Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
	Смяна на полюсите


	Пролог

	_Източна Прусия, 1944 г._
	Бронираният „Мерцедес Бенц 770“ тежеше над четири тона, но въпреки теглото и размерите си, се плъзгаше безшумно като призрак край пустите царевични ниви. Фаровете му бяха изключени и само стъклата му от време на време проблясваха под синкавите лунни лъчи.
	Колата наближи една потънала в мрак ферма, сгушена в плитка падина. Шофьорът леко натисна спирачките и колата бавно се запромъква към ниската каменна постройка, подобно на дебнеща котка.
	Шофьорът напрегнато се взираше през покритото със скреж стъкло. Очите му имаха цвят на арктически лед. Постройката изглеждаше изоставена, ала мъжът не искаше да рискува. Черният лак на колата бе скрит под грубо намацана бяла боя. Импровизираният камуфлаж правеше колата практически невидима за самолетите, кръжащи в търсене на наземни цели, но на няколко пъти едва се измъкнаха от руски пеши патрули, които се материализираха от снега буквално като привидения. Ето защо на десетина места бронята бе вдлъбната от куршуми.
	Мъжът не бързаше.
	Спътникът му, изтегнат на широката задна седалка, явно усети промяната в скоростта, защото се надигна, седна и запримигва сънено.
	— Какво има? — попита той на немски с унгарски акцент. Явно още не можеше да се измъкне от дебрите на съня, защото гласът му идваше някъде отдалеч, а някои от думите бяха заваляни.
	Шофьорът му направи знак да замълчи.
	— Нещо не е…
	Но не успя да довърши, защото внезапно затрещяха изстрели и сринаха стъкленото мълчание на нощта.
	Шофьорът рязко натисна спирачката. Мощната машина просъска и спря на петдесетина метра от къщата на фермата. Мъжът изключи двигателя и грабна от седалката до себе си деветмилиметров „Люгер“. Едра фигура в маслиненозелена униформа и калпак със звезда на Червената армия се показа от предния вход на фермата.
	Войникът се държеше за ръката и ревеше като разярен бик.
	— Мръсна фашистка курва! — крещеше той с пресипнал от болка и ярост глас.
	Малко преди колата да се появи войникът бе нахлул във фермата и бе открил собствениците мъж и жена в един шкаф, скрити под одеяло, като уплашени от тъмното деца. На бърза ръка беше видял сметката на мъжа и бе насочил цялото си внимание към жената, която се опитваше да се скрие в миниатюрната кухня.
	Вдигнал автомата на рамо, той я повика с пръст — успокояващо встъпление към предстоящото.
	— Фрау, ком!
	Добре подпийнал, войникът не забеляза опасността. Жената не молеше за милост, нито бе изпаднала в истерия като другите жени, които бе изнасилвал и убивал. Просто се взираше кръвнишки в него. Внезапно тя замахна с кухненски нож право към лицето му. В последния момент той мярна проблясъка на острието на лунната светлина и вдигна ръка, за да се предпази. Острието сряза ръкава и потъна в плътта. С един удар войникът повали жената и буквално я разкъса с дивашки залпове от автомата.
	Щом излезе от къщата, войникът огледа раната си. Не беше дълбока, а кръвта вече спираше. Успокоен, той извади от джоба си бутилчица с водка-домашнярка и я пресуши на един дъх. Пламъкът на алкохола притъпи болката. Войникът хвърли в снега празната бутилка, обърса уста с опакото на ръката си и закрачи обратно към другарите си. Щеше да им се похвали, че са го ранили шайка фашисти.
	Само след няколко крачки обаче спря. Слухът му долови припукване на изстиващ двигател. Войникът примижа към сивкавото петно сред сенките. На селяческото му лице се изписа подозрение. Вдигна автомата и го насочи към смътния силует. Пръстът му легна върху спусъка.
	В този момент грейнаха четири фара. Мощният осемцилиндров двигател ревна, колата оживя и се понесе напред. Руснакът се опита да отскочи, ала тежката предна броня го удари в краката и го метна в преспите.
	Колата спря и шофьорът излезе. Към войника се упъти висок мъж в черно кожено пардесю, което при всяка крачка леко припляскваше по бедрата му. Мъжът имаше издължено лице и груба челюст. Въпреки студа не носеше шапка и русата му, късо подстригана коса проблесна под лунните лъчи.
	Мъжът приклекна до войника.
	— Ранен ли си, товарищ? — попита той на руски с дълбок, звучен глас. Говореше с професионалното съчувствие на лекар.
	Войникът простена. Не можеше да повярва на нещастието си. Първо немската кучка го нападна с нож, а сега и това.
	Изруга гневно и слюнка пръсна наоколо.
	— Мамицата му! Естествено, че съм ранен!
	Високият мъж запали цигара и я сложи в устата на руснака.
	— Има ли други хора във фермата?
	Войникът дръпна здраво от цигарата и издиша с удоволствие дима през ноздрите си. Беше решил, че мъжът е някой от политическите офицери, които пъплеха из армията като бълхи.
	— Двама фашисти — отвърна руснакът. — Мъж и жена.
	Непознатият влезе в къщата. Показа се отново след няколко минути.
	— Какво се е случило там? — приклекна той до войника.
	— Гръмнах мъжа, а фашистката вещица ме нападна с нож.
	— Добра работа — и непознатият потупа войника по рамото. — Сам ли си тук?
	Войникът изръмжа като куче с кокал между зъбите.
	— С никого не деля плячката и жените!
	— От кой отряд си?
	— Единайсета гвардия на генерал Галицки — отвърна с гордост войникът.
	— Нападнали сте Немерсдорф на границата, нали?
	Войникът се ухили и показа лошите си зъби.
	— Заковахме ги за стените на плевните им. Мъже, жени, деца. Трябваше да ги чуеш как пищяха за милост.
	Високият мъж кимна.
	— Добре. Мога да те заведа при другарите ти. Къде са?
	— Наблизо. Ще тръгваме на запад.
	Високият обърна очи към гората. Огромните бойни танкове Т-34 се придвижваха с грохот, който достигаше до тях като отглас от далечен гръм.
	— Къде са германците?
	— Свинете бягат, за да спасят кожите си — войникът изпусна облак дим. — Да живее Майка Русия!
	— Да, да живее Майка Русия… — мъжът бръкна в пардесюто си, извади люгера и го опря в слепоочието на войника. — Auf Wiedersehen*, товарищ!
	[* Сбогом (нем.) — бел.пр.]
	Чу се сух пукот. Непознатият прибра димящото оръжие в кобура и закрачи към колата. Докато се наместваше зад волана, спътникът му от задната седалка възкликна пресипнало.
	— Ти хладнокръвно уби онзи войник!
	Мъжът беше прехвърлил трийсетте, имаше тъмна коса и красиво лице като на актьор. Над плътната му горна устна се виждаше фин мустак. Ала гневът в изразителните му очи изобщо не беше фин.
	— Просто помогнах на поредния Иванушка да се пожертва за славата на Майка Русия — отвърна шофьорът на немски.
	— Разбирам, че сме във война — пътникът говореше бавно, явно търсеше думите. — Но дори ти трябва да признаеш, че руснаците са хора, като нас.
	— Да, професор Ковач, приличаме си. Извършили сме неописуеми зверства с народа им и сега те ни го връщат.
	После разказа на професора за немерсдорфското клане.
	— Съжалявам за всички тях — рече тихо Ковач, — но това, че руснаците се държат като скотове, не значи, че и останалият свят трябва да потъне в примитивна омраза.
	Шофьорът въздъхна тежко.
	— Фронтът е оттатък онова възвишение — посочи той. — Ако искаш да обсъдиш доброто на човечеството с руските ти приятели, няма да те спра.
	Професорът обидено замълча. Шофьорът хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и се позасмя.
	— Мъдро решение — драсна една кибритена клечка и се приведе да запали цигарата си. — Нека ти обясня положението. Червената армия е преминала границата и е разкъсала германския фронт, все едно е от мъгла. Почти всички жители на околните селца са напуснали домовете си. Руснаците имат десетократно числено преимущество в хора и техника и са пресекли всички сухопътни възможности за бягство на запад, а самите те търчат към Берлин. Милиони хора се изнасят към крайбрежието, защото единственият изход е по море.
	— Бог ще се погрижи за всички нас! — въздъхна професорът.
	— Бог е успял да евакуира Източна Прусия. Считай се за късметлия — рече весело шофьорът, даде на заден, превключи на първа скорост и заобиколи тялото на руснака. — Ставаш свидетел на историята в действие.
	Колата пое на запад, към ничията земя между настъпващата руска военна машина и отстъпващите германци. Мерцедесът летеше по пътищата край изоставени селца и чифлици. Замръзналият пейзаж приличаше на сюрреалистична картина — сякаш някой великан беше хванал света с две ръце и беше изтръскал живота от него.
	Спряха само веднъж, за да презаредят с гориво от тубите в багажника и да се облекчат.
	В снега започнаха да се появяват дири от камиони. След известно време колата настигна последните немски части. Стратегическото отстъпление бе преминало в хаотично бягство — военни камиони и танкове гърмяха покрай колони от войници и бежанци, които се влачеха през падащия сняг, като тежка бавна река.
	Някои се возеха на трактори и каруци. Други бутаха през снега препълнени ръчни колички. Повечето обаче бягаха само с дрехите на гърба си.
	Мерцедесът се движеше по края на пътя и оставяше дълбоки отпечатъци в снега. След известно време колоната остана зад гърба им. Призори покритата с кал кола се добра до Гдиня, подобно на ранен носорог, търсещ укритие в гъсталака.
	Германците окупираха Гдиня през 1939 г., изселиха петдесет хиляди поляци и преименуваха оживения пристанищен град на Готенхафен, в чест на предците си готи. Пристанището бе превърнато във военноморска база, най-вече за подводници. Направиха и клон на килската корабостроителница, където да се произвеждат нови подводници, а екипажите да се обучават в местни води, с цел да потапят съюзнически кораби в Атлантика.
	По заповеди на гросадмирал Карл Дьониц в Гдиня чакаше флотилия, събрана от къде ли не. Тук бяха някои от най-красивите немски пасажерски лайнери, както и товарни кораби, риболовни кораби и частни съдове. Дьониц искаше всичките му служители да успеят да избягат, за да продължат битката. Над два милиона цивилни и военни трябваше да бъдат превозени на запад.


	Мерцедесът пое по улиците на града. Откъм Балтийско море духаше пронизващ вятър, който събираше снежинките в леденостудена вихрушка. Въпреки студа, улиците на града бяха претъпкани като през лятото. Бежанци и военнопленници се влачеха през дълбоките преспи и напразно се опитваха да намерят подслон. Уличните кухни не смогваха да се справят с дългите колони от гладни хора, надяващи се на коричка хляб и гореща супа.
	Каруци, претъпкани с хора и вещи, задръстваха тесните улици. От гарата се тълпяха още и още хора и се присъединяваха към дошлите пешком. Навлечени с дебели дрехи, хората приличаха на странни снежни създания.
	Мерцедесът без усилие би могъл да вдигне сто и седемдесет километра в час, но скоро напълно спря в задръстването. Шофьорът изруга и натисна клаксона, но нито клаксонът, нито тежката стоманена броня успяха да отместят бегълците. Обезсърчен, шофьорът слезе и отвори задната врата.
	— Елате, професоре! — каза той на пътника от задната седалка. — Да се поразходим.
	Оставиха мерцедеса насред улицата и шофьорът си запробива път през тълпата, като държеше професора здраво за лакътя. Викаше на хората да направят път, а когато не се отдръпваха достатъчно бързо, ги разблъскваше с рамо. Накрая стигнаха до крайбрежната алея, където се бяха събрали над шейсет хиляди бежанци, с надеждата да намерят място на някой от съдовете по кейовете или в пристанището.
	— Огледай се добре — рече шофьорът, докато обхождаше с поглед това стълпотворение, а на лицето му се изписа мрачна усмивка. — Всички религиозни мислители грешат. И с просто око се вижда, че Ада е студено, а не горещо място.
	Професорът бе убеден, че е в ръцете на луд. Преди да успее да отвърне каквото и да било, шофьорът отново го помъкна нанякъде. Препъваха се през заснежен импровизиран лагер, покрай шатри от одеяла и десетки изпосталели кучета и коне, изоставени от собствениците им. Каруците се трупаха по пристаните. От влаковете с ранени, идващи от изток, изнасяха войници на носилки. Въоръжени пазачи стояха пред всяко от подвижните мостчета и пропускаха само одобрени пасажери.
	Двамата мъже се промъкнаха най-отпред. Пазачът препречи пътя им с пушката си, ала мъжът в черното пардесю размаха лист хартия с красиво напечатан текст. Пазачът го прочете и мигом застана мирно и посочи към мостчето.
	Професорът не помръдна. Беше се втренчил в някакъв мъж на борда на един от закотвените кораби, който подхвърли вързопче към тълпата на кея. Не успя да улучи обаче и вързопчето падна във водата. От тълпата се разнесе вой.
	— Какво е това? — попита професорът.
	Пазачът хвърли бърз, равнодушен поглед към суматохата.
	— Бежанците с бебета се качват с предимство. Подхвърлят бебето и го използват като пропуск. Понякога пропускат и то пада във водата.
	Професорът потрепери.
	— По-добре се размърдайте — подкани ги пазачът. — Когато спре снегът, иванушките ще пуснат бомбардировачите. Късмет! — и вдигна пушката си, за да препречи пътя на следващите от опашката.
	Вълшебният документ спаси Ковач и спътника му от двама корави на вид офицери от СС, които оглеждаха за боеспособни мъже, които да изпратят силом на фронта. В крайна сметка професорът и шофьорът стигнаха до рампа, която водеше към някакъв ферибот, претъпкан с ранени войници. Мъжът с коженото пардесю отново показа документите си на един от пазачите, който ги подкани да се качват по-бързо.


	Мъж в униформа на медицинския военноморски корпус проследи с очи как се отдалечава претоварения ферибот. Беше помогнал да натоварят ранените на него, но след това се бе измъкнал в навалицата и се бе скрил в един от складовете за отпадъци.
	След като фериботът тръгна, мъжът се качи се на едно гниещо рибарско корабче и слезе в трюма. Извади от шкафа ръчно управляемо радио, завъртя ръчката му и промълви няколко думи на руски. Насред шума и припукването се дочу отговор. Мъжът прибра радиото обратно в шкафа и се отправи към пристанището.


	Фериботът с Ковач и високия му спътник бе стигнал до обърнатата към морето страна на един от другите съдове. Корабът бе отдалечен от пристана, за да не се опитват отчаяните бегълци да се качат на него. Докато фериботът подминаваше кърмата на кораба, професорът разчете готическия шрифт по сивата метална коруба: „Вилхелм Густлоф“.
	От кораба спуснаха стълба и започнаха да товарят ранените на борда. Последваха ги и други пасажери — усмихнати и с благодарствени молитви на уста. Родината и спасението бяха само на няколко дни плаване.
	Никой от щастливите пасажери не можеше да знае, че се качва на плаваща бомба.


	Капитан трети ранг Саша Маринеско се взираше през перископа на подводницата. Тъмните му вежди бяха сключени, а погледът — съсредоточен.
	Нищо.
	Ни един немски кораб наоколо. Сивото море пустееше, празно като джобовете на моряк след командировка на брега. Нямаше дори една лодчица, по която да стрелят. Докато капитанът мислеше за дванайсетте неупотребени торпеда, които носеше подводницата, гневът му се разгаряше като огън на вятър. Съветският военноморски щаб го бе уведомил, че офанзивата срещу Данциг ще предизвика масова евакуация. Подводницата на Маринеско бе една от трите, на които бе наредено да очакват флотилията на изселниците край брега на Мемел, пристанище все още под контрола на германците.
	Когато Маринеско разбра, че Мемел е бил превзет, той събра офицерите си и им каза, че възнамерява да се отправи към залива на Данциг, където шансът да засекат конвой с евакуирани ще е по-голям.
	Никой не възрази. И офицерите, и екипажът знаеха, че от успеха на мисията им зависи дали ще ги посрещнат като герои, или ще получат еднопосочен билет до Сибир.
	Дни по-рано капитанът се бе спречкал с НКВД и напусна базата без позволение. На втори февруари беше пристигнала заповед от Сталин всички подводници да излязат в Балтийско море и да унищожават конвоите. По това време обаче капитанът вече трети ден обикаляше бордеите и баровете на финландското пристанище Турку и здраво се забавляваше. Върна се в своята С-13 един ден след като останалите бяха отплавали.
	Естествено НКВД го чакаше. А когато чистосърдечно им призна, че не помни подробности от запоя, подозренията им само се усилиха. Маринеско беше наперен и корав моряк, удостоен с ордените „Ленин“ и „Червеното знаме“, и когато чу обвиненията на тайната полиция, че е шпионин и дезертьор, просто избухна.
	Командващият офицер обаче го харесваше и отложи решението си дали да го изправи пред военен съд. Намерението му беше осуетено от украинците на борда на подводницата, които подписаха петиция с настояване капитанът им да се върне на борда. Командирът знаеше, че тази проста демонстрация на лоялност може да се приеме и като бунт. Надявайки се да овладее ситуацията, той нареди подводницата да отплава, докато на сушата вземат решение какво ще правят.
	Маринеско смяташе, че ако успеят да потопят достатъчно германски кораби, той и хората му ще избегнат тежките последствия.
	Без да уведоми щаба за плана си, той поведе хората си далеч от патрулните маршрути към съдбовната им среща с немския лайнер.


	Фридрих Петерсен, белокосият капитан на „Густлоф“, крачеше напред-назад в каюткомпанията и приличаше на самоходно буре барут. Внезапно спря и хвърли кръвнишки поглед на младежа в идеално изгладена подводничарска униформа.
	— Трябва ли да ви напомням, командир Зан, че съм капитан на този кораб и съм отговорен да изведа и него, и всички на борда на безопасно място.
	Овладявайки се с желязна самодисциплина, подводен командир Вилхелм Зан се пресегна и почеса зад ухото немската си овчарка Хасан.
	— А бих ли могъл да ви напомня, капитане, че „Густлоф“ е под мое командване от 1942 г. насам като кораб-база на подводния флот. Аз съм най-старшият военноморски офицер на борда. Освен това, забравяте, че сте дал дума да не командвате кораби в открито море.
	Петерсен наистина бе подписал това споразумение, за да бъде върнат в родината си, след като го бяха пленили британците. Споразумението бе формалност, защото британците смятаха, че е твърде възрастен, за да служи. Беше на шейсет и седем години и знаеше, че с кариерата му е свършено, независимо от изхода на войната. Той беше „капитанът в сянка“ на „Густлоф“. Ала се утешаваше с мисълта, че по-младият мъж е бил свален от активна служба, след като се провалил при потапянето на британския „Нелсън“.
	— Да не забравяме, командире, че под ваше командване „Густлоф“ никога не е напускал пристанището — рече той. — Плаваща класна стая и казармено помещение, закотвени край брега, по нищо не приличат на кораб в морето. Питая голямо уважение към службата ви, но не можете да оспорите, че само аз съм квалифициран да изведа кораба в открито море.
	Петерсен бе командвал лайнера само веднъж, на един преход в мирно време, и при обичайни обстоятелства никога не би получил разрешение да командва кораба. Зан настръхна при мисълта да предаде командването на цивилен. Немските подводничари смятаха себе си за елит.
	— Но аз съм по-висшестоящият офицер! Навярно сте забелязал, че имаме противовъздушни оръдия на палубата — отвърна Зан. — Този съд на практика е боен кораб.
	Капитанът се усмихна снизходително.
	— Доста причудлив боен кораб. Навярно сте забелязал, че превозваме хиляди бежанци и мисията ни наподобява повече на тази на цивилен кораб.
	— Пропуснахте да споменете хиляда и петстотинте подводничари, които евакуираме, за да продължат да бранят Райха.
	— С радост ще отстъпя пред желанието ви, ако ми покажете писмена заповед.
	Петерсен знаеше, че в хаоса покрай евакуацията, писмени заповеди няма.
	Лицето на Зан заприлича на варено цвекло. Неотстъпчивостта му се дължеше не просто на лична неприязън. Зан сериозно се съмняваше в способностите на Петерсен да управлява кораба с разноезичния екипаж, който щеше да му се наложи да ръководи. Прищя му се да нарече капитана глупава вкаменелост, но самодисциплината му отново взе връх. Обърна се към офицерите, които наблюдаваха смущаващата препирня.
	— Това не е екскурзия на „Сила чрез радост“* — рече Зан. — Пред всички нас, и цивилни капитани, и военни офицери, стои трудна задача и тежка отговорност. Наш дълг е да направим всичко възможно да облекчим живота на бежанците и очаквам екипажът да положи нужното старание в това отношение.
	[* Организация за организиране на свободното време в съответствие с идеалите на нацизма. Идеята е да се организират дейности за укрепване на здравето на гражданите от Третия райх, което ще укрепи и силата на Райха.]
	След което тропна с токове, вдигна ръка за поздрав към Петерсен и излезе от каюткомпанията, следван от вярната си овчарка.


	Пазачът в горния край на подвижната стълба погледна документа на високия мъж и го подаде на един офицер, който наглеждаше прииждащите ранени.
	Офицерът бавно прочете писмото и накрая заключи:
	— Хер Кох има високо мнение за вас.
	Ерих Кох бе коварният гаулайтер, управител на Източна Прусия, който бе отказал да евакуира населението на провинцията, макар самият той да се готвеше да отплава с кораб, натоварен с откраднати богатства.
	— Ще ми се да вярвам, че съм го заслужил.
	Офицерът повика един от стюардите на кораба и му обясни ситуацията. Стюардът сви рамене и поведе мъжа и професора през претъпканата горна палуба, а после ги свали три нива по-надолу. Отвори вратата към една каюта с две легла и мивка. Помещението бе твърде малко, за да влязат и тримата.
	— Не е точно апартамент като за Фюрера — оправда се стюардът. — Но имате късмет, че разполагате и с това. Тоалетната е през четири врати.
	Високият мъж се огледа.
	— Ще ни свърши работа. Вижте дали можете да ни намерите храна.
	Стюардът поморавя. Беше му писнало да му нареждат някакви важни особи, които пътуваха несравнимо по-удобно от обикновените страдащи пасажери. Ала нещо в студените сини очи на високия мъж го накара да замълчи. След петнайсет минути стюардът се върна с две купи гореща зеленчукова супа и две парчета твърд хляб.
	Двамата мъже се нахраниха мълчаливо. Пръв привърши професорът и остави купата настрана. Погледът му бе премрежен от изтощение, ала умът му още бе нащрек.
	— Какъв е този кораб? — попита той.
	Високият мъж сдъвка последната си хапка и запали цигара.
	— Добре дошъл на „Вилхелм Густлоф“, гордостта на „Сила чрез радост“.
	Организацията „Сила чрез радост“ беше пропаганден инструмент, който трябваше да покаже на работническата класа силата на националсоциализма. Ковач огледа спартанската обстановка.
	— Не виждам нито сила, нито радост.
	— При все това „Густлоф“ някой ден отново ще превозва щастливи немски работници и верни партийци до слънчева Италия.
	— Нямам търпение да го видя. Не ми казваш накъде сме тръгнали.
	— Далеч от лапите на Червената армия. Работата ти е твърде важна, за да попадне в ръцете на руснаците. Райхът ще се грижи добре за теб.
	— Струва ми се, че Райхът среща достатъчно трудности в опита да се грижи за собствените си хора.
	— Това е само временно. Твоето добруване е мой пръв приоритет.
	— Не ме интересува добруването ми! — Ковач не бе виждал съпругата и сина си от месеци. Само спорадичните им писма крепяха надеждите му живи.
	— Това на семейството ти, тогава? — високият впери студен поглед в него. — Не се бой. Скоро всичко това ще приключи. Предлагам ти да поспиш. Всъщност ти заповядвам да го направиш.
	Самият той се изтегна на леглото, сплете пръсти под главата си и затвори очи. Ковач не се заблуждаваше — спътникът му рядко спеше и можеше моментално да скочи и при най-малък знак за нередност.
	Ковач разгледа лицето на мъжа. Можеше да е двайсет и няколкогодишен, макар да изглеждаше по-възрастен. Имаше дълго лице и изсечен профил като от пропагандните плакати за съвършения ариец.
	Ковач потрепери, когато се сети за хладнокръвния начин, по който спътникът му се бе разправил с руския войник. Последните няколко дни му бяха като в мъгла. Високият бе пристигнал в лабораторията на Ковач насред жестока виелица с документи, упълномощаващи го да вземе със себе си доктор Ковач. Представи се като Карл и му каза да си събере нещата. Последва диво каране през замръзнали равнини и дръзки измъквания от руските патрули. А сега и този окаян кораб.
	Ковач беше уморен. Затвори клепачи и се унесе.
	Докато професорът спеше, отряд на военната полиция претърсваше „Густлоф“ за дезертьори. Най-накрая разрешиха отплаването, а на борда се качи пристанищен лоцман. Около един часа следобед екипажът развърза въжетата. До кораба застанаха четири влекача и го задърпаха навътре в морето.
	Флотилия от малки лодки, натоварени най-вече с жени и деца, блокира пътя на кораба. Той спря и качи и тях. „Густлоф“ обикновено превозваше около хиляда и петстотин пасажери и четиристотин души екипаж. В началото на това плаване, някога елегантният лайнер бе натоварен с осем хиляди души.
	Корабът излезе в открито море и късно следобед пусна котва, за да се срещне с друг лайнер, „Ханза“, за да изчакат заедно ескорта си. „Ханза“ обаче имаше проблеми с двигателите и така и не се появи. Военноморското командване се бе обезпокоило, че дългото оставане на рейд излага „Густлоф“ на опасност и нареди на кораба да продължи сам.
	Лайнерът пореше пенестите вълни на Балтийско море сред силен насрещен вятър. По мостика трополеше град, а вътре командир Зан клокочеше от гняв, вперил поглед към двата така наречени ескорта, изпратени да бранят лайнера.
	Корабът бе строен за топъл климат, но с малко повече късмет можеше да оцелее и в това време. Ала не можеше да се справи с глупостта. Военноморското командване бе изпратило за техни закрилници една стара торпедна лодка на име „Лъв“, както и Т-19 — стар съд за търсене на торпеда. Зан тъкмо реши, че по-зле няма как да стане, когато капитанът на Т-19 се обади по радиото, че имат пробойна и трябва да се върнат в базата.
	Зан отиде при капитан Петерсен и останалите офицери на мостика.
	— Предвид ситуацията с ескорта ни, предлагам да се движим на зигзаг с висока скорост — рече той.
	Петерсен изпръхтя с пренебрежение.
	— Невъзможно! Това е двайсет и четири хиляди тонен лайнер. Не може да лъкатуши като пиян моряк.
	— Тогава трябва да се постараем да изпреварим подводниците с по-висока скорост. Можем да хванем директен курс през дълбоките води на пълна скорост от шестнайсет възела.
	— Познавам този кораб. Дори и да нямахме повреди от бомби по витлата няма как да достигнем и да поддържаме шестнайсет възела, без да ни гръмнат лагерите — рече Петерсен.
	По врата на възрастния капитан туптяха изпъкнали вени. Зан се взря през прозорците, в старата торпедна лодка, която ги водеше.
	— В такъв случай — рече той с глас, който сякаш отекна в гробница. — Бог да ни е на помощ.


	— Професоре, събудете се!
	Гласът бе напрегнат и рязък.
	Ковач отвори очи. Карл се бе надвесил над него. Професорът се надигна и потърка бузи, сякаш можеше така да се освободи от сънливостта си.
	— Какво има?
	— Говорих с няколко души. Боже, що за каша! Капитаните са двама и постоянно се карат. Няма достатъчно спасителни лодки. Двигателите на кораба едва поддържат скоростта. Малоумниците от торпедната дивизия са наредили на някаква стара лодка да ни ескортира, прилича на останка от предишната война. Глупаците са включили дори фаровете.
	По изсечените черти на Карл се виждаше нехарактерно за него притеснение.
	— Колко спах?
	— Нощ е. В открито море сме.
	Карл подаде тъмносиня спасителна жилетка на Ковач и сам облече подобна.
	— А сега какво ще правим?
	— Стой тук. Искам да проверя спасителните лодки — и подхвърли на Ковач пакет цигари. — Възползвай се.
	— Не пуша.
	Карл спря на прага.
	— Може би е добре да започнеш.
	След това излезе.
	Ковач извади една цигара и запали. Още преди години, когато се ожени, ги бе спрял. Закашля се от силния тютюн и му се зави свят, но заедно с това ароматът му припомни удоволствията от невинния разгул в студентските години.
	Допуши цигарата и му се прииска втора, но размисли. Не се бе къпал от дни и тялото го сърбеше къде ли не. Изми лице си и тъкмо подсушаваше ръце с изтънялата кърпа, когато на вратата се почука.
	— Професор Ковач? — чу се приглушен глас.
	— Да.
	Вратата се отвори, а професорът занемя от изненада. На прага стоеше най-грозната жена, която беше виждал някога. Беше висока почти метър и деветдесет. Палтото й от козя кожа беше така опънато върху широките рамене, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне, а червилото й бе толкова ярко, че приличаше повече на клоун, отколкото на жена.
	— Простете вида ми — рече тя с непогрешимо мъжки глас. — Трудно е човек да се качи на този кораб. Трябваше да прибягна до тази глупава дегизировка и няколко подкупа.
	— Кой сте вие?
	— Не е важно. Важно е кой сте вие — доктор Ласло Ковач, немско-унгарския електротехнически гений.
	Ковач присви очи.
	— Така е, казвам се Ласло Ковач и смятам себе си за унгарец.
	— Отлично! Вие сте автор на онова изследване върху електромагнетизма, което така наелектризира научните среди.
	Интуитивната предпазливост на Ковач се включи. Именно публикуването на онова изследване в едно почти неизвестно научно списание бе привлякло вниманието на германците, които след това отвлякоха и него, и семейството му. Професорът стисна устни и не отвърна.
	— Няма значение — добродушно рече непознатият, а клоунската му уста се разтегна още по-широко. — Виждам, че съм открил правилния човек. — Извади изпод палтото си пистолет. — Съжалявам за грубостта, доктор Ковач, но се боя, че ще трябва да ви убия.
	— Да ме убиете ли? Защо? Дори не ви познавам.
	— Аз обаче ви познавам. По-скоро, началниците ми от НКВД. Още щом великата ни Червена армия прекоси границата, изпратихме специален отряд да ви открие, ала вече бяхте изчезнал от лабораторията.
	— Руснак ли сте?
	— Разбира се. Много бихме искали да работите за нас. Ако бяхме успели да стигнем до вас, преди да се качите на кораба, щяхте да се радвате на съветско гостоприемство, но сега няма как да ви изведа, а не можем да позволим вие и работата ви да сте в ръцете на германците. Няма как да стане!
	Усмивката от лицето на руснака изчезна.
	Ковач бе твърде стъписан, за да се уплаши, дори когато дулото на пистолета се насочи към сърцето му.


	Маринеско не вярваше на късмета си. Стоеше в бойната рубка на подводницата си, малко над повърхността на водата. Не усещаше нито вледеняващия вятър, нито студените пръски по лицето си. Когато един порив на вятър отдръпна снежната пелена, пред очите му се откри огромният силует на океански лайнер, ескортиран от малко корабче.
	Подводницата пореше повърхността на развилнялото се море. Екипажът бе в бойна готовност, още щом зърнаха светлините на кораба. Капитанът беше заповядал да се покажат едва-едва над водата, за да не ги засече радарът.
	Беше сигурен, че никой няма да очаква нападение откъм брега, затова издаде заповед подводницата да се върне в края на конвоя и да се движи успоредно с него. Два часа по-късно Маринеско обърна своята С-13 към целта. Наближиха отляво на конвоя и той заповяда стрелба.
	От носа на подводницата се отделиха три торпеда и се устремиха към незащитения корпус на лайнера.


	Вратата се отвори и Карл застана на прага на каютата. Досега беше стоял отвън и бе слушал внимателно мъжките гласове. Първоначално се обърка при вида на женския гръб пред очите си, но бързо се окопити. Хвърли поглед към Ковач и вида страха по лицето на професора.
	Руснакът на свой ред усети студения повей от отворената врата, обърна се и стреля, без да се прицелва. Карл обаче го изпревари с милисекунда. Приведе глава и го блъсна право в гърдите.
	Ударът беше толкова силен, че би могъл да строши ребрата на руснака, ако те не бяха защитени от дебелото кожено палто и женския корсет. Карл успя само да му изкара въздуха и да го събори на земята. Перуката на руснака падна и отдолу се показа късата му черна коса. Той вдигна ръка и успя да натисне спусъкът. Този път куршумът одраска Карл в сгъвката между врата и рамото.
	Карл се хвърли към руснака и с лявата си ръка посегна към врата му. Кръв от раната пръсна и върху двамата. Мъжът успя да вдигне крак, ритна Карл в гърдите и го отблъсна назад. Той се препъна и падна по гръб.
	Ковач грабна една от празните купи от мивката и я запрати към лицето на похитителя. Обаче не успя да го улучи. Купата ожули леко скулата му. Мъжът погледна Ковач и се засмя.
	— После ще се погрижа за вас — и насочи пистолета си към Карл.
	Буууум!
	Глуха експлозия проехтя през стените. Палубата рязко се килна вдясно и Ковач падна на колене. Похитителят изгуби равновесие, непривикнал на високи токчета и се стовари върху Карл, който го сграбчи за ръката и заби зъби в китката му. Пистолетът изтрополи на пода.
	Бууум! Бууум!
	Корабът потръпна. Руснакът се опита да се надигне, но изгуби равновесие, когато корабът се килна отново, но този път наляво. Заизправя се по стената и аха да стъпи на краката си, когато Карл го ритна в глезена. Руснакът изрева съвсем по мъжки и отново се строполи на пода, като халоса глава си в металната рамка на леглото.
	Карл се подиря на тръбите под мивката и заби подкования си ботуш в гърлото му. Мъжът заразмахва ръце към крака на Карл, очите му се изцъклиха, а лицето му почервеня, поморавя и накрая тялото му застина.
	Карл се изправи с мъка на краката си.
	— Трябва да се махаме. Торпилираха кораба.
	Хвана Ковач и го издърпа в коридора, където цареше пълен хаос. Навсякъде край тях се щураха паникьосани пътници. Виковете и воплите им се смесваха с тревожните звънци, идващи някъде отдалеч. Аварийните светлини премигваха тревожно и навред се кълбеше дим от експлозиите и почти нищо не се виждаше.
	Главното стълбище бе задръстено от ужасени хора.
	Тълпата се мъчеше да се пребори с мощната река от вода, която се лееше надолу по стълбите. Карл отвори една стоманена врата, бутна Ковач в някакво тъмно помещение и влезе след него. Професорът усети, че немецът насочва ръката му към стъпенка на стълба.
	— Нагоре! — нареди Карл.
	Ковач мълчаливо се подчини и се закатери, докато главата му не опря в един шлюз. Карл му викна да го отвори и да продължи да се катери. Продължиха по втора стълба, а не след дълго Ковач отвори и втори шлюз. Студен порив и подхванати от вятъра снежинки го шибнаха в лицето. Той излезе и помогна на Карл да застане до него.
	Ковач се огледа озадачен.
	— Къде сме?
	— На палубата. Насам!
	Вледенената, наклонена на една страна палуба бе зловещо тиха в сравнение с кошмара в трета класа. Малцината, които зърнаха, бяха привилегировани пасажери с каюти в първа класа. Няколко от тях се бяха скупчили край малък катер, с който туристите правеха обиколки на норвежките фиорди. Членовете на екипажа дялкаха с чукове и брадви леда, сковал висилките й.
	Когато най-после освободиха катера, мъжете от екипажа се втурнаха на борда му, като изблъскаха дори няколко бременни жени. Децата и ранените войници нямаха шанс. Карл извади пистолета си и стреля във въздуха. Моряците се поколебаха, ала след миг подновиха щурма към спасителната лодка. Карл стреля отново. Този път в главата на първия моряк, покачил се на катера. Останалите се разбягаха.
	Карл вдигна на ръце една жена с бебе и я пренесе на борда, след което подаде ръка и на професора. Позволи на неколцина моряци да се покачат, за да изхвърлят мъртвия във водата и да спуснат катера. После въжетата бяха откачени и двигателят заръмжа.
	Тежко натоварената лодка се клатушкаше по вълните, упътена към далечните светлини на един товарен кораб, който идваше към тях. Карл нареди да спрат катера, за да вземат още няколко души, които се носеха по водата. Скоро катерът едва се крепеше над водата и един от моряците възнегодува.
	— Няма повече място! — извика той.
	Карл вдигна пистолета и го застреля между очите.
	— Вече има! — каза той и нареди на останалите моряци да изхвърлят трупа. Доволен, че се е разправил с мимолетния бунт, той се намести до Ковач.
	— Добре ли си, професоре?
	— Да — Ковач се взря в Карл. — А ти си пълен с изненади.
	— Опитвам се. Никога не предлагай на врага това, което очаква.
	— Не говоря за това. Видях те да помагаш на ранени и жени, носеше бебето като свое…
	— Не всичко е каквото изглежда, друже — отвърна Карл и извади от палтото си пакет във водоустойчива гумена торбичка. — Вземи тези документи. Вече не си Ласло Ковач, а германец, живял в Унгария. Акцентът ти е слаб и няма да усъмни никого. Превърни се в поредния бежанец. Намери път към британските и американските морски маршрути.
	— Кой си ти?
	— Приятел.
	— И защо да ти вярвам?
	— Както казах, не всичко е каквото изглежда. Част съм от група, която се бори с нацистките животни дълго преди руснаците.
	Лицето на професора светна.
	— „Кройзау“? — бе чувал за тайната опозиционна групировка.
	Карл сложи пръст на устните си.
	— Още сме на вражеска територия — промълви той.
	Ковач го сграбчи за лакътя.
	— Можеш ли да изведеш и семейството ми?
	— Боя се, че е твърде късно. Семейството ти вече го няма.
	— Но… писмата…
	— Фалшификати. За да не изгубиш надежда и да не се откажеш от работата си.
	Ковач се втренчи зашеметен в мрака пред себе си.
	Карл го хвана за ревера и прошепна в ухото му:
	— Забрави за работата си. За твое добро и за доброто на човечеството не можем да позволим да попадне в ничии ръце.
	Професорът кимна с безразличие. Скоро лодката допря корпуса на товарния кораб. Спуснаха им стълба и започнаха да прехвърлят спасилите се хора на борда. Карл нареди на моряците да се върнат заедно с него за още пътници от потъващия кораб. После махна за последно на професора и катерът се скри зад булото на снега.
	В далечината се открояваха светлините на лайнера. Толкова се беше наклонил, че коминът му бе почти успореден на водата. Когато около час по-късно корабът потъна, котлите му се взривиха. Пет пъти повече хора загинаха на „Густлоф“, отколкото на „Титаник“.


	1

	_Атлантическия океан, наши дни_
	Онези, които за пръв път виждаха „Южна красавица“, може би с право се питаха дали кръстникът на огромния товарен кораб не е бил късоглед, или пък е притежавал доста извратено чувство за хумор. Въпреки името си, извикващо образа на пърхащи мигли под изискано чадърче и прохладни утрини в някоя плантация, „Красавицата“ бе чисто и просто едно метално чудовище, пълна противоположност на изящната женственост.
	Корабът бе от новото поколение бързи и здрави американски съдове, които корабостроителниците на САЩ започнаха да строят наскоро, след като години наред бяха изоставали от конкурентите си. Беше проектиран в Сан Диего и построен в Билокси. Дължината му — почти двеста и петдесет метра, надхвърляше две футболни игрища. „Красавицата“ можеше да побере хиляда и петстотин товарни контейнера без никакъв проблем.
	Командният мостик на огромния кораб бе разположен на кърмата във висока надстройка, широка трийсет метра и напомняща на жилищен блок. Тук се намираха също така каютите на екипажа и офицерите, столови, лазарет с няколко стаи, служебни помещения и конферентни зали.
	С блестящата редица от шейсетсантиметрови тъчскрийн монитори, премигващи зад дебелите стъкла на командния мостик, разположен на последния етаж на огромната надстройка, корабът напомняше на казино в Лас Вегас. Командният мостик беше въплъщение на новата ера в корабоплаването. И най-малкият детайл от живота на кораба се управляваше от компютри.
	Старите навици обаче умират трудно. Капитанът Пиер Бомонт, когото всички наричаха Пит (разбира се, зад гърба му), се взираше напрегнато през бинокъла, защото все още вярваше повече на очите си, отколкото на сложните електронни джаджи под пръстите си.
	Бурята бе в апогея си. Свирепият ураганен вятър издигаше вълни с размерите на къщи, които се разцепваха в носа на кораба и обливаха редиците контейнери, привързани към палубата.
	Подобна свирепа мощ би принудила по-малки кораби да се изпокрият в някое пристанище, а капитаните им да бършат потни длани в униформите си. Ала Бомонт бе спокоен като гондолиер, водещ лодка по Големия канал във Венеция.
	Всъщност любезният и изискан луизианец обичаше бурите. С наслада наблюдаваше как корабът и стихията мерят сили. Мощното движение на „Красавицата“ през бурното море му доставяше почти физическо удоволствие.
	Бомонт бе първият и единствен капитан на кораба. Беше наблюдавал как го строят и познаваше всяка гайка и нит по корпуса му. Корабът сновеше между Европа и Америка и редовно минаваше през някои от най-коварните места в океана. Бомонт бе убеден, че бурята е съвсем по силите на неговата „Красавица“.
	В Ню Орлиънс натовариха кораба със синтетични влакна, както и с други пластмасови изделия и машини. След това обиколиха Флорида, продължиха нагоре покрай Атлантическия бряг и оттам поеха право към Ротердам.
	Метеорологичната служба бе познала за силата на вятъра. Бурята завари кораба на около триста километра от сушата. Въпреки усилващият се вятър, капитан Бомонт не се притесняваше.
	Внезапно обаче той застина и притисна бинокъла към очите си. Свали бинокъла, почисти окулярите и го вдигна пак, мърморейки нещо под носа си. После се обърна към първия офицер и рече:
	— Погледни натам. На два часа. Кажи ми виждаш ли нещо необичайно.
	Боби Джо Бътлър бе талантлив млад офицер, родом от Начез, Мисури. Той не криеше амбицията си някога да командва кораб като този. Може би дори същия този кораб. Бътлър погледна в посоката, която сочеше капитанът.
	Не видя нищо необичайно — сивкавата набраздена вода стигаше чак до мъгливия хоризонт. Ала после зърна нещо — на около километър и половина от тях се виждаше ивица бяла пяна, поне два пъти по-висока от грамадните вълни. Гребенът растеше все повече и повече, сякаш набираше сили от вълните наоколо.
	— Изглежда много голяма и идва към нас — провлече с мисисипския си акцент Бътлър.
	— Колко висока ти се струва?
	Мъжът присви очи.
	— Досега бяха около десетметрови… Тази изглежда двойно по-висока. Еха! Виждал ли си някога подобно нещо?
	— Никога! През целия си живот!
	Капитанът знаеше, че корабът му ще устои, ако го обърне с носа към вълната, за да намали площта на удара. Той нареди на кормчията да програмира навигационния модул така, че корабът да застане срещу вълната. После взе микрофона и натисна едно копче, за да се свърже с всички високоговорители на кораба.
	— Внимание! Говори капитанът! Вълна-великан се готви да удари кораба. Застанете по-далеч от необезопасени предмети и се дръжте здраво. Ударът ще е силен. Повтарям! Ударът ще е силен!
	За всеки случай той заповяда на радиста да пусне сигнал за помощ. Винаги можеха да го отзоват, ако всичко мине нормално.
	Зеленикавата, набраздена от бяла пяна вълна бе на около половин километър от кораба.
	— Гледайте, гледайте! — посочи Бътлър към поредица ярки проблясвания по небето. — Светкавици?
	— Може би. Повече ме тревожи обаче проклетото море!
	Профилът на вълната не приличаше на нищо, което капитанът бе виждал досега. За разлика от повечето вълни, които се подвиваха в превала си, тази оставаше почти вертикална, като движеща се стена.
	Капитанът имаше чувството, че с него се случва нещо странно, сякаш бе излязъл от тялото си. Част от него наблюдаваше вълната безразлично, като учен, удивен от размерите й, а друга част стоеше безпомощно вцепенена от заплашителната й мощ.
	— Продължава да расте! — рече Бътлър, в гласа му се прокрадваше едновременно възхищение и страх.
	Капитанът кимна. Струваше му се, че вълната е почти трийсет метра висока, три пъти повече отпреди няколко минути. Лицето му пребледня. Непоклатимата му увереност започна да се пропуква. Кораб с размерите на „Красавицата“ не можеше да се обърне мигновено, а и все още се намираше под ъгъл спрямо настъпващото море, когато гигантската вълна се надигна сякаш беше нещо живо.
	Капитанът се приготви за зашеметяващия удар, но нищо не можеше да го подготви за това, което последва. Вълната отвори падина, достатъчно голяма, за да погълне кораба цял.
	Капитанът се втренчи в бездната.
	„Като края на света“, помисли си той.
	Корабът влезе в падината с носа напред, приплъзвайки се по една от водните стени. Капитанът политна и падна върху преградата на мостика.
	Вместо да удари отпред, вълната се стовари отстрани на кораба и го потопи под хиляди тонове вода.
	Прозорците на мостика се счупиха под натиска и сякаш целият Атлантически океан се изля в него. Капитанът и останалите бяха отнесени със силата на десетки пожарникарски маркучи. На мостика се възцари хаос от преплетени тела и предмети. Навсякъде се разлетяха книги, моливи и възглавнички от столовете.
	Част от водата се оттече през прозорците и капитанът се добра до контролния панел. Всички екрани тъмнееха. Корабът бе изгубил радара си, жироскопичните компаси и радиовръзката… Всички уреди бяха дали накъсо. Двигателите мълчаха, а рулят бе безполезен.
	Капитанът погледна през един от прозорците, за да прецени щетите. Носът бе разбит, и корабът бе наклонен на една страна. Може би корпусът бе пробит. Спасителните лодки от предната палуба бяха отнесени. Корабът се клатушкаше като пиян хипопотам.
	Огромната вълна бе кипнала морето край себе си като оратор — побесняла тълпа. По предната палуба се изливаха вълна след вълна. Нещо повече, без двигателите си корабът плаваше напреко на вълните — най-лошата възможна позиция. Така корпусът бе открит за яростта на морето и можеше лесно да получи пробойна.
	Капитанът се опита да не губи присъствие на духа. Първо „Южна красавица“ можеше да оцелее, дори ако се наводнят част от отделенията му. Второ, все някой трябва да е чул сигнала за помощ, а корабът можеше да плава с дни, ако се наложи, докато ги открият.
	— Капитане… — гласът на първия офицер секна размишленията на Бомонт.
	Той обърна глава към счупения прозорец и прикова невярващ поглед в повърхността на водата, следвайки пръста на Бътлър. Разтрепери се и по гърба му премина тръпка на смъртен страх.
	Втора хоризонтална ивица пяна се надигаше на по-малко от половин километър от тях.


	Първият самолет пристигна два часа по-късно. Закръжа над морето, а скоро към него се присъединиха още няколко. Пристигнаха и няколко кораба, отклонени от обичайните си маршрути. Съдовете се отдалечиха на по пет километра един от друг и зашариха наоколо, като че търсеха изгубено в гората дете. Дни наред търсиха, но не откриха нищо.
	„Южна красавица“, един от най-модерните товарни кораби в света, бе изчезнал безследно.


	2

	_Сиатъл, Вашингтон_
	Каякът летеше по сапфирените води на пролива Пюджит като пусната от лък стрела. Широкоплещестият мъж, който го управляваше, сякаш се бе слял с него и движеше веслото с удивителна лекота и плавност. Отмерените движения на мускулестите му ръце съвършено контролираха скоростта на лодката.
	По обветреното и загоряло от слънцето лице на мъжа блещукаха капчици пот. Пронизващите му светлосини очи с цвят на спокойно тропическо море се плъзнаха по широкия пролив, по скритите от мъгла острови Сан Хуан и по заснежените върхове на Олимпийските планини в далечината. Кърт Остин вдиша дълбоко соления въздух и се усмихна широко. Хубаво беше у дома!
	Работата на Остин като ръководител на екипа за специални операции към Националната агенция за морско и подводно дело непрестанно го водеше из най-отдалечените кътчета на света. Ала с каквито и красоти да се срещаше, най му допадаха морето и сладководните води край Сиатъл, където бе роден. Проливът Пюджит му бе познат и привичен като дългогодишно гадже. Бе започнал да плава по него кажи-речи откакто проходи, а от десетгодишен участваше в състезания. Голямата му любов бяха състезателните лодки. Притежаваше четири подобни красавици — осемтонен катамаран, способен да развие над сто километра в час, малък хидроплан, седемметрова яхта и скул, с който обичаше да гребе рано сутрин по река Потомак.
	А правеният по поръчка каяк „Гилмо“ бе последната добавка към малката му флотилия. Купи го от Сиатъл при едно от посещенията си там. Харесваше конструкцията му от естествено дърво и елегантната линия, заимствана от лодките на алеутите*.
	[* Местното население на Алеутските острови край Аляска и Камчатка.]
	Остин така бе завладян от любимите гледки и аромати, че почти забрави, че не е сам. Хвърли бърз поглед през рамо. Флотилия от петдесет каяка го следваше зад опънатата дантела на дирята му. В тежките двуместни каяци от стъклопласт имаше по един родител и едно дете. Каяците бяха безопасни и стабилни, но не можеха да се сравняват с този на Остин по бързина и маневреност. Той свали бейзболната шапка с надпис „НАМПД“ и я размаха, за да насърчи останалите. Лекият бриз разроши преждевременно посивяващият му платиненорус перчем.
	Остин с радост прие предложението на баща си, заможен собственик на международна компания за издирване и изваждане на потънали съдове, да поведе ежегодното благотворително състезание с каяци. Шест години Остин бе работил в компанията на баща си. После го привлякоха в един почти неизвестен отдел на ЦРУ, специализиран в подводно наблюдение. След края на Студената война ЦРУ закри отдела. Тогава адмирал Джеймс Сандекър, който все още не беше станал вицепрезидент на САЩ, а ръководеше НАМПД, с радост взе Остин в агенцията.
	Кърт загреба към две лодки на около половин километър напред, закотвени на трийсетина метра една от друга. Там се намираха официалните лица и журналистите. Между лодките бе опънат огромен червено-бял транспарант, на който пишеше „ФИНАЛ“. Зад финалната лента ги чакаха шлеп и ферибот. На шлепа щяха да натоварят каяците, а участниците щяха да обядват на ферибота. Бащата на Остин наблюдаваше надпреварата от петнайсетметровата си ослепително бяла моторница „Бяла светкавица“.
	Остин вече беше готов за спринт на финалните метри, когато с крайчеца на окото си регистрира някакво проблясване. Обърна се надясно и видя дълга, закривена перка, устремена към него. След нея се подадоха поне още двайсет.
	Пюджит бе дом на няколко стада косатки, които се хранеха със сьомгата в пролива. Косатките бяха нещо като местни талисмани и определено бяха дали сериозен тласък на туризма в района. Благодарение на тях тук идваха хора от цял свят, за да ги наблюдават и да карат каяците си. Косатките често приближаваха до хората и се забавляваха, като изскачаха наполовина, а понякога и изцяло, от водата. Обикновено плуваха спокойно край каяците, като се доближаваха понякога само на метър-два, но без да пречат.
	Когато първата перка дойде на около двайсетина метра от каяка на Остин, косатката се изправи на опашката си. Почти половината от седемметровото й туловище се подаде навън. Той отпусна веслото, за да погледа. И преди бе виждал това, но всеки път се възхищаваше от гледката. Косатката всъщност беше голям мъжкар, навярно водач на стадото, и тежеше поне седем тона. По гладкия му черно-бял гръб лъщеше стичащата се вода.
	Китът се върна във водата с плясък, а перката отново се устреми към каяка на Остин. Кърт очакваше в последния момент косатката да се гмурне под каяка, ала само на метър от него китът отново се надигна и отвори паст. Редиците остри като игли зъби бяха толкова близо, че Остин можеше да ги докосне, ако иска. Кърт се вцепени. Сякаш внезапно забавен клоун се бе превърнал в чудовище. Остин бързо се окопити и вкара в устата на звяра дървеното весло. Китът щракна челюсти и го прекърши.
	Масивното туловище на косатката се стовари върху носа на петнайсеткилограмовия каяк и го строши, а Остин се озова в студената вода. За миг се оказа под вълните, но бързо изплува на повърхността. Изплю вода и се огледа. За негово облекчение перката се отдалечаваше.
	Стадото беше между Остин и един от близките острови. Ето защо Кърт нямаше друг избор, освен да се отправи в обратната посока, навътре към залива. След няколко секунди той спря и се обърна по гръб. Тръпката по гърба му не беше предизвикана само от студената вода.
	Преследваше го цяла флотилия от перки. Остин бързо изу обувките си и махна неудобната грейка, макар да знаеше, че това няма да му помогне. Дори без грейката щеше да му трябва мотор, вързан за гърба, за да избяга от косатка, която можеше да развие скорост до петдесет километра в час.
	Остин бе премервал сили с немалко злодеи, ала сега бе различно. Усети как го обзема първичният страх на предците му от каменната ера — страхът, че ще бъде изяден. Животните бързо скъсяваха разстоянието помежду им и той вече чуваше дори тихото пърпорене на въздуха през дихателните им отвори.
	Остин вече усещаше как острите зъби се впиват в плътта му, но в този момент пърпорещото многогласие бе удавено от шума на мощни двигатели. През замъглените от водата очи Кърт видя отблясъци от слънчеви лъчи по корпуса на лодка. Някой го сграбчи и го метна на палубата като извадена от водата риба.
	Над него се бе надвесил непознат мъж.
	— Добре ли си?
	Остин си пое дъх и благодари на внезапно появилия се самарянин.
	— Какво стана? — попита мъжът.
	— Нападна ме косатка.
	— Невъзможно! Та те са като големи питомни кучета.
	— Да, кажи им го на тях.
	Остин се изправи на крака и се огледа. Намираше се на спретната десетметрова моторница. Спасителят му бе плешив мъж, с татуировка на паяк на главата. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила със сини огледални стъкла, които чудесно се връзваха с черните му дънки и черното кожено яке.
	На около два метра зад мъжа се извисяваше странна конусовидна метална рамка. От нея стърчаха като лиани дебели електрически кабели. Остин позагледа причудливото съоръжение, но повече го вълнуваше случващото се във водата.
	Стадото, което го бе преследвало като гладни морски вълци, сега се насочваше към другите каяци. Неколцина бяха видели как Остин пада във водата, но не бяха достатъчно близо, за да разберат, че е било нападение. Без Остин състезателите се объркаха. Някои продължаваха да гребат бавно. Повечето просто бяха спрели и се поклащаха като гумени патета във вана.
	Китовете приближаваха обърканите хора. И още по-страшно към флотилията от каяци се приближаваха още стада китове. Хората дори не подозираха за смъртната опасност, в която се намираха. Мнозина бяха минавали по маршрута и знаеха, че косатките са безобидни.
	Остин сграбчи руля на моторницата.
	— Дано нямаш нищо против — рече той и даде газ.
	Отговорът на мъжете бе удавен в рева на двата външни двигателя. Моторницата навири нос и Остин я насочи към стесняващата се ивица вода между каяците и перките. Надяваше се шумът от машината да стресне косатките, ала сърцето му се сви, когато животните се разделиха на две и го заобиколиха, без да спират движението към целите си. Знаеше, че косатките могат да общуват помежду си, за да координират нападенията си. Секунди по-късно стадото се вряза като торпеда сред каяците и заблъскаха с туловищата си леките лодки. Няколко от тях се преобърнаха, а хората се озоваха в студената вода.
	Остин намали скоростта на лодката и се насочи към подаващите се над повърхността глави на деца и възрастни, пръснати между сърповидните перки на косатките. „Бялата светкавица“ също бе стигнала до няколко от преобърнатите каяци. Хаосът бе станал толкова неуправляем, че Остин Старши не можеше да помогне с нищо. Една от най-големите перки се носеше към мъж, стиснал в прегръдките дъщеря си. Остин нямаше как да стигне до тях навреме, защото трябваше да мине през останалите каякисти.
	— Имате ли харпун на борда? — обърна се той към собственика на яхтата.
	Плешивият мъж, който се суетеше нервно пред един пулт, свързан към рамката, поклати отрицателно глава.
	— Но няма проблем! Виж! — посочи той купчината преобърнати каяци.
	Голямата перка бе спряла и се заклатушка на място само на метър-два от мъжа и момичето. След малко се обърна и се отдалечи от потрошените каяци и злополучните им собственици.
	Останалите перки сториха същото. Мъжкарят, който разби каяка на Остин, подскочи игриво. След броени минути китовете се скриха от погледа им.
	Едно момченце се бе отдалечило от баща си и главата му ту потъваше, ту се показваше над водата. Спасителната му жилетка явно не бе сложена както трябва. Остин стъпи на планшира и се изстреля във водата. Стигна до момчето, точно преди то да се скрие изцяло под водата.
	Остин заплува на място, като придържаше главата на малчугана над повърхността. Само след няколко секунди „Бялата светкавица“ спусна надуваемите си спасителни салове във водата и започна да събира попадналите във водата хора. Остин подаде момчето на спасителите и се огледа. Плешивият и лодката му бяха изчезнали.


	Кърт Остин Старши бе огледален образ на сина си. Вярно е, че широките му плещи се бяха поизгърбили, но той със сигурност все още беше способен да мине през стена. Гъстата му платиненосребриста коса бе по-къса от тази на сина му. Макар и прехвърлил седемдесетте, Остин Старши поддържаше отлична форма с упражнения и правилно хранене. За един ден той спокойно можеше да свърши толкова работа, колкото мъже, наполовина на възрастта му, биха свършили за два. Лицето му бе потъмняло от морския бриз и слънцето, а под бронзовия му загар личаха фини като паяжина бръчки. Синьо-зелените му очи можеха да горят с лъвска свирепост, но подобно на сина си, той гледаше на света най-често мило и с лека усмивка.
	Баща и син Остин седяха на плюшените столове в пищната каюткомпания на „Бялата светкавица“ и държаха възголеми чаши с „Джак Даниелс“. Кърт бе облякъл един от костюмите на баща си. Водите на Пюджит приличаха на вана, пълна с лед, и сега алкохолът изпълваше с приятна топлина премръзналите му крайниците.
	Мебелите в каюткомпанията бяха тапицирани с кожа и обковани с месинг, а по стените на помещението имаше снимки от мачове по поло и конни надбягвания. Кърт се чувстваше като в един от онези нафукани клубове в Англия, където някой член можеше да умре в натруфения си стол и никой да не забележи с дни. Твърдият нрав на баща му бе доста далеч на английското джентълменство и Кърт предполагаше, че тази атмосфера е предназначена да оглажда острите ръбове, с които бе известен баща му, резултат от упоритата борба, издигнала го до върха в безмилостния му бизнес.
	Възрастният мъж напълни отново чашите и предложи на Кърт кубинска пура „Кохиба лансерос“. Кърт отклони предложението с вежлив жест. Остин Старши запали и издиша лилавеникав дим, който образува облаче край главата му.
	— Какво, по дяволите, стана днес?
	В главата на Кърт все още цареше хаос. Той посегна към кутията с пури и докато изпълняваше мъжкия ритуал по запалването, подреди мислите си. Отпи от чашата и описа на баща си случилото се.
	— Ненормална работа! — възкликна накрая Кърт Старши. — По дяволите! Тези китове никога никого не са наранявали. Знаеш това. Още като малък си плавал из пролива. Някога да си чувал за подобно нещо?
	— Не — отвърна Кърт. — Косатките обичат човешка компания. И това винаги ме е озадачавало.
	Баща му се разсмя гръмогласно.
	— Няма нищо загадъчно. Умни са и знаят, че сме корави хищници като тях.
	— Само че за разлика от нас, те убиват най-вече, за да се хранят.
	— Добре казано — Остин Старши стана, за да налее по още едно питие, но Кърт махна с ръка. Знаеше, че няма смисъл да се надпива с баща си.
	— Познаваш всички в Сиатъл — продължи Кърт. — Някога да си попадал на един плешив тип, с татуировка на паяк на главата? На трийсет и няколко, облича се като член на мотоциклетен клуб.
	— Само един е човекът паяк Барет.
	— Не знаех, че си падаш по комикси, тате.
	Лицето на баща му се набразди от весели бръчици.
	— Той е някакъв компютърджия вълшебник, който добре се уреди тук. Нещо като Бил Гейтс, но на дребно. Има само около три милиарда и голяма къща над пролива.
	— Съчувствам му. Познаваш ли го лично?
	— Не, мяркал съм го само. По едно време редовно се подвизаваше из местните нощни клубове, но после спря.
	— Ами татуировката?
	— Чух, че като малък бил голям фен на Спайдърмен. Подстригал се, изрисували го и оставил косата пак да му порасне. Започнал да оплешивява и татуировката му личала все повече, затова си обръснал главата. С толкова пари може да си нарисува цял комикс по тялото и никой копче няма да му каже.
	— Ексцентрик или не, спаси ме да не стана обяд на косатките. Искам да му благодаря и да му се извиня, задето му взех яхтата.
	Остин тъкмо се канеше да разкаже на баща си за конструкцията, която бе видял на яхтата на човека паяк, когато вратата се отвори и надникна един член от екипажа.
	— Дошъл е служител от „Рибно стопанство и опазване на дивата природа“ — обяви той.
	Миг по-късно се показа дребничка, млада тъмнокоса жена в зелената униформа на РСОДП. Нямаше трийсет, но изглеждаше по-възрастна с очилата си с черни рамки и сериозното си изражение. Представи се като Шийла Роулънд и се интересуваше от подробности за срещата на Кърт с косатките.
	— Съжалявам, че ви се натрапвам — извини се тя. — Прекратихме предвидените експедиции с каяци в Пюджит, докато не разберем какво се е случило. Наблюдаването на китовете е основна туристическа атракция, формира голям дял от местната икономика и затова правим всичко възможно да ускорим разследването. Местните търговци не са особено доволни от забраната, но не можем да рискуваме някой да пострада.
	Остин Старши я покани да седне, а Кърт за втори път разказа случилото се.
	— Странно… — рече тя и поклати глава. — Не бях чувала досега косатки да нараняват, когото и да било.
	— А нападенията в морските паркове? — попита Кърт.
	— Онези китове са затворени, под постоянно напрежение, налага им се непрестанно да забавляват посетителите. Ядосват се от пленничеството, изтощават се, понякога си изкарват гнева на треньорите си. На няколко пъти свободни косатки са захапвали сърфове, взимайки ги за тюлени. Но когато осъзнаят грешката си, изплюват дъската.
	— Явно на моя кит не му се е понравила физиономията ми — отбеляза сухо Остин.
	Роулънд се усмихна. Той бе един от най-привлекателните мъже, които някога бе срещала. Загорялото му лице и бляскащите на него светлосини очи биха накарали всяка жена да се обърне.
	— Не мисля, че е това. Ако на някоя косатка не й се поправи лицето ви, повярвайте ми, вече нямаше да имате лице. Виждала съм ги как подмятат като парцалени кукли двестакилограмови морски лъвове. Ще потърся видеозаписи на инцидента.
	— Няма да имате проблем да намерите. Имаше доста камери, които следяха състезанието — рече Кърт. — Сещате ли се какво би могло да разгневи така китовете?
	Жената поклати глава.
	— Косатките имат много остри сетива. Ако нещо ги разстрои, може да си го изкарат на най-близкия предмет.
	— Като преуморените китове в морските паркове?
	— Да, нещо такова… Ще говоря с няколко специалисти по китовете и ще видя какво ще кажат и те.
	Жената се изправи, благодари за отделеното време и си тръгна.
	След като тя излезе, Остин Старши се надигна, за да налее поредното питие, но Кърт сложи ръка върху чашата си.
	— Знам какво правиш, стара лисицо! Опитваш се да ме напиеш и да ме натикаш в един от спасителните си кораби.
	Кърт Старши не криеше желанието си да върне сина си в семейния бизнес. Решението на Кърт да остане в НАМПД, вместо да поеме юздите на семейната фирма, от години предизвикваше разпри помежду им, макар напоследък да бе по-скоро обект на шеги, отколкото на горчиви препирни.
	— Превръщаш се в глезльо — рече Остин Старши с престорена строгост. — Трябва да признаеш, че НАМПД не е най-вълнуващото място на света.
	— И преди съм ти казвал, тате. Не си падам твърде много по вълненията.
	— Да, да, знам… Дълг към страната и други такива. Чувал съм вече. Най-лошото е, че не мога вече да трия сол на главата на Сандекър, задето те отмъкна, защото взе, че стана вицепрезидент. Какви са ти плановете?
	— Ще поостана няколко дни. Трябва да си поръчам нов каяк. Ами ти?
	— Получих голяма поръчка, ще вадим потънал рибарски кораб край Ханес, Аляска. Искаш ли да дойдеш? Ще си ми полезен.
	— Благодаря, но съм сигурен, че ще се справиш и сам.
	— Не ме вини, задето те навивам да се върнеш. Щом не искаш, няма да настоявам, но нека поне те черпя една вечеря.


	Кърт режеше парче говеждо с размерите на капак на шахта в любимия барбекю ресторант на баща си, когато телефонът му завибрира. Извини се и излезе във фоайето, за да говори на спокойствие. От дисплея на видеофона го гледаше мъж с тъмен тен на лицето и гъста черна коса, зализана с гел назад. Джо Дзавала беше член на екипа, ръководен от Остин, и негов най-добър приятел. Сандекър го бе наел направо от Нюйоркския морски колеж. Джо бе извънредно талантлив инженер, чийто майсторлък в конструирането на подводни апарати бе намерил точното си място в НАМПД.
	— Радвам се, че си цял — ухили му се Дзавала. — Нападението на косатките подпали новините. Добре ли си?
	— Добре съм. Това си беше огромно забавление… с размерите на кит.
	Дзавала се ухили отново.
	— А моят живот е толкова отегчителен… Кой, ако не Кърт Остин, ще превърне благотворителна надпревара с каяци в битка на живот и смърт с куп откачени косатки?
	— Последния път, когато проверих как си, беше зает да сваляш всяка свободна жена във Вашингтон и не ми се стори никак отегчен.
	Общителният Дзавала бе търсена стока из Вашингтон. Жените припадаха по чаровните му обноски, големите му тъмнокафяви очи и латиноамериканското му излъчване.
	— Признавам, че става доста интересно, когато с най-новата се натреса на някоя от бившите, но не е нищо в сравнение с битката ти с китовете. Какво се случи?
	— Вечерям с баща си в момента, тъй че ще ти разкажа подробно, когато се прибера след няколко дни.
	— Всъщност ще е по-скоро, отколкото мислиш. Наредиха ни да отплаваме за Норфък утре вечер. Познаваш ли Джо Адлър?
	— Името ми звучи познато. Не беше ли някакъв океанолог в института „Скрипс“?
	— Един от най-големите експерти по вълните в света. Трябва да му помогнем да открие „Южна красавица“.
	— Четох за това — голям товарен кораб, потънал миналия март.
	— Точно така. Руди ми се обади, че Адлър те иска в проекта. Явно дърпа доста конци, защото Руди се съгласи без никакво опъване.
	Руди Гън се грижеше за ежедневните дела на НАМПД.
	— Хм, странно… Никога не съм срещал Адлър. Дали не е сгрешил? В НАМПД има поне десетима, които вършат същото като мен. Защо точно аз?
	— Руди каза, че няма представа защо точно ти, но Адлър е световноизвестен учен, тъй че изпълняваме искането му.
	— Интересно… „Красавицата“ е потънала край средноатлантическия американски бряг. Близо ли е до мястото, където работят Траут в момента?
	Пол и Гамей Траут, другите двама членове на екипа за специални операции, имаха отделна задача, която изпълняваха в момента.
	— Достатъчно близо, за да идем при тях и да купонясаме — отвърна Дзавала. — Вече сложих текилата в багажа.
	— Докато договаряш и кетъринг към текилата, ще променя билета за полета си и ще ти кажа кога пристигам.
	— Ще се видим на летището. Ще ни чака самолет за Норфък.
	Кърт затвори и се замисли защо Адлър е поискал точно него. После тръсна глава и се върна на масата, за да каже на баща си, че заминава утре сутринта. Дори Старши да се бе подразнил от новината, с нищо не го показа. Напротив. Благодари на Кърт, че е дошъл за състезанието и се разбраха да се видят отново, когато имат повече време.
	Рано на следващата сутрин самолетът се отлепи от пистата на летището в Сиатъл. И докато машината набираше височина и възвиваше на изток, Остин се замисли за сдържаната реакция на баща си. Запита се дали всъщност баща му наистина иска той да се върне в семейния бизнес. Това означаваше старецът да си признае, че мисли да се пенсионира. Нямаше как и двамата да са там. На всички беше известно, че баща и син са доста вироглави и семейната фирма щеше да се окаже кораб с двама капитани.
	Но каквото и да е, в едно, баща му напълно грешеше. Не вълнението държеше Кърт в НАМПД. Зад всяко адреналиново преживяване се криеха дълги часове писане на доклади и срещи, които той се опитваше да избягва, като стои на терен колкото се може по-дълго. Онова, което го държеше в агенцията, бе бездънната тайнственост на океана и загадките, с които се сблъскваше постоянно. Като тази странна история с косатките, например. Кърт се замисли отново за случилото се, за мъжа със странната татуировка и за целта на електрическото оборудване на лодката му. След няколко минути обаче заряза хаотичните си размисли, взе химикал и лист и се зае да пише характеристики за новия каяк.


	3

	_Ню Йорк сити_
	Преди Франк Малой да стане високоплатен консултант на полицейските управления из цялата страна, той бе едно типично ченге. Ненавиждаше хаоса от всякакъв порядък. Винаги гладеше и прилежно сгъваше униформата си. От морската пехота му бе останал навикът да подстригва прошарената си коса много късо. Често тренираше и мощното му тяло бе мускулесто и в отлична форма.
	За разлика от много полицаи, на които наблюдението им дотягаше, Малой обичаше да стои часове наред в колата и да наблюдава потока на движението и пешеходците, винаги нащрек за някаква нередност в случващото се. Помагаше му и железният пикочен мехур.
	Малой бе паркирал на „Бродуей“ и оглеждаше върволицата от бързащи минувачи и зяпащи туристи. Внезапно от тълпата се отдели някакъв мъж и закрачи право към патрулната кола на нюйоркската полиция.
	Непознатият бе висок, слабоват, малко над трийсетте. Носеше светлокафяв лек костюм, омачкан край коленете, и износени кецове. И косата, и брадата му бяха рижави, а козята му брадичка бе прецизно оформена. Яката му бе разкопчана, а вратовръзката висеше хлабаво. Годините патрулиране бяха научили Малой да преценява хората само с един поглед. Мъжът беше репортер.
	Репортерът доближи колата, приведе се към прозореца и залепи на стъклото, точно пред очите на Малой, личната си карта.
	— Казвам се Ланс Барнс, репортер от „Таймс“. Вие сте Франк Малой, нали?
	Въпросът му развали удоволствието на Малой от точната преценка.
	— Да — намръщи се той. — Как ме намерихте, господин Барнс?
	— Лесно — сви рамене репортерът. — Седите си сам в тъмносин форд в квартал, където човек не може да паркира.
	— Явно се отпускам — рече полицаят. — Или просто още ми пише „ченге“ на челото.
	— Не, помогнах си — успокои го Барнс и се ухили. — От МАКЦ ми казаха, че ще сте тук.
	МАКЦ беше Многоагентният контролен център, който се грижеше за сигурността на международната икономическа конференция, провеждаща се в Ню Йорк. В Голямата ябълка се бяха събрали политически лидери и бизнесмени от цял свят.
	— И аз си помогнах — изхили се Малой. — От МАЦК ми се обадиха и ми казаха, че ще дойдете. — Вгледа се в лицето на репортера и реши, че му е познато отнякъде. — И преди ли сме се срещали, господин Барнс?
	— Мисля, че веднъж ме глобихте за неправилно пресичане.
	Малой се засмя. Беше съвършен физиономист. Нямаше как да не се сети.
	— Какво мога да направя за вас?
	— Пиша материал за конференцията. Разбрах, че сте най-добрият консултант по комплексни методи за опазване на реда. Дали мога да ви интервюирам как мислите да се справите с планираните протести.
	Малой имаше фирма в Арлингтън, Вирджиния, която консултираше полицейските управления за методите за контрол на тълпите. Беше също така и в управителните комитети на няколко компании, които произвеждаха полицейска екипировка за подобни случаи, а бизнес и политическите му контакти му осигуряваха добри доходи. Една положителна статия в „Ню Йорк Таймс“ беше добре дошла.
	— Влизайте! — рече той и отвори вратата до шофьора.
	След като Барнс светкавично се намести на предната седалка, двамата се здрависаха. Репортерът вдигна слънчевите очила на челото си. Показаха се пронизващите му зелени очи, под остро сключени вежди, подобни по форма на брадичката и устата му. Извади бележник и малък диктофон от джоба си.
	— Дано нямате нищо против, че ще ви записвам. Презастраховам се, защото искам да съм сигурен, че ще ви цитирам правилно.
	— Няма проблем. Пишете каквото искате за мен, само ми напишете вярно името — откакто напусна полицията и започна частния си бизнес, Малой бе станал много добър в общуването с репортери. — Бяхте ли на пресконференцията?
	— О, да! — възкликна Барнс. — Ама че арсенал! Дългообхватните акустични прибори, които сте качили на хъмвитата ме отвяха. Вярно ли е, че са използвани в Ирак?
	— Считат се за несмъртоносни оръжия. Издават високочестотен писък, който заглушава и най-шумните демонстранти.
	— Ако някой ме залее със сто и петдесет децибела, със сигурност бих спрял да викам за мир и справедливост.
	— Ще използваме пискалата само срещу по-големите тълпи. Онзи ден ги изпробвахме. Вършат работа в радиус от поне четири пресечки.
	— Аха! — Репортерът трескаво си записваше. — Анархистите ще получат посланието.
	— Подозирам, че тежката артилерия няма да влезе в работа. Дребните неща са по-важни, патрулиращите скутери и механичните бариери.
	— Но чувам, че имате и много високотехнологични джаджи.
	— Така е. Най-ефективният начин за борба с диванетата е софтуерът, не хардуерът.
	— Как така?
	— Да се повозим — и Малой запали двигателя. Докато колата слизаше от тротоара, той включи радиото. — Тук „Номад“. Тръгвам северно по „Бродуей“.
	— Номад ли? — попита Барнс, след като Малой прекъсна връзката.
	— Постоянно шаря насам-натам. Наглеждам нещата. Диванетата знаят това, но не знаят къде съм. Държа ги на тръни.
	Зави на изток, известно време кара по улица „Парк“, после се върна на „Бродуей“.
	— Кои са тези „диванета“, за които говорите?
	— С анархистите човек не знае с какви образи си има работа. В Сиатъл имахме природозащитници и пацифисти. Имахме уикани и феминистки неопаганистки, врещяха срещу Световната търговска организация и за тяхната Богиня, която и да е тя. Повечето обикновени анархисти са против световния икономически ред. Не вредят на хора, защото корпоративната собственост е тяхната цел, а хаосът е основният им метод. Обикновено са организирани в автономни групи или се събират според интересите си. Действат по общо съгласие и избягват всякаква йерархия.
	— Предвид липсата им на организирани структури, за какво точно се оглеждате?
	— Трудно е да ви обясня — започна Малой. — Горе-долу за същото, за което се оглеждах и като патрулиращ полицай. Диванетата се разделят на малки групички, понякога са по двойки или сами. Просто следя за съмнителни модели на поведение.
	— Чел съм за сиатълските протести. Звучат като кошмар.
	Малой подсвирна.
	— Още нося белезите. Ама че бъркотия беше!
	— Какво се обърка тогава?
	— Диванетата се насочиха към конференцията на Световната търговска организация. Това, което те наричат „властовия елит“. Тогава бях областен надзорник по масовите изяви. Хванаха ни по бели гащи. Оказахме се със стотина хиляди демонстранти, бесни на „потисниците“ от световната търговска система. Имаше масови грабежи, въведохме вечерни часове, а ченгетата и Националната гвардия търчаха и стреляха с гумени куршуми и сълзотворен газ по всички — и по агресивните, и по мирните протестиращи. Градът остана с насинено лице в очите на международната общност и един куп заведени дела срещу управата. Някои твърдят, че полицията е реагирала твърде яростно, други — че не сме направили достатъчно. Иди ги разбери.
	— Както казахте, пълна бъркотия.
	Малой кимна.
	— Но Битката за Сиатъл* беше повратната точка.
	[* Така стават известни безредиците при огромната протестна демонстрация срещу световния икономически монопол на големите корпорации по време на конференция на Световната търговска организация, проведена на 30 ноември 1999 г. в Сиатъл. Броят на демонстрантите се определя между 50 и 100 хил. души.]
	— Как така?
	— Протестиращите разбраха, че само шествията по улиците не стигат. Единствено преките действия помагат да нарушиш реда, да създадеш дискомфорт, да притиснеш, да бръкнеш в окото на тези, които те интересуват.
	— От това, което видях из града днес, властовият елит доста път е извървял от Сиатъл насам.
	— Със сигурност. Бях във Филаделфия за конгреса на Републиканската партия, когато анархистите пак ни направиха на глупаци. Направо се качиха на главата на полицията. Търчаха по улиците като зайци, а дебели обездвижени полицаи се опитваха да ги настигнат. Създаваха хаос и безредици. Направиха същото и на конференцията на Световната търговска организация в Маями. Едва през 2002-ра покрай Световния икономически форум най-после започнахме да овладяваме положението, а през 2004-та за Републиканския конгрес вече бяхме изработили стратегия.
	— Тогава почти не допуснахте нарушения, но някои се оплакваха пък, че сте нарушавали гражданските им права.
	— Това е част от стратегията на протестите. Тези хора не са глупави. В повечето случаи са едни и същи: групичка непоправими подстрекатори, които се местят от град на град. Провокират властите, надявайки се на свръхреакция, заради която да писнат, че са малтретирани. Опа!
	Малой отби и се качи на тротоара до групичка хора с музикални инструменти. Още преди колата да спре, той излая по радиото:
	— „Номад“ до МАЦК! Някакви музиканти се събират за непозволен поход от Юниън скуеър до Мадисън скуеър гардън.
	Барнс огледа тротоара и в двете посоки.
	— Не виждам никакъв поход — каза той.
	— Сега вървят по двойки. Дотук нищо нередно. След минутка ще се съберат… не, почакай, ето ги, тръгнаха!
	Музикантите наистина се събираха във все по-големи групи. Слязоха от тротоара и започнаха да оформят шествие по улицата. Ала преди да успеят, полицаи на велосипеди и скутери се събраха край тях и започнаха арести.
	Барнс записваше усилено.
	— Впечатлен съм! — каза той. — Като по учебник.
	— Така и трябва. Проста маневра, но е резултатна. Правим го от години. Конференцията е една, но гостите и протестиращите са стотици, тъй че може да стане голяма беля. Диванетата винаги гледат да са на крачка пред нас.
	— Как разпознавате истинските фанатици от хората, които просто искат да протестират?
	— Трудно е. Просто арестуваме всеки, който създава проблеми, и после уточняваме — Малой извади от жабката звънящия си мобилен телефон и го подаде на Барнс. — Погледнете тук.
	Репортерът прочете есемеса.
	— Пише, че отрядът на скутерите е овладял музикантите. Пише, че минувачите трябва да избягват околността и трябва да дойдат камери, медици и адвокат-наблюдатели, а всеки, който може да пречи на полицаите да арестуват демонстрантите, да го прави на всяка цена. От кого е това?
	— От диванетата. Не само ченгетата се поучиха от Сиатъл. Анархистите си имат свой собствен координационен център като нашия МАЦК. Казват на активистите какви маршрути да използват, за да избягват полицаите. Докато се разправяме с тях на едно място, те подемат същото на друго. — Малой се засмя. — Ежегодно харчим милиони, за да ги овладяваме, а те използват на практика безплатна технология.
	— Не знаят ли, че им четете съобщенията?
	— Разбира се, че знаят. Но пък са по-спонтанни, тъй че непрестанно се дебнем. Разузнаване, това му е цаката. Те са бързи, но нещата опират и до бройка. Имаме трийсет и седем хиляди ченгета, дирижабъл, хеликоптери, видеокамери, а двеста от хората ни имат камери в шлемовете, свързани към централния ни щаб.
	— А те не могат ли да следят полицейските скенери?
	— Не само, че могат, но и го правят. Бързата реакция е ключова. Знаете какво се говори за уличния бой, добрият здравеняк винаги ще победи добрия дребосък. Така че при равни условия винаги ще победим.
	Барнс подаде телефона на Малой.
	— Това май е за вас.
	Беше се получило ново съобщение.

