
семейство от икономична класа, което смяташе, че това може да е единствената им възможност да летят в бизнес
класа. Не бях единствената, която изпита неочаквана и отчаяна нужда да се прибере у дома за Коледа.
Финли и майка му седяха един до друг. Дадох му малък подарък точно преди да излетим. Очите му засияха,
когато разкъса опаковката.
— Еърподи! Страхотно!
— Знаех си, че ще ти харесат — усмихнах му се, когато пъхна в ушите си безжичните слушалки.
— Благодаря ви, много сте мила — каза майка му, която не свали поглед от него през целия полет. Когато той се
измори, тя легна на една страна, за да го гледа как спи.
Тревожех се за Дерек. Седях в салона на летището в Сидни и си спомнях отчаянието в гласа му, когато бяхме на
пода в икономична класа. Той определено промени решението си, но дали не го направи заради напрежението от
ситуацията? От липсата на контрол? В деня на пресконференцията сподели линк в Туитър към статия в блог. В нея
се описваха серия от сбогувания, които бяха трогателни и изпълнени с черен хумор, и ме разплакаха. Дали не беше
променил решението си? Дали това не бе предсмъртното му писмо?
В следващия миг, няколко минути преди затварянето на гейта, Дерек нахлу в салона с малък куфар и вестник.
Бяха му предложили да води колонка в „Таймс“. Той се шегуваше с новината, но раменете му бяха по-изправени и
настроението — много по-добро. Зарадвах се, че от случилото се беше излязло нещо хубаво за него.
Обслужването на полета беше петзвездно, като разполагахме дори с психолог и лекар, който ми даде хапче за
сън, защото бях прекалено изплашена, за да затворя очи. Събудих се с писък и плувнала в пот. Роуън едва успя да ме
успокои.
Не бях единствената, която пищеше насън и която се разтрепери неконтролируемо, когато пилотът обяви
попаднахме в турбуленция, моля ви, закопчайте коланите си. Не бях единствената, която погледна другите пасажери,
за да се увери, че познава всеки от тях и че никой от екипа на Мисури не се беше промъкнал някак си през мрежата.
Куфарът ми се показва зад ъгъла. Пристъпвам към него, но Роуън ме изпреварва.
— Позволи на мен.
Шумът в „Пристигащи“ е оглушителен. Навсякъде святкат светкавици на фотоапарати. За щастие, съм със
слънчеви очила, каквито Роуън предложи да си сложим. В началото ми се стори глупаво — все едно бяхме някакви
псевдознаменитости, — но положението е ужасяващо и всеки мой инстинкт ме кара да се скрия. Роуън ме насочва
към изхода с настоятелна и успокояваща ръка на гърба ми. Викат ни: Насам!
Алис Даванти говори по мобилния си телефон. Тя минава покрай събралите се репортери и продължава към
изхода. Предполагам, че ще отиде направо в службата си и ще напише статия за отвличането на десетилетието.
Първият отвлечен пасажер, пристигнал във Великобритания…
— Мина, ще бъдеш ли изправена на съд?
Помещението се разлюлява и морето от лица се размазва пред очите ми. Усещам, че падам. Отново съм на
самолета, отварям вратата на пилотската кабина и виждам лицето на Майк…
— Лекар!
Удобно припадане, така ще го нарече един от по-неприятните вестници. Развълнувана от героичното си кацане,
ще се изрази друг. Аз бих им дала по-различни заглавия. Ужасена. Потресена. Виновна.
Роуън ми помага да стана. Избутвам ентусиазирания лекар, дошъл да ме прегледа. Защото видях нещо между
табелите на шофьорите и диктофоните на журналистите и то е единственото лекарство, от което имам нужда.
Табелата е нарисувана на картон, а красивите букви на София са написани с червено и брокат.
ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, МАМО.
По краищата на табелата са залепени с тиксо — едно върху друго, подобно на венчелистчета — десетки малки
листчета хартия. Писмата, които всеки път оставях на възглавницата на София. Запазила е всяко едно от тях.
Пускам куфара и побягвам — бягам с всички сили към табелата, към дъщеря си, към дома.
— Мамо!
Вдигам я и я прегръщам силно, разплаквам се в косата ѝ, помирисвам шампоана ѝ, кожата ѝ, собствения ѝ
аромат. Тя плаче и аз плача. Усещам една ръка около мен, която познавам до болка.
— Защо се забави толкова много? — пита нежно Адам.
Затварям очи, прогонвам ужасите на полет 79 и се съсредоточавам върху добре познатия допир на съпруга ми и
мекото тяло между нас. Това е семейството ми. Това е животът ми.
— Съжалявам, че закъснях.
Петдесет и едно
Три години по-късно
Адам
Дай да те огледам. — Мина гледа лицето на София и едва сега осъзнавам, че вече не се налага да се навежда.
Дъщеря ни е станала много висока. — Изглеждаш перфектно.
— Татко ми направи прическата.
— Браво на него.
По настояване на София се уча да правя прически от поредица от видеоклипове в YouTube. Днес съм на тема
френски плитки — разделянето започва в средата, след което се сплитат първо отляво и после отдясно. Къдравите
краища стърчат под ушите ѝ — единият е малък, а другият — голям.
— Изглежда чудесно. — Мина ми се усмихва, след което изпива кафето си и оставя чашата в мивката. Минаха
шест месеца, преди да се върнем в къщата след пожара. Застраховката покри всичко, за щастие, и когато най-накрая
влязохме през вратата, не намерихме дори следа от случилото се. Новата кухня беше различна. До едната ѝ стена
сложихме скрин, така че човек дори не би предположил, че някога там е имало мазе. Смятах, че ще виждам Бека
навсякъде в къщата, но тримата някак си успяхме да я превърнем отново в дом.
Бътлър ми даде почивка на Коледа — предвид обстоятелствата — и тримата отидохме от летището в къщата на
бащата на Мина. Той ни беше оставил кърпи на леглото, както някога правеше майка ѝ. На пода имаше надуваемо
легло за София.
— Ще сваря кафе — каза Лио и остави двама ни с Мина в стаята, със саковете помежду ни.
— Не съм му казвала, че сме разделени — обясни тя.
— София може да спи при теб, а аз ще взема надуваемото легло.
— Не, няма проблем. — Мина се поколеба. — Ако и ти си съгласен.
Сърцето ми прескочи.
— Искаш да кажеш…
Тя кимна.
Спахме неспокойно, а София заряза надуваемото легло и се сви като запетайка помежду ни, като по този начин
ни даде още едно извинение, за да не разговаряме. За двама души, чиито професии изискваха от тях да разговарят с
хората, бяхме изключително зле в комуникацията.
През следващите няколко дни обаче говорихме. Когато Лио заведе София на надбягванията на бруления от
вятъра бряг и ни хвърли няколко тревожни погледа, преди да излезе, предположих, че в крайна сметка знае за
положението ни.
Не ме уволниха. Отново ме направиха униформен, а инспектор Бътлър ми каза: Вземи се в ръце и се върни да
си получиш обратно работата. Последваха доста срещи с психолог и попълване на документация. Дори бях пратен
при кредитен съветник. Осигурената от мен информация за лихварите, от които бях взел заеми, доведе до няколко
ареста за незаконна дейност и лаконичния имейл: Добра работа, от Бътлър.
