Ерика Суайлър
	Книга на тайните



	На мама. Без думи.


	1
	20 юни

	Кацнала на ръба на пропастта, къщата е в опасност. Снощната буря вилня по брега, разпени водата и остави по плажа разхвърляни пластмасови бутилки, водорасли и черупки от мечоопашати*. Мястото, където съм прекарал целия си ивот, едва ли ще преживее сезона на есенните бури. Стрити на пясък останки от домове и съдби покриват дъното на залива на Лонг Айлънд, погълнати от ненаситната му паст. Гладен е.
	[* Вид едро водно членестоного, което обитава атлантическото крайбрежие на САЩ. Едно от наименованията му е „подковообразен рак“, но не принадлежи към клас Ракообразни. Най-близки до него са организмите от клас Паякообразни. — Б.р.]
	Трябва да се вземат мерки — да се укрепят преградите, да се терасира парцелът, но уви. Заради апатията на баща ми получих в наследство къща, чиято поправка е твърде скъпа за библиотекар в Напоусет. И все пак ние, библиотекарите, сме известни с находчивостта си.
	Вървя към дървеното стълбище, което се спуска по скалата и потъва в пясъка. Тази година още не са ми излезли мазоли и стъпалата ме болят, когато срещат острите зъби на камънака. Здравите ходила са сред най-важните неща по северните брегове на океана. Като деца със сестра ми Енола бягахме боси по цяло лято, докато асфалтът омекне под краката ни от жегата. По тези места виреят само местните.
	Долу, в подножието на стълбището, ми маха Франк Макавой и поглежда към скалата. С него е и лодката му — красива, сякаш изваяна от цяло парче дърво. Франк е рибар и добър човек, ирландец. Приятел е на семейството ми, отпреди да се родя. Прекарал е много години на слънце и когато се усмихне, груби бръчки осейват лицето му. Веждите му са извити нагоре и се губят под периферията на износена сламена шапка, която никога не слиза от главата му. Ако баща ми беше доживял до шейсет, може би щеше да изглежда като Франк: същите пожълтели зъби, същите червеникави лунички.
	Докато гледам Франк, в главата ми нахлуват спомени. Като малък пропълзявах под дървата, стъкнати за кладата на плажа, а с голямата си ръка той ме дръпваше от пътя на падаща цепеница. Баща ми, наведен над барбекюто, печеше царевица. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла шума и свила, докато Франк ни занимаваше с рибарски истории. Разбира се, лъжите му бяха опашати. Майка ми и жена му го окуражаваха, а смехът им стряскаше чайките. Сега от картинката липсват двама. Като гледам Франк, виждам родителите си. Сигурно и за него е трудно да ме погледне, без да се сети за покойните си приятели.
	— Май бурята те е засегнала сериозно, Саймън — казва.
	— Знам. Изгубих метър-два — омаловажавам ситуацията.
	— Казвах аз на татко ти, че трябва да се заеме с преградите, да ги укрепи с няколко дънера.
	Къщата на семейство Макавой е на няколкостотин метра западно от моята, по-навътре в сушата, с терасиран и залесен двор, който би спасил дома им от прииждаща вода.
	— Татко не го биваше в слушането.
	— Вярно. Но пък една-две кръпки на онази преграда щяха да ти спестят куп главоболия.
	— Знаеш го какъв беше.
	Мълчание. Примирение. Франк рязко поема въздух през зъби и се чува свистящ звук.
	— Сигурно си е мислел, че ще има повече време за ремонти.
	— Сигурно — отвръщам. Кой знае какво си е мислел баща ми.
	— През последните години приливите са по-високи от обичайното.
	— Знам. Не мога да оставя нещата така за дълго. Ако се сетиш за някой доверен човек, ще съм благодарен да ме свържеш с добър майстор.
	— Разбира се. Мога да ти пратя един. — Франк се почесва по врата. — Но да ти кажа честно, няма да е евтино.
	— Вече нищо не е евтино.
	— Така е.
	— Може да се наложи да я продам.
	— Не ми се иска да стигаш дотам.
	Франк се мръщи и придърпва шапката над челото си.
	— Поне земята струва нещо, дори къщата да си замине — казвам.
	— Помисли си.
	Франк е наясно с финансовите ми ограничения. Дъщеря му Алис също работи в библиотеката. Хубавата червенокоса Алис е взела усмивката на баща си и има подход към децата. Работи с хора по-добре от мен, затова отговаря за организирането на събития, докато аз съм в справочния отдел.
	Но с Франк не сме тук заради Алис, нито за да обсъждаме участта, която грози къщата ми. Дошли сме, за да се заловим за работа, която вършим вече повече от десетилетие: слагаме шамандури, с които ограждаме зоната, безопасна за плуване. Бурята беше толкова силна, че изхвърли шамандурите заедно с котвите им на брега — купчина ръждясали вериги и оранжеви въжета, окичени с морски жълъди. Нищо чудно, че загубих част от земята си.
	— Ще започваме ли? — питам.
	— Давай, тая работа само нас чака.
	Събличам ризата си, мятам веригите и въжетата на рамо и бавно навлизам в океана.
	— Сигурен ли си, че не искаш помощ? — пита Франк. Дъното на лодката му стърже по пясъка, докато я избутва към водата.
	— Няма нужда, ще се справя.
	Мога да свърша работата и сам, но е по-безопасно Франк да е наоколо. А и той не е тук заради мен. Дошъл е по същата причина, поради която и аз влизам в тези води всяка година — за да почете майка ми Полина, която се удави точно тук.
	Като за юни заливът е направо леден, но щом се потапям във водата, стъпалата ми прилепват така добре към дъното, сякаш камъните по него са създадени, за да ходя по тях. Веригите и котвите ме забавят, но Франк описва кръгове с греблата и поддържа темпото. Влизам навътре, докато вълните достигнат гърдите, а после и шията ми. Точно преди да се потопя, издишвам докрай и поемам дълбоко въздух, както ме бе научила майка ми една топла сутрин в края на юли и както аз на свой ред бях научил сестра си.
	Номерът със задържането на дъха е в това да си жаден.
	— Издишай рязко и докрай! — тихо шепнеше мама точно до ухото ми.
	В плитчините гъстата й черна коса се виеше като река. Бях на пет. Мама натисна корема ми, докато почти го глътнах, а пъпът ми едва ли не се залепи за гръбнака. Притискаше силно и впиваше в кожата ми острите си нокти.
	— Сега вдишай. Бързо, бързо! Разшири гръдния си кош! Представи си как се раздува. — Поемаше дълбоко въздух, тънките й ребра изпъкваха, а коремът й се издуваше като буре. Белият й бански сияеше ослепително във водата. Трябваше да примижавам, когато гледам към нея. Мама почукваше с пръст по гърдите ми. Туп-туп-туп. — Дишаш плитко, Саймън. Ако дишаш така, ще се удавиш. Не поемаш въздух с корема си.
	Нежно докосване. Лека усмивка. Майка ми казваше да си представя, че съм жаден, че съм празен, с пресъхнала уста, и да се нагълтам с въздух. Да разтегна широко гръдния си кош и да вдишам жадно и дълбоко. Когато коремът ми се издуеше като балон, тя прошепваше: „Прекрасно. Прекрасно! Сега се гмуркаме!“
	Сега се гмуркам. През водата се процеждат меки лъчи като ореол около лодката на Франк. Понякога чувам как мама се носи във водата и я зървам за миг зад воал от водорасли; черната й коса се мярка сред облаци от морска растителност.
	Дъхът ми се разстила като фина мъгла по кожата.
	Майка ми Полина играеше в цирка, беше гадателка, асистентка на фокусник и гмуркачка, така че изкарваше прехраната си, като задържаше дъха си. Научи ме да плувам като риба и караше баща ми да се усмихва. Често изчезваше, сменяше работата си или пък работеше на две-три места едновременно. Спеше по хотели само за да пробва как е в различни легла. Баща ми Даниъл беше механик и неин верен пристан. Оставаше у дома и очакваше завръщането й с неизменна усмивка, за да чуе онова нейно „скъпи“.
	„Саймън, скъпи.“
	И мен наричаше така.
	В деня, когато тя влезе във водата, бях на седем години. Опитвал съм се да го забравя, но се превърна в най-милия ми спомен за нея. Остави ни на сутринта, след като направи закуска: твърдо сварени яйца, които трябваше да чукнеш в ръба на чинията и да обелиш с нокти, докато в пръстите ти се забиват парченца яйчени черупки. Обелих яйцето на сестра ми и го надробих, за да е по-удобно за детските й ръчички. Сухи препечени филийки и портокалов сок. В утринните часове на летните дни сенките изглеждат по-тъмни, лицата — по-бледи, а хлътнатините — по-отчетливи. Полина беше като лебед онази сутрин — прекрасна, но не на място. Татко отиде на работа в завода. Мама остана сама с нас. Наблюдаваше ме и кимаше, докато нарязвах яйцето на Енола.
	— Ти си добър батко, Саймън. Грижи се за Енола. Ще се опита да ти избяга. Обещай, че няма да й позволиш.
	— Няма.
	— Чудесно момче си ти. Изненадваш ме. Ти си моята изненада.
	Стенният часовник тиктакаше. Майка ми потропваше с крак по балатума, тихо отмерваше времето. Енола се омаза с яйце и трохи. Докато ядях, се борех да опазя сестра си да не се изцапа.
	След малко мама се изправи и приглади с длани жълтата си лятна пола.
	— Сбогом, Саймън. Сбогом, Енола.
	Целуна сестра ми по бузата и притисна устни към главата ми. Помаха за довиждане, усмихна се и тръгна. Тогава си помислих, че отива на работа. Как да предположа, че „сбогом“ е значело наистина „сбогом“? В кратките думи се крият тежки мисли. Когато ме е наблюдавала онази сутрин, е разбрала, че ще се грижа за Енола. Знаела е, че няма да я последваме. Съзряла е единствения миг, в който е можела да си тръгне.
	Малко по-късно, докато с Алис Макавой си играехме с колички на килима в дневната у тях, майка ми се удавила в залива.
	Напредвам във водата, бутам с гърдите напред и вкопавам пръстите на краката си в пясъка. След няколко метра пускам една от котвите и тя издрънчава приглушено. Поглеждам сянката на лодката. Франк се тревожи за мен. Греблата пляскат във водата. Какво ли е да дишаш вода? Представям си лицето на мама, изкривено от усилие, но продължавам да вървя, докато дойде ред на следващата котва. После издишвам докрай въздуха от дробовете си и тръгвам към брега, като се опитвам да остана възможно по-дълго стъпил на дъното — игра, с която Енола и аз се развличахме понякога. Когато ми става твърде трудно да пазя равновесие ходом, започвам да плувам. Загребвам уверено с ръце, поря вълните на залива и се плъзгам като някоя от лодките на Франк. А щом успявам да стъпя на дъното изправен, изцяло покрит от водата, правя нещо специално за Франк.
	„Бавно, Саймън — казваше майка ми. — Дръж очите си отворени, дори да парят. Боли повече, когато излизаш, отколкото като влизаш, но ги дръж отворени, без да мигаш.“ Солта дразни, но мама никога не мигваше — поне във водата, и особено когато въздухът за първи път лъхаше в лицето й. Беше като подвижна скулптура.
	„Не вдишвай, дори когато носът ти е над повърхността. Ако вдишаш твърде бързо, ще нагълташ солена вода. Чакай! — казваше ми и задържаше думата като обещание. — Чакай, докато устата ти също е над повърхността, но вдишай през носа, иначе ще изглеждаш уморен. Не бива никога да показваш умора. Накрая се усмихни!“
	Макар че устата й беше малка, а устните — тънки, усмивката й беше по-широка от океанския простор. Научи ме как да се покланям: с високо вдигнати ръце и изпъчени гърди — като жерав, готов за полет. „Публиката обича или дребни хора, или много високи. Не се покланяй от кръста като актьор, така прерязваш фигурата си. Накарай ги да те мислят за по-висок, отколкото си. — Мама ми се усмихваше между вдигнати ръце. — А ти ще си много висок, Саймън.“
	Кратко кимване към невидимата публика. „Бъди любезен. Винаги.“
	Няма да се покланям, не и пред Франк. Последният път, когато се поклоних, беше като обучавах Енола, а солената вода така бе възпалила очите ни, че сякаш се бяхме били. Все пак се усмихвам, поемам дълбоко въздух през носа си, отпускам гръдния кош и изпълвам корема си с въздух.
	— Помислих, че ще трябва да влизам да те вадя — провиква се Франк.
	— Колко време мина?
	Възрастният мъж поглежда ръчния си часовник с напукана кожена каишка и въздъхва:
	— Девет минути.
	— Мама можеше да стои под вода единайсет.
	Изтърсвам водните капки от косата си и потропвам с крак, за да излезе и водата от ухото ми.
	— Никога не съм ви разбирал — промърморва Франк, докато вади греблата и ги мята на дъното на лодката.
	Увисва въпросът, който никой от двама ни не би произнесъл: „Колко дълго се дави някой, който умее да задържа дъха си?“
	Обличам ризата си, а по нея е полепнал пясък. Бонусът на живота на океанския бряг: пясъкът е винаги в косата ти, под ноктите, в гънките на чаршафите.
	Франк върви след мен и пуфти, докато дърпа лодката.
	— Трябваше да ти помогна — казвам, а той ме потупва по гърба.
	— Ако не си давам малко зор от време на време, старостта ще ме застигне.
	Бъбрим си за разни неща, свързани с пристанището. Франк се оплаква, че вече всички лодки се правят от фибростъкло. Прехласнато си спомняме за „Вятърната мелница“ — състезателната яхта, която притежаваха Франк и баща ми. След като мама се удави, татко продаде яхтата без обяснения. Беше гадно от негова страна да постъпва така с Франк, но пък приятелят му можеше да я откупи, ако толкова искаше. Избягваме да говорим за къщата, макар да е ясно, че го притеснява готовността ми да я продам. Ако има начин, бих я запазил. Разменяме си любезности за Алис. Казвам му, че я наглеждам, макар че тя няма нужда от наглеждане.
	— Как е онази лудетина, сестра ти? Установи ли се някъде?
	— Доколкото знам, не. Честно казано, не знам дали въобще някога ще стане.
	Франк се усмихва. И двамата мислим едно и също: Енола е неспокойна душа като майка ми.
	— Още ли гледа на карти таро*? — пита ме.
	[* Произходът на таро е обвит в тайнственост. Макар в Европа първите карти таро да се появяват през XV век (като вид карти за игра), няма данни те да са използвани за гадаене преди XVIII век. Колодата включва 78 карти, които се делят на големи и малки аркани (или тайни). Малките са 56 на брой и на свой ред са разделени на четири бои: жезли, пентакли, чаши и мечове (от асо до десетка и четири дворцови карти — паж, рицар, кралица, крал). Големите аркани са 22 и носят названия като Глупакът, Магьосникът, Колелото на съдбата, Кулата и Страшният съд. — Б.р.]
	— Справя се някак. Работи в пътуващ цирк.
	След като приключваме с обсъждането на сестра ми, вече сме отметнали всички дежурни теми за разговор. Подсушавам се и вдигаме лодката върху подпората.
	— Прибираш ли се? — питам. — Ще повървя с теб.
	— Времето е хубаво — отговаря Франк, — мисля да поостана тук.
	Ритуалът приключва. Разделяме се, след като сме удавили призраците си.
	Изкачвам се обратно по стълбището, като избягвам отровния бръшлян, който се е увил около парапета и е превзел цялата скала, защото никой не го разчиства. Всичко, което задържа пясъка на място, е ценно, пък било то и плевел. Пресичам обраслата с трева поляна към къщи. Като много от къщите в Напоусет и моята е с колониална архитектура от края на XVIII век. Допреди няколко години, преди да я отвее североизточният вятър, до входната й врата висеше табела, която обозначаваше постройката като историческо наследство. Къщата на Тимъти Уобаш. Олющена бяла боя, четири криви прозореца и килнато стълбище — видът на дома ми говори за дългогодишно пренебрегване и липса на средства.
	На избелялото най-горно стъпало (и то мен чака) стои пакет, който подпира мрежата на вратата. Раздавачът все забравя вратата отворена, въпреки че многократно съм му оставял бележки да не го прави. Последното, с което ми се занимава, е да прикачам обратно към пантите вратата на къща, която дори по времето на построяването си не е можела да се похвали с прави ъгли.
	Нищо не съм си поръчвал и не мога да се сетя кой би ми изпратил каквото и да е. Енола рядко се задържа на едно място достатъчно дълго, че да изпрати нещо повече от картичка. А дори и картичките й не са надписани.
	Пакетът е тежък, грубоват, адресиран е с колебливия почерк на възрастен човек — запознат съм с този вид почерци, тъй като повечето посетители на библиотеката попадат в тази възрастова група. (Което ми напомня да поговоря с Джанис за допълнително заплащане. Нещата може и да не изглеждат толкова зле, ако успея да закърпя преградата. Няма да искам повишение, само еднократен бонус — за дългия ми стаж, може би.) Подателят не ми е познат — някой си М. Чърчуори от Айова. Разчиствам купчината вестници от бюрото си: статии за пътуващи циркове, които съм събирал през годините, за да съм в час с живота на сестра ми.
	В кутията има старателно опакована книга със солиден размер. Още преди да я отворя, по острата миризма на мухъл се досещам, че ще се докосна до стара хартия, дърво, кожа и лепило. Увита е във вестници и салфетки. Когато ги отстранявам, пред очите ми се разкрива тъмна кожена подвързия, която някога е била покрита със сложни спираловидни орнаменти, а сега е силно повредена от водата. Потръпвам. Книгата е много стара и не е редно да я пипам с голи ръце, но като виждам, че вече е била съсипана, се отдавам на тихия трепет да докосвам нещо историческо. Там, където хартията не е увредена, ръбовете й са меки и плътни. Благодарение на колекцията книги за китоловство на местната библиотека понякога ми се удава възможност да се занимавам с архивни ръкописи и реставрация, така че покрай работата си знам достатъчно, за да датирам приблизително дадена книга. Тази е от XIX век, или дори по-рано. Кой би ми я изпратил без предупреждение, освен ако не иска да я прочета? Подреждам документите и изрезките на бюрото си в две купчини, върху които слагам книгата. Тя заслужава специална стойка, но засега и това ще свърши работа.
	В корицата е пъхнато писмо, написано с воднисто мастило от същия онзи човек с треперещ старчески почерк.

	Уважаеми господин Уотсън,
	Тази книга ми попадна като част от партида антики, която купих на търг. Повредите по нея я правят непродаваема, но едно име — Верона Бон — ме наведе на мисълта, че може да е интересна за вас или за вашето семейство. Книгата е прекрасна и се надявам да се грижите добре за нея. Моля, свържете се с мен, ако имате въпроси, на които смятате, че бих могъл да отговоря.

	Подписано е от някой си господин Мартин Чърчуори от „Чърчуори и син“ — търговец на книги, специалист по антикварни и употребявани томове. Има и телефонен номер.
	Верона Бон. Нямам представа какво търси името на баба ми в тази книга. Била е пътуващ артист също като майка ми и в живот като нейния едва ли е имало място за подобен предмет. Отгръщам страница с върха на пръста си. Хартията почти пропуква от напрежение. Трябва да взема ръкавици и поставка. Страницата е изписана с красив засукан почерк и подобно на старинна гравюра има купища орнаменти и заврънкулки, заради които текстът се чете трудно. Изглежда, това е дневник на някой си господин Хермелиус Пийбоди или счетоводна книга, свързана с нещо, което съдържа думите „подвижни“ и „чудеса“. Всичко друго е повредено от водата или скрито в дебрите на любовта на господин Пийбоди към калиграфията. Разгръщам набързо останалите страници и попадам на рисунки на мъже и жени, сгради и чудновати фургони със заоблени покриви — всичките в кафяво. Не познавам баба си. Починала е, когато мама е била малка. Майка ми не говореше за нея. Не разбирам как тази книга е свързана със семейството ми, но при все това е интересна.
	Набирам телефонния номер, без да обръщам внимание на пиукането, което ме известява, че съм получил съобщение. След дълго звънене отговаря телефонен секретар и делови мъжки глас ме уведомява, че съм се свързал с „Чърчуори и син“, след което ме инструктира да оставя подробно съобщение за интересуващата ме книга, както и дата и час. Почеркът не ме е подвел — Мартин Чърчуори е възрастен човек.
	— Господин Чърчуори, обажда се Саймън Уотсън. Получих книгата, която сте ми изпратили. Не съм сигурен защо сте го сторили, но проявявам любопитство. Днес е двайсети юни, часът е шест. Фантастичен екземпляр е, бих искал да узная повече за нея. — Оставям няколко телефонни номера: домашен, мобилен, служебен.
	По улицата отсреща минава Франк, запътил се е към работилницата си с греда под мишницата. Трябваше да го помоля да ми даде пари назаем, а не да ми препоръчва майстор. Работници се намират лесно, но пари, с които да им се плати — не толкова. Трябва ми повишение. Или нова работа. Или и двете.
	Примигващата лампичка привлича погледа ми. Ах, да, гласова поща. Вдигам слушалката и набирам кода. Отсреща чувам гласа, който най-малко съм очаквал:
	Хей, аз съм. По дяволите, не се обаждам достатъчно често, за да мина само с „аз съм“, нали? Надявам се, че до теб има някой, който те поздравява с „Хей, аз съм“. Би било хубаво. Както и да е. Аз съм, Енола. Обаждам се, за да те предупредя: мисля да си дойда през юли. Ще се радвам да се видим, ако нямаш нищо против. Всъщност по-добре да нямаш против. Идвам си през юли, гледай да си у дома! Става ли? Чао!
	Прослушвам съобщението още веднъж. Не се обажда достатъчно често, за да мине само с „аз съм“. Зад нея се чува глъч, разговори, смях, може би дори шум от въртележки и циркови атракции, но може и да си въобразявам. Няма точна дата, няма номер за връзка. За Енола времето не тече като за повечето хора. Изглежда й нормално да ме уведоми само за месеца, в който ще пристигне. Приятно е да чуя гласа й, но и се тревожа. Не се е обаждала повече от два месеца, а вкъщи не се е мяркала от шест години — от момента, в който обяви, че ако прекара още ден в тази къща с мен, ще се гръмне. Типично изказване за Енола, но и по-различно, защото и двамата знаехме, че наистина го мисли. Последните четири години, преди тя да замине, се грижех за нея, след като татко почина. Оттогава ми се обажда периодично и оставя неясни съобщения. Когато разговаряме, е за кратко и само ако тя се нуждае от мен. Преди две години звънна, за да се оплаче, че е хванала грип. Открих я в хотелска стая в Ню Джърси, наведена над тоалетната чиния. Останах с нея три дни. Тя отказа да се приберем у дома заедно.
	Сега иска да дойде на гости. Защо не? Не съм докосвал стаята й, откакто замина, сигурно заради надеждата, че един ден ще се върне. Планирах да я превърна в библиотека, но все изникваше нещо по-спешно — поправка на течове, работа по електрическата инсталация, смяна на дограма. Ремонтът на отдавна изоставената от сестра ми стая не беше приоритет. Или поне това бе удобно извинение.
	До телефона е книгата. Загадъчната й история ме примамва. Тази нощ няма да спя, което няма да ми е за първи път. Ще будувам и ще ме занимават едни и същи мисли — за къщата, за сестра ми, за пари. С пръст проследявам изящните извивки на буквата „Х“. Щом тази книга е намерила път до мен, трябва да разбера защо.


	2

	Момчето беше копеле, родено в тютюнева ферма, сгушена сред плодородните хълмове на Вирджиния. Ако някой си беше направил труда да запише рождения му ден, щеше да е някъде през осемдесетте години на XVIII век — по времето, когато тютюнджиите все още продаваха стоката си в големи бъчви, но още не всичко бе погълнато от памуковите плантации. Мъничкият му дом беше схлупен като барака, стените бяха покрити с мъх, а кепенците на прозорците — вечно спуснати заради дъжда, мухите и неизменната остра миризма, която се носеше от съхнещия тютюн.
	Негова майка бе жената на фермера — яката Юнис Оливър. Баща му беше привлекателният млад Лемюъл Аткинсън, който се подвизаваше като пътуващ търговец на лечебни еликсири. На Юнис й бяха нужни само няколко нежни думи и приласкаване с ловка ръка. В резултат тя се сдоби с три бутилки от „Еликсира на Аткинсън“ и една бременност.
	Стопанинът, Уилям Оливър, вече имаше три деца, които носеха името му, и не беше благосклонен към копелето. Когато детето проходи и вече бе достатъчно голямо, че да не му стигат огризките от трапезата, господин Оливър го отведе вдън гората и го остави на произвола на съдбата. Юнис си изплака очите по изгубеното момче, а то така и не продума. Най-голямата трагедия в живота му не беше, че е копеле, а че не може да говори.
	Момчето преживя няколко години, които не бе способно да опише с думи. Денем огладняваше и се хранеше с каквото намери — береше горски плодове с мръсни ръце, а когато попаднеше на ферма, с тихи стъпки се промъкваше и крадеше. Сушилните за месо му даваха подслон за през нощта и храна за няколко седмици. Вечер заспиваше там, където намери топлина. Дните му се сливаха, превръщаха се в мъгла, в планини и горски гъсталак — толкова непроходим, че светът се губеше в него. Детето стана едно с природата. Така се научи да изчезва.
	Дори да живеят цял век, хората пак може да не разберат тайната на изчезването. Момчето я откри, защото умееше да се вслушва в езика на земята, във финото движение на почвата и в дъха на водата, който бе като шепот, по-тих от биенето на сърце. Водата бе ключът. Ако се вслушаше в дълбините и накараше дишането си да се изравни с трептенето на водата, ако забавеше ритъма на сърцето си, докато то почти спре да тупти, слабоватото мургаво момче се сливаше с околната среда. Наблюдаваше ли го отстрани някой, щеше да види мърляво хлапе, което се обръща и изчезва сред дърветата, а после се превръща в песъчинка, която се губи сред милионите други песъчинки по брега. Единствено неговият верен спътник, гладът, му напомняше, че е жив.
	Способността да изчезва му помогна да оцелее. Момчето се вмъкваше в сушилните и ядеше месо, докато горещината и пушекът го пропъдят. Грабваше самун хляб, оставен на някоя маса, или дреха, простряна да съхне на дърво или храст. Крадеше каквото му е нужно, за да удовлетвори нуждите на тялото си.
	Само веднъж се осмели да се завърне в дома, който го бе изоставил. Спомените му бяха толкова избледнели, че не знаеше дали не са плод на въображението му. Натъкна се на сивата къща с полегатия покрив и се изненада, че е истинска, а не просто сянка от негов сън. Повдигна един от кепенците и надникна в спалнята, осветена от оскъдните лунни лъчи.
	Мъж и жена спяха на сламена постеля. Момчето погледна грубите черти на мъжа, обрамчени от тъмна брада, но нищо в детското му сърце не трепна. Жената лежеше на една страна, а тъмните й коси се спускаха върху ризата. У момчето се пробуди нещо — спомен за кичур от тези коси, който гали ръката му. Промъкна се в къщата, мина покрай маса и креватче на спящо дете и влезе тихо в стаята, където лежаха мъжът и жената. Помнеше всяка стъпка, сякаш хиляди пъти бе минавало оттук. Леко повдигна завивката, пъхна се под нея и затвори очи. Веднага разпозна мириса на жената — сапун и опушен тютюн. Беше се запечатал дълбоко в душата му, но момчето бе забравило за него. От топлината на жената дъхът му секна.
	Побягна, преди тя да се събуди.
	Не беше там, за да я види как разтърсва мъжа си. Не я чу да казва, че е почувствала как някой я наблюдава, нито че е сънувала сина си.
	Момчето никога повече не припари до къщата. Върна се сред дърветата, потърси друг подслон, друга храна и други места — там кожата му не настръхваше.
	На брега на мътната река Дан, недалеч от Бойдс Фери, се намираше Кетспоу, сгушен в долина с форма на котешка лапа. Градчето бе невзрачно като жълтеникавата глинеста почва на речните брегове и обвито в прахоляк, който се вдигаше под копитата на коне и катъри. Разливите на реката бяха напаст за Бойдс Фери и един ден щяха да затрият и Кетспоу, но по онова време селището процъфтяваше. Момчето стигна до него, като следваше завоите на реката. Гледката беше плашеща, но и обещаваща: перачки мятаха пране в големи ведра и разплискваха сапунена вода край реката; по течението се носеха баржи, управлявани от мъже с дълги прътове, а по бреговете и по улиците сновяха теглени от коне фургони, пълни с мъже и жени. Шумната бъркотия от вода, хора и каруци стряскаше момчето. То обхождаше с поглед околността във всички посоки, докато се спря на яркосинята рокля на една жена и се зарея в трептенето на плата. Скри се зад едно дърво, запуши ушите си и се помъчи да забави биенето на сърцето си, докато се вслушваше в дъха на реката.
	Изведнъж го сепна чуден звук.
	Величествен глас обяви пристигането на трупа пътуващи артисти. Начело на пъстрата сбирщина от жонгльори, акробати, гадателки и зверове гордо стоеше Хермелиус Х. Пийбоди — самопровъзгласил се гений на развлеченията и образованието, според когото артистите и животните (сред които броящо прасе, миниатюрно конче и плюеща лама) пълнеха кесията му, но и обогатяваха душевността на народа. Когато му вървеше, Пийбоди влизаше в ролята на професор, а когато не му беше ден, неподатливите на образоване граждани го прогонваха. Прясно боядисаният в синьо фургон на прасето гордо носеше името на животното — Тоби, както и следи от злополучни срещи с някоя и друга остра вила.
	Момчето наблюдаваше как народът се стича към централния площад, където бе пристигнал жълто-зелен фургон. Зад него се зададоха и няколко не толкова впечатляващи каруци и файтони. Някои бяха със заоблени покриви, сковани от големи бурета и боядисани във всички цветове на дъгата. От фургоните надничаха хора и животни. Жени придърпваха децата си, за да ги предпазят от колелата на каруците. Главният фургон беше изрисуван с толкова натруфени букви, че почти не се четеше какво пише на него. На капрата стоеше Пийбоди — внушителен мъж в пищно облекло. Хората от градчето бяха свикнали със самотните странстващи музиканти и жонгльори, но за първи път виждаха подобно зрелище.
	Хермелиус Пийбоди беше единствен по рода си — самият той често го повтаряше. Ръстът и осанката му привличаха вниманието. Върхът на дългата до гърдите му брада сочеше към небето, а снежнобелите му коси се спускаха до раменете. На главата му бе кацнала закривена шапка и сякаш се държеше на магия. Шкембето му се подиграваше на гравитацията. Под напора му пиринчените копчета на жилетката бяха на косъм да се разхвърчат, а червеното кадифено палто бе опънато до краен предел. Но най-забележителната особеност на Хермелиус Пийбоди беше гръмовният му глас, който отекваше в долината с тътен от дълбините на огромния му корем.
	— Дами и господа, днес е щастливият ви ден!
	Пийбоди даде знак на жилест мъж с дълбок белег покрай устата, който се приближи и прошепна нещо в ухото му.
	— Народе на Вирджиния! — извика Пийбоди. — Пред вас е най-удивителният спектакъл, който някога ще видите. От Далечния изток ви представям най-гъвкавото момиче на Ориента!
	Грациозно девойче се покатери на покрива на фургон, закачи крак зад главата си и се наведе напред, като балансираше с една ръка.
	Загубило ума и дума, момчето се подаде иззад дървото.
	— От сърцето на Карпатите — изрева Пийбоди и вдигна ръце към небето, — обвита в славянска мистика, закърмена от вълци и посветена в древното изкуство на гадателството, тук е Мадам Рижкова!
	Тълпата се разшумя, когато от причудлив фургон се подаде прегърбена старица, обгърната в пластове копринени одежди, и протегна костеливата си ръка.
	Напевният глас на Пийбоди действаше успокоително на дивото момче. Привлечено от него, детето се приближи към публиката и фургоните, промъкна се през тълпата и се спря зад колелото на каруца, откъдето имаше най-добър изглед към беловласия мъж с глас като река. Момчето се сниши, заслуша се, нагоди ритъма на дишането си с този на възрастния човек.
	— Веднъж в живота се случва, дами и господа! Ще видите ли друг път мъж, който вдига кон с една ръка? Кога, питам аз, ще попаднете отново на девойка, която може да върже снагата си на моряшки възел, или на гадателка, която ще ви каже какво ви е отредил самият господ? Никога, уважаеми дами и господа!
	Внезапно настана суматоха, артистите се шмугнаха обратно по фургоните и каруците, дръпнаха брезентовите покривала и затръшнаха вратите. Пийбоди бавно обикаляше площада и галеше с длан копчетата на жилетката си.
	— По пладне и привечер, дами и господа. Три пенса вход. Приемаме и испански банкноти. По пладне и привечер!
	Народът се разпръсна и всеки се върна към заниманията си — пране, лодкарство, пазаруване или каквото там запълваше дните на гражданите. Детето остана зад каруцата. Пийбоди обърна към него пронизващите си сини очи.
	— Момче! — пропя достолепният господин.
	Слабоватото хлапе политна назад, но отказа да се подчини на инстинкта да побегне.
	— Хубав номер владееш — продължи Пийбоди, — имам предвид изчезването. Как се казва? Ефимерност, може би? Ще му измислим название.
	Звуците, които се изливаха от мъжа, бяха непонятни на дивото дете. „Момче“ му звучеше познато, но останалото беше бъркотия от красиви шумове. Прииска му се да пипне плата, който покриваше корема на господина. Мъжът се приближи.
	— Що за чудесия? Момче си, нали? А изглеждаш, сякаш си направен от кал и клечки. Любопитно създание! — цъкаше с език Пийбоди. — Какво ще кажеш?
	Мъжът положи ръка на рамото му. Момчето не бе срещало хора от месеци и не беше привикнало да го докосват. Разтрепери се от допира и се напика от страх.
	— Проклятие! — викна Пийбоди и отскочи. — Ще трябва да те отучим от този навик.
	Детето примигна. От устните му се отрони хриптящ звук.
	Пийбоди омекна и на лицето му потрепна усмивка.
	— Не бой се, момко, ще се спогодим отлично. Убеден съм в това. — Хвана момчето за ръка и го изправи. — Ела с мен. Ще те разведа.
	Уплашено, но и омаяно, детето го последва.
	Пийбоди го отведе до пъстрия фургон и отвори вратичката. Разкри се добре обзаведена стая с писалище, купчини книги, месингов фенер и всевъзможни удобства, които можеха да притрябват на пътуващ човек. Момчето пристъпи вътре. Пийбоди го изучаваше.
	— Достатъчно мургав си за мюсюлманин или турчин. Вдигни глава! — Наведе се и повдигна с пръст брадичката на момчето, за да го огледа по-добре, то стреснато се дръпна. — Не, твърде див си.
	Мъжът се отпусна на малко трикрако столче. Момчето се почуди как така то не поддава под тежестта му. Наблюдаваше потъналия в размисъл Пийбоди. Пръстите му бяха чисти, ноктите — подрязани. За разлика от неговите. Въпреки страховитите размери на господина, бръчиците около очите му издаваха благост. Детето се приближи до писалището и се заслуша в бумтящото дишане на мъжа.
	— Досега не сме правили нищо с Индия — промърмори Пийбоди. — Да, индийски дивак, бива. Новото ми диваче — подсмихна се. Посегна сякаш да потупа детето по главата, но се спря. — Искаш ли да бъдеш дивак?
	Детето не отвърна нищо. Пийбоди повдигна вежди.
	— Не можеш ли да говориш?
	Момчето опря гръб в стената. По кожата му полазиха тръпки. Вкопчи поглед в сложните връзки на обувките на мъжа.
	— Нищо, момко. Ролята ти ще е без реплики. — Пийбоди разтегна уста в усмивка. — По-скоро ще е свързана с изчезване.
	Детето протегна ръка към обувките му.
	— Харесват ти, нали?
	Момчето се отдръпна.
	Пийбоди се намръщи, но това пролича само от движението на мустаците му. Пронизващият му поглед омекна и мъжът заговори тихо:
	— Не са се отнасяли добре с теб. Ще поправим тази грешка, момко. Ще останеш с нас тази нощ. Да видим дали ще ти хареса.
	Извади одеяло от един сандък и го подаде на момчето. Детето се сгуши до писалището и се загърна. Завивката боцкаше, но беше приятно да разтриваш слепоочията си с нея. Малко по-късно през нощта мъжът излезе и момчето се уплаши, че го изоставят, но скоро Пийбоди се завърна с парче хляб. Детето заръфа лакомо. Пийбоди мълчаливо се зае да пише в някаква книга. От време на време посягаше надолу и придърпваше одеялото върху детските рамене.
	Докато се унасяше в сън, момчето взе решение да последва този човек, където и да го отведе.
	На сутринта Пийбоди тръгна покрай фургоните, вървеше няколко крачки пред момчето и се спираше, за да го изчака. Накрая се спря пред внушителна клетка, закачена за товарен фургон.
	— Помислих и реших — рече. — Твоя е. Ще бъдеш нашето диваче.
	Момчето заоглежда кафеза, без да забелязва, че от другите фургони го наблюдават няколко чифта очи. Подът бе покрит със слама и стърготини, за да е топъл през нощта — което беше добре, тъй като детето щеше да стои голо и босо. Отвън клетката бе потулена зад пищни кадифени завеси, които Пийбоди бе „спасил“ от гостната на майка си. Завесите бяха закачени на вериги и се задвижваха от макари. Пийбоди демонстрира как с рязко дръпване можеш да изненадаш публиката, като й покажеш дивак, който се изхожда или върши друго противно деяние.
	— Принадлежеше на предишното ни диваче, но вече е твоя.
	Момчето се вживя в ролята си. Харесваше му как хладният метал докосва кожата му, а участието в постановката му позволяваше да наблюдава, докато го наблюдават. На втрещените лица на зрителите отвръщаше с дързък поглед. Опитваше се да разбере защо жените носят косите си вдигнати, защо ханшовете им изглеждат по-широки от мъжките и как мъжете оформят растителността по лицата си по странни начини. Детето подскачаше, пълзеше, търкаляше се, ръфаше храна или се облекчаваше когато и където пожелае. Ако някой не му харесаше, можеше да му се озъби или да го заплюе без последствия — дори получаваше награда за тази привилегия. Ставаше му все по-удобно.
	Пийбоди безмълвно го изследваше и правеше едва забележими промени в постановката, докато научаваше триковете на изчезването. Разбираше ги може би по-добре и от самото момче. Оставеше ли детето в клетката цяла сутрин, то клякаше ниско, дишането му ставаше плитко, гърдите му почти застиваха и накрая дивачето внезапно изчезваше. Пийбоди се научи да вдига завесата бавно, докато момчето бе невидимо.
	— Тихо, добри хора — нареждаше с драматично снишен глас. — Не ви чака нищо хубаво, ако събудите див звяр.
	Вдигането на завесата бе достатъчно, за да подплаши детето и да го извади от нетленното му състояние. Зрителите се приближаваха към видимо празния кафез, а момчето се материализираше. При неочакваната поява на дивака децата се разпищяваха. Нямаше нужда момчето да прави много повече — тълпата подивяваше, само като го гледаше ням и гол. Този нов живот започна да му харесва. Откри, че ако размаха пениса си или разклати демонстративно тестисите си, някоя благопристойна женица припадаше. После Пийбоди дърпаше завесите и обявяваше номера за успешен. Момчето започна да търси начини да плаши зяпачите: съскаше, ръмжеше, оставяше слюнка да капе от устата му. А ако Пийбоди го потупаше по рамото и го окуражеше с някое „браво“, детето изпитваше задоволство, по-приятно дори от пълния с храна търбух.
	Макар че клетката бе негова, дивачето не спеше зад решетките. На пода на кафеза, под сламата и стърготините, имаше тайна врата. Когато завесите бяха спуснати, момчето повдигаше капака и слизаше на дъното на товарния фургон, където му бяха постлали вълнено одеяло. Оттам се запътваше към фургона на Пийбоди, където грижливо сгънати чисти дрехи очакваха високо цененото диваче. Директорът на трупата седеше в дъното на помещението, захапал лулата си. Пишеше или рисуваше на светлината на фенер, а понякога спираше и поглеждаше съзаклятнически хлапето.
	— Отлична игра, моето момче — казваше. — Имаш дарба. Май си най-доброто диваче, с което съм работил. Видя ли как припадна онази госпожа? Чак фустата й се преметна над главата.
	Когато потупаше момчето по гърба, разтрисаше внушителния си корем. Детето усещаше, че господинът го харесва. Започна да си припомня думи от времето, преди да заживее в гората, като „момче“, „кон“, „хляб“ и „вода“. Спомни си, че смехът е хубаво нещо. Колкото повече слушаше Пийбоди, толкова повече схващаше смисъла на езика.
	Пийбоди говореше на момчето по-различно, с по-тих глас, отколкото на останалите. Детето не го знаеше, но за няколко седмици познанство Хермелиус Пийбоди го бе приел като свой син.
	Всичко започна в една неочаквано студена вечер, когато Пийбоди не позволи на момчето да спи в клетката. Може би крехката физика на детето събуди жалост у възрастния човек или пък Пийбоди просто реши да му предложи топъл подслон, за да си подсигури верността му. Момчето се сгуши върху сламена възглавница — същата, на която някога бе спал синът на Пийбоди, Закари. Нещо у възрастния мъж се пробуди. Преди много години Закари бе тръгнал да си търси късмета, което направи баща му изключително горд, но и самотен. Докато гледаше спящото диваче, Пийбоди разбра, че най-новата му придобивка може да запълни тази празнина. Когато момчето се събуди, откри купчина дрехи, които станаха негови. Късите бричове и дългите ризи, които получи, не бяха просто изхвърлени парцали — някога те бяха принадлежали на Закари.
	Вечер момчето седеше на пода във фургона на Пийбоди и слушаше. Имена, места, театрални номера. Нат, Мелина, Сузана, Бено, Мейхел. Пийбоди не го учеше на маниери, тъй като ги намираше за непотребни в случая. Вместо това го обучаваше на артистичност и увереност, която се основаваше на разбирането на публиката. Отначало момчето не се интересуваше от хората от другата страна на решетките, достатъчно му беше да е спокоен, че го наблюдават от разстояние. Но когато Пийбоди го караше да гледа номерата на другите артисти — жонгльорката, момичето каучук, здравеняка, любопитството на детето надделяваше.
	— Наблюдавай — казваше възрастният мъж — как Бено поглежда онази дама, за да я заинтригува, а после се преструва, че губи равновесие.
	Гимнастикът видимо се поклащаше, докато балансираше само на една ръка, а жената отсреща ахна.
	— За него е точно толкова безопасно да прави това, колкото е за мен и теб да седим и да го гледаме. Винаги се е поклащал така, когато прави този трик. Още откакто го взех от Бостън. Примамваме хората, момчето ми. Примамваме ги и малко ги плашим. На тях им харесва да ги плашим. За това си плащат.
	Момчето започна да разбира, че зрителите са „другите“. Пийбоди, артистите и той самият бяха „ние“.
	За няколко седмици Пийбоди обучи дивачето си как да разгадава хората. Преди всяко представление седеше в кафеза с момчето. Двамата надничаха заедно иззад тежките завеси и наблюдаваха тълпата.
	— Виж онази там — шепнеше Пийбоди. — Стиснала е ръката на мъжа до себе си. Вече е наполовина уплашена. Само един скок към нея и ще припадне.
	Засмя се тихо, а кръглите му бузи заподскачаха над бялата брада.
	— А едрият напомпан мъжага ей там — продължи директорът на трупата. Момчето стрелна поглед към якия като бивол мъж. — Обзалагам се, че ще се опита да надвие нашия здравеняк.
	Пийбоди промърмори, че може да добави още тежести за това представление.
	Момчето започна да си представя хората като животни — всяко със своя характер. Пийбоди беше мечка: внушителен, с бумтящ глас и винаги готов да защити своето. Здравенякът Нат имаше широко лице и кротък нрав и приличаше на товарен кон. Бено, в чиято компания дивачето отскоро се хранеше, беше игрив като козел. Докато говореше, устата му се опъваше надолу заради онзи любопитен белег в ъгъла й. Гадателката беше нещо съвсем друго. Мадам Рижкова напомняше едновременно на птица и на хищник. Въпреки възрастта на жената движенията й бяха резки и бързи. Гледаше хората, сякаш са плячка, а в очите й се четеше глад. Момчето настръхваше, щом чуеше гласа й.
	Една вечер се подготвяха да лагеруват, след като си бяха тръгнали от град на име Ролсън. Пийбоди дръпна момчето настрана.
	— Ти направи много за мен — рече мъжът и потупа леко детето по гърба. — Време е да ти се отплатя. Не може да ти викаме все „момче“.
	Пийбоди го поведе край фургоните, докато стигнаха до място, където артистите от трупата бяха стъкнали огън и печаха заешко и риба. Мургави мъже, които приличаха на цигани, играеха на зарове. Момичето каучук, Сузана, се разтягаше, облегната на една топола. Нат седеше с кръстосани крака, в скута му бе полегнало дребното конче и той галеше твърдата му грива с мургава ръка. Преди няколко седмици детето щеше да се уплаши от множеството, но сега, докато Пийбоди го водеше към групата, бе само любопитно.
	Пийбоди подхвана момчето под мишниците, вдигна го високо във въздуха и го сложи да седне на пън близо до огъня. После обяви с меден театрален глас:
	— Драги приятели и отрепки! — Всяко движение замря. — Тази вечер имаме тежка, но и приятна задача. Сред нас отскоро пътува едно чудо, това диваче.
	Трупата стесни кръга около огъня. Мелина, жонгльорката с блестящи очи, излезе от фургона си. Дребният русоляв Мейхел изникна измежду дърветата — явно се беше грижил за ламата, защото бе покрит със сламки и слюнка. Вратата на фургона на Рижкова проскърца.
	— Този момък заслужи мястото си сред нас и е на път да ни направи по-богати — продължи Пийбоди. — Наш дълг е да му дадем име, така че един ден, скъпи мои другари, той да е господар на своя свят.
	Огънят лумна по-силно и разпръсна искри като звезди в нощта.
	— Силно име — каза Пийбоди.
	— Бенджамин — чу се глас.
	— Достойно име.
	— Питър.
	— Име за значим човек — кимна Пийбоди.
	Гласът на възрастния мъж жужеше в главата на момчето и сякаш гъделичкаше черепа му отвътре. Детето се взираше в огъня, а сърцето му биеше все по-бързо.
	— Казва се Еймъс — изрече Мадам Рижкова. Думите бяха тихи, но режеха. — Еймъс носи бреме, каквато е и участта на момчето. Еймъс е име, което поддържа света с цената на сила и мъка.
	— Еймъс — каза Пийбоди.
	„Еймъс — помисли си момчето. Очите на гадателката проблясваха като черни мъниста. — Еймъс“. Звучеше и дълго, и кратко. Имаше форма и все пак беше простичко. Беше негово.
	Мейхел извади цигулката си и засвири игрива мелодия, Сузана затанцува и всички избухнаха в наздравици и смях. Еймъс постоя и послуша известно време, но се измъкна веднага щом реши, че са забравили за него. Нощта, в която получи името си, прекара изтегнат на сламената постеля във фургона на Пийбоди. Тихо си повтаряше новото прозвище и си припомняше как звучи всяка негова сричка, произнесена от Мадам Рижкова. „Еймъс — мислеше си. — Аз съм Еймъс.“
	Късно през нощта Пийбоди се върна във фургона и започна да скицира нещо в книгата си. Минаха часове, докато изгаси фенера. Когато се приготвяше за лягане, хвърли поглед през рамо към детето и рече:
	— Лека нощ, моето момче. Сладки сънища, Еймъс.
	Еймъс се усмихна в тъмното.


	3
	22 юни

	Часът е нечовешки за телефонно обаждане, но в колкото по-странно време звъниш, толкова по-вероятно е някой да вдигне. Макар че слънцето едва се е показало над океана, Мартин Чърчуори звучи, сякаш е буден от часове.
	— Господин Чърчуори? Много се радвам, че ви открих. Обажда се Саймън Уотсън. Изпратихте ми една книга.
	— А, господин Уотсън. Радвам се да чуя, че е стигнала до вас невредима. — Чърчуори звучи развълнуван, дори задъхан. — Фантастична е, нали? — продължава. — Яд ме е само, че не можах да я задържа, но Мари щеше да ме убие, ако бях прибрал поредното бездомниче.
	— Сигурно — отговарям машинално. След кратка пауза добавям: — Май не ви разбрах.
	— Професионален риск. Колкото по-дълго си в търговията с книги, толкова повече се размиват границите между работното място и дома. Уф, ще бъда честен, границата отдавна е премината. Съпругата ми Мари не дава да заемам повече място у дома с книги, които не мога да продам, но харесвам на вид.
	— Ясно.
	— Но вие едва ли се обаждате, за да говорим за жена ми. Сигурно имате въпроси.
	— Да. Как се сдобихте с книгата и защо решихте да ми я изпратите?
	— Разбира се. Разбира се. Споменах, че се занимавам с антикварни томове, нали? Дори може да се каже, че съм ловец на старинни книги. Издирвам конкретни екземпляри за клиенти. Вашата беше част от партида в търг, на който разпродаваха семейно имущество. Не отидох заради нея, а заради прекрасно издание на „Моби Дик“. Един мой клиент е обсебен от романа.
	В гласа на търговеца се долавя приповдигната нотка и аз си представям пакостлив елф.
	— В партидата имаше издание на „Лейксайд прес“ от 1930 година, към което нямаше как да остана безразличен. За щастие, спечелих търга, но покрай въпросната книга се сдобих с още двайсетина други. Нито една не бе особено впечатляваща, но пък поне бяха на продаваеми автори като Дикенс и Улф. Сред тях намерих и вашата книга.
	Моята книга. Не я възприемам така, но пък усещам кожената й подвързия някак удобна, някак своя.
	— Чие семейно имущество беше на търг? — питам.
	— Търгът бе организиран от управляващо дружество. Опитах се да се свържа с тях и да разпитам за книгата, но не бяха особено отзивчиви. Ако става дума за нещо без „потекло“, интересът им е незначителен. Книгата ви беше в смесена партида, в която имаше повече количество, отколкото качество. Вещите са принадлежали на някой си Джон Вермилиън.
	Името не ми говори нищо. Не знам много за семейството си. Баща ми е единствено дете на възрастни родители, които са починали, преди да се родя. Мама така и не доживя да ми разкаже за своите близки.
	— Защо я изпратихте на мен, а не на неговото семейство?
	— Заради името Верона Бон. Звучи прекрасно. Половината от очарованието на старите книги е в характерните белези, които притежателите им оставят по тях. Заради начина, по който бе изписано това име, реших, че е на собственичката на книгата. Беше прекалено красива, за да я унищожа или да я оставя да изгние напълно, но и не можех да я задържа. Направих кратко разследване. Дамата е била циркова артистка, занимавала се е със скокове във вода. Изумително! Открих некролог, който ме отведе до майка ви, а оттам и до вас.
	— Съмнявам се, че е принадлежала на баба ми — казвам му. — Доколкото ми е известно, тя вечно е пътувала.
	— А някой друг член на вашето семейство? Или почитател на баба ви? Хората харесват интересни истории.
	Да, истории. Разбира се. Ние имаме интересна история. Отпускам ръце и неусетно разливам кафето по кухненския под, върху напукания балатум. Посягам за салфетка, за да забърша, и събарям захарницата. Старото горчиво чувство, познатото усещане, че съм трагичният герой на града, стяга гърдите ми. Майка ми се самоуби, като се удави. Баща ми умря от мъка. Аз останах да се грижа за сестра си сам.
	— Често ли го правите? — питам. — Често ли издирвате роднините на хората, чиито книги попадат у вас?
	— По-често, отколкото можете да си представите, господин Уотсън. Саймън. Може ли да си говорим на „ти“, Саймън?
	От стъпалото ми бликва кръв и тъмночервено цвете разцъфва в разлятото кафе със захар. Сигурно съм стъпил върху парче от чашата.
	— Щом искаш.
	— Чудесно. Миналата година ми попадна красиво издание на „Дамата от езерото“ на Скот с изящна релефна подвързия от плат. Между страниците открих изсушена теменужка на поне четирийсет години. Истинско вълшебство! От вътрешната страна на корицата притежателката на книгата беше написала името си — Ребека Уилоуби. Разбира се, Ребека беше починала, но успях да намеря племенницата й. Жената беше възхитена, че получава книга, която явно е била любимо съкровище от младините на леля й. Сподели, че сякаш отново е срещнала своята роднина. Надявах се и на теб книгата да ти донесе подобни емоции. Развълнува ли те изобщо?
	Разговорът пробужда спомени, но те не са никак мили.
	— След като си ме открил, навярно знаеш, че родителите ми са мъртви.
	Неловко прокашляне.
	— Ужасно съжалявам. Прости ми, ако съм ти причинил неприятности.
	— Мина много време — въздъхвам.
	Книгата е интригуваща, а и е свързана с човек, който е проявявал интерес към баба ми.
	— Ако не я искаш, ще те разбера. Само ще те помоля да не я изхвърляш, а да ми я върнеш. Ще поема пощенските разходи. Толкова хубава книга, толкова стара. Ще се опитам да убедя Мари да ми позволи да прибера поредната бездомница.
	Мисълта да изхвърля нещо, което е преживяло толкова много, ме отвращава.
	— Не, ще я задържа. Имам и нужната квалификация да я опазя. Може да ти се стори странно, но си я изпратил на правилния човек. Работя в библиотека и се грижа за архива.
	— Колко подходящо!
	Чърчуори се засмива, а аз започвам да разбирам защо му носи такава радост да подарява книги. Щастливата случайност е като малка светлинка, която се настанява в центъра на гърдите ми.
	Мъжът плахо ме моли за услуга, сякаш очаква да му откажа:
	— Ще споделиш ли, ако откриеш защо името на баба ти е в книгата? Не е много важно, разбира се, но ми харесва да научавам историите на книгите си. Това си е моя странност.
	Ще я разуча, но не защото той ме помоли, а защото съм длъжен. Огромна част от семейството ми е изгубена в мъглата на времето и забравата.
	— Разбира се — уверявам го и затварям телефона.
	Усещам ръцете си големи и тромави. Слагам лепенка на стъпалото си, нахлузвам обувки и гледам как слънцето се издига над водата. Не забърсвам разсипаното кафе и захарта. По-късно. От момента, когато приключих обезпокоителния разговор с Чърчуори, е минал цял час. Нямам спомен как съм го прекарал.
	Трябва да дръпна входната врата рязко, за да се затвори — поредният страничен ефект от възрастта на къщата и свличането на земята. Ще се наложи отново да закачам вратата за пантите. Може да помоля Франк да я мине на струга. Мятам книгата на предната седалка на колата, но трепвам вътрешно. Грехота е да се отнасям по такъв начин с реликва.
	Пътят до библиотека „Грейнджър“ пресича почти целия Напоусет, включително старинната част на селището, където всички колониални къщи са принадлежали на братята Уилямс, които си поделили града през 1694 година. После следвам завоите на крайбрежния булевард, минавам покрай пристанището, омразните на Франк яхти от фибростъкло и капитанските къщи, които туристите намират за очарователни. Гъмжи от коли, които чакат на опашката за ферибота. Големият кораб за Кънектикът е зинал, поглъща лимузини и спортни автомобили. Крайбрежният път криволичи нагоре по хълма, покрай манастира на върха му, спуска се край соленото мочурище и накрая завива към вътрешността на острова, където, сред равнината, се намира „Грейнджър“.
	Лесли и Кристина от отдела за периодични издания потвърждават, че съм закъснял. Никой не идва в ранни зори, а детските групи за четене започват чак в десет, но все пак минавам гузно покрай кабинета на директора на път към бюрото си в справочния отдел. Чувам глухото потропване на токчетата на Джанис Купферман, която крачи из офиса си. Видяла ме е.
	Обикновено се отпускам на стола си и на мига се чувствам у дома си, но днес съм напрегнат. Слагам книгата на бюрото си и се взирам в нея. Трябва да се захвана с документите за кандидатстване за субсидии или с несекващия поток от заявки за покупки, които получават неизбежен отказ. Правя няколко опита да се съсредоточа върху молба за обновяване на електронните каталози и списъците със заглавия за четене, но се улавям, че съм зяпнал в купчините справочници. „Грейнджър“ мирише на плесен и занемареност.
	Китоловният архив е залегнал в устоите на тази институция. Въпреки че в Напоусет никога не е имало кой знае какъв лов на китове, основателят на библиотеката Филип Грейнджър е бил обсебен от темата. След смъртта си е оставил цялата си колекция от документи, свързани с лова на китове и с Лонг Айлънд, като наследство за библиотеката. Шейсет години колекционерска страст са събрани в две стаи без прозорци на втория етаж, пълни с превозни документи, рисунки, морски карти, пазарни цени за китова мас и сапун и манифести. Архивът е любимият проект на Джанис и основен източник на субсидии, но повечето от нас биха се радвали да се отървем от него.
	До древната машина за микрофилми Алис Макавой подрежда книги по рафтовете. Има нещо хипнотизиращо в тежката й червена плитка. Не е точно червена — ягодоворуса е. Гледам я как се поклаща и дишането ми следва нейния ритъм. Сякаш почти чувам недоловимо свистене, сякаш се стапям в звука.
	Алис се обръща, когато чува твърдото шумолене на костюм от туид. Джанис Купферман се приближава към мен.
	— Саймън, може ли да поговорим в офиса ми? — пита.
	— Разбира се.
	Кабинетът на Джанис е с нисък таван и идеално пасва на набитата й фигура, само че аз видимо не се вписвам. Сядам на стол, но коленете ми почти опират в брадичката.
	— Съжалявам — казва, явно забелязала затрудненото ми положение. — Никога не сме имали бюджет за мебели.
	— Няма нищо, свикнал съм.
	— Да, сигурно. — Уморена усмивка повдига бузите й, които са започнали да се отпускат с напредването на възрастта. — От колко години работиш тук? — продължава. — Трябва да са станали поне десет.
	— Може би. Изгубил съм им бройката.
	Сяда срещу мен, на бюрото си с ламиниран дървен плот.
	— Ужасно ми е неприятно — изрича Джанис. След всяка дума клати глава, а под кестенявата й коса, изрядно подрязана на къса черта, се полюляват обеци с делфини. — Наистина неприятно.
	Ако столът не беше и бездруго тесен, щях да потъна в него. Знам какво следва.
	— Бюджетът?
	— Общината ни отряза тази година. Грубо. Ще се опитам да се преборя, доколкото зависи от мен, но…
	— От умрял писмо?
	Джанис кимва и с това се изпарява всяка надежда за бонус, с който да укрепя преградите.
	— Все някъде трябва да има субсидии, за които не сме кандидатствали.
	— Ще продължа да търся, но за съжаление, фактите са такива.
	Няма нужда да казва повече. Рецесията не повишава интереса към китоловната история.
	— Не ми се ще, но може да се наложи да съкратя някого. Решението няма да е лично. Ще говоря с всички служители, но ако общината не отстъпи, някой ще трябва да си тръгне.
	Някой. Едва ли случайно спомена стажа ми. Единствено този на Алис е близък до моя, но и на нея водя с три години. Тя обаче се занимава с организиране на събития и работата й не може да бъде заменена от електронен каталог.
	— Ясно — отронвам.
	— Ще направя всичко по силите си, Саймън. Още нищо не се знае, но съм длъжна да уведомя всички как стоят нещата.
	— Разбира се.
	Когато започнах работа в „Грейнджър“, мислех Джанис за превзета. С годините разбрах, че още тогава е била обрулена от откази, орязани бюджети и молби. Ако уволни двете момичета от отдел „Периодични издания“, може да спаси Алис или мен, но примирението, което се чете в жестовете й, дори в начина, по който се пресяга през бюрото, сякаш да ме утеши, ми казват, че няма да се раздели с двама души, за да опази един. Прегради, терасиране, ремонт на основите, поправки по покрива — всичко пропада. Трябва да измисля друг начин.
	— Ще направя всичко възможно — обещава, когато ставам, за да си тръгна. — Би ли пратил при мен Алис?
	— Да. Ще ти отпуснат бюджет, Джанис. Винаги успяваш. — Думите ми звучат кухо. И двамата го знаем.
	Няма нужда да говоря с Алис. Стените на кабинета на Джанис не са достатъчно плътни. Чула е всичко — изписано е на лицето й.
	— Сигурно ще съм аз — казва.
	Усмихвам се насила.
	— Може би ще се размине.
	Вратата на директорския кабинет се затваря с тежко щракване.
	До прозореца седят две жени и плетат. Тракането на куките им отеква сред купчините книги. В справочния отдел е тихо. Отново съм сам на бюрото си. Обаждам се на познати в библиотеките „Спрингхед“ и „Морланд“, за да чуя дали и при тях има съкращения. Потвържденията ме обезсърчават. Звъня на Лиз Рийд от „Норт Айл“.
	— Кажи ми нещо хубаво, Лиз.
	— Колко хубаво?
	— Долари за харчене, нови източници на пари…
	— Не говори така, Саймън. Омъжена съм.
	Кискам се, но тя знае, че съм сериозен.
	— Търсиш работа ли?
	— Засега не. Може пък изведнъж цяла сюрия народ да се юрне да търси информация за местната китоловна история.
	На Лиз не й е смешно.
	— Ще ти изпратя адреса на един сайт, може да помогне. Не забравяй, Саймън, ние не сме просто библиотекари, а информационни експерти. Мога да ти напиша препоръка.
	— Мерси, Лиз.
	Затварям телефона и чакам имейл от колежката си. От другия край на бюрото ме гледа книгата. Интересен предмет. Излиза, че е дневник или счетоводен бележник на пътуващ цирк. Заглавието е странно и абсурдно: „Подвижните вълшебства и чудеса на Пийбоди“. Защо на една от последните страници е изписано името на баба ми? Първата част е отделена за управлението на цирка и съдържа имената на посетените селища, спечелените пари и маршрутите на пътуванията. Описателните пасажи са трудни за четене заради сложната калиграфия, но основната им тема е разработването на представление, в което главен герой е нямо момче на име Еймъс. Последната част на книгата е в ужасно състояние. Кожената задна корица е съсипана, а по страниците има петна в кафяво, синьо и черно. Времето и хроматографията са разложили мастилото на съставните му части. Разлистването разкрива втори собственик. Докато началото на книгата изобилства от рисунки, нататък съдържанието е подредено прилежно и е ограничено до сметки, дати и имена. Всичко завършва с водното бедствие.
	Вратата на Джанис многократно се отваря и затваря с щракане, докато целият персонал минава през кабинета й. Тъкмо е влязла Марси от детския отдел на библиотеката, когато го виждам. Изписано е с ясни черни букви: „Бес Висер. Починала на 24 юли 1816 година от удавяне“.
	Името ми е познато. По-лошото е, че същото мога да кажа и за датата. Потрепервам неволно и почти болезнено. Майка ми се удави на 24 юли.
	— Саймън?
	Алис наднича иззад рамото ми. Уморена е. Дъщерята на Франк е спретната жена. Познавам я толкова добре, че не мога да я определя като красавица. И все пак чипото носле, острата брадичка и замисленият поглед я правят хубава. Тя е просто Алис, а това значи и всичко, и нищо. Неловко е да мисля за взаимоотношенията ни, защото я виждам всеки божи ден, откакто се помня. Несподелена или несбъдната любов — която и дума да избера, няма да променя факта, че Алис е недостижима за мен. Заради Франк. Заради родителите ми. Прокарвам ръка през лицето си. Тя въздъхва.
	— Джанис ще намери пари — казвам.
	— Винаги успява — потвърждава Алис. — Вярвай в архива.
	— Вярвам. Лиз от „Норт Айл“ обеща да пусне връзките си. За всеки случай.
	— За всеки случай. Добре. — Спира поглед върху книгата и плъзва пръсти по корицата. — Много е стара.
	— Един човек ми я изпрати. Нямам представа защо.
	— А, загадка. Ти обичаш загадките.
	Щях да се съглася, но всичко се промени в момента, когато видях онова познато име. Удавила се е на двайсет и четвърти юли. Също като майка ми. Стряскащо.
	— Малко е странно. В книгата се споменава името на баба ми. Говорих с човека, който ми я изпрати — търговец на антикварни книги. Каза, че я купил на търг. Не знам какво да мисля.
	— Провери ли го? В библиотека сме, събирането на информация не е нещо невиждано в тези среди.
	Обляга се на бюрото. Деликатната извивка на талията й изпъква на фона на купчините справочници. Алис срещу енциклопедиите.
	— Нямаше кога. Влязох и Джанис веднага…
	И двамата мълчим. Дишането е трудно, когато въздухът е натежал от вонята на предстоящи съкращения.
	— Заведи ме на вечеря — казва Алис.
	— Моля?
	— Ще ти помогна. Дай ми името на човека, който ти е изпратил книгата, и ще го проуча. Ще ми се отплатиш, като ме черпиш една вечеря. Не в „Пъмп хаус“ обаче. Заведи ме на приятно място с хубаво вино. Днес е ужасен ден, искам да разпусна.
	Отблъсква се от бюрото и пружинира на пръсти.
	— Обещавам, че няма да те водя в „Пъмп хаус“.
	Причините са безброй. Там звукът на телевизорите винаги е надут до дупка и подпухнали хора клюмат над изветрели бири. Освен това съм работил в заведението и толкова пъти съм ял от останалата в края на деня храна, че само от мисълта за „Пъмп хаус“ ми се гади.
	— Чудесно. Вземи ме в седем, за да имам време да си тегля един душ. Как беше името?
	— Мартин Чърчуори. От „Чърчуори и син“, търговец на книги от Айова.
	Апартаментът на Алис е в квартал „Удланд Хайтс“, близо до някогашна ферма за ягоди. Спирам пред входа й, а тя вече ме очаква. Отиваме в „Ла Мер“, защото там се ходи на срещи. Ресторантът е на брега, а от другата страна на залива — срещу пристанището — е Кънектикът. Нощно време светлините му сияят и с отраженията си във водата са като разплакани очи. Сервитьорите имат акцент, храната е полята със сосове. В кухнята вероятно имат сосиер. Алис е с къса розова рокля и краката й привличат хорските погледи. Моя също. На работа идва с удобни панталони и равни обувки, които са подходящи за навеждане и протягане и на които не пречи библиотечният прахоляк. Някога в училище виждах голите й крака, докато играеше хокей на трева. Тогава бяха хубави, а сега са още по-хубави. Косата й е прибрана с шнола над едното ухо, а от другата страна пада свободно по гърба й. Не съм на среща. С Алис съм. Извива устни в лека усмивка, когато й казвам, че изглежда чудесно.
	— И на теб костюмът не ти стои зле — отвръща. Появява се сервитьорът и Алис си поръчва чаша вино. — Не се тревожи, няма да те разоря.
	Смея се. Когато докосва чашата с устни, не мога да откъсна поглед от тях.
	— Откри ли нещо за Чърчуори?
	— Имах време само за бърза справка. Магазинът „Чърчуори и син“ съществува. Занимава се с антикварни книги. Господинът май е едновременно и „Чърчуори“, и „син“. Едноличен бизнес. Не можах да намеря много информация за самия Чърчуори като човек. Може би е самотник, който си търси компания.
	Свивам рамене.
	— Странен начин е избрал. Не ми се стори като самотник.
	Всъщност звучеше бодро. Беше жизнерадостен.
	— Искаше ми се да се разровя повече за магазина му, но се наложи да помогна в детския отдел.
	— Какво стана с Марси?
	— След срещата с Джанис се затвори в тоалетната да плаче.
	И двамата се съгласяваме, че трябва да пием по едно, докато все още имаме заплати, с които да се черпим.
	— Да знаеш, че не си в опасност — казва Алис. — Само ти можеш да понесеш работата в справочния отдел.
	— Може би. Но половината ми работа може да я върши компютър. Някога кандидатствала ли си за субсидия, с която биха отпаднали половината ти задължения?
	— Не, но само защото не се занимавам със субсидии. — Почуква с нокът по ръба на чашата. — Въпросът е ти някога кандидатствал ли си за субсидия, която би намалила моята работа наполовина?
	— Не ми е минавало през ума.
	— Виждаш ли? Именно затова ще те уволнят.
	Довършваме виното и си поръчваме още. След малко вече сме се отпуснали и през смях разговаряме за онзи четвърти юли, когато Франк едва не изгори ръката на баща ми с фойерверк. Алис се кълне, че било обратното и че много добре си спомня как майка й увивала ръката на Франк с марля. Трудно ми е да приема, че онова момиче, което скачаше в движение от люлките, е жената, която седи срещу мен. Мисля си, че винаги е имала гадже. Някакви мъже от „Роки пойнт“ или „Шорам“, с които не ме е запознавала. Може би и сега си има някого.
	Сервират ни храната.
	— Татко се притеснява за къщата ти — казва Алис, докато побутва с вилицата аспержите в чинията си. — Когато му се обадих миналата седмица, само за това говореше.
	— И аз се притеснявам — отвръщам.
	— Не мога да разбера защо още не си я продал.
	— В нея е цялата ни семейна история.
	Телефонът ми иззвънява и Алис въздиша. Обещавам й, че ще се отърва набързо, който и да ми се обажда, но когато чувам гласа отсреща, знам, че няма да мога.
	— Аз съм — прозвучава от другата страна на линията.
	Правя знаци на Алис, че е сестра ми. Тя махва с ръка и ме освобождава. Предимството да познаваш някого, откакто се помниш, е, че не е нужно да обясняваш защо не можеш да откажеш някои телефонни обаждания. Извинявам се и излизам.
	— Хей, къде си? — питам.
	— В някаква дупка. Удобно ли е?
	Чувам дрънчене: стъкло, което се удря в стъкло. Отново я питам къде е.
	— Не знам. На паркинга на някакъв мол. Има ли значение?
	— Не особено. Не звучиш добре. Наред ли е всичко? Хващаш ме по време на вечеря.
	— Гледах на карти и излязоха много гадни неща — казва Енола.
	— Картите таро ли?
	— Аха. Имам чувството, че трябва да съм предпазлива, но ми се искаше да си поговоря с теб. Може ли?
	Обръщам се и поглеждам през стъклото. Алис пийва вино и похапва. Улавям погледа й, а тя ми отвръща с помахване.
	— Да. За малко.
	— Спомняш ли си онзи път, когато си порязах краката? Не знам защо се сетих за това, сигурно защото карах и краката ме заболяха. Прииска ми се да си поговорим.
	— Защо? — За момент ми се струва, че батерията на телефона ми е паднала. Три пъти я викам по име и чак след това чувам отговор.
	— Помниш ли? Подхлъзнах се по онези камъни, а ти ме вдигна на ръце. Сигурно съм ти тежала.
	— Никак даже.
	Бях на тринайсет, а тя — на осем. Беше лека като перце.
	— Искаш ли да дойда да те взема? — предлагам. Мога да я заведа на лекар или в хотел, да й купя храна, каквото поиска. — С Алис съм — добавям, — така че и тя може да дойде, ако искаш.
	Стига да ме дочака.
	— Катерехме се по онези скали, покрити с морски жълъди. Не помня защо. Охлюви ли търсехме?
	— Аха. Енола, да дойда ли да те взема?
	— Не, не. Всичко е наред. Бях с онзи черен бански на розовите точки. Ти беше на високата скала, Тостера. Тъпо име й бяхме измислили. Исках да стигна до теб.
	Алис бъбри със сервитьора, който се смее и флиртува с нея. Приятелката ми се забавлява и без мен. Приятелка гадже или просто приятелка?
	— Спомням си — казвам.
	След отлив по скалите гъмжи от животинки — морски жълъди, водорасли, пясъчни мухи и охлюви. Лазехме на четири крака, опитвахме се да пазим равновесие по ръбовете, бъркахме с пръсти в цепнатините.
	— Подхлъзнах се на водорасли — изрича сестра ми отнесено.
	Помня как се удари с плясък в скалата, а аз се протегнах да я хвана, но не бях стъпил стабилно, а тя беше малка и хлъзгава. Изплъзна се и потъна във водата.
	— Енола? Може ли да ти звънна по-късно?
	Не ме чува.
	— Морските жълъди разраниха краката ми, а проклетата солена вода така пареше, сякаш нещо ядеше кожата ми. Болката ме пронизваше. После се замаях и всичко изчезна.
	— Видях, че се подхлъзна, и докато се усетя, вече беше под водата.
	— Потънах чак до дъното. Краката ми заседнаха в пясъка. Пищях, пищях, а после ти се появи. Беше толкова бърз.
	Спомням си как я сграбчих и докоснах разранената кожа на краката й. Не, нямаше кожа — парчета от Енола висяха по скалите. Обърнах я по корем и я вдигнах на ръце.
	Алис поглежда през прозореца. „Минутка“ — казвам безгласно. Тя вдига рамене и отпива от виното си.
	— Отнесе ме у дома — казва Енола.
	Тогава сестра ми не видя кървавата следа, която оставихме по пясъка. Когато стигнах до къщата, тя сякаш бе изоставена, макар да не беше. Татко седеше на кухненската маса, четеше вестник и отпиваше от чаша, в която някога може и да е имало кафе. Дори не вдигна поглед. Отнесох Енола в стаята й и я пуснах върху леглото по корем, после разрових шкафчето с лекарства. Беше наполовина пълно с хапчетата, предписани на мама. Срокът им на годност бе изтекъл преди шест години, но татко все още ги пазеше.
	Порязванията от морски жълъди са чудо на природата — изобилието от най-различни бактерии гарантира, че не може да се избегне инфекция.
	— Намаза ме с йод, тъпанар такъв — казва сестра ми.
	— Не знаех какво да правя.
	Спомени отново изпълват съзнанието ми. Хвърлих се върху Енола и докато тя пищеше, я затиснах, за да не мърда. Сякаш минаха часове. Аз се бях проснал върху гърба на Енола, тя — на леглото си, лекарствата на мама се търкаляха по пода в банята, а татко беше в кухнята, прегърнал празната чаша от кафе.
	— Беше добър с мен, Саймън — казва сестра ми.
	Направих каквото ми бе по силите. Гласът й сякаш е по-спокоен, отколкото преди минути, когато ми се обади.
	— Сигурна ли си, че си добре?
	— Да. Просто исках да те чуя. Понякога това ме успокоява.
	— Добре.
	Бес Висер. Внезапно си спомням къде съм виждал името. Беше на листче жълтеникава хартия заедно с две други имена, които мама си е била записала някога. Намерих го миналата година, докато местех тоалетката й, за да поправя теч. Листчето беше на дъното на чекмедже. Мама е знаела това име.
	— Чакай, не каза ли, че си с Алис Макавой? — пита ме Енола изведнъж.
	— Да.
	— Алис. Много хубаво. Трябва да тръгвам. Ще се видим след няколко седмици.
	— Енола?
	— Благодаря ти.
	Чувам щракване и вече я няма.
	Връщам се на масата, а Алис е приключила с вечерята и е платила сметката. Сигурно изглеждам зле, защото веднага ме пита как съм. Казвам й, че Енола е искала просто да си поприказваме. Алис вдига вежди, но не казва нищо. Извинявам се многократно, а ми е все така неловко. Чувствам краката си странно. Докато вървим с Алис към колата, забелязвам, че тя залита. Промърморва нещо за токчетата си и се обляга на мен, но тежестта й ми е приятна.
	— Не е честно — казва, след като сме закопчали коланите и пътуваме към „Удланд Хайтс“. — Винаги си се грижил за нея, знам. Но един ден заминава нанякъде и очаква да зарежеш всичко, когато ти се обади.
	Алис, изглежда, се е подразнила и очаквам да продължи тирадата, но тя млъква и въздъхва.
	— Извинявай, пияна съм.
	Усмихвам се:
	— Не си. Права си за сестра ми, но това е положението.
	— Ами… скапано е.
	— Понякога.
	Спираме пред вратата на жилището й. Отново се извинявам и обещавам да платя следващата сметка. Отвръща ми да не се притеснявам. Кожата на Алис побелява там, където се е облегнала на касата на вратата.
	— Пие ми се кафе — казва. — Ти искаш ли?
	Заради това, че Алис се оплака от семейството ми вместо мен, плати сметката, облече рокля, заради това, че до няколко седмици може да сме безработни, заради начина, по който притваря очи, когато казва „кафе“, и защото е Алис и това прави нещата толкова различни, поемам риск и се навеждам към нея. Устните й са меки и ме привличат. И в това е по-добра от мен. Съвършена е.
	Спалнята й е смесица от практични и чудати вещи. Внушително бюро от масивна дървесина заема едната стена. Семплите полици са отрупани с идеално подредени книги и снимки. До прозореца виси украса от черупки на морски и градински охлюви и малки мечоопашати — украшение, което чудесно приляга на момиче като нея, отраснало на брега на океана. Леглото е друго нещо. Прилича на планина от възглавници с най-разнообразни размери, изработени от платове във всевъзможни нюанси на розовото. Започвам да се смея, но усещам ръцете й на раменете си — бута ме към леглото, падам по гръб на него и се чувствам прекрасно.
	Откопчавам копчета, ципове и кукички, докато се разкрие кожа. Да, луничките по гърдите й са също толкова вълнуващи като тези около пъпа й, по шията и от вътрешната страна на бедрата й. Задъхано изследваме кътчетата, които сме крили един от друг през всичките тези години. Шепнем си и дори смехът ни е приглушен, потаен. Плъзва ръце по гърба ми.
	— Ей — казва ми.
	— Ей.
	И тогава усещаме и вкусваме телата си.
	Алис спи на една страна, а свитите колене почти се допират до гърдите й. Когато бяхме деца, заспиваше така на плажа, докато се печеше. Аз съм буден, лежа и размишлявам за обаждането на Енола, за книгата, за къщата и за работата ми. Не мога да задържа къщата, ако се разделя с работата си. Казах на Франк, че мисля за продажба, но не е така — не бих могъл, докато родителите ми са сякаш зазидани в стените. Трябват ми пари. И време. Трябва да се обадя на хората, с които ме свърза Лиз.
	На бюрото има снимка на Алис от тийнейджърските й години, обгърнала огромен лефер. Изглежда на тринайсет, по онова време имаше бретон. Сигурно Франк я е снимал. Макар че го няма на снимката, усмихнатото й лице ми напомня за неговото. Трябва да я гушна, но се чувствам странно. Току-що спах с дъщерята на Франк.
	— Буден ли си? — пита Алис. Звучи сънлива, но и щастлива.
	— Не.
	— Лъжец. Чувам как потропваш с пръсти по таблата на леглото. Голям нервак си.
	— Извинявай.
	— Тревожиш ли се?
	— Не.
	— Ужасен си.
	— Не исках да те будя. Изглеждаш прекрасно, когато спиш.
	Изглежда съвършена.
	Алис сгушва буза във възглавницата си и ме поглежда с едно тъмнокафяво око.
	— Благодаря. Няма нужда да оставаш, ако не искаш.
	— Искам.
	— Не знам дали съм готова за сутрешната ти физиономия. Тръгвай си, няма проблем.
	— Сигурна ли си?
	— Да. Знам къде живееш.
	Вземам завоя покрай соленото мочурище твърде рязко и гумите на форда свистят. Онова чувство, което стяга гърлото ми и което толкова усърдно избягвах, се връща. На път съм да изгубя работата си. Къщата също — спах с дъщерята на единствения човек, който би могъл да ми даде пари назаем за ремонт. Не се чувствам толкова зле, колкото би трябвало. Всъщност по-лошото е, че въобще не се чувствам зле.
	Прибирам се и знам, че е безсмислено да се опитвам да заспя. Не е трудно да намеря онова парче хартия — все още е в чекмеджето на тоалетката. На него има три имена: първото е на баба ми, второто е Селин Дювел и накрая с широки заоблени букви е изписано Бес Висер. Алис беше права. За мен загадките са неустоими.
	Светлината от верандата на Франк е почти достатъчна, за да не е тъмно в хола ми. Окачил е черупка от мечоопашат да съхне на парапета и тя се поклаща на бриза. Мисля си за Алис, която е сама в леглото си, и ми се иска да бях останал с нея.
	Преписвам имената в тефтерче и го оставям на бюрото си. Утре ще изровя каквото мога за тях. После ще напиша всичките имена на роднини, които майка ми е споменавала, макар че, за съжаление, те се броят на пръсти. Отварям книгата напосоки. Попадам на карта таро, скицирана с големи подробности — висока бяла постройка на тъмен фон, ударена от мълния. Под рисунката с фини букви е изписано името на картата — Кулата. Под прозорчето на сградата се вижда фигурата на скочил от него мъж, политнал надолу към вълните и скалите.