	„Добро утро, Номад. Или да ви викаме Франк, господин Малой?“

	— Ха! — Малой гледаше телефона си, все едно се бе превърнал в змия. — Как го правят, по дяволите? — обърна се той към Барнс.
	Репортерът сви рамене и продължи да записва. Малой се опита да изчисти екрана, но се появи ново съобщение.

	„Начало на мача.“

	После екранът угасна. Малой грабна радиото и се опита да се свърже с МАЦК, но не можеше. Мобилният отново зазвъня. Малой вдигна, послуша малко и отвърна:
	— Заемам се! — после се обърна към Барнс с побеляло лице. — Бяха от МАЦК. Казват, че климатикът в щаба е отказал. Комуникационните системи са се побъркали. Никой не знае къде са отрядите. Всички светофари из града светят в червено.
	Приближаваха „Таймс скуеър“. Стотици демонстранти, които нямаше кой да спре, се изливаха отвсякъде на площада. Пространството беше претъпкано като на Нова година.
	Колата на Малой бавно си проправяше път през тълпата. Когато наближиха сградата на „Ню Йорк Таймс“, огромният видео екран също угасна.
	— Хей, вижте! — Барнс сочеше екрана.
	Беше се показал надпис в бяло.

	„Привет, неоанархисти, другари пътешественици и туристи! Днес обезвредихме потисническата армия на властовия елит. Това е само предвкусване на бъдещето. Днес се случи в Ню Йорк, но утре ще е по целия свят. Изедници, организирайте среща, на която да разглобите рамката на световната глобализация, или ще я разглобим ние!
	Приятен ден!“

	Показа се ухилен емотикон с рогца, а под нея една-единствена дума:

	„Луцифер.“

	— Кой, по дяволите, е Луцифер? — Малой се взираше напрегнато през предното стъкло.
	— Кой го знае — отвърна Барнс и посегна към дръжката на вратата. — Благодаря за возенето. Имам да пиша статия.
	Името изчезна от екрана и се показа друго, което този път заблестя на всеки електронен екран из площада: ФРАНК МАЛОЙ.
	Малой изруга и изхвърча от колата. Огледа тълпата, но Барнс бе изчезнал сред хилядите протестиращи. Малой промърмори „Луцифер“ под нос, а по гръбнака му пробяга тръпка. Сети се къде бе виждал репортера преди. Брадичката, рижата коса и формата на веждите, зелените очи — подсъзнателно му напомняше на изображение на Сатаната.
	Докато Малой стоеше като истукан, чудейки се дали не е полудял, и на ум не му идваше, че го наблюдават същите тези зелени очи. Барнс бе застанал под козирката на една офис сграда и не изпускаше от очи детектива. Държеше мобилен телефон до ухото и се смееше.
	— Исках да ти кажа, че планът мина идеално. Градът е в пълна паника.
	— Отлично! — рече някой от другата страна. — Виж, трябва да поговорим. Важно е.
	— Не сега. Излез от фара, за да ти благодаря лично.
	Барнс прибра телефона и зарея поглед из площада. Един младеж строши с тухла витрината на магазин на „Дисни“. Други последваха примера му и след броени минути тротоарите бяха покрити с натрошени стъкла. Някой подпали кола и димът се заиздига на кълба към небето. Въздухът се изпълни с лютивата смрад на горяща пластмаса и плат. Музикална група от демонстранти крачеше по улицата и свиреше парче от „Мостът на река Куай“*. Музиката обаче почти не се чуваше от подивелите клаксони край тях.
	[* Великобритански игрален филм (1957 г.) за Втората световна война, носител на 7 награди „Оскар“ и със силно антивоенно послание.]
	Барнс наблюдаваше всичко с блажена усмивка на почти карикатурното си дяволско лице.
	— Хаос! — промълви той като мантра. — Сладък, сладък хаос!


	4

	Колата на НАМПД с Остин и Дзавала на задната седалка спря на пристана в Норфък. С енергична стъпка Остин тръгна по трапа към светещия кораб пред тях. Радваше се да е отново на път към открито море, вълнуваше се, че ще е на научния кораб „Питър Трокмортън“ един от най-модерните във флотилията на НАМПД. Беше задължен на тайнствения доктор Адлър, задето го бе поканил.
	Стометровият кораб носеше името на един от пионерите на морската археология. Трокмортън бе доказал, че археологическият метод работи и в океана и така беше поставил началото на нова ера на открития. Корабът бе извънредно здрав. Бе проектиран за най-разнообразни дейности и приборите му за дългообхватно наблюдение можеха с еднаква лекота да обследват подводен град или поле от хипотермални океански клапи.
	Подобно на повечето научни кораби, „Трокмортън“ бе цяла мореплавателна платформа, от която учените можеха да пускат подводни апарати и сонди. От ветрилообразната му опашка и откритата му палуба стърчаха баражите и крановете, които спускаха апаратите. И отляво, и отдясно на борда се виждаха електрически лебедки.
	Един от офицерите на кораба посрещна на края на трапа двамата мъже.
	— Капитан Кабрал ви поздравява с добре дошли и ви пожелава приятно пътуване.
	Остин познаваше капитана, Тони Кабрал, от други експедиции и очакваше с удоволствие да се видят отново.
	— Моля, благодарете на капитана и му кажете, че се радваме да плаваме под негово командване.
	Когато приключиха с формалностите, един моряк от екипажа ги съпроводи до удобните им каюти. Оставиха саковете си и отидоха да намерят Адлър. Морякът им кача да го потърсят в контролния център.
	Контролният център беше обширна, полутъмна зала на главната палуба. Стените бяха покрити с монитори — очите и ушите на наблюдателното оборудване на кораба. Тук се получаваше информацията, предавана от дълбоководните сонди. Понеже корабът бе още в пристанището, залата бе празна. Вътре имаше само един мъж, който тракаше по клавиатурата на компютъра пред себе си.
	— Доктор Адлър? — попита Кърт.
	Мъжът вдигна поглед и се усмихна.
	— Да. А вие сигурно сте хората от НАМПД?
	Остин и Дзавала се представиха и се ръкуваха с Адлър.
	Ученият беше едър мъж с телосложение на дървосекач и буйна сребриста коса, приличаща на испански мъх по кората на стар дъб. Мустаците му бяха някак криви, сякаш набързо лепнати над горната му устна. Имаше дълбок, дрезгав глас и говореше като току-що събуден от дрямка, ала острите му сиви очи ги наблюдаваха внимателно и добронамерено. Благодари им, че са се отзовали и придърпа два стола.
	— Не знаете колко се радвам да ви видя, господа. Не бях сигурен дали Руди Гън ще се съгласи да ви включи в експедицията, Кърт. А Джо пък е неочакван бонус. Навярно съм бил доста настойчив. Сигурно защото съм отгледан от квакери. Нали знаете, убеждавай с усмивка и така нататък? Не притискаме никого, само се облягаме на някой, докато не ни обърне внимание.
	Остин си помисли, че няма начин професорът да остане незабелязан.
	— Няма защо да се извинявате — рече на глас той. — Винаги съм готов за пътуване в морето. Но се изненадах, че сте поискали точно аз да участвам в експедицията. Никога не сме се срещали.
	— Така е, но съм чувал много за вас. А и знам, че НАМПД обича да отбелязва постиженията си, без изрично да споменава, че вашият екип за специални операции има голяма заслуга за тях.
	Екипът на Остин бе рожба на адмирал Сандекър, който ръководеше НАМПД, преди да я поеме Дърк Пит. Адмиралът искаше да разполага с група експерти за подводни мисии, които да не са под постоянния надзор на правителството. В същото време Сандекър използваше резултатите от някои по-зрелищни мисии като лост, за да си издейства средства от Конгреса.
	— Прав сте. Предпочитаме да не шумим много-много за участието си — отвърна Кърт.
	Адлър се усмихна широко.
	— Много е трудно е да не шумиш за тялото на Колумб, открито в подводна пирамида на маите или да омаловажиш факта, че сте предотвратили цунами от метан по Източния бряг.
	— Чист късмет — сви рамене Остин. — Само обезопасявахме района.
	Дзавала завъртя очи.
	— Кърт иска да каже, че единственият проблем на обезопасяването е, че привличаш вниманието на опасността.
	— Признавам, че екипът ни е поемал необичайни мисии, но в НАМПД има десетки специалисти, много по-способни от мен в откриването и проучването на подводни обекти. Защо сте поискали точно аз да участвам в експедицията?
	— В океана се случва нещо много странно — Адлър внезапно стана сериозен.
	— Дотук нищо ново — отвърна Остин. — Морето е по-странен свят от Космоса. Знаем повече за звездите, отколкото за дълбините на планетата си.
	— Пръв бих се съгласил с вас — погледна го внимателно Адлър. — Само че… ами, да речем, че ми се въртят разни налудничави идеи.
	— Джо и аз отдавна знаем, че между налудничавото и гениалното, границата е тънка. Слушаме ви.
	— Ще ви ги споделя, като му дойде времето. Засега искам да открием „Южна красавица“.
	— Не бързаме. Разкажете ни за изчезването му. Доколкото помня, отплавал е от средноатлантическия бряг. Изпратил е сигнал за помощ, а после е изчезнал безследно.
	— Точно така. Броени часове след това е започнало щателно претърсване. Сякаш океанът просто го е погълнал. Семействата на екипажа и досега се терзаят какво се е случило с близките им. Собствениците пък биха искали да сложат край на правните неуредици по въпроса.
	— Винаги е имало кораби, които изчезват безследно — отбеляза Остин. — Дори и днес във века на глобалните комуникации.
	— Но „Красавицата“ не е бил какъв да е кораб. Ако има такова нещо като непотопим кораб, това е той.
	— Звучи ми смътно познато — ухили се Остин.
	Адлър вдигна показалец.
	— Знам, знам! Говорили са същото и за „Титаник“. Но науката на корабостроенето напредна доста оттогава. „Красавицата“ е съвсем ново поколение товарен кораб. Можел е да устои и на най-свирепите бури. Казвате, че не за пръв път изчезва голям и добре оборудван кораб. Напълно сте прав. Товарен кораб на име „Мюнхен“ изчезнал насред буря, докато прекосявал Атлантика през 1978 г. И той като „Красавицата“ изпратил сигнал за помощ. Никой не успял да разбере какво се е случило с толкова модерен кораб. Двайсет и седмината му моряци били изгубени завинаги.
	— Трагедия. Открили ли са следа от него? — попита Остин.
	— Спасителната операция е започнала веднага след сигнала за помощ. Над сто кораба претърсвали океана. Открили малко останки. Една празна спасителна лодка им дала важна улика. Спасителните лодки на кораба се намирали на десния борд, на двайсет метра над морското равнище. Стоманените щифтове, които ги крепели, били изкривени.
	Инженерният ум на Дзавала веднага направи връзката.
	— Отговорът е лесен — рече той. — Мощна сила на височина поне двайсет метра е изтръгнала лодката от щифтовете.
	— Според комисията, назначена по случая, корабът е потънал, тъй като лошото време е произвело „необичайно явление“.
	Остин се подсмихна.
	— Сякаш комисията почти е нацелила правилния извод.
	— Моряците, които знаят какво е открила комисията, биха се съгласили с вас. Били възмутени, защото знаели какво точно е потопило „Мюнхен“. Сред тях от години се говори за вълни, високи двайсет и пет, трийсет метра, но учените не вярвали на историите им.
	— И аз съм ги чувал, но никога не съм виждал подобно нещо.
	— Бъдете благодарни, защото иначе нямаше да водим този разговор.
	— В някаква степен не виня комисията за предпазливостта — каза Остин. — Моряците са известни с любовта си към преувеличенията.
	— Мога да потвърдя — рече Дзавала с отнесена усмивка. — От години слушам за русалки, а не съм видял ни една.
	— Несъмнено комисията се е пазела от заглавия за вълни убийци във вестниците — рече Адлър. — Според добре известните факти от тогава, подобни вълни са били дори теоретично невъзможни. Ние, учените, сме изчислили по т.нар. линеен модел, че трийсетметрови вълни може да има само веднъж на десет хиляди години.
	— Е, след „Мюнхен“ явно няма за какво да се тревожим през следващите сто века — рече Остин с крива усмивка.
	— Точно така смятахме, преди „Дропнер“.
	— „Дропнер“? Нефтената платформа край Норвегия?
	— Чували ли сте за нея?
	— Шест години съм работил на подобни платформи в Северно море — отвърна Остин. — Трудно ще се намери някой там, който да не знае за вълната, която удари „Дропнер“.
	— Платформата е на около сто и петдесет километра навътре в морето — обясни Адлър на Дзавала. — Северно море е прочуто с лошото си време, но точно на Нова година през 1985 г. имало особено отвратителна буря. Платформата получавала удари от десет-петнайсетметрови вълни. След това — една, която според сензорите на платформата била трийсет. Още оставам без дъх, когато си го помисля, честно казано.
	— Явно дропнеровата вълна е отнесла линейния модел право в отходния канал — отбеляза Дзавала.
	— Отнесе го, та се не видя. Онази вълна е била с над десет метра по-висока, отколкото моделът предвиждаше. Един немски учен, Джулиан Волфрам, инсталирал радар на „Дропнер“. Четири години наред Волфрам измервал всяка вълна, разбиваща се в платформата. Открил двайсет и четири над горната граница, предвидена от модела.
	— Значи измишльотините не са толкова измислени — включи се Остин. — Може би и Джо ще срещне някой ден русалка.
	— За това не мога да съм сигурен, но проучванията на Волфрам показали, че моряшките легендите за вълните имат основание. Когато анализирал данните, той открил, че тези вълни са не само по-големи, но и по-стръмни от обикновените. Резултатите на Волфрам зашеметили морските превозвачи като гигантска вълна. Години наред корабните инженери използвали линейния модел, за да строят кораби, достатъчно силни, за да устоят на вълни, не по-големи от петнайсет метра. Метеорологичните прогнози също се основавали на тази погрешна хипотеза.
	— Излиза, че тогава всеки кораб е уязвим — рече Дзавала.
	Адлър кимна.
	— Което означава милиарди за подобрения и повторно конструиране. Страхът от икономически срив се оказал силен тласък за още проучвания. Насочили вниманието си към брега на Южна Африка, където много моряци срещали необичайно големи вълни. Когато учените отбелязали злополуките на картата, оказало се, че всички са по границата на Игленото течение, където студеният и топлият фронт се срещат. За десет години в края на миналия век двайсет кораба потънали точно в този район.
	— Превозвачите явно са си отдъхнали — каза Остин. — Просто е трябвало да странят от това място.
	— Обаче се оказа, че не е толкова просто. През 1995 г. „Кралица Елизабет Втора“ се натъкнал на трийсетметрова вълна в Северния Атлантик. През 2001 г. два туристически лайнера. „Бремен“ и „Каледонска звезда“, били ударени от трийсетметрови вълни далеч от течението. И двата кораба оцелели, за да могат екипажите им да разкажат за случилото се.
	— Това предполага, че подобни вълни се надигат не само по Игленото течение — заключи Остин.
	— Правилно. А покрай тези кораби не е имало и сблъскващи се атмосферни фронтове. Добавихме тези данни към статистиката и стигнахме до смущаващи отговори. През последните двайсет години в света са били потопени над двеста петролни танкери и товарни кораби по-дълги от двеста метра. В повечето случаи отговорни за случилото се, са гигантските вълни.
	— Мрачна статистика.
	— Кошмарна! Заради тежките последствия, което това може да има за търговията, опитваме да подобрим конструкцията на корабите и проверяваме дали можем да предскажем вълните.
	— Питам се дали проучванията на двамата Траут нямат нещо общо с тези вълни — промърмори Дзавала.
	— Пол Траут и съпругата му Гамей Морган-Траут, са наши колеги от НАМПД — обясни Остин на професора. — Те са на „Бенджамин Франклин“ и проучват водовъртежите в района.
	Адлър потърка замислено брадичка.
	— Интригуващо предположение. Със сигурност си струва да помислим по въпроса. Не бих изключил нито една възможност.
	— Споменахте за предсказване на вълните — Остин върна професора към темата на разговора.
	— Скоро след „Бремен“ и „Каледонска звезда“, европейците изстреляха сателит, който следи световния океан. За три седмици сателитът уловил десет вълни като онези, които почти потопили двата кораба.
	— Успял ли е някой да разбере какво ги причинява?
	— Някои от нас работят с принцип от квантовата механика — уравнението на Шрьодингер. Сложно е, но обяснява как нещо може да се появи и да изчезне без явна причина. „Вълна вампир“ е добро име за явлението. Изсмукват кинетичната енергия от вълните край себе си и в резултат се ражда огромно чудовище. Но още не знаем какво ги отключва.
	— Значи всеки кораб, строен според линейния модел, може да се сблъска със съдбата на „Южна красавица“.
	— О, има и още. Кърт. Още много.
	— Не разбирам.
	— Конструкторите на „Красавицата“ са включили новите данни в работата си. Корабът е имал покрит бак, двойно подсилен корпус и подсилени напречни прегради на помещенията, за да предотвратят всеобщо наводнение.
	Остин за миг се взираше неразбиращо в учения. Накрая, подбирайки внимателно думите си, той каза:
	— Значи корабът може да е попаднал на вълна, по-висока от трийсет метра?
	Адлър посочи екрана на компютъра си. Виждаха се стилизирани вълни и данни за размерите им.
	— Всъщност вълните са били две, едната трийсет и пет метра, а другата трийсет и девет. Имаме снимки от сателит.
	Адлър очакваше драматичното му изявление да предизвика подобаваща реакция, но двамата му събеседници, вместо да ахнат невярващо, само се приведоха към екрана. Всяко съмнение на Адлър дали е сторил добре като е поискал тези двамата от Руди Гън отпадна, когато Остин се обърна с усмивка към приятеля си:
	— Май трябваше да си вземем сърфовете.


	5

	_Биг Маунтин, Монтана_
	Възрастният мъж уверено се плъзна от седалката на лифта и пое със ските към върха на писта „Черен диамант“. Спря се на самия край и кобалтовите му очи се плъзнаха по пейзажа. От двеста и петдесет метра височина имаше птичи поглед към долината Флатхед и езерото Уайтфиш. На изток проблясваха заснежените върхове на планините в Националния парк „Глейсиър“. На север пък се ширеха зъберите на канадските Скалисти планини.
	Голият връх не бе скрит от мъгли, а над него се бе опънало чисто небе, по което нямаше и едно облаче. Слънчевите лъчи меко галеха лицето на мъжа и той се замисли колко много дължи на планините. Нямаше и съмнение, че без яснотата и спокойствието на надвисналите върхове, отдавна да се е побъркал.
	Когато свърши Втората световна война, Европа започна бавно да се съвзема, ала неговият собствен ум продължаваше да е джунгла, изпълнена с мрачни шепоти. Това, че бе използвал смъртоносните си умения в полза на Съпротивата не го спасяваше. Въпреки всичко той си оставаше машина за убиване. Дори още по-зле, машина, която притежаваше един фатален недостатък — човечност. Подобно на всяка фино калибрирана, ала дефектна машина, след време той щеше просто да се разпадне.
	Ето защо изостави разкъсания от войната континент и замина за Ню Йорк, а след това се премести още по на запад — на хиляди километри от димящата европейска кланица. Със собствените си ръце и с подръчни инструменти си построи проста и груба къща от дървесни трупи. Изтощителният труд и чистият въздух сякаш прочистиха мрачните кътчета в главата му. Жестоките кошмари се разредиха. Вече можеше да спи без пистолет под възглавницата и нож, прикрепен към бедрото.
	С годините се превърна от безмилостна, съвършено настроена машина за убиване, в застаряващ ски любител. Късо подстриганата му коса отдавна беше станала от руса сребриста, рошавите мустаци добре си пасваха с рошавите му вежди, а бледата му преди кожа сега беше покафеняла и загрубяла.
	По дългото му лице се разля блажена усмивка, докато примижаваше от блестящия като елмаз под слънчевите лъчи сняг. Не бе религиозен. Не му се вярваше да има Създател, който може да сътвори нещо тъй абсурдно като човеците. Повече го влечаха друидските вярвания — почитането на дъбовете му се струваше далеч по-смислено от кланянето пред някакъв бог. Ето защо за него всеки преход до върха на планината си беше религиозно преживяване.
	Това щеше да му е последното спускане за сезона. На тези височини снегът се бе запазил до късна пролет, но и тук вече леката като пяна от шампанско снежна покривка отстъпваше на настъпващите треви. Все повече ставаха парчетата, през които прозираше кафеникава почва, а във въздуха тегнеше аромат на пръст.
	Мъжът сложи очилата и се спусна надолу, набирайки скорост за първото ускорение по склона. Винаги се спускаше по един и същи маршрут, който започваше с бърза отсечка, криволичеща между притихнали снежни призраци — сковани от студа и мъглите дървета, които мразът бе превърнал в странни, фантасмагорични създания. Влезе между тях и започна елегантно да взема леките завои, както се бе научил още като дете в Кицбюл, Австрия.
	Бързата отсечка свърши и той се стрелна по наклона Шмид, право към една горичка.
	Ако не броим най-запалените скиори и сноубордисти, повечето хора вече бяха окачили ските на стената и се бяха заели да поправят лодките и риболовните принадлежности, затова мъжът се чувстваше като господар на планината.
	Но щом излезе отново на открито, за негова изненада от друга горичка се показаха още двама скиори.
	Бяха на трийсетина метра зад него, по един от двете му страни. Той не промени скоростта си и им остави място да го задминат. Но вместо това, те почти се изравниха с него. Отдавна изключеният му мисловен радар се задейства, но беше твърде късно. Мъжете го приклещиха от двете страни.
	Възрастният мъж спря в края на наклона. Двамата скиори също спряха, заоравайки в сняг, единият под него, другият — над него. Мускулите им напираха изпод еднаквите им сребристи екипи, а лицата им бяха скрити от огромни огледални очила. Виждаха се само устите и брадичките им.
	Мъжете го наблюдаваха, без да продумат. Явно се опитваха мълчаливо да го сплашат.
	Шрьодер се озъби в алигаторска усмивка.
	— Добро ви утро! — рече той със западняшкия акцент, който бе добил с годините. — Няма по-хубав ден от този, а?
	Скиорът над него провлече по южняшки:
	— Ти си Карл Шрьодер, ако не бъркам.
	Името, което бе изоставил преди толкова години, му прозвуча шокиращо чуждо, но той продължи да се усмихва.
	— Боя се, че грешиш, друже. Казвам се Свенсен. Арне Свенсен.
	Скиорът, без да бърза, заби щеките си в снега, свали едната си ръкавица и извади от трикото си пистолет „Валтер“.
	— Хайде да не си играем, Арне. Потвърдихме самоличността ти с отпечатъци.
	Невъзможно!
	— Сбъркали сте ме с някой друг.
	Мъжът се позасмя.
	— Не помниш ли? Седяхме зад теб в бара.
	Шрьодер се разрови в паметта си и си спомни случката в „Хел роринг“, бара за скиори в подножието на планината. Обръщаше бири, както може само един австриец, но в един момент се върна от тоалетната на столчето си и откри, че халбата му я няма. Барът бе пълен и той реши, че някой от посетителите погрешка е взел бирата му.
	— Халбата! Вие сте били!
	Мъжът кимна.
	— Наблюдавахме те цял час, но си струваше. Успяхме да свалим читави отпечатъци. Оттогава сме по петите ти.
	Отгоре се дочу съскането на още ски.
	— Не върши глупости — рече мъжът, хвърляйки поглед по склона и скри пистолета с облечената си в ръкавица длан.
	Миг по-късно още един скиор профуча и изчезна по дирята, без дори да забави.
	Шрьодер знаеше, че трансформацията му от хладнокръвен воин в човешко същество ще го направи уязвим. Ала с годините бе повярвал, че новата му самоличност успешно го е откъснала от някогашния му живот. Дулото, сочещо към гърдите му, бе убедително доказателство, че греши.
	— Какво искате? — попита Шрьодер. Говореше с уморения глас на беглец, приклещен до стената.
	— Искам да млъкнеш и да изпълняваш. Казаха ми, че си бил войник, тъй че знаеш как се прави.
	— Ама че войник — рече другият с неприкрито презрение. — Виждам само някакъв дедок, който пълни гащите.
	Двамата мъже избухнаха в смях.
	Добре.
	Знаеха, че е бил войник, но явно не знаеха, че е минал през една от най-прочутите школи за убийци в света. Поддържаше стрелковите и бойните си умения и макар да наближаваше осемдесетте, непрестанните физически упражнения и работата на открито го поддържаха във форма, на която биха завидели мъже, на половината от възрастта му.
	Шрьодер не загуби спокойствие и увереност. На негова територия бяха — познаваше всяко дръвче и скала наоколо.
	— Бях войник отдавна. Сега съм просто старец — той увеси нос и се прегърби, за да решат, че се е предал, а в дълбокия му глас се прокрадна треперлива нотка.
	— Знаем за теб много повече, отколкото си мислиш — рече въоръженият. — Знаем какво ядеш, къде спиш. Знаем къде живеете ти и псето ти.
	Били са в къщата му.
	— Където псето ти живееше — допълни другият.
	Шрьодер се взря в него.
	— Убили сте кучето ми? Защо?
	— Малката ти наденица не спираше да лае. Дадохме му хапче, за да млъкне.
	Малкият женски дакел Шатски навярно е лаел, защото се е радвал да види хора.
	По тялото на Шрьодер се разля хлад. В главата му прозвучаха думите на един от учителите му, професор Хайнц. Психопатът с вид на херувим и нежни сини очи бе възнаграден с учителски пост в манастира „Вевелсбург“ за приноса си към структурата на нацистката машина на смъртта.
	С тихия си глас професорът нареждаше как в умели ръце всеки предмет е смъртоносно оръжие. Твърдият край на навит вестник можеше да смачка носа на човек и да натика парченцата кост в мозъка му. Писалката можеше да прониже човек в окото и да го убие мигновено. Металният ръчен часовник, опънат върху кокалчетата, можеше да строши нечий череп. От колана ставаше отлична гарота, ако нямаш време да развържеш връзките на обувките си…
	Шрьодер стисна щеките по-здраво.
	— Ще направя каквото искате — рече той. — Може би ще се разберем.
	— Разбира се — отвърна мъжът насреща му и устните му трепнаха в усмивка. — Най-напред искам да се спуснеш бавно до подножието на склона. Последвай приятеля ми, любителя на кучета. И той има пистолет. Аз ще съм точно зад теб. После свали ските, сложи ги на поставката и отиди пеша до източния паркинг.
	— А може ли да попитам къде ще ме водите?
	— Никъде няма да те водим, а ще те доставим.
	— Представи си, че сме „Федекс“ или „Ю Пи Ес“ — каза другият.
	Спътникът му додаде:
	— Нищо лично. Просто работа. Хайде, мърдай! Полека! — махна с пистолета и после го прибра в екипа си.
	Тримата се спуснаха надолу в колонка с умерена скорост. Мъжът пред Шрьодер му се стори агресивен скиор, който компенсираше с мускули слабата си техника. Този зад него изглеждаше още по-неумел. Но и двамата бяха млади, силни и въоръжени.
	Подмина ги един сноубордист.
	Шрьодер беше сигурен, че похитителите му инстинктивно ще обърнат глави към него. Без да чака повече, той се задейства. Направи широк завой, но вместо да продължи настрани, довърши завоя на сто и осемдесет градуса, тъй че се озова с лице към склона.
	Мъжът зад него забеляза това твърде късно. Опита се да спре, но Шрьодер заби ските в снега, стисна дясната щека с две ръце и остави другата да увисне на ремъка си от лявата му ръка. Гърлото на мъжа се наниза на стоманения връх на щеката.
	Той изхриптя влажно, краката му се подгънаха и той се строполи в снега и се загърчи в агония.
	Шрьодер отстъпи встрани от размахалото крайници тяло като матадор покрай поразен бик.
	Водачът хвърли поглед през рамо. Шрьодер извади импровизираното си копие от врата на първата жертва и се засили по склона. Щом стигна до втория похитител, заби лакътят си в лицето му и онзи залитна. Шрьодер присви колене, прибра глава и се спусна вихрено по склона, докато не стигна почти до долния край. Там пистата рязко завиваше вдясно.
	Вторият скиор навярно имаше автоматичен пистолет, защото силен откос наруши планинската тишина.
	Куршумите изпочупиха клонките на боровете над главата на Шрьодер.
	Секунда по-късно той се измъкна от огневия обхват на оръжието.
	Сви по втора писта, по-тясна и доста по-трудна, която лъкатушеше като тирбушон надолу по планината. От планинската спасителна служба бяха опънали жълта лента, а на един знак пред нея пишеше, че пистата е затворена.
	Шрьодер се приведе и мина под лентата. Пистата бе почти отвесна. Снегът кафенееше, явно покривката бе съвсем тънка. Тук-там се виждаха големи парчета оголена пръст. Стърчаха и скали.
	Зад него отново се чуха изстрели и на метър-два встрани се вдигнаха миниатюрни фонтанчета кал. Преследвачът му бе на превала и стреляше надолу към него.
	Шрьодер се спусна в слалом между оголените парчета земя и скалите. Ските му улучиха киша и почти спряха, но все пак имаше достатъчно снежна покривка, за да продължи надолу.
	Шрьодер премина през няколко бабунки и стигна до един остър наклон, където за щастие имаше достатъчно сняг. Отдясно дойдоха нови изстрели. Преследвачът се спускаше успоредно на Шрьодер и стреляше през горичката, която ги разделяше, но повечето куршуми попадаха в дърветата. Стрелецът видя това и навлезе и горичката.
	Силуетът на мъжа между дърветата приличаше на кенгуру, което се опитва да си проправи път в снега с големи подскоци. Шрьодер прецени, че мъжът ще излезе под него, откъдето можеше да пръсне убийствен огън нагоре по склона.
	Мъжът падна, но бързо се изправи. Забавянето позволи на Шрьодер да подмине стрелеца, преди той да успее да излезе на открито. Ала възрастният мъж все така щеше да е лесна мишена. Затова, когато стрелецът подмина и последното дърво от горичката, Шрьодер се спусна към него.
	Онзи не пропусна да го забележи и затършува в екипа си за пистолета.
	Шрьодер замахна към откритото лице на мъжа като казак насред сражение. Ударът обаче бе прицелен високо и разби очилата на мъжа. Мъжът изгуби равновесие. Опита се да се задържи първо само на едната ска, а след това само на другата. Пистолетът изхвърча от ръката му. Клатушкайки се като пияница и размахвайки ръце, той се търкулна през края на пистата по стръмен, близо седемметров наклон, право в гората. Главата му се заби в дънера на голяма ела, а ските му се оплетоха в долните клони. Мъжът се опита да стигне до ремъците, за да се освободи, но не успя. Висеше безпомощно и дишаше тежко.
	Шрьодер внимателно слезе по склона, като пътьом вдигна пистолета, който онзи беше изпуснал.
	— За кого работите? — попита той, когато стигна до злополучния похитител.
	Мъжът успя да вдигне разбитите си очила на челото.
	— Охранителна компания „Акме“ — отвърна с мъка той.
	— „Акме“? — попита Шрьодер с усмивка.
	— Големи са, щабът е във Вирджиния.
	— Знаеше кой съм, сигурно знаеш и защо ме искат.
	Мъжът поклати глава.
	— Какво щяхте да правите с мен?
	— Щяхме да те отведем при едни хора в подножието на планината. Там трябваше да ни чака кола.
	— Наблюдавали сте ме дни наред. Знаеш повече, отколкото ми казваш. Кажи ми всичко — рече той с благ тон. — Давам ти дума, че няма да те убия. Ето! — и хвърли оръжието в гората.
	Мъжът го гледаше недоверчиво, но реши да рискува.
	— Нещо за някакво момиче, намерихме снимката й в къщата ти. Смятат, че знаеш къде е.
	— Защо я искат?
	— Не знам.
	Шрьодер кимна.
	— Още нещо. Кой уби Шатски?
	— Кого? — Мъжът изгледа Шрьодер, сякаш старецът бе полудял.
	— Дакела ми, шумното куче-наденица.
	— Партньорът ми.
	— Но не си го спрял.
	— Харесвам кучетата.
	— Вярвам ти.
	Шрьодер пое обратно по склона.
	— Не можеш да ме оставиш тук! — извика уплашено мъжът.
	Шрьодер спря.
	— Казах само, че няма да те убия. Нямах намерение да те свалям на земята. Не се бой. Ще те намерят, когато се стопи снегът.
	Температурата същата вечер щеше да падне под нулата. Но още преди това мъжът щеше да се задуши — човешкото тяло не бе пригодено да оцелява дълго време с главата надолу.
	Шрьодер стигна до подножието на пистата и се спотаи така, че да наблюдава лесно паркинга. Забеляза черен джип „Юкон“ с матирани стъкла. Край него се разтъпкваха трима души и час по час се взираха нагоре към планината. Запита се кои са, но реши, че няма значение. Засега.
	Свали ските, остави ги на стойката и влезе в съблекалнята. Взе раницата си, прибра ботушите в шкафчето си и бързо се преобу, а после се упъти към паркинга, където бе паркирал камиона си.
	Шрьодер огледа и там, но не видя нищо подозрително. Стигна бързо до камиона и влезе. Докато изкарваше машината от паркинга, бръкна под седалката, извади пистолет и го постави на коленете си.
	Обмисли следващия си ход. Рисковано бе да се върне у дома, затова се насочи извън града, към Националния парк „Глейсиър“. Двайсет минути по-късно спря пред малка, скалъпена сякаш на две на три сграда. Табелата отпред гласеше: ПАРК „ГЛЕЙСИЪР“, ТУРИСТИЧЕСКА КОМПАНИЯ И КЪМПИНГОВО ОБОРУДВАНЕ. Това бе едно от начинанията, в което Шрьодер бе инвестирал чрез подставени лица. Зад зданието имаше няколко хижички, които даваха под наем в топлия сезон.
	Паркира зад сградата, влезе в своята хижа и свали една проядена от молци глава на лос от стената над камината. Зад нея имаше сейф. Вътре бяха натъпкани пари в брой, които той натика в джобовете на анорака си, както и фалшиви шофьорски книжки, паспорти и кредитни карти.
	Шрьодер влезе в банята, обръсна мустаците си и боядиса косата си кестенява, за да съвпада със снимката на личната му карта, след което извади от един килер предварително подготвен куфар. Промяната му отне по-малко от половин час. Бързината бе ключова. Хората, успели да разплетат мрежата от фалшиви самоличности, която той грижливо бе оплел, навярно разполагаха със значителни ресурси. Въпрос на време бе да стигнат до хижите.
	На малкото летище в Калиспел може би също имаше наблюдатели. Реши да кара до Мисула и там да наеме друга кола. На половината път до целта той спря до една телефонна будка, вкара карта за междуградски разговора в апарата и набра един номер. Докато телефонът отсреща звънеше, Шрьодер затаи дъх и се зачуди дали тя все още го помни. Толкова много време бе минало. Вдигна мъж. Размениха си няколко думи. В очите на Шрьодер се изписа разочарование.
	В Монтана нямаше ограничения на скоростта. Шрьодер натискаше педала на газта на камиона и се питаше как духът е излязъл от бутилката. Първият път, когато го овладя, беше много по-млад, и сега, на тази възраст, не беше сигурен дали ще успее да се справи.
	Замисли се за момичето. Снимката в спалнята му бе направена в студио — така можеха да я проследят. Смяташе, че компютърните му файлове не са пипнати, но знае ли човек? А и телефонните извадки… На стари години явно нехайството го бе надвило. Въпрос на време беше да я открият. Чудеше се как ли изглежда тя сега. За последно я видя на погребението на дядо й. Умът му се зарея обратно към събитията, които ги свързаха.
	Годината бе 1948-ма. Живееше в колибата си в Монтана. Макар в швейцарските му сметки да имаше огромни суми, той преживяваше, като се хващаше на работа тук-там, а през сезона развеждаше туристи из „Глейсиър“. Един от клиентите му, бизнесмен от Детройт, бе забравил списание в хижата си. Шрьодер сам чистеше и поддържаше хижите, намери списанието и го прелисти набързо. Тогава разбра какво се е случило с Ласло Ковач след потъването на „Вилхелм Густлоф“. Статията описваше компания, основана от доктор Януш, предприемчив бежанец от Унгария. Корпорацията му пускаше на пазара иновативни потребителски продукти, всички разработени на принципа на електромагнетизма, а той бе станал милионер. Шрьодер се усмихна. Нямаше снимка на уединения изобретател, но геният на Ковач личеше във всеки описан предмет.
	В този момент нямаше почти никаква работа — на прехода на сезоните между ските и планинарството. Затова на другия ден той просто събра малко багаж и се качи на влака за Детройт. Откри лабораторията на Януш в една невзрачна сграда. Наложи се да попита няколко души, преди да успее да стигне до нея.
	Паркира колата и се втренчи в предния вход. Търпението му накрая бе възнаградено. Пред зданието мина лимузина, но вместо да спре, заобиколи и влезе през задна уличка. След това отново тръгна, а Шрьодер не успя да види кой се качва. Той последва колата до богатия квартал „Трос пойнт“, където живееха много от важните клечки в автомобилната промишленост. Изгуби следите на лимузината, след като тя се скри зад портите на някакво оградено имение.
	На следващия следобед отново зачака пред лабораторията. Паркира така, че да вижда добре задната уличка. Когато лимузината се показа отново, той излезе и наближи уличката. Шофьорът, докато държеше задната врата отворена, хвърли поглед към Шрьодер, но навярно го помисли за клошар.
	От един страничен вход се подаде мъж и отиде до автомобила. И той погледна към Шрьодер, понечи да се качи в колата, но се спря и се усмихна широко. За изненада на шофьора, богатият му шеф притича до клошаря и го прегърна здраво.
	— След всички тези години! Какво, за бога, правиш тук? — изумен попита Ковач.
	— Реших, че може да искаш да се повозим заедно — рече Шрьодер, отвръщайки на усмивката.
	Ковач се престори на ужасен.
	— Не, ако караш ти.
	— Добре изглеждаш, стари друже.
	— Ти също! Но си някак различен. Отначало не бях сигурен, че си ти. Но все пак си ти.
	— Не биваше да идвам — рече Шрьодер.
	— Моля те, било ни е писано да се срещнем отново. За толкова неща съм ти благодарен.
	— Стига ми да знам, че си добре и успяваш. Сега трябва да вървя.
	— Искам да поговорим — рече Ковач. Заръча на шофьора си да почака и поведе Шрьодер към лабораторията.
	— Празно е — уточни той.
	Преминаха през помещения, пълни с електрически прибори, правени като за лабораторията на Франкенщайн и се настаниха в луксозен офис.
	— Наистина добре се справяш — огледа се Карл. — Радвам се.
	— Имах голям късмет. А ти?
	— Доволен съм, макар че домът ми не е толкова великолепен, колкото твоят.
	— Ходил си до дома ми? Разбира се, трябваше да предположа. Покриваш всички бази, както казват тук във втората ни родина.
	— Имаш ли семейство?
	По лицето на Ковач премина сянка, но после се усмихна.
	— Да, ожених се отново. А ти?
	— Много жени, но си оставам сам.
	— Жалко. Искам да те запозная с жена си и дъщеря си.
	Шрьодер поклати глава. Не биваше да правят това. Ковач отвърна, че разбира. Присъствието на Шрьодер би повдигнало твърде много въпроси. И двамата още имаха врагове. Поговориха около час, а накрая Шрьодер зададе въпроса, който се беше загнездил в умовете и на двамата.
	— Предполагам, че си погребал честотите?
	Ковач почука по челото си.
	— Тук горе, веднъж и завинаги.
	— Сигурно знаеш, че се опитаха да се възползват от труда ти. Руснаците откриха материалите ти в старата лаборатория и се опитаха да ги използват.
	Ковач се усмихна.
	— Аз съм също като лелята, която записва рецептата си за курабийки за семейството, но пропуска важна съставка. Експериментите им няма да ги отведат далеч.
	— Но опитаха. Втората ни родина също, когато правителството разбра какво правят руснаците. След това експериментите спряха.
	— Няма защо да се тревожиш. Не съм забравил какво причини работата на първото ми семейство.
	Доволен от отговора, Шрьодер каза, че трябва да тръгва. Ръкуваха се и се прегърнаха. Шрьодер даде на Ковач адрес, където да го намери при нужда. Обещаха си да говорят отново, но последваха години мълчание. До онзи ден, в който Шрьодер провери анонимната си пощенска кутия и откри съобщение от унгареца. „Отново ми трябва помощта ти“ — гласеше то.
	Когато Карл се обади, ученият започна:
	— Случа се нещо ужасно!
	Този път Шрьодер отиде направо в имението. Ковач го посрещна на прага — изглеждаше съсипан. Годините не бяха оставили много белези по него, само косата му леко сивееше, но под очите му имаше тъмни кръгове и говореше пресипнало, сякаш бе плакал. Седнаха в кабинета му. Унгарецът обясни, че съпругата му починала няколко години по-рано. Дъщеря им се омъжила за прекрасен мъж, но и двамата загинали в катастрофа преди седмица.
	Когато Шрьодер му поднесе съболезнованията си, Ковач му благодари и отвърна, че има нужда от помощта на Карл. Каза няколко думи по един интерком и след минутка влезе дойка с красиво, русо момиченце на ръце.
	— Внучката ми Карла — рече Ковач и гордо пое бебето. — Кръстихме я на стар приятел, който, надявам се, скоро сам ще й стане кръстник.
	Подаде я на Шрьодер, който я подхвана сковано. Поканата обаче го разчувства и той прие. Докато момичето растеше, той ги навестяваше от време на време. Наричаха го „чичо Карл“. Интелектът и миловидността й го плениха. Веднъж тя и дядо й му дойдоха на гости в Монтана. Двамата мъже седяха на верандата на хижата, докато момиченцето гонеше пеперуди. Тогава Ковач призна, че е смъртно болен.
	— Скоро ще умра. Тя ще има всичко, от което се нуждае, но искам да ми обещаеш, че ще я закриляш, както закриляше мен, и ще я пазиш като очите си.
	— За мен ще е чест — отвърна Шрьодер, без да подозира, че години по-късно ще му се наложи да изпълни обещанието си.
	За последно той видя Карла на погребението на дядо й. Момичето бе вече в университета, заета с учене и приятели. Превърнала се беше в красива млада жена с блестящ ум. От време на време той я проверяваше и следеше с гордост кариерата й. От години не се бяха виждали. Запита се дали би го познала.
	Стисна решително устни. Каквото и да става, трябва да стигне до нея преди тях.


	6

	Натрапникът се понесе през тъмната вода насред фонтан от мехурчета, които разпръснаха рибния пасаж като подети от вятъра листа. Докато торпедото, дълго метър и половина, се носеше през морето, датчикът под металната му кожа излъчваше енергийни импулси, които се отразяваха от дъното. Електронно ухо улавяше ехото, а информацията прелиташе със скоростта на светлината по фиброоптичен кабел, дълъг десетки метри. Той стигаше до палубата на тюркоазен кораб, който пореше океана на около триста километра източно от средноатлантическия бряг на САЩ.
	Кабелът свършваше в контролния център на главната палуба. Остин седеше пред грейнал екран и анализираше образите от страничния скенер на сонара. Страничният скенер бе революционно изобретение на доктор Харълд Еджъртън и можеше за кратко време да огледа огромни площи от морското дъно.
	Тъмна вертикална линия от горния до долния край на екрана показваше пътя на изследователския кораб. Широки цветни линии от двете страни сочеха зоните отляво и отдясно на борда, които обхващаше страничният скенер. В дясната половина на екрана се виждаха навигационни данни и изтеклото време.
	Остин се взираше в екрана. Лицето му беше окъпано в кехлибарена светлина, а погледът му зорко следеше всеки визуален нюанс. Вече трети час не отделяше очи от мониторите и усещаше как умората започва да го надвива. Тъкмо бе извърнал глава и разтъркваше очите си, когато влязоха Дзавала и Адлър. Дзавала носеше термос с кафе и три чаши.
	— Почивка за кафе! — обяви Джо и напълни чашите.
	Остин се опари от нетърпение да сръбне от кафето, но след първата глътка усети как се посъвзема.
	— Благодаря! — рече той. — Започвах да се блещя като къртица.
	— Ще поема следващата смяна — тупна го по гърба Дзавала.
	— Благодаря. Ще включа скенера на автопилот и ще ви покажа какво сме направили дотук.
	Остин настрои монитора на сонара да зажужи, ако улови обект, по-голям от петнайсет метра. После тримата се събраха около масата с навигационните карти.
	— В момента търсим в среден обхват, за да покрием възможно най-голяма площ без прекомерно изкривени резултати — заобяснява Остин. — Дълбочината тук е около сто и петдесет метра. Маркирали сме двайсеткилометрови квадранти по предполагаемия курс на изчезналия кораб. — Той прокара пръст по единия от квадрантите, начертан с маркер върху прозрачна хартия. — Апаратът ни под водата следва въображаеми успоредни линии във всеки квадрант, все едно коси трева. Стигнали сме до половината на ето този квадрант. Ако не открием кораба тук, ще продължим със следващите квадранти.
	— А да си се натъкнал на нещо интересно? — попита Дзавала.
	Остин го погледна кисело.
	— Няма русалки, ако за това ме питаш. Кал, твърди утайки, скали, вдлъбнатини, рибни пасажи и подводен шум. Няма следа нито от кораба ни, нито пък от други кораби.
	Адлър поклати недоволно глава.
	— Не мислех, че ще е толкова трудно да открием кораб, голям колкото две футболни игрища с всички електронни джаджи, с които разполагаме.
	— Океанът е огромен. Но ако някой може да открие „Красавицата“, това е „Трокмортън“ — успокои го Остин.
	— Кърт е прав. Уредите могат да ни кажат какъв цвят са очите на дънен червей на два километра дълбочина — добави Дзавала.
	Адлър се позасмя.
	— Не съм експерт в дълбоководна океанската биология, но не знаех, че тези забележителни твари имат очи.
	— Джо преувеличава, но леко — усмихна се Остин. — Възможностите на „Трокмортън“ са добър аргумент в полза на онези, които твърдят, че човечеството може да огледа дълбините на океана, без да се намокри. Вместо да се блъскаме в някой подводен апарат като в консерва, пием кафе, удобно настанени на борда, а апаратът върши работата вместо нас.
	— А какво мислиш ти за това. Кърт?
	Остин се замисли.
	— Сигурен съм, че някой като Джо е в състояние да построи подводен робот, който може всичко, освен да ти носи вестника и чехлите.
	Дзавала беше не само прекрасен инженер, но и умел механик, който бе проектирал и ръководил построяването на многобройни подводни апарати за НАМПД.
	— Хм — стрелна го престорено учудено Джо. — В момента работя точно върху нещо такова. Освен всичко друго, ще може да прави и страхотни маргарити.
	— Джо го каза вместо мен — Остин посочи мониторите по стените. — Липсва едничкото, което пази човечеството да не атрофира като неупотребяван крайник — приключението.
	Адлър се усмихна. За пореден път се убеждаваше, че бе постъпил правилно, като потърси помощ от НАМПД. Знаеше, че Остин и Дзавала са сред най-добрите учени, които се занимават с океански изследвания. Но с атлетичния си вид, постоянните шеговити задявания и вярното си приятелство приличаха повече на приключенци от осемнайсети век, отколкото на учени. Или поне не приличаха много на капризните и необщителни учени, които Адлър познаваше.
	— За приключението! — вдигна чашата с кафе той.
	Остин и Дзавала също вдигнаха своите.
	— Може би е време да включим специалист по вълните в екипа за специални операции — намигна Остин на Джо.
	Мониторът на сонара зажужа тревожно и прекъсна смеха на тримата мъже.
	Остин остави чашата с кафето и приближи към екрана. Погледа го няколко секунди и се обърна към професора с усмивка.
	— Преди малко каза, че искаш да огледаш „Южна красавица“ преди да ни споделиш теориите си.
	— Точно така. Надявам се да разбера защо „Красавицата“ е потънала.
	Остин завъртя монитора, така че професорът да види смътните контури на кораб на сто и петдесет метра под тях.
	— Скоро ще разбереш.


	Океанът беше белязал „Южна красавица“.
	Мощните фарове на безпилотния апарат осветиха не великолепния плавателен съд, който се беше носил сред океана като подвижен остров, а негов призрак. Синият му корпус бе покрит със сивкаво-зеленикава растителност, подобна на рунтава кучешка козина.
	Дребни живи същества се бяха заселили сред водораслите. Рибни пасажи се стрелкаха из всяко кътче на някогашния кораб, превърнат в огромен инкубатор на подводен живот. Дистанционният безпилотен апарат, или ДБА, както го наричаха, се отдели от кърмата на „Трокмортън“, малко след като Остин уведоми командването, че са открили кораба. ДБА приличаше повече на хладилник, отколкото на подводен апарат за изследване. Беше дълъг около два метра, а широк и висок — около един. Въпреки формата си обаче апаратът беше истинско чудо на подводните изследвания. Беше конструиран перфектно и беше в пъти по-добър от по-ранните подобни машини. Накратко ДБА представляваше подвижна океанска лаборатория, извършваща разнообразни научни изследвания.
	На борда му имаше две видеокамери, чифт манипулаторни щипци, инструменти за събиране на проби, сонар и канали за дигитална информация. Апаратът бе свързан с кораба с фиброоптичен кабел, осигуряващ комуникация и пренос на образи и друга информация в реално време. Апаратът бе снабден с електрически двигател с мощност четиридесет конски сили и бързо измина сто и петдесетте метра до кораба, застинал на дъното.
	Джо Дзавала управляваше подводния робот с джойстик. Дзавала бе опитен пилот, със стотици часове управление на хеликоптери, малки самолети и турбовитлови машини, но за днешната му задача щеше да е по-подходяща ловката ръка на пристрастен към видеоигрите пубертет.
	Вперил очи в образа от камерите, Дзавала направляваше апарата, сякаш седеше в него. Стабилно и внимателно движеше джойстика, за да компенсира промените в подводните течения и постоянно следеше да не оплете ДБА в кабела му.
	Настроението на кораба бе мрачно. Като се разчу, че са открили „Южна красавица“ в залата се събраха членове на екипажа и учени. Смълчани, те се взираха в призрачните очертания на мъртвия кораб като оплаквачи край отворен гроб.
	Първоначалното радостно вълнение от откритието бе заменено от усещането, че това може да се случи на всеки един от тях. Хората, които кръстосват моретата, знаят, че илюзията за солидна основа под краката насред люшкащия се океански безкрай, бе колкото прекрасна, толкова и измамна. Всички на борда на „Трокмортън“ знаеха, че потъналият кораб се е превърнал в гробница за своя екипаж. Всички съзнаваха, че може да ги застигне същата съдба. От мъжете, загинали на „Красавицата“, нямаше и следа, но нямаше как човек да не помисли за ужасяващите им последни мигове на борда на кораба.
	Дзавала насочи апарата към палубата и мина над нея от носа до кърмата. Обикновено внимаваше много да не блъсне апаратът в някоя мачта или радио антена, но сега не му се налагаше да държи очите си отворени на четири, защото палубата на „Красавицата“ бе равна като маса за билярд. На екрана току се показваха нащърбените останки от кранове и подемници за товари, отчупени като клечки за зъби.
	Когато роботът стигна до задния край на кораба, фаровете му осветиха голям четвъртит отвор в палубата.
	Дзавала възкликна нещо на испански, а после рече:
	— Цялата надстройка на горната палуба я няма.
	Остин се приведе над рамото на Дзавала.
	— Обходи внимателно района около кораба.
	Апаратът се издигна и започна да прави обиколки около кораба в разширяваща се спирала. Нямаше и следа от надстройката.
	Лицето на професор Адлър бе каменно. Той потупа мълчаливо Остин по ръката и го поведе към дъното на залата, по-далеч от тълпата край монитора.
	— Мисля, че е време да поговорим — прошепна професорът.
	Остин кимна. Върна се при Джо, за да го предупреди, че ще е в стаята за почивка, а после двамата с професора излязоха. Повечето хора на кораба или работеха, или бяха в залата, за да гледат кадрите от „Красавицата“. Тъй че стаята за почивка — уютно помещение, с кожени мебели, телевизор и дивиди, рафт с филми, маса за билярд и една за пинг-понг, настолни игри и компютър, беше изцяло на разположение на двамата. Настаниха се, без да продумат и дума.
	— Е какво мислиш? — каза най-накрая Адлър.
	— За „Красавицата“ ли? Не ми трябва да съм Шерлок Холмс, за да видя, че мостикът е бил отнесен.
	— Сателитните снимки показват засилена вълнова активност. Не се съмнявам, че корабът е бил ударен от една или повече вълни убийци, много по-големи от всичко, което сме виждали досега.
	— Значи се връщаме към теориите ти. По-рано не искаше да говориш за тях. Сега, когато открихме кораба, промени ли решението си?
	— Боя се, че теориите ми звучат налудничаво.
	Остин се облегна назад в стола и сплете пръсти зад главата си.
	— Открил съм, че всичко в океана може да изглежда налудничаво.
	— Досега се колебаех, защото не исках да ме мислят за шарлатанин. Години минаха, преди научната общественост да приеме, че огромните вълни наистина съществуват. Сега, ако колегите ми знаят какво мисля, направо ще ме разкъсат.
	— Няма да разгласявам думите ти — успокои го Остин.
	Професорът кимна.
	— Когато доказателствата за съществуването на огромните вълни убийци станаха необорими, Европейския съюз изстреля в орбита два сателита с високотехнологично оборудване, което позволяваше детайлно наблюдение на повърхността на планетата. Проектът се наричаше „Голяма вълна“. Целта бе да проверят дали вълните убийци наистина съществуват и, ако съществуват, да проучат как биха се отразили върху проектирането на кораби и брегови съоръжения. Сателитите на Европейската космическа агенция пращаха т.нар. „мини образи“, покривайки площ от не повече от петдесет квадратни километра. За три седмици уловиха над десет вълни, по-високи от двайсет и пет метра.
	Адлър отиде при компютъра. Пощрака по клавиатурата и на монитора се появи изображение на Земята. Атлантическият океан бе осеян с дребни символи за вълни, а до тях се виждаха изписани някакви кратки обяснения.
	— Използвам компилирани данни от Атласа на вълните. Всеки символ бележи вълна великан, отстрани са височината и датата й на оформяне. Както виждаш, през последните тринайсет месеца те зачестяват. И стават все по-големи.
	Остин придърпа стола си до компютъра и се вгледа в изображението. На пръв поглед символите бяха пръснати хаотично из целия световен океан, но се забелязваха и няколко струпвания.
	— Забелязваш ли нещо необичайно? — попита Адлър.
	— Тези четири кръгови струпвания в Атлантическия океан са на едно и също разстояние едно от друго, включително от мястото, където се намираме сега… Две в Северната част на Атлантика и две в южната част. Ами в Тихия?
	— Радвам се, че попита — професорът премести изображението и на монитора се показа Тихият океан.
	— Четири подобни струпвания. Странно! — възкликна Остин.
	— И на мен така ми се стори — професорът се поусмихна. — Измерих ги. Равно отдалечени са във всеки от океаните.
	— Какво намекваш, професоре?
	— Намеквам за предумишлен план. Тези вълни са работа или на Бог, или на човек.
	Остин се замисли какво би могло да значи това.
	— Има и трета възможност — добави след малко той. — Човек, който се прави на Бог.
	— Което е невъзможно, разбира се — вдигна изумено рунтавите си вежди Адлър.
	— Така ли мислиш? — поусмихна се Остин. — Човечеството има дълга история в опитите да овладее стихиите.
	— Но да овладееш океана е… е просто бълнуване на болен мозък.
	— Съгласен съм, макар да е имало такива опити… недодялани, но ефективни. Вълноломите и дигите например имат столетна история.
	— Бях консултант на венецианския проект за морски шлюз, тъй че знам какво имаш предвид. Не е трудно на човек да му хрумне, че иска да контролира океана и да не му позволи, например, да залее Венеция. Трудно е обаче конструктивното решение. Още по-трудно е да се създават вълни великани.
	— Но не е невъзможно — не отстъпваше Остин.
	— Не, не е невъзможно…
	— Мислил ли си как може да стане? Огромни подводни експлозии?
	— Малко вероятно — поклати глава Адлър. — Ще ти трябва атомна експлозия, която няма как да остане незабелязано. Други идеи?
	— Не, за съжаление — отвърна Остин. — Но е нещо, което НАМПД задължително трябва да проучи.
	— Нямаш представа колко се радвам да го чуя — въздъхна Адлър с облекчение. — Мислех, че полудявам.
	В този момент през главата на Остин мина светкавична мисъл.
	— Джо се чудеше дали работата на двамата Траут не би могла да осветли загадката — погледна той професора.
	— Да, помня. Спомена, че ваши колеги от НАМПД също работят по проект наблизо.
	Остин кимна.
	— На юг от нас. В момента са с група учени на борда на „Бенджамин Франклин“, кораб на Националното управление за океански и атмосферни изследвания. Проучват биологичните последствия от гигантските вълнения в Атлантическия океан.
	— Както казах, не бих изключил нищичко. Със сигурност си струва да обърнем внимание и на това изследване.
	— Щом се върнем в пристанището, ще поговорим с тях за резултатите им.
	— Защо да чакаме дотогава? — попита Адлър.
	Той щракна няколко клавиша и на монитора се появи уебсайт с изображение на средноатлантическия бряг.
	— Сателитът, направил тази снимка, може да регистрира обект с размерите на сардина.
	— Невероятно! — Остин се доближи до екрана.
	Адлър натисна бутона на мишката.
	— Сега пък виждаме температурата на океана. Тази кафяво-червена панделка е Гълфстрийм. Сините зони са студена вода, а петънцата в охра са въртопчета топла вода. Ще приближа към нашия кораб…
	Едно от охрените петънца изпълни екрана, а край него се очертаха контурите на два кораба.
	— Ето това е „Трокмортън“. Другото навярно е корабът на НУОАИ. Еха! Още се изумявам от тези неща.
	Остин се надвеси над рамото на Адлър.
	— А какво е това кръгче в югоизточния квадрант?
	Адлър уголеми изображението.
	— Въртопче… Хм… Държи се странно. Числата, които се променят в тези прозорчета, показват скоростта и нивото на водата. Нивото в това въртопче спада, а скоростта се увеличава.
	Адлър прикова поглед в екрана. Завихрянето, вече почти идеален кръг, продължаваше да расте.
	— Божичко!
	— Какво става?
	Професорът посочи с пръст.
	— Пред очите ни се ражда огромен водовъртеж.


	7

	Гамей Морган-Траут внимателно прехвърли уреда за събиране на материал през лявото перило на научния кораб на НУОАИ. Деветлитровият пластмасов цилиндър потъна под покритите с пяна вълни. Тя отпусна тънкия свързващ кабел и цилиндърът бавно се заспуска към дъното.
	Когато контейнерът се напълни с вода и автоматично се запечата, Гамей го заиздърпва. Съпругът й Пол Траут се притече на помощ и го изтегли на борда. Той откачи цилиндъра от кабела и го вдигна срещу слънцето, сякаш оглеждаше нюансите в чаша вино.
	Лешниковите му очи проблеснаха.
	— Това е безумие!
	— Кое е безумие? — не разбра Гамей.
	— Замисли се какво правим в момента.
	Все още озадачена, Гамей отвърна:
	— Ами, току-що хвърлихме префърцунена дамаджана през борда и я издърпахме обратно, пълна с вода.
	— Благодаря, това имах предвид. Огледай кораба. Претъпкан е със свръхмодерно оборудване — специализирани ехолокатори, многолъчев страничен сонар, най-новото от компютърния свят… Но всъщност с нищо не се различаваме от древните мореплаватели, които намазвали лота с восък, за да разберат какво има на морското дъно.
	Гамей се усмихна.
	— А сега пък ще съберем планктон със старомодна рибарска мрежа. Но дотук със старомодните средства. Лодки с гребла смятам да не използваме. Докъде стигна със „Зодиак“?
	— Готов е — отвърна Пол, докато оглеждаше с опитно око морето. — Вятърът е свеж. Възможно е да се вдигнат вълнички, та трябва да сме нащрек — в последната дума ясно се чу нюинглъндският му акцент.
	— Ако изчакаме, може да не успеем след това дни наред да излезем с лодката — Гамей посочи белите връхчета, показващи се тук-там по сивкавосинята вода.
	— Съгласен съм с теб. — Той й подаде цилиндъра. — Ще се срещнем при висилката на „Зодиак“.
	Гамей отнесе цилиндъра с пробите в лабораторията. Щяха да ги анализират за остатъчни метали и организми. После отиде в каютата и навлече велурена риза, исландски вълнен пуловер и анорак с качулка. Накрая прибра дългата си червена коса под шарена бейзболна шапка „Приятели на Хънли“*. Сложи и спасителна жилетка и излезе на палубата.
	[* Легендарна американска подводница, която през 1864 г. за пръв път в историята потапя вражески кораб, след което съдът и осмината души на борда изчезват безследно. Подводницата е извадена през 2000 г. от екип на Клайв Къслър.]
	Съпругът й я чакаше до висилките, крепящи седемметровата надуваема лодка „Зодиак“. Както винаги, той бе изтупан безупречно. Под жълтото гумирано облекло за лошо време носеше дизайнерски дънки, специално шити за неговия над двуметров ръст. Носеше и тъмносин пуловер от кашмир, под който се виждаше яката на синя риза и една от многобройните му папийонки, тайната страст на Пол. На тази небрежна елегантност обаче изобщо не подхождаха износени работни ботуши, останали му от дните му в Океанографския институт „Удс Хоул“, където практичните обувки бяха задължителни. На главата си бе нахлузил тъмносиня вълнена шапка.
	Семейство Траут се качиха на лодката и двама души от екипажа ги спуснаха в морето. Пол запали двигателя, а Гамей освободи въжето. Застанаха един до друг пред навигационния пулт с леко присвити колене, за да поемат удара на плоския корпус във вълните.
	Здравата надуваема лодка пое през морето като игрив делфин. Пол я насочи към една оранжева флуоресцентна сфера, която се поклащаше на около триста метра от кораба. Бяха пуснали шамандурата за ориентир, докато течеше проучването на фитопланктона.
	Морето днес не бе най-гостоприемната среда за работа. Начумерени облаци се носеха от изток, а хоризонтът едва се виждаше там, където се срещаха сив океан и сиво небе. Източният вятър се бе усилил, а от плътното облачно покривало, скрило слънцето, пръскаше лек дъжд.
	Но докато се готвеха за проучването си, по лицата на Пол и Гамей се четеше онова блаженство, характерно за хора, родени за морето и носени от естествената си стихия. Пол се бе качил в риболовната лодка на баща си веднага след като проходи. После беше работил в Удс Хоул, градче в Кейп Код, на борда на търговски риболовен кораб, а сетне беше заминал да учи.
	Гамей също не я тревожеше времето, макар миналото и да бе по-различно от това на Пол. Родена в Расин, Уисконсин, тя бе прекарала голяма част от детството си, плавайки в понякога негостоприемните води на Големите езера заедно с баща си, успял строителен предприемач и собственик на яхти.
	— Трябва да признаеш, че е много по-забавно от лепенето на тапети — рече Пол, докато приближаваше лодката до шамандурата.
	Гамей подготвяше екипировката за проучването.
	— По-забавно е от почти всичко, което мога да си представя — отвърна тя, пренебрегвайки студените пръски върху лицето си.
	— Добре, че добави това „почти“ — и Пол й хвърли лукав поглед.
	Гамей го изгледа престорено кисело, а в очите й играеха весели пламъчета.
	— Гледай какво правиш, ще вземеш да паднеш през борда.
	Траут не бяха планирали да се върнат в морето толкова скоро. След като приключиха последната си мисия, решиха да си дадат заслужена почивка. Пол отбеляза веднъж, че Гамей е заела техниката си за отдих от някой инструктор от Френския чуждестранен легион. Тя беше луда на тема фитнес и физически упражнения и няколко часа, след като се прибра у дома, се зае с почти олимпийската си програма от тичане, планинарство и колоездене.
	Но и това не стигаше. Гамей бе свикнала да превръща в приоритет всичко, което й хрумне в даден момент. Пол разбра, че е в беда, когато след една изключително приятна еднодневна разходка с джипа през живописната Вирджиния, Гамей се загледа в тапетите в хола на къщата им в Джорджтаун. Пол се бе научил да понася търпеливо декораторските вдъхновения на жена си и този път не направи изключение.
	Интериорната буря обаче продължи само един ден. Гамей лепеше тапетите по стените с обичайната си настървеност, когато Ханк Обри, колегата им от океанографския институт „Скрипс“, се обади и попита дали не биха искали да участват в проучване на океанските въртопи край средноатлантическия бряг на борда на „Бенджамин Франклин“.
	Нямаше нужда Обри да настоява. Работата с Остин в екипа за специални операции на НАМПД беше мечта — пътуваха до всякакви екзотични кътчета, ала понякога им се искаше да се заемат с простите проучвания от времето им в колежа.
	— Въртопи? — рече Пол, след като приеха поканата. — Чел съм за тях в океанографските научни списания. Топловодни, бавни и големи, понякога стотици километри в диаметър.
	Гамей кимна.
	— Според Ханк наскоро се е повишил интересът към въртопите. Смята се, че те могат да попречат на сондажите, както и да повлияят на климата. Да не пропускаме и факта, че могат да прихванат организми от морското дъно и да предизвикат популационна експлозия по хранителната верига. Аз ще проуча хранителния поток и влиянието му върху търговското риболовство и популациите от китове, а ти ще се заемеш с геоложката част.
	Пол не пропусна растящото вълнение в гласа на съпругата си и рече с премрежен поглед:
	— Обичам да ми говориш мръсотии.
	Гамей издуха един непокорен кичур от лицето си.
	— Ние, учените, се възбуждаме от странни неща.
	— Ами тапетите? — подразни я Пол.
	— Ще наемем някого да довърши лепенето.
	Пол хвърли четката за лепило в кофата до себе си.
	— Разбрано, капитане!
	Двамата Траут работеха заедно с прецизността на швейцарски часовник. Изключително ефективната им работа в екип бе направила най-силно впечатление на бившия директор на НАМПД и затова той ги привлече в екипа за специални операции. На пръв поглед Траут бяха необичайна двойка.
	Пол бе по-сериозният от двамата. Имаше вид на постоянно вглъбен в нещо, впечатление, което само се подсилваше от навика му да говори с приведена глава, сякаш се взираше над рамките на очилата.
	Преди да каже нещо важно, сякаш се пресягаше дълбоко в себе си. Но невероятното му чувство за хумор компенсираше сериозния му иначе нрав.
	Гамей бе по-открита и темпераментна от съпруга си. Висока и слаба, тя се движеше с грацията на модел, а между предните й зъби имаше малка пролука, когато се усмихваше — не бе приказно красива, нито излъчваше див сексапил, но мъжете не можеха да свалят очи от нея. Двамата се бяха срещнали в „Скрипс“, където Пол правеше доктората си по дълбокоокеанска геология, а Гамей бе решила да смени специалността си от морска археология на морска биология.
	Няколко часа след обаждането на Обри, двамата вече се качваха на борда на „Бенджамин Франклин“. На кораба, освен добре обученият двайсетчленен екипаж имаше и десетима учени от различни университети и правителствени агенции. Основната задача на екипа бе да направи хидрографско изследване покрай източния бряг на САЩ и Мексиканския залив.
	Обикновено корабът извършваше хиляди прецизни дълбинни измервания, нужни за създаването на детайлна картина на океанското дъно, включително и на всякакви потънали съдове и други обекти по него. Събраната информация използваха за обновяване на картите на НУОАИ.
	Обри посрещна семейство Траут на края на трапа, сякаш бяха официални гости. Самият той беше дребен и пъргав, а острият му нос и неспирното бъбрене засилваха още повече приликата му с врабче.
	Обри ги отведе до каютата им да си оставят багажа, а след това тримата се упътиха към столовата. Настаниха се на една от масите, а Обри им донесе чай.
	— Ех, колко се радвам да ви видя! Много хубаво, че успяхте да се присъедините към екипа ни. Откога не сме се виждали, три години ли станаха?
	— По-скоро пет — отвърна Гамей.
	— Леле! Толкова много! Нищо, сега ще наваксаме. Корабът тръгва след няколко часа. Често си мисля за работата ви в НАМПД. Сигурно е много вълнуващо — в гласа на Обри се прокрадна завист. — Аз пък работя върху големите водовъртежи, но това е нищо пред вашите приключения.
	— Не си мисли така, Ханк — успя да се вмести в потока от думи Гамей. — Пол и аз сме готови да убиваме, само и само да си осигурим възможност за малко проучвания. А и доколкото сме чували, проучванията, които правиш, са важни за много хора.
	Това ободри Обри.
	— Прави сте, може би… Утре ще съберем целия екип на опознавателна среща. Какво знаете за океанските въртопи?
	— Не много — отвърна Гамей. — Най-вече, че са като огромна неизследвана научна територия.
	— Точно така. Затова нашето проучване е много важно.
	Обри дръпна една салфетка и извади от джоба си химикалка. Двамата Траут добре познаваха този му навик.
	— Ще разгледате и сателитните снимки, но сега ще ви покажа с какво сме се заели. Насочили сме се към позиция, близо до Гълфстрийм, на около триста километра от брега. Този въртоп е с диаметър около сто и петдесет километра, намира се източно от Ню Джърси и е досами ръба на Гълфстрийм.
	Обри направи неправилен кръг на салфетката.
	— Прилича на пържено яйце — каза Пол.
	Той обичаше да се закача с Обри и склонността му да описва научни казуси на салфетки, дори му бе препоръчал да ги събере в книга.
	— Позволете ми малко артистична свобода — рече Обри. — Ще получите представа с какво си имаме работа. Въртопите са на практика огромни, бавни водовъртежи, някои са широки стотици километри. Най-вероятно се отделят от океанските течения. Някои се въртят по часовниковата стрелка, други — обратно. Изстудяват или затоплят атмосферния въздух над тях и издигат хранителни вещества от дъното на океана към повърхността. Влияят на климата и създават експлозии от океански популации по хранителната верига.
	— Някъде четох, че риболовните траулери работят по ръбовете на тези образувания — подхвърли Пол.
	— Човеците не са единствените хищници, осъзнали ползата от въртопите.
	Обри нарисува още няколко неща на салфетката и я вдигна.
	— Сега прилича на пържено яйце, нападнато от огромна риба — рече Пол.
	— Всъщност, всеки който може, ще види, че съм нарисувал сини китове. И за тях знаем, че се хранят по краищата на въртопите. Няколко екипа в момента се опитват да ги проследят до местата им за хранене.
	— Използвате китовете, за да откривате въртопи — изненада се Пол.
	Обри сбърчи лице.
	— Има и по-ефективни начини да откриваме въртопи, вместо да следим китовете. Термалното разширяване на водата във въртопа оформя нещо като бабунки в океана, които можем да засечем от сателит.
	— А защо тези въртопи се отделят от теченията? — полюбопитства Пол.
	— Това е едно от нещата, които се надяваме да разберем от изследванията. Двамата сте идеални за проекта. Гамей може да използва познанията си по биология, а се надяваме ти да съставиш някои от компютърните модели, в които си много добър.
	— Благодарим, че ни покани. Ще се постараем — усмихна се Гамей.
	— Знам, че ще се постараете. Това не е само теоретична наука, обаче. Тези въртопи могат да променят и местния климат. Океански въртоп край калифорнийския бряг може да предизвика застудяване и дъждове в Лос Анджелис. А в Атлантическия океан въртоп, откъснал се от Гълфстрийм, може да предизвика гъсти мъгли.
	— Срещу капризите на времето няма какво да направим — рече Пол.
	— Така е, но когато знаем какво да очакваме, ще можем да се подготвим и да го посрещнем подобаващо. Проучването на въртопите може да се окаже ключово за икономиката ни. Безопасността на търговското мореплаване и доставките на петрол, въглища, стомана, коли, зърно и стоки зависят от точните метеорологични прогнози.
	— Затова НУОАИ толкова се вълнува от работата ни — отгатна Пол.
	Обри кимна.
	— Което ми напомня да поговоря с капитана за графика ни. — Изправи се и се ръкува енергично с двамата си приятели. — Не мога да ви кажа колко се радвам, че пак работим заедно, хора. Довечера имаме парти за опознаване. — Плъзна салфетката към Пол. — А теб, умнико, утре сутринта ще те препитам.
	За щастие на Пол, оказа се, че Обри само се шегува за препитването. Информацията обаче, която екипът получи сутринта, беше подробна и прекрасно структурирана, така че преди научният кораб да вдигне котва и двамата Траут вече знаеха доста за океанските въртопи. От палубата повърхността на океана край въртопа не изглеждаше по-различна от останалата част, но сателитните снимки и компютърните модели показваха, че водата се движи с около пет километра в час.
	Пол направи няколко компютърни графики на океанското дъно до въртопа, а Гамей се захвана с биологичните данни. Проучването на фитопланктона имаше ключово значение и затова тя нямаше търпение да приключи с него.
	Лодката се издигаше и спускаше по вълните, докато пускаха мрежата — специално приготвена и снабдена с четвъртита рамка, върху която беше закачен ръкав, дълъг около три метра. Така беше сигурно, че мрежата ще мине през големи количества вода, докато взима проби. Отпуснаха връвта на мрежата и тя се понесе отчасти над водата. Минаха няколко пъти в кръг около маркировъчните шамандури, като хвърляха по едно око на белия корпус на научния кораб, за да се ориентират. Резултатите бяха добри — имаше планктон в изобилие.
	Пол бе превключил двигателя на празни обороти и помагаше на Гамей с последния улов, когато и двамата дочуха странно свистене. Вдигнаха глави и се спогледаха озадачено. После извърнаха очи към кораба. Всичко изглеждаше наред. По палубата крачеха хора.
	Гамей обаче забеляза някакъв проблясък по повърхността на океана, сякаш отразеното там слънце примигваше като дефектна крушка.
	— Погледни небето — посочи тя.
	Пол я послуша и остана със зяпнала уста. Облаците сякаш бяха обгърнати във вълмо от сребрист огън, който пулсираше и сияеше ярко. Пол се втренчи слисан в светлинното шоу на небето и накрая заключи недотам по научному:
	— А стига бе!
	Шумът се повтори, този път по-силно. Сякаш идваше откъм открито море, някъде встрани от кораба. Пол избърса солените пръски от очите си и посочи.
	— Нещо се случва на два часа, на около двеста метра.
	На повърхността се забелязваше едно относително кръгло петно, което изглеждаше по-тъмно, сякаш върху водата падаше сянка на облак.
	— Какво е това? — попита Гамей.
	— Не знам — отвърна Пол. — Но расте.
	Петното се разширяваше с невероятна скорост — беше около трийсет метра в диаметър. После шейсет и не спираше да расте. По ръба на тъмния кръг се появи бяла ивица, превръщайки се бързо в нисък пенест вал. От дълбините се надигна стон, сякаш самото море викаше от болка.
	Тогава центърът на тъмния кръг рязко се продъни и насред океана зейна огромна рана, която растеше с такава скорост, че щеше да ги стигне след секунди.
	Ръката на Пол инстинктивно посегна към газта, точно когато невидимите пръсти на подводното течение се протегнаха от ширещия се водовъртеж и ги задърпаха към бездната.