Мина не беше обвинена за отвличането на самолета, въпреки лова на вещици, проведен от вестника на Алис
Даванти. Това стана ясно чак след година — цяла година, прекарана в безсънни нощи и въпроси от рода на: Какво
ще стане, ако вляза в затвора? — но накрая двама добре облечени господа от прокуратурата дойдоха и казаха, че не е
в интерес на обществото да я съдят за отварянето на вратата на пилотската кабина. Това не я накара да се почувства
по-малко виновна. Роуън я свърза с негов приятел, който помагаше на хора с посттравматичен стрес, и тя
постепенно свикна с мисълта за онова, което я бяха принудили да направи.
Още по-бавно се разнищваше случилото се по време на обучението ѝ за пилот. Искаше ми се да ударя нещо —
или някого, — когато ми разказа за Майърбридж.
— Трябва да подадем оплакване до школата. Или до авиационните власти.
— Какво ще постигнем с това? — Мина принципно беше по-голяма оптимистка от мен. — Онова беше един
различен свят. Сега имат различна политика, вече проверих. — Тя беше решила да загърби случилото се и уважих
решението ѝ.
— Без повече тайни помежду ни — казах аз.
— Без повече тайни — съгласи се Мина.
За огромна наша изненада София се измъкна от всичко това сравнително леко. Водихме я на психолог, но тя се
държеше прагматично относно Бека и пожара и се гордееше с похвалата, която получи от полицията. Преживяното
от нея като бебе я беше направило доста корава — това едновременно ме караше да се гордея и ме натъжаваше.
Надявах се един ден да забрави всичките си лоши спомени.
— Готови ли сте? — пита Мина сега. Поглеждам София и тя кима.
— Готов съм — отговарям аз и вземам ключовете за колата.
* * *
— Казвам се Сандра Даниълс и когато се качих на полет 79, оставих стария си живот зад гърба си.
Жената на подсъдимата скамейка е дребничка — под метър и шейсет и пет е — и е почти неразпознаваема от
снимката във вестника на похитителката, известна като Замбези. Месеците в ареста са заличили тена ѝ, а косата ѝ е
тъмнокестенява със сухи и изтощени руси краища. Усещам как Мина се напряга до мен. Даниълс е първата от
подсъдимите, които дават показания пред съда — част от процес, който се очаква да продължи още две седмици.
Тази сутрин бяха извикани и последните свидетели, включително и София.
Позволиха ѝ да даде показанията си чрез видеовръзка, на която немигащите ѝ очи изглеждаха огромни. Гледаше
право в камерата, а единственият знак, че е леко изнервена, беше дъвкането на долната ѝ устна.
— Колко време прекара в мазето, София?
Тя се намръщи.
— Не знам.
— Дълго ли беше.
— Да.
— Час? Или повече?
София погледна настрани в търсене на помощ, която нямаше да получи, от Джудит — съдебната служителка с
бялата коса и бонбоните, които щеше да ѝ даде накрая. Мина държеше дъщеря ни за ръка, докато вървяха с Джудит
през лабиринта от коридори до стаята за разпити. Докато София даваше показанията си, съпругата ми седеше на
пластмасов стол в коридора, а в същото време аз гледах кръстосания разпит на деветгодишната ми дъщеря в съда
отсреща.
— Много повече от час.
Не искахме София да идва в съда. Показанията ѝ не бяха оспорени и макар шестимата оцелели похитители да
пледираха невинни, Бека се беше предала, без да оказва съпротива по време на ареста. Намериха я в къщата на
майка ѝ, където се опитваше да изтрие историята на търсенията от лаптопа си, която я уличаваше в закупуването на
белезниците, с които ме закопча в мазето.
— Съжалявам — каза тя на арестуващите я полицаи. Искаше ми се аз да съм на мястото на служителя, сложил
ѝ белезниците.
Прокурорът призова София като свидетел.
— Много е емоционална — каза той, сякаш това беше някаква новина за нас. — Мисля, че ще направи добро
впечатление на съдебните заседатели.
София не беше призована да даде показания. Тя беше призована, за да разтопи сърцата на съдебните
заседатели, да ги спечели с искрените си отговори и невинния си мироглед. Беше призована, за да се види нагледно
какви щети нанесоха действията на похитителите, макар че планът им се провали.
— Нямам повече въпроси.
Лицето на София остана безизразно, но спря да си дъвче долната устна. Най-накрая можех да си отдъхна.
Дъщеря ми пропусна голяма част от училище, защото съдът я призоваваше, но свалянето на показанията ѝ се
отлагаше отново и отново и тя само чакаше по цял ден да дойде нейният ред. Сега, след като подсъдимите вече са
призовани, слушаме показанията им на смени, а София прекарва дните си в парковете и кафенетата до съда, където
е с мен или Мина, а когато и двамата трябва да сме в съдебната зала — с Роуън, Дерек и Ческа, която дъщеря ни
обожава.
Ческа беше на косъм, но накрая се възстанови напълно. Първо свалиха нея от самолета, като я сложиха на
носилка. Докато въздушната линейка отлиташе, полицаите прибраха всеки от похитителите в различно бронирано
превозно средство.
Няколко седмици след като Мина си дойде у дома, я заварих да гледа новините. Малките фигури вървяха по
дисплея на телефона ѝ.
— Не ми изглежда реално — каза тя и тихичко изрече името на всеки един от закопчаните с белезници
похитители. Ганг, Нигер, Яндзъ, Замбези, Конго, Лена. Следваха разтреперените пасажери, с пребледнели лица, а
накрая и екипажът. Всички примигаха на яркото слънце в Сидни. Това определено не беше снимката, която Диндар
бе планирал.
— Достатъчно — казах на Мина, но тя поклати глава.
— Трябва да го изгледам.
Съпругата ми плака, когато вадеха чувалите с труповете. Роджър Къркууд, Майк Каривик, Кармел Меън, Бен
Нокс и Луис Жубер. Имена, които всеки по света научи, заедно с имената на убийците им. Аутопсията потвърди, че
другите двама пилоти са получили от същото лекарство като Роджър Къркууд — първия умрял. Вероятно някой от
похитителите беше сипал стрити хапчета в напитките, които Кармел беше направила за тях, макар че никога
нямаше да научим истината. След като Мисури беше мъртва, а съучастниците ѝ бяха научили само „необходимото“,
останаха много въпроси без отговори. Екипажът, който почиваше в момента на похищението, бе намерен обезводнен
и ужасен, но за щастие, жив и здрав, затворен в тясната стая за отдих, чиято врата беше заключена от един от
похитителите.
Снимките на деветима от конспираторите — осмината от самолета плюс Бека — паснаха чудесно на цяла
страница на „Дейли Мейл“. Срещу истинските им имена имаше карта на света със стрелички, които обясняваха
етимологията на псевдонимите им. „Гардиън“ публикува няколко статии в интернет за критичното състояние на
споменатите реки, съпътствано от апели за дарения, с които да се продължи образоването на хората относно
климатичните проблеми.
Бяха необходими почти три години, за да стигнем до съдебен процес, и два часа, за да се прочетат всички
обвинения срещу подсъдимите, седящи на два реда столове в стъклена кутия отстрани на съдебната зала.
Терористични действия, измами с благотворителни начинания, притежание на предмети, използвани с
терористични цели, убийство, конспирация, отвличане… Списъкът сякаш беше безкраен и стигаше чак до
използването на фалшиви документи — паспортите, които Мисури беше направила за всеки от екипа си.