	4

	Хермелиус Пийбоди беше притиснат до стената, а гърлото му бе стиснато здраво от руска старица с изненадващо силна ръка. Първоначално той отказа на Мадам Рижкова, но много бързо започна да вижда смисъл в нейното желание.
	— Чирак? — изкашля се Пийбоди. — Мадам, Еймъс е най-доходоносното диваче, което съм срещал, да не говорим, че е лишен от глас. Как изобщо ще работите с него?
	Рижкова изръмжа и изграчи:
	— Ще се сработим добре. Така казват картите.
	Директорът на трупата се опита да възрази, но Мадам Рижкова промърмори на руски нещо, което прозвуча смъртоносно. Пийбоди винаги се бе страхувал от нея.
	Един ден се бе появила в Ню Йорк, докато той излизаше със залитане от кръчма близо до кея на Ийст Ривър. Старицата протегна ръка иззад един ъгъл и го дръпна в тясна уличка. Обърна се към него по име и му заяви, че ще пътува с трупата му, защото картите така повеляват. Пийбоди не й повярва, но не можеше да отпрати жена като нея с толкова силно изразена склонност към театралното. Часове след като я настани там, тя вече бе превърнала новия си фургон в екзотични покои с драперии, възглавници и аромати, които замайваха главата. Пийбоди бе убеден, че жената е веща в отровите. Веднъж тя скришом посипа храната му с мистериозен прах, след като той бе отказал да й даде аванс, за да си купи топ коприна. „Не може да купиш нещо, което още не си заработила“ — казал й бе. Мадам Рижкова само се усмихна и точно в осем часа го преряза такава болка в корема, че Пийбоди се сви на две като мокрица. Следващите три дни прекара във фургона си, облян в пот и треперещ, докато тя се появи.
	„За твой късмет зная как да спра болката“ — каза гадателката тогава и сипа шепа горчив прах в устата му. До залез-слънце Пийбоди се беше възстановил. Директорът на цирка не беше глупав — още същата вечер Рижкова получи желания аванс.
	Три часа след като рускинята го притисна до стената, Пийбоди привика Еймъс и му разказа какво му предстои.
	— Момчето ми, дойде време да продължиш напред към по-добри неща.
	Мъжът засия, докато гледаше нямото момче, седнало на трикрако столче. Еймъс се размърда нервно и обърна длан нагоре въпросително.
	— Не се бой, нищо лошо не си сторил, момко. Всъщност си най-доброто диваче, с което съм работил. Но, разбираш ли, точно там е проблемът.
	Еймъс не разбираше.
	— Ти вече не си момче. Ако останеш в досегашната си роля, ще ограничим потенциала ти. — Пийбоди поглади замислено брадата си. — Приготвил съм ти вълнуваща възможност. Мадам Рижкова много те харесва. Освен това май се нуждае от чирак.
	Еймъс имаше известна представа от заниманията на Мадам Рижкова. Нейните карти разказваха истории, за които хората плащаха добри пари. Но в този план имаше непреодолимо препятствие — чираците говореха. Той положи длан на устните си и поклати глава.
	Пийбоди внимателно дръпна ръката от устата му.
	— Това е без значение. Обмислих нейното предложение и разбрах целта й. Ти ще бъдеш примамка. Какво по-интригуващо от ням предсказател? Неизказано бъдеще! Двамата с нея ще измислите как да го натъкмите. Печалба, момчето ми, само си представи! Изобилна печалба!
	Пийбоди удари с длан по малкото си писалище и разклати мастилницата. Стараеше се с всички сили да не обръща внимание на ужасеното изражение, което пропълзя по лицето на протежето му.
	— Хайде, промяната е хубаво нещо. Именно тя те доведе при мен.
	Еймъс погледна постелята, където спеше всяка нощ, и се зачуди дали и това ще се промени.
	— Никога няма да те изпъдя — увери го Пийбоди. — Можеш да останеш тук колкото поискаш. Ще ми е приятно.
	В дневника си Пийбоди отбеляза новината с едно изречение: „19 юни 1794 година — дивачето е повишено в младши предсказател!“
	Когато Еймъс приближи фургона на Мадам Рижкова, тя отвори вратата, преди младежът да е почукал. Косата й бе прибрана под тъмнозелен шал, завързан на главата като забрадка. Усмихваше се широко. Еймъс примигна — не помнеше да я е виждал усмихната някога.
	— Еймъс, заповядай. Имаш много да учиш, а вече изоставаме.
	Мадам махна с ръка и момчето забеляза изкривения й палец, който стърчеше под странен ъгъл спрямо дланта. Вкопчи се в тази подробност. Сетне последва прегърбената дребна старица в бърлогата й и остави всичко познато зад гърба си.
	За негова изненада фургонът й беше пестеливо обзаведен. На стените висяха три малки картини — смугли мъже и млада жена с ангелско лице.
	— Това е семейството ми — каза гадателката, когато забеляза къде е спрял поглед Еймъс. Посочи лице с гъста брада: — Баща ми.
	До него, в обща рамка, бяха ликовете на двама по-млади мъже със същите пронизващи очи като на Рижкова.
	— Братята ми — каза старицата и накрая посочи девойката. — Дъщеря ми Катерина. Моята прекрасна Катя.
	Останалата част от фургона бе доста скромна. Мадам Рижкова спеше на груб дюшек, метнат върху грамаден сандък. Еймъс предположи, че кокалите я болят от такова неудобно легло.
	Сякаш прочела мислите му, жената рече:
	— Гадателят е като острие. От твърде много удобство умът затъпява. Коприната и драпериите са за гостите.
	Еймъс сигурно бе подскочил, защото Рижкова се разсмя. Смехът й беше като вятър, който свири над степта.
	— Пийбоди обича удобствата. Добре че те прати при мен, преди да си затъпял. Сядай. Слушай внимателно.
	Там, където лицето на Пийбоди беше закръглено, при Мадам Рижкова беше хлътнало, а кожата й бе набръчкана. Носът й бе перпендикулярен на самия себе си — върхът му рязко се спускаше надолу. Косата й се подаваше изпод шала като тел и стърчеше във всички посоки. Тъмносивите й очи го плениха — беше виждал подобни само при животните. Козелът има подобен поглед, преди да се втурне с рогата напред.
	Старицата дръпна празна щайга в средата на фургона и покани Еймъс с жест да седне до нея. Отгоре й постави лакирана черна кутия, украсена с рисунки в яркооранжево и яркочервено, очертани със златно. Птица в клетка, чиято дълга опашка обточваше ръба на кутията, привлече погледа на Еймъс.
	— Жар-птица — рече Рижкова. — Харесва ти, нали? Още повече ще ти хареса онова, което е вътре в кутията.
	Жената повдигна капака и разкри тесте карти. Гърбът на всяка от тях бе изрисуван в наситенооранжево.
	— Гледай. Слушай — каза гадателката и подръпна ухото си. Премести кутията на пода и започна да вади картите една по една.
	Всяко обръщане разкриваше шедьовър — висока жена с остър меч в ръце; огряно от слънце поле; звезда на длан. Всяка картина бе нарисувана с големи подробности. Старицата ги докосваше почтително.
	Когато покри щайгата с карти, Рижкова рече:
	— Ще ти кажа имената им и ти ще запомниш картините. Ще се научиш къде и как да ги поставяш. Така ще разговаряме.
	Жената посочваше рисунките и обясняваше на Еймъс така, както някога Пийбоди му разясняваше как да разпознава хората.
	— Глупакът е глупав, защото е заслепен от щастието си. Той не вижда бедите.
	На картата беше нарисуван младеж, който изглеждаше весел и безгрижен, но се бе насочил право към пропастта пред него.
	— Гордостта преди падението. Той е като дете. Като теб.
	Рижкова се усмихна. Еймъс извърна поглед от неравните й жълтеникави зъби и погледна отново картата. Забеляза на нея кученце, което бе захапало обувката на Глупака и дърпаше.
	— Кучето има много значения. Пазител. Враг. Зависи.
	Мадам продължи да говори с часове, като чертаеше линии и кръстове над символите с костеливите си ръце. Късно през нощта потупа щайгата и се подсмихна.
	— Слушаш внимателно. Чудесна работа ще свършим с теб. Виждам, че се прозяваш. Умореният ум не чува добре. Марш в леглото. — Леко го срита в пищяла и го изпроводи от фургона. — Утре ела пак и ще те науча на още.
	Рижкова продължи да обучава Еймъс всяка вечер след представленията на светлината на свещите. Тежките червени и сини драперии оставаха да висят, ако тя бе твърде уморена да ги прибере, което превръщаше класната стая на Еймъс в приглушени покои. Момчето гледаше, слушаше, понякога дори изчезваше. Ритмичната реч на Рижкова го приспиваше, то се сливаше с картите, потъваше в тях и оставяше тялото си да се стопи. Когато това се случеше, старицата тропваше с крак по пода и гърлено извикваше една-единствена дума. Щом момчето се появеше отново, тя се усмихваше, плясваше го през ръката и се връщаше в началото на разказа си.
	Еймъс започна да разбира. Все повече харесваше Глупака и наситените му оранжево-жълти краски. Харесваше и кученцето, което в последния момент спасяваше господаря си от опасността. Свикна с гласа на Рижкова — напомняше му за свистящия между дърветата вятър от дните, когато живееше сам в гората. С времето забеляза, че дори когато тя не е край него, гласът й отеква в цялата му същност. През нощите, когато пътуваха между градовете, момчето гледаше как Рижкова подрежда картите на кръст и добавя една колона отстрани. Двете карти в центъра се поставяха перпендикулярно една върху друга, по една карта се слагаше над и под тях, една вляво и една огледално на нея — вдясно. Четири карти съставяха страничната колона: това, което предстои; това, което ще му повлияе; това, което властва над настоящето, и това, което ще се случи в бъдеще. Гадателката гледаше на незададени въпроси и отговаряше на празнотата.
	— Колесницата — изрече Мадам Рижкова и обърна една карта върху импровизираната маса. На нея се виждаше мъж, седнал на трон, теглен от животни с човешки глави.
	Еймъс се размърда, смутен от гледката на странните хора зверове.
	— Завоевание и пътуване. Триумф. Виждаш ли? Човек властва над зверовете.
	Мадам разроши косите на Еймъс с костеливите си пръсти и му се засмя като на дете.
	— Когато се съчетае с този символ, нещата са много добри — каза старицата, докато слагаше втора карта до първата. — Светът. Нали разбра? — Вдигна ръка и сякаш посочи небето. — Не жената в центъра, а всичко, което е около нея. Ясно?
	Младежът кимна, вторачил поглед в разголената фигура на танцуващата жена и многозначителното изражение на лицето й.
	Преди и след уроците им Рижкова прочистваше пространството във фургона с димяща китка билки, които воняха като запотен кон.
	— Прикадяваме — изкашля се старицата. — Така прочистваме с огън. Така пазим картите чисти и ясни.
	Гадателката изписа думи във въздуха с дима от клонките.
	— Таро не показва бъдещето. Човекът, който гадае, го вижда. Аз, ти или онзи, който задава въпроса.
	Мадам Рижкова потупа вратата на фургона с китката билки, при което се посипаха пепел и жар.
	— Хората пипат картите и оставят част от себе си в тях: мечти, надежди, всичко се запечатва вътре.
	Когато помещението стана задушно, Рижкова отвори вратата, за да нахлуе нощният въздух.
	— Ние с теб не се нуждаем от мечтите на другите. Понякога в картите се оплитат лоши мисли. Ние ги прочистваме. Ясни и чисти карти.
	Мадам хвърли обгорените билки в почернял ъгъл и ги стъпка с тока на ботуша си. Потупа Еймъс по главата и момчешкото и животинското у него се усмихнаха.
	Гадателката го научи как да прибира косата си и му подари един от шаловете си — красиво парче коприна, обсипано със сложни пурпурни и златни мотиви. Старицата загърна косата му и омота шала около главата на младежа.
	— Важно е да изглеждаме добре — каза Рижкова.
	Еймъс изпитваше болка от силно опънатата коса, но с времето свикна, а резултатът беше драматичен. Мургавото момченце, което човек лесно можеше да сбърка с дивак, се бе превърнало в елегантен млад чужденец. Рижкова изръкопляска, възхитена от ефекта.
	— Вече си същински млад пророк!
	Младежът усещаше как се променя под зоркия й поглед. Незнайно защо си спомни за малката къщурка и тъмнокосата жена с познатия аромат.
	Еймъс беше самотно създание. Когато го наблюдаваха много очи, не можеше да си намери място, а да се храни заедно с цялата трупа за него беше като капан — сякаш го въвличаха в игра с непонятни правила. В дъждовните утрини обичаше да разлиства книгата на Пийбоди. С пръсти проследяваше линиите на рисунките. Когато Рижкова беше твърде уморена да го обучава и го пропъждаше от фургона си, младежът прекарваше вечерите с миниатюрната кобилка — чудесно създание на име Захарничка, което имаше червеникавокафява козина и бяло петно на муцуната. Беше съвършена, само дето бе осем пъти по-дребна от нормален кон, което явно не осъзнаваше. Пръхтеше и риеше с копита като всеки друг впрегатен кон, но се укротяваше, когато Еймъс седнеше до нея. Щом коленичеше сред сламата и опреше челото си в нейното, младежът чувстваше топлина и покой. Действаше му успокояващо да сресва гривата й, често отмъкваше моркови и ябълки за нея и ги криеше дълбоко в джобовете на панталоните си.
	Три дни след като Рижкова прибра косата му, след един сложен урок за значенията на обърнатите карти, гадателката го отпрати с думите:
	— Върви да спиш, момче. Изморяваш ме.
	Еймъс се запъти към фургона, който Захарничка споделяше с животно, наречено лама. Зарови из джобовете си в търсене на репичката, която бе прибрал за кобилката. Изведнъж се натъкна на Бено и се сепна. Мъжът се разсмя.
	— Стреснах ли те, Еймъс? Мислех си, че е невъзможно да те изненада човек.
	Бено се облегна на стената на фургона. Заради раираните панталони изглеждаше така, сякаш коленете му се огъват назад.
	Еймъс сви рамене, после кимна. От време на време сядаше до Бено на вечеря или го гледаше как прави номера си, но не знаеше почти нищо за акробата, освен че е дружелюбен и много се харесва на жените.
	— Мелина те е забелязала да излизаш от фургона на Мадам Рижкова — продължи Бено. Произнесе името на жонгльорката с нещо като усмивка, макар белегът да държеше половината му уста неподвижна.
	Еймъс се отпусна, когато мъжът спомена Мелина. Край лагерния огън и през завесите на клетката на дивачето я бе наблюдавал как подмята във въздуха лъжици и ножове, яйца и бухалки. Червеникавата й коса беше къдрава, лицето й — симпатично, а походката — гъвкава.
	— Каза ми, че Мадам те е направила неузнаваем. Наистина е така.
	Бено подръпна завързаната с черна лента опашка на тила си.
	— Може би ако вдигна косата си нагоре, вместо да я връзвам, Мелина ще заглежда и мен. Как мислиш?
	Еймъс се намръщи, а Бено се изкикоти.
	— Не се тревожи, приятелю. Шегувам се със себе си, не с теб. Мадам Рижкова ти е помогнала да разкриеш хубавото си лице, докато аз…
	Мъжът сви рамене и докосна белега си.
	Еймъс погледна опънатата кожа, застинала в постоянна гримаса, после хвана Бено за ръка и го отведе във фургона на Захарничка. Даде на акробата репичката и му показа как да нахрани кобилката. Двамата споделиха покоя, който ги обгърна, докато галеха муцуната на малкото конче. Измина цял час в мълчание. Накрая Бено наруши тишината и рече:
	— Мислех те за интересно момче. Грешал съм. Ти си нещо повече — приятел.
	Еймъс потупа Бено по гърба така, както Пийбоди бе правил с него самия.
	Мадам Рижкова се зае да обучава Еймъс как да се държи с клиентите й, които бяха предимно дами.
	— Историята е мъж — казваше гадателката. — Бъдещето е жена. Затова тук идват повече жени.
	Когато влезеше посетителка, полите й изпълваха предната част на фургона с метри плат. Пространството се насищаше с аромат на горящи билки и топящи се свещи и с топлината на три тела. Превръщаше се в тайнствено светилище. Еймъс забеляза, че хората заекват, когато проговарят за първи път пред Рижкова. Някога и той се бе чувствал така — старицата беше страховита, но можеше да бъде и нежна. Мадам докосваше ръцете на клиентите си, докато им гледаше — понякога ги утешаваше с жеста, друг път ги окуражаваше. Настояваше за конкретни въпроси и мъчително се ровеше в подробностите.
	— Истината носи още истина, нали така? — казваше им.
	Мъжете задаваха въпроси най-вече за търговията и бъдещите си реколти или търсеха кой им е откраднал прасето. Почти всички жени питаха Мадам Рижкова за любовта. На Еймъс най-много му харесваше гадателката да гледа на жени, защото тя ги приласкаваше, говореше им нежно и ги хвалеше. Младежът си представяше румените бузи на Мелина и ловките й ръце и се чудеше дали и тя мечтае за любов.
	Щом клиентките си тръгнеха, Рижкова проклинаше глупостта им.
	— Не разбира ли, че мъжът й спи с чужда жена? Погледни тази карта. Ето! — Побутна веднъж асо чаши, поставено в позицията, която отговаря за настоящето. — Виждаш ли водата? — Ручейчета преливаха от ръба на чаша, издигната от мистична ръка. — Информация. Комуникация. Той излива върху нея реки от лъжи.
	Рижкова се изсмя. Еймъс с любопитство наблюдаваше как изражението й преминава от меко и благо в отвратено и как накрая всички емоции се претопяват в изнурен смях.
	Минаха месеци. Еймъс се учеше, слушаше и най-накрая получи възможността да реди картите на Рижкова, да ги прочиства с пушека на билките, да ги вади и прибира в чудната им кутия. Хранеше се с Бено, хвърляше скришни погледни към Мелина, а вечерите прекарваше с Пийбоди, който четеше книгите си или писмата, които понякога получаваше от Закари. Директорът на трупата отбеляза, че Еймъс е започнал да се усмихва все по-често. Момчето сви рамене.
	— Чувстваш се все по-удобно в собствената си кожа — заяви възрастният мъж и хвърли поглед към младежа.
	Еймъс кимна, но отвътре се чувстваше празен, сякаш кожата му се бе разтеглила, но вътрешностите му бяха останали малки. Сънищата му бяха пропити от миризмата на съхнещ тютюн.
	Измина година, откакто някогашното диваче стана чирак на гадателката. Един ден циркът спря да лагерува на брега на река Скулкил на път за Филаделфия. Над водите на реката се стелеше гъста мъгла. Еймъс седеше на сгъваемата стълбичка пред фургона на Пийбоди и гледаше как Нат мъкне от реката ведра с разплискваща се вода. Изведнъж Рижкова сграбчи дланите му с възлестите си кокалести ръце и го задърпа към фургона си. Стискаше пръстите му толкова силно, че той си помисли за пилешките кости, разпилени край лагерния огън след вечеря.
	— Ела — рече старицата. — Време е да научиш кой си.
	Еймъс нямаше друг избор, освен да я последва. В далечния край на кръга от фургони срещна погледа на Бено. Акробатът му намигна.
	— Ще ти гледам и с това чиракуването ти ще приключи.
	Наскоро бяха купили две малки столчета в Кротън, но Рижкова го прикани с поглед да седне на пода. Сложи ръце на раменете му и го натисна надолу.
	— Така си по-заземен. — Потупа дъските на пода. — По-добре е и за картите.
	Беше опънала платове по стените и тавана, както правеше за клиентите си, но между гънките на драпериите надничаха портретите на роднините й. Гадателката посочи картините, украсени със златисти шарки.
	— Хубаво е да гледат. Рисувала съм ги по памет. Освен Катерина. Моята Катя ми позираше. Някога имах сигурни ръце, преди пръстите ми да се изкривят.
	Старицата впери поглед в Еймъс и започна ритуала за прочистване. От скрит джоб на престилката си извади връзка билки, запали ги със свещ и започна да изписва символи с дима.
	— Твой ред е — рече. — Когато разкриваш на другите какво ще бъде, ставаш част от съдбата.
	Ставите и гърбът й изпукаха, когато се сниши. Старицата сгърчи лице за миг, но подви крака и седна срещу него. Момчето осъзна, че подът на фургона сигурно е неудобен за жена на нейните години.
	— Трябва да знаеш собствената си участ, за да можеш да гледаш на карти. Иначе ще оплиташ своята история с тези на клиентите. Разбра ли?
	Положи карта на пода. Паж пентакли — младеж с мургава кожа и тъмна коса, който държеше звезда — щеше да представлява Еймъс в гаданието.
	— Умен е като теб. Упорит. Уплашен. Стара душа в младо тяло.
	Рижкова почука с остър нокът челото на нарисуваното момче и обърна следващата карта. Движеше се толкова бързо, че Еймъс не смогваше да я следи.
	— Кралица чаши. Много вода. Промяна. Мечтателка е, нали? Управлява сърцето ти.
	На картата беше изобразена жена с бледа кожа, черна коса и светли очи. Докато Рижкова говореше, изпълняваше сложен танц с възлестите си пръсти. Фургонът взе да отеснява на Еймъс, сякаш не можеше да ги побере двамата, сякаш тялото му щеше да се пръсне. Нещо ставаше. Рижкова обърна една карта и пребледня. Тъмна карта. Мълния пронизваше небето й.
	Както стоеше прегърбена, гадателката рязко се изправи. Забели очи и се олюля, но младежът се протегна към нея и тя сграбчи китката му. Рижкова проговори с далечен, безизразен глас:
	— Идва вода и задушава всичко по пътя си, сякаш е ръка от плът. Баща, майка — всичко ще погине. Тя ще те изтърка и пречупи, докато не остане нищо от теб. Сякаш река се врязва в скалите.
	В гърлото на Еймъс пропълзя шепот и той изтръгна ръката си от хватката на Рижкова. Старицата изпищя.
	Момчето скочи на крака и се наведе да разгледа подредените карти. Рижкова бързо ги покри и събра, докато мърмореше на чужд език със странен унасящ ритъм. Гадателката уви колодата в шал, натика я в кутията, затвори очи и въздъхна. Еймъс не бе сигурен колко време мина, преди тя отново да се раздвижи и да продума.
	— Силно бъдеще — рече. — Голяма промяна. Пази се от жени.
	Тръгна си и го остави сам във фургона.
	Мина се месец. Рижкова не каза нито дума повече за гаданието, макар че все по-често го молеше да остава при нея вечер. Еймъс не я разпитваше.
	През лятото пътищата към Ню Джърси се наводниха и фургоните затънаха в калта. Това забави придвижването на трупата на север към обещаващата добри печалби долина на река Хъдсън. Тежки дни, изпълнени с усърдно бутане, теглене и копаене, изтощиха артистите. Еймъс и Бено едва се държаха на краката си и дори силата на здравеняка Нат бе на привършване. Когато най-сетне наближиха Хъдсън, Еймъс бе толкова отпаднал, че не можеше да държи очите си отворени, за да изучава картите. Клюмнеше ли, Рижкова докосваше калната му буза и шепнеше:
	— Ще те нарисувам. Ще сложа лика ти при моето семейство.
	Една нощ Еймъс си легна във фургона на Пийбоди, но не го хващаше сън. Беше толкова неспокоен, че го боляха краката, а постелята му убиваше, накъдето и да се обърне, макар че никога досега не го беше притеснявала. В главата му се блъскаха мисли за гаданието на Рижкова, за бързия танц на пръстите й върху картите, за тъмния силует, който мярна за кратко. Образът му се изплъзваше. Беше присъствал на безброй гледания, но никога не бе виждал Рижкова в такова състояние. Може би беше болна. Мисълта го глождеше. Тихо отвори вратата на фургона, като внимаваше да не изскърцат пантите, за да не смущава Пийбоди. Директорът на цирка си мърмореше под нос, скицираше и драскаше в книгата си и от време на време подхвърляше по нещо за „невъзможните условия по пътищата“. Въпреки безпокойството си Еймъс се усмихна.
	Далеч на хоризонта проблясваха светкавици, а от задушния въздух краката му се размекваха. Дочу пукането на дървата в лагерния огън и зърна сенките на артистите, които се движеха около него. Сузана се усукваше, докато упражняваше номерата си.
	В гората нещо се раздвижи.
	Нощта пламна в наситено лилаво, огряна от мълния, и за миг лагерът бе потопен в яркостта на дневната светлина. Ако не беше светкавицата, Еймъс нямаше да види девойката, която се появи между дърветата. Беше подгизнала и трепереше, тънката й нощница бе прилепнала към мокрите крака. Босите й стъпала бяха мръсни и окървавени, а дългата й до кръста коса — разчорлена. В кичурите й се бяха оплели листа. В тялото й се сливаха ъгловати и заоблени форми, светлина и тъмнина. Еймъс тръгна към нея с безшумна стъпка.
	Пийбоди видя как Еймъс слиза от фургона и се затичва към гората. Проследи посоката, в която тръгна младежът, и ококори очи. Сред мъгла, светкавици и лунна светлина стоеше нереално момиче. Ако не беше скептик, добре запознат с разкрасяването на фантастични истории, цирковият директор щеше да я помисли за горска фея. Гледаше как Еймъс тича и не можеше да сдържи усмивката си. „20 май 1796 година. Река Хъдсън, след Кротън. Пролетна гръмотевична буря поднася отлична възможност под формата на жена с ненадмината ефирна красота.“ Пийбоди угаси свещта, на чиято светлина работеше, и застана до вратата на фургона, за да наблюдава с надежда.
	— Да, скъпо момче, доведи ни я.
	От входа на своя фургон Мадам Рижкова също видя мокрото до кости момиче, бледата й кожа и мастиленочерната коса. Имаше буря, но не бе валял дъжд, а реката беше в другата посока. Под мръсотията кожата на девойката сияеше като водна повърхност. Никоя жена, никое момиче не изглеждаше така. Тази девойка беше нещо, което Рижкова не бе виждала от много години — откакто баща й изчезна. Гадателката бе изоставила всичко познато и бе побягнала от същото това нещо. Не смееше да го назове. Да изречеш името на създанието, означава да му дадеш сила, но Рижкова не можа да спре шепота в ума си.


	5
	2 юли

	С търсенето на информация за Верона Бон сякаш съм тръгнал да гоня Михаля. Започвам от стандартните места — уебсайтове за родословие и обществени архиви, запълвам с неангажиращи проверки времето между заявките за книги и каталогизирането на томове. Не откривам почти нищо за нея, освен изрезка от вестник, в който е поместена снимка на стройна жена, застанала на ръба на платформа за скокове във вода. По-задълбоченото търсене в сайтовете се заплаща, а повече документи мога да намеря само чрез заявки до институции. За момента обаче нямам излишни средства, с които да финансирам небрежната си авантюра с генеалогията.
	Подобно на мама, баба ми явно също е работила под различни псевдоними. Верона Бон навярно е било последното й превъплъщение, но не намирам информация, която обяснява защо някой би надраскал името й на последната страница на съмнителна старинна книга.
	Като изключим книгата, никъде няма документи, които потвърждават съществуването на „Подвижните вълшебства и чудеса на Пийбоди“. Не намирам свидетелства и за пътуващи циркови трупи от същия период. Забавленията, които е организирал Хермелиус Пийбоди, не са били на особена почит по време на Революцията, а и чак до 1792 година, когато Джон Бил Рикетс открил първата циркова арена във Филаделфия. Все пак, доколкото разбирам, Пийбоди е пътувал и изнасял представления още от 1774 година.
	Най-лошото е, че имената в книгата са на реални хора.
	На бюрото ми лежи разпечатка на сканирана страница от вестник „Катскил рикордър“, броят е от 26 юли 1816 година. Отне ми три дни да открия статията, но вече съм я прочел толкова пъти, че когато затворя очи, виждам буквите в бяло, сякаш са изписани от вътрешната страна на клепачите ми.
	24 юли 1816 г. Бес Висер, артистка, е открита удавена при ферибота на река Хъдсън, близо до Фишкил. Предполага се, че става въпрос за трагично самоубийство. Познати на дамата твърдят, че тя е била разстроена, страдала е от пристъпи на безсъние и е имала маниакално поведение. Висер оставя сираче — дъщеря на четири годинки на име Клара.
	Датата е двайсет и четвърти юли и не става въпрос за какво да е удавяне, а за самоубийство. Също като майка ми. Съвпаденията са твърде много. Когато не откривам нищо за Клара Висер, се обръщам към книгата. На последните й страници, точно преди да се размие мастилото, попадам на Клара Петрова.
	Отново позвънявам на Мартин Чърчуори.
	— Предполагам, че ще ти е интересно какво открих — казвам.
	— Фантастично! Да не би книгата все пак да е била на баба ти?
	— Не, не е толкова просто. Открих записани и други имена. На жена на име Бес Висер и дъщеря й Клара. Майка ми е знаела името на Бес и смятам, че двете имат някаква връзка. Името не е толкова често срещано, за да е съвпадение.
	Нещо ме спира да споделя за датата на самоубийствата. Струва ми се твърде лично, за да го разкривам пред непознат. Вместо това казвам:
	— Мисля, че по някакъв начин все пак си ми дал частица от историята на семейството ми.
	Почти чувам как се усмихва.
	— Много мило, че го казваш, Саймън. Благодаря ти. Радвам се, че книгата намери своя дом.
	— Наистина е удивителна. Бих искал да я покажа на сестра ми. Вътре има рисунки на карти таро, а тя се занимава с гадаене. И майка ми имаше карти навремето. Иска ми се да науча повече за тях. Рисунките са интересни. И някак различни.
	Мисля си за Енола — за това колко дръпната и мълчалива е понякога — и не мога да си представя, че би ми разказала нещо за заниманията си.
	— Да ти се намира добра книга за таро? — питам.
	— Гадаене? — възкликва Чърчуори и леко се засмива. — Със сигурност мога да изровя нещо. Винаги е имало интерес към темата. Задръж за момент.
	Чувам го как обикаля стаята си и приглушено топурка по пода с обути в чехли крака. Следва дращене на нокти по дърво и тиха команда: „Долу, Шийла!“ Значи в магазина му има и куче. Вероятно е бигъл. Нещо ми подсказва, че човек като Чърчуори може да има само бигъл. Мъжът явно слиза по стълбище — чувам по-особено скърцане на дъски.
	— Така-а-а — проговаря в слушалката. — По принцип не поддържам богата колекция от окултни томове. Баща ми беше човек на класиката. Но не е лошо да ти се намира някоя и друга такава книга. А! О, ето те, подъл негодник! „Принципите на оракула“. Само това имам в момента. Прекрасно издание от 1910 година.
	Записвам набързо заглавието върху плик и го пъхвам в тефтера си.
	— Би ли проверил дали вътре пише нещо за една определена карта? Стига да не ти отнемам твърде много време, разбира се.
	— О, няма нищо! Мари се радва, когато разговарям с клиенти.
	Чърчуори се изкисква, а в моето съзнание мигом изплува образът на търпелива съпруга с измъчен лик, фина посивяла коса и закръглени бузи. Описвам картата и чакам, докато Чърчуори разлиства страниците.
	— Да, ето я. Рисунката, за която говориш, много прилича на Кулата. Най-простото й тълкование е рязка промяна, вероятно насилствена. — Следва тихо мърморене. — Има и по-подробно описание, но не го разбирам изобщо. Не зная и доколко ще ти е полезно, тъй като нашата книга е поне с век по-стара. Можеш да потърсиш „Принципите на оракула“, сравнително лесно се намира. Моето издание е великолепно, ако все пак проявиш интерес: ръбовете са позлатени, а корицата е с релеф.
	— Подозирам, че не мога да си позволя твоето издание.
	— А колкото по-дълго стои у мен, толкова по-трудно ще ми е да го продам. Проблемът има две страни — въздъхва Чърчуори.
	— Библиотекари и търговци на книги.
	— И двата вида без пукната пара — додава Чърчуори весело. — Приятно ми е да си говоря с теб. Надявам се да ми споделиш, ако откриеш още нещо.
	— Непременно, Мартин — отговарям и с изненада установявам, че наистина възнамерявам да го направя. Но нямам повече време за размисли. Библиотеката ме зове.
	Вземам си душ и се избръсвам. От огледалото ме гледа уморено лице с разрошена черна коса, порязана брадичка и зачервена раздразнена кожа. Самобръсначката ми плаче за смяна, а от високата влажност на въздуха потта никога не изсъхва. Алис целува това лице. Тази вечер ще излизаме на бар, отиваме в „Оукс“. Ще има музика на живо, джаз квартет, ако не се лъжа… или може би фънк? Заради музиката и питиетата излизането ни би могло да е среща, но пък може и да сме просто двама приятели, които отиват да пийнат и да послушат бенда. Притискам кървящата си брадичка. Това ли е сутрешната ми физиономия?
	Грабвам книгата и плика. Качвам се в колата и поглеждам към къщата. Един улук виси на косъм и всеки момент ще се откъсне от стряхата. Откога ли е така? Хвърлям поглед към часовника си. Трябва да намеря някакви скоби. Сигурно ще е лесен ремонт.
	Докато разсъждавам за течовете, прогнилия покрив и джаз квартетите, стигам до библиотеката. Момичетата от „Периодични издания“ не смеят да ме погледнат в очите. Марси се извръща, когато минавам покрай нея. Единствено пропитата от срам атмосфера ме посреща с отворени обятия.
	Ще ме уволнят.
	На мое място всеки достоен мъж би отишъл направо в кабинета на Джанис, но аз не съм достоен. Имам нужда от бюрото си. Мога да водя последната си битка единствено от стола, който се е превърнал в част от мен.
	Минути по-късно чувам по пътеката в коридора потропването на приближаващи токчета. Днес Джанис е облечена в тъмнорозов костюм от грубовата материя, която е твърде плътна за юли. Обеците на деня са сребърни черупки от морски охлюви.
	— Саймън?
	— Може ли да говорим тук, Джанис?
	Изглежда притеснена, а очите й сякаш блестят от влага. Сълзи?
	— По-лесно ще е, ако сме в кабинета ми — казва тя.
	— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да не минавам отново покрай всички.
	Джанис леко разтваря устни:
	— А… разбирам. Напълно.
	Започва речта си, като ме уверява, че се е борила до последно, че ако е имало начин да скалъпи някое спасително решение, без да се налага да ме съкращава, щяла да го стори. Не мога да я слушам, дори когато продължава с хвалби: колко приятно й било да работи с мен и да ме гледа как се развивам. Преструвам се, че слушам — това е любимата ми маска и я нося с лекота.
	— За справочния ни отдел загубата ще е огромна — казва Джанис.
	Дори наистина да го мисли, което е възможно, от думите й струи съжаление. Мярвам тежка червена плитка при периодичните издания. Проклятие. Алис ще чуе как ме уволняват.
	— Ужасно съжалявам. Нямам друг избор.
	Чувам се как казвам „да“ на предложението за двуседмично предизвестие. Джанис предлага да ми напише препоръка. „Добре“ — отговарям й. Накрая й благодаря за това, че ме освобождава, което само по себе си е унизително.
	Ремонтът на улука е безсмислен, при положение че няма пари за останалото. В рамките на минути губя и двете места, които съм считал за свой дом.
	Джанис е в грешка — работя в библиотеката от дванайсет години, не от десет. Дванайсет години самотен труд: подреждане, сортиране, сканиране, описване, проучвания, писане на писма, молби за финансиране и кандидатстване за субсидии, реставрация на книги. Станал съм едно с хартията. Всичко това беше мое — дванайсет години, изпълнени със страници и томове. Сега ми остава само една книга.
	Алис се приближава до мен. Опитваме се да стоим далеч един от друг, докато сме на работа. Библиотеките са развъдници на клюки. Всички знаеха, че съпругът на Марси е алкохолик, дори преди самата тя да го разбере. Алис и аз се стараем да сме делови и да разговаряме само по служебни въпроси — когато ми трябва графикът за ползване на някоя зала например или когато тя търси снимки на някой лектор, или когато й трябва определена информация. Как ще намират информация тези хора, когато мен ме няма? Алис минава покрай книгите за четвърти век и практичният й кафяв панталон се отърква в един тежък том. Виждам съжалението й. В стиснатите устни. В леко притворените клепачи — когато Алис притваря клепачи, миглите й блещукат на светлината. Видът й казва: „Много, много съжалявам!“ Второто „много“ ме изритва в корема. Ужасно е, ако го мисли. Търси очите ми с поглед. Оформя с устни въпроса: „Добре ли си?“ Свивам рамене — какво друго ми остава? Когато Алис е край копирните машини, възрастен мъж я настига и я потупва по рамото. Господинът носи удобни обувки, бели чорапи, тънка риза и къси панталони, а коленете му са възлести. Старците обичат Алис. И слава богу. Не искам да си говоря с нея, преди да съм предприел нещо. Вдигам телефона и набирам номера на библиотека „Милърстън“.
	— Лесли? Здрасти, обажда се Саймън Уотсън от „Грейнджър“.
	Четирийсет и пет минути по-късно вече съм разговарял или съм оставил съобщение на директорите на почти всички библиотеки от Бабилон до Матитък. Джина от „Комсауог“ любезно ме уведомява, че Джанис вече се е обадила от мое име.
	— Звучеше съкрушена — казва Джина. — Все едно си й син. Бихме те приели, но и ние сме в същата криза. Най-доброто, което мога да ти предложа, е да работиш като доброволец, докато децата се върнат на училище. Тогава евентуално ще можем да те наемем на половин работен ден. Но предполагам, че и това е обидно.
	Притискам основата на носа си и зная, че така положението ми няма да се подобри, но поне болката прави разговора по-лесен. С Лора от „Аутър Харбър“ нещата стоят още по-зле.
	— Ще ми се да можех да помогна — казва тя, — но самата аз си търся работа. Преди две седмици говорих с Джанис с надеждата да намеря местенце при вас. Не ви ли финансират за китоловния архив?
	— Не достатъчно.
	Когато затварям телефона, нищо не се е променило, освен часът. На креслата в централното фоайе се събира литературен клуб, а по стълбището се качва група деца. Купчини книги очакват да бъдат дадени, подредени или подшити. Все още предстои да завърша документацията за кандидатстване за субсидия, която би финансирала дигиталния каталог. Той ще просъществува и без мен. Започвам да преглеждам уебсайта, който ми препоръча Лиз Рийд. Обявите за Ню Йорк гъмжат от предложения за работни места в града — дигитални архивисти и информационни архитекти, каквото и да означава последното. Дори и да знаех какво значи, нямаше да се справя с ежедневното пътуване до толкова далечно работно място. Местата в Лонг Айлънд се броят на пръсти и повечето са за стажанти или бюджетни факири, а аз не съм нито едно от двете. В долната част на страницата, в малко зелено каре, е поместена обява за куратор на ръкописи в „Сандърс-Бийчър“ (специализирана библиотека в Савана, Джорджия), която ме отпраща към сайта на библиотеката. Там ме посреща снимка на красива стара сграда с колони. Интериорните кадри разкриват великолепни рафтове от тъмно дърво — орех или череша — и зали, изпълнени от пода до тавана с книги с кожена подвързия. Краткото описание представя „Сандърс-Бийчър“ като архив с индивидуален подход към историческите документи. Твърдят, че притежават томове, излезли от първата печатарска преса в Джорджия, и дневници на първите заселници. Имат връзка и с някакъв музей. Вдигам поглед към китоловния архив — страстта на Филип Грейнджър, натъпкана в две стерилни стаи. Снимките от „Сандърс-Бийчър“ излъчват топлина и живот. Но навярно гледам през розови очила заради романтичната отдалеченост на мястото. Разстоянието от тук до Савана превръща тази позиция по-скоро в мечта, отколкото в истинска възможност, а и трябва да мисля за къщата. Освен това Енола си идва.
	— Здрасти!
	Алис стоварва на бюрото ми купчина книги със сцепени гръбчета. Обляга се на тях и погалва разкъсаните места. Ноктите й са къси и поддържани. Моите са така изгризани, че вече не приличат на нокти. Съжалението й е съпроводено от въздишка, но аз нямам нищо против. Нуждая се от малко съжаление.
	— Здрасти — отвръщам.
	— Съжалявам, че не съкратиха мен.
	— Много мило, но няма нужда да лъжеш.
	— Добре — кимва. — Радвам се, че не ме съкратиха, но съжалявам, че го сториха с теб. Така става ли?
	— Става.
	— Довечера аз черпя. Можеш да пиеш колкото и каквото искаш. Отпусни му края и се натряскай, ще се приберем у нас и на никого няма да кажа.
	Дори не знам какво ми се пие.
	— Какво си поръчваш, когато искаш да му отпуснеш края?
	— Уиски, защо?
	— Звучи ужасно.
	Алис се усмихва:
	— Значи се разбрахме.
	Стоим мълчаливо. Бръмчат принтери, жужат копирни машини, тракат клавиатури.
	— Мъкнеш тази книга навсякъде. Защо?
	Не знам какво да й кажа. Чувствам записките и рисунките някак познати. Пък и цялата тази работа с удавянето, връзката между майка ми и Бес Висер и странните съвпадения с датата двайсет и четвърти започва да ме гложди все повече.
	— Онзи човек, който ми я изпрати, май ще се окаже прав. Почти сигурен съм, че книгата има общо със семейството ми.
	Алис хвърля поглед към часовника на стената. Единайсет. Скоро трябва да отиде да подготви за лекция една от залите. Дон Бухман ще говори за птиците в екосистемите на солените мочурища. Тя се протяга.
	— Не можеш да намериш семейството си в книга, Саймън.
	Свивам рамене:
	— Не можеш да ми помогнеш с кухи мъдрости.
	— Няма как, неспасяем случай си — отговаря и двамата се кискаме тихичко. Алис извива устни, стисва ръката ми и аз й отвръщам със същото. — Какво мога да направя за теб? — пита.
	Може би въпросът й ме окуражава, може би преди пристигането си Енола още повече ми липсва, но наистина искам да намеря семейството си — в книгата или другаде — и да разбера какво се е случило с роднините ми.
	— Би ли се поровила още малко? Търся каквато и да е информация за две жени — Верона Бон и Селин Дювел. Стигнах до задънена улица.
	— По-скоро имах предвид да те прикривам, за да се измъкнеш от работа по-рано, но и това става. Няма проблем, ще проуча бъдещите ти приятелки.
	— Нищо подобно, роднини са ми. Любопитството ме човърка. Предполагам, че ще открия някаква тенденция.
	Алис повдига вежда.
	— Би ли ме светнал за какво става дума?
	— Нищо особено. Просто имам нужда да се занимавам с нещо. Знаеш какъв съм, трябва ми занимавка.
	— Да, знам.
	Прекарвам цялата сутрин в подлепяне на книжни корици и усъвършенстване на молбите за субсидии. През обедната почивка разпращам автобиографията си на потенциални работодатели. Ей така, за спорта, пращам кандидатура и до „Сандърс-Бийчър“ и дори до музей в Тексас. Хубавото на електронните кандидатури е, че хиляди километри изчезват с едно кликване. После помагам на малката Лусинда да намери книга в раздела за фолклор. Дебелият том е колекция от легенди за селките — митологични хора тюлени. Помня как преди години съм вадил нишки от тъканта на подвързията. На същия рафт, малко по-нататък, откривам по-малка книжка, която ми навява тъга. Пълна е с приказки — руски народни сказания, легенди и поеми от Прибалтика. Мама ми ги четеше. Нямам повече право над нея от който и да е друг, но все пак я слагам под мишница и тръгвам обратно между купчините книги. Трябва ми още нещо.
	Библиотеката притежава издание на „Принципите на оракула“ с обикновена червена корица, без релефни украшения като книгата на Чърчуори. Този том е по-нов и богато илюстриран с гравюри в стил „ар нуво“, като че ли по-скоро отдава почит на мистицизма, отколкото да предоставя някаква информация. Чърчуори беше прав. Рисунката от моята книга явно е архетипният образ на Кулата, макар че е по-грубо нарисувана от тази в „Принципите“ и от сградата във вълните пада само един мъж, а не двама. Илюстрациите в „Принципите“ са фини и красиви — не като тези в моята книга. Кулата означава промяна, но това може да се тълкува по два начина: като начало на нещо ново или като край. Подходяща карта за току-що уволнен човек. Открадвам си още час и нещо в хранилището, където разлиствам страниците. Складът беше моето царство — стая с мухлясали мебели, където се съхраняват материали, които не са толкова търсени, че да заслужат място по рафтовете: история на печата по времето на колониализма, отглеждане на животни, забравени биографии. Ще трябва някой друг да се грижи за тях. Когато се връщам на бюрото си, намирам купчина вестникарски изрезки, фотокопия и разпечатки. Отгоре е оставено листче със стегнатия наклонен почерк на Алис:

	С., ето малко информация за имената, които ми даде. Защо всичко е в платените раздели на сайтовете? Трябва ли да ме притеснява това, че проучваш покойници?
	П.П. Татко звъня. Улукът ще падне от покрива ти. Давай да се напием. Вземи ме в 8.
	А.

	Мушвам вестниците и разпечатките между двете книги и си тръгвам. Излизам от сградата, сякаш плувам, и едва разпознавам стърчащата на полянката пред библиотеката телена скулптура. Мразя това грозилище, откак се появи преди пет години. Мятам откраднатите книги на предната седалка на колата, при дневника на Пийбоди. Имам двуседмично предизвестие, но не смятам да се връщам. В нашето семейство не обичаме продължителните сбогувания.
	По целия път към дома натискам педала на газта. Смея се с глас, когато колата се засилва надолу по склона край пристанището.
	Спирам пред нас и внезапно осъзнавам колко близо е къщата ми до ръба на пропастта. Вместо да се заровя в разпечатките и копията, които е извадила Алис, или да се приготвя за излизането ми с нея вечерта, нападам покрива.
	С чук и люта борба превръщам изкривената тенекия в подобие на улук. Скобите и винтовете все още се държат, сякаш самият покрив се е отместил. След час чукане и огъване и с цената на няколко порязвания на ръцете ми улукът най-сетне може да се закрепи за стрехата. Дървесината се разцепва при завинтването на първия винт. Променям ъгъла, опитвам отново, но дървото пак поддава, парче от него се отчупва и полита към земята. Третият и четвъртият опит само разместват циглите и стрехата започва да се разпада. Улукът се откъсва и с това поставя първия щрих в падението на къщата, която скоро ще е само спомен. Покривът е прогнил. Трябваше да го поправя преди години, трябваше да се сетя, че има нужда от поддръжка, но нямаше кой да ми каже. Наследих къща и сестра без инструкции за употреба. А пропастта е все по-близо.
	Някога тичахме по този склон с Енола, а краката ни затъваха дълбоко в песъчливата земя. Бягахме заедно, хванати за ръце, със зяпнали уста, дърпахме се един друг към брега и крещяхме. След всеки подскок брояхме секундите, докато се приземим в пясъка с подгънати колене. Земята ни поемаше, свличаше се и ни понасяше все по-близо до плажа. Всяка стъпка отхапваше от къщите около нас, от моята къща.
	Ако можех, бих се отказал от всички онези стъпки.
	Оставям падналия улук. Прескачам го, качвам се на верандата и дръпвам проклетата входна врата, която все заяжда. Влизам в хола. Вдигам телефона. Звъня на Алис.
	— Аз съм.
	— Изниза се — казва тя. Трудно ми е да доловя какви емоции влага в думите.
	— Извинявай — отговарям за по-сигурно. — Може ли да дойда към вас по-рано? Стига да не те притеснявам. Мога да тръгна веднага.


	6

	От много години къщата в Кромскил не бе огласяна от бебешки плач. Мрачният дом бе обгърнат от мъглите на река Хъдсън. Управляваше го със здрава и справедлива ръка Сара Висер — баба Висер.
	Неприятностите на Еванджелин започнаха много преди Еймъс да я зърне на озарената от мълнии поляна. Самото й раждане беше неприятност.
	— Нищо не ти е наред — поклати глава баба Висер и разтресе тежките си бузи, докато оглеждаше пеленачето. — Но аз ще те оправя.
	Бебето беше странно. Взираше се в околните с очи като на баща си — чужденец, който тропал по прозореца на майка й в нощите, когато мъглите се надигали от реката. Очите на детето бяха с цвета на мед и глухарчета и в тях баба Висер съзираше падението на дъщеря си.
	Амелия Висер била на шестнайсет, когато чужденецът я посетил за първи път. Той бил странен и в него горяла тайнствена светлина, която се разпръсвала наоколо, когато заговорел. Кожата му имала топлия оттенък на месинг или злато, косите му били черни като въглен, чертите — и момчешки, и мъжествени. Амелия го намирала за загадъчен и привлекателен.
	Почукването било леко. Амелия дръпнала завесата и срещнала с поглед онези очи с цвят на кехлибар. Отворила прозореца си.
	Мъжът промълвил топло:
	— Виждал съм те край реката. Може ли да те погледам как плуваш утре сутрин?
	Мекотата има способността да привлича, а думите — да омайват. Подобна сила имал и езикът на чужденеца.
	Докато плувала, Амелия усещала присъствието му сред високата трева, в сенките на дърветата, дори в самата вода, която я гъделичкала и карала кожата й да тръпне. Когато се върнала от реката, Амелия забелязала, че непознатият й оставил подарък на перваза на прозореца. Черупката била гладка и твърда, завършвала с остра като меч опашка, а тънките крачета отдолу имали закривени нокти на върховете си, които тя не смеела да докосне. Погалила крехкия свод на черупката, извита като конска подкова. Започнала да оставя прозореца си отворен, а завесите — дръпнати настрани. Когато майка й я попитала защо го прави, Амелия отвърнала: „Заради мъжа със златистата кожа и кехлибарените очи.“ За лъжите си получила десетина удара с тънка пръчица по опакото на дланите.
	Първо дошла целувката по бузата. Последвала я целувка по устните и накрая онова, което бушувало у мъжа, се преляло и в Амелия. Очите й грейнали с див блясък, тя се смеела неудържимо, а нравът й станал непоносим. Коремът й започнал да расте.
	Майка й заковала прозореца.
	След няколко месеца остра болка пронизала утробата на младата жена. Болката донесла кръв. Кръвта донесла страх, а страхът довел самотата. И от тази самота се родило най-удивителното нещо — дъщеря.
	Когато бозаела, Еванджелин изпивала не само млякото на майка си, но и живеца й. Бебето наддавало и закръгляло бузки, докато Амелия чезнела. Младата жена се стопила, кожата й станала като восък, а сълзите й напоявали чаршафите. Ставала от леглото само веднъж на ден и нищо не можело да откъсне рожбата от прегръдките й. В очите на Еванджелин Амелия виждала мъжа, който идвал под прозореца й, докато лятото изтляло в есен.
	Макар че младата майка линеела от копнеж и скръб, баба Висер вярвала, че така дъщеря й плаща за греховете и нехайството си. Когато старицата поглеждала личицето на бебето, сякаш виждала как й се усмихва непознатият съблазнител. Заклела се с възпитание да изтръгне греха от Еванджелин и да я отгледа по-добре, отколкото дъщеря си. Докато Амелия беряла душа, а детето й лежало до нея със затворени очички като току-що излюпено пиленце, баба Висер взела пеленачето.
	— Ще отмия петното от теб — рекла, строгият холандски акцент насичал думите й. Едрата й гръд била покрита от грубия плат на черна вълнена рокля. Възрастната жена носела скромно облекло, откак преди много години се споминал съпругът й, праведният Йоханес Висер. Вълната боцкала бебешката кожа, но Еванджелин продължила да спи, докато се стреснала от леденостудената вода в легена.
	— Сама ще те кръстя — мълвяла баба й.
	Еванджелин плачела, но водата заглушавала писъците й. Баба Висер държала главата на детето и го люлеела, докато нареждала молитви. С всеки стих натискала личицето на Еванджелин все по-дълбоко под тъмната повърхност.
	— Разкайваме се за греховете си и се боим от нов грях. Пречистваме се с милостта на водата.
	Старицата отворила устата на детето, защото коренът на порока е в сърцето и в корема. Вода нахлула в гърлото на малката Еванджелин — достатъчно, че да я удави.
	— Ние сме нищо без Божията милост, само съдове, които чакат да се влее в тях свещената река и да ги изпълни.
	Бебето започнало да гълта, пиело водата, сякаш я диша. Затворило устенца около пръста на баба си и засукало. Сукането размекнало баба Висер. Напомнило й как някога с обич държала Амелия на гръдта си. Извадила детенцето от водата.
	Еванджелин се усмихнала, без да изпуска от уста пръста на баба си и без да осъзнава, че едва не се е удавила.
	На смъртното си легло Амелия била плувнала в пот. Влажни кичури, залепнали по челото й, обрамчвали лицето й с мрак. Сара Висер виждала само как дъщеря й сияе като ангел.
	— Ще отгледам това момиче, сякаш ми е родна щерка — обещала старицата.
	И тогава Амелия издъхнала.
	Сара Висер четеше на Еванджелин от опърпаната си библия, пееше й химни и се постара първите имена, които момичето научи, да са на апостолите. Дните започваха с молитва преди изгрев-слънце и продължаваха с хранене на кокошките и козите. В кухнята Еванджелин с часове се учеше как да готви като прилежна холандска съпруга, после следваха пак молитви, пране, чистене и предене. Всеки ден беше подреден така, че не оставаше време за почивка — само за общение с бог и за задачи, подходящи за праведна жена.
	Баба Висер обичаше внучката си. Макар да се страхуваше от греха, който бе създал момичето, упоритостта в душата й славеше господ за дарената възможност за ново начало.
	Послушната малка Еванджелин порасна и се превърна в млада жена с котешка грация, огромни очи и черна коса, която се спускаше като водопад до коленете й. Въпреки бдителността на баба Висер, реката зовеше девойката, шепнеше й да побегне и да се гмурне във водите й.
	За да не избяга момичето, баба Висер скриваше обувките й и нареждаше молитвите да продължат, докато свещите догорят. Еванджелин лежеше в леглото си будна, докато чуеше как баба й затваря вратата зад себе си. После открехваше прозореца, покатерваше се и прекрачваше навън в нощта. Тичаше през градината и дори не забелязваше, че камъните жулят стъпалата й. Бягаше към водата и когато я посрещнеше хладната й прегръдка, бушуващото в нея безпокойство се разтапяше. Еванджелин не знаеше, че майка й е вървяла по същите стъпки, за да се срещне с баща й.
	Баба Висер забеляза окървавените стъпала на внучка си и си спомни за Амелия. Сякаш дъщеря й си бе отишла преди дни. Старицата започна да облича Еванджелин в толкова стегнати корсети, че на девойката не й стигаше въздух да бяга.
	— Добрите жени не тичат — нареждаше бабата. — Те стъпват премерено, защото небрежността води до грях. — После стягаше връзките толкова силно, че корсетът се превръщаше в клетка.
	Еванджелин разпаряше тясната дреха с нож за писма; със скъсването на всяка връзка дробовете й се изпълваха с все повече въздух и младата жена побягваше към реката. Независимо дали върви по течението, или обратно, ако следваше водата, тя я отвеждаше надалеч.
	Когато Еванджелин започна да се среща с Уил Ейбън, нещо в нея се промени. Мелничарският син казваше, че майката на Еванджелин се влюбила в странник, който откраднал душата й. Бащата на Уил му разказал, че когато мъжът си заминал, майка й толкова отслабнала, че се стопила в чаршафите и вятърът я отвял като прах.
	Еванджелин не вярваше, че някой може да умре от любовна мъка.
	Беше на шестнайсет, когато започнаха срещите им. Седемнайсетгодишният Уил беше як младеж с руса, почти бяла коса и счупен зъб, който не разваляше очарователната му усмивка. Еванджелин търсеше компанията му, защото с него си говореше за неща, различни от това как да се пази от грях и какво е редно да правят добрите жени. Уил също излизаше тайно от дома си. Пленен от непокорните очи на момичето, той се изнизваше от мелницата, за да се среща с нея, но не беше толкова умел в измъкването като Еванджелин.
	Една нощ в разгара на пролетта Дора Ейбън се събуди от проскърцващата порта на мелницата. Погледна през прозореца си и зърна Уил, който се спускаше към реката, за да се срещне с момичето на Висер. Както беше по нощница, жената наметна тежкия си пеньоар и излезе от къщи. Изправен пред гнева на майка си, Уил побягна. Дора Ейбън сграбчи Еванджелин за косата и я повлече към дома на семейство Висер, където хлопа на вратата, докато Сара Висер й отвори. Дора незабавно й съобщи, че внучка й е развратница и се е опитала да съблазни мелничарския син.
	Баба Висер не обърна внимание на молбите на Еванджелин и пренебрегна отдавнашната си неприязън към Дора Ейбън, която смяташе за безделница и клюкарка. Пред портата си видя момиче, което въпреки годините на обучение, възпитание и наказания щеше да надуе корема така, както го бе допуснала Амелия. Старицата сграбчи косата на Еванджелин и я измъкна от стиснатите пръсти на Дора Ейбън.
	Сара завлече внучка си в кухнята, наведе я над масата и натисна гърба й надолу с цялата си тежест. Посегна към черпака. По ръцете й имаше белези от ударите на собствената й майка, която като дете я биеше по кокалчетата всеки път, когато изпуснеше яйце, проявеше непокорство или мърлявост. Сара бе проявила снизходителност към Амелия, но това бе струвало живота на дъщеря й. Еванджелин се бореше да се измъкне, ала баба Висер хвана тежкия черпак, който висеше на стената и търпеливо чакаше да стовари отново гнева си върху нечия плът.
	— Избави ме от тленните желания!
	Старицата извиси ръка, изпъната като тетива, и я спусна рязко. Когато черпакът докосна кожата на Еванджелин, момичето се сгърчи. Червенината гореше, плътта се надигаше, докато върху девойката валяха удари заради реката, заради Уил Ейбън, заради майка й и заради баща й, когото тя дори не бе виждала. Удар за боровите иглички в косата й. Удар за мръсотията под ноктите. Удар за разкървавените й стъпала.
	Понеже се опитваше да прикрие лицето си, Еванджелин не видя сълзите в очите на баба си, нито тъгата и страха й.
	По един удар за всеки от скъсаните й корсети. Удар, задето подплашваше кокошките и те спираха да снасят. Удар за измъкването през прозореца. Удар за нечестивостта й. След всеки удар бабата молеше бог за прошка, защото не е имала достатъчно сила да възпита девойката като благопристойна дама.
	Сара Висер бе уморена от загубата на съпруга и дъщеря си; беше изтерзана, защото отгледа и обикна покварено дете. Докато Еванджелин растеше, Сара вехнеше. Косата й побеля, плитката й ставаше все по-рехава, лицето й посърна, а някогашният плам угасна под пластове мазнини и бръчки. Ръката й отслабна, а дишането й се накъса.
	Еванджелин внезапно се протегна и яростно изтръгна черпака от хватката на баба си. В гърдите й се надигна сила, която изпълни устата й с вкус на сапунена вода. Черпакът прилегна в дланта й, сякаш стана нейно продължение. Девойката изблъска старицата, подкоси краката й и баба Висер се строполи на пода, който двете бяха помели и изтъркали сутринта. Еванджелин замахна. Ударът беше толкова силен и така бърз, че девойката не можа да повярва, че го е нанесла. Но сетне вече нямаше сила на света, която да я спре.
	Баба Висер ридаеше. Черпакът се стовари върху устата й. Еванджелин замахваше така бързо с ръка, сякаш я задвижваше божествен огън.
	Момичето не чуваше воплите на баба си: „Спри, спри, мило дете, моля те, спри!“
	Тялото на момичето кънтеше; с всяка жила и всяка кост Еванджелин си спомняше насинените от коленичене колене, натъртените от корсетите ребра, болезнения копнеж по реката.
	Черпакът свистеше, пееше, зовеше я да освободи дивото в душата си. Но щом срещна гръкляна на баба й, хрущялът изпука страховито.
	Баба Висер оцъкли очи като стреснат заек. Черпакът се търколи на пода. Лицето на старицата почервеня, бликнаха сълзи като от спукано гърне. Паника. Еванджелин отстъпи назад, докато баба й се бореше да си поеме въздух.
	Конвулсии тресяха корема на старицата, лицето й придоби морав цвят. Погледът й, вперен в Еванджелин, бе изпълнен със страхопочитание.
	Момичето се опита да я надигне, да я сложи да седне. Заповтаря извинения със същия плам, с който баба й бе редила молитва след молитва. Старицата се вкопчи в ръката на внучка си, докато хъркаше и се давеше. Еванджелин потупваше бузите й и я молеше да диша. Баба Висер клюмна на една страна, а изтънялата й плитка падна на гърдите й. Девойката прегърна възрастната жена през раменете и я залюля.
	Сара Висер хвана внучка си за ръка.
	Еванджелин усети мига, в който баба й издъхна. Изведнъж всичко свърши.
	Като малка Еванджелин се научи от баба си на тропоска, плетен бод и фестон бод. Спомняше си ръцете, с които старицата държеше нейните и насочваше иглата през муселина. Спомняше си приятния мирис на бабините длани, след като бяха месили тесто заедно.
	Тялото на баба Висер изстиваше. Еванджелин се опита да поеме топлината му, докато самата тя трепереше, облегната на желязната печка. Заплака. Вярвала бе, че гневът й е надвил обичта към баба й, но сега я почувства отново като пресен удар с камшик.
	Изкукурига петел и през открехнатата порта се процеди розовият светлик на зората. Гласът на птицата пробуди в девойката една-единствена мисъл: „Бягай!“
	Еванджелин се измъкна през прозореца, побягна покрай плевнята и през високата трева, докато се изгуби сред боровите дървета. Следваше пътеките на сърните. Когато й прилошееше, натискаше някоя от синините си с палец, докато болката се превърнеше във въглен, който изгаряше всичко, освен нуждата да бяга. „Намери водата, следвай реката — мислеше си. — Всичко ще се оправи.“ Еванджелин тичаше към реката, към Хъдсън, и нейното течение я водеше все по-далеч от тялото на жената, която я бе отгледала. Тичаше, докато краката й вече не я държаха. Когато ожаднееше, пиеше от реката и се изпълваше с живот.
	Продължи на юг по течението на Хъдсън, не знаеше накъде отива, само от какво бяга.
	Сезонът и съдбата се погрижиха да поведат на север менажерията на Пийбоди заедно с немия чирак на гадателката. В онзи ден Пийбоди отбеляза в тефтера си, че козите са дали вкиснато мляко.