	8

	Огромната раззината празнота, отворена в морето, се видя само за миг, преди да изчезне зад надигащата се пяна. Тя летеше на парцали от хребетите на водното възвишение. Остра миризма на морска сол изпълни въздуха, сякаш двамата Траут се бяха оказали внезапно насред рибен пасаж.
	Корабът на НУОАИ тръгна към лодката. По перилата му се бяха струпали хора, които тревожно сочеха и размахваха ръце. Лодката на Траут беше на косъм да се измъкне от увличащото я течение, когато една голяма вълна се блъсна в тъпия нос на съда и намали скоростта й. Пол стисна зъби, натисна газта докрай и насочи носа по-далеч от кипналия морски котел. Двигателят зарева оглушително, клапите сякаш щяха да се пръснат. Лодката завибрира като лист на вятър и успя да дръпне метър-два, преди пипалата на течението отново да я повлекат към водовъртежа.
	От морските недра се разнесе грохот, толкова мощен, че заглуши отчаяния рев на измъчения двигател. Въздухът се изпълни с мощни вибрации, сякаш стотици църковни органи едновременно взеха най-ниската октава. От дупката в океана се издигна гъста, млечнобяла мъгла. А в небето се разрази светлинно шоу и направи целият спектакъл още по-сюрреалистичен. Танцуващите лъчи преминаха от сребристо в синьо и виолетово. Лодката се движеше в стесняваща се спирала към пояса от пяна. Нямаше как да се измъкнат. Лодката се издигна по буйния разпенен гребен, който беше станал почти двуметров и на върха му се разклати с такава сила, че Гамей почти падна в морето.
	Траут пусна кормилото и се хвърли към жена си. Силните му пръсти се вкопчиха в якето й и той успя да я задържи на борда. Вече бе опасно да стоят прави. Застанаха на колене и лакти и се заловиха за едно от въжетата на надуваемите цилиндри, с които вземаха проби.
	Лодката бе изцяло във властта на пенестия гребен. Не стигаше постоянното клатене, ами и се въртяха около оста си, като пияна балерина.
	Лодката пое надолу по стръмнината — от едната страна бе морето, а от другата — огромна фуния, чиито черни стени се спускаха под четирийсет и пет градуса към дълбините на океана. Изглеждаха твърди като стъкло.
	Лодката се плъзна във фунията от черна вода. Свирепото въртене обаче бе по-силно от гравитацията. Спускането на моторницата приключи около шест метра под пенестия гребен. Подета от центробежната сила, подобно на топче в рулетка, лодката започна да обикаля фунията.
	Лодката седеше под четирийсет и петградусов ъгъл, левият й борд беше килнат надолу, а носът сочеше посоката на движение, сякаш още се движеше сама.
	Двамата Траут се завъртяха така, че да могат да наблюдават центъра на водовъртежа. Бе поне километър и половина в диаметър. Фунията ставаше все по-стръмна и тясна към дъното, а то пък бе скрито от облаци гъста мъгла, издигаща се от водата. Светлината през мъглата образуваше дъга над водовъртежа, сякаш природата се опитваше да компенсира суровата му жестока мощ с фина многоцветност.
	Без неподвижна точка за ориентир, двамата не можеха да кажат колко бързо се движат, нито пък колко обиколки на фунията са направили. Но след няколко минути ръбът сякаш се отдалечи. Болезнено очевидно им бе, че лодката потъва, макар и бясно да се движеше.
	Опитвайки да се ориентира, Гамей хвърли поглед към кръглия къс небе някъде далече над тях. Зърна движение по ръба и посочи със свободната си ръка.
	Пол избърса водата от очите си.
	— По дяволите! Това е „Франклин“.
	Корабът бе досами крайчеца на въртопа, а кърмата му висеше във въздуха. След миг корабът изчезна от погледа им. Секунди по-късно отново се показа и отново изчезна.
	Пол и Гамей забравиха за собствените си несгоди. Корабът, който си играеше на ку-ку с тях, очевидно също бе уловен от подводните течения и водовъртежа го всмукваше към центъра си.
	Корабът се мъчеше да му устои. Ту успяваше, ту витлата му увисваха безпомощни във въздуха и съдът попадаше в лапите на водата. Но сетне корабът се накланяше надолу, витлата намираха сцепление и „Франклин“ отново се измъкваше навън. Това продължи няколко минути. После корабът попадна оттатък ръба на водния котел с цялата си дължина. Носът му бе по-високо от кърмата и „Франклин“ увисна като залепнал.
	— Давай, само така! — викаше Пол.
	Гамей му хвърли поглед и дори се поусмихна на емоционалния му изблик — нещо, което се случваше веднъж на сто години, а после и тя се развика окуражително.
	Водата зад кораба заклокочи като кипнала над огъня. Двигателите си вършеха работата. Витлата се впиха в склоновете на фунията, а корабът малко по малко се запридърпва към ръба. Кърмата падна ниско във водата, а после целият съд се изстреля под ъгъл напред. Пяната го погълна, но след това „Франклин“ с мощен тласък се измъкна оттатък ръба на водовъртежа.
	Този път не се показа повече. Гамей и Пол тържествуваха, но и си оставаха сами и безсилни пред неумолимата сила на природата.
	— Някакви идеи как да се измъкнем? — Гамей се опита да надвика грохота на водата.
	— Може би водовъртежът ще спре сам.
	Гамей погледна надолу. През няколкото минути, в които наблюдаваха битката на кораба, лодката им се бе спуснала с поне още пет-шест метра.
	— Не ми се вярва.
	Водата вече не бе непроницаема като мастило, а гладките склонове кафенееха от калта, загребана от дъното. Стотици мъртви и умиращи риби се въртяха безспир като конфети насред вихър. Във влажния въздух тегнеше миризма на риба и океанско дъно.
	— Виж, останки! — и Пол посочи надолу. — Издигат се от дъното.
	Показваха се отдолу, като предмети, вдигнати във въздуха от торнадо. Строшени дървени плоскости, капаци на шлюзове, парчета вентилационни механизми, дори повредена спасителна лодка. Много от тях потънаха обратно, смлени на по-дребни парчета. Гамей забеляза, че някои от по-малките парчета се движат нагоре към ръба.
	— Ами ако скочим във водата? — предложи тя. — Може би сме достатъчно леки, за да се издигнем нагоре, като тези парчетии.
	— Няма гаранция. По-вероятно е водовъртежът да ни всмуче още по-дълбоко и ще ни направи на кайма. Помни първото правило в морето: стой в лодката, ако е възможно.
	— Може би не е добра идея. Спускаме се все по-дълбоко.
	Така беше.
	Нагоре по склона на фунията пълзеше някакъв цилиндричен предмет, последван от още няколко.
	— Това пък какво е?
	Гамей избърса капчиците от клепачите си и отново се взря натам, на около шест метра пред лодката и малко под нея.
	Преди да стане морски биолог, тя бе следвала морска археология — незабавно разпозна елегантните керамични форми, покрити в зеленикаво сиво.
	— Амфори — рече тя. — И се движат нагоре!
	Пол прочете мислите на жена си и рече:
	— Ще имаме само една възможност, а и теглото ни може да промени движението им.
	— А имаме ли избор?
	Трите древни съда бяха влудяващо близо. Пол се придърпа към пулта за управление на лодката и натисна стартера. Двигателят захапа. Лодката се понесе напред под причудлив ъгъл, а Пол трябваше с руля да коригира склонността й да лъкатуши. Искаше да застанат над амфорите, за да прекъснат хода им.
	Първата премина покрай носа. След секунда щеше да е твърде далеч. Пол натисна газта и лодката се намести току над амфората.
	— Приготви се! — извика Пол. Скокът трябваше да е изчислен съвършено. — Ще е хлъзгава и ще се превърти. Погрижи се да стиснеш дръжките и да усучеш ръце и крака около нея.
	Гамей кимна и се покачи на носа.
	— Ами ти?
	— Аз ще се хвана за следващата.
	— Трудно ще удържиш лодката.
	Гамей знаеше, че ако няма кой да поддържа лодката стабилна, скокът на Пол щеше да е още по-труден.
	— Не се тревожи, ще го направя!
	— Глупости! Никъде не отивам!
	Ама че вироглава жена, помисли си Пол.
	— Това е единственият ти шанс. Някой трябва да довърши проклетите тапети. Моля те!
	Гамей го изгледа сурово, после тръсна глава и пролази до носа. Сви крака под себе си и се приготви за скок.
	— Спри! — извика Пол.
	Тя се обърна ядно.
	— Вземи решение най-после!
	Но Пол виждаше нещо, което Гамей не можеше. Склоновете на водовъртежа вече се бяха прочистили от останки. Боклуците, изхвърлени от кипежа, сякаш бяха достигнали невидима бариера и не се издигаха по-нагоре. Връщаха се обратно във фунията също толкова бързо, колкото бяха излезли.
	— Виж! — възкликна Пол. — Морето придърпва останките обратно.
	След секунди Гамей осъзна, че съпругът й е прав. Амфорите нямаше да продължат по-нагоре. Пол протегна ръка и върна Гамей обратно в лодката. Стиснаха въжетата, неспособни да сторят каквото и да било, освен безпомощно да наблюдават как бездната ги поглъща.


	9

	Сферичното очертание на компютърния екран напомняше на Остин на злокачествена клетка с мембрана, нитоплазма и ядро.
	— С какво точно си имаме работа, професоре? — обърна се той към Адлър.
	Ученият се почеса по чорлавата глава.
	— Е, Кърт, хвана ме неподготвен. Това расте от секунда на секунда и се движи в кръг с трийсет възела в час. Никога не съм виждал подобно нещо, нито по размер, нито по скорост…
	— Нито пък аз — рече Остин. — Попадал съм в мощни течения, от които са ми се изпотявали дланите. Но винаги са били относително малки и краткотрайни. А това е като измислено от Едгар Алън По или Жул Верн.
	— Въртопите от „Спускане в Маелстрьом“ и „Двайсет хиляди левги под водата“ са по-скоро художествена измислица. Едгар Алън По и Жул Верн са се вдъхновявали от водовъртежа Маелстрьом в протока Москенстраумен край норвежките острови Лофотен. Древногръцкият пътешественик Питей го описал преди повече от две хиляди години — как водата поглъщала кораби и ги изплювала обратно. А през 16-и век шведският епископ Олаус Магнус писал, че водовъртежът е по-силен от Харибда в „Одисеята“ — разбивал кораби в дъното на океана и поглъщал стенещи китове.
	— Но това са художествените измислици, а реалността?
	— Далеч не е толкова ужасяваща. Норвежкият водовъртеж е изследван и дори не се доближава до описаното от пътешествениците. Трите други прочути водовъртежа — Кориврекан в Шотландия, Салгстраумен край Норвегия и Наруто край Япония са доста по-слаби от Маелстрьом. — Адлър поклати глава. — Твърде странен е този водовъртеж в открито море.
	— Защо?
	— Обикновено водовъртежите се зараждат в проливи, където водата се движи бързо. Сливащите се течения в комбинация с формата на дъното могат да създадат значителни завихряния по повърхността.
	Изображението на екрана сочеше, че разстоянието между водовъртежа и „Бен Франклин“ намалява. Кърт попита:
	— Може ли това нещо да застраши кораба?
	— Не, ако се доверим на досегашните научни изследвания. Въртопът Старата свиня край Ню Брънсуик е с приблизителната сила на Маелстрьом, върти се с около двайсет и осем километра в час. Това е най-силният океански водовъртеж в Западното полукълбо. Вълненията край него биха били опасни за малки лодки, но за по-големи съдове не са проблем. — Адлър притихна, втренчен с удивление в монитора. — По дяволите!
	— Какво има?
	Професорът не откъсваше очи от тумора на повърхността на океана.
	— Отначало не бях сигурен… Но това расте твърде бързо. Докато си говорим, почти се е удвоило.
	На Остин това му стигаше.
	— Искам да ми направиш голяма услуга, професоре — рече той с равен и спокоен глас. — Отиди бързо до контролния център и кажи на Джо да извади безпилотния апарат от водата и да дойде веднага. Кажи му, че е спешно.
	Адлър хвърли последен поглед към монитора и излезе с бърза крачка. Междувременно Остин се изкачи на мостика.
	Тони Кабрал, капитанът на „Трокмортън“, бе вежлив мъж на почти шейсет години. Дълъг нос красеше обветреното му лице, а под носа му пък стърчеше вирнат нагоре мустак. Неизменната му крива усмивка му придаваше вид на добронамерен пират. Сега обаче изражението му бе извънредно сериозно, а когато видя Остин, по лицето му се изписа изненада.
	— Хей, Кърт, тъкмо щях да пратя да те повикат.
	— Имаме проблем — каза Остин.
	— Значи знаеш за сигнала за бедствие, който получихме?
	— За пръв път чувам за него. Какъв е този сигнал?
	— Дойде преди няколко минути от кораба на НУОАИ.
	Най-лошите опасения на Остин се сбъдваха.
	— Какво е състоянието им?
	Кабрал се намръщи.
	— По-голямата част от съобщението е неразбираемо. Има много бял шум на заден план. Записахме го — може би ти ще успееш да разгадаеш нещо.
	Капитанът натисна едно копче на радио пулта. Мостикът се изпълни с какофония от звуци, сякаш течеше състезание по ораторско майсторство в лудница. Чуваха се викове, в които думите се губеха — с изключение на пресипнал мъжки глас.
	— Мейдей! Тук е „Бенджамин Франклин“ от НУОАИ. Мейдей! Отзовете се!
	Чуваха се откъслечни фрази, както и друг глас някъде зад първия:
	— Още мощност! Мамка му, още мощност…
	Последва късо възклицание, достатъчно, за да предаде целия ужас на ситуацията.
	— Не! Потъваме!
	Последва запис от гласа на Кабрал, който се опитваше да се отзове.
	— Тук е „Трокмортън“ от НАМПД. Какво е състоянието ви? Отговорете! Какво е състоянието ви?
	В този момент го заглуши глухо, бурно боботене, все едно мусон бе нахлул в пещера. След това връзката прекъсна, а възцарилата се тишина бе по-страшна от какъвто и да било шум.
	Остин се опита да си представи какво се случва на мостика на „Бенджамин Франклин“. Явно цареше пълен смут. Сигналът за помощ може би беше подаден от капитана, а може и той да бе онзи, който подканяше котелното да увеличи мощността.
	Но онова, което порази Остин, беше неземният грохот накрая. Косата му още беше настръхнала. Кърт обходи с поглед мостика. От лицата на капитана и офицерите ставаше ясно, че не само той се чувства така.
	— Каква е позицията на „Франклин“? — попита Остин.
	Капитан Кабрал пристъпи към бляскащия в синьо радарен монитор.
	— Нещо не е наред. Радарът ги улови на трийсет километра от тук. Движеха се на югозапад. После изчезнаха.
	Пред погледа на Кърт радарът сканира периметъра няколко пъти — ни следа от кораба, само няколко спорадични точици, където лъчът минаваше над гребените на вълните.
	— Кога можем да сме там?
	— След по-малко от час. Но първо трябва да извадим безпилотния апарат.
	— Джо вече го вади. Би трябвало машината да е на борда.
	Кабрал нареди да потеглят незабавно с максимална скорост към последното местоположение на „Бенджамин Франклин“. „Трокмортън“ вдигна котва, а носът му тъкмо започна да пори вълните, когато Дзавала и професор Адлър се появиха на мостика.
	— Професорът ми каза за водовъртежа — рече Джо. — Някаква вест от „Франклин“?
	— Изпратили са сигнал за бедствие, но радиовръзката е прекъснала. Вече не ги виждаме на радара.
	— Какви са тези приказки за водовъртежи, Кърт? — прекъсна ги Кабрал.
	— Аз и професорът преглеждахме сателитни изображения и попаднахме на голямо смущение на повърхността на океана, близо до „Франклин“. Приличаше на водовъртеж, широк може би два-три километра.
	— НУОАИ не проучваха ли океанските въртопи?
	— Да, но онова не се движеше бавно. Вероятно е стотици метри дълбоко и се върти със скорост повече от трийсет възела.
	— Не говориш сериозно!
	— Крайно сериозно, боя се.
	Остин поиска от професора да опише видяното.
	Адлър разясняваше подробностите на капитана, когато ги прекъсна дежурният пред радара:
	— Пак ги засякохме! — После добави: — Капитане, улавям съобщения от тях.
	Кабрал грабна микрофона.
	— Тук е капитан Кабрал от „Трокмортън“, кораб на НАМПД. Получихме сигнала ви. Какво е състоянието ви в момента?
	— Тук е капитанът на „Франклин“. Вече сме добре, но почти ни погълна една огромна яма в морето. Най-безумното нещо, което съм виждал.
	— Ранени?
	— Охлузвания и натъртвания, но се справяме.
	Остин се включи:
	— Тук е Кърт Остин. На борда ви има двама мои приятели. Бихте ли ми казали как са Пол и Гамей Траут?
	Последва дълго мълчание, сякаш радиовръзката отново бе прекъснала. После се чу:
	— Съжалявам, че ще ви го кажа. Двамата събираха проби от планктон с лодка, когато водовъртежът ги всмука. Потеглихме натам, за да им помогнем, така и ние се озовахме вътре.
	— А видяхте ли ги вътре във водовъртежа?
	— Бяхме доста заети, а видимостта беше практически нулева.
	— А колко сте близо до него сега?
	— На около километър и половина. Не смеем да приближим. Теченията около тази чудесия са много силни. Какво искате да сторим?
	— Стойте възможно най-близо. Идваме да погледнем.
	— Разбрано! Чакаме ви.
	— Тръгваме — каза Остин и се обърна към Кабрал. — Тони, за колко време можете да подготвите хеликоптера?
	Кабрал беше чувал доста пеша за работата на Кърт в НАМПД и беше наясно, че въпреки наглед безгрижната усмивка и небрежния тон, самоувереният светлорус мъж с рамене като таран може да се справи с всяко налудничаво предизвикателство. Кабрал бе опитен моряк, но тази ситуация бе отвъд възможностите му. Единственото, което можеше да направи, е да поддържа курса и да остави Остин да се оправя с останалото.
	— Хеликоптерът е зареден и е готов за полет. Ще кажа на няколко души да те посрещнат при него — и капитанът посегна към микрофона за вътрешна връзка.
	Остин предложи корабът на НАМПД да поддържа курса с постоянна скорост. После той и Дзавала се втурнаха към хеликоптерната площадка на главната палуба. Пътьом минаха през залата за екипировка.
	Когато Кърт и Джо се озоваха на палубата, няколко души от екипажа вече подгряваха двигателя на хеликоптера „Макдонълд Дъглас“. Без да губят време, двамата скочиха в кабината и закопчаха коланите. Роторите се развъртяха, машината се издигна и се понесе ниско над водата.
	Остин заоглежда океана с бинокъл. След няколко минути се показаха антената и горните пристройки на кораба на НУОАИ. Корабът се намираше край черна дупка в океана, огромна в сравнение с него. Водовъртежът сякаш бе спрял да расте, но Кърт не можеше да не се възхити на смелостта на екипажа на „Франклин“ да останат толкова близо до чудовищното образувание.
	Дзавала издигна хеликоптера на още няколкостотин метра и се насочи право към водовъртежа. Когато приближиха, той каза:
	— Прилича на кратер на вулкан.
	Остин кимна. Имаше прилики, най-вече формата на бездната и мъглите, извиващи се от сърцевината й и покриващи част от океана наоколо.
	Но черните стени на фунията, които виждаха през процепите в парата, бяха много по-гладки отколкото на който и да било вулкан. Нищо от сателитните образи не можеше да ги подготви за простия и ужасяващ вид на това явление. Приличаше на огромна, гнойна прободна рана в океана.
	— Колко голямо е това нещо според теб? — попита Остин.
	— Твърде голямо! — Дзавала гледаше със зяпнала уста. — Но, за да сме по-точни, около три километра в диаметър.
	— И аз така мисля — рече Остин. — А като гледам под какъв ъгъл са склоновете, като нищо се спуска чак до дъното. Но ми е трудно да преценя през мъглата. Можем ли да приближим?
	Дзавала приближи хеликоптера. Застанаха точно над водовъртежа. Оттук приличаше на огромен, пълен с пара конус. Хеликоптерът увисна на няколкостотин метра над него, но и така не виждаха почти нищо вътре.
	— Сега какво? — попита Джо.
	— Може да влезем, но не е сигурно, че ще излезем.
	— Какво имаш предвид?
	— Давам ти право на избор. Като гледам бъркотията под нас, може би вече сме закъснели, за да спасим семейство Траут и тогава ще се окаже, че си рискувал живота си за нищо.
	Джо се ухили.
	— Продължавам да не разбирам какво имаш предвид?
	Всеки друг отговор би изненадал Кърт. Нямаше начин да обърнат гръб на приятелите си. Той посочи с палец надолу, а Джо кимна и хеликоптерът започна да се спуска в черното сърце на въртопа.


	10

	Кошмарният шум бе най-лошата част от потъването.
	Двамата Траут можеха да стиснат очи, за да не се взират в бездната, но нямаше как да заглушат блъскащия ги отвсякъде грохот. Всяка молекула на телата им сякаш вибрираше и трептеше, а адският шум им бе отнел и последната малка утеха: говоренето. Общуваха си с жестове и докосвания.
	Вълните в основата на водовъртежа сякаш пулсираха — тласък след тласък сред гръмовен тътен като от десетки бури, а формата на фунията само го усилваше. Още по-ужасяващи бяха клокоченето и пръхтенето откъм дъното, все едно там ги чакаше отворената зурла на огромно прасе.
	„Зодиак“-ът и двучленният му екипаж се бяха спуснали на около две трети надолу по фунията. Колкото повече се стесняваше конусът, толкова по-бързо се въртеше, а надуваемата лодка подскачаше лудешки в кръг като парченце маруля на път към канала.
	Колкото по-надолу се озоваваха, толкова по-тъмно ставаше. Парата, издигаща се отдолу, се сгъстяваше и възпираше малкото светлина, идваща от повърхността.
	И на двамата Траут вече неудържимо им се виеше свят. Влажният въздух и бездруго затрудняваше дишането, а в добавка ги давеха и изпаренията от дъното: гнусна комбинация от солена вода, мъртва риба, гнилоч и кал, все едно се намираха в ботуш на стар рибар.
	Лодката не бе променила ъгъла си спрямо склоновете на водовъртежа. Гамей и Пол така се бяха притиснали един в друг, сякаш почти се бяха превърнали в едно тяло. Едновременно с това стискаха спасителното въже на лодката. Бяха изтръпнали от изтощение, полуседнали, полуправи, изкривени под ъгъл и забили крака в левия понтон. Влагата се бе проникнала през процепите на непромокаемата им екипировка и дрехите им бяха прогизнали. Студът само усилваше отчаянието им.
	Спускаха се все по-бързо, тъй че изтезанието им щеше да приключи скоро. След минути щяха да са в най-гъстата част от изпаренията. Гамей вдигна за последен път глава към слънцето. И примигна невярващо.
	Над „Зодиак“-а се носеше мъж. Бе в контражур на слабата слънчева светлина и лицето му не се виждаше, но фигурата му й бе до болка позната.
	Кърт Остин!
	Висеше от въже, спуснато от хеликоптер. Размахваше ръце и викаше колкото му глас държи, но грохотът на океана и роторите го заглушаваха.
	Гамей сръчка Пол. Той проследи пръста на съпругата си и се усмихна мрачно при вида на Остин в ролята на Питър Пан над тях.
	Хеликоптерът бе синхронизирал скоростта си с тази на „Зодиак“-а — невероятен пилотски подвиг на Джо Дзавала, който летеше под ъгъл, за да не докосват перките водния отвес на водовъртежа. Една малка грешка или поднасяне встрани щеше да запрати хеликоптера върху моторницата с изпотрошени ротори.
	Спасителната операция бе измислена за секунди. Докато се спускаха във водовъртежа, Остин зърна жълтеникава сянка — по-близо до дъното, отколкото до повърхността. Веднага разпозна екипировката на семейство Траут и ги посочи на Дзавала.
	Сетне хеликоптерът погна потъващата лодка като полицейска кола нарушител. Остин бързо успя да сплете няколко примки в спасителното въже, които щеше да използва като ръкохватки. Вкара крака си в една от тях, а ръката си — в друга, докато се люшкаше насред въздушната струя от роторите над себе си и водовъртежа отдолу.
	Пол подкани Гамей да бъде първа. Тя махна на Остин, за да му покаже, че е готова. Хеликоптерът се спусна още малко, тъй че най-долната примка бе на половин ръка разстояние от Гамей.
	Остин също се бе спуснал, с надеждата, че теглото му ще стабилизира въжето. Ала то се люлееше и плющеше като камшик.
	Спасителната примка докосна пръстите на Гамей, но тя не успя да я хване. Опитаха още два пъти, ала все неуспешно. В отчаяна маневра, Гамей се изпъна с всичките си метър и седемдесет и пет и се качи на по-високия понтон.
	Въжето пак се спусна, тя отново се протегна едва пазеща равновесие, а после отскочи като волейболист на блокада. Този път хвана примката и с двете си ръце.
	Издигна се във въздуха. Вече с тежестта на двама души в края му, въжето се стабилизира. Гамей се пусна с едната си ръка и сграбчи следващата примка. Въжето я въртеше около оста си и все повече и повече й се виеше свят.
	В някакъв момент тя залитна и насмалко да падне, но Остин се пресегна, хвана я за китката и я вдигна до следващата примка. Тя вдигна глава и зърна усмивката на Остин на метър от нея. Оформи едно беззвучно „благодаря“.
	Най-долната примка бе свободна и сега беше ред на Пол. Той протегна ръце над главата си, за да покаже, че е готов. Въжето бе едва на сантиметри от пръстите му — само че внезапна турбуленция поде хеликоптера и го поднесе към стените на фунията. Пол замахна в празното и почти изгуби равновесие.
	Дзавала се опитваше да компенсира допълнителната тежест от едната страна на хеликоптера. С хладнокръвен контрол над пулта, той върна машината в стабилна позиция. Пол се съсредоточи изцяло върху най-долната примка, прецени разстоянието и — използвайки еластичността на гумения понтон, подскочи нагоре и се улови. Така и остана, неспособен да се примъкне нагоре, докато въздушните струи го блъскаха от всички страни.
	Хеликоптерът бавно и равномерно се заиздига под ъгъл, приблизително успореден на склона на водовъртежа. Водните стени се отдалечаваха все повече и повече, докато машината набираше височина. Бяха преполовили пътя нагоре, когато лодката се завъртя за последно и изчезна във врящия воден котел. Скоро хеликоптерът излезе на повърхността, а секунди по-късно се вдигна над нея. Дзавала подкара хеликоптера по-далеч от бездната.
	Пол така и не бе успял да се придърпа нагоре и още висеше на една ръка. Пръстите му пареха от усилието да държи въжето, а рамото му сякаш щеше да се измъкне всеки момент. Проклетото въже не спираше да се люлее и върти. Джо пък търсеше баланса между стремежа да отдалечи максимално бързо машината и приятелите си от водовъртежа и заедно с това да щади тримата души на въжето от ефектите на ускорението.
	Хеликоптерът бе на около шейсет метра от ръба на водовъртежа, когато силите на Пол го напуснаха. Ръката му се изплъзна от примката и той падна в морето с мощен плясък.
	За щастие се гмурна с краката напред и омекоти удара, ала коленете му поддадоха и се забиха в гръдния му кош. Потъна на метър-два, преди спасителната му жилетка да го издигне на повърхността. Изплю водата, която беше нагълтал. Допреди малко си мислеше, че няма начин да му стане по-студено, но ледения Атлантик моментално го прониза до кости.
	Джо пък усети лекия тласък и разбра, че е изгубил пасажер. Завъртя хеликоптера на сто и осемдесет градуса и се сниши, за да може приятелят му отново да се залови за въжето. За втори път Пол размаха ръце нагоре. Само че тъкмо преди вкочанените му, подпухнали пръсти да стигнат отново до примката, мощно течение започна да го отдалечава от нея. Пол бе силен плувец, а и животът му бе минал в океана, ала колкото по-усилено гребеше, толкова повече се отдалечаваше от хеликоптера.
	Машината се опитваше да не изостава.
	Течението бе толкова мощно, че Пол не можеше да остане неподвижен достатъчно дълго, за да се пресегне. Опитваше отново и отново, но нещо все го дърпаше към ръба на водовъртежа, към пенестия вал, а след това и под него.
	Напрегнал всички сили, едва успяваше да държи главата си над водата. Сякаш бездната се опитваше да прибере поне един от човеците, имали дързостта да й се измъкнат. Течението го върна досами ръба на въртопа.
	Но Остин не възнамеряваше да изоставя приятеля си. Върна се нагоре по въжето, обратно в хеликоптера. После застопори крака, хвана въжето с две ръце и издърпа Гамей на борда.
	Целуна я набързо по бузата, а после хвърли въжето обратно и заслиза по него.
	Джо следваше Пол около ръба. Отново се сниши достатъчно, за да успее Пол да се хване. Той опита, ала силите не му стигнаха и не успя.
	Остин се досети, че Пол е твърде уморен, за да се издърпа сам. Гамей се взираше надолу угрижена. Кърт й махна, пое дълбоко дъх и скочи от въжето.
	Гмурна се на няколко метра от Пол и се добра до него. Пол изкряка като жаба с настинка:
	— Какво… по дяв… какво правиш тук?
	— Сякаш се забавляваш, та дойдох да ти правя компания.
	— Ненормалник!
	Остин му се ухили. После се зае да закопчае спасителните им жилетки една за друга. Когато успя, вдигна глава към хеликоптера, който правеше кръгчета над тях.
	Остин махна с ръка и Джо се сниши за поредния спасителен опит. Кърт замахна няколко пъти неуспешно, и осъзна, че ще му трябва скоростта на змия, за да улови въжето. Студената вода бе уморила и него и той знаеше, че шансът да измъкне и двама им от водата не е голям. Ала не преставаше да се опитва и затова не забеляза веднага, че край тях се случва нещо странно.
	Движеха се все по-бавно. Склоновете на фунията се слягаха. Отначало Кърт реши, че си въобразява или че го лъжат очите, но след няколко мига вече беше ясно, че долният край на водовъртежа се издига сега приличаше повече на вдлъбнатина, отколкото на шило.
	Поясът от кипнали вълни също намаля. Водата се връщаше към обичайното си състояние.
	Докато въртопът се успокояваше, теченията се забавиха до скоростта на пешеходец.
	Дзавала също бе забелязал промените и отново приближи Кърт и Пол.
	Остин усети в себе си приток на адреналин. Този път успя да стисне примката в края на въжето. Гамей отпусна въжето, за да може Кърт да вкара примката под мишниците на Пол, а след това и около себе си. После даде сигнал на Джо да ги издърпа.
	Вече над водата. Кърт видя двата кораба — „Франклин“ и „Трокмортън“, в далечината, устремени към тях.
	После погледна право надолу и се ококори. Водовъртежът на практика бе изчезнал, заменен от широка тъмна окръжност, пълна с всевъзможни морски останки.
	Насред набраздения от вълни кръг пък се ширеше клокочеща маса, сякаш чудовищен гмуркач се издигаше на повърхността. Водата се надигна — зелен, белезникав хълм, и от дълбините се показа нещо огромно.
	В последните си мигове водовъртежът изплю цял кораб.


	11

	Самолетът амфибия „ЛА-250“, пригоден за кацане както на суша и така и по море, следваше извивките на скалистия бряг на Мейн в посока Камдън. Там прелетя над няколко подобни на лебеди платноходки и се отдалечи от живописното пристанище. Сетне пое на изток над залива Пинъбскот към едно островче с форма на круша. То се познаваше отдалече по спираловидно нашарения в червено и бяло фар, който стърчеше на високия нос в тесния му край.
	Самолетът се приземи във водата край фара и бавно се плъзна до шамандурата котва. От самолета излязоха двама души, качиха се на малък скиф, вързан за шамандурата, и поеха към дървения кей, където имаше още една лодка и двайсетметрова шхуна. Оставиха скифа на кея и поеха нагоре по стръмна стълба, прикрепена към стръмната скала, надвиснала над брега.
	Бръснатото теме и колоритната татуировка на Спайдър Барет лъщяха под яркото мейнско слънце. Приличаше на човек, който няма проблем да предизвика рокерско сбиване — черни дънки и черна тениска, месести ръце, покрити с татуировки. Очите му бяха скрити зад огледалносини кръгли слънчеви очила. Имаше обеца на носа и Железен кръст* на сребърна верижка на врата си.
	[* Един от най-престижните германски военни ордени.]
	Видът му на „ангел от ада“ всъщност доста лъжеше. Макар Барет да притежаваше цяла колекция класически „Харли Дейвидсън“, той бе завършил квантова физика в Масачузетския технологичен институт и то като един от първенците на випуска.
	Пилотът на самолета пък се казваше Мики Дойл. Беше набит мъжага с рамене като четирикрилен гардероб. Носеше тениска на „Бостън Селтикс“ и суитшърт на „Ню Инглънд Пейтриътс“, а върху рошавата си коса в цвят на морков беше нахлупил шапка на „Ред Сокс“*. Между устните му се мъдреше тлъста цигарена угарка. Бе отраснал в суровите работнически квартали на южен Бостън. Животът на улицата бе култивирал у него специфичен интелект и съобразителност, както и причудливо ирландско чувство за хумор. Притежаваше обезоръжаваща усмивка, ала и когато се смееше, сините му очи гледаха студено.
	[* Бостънски спортни отбори.]
	Иззад един нисък храст се показа мъж с автоматична пушка. Носеше камуфлажни дрехи и бе накривил тежкарски черната си барета. Мъжът изгледа враждебно двамата новодошли, посочи с дулото към основата на канарата и закрачи малко зад тях, без да изпуска оръжието си.
	В долния край на скалния отвес пазачът натисна бутона на едно дистанционно и замаскираната в скалата врата се отвори. Чакаше ги асансьор, който ги качи на носа, близо до фара.
	Когато излязоха от асансьора, на поляната пред себе си видяха Тристан Маргрейв, който цепеше дърва и ги подреждаше на спретната купчина. Тристан остави брадвата, махна на въоръжения да си върви и протегна ръка за поздрав към двамата новодошли.
	— Дотук със спокойствието и тишината — рече той с престорено свъсени вежди на слабоватото си, сатанинско на вид лице.
	Бе по-висок от двамата и макар да имаше мазоли по дланите си, не бе нито работник във ферма, нито журналист от „Ню Йорк Таймс“, както се бе представил на детектив Франк Малой.
	С Барет се бяха запознали в Технологичния институт, където той учеше компютърни науки. Резултат от съвместната им работа бе новаторски софтуер, който за нула време ги превърна в милионери.
	Барет изпроводи с поглед отдалечаващия се пазач.
	— Последния път нямаше куче-пазач — промърмори той.
	— Просто някакъв от охранителната компания, която наех — небрежно отвърна Маргрейв. — Има цял отряд от тях из острова. С Гант решихме, че ще е добре да ги наемем.
	— А каквото поиска Гант, това и получава, нали?
	— Знам, че не го харесваш, но Джордан е ключова фигура в нашия план. Фондацията му ни трябва за всички политически споразумения, които ще си издействаме, след като приключим.
	— „Легионът на Луцифер“ не ти ли стига вече?
	Маргрейв се подсмихна.
	— Така нареченият ми легион се разпадна, още щом усетиха, че няма как да мине без дисциплина. Знаеш колко мразят авторитети анархистите. Трябват ми професионалисти. В наши дни се наричат „консултанти“ и струват майка си и баща си. Човекът просто си върши работата.
	— И каква е тя?
	— Неупълномощени посетители да не стъпват на острова.
	— А очакваш ли такива?
	— Начинанието ни е твърде важно, за да рискуваме — ухили се Маргрейв. — По дяволите, ами ако някой види някакъв тип с татуировка на паяк на темето и започне да задава въпроси?
	Барет сви рамене и хвърли поглед към купчината дърва.
	— Радвам се, че го даваш старомодно, но тези дънери ще ги нарежеш много по-лесно с моторна резачка. Знам, че можеш да си я позволиш.
	— Аз съм неоанархист, а не неолудит. Вярвам в технологиите, когато са за доброто на човечеството. Моторната ми резачка просто се счупи. — После се обърна към пилота. — Как беше полетът от Портланд, Мики?
	— Нормален. Минах над Камдън, мислех, че шарените платноходки малко ще разведрят партньора ти.
	— А защо трябва да го разведряваш? — попита Маргрейв. — На път е да влезе в пантеона на научните открития. Какво има, Спайдър?
	— Проблеми.
	— Така каза и по телефона. Мислех, че се шегуваш.
	— Не и този път — усмихна се Барет с усмивка, която приличаше повече на озъбване.
	— Явно имаме нужда от по едно питие.
	Маргрейв ги поведе по калдъръмена пътечка към голяма двуетажна къща с бели кепенци, залепена за самия фар.
	Когато Маргрейв купи острова преди три години, реши да запази непокътната къщата, в която бяха живели сдържаните, обветрени пазачи на фара. По стените от чамови трупи стояха старомодните ламперии, а по пода се виждаше износения линолеум. Дори огромната тежка мивка и ръчна помпа за вода в кухнята бяха останали непокътнати.
	Маргрейв тупна Дойл по рамото.
	— Хей, Мики, със Спайдър трябва да обсъдим някои неща. В килера има джин „Бомбай Сапфир“. Направи ни по едно питие, а в хладилника има бира за теб.
	— Разбрано, капитане! — пилотът се ухили и отдаде закачливо чест.
	Маргрейв и Барет се качиха на втория етаж по спираловидното стълбище от ковано желязо. Някога тук били спалните на пазача и семейството му, но сега всички стени бяха избити и бе оформено едно голямо помещение.
	Минималистичното обзавеждане ярко контрастираше с почти непокътнатия приземен етаж. В единия край на черната тикова маса стоеше лаптоп. В отсрещния край имаше хромиран диван с кожена тапицерия и няколко кресла. Това бяха всички мебели в просторното помещение. Прозорците на три от стените разкриваха невероятна гледка към острова — високите борове се открояваха върху искрящите води на залива. През открехнатите прозорци нахлуваше аромат на море.
	Маргрейв покани Барет на дивана, а самият той седна на един от столовете. Дойл пристигна след няколко минути с питиетата. Отвори си кен „Будвайзер“ и седна край масата.
	Маргрейв вдигна чашата си за наздравица.
	— За теб, Спайдър! Ярките светлини на Ню Йорк никога няма да са същите. Жалко, че геният ти ще остане анонимен.
	— Нямаше нищо общо с гения ми. Електромагнетизмът управлява почти всичко в живота ни. Ако си играеш с магнитните полета, лесно можеш да окепазиш много неща.
	— Това беше скромниченето на века — прихна Маргрейв. — Трябваше да видиш физиономията на онова ченге, когато името му блесна навсякъде из Таймс скуеър и Бродуей.
	— Ще ми се да бях там, но лесно можех да го направя и от вкъщи. Локаторът в магнетофона ти си свърши работата. Големият въпрос е дали тази демонстрация ни приближава към целта.
	По лицето на Маргрейв сякаш премина сянка.
	— Следя медиите — кимна той. — Машината за изопачаване на фактите работи с пълна пара. „Елитът“ повтаря как смущенията и световната икономическа среща били просто съвпадение. Разтревожени са, но глупаците не са взели сериозно предупреждението ни.
	— Време ли е за още един залп по корпуса?
	Маргрейв отиде да вземе лаптопа от масата и мълчаливо седна отново на мястото си. Натисна няколко бутона и на единствената стена без прозорци се появи карта на света.
	Тя съдържаше информация от сателити, океански маркировъчни шамандури и десетки наземни изследователски станции. Континентите бяха черни силуети на фона на синкавозеленикавото море. Числата от 1 до 4 примигваха в Атлантическия океан — две от тях над Екватора, две под него. Подобни числа блещукаха и в Тихия океан.
	— Числата показват къде сме правили експерименти на океанското дъно. Компютърните ми модели показват, че ако вложим всичките си ресурси в този регион на Южния Атлантик, ще постигнем желания ефект. Отмина времето за предупреждения. „Елитът“ е или твърде глупав, или твърде самонадеян. Във всеки случай, време е да захапем по-силно.
	— Колко скоро е възможно да го направим?
	— Щом успеем да организираме нещата. Елитът разбира само езика на парите. Трябва да ги улучим право в чековите книжки.
	Барет свали слънчевите си очила и погледът му се зарея през прозореца.
	— Какво става, Спайдър?
	— Мисля, че трябва да отменим всичко…
	За миг лицето на Маргрейв се преобрази. Сключените му вежди се откроиха, игривата дяволитост изчезна и я замени чиста злоба.
	— Явно имаш някакви проблеми!
	— Това не е колежански бъзик, Трис! Знаеш какви щети може да нанесе това, ако го изпуснем. Ще загинат милиони. Ще причиним огромни икономически и природни щети, светът може да не се възстанови с десетилетия.
	— И как ще го „изпуснем“? Каза ми, че си му хванал цаката.
	Барет сякаш се опита да се скрие в себе си.
	— Заблуждавах се. Винаги е било стрелба напосоки. След онази случка с товарния кораб в Зона 2 се върнах към чертожната дъска. Изпробвах миниатюрна версия на оборудването в Пюджит и косатките полудяха. Нападнаха някакви деца. Щяха да изядат един човек, ако не го бях издърпал от водата.
	— Някой е видял конструкцията?
	— Да, някой си Кърт Остин. Чел съм по вестниците за него. Работи за НАМПД. Водеше състезанието с каяци, което отиде по дяволите. Видя оборудването само за секунда. Не би могъл да предположи за какво е.
	Маргрейв стана мрачен.
	— Дано си прав. Иначе ще трябва да го премахнем.
	— Шегуваш се! — възкликна Барет.
	Маргрейв се усмихна.
	— Стига, приятел! Видях репортажа от нападението на косатките. Какво се опитваш да ми кажеш, Спайдър? Че косатките са хищници? Това нещо ново ли е?
	— Не, просто експериментът ми обърка сетивните им възприятия, защото не успях да овладея електромагнитното поле.
	— Е, и? Никой не е пострадал.
	— Забрави ли, че изгубихме един от собствените си кораби?
	— Почти нямаше екипаж, тези, които бяха на борда знаеха рисковете, а и добре им платихме за тях.
	— Ами „Южна красавица“? На онези хора никой не им е плащал да участват в експериментите ни.
	— Минало-заминало. Беше случайност.
	— По дяволите, знам, че беше случайност, но въпреки това отговорността е наша.
	Маргрейв се приведе напред. Очите му горяха като въглени.
	— Знаеш защо влагам толкова много в начинанието ни, нали?
	— От чувство за вина. Искаш да изкупиш вината на рода ти за спечеленото семейно богатство на гърба на роби и опиумни наркомани.
	Маргрейв поклати глава.
	— Предшествениците ми са дребна риба в сравнение с враговете ни сега. Водим битка с концентрация на власт, каквато светът не познава. Нищо не може да се сравни с международните корпорации, които превземат света с помощта на Световната търговска организация, Световната банка и Международния валутен фонд. Никой не избира началниците им, принципите на демокрацията за тях са празни думи, пренебрегват всякакви закони и вършат каквото им скимне, а всички други да вървят по дяволите. Искам да върна властта над земята обратно у тези, които живеят на нея.
	— Думи на класически анархист — погледна го Барет. — Съгласен съм, но не ми се струва, че смъртта на невинни е пътят към тази цел.
	— Искрено съжалявам за изгубените кораби и екипажите им. Нещастие е, но е неизбежно. Не сме нито кръвожадни, нито луди. Ако успеем да постигнем целта си обаче, онзи кораб ще е бил малка цена. Общото благо изисква жертви.
	— Целта оправдава средствата, това ли ми казваш?
	— При нужда.
	— Благодаря ви, господин Маркс.
	— Маркс е бил шарлатанин, празен теоретизатор.
	— Ще се съгласиш, че този проект почива върху някои доста нетипични идеи. Марксизмът е бил просто недоизпипана постановка, преди Ленин да прочете „Капиталът“ и да превърне Русия в рай за пролетариата.
	Маргрейв вдигна ръка.
	— Пленителна дискусия, но да се върнем на нещо, за което сме съгласни. Технологията. Когато започнахме, каза, че можеш да държиш под контрол мощта, която освобождаваме.
	— Казах ти също, че системата е несъвършена без правилните честоти — прекъсна го Барет. — Правя възможно най-доброто без тях, но има голяма разлика между изстрел от снайпер и от пушка помпа. Вълните и водовъртежите ни рязко надминават всичко от компютърните модели. — Барет спря, за да поеме дъх. — Мисля да се откажа, Трис. Твърде много рискуваме.
	— Не можеш да се откажеш. Целият проект ще отиде по дяволите!
	— Не е така. Би могъл да продължиш оттам, докъдето стигнах. Но като приятел те моля да не го правиш.
	Вместо с гняв, Маргрейв реагира със смях.
	— Спайдър, ти беше човекът, който откри теоремите на Ковач и ми ги показа!
	— Ще ми се да не бях. Мъжът е бил гениален, но теориите му — опасни. Ако бяха умрели с него, може би щеше да е по-добре.
	— Ако ти кажа, че Ковач е успял да измисли как да неутрализира ефектите от теоремите си, би ли размислил?
	— Подсигуряването би променило нещата, да. Но това не е възможно. Познанието е умряло с Ковач в края на Втората световна война.
	— Представи си, теоретично, че не е умрял — погледна го лукаво Маргрейв.
	— Няма как. Руснаците са нахлули в лабораторията. Или са го заловили, или са го убили.
	— Ако са го заловили, защо руснаците не са продължили работата му, за да се сдобият със супер оръжие?
	— Опитали са — каза Барет. — Предизвикали са земетресението в Анкъридж и са прецакали климата. — Той се спря. Осени го идея: — Ако е бил с руснаците, щели са да се справят по-добре. Така че трябва да е умрял през 1944 г.
	— Така се смята.
	— Свали си самодоволната усмивка от лицето. Знаеш нещо, нали?
	— Версията е вярна, макар и да е непълна — отвърна Маргрейв. — Ковач публикува статията си за война чрез електромагнетизъм. Германците го отвличат, за да разработят оръжие, което ще спаси Третия райх. Руснаците превземат лабораторията и връщат учените в СССР. Но един от тях напуска Русия след Студената война. Открих го. Струваше ми състояние от подкупи и пари за наемници.
	— Казваш ми, че имаме нужните данни?
	— Ще ми се да беше толкова просто. Проектът бил стриктно разпределен между различни учени. Германците държали семейството на Ковач за заложници. Той пък укривал ключова информация, за да не ги убият германците.
	— Има логика — сви рамене Барет. — Ако са знаели, че може да неутрализира собствения си труд, са щели да го елиминират.
	— И аз така мисля. Само че не е знаел, че семейството му е било елиминирано почти незабавно, а после фалшифицирали писма от съпругата му, за да им сътрудничи в името на децата им. Часове преди руснаците да пристигнат в лабораторията, се появил един мъж и отвел Ковач. Мъжът бил висок и рус, и карал мерцедес.
	Барет завъртя очи.
	— Това описание пасва на половин Германия.
	— Извадихме късмет. Няколко години след като си заминал от Русия, немският ни информатор се натъкнал на снимка на русия тип в едно ски списание. По някое време през шейсетте бил спечелил аматьорско състезание. Имал брада и бил по-възрастен, но според нашият човек нямало съмнение, че е същият човек.
	— Издири ли го?
	— Изпратих някои от охранителите ни да го поканят на разговор. От същата компания, която ни прати и пазачите на острова.
	— Коя компания — „Убийци и приятели“?
	Маргрейв се ухили.
	— Гант ни ги предложи. Признавам, че пипат грубичко, но ни трябваха професионалисти, които не биха се посвенили да престъпят закова.
	— Дано си струват инвестицията тези престъпници на закона.
	— Засега не е ясно. Пропуснали са възможността да говорят с русия. Той ги надушил и изчезнал.
	— Горе главата. И да го откриеш, не е сигурно, че знае каквото и да било за тайните на Ковач.
	— И аз така реших и затова се върнах на самия Ковач. Програмирах огромен алгоритъм-търсачка за всичко писано и казано за него. Започнах с предположението, че ако е оживял, навярно е продължил проучванията си.
	— Ама че смело предположение. Работата е убила семейството му.
	— Би внимавал, да, но трудно би укрил следите си. Алгоритъмът ми покри всяка научна публикация от войната насам. Откри няколко статии, споменаващи специфични търговски приложения на електромагнитни полета.
	Барет се приведе напред.
	— Слушам те.
	— Един от първопроходниците била компания със седалище в Детройт, основана от европейски емигрант, Виктор Януш.
	— Янус е двуликият римски бог, който гледа и към миналото, и към бъдещето. Интересно!
	— И на мен така ми се стори. Приликите с работата на Ковач бяха твърде големи, за да са случайни. Все едно Ван Гог да имитира Сезан. Би овладял импресионистичната работа със светлосенките, но все ще го изкушат ярките, фундаментални цветове.
	— Какво знаеш за Януш?
	— Не много. С пари можеш да си купиш анонимност. Уж бил румънец.
	— Един от шестте езика, които Ковач владеел. Продължавай!
	— Лабораторията му била в Детройт, живеел в „Грос пойнт“. Сигурно е тичал да се скрие при вида на фотоапарат, но не криел, че е щедър филантроп. Пишели за жена му в хайлайф списанията. Има и известие за раждането на дъщеря им, която загинала със съпруга си в катастрофа.
	— Задънена улица, така ли?
	— И аз така си помислих в началото, но Януш имал внучка. Потърсих името й и открих златна жилка. Има магистърска теза за вълнистите мамути.
	— Древни слонове? Това какво общо има с Ковач?
	— Прояви още малко търпение. Тя смята, че мамутите са измрели от естествен катаклизъм, по-опустошителна разновидност на това, което ние се опитваме да правим. Ето и любопитния момент. Споменава, че ако това се случи сега, науката ще успее да неутрализира катастрофата.
	— Говори за антидот? — изпръхтя Барет. — Шегуваш се!
	Маргрейв взе една папка от масата и я хвърли на коленете на Барет.
	— Когато прочетеш това, мисля, че ще промениш решението си за проекта.
	— Ами внучката?
	— Палеонтолог е в Университета в Аляска. Гант и аз решихме да пратим някого да говори с нея.
	— А защо да не отложим проекта, докато не видим какво знае?
	— Ще почакаме, но искам да подредя всички фигури по дъската, за да не губим време. — Маргрейв се обърна към Дойл, който следеше мълчаливо разговора им. — А ти какво мислиш?
	— Какво, какво? Аз съм тъп летец от Южен Бостън Каквото — такова!
	Маргрейв смигна на Барет.
	— Аз и Спайдър ще сме заети известно време.
	— Разбрано! Взимам си още една бира и отивам да се поразходя.
	Дойл излезе, а двамата мъже седнаха пред компютъра. След като уточниха детайлите по плана си, се уговориха кога ще се срещнат отново. Дойл се шляеше край пристана, когато Спайдър и Маргрейв се зададоха.
	— Радвам се, че промени решението си за проекта — каза Маргрейв на Барет. — Отдавна сме приятели.
	— Това е нещо повече от приятелство.
	Ръкуваха се и след броени минути самолетът вече пореше водата в залива. Маргрейв проследи с очи машината, докато не се превърна в точица в небето, и се върна в къщата при фара. Известно време се взира през прозореца на втория етаж с усмивка на странното си лице. Барет беше гений, но и невероятно наивен, когато нещата опрат до политика.
	Въпреки уверенията си, Маргрейв не възнамеряваше да отлага проекта. Ако имаше момент, в който целта оправдава средствата, той бе точно този.


	12

	— Невероятно! — не можеше да спре да се удивлява Барет, докато разлистваше папката от Маргрейв.
	Дойл надзърна през рамо.
	— Трис готини неща ли ти даде?
	— Готини!? Това е фантастично!
	Барет вдигна глава и се загледа през прозореца. Не бе обърнал никакво внимание на света отвън и очакваше да види скалистите крайбрежни очертания, които следваха и на идване. Но от Залива на Мейн нямаше и следа — вместо това във всички посоки се виждаха борови гори.
	— Ей, Мики, да не си прекалил с бирите на острова? — подкачи го Барет. — Къде е водата? Не дойдохме оттук. Изгубили сме се.
	Дойл се ухили, все едно са го изловили насред колежански майтап.
	— Това е панорамния път. Исках да ти покажа къде ходя да ловя елени. Удължава ни пътя само с няколко минути. Май има хубави неща в домашното, дето Трис ти го даде.
	— Да, невероятен материал! Трис е прав. Темата е отнесена и авторът говори много общи приказки. А и има разлика между естествено самозародили се явления и нашите. Но момичето пише от първа ръка за така наречения антидот. Сякаш е говорила лично с Ковач.
	— Така, така. Значи оставаш в играта.
	— Не… — Барет поклати глава. — Нищо тук не може да промени решението ми. Дори да говорим с тази жена, няма как да сме сигурни дали наистина е запозната, или всичко това е само теория. Тази лудост не може да продължава. Единственият начин да предотвратя тази катастрофа е да я направя публично достояние.
	— Как така?
	— Имам приятел в научния отдел в „Сиатъл таймс“. Когато се приземим, ще му се обадя и ще му разкажа всичко.
	— Виж, Спайдър, не можеш да се разплямпаш точно сега! — и Дойл тръсна енергично глава. — Сигурен ли си? Ще се набуташ в голяма каша.
	— Ще рискувам.
	— Това ще види сметката на проекта, а и на Трис. Той ти е партньор.
	— Мислих много. В дългосрочен план, това е по-добре за него.
	— Абе, де да знам…
	— Аз знам. Накрая ще ми благодари, че съм прекратил тази лудост.
	— А защо не почакаш малко? Той каза, че няма да стартира проекта, докато някой не говори с внучката на Ковач.
	— Отдавна работя с Трис. Каза ми това, само за да ме успокои — рече Барет с усмивка. — Светът трябва да разбере какво кроим и за жалост, ще го разбере от мен.
	— Уф, мама му стара!
	— Какво има, Мики? А каза, че аз съм се бил умърлушил.
	— Откога се знаем, Спайдър?
	— От студентските години още. Ти работеше в столовата. Нали не си забравил?
	— Не съм. От всички навирени носове там само ти не се отнасяше с мен като с боклук. Беше ми приятел.
	— И ти ми се отблагодари предостатъчно. Знаеше най-добрите барове с момичета в Кеймбридж.
	— Още ги знам — ухили се Дойл.
	— Добре се уреди, Мики. Не всеки може да пилотира самолети.
	— Нищо работа не съм пред него.
	— Трис ли? Да, има нещо почти героично в него. Аз пък винаги съм бил по техничарството. Като архитект, дето построява само една къща, а Трис е като агента, който продава хиляди. Въображението му ни направи милионери.
	— Вярваш ли в тия анархистки приказки?
	— В част от тях, да. Нещата в света не са наред и бих искал да разтърся елита, но повече ме вълнува техническото предизвикателство. И когато от него нищо не излезе, трябва да оправя нещата.
	— А аз ти казвам, като приятел, че не е добра идея.
	— Благодаря ти за приятелския съвет, но няма да го приема. Съжалявам!
	Дойл не продума няколко секунди, а после рече с тъга в гласа:
	— Аз също.
	Явно бяха приключили въпроса. Барет се върна към папката, като от време на време поглеждаше навън. Продължаваха полета над гъстите гори, когато Дойл обърна глава.
	— Опа! Какво е това?
	Барет вдигна очи.
	— Нищо не чувам, освен двигателя.
	— Нещо не е наред — свъси вежди Дойл. Самолетът изгуби няколко метра височина. — Мамка му, губим мощност! Чакай! Ще трябва да го приземя.
	— Да го приземиш ли? — обезпокоен повтори Барет и проточи врат към гората под тях. — Къде?
	— Едно време познавах тия места, но отдавна не съм ловувал тук. Мисля, че има езеро недалече.
	Самолетът се спусна отново.
	— Виждам нещо… — Барет посочи към един слънчев проблясък отпред.
	Дойл вдигна палец и се насочи към водата. Машината направи рязък заход под кос ъгъл и за миг като че ли щеше да свърши навръх някой бор. В последния миг Дойл издигна самолета и обръсна дърветата, преди да се приземи почти вертикално в езерото.
	Самолетът поднесе към брега и се застопори насред тесен плаж. Дойл се смееше.
	— Ама че каскада! Добре ли си?
	— Задникът ми се качи на ушите, но иначе съм добре.
	— Дотук беше лесното — рече Дойл и огледа безкрайните гори. — Измъкването ще е трудно.
	Барет посочи радиото.
	— Не трябва ли да се обадим за помощ.
	— След минутка. Искам да проверя какво става — и Дойл стъпи на единия понтон, а после слезе на плажа. — Ей, Спайдър, виж!
	— Какво? — Барет надникна от самолета.
	— Тук, под фюзелажа. Страхотно е!
	Барет излезе и застана на колене, като още стискаше папката.
	— Нищо не виждам.
	— Ще видиш! Ще видиш!
	Дойл извади пистолет от якето си.
	Барет се приведе още по-ниско и кожената папка падна от ръката му. Дебелата купчина листове се разпиля на земята. Вятърът поде част от тях и ги разпръсна, все едно оживяха.
	Барет се втурна подир листовете и се зае да ги събира с умението на бейзболен стопер. Успя да улови всички, преди да се изгубят сред дърветата. Прибра ги обратно в папката и я притисна към гърдите си. Закрачи обратно към самолета с победоносна усмивка и тогава видя пистолета.
	— Какво става, Мики?
	— Сбогом, Спайдър!
	Барет разбра, че приятелят му не се шегува. Усмивката му се стопи.
	— Защо?
	— Не мога да те оставя да издъниш проекта.
	— Виж, Мики, с Трис ще се разберем.
	— Няма нищо общо с Трис.
	— Не разбирам.
	— Ще пия една бира за теб, като се върна в Кеймбридж — каза Дойл.
	Пистолетът прогърмя два пъти.
	Първият куршум улучи кожената папка. Барет го усети пред гърдите си, но още бе в шок от изненадата. Тогава вторият куршум го одраска по главата. Инстинктът за самосъхранение се задейства. Спайдър пусна папката и се втурна към гората. Дойл стреля още няколко пъти, но улучи един дънер. Ядосан, той изруга и подгони Барет.
	Барет не обръщаше внимание на ниските шибащи клони и на трънаците, забиващи се в дънките му. Шокът от това, че близък приятел се опитва да го убие, отстъпи пред ужаса. По слепоочието и врата му капеше кръв. Внезапно зърна между дърветата сребрист отблясък. По дяволите! Беше стигнал обратно до езерото, а връщане назад нямаше.
	Излезе от гората на песъчливия бряг на около сто метра от самолета. Зад себе си чуваше тежките крачки на Дойл. Без да се колебае, Барет нагази във водата, пое дълбоко дъх и се гмурна. Беше добър плувец и дори с ботуши успя да се отдалечи на няколко метра от брега, преди Дойл да стигне до него. Потопи се, доколкото му позволяваха силите.
	Дойл застана на брега и внимателно се прицели във вълничките на мястото, където изчезна Барет и методично изпразни два пълнителя.
	Водата почервеня. Дойл реши да почака пет минути, за да е сигурен, че Барет не си задържа дъха под водата, само че откъм папратите вляво се понесоха викове.
	Дойл се огледа, хвърли поглед към растящото червено петно на повърхността на езерото и прибра пистолета. С бързи крачки мина отново през гората и се върна при самолета. Събра листовете, изпуснати от Барет, и ги върна в папката — в кожената подвързия имаше дупка. Изруга. Така става като разполага само с този пистолет за комари. Малко след това самолетът се издигна над дърветата.
	Щом реши, че има обхват, той включи мобилния си.
	— Е? — попита го някой от другата страна.
	— Готово! — отвърна Дойл. — Опитах се да го разубедя, но беше твърдо решен да издаде всичко.
	— Лошо! Беше гениален. Проблеми?
	— Не… — излъга Дойл.
	— Добра работа. Искам да се видим утре.
	Дойл потвърди. Затвори телефона и усети, че ирландската му сантименталност го жегна за миг, задето трябваше да убие стар приятел. Но Дойл бе отрасъл в квартал, където приятелствата приключваха със среднощни погребения заради някоя издънена наркосделка или необмислена приказка. Не за пръв път се справяше с приятел или познат. Бизнесът, за жалост, си беше бизнес. Дойл изтика Барет от мислите си и се разбленува за богатствата и властта, които скоро щяха да са в ръцете му.
	Нямаше да му е толкова леко на сърцето, ако знаеше какво се случва при езерото. Едно кану се появи от папратите. Двамата рибари вътре бяха чули гърмежите и искаха да предупредят ловеца — за какъвто го мислеха, че в района има хора. Единият бе бостънски адвокат, а другият — лекар.
	Когато се показаха от папратите, адвокатът посочи към водата.
	— Какво, по дяволите, е това?
	Докторът отвърна:
	— Прилича на пъпеш с паяк отгоре.
	Стигнаха на метър-два от предмета. Пъпешът изчезна — замениха го очи, нос и зейнала уста. Адвокатът вдигна греблото си, готов да халоса плаващата глава. Барет вдигна очи към двете изумени лица.
	— Помогнете ми! — едва успя да промълви той.


	13

	С водоизместимост от двайсет и три хиляди тона и двигатели, побрали седемдесет и пет хиляди конски сили, руският ледоразбивач „Котелни“ можеше да преодолява лед, дебел над два метра. Острият му нос минаваше през разкашкания пролетен слой като нагорещен нож през масло. Карла Януш стоеше на носа и оглеждаше забуления в мъгли остров — нейната цел. Внезапно я побиха тръпки. Нямаше причина за това, не й беше студено или пък нещо друго.
	Тръпките, преминали през стройното й тяло, нямаха нищо общо с времето в Източносибирско море. Карла бе облечена с дебел анорак, а и бе прекарала две зими в университета на Аляска във Феърбанкс, където температурите редовно падаха до 40 градуса под нулата. Достатъчно добре познаваше територията край Арктическия кръг и знаеше, че остров Айвъри* няма да оправдае нежната белота на името си, но бе напълно неподготвена за жестоката неприветливост на това уединено кътче.
	[* От англ. „слонова кост“. Островът реално не съществува, а е събирателен образ на различни острови в Новосибирския архипелаг.]
	Като учен Карла знаеше, че реагира емоционално, а не обективно, но видът на острова трудно можеше да се пренебрегне. Най-голямата му забележителност бе един мъртъв вулкан, край чийто отсечен връх се виждаше сняг. През заоблаченият небесен свод едва-едва се процеждаха слънчеви лъчи и земята, и морето сякаш се къпеха в потискащо сиво. Корабът наближаваше острова. Ниските хълмове и тундрата край вулкана бяха прорязани от урви, чиито разкривените скални отвеси в комбинация с трепкащата светлина от косо падащите слънчеви лъчи, създаваха илюзията, че повърхността на острова сякаш се гърчи от болка.
	— Извинете ме, госпожице Януш. Пускаме котва след петнайсет минути.
	Командирът на кораба, капитан Иванов, бе набит мъж, прехвърлил шейсетте. По широкото му лице се виждаха белези от арктическите стихии, а старателно поддържана къса брада обрамчваше скулите му.
	Капитанът бе приятен мъж, прекарал по-голямата част от живота си в ледените води край архипелага. Двамата с Карла станаха добри приятели, откакто тя се качи на ледоразбивача от базата на остров Врангел. Допадаха й вечерните им разговори на какви ли не теми — капитанът я бе впечатлил с обширните си познания по история, биология и метеорология, много над необходимите, за да управлява голям кораб през негостоприемно море. Една вечер тя дори го нарече ренесансов мъж, което го накара да се изчерви.
	Карла пък напомняше на капитана на собствената му дъщеря, балерина в „Болшой театър“. Гостенката му бе висока, слаба и дългокрака и се движеше леко и грациозно, като човек, който се чувства добре в тялото си. Дори косата си бе привързала на дълга опашка, като танцьорка. Бе наследила най-доброто от маджарското и славянското си потекло — високо чело и скули, плътни устни, светла, безупречна кожа и опушено сиви бадемови очи, които загатваха за азиатски предни. Макар едно време Карла да бе опитала с танци, атлетиката я влечеше повече. Бе звезда на пистата в Мичиганския университет, където завърши палеонтология с втора специалност биология.
	— Благодаря ви, капитан Иванов — рече тя. — Багажът ми е готов. Ще си взема чантите от каютата още сега.
	— Не бързай! — Той я погледна благо. — Изглеждаш разсеяна. Добре ли си?
	— Да, добре съм, благодаря. Наблюдавам острова и… ами, изглежда ми зловещ. Сигурно си въобразявам.
	Капитанът проследи погледа й.
	— Не съвсем. От години плавам по тези места. Остров Айвъри винаги ми се е струвал различен. Знаеш ли историята му?
	— Само, че бил открит от търговец на кожи.
	— Точно така. Установил едно поселище край реката. Но в спречкване заради стока убил неколцина свои колеги, тъй че не могли да нарекат острова на името на убиец.
	— Да, и това съм чувала. Но дори и да бях убиец, нямаше да ми се нрави да свързват името ми с толкова самотно и отблъскващо място. Да не говорим, че името Айвъри звучи доста по-поетично, отколкото изглежда островът. Макар че името е подходящо от гледна точка на това, че е източник на слонова кост — тя замълча за миг. — Спомена, че островът е различен. Какво имаше предвид?
	Капитанът сви рамене.
	— Понякога, като сме минавали покрай острова по тъмно, съм виждал трепкащи светлини край старото траперско поселище на реката. Наричат го град Слонова кост.
	— Това е щабът на експедицията, където ще отседна.
	— Вероятно са били луминесцентни газове.
	— Газове ли? Каза, че светлините са се движили.
	— Хм, забелязваш детайлите — рече капитанът. — Прощавай. Не искам да те плаша.
	— Напротив, само подхранваш любопитството ми.
	Карла толкова приличаше на дъщеря му. Умна, своенравна и смела.
	— Във всеки случай, ще се върнем след две седмици, за да те приберем. Успех с проучванията.
	— Благодаря! Имам добро предчувствие, че ще намеря нещо, което да подкрепи теорията ми за изчезването на вълнистите мамути.
	Капитанът се усмихна криво.
	— Ако колегите ти на острова успеят, може да гледаме мамути в московската зоологическа градина.
	Карла въздъхна дълбоко.
	— Може би няма да стане по време на нашия живот. Дори експедицията да открие ДНК от древен екземпляр и да успее да осемени индийски слон, ще минат повече от петдесет години, докато се роди създание, което да е повече мамут, отколкото слон.
	— Дано никога не се случи. Не мисля, че е разумно да си играем с природата. Има една моряшка приказка: „Не подсвирквай на борда, за да не извикаш вятъра.“
	— Съгласна съм, затова се радвам, че ще правя само проучвания.
	— Успех! Извини ме, но имам работа.
	Двамата си стиснаха ръцете и Карла му благодари за гостоприемството. Докато капитанът се отдалечаваше, Карла усети как коремът й се свива от странно чувство за самота, но тя бързо го прогони. Хвърли един предизвикателен поглед към острова и се отправи към каютата си, за да си вземе багажа. Трябваше да се върне отново на палубата, за да изчака да я откарат на сушата.
	Корабът мина покрай един естествен пристан, за да оформи канал през леда. В това време Карла сложи багажа си в корабния катер, а после и самата тя се качи. Спуснаха ги на вода. Двамата моряци от екипажа, които я придружаваха, насочиха лодката към острова на зигзаг покрай парчета лед с размерите на автомобили. Карла зърна на брега някакъв човек, който им махаше.
	След няколко минути лодката спря на чакълестия плаж, на стотина метра от устието на река, която се вливаше във водите на морето. Оказа се, че посрещачът им е жена на средна възраст, която прегърна Карла неочаквано топло.
	— Аз съм Мария Арбатова — каза тя с руски акцент. — Толкова се радвам да се запознаем, Карла! Чувала съм чудесни неща за работата ти. Не мога да повярвам, че млад човек като теб е постигнал толкова много.
	Мария бе прибрала сребристата си коса в кок, имаше високи скули и румени бузи, както и широка усмивка, която сякаш стопляше арктическия въздух.
	— Радвам се да се запознаем, Мария. Благодаря за топлото посрещане.
	Мария се извини за миг, за да нагледа разтоварването на провизиите от лодката. Накрая кашоните бяха спретнато подредени и готови някой да ги пренесе по-късно в базата. Мария увери Карла, че наоколо няма никой, който да ги обезпокои. Карла благодари на моряците, а после двете с Мария изкачиха един плавен наклон и продължиха покрай реката. Пътеката им бе отъпкана от многобройни стъпки — явно отдавна вървяха по нея от и към плажа.
	— Как пътува? — попита Мария, докато вечният лед хрупаше под подметките им.
	— Отлично! Капитан Иванов е много мил. „Котелни“ редовно развежда туристи из островите, тъй че и каютата ми беше удобна.
	— Капитан Иванов бе много добър и с нас, когато ни доведе. Но дано не си свикнала твърде много с комфорта. Стараем се, но условията ни са много по-спартански от тези на кораба.
	— Ще оцелея. Как върви проектът?
	— Както казвате вие, американците, първо добрата или първо лошата новина?
	Карла й хвърли кос поглед.
	— Оставям на теб да избереш.
	— Тогава добрата. Направихме няколко обхода и събрахме много интересни проби.
	— А лошата?
	— Пристигаш насред нова руско-японска война.
	— Не знаех, че навлизам във военна зона. Какво имаш предвид?
	— Нали знаеш, че експедицията е съвместна?
	— Да. Руско-японска. Идеята е да работите заедно и да споделяте откритията си.
	— Като учен, знаеш, че не е толкова важно какво ще откриеш, а какво признание ще получиш за него.
	— Да. Признанието означава статут, кариера и пари…
	— Точно така. А в този случай на карта са заложени много пари, тъй че е още по-важно кой ще получи признанието.
	Бяха на малко по-малко от километър от плажа и тъкмо преваляха поредния нисък хълм, когато Мария заяви:
	— Почти стигнахме. Добре дошла в град Слонова кост!
	Стигнаха до няколко сгради, скупчени край реката. Най-голямата, с размерите на едноместен гараж, бе обградена от няколко пристройки без прозорци, всички три пъти по-малки от нея. Покривите бяха от ръждива гофрирана ламарина, а по-встрани се виждаха две големи шатри. Карла приближи най-близката постройка и прокара длан по грубата сивкава стена.
	— Почти изцяло е от кости и бивни — рече тя удивена.
	— Хората, живели тук, са използвали най-евтиния материал на острова — отвърна Мария. — Използвали са вкаменелости, за да направят нещо като бетон. Здрав е и върши най-важната си работа, да изолира студа.
	Очуканата дървена врата от едната страна на постройката се отвори и се показа плещест мъж с изпъкнало чело. Той избута Мария, прегърна Карла като отдавна изгубена племенница и я млясна по бузите.
	— Аз съм Сергей Арбатов — рече той. Ухили се широко на Карла, а в устата му проблесна златен зъб. — Ръководител съм на проекта. Тъй се радвам, че такова прелестно създание ще работи с нас.
	Карла не пропусна свъсените за миг вежди на Мария. Беше разучила членовете на експедицията и знаеше, че Сергей се води ръководител, но съпругата му Мария има повече научни звания от него. Карла непрестанно трябваше да се бори срещу сексизма в академичните среди и не й се понрави снизхождението на Сергей към нея и пренебрежението му към съпругата му. Карла пристъпи покрай Арбатов и прегърна Мария през рамото.
	— А аз ще се радвам да работя с някого, постигнал толкова много в науката.
	Недоволството на Мария изчезна и тя засия. На Арбатов очевидно не му се понрави пренебрежението на Карла. Не се знаеше какво би последвало, ако още двама души не бяха излезли от постройката. Без колебание Карла пристъпи към тях и се поклони леко на по-възрастния мъж.
	— Доктор Сато, казвам се Карла Януш. Радвам се да се запознаем — рече му тя. — Много съм слушала за Наукотехнологичния център Гифу и университета Кинки.
	После се обърна към по-младия.
	— А вие трябва да сте доктор Ито, ветеринарен лекар от университета в Кагошима.
	Двамата разкриха зъби в широки усмивки и се поклониха учтиво почти едновременно.
	— Дано сте пътувала добре — каза доктор Сато. — И ние се радваме, че успяхте да се присъедините към експедицията ни.
	— Благодаря, че ми позволихте. Знам, че сте много ангажирани със собствените си проучвания.
	Карла си побъбри с двамата учени за техни общи познати, а след това Мария я хвана под ръка.
	— Нека ти покажа къде ще живееш — и поведе Карла към една от по-малките сгради. Пристъпиха вътре, насред сумрак и застоял въздух. — Строили са го някои от старите търговци, а търсачите на слонова кост са разширили лагера. По-уютно е, отколкото изглежда — заобяснява Мария. — В големите шатри са кухнята и столовата ни. По-малката шатра по-настрана пък е общата ни тоалетна. Там подухва, тъй че ще се научиш да действаш бързо. Няма душ. Ще трябва да свикнеш с напоените гъби. Имаме и електрически генератор, но го използваме пестеливо, тъй като горивото ни е ограничено.
	— Сигурна съм, че ще се оправя — рече Карла, макар за миг да се запита дали някое от убийствата, за които бе чувала, не се бе случило тук. Разгъна един матрак и завивките си на пода.
	— Не мога да не те похваля — каза Мария. — Направо завъртя японските ни приятели на пръста си, като спомена академичните им връзки.
	— Лесна работа. Когато научих имената им, потърсих информация в интернет. Разгледах снимките им и прочетох с кого са работили. Мисля обаче, че чарът ми не проработи при Сергей.
	Мария се засмя.
	— Съпругът ми има добро сърце, иначе щях да се отърва от него отдавна. Но понякога е истински плужек, особено като опре до жени. А егото му е като балон.
	— И за вас двамата попрочетох. Той няма и половината ти научни звания.
	— Да, но има политически връзки. Това е важното. Ще те уважава, задето така го предизвика, но ако го ласкаеш от време на време, и него ще завъртиш на пръста си като японците. Той е много неуверен в себе си човек и затова аз го лаская почти постоянно.
	— Благодаря за съвета, може и да го направя. Какъв е графикът ни?
	— В момента всичко е в хаос.
	— Не разбирам… — Карла зърна закачлива искрица в очите на Мария. — Премълчаваш ли нещо?
	— Да! Добрата новина е, че открихме нещо прекрасно. Лошата е, че другите решават дали да споделят с теб сега, или след като те опознаят.
	Любопитството на Карла се разпали, но тя рече само:
	— Както решите. Имам си собствена работа.
	Мария кимна и заведе Карла при останалите, пред голямата постройка.
	Арбатов се обърна строго към Карла:
	— Пристигаш в много неудобно или пък удобно време, от теб зависи.
	— Не разбирам…
	— Гласувахме. Решихме да ти доверим, каквото знаем. Но първо трябва да се съгласиш да не разкриваш нищо от видяното пред никого, нито сега, нито след като си тръгнеш оттук, без изричното съгласие на всички останали членове на експедицията.
	— Оценявам доверието ви — каза Карла, — но все още не разбирам.
	Обърна очи към Мария и я изгледа въпросително. Арбатов посочи бараката, край чиято дебела дървена врата стояха двамата японци. Приличаха на статуи пред храм. След жеста на руснака, Сато отвори вратата и й махна подканящо.
	Всички се усмихваха. За миг Карла се запита дали не е попаднала на опасни лунатици, полудели от усамотението в дълбокия Север. Въпреки това пристъпи неуверено в бараката. Въздухът бе много по-свеж, отколкото в нейната стая, и се долавяше миризма като в обор. Източникът на миризмата се намираше на маса, осветена от силни прожектори. Карла направи още крачка напред и забеляза подробностите: чорлава червеникавокафява козина, хобот…
	Създанието сякаш спеше. Карла почти очакваше да отвори очи, а хоботът да помръдне.
	Пред нея, сякаш живо двайсет хиляди години по-късно, лежеше най-съвършено запазеното бебе-мамут, което някога бе виждала.


	14

	Джордан Гант бе като химерата, митичният древногръцки звяр, съставен от тела на различни животни.
	Притежаваше дисциплината на постещ монах и излъчваше аскетизъм, ала черният втален костюм и полото под него, открояващи бледата му кожа, струваха много повече от средна едноседмична заплата.
	Вашингтонският му офис на „Масачузетс авеню“ беше спартански в сравнение с разкоша, в който тънеха другите могъщи фондации наоколо, но пък той притежаваше къща-палат във Вирджиния, конюшня с избрани коне и пълен със супер коли гараж. Бе спечелил цяло състояние от многонационални инвестиции, въпреки че ръководеше организация, чиято цел беше да пречи на корпорации като тези, от които Гант бе забогатял.
	Ушите му бяха малки и прилепени към главата, придаваха му вид на емблема на скъп автомобил. Чертите на лицето му бяха гладки, сякаш оформени преди върху тях да се впечата какъвто и да било характер — нито добър, нито лош. Израженията на лицето му приличаха на прожектирани върху бяло платно образи. Обикновено лицето му не изразяваше каквато и да било емоция. Бе овладял до съвършенство усмивката на политик и можеше да я включва, когато си поиска. Можеше да имитира искрен интерес и към най-отегчителния разговор и да показва съчувствие или радост, сякаш надянал древногръцка театрална маска. На моменти приличаше по-скоро на призрак, отколкото на истински човек.
	Гант си бе придал най-сърдечен вид, докато седеше и разговаряше с Ървинг Сакър, мъж на средна възраст с отпуснати бузи и олисяло теме. С маникюра си, скъпите си прически и консервативни костюми, Сакър и другите трима адвокати от влиятелната му вашингтонска кантора приличаха на току-що слезли от конвейера на джорджтаунската правна катедра. Въпреки различните си лица и телосложения, всички изглеждаха като хищни птици на лов за най-дребната юридическа подробност.
	— Виждам, че носите казусите и дисковете, които поисках — каза Гант.
	Сакър му подаде дипломатическото куфарче, което носеше.
	— Обикновено пазим копия в офиса, но след като ни платихте толкова щедро за поверителността, изтрихме всички данни от компютрите и унищожихме физическите папки. Всичко е тук. Сякаш никога не сме работили по случая.
	— От името на Мрежата за глобални интереси искам да ви благодаря за прекрасно свършената работа. Благодаря ви, че запазихте проекта в тайна.
	— Просто си вършехме работата — отвърна Сакър.
	— Беше интересно предизвикателство. Създадохме ви — на хартия, цяла мегакорпорация, която контролира всички възможни средства за електронна комуникация на планетата. Мобилни мрежи, сателити, телекомуникации, всичко.
	— Но ще признаете, че нещата така и така са се запътили натам, с всички сливания и откупувания на дялове.
	— Тези сделки са като дюкянчета за домашна лимонада пред това, което създадохме за вас.
	— Тогава сте сторили точно това, за което ви помолих.
	— В този случай се надяваме, че ще ни наемете за евентуалните антитръстови дела, в които бихте се озовали — рече Сакър с широка усмивка.
	Гант се позасмя.
	— Първи сте в списъка ми.
	— А може ли да ви попитам нещо, господин Гант?
	— Разбира се.
	— Тези договори и споразумения, при крайно редки обстоятелства, биха поставили някого начело на всички големи комуникационни системи в света. Поправете ме, ако греша, но вашата фондация е срещу — както вие го казвате, потисническата световна търговия, пазарна система и капитализма.
	— Точно така. Мрежата за глобални интереси е продемократична и свободна от зависимости. Съгласни сме, че свободната търговия може да помогне на развиващите се страни и да подкрепи мира. Но се борим с настоящия модел на свободна търговия. Тревожим се, когато корпоративните интереси излизат над стандартите за безопасност, а природозащитните съображения се считат за препятствия по пътя на свободната търговия. Против сме съсредоточаването на власт в ръцете на няколко многонационални корпорации. Против сме разпространението на инвестиции оттатък най-различни корпоративни граници, като така се заобикалят местните закони. Считаме, че Световната банка, Международният валутен фонд и Световната търговска организация стоят по-високо от всяко правителство. — Гант взе една брошура в червено и бяло и я подаде на Сакър. — Можете да прочетете всичко за кампанията ни „Проект Свобода“ в тази красива малка листовка.
	— Чел съм я — отвърна Сакър, — и не съм несъгласен с някои от позициите ви. — Вдигна глава към плаката на стената, изобразил Световната търговска организация като огромен октопод. — Но защо фондация като вашата би изхарчила толкова пари, за да организира това, срещу което се борите?
	— Просто е. Мислим, че мегакорпорацията, която сте измайсторили, в близко бъдеще ще стане реалност. Ако искаш да пребориш врага, трябва да го опознаеш. Ние сме най-вече мозъчен тръст. Моделът, който ни предоставяте, ще ни позволи да потърсим слабостите и силните страни на подобна глобализирана мрежа за комуникации.
	— Много хитро. Изглежда Мрежата за глобални интереси вече е доста добра в комуникациите. Не мога да включа телевизора, без да ми се покаже някой от устатковците ви, който анализира някой наболял проблем.
	— Благодаря. Достигаме до много хора, но просто влияем, а не упражняваме груба власт.
	Сакър погледна часовника си и се надигна. Гант се ръкува с всекиго от адвокатите и ги изпрати до вратата.
	— Отново ви благодаря. Ще поддържаме връзка.
	Когато адвокатите излязоха, Гант отиде до телефона, набра вътрешен номер и каза няколко думи. Отвори се страничната вратичка и влезе Мики Дойл.
	— Здрасти, Мики — започна Гант. — Чу ли?
	Дойл кимна.
	— Сакър е умник. Добре се беше насочил, само не знаеше към какво.
	— Мисля, че му отклоних вниманието, но не съм сигурен, че ми повярва докрай. Няма значение. Говорил ли си с Маргрейв от злополуката с Барет насам?
	— Тази сутрин. Каза, че опитал да се обади на Барет, но не се свързал. Казах му, че съм оставил Барет на летището в Портланд, защото искал да се усамоти за няколко дни и да събере мислите си.
	— Добра работа! — Гант отвори едно чекмедже и извади папка с кожена подвързия. Вместо да рискува въпроси за дупката от куршум в старата папка, Дойл я бе сменил. — Прочетох материала на Карла Януш. Определено знае нещо.
	— И Спайдър така каза. Какво искаш да направя?
	— Вече съм го задвижил. Когато ми се обади от острова с новините за антидота, реших да действам бързо. Отделът ни по сигурността проследи жената до Университета на Аляска във Феърбанкс. За жалост сме се разминали. Заминала е на научна експедиция в Сибир.
	— Сибир! Ужас! Защо не на Луната?!
	— Не се тревожи. Хората, които плащат сметките на фондацията, имат дълги ръце. Често търгуват с Русия и ме свързаха с един господин в Москва. Уведомил с хората си в Сибир, а те са проследили госпожица Януш до един усамотен остров. Ще я вземат оттам, за да я предадат на нашия специален екип за разпит, за да разберем какво знае.
	— Мислиш ли, че знае нещо, което може да застраши целия проект?
	— Това няма значение — отвърна Гант. — Просто искаме да знаем дали е говорила с някого другиго за това. После ще я премахнем. Но може да се появи друг проблем — Кърт Остин, човекът от НАМПД, за когото спомена Барет. Не ми харесва, че е видял намотката.
	— Ще го държим под око.
	— Добре. Прегледах биографията му. Впечатляваща е. Дано не ни създава проблеми. Ако ни се стори, че се превръща в заплаха, трябва бързо да се отървем от него. Междувременно, навъртай се около Маргрейв и веднага ми съобщавай, ако има нещо важно. Искам да работи докрай по проекта със собствените си средства и енергия.
	— Изпълнявам с удоволствие.
	Гант бе ненадминат в криенето на собствените си емоциите, но умееше да чете тези на другите като в отворена книга. Дойл приличаше на булдог пред пържола.
	— Не го харесваш, нали?
	— Трис ли? Не. Винаги се е държал гадно с мен. Мисли, че съм му нещо като личната маймунка. Нарежда ми да му нося кафе и питиета и да си взимам бира за награда. За такъв като него съм просто един почти невидим слуга.
	— Затова си толкова ценен за проект „Свобода“. По-добре да си невидим. Ще те възнаградим по-богато, отколкото си мечтал някога. Ако ще се почувстваш по-добре, не забравяй, че Маргрейв въпреки цялата си гениалност няма представа какво се случва под носа му. Няма представа, че охранителите му са лична гвардия на същия този „елит“, както ги нарича подигравателно, и който иска да унижи. Мисли, че проектчето му ще помогне на приятелчетата му неоанархисти. Но не осъзнава, че то ще унищожи самия него и немитите му дружки и ще укрепи властта на хората, които толкова много иска да срази.
	— А какво ще правиш с дъртака в Монтана?
	Гант се усмихна.
	— Философските ми бръщолевения сигурно те отегчават.
	— Никак, просто ми трябват малко по-конкретни задачи.
	— Не мислех, че искаш да се срещнеш отново със стария мечок гризли, след като се справи толкова хитро с двама от хората ти.
	— Той е умен, а те бяха идиоти.
	— Не обичам недовършена работа, но той вече не е приоритет за нас. Имаме информация за момичето, тъй че старчокът не ни трябва. И още нещо: искам да се отървеш от адвокатите, които току-що бяха тук. Постарай се да изглежда като случайност. Експлозия в офиса им, например…
	Дойл се надигна от стола си.
	— Заемам се.
	Щом Дойл си тръгна, Гант се приближи до прозореца и се загледа в авеню „Масачузетс“. Глупаците в този град си мислеха, че живеят в най-могъщата държава в света. Така и не бяха разбрали, че военната мощ има граници. „Елитът“ обаче, към който се числеше и той, знаеше, че политическите цели се постигат не с оръжие, а с непрестанно наблюдение и с пълен контрол над комуникациите.
	Все цели, които скоро щяха да постигнат.