Самият процес отне пет месеца. Живеехме с последиците от случилото се толкова дълго време, че имам
чувството, че не можем дълго да говорим за каквото и да било, без да споменем доказателствата по делото.
Защитата на Сандра Даниълс, че не е знаела в подробности плановете на групата, пропадна по време на
кръстосания разпит, след което заяви, че има смекчаващи вината ѝ обстоятелства, причинени от съпруг, който я е
малтретирал. През следващите две седмици слушахме други подобни извинения от останалите подсъдими —
получени обещания, резервни варианти — и постепенно се разкри една картина на манипулации, подготовка и
радикализация от ръцете на една жена.
Мисури.
Всеки приток водеше до нея и макар да беше прикрила добре следите си — форумът на похитителите в тъмната
мрежа така и не бе открит, — полицията все пак успя да намери папка в къщата ѝ, която я свързваше с всеки от
съучастниците ѝ.
* * *
На последния ден от съдебния процес, когато сме повикани да чуем присъдата на съдията, се оглеждам в
съдебната зала и виждам хората, които след прекарани шест месеца тук са ми също толкова познати, колкото
собственото ми семейство. Дерек си е облякъл костюм — сигурно по-късно има интервю. Той плавно се премести
от пресата в телевизията за разлика от Алис Даванти, чиято кариера потъна в забвение, след като един от
пасажерите пусна видео с нея как се опитва да вземе едно от заетите места в самолета.
Джейсън Поук се справя по-добре. Той се извини сърцераздирателно и искрено за всички груби шеги в
миналото и помоли за прошка, че се е наместил на чуждо място на полет 79.
— Когато смяташ, че си напът да умреш — каза той пред „Добро утро, Великобритания“, — целият ти живот
минава като на лента пред очите ти… и онова, което видях, не ме кара да се гордея! — Сега е коментатор на
документални филми за бедствия и пътува по целия свят, за да намери човешките истории зад цунамита,
земетресения, горски пожари… Пробудения Поук, така го нарекоха таблоидите. Новороденият емпат.
Каролин и Джейми Крофърд не се върнаха, за да чуят присъдата. Джейми си тръгна веднага след като даде
показания, а Каролин остана достатъчно дълго, за да обяви откриването на Спортна фондация за младежи
„Крофърд“. Разводът им не беше особено приятелски. Прецакан заради похожденията си, гласеше заглавието в един
от таблоидите и там се говореше за милионите, които Джейми беше прехвърлил на благотворителната организация
на съпругата си, за да му разпише „пътния лист“.
Смятах, че медиите ще се изморят от случая, но те не спираха да го отразяват. Похитителите бяха в ареста, но
пасажерите постоянно осигуряваха новини като „На бездетната двойка от австралийския ад им се родиха близнаци“
или в случая с родителите на Кармел — „Ще отмъстим за нашата дъщеря“.
* * *
Съдията ги осъжда да живеят. В действителност обаче им отнема живота, тъй като минималната присъда е
четиресет години. Стискам ръката на Мина. Дори Бека (все още я наричам така, макар че истинското ѝ име беше
публикувано във вестниците), най-младата от подсъдимите, ще бъде над шейсетгодишна, когато излезе. Няма да има
деца, кариера, живот.
Не се радваме. Не сме в еуфория, докато напускаме съда. Продължителността на процеса е изцедила всичко от
нас. Просто изпитваме огромно облекчение, че най-накрая свърши.
— Значи това беше всичко. — Дерек изглежда малко разочарован. Той ме потупва по гърба и ме прегръща
неловко, преди да целуне Мина по бузата. — Смело момиче.
Не са много хората, на които съпругата ми позволява да я наричат „момиче“, но Дерек е един от тях. Той стана
част от живота ни като добрия чичо и ми се иска да мисля, че също ни приема като семейство.
— Мисля, че е ред на Ческа да организира вечеря — добавя той.
— Напълно си прав — съгласява се тя. — Ще ви изпратя имейли.
Месечните вечери започнаха след онзи първи път, в който се събрахме няколко седмици след като Ческа излезе
от болницата. Това беше по идея на Мина, за да представи София и мен на Ческа, Роуън и Дерек. В началото
разговорът беше доста неестествен. Говорехме на незначителни теми, които ни държаха надалеч от истинската
причина за събирането ни.
София беше онази, която стопи ледовете.
— Какво ще се случи с похитителите?
— Ще влязат в затвора — отговорих твърдо аз.
— Трябва да ги качат на самолет и да им кажат, че ще се разбие, за да се изплашат също както вас. След това да
ги затворят в ужасно студено мазе и да запалят къщата, за да видят дали ще им хареса.
След кратката ѝ реч последва мълчание. Не знаех дали да аплодирам чувството за справедливост на дъщеря си,
или да се разтревожа, че отглеждам психопатка, но Мина се разсмя.
— Напълно съм съгласна. — Тя вдигна чашата си. — За София.
— За София! — отговорихме в един глас.
— Може би трябва да станеш съдийка, когато пораснеш — предложи Роуън, но дъщеря ми поклати глава.
— Ще стана полицайка. — Тя ми се усмихна, след което погледна Мина. — И пилотка.
— Ще си заета жена — каза Дерек.
— И природо… — София се затрудни с думата —… защитничка.
Все едно каза „Макбет“ в стая с актьори[11]. Дерек потръпна, Ческа затвори очи, а Роуън, който обикновено
беше невъзмутим, изгуби веждите си под косата си.
— Учат го в училище — обясни Мина. — За ледените шапки, пластмасата за еднократна употреба, такива
неща. — В гласа ѝ имаше извинение, което всички разбирахме.
— Отговарям за рециклирането на цялото училище.
— И се опитва да убеди магазина за млечни шейкове да използва биоразградими сламки.
Три чифта очи се насочиха към София. Бяхме свикнали с това. И се гордеехме с него, все едно бяхме напълно
отговорни за гените, които осигуряваха на дъщеря ни интелекта на някой два пъти по-голям от нея. Понякога
погледите бяха по-тревожни, отколкото възхитени. Справяхме се и с тях. Обичахме София заради странностите ѝ, а
не въпреки тях.
— Е — каза неочаквано Роуън и удари с юмрук по масата за повече тежест на думите си, — лично аз мисля, че
е забележително. — Той погледна Ческа и Дерек, които също се развълнуваха. — Само на пет години…
— Почти на шест съм — обади се София.
— Почти на шест години е, а вече говори за промяна.
— Брава, София! — добави Дерек. — Бъдеща пилотка, полицайка и природозащитничка! — Вдигнахме чаши за
втори път през онази вечер, преди да изпратим дъщеря ни да си измие зъбите.
— Ще ми прочетеш ли приказка…
Мина остави чашата си и се заслуша.
— … тате?
Не можех да скрия радостта си. Погледнах Мина, за да видя дали няма да намеря следи от ревност върху лицето
ѝ, докато София казваше „довиждане“ на гостите ни. Все пак знаех какво е чувството да си резерва. Ала не намерих
нищо. С времето осъзнах, че съм разбирал всичко погрешно. Исках справедливост — еднаква обич, еднакво
внимание и еднакво отношение от страна на дъщеря ни. Мислех единствено какво искам аз от нея, а не какво има
нужда тя да получи от мен. От двама ни. Понякога София иска аз да ѝ чета, а друг път Мина. Понякога посяга към
моята ръка, а друг път се дърпа, защото не ме иска наблизо. Разстройството на привързаността не се лекува за едно
денонощие, но лека-полека постигаме развитие.