	7
	14 юли

	Ето на — няма съмнение. Удавяне на 24 юли 1937 година.
	Селин Дювел, подводна артистка от цирк „Марво“, е открита мъртва в залива близо до Оушън Сити в събота. Предполага се, че става въпрос за самоубийство. Дювел оставя сираче — дъщеря си Верона Бон. Не се предвижда погребална церемония.
	Публикацията в „Дейли сентинъл-леджър“ е незначително малка, но изводите са разтърсващи, особено след като до нея стои разпечатка от микрофилм с некролога на Верона Бон. Кралицата на гмуркането от цирк „Литълс-Лайтфорд“, моята баба, се е удавила в залива Мериленд на 24 юли 1953 година. Нейна наследница е дъщеря й Полина. Два случая може и да са съвпадение, но четири?
	Нещо не е в ред.
	В началото бях просто заинтригуван от старинната книга, но сега това ровене в миналото се превръща в зловещо пътешествие, което ме води до стряскащото откритие, че жените в семейството ми имат притеснителния навик да умират млади, при това от удавяне, и то на една и съща дата — двайсет и четвърти юли. Първият собственик на книгата се е интересувал повече от печалби и маршрути, отколкото от историята на удавените циркови артистки. Из страниците откривам много имена: Еймъс, Хермелиус Пийбоди, момиче на име Еванджелин, Бено Кьониг, гадателката Мадам Рижкова и много други, но по-често се споменават заплатите им, отколкото взаимоотношенията помежду им. Тук-там са отбелязани и дати, но без видима последователност, а колкото до двайсет и четвърти юли — не личи да е от особено значение. Пийбоди е записвал само нещата, които са му били интересни, и със сигурност не е предполагал, че два века по-късно безработен библиотекар ще използва дневника му като основен източник на информация.
	Разследването на Алис много помогна. Тя ми даде паролата за акаунта си в „Стоуни брук“ и така ми осигури достъп до документи, които иначе нямаше да получа без специално разрешение за научноизследователска дейност. Стори ми се логично да проследя събитията от настоящето към миналото, затова започнах с мама. Над статията за смъртта й в местния вестник стои снимката на хладна красавица с остри черти и непримиримо черна коса. Въпреки предимно топлите ми спомени за нея от снимката личи, че майка ми е била нещастна. Не се бях замислял. Да осъзнаеш, че някой е намирал съществуването си за непоносимо, когато си бил в живота му, е като шамар. Запълвах дните си с ровене в обществените архиви, разгръщане на вестници и преглеждане на изрезки от списания, докато стигнах до копие на онази статия в „Дейли сентинъл-леджър“ и си дадох сметка за обезпокоителната тенденция.
	Минава десет. Алис сигурно отдавна е на работа и вече е отметнала няколко от задачите си за деня. По това време прави кратка почивка, за да подреди бюрото си: химикалките — отдясно, документите — в прилежна купчинка. Звъня й.
	— Аз съм.
	— Не мога да говоря много. Имаме проблем в системата. Никой нищо не може да намери. Книги, които са тук, излизат като взети от читатели. Други липсват, но не са отписани от каталога.
	Поглеждам към двете, които отмъкнах. Ако бях добър човек, щях да се чувствам виновен.
	— Сигурно се е развалил четецът на баркодове — подхвърлям.
	— Или електронният каталог. Какво става с теб?
	— Не ти ли изглежда странно, че не знам почти нищо за семейството си?
	— За твоята рода странното е нормално. Само като си помислиш как вашите са кръстили сестра ти… Що за човек би причинил това на дете?
	— Права си.
	След като учихме за атомната бомба по история*, вече не можех да погледна със същите очи родителите и сестра си. Веднъж попитах татко. Отговори ми, че мама вярвала във възможността болезнените спомени да бъдат облагородени. Била убедена, че когато нещо хубаво се използва за ужасни цели, трябва да бъде реабилитирано, да му се върне изначалният красив смисъл. Смятам, че със сестра ми опитът се е провалил — тя живее като експлозия. Така и не се осмелих да попитам как са избрали моето име.
	[* „Енола Гей“ е прозвището на американския бомбардировач, който хвърля първата атомна бомба. На 6 август 1945 година, в края на Втората световна война, той бомбардира японския град Хирошима и предизвиква невиждани дотогава поражения и жертви. — Б.р.]
	— Все пак открих нещо, което е странно дори за нас — продължавам. — Сещаш ли се, че те помолих да проучиш няколко жени? Оказа се, че всички те са починали на същата дата, на която се удави и мама. Жените в моето семейство имат навика да умират на двайсет и четвърти юли.
	Алис мълчи. Чувам как мести слушалката от едното на другото си рамо. Шумоли хартия. Вероятно подрежда документите на бюрото си.
	— Не знам — казва. — Наследствена меланхолия? Чувала съм, че може да се предава от поколение на поколение. Като добавим и сезонната депресия — ето ти материал за няколко „съвпадения“.
	— Възможно е.
	Но сезонната депресия е характерна за зимата, когато дните са най-къси, а светлината е оскъдна.
	— Не те ли хваща вече съклет?
	— Още не. Пратил съм документи на няколко места. Обадих се тук-там.
	Истината е, че безработицата размеква мозъка и превръща часовете в неясна мъгла. Мотивацията да започваш деня си рано постепенно изчезва и ето ме сега, изтегнат на дивана, а вече наближава обяд. Когато имаш цялото време на света, май е невъзможно да свършиш каквото и да е. Заслужил съм си почивката — не съм спирал да работя, откакто навърших шестнайсет. Нищо няма да ми стане от две седмици без работа. Или напротив? Разпратих имейли и позвъних във всички библиотеки по Източното крайбрежие. Съобщих, че търся работа, и където можах, припомних за дребните услуги, които съм им правил някога — редактиране на писма за субсидии или съвет за инструменти, които да ползват при някой ремонт. Но още никой не е отговорил. Тишината ме напряга. В Комак има директорска позиция, от която може да излезе нещо. Да, малко отвъд моите възможности е, но има надежда. Изпратих им автобиографията си миналата седмица. Утре смятам да ги проверя по телефона.
	— Дойде човекът от техническа поддръжка — казва Алис. — Трябва да затварям. Довечера в осем, нали?
	— Да. Чао.
	След като приключвам разговора с Алис, ме обзема безпокойство и неприятно усещане за безполезност. Трябва да си намеря работа. Без да се замислям, издирвам обявата от Джорджия. От „Сандърс-Бийчър“ още не са я свалили. Набирам номера почти автоматично. Вдига жена със сладък и сух глас като захарна целувка. Представя се като „госпожица Ан“. Аз също казвам името си и питам за библиотеката и за кураторската позиция.
	— О, ние сме много малък архив, господин Уотсън — обяснява дамата. — Посветили сме се на личностната социология на региона, както обичаме да я наричаме. Смятаме, че сме повече художници, отколкото библиотекари. Нашата работа е да събираме материалите, които получаваме, и да създаваме от тях картини. С това се занимават кураторите при нас.
	— Не мога да се похваля с художествени умения, но съм много добър в сортирането на документи.
	— Простете — смее се госпожица Ан, — имам склонност да използвам по-литературен език, а и толкова обичам „Сандърс-Бийчър“. За мен е много специално място.
	— Разбира се — казвам, но ми се иска да можех да отговоря с нещо по-духовито.
	— Знаете ли, че при нас е една от черновите на Конституцията? Не е истинска, но е много красив фалшификат. Имаме колекция, посветена на прословута местна група фалшификатори. Съюзът на историците в Джорджия притежава един от оригиналните документи, но аз повече си харесвам нашия. — Жената спира и се прокашля. — Има и черна работа, разбира се. Получаваме много дарения. Всеки иска да се почувства важен, а в града има толкова много стари фамилии. Трудно ни е да обясним на някого, че касовите бележки на баба му от „Улуъртс“ нямат стойност.
	— Освен ако са бележки от първата покупка в първия магазин в щата — вмятам и най-после съм доволен, че съм уцелил правилния тон. — Или пък ако търсите документи, с които да опишете най-често купуваните стоки за домакинството през определен период.
	Усмивката на госпожица Ан достига до мен дори по телефонната линия.
	— О, господин Уотсън, май все пак ще се окажете художник. Откъде казахте, че сте?
	— Не е ставало дума.
	Госпожица Ан е приятно учудена, че някой чак от щата Ню Йорк проявява интерес към малката библиотека, в която тя работи. Нейното благоразположение ме подтиква да поукрася служебното си минало. Самоповишавам се в куратор на китоловния архив. Преди разговорът да е приключил, вероятността да работя в Савана ми е припомнила, че съществува и друг свят отвъд Напоусет, отвъд Лонг Айлънд. Но в този друг свят я няма Алис. А и Енола може да се върне да живее тук.
	Когато затварям, се сепвам от шума на пропукваща се дървесина, който отеква като изстрел. Подскачам и около мен се разхвърчават листове. Поемам въздух и изчаквам три-четири секунди да се осъзная. Когато минавам по коридора, виждам как картините са увиснали накриво, но се държат на пироните. Още не е ясно откъде е дошъл шумът. Всичко изглежда наред, преди да отворя вратата на спалнята на нашите.
	На стената, до тоалетката на мама, от пода чак до тавана зее отчетлива пукнатина. Проследявам я с пръсти и чувам как къщата простенва като болен човек. Някъде в паметта ми се мержелее спомен за игра с влакчета на пода на стаята, докато мама пее нещо на френски. Не си спомням думите, а само образ — мама седи пред тоалетката и си сплита косата. Трябва да погледна и другите спални.
	Стаята на Енола не е пострадала. Завивката с петна от йод, дупката в стената до леглото, отрупаното с изгризани моливи бюро — всичко си е на мястото. Вратата на моята стая се отваря трудно. Или се е издула от влагата, или заяжда. Не, виси накриво. По дяволите. Почти не влизам тук. Най-добре да си пренеса нещата в дневната, докато ремонтирам спалнята си.
	Правя три разходки между стаите, нарамил закачалки с дрехи от гардероба, купчина книги, две възглавници и летни чаршафи. Дневната ме приютява, сякаш съм бежанец в собствения си дом, и вече ще служи както за спалня, така и за кабинет. Нямам време за губене — трябва да се обадя на Франк. Не ми се ще, но се надявам, че Алис още не му е казала за нас. Помолих я да не му споделя и за уволнението ми, защото го смятам за временно, а и защото знам колко бащински може да се държи Франк. С Алис сме внимателни. Все още не знаем какви са отношенията ни.
	Франк вдига на петото иззвъняване и веднага ме подхваща:
	— Не е хубаво да оставяш улуците да висят толкова дълго, разбираш ли? Водата се стича от покрива направо към основите и цялата къща става нестабилна.
	За малко да се изпусна, че съм спал с дъщеря му. Супер, няма що. Дали всеки път, като говоря с него, ще се сещам за краката й около кръста ми?
	— Да, опитах се да ги поправя, но се оказа, че не е толкова проста работа. Стрехата май също плаче за ремонт. Струва ми се, че къщата се намества. Стената в спалнята на нашите се пропука.
	Франк подсвирва тихо.
	— Скоро ще викна майстор, но се чудех дали можеш да ме посъветваш как да я позакърпя.
	— Имам чувството, че кърпенето няма да помогне.
	— Да, знам, трябва ми специалист.
	Поглеждам през прозореца. Заливът е неспокоен. Вълните се извисяват, увенчани с бели гребени. Синята шир се пени ядно.
	— Саймън, болно ми е да гледам как се разпада домът ти. Трябва да се грижиш повече за него, твърде близо си до водата. Къщата не може сама да се поддържа.
	Дразня се, че ми говори, сякаш съм малко дете, сякаш не виждам какво става със собствения ми дом, сякаш някой друг вися на покрива да поправя улука или да кърпи течове. Къщата не може сама да се поддържа, но са й нужни пари.
	— Наясно съм — отвръщам.
	— Всичко наред ли е? — пита Франк.
	— Просто съм уморен. Можеш ли да изпратиш майстор, който да огледа? Нямам представа откъде да започна.
	Погледът ми попада върху книгата на Пийбоди. Отворена е на страница, където се вижда рисунка на карта таро. Дяволът е скициран в кафяво, с къдрава брада, облечен е в дрехи на царедворец, а изпод панталона му стърчат раздвоени копита. На лицето му е изписана лукава усмивка, в ръцете си държи вериги, прикачени към два нашийника: единият около врата на мъж, а другият — на жена.
	В „Принципите на оракула“ се казва, че картата не означава просто „Зло“, а може да се тълкува като тайна, заблуда или невидими окови. Илюстрацията на Дявола в „Принципите“ е тъмна и страховита, но в моята книга той прилича по-скоро на забавен тип, с когото можеш да си пиеш бирата. Рисунката показва как изглежда картата на Мадам Рижкова през погледа на Пийбоди, но ме навежда на въпроса кой е имал такава интересна интерпретация на Злото? Може би ще е добре да проуча гадателката и другите имена, на които попаднах — Кьониг, Мейхел и останалите. Колкото по-пълна е картината на света, в който са живели, толкова по-лесно ще ми е да видя взаимовръзките и да ги проследя до корените им.
	Очертавам с пръст опашката на Дявола.
	— Сещам се за един човек — казва Франк. — Ще проверя дали е свободен тази седмица. Виж, извинявай. Съжалявам, че ти повиших тон. Просто знам колко много обичаха къщата вашите.
	Бих му повярвал, но баща ми не си мръдна пръста за нея, след като мама почина.
	— Зная — отвръщам все пак и докато му благодаря за загрижеността, чувам как чакълът отвън хрущи под гумите на познат ръждясал син олдсмобил. Звукът оповестява завръщането на Енола у дома.
	Навън съм, преди дори да е отворила вратата на колата. Енола се изсипва от шофьорската седалка като торба с кокали. Протягам ръце и тя се хвърля в прегръдките ми. За няколко секунди се чувствам чудесно, наистина чудесно — вдигам я, притискам я към себе си. Сестра ми мирише на път и на нещо по-силно. Размахва крака във въздуха, докато я държа, и ме рита в пищяла. Въпреки всичко ми е хубаво да я прегръщам отново.
	— Саймън, изглеждаш ужасно — заваля думите.
	— А ти миришеш на кръчма.
	— Случва се. — Смехът сякаш идва отнякъде другаде, не от тялото й. Енола се освобождава от прегръдката ми.
	— Така ли си карала? — питам я.
	— Очевидно. — Обръща се бавно, оглежда къщата и подушва въздуха. — Е, може ли да вляза, или ще стоим тук цял ден?
	— Влизай, разбира се. Това е и твоят дом — казвам го, сякаш съм го пазил специално за нея. — Яла ли си?
	Оглеждам я изпитателно. Дрехите й висят: дълга развлечена пола, голям суичър, навярно мъжки, изпод който се подава тениска, проядена от молци. Под всичко това е моята сестра.
	Енола свива рамене, отваря мрежата на входната врата със замах и я хлопва зад себе си. Оставам сам с колата и вещите й. Търся багажа й сред купчините празни опаковки от храна, бутилки от безалкохолно и метални бирени кутийки. По пода се търкалят кибрити с реклами на барове от цялото крайбрежие. На задната седалка намирам изгорели електрически крушки. Няма и помен от куфар или сак.
	— Къде ти е багажът? — провиквам се.
	— В багажника. Не се занимавай, не нося почти нищо — вика Енола в отговор.
	— За малко ли си дошла?
	Затварям вратата на колата и влизам в къщата.
	— Не знам.
	Чувам я как проклина, а после нещо се къса. Сварвам я надвесена над книгата на Пийбоди и виждам как дърпа страницата с рисунката, която разглеждах допреди малко.
	— Спри, какво правиш? — крещя. Тя се свива, а от ръката й към пода политат парченца хартия. — Имаш ли представа колко е стара?
	— Защо я държиш отворена? Такива неща не се оставят ей така, на показ. — Енола присвива очи.
	— Не можеш да късаш каквото ти скимне. Книгата е моя.
	— Откъде въобще ти е попаднала? Що за човек би държал такава гадост?
	Още не се е прибрала, а вече се караме. Нищо чудно, че си тръгна преди години.
	— Един търговец на антикварни книги ми я прати.
	Още щом го казвам, осъзнавам, че звучи смахнато. Хората не раздават книгите си просто така.
	— Ама, разбира се. Естествено. — Енола се тръшва на сивия диван и въздухът около възглавниците му се изпълва с облачета прах. — Дължиш ми обяснение. Да не би да се чукаш с разни хора, за да ти дават книги?
	— Не.
	— Жалко.
	Разказвам й за пратката и за разговорите ми с Чърчуори. Споменавам името Бес Висер и че мама е знаела за нея.
	Енола се втренчва в мен, сякаш току-що е дошла на себе си. След дълго мълчание промълвява:
	— Не му вярвам.
	Придърпва колене към гърдите си и обгръща краката си с ръце. На едната й китка забелязвам малка синя татуировка, която не беше там преди — птичка.
	— Напълно безобиден е — уверявам я. — Дори е много забавен.
	— Толкова си наивен. Какво иска от теб?
	Оглеждам се наоколо. Нямам пари. Нищо нямам.
	— Просто е ексцентричен старец. Може би малко самотен.
	— А ти? Самотен ли си? — пита сестра ми. — Говорил ти е за мама. Ти си вманиачен по нея, което те прави лесна плячка.
	Заровила е ръце дълбоко в джобовете на суичъра си, където мачка и дърпа нещо.
	— Мъртва е — добавя Енола. — Не можеш да я намериш в книга.
	— Но аз съм разтревожен. Чрез книгата открих важен факт за членовете на семейството ни. Жените по майчина линия са умирали млади, което намирам за доста притеснително.
	Енола свива устни в нещо като гримаса.
	Не казвам нищо за двайсет и четвърти. Има граници, които не мога да прекрача пред сестра си, а в момента съм дяволски близо до една от тях.
	— Не ти ли е интересно защо? Не искаш ли да знаеш причината, ако има такава?
	— Не особено — отговаря. — Предпочитам да си живея живота.
	— В пътуващ цирк. И после аз съм бил вманиачен по мама.
	Разменяме си гневни погледи. Тя първа отмества очи и започва да чопли нещо по ръкава си. Трудно ми е да я гледам, след като е била далеч толкова време. И най-лошото е, че би могла да си тръгне всеки момент, а аз няма да мога да направя нищо, за да я спра.
	— Как си? — питам.
	— Гладна. — Става и ядосано нахълтва в кухнята. Движенията й са хаотични, шляпа с крака по напукания балатум, чекмеджета се отварят и затварят с трясък. — Тук няма нищичко. Мамка му, не ядеш ли?
	— В левия шкаф. На обичайното място. Третия рафт.
	Ровичкане.
	— Фиде? Божичко. Защо въобще се прибрах?
	— И аз това се чудя.
	— А защо нещата ти са в дневната? Чакай, чакай… защо изобщо си вкъщи? Не трябва ли да си на работа?
	— Бюджетни съкращения. — За първи път изричам непосилните думи пред човек, за когото ме е грижа.
	— Библиотеките вече не работят през седмицата?
	— Само аз. Уволниха ме.
	В миг Енола обвива ръце около раменете ми и се притиска към мен, както правеше, когато беше малка и искаше да я вдигна. Сякаш има нужда от големия си брат.
	— Идиоти — прошепва.
	— Нямат пари.
	— Само ти си способен да оправдаваш хората, които са те уволнили.
	Сигурно. Обръщам се към нея:
	— Твой ред е.
	— За какво?
	Енола ме пуска и се шмугва обратно в кухнята, а след секунди се връща с купа фиде.
	— Разбра защо съм у дома. Сега ти ми кажи защо се прибра.
	— Исках да се видим — казва. — Мина много време.
	Така е. Гледам я и си представям как мята раницата си в колата и ме зарязва отново.
	— Ела с мен. — Енола отчупва парченце фиде, пуска го в устата си и продължава: — Безработен си. Циркът, с който пътувам, е хубав. Том Роуз, собственикът, ме харесва. Ще намери занимание и за теб.
	— Аз съм библиотекар.
	— Бивш — поправя ме. Жегва ме повече, отколкото ми се иска. — Освен това си плувец. Можеш да правиш подводни трикове.
	Нещо ми подсказва, че въобще не мисли за басейни и за гмуркане. Сестра ми се разполага на дивана и продължава да хруска сухото фиде.
	— Имат си плувец. — Поглеждам към нея.
	— Не. Вие с мама бяхте по тая част. Аз гледам на карти.
	Защо се прави, че не съм я учил на всичко, което мама ми е показвала? Обясних й как да издиша целия въздух от дробовете си, как да разтяга гръдния си кош, кога да си позволи да потъне по-дълбоко и кога да се усмихва. Помня я като малка, облечена в бански на точки, ухилена до уши под водата, с разпиляна около лицето черна коса като на мама. А аз броях: „Осемдесет и деве-е-ет, деветдесе-е-ет…“
	— Вече си търся работа. Разпратил съм документи, а утре ще звънна в агенцията за подбор на персонал. Ще се оправя.
	— Ще бъде забавно да дойдеш с мен. Тревожа се, че си сам в тая къща. — Оглежда се и сякаш запечатва с поглед всяка пукнатина, всяка дупка, която се е появила от последния път, когато е била у дома. — Понякога ми липсваш.
	Седя на пода, а тя — на дивана, но сякаш по частица от двама ни се слива в едно.
	— Притесних се, когато ми се обади преди няколко дни. Лоши карти ли бяха излезли?
	— Не ми се говори за това. — Енола чопли облегалката на дивана, завряла е малкия си пръст в дупчица в износената тапицерия. — Защо си преместил нещата си в хола?
	— Така ми е по-удобно. Тук ми е компютърът. Нали си търся работа.
	— Мирише ми на нещо странно. Холът винаги ли е миришел така?
	— На какво трябва да мирише според теб?
	Някога се разнасяше аромат на кафе и на домашно приготвена храна, примесен с дъх на океански бриз. Сестра ми присяда на пода до мен. Взема лист и разсеяно мачка ъгълчето му, като го притиска с нокътя на палеца си. Цирк „Ефемера“, 1981 година. Откъс от статия за гмуркачи, в която се споменава баба. Енола подгъва ръба на листа между палеца и показалеца си, сякаш навива цигара.
	— Стига де! Затова ли се прибра — да ми мачкаш нещата?
	— Не ме гледай така. Мина цяла вечност. — Понечва да каже още нещо, но се спира. Вместо това добавя: — Говорих с Франк. Според него къщата е на път да се срути.
	— Говорила си с Франк? Защо?
	— За да му кажа, че си идвам. Мисля, че ще е хубаво да се видим. Вярно ли е?
	— Кое, за къщата ли? Не знам. Възможно е.
	— По-добре идвай с мен.
	Енола се пресяга и дръпва една от книгите на бюрото ми — „Легенди и поеми от Прибалтика“ на Пьотр Болоковски. Мама ми четеше от тези приказки едно време. Сестра ми отваря книгата рязко и почти пречупва гръбчето й.
	— Остави я! Това е рядко издание!
	Освен това е откраднато.
	Енола пуска книгата на дивана. Страниците се разтварят и разкриват рисунка — мъж, облегнат на дърво край речен бряг. Спомням си приказката. Мъжът бил съблазнен от воден дух — русалка. В такива се превръщали душите на деца и девици, които умирали непокръстени. Всеки народ има свой вариант на легендата: водни феи, речни духове, русалки, селки. В Америка нямаме такава.
	— Съжалявам, че си тръгнах така внезапно.
	— Няма нищо.
	— Знам, че се стараеше.
	— Благодаря.
	Сестра ми ме прегръща и склонява глава на рамото ми. Стоим така и се взираме в стените, не смеем да погледнем един към друг. Тя побутва книгата:
	— Може ли да те помоля за нещо?
	— Давай.
	— Почети ми от нея. Обичах да ми четеш, като бях малка. Когато човек порасне, вече никой не му чете.
	Авторът е Болоковски. Енола иска да чуе историята на Егле. Започвам — чета бавно, както мама някога. Легендата разказва за селско момиче, което станало царица на змейовете, а децата й се превърнали в трепетлики. Във всяка приказка щастието си има цена. Енола слуша мълчаливо, притиснала е чело в рамото ми, с което напомня за присъствието си.
	След залез-слънце бавно се размърдвам, за да протегна изтръпналия си крак. Сестра ми въздъхва:
	— Шофирах цял ден и главата страшно ме боли. Трябва да поспя.
	Разрошвам косата й с пръсти. Късите черни кичури щръкват. Искам да я попитам защо я е отрязала, но не казвам нищо.
	— Стаята ти си е същата. Не съм я пипнал.
	Уморените й стъпки отекват в коридора. Вратата й изскърцва и се отваря.
	— Не можа ли поне да сложиш нова завивка?
	Няма „лека нощ“.
	Присвивам очи, за да разчета лошото фотокопие. Изведнъж фаровете на автомобил обливат в светлина хола. Поглеждам часовника. Девет и половина е. Трябваше да взема Алис в осем. Да, точно нейната кола е спряла пред нас и самата Алис върви по пътеката към входната врата. Облякла е дънки и тениска, косата й е свободно пусната. Оглеждам се. Вещите ми са разхвърляни из стаята — дрехи, документи, книги, опаковки от фиде. По дяволите!
	Посрещам я на стъпалата на входа, облегнат на стената. Бих я поканил да влезе, но нейният апартамент е подреден, а леглото в спалнята й е планина от възглавници.
	— Съвсем изключих. Много съжалявам.
	Тя върти ключовете си в ръка, а после плясва с длан бедрото си.
	— Често се извиняваш.
	— Искрено е. Дай ми пет минути да се приготвя.
	— Чия е колата? — Кимва към олдсмобила.
	— На Енола. Днес си дойде. Приказвахме си и изгубих представа за времето.
	— Сестра ти е тук?
	Алис слага ръце на кръста си и се поклаща напред-назад. Не знам какво е мнението й за Енола или поне не съм сигурен. Не я е виждала от години и може да си е изградила представа за нея само от това, което съм й казвал. „Нетърпима, егоистична, инфантилна, луда“ — сигурно така съм й говорил за сестра си.
	— Искам да й кажа „здрасти“. — Алис поглежда към прозореца. Казвам й, че Енола спи. Тя повдига вежди. — Предпочиташ да не влизам?
	— Да. Не. Наистина спи. Исках да те поканя, но ми е неудобно, защото къщата ми е развалина, нещата ми са разхвърляни, а за тази вечер достатъчно вече се изложих.
	Усмихва се. За миг й отвръщам със същото.
	— Добре.
	И докато го казва, вече е минала покрай мен и е нахълтала в къщата. Стига до средата на дневната и прави бавен кръг, сякаш оглежда експонати в галерия. По джапанките й е полепнал пясък, който скърца по пода. Документите, дрехите, пукнатините по стените и разхлопаното дюшеме — Алис вижда всичко. Нервно гриза нокти.
	— Леле! — възкликва.
	— Казах ти. Бих те поканил да седнеш, но няма къде, освен в кухнята.
	— Не, няма проблем.
	Надзърта в коридора. Има три врати — зад едната е сестра ми, стаята зад следващата не е подходяща за мен, какво остава за гости, а третата принадлежи на мъртвите. Трябва някак да се сместим на дивана, между дрехите и книгите ми.
	— На работа винаги е било прибрано около теб — отбелязва Алис.
	— Компенсиращо поведение, може би?
	Тя се засмива. Слава богу. Предлагам й да идем у тях.
	— Дай ми само пет минути — казвам и понечвам да стана.
	Спира ме с думите:
	— Енола си е дошла. По-добре прекарай повече време с нея.
	Докато се обърна, Алис вече е на стъпалата пред входната врата и ме целува по бузата. Дали защото е видяла в какво състояние е къщата, или защото родителите й са от другата страна на улицата? Лампата на верандата им все още свети. Отново се извинявам, но този път тя ме хваща за ръка и я стисва леко. Между показалеца и палеца й кожата е гладка и малко по-твърда, загрубяла от въдицата. Помежду ни прескача искра и се държим за ръце още няколко секунди.
	— Другия път се обади, става ли?
	— Става — отвръщам й.
	Стоя навън дълго след като колата й е потеглила.
	Сядам пред компютъра и пиша имейл с кандидатура за място в някакъв видеоархив. Не е много по моята част, но си струва да се пробвам. От „Блу пойнт“ са пратили отговор. Наели са друг, разбира се. Заслушвам се във вълните, които се разбиват в скалата някъде долу, и се рея в мислите си за Алис, за къщата, която може да се срути в океана, за всички онези удавени жени. Опитвам се да заспя, но не се получава. Отказвам се и си вземам книга.
	По-късно дочувам тих звук от стаята на Енола. Хартия се плъзга върху хартия. Отивам да погледна.
	— Ей, значи си будна.
	Сестра ми седи на пода в спалнята си с кръстосани крака и леко приведен гръб. Поклаща тяло едва доловимо, сякаш в ритъма на молитва. Пред нея лежат няколко редици карти таро. Подрежда шест реда от по шест карти така бързо, сякаш е дилър на блекджек. Едва сложила последната карта, събира всичко с една ръка, разбърква и започва да ги реди отново.
	— Енола?
	Не отговаря. Упражнява се. Не смятам, че има нужда — движенията й са като балет. Колодата й е износена, гърбовете на картите са силно избелели до бледожълто. Може би някога са били оранжеви или червени, но сега е останал само спомен от първоначалния цвят, а ръбовете им са оръфани. Хартията е стара, не трябва да се държи на толкова влажен въздух. Трудно ми е да различа лицата на картите, но ми изглеждат грубовати, вероятно нарисувани на ръка. Енола отново събира подредените карти с методична точност. Гледам как повтаря същите действия — разбърква, обръща, разбърква. Движенията й са автоматични и натрапчиви.
	Отново я викам по име. Не ме чува. Не ме вижда.
	Затварям вратата и се връщам в дневната. Докато разглеждам „Принципите на оракула“ си спомням. Виждал съм някой да реди картите така. Беше късно през нощта на нашата кухненска маса. Баща ми молеше мама да спре, да си легне с него. Тя обаче продължаваше да нарежда картите и да се поклаща на стола. Картите се плъзгаха и свистяха. „Полина — шепнеше той, — моля те.“
	Нещо не е наред с Енола.
	Излизам навън с телефона. Нощта е топла и влажна. Чак след шестото позвъняване отсреща се чува:
	— Саймън? Божичко, кое време е?
	— Извинявай — смотолевям.
	— Нищо, изчакай за момент.
	Чувам го как се извинява. Отговаря му тих женски глас, сигурно на съпругата му. Следват приглушени стъпки, отваряне и затваряне на врата.
	— Какво има?
	— Открих нещо.
	— Какво нещо?
	— За семейството ми. Мисля, че в книгата пише за мои роднини, както ти предполагаше. Но има и друго — те умират. Много ясно, че умират, всеки умира в крайна сметка, но те загиват млади, много млади. Поколение след поколение се удавят. Всички жени от рода ми.
	От другата страна на линията е тихо. Чувам прибоя, цикадите, шуменето на кръвта в ушите ми.
	— Мартин? Нали знаеш за майка ми? За самоубийството й?
	— Удавила се е — казва той след малко.
	— Баба ми също. И нейната майка, и майката на майка й.
	— Аз… О! — успява само да ахне.
	— Сестра ми пристигна днес. Държи се като мама.
	След кратка пауза Чърчуори се съвзема:
	— Сигурно си притеснен, особено предвид скорошното ти откритие. Съжалявам, че заради мен си стигнал до него.
	В малките часове преди зазоряване невероятното започва да изглежда възможно. Дали заради това, или заради всичките тези имена и удавяния, решително заявявам:
	— Не вярвам в проклятия. Искам факти.
	Някъде, на хиляди километри от мен, Чърчуори преглъща едва чуто.
	— Разбира се — казва бързо. — А когато имаш такива доказателства, едно разследване би било напълно оправдано.
	— Вероятно става дума за сезонна депресия. Ниски нива на серотонин.
	— Сигурно — съгласява се търговецът на книги.
	— И все пак искам да стигна до източника, до първопричината, ако има такава, естествено. Ако мога, бих искал да направя нещо, за да спра това.
	— Разбира се, разбира се — съгласява се Чърчуори.
	Имам чувството, че танцувам странен танц с него — и двамата обикаляме около нещо или се заобикаляме един друг и очакваме другата страна да поеме инициативата.
	— Ако е нужно да се предприемат някакви действия… — започвам.
	— В случай че мога да съм полезен… — казва Чърчуори почти едновременно с мен.
	— От колко време си в антикварния бранш?
	— Баща ми е отворил книжарницата, когато е бил млад, така че от доста време.
	— Значи имаш познати, които биха могли да помогнат с намирането на труднооткриваема информация?
	Чърчуори се прокашля:
	— Саймън, хората се обръщат към мен, когато искат да открият невъзможното за откриване. Кажи какво ти трябва и за мен ще бъде удоволствие да ти услужа. Приемам го като предизвикателство. Като съдба. — Последната дума не прозвучава никак весело.
	Може да се започне от къде ли не: кой е бил Хермелиус Пийбоди — първият собственик на книгата, каква е била връзката му с Бес Висер, коя е Рижкова с картите таро и какво общо има едно диваче с всичко това.
	— Мисля, че ми трябва информация за проклятията — казвам.
	Някъде в далечината, между пръстите на Енола, шумолят картите и с обръщането на всяка от тях се чува лек плясък.
	Днес е четиринайсети юли. Имам десет дни.


	8

	Подводните трикове са по същество изтезание — давиш се, без да се удавяш, но Еванджелин можеше да го понесе. Когато немият младеж я отведе при Пийбоди, тя беше сигурна, че ще има последствия от това, но не можа да устои на топлия поглед на момчето, което я хвана за ръка и й направи знак да го последва.
	Еванджелин беше свикнала с обикновените дрехи и непретенциозните хора в Кромскил, така че видът и поведението на Пийбоди я шокираха. Не знаеше дали да гледа първо пищното му облекло, богато украсената вътрешност на фургона или младия мъж, чиято коса бе прибрана под тъмнопурпурна, почти черна кърпа.
	— Какъв късмет! Зашеметяващ екземпляр, нали? — възкликна гръмко Пийбоди.
	Мъжът я оглеждаше от главата до петите, а докато траеше инспекцията, девойката не можеше да помръдне, сякаш краката й бяха заковани за дъските на пода. В дъното на фургона младежът седеше на малко хитро замислено легло, което се прибираше в стената, когато не се използва. И той я следеше с поглед, но й вдъхваше спокойствие.
	— Еванджелин, значи? Изтънчено име. Да, ще го запазиш.
	Директорът на трупата потупа кожената корица на книгата си с върха на перо за писане и кимна към другия обитател на фургона:
	— Вече познаваш нашия Еймъс.
	— Да.
	Възрастният мъж крачеше напред-назад, но се принуждаваше да прикляка леко заради ниския таван. Когато мина покрай нея, я докосна с кадифен ръкав.
	— Струва ми се, че си избягала.
	— Не съм, господине.
	— Пфу! Не те бива в лъжите. — Пийбоди се засмя и коремът му се разтресе. — И на мен ми се е случвало да бягам. Имаш ли близки?
	— Никакви.
	Изпод мустаците му грейна усмивка:
	— Отлично! Всички тук сме сираци. Вземи например този чудесен млад мъж. — Посочи Еймъс. — Няма си никого. Освен това е и ням, горкият. Колкото до мен, майка ми се спомина преди много години, господ да дава мир на душата й. — Пийбоди размаха театрално ръце.
	Значи младежът беше ням. Еванджелин си спомни, че я докосваше внимателно, но дланите му бяха груби като на ратай. Следеше я с очи, пълни с кротко любопитство.
	— С какво се занимаваш, скъпа моя? — запита Пийбоди.
	— Как с какво?
	— Всички трябва да се занимаваме с нещо. Макар че ще ни е много приятно да ни гостуваш, нашата малка група е, така да се каже, пътуващ бизнес — наблегна на последната дума. — Всеки допринася по свой начин. Аз — провлачи мъжът, — аз се грижа за ежедневната организация, планирам маршрута, по който пътуваме, говоря, когато има нужда да се говори, и управлявам приходите, които получаваме. Еймъс е чирак на нашата гадателка и понякога играе ролята на дивачето.
	Мълчаливият лик на младежа пламна. Еймъс неволно погледна към босите си мръсни стъпала.
	— Може да съм щедър и благороден, но е отвъд възможностите ми да приема в цирка някой, който няма потенциал да носи приходи. И така, мило дете, какво можеш да правиш?
	„Убивам. Убийца съм“ — помисли си Еванджелин. Прехапа устни и си спомни какво бе разказвала баба Висер за някогашното й кръщене и какво бе открила самата тя в студеното сърце на реката.
	— Стоя под вода, без да дишам. Тоест… мога да плувам.
	Под периферията на закривената шапка Пийбоди повдигна белите си вежди.
	— Много хора могат да плуват — рече мъжът.
	— Ако трябва да съм по-точна, господине, не мога да се удавя.
	— Отлично. — Директорът на цирка се усмихна леко и записа нещо в книгата си. — Хубаво е, че си красива — измърмори. — Красавицата, която не може да бъде удавена. Морска сирена, прекрасно! Много добре. Младежът ще ти помогне да се настаниш. Не можем да те отпратим.
	До късно през нощта Пийбоди скицираше различни начини, по които да показва морската сирена. Не можеше девойката просто да седи и да не диша. Нужен й бе съд, който да побира много вода, но да е достатъчно малък, за да е лесен за пренасяне. Нещо като бъчва, но по-плитко и не чак толкова голямо, колкото каците, в които ферментира виното. Съдът трябваше да е разглобяем, а обръчите и дъгите му да могат да се прибират, в случай че момичето не бе това, за което се представя. Пийбоди писа, докато и последната свещ угасна и фургонът потъна в мрак.
	Не след дълго Мелина изнесе частно жонгльорско представление, с което помогна Пийбоди да получи добра цена от един шотландски бъчвар в Таритаун. Коритото, което директорът на цирка купи, беше семпло, но хубаво. Ръчно изковани обръчи обгръщаха дървени дъги, които идеално прилягаха една към друга. Беше достатъчно широко, за да се плува в него, а дълбочината му позволяваше изправен човек да вижда какво става дори и на дъното.
	Докато трупата лагеруваше и чакаше да получи готовото корито, Пийбоди заръча на Бено да изгради редица от малки пейки, на които да могат да сядат до десет души.
	Бено използва стари сандъци и ведро за пране и с помощта на Еймъс от дъските им скова здрави стъпаловидни скамейки. Един следобед, докато ковеше и дялаше пейките, подхвърли небрежно:
	— Онова момиче, плувкинчето, е доста красиво. Виждал съм те как го гледаш.
	Еймъс кимна. Изпод длетото на Бено излизаха къдрави стърготини.
	— Не е толкова миловидна като Мелина, но все пак е хубава.
	Младежът закрепи една дъска за друга и наклони глава. Въобще не се беше сещал за Мелина, откакто пристигна Еванджелин.
	— Надяваш се да остане сред нас.
	В гърдите на момчето нещо се стегна — чувство, което не можеше да назове. Сви рамене.
	— По-добре си спести копнежите, нека видим първо дали има намерение да се задържи. Но пък Сузана… само си помисли как се огъва!
	Еймъс продължи да гледа в дъските и не отговори на приятеля си. Беше невъзможно да прогони от главата си мислите за Еванджелин.
	Всички от трупата носиха вода, за да напълнят коритото, освен Пийбоди и Мадам Рижкова — тежката физическа работа не беше по силите на старите им тела. Пийбоди надзираваше труда на артистите, раздаваше задачи и ги насочваше, а в това време обмисляше и усъвършенстваше речта, с която щеше да представя Еванджелин.
	Щеше да я обяви за сирена от потъналата Атлантида, за чудо на мистичните тайнствени морета. В нетипичен за него изблик на щедрост Пийбоди поръча на художник да нарисува плакат, на който Еванджелин бе изобразена с рибешка опашка.
	Девойката изрази загриженост, че хората ще се разочароват, щом видят, че не притежава подобен израстък, но Пийбоди й отвърна:
	— Ти си красива. Всичко друго е без значение, стига да задържаш дъха си и да правиш подводни номера.
	Директорът настоя Еванджелин да носи бяла рокля и когато момичето влезеше във водата, тя се диплеше около нея.
	Първата част от представлението беше безобидна — предимно плуване. Девойката лежеше по гръб във водата и загребваше с ръце, а около нея криволичеха гънките на мократа й рокля и вълните на синкавочерната й коса. Поспираше да помаха и да се усмихне. Пийбоди дърдореше нещо за загадъчния й произход, после издигаше ръка драматично, удряше по коритото с длан и изреваваше: „Гмуркай се!“
	Еванджелин изтласкваше въздуха от гърдите си и потъваше на дъното на басейна. Полите й се мержелееха под повърхността, докато Пийбоди говореше, а гласът му стигаше до нея през водата. Директорът заръчваше на публиката да брои, ако може, и се впускаше в продължителен мрачен монолог.
	— Мъченията и ужасите на дълбините, драги дами и уважаеми господа! Това клето създание, това крехко девойче, има смелостта да се изправи срещу тях! А вие бихте ли могли да оцелеете на нейно място? — Тук той посочваше с пръст най-малкото дете сред тълпата. — А ти, млади момко, можеш ли да оцелееш?
	Под повърхността Еванджелин беше сама с водата и страховете си. Когато затваряше очи, пред нея изплуваше образа на баба Висер, със сините си устни старицата я питаше защо го е направила. Водата натискаше корема и гръдния й кош и я милваше, но тя се чувстваше, сякаш е в ръцете на баба си, която стене: „Моля те!“
	Цяла вечност след началото на представлението Пийбоди почукваше по стената на коритото — сигнал, че Еванджелин трябва да изплува. Девойката разперваше ръце така, че ръкавите на роклята се разтваряха край нея като криле, и се издигаше. Първо над водата показваше само върха на главата си, след това очите и бавно ги отваряше. Усмихваше се артистично, както я бе учил Пийбоди. Чак когато издигнеше и раменете си над повърхността, Еванджелин си поемаше въздух. Щом изпълнеше дробовете си с въздух, роклята прилепваше плътно към кожата й и тя излизаше така, сякаш Венера се ражда от морската пяна. Първоначално се срамуваше от похотливите погледи на мъжете в публиката, но после рутината притъпи усещането за свян.
	Винаги я наблюдаваха два чифта очи — едните принадлежаха на мъжа с белязаното лице, а другите — на немия младеж.
	Когато трупата беше на път по калните маршрути между градовете, коритото й служеше и за легло. Обърнато настрани и постлано със слама, от него се получаваше нелош подслон. Предната част бе закрита от мушама, която я пазеше от вятъра и дъжда и й осигуряваше поне малко уединение. Девойката закрепи куки от външната страна на дървените дъги и закачи за тях завесата, която й бе подарила Мелина. Така коритото се превърна в нещо като нейна лична стая.
	Не беше нарочно, но някак се оказа, че наблюдава немия чирак на гадателката. Младежът се движеше с бързината на див звяр и Еванджелин винаги можеше да разчита на помощта му, но често го хващаше, че я зяпа. Той бързо отклоняваше поглед, но нещо в него я караше да се чувства разкрита, сякаш момчето знаеше тайната й. Носеше й одеяла, за да покрие местата, където сламата стърчеше от постелята й и я бодеше. Внимателно проверяваше с пръсти дали всички цепнатини в стените на коритото са добре запечатани със смола. Оставаше при нея до момента, когато тя дърпаше мушамата плътно пред отвора на коритото и нежно му казваше: „Лека нощ, Еймъс“.
	Еванджелин не знаеше, че младежът се крие наблизо, докато тя заспи. Когато дърпаше завесата всяка вечер, девойката въздъхваше облекчено. Чудеше се как ли би звучал гласът му, ако Еймъс можеше да говори. Пийбоди казваше, че той е ням, но никога не бе уточнявал защо. Може да е бил ранен. Еванджелин се питаше дали младежът въобще може да издава звуци и как разкрива бъдещето на хората, щом няма глас.
	И докато Еймъс сънуваше сънища, каквито прилягат на диваче (тичаше из мочурища, гъмжащи от животинки; полягаше върху мек мъх, от който ставаше чудесна постеля; усещаше приятно хладния допир на реката до кожата си и виждаше красива жена във водата с разпиляна около нея коса), нощите на Еванджелин тънеха в мрака на кошмарите. Девойката сънуваше как изпълзява от сивата къща в Кромскил с разранени колене, покрити с кал и борови иглички. Баба й винаги я преследваше — лицето й беше мораво и тя се молеше за милост и спасение: „Защо? Защо? Толкова те обичах!“
	Трупата тъкмо бе тръгнала от Филаделфия към островърхите тухлени къщи на Нюкасъл, когато небето се разцепи и плисна дъжд като из ведро, който почти удави менажерията. Миниатюрното конче риташе и разтърсваше фургона си, а ламата виеше като ранено дете. Уплашен от вероятността да заседнат в калните пътища, Пийбоди нареди фургоните да спрат, докато дъждът отмине. С настъпването на нощта задушливата жега принуди всички да се разотидат по леглата си. Въздухът бе натежал от буреносни облаци, а небето натискаше Еванджелин, както баба й я бе притискала под себе си някога. Девойката спеше неспокоен гузен сън.
	Всичко започна с кошмар, в който бягаше. Коленете й отново бяха окървавени и въздухът не й достигаше. После се препъна и падна — баба й бе сложила длан върху шията й и я натискаше към пода на кухнята, старицата отваряше с пръсти устата й и наливаше кана след кана гореща вода в гърлото й. Врялата вода преливаше от устата й, попарваше вътрешностите й и изпълваше зейналите рани, които вината беше прояла в плътта й.
	Писъкът на Еванджелин се разнесе из лагера и стресна спящите наблизо артисти. Еймъс се събуди и веднага се сниши, готов за скок. Подуши въздуха и се ослуша. Ехото се плъзна по кожата му и младежът усети, че го полазват тръпки. Скочи от леглото си във фургона на Пийбоди, отметна кадифената завеса и се втурна в посоката, от която бе дошъл звукът.
	Пръстите на краката му затъваха в меката почва. Еймъс стигна до обърнатото корито и се покатери в него. Колебливо отмести мушамата и дръпна завесата. Надникна с разширени от любопитство и тревога очи. На дъното на коритото девойката се гърчеше и риташе. Не приличаше на жената, която бе виждал да изплува от водата, а на диво животно, хванато в капан. Заслуша се. Тя дишаше тежко. Не, давеше се. Не можеше да диша, мяташе се, нещо не бе наред с нея, беше я страх.
	Еймъс се промъкна до девойката и докосна бузата й. Постави ръка на рамото й и му се стори, че нещо сякаш го придърпва: „Ела!“ Разтърси я леко, а мекотата на кожата й го изненада. Беше хладна на допир въпреки жегата навън.
	Еванджелин отвори очи. Дръпна се уплашено и се удари в дъските на коритото. Движеше устни, но от тях не излизаше звук. Еймъс я разбираше. Звуците бяха толкова много, че не можеха да се излеят наведнъж. Девойката потрепери, свита до стената.
	Младият мъж докосна ключицата й. Момичето го обгърна с ръце и тогава той забеляза тъмночервеното петно на рамото й — там, където се бе ударила в дъските. Удивително. Погали го с пръсти, очерта ръбовете му. Белегът беше тъмна сянка върху бялата й кожа, руменина в дълбините на плътта й. Възможно ли бе една синина да е толкова красива? Еймъс се опита да изведе Еванджелин от леглото, далеч от кошмарите. Задърпа я за ръката, но тя го стискаше здраво и заплака още по-силно. От очите й бликаха сълзи. Младежът не разбираше защо, но усещаше нужда да я прегърне. Когато понечи да я сложи да легне, да й помогне да заспи пак, девойката не помръдна. Докосването й беше като нещо топло, което не можеше да приеме точна форма в съзнанието му — неясен спомен от отминалите дни на детството му.
	Младежът си помисли, че може да си легнат, че ще се сгуши в постелята до това нежно момиче с грапави колене и красива синина. Тя заспа. Да, Еванджелин можеше да спи. Еймъс реши да остане буден. За всеки случай. Девойката беше много уплашена и мека като гъши пух.
	В отчаян опит да прочисти фургона си от застоялия въздух и лошите духове, Мадам Рижкова отвори вратата си и погледна към другия край на мократа поляна. Тогава чу писъка. Косата на тила й настръхна и я полазиха тръпки, сякаш мъртвите я повикаха по име. Чувала бе този звук и преди и беше прекосила океани, за да избяга от него. Бързо стисна очи, но в съзнанието й изплува бледа мъжка ръка с познати ъгловати пръсти, която изчезна под повърхността на леден поток. Щом отвори очи отново, видя сянката на чирака си, който бягаше в нощта. Към мястото, където спеше гмуркащото се момиче. Рижкова изкриви устни в гримаса. Изплю се, за да не назове създанието по име, но не можеше повече да го удържа в себе си. „Русалка.“
	С настъпването на утрото Пийбоди ги откри заедно — преплетените им уморени тела лежаха полузаровени в сламата на разкъсаната постеля. Еймъс бе прегърнал плътно Еванджелин през рамо и докосваше с пръсти грозната синина на кожата й. Двамата бяха като странни парчета от пъзел, които въпреки грубите си ръбове все пак си пасваха. От години Пийбоди не бе изпитвал такъв копнеж, какъвто навярно бе довел младежа тук, а откак бе починала жена му, бяха изминали поне десет лета. Искаше му се да потупа момчето по главата, да разроши косата му, но реши да не буди младите. Тихо дръпна мушамата и благодари на щастливата си съдба. Бъдещето беше изпълнено с прекрасни деца — дивачета и морски сирени, гадателки и танцьори — всичките до едно красиви и доходоносни.


	9
	15 юли

	Събуждам се от шумолене на хартия. Енола вече е станала, разположила се е до бюрото ми и разлиства тефтера ми. Косата й е все още сплескана от едната страна, където е лежала на възглавницата. Входната врата е открехната и през нея нахлува соленият утринен бриз. Прозявам се. Без дори да ме погледне, сестра ми посочва димящата чаша на пода. И двамата си знаем, че е по-добре да не говорим преди кафето. Това в чашата ми е ужасно — има вкус на изгоряло, но страшно ми се услажда, защото отдавна не ми го е приготвял друг. Енола се обляга на стола и отпива.
	— Благодаря — проговарям.
	— Разгледах бележките ти.
	— Забелязах. Ще съм ти благодарен, ако спреш да ровичкаш из нещата ми.
	— Онези жени… Имената, които си записал, роднини ли са ни?
	— Предполагам. Нали ги знаеш пътуващите артисти.
	Псевдонимите им се менят с всеки нов цирк и ново представление, в което участват. Цирковият артист е анонимен и се носи накъдето го отвее вятърът.
	— Всички са се удавили — промълвява сестра ми.
	Заради нещо, което долавям в гласа й, казвам:
	— Информацията ми не е от сигурни източници.
	— Според теб са се самоубили, нали? — Енола хапе долната си устна.
	— Може би да, може би не. Според Алис е така.
	Трудно е такава поредица от смъртни случаи да се осмисли по друг начин, но нещо в този списък ми подсказва, че отговорът не е логичен.
	— Някои може да са били нещастни случаи — добавям.
	— Хайде, хайде, знаеш, че не те бива да лъжеш. Лявата ти ръка трепери.
	Енола вдига крак на бюрото. Дрехите й са измачкани — вероятно е спала с тях. Полата й виси като на закачалка. Сестра ми загризва нокътя на палеца си, но бързо се перва с другата ръка, сякаш иска да се накаже.
	— И всичко тръгна от тая книга, а? — Поглежда ме.
	— Като загадка е. А аз обичам загадките.
	Дали ръката ми трепери? Енола се държи като мама, а остават само девет дни… До какво? Сестра ми е жизнена, енергична. Нещо не ми се връзва. Възможно ли е възрастта да е фактор? Майка ни беше на трийсет и две, когато почина. Баба е била по-млада. Селин Дювел — проклятие! Трябва да проверя.
	— Добре, продължавай да лъжеш. — Енола се протяга и всичките й прешлени изпукват. — Аз отивам да поплувам. Слагай си банския. Освен ако не те е шубе, че ще потъна, или може би, че ти ще се удавиш.
	Подсмихва се язвително, сякаш е усетила как току-що ме сви стомахът.
	Слизаме по стъпалата към плажа. По цялата ивица лъщят облите черупки на стотици мечоопашати — блестящи камъни с дяволски опашки.
	— О, водата е кристална, няма медузи — казва сестра ми, докато топва крака във вълните. — Супер! Само да ги нямаше гадните мечоопашати.
	Виждам я как търси чисто място по брега, откъдето да влезе в океана, но раците са твърде много.
	— Безобидни са, няма да те закачат — уверявам я.
	— Просто изглеждат, сякаш кроят пъклен план.
	Енола вече е във водата, тичешком влиза все по-навътре, размахва ръце и вдига във въздуха хладни пръски. Втурвам се след нея. Вълните са толкова студени, че за миг ни секва дъхът, но и двамата сме ухилени до уши. Сестра ми се гмурва и на повърхността остава само тъмен облак от косата й. Очите ми парят от солената вода, но ги държа отворени. Енола е стиснала нейните и цялото й лице е сбръчкано. Започвам да броя по навик, или може би от любопитство. Колко ли може да издържи без въздух? Ами аз? „Едно-о-о, две-е-е… — Енола плува в кръг и слиза все по-надълбоко. Следвам я. — Осе-е-ем…“
	Саймън.
	Част от майка ни все още е жива в тези води. Чувам я като шепот, който пробужда у мен и желание, и страх. Разбира се, че е тук, щом Енола се е прибрала. Сграбчвам сестра си за ръката — студена и хлъзгава е като риба. Дърпам я към себе си. Тя отваря очи. Добре че съм достатъчно тежък да задържа и двама ни на дъното, иначе вълните може да я отнесат като плавей. Енола вижда как на всеки пет секунди отброявам на пръстите на ръката си и поклаща глава. Стискам я по-силно. „Четирийсе-е-ет…“
	Саймън.
	Енола започва да се гърчи, мята бясно крака и ме тегли настрани. За секунди се изстрелваме на повърхността.
	— Божичко, Саймън! — ломоти, докато плюе вода. — Знаеш ли откога не съм го правила? Какви ти удавяния, щеше да ме убиеш!
	Убийство. То също е възможен вариант, въпреки че при майка ми случаят едва ли е такъв. Нулева вероятност.
	— Дори не си задъхана — казвам, докато накланям глава настрани и изтръсквам водата от ушите си. — Винаги си била по-добра от мен в задържането на дъха.
	— Да, ама мина много време, откакто го правих за последен път.
	Наистина изглежда леко пребледняла.
	Навличаме дрехите си върху мокрите бански костюми. Енола споделя, че й е приятно солената вода да съхне върху кожата й. „Става ми едно такова лятно“ — казва. Вървим към вълнолома на Западния плаж. Спирам поглед на изпъкналите й прешлени. Твърде слаба е. Винаги е била, но сега е кльощава, та чак болнава. Когато плажът свършва, се покатерваме на дигите.
	— Стори ми се, че чух нещо, докато бяхме на дълбокото. Ти чу ли го? — питам я.
	— Как е възможно да чуваш, когато ушите ти са пълни с вода?
	— Зарежи.
	Там, където една от преградите е поддала, през цепнатината се процежда пясък. Дървени отломки стърчат над залива. Без да разменим и дума, започваме да се катерим по стръмния рид. Разравяме пясъка и пръстта с крака.
	На половината път Енола вече се задъхва.
	— Татко щеше да ни убие, ако можеше да ни види — казва на пресекулки.
	— Сигурно.
	Веднъж ни хвана. Бяхме се спуснали тичешком по склона и се катерехме обратно нагоре за втора надпревара, когато той се появи на ръба на скалата. Сграбчи ни толкова силно, че няколко дни по-късно синините по ръката ми още напомняха, че имам баща. Завлече ни обратно вкъщи — мен ме дърпаше за яката, а Енола беше хванал за колана на панталоните. Краката й висяха във въздуха. Тогава малко го намразих.
	Спираме се на върха на скалата и се вглеждаме в далечината. Къща като празна черупка се е килнала на ръба на пропастта, а задната й стена напълно липсва. Последният ураган отнесе останките й.
	— Къщата на семейство Мърфи, нали? — пита Енола.
	Да, на семейство Мърфи е. Познава се по хладилника, облегнат на изкривената стенна облицовка, и последния помен от трапезарията на госпожа Мърфи — преобърната маса с отдавна изчезнали крака.
	— Малкото, което беше останало от верандата, се срути в океана преди две години.
	Някъде на другия бряг на залива хлапетата от Кънектикът си правят лагерни огньове от верандата, на която някога седяхме с Джими Мърфи и пиехме лимонада.
	— Значи ти остават още… колко? Две-три години?
	— Зависи.
	Крайбрежните имоти губят до три метра земя годишно в зависимост от силата на бурите и степента на поддръжка. След урагана нещата се влошиха, а когато семейство Мърфи изгубиха къщата си, моята остана съвсем уязвима. Щом техните прегради заминаха, водата започна да достига зад моите и да подкопава от две страни последното укрепление, което ме пазеше от хищния залив. Предстоят зимни бури, североизточни ветрове, може би и поредният ураган — кой знае?
	— Имаш ли пари за ремонт?
	— В момента не.
	Ще ми трябва заем. Тъй като вече съм безработен, ще е на практика невъзможно да изтегля кредит, а перспективите за нова работа са все още твърде неясни. Мога да помоля Франк да ми помогне. Шансовете ми с него са малко по-добри — парите за спасяване на къщата ми косвено му помагат да подсигури безопасността и на своя имот, а и все пак става дума за къщата на баща ми, най-добрия му приятел. Само да не беше историята с Алис. Да искам пари от Франк, е едно нещо, но да искам пари от бащата на Алис — съвсем друго. Трябва първо да попитам нея. А може би преди това да се обърна към Съюза на историците в Напоусет. Ако им представя случая като кауза за спасяването на обект, който е част от историческото наследство… Поглеждам към Енола, която леко се поклаща в ритъма на вълните.
	— Идвай с мен! — казва необичайно настоятелно.
	— Защо?
	— Какво те задържа тук?
	— Къщата. Не мога просто да я зарежа.
	Понякога имам чувството, че родителите ни са още в нея. Сякаш духовете им са в стените и трябва някой да остане до тях, докато къщата си отиде. Едва ли някога ще бъда по-осиротял, отколкото съм сега, но тук поне знам по кой път да тръгна, когато дойде приливът, кой от съседите най-много зависи от нивото на водата, кой обича лятото, кой е местен. Тук има смисъл от загрубелите ми стъпала. Тук идва Енола, когато иска да се прибере у дома.
	— Просто ела.
	— Какво ще правя? Не познавам никого там.
	— Ще измислим какво ще правиш. Познаваш мен.
	— Това не ми гарантира нищо хубаво.
	Сестра ми прави гримаса, а после въздъхва:
	— Всичко ще се нареди. Ще ти помагам. — Пъха ръка в джоба на полата си и чувам тихото шумолене на картите.
	— Видях те снощи — казвам, тя застива. — Какво става с тарото?
	— Странни работи.
	Настоявам да ми разкаже, но тя се хвърля към мен и започва да роши косата ми с кокалчетата на пръстите си, докато кожата на главата ми се зачервява. И двамата се разсмиваме. Енола ме гъделичка под ребрата, а аз се гърча и се опитвам да я избегна. Спирам я, като сграбчвам ръката й и я извивам зад гърба й, докато тя започва да вие от болка и ме перва по главата. Така слага край на свадата ни толкова внезапно, колкото е започнала. Строполяваме се в тревата. За момент всичко помежду ни е наред.
	— Снощи идва Алис — отбелязва сестра ми задъхано.
	— Мислех, че си заспала.
	— Какви ги вършите вие двамата?
	— Не знам — казвам й. Не е лъжа. Не съм сигурен във взаимоотношенията ни, но искам да опазя това старо, но и ново нещо, което се заражда между нас.
	— Готина е. Не я заслужаваш. — Енола откъсва стрък трева и го захапва. — Ще ти хареса в цирка на Том Роуз — добавя. — Това е същата пътуваща трупа, която спираше в града, когато бяхме малки. Семеен бизнес.
	— Как се озова при тях?
	— Заведе ме един приятел, с когото се запознах, докато гледах на карти в Атлантик Сити. Беше работил за господин Роуз и предложи да ме препоръча. Хвърлих едно таро на шефа на трупата, заприказвахме се и си допаднахме. Пътуването не е лошо и по цяло лято имаме ангажименти. Парите са прилични.
	— Каза ли му за мама?
	— На малоумна ли ти приличам? Как така няма да кажа, че майка ми е от бранша? Сигурно точно затова ме взе на работа. Само да поискаш, ще вземе и теб.
	— И какъв ще ми е номерът?
	— Не се прави на тъп.
	Пътуващите атракциони са ми напълно непознати. Но ето че пред мен е моята непокорна хърбава сестра, която се опитва да ме придума да избягам с нея. Това е възможност да си начеша крастата и да си отговоря на въпроса каква е била мама, преди да срещне татко.
	— Нещата променили ли са се?
	— Отчасти — отговаря Енола. — Циркът е по-голям. Има повече влакчета и въртележки. Атракциите са по-различни: артистите показват повече умения и хвърлят по-малко прах в очите. — Забелязва, че съм объркан, и добавя: — Стъклениците. Нещата в стъкленици. Зарежи, не ти трябва да знаеш.
	Сещам се за препарираните във формалдехид животни и твари. Помня една задушна шатра, в която стоях, докато пръстите ми започнаха да лепнат от пот. От един огромен буркан ме гледаше маринована бяла акула с две глави — по една във всеки край на тялото.
	— Харесва ли ти там?
	— Да — отвръща сестра ми.
	— Не звучеше много весело, когато ми звънна последния път. Изглеждаш ми уморена.
	— Животът в цирка си има и лошите страни. Но не е ли така с всичко? Ям боклуци, понякога се разболявам и си изповръщам вътрешностите. — Протяга ръка над главата си. Рамото й изпуква. — Миналата година настинах и ме хвана разтройство на път за Филаделфия. Влязох в книжарница, защото там поддържат тоалетните чисти. Седя си аз в кабинката, имам чувството, че червата ми горят, главата ми се върти, гледам в пода и се мъча да не припадна. Виждам в съседната кабинка чифт жълти обувки. Жената явно се усеща, че я гледам, и си вдига краката, сякаш иска да се скрие от мен. Сигурно си въобразява, че като си вдигне краката, ще спре да чува как бомбардирам тоалетната чиния. На теб не ти се случват подобни простотии. Имаш си къща. И своя собствена тоалетна.
	Енола се почесва по тила. Татуираното птиче на китката й сякаш пърха.
	— Но всъщност е предимно яко. Том ще те хареса.
	— Защо толкова настояваш да тръгна с теб?
	— Сигурно защото ми липсваш — отвръща.
	— И ти ми липсваш.
	Истина е. Винаги ми е липсвала. Мога ли да замина? Да метна багажа в колата, да карам по магистралата след колона от каравани и кемпери, да кисна дни и нощи в басейн с хлорирана вода и да се прибера след шест месеца — мръсен, мършав и самотен? Не, не и сега. Енола е при мен, а до двайсет и четвърти остават броени дни. Съвпаденията са твърде много.
	— Защо се върна у дома точно сега?
	— Циркът и без това пристига след няколко дни. Помолих Том да ме пусне по-рано, за да се видя с теб. Исках да си поговорим.
	Гледаме как вълните се плискат в пясъка, докато започват да прииждат комарите. Енола убива един.
	— Все пак те обичам поне малко — казва сестра ми.
	Обичам те поне малко. Винаги ми е казвала така, но заради начина, по който го изрича, звучи много по-хубаво, отколкото ако ми каже, че ме обича много. Може би все пак не съм бил толкова лош голям брат през всичките години, след като останахме сами. Газим през храстите и отровния бръшлян, докато намираме пътеката, която ни отвежда у дома. Енола отново мушва ръце в джобовете си и чувам познатото шумолене на картите.
	Пред входа на къщата е паркирана очукана жълта кола. Не е нейната. До автомобила стои слаб и висок млад мъж, опрял ръка на предния капак. Фигурата му е впечатляваща, със змийска осанка и трептяща от неизвестен потенциал.
	Енола поема рязко въздух като гмурец и се втурва към младежа с писък: „Дойл!“
	Дива радост. Мята се в прегръдките на този човек и увива крака около хълбоците му. Лицето му остава скрито от раменете й. Виждам само двете кльощави ръце, с които е обгърнал кръста й. Татуирани са.
	Мъжът се обръща с гръб към мен и подпира Енола на колата си. Приближавам се към тях. Без дори да ме погледне, Енола казва:
	— Това е брат ми, Саймън.
	— Здрасти. Много съм слушал за теб. Споко, само хубави неща.
	Гласът му е небрежен и ритмичен, напомня за вълните на океана. Ръцете му все още са на бедрата на сестра ми. Мъжът не се обръща да ме погледне, което ми дава възможност да зяпам необезпокоявано дългата татуировка, която пълзи отстрани по врата му, опасва обръснатата му глава и завършва с тъмнозелени пипала, които се вият по продължението на долната му челюст.
	— Саймън, запознай се с Дойл.
	Отговарям, че ми е приятно. Не знам дали съм казал друго, защото не мога да откъсна очи от татуировките му. Никой не би се нашарил така, освен ако не иска да привлече погледите към себе си. Докато говори, картините по кожата му сякаш оживяват, пипалата се гърчат. Гади ми се. Мъжът пуска Енола.
	— Голямо каране падна. — Протяга се и ръкавите му се отдръпват, за да разкрият още татуировки, още пипала. Дали покриват цялото му тяло?
	— Нямах представа, че ще дойдеш — казва сестра ми.
	Мъжът заравя лице в извивката на шията й, без да се притеснява от присъствието ми, промърморва, че трябва „да пусне една вода“, и се запътва към къщата. Енола тръгва след него със скоклива стъпка. Настигам я и слагам ръка на рамото й:
	— Кой е този?
	— Нали ти казах, Дойл.
	— Какво е това „Дойл“?
	— Дойл е човек, който е карал много време, защото съм му казала, че отивам да се видя с брат си. Бъди мил — заръчва ми и отново тръгва след мъжа. След малко се обръща и ми подмята през рамо: — Чукаме се.
	Не са много нещата, които могат да жегнат един мъж толкова дълбоко, колкото внезапното осъзнаване, че сестра му прави секс. Припомням си опасаните с пипала ръце и ми прималява. Минават пет минути, преди да успея да се съвзема и да вляза вкъщи.
	Дойл се е проснал върху дивана ми — леглото ми. Дръпвам стола си в средата на стаята и сядам срещу него. Да, по ръцете и лицето му се точат пипала. Ясно различавам всяка овална вендуза. Енола тропа с тенджерите в кухнята. Засега съм сам с Дойл. В острите му черти има нещо подмолно. Ако светна лампите, сигурно ще се шмугне зад дивана.
	— Луда работа, човек — казва ми, — къщата ти виси на ръба на скалата.
	— Ерозията е проблем по тези места — отвръщам. Сестра ми каза, че се „чукат“. Това нещо се сношава с моята сестра.
	— А, да, вярно! — Смехът му е лениво полугласно хриптене. — Хич ме няма по тия работи. Проспах часовете по география. — Прави пренебрежителен жест с ръка. И по опакото на дланта му има татуировки. Калмар? Октопод?
	— Значи със сестра ми…
	— Аха, тя е готина мацка. Много яка.
	Гледам го втренчено.
	Енола се появява с кутия бисквити, за които съвсем съм забравил. Пльосва се на дивана и се присламчва до Дойл. И двамата не забелязват, че са всъщност на леглото ми. Тя му подава изсъхнала бисквита в устата и пита дали си прекарваме добре заедно. Ама, разбира се. Идеално.
	— Как се запознахте? — питам.
	— В Атлантик Сити, на крайбрежния булевард — отвръща сестра ми. Значи за него е говорела по-рано.
	— Да, беше наредила картите си. Помислих си: „Я, какво сладко пиленце!“
	Дойл не вижда убийствения ми поглед, но на Енола не й убягва. Прегръща приятеля си през раменете и бледата кожа от вътрешната страна на китката й прилепва към вендузите на неговата татуировка. Питам какъв е номерът му в цирка.
	— Електрическото момче — отговаря Дойл. Чак сега разбирам откъде са се взели крушките на задната седалка в колата на Енола.
	— И какво точно прави Електрическото момче?
	Облягам се толкова назад на стола, че почти го преобръщам. Знам какво следва. Но Енола се включва, преди той да е отворил уста:
	— Човекът крушка говори ли ти нещо?
	Кимвам. Номерът работи на основата на статично електричество и всъщност е много банален — пробутват го от откриването на електрическия ток насам. Понякога трикът е в отвеждане на тока през скрита метална пластина. Така работят мнимите екзекуции на електрически столове. Нищо особено.
	— Дойл може да запали стоватова крушка с устата си и още по три с всяка ръка — добавя сестра ми.
	Това вече е друга работа.
	— Впечатляващо.
	— Прави контактно жонглиране с крушките, докато светят. Страшно красиво е.
	— Аха.
	Покрит с пипала мъж, който подхвърля светещи крушки — звучи прекрасно.
	— Ще ти покажа. Пиленце, къде са ти крушките? — Дойл понечва да стане, но Енола го спира с поклащане на глава.
	— Няма нужда — казва му. Дойл я поглежда. — Ще му покажеш по-късно, става ли? Хладилникът на Саймън е празен, а бих дала всичко за една студена бира. Случайно да си се сетил да вземеш?
	— Много ясно — отвръща Дойл и се шмугва навън.
	Енола се навежда към мен, опряла длани на коленете си, и отново забелязвам татуировката на китката й. Пиленце. Господи.
	— Спри да се държиш като идиот и се преструвай, че го харесваш — изръмжава. — Моля те, заради мен.
	— Не се държа като идиот, а като по-големия ти брат.
	— Я, ново двайсет! — сопва се. Права е. Държал съм се с нея като родител, но никога като брат.
	— Какво? Просто се притеснявам за теб. Не го познавам тоя.
	Всъщност не познавам и нея, ако трябва да съм честен.
	— Може ли поне за малко да си мил?
	— Ще се опитам.
	Дойл се връща с едра крачка и носи стек бира в ръка.
	— Искаш ли? — кимва ми.
	— Да, мерси.
	Дръпва пръстена на металната кутийка с татуиран пръст, а аз не мога да спра да мисля какво ли е да те бодат с игла толкова близо до нокътя. Дойл проследява погледа ми. Питам го:
	— Болеше ли?
	— Зверски. — Усмихва се и щраква със зъби.
	— Добра бира — казвам. Има вкус на топла пикня.
	Пием мълчаливо, което се покрива с моята представа за любезност. След още няколко глътки Енола и Дойл се впускат в разговор. Подхвърлят си разни имена — на приятели, градове, места. Тя се кикоти и изглежда толкова различна от уморената ми сестра, която пристигна вчера. Хвърлям поглед към книгата. Нещо не ми се връзва.
	Никой не забелязва как разлиствам няколко страници. По-късно Енола отвлича приятеля си към скалата — оттам могат да съзерцават слънцето, докато то се гмурва във водата. Оставам насаме с книгите си.
	По някое време отвън долита музика. Поглеждам през прозореца и виждам сиянието на луната, примесено със светлината от лампата на тавана на олдсмобила. Двамата танцуват на окъпаната в синьо алея пред входа. Сестра ми се движи светкавично, мята лакти, кърши бедра, избухва във вихрен танц. По запотеното й тяло блещукат капчици влага, които улавят лунните лъчи. Дойл се спуска към нея, сякаш го държи само тънкият слой мастило под кожата му. Колата се тресе от вибрациите на баса. После започва по-бавна песен и те прилепят тела едно към друго, сплитат пръсти. Нехаят, че съм наблизо. Сякаш никога не ме е имало.
	Алис ми вдига, но звучи приглушено и сънливо:
	— Ей, как си?
	— Искаш ли да излезем? Да пийнем по нещо? Имам нужда да пия.
	Прозява се в телефонната слушалка:
	— Утре съм на работа. — След кратко мълчание добавя припряно: — Извинявай. Това прозвуча гадно. Какво става?
	— Нищо. Просто не ме свърта. Пристигна гаджето на Енола. У нас стана дядовата ръкавичка.
	Говоря за къщата, в която преди години живеехме четирима.
	— А пък аз се надявах да кажеш, че ти липсвам.
	Да, липсва ми. Липсва ми да я гледам как се качва по стълбището в библиотеката. Липсва ми програмата на събитията, написана на ръка на бялата дъска със симпатичната извивка на малкото „д“. Липсва ми онази Алис, която вече не виждам всеки ден.
	— Извинявай, просто не съм на себе си. Странно ми е да гледам как сестра ми се чифтосва.
	— За пръв път осъзнавам каква съм късметлийка, че нямам братя и сестри. — Алис отново се прозява и ми става ясно, че трябва да я оставя на мира. — Утре става ли? — казва. — Обещавам.
	— Да, добре.
	Затваря ми. Можех да й кажа, че ми трябват пари, но още не съм събрал кураж. Трябва ми още малко. Включвам компютъра и пращам имейл на Лиз Рийд, за да попитам дали има някакво развитие в „Норт Айл“ и да й кажа, че бих приел и онази почасова работа, стига да я предлагат още. Папката за входяща поща е празна, като изключим един самотен отговор на кандидатурата ми. Уведомяват ме, че длъжността „междубиблиотечен координатор“ в Комак вече е заета. Отново разглеждам сайта и търся нови обяви за работа. Прехвърлям наум титлите, с които бих могъл да се окича: информационен специалист, информационен технолог, мениджър на информационни ресурси. Мога да съм всичко това, ако работата го изисква. Взирам се, докато думите започват да се размазват, а очите ми — да парят.
	Събуждам се, но не от изгрева, а от светлина, която пулсира под прозореца ми. Дойл се движи като сянка по алеята и само ръцете му са осветени от две четирийсетватови крушки. Стъклените глобуси се въртят като пумпали и младежът ловко балансира с тях, докато ги прехвърля от дланите към опакото на ръцете си и обратно с плавни движения. Пулсиращите светлини осветяват части от татуировката му, сякаш водолаз разцепва подводния мрак с фенерче. Пипалата се вият и тръпнат. Проблясък, трепване и после нищо. Крушките се търкулват по гърдите му и за кратко обливат лицето му в сияние. Бели зъби. После черни. Светлините се движат, Дойл се протяга в танцови стойки. Трепкащият светлик преминава и през сестра ми, която се е облегнала на колата. Наблюдава.
	Мъжът изнася частно представление специално за нея.
	Гледам ги, докато ми става неудобно, все едно ги шпионирам. Дръпвам щорите, но през тях продължава да се процежда светлина. Връщам се при книгата, тефтера и имената. Време е за малко сметки. Верона Бон е родена през 1935 година, което означава, че е била на двайсет и седем, когато се е удавила. Майка й, Селин Дювел, е починала през 1937 година, когато Верона е била на две. На толкова беше и Енола, когато мама загина. В некролога на Селин не е посочена рождена дата. Кратко ровичкане в интернет ме води до брачно свидетелство с имената на Селин Трамел и Джак Дювел. Родена е на 13 февруари 1915 година. Това прави двайсет и две години до смъртта й. Била е млада, но не на годините на мама или баба. Не, сигурно е нещо друго.
	Телефонът иззвънява. Чърчуори е.
	— Надявам се, че не съм те събудил — казва.
	И двамата знаем, че няма такава опасност, но все пак учтиво го уверявам, че всичко е наред:
	— Няма проблем. Какво става?
	— Нощно време, старо куче. Шийла вече не може да изкара до сутринта без разходка, а Мари изцяло ми прехвърли това задължение. Пък на тия години стана ли веднъж, не мога да си легна пак.
	Разбирам го много добре.
	— Попаднах на книга, която може да ти е от полза. Чудех се как да ти я пратя. Доста е тежка.
	— Пусни я експресно.