	15

	Остин се подпираше на едно от перилата на „Трокмортън“ и се взираше с бинокъл към кораба, който водовъртежът изплю. Съдът се бе килнал настрана като пияница и бе нагазил толкова дълбоко във водата, че еднометровите вълни се плискаха по палубата му. По някакво чудо корабът успяваше да се крепи на повърхността, вместо да се върне във водния си гроб.
	Остин имаше богат опит в подводни спасителни операции и бе вадил от дълбините какви ли не неща — от атомни бомби до подводници. Нямаше съмнение, че според простите физични закони корабът не би трябвало изобщо да може да плава. Но Кърт знаеше също така, че в открито море се случват какви ли не странни неща. Не бе суеверен, но след години кръстосване из световния океан, за него необичайното се бе превърнало в обичайно. Затова Остин не се различаваше кой знае колко от моряците, които приписваха човешки характеристики на корабите. А този изглеждаше решен да разкаже за себе си. Остин пък бе решен да го изслуша.
	— Какво го крепи над водата? — почеса се по главата Дзавала.
	— Не знам, нито пък защо изобщо се показа — отвърна Кърт, без да престава да се взира в кораба. — Може би е бил заровен на дъното или му е тежал товарът. Водовъртежът е разместил някои неща и корабът се е понесъл нагоре като дъска.
	Кърт мерна скептичното изражение на Джо и допълни:
	— Добре де, нямам никаква представа защо е изплавал и защо още не е потънал. Искаш ли да го огледаме по-отблизо.
	Джо, подобно на Кърт, се бе загърнал в едно от одеялата, които екипажът им бе дал, когато се качиха на борда след спасителната операция.
	— Надявах се да се отпусна с бутилка отлежала текила, но щом толкова настояваш, отивам да се преоблека и ще те чакам в хеликоптера.
	Остин бе забравил, че от собствените му дрехи също капе вода.
	— Мислих да отидем до там с моторница, да се качим на борда и да поогледаме.
	— Обичам разходка с лодка. А и няма лошо текилата да поотлежи още малко, тъкмо ще стане още по-добра.
	Уговориха се да се срещнат при лодката. Остин отиде да се преоблече, но преди да се върне при Джо, се отби в лазарета да нагледа двамата Траут. Спяха. Лекарят каза, че са изтощени, а стихиите здраво са ги поочукали, но след няколко часа сън ще са добре.
	На път към лазарета Кърт срещна и професор Адлър, който пък нямаше търпение да разпита Пол и Гамей за преживяването им във водовъртежа. Професорът бе разочарован, че не е успял да поговори с тях, но сякаш се ободри, когато Остин му предложи да разпита някои от членовете на екипажа на „Бенджамин Франклин“, които също се лекуваха на „Трокмортън“. „Франклин“ стоеше на котва до кораба на НАМПД, докато екипажът му направи оглед на щетите от сблъсъка с водовъртежа.
	Остин и Дзавала се срещнаха на площадката при моторницата и минути по-късно пореха вълните към тайнствения кораб. Остин направи няколко широки кръгчета с моторница, докато Дзавала снимаше. Морето бе осеяно с мъртва риба и какви ли не отломки. Остин пък оглеждаше кораба, като го сравняваше с тези на НУОАИ и НАМПД.
	— Изглежда относително нов, дълъг е около сто метра… — говореше той.
	— Изглежда така, както се чувствам аз след бурна нощ — добави Джо. — Масивен е. Сякаш е строен за тежък товар, но не виждам кранове. Сигурно са се потрошили във водовъртежа.
	— На корпуса не се вижда нито име, нито регистрация… — продължи Остин.
	— Може да са били пирати.
	Предположението на Дзавала не бе толкова причудливо, колкото изглеждаше на пръв поглед. Съвременните пирати всъщност бяха доста сериозен проблем. Подобно на предците си, те нападаха кораби, за да отвлекат екипажа за откуп, да вземат товара или пък самия кораб, който след това използваха, за да нападат други.
	— Може — неохотно се съгласи Остин. Корабът изглеждаше в относително добро състояние, въпреки престоя си на дъното. — Изглежда не е бил дълго време под вода. Не виждам много ръжда, макар че силните води на водовъртежа може и да са я свалили. — Намалиха скоростта на лодката. — Мисля, че каквото можахме да видим от тук, го видяхме. Искаш ли да се качим?
	— Според протокола трябва да почакаме капитанът да ни покани — отвърна Джо.
	— Да, при нормални обстоятелства. Но навярно капитанът не е налице. Виждам, че са вдигнали коктейлния флаг.
	— Явно зрението ти е по-добро от моето. Аз виждам само една коруба, която като нищо ще се преобърне, ако някоя чайка вземе да се сбърка и да кацне върху нея.
	— Тогава по-добре да сложим спасителните жилетки, преди да се качим.
	Дзавала се свърза с „Трокмортън“ и предупреди корабът да е в готовност, а Остин насочи лодката към по-ниската част на кораба. Изчака някоя вълна да ги издигне и натисна газта. Моторницата се плъзна елегантно по палубата. Джо пък бързо я привърза към едно щръкнало парче метал. Приведени напред като покривни работници, за да компенсират наклона, двамата полузапристъпваха, полупролазиха по палубата. Тя бе празна като футболно игрище, с изключение на разкривената метална конструкция насред нея.
	Стигнаха до конструкцията и се вгледаха в железата. Към палубата бяха прикрепени четири трегера и оформяха стоманен квадрат. В квадрата имаше дупка с площ около два квадратни метра. Двамата се надвесиха над нея и се взряха в зейналата шахта. Някъде долу в метала се плискаха вълни.
	— Стига чак до дъното — отбеляза Джо. — За какво ли е служила?
	— Навярно са съхранявали нещо вътре. Тази рамка сигурно е крепяла кран.
	Рамката бе отчасти скрита от подобни на черни спагети електрически кабели. Остин огледа хаоса, търсейки някаква логична подредба. Погледът му се спря на конус от метални клупове, дълъг около осем метра. Беше се килнал настрана, оплетен в кабели и електрически проводници, които излизаха през пролуки в палубата.
	Конусът му напомни нещо.
	Перки над водата… Плешивият със странната татуировка на главата, който се суетеше край една черна кутия и го уверяваше, че всичко ще е наред. Косатките и нападението им, приключило също толкова внезапно, колкото бе започнало.
	Без да се замисля, Остин каза:
	— Спайдър Барет!
	— Кой? — погледна го изненадан Дзавала.
	— Спайдър Барет, така се казваше онзи, който ме спаси, когато косатките в Пюджит се разбесняха. На яхтата му имаше умалена версия на онзи конус там.
	— А какво представлява конусът?
	— От къде да знам, ти си механикът, ти кажи.
	Дзавала се почеса по главата.
	— Всички кабели водят към конуса. Предполагам, че се е намирал над дупката, върху някаква носеща конструкция. Може да са го спускали във водата през дупката. Но не мога да си обясня защо. Ако му пуснеш ток, може да заработи като автомобилна свещ.
	Остин обмисли думите на Дзавала и рече:
	— Да видим какво има долу.
	Джо се ухили.
	— Не мога да устоя на възможността да се вмъкна в карантиите на кораб, който би се преобърнал при едно кихване?
	— Мислех, че чайките те тревожат повече.
	— Най-много ме тревожат кихащите чайки.
	— Погледни на ситуацията от друг ъгъл. Помисли си само — къде би искал да си сега, на бюрото си в НАМПД или тук, с хубава гледка към океана?
	— Бих искал да съм зад волана на корвета си, с гледка към красива блондинка.
	— Приемам думите ти за съгласие — отсече Остин. — Мисля, че знам откъде ще влезем.
	Въпреки шегите, двамата бяха наясно какъв риск поемат, като се спускат под палубата. Но Дзавала вярваше безрезервно на преценката на Кърт и би го последвал и в ада, ако трябва. А зоркото око на Остин бе мярнало люк, който водеше към шахта надолу.
	Той стигна до него, освободи механизма и отвори люка. Отвътре се разнесе смрад, от която и двамата се олюляха. Остин откачи халогенния фенер от колана си и го насочи към отвора. Мощният лъч освети стъпенките на метална стълба.
	Свалиха спасителните жилетки — само щяха да им пречат, а и нямаше да им свършат работа, ако корабът се преобърне, докато са под палубата. Остин се спусна пръв. Шест метра по-надолу усети твърда повърхност под краката си, но не пусна стълбата, защото подът бе силно наклонен.
	Джо застана зад него. Огледа се и каза:
	— Изглежда доста приветливо.
	— Да вървим да кажем здрасти.
	Като се подпираше по наклонената стена, Остин запристъпва по тесния коридор. След десетина метра стигна до стълбище, което водеше още надолу. Допълнителното спускане не му се нравеше, а и усети как палубата се накланя с още няколко градуса. И двамата знаеха, че преобърне ли се корабът, с тях е свършено. Нямаше да имат време да се измъкнат. Остин обаче бе решен да се добере до тайните на кораба.
	— Късметлия ли се чувстваш днес? — попита той и гласът му отекна между стените.
	Дзавала се усмихна.
	— Току-що се сдърпахме с огромен водовъртеж и победихме. Мисля, че късметът днес е на моя страна.
	В основата на стълбището се озоваха на палуба, точно като горната. Тук обаче коридорът свършваше не със стълбище, а с врата, която двамата без колебание отвориха. Когато прекрачиха прага, носовете им подсказваха, че нещо в обкръжението им се е променило. Вместо солената морска миризма от коридора, тук се усещаше някакво електрическо напрежение, все едно бяха влезли в магазин за електроника.
	Остин обходи помещението с лъча на фенера. Намираха се на малка площадка, надвиснала над огромен трюм, в който имаше редица от четири масивни цилиндрични предмета.
	— Прилича на електрогенератор в язовира Хувър — каза Остин.
	— Това нещо може да осигури захранване за малък град.
	— Или за голяма свещ — допълни Остин, сещайки се за повредената намотка на палубата. Насочи лъча на фенера си нагоре. Десетки дебели електрически кабели се спускаха от тавана към генераторите.
	Скръц!
	Палубата под тях потрепери и се наклони.
	— Мисля, че чайката ти току-що кацна — каза Кърт.
	Дзавала вдигна глава.
	— Да се надяваме, че не е настинала и не киха.
	Остин бе смел, но не и глупав. Върнаха се по стъпките си и излязоха на открито. Свежият въздух и слънчевата светлина им подействаха като освежителен душ след клаустрофобичния мрак в утробата на кораба. Съдът определено се накланяше. Остин обаче още не беше готов да се предаде. Никъде не се виждаше основа за мостик, но на кораба все някъде трябваше да има контролно помещение. Докато Дзавала се свързваше с „Трокмортън“, за да ги уведоми за находката им, Остин се примъкна по наклонената палуба към кърмата.
	Натъкна се на още няколко люка към вътрешността на кораба. Стана му ясно, че ще стреля напосоки и ще извади нечуван късмет, ако улучи верния. И в този момент откри, каквото търсеше. Близо до един от люковете в средата на палубата откъм задния край на кораба видя кръгли следи. Предположи, че тук са били основите на радио антените, унищожени във водовъртежа. Отвори люка и направи знак на Дзавала да го последва по стълбата.
	Както и преди, стълбата ги отведе до долна палуба и до коридор. Но този коридор беше дълъг не повече от три метра и свършваше с врата. Отвориха я и пристъпиха вътре.
	— Мисля, че току-що открихме екипажа — каза Дзавала.
	В контролната зала имаше шест разложени трупа, скупчени в единия й край. Остин не искаше да нарушава вечния покой на екипажа, но знаеше, че е важно да научи възможно най-много за случилото се. Той пристъпи в помещението. Джо вървеше на крачка зад него. Внимателно огледаха контролния пулт. Имаше десетки уреди и бутони. Пултът беше много по-сложен от всичко, което Кърт бе виждал. Той предположи, че генераторите в трюма са се управлявали от тук. Разглеждаше уредите, когато корабът внезапно проскърца, а после сякаш простена.
	— Кърт! — възкликна Дзавала.
	Остин знаеше, че ако останат още секунда, ще се присъединят към труповете, скупчени в залата.
	— Мисля, че приключихме тук — рече той и посочи вратата.
	Този път водеше Джо. Двамата забързаха по коридора, почти на бегом се изкачиха по стълбата и отново се озоваха на палубата под топлите слънчеви лъчи.
	Остин се опита да брои наум секундите, които минаха, след като чуха онова странно проскърцване, но в бързането само се объркваше. Нямаха време да стигнат до лодката, да включат двигателя и да я пуснат на вода. Не спряха да вземат спасителните жилетки и се затичаха към по-ниската част на кораба. Щом стигнаха, направо скочиха във водата и заплуваха колкото можеха по-бързо. Когато корабът започнеше да потъва, щеше да създаде течение, което щеше да ги завлече под водата и затова трябваше да се измъкнат от обсега му. Отдалечиха се на прилично разстояние, спряха и се обърнаха.
	Ниското перило бе потънало изцяло под вода, а палубата беше почти перпендикулярна на повърхността на морето. Кихащата чайка на Джо явно най-после бе кацнала, защото корабът се преобърна. Постоя още няколко минути над водата като лъскав гръб на костенурка. Колкото повече вода нахлуваше в трюма, толкова повече потъваше корабът. Накрая остана да се вижда само малка част от корпуса. Сетне и тя се скри под разпенените вълни.
	Морето си прибра своето.


	16

	— Радвам се да се запознаем, професор Курц — рече Харълд Мъмфорд, професорът по зооархеология в университета във Феърбанкс. — Ще пийнете ли чаша „Ърл грей“?
	— Благодаря, с удоволствие — рече мъжът, който седеше в кабинета на Мъмфорд.
	Гостът имаше продълговато лице, квадратна челюст и светлосини очи. Кафявата му коса сивееше.
	Мъмфорд наля две чаши чай и подаде едната на събеседника си.
	— Дълго сте пътувал. Феърбанкс е далеч от Берлин.
	— Да, така е, доктор Мъмфорд, но винаги съм искал да стигна дотук, до последната граница на цивилизацията.
	— Това бързо се променя — усмихна се Мъмфорд. Беше пълен мъж на средна възраст с лице на добронамерен морж. — Даже си имаме „Уолмарт“*. Но все още сравнително лесно човек може да отиде и на по-диви места, пълни с гризли и лосове. Дано да стигнете до парка в Денали.
	[* Верига супермаркети.]
	— Да, това е целта ми. Тази възможност ме вълнува дълбоко.
	— Пътуването е целодневно, но си струва. Съжалявам, че сте се разминали с Карла Януш. Както ви казах по телефона, тя тръгна на експедиция преди няколко дни.
	— Едва в последния момент взех решение да дойда — обясни Шрьодер. — Неочаквано ми се отвори свободно време и ми щукна да я посетя. Но ви благодаря, че ме посрещнахте след толкова кратко предизвестие.
	— Няма проблем. Не ви виня, че искате да се срещнете с Карла. Тя е блестящ учен и прекрасна млада жена. Доскоро беше на разкопки в каменоломната при река Гърстъл на около стотина километра от тук. Открихме дялани бивни от мамути. Много се развълнувахме. Статията й за експлоатацията на мамути от ранните ловци бе едно от най-добрите изложения по темата, които съм чел. Знам, че би се радвала да се срещне с човек с вашата академична биография.
	Шрьодер се бе сдобил с тази впечатляваща биография в една стаичка за копирни услуги в Анкъридж. Визитките му го представяха като Херман Курц, професор по антропология в Берлинския университет. Бе заел фамилията на тайнствения герой от „Сърцето на мрака“ на Конрад.
	По време на целия си живот не можеше са спре да се удивлява на силата на няколко напечатани думи, съчетани с увереност. Най-трудно му беше да си върне австрийския акцент, след десетилетия живот в Средния Запад.
	— Чел съм статията — кимна Шрьодер. — Както казвате, много е впечатляваща. Четох и онази, в която излага теорията си за изчезването на мамутите.
	— Типично за Карла! След като заключи, че човекът почти не е имал пръст в изчезването на мамутите, направи смелото предположение, че то е било в резултат на някаква катастрофа. Можете да си представите каква беше реакцията.
	— Да, наистина новаторска теория, но ми хареса дързостта й. А тезата й има ли нещо общо с експедицията?
	— Разбира се! Надява се на един отдалечен сибирски остров да намери доказателства за нея.
	Шрьодер изду бузи.
	— Сибир е много далеч от тук. Как се стига дотам?
	— Карла взе самолет до остров Врангел, след това ще се качи на ледоразбивач, който минава край Новосибирските острови и който ще я вземе обратно след две седмици, а няколко дни след това ще е обратно тук. Още ли ще сте в Аляска по това време?
	— За жалост не. Но й завиждам за приключението. Веднага бих се отказал от всичко, за да я последвам, ако можех.
	Мъмфорд се облегна назад на стола и скръсти ръце зад главата си.
	— Остров Айвъри ще се окаже новият Канкун — рече той с широка усмивка.
	— Моля? — погледна го изненадано Шрьодер.
	— Остров Айвъри е мястото, където работи Карла. Вчера дойде и някакъв мъж от „Дискавъри“ и каза, че щял да снима филм за връх Маккинли. Явно е чувал за трудовете на Карла. Много се заинтересува, когато му казах за острова. Спомена, че може да се отбият. Разпита ме подробно за проекта. Явно нищо не е пречка, когато ти е тлъста чековата книжка.
	— Как се казваше? — попита Шрьодер. — Може би съм попадал на него при пътуванията си.
	— Хънтър — отвърна Мъмфорд. — Скот Хънтър. Едър, мускулест мъж.
	Шрьодер се усмихна, но в очите му се четеше презрение към тънко замаскираната игра на думи във фалшивото име.
	— Хм, не ми говори нищо — каза той на глас. — Разбира се, осведомил сте го колко трудно се стига до острова?
	— Насочих го към летището да говори с Джо Харпър. Някога е летял по отдалечени кътчета на свободна практика, а сега е шеф на „Полярна звезда еър“. Правят туристически обиколни на изолирани части от Русия.
	Шрьодер глътна набързо чая си, макар да изгори гърлото му. Благодари на Мъмфорд за гостоприемството и веднага се упъти с колата към летището на Феърбанкс. Летището се намираше край Северния полярен кръг и бе удобно място, където могат да презареждат големи товарни самолети по маршрути между Далечния Изток и Америка. Докато Шрьодер паркираше, излетя един „Боинг 747“. Самото летище бе относително малко и на Шрьодер му се наложи да попита само веднъж, за да открие офиса на „Полярна звезда еър“.
	Рецепционистката му се усмихна приветливо и каза, че господин Харпър ще го приеме, когато приключи разговора си по телефона. Самият Харпър излезе няколко минути по-късно. Приличаше на специално подбиран за тази роля — жилав, с остри очи и волево изражение. Явно не му беше лесно да се превърне от пилот в туроператор.
	Беше си подстригал брадата старателно, но косата му стърчеше непокорно. Ризата му беше нова и прилежно изгладена, но беше пусната над чифт избелели дънки, явно носени дълго и твърде удобни, за да бъдат сменени. Мъжът излъчваше професионализъм, но в очите му се четеше тревога. Наведе се и прошепна на ухото на рецепционистката нещо за горивни разходи, а после покани Шрьодер в кабинета си.
	Работното му място едва побираше бюро и компютър. Всичко останало бе претъпкано с купчини папки.
	Харпър осъзнаваше какъв вид има кабинетът му.
	— Извинете ме за неразборията. „Полярна звезда еър“ е все още семейна компания и сам се грижа за голяма част от документацията. Всъщност, аз и жена ми отвън вършим почти всичко.
	— Разбрах, че летите отдавна — каза Шрьодер, а Харпър като че се поободри.
	— Пристигнах тук през 84-а година. Имах си един „Чесна“ и от години летях с нея. После купих още няколко, много малки, но ги продадох, за да си позволя онзи корпоративен самолет на пистата — синия, със звездите по него. По-класните клиенти харесват бързите обиколки първа класа.
	— Как върви бизнесът?
	— Добре, може да се каже. Но не бих казал същото за себе си.
	Харпър вдигна купчина хартия от бюрото и я пусна обратно.
	— Блъскам се върху тези неща, докато успеем да си позволим човек, който да се занимава с тях. Но това е мой проблем. А вашият какъв е?
	— Преди час говорих с доктор Мъмфорд в университета. Каза ми, че ще водите телевизионен екип до остров в Сибир.
	— А, да, хората от „Дискавъри“. От остров Врангел ще се качат на рибарско корабче.
	Шрьодер подаде една от чисто новите си визитки.
	— Бих искал да стигна до Новсибирски острови. Дали бих могъл да се присъединя?
	— Няма проблем. На самолета има много място. Само ще трябва да си платите билета. За жалост обаче са резервирали всички места: и на самолета, и на корабчето.
	Шрьодер помисли, преди да отговори.
	— Може би бих могъл да поговоря с тях, за да ми позволят и аз да дойда.
	— Опитайте. Отседнали са в хотел „Уестмарк“.
	— Кога тръгвате?
	Харпър погледна часовника си.
	— След два часа и двайсет и една минути.
	— Ще отида да говоря с тях.
	Шрьодер получи упътвания къде се намира хотела. Бързо го намери и на рецепцията попита за екипа на „Дискавъри“. Администраторът каза, че ги е видял да влизат в бара преди малко. Шрьодер му благодари и надникна в бара. Беше полупразен — хората седяха по един или по двама. Единствената групичка бе на една от ъгловите маси. Разговаряха, събрали глави. Бяха четирима.
	Шрьодер си взе вестник от фоайето, седна на маса, близо до четиримата, и си поръча газирана вода с лайм. Двама от мъжете му хвърлиха изпитателен поглед и бързо се върнаха към разговора. Едно от предимствата на старостта е, че те прави невидим, помисли си Шрьодер. Младите просто спират да ти обръщат внимание.
	Той реши да провери прозренията си. Един от мъжете стана от масата и влезе в тоалетната. Докато онзи се връщаше, Шрьодер се надигна и нарочно се блъсна в него. Извини му се надълго и нашироко, ала мъжът само изруга и го изгледа свирепо.
	Случката показа две неща на възрастния мъж. Че новият му външен вид — обръсната брада и боядисана коса, върши работа, и че мъжът от телевизионния екип носи пистолет в кобур под мишницата. Шрьодер реши да изпробва късмета си още веднъж.
	Щом се върна от тоалетната, вместо да отиде на своята маса, той приближи масата на групичката.
	— Здравейте! — каза той с американския си акцент. — Разбрах, че сте от „Дискавъри“. Господин Хънтър?
	Едрият мъжага, очевидно предводителят, го огледа с присвити очи.
	— Да, аз съм Хънтър. Откъде научихте името ми?
	— Всички в хотела за това говорят. Рядко ни навестяват знаменитости — отвърна Шрьодер и предизвика ухилени физиономии на масата. — Само исках да ви кажа колко ми хареса онзи филм за древните хети преди няколко месеца.
	Мъжът сякаш се озадачи.
	— Мерси! — каза той, без да сваля студеният си поглед от Шрьодер. — Но сега имаме работа, извинете ни.
	Шрьодер се извини, че им е отнел от времето и се върна на масата си. Групичката се разсмя зад гърба му, но той бе направил своята проверка. Гледаше „Дискавъри“ постоянно. В последните шест месеца нямаше никакви филми за хетите. „Екипът“ бе прикритие.
	Шрьодер бавно отпиваше от газираната вода и мислеше какво да направи. Накрая избра най-директния начин. Отиде до колата и извади изпод седалката пистолет със заглушител.
	Върна се в бара на хотела тъкмо навреме. Мъжете плащаха и се надигаха от масата. Шрьодер ги последва в асансьора и се вози с тях, бъбрейки като изкуфял старец. С удоволствие отбеляза леките им подигравателни усмивки и отегчени погледи. Слезе заедно с тях на третия етаж, огледа се объркано сякаш не знаеше как се е озовал тук и къде е всъщност. Защура се притеснено, докато мъжете го отминаха с презрение и се прибраха по стаите си. Шрьодер запомни номерата над вратите.
	Изчака около минута и се приближи до вратата на една от стаите. Извади пистолета и огледа внимателно коридора и в двете посоки. Не се виждаше никой. Почука на вратата. Миг след това тя се отвори. Мъжът го изгледа сърдито. Беше същият, който го отпрати в бара. Но сега беше без сако и се виждаха двата пистолета в кобури под мишниците му.
	— Какво искаш по дяволите?
	— Май съм изгубил ключа за стаята си. Дали бих могъл да използвам телефона ви?
	— В момента съм зает! — отсече мъжът и сложи ръка на кобура си. — Разкарай се!
	Мъжът понечи да затвори вратата, но Шрьодер беше по-бърз. Извади пистолета и го гръмна между очите.
	Мъжът се свлече на пода, а в погледа му се четяха едновременно ужас и изумление.
	Шрьодер отново огледа коридора, прекрачи тялото и го придърпа навътре в стаята.
	Продължи по същия начин и с останалите стаи. Тук-там се наложиха леки промени, но накрая резултатът навсякъде беше един и същ. Единия път малко избърза и му се наложи пак да стреля. А другия път пък асансьорът се отвори, точно когато издърпваше тялото в стаята. Но накрая всичко беше наред — и четиримата мъже бяха мъртви и то за по-малко от пет минути.
	Шрьодер нямаше никакви угризения, докато хладнокръвно и безмилостно премахваше мъжете един по един. Те бяха просто бандити, като голяма част от онези, с които се бе сблъсквал или с които бе работил. Тези дори бяха доста нескопосани и невнимателни. Вероятно се бяха събрали набързо. Не бяха първите му жертви, а нямаше да са и последните.
	На всяка от вратите на мъртвите мъже окачи табела „Моля, не ме безпокойте!“ След няколко минути беше на път към летището.
	Харпър още се ровеше в купа с документи.
	— Говорих с онези от телевизията — каза Шрьодер. — Променили са решението си. Ще продължат към остров Кодиак, за да снимат мечки.
	— Мамка му! Защо не ми казаха!
	— Може да им се обадите и да ги питате. Но когато ги потърсих, вече се готвеха да тръгват.
	Харпър грабна телефона и се обади в хотела. Поиска да го свържат със стаите на мъжете от екипа. Когато никой не вдигна, той тръшна ядосано слушалката върху вилката и разтърка очи, сякаш щеше да се разплаче всеки момент.
	— Прекрасно! Разчитах на парите от този преход, за да платя вноската за пилето навън. Тези направо ме съсипаха.
	— Нямате ли други полети в графика?
	— Не е лесно. За една сделка са нужни дни, а понякога дори седмици.
	— Значи самолетът и лодката са свободни?
	— Да, свободни са. Да познавате някой, който би се заинтересувал от това?
	— Всъщност, познавам — Шрьодер бръкна в джоба си, извади дебела пачка и я хвърли върху купчината документи. — Това е за отиване, както и за лодката. На връщане ще получите още толкова. Условието е да стоите в готовност няколко дни, докато приключа делата си на място.
	Харпър взе пачката и я погледна — само стотачки.
	— С това мога да си купя цял нов самолет — намръщи се той. — Да не е нещо незаконно?
	— Нищо подобно. Няма да превозвате нищо. Само мен.
	— Имате ли документи?
	— Паспортът и визата ми са в срок, всичко е наред.
	И би трябвало, като се има предвид колко платих, помисли си Шрьодер. Беше се отбил в Сиатъл и с нетърпение бе изчакал любимият му фалшификатор да сътвори личността на професор Курц.
	Харпър протегна ръка.
	— Имаме сделка!
	— Отлично! Кога можем да тръгнем?
	— Когато сте готов.
	— Тогава съм готов.
	След час вече бяха във въздуха. Шрьодер се бе отпуснал на седалката и се наслаждаваше на уединението си. Отпи голяма глътка от скоча, осигурен му предвидливо от Харпър. Самият Харпър уверено водеше самолета. Докато Феърбанкс се смаляваше под тях, а машината се отправяше на запад, Шрьодер въздъхна дълбоко. Ясно му беше, че е просто един старец, който се опитва да върши работата на млад мъж. Помоли пилота да не го безпокои известно време и затвори очи. Беше уморен и му трябваше сън.
	Предстоеше му нещо, което изискваше кристално бистра мисъл. Изчисти съзнанието си от емоции и се отдаде на съня.


	17

	„Бенджамин Франклин“, корабът на НУОАИ, се клатушкаше несигурно като моряк след сбиване в бар. Битката с водовъртежа си бе казала своето и двигателите имаха нужда от крайно внимателно отношение, за да не се повредят окончателно. „Трокмортън“ се движеше на няколкостотин метра зад „Франклин“, в случай, че се появи проблем.
	Докато двата кораба кретаха бавно към Норфък, от запад се появи тюркоазено син хеликоптер с огромен надпис на НАМПД. За няколко минути увисна като колибри над „Бенджамин Франклин“, а после меко кацна на палубата. Отвътре се показаха четирима души с медицинско оборудване.
	Няколко души от екипажа посрещнаха екипа и го придружиха до лазарета на кораба. Никой на борда не беше ранен сериозно, но капитанът бе поискал помощ, защото парамедикът на борда не успяваше да се справи с множеството натъртвания и охлузвания.
	Презаредиха хеликоптера и качиха на него двамата моряци със счупени ръце. Остин благодари на капитана за гостоприемството, а после и той, заедно със семейство Траут, Дзавала и професор Адлър се качиха в хеликоптера. След няколко минути бяха във въздуха.
	Два часа по-късно хеликоптерът кацна на твърда земя и двамата ранени моряци бяха настанени в чакащата ги линейка. Семейство Траут хванаха такси до дома си в Джорджтаун, Вашингтон, като взеха и Адлър със себе си, а Дзавала откара Остин до дома му край река Потомак, във Феърфакс, Вирджиния, на километър от централния щаб на ЦРУ в Лангли. Бяха се разбрали утре сутринта в осем, след като си починат добре, всички да се съберат при Кърт.
	Остин живееше в стара викторианска сграда, използвана някога като хангар за лодки и разположена на самия бряг на реката. Купи я, още когато работеше за ЦРУ. Горният етаж на постройката бе мансарда, предназначена за живеене, но предишните собственици бяха запуснали не само тази сграда, но и цялото имение. Когато Остин се зае да изтърбуши и възстанови вътрешността на къщата, както и стария разкош на фасадата й, му се наложи да се справи с безброй семейства мишки и какви ли не още живинки. Под жилищната част беше разположен същинският хангар, където Остин държеше състезателната си гребна лодка и малък хидроплан.
	Щом тръшна вратата зад гърба си, Кърт пусна чантата на пода в антрето и влезе в просторната всекидневна. В дома му миналото и съвременността съжителстваха в прекрасна хармония. Автентичните колониални мебели от тъмно дърво контрастираха с варосаните стени, по които висяха модерни картини, наред с картини на примитивисти и навигационни карти. По рафтовете, високи от пода до тавана, бяха подредени подвързани с кожа приключенски романи на Конрад и Мелвил, както и очевидно често разлиствани томове с философски произведения, които Кърт обичаше да чете. Част от редките му пистолети за дуели, които той колекционираше, бяха подредени зад стъклени витрини. В обширната му музикална колекция имаше най-вече прогресив джаз, в хармония с хладнокръвието, енергичността и таланта му за импровизации.
	Остин преслуша телефонния си секретар. Имаше не малко съобщения, но нито едно от тях не беше спешно. Включи уредбата и стаята се изпълни с лудешкото пиано на Оскар Питърсън. Кърт си наля от най-хубавата текила, която имаше, плъзна встрани стъклената врата към терасата и излезе. Заслуша се в тихото приплясване на вълните току под краката му и вдиша дълбоко ухаещите на цветя изпарения от реката, така различни от соления океан, където прекарваше по-голяма част от времето си.
	След няколко минути се върна в къщата и взе от рафта един от томовете с древногръцки философи. Разлисти страниците, докато не намери любимата си платонова алегория за пещерата. В нея Платон прекрасно описваше как хората сме като приковани в пещера и виждаме само сенките по стените и смятаме, че това е реалността. Сега и аз трябва да успея да разбера кое е сянка и кое — реалност, помисли си Остин. През последните дни се опитваше да подреди в главата си хаоса от случилите си неща. Припомняше си отново и отново единственото, което не можеше да проумее — тайнствения кораб.
	Кърт седна зад бюрото си и включи лаптопа. Като си спомни това, което доктор Адлър направи на кораба, той отвори сайта със сателитния образ на района край гигантския водовъртеж. Върна се назад в архива на сайта до деня на потъването на „Южна красавица“. Двете огромни вълни, потопили кораба, се виждаха ясно. В едно от изображенията корабът бе петънце на радара, а в следващото го нямаше.
	Остин увеличи мащаба, за да вижда по-голяма част от океана и забеляза нещо, което му бе убягнало досега. Край зоната на потъването на „Красавицата“ имаше още четири кораба, по един във всяка от четирите посоки. Всички бяха разположени на равно разстояние един от друг. Остин се втренчи в сателитния образ и върна още няколко дни назад. Корабите ги нямаше. После пък прескочи напред, малко след потъването. Корабите бяха само три. На изображението от следващия ден вече нямаше нито един.
	И той като платоновите затворници в пещерата се опитваше да различи реалността от сенките, но определено притежаваше едно сериозно предимство пред тях. Можеше да поиска помощ. Кърт се пресегна към дебелия телефонен указател на НАМПД и набра един номер.
	— Здрасти, Алън! Кърт Остин се обажда. Тъкмо се върнах от едно плаване. Дано не те будя.
	— Няма проблем, Кърт, радвам се да се чуем. Какво мога да направя за теб?
	— Можеш ли да дойдеш на една среща у нас, утре в осем сутринта? Важно е.
	— Разбира се… — Последва пауза. — Ммм… знаеш с какво се занимавам, така ли?
	Алън Хибет бе един от десетките учени в НАМПД, които се трудеха упорито и без много шум в сърцето на огромната океанографска организация, доволни, че се занимават с това, което им интересно, и че работят в екзотични, но и важни полета на изследване. Няколко месеца по-рано Остин бе слушал доклад на Хибет на един симпозиум на НАМПД, където ученият говореше за комуникацията и наблюденията в открито море. Кърт бе впечатлен от широтата на познанията му.
	— Отлично знам с какво се занимаваш. Специалист си по електромагнетизъм, експерт по антените. Ти си проектирал електронните очи и уши, с които НАМПД проучва дълбините на океана и с които отдалечени един от друг екипи си общуват. Четох и статията ти за влиянието на площта върху радиационните излъчвания от антени с намалени размери.
	— Наистина ли? Поласкан съм! Като цяло обичам да човъркам по машини, а екипът ви за специални операции по-скоро е събрал приключенци, нали така?
	Остин и екипът му бяха легенда в НАМПД, а Хибет бе изненадан, че искат помощта му точно от там.
	Остин се засмя горчиво. Ръцете го боляха от каскадата с Пол Траут и беше уморен като куче.
	— Напоследък сме по-скоро „приключили“, отколкото „приключенци“. Наистина ще ни е от полза експертното ти мнение.
	— Ще се радвам да помогна с каквото мога — съгласи се Хибет.
	Остин му обясни как да стигне до дома му и каза, че очаква с нетърпение срещата им. После си записа няколко неща в тефтера, докато идеите му още бяха пресни. След това приготви цяла кана кенийско кафе, остави кафеварката на автоматичен режим и се качи в стаята си в една от кулите на къщата. Свали дрехите си, гмурна се в хладните завивки и почти мигновено заспа. Сякаш след броени минути яркият сутрешен светлик го събуди.
	Кърт скочи от леглото, изкъпа се и се обръсна, облече удобна тениска и шорти и набързо си изпържи бъркани яйца и шунка. Хапна ги на тераса и тъкмо си оставяше чинията в мивката, когато на вратата почука Дзавала. Няколко минути по-късно дойдоха семейство Траут и професор Адлър. А веднага след тях се появи и Алън Хибет — висок и слаб, с чорлава бяла коса. Имаше мраморнобяла кожа, която избухваше в червено от притеснение. И цветът на кожата му, и болезнената му стеснителност бяха следствие от ежедневието му в лабораторията, далеч от хора и слънчева светлина.
	Остин наля по чаша кафе на всеки и поведе групата към кръглата тикова маса на терасата. По принцип би трябвало една подобна среща да се проведе в офиса на Кърт в зеленикавата офис сграда в Арлингтън, където беше щабът на НАМПД. Ала той все още не бе готов да отговаря на въпроси, нито да споделя мисли с когото и да било, освен с екипа си. Имаше нужда от още информация, преди да сподели откритията им с ръководството на НАМПД.
	Остин се настани на един стол и се взря с копнеж в осеяната със слънчеви зайчета река, където обикновено гребеше всяка сутрин, сетне огледа хората край масата и им благодари, че са дошли. Чувстваше се като Ван Хелсинг, свикал стратегически съвет преди сражение с Дракула. За миг се изкуши да попита дали някой е взел чесън, но вместо това премина директно към същността на въпроса:
	— В Атлантическия и Тихия океан се случва нещо много странно. Морето е разбъркано като яйца в купа. Един кораб е бил потопен, може би има и втори… Засега тези са, за които знаем. Още един кораб за малко не бе споходен от същата съдба, а на няколко души косите им се изправиха за година напред, включително и на моя милост. — Погледна Адлър. — Професоре, би ли бил така добър да опишеш явленията и да ни представиш част от теориите си.
	— С радост! — отвърна Адлър.
	Той описа потъването на „непотопимата“ „Южна красавица“, а също така как откриха краба. После описа сателитните доказателства за огромните вълни в близост до мястото му на потъване. Накрая, леко притеснен, сподели теорията си, че смущенията може би не са от естествен характер. Докато говореше, професорът внимателно се взираше в лицата на събеседниците си и сякаш търсеше в тях признаци на съмнение. За свое облекчение срещаше само съсредоточени и сериозни погледи.
	— Обикновено бихме приписали всичко това на цар Нептун, който е решил да потича на дъното, но има няколко неща, които отхвърлят тази хипотеза — каза той. — Сателитните изображения показват, че и други части от океана са пострадали от същото и в явленията има необичайна симетрия.
	Той показа на лаптопа на Остин снимките, които двамата бяха разглеждали преди няколко дни.
	Когато професорът приключи, Остин помоли семейство Траут да опишат спускането си в бездната. Всички мълчаливо изслушаха Гамей и Пол, които се редуваха да разказват за случилото се и как са се измъкнали.
	— Казвате, че когато се е появил водовъртежът, в небето е имало светкавици, така ли? — попита Хибет.
	Гамей и Пол кимнаха.
	След това Дзавала разказа за изскочилия от дълбините кораб и за проучването на борда му.
	Хибет живо се заинтересува от описанието на електроцентралата и повредената метална конструкция на палубата.
	— Ще ми се да бях там, за да видя със собствените си очи — рече той.
	— Мога да ти предложа нещо почти толкова добро — успокои го Дзавала и след няколко мига дигиталните снимки от тайнствения кораб се появиха на екрана на лаптопа.
	Остин попита Хибет какво мисли. Ученият, взрян със свъсени вежди в екрана, поиска още малко време, за да разгледа по-подробно снимките.
	— Очевидно е, че огромни количества електричество са захранвали нещо в центъра на тази конструкция — каза той и посочи конусовидната рамка. — Но в това му състояние ми е трудно да кажа за какво служи.
	— Джо я описа като огромна свещ за кола — каза Остин.
	Хибет се почеса по глава.
	— Може би не е това. Прилича по-скоро на огромна намотка на Тесла. Много от електрическите вериги, които позволяват на това нещо да работи, не се виждат. Къде е корабът сега?
	— Отново потъна — отговори Дзавала.
	Реакцията на Хибет изненада Остин. В сивите очи на учения блестеше нескрито вълнение.
	— Това отвсякъде бие бърникането по антени! — потри ръце той.
	Прехвърли снимките още веднъж. Накрая вдигна очи и погледна хората около масата.
	— Някой тук да е наясно с работата на Никола Тесла?
	— Аз съм единственият, който чете редовно списание „Популярна наука“ — похвали се Дзавала. — И затова знам, че Тесла е изобретил променливия ток.
	Хибет кимна.
	— Точно така, той е американски инженер от сръбски произход. Откривател на т.нар. въртящи се магнитни полета, т.е., че магнитното поле може да бъде завъртяно, ако сложиш под прав ъгъл две намотки и пуснеш променлив ток през тях.
	— Чудя се дали не би могъл да го повториш на английски — помоли Адлър учтиво.
	Хибет се засмя.
	— Разбира се! Ей сега ще ви разкажа цялата история. Тесла се преместил в САЩ и започнал работа при Томас Едисон. Но двамата се скарали, разделили се и дори станали конкуренти. Едисон смятал, че бъдещето принадлежи на правия ток, Тесла пък смятал, че принадлежи на променливия. Тесла продал една голяма част от патентите си на „Уестингхаус“, върли конкуренти на Едисън, включително и патента за многофазна система за генериране на електрически ток. Именно на базата на тази система „Уестигхаус“ печелят проекта за изграждането на Ниагарската ВЕЦ, а изпълнението й било възложено на Тесла. Един от многобройните патенти, които Тесла продал на „Уестингхаус“, е патентът за индукционния двигател, чийто принцип е в основата на съвременните двигатели. Едисон си останал с електрическата крушка и фонографа.
	— Тесла е автор и на много други патенти, някои от тях доста налудничави — вметна Дзавала.
	— Така е. Тесла е бил инженерен гений. Патентовал е безпилотен летателен апарат с електрическо захранване, който можел да лети с двайсет и пет хиляди километра в час и да се използва за оръжие. Измислил е и нещо, което нарекъл „телесила“ — лъч на смъртта, който разтопявал самолетни двигатели от четиристотин километра разстояние. Работил е много и по безжичните електрически импулси. Занимавала го е възможността да насочва електрически импулси, подсилвайки ефекта им. Дори веднъж заявил, че е предизвикал земетресение от лабораторията си.
	— Тесла като нищо е изпреварил времето си. Балистични ракети, лазери… — замислено рече Остин.
	— На теория всичко е било изрядно, но изпълнението никога не отговаряло на очакванията. Напоследък Тесла се превръща в нещо като култова фигура. Конспиративно настроените подозират, че някои правителства, включително американското, експериментират с по-рисковите му теории.
	— А какво мислиш ти? — попита Остин.
	— Конспиративните мислители не гледат където трябва. Тесла привлича вниманието им, защото е странен. Истината е, че изследванията и теориите на Ласло Ковач притежават много по-голям унищожителен потенциал. И той като Тесла е бил гениален инженер. Родом е от Будапеща, където Тесла е работил в края на 19-и век. Ковач използва част от постиженията му за отправна точка, но се концентрира основно върху електромагнитни лъчения със свръхниска честота. Занимавала го възможността за бъдещи електромагнитни войни. Твърдял, че определени излъчвания могат да влияят на атмосферата, да предизвикват стихии и всякакви други неприятности и това сериозно го разтревожило. Всъщност той извел идеите на Тесла на ново ниво.
	— Би ли обяснил?
	— Ковач изследвал набор от честоти, с които електромагнитният резонанс може да се фокусира и да се усили от материалите край него. Формулирал резултатите си в теоремите на Ковач. Публикувал откритията си, но отказал да огласи пълния набор честоти, които биха позволили да се построи описаното от него устройство. Без доказателства, останалите учени не приели думите му сериозно.
	— Добре, че никой не му е повярвал — рече професор Адлър. — На света му стигат и военните средства, с които разполага.
	— Някои все пак му повярвали. Нацистите били много отворени към всякакъв мистицизъм, окултни и псевдонаучни теории. Историите за нацистките археолози, търсили Граала, отговарят на истината. Те отвлекли Ковач и семейството му. След края на войната станало ясно, че са го затворили да работи в тайна лаборатория по проект за супер оръжие, с което да спечелят войната.
	— Но изгубиха — вметна Остин. — Не само Тесла е имал проблеми с високото мнение за себе си, явно Ковач също се е провалил.
	Хибет поклати глава.
	— По-сложно е, Кърт. След войната са открити статии, които показват, че Ковач е бил на ръба на огромен скок. За щастие, така и не го е направил.
	— Защо?
	— Руснаците превзели лабораторията в Източна Прусия, където се смята, че е работил. Но Ковач вече го нямало. След войната руснаците продължили да изследват теоремите на Ковач. САЩ също знаели за тях и много искали да говорят с Ковач. Важността на електромагнитните излъчвания не убягнало от нюха на нашите военни. Преди години в лабораторията в Лос Аламос имало голяма конференция за приложни военни технологии, почиващи върху изследванията на Ковач.
	— И се е провела на мястото, където е осъществен проектът „Манхатън“*? Колко подходящо — отбеляза Остин.
	[* Проект за разработване на атомно оръжие, осъществен в периода 1939–1945 г. под ръководството на американския физик Опенхаймер. Благодарение на този проект са разработени и взривени бомбите в Хирошима и Нагасаки.]
	— По повече причини, отколкото изобщо можеш да предположиш. Манипулирането на електромагнитни излъчвания може да се окаже по-унищожително от атомно оръжие. Военните взимали изследванията на Ковач много сериозно. По време на първата война в Залива сме изпробвали оръжия, базирани на електромагнитни импулси. Някои твърдят, че тези наши експерименти, както и подобни, извършени от руснаците, причиняват земетресения, вулканични изригвания и смущения в климата. Затова се заинтересувах от светкавиците в небето.
	— Защо светкавиците са толкова важни? — попита Остин.
	— Много свидетели на американските и на руските експерименти описват сияния в небето или светлинни избухвания, причинени от електромагнитните лъчения — обясни Хибет.
	— Разкажи ни повече за експериментите — подкани го Остин.
	— Около един американски проект, ХААРП — Програма за високочестотни активни изследвания на полярното сияние, в момента се вихрят много дискусии. Идеята е да изстреляме фокусиран електромагнитен лъч в йоносферата. На хартия е академична програма, която ще подобри световните комуникации. Някои обаче смятат, че това е преди всичко военен проект с най-разнообразни цели: от защита срещу космически обекти до контрол над съзнанието. Не знам на какво да вярвам, но проектът е базиран изцяло върху теоремите на Ковач.
	— Спомена нещо за намотка на Тесла — каза Остин. — Какво имаше предвид?
	— Прост тип трансформатор, направен от две намотки. Енергийни разряди преминават от едната към другата, предизвиквайки контролирани мълнии. Вероятно сте ги виждали по филмите — постоянно присъстват в лабораториите на лудите учени.
	Гамей, която до момента слушаше мълчаливо, се приведе напред и попита:
	— Досега говорихме за лъчения, изпратени в земята или във въздуха. Какво ще се случи, ако същите тези лъчения бъдат изпратени в океана?
	— Нямам представа — разпери ръце Хибет. — Океанската геология не е по моята част.
	— Но е по моята — обади се Пол. — Нека те попитам нещо, Алън. Могат ли усилени електромагнитни вълни да проникнат дълбоко в земната кора?
	— Без съмнение.
	— В такъв случай е възможно лъченията да предизвикат аномалии в земната мантия, така както ХААРП, за който спомена, смущава атмосферата.
	— Какви аномалии по-точно? — попита Адлър.
	— Въртопи и водовъртежи, например.
	— Значи може да предизвика подобни явления в морето? — попита Остин.
	Хибет стисне брадичката си с ръка.
	— Движещият се пласт разтопена скала под земната кора създава магнитното поле, което обгръща планетата. Всякакви смущение в това поле биха могли да предизвикат какви ли не проблеми.
	Професор Адлър удари с юмрук по масата.
	— Знаех си, че съм прав! Някой си играе с океана ми!
	— Не забравяйте, че все пак говорим за огромни разстояния и повърхност от безкрайни квадратни километри — включи се Пол и внесе малко разум и спокойствие. — Чувствам, че разговорът се завърта отново около голямата автомобилна свещ на Джо или намотката на Алън. Дори подобно устройство да притежава огромна мощ, пак би било незначително в сравнение с масата на Земята.
	Настъпи мълчание.
	— Ами ако устройствата са повече? — чу се внезапно гласът на Остин.
	Той премести лаптопа в средата на масата и го завъртя, за да видят всички точиците на радара по поразения регион.
	Пол веднага разбра какво вижда.
	— Четири кораба, като всеки се концентрира върху малка площ. Така може и да се получи.
	Кърт кимна.
	— Ще ви покажа и още нещо интересно — каза той и зареди сателитните изображения малко след потъването на „Красавицата“. — Мисля, че един от тези кораби сам е паднал в капана на явлението, което са предизвикали.
	Всички сякаш бяха съгласни.
	— Това обяснява метода — рече Дзавала. — Но не разбирам защо го правят.
	— Преди да отговорим на този въпрос — каза Кърт, — може би трябва да се съсредоточим върху друг въпрос. Въпросът „кой стои зад всичко това“. Тук не говорим за плацикане във вана. Безименни, безлики хора са си дали много труд, за да разбъркат цял океан. Убили са екипажите на два кораба, или поне за толкова знаем, причинили са щети за милиони и всичко това с неизвестна цел. Готови ли сте да се хванем на работа? — Остин огледа колегите си около масата.
	Хибет понечи да стане.
	— Още кафе ли искаш? — ухили му се Остин.
	Хибет го изгледа смутено.
	— Не — промърмори той, — всъщност, смятах да се върна в офиса си в НАМПД. Предположих, че повече не ви трябвам.
	— Джо, разкажи на Алън за правилото „Хотел Калифорния“.
	— С радост. Същото като в песента на „Ийгълс“ е, Алън. Станеш ли част от екипа за специални операции, можеш и да се отпишеш, но не можеш да си тръгнеш никога.
	— Нужни са ни познанията ти по електромагнетизъм — обясни Остин. — Ти ще ни помогнеш да разберем дали бленуванията на Тесла и Ковач са възможни на практика. Къде можем да научим повече за теоремите на Ковач?
	— Най-добре да отидем направо при източника. Проучванията в Америка са се извършвали в Лос Аламос. Дори има Научно общество на името на Ковач, което пази работата и документите му. От време на време съм им пращал запитвания.
	Остин се обърна към Адлър.
	— Надявам се, че с Алън ще можете да работите заедно. Разчитаме на вашите научни заключения и открития. — После се обърна към Дзавала. — Джо, флотилия от електроцентрали си е сериозна работа. Някъде трябва да са ги направили по поръчка.
	— Ще потърся къде можа да са ги направили — кимна Дзавала.
	— Бихме могли да отидем до Ню Мексико и утре ще сме се върнали — предложи Гамей.
	Остин кимна.
	— Разберете докъде са докарали онези експерименти и дали продължават да работят в тази посока. Ние ще се разровим за всичко, писано някога за Ковач. Може би ще се натъкнем на нещо, което ще ни подскаже накъде да вървим.
	Остин благодари на всички и предложи да се срещнат отново след завръщането на Пол и Гамей. Двамата с Дзавала щяха да се видят няколко часа по-късно в главния щаб на НАМПД. Пътьом към вътрешността на дома си Остин подмина библиотеката си и забеляза тома на Платон.
	Сенки и реалност. Реалност и сенки.
	Запита се какво ли би си помислил древният философ за тази загадка.


	18

	Карла лежеше в спалния си чувал и слушаше воя на вятъра, който се блъскаше в стените на траперската й барачка. Мислеше за реакцията си, след като видя бебето мамут. Изумена? Слаба дума! Имаше чувството, че я бе ударил гръм. Насили се да диша равномерно и бавно и в края на краищата дисциплината й на учен взе превес и тя се зае да изучава екземпляра на масата.
	На око й се струваше, че бебето е дълго около метър и е високо около деветдесет сантиметра. Теглото му едва ли превишаваше седемдесет килограма. Ясно се виждаха всички характерни белези, които тя познаваше по изображенията, останали от каменната ера — издължената глава, със снопче косми на върха и гърбица между раменете.
	Бивните биха започнали да се извиват, вероятно животното беше мъжко. У възрастите бивните достигаха до пет метра дължина. Ушите бяха малки, а хоботът — къс в сравнение с тялото. Дори след пълно съзряване щеше да остане по-къс, в сравнение с хоботите на съвременните слонове. Тялото беше покрито с кестенява козина. По размерите на бебето Карла заключи, че е на около седем-осем месеца.
	Струваше й се, че е видяла най-съвършено запазения екземпляр от вида Mammuthus primigenius открит някога. Повечето останки не бяха нищо повече от късове плът и кости. А пред нея лежеше цяло животно и то в много по-добро състояние от Ефи, открита при Феърбанкс, както и от руските екземпляри Дима и Зарков, дори от най-прочутия от всички — светкавично вкочанената Березовка, чиято плът още ставаше за ядене. В стомаха на бебето откриха лютичета — явно ги беше изяло непосредствено преди смъртта си.
	Карла не можа да се въздържи и се обърна към другите учени.
	— Невероятно! — възкликна тя. — Къде го открихте?
	— Казва се Бабар. Открихме го на брега на едно старо речно корито — обясни Мария.
	— Бабар ли?
	— Трябваше все някак да го кръстим — усмихна се Мария. — Едно време имах книжка за царя на слоновете Бабар.
	— Мисля, че е чудесно име. Поздравления за всички! — каза Карла с усмивка. — Това сигурно е научното откритие на века.
	— Благодарим! — отвърна Мария. — За съжаление това откритие е донякъде проблем за експедицията ни.
	— Не разбирам…
	— Време е за вечеря — прекъсна ги Арбатов. — Ще поговорим на масата.
	Още щом погледнеше Арбатов, човек разбираше, че не пропуска много вечери. Всички се отправиха към голямата шатра. Обстановката беше толкова уютна, че Карла трудно можеше да повярва, че са на изолиран арктически остров. Сгъваемата масичка бе покрита с мушама с цветенца. Няколко фенера пръскаха мека жълтеникава светлина. Газовите печки бумтяха и бе топло и приятно, макар че платнището от време на време плющеше от студения вятър откъм реката.
	Започнаха с украински борш, после хапнаха гулаш с телешко, а за десерт имаше понички. Пиха чай, а после и водка, която притъпи зъбите на настъпващия вечен студ.
	Карла изяде последната си поничка и рече:
	— Изумена съм, че може да готвите толкова вкусно и разнообразно при тези условия.
	— Няма защо да умираме от глад или да ядем полуфабрикати като американците — рече Мария. — Стига да имам огън, казан и продукти, мога да готвя като в най-изискания московски ресторант.
	Карла вдигна чашата с водка.
	— Отново ви поздравявам за откритието! Трябва много да се радвате и да се гордеете.
	Японската деликатност на доктор Сато долови опитът на Карла да зачекне щекотливата тема.
	— Благодарим ви! — отвърна той. — Както ви споменахме по-рано, това откритие донякъде се превръща в проблем — и хвърли поглед към Арбатов.
	Руснакът кимна и продължи думите на колегата си:
	— Нали знаеш каква е целта на експедицията ни?
	— Да — отвърна Карла. — Искате да откриете мамут, от който да вземете проба за клониране.
	— Точно така — потвърди Арбатов. — Семето на този проект бе посято през 1999 г., когато международна експедиция откри в буца замръзнала пръст някои обещаващи останки.
	— Зарков — уточни Карла.
	Останките бяха кръстени на семейството, собственици на земята, където бяха открили мамута.
	— Именно. Генетични лаборатории от цял свят се заинтересуваха от зверчето. Твърдяха, че ако от меките му тъкани успеят да извлекат ДНК, ще успеят да клонират вълнист мамут.
	— От калта обаче извадили само кости, без меки тъкани, доколкото си спомням.
	— Да. Тъй че амбициите за клониране се поуталожиха, но не и интересът. Експериментите продължиха — заразказва Арбатов. — Група японски и китайски учени успяха да клонират две крави с кожни клетки от мъртъв ембрион, замразен на същата температура като в Сибир. Оттогава експедициите все търсят подходящи останки именно в този район. Аз и съпругата ми работим за сибирски резерват, който ще опита да осемени женски индийски слон, а после и да стори същото и с полумамутите, които би родила. Надяваме се до петдесет години да се получат осемдесет и осем процента вълнист мамут.
	— Това е съвместен проект с Япония — намеси се доктор Сато. — От 97-ма година насам студенти от университета в Кинки и ветеринарни експерти от Кагошима, откъдето е и доктор Ито, търсят ДНК проби. Под вечните сибирски ледове предполагаемо лежат десет милиона мамута, тъй че се надяваме да открием нужното.
	— А как точно ще стане клонирането? — попита Карла.
	— Сложно е. Всеки етап трябва да бъде осъществен перфектно — рече Ито. — Ще извлечем цяла ДНК нишка от меката тъкан, ще вземем яйцеклетка от женски слон и ще я облъчим с радиация, за да унищожим нейната ДНК. След това ще вкараме на нейно място мамутската ДНК, ще оплодим яйцеклетката и ще я върнем в матката на слоницата. Обичайната слонска бременност трае двайсет и два месеца, но нямаме представа колко би продължила за това същество. Нито пък как ще се грижим за бебето хибрид.
	— Всяко от препятствията по пътя е сериозно предизвикателство само по себе си — поклати глава Карла.
	— Откриването на мека тъкан е най-голямото — додаде Мария.
	— Досега — уточни Карла.
	— Идеалният случай би бил да открием бременен мамут, но и това може да свърши отлична работа.
	— Объркана съм — изгледа ги внимателно Карла. — На мен ми се струва, че имате предостатъчно мека тъкан в тялото на съществото в бараката.
	Четиримата учени се спогледаха.
	Най-накрая доктор Сато взе думата:
	— Има проблем с юрисдикцията. Случаят напомня малко на съдебен спор на двама разведени родители за детето им.
	— Не ви трябва цялото тяло. ДНК проба е достатъчна.
	— Да — отвърна Сато. — Но знаете каква е конкуренцията в научния свят. Който се върне у дома с целия екземпляр, ще подпомогне кариерата и банковата си сметка и то много сериозно.
	— А кой го откри?
	Арбатов сви рамене.
	— Сато и Ито, но ние предявихме право на собственост, защото го пренесохме до бараката, а и в момента е на руска земя.
	— А не е ли имало споразумение как ще се действа в подобен случай?
	— Има, разбира се, но никой не беше предполагал, че ще открием толкова съвършен образец — отвърна Мария.
	— Разумни хора сме — продължи Арбатов. — Мария беше тази, която въдвори спокойния тон. Преди това имахме разгорещени дискусии и надълго и нашироко обсъждахме дали да ти кажем. Рошихме, че няма да е практично да го скрием, нито пък ще е честно. Тъй че в момента нямаме представа какво да сторим.
	— Прави сте — въздъхна Карла. — Имате сериозен проблем.
	Четиримата кимнаха единодушно.
	— Но не е непреодолим — добави тя и четиримата я зяпнаха изненадано.
	— Моля те, само не се прави на Соломон и не ни предлагай да разделим бебето на две — стрелна я Арбатов.
	— Нищо подобно няма да правя. Отговорът ми се струва доста очевиден. Открийте втори екземпляр. Може би има и други в същия район. Аз ще ви помогна. Изучавала съм старателно топографията на острова, чак до плейстоцена, когато степите са гъмжали от тези същества. Мисля, че мога да ви открия местата, които са били най-гъсто населени и са предлагали най-добри условия за живот. Това ще увелича шансовете ви да намерите и друг екземпляр.
	Доктор Сато погледна Карла и рече:
	— В моята страна ценим съгласието повече от разногласието. Предлагам да потърсим втори екземпляр. Ако не сме го открили, докато се върне корабът, ще съобщим на спонсорите си и ще ги оставим да се борят в съда.
	Мария дипломатично остави решението на съпруга си.
	— Сергей? Ти си ръководител на проекта. Какво мислиш?
	— Мисля, че госпожица Януш предложи решение, което устройва всички ни.
	— Тогава може би и вие бихте могли да ми помогнете с моя проект — усмихна им се Карла.
	— Моите извинения — каза доктор Сато. — Така сме се вглъбили в своите проблеми, че забравихме добрите обноски. Какво се надявате да откриете тук?
	— Отговор на загадката за изчезването на мамутите.
	— Изчезването им през плейстоцена? — попита Мария.
	Карла кимна.
	— Представете си как е изглеждал островът преди двайсет хиляди години. Земята край шатрата ни е зеленеела и потрепервала под стъпките на огромните стада мамути. Гигантите са били високи над четири метра, най-големите слонове в историята. Кръстосвали са древния свят преди три милиона години — имало ги е в Северна Америка, от Северна Каролина до Аляска, в по-голямата част от Русия и Европа, дори във Великобритания и Ирландия. Но до 8000 г. пр.Хр. са били почти изчезнали. Мамутите са си отишли, оставяйки ни кости, над които учените като нас да си блъскат главите.
	— Отмирането им е една от големите световни загадки — съгласи се Мария. — Мамути, мастодонти, саблезъби тигри… Всички изчезват от лицето на земята преди десет-дванайсет хиляди години, както и още двеста други вида едри бозайници. Милиони животни загиват по цялата Земя. Какво се надяваш да откриеш тук?
	— Не съм сигурна — сви рамене Карла. — Както знаеш, за изчезването им има три теории. Първата е, че ловците от културата Кловис са ги изтребили.
	— Проблемът с тази теория е, че не обяснява изчезването им в страни, различни от Северна Америка. Все пак културата Кловис не е била разпространена в други части на света — каза Арбатов.
	— А няма и вкаменелости, доказващи тази теория, тъй че преминаваме към втората, вирус-убиец, покосил бозайниците по света — рече Карла.
	— Значи смитате, че тази теория е най-достоверна? — погледна я внимателно доктор Сато.
	— И да, и не. Ще се върни на нея, когато спомена и третата теория: драстични климатични промени. В края на плейстоцена климатът се променил рязко. Но в тази теория също има голяма пробойна. Животните по многобройни острови са оцелели. И те биха изчезнали, ако изчезването е било свързано с климата.
	— Значи не е безразборен лов, нито вирус, нито климатична промяна. Тогава какво е? — попита Сергей.
	— Спорът винаги се свежда до две теоретични школи. Едната е катастрофизмът, според която едно събитие или поредица от събития са причинили изчезването им. Другата е униформизмът, която заявява, че това се е случвало постепенно, а факторите са били много и разнообразни.
	— А ти към коя клониш?
	— Към никоя. Нито една теория не обяснява изцяло всички факти. Мисля, че всяка от изброените има своето място и значение. Изчезването вероятно е започнало с катаклизъм или поредица от катаклизми: цунами, вулканични изригвания, избълвали отрови, които пък са променили растителността…
	— И в тази теория има пробойна — прекъсна я Арбатов. — Според доказателствата изчезването е продължило стотици или дори хиляди години.
	— Това не е пробойна. Моята теория отчита откритията на купища мамутски трупове в масови гробници и обяснява защо част от вида е оцеляла дълго след това. Доказателствата сочат, че много животни са загинали внезапно. Но знаем също така, че някои разновидности мамути са съществували чак до появата на пирамидите. Катаклизмът е отслабил стадата дотолкова, че болестите и ловците са успели да ги довършат. Изчезването на някои видове пък е имало лавинообразен ефект. Хищниците, изхранващи се с мамути и други създания са били лишени от прехраната си.
	— Мисля, че си на прав път, но твърдиш, че този катаклизъм се е случил рязко. В един момент мамутите са били господари на света, а в следващия са изчезвали. Не е ли малко смело предположение?
	— Никак! Макар че признавам, че теорията за полярното изместване е спорна.
	— Полярно изместване ли?
	— Преместване на полюсите.
	— Никой от нас не е геолог — рече Арбатов. — Моля те, обясни.
	— С радост. Под полярно изместване обикновено се има предвид едно от две неща. Магнитно полярно изместване: размяна на двата магнитни полюса, която би причинила много неприятности, но не и нещо, което да доведе до гибелта на живи същества. Другото е геологично полярно изместване: преместване на земната кора над разтопеното й ядро. Нещо подобно би могло да предизвика катаклизъм, подобен на онзи, унищожил мамутите.
	Арбатов я изгледа твърде скептично.
	— Основаваш теорията си на предполагаемо изместване на полюсите? Трябва да признаеш, че такова нещо няма как да се случи.
	— Напротив! Случвало се е, а по-важното е, че може и да се повтори.
	Арбатов демонстративно взе чашата от ръката на Карла.
	— Гостенката ни май попрекали с водката.
	Карла отвърна престорено официално:
	— С радост ще ви позволя да прочетете статията, в която развивам теорията си, доктор Арбатов. Може би тогава ще разберете повече неща. Особено уравненията, показващи как смущения в земното електромагнитно поле могат да причинят изместване на полюсите.
	Разрази се спор за и против теорията й. Въпреки привидното постигане на съгласие, в групата двата лагера ясно си личаха. Карла не беше изненадана от това. Учените с нищо не се различаваха от останалите хора, освен може би че бяха по-суетни и по-дребнави. Мария, вежлива, ала и безкомпромисна, сложи край на словесните престрелки.
	— Извини ни, задето сме тъй груби към теб. Ти все пак си наш гост — каза тя и изгледа мъжа си кръвнишки. — Какви са плановете ти за утре?
	След като Арбатов бе неутрализиран, препирнята спря тъй рязко, както и бе започнала.
	— Може би някой ще ми покаже къде сте открили Бабар.
	Отговориха й, че няма проблем. Помогнаха на Мария да разчисти масата и не след дълго Карла беше в спалния си чувал.
	Старата сграда бе изненадващо добре изолирана и топла и на Карла й бе много уютно, ако се изключат щапукащите дребни зверчета. Развълнувана от наученото през деня, тя не можеше да заспи.
	Спомни си стихчето за лека нощ, което рецитираше дядо й, когато заживя с него след смъртта на родителите си.
	Още след първата строфа вече спеше дълбоко.


	19

	Семейство Траут пристигнаха в Албъкърки късно следобед и после караха до Санта Фе, където смятаха да пренощуват. Рано на следващата сутрин се упътиха към Лос Аламос и естествената му цитадела, кацнала върху трите възвишения, започващи от платото Панаретос.
	Докато изминаваха последните четиридесет километра до целта си, Пол забеляза, че поведението на съпругата му се промени. В началото тя не спираше да говори за околните пейзажи и постоянно го увещаваше да спрат в някое индианско селище, а сега седеше тиха и сякаш някак отсъстваща.
	— Грош за мислите ти? — предложи той. — Съобразен с инфлацията, разбира се.
	— Просто се загледах в хоризонта. Всичко изглежда толкова спокойно. И се сетих за проекта „Манхатън“ и за ужасяващите сили, които е отприщил.
	— Така или иначе, някой е щял да го стори. Радвай се, че ние сме били първи.
	— Знам, но още ме потиска мисълта, че не сме се научили да контролираме духа от бутилката.
	— Давай го по-весело, скъпа. Ядрената сила ще се окаже вехта работа в сравнение с тези водовъртежи и вълни на стероиди.
	— Мерси, че ми посочи предимствата им — изгледа го кисело Гамей.
	Лос Аламос се бе променил много от дните на Робърт Опенхаймер и екипът му гении, успели да поставят силата на атома в метален цилиндър. Сега бе оживен югозападен град с молове, училища, паркове, симфоничен оркестър и театър, но никога не бе успял, а може би и не искаше, да се отърве от тъмното си минало. Макар че Националната лаборатория в града се занимаваше с мирни научни изследвания, призракът на проекта „Манхатън“ още витаеше във въздуха.
	Лабораторните здания, където се извършваха проучвания по поддръжката на ядрени оръжия, все още бяха недостъпни за обществеността, което подсказваше, че градът продължаваше да служи и на военната ядрена мощ. Туристите в музея на лабораторията можеха да докоснат копия от „Дебелака“ и „Малчугана“, първите атомни бомби, както и да разгледат бойни глави в различни размери и да се снимат със статуи в реален ръст на Робърт Опенхаймер и генерал Гроувс, двете звезди на свръхсекретното съглашение между военни и учени, в резултат на което се появяват атомните бомби, пуснати над Хирошима и Нагасаки.
	Пол и Гамей се отбиха в библиотеката на Националната лаборатория и говориха с една асистентка, с която се бяха свързали преди това по телефона. Жената им беше приготвила папка с информация за Ласло Ковач — уви най-вече биографична информация и нищо, което вече да не знаеха. Ковач наглед бе просто бележка под линия в голямата наука. Подобно на Тесла, своя много по-известен предшественик, Ковач си спечелил култова слава, обясни асистентката, но теориите му били повече научна фантастика, отколкото наука.
	— Може би ще научим повече при Научното общество на името на Ковач — вметна Гамей.
	Асистентката изгледа двамата си посетители неразбиращо. После избухна в смях.
	— Какво има? — попита я Гамей.
	Асистентката се изчерви и рече:
	— Съжалявам! Просто… Вие сами ще видите.
	Жената не спря да се усмихва, докато ги изпращаше до вратата.
	Връзката им с Научното общество на името на Ковач бе жизнерадостен мъж на име Ед Фробишър. Когато му се обадиха, той каза, че тича по задачи и им предложи да се срещнат в един магазин за преоценени стоки на име „Черната дупка“.
	Магазинът се намираше в края на града, близо до някаква триъгълна сграда, на която имаше голяма табела с надпис: „ИНСТИТУТ НА ОМЕГА-МИРА, ПЪРВА ЦЪРКВА НА ВИСОКИТЕ ТЕХНОЛОГИИ“. Църквата и „Черната дупка“ бяха собственост на някакъв местен тип, Ед Гротъс, който се занимаваше с изкупуване на лабораторно оборудване. Притежаваше екземпляри на цели десетилетия, например такива от времето на проект „Манхатън“. Наричаше ги „ядрени отпадъци“ и ги рекламираше пред луди учени, творци и плюшкиновци.
	Дворът край магазина бе задръстен с бомбени обшивки, кулички, офис мебели и електронно оборудване. В склада пък следваха рафт след рафт с остаряла електронна техника — гайгерови броячи, осцилоскопи и електрически табла. Пол и Гамей попитаха касиера дали познава Фробишър. Мъжът ги поведе към един стелаж, където друг мъж си говореше сам, докато тършуваше из купчина контролни пултове.
	— Гледайте! — рече Фробишър, след като си стиснаха ръцете. — Този пулт сигурно е струвал месечната заплата на средния данъкоплатец през петдесетте. Сега е боклук. Не и за мен и за такива като мен, разбира се.
	Фробишър бе едър мъж, висок почти метър и деветдесет, с широк гръден кош и корем, увиснал върху широкия му войнишки колан. Носеше карирана жълта риза, от която чак очите боляха дори без яркочервените тиранти, крепящи панталоните му под напора на грандиозния му търбух. Крачолите му пък бяха натъпкани в рибарски ботуши до коляното, макар да се намираше насред градче в пустинята, а не насред блато. Гъстата му, чисто бяла коса бе подстригана с бретон, който падаше над четвъртити очила с дебели рамки.
	Фробишър плати за пулта и поведе гостите си към един прашен и очукан „Крайслер“. Каза на Пол и Гамей да му викат „Фроби“ и предложи да го последват до дома му, където се помещавало Научното общество на името на Ковач. Докато излизаха от града, Гамей се обърна към Пол, който караше.
	— Приятелят ни Фроби да ти напомня за някого?
	— На шумен и висок капитан Кенгуру*.
	[* Персонаж от американско детско телевизионно шоу.]
	— Кърт ще ни е длъжник — рече Гамей с въздишка. — По-добре беше да ме засмуче водовъртеж.
	Пътят се изкачваше и се виеше през хълмовете над града. Къщите оредяха. Колата на Фробишър зави по къса, застлана с чакъл улица и заподскача като гумена топка. Накрая спря пред миниатюрна кирпичена къщичка. Дворът беше пълен с електронни боклуци, приличаше на умалена версия на „Черната дупка“.
	Докато крачеха между купчините ръждясващи обшивки и електронни корпуси, Фроби махна отривисто.
	— Всеки месец лабораториите правят търг. Май няма защо да ви казвам, че не пропускам нито един.
	— Май че не — рече Гамей със снизходителна усмивка.
	Влязоха в къщата, учудващо спретната в сравнение с хаотичния градински декор отвън. Фробишър ги въведе в малка всекидневна — мебелите бяха от кожа и хромиран метал като в офис. Край едната стена се виждаха метално бюро и два метални шкафа за папки.
	— Всичко тук е от националната лаборатория — похвали се Фробишър. Забеляза, че Траут е зяпнал един знак на стената с надпис „РАДИОАКТИВНО“ и се озъби в усмивка. — Не се тревожи. Това скрива дупка в стената. Като президент на Научното общество на името на Ковач, искам да ви приветствам в главния ни щаб. Запознайте се с основателя ни.
	И той посочи една стара снимка до знака за радиоактивност: мъж на четирийсет и няколко години, с фини черти и пронизващ поглед.
	— Колко членове имате? — попита Гамей.
	— Един. Пред вас е. Както виждате, крайно придирчиви сме.
	— Да, забелязвам — рече Гамей с мила усмивка.
	Пол даде знак на жена си с очи при първа възможност да си тръгнат. Тя му кимна, че е разбрала и заразглежда библиотечките покрай стените. Доста по-наблюдателна от съпруга си, тя бе забелязала нещо, което Пол пропускаше: съдейки по заглавията, книгите бяха на извънредно засукани технически теми. Ако Фроби схващаше и част от нещата, написани в тях, явно бе извънредно интелигентен.
	— Моля, седнете — покани ги той и сам седна зад бюрото.
	Пол и Гамей също седнаха. Знаеха, че най-добрият начин да приключат разговора е по-бързо да го започнат.
	— Благодарим, че се съгласихте да се видим — рече Пол като встъпление към сбогуването.
	— За мен беше удоволствие — радостно отвърна Фроби. — Честно казано, към Научното общество в днешно време няма много голям интерес. Посещението ви е голяма работа. Откъде сте?
	— От Вашингтон — отвърна Пол.
	Сините очи на Фроби заблестяха.
	— Още по-голяма работа! Трябва да подпишете книгата ми за гости. Кажете сега защо се интересувате от Ласло Ковач?
	— И двамата работим в НАМПД — обясни Гамей. — Един наш колега ни спомена за работата на Ковач, както и че тук в Лос Аламос има общество и най-пълната документация по темата. В библиотеката на Националната лаборатория открихме много малко неща.
	— Онези там мислят, че е бил измамник — рече с неприязън Фробишър.
	— И ние останахме с такова впечатление — съгласи се Гамей.
	— Нека ви разкажа за обществото. Едно време работех в Националната лаборатория, бях физик. С колегите, край масата за карти, постоянно захващахме разговор за Тесла. Някои от нас смятаха, че Тесла с екстравагантността си незаслужено засенчва Ковач и че Ковач заслужава повече признание, отколкото е получил. Кръстихме групичката си за покер „Научно общество на името на Ковач“.
	Пол се усмихна, но вътрешно стенеше. Губеха време. Прокашля се.
	— Ако се ориентирам правилно, Научното общество е група за игра на покер, така ли?
	— Да. Мислехме да се кръстим „Дом на покера“, но някои от момчетата бяха женени и решихме, че група за интелектуални дискусии може да заблуди съпругите им.
	— Значи никога всъщност не сте говорили за теоремите на Ковач? — попита Гамей.
	— О, разбира се, че говорехме. Бяхме слаби покерджии, но добри учени.
	Бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си и извади две тънки книжки, които подаде на Пол и Гамей.
	— Това ни беше отправната точка, копия на оригиналната статия на Ковач, в която той говори за революционните си теории. Това пък са материали от една конференция върху работата му. Беше си чисто оплюване. Продават се за четири и деветдесет и пет всяко. Имаме и биографии, малко по-скъпи са, за да покрия разходите по отпечатването.
	Пол и Гамей разгледаха една от книжките, гъсто изписана на унгарски, пълна с дълги, неразбираеми математически уравнения. Пол погледна жена си с вид на „стига ми толкова“ и се приведе напред, готов да се изстреля през вратата. Гамей долови нетърпението му и леко го докосна по лакътя.
	— Книгите по рафтовете ви са много задълбочени, а твърдите и че сте бил физик в лабораторията, затова ценим мнението ви. Дано не ви прозвучи обидно, но знаете, че покрай Ковач и теориите му се вихрят много спорове. Дали не е бил просто гениален шарлатанин? Или е бил нещо повече?
	— Без съмнение не е бил шарлатанин.
	— Но никога не е доказал нищо експериментално и е отказал да сподели подробности с обществеността.
	— Защото е знаел, че информацията е твърде опасна.
	— Простете ми, но това звучи като извинение след провал — усмихна се Гамей.
	— Изобщо не е това. Било е проява на уважение към човечеството.
	Пол долови, че Гамей крои нещо, тъй че влезе в крачка.
	— Ако го е било грижа за човечеството, защо е работил с нацистите? — попита той.
	— Бил е принуден. Заплашили са семейството му.
	— Доколкото разбрах, нацистите са ги убили — рече Гамей. — Ужасно е, не мислите ли? Съпругата и децата му са загинали заради изследванията му. — Тя плесна с брошурата по коляното си. — Недоказани теории за смъртоносни електромагнитни вълни.
	Бледите страни на Фробишър почервеняха и той заприлича на варен омар. След миг лицето му се проясни и той им се усмихна широко.
	— Добра работа! Успяхте да ме залъжете — после се вгледа в лицата им. — А сега, моля ви, кажете ми кои сте наистина.
	Гамей погледна Пол, а той кимна.
	— От екипа за специални операции на НАМПД сме — рече тя. — Искате ли да видите значките ни?
	— Вярвам ви. А какво правят тук членове на най-голямата океанографска организация? Лос Аламос е доста далеч и от Тихия, и от Атлантическия океан.
	— Мислим, че тук можем да открием ключа към някои загадъчни океански смущения.
	Фробишър свъси вежди.
	— Какви смущения?
	— Водовъртежи и вълни великани, достатъчно големи, за да потопят кораби.
	— Извинете, но не разбирам за какво говорите.
	— Един от учените ни от НАМПД предположи, че смущенията може да са вследствие от смущения в електромагнитното поле на Земята и спомена теоремите на Ковач.
	— Продължавайте — загледа ги с любопитство Фробишър.
	Двамата един след друг му разказаха всичко, което се беше случило, както и предположенията им, че проблемите са причинени от човешка ръка.
	— Божичко! — рече Фробишър пресипнало. — Започва се!
	— Какво се започва? — изгледа го подозрително Пол.
	— Може и да сте от НАМПД, но сте се намесили в нещо много по-голямо, отколкото можете да си представите.
	— Често ни се случва. Част от длъжностната ни характеристика е.
	Фробишър се втренчи в Пол и Гамей. Спокойните им лица сякаш го отрезвиха. Той стана, отиде в кухнята и се върна с три студени бири.
	— Казахме ти кои сме — с изкусителна усмивка рече Гамей. — Сега е твой ред.
	— Звучи справедливо — той гаврътна наведнъж половината си бира. — Първо, малко история. Почти всички знаят за писмото на Айнщайн до Рузвелт.
	Пол кимна.
	— Естествено, писал му е, че контролираната атомна верижна реакция прави възможна атомната бомба. Предложил му САЩ да разработят оръжието, преди немците да успеят.
	— Точно така — каза Фробишър. — Президентът е назначил комитет по въпроса и резултатът е работата тук, в Лос Аламос. Малцина обаче знаят за второто писмо на Айнщайн в края на войната. То е останало непубликувано. В него Айнщайн предупреждава за опасността от електромагнитна война. Но за разлика от Ковач, когото считали донякъде за шарлатанин, мнението на Айнщайн имало тежест. По това време президент бил Труман. Той назначил комитет и така се родил опит, подобен на проекта „Манхатън“.
	— Чухме, че и руснаците се стремели към същото — подметна Гамей.
	— Точно така. До средата на шейсетте сме били рамо до рамо.
	— И докъде са стигнали те?
	— Далеч. Съсредоточили са се върху сушата и са предизвикали няколко земетресения. След голямото земетресение в Аляска сме отвърнали на удара. Причинили сме някои небезобидни наводнения и суши в Русия. Но това са били дребни работи.
	— Наводнения, трусове… Не бих казала, че са дребна работа — прекъсна го Гамей.
	— Било е само за загрявка. Учените и от двете страни са открили едновременно, че комбинираната мощ от експериментите им може да промени трайно земното електромагнитно поле. На отдалечен остров в Берингово море се състояла тайна среща между двете държави. Имало и учени, и официални лица. И от двете страни били представени доказателства за последствията от експериментите, базирани на теоремите на Ковач.
	— А откъде знаеш всичко това, щом срещата е била тайна? — попита Гамей.
	— Просто е. Бях там. Съгласихме се да прекратим изследванията и да се върнем към по-малкото зло, ядрената сила.
	— Трудно ми е да повярвам, че има нещо по-лошо от ядрен Холокост — Гамей повдигна вежди.
	— Повярвайте ми — Фробишър се приведе напред и сниши глас, все едно някой ги подслушваше, — тайната бе толкова важна, че във всяка страна бяха организирани охранителни структури. Всеки, полюбопитствал или поназнайващ нещо за Ковач и труда му, „губеше интерес“, или при нужда самият той се „изгубваше“.
	— Значи Научното общество на името на Ковач не е било оправдание, за да се събирате на покер? — досети се Пол.
	Фробишър се усмихна.
	— Тази версия обикновено върши работа за пред повечето хора. Не, сформирахме обществото като част от цялата организация по безопасност. Смяташе се, че ще е първа спирка за всеки, заинтересуван от работата му. Ако бяхте дошли 5–6 години по-рано, за да ми задавате подобни въпроси, щях да се обадя по телефона, а вие щяхте да изчезнете. Имате късмет, че отрядът се разпадна преди няколко години.
	— Какво се случи? — попита Пол.
	— Отрязаха финансирането — и Фробишър се подсмихна. — Загуба на институционална памет. Неколцината, които знаеха за споразумението, умряха и отнесоха тайната в гроба. Никой не подкрепи това перо в бюджета, затова то отпадна. С времето Ковач и работата му потънаха в забвение. Подобно на Тесла, Ковач беше култова фигура за конспиративните теоретици. Повечето, които минават оттук, са откачалки, като онзи с татуирания паяк на главата. По-разумните пък ги отклонява „Фроби“.
	— Добра роля — отбеляза Гамей.
	— Благодаря. Започнах сам да си вярвам. В момента съм едноличен караул.
	— Спомена последствия в световен мащаб от промяна в електромагнитното поле на Земята.
	Фробишър кимна.
	— Всички се уплашиха от възможността да се стигне до изместване на земните полюси.
	— Това възможно ли е? — изненада се Гамей.
	— О, да! Нека ви обясня. Земното електромагнитно поле се образува от земната кора при въртенето й около ядрото. Учени в университета в Лайпциг разработиха модел на Земята като огромно динамо. Тежките метали и магмата в ядрото са зъбецът. По-леките метали в кората са намотката. Полюсите се определят от електромагнитния заряд. Магнитните полюси са резултат от завихряния дълбоко в разтопеното ядро. Те са подвижни. Навигаторите взимат това предвид винаги. Ако зарядът на единия от полюсите отслабне, може дори да се разменят.
	— И какво ще стане тогава? — попита Гамей.
	— Разрушения, но не катастрофални. Електрическите мрежи ще угаснат. Сателитите ще са безполезни. Компасите също. Може да се оформят дупки в озона, а оттам и дълготрайни здравословни кризи, причинени от слънчевата радиация. Северното сияние ще се измести на юг. Мигриращи животни и птици ще се объркват.
	— Определено си прав за разрушителните последствия — рече Гамей.
	— Да, но те няма да са нищо, в сравнение с геоложкото изместване на полюсите.
	Като дълбоководен геолог. Пол знаеше много добре за какво говори Фробишър.
	— Това е реално изместване на земната кора над ядрото, вместо изместване само на магнитното поле.
	— Точно така. Твърдата част се измества върху течната. Има доказателства, че се е случвало и преди, след преминаване на комета.
	— Аз съм геолог — рече Пол. — Трудно ми е да си представя, че нещо, сътворено от човека, може да причини толкова големи изменения.
	— Затова трудът на Ковач бе толкова важен.
	— Важен с какво?
	Фробишър стана и кръстоса няколко пъти стаята, за да събере мислите си. После спря и заговори.
	— Това е различно. Електромагнетизмът движи цялата Вселена. Земята е заредена като титаничен електромагнит. Промени в полето могат да предизвикат промени в полюсите, както споменахме. Но има и друг ефект, който изследва Ковач. Всичко около нас е постоянен баланс между материя и енергия.
	Пол кимна.
	— Да разбирам ли, че ти твърдиш, че смяната в електромагнитното поле може да промени разпределението на материята по земната повърхност.
	— Това обяснява и океанските явления — добави Гамей.
	Фробишър щракна с пръсти и се ухили победоносно.
	— И двамата печелите по пура за награда. Ако имах.
	— А какво би се случило след изместването на земните полюси? — продължи с въпросите Гамей.
	Усмивката на Фробишър изчезна.
	— Силите на инерция ще реагират на разместването на баланса на материята. Водите в световния океан, в реките и езерата, ще поемат в друга посока, ще заприиждат през бреговете и ще настъпят масивни наводнения. Всички електронни прибори ще откажат. Урагани и торнадо ще се развилнеят с нечувана сила. Земната кора ще се напука и това ще доведе до силни земетресения, изригвания на вулкани и изливи от лава. Радиационна болест в резултат на слънчевите лъчи, проникващи през електромагнитната обвивка, ще покоси милиони.
	— Говориш за глобална катастрофа — промълви тихо Гамей.
	— Не — отвърна Фробишър, още по-тихо. — Говоря за края на живота. За края на света.