Първата вечеря сложи началото на месечните ни събирания, а до следващото лято вече се събирахме за игра на
раундърс[12] или за обяд на слънчевия плаж. Външните хора не можеха да разберат и една десета от преживяното от
нас, така че предпочитахме да не говорим за него. Също така беше хубаво за София да стане свидетелка как
преодоляваме случилото се и че възрастните също имат неуспехи. Харесваше ми да я гледам как разговаря пламенно
с Ческа или с Роуън и как избухва в смях, когато сериозният разговор преминеше в нещо абсурдно. Осъзнах, че това
беше хубаво за всички ни.
* * *
Тръгваме си от съда — странна групичка по прекалено тесния тротоар — и си прибираме телефоните от
туристическия агент, който служи като багажно на съда. София разговаря с Ческа и сочи към всяка от табелите на
прозореца.
— Атина. Това е в Гърция. Рим е в Италия. Барбадос е в… Африка?
— Карибите.
Дъщеря ми се намръщва, макар да не е ясно дали на Ческа, или на себе си.
— Това дете е много умно — казва Роуън.
— Можете само да ми завиждате. — Ухилвам се. — Мина каза ли ви, че писа на народния ни представител
миналия месец? Съвсем сама. И получи писмо.
— Невероятно. Обзалагам се, че ще влезе в политиката, а ти?
Роуън няма нищо лошо предвид, но въпреки това се напрягам.
— Ах, не съм по залаганията — отговарям шеговито. Не знам дали Мина им е казала за проблемите ми с
хазарта. Не искам и да разбирам. Все още ходя на срещите и с изключение на едно малко подхлъзване, когато
научихме за щетите от пожара, не съм залагал от почти три години. Шансовете тримата да оцелеем в онзи ад бяха
възможно най-ниски — нямам намерение повече да залагам.
Разделяме се на ъгъла. Ческа бърза да си хване влака, а Дерек има среща с редактора си в града. София
приключва сериозния си разговор с Роуън и вади хартиен плик от раницата си.
— Тези са за теб.
Той поглежда вътре.
— Бисквити? Благодаря ти.
— Прекара целия уикенд в печене — сподели Мина. — Честно казано, скоро ще стана с размерите на къщата.
Тъкмо смятах да обясня на съпругата си, че изглежда божествено, но Роуън изцъква с език на шегата ѝ.
— Красива си — казва той и аз се насилвам да се усмихна. Каквото и да изрека сега, ще е просто добавка към
думите му.
— Чао, тогава — казвам на Роуън. Мина повдига вежда към мен, но той ми подава ръка и въобще не изглежда
обиден от държанието ми. Чудя се къде ще отиде сега, с кого ще сподели каква е присъдата. Въпреки близкото му
приятелство с Мина — и по презумпция със София — не мисля, че го познавам повече сега, отколкото преди три
години. Не знам дали той ме държи на дистанция, или аз него. Двамата се държим отбранително един с друг, все
едно сме врагове, а не приятели.
Следват още ръкостискания и потупвания по гърба. Роуън прегръща Мина. Ръката му се намества на кръста ѝ,
когато я пуска, а аз се боря с желанието си да я прегърна собственически. Щеше да е много по-лесно, ако Роуън
беше неприятен. Ако беше арогантен, лъжлив и дразнещ подмазвач. Ала той не е нито едно от тези неща и нямам
нужда от терапевт, за да знам, че бдителността ми е породена не от действията му, а от собствените ми недостатъци.
Роуън беше до Мина, когато аз не бях. Докато бях закопчан с белезници за тръба в мазето на къщата ни и разчитах
петгодишната ни дъщеря да ме спаси, той е щурмувал пилотската кабина със съпругата ми. Веднага след случилото
се подкрепих Мина чрез видеовръзка, а Роуън я заведе на вечеря в хотела им в Сидни и я е държал за ръката по време
на полета до дома.
Мина говореше открито за времето, което бяха прекарали заедно.
— Не знам какво щях да правя без него. И без Дерек и Ческа — добавката беше заради мен и двамата го
знаехме.
— Радвам се, че са били до теб — отговорих аз и наистина го мислех.
— Пожелавам ти успешно връщане на работа — казва Ческа на Мина и я целува по бузата. Диндар се отнесе
много добре с нея след отвличането на самолета. Пусна я в отпуска за цели шест месеца на пълно възнаграждение,
за да прекара време със София, преди да заеме поста на администратор, далеч от летището. Новата ѝ работа ѝ
позволяваше да прибира дъщеря ни от училище — никой от двама ни не беше готов за нова бавачка, — но знаех, че
летенето ѝ липсва.
— Мисля, че искам да се върна — каза ми тя. — След процеса.
— Тогава го направи.
Мина се усмихна. Каза ми, че ѝ напомням за баща ѝ.
— Малко се страхувам, разбира се. — Тя постоянно сънуваше кошмари с Мисури и останалите. — Но не бива
да им позволявам да победят, нали?
— Какво ще кажете да си направим риба и пържени картофи? — питам сега, след като Роуън е завил зад ъгъла
и сме останали само тримата.
София засиява.
— Йей! Стига рибата да е…
— … уловена в контролирана среда, знам. — Дъщеря ни е много умна за възрастта си, а преживяното през
последните три години я направи и по-мъдра. До известна степен се борим с това — окуражаваме я да играе, да се
държи глуповато, да е обикновено дете, — но и се гордеем с интелигентността, пламенността и съобразителността
ѝ.
Махам на едно такси и си спомням онзи ден след училище, в който София не искаше да хване мен за ръката, а
Бека. Оттогава много се сближихме. Не бих пожелал случилото се и на най-големия си враг, но както гласи
поговорката, всяко зло за добро.
— Обичам те — казвам много по-пламенно от предвиденото аз. Таксито спира до нас. Отварям вратата и
пускам момичетата да се качат преди мен.
— И аз те обичам. — Мина стиска ръката ми.
София въздиша щастливо между нас.
— Всички се обичаме.
Петдесет и две
Пасажер 1G
Доживотна присъда. Признавам, че не очаквах такава. Стандартна е за тероризъм, да, но тероризъм ли е да
защитаваш Земята? Тероризъм ли е да отвориш очите на хората за унищожението на света заради действията им?
Съдът казва, че е.
Той не намира разлика между нашата кауза и религиозната мания, между спасяването на планетата и
унищожаването ѝ. Той е сляп за истината, която е съвсем ясна за онези от нас, които ги е грижа за бъдещето на
децата ни.
Ще минат четиресет години, преди помилването дори да е възможно. Кой знае дали ще съм тук, за да го видя?
Четиресет години зад решетките, без контакт с външния свят. Това е варварско. Нечовешко. Дали смъртта не е за
предпочитане?
В това отношение Мисури спечели. Тя избяга. Победи системата, като умря.
Не смяташе, че планът е на Мисури, нали? Не повярва, че тя е отговорна за проект от подобна величина и с
такава важност?