	10

	Еймъс спеше дълбоко и спокойно, не сънуваше, но когато раздвижването на морската сирена го изтръгна от съня, сърцето му запрепуска. Спомни си уплашения й поглед, как я бе прегръщал и какво дълбоко удоволствие му бе донесло това близко докосване до друго човешко същество. До него Еванджелин примигна с все още натежали от сън клепачи. Еймъс нежно отмести кичур коса от рамото й и се усмихна. Разтегна устни по непознат начин. Младежът притисна пръсти към извивката на ключицата й, а после към гърдите си.
	Еванджелин отвори сепнато очи, изпищя и се хвърли към завесата пред коритото, като по пътя избута Еймъс. Той залитна и се блъсна силно в дъските. Девойката побягна, а полите й се развяваха зад нея.
	Еймъс зачака. Момичето щеше да се върне, най-малкото защото нямаше къде другаде да отиде. Макар че Пийбоди и Рижкова бяха облекли дивата му душа в някакво подобие на цивилизованост, търпението все така не бе най-силната му страна.
	След по-малко от четвърт час тръгна да я търси. Не беше трудно да я проследи. Влагата бе размекнала земята и по нея личаха видими отпечатъци от стъпалата на момичето. Вървеше по дирите й така, както някога бе следвал пътечките на сърните през гората.
	Намери я под един бряст — беше се сгърчила като изхвърлен парцал и хлипаше. Как бе възможно една жена да събере толкова много вода в себе си? Сякаш в нея има цяло езеро. Дивото му сърце подсказваше на Еймъс, че двамата са замесени от различно тесто. Вдигна ръка за поздрав, но девойката, която бе отпуснала глава на коленете си, не помръдна. Искаше му се да произнесе името й, да го усети върху устните си. Наклони глава и докосна леко рамото й, за да й покаже, че не иска да я нарани.
	Еванджелин само го отпрати с жест и промълви:
	— Върви си. Моля те.
	Поседна до нея. Момичето продължи да се поклаща и да плаче, без да го поглежда. Еймъс внимателно обви ръце около раменете й, но беше готов да се отдръпне всеки момент, ако тя понечи да го удари. Еванджелин изхълца и звукът бе сърцераздирателен.
	Мейхел гукаше утешително на конете, когато минаваха през шумни градове, Пийбоди припяваше, докато пишеше в книгата си, а Бено си тананикаше, когато ремонтираше осите на колелата на фургоните. Еймъс мечтаеше да може всичко това. Държеше Еванджелин в прегръдките си, опрял чело в рамото й, и следваше ритъма на хлипанията й с дишането си. В гърлото му се надигна нисък звук, нещо средно между жабешко крякане и скърцане на фургон. Младежът се стресна, стисна челюсти и скри лицето си.
	— Това ли е гласът ти? — Въпросът й бе тих и предпазлив.
	Еймъс поклати глава и сви устни толкова силно, че чак го заболяха.
	— Издаде звук. Чух го.
	Отново поклати глава. Само толкова можеше, но не беше достатъчно.
	— От звука се ражда речта — каза Еванджелин.
	Искаше му се да е така, но знаеше, че езикът не му се подчинява, а умът му не може да осмисли как се произвежда глас, при това такъв, който звучи приятно. Младежът стисна очите си — те пареха от непознато чувство.
	Еванджелин понечи да се измъкне от прегръдката му:
	— Не може повече да стоим така — рече. — Най-добре да си вървя, иначе може да ни видят. Няма да казваме на никого и ще се преструваме, че нищо не се е случило.
	Искаше му се Еванджелин да остане, поне докато дишането му се успокои, но тя избърса сълзите си и се надигна. Поколеба се само за момент и се обърна към него със странен поглед, който той не разбра:
	— Спри да се грижиш за мен, Еймъс. Нямам нужда от помощ.
	Момчето я гледаше как се отдалечава с криволичене между дърветата в посока към фургоните, а в корема му се надигна онова парещо усещане. Спомни си, че се бе чувствал така и преди. Срам. Опита се да забави пулса си, да почувства сърцето си, но не можа да постигне покой. Понечи да изкрещи от яд, но от устата му не излизаше звук. Трябваше да проговори. Отлетяха часове, докато си блъскаше главата над този проблем, и накрая отговорът му се яви като образ: Глупакът.
	Затича се към фургоните. На моменти стъпваше върху следите, които Еванджелин бе оставила, и попиваше топлината й през ходилата си.
	Не му беше трудно да отмъкне картите. По грубите викове, които долитаха от фургона на Пийбоди, позна, че Рижкова си уреждаше сметките. Наскоро бяха напуснали поредния град и след представленията Пийбоди имаше задължението да разпредели приходите и да раздаде надници на артистите. Всички финансови операции се извършваха в подвижния кабинет на директора на цирка, а Рижкова се грижеше за парите си също толкова зорко, колкото Пийбоди. Никой не пазеше колодата карти таро.
	Еймъс разрови купчини шалове, билки и джунджурии, докато открие кутията. Една нощ, когато бурята навън бе принудила гадателката и чирака й да останат във фургона, Рижкова му бе разказала историята на рисунката от капака. В приказката се говореше за Иван — царския син, който откъснал перо от опашката на жар-птица — и за живата вода, която връщала мъртъвците от оня свят. Докосна картите с длан и потръпна.
	Младежът се сви в ъгъла и с неистова бързина зарови пръсти в колодата в търсене на една конкретна картина, чието значение познаваше много добре. Рижкова го бе научила да се усмихва, когато обръща тази карта. Казала му бе как жените се размекват, когато тя излиза в гаданията им; как, ако той хване ръката, която я е изтеглила, дамата ще му плати повече. Пъхна картата между гънките на шала си, сложи колодата в джоба си и тръгна да търси Еванджелин. Вместо на нея обаче се натъкна на Пийбоди, който тъкмо излизаше от фургона си и изглеждаше раздразнен.
	— Нови хоризонти, Еймъс. Безкрайни варианти, необятни като океанския простор! — рече възрастният мъж, сякаш продължаваха стар разговор. Тупна момчето енергично по гърба. — Колкото до това с нашето ново попълнение, госпожица Морска сирена, отличен избор, моето момче!
	Пийбоди потупа шкембето си и измърмори нещо под нос. Еймъс долови думите „сладка хапка“. Мадам Рижкова надникна от вратата на фургона. Младежът се изопна и насочи вниманието си отново към по-възрастния мъж.
	Директорът на трупата се наведе и прошепна в ухото му:
	— Имам съвет за теб. Повечко кавалерство само може да е от полза. По-леко с дивашката работа. — Направи неопределен жест към гениталиите на Еймъс и се шмугна обратно във фургона си.
	Еванджелин се ровеше в ракла за бельо, когато Еймъс я откри в компанията на Бено. Акробатът седеше на земята, близо до девойката, разкрачил крака. Докато се навеждаше и протягаше ръце към пръстите на едното си стъпало, разговаряше с нея. Белегът почти не се виждаше на усмихнатото му лице. Еванджелин също се смееше. Когато Еймъс се приближи към тях, разговорът им утихна. Девойката понечи да заговори, но Еймъс вдигна длан: „Спри, моля те“. Измъкна скритата в шала си карта и я пъхна в ръката й със светкавично и ловко движение, почти без да докосва кожата й.
	Девойката свъси леко вежди. Нима беше сгрешил? Изчака я да обърне картата и затаи дъх, докато тя разглеждаше красивата рисунка, на която ангелско създание закриляше две фигури — мъж и жена с разголени тела, изобразени секунди преди да се слеят в прегръдка. Еймъс наблюдаваше как Еванджелин поруменява.
	Бено погледна единия, после другия и се прокашля:
	— Трима са много. Ще се видим по-късно, нали, Еймъс?
	После се поклони на Еванджелин:
	— Приятен ден!
	Еймъс не обърна внимание на приятеля си. Цялото му същество бе насочено към картата в ръцете на девойката. Под рисунката с почерка на Рижкова бе изписана една дума: „Любовниците“.
	Еймъс беше неук, но Еванджелин — не. Баба Висер я бе научила на буквите и малко да смята — достатъчно, че да може да чете и да не оставя Пийбоди да я обере. Ликът й потъмня още повече. Еймъс докосна с пръсти гърдите си, после нейните и накрая положи длан върху картата с рисунката на двете голи тела.
	— Нищо подобно — рече Еванджелин.
	Младежът сложи картата на гърдите си. Еванджелин прехапа устни, но не го спря, когато другата му длан се притисна към сърцето й.
	— Моля те, върви си — промълви момичето. — Съжалявам. Върви си.
	Лицето на Еймъс пламна. Младежът взе картата и побягна, като почти се препъна в каруцата на Захарничка. Образът бе недвусмислен. Рижкова му бе обяснила, че едно от значенията на рисунката е „закриляна от съдбата среща между двама души, които са създадени един за друг“. Еймъс беше сигурен, че е срещнал половинката си. Но явно бе направил грешка.
	След още ден път менажерията пристигна в Нюкасъл, където хората не вдигаха къщите си от дърво, а ги зидаха с червени тухли от глина, която добиваха сред хълмовете на Пенсилвания. Грубо скованите фургони изглеждаха нелепо между солидните сгради, но Пийбоди беше твърдо убеден, че тухлените къщи, особено ако са толкова близо до Филаделфия, са пълни с пари. Докато разпрягаше каруците с помощта на Еймъс, Бено се смееше:
	— Тухлите са като камъни. Хората ще имат какво да мятат по нас.
	Артистите нахраниха и напоиха конете. Мейхел изведе ламата извън града, за да не събира зяпачи. Нат подхвана Захарничка с една ръка и понесе кобилката към реката. Еймъс и Бено се заловиха да почистят фургоните на животните. Всички заизваждаха костюмите си, отупаха ги от прахта и ги окачиха навън да се проветрят. Провериха за течове коритото на Еванджелин и го подготвиха за тежко и изморително пълнене. Докато едни се протягаха и тъкмяха, други почистваха и шетаха, а Пийбоди обикаляше от фургон на фургон с книгата си и записваше от какво се нуждаят артистите, за да състави списък с покупки от града. Сузана бе износила пантофките си, на Мелина й трябваха ножове, с които да се упражнява да жонглира, а Нат си поръча торба със зърно, която да подложи в постелята си, за да не го боли кръстът. Директорът си водеше бележки и за разпределението на финансите — на кого какъв дял от общата печалба се полага. Еймъс щеше да получи част от надницата на Рижкова, но сумата не го интересуваше, защото гадателката го обличаше, а Пийбоди се грижеше за прехраната му. Нуждите му бяха скромни, но желанието му изглеждаше все по-непостижимо.
	Рижкова нямаше търпение да посрещне първите си клиенти. Почти веднага след пристигането на трупата заръча на Еймъс да окачи копринените драперии във фургона й.
	— Бързо, бързо! — нареждаше гадателката. — Градът е пълен с въпроси. Трябва да отговаряме.
	Еймъс не беше очарован от задачата си. След недоразумението с Еванджелин мислеше да отиде да помогне с подготовката на коритото, за да има възможност да й се извини. Отправи поглед към колоната артисти, които се точеха до реката и си предаваха пълни ведра. Край тях вървеше Бено и сам носеше две кофи, по една във всяка ръка. На Еймъс отново му се прииска да е на мястото на акробата. Вместо това трябваше да се приготви да седи часове наред, да слуша и да обръща карти. Много преди напълването на коритото младежът трябваше да надене гадателската си роба, докато Пийбоди обикаляше странноприемниците и дюкяните по брега и събираше публика. Един подир друг любопитни люде тропаха на вратичката на гадателката и опашката от желаещи да получат съвет от Рижкова се изви оттатък фургоните.
	Тукашният народ беше по-словоохотлив от този по` на север. Говореха за потайни срещи, кражби, завист и алчност. Както и при северняците обаче след час-два слушане за Еймъс всички гласове се сливаха в една обща болезнена молба. Младежът се мъчеше да си припомни устните на Еванджелин — дали изобщо се бе усмихнала, когато й показа картата? В това време Рижкова цъкаше съчувствено, смееше се, когато беше уместно, и потупваше ръцете на клиентите си. Дойдеше ли време за отговори, старицата даваше знак на Еймъс:
	— Младеж ще покаже карти, да? Дарба има, съдбата му говори. — С най-майчинския си глас гадателката шепнеше: — Затуй не продумва. Чува страшни, страшни неща.
	Рижкова умишлено засилваше акцента си, когато говореше с клиентите си. „Театралност“ — мислеше си Еймъс. Далеч от тази на Пийбоди, но все пак я имаше.
	— Тайни — мълвеше Рижкова. — Те отиват в негова ръка, видиш? Само с ръка кара карти говорят.
	Клиентите гледаха Еймъс, като че ли щяха да видят тайните си в него.
	— Голяма промяна. Този муж, видиш? Той е паж. Има пречка между теб и твое желание. Ах! Виждам.
	Напевният глас на гадателката щеше да подейства на Еймъс успокоително, ако младежът не беше толкова разсеян. Избрал бе погрешната карта. Можеше да покаже на Еванджелин Света, да я прикани да види безграничните възможности, но значението на тази карта не бе толкова очевидно. Опитал се бе да бъде прям, а си беше изпатил.
	— Тройка мечове в минало. Клетата. Сърце било разбито — мълвеше Рижкова на една плаха женица.
	Три остриета пронизваха яркочервено сърце. „Подходяща картина“ — помисли си Еймъс.
	Рижкова утешаваше с възлестите си ръце, галеше длани с грубите си пръсти, успокояваше страхове, говореше за предстояща любов. Който и да потропаше на вратата й, си тръгваше убеден, че всичко ще се нареди. Но това беше лъжа. Еймъс виждаше картите.
	Късно през нощта, когато бе отпратила и последния си клиент, Рижкова дръпна завесата и затвори вратата на фургона си. Еймъс се изправи и понечи да си тръгне, но гадателката го спря. Погледът й тъмнееше заканително:
	— Много е важно, Еймъс, да знаеш кога да кажеш истината и кога да я премълчиш. — Жената се поколеба, но продължи: — Повече пари понякога значат по-малко истина. Плащат ни добре — сви рамене, — така че лъжем малко. Седни при мен.
	Момчето приседна в ъгъла и подви крака под себе си. Грубият дървен под жулеше голите му глезени. Рижкова бавно размота тюрбана от главата си. Твърдите й сиво-бели коси се разсипаха свободно. Еймъс никога не бе виждал учителката си без забрадка и се изненада, че дългите й кичури стигат почти до кръста. Зачуди се как ли е изглеждала Мадам Рижкова на млади години. Хвърли поглед към портрета на дъщеря й в търсене на общи черти, които времето е пощадило.
	— Ще те науча на нещо — заяви гадателката. — Но преди да започнем, трябва да знаеш, че не можеш да ме заблудиш. Говорим си само истината, нали? Без лъжи. Все пак сме хора, които предсказват съдбата.
	Жената плесна с длан по столчето до себе си.
	— Отмъкнал си картите ми, а?
	Еймъс кимна. Рижкова се разсмя:
	— Добре, разбираш. Не го прави никога повече.
	Младежът не можеше да даде такова обещание. Не помръдна.
	Рижкова се приближи към бурето, върху което още лежаха картите, както бяха наредени за последния посетител. Наведе се над тях и прикани с пръст Еймъс да се доближи. Изведнъж във фургона му се стори много по-тясно и горещо. Една-единствена свещ пръскаше светлина наоколо. В сумрака над главите им портретите на роднините на гадателката ги наблюдаваха и очите им сякаш се смееха.
	— Няма да те мамя. Няма лъжи между нас. Сега — Рижкова вдигна възлест пръст — ще те науча.
	До този момент животът на Еймъс бе изпълнен само с неизменна откровеност. Когато седеше до Рижкова и я гледаше как танцува с пръсти над картите, не разбираше какво означава да мамиш и още по-малко съзнаваше, че скоро ще излъже същата тази жена, която го посвещаваше в изкуството на измамата.
	Старицата му показа как скришно да плъзне карта в ръкава си, как да потули друга в гънките на шала си, как обръщането на карта променя значението й и как всичко може да става толкова бързо, че да остане напълно незабелязано от неподозиращите клиенти. Първите му опити бяха непохватни и тромави. Докато го наблюдаваше, Рижкова избухваше в смях. Изминаха часове — светкавично обръщане, пъхване в джоб, неусетно завъртане или плъзване. Накрая гадателката сграбчи ръката му:
	— Показал си картите ми на момичето, нали?
	Издаде се с неволно потрепване на лявата си ръка. Погледът на Рижкова пламна от гняв, но после старицата внезапно помръкна. За миг на Еймъс му се стори, че ако духне силен вятър, ще я разпилее като прах.
	— Не трябва да се виждаш с нея.
	Младежът вдигна ръка, за да възрази, но гадателката продължи:
	— Красива е, да. Но тя не е като теб и мен. Погледни я. Душата й е наполовина, гладна е, иска да се запълни. Ако останеш с това… момиче — Рижкова сякаш изплю думата, — тя ще те удави.
	Еймъс яростно разтърси глава.
	— Няма да е нарочно. Тя мисли за любов, не за цената й. Знае само, че иска. Такива са русалките. Удавени момичета. — Гласът й стана дрезгав. — Подмамват мъжа, играят си с него, танцуват с него, докато го уморят. Завличат го във водата и не разбират, че го убиват. Когато умре, скърбят за него. В скръбта си търсят утеха при друг, но и на него носят смърт. И вечно продължават така. Нека си намери друга жертва, да остави на мира моето момче.
	Коремът го сви. Еймъс не можеше да разкаже на Рижкова какво видя, докато държа Еванджелин в прегръдките си. Нямаше как да й обясни, че девойката го бе отблъснала. Впи зъби във вътрешността на бузата си, докато усети вкус на кръв.
	— Казвам ти го, за да те предпазя. Защото съм виждала. Защото те обичам като собствен син.
	Гадателката ритна масата. Една карта подскочи: паж чаши — тъмнокосо момче, което държи преливащ бокал.
	— Момичето ще изпие душата ти, без да го съзнава. Нищо не може да я спре. Половин душа убива, за да стане цяла.
	Рижкова стовари ръце върху кутията на картите, остави изкривения си палец да стърчи непокорно и да трепери заплашително.
	— Не ме лъжи. Спри да се виждаш с нея.


	11
	17 юли

	Имам само седмица. Книгата е красив счупен прозорец, който ми предоставя неясна гледка към онова, което сее смърт в семейството ми — защото определено има такова нещо. И то не е тъгата, която се предава на всяко следващо поколение. Вчера попаднах на снимка във вестник: баба ми два дни преди смъртта си. С младо ангелско лице и бански костюм като на Естер Уилямс*, тя се усмихва толкова ослепително, че чак боли. Неподправено щастие и после нищо. А Енола е у дома и изпада в транс покрай картите си.
	[* Естер Уилямс (1921–2013) — американска състезателка по плуване и актриса. — Б.р.]
	Но аз съм под водата и се чувствам жив. По дъното гъмжи от мечоопашати. Задържаха се повече от седмица, а размножителният им период трябваше отдавна да е приключил. Сигурно е заради глобалното затопляне. Това лято е по-горещо и при отлив мога да се разхождам чак до скалите, без да намокря краката си. Започвам да свиквам с безработицата, а с всеки изминал ден стените у дома се ронят все по-упорито. Един мечоопашат пропълзява по крака ми. Закача мъничките си щипци за кожата ми, сетне се пуска.
	Лавиния Колинс се е удавила през 1876 година в Бриджпорт, града на Финиъс Барнъм*. Ако погледна към другия бряг на залива, мога да видя мястото, където са намерили тялото й. Родена на трети февруари 1846 година, тя е дъщеря на Клара Петрова и внучка на починалата от удавяне Бес Висер. Лавиния е загинала, преди да навърши трийсет. Всичко, което се е случило след раждането й, е изгубено в повредените страници, потънало е в разлято мастило и подгизнала хартия. Няма и помен от престъпление. Снощи Чърчуори спомена за „Летящите Валенда“ — фамилна циркова трупа, която би могла да се смята за прокълната заради своята четиристотингодишна история, изпъстрена със смъртоносни падания от високо и нещастни случаи. Тази сутрин пристигна колет от антикваря с очарователен старинен аромат и прикрепена кратка бележка:
	[* Финиъс Тейлър Барнъм (1810–1891) — шоумен, бизнесмен и актьор; основател на цирка „Барнъм и Бейли“. — Б.р.]

	Не е спешно, но се надявам да ми я върнеш. Бих ти я подарил, но подозирам, че никой от двама ни не може да си го позволи. Мари ще ми проглуши ушите. Пращам ти много рядък екземпляр.

	Солидният том, озаглавен „Връзващи заклинания и проклятия“, изглежда зловещо: върху плътната черна кожена подвързия личат релефни, макар и непозлатени букви, хартията е омекнала от влагата — стотици любопитни хора са разлиствали страниците с потни ръце. Да я докосвам, ми носи почти същата тръпка, която изпитах, когато за първи път държах в ръцете си книгата, нашата книга. Ще я разгледам, когато умът ми се проясни.
	Нещо сграбчва косата ми и я дръпва грубо. Поток въздушни мехурчета ме заслепява. Мятам се настрани, ала нечия ръка сграбчва моята. Опитвам се да се измъкна, но под водата движенията ми са бавни. Някой ме стиска здраво. Отпуска косата ми, за да хване и другата ми ръка. Сгърчвам се и усещам как последният ми оставащ въздух се изплъзва. Държат ме с ръце под плешките и не ме пускат, колкото и да се мъча да се измъкна. В устата си усещам горчивия вкус на отчаянието. Ритам. Светлината се разширява и става все по-ярка, докато ме теглят нагоре.
	Боря се да се освободя, задавям се, кашлям, но ме влачат назад по гръб, облива ме вода. Някой стяга ръце около гърлото ми и ми пречи да си поема въздух. Дращя с нокти. Не мога да дишам. Не мога да изплюя водата. Обгръща ме мрак. Около мен се движат сенки, но постепенно всичко потъва в тъмнина. Размахвам крайници, мъча се да се освободя, да вдишам. „Дишай!“
	„По дяволите, прокълнати сме!“
	Лежа по гръб, а пясъчна муха хапе рамото ми. Долавям звук, който като че ли идва от огромно разстояние. Глас. Някой пляска бузата ми с длан. Отварям очи. Нечие лице скрива слънцето, но чертите му се губят в сенки. Не, не са сенки, а татуировки. Дойл.
	— Ей, пич, добре ли си? Не беше нарочно, но май те стиснах здравата. Извинявай.
	Хвърлям се към него. Успявам да се надигна бързо, но съм нестабилен.
	С обвитите си в пипала пръсти спира юмрука ми на сантиметри от лицето си. Дойл обръща ръката ми, сякаш изследва цвета на всяка вена. Казва нещо като: „Полека, брат!“
	— Да не искаш да ме убиеш? — процеждам, докато кашлям и плюя вода. Замахвам с лявата си ръка, но той отклонява удара.
	— К’во ти става? Щеше да се удавиш.
	Отговаря ми невъзмутимо, все едно си бъбрим на по бира. Налитам му, но Дойл извива лакътя ми зад гърба.
	— Пич, не е добра идея да ме удряш — предупреждава Дойл и ме сграбчва в мечешка прегръдка. — Споко, човече. Шашнал си се. От липсата на въздух е. Замайва ти главата.
	Дори не е запъхтян.
	От върха на скалата се разнася писък. Енола. Ще й отнеме поне минута да слезе по стъпалата. Чувам трополенето — спуска се на бегом. Боря се, но опитите ми са жалки. Един юмрук. Не мога да вкарам на копелето и един юмрук.
	— Човек, видях те да потъваш. Виках, но ти не чуваше. Остана под водата твърде дълго, пич.
	— Нищо ми нямаше.
	Енола дотичва и перва Дойл по рамото:
	— Пусни го.
	Той ме освобождава от хватката си, сестра ми веднага ме сграбчва и се притиска в мен. Цялата трепери и диша тежко:
	— Добре ли си? Какво стана?
	— Гаджето ти се опита да ме убие.
	Енола ме пуска толкова рязко, че залитам, и докато се усетя, по мен заваляват удари — не ме бие със сила, но ако продължи така, скоро ръката ми ще изтръпне.
	— Няма начин! Не би го направил — думите й се давят в пронизителни писъци.
	Хващам я над лактите и притискам ръцете към тялото й. Дойл стои на няколко метра от нас. Не го виждам, но усещам, че се усмихва.
	— Кротко, пиленце — чувам го да казва.
	Сестра ми е всичко друго, но не и кротка. И аз не съм кротък. Никога, никога няма да се укротим.
	Енола осъзнава, че не смятам да я пусна, и внезапно впива зъби в рамото ми. Изкрещявам и тя се измъква. Отива да огледа дали Дойл е насинен. Той измънква, че е добре.
	Опипвам рамото си. Захапката на сестра ми е оставила върху него венец от бледи вдлъбнатини.
	— Кълна се, че ме душеше — казвам и соча към Дойл.
	Енола се обръща към него със свити юмруци, а той вдига ръце в знак, че е невинен:
	— Щеше да се удави, а аз го измъкнах.
	— Не ставай смешен. Брат ми не може да се удави.
	Неочаквано за мен самия се ухилвам:
	— И аз това му казвах.
	— Плувец е — продължава сестра ми, — може да изкара без въздух много дълго.
	— Колко, десет минути? — Дойл изсвирва през зъби.
	— Десет минути? — сега и тя звучи обвинително.
	— Той се опита да ме удуши!
	— Дойл е пацифист! — Енола никога не е казвала нещо по-нелепо. — Помолих го да дойде да те извика. Пристигна някакъв майстор. Франк го е изпратил. Трябва да говориш с човека.
	Изкачваме се по стъпалата. Пред нас Дойл се катери с ловкостта на маймуна, а сестра ми ме потупва по рамото и пита:
	— Често ли ти се случва?
	— Да ме душат твои гаджета ли? Не. Трябва да се прибираш по-редовно. Много е яко да съм на косъм от смъртта.
	— Десет минути е опасно дори и за теб — казва.
	Бих спорил, че Дойл преувеличава, но не знам колко време съм прекарал под водата. Сестра ми отново размърдва ръце в джобовете си. Мярвам една карта, в ъгълчето й сякаш зървам крак с копито. Дяволът? Не прилича на онзи в „Принципите на оракула“. Енола бързо прибира картата.
	— Да бе — отвръщам.
	Майсторът, Пит Пелевски, е набит мъж с гъста и рошава посивяла коса. Носи карирана риза и износен колан с инструменти и си води записки с молив. Видът му вдъхва доверие, но думи, излезли от устата на майстор, не могат да бъдат безболезнени.
	— Сто и петдесет хиляди — заявява. Чува ясно как ахвам, но продължава безмилостно: — Това е само за най-необходимите поправки по преградите и минимално терасиране. Колкото до къщата — поклаща глава, — основите са в окаяно състояние. Ще ти трябват строители и градинари, които да подсигурят земята. Имам едни колеги. Не мога да дам точна цена, преди да говоря с тях, но трябва да добавите още поне стотина хиляди. Минимум.
	Пелевски почуква с молив по тефтерчето си.
	— Добре е да действате бързо. Нужно е да вкараме камиони през плажа, а почвата трябва да е достатъчно твърда, за да позволи нивелиране.
	Задавам уместни въпроси: колко камиона (четири, ако общината разреши); колко време ще отнеме (седмици или месеци, зависи от камионите); мога ли да живея в дома си, докато текат ремонтите (докато започнат работа по основите). Накрая стискам ръката му, казвам, че очаквам писмена оферта, и си разменяме любезности: „Не е ли страхотен Франк?“, „Да, чудесен човек. Стар семеен приятел.“
	Пит Пелевски си заминава, а аз оставам облегнат на стената в кухнята, до закачалките за ключове. По тапета има отпечатъци от пръсти — от татко, от мама, от мен и Енола. Оставяли сме ги година след година, когато сме закачали ключовете си.
	Четири, три, две, едно.
	— Трябва да помолиш Франк да ти даде пари назаем — обажда се Енола от кухненската маса. Седнала е на мястото на мама. Там, където някога от ръба на чашата висеше конец на пликче чай и се поклащаше, докато лъжичката се удряше със звън в порцелановите стени.
	— Ще пробвам първо Съюза на историците. Може да имат бюджет за реставрация на исторически сгради.
	— Вероятно ще отнеме много време — изтъква сестра ми.
	— Бива ме със субсидиите. Това ми е работата.
	— Беше — поправя ме Енола. — Ако помолиш Франк, едва ли ще ти откаже.
	— Не искам.
	— Защо?
	— Какво те интересува?
	Можех да кажа и нещо по-грубо. Да използвам някое от заяжданията, които съм колекционирал и съхранявал през годините, всяко — отбелязано с каталожно картонче.
	— Не знам — отвръща сестра ми. — Татко е живял тук. И аз съм живяла тук.
	Минало време.
	— Вече не.
	Вдлъбнатините по пода от краката на стола са направени от мен. Изцапаната завивка е нейна. Както и дрехите, които не си взе. Едноокото плюшено мече. Всичко, което изостави.
	— Все пак е и мой дом.
	Пъхва ръце в джобовете си и разбърква картите. Добре, ще карам направо:
	— Какво става с тарото? Непрекъснато те хващам да мотаеш картите в ръце. Откъсна онази страница от книгата ми.
	Отговаря Дойл:
	— Напоследък й излизат кофти неща. Гадна работа.
	— По дяволите, Дойл! — Енола тропва с крак. Столът стърже по балатума. — Не говоря за това. Значи и ти не трябва. — Отваря със замах вратата на кухнята и излиза в задния двор бясна.
	Дойл прави физиономия и върхът на едно пипало помръдва. Мастило се прелива в сянка.
	— Чувствителна е напоследък.
	— Откога?
	— Няколко месеца.
	„Мамка му!“ А остава само една седмица.
	— Има ли причина?
	— Казва, че й е притеснено.
	Сядам на своя стол, срещу мястото на татко. За мен това винаги ще е татковата маса, макар че минаха повече от десет години, откакто той почина. Виждам го и без да затварям очи. Там, където сега стои Дойл. Седи и чака. Никога не го е признавал, но аз знам — чакаше мама да се върне.
	Бях на деветнайсет, а Енола — на четиринайсет. За първи път срещнахме смъртта отблизо, когато видяхме трупа му. Застинал бе на онзи стол с кървясали очи, наведен над вестник, който никога нямаше да дочете. Енола се прибра от училище и го намери така. Покосен бе от удар — мъничък кръвоносен съд се запушил, а после се спукал. Баща ни умираше от деня, в който загуби мама.
	Плакахме едва след като отнесоха тялото му.
	Енола седеше на дивана със сгънати към гърдите колене, зареяла поглед над океана. От онзи момент нататък сестра ми стана единственият човек, освен мен, който знаеше как сме израснали, как се приготвя пържола като на татко, какво беше усещането, когато той ни удряше по врата, и какво означаваше самотата.
	— Мразя те — каза ми тогава.
	— Знам.
	— И него мразех.
	Гледахме в стената. Първи признаци на пропукване.
	— Аз също — отвърнах.
	— Какво правим? — попита.
	В тъмнината й отговорих:
	— Ще се грижа за теб.
	Сега с Дойл гледаме през прозореца, но Енола не се вижда никъде. Той дъвче нокътя на палеца си. Не бях забелязал, че пръстите му са като моите — с нокти, изгризани до живеца.
	— Не може да иде далеч. Няма нищо интересно в Напоусет.
	Сигурно трябва да го предупредя, че каквите и взаимоотношения да има сестра ми с някого, накрая винаги го напуска. Татуировката пречи да видя у него нещо повече от овални вендузи и часове, прекарани в болка.
	— На колко години си всъщност? — питам.
	— Двайсет и четири.
	Мислех, че е по-близо до моите години, че е на около трийсет, може би и повече.
	— Трябва да знам какво правиш със сестра ми.
	Опитвам се да не говоря за „намерения“, защото звучи бащински.
	— Каквото тя поиска и докато ми го позволява. — Ловко измъкване от въпрос, който няма правилен отговор. — А ти защо стоиш под водата толкова дълго?
	— Семейна черта. Мама ме научи. Известно време е работила в цирка.
	— Тя не се ли беше удавила?
	— Това е друга история.
	Дойл клати глава и октоподът на шията му се усуква:
	— Не разбирам, пич. В моя род всички са водопроводчици.
	Смее се и с резки движения изпуква прешлените на врата си. Колкото и да е невероятно, започва да ми става симпатичен.
	От прозореца дочуваме скърцане, някой сяда на прогнилата маса за пикник. Поглеждаме. Енола се е разположила с кръстосани крака върху масата, която баща ми беше сковал — не на пейката, а отгоре на плота. Винаги напук на правилата. Обърнала ни е гръб и се е навела напред.
	— Тревожа се за нея — казва Дойл тихо. — Държи се малко странно с тия карти.
	— Ще й поговоря.
	— Окей, пич.
	Бетонената настилка под навеса в задния двор е натрошена, затова сестра ми чува приближаващите ми стъпки и събира наредените на масата карти. Изглеждат оръфани и пожълтели, много стари, с избледнели цветове. Успявам да зърна силуета на почти изтрита ръка на скелет, преди Енола да грабне картите и да ги напъха в джоба на суичъра си. Извръща се и ме поглежда. Присядам на една от пейките и усещам как старото дърво под мен поддава.
	— Това марсилско таро ли е?
	Такова видях в „Принципите на оракула“. Виждал съм и колодата на Уейт, рисувана в началото на XX век. Фина изработка. Нейните не са такива.
	— Не. И не ми се говори по темата.
	— Добре.
	От другата страна на масата Енола протяга краката си и се отпуска назад.
	— Защо татко направи този кът? Никога не сме яли навън.
	— Случвало се е един-два пъти.
	— Но не и след като мама почина, нали?
	— Не.
	Всичко спря, когато мама почина.
	— Дойл е готин — казвам.
	Сестра ми човърка лишей, поникнал между дъските на масата.
	— Харесва ме. А знам, че понякога съм трудна за харесване.
	— Не си чак толкова зле. Но той изглежда странно. Дори като за теб.
	— Знам — усмихва се Енола. — Донякъде и затова съм с него.
	— Къде сте пътували?
	Разпитвам я, за да се разприказва. Толкова отдавна не сме прекарвали времето си заедно, че сега ми е много приятно да я слушам. Тишината е едно от нещата, които не ми липсват от библиотеката. В мъртвилото на зимните дни не се чуваха други звуци, освен съскането на радиаторите, жуженето на компютрите и разгръщането на страници. Защо не се сещах да дръпна Алис настрана и да си побъбря с нея?
	— Миналата зима циркът на Роуз мина през щата Джорджия. За гадателите е трудно там. Хората са много набожни. — Енола извърта очи към тавана. — Но къщите им са прекрасни. Ще ти харесат. Разведоха ме из старо тухлено имение, за което се говори, че е обитавано от призраци. Намираше се до река, която километър по-надолу се вливаше в океана. По бреговете имаше струпани стриди, които приличаха на къдрички по ръба на бельо. Никога не бях виждала такава красота.
	Енола се протяга бавно.
	Къдричките и ръкописите си приличат — и двете трябва да се докосват внимателно. Сещам се за работата в Савана. Тази сутрин получих имейл от Лиз Рийд, в който пишеше, че от архива „Сандърс-Бийчър“ са й се обадили за препоръка. Укори ме, че доста съм поукрасил нещата пред тях, но каза, че все пак е потвърдила квалификациите ми. И аз бих го направил за нея. Двамата с Лиз винаги сме се разбирали.
	Поглеждам към сестра си, която въобще не разбирам:
	— Какъв е твоят номер в цирка?
	— Нищо особено. Лунапаркът и атракциите са по-интересни. Люлки, въртележки, аркадни игри — има всичко. Дори шоу на изродите.
	— В него ли участва Дойл?
	— Да. Има лабиринт с агне циклоп. И препарирани бебета маймуни, съединени като сиамски близнаци. Не можеш да откъснеш поглед от тях, както когато се натъкнеш на голямо кучешко лайно. Винаги съм се питала как, по дяволите, се поръчват трупове на маймуни?
	Енола поглежда към прозореца на кухнята, вероятно към Дойл.
	— Имаме и гълтач, казва се Лео. Гълта мечове и огън. Иначе е почти нормален. Има си жена, деца и шкембенце. — Сестра ми чопли мръсотията под ноктите си, докато говори. — Имаме и един, който си дупчи кожата. Малко си пада гадняр, но много я разбира анатомията. Окачва гюлета на зърната на гърдите си, забожда големи игли в ръцете си — такива работи. Когато имаме вечерни представления, ако платиш повечко, може да го гледаш как вдига неща с оная си работа. Дебелака Джордж събира парите. Дойл работи основно нощем.
	Има логика.
	— Предполагам, че шоуто с крушки е по-впечатляващо на тъмно.
	— Да. Дойл е добър и на дневна светлина, но нощем е различно. Сигурно вече се сещаш защо си е направил татуировките. В тъмнината изглежда все едно не е човек. Виждаш крушките, но сиянието като че ли идва от самия него, сякаш е направен от вода и звезди. Понякога го гледам и си мисля, че ако си направя такива татуировки, ако се движа като него, и моята кожа ще свети. Мисля си, че мастилото под кожата му попива светлината и я задържа. И на моменти ми се струва, че го е направил, защото е искал някой като мен да го гледа.
	Енола прокарва пръсти през косата си и почесва глава. Спомням си как веднъж се наложи да отрежа цял кичур от тази коса, защото беше омазана с лепило и блещукащ прашец.
	— Много е добър. По-добър е от мен — признава.
	Телефонът в джоба ми вибрира. Обажда се Алис. Гласът й е равен:
	— Дължиш ми обяснение.
	— Ей, какво има?
	Ставам от масата, а Енола върви по петите ми и подслушва. Пита ме беззвучно: „Алис?“ Вдигам ръка, но сестра ми продължава да стои зад мен.
	— Какво ти става? Защо си откраднал от библиотеката?
	— Моля?
	— Не се извинявай. Просто ми обясни. Марси те е видяла да изнасяш книги и е казала на Джанис. Току-що изслушах половинчасова лекция на тема „кражба на имущество“. Сякаш нося отговорност за теб, защото излизаме заедно. Всички знаят — в това проклето място не може да се пази тайна. Какво те е прихванало?
	— Не знам. Мамка му. Ще ги върна.
	Отсреща настава кратко мълчание.
	— Там ли си? — питам.
	— Не го направи, защото те е яд, че още имам работа, нали? Защото ако е така, имаме проблем.
	— Не. Божичко, няма такова нещо. Съжалявам, аз просто… Трябваха ми книгите и въобще не съобразих.
	Енола ме гледа с присвити очи.
	— Съжалявам. Ако знаех, че ще ти четат конско заради мен…
	— Стига си се извинявал. Просто върни книгите.
	Мисълта, че трябва да ходя в библиотеката, след като ме съкратиха, и то за да връщам откраднати книги, е унизителна.
	— Мога да ти ги донеса довечера — предлагам.
	— Ще изглежда още по-зле, ако аз ги върна. — Алис въздъхва тежко. — Просто ги занеси в библиотеката. Заради мен. Пък и татко ме ръчка скоро да се съберем на вечеря.
	Ясно ми е за какво става дума. Да седя срещу Франк и Леа и да държа Алис за ръка под масата. Изръмжавам уклончиво.
	— Да, знам, ще бъде неловко, но ще го преживеем — казва тя.
	Алис затваря, което навярно е добре. Ако бях казал каквото и да е в този момент, нещата щяха да се влошат.
	Стряска ме кикотът на Енола:
	— Мама му стара! — успява да каже през смях. — Мамка му! Ясно ми е защо не искаш да вземеш заем от Франк. Не можеш. Защото спиш с Алис.


	12

	Пийбоди се оказа прав за Нюкасъл. Заможни предприемачи и занаятчии пристигаха по реката с кораби в този търговски център с натежали от пари кесии. Продавачи на добитък се стичаха от Хеърс Корнър и се тълпяха по тесните улички и закритите тържища. Преди войната тук е била столицата на колонията, но след нашествието на британците и битките край Филаделфия управниците се спасили в Довър и изоставили градчето да тъне в меланхолични спомени. Сега то бе пълно с клиенти и те щяха да се зарадват на развлеченията, които можеше да им предложи пътуващата циркова трупа.
	Еймъс и Рижкова работеха ден и нощ, докато потокът от посетители намалее.
	— Хората, които желаят да живеят в миналото, също мечтаят за бъдещето — каза Рижкова, докато отпиваше от халба пенлива бира, която Еймъс бе сложил пред нея. Учителката му харесваше горчивата напитка. — Те искат минало и бъдеще да станат едно.
	Погледът й се разфокусира, очите й добиха стъклен блясък и не след дълго старицата се отпусна на постелята си и захърка.
	Еймъс покри раменете на Рижкова с одеялото и внимателно премести халбата, за да не събуди спящата жена. Последните клиенти за деня си бяха отишли. Младежът нямаше повече задължения. Коритото на Еванджелин бе празно и подготвено за заминаване на заранта. Еймъс реши да използва открилата се възможност.
	Не мислеше за лъжата си, докато търсеше колодата, нито му мина през ум, че нарушава дадено обещание. Картата, която издирваше, имаше сложно тълкувание, но той се надяваше Еванджелин да я приеме по-добре от Любовниците. Силата. На нея беше нарисувана красива жена, положила длан на главата на лъв. Звярът я гледаше с обожание, а тя го милваше и укротяваше. Младежът извади картата от колодата и тъкмо затваряше кутията, когато се сети за още нещо и взе също кралица мечове — тъмнокоса жена с изправен гръб, която донякъде приличаше на Еванджелин. Най-добре да се подготви старателно. Трябваше да я накара да разбере.
	От деня, в който бе издал онзи нечленоразделен звук пред нея, се бе опитал на няколко пъти да използва гласа си, но не беше удовлетворен от звуците, които излизаха от гърлото му. Отначало Пийбоди бе възхитен от старанието на Еймъс и предложи помощта си, когато откри момчето да грачи самичко зад кадифените завеси във фургона му. Директорът на цирка седна срещу питомеца си и заобяснява как е правилно да се издава звук, като се използват коремните мускули, за да изтласкат въздуха през гърлото. „Като духало пред огнище“ — заяви, докато потупваше шкембето си. Пийбоди издуваше и снишаваше корем, но когато Еймъс пробваше да направи същото, произвеждаше само дрезгаво съскане, което не се подобряваше с последвалите опити. Пробваха и сумтене, подсвирване и бръмчене с устни. Пийбоди бе убеден, че езикът на Еймъс е скован и затова момчето не може да говори. „Задържа гласа ти в гърдите и му пречи да излезе“ — обясни възрастният мъж. После показа как се прозява и как прави езика си на тръбичка. Еймъс си спомни, че е виждал ламата да прави подобна физиономия, преди да се изплюе. Но неговият собствен език не се подчиняваше.
	Ентусиазмът на Пийбоди постепенно утихна.
	— Упражнявай се, момчето ми. Бъди търпелив — каза една вечер директорът на цирка, преди да се оттегли. Разтърка очи и окачи шапката си на месингова кука над леглото. Кадифето по периферията бе започнало да се износва и Еймъс си представи, че гърлото му отвътре изглежда по същия начин: грапаво и изтъняло. — Никое изкуство не се овладява за един ден. Но не трябва да се отказваш — добави Пийбоди, отвори книгата си и започна да записва впечатленията си от деня.
	Картите на Рижкова бяха единственият шанс на Еймъс да се изрази. С правилно подбраните картини в ръка, момчето почувства, че го изпълва решителност, по-силна и от глад.
	Покрай коритото на Еванджелин нямаше никого. Дървеният съд бе оставен да изсъхне, за да е готов за сън. Еймъс вмъкна двете карти между дъските, така че леко да стърчат, а след това дръпна платнището, за да може само любимата му да види посланието, което е оставил. После се отдалечи и се спря пред вратичката на фургона, в който живееше миниатюрното конче. Там зачака завръщането на Еванджелин. Съжали, че не носи ябълка за Захарничка, но кобилката беше доволна, че има кой да я погали по муцуната, и въобще не й пречеше миризмата на изгорели билки. Еймъс зареса с пръсти гривата й, за да успокои треперещите си ръце.
	След половин час се появи Бено и наближи скривалището на младежа. Нюкасъл бе изморил акробата и макар в походката му обикновено да имаше скокливост, сега мъжът се тътреше и влачеше крака като старец. Еймъс често наблюдаваше как приятелят му работи — премяташе се от длани на стъпала и обратно в безкрайна поредица от салта, ходеше на ръце или се задържаше единствено на кокалчетата на едната си ръка. Номерата му може и да изглеждаха лесни, но не бяха.
	Акробатът се покатери в каруцата и седна до Еймъс, а краката си остави да висят отстрани и да се клатят свободно.
	— Май прекарваш твърде много време в гонене на пиленца — рече мъжът. Лекият му акцент натъртваше всяка дума, а гласните звучаха остро. Изви в усмивка здравия ъгъл на устата си.
	Еймъс се ухили. Нямаше как да обясни, че в момента разговаря с Еванджелин, само че тя още не го е разбрала. Младежът посочи краката на Бено и изимитира накуцваща походка.
	Кратко изпъшкване:
	— Ах, да. Не всички сме млади като теб. Сигурно си мислиш, че всеки град е като предишния. За мен не е така. — Бено обърна длани и Еймъс видя, че те са ожулени и разранени, а един нокът е почернял като слънчогледова семка. — Тухлената улица не е така благосклонна към ръцете ми като голата земя — додаде акробатът.
	Еймъс се сети за изкривените пръсти на Рижкова. И неговата професия щеше да донесе неприятни последствия. Прегъна палец, за да покаже на Бено.
	— Има още много години, докато я докараш дотам. Старицата те води поне с три живота. И като стана дума за жени — продължи Бено, — Мелина пита как си. Иди да я видиш. Може да се съгласи да пътувате заедно, в един фургон. — Потупа Еймъс по рамото: — Кураж.
	Момчето поклати глава.
	— Морската сирена не е за теб — изрече акробатът тихо. — Мелина или Сузана са по-подходящи. Те са весели жени. Тих мъж като теб има нужда от усмихната половинка. Еванджелин носи със себе си тъга така, както котката влачи опашката си.
	Еймъс рязко бутна ръката на Бено и го погледна с крайчеца на окото си. Недвусмислен жест.
	Мъжът кимна едва видимо:
	— Разбирам. Моят народ нарича такива като нея „никси“: полуриба, полужена. — Младежът изсумтя тихо, ала приятелят му продължи, като леко сниши глас: — Знам, че звучи глупаво, Еймъс, но тя си играе със смъртта. Не ни разказа откъде е дошла. Има линия — добави акробатът и проследи с пръст петно на пода на каруцата, — граница, която дели живите от мъртвите. Тънка е и понякога се разкъсва.
	Еймъс започна да човърка нещо, за да покаже, че не иска да продължава разговора. Двамата с Бено останаха мълчаливи един до друг и наблюдаваха как Нат напряга едрите си мускули, докато качва сандъци с дрехи в каруца. Мелина седеше до огъня и киснеше уморените си ръце в купа, пълна с вода и соли. Нат се прибра във фургона си, а Сузана поседна до Мелина и се заприказва с нея. След известно време Бено слезе от каруцата и се обърна към Еймъс:
	— Ти си ми приятел и си добър човек. По-добър, отколкото е полезно за теб. Учили са ме да се грижа за добрите хора, защото те самите не се грижат за себе си. — За момент очите му станаха сериозни, но строгостта на акробата бързо се стопи в особената му полуразкъсана усмивка. — Много приказвам. Прости ми. Събери смелост. Веселите жени подхождат на добрите мъже.
	След тези думи Бено се отдалечи с накуцване към фургона си. Еймъс остана да чака.
	Еванджелин се зададе откъм града. В джобовете на престилката си носеше няколко шишенца. Еймъс си спомни, че роклята й беше от гардероба на Сузана, но синьото изглеждаше много по-ярко, когато го носеше Еванджелин. Лицето й беше поруменяло от дългото ходене пеш и около него се вееха кичурчета коса. Еймъс не помнеше да я е виждал толкова красива, освен когато плуваше под водата в бялата си рокля. Младежът се усмихваше, докато гледаше как любимата му минава през целия лагер, покрай мястото, където седеше той, и се спира пред фургона на Нат. Здравенякът чу потропването на вратата и се показа навън. Еймъс напрегна слух, за да разбере за какво разговарят. Еванджелин подаде шишенцата на мъжа — мазила и мехлеми против болки в кръста. Беше виждал Нат да ги използва и преди — ментолът и билковите масла имаха остра миризма и се втриваха в кожата. Докато гледаше как здравенякът и девойката си разменят любезности, младежът усети стягане под лъжичката. Нат се засмя и Еймъс се насили да извърне поглед. Захарничка побутна с муцуна гърба му, но докосването на кобилката не го утеши.
	Не видя как Нат затвори вратата на фургона си и остави Еванджелин отвън, нито как тя се запъти към коритото си. Почувства се глупаво, че не отиде да си прибере картите, да ги върне на Рижкова и да обяви, че е приключил с тях. Сгуши се на пода на каруцата и затвори очи. Забави дишането си, заслуша се във вечерните звуци, заповяда на пулса си да притихне и се опита да се слее с дъските. Но дори със затворени очи виждаше как тя подава тъмна бутилка на Нат и как пръстите им се докосват. Болка прониза сърцето му.
	Чу някой да го вика по име. Първо при фургона на Рижкова, а после близо до този на Сузана. Еванджелин го търсеше. Дочу гласа на Мелина, но не можа да долови думите й. Името му се сля с пропукването на съчките в огъня. Ако останеше при Захарничка, може би девойката нямаше да го намери. По-късно Еймъс щеше да се промъкне и да си вземе картите. Имаше пъргави пръсти, а и все още можеше да стъпва безшумно. Ако се движеше достатъчно бързо, дори нямаше да събуди Еванджелин.
	И все пак девойката щеше да се досети. Захарничка задъвка крайчеца на шала му, но Еймъс я прогони. Нямаше да понесе да ходи дни наред с наведена глава, а любимата да му се присмива. И без това му беше достатъчно зле. Чу как Сузана разговаря с Еванджелин — вече бяха по-близо до него. Щеше всеки момент да намери картите, ако Еймъс не предприеме нещо, и да ги помисли за бълнуванията на ням луд. Кобилката подуши ръката му. Ако се опиташе да й покаже, да обясни на Еванджелин, тя можеше и да разбере. Не беше нужно да го заобича, но трябваше да разбере. Готов бе да е като лъва.
	Стовари юмрук върху дъските на каруцата. Блъскаше по тях, докато видя как Еванджелин се обръща в търсене на източника на шума. Еймъс остана с подгънати под себе си крака, както когато гледаше на карти. Чакаше и наблюдаваше. Еванджелин го забеляза, но младежът не можа да разчете изражението на лицето й въпреки някогашните уроци на Пийбоди. Видя познатите оранжеви гърбове на картите в ръката й и се замисли какво се е надявал да постигне.
	— Ето те и теб — рече Еванджелин, щом се приближи до него. — От мен ли се криеше?
	Еймъс поклати глава и посочи Захарничка.
	— Много си добър към нея. Предполагам, че сте приятели?
	Еймъс сви рамене и се раздвижи нервно.
	Еванджелин погледна картите в ръката си и запита:
	— За мен ли ги беше оставил? — Гласът й бе твърд, но не груб.
	Момчето кимна. Не смееше да погледне любимата си в очите, затова се втренчи в картата кралица мечове. Устата му бе пресъхнала, езикът му тежеше като олово.
	— Съжалявам — рече девойката, — много са красиви, но не мога да ги задържа. Сигурна съм, че ще липсват на Мадам Рижкова. — Еймъс не посегна да вземе картите и Еванджелин продължи: — Не искам да ти се ядоса. Ще бъде страшно.
	Младежът остана като вкаменен на мястото си.
	— Много си мил с мен — добави момичето накрая и се наведе да остави картите до него.
	Еймъс погледна рисунките, видя тълкуванията им, всичките дни и нощи, през които ги бе докосвал и опознавал по-добре, отколкото познаваше себе си. Пресегна се и сложи ръката си върху нейната, а картите останаха отдолу. Сетне поклати глава.
	— Еймъс, няма да ги задържа.
	Момчето внимателно взе картите, като се стараеше да не докосва любимата си отново, за да не загуби самообладание. Преди Еванджелин да се обърне и да си тръгне, той вдигна високо кралицата мечове, за да я види добре девойката. Посочи тъмната коса на нарисуваната жена, после докосна черните кичури на Еванджелин. Макар че положи огромни усилия да се овладее, пръстите му се разтрепериха. Косата й беше точно толкова мека, колкото си я спомняше.
	— Мислиш, че прилича на мен?
	Имаше и още, но той кимна утвърдително. Показа й и втората карта — Силата. Посочи жената, която укротява лъва, като проследи изящната нарисувана ръка с върха на пръста си. Спокойно. Още не беше избягала. Прехапа бузата си отвътре и леко докосна ръката на Еванджелин. Накрая посочи кафявата грива на лъва и притисна длан в гърдите си.
	— Не разбирам.
	Но все още не беше избягала. Колко се радваше Еймъс, че девойката не е избягала.
	Младежът остави картата на пода на каруцата и скочи на земята. Момичето се сепна от рязкото движение. Еймъс вдигна ръка с отворена длан — жест, който я приканваше да почака. Еванджелин зачака. Момчето падна на колене в меката пръст пред краката й и вдигна поглед към лицето й. Хвана я за китките и положи дланите й на главата си.
	Не усетиха колко време останаха така — тихи и неподвижни.
	Когато Еванджелин отдръпна ръце, той се изправи.
	— Ти си лъвът?
	Еймъс опря чело в рамото й и тя го прегърна така, както жените умеят да утешават.
	— А аз… — Когато девойката изрази разбирането си с кратко „О!“, думите вече нямаха значение. Жестът говореше много повече.
	По-късно в мрака на сухото корито на морската сирена тя му помогна да свали кърпата от главата си. Еванджелин се прехласна по цвета на гладката му коса. Еймъс не го разбра. Мислите му бяха накъсани — извивката на талията й го плени, сладко-соленият вкус на кожата й от вътрешната страна на китката и пърхащият пулс в основата на шията й бяха омайващи. През годините бе научил, че човек може да чувства глад или болка, да тича и да работи, но нямаше представа, че е възможно да изпитва подобни усещания от докосването на друг. Досега притискаше в обятията си Еванджелин, за да я утеши и успокои, но сега тя го прегръщаше, за да засити и утоли плътта си. Еймъс се боеше, че може да извика и пак да произведе онзи ужасен звук, който се изтръгна от него в гората. За щастие, успя да запази мълчание.
	Когато всичко свърши и двамата лежаха отпуснати на постелята, обгърнати от извитите дъски на коритото, Еванджелин прокара остър нокът по дължината на ключицата му. Колко хубаво бе, че хората — както и къщите — имаха форма и че тази форма можеше да е толкова красива. Навярно и Уил Ейбън искаше да направи с нея това, което сториха току-що с Еймъс. Ако не беше говорила никога с Уил, може би нямаше да срещне мъжа, до когото лежеше сега. „Аз съм убийца. — Еванджелин потрепери, но той я притисна по-силно в прегръдката си. — Убийца, която си ляга с лъв.“ Усмихна се. Колко странно, че досега знаеше как да реже и разкъсва, но от днес научи, че може и да прегръща. Сгуши буза в извивката на рамото му.
	Еймъс остана буден, докато светлината на утрото се процеди под ръба на платнището. Можеше да се закълне, че кожата му още пари там, където я бе докосвала Еванджелин. Удоволствието беше толкова дълбоко, че в сравнение с него всичко бледнееше. Почти. Младежът се усмихна, заровил лице в косите на любимата си, по-доволен от живота, отколкото някога бе очаквал да бъде. Открил бе начин да разговаря.