	Пътуваха обратно към Албъкърки, откъдето щяха да летят към дома. Сега бе ред на Пол да мълчи.
	— Грош за мислите ти? — обади се по едно време Гамей. — Съобразен с инфлацията, разбира се.
	— Просто си мислех за Розуел в Ню Мексико, където ужким се разбило НЛО — наруши мълчанието си Пол.
	— Ще отидем друг път. Мисля, че и без друго съм достатъчно замаяна от конспиративни теории, след всичко, което приятелят ни Фроби сподели.
	— Как ти се стори той?
	— Или е забавен ексцентрик, или е ужасяващо с всичкия си.
	— И аз така реших, затова се замислих за Розуел. Според някои НЛО-маниаци, президентът назначил комитет от високопоставени учени и официални лица, за да потулят всичко. Наричали се MJI-2.
	— Звучи познато. Какво мислиш? Че паралелите са твърде много?
	— Може би, но има само един начин да потвърдим думите му, или да ги оборим.
	— Какъв?
	Между двете предни седалки седеше една невзрачно подвързана книжка. Фробишър им я даде и обясни, че това е единственото копие, което Ковач отпечатал и в което били описани математическите принципи в основата на спорните му теореми. Пожълтелите страници бяха пълни с уравнения.
	Пол взе книжката и рече:
	— Ласло Ковач не е можел да изпробва теоремите си, но ние можем.


	20

	Остин стоеше на терасата на дома си и се взираше във водата, която блестеше под краката му. Сутрешните мъгли се бяха вдигнали. Потомак ухаеше на напечена от слънцето кал и диви цветя. Понякога Кърт имаше чувството, че реката си има своя лорелай* с властен поглед, някаква южняшка разновидност на сирените от германските легенди, които мамели мъжете да влязат в реката и да намерят смъртта си.
	[* Лорелай (мит.) — Русалка на крайбрежна скала на река Рейн, която омайвала с песни лодкарите и те загивали, блъскайки се в скалите. В опналото на 19-ти век Клеменс Брентано възпява в балада историята на русокосата омайница, която подмамва лодкарите към смъртта им, а през 1823 г. Хайнрих Хайне посвещава поема на Лорелай. След години местните жители й издигат статуя, която до ден-днешен краси скалата.]
	Остин се предаде пред неустоимия зов на речната лорелай, извади седем метровия си състезателен скул от хангара за лодки и го избута по рампата във водата. Намести се в кокпита, размърда седалката напред-назад, за да раздвижи коремните си мускули, а и за да нагласи веслата.
	После излезе в реката и загреба с тежестта на цялото си тялото. Триметровите весла сякаш изстреляха източения като вретено скул. Остин ускори, докато циферблатът, който следеше за скоростта, не посочи, че е достигнал обичайните двайсет и осем удара в минута.
	Гребането бе неговият ежедневен ритуал и основната му форма на физическо упражнение. При гребането техниката бе по-важна от силата, тялото и ума му се сливаха, светът отвъд губеше значение, а съзнанието му се изчистваше.
	Докато минаваше покрай старите имения, Кърт се опитваше да разбере и подреди последните събития, които се въртяха в главата му точно като водовъртежа, който за малко не погълна семейство Траут. Едно нещо не будеше съмнение. Някой беше открил как да си играе с океана. Ала с каква цел? Каква полза от вълни убийци и огромни водовъртежи, способни да потопят който и да е кораб? А и кой беше този, който притежаваше подобна огромна, безподобна мощ?
	Нещо се мерна в крайчеца на полезрението му и прекъсна размислите му. Друг скул, който го приближаваше. Остин прибра веслата и остави лодката постепенно да спре. Другият гребец стори същото. Двамата се спогледаха. Новопоявилият се изобщо не приличаше на атлетичните, добре поддържани типове, които Остин обикновено срещаше по реката. Изпод кафеникавата бейзболна шапка на мъжа висяха дълги раста-плитки. Носеше сини слънчеви очила.
	— Добро утро — поздрави го Остин.
	Мъжът свали шапката си, а с нея и изкуствените плитки.
	— Как само спарва това нещо! — ухили се той. — Скоро да си бил на по-интересни състезания?
	Слънцето лъщеше по потното му теме и необичайната татуировка върху главата му.
	— Здрасти, Спайдър — Остин се облегна на веслата.
	— Знаеш кой съм?
	Остин кимна.
	— Маскировката тип Боб Марли за миг ме заблуди.
	Барет сви рамене.
	— Само това ми хрумна за толкова кратко. Някакъв ги продаваше на будката за сувенири, където наех лодката. Нямах много голям избор — или това, или Елвис.
	— Добър избор, но не мога да си представя как дрънкаш на китара и пееш — каза Остин. — Защо ти е прикритието?
	Барет посочи към превръзката на главата си.
	— Опитаха се да ме убият.
	— Защо?
	— Дълга история, Кърт.
	Остин реши да отгатне.
	— Има ли нещо общо със свръхнискочестотни електромагнитни лъчения?
	По изумлението на Барет личеше, че Кърт е познал.
	— Откъде знаеш за това?
	— Единствено това знам.
	Барет примижа към искрящата вода.
	— Хубаво е тук.
	— И аз така мисля, но едва ли си дошъл заради гледката.
	— Така е. Дойдох, защото ми трябва приятел.
	Остин махна ръка.
	— В приятелски води си. Ако не беше ти, щях да се превърна в обяд за косатките. Да идем у дома и да поговорим.
	— Не е добра идея — Барет се озърна през рамо. Извади от джоба на ризата си черна кутия, голяма приблизително колкото цигарена. — Това ще ни предупреди за електронно подслушване в района. Засега е чисто, но не бих рискувал. Нещо против да гребем? Мисля, че започва да ми харесва.
	— Можем да спрем малко по-нагоре — предложи Остин. — Последвай ме.
	Погребаха още около двеста метра и отбиха скуловете към една ниска част на брега. Някой добър човек бе сложила маса за пикник под дърветата, за отмора на гребците. Остин сподели бутилката си с вода с Барет.
	— Мерси — отвърна той, след като отпи няколко глътки. — Леле, никак не съм във форма.
	— Не съм съгласен. Карах с доста добро темпо, а ти ме настигна.
	— Бях в гребния отбор в Масачузетския технологичен институт. Всеки път, когато времето беше хубаво, се пусках по река Чарлс… Но беше отдавна — и той се усмихна при спомена за младежките си години.
	— Какво си учил в МТИ?
	— Квантова физика и специализирах компютърна логика.
	— И на ум не би ми дошло, като съдя по вида ти.
	Барет се засмя.
	— Това е за парлама. Винаги съм бил компютърджия. Отраснах в Калифорния, и двамата ми родители преподаваха в университет. Влязох компютърни науки в Калифорнийския технически, а след това продължих в МТИ. Там срещнах Трис Маргрейв. Заедно измъдрихме софтуера „Баргрейв“. Направихме луди пари. Добре я карахме, докато Трис не се замеси с „Луцифер“.
	— Луцифер? Дяволът?
	— „Луцифер“ е анархистки вестник от деветнайсети век, излизал е в Канзас. Така се наричаха и групичката неоанархисти, с които се замеси Трис. Искат да сгромолясат т.нар. „елит“, онези, които без демократично гласуване са овладели по-голямата част от властта и парите на света.
	— А ти къде се вместваш в цялата тази работа?
	— Аз съм част от „Луцифер“. Така де, бях.
	Остин се вгледа в татуировката на Барет.
	— Не ми се струваш средностатистически гражданин, Барет. Та нали ти и твоят партньор владеете също значителна част от световните пари?
	— Разбира се. Затова ние трябваше да поведем борбата. Трис казва, че богатите и образовани мъже, които са можели да загубят най-много, са започнали Американската революция. Хора като Ханкок, Вашингтон и Джеферсън са били богаташи.
	— А каква е ролята на Маргрейв в „Луцифер“?
	— Трис се смята за двигателя на „Луцифер“. На анархистите не им допада да следват лидери. Групата е неофициално организирана от хора с близко мислене, свързани с някои от по-активните неоанархистки групировки. Няколко десетки от по-големите кибритлии се наричат „Легиона на Луцифер“. Участвах повече в техническата част, отколкото в политическата.
	— А защо е толкова амбициран Маргрейв?
	— Трис е гениален и безскрупулен. Чувства вина, задето семейството му е забогатяло от робство и търговия с ром, но мисля, че е обсебен от идеята за власт. Той ме въвлече в цялата схема.
	— А тя каква е?
	— Щяхме да сринем империята на „елита“, за да ги принуди да се откажат от част от властта си.
	— Сериозна амбиция! — поклати глава Остин.
	— Дума да няма. Преди няколко седмици в Ню Йорк им направихме демонстрация. Блокирахме електрониката на града, докато течеше голяма икономическа конференция, за да ги предизвикаме да преговарят, но все едно пчела ужили слон.
	Остин повдигна вежди.
	— Чух за това. Вие ли сте го направили?
	Барет кимна.
	— Колкото да им покажем, че можем. Дългосрочният ни план бе да сринем комуникациите и икономическите процеси по цял свят.
	— Как?
	— Използвайки набор от научни принципи, за да унищожим временно комуникационните и транспортните системи и да предизвикаме повсеместен икономически хаос.
	— Теоремите на Ковач.
	Барет зяпна Остин, все едно му бе поникнала втора глава. Остин продължи:
	— Написал съм си домашното. Знам, че Ковач е бил гений, който измислил начин да използва свръхнискочестотни електромагнитни лъчения, за да смахне природата. Боял се е, че в неправилните ръце това би предизвикало земетресения, да промени климата и какви ли не още гадости. От това, което ми каза за дружките си в „Луцифер“, страховете му са били оправдани.
	Барет трепна при думата „дружки“, но кимна.
	— Като цяло е така.
	— А конкретно?
	— Опитвахме се да предизвикаме разместване на полюсите.
	— Северния и южния?
	— Магнитните. Искахме да повредим комуникационните сателити. Да объркаме всички търговски сметки и да уплашим „елита“. Не е толкова страшно.
	Остин стисна устни.
	— Откога вълни убийци, огромни водовъртежи и потъването на кораби не е толкова страшно?
	Барет сякаш се присви. Остин се побоя, че го е стреснал твърде много. Но Барет отново кимна.
	— Прав си, разбира се. Не помислихме за последствията, само за технологията.
	— А каква е тя?
	— Флотилия от четири кораба, всеки с устройство, построено въз основа на теоремите. Концентрирахме лъчението под кос ъгъл върху уязвима точка от океанското дъно. Електрическата енергия във всеки кораб стига за малък град, но не е нищо пред земната маса. Тук идват теоремите. Според тях, с правилната честота, лъчението ще се усили именно от земната маса, в която се опитва да проникне, както тромбонът усилва трептенията на човешкия дъх.
	— Видях водовъртежа, който сте създали. Беше нещо повече от човешки дъх през тромбон.
	— Водовъртеж!?
	Остин му разказа накратко за катастрофата, която въртопът почти бе създал.
	Барет подсвирна.
	— Знаех за вълните, които създадохме в един от тестовете си. Успяха да потопят товарен кораб и един от нашите четири.
	— Понякога морето връща отнетото. Водовъртежът извади на бял свят предавателния ви кораб. Успях да го обходя, преди да потъне обратно.
	Барет се стъписа.
	— Какво има, Спайдър?
	Въпросът извади Барет от стъписването.
	— Не помислихме за океанските смущения, които аномалиите в земното електромагнитно поле биха предизвикали. От това, което ми казваш, излиза, че са продължили и след експеримента ни. Магмата под земната кора вероятно се движи и след първоначалния стимул, подобно на концентричните кръгове в езеро, след като хвърлиш камък. Това е опасната част от теоремите. Това е тревожило и Ковач… Непредвидимостта…
	— Какво правеше, когато се запознахме в Пюджит?
	— Когато „Южна красавица“ потъна, се върнах към чертежите. Правех експеримент с миниатюрна версия на предавателя.
	— Това ли подлуди косатките?
	Той кимна.
	— А защо?
	— Електромагнитните вълни се разнасяха навсякъде. Предположенията ни бяха разумни, но отклоняваха ли се дори с наносекунда в лъченията ни настъпваше хаос.
	— Значи Ковач е грешал?
	Барет разпери ръце.
	— Публикувал е теорията си като предупреждение към света, но е задържал за себе си информацията, с която теорията би могла да проработи. Виж, това е като атомната бомба. Можеш да намериш скици в интернет и дори да се сдобиеш с материалите. Но ако не притежаваш конкретни познания кое как работи, ще се провалиш, а в най-добрия случай ще получиш „мръсна“, радиоактивна бомба. С това разполагаме сега, електромагнитния еквивалент на мръсна бомба.
	— Когато сте изгубили кораба, вероятно сте спрели — предположи Остин.
	— Само го отложихме. Имахме друг кораб. В момента се готвим за още една, много голяма, емисия.
	— Къде?
	— Трис така и не ми каза. Вариантите са няколко. Но крайното решение е в главата му.
	— Как се въвлече в тази лудост?
	— Съвсем случайно и без да искам. Показах на Трис теоремите на Ковач. Смятах, че може да са полезни за бизнеса ни, но той видя в тях възможност за каузата си. Поиска да разработя система, която да предизвиква временни магнитни измествания. Приех го като научно предизвикателство. Използвах работата на Ковач за основа и попълних празнините.
	— Разкажи ми за опита за убийство.
	Барет докосна плахо слепоочието си.
	— Посетих Трис на острова му в Мейн. Мики Дойл, частният пилот на Трис, опита да ме убие. Престори се, че има проблеми с двигателя и се приземи до едно езеро. Изстрелът му ме одраска по главата, кървях много. Спасиха ме двама мъже от Бостън, които бяха на риболов там. Единият се оказа лекар. Дадох му фалшиво име и се изнесох при първа възможност. Затова са и растите. Не искам никой да разбере, че съм жив, иначе няма дълго да тъпча белия свят!
	— А Дойл по заповед на Маргрейв ли е действал?
	— Не мисля. Трис нещо се с чалнал, тресе го мегаломанията. Наел си е собствена малка армия — казва, че са просто охрана. Но след потъването на „Красавицата“ и след като косатките полудяха, казах на Трис, че излизам от играта и той ми отвърна, че ще отложи всичко, докато не прегледам материалите, които е открил. Точно преди да ме простреля Мики, го попитах дали Трис е зад това. Каза ми, че работи за друг. Не мисля, че лъжеше.
	— Това повдига въпроса, кой би искал да се отърве от теб?
	— Мики ме предупреждаваше да не огласявам плана. Когато отказах, се опита да ме убие. За когото и да работи, не е искал проектът да спира.
	— А няма ли опасност проектът да се провали без теб?
	— Вече не — отвърна Барет с тъжна усмивка. — Както съм подготвил всичко, Трис може да насочва корабите и да отприщва силата им почти без персонал и оборудване.
	— А кой още има интерес от успеха му?
	— Само за още един човек знам, който знае. Джордан Гант. Управлява Мрежата за глобални интереси, МГИ, накратко. Фондация във Вашингтон, която лобира срещу много от нещата, срещу които е и „Луцифер“ — злоупотреба с корпоративна власт, тарифна политика, която вреди на природата, трупане на оръжейни запаси в развиващите се страни… Трис твърди, че фондацията на Гант е като „Шин Фейн“, политическото крило на Ирландската републиканска партия. Пазят ръцете си чисти, повече или по-малко, докато ИРА върши мръсната работа под сурдинка.
	— Значи всяка заплаха за проекта на Трис, би била такава и за целите на Гант.
	— Логично е, да.
	— А каква е историята на Гант?
	— Самоотлъчил се е от корпоративния свят. Работил е за част от институциите, с които се борим, преди да провиди светлината. Като цяло е човек за пред камери. Тече му приказката, чаровен като политик. Не си го представям в основата на заговор за убийство, но кой знае.
	— Струва си да го проучим. Казваш, че Маргрейв ти е дал още материали, с надеждата да промениш решението си?
	— Каза, че Ковач е намерил начин да спре размяната на полюсите, дори след като е започнал. Отвърнах, че не бих се отказал от проекта, ако Трис ми предложи обезопасителен механизъм.
	— А как би открил нещо подобно?
	— Имаме доказателства, че Ковач не е загинал във войната, а се е преселил в САЩ, където се е оженил повторно. Мисля, че внучката му знае за антидота срещу полярното изместване. Казва се Карла Януш.
	— А Гант знае ли за нея?
	— Би трябвало, ако съм прав за Дойл.
	Остин се замисли за последствията от нещо подобно.
	— Госпожица Януш вероятно вече има мишена на гърба. Трябва да я предупредим. Знаеш ли къде живее?
	— В Аляска. Работи в Университета на Аляска във Феърбанкс. Но Трис ми каза, че е на експедиция в Сибир. Може да й е студено, но би трябвало да е в безопасност там.
	— От думите ти, предполагам, че Маргрейв и Гант имат дълга ръка.
	— Прав си. Какво да правим?
	— Трябва да я предупредим. За теб най-добре е да си останеш „мъртъв“. Имаш ли къде да отседнеш? Място, за което Маргрейв и Гант не знаят?
	— Имам спален чувал на харлито си и торба с пари в брой, тъй че нямам нужда от кредитни карти, по които да ме проследят. Обажданията ми минават през половин дузина отдалечени клетъчни кули, тъй че са на практика непроследими. — Извади черната кутия от джоба си. — Сглобих това за удоволствие. Мога да пренасочвам обаждания и към Луната, ако поискам.
	— Тогава стой на път. Обади ми се утре по това време, дотогава ще имаме план.
	Стиснаха си ръцете и се върнаха при лодките си. Остин махна за довиждане и пое към дома си, а Барет се върна към магазинчето за наем на лодки на около километър по-нататък. Остин върна скула на стойката му. Докато се качи до всекидневната си, вече имаше план.


	21

	Десет хиляди години след като последният вълнист мамут беше тъпкал земята под краката си, костите и бивните му подхранваха разрастващата се международна търговия с център Якутск в Източен Сибир, на около шест часа от Москва със самолет.
	Градът бил основан през 17-ти век от шайка казаци и стотици години бил последната точка на цивилизацията. През 19-ти век се превърнал в световна столица на търговията с кости от вълнисти мамути. А по-късно се прочул зловещо като един от островите на Гулаг — тук враговете на Съветския съюз принудително били вкарвани в златните и диамантени мини. Времето на съветския режим отминало, но търговията с кости на мамути останала и до днес.
	Кооперативът за слонова кост е един от главните доставчици. Разположен е в мрачен, прашен склад, обграден от разпадащи се жилищни блокове от времето на Хрушчов. Зад невзрачните бетонни стени и стоманени врати се намират тонове мамутски кости на стойност милиони долари. От това забутано място те тръгват към Китай и Мианмар, където се превръщат в дрънкулки за оживените туристически пазари за сувенири. Бялото съкровище е прибрано в сандъци, подредени по рафтове от единия до другия край на склада.
	На една от пътечките между рафтовете стояха трима мъже — Владимир Булгарин, собственикът на бизнеса, и двама помощници, всеки хванал по един край от огромен бивник.
	— Това е прекрасно! — говореше Булгарин. — Колко тежи?
	— Сто килограма — изпъшка един от помощниците. — Много е тежък.
	— Чудесно!
	Качествената мамутска кост струваше по сто долара на килограм.
	Четвърти мъж се зададе по пътечката.
	— Партньорът ви е тук — рече той.
	Булгарин вдигна поглед, все едно бе захапал лимон. Нареди на останалите да приберат бивника в сандък, пълен с дървени стърготини, и да го преместят встрани. Може би щеше да е по-добре да направи от бивника малки мамути или обеци, вместо да го изнася цял — така щеше да спечели много повече.
	Докато крачеше към офиса си, месестото му лице помрачня. Така нареченият му партньор всъщност бе онова, което в САЩ наричаха „събирач“. Бандит-мафиот, който идва веднъж месечно от Москва, за да вземе процент от печалбата, да обвини Булгарин, че се стиска и да го заплаши, че ще му строши краката. Неизбежно бе руската мафия да не бръкне с лепкави пръсти в търговията с мамутска кост. Бизнесът растеше, благодарение на международната забрана срещу търговията със слонова кост от Африка. Обитателите на Якутск традиционно бяха част от търговията с мамутски кости от векове. И как да е иначе, като под вечните сибирски ледове бяха погребани над десет милиона от тези зверове — огромен източник на материал.
	Политическите промени също се отразиха благоприятно на търговията с мамутска кост. Москва винаги бе държала здраво търговията със злато и диаманти в Якутск, но местните пък търгуваха с китайците от две хиляди години и най-добре знаеха как да припечелват от костите на древните исполини. Костта трябваше да се обработи, за да представлява законен износ, но някои доставчици като Булгарин пренебрегваха закона и изпращаха на купувачите необработени кости.
	Когато Москва се оттегли, веднага я замени мафията. Миналата година кооперативът ненадейно бе посетен от група мъже — най-страховитите, които Булгарин беше виждал някога. Всички бяха облечени в черни поло блузи и черни кожени якета и спокойно обясниха, че стават партньори в бизнеса. Булгарин бе дребен крадец и често се отъркваше в по-жестоките елементи от руския подземен свят. Когато онези му казаха, че той и семейството му имат нужда от закрила, Булгарин нямаше нужда от допълнителни обяснения. Съгласи се безропотно, а московчаните пратиха двама души с автомати, за да охраняват инвестицията си.
	Булгарин бе объркан и раздразнен от посещението. Като по часовник, партньорът му идваше винаги в последния четвъртък на всеки месец. А днес бе втората сряда. Въпреки това, когато влезе в малкия си претрупан офис, той се ухили широко, очаквайки Карпов, обичайния представител от Москва. Този обаче беше друг. И той беше облечен с черен костюм и черно поло, но бе по-млад и за разлика от Карпов, който прибираше парите с престорена добросърдечност, изражението на новия бе студено като якутска зимна нощ.
	Той изгледа Булгарин сурово и рече:
	— Не обичам да чакам.
	— Много съжалявам! — Булгарин не сваляше усмивката от лицето си. — Бях в другия край на склада. Карпов болен ли е?
	— Карпов само събира мари. Сега имаме по-сериозна работа. Искам да се свържеш с хората на остров Айвъри.
	— Това не става толкова лесно.
	— Не те питам дали е лесно или трудно. Просто го направи!
	Няколко дни по-рано от Москва се бяха обадили ни Булгарин и му бяха наредили да събере отряд от най-закоравелите ловци на мамутска кост и да ги изпрати на острова. Тяхната задача беше да открият научния екип на острова, да отвлекат от него американката Карла Януш и после да я предадат на друг отряд — американци, които идвали от Аляска.
	— Мога да опитам — отвърна Булгарин. — Но времето…
	— Трябва да промениш инструкциите. Кажи им да вземат жената и да я изведат от острова.
	— Ами американците?
	— Хората им не могат да дойдат. Но бяха готови да платят много за операцията, тъй че явно жената е ценна. Ще поговорим с нея, ще видим какво знае и ще я държим за откуп.
	Булгарин сви рамене. Типична московска мафия! Груби и директни измамници.
	— А другите учени?
	— Кажи на хората си да не оставят свидетели.
	По гръбнака на Булгарин пробяга тръпка. Не беше херувимче и на младини бе разбил няколко глави, а и ловът на мамутска кост бе жестоко занимание. След като мафията му стана „партньор“, изпратиха в града неколцина, които благодушно можеха да се нарекат „изметта на човечеството“. Скоро след това някои от конкурентите му изчезнаха.
	Така че за Булгарин не беше никакъв проблем да съобрази, че като свидетел, самият той чака реда си за премахване.
	Щеше да изпълни нарежданията, но вече обмисляше как да хлопне кепенците и да се омита от Якутск. Кимна с пресъхнала уста и отвори един шкаф, в който имаше последен модел радиопредавател.
	Минути по-късно говореше с ловците. Използвайки хитро измислен код, в случай, че някой подслушва, той извика предводителя, жесток мъж на име Гриша, наследник на сикхски монголци, изхранващи се от столетия като ловци на слонова кост. Предаде нарежданията. Гриша поиска уточнения, за да е сигурен, че е разбрал заповедта, но иначе нямаше въпроси.
	— Готово — каза Булгарин.
	Мафиотът кимна.
	— Утре ще се върна, за да се уверя, че всичко е наред — каза той и излезе.
	Булгарин избърса потта от челото си. Не знаеше кое е по-лошо, да се разправя с главорезите от Москва или с тези, които работеха за него. Но едно беше сигурно — дните му в Якутск бяха преброени. Щеше да е в безопасност, докато му докарат заместник, но междувременно щеше да задейства отдавна подготвени планове. Имаше милиони в швейцарските си сметки.
	Женева беше хубав град, или Париж, а, може и Лондон. В бизнеса със скъпоценни камъни също има пари.
	Всичко бе за предпочитане пред сибирските зими.
	Усмихна се. Мафията може би му правеше голяма услуга.


	22

	Петров тъкмо се канеше да излезе от офиса си в една от безличните московски правителствени сгради, когато секретарката му каза, че го търсят по телефона. Беше в отвратително настроение, защото не успя да се измъкне от дипломатически коктейл в норвежкото посолство. Норвегия! Пушена риба до повръщане. Мислеше да се налее с водка и да се изложи, за да не го канят отново.
	— Запиши какво искат, после ще ми кажеш — изръмжа той. Но докато излизаше през вратата, се обърна. — Кой е?
	— Някакъв американец. Казва, че името му е Джон Доу.
	Петров се стъписа.
	— Сигурна ли си?
	Изфуча покрай озадачената си секретарка, върна се в офиса и грабна телефона.
	— Петров!
	— Здравей, Иване. Едно време сам си вдигаше телефона — рече човекът отсреща.
	— А ти едно време се казваше Кърт Остин — въпреки, че процеди думите си през зъби, веселите пламъчета в погледа му издаваха колко се радва.
	— Туше, стари друже. Все същият язвителен кагебеец. Как си, Иване?
	— Добре. Колко време мина от онази работа с Разов?
	— Няколко години. Каза ми да ти се обадя, ако ми потрябва услуга.
	Остин и Петров бяха работили заедно, за да попречат на плановете на Михаил Разов, руски демагог в основата на заговор да отприщи цунами на Източния бряг, използвайки летливи океански залежи от метан-хидрат.
	— Имаш късмет, че ме хващаш. Тъкмо тръгвах към вълнуващ купон в норвежкото посолство. С какво да ти услужа?
	— Дзавала и аз трябва да стигнем до Новосибирските острови колкото се може по-бързо.
	— Сибир! — Петров се позасмя. — Сталин е мъртъв, Остин. Вече не пращат хората в Гулаг. — Той се поозърна. — Онези, които обидят висшестоящите, получават повишение, звание и голям офис, обзаведен отвратително, където умират от скука.
	— Пак си бил непослушен, Иване.
	— Точната дума няма добър превод на английски. Да кажем, че е неразумно да злепоставиш висшестоящ.
	— Следващия път, като говоря с Путин, ще вмъкна няколко хубави думи за теб.
	— Ще се радвам да пропуснеш. Именно него злепоставих. Изобличих негов близък приятел, който прибираше пари от нефтена компания. Правителството пое контрола над компанията, след като арестуваха собственика. Обичайните кремълски безумия. Отнеха ми поста в разузнаването. Имам твърде много високопоставени приятели, тъй че не можеха да ме накажат пряко, затова ме натикаха в златна клетка. А защо Сибир?
	— Не мога сега да навлизам в подробности. Само ще ти кажа, че е крайно спешно.
	Петров се усмихна.
	— Кога не е? Кога искаш да тръгнете?
	Остин се бе обадил на Петров, след като опита да проследи Карла Януш от Университета на Аляска. Шефът на катедрата, с когото се свърза, му каза, че Карла е на експедиция в Новосибирските острови. Остин разбра, че трябва да побърза, когато мъжът му каза, че за трети път тази седмица някой пита за експедицията до острова Айвъри.
	— Веднага — рече той на Петров.
	— Бързаш явно. Ще се обадя на посолството във Вашингтон и наш куриер ще ти донесе документите. Но помощта си има цена. Трябва да ми позволиш да те черпя едно и да си поговорим за едно време.
	— Има сделка!
	— Ще ви трябва ли помощ, като стигнете?
	Остин се замисли. От опит знаеше, че представата на Петров за помощ е корав отряд от спецназ, въоръжени до зъби и жадни за въргал.
	— Може би по-късно. В началото ще е нужен по-хирургически подход.
	— Тогава ще подготвя медицински екип, ако ви притрябват хирурзи. Може и аз да се присъединя.
	— Май не се шегуваше, че си отегчен — отбеляза Остин.
	— Нищо подобно на едно време — отвърна Петров носталгично.
	— Ще си говорим на по питие — обеща Остин. — Извинявай, че бързам, но имам да звъня и другаде. Ще ти се обадя, за да уточним подробностите около пътуването.
	Петров каза, че разбира, и посъветва Остин да държат връзка. Затвори и каза на секретарката си да отмени колата, която щеше да го откара на коктейла. Обади се на посолството във Вашингтон. Там никой не знаеше, че го бяха превърнали в писарушка, тъй че успя да прокара документи на Остин и Дзавала до Русия, като част от експедиция на НАМПД. Когато се увери, че документите ще са у Остин до час, се облегна назад в стола и запали една от любимите си хавански пури. Замисли се за срещите си с дръзновения американец от НАМПД.
	Петров бе минал четирийсетте, имаше широко чело и високи скули. Би бил хубавец, ако не беше огромният белег на дясната му буза. Беше му от Остин, но не го винеше за това. Бяха се сблъскали няколкократно, докато работеха за специализираните военноморски разузнавателни отряди в страните си по време на Студената война. Съперничеството им се поразгорещи, когато руснаците опитаха да заловят потънала шпионска подводница и екипажа й.
	Остин успя да спаси екипажа и предупреди Петров, че е поставил експлозив с таймер на подводницата. Разгневен, че са го надхитрили, Петров се спусна със своята миниподводница и експлозията го застигна. Но произшествието не бе по вина на Остин, всъщност от него Петров се поучи да не позволява емоциите да управляват действията му. По-късно, когато се озоваха рамо до рамо на мисията срещу Разов, се оказаха силен екип.
	Ако Остин си мисли, че може да ми отнеме възможността да се позабавлявам в собствената си страна, греши много, помисли си Петров. Вдигна телефона и задвижи нещата.


	Остин пък говореше с Дзавала.
	— Бях буквално на вратата — каза Джо. — Ще се видим в НАМПД.
	— Промяна в плановете. Отиваме в Сибир.
	— Сибир ли? — попита Джо с очевидна липса на ентусиазъм. — Аз съм мексиканец. Студеното не ми се отразява добре.
	— Не забравяй да си вземеш слиповете с подплата. А аз ще си взема широкоцевната траперска пушка — рече Остин, така Джо наричаше едрокалибрения револвер „Боуън“. — И няма да е излишно да си направиш застраховка.
	Разбраха се да се видят на летището и Остин отиде да си стегне багажа за Арктика.


	На хиляди километри от тях Шрьодер седеше във възтясната каюта на кораба и преглеждаше отново топографската карта на острова на слоновата кост.
	Отдавна бе научил, че трябва да познаваш терена на мисията си, независимо дали са стотици квадратни километри, или няколко градски пресечки.
	Бе гледал картата толкова пъти, че имаше чувството, че познава острова, сякаш е бил там. Парчето земя беше широко петнайсетина километра и дълго трийсет. Морето бе ерозирало вечните ледове, тъй че брегът бе нащърбен и напомняше на отчупено парче от глинен съд. На южния бряг една вдлъбнатина с формата на полумесец оформяше естествен пристан, близо до устието на някаква неголяма река.
	През тундрата лъкатушеха пресъхнали корита на древни реки. Отдавна спящ вулкан стърчеше като черен циреи от леда.
	Шрьодер отмести картата и прелисти един стар пътеводител, който купи от една антикварна книжарница, докато чакаше да дойде корабът, който щеше да го откара на острова. Доволен установи, че руския му още го бива. Островът бил открит случайно в края на 18-ти век от руски търговци на кожи. Островът бил пълен с купищата животински кости и мамутски бивни, затова и го кръстили Айвъри.
	Търговията с кожи приключила след оргия, последвана от убийства и тогава дошли ловците на мамутска кост. Те намерили огромен пазар сред майсторите резбари в Китай, а и други части от света. Осъзнало неочаквания си късмет, руското правителство раздало привилегии на определени предприемачи. На работа при един от тях се хванал мъж на име Салников, който обходил всички арктически острови.
	Остров Айвъри имал най-богати залежи, но бил и най-отдалечен, тъй че останал относително непокътнат за сметка на по-достъпните места на юг. Неколцина безстрашни ловци на слонова кост установили поселище край устието на реката и го нарекли Градът на слоновата кост, но като цяло островът си останал безлюден.
	На вратата се почука и се показа кръглото лице на един полуескимос.
	— Лодката е готова да ви откара на брега, господине — рече той.
	Шрьодер взе багажа си и последва моряка до перилата на левия борд на траулера. Оттам слезе в лодката. Докато морякът зад него гребеше. Шрьодер отместваше с дълга кука парчетата лед в неподвижните води. След няколко минути дъното на лодката простърга по чакълестия бряг.
	Шрьодер хвърли торбата си на брега, излезе и помогна на мъжа да избутат лодката обратно във водата.
	Не откъсна погледа си от лодката, докато не се скри в мъглата. На стотина метра от брега тя вече едва се виждаше сред влажната пелена. Бяха се разбрали корабът да го чака двайсет и четири часа. Шрьодер щеше да се върне на брега и да даде сигнал да го вземат. Надяваше се да води и Карла. Досега не се бе запитал дали ще успее да я убеди, че е в опасност. По-късно щеше да мисли за това. Сега имаше друга важна работа — да я открие. Дано не е закъснял. Беше в добра форма за възрастта си, но нямаше как да отрече, че тялото му, след почти осем тежки десетилетия, бе започнало да се предава. Боляха го мускулите и ставите, а напоследък бе започнал и да куца.
	Шрьодер дочу ръмженето на рибарското корабче. Отдалечаваше се. Капитанът явно бе решил да си тръгне с половината пари, вместо да чака Шрьодер и да си получи и останалото. Шрьодер сви рамене. Още от началото му бе станало ясно, че онзи е мошеник. Нямаше връщане назад.
	Огледа онова, което можеше да види от острова. Плажът се изкачваше плавно нагоре — нямаше да е труден за прекосяване. Шрьодер метна торбата на рамо и тръгна. В пясъка се виждаха ясни следи от стъпки. Явно това беше главният път към Града на слоновата кост.
	След около десетина минути вървене покрай реката, зърна жалкия бивак от схлупени постройки, получил званието град и не можа да сдържи смеха си. Големите, разноцветни шатри край старите сгради му подсказаха, че е открил и бивака на експедицията.
	Когато приближи, с изненада установи, че сградите, които отдалеч приличаха на каменни, всъщност бяха построени от хиляди кости. Надникна в две от постройките и откри спални чували. Третата бе заключена. Надникна и в шатрите. Една бе пригодена за трапезария и кухня. Разходи се из бивака, като подвикна няколко пъти, но никой не му отговори. Загледа се в свъсения стар вулкан, а после погледът му се плъзна вляво и вдясно. Никъде нищо не помръдваше. Не се изненада — в проломите по острова можеше да се скрие цяла войска.
	Шрьодер се върна при реката и зърна отпечатъци от ботуши, водещи към вътрешността на острова. Набитото му око различи следите на петима души. Двама от тях оставяха по-плитки отпечатъци и очевидно бяха по-леки — най-вероятно жени. Част от умората му се разсея, оживи се от възможността да се срещне с кръщелницата си и ускори крачка. Малко след това обаче вълнението му премина в тревога.
	Първите стъпки бяха заличени от други, по-тежки. Някой следеше Карла и екипа й.


	23

	От възвишението, където беше застанала. Карла видя, че островът не е арктическа пустиня, както си мислеше. Нямаше дървета, но тундрата гъмжеше от растения-джуджета, треви, мъхове и острици, които покриваха острова като с меко одеяло. Тук-там избухваха цветове — глухарчета, лютичета и върбовки. Сутрешното слънце беше стопило мъглата и искреше по няколко поточета и езерца. А в небето шумно кръжаха морски птици.
	Представи си как е изглеждал този суров пейзаж преди хиляди години, когато вятърът е рошел буйните треви, а степите са били пълни с огромни стада мамути. Навярно е имало и бизони, и вълнисти носорози, и гигантски земни ленивци, и спотайващи се хищници като саблезъби тигри. Почти подушваше животинския мускус, който е изпълвал въздуха, и почти усещаше треперещата под краката на гигантските животни земя.
	И изведнъж, сякаш зъл магьосник бе размахал жезъл, мамутите и всички останали създания бяха измрели. Този въпрос я тормозеше, откакто се помнеше. Като много други деца и тя бе запленена от динозаврите и огромните бозайници, наследили планетата след тях.
	Дядо й бе единственият учен, когото познаваше, затова естествено го бе попитала защо са изчезнали тези величествени създания. Ококорена го слушаше, докато й разказваше как светът се е изместил, а после го попита може ли да се случи отново. Той каза „да“ и тя и досега си спомняше как не успя да заспи онази нощ. Разбрал за страха й, няколко вечери по-късно той я научи на една детска песничка, която отново щяла да върне света в руслото му. Опитваше се да се сети за нея, когато чу, че някой я вика.
	— Карла!
	Мария Арбатова й махаше с ръка. Време беше да продължат и Карла се отправи към групата, която я чакаше. Време бе да се заемат със задачата си. Знаеше, че няма да е лесно. Откритието на бебето мамут бе изключителен късмет. Но заедно с това островът бе богато находище на останки от древното минало. Ако тук не може да открие каквото търси, щеше да зареже завинаги експедициите и да се захване с музейни каталози.
	След обилна закуска, учените бяха поели на път рано-рано сутринта. Ито и Сато се бяха подготвили първи. Носеха напълно еднакви дебели екипи. Всичко по тях — от ботушите до шапките, беше напълно еднакво, сякаш клонирано. Сергей бе по-навъсен от обикновено и дори чаровната усмивка на Мария не можеше да оправи настроението му, тъй че накрая тя просто спря да му обръща внимание.
	След като закусиха, метнаха раниците на рамо и се упътиха към вътрешността на острова, като следваха реката. Движеха се бързо през тундра. Изминаха десетина километра и спряха да починат до възвишението, на което Карла се беше качила. Докато наместваше раницата на гърба си, тя рече:
	— Питах се как сте пренесли екземпляра чак до бивака? Сигурно тежи поне сто килограма.
	Ито се усмихна и посочи раницата си и тази на Сато.
	— Надуваеми салове. Отнесохме бебето до реката, а оттам плавахме.
	Ито се усмихна и се поклони вежливо, когато Карла ги похвали за находчивостта.
	Сергей тръгна напред, последваха го Карла и Мария, а японците останаха накрая. Поеха в посока, която ги отдалечи от реката. Теренът се промени — появиха се леки възвишения и долини, а над тях се извисяваше вулканът. Колкото повече го приближаваха, толкова по-високо се издигаше той, като олтар на Вулкан, бога ковач.
	Минаха покрай няколко езерца, като си проправяха път през туфи трева, от които излитаха орляци мигриращи птици. Температурата се покачи до около минус един, но вятърът откъм океана подсилваше студа и Карла беше доволна, че си сложи пухения анорак.
	Слязоха в широк около десет метра пролом и вятърът спря да ги мъчи. От двете им страни се извисяваха близо шестметрови стени. Насред пролома течеше тясно поточе, дълбоко не повече от метър. След около два часа монотонно ходене скалните стени се промениха и Карла с изненада установи, че всъщност проломът е древно гробище. Наоколо се въргаляха стотици кости, разкопани от дълбаещата река.
	Карла се спря и вдигна една кост от крака на бизон, която пасваше идеално в ставата на друга кост на няколко метра по-нататък. Спътниците й обаче изобщо не бяха впечатлени. Те не обръщаха никакво внимание върху какво стъпват, тъй че Карла трябваше да захвърли костите и да побърза да ги настигне.
	Ядоса се на нехайството им, но скоро разбра защо колегите й реагират така. След поредния завой, забеляза, че ниските скални образувания са всъщност от кости — с всякакви размери и от всякакви животни, пресовани от ледовете. Тя бързо разпозна вкаменелости от коне пигмеи и древни елени, ребра, бедрени кости, както и огромни бивни от мамути. Гробището се ширеше поне на двеста метра напред.
	Сергей тържествено заяви, че са стигнали целта си и пусна раницата си до сивия пепелен кръг на едно огнище.
	— Това е базовият ни лагер — обясни той.
	Останалите от групата също оставиха багажа си и продължиха само с фотоапаратите и няколко инструмента. Карла се замисли за бебето мамут. Умираше от нетърпение да го изследва. От тъканите и хрущялите можеха да разберат кога е живяло и кога е загинало. По бивните имаше годишни кръгове, също като кръговете по дървесен ствол, по които щяха да научат много неща за промените в сезоните, за метаболитните процеси и за миграционните цикли. Семената и прашецът в стомаха му пък щяха да им разкажат за флората отпреди хиляди години.
	След десетина минути стигнаха до плитка пещера в една от стените.
	— Тук намерихме бебето — посочи Сергей.
	Нащърбената кухина бе широка метър и половина и дълбока около метър.
	— Как го измъкнахте от леда? — полюбопитства Карла.
	— За жалост, нямахме маркуч, за да го стопим — отвърна Мария. — Трябваше да работим с чукове и длета.
	— Значи трупът е бил отчасти разкопан?
	— Да. Трябваше само да го освободим малко по краищата.
	После обясни, че са скалъпили груба шейна от бивни и го извлекли до реката. Оттам стигнали до бивака и го преместили в бараката, където температурите дори денем били под нулата.
	Карла огледа внимателно дупката.
	— Тук има нещо необичайно — каза накрая тя.
	Четиримата се скупчиха край нея.
	— Нищо не виждам — сви рамене Сергей.
	— Виж! Още по-дълбоко има и други кости. Очевидно са на няколко хиляди години — тя разчисти малко изгнилата растителност в дъното и им показа. — Явно вашето мамутче се е наместило тук по-скоро.
	— Навярно е от лошия ми английски, но не съм сигурен, че ви разбирам — погледна я изпитателно и леко ядосано Сато.
	— Да, какво искаш да кажеш? — Сергей не се преструваше, че крие нетърпението си.
	— Не знам какво искам да кажа. Казвам само, че е странно, че плътта му не е изгнила.
	Сергей кръстоса ръце и огледа останалите с победоносна усмивка.
	— Разбирам — кимна Мария. — Изненадана съм, че не сме го забелязали. Проломът още се наводнява от време на време, когато реката си вдигне нивото. Възможно е внезапно наводнение да е отмило екземпляра от някоя скална стена и да го довлякло дотук, където отново е замръзнал.
	Сергей усети, че започва да губи почва в този разговор и ги прекъсна рязко:
	— Не сме дошли да оглеждаме дупки!
	И продължи ядосано нататък.
	На трийсетина метра от находката проломът се разклоняваше.
	— Ти и Мария тръгнете натам — посочи той вляво на Карла, — а ние ще огледаме другия ръкав.
	— Вече сме минавали от тук! — възпротиви се Мария.
	— Потърсете пак! Може да намерите и други плаващи мамути.
	Нещо проблесна в очите на Мария. Сато предусети надвисващата буря и се намеси:
	— Нека да проверим дали радиостанциите ни са на една и съща честота.
	Словесното спречкване се размина, провериха радиостанциите и батериите, а после се разделиха.
	— Какво му е на Сергей днес? — попита Карла.
	— Скарахме се за теорията ти снощи. Той твърди, че изобщо не е вярна. Отвърнах, че не иска да ти признае нищо, защото си жена. Този мой мъж е такъв мачо.
	— Може би му е нужно малко време, за да обмисли твърденията ми.
	— Старият козел ще спи с айсберг довечера. Това със сигурност ще поохлади страстите му.
	Двете избухнаха в смях, който се понесе из пролома. След няколко минути Карла разбра защо Мария така се ядоса, задето им бе отредено лявото разклонение. Нямаше почти никакви кости. Мария обясни, че са оглеждали и дясното донякъде и било много по-богато на кости, отколкото това.
	Докато оглеждаха стените, радиостанцията на Мария припука. Обади се Ито:
	— Мария и Карла! Моля, върнете се незабавно там, където се разделихме.
	Така и сториха. Ито ги чакаше. Каза, че трябва да им покажат нещо и ги поведе към пресъхналия приток. Другите двама ги чакаха край един насип, който изглеждаше като взривен с динамит.
	— Някой е копал тук — посочи Сергей.
	— Кой би го сторил? — недоумяваше Сато.
	— Има ли други хора на острова? — попита Карла.
	— Мислехме, че няма — отвърна Ито. — Преди няколко вечери ми се привидя светлина, но не бях съвсем сигурен.
	— Изглежда, че зрението ви е отлично — каза Сато. — Не сме сами!
	— Ловци на слонова кост — досети се Сергей. Взе една строшена кост сред стотиците, пръснати по земята. — Нямах представа, че са стигнали дотук. Грехота е! Никаква наука няма в това. Все едно някой е блъскал с чук.
	— Всъщност с преносим пневматичен чук.
	Каза някой на руски. Гласът принадлежеше на едър мъж, който стоеше на края на една от скалните стени. Бе широколик, с дръпнати очи и високи скули. Явно с монголоидна кръв. Над горната му устна бе провиснал тънък, дълъг мустак. Мъжът се усмихваше широко. Карла бе учила руски във Феърбанкс, тъй че разбра какво говори. Но автоматът в ръцете му бе още по-красноречив.
	Той подсвирна и след миг се появиха още четирима мъже. Двама застанаха от едната страна на групата учени, а другите двама — от другата им страна. Всички бяха въоръжени, с обветрени и небръснати лица, хладни погледи и устни, изкривени в подигравателни усмивки.
	Сергей, макар и суетен темерут, показа неочаквана смелост, породена от научно възмущение.
	— Вие ли сте го направили? — посочи той изпочупените кости.
	Мъжът сви рамене и не благоволи да отговори.
	— Кои сте вие? — продължи Сергей.
	Мъжът пренебрегна въпроса и погледна право в Карла.
	— Търсим Карла Януш.
	Собственото й име от устата на непознатия я стресна. Сергей инстинктивно я погледна, но после размисли и заяви:
	— Не познаваме такава!
	Мъжът с монголоидните черти даде рязка заповед и мъжът, който стоеше най-близко до Карла, я сграбчи грубо за лакътя с покритата си с пръст длан и я дръпна към себе си.
	Тя се възпротиви, но той я стисна толкова здраво, че Карла видя звезди пред очите си. Мъжът видя болката, изписана на лицето й, и се усмихна злобно. Притисна я до себе си и смрадта от дъха и тялото му почти я задави.
	Карла погледна през рамо. Отвеждаха останалите учени към другата част на пролома. Предводителят на ловците не се виждаше горе на скалата. Когато всички се скриха от погледа й, Карла чу писъка на Мария и виковете на мъжете.
	Из пролома се понесе ехо от изстрели. Карла се опита да изтича при колегите си, но похитителят й я дръпна безмилостно за косата. След острата болка дойде яростта. Тя се завъртя и се опита да му издере очите. Той отново я дръпна за косата, но този път по-далеч от себе си и пръстите й одраскаха само четината по бузите му.
	Мъжът замахна с опакото на дланта си и я удари. Зашеметена, Карла не успя да стори нищо и се просна на земята. Главата й изкънтя върху леда, а пред очите й избухнаха звезди. След минута погледът й се проясни — онзи я зяпаше, развеселен, а сетне с похот в свинските си очички.
	Остави оръжието си по-далеч от Карла и започна да се разкопчава. Явно беше решил да се позабавлява с пленницата си. Карла се опита да пролази назад, но той се засмя и стъпи с ботуша си върху врата й. В безсилието си тя заудря по глезена му и се замята — едва дишаше.
	Изведнъж мъжът се изкашля, а усмивката му премина в маска на изумление. От крайчеца на устата му се процеди струйка кръв. Мъжът се завъртя сякаш на забавен каданс, ботушът му се плъзна от врата на Карла, а тя видя между лопатките му да стърчи дръжката на ловджийски нож. Коленете му омекнаха и той се строполи.
	Карла се претърколи, за да не се окаже под мъртвото тяло. Радостта й обаче се стопи бързо — към нея куцукаше друг мъж.
	Беше висок, но беше в контражур и Карла не можеше да види лицето му. Тя се помъчи да се изправи, но отново се строполи безсилна на земята.
	Мъжът я повика по име. Господи, колко отдавна не бе чувала този глас!
	После черна пелена се спусна пред очите й.


	Когато се свести, мъжът бе клекнал до нея, държеше нежно главата й и квасеше наранените й устни с вода от манерка. Тя позна издълженото лице и светлосините очи, пълни с грижа. Карла се усмихна, въпреки болката.
	— Чичо Карл! — промълви като насън.
	Шрьодер сложи шапката си от лисича кожа под главата й като възглавница и стана да си прибере ножа, като го обърса в кожуха на мъртвия. После взе автомата му и го нарами. Взе си шапката, подхвана Карла и я метна на рамо като пожарникар. Из пролома се понесоха гласове.
	Шрьодер усети силна болка в глезена, но не й обърна внимание. Като пристъпваше внимателно, той понесе Карла в посока, обратна на гласовете. Скриха се зад един завой секунди преди монголецът и останалите от шайката да открият човека си. Нужни им бяха няколко секунди, за да установят, че е мъртъв. Мъжете извадиха оръжията си и се заоглеждаха подозрително наоколо. После тръгнаха напред.
	Шрьодер побягна, за да спаси живота си, както и животът на Карла.


	24

	По-малко от десет часа след като излетя от Вашингтон, тюркоазеният самолет на НАМПД кацна на летище Ноум, в Аляска. Остин и Дзавала замениха комфортната машина с малък двумоторен витлов самолет и след по-малко от час отново летяха — този път към градчето Провидение от руската страна на Беринговия проток. Полетът продължи по-малко от два часа. Тамошното летище бе разположено в китно заливче, обградено от сиви, островърхи планини. През Втората световна война градът бил междинна спирка за летателни машини от САЩ към Европа, но това бе славно минало. Днес нещата бяха различни. Докато самолетът рулираше по пистата, Остин и Дзавала видяха на летището само няколко чартърни самолета и военни хеликоптери.
	Самолетът им спри до главното здание — двуетажна, овехтяла сграда със стени и покрив от алуминий. Тя беше едновременно диспечерска кула и офис. Човек имаше чувството, че сградата е ос останала от времето на Петър Велики.
	Понеже бяха единствените пристигащи на летището, Остин и Дзавала си мислеха, че ще минат бързо през митницата и имиграционните офиси. Ала привлекателната млада дама от имиграционните сякаш бе решила да прочете всяка думички в паспорта на Остин. След това поиска и документите на Дзавала. Постави визите и паспортите им едни до други.
	— Заедно? — попита ги тя.
	Остин кимна. Жената се намръщи и даде знак на въоръжения пазач наблизо.
	— След мен! — излая изведнъж тя като лагерен сержант. Взе документите им и ги поведе към една врата в другия край на фоайето, а зад тях запристъпва пазачът.
	— Мислех, че имаш високопоставени приятели — обади се тихо Джо.
	— Сигурно просто искат да ни дадат ключа за града.
	— Мисля, че искат да ни дадат по една инжекция. Виж надписа над вратата.
	Остин вдигна очи. На английски и руски бе написано „КАРАНТИНА“. Влязоха в малка сива стаичка, която бе напълно гола, ако не се броят една маса и три стола. Пазачът остана на пост пред вратата.
	Имиграционната плесна документите на масата.
	— Събличайте се! — нареди им тя.
	Остин бе поспал няколко часа в самолета, но още бе сънен му и се стори, че не е чул правилно. Жената повтори заповедта.
	— Стига де. Почти не се познаваме — подсмихна се Кърт.
	— Чувал съм за широката руска душа, но чак пък толкова… — промърмори и Джо.
	— Съблечете се доброволно или ще ви принудим да го направите — и жената погледна многозначително към пазача.
	— С радост — отвърна Остин, — но в нашата страна дамите са първи.
	За негово изумление, жената се усмихна.
	— Чух, че сте костелив орех, господин Остин.
	На Кърт започна да му намирисва. Наклони любопитно глава.
	— И от кого сте чували това?
	Едва го бе изрекъл, когато вратата се отвори, пазачът се отмести и влезе Петров. По лицето му се бе разляла широка усмивка, макар и разкривена от белега.
	— Добре дошли в Сибир! Радвам се, че се наслаждавате на гостоприемството ни.
	— Иване! — изпъшка Остин. — Трябваше да се досетя.
	Петров носеше бутилка водка и три чаши. Остави ги на масата. Отиде да прегърне Остин, а после смачка и Дзавала в мечешките си обятия.
	— Запознали сте се с Димитри и Вероника. Двама от най-доверените ми агенти.
	— Джо и аз не очаквахме толкова топло посрещане в студения Сибир — рече Остин.
	Петров благодари на агентите си и ги отпрати. Придърпа си стол и покани двамата да сторят същото. Наля им водка и им подаде чашите.
	Вдигна своята високо и произнесе:
	— За старите врагове!
	Вдигнаха наздравица и пиха. Водката на вкус бе като течен огън, но събуждаше по-добре от чист кофеин. Когато Петров понечи да налее отново, Остин сложи длан върху чашата си.
	— Ще трябва да почака. Имаме сериозни въпроси за обсъждане.
	— Радвам се, че казваш „ние“. След обаждането ти се почувствах изоставен — Петров наля на себе си. — Моля те, обясни защо реши, че е нужно да скочиш в самолета и да прелетиш през половината свят до това райско кътче.
	— Дълга история — отвърна Остин с умора, породена не само от дългия път. — Започна и завършва с унгарски учен на име Ковач.
	После разказа всичко в хронологичен ред, започвайки с бягството на Ковач от Прусия, та чак до последните събития, огромните вълни, водовъртежите и разговора си с Барет.
	Петров слушаше мълчаливо, а когато Остин свърши, побутна настрани недокоснатата си водка.
	— Страхотна история… Наистина ли вярваш, че тези хора са способни да обърнат полюсите?
	— Вече знаеш каквото знаем и ние. Ти какво смяташ?
	Петров се замисли.
	— Чувал ли си някога за руския проект „Кълвач“? Опит да овладеем климата за военни цели чрез електромагнитни лъчения. Вашата страна е проучвала същото със същата цел.
	— Доколко са били успешни опитите?
	— Известно време и в двете страни е имало странни климатични явления. Мощни ветрове, проливни дъждове, засушавания… дори земетресения. Казвали са ми, че проучванията са приключили с края на Студената война.
	— Интересно! Връзва се с това, което знаем.
	Дзавала се усмихна тънко.
	— Сигурни ли сме, че са приключили?
	— Какво имаш предвид?
	— Да сте поглеждали през прозореца напоследък?
	Петров се озърна из стаичката без прозорци и се досети, че Дзавала говори образно. Позасмя се и рече:
	— Имам навика да приемам думите буквално. Руска му работа. Наясно съм, че на света са му се случили не една и две климатични беди.
	Остин кимна.
	— Джо има право. Не знам статистиката наизуст, но доказателствата сякаш са силни. Все по-често и по-често има цунами, наводнения, урагани, торнадо, трусове… Може да са вторични следствия от някогашните експерименти.
	— Но казваш, че тези електромагнитни експерименти смущават океаните. Какво се е променило?
	— Не мисля, че е трудно да го проумее човек. Хората, които стоят зад всичко това, са се съсредоточили върху конкретно средство, за постигане на конкретна цел.
	— Но не знаете каква?
	— Ти си бивш агент на КГБ, а аз съм прост морски инженер.
	Петров докосна белега си.
	— Далеч не си прост, друже, но си прав, че мисълта ми все към заговори ме влече. Докато разговаряхме, си спомних за един от бившите ни управници, Збигнев Бжежински. Той предвиди, че ще се появи управляващ елит, който с модерни технологии ще въздейства на общественото поведение и ще държи хората под наблюдение и контрол и че ще се възползва от социални кризи и масмедиите, за да постига целите си чрез тайни войни, включително промени в климата. Тези хора, за които ми разказа Маргрейв и Гант, влизат ли в тази категория?
	— Не знам. Не ми изглежда вероятно. Маргрейв е богат неоанархист, а фондацията на Гант се бори срещу корпорациите.
	— Може би наистина си прост инженер. Ако беше част от елитна класа, разработваща заговор срещу света, светът щеше ли да знае, че си такъв?
	— Не. Бих ги подвел, че съм точно обратното.
	Петров плесна с ръце.
	— Не знаеш колко се радвам, че най-новият заговор срещу човечеството е дело на американци, а не на луд руски националист-царист.
	— И аз се радвам, че ти става топло и приятно от това, но трябва да действаме.
	— Изцяло съм на твоите услуги. Очевидно имаш план, иначе нямаше да си тук.
	— Понеже не знаем нито кой, нито защо, остава ни какво. Полярно изместване. Трябва да го спрем.
	— Съгласен съм. Разкажи ми повече за така наречения „антидот“.
	— Джо е техничарят, той може да ти обясни по-добре.
	— Ще се постарая — рече Дзавала. — Доколкото разбирам, идеята е да се предизвика размяна на полюсите, като се въздейства с електромагнитни лъчения върху земната мантия, които ще създадат специфичен тип вибрации в ядрото. Цялата работа може да се сравни със звуковите вълни. Ако си в хотел и искаш да приглушиш гласовете от съседната стая, пускаш вентилатора и вибрациите му неутрализират шума. Ако искаш да заглушиш по-висок тон, като от сешоар, например, ще ти е нужна друга честота. Тези честоти за заглушаване се наричат бял шум. Чуват се като съсък или като шумолящи листа. Антидотът за електромагнитните лъчения е нещо подобно. Но няма да помогне, ако не разполагаме с точните честоти.
	— И мислите, че тази Карла Януш ги знае?
	— Може и да не ги знае, но доказателствата по-скоро навеждат на мисълта, че ги знае — включи се Остин. — Но дори да оставим настрани глобалните последствия, една млада жена може да изгуби живота си, ако не се намесим.
	И мускулче не трепна по лицето на Петров, но в очите му се появиха весели пламъчета.
	— Ето една от многото причини да те харесвам, Остин. Ти си олицетворение на галантността, истински рицар в блестящи доспехи.
	— Мерси за комплимента, но времето ни изтича, Петров.
	— Така е. А вие имате ли въпроси?
	— Да — обади се Джо. — Вероника има ли телефонен номер?
	— Питай я сам.
	Петров гаврътна водката си, затвори бутилката и я пъхна под мишница, а после ги изведе от сградата. Навън ги чакаше кола.
	— Имаме и специален багаж — каза Остин и посочи две големи торби. — Моля, отнесете се внимателно с тях.
	— Пренесохме всичко.
	Качиха се и колата се насочи към морето. Стигнаха до широк, схлупен пристан. Очакваше ги двайсетметрова лодка, а при подвижното мостче и няколко души.
	Остин излезе от колата и попита какво означава надписа на кирилица по корпуса.
	— „Арктически разходки“. Туристическа компания, която развежда богати американци из забравени от бога кътчета срещу луди пари. Наех лодката за няколко дни. Ако някой пита, ще му кажат, че развеждаме бойскаути из природата.
	Докато Петров ги съпровождаше по трапа, Остин с облекчение установи, че багажът им магически се е появил на палубата. Пътуваха с малко багаж — с по една пътническа чанта и двете специални торби.
	Петров ги поведе към главната каюта. Остин хвърли бърз поглед из нея — стигаше му, за да установи, че това не е обикновена туристическа лодка. По-голямата част от вградените мебели ги нямаше, бяха останали само масата и тапицираните пейки край стените. Димитри и Вероника седяха на една от тях, а до тях имаше четирима мъже в камуфлажни униформи. И шестимата почистваха впечатляващ набор автоматични оръжия.
	— Виждам, че бойскаутите се готвят да си заслужат значката за точна стрелба. Ти какво мислиш, Джо?
	— Повече ме вълнува момичето скаут — намигна Дзавала и отиде при младата рускиня.
	Остин погледна въпросително Петров.
	— Знам, че искаш да действаме фино — рече Петров — и съм напълно съгласен с теб. Но трябва и да имаме нещо в резерва. Виж, само шестима са, не са цяла армия.
	— Носят повече огнева мощ от всички войници в битката при Гетисбърг, взети заедно — не се сдържа Остин.
	— Тази огнева мощ може да ни потрябва. Ела в каютата ми, за да обсъдим ситуацията.
	Петров го заведе в спретнатата си самостоятелна кабина и взе един голям плик от койката си. Извади няколко снимки и ги подаде на Остин. Кърт ги огледа внимателно на светлината от прозорчето. На снимките се виждаше издължен сивкав остров. Беше сниман от различни ъгли, а по средата му имаше планина с формата на поничка.
	— Остров Айвъри?
	— Снимките са от сателит. Правени са през последните няколко дни — Петров извади малка лупа от джоба си и посочи към една вдлъбнатина в южния край на острова. — Това е естествено пристанище, използва го ледоразбивача, който води хора дотам и ги взима, и им носи провизии. Този кораб е свалил Карла Януш на острова преди два дни, когато тя се е присъединила към една експедиция, която вече е била на острова.
	— Каква по-точно?
	— Научнофантастична. Някакви луди руснаци и японци искат да открият ДНК от вълнист мамут и да го клонират. А тук, от другата страна на острова ледът е ерозирал и има естествени заливчета.
	Остин забеляза издължен силует в едно от тях.
	— Лодка?
	— Чиято и да е, собственикът не иска да го видят, иначе биха акостирали в основното пристанище. Мисля, че похитителите са пристигнали.
	— За колко време можем да стигнем до там?
	— След около десет часа. Тази лодка развива четиридесет възела, но разстоянията са огромни, а и ледът може да ни забави.
	— Нямаме толкова време.
	— Така е, затова имаме план за спешни ситуации — Петров погледна часовника си. — След четиридесет и пет минути от сушата ще пристигне хидроплан. Когато презареди, ще ни откара до ледоразбивача „Котелни“, между остров Врангел и полярните ледове. Три часа по въздух. Ледоразбивачът ще ви остави на острова.
	— Ами ти и приятелите ти?
	— Тръгваме веднага след вас и ако имаме късмет, ще пристигнем утре.
	Остин стисна ръката на Петров.
	— Не знам как да ти се отблагодаря, Иване!
	— Би трябвало аз да ти благодаря. Вчера гниех в московски офис. Днес търча да спасявам девица в беда.
	— Може да ми е трудно да откопча Дзавала — намигна му Остин.
	Опасенията му се оказаха неоснователни. Когато влезе в главната каюта, видя Дзавала да си говори с един от мъжете. Вероника и Димитри бяха в другия ъгъл и също разговаряха оживено.
	— Съжалявам, че ще те лиша от един прекрасен романс, но трябва да тръгваме — обърна се Остин към Дзавала.
	— Няма проблем. Петров не ми каза, че Вероника и Димитри са женени. Един за друг. Къде отиваме?
	Остин му обясни какви са плановете на Петров и излязоха на пристана да чакат хидроплана. Машината подрани с петнайсет минути. Спря до горивната помпа в края на кея. Остин наглеждаше багажа, докато го товареха в самолета, после и двамата с Дзавала се качиха. Хидропланът пое по водната повърхност на залива, вирна нос и под остър ъгъл се изкачи над сивите планински върхове. Оттам пое на север към неизвестното.


	25

	Клепачите на Карла трепнаха и тя отвори очи. Беше тъмно като в рог, но сетивата й постепенно се връщаха към живот. В устата си усети металния вкус на кръв. Гърбът я болеше, все едно лежеше на пирони. Нещо до нея прошумоля. Спомни си жълтозъбия си нападател. Наполовина в несвяст, тя размаха ръце напосоки в мрака, за да се отбранява.
	— Не! — чу уплашения си глас.
	Ръката й се блъсна в нечие тяло и една едра длан с пръсти като стоманени клещи притисна устата й. Светна фенерче и освети лице сред мрака.
	Тя спря да се съпротивлява. Беше остарял много. Имаше много повече бръчки, кожата му беше увиснала, край острите му очи се виждаха бръчици, а над тях побелели вежди, но иначе бяха също така сини, както ги помнеше. Той свали ръка от устата й.
	— Чичо Карл — усмихна се Карла.
	Тънките му устни се извиха в лека усмивка.
	— По-точно съм ти кръстник. Но съм аз, да, чичо Карл. Как се чувстваш?
	— Ще се оправя — Карла се насили да стане, макар това да я замая. Прокара език по подутите си устни и си спомни похищението. — Имаше още четирима учени. Отведоха ги, чух изстрели.
	В погледа му се прокрадна болка.
	— Боя се, че са мъртви.
	— Но… Но защо?
	— Нападателите не са искали свидетели.
	— На какво?
	— На твоето убийство. Или на похищение ти. Не съм сигурен какво са намислили, но със сигурност не е хубаво.
	— Няма логика. Пристигнах преди два дни. Никой не ме познава. Изучавам кости, като всички останали. Защо ще ме убиват?
	Шрьодер завъртя леко глава и се ослуша. Изключи фенерчето и рече равно и спокойно:
	— Мислят, че дядо ти е криел много важна тайна и че я е предал на теб, и искат да се уверят, че никой друг няма да я научи.
	— Дядо ли?! — Карла почти се засмя, въпреки болката в гърлото си. — Абсурд! Никакви тайни не ми е казвал.
	— Това няма значение, важното е, че те мислят, че ти е казал.
	— Тогава аз съм виновна за смъртта на учените.
	— Не ти, а онези с оръжията са виновни — после пъхна фенерчето в ръката й, за да й вдъхне поне малко чувство за сигурност. Тя освети стените и тавана.
	— Къде сме?
	— В една пещера. Донесох те тук. По чиста случайност успях да се измъкна от пролома и веднага след това попаднах на естествена каменна стена. Беше разцепена на много места. Реших, че можем да се скрием в някоя пукнатина. Установих, че една от пукнатините се разширява. Насякох клони от храсталаците наоколо и скрих входа на пещерата.
	Тя стисна дланта му.
	— Благодаря ти, чичо Карл! Ти си моят ангел пазител!
	— Обещах на дядо ти да се грижа за теб.
	Карла се сети кога за пръв път видя Шрьодер. Беше малка и живееше при дядо си след смъртта на родителите си. И тогава един ден Шрьодер дойде, помъкнал камара подаръци. Стори й се висок и силен като великан. Въпреки силата, която излъчваше, обаче беше свенлив. Веднага усети грижовността му и бързо се сприятелиха.
	За последен път го видя на погребението на дядо си. Но и след това той никога не забравяше рождените й дни и всяка година, докато завърши университета, й изпраща картичка, придружена с чек. Не знаеше подробности за връзката на Шрьодер със семейството й, но знаеше, че дядо й е убедил родителите й да я кръстят на загадъчния чичо.
	— Нямам представа как ме откри чак тук.
	— Не беше трудно. От университета ми казаха къде си. Трудното беше да дойда тук. Наех едно малко рибарско корабче, за да ме доведе. Не ви открих в лагера и тръгнах подирите ви. Когато следващия път отиваш на експедиция, може ли да е по-близо до дома? Стар съм вече за тези неща — Шрьодер наостри уши. — Тихо!
	Двамата се притаиха в мрака. Откъм входа на пещерата се чуха приглушени гласове, а по скалите и чакъла застъргаха ботуши. Мракът се разсея, явно някой отмести храстите.
	— Ей, ти там! — обади се глас на руски.
	Шрьодер стисна ръката на Карла, за да не продумва. Нямаше нужда да го прави, тя бе почти парализирана от страх.
	— Знаем, че си там. Видяхме, че храстите са скършени. Не е учтиво да мълчиш, когато някой ти говори.
	Шрьодер пропълзя метър напред, за да вижда входа.
	— Не е учтиво и да убиваш невинни.
	— Ти уби човека ми, а и той беше невинен.
	— Човекът ти беше идиот и си го заслужи.
	Чу се пресипнал смях.
	— Юначага! Казвам се Гриша. Ти кой си, да те вземат дяволите?
	— Най-ужасният ти кошмар.
	— Това май съм го чувал по американските филми. Ти си старчок. За какво ти е момичето? Хайде да се разберем. Ако ни дадеш момичето, ще те пуснем.
	— И аз съм чувал това по филмите — отвърна Шрьодер. — Хайде да поговорим още. Кажи ми защо искате да я убиете.
	— Не щем. Много пари ще спечелим от нея.
	— Значи няма да я нараните?
	— Не, не! По-ценна ни е като заложник.
	Шрьодер направи пауза, все едно наистина обмисляше казаното.
	— И аз имам много пари. Мога да ви ги дам веднага, без да чакате. Как ви звучи един милион американски долара?
	Мъжете отвън си зашепнаха, а после се чу гласът на първия:
	— Хората ми казват, че са съгласни, но първо искат да видят парите.
	— Добре. Приближете се и ще ви ги подхвърля.
	Карла разбра само част от разговора. Шрьодер й прошепна да отиде по-навътре в пещерата и да запуши ушите си.
	После бръкна в торбата си и извади нещо, подобно на малък метален ананас. Знаеше, че предложението му ще привлече похитителите като чакали и с малко късмет можеше да се отърве от всички тях наведнъж. Изправи се. Отново го прониза болката в десния крак. Тичането и катеренето с млада жена на гръб бе влошило контузията му.
	Насочи се към изхода. Силуетите приближаваха. Отлично! Пещерата правеше лека чупка, тъй че трябваше да се прицели много внимателно и да подбере точния момент.
	— Ето ви парите! — и той дръпна халката на гранатата.
	Пристъпи напред, за да я хвърли, но раненият му крак подаде, Шрьодер се строполи на земята и главата му се блъсна в стената на пещерата. Почти загуби съзнание. Клепачите му се затваряха, когато видя, че гранатата е едва на метър от него. Напрегна волята си я се хвърли към нея. Вдигна я и я метна към входа.
	Този път се прицели по-добре, но гранатата отскочи от стената и падна точно пред входа.
	Шрьодер закуцука трескаво навътре в пещерата и се скри зад една издатина, за да се предпази. Запуши уши и гранатата избухна. Последва ослепително ярък проблясък и нажежени до бяло шрапнели се пръснаха навсякъде. Последва грохот от срутващия се вход.
	Пещерата се изпълни с прах. Шрьодер вдигна глава и пропълзя по-навътре, откъдето се чу кашляне. Фенерчето се включи, но лъчът му трудно пробиваше кафеникавата пелена във въздуха.
	— Какво стана? — попита Карла, след като облакът се слегна.
	Шрьодер изстена и изплю пръст.
	— Казах ти, че остарявам за тези пеша. Тъкмо щях да хвърля гранатата, но се препънах, паднах и си ударих главата. Почакай!
	Той взе фенерчето и се върна до входа. След минутка отново застана до Карла и рече:
	— Свършил съм работата все пак. Не можем да излезем, но и те не могат да влязат.
	— Не съм сигурна — отвърна Карла. — Предводителят им каза, че имат преносим пневматичен чук.
	Шрьодер се замисли.
	— Ще трябва да се скрием още по-навътре.
	— Но пещерата може да е дълбока километри! Ще се изгубим.
	— Знам. Ще спрем на удобно за засада място. Следващия път ще гледам да не съм толкова нескопосан.
	Карла се зачуди дали разговаря със същия човек, който я дундуркаше на коленете си, когато беше малка. Беше убил безшумно мъжа, опитал се да я изнасили, спокойно преговаряше с шайка главорези и също толкова спокойно се опита да ги взриви.
	— Добре — съгласи се Карла. — А тази тайна, която спомена? Какво знаеш за нея?
	Карл извади от торбата си свещ и я запали, после я прикрепи към една издатина.
	— За пръв път срещнах дядо ти в края на Втората световна война. Беше блестящ и смел мъж. Преди много години откри научен принцип, който, ако попадне в лоши ръце, може да предизвика огромни разрушения и смърт. Тогава той написа предупредителна статия, но не стана това, което той очакваше. Нацистите го заловиха и го принудиха да работи върху супер оръжие, базирано на откритията му.
	— Не мога да повярвам! Никога с нищо не е намеквал, че е нещо повече от изобретател и бизнесмен.
	— Истина е. Помогнах му да избяга от лабораторията. Бе отказал да им предаде тайните си и упоритостта му струва живота на семейството му. Точно така. Имаше жена и дете, преди да се пресели в САЩ след войната. Отнесе тайната в гроба си, но мъжете отвън или по-скоро работодателите им, мислят, че ти я знаеш.
	— А защо мислят така?
	— Историята се повтаря, Карла. Написала си статията изчезването на вълнистите мамути.
	— Да, в нея написах, че изчезването им се държи на изместване на полюсите. Използвах част от записките и изчисленията на дядо, за да докажа теорията си. Божичко! Това ли искат?
	— Не само това. Биха сторили всичко, биха убили всекиго, за да получат тайната му.
	— Но… Всичко, което знам, е оповестено. Не знам нищо за никакви тайни!
	— Дядо ти е казал същото и на нацистите. И на него не са повярвали.
	— Какво мога да направя?
	— Засега се грижи за себе си — Шрьодер извади от торбата си сушено месо и вода. — Не е точно гордон блю, но ще ни дойде добре. Може да намерим прилепи и да си направим яхния.
	— Сега си спомням — рече Карла с усмивка. — Все ми разправяше за щуротиите, които ще ми сготвиш — охлюви, кученца, брюкселско зеле… Уф, отврат!
	— Дотолкова ми стигнаха силите. Нямах опит с бавенето на деца.
	Докато дъвчеха жилавото месо, започнаха да си припомнят разни случки от миналото. Завършиха скромния си обяд с по няколко глътки вода, когато откъм входа на пещерата се дочуха удари като от гигантски кълвач.
	— Започнаха да пробиват — промълви Карла.
	Шрьодер събра нещата им.
	— Да тръгваме!
	Той подаде на Карла фенерчето и я предупреди да го използва разумно, макар да имаше резервни батерии. Поеха към недрата на пещерата.
	Шрьодер очакваше температурите да паднат, но с облекчение установи, че се запазват, а въздухът остава относително свеж. Сподели наблюденията си с Карла и й каза, че пещерата вероятно има и друг вход. Знаеше, че вероятността това да е истина не е кой знае колко голяма, особено след като галерията, по която вървяха, леко пое надолу, но виждаше, че думите му вдъхнаха надежда на Карла и това й помагаше да се справи по-лесно.
	Пещерата лъкатушеше ту наляво, ту надясно, но все надолу. Понякога таванът им позволяваше да вървят прави. На други места бе висок едва метър и половина и трябваше да се навеждат. Шрьодер с радост установи, че тунелът, по който се движеха няма разклонения и така нямаше и опасност да се загубят.
	След около час тунелът се разшири. В тъмното не можеха да преценят колко голямо е разширението и затова започнаха да го обхождат.
	Влагата по стените отразяваше лъчите на фенерчетата им и скоро разбраха, че тази пещерна зала е с размерите на фоайе в голям хотел, а подът е почти хоризонтален. В другия край имаше един-единствен отвор, голям колкото гаражна врата.
	Огледаха внимателно залата. И двамата не можеха да скрият удивлението си от размерите й и от причудливите скални форми. Докато Шрьодер обмисляше дали да не направи засада тук, тъй като залата с всичките си скришни местенца по стените изглеждаше като идеалното място, Карла се насочи към другия изход. Стигна до него, освети прохода с фенерчето си и пристъпи напред.
	— Чичо Карл! — проехтя гласът й.
	Шрьодер бързо тръгна към нея и я завари коленичила на пода. Лъчът на фенерчето осветяваше някаква кафеникава растителност.
	— Какво е това? — попита той.
	Тя не отвърна веднага.
	— Приличат ми на слонски изпражнения — отговори тя след малко.
	Шрьодер избухна в смях.
	— Може би оттук е минал цирк, как мислиш?
	Карла се изправи и докосна откритието си с върха на ботуша. Откъм купчинката се разнесе мускусна, наситена с аромат на трева миризма.
	— Мисля, че трябва да седна — промърмори тя.
	Шрьодер се огледа и видя една скална издатина. Двамата с Карла се настаниха на нея. Тогава тя му разказа за бебето мамут, което учените бяха открили недалеч от входа на пещерата.
	— Не можех да разбера как се е запазило толкова добре. Никой никога не е откривал подобен екземпляр. Сякаш бе умряло преди дни или седмици.
	— Нима намекваш, че в тези пещери живеят мамути?
	— Не, разбира се, че не! — засмя се тя. — Би било невъзможно. Може би някога, а и изпражненията са много стари. Нека ти разкажа една история. През 1918 г. някакъв руски ловец пътувал през сибирската тайга, когато видял в снега огромни следи. Дни наред следвал дирята. Създанието, освен следите, оставяло и купчини изпражнения и изпотрошени клони. По-късно ловецът описал два огромни слона с кестенява козина и огромни бивни.
	— Може би е ловджийска небивалица, искал е да впечатли другарите си?
	— Може би. Но при ескимосите и северноамериканските индианци се срещат легенди за подобни същества. През 1993 г. скелетите на мамути джуджета били открити на остров Врангел, недалеч от тук. Костите им са отпреди седем и три хиляди и седемстотин години, което означава, че мамутите са бродили и много след палеолита, по времето, когато са строени Стоунхендж и пирамидите.
	— Искаш да научиш още неща за мамутите тук, нали? — позасмя се Шрьодер.
	— Не бих пропуснала такава възможност. Не можем просто да седим и да въртим палци, нали? Може да открием някой добре запазен екземпляр.
	— Опитваме се да отблъснем банда отчаяни главорези, не бих казал, че въртим палци. Но желанието ти не ме изненадва. Когато беше малка, ти прочетох „Алиса в страната на чудесата“. Не след дълго те открих в двора, опитваше се да си натикаш главата в една заешка дупка. Искаше ти се да имаш онова шише с течността, която да те смали също като Алиса.
	— Ти си бил виновен, че си ми чел такива истории.
	— Е, изглежда нямаме избор — предаде се Шрьодер, вдигна торбата си и закуцука към прохода. — Навътре в заешката дупка.