Не бих те винил, ако си го помислила. В крайна сметка дори Мисури смяташе, че е така. Тя се приемаше повече
за лидер, отколкото за последовател, и не беше никак трудно да пусна идеята в главата ѝ. Смяташе се за пастир, а
през цялото време беше просто поредната ми овца. Всички пътища водеха към нея, ако нещо се объркаше, а моите
ръце щяха да останат чисти. Онлайн дискусиите ни бяха защитени, но запазвах на хартия записи от всеки наш
разговор и всяко наше решение. Когато Мисури потегли за летището, отидох в къщата ѝ, за да оставя папката в
кабинета ѝ.
Не съм единственият, който използва изкупителна жертва, няма да съм и последният. Виждаме такива
навсякъде — в корпоративния и политическия свят — и ги наблюдаваме как се сриват и изгарят, когато времето им
изтече, за да могат изпълнителните директори около тях да се измъкнат невредими и да продължат да инвестират в
нови начинания; за да могат политическите фюрери да търсят нови марионетки, които да им се врекат във вярност.
Истинските лидери не са на сцената, но те дърпат конците.
Другите уважаваха Мисури или по-скоро уважаваха онова, за което я смятаха. Те слушаха думите, които аз
слагах в устата ѝ, и плана, който ѝ позволих да представи като свой. Не съм добър в приказките — казах ѝ. — По-
добре ти да им го кажеш. Хората те слушат. Ти си лидер по природа.
Хората виждат онова, което искат да видят. Вярват в онова, в което искат да вярват. Мисури пътуваше по света и
получаваше високи хонорари, за да говори за несправедливостите. Беше свикнала другите да я слушат внимателно.
Егото ѝ ѝ изигра лоша шега, но помогна аз да остана в сенките.
Ала четиресет години.
Дали щях да постъпя по същия начин, ако знаех, че ще се провалим, че затворът ще хване в капана си толкова
много хора?
Броят на големите природни бедствия се е увеличил три пъти само през моя живот. Островни държави изчезват
заради надигащото се морско равнище. Пчелите — тези скромни опрашители, на които всички се възхищаваме —
измират. Две хиляди вида са изправени пред заплахата от изчезване заради климатичните промени. Светът умира.
Дали бих постъпил отново по същия начин?
Без да се замисля.
И ще го направя.
Защото не съм толкова глупав, че да се оставя да бъда хванат.
Имаше моменти, в които за малко да се пречупя, разбира се. На няколко пъти губех контрол и бях готов да се
разоблича като истинския ръководител на мисията. Докато коленичех до тялото на младата стюардеса, а ръцете ми
притискаха раната на врата ѝ, пулсът ми се ускори. Очаквах ръката на рамото си, обвинението, истината.
Убийството ѝ беше неразумно — всеки от пасажерите можеше да ме види, че държа тирбушона, — но очите ѝ бяха
съсредоточени в Мисури. Всички ме заобиколиха и видяха как се опитвам да ѝ спася живота. Бях герой, а не
заплаха.
Разследването беше много сериозно — миналото на всички пасажери бе гледано под лупа — и усещах топлия
дъх на службата за контратероризъм във врата си. Ала не намериха нищо, тъй като бях прикрил умело следите си,
благодарение на дългогодишния си опит. Роуън Фрейзър беше примерен гражданин.
Не такъв завършек исках, разбира се. Исках да се врежем драматично в Операта на Сидни. Исках репортажите
от действията ни — от най-важното политическо изявление, правено някога — да бъдат въртени десетилетия наред
на всеки континент, във всяка къща, във всяко училище, във всяка институция. Исках горещи заглавия във
вестниците; прожекторите да се насочат към климатичните промени и да светят толкова ярко, че никой да не може
да си затвори очите пред тях. Мисури също го искаше. Тя се беше изморила да се бори за справедливост за брат си,
който приживе също бил природозащитник. Беше се изморила да кара хората да слушат едно и също послание, което
го бе убило преди повече от две десетилетия. Едно последно действие, беше казала Мисури. В негово име.
Развеселих се, когато видях как пасажерите се изплашиха от аксесоарите в дрехите на Мисури. Вероятно трябва
да благодарим на джихадистите, че малко кабел и пластмаса предизвикаха подобна истерия. „Бомбата“ ѝ не беше
нищо повече от чорапи в найлонови торбички за събиране на кучешки лайна, завързани с еластична лента, а
цветните кабели бяха взети от слушалки. Всичко това мина безпроблемно през проверките на летището и бе
сглобено в тоалетната на самолета.
Вероятно ако Лена не беше разбрала, че експлозивите са фалшиви, щяхме да успеем да задържим екипажа под
контрол… ала като се обърне колата, пътища много, нали?
Дадох всичко от себе си, за да попреча на Мина да влезе в пилотската кабина. Не предвидих абсурдното ѝ
желание да „направи добро“ заради стореното от нея по-рано. Можех да я неутрализирам. Можех да се справя с нея
и Ческа. С нея, Ческа и Дерек обаче — едва ли! Осъзнах, че е по-добре да се присъединя към тях в импровизираната
им спасителна мисия и заедно да влезем в пилотската кабина. Само така все още имаше някакъв шанс да създам
заглавията, които исках.
Признавам, че очаквах Мина да се срине психически. Опитах се да я бутна от пропастта, когато видях, че е
напът да падне духом. Напомних ѝ за семейството ѝ — нейното най-слабо място — точно когато трябваше да се
съсредоточи. Бях на косъм да поема управлението и да завърша мисията си.
Дали не я притиснах прекалено много? Реакцията ѝ към моята манипулация беше крайна, тя така ми се
развика, че си помислих, че е попаднала в лапите на истерията. Тогава се предадох. Дори най-добрите войници
знаят кога е време да се оттеглят. Да се прегрупират. По-добре да се спасиш, за да продължиш да се бориш и утре. Да
се бориш по-добре.
Спечелихме няколко малки битки в тази изгубена война. След отвличането на самолета правителството на
Великобритания забрани на авиокомпаниите да предлагат безплатни билети на редовните си клиенти — малка, но
важна крачка към ограничаването на хората да летят. Също така прие данъчни облекчения за компании, които
изпращаха стоките си по вода, а не по въздух, и добави ДДС при покупката на нови летателни апарати.
Ние помогнахме това да се случи, повтарям си го в най-трудните си моменти.
Казвам ти го и сега. Ние помогнахме това да се случи. Това е силата на протестирането. Не си мисли, че не
можеш да донесеш промяна, че не можеш да промениш света; да го направиш по-добро място. Децата на твоите
деца разчитат на теб.
Както и да е, време е за нов подход. Протестите се промениха, откакто майка ми ме заведе в Грийнъм Комън,
законите се промениха, както и технологиите. Сега можем да сме по-умни. По-тихи. По-силни.
През изминалите няколко години от мисията ни забелязах голяма промяна в настроенията относно
климатичните промени. Вероятно ти също ги забелязваш. Вестниците говорят повече за тях, излъчват се повече
документални филми и повече звезди подкрепят каузата. Приливът идва и сега е моментът да яхнем вълната.
Ала не ще го направя аз.
Запазените марки са всичко в този свят на консуматорство и социални мрежи, а аз никога не съм целял да
заемам централно място. Нуждаем се от някой млад и страстен, чиято чистота блести толкова ярко, че целият свят
да я види.
Някой като теб.
Знам, че си готова за това. Чу моята страна на историята и разбираш какви са проблемите. Осъзнаваш, че е
важна каузата, а не хората.