	13
	18 юли

	Колко време ще отнеме да ми дадат одобрение?
	От другия край на линията чувам как Кат Канинг отпива от чая си.
	— От няколко месеца до една година. Трябва да мине през проверка на земята и през комисията по кадастъра. Знаеш как е в общината. — Спира за момент, няма нужда да добавя последната дума: „Бавно“. — А и е нужно да представиш проучване за влиянието върху околната среда на строителните работи, които ще се предприемат — допълва.
	— Още пари — въздъхвам и премествам слушалката на другото си ухо.
	— Ще бъда откровена. Съюзът на историците може да помогне с учредяване или удостоверяване на историческа забележителност, но няма как да ти дадем парите, които са ти нужни. Тези дни останахме само Бети, Лес и аз. И тримата сме доброволци. Най-добре си потърси заем.
	— Мерси, че ми отдели време, Кат.
	— Желая ти успех. Къщата на Тимъти Уобаш беше чудесна.
	Да, беше. Затварям и се чувствам по-прецакан, отколкото преди десет минути.
	Енола влиза в дневната. Маже косата си с нещо лепкаво, от което кичурите й щръкват нагоре. Ще ходим у семейство Макавой, поканиха ни на вечеря. Предложих да идем на ресторант, но Франк не искал и да чуе. Алис ми сервира новината снощи в бар „Оукс“, докато мърмореше над джина си:
	— Татко дуднеше, че Енола била тук, а това се случвало много рядко. Пък и не можел да си представи как така още никой не ви е нахранил прилично. Как мислиш, дали попита майка ми? Не, просто й възложи да сготви.
	— Ще трябва да доведем и гаджето на Енола.
	Направих гримаса, щом преглътнах уискито си — определено е идеалното питие за наскоро уволнен човек.
	Алис въздъхна:
	— Ами добре. Какво толкова, още един човек. Може би ще отвлича вниманието на баща ми.
	— От какво?
	Повдигна вежди, а после добави:
	— Мама предложи седем и половина. Удобно ли ви е?
	Увих кичура в края на плитката й около пръста си и го подръпнах:
	— Седем и половина е идеално.
	Когато си пожелавахме лека нощ, Алис добави, сякаш току-що се е сетила:
	— Странно ми е на работа, когато не си наоколо.
	Франк ще ме разпитва за Пелевски и за къщата. Ще разбере, че безработният му съсед излиза с дъщеря му и се нуждае от четвърт милион долара.
	С Енола чакаме Дойл да се обръсне. Сестра ми чопли дунапрена, който стърчи от дупката в тапицерията на дивана, и мята парченцата върху една от ризите ми. Не съм я виждал толкова отдавна, че всяка промяна у нея ми се струва огромна: от късата коса до драстичното отслабване, трансовете и мъжа, който я последва дотук. Когато се прибрах снощи, я заварих да реди карти, докато Дойл хъркаше в леглото й. Не, не са нито марсилско таро, нито таро на Уейт. Различни са и все пак ми напомнят за нещо. Опитах се да привлека вниманието й, но сестра ми бе погълната от заниманието си.
	— Енола, наред ли е всичко?
	Парченце дунапрен отхвръква от пръстите й.
	— Да — отвръща, — а при теб?
	— Може ли да те питам нещо?
	— Не, но това няма да ти попречи да ме питаш.
	— Картите ти ми изглеждат много стари. Книгата, която Чърчуори ми прати… Не знаем много за нея, защото е била част от партида, но ми прилича на твоето таро. Износена е като него. Чудех се откъде си се сдобила с тези карти.
	— Сигурно онзи просто не иска да ти каже истината за книгата — промърморва Енола. — Картите бяха на мама.
	Същите карти, които мама редеше някога, докато татко я молеше да спре.
	— Не знаех, че татко ти ги е дал.
	— Не беше той. А Франк.
	Сестра ми продължава старателно да унищожава дивана.
	— Какво са правели у него?
	— Питай го. Даде ми ги, преди да замина.
	Казва, че е „заминала“, но всъщност има предвид, че ме е изоставила.
	— Да очаквам ли скоро да одимиш къщата? — подмятам.
	— Моля?
	— По традиция се гори сушен градински чай, за да се изчистят картите, нали?
	Енола извърта очи към тавана:
	— Нарича се „очистване с дим“ и не е задължително да се прави всеки път.
	— Но все пак се прави.
	— Това не са работните ми карти, а личната ми колода. Картите попиват енергията на хората и се насищат с историите им. Говориш им, те ти отговарят. Тези не ги очиствам, защото само аз разговарям с тях.
	Смущаващо е, че сестра ми си бъбри с тарото на мама.
	— За какво си говорите?
	— За теб — отвръща ми Енола с озъбена усмивка.
	Дойл излиза от банята гладко избръснат. Промяната във външния му вид е бегла, но все пак е в положителна посока — разкрива лицето на младеж от Средния запад, който може и да е изглеждал добре, но пластовете мастило по кожата са засенчили чертите му.
	— Е, готови ли сме? — пита. Поглежда ту към Енола, ту към мен, като че ли усеща, че нещо не е наред.
	— Да — отговаря сестра ми, мята се на врата на гаджето си и го целува шумно по ухото.
	— Казал си им, че ще ме вземете с вас, нали? — интересува се Дойл. — Предупредил си ги, надявам се.
	— За какво? Семейство Макавой са готини — намесва се Енола.
	Приятелят й ме поглежда и пипалата по долната челюст увисват от притесненото му изражение.
	— Хората се стряскат от татуировките ми.
	Замислям се за всичко, което ще се стовари на главата на Франк тази вечер и окуражавам Дойл:
	— Ти ще си най-малкият проблем на домакина ни.
	Излизам след Енола и гаджето й, пресичаме чакълената пътека пред входа и преминаваме от другата страна на улицата, където е къщата на семейство Макавой. Облицовката на стените е бяла, дворът е обграден от спретната дървена ограда, а верандата е пребоядисана наскоро. Според табелката в този дом е живял Самюъл Л. Уобаш. Къщата е била построена през 1763 година. В двора виждам люлката на Алис, за която някога татко помогна на Франк.
	— Прилича на къщата на мама — казва Дойл и подава език от ъгълчето на устата си.
	Щорите на един от прозорците се спускат с изщракване. Съпругата на Франк държи бинокъл на перваза, за да наблюдава всичко, което става на улицата ни. Леа със сигурност е докладвала на мъжа си, че улукът се е откачил от стрехата ми, в момента, в който е станало.
	Енола ни чака на верандата. За момент виждам ужас в очите й, но когато Дойл се приближава, лицето й се отпуска.
	— Ей! — подвиквам й.
	— Какво? — отвръща с тон, който слага край на разговора.
	Вратата се отваря и сестра ми прегръща Франк.
	— Ех, Енола, много отдавна не сме се виждали. Прекалено много — казва съседът ми.
	Помахвам на Леа, която стои на няколко крачки зад съпруга си, в дневната им. Жената се усмихва и учтиво ме поздравява. Винаги е била по-резервираната от двамата.
	Франк спира поглед върху Дойл. Примигва няколко пъти и протяга ръка за поздрав, втренчен в младежа. Трябва да му го призная — Дойл успява да изглежда напълно хладнокръвен. Електрическото момче подава ръка в отговор и се представя:
	— Дойл Бартлет.
	Едва сега чувам цялото му има. Предполагах, че Дойл е фамилията му.
	— Франк Макавой. Приятно ми е. — Ръкостискането се проточва. Прокашлям се и Франк отпуска ръка. — Хайде, да не стоим навън, Леа е почти готова с вечерята. — Почесва зачервения си от слънцето нос и добавя: — И Алис е у дома.
	— Супер.
	— Много хубаво, че ви събрахме под един покрив, деца — казва Франк и ме потупва по рамото.
	Влизам след него. Къщата им прилича на моята. Вдясно, прилепен до стената в дъното, е диванът; от вратата до него се влиза в кухнята; коридорът е отляво, по него се стига до трите спални. Но домът на Франк е в перфектно състояние, за разлика от моя. Стените са боядисани в бледожълто и по тях не личи и една пукнатина, всъщност са накичени със снимки на Алис. До вратата има фотография от деня на дипломирането й. Алис се вижда на задния ред, най-високата сред момичетата. Сега е в кухнята, отлага неизбежните неловки моменти, за които навярно дори тя не е подготвена. Махва ми, но после вижда Дойл. „Какво е това?“ — оформя беззвучен въпрос с устни. Всеки, работил в библиотека, се научава да общува така.
	Вечерята е официална. Леа поднася храната в празничния си порцеланов сервиз, така че се чувстваме още по-неудобно. Енола чопли дантелената покривка. Пред нас са сложени сребърни прибори, а водата е налята в кристални чаши, което изглежда странно в зелено-черните ръце на Дойл.
	Алис е нервна. Или по-скоро аз съм неспокоен. Леа ни настанява един до друг и коленете ни се докосват. Поздравявам приятелката си и тя присвива устни, но под масата сплита пръсти с моите: „Здравей!“ Спомням си Алис на снимката от дипломирането — тогава се смееше на най-малкото нещо. Това тук не е същата Алис, не прилича и на усмихнатата жена от библиотеката. Сега тя е дъщерята. Крадешком поглежда към Дойл, но той улавя погледа й. Алис се изчервява, което я прави още по-красива.
	Не съм виждал Леа от известно време, но за разлика от Франк, тя не се е променила — все още носи дългата си червена коса на опашка. Може би я боядисва. Чертите й май са поомекнали, появили са се още една-две бръчки, но си е все същата Леа. И в момента е зяпнала неприкрито татуирания мъж, който седи срещу нея.
	— Беше болезнено — обяснява Дойл. — Навсякъде са. Най-неприятно е, когато иглата работи близо до кост. След известно време обаче си почти припаднал и не ти пука особено.
	— О, съжалявам, невъзпитано е да ви гледам така — оправдава се Леа.
	— Няма нищо — отвръща младежът, — знам, че е трудно да извърнете поглед.
	— Защо са толкова много? — пита го жената.
	— Татуировките са ми нещо като хоби, но и един вид мания, може би. — Дойл леко извисява глас в края на изречението и килва глава. — Първо мислиш да си направиш само една, но после тя изглежда много добре в комбинация с друга и докато се усетиш, вече искаш да покриеш всеки сантиметър от кожата си с мастило. Ще ми се да имах повече площ. Някои хора не харесват кожата си. — Дойл грабва парче броколи с пръсти и го пуска в устата си. — Аз избрах как да изглежда моята.
	— Аз не мога да се похваля с хубава кожа — обажда се Леа. — Ставам червена като рак, ако изкарам и пет минути на слънце. Ужас!
	— Мъжете си падат по лунички — казва Дойл. — Така си е.
	— Знам. — По лицето на Леа бавно се разлива усмивка.
	След малко съпругата на Франк вече се смее и си бъбри приятно с татуираното Електрическо момче. Енола се включва от време на време. Алис мълчи, но често докосва с пръсти ръката ми под масата. Още не е отворила дума за нас, което навярно трябва да ме успокоява, но не се чувствам никак спокоен.
	— Да ви е навестявал Пелевски? — пита Франк, докато дъвче парче задушено месо. — Каза, че ще намине.
	Енола стрелва поглед към мен. Аз оставям приборите си и отговарям:
	— Да. Направи добър оглед.
	Алис ме поглежда въпросително.
	— Мой приятел, майстор — обяснява Франк на дъщеря си. После се обръща отново към мен: — Добър човек. Поправи ни покрива миналата година. Какво ти каза?
	Няма да ми е лесно. Бавното дърпане на лепенката е също толкова гадно, колкото и рязкото й отлепяне.
	— Сто и петдесет хиляди. За начало. Целият ремонт ще е към двеста и петдесет хиляди.
	Алис се вцепенява. На тапета, вляво от ухото на Франк, има синьо цвете. Изучавам листенцата му. Говоря им.
	— Моля?
	Повтарям цифрата. Разговорът на Леа и Дойл секва.
	— Не може ремонт да струва толкова, та това си е цяла ипотека! — възкликва съседът ми.
	— Знам.
	— Нямаш толкова.
	— Обадих се в Съюза на историците.
	Сега е моментът да помоля за пари, но не мога. Не и докато седя до Алис. Тя отдръпва ръка.
	Франк отпива вода от чашата си, сдъвква храната и свежда поглед към чинията.
	— Е, не може да оставим къщата просто да падне. — Опира длани на масата, сякаш за да покаже, че решението е взето. — Ще ти отпусна малко пари, поне някаква начална сума. Дай ми ден-два, за да уредя нещата.
	Леа отронва само едно тихо: „Франк!“
	— Татко! — За първи път чувам Алис да съска.
	— Не е редно да я зарежем. Полина и Дан бяха влюбени в къщата.
	Иска да спаси дома ми заради двама мъртъвци — родителите ми. Трябва да откажа, но нямам право. Успявам само да смотолевя:
	— Ще ти върна заема.
	Алис става рязко и докато избутва стола си назад, почти смазва крака ми. Удрям с коляно масата, без да искам, тя се разклаща и сосиерата се разлива.
	— Отивам да направя кафе — казва приятелката ми и изчезва в кухнята.
	Енола и Леа се взират в салфетките си.
	— Ще ида да й помогна — извинявам се припряно и тръгвам след Алис.
	Докато вървя към кухнята, чувам как Дойл казва на Франк:
	— Човече, това е огромен жест. Огромен! Много си добър.
	Алис мели кафе в голяма ръчна мелничка с античен вид. Стегнала е дланта си в юмрук и описва груби кръгове. Кухненската лампа хвърля трепкаща светлина върху нежната извивка на ръката й, докато тя върти ръчката. Изглежда тъжна — отпуснала е рамене и всяко нейно движение е тежко, бавно, болезнено. Жълтата блуза е пропита от влага под мишниците й, а косата на тила й е накъдрена от потта. Сигурно има сладко-солен вкус. В някогашните ми спомени Алис е облечена в зелена пола от униформа за хокей на трева, а над дългите й до коляното чорапи и протекторите надничат закачливите й лунички. В по-пресните ми спомени я виждам в леглото с фини стъпала върху намачканите розови чаршафи и чаровни трапчинки в долната част на гърба.
	— Ей, добре ли си?
	— Не ми каза за майстора. Нищо не ми каза. Говорил си с татко, но с мен — не. — Алис не спира да мели. — Сигурно си имал намерение да му искаш заем.
	— Не — отговарям, но осъзнавам, че лъжа. — Само ако се наложи.
	— Нашите нямат много пари. Не искам да им ги вземеш всичките.
	— Разбирам.
	— Не мога да спра татко. Щом е решил, ще ти предложи заем. Не мога да го предпазя и от други глупави постъпки. Но те моля да не приемаш.
	— Съжалявам.
	— Ти вечно съжаляваш. — Алис отмерва с лъжица едро смляното кафе и го сипва в кафеварката.
	— Не очаквах да ми предложи пари — казвам неуверено.
	Опирам длани на студения плот и се облягам до нея. Обещавам да върна заема, но знам, че говоря празни приказки — сумата е гигантска. Ако Франк я плати, ако въобще ми помогне някак, ще му бъда длъжник до гроб.
	— Не е там работата — клати глава Алис.
	— Знаеш на какво прилича къщата. Знаеш, че нямам нищо. — С всяка изречена дума я отдалечавам все повече от себе си.
	— Можеш да се махнеш оттук — предлага. — Потърси си работа другаде. Някои колежи имат колекции от редки книги. Във Вашингтон е пълно с архиви и музеи. — Гласът й става по-мек: — Мога да ти помогна.
	— Търсих — отговарям й. — В Савана има свободна позиция за куратор на ръкописи. Интересно място, специализирана библиотека с много добри връзки с местни музеи и Съюза на историците. Притежават почти непокътнат дневник, писан по време на пътуване с каяк през 1645 година, в който се описва цялото крайбрежие. Далече е, но…
	— Джорджия. — Представата на Алис за стотиците километри се събира в три срички.
	Не мога да я помоля да тръгне с мен. Но мога да си я представя наведена над книга или свита на кълбо в намачканите чаршафи в спалнята на апартамента — нашия апартамент. Мога да си представя как се будя и усещам извивката на тялото й в прегръдките си, без да ни е страх от напукания таван.
	От трапезарията дочувам как Енола кълне. Поглеждам бързо и виждам, че бърше разлята вода. Толкова е слаба. Бледа. Нервна.
	— Става дума за къщата на родителите ми — оправдавам се.
	Виждам как Алис се напряга.
	— Знаеш, че мога да кажа някои неща. Мога да накарам баща ми да си върне думите назад; да му кажа, че си ме изчукал и заради теб едва не са ме уволнили. Няма да ти даде и пукнат цент. — Тропва с крак и звукът е мек, но заплашителен.
	— Можеш.
	— Но няма — казва Алис. Включва кафеварката и се намества до мен с гръб към прозореца. — Защото те познавам, откакто се помня. А човек не причинява такива неща на някой, с когото се познава, откакто се помни. Имай го предвид. Ако вземеш заем от баща ми, ще е само защото аз съм го позволила.
	Допираме ръбовете на дланите си, изравняваме едно до друго кутретата си.
	— Не искам да те нараня. Наистина много съжалявам.
	— Не ме нараняваш — възразява Алис. — И ми се иска да не говориш така.
	Присъствието й е като пулс. Усещам кожата й до моята. Електрони и молекули разменят погледи, а после частици от нея стават част от мен. Ще ми се да можех да върна времето назад, да сме пак на вечеря в „Ла Мер“, но да не вдигам на Енола. Иска ми се да не бях взел онези книги, да не си бях тръгвал от апартамента й онази нощ, да се бях усетил години по-рано.
	— Седеше на чина зад мен в часовете по френски — промълвявам. — Всеки път, когато се опитвам да говоря френски, изплува споменът за гласа ти и как спрягаш глаголи. Чувам те непрекъснато.
	Произношението й беше чудесно. Мадам Фурние я караше да рецитира пред целия клас: Je suis. Tu es. Il est. Elle est. Nous sommes.*
	[* Аз съм. Ти си. Той е. Тя е. Ние сме (фр.). — Б.р.]
	— Стига — прекъсва ме Алис и клати глава. — Саймън, харесвам те, но в момента не мога да те гледам.
	Дръпвам ръката си от плота:
	— Съжалявам. Просто…
	— Възползваш се от слабостта на баща ми. Така и не прежали родителите ти. Нямаш представа колко истории съм изслушала през годините за Поли и Дан, Дан и Поли. Сигурно си мислиш, че призраците им преследват само теб, но не знаеш, че витаят и в моя живот.
	Алис ме поглежда за първи път от началото на разговора ни. Изрича следващите думи спокойно и без емоция:
	— Когато приемеш парите му, а аз знам, че ще го направиш, просто си спомни, че вземаш от един старец, който е обсебен от мъртвите си приятели. Искаш твърде много от мен.
	— Нямам избор.
	— Имаш. Можеш да заминеш. — Алис си поема дълбоко въздух. — Мисля, че трябва да заминеш. Сигурно и аз трябва. Мислех си… не, забрави.
	Бълбукането на кафеварката запълва тишината. Втренчвам се в шията на Алис, изваяна като колона. Толкова е изправена, че се чувствам смачкан.
	— Бих искала да ме оставиш сама. — Алис изрича молбата си с мил глас, което я прави още по-жестока.
	Изнизвам се към трапезарията, където Енола разказва на Леа за животните от ежегодния панаир във Флорида, а Дойл, за щастие, се храни с вилица. След малко Алис се появява с кафето и останалата част от вечерта преминава без произшествия, като изключим срама ми. Вечерята приключва, когато Леа въздъхва и събира празните чаши от кафето. Алис става да й помогне, а Дойл и Енола тръгват към вратата.
	— Саймън, остани още малко — казва Франк, преди дори да съм се надигнал от стола. — Хайде да изпием по бира заедно.
	— Не, трябва да тръгвам, ще ти се обадя утре — правя опит да се измъкна. В крайна сметка обаче се озовавам на верандата с бира в ръка. Сенките ни падат върху редиците черупки от мечоопашати, наредени да съхнат на парапета.
	— Не е редно да вземам пари от теб, Франк.
	— Какво смяташ да правиш тогава? Не можеш да оставиш дома си да се срути. — Отпива от бутилката. — Можеш да върнеш заема на вноски.
	Не ми се говори повече за пари и сменям темата:
	— Енола ми каза, че си й дал картите на мама.
	— Така ли било? — почесва се Франк по главата.
	— Точно преди да замине. Ти си й ги дал.
	— А, да, спомних си. Не вярвах да проявиш интерес към тях. Енола намина и сподели, че ще пътува с циркова трупа, както едно време пътуваше майка ти. — Франк отпива и аз следвам примера му. — Стори ми се редно да й ги дам. Все едно ги връщах на майка ти.
	— Защо не са били у татко?
	— С Полина бяхме близки. Бях й много добър приятел, както и на баща ти. Познавах я само от ден, когато се срещнах за пръв път с татко ти. Всъщност аз ги запознах. — Потропва отсечено с крак: туп-туп-туп. — Беше дяволски горещо лято. Никой не излизаше с лодка в океана, защото слънцето бе толкова силно, че можеше да те опече жив. Циркът беше пристигнал в града, но не си спомням как се казваше.
	— Карнавал „Ларей“.
	— Да, точно така, „Ларей“. Лоша работа е старостта. Като станеш на моите години, ще си забравил повече неща, отколкото някога си знаел.
	Франк пресушава бирата си и поглежда към къщата ми от другата страна на улицата. В дневната пулсират светлини. Дойл и неговите номера.
	— Реших да пийна нещо, да се разхладя — продължава Франк, — да пробвам някои от атракциите и може би да се запозная с момиче. Пред шатрата, в която предсказваха бъдещето, се беше проточила опашка. Казах си „Какво пък?“, а когато влязох, там беше тя. Най-хубавото момиче, което бях виждал. Майка ти беше поразително красива.
	Чувал съм и версията на татко: как Франк го завел на панаира следващата вечер; как мама играела ролята на морска сирена в стъклен аквариум и задържала дъха си под водата невъзможно дълго време; как се влюбил в нея от пръв поглед.
	— Какво ти предсказа?
	— Че ще срещна добра жена и животът ми ще се подреди, макар че копнея да се нося по водата като лодка. Много я биваше в гадаенето. — Франк се изправя, протяга се и оставя празната бирена бутилка на парапета на верандата. — Майка ти ми даде картите, преди да… — Посочва към залива. — Предполагам, че това бе нейният начин да се сбогува. Ще ми се да бях разбрал какви са намеренията й.
	Мама се беше сбогувала и с мен, но аз също не бях разбрал какво предстои.
	— Имаше ли нещо странно в поведението й?
	Франк се прокашля.
	— Странността беше нещо относително за Полина. Ако аз или баща ти бяхме забелязали, че се държи различно, щяхме да я завържем, за да я спрем. — Поглежда бирата ми и изръмжава: — Довърши я. Ще те заведа в работилницата ми и ще поговорим как ще ми върнеш заема. Бих ти дал парите веднага, но жената ще ме убие, ако Алис не ме одере жив преди това. Станало ли е нещо между вас двамата? Цяла вечер ми се струваше, че ще те изяде с парцалите.
	— Нямам представа — отговарям. И наистина е така. Франк ме отвежда зад къщата, при голямата плевня, която е превърнал в работилница.
	Виждал съм бараката отвън, но никога не съм влизал. Когато бяхме малки, не ни пускаха вътре. По стените са окачени или подпряни всякакви инструменти, менгемета, стругове, триони и неща, които дори не мога да си представя за какво служат. В дъното на помещението има две чертожни маси. Франк се обляга на едната. В центъра е разположен скелет на лодка, която очаква да бъде облечена в кожа.
	— Платноходка? — питам, докато изучавам дървената рамка.
	— Малка е за платноходка. Рибарска лодка ще е. — Отбелязва си нещо на един от чертежите. — Ще се научиш. Можеш да изработиш парите при мен: ще правиш допълнителна обработка, ще слагаш първите пластове изолация, няма да има сложни и прецизни задачи. А ако си намериш работа междувременно, ще идваш тук събота и неделя.
	Алис явно му е казала, че ме съкратиха. Не й споделих нищо за къщата и за заема, наруших повече правила от нея. И все пак трябваше аз да съобщя на Франк, че съм безработен, само че тя ме беше изпреварила.
	Зад чертожната маса, точно до главата на съседа ми, виждам най-изненадващото нещо в работилницата: огромна тъмнопурпурна завеса, която покрива цялата стена. Изглежда кадифена. И ми напомня за рисунките в книгата — завеси, които покриват клетка, пердета във фургон… Без да се замислям, питам:
	— Откъде си я взел?
	— Кое?
	— Това е театрална завеса — уточнявам. Долният й ръб е обточен с верига за тежест, за да не преминава никаква светлина. — Изглежда не на място в работилницата.
	Оглеждам отново вътрешността на бараката и забелязвам малки портрети в овални рамки, които висят по голите стени. Роднини? В чертите им има нещо славянско — мустаците на мъжете, извитите вежди на младата жена.
	— Следобед я дръпвам, за да не блести слънцето върху чертежите ми, а през зимата идеално спира теченията. Намерих я в кашон с вещи на баща ми. Картините също бяха там.
	— Семейни реликви значи.
	— Предполагам — свива рамене Франк.
	— Знаеш ли нещо за тях?
	— Не. Никога не съм се интересувал от семейната история. Вещите са си вещи. Тези просто ми харесват. Правят помещението малко по-приветливо, придават му уют.
	Някой почуква на вратата. Появява се Леа с още бира. Отказвам учтиво, но все пак една бутилка се озовава в ръката ми. Жената се приближава, целува съпруга си по бузата и изтупва стърготините от рамото му с пръсти. Прави го по навик, но в жеста има мекота. През единия от прозорците виждам залива чак до пристанището. Светлините на ферибота се носят покрай фара в посока Кънектикът. Има хора, които прекарват живота си в движение напред-назад по тези води — движат се, но остават.
	Когато бутилката ми изтрополява върху чертожната маса, двамата с Франк се сепваме. Мастилото на чертежа е размазано от широко влажно петно, може би пот. Поглеждам отново завесата. Естествено, че няма как да е същата. И все пак е впечатляваща, особена и някак позната. Забелязвам овална картина, на която е изобразен брадат мъж. Погледът му ме смущава. Трябва да проверя дали го има в книгата — за всеки случай. Дори и само за да си докажа, че си въобразявам.
	— Тези портрети на роднини ли са?
	— Може би. Нямам представа. Както казах, бяха в кашон заедно със завесата и още някакви неща на баща ми. Вероятно са били на дядо. Май си спомням, че съм ги виждал у тях като малък. Дядо обичаше да трупа вещи.
	Брадатият мъж ме пронизва с поглед и сякаш ме призовава да го погледна, да го потърся. Сигурен съм, че срещнах същото лице на страниците на книгата.
	— Извинявай, Франк, трябва да тръгвам — казвам и се запътвам към къщи.
	Енола и Дойл лежат по гръб до скалата и гледат звездите. Енола е подложила една ръка под главата си, а другата е в джоба й. Пак тези карти. И двамата не ми обръщат внимание, когато минавам покрай тях.
	Книгата е на бюрото ми — затворена, както я оставих. Започвам от самото й начало и старателно преглеждам всички страници с рисунки. Ето едно миниатюрно конче, тук пък има нещо, което прилича на лама, а по-нататък се мяркат очертанията на скелет, който сигурно е част от карта таро. Подминавам бележки за обувки, ботуши, костюми и перука, а после… ето я и завесата. Метната е върху нещо като клетка за животни, но зад решетките седи момче. Десетина страници по-нататък попадам на рисунка на фургон отвътре, по стените му са окачени малки картини в овални рамки. Да, ето го портрета на брадатия — или поне версията на Пийбоди. Преди малко гледах оригинала — чертите бяха по-ориенталски, а образът на рисунката в книгата е малко по-западняшки. Интерпретация.
	Чърчуори вдига и ме моли да изчакам, докато се отърве от някого, с когото разговаря по другата линия.
	— Фанатик на тема Данте — изпуфтява Мартин. — Непоносим човек. Мисли си, че е единственият ми клиент. Получи ли „Връзващи заклинания и проклятия“?
	— Да — отговарям и му благодаря. — Но не се обаждам за това. Току-що ми се случи нещо много странно. У съседа ми, когото познавам, откакто се помня, видях неща, които съм срещал нарисувани в книгата.
	— Звучиш много зле.
	— Объркан съм и просто… — думите не ми достигат.
	— Какви неща видя? — пита ме Чърчуори. Навярно ходи напред-назад из антикварната книжарница, докато разговаря с мен. Подпира вратата, за да остане отворена и да може да чуе жена си, ако го повика. Предполагам, че отива към задната част на магазина, където рафтовете са по-пълни, натежали като лавиците в справочния отдел на „Грейнджър“, а книгите ще заглушат разговора ни.
	— Театрална завеса, портрети — отговарям. Чувам го как издърпва стол и премества книги.
	— Но всички завеси си приличат, нали?
	— Същата завеса е, Мартин, сигурен съм. А и портретите — лицата не се променят.
	Старецът замълчава. После ми задава въпрос:
	— Съседът ти каза ли как са попаднали у него?
	— Били на баща му, а вероятно преди това — на дядо му. Ти откъде се беше сдобил с книгата? Чие имущество са разпродали на търг?
	— Ако помня правилно, на Джон Вермилиън. Но на твое място не бих се хванал за това име. Доколкото си спомням от търга, човекът е бил ненадминат плюшкин. В партидите нямаше никакъв ред или смисъл. Томове с високо качество и стойност стояха редом до съсипани книжлета с меки корици. Евтини парцали. Пълен кошмар. Всички наддавахме на сляпо и се надявахме на късмет.
	— Но аз… разбрах, че майка ми е раздавала вещите си, сякаш е знаела, че скоро ще умре. Видях онази завеса и картините у съседа ми. Майка ми… тя му е дала някакви неща. На съседа, на Франк.
	Навярно всичко е много просто. Сигурно в семейството ми има ген за самоубийство, който се предава така, както се наследяват сините очи. Просто и ужасяващо. Енола, която лежи на поляната отвън до своето Електрическо момче, носи в себе си нещо, което не мога да спра.
	— Съжалявам — казва Чърчуори тихо. Гласът му е загрижен. — Май размътих водата и ти създадох ненужни проблеми.
	Устата ми се изпълва с металически вкус — прехапал съм бузата си и раничката сигурно ще се възпали и ще се подува с дни.
	— Много ми дойде — въздъхвам. — Разбирам, че е пазил нейни вещи. После виждам онези портрети и завесата — същите като рисунките в книгата. Картините са едно към едно. Трябва… — Нужни са ми няколко опита да намеря точните думи: — Трябва да знам кой е той. Сигурно е някой важен.
	— Всички сме важни — опитва се да ме успокои Чърчуори, но аз усещам, че ме вледенява дълбок страх.
	— Трябва да знаеш, че умираме — те умират — на двайсет и четвърти юли. Майка ми, баба ми, Селин Дювел, Бес Висер. Всяка от тези жени се е удавила. Остават шест дни.
	— Шест дни?
	— Сестра ми, Мартин. Сестра ми!
	Чърчуори ахва.
	— Именно!
	— Мога ли да направя нещо? — Гласът му вече звучи различно. Ако трябва да го определя, сигурно ще е с думата „нежен“.
	— Обичаш да се ровиш в книги, нали?
	Не възразява, когато го моля да изрови всичко, което може, за семейството на съседа ми.
	— Франклин Макавой, баща му, дядо му. Искам да разбера защо онези вещи са у него.
	Давам му имена, които да търси: Пийбоди, Кьониг, Рижкова или Рижков (проклетите славянски фамилии!). Пъзелът е много по-голям, отколкото съм предполагал, и в него Франк е свързан с книгата, с майка ми и с онова, което убива роднините ми.
	Прекарвам следващите часове под жълтеникавата светлина на лампата. Най-много ме притеснява онзи портрет. От рисунката в книгата става ясно, че е висял на стената във фургона на Мадам Рижкова. Колонка от цифри в близост до портрета описва разходи за коприна, билки, соли. Материали за гадателката. Подозирам, че ако Чърчуори започне от Франк и проследи родословното му дърво, а аз започна от Рижкова, пътищата ни ще се пресекат. Включвам компютъра си и правя бързо търсене за Рижкова. Излизат хиляди резултати. По дяволите. Разбира се, че ще ми се падне фамилия, която е като „Смит“ за руснаците. Твърде много информация е точно толкова зле, колкото и никаква. Датите трябва да сложат някакви рамки — края на XVIII век. Мога да добавя и регион към търсенето. Повечето имигранти са пристигнали в колониите на Ню Йорк или Масачузетс, по-конкретно в Бостън. Филаделфия е малко смело предположение. Въпреки че сигурно ме мрази в момента, Алис все още ми помага, без да го осъзнава. Влизам в системата на Националния архив с университетската й парола и започвам да се ровя в списъците с пасажери на пътническите кораби.
	Сиянието на екрана ме хипнотизира и когато се унасям, сънувам как вървя по дъното на Грейт Саут Бей или може би Джесъпс Нек, където водата е топла като чай, а плажът е посипан с блестящи жълти мидички. От пясъка се извисяват дълги стръкове на водорасли, които се превръщат в коси — червени и гъсти като на Алис. Един мечоопашат пропълзява по крака ми, качва се на бедрото ми и се захваща с малките си щипци. След него идват още много и в един момент дори не мога да видя водата от прииждащите пълчища раци. Сепвам се и рязко си поемам въздух.
	Енола е изключила компютъра. В нощната тишина я чувам как размесва картите си.


	14

	Измислиха езика си потайно, тъй като всичко зависеше от измъкването на картите от Рижкова. Уроците ставаха спонтанно и непланирано — след вечерните представления в малки градчета, в еднообразните дни на дълги преходи, в ранните утрини или по късна доба, когато цялата трупа, с изключение на няколко неспокойни души, бе потънала в сън. Когато прекарваха дните си в пътуване, Рижкова заспиваше непробудно. Друсането и клатенето по пътищата дотолкова я изтощаваха, че понякога Еймъс трябваше да сложи длан под носа й, за да се увери, че старицата още диша. Ако навън станеше хладно, чиракът на гадателката я намяташе с още един шал. Този дребен жест на грижа поне малко успокояваше съвестта му, която го глождеше заради кражбата на картите.
	Еймъс подаваше сигнал, че ще има урок, като оставяше карта сред завивките на Еванджелин, между дъските на коритото или в кутията й с гребени. Девойката пъхаше картончето в ръкава си и го носеше до кожата си, докато намери младия мъж, който обикновено я чакаше зад фургона на прасето, в най-далечния край на лагера. Еймъс обичаше да прекарва свободното си време с животните и затова, докато се навърташе край тях, нямаше как да събуди нечие подозрение. Хващаше Еванджелин за ръка и я повеждаше през гората или край някоя от реките, чието течение циркът често следваше. Двамата се спираха до клон, на който можеше да се седне, или зад скали, които ги скриваха от любопитни погледи. На срещите им девойката носеше груба рокля от зебло, за да не привлича внимание. Еймъс не вземаше подобни мерки — все още знаеше как да стъпва безшумно и да застива неподвижно, докато се слее с околността.
	След всяка закътана полянка, тревиста могила или крив клон двамата ставаха все по-близки. Еванджелин научаваше какво е обичал Еймъс, когато е тичал на воля в дивата природа, и какви тайни е открил: зеленият мъх се превръща в мека възглавница, речните жаби крякат развълнувано, когато хвърлиш камъче по тях. Всяка среща й носеше ново познание. Покрай картите и свиренето на стръкове трева тя неусетно се влюби в немия младеж.
	Уроците започваха по същия начин като гаданията — с определяне на участниците. Кралицата мечове беше Еванджелин — приличаха си по тъмните коси и светлата кожа. Девойката виждаше само физическото сходство и не знаеше, че образът от картата носи в себе си мъка и загуба. Еймъс прецени, че е по-добре да не й разкрива тази подробност, но не можеше да пренебрегне усещането, че от любимата му струи тъга, и жадуваше да я утеши. Младежът посочваше за себе си Глупака, защото изглеждаше дружелюбен, а и кученцето му караше Еванджелин да се усмихва. Заедно двамата избраха символи за останалите артисти от трупата.
	Отшелникът беше Пийбоди — очевиден избор, тъй като на рисунката имаше старец с фенер и дълга бяла брада. Несведущите вероятно оприличават картата на самотник или мъдрец, но Еймъс знаеше, че Отшелникът е съветник, закрилник и човек, който споделя опита си. Младежът виждаше тъкмо така възрастния мъж, който се бе превърнал в нещо като баща за него. За Мелина подбраха двойка пентакли — младеж, жонглиращ с две златни звезди. За Сузана, момичето каучук, Еванджелин се спря на Обесения: обърната с главата надолу фигура на висящ мъж, който бе завързан за единия си крак, а другия бе свил в коляното. Еймъс нямаше как да й обясни, че Обесеният се счита за връзка между божественото и материалното, че често се появява в гаданията на опечалени хора или на такива, които се съмняват във вярата си. Навярно беше подходяща карта. Сузана беше тихо момиче — нима някой знаеше какво си мисли? За Бено Еймъс отреди четворка чаши. Седналият с кръстосани крака тъмнокос мъж от рисунката напомняше на приятеля му и изглеждаше щедър като него — в чашите имаше достатъчно питие, за да го сподели с много хора.
	Оказа се трудно да изберат карта, която да представлява Рижкова. Еванджелин нареди големите аркани върху тъмната глинеста скала и ги заоглежда в търсене на възрастна жена. Нещо у Мадам Рижкова й напомняше за баба й и щом се сетеше за това, цялата настръхваше. Въпреки че двамата бяха добре скрити в падина край речния бряг, момичето все пак хвърляше подозрителни погледи към гората и изтръпваше, като си помисли какво би могло да сполети Еймъс, ако някой ги открие. За себе си не се боеше — мисълта, която я следваше, откакто напусна Кромскил, бе обвила тялото й като одеяло: „Аз съм убийца.“ Докосна картата, надписана Магьосникът. Беше подходяща — занаятът на Рижкова за мнозина бе равнозначен на магьосничество.
	Еймъс поклати глава в несъгласие. Според Рижкова Магьосникът беше „дъхът на господ“. Учителката му имаше много способности, но да споделя волята на бог не бе една от тях.
	Еванджелин се вгледа в стиснатите му устни и в напрегнатите му ръце. Не беше свикнала да вижда в младия мъж нещо, различно от одобрение, и затова му каза:
	— Добре тогава, покажи ми коя е.
	Младежът плъзна ръце над картите, едва докосваше хартията с върховете им, както бе правил хиляди пъти преди. Чакаше образите да му проговорят, да запеят като птици — всеки със своята песен, носеща различно послание. Всяка рисунка му казваше коя е и какво е предопределена да бъде. Когато спря показалец на точната карта, Еймъс я грабна от скалата. Висшата жрица.
	— Не ставай смешен, та това е млада жена, при това носи кръст! Мадам Рижкова никога не би се окичила с такъв. По-добре да беше избрал Дявола. — Девойката се намръщи и се замисли. — Учителката ти ме мрази — рече.
	Еймъс се опита да се засмее и пребледня при грозния стържещ звук, който издаде.
	Еванджелин се усмихна и допря длан до бузата му:
	— Гласът ти не е толкова ужасен. Просто е малко накъсан. Не ми пречи.
	Младежът се изчерви и отново насочи вниманието си към Висшата жрица. Извади две карти от колодата и ги сложи пред стъпалата на Еванджелин: Светът бе обрамчен с гирлянд от зеленина, а небето му бе синьо като цветовете на метличината; над него Еймъс постави благосклонния лик на Слънцето. Сетне отново взе Висшата жрица и я положи върху другите две карти така, че тя ги покри напълно с величествената си роба.
	— Значи тя е над небето и земята, така ли?
	Макар че нямаше предвид точно това, Еймъс реши, че интерпретацията е много близо до истината. Спомни си ироничния смях на Рижкова, как го закачаше гадателката, как го научи да прибира косата си и колко изкривени бяха клетите й пръсти. Тези ръце най-често бяха докосвали неговите. Пийбоди се грижеше за него, потупваше го по гърба и го научи как да бъде диваче, а после и мъж. Ала Рижкова го научи да бъде човечен и да обича.
	Да, Рижкова бе повече от небето и земята за него. Беше му като майка.
	— Така ли я виждаш? — повтори Еванджелин.
	Младежът се усмихна и кимна. Наясно бе, че девойката се бои от старата гадателка толкова, че страхът сковава тялото й. Но любимата му не знаеше за безбройните часове, прекарани в компанията на Рижкова, за търпението и вниманието, с което старицата се бе погрижила Еймъс да се превърне в нещо повече от диваче. Не знаеше, че именно Рижкова му бе дала име. Момчето взе картата и я притисна към сърцето си.
	Еванджелин положи длан върху ръката му.
	Еймъс започна да става все по-смел в кражбата.
	По пътя за Бърлингтън проливният дъжд ги принуди да пренесат уроците си на закрито. Еймъс се промъкна с Еванджелин във фургона на Захарничка и ламата. Трупата бе спряла пътуването си заради пороя и всеки се бе изпокрил на сухо. Нямаше опасност някой да попадне на двамата млади. Рижкова навярно си мислеше, че Еймъс е останал при Пийбоди, а той вероятно предполагаше, че момчето е при гадателката. Еванджелин бе дръпнала мушамата плътно върху коритото си — знак, че неочаквани гости и любопитни погледи не са добре дошли. Влюбените се сгушиха в сламата на пода на фургона и затвориха очи, заслушани в дъха си и в бурята навън.
	На вратичката на Мадам Рижкова се потропа. Старицата не бе свикнала да разговаря с мъжа, който реши да я посети тази вечер. Всъщност видът му я притесняваше — той се усмихваше иззад маска.
	— Тук ли е Еймъс? Исках да го поканя да поиграем зарове. Не го намерих у Пийбоди и затуй… — Бено килна глава и Рижкова усети заучена лекота в движенията му. — Дали не е при вас?
	— Да си виждал момичето? — запита гадателката.
	— Мелина ли? При Сузана е, кърпят си роклите.
	Много добре знаеше за кое момиче го пита.
	— Морската сирена — рече старицата и присви очи.
	Акробатът нервно пристъпи от крак на крак.
	— А! — възкликна Бено и Рижкова забеляза сянка на тревога по лицето му, преди той да я прикрие и да отвърне с грижливо подбрани думи: — Няма значение. Ще ида да потърся Нат. Освен ако вие не се съгласите на една игра, госпожо.
	— Ще кажа на Еймъс, че си питал за него. Сега ме остави — изръмжа гадателката.
	Още преди да отвори кутията, Рижкова знаеше, че няма да намери колодата си. Почувства енергията на Еймъс да витае над капака; усети топлината, оставена от пръстите му. Вгледа се в празното място, където обичайно стояха картите й, и потрепери при мисълта за Кулата, която й се яви в едно гледане преди много време. Предателство и жена. Не очакваше, че ще се окаже предадена тъкмо тя. Краката й омекнаха и гадателката тежко седна на пода.
	— Елена — прошепна старицата на себе си, — каква глупачка си била!
	Русалките не напускат водите, от които са дошли. Рижкова бе платила висока цена, за да го научи. Момичето трябваше отдавна да е изчезнало — още когато Пийбоди поведе менажерията си по течението на друга река. Но по някаква причина тази русалка бе останала и се бе оказала по-силна и по-коварна от посестримите си.
	Преди много години, като дете, когато все още била просто Елена и мислела само за плетки, Рижкова видяла през прозореца как една жена примамва баща й към потока. Татко й Степан бил широкоплещест здрав мъж, заякнал от полската работа, с брада — гъста и черна като меча козина, но и мека като гъши пух. Като момиче тя заравяла пръсти в нея. Тримата й братя били вече пораснали и възмъжали, когато Елена се родила. Напуснали били родния дом в търсене на свой собствен път — да воюват, да отглеждат реколта или да кръстосват моретата. Баща й бил изцяло на нейно разположение и тя го обожавала. На Елена й харесвало Степан да я вдига със силните си ръце и да я върти, сякаш е лека като перце. Наричал я „гълъбче“ и твърдял, че я обича най-много — повече, отколкото братята й. „Ти си моето съкровище“ — казвал й.
	Докато не се появила онази жена. Бледият й лик изплувал от потока.
	Само за месец бащата на Елена отслабнал, а реколтата на семейството загинала под жаркото слънце. Вместо да работи, Степан прекарвал дни наред край потока. Жена му заплашила да пусне отрова във водата, а той пък я заплашил, че ще я върже за печката. Когато Елена го молела да я повози на каруцата на път за работа, татко й не отговарял. Сутрин съпругата слагала в торбата му хляб, но Степан се прибирал и връщал самуна недокоснат.
	Майката започнала да се моли.
	Елена виждала как баща й умира. Веднъж зърнала измежду стройните стволове на елшите сияйната кожа и смеещите се очи на жената. Степан се протягал към нея, искал да я прегърне. Ръцете му, някога топли и силни, били залинели и немощни. Тъмното му брадато лице потънало в черната като сажди коса на жената. Елена го повикала, но гласът й не стигал до него. Разтърсила майка си, но тя не помръднала, застинала в молитва. Когато изтичала до брега на реката, вече било късно — баща й бил завлечен под водата.
	След удавянето на Степан майка й чевръсто събрала цялата покъщнина в каруца и двете заминали за далечно село на брега на спокойно тъмно езеро. Елена плакала, не искала да изоставя баща си, защото мислела, че той е в потока. Но майка й я плеснала през ръцете и й рекла: „Ако останем да чакаме завръщането на баща ти, тя ще отнеме всичките ни любими мъже. Нима искаш да удави и братята ти?“ Елена се замислила. Какво значение би имало да загуби един-двама братя, ако това би могло да върне у дома баща й? „Убие ли ги, смъртта им ще тежи на твоята съвест“ — предупредила я майка й. Тогава Елена разбрала. От сега нататък никоя река не била безопасна, но поне в други води нямало да вижда лицето на баща си.
	Когато майка й починала, младата жена напуснала родината си, пресякла много земи и цял океан, за да избяга от речната жена и удавения си баща. Пристигнала в непозната, но по-сигурна страна и там родила дъщеря си. Незабавно я покръстила, за да предпази душата й. Сега, цяла вечност по-късно, жена от други води изкушаваше момчето, което се бе превърнало в неин син.
	Гадателката зачака край коритото, в което русалката спеше през нощта и се потапяше през деня. Видя как Еванджелин се задава — цялата поруменяла и запъхтяна — и се уплаши, че вече е успяла да открадне живота и младостта на Еймъс.
	При вида на Мадам Рижкова Еванджелин замръзна на място. Старицата стоеше под проливния дъжд с подгизнали дрехи и пламнало от ярост лице. Разбрала бе тайната им.
	— Мадам, трябва да се приберете във фургона си. Ще измръзнете до смърт. — Момичето тръгна към Рижкова и понечи да я прегърне през раменете.
	— Не ме докосвай! Вкопчила си се в моя Еймъс, омагьосала си го и го караш да ме лъже. Виждала съм какво правите ти и твоят род. Ти си убийца, крадеш души. Русалка!
	На Рижкова й идеше да закрещи, да извика, но годините, прекарани в гадаене на съдби, я бяха научили, че думите са най-силни, когато се изричат тежко. Старицата продължи заплашително:
	— Ще си тръгнеш. Ще напуснеш това място и ще оставиш момчето ми на мира. Няма да ми отнемеш нищо повече.
	— Мадам, май не познавате момчето си достатъчно добре — заяви Еванджелин, подмина Рижкова и се зае да развърже покривалото на коритото. Обърна поглед към старицата и добави: — А пък мен — още по-малко.
	Стомахът на младата жена се свиваше, ала тя се насили да се успокои. Ръцете й трепереха, но тя ги стисна в юмрук.
	— Върнете се в постелята си, Мадам. Би било ужасно, ако се простудите. Еймъс ще бъде съсипан. Аз самата много страдах, когато загубих баба си.
	Чак когато бе в коритото си и мушамата плътно закриваше отвора; чак когато се сгуши в ъгъла с колене, сгънати към гърдите, Еванджелин позволи очите й да се навлажнят. Заплака, но не знаеше дали от страх, или от гняв.
	Макар че мокрите й дрехи тежаха, Рижкова се втурна през калната поляна към фургона на Пийбоди. Когато влетя в покоите му, директорът на трупата, наведен над книгата си, рисуваше старателно детайлите на постройка, подобна на шатра. Коремът му преливаше над малкото писалище и скриваше написаното в долната част на страницата. Внезапната поява на гадателката го стресна, мъжът трепна и разкошното перо драсна грозна черта през рисунката.
	— Проклятие!
	— Момичето си заминава! — нареди Рижкова дрезгаво.
	— Какво има? — рече Пийбоди, като се обърна на трикракото столче, което наричаше „сметачния стол“. Изгледа Мадам Рижкова с вдигнати вежди.
	Старицата избухна:
	— Морска сирена, така й викаш. Еванджелин. Тя покварява моето момче, моя Еймъс. Кара го да ме лъже.
	Рижкова удари с длан по писалището на Пийбоди и размаза рисунката му още повече.
	— Еванджелин? — Пийбоди замислено засука края на брадата си, а после го уви около палеца си. — Съгласен съм, че е взела акъла на Еймъс. Но любовта, Мадам, не е нещо, за което си струва да се тревожите прекомерно. С времето всичко се нарежда.
	Директорът на цирка промърмори нещо за младежките трепети и се обърна към съсипаната страница. Докато я изучаваше, допълни:
	— Добре е за печалбите, Мадам. Не виждам някаква вреда. А сега, ако обичате, трябва да се съсредоточа върху кореспонденцията си.
	Рижкова присви очи и изгледа Пийбоди така, че приповдигнатото му настроение в миг се изпари.
	— Глупав човек! Обичаш това момче, нали? Не е ли Еймъс като син за теб, като твоя Закари? — Гадателката повиши глас: — Тя ще го убие. И какво ще имаш тогава? Пари? Не! Ще имаш мъртъв син. А момичето? Тя ще изчезне в реката. Няма Еймъс, няма морска сирена — нищо.
	— Мадам…
	— Трябва да се отдалечим от реките. Да сме далече от всякаква вода. Ще я отпратиш и ще изгориш всичко. — Сви ръце в юмруци.
	— Хайде, успокойте се — надигна се Пийбоди от столчето си. — Момичето привлича публика от деня, в който се появи при нас. Ако прави Еймъс щастлив, склонен съм да я задържа.
	Рижкова се спусна към възрастния мъж и заби възлестия си показалец в гърдите му, като натъртваше на всяка дума с ръчкане:
	— Онзи, на когото разкрих тайните си; онзи, когото обичах като свой син. Той ме предаде. Тя ще изпие силата му, ще го удави. Вече е започнала.
	Пийбоди отмести пръста на гадателката от жилетката си и внимателно приглади кадифето. Опита се да я вразуми:
	— Създайте някакви правила. Но дайте на момчето свобода, бъдете малко по-снизходителна, Мадам. Помнете, че Еймъс не се е родил цивилизован. А що се отнася до Еванджелин, защо не си дадете време да я опознаете по-добре? Откак дойде при нас, девойката винаги е била дружелюбна. Пък и Еймъс не е единствен, смятам, че повечето мъже от трупата са наполовина влюбени в нея.
	— Език говори, глава не мисли! — ухили се Рижкова подигравателно. — Ти я доведе, ти трябва да я отпратиш. Иначе си заминавам. Ще ида при моята Катя. Ще взема момчето със себе си. Без мен той няма занаят. Няма думи. Без мен е нищо. Ще дойде.
	Ядът, замъглил погледа на Мадам Рижкова, й попречи да види как за миг физиономията на Пийбоди стана строга.
	— Скъпа Мадам — рече директорът на цирка, — виждам, че подценявате моята загриженост за Еймъс. Познавам и силните му страни, и недостатъците му. Макар че му дадохте име, това не ви дава права върху него. Той дойде при мен, аз му дадох подслон и го облякох с дрехите на моя син. — Пийбоди се наведе към Рижкова и използва могъщата си осанка, за да я избута до стената на фургона. — Бъдете спокойна, че ценя младежа много високо и възнамерявам да се грижа за интересите му както винаги, без значение дали са романтични, или други, тъй като съвпадат с моите. Ще ми е неприятно, ако се наложи да се лиша от вашите почитаеми услуги, ала с годините разбрах, че имам храбро сърце, и все някак ще се справя.
	Директорът на трупата отново посегна към перото си.
	— Мадам, вече не желая да ме удостоявате с присъствието си.
	Рижкова отстъпи назад и предпазливо слезе по стълбичката, запъти се към своя фургон, за да изчака Еймъс. В съзнанието й изплува откъслечен спомен от детството й, от времената, когато още беше Елена. Пийбоди бе взел думите й за бълнуване на луда жена, но всъщност те бяха част от молитва. Молитва за избавление, която майка й бе мълвяла, паднала на колене, докато Степан се давел.


	15
	20 юли

	Събуди се!
	Отварям очи, лицето ми е заровено в купчина листове. Някои от тях са залепнали за бузата ми. Енола е вперила поглед в мен.
	Заспал съм на бюрото, след като вчера прекарах целия ден в изучаване на историята на проклятията и в търсене на информация за Рижкова. В националните архиви не открих корабни списъци с пътници отпреди началото на XIX век, но пък поне успях да се добера до архивите на Нюйоркската обществена библиотека, където се съхраняват всички документи за пътувания след 1600 година. Там се влиза само след предварителна уговорка. Проведох умолителен телефонен разговор, с който си просех разбиране и колегиалност, макар че вече не бях колега. Споменах, че съм от „Грейнджър“, което е отчасти вярно, и обещах да им дадем назаем част от китоловния архив, за да им се отплатим. Излъгах най-безсрамно, разбира се, но така и не се почувствах зле от това, тъй като пет часа по-късно имах име: Елена Рижкова. Набиваше се на очи, тъй като бе пътувала сама в средата на XVIII век, а и беше единствената рускиня на борда на кораб, пълен с англичани. После открих и дъщеря й, Катерина Рижкова. Нататък нещата ставаха почти невъзможни за проследяване. Разбираемо — по време на революция е нормално една емигрантка да търси начини да се слее с тълпата, да се покрие.
	От четене на родословни сайтове очите ми кръвясаха, затова прекарах остатъка от деня в разпечатване на статии и четене за прокоби, магии и урочасани предмети. Книгата, която ми изпрати Чърчуори — „Връзващи заклинания и проклятия“, е толкова подробна и красива, че ми се ще да я запазя. Но няма да го направя, човекът е адски мил с мен. През останалата част от вечерта компания ми правиха древноримските плочки с проклятия: молитви, издълбани в камък и посветени на различни богове, с молби за падението на даден враг. Интересни са, но не са пряко свързани с удавянията и погубването на цялата женска линия в рода ми. Продължих с урочасаните скъпоценни камъни: диамантите Хоуп и Кохинор, пурпурния сапфир от Ню Делхи — около тях винаги е имало кражби, убийства и борба за власт. Но в моята книга не се споменава нищо за кражби на бижута, нито пък има сведения за каквито и да е предумишлени действия срещу удавените жени. Изглежда, повечето съвременни проклятия са свързани със свещени реликви, убийства или обири, но нито едно от тези не е фактор при удавянията. Под покрова на нощните часове потънах в историята на трийсетте години на XX век, окултизма и прокълнатите места. Езерото Ронконкома е сред тях. Прекарал съм целия си живот на Лонг Айлънд, но никога не съм знаел, че езерото на острова е омагьосано.
	— Саймън — прозява се Енола, докато се протяга и изпуква кокалчетата на пръстите си.
	— Езерото Ронконкома е обитавано от духа на индианска принцеса, която дави бледоликите — промълвявам с все още сънен глас.
	Сестра ми примигва:
	— Какво четеш, дявол да те вземе?
	— Честно казано, не знам.
	Главата ми ще се пръсне и имам чувството, че съм държал очите си отворени часове наред срещу вятъра. Ако човек може да получи махмурлук от четене, значи страдам точно от такъв. Часовникът на бюрото ми показва седем и половина — твърде рано е за Енола. Години наред се мъчех да я вдигна от леглото за училище и се боричках с нея, докато тя ме риташе и ръмжеше. Сигурно въобще не си е лягала.
	— Защо си будна? — питам.
	— Целият плаж бъка от мечоопашати. Луда работа.
	Стоварва длани на раменете ми, избутва ме към бюрото и разтиква няколко книги — същите, които трябва да върна. Звънях вчера на Алис, но тя каза, че не е удобно да говори. Не може вечно да ми се сърди. Енола продължава да подскача превъзбудено, а подът скърца болезнено под краката й.
	— Слязох до океана рано-рано. Надявах се да хвана прилива — бърбори. — Навсякъде са! Както преди…
	— Ходила си сама?
	— Е, и? Дойл беше като претрепан, а ти спеше.
	Няма причина да се притеснявам, но у мен отскоро се е настанил упорит мъничък страх. Всъщност не е никак мъничък.
	— Не влизай в океана сама — моля я.
	— Стига си се държал като родител. Не ти се получава.
	Енола отрива стъпалата си и по пода се посипва пясък. Права е. Въпреки всичките ми усилия да се погрижа за нея, накрая тя все пак замина и ме заряза.
	— Обади ли се на Алис? Добре е човек да се извинява — добавя сестра ми.
	Правя се, че не съм я чул, и бързо сменям темата:
	— Та, какво казваш, има много мечоопашати?
	— Купища! Направо е зловещо. Уж са застрашен вид, ама май не е съвсем така.
	Ето го пак онова шумолене от разбъркване на карти. Отново си играе с тарото. Сестра ми ме гледа така, че усещам физическа болка. Чувствам, че търси стария Саймън — брат й, какъвто беше, преди тя да замине, преди да изгубим татко. Сигурно е някъде дълбоко в мен.
	— Помня те целия покрит с мечоопашати — казва Енола.
	— И аз помня — отвръщам, защото така се води разговор.
	Бяха последните дни на баща ни, лятото, преди да почине. Видях черупчестите твари пръв, докато гледах надолу от скалата, и много исках да й ги покажа. Изчаках я в стаята й — Енола пак се беше измъкнала. Явно имаше потребност да е далеч от татко, а може би и от мен. Ходеше да краде монети от уличните телефони. Чувах как подрънкват в джобовете й.
	Беше късно и не вървеше да минаваме през татковата стая, затова излязохме през прозореца. Свих се и се промуших над перваза, докато тупнах на тревата. Енола ме последва. Отвън лежеше дърво: бор, паднал насред поляната през зимата. Както винаги сестра ми беше по-добра в пакостите — дръпна надолу комарника, за да прикрие бягството ни.
	Вървяхме край скалата през избуялия треволяк в двора ни. Аз водех и дърпах Енола след себе си, стиснал здраво ръката й. Бях бос и помня как твърди стръкове трева бодяха стъпалата ми. Взирахме се в тъмнината, но понеже нищо не се виждаше, решихме да не слизаме по стълбището. Предложих на сестра ми да я нося на гръб. Тогава бе по-лека и ми беше лесно да я вдигам — дори не я държах, когато се покатерваше на гърба ми. Заслизах по склона, а тя се наместваше всеки път, когато краката ми затъваха в пясъка.
	Стигнахме до брега и оставихме вълните да се плискат около глезените ни. След няколко минути усетихме как нещо гъделичка краката ни. Енола се наведе и опипом откри нещо, което вече знаех, че е там — твърда, гладка и хладна черупка с бразда по ръба и две издатини по средата. Мечоопашат. Казах й да погледне към другия край на плажа, оттатък водата. Сякаш стотици лъскави камъни бяха наредени по брега. Още по-натам, под вълните, се забелязваше движение на тъмни форми, надигане и спускане. Дотогава бях виждал само по няколко живи мечоопашати или празни черупки, изхвърлени на плажа. Приличаха на кухи обвивки, изоставени от цикади. Но онази нощ в океана и по брега бяха плъзнали стотици, дори хиляди раци — блъскаха се един в друг и махаха с опашка като слепци, които опипват с бастуните си.
	Енола се усмихва и нослето й се набръчква. Липсваше ми да я виждам така.
	— Тогава ми разказа, че са много стари животни. Праисторически. Помня, че попитах дали знаят, че всичко около тях се е променило.
	— Сигурно знаят — казвам. Разбрали са за безполезността на инстинктите си, усетили са, че вече пълзят по тухли и асфалт. Разбрали са, защото вече ги няма гигантските морски чудовища. Останали са само раците.
	— Исках да повикам татко — спомня си Енола.
	— Само щеше да се натъжи още повече.
	Тогава баща ни беше в края на живота си. Прекарваше цели дни на кухненската маса, взираше се в празния стол насреща и сигурно си представяше жената, която някога бе седяла там.
	— Знам — въздъхва сестра ми. Отново е на дивана и отново чопли облегалката. — Аз останах на брега, но ти влезе навътре, направо нагази сред онези мечоопашати и през цялото време се хилеше като идиот.
	— Ти не ме ли последва?
	Енола вдига вежди учудено:
	— Мислех си, че помниш всичко. Останах на плажа. От тия твари ми настръхваха косите. Но ти си влезе във водата, сред раците, ей така. Гадинките се катереха по краката ти, като че беше дърво. Сигурно и за миг не си се замислил, че може да те наранят или направо да те погълнат.
	Поглеждам я и ми се струва, че отново е на четиринайсет.
	— Докато ти се хилеше, аз си седях на пясъка и се чудех какво, по дяволите, ще правя, ако мечоопашатите те завлекат надълбоко.
	Май все пак си я спомням как стоеше на плажа, викаше и ме молеше да изляза от водата. Но на мен ми беше приятно да съм в океана, обкръжен от живи същества. Раците пълзяха по стъпалата ми, дращеха ме и ме гъделичкаха с малките си щипци, докосването им беше древно. Но не са се катерили по мен така, както го описва Енола.
	— Беше почти покрит с мечоопашати, трудно се виждаше под черупките им — настоява упорито сестра ми. Тихият шум от разбъркването на колодата отново се разнася от джоба на полата й. Представям си как гали с пръсти ръбовете на картите. — Изглеждаше така, сякаш са дошли да те отведат. Сякаш мама идва да те прибере при себе си.
	Отново размесване, Енола стиска колодата в длан. Подава се една карта, мярвам мъж и жена, може би голи, но сестра ми светкавично я прибира обратно. Любовниците?
	— Беше размножителният им период. Случва се всяка година.
	— Сега вече знам, тъпако — сопва ми се. — Просто казвам, че тогава се бях притеснила за теб. Проклет повелител на мечоопашатите.
	После татко почина и по брега на залива ни вече нямаше нощни нашествия на раци. Останахме само сестра ми и аз. А по-късно, доста по-късно, тя също си тръгна. Веднага щом й се удаде възможност.
	— Защо замина? — питам, с което изненадвам дори себе си, и собственият ми глас ме стряска. Тогава ме заболя. Живели бяхме сами години наред. Дори преди смъртта на татко пак бяхме сами. Двамата.
	— Тази къща е гробница — отвръща Енола и поглежда през прозореца към алеята пред дома на Франк. — Паметник на хора, които не ме обичаха достатъчно, че да се опазят живи. — Замълчава и премества поглед върху мен: — Знам, знам. Ти беше тук и все още си. Ако раздаваха медали за оставане, си заслужил своя. На мама не й пукаше, пое към открито море, преди дори да ме опознае. Но това, което направи татко, беше по-гадно. Прекара ли и минута с нас, след като тя си отиде? Не! Само се преструваше, че е жив, докато един ден наистина си отиде.
	— С право си ядосана.
	— Нямаш представа на какво приличаше ти. Знам за всяка обслужена маса, за всяка измита чиния, за часовете в библиотеката, в училище и за всичко друго, което си правил заради мен.
	— И двамата трябваше да ядем, не съм го правил само заради теб. — Спомням си, че наистина бях уморен. Ден след ден трябваше да продължавам да работя, защото знаех, че нямам друг избор. — Толкова зле ли беше? — питам я.
	— Щеше да ти е по-лесно без мен — отвръща Енола. — Не, не ми казвай, че е нямало да има разлика. Можеше да продадеш къщата и да заминеш накъдето ти видят очите, но аз бях тук. Ако бях останала, щеше да искаш да ме пратиш в колеж.
	— Сигурно — казвам. Сестра ми е умна. Трябваше да учи.
	— А ти щеше да продължиш да се трепеш. Не можех да те гледам така повече, чувствах се отговорна за състоянието ти. — Енола упорито дращи тапицерията на дивана и чопли пълнежа му. — Беше ми тежко, Саймън. Може би не си го осъзнавал, но ми беше много гадно. Не е лесно да се чувстваш като нечие бреме. Бях убедена, че ако си тръгна, ти също ще заминеш. Надявах се да се махнеш оттук.
	Трудно ми е да й призная, че останах в дома ни не само заради мама и татко, но и заради нея. Исках да съм тук, ако на Енола й хрумне да се прибере. Сега осъзнавам, че тайно и отчаяно съм желаел тя да си дойде. Къде би се върнала, ако останем без дом?
	— Щом мразиш тази къща толкова, какво ти пука дали ще я ремонтирам?
	— Ти я обичаш — отговаря сестра ми. — Не всичките ми мотиви са егоистични, повярвай ми.
	Чувствам вина, и то не малка, защото я смятах за егоистка. Оплаквах се от нея на Алис. Отивам в кухнята да приготвя кафе, а призраците от миналото ни витаят около мен. Един по-млад Саймън се е облегнал на плота, изтощен като пребито куче. Сестра ми се е свила на стола и ме наблюдава мълчаливо, но сигурно й се иска да изчезне.
	Наливам кафето в две чаши: за Енола със сметана и три лъжички захар, за мен — чисто. Отпивам, но е толкова горещо, че изгаря езика ми.
	— Как мислиш, защо татко остави къщата да се превърне в развалина? — пита ме.
	— От мъка, предполагам.
	— Великото извинение.
	Взираме се в чашите си с кафе така, както баща ни го правеше някога. Нарушавам мълчанието:
	— Понякога ми разказваше за нея.
	Мина цяла година от смъртта на мама, преди татко да започне да произнася името й отново, и много повече, преди да може да говори за нея, без очите му да се насълзят и зачервят.
	— Каза ми, че когато я видял за първи път, била напъхана в синя рибешка опашка, окичена с пайети, и плувала в аквариум. Опряла длан на стъклото, усмихнала му се и в този миг той разбрал, че ще се ожени за нея.
	Но имаше и още. Спомням си вкисналия дъх на кафе и всяка дума, която се отрони от устата му: „Видях я под водата и повярвах в нея. Знаех, че е истинска — макар че всъщност нямаше опашка, макар че такива създания не съществуват, тя беше русалка. До онзи момент животът ми бе като заключена стая. Изведнъж вратите се отвориха.“ Франк е бил там и е видял как приятелят му се влюбва. Татко се връщал да гледа представлението всяка вечер в продължение на седмица.
	— Мама участвала в различни номера. Гмуркала се под вода, гледала на таро. Татко видял как старец, на когото годините толкова му тежали, че едва вдигал триона, разрязал мама на две. Била затворена в кутия, ръцете й стърчали отстрани, краката — от дъното, и помагала на дядото да движи острието.
	Енола свива рамене:
	— Кутиите се раздрънкват от непрекъснатите пътувания, трионите се изкривяват и се заклещват. Сещаш се.
	— Предполагам, че номерът е бил на път да се провали, но майка ни стояла там и се усмихвала, докато собственоръчно се разчленявала.
	Татко ми разказва чак до изгрев-слънце каква била косата на мама онази нощ, как бузите й поруменявали „като зрели праскови“. Как зарязал Франк и приятелите си от пристанището и останал да чака часове наред циркът да затвори. Навъртал се около шатрата на фокусника и дебнел мама да излезе. И тя се появила по къси панталонки и маратонки, с коса, прибрана на конска опашка. „Като обикновено момиче.“
	— Татко й казал, че ще се връща всяка вечер само заради нея и че ако тя не се съгласи да излязат на разходка заедно, щял цял живот да се чуди дали е истинска.
	— Доста нетипично за него.
	Да, нетипично за бащата, когото Енола познаваше. Но съвсем нормално за човека от старите ми спомени — онзи, който разказваше истории за огромни риби, способни да погълнат на една хапка момченце като мен.
	Мама се съгласила да се разходи с настойчивия мъж. Той я отвел до пристанището и двамата слезли на кея. Аз самият съм го правил, когато дойде отлив, във въздуха се носи сладкият аромат на океана, а закотвените за пристана лодки се поклащат тихо. За момчетата от Напоусет е традиция да водят момичетата на кея, да се облягат на парапета и да прегръщат приятелките си. Точно такива неща обичала мама — ритуали, които не са се променяли от години. Била свикнала с живота в каравани, кемпери и хотелски стаи. Татко се надявал, че ще я привлече перспективата за дом.
	— Обещал й къщата — продължавам да разказвам на Енола.
	— Е, можеше да вложи малко усилия в поддръжката й.
	Свивам рамене и пресушавам напитката си:
	— Сигурно не е виждал смисъл след смъртта на мама.
	Сестра ми се усмихва иронично. Не е нужно да го казва: трябвало е ние да сме достатъчна причина. Протяга се и клати глава:
	— Прецака нещата с Алис.
	— Знам.
	Разклаща чашата с кафето и добавя:
	— Все пак ще ти прости. Трябва й малко време.
	— Мислиш ли?
	Когато бяхме на вечеря у тях, Алис изглеждаше непреклонна и се държеше, сякаш е отвратена от мен. Отвращението трудно се преодолява.
	Сестра ми отново свива рамене:
	— Разбира се. Ако го искаш. Но не трябва да приемаш парите на Франк.
	— Нямам избор.
	— Имаш. Но се страхуваш да вземаш решения. Някога по четирийсет минути се чудеше коя риза да облечеш.
	— Но тук става дума за къщата, а не за риза.
	— Именно. Можеш да дойдеш с мен и Дойл, да зарежеш къщата и да дадеш време на Алис да се успокои.
	— Няма да стане, ясно?
	— Добре. Ако щеш — отвръща Енола. — Впрочем разгледах книгата ти малко по-подробно.
	— Не ми казвай, че си накъсала и останалите страници.
	Сестра ми извърта очи към тавана:
	— Сигурна съм, че нямаш представа с какво си имаш работа.
	Ако трябва да сме честни, така е.
	— Знам, че е стара — обяснявам. — Започва от 1774 година. Проследява историята на цирк… или нещо такова, защото по онова време в Америка още не е имало циркове. Минала е през няколко собственици, не знам точно колко. Голяма част от нея е повредена.
	— Това е дневник на директор на трупа. Том ми е показвал неговия. Собствениците на циркове и карнавали си водят такива. В тях се записва всичко, което става с трупата: кой се присъединява, кой напуска, колко печелят, през кои градове минават, дати, всичко. Книгата не принадлежи на определен човек, а на цирка. Том е наследил своята от баща си. При тях най-ранните записи са от шейсетте години. Баща му откупил трупата, когато последният й ръководител се пенсионирал в Сарасота. Та, в тази книга се записват най-важните неща.
	— Предположих, че е един вид история на пътуващ цирк.
	— Нещо като семейна библия, да. Но това тук — Енола побутва моята книга — е странно. Цялото е в рисунки, а при Том няма такива работи.
	— Защото книгата е стара. Вероятно по онова време не е имало установен начин да се водят подобни дневници.
	Сестра ми почуква с върховете на пръстите си. Татко правеше същото някога.
	— Може би. Но така или иначе, тази книга не трябва да е у теб. Цялата й втора половина е съсипана, така че сигурно е оцеляла при наводнение. Навярно затова не е при трупата или при семейството си.
	— Какво имаш предвид?
	— Дневниците не напускат трупата. Всичко в тях е вътрешна информация, ценна история. Но ако е имало потоп или пожар, сигурно някой е изгубил книгата, докато е бягал от бедствието.
	Енола хапе долната си устна замислено, но аз чувам неизречените думи: „Собствениците на дневника или са бързали да се спасят, или са загинали.“
	— Но тази книга е при семейството си… донякъде. В нея са записани имената на роднини на мама.
	— Просто ми е странно, че е у теб. Трябва да я върнеш на онзи тип. Но знам, че няма да го направиш. Трябва и за къщата да забравиш, да заминеш. Но и това няма да направиш.
	Ръката й потрепва в нервен жест, нещо средно между махване и заплаха за шамар.
	— Защо разговорите с теб винаги ме ядосват? Отивам да видя какво прави Дойл. Трябва да се обадим и да проверим как върви работата. А ти — допълва, като спира насред коридора и се обръща да ме погледне, — ти трябва да си поприказваш с Алис.
	Дойл е седнал с кръстосани крака на леглото в стаята й и медитира. Татуираните пипала по шията му се надигат плавно с всяко вдишване и издишване. Енола го повиква по име, клепачите му трепват и той отваря очи.
	— Здрасти, пиленце. Чух, че си говорите, и реших… — Навежда глава настрани и изпуква прешлените на врата си. — Трябва да разговаряте по-често, нали? Хубаво е хората да си говорят. Особено ако са брат и сестра. — Казва последното, сякаш е някакво дълбоко прозрение.
	— Да, разбира се — отговаря сестра ми. — Том сигурно очаква да се приберем. Трябва да се стягаме и да тръгваме.
	— Окей. Добре е да сме в час с работата — провлачва Дойл. Протяга се и се извива като човек, който има нужда да го почешат. — Ще питаме Том и за брат ти, нали?
	Енола кимва.
	— Имам нещо предвид, не ме мислете — намесвам се. От „Сандърс-Бийчър“ са проверили препоръките ми, което е добър знак. А ако поработвам и за Франк, би трябвало да се справя. Стига Алис да ми прости.
	— Както и да е — казва сестра ми.
	Докато я гледам, застанала до Дойл, осъзнавам, че някогашната й стая е твърде малка, детска. Енола тършува под леглото. Изглежда като торба с кокали и жили, изсипана в чифт дънки и мръсна шарена пола. Винаги ми е било странно, че някои жени носят панталон и пола едновременно. Сестра ми напъхва единия крак в обувката си и я подпетява. Погледът ми попада върху другия й крак, който е още бос. Енола свива пръстите си — навик, с който прикрива неестествената месеста ципа между тях.
	— Кога ще се върнеш? — питам я.
	— Нямам представа. Намини да ме видиш, ако имаш желание да се махнеш оттук. — Оглежда стаята си. — Убий ме, но не мога да разбера как търпиш това място. — Посочва една вдлъбнатина в стената и казва на Дойл: — Това е от мен.
	Сестра ми започна да дълбае, след като татко почина.
	— Наистина ли? — Приятелят й сбърчва чело и тъмното мастило по скалпа му сякаш се сгъстява.
	— Харесваше ми да ровичкам. Когато бях ядосана, чоплех стената с монета.
	Оставям я да го лъже. Енола ядеше подобния на тебешир прах от мазилката. Прибирах се късно и я заварвах да човърка с кутрето си в дупката и после да облизва пръста си.
	Положението ни беше трагично. Явно наистина е било.
	— Искаш ли да ти донесем дзеполи? — пита Енола, докато вървим към дневната.
	— А?
	— Онези италиански сладки от сергиите на панаира. Нали ги харесваше? Трябва да дойдеш. Ако няма много посетители и Джордж е отегчен, може да ни даде малко от тревата си. Има добър доставчик. Е, искаш ли?
	— Не, мерси.
	— Твоя воля. Все пак ще минеш да ни видиш, нали?
	Енола опира крак на стената и дърпа силно дръжката, докато накрая вратата се отваря със скърцане.
	— Как мислиш, дали Том би се съгласил да го разпитам за дневника му? — питам.
	Дойл обгръща талията й. Може и да е от светлината, но сестра ми изглежда толкова слаба, че ако се обърне настрани, сигурно ще изчезне. Не е на добре тая работа.
	— Стига с тази книга! — сопва се Енола. — Знам, че е удобно да си мислиш, че има друга причина. Но ние сме просто тъжни. Явно мама е била непоносимо тъжна. Не е нужно да е имало друго. Дълбоката депресия е достатъчна.
	С тези думи сестра ми отново ме напуска.
	Дойл ме поглежда през рамо, докато двамата вървят към колата му. За момент ми се струва, че иска да ми каже нещо, но само премества ръка на бедрото на Енола и я отвежда. Качват се в колата, той пали и се подава през отворения прозорец, за да се провикне:
	— Пич, ще те чакаме!
	Както си стоя до бюрото, правя две крачки и мощен трясък разцепва въздуха. Левият ми глезен поддава и коляното ми се огъва. „По дяволите! По дяволите!“ — крещя, докато падам. Подът се продънва и целият ми крак до коляното хлътва между сцепените дъски, извит под неестествен ъгъл. Падам по гръб и удрям задната част на главата си в дюшемето. В паметта ми проблясва спомен — мама целува цицина на челото ми, след като съм се стоварил по лице върху масичката за кафе.
	Диванът ми е достатъчно близо, така че успявам да облегна рамене на него и да преместя тежестта си назад. Опитвам се да измъкна внимателно крака си от дупката, но в него се забиват трески и болката се усилва. Викам Енола и Дойл, но те вече са заминали. Прасецът ми е смачкан, глезенът — окървавен и изкълчен. Във въздуха се стеле облак прах. От бюрото към пода се носят листове хартия, падат бавно като есенни листа.
	Дали не може просто да си остана да лежа така? Само за мъничко. Поглеждам към дупката. Доста е голяма, щетите са сериозни. Мислех си, че ще е с формата на крака ми, но няма ясни очертания. Най-притеснителното е, че чувам шума на вълните, които се разбиват някъде далече долу, под пода. Впервам поглед в ямата. Пясък ли виждам? Може би е пясък. Не би трябвало да има пясък там. Лягам по корем и поглеждам през дупката. Няма начин да е пясък. Навеждам глава в празнотата. Но там не е съвсем тъмно. Процежда се светлина.
	Тъй като Енола и Дойл ги няма, решавам да се обадя на Алис с надеждата, че болката ми ще пробуди съжаление у нея.
	— Моля те, не ми затваряй — казвам, когато ми вдига.
	— Дай ми една причина да не го правя — срязва ме.
	— Подът ми се продъни току-що, а глезенът ми май е счупен. Заклещен съм до дивана. Съжалявам.
	Чувам как затваря чекмеджето на бюрото си и си спомням, че подрежда химикалките си по цветове.
	— Явно си стигнал до телефона без проблем — изтъква Алис.
	— Беше на пода.
	— Добре — отронва и разбирам какво означава „тежка въздишка“.
	Дори да съм се надявал на обратното, жената, която отваря вратата, не проявява и капка нежност. Подхваща ме под мишниците и ме вдига на дивана с отмерени професионални движения като медицинска сестра от Бърза помощ.
	— Съжалявам — измънквам.
	— Да, съжаляваш.
	Преди да си тръгне, мята торба през рамо и казва:
	— Ще взема тези книги.
	„Принципите на оракула“.
	— Нали каза, че ще изглежда зле, ако ги занесеш ти? Моля те, остави ми ги още един ден. Обещавам, че лично ще ги върна.
	Алис прехапва долната си усна и въпреки че е ядосана, изглежда красива. На вдлъбнатината над брадичката й има бенка, която привлича вниманието ми.
	— Какво ти става, Саймън? Сякаш не си на себе си.
	Отговарям й, че причината е в Енола.
	— Както винаги — въздъхва Алис.
	— Сестра ми те харесва — казвам. — Смята, че си точно за мен.
	Алис се обляга на вратата и макар да е тук, изглежда, сякаш е някъде другаде.
	— Колко хубаво щеше да е, ако и ти беше подходящ за мен.
	— Ще ми се да замина все някога. Няма да взема парите на баща ти.
	— Добре — отговаря ми разсеяно. — Дръж си крака нависоко.
	След секунди виждам гърба й. Алис се отдалечава и затваря вратата след себе си. Надигам се на ръце, за да гледам през прозореца как си тръгва. Вече е до колата, когато я чувам как извиква:
	— Ще ми мине. Все някога.
	Питам се дали двете с Енола са си говорили.
	Ако сестра ми е права и проклятието не съществува; ако сме просто едно депресирано семейство от онези, които генетично не могат да оцелеят; ако се давим поради тази причина, значи с тези думи Енола ми е казала, че няма какво да направя, за да я спася. Не съм съгласен с този вариант.
	До бюрото виждам цветна разпечатка на листовка с откъс от „Пътеводител на забавленията на изискания джентълмен“ от Х. У. Калвин: книга, в която са изброени клубове, заведения и бордеи от времето на сухия режим. Листовката е пропаганден материал от годините на бурлеската, когато Селин Дювел още не е била морската сирена на цирк „Марво“. От изящната рисунка личи, че ни е роднина — Селин е имала тъмна коса, бледа кожа и очи като на Енола.
	Отварям книгата и се натъквам на подла малка тайна. Още липсващи страници. Енола е откъснала или изчоплила с нокът всяко изображение на таро карта в дневника. Излъгала ме е в очите. Що за човек постъпва така с книга и обезобразява произведения на изкуството? Сестра ми, разбира се — винаги е унищожавала неща, без да има логична причина. Трябваше да направя фотокопия. Не биваше да оставям книгата край нея, особено след като видях какво направи с онази първа страница. Не се сетих. „Ние сме просто тъжни“ — каза Енола. Сякаш и нейното сърце е потънало в безбрежна тъга.
	Жени, жени, жени… Статиите за удавниците се сливат в хартиена река на бюрото ми. Няма нито един син. Пълно е с любовници, опечалени съпрузи, бащи в траур, но не и синове, братя. Аз съм единственият. Аномалията. А сестра ми не спря да бърка картите си и да унищожава и така съсипаната ми книга. Как ли е понесъл толкова много щети този дневник?
	Телефонът иззвънява. Обажда се човекът, изпратил ми книгата, която не трябваше да стига до мен, но сега е в ръцете ми, защото някога се е случило нещо ужасно. Едва ли е съвпадение, че всички тези жени са починали на двайсет и четвърти юли. Толкова много имена. Вдигам слушалката.
	— Саймън? Не съм те чувал от няколко дни. Откри ли нещо във „Връзващи заклинания и проклятия“? Беше ли ти полезна?
	— Да, донякъде. Доста натоварващо четиво.
	Мартин изразява съгласие:
	— Знам. Подозирам, че заради това още не съм успял да я продам. Прекрасен том, но, меко казано, тежък за четене. Все пак беше най-подходящото, с което разполагах. Аз… е, написах ти го и в бележката — можеш да задържиш книгата, ако смяташ, че ще ти върши работа.
	Не зная дали причината е болката в крака ми, която успява да ме разсее достатъчно, но част от прочетеното във „Връзващи заклинания и проклятия“ започва да ми се напасва с някои от думите на Енола.
	— Мартин, мисля, че имам теория. Нещо много лошо се е случило на собствениците на книгата. Имало е наводнение или злополука. — Прокарвам пръст по размазаната повърхност на една от страниците. — Събитието е било толкова ужасно, че по някакъв начин е заразило — дали това е точната дума? — предмета и всеки, който е оживял и е запазил част от него. Според мен книгата е оцеляла след някаква катастрофа и заради това е белязана. Сигурно и семейството ми носи белега и именно поради тази причина загиваме.
	Следва дълга пауза.
	— Мислех си… Книгите понякога са опасни. Човек може да реши, че в текста всичко е точно така, както е написано. Нормално е някой като теб или мен да се увлече и да приеме някои предположения за факти, без да си направи труда да ги проучи старателно. Май и с двама ни става нещо такова.
	Отново мълчание.
	— Последните дванайсет години в справочния отдел на библиотеката съм правил само това: старателно съм проучвал факти. Имам некролози на майка ми, на баба ми, на нейната баба. Проследих рода си до 1816 година. Разполагам с данни от сигурни източници, които за момента ми дават достатъчно право да си вадя изводи. Не само заради себе си, но и заради сестра ми.
	Чувам женски глас зад Чърчуори, трябва да е на прословутата Мари. Мартин я моли да го извини за минута. В думите му има топлота, от която личи, че той, домът му и книжарницата са белязани от присъствието на съпругата му. Алис остави само пясъчен отпечатък от сандала си до вратата ми. Нищо повече.
	— Съжалявам — казва Чърчуори. — Май очаквах по-радостен резултат. Когато преди съм изпращал книги на непознати, те винаги са имали положителни преживявания и понякога дори са ми ставали клиенти. Надявах се и за теб книгата да е щастлива случайност, но май отворих кутията на Пандора.
	Аз пък не мога да се отърва от мисълта, че съм подложил този наистина мил човек на моята семейна тъга. Преди да попадне на мен, горкият не знаеше нищо за удавените жени и за трагедията на това да се родиш Уотсън.
	— Историята на семейството ми е малко печална — казвам, — но дори в кутията на Пандора на дъното се е спотайвала надеждата.