	26

	Кестенявият жребец галопираше през зелените треви на Вирджиния, сякаш беше на последната отсечка от надпреварата в Кентъки. Джордан Гант, приведен на седлото като твърде едър жокей, шибаше хълбоците на коня с нагайка. Животното тичаше с всички сили — въртеше очи, цялото му тяло лъщеше от пот, а езикът му се подаваше от устата. Гант обаче нямаше милост. Не толкова от жестокост, това предполагаше наличието на емоции, колкото от нехайство. Същото нехайство, с което се отнасяше към всичко свое.
	Гант прекоси няколко пасбища и ливади, мина покрай една алея за коли, оградена от тополи, и се озова пред обширно имение. Насочи жребеца право към конюшните край къщата и най-накрая позволи на изнемощялото животно да позабави темпото. Спряха точно пред вратата на една от конюшните. Гант скочи с лекота от седлото, взе от чакащия го коняр една кърпа и небрежно му подхвърли юздите. Момчето бавно поведе куцукащия кон.
	Чакълът по алеята захрущя под стъпките на Гант. Вървеше право към имението. Беше облечен в екип за поло — черна тениска и бричове за езда. Бе мускулест и атлетичен и дрехите биха му стояли добре, дори да не бяха шити за него. Докато крачеше, току удряше с нагайката високите до коляно ботуши от кордован, сякаш ръката му имаше собствена воля. Масивната дървена врата като по магия се отвори, когато Гант стъпи на първото стъпало на стълбата към нея. Без да забавя ход, той влезе в огромно фоайе, насред което бълбукаше фонтан. Гант подаде ръкавиците и кърпата на мъртвешки слабия си иконом.
	— Гостът ви е тук, сър. Чака в библиотеката — каза тихо мъжът.
	— Едно мартини с джин „Бомбай сапфир“, а за мен обичайното.
	Икономът се поклони и се отдалечи по дългия коридор. Гант влезе в просторната библиотека, пълна от пода до тавана с безценните томове, които колекционираше. Маргрейв стоеше до френските прозорци с изглед към изрядно поддържана ливада, зелена като билярдно сукно, и разлистваше разсеяно някаква стара книга, подвързана с червена мароканска кожа.
	— Рядко издание на „Божествената комедия“ от 1507 година — каза Гант. — Останали са само три екземпляра. Притежавам ги всичките.
	— Имаш доста голяма колекция на Данте.
	— Имам най-добрата колекция на Данте в света — простичко рече Гант.
	Маргрейв се усмихна и върна книгата на мястото й.
	— Не съм очаквал друго. Добре ли поязди?
	Гант хвърли нагайката на една масичка за чай.
	— Винаги яздя добре. Конят върши цялата работа. Днешният е нов. Имаше нужда да му покажа кой е господарят. Винаги извеждам новите коне, за да ги изпробвам. Които оцелеят, получават кралски грижи. Останалите са във фабриката за лепило.
	— Оцеляване на най-приспособения, така ли?
	— Дълбоко вярвам в Дарвин.
	Икономът се появи с подноса. Гант подаде едната чаша на Маргрейв, а после си взе уискито, шестнайсетгодишно, двойно отлежало, с лед.
	Маргрейв отпи от мартинито си.
	— Знаеш точно какво обичам. Впечатлен съм!
	— Забравяш, че в моята работа сделките се поливат с алкохол. Нищо не помага повече от това да знаеш кой каква отрова предпочита.
	Гант се настани удобно в едно кресло и направи знак на Маргрейв да седне на другото.
	— Как върви проектът ни?
	— По график. Но се тревожа за Спайдър. Не съм го чувал, откакто си тръгна от острова.
	— Той е голямо момче. Може да се грижи за себе си.
	— Не ме е грижа за здравето му, а за голямата му уста. Получи остър пристъп на съвест. Не го искам в някое нашумял телевизионно предаване да разказва за проекта ни.
	— Каза ми, че се е съгласил да остане, докато не откриеш Карла Януш.
	— Така беше. Искаше да се подсигурим, че можем да спрем проекта, ако се наложи.
	— Значи няма за какво да се тревожиш. Барет сигурно се муси някъде. По-важният въпрос е, можем ли да продължим без него?
	— Това не е проблем. Спайдър положи основите и той вече не ни е необходим. Всичко върви по план. Скалъпих ти тази презентация.
	Маргрейв извади от калъф до себе си преносим дивиди плейър и го постави на едно махагоново бюро. Натисна бутона за включване и на екрана се показа скица на кораб.
	— Това е един от корабите предаватели, както го бяхме проектирали отначало. Това са електроцентралите в трюма, водещи до антената, която може да се спуска в морето. — Смени снимката. — А това е новият кораб, който сам ще върши работата на предишните четири.
	— Малък океански лайнер. Хитро! Кога ще можеш да го разположиш?
	— Старите предавателни кораби напуснаха корабостроителницата в Мисисипи и пътуват към точката на дебаркиране в Рио. Все още бихме могли да ги използваме като примамки или като презастраховка. Лайнерът се казва „Полярно приключение“. И също ще е в Рио, но никой няма да заподозре какво носи.
	— Значи вече си избрал цел.
	Маргрейв натисна бутона на плейъра. Появи се карта на Южното полукълбо. Между бреговете на Бразилия и Южна Африка се виждаше голям червен кръг.
	— Южноатлантическата аномалия.
	Маргрейв кимна.
	— Както знаеш, там геомагнитното поле на Земята тече в обратна посока. Някои учени го наричат „дупка“ в полето. На места е напълно обърнато и значително отслабено. „Магсат“ откри регион в Северния полюс и точка под Южна Африка, където магнетизмът е крайно слаб. Ако се възползваме от уязвимото място в океаните на южното полукълбо, ще предизвикаме подобна реакция и в северното полукълбо.
	Гант се подсмихна.
	— Това е красотата на плана ни. Не предизвикваме самото явление, а само го ускоряваме.
	— Така е. Магнитните полюси са се измествали и преди без помощта на човека, а електромагнитното поле на планетата е започнало да отслабва в последните сто и петдесет години, което е белег за нова инверсия на полюсите. Някои смятат, че инверсията даже закъснява. Магнетизмът се влияе от завихрянията под земната кора. С малко допълнителни смущения инверсията на полюсите, която така и така ще се случи, ще стане реалност още сега. Както казваш, просто помагаме да се случи нещо, което и без друг предстои.
	— Удивително! Да приема ли, че няма промяна в първоначалните ни очаквания какво ще стане след малкото ни разместване?
	— Компютърният модел е стабилен. Основните магнити полета почти ще изчезнат. За около три дни на практика няма да има магнитни полюси. След това ще се завърнат, но обърнати. Компасите ще сочат на юг. Електрическите мрежи и сателитите ще се повредят, бозайници и птици ще се дезориентират, полярните сияния ще се появят около Екватора, а озоновите дупки ще се разширят. Това ще е периодът на най-голям риск. Земята временно ще изгуби защитата си срещу слънчеви бури. Ако визираме един сравнително дълъг период на време, ще се увеличи броят на хората, болни от рак на кожата.
	— Злочести косвени щети — рече Гант без следа от съчувствие. — Под къщата ми има добре подготвено убежище. Предполагам, че си взел подобни предпазни мерки.
	— Корабът също е защитен, за да сме в безопасност на връщане. И да, имам убежище под фара. Бих могъл да живея там сто години, макар че след първоначалните изригвания опасността ще намалее.
	— А останалите членове на „Луцифер“ ще ти правят ли компания на острова?
	— Само неколцина избрани. Анархистите ги бива да създават суматоха, но нямат представа какво да правят, след като изпочупят прозорците. Дотогава останалите ще са изпълнили ролята си. Да се оправят сами.
	— Ще изоставиш легиона на вероятна болезнена смърт?
	— Покани ги в своето убежище, ако желаеш — рече Маргрейв със зловеща усмивка.
	— Трябва ми място за конете.
	— Ясно. Какво планираш след голямата мълния?
	— Ще настъпи пълно объркване. Комуникациите ще бъдат разстроени, а навигационните системи ще спрат да работят. Електричеството временно ще прекъсне. Когато след огромни разходи, комуникациите бъдат възстановени, ще излъчим призив към световните лидери и ще поискаме международна конференция, която да унищожи инструментите на глобализацията. Като начало, ще започнем незабавни постъпки за разпускане на Световната банка и Световната търговска организация.
	— А ако откажат?
	— Не мисля, че ще е проблем. Ще им припомним колко крехка е световната инфраструктура, както и колко просто би било да я унищожим напълно. Можем да си играем на пинг-понг с магнитните полюси колкото си искаме.
	Маргрейв се ухили.
	— Какво е чувството да си сред боговете на Олимп?
	Гант отпи от уискито си.
	— Опияняващо! Но дори боговете имат неща за разтребване. Например онази жена. Карла Януш.
	— Последно научих, че към нея пътува наш екип, за да се погрижи.
	Гант се надигна и застана пред френските прозорци. Погледът му се зарея към моравата. Помълча известно време, вглъбен в мислите си, а после се обърна към Маргрейв:
	— Нещо става там, но не съм сигурен какво. Екипът ни не е продължил след Феърбанкс, Аляска. Убити са в хотелските си стаи.
	— Убити? — Маргрейв остави питието си на масата.
	— Да. С по един изстрел в главата. Напълно професионална работа. А това беше специален отряд от охранителната ни компания. Нямало е опит телата да бъдат скрити. Екзекуциите са били дръзки, дори необмислени дръзки, сякаш са били извършени набързо.
	— Кой знаеше за екипа?
	— Ти и аз. И руската мафия, разбира се.
	— Руснаците ли са го направили?
	— Способни са на всичко, но не ми се вярва. Бяха уведомени да чакат хората ни, но нито знаеха кои са, нито къде са отседнали. Нашите са се представяли за телевизионен екип. Убити са часове преди да отпътуват за Сибир.
	— Полицията има ли улики?
	— Една. Чартърният пилот, нает да превози екипа, каза, че е говорил с някакъв мъж, изглежда последният, който ги е видял живи и който заел мястото им на полета. Възрастен мъж, над седемдесетте.
	— Първоначалната ни връзка с Карла Януш, онзи, който уби двама от хората ни, не беше ли също старец?
	— Да — потвърди Гант. — Обзалагам се, че е същият.
	— Кой е този тип? Търсим Карла Януш, а се натъкваме на суперубиец пенсионер.
	— Когато първите двама са претърсили дома му, са открили имейли до Карла Януш и нейни отговори. Мъжът се нарича чичо Карл.
	Маргрейв се намръщи.
	— В досието на семейство Януш не се споменава нищо за никакъв чичо.
	— Не бих се тревожил особено за него. Когато уведомих руснаците, че екипът ни не идва, попитаха какво да правим с Януш. Казах им да я убият, както и стареца, ако се натъкнат на него. Предполагам, че ще го сторят.
	— Доста работа си свършил — кимна Маргрейв.
	— Не обичам недовършени неща, като например онзи от НАМПД, Кърт Остин. Мисля, че трябва да го премахнем.
	— Мислех, че ще го наблюдаваме, докато не разберем дали е опасен.
	— Когато се появи на сцената, прегледах досието му. Морски инженер и експерт по потънали съдове, участвал е във високоспециализирани мисии. На всичкото отгоре е видял устройството на лодката на Барет. Може да ни причини доста беди.
	— Казваш, че този човек може да потопи целия проект?
	— Не и ако е мъртъв. Както е казал Сталин: „Няма човек, няма проблем.“ Дойл вече правеше планове да се отърве от него, но за жалост Остин ненадейно е поел нанякъде.
	— И какво ще правим?
	— Ще държим дома му под наблюдение. Когато се върне, ще решим проблема. Междувременно направи всичко възможно да ускориш техническата страна на нещата.
	— Тогава по-добре да тръгвам — надигна се Маргрейв.
	Гант изпрати госта си до колата му. Двамата мъже си стиснаха ръцете и се разбраха да поддържат връзка. Гант се обърна и пое към къщата. Точно пред входа го настигна конярят му.
	— Как е новият кон? — попита Гант.
	— Окуцял е, сър.
	— Застреляй го — нареди Гант и се прибра в къщата.


	27

	Кухините и коридорите на подземния комплекс бяха като пейзаж от сюрреалистичен сън. Минерални образувания в меко оранжево и жълто висяха по стените, а от тавана се спускаха сталактити — някои големи колкото молив, а други колкото огромни дървета.
	Призрачната красота на пещерния свят обаче не впечатляваше Шрьодер. Цицината на челото му пулсираше силно, а ходенето по неравния терен само увеличаваше болките в глезена. Докато с мъка изкачваше един наклон с естествени стъпала, вдълбани в него, му се зави свят.
	Погледът му се премрежи, загуби равновесие и му призля. По челото му изби пот въпреки хладния въздух. Шрьодер спря и притисна глава в скалната стена. Студеният камък успокои болката като торбичка с лед.
	Карла бе точно зад него, видя го да залита и внимателно го подхвана.
	— Добре ли си?
	— Ударих си главата при входа, сигурно имам леко сътресение на мозъка. Поне няма да мисля за подутия си глезен.
	— Искаш ли да поспрем.
	Шрьодер забеляза една ниска издатина и приседна с гръб към стената. Затвори очи. Сякаш бе остарял с още двайсет години. Влагата мъчеше ставите му и затрудняваше дишането му. Глезенът му беше така подут, че плътта се впиваше болезнено в обувката.
	За пръв път в живота си Шрьодер се чувстваше като старец, какъвто всъщност си беше. Погледна изпод вежди към Карла, седнала до него, и внезапно го обзе страхопочитание към живота. Бебето, което бе държал непохватно в ръце, се беше превърнало в тази прекрасна, интелигентна млада жена. Усети как в сърцето му приплъзва мъка, че така и не си позволи да създаде семейство. Но пък Карла беше неговото семейство. Дори без обета, който даде на дядо й, би сторил всичко, за да я предпази.
	Почивката им обаче беше кратка. Отзад се дочуха приглушени гласове. Шрьодер рязко се изправи и прошепна на Карла да изключи фенерчето. И двамата застинаха в мрака и се заослушваха. Заради отраженията в многобройните чупки на пещерния комплекс, гласовете приличаха на боботене на тролове. Когато гласовете наближиха, се разделиха и се чуха ясно. Бяха мъжки гласове, които говореха на руски.
	Шрьодер се надяваше да не им се налага да се крият още по-дълбоко под планината. Тревожеше се как ще намерят обратния път. Но очевидно бе подценил решителността на Гриша и бандата му главорези.
	Опита се да забрави за болния крак и отново тръгна напред. Тунелът слизаше надолу полегато около стотина метра, след това се изравняваше.
	Шрьодер се чувстваше все по-зле. Наложи му се няколко пъти да се подпира на стената, за да не падне. С това негово бавно придвижване рискуваха да изгубят надпреварата с преследвачите си.
	Карла първа забеляза пукнатината в стената. Шрьодер толкова много искаше да увеличи разстоянието между тях и руснаците, че не бе забелязал цепнатината във варовика — тесен отвор не повече от стъпка широк и метър и половина висок.
	Първият порив на Шрьодер бе да продължат. Дупката можеше да се окаже смъртоносен капан. Провря глава и установи, че след няколко крачки тунелът се разширява. Каза на Карла да почака и продължи още петдесетина стъпки по тунела, по който бяха вървели досега. След това остави фенерчето на пода, сякаш го беше изпуснал и побърза да се върне при Карла.
	Гласовете се усилиха. Шрьодер и Карла се провряха в пукнатината и се запримъкваха напред, докато не откриха място, където пещерата правеше лек завой. Шрьодер свали автомата от рамото си и притисна гръб към стената. Първият, минал през отвора, щеше да е мъртвец.
	Откъм главния тунел се виждаше призрачната светлина на фенерчета. Ясно се открояваше гласът на Гриша, който подканяше хората си със заплахи и шеги. Ловците на мамутска кост подминаха пукнатината и някой извика развълнувано. Бяха видели фенерчето. Гласовете се отдалечиха.
	Шрьодер мислеше да излязат отново в главния тунел и да се върнат по стъпките си към входа. Но Гриша не бе глупав. Навярно се бе усъмнил, че фенерчето е „паднало“ на твърде удобно място и скоро той и хората му се върнаха към пукнатината.
	Шрьодер прошепна на Карла, че трябва да тръгват. Докато бързаха през лъкатушещия тунел, Шрьодер заключи, че имат само един избор, да продължат да бягат. Светлината на фенерчето бледнееше явно батериите отслабваха. Трябваше да избере място за засада, преди да се изгубят или да останат без светлина, която да ги води. Повървяха още десетина минути. Въздухът бе застоял, но можеше да се диша значи влизаше някъде отвън. Пещерата се стесни и се озоваха пред тесен процеп. Шрьодер пристъпи напред, ала кракът му се озова в празното, той загуби равновесие, и се изтърколи надолу.
	Удари се, но въпреки това успя да се надигне и вдигна изпуснатото фенерче. Насочи го към Карла, която надничаше през процепа на около два метра над пода. Гледаше го притеснено.
	— Добре съм — успокои я той. — Внимавай, подът се спуска рязко.
	Карла внимателно се измъкна от процепа и се плъзна надолу. Шрьодер бавно се изправи. Силна болка прониза болния му крак, когато се опита да стъпи на него. Подпря се на рамото на Карла, за да не падне.
	— Къде сме? — огледа се тя.
	Шрьодер обходи с лъча на фенерчето стените на пещерата. Тунелът бе широк около десет метра и горе-долу толкова висок. Част от стената бе срутена и в нея се виждаше отвор. Таванът бе сводест и за разлика от тунелите, по които бяха вървели досега, подът бе равен като палачинка.
	— Това не е естествена пещера — каза тихо Шрьодер. — Обработвана е от хора… — и той насочи фенерчето към отсрещната стена. — И май си имаме компания.
	По стената се виждаха изображения на мъже и жени в реални размери. Повечето бяха нарисувани в профил и представляваха шествие, понесло цветя, глинени делви и кошници с храна, а пред хората вървяха овце, крави и кози, охранявани от едри, подобни на вълци кучета.
	Жените бяха облечени в дълги, прозирни бели рокли със сандали на краката, а мъжете носеха полички и свободни ризи с къс ръкав. На заден план се виждаха дървета и буйна зелена растителност.
	Хората не бяха нито твърде светли, нито твърде мургави, имаха високи скули и черни коси, които жените носеха на кок, а мъжете — късо подстригани. Наглед не бяха нито сериозни, нито весели, а нещо по средата, сякаш бяха излезли на неделна разходка. Цветовете бяха ярки, като че ли положени едва вчера.
	И на двете стени имаше рисунки. Нито една фигура не се повтаряше. Повечето изобразени хора бяха млади, може би около двайсетте, но тук-там се виждаха и деца, и по-възрастни, както и неколцина сивокоси мъже, на чиито глави имаше пищна украса, може би бяха жреци.
	— Прилича на религиозно шествие — рече замаяна Карла. — Носят дарове за някой бог или за предводител.
	Шрьодер се подпря на рамото на Карла и закуцука до нея. Тръгнаха бавно по тунела. От двете им страни продължаваха да се нижат прекрасни рисунки.
	— Хубаво е да имаме компания — рече Шрьодер. — Може би новите ни приятели ще успеят да ни изведат от тук.
	— Със сигурност са се упътили нанякъде. Виж! — посочи развълнувано Карла.
	Рисунките се бяха изменили. Имаше нови животни. Огромни! Те пристъпваха тежко, приличаха на слонове, ала с чорлава, сивкава козина по целите си тела. В нея бяха сплетени цветя. Главите на съществата бяха издължени, хоботите им — относително къси, а бивните им — дълги почти колкото телата им и извити като плъзгачи на шейна. Мъже яздеха някои от тези зверове като индийски водачи на слонове.
	— Невъзможно! — промълви Шрьодер.
	Омагьосана, Карла пристъпи напред, за да огледа рисунките по-отблизо. В захласа си забрави, че Шрьодер се беше подпрял на нея и при рязкото й движение, той загуби равновесие и падна на едно коляно.
	— О, съжалявам! — притесни се Карла и му помогна да се изправи. — Знаеш ли какво значи всичко това? На този остров е имало развита цивилизация хиляди години преди египтяните да построят пирамидите. Може би още когато островът е бил съединен с континента. Само по себе си това е смайващо. Но че са опитомявали мамути… Невероятно е! Статията ми за начина, по който човекът е използвал мамутите, е боклук! Мислех, че праисторическите хора са използвали мамути за храна и са майсторели оръжия и инструменти от костите им, но всъщност тези животни са ни служили. Това е научното откритие на века! Ще трябва да пренапишем всички учебници!
	— Споделям вълнението ти — отвърна Шрьодер. — Но нека погледнем практично на нещата. Никой няма да разбере за откритието ни, ако не се измъкнем от тук.
	— Съжалявам, но всичко това е толкова… — Карла откъсна поглед от изумителните рисунки. — Как бихме могли да се измъкнем от тук?
	Шрьодер плъзна лъча на фенерчето по стената.
	— Ще позволим на приятелите ни да ни кажат. Онези хубавици там носят цветя към планината. Предлагам да разберем откъде са тръгнали и дали този тунел не води навън. Както виждаш, не ставам за участие в олимпийски игри, а и батериите на фенерчето са на свършване.
	Карла хвърли изпълнен с копнеж поглед към фигурите.
	— Прав си. Да тръгваме, преди да си променя решението.
	Поеха обратно. Само след няколко крачки отново дочуха руска реч. Гриша и бандитите му също бяха открили процепа. Шрьодер и Карла нямаха друг избор, освен да поемат отново в първоначалната си посока.
	Шрьодер се опита да се затича. Напрягаше все повече и повече подутия си глезен. Болеше го, но той стисна зъби и продължи. Помагаше му, че се подпира на Карла, но така и двамата се бавеха. Наложи им се да изключат фенерчето, защото то едва мъждукаше. Беше почти безполезно за тях двамата, но достатъчно, за да ориентира преследвачите им. Със свободната си ръка Шрьодер опипваше стената, за да се ориентират. Тунелът сякаш нямаше край.
	След няколко минути гласовете приближиха. Гриша и хората му се движеха доста по-бързо. Шрьодер опита да ускори крачки, но така наруши общия им ритъм и ги бавеше още повече. Трябваше да спре и да каже на Карла да продължи без него. Тъкмо обмисляше как да обори възраженията й, когато тя се обади:
	— Виждам светлина!
	Шрьодер примигна и се взря в мрака. Отпред той сякаш просветляваше. Може би Шрьодер грешеше за рисунките и това беше посоката, която ги извеждаше навън.
	Двамата продължиха да вървят. Подът под краката им постепенно се накланяше надолу. Тунелът излезе в огромна пещера. Двамата занемяха. Двуетажни здания с плоски покриви изпълваха пещерата, докъде им стигаха очите. Сградите бяха построени от материал, който мъждукаше в сребристо-зеленикаво и къпеше всичко наоколо в зеленикав здрач.
	Грубите гласове зад гърбовете им ги извадиха от унеса. Със смесица от страхопочитание и тревога, Карла и Шрьодер заслизаха към зеленикавия град.


	28

	На десетия етаж в главната квартира на НАМПД се намираше модерният еквивалент на прочутата Александрийска библиотека. Компютърният център зад стъклените стени заемаше цял етаж и съдържаше огромна електронна библиотека с всяка книга и статия, всеки научен факт и запис, касаещ световния океан. Цялата тази информация беше свързана с високоскоростна мрежа, способна да прехвърля огромни количества информация само за миг.
	Този център беше рожба на Хирам Йегър — компютърния гений на НАМПД, който бе кръстил собственото си произведение Макс. Негова бе и идеята да му даде женско лице — триизмерна холограма с медночервена коса, очи като топази и мек глас.
	Пол Траут реши да мине без кокетния женски образ на Макс и затова вместо да използва централния пулт, откъдето Йегър общуваше с произведението си, Пол седеше в една стая за съвещания в ъгъла на информационния център. Ровеше се из огромния набор данни на Макс с помощта на проста клавиатура, прикачена към огромен монитор, заел по-голямата част от стената. До Пол седяха Гамей, доктор Адлър и Алън Хибет, експертът на НАМПД по електромагнетизъм.
	Траут благодари на всички, че са се отзовали на поканата да се съберат отново и обясни, че Остин и Дзавала имат спешна работа. После натисна един клавиш и на екрана се появи снимка на слаболик чернокос мъж с големи сиви очи.
	— Запознайте се с господина, чийто гений ни събра — рече Пол. — Това е Ласло Ковач, гениалният унгарски инженер. Тази снимка е от края на 30-те години, когато е работил по революционните си теории. А ето както се случва, когато научният гений се използва не както трябва.
	Пол раздели екрана на две и извади още две снимки. Вляво бяха огромните вълни, потопили „Южна красавица“, а отдясно — водовъртежът гигант, гледан от сателит.
	Замълча за няколко секунди, за да могат събеседниците му да осмислят видяното.
	— И четиримата предполагаме, че вероятно някой използва електромагнитни лъчения, основани на теоремите на Ковач, за да причини тези смущения. Както знаете, с Гамей отидохме до Лос Аламос и говорихме с експерт по работата на Ковач. Той потвърди подозренията ни и добави, че подобна електромагнитна манипулация може да причини инверсия на полюсите.
	— Предполагам, че говорите за магнитните полюси? — попита Адлър.
	— Ще ни са да бе само това — въздъхна Гамей. — Но може да ни чака и геоложко изместване и земната кора да се придвижи върху ядрото.
	— Не съм геолог — каза Адлър, — но това звучи катастрофично.
	— Всъщност — и Гамей се усмихна безрадостно, — звучи като Деня на Страшния съд.
	Последва тежко мълчание. Адлър се прокашля.
	— Сякаш чух думата „вероятен“. Значи имаме някакви шансове да не се случи.
	— Щях да се радвам да ви кажа, че имаме сигурен изход — рече Гамей. — Но си прав, че не сме сигурни в нищо. Не знаем колко надежден е източникът ни от Лос Аламос, затова Пол измисли начин да проверим теоремите на Ковач.
	— Как точно? — попита Адлър.
	— Със симулация — отвърна Пол, — подобна на начина, по който съм симулирал океански явления в лабораторията си.
	Хибет каза:
	— Ковач е записвал теориите си доста лаконично и е пропускал подробности.
	— Вярно е — съгласи се Гамей. — Но е публикувал и едно по-детайлно общо представяне. Използвал го е като основа на публикациите си по-нататък. Останал е само един екземпляр от него.
	— Де да беше в ръцете ни — въздъхна Адлър.
	Гамей безмълвно побутна книжката на Ковач към професора.
	Адлър внимателно я вдигна, прочете името на Ковач и разгърна пожълтелите страници.
	— Но това е на унгарски.
	— Един от преводачите ни в НАМПД направи английско копие — каза Пол. — Математиката е универсален език, тъй че с изчисленията нямаше проблем. Но как все пак можехме да тестваме теорията? Тогава си спомних, че в Националната лаборатория в Лос Аламос е трябвало да изпробват атомни бомби, без да нарушават международните споразумения. Тествали са отделни компоненти, отчитали са фактори като умора на материала например, и са вкарвали данните в компютър, за да ги симулират. Предлагам и ние да сторим същото.
	— Със сигурност си струва да опитаме — съгласи се Хибет.
	Пол натисна друг клавиш и на екрана се показа изображение на Земята. Част от нея бе изрязана, като парче портокал, и се виждаха вътрешните слоеве — течното ядро, мантията и кората.
	— Би ли ни дал повече подробности за това, което виждаме, Алън?
	— С радост — отвърна Хибет. — Земята е като огромен магнит. Вътрешното ядро от твърдо желязо се върти с различна скорост от външното, което е втечнено. Движението създава ефект на динамо — магнитно поле, наречено геодинамо.
	На мястото на първата снимка се появи втора — Земята, гледана от Космоса. От единия полюс до другия бяха прокарани свързващи линии.
	— Това са линиите на магнитната сила — обясни Хибет. — Създават поле, което обхваща цялата Земя и ни позволява да използваме компаси. Нещо повече, магнитосферата се простира на около петдесет километра над земната повърхност и създава защитен слой срещу слънчевия вятър и смъртоносните частици, които бомбардират Земята от Космоса.
	Пол смени изображението. Сега виждаха карта на света. Океанската повърхност бе осеяна със сини и златисти петна.
	— През 90-те години на миналия век учени събрали всичко познато за разтопеното ядро на земята и го вкарали в суперкомпютър — започна Пол. — Уточнили какви ли не данни: температура, размери, плътност… Открили, че полюсите се разменяли на всеки стотина хиляди години, обикновено, когато един от двата отслабне. Явно ни предстои поредна смяна.
	— Земята обръща полюсите си естествено!? — изненада се Адлър.
	— Да — кимна Пол. — Магнитното поле на Земята започнало да отслабва сериозно преди около сто и петдесет години и силата му вече е намаляла с десет-петнайсет процента. Напоследък тази промяна се ускорява. Ако продължи със същото темпо, магнитното поле почти ще изчезне и полюсите ще се сменят.
	— И компасите ще сочат вече на юг — добави Хибет.
	— Точно така — кимна Пол. — Изместването на магнитните полюси ще причини какви ли не беди, но като цяло ефектът няма да е сериозен. Повечето от нас ще се адаптират и ще оцелеят. Проучванията показват, че магнитните полюси са се сменяли многократно.
	— Херодот е описал как слънцето се издига там, откъдето е залязвало — каза Гамей. — Индианците хопи пък говорят за хаоса, който настъпва, когато близнаците, държащи земята, напуснат поста си. Най-вероятно така древните са си обяснявали инверсиите на магнитните полюси.
	— Макар легендите да са интересно нещо и някои от тях дори да съдържат зрънце истина, всички тук сме учени все пак, а не шамани — опита се да внесе здрав разум Адлър.
	— Затова пропуснах ясновидците и псевдоучените, които предвиждат края на света — засмя се Гамей. — Цялата концепция за размяната на полюсите се е смесила с теориите за Атлантида и древните астронавти.
	— Работата ми всекидневно е свързана с проучване на огромните сили и ресурси на океана — продължи Адлър, — но изместване в повърхността на цялата планета ми се струва невероятно.
	— При друг случай бих се съгласила с теб — сви рамене Гамей. — Но палеомагнитните изследвания сочат, че тектонските плочи на Земята са претърпявали сериозно изместване. Северна Америка някога е била в Южното полукълбо и я е разделял Екваторът. Айнщайн е смятал, че ако по полярните шапки се натрупа достатъчно лед, това може да предизвика изместване на полюсите на планетата. Учените са открили, че преди около половин милиард години е имало масивно пренареждане на земните тектонски плочи. Предишните полюси са се изместили на настоящия Екватор, а тогавашният екватор се с превърнал в полюсите ни сега.
	— Говорим за процес, който отнема милиони, дори милиарди години — не отстъпи Адлър.
	— Затова трябва по-внимателно да обсъдим настоящето — намеси се Пол. — На екрана се виждат магнитните полета на Земята. Сините петна са със заряд, насочен навътре. Златистите са със заряд, насочен навън. Британският флот пази записки на магнитния и същинския север за триста години назад, така че имаме добра база данни. Виждаме, че сините петна се увеличават.
	— Историческите данни биха ни подсказали къде има магнитни аномалии, където полето е обърнало посоката си.
	— Ето това голямо петно е Южноатлантическата магнитна аномалия, където това вече се е случило — показа Пол. — От началото на века насам постоянно се разраства и то с увеличаваща се скорост. Това се връзва с отчетеното от „Магсат“, слаби региони около Северния полюс и под Южна Африка. Наблюденията съвпадат с компютърни симулации, които показват начало на изместване на магнитните полюси.
	— Добре се аргументира, че геоложки и магнитни полярни измествания вече са се случвали — каза Адлър. — Но сега говорим за случай, когато човешка ръка се опитва да го стори. Самонадеяно би било да си го помислим дори! Ние, хората, сме способни на какво ли не, но едва ли имаме силата да изместим цялата повърхност на планетата.
	— Звучи като лудост, нали? — и Пол се усмихна криво, после се обърна към Хибет. — Ти си експертът по електромагнетизъм. Какво мислиш?
	Хибет се втренчи в екрана.
	— Нямах представа, че аномалиите в южния океан са се разраснали толкова много. — Замисли се и, като подбираше внимателно думите, продължи: — Работата на Ласло Ковач е засягала самото естество на енергията и материята. Открил е, че всичко се движи между тези две състояния. Енергията не се подчинява на времето и пространството, тъй че преминава от фаза във фаза мигновено. А материята пък се води по енергията. Ако електромагнитната енергия може да се промени по определен начин, то материята може същото.
	— Значи геоложко изместване на полюсите е възможно? — попита Гамей.
	— Казвам само, че предизвикано от човека изместване на магнитните полюси, интензивно, макар и краткотрайно, може да причини необратими раздвижвания от геоложки характер, особено сега, когато естественото изместване и бездруго е възможно. Трябва му само леко побутване. Енергийно лъчение насред електромагнитните полета, което би ги променило, може да предизвика промени и в материята. Циклонни смущения в земното ядро и магнитното поле биха могли да са причина за вълните и водовъртежа. Но това няма да е бавното разместване на тектонските плочи, което се е случило някога. Сега структурата на цялата планета може да се измени за миг.
	— С какви резултати? — попита Гамей.
	— Катастрофални! Ако кората се приплъзне върху разголеното ядро, ще се задействат инерционни процеси. Цунами, заливащи цели континенти, ветрове, по-силни от всеки ураган, земетресения, вулканични изригвания, резки промени в климата, радиационни бури… — той направи пауза. — Вероятно човечеството ще бъде унищожено.
	— В последните няколко десетилетия тежките природни стихии зачестиха — отбеляза Гамей. — Чудя се дали не са предупредителни знаци?
	— Възможно е — кимна Хибет.
	— Преди да се плашим взаимно, предлагам да се върнем към фактите — предложи Пол. — Използвал съм за основа симулациите на изместване на полюсите от калифорнийския технически институт и Лос Аламос. Добавих доклада на доктор Адлър за океанските смушения и материала на Алън за употребата на свръх нискочестотните електромагнитни лъчения. Симулирали сме и завихряния в земното ядро, където са се сформирали магнитните полета. Публикациите на Ковач са последната част от уравнението. Така, ако сме готови… — и Пол натисна поредния клавиш.
	Глобусът се скри и се показа съобщение:
	„ЗДРАВЕЙ, ПОЛ! КАК Е НАЙ-ДОБРЕ ОБЛЕЧЕНИЯТ ЧЛЕН НА СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ?“
	Макс бе разпознала паролата му. Пол се размърда смутено и му се прииска компютрите да си бяха просто компютри. Въведе:
	„ЗДРАВЕЙ, МАКС. ГОТОВИ СМЕ ЗА СИМУЛАЦИЯТА.“
	„ТОВА ТЕОРЕТИЧНО УПРАЖНЕНИЕ ЛИ Е, ПОЛ?“
	„НЕ.“
	Макс направи пауза. Реакцията на Макс беше необичайна.
	„ТОВА СЪБИТИЕ НЕ БИВА ДА СЕ СЛУЧВА!“
	Пол се втренчи в думите. Въобразяваше ли си, или Макс се беше обезпокоила. Той натрака на клавиатурата:
	„ЗАЩО?“
	„ЩЕ ПРИЧИНИ ПЪЛНОТО УНИЩОЖЕНИЕ НА ЗЕМЯТА.“
	Пол преглътна на сухо. След това въведе само една дума:
	„КАК?“
	„ГЛЕДАЙТЕ!“
	Глобусът се показа отново, а златните петна по океана се раздвижиха. Червеното в Южния Атлантик се свърза с останалите петна в същия цвят, докато целият регион под Южна Америка и Южна Африка не се обагри в червено. Тогава континентите започнаха да се разместват. Северна и Южна Америка се обърнаха на 90 градуса, тъй че легнаха на една страна. Екваторът отиде на мястото на полюсите. Унищожителни явления се разпростряха по сушата като заразна болест.
	Пол написа още един въпрос и затаи дъх.
	„ИМА ЛИ НАЧИН ДА НЕУТРАЛИЗИРАМЕ ТОВА?“
	„ДА. ИЗОБЩО НЕ БИВА ДА ЗАПОЧВА. НЕОБРАТИМО Е.“
	„А ИМА ЛИ КАК ДА СПРЕМ ИЗМЕСТВАНЕТО?“
	„НЯМАМ НУЖНИТЕ ДАННИ, ЗА ДА ОТГОВОРЯ.“
	Пол знаеше, че по-далеч няма да стигне и се обърна към останалите. Адлър и Хибет имаха вид на хора, които току-що са получили билети за другия бряг на река Харон.
	Гамей бе също толкова стъписана, ала в очите и лицето й се четеше спокойствие и увереност.
	— Нещо тук не се връзва. Защо някой ще прави нещо, което би унищожило и самия него?
	Пол се почеса по главата.
	— Може би е старата приказка за играта с огъня. Може да не знаят колко е опасно.
	— Капацитетът на биологичния ни вид за глупости не спира да ме изумява — поклати глава Гамей.
	— Е, ако успеят, поне едно е сигурно, един път завинаги ще сложим край на глупостите — рече Пол.


	29

	Повечето американци, на които капитан Иванов се бе натъквал, бяха туристи, търсещи приключения из Източносибирско море. Обикновено бяха богати, на средна възраст, въоръжени с фотоапарати и бинокли, и непоколебимо преследваха тази или онази рядка птица. Ала двамата мъже, които пристигнаха с хидроплана и се качиха на кораба му по един доста свойски начин, изглеждаха съвсем различно.
	Остин и Дзавала бяха настигнали „Котелни“ на северозапад от остров Врангел, а хидропланът бе кацнал на няколкостотин метра от плавателния съд. Капитан Иванов нареди да свалят лодка, за да приберат пътниците. Чакаше на палубата, любопитен кои са тези американци, които имат влиянието да превърнат кораба му в свой собствен ферибот.
	На борда пръв се качи широкоплещест мъж с руса посивяваща коса и светлосини очи. Последва го по-слаб, по-смугъл мъж, който се движеше като боксьор. Мъжете махнаха на хидроплана и той пое обратно.
	Капитанът пристъпи напред, за да се представи. Въпреки раздразнението си, той се придържаше стриктно към морския обичай.
	Ръкуването им бе силно, а зад вежливите им усмивки се криеше хладнокръвие и увереност. Със сигурност тези мъже не търсеха птици.
	Синеокият каза:
	— Благодарим ви, че ни приехте на борда, капитан Иванов. Казвам се Кърт Остин, а това е приятелят ми и партньор Джо Дзавала. Ние сме от НАМПД, Националната агенция за морско и подводно дело.
	Каменното лице на капитана поомекна. И преди бе срещал учени от НАМПД. Беше впечатлен от корабите и професионализма им.
	— За мен е чест да ви посрещна — отвърна любезно той и нареди на първия помощник да поеме кораба. Покани гостите в каютата си и извади бутилка водка от един шкаф.
	— Кога ще пристигнем? — попита Остин.
	— Ще сме край остров Айвъри след около два часа — отвърна Иванов.
	— Тогава ще пропуснем водката. Можем ли да пристигнем по-бързо?
	Капитанът присви очи. НАМПД или не, не му се нравеше нареждането да смени курса обратно към острова. Заповедта от Военноморското командване бе да помогне на посетителите си, с каквото може, но никой не можеше да му заповяда да ги харесва.
	— Разбира се, бихме могли да ускорим ход, но не съм свикнал непознати да ме съветват колко бързо да плавам.
	Остин не пропусна хладната нотка в гласа на капитана.
	— Може би все пак ще пийнем. Какво ще кажеш, Джо?
	— Все някъде слънцето е над нока на реята* — рече Дзавала.
	[* Реите са хоризонталните дървени греди, на които се прикрепват корабните платна. Нок се нарича техния край. Слънцето над тях съответства на 11 часа предобед, когато офицерите и моряците са получавали първата си дажба ром за деня.]
	Капитанът наля водка и на тримата. Чукнаха се и Кърт и Джо гаврътнаха чашите си наведнъж. Капитанът очевидно беше впечатлен. Очакваше, дори се надяваше, че ще се задавят с високоградусовия алкохол.
	Остин обаче похвали водката и рече:
	— Извиняваме се за отклонението ви, капитане, но е важно да стигнем до острова възможно най-бързо.
	— Ако толкова бързате, защо не отидохте дотам със самолета?
	— Ще ни се никой да не разбере, че сме пристигнали.
	— „Котелни“ не е невидим — изсмя се Иванов.
	— И това е така. Важно е корабът да остане извън зрителен обхват откъм острова. Ще изминем останалия път сами.
	— Както желаете. Остров Айвъри е уединено място. Ще срещнете само няколко учени на шантава експедиция за клониране на вълнисти мамути.
	— Знаем — отвърна Остин. — Затова сме тук. Един от учените е Карла Януш. Мислим, че може да е в беда.
	— Госпожица Януш пътуваше на „Котелни“. В каква опасност е?
	— На острова може да има хора, които искат да я убият.
	— Не разбирам…
	— Ние също не знаем много подробности, но сме наясно, че трябва да стигнем колкото се може по-бързо.
	Капитан Иванов грабна телефона за вътрешна връзка и нареди корабът да се движи с пълна скорост. Остин вдигна изненадано вежди. Карла Януш явно бе доста специална, щом беше успяла да омагьоса този загрубял морски вълк.
	— Още една молба, ако нямате нищо против — каза Остин. — Чудя се има ли свободно място на палубата, където с Джо да поработим, без да пречим на екипажа.
	— Разбира се. На кърмата има предостатъчно място.
	— Дойдохме с две големи торби. Може ли да се погрижите да ни ги донесат?
	— Веднага!
	— И още нещо — надигна се Остин.
	Тези американци сякаш не спираха с изискванията си.
	— Да?
	— Не прибирайте бутилката — рече Остин с усмивка. — Ще ни трябва, за да отпразнуваме безопасното завръщане на госпожица Януш.
	С въсеният капитан се ухили широко. Тупна двамата си гости по гърбовете, тъй че им намести кокалите и ги съпроводи до главната палуба. Заобиколиха двама от моряците, които мъкнеха торбите зад надпалубните пристройки.
	Капитанът ги остави, а неколцина моряци от екипажа се зазяпаха в кръглата метална рамка, която Остин и Дзавала извадиха от торбите.
	На алуминиевата рамка се виждаха компактен двутактов двигател, десетлитров резервоар и витло с четири перки. Прикрепиха рамката към една тясна седалка, а после — към устойчив на разкъсване найлон, който разстлаха на палубата. Не след дълго бяха сглобили „Адвенчър Експрес“, френски модел параглайдер.
	Дзавала, летял с какви ли не апарати, изгледа параглайдера скептично.
	— Това прилича на комбинация между електрически вентилатор и бръснарски стол.
	— Съжалявам — сви устни Остин. — Не можах да побера хеликоптера в торбите.
	Дзавала тръсна глава.
	— По-добре да си съберем останалия багаж.
	Моряците го бяха занесли в каютата им. Остин извади от пътната си торба кобур и провери зареден ли е револверът му, а сетне напълни една чантичка на колана с още амуниции. Джо пък бе избрал пистолет „Хеклер и Кох“, 45-и калибър. Имаха и джипиес, компаси, преносими радиостанции, аптечки и друга екипировка за спешни случаи. Сложиха си надуваеми колани, вместо неудобни спасителни жилетки и облякоха непромокаеми екипи върху вълнените пуловери.
	Един моряк почука на вратата и предаде поканата на капитана да се качат на мостика. Когато влязоха на мостика. Иванов им махна да отидат при него до радара и им посочи едно петно на монитора.
	— Това е островът. На около десет километра сме от него. Колко искате да приближим?
	От зелените води се надигаше лека мъглица. Небето се въсеше. Видимостта бе на по-малко от километър и половина. Остин каза:
	— Когато видим острова, пуснете котва.
	Капитанът разстла една карта.
	— Основното пристанище е в южната част. По брега има и други, по-малки.
	Остин се посъветва с Дзавала и реши да започнат от лагера на експедицията, а после да вървят по реката навътре към сушата.
	— Имаме гориво за около два часа във въздуха, тъй че ще трябва да внимаваме и да не се отклоняваме — каза Остин.
	Отново преговориха плановете и тъкмо бяха приключили, когато наблюдателят съобщи, че вижда острова.
	— Благодарим ви за помощта — обърна се Кърт към капитана.
	— Няма защо. Госпожица Януш ми напомни за дъщеря ми. Сторете всичко нужно, за да й помогнете!
	По молба на Остин обърнаха кораба с кърмата към вятъра и разчистиха част от палубата. Остин с облекчение установи, че вятърът духа с не повече от петнайсетина километра в час. Ако беше по-силен би ги изтласкал назад. Но и знаеше, че скоростта на вятъра във въздуха е по-висока, отколкото на земята.
	Първо упражниха излитането без найлона. Номерът бе да синхронизират тичането си и да се оттласнат леко.
	— Не беше зле — отбеляза Остин след първия им нескопосан опит.
	Дзавала хвърли поглед към моряците, които ги наблюдаваха едновременно развеселени и ужасени.
	— Обзалагам се, че руските ни приятели никога преди не са виждали четирикрака патица.
	— Следващия път ще се справим по-добре.
	Увереността на Остин бе леко прибързана. Препънаха се на половината път, но следващите два опита минаха почти идеално. Сложиха си очилата, опънаха найлона на палубата, размотаха въжетата и ги свързаха към рамката. Остин натисна бутона за включване и двигателят запърпори. Въздушната му струя изду найлона и той се издигна от палубата. Остин натисна газта с ръка и започнаха непохватния си бяг към кърмата, срещу вятъра. Найлонът улови вятъра и рязко ги издигна.
	Остин добави мощност и странното летателно съоръжение се заизкачва. Параглайдерът можеше да се издига със сто метра в секунда, но този път бе по-бавен, защото бяха двама. Накрая обаче достигнаха сто и петдесет метра височина. Остин дръпна лявото въже и параглайдерът зави. Понесоха се към острова с четирийсет километра в час.
	Когато наближиха сушата, Остин дръпна и двете въжета и параглайдерът плавно заходи. Минаха над сушата вдясно от пристанището и постепенно завиха над изоставения плаж, към реката, която познаваха от картата. Край нея се виждаше нещо, но мъглите скриваха подробностите.
	Дзавала се провикна:
	— Долу има тяло!
	Остин сниши още повече. Тялото лежеше върху малък надуваем сал, който беше изтласкан от водата на брега. Имаше дълга сива коса.
	Остин насочи параглайдерът срещу вятъра, спря двигателя и дръпна и двете спирачки.
	Крилото трябваше, подобно на парашут, да им позволи да се приземят на крака. Но идваха твърде отвисоко и то твърде бързо. Коленете им се подгънаха и двамата заровиха носове в пясъка, но поне останаха невредими.
	Сгънаха крилото, разкачиха рамката и приближиха тялото — жена, свита в сала. Остин приклекна и провери пулса — слаб, но го имаше. Двамата с Джо внимателно обърнаха жената по гръб. До лявото й рамо имаше кърваво петно. Остин извади аптечката, а Джо разкопча якето й, за да огледат раната. Жената простена и отвори очи. Щом зърна двамата непознати на лицето й се изписа ужас.
	— Всичко е наред — успокои я Дзавала. — Ще ти помогнем.
	Остин поднесе манерката си към устните й.
	— Казвам се Кърт, а това е приятелят ми Джо. Можеш ли да ни кажеш името си?
	— Мария Арбатова — едва успя да изрече жената. — Съпругът ми…
	Гласът й заглъхна.
	— С експедицията ли си, Мария? Къде са останалите?
	— Мъртви… Всички…
	Все едно някой ритна Остин в корема.
	— А младата жена? Карла Януш?
	— За нея не знам. Отведоха я.
	— Същите, които те простреляха.
	— Да. Ловци на мамутска кост. Убиха мъжа ми Сергей и двамата японци.
	— Къде се случи това?
	— По старото корито на реката. Довлачих се до лагера ни там и се пуснах по реката със сала.
	Тя примигна и изгуби съзнание.
	Огледаха по-внимателно рамото й. Раната не бе опасна, но Мария беше изгубила много кръв. Дзавала превърза жената, а Остин се обади на „Котелни“ по радиостанцията.
	— Открихме ранена жена на плажа.
	— Госпожица Януш?
	— Не. Мария Арбатова, един от другите учени. Трябва й медицинска помощ.
	— Ще изпратя веднага лекаря с една лодка.
	Доколкото можаха, Остин и Дзавала наместиха Мария удобно. Лодката с лекаря и още двама моряци от екипажа се подаде сред мъглата. Внимателно натовариха Мария на борда и се упътиха към ледоразбивача.
	Остин и Дзавала отново сглобиха параглайдера.
	Този път излетяха много по-гладко. Щом набраха височина, Остин насочи параглайдера покрай реката. Оглеждаха се внимателно за ловците, за които спомена Мария. След няколко минути се приземиха върху вечния лед край старите бараки. Извадиха оръжията и внимателно приближиха лагера.
	Докато Джо го прикриваше, Остин провери в главната шатра. В кошчето за отпадъци имаше яйчени черупки, доказателство за скорошна закуска. Надникнаха и в по-малката шатра, а после закрачиха към бараките. Всички бяха отключени, с изключение на една. Удариха ключалката с парче камък — тя устоя, но не и пироните, с които беше захваната за гнилото дърво. Влязоха вътре. Посрещна ги силна мускусна миризма на животно. Светлината през прага падаше върху косматото създание на една маса насред бараката.
	— Ето това не можеш да видиш във вашингтонския зоопарк — отбеляза Джо.
	Остин се наведе над замръзналото тяло и огледа хобота и бивните.
	— Освен ако не са открили праисторическо крило. Това прилича на бебе мамут.
	— Невероятно добре е запазено! — изненада се Дзавала. — Все едно някой просто го е пъхнал във фризера.
	След като огледаха животното, Остин и Дзавала излязоха навън. Следите пред бараката водеха към една пътека край реката. Настроиха параглайдера за излитане и се понесоха над пътя. Мария Арбатова едва ли се бе отдалечила много от реката, когато са я простреляли. До едно разклонение, вдълбано в тесен каньон, намериха още три тела. Кърт направи няколко кръгчета, но не видя ловците, затова кацнаха в края на пролома.
	Бързо стигнаха до трите тела. Тримата мъже бяха разстреляни. Остин стисна устни. Замисли се какво бе струвало на Мария Арбатова да избяга по реката и се зарече, че виновниците ще си платят за стореното.
	Дзавала се бе надвесил над нещо в чакълестия пясък.
	— Тези дори не са покрили следите си. Би трябвало лесно да ги открием.
	— Да отидем да им кажем здрасти тогава — предложи Кърт.
	Извадиха пистолетите и поеха дебнешком по стъпките. Зад една извивка на пролома се натъкнаха на четвърто тяло.
	Дзавала приклекна край мъжа.
	— Рана от нож между лопатките. Странно… Не е бил застрелян като останалите. Чудя се кой ли е той.
	Остин преобърна трупа по гръб и се загледа в небръснатата физиономия.
	— Не е човек като за бизнес среща.
	Край мъртвеца се виждаха следи от боричкане и още следи, които водеха навътре в пролома. На Остин му се стри, че сред следите има и едни по-малки, като от жена. Предпазливо продължиха по пролома и стигнаха до едно място, където стъпките внезапно изчезваха, а скалната стена се бе свлякла.
	Изкачиха се над пролома. Макар да виждаха на километри околовръст, не забелязаха признаци на живот, освен няколко кръжащи морски птици. Накрая стигнаха до плитка долчинка, където откриха вход към пещера.
	— Някой е разкопавал тук — посочи Дзавала.
	— Добро предположение, Шерлок — Остин вдигна от земята край входа пневматичен чук, прикрепен към преносим компресор.
	Дзавала огледа внимателно и овъглените отломки около дупката.
	— Добре, Уотсън, някой е и взривявал.
	— Тук сме от по-малко от час и това място вече не ми харесва.
	Кърт пролази в дупката, но след минута излезе, клатейки глава.
	— Самоубийствено е. Не знаем колко е дълбоко, а дори фенерче нямаме.
	Върнаха се при параглайдера, свързаха се с ледоразбивача и поискаха от Иванов да изпрати хора, които да приберат мъртвите и да донесат фенерчета. Остин предупреди капитана, че в интерес на безопасността на всички е моряците да бъдат въоръжени и като знаеше кой е въпросът, който най-много вълнува стария морски вълк, добави, че има надежда Карла да е жива. Иванов пък го осведоми, че са се погрижили за Мария Арбатова и че тя е добре. Пожелаха си успех и прекъснаха връзката.
	След малко Остин и Дзавала отново излетяха с грацията на пиян албатрос и закръжиха над острова. Остин го бе разучил добре по картата, но размерите на мястото все пак го изненадаха. Площта му бе твърде голяма, за да я покрият с летателен апарат, който развиваше скорост от четирийсет и пет километра в час.
	Остин управляваше параглайдера и започна да прави разширяващи се кръгове, които им позволяваха да огледат острова, без да пропуснат нещо. Но колкото и да гледаха, виждаха само замръзнала еднообразна тундра. Остин тъкмо се канеше да обърне параглайдера към плажа, за да посрещнат моряците, когато Джо извика нещо в ухото му.
	Остин последва сочещия му пръст и видя добре очертана пътечка, която водеше към кратера на вулкана. Приближиха се да я разгледат. Пътеката се движеше на зигзаг в скалата и Остин предположи, че е правена от хора.
	— Прилича на път — отбеляза той.
	— И аз така си помислих. Да разгледаме ли? — предложи Дзавала.
	Въпросът беше излишен. Остин вече беше насочил параглайдера към кратера.


	30

	Подземният град се простираше под купола на огромна пещера. До него не достигаше слънчева светлина и би трябвало да тъне в мрак, но вместо това цялото селище блестеше в сребристозелено — светлина, която се излъчваше от всяка сграда.
	— Защо всичко свети? — попита Шрьодер, докато куцукаше до Карла по една от улиците.
	— В един курс по геология изучавахме минерали, излъчващи светлина — отвърна тя. — Някои сияят под влиянието на ултравиолетова светлина, други — при наличие на радиация или химични реакции, но ако сме прави и това е стар вулкан, може да е термолуминисцентен ефект, предизвикан от топлината.
	— А дали това не е стара магмена камера?
	— Възможно е, но не знам. Само в едно съм сигурна.
	— В какво, скъпа?
	Изпълненият със страхопочитание поглед на Карла се плъзна по блещукащите сгради, които ги заобикаляха.
	— Че сме странници в странна страна.
	След като излязоха от тунела с рисунките, минаха под огромен свод и след като преодоляха лек наклон се озоваха на открит площад. В средата му се издигаше стъпаловидна пирамида от огромни каменни блокове. Стените й бяха изпъстрени със същите изображения — шествието с дарове и с вълнистите мамути, но цветовете бяха по-бледи. Карла предположи, че пирамидата е храм или платформа за жреци и оратори.
	Павиран булевард, широк около двайсет метра, водеше към сърцето на града. Двамата закрачиха по него като туристи, омаяни от светлините на „Бродуей“. Сградите бяха много по-малки от небостъргачите на Манхатън — не повече от два етажа, но бяха истинско чудо на архитектурата, като се има предвид колко бяха стари.
	От двете страни на булеварда се виждаха пиедестали. Статуите върху тях бяха неразпознаваеми купчини отломки, сякаш някой ги беше съборил нарочно.
	Спряха за малко, за да може Шрьодер да си почине, а после двамата с Карла проучиха няколко от сградите. Всички бяха празни, като пометени с огромна метла.
	— Кога ли е издигнат този град, как мислиш? — попита Шрьодер, докато навлизаха все по-навътре сред улиците му.
	— Всеки път, когато се опитам да го датирам, се обърквам. Рисунките показват хора и мамути, значи би трябвало да е по времето на плейстоцена — период, започнал преди 1,8 милиона години и завършил преди десет хиляди. Но нивото на тази цивилизация е зашеметяващо. Винаги сме смятали, че човечеството се е отърсило от примитивността много по-късно. Египетската цивилизация е само на пет хиляди години например.
	— А кой мислиш, че е построил този невероятен град?
	— Древни сибирци предполагам. Островът е бил част от арктическия континентален шелф. Не видях изображения на лодки, тъй че вероятно са били сухоземен народ. А по вида съдя, че градът е бил богат.
	— А как така една процъфтяваща култура изчезва просто така, без следа?
	— Може би не са изчезнали без следа. Може да са мигрирали и да са поставили основите на нова култура. Имаме доказателства, че европейци и азиатци са населили Северна Америка.
	Докато Шрьодер обмисляше значението на тези думи, откъм сводестия вход към града долетяха развълнувани гласове. Той погледна натам с присвити очи. Край площада се движеха точици светлина. Ловците също бяха открили града.
	— Тук сме като на стрелбище — огледа се Шрьодер. — Лесно можем да им се измъкнем, ако престанем да вървим по тази красива улица — и кривна бързо в една алейка, свързваща главния булевард с една странична улица. Тук сградите бяха едноетажни, може би жилищни, но със сигурност не и церемониални като онези край широкия булевард.
	Като бивш войник, Шрьодер бе преценил точно ситуацията. Градът представляваше истинска плетеница от улици. Дори с непрестанното сияние от сградите, стига да внимаваха и да не спираха да се движат в лабиринта, преследвачите им никога нямаше да ги открият. В същото време Шрьодер бе наясно, че не биха могли да бягат дълго. Щяха да им свършат или храната и водата, или късметът.
	Целта му бе да стигнат до другия край на града. Надяваше се, а и относително свежият въздух потвърждаваше надеждите му, че има и друг изход. Строителите на този подземен мегаполис със сигурност го бяха създали с мисъл и цел. Тъй че би било смислено и целесъобразно да имат повече от един начин да влизат и излизат от града. Почти бяха преполовили града, когато Карла извика уплашено и впи пръсти в ръката на Шрьодер. Той свали автомата от рамото си.
	— Какво има?
	Очите му оглеждаха внимателно смълчаните фасади, сякаш очакваше да го срещне злорадото лице на никой от ловците.
	— Нещо изтича по онази уличка — каза с треперещ глас Карла.
	Шрьодер проследи пръста и с поглед. Макар къщите да излъчваха собствена светлина и улиците да бяха сравнително светли, пролуките между отделните сгради тънеха в сенки.
	— Нещо или някой?
	— Не… Не знам — засмя се нервно Карла. — Може би твърде отдавна сме под земята…
	Шрьодер винаги бе вярвал повече на сетивата си, отколкото на аналитичните си способности.
	— Чакай тук!
	Той се запромъква към уличката с показалец на спусъка. Стигна до нея, надникна иззад ъгъла и включи фенерчето. След няколко секунди се върна.
	— Нищо.
	— Извинявай! Сигурно съм си въобразила.
	— Хайде — каза Шрьодер и за изненада на Карла пое отново към уличката.
	— Къде отиваш?
	— Ако там има нещо, по-добре да го издебнем ние, отколкото то нас.
	Карла се поколеба. Първият й подтик бе да тръгне в другата посока, но явно Шрьодер знаеше какво прави и тя забърза след него.
	Уличката водеше до втора голяма улица с къщи от двете страни. Беше празна, просто къща до къща, а прозорците им приличаха на празни очни кухини в странната дрезгавина. Шрьодер се огледа, а после отново пое в посока, която се надяваше, че ще ги изведе в другия край на града.
	След няколко пресечки той изведнъж спря и вдигна автомата. След миг го свали и потърка очи.
	— Тази странна светлина май размътва мозъка ми. Сега пък на мен започнаха да ми се привиждат неща. Нещо сякаш изтърча от единия край на улицата до другия.
	— Не ти си е размътил мозъкът и аз го видях — потвърди Карла. — Голямо беше. Не мисля, че беше човек.
	Шрьодер отново закрачи.
	— Добре. Напоследък с хората не ни върви.
	Карла долови познатата мускусна миризма. Бараката с бебето мамут миришеше по същия начин. И Шрьодер я усети.
	— Мирише на обор — рече той.
	Миризмата на кал, животни и тор се усили, когато стигнаха до следващата улица. В края й имаше площад, подобен на онзи откъм входа на града. Беше квадратен и огромен. Всяка от страните му беше по около седемдесет метра. Подобно на първия площад, и тук се издигаше стъпаловидна пирамида. Но не тя, а това около нея прикова погледа на Карла.
	За разлика от настилката на първия площад, която бе от същия, излъчващ сияние камък, от който бе построен градът, този площад сякаш бе покрит с някакви гъсти тъмни плевели или треви. Най-напред на Карла й се стори, че вижда запусната градина, но нямаше как да е това, защото тук никога не грееше слънце.
	Любопитна и нетърпелива, тя закрачи към пирамидата.
	Растителността се размърда.
	Старите очи на Шрьодер не можеха да различат подробности, но и той забеляза движението. Рефлексите му на войник се събудиха. Бяха го учили, че най-добрата защита срещу възможна опасност е оловен дъжд. Той застана пред Карла и подпря автомата на хълбока си, показалецът му обгърна спусъка, готов да го натисне всеки миг.
	— Не! — извика Карла и сложи ръка на гърдите му.
	По площада сякаш се движеха вълни, от които се чуваше сумтене и писукане. „Растителността“ се превърна в купчина от туловища с размерите на едро прасе.
	Шрьодер се втренчи в създанията, въртящи се из площада. Имаха къси и дебели хоботи и вирнати бивни. Най-сетне до съзнанието му стигна какво вижда.
	— Бебета слонове! — възкликна той.
	— Не — поправи го Карла. Гласът й звучеше спокойно, въпреки вълнението. — Мамути джуджета.
	— Не може да бъде! Мамутите са изчезнали отдавна.
	— Знам, но вгледай се внимателно — и тя насочи лъча на фенерчето към рошавите създания. Няколко глави се обърнаха към светлината — очите им бяха кръгли, златисти и лъскави. — Слоновете нямат козина — посочи тя.
	— Това е невъзможно! — Шрьодер сякаш не можеше да се довери на сетивата си.
	— Не е чак толкова невъзможно — продължи почти шепнешком Карла. — Следи от мамути джуджета отпреди 2000 г. пр.н.е. са били откривани на остров Врангел. От гледна точка на еволюцията оттогава досега не е минало почти никакво време. Но си прав, че въпреки това е невероятно. Най-близкият ми контакт с тези същества е бил да проучвам вкаменелости от техните предшественици.
	— А защо не бягат? — зачуди се Шрьодер.
	Мамутите сякаш бяха заспали, преди да ги обезпокоят, но и сега не изглеждаха притеснени или изплашени. Движеха се поединично, по двойки или в малки групички из площада и не проявяваха почти никакъв интерес към непознатите.
	— Не се боят, че ще ги нараним — отвърна Карла. — Сигурно никога преди не са виждали хора. Предполагам, че са еволюирали от големите, които видяхме на стенописите, като са се пригодили към липсата на слънце и храна.
	Шрьодер зяпаше стадото с отворена уста, накрая превъзмогна изумлението си и попита:
	— Карла, как живеят тези същества?
	— Имат въздух за дишане. Може би се процежда от тавана или през пукнатини, за които не знаем. Може да са се научили да хибернират, за да пестят храна.
	— Добре, но с какво се хранят все пак?
	Карла се огледа.
	— Някъде трябва да има източник на храна или на светлина. Може би излизат на открито. Чакай! Сигурно точно това се е случило с така нареченото бебе, което експедицията е открила. Търсело е храна!
	— Трябва да намерим откъде излизат навън — заяви Шрьодер и тръгна към пирамидата.
	Карла вървеше плътно зад него. Мамутите се отместваха от пътя им. Някои не бяха достатъчно бързи и рунтавите им козини се отъркваха в краката им. Купчини тор постоянно изникваха на пътя им и трябваше да ги заобикалят. Най-накрая стигнаха до пирамидата и се заизкачваха по нея. Заради болките в глезена, Шрьодер се изкачваше бавно, но въпреки това успя да се добере до плоската площадка на върха.
	Пред очите им се откри великолепен изглед към целия площад, по който животните все така се суетяха безцелно.
	Карла ги преброи. Бяха около двеста. Шрьодер също се взря в животните, но със съвсем друга мисъл наум. След няколко минути откри каквото търсеше.
	— Виж! — посочи той. — Мамутите оформят нещо като колонка в онзи ъгъл.
	Карла погледна. Доста животни се бяха скупчили в една от улиците. Скоро ги последваха и други и не след дълго цялото стадо се устреми към единия край на площада. С помощта на Карла Шрьодер слезе от пирамидата и закуцука след мамутите.
	Пред очите им площадът се изпразни, а животните се скупчиха в една от тесните улички, водеща към главния булевард. Карла и Шрьодер ги последваха, като се опитваха да не ги смущават. Мамутите обаче сякаш ги бяха приели като част от стадото и изобщо не им обръщаха внимание.
	Заедно с животните пъплеха покрай редици от къщи. Но тези тук бяха различни. На някои стените им бяха разрушени сякаш ги беше бутал булдозер. Полуразрушените къщи зачестиха. Накрая се озоваха на място, което приличаше на бомбардирано. Нямаше нито една оцеляла сграда — само светещи отломки, а сред тях огромни, тъмни скални късове.
	Гледката събуди неприятни спомени у Шрьодер. Поспря, за да му отпочине глезенът, и се загледа в разрухата, която го заобикаляше.
	— Напомня ми на Берлин в края на Втората световна война — каза тихичко той. — Ела! Да побързаме, иначе ще изгубим мамутите.
	Карла заобиколи купчина тор.
	— Мисля, че няма защо да се тревожим, оставят достатъчно ясни следи.
	Дълбокият смях на Шрьодер отекна след отломките. Карла не можа да се въздържи и също се разсмя, въпреки умората и страховете си. Ускориха крачка, по-скоро нетърпеливи да се измъкнат, отколкото да не изостанат от стадото.
	Скалите край тях се променяха. Светещите минерали намаляваха и накрая съвсем изчезнаха. Обгърна ги тъмнина. Карла включи фенерчето и слабият му лъч улови опашките на мамутите. Явно животните нямаха проблем да се ориентират в мрака. Навярно очите им се бяха пригодили, така както бяха намалели и размерите им.
	Внезапно фенерчето угасна. Карла и Шрьодер нямаха друг избор, освен да следват стадото по шума, който издаваше — топуркането на множество крака, многогласното сумтене и грухтене. Скоро мракът се поразреди, а след това се превърна в тъмносив сумрак. Вече виждаха задниците на мамутите на двайсетина метра пред себе си. Животните сякаш също бързаха. Сивотата отстъпи пред истинска светлина, проходът зави първо надясно, а после наляво и Карла и Шрьодер се озоваха навън с мигащи на слънцето очи.
	Мамутите продължиха напред, но двамата спряха и се огледаха. Бяха излезли през процеп в отвесна скала и се намираха в края на долчинка, широка около стотина метра. Мамутите се заеха да пасат ниската тревиста растителност из долчинката.
	— Просто невероятно! — промълви Карла. — Пригодили са се към два свята: тъмен и светъл. Те са чудо на еволюцията!
	— Да — много интересно промърмори Шрьодер без особен интерес.
	Не бе груб, просто бе практичен. Знаеше, че още не са в безопасност и че вероятно преследвачите са по петите им. Огледа скалната стена. Тя не беше монолитна, а по-скоро беше струпване от скални късове. Единственият им шанс беше да намерят път и да се изкачат на върха на скалната стена. Карла неохотно се отдалечи от стадото и се заизкачва заедно с Шрьодер по струпаните скални късове. Някои от тях бяха големи колкото автомобили, други — колкото къщи. Някои се издигаха на повече от трийсет метра височина. Част от скалните късове така бяха притиснати един в друг, че и нож не би могъл да се плъзне между тях.
	Докато се прокрадваха по скалната грамада, Карла се обезкуражи. Бяха се измъкнали от една опасност, само за да се окажат в още по-голяма. Имаше чувството не само, че няма да успеят да намерят път към върха, но и че ще се окажат в капан, приклещени от скалните късове в този безкраен лабиринт, без да могат да се върнат там, откъдето бяха тръгнали. Шрьодер обаче бе живнал от свежия въздух. Без да обръща внимание на болката в глезена, той пъргаво се катереше по скалите или се мушкаше в процепите между тях, търсейки път. След едно от поредните му скривания в една цепнатина, отвътре се чу победоносния му вик.
	Шрьодер се показа и заяви, че е открил път през скалите. Сграбчи Карла за ръката, все едно водеше дете, и я поведе сред монолитите. Не бяха направили и няколко крачки обаче, когато иззад една канара се показа мъж.
	Гриша, предводителят на ловците.


	31

	Остин оглеждаше внимателно зейналия кратер, докато параглайдерът се издигаше като кондор над вулкана. Пътеката, който следяха отвисоко ги отведе първо нагоре до ръба на кратера, а след това се спусна вътре в самия кратер, стигна до средата му и свърши в ниска отвесна скала. Отсрещната страна на кратера бе почти вертикална и се спускаше стръмно към пространство, осеяно с канари. В подножието на склона се виждаше тревиста долчинка, вдлъбната като купа. От едната страна я притискаше стената на кратера, а от другата полето с канарите. Остин бавно описа спирала, като се оглеждаше за място, подходящо за кацане.
	— Какво е онова там? — Дзавала сочеше подножието на склона, където свършваше пътят. — Прилича на стадо крави.
	Остин примижа и се вгледа натам, където сочеше приятелят му.
	— Твърде са космати за крави. Може да са якове.
	— Добре ще ми дойде нещо „як“-о след всичко, което преживяхме.
	Остин нямаше време да се заяде за ужасния каламбур на приятеля си, защото Дзавала му посочи друга част от зелената ливада.
	— По дяволите! — възкликна Остин. — Хора!
	Неколцина души стояха в края на полето с канарите. Докато параглайдерът се спускаше, Остин видя, че един от хората, бутна и събори на земята друг. Трети се спусна на помощ на падналия, но останалите грубо го изблъскаха. Параглайдерът бе достатъчно ниско, за да видят, че всъщност единият човек е руса жена.
	— Мисля, че току-що открихме Карла Януш.


	Гриша се усмихваше широко, като показваше развалените си зъби. Викна нещо на руски и хората му се показаха иззад скалите.
	Шрьодер бързо се ориентира в ситуацията. Явно докато двамата с Карла бяха лъкатушили през града. Гриша и хората са вървели по централния булевард и са попаднали на изхода.
	Гриша направи знак на двамата си пленници да се върнат там, откъдето бяха дошли. Още щом излязоха на открито, Гриша забеляза вълнистите мамути.
	— Тия пък какви са? Овце?
	— Не, пеперуди! — отвърна Шрьодер.
	Яростната реакция на Гриша го изненада. Руснакът не обичаше да го унижават, особено пък пред хората му. Той изръмжа като ранено животно, вдигна пушката си като тояга и удари Шрьодер през лицето. Шрьодер се свлече на земята и последното, което чу, бе викът на Карла.


	Дзавала наблюдаваше драматичния развой на събитията под тях.
	— Май е попаднала в лоша компания. Как предлагаш да действаме — като ястреб върху мишка или като бомбардировач?
	Дзавала питаше дали да се спуснат незабележимо, или да открият огън.
	— Какво кажеш за Буч Касиди и Сънданс Кид?
	— Ще да е нещо ново, но както кажеш, все ще съм съгласен.
	— Подай ми пистолета и поеми управлението. Ще ги издебнем отзад. Слънцето ще им блести в очите.
	— На Уайът Ърп добре са щели да му дойдат тия параглайдери.
	— Доколкото помня, доста добре се е справил с Клантън и без тях.
	Дзавала извади пистолета от кобура, внимателно го пъхна в ръцете на Остин и хвана въжетата за управление. Заспускаха се бързо. Остин приличаше на стрелец от Дивия Запад — с оръжие във всяка ръка.


	Гриша притискаше врата на Карла с яката си ръка, а дланта на другата му ръка притискаше лицето й, така че тя едва дишаше. Лесно можеше да й счупи врата и бе достатъчно ядосан, за да го направи, но алчността чу все пак надделя и охлади яда му.
	Можеше да не я убива, но щеше да се позабавлява с нея, както той си знаеше. Разкопча грубо якето й. Многото дрехи под него щяха да го забавят, но не го разколебаха. Той я бутна на земята, готов да скочи отгоре й. В този момент един от хората му се извика нещо.
	Гриша се обърна. Някаква сянка се носеше по земята и всеки момент щеше да мине през краката му. Той вдигна глава и зяпна изумен.
	От небето се спускаше двуглав човек.