Изглежда страшно, знам. Но аз ще съм там, зад кулисите. Ще ти помогна да си пишеш речите и да се подготвяш
за срещите. Ще те науча как да очароваш хората с енергията и невинността си, докато не повярват на всяка твоя
дума. Ще бъда зад теб, но ти ще получаваш признанието. Целият свят ще те познава, ще накараш държавите да те
слушат, защото ще си гласът на разума. Гласът на бъдещето.
Считай това като чиракуване засега. Аз ще говоря, а ти ще слушаш и в същото време ще печелиш сърца, така че
когато настъпи моментът, хората ще те последват навсякъде, ще тръгнат натам, накъдето решиш да ги поведеш. Ще
ти покажа как.
Родителите ти?
О, София, те не са твои родители. Те са просто необходимост. Те са като учителите ти в училище. Тяхната
работа е да се грижат за теб. Нищо повече. Адам и Мина искаха дете, което и да е… Не са те избрали конкретно.
Както направих аз.
Да. Точно така. Аз те избрах.
Реших да ти разкажа всичко това, докато другите бяха в съдебната зала.
Защо?
Защото виждам потенциала ти. Защото заедно ще променим света и знам, че си достатъчно силна не само да
донесеш тези промени, но също така да се справиш с кръвопролитията по пътя. Избрах те за свой заместник — ти
ще си бъдещето на моята кампания.
Избрах теб. Какво мислиш?
Добро момиче. Вземаш правилното решение.
Гледат ни… трябва да вървя. Не им казвай какво сме си говорили, чу ли? Това ще е нашата малка тайна. Просто
си стой мирно и кротко и не обелвай дума. Бъди онази, която искат да си. Засега.
Ще ти кажа, когато моментът настъпи.
Епилог
София
Смазана съм между мама и татко в таксито. Чувствам се като мрежа в средата на тенис корт. Думите отскачат
като топка от мама към татко, от мама към татко. Отново и отново.
Влизат през едното ухо и излизат през другото.
Така казват хората, когато не слушаш или не разбираш нещо. Влиза през едното ухо и излиза през другото. Все
едно е вода, която изтича през тях.
Възрастните смятат, че думите им влизат през едното ми ухо и излизат през другото. Мислят си, че като съм
малка, не чувам какво казват; че не ги разбирам. Един ден слушах разговор между татко и Дерек. Дерек каза: Има
нещо нередно в него, а татко отговори: Мина не дава да се каже лоша дума по негов адрес. Веднага млъкнаха, когато
ме видяха. Дерек започна: Мислиш ли, че…, а татко отвърна: Не се тревожи, влиза през едното ухо и излиза през
другото.
Не беше така.
Говореха за Роуън.
Не съм глупава. Слушам много внимателно. Слушам през цялото време и когато не разбера нещо, се опитвам да
открия какво означава. Предимно питам мама и татко, но понякога… понякога питам Роуън.
Роуън не смята, че съм прекалено малка, за да разбирам. Той ми обяснява за климатичните промени, защо
министър-председателят не е добър и защо се случват лоши неща като воденето на войни. Много възрастни
използват различен глас, когато говорят с деца, но Роуън не го прави. Ти си умно момиче, казва ми той, не искам да
се държа покровителствено.
Не знам дали съм умна. Просто се интересувам от много неща. Откривам ги и после мозъкът ми ги запомня.
Преди Бека да ни заключи в мазето, татко казваше, че иска да изпечем сладки заедно, а Бека ми сподели, че могат да
се направят бисквити с глухарчета. Съществуват безброй сайтове за готвене, бяха точните ѝ думи.
Мама ми позволява да ползвам интернет, за да търся рецепти. Бека е права. Нарича се събиране на фураж и
означава да ядеш каквото намериш. Човек може да яде най-различни семена. Ядки, горски плодове, коприва… какво
ли не. Направих мъфини от жълъди. Мама и татко казаха, че ги харесват, но после чух татко да ѝ обяснява, че имали
вкус на нещо, извадено от клетката на хамстер. Много се ядосах и едва не избухнах.
В парка зад къщата ни има жълъди, къпини и цветя, които стават за ядене, като теменуга, вечерник и слез.
Напръстниците обаче не се ядат, защото са отровни.
Ала откъде бих могла да знам? Аз съм само на девет години…
Роуън ме научи на много неща. Как да намирам дадена информация в интернет, без никой да разбере, че съм я
търсила. Как да скрия от мама и татко, че съм намислила нещо.
Той е добър актьор. Мама много го харесва, но не и татко, въпреки че се ръкуват, все едно са приятели. Роуън
казва, че татко съвсем скоро отново ще започне с лотарията и виж какво стана последния път.
Когато мама ни съобщи, че ще започне да лети отново, си помислих, че Роуън ще каже нещо — че ще
побеснее, — но той само я целуна и я окуражи с думите: Добра работа, знам какво ти коства, за да вземеш това
важно решение. По-късно отидохме в парка и Роуън каза, че мама трябва да протестира срещу промените в климата,
а вместо това всички вестници пишеха за смелата стюардеса, която се връща на работа.
— Трябва да ѝ кажеш — предложих му аз, но той поклати глава.
— Работя над по-добър план.
Дълго време Роуън не искаше да ми казва за какво става въпрос. Вместо това ми сподели, че крие голяма тайна,
която не бива да разкривам пред никого. Нито пред Дерек, нито пред Ческа и най-вече пред мама и татко.
Сподели ми, че той е отговорен за всичко. За отвличането на самолета, за деянията на Бека, за абсолютно
всичко. Съжаляваше, че сме били заключени в мазето. Трябвало да разбера, че случилото се било за добро. Когато
съдебният процес започна, мама и татко често прекарваха по цял ден в съда. Двамата с Роуън чакахме в близкото
кафене и пиехме горещ шоколад. Тази история не е свършила, казваше той. Мисля, че мога да ти се доверя да
постъпиш правилно. Всеки ден ми разкриваше по малко от плана си, все едно ми четеше по една глава от интересна
приказка.
Ще ти споделя всичко, когато настъпи правилният момент, каза Роуън.
Той беше забравил, че ми е споделил, че някога бе нарушил закона, че бе хвърлил камък по полицай. Възрастта
ми ме пазеше от деянието ми. Попитах го какво има предвид. Обясни ми, че е бил на девет — прекалено малък, за
да бъде арестуван.
На моята възраст.
Не мога да чакам, нали?
Опекох бисквитите през уикенда. Мама се радваше, че се занимавам с нещо и че съдебният процес не ме е
разстроил. Татко влезе в кухнята, когато слагах цветята.
— Какво готвите? — Бях подготвила четири купички с различен вкус във всяка.
— Маслени бисквити — отговорих аз. — С ядивни цветя. — Изведнъж ми стана много горещо и си помислих,
че ще разгадаят намеренията ми. Дали Роуън се беше чувствал така, когато бе хвърлил камък по онзи полицай?
— Изглеждат невероятно — каза татко.
Украсих маслените си бисквити с венчелистчета. Сложих им жълти теменужки, лечебна краставица и рози.
На последната партида сложих пурпурен напръстник.
Това е нещо друго, на което ме научи Роуън — крий тайните си на открито.