	16

	Бърлингтън, Ню Джърси, беше оживено градче и отлично място за запасяване с материали и провизии, но едва ли щеше да е благодатно за бизнеса на Пийбоди.
	— Приятели* — мърмореше директорът на трупата, докато пишеше в книгата си, — финансово отговорни трезвеници. Трудна публика за всеки артист.
	[* „Общество на приятелите“, или квакери, се наричат последователите на християнска протестантска секта, създадена през XVII век в Англия. — Б.р.]
	Еймъс повдигна въпросително вежди.
	— Квакери, момчето ми. Чудесни партньори за бизнес, но не си позволяват удоволствия. Как ми се искаше кесиите да се развързваха лесно и по други начини, не само с помощта на обилни количества алкохол. По тези краища работата ти с Мадам Рижкова няма да е толкова натоварена, колкото си свикнал. Може би ще си починеш. Ще имаш възможност да прекарваш повече време с нашата морска сирена, нали така?
	Срещу Бърлингтън Пийбоди бе отбелязал в книгата си: „Лов на вещици преди войната. Трябва да внимавам с Еймъс.“
	Предположенията на възрастния директор се сбъднаха. За първи път от месеци насам Еймъс бе свободен. Да, имаше работа за вършене: трябваше да се напазаруват провизии, да се подковат конете, да се подменят одимените драперии с нови — все неща, които Бърлингтън предлагаше. По протежение на главната улица се редуваха пъстри стради. Някои бяха тухлени и с полегати стрехи като в Нюкасъл, а други — дървени и с плоски покриви като плевни. Имаше дори пожарна с висока камбанария, която приличаше на църква. По улиците се движеше шарена тълпа. Тъмнокожи мъже се разхождаха свободно и Еймъс дори видя един, който работеше в пекарна. Докато се шляеше из градчето, младежът си представяше малка къщичка с комин, може би иззидана от тухли, и легло, което не се тресе от движението на фургоните. Мечтаеше си за истински дом, а в джоба си бе скътал бяла панделка за Еванджелин.
	Тъкмо помагаше на Мейхел да натовари торбите със зоб, когато изневиделица се появи Мадам Рижкова, сграбчи го за ухото и го задърпа силно.
	— Идвай! — излая старицата, а лицето на Еймъс пламна, понеже Мейхел се разсмя.
	Гадателката го влачеше към своя фургон с такъв свиреп устрем, че един стърчащ пирон закачи панталона на младежа и го разкъса. Рижкова смъмри Еймъс и той приглади оръфания плат с палец. Мекотата на нишките го подсети за косите на Еванджелин.
	Колкото повече се разпалваше гневът на гадателката, толкова по-трудно разбираеми ставаха думите й. Старицата премина на другия език, сричките се сипеха грубо като падащи камъни. Еймъс се досещаше, че наставницата му ругае Еванджелин. Рижкова размаха картите пред пред очите му и бръчките на лицето й се задълбочиха от отвратеното й изражение.
	За Еймъс бе прекалено трудно да вижда Еванджелин, без да я докосва и да си говори с нея. Двамата млади бяха станали твърде безразсъдни и той подозираше, че другите от трупата са ги забелязали как си разменят целувки. Рижкова беше научила. По кожата й избиха морави петна и момчето се притесни както за себе си, така и за учителката си. Взе ръката й в своята и с мургавите си пръсти обгърна загрубялата й длан заедно с картите. В отговор Рижкова сниши гласа си до шепот. Еймъс имаше чувството, че портретите от стената го наблюдават и го молят да се вслуша в думите й. Когато погледна в очите на възрастната жена, видя в тях умора и тъга.
	Еймъс бе научил много от Еванджелин. Усмивката невинаги означаваше щастие, плачът можеше да изразява болка или радост, а всяка жена се успокояваше, когато я прегърнат. Младежът обгърна с ръце Рижкова и положи буза на гръдта й — там, където майките люлеят рожбите си.
	Старицата зарида, склонила глава на неговата, думите й се преплитаха като заклинание: „Сине мой! Сине, сине, сине!“ Занарежда колко се тревожела за него, как не можела да понесе поредната загуба. Знаела, че Еванджелин е от онези създания — русалка. Ако Еймъс бил добро момче, ако бил умен, щял да послуша съвета й. „Сине, сине!“ Рижкова проплака, че лъжите му нямали значение, но било важно той да се пази. Щяла да му прости всичко, стига той да не пропилее живота си. „Сине!“ Видяла го в картите, знаела, че русалката ще го намери. Дала му името, което пазела за родния си син.
	Когато се поуспокои, гадателката обхвана лицето на Еймъс в дланите си и рече:
	— Трябва да я напуснеш. Една от нейния род отвлече родния ми баща. Тя е чудовище! Ще те убие!
	Младежът се намръщи, но Рижкова стисна очи, за да не вижда негодуванието му.
	— Смееш се, усмихваш се. Еймъс, сине мой, душата ти е толкова добра, че русалката жадува за нея, но ако останеш с това създание, накрая ще бъдеш удавен във водите на някоя река. Тя ще си намери друг, сякаш никога не те е имало. Ако не се разделиш с нея, ще умреш. Убивала е и преди. Ще го направи пак. Виждам го.
	В дланите на Рижкова тлееше същата безименна сила, която й позволяваше да докосва картите и да вижда в тях бъдещето.
	— Твоята карта — изграчи дрезгаво гадателката — беше Кулата. Видях я още тогава. Момичето ще ти донесе такава съдба. В същото гадание се яви и Дяволът. Но не обърнат, както ти харесва. Отново и отново хвърлям карти за теб. Нищо не се променя. Момичето… тя е винаги там, по средата.
	Рижкова взе колодата. От нея се подаваше изхабеният ъгъл на една карта. Гадателката притисна кралица мечове към дланта на Еймъс. Беше обърната така, че тъмнокосата владетелка впи поглед в момчето. Еванджелин — жената, която носи загуба.
	Младежът поклати глава невярващо. Учителката му не бе видяла страха в очите на Еванджелин онази нощ, когато се бе появила на горската поляна. Не бе почувствала отчаянието, с което девойката се притискаше в прегръдките му.
	Рижкова сбръчка чело. Без да поглежда, издърпа още една карта от колодата. Тази не беше измачкана и от нея се хилеше подигравателно Дяволът. След нея гадателката изтегли и последната карта: скелет на кон. Смъртта.
	— Ето това видях. После дойде момичето. Можем да заминем — рече старицата и докосна ръката на Еймъс. — Ще идем при дъщеря ми. Тя е красива жена. Добра.
	При мисълта, че трябва да напусне Еванджелин, по кожата на Еймъс изби студена пот. Момчето изтръгна картите от ръцете на Рижкова и почувства обвинителните погледи на портретите, които го следяха с рисуваните си очи. Дори хубавото момиче от картината на стената го гледаше гневно. Младежът разбърка колодата и прокара пръсти по ръбовете й, докато почувства хладно изтръпване под ноктите си. Изтегли карта от тестето и обърна широкото й ясно лице към учителката си. Слънцето.
	— Щастие, светлина — викна Рижкова, — той ми говори за щастие! Казвам ти, че това момиче ще те погуби! А ти — щастие!
	Еймъс потърси отново и когато усети, че зовът на една карта отеква в костите му, я изтегли. Жрецът: могъща фигура, свят мъж, седнал на трон между две колони, властващ над съюзите. Символ на брака.
	— Ба — възкликна старицата, — не на мене тия. Бездушните не могат да се женят.
	Но Еймъс беше непоколебим. Прехвърли цялата колода, вадеше карта след карта и рисуваше живота, който си представяше с Еванджелин в тяхната малка къщичка. Колелото на съдбата, десетка пентакли, асо чаши, Любовниците, двойка чаши. Заедно тези карти разказваха за женитба и за любов, която прелива и докосва всички около себе си, както прелива водата.
	Последният образ прониза гадателката — мъж и жена, хванали бокал, докато се вричат във вярност един на друг. Рижкова присви очи и насочи изкривен пръст към Еймъс:
	— Виждаш това, което ти се иска. Замърсяваш картите с надеждите си. Не гледаш в бъдещето, а в желанията си.
	Събра колодата с натежала от пръстени ръка и раздвижи картите само с връхчетата на пожълтелите си нокти. Изминало бе много време, откакто Еймъс видя за последно Рижкова да играе танца на тарото и да кара малките картончета да пърхат като пеперуди. Това вълшебство го изумяваше, но и го плашеше. Щом картите спряха да се движат, старицата сложи длан върху купчината и така силно я натисна, че кокалчетата й побеляха. Затвори очи и лицето й се сбръчка толкова, че чертите й почти се изгубиха. Издиша рязко три пъти и занарежда някакво заклинание над колодата. Поклащаше тяло, сякаш бе пламък на свещ.
	Между тях нещо се скъса — връзка, която Еймъс дори не бе осъзнал, че е обтегната.
	Гадателката разстла картите върху обърната празна щайга и ярки цветове обляха потъмнялото дърво. Четири рисунки останаха с лицата нагоре. Еймъс се вторачи в образите, които изпъкваха — Кулата, тройка мечове, Смъртта, Дяволът.
	— Както преди. Виждаш ли? Тя ще те изтощи, ще те изпие, както водата прорязва скалата — рече старицата, а в гласа й кънтеше тиха болка.
	Повтори ритуала. Деветка мечове — разплакан човек, сгърчен от мъка, с остриета, надвиснали над главата му. Десетка мечове — проснато на речен бряг тяло, пронизано от саби. Кулата. Дяволът. Преди старицата да събере картите за трети път, Еймъс хвана ръцете й и поклати глава.
	— Всеки път едно и също — каза Рижкова.
	Младежът се притесняваше, че учителката му е толкова угрижена, но онова, за което го молеше, бе невъзможно. Докато държеше ръцете на Рижкова, си мислеше за тънките пръсти на Еванджелин. Не знаеше как да се извини, но щеше да се опита да поправи стореното. Надяваше се, че с времето двете жени ще свикнат една с друга. Надеждите му навярно бяха глупави, но той си беше такъв — Глупакът.
	Еймъс опря колене в дъските на пода. Пусна ръцете на Рижкова и бавно се наведе напред, докато докосна с чело изтърканите кафяви ботуши на гадателката. Сервилност? Може би. Прошка? Надяваше се да я получи. Молеше се. Остана неподвижен с глава в краката й, докато тя го прикани да се изправи със силно подръпване за яката.
	— Не искам това от теб. Ти си ми син, не слуга. Не куче. — Рижкова се усмихна и за миг отново бе онази блага старица, която Еймъс помнеше. — Моля те. Прощавам ти, но трябва да я напуснеш.
	Момчето застина с пръсти на пода.
	За няколкото години, откак живееше с трупата, бе пораснал доста на ръст. В този момент обаче съжали за височината си. Какво не би дал да може да се изправи пред старицата, но ниският таван го принуждаваше да се наведе или да приклекне. Младежът поклати глава, за да изрази несъгласие, но превитите му рамене отнеха от силата на жеста. Когато по-късно излезе през вратичката и тупна в тревата, вече бе твърде късно за достойна осанка.
	Отдалечи се с пълзене. „Като куче“ — помисли си. Намери Еванджелин в коритото. Девойката се подготвяше за вечерното представление. Легнала бе на повърхността на водата с разпиляна коса, роклята й се диплеше около тялото й като водна лилия. Когато Еймъс я приближи, тя се хвана за стената на коритото и изплува.
	— Защо плачеш?
	Рижкова нямаше сили да последва младежа. Гневът й се уталожи така бързо, както бе пламнал, но остави тялото й изтощено като празен чувал. Старицата редеше картите отново и отново, очакваше да види промяна. Пийбоди не можеше да й помогне, интересуваше се само от печалбата. Момчето пък виждаше само външната красота. Гадателката обърна поредните карти, но при всяко подреждане изплуваше лицето на баща й сред вълните на потока, а до него — чертите на Еймъс. Продължи да вади карта след карта, докато пръстите й изтръпнаха.
	Не можеше да остане. Гледала бе как умира баща й и това бе ранило дълбоко душата й. Превърнало я беше в закоравялата жена, която бе днес; жена, която бе изоставила дъщеря си, защото бе научила, че твърде силната прегръдка може да бъде задушаваща. Но Еймъс бе успял да влезе под кожата й. Не й оставаше много живот. Ако трябваше да гледа как умира и синът й, нямаше да го преживее.
	Рижкова залости вратичката на фургона си, изчака да падне нощта и да утихне бъбренето на онези, които оставаха будни до късно: Мелина, Сузана и Мейхел. Свали шала си и уви в него най-скъпите си вещи: писма от братята си, портретите, няколко монети и едно месингово махало на копринена връв, с което можеше да открива вода и да предсказва съдби. Косата й бе дълга, бяла и груба като опашката на кон, толкова различна от черната мека плитка на някогашната Елена. Ако погледнеше отражението си, нямаше да се познае.
	Лагерът бе притихнал. Само Бено беше буден и репетираше салта край огъня. Но бе напълно съсредоточен в заниманието си и не даваше признаци да я е видял. Старицата бавно се запъти към товарната кола, на която качваха коритото на Еванджелин. Еймъс трябваше да е там. Не можеше да стои далеч от нея, тъй като бе напълно омагьосан.
	Откри го заспал под захабено одеяло, обвил ръце около момичето. Шалът бе смъкнат от главата му, а косата — разпиляна. Напомни й за дивото хлапе, което бе срещнала преди години. Искаше й се да го целуне по челото, да помилва лицето му, но се боеше да не го събуди. Още по-малко искаше да буди момичето. Не изгаряше от желание отново да погледне такова същество в очите.
	Прошепна думи за сбогом и назова младежа по име.
	Рижкова се върна във фургона си за последен път, за да събере личните си вещи. Запали почти изгоряла лоена свещ и посегна към кутията и картите в нея — същите, които бяха разказвали толкова истории. Ако ги вземеше, нямаше да остави нищо свое на Еймъс, а й се искаше той да си спомня за нея с поне малко обич. Отвори капака и погледна гордо картините, които сама беше изрисувала с толкова старание. Може би един ден, когато русалката започне да тегли душата му с огромна сила, той ще си спомни как една старица го е обичала като роден син и това ще го спаси.
	Гадателката сложи длан върху колодата, почувства присъствието на Еймъс в картите и прошепна молитва. Изрече думите, които би казала, за да спаси баща си: „Пазете го. Дайте му семейство. Осигурете му дом. Отведете русалката далеч от него. Нека тя се удави в тъга, толкова дълбока, че да отекне в кръвта й. Нека водата погълне тази кръв, нека отмие и нея, и рода й. Не й позволявайте да удави друг мъж. Пазете го!“
	Рижкова бе привикнала към многопластовите значения на тарото и тълкуванията на обърнатите образи и знаеше, че рисунката може да показва едно, а истината да е противоположна. Беше се приспособила към немия си ученик и покрай това бе забравила, че думите също могат да имат нюанси и да са двусмислени като картите. Езикът понякога носи скрито значение, което се обагря от намеренията на онзи, който произнася словата. Едно пожелание за безопасност не може да закриля, ако в него е вложена силата на желание за смърт. Въпреки че Рижкова говореше за обич и защита, в словата й се процеждаха ужас, мъка и гняв. Всяка дума, отронила се от езика й, попиваше в хартията на картите и оставяше отпечатък от душата на гадателката, а в картите се просмукваше не любов, както се надяваше старицата, а мощна клетва, преплетена с дълбок страх. Някъде в сърцето на колодата Глупакът затвори очи.
	Рижкова сложи обратно капака на кутията.
	Събра и завърза на възел двата края на шала си и го метна на рамо като торбичка. Духна свещта и излезе от фургона. Прекоси лагера бавно, като внимаваше монетите в кесията й да не дрънчат.
	Бено я проследи с поглед, докато минаваше покрай неговата каруца. Старата гадателка не го разбираше — както в един миг се смееше, така в следващия ставаше сериозен. Но белязаният мъж се грижеше за Еймъс като за по-малък брат. Беше силен като нейните собствени братя, но за разлика от тях имаше и склонност да покровителства. Рижкова му кимна. Акробатът леко се поклони.
	— Имаш зорко око, а? — запита го.
	— Винаги, Мадам — отвърна Бено.
	— Добре. Използвай го. Наблюдавай я. Пази момчето ми.
	По лицето на Бено пробягна сянка на объркване, но Рижкова не каза нищо повече и го подмина. След малко старицата дочу тихото тупкане на дланите му по земята — акробатът се упражняваше. Гадателката се отдалечи от наредените в кръг фургони на менажерията и потъна в тъмните улички на Бърлингтън.


	17
	21 юли

	Франк е пред входната ми врата и чака да го поканя да влезе. Дошъл е да говорим за парите. Обул е мокасини, носи бежови бермуди и захабена тениска с якичка — небрежно облекло за тежката среща, която ни предстои. По-рано го попитах дали може да я отложим, но той ми отговори: „Няма смисъл да се мотаем, нямаме време за губене!“
	Посрещам го облегнат на вратата. Глезенът ми е по-грозна гледка, отколкото беше вчера — обикновено изкълчване, но все пак болезнено.
	Франк веднага забелязва дупката на пода в дневната:
	— Божичко, Саймън, какво се е случило?
	— Къщата ми ме нападна.
	На главата ми е излязла цицина след вчерашния удар в пода. Ако я докосна, по черепа ми пропълзява болка, а когато затворя очи, зад клепачите ми пулсират черно-бели петна. Франк говори, но го чувам, сякаш е на километри оттук.
	— Така изглежда — казва, докато крачи около дупката и я изучава критично. Кляка до нея и прокарва мазолеста длан по ръбовете й. — По дяволите!
	Не помня някога да съм чувал Франк да ругае. От неговата уста възклицанието ми прозвучава чуждо. Знам, че трябва да говорим за парите, но има и друго.
	— Завесата и портретите в бараката ти… майка ми знаеше ли за тях? Докосвала ли ги е?
	Трудно е да се разпознаят прокълнати предмети, но ако тези са такива, тогава имам шанс да разваля прокобата. Нищо не може да спре тъгата. Тя изтича между пръстите.
	Франк не отговаря. Почуква на различни места по пода. Промърморва нещо под нос.
	— Какво се е случило с тази къща? Отвън нещата са трагични, вижда се и с просто око, но вътре? — Съседът ми се изправя внимателно и премества тежестта си от крак на крак, за да провери дали дъските ще издържат. — Сухото гниене е прояло всичко — произнася присъдата Франк.
	— Голяма работа, един под. Мама идвала ли е в работилницата ти, когато ти е оставила картите?
	— Голяма работа ли? Положението е зле, Саймън. Много зле.
	Франк стисва челюст и придобива изражение на булдог. Крачи из стаята, почуква по стените и се ослушва. Внимателно заобикаля дупката и се спира пред бюрото ми. Хвърля поглед към книгата, взема няколко листа с разпечатки, преглежда ги и небрежно ги пуска обратно на плота.
	— Ако обичаш, не пипай книгата. Старинна е — обаждам се. — И крехка.
	— Крехка! — Франк запраща думата в лицето ми като шамар. — Подът си е заминал, Саймън. Няма го. Защо не си направил нищо по въпроса? Защо не потърси помощ?
	— Потърсих.
	Съседът ми свива и отпуска юмрук.
	— Отивам да взема някои неща и се връщам веднага — изръмжава Франк. — Не пипай нищо и за бога, недей… Просто недей!
	Вратата се хлопва след него. Отронват се парчета мазилка и във въздуха остава облак прах. Бавно и предпазливо, с треперещи стъпки, се придвижвам към бюрото и когато стигам до стола си, ме обзема особеното усещане, че ще прекарам доста време на него. Лицето ме сърби. Разтърквам го силно. Липсата на сън си казва думата.
	През следващия час и половина претърсвам дузина родословни сайтове. Най-накрая сред списъка с брачни церемонии, състояли се в църква във Филаделфия, едно от имената привлича вниманието ми. Изпъква сред колонка от фамилии, подчертано с жълт цвят. Зяпвам. Рижкова. Катерина Рижкова се е омъжила за Бено Кьониг. Дъщерята на Мадам Рижкова и онзи Кьониг от книгата. Ако не друго, от проучването си научих, че родителите ми са били по-скоро изключение от правилото. Цирковите артисти често се женят помежду си. Чувам как Франк товари и разтоварва неща от ръждясалата каросерия на пикапа си. Скоро съседът ми потегля нанякъде и ме оставя да работя на спокойствие. Откритието за брака на Рижкова и Кьониг ме кара да се разровя за деца и скоро имам резултат. Две години след сватбата в семейство Кьониг се родила дъщеря — Грета. Но Грета Кьониг води до задънена улица и не намирам документи за нея след 1824 година. Всъщност като че ли цялото семейство Кьониг е изчезнало. Пращам бърз имейл до библиотекарката в справочния отдел на „Шорам“, Рейна, с молба, ако не е проблем, да потърси брачно свидетелство или смъртен акт на името на Грета Кьониг. Рейна има слабост към генеалогията, семейството й е едно от най-старите на Източния бряг. В последния момент ми хрумва и добавям указания да търси и Грета Рижкова. Цирковите артисти имат особено отношение към имената. Ако е привличала повече клиенти като Рижкова, отколкото като Кьониг, Грета може би е предпочела да използва моминското име на майка си. Връщам се към книгата. Почти съм сигурен, че портретите са принадлежали на гадателката Мадам Рижкова, но няма данни кой и кога е придобил завесата. Виждал съм я само в рисунките на клетката на дивачето. Не е ясно как и защо тези вещи са попаднали у Франк, нито какво може да е причинило сериозните щети по книгата. Нещо ми убягва и вината донякъде е на Енола. Всичките карти са изличени. „Принципите на оракула“ може и да ми помогне да си спомня какви бяха рисунките, които сестра ми унищожи. Но образите в „Принципите“ са различни — някак двуизмерни и не толкова зловещи. Приличат на стъклописи, в сравнение с тях картините, които Енола откъсна, бяха по-скоро като разбити огледала.
	Франк се връща. Пикапът му дрънчи, докато навлиза по покритата с чакъл алея. Преди да успея да се добера с накуцване до него, съседът ми вече е сковал дърводелско магаре насред високата трева в двора пред къщата ми. Приближавам се и чувам поток от псувни. Когато ме вижда, Франк млъква, но е видимо, че му коства усилия.
	— Ще закърпя дупката, за да не зее така.
	— Благодаря ти — казвам. — Сигурно ще прозвучи странно, но случайно да имаш роднини от руски произход? Картините в…
	— Престани! Стига вече! — прекъсва ме и грабва парче шперплат. — Като куче, захапало кокал, си. Не знам нищо за онези вещи, просто ги имам, откак се помня.
	Предлагам помощта си. Франк поглежда към глезена ми. С накуцване се връщам в къщата, а съседът ми остава отвън. И по-добре. Сритва магарето и ругае, после обикаля пикапа си, вади инструменти, връща други обратно, поспира, за да погледне къщата и да прецени наклона й. Неволно забелязвам как неговите жестове са се пренесли у Алис — тя също килва глава настрани, когато търси с поглед нещо по високите рафтове в библиотеката. Ако откажа заема, може би ще мога да остана с нея, но това означава да се простя с дома си и с всичко в него, със смеха на мама, стаен в ламперията, с единственото място на света, където мога да си представя баща си. Къде ще отида? У приятелката си? Или ще се преместя в Савана, сред величествените къщи и реките с тревисти брегове?
	Франк коленичи и приближава лице до земята. Оглежда основите. Не е необходим нивелир, защото положението е очевидно във всяка част на къщата: вратите висят накриво, прозорците не могат да се отворят, а когато скоро и масите започнат да се накланят на една страна, цялата сграда ще се срине от скалата, ако не се вземат мерки. Сърцевината на къщата гние.
	Трябваше да отида с Енола в нейния пътуващ цирк. Добре е да съм близо до сестра си, за да я наглеждам. Снощи двамата с Дойл нахълтаха у дома в малките часове, по-скоро преди изгрев, отколкото след залез. Чух дрезгавия шепот на младежа, който кънтеше отчетливо: „Той е добре, пиленце. Просто шантав ден. Хайде, опитай се да поспиш.“ Тръгнали са си, преди да се събудя. Сутринта намерих бележка от сестра ми — да отида в цирка, защото Том Роуз искал да си поговорим.
	Франк влиза в къщата, сякаш е у дома си. Опира длани от двете страни на вратата, където са отпечатъците от ръцете на татко, и в това има нещо много нередно.
	— Как можа да позволиш да се стигне дотук? — изревава.
	— Положението е кофти от доста време. Баща ми не поддържаше къщата.
	Възрастният мъж мачка с ръка тила си и подръпва косата, която стърчи изпод шапката му. Продължава да ме гълчи сурово:
	— Мислех си, че се опитваш да закрепиш нещата, но това? Не съм и предполагал. Повредите са структурни, цялата проклетия ще рухне. Нищичко не си направил. — Говори разпалено за опорни греди, основи и водата, която ги подкопава. Отначало лицето му само поруменява, но постепенно Франк заприличва на домат. — Обадих се в общината. Ще изпратят инспектор.
	Цицината на главата ми се обажда.
	— Какво си направил? Знаеш какви ще са последствията.
	— Може би — кимва Франк.
	Ще обявят къщата за негодна за обитаване и ще ме изселят.
	— Защо ми го причиняваш?
	— Нямаш пари. Вземаш заем от мен, а аз трябва да действам бързо, иначе ще я изгубим. Всеки ден без ремонтни дейности я приближава все повече до разрухата. Общината ще я обяви за необитаема и ще издаде нареждане за незабавен ремонт. Ще трябва да се изнесеш, а Пелевски ще може веднага да започне работа.
	Говори за „нея“, сякаш къщата е жена. Оглежда стаята, лекото издуване на поддаващите стени и разхлопаните дъски на пода.
	— Освен това е опасно — добавя, но погледът му минава през мен. — Нямаш работа тук.
	Не казва нищо по въпроса кога ще мога да се върна, ако изобщо ще е възможно. Очите му се навлажняват. Боже мили, да не би да плаче?
	— Не ти искам парите. Ще намеря начин.
	— Трябва да се изнесеш веднага — казва Франк с равен и безизразен глас.
	— Моля?
	— Чу ме добре. Ако трябва, ще приютим Енола и онова хлапе Дойл за няколко дни. Но искам всички ви вън оттук. Никой не може да остане. Не е безопасно.
	Съседът ми разтрива чело с пръсти. Май наистина плаче.
	— С какво право го казваш, по дяволите?
	Очаквам мълчание или извинение. Но не ги получавам.
	— Имам пълното право. — Франк почесва омърляния си врат. — Имам пълното право — повтаря. Стрелва поглед към тавана, към кухнята, към пода. — Къщата е колкото твоя, толкова и моя. Аз я купих за Полина.
	Проговарям, но сякаш чувам собствения си въпрос през тонове вода:
	— Какво?
	— Купих къщата за майка ти.
	Не е вярно. Но защо би ме излъгал? Някога татко обещал на мама дом — тази къща, затова и никога не сме мислели да се изнасяме или да я продаваме. Къщата е била неговото обяснение в любов.
	— Защо?
	Франк се приближава до дивана, до облегалката, която Енола чопли през изминалите дни.
	— Обичах я.
	Признанието е толкова откровено, че е чак ужасно — сякаш отново разбирам, че мама е мъртва. Франк притиска очи с длани.
	— Какво?
	— Обичах я. Не си спомняш, защото беше малък, но Полина беше толкова красива.
	— Млъкни!
	Спомням си.
	— Няма как да ме разбереш. Просто — прокашля се — аз я срещнах пръв.
	— Какво от това? — Собственият ми глас звучи чужд в ушите ми.
	— Заведох го, за да му я представя. Ако знаех — смее се Франк с горчивина, — само ако знаех… Онази нощ, когато срещнах Полина, тя ми гледа на карти. Също и на ръка. Държа ръката ми.
	С фините си пръсти, с които е рошила косата ми, мама е държала тези груби длани, тези дърводелски лапи. Проследявала е линията на живота му с върха на показалеца си.
	— Стига!
	— Сигурно не знаеш, защото винаги си бил свито хлапе, но когато една жена хване ръката ти по този начин и те погледне в очите, нещо се пробужда у теб. Заведох Дан в цирка, защото исках да покажа на най-добрия си приятел жената, с която бях решил да прекарам остатъка от живота си.
	Потропвам с крак и ме разтърсва пулсираща остра болка от стъпалото чак до бедрото, но не мога да се спра.
	— Казах й да дойде да се видим. Казах й, че ставам рано и може да ме намери на пристанището. Дойде на сутринта. На следващия ден също. Продължихме да се виждаме, дори когато започна да излиза с него. Даже след като Дан ми каза, че я обича, тя пак ме посещаваше. Не трябваше да ги запознавам. Не можеш да си представиш какво е да стоиш отстрани и да гледаш как най-добрият ти приятел се влюбва в жената, която обичаш.
	Франк говори на пода, на краката си. Не смее да вдигне поглед и да срещне моя.
	— Тя знаеше ли?
	— Че я обичам? — Съседът ми потърква увисналите си бузи и тъжните петна по шията си. — Да.
	— Татко е купил къщата. Обещал й е.
	— Дядо ми завеща пари. Полина искаше да се установи някъде. Беше й писнало да пътува, прекарала бе цял живот по пътищата и никога не беше живяла в къща. Макар че не искаше да е с мен, аз можех да й подаря това, което желаеше най-силно. Затова дадох пари на баща ти.
	— Той ги е взел.
	— Страхувах се да не изгубя и него. Беше готов да я последва навсякъде. Такава беше тя, мъжете си губеха ума по нея.
	Спомням си един ден на плажа. Баща ми печеше месо на преносимата скара, а майка ми и Лия се бяха изтегнали на шезлонги наблизо. Франк разказваше история за деца, които заседнали с лодка в пясъчен насип. Ако очите му са шарели, дали някой би забелязал?
	— Но кой би купил къща за приятелите си?
	— Вярно — съгласява се, — никой не прави такива неща. — Но има и друга част от историята, която Франк разказва в опиянение. Сутрините на пристанището били изпълнени със скришни докосвания и откраднати целувки: все неща, които не било редно да правят. И накрая спрели. — След време — уточнява. За щастие, ми спестява подробностите. — Знам, че тя обичаше баща ти. И аз го обичах.
	Затова започнал да излиза с Лия, студентка по педагогика в „Сейнт Джоузеф“, и накрая се оженил за нея. Четиримата станали приятели. Почти.
	— Спал си с майка ми.
	— Ако очакваш да ти се извиня, няма да го направя. Не съжалявам, че я познавах.
	Франк се изправя, започва да обикаля и да проверява с опипване дали по стените има пукнатини. Спира се до снимка на Енола в прегръдките на мама. Двете са в морето.
	— Тази снимка съм я правил аз — промълвява. Спомня си, че било в края на юни, когато водата е вече топла, но още няма медузи.
	— Полина не искаше Енола да се опари и затова ме помоли да вляза пръв, за да се уверя, че е чисто. Не съжалявам, че познавам и вас двамата.
	— Не се прави, че си ми баща — сопвам се и го виждам как трепва. — Спал си с нея.
	— Да.
	— Колко време сте били в такива отношения? Докога сте се чукали зад гърба на баща ми?
	— Не говори така за майка си — укорява ме Франк. Една дъска на пода проскърцва.
	— Преди да се родя? След това? След Енола? Колко време — месеци, години?
	— Известно време — промълвява.
	— Аз? — И двамата знаем какво имам предвид. Аз негов син ли съм.
	— Не.
	— Енола?
	— Не.
	— Датите! — крещя. — Искам да знам шибаните дати!
	Трябва да съм сигурен.
	— Спряхме, когато Дан пожела да имат деца. Полина забременя с теб година след раздялата ни. Не си мое дете. — Трепва, сякаш се опитва да сдържи болезнена гримаса. — Понякога ми беше трудно да я гледам, като знаех, че я деля с Дан, но тя искаше да има деца от него.
	А не от Франк.
	— Разкъсвах се, но не можех да не й дам всичко, което поиска. Когато ти беше на около две годинки, започнахме пак. Виждахме се от време на време в продължение на около две години. После тя реши, че иска да има второ дете, момиченце. Сигурно желанието й се е пробудило, когато е видяла Алис. Прекъсна връзката ни, каза, че не можела повече така. Енола се роди година и половина след това.
	Ето че осъзнавам нещо още по-ужасно. През цялото време, докато е желаел майка ми, Франк е имал своята съпруга и тя му е родила Алис. Кротката и съвършена Алис. Събираха ни — дали за да създадат работа на Лия? Дали са ни оставяли умишлено при нея, за да отвличат вниманието й? Свива ме коремът. Боли ме за мен и за приятелката ми. Франк отново сяда и протяга ръка, сякаш да ме докосне, но се спира.
	— Датите — повтарям.
	— Не ги знам! — почти извиква съседът ми. — Не съм си ги записвал. Не ми е минавало през ум, че някой ден ще трябва да давам обяснения на сина й. Не си мое дете. По дяволите, дори си гризеш ноктите като баща си! Никога не съм се съмнявал. Майка ти не би допуснала да има съмнение. Независимо колко ми се е искало понякога да си мой син.
	— Спри да ме лъжеш.
	Изправям се. Ако можеше, глезенът ми щеше да изкрещи, но усещането се губи в болезнената врява на тялото ми. Зъбите ме болят. Вените ме болят.
	— Не бих те излъгал за такова нещо. Не си мой син, но ми се иска да беше.
	— Тя знаеше ли, че си дал пари на баща ми?
	Франк не отговаря.
	— Знаеше ли? — настоявам.
	— Да — отвръща най-сетне. — Само това можех да й дам: къща. А тя отива по дяволите, Саймън…
	— Колко му даде?
	Франк ме гледа с празен поглед.
	— Колко струваше къщата? — питам. Бяхме като едно семейство. Франк и баща ми си купиха яхта заедно, съседът ми е плавал с приятеля си и е чукал жена му. Хранил съм се на неговата трапеза. Целувал съм, обичал съм дъщеря му.
	— Двеста и петдесет хиляди.
	В тона му няма и капка вина и от всичко, което чух досега, това най-много ме отвращава.
	— Колко години си бил с мама?
	— Пет години. С прекъсвания — отвръща Франк.
	Пет години, или 1826 дни.
	— Ако пресметнем, това прави по петдесет хиляди на година, за да спиш с майка ми. Колко пъти годишно според теб?
	Франк стиска зъби, адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу. Аз продължавам безмилостно:
	— Ако е било веднъж месечно, това са по четири хиляди и нещо долара. Веднъж на седмица — по около хиляда долара. Значи за теб майка ми е струвала хиляда долара седмично. Това е все едно да издържаш цяло семейство само заради едното чукане.
	Франк стоварва юмрук върху стената, в мазилката зейва дупка и поглъща ръката му. Той се дръпва, опипва наранените си пръсти, после оглежда и стената. Докосва я, шепне й, извинява се — на къщата, на майка ми.
	— Татко знаеше ли?
	— Не сме му казвали.
	Този отговор ми стига.
	— Знаел е.
	— Сутрин отивах да я погледам как плува в океана. Дори след като спряхме да се виждаме — признава Франк. Не ме поглежда. Не смее. — Тогава татко ти се усети. Беше малко повече от година след раждането на Енола. Той слизаше по стъпалата към плажа, аз се качвах. Разминахме се и той попита дали Лия знае. Отговорих му, че няма какво да знае. Тогава наистина вече нямаше, бяха изминали поне две години от последния път. Много скоро след това Полина спомена, че баща ти мисли да се преместите на север.
	Далеч от всяко място, подходящо за човек, който работи с лодки.
	— Обичах я — промълвява Франк. — Всеки ден, дори когато знаех, че не можем да се виждаме повече, обичах Полина. Спряхме, защото я обичах. Него също. А после тя си отиде.
	Франк сваля шапката си и я мачка в ръце.
	— Ако се изнесеш от къщата за известно време, мога да я оправя — казва. — Ще извикам Пит и ще започнем работа, но в момента тук е опасно. Може да пострадаш. Обичам и теб, и Енола. Щях да умра, ако Дан ви беше отвел всичките.
	Представям си целия си живот другояче. Представям си, че от малък съм имал нещата, които винаги съм искал. Франк е мой баща. Семейството отсреща са непознатите, които понякога получават по погрешка нашата поща. Срещаме ги, когато излизаме с лодката.
	Но къде щеше да е Алис тогава? Нямаше да я има.
	Мама почина. Татко продаде яхтата. Виждахме Франк все по-рядко. Само когато бях на плажа с Алис или когато Лия ни гледаше. Предполагах, че мъката е отдалечила татко от Франк, но е било още по-лошо. Майка ми се е удавила и баща ми е прекъснал връзката с най-добрия си приятел. Проста логика.
	— Парите ти не са помогнали с нищо. Само са причинили проблеми. Разбиха семейството ми. Къщата е пред разруха, защото баща ми нямаше желание да си мръдне пръста за нея. Никакво. Не вложи и стотинка в дома ни. Не му пукаше дали ще се разпадне, защото ти си купил тази къща, за да си близо до майка ми.
	Домът ни е бил осакатен символ на любовта на един мъж към съпругата на най-добрия му приятел. Татко е знаел. Сигурно е седял на масата в кухнята и се е молел цялото нещо да се срути.
	— Виновен си и за неговата смърт — продължавам. — Убил си го, но по-бавно.
	— Саймън! — продумва възрастният мъж умолително.
	— Не, не ми викай „Саймън“!
	Не мога да понеса да остана тук, където вони на лак, стърготини и дърводелско лепило. Мирише на Франк.
	Тръгвам към колата. Бих тичал, но не мога заради крака. Франк ме следва. Говори нещо, но не го чувам през затворената врата на автомобила. Не ми пука. Почти не усещам ръцете си върху волана. Стискам юмруци няколко пъти, за да възвърна кръвообращението в тях. Стресът може да причини свиване или разширяване на кръвоносните съдове — научих го, докато помагах на един студент да напише курсовата си работа. Моите кръвоносни съдове са се свили. Стягам юмруци три пъти. Франк стои до колата. Съкрушен е, но не достатъчно. Свалям стъклото. Той слага длани на покрива на автомобила и пъхва палци отдолу. Навлиза в пространството ми.
	— Съжалявам — казва. — Нямаш представа колко ми се искаше да си мой син.
	— Нито веднъж не дойде у нас, след като татко почина — обвинявам го. — Трябваше ние да идваме при теб.
	Срам ме е, защото щях да го обичам въпреки всичко, ако само бе положил малко усилия.
	— Дойде ми в повече. Баща ти, къщата… А и трябваше да се грижа за Лия и Алис.
	По-рано това не го е спирало. Не, загрижил се е за Лия и Алис едва после, когато вече е било трудно да обича мен и Енола. Не сме били удобни като семейството, което вече е имал.
	Изкушението е огромно. Усещам как се ухилвам и отстрани сигурно изглеждам като луд. Рязко превключвам скоростния лост на задна и гумите се завъртат бясно. Франк стои насред алеята и се прикрива с ръце, сякаш е гол.
	Да, Алис ще ме намрази, но и без това вече не може да ме гледа. Навеждам се от прозореца на колата и изкрещявам:
	— Изчуках дъщеря ти. Хайде сега поправи скапаната къща!


	18

	Еймъс се събуди на зазоряване с крака, отмалели от сънища за преследване. До него спеше Еванджелин — топла и мека. Младежът погледна към фургона на Мадам Рижкова и го обзе безпокойство. Веднъж видя как един мъж се гътна, докато надигаше тежко буре: лицето му потъмня, той падна възнак и не помръдна повече. Предишната вечер лицето на Мадам Рижкова бе потъмняло точно така. Предупрежденията й бяха погрешни и изопачаваха действителността, но Еймъс знаеше, че старицата го обича, а да бъдеш обичан е сериозна работа и с това шега не бива.
	Надигна се бавно и се измъкна от постелята, като внимаваше да не събуди Еванджелин. Прекоси лагера и зачака до стълбичката пред вратата на гадателския фургон. Рижкова винаги усещаше присъствието му и шеговито подхвърляше: „Надушвам приближаването на немитите ти ръце“. Когато Еймъс вдигнеше длани към лицето си, за да ги помирише, старицата се усмихваше и казваше: „Нима мислиш, че не мога да позная свой? Знам кога идваш при мен.“
	Еймъс чака, докато нетърпението го надви. Почука. Никой не отговори и момчето посегна да натисне дръжката на вратичката, но установи, че е заключено. Буца заседна в гърлото му. Рижкова бе мъртва и той я беше убил. Затича се към фургона на Бено и заблъска по вратата толкова упорито, че люспици жълта боя полепнаха по юмрука му. Когато открехна вратичката и погледна през процепа, акробатът бе по бельо и с разчорлена коса. Зад него Еймъс различи друга фигура, излегната на сламения дюшек. Бено излезе и припряно затвори зад себе си.
	— Какво има? — измърмори, докато търкаше с ръце съненото си лице.
	Еймъс сграбчи ръката на Бено и го задърпа към фургона на Рижкова. Когато стигнаха, младежът натисна дръжката, за да покаже на приятеля си, че е заключено.
	— Още е рано, Еймъс, едва се е развиделяло.
	Младият гадател стовари длан върху вратата и заблъска, докато тя се разтресе и пантите задрънчаха. Във фургона нямаше раздвижване. Еймъс продължи да тропа, докато гледаше към Бено отчаяно.
	— Стига. Не можеш да работиш с разранени длани.
	Бено хвана Еймъс здраво за раменете и го стисна, докато най-накрая момчето се успокои.
	— Ще ти помогна. Стой тук.
	Акробатът се отдалечи на бегом и не след дълго се появи с малка кожена кесия в ръка. Даде знак на Еймъс да се отдръпне и извади от кесийката тънки месингови пластини. Младежът наблюдаваше как приятелят му натиска внимателно вратата, докато езичето изщрака.
	— По моя край човек трябва да придобие умения, на които повечето люде не гледат с добро око. Но понякога са полезни.
	Бено приближи лице до процепа между вратата и стената на фургона, огледа го и след малко пъхна две от пластинките там и ги раздвижи. Беше бивш крадец. А може би не само бивш. Макар да пътуваха заедно от години, Еймъс знаеше твърде малко за своя другар — само, че бързо се развеселява и е приятна компания. Докато го наблюдаваше как огъва една от месинговите плочки, Бено светкавично завъртя китката си и ключалката поддаде.
	— Правя го само заради теб — рече акробатът и прибра шперцовете си в кесията. — Прости ми, че не мога да остана. Трябва да се погрижа за нещо друго. — С тези думи се отправи с бърза крачка към фургона си, скътал торбичката с инструменти под мишница.
	Достатъчно бе Еймъс да побутне леко вратичката на Рижкова, за да я отвори. Гледката на фургона отвътре го стъписа. Беше съвсем празен. По стените личаха светли петна там, където бяха висели портретите. Гадателката беше заминала.
	Със залитане Еймъс се спусна по стълбичката и побягна към града. Към Бърлингтън. Сигурно натам се беше отправила. Наоколо нямаше нищо друго, а старицата не би тръгнала към реката сама. Младежът прехапа езика си и усети острия вкус на неспокойната си кръв. Пътят към града започваше на няколко стъпки от фургона на Пийбоди. В небето се издигаше пушек от комините на къщи, в които горяха домашни огнища. Еймъс се затича към този пушек, подмина ковачницата и месарницата и се втурна по улиците. Дюкяните още не бяха отворили, странноприемницата тъмнееше, а пътищата бяха пусти, ако не броим един дръглив мелез. По улиците всеки ден минаваха толкова много хора, че нямаше смисъл да търси следите на наставницата си. Мадам Рижкова бе изчезнала. Стомахът му се сви от болка. Младежът тръгна обратно към лагера и се насочи към фургона на Пийбоди.
	Директорът на трупата повдигна резето и надникна навън с присвити очи. Беше гологлав и розовата кожа на темето му проблясваше на ранната утринна светлина. Промърмори набързо някакво извинение и затършува по масичката отстрани, докато накрая сграбчи и нахлупи на главата си шапка със закривена периферия.
	— За какъв дявол си станал тъй рано? В този час никой не будува.
	Еймъс посочи празния фургон на Рижкова, но Пийбоди не му обърна внимание.
	— Наясно съм с взаимоотношенията в трупата. Пак си се карал с Мадам Рижкова сигурно — изпуфтя старецът. — Тя е жена с характер. Но съм сигурен, че не е нещо сериозно. Двамата трябва да си почивате повечко, а когато тръгнем към следващия град, всичко ще се е оправило. — Пийбоди се усмихна широко, а след миг се прозина.
	Еймъс сграбчи ръкава на ризата му и го задърпа въпреки протестите му. Докато младежът и възрастният мъж вървяха през лагера, от фургоните си подадоха глава един след друг Мейхел, Нат и Сузана. Еванджелин се събуди. Бено стоеше на стъпалата пред подвижния си дом, зад него се появи Мелина и разтърка очи. Докато стигнат фургона на Рижкова, Еймъс и Пийбоди събраха публика. Момчето със замах отвори вратата и посочи оголеното помещение. Лицето на Пийбоди посивя.
	— Скъпи ми Еймъс, длъжен съм да ти се извиня. Просто… — Старецът се запъна. — Проклятие. Направила го е. Не, не бива така. Ах, Еймъс. Ужасно съжалявам!
	Старият директор сне шапката си, стисна я пред гърдите си и сякаш в унес се запъти към своя фургон. У Еймъс не бяха останали сили да го последва. Седна на стъпалата на Рижкова и докато клатеше крака, вдиша въздуха и усети аромат на изсъхнали цветя, който му напомни за учителката му. Младежът се вторачи в дървената стълбичка, която бе изкачвал година след година, и заоглежда всяка вдлъбнатина, която бяха оставили токовете на Мадам Рижкова.
	Пръв към Еймъс се приближи Мейхел и след недодялано потупване по гърба се оттегли, за да накладе сутрешния огън. Здравенякът Нат сведе глава, а Мелина сложи ръка на коляното на младежа. Тези жестове не успокоиха чирака на гадателката. В тях той виждаше по-скоро сбогуване с покойник.
	Бено докосна рамото на Еймъс:
	— Няма да се опитвам да разбера защо си е отишла, но в едно можеш да си сигурен: не е било, защото не те е обичала.
	Еймъс потръпна.
	Еванджелин чакаше. Знаеше, че той все някога ще се върне при нея. Щеше да разбере, че тя се е скарала с Рижкова и заради това старицата си е тръгнала. Девойката се зачуди дали всичко, до което се докосне, ще се проваля и загива. „Аз съм убийца.“
	Трябваше същия ден менажерията да замине надолу по течението на Ранкокас, но това не се получи. Дали останаха с надеждата Рижкова да се върне, или от уважение, Еймъс така и не разбра.
	— Няма как да липсваме на онези, които не знаят, че идваме. Дали ще пристигнем в следващия град ден по-рано или по-късно, няма никакво значение — рече Пийбоди.
	Еймъс остана във фургона на гадателката. Оглеждаше петната от сажди, натрупани при горенето на билки. С пръсти проследяваше местата, където неговата наставница бе окачала драпериите и завесите; където преди висяха портретите на роднините й. Срита сламения дюшек и се хвърли върху него, но удари челото си в остър ръб. Там, скътана зад някогашното легло на Рижкова, лежеше кутията с тарото.
	Беше я оставила за него.
	Младежът повдигна капака и оранжевите гърбове на картите му се усмихнаха. Притисна колодата до гърдите си; почувства гладката повърхност на картите; усети попилите в хартията кикот и шеги на Рижкова, мъмренето, когато беше непослушен, и целувките по бузите, когато беше добър ученик. Усети уроците й. Това едновременно разби и излекува сърцето му. Не всичко бе изгубено. Еймъс мушна картите в пазвата си и излезе да потърси Пийбоди.
	Директорът се бе привел над книгата си и чертаеше дебели черни линии през дълга колона от имена и цифри. В долния край на страницата бе започнал да рисува нещо като фургон, но скицата беше в твърде начален етап и не беше сигурно какво представлява. Забеляза Еймъс и се прокашля:
	— Прощавай — рече. — Ужасно е. Голяма и страшна беда ни сполетя, но вината не е твоя. Наскоро разговарях с Мадам Рижкова. — Размаха перото си във въздуха в малък елегантен жест и продължи: — Разговорът съвсем не беше приятен. Но всичко ще бъде наред, обещавам.
	Еймъс се хвърли към възрастния мъж и го прегърна. Пийбоди се изкашля:
	— Хм, да. Съвсем наред.
	Младежът извади от пазвата си картите и ловко ги занарежда една върху друга, за да ги покаже на Пийбоди. Чашите значеха „общуване“, пажовете символизираха „голямо пътешествие“, Висшата жрица представяше Рижкова и колко важно е да я намерят, а Глупакът беше той самият, защото учителката му си беше заминала по негова вина.
	Пийбоди помръкна. Седнал на малкия си сметачен стол, превит под бремето на всичките си години, старецът се усмихна със съжаление:
	— Мило момче, не проумявам какво се опитваш да ми кажеш.
	Еймъс извика, но от гърлото му се изтръгна само неестествено ръмжене. Затърси Отшелника, за да го покаже на Пийбоди. Притисна картата в гърдите на стареца, където лъскавите копчета едва държаха изопнатото кадифе.
	— Съжалявам — промълви Пийбоди с най-тихия глас, който Еймъс бе чувал от него. — Дълбоко съжалявам, но нямам никаква представа какво имаш предвид. — Възрастният мъж остави перото си на писалището, затвори мастилницата и скръсти ръце върху изпъкналия си корем. — Мога да опитам — обеща плахо. — Но съм стар и ще отнеме време. — Като видя отчаянието в очите на Еймъс, додаде: — Досега се разбирахме много добре, нали?
	Еймъс заплака. Пийбоди го потупа по гърба, но грижовните жестове не утешиха младежа. Той се сви на земята и продължи да хлипа. Директорът дълго и безпомощно гледа как момчето се тресе, сгърчено на пода.
	— Може би ще се върне. Ще изчакаме да мине и тази нощ, а на заранта ще правим планове за следващите пътувания. Ако не си дойде, ще трябва да се приспособим и да продължим без нея.
	Пийбоди хвърли поглед към тефтера си. Загубата на Рижкова означаваше и загуба на пари. Колкото и да обичаше Еймъс, директорът на цирка не можеше да си позволи да издържа човек без занаят. Почеса брадата си. За момчето щеше да е най-добре да се преквалифицира. Да, Рижкова я нямаше, но една загуба можеше да отвори място за нови печалби. Старецът се замисли, загледан в рисунката на кон, която бе скицирал преди време.
	— Знаеш ли, Еймъс, някога бях ученик на Филип Астли*. Когато бях млад и по-строен, бях ездач. В Лондон. Макар че, предполагам, името на града нищо не ти говори. Стоях много добре на седлото. Астли беше възхитителен човек. Мощен глас. В по-добри дни си представям, че съм като него. Той ме учеше да се премятам отстрани на седлото, да стоя изправен върху него и да балансирам чинии и чаени чашки на върховете на пръстите си, докато яздя в галоп по манежа. Бяха славни времена.
	[* Филип Астли (1742–1814) е смятан за баща на модерния цирк. — Б.р.]
	Пийбоди замълча за миг и написа няколко реда в книгата си.
	— Но човек не може да язди вечно. Една противна кафява кобила ме хвърли от седлото си. Наричаше се Хубавата Роузи, но всъщност беше с доста кисел нрав. Изтърсих се по гръб насред амфитеатъра, докато ме гледаше половин Лондон, а проклетата гадина ме срита в корема и в кръста, за да е сигурно, че никога повече няма да мога да се кача на кон. Имаше опасност да умра на място, но се възстанових. Качих се на презокеански кораб и ето ме тук, в тази страна, където никой не е и чувал за Астли, нито пък за мен. Ще излъжа, ако кажа, че ездата не ми липсва, но по много причини сега съм по-добре. Тук мога да бъда самият Астли, а не негово бледо подобие. Виждаш ли, моето момче? Приспособих се. И ти ще успееш.
	Когато Еймъс се поуспокои, Пийбоди му помогна да се изправи. Приглади ризата на младежа, почисти сламата, заплетена в косите му, и изтупа праха от раменете му. Огледа момчето от главата до петите и забеляза петната по дрехите му и оръфаните ръбове на крачолите му. Не беше изискан джентълмен, но беше приличен. Старецът се усмихна широко и вирна мустаци:
	— Хайде, млади господине! Малко пудра или една перука ще поправят вида ти, но все пак не можем да изтъчем коприна от ленени влакна. Струва ми се, че жадуваш за утеха, а такава се намира най-добре в компанията на нежния пол. Върви при дамата си. Винаги съм смятал, че тъгата от раздялата може да бъде излекувана от романтично приключение. Напред към любовта!
	Пийбоди отвори вратата и подкани Еймъс с жест. Докато гледаше как момчето слиза вяло по стълбичката на фургона, се замисли. Немият гадател може да привлече клиентела, но само ако работи с партньор. Но младежът вече бе сам и това беше проблем. Без Рижкова на Пийбоди нямаше да му излязат сметките. Изгубил бе не един, а двама членове на трупата. Можеше да изтупат прахта от клетката на дивачето и пак да я пуснат в употреба, но тази мисъл смущаваше Пийбоди. Не можеше да каже точно кога, но неусетно Еймъс се бе настанил в сърцето му, редом до родния му син. Спомни си времената с Астли — не кръстът му бе причинил най-голяма болка тогава. И за пръв път през дългия си живот Хермелиус Пийбоди се почувства стар.
	Еванджелин чакаше във фургона при миниатюрното конче.
	— Значи е истина. Рижкова си е заминала — изрече, когато Еймъс влезе.
	Младежът веднага забеляза зачервените очи и влажните петна по бузите й и разбра, че е плакала. Когато Еванджелин се опита да го прегърне, той се отдръпна и посегна към картите.
	— Поне ти ги е оставила — каза момичето.
	Еймъс не я слушаше. Писнало му бе да слуша, отчаяно искаше да може да говори. Ровеше из колодата и вадеше пред Еванджелин карта след карта. С образите рисуваше чувствата си. Глупакът — отново и отново, Висшата жрица, а после и мрачните карти. Подреди ги всичките: мозайката на живота си, мислите си и най-вече страховете си. Момичето се опитваше да не изостава от темпото му и да произнася на глас онова, което вижда, но Еймъс се движеше с бясна скорост, а образите на картите се мяркаха, плъзгаха се и се преливаха един в друг. Накрая младежът все пак забави и започна да повтаря една поредица от карти, която Еванджелин си спомняше. В уроците бе използвал две изображения: едно за него и едно за нея. Сега използваше само неговото — Глупака. Съчетаваше го с образа на самотния възрастен странник — Отшелника. Но не, това не беше Пийбоди (тъй богат на нюанси бе езикът им!), в урока с тези карти Еймъс бе задал въпроса „Сами ли сме?“. Сега бе малко по-различно.
	Тя разбра. „Сам ли съм?“
	Еймъс повтаряше: „Сам ли съм? Сам ли съм?“
	Еванджелин положи длан върху ръката му и го целуна леко по челото.
	— Аз съм тук — рече. Повтори същите думи, но любимият й не я чу. Девойката потърси своята карта, кралица мечове, а после и друга, с която да я съчетае. Искаше да намери онази, за която се бяха разбрали, че ще означава „дом“ или „място, където ще са заедно“. Шестица чаши. Деца играят на двора пред къща. Сложи своите карти на пода на фургона така, че да се докосват до неговите в отговор.
	„Сам ли съм?“
	Аз съм тук.
	„Сам ли съм?“
	Аз съм твоят дом.