	Когато параглайдерът бе на около стотина метра над мъжете, Остин откри огън. Стреляше встрани, за да е сигурен, че няма да засегне Карла. Похитителите й хукнаха да се спасяват.
	Това обаче улесни Остин, защото вече можеше да стреля по целите си спокойно, без да се притеснява за Карла. Но тъй като и той се движеше, прицелът му не беше особено точен.
	Дзавала му викна да се готви за приземяване. Кърт прибра единия пистолет в кобура, а другия пъхна в колана.
	Опитаха се да се приземят на крака, но се спускаха твърде бързо и затова залитнаха напред и се озоваха на земята на четири крака. За тяхна радост тревата омекоти удара. Бързо слязоха от параглайдера и докато Дзавала намотаваше въжетата около платното, Остин хукна към жената, която беше приклекнала до ранен възрастен мъж.
	— Госпожица Януш?
	Тя вдигна глава.
	— Кой сте вие?
	— Кърт Остин. Приятелят ми Джо и аз ви търсихме. Добре ли сте?
	— Да, добре съм, но чичо ми има нужда от помощ.
	Остин извади аптечна. Мъжът бе в съзнание, лежеше неподвижно по гръб с отворени очи. Бе някъде между шейсет и пет и седемдесет и петгодишен, но трудно можеше да се определи точната му възраст. Издълженото му лице бе обляно в кръв от раните по бузата и челото.
	Остин приклекна до него, почисти раните и ги дезинфекцира. Грижите му очевидно причиняваха болка на мъжа, но той дори не трепна. Арктически сините му очи следяха внимателно всяко движение на Остин.
	Едва-що Остин бе почистил раните, когато мъжът рече:
	— Достатъчно! Помогнете ми да стана! — подпря се на Остин и се изправи.
	Главата му щръкна поне на десетина сантиметра над Кърт, макар самият Кърт никак да не бе нисък със своите метър и осемдесет. Карла прегърна чичо си през кръста.
	— Добре ли си?
	— Жилав стар гущер съм аз, но за теб се тревожа.
	— Добре съм, чичо, благодарение на тези двама мъже.
	Остин забеляза близостта между младата жена и възрастния мъж. Представи себе си и Джо.
	— Казвам се Шрьодер — отвърна старецът. — Благодаря ви за помощта. Как ни открихте?
	— Говорихме с една жена на име Мария Арбатова.
	— Тя е жива?! — възкликна Карла.
	— Да, жива е, пострадала е, но ще се оправи. Съпругът й и още двама учени са мъртви. Открихме и още един мъж, когото не разпознахме.
	Карла хвърли поглед към Шрьодер, а той рече:
	— Нападна Карла. Трябваше да го спра — после примижа към канарите. — Седим на опасно място. Онези ще се върнат всеки момент. Имат автомати, а тук сме съвсем на открито.
	— Е, вие познавате мястото по-добре — каза Остин. — Къде можем да се скрием?
	Шрьодер посочи към подножието на склона.
	— Долу, в града.
	Остин реши, че мъжът бълнува.
	— Град ли? — огледа се той. Виждаха се само ниски скални образувания.
	— Точно така — кимна Карла. — О, не, джуджетата ги няма! Стрелбата сигурно ги е уплашила.
	— Джуджета ли? — този път Дзавала изпадна в недоумение.
	— Да. Вълнисти мамути джуджета — нетърпеливо обясни Карла.
	Остин и Дзавала се спогледаха.
	— Достатъчно приказки! Трябва да тръгваме! — прекъсна ги Шрьодер, стисна Карла под ръка и закуцука към края на долчинката. Остин и Дзавала ги последваха.
	Шрьодер се оказа прав. Почти бяха прекосили тревистата долчинка, когато Гриша и хората му се показаха измежду скалите и откриха огън по тях.
	В тревата заизригваха фонтанчета пръст. На Гриша и хората му нямаше да им е нужно много време, за да настроят прицела си. Остин махна на останалите да продължат. А самият той залегна в тревата и се прицели внимателно в най-близкия руснак.
	Първите два куршума не улучиха. Въпреки това Гриша и хората му решиха да не рискуват и също се проснаха в тревата.
	Остин надзърна през рамо и видя, че другите почти са стигнали до скалната стена. Преди Гриша и хората му да са се опомнили, той скочи на крака и затича. Скоро изстрелите затрещяха зад гърба му. Куршумите едва ли не, го щипеха по петите, но той най-после успя да се шмугне в отвора в скалата.
	Посрещнаха го въздишки на облекчение. Карла разтръска фенерчето, което извади от джоба си. Явно батериите все още пазеха някакъв заряд, защото треперлив лъч се плъзна по скалите. Поеха по пътеката. Не след дълго започнаха да се появяват светещи отломки, а когато фенерчето окончателно угасна, малката групичка вече беше достигнала покрайнините на града и наоколо се виждаше достатъчно добре. Остин смаяно заоглежда блещукащите улици и сгради.
	— Какво е това. Страната на чудесата?
	Карла се засмя.
	— Не! Това е подземен град, изграден от светлоизлъчващ минерален материал. Не знаем кой го е строил, но това са само покрайнините. Доста е голям.
	Шрьодер прекъсна разговора на Карла и Остин и поведе малката групичка през лабиринта от улици към площада с мамутите.
	Животните се бяха върнали и се бяха скупчили в основата на пирамидата. Изглеждаха неспокойни, сумтяха често, въртяха се и не заставаха на едно място.
	Карла видя, че Остин посяга към оръжието си и сложи ръка на рамото му.
	— Няма проблем. Няма да ни наранят. Просто са се изплашили от шума.
	Остин бе виждал какво ли не по време на различните си мисии, бе стигал до най-отдалечените кътчета на света, бе слизал в океанските дълбини… но нищо не можеше да се сравни със създанията, които стояха пред него. Бяха миниатюрни копия на исполините от учебниците.
	Дзавала бе не по-малко стъписан.
	— Мислех, че са изчезнали — каза той, без да отлепя очи от мамутите.
	— Изчезнали са — потвърди Карла. — Тези животни са наследници на същинските мамути, които някога са живели на острова.
	— Карла, трябва да обсъдим как да се измъкнем от онези убийци — прекъсна разговора им Шрьодер.
	— Прав сте каза Остин. — Има ли друг изход от тук?
	— Да, но пътят е дълъг и опасен — отвърна Карла.
	— Аз няма да успея да се върна по него, но вие трябва да опитате — рече Шрьодер. — Дайте ми пистолет и ще ги забавя, докато ти и новите ти приятели избягате през пещерата.
	Остин се усмихна.
	— Добър опит, чичо Карл, но мъченичеството не е модерно още от Средновековието насам. Оставаме заедно.
	— Това място започва да ми харесва — добави и Джо. — Топло е, има романтично осветление и неповторим… ммм… аромат във въздуха.
	Шрьодер се усмихна. Не знаеше кои са тези двамата, но се радваше, че им се бяха притекли на помощ, но на глас каза само:
	— Ако ще вършим глупости, по-добре да се подготвим.
	Остин предложи Джо да застане на пост, там където улицата се влива в площада, а после се обърна към Шрьодер.
	— Предложения?
	— Няма смисъл да бягаме. Най-добре да заемем позиции по площада и да опитаме кръстосан огън.
	Остин беше приятно изненадан, че новият им познат предпочита атаката пред бягството. Градът бе лабиринт, в който можеха да се скрият на десетки места, но и Кърт, също като Шрьодер, знаеше, че постоянното придвижване от място на място има своя цена.
	— Не знам колко ще ни се наложи да се бием — каза Остин. — Носим допълнителни амуниции, но не са много. Честно казано не очаквахме Литъл Бигхорн*.
	[* На 25 юни 1876 г., индианци от племето сиукси и северни шайени разбиват частите на ген. Къстър край река Литъл Бигхорн в една от най-знаменателните битки в хода на завоюването на Дивия запад от белите. — Бел.ред.]
	— Трябва само да изчакат да ни свършат куршумите и ще могат да се разправят с нас един по един. Жалко, че си използвах гранатата…
	Остин изгледа внимателно Шрьодер. Възрастният мъж не даваше вид на човек, който се разхожда с гранати в джоба. Остин си напомни, че външният вид може да лъже. Шрьодер беше достатъчно стар, за да получава пенсия, но говореше като член на ударен отряд.
	Джо пристигна от съгледваческия си пост.
	— Време е. Приятелчетата ни идват.
	Остин огледа набързо площада.
	— Имам една странна идея — рече той накрая и набързо им описа плана си.
	— Може и да стане — рече Шрьодер, развълнуван.
	— Най-добре да стане, че нямаме много възможности — отвърна Остин.
	— Няма ли друг начин? — погледна ги притеснено Карла. — Толкова красиви същества са.
	— Боя се, че няма. Но не се притеснявай, ако го направим както трябва, няма да ги нараним.
	Карла въздъхна. Разбираше, че нямат друг избор, но въпреки това не искаше да замесват и животните. По указания на Остин тя и останалите тихо се разположиха по площада. Единствената открита страна остана тази към улицата. Зачакаха.
	Мамутите вдигнаха глава, когато видяха движещите се хора, а гласовете на Гриша и бандитите му, които се чуваха отдалече, ги обезпокоиха още повече. Ловците не се стараеха да са тихи. Може би го правеха нарочно, за да уплашат жертвите си, а може би просто си бяха глупави. Но каквато и да бе причината, мамутите се уплашиха още повече.
	Стадото се отдръпна по краищата на площада, но спря, когато се натъкна на хора и там. Животните, които първи стигнаха, се обърнаха и се блъснаха в идващите след тях. Сумтенето и тръбенето се усилиха.
	В този момент Гриша се озова на площада. Гледката и миризмата на поредното неприятно двукрако стресна най-близките животни.
	Успокоен от боязливостта им, Гриша пристъпи напред, последван от главорезите си. Мъжете застанаха в края на площада, омагьосани от съществата, които преди малко видяха само отдалеч.
	Напрежението в стадото достигна критичната си точка. Остин използва този момент и отприщи верижната реакция, като стреля във въздуха. Дзавала стори същото. Шрьодер и Карла се развикаха и запляскаха с ръце. Стадото мигом се превърна от уплашена групичка безопасни животни в паникьосана река от тела. Като тръбяха уплашено, мамутите се устремиха към единствения изход, тясната улица, която щеше да ги изведе извън пещерата, далеч от натрапниците, нарушили покоя им.
	За нещастие на Гриша, той и хората му се намираха между стадото и целта му.
	Руснаците вдигнаха автоматите си, но стадото бе на няколко крачки от тях. Мъжете се обърнат и затичаха, но стадото ги помете и прегази. Само Гриша още успяваше да тича пред побеснелите животни. Очите му шареха ужасено в търсене на изход, но в този момент се подхлъзна и попадна под прииждащата вълна от плът.
	Остин и останалите решиха да не рискуват и се погрижиха стадото да продължи в същата посока, по-далеч от тях, като вдигнаха колкото можеха повече шум.
	След няколко секунди всичко приключи.
	Площадът беше празен. Грохотът на стадото заглъхваше в далечината. Остин и Дзавала внимателно се приближиха към улицата. На известно разстояние една от друга имаше няколко окървавени купчини дрехи, доскоро живи хора. Откриха здраво фенерче, а Остин се провикна към Шрьодер и Карла, че могат да излязат.
	— Не приличат на хора — рече безучастно Карла, когато видя труповете на бандитите.
	Остин си спомни мъртвите учени в дерето.
	— Едва ли някога са били.
	Шрьодер се засмя дълбоко.
	— Отдавна знам, че в подходящите ръце всичко е оръжие, но в учебниците нищо не пишеше за космати слончета.
	Остин се зачуди за кои учебници говори Шрьодер и какво ли училище е завършил, но изтласка тези мисли на заден план, защото още не бяха в безопасност. Излязоха от града. Когато се озоваха навън и косите слънчеви лъчи ги погалиха, усетиха как се изпълват с нови сили. Отидоха при параглайдера и откриха, че Гриша и хората му са разбили захранването и са нарязали крилото.
	С части от алуминиевите тръби и парчета от найлона направиха груба шина за Шрьодер. Отправиха се към ръба на кратера. Пътят правеше широки зигзагообразни завои — така беше по-удобен и полегат, но и много по-дълъг. Често спираха заради Шрьодер, но той ги увещаваше почивките да не продължават повече от няколко минути.
	Няколко часа по-късно стояха на ръба на кратера и се взираха надолу по външния склон на вулкана. По-голяма част от острова тънеше в мъгла. Хвърлиха един последен поглед към кратера и поеха надолу.
	Спускането бе също толкова трудно, колкото и изкачването. Пътят приличаше на козя пътечка, цялата в камъни и канари, които дори при идеални условия биха затруднили ходенето.
	Бяха минали около две трети от пътя, когато установиха, че не са сами. Към тях се изкачваха хора — все още дребни като мравки в далечината.
	Групата на Остин продължи пътя си. Така или иначе ги бяха видели, нямаше смисъл да се крият, но извадиха оръжията си готови за стрелба. Остин преброи шестима души. Когато разстоянието между двете групи намаля, водачът на новодошлите вдигна ръка. В този момент Остин го разпозна — Петров.
	Заедно с него бяха специалният му отряд, както и Вероника и съпругът й. Петров пробяга последните метри.
	— Добра среща, Остин! — изпуфтя той, широко ухилен. — С Джо сте добавили и планинарството към многобройните си постижения. Не спирате да ме изумявате. — После се обърна към Карла. — А това ще да е мадмоазел Януш. Много се радвам да се запознаем! Този господин не го познавам — рече той и обърна глава към Шрьодер.
	— Аз съм просто един старец, който би трябвало да си е в креслото у дома — отвърна Шрьодер с уморена усмивка.
	— Как ни открихте? — попита Кърт.
	— Говорихме с капитана на ледоразбивача. Каза, че сте отлетели с някакво приспособление към вулкана.
	— Имахме параглайдер.
	— О, сега си спомням! Торбите ви!
	Остин кимна.
	— Пропусна цялата забава.
	— Нищо подобно — рече ведро Петров. — Много се позабавлявахме. Натъкнахме се на групичка въоръжени мъже, които идваха с лодка. Посрещнаха ни топло, но ние им се отблагодарихме още по-топло. Оцелелият каза, че са дошли да помогнат на някакви си, които вече били тук — и надникна през рамото на Остин, сякаш очакваше да види зад гърба му да се задават преследвачи.
	— Тези някакви вече не са тук — отвърна Шрьодер.
	— Да. Бяха стъпкани от стадо вълнисти мамути — обясни Кърт.
	— Мамути джуджета — поправи го Дзавала.
	Петров поклати глава.
	— От години изучавам американската култура, но така и не ви разбрах хумора.
	— Няма проблем. Дори ние не си го разбираме. Ще ни помогнете ли да слезем?
	— Разбира се! — Петров извади от раницата си бутилка водка. — Но първо ще пийнем.


	32

	Остин сънуваше странен сън, в който шествие от мамути джуджета маршируваше по улиците на кристален град под звуците на „Блус от Сейнт Луис“. Отвори очи. Мамутите и градът ги нямаше, но блусът се чуваше съвсем ясно. Идваше от телефона му.
	Той си обеща да страни от луди руснаци, които пиеха водка като вода, и вдигна, като едва успя да смотолеви в слушалката:
	— Остин…
	От другата страна се чу гласът на Пол:
	— От дни се опитваме да се свържем с теб и Джо. Да не сте били в някоя мина?
	— По-скоро пещера — отвърна с труд Кърт. — Открихме Карла Януш и сме на руски ледоразбивач, плаваме към Сибир.
	— Радвам се да чуя, че госпожица Януш е добре. Може да се окаже, че тя е единствената ни надежда.
	Остин бързо се разсъни от тона на Пол и приседна на края на койката си.
	— Единствената ни надежда за какво, Пол?
	— Аз и Гамей открихме копие от книга с теоремите на Ковач в Лос Аламос. С нея и съществуващите данни за разместването на полюсите направих симулация. Ситуацията не изглежда никак розова.
	— Слушам те!
	Траут замълча, а после продължи с труд.
	— Симулацията показа, че разместването на магнитните полюси не е толкова безобидно, колкото си мислят някои. Шок, достатъчно силен, за да причини размяна на магнитните полюси, би предизвикал и геоложко разместване на земната кора.
	— Значи ако разместването на полюсите започне, не може да бъде спряно?
	— Така изглежда.
	— А може ли да има грешка в симулацията?
	— Възможно е, но толкова малка, че е пренебрежима.
	Остин имаше чувството, че огромно свлачище се е срутило върху него.
	— Говорим за катастрофа — едва успя да каже той.
	— По-зле е — чу се гласът на Пол. — Това е апокалипсис. Повсеместното унищожение. Досега Земята не е преживявала подобно нещо.
	— С колко време разполагаме?
	— Зависи от хората, които предизвикаха водовъртежите и вълните, а иначе реакцията на планетата би била мигновена.
	— Може и да имам някакво решение — и Кърт разказа на Траут за срещата с Барет и възможността за противореакция.
	— Звучи окуражаващо. Кога се връщаш във Вашингтон?
	— Утре ще сме на сушата. Ще ни чака самолет. Като излетим, ще ти се обадя кога приблизително се очаква да кацнем.
	— Ще чакам.
	Остин затвори и без да пали осветлението в каютата се заслуша в ръмженето на двигателите. Ядосваше се от бавното мореплаване. И през ум не му мина, че проблемът може да е толкова спешен, когато капитан Иванов го покани да се върне с кораба. Можеше да се прибере на континента с Петров, но реши, че сега му се предоставя добра възможност да говори с Карла Януш и отказа учтиво на Петров. Той му се усмихна с разбиране и каза, че Остин може да му се обади по всяко време, ако има нужда от помощ.
	Остин обаче не успя да разговаря с Карла. След като двете с Мария се видяха и понаплакаха, а чичо Карл бе позакърпен в корабния лазарет, и тримата се оттеглиха по каютите си за крайно нужния им сън.
	Остин се облече и излезе на палубата. Посрещна го мътната арктическа светлина. „Котелни“ мощно пореше океана. Въздухът влизаше в дробовете като полъх от отворен фризер. Остин влезе в столовата и си наля кафе. Нямаше никого, с изключение на двама от застъпващите на вахта моряци. Остин седна на една маса в ъгъла и набра номера, който Барет му беше дал. След няколко секунди се чу женски глас.
	— Искам да говоря с Барет — каза Кърт.
	— Барет е. Измених си електронно гласа.
	— Не прекаляваш ли с дигиталната потайност?
	— Кърт, явно забравяш, че се опитаха да ме гръмнат. Не знаеш с какви хора си имаме работа.
	— Това е една от причините да ти се обадя. Искам да разбера, смяташ ли, че Гант и Маргрейв биха се вслушали в гласа на разума?
	— С Гант може да се преговаря, колкото с гърмяща змия. С Трис бихме могли да опитаме, но той е толкова убеден в каузата си, че не го е грижа какви ще са последствията. Защо питаш?
	Остин му разказа накратко за разговора си с Пол.
	— Боях се от подобно нещо — този път Барет говореше с истинския си глас и очевидно беше потресен. — Боже мой! Ще съм отговорен за края на света! Ще се самоубия.
	— Ако светът свърши, няма да има нужда да се самоубиваш.
	— Това е най-извратената логика за успокояване, която съм чувал — Барет явно се беше поовладял.
	— Благодаря, но да се върнем на въпроса. Смяташ ли, че Гант или Маргрейв биха се притеснили, както се притесни ти, ако им изложа фактите?
	— Аз ти вярвам, а те ще си помислят, че се опитваш да ги изиграеш.
	— Въпреки това може би си струва да рискуваме. Как да се свържа с тях?
	— Офисът на фондацията на Гант е във Вашингтон.
	— А нещо по-неофициално?
	— Чакай малко да помисля… Тези дни прочетох във вестника, че Гант организира нещо благотворително с коне в имението си. Може да отидеш там. Ще опитам да ти помогна.
	— Добро начало… А Маргрейв?
	— Рядко напуска острова си в Мейн. Мисли, а и живее, като крепостен владетел под обсада. Мястото се охранява зорко, но имам няколко идеи как да се справим с охраната.
	— Струва си да опитаме. Ще направя всичко възможно да ги спрем, преди да са натиснали спусъка. Още ли си на път?
	— Да, живея на мотора. Обади ми се, когато се прибереш.
	Остин затвори, допи кафето си и тъкмо се канеше да се върне в каютата, когато на вратата застана Карла. И двамата се втренчиха изненадано един в друг. Кърт й махна да седне при него.
	— Не можах да заспя — каза Карла, като се настани.
	— Доста ти се събра тези дни.
	— Чичо Карл каза, че мъжете, които избиха учените, са търсели мен или по-скоро някаква тайна, която съм знаела. Не разбирам какво се случва, но се чувствам виновна.
	— Не си, вината не е твоя. Онези мислят, че дядо ти, Ласло Ковач, ти е предал тайната си.
	— Грешите! Дядо ми не се казва Ковач, а Януш като мен.
	Остин поклати глава.
	— Истинското му име е Ковач. Когато е избягал от Германия в края на Втората световна война, го е сменил на Януш.
	— Не разбирам…
	— Нацистите са принудили дядо ти да прави разработки на електромагнитни оръжия. Той е избягал от лабораторията, малко след като руснаците нахлули в Източна Прусия. Мислим, че го е направил с помощта на млад мъж от немската антинацистка съпротива на име Карл.
	— Чичо Карл! Винаги съм се питала откъде се познават двамата. Изглеждаха толкова различни и заедно с това неразривно свързани.
	— Е, сега вече знаеш.
	— Но… но пълна лудост е да мислят, че дядо някога ми е поверявал някаква тайна формула за лъч на смъртта или каквото там търсят.
	— Може би знаеш повече, отколкото подозираш, Карла. Публикацията ти за изчезването на вълнистите мамути показва, че познаваш работата му.
	— След като открихме онези същества на острова, публикацията ми пет пари не струва. Нямам търпение да се върна и ги проуча подробно.
	— Петров обеща да мине по академични пътища, а не по правителствени, за да защити косматите ти приятели. Напоследък имал някакви проблеми с властта и смята, че историята с косматите мамути ще му помогне да ги реши.
	— Радвам се да го чуя. Но да се върнем към дядо. Докато учех, той беше единственият учен, когото познавах, и беше съвсем естествено с него да споделя теорията си. А и много хора в научните среди се отнасяха скептично към изместването на полюсите. Дядо обаче ми каза, че е възможно и че дори вече се е случвало. Обясни ми, че може да се случи по естествен път или да бъде предизвикано от хората, когато в бъдеще технологията напредне достатъчно. Показа ми някакви уравнения, свързани с електромагнетизма, които го доказвали и това беше всичко. По-късно, докато работих по тезата си, използвах части от негови идеи, но това е всичко.
	— И не ти е казал нищо повече?
	— Не. Рядко говорехме за наука. Когато родителите ми починаха, той ми стана и майка, и баща. Помня, че ми измисляше стихотворения за лека нощ… — Карла отпи от кафето си. — А вие с Джо как научихте всичко това?
	— От надежден източник разбрахме, че животът ти може да е в опасност, заради това, че Ковач ти е дядо.
	— И прекосихте половината свят, за да ме откриете?
	— Ако знаех, че чичо ти Карл горе-долу е овладял ситуацията, не бих се тревожил толкова.
	— Чичо Карл ми спаси живота, но се боя, че накрая и двамата с него попаднахме в капан и, ако с Джо не се бяхте спуснали от небето, не знам как щеше да завърши цялата тази история. Но съм объркана… Мислех, че НАМПД се занимават основно с изследване на океана.
	— Точно затова съм тук. Напоследък в океана се наблюдават странни смущения. Смятаме, че те са свързани с теориите на дядо ти или по-точно с едни уравнения, наречени теореми на Ковач.
	— Не разбирам…
	— Каза, че Ласло Ковач, дядо ти, е твърдял, че електромагнитните лъчения в бъдеще биха могли да се използват за изместване на полюсите.
	— Точно така.
	— Е, това бъдеще настъпи.
	— Но кой би искал да стори такова нещо? И най-вече защо би искал да го стори?
	Остин разпери ръце.
	— Не съм сигурен. Когато се върнем във Вашингтон бих искал да поговориш с един човек. Може двамата с него да успеете да изясните нещата.
	— Надявах се първо да спрем във Феърбанкс.
	— Боя се, че нямаме време за това. Бъдещето на целия свят е заложено на карта.
	— Разбирам — кимна Карла. — Дори да не съм пряко отговорна за случващото се, семейството ми е свързано него и затова ще направя всичко възможно, за да помогна.
	— Бях сигурен, че можем да разчитаме на теб. Утре ще стъпим на твърда земя и самолет на НАМПД ще ни отведе във Вашингтон. Колегите ми Гамей и Пол Траут имат къща в Джорджтаун и съм сигурен, че с радост ще те подслонят, а НАМПД ще ти осигури всичко необходимо.
	И тогава Карла направи нещо неочаквано. Наведе се и леко целуна Остин по устните.
	— Благодаря за всичко, което направихте за мен и чичо Карл. Не знам как да ви се отблагодаря!
	Обикновено, в подобни ситуации Остин канеше дамите на вечеря. Но Карла така го изненада, че той успя само да измърмори едно „Пак заповядай“ и да й предложа да се върнат в каютите си и да поспят.
	Тя отвърна, че ще поостане още малко в каюткомпанията и че ще се видят сутринта. Пожелаха си лека нощ и официално си стиснаха ръцете. Преди да прекрачи прага на каюткомпанията Остин хвърли поглед през рамо.
	Карла седеше дълбоко замислена на масата, подпряла глава на ръцете си, а погледът й се рееше някъде навън. Въпреки всичките си занимания с философия, Остин не можеше да отговори на въпроса как се направляват пътищата на съдбата. Боговете сигурно си умираха от смях в момента. Тайната за спасението на света бе заключена в главата на красива млада жена.


	33

	Гант смяташе, че последните мигове от лова на лисици са най-върховното преживяване на света. Яркочервените жакети, пронизителните звуци на роговете, подвикванията и гръмките удари на копитата бяха само прелюдия към онзи миг, в който хрътките залавяха ужасеното животно и го разкъсваха.
	Плячката този път бе необичайно изобретателна. Хитрата твар бе прецапала през поток, бе изтичала по едно паднало дърво, а после се бе върнала по стъпките си, за да заблуди преследвачите. Но накрая глутницата приклещи обреченото животно до нисък плет, който Гант собственоръчно бе засадил, за да примамва лисиците в капан. От едната страна на плета имаше каменна стена. Дори когато лисицата разбра, че няма накъде да бяга и е обречена пак де опита да се отбранява.
	Гант предвидливо изпрати другите ловци обратно в дома си, за да се наслади сам на прекрасния завършек. Той слезе от коня, приближи до плета и си припомни последните мигове на лисицата. Ловът бе жестоко нещо, но според Гант той беше метафора на живота. Показваше битката на живот и смърт между силния и слабия.
	Някъде изцвили кон. Гант вдигна очи към един заоблен хълм и се намръщи. На фона на синьото небе се виждаше конник. Никой не биваше да язди по тези поля, освен ловците на лисици. Гант скочи на коня си и се понесе в галоп по склона.
	Мъжът наблюдаваше Гант от гърба на кестеняв арабски кон. За разлика от ловците, беше облечен в избелели дънки и тюркоазено поло. Под черната му бейзбол на шапка с емблема на „Харли Дейвидсън“ се подаваха няколко платиненоруси вече започнали да посребряват кичури.
	Гант закова коня си пред непознатия.
	— Навлезли сте в частна собственост! — излая той.
	— Така е, без съмнение — мъжът не изглеждаше впечатлен.
	— Ще повикам полиция! — закани се Гант.
	Мъжът се усмихна тъжно.
	— Аз също. Ловът на лисици е забранен, дори във Великобритания.
	Гант не бе свикнал с подобно неуважение и рязко се изправи на стремената, кипнал от гняв.
	— Притежавам над петдесет декара земя и всичко върху нея. Ще правя каквото си искам в моята собственост — изкрещя той и посегна към една радиостанция, закачена на якето му. — Сам ли ще си тръгнете, или да извикам охраната?
	— Кавалерията няма да ни трябва. Знам пътя за връщане. Природозащитниците няма да останат доволни, задето псетата ви дъвчат местните диви животни.
	— Не са псета, а чистокръвни ловни хрътки! Платих огромна сума за тях в Англия.
	Непознатият кимна, хвана юздите и понечи да обърне.
	— Чакайте! — спря го Гант. — Кой сте вие?
	— Кърт Остин от Националната агенция по морско и подводно дело.
	Гант почти падна от коня от изненада, но бързо се овладя и залепи фалшива усмивка на лицето си.
	— Винаги съм мислил, че на НАМПД им подхождат повече морски кончета, отколкото арабски, господин Остин.
	— Много неща не знаете за нас, господин Гант.
	Гант си позволи за миг да покаже раздразнението си.
	— Знаете името ми!?
	— Разбира се! Дойдох да поговорим.
	Гант се засмя.
	— Нямаше нужда да влизате незаконно, за да ме видите. Просто трябваше да се обадите на секретарката ми.
	— Благодаря, ще го направя. А когато секретарката ви ме попита за какво ви търся, ще кажа, че искам да си поговорим за плановете ви да предизвикате разместване на полюсите.
	Остин трябваше да признае, че Гант притежава невероятен самоконтрол. На думите му реагира само с леко присвиване на устните.
	— Боя се, че не знам за какво говорите — каза спокойно той.
	— Може би „Южна красавица“ ще ви опресни паметта.
	— Някой параход по Мисисипи, навярно? — сви рамене Гант.
	— Не, не е по Мисисипи, а е огромен товарен кораб, потопен от няколко великански вълни на път за Европа.
	— Аз ръководя фондация, която се бори с глобалното влияние на свръхнационалните корпорации. Това е най-близкият ми досег с презокеанската търговия.
	— Извинявам се, че ви изгубих времето тогава. Може би трябва да поговоря с Трис Маргрейв, а не с вас — Остин смушка коня и се отдалечи в тръс.
	— Чакайте! — Гант пришпори своя кон и го настигна. — Къде отивате?
	Остин се обърна и го изгледа престорено учудено.
	— Мислех, че искате да напусна имението ви.
	— Бях твърде рязък. Защо не пийнем по чаша?
	Остин се направи, че обмисля поканата.
	— Малко е рано за питиета, но на чаша вода съм съгласен.
	— Отлично! Последвайте ме!
	Тръгнаха надолу по хълма, прекосиха ливадите, където пасяха конете на Гант и накрая стигнаха до алеята пред къщата. Остин беше подготвен за голяма и пищна сграда, но не очакваше архитектурното чудовище в стил тюдор, което се изправи пред очите му.
	— Ама че барачка! Фондацията явно добре ви плаща, господин Гант.
	— Самият аз бях преуспял бизнесмен, преди да осъзная грешките си и да създам Мрежата за глобални интереси.
	— Е, добре е, че си имате хоби.
	— Не е хоби, господин Остин — усмихна се ослепително Гант. — Отдаден съм на работата си.
	Слязоха и подадоха юздите на дотичалия коняр. Той ги пое и поведе животните към конюшните.
	Гант забеляза, че Остин наблюдава накъде водят коня му.
	— Не се притеснявайте, господин Остин, добре ще се погрижат за него. Красиво животно!
	— Благодаря! Заех го за няколко часа, за да стигна дотук.
	— Тъкмо се чудех как минахте покрай загражденията? Има камери и аларми навсякъде.
	— Извадил съм късмет, предполагам — отвърна Остин.
	Гант подозираше, че Остин сам си прави късмета, но не настоя да разбере как точно е станало. Щеше да попита Дойл. Така и така шефът на охраната тъкмо идваше към тях. Острите му очи се спряха върху Остин.
	— Проблем ли има, господин Гант?
	— Ни най-малко! Това е Кърт Остин и е мой гост. Запомни лицето му, за да го познаеш следващия път, когато го видиш.
	Дойл се усмихна и огледа Остин със студените си змийски очи.
	Гант поведе Остин към просторен вътрешен двор, където се бяха събрали всички гости. Неустрашимите ловци пиеха шампанско от фини чаши и се смееха, припомняйки си сутрешната забава. Всички бяха мъже и до един бяха важни клечки. Остин не прекарваше много време във Вашингтон, но въпреки това разпозна политици, официални лица и лобисти. Гант явно имаше добри връзки в Белтуей*.
	[* Белтуей — име, с което фамилиарно наричат правителствените институции и учреждения във Вашингтон, на името на магистралата, която огражда столицата.]
	Гант посочи на Кърт малка чакълестата алейка, която ги отведе до полирана мраморна маса, скрита в ъгъла на английската градина. Един прислужник им донесе кана с ледена вода.
	Гант посочи единия от столовете, Остин седна, сложи шапката на масата и се огледа.
	— Не знаех, че във Вирджиния са останали частни клубове за лов на лисици.
	— Не са останали, не и официално. Просто сме група стари приятели, които съхраняват един умиращ британски обичай.
	— Похвално! Винаги съм съжалявал, че британският обичай за публично разкъсване с коне се е загубил.
	Гант се позасмя.
	— И двамата сме заети, затова нека не губим време с уроци по история. Какво мога да направя за вас?
	— Прекратете плановете си за разместване на полюсите.
	— Ще ви угодя и ще се престоря, че знам за какво говорите, господин Остин. Защо да прекратявам така нареченото разместване?
	— Защото иначе целия свят ще загине.
	— Как така?
	— Не знам защо изобщо искате да го правите. Може би просто ви е доскучало да избивате невинни животни. Но не знаете, че изместването на магнитните полюси ще предизвика приплъзване на земната кора върху ядрото на планетата и ефектът ще е катастрофален.
	Гант се вгледа в Остин за миг, но после се разсмя и се смя, докато очите му не се насълзиха.
	— Ама че научнофантастичен сюжет, господин Остин. Искате да ми кажете, че идва краят на света?
	— Или нещо подобно — отвърна Остин сериозно. — Океанските смущения, предизвикали вълните, потопили „Красавицата“ и собствения ви кораб предавател, са само незначителни предвестници на задаващия се катаклизъм. Надявам се да осъзнаете какво правите и да спрете.
	Веселото изражение на Гант изчезна. На негово място се появиха язвителна усмивка и немигащ поглед.
	— Ето какво виждам аз, господин Остин! Виждам един човек, който по непонятни за мен причини си е измислил някаква небивалица.
	— Тоест предупрежденията ми са безполезни? — въпросът на Остин прозвуча по-скоро като заключение.
	— Чудно ми е, господин Остин, какво ви кара да мислите, че съм замесен в някакъв безумен заговор?
	— Чух го от устата на Спайдър.
	— Моля!?
	— Спайдър Барет, мъжът, който е разработил методиката и изпълнението на разместването на полюсите.
	— Този Барет ви е разказвал истории, странни като името му.
	— Не мисля. Той и партньорът му Маргрейв са гениални и могат да го докажат с парите си, но не съм сигурен какво е вашето място.
	— В едно обаче може да сте сигурен, Остин! Сгрешихте, че дойдохте!
	— Съгласен съм с вас — Остин взе шапката си и се надигна. — Очевидно думите ми не ви интересуват. Ще си вървя. Благодаря за водата.
	— Ще наредя да доведат коня ви — надигна се и Гант.
	Големите количества алкохол оживяваха разговора във вътрешния двор и гласовете на мъжете ставаха все по-силни. Гант направи знак на един от конярите да доведе коня на Остин.
	Кърт мълчаливо се метна на седлото. В този момент до него приближи Дойл и хвана юздите, все едно помага на конярите.
	— И сам ще намеря обратния път, господин Гант. Благодаря за гостоприемството — изгледа иронично охранителя Кърт.
	— Непременно заповядайте пак, когато успеете да отделите време.
	— Обещавам!
	Кърт смушка коня и животното подскочи напред и за малко да прегази Дойл. Дойл беше градско момче и единствените коне, които беше виждал, бяха тези на конната полиция в Бостън. Затова пусна бързо юздите и отскочи встрани. Остин забеляза страха в очите му и се усмихна. Тръсна юздите и се отдалечи в галоп.
	Дойл изпроводи Остин с поглед и каменно лице.
	— Искаш ли да се погрижа за него? — обърна се той към Гант.
	— Не тук и сега. Някой да го проследи, искам да разбера как е влязъл.
	— Добре.
	— Когато си готов, имам и друго за теб. Ела в градината след петнайсет минути.
	Гант се отправи към гостите си, а Дойл извади радиостанция от джоба си и излая заповед на двама от охраната, които седяха в един джип край главния път към къщата. Шофьорът тъкмо потвърждаваше, че е разбрал заповедта, когато покрай джипа профуча арабската кобила с Остин, приведен ниско на врата й. Шофьорът запали двигателя, включи на първа и натисна газта.
	Джипът подмина с бясна скорост брястовата горичка, където се криеше Остин и потупваше нежно врата на кобилата. Когато автомобилът се скри, той погледна джипиеса на ръката си и пое през ливадите към една горичка на границата на имението. Оттам се подаде друг ездач и тръгна срещу Кърт.
	— Хубав ден за разходка сред природата, друже — каза Джо с нескопосана имитация на британски акцент.
	— Жив и здрав да си, да ти е сладък чая и т.н. — не му остана длъжен Остин.
	Без да бързат, минаха през гората и излязоха от другата й страна. Тук беше прокарана просека, за да могат по-лесно да се придвижват охранителите. Нямаше ограда. Виждаха се само табели „Не преминавай!“. На всяка беше монтирана камера със сензори за движение. Дзавала извади малка черна кутия от джоба си натисна някакъв бутон и една лампичка светна в зелено. Тогава двамата минаха между табелите и излязоха от собствеността на Гант. Край пътя ги чакаше голям пикап с каравана за коне.
	Щом наближиха, отвътре се показа Спайдър Барет. Помогна им да се настанят в караваната.
	— Сработи като магия — каза Джо и подаде на Барет черната кутийка.
	— Простичко е — отвърна Барет. — Тази джаджа не прекъсва сигнала, просто го забавя. По някое време ще получат ускорени данни за измъкването ви, но ще е твърде късно, а и може и да не разберат какво отчитат. Нека ви покажа нещо по-интересно.
	Той отвори вратата на камиона и взе от там малък телевизионен екран. Беше включен във вградената електрическа запалка. Включи екрана и се показа Гант, с думите:
	— Навлезли сте в частна собственост!
	А после Остин:
	— Така е, без съмнение.
	— Някой да ти е казвал, че си много духовит? — обади се Джо.
	— Постоянно ми го повтарят — отвърна Кърт.
	Барет превъртя, докато стигна до Дойл.
	— Това е копелето, което се опита да ме убие.
	Остин свали шапката си и разгледа миниатюрната камера, скрита в емблемата отпред.
	— Господин Дойл щеше много да се изненада, ако знаеше, че очичките ти го следят и от гроба.
	Барет се разсмя.
	— Е, как ти се стори Гант?
	— Брилянтен арогантен психопат. Наблюдавах го в края на лова. Взираше се в сцената при плета, сякаш беше пред олтар.
	— От Гант винаги са ме побивали тръпки. Така и не разбрах защо Трис се хвана с него.
	— Злодеянията събират странни хора, предполагам. Не се надявах да го убедя, но поне имах възможност да го преценя, а и сложих подслушвателно устройство под масата му.
	— Работи, но засега не е уловило нищо.
	— Дали Гамей и Пол ще имат повече късмет с Маргрейв? — зачуди се Остин.
	— Надявам се, но не храня големи надежди — отвърна Барет.
	Остин се замисли за срещата си с Гант.
	— Нито пък аз…


	— За Артър Кларк! — каза Гант и вдигна чаша.
	Седеше в кабинета си с още трима от ловците в червено. Един от тях, едър мъж с лице на бик, попита:
	— Кой е Кларк?
	Мазната усмивка на Гант скри презрението му.
	— Британски писател, научен фантаст, който пръв през 1945 г. предлага да изстреляме три сателита в двайсет и четиричасови орбити над планетата, за да излъчваме телевизионни сигнали. Неговата прозорливост ни е довела до това днес.
	— За това ще пия! — рече едрият с престорен английски акцент.
	Вдигнаха наздравица. Единият от мъжете бе мършав, другият бе доста едър, а третият със сигурност прехвърляше осемдесет. Бе опитал да пребори неумолимия ход на времето и белезите от безпътния си живот с пластична хирургия, химикали и трансплантации. Постигнатият ефект бе стряскащ — имаше лице на мъртъв млад мъж.
	Дори Гант не би скрил, че нито един от партньорите му няма шанс да спечели състезание по чар, но и тримата притежаваха проницателност и безскрупулност, които ги нареждаше сред най-богатите мъже на планетата, пасваха на целите му, засега.
	— Помолих ви да дойдете, за да ви осведомя как върви проектът ни. А той върви добре.
	— Браво! — възкликнаха тримата в хор.
	— Както знаете, сателитният бизнес се разрасна невероятно бързо през последните трийсет години. В момента над главите ни кръжат стотици сателити, притежавани от различни компании — телевизионни сателити, комуникационни, електронни и телефонни, военни и метеорологични. Тепърва този бизнес ще се разраства. Сателитите печелят милиарди — и той направи драматична пауза, — но скоро всичко това ще е наше.
	— Сигурен ли си, че нещата няма да се объркат? — погледна го внимателно старецът.
	— Няма как да се обърка. Изместването на полюсите ще е временно, но сателитните мрежи ще понесат сериозни щети.
	— С изключение на нашите — рече мършавият.
	Гант кимна.
	— Само нашите, обковани с олово, ще работят. Консорциумът ни ще овладее всички световни комуникации, а после ще затвърдим позицията си, като погълнем съществуващите мрежи и изстреляме още сателити.
	— И така ще спечелим още милиарди — потри ръце старецът.
	— Да. А най-сладкото в цялата история е, че ще го направим с помощта на анархистите. Те с готовност ще поемат отговорност за изместването на полюсите. А когато светът отприщи яростта си срещу тях, Маргрейв и хората му ще бъдат унищожени.
	— Всичко това е хубаво — отвърна старецът, — но да не забравяме, че основната ни цел са парите.
	— Ще има предостатъчно — успокои го Гант, макар за него парите да бяха най-несъществената част. Много по-значима щеше да е политическата власт, която щеше да дойде с контрола над световните комуникации. Никой нямаше да може да предприеме нищо, без той да разбере. Милиони разговори щяха да се подслушват. Достъпът до всякакви скрити данни щеше да му позволи безгранично политическо изнудване. Никоя армия нямаше да може да направи и крачка, без той да научи. Телевизионните му канали щяха да контролират общественото мнение. Щеше да притежава властта да предизвиква бунтове и да ги потушава.
	— За здравето на онзи… британеца — вдигна чашата си отново едрият. — Как му беше името?
	Гант му каза, а после чукнаха чаши.


	34

	Пол намота кордата и огледа празната кукичка.
	— Днес не кълве — рече той разочарован.
	Гамей свали бинокъла, с който проучваше фара на Маргрейв.
	— Човек, отраснал сред рибари, би трябвало да знае, че кукичката ще ти свърши много повече работа, ако закачиш червейче на нея.
	— Ако хванем риба, целият ни театър отива на кино. Нали само се преструваме, че ловим риба?
	Гамей погледна часовника си, а после и червената кула, извисяваща се върху скалите на острова.
	— Тук сме от два часа. Онези от острова би трябвало вече да са сигурни, че сме безобидни. С онези стойки на кърмата трябва да съм ги убедила, че сме обикновени рибари.
	— Аз пък мисля, че ги е убедил рибарския ми костюм.
	Гамей изгледа миниатюрната кутия „Будвайзер“ на периферията на шапката му, а после свали поглед към безумно шарената хавайска риза на Пол, увиснала над червените му бермуди.
	— Прав си, дегизировката ти е перфектна.
	— Долавям непристойна нотка на сарказъм в гласа ти. Но понеже съм истински джентълмен, ще я пренебрегна — каза примирително Пол. — Време е за същинската ни работа. Да започваме представлението.
	Първо действие: Пол сложи въдицата на една стойка, където имаше още няколко и демонстративно започна да се мъчи да запали мотори на лодката. Той обаче не палеше, може би защото Пол бе разкачил кабелите за запалването.
	Второ действие: двамата с Гамей се изправиха на палубата и размахаха ръце в добре симулиран скандал.
	Трето действие: измъкнаха отнякъде чифт весла, сложиха ги в пръстените на лодката и загребаха към острова.
	Лодката не бе предназначена за гребане и се движеше бавно, но накрая стигнаха на около трийсетина метра от малък кей, където се полюшваха моторница и голяма шхуна. Кеят бе пълен с табели „НЕ ПРЕМИНАВАЙ!“. И за да няма съмнение в посланието им, се появи и охранител с маскировъчна униформа и закрачи към пристана.
	Хвърли фаса, който пушеше, във водата и им махна да си вървят. Когато лодката продължи да приближава, той събра шепи около устата си и се провикна:
	— Частна собственост! Не може да спирате тук!
	Пол се изправи на кърмата и се провикна в отговор:
	— Свърши ни бензинът!
	— Не можем да ви помогнем! Частна собственост! — и той посочи знаците.
	— Дай да пробвам аз, господин Будвайзер — каза тихичко Гамей.
	— Сигурно не харесва „Будвайзер“ — измърмори недоволно Пол и направи място на Гамей. — Моля те, не използвай номера с безпомощния съпруг. И без това развивам комплекс за малоценност.
	— Добре, ще използвам „безпомощната съпруга“ — Гамей разпери ръце умолително и се провикна. — Не знаем какво да правим. Радиото не работи! — Посочи помпата на пристана и се провикна умолително: — Ще си платим за горивото.
	Охранителят огледа Гамей от глава до пети, ухили се и им махна да приближат.
	Загребаха непохватно към брега. Скоро различиха пистолет на единия хълбок на мъжа и радиостанция на другия.
	Пол подаде една празна туба на пазача. Усмивката на мъжа беше изчезнала и той делово отиде до помпата и напълни тубата. Щом я подаде на Пол. Гамей му благодари и попита какво дължат. Мъжът се усмихна и каза:
	— Нищо!
	Тогава Гамей му подаде един дебел плик.
	— Бихте ли занесли това на господин Маргрейв в замяна на горивото ни.
	Охранителят огледа плика и каза:
	— Чакайте!
	Отдалечи се, така че да не го чуват, и заговори по радиостанцията. После се върна и рече:
	— Елате с мен!
	Поведе ги по стръмна дървена стълба към скалата с фара. Внезапно извади малко дистанционно, натисна копчето и част от стената се отвори. Показа се асансьор. Мъжът им каза да влязат и ги последва. Асансьорът тръгна нагоре, а пазачът се втренчи в тях, без да отлепва ръка от кобура. Вратата на асансьора се отвори към кръгло помещение. Бяха във фара.
	Пазачът отвори някаква врата и се озоваха на тераса на върха на скалата. Гледката към проблясващите под лъчите на слънцето води на залива Пинъбскот бе зашеметяваща. Очакваха ги три сгъваеми стола, подредени в полукръг. На единия от тях вече седеше мъж с гръб към тях и се взираше през далекоглед. Като усети, че се приближават, мъжът се обърна и се усмихна на новодошлите.
	Имаше слабовато, смугло лице и странни на вид зелени очи, в които проблясваха весели пламъчета, докато наблюдаваше приближаването на Гамей и Пол. Посочи им празните столове.
	— Здрасти, Гамей! Здрасти, Пол! Чаках ви.
	Изненаданите им израженията го развеселиха истински.
	— Не мисля, че сме се срещали — отбеляза Пол, докато сядаше.
	— Не сме. Но цяла сутрин ви подслушваме и наблюдаваме. Електронните ни уши са много по-чувствителни от всякакви подслушващи устройства, които бихте могли да изберете от шпионски каталог. Чухме всяка ваша дума. Разбирам, че ми носите подарък.
	Пазачът подаде на Маргрейв плика. Вътре имаше компютърен диск. Усмивката му се стопи, когато прочете: „Опасностите от разместването на полюсите.“
	— А това какво е? — попита той. В гласа му вече не се долавяше фалшивата вежливост.
	— Вътре е всичко, което ти би трябвало да знаеш, както и някои неща, които не знаеш — отговори Пол.
	Маргрейв махна на пазача да ги остави.
	— Трябва да пуснеш този диск — каза Гамей. — Вътре е обяснено всичко.
	— А защо според вас ме интересува разместването на полюсите? — попита Маргрейв.
	— Много просто — отвърна тя с мила усмивка. — Възнамеряваш да предизвикаш размяна на магнитните полюси със свръхнискочестотни електромагнитни лъчения, като използваш резултатите от труда на Ласло Ковач.
	Маргрейв подпря брадичка, обмисляйки думите на Гамей.
	— Дори да можех, няма закон срещу това, доколкото знам.
	— Но има доста закони срещу причиняването на масова смърт и разрушения — намеси се Пол, — макар че няма защо да се боиш от съд, тъй като ще си мъртъв като всички нас.
	— Спрях да играя на гатанки още като малък. Какво се опитвате да ми кажете?
	— Че размяната на магнитните полюси ще причини необратими движения на земната кора с катастрофални последици.
	— Ако е така, какво бих спечелил аз или който и да било от подобно нещо?
	— Възможно е да си луд… Или пък просто глупав.
	Бледите страни на Маргрейв пламнаха.
	— Много неща са ме наричали, но глупав — никога!
	— Знаем защо го правиш. Опитваш се да спреш икономическата глобализация, но си избрал твърде опасен път и ще е по-мъдро да спреш.
	Маргрейв рязко се изправи и запокити гневно диска към морето. После махна на пазача и се обърна към Пол и Гамей:
	— Ще ви придружат до лодката. Тръгнете си сега или ще потопя черупката ви и ще ви се наложи да плувате до сушата. — Усмихна се. — Няма да ви искам пари за горивото.
	Пазачът придружи Пол и Гамей до лодката, избута ги във водата и се изправи на кея с ръка върху кобура.
	От върха на скалата Маргрейв наблюдаваше отдалечаващата се лодка. После извади телефона и включи гласовото набиране:
	— Гант!
	Джордан Гант вдигна незабавно.
	— Току-що ме посетиха някакви от НАМПД. Знаят много за проекта.
	— Какво съвпадение! И мен ме навести Кърт Остин, също от НАМПД. Също много добре запознат с плановете ни.
	— Казаха ми, че това, което правим, може да предизвика глобална катастрофа и унищожение на човечеството.
	Гант се засмя.
	— Твърде отдавна си на острова. Ако прекараш малко време в тази змийска дупка, наречена Вашингтон, ще разбереш, че истината е точно каквато искаш да бъде. Блъфират!
	— Какво ще правим?
	— Ускори нещата. А тях трябва да ги позабавим. Ще елиминираме Кърт Остин и ще отвлечем вниманието на другите, за да довършим проекта.
	— Имаш ли новини за Карла Януш? Не ми се ще да изникне отнякъде.
	— Погрижил съм се. Приятелите ми в Москва ме увериха, че ако похарча още малко пари, Януш няма да излезе жива от онзи сибирски остров.
	— Вярваш ли им?
	— Не вярвам на никого. Ще си получат парите, когато ми докажат, че е мъртва. Междувременно е на хиляди километри от тук и не може да се намеси.
	— Как ще действаме с Остин?
	— Надявах се Легиона да свърши тази работа.
	— „Луцифер“? Знаеш колко са недисциплинирани.
	— По-скоро ми се ще да прикрия следите си с тях. Ако нещо се обърка, светът ще мисли, че са били просто шайка ненормални убийци, действали на своя глава.
	— Трябва постоянно да ги държиш под наблюдение.
	— Така и ще направя.
	— Ще стигна с лодка до Портланд и ще хвана хеликоптер за Бостън за пътуването до Рио.
	— Добре. Ще се видим там, но първо трябва да се погрижа за някои дреболии.
	Уточниха още няколко подробности и Маргрейв затвори телефона. Нареди нещо на пазача си и забързано влезе в къщата до фара. Оттам пак говори по телефона, а след това събра набързо в една торба малко багаж, а най-отгоре сложи лаптопа си. След няколко минути вече вървеше към кея. Мощният двигател на моторницата загряваше. Маргрейв се качи на борда с двама охранители. Изтеглиха котвата и лодката полетя като изстреляна през залива Пинъбскот с високо вирнат във въздуха нос.
	От едно миниатюрно островче, покрито с ели, Пол и Гамей наблюдаваха, скрити в сянката на дърветата. Моторницата на Маргрейв оставяше широка пенеста диря зад себе си.
	— Май господин Маргрейв се е разбързал — вметна Гамей.
	Пол се усмихна.
	— Дано да е заради това, което му казахме.
	Двамата спокойно се отправиха към лодката си, привързана за едно дърво, и поеха по чезнещата диря на Маргрейв.


	35

	Трийсететажната цилиндрична сграда на Национална агенция за морско и подводно дело се издигаше на хълм над река Потомак. Зад зелените й огледални прозорци се криеха стотици лаборатории, скъпо оборудване и компютри, с които работеха хиляди океанографи и морски инженери.
	Спартанският кабинет на Остин се намираше на четвъртия етаж и в него нямаше нищо друго, освен задължителното бюро, компютър и шкаф за папки. Стените бяха покрити със снимки на плавателни съдове на НАМПД, морски карти и дъска, по която висяха изрязани статии. На бюрото се мъдреше любимата снимка на Остин — майка му и баща му, на яхта в протока Пюджит. Беше отдавна, в щастливите дни, преди майка му да почине от коварна болест.
	Нарочно кабинетът не се отличаваше с нищо. Заради естеството на работата си като ръководител на екип за специални операции, Остин искаше да не се различава от останалите в НАМПД. Другата причина бе, че той често пътуваше и всъщност работното му място беше океанът, а не бюрото.
	На същия етаж се намираше и впечатляващата конферентна зала на НАМПД. В средата й имаше триметрова заседателна маса, изработена от дървения корпус на потънала шхуна. Остин обаче бе избрал не толкова внушително място за обсъждане на плановете им за действие. Малката тиха зала бе пълна с книги за морето и в нея често се отбиваха хора, които искаха на спокойствие да се приготвят за някоя презентация.
	Докато Остин се настаняваше зад дъбовата маса в средата на залата, се сети за командния център на Чърчил и за Овалния кабинет, където са се вземали решения, определящи съдбата на света. Само че Кърт не разполагаше нито със сухопътна войска, нито с могъща флотилия. Имаше на разположение Джо Дзавала, който предпочиташе да кара корвета си с някоя знойна красавица, седнала до него, Барет, странният компютърен гений с татуиран паяк на темето, и красивата и интелигентна Карла Януш, с която Остин с удоволствие би пил коктейл, докато някоя банда забива джаз.
	— Пол и Гамей пътуват насам след срещата си с Маргрейв — започна той. — Ударили са на камък.
	— Значи ни остава само едно. Трябва да спрем това безумие — каза Карла.
	Остин се взря в нея и се замисли колко е нечестно, дългът да спаси света да пречи на възможността му да изживее един красив роман с Карла. Тя забеляза, че Остин я гледа втренчено и вдигна въпросително вежди.
	— Да, Кърт?
	Хванат натясно, той се прокашля.
	— Чудех се как е чичо ти…
	— Всъщност ми е кръстник, а не чичо. Добре е. Просто е изтощен. От болницата искат да го задържат няколко дни. Не трябва да натоварва глезена си. Но доколкото го познавам, сигурно ще избяга, щом си поотпочине.
	— Радвам се, че е добре. Ще те оставим в болницата след срещата, а аз ще продължа към Манасас парк*, за да осведомя Дърк Пит, директора на НАМПД, за случващото се.
	[* Атракцион, в който се показват обстоятелствата и провеждането, а също така се правят и възстановки на две изключително важни битки в Гражданската война — първата и втората битки при Бул Рън (1861 и 1862 г.).]
	— Пит да не разиграва отново Гражданската война? — изненада се Дзавала.
	— Доколкото знам, е доволен от резултата на войната, та не ми се вярва да я разиграва отново, но го насадиха да присъства на никакво благотворително събитие до Бул Рън. Иска да му докладвам, преди да отиде на съвещание е Белия дом. Твой ред е, Джо?
	— Имам добри новини. Помолих Йегър да провери документацията на корабостроителниците. Реших, че ако разберем къде са били построени корабите предаватели, ще успеем да ги проследим. Но дори Макс не откри нищо. После се разтърсих за генераторите. Реших, че може да са стандартно производство.
	— Генераторите, които видяхме, трудно ще намерим в местната железария.
	— Само няколко компании произвеждат толкова големи генератори — кимна Дзавала. Поразрових се и проверих продажбите им за последните три години. Всички генератори са поръчани от електрически компании, с изключение на една поръчка за фабрика в Южна Америка, собственост на фондацията на Гант. Същата компания притежава и корабостроителница в Мисисипи. Изглежда странен тип собственост за неправителствена организация.
	— Сигурен ли си, че са собственост на фондацията?
	— Напълно! Проверих информацията. Притежават корабостроителницата чрез подставена компания в Делауеър. Пратих и един човек от НАМПД с някаква измислица, че ще обновяваме единия от корабите си. Самата компания изглежда наистина работи. Мениджърите казаха, че току-що са приключили подобна поръчка, но не искаха да влизат в подробности и бяха готови да подготвят оферта и за нас.
	— Значи корабите още са там?
	— Тръгнали са преди няколко дни. Влязох в сателитните архиви на НАМПД. Миналата седмица четири кораба са излезли от корабостроителницата.
	— Четири?
	— Три предавателя и нещо, което прилича на пътнически лайнер. Тръгнали са към Южна Америка.
	Досега Барет не бе обелил и дума, но сега се обърна притеснено към Дзавала:
	— Благодаря ти за цялата работа, Джо! Чувствам се виновен до небето за всичко това. Не мога да спра да си мисля, че всичко е заради мен.
	— Нищо подобно — успокои го Карла. — Нямало е как да знаеш, че ще използват труда ти за унищожение. Същото е като с дядо ми. Интересувала го е науката — Карла поклати тъжно глава, но изведнъж се усмихна и каза: — Нагоре с краката.
	Събеседниците й зяпнаха озадачено. Карла звънко се разсмя на изненаданите им физиономии.
	— Така се казваше стихчето на дядо, с което ме приспиваше. Не беше много добра поезия, но ми каза, че винаги ще е с мен, ако ми потрябва.
	Тя смръщи вежди и се опита да си спомни думите.

	„Нагоре с краката,
	с краката нагоре,
	светът е с главата надолу.
	Небето пламти,
	тресе се земята,
	морето се плиска в корито.“

	Внезапно всички замълчаха. Карла се обади първа:
	— Божичко! Току-що описах полярни сияния, земетресения и цунами!
	— Полярно изместване — каза Остин. — Продължавай!
	— Ще опитам. Беше отдавна… — Карла се втренчи в тавана. — Всяка строфа започваше с онова „нагоре с краката“, но после се променяше. Следващият е:

	„Ключът е във входа,
	завъртаме бравата,
	хлопваме резето
	и млъква то, морето.“

	— Продължава още няколко строфи и завършва с любимия ми:

	„Кажи довиждане на нощната тъма.
	И всичко вече е наред,
	и Карла може да сънува,
	защото светът е вече добре.“

	Барет извади тефтер и химикалка и ги подаде на Карла.
	— Би ли записала цялото стихотворение, строфа след строфа?
	— Да, но… — тя сякаш се смути. — Нима тези безсмислици ви говорят нещо?
	— Просто ми е любопитно — сви рамене Барет.
	— Трябва да проверим всяка улица, без значение колко е тясна — каза Остин и хвърли поглед към часовника на стената. — Трябва да тръгвам. Ще се срещнем пак тук след няколко часа.
	Помоли Дзавала да говори с двамата Траут и да ги накара да продължат по следата с корабите предаватели, а после се обърна към Карла.
	— Мога да те откарам до болницата.
	— По-късно ще се видя с чичо Карл. Ако отида сега, ще поиска да му помогна да избяга. Предпочитам да дойда с теб и да се видя с господин Пит.
	— Не знам — каза Остин. — Може да е по-безопасно да мируваш някъде.
	— Може би, но не ми се ще да кисна в някакво убежище. А и има вероятност този, който е поръчал убийството ми, да не знае, че съм жива.
	— И най-добре никога да не разбира.
	— Задължена съм пред дядо си да спра онези, които изопачават труда му.
	Остин разбра, че няма довод, който би я убедил в обратното.
	Петнайсетина минути по-късно се качиха в една от колите от огромния автопарк на НАМПД и се вляха във вашингтонския трафик. Излизането им от гаража бе регистрирано през матираните стъкла на микробус, претъпкан с оборудване за подслушване и наблюдение, спрял срещу сградата на НАМПД. Според инициалите на вратата микробусът принадлежеше на Градската транспортна дирекция.
	Вътре обаче седеше Дойл, пушеше и заедно с помощника си наблюдаваше няколко монитора, показващи улиците край сградата на НАМПД. Скрити камери в микробуса и в още един автомобил пред главния вход на НАМПД пък снимаха лицата на всички излизащи и ги сравняваха с огромна база данни. Системата можеше да проверява над хиляда лица в секунда.
	Алармата се включи. Съвпадение! Показа се снимка на Остин зад кормилото на тюркоазен джип „Чероки“ който излизаше от гаража на НАМПД. Под снимката течеше информация от досието му. Студените очи на Дойл блеснаха от вълнение. Бинго! Тъкмо нареждаше на помощника си да мине отпред и да седне зад волана на микробуса, за да проследят джипа, когато се включи втори сигнал. Показа се снимка на жената до Остин. Карла Януш!
	Двойно бинго!
	Дойл се усмихна. Нямаше търпение да види изражението на Гант, като му съобщи, че Карла Януш е добре и се е сдушила с врага му. Щом микробусът слезе от тротоара и пое след джипа, Дойл се свърза с един мотел в Александрия, пред който бяха паркирани шест харли дейвидсъна. След няколко минути шестима мъже скочиха на мотоциклетите и машините с рев тръгнаха към срещата с Дойл.


	36

	Карла огледа с почуда многобройните мъже, облечени в сивите униформи на Юга и в сините на Севера, които задръстваха пътищата с пикапите и джиповете си.
	— Явно съм сгрешила, като си мисля, че Гражданската война е приключила.
	— Да, явно много неща не знаеш — отвърна Остин. — Войната срещу агресията на Севера продължава с пълна пара. Извикай името на генерал Робърт Лий през прозореца и ще намериш достатъчно доброволци за възстановка на битката при Гетисбърг.
	Остин караше в колоната, докато стигнаха до огромен паркинг, разположен до обширно поле. Остин го прецени на около десет декара. Паркираха и се вляха в тълпата зрители и участниците, вървящи към полето.
	Знаците по пътя обявяваха, че военната демонстрация и парадът на парни автомобили е в полза на Приятелите на Манасас парк.
	Остин спря един брадат мъж в сива униформа на офицер от армията на Лий.
	— Стоунуол Джаксън на вашите услуги — каза мъжът с елегантен поклон.
	— Приятно ми е да се запознаем, генерале. Добре изглеждате, предвид всичко, което сте преживял. Чудя се, можете ли да ми кажете къде са разположени старите парни автомобили?
	Джаксън примижа и подръпна замислено брадата си.
	— Ако трябва да сме точни, колите са били изобретени през 1861-ва година, затова не знам за какво говорите, сър. Но ако знаех, щях да предположа, че са край химическите тоалетни, които също нямахме по наше време.
	— Благодаря ви, господин Джаксън, приятна битка!
	— За мен беше удоволствие — отвърна той и галантно вдигна шапка за поздрав към Карла.
	Докато го изпращаше с поглед, тя каза:
	— Съвсем на сериозно взима ролята си.
	Остин се усмихна.
	— При Манасас е била първата голяма битка от Гражданската война. Конфедератите са си мислели, че ще прегазят съюзниците. Хората даже са слизали от Вашингтон с кошниците си за пикник, както правят и днес. В началото конфедерацията наистина е имала предимство, но съюзниците са се прегрупирали.
	— А защо не сме на мястото, където наистина се е провела битката? — попита Карла.
	— Опитаха да направят възстановка там преди няколко години, но нещата малко излязоха от контрол, затова сега се прави на частна земя.
	Карла се огледа.
	— Разбирам какво имаш предвид с „излязоха от контрол“.
	Остин се ухили.
	— Както би казал старият Стоунуол: „Пази си кръвта. Югът пак ще се надигне.“


	Шестимата мъже, който спряха с мотоциклетите си пред паркирания микробус, приличаха на клонинги, излезли от една лаборатория. Всички имаха кози брадички, а косата им оформяше клин към челото. Приликата със Сатаната бе очевидна.
	„Легионът на Луцифер“ бе екстремистка групировка неоанархисти, които смятаха, че насилието, когато става дума за кауза, е не само оправдано, но и наложително. Подобно на налудничавите си предшественици бомбаджии, те бяха отлъчени от иначе пацифисткото анархистко движение, което не искаше да има нищо общо с тях. Ето защо те пътуваха от град на град с мотоциклетите си и оставяха хаос след себе си.
	Когато Маргрейв стана част от неоанархисткото движение, той се възползва от помощта на легиона. След като „елитът“ разполага с полицаи, които имаха право да използват физическа сила, а понякога и да убиват, той и хората му също трябваше да имат подобна възможност. Плащаше от джоба си на легиона и ги използваше като своя лична преторианска гвардия. Развесели се, когато разбра, че са си пуснали брадички и са оформили косите си така, че да добият неговия естествен „сатанински“ вид. Но след няколко неочаквано кървави протеста, в които бяха участвали, той разбра, че легионът не подлежи на контрол.
	Плащаше им, но ги използваше все по-рядко. Ето защо с радост прие предложението на Гант да използва професионална охранителна компания. Маргрейв се изненада, че Гант му предложи да използва легиона срещу Остин, но се съгласи, защото, ако нещо се объркаше, властите щяха да решат, че бандата е действала на своя глава.
	Маргрейв познаваше психопатичните наклонности на легиона много по-добре от Гант и затова настоя Дойл да ги наглежда.
	Микробусът стоеше кротко паркиран и вече без стикера на транспортната служба. Когато моторите спряха до него, Дойл слезе и огледа странната шайка с приятелска усмивка, зад която се криеше презрението му.
	Самият той бе хладнокръвен убиец, но от стъклените им погледи, залепените за лицата им усмивки и тихите им гласове, дори него го побиваха тръпки. Надяваше се Гант да знае какви ги върши. Налагаше му се от време на време да работи с тези типове и винаги го правеше неохотно. Собствените му изблици на насилие бяха по-контролирани и пресметнати. Убиваше по работа: за да премахне съперник, да се отърве от информатор… Поведението на легиона обиждаше чувството му за ред.
	Дойл посочи тюркоазения джип, паркиран наблизо.
	— Остин и жената вървят към бойното поле. Трябва да ги намерим.
	Членовете на легиона сякаш бяха способни да общуват без думи. Тръгнаха едновременно като ято птици или рибен пасаж. След това се разпръснаха из паркинга в синхрон. Забелязаха камион на фирма за костюми — „Отнесени от вихъра“. Един от служителите разтоварваше стойка със старинни костюми за онези участници, които не си носеха. В миг човекът се оказа обграден от шест ухилени клонинга. Единият го повали в безсъзнание с разгъваща се палка, а останалите скриха сценката с телата си.
	Натикаха мъжа в каросерията и затършуваха из дрехите, докато открият каквото им трябва. Отнесоха плячката в микробуса на Дойл и се преоблякоха. От микробуса вместо рокери с дънки и тениски слязоха трима конфедерати и трима съюзници с рязани пушки в ръце. Върнаха се по моторите и се разпръснаха като гладни вълци, дебнещи плячка.
	Дойл излезе от микробуса и се скри в тълпата. Докато се провираше край зрители и участници, очите му шареха като радари. Имаше съвършено зрение и острият му поглед различи отдалече светлата коса на Остин. След миг зърна и красивата и стройна Карла Януш.
	Откачи радиостанцията от колана си и бързо свика легиона.


	Остин откри парните автомобили — около двайсет стари „Стенли“-та, маркирани в единия край на полето. Обхождаше ги мъж на средна възраст с тефтер с твърди корици в ръка.
	— Търся някой с малко влияние — пошегува се Остин.
	— Няма да намериш човек с по-малко влияние от мен — усмихна се мъжът и протегна ръка. — Дъг Райли, аз съм президентът на вирджинския клуб на „Стенли стиймър“. Какво мога да направя за вас?
	— Търся един от собствениците, Дърк Пит.
	— О, разбира се, негова е репликата на автомобила, участвал в Купата на Вандербилт през 1906 година — Райли посочи една червена кола без покрив, чийто дълъг заоблен капак приличаше на ковчег. — Имало е само два оригинала и нито един от тях не е оцелял до наши дни, доколкото знам. Но са били с двигатели на „Стенли“. Вървели се чудесно по нанагорнище.
	— А коя е вашата?
	Райли ги отведе до една лъскава черна лимузина, модел 1926 година, като обясняваше уникалните характеристики на колата с глас на горд родител.
	— Знаете ли нещо за тези стари машинки?
	— Веднъж карах една на едно рали. Но да си призная честно, повече гледах приборите за управление, отколкото пътя.
	— Добро обобщение — рече Райли през смях. — „Стенли“ е бил най-бързият и мощен автомобил за времето си. През 1906 г. точно „Стенли“ счупил световния скоростен рекорд с малко над 200 километра в час. В мига, в който настъпиш газта, тези коли вече са на пълни обороти, докато повечето бензинови автомобили още превключват скоростите.
	— Странно е, че не караме парни автомобили и до днес — каза Остин.
	— Братята Стенли не са искали масово производство. Хенри Форд произвеждал за един ден толкова автомобили, колкото те за една година. През 1912 година „Кадилак“ въвел електрическия стартер. На тези тук вече им подаваме пара, за да спестим време от старта. Ако братята Стенли са можели да измислят как колите им да стартират по-бързо и да подобрят производствения процес и маркетинга, никой днес нямаше да кара това, което навремето са наричали „двигатели с вътрешно взривяване“… Извинете, отплеснах се.
	— Няма проблем — усмихна се Карла. — Беше ми много интересно.
	Райли се изчерви.
	— Всички други собственици отидоха да гледат възстановката на битката. Аз още наглеждам нещата тук. Когато битката свърши, ще започнем автомобилното шествие.
	Остин благодари на Райли и двамата с Карла тръгнаха към възстановката на битката. Отдалече се чуваше трясъка на мускети и артилерия — явно сражението бе започнало. Докато вървяха към бойното поле, виждаха полюшването на тълпата, зяпнала в настъпващите една срещу друга армии в синьо и сиво. Още двайсетина души вървяха пред тях към възстановката. Остин тъкмо разказваше на Карла подробности за битката при Бул Рън, когато с крайчеца на окото си зърна, че някакъв човек се движи срещу тълпата, а не с нея. Мъжът застана на пътя им, на около двайсет метра пред тях. Беше Дойл, бандитът на Гант.
	Кърт виждаше суровото изражение на лицето му. Дойл бръкна под якето си. В ръката му проблесна пистолет. Остин дръпна Карла и тръгнаха в обратната посока.
	— Какво има? — попита изненадано тя.
	Отговорът на Остин се изгуби сред силен рев. Шест харли дейвидсъна фучаха през полето право към тях. Трима от мотористите бяха в униформи на Конфедерацията, а трима — в сините униформи на Съюза.
	Остин извика на Карла да бяга. И двамата се затичаха през полето, а мотоциклетистите започнаха да оформят кръг около тях, но спряха миг преди да щракнат капана. През полето се зададе полицейска кола с пуснати лампи. Подмина Карла и Остин и спря. Полицаят излезе и размаха ръце.
	Вадеше кочана с глоби, когато един от тримата в синьо извади изпод мундира си пушка и се прицели. Гърмежът се сля с този на мускетите. Улучен в крака, полицаят се строполи. Без повече да му обръщат внимание, мотоциклетистите се подредиха в редица и продължиха към целите си.
	Райли тъкмо лъскаше лимузината си, когато дочу шума от ауспусите на моторите. Вдигна глава и видя Остин и Карла да тичат към него. Усмивката му премина в объркване, а после в ужас, щом зърна преследвачите им.
	Остин стигна до колите и нареди на Карла да се качи в червения „Стенли“ с носа като ковчег, а сетне се хвърли зад кормилото. Райли изтича до тях.
	— Какво правите?!
	— Извикай полиция! — отвърна Остин.
	— Защо? — изгледа го неразбиращо Райли.
	— За да съобщиш за кражба на кола.
	Мотоциклетите ревяха почти зад гърба им. Кърт освободи ръчната спирачка и натисна напред скоростната ръчка. В двигателя нахлу пара.
	Мотоциклетистите бяха едва на метри, когато колата пое плавно и почти безшумно. Остин завъртя кормилото и колата елегантно се промуши покрай другите паркирани коли.
	В този момент трябваше да набие спирачки и да завърти кормилото, за да не удари младо семейство с деца, което прекоси пътя, бързайки за възстановката.
	Остин насочи колата към полето, а Дойл се опита да им пресече пътя, като застана точно срещу тях, стиснал пистолета с две ръце.
	Остин извика на Карла да залегне, сви се зад кормилото и насочи автомобила право към Дойл. Той в последния момент отскочи настрана, за да не го блъсне колата и натисна спусъка. Бронята го одра по бедрото, а куршумът излетя към небето.
	Парната кола се движеше към полето. Остин си спомни, че трябва бавно да увеличава скоростта, за да се натрупва равномерно парата. Наложи му се да се съсредоточи напълно, за да се справи с уредите за половин дузина показатели.
	Хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане. Мотоциклетите бяха на трийсетина метра зад тях и бързо ги застигаха. Подреждаха се в редица, за да ги обградят. Остин знаеше, че наближават струпаната публика и натисна клаксона. Неколцина зрители обърнаха глави, но повечето не го чуха, защото мускетният и оръдеен огън от възстановката бе твърде силен. Остин натисна спирачките, а после и клаксона. Най-сетне го забелязаха и тълпата се раздели. Междувременно мотоциклетистите бяха обградили колата.
	Така и навлязоха на полето, задимено от изстрелите на двете вражески армии, изправени една срещу друга. Стрелбата спря и Остин чу нещо неочаквано — аплодисменти.
	— Защо пляскат тия идиоти? — попита Карла.
	— Сигурно мислят, че сме част от шоуто — отговори той и нададе смразяващ кръвта вик.
	— Добре ли си? — погледна го тревожно Карла.
	Остин се ухили.
	— И още как! Винаги съм искал да надам бунтовнически вик. Дръж се!
	Прекосиха бойното поле и се упътиха към редица оръдия. Остин наби спирачки, за да успее да завие рязко, без да се обърнат. Мотоциклетистите запазиха скоростта и видяха шанс да приближат още повече до колата. Двамата водачи от всяка страна бяха едва на метри от лявата и дясната им броня.
	Карла обърна глава надясно и извика:
	— Този има пистолет!
	Мъжът караше с една ръка и на нея бе подпрял пистолет, насочен към Карла. Остин реагира светкавично. Завъртя рязко кормилото към мъжа и после върна колата в първоначалната посока на движение.
	Тежката броня удари десния крак на нападателя. Мотоциклетът се заклатушка, после се преобърна, а мъжът отхвърча като ездач, хвърлен от гневно добитъче. Остин опита да повтори същото и с мотоциклетиста от лявата страна, но той бе видял всичко и се отдръпна на безопасно разстояние.
	Без да намалява скоростта, колата изкачи едно възвишение и слезе от другата му страна. Остин мярна някакъв път, вероятно околовръстен, по който се движеха доста коли. Трябваше да заобиколи каменна стена и една мантинела, за да стигне до него, но скоро парната им кола се озова напреки на двулентов асфалтов път.
	Остин врътна кормилото и увеличи парата. По асфалта колата се движеше с лекота и финес като млада кобила, нетърпелива да тича. Твърдите гуми свистяха. Подмина няколко коли, докато мотоциклетистите още го гонеха, а когато остана сам на пътя, увеличи скоростта до сто и двайсет. Видя един знак за отбивка и леко натисна спирачките. Преследвачите също намалиха. Явно очакваха някакъв номер.
	Остин зави по отбивката и се изстреля по главната магистрала. Сменяше лента след лента, но по-маневрените мотоциклети не го изпускаха. Опита се да увеличи скоростта — първо сто и трийсет, после сто и петдесет. Едва виждаше, толкова силно блъскаше вятърът в лицето му.
	— Къде е пътната полиция, когато ти трябва? — провикна се Остин.
	Карла се бе свила на седалката, опитвайки се да се предпази от вятъра.
	— Какво?
	— Имаш ли мобилен?
	— Искаш да говориш по телефона? — погледна го изненадващо тя.
	— Не, искам ти да говориш. Обади се на щатската полиция, кажи им, че някакъв ненормалник в старинна червена кола и мотоциклетисти в униформи от гражданската война се гонят по магистралата. Това би трябвало да ги накара да се размърдат.
	Карла кимна и затърси телефона. Натисна един от спешните номера и когато се свърза, предаде думите на Остин.
	— Казаха, че ще пратят някого, но не съм сигурна, че ми повярваха.
	Мотоциклетистите отново наближиха. Колата започна да изнемогва. Остин трябваше да следи различните прибори за ниво на водата, налягане и т.н., но бе твърде зает да шофира и да се измъква от ловките мотоциклетисти.
	Внезапно по асфалта се плъзна сянка. Остин вдигна глава — хеликоптер.
	— Бързо действат!
	— Не е полиция — каза Карла. — Телевизионен хеликоптер е.
	Машината лесно поддържаше скорост. Остин отчаяно се мъчеше да измисли нещо, но вече нямаше много възможности. Подминаха още една отбивка. В огледалото Остин видя, че моторите забавят и свиват по нея.
	— Приятелите ни изоставиха — каза той.
	Карла се обърна, тъкмо когато и последният мотор свърна встрани.
	— Защо?
	— Заради камерата. Не искат да ги дават по новините в шест.
	Остин намали до по-нормалните сто километра в час. Махнаха на хеликоптера.
	Още махаха, когато три коли от щатската вирджинска полиция ги настигнаха. Остин спря сред ескорт от коли с проблясващи лампи и пищящи сирени. Полицаите веднага ги обградиха. Остин предложи на Карла да държи ръцете си така, че полицаите да ги виждат. След като провериха книжката и картата от НАМПД на Остин, полицаите се заинтригуваха повече от колата.
	Остин им разказа за шестимата мотоциклетисти. Предложи им да се свържат с някого от НАМПД, който да потвърди самоличността му. От хеликоптера на телевизионния канал потвърдиха версията за преследвачите. След около час Остин си получи книжката и двамата с Карла можеха да си вървят.
	Спряха на една автомивка, за да измият колата от тревата и пръстта и Остин с изумление установи, че колата е невредима.
	Когато малко по-късно двамата се упътиха към паркинга на бойното поле, зрителите, които вече си тръгваха, им се усмихваха и им махаха приятелски, щом ги видеха. На паркинга търпеливо ги чакаше висок тъмнокос мъж с пъстри очи.
	Остин спря и се усмихна.
	— Здрасти, Дърк! Мерси, че ми зае колата.
	— Видях ви да летите между двете армии с „Ангелите на Ада“ по петите ви. Какво стана?
	— Това е Карла Януш. Карла, това е Дърк Пит.
	Пит дари Карла с най-очарователната си усмивка.
	— Чаках с нетърпение да се запознаем, госпожице Януш.
	— Благодаря!
	— До колко я докара? — обърна се Пит към Остин.
	— Около сто и петдесет.
	— Впечатляващо! Стигал съм само докъм сто и трийсет.
	— Извинявай, че не те питах, но ни трябваше спешно. Искаха да ни убият.
	— Колата е само реплика, не го мисли — Пит огледа автомобила за щети и когато не видя, каза: — Не всеки притежава кола, участвала в третата битка при Бул Рън.
	В този момент мобилният телефон на Остин засвири блус. Той се извини и вдигна. Беше Барет и звучеше развълнуван, а някъде близо до него ръмжеше двигател.
	— Почти не те чувам — каза Кърт. — Какъв е този шум?
	— Винаги мисля по-добре на мотора. Мисля, че разбрах.
	— Какво разбра?
	— Стихчето! Код е! Имам формулата за антидота!
	Остин замлъкна от изумление.
	— Повтори! — успя да каже накрая той.
	— Антидота! — извика Барет, мислейки, че Остин просто не го чува. — Намерих антидота на Ковач за разместването на полюсите.