Накрая полицията щеше да научи какво е станало. Не съм глупава. Щеше да последва разследване. Щяха да
вземат кръвни проби, да открият напръстника и да разберат, че аз съм го сложила в бисквитите, при това в доста
голямо количество, така че щеше да е доста подозрително, ако върху три от партидите бяха сложени правилните
цветя, а върху четвъртата — тази с напръстника — нямаше украса отгоре.
Ще разберат, че съм била аз. Ала няма да ме арестуват.
Аз съм само на девет години.
Таксито ни продължава напред, след което спира отново. Татко въздиша.
— Щяхме да стигнем по-бързо пеша.
— София е изтощена — казва мама. Прозорецът е отворен и помирисвам мръсните изпарения от автомобилите
около нас. Лондон се задушава. — Ако изтървем влака, ще хапнем нещо — много съм гладна.
— Нося от моите бисквити — предлагам аз, все едно тъкмо се сещам. Отварям раницата си и изваждам
хартиените пликове. По един за всеки от нас.
— Какво щяхме да правим без теб? — Татко се ухилва. Аз също се усмихвам, но сърцето ми тупти ли, тупти.
Чудя се колко ли време е необходимо, за да умреш от натравяне от напръстник. И дали боли много.
Заемаме се с бисквитите, а през това време таксито ни се придвижва още малко напред.
Готово.
Вече се чувствам по-добре. Понякога трябва да извършиш нещо лошо, за да спреш повече лоши неща да се
случат. Точно както направи Роуън.
— Тези венчелистчета са чудесни — казва мама. Навежда се, за да види моите, а после и тези на татко. — О…
дала си на Роуън от любимите си. — Тя поглежда баща ми и се разсмива. — Не ми позволи дори да си опитам!
— Е, беше много мило от негова страна, че се грижи за мен по време на процеса — казвам аз. — А и ми
разказа купища интересни истории. Той живее сам и не мисля, че има кой да му приготвя бисквити. А и много, ама
много исках да получи от пурпурните.
Родителите ми си разменят поглед, който направо крещи благословена да си! и съм сигурна, че си мислят колко
много ме обичат. И колко добро момиче съм.
— Много си мила. — Татко ме прегръща и ме придърпва към себе си. Поглеждам двама им и ги дарявам с най-
чаровната си усмивка.
— Няма проблем. Мисля, че ги заслужава.
Бележка от авторката
Понякога идеята за една книга се върти в главата ми доста дълго, преди да е готова, също като зрънце, което
покълва в земята при правилната комбинация от слънце и вода. Като много други писатели имам бележник с идеи,
много от които така и няма да бъдат реализирани. На първите му няколко страници съм си записала следното:
Стюардеса. Заплаха от отвличане. Да спаси детето или самолета?
След като мина известно време от написването на тези думи, попаднах на статия за подготовката на първия
директен полет от Лондон до Сидни. Най-дългият полет, на който бях летяла до този момент, беше с
продължителност тринайсет часа и мисълта да прибавя още седем към тях ме изпълни с ужас. Веднага се сетих за
книгата на Агата Кристи „Убийство в „Ориент експрес“, в която пътниците на влак са хванати в капана на
натрупалия сняг, а сред тях има убиец. Самата мисъл да се намирам на десет хиляди метра във въздуха и да няма
къде да избягам, ме ужасява, затова реших да прекарам цяла година в развиването на тази идея.
Обичам да пътувам и съм голяма късметлийка, че работата ми изисква точно това от мен. След време обаче
започнах да се тревожа все повече за влиянието на полетите върху околната среда и това ме накара да се замисля
сериозно дали си струваше да летя толкова много. Използвам влак, когато това е възможно, и се опитвам да
огранича другите си пътувания. Всяка малка промяна е важна. Често седя в салоните на летищата, оглеждам
другите пасажери и се опитвам да отгатна причината за пътуването им. Дали е „наложително“ да летят е субективен
въпрос и с тази книга исках да хвърля повече светлина върху някои аспекти и мнения за летенето и екологията.
Докато я пишех, ни връхлетя Ковид-19 и страните започнаха да затварят границите си. Самолетите бяха заземени, а
екипажите им пуснати в отпуск или освободени. Небесата се прочистиха. Миналата година посетих тринайсет
страни, а тази година графикът ми е празен. За мен беше едновременно обезпокоително и вдъхновяващо да пиша за
антиавиационно движение в момент, в който индустрията бе почти в застой, и се изумих от положителното влияние
върху околната среда, постигнато за толкова кратко време. Невъзможно е да предвидим как ще изглежда светът в
бъдещето, но съм напълно сигурна, че много неща ще се променят, ако продължим да пътуваме.
Ясно ми е — меко казано, — че природозащитниците в романа ми не са герои. Те са фундаменталисти, а
фундаменталистите рядко будят съчувствие. Защо тогава писах за екстремисти, а не за легиони от учени и еколози,
които вършат много полезна работа по един съвършено законен и добър начин? Краткият ми отговор е, че тогава
криминалният ми трилър въобще нямаше да го бива. По-дългият ми отговор води началото си от Оксфорд, от
времето, когато бях новоизлюпена полицайка. Започнах работа в силите на реда в период, в който протестите срещу
опитите с животни се провеждаха почти ежедневно, благодарение на безбройните университетски лаборатории.
Като служител на реда човек трябва да разграничава личните си убеждения от професионалните си задължения и —
въпреки собствените ми възгледи за опитите с животни — бях длъжна да защитавам учените на първа линия. Голяма
част от демонстрантите бяха примерни граждани и се възползваха от правото си да протестират. Някои обаче не
бяха. За мен беше изумително как човек, който го е грижа толкова много за животните и е посветил живота си в
защитаването им, въобще не зачита другите хора и е готов да подпалва къщите им. Редно ли е да убиеш човек, за да
защитиш животно? Ами ако спасяваш гора? Река?
По-късно работех като медиатор — бях свръзката между полицията и протестиращите. Често се озовавах в една
стая с представители на „Английска отбранителна лига“, „Обединени срещу фашизма“ или „Бащи за
справедливост“ и се опитвах да намеря общ език в нашите — много различни — цели. Това беше една невероятна
работа, която ме научи на много за психологията на протеста.
Докато пишех първата чернова на тази книга, протестиращ заземи самолет в Лондон, който трябваше да отлети
за Дъблин, и изнесе лекция на тема климатичните промени, докато екипажът се опитвал да го отстрани. Мисля, че
ще станем свидетели на още демонстрации по летищата и на самолетите със задълбочаването на проблемите от
климатичните промени. Природозащитниците ще започнат да предприемат много по-крайни действия в опит да
бъдат чути. Независимо какво е вашето мнение за протестите, едва ли ще отречете, че е трудно да се спори с науката
(макар че не са малко онези, които успяват). Трябва да предприемем действия сега, за да спасим планетата за
бъдещите поколения. Необходимо е да пътуваме с влак, да не използваме пластмаса за еднократна употреба, да ядем
по-малко месо… могат да се направят стотици малки промени още днес, които да доведат до голяма разлика утре.
Най-накрая искам да кажа нещо на хората, които ще се страхуват да се качат на самолет, след като са прочели
книгата ми. Всичко е измислица. Вероятността да попаднете в отвлечен самолет е десет пъти по-малка от тази да
бъдете ударени от мълния, а освен ако нямате навик да се наслаждавате на лошото време в средата на открито поле,
това също е малко вероятно.
Благодаря ви, че прочетохте книгата ми. Пожелавам ви безопасни пътувания.