	19
	21 юли

	Седя в колата, на паркинга на пътуващия цирк, и подреждам в главата си парчетата от пъзела. Баща ми е обичал майка ми, така ми е казвал. Било е любов от пръв поглед. Енола не е болна, всичко й е наред и няма да умре.
	Но жените в рода ни умират.
	Червено-белите шатри на цирка се издигат в близост до тухлената сграда на пожарната на Напоусет. Приютили са влакчета на ужасите и жокеи, нагласени игри, къща с подвижни подове и криви огледала, какви ли не атракции и сестра ми. Паркирал съм до прокъсан транспарант, на който пише „45-и годишен карнавал и панаир на пожарникарите“.
	Циркът, в който ходехме с Енола като малки. Изхарчих куп пари в опит да спечеля и да й подаря златна рибка, която умря на следващия ден, а сега всичко това е нейно. Нейно и на Дойл.
	Тръгвам с накуцване по централната пътека — широка ивица отъпкана трева, покрай която се редят павилиони със забавления и сергии с пържени лакомства, окичени с гирлянди от примигващи лампички. Търся шатрата на гадателката. Мъж с мегафон обявява началото на надбягванията с тенекиени коне. Тийнейджъри се тълпят около играта „Удари къртицата“, състезават се в хвърляне на рингове или мерят сили на стрелбището. Понякога край тях се мярка и някой от особената порода кльощави хора с хлътнали бузи — сипаничави и гладни, но любопитни. Въздухът е изпълнен със сладките аромати на карамелени пуканки и захарен памук. Гърми поп музика. Това е домът на Енола. На поляната е пълно с лъснали от пот лица, децата се щурат в краката на родителите си. Почти усещам как баща ми ме държи за ръкава на ризата, за да не побягна към онази атракция, където с точно хвърляне на монета печелиш жива жаба. Препъвам се, болният ми глезен поддава и усещам металния вкус на болката.
	Над увеселителния парк се издига въртележката: класически модел със седалки, окачени на вериги, с централен стълб, опасан спираловидно от ленти в жълто и лилаво, а на върха му — огледални плочки отразяват слънчевите лъчи.
	Спомням си как татко закопчава колана на Енола, заела една от седалките. Моето място беше до неговото и докато летяхме във въздуха, гледах как косата залепва за челото му от насрещния вятър. Дори тогава не се усмихваше, а съсредоточено търсеше частица от мама там, където я бе срещнал за първи път. На следващата година двамата с Енола дойдохме сами.
	От люлките се лее смях, докато веригите се опъват, а седалките се издигат и политат под наклон в грациозен пирует. С куцукане се приближавам към опашката от посетители. Отвисоко ще ми е по-лесно да видя къде е сестра ми.
	Тясно е — коленете и брадичката ми почти се допират, но накрая все пак се издигаме. Понасям се в спирала и пред очите ми се завъртат къщите на града, в който съседи крадат майки през нощта и ги удавят. Насред всичките тези покриви е и моята къща. Поправка — къщата на Франк. Над дъгата от сгради се простира заливът на Лонг Айлънд. Водите му са застинали в матова тягост, не са гладки като огледало, нито буйни и развълнувани като по книгите. Просто са сиви, спокойни и мъртви. Ненавиждам този залив, омразата ми към него е твърда като черупка. Мама се удави в тази глупава локва.
	Залюлявам изкълчения си крак, свивам глезена, а паренето е като преструвка — само намек за истинска болка. Увеселителният парк изглежда като играчка на пружина, която се навива с ключе. Ето го павилиона, в който продават розова лимонада. Ей там пък е Колелото на късмета, на което всички се пробват, макар да е всеизвестно, че е нагласено. До мен достигат далечни гласове: глъхнещи възгласи, смях, викове към нищото.
	Зървам я в края на поляната — виолетова шатра, пред която се точи дълга опашка. Да, там трябва да е.
	Когато се спускаме към земята с люлката, нещата вече изглеждат различно. Това не е голям пътуващ цирк, но бих избягал с него.
	Енола ми е нужна. Остават три дни и трябва да съм до нея.
	Огромен мъж в пъстра хавайска риза минава край мен с тромава стъпка. Косата му се спуска по гърба, прибрана в проскубана тънка опашка. Човекът спира пред раирана шатра, навежда се и се шмугва под платнището. Трябва да е Дебелака Джордж, онзи с тревата. Оглеждам се за Дойл, но не го виждам.
	Тръгвам към малката виолетова шатра, подминавам крещящи деца и сергии за понички, картофки и сладки, като от всяка се носи различен аромат на пържено. В края на поляната е разположена атракцията „Зипър“: опънат между две макари ремък мята закачените за него клетки към небето. Когато Енола беше малка, я качих в една от тези клетки, но предпазният лост не се беше заключил добре и тя се измъкна от седалката. После в продължение на седмици имаше цицина с тъмноморав отпечатък от верига.
	Пред „Уцели урода!“ се е образувала малка опашка от чакащи реда си да мятат софтболни топки. „Уродът“ е кокалест тип в мръсен потник, който крещи, че хвърлям като момиче. Зад него е шатрата на Енола, ушита от виолетов велур и обсипана с ръчно изрисувани златни звезди и полумесеци. На един от ъглите й е подпряна дървена табела, на която е изобразена ръка над кристална топка, а името „Мадам Есмералда“ е изписано с готически шрифт.
	Есмералда. Не е истина.
	Вътре осветлението идва от лампа, наметната с червен копринен шал. Зад масичката за карти, покрита с плат с източни мотиви, е седнала Енола в образа на гадателката, която може би си представя всяко дете: косата й е прибрана под пурпурна кърпа, на ушите й висят гигантски златни халки. Клиентките й са две тийнейджърки с коси, вързани на конски опашки — руса и кестенява. До сестра ми седи Дойл и плъзга татуираните си ръце по масата.
	Когато повдигам завесата на входа, вътре нахлува светлина и момичетата се обръщат. Дойл примижава. Енола ме гледа укорително с плътно очертаните си с черен молив очи. Командата й звучи още по-твърдо заради силния акцент, който имитира:
	— Вън! Есмералда ще те повика, когато се освободи.
	— Енола, аз…
	— Ти! Вън! Веднага! — Удря с длан по масата.
	Дойл се измъква от стола си и ме избутва към изхода.
	— След пет минути, става ли? Споко. — После дръпва завесата и се скрива зад нея.
	Отмествам само крайчеца на драперията, колкото да мога да надникна, и гледам как Енола се поклаща на стола и говори приглушено на двете момичета с конски опашки, сгушени едно до друго.
	— Искаш да знаеш за любов, да? — пита Енола. Русото девойче понечва да заговори, но сестра ми слага пръст на устните му. — Не на мен, скъпа. Кажи на Татуирания мъж — шепне сестра ми с тежък акцент. — Татуиран мъж пази твоя тайна. Той я държи. Аз я поправям. Бъдеще има две врати, да? Една се отваря, друга се затваря. Татуиран мъж затваря. — Докосва изрисувана вендуза на ръката на Дойл, а после слага длан на гърдите си. — Есмералда отваря.
	Всичко това са глупости, но има нещо странно в очите й. Различни са — не са лешникови като на мама, а по-скоро черни, по-скоро нечии други. Русото момиче се навежда да прошепне нещо в ухото на Дойл и златистата опашка се плъзва по ръката му — пипало се докосва до пипало. Младежът кимва и слага длан върху ръката на Енола. Нещо ме човърка и ми напомня за една от бележките в книгата: „Дивачето е повишено в младши предсказател.“ Пред мен не е Енола, а смесица между Мадам Рижкова и мама, която говори през устата на сестра ми.
	Енола забелва очи и за секунди изправя като струна вечно превития си гръб. Със светкавични движения и плясък на карти върху масата нарежда съвършения келтски кръст. Подредбата ми е позната от „Принципите на оракула“. Картите са десет: две се слагат една върху друга в средата, за да образуват кръста; една отгоре, една отдолу, една вляво и една вдясно. Накрая в колона отстрани се поставят още четири карти. Виждам образите върху тях. Различни са от описаните в „Принципите“, но са и подобни. Деликатни са и приличат на класическата колода на Уейт, дори аз мога да разпозная рисунките. Двете тийнейджърки се навеждат напред заедно със столовете си и поклащат вързаните си на опашки коси. Когато Енола слага на масата и последната карта, рязко килва глава назад, сякаш вратът й е прекършен. В точния момент Дойл плъзва като змия ръка към тила й и изправя главата й. Клепачите й трепват, тя отваря очи и се надвесва над картите.
	— Да, да — продумва сестра ми. — Двете обичате един мъж. Да. Винаги един и същи. — Засмива се и ако беше друга жена, сигурно щеше да прозвучи кокетно и привлекателно, но нейният смях е някак хищен. — Тя! — Енола посочва русото девойче. — В нея е силата. Винаги преследва, такава си е.
	Приятелката с кестенявата конска опашка кимва отривисто, за да потвърди.
	— Това момче харесва силно момиче. Виждаш? Мечове. Харесва му решителност, противопоставяне. — Енола размахва ръце и в жестовете й се долавя нотка лудост. — Ти! — Втренчва се в тъмнокосата девойка. — Ти чакаш огризките, да? Винаги се задоволяваш с каквото остане.
	Момичетата се кискат тихо, но в смеха им няма и капка радост.
	— Виждаш чаши? — продължава Енола. — Вода. В тази позиция означава промяна, течение. Комуникация. Ти ще говориш с него, да? Тя да мълчи.
	Тийнейджърките се скупчват като кокошки над просо и се вглеждат в картите. Внезапно гласът на Енола заглъхва, тя зяпва рязко. Не вижда момичетата, гледа отвъд шатрата към нещо, което само тя вижда. Движи ръцете си като слепи птици, които търсят път на юг. Върху старата подредба се появява нова: шест реда от по шест карти, всеки следващ ред застъпва предишния. Сестра ми обръща карта след карта и когато проговаря, в гласа й няма и помен от фалшивия акцент, а погледът й продължава да се рее в далечината, без да се обръща към масата. Беззвучни думи се отронват от устните й. Виждам Смъртта, Дяволът и Кулата, а под тях — сърце, пронизано от мечове.
	— Ще загубиш най-свидното. Смърт извира от недрата. Безплодие. Празни ниви. Няма да се родят деца.
	Шатрата сякаш се изпълва с трептене, кожата настръхва от безплътен полъх. Момичетата се свиват, едното дори трепери. Над масата се стрелва копринена вихрушка и Енола сграбчва китката на едното девойче.
	— Около теб ще рухне всичко, което обичаш. Майка, баща: всички ще погинат — думите й се леят. Дойл скача от стола си бърз като искра, вкопчва се в Енола и я разтърсва. Тя продължава: — С теб ще умре и името ти. Ничии устни няма да го изрекат повече. Както водата се врязва в скалата, ще се прекършиш и ще бъдеш отмита, докато не остане нищо от теб.
	Дойл стиска рамото й, но тя вече е свършила.
	Както водата се врязва в скалата.
	Тъмнокосото момиче изтръгва ръката на приятелката си от хватката на Енола. Сякаш пясък е изтекъл през дупка в чувал, сестра ми идва на себе си, но лицето й е толкова бледо, че е почти прозрачно. Пак си е Енола, но по-изтощена. Стрелва поглед към скривалището ми, впива очи в моите и усещам, че се задушавам.
	— Грешна карта — казва, акцентът й се завръща. — Случва се понякога. Много духове витаят наоколо.
	Мадам Есмералда приглажда кърпата на главата си, прибира изпаднал кичур коса под нея и поглежда гневно към мен:
	— Вън!
	Пускам завесата, в черепа ми напира дълбока пълзяща болка.
	Дойл се подава на входа. Щръкнала между драпериите на шатрата, главата му изглежда като ловен трофей, окачен на стена. Вижда ме и се засмива нервно, заговорнически.
	— Човек, остави ни за малко.
	— А?
	— В картите излизат някакви неща заради теб. Твърде близо си. Дай й само — прави пауза — пет минутки.
	— Тук съм си добре.
	— Не, пич — бавно клати глава Дойл. — Никак не е добре да си тук. Остави на мен.
	— Аз съм й брат. Нека…
	— Именно, прекалено близо си. Замъгляваш нещата — обяснява и изкривява лице в гримаса. — Остави я да се успокои. — Подава и ръката си между завесите и ме потупва по рамото.
	— Иди да се запознаеш с Том. Разказахме му за теб и иска да те види. Сериозно ти казвам, върви. Дай ни пет-десет минутки, става ли? Том е в голямата каравана, изрисувана с птици. — Дойл се скрива и след малко се показва отново с няколко смачкани банкноти в ръка. Натиква парите в дланта ми и леко ме побутва: — Вземи си нещо за ядене.
	Докато се отдалечавам с накуцване, гаджето на Енола ме пита какво е станало с крака ми.
	— Дупка — отвръщам.
	— Ей — подвиква Дойл, — ако правиш по-широки махове с дясната си ръка, това ще ти помогне да отнемеш малко от тежестта, когато стъпваш с болния крак. Диагонали, пич. Мисли за тях.
	Колкото и да не ми се ще, докато следвам посоката, от която идва миризмата на пържено тесто, се хващам, че замахвам по-силно с ръка.
	Имаше нещо странно в изражението на Енола, когато ме погледна преди малко. В онова килване на главата й нямаше контрол, нямаше поза, а само един безплътен глас. Нещо е дълбоко сбъркано. Толкова дълбоко, че човек може да се удави. Трябва да си поговоря с нея. А навярно и с Том Роуз.
	Както ми описа Дойл, караваната е оттатък влакчетата и въртележките, в края на поляната. Огромна е, а стените й са облепени с бели силуети на птици в полет. Облягам се, за да разтоваря глезена си, и почуквам. Отваря ми дребен плешив мъж с карирана риза, къси панталони и сандали. Около устата му има врязани дълбоки бръчки. В края на очите му личат ситните бръчици на човек, който цял живот е карал срещу слънцето. Не съм се замислял как трябва да изглежда един собственик на пътуващ цирк, но този тук прилича на нечий чичо.
	— Вие ли сте Том Роуз?
	— Кой пита? — Мъжът присвива очи и за момент ми се струва, че ще хлопне вратата под носа ми. Но след броени секунди се усмихва широко: — Саймън Уотсън, нали? Някой да ти е казвал, че със сестра ти сте като две капки вода?
	Кемперът е пълен с книги, документи, куп квитанции и касови бележки, неоправено легло и малък кухненски бокс, който, за моя изненада, е безупречно чист.
	— Сядай, сядай — подканва ме Том Роуз и ми посочва стол до сгъваема маса, монтирана на стената. — Енола ми каза, че си търсиш работа.
	Търся ли си работа? Да, в библиотека.
	— Така е — отговарям.
	— Каза ми, че умееш да се гмуркаш. — Отваря кутийка безалкохолно, налива си чаша и предлага и на мен. — Голяма реклама ти направи. Според нея можеш да изкараш под вода, без да дишаш, десет минути.
	— Там някъде.
	Том отпива замислено от чашата си. Потропва по масата с пожълтели пръсти и сякаш търси нещо — молив, цигара?
	— Отдавна не сме представяли добри атлетични номера, но подводните трикове се продават трудно, ако гмурецът е мъж. Не казвам, че няма как да стане, но поне досега винаги са били жени. Морски сирени. Хубаво момиче, оскъден бански, дълга коса, повечко плът…
	— Да, знам — кимвам. Майка ми се е занимавала с вид цирков стриптийз. — Енола мислеше, че умението ми ще ви заинтересува, но аз й казах, че едва ли е така.
	— О, напротив. Заинтригуван съм. Просто ще ми трябват няколко минути да измисля как да го представя. Сестра ти е добро момиче. Ако ще й е по-добре да си наоколо и ако това не ми струва нищо, не виждам причина да не го направим. От страшно много време не съм попадал на гмурец. Във Флорида има едни момичета — „Уики-Уаки“, но те са далеч от истината. Не ти трябва тръбичка за въздух, нали?
	— Не, сър.
	Може пък да пробвам. Само за малко, колкото да видя какво е да живееш номадски живот.
	— Чудесно. Така е по-добре. Ще трябва да преработим басейна за гмуркане. Онова момче и без това ме дразни. Няма значение кое момче, винаги ме е дразнило. — Премлясва и се потапя в спомени: — Когато бях малък, видях най-красивата морска сирена. Великолепна. — Описва линиите на тялото й с ръце. — Освен това я биваше в скоковете във вода. Ти можеш ли да скачаш?
	Не знам, може би, но в момента не мога. Казвам му го.
	— Жалко. Би било впечатляващо. — Том поклаща глава. — Онази жена скачаше и се гмурваше в огромен стъклен аквариум, без да разплиска водата, и стоеше на дъното толкова време, че си мислехме: „Или е умряла, или са й поникнали хриле.“ В белия си бански костюм изглеждаше като нимфа, приличаше на онези фигури, които стоят на носовете на корабите. — Том подсвирва и довършва разказа си: — Нашите не ми даваха да си закачам плакати с момичета. Но Верона Бон бе по-красива от плакатите.
	Успявам да скрия реакцията си и отвръщам уж равнодушно:
	— Май съм чувал името й. Знаете ли какво се е случило с нея?
	— Залюбила се с дресьора на лъвовете, доколкото разбрах. Забременяла. Което бързо би прекратило кариерата на всяка морска сирена.
	Верона се е влюбила. Родила е майка ми, а после се удавила. Същата история като на мама, както и на другите жени в семейството. Всяка от тях е оставила сираче, а в случая на майка ми — две.
	— Сигурно ще прозвучи странно, но Енола ми сподели, че сте й показали дневниците на цирка си. Преди известно време един човек ми изпрати старинен ръкопис, който е принадлежал на собственик на пътуваща циркова трупа. Бих искал да сравня въпросната книга със съвременния й еквивалент, ако не е проблем.
	Том избутва стола си назад. Изражението му става непроницаемо, взема празен пепелник в ръце и се заиграва с него.
	— Такива неща не се споделят с хора извън семейството — казва.
	Значи Енола е от семейството му.
	— Няма нищо, напълно ви разбирам — уверявам го. — Само питах.
	Продължаваме разговора с неангажиращи теми и обсъждаме още малко с какво бих могъл да се занимавам, докато Том измисли номера ми. Например с конна езда — трошене на кости за начинаещи. Искам да се върна при Енола.
	Вече съм на вратата, когато Том подхвърля:
	— Дали не си момчето на Полина Тенън случайно?
	Спирам се.
	— Защо?
	— Знаех си! Сестра ти спомена, че майка ви е работела в цирка, но не каза нищо конкретно. Двамата с Енола толкова приличате на Полина, че е направо стряскащо. Срещнах я преди много години, когато тук все още управляваше баща ми. Тогава Полина май се подвизаваше като асистентка на фокусника. Изглеждаше много мила. И красива. Трудно се забравя лице като нейното. Не каза ли, че някой ти е изпратил дневник на пътуваща трупа?
	Кимвам.
	— Странно. Освен да е имал нещо общо с майка ти или с някой от цирковете, в които е работила. Не е на „Ларей“, нали?
	Поклащам глава.
	— Така си и мислех. Доколкото знам, Мишел все още върти бизнеса там. — Том се почесва по врата. — Имаш ли представа защо са изпратили книгата точно на теб?
	— Човекът е предположил, че е принадлежала на моя роднина.
	Том хапе долната си устна с пожълтелите си от цигари зъби.
	— Дневниците се пазят при директора на трупата. Ако тази книга се носи ей така, бездомна, значи най-вероятно циркът й е потънал в небитието.
	Повредените от водата страници придават на думите му неочаквана точност. Ако трупата е станала жертва на наводнение, това би обяснило и изчезването на семейство Кьониг.
	— Книгата изглежда старинна — обяснявам. — Пълна е с рисунки. На много от тях са изобразени карти таро.
	Том Роуз се ухилва:
	— А Енола не иска да ти разкаже нищо за тях. Познах ли?
	Пъхам ръце дълбоко в джобовете си и въздъхвам:
	— Точно така.
	Със сух смях Том потвърждава:
	— Да, тя трудно си развързва езика. Съжалявам, но с мен нямаш късмет. Не знам нищичко за картите, освен че сестра ти умее да гледа на тях. Харесвам я. Ако тя е щастлива, Електрическото момче също е щастливо, което е добре за мен. Хлапето е златна мина. — Том отваря вратата и ме изпраща с думите: — Кажи й, че ще измисля като какъв да те вземем.
	Докато куцам обратно към Енола, се чудя как ли би реагирал Том, ако му бях казал, че Верона Бон е баба ми; че и тя, и майка ми са се удавили. Но и аз не си развързвам езика лесно. Семейна черта.
	Тъкмо се каня да вляза в шатрата на Енола, когато момичетата с конските опашки изхвърчат навън. Тълпата ги поглъща и те се изгубват в море от пъстри ризи и зачервени от слънцето лица.
	— Какво беше това? — питам, докато повдигам платнището.
	Енола веднага ми се нахвърля:
	— Какви ги вършиш, по дяволите? Как така ще ми нахълтваш, докато гледам на клиенти? Аз идвам ли в твоя офис да ти преча на работата? О, извинявай, ти остана без работа! Какво ти е на крака?
	— Проблем с пода.
	Навеждам се и се вмъквам вътре. Задушно е, във въздуха се носи тежък мирис на цигари с карамфил. Дойл седи в поза „лотос“ на земята и върти на дланта си светеща крушка. Единствено леко сбърчените му вежди и опънатите пипала на бузите му показват, че е напрегнат. Енола бръква под масата и вади от плик щедро поръсена с пудра захар дзепола, от която все още капе мазнина. Тъпче сладкиша в устата си и започва да мляска. С все още пълна уста ме пита:
	— Защо дойде? Останах с впечатление, че не искаш.
	— Уплаши горките момичета до смърт. А и какъв беше онзи акцент?
	— Не ми отговаряй на въпроса с въпрос — сопва се и прокарва ръка по шията си. — Уф, колко е горещо! Иска ми се да поплувам после. Акцентът ми е част от ролята. Така е открай време.
	— А той? — кимвам към Дойл.
	— Просто изпробваме нещо.
	— Докарва повече кинти — обажда се младежът, без да отваря очи.
	— Допринася за мистериозната атмосфера — обяснява сестра ми.
	— А онези неща, които каза на момичетата? И те ли допринасят за мистериозната атмосфера?
	— Не знам за какво говориш.
	Ядосано мълчание.
	— Франк е спал с мама.
	Крушката спира да се върти.
	— Мамка му! — възкликва сестра ми.
	Разказвам й всичко, което ми каза Франк: как се запознал с майка ни, колко време са били заедно. Казвам й за къщата. Енола натиска с нокът ръба на една от картите и оставя вдлъбнатини по нея. На рисунката е Обесеният — обърната надолу с главата фигура, провесена за единия си крак. Това не са меките карти, които Енола носи в джоба на полата си. Тези са твърди, а гърбовете им са покрити с хералдически лилии. Сестра ми въздъхва отново:
	— По дяволите! Е, това значи, че двамата с Алис сте прецакани. О, мамка му, чакай… да не би Алис да ни е сестра?
	— Не. За бога, не! — уверявам я. — Мама го е разкарала.
	— Е, поне едно нещо е свършила като хората — ухилва се иронично. По устната й се стича капчица пот.
	— Пиленце — обажда се Дойл.
	— Дай ми минута да го смеля — измърморва Енола.
	— Франк ме изрита от къщата — казвам.
	— Значи идваш с нас. Говори ли с Том? — Сестра ми качва краката си на масичката. Боса е и пръстите й са почернели от прахта.
	Драпериите се разтварят леко и вътре се процежда светлина.
	— Вън! — изкрещява Енола. — Есмералда е заета.
	Завесата пада тежко. Дойл скача на крака и хуква след клиента. Драпериите се събират зад него. Със сестра ми пак сме сами и се гледаме втренчено.
	— Ами… кофти — фъфли Енола, докато гризе кожичката около нокътя на палеца си. Картата все още е в ръката й и почти докосва устните й. — Знаех, че Франк има слабост към къщата ни, но така и не разбрах защо. Уф. Гадна работа.
	Движенията й са нервни. Оставя Обесения и взема цялата колода, разгръща я във ветрило, цепи, разбърква и премята картите по кокалчетата на пръстите си.
	— Много ми е жал за Алис — добавя. — Сега нещата изглеждат адски извратено. Ще й кажеш ли?
	Не съм мислил за това. Никой от двама ни няма нужда от подобна травма. Последният път, когато Алис ме видя, бях насинен, а къщата се разпадаше около мен. Няма да седне да плаче, ако й сервирам истината, но дали ще ми затръшне вратата в лицето? Много вероятно. Дали някога ще ме погледне в очите?
	— Не знам дали е моя работа да й казвам. Първо трябва да се справя с други неща.
	— Вярно. Мамка му. Къде ще идеш? Бих те поканила у нас, но е тясно — свива рамене.
	— Имаш квартира?
	Е, това е новина.
	— С Дойл имаме каравана, която се закача за колата му. Понякога караме зад кемпера на Роуз с нея.
	— О…
	Сестра ми държи колодата между дланите си, прехвърля картите от ръка в ръка и ги огъва като дъги.
	— Беше голяма мъка да си държи нещата в колата, крушките му все се чупеха… — Енола разсеяно описва линия във въздуха. — Затова си взехме нещо като каравана. Сигурно ще можем да измислим местенце и за теб.
	Не съм очаквал да си има дом. Не и тя… или по-точно — те. В представите ми Енола винаги е била свободен електрон, но сега е намерила идеалната си половинка. Двамата си разменят карти, сякаш си говорят. Аз си нямам такъв таен език, макар че, когато бях библиотекар, си имах числата — всичко около мен беше номерирано и класифицирано. Как бих описал тях двамата с цифри? 400 за езика, 300 за социологията, 900 за историята (нейната и нашата), но нещо в тях крещи 200 и религиозен плам.
	— Ей — сестра ми ме откъсва от унеса, — добре ли си?
	— Открих нещо притеснително. Мама е починала на двайсет и четвърти юли, нейната майка — също. Освен това Том е гледал представление на баба ни, което е шантаво, но дори не е най-странното. — Прибързвам, но не ми пука. — Разгледах книгата, която ми прати Чърчуори, а после се разрових за други книги и четох статии и документи, които двамата с Алис открихме. Некролози, смъртни актове и вестници от много, много отдавна. Търсех все по-назад във времето за имена, написани в книгата. Всички жени в семейството ни са загивали на двайсет и четвърти, всички роднини на мама. Удавили са се до една и все на двайсет и четвърти юли.
	Енола замръзва.
	— Ето какво било. Решил си, че всички ще се удавим, нали? — Поклаща глава. — Това е извратено. Въобразяваш си някакви гадости. Твърде дълго си живял сам в оная проклета къща. — Поглежда масичката, ръцете си, картите. — Решил си, че сме като нея.
	— Не! — възразявам и се надявам поне този път да ми повярва.
	— Никак не те бива в лъжите. — Енола се навежда напред заедно със стола си и въздъхва: — Просто е била много тъжна, разбра ли? Непоносимо тъжна. Казах ти, че книгата е сбъркана. Забрави за нея. Иди си вземи нещата, върни се тук и ще видим къде ще те настаним за вечерта. Махни се от шибаната къща. Ако Франк я иска, да си я вземе. И без това е пълна с мъртъвци и скоро ще се срути от скалата.
	Сестра ми се пресяга към мен и стиска дланта ми така силно, че кокалчетата ме заболяват.
	— Виж, съжалявам, че те оставих сам толкова дълго време. Съжалявам, наистина. Събери си нещата. Донеси ги. Но без книгата.
	Изглежда толкова настойчива, сякаш проблемът е в мен, сякаш преди малко не изкара акъла на две момичета.
	— Какво им става на картите ти?
	— Нищо — отвръща Енола твърде бързо. — Понякога става така, когато някой прекъсне гадаене. Разваля се енергията, замърсява се. И като стана дума — махва с ръка, — трябва да прочистя стаята.
	— Разгледах книгата. Видях какво си направила.
	— Какво съм направила?
	— Обезобразила си я. Откъснала си всяка страница с рисунка на карта таро и искам да ми обясниш защо.
	— Няма да споря с теб — казва Енола, оправя кърпата на главата си и изтрива с пръст размазания си грим. Не е ясно дали го подобрява, или влошава. Отново се гледаме мълчаливо.
	Дойл се връща отнякъде и се шмугва в шатрата. Поглежда първо единия, после другия и накрая се приближава до сестра ми.
	— Пич, стига вече.
	Обгръща раменете й с ръце като мрачен октопод, който е готов да я удуши. Енола слага длан на лакътя му и от това простичко докосване разбирам, че го обича. Имат дом и съвместен живот, а аз нямам място в него.
	— Добре — отронвам.
	— Вземи си багажа и се върни. Обещаваш ли? Махни се от Франк — казва сестра ми.
	— Можеш да спиш в колата си. Правил съм го, не е кой знае какво — предлага Дойл.
	Двамата ме засипват с окуражаващи думи и съвети: „Ще ти намерим място, всичко ще се оправи.“ Но когато гледам Енола, виждам призрака на страха. Може да се самозалъгва, да лъже за пред Дойл, но ме чу много добре. И сега е уплашена.
	— Ще намина по-късно — обещавам и излизам от шатрата.
	Трябва да реша как да постъпя с Алис. И да се обадя на Чърчуори.


	20

	Гадателката Мадам Рижкова изчезна. Вероятно е мъртва. Прегрупирането налага удължаване на престоя в Бърлингтън.
	Трудно бе да се опише колко дълбока вина изпитваше Пийбоди след заминаването на Рижкова, най-малкото заради начина, по който то се отрази на Еймъс.
	Младежът не пожела да изостави фургона й и той се превърна в негов дом. Не искаше да прекарва дните си в компанията на Пийбоди, който се бе обгърнал в съжаление, сякаш то бе един от кадифените му жакети. Най-лошо беше, когато Еймъс спеше. Сънищата му преливаха от видения за Рижкова и нейните карти.
	Когато решиха, че няма смисъл да продължават издирването на старицата, пътуващите артисти напуснаха Бърлингтън, а денят им премина сред кал, камъни, коловози и самота. През нощта Еймъс просто заспа в прегръдките на Еванджелин. На заранта тя премести всичките си вещи в неговия фургон. Когато не намираше утеха в обятията на любимата си, младежът се съсредоточаваше върху просмукалия се в стените аромат на горени билки и си представяше как Рижкова се пазари за заплатата си с Пийбоди или обсъжда бродерии със Сузана. Постепенно започна да разбира значението на тройка мечове и пронизаното сърце на картата — Рижкова бе разбила неговото.
	Еймъс споделяше все повече дни с миниатюрното конче Захарничка. Беше доволен да прекарва часове със създание, което не се интересува дали той говори, работи или скърби. Добрина и храна — това бе валутата на Захарничка и дълбоко в себе си момчето я разбираше. Една вечер се запъти към фургона на кобилката, за да я нахрани с лук, но се натъкна на Бено, който вече беше вътре и разресваше с пръсти перчема на челото й. Еймъс така се стресна, че едва не падна през вратата, но Бено го улови.
	— Прощавай, не исках да те изплаша. Надявах се да си поговорим. На сърцето ми тежи нещо, което сигурно трябваше да ти кажа. — Гласът му беше само шепот, а очите му проблясваха в тъмнината.
	Захарничка изпръхтя и нервно затропа с копито. Еймъс й подаде лука и клекна до Бено, като наклони въпросително глава.
	— Видях нещо, което не бе за очите ми. Еванджелин. Преди Мадам Рижкова да си тръгне, двете се скараха. Тогава ми се стори дреболия, но когато гадателката изчезна, започнах да се замислям.
	Еймъс се сепна.
	— Казвам ти го, защото съм загрижен за теб и защото си ми добър приятел. Някога питал ли си се откъде е дошла Еванджелин, каква е била, преди да попадне сред нас? Тя ме плаши. Сега знаеш всичко за мен, показах ти с какво съм се занимавал. Мисля, че ми имаш доверие. Можеш ли да кажеш същото за нея?
	Акробатът сложи ръка на рамото на Еймъс, сякаш за да го задържи да не се олюлее отново.
	Младежът почувства горчивия вкус на гнева в устата си и се изплю в сламата.
	Бено се наведе напред и застана на вратата. Обърна се и рече замислено:
	— Понякога ни е трудно да се грижим сами за себе си. Доверяваме се на приятелите си да го правят вместо нас. Но навярно греша. Просто исках да те предупредя, а и да успокоя съвестта си. Направих го. Ще те помоля само да се замислиш защо момичето се гмурка и стои без дъх под водата толкова дълго време. — Потърка с палец ожулените кокалчета на лявата си ръка и добави: — И защо би си тръгнала Рижкова.
	Акробатът скочи на тревата отвън и остави Еймъс насаме с мислите му.
	Измина още час, преди младежът да се почувства в състояние да излезе от фургона.
	Пийбоди даде на Еймъс известно време да се съвземе, но след като бяха посетили вече два града без гадателката, а младият мъж не правеше друго, освен да почиства след животните, старият директор го дръпна настрана и рече:
	— Работа, Еймъс! — Настани младежа до писалището си и разроши косата му, която падаше свободно, неприбрана под шал, и бе започнала да се сплъстява. — Безделието е наш враг. С мързел не можеш да напълниш кесията — заяви Пийбоди, а като забеляза озадаченото изражение на младежа, добави: — Парите могат да променят възгледите на човек. Ще ти измислим нещо. Предприемчивост, моето момче. Нищо не повдига духа така, както предприемчивостта.
	Очите на Пийбоди, скрити под периферията на шапката му, издаваха умора. Еймъс се досети какво следва.
	Клетката на дивачето се появи отново. Еванджелин стоеше до него, когато повдигнаха кадифената завеса и откриха решетките. Любимата му го познаваше само в ролята му на гадател и той предпочиташе нещата да останат така. Освободи се от прегръдката й.
	Пийбоди докосна рамото му с облечена в ръкавица длан и рече:
	— Временно ще е, само докато успеем да ти изнамерим нов поминък.
	— Наистина ли няма друг начин? — запита Еванджелин.
	— Твоят подводен номер не е никак подходящ за двама ви — прокашля се Пийбоди. — А и Еймъс си остава несравнимо диваче, по-добро от всички други. Беше знаменит. Ще бъде добре и за теб да го опознаеш в тази му роля, която беше върхът на постиженията му. Наистина впечатляващо!
	Но отчаянието на момчето придаде ужасяваща атмосфера на номера. Жените пищяха и припадаха много по-често отпреди, а артистите от трупата започнаха да отбягват Еймъс. Както предвиди Пийбоди, парите потекоха, но не в същото изобилие като преди години.
	— Радостта си е отишла — рече Пийбоди, след като приключи един не особено доходен спектакъл. — Артистизмът ти, драги ми друже, не е на нужното ниво.
	Еймъс беше на същото мнение. Изчезването бе единствената поносима част от номера. В онези скъпоценни моменти, когато оставяше тялото си да се слее с диханието на околния свят и да избледнее, болката го напускаше. Но се завръщаше с падането на мрака, докато държеше Еванджелин притисната в прегръдките си и си спомняше думите на Бено.
	След като в Уелстън замеряха дивачето с изгнили плодове, Пийбоди приседна в клетката до него, за да поговорят. Еймъс навлече риза, за да прикрие голотата си. Усещанията, които някога го бяха изпълвали с наслада — хладните железни решетки, докосването на сламата до кожата му, сега го дразнеха. Липсваше му задушевната работа на предсказател и личното пространство. Липсваше му езикът, който споделяше с учителката си, и му се искаше хората отново да го гледат, без да се плашат от него.
	Пийбоди седеше със скръбно изражение и не обръщаше внимание на стърготините и мръсотията, които полепваха по дрехите му.
	— И на мен ми липсва. Зейна празнина тук — рече и потупа гърдите си там, където тупти сърцето. — Мадам Рижкова имаше обаятелно присъствие. Но — замълча за миг и посочи към тавана — трябва да продължим напред.
	Еймъс изкриви лице, но кимна в знак на съгласие. Винаги му се струваше, че Пийбоди може да се пръсне всеки момент, а собствените му вътрешности сякаш не спираха да се свиват. Младежът опря буза в рамото на стареца, а после излезе от клетката през капака в пода, както бе правил като момче.
	Същата нощ зарови лице в косите на Еванджелин и девойката го прегърна, макар да знаеше, че е прогонила Рижкова така, както някога бе убила баба си.
	Коремът на момичето започна да се закръгля. Не отваряха дума за това, докато не стана очевидно.
	— Трябва да ме научиш — каза Еванджелин, докато пътуваха на юг, и облегна глава на рамото на Еймъс. В едната си ръка младият мъж държеше юздите на коня, впрегнат в каруцата им, а с другата галеше шията на любимата си. Когато чу молбата й, отклони поглед от пътя. — Да тълкувам картите таро — поясни тя. — От нас може да стане хубава двойка.
	Изпод едно от колелата изхвръкна камъче и се приземи в близкия храсталак. Пътищата никога не бяха леки, като се изключат някои по-оживени места в близост до Ню Йорк и Филаделфия, но сега Еймъс вече забелязваше всяка яма и всяко стърчащо коренище, защото раздрусваха издутината под дрехите на Еванджелин.
	Младежът поклати глава. Рижкова все още живееше в картите, в тях бяха последните следи от докосването й, които сърце не му даваше да прочисти. Когато държеше колодата, винаги усещаше частица от хумора й или грапавината на закривения й палец върху дланта си. Картите бяха твърде лични и твърде скъпи, за да работи с тях.
	— Не мога да те гледам повече как се правиш на дивак, непоносимо е — рече Еванджелин и се размърда в търсене на кутията, сгушена на седалката помежду им. — Ти не си дивачето. Може да си бил като малък, но вече не си. Все едно умираш пред очите ми. — Показа му карта с нарисуван пронизан мъж. — Това ме убива.
	Еймъс извърна отново поглед към пътя и се замисли за нещата, които му се искаше да й каже: как си е мечтал да заживеят заедно, как иска да построи дом за двама им, да си гледат кокошки, а може би и да си вземат куче, защото винаги е харесвал кучетата. Изпълваше го страх — че както бе дошла при него в онази съдбовна нощ, така и ще го изостави и ще си тръгне някой ден. Може би щеше да е най-добре да не се застояват на едно място. Като Пийбоди. Много пъти бе разсъждавал над думите на Бено, но така и не сподели с нея. Не смееше да я пита за миналото й, защото самият той не знаеше нищо за своето.
	Еванджелин го плесна по бедрото с колодата — настояваше за отговор.
	Еймъс дръпна кожените юзди, с което принуди коня да спре рязко, и погали с пръсти тестето. Жълтата врата на фургона на Бено се изгуби между дърветата напред. За миг младежът се поколеба дали да не съчетае картата с друга, но тръпката, която полази по гръбнака му, подсказа, че една ще е достатъчна. Сложи Силата в дланта на Еванджелин.
	Момичето помисли и рече:
	— Не мога да се гмуркам още дълго. Кой ще иска да гледа морската сирена от Атлантида с огромен корем?
	Еймъс стисна ръката й, задържа картата между дланите им и я изпълни с топлина.
	— Така каза Пийбоди. Трябва да си намеря друга работа, докато съм негодна за подводните номера, иначе ще трябва да ме освободи.
	Младежът преглътна. Директорът на цирка не можеше да си позволи да изгуби приходите на двама от членовете на трупата в рамките на един сезон, а и след това щеше да се наложи да изхранват още едно гърло. Еймъс изплющя с юздите. Конят възропта, но пое напред.
	— Би било хубаво, ако можеше да работиш нещо, което не ти причинява болка — промълви Еванджелин нежно. — Не мисля, че ще ти липсват писъците, ужасените погледи, насекомите и особено дъждът.
	Внимателно погали с ръка китката на Еймъс и той потръпна от приятното докосване.
	— Преди изглеждаше добре. Бих искала отново да видя онзи хубав мъж.
	Младежът долови копнежа в гласа й и си спомни как жените въздишаха по време на гаданията. Рижкова му бе казала, че това е звукът на прекършения дух.
	— Мисля, че може да ми допадне. Признавам, че понякога ми идва до гуша от водата. Изтощава ме така, както реката отмива бреговете си.
	Еймъс кимна, но лицето му помръкна. В езика им всяко нещо имаше двояк смисъл — в това бе слабостта на картите. Когато й показа Силата, се надяваше в нея Еванджелин да види утеха и успокоение, че той ще я покровителства. С търпение всичко щеше да се нареди. Той щеше да се опита да бъде по-щастлив и да се грижи за нея. Но в своята сломеност тя бе прибягнала до едно по-старо значение, което само двамата разбираха. От времето, когато бе коленичил и положил чело в ръцете й като лъва, който се подчинява на жената.
	Колелата подскочиха и Еванджелин се плъзна към ръба на седалката. Еймъс я улови и я придърпа плътно до себе си. Девойката се сгуши в прегръдката му. Не след дълго притвори клепачи, а под полупрозрачната им повърхност се очертаха синкави вени. Еймъс бе готов да я научи да гледа на таро, най-малкото за да я задържи до себе си. Един ден, съвсем скоро, щеше да дойде време за съдбоносния урок, който бе довел Еванджелин в живота му, но му бе струвал Рижкова. Сърцето му се сви от ужас при мисълта за деня, в който там, във фургона на старата гадателка, ще покаже на любимата си как да лъже.


	21
	21–22 юли

	Откри ли нещо за семейството на Франк Макавой?
	— Саймън, ти ли си? Откъде се обаждаш? Сякаш си на бойното поле!
	— От паркинга на пътуващ цирк.
	— О! — възкликва Чърчуори.
	— Имаше ли възможност да го проучиш? Аз се опитах да проследя другото име — Рижкова, гадателката. Смятам, че има вероятност Франк да й е далечен роднина. Портретите, които видях на стената в работилницата му, бяха нарисувани и в книгата и съм почти сигурен, че са били на Рижкова. Порових се из родословните сайтове. Рижкова е имала дъщеря, Катерина, и тя се е омъжила за един от цирковите артисти, Бено Кьониг. Ударих на камък, докато търсех децата им, но ако ти си започнал проучването си от настоящето, а аз — от миналото, мисля, че не е изключено да се срещнем по средата.
	Група хлапетии излиза от увеселителния парк и с викове се изсипва на паркинга. Запушвам едното си ухо. Част от шума от атракциите и въртележките все още достига до мен, но успявам да чуя как дъхът на Чърчуори секва.
	— За съжаление, не успях да свърша почти нищо. Един клиент ангажира цялото ми време. Трябваше да издиря една книга за рождения ден на майка му, „Нефрит за веселие“. Най-близката бройка се намираше в библиотека в щата Вашингтон и на хората никак не им се искаше да се разделят с нея.
	— Държим на архивите си, заради тях получаваме финансиране.
	Чувам кучешки лай. Чърчуори извиква: „Долу, Шийла!“, а после долавям шум от тътрещи се лапи.
	— Е, вече са добре финансирани — въздъхва търговецът на книги. — Отне ми ужасно много време.
	Покрай мен минава мъж, който влачи за ръка клатушкащо се и ревящо момченце, цялото омазано в нещо лепкаво. Вмъквам се в колата си с надежда да намеря малко тишина. Не е много по-спокойно вътре, но с вдигнати прозорци поне чувам, макар че е страшна жега и телефонът се плъзга по потната ми буза.
	— Аз нямам време за губене — казвам.
	— Нещата са твърде лични за теб, може би не виждаш ситуацията обективно.
	— Проблемът е в сестра ми.
	Чърчуори се прокашля:
	— Забелязах по кое време и колко често ми се обаждаш и се зачудих… Съжалявам, че питам така директно, но дали все още ходиш на работа? — Не отговарям и той продължава: — Не искам да те засегна, но самият аз съм имал слаби периоди в бизнеса. Дългите часове без работа и финансовите проблеми не се отразяват добре на никого, замъгляват трезвата преценка.
	Устата ми пресъхва.
	— За преценката не знам, но преди малко видях как сестра ми проклина две тийнейджърки и им предрича безплоден живот и смърт на цялата им рода. Освен това преди малко ми предложиха работа като цирков артист, така че съм добре, не се притеснявай.
	Чърчуори се задавя с чая си. Разбира се, че е от хората, които пият чай. Чувам го да заеква в слушалката:
	— Аз…
	— Гмуркам се и задържам дъха си под вода — обяснявам. По-различно е да го кажа на Чърчуори, отколкото на Том Роуз. Сякаш хвърлям библиотекарската си мантия и разкривам част от себе си, която е истинска и винаги е съществувала. — И майка ми го умееше, и сестра ми го може, както и всички жени в рода ми по майчина линия. Десет минути без въздух.
	— Десет минути? — пита Мартин.
	— Десет минути. Затова и съм сигурен, че нещо не е наред. Не би трябвало да можем да се удавим. А още по-невероятно е смъртните случаи да са толкова много.
	Чърчуори понечва да заговори на няколко пъти и накрая пита:
	— Зле ли постъпих, като ти изпратих книгата?
	— Не — отговарям, но все пак ме човърка една мисъл. — Преди малко говорих с един човек, собственик на цирк, и той смята, че щом книгата е била на търг, трупата, на която е принадлежала, вероятно е била сполетяна от бедствие. За някои от хората в книгата, например Кьониг и семейството му, няма никакви данни след 1824 година.
	Настъпва кратко мълчание, докато Чърчуори размишлява. Раздвижвам се на седалката и отделям ръцете си от кожената тапицерия, за която са залепнали заради влагата.
	— Не знам дали е редно да те насърчавам — започва Мартин бавно, сякаш още обмисля, — но книгата е сериозно повредена, а ако семейство Кьониг е било с трупата…
	Най-после чувствам удовлетворение. Явно си мисли същото, което и аз. Довършвам мисълта му:
	— Вероятно е имало наводнение. Сигурно всичко е започнало оттам.
	— Може би — съгласява се антикварят. — Ако имаш ориентировъчни дати, би могъл да провериш около тях. Наистина ли вярваш, че причината е някакво наводнение?
	— Не знам, но сестра ми е твърдо убедена, че на тази книга мястото й не е у мен. Исках да я питам за таро картите, нарисувани по страниците, но тя откъсна всички скици на таро.
	— Наистина ли? Много интересно! Символите могат да бъдат мощни катализатори.
	Мартин прави пауза. Запушвам другото си ухо с пръст и напрягам слух, за да го чувам по-добре. Но Чърчуори не е млъкнал. Телефонът ми е прекъснал. Дори не чувам сигнал „свободно“, само бегло си спомням, че се наложи да ремонтирам един прозорец през април и не успях да си платя сметката за телефона. Поправих прозореца на къщата, за която в момента ми е все тая дали ще се срути от скалата — онази, в която трябва да се върна сега, ако искам пак да се свържа с Чърчуори.
	Колата прелита над едно хлътване в Бък Харбър роуд и за секунди се задържа във въздуха. Енола откърти ауспуха точно на това място преди години, когато се учеше да кара. Влизам по алеята, пикапът на Франк е още там и хвърля огромна сянка. Какво ми пречи да го смачкам отзад? Дърпам ръчната спирачка и угасям двигателя, но не слизам. Съседът ми е вътре, виждам строгия му профил през прозореца.
	Чакам. Една пружина в облегалката ми се е счупила, убива ми на гърба и събужда неясен спомен за нещо. Тройка мечове: сърце, пронизано от три остриета. Осмица мечове: мъж, намушкан в гърба. Не помня всички карти, нарисувани в книгата, а и сестра ми ги унищожи, с което ме лиши от възможността да проверя, но съм сигурен, че някои от тях се появиха в гаданието й днес. Всичко започва да ми се слива. Майка ми е била ту с Франк, ту с баща ми; Франк притежава вещи, нарисувани по страниците на дневника — историята на семейството ми. Енола и Дойл си подават карти и споделят съдби и пророчества; преливат се един в друг като мастило, което се стича по мокра страница в съсипания край на една книга.
	По предното ми стъкло потропва някой с тънки луничави пръсти и малки заоблени нокти. Алис.
	— Какво става между теб и татко? — пита ме. Плитката й е разрошена и малките кичури, които стърчат от нея, й придават интересен вид, сякаш е обвита в пламъци. — Помолих те да не го закачаш — продължава. — Затова и не бях съгласна да ти дава заем. Затворил се е там вътре от часове и казва, че няма да излезе, докато не говори с теб. Какво си му наговорил? — Гласът й е изтънял от напрежение.
	Не съм му казвал нищо, той говореше. Не, излъгах. Казах, че съм чукал дъщеря му. Но от всички признати грехове този беше най-малкият. Единственото, което направих като хората. И все пак няма да й призная, защото знам, че ще я нараня дълбоко.
	Алис скръства ръце на гърдите си:
	— Не му каза, нали? Не си му казал, че съм спала с теб.
	Поглеждам оттатък улицата, към отсрещната къща, и улавям погледа на Лия, която наднича изпод повдигната пластина на щората. Пролуката се затваря и жената изчезва. Алис приема мълчанието ми като съгласие.
	— Казал си му? Господи. Защо? Не биваше да му казваш ти! — Смесицата от тревога и гняв я прави зашеметяваща. — Иди да поговориш с него — продължава с по-кротък глас. — Ще се оправяме по-късно, сега само го изкарай от къщата. Баща ми вдига кръвно. Не е хубаво да се притеснява толкова.
	Знае за високото му кръвно, за нивото на холестерола му и кои стави го болят от артрит. А аз нямах и понятие за състоянието на моя баща, дори след като си отиде.
	— Няма да вземам заем от баща ти. Казах му го вече.
	— Какво?
	— Не му искам парите. Права си, че е твърде обсебен от семейството ми. Заемът ще влоши положението, а не искам да се получава така. Оставям къщата. — Не го осъзнавах, преди да го изрека, но сега знам, че това е решението ми. — Моля те, не ми се сърди повече — добавям накрая.
	— Не искам да ти се сърдя, но ти все се издънваш с нещо.
	Алис отстъпва назад достатъчно, за да отворя вратата. Когато слизам, ме пита:
	— Къде ще отидеш?
	— Не знам, сигурно за известно време ще съм с Енола. Шефът й изглежда свестен. Кандидатствах и за кураторската позиция в Савана, в момента събират препоръки за мен. Лиз може да убеди всеки в каквото си поиска, така че имам шанс.
	— О — казва Алис, но ми се ще да беше по-словоохотлива. — Как е кракът?
	— Горе-долу.
	Смехът й е по-горчив от всякога.
	— Моля те, изкарай татко оттам, преди да му е станало лошо.
	Обляга се на колата ми и бедрата й се оголват изпод бежовите й къси панталонки.
	— Добър баща ли е?
	— Моля?
	Сключва вежди и луничките между тях се целуват. Повтарям въпроса си.
	— Да, добър баща е — отвръща Алис. — Инатлив, но добър.
	— Когато си ожулеше коляното като малка, слагаше ли ти лепенка?
	Аз сам превързах Енола, когато си наряза краката, сам съм вадил трески от пръстите й, а татко — нищо. По краката, коленете и ръцете ми има белези, които той никога не е докосвал, не е почиствал раните.
	— Разбира се — потвърждава Алис. Премества тежестта към едното си бедро и заема онази типично женска поза: — Хайде сега върви и го изведи оттам. Не иска да излезе сам, а майка ми ще се побърка от притеснение. Не знам какво става между вас двамата, но вината не е нито нейна, нито моя.
	— Дойде и на завършването ти, нали? — питам.
	— Дойде.
	Алис изглежда, сякаш всеки момент ще се разплаче. Започвам да се съмнявам, че я познавам добре.
	— Да, понякога е гаден инат и се вманиачава по разни неща — продължава, — но ми е помагал да продавам курабийки, когато бях от момичетата скаути. Водил ме е на цирк. Беше добър. Знаеш го, нали винаги си бил наоколо.
	Бях до нея, гледах отстрани и исках и мен да заведат. Щеше ми се да се бях родил в семейство Макавой.
	Алис отново поглежда към къщата и казва:
	— Не знам какво толкова ти е наговорил, че си му ядосан, но няма значение. Не иска да говори с мен, а това ме плаши. Изведи го от къщата. Моля те, не постъпвай гадно с мен точно сега, няма да го понеса.
	Кожата й е поруменяла и русолявите й вежди изпъкват. Чипо носле. Малки устни. Квадратна челюст. Алис е съвършената кръстоска между Франк и Лия, а аз я разплаквам.
	Докосвам ръката й, тя не се дръпва.
	— Съжалявам. Не мога да ти обещая, че няма да се опита да ремонтира къщата, но няма да е по мое желание. Кълна се.
	— Добре.
	— Съжалявам — повтарям.
	— Знам.
	Алис стисва ръката ми само веднъж за кратко, после веднага я пуска. Но и това ми стига.
	Така или иначе трябва да вляза. Франк е в моята къща, сред моите книги, сякаш е в мен самия. Ще говоря с него заради Алис. Само заради нея. Тя тръгва с мен, но на вратата я спирам:
	— Не бива да влизаш.
	— Не бъди груб с него — моли ме.
	Пронизва ме ревност — искам и за мен да се грижи така. Алис е от онзи тип хора, които биха ме събудили, ако сънувам кошмар. Не я притеснява сънената ми физиономия сутрин. Готова е да приеме и да заобича сестра ми, защото аз я обичам. Заради всичко това ще вляза и ще говоря с Франк.
	— Честно казано, по-вероятно е да се случи обратното. А и вътре е опасно.
	— Какво е направил? — пита ме тихо.
	Ако й кажа, може да си промени мнението за мен към по-добро. А може и да разбия сърцето й. Казвам само:
	— Не те заслужава.
	Алис поглежда към къщата отсреща и прозореца, зад който майка й стои и наблюдава.
	— Може би. Но аз решавам кой ме заслужава.
	Входната врата заяжда и се налага да я отворя с ритник, като пренасям цялата си тежест на болния глезен. Алис ме хваща за ръката и ми помага да се задържа прав. Усещам топлата й кожа и за миг мога да доловя дори тънките порязвания от страниците на книгите в библиотеката и един счупен нокът, но след миг вече я няма. Върнала се е в къщата на семейство Макавой. При Лия.
	Франк седи на бюрото ми, а на плота, върху направена от подръчни материали подпора, лежи книгата.
	— Върна се. Чудесно. Мислех си… И аз не знам какво си мислех. — Поклаща глава. — Но трябва да видиш нещо.
	Съседът ми става от стола, аз затварям книгата и му казвам:
	— Прибирай се. Алис се тревожи за теб.
	Франк се намръщва:
	— Остави Алис.
	— Защо си тук?
	— Трябва да ти покажа нещо.
	Избутва ме и се устремява към вратата. Минава бързо през верандата и се насочва към склона, по който се слиза до плажа. Алис и Лия наблюдават притеснено от верандата на тяхната къща. Опитвам се да догоня Франк, но глезенът ми тежи като котва. Когато го настигам, съседът ми е на ръба скалата, където тревата рязко свършва и започва отвесната бездна. Франк кимва към брега:
	— Виж!
	— Какво, по дяволите…
	— Именно — казва. — Исках да те оставя да ти мине. Да ни мине и на двамата. Казахме доста неща, за които беше по-добре да си мълчим.
	Разрива пясъка с върха на едната си обувка и след малко продължава:
	— Бях тръгнал с лодката си да поплавам, но стигнах до скалата и ги видях. Проклети гадини. После си спомних.
	Брегът е осеян не със стотици, а с хиляди гладки кафяви черупки на мечоопашати. Онова, което описваше Енола, бледнее. Никога не е било така, дори когато бяхме малки. Това е нещо огромно. Черупките покриват целия залив като калдъръм. Мечоопашатите не се събират така, особено през деня. Никога не са толкова многобройни и не се струпват един върху друг на пластове като стриди. Но още нещо е различно.
	— Шамандурите! — възкликвам.
	— Проклети гадини — повтаря Франк. Зоната за плуване се е разширила навътре и на изток в посока към електроцентралата. — Влачат ги към открито море.
	Понечвам да сляза по стъпалата, но съседът ме сграбчва за яката и ме спира:
	— Не бързай. Докато те чаках, разгледах някои от книгите ти.
	Вижда, че реагирам възмутено, но ми отвръща с гримаса:
	— Спал си с дъщеря ми. Мисля, че вече сме си навлезли достатъчно в личното пространство.
	— Май е така.
	Бих преобърнал къщата му от керемидите до основите, само и само да открия и косъм от мама, за да си я върна.
	— Видях списъка с имената, датите и някои от бележките ти — продължава Франк. — Не можах да осмисля всичко, но разбрах едно: притесняваш се за Енола. Смяташ, че и тя е като майка ти. Страхуваш се, че ще умре.
	— Не знам — отвръщам. Нещата, които чух от него тази сутрин, ме наведоха на мисълта, че знам много по-малко, отколкото съм предполагал. — Но е вярно, че се притеснявам.
	Франк поема дълбоко въздух и бавно издишва:
	— Тя е различна от Полина, можеш да си сигурен. В някои отношения е по-мила, но може да бъде и по-жестока. Не знам, видях имената и после това. Мечоопашатите започнаха да прииждат по същия начин няколко дни преди смъртта на Полина. Бяха хиляди. Когато тя се удави, дойде червен прилив и уби всичко живо: раци, риби, охлюви. Заливът изглеждаше като ръждясал. Не бях виждал толкова мечоопашати оттогава. До днес.
	Значи затова ги е събирал, затова суши черупките им и ги окача на верандата си, затова — може би случайно — е научил дъщеря си да ги обича.
	— Защо ми го разказваш?
	— Търсиш връзки, нали? Досетих се от записките ти. Не знам дали нещата са свързани, но това беше толкова странно, че не можах да го забравя, а когато видях такова струпване на мечоопашати пак, ми прилоша.
	Двамата се взираме в гърчещата се гмеж.
	— Относно Алис — започвам да обяснявам, защото ми се струва, че съм длъжен.
	— Тя сама взема решения — прекъсва ме съседът ми.
	— Тревожи се за теб. Върви си у дома, Франк.
	— Добре — отвръща. — Добре, добре.
	Повтаря думата, докато тя изгубва смисъл, а после се запътва към дома си, където го чакат двете жени. Трябваше да му кажа, че не съм издал тайната му на Алис, че няма да го направя, но искам да го оставя да страда още известно време.
	Отново обръщам поглед към водата. Плажът е отрупан не само с мечоопашати, но и с хора от другите къщи по скалите. Ето я Елени Тракос — разпознавам я по стоманеносивия кок и тъмната жилава кожа, почерняла от десетилетия слънчеви бани. Край нея са и внуците й, Такис и другият. До тях е Джери Луц, който живее малко по-нагоре по улицата, мяркат се още Вик, хората от задънената пряка, Шарън, семейство Пинети. Струпали са се, сякаш наблюдават местопрестъпление; побутват се, шушукат си, обсъждат.
	Елени и внуците й са застанали точно на ръба на скалата, пръстите на краката им стърчат над бездната. Едно от хлапетата хваща черупчесто животно за опашката и го размахва. Мечоопашатият се огъва по всичките си стави и се мята напред-назад с всяко замахване на опашката — търси земя, в която да се вкопчи. Поглеждам Елени, а после проследявам с очи другите хора на плажа: Джери, Вик и Маги Симс, Тери, Шарън и останалите жители от задънената уличка. Рядко ги виждам всички заедно. Може би само на сватби. Последната май беше на Уайът, сина на Джери, преди три-четири години. И на погребения всъщност, всички идват на погребенията. Спомням си ги облечени в черно: в костюми, рокли със сака и излъскани погребални обувки. Елени носеше само пръстените си, на шията й нямаше колие.
	Когато погребвахме мама, Франк и Джери вървяха от двете страни на татко. Франк бе до баща ми и заедно с него скърбеше за майка ми. Аз и Енола бяхме с Лия. Тя ме беше облякла в костюм от презвитерианската църква, който ми беше голям. Сестра ми носеше черна рокля, умаляла на Алис.
	Около скалата, от която падна Енола, когато си наряза краката като малка, крачи нервно върлинестият Джон Стедбек. Крещи в мобилния си телефон и ту се привежда, ту се изправя, протяга ръка и търси по-добро покритие. Взех назаем негов костюм за погребението на татко. Сивият на татко ми беше твърде широк в раменете, а панталонът му ми беше къс. Последното облекло на баща ми, с което го положихме в ковчега, беше черен костюм.
	Фей и Шарън снимат с фотоапаратите си. Фей прикляка, доколкото й позволяват болките в коленете. Двете жени ни донесоха плодов пай и на двете погребения. Тед Мелник дойде с кошница портокали и ми я подаде, докато изказваше съболезнованията си. Джери и жена му ни поднесоха лазаня. От Елени получихме баклава. „За сладост в тъжните моменти“, както ни каза. Въпреки че през прозорците и вратите ни сякаш прииждаха реки от храна и всички тези хора ни повтаряха: „Яж, яж, яж“, ние не сложихме и залък в уста.
	Щракане и потропване на опашки огласят въздуха. Буйна вълна захвърля членестоногите твари към брега и те се катерят една връз друга по пясъка. Приливът носи мечоопашати, а на плажа се строява погребална процесия.
	Връщам се в къщата и набирам Чърчуори, но той не вдига. До клавиатурата ми е „Легенди и поеми от Прибалтика“ — другата книга, която е добре да върна. Защо мама пълнеше главата ми с приказки за подводни кралства и жени, които омайват мъжете с танци и ги завличат в реките? Отварям електронната си поща и виждам имейл от Ан Ландри от „Сандърс-Бийчър“. Съобщението е кратко: все още преглеждат кандидатурите и биха искали да насрочат телефонно интервю, когато ми е удобно; имат въпрос относно готовността ми да се преместя, тъй като нямат средства, за да ми плащат транспортните разходи. Отговарям й, че ще се обадя следобед на двайсет и пети. Имам писмо и от „Блу пойнт“. Благодарят ми за проявения интерес, но ме уведомяват, че обявената длъжност в справочния им отдел се закрива поради преструктуриране на бюджета.
	Сред всичката нежелана поща в кутията си попадам и на имейл от Рейна от „Шорам“. Открила е Грета Кьониг — или по-точно, Грета Рижкова. Значи съм мислел в правилната посока, но внучката на гадателката не е останала за дълго време с моминската фамилия на майка си. Катерина явно се е омъжила повторно през 1826 година и Грета е приела фамилното име на втория си баща, някой си Виктор Мълинс от Ню Орлиънс. Търсенето за „Мълинс“ дава купища резултати. Но защо се е омъжила повторно Катерина Рижкова? Овдовяла е. Разлиствам книгата и галя с пръсти повредените страници. Някъде по средата, преди да се появи вторият почерк, попадам на внимателно нарисуван кораб. Прилича на първообраз на параходите, които някога са сновели из реките в цялата страна.
	Вдигам очи и забелязвам, че отсреща, у семейство Макавой, все още свети. През прозореца зървам силуетите на Франк и Лия, седнали на дивана във всекидневната. Винаги е било така. Мислех си, че Лия ни наблюдава, но аз съм бил този, който е стоял от другата страна на стъклото и е искал да бъде вътре, при тях.
	Започвам лова си. Издирвам наводнение между 1824 и 1826 година, което може да е погълнало трупа пътуващи артисти, превозвана от кораб. Наводнение, което е погубило толкова много хора, че всички оцелели предмети са били пропити от жестока загуба, а мъката се е превърнала в проклятие. Осъзнавам, че разследването ми не е логически издържано, но книгата стигна до мен по начин, който също се противопоставя на всяка логика.
	След часове търсене го откривам. През 1825 година река Мисисипи е преляла и е наводнила Ню Орлиънс. Катерина Рижкова се е омъжила повторно в Ню Орлиънс. Има съвпадение по географски и времеви критерий.
	На съседната страница, срещу парахода, попадам на мъничка скица. Виждал съм я и преди, но ми се беше сторила незначителна — просто разсеяна драсканица на човек, който е склонен да си рисува, докато размишлява. В ъгъла на листа, точно над набързо нахвърляна бележка за задушен и мъглив ден, личи фина рисунка на мечоопашат.
	Затварям книгата и излизам от къщата толкова бързо, колкото мога. Трябва да вляза във водата, за да прочистя ума си. Заради болния крак и нестабилното стълбище се налага да слизам бавно. Последните две стъпала са били отнесени от прилив, но някой е монтирал стълбичка от басейн на преградата, по която успявам да се смъкна. Щом стъпвам на пясъка, край краката ми се скупчват мечоопашати и се прескачат един друг. От следобед насам приливът е навлязъл още по-навътре в сушата и е покрил голяма част от членестоногите, които сега се крият под вълните. Когато се насочвам към дълбините на залива, те сякаш се разделят, за да ми сторят път.
	Три пъти дълбоко вдишване, издишване… вдишване, издишване… вдишване, издишване. Последно рязко вдишване, разширявам гръдния си кош, разтягам всеки мускул, изпълвам всяко кътче на дробовете си с въздух и се отпускам в тъмнината и покоя на среднощното плуване. Под мен кипи от живот, опашки се удрят в черупки. Над мен е водата, а над нея — небето. По средата съм само аз. Загребвам и се насочвам към още по-плътния мрак.
	Отварям уста само за миг, за да вкуся солта във водата.
	Всичко се повтаря на цикли. Майка ми е знаела, че нейната майка се е удавила. Баба ми също трябва да е била наясно. Вероятно са се бояли, както всеки от фамилията Валенда, който е стъпвал по въжето със съзнанието, че Смъртта го дебне само на един повей на вятъра. Докато въжето се превърнало в проклятие. От съчетанието на мисли и трагедия. Онзи тежък том, който ми изпрати Чърчуори — „Връзващи заклинания и проклятия“, определя писаното слово като източник на прокоби, като намерение, проявено чрез езика. Мечоопашатите се блъскат един в друг под мен и ми припомнят скицата на Пийбоди. Сещам се и за корабчето, след което почти веднага започват увредените страници, сякаш самата рисунка е призовала потопа. Усещам ледено подводно течение и стомахът ми се свива.
	Плочките с проклятия се надписвали с името на жертвата, на тях рядко е имало каквото и да е друго. Когато назовеш нещо, ти го открояваш — даваш му сила или го обричаш на разрушение. Бес Висер. Еймъс. Еванджелин. Плочките се укривали или били заравяни дълбоко, за да не могат да бъдат открити, преди да е твърде късно за жертвата. Ако някой откриел такава плочка, можел да я строши, за да развали проклятието, както изгарянето на писма може да прекъсне връзката между бивши любовници. Книгата се е скрила, оцеляла е след наводнението, намерила е убежище у хора, които се интересуват от старинни вещи и не биха посмели да унищожат толкова интересна историческа реликва. Но накрая се озовала при мен.
	Време е да разваля проклятието.
	Издишвам и потъвам до пясъчното дъно; махам с крака, докато със стъпала докосвам гладкия купол на черупка. Тя се стрелва изпод мен, хлъзгава и невъобразимо древна. За първи път от много време насам ми иде да се усмихна, почти надавам беззвучен възглас и едва не нагълтвам солена вода. Когато изплувам треперещ от студените вълни, зората е обагрила хоризонта.
	Знам какво трябва да направя.


	22

	Пийбоди бе въодушевен — желанието на Еванджелин да се посвети в тайните на гадателството разкриваше безброй възможности пред тях. Освен това разрешаваше проблема със заниманието на Еймъс и му позволяваше да практикува творческите си способности. Директорът на трупата прекара дни и часове в скициране; ровеше в раклите и конфискуваше всяко безстопанствено парче плат или украшение от другите фургони. От вратата на Мелина свали детайл със сложна плетеница от ковано желязо, от Сузана бе останало парче муселин, а Нат бе запазил кутия със сребърен прах от някогашната си служба като ковач. Всичко това бе отмъкнато, взето назаем, изврънкано или придобито с ласкателства и обещания. Пийбоди преобрази напълно фургона на Рижкова и му придаде изтънчен стил. Отвън го боядиса в синьо и жълто и го обсипа със заврънкулки и хералдически лилии. На вратата окачи драперии, а стените отвътре оцвети в светлосиньото на женските фусти. Изписа по тях компаси и звезди, а от собствения си фургон донесе възглавнички. Когато привърши работата си, директорът се поздрави с успешното превръщане на бърлогата на Рижкова в прилично копие на изтънчен френски салон.
	Отбеляза промяната и в книгата си. Задраска с една линия „Мадам Рижкова, окултен служител“ и отдолу записа: „Мосю и мадам Лафере, оракули“. Зачерта старателно надписа „диваче“ срещу името на Еймъс и изписа „гадател“ на негово място, а Еванджелин преквалифицира в „чирак гадател“. Наглед дребните промени означаваха съвсем нов живот за Еймъс и Еванджелин. За документацията имената им вече бяха Етиен и Сесил Лафере.
	— Руснаците са демоде — заяви Пийбоди, докато мъкнеше куфар с костюми. — Les vêtements* — добави и го стовари на пода, с което вдигна вълма прах във въздуха. — Само като си помислиш, Еймъс, че през цялото време си спял върху бъдещето си! Това са костюми от последното ми пътуване до Европа — продължи вдъхновената си тирада Пийбоди.
	[* Les vêtements (фр.) — дрехите. — Б.пр.]
	Еймъс и Еванджелин не дадоха признак, че го разбират, затова директорът извади и размаха обсипан с цветя шал, поизбелял от годините, и възкликна:
	— Франция, скъпи мои деца! Ла Франс, върхът на цивилизацията, модата и изкуството!
	Еймъс се отдръпна при вида на колосаните бели одежди, обшити с дантели и волани, които се подаваха от куфара. Пийбоди се прокашля:
	— Промяната никога не е лесна, но трябва да избираш между това или déshabillé*. А доколкото разбрах, не ти допадна да си отново дивак.
	[* Déshabillé (фр.) — съблечен. — Б.пр.]
	Директорът извади дълго дамско палто и го сложи върху нарастващия корем на Еванджелин. Закима и промърмори удовлетворено:
	— Великолепна маскировка! Френската мода е — как да се изразя? — угодна за дами в предродилно състояние.
	Пищното облекло добре прикриваше бременността на Еванджелин, докато младата жена седеше, а тя прекарваше много време седнала. Благодарение на новото занятие бременността не й се стори толкова неприятна, колкото се страхуваше, че ще бъде, като се изключи някоя и друга болка или внезапно прилошаване, а промените, които й донесе гледането на карти, бяха преди всичко приятни.
	Пийбоди изнасяше пространни лекции за аристократичната мода, сложните коафюри, перуки и пудри.
	— Въшки — кикотеше се директорът, — подлеците са бъкани с въшки!
	Еванджелин се зае прилежно със задачата да фризира Еймъс и да подрежда косата му в сложните букли, които Пийбоди бе обявил за модерни. Вечер разресваше любимия си с гъст дървен гребен и всеки кичур увиваше на спирала и привързваше с парчета плат. Докато прокарваше гребена през косата на Еймъс, упражняваше акцента си, като цупеше устни. В края на вечерта тя бе изтощена от гримасничене, а Еймъс приличаше на глухарче. Отначало на младежа му бе неприятно от цялото това суетене, но след седмица Еванджелин забеляза, че той вече чака с нетърпение моментите на усамотение с нея и с удоволствие се оставя в ръцете й. Младата жена се настаняваше върху сандък, а той присядаше с кръстосани крака на пода, между коленете й, и се отдаваше на свещенодействията й. С всяко прокарване на гребена през косата дишането му ставаше все по-бавно и по-дълбоко. „Приятно е да се грижиш за някого“ — мислеше си Еванджелин.
	Когато младата двойка се яви за първи път пред Пийбоди в новите си костюми, старецът не можа да сдържи възторга си:
	— Каква елегантност, мили мои! Вие ще сте перлата на нашата менажерия. Мосю и мадам Лафере, с вас ще покажем на кирливото простолюдие що е то изисканост и стил и ще го осветлим какво крие бъдещето.
	Но преди всичко Еванджелин трябваше да се научи да гледа на карти. Младата жена бе схватлива, освен когато Еймъс изпадаше в отчаяние от уроците. Тогава се налагаше драматично използване на пантомима, за да се пренасочат въпросите на Еванджелин така, че той да може да им отговори. Докато обясняваше подредби, позиции и значения, младежът често залиташе в странични разговори, без да дава знак, че урокът им е приключил. Еванджелин подозираше, че любимият й крие нещо. Забеляза го да покрива определени карти, когато излизаха в гаданието — или ги обръщаше, или ги отстраняваше. Светкавичните му движения и за кратко проблясващите цветове на картите не й позволяваха да види какво точно прави. Еймъс прикриваше набързо рисунките с по-мрачни тълкувания: Кулата, Дявола, Смъртта, но и някои мечове, а дори по-често чаши. Имаше тайни от нея, но тя не смееше да възроптае, защото в собствената й душа тегнеха сенки.
	Докато любимият не й се доверяваше напълно, тя също имаше оправдание да крие някои неща. Рано сутрин, докато Еймъс още спеше, младата жена отиваше да поплува. Не й липсваше цирковият номер, нито похотливите погледи, но сърцето й жадуваше за водата. Докато младежът сънуваше навеси със съхнещ тютюн и заешки дупки, тя се измъкваше от прегръдките му и се потапяше в лоното на реката.
	Смъкваше тежките одежди на Сесил Лафере и отново ставаше такава, каквато се бе родила. Плуваше сред стеблата на тръстиката, гмуркаше се до дъното и жадно вкусваше землистия дъх на сладководната река. Ако пътуваха в близост до океана и реката бе солена, Еванджелин се отпускаше по гръб и изучаваше новата извивка на корема си, докато гледаше как водата се плиска около нея. Изгрееше ли луната, търсеше сребристите проблясъци на рибешки люспи и следваше теченията, по които се спускаха речните обитатели. Вътре в нея разцъфваше нов живот, а реката отговаряше на въпросите й с прошепнато „да“ и младата жена се чувстваше у дома си. По бреговете на Вирджиния, в едно речно корито, напълнено от придошлия прилив, Еванджелин се натъкна на любопитно същество, което пълзеше по дъното. Взе го в ръце, вдигна го и заоглежда с интерес изящната извивка на черупката му, оформената като шип опашка и тънките паякообразни крачета, които създанието размахваше във въздуха, докато лежеше по гръб в шепите й. „Малко чудо само за мен“ — помисли си бъдещата майка. Детенцето в утробата й се засмя.
	Еймъс и Еванджелин за първи път се представиха пред публика в новото си амплоа в градчето Танърс Фери, където менажерията спря на път за Северна Каролина.
	— Многоуважаеми дами и господа — лееше се гласът на Пийбоди над събралата се тълпа, — поради големия интерес предприех пътуване отвъд океана, до изискания парижки кралски двор, за да ви доведа каймака на висшето общество, съветниците на кралете! — Директорът размаха театрално ръка към Еймъс и Еванджелин и продължи: — Те са способни да възкачат или да свалят човек от трона. Тези изтънчени хора виждат бъдещето и съдбите на хората. Представям ви мадам и мосю Лафере!
	Двамата млади стояха вдървено на стъпалата на фургона си, неподвижни под планините от фусти и дантели. Надошлите люде им се дивяха или ги оглеждаха с недоверие. Танърс Фери беше просто средище, където земеделците докарваха реколтата си за продан или за натоварване на кораби. Къщите бяха построени набързо и можеха също толкова лесно да бъдат сринати, ако се наложеше — в случай на нова революция — градът да изчезне в гората. Жените бяха съпруги и дъщери на местните търговци, а хипнотизираните им погледи подсказаха на Еймъс, че ще има много работа тази вечер. Момичетата бяха запленени от костюмите, защото навярно никога не бяха виждали такъв разточителен разкош. Еймъс ги разбираше. Щяха да се поддадат лесно.
	— На тях се доверяват всички френски благороднически фамилии — бумтеше Пийбоди и очевидно се наслаждаваше. — Виденията им са насочвали десницата на не един владетел. Почитаеми приятели, днес имате лукса и привилегията да надникнете в картите им и да чуете напътствията им.
	Директорът на цирка си бе възвърнал предишния блясък в очите. Възрастният мъж беше в отлична форма, говореше по-театрално отвсякога, жестовете му бяха грандиозни. Еймъс погледна Еванджелин. Твърдото бюстие прикриваше нарастващия й корем. Облечена в пищна рокля, с коса на букли, подредени в сложна фризура, в нея нямаше и помен от морската сирена или от крехкото момиче, което някога бе излязло от гората. Сега тя бе изтънчена дама като онези, които пищяха и припадаха при вида на дивачето. Беше жената, която навиваше косата му, оправяше дантеленото му жабо и го превръщаше в мъж, за когото никой не би заподозрял, че е бил професионален дивак. Незнайно защо обаче предишната й същност му липсваше.
	— Не ти ли се струва странно — прошепна Еванджелин, — че Пийбоди не изглежда никак съкрушен от напускането на Рижкова? Била е край него години наред, но сега, откакто я няма, той сякаш процъфтява.
	Докато слушаше словоизлиянието на Пийбоди, Еймъс си бе помислил същото. Навярно трябваше да е доволен, че старецът е толкова щастлив, но не можеше да забрави изкривения палец на Рижкова и как гадателката затопляше тухли на лагерния огън, за да успокои по-късно болката в пръста си. Младежът стисна ръката на Еванджелин и преплете плътно пръстите си с нейните.
	— Толкова възторжено говори за нас, та човек би си помислил, че е искал да се отърве от нея. Ужасно е, че го казвам, зная. Но не бих се изненадала да е така.
	От пладне до вечерта млади жени и мъже със затаен дъх задаваха въпроси за любов, богатство и надежди. Еймъс слушаше как Еванджелин ги омайва с напевна реч, която според него звучеше френска. Младият гадател не успяваше да се съсредоточи в нито едно гледане. Около него имаше твърде много движение и всяко фино помръдване го караше да се чувства неловко. Зорко следеше картите. Когато изваждаше колодата, светкавично измъкваше някои карти от нея и ги пъхваше в ръкавите си. Еванджелин не трябваше да ги вижда.
	След като с мъка пресякоха местност, където пътищата бяха потънали в кал и се губеха сред гъсти храсталаци, артистите от трупата поспряха да отпочинат на брега на река Катоба. Еймъс показваше на Еванджелин гадание с шест реда карти, като подреждаше неизползваните от предишния келтски кръст. В края на четвъртия ред стрелна ръка, за да дръпне карта, която още не бе обърната. Еванджелин обаче сложи длан върху неговата и картата остана отдолу.
	— Защо ги криеш от мен? — попита го. — Как ще се науча да гледам правилно, ако продължаваш да отмъкваш най-интересните карти? — Младата жена бе забелязала, че любимият й е разтревожен, и се опита да бъде деликатна, но Еймъс се изчерви и заби поглед в пода. — Моля те — добави. Обърна ръката му с дланта нагоре и разкри картата. Дяволът.
	Еймъс не знаеше, че криенето на тайни води до особен вид смущение, а и не подозираше, че когато нощем Еванджелин притиска заобления си корем в гърба му, в ума й витаят черни мисли. Младият мъж се чудеше дали гневът на Рижкова към него живее в картите и изопачава и опорочава думите му. Погледна дланта си в ръката на Еванджелин и видя просто една мръсна лапа.
	Младежът остави настрана картите, с които се упражняваха, и заговори откровено. Показа на Еванджелин Висшата жрица — Рижкова. Обръщаше, разместваше и разбъркваше картите така, че да разкаже за тревогите на старата гадателка и за своя страх, че тя е оставила тези тревоги в тарото. Положи себе си — Глупака — върху дланта на Еванджелин, за да й покаже, че иска да я защити от страховете на Рижкова.
	— От Дявола ли?
	Младата жена взе колодата от ръцете на Еймъс и нареди гаданието от шест реда, за което тъкмо се бе упражнявала. Дяволът отново се появи в края на четвъртия ред. Възможно най-злощастната позиция. Посърналото лице на любимата му подсказа, че и тя знае.
	— Една жена ме смяташе за обладана от Нечестивия — промълви Еванджелин. — Моя близка, която обичах, вярваше, че той може да бъде прогонен с дървена лъжица. — Смехът й прокънтя безрадостно. — Не можеш да се страхуваш от някой, победен с лъжица. Няма нужда да криеш карти от мен.
	Еванджелин не каза нито дума за участта на лъжицата и на дявола, който я размахваше някога.
	Еймъс кимна, но не бе съгласен.
	Посред нощ ги събуди хлопане по фургона. Младежът открехна вратата. Отвън стоеше Бено, а трепкащият пламък на газена лампа изкривяваше чертите му до неузнаваемост. Обичайно спокойното лице на акробата сега бе сковано от ужас, белегът край устата му бе опънат от напрежение.
	— Повикай Еванджелин — рече той. — Моля те. — Когато Еймъс не помръдна, Бено продължи: — Реката. Отровена е, всичко живо е загинало. Жена ти ходи там да плува нощем, докато спиш.
	Младежът примигна от изненада. Успявала е да се измъкне, без той да усети. А Бено е наблюдавал.
	— Няма да кажа нищо повече, за да не те разгневя. Моля те, повикай жена си.
	Разчорлена и сънена, Еванджелин се появи зад Еймъс и докато оправяше косата си, прошепна:
	— Шшшт! Идвам.
	Двамата последваха мъждукащото пламъче на лампата през тръстиките и папурите, които обрамчваха бреговете на реката. Еймъс държеше Еванджелин за ръка и гледаше внимателно къде стъпва, за да я подкрепя и насочва, докато светлинката, която носеше Бено, изчезваше между високите стебла и потрепваше от поривите на вятъра. „Той не я познава изобщо“ — мислеше си младежът. Когато стигнаха до брега, пламъчето се успокои.
	— Виждал съм те да плуваш в тази река — рече Бено. — Знаеш ли какво се е случило?
	В мрака тегнеше развала, вонята секваше дъха. Еванджелин бе плувала в тези води предишната заран и се бе отдала с удоволствие на сладостта им. Лампата осветяваше брега, който грееше от сребърно сияние, а във въздуха жужаха рояци мухи. Покрай водата бяха струпани една върху друга стотици риби, мъртви или умиращи, с тръпнещи хриле. Очите им бяха помръкнали като зловещи опали. Младата жена покри лицето си с длани, за да се предпази от смрадта.
	— А това? Виждала ли си нещо подобно? — Бено се наведе и вдигна от земята тъмнокафяво създание с твърда черупка и опашка като пръчица. Животното се гърчеше и мяташе в ръцете му. — Дяволско изчадие, нали?
	Коремът й се сви. Това тук бе по-голямо и противно, но беше същото създание като онова, на което се бе натъкнала в солената река във Вирджиния.
	— Никога не съм виждала подобна твар — отвърна.
	Еймъс я прегърна през раменете и тя се зачуди дали любимият й усеща смразяващия хлад в костите й, дали долавя лъжата й.
	— Разбира се, че не си — рече Бено, но от думите му струеше тъга. — Но сега по бреговете пъплят пълчища от тези същества. Виждаш ли ги? Като водни демони са. Плувала си тук. Виждал съм те много пъти, за последно тази сутрин. — С тези думи акробатът пусна странното животно на пясъка. Стотици като него покриваха брега, заровени под умиращите риби или скрити между камъните.
	— Водата беше бистра, когато дойдох да плувам — защити се Еванджелин.
	Бено я огледа от глава до пети, сякаш искаше да разбере що за човек е. На смръщеното му лице проблесна усмивка:
	— Разбира се. Нима е възможно ти да си причината? Просто предположих, че може да си видяла нещо. Съжалявам, че ви събудих — извини се акробатът и погледна отново към реката. — Едно е сигурно: трябва да се махаме оттук.
	Еймъс гледаше мятащите се на сухо риби. Не знаеше какво би накарало всички речни обитатели да излязат на брега, но бе сигурен, че това е знак. Неистовото потръпване на изсъхващи хриле и затихващото туптене на стотици сърца се просмука във вените му. В следващия град, Шарлот, ги очакваше нещо лошо — нещо, което бе способно да отрови цяла река. Трябваше да заминат незабавно, но младият гадател се страхуваше, че в Шарлот ги дебне мрак. Освен това бе сигурен, че нещо се е променило в отношението на Бено към Еванджелин, но беше готов да защитава любимата си от човека, който някога му бе приятел. Спомни си десетка мечове — пронизания мъж.
	Бено бе описал създанието с остра опашка като дявол, а Еванджелин беше наясно, че го е призовала. Младата жена стисна ръката на Еймъс и обгърна кокалчетата на пръстите му с меката си длан. Тя бе отровила реката. Помисли си за скритите карти на Еймъс и за нейното потайно плуване и си каза, че навярно тайните им ще ги удавят, докато двамата започнат да се борят за въздух като рибите, изхвърлени на този бряг. Убийството бе оставило отпечатък върху нея и това вгорчаваше всичко, до което се докоснеше. „Аз съм убийца.“