	37

	Малко след като горещото бразилско слънце се спусна зад планините, красивият стометров лайнер „Полярно приключение“ излезе от пристанището в Рио де Жанейро и пое на юг към открития Атлантик с петнайсет възела в час.
	„Полярно приключение“ бе построен от датски корабостроители през деветдесетте години на миналия век и бързо бе напълнил графика си с круизи из Средиземно море, Европа и Гренландия и последно до Антарктика. След това бе купен от подставена компания, създадена от фондацията на Гант само заради това.
	По документи всичко бе уредено така, че да покрият следите както на купувача, така и на кораба. Милионите, с които бе купен и преустроен съдът, на хартия бяха за построяване на фабрика в Сантяго, Чили.
	„Приключение“ бе конструиран като по-малка версия на големите презокеански лайнери. Конструкторите бяха украсили палубите и каютите с лакирано дърво и месинг. Имаше и външни кабини, и трапезария със стъклена стена, както и салон, открита и покрита палуба и покрита платформа за наблюдение под мостика.
	Корабът пореше Южния Атлантик, а Гант и Маргрейв се бяха облегнали на парапета на една издигната платформа, дълбоко в сърцевината на кораба. Платформата се издигаше над огромна площадка, в средата на която имаше висока, конусовидна структура, крепена от широка рамка. Дебели кабели свързваха конуса с четири масивни генератора, по два от всяка страна. Покрита шахта под конуса пък позволяваше той да се спуска в океана.
	— Като цяло изтърбушихме всичко под главната палуба, за да освободим място — посочи с ръка Маргрейв. — След първоначалните ни експерименти, рошихме, че не ни трябват четири кораба. Един добре оборудван кораб може да постигне същото. Преди концентрирахме лъченията в точка между четирите кораба.
	— Което, доколкото разбирам, създава вторични електромагнитни вибрации по периферията на целта и причинява неочаквани вълни и водовъртежи — каза Гант.
	— Да. Решихме проблема с този един-единствен предавател, като просто увеличихме силата му. Така нямаше и нужда да строим нов кораб, за да заменим изгубения. Просто преместихме генераторите от трите кораба тук и добавихме четвърти.
	— Доволен ли си от екипажа, който ти намерих?
	— Приличат на шайка главорези, но си разбират от работата.
	— И би трябвало. Доста глави са отрязали. Събрах ги с помощта на старите си бизнес партньори. Всички са бивши пирати, които сега работят за морски охранителен клон на компанията ни.
	Двамата излязоха и тръгнаха по полирания дървен под на една от палубите към покритата палуба под мостика. Всички стени на покритата палуба бяха стъклени и през тях чудесно се виждаше острият нос на кораба, порещ океана.
	— Тук обикновено пътниците наблюдават морето — каза Маргрейв. — А ние ще наблюдаваме изместването с електронни очи.
	Той натисна един бутон и на стената се показа екран с диаграма на Източното и Западното полукълбо.
	— Винаги съм обичал домашното кино.
	— Това ще ти хареса още повече — засмя се Маргрейв. — Наблюдаваме целия регион със заситените си с олово сателити. Ще виждаме вълните и водовъртежите, които се оформят по периферията. Би трябвало да е зрелищно!
	— Не твърде зрелищно, надявам се.
	— Не ми казвай, че вярваш на онези лъжливи предупреждения на Остин и дружките му.
	— Аз съм политик, не учен. Но знам, че Остин се опитва да саботира проекта, като ни сплаши. Но ако и аз наблюдавах безпомощно нещо, което не мога да спра, щях да стори същото — усмихна се той.
	— Не взехме теоремите на Ковач за чиста монета. Разработихме десетки компютърни модели. Вълните и водовъртежите по ръба на средоточието са центробежни. Не мислим, че има много товарни съдове наоколо, но косвените жертви са неизбежни при толкова голямо начинание.
	— Компасите веднага ли ще се сменят?
	— Така би трябвало да стане. Навигационното ни оборудване ще се рекалибрира точно преди да започнем и ще работи, благодарение на защитените ни сателити. Единствени ние в целия свят ще можем да плаваме. Навън ще е голяма бъркотия — сатанинска усмивка изгря на лицето на Маргрейв.
	— Кажи ми повече за целта — попита Гант.
	— Виждаш я на екрана. Нашият приятел Южноатлантическата аномалия. Както вече обясних, това е вдлъбнатина в магнитосферата, по-слабозащитено място. На около петстотин километра от брега на Бразилия полярността е най-слаба и с течение на времето там би се случило естествено изместване.
	— Новият Северен полюс — погледна го Гант.
	Маргрейв се разсмя.
	— Нямам търпение да видя физиономиите на „елита“, когато открият, че предупрежденията на „Луцифер“ не са били шега.
	Гант се усмихна още по-широко. Нямаше търпение да види физиономията на Маргрейв, когато открие, че целият му труд отива в полза на презрените „елити“.


	38

	Барет седеше на една закътана ъглова маса в кръчмата „Лийсбърг“ и драскаше налудничаво по една салфетка. Масата бе отрупана със салфетки, а до десния му лакът стоеше недокосната халба бира. Барет изобщо не забелязваше погледите, които другите посетители на кръчмата хвърляха на татуировката му.
	Остин и Карла седнаха до него. Той усети, че има компания и вдигна глава с отнесен поглед. Щом ги видя, на лицето му грейна широка усмивка.
	— Нямате представа колко се радвам да ви видя! Направо ще експлодирам!
	— Моля те, недей още! — разсмя се Остин и попита Карла какво ще пие. Поръча и за двамата комбинация от „Гинес“ и светла бира.
	Фученето из Вирджиния с открита кола им бе отворило глътка. Остин обърна половин халба почти наведнъж, в Карла блажено зарови нос в пяната на своята бира.
	Преди да тръгнат насам, Остин разката на Пит за развитието на ситуацията. Решиха Пит да се обади на Сандекър, който се връщал на следващия ден от дипломатическо посещение. А после Дърк си уреди среща с президента, след връщането му от огледа на щетите от торнадо в Средния Запад и настоя Кърт да се срещне с Пентагона. Даде му и зелена светлина да използва огромните ресурси на НАМПД.
	— Извинявай, че се забавихме толкова — обърна се Кърт към Барет и с наслада отпи отново от бирата си. — Дойдохме веднага, щом беше възможно. Беше шумно, когато ти се обадих, и не съм сигурен, че те разбрах правилно. Спомена стихотворението, но не схванах останалото.
	— Когато заминахте за Манасас, се заиграх със стихчето на Карла. Заглавието и част от стиховете се връзват с това, което знаем за полярното изместване. Твърде добре се връзват, за да е случайно.
	— От опит знам, че малко неща са случайни — кимна Остин. — Но може би е случайно, че още съм жаден, а на масата има недокосната бира.
	— Твърде съм развълнуван, за да пия — Барет побутна бирата към Остин.
	— Говорехме за случайности — подкани го Кърт.
	Барет кимна.
	— Ковач е бил криптолог-аматьор. Тръгнах от предположението, че стихчето е шифър. Реших, че повтарящите се части са просто „нули“ — букви или думи, сложени за заблуда, и се съсредоточих върху останалите. Шифърът не е код. Кодът обикновено има нужда от кодировъчна база данни. Докато за шифъра е нужен ключ, който се съдържа в самото съобщение. Един от редовете веднага ми направи впечатление.
	— Ключът е във входа — изстреля Карла, без да се замисля.
	— Точно така! Изглеждаше очевидно, даже твърде очевидно. Знаем, че Ковач е бил изключително прецизен и би било по-прецизно да каже, че ключът е в ключалката.
	— Ключът е бил самата дума „вход“ — предположи Остин.
	И аз така реших. „Вход“ стана ключовата ми дума. На шифрите трябва да гледаме по няколко начина. Първият е механичен — размени и подмени на букви, но също толкова важно е и да следим смисъла. — Барет видя обърканите лица на двамата си събеседници и се засмя. А после ги попита: — Какво прави входа?
	— Лесно е — отвърна Карла. — Пуска те да минеш, когато го отвориш.
	— Точно така. А буквата, от която думата се „отваря“, е В.
	Барет взе една чиста салфетка и написа азбуката, но започва от В, а след Я завърши с А и Б.
	— Това е подредбата на обикновената азбука. После взех последната буква в думата и я използвах, за да получа шифровата азбука, която трябва да се съпостави с първата.
	— Нека опитам — Карла отново написа азбуката, но този път започна от Д и завърши с Г.
	— Купувам ти билет за Блечли парк — каза Барет. Имаше предвид главния щаб на британските криптографи през Втората световна война.
	— Но и така се получат безсмислици — каза Карла, разочаровано втренчена в салфетката.
	— Дядо ти не е искал да е лесно. И аз нищо не получих отначало. После се върнах към ключа. В и Д са на първа и четвърта буква. Записах всяка четвърта дума в главния стих, но интуицията ми подсказа, че е твърде много. Затова опитах всяка четвърта буква. Пак нищо. После се замислих, че В и Д са трета и пета буква в азбуката и ги умножих. След това опитах отново криптоанализа и двете азбуки. Още ли ме разбирате?
	— Не — промърмори Остин.
	— Да, и аз така се чувствах — усмихна се широко Барет. — Затова изшмекерувах и използвах компютъра — той бръкна в якето си и извади един принтиран лист. — И получих това.
	— Миш-маш от букви, никакви думи — вгледа се в листа Карла.
	— Опитах всичко. Обадих се на един от професорите си от университета, който говори унгарски. Отново нищо. После си спомних, че Ковач говори румънски и звъннах на собственика на ресторант „Трансилвания“ в Сиатъл. Нищичко не вдяна. Ако имах коса, щях да съм я оскубал. Върнах се към повтарящите се редове. Реших, че „с краката нагоре“ се отнася до шифъра.
	— А как би могъл да обърнеш посланието наопаки? — погледна го скептично Карла.
	— Не бих могъл. Но можех да тълкувам думите по-свободно и да карам отзад напред. Така и направих. И отново се получи безсмислица. Тогава се сетих — докато карах, осъзнах, че не бива да са думи. Беше каквото си е, поредица от букви. А щом разбих тази бариера, реших, че трябва да има и числа. Върнах се към компютъра. Някои букви показваха, че следващият знак е число, а не буква. Буквата А, пред която има друга буква, означава 1, а Б означава 2.
	— Напълно ме загуби — въздъхна Остин.
	По озадачения вид на Карла личеше, че и тя се лута из царството на шифрите.
	Барет остави листа и взе една салфетка.
	— Уравнение е.
	— Уравнение за какво? — попита Остин.
	— Само по себе си няма смисъл, но трябва да гледаме в контекст. Ковач е искал само Карла да прочете съобщението. Казал ти е, че стихът винаги ще е с теб, когато ти потрябва.
	— Това, което си мисля, ли ми казваш? — попита Остин.
	— Досетих се само преди няколко минути, тъй че не мога да съм сигурен, докато не проверя, но ми се струва, че Ковач ни е дал набор електромагнитни честоти.
	— Антидотът! — прошепна Карла.
	Остин взе внимателно салфетката, сякаш можеше да се разпадне.
	— Това може да неутрализира полярното изместване? — погледна я със страхопочитание той.
	Адамовата ябълка на Барет подскочи няколко пъти.
	— По дяволите, така се надявам!
	Карла се приведе напред и целуна Барет по плешивото теме.
	— Ти успя!
	Барет обаче не приличаше на човек, който току-що е спасил света. Напротив изглеждаше притеснен и печален.
	— Може би… Боя се, че нямаме много време.
	— Какво се опитваш да ни кажеш? — погледна го изненадано Остин.
	— След срещата ни подслушвах телефонните разговори през бръмбара в имението на Гант. Разговаряха с Маргрейв. Мисля, че вече са напуснали страната.
	— По дяволите! Къде са отишли?
	— Нямам представа. Маргрейв така и не ми сподели плановете си за първата фаза. Но не се тревожа къде са отишли, а какво правят. Мисля, че са готови да реализират плановете си.
	— Колко време имаме според теб?
	— Трудно е да се каже — сви рамене Барет. — Целта е Южният Атлантик. Не участвах в последните обсъждания, затова не знам точно къде. Когато са там, въпрос на часове ще е да натиснат копчето.
	Остин върна салфетката на Барет.
	— И казваш, че това може да се преведе в нещо, което бихме могли да използваме, за да неутрализираме изместването?
	— Разбира се! По същия начин, по който формулата E = mc2 се е превърнала в ядрена бомба. Трябват ни само ресурси и време.
	— Ще получиш всички необходими ресурси. А колко време ще ти трябва?
	— Освен време, ще ми трябва и помощ. Мой беше планът и умаленият модел за спусъка, но други работиха по същинския строеж.
	— Ще ти намеря помощ. Колко време ти трябва?
	— Седемдесет и два часа. Може би… — рече тихо Барет.
	— Май чух трийсет и шест часа — стрелна го Остин. — Колко ще е голяма машината?
	— Много голяма! Нали си виждал онези в корабите предаватели.
	— Леле! — непоклатимата увереност на Остин взе да се разклаща, но пъргавият му ум вече работеше на пълни обороти. — Какво ще правим с това нещо, след като го построиш?
	— Ще трябва да покрие с лъченията си приблизително същата площ като полярното изместване. Ще трябва да измислим начин да пренесем неутрализатора до целта. — Спайдър поклати глава. — По дяволите! Аз съм отговорен за всичко.
	Въпреки страховития си вид, Барет имаше доста крехка психика. Остин виждаше, че вината го изяжда отвътре, а в това състояние нямаше да им е от полза.
	— Точно заради това не се сещам за по-подходящ от теб да реши проблема. Остави превоза на мен. Знам как ще го направим.
	Остин стана от стола и остави няколко банкноти на масата. Когато се озоваха навън, Спайдър се упъти към мотоциклета си.
	— Накъде? — попита го Остин.
	— Ще покарам.
	— Ще се обадя на някого да го прибере — рече Остин и хвана Барет под ръка. — Твърде е рисковано сега да караш сам.
	Карла хвана Барет за другата ръка и тримата тръгнаха към джипа. Докато караха към Вашингтон, Остин се обади на Дзавала и му каза, че има важна работа за него.
	— Заемам се веднага — заяви Джо, щом чу подробностите. — Говорих с Пол и Гамей. Имат добри новини. Проследили са със сателит кораба предавател до Рио и вече пътуват натам.


	След по-малко от час Остин паркира в гаража на централата на НАМПД и тримата се качиха на третия етаж. Коридорите бяха тихи и тъмни, с изключение на слабата светлина, която се процеждаше от кабинета до конферентната зала. Дзавала бе довел Хибет, както му бе казал Остин.
	— Благодаря, че дойде, Алан — поздрави го Остин. — Извинявай, че за втори път те влачим дотук, но ни трябва помощта ти.
	— Няма проблем, знаете, че можете да ме викате денонощно. Нещо ново, откакто говорихме последния път?
	— Потвърдихме, че водовъртежите и вълните са странични ефекти от експерименти с магнитните полюси. Изместването на магнитните полюси може да предизвика геологическо изменение и тогава последиците за планетата ще са катастрофални.
	Лицето на Хибет стана пепелявосиво.
	— Можем ли да спрем това?
	Остин направи бегъл опит да се усмихне.
	— Надявахме се ти да ни кажеш.
	— Аз ли? Не разбирам…
	— Това е Спайдър Барет — представи го Остин. — Той е създал механизма на полярното изместване.
	Хибет обърна очи към умърлушения Барет и татуировката му. Имаше достатъчно опит, за да знае, че науката привлича доста странни птици.
	— Блестяща работа! — подаде му ръка той.
	— Мерси! — Барет засия от гордост.
	Остин долови, че двамата веднага си допаднаха.
	— Искаме да работиш със Спайдър, Джо и Карла, за да построите уред, способен да неутрализира ниско-честотните лъчения, които ще предизвикат изместването.
	— Строенето няма да е проблем. Само метал и жици. Но ще става само за простиране, ако не знаем точните честоти, които да неутрализират първите.
	Карла се усмихна и извади сгънат лист от джоба на блузата си. Безкрайно предпазливо тя го разгъна и го подаде на Хибет. Той се смръщи и се вгледа в уравнението. След това лицето му грейна.
	— Откъде го взехте? — прошепна той.
	— От дядо ми — отвърна тя.
	— Дядо й е Ласло Ковач — обясни Остин. — Шифрирал е труда си, преди да й го предаде. Благодарение на Спайдър го разгадахме. И след като свършихме цялата тежка работа, ще ни построиш ли уреда?
	— Да — отвърна Хибет. — Поне така мисля.
	— Чудесно! Кажи ни какво ти трябва. Разполагаш с всички ресурси на американското правителство.
	Хибет се засмя и поклати глава.
	— Много по-добре, отколкото да се разправям със счетоводството на НАМПД. Не можеш да си представиш какви мъки ми струва купуването на експериментно оборудване — той спря и се замисли. — Дори да мога да скалъпя нещо, ще ни трябва платформа, която да го откара на мястото, където ще ни свърши работа.
	— Колко трябва да е голяма платформата? — попита Остин.
	— Голяма. Ще ни трябват и генератори за антената и възможност за превоз на няколкотонен товар.
	— Да, лоши новини — промърмори Остин.
	— А има ли добри? — попита Хибет.
	— Да — ухили се Остин. — Нуждата е майка на изобретателността.
	Телефонът иззвъня в момента, в който Остин го извади от джоба си. Пит явно бе задействал здрави връзки. Пентагонът изпращаше кола за Кърт.


	Земята сякаш гореше на стотици места. Вулкани изригваха, лава пълзеше и светеше, а целият свят бе покрит с дим. Ветрове с неописуема мощ завихряха облаците. Цунами блъскаха Северна Америка от изток и запад и превръщаха континента в тясна ивица суша между два врящи котела.
	Образът на опустошената планета изчезна. Екранът в помещението за прожекции на Пентагона угасна. Лампите блеснаха и осветиха Остин и десетима военни и политици, седнали около дълга заседателна маса. Мъжете гледаха стъписано и никой не обелваше и дума.
	— Компютърната симулация е подготвена от доктор Пол Траут, експерт по компютърна графика към НАМПД — наруши мълчанието Остин. — Тя ви представя относително точно резултатите от изместването на полюсите на планетата.
	Един генерал с четири звезди срещу Остин каза:
	— Пръв бих признал, че това, което видяхме, е ужасяващо, ако е вярно. Но както казахте, това е компютърна симулация и като нищо може да е плод на въображението на този доктор, а не на факти.
	— Де да беше така, генерале. Нямахме време за писмен доклад, затова ще чуете от мен основните факти. Първата брънка във веригата, довела дотук, е изкована преди повече от шейсет години, с труда на гениалния и ексцентричен учен Ласло Ковач.
	Повече от час Остин описваше последователността от събития, минавайки през Тесла, бягството на Ковач от Източна Прусия и експериментите на американци и руснаци. Описа и срещата си с Барет, човекът, който бе превърнал теоремите в реалност — в океански смущения, потапящи кораби, и в планове за полярно изместване. Остин бе наясно колко фантастично звучи всичко това, затова пропусна някои подробности. Ако не беше видял със собствените си очи и той не би повярвал, че под древен вулкан в кристален град живеят мамути джуджета.
	Но изложението му бе посрещнато от стена от скептицизъм, дори и без по-неправдоподобните подробности. Остин бе говорил с умението на висококласен адвокат пред съд, но знаеше, че всеки момент ще го залеят с въпроси. Един заместник-министър във Военното министерство направо спря Остин насред изречението, когато чу за участието на Джордан Гант и Маргрейв.
	— Извинете ме, че ми е трудно да повярвам как директорът на неправителствена организация и софтуерен милиардер са се сдушили и планират така нареченото полярно изместване с някаква смътна неоанархистка цел наум.
	— Можем да спорим за подробностите — фиксира го Остин, — но целта никак не е смътна. „Луцифер“ използваха светлините на Бродуей, за да изпратят послание на света и изключиха захранването на цял Ню Йорк само за предупреждение. Мисля, че 11-и септември доказа, че пренебрегването на предупрежденията на хора, които смятаме за лунатици, носят сериозен риск.
	— Къде са тези кораби предаватели? — попита един военноморски офицер.
	— В Рио де Жанейро.
	— Казахте, че са били четири, но един е потънал, така ли?
	— Точно така. Предположихме, че ще построят заместител, но не го открихме. Предполагаме, че ще действат с трите им останали.
	— Значи ще е лесна работа — каза заместник-министърът. — Предлагам да изпратим най-близката подводница да ги следи, а ако започнат да се държат подозрително, ги потапяме.
	— Ами дипломатическият проблем? — попита генералът. — Първо стреляй, после питай? В открито море?
	— Няма да е по-различно от това да свалим граждански полет, насочен към Белия дом или Конгреса — отговори секретарят. — Можем ли да го направим? — обърна се той към военноморския офицер.
	— Флотът обича предизвикателствата.
	— Тогава ще действаме така. Ще обсъдим плана с министъра на отбраната и ще задвижим нещата. Министърът ще докладва на президента, когато се върне утре. — Мъжът се обърна към Остин: — Благодарим ни, че ни обърнахте внимание на това.
	— Не съм приключил. Имаме основание да вярваме, че сме в състояние да неутрализираме полярното изместване. Мисля, че сме открили антидот.
	В залата се възцари тишина и всички се втренчиха в Остин.
	— Що за антидот сте открили? — попита накрая генералът, по-скоро от учтивост, отколкото от интерес.
	— Набор от електромагнитни честоти, които смятаме, че ще неутрализират изместването.
	— И как ще ги използвате? — попита заместник-министърът. — Ще ги излеете с голяма лъжица?
	— Имаме някои идеи.
	— Единственият антидот, който аз искам да използвам, е торпедо в задника им! — отсече офицерът.
	Всички освен Остин се разсмяха гръмко.
	— Не искам да звуча неучтиво — започна заместник-министърът, — но защо не напишете доклад и не го пратите на секретарката ми?
	Срещата явно бе приключила. Докато извеждаха Остин от сградата на Пентагона през лабиринт от коридори, той си спомни за срещата си с Гант и за усещането си, че лукавството му не е никак за подценяване.
	Лесна работа, друг път, помисли си Кърт.


	39

	Пол и Гамей бяха запазили стая в един крайбрежен хотел, откъдето виждаха пристанището, както и товарните докове в далечината. Откакто бяха пристигнали, двамата се редуваха да наблюдават корабите предаватели.
	Пол донесе на Гамей един студен портокалов сок и придърпа стола си до нейния.
	— Някакво движение?
	Гамей вдигна бинокъла към дългия док в другия край на пристанището.
	— Корабите предаватели не са мръднали и на сантиметър.
	Траут зае бинокъла и сам огледа трите съда.
	— Забеляза ли, че лайнерът го няма?
	— Вчера беше там. Сигурно са тръгнали днес рано сутринта.
	Гамей се бе запитала какво прави пътнически кораб на товарен пристан. Казваше се „Полярно приключение“. Нито тя, нито Пол обаче мислиха много-много върху това. Повече ги вълнуваха трите товарни кораба „Поларис I“, „Поларис II“ и „Поларис III“, кръстени на северната звезда.
	— Мисля, че трябва да ги огледаме отблизо — промърмори Пол.
	— Същото си помислих и аз. Готова съм за разходка.
	Не след дълго вече караха покрай пристанището. Постепенно хотелите оредяха, а кварталът доби по-индустриален вид. Покрай тях започнаха да се нижат складове и офиси на морски превозвачи. Преминаха покрай няколко контейноровоза и покрай празното място на лайнера. Пред останалите три кораба имаше малка караулка, пред която стоеше едър охранител с пистолет и автомат. Пушеше и си говореше с един докер. Пол поддържаше скоростта, за да не привлича внимание, но караше достатъчно бавно, за да могат с Гамей да огледат набързо корабите.
	— Други пазачи? — попита Пол.
	— Още един, доколкото виждам. На борда може да има и други.
	— Или пък не. Не биха искали да привличат внимание. Това може да е нашата възможност да подушим наоколо.
	— Да, но онзи има много голям автомат. Как да минем покрай него?
	Пол се усмихна.
	— Мислех си, че красива жена може да го… ъм… разсее.
	— Пак започваме, така ли? Cherchez la femme* най-старият номер в наръчника. Дали ще се хване?
	[* Търси жената (фр.)]
	— Шегуваш ли се? — засмя се Пол. — Говорим за латиноамериканец с гореща кръв.
	— За жалост да — въздъхна Гамей. — Мисля, че си прав. Добре, ще се направя на Мата Хари, но вечерята ще е от теб.
	След половин час бяха обратно в хотела. Пол забърка два студени коктейла с ром и седнаха на балкона с тях, редувайки се да наблюдават корабите с бинокъл.
	Поръчаха вечеря в стаята. После Гамей се изкъпа, поля се обилно с парфюм и си облече червена рокля с голямо деколте. В Рио красивите жени са в изобилие, но нямаше мъж, който да не се обърне след нея, докато излизаха от хотела.
	Сега доковете изглеждаха различно. Камионите, докерите и хамалите си бяха отишли и товарното пристанище беше плашещо под мъждивата жълтеникава светлина на лампите и тънката мъгла, която идваше откъм водата. Някъде в далечината се чу сирена.
	Гамей подмина празното място на „Полярно приключение“ и спря в сянката до една от лампите, близо до малката караулка. Излезе несигурно от колата и отпи от бутилка ром. Шумно отвори предния капак и се завря под него. След това изруга силно на испански, ритна бронята и се огледа наоколо. Видя пазача и като се полюшваше несигурно на високите си токчета се отправи към него. Пазачът бе смугъл и мускулест, а по плоското му лице се четяха едновременно отегчение и подозрение. Гамей говореше прекрасен испански, но нарочно завалваше думите. И на бърза ръка почти удави пазачът в словесен поток как тъпата и кола угаснала и не е ясно защо, и точно сега ли трябвало да стане и накрая го помоли да я погледне. Мъжът хвърли поглед към автомобила, полускрит в сенките. Явно се колебаеше.
	— Не ми казвай, че те е страх с тоя патлак на кръста.
	Гамей залитна и за малко да падне, но успя да сграбчи пазача за рамото. Сексапилната пияна жена и прикритата обида към мъжествеността му си свършиха работата. Той се засмя мръснишки, прегърна я и я поведе към колата.
	— Мисля, че ме измамиха, пробутали са ми скапан двигател — рече Гамей и сложи ръце на кръста.
	Беше сигурна, че мъжът ще пъхне глава под капака, за да надникне в двигателя. И той го направи. В този момент Пол се показа от сенките, потупа го по рамото и го свали с мощно дясно кроше. Двамата с Гамей запушиха устата му и го вързаха здраво с кърпи от хотела. Пол взе оръжията му и после вмъкнаха мъжа на задната седалки на колата.
	Пол нахлупи шапката на пазача, сложи фенерче в джоба на анорака си и пъхна пистолета в колана си.
	— Викай кавалерията, ако не се върна до двайсет минути! — обърна се той към Гамей и й подаде автомата.
	— Внимавай! — каза тя и го целуна по бузата. — Аз съм кавалерията ти.
	Всъщност Пол предпочиташе жена си пред стотина супермени. Гамей бе съвършен стрелец и всеки, попаднал на мушката й, можеше да се прости с живота си.
	Пол махна на жена си, притича бързо по трапа и огледа палубата. Мъглата, давеща светлините на лампите, щеше да го крие, но щеше също така да скрие и други пазачи.
	Беше гледал снимките, които Остин и Дзавала бяха успели да направят на изхвърления от водовъртежа кораб, прели да потъне, тъй че добре познаваше плана на съда. Уверено се насочи към надпалубните пристройки, но за малко да забие нос в тях заради мъглата. Опипом стигна до някаква врата. Влезе в едно мрачно помещение и включи фенерчето. Видя стълба, която водеше към палуба на по-ниско ниво.
	Стиснал пистолета на пазача, той закрачи по плетеница от коридори. В края на един от тях спря и долепи ухо до една метална врата, а после натисна дръжката. Беше отключена и Пол пристъпи в мрака.
	Лъчи на фенерчето освети перила. Намираше се на издигната платформа. Обширният хангар под него навярно бе генераторното помещение, за което разказаха Остин и Дзавала. Пол плъзна лъча на фенерчето из огромното хале и разбра защо пазачът е само един. Нямаше нищо за пазене. Халето бе празно.
	Траут се отправи към главната палуба. Остин бе споменал за шахта, минаваща през целия корпус и стигаща до водата. Откри я, но конусовидното приспособление го нямаше. Сякаш цялото оборудване на кораба бе демонтирано. Пол се зачуди дали да не надникне и в контролната зала, но реши, че няма време. Гамей щеше да нахлуе с дулото напред, ако се забави още малко. Запъти се към трапа.
	Пазачът бе дошъл в съзнание и Гамей трябваше да го сплаши, за да го укроти, но иначе нямаше проблеми.
	— Какво откри?
	— Нищо! И това е интересното. Мисля, че и другите кораби са ошушкани.
	Измъкнаха пазача от колата и го примъкнаха в сянката на една сграда. Мъжът отново се беше размърдал и се опитваше да се освободи. Оставиха го и тръгнаха. На трийсетина метра по-нататък хвърлиха оръжията му във водата.
	Пазачът едва ли щеше да вдигне тревога. Работодателите му нямаше да са доволни, ако разберат, че се е издънил. И бездруго щеше да види зор да обясни къде са оръжията му.
	На път за хотела Пол описа какво е видял.
	— Но защо са демонтирали всичко? И къде за занесли цялото оборудване? — попита Гамей.
	Пол тръсна глава и извади телефона си.
	— Ще оставим Кърт да си блъска главата върху това.


	40

	Остин взе от бюрото си една стреличка за дартс и беше готов да я хвърли по картата на Атлантическия океан на стената, когато телефонът иззвъня. Беше Пол Траут от Рио.
	— Дано не прекъсвам нещо важно.
	— Тъкмо щях да разгадая заплетен научен пъзел. Как е момичето от Ипанема?
	— Гамей е добре. Но с корабите предаватели става нещо странно. Качих се на борда на единия преди малко и не видях никъде генераторите и електромагнитната антена. Подозирам, че и на другите кораби са направили същото почистване.
	— Корабите са празни? — Остин запрехвърля възможностите в ума си. — Трябва да са ги изпразнили още в пристанището на Мисисипи.
	— Трябваше да се досетим, че става нещо. Корабите просто си седяха и не се забелязваше никаква подготовка за отплаване. По нищо не личеше, че им предстои път. Само един кораб е отплавал, откакто сме тук, някакъв пътнически лайнер.
	Остин се бе умислил и слушаше Пол с едно ухо.
	— Ммммм… нещо за лайнер ли каза?
	— „Полярно приключение“. Беше привързан до корабите предаватели, но отплава по-рано днес. Важно ли е?
	— Може би. Джо каза, че заедно с останалите три, от Мисисипи е тръгнал и лайнер.
	— Виж ти! Дали не е същият?
	— Възможно е. Преместили са предавателите там, докато сме наблюдавали примамките, лайнерът се е измъкнал с оръжието на борда, посред бял ден.
	— Дотук с плановете на военните да следят корабите с подводница. Класически номер! Хитри копелета!
	— Кога е тръгнал лайнерът? — попита Остин.
	— Тази сутрин го нямаше.
	Кърт пресметна наум.
	— Вече може да са на стотици километри от брега. Ама че летящ старт!
	— Какво да правим?
	— Стойте там и наглеждайте корабите в случай, че собствениците са замислили и нещо друго.
	Остин затвори. Ядоса се, че не бе преценил ситуацията добре и не се бе сетил, че всеки с достатъчно акъл да планира и причини полярно изместване, би сторил всичко възможно, за да заблуди преследвачите си. Отново се вгледа в картата. Океанът бе огромен. С всяка следваща минута лайнерът ставаше все по-трудно откриваем в тази безбрежна шир. Помисли дали да не се обади в Пентагона, но реши, че не иска да губи време със заместник-министъра на отбраната.
	Сандекър можеше да помогне повече, но дори той трябваше да се бори с бюрокрацията на Пентагона, а нямаше време за това. Да вървят по дяволите, рече си Остин. Ако светът ще свършва, по-добре той да поеме отговорността, отколкото някакъв държавен анонимник с голяма уста. НАМПД щеше да свърши работата, отначало докрай.
	След не повече от десетина минути Кърт караше една от служебните коли през притихналия Вашингтон. По магистралата стигна до Вашингтонското национално летище. Пазачът пред зоната със специален достъп провери значката му и го въведе в хангара в далечния край на летището. Остин лесно откри това, което търсеше — разположен на пистата „Боинг 747“.
	Прожекторите край огромния самолет превръщаха нощта в ден. Той бе обграден от намотани електрически кабели и купчини алуминий и стомана. По машината пълзяха работници като мравки по парче шоколад.
	Дзавала седеше под опашката на самолета на импровизирана маса от шперплат и две магарета за рязане на дърво. С някакъв мъж в гащеризон разглеждаха чертежи. Джо мерна Остин и тръгна да го посрещне.
	— Не е толкова зле, колкото изглежда — почти извика той, за да надмогне шума.
	Остин се огледа и с облекчение забеляза наличието на ред в наглед пълния хаос.
	— Кога ще е готов за излитане? — попита Кърт.
	— Имахме няколко засечки, но вече всичко е наред. Остава да напаснем отделните части и да ги свържем… Седемдесет и два часа.
	— А утре сутрин?
	Дзавала се усмихна.
	— Готов си да водиш шоу в някои комедиен канал.
	— За жалост няма нищо смешно в новините от Пол — започна Остин и разказа на Джо за липсващия лайнер. — Можеш ли да сглобиш останалото във въздуха?
	Джо трепна.
	— Възможно е, но не е препоръчително. Все едно да тъпчем наденички, докато тичаме.
	— А ако това е единственият ни избор?
	Джо огледа трескавата дейност край себе си и се почеса по главата.
	— Не мога да устоя на сочна наденица. Ела да съобщим лошата новина на дясната ми ръка.
	Помощникът на Дзавала се казваше Дрю Уийлър — четирийсет и няколкогодишен експерт от НАМПД по превоз на тежки товари. Остин бе работил с Дрю по няколко проекта, когато спешно имаше нужда от тежко оборудване. Склонността на Уийлър да премисля всичко, сякаш наум дъвче голяма хапка тютюн, побъркваше хората, работещи с него. Но всички скоро разбираха, че Дрю е в състояние безупречно да подрежда сложни планове в главата си.
	Остин го попита как вървят нещата и получи типичен Уийлъров отговор. Дрю се подпря на хълбок и изгледа самолета изпод вежди, като фермер, който мъдри как да изкорени голямо дърво от нивата си.
	— Ами… — и замълча. — Нещата си вървят.
	— Достатъчно добре ли вървят, за да излетим утре сутрин.
	Уийлър предъвка въпроса и отвърна:
	— По кое време утре сутрин?
	— Възможно най-рано.
	Уийлър кимна.
	— Ще измисля как да стане.
	Върна се при самолета с бавна стъпка. Остин обаче не се върза.
	— Залагам бутилка текила, че Дрю вече е измислил „как да стане“.
	— Достатъчно добре го познавам, за да не приема облога — отвърна Джо.
	— Мъдро. Откъде намери самолета?
	— Ще се изненадаш какво можеш да наемеш в наши дни, ако имаш дълбоки джобове. Този е товарен, преустроена версия на пътническия 747 и побира почти двеста тона. Основният проблем беше как да вкараме цялото оборудване в самолета, без да се налага да отваряме корпуса като консерва със сардини. Пообсъдихме проблема с Хибет и Барет. Мислех, че ни трябват генератори като ония на корабите, но Барет каза, че няма нужда да са толкова големи, можело да са по-малки, но повече.
	— Ами намотката?
	— Тя най-много ни измъчи. Ще ти покажа какво направихме.
	Дзавала го поведе към носа. Двама души в гащеризони се бяха привели над устройство, подобно на чиния, вдигнато върху платформа. Алън Хибет се усмихна на Джо и Остин.
	— Здрасти, Алън — поздрави Остин. — Забавляваш ли се?
	— Не се бях забавлявал толкова, откакто си намерих електрически двигател за детския ми инженерен комплект. Карла много ни помага.
	Другият работник се оказа самата тя, усмихната под бейзболната си шапка.
	— Професорът има предвид, че много му помагам, като му държа отвертката.
	— Нищо подобно! — възмути се Хибет. — Карла може да няма инженерно образование, но има инстинкт за решаване на проблеми. Очевидно го е наследила от дядо си.
	— Радвам се, че сте станали добър екип — усмихна се Кърт — Джо каза, че сте имали проблем с намотката.
	— Точно така — кимна Хибет. — В корабите предаватели са пускали антената под кораба, а ние ще я поставим под фюзелажа.
	— Това няма ли да създаде проблем при излитане?
	— Ето там беше заигравката. Става дума за радарната част на антената. Идеята ми хрумна, като се сетих за някои апарати за въздушно наблюдение, а Карла предложи да преустроим конуса да пасне под фюзелажа.
	— Сетих се, че някои от рибките в аквариума ми имаха торбички в долната част на главата, оттам ми хрумна — каза Карла.
	Хибет свали едно найлоново покривало и разкри широка около шест метра конструкция от метал и жици. Кръглата рамка се намираше в дървено гнездо с формата на обърната нагоре шапка на китайски селянин.
	— Колко хитро! — възхити се Остин. — Прилича на разстлана разновидност на конусовидната антена. Ще работи ли като нея?
	— Надявам се дори по-добре — каза Хибет.
	— Чудесно, защото променихме графика. Трябва да излетим утре сутрин. Ще можете ли да довършите работата си във въздуха?
	Хибет подръпна брадичката си.
	— Да — отвърна той след миг. — Не е идеалният начин да довършим нещо толкова сложно, но… Дори няма да можем да изпробваме генераторите. Но можем започнем да отмятаме тези неща, още щом прикрепим антената и купола. По-добре да попитаме и Барет.
	Тримата се качиха в просторния самолет. По протежение на целия товарен отсек, дълъг осемдесет метра, бяха разположени шестнайсет тантурести стоманени цилиндъра. Свързваше ги плетеница от кабели, които отиваха в десетки различни посоки. Барет бе приведен над един от цилиндрите.
	Видя новодошлите и стана да ги посрещне.
	Остин огледа сложната схема.
	— Изглежда имаш достатъчно мощност да осветиш цял Ню Йорк.
	— Почти — кимна Барет. — Свързването с източника на мощност беше лек проблем, но накрая успяхме, би трябвало да работи добре.
	— По-любопитни са ми генераторите. Откъде намери толкова много за толкова кратко време?
	— По специална поръчка на НАМПД — включи се Дзавала. — Щяха да отидат на няколко нови кораба, преди да им ги заема.
	— Имаме енергийния източник и антената. Ще се получи ли целия уред?
	— Така мисля — каза Барет. — Деветдесет и девет процента съм сигурен, ако съдя по компютърния модел.
	Остин поклати глава.
	— Единият процент ме тревожи. Можем ли да сме готови до утре сутрин.
	Барет се позасмя, но после видя, че Остин не се шегува.
	— Нещо се е случило?
	Кърт му разказа новините от Траут.
	Барет удари длан с юмрук.
	— Още преди месеци предложих на Трис да използваме един кораб, за да концентрираме лъчението. Дори му дадох плановете. Каза ми, че ще е твърде бавно. Май не бива да се изненадвам, че пак ме е излъгал.
	— Какво ще кажеш за новия ни график? — попита Остин.
	— Ще сме готови! — заяви той.
	Оставиха Барет да работи и слязоха на земята. Остин попита с какво може да помогне. Дзавала му даде списък с материали. Остин отиде на едно по-спокойно място и звънна няколко телефона. Във всеки случай му казваха, че материалите ще си готови бързо. Връщаше се при самолета, когато видя, че Карли го е последвала и го е наблюдавала.
	— Искам услуга — каза тя. — Искам да се кача на самолета.
	— Тук героят отговаря „Може да е опасно“ — рече Кърт.
	— Знам, но и на острова беше опасно.
	Остин се поколеба.
	— Освен това, какво по-опасно може да има от това, да се возя с теб в парен автомобил?
	Остин знаеше, че ако иска Карла да не се качи на самолета, трябва да я върже. Затова се усмихна и каза:
	— Никой от нас никъде не отива, освен ако не се върнем на работа.
	Карла се хвърли в обятията му и го целуна. Остин се зарече, когато приключат с работата и ако светът оцелее, да отдели повече време за удоволствие.
	Докато се връщаха към самолета, видяха да спира кола, от която излезе висок мъж и закуцука към тях — Шрьодер.
	— Какво правиш тук?! — изуми се Карла.
	— Аз пък се питам как мина през охраната.
	— Както обикновено. Самоувереност и фалшиви документи.
	— Би трябвало да си в болницата — скара му се Карла.
	— Болницата не е затвор — отвърна Шрьодер. — Пускат те, ако подпишеш няколко хартийки. Как можех да си лежа спокойно, като знам, че правите всичко това? — Той се вгледа удивен в самолета под прожекторите. — Наистина ли мислите, че можете да неутрализирате изместването от въздуха?
	— Ще опитаме — каза Карла.
	— „Ние“ ли? Няма да ходиш там! Може да е опасно!
	— Звучиш като Кърт. Ще ти кажа каквото и на него. Семейството ми е отговорно за това. Мой дълг е да помогна.
	Шрьодер се засмя.
	— Със сигурност си внучка на Ласло. Твърдоглава си като него. — После се обърна към Остин. — Грижи се добре за нея.
	— Обещавам! — кимна Кърт.
	— Кога тръгвате?
	— Утре сутрин.
	— Аз може да съм праисторически, но знам кога ми е отминало времето. Ще чакам в болницата да ми се обадите. Късмет! — Той прегърна Карла, подаде ръка на Остин и се върна в колата. Когато задните й светлини се стопиха, Остин се обърна към Карла.
	— Имаме много работа.
	Тя кимна. Хванати под ръка, двамата се насочиха към огромния самолет.


	Докато екипът на Остин се надпреварваше бясно с времето, Трис Маргрейв не изпитваше никакви съмнения в успеха. Съмненията бяха чужди на природата му.
	„Полярно приключение“ пореше водите на Южния Атлантик, а Маргрейв седеше в удобния си ергономичен стол зад контролния пулт в предната наблюдателница. Дългите му пръсти обхождаха приборите, подобно на ръце на органист в катедрала. Беше стартирал генераторите още щом отплаваха. Всеки генератор се виждаше като червен символ и число на компютърния монитор — все още бяха с ниско ниво на активност.
	Червени линии свързваха генераторите с едно конусовидно изображение в зелено, с изключение на върха му, което означаваше, че съвсем малко енергия се акумулира в огромната намотка дълбоко в трюма. Маргрейв сравняваше работата им в момента с двигател на празни обороти.
	На друг екран се виждаше изображение на планетата, разделено на слоеве. Специални сензори по корпуса на кораба щяха да засекат колко дълбоко е пробило лъчението и да проследят верижната реакция.
	Гант пък разговаряше с шефа на охраната на кораба на една от палубите. С крайния си перфекционизъм, искаше да е сигурен, че Маргрейв ще бъде елиминиран от картинката, щом престане да има нужда от него.
	След като свърши с разговора, той отиде в командния център при Маргрейв.
	— Скоро ли? — попита, щом влезе.
	Маргрейв погледна към джипиеса.
	— Сутринта ще сме точно над целта. Ще ни трябват още няколко часа, за да позиционираме кораба и ще включим намотката. Морето е спокойно, тъй че вероятно няма да се забавим.
	Гант отиде при бара и наля шампанско в две високи чаши. Подаде едната на Маргрейв.
	— Време е за наздравица.
	— За крушението на „елита“! — каза Маргрейв. — За новия свят!
	Гант вдигна своята чаша.
	— И за новия световен ред!


	41

	Дзавала излезе от пилотската кабина на самолета и отиде в малкия пасажерски отсек, където Остин работеше на лаптопа си. Джо се хилеше все едно беше чул страхотен виц.
	— Пилотите са странни хора — поклати глава той. — Ще са доволни, ако им кажеш накъде да летят.
	— Скоро ще имам точната позиция. Засега им кажи да се насочат към центъра на Южния Атлантик.
	— Е, това доста стеснява района… — подкачи го Джо.
	— Ето там някъде трябва да сме — посочи Остин. — Това е диаграма на НАСА. А това петно, което се простира от Бразилия до Южна Африка, е теренът ни: Южноатлантическата аномалия — натисна един клавиш и увеличи образа, докато се показаха струпани един върху друг квадрати. — Това пък са местата с най-слаба магнитосфера.
	— Логично място за началото на полярно изместване — кимна Дзавала.
	— И да, и не. Ето къде мисля, че трябва да отидем — посочи към една точка на екрана. — Тук земната кора е най-тънка и проникването на лъчението ще е най-дълбоко.
	Дзавала изпухтя.
	— Това са няколкостотин квадратни километра най-малко… Твърде голяма площ ти покриване.
	— Е, все пак е някакво начало.
	Остин наостри слух. Откъм товарния отсек се чуваше жужене. След миг се показаха Карла и Барет. Златната й коса бе на фитили, а под очите й се виждаха тъмни кръгове. Барет беше целият омазан със смазка.
	Остин си помисли, че дори в този вид Карла може да засрами и най-разглезената моделка. Тя вдигна високо отвертката, която държеше в ръка, подобно на Статуята на свободата.
	— Татадааам! Време е за фанфари и барабани. Готови сме!
	— Генераторите работят — потвърди Барет.
	Той беше свързал последния кабел преди по-малко от час и самолетът излетя минути след това. Алън Хибет ги гледаше от земята с тъжна физиономия. Искаше и той да отиде с тях, но Остин му каза, че трябва и на земята да остане някой, който познава мисията добре, за всеки случай.
	Жуженето се засили. Карла прие поздравленията, после се изтегна на няколко празни седалки и заспа почти мигновено. Остин взе отвертката от ръката й и я сложи на съседната седалка.
	— Мерси! — каза и Барет. — А сега ме извинете — и последва примера на Карла.
	Остин отбеляза координатите на компютъра си, а после отиде да ги даде на пилотите. Попита за колко време ще стигнат. Отговориха му, че за около два часа. Остин се загледа през прозореца към облаците, меки като памук, които се разстилаха, докъдето погледът му стигаше.
	Всички пилоти бяха доброволци и бяха наясно, че са на опасна мисия. Навигаторът започна да прави летателния план, а Остин и Дзавала се върнаха в пасажерския отсек.
	— Май ще стигнем до мястото точно когато и корабът — каза Джо.
	— По-рисковано е, всъщност. Ще сме в един и същ квартал, но едва ли ще сме на една и съща улица. Като стигнем, ще трябва да започнем да ги търсим и не знам колко време ще ни отнеме това.
	— Всяко забавяне може да е фатално, а ниските облаци хич не ни помагат.
	— Така е, но спомняш ли си, че Пол и Гамей казаха, че са видели много електрически разряди в небето минути преди водовъртежът да ги засмуче.
	— Точно така. А Алън каза, че същите фойерверки са се появявали и при експериментите на САЩ и СССР.
	— Значи можем спокойно да предположим, че ще видим същото и когато Маргрейв и Гант включат лъча. Мисля, че по-скоро трябва да наблюдаваме небето, а не морето. Облаците дори могат да ни помогнат.
	— Страхотен си! Ще предупредя екипажа да гледат за фойерверки.
	Остин неохотно разбуди Карла и Барет. Даде им няколко минути да се разсънят и докато самолетът се носеше към Южноатлантическата аномалия, той им съобщи за развитието на ситуацията. Решиха, когато настъпи времето, да се разделят на две — Карла от едната страна на самолета, Барет от другата. Остин щеше да снове и да действа като свръзка с Дзавала, който пък щеше да наблюдава от пилотската кабина.
	Гласът на Джо се разнесе по уредбата. Самолетът щеше да прекоси границата на района, който бяха набелязали след петнайсет минути. Остин усещаше растящото напрежение в кабината. Атмосферата се нажежи още повече, когато Дзавала обяви, че са над горещата точка. Заеха позиции край прозорците. Минаха десет минути, после двайсет. Остин крачеше из широкото помещение и се опитваше да окуражава екипа си, трудно бе за вярване, че под дебелата облачна покривка се крие огромен океан.
	Остин беше предложил самолетът да описва успоредни линии напред-назад из района на търсене. Същият шаблон тип „косачка“ би използвал и ако трябваше да открие кораб и да покрие много квадратни километри за кратко време. Приключиха в едната посока, върнаха се и започваха трета дължина, когато Остин започна да се пита дали не е сгрешил. Поглеждаше часовника си на всеки няколко секунди.
	Самолетът бе готов за четвърта дължина, когато Карла се обади:
	— Виждам нещо! На около три часа!
	Остин и Барет се хвърлиха към нейната страна и се взряха през прозореца. Слънцето бе ниско в небето, а полегатите му лъчи хвърляха сини сенки сред облачната покривка.
	Но вдясно небето пулсираше в златисто бяло, както по време на буря. Остин грабна микрофона. Дзавала отвърна, че и те са видели сиянието.
	Самолетът се изви и се упъти към светлината сред бълбукащите като казан на вещица облаци.


	42

	Времето им беше малко, затова контролният пулт в просторния товарен отсек на самолета бе изключително прост — плоско табло, сложено на около метър височина. Имаше една главна ръчка за електричеството към генератора. Разни циферблати и ръчки бяха свързани с различни части от системата.
	Дзавала се обади по уредбата:
	— Влизаме в облаците!
	Остин усети как косата му настръхна, не от страх, а защото въздухът се насити с електричество. Русите кичури на Карла също щръкнаха. Тя се опита да позалиже косата си, но без особен успех. Барет нямаше този проблем, но усети как кожата му настръхва.
	Светлинното шоу едва започваше. По всички предмети в товарния отсек заиграха синкави искрици, подобни на тези, които моряците някога виждали по такелажа по време на буря. Осветлението в самолета започна да просветва, сякаш някое дете си играеше с ключа. Накрая угасна напълно.
	Отвън бясно засвятка и проблясъците осветиха редовете прозорци и изумените лица на хората в товарния отсек. Усещането беше, че се намират в дискотека. Самолетът сякаш се движеше насред гръмотевична буря, но гръм нямаше. Чуваше се само приглушения рев на двигателите. Относителната тишина правеше всичко още по-свръхестествено и зловещо.
	Интеркомът явно бе на отделна система, защото по уредбата отново се чу Дзавала. Думите му бяха кратки и ясни:
	— Изгубихме приборите за наблюдение в пилотската кабина.
	Секунда по-късно последва още по-ужасяващо съобщение:
	— Мамка му! И контролните прибори отказаха!
	Остин знаеше, че самолет с тези размери няма да падне незабавно, но и не бе строен да се носи по въздушните течения. Когато машината останеше без захранване, щеше да почне да се върти, а крилете й да се отчупят. Кърт прегърна Карла през раменете закрилнически.
	Нещо се случваше в товарния отсек. Електрическите светлини сякаш станаха по-приглушени. Студените пламъци по стените и тавана започнаха да гаснат. По светлинното шоу навън се появиха тъмни петна. След един последен ярък изблик осветлението се включи отново.
	След миг се чу гласът на Джо:
	— Приборите отново са на линия.
	Остин отиде при контролния пулт. Боеше се статичното електричество, предизвикало драматичните сияния, да не е изгорило електрическата мрежа. За негово облекчение всичко бе наред.
	Карла бе забелязала промяната в светлините през прозореца и се взря по-внимателно, притиснала нос в стъклото. Направи знак на останалите също да се приближат. Остин видя, че са преминали облачната покривка и през парцаливите облаци се вижда син океан. Блясък над главите им привлече вниманието му. Вместо долната част на облаците, виждаше сияние вихри от бяло, синьо и мораво — ярък балдахин, опънат над тях. Самият небосвод сякаш гореше, а стотици мълнии трещяха едновременно.
	Самолетът бе оцелял, преминавайки електрическата бариера, но още не бяха в безопасност. Макар аномалията да отслабваше, колкото повече слизаха под облаците, толкова повече ги блъскаше разтърсваща турбуленция. Отвсякъде ги люшкаха мощни ветрове. Въпреки огромните си размери, самолетът се клатушкаше като хвърчило, подхванато от бриз.
	Страничните ветрове бяха само прелюдия. Последваха насрещни, които удряха самолета като боксьор на въжетата. Товарният отсек бумтеше, а самолетът се тресеше така, все едно минаваше през огромни дупки в асфалта. Точно когато им се струваше, че поредният удар ще разкъса обшивката, поривите отслабнаха и намаляха, а накрая спряха.
	— Добре ли сте? — надникна Джо от пилотската кабина.
	— Добре сме, но ще ни трябват нови амортисьори.
	— На мен пък нови зъби.
	— Кажи на пилота, че добре се справи. Крилете на място ли са още?
	— Казва „мерси“, а и на кого му трябват криле?
	— Много успокояващо. Виждаш ли кораба?
	— Още не. Все още има облаци.
	След кратка пауза Джо пак се обади, а вълнението личеше в гласа му:
	— Погледни отляво, Кърт, на около девет часа.
	Лайнерът беше почти под тях. Приличаше на играчка сред океанската шир. Нямаше диря, което потвърждаваше подозрението на Остин, че електромагнитното нападение бе започнало.
	Вълни на концентрични кръгове се отдалечаваха от кораба. Нямаше как да прецени колко са големи, но щом пенестите им гребени се виждаха от тази височина, значи бяха чудовищни.
	По вътрешната уредба Остин помоли пилота да изравни самолета на три хиляди метра и да закръжи, слизайки с триста метра на всяко кръгче. После се обърна към Барет, който седеше пред контролния пулт, и го предупреди да се подготви. Ученият кимна и увеличи мощността на генераторите. Надигна се жужене като от хиляди кошера.
	Нещо гореше. По-надолу в отсека от един генератор се вдигаше виолетов пушек и хвърчаха искри. Кърт извика на Барет да изключи мощността и се втурна натам заедно с Карла.
	Барет вече беше видял предупреждението на пулта и дръпна ръчката. Причините за искрите бе единият от кабелите, свързан с генератора. Беше се охлабил по време на турбуленцията.
	Кърт прегледа кабела и бързо го свърза отново. Извика на Барет да опита отново. Пчелите отново зажужяха, сега толкова силно, че заглушиха рева на двигателите. Карла отиде при Барет, а Кърт застана до вътрешната уредба, за да поддържа връзка с пилотската кабина.
	— Как ви се струва? — попита той.
	Барет огледа пулта и се усмихна.
	— Всичко е наред!
	Остин вдигна палци и се обърна към Джо.
	— На каква височина сме?
	— Два километра и четиристотин метра.
	— Добре. Слезте наполовина и минете директно над кораба. Кажи ми, като наближим целта.
	— Разбрано, сър!
	Като слизаха надолу, пилотът трябваше да се справи с още турбуленция и майсторски върна самолета в хоризонтално положение. Дзавала даде знак, че приближават.
	Остин викна на Барет да включи предавателя. Спайдър се поколеба с ръка на ръчката и за миг Остин реши, че не го е чул. Тогава Барет отстъпи мястото си на Карла.
	— Това е в чест на дядо ти.
	Карла се усмихна широко и натисна ръчката. В антената се вля мощност и се превърна в електромагнитни пулсации.
	Остин нямаше опит в подобни операции, затова насищаше определен периметър с електромагнитни пулсации така, както търсач на подводници насища океана с дълбоководни разряди.
	Миг по-късно вече бяха преминали над кораба. Остин нареди на пилота да повтори маневрата от другата страна. Боингът не бе строен за подобни заходи и сякаш завиваше до безкрай, преди да се насочи отново към целта.
	Дзавала отново предупреди, когато приближиха. Карла пак натисна ръчката.
	Още една вълна електромагнитни импулси се насочи към океана край кораба.
	— Докога ще го правим? — попита Джо.
	— Докато не ни свърши горивото, а и след това — отговори Остин с непоколебима решителност.


	В наблюдателницата на „Полярно приключение“ настроението бе приповдигнато.
	Маргрейв и Гант се взираха през стъкления таван, а лицата им бяха окъпани в пулсираща разноцветна светлина, идваща от небето. Странното лице на Маргрейв никога не бе изглеждало по-сатанинско.
	— Колко зрелищно! — възкликна Гант. Гласът му бе пълен с емоция, съвсем непривична за него.
	Маргрейв стоеше прав зад контролния пулт. Постепенно усилваше генераторите до крайната им степен. Пултът светеше като електронна игра.
	— Сиянието показва, че сме достигнали критична точка — каза той. — Електромагнитните вълни са проникнали през океанското дъно. Ще променят електромагнитния поток и ще сменят полюсите. Наглеждай компаса.
	Гант хвърли поглед натам, а после се обърна към един от големите прозорци.
	— Нещо става с морето.
	Океанът около тях, доскоро набразден, бе станал плосък като тепсия.
	— В епицентъра на полярно изместване сме — обясни Маргрейв. — Обръч от огромни вълни ще се заотдалечава от нас. Ще има и водовъртежи.
	— Радвам се, че не сме някъде там.
	— Би било въпрос на случайност. Площта на смущенията е произволна. Затова потъна единият ни кораб-предавател. Но тук сме като в окото на ураган. Нищо ни няма, с изключение на неравномерно вълнение.
	Гант се взираше в надигащите се води. Никога през живота си не се бе чувствал толкова могъщ.


	Остин пък си мислеше тъкмо обратното. Имаше чувството, че е лекар, който се опитва да върне към живот пациент без пулс, само че държеше в ръцете си не един, а милиарди животи. При поредния заход на самолета той надникна през прозореца, но не можеше да прецени дали антидотът работи или не.
	После забеляза край кораба водна окръжност, където водата бе спокойна и равна като тепсия. По повърхността се виждаха бразди, като от силно течение. Миг по-късно водата се задвижи в спирала, в чийто център се намираше корабът. След секунди диаметърът на смущението бе поне километър и половина, а по ръбовете се появи яка от пяна. Докато спиралата се ускоряваше, нивото на водата в центъра й започна да се снижава.
	Остин наблюдаваше раждането на огромен водовъртеж.


	„Полярно приключение“ се издигна едва на два метра над морското ниво, преди отново да се върне в първоначалното си положение.
	Гант забеляза оформянето на някаква вдлъбнатина около кораба.
	— Това друг страничен ефект ли е? — попита той.
	— Не…
	Объркването на Маргрейв премина в тревога, когато повърхността заприлича на купа. Пенести бързеи говореха, че има противостоящи течения. Той грабна микрофона за връзка с мостика.
	— Пълна мощност на двигателите. Потъваме във водовъртеж.
	Маргрейв изключи генераторите.
	— Какво правиш? — изненада се Гант.
	— Нещо не е наред! Не бива да реагира така.
	Вдлъбнатината се увеличаваше и се оформяха силни спираловидни течения, но корабът се движеше с пълна мощност встрани. Бе вдигнал леко нос и трябваше да се бори с косите течения, но бавно напредваше.
	Водовъртежът обаче не спираше да се разширява. Маргрейв изкрещя на мостика да подадат още мощност, но корабът изглеждаше обречен.
	В този момент теченията отслабнаха и водата отново се заиздига до морското равнище.
	— Какво стана? — попита Гант.
	— Леко отклонение.
	Маргрейв избърса потта от челото си, отново се усмихна и включи генераторите.
	Когато корабът се изравни с морското равнище, водата край него закипя. Лайнерът се издигна на шест метра, после на девет.
	— Спри това! — кресна Гант.
	Маргрейв изключи мощността, но въпреки това продължиха да се издигат.
	Петнайсет метра.
	— Глупак! Какво направи?!
	— Компютърните модели…
	— Майната им на моделите!
	Маргрейв се втурна към една от остъклените стени и се втренчи ужасен в морето.
	Корабът бе на гребена на огромна, бързорастяща вълна.


	Пред очите на Остин водовъртежът се разрасна до петнайсет километра в диаметър. След това, за негово удивление, се изравни и се превърна в кипнал котел с разпенена вода, а после се заиздига в циклон от вода.
	Планинообразното възвишение, издигнало се от центъра на водовъртежа, не спираше да расте на ширина и височина и се въртеше като дервиш.
	Самолетът захождаше отново. Остин се втурна към пилотската кабина.
	— Вдигнете ни колкото можете по-бързо и по-нависоко. Махнете ни от морето.
	Пилотът започна рязко изкачване.
	Водният стълб напомняше на Кърт на снимките, които бе виждал от ядрените тестове в Тихия океан.
	По радиото се чу паникьосан глас.
	— Мейдей! Мейдей! Някой да се обади! Мейдей!
	Остин каза:
	— Сигналът приет!
	— Тук е Гант от „Полярно приключение“ — викаше, за да надмогне рева край себе си.
	— Май ви чака влакче на ужасите — каза Остин.
	— Кой е? Къде сте?
	— Кърт Остин. На седемстотин метра над вас сме. Вдигнете бързо глави, защото няма да се застоим. Доктор Ковач ви праща поздрави.
	След кратка пауза Гант каза:
	— Какво по дяволите става, Остин?
	— Облъчихме ви с антидота на полярното изместване. Бих казал, че с приятелчето ти пресъхнахте откъм идеи.
	Отговорът на Гант бе удавен от грохот.
	Остин погледна надолу. Корабът се въртеше на върха на водния стълб. Остин можеше само да си представи паниката на борда, но не изпитваше никакво съчувствие към Маргрейв и Гант, които сами бяха посели семената на гибелта си.
	Докато самолетът сменяше курса и се отдалечаваше от целта тромаво като кит в плитчини, попадна на турбуленция, ала много по-слаба от предишната. Самолетът безпроблемно достигна осем хиляди метра и пилотът го изравни.
	Карла бе залепила лице за прозореца, макар да нямаше какво да види, освен безбрежните облаци. Накрая се обърна към Остин със стъписан вид.
	— Какво стана там?
	— Дядо ти си е направил изчисленията отлично.
	— Но какво беше онова нещо, онзи невероятен гейзер?
	И Кърт не беше сигурен, но предполагаше, че разнопосочните електромагнитни импулси от кораба и самолета бяха предизвикали невъобразими феномени.
	— Природата не обича да я закачат. Комбинацията от първите лъчения и антидота са я накарали да реагира — Остин се усмихна. — Като да пиеш нещо за киселини. Винаги има едно-две последни изригвания, преди да се успокои.
	— Значи най-после се свърши.
	— Така се надявам.
	Остин се обади в пилотската кабина и попита:
	— Как е компасът?
	— Нормален — отвърна Джо. — Още сочи на север.
	Барет не бе помръднал иззад пулта. Когато чу за компаса, плесна с ръце и прегърна Кърт и Карла.
	— Успяхме! За бога, успяхме!
	Остин се усмихна уморено.
	— Така, така… Успяхме…


	43

	Доил се радваше, че за последно се връща на острова с фара. Никога не го беше харесвал. Беше отраснал в града и уединената природна красота хич не бе по вкуса му. Още по-щастлив щеше да е, когато се отърве от „Легиона на Луцифер“ и се разкара завинаги от тук. Приземи хидроплана край острова, привърза го към една стационарна шамандура и стигна с лодка до пристана, където го чакаше една от луциферските откачалки. Дойл така и не научи имената им, различаваше ги единствено по цвета на косите им. Този беше рижият, който приличаше най-много на Маргрейв и затова се радваше на най-висок статут, макар лидерството да бе отхвърлено от чистите анархисти.
	— Не съм те виждал от преследването по магистралата насам — тихият му глас звучеше като плъзгане на змия в шума. — Жалко, че приятелчетата ти се измъкнаха.
	— Ще има и друг път — отвърна Дойл. — Ще се погрижим за Остин и неговите хора, когато се погрижим за „елита“.
	— Нямам търпение. Трябваше да ни кажеш, че ще дойдеш.
	Дойл вдигна платнената торба в ръката си.
	— Трис искаше да е изненада.
	Това сякаш стигаше на легионера. Той кимна и придружи Дойл до асансьора.
	Останалите легионери го чакаха край фара и когато Дойл им повтори защо е дошъл, всички му се усмихнаха по онзи зловещ начин. Тръгнаха към къщата на Маргрейв. Дойл влезе пръв в кухнята, извади шест чаши и една бира и ги остави на масата.
	Извади бутилка шампанско от торбата и напълни чашите. После си отвори бирата и я вдигна високо.
	— За гибелта на „елита“!
	Рижият се засмя.
	— Отдавна се навърташ край нас, Дойл, започнал си да звучиш като нас, ненормалниците.
	Дойл му смигна дружески.
	— Явно прихващам. Наздраве!
	Изпи половината си бира и обърса уста, докато наблюдаваше с удоволствие как останалите надигат шампанското, все едно е вода.
	— Между другото, Маргрейв искаше да ви дам това.
	Пратката бе дошла предния ден, с бележка от Гант.

	„Плановете за ПИ отложени за следващата седмица. Моля, дай това на приятелите ни в Мейн, след като пийнат от специалното шампанско. Кажи, че е от Маргрейв. Много е важно да почакаш след шампанското.“

	Рижият легионер отвори пратката. Беше дивиди. Сви рамене и го пусна. След няколко секунди се показа Гант.

	„… искам да се отървем от «Легиона на Луцифер».
	— И как да го направим?“

	Невъзможно! Беше разговорът му с Гант след лова на лисици.

	„— Отиди до острова на Маргрейв в Мейн, кажи им, че имаш подарък за тях, кажи, че е от него. Прати ги по дяволите, където им е мястото, с чаша пенливо.“

	Всички в стаята гледаха Дойл.
	— Не е каквото си мислите — каза той с най-чаровната си ирландска усмивка.
	Но нямаше никакъв шанс. Бе обречен от мига, в който взе диска. Никога нямаше да разбере, че е дошъл от Барет, а не Гант. А бръмбарът под масата в градината си бе свършил добре работата.
	Дойл се опита да изтича до вратата, но един от легионерите го препъна. Дойл стана и посегна към кобура на глезена си, но го събориха по гръб на пода и му взеха оръжието. Взираше се към кръг от сатанински лица над себе си.
	Не можеше да разбере — легионерите знаеха, че ги е отровил, но се усмихваха. Никога нямаше да разбере, че възможността да убиеш някого за тях бе по-важна от всички други емоции, дори от страха от смъртта.
	Отвориха ножовете си.


	Епилог

	На триста километра източно от Норфък, Вирджиния, изследователските кораби „Питър Трокмортън“ на НАМПД и „Бенджамин Франклин“ на НУОАИ пореха наперено равното зелено море като модерни корсари.
	Носовете им цепеха водата, а палубите бяха мокри от летяща пяна. Но в смътно осветената контролна зала на „Трокмортън“ настроението не беше много радостно. Барет седеше, приковал поглед към картата на света. Въпреки, че в залата имаше климатик, по татуираната му глава бе избила пот.
	Джо Дзавала, Алън Хибет и Джери Адлър, експертът по вълните, когото Джо и Кърт бяха срещнали на „Трокмортън“, наблюдаваха летящите по клавиатурата пръсти на Барет. С тях бяха и неколцина от техниците на кораба.
	Барет спря и потърка очи, сякаш признаваше поражението си. После продължи като концертен пианист. По световните океани се появиха мигащи червени точици. Той се облегна назад с широка усмивка.
	— Господа — рече той високопарно. — Успяхме!
	В залата гръмнаха аплодисменти.
	— Невероятно! — възкликна доктор Адлър. — Не мога да повярвам колко много огнища на вълни великани има.
	Барет натисна с мишката върху една от точките. Показаха се данни за състоянието на морето и климата там. Най-важната информация обаче беше оценката на риска, сочеща възможността за огромна вълна и размерите й.
	Това предизвика още аплодисменти.
	Дзавала се обади на „Бен Франклин“. Там Гамей и Пол чакаха обаждането в подобна контролна зала.
	— Кажи на Пол, че орелът кацна — рече Дзавала. — Подробности по-късно.
	Затвори и отиде до един ъгъл, където бе оставил една раница. Извади оттам две бутилки текила и пакет хартиени чашки. Наля на всички и вдигна чашката си.
	— За Ласло Ковач!
	— И за Спайдър Барет! — Присъедини се Хибет. — Спайдър превърна една унищожителна сила в сила за добро. Работата му ще спаси животите на стотици, може би на хиляди моряци.
	Преди дни, докато самолетът се отдалечаваше от Южноатлантическата аномалия, и след като видя неконтролируемата отприщена мощ на електромагнитните лъчения, Барет бе започнал да мисли. Искаше да използва теоремите на Ковач за нещо добро. Когато кацнаха във Вашингтон, той се скри за няколко дни, после неочаквано се появи в щаба на НАМПД и сподели идеята си с Алън Хибет.
	Предложението му спираше дъха с размаха и въображението си, но бе впечатляващо просто. Искаше да използва отслабени разновидности на електромагнитите вълни на Ковач, за да засича аномалии под морското дъно, за които се считаше, че причиняват смущенията. Всеки плавателен съд с определени размери щеше да получи по един сензор на Ковач, монтиран на носа. Сензорите щяха да предават информация непрестанно, а тя да се събира от сателити и да се съставят глобални електромагнитни карти.
	Оттам щяха да пускат данните в компютри, да ги анализират и да ги излъчват обратно като предупреждения за рискови зони на гигантски вълни. След това корабите щяха да си начертават курс покрай тях. Решиха да направят тестове в близост до вълните, потопили „Южна красавица“. Поради интереса си към океанските завихряния НУОАИ получи предложение да участва, а оттам и Пол и Гамей.
	Двата кораба се срещнаха на мястото на потъването. Хвърлиха венец във водата в памет на екипажа, а после се заеха за работа. Последваха няколко дни експерименти. Имаше няколко засечки, които бързо отстраниха. Сега, след категоричния успех, настроението в контролната зала бе на границата на кипенето, особено след няколко шота текила.
	По едно време крайно развеселеният и леко подпийнал Алън Хибет се обърна към Дзавала:
	— Жалко, че Кърт го няма. Изпуска цялата веселба.
	Джо се усмихна многозначително.
	— Не го мисли него.


	Карла Януш излезе от тунела и запремигва като къртиче. Лицето й беше мръсно, а гащеризонът й покрит с прах. Поклати глава удивена от гледката. В затревеното поле в дъното на кратера бе изникнало временно поселище — двайсет големи шатри: за сън, за хранене и за проучвания, подредени в редички. Наблизо имаше и няколко хеликоптера.
	Районът около шатрите бе оживен. Бяха направили кристалния град по-достъпен, след като прокараха тунел и разчистиха отломките. В него влизаха кабелите на захранваните с газ електрически генератори. Навън и навътре постоянно сновяха учени и помощниците им.
	Карла бе въодушевена и изтощена едновременно. Учените работеха денонощно на три смени. Някои като Карла така се бяха вживели, че работеха и по две смени. Тя пое дълбоко няколко глътки свеж въздух. В синьо-сивкавия сумрак видя на ръба на вулкана някаква точица, която се заспуска към долината.
	Като приближи, видя, че е голямо, широко шарено крило във въздуха, от което висеше човек. Не може да бъде! С налудничава надежда тя се отдалечи от шатрите и размаха диво бейзболната си шапка.
	Параглайдерът се спускаше в спирала, но се обърна към нея и се приземи на метри от краката й.
	Кърт Остин разкопча сбруята и нави найлона, а после приближи ухилен и каза:
	— Добро утро!
	През последните няколко седмици тя си мислеше често за него. Срещата им при тези необичайни обстоятелства не предвещаваше каквото и да било възможно развитие, но тя не можеше да забрави морскосините очи на Кърт. След това замина за Сибир. Но понякога й се щеше да бе опознала по-добре красивия приключенец от НАМПД.
	— Какво правиш тук? — попита тя, едновременно радостна, но и притеснена.
	— Дойдох да те заведа на обяд.
	Погледна часовника си.
	— Три сутринта е.
	— Все някъде е обед. Не съм дошъл чак дотук, за да ми откажеш.
	— Тя си ненормален — поклати глава Карла.
	Сините му очи бляскаха весело.
	— Това е част от работната ми характеристика в НАМПД — хвана ръката й и се взря в очите й. — Полети с мен!
	Тя отметна един рус кичур от лицето си.
	— Работила съм цяла нощ… На нищо не приличам…
	— За мястото, което съм намислил, няма изисквания за облеклото — успокои я Остин. — Хайде!
	Помоли я да му помогне с параглайдера, докато стигнат открито място и там бързо й обясни какво да прави. Разстлаха крилото, закопчаха се в двойната седалка, вдигнаха крилото с преносимата въздушна струя и скочиха срещу вятъра. На Карла й идваше отръки и отлитането мина много по-гладко от онова с Джо. Остин направи кръгче над импровизираното селище и после издигна параглайдера.
	— Рязка смяна на гледката в последните седмици — отбеляза Остин, докато земята се отдалечаваше.
	— Трудно ми е да повярвам колко бързо дойдоха всички водещи палеонтолози, археолози и биолози, за да проучват находката на века.
	— С която можеш да се похвалиш ти.
	— Участваха и други, но благодаря. И благодаря за разходката. Това е вълшебно!
	— Такова е! — съгласи се Остин, но по съвсем други, мъжки причини.
	Издигнаха се над кратера, а Остин инструктира Карла набързо за приземяването, след което ги насочи към относително равна част на ръба на вулкана. Кацнаха малко непохватно, но все пак успешно. Карла се измъкна от сбруята и закрачи към карираната червена покривка на земята, затисната с четири камъка. Върху покривката имаше миниатюрна ваза с диво цвете, както и раница.
	Остин махна демонстративно с ръка.
	— Маса с изглед, мадмоазел.
	Тя поклати глава.
	— Ненормален си, но е хубаво!
	Остин отвори раницата и подреди няколко буркана консерви и бутилка.
	— От капитан Иванов. Разядка с гъби „Мосляк“, телешко варено и червен хайвер на ръжен хляб за десерт. Всичко това с класно грузинско червено вино.
	— Как стигна до тук?
	— Чух, че капитан Иванов ще превозва още учени, включително неколцина от НАМПД. Присламчих се към тях на „Котелни“ — Остин отвори бурканите и консервите и наля две чаши. — Сега, когато си го проучила, какво ще кажеш за кристалния град?
	— Ще минат десетилетия, преди да научим всичко, но мисля, че е бил построен през каменната ера в магмена камера, много след като вулканът е угаснал.
	— Защо под земята?
	— По обичайните причини — отбрана, промени в климата… Пренасяли са товари с мамутите, така са можели да местят огромните кристални блокове.
	— А какво се е случило с обитателите?
	— Промените в климата може да са отнели възможността им да отглеждат храна. Полярното изместване може да е предизвикало наводнение или земетресение, причинили частичното срутване на покрива. Затова гърлото на вулкана има странна форма. Онзи път нагоре по планината показва, че обичайният вход може да е бил блокиран.
	— А разбрахте ли защо са оцелели мамутите?
	— Чисто и просто адаптация. С по-малко храна са станали по-малки. Като че ли могат да хибернират в най-студените месеци.
	— Ами обитателите? Кои са били?
	— Загадка. Ще ни трябват десетилетия да разберем кои са били и какво се е случило с тях.
	— А как я карат малките косматковци?
	— Мамутите ли? Добре. Изглеждат доволни в огражденията си, стига да ги храним. Мария Арбатова отговаря за тях. Най-трудно ще е да ги пазим от външния свят. Пресата се навърта често и се опитваме да ги ограничим.
	Остин огледа острова.
	— Надявам се това място да оцелее въпреки любопитството ни.
	— Мисля, че ще оцелее. Тези проучвания са по-чисто научни от опитите да се клонира мамут.
	— И какво следва?
	— Ще прекарам няколко седмици тук, после обратно при чичо Карл в Монтана. Следващият месец ще държа реч във Вашингтон, в Смитсониън.
	— Добри новини. Когато стигнеш, искаш ли да излезем за коктейл, вечеря или каквото ти искаш?
	Сивите й очи го изгледаха над чашата.
	— И особено каквото аз искам!
	— Тогава се разбрахме. Мисля, че е време да вдигнем наздравица. Първо дамите.
	Замисли се само за миг.
	— За чичо Карл! Ако не беше спасил дядо ми, нищо от това нямаше да е възможно.
	— Ще пия за това. Без чичо Карл и ти не би била възможна.
	Карла го дари с усмивка, изпълнена с обещание. После двамата вдигнаха наздравица сред арктически сумрак.


	Макар смъртта често да го спохождаше, Шрьодер не помнеше кога за последно бе ходил на погребение. Искаше да погребе Шатски както подобава. Малкият дакел, убит от двамата наемници на Гант, му бе чудесен другар. За щастие студа в планинската колиба бе запазил тялото му.
	Шрьодер взе кучето в ръце, отми кръвта, доколкото можа и го загърна в любимото му одеяло. Взе легълцето му за ковчег и го отнесе в гората зад колибата. Изкопа дълбока дупка, уви кучето и леглото му в платно и го погреба заедно с кутия кокалчета, любимата му играчка за дъвчене.
	Шрьодер отбеляза гроба с отломък от скала. Върна се в колибата и довлачи в гората и голям дървен сандък, а после изкопа още една дупка, недалеч от гроба на кучето. Изсипа цял куп оръжия в дупката и ги зарови. Беше си запазил една пушка в колибата, но от всички смъртоносни оръжия под пода вече нямаше нужда.
	Така сложи край на тази глава от живота си. Винаги можеше да го застигне някоя неприятност от миналото му, но това бе все по-малко вероятно. Карла щеше да го навести скоро и имаше много работа покрай каяците и канутата за екскурзоводските му обиколки. Но без подтичващото в краката му куче колибата му се струваше много самотна.
	Качи се в пикапа и пое надолу към кръчма, в която обичаше да сяда. Още беше рано, а барът бе тих. Без редовните клиенти, които му казваха здрасти, той се чувстваше още по-самотен.
	Какво пък? Седна на почти празния бар и си поръча бира. И още една. Беше започнал да се самосъжалява, когато някой го потупа по рамото. Беше жена, прехвърлила шейсетте. Имаше дълга сребриста коса, големи кафяви очи и почти никакви бръчки по бронзовата си кожа.
	Представи се като художничка, преместила се от Ню Йорк. Смееше се заразително и имаше остро чувство за хумор, с което описваше културните отлики между двете места. Шрьодер така се захласна, че забрави да се представи.
	— Долавям лек акцент — рече тя.
	Шрьодер се канеше да й даде обичайния отговор, че е швед и се казва Арне Свенсен, но се спря. Крайно време беше да се довери на някого. Защо не сега.
	— Добро ухо. Австриец съм. Казвам се Карл Шрьодер.
	— Радвам се да се запознаем, Карл — рече тя със свенлива усмивка. — Ще ми се да половя пъстърва, но не знам къде. Би ли ми препоръчал надежден водач?
	Шрьодер се усмихна.
	— Да — отвърна той. — Познавам човекът, който ти трябва.


	$id = 48267
	$book_id = 10456
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/48267
	Сканиране: Internet, 2016
	Разпознаване и корекция: egesihora, 2016
	----

	__Издание:__
	Автор: Клайв Къслър; Пол Кемпрекос
	Заглавие: Смяна на полюсите
	Преводач: Емануил Томов
	Година на превод: 2015
	Език, от който е преведено: Английски
	Издател: ProBook
	Година на издаване: 2015
	Тип: Роман
	Националност: Американска
	ISBN: 9789542928751
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2076