Клеър Макинтош
Благодарности
Както винаги, дължа много на доста хора, без които тази книга нямаше да съществува. Двама от читателите ми
направиха дарения с благотворителна цел, за да получат привилегията да изберат име, което да се появи между тези
страници. Благодаря на Таня Бароу, чиято свекърва Патриша наистина е шотландска лейди, и на Майк Каривик,
който е бивш служител на „Кантас“, работил на първия полет от Лондон до Сидни през 1989 година. Смъртта ти в
романа беше с благородна цел, Майк. Даренията на тези хора бяха в подкрепа на „Аеромобилност“ — невероятна
благотворителна организация, която позволява на хората с увреждания да стигнат небесата. Работата, която вършат, е
изумителна и за мен беше привилегия да им помогна в набирането на средства.
Благодарна съм на Ронда Хайрънс, която ми сподели опита си с разстройството на привързаността, и на
приятелите ми, които дискутираха с мен темата за осиновяването. Един хаотичен, небрежен и мъчителен старт
оставя огромна и трайна следа след себе си, така че съм възхитена от родителите, които осигуряват безопасен и
щастлив дом на такива деца.
Вероятно ще са много пилотите, авиационните инженери и членовете на екипажи, които ще ми кажат, че съм
сбъркала разположението в кабината, продължителността на смените, процедурите и какво ли още не. С цялото ми
уважение ще ви препратя към (измисленото) обслужване на клиенти на „Уърлд Еърлайнс“, което с удоволствие ще
изслуша оплакванията ви. Изключително съм благодарна на служителката от контрол на въздушния трафик Шарлът
Андерсън и на обучаващата екипажите на „Емирейтс“ — Джилиън Фулке за съветите и опита им, както и на Тони и
Атина за топлото им посрещане в симулатора на авиокомпанията, в който синът ми Джош и аз трябваше да
приземим „Боинг 777“ на летището в Сидни в подобна ситуация като тази на Мина в книгата. Няколко пилоти по
целия свят ми помогнаха с проучването ми, а един в частност — който помоли да остане анонимен — беше
изключително щедър с времето си. Той ми изпрати снимки с коментари на спускането на Мина, обясни ми целия
процес по време на кацане и отговори на безбройните ми въпроси — на теми от изтребители до облачна покривка.
Надявам се да знае колко съм му признателна. Всички грешки са мои, като повечето от тях са направени в полза на
историята.
Благодаря на моята агентка с орлов поглед Шийла Кроули, която ми обясни, че футболистът Джейми Крофърд
няма как да пътува за Австралия в такъв критичен момент от сезона, и на Греъм Браун, който потвърди, че дори
Джейми да беше контузен, щеше да остане за тренировките, за да подкрепя отбора си. Затова го пенсионирах с
почести някъде между втората и третата чернова.
Шийла Кроули от „Къртис Браун Талънт“ и „Литерари Ейджънси“ не е само футболна (и ръгби) фенка, но и
невероятна агентка, ментор, стратег и скъпа приятелка. Щастливка съм, че е в моя ъгъл на ринга. Благодаря също
така на Саив Къран и Емили Харис за здравата работа, която полагат в екипа на „Къртис Браун“.
Извадих голям късмет да работя с една и съща редакторка — Люси Малагони — от дебютния ми роман, който
беше одобрен за публикация през 2013 година. Тя е проницателна и амбициозна и ме притиска малко повече с всяка
следваща книга, но на мен точно така ми харесва. Люси е част от невероятния екип от отдадени и трудолюбиви хора
в „Литъл, Браун Бук Груп“ — издателят, който се гордея, че ме издава. Не разполагам с достатъчно място, за да
благодаря на всички в отделите за художествено оформление, продажби, маркетинг, счетоводство, пиар, аудио… но
ценя всеки един от вас. Специални благодарности за Джема Шели, Брайъни Фенлън, Кърстийн Астър, Мили
Сийуорд, Розана Форте, Аби Парсънс и Линда Маккуин, която е невероятен стилистичен редактор.
Благодаря на Анди Хайн, Кейт Хибърт и Хелена Дори от правния отдел — те са причината книгите ми да
достигнат до читатели в четиресет страни и да продължават да се увеличават. Имам чудесни редактори по целия
свят и много се радвам, като виждам как подготвят книгите ми за своя пазар.
Това ме води до най-важните хора в живота ми. Читателите. Независимо дали сте с мен от началото, или това е
първата ми книга, която прочитате, дали четете електронна книга, заета книга, аудиокнига, книга с твърди корици
или книга с меки корици, дали четете една книга през годината, или сто — благодаря ви. Вие сте причината да си
изкарвам прехраната с нещо, което обичам. Моля ви да продължавате да пишете ревюта, да подкрепяте
независимите книжарници, ако имате възможност, и да посещавате библиотеки. Продължавайте да четете. Ако все
още не сте членове на книжния ми клуб, ще се радвам да го посетите:
claremackintosh.com/jointheclub
И на последно място, но не и по важност, искам да благодаря на Роб, Джош, Еви и Джордж за това, че са до
мен.
Информация за текста
Издание:
Clare Mackintosh
Hostage
Copyright © Clare Mackintosh 2021
Клеър Макинтош
Заложници
Британска, първо издание
Отговорен редактор: Димитър Николов
Редактор и коректор: Русанка Одринска
Предпечатна подготовка: Надежда Тошева
© Коста Сивов, превод от английски
© Живко Петров, художник на корицата
© Сиела Норма АД, 2021
ISBN: 978-954-28-35-79-0
notes
Бележки под линия
1
Децата с такова разстройство не успяват да създадат здрава психологическа връзка с родителите си и трудно се
доверяват. — Б. пр.
2
В лозунга също така се крие игра на думи на английски, тъй като произношението на „полета“ и „самолети“ е
едно и също. — Б. пр.
3
От арабски — „баба и дядо“. — Б. пр.
4
Лондонското Сити — малък квартал на Лондон, в който се намират много финансови институции и
„Английска банка“. — Б. пр.
5
Здравословен десерт. — Б. пр.
6
Нигела Лоусън — английска телевизионна готвачка и авторка на кулинарни книги. — Б. пр.
7
Стендъп комик буквално означава „прав комик“. — Б. пр.
8
В Англия и Уелс децата започват училище на 5 години и завършват 11-и клас на 16 години. След това могат да
продължат да учат в училище в така наречената „Шеста форма на обучение“, която е с продължителност от 2 години,
преди да влязат в колеж или университет. — Б. пр.
9
Детска игра на гоненица, популярна в англоезичния свят. Едно дете играе ролята на господин Вълчо. То застава
с гръб към другите в другия край на стаята и те го питат „Колко е часът, господин Вълчо?“. Детето може да каже
определен час и тогава децата изминават съответен брой крачки. Детето обаче може да каже, че е време за обяд и
тогава хуква да гони останалите, докато хване друго дете, което тогава става господин Вълчо. — Б. р.
10
Изкуствено червено цвете, което британците носят на реверите си в знак на почит към загиналите войници в
Първата и Втората световна война. — Б. пр.
11
Суеверие сред театралните актьори. Те не изричат името на пиесата, защото смятат, че е на лош късмет, а я
наричат „Шотландската пиеса“. — Б. пр.
12
Подобна на бейзбол игра. — Б. пр.__