	23
	23 юли

	Имам една странна молба, ако можеш да ми помогнеш и с малко, ще съм ти много благодарен.
	Чувам кратко мълчание отсреща, но Лиз Рийд е съвършената библиотекарка, а отношенията ни са на ръба между познати и приятели.
	— Опитах се сам да си направя проучването, но не мога да вляза в системата на „Грейнджър“. Джанис ми е изтрила акаунта — допълвам.
	— Купферман ти е отрязала достъпа?
	— Тръгнах си, преди да изтече двуседмичното ми предизвестие, и взех няколко книги, които задържах малко по-дълго.
	Лиз не ме разочарова:
	— И все пак е постъпила грубо. Какво ти трябва?
	— Искам да проверя един случай. Става въпрос за инцидент с речен параход, с който е пътувала циркова трупа. 1825 година, Ню Орлиънс, прииждането на река Мисисипи. Трябват ми имената на парахода, на цирка, на оцелелите — всичко, което можеш да откриеш.
	— Добре. Необичайно подробни насоки ми даваш. Има ли конкретна причина?
	— Опитвам се да впечатля евентуалния си бъдещ работодател — отвръщам.
	— „Сандърс-Бийчър“ са ти дали изпитание?
	— Нещо такова — потвърждавам.
	Лиз ме пита дали имам резервен вариант.
	— Може да попътувам малко със сестра ми. Ако откриеш нещо, звънни ми на домашния телефон. Мобилният ми не работи.
	След като й благодаря, тя ми задава неочакван въпрос:
	— Да не би на Алис Макавой да й се е случило нещо лошо?
	— Не, защо?
	— Разговаряхме вчера и тя звучеше ужасно. Двамата сте близки. Да ти е споделяла какво става с нея?
	— Не знам нищо конкретно — отговарям. Лъжата сигурно си личи от километри.
	Благодаря отново на Лиз, затварям телефона и зачертавам името й в списъка пред мен. Следва Рейна от „Шорам“, а после — Елизабет Букър от централната библиотека. Те са сред петимата колеги, на които съм помагал да открият книги. Подкрепял съм ги в подготовката за конференции, оплаквали сме се един на друг от бюджетните съкращения и заедно сме си спомняли с носталгия за каталожните картички. Всички се успокояват, че не питам за свободно работно място при тях. Щом не търся, значи още има надежда, че все пак се намира работа за хора като нас. Час по-късно съм въоръжил малка армия, която издирва наследниците на Пийбоди и на внучката на Мадам Рижкова, Грета Мълинс. Тенън, Бон, Дювел, Трамел, Петрова, Висер — в крайна сметка ексцентричното ми семейство се оказва не толкова трудно за проследяване. Дори сред океан от имена, удавените русалки успяват да изпъкнат.
	Скоро ще имам отговори, но в момента ме вълнува състоянието на Алис, която по думите на Лиз е звучала ужасно вчера. Вероятно причината съм аз.
	У Франк свети. Цяла нощ не угасиха лампите. В някакъв момент силуетите се раздвижиха — първо Лия, а доста по-късно и Франк. Отчасти се надявам тя да е доразбила каквото е останало от сърцето му. Никой не е излизал или влизал в къщата, а вече е късна сутрин. Дали Алис е у родителите си? Изглеждаше уморена и тъжна още вчера, когато стисна ръката ми, докато стояхме облегнати на колата.
	Пробвам да се свържа с Чърчуори, но в слушалката се чува само силно пращене.
	Книгата е отворена, гръбчето й — разцепено. Някой се е отнасял към нея с престъпна небрежност. Човек, който храни уважение към писаното слово, никога не би постъпил така. Може да не е Библията на Гутенберг, но подобна реликва изисква внимателно и грижовно отношение. Трябвало е да се даде на книговезец за подшиване и подлепяне. Дърво, кожа, фино перфорирана хартия, за да поема по-добре мастилото; драскулки от перо, писец и дори нокти. Изглежда невъзможно човек да открие миналото си в дневник, изписан на ръка, но тази книга дойде при мен като удовлетворяващ отговор на въпрос, който винаги съм искал да задам. Преминавала е от ръка на ръка, предавана от баща на син навярно, докато един ден се е изгубила и е изплувала отново в онзи търг, където се е оказал Мартин Чърчуори.
	Удавянето се е предавало тихомълком в моя род от поколение на поколение. Може би защото сме били номади и следите ни се губят във времето. През онези първи студени часове, които прекарахме под вода, докато задържахме дъха си, двамата с Енола разбрахме, че сме различни. Удавянето е запечатано в костите ни. Майка ни е знаела, че не е като другите хора. Открила е името на Бес Висер и е разбрала, че не само нейната майка е загинала от вода. В онзи миг, когато се е докоснала до прокълнатото си минало, дали е осъзнала собствения си край? Дали е знаела, че ще се удави като всички жени в рода преди нея?
	За да се развали проклятието, трябва да се унищожи източникът му. Остава ми само едно — да залича историята ни и всяко свидетелство, че двамата с Енола сме потомци на необикновен род. Книгата е единственият семеен летопис, за който знам. В него живеят нямо момче, морска сирена и гадатели. Когато разруша тази фамилна реликва, част от мен ще бъде изгубена завинаги. И все пак летописът е непълен. По страниците му не откривам нищо за Селин Дювел или Верона Бон. Името на моята майка също трябва да е там. Поколения удавени жени и изчезнали предсказатели липсват от книгата. Тази разпокъсана творба — тази прокълната вещ — е само част от нашата история, само началото.
	Но е карта.
	Преписвам всичко, което мога — страница след страница. Пиша часове наред, докато ръката ми започва да се схваща. Разтърсвам я и продължавам. Имена, дати, места, интересни мисли, запечатани с почерка на Пийбоди. „Наивното агънце се доверява на вълка.“ Посетени градове: Ню Йорк, Филаделфия, Нюкасъл, Бърлингтън, Танърс Фери, Шарлот. Висер, Рижкова, Кьониг и всички малки имена без фамилии, с неизвестен произход и род. Всички въпроси, които ми хрумват покрай преписването на информацията, затихват пред онова, което прочетох във „Връзващите заклинания“: проклятието не е в самите думи, а във волята, обвързана с тях, в намерението, преплетено с мастило и трагедия. В гънката между палеца и показалеца ми се пуква мехурче; пареща капка лимфа се отронва и пада върху страницата, като размазва една от думите. Мога да разваля прокобата, но все пак да запазя историята ни.
	На алеята пред къщата спира кола. Следва настоятелно блъскане по вратата, в което долавям позната раздразнителност.
	— Отворено е.
	Енола нахълтва с гръм и трясък, а подир нея с унасяща невъзмутимост се вмъква издължената фигура на Дойл.
	— Нали се разбрахме да се върнеш! Къде се губиш, по дяволите? Звънях ти на мобилния, но се включва гласовата поща.
	— Спрян е. Гледай си в краката. — Посочвам продънения под.
	— Това май го нямаше онази вечер. Мамка му, какво се е случило?
	— Дупка — подхвърля Дойл и се ухилва.
	Докато пристъпва бавно през дневната, Енола оглежда пода и стените.
	— Мислех, че не искаш да се връщаш тук — казва. — Така се разбрахме. Том се съгласи да те приеме, когато си готов. — Сестра ми се спира пред снимката, на която са двете с мама, същата, която е направил Франк. — Не можеш да останеш тук — настоява. — Събирай си багажа и тръгвай с нас. Ще бъде купон.
	— Пиленце, един ден повече или по-малко няма особено значение. Брат ти може да дойде по-късно — казва й Дойл, а после се обръща към мен: — Ще заминем за Кротън и ще останем там за известно време през август, а после се насочваме на юг. Част от есента ще изкараме в Атлантик Сити, а след това тръгваме отново на юг.
	Татуираният младеж се обляга на касата на вратата и подпира крака на рамката. Износените токове на ботушите му подсказват, че това му е любима поза. Енола стрелва приятеля си с поглед.
	— Ще дойда с вас — казвам. — Кандидатствам за едно работно място като куратор в Савана. Но първо трябва да се погрижа за нещо.
	— Ако говориш за книгата, крайно време е да престанеш с тези глупости, Саймън. Плашиш ме. В случай че се занимаваш още с онази история между Франк и майка ни, зарежи я. Мама е мъртва и не можем да направим нищо, за да го променим.
	Като по команда чувам как пикапът на Франк запалва. Виждаме го да излиза от алеята пред къщата му и да се насочва към пристанището, към бара или към мястото, където отиват тъжните мъже, които са чукали съпругата на най-добрия си приятел.
	— Мисля, че трябва да запалим един прощален огън на открито, преди да заминем — подхвърлям. Идеята идва толкова бързо, толкова естествено, че е почти гениална. — Като бяхме малки, нашите често готвеха навън, помниш ли?
	— Не — казва сестра ми. Дойл е напуснал поста си на вратата, сега е зад нея и разтрива раменете й.
	— Беше страхотно. Печахме царевица и наденички, кюфтета и дори омари. Татко и Франк запалваха огъня и ни даваха да си печем бонбони.
	Всъщност печахме бонбони аз и Алис. Дори тогава имахме общ и паралелен живот — седяхме от двете страни на кладата и се гледахме през дима и саждите от обгорена захар, които се издигаха към небето.
	— Искам прощален огън — настоявам. — Имам нужда поне от един хубав спомен от това място. Заслужаваме хубав спомен.
	— Сякаш един огън може да поправи нещата — промърморва Енола.
	Представям си Алис от другата страна на този огън. Алис — вбесена, застанала на верандата ми. Алис в ресторанта — чака ме да се върна при нея, докато съм навън и говоря по телефона с Енола. Алис на среща с мен, но без мен.
	— Нима не съм бил тук винаги, когато си се обаждала? Нима не съм вдигал телефона, дори когато е било три сутринта и е трябвало да стана и да дойда с колата, за да се погрижа за теб? Нима не съм го правил винаги? Носих те на ръце, когато кървеше. Превързвах те. Чаках те да се върнеш у дома. Не знаеш ли, че само заради това останах? Надявах се да се прибереш, но ти така и не го направи.
	Енола никога не е била изоставяна. Аз бях. Имам право да я карам да се чувства виновна.
	— Искам прощален огън — повтарям.
	Сестра ми се отдръпва от Дойл и се отпуска тежко на дивана. Подът проскърцва и всички затаяваме дъх в очакване да поддаде. Разминава се. Май съм успял да жегна Енола. Ядосана е, изглежда, сякаш всеки момент ще се разплаче, и сигурно през ума й минават сто неща, които иска да ми изкрещи. Думите ми са й подействали. Поглежда Дойл, а после и мен.
	— Но след това ще дойдеш с нас, нали?
	— Ще дойда.
	— Добре.
	— Екстра, екстра — промърморва Дойл.
	— Чудесно, благодаря ти. — Изправям се и предпазливо прехвърлям тежестта на тялото си на наранения глезен. Все още усещам болка, но е отслабнала от вчера насам.
	— Искам идеалния огън — обръщам се към Дойл. — Трябва ми помощта ти. Ще идем да вземем нещо.
	Двамата стоим пред работилницата на Франк. Енола е в къщата със съпругата му, след като отказа да участва в нашата мисия. Реши да види как е Лия и да я поразсее от проблемите. Когато съседката отвори и прие сестра ми, Дойл и аз се отправихме към бараката. Младежът предложи да се облегна на рамото му, когато глезенът ми заплаши да поддаде. Дойл няма никакви възражения относно плана ми:
	— Разбирам те, човек. Пичът е разказал играта на семейството ти, а ти искаш да му го върнеш, като подпалиш нещата му. Напълно ти влизам в положение. Всичко е наред.
	Но когато заставаме пред работилницата, не всичко е наред. На резето виси огромен ръждив катинар. Много ясно, че е заключено. Защо реших, че няма да е?
	— Трябва ни арматурна ножица — промърморвам.
	Младежът до мен накланя глава, слага едната си ръка зад врата и изпуква раменната си става с отблъскващо движение, подобно на спазъм на главоного.
	— Не — отвръща, — нищо подобно. Аз ще се заема. Стой така.
	Дойл изчезва за няколко минути и ме оставя в леко замаяно състояние, което сигурно е нормално, когато на човек му предстои да извърши кражба. След малко приятелят на Енола се връща с характерната за него едра крачка, но с празни ръце.
	— Колата — обяснява. Сигурно изглеждам объркан, защото допълва: — Кламер! — И вади голям сребрист кламер от джоба на широките си бермуди. — Винаги нося няколко.
	Преди да успея да кажа нещо, Дойл вече е изправил единия край на кламера, а другия е оставил закривен като кука. Личи си, че не го прави за първи път. Кляка пред катинара и започва внимателно да вкарва изправения край на кламера в ключалката, като подава език от единия ъгъл на устата си. Прокарва пръсти по горната част на катинара, сякаш за да усети дали има раздвижване. После рязко извърта китка и ключалката изщраква, а катинарът се отваря. Дойл завърта кламера между пръстите си и го прибира обратно в джоба на панталоните си.
	— Не го бях правил отдавна, но това не се забравя.
	— Дойл, как умееш да правиш такива работи?
	Момчето свива рамене и вендузите по челото му леко помръдват:
	— Правех си експерименти като малък. Пробвах се да вляза тук и там. Всичко започна, защото често си забравях ключовете. Реших, че няма да е зле да мога да влизам у дома и без тях. — С тези думи приятелят на Енола отваря вратата.
	— Някога крал ли си монети от улични телефони? — питам го.
	Дойл ми намига с широка усмивка, която му придава чар:
	— Защо да го правя?
	Колкото и невероятно да е, сестра ми си е намерила идеалната половинка.
	Из работилницата на Франк се търкалят празни бирени бутилки, които са се натрупали след последното ми идване тук. Обръщам се към Дойл:
	— Аз ще сваля картините. Ти се заеми със завесата.
	Струпваме портретите и кадифеното перде върху скелета на рибарската лодка, по която работи Франк. Всичко нарисувано в книгата трябва да си замине, защото тези предмети са белязани от трагедията й, било то и неволно. Движенията ми са бавни и тромави, но Дойл се справя със завесата с акробатична ловкост: подскача, подръпва, премята плата на рамото си.
	— Да знаеш, че изкарваш акъла на Енола — казва ми, докато хвърля част от пердето върху скелета на лодката.
	— Не е нарочно.
	— Да, знам. Но все пак… Малко се притеснявам за нея. Говореше за брат си така, сякаш сте много близки. Мислех си, че като дойде при теб и се видите, всичко ще се оправи, но се оказва, че не сте близки и не й се отразяваш толкова добре. Всъщност се влошава.
	— В какъв смисъл? — питам, докато трупам един върху друг портретите на брадати мъже със строги изражения и славянски черти.
	— Нали видя — обяснява Дойл. — Никога не постъпва така с деца. Понякога си прави майтап с разни гадняри, но не предсказва ужасии на хлапета. До онзи ден не я бях чувал да говори по такъв начин.
	Казвам му да не се тревожи, защото нищо друго не мога да направя. Не съм сигурен, че мога да обясня защо изгарянето на стари вещи ще оправи нещата, и ми е трудно да си призная до каква степен цялото начинание се основава на предположения и надежди. Нарамвам картините и подканвам съучастника си:
	— Хайде да занесем всичко на плажа. Сестра ми може и да не си спомня, но всъщност обича огньовете на открито. Успокояват душата.
	Дойл замъква повечето неща до брега, където струпваме вещите върху гладката повърхност на една преграда, за да не ги налазят мечоопашатите. Вглеждаме се в множеството дращещи твари.
	— Не се притеснявай — заявява Дойл. — Ще намеря дърва и подпалки и ще наклада огъня. Ти доведи Енола. Аз ще се погрижа за всичко тук.
	— Мерси.
	— Не се бавете. Надушвам мълнии.
	Гаджето на сестра ми се навежда над преградата и изтръгва парче плавей, заседнало между стълбовете и дъските. Електрическото момче умее не само да жонглира със светещи крушки, но и да разбива ключалки и да надушва мълнии. Напушва ме смях, но успявам да потисна порива.
	Енола се радва, че й идвам на помощ. Франк е разказал всичко на жена си — от историята за гледането на ръка до това как майка ни му носела кафе всяка сутрин. Признал е и за къщата. Когато Лия отваря вратата, лицето й пребледнява при вида ми и за момент се притеснявам, че може да припадне. Опасявам се, че и на мен може да ми прилошее.
	— Съжалявам — казвам.
	— За какво? — отговаря Лия. — Ти нищо не си направил.
	— Добре ли си? — питам я, защото е редно да се поинтересувам, а в такъв момент мога само да следвам протокола.
	Смехът й е силен и груб.
	— Ще се оправя — отвръща и се обляга на вратата. — Имах избор. Можех да го държа отговорен за всичко. Можех да го изритам от къщи. Но сега, сега искам да видя как ще е гърбът му след една седмица, прекарана в работилницата. После ще видим. Гузните обичат по-силно. — Усмихва се и погледът й става по-суров. — Ще видим.
	За момент си представям как Алис мели кафе изправена и горда, а Франк се е свил в скелета на рибарската лодка в бараката, върху неудобните дъски. Тогава сестра ми се появява иззад Лия и двамата оставяме съседката.
	— Цяла нощ и цяла сутрин е допивала виното — казва Енола, докато крачим към улицата. — И нямам предвид само една бутилка. Изпила е всичкото вино в къщата. Направо се учудвам, че е още жива.
	— Франк май се е занимавал със същото. В бараката се търкаляха купища празни шишета. Алис там ли беше?
	— Не.
	— Хубаво.
	— Ужасно е — промълвява Енола. — Обичах ги. Искам да кажа… Не ти ли се е приисквало да си тяхно дете поне за малко, поне веднъж?
	— Разбира се — отвръщам. — От време на време. Случвало се е.
	Но ако не беше Франк, животът ни може би нямаше да е толкова зле.
	— Лия ще се оправи — казвам.
	— Силна е — съгласява се сестра ми. След малко ме пита: — Взехте ли каквото трябваше?
	Кимвам утвърдително.
	— Дойл отключи катинара на бараката с кламер. Знаеше ли, че гаджето ти е крадец?
	— Всеки трябва да умее по нещо — отговаря Енола.
	Свечерява се и става ясно, че предчувствието на Дойл е било правилно — от запад се задават буреносни облаци. По-добре да побързаме. Пращам сестра си към плажа, а аз самият се отбивам до къщата ни, за да взема нещо.
	Слизането по дървените стъпала е трудно, когато стискаш под мишници обемна книга и бутилка течност за запалки. Сигурно щеше да е по-лесно да ги хвърля от скалата, но мечоопашатите ще налазят дневника на Пийбоди, а сега само това ми липсва — страниците да се измокрят и да не могат да се запалят.
	А и навярно ми се иска да подържа още малко това последно късче от семейната ни история.
	Ако веднъж си държал книга и си се влюбил в нея, завинаги помниш какво е усещането да я докосваш, колко тежи и как ляга в дланите ти. Палецът ми познава грапавината на кожената подвързия и ситния прах от червеното гниене, обхванало гръбчето. Докосвал съм с пръсти всяка крехка страница, стаила мъничка тайна или украсена със заврънкулките на Пийбоди. В библиотекарското сърце се запечатва специфичната миризма на лепило и прахоляк, а ако е имал късмет, както аз имах, човек може да вдъхне и да се наслади на аромата на пергамент, наситен с нежна острота, по-мек от памук или дървесна маса. Ние, библиотекарите, бихме се заровили в книги, докато плътта ни се слее с хартията, а кръв и мастило потекат ведно. Май наистина стискам кориците твърде силно. Вероятно никога няма да имам втори шанс да докосна толкова стара книга или такава, която съдържа частица от самия мен.
	Но на брега ме чака сестра ми. Нея я няма в книгите ми, а що за човек би предпочел написани вече думи пред онова, което предстои да се случи? Когато носех Енола на ръце, а разранените й крака кървяха, част от нея се сля с мен. Нима смея да не се разделя с една красива вещ, ако от това зависи връзката ми с човека, на когото съм обещал: „Ще се грижа за теб.“ Винаги съм й го казвал. Дори когато това ми е носило болка.
	Вкопавам здравия си крак в пясъка, за да запазя равновесие.
	Дойл е струпал на купчина плавеи, а под тях е заровил портретите и завесата. Енола тъпче шепи суха трева в процепите между дървата.
	Благодаря на татуирания младеж, а той вдига рамене:
	— Не знам дали ще се подпали. Набутах веригата на пердето най-отдолу. Реших, че така влагата от пясъка няма да попие и да се просмуче по-нагоре.
	Разклащам бутилката с течност за запалки:
	— Надявам се, че няма да е проблем.
	В очите на Дойл проблясват пламъчета.
	Около нас пълзят мечоопашати. Енола ги рита и ругае. Да, спомням си как влязох във водата и животинките се покатериха отгоре ми; почувствах се, сякаш най-сетне съм получил нещо, от което дълго съм се нуждаел. Спомням си и как сестра ми седеше вцепенена на брега, прегърнала коленете си.
	Ще поправя стореното.
	Напоявам дървата и завесата, като изстисквам и последната капка течност от бутилката. Изпаренията са толкова силни, че дори мечоопашатите се отдръпват и се подреждат в кръг около нас. Откъсвам една страница, а после закрепвам книгата на върха на купчината, между един клон и част от завесата. Страницата е съсипана — неясна цапаница от кафяво и синьо мастило е забулила имената, написани някога на нея. Навивам листа на стегнат масур и поднасям запалката на Енола към него.
	Достатъчно е само да докосна горящата хартия до завесата. Купчината разцъфва в ярко многоцветно химическо сияние, а стената от горещ въздух ме блъсва в лицето. Огънят опърля веждите и миглите ми и аз политам назад. Енола и Дойл ме хващат за раменете и ме издърпват от огнения ад. Надига се смрад на гнилоч — смесица от пушек и плесен. Косъмчетата по ръката ми са обгорени, по кожата ми са полепнали вонящи сажди.
	— Мамка му! — виква Енола. Повтаря псувнята като мантра: — Мамкамумамкамумамкаму! — После избухва в смях.
	Химическата течност догаря и огънят се уталожва — съчките тлеят, по-едрите дънери са обхванати от кротки пламъци. Наблюдавам как прокобата се превръща в пепел.
	Мечоопашатите се оттеглят далеч от горящата клада и се скриват във водата, а Енола и Дойл сядат на пясъка до мен. Огнените езици ми напомнят за кладите, които стъкваха Франк и баща ми. Ако се наведа и надникна от другата страна, може би ще видя как сенки трепкат върху луничките по лицето на Алис. А ако погледна към вълните, мога да зърна мама, която плува ей там, или да я чуя как ме вика по име. „Саймън!“
	— Изгори книгата — казва Енола и обляга чело на рамото ми. Краткото докосване е нейният начин да ми благодари. Винаги й е било трудно да произнесе думите.
	— Изгорих всичко. Увлякох се по тези неща, защото изгубих работата си.
	— Ясно. По-добре ли се чувстваш сега?
	— Да.
	Глезенът ме боли, главата ми все още пулсира там, където я ударих, когато паднах на пода. Очите ми са кървясали, а в сърцето ми зее празнина, защото току-що унищожих безценна книга. На всичкото отгоре почти се самозапалих. Чувствам се учудващо добре.
	Гледаме как огънят поглъща последните остатъци от завесата, а в пясъка остават само веригите, които блещукат като сребърни змии. Вятърът понася сажди и искри над плажа и вълните. Писанията на Пийбоди са вече само пепел.
	Дойл подсмърча. Силен пукот разцепва нощното небе, пламва синя мълния, последвана от грохот на гръмотевица. И тогава… тогава руква дъждът.


	24

	Колелата на фургона се натъкнаха на камък и Пийбоди подскочи, при което купчина листове и писма полетяха към пода. Възрастният директор избягваше карането, предпочиташе да води документацията, да планира маршрути и да определя насоката и съдържанието на цирковите номера, които представя трупата му. Недостатъкът на тази организация бе, че юздите попадаха в безразсъдните ръце на Нат и на стареца се налагаше да търпи последиците. Предишния ден здравенякът бе минал с фургона през голямо коренище, вследствие на което Пийбоди бе разлял шишенце с мастило върху единствената възглавничка, която не бе пожертвал в полза на мадам и мосю Лафере.
	Движеха се в посока усъвършенстване. Видимо бе и в самия Еймъс: от дивак през мистик до царедворец с красива съпруга — трансформацията бе удивителна! Следващата стъпка бе трупата да слезе от пътищата. Пийбоди захапа края на перото от чайка, което бе придобил наскоро. Птицата беше неприятна, но от перата й ставаха отлични инструменти за писане, защото бяха твърди, но в същото време и достатъчно гъвкави за удобно скициране.
	Времето, през което пътуваха, съотнесено към онова, прекарано в градовете, обезкуражаваше Пийбоди. Средствата му не достигаха за арена с манеж като онази, на която бе тренирал като млад. „Параход“ — мислеше си. Ако успееше да се сдобие с плавателен съд, трупата можеше да плава от град на град, да слиза на брега за представленията и да нощува на борда. Фургонът премина през коловоз и подскочи. Параходът би им спестил непроходимите пътища и би спасил Пийбоди от кошмарното каране на Нат.
	Старецът се съсредоточи отново върху кореспонденцията. Беше получил писмо от сина си. Закари познаваше маршрутите на баща си и редовно изпращаше вести до градовете, в които знаеше, че ще се спре Пийбоди. Пансионът в Танърс Фери бе пазил писмата му месеци наред. Последното бе от юни 1798 година и беше пристигнало от Филаделфия. Намръщи се. Ако знаеше, че Закари е във Филаделфия, щеше да пропусне Нюкасъл, само и само да зърне момчето си отново. „Вече е мъж“ — поправи се. Закари отдавна бе пораснал и не бе онова пъргаво хлапе, което Пийбоди обучаваше в жонгльорство някога.

	Скъпи татко,
	Надявам се, че ще си в добро здраве, когато това писмо стигне до теб в Танърс Фери. Дано си успял да закупиш мушама от града. Спомням си, че фургонът ти пропускаше вода. Моля те, грижи се за себе си. Вече не си толкова млад.
	Намерих си работа при един чудесен джентълмен на име Джон Бил Рикетс и съм уверен, че ако се срещнете, компанията му ще ти бъде извънредно приятна. Господинът е много пъргав и е най-добрият цирков ездач, който съм имал привилегията да гледам. Виждал съм го да танцува моряшки танц на гърба на коня, татко. Навярно сте се срещали. Господин Рикетс ми е казвал, че се е обучавал при Джоунс в Лондон. Зная, че ти си тренирал изключително с господин Астли, но кръгът, в който се движим, не е твърде голям. Забавленията, които господин Рикетс устройва, са почти невероятни. Той има арени във Филаделфия и Ню Йорк и всяка е оборудвана с манеж за конни представления и сцена за клоунада по време на антракта. Моят инструктор е мълчалив мъж на име Спинакута. Господин Спинакута ходи по опънато въже. Уменията му на въжето са поне толкова впечатляващи, колкото господин Рикетс е добър на кон. Татко, гледал съм как Спинакута играе шотландски танц върху въжето с привързани за краката кошници!
	Моята работа е свързана с клоунадата — участвам в комедийна сцена, в която трябва да се търкалям, вързан в чувал за брашно. Все още не съм толкова добър, колкото е господин Спинакута. Ако не си счупя ръцете, съм убеден, че ще имам напредък.
	Господин Рикетс е чудесен човек, от когото може да се научи много за бизнеса, татко. Смятам, че на теб ти липсва само правилното място и твоя собствена арена. Вярвам, че на господин Рикетс също би му било полезно да почерпи от твоите знания. Красноречив е, но не може да се мери с твоята ораторска дарба, и макар да е уверен и умел в представленията си, ако падне и се нарани, цялото му начинание ще се провали и циркът няма да може да продължи без него. Ти си достатъчно мъдър да оставиш забавленията на други, след като твоят ум е толкова остър и вещ в бизнес делата.
	Не мога да кажа, че съм наскърбен от заминаването на Мадам Рижкова. Сигурен съм, че загубата на нейния приход е нарушила финансовия ти баланс, но трябва да призная, че тя ме плашеше. Сигурно ще прозвучи глупаво, че го споделям, но съм убеден, че тя уби жабчето, което някога отглеждах. Не страдай заради тази загуба.
	Трябва да приключвам с писането, тъй като господин Спинакута твърди, че е време да репетираме — безкрайни са тези репетиции. Ще остана на този адрес до есента, след което ще отпътувам за Ню Йорк, където е другият амфитеатър на господин Рикетс. Ще си наема стая в пансиона на Ларстън, тъй като пазя мил спомен от престоя ни там. Всичко хубаво, татко.
	Твой любящ син:
	Закари

	Пийбоди внимателно прибра писмото в пазвата на жакета си. Закари му липсваше, но го прониза и ревност. Ако не беше паднал по време на обучението си при Астли, сега можеше самият той да е на мястото на Рикетс. Като внимаваше заради тресящия се фургон, потопи перото си в мастилницата и започна да рисува: първо една заоблена линия с поредица от издатини, после рязка права линия. Отне му няколко мига да осъзнае, че очертава силуета на дяволското създание, което Бено бе извадил от отровената река. Можеше да го кръсти „морски дявол“ и да го показва пред публика. Поразсъждава върху тази възможност, но накрая я отхвърли, защото му навяваше болезнени спомени за умиращи риби, струпани по бреговете на реката. Обезпокоителна работа.
	Старецът духна върху мастилото, за да изсъхне скицата по-бързо. Светът се променяше. За щастие, Пийбоди бе добър в преоткриването. „Нови възможности — помисли си. — Новото ни връща младостта.“ Идеята за номера с Лафере му бе дошла точно навреме. Намери празно място на страницата и започна да рисува сложен плавателен съд, който изобилстваше от стаи и сцени. Беше великолепен, но и достатъчно лек, за да може да плава в плитки речни води.
	Пийбоди рисуваше и си мечтаеше, а в това време върволицата от фургони се движеше по криволичещия път и следваше течението на река Катоба. Осите на колелата скърцаха и стенеха, вратите на каруците се издуваха и заклещваха в рамките си, а някаква необяснима влага бавно напояваше процесията, докато фургоните се движеха слепешката напред през мъглата.


	25
	23 юли

	За бурите в Напоусет е достатъчно да се каже, че никога не са малки, винаги са опасни и от пиршество за душата с акомпанимент от гръм и мълнии бързо се превръщат в страх от наводнение или от гибел под повалено дърво.
	Катерим се по стълбите, дъждът ни залива, а ние му отвръщаме с поток от ругатни. Реки се стичат по стръмната скала и превиват стърчащата трева в устремния си бяг към плажа. Енола ме дърпа за ръката, Дойл подтичва зад нас и крещи дрезгаво:
	— Яко, човече! Мега яко!
	При толкова силна буря Хъл роуд сигурно вече е наводнен, завоят покрай училището скоро ще е непроходим, а от района на пристанището няма излизане. Ако някой има куража да се опита да тръгне оттам, морето от автомобили на главната улица ще го спре. Тримата се шмугваме в къщата.
	— Можем да изчакаме тук, докато отмине — предлагам.
	Енола изчезва в кухнята и се провиква оттам:
	— Къде държиш свещите?
	— В шкафа над хладилника.
	Втората част от отговора ми не се чува, заглушена от пронизително скърцане. Двамата с Дойл поглеждаме нагоре. Енола наднича иззад кухненската врата. На тавана на дневната се е издуло тъмно петно и в центъра му се събират и отцеждат капки дъждовна вода.
	— Мамка му! — изръмжава сестра ми.
	Секунди по-късно от тавана руква потоп и се стоварва върху пода с такава сила, че и тримата подскачаме.
	Впускаме се в танц с тенджери, тигани, купи и кофи — неща, които толкова отдавна не съм използвал, че съм забравил за съществуването им. Изпразваме съдовете веднага щом се напълнят, и слагаме нови там, където очакваме друг теч. Около час се редуваме в изливането на вода и разместването на посуда, докато кожата на ръцете ни се набръчква от влагата, а мокрите ни коси залепват за челата. Енола ме поглежда:
	— Не можем повече да стоим тук, Саймън. Таванът ще рухне. Да се махаме.
	Преди години можеше да потропам на вратата на семейство Макавой и да ги помоля да ме приютят на дивана, докато бурята утихне. Сега и дума не може да става. Бих отишъл в библиотеката, но нямам ключове. Невъзможно е да наемем стая в хотела на пристанището.
	— Ще се върнем в цирка на Роуз — предлага Дойл, като хваща Енола за ръката.
	Сестра ми се дръпва като ужилена и клати глава:
	— Не можем да стигнем дотам, Хъл роуд е наводнен.
	Таванът проскърцва не на шега.
	— Хващайте си багажа и ме чакайте в колата — извиквам, — имам идея къде можем да отидем.
	Надявам се.
	Дойл и Енола се втурват навън. Аз грабвам тефтера си и откраднатите от библиотеката книги и отварям гардероба в търсене на чанта, в която да си сложа нещата. Палтото на мама още е вътре. Помня как преди години същата тази кафява вълнена дреха прикова погледа ми, докато мама ми нахлузваше и закопчаваше дебела червена грейка. Разплаках се — беше ми твърде горещо, твърде тясно и мразех цвета, защото не беше синьо. Мама извади смачкана кърпичка от джоба си и грубо забърса носа ми, а после нахлупи на главата ми плетена шапка, която ми боцкаше на ушите. „Ако не те облечем добре, ще измръзнеш — каза ми. — Продължавай да плачеш и клепачите ти ще се заледят и ще залепнат!“ Почти си спомням лицето й, почти… Якето на татко е плътно до нейното палто, сякаш се прегръщат.
	Затварям вратата зад себе си, а отвътре се чува силен трясък и плискане на вода. Не поглеждам — къщата и утре ще си е там. Сега е време да се махам.
	Енола и Дойл чакат в колата. Сестра ми е облечена в тъмносин суичър и е пъхнала ръце в джобовете. Дойл е на задната седалка, до него е сакът му. Питам го какво носи.
	— Багаж — отговаря ми. — Крушки. Не трябва да губя форма.
	— Къде отиваме? — интересува се Енола.
	— У Алис.
	Двамата подсвирват.
	— Дали Франк й е казал?
	— Не знам, надявам се, че не е.
	Пътят е изпълнен с препятствия. По улиците са нападали прекършени клони, дъждът образува плътна завеса върху предното стъкло. В колата цари мълчание. Най-накрая стигаме до паркинга пред сградата, в която живее Алис.
	— Можем да нощуваме в колата — подхвърля Енола, отправила поглед нагоре, към светлите прозорци, спретнатите малки тераси, стъклените врати и лампите на балконите. Не зная какво вижда.
	— Ако сте с мен, има по-големи шансове да ме пусне — казвам. Алис може да ме отпрати, ако реши, че съм намислил нещо (а дали е така?), но няма да остави трима души навън в такава буря.
	Не отваря при първото позвъняване. Стоим още няколко минути пред вратата й, от дрехите ни капе вода. Дойл се поклаща напред-назад, кожата му е настръхнала.
	— Няма я — въздъхва Енола.
	— Може би не отваря, защото… ами, нали знаете — свива рамене Дойл, — странен тип с татуировки стои пред вратата й посред нощ. Няма проблем, мога да ви чакам в колата. Ще спя там, няма да ми е за първи път.
	— Алис не е такъв човек — уверява го сестра ми.
	— Да почакаме още малко!
	Този път тропам по-настоятелно. След миг се чува как резето се плъзга и ключалката изщраква. Алис открехва вратата. Очите й са подпухнали, носът — зачервен, цялото й лице е отекло от плач.
	Франк й е разказал всичко. Съжалявам, че дойдох. Най-лошото е, че и разплакана е хубава, но е ужасно, че трябваше да го разбера по този начин.
	— О! — възкликва Алис. — Саймън, какво правиш тук?
	Казвам й, че в къщата е протекъл таванът и не е имало къде другаде да отидем. Тя отваря вратата още малко и виждам, че е облечена в износен син халат, пижама и грозни сиви чорапи с дупка на единия крак, от която стърчат пръсти. Алис поглежда Енола, после и гаджето й. Дойл помахва. Сестра ми измънква нещо като поздрав.
	— Ще направя кафе — казва Алис.
	— Няма нужда.
	— Все с нещо трябва да се занимавам. Ще направя кафе. Това го мога.
	Влизаме предпазливо. Алис ни кара да си събуем обувките. Струпваме ги на купчина до вратата, подметките им се целуват и пясък се смесва с прахта от цирковата поляна. Предния път събувах ли се? Бил съм тук многократно, но не си спомням нищо от апартамента. Помня само нея — облегната на плота в кухнята или полегнала на леглото. И лампичката на хладилника, на чиято светлина никой не изглежда толкова прекрасно, колкото Алис.
	Енола и Дойл се сгушват на мекото диванче като двойка кафяви птички. Почти се изгубват на фона на прасковено кафеникавия интериор. Аз заемам креслото до тях.
	— Хубаво местенце — отбелязва сестра ми.
	— Бива го — допълва гаджето й.
	— Ако си падаш по такива неща — вмята Енола.
	— Не съм голям фен на наемите.
	— Нито пък аз.
	— Някак си по` ме кефи да съм на колела — казва Дойл.
	— Да — съгласява се сестра ми, — и аз така.
	Алис пристига с бял поднос, на който са кацнали три чашки. Движи се с прегърбени рамене, сякаш нещо я е прекършило. Оставя подноса на масичката, отпуска се на близкия стол с прасковена тапицерия и подвива крака под себе си.
	— Можете да изчакате тук, докато се поосвободят улиците, но не и да нощувате — казва Алис. — Просто тази вечер имам нужда да съм сама. Нищо лично.
	— Говорила си с баща си? — предполагам.
	— Майната му! — отвръща Алис с категоричността на юмручен удар, докато гледа в някаква точка вляво от рамото ми. — Като разчовъркана рана е. Откакто си призна всичко, устата му не млъква. Толкова години си е траял, а сега реши, че трябва да сподели всяка подробност. Егоистично копеле.
	Задавя се от подсмърчане и хълцане — ужасни звуци.
	— Защо хората не разбират, че за някои неща просто не се говори? — продължава Алис. — Пазиш си тайните, за да не нараниш близките си. Плащаш с вина. Съвестта ти те наказва.
	Отдясно долита познато шумолене. Енола размесва картите си. Дойл държи чашката за кафе, като че ли е от крехко стъкло, и отпива.
	— Съжалявам — казвам.
	— Не — възразява Алис, — аз съжалявам. Съжалявам, че е прецакал семейството ти, съжалявам, че прецака и нашето. — Всеки миг ще се разплаче.
	— Ей — опитвам се да кажа нещо, но ми е трудно да продължа.
	Вперил съм поглед в чашата си. Кафето е като претоплена кал, не става за пиене. Дойл стоически изсърбва своето. Не можем да си позволим да капризничим.
	— Донесох ти онези книги, които бях взел от библиотеката — казвам и ги изравям от чантата. Оставям ги на бялата масичка и ги побутвам към стола, на който е седнала. — Извинявай, че ти създадох проблеми.
	— О — отвръща Алис тихо, — няма нищо. Купферман е идиотка. Съвсем е изперкала на тема увреждане на материалите и е строила Марси следващите три седмици да подрежда книги по рафтовете, защото я хванала да пие кола извън стаята за почивка.
	— Сериозно?
	— Абсолютно.
	Алис подсмърча и усуква крайчеца на един кичур коса между пръстите си. Като малка обичаше да облизва морската вода от върховете на плитките си.
	— Защо ги беше взел? — пита ме.
	— Мама ми четеше приказки от едната книга. — Свивам рамене. — Случвало ли ти се е толкова да обичаш нещо, че да го усещаш като свое?
	— Хубаво е да си имаш нещо свое. Задръж ги.
	Затваря очи и обгръща коленете си с ръце. Чудя се дали въобще говори за книгите. Отново подсмърча, но не казва нищо. Тишината се проточва. Енола и аз се споглеждаме. Трябва да тръгваме. Оставям чашата си на масичката.
	— Ще ти дам ключовете си от библиотеката — казва Алис изведнъж.
	— Моля?
	Тя разтърква очи и се изправя:
	— Не можеш да се върнеш в къщата, и то не само заради протеклия покрив. Ще ти дам назаем ключовете си. Идете в библиотеката, можете да нощувате там.
	Тръгва по коридора към спалнята си, където виси онова украшение с черупка от мечоопашат — създание, което тя харесва, без да знае защо, освен ако Франк не й е обяснил и това.
	— Пияна е — обажда се тихо Енола.
	— Възможно е — отговарям. — Има пълното право.
	Алис се връща, като се подпира на стената. Да, обърнала е няколко чашки. Браво, Алис. Де да се бях сетил и аз.
	— Трябваше да ти кажа още нещо. Какво ли беше? — Разклаща ключовете, преди да ги подхвърли към мен. — Кодът на алармата е същият. Купферман каза, че ще го смени, но още не е.
	— Благодаря ти.
	Всички се изправяме. Навън бурята все още бушува, дъждът барабани по прозорците и вратите.
	— А, да! — възкликва Алис, притиска между два пръста основата на носа си и изстрелва следващите думи: — Обади се Лиз Рийд от „Норт Айл“. Каза, че се опитвала да се свърже с теб, но телефонът ти бил изключен. — Спира, за да си поеме дъх. — Онзи инцидент, за който си я помолил да провери… Изпратила ти е информация на имейла. Как каза, че било името? Беше нещо шантаво. „Речни развлечения Пийбоди и син“. — Намръщва се. — Така ли беше?
	— Май точно това търся.
	— Еха! Лиз Рийд! Извадил си тежката артилерия. Каза също, че Рейна е открила нещо за някои си Мълинс.
	— Наистина ли?
	— Да, последният известен техен роднина е някакъв господин, който живее в Средния запад. Чърчуори.
	Чувам я, сякаш говори от другата стая.
	— Чакай, това не е ли твоят човек?
	— Да — отвръщам.
	Чърчуори е потомък на Рижкова. За секунди през ума ми минават хиляди идеи. Алис може и да не е разбрала правилно. Нищо чудно — изтощена е, подпийнала е. Трябва да се чуя с Рейна, за да потвърди информацията. През следващата минута не разбирам кога вратата се отваря, защо Енола и Дойл ме чакат пред колата в дъжда и как така се оказвам сам с Алис на прага на апартамента й.
	Приятелката ми се навежда напред и косата пада пред челото й. Отмества се и промълвява:
	— Съжалявам. Съжалявам, че не мога да те приема. В момента съм ужасно грозна, малко пияна и не искам никой да ми се пречка. Ако останеш, когато те погледна…
	— Ще виждаш майка ми.
	— Няма да е така винаги — казва Алис. — Трябва ми време. Ще ми мине.
	— Нищо ти няма, проблемът е в мен. Винаги е бил в мен.
	В подобни ситуации се казва точно това, но в случая е вярно. Ако не бях аз, баща й можеше никога да не си признае.
	— Не се притеснявай — утешавам я, — и без това сутрешната ми физиономия не струва.
	Алис се усмихва едва-едва:
	— Стига. Познавам всичките ти физиономии. Нали ще пуснеш ключовете ми в кутията за връщане на книги, като тръгваш утре сутрин? Ще помоля Марси да ми отвори, когато ида на работа.
	Мога просто да се наведа и да я целуна леко, ей така. Но моментът не е подходящ. Тя разтрива лицето си с длани, а аз докосвам ръката й. Прегръдката е неочаквана, но Алис е на прага си, а аз — едно стъпало надолу по стълбите, и си прилягаме чудесно. Трябва да я подържа в обятията си. Искам. Мога и да кажа нещо, но е облегнала буза на рамото ми и усещам как цялата се разтреперва, защото отново се разплаква. Докосва с устни лицето ми едва, а сетне се отдръпва неловко.
	— Хайде — казва Алис.
	— Хайде — отвръщам.
	Гледа ме как вървя към колата под проливния дъжд. Макар че водата се излива на талази по предното стъкло, успявам да различа силуета й на входната врата. Остава там, докато потегляме от паркинга.
	— Мамка му — прошепва Енола. — Алис Макавой е влюбена в теб.
	Надявам се.
	Колата поднася по тесните улички, докато се опитвам да маневрирам покрай локви, клони и какво ли още не. Енола слага ръка на рамото ми:
	— Отбий. Дай аз да покарам.
	— Не.
	Хемлок лейн е наводнена, пристанището вече е до летните бунгала. Остър ляв завой ни отвежда далеч от океана. Изкачваме се по хълма към манастира, където монасите шепнат молитви, подходящи за бури като тази. Чърчуори е потомък на Рижкова. Той ме потърси.
	— Сигурно е знаел — промърморвам.
	— Кой и какво е знаел? — интересува се Енола.
	— Нищо.
	— Онзи с книгата ли? — упорства сестра ми.
	— Да — отговарям. — Ти откъсна страниците с рисунки на карти, които са принадлежали на негова роднина.
	— Глупости — възразява някак вяло Енола.
	Нямам нерви да й обяснявам. Предполагах, че ще стигна до Франк, че в неговия род са се предавали портретите от фургона на Рижкова, а когато майка ми му е дала картите си таро, в това е имало някаква символична симетрия. Но нещата не са толкова прости.
	— Май беше права — обръщам се към сестра ми. — Може би онзи човек все пак иска нещо от мен. Убий ме, ако знам какво обаче.
	Острите завои следват един след друг (да е жив и здрав Робърт Моузес*). Сакът на Дойл се спуска по седалката и се удря в едната врата.
	[* Архитект, който е отговарял за градоустройството на Ню Йорк, Лонг Айлънд и някои близки провинции през първата половина на XX век. — Б.пр.]
	— Може просто да е искал да се лепне за вас — обажда се тихо Дойл. — По някакъв особен начин привличате хората към себе си.
	Поглеждам го в огледалото:
	— Какво искаш да кажеш?
	— Чух за вас още преди да започна работа в цирка на Роуз. Отначало не знаех, че става дума за твоето семейство, но после Енола каза някакви неща, видях те как плуваш и всичко се навърза. Майка ви е засмукала баща ви и господин Макавой.
	Дойл произнася фамилното име на Франк със странно уважение, макар че преди часове изгорихме вещите му заедно. Младежът се прокашля:
	— И с мен стана така. Енола направо ме сграбчи за гушата. Том едва ли не е влюбен в нея. Имате някаква притегателна сила, хора.
	Сестра ми плесва с длан по облегалката си и изсъсква:
	— Сграбчила съм те за гушата?
	— Какво по-точно си чувал и от кого? — питам.
	Електрическото момче отпуска ръка на задната седалка и барабани с пръсти, с всяко потупване от върховете им изскачат нервни искрици.
	— Прекарах известно време с пътуващ цирк, който обикаляше Северна и Южна Каролина — разказва Дойл. — Имаха много печен гмурец, Дейв. Когато бяхме в почивка, се мотаехме заедно и си бъбрехме. Пичът обичаше да разправя стари циркови истории. Разказа ми за едно семейство, наричали членовете му „русалки“, защото можели да стоят под вода цяла вечност. Но в крайна сметка всички те се давели. — Дойл свива рамене. — По думите му били нещо като „Летящите Валенда“ с цялата им дълга и трагична история. Вълнуваща работа.
	Енола подскача на седалката си:
	— Защо, по дяволите, не си ми казал нищо? Да ти е минавало случайно през ум, че трябва да ми кажеш?
	Фаровете осветяват нещо голямо и неясно по средата на пътя. Не мога да го заобиколя: от едната ми страна е долината, а от другата — хълмът. Набивам спирачки. Просветват диви очи. Сърна. Колелата блокират и се пързалят. По дяволите! Вода. Задницата на автомобила поднася и се впускаме в неконтролируем пирует. Бясно въртя волана. Енола пищи. Дойл ругае. Предпазният колан се впива в корема ми, а ние се въртим ли, въртим. Дъждът се лее над нас, светлините на града се сливат във вихрушка пред погледа. От задната седалка се чува силно хрущене. Нещо полита от ръката на Енола. По таблото на колата, по пода и във въздуха се разпиляват картите й.
	Гумите успяват да зацепят за пътната настилка, спирачките най-после се задействат и спираме с рязък стържещ звук.
	Задъхани сме. Проклинаме и си поемаме въздух. Шепнешком се питаме: „Добре ли си? Всички ли са добре? Мамка му, мамка му. Добре сме. Всичко е наред. Оцеляхме.“ Пускам колата надолу по хълма по инерция. На пътя няма труп, няма сърна. На следващата отбивка спираме. Задната седалка е осеяна с парчета строшено стъкло от крушките на Дойл. Младежът ги събира на купчинка, докато Енола прибира картите си. Една от тях е залепнала от вътрешната страна на предното стъкло, върху капка дъждовна вода, която се е процедила в колата. Избутвам внимателно картата с нокътя на палеца си. Фонът е тъмен, може би черен — трудно ми е да преценя. В средата се вижда висока сграда. Светкавица. Познавам тази рисунка. Износена и остаряла е, но е точно копие на една от илюстрациите в книгата. Не е от марсилското таро, нито от колодата на Уейт. Очертавам скалите с пръст.
	— Дай ми я! — сопва се Енола и изтръгва Кулата изпод ръката ми.


	26

	Шарлот тънеше в задушлив пушек от горящ мъх и сухи клони. Говореха за него като за най-близкото процъфтяващо средище на индустрията, но се оказа просто село, построено около кръстопътя на две улици — „Трайън“ и „Търговска“. Там, където те се пресичаха, бе съдилището: впечатляващо здание с осем тухлени колони, което се издигаше на три метра от земята. Долу имаше шумен пазар, опасан от къс каменен зид. Хората бяха упорити и с жилав нрав — благодарение на това бяха оцелели през войната, но не я бяха забравили.
	— Селяндури! — изсумтя Пийбоди. Директорът на цирка бе очаквал космополитен град и беше дълбоко разочарован от скромните размери и липсата на представителност у това селище. — Сърцето на индустрията, тъй ми рече. Най-великите умове на Юга, разбира се, са родени в Шарлот, рече. И ето ни сега в най-затънтената провинция! Помни ми думите, Еймъс, само злочестини могат да те сполетят, ако се доверяваш на людете в нюкасълските ханове. Трябваше да продължим към Чарлстън. Загубено време!
	Пийбоди измърмори и удари по стената на фургона с облечената си в ръкавица длан.
	— Трябва да извлечем най-доброто от ситуацията — заяви ръководителят на трупата си, насядала около утринния огън. — Културата е балсам за душата. Пред вас, приятели мои — рече, докато приглаждаше палтото си, — пред вас е град, който отчаяно се нуждае от култура, а ние точно ще му предложим.
	Старецът обяви, че Еймъс и Еванджелин ще бъдат представени като светила на познанието и книжовността:
	— Вие, мили мои чеда, сте най-знаменитите умове в света! Бъдете спокойни, дори да имате недостатъци, тук никой няма да ги забележи.
	Преследвани от кошмарната гледка на умиращите риби, Еймъс и Еванджелин предпочитаха да останат във фургона си, отколкото да отсядат в града, но Пийбоди не даде и дума да се каже. Мосю и мадам Лафере щяха да наемат стая в странноприемницата, собственост на господин с куриозното прозвище Капитан Кук и съпругата му. От младежите се очакваше да се хранят, облечени в пищните си костюми, и да демонстрират изтънчени маниери, както им бе заръчал Пийбоди.
	Еймъс и Еванджелин добре играеха ролите си. Шапкарници, шивачници, кръчми — откъдето и да минеха, всичко живо се обръщаше след тях. Когато в края на деня се оттегляха в стаята си в странноприемницата на Капитан Кук, двамата млади затваряха вратата и с облекчение си отдъхваха от маскарада.
	Господин и госпожа Кук бяха заминали за Чарлстън и бяха поверили хана си на грижите на Луиза Тайг, нейния син и изтормозената кухненска помощница. Госпожа Тайг тропаше на вратата твърде често, а синът й захласнато следваше Еймъс по петите навсякъде, защото никога преди не бе виждал мъж с подобна прическа.
	— Тук ще получите отлично обслужване, сър — увери гостите госпожа Тайг, докато приглаждаше с длани колосаната си червена престилка. — На леглото в стаята ви е спал самият Джордж Вашингтон. Толкова му хареса, че ни подари своята пудра за коса. Ако ви потрябва пудра, ще имате привилегията да ползвате от същата, която ни остави този велик човек.
	Еймъс бе озадачен, че някой му предлага да слага на косата си чужда пудра, но Еванджелин бе достатъчно благоприлична, за да се изчерви и да благодари на госпожа Тайг, преди да затвори вратата под носа й. Еймъс се постара да облекчи с разтривка уморения гръб на любимата си, а тя на свой ред се зае с ритуала по разресване и оформяне на прическата му. Най-накрая двамата се сгушиха в постелята си, изтощени от задушаващата любезност на гражданите, която смущаващо противоречеше на духа на самия град. Еванджелин бързо се унесе, но Еймъс остана буден. В нощната тишина положи глава на корема й и се заслуша.
	На втората вечер заваля дъжд.
	В сърцето на Шарлот се настани фина мъгла. Пийбоди се разпореди да бъде издигната сцена пред огромното железопътно депо, но мека кал покриваше земята и платформата потъна под собствената си тежест. Бено затъваше в лепкавата червена пръст, докато се премяташе. Мелина изпускаше бухалките, с които жонглираше, а номерата с гълтане на огън бяха неизпълними. Захарничка и ламата отказваха да излязат от фургона си и Нат бе принуден да изнесе малкото конче на ръце.
	Но гражданите се тълпяха най-вече заради мадам и мосю Лафере. Мълвата за менажерията се бе разнесла и от цялата околия прииждаха люде, готови да се разделят с парите си, за да зърнат това чудо.
	Търговци чакаха търпеливо на опашката, младите жени припадаха от вълнение, а децата… цирковите артисти никога не бяха виждали толкова много деца накуп! Момиченца се протягаха да докоснат ръкава на Еванджелин или да дръпнат кичур от косата й. Момченцата също бяха пленени от вида й, но се заглеждаха и по пищно украсеното облекло на Еймъс, което бе толкова различно от дрехите на местните мъже. Влюбени младежи, стари моми, възрастни дами — всички искаха да надникнат в бъдещето. Госпожа Тайг също посети фургона на Еймъс и Еванджелин и дъхът й секна от разкошния му интериор.
	— Божичко — прошепна жената, — бих казала, че вероятно сте свикнали на по-изтънчена обстановка от тази в Шарлот.
	Еймъс прикри усмивката си. Госпожа Тайг едва ли щеше да е на същото мнение, ако бе видяла клетката на дивачето.
	В края на деня изтощението повали младата двойка и те заспаха, без да си кажат и една дума.
	На третата нощ в Шарлот небето се продъни. Дъждът повлече кал от околните хълмове и сажди от покривите на къщите и всичко се сля в мръсен червеникав потоп, който удави града в собствените му отпадъци. Бено и Мелина не излизаха от фургоните си. Мейхел стоеше при животните. Река Катоба започна да прелива, изпълни леглата на Захарния и Шипковия поток и обви селището във водна прегръдка, но Пийбоди настоя Лафере да продължат да работят. „Чудно селище“ — така му бяха казали. От него уж произхождали политици и учени мъже, а мястото се оказа затънтено село. Трябваше да компенсират загубите. Ако хората тук искаха да дават парите си на гадатели, то гадателите трябваше да работят.
	Еймъс обръща карти, докато кожата на пръстите му се претри. Еванджелин говори, докато гласът й прегракна. Когато любимата му остана без глас, Еймъс се опита да забавлява клиентите, като правеше номера с картите. Все пак продължи да крие онези, които Еванджелин не биваше да вижда. Особено след случката край реката и появата на дъжда.
	На четвъртия ден остра болка събуди младата жена и от гърдите й се изтръгна беззвучен писък.
	Времето за закуска отдавна бе минало, а Еймъс и Еванджелин още не бяха излезли от стаята си, така че Пийбоди заръча на госпожа Тайг да отиде да ги събуди. Ханджийката ги вика по имена и тропа на вратата, докато я заболя ръката. Накрая на прага се появи Еймъс. Госпожа Тайг изпищя при вида на запъхтяния и разчорлен полугол младеж. Той запречи вратата с тялото си и се разтършува за подходяща карта. След няколко неуспешни опита да разговаря с жената чрез тарото, младият мъж се предаде и я пусна в стаята.
	Завесите бяха плътно придърпани, за да не пропускат светлина. По пода се търкаляха сандъци, от които бяха изсипани ботуши и обувки; четки и гребени бяха разхвърляни безразборно. Насред целия този безпорядък, по средата на голямото дъбово легло, в което някога бе спал Джордж Вашингтон, лежеше Еванджелин, обгърнала с ръце големия си корем.
	Госпожа Тайг бе израждала няколко деца — и живи, и мъртви. Разпозна състоянието на младата жена и рече:
	— Мосю, детето ви е на път. Не е редно да стоите тук. Ще пратя момчето ми да доведе доктора.
	Въпреки настоятелните молби на госпожа Тайг Еймъс не помръдна. Седна на пода до леглото и посегна да улови дланта на Еванджелин, но тя отблъсна ръката му. В тихите мигове между контракциите двамата слушаха трополенето на усилващия се дъжд. Бурята ставаше все по-тежка, но за младата жена плисъкът на водата бе успокояващ и напомняше за света отвъд стаята.
	Когато научи за предстоящото раждане, Пийбоди тропна с токовете на ботушите си и подкара цялата трупа към кръчмата на Мейсън, за да празнуват. Оказа се обаче, че мястото е затворено, защото мазата се наводнила. Директорът на цирка трябваше да се задоволи със салона в странноприемницата на Капитан Кук, която бе построена в по-високата част на града. Белосаните стени и големите кафяви греди на тавана придаваха уют на новата бърлога на пътуващите артисти. Лееше се пиво и всички от трупата заеха столове или поседнаха върху възглавнички, докато гледаха през прозорците как улиците навън първо се покриха с кал, а после се превърнаха в реки. Зачакаха. Детето на Еванджелин не бързаше да дойде на бял свят.
	Пратиха момчето да повика доктора. Синът на госпожа Тайг тръгна надолу по реката към дома на лекаря. Когато пристигна, докторът го посрещна, запретнал ръкави, зает с укрепяването на къщата си с пясъчни торби. Съпругата му изливаше от прозорците корита, пълни с речна вода. Момчето предаде съобщението, с което бе изпратено.
	— Жените са раждали години наред без помощта на мъже, синко — рече докторът и избърса с ръкав дъждовната вода от челото си. — Укрепването на дома с торби пясък обаче е друга работа. Къщите изискват намесата на силна мъжка ръка. Ела да дадеш едно рамо, вдигай с мен.
	Нивото на реката продължи да се покачва. По обяд буретата от мазата на Мейсън минаха край странноприемницата на семейство Кук, носени от пороя. Подът започна да подгизва. Артистите уплътниха процепите под вратите с парцали и торби с пясък и подпряха портата с маси, за да попречат на потопа да нахлуе. Пийбоди се настани относително спокоен на един диван и си полегна, като от време на време хвърляше подозрителни погледи към дъжда навън. Бено и Мелина бяха кацнали на столове, покачени високо над водата. Младата жена запита акробата дали няма да отиде да види как е Еймъс.
	— Не вярвам да ме посрещне с отворени обятия — отвърна Бено. — Какво да правя горе? — Поклащаше се ту на пръсти, ту на пети, и гледаше намръщено прииждащия потоп.
	Късно следобед се чу, че Орен Мапотър, синът на шапкаря, се удавил в пороя. Течението отнесло тялото му към Пайнвил, на петнайсет километра надолу по реката.
	Денят преваляше. Вечерта се спусна бавно, а Еванджелин лежеше изтощена в постелята, плувнала в солена пот с мирис на желязо. Младата жена бе изпохапала устните си до кръв. Еймъс се мушна в леглото до нея и погали с пръсти лицето й. Любимата му раздвижи устни в беззвучна благодарност, защото гласът й бе изчезнал напълно. Сетне се сгърчи от мощен спазъм. В загрижеността на младежа се прокрадна самота и страхът скова челюстта му. Ако Еванджелин умреше заедно с детето, как щеше да живее той след това? А ако детето се родеше, а майката загинеше, щеше ли да се справи сам с отглеждането на отрочето си? Може би щеше да наследи нейните очи. Можеше да е нямо. Способен ли бе да обича детето, убило любимата му?
	През нощта погина добитъкът на фермера Стейвиш. Опитвайки да се спасят, кравите и прасетата се бяха сбутали в единия ъгъл на плевнята. Постройката бе поддала под напора на водата и се бе срутила върху животните. Няколкото оцелели юници бяха интересна гледка — плуваха тромаво във водите на Захарния поток и напрягаха вратове, за да задържат главите си над повърхността.
	Край добитъка в рекичката се носеше трупът на Юстас Уайлдър — пияница, който предния ден бе целунал с подутите си устни ръката на Еванджелин. Мъжът излязъл на верандата на къщата си, за да кълне бурята, но паднал и се удавил. Плешивото му теме блестеше на лунната светлина като объл речен камък, докато водата се плискаше около него.
	Презвитерианската църква се срина, а пейките й се струпаха като кибритени клечки край сградата на съда. Улиците на Шарлот преливаха от библейски писания.
	На втория ден от родилните мъки Еванджелин отказа да се храни и да пие вода. Проводиха Мелина да й занесе хляб, но жонгльорката бе отпратена. Кухненската помощница се разтревожи, че брашното ще се навлажни, и започна да разпределя сухарите на дажби. Артистите бяха пленници, покачени върху масите. Пийбоди се бе разположил по дължината на бара.
	Еймъс подреждаше тарото на леглото, около Еванджелин. Тълкуванията не му носеха покой, но той не можеше да се възпротиви на съвършената правота на добре подбраните карти. Започна да избира образите според желанията си: положи щастието до главата на любимата си, а дома — в краката. Обкръжи я с надежда, превърна всяка карта в пожелание. Спомни си за живота си, преди да я срещне — години, прекарани в бяг сред гората.
	С отминаването на нощта бурята утихна, а река Катоба се отдръпна също толкова бързо, колкото бе придошла, като взе и потоците със себе си. Последната светкавица, разцепила небето, ознаменува раждането на малко, примигващо и мълчаливо момиченце.
	Бащата погледна детето си, взря се в червеното му набръчкано личице и рехавата косица — черна като на майка му. Новороденото го гледаше с големи диви очи като неговите. Еймъс усети как сърцето му замря, забавило ритъм; почувства тежестта на въздуха и пулсиращото сърчице на дъщеря си. Отгоре главицата й потръпваше (какво чудо беше животът!), крехкостта й го ужасяваше. Ако Еванджелин беше будна, навярно щеше да види как любимият й изтънява и се изгубва, как потъва в очите на безименното им дете. За първи път младият мъж изчезваше от радост.
	Ханът на семейство Кук се събуди. Столовете, около които се бяха плискали вълни, сега стояха неподвижни. Бено слезе от високото си място под гредите. Пийбоди стъпи с ботуш върху мокрите дъски. С помощта на Мейхел госпожа Тайг отмести парцалите, торбите с пясък и масите, които доскоро спираха напора на водата.
	Докато артистите в салона бавно идваха на себе си, Еванджелин слезе по стълбите, понесла внимателно на ръце спящото си детенце. Еймъс вървеше след нея. Лице след лице всички се извръщаха към тях.
	Еймъс пое бебето от Еванджелин и го подаде на Пийбоди. Момиченцето се прозя, когато усети допира на фините старчески ръце. Изпод извитите мустаци на директора на цирка грейна усмивка. Не бе държал бебе от години — откакто се бе родил синът му.
	— Малко бижу! — загука възрастният мъж. — Съвършенство, мили мои деца. Създали сте самото съвършенство! — Погледна към Еймъс: — Е, моето момче?
	Младият баща кимна, Пийбоди протегна ръце и вдигна детето нависоко. Всички бяха приковали поглед в бебето. Директорът започна речта си:
	— Приятели, деца мои, славни другари. Докоснати сме от небесата. След всичките загуби, които претърпяхме напоследък, боговете ни благословиха с дете на нашите деца, дъщеря на менажерията, каквато не е имало досега. Скъпи мои приятели, наш тържествен дълг е да дарим тази рожба с име.
	Еймъс гледаше дъщеря си и си мислеше за онази нощ, когато самият той, седнал на един пън, бе научил от Рижкова кой е. Сърцето му бе уморено.
	— Рут — предложи пръв Мейхел.
	Около детето се скупчиха множество лица.
	— Доркас — обади се Сузана. Така се казвала любимата й леля.
	— Вероника.
	— Марая — извика Нат.
	— Даниела.
	— Лусинда.
	Във въздуха прехвърчаха имена, но внезапно от кухнята излезе госпожа Тайг и рече:
	— Бес.
	Бебето нададе пронизителен писък.
	— Майка ми се казваше Бес — додаде жената.
	— Малката направи своя избор! — обяви Пийбоди и предаде детето на Еванджелин с леко потупване по гръбчето. — Ще бъде Бес. Което е чудесно, защото трябва да се отблагодарим на любезната жена, която бе така добра да изтърпи нашето присъствие. — Пийбоди се усмихна на госпожа Тайг.
	Заля ги топлината на новото начало. Хората посрещнаха деня с крехка надежда в сърцата. Госпожа Тайг се зае с ежедневните задачи в странноприемницата. Отвориха портата и вътре нахлу студената светлина от света, останал след потопа. През прага се плисна малка вълна.
	Шарлот бе мъртъв.
	— Мили боже! — прошепна Пийбоди.
	Нямаше ги шивашкия дюкян и ковачницата. Мелницата бе разрушена. Съдилището бе паднало на тухлените си колене. Дърветата бяха полегнали като пияни мъже по хълмовете и бреговете на реката. В плитките локви се търкаляха всевъзможни вещи — ето я табелата от кръчмата на Мейсън, а малко по-натам лежи дървена играчка: конче, полузаровено в рядката глина. Всичко оцеляло бе покрито с дебел пласт червеникава тиня. Сред развалините бяха пръснати същите онези странни същества, които Бено бе намерил край отровената река. Бяха мъртви — тънките им крачета стърчаха във въздуха, а заострените им опашки се подаваха като шипове от калта. Макар че океанът бе далеч на изток, във въздуха се носеше солената му миризма.
	Шарлот вече го нямаше. Само странноприемницата на Кук се издигаше непокътната — единствената сграда, която не бе пострадала.
	Госпожа Тайг стисна престилката си в юмруци и процеди:
	— Ако момчето ми е…
	— Ш-ш-шт, Луиза. Може да се върне — рече кухненската помощница и внимателно обгърна раменете й.
	В търсене на сина си госпожа Тайг вдигна глава и зарея поглед в останките. Тогава пред очите й попадна смачканият ветропоказател, който някога бе красил гордо покрива на дома на доктора. И последната слаба надежда изгоря в пламъците на гнева й.
	— Вие го убихте! — извика ханджийката. — Заради вас е мъртъв, сигурна съм! Никога не съм срещала толкова прокълнати хора. Ти ни навлече тая напаст! — Посочи към Еванджелин. — Пристигаш и твърдиш, че можеш да предсказваш бъдещето, да виждаш неща, които само бог вижда, а после лягаш на леглото ми и ни докарваш потоп. Ти ми отне сина! — изкрещя жената, а после се извърна към Еймъс: — Вземайте си дяволското изчадие и ми се махайте от очите, преди да съм намерила оцелелите мъже, защото ще ги пратя по вас с пушките! Марш!
	Еванджелин притисна Бес в прегръдките си.
	В покрайнините на това, което бе останало от града, трупата откри фургоните си. Бяха пълни с вода, но все пак използваеми. Ламата и прасето бяха изчезнали, но конете бяха в безопасност и на сушина на хълма оттатък Захарния поток. Цирковите артисти събраха набързо багажа си. Пийбоди заяви, че времето и разстоянието ще излекуват несгодите им, но и сам не си вярваше. Преди слънцето да се издигне високо в небето, вече бяха потеглили.
	— На север — нареди Пийбоди. — Смятам, че приключих с Юга. Във Филаделфия ще ни приемат добре.
	Еванджелин знаеше, че това са празни приказки. Като гледаше опустошението и невъзмутимо кроткото личице на детето си, разбра колко права е била госпожа Тайг. Нямаше по-прокълнати същества от нея и дъщеря й.


	27
	23–24 юли

	Браним се от дъжда, вкопчени в стените на библиотеката. В сините светлини на охранителната система образите ни замръзват като фотографии: Дойл е само кожа и мастило, а Енола — торба с кокали и хищен поглед. Не му е продумала, откакто слязохме от колата. Ключът на Алис се плъзга леко и ключалката се превърта с приятно изщракване. Отваряме вратата и алармата писва. Напипвам бутоните на таблото и набирам цифрите на кода — ръката ми ги помни така, както знае как да държи писалка и да отгръща страници. Във въздуха тегнат миризми на хартия и прах, както и характерният за „Грейнджър“ дъх на занемареност. Понечвам да включа осветлението.
	— Споко, човек, остави на мен — казва Дойл. Отправя се към гишето за периодични издания и слага длани върху близката настолна лампа.
	Луминесцентното осветление на тавана примигва, лампите грейват една след друга със съскане и жужене и обливат книгите в студена зеленикава светлина. Гледката е необичайна, но Дойл небрежно разтърсва ръце, когато приключва, все едно е свършил нещо съвсем банално. Енола тръгва напред и видимо трепери.
	— Пиленце! — виква след нея Дойл, но тя му показва среден пръст и изчезва нагоре по стълбите, които водят към китоловния архив.
	Гаджето на сестра ми понечва да я последва, но аз го хващам за лакътя и го спирам:
	— Остави я — казвам.
	Енола е способна да се цупи с дни. Веднъж спря да ми говори, когато след поредната смяна в „Пъмп хаус“ се появих у дома с Лиса Тамзън. Сестра ми се разкрещя, че гостенката ми миришела на гранясала мазнина за пържене. Мина цяла седмица, преди да ми проговори и да си признае, че преди време сестрата на Лиса натъпкала училищното й шкафче с умрели скакалци от дисекцията в час по биология. Тогава Енола ме гледаше лошо, сякаш трябваше да знам с какво съм сбъркал. Сега обаче знам каква е грешката на Дойл.
	— Какво си чувал за семейството ми? Разкажи ми всичко.
	— Вече разказах повечето — свива рамене младежът, докато търси къде да поседне. Качва краката си върху един от фотьойлите в отдела за периодични издания и подплатената кожа потъва с тихо свистене под обувките му. — Онзи мой приятел беше колекционер на циркови истории и имаше много за разправяне. Обожаваше нещастните случаи. Знаеш ли например че веднъж в Тенеси линчували слон?
	Не, не знам. Вятърът дращи по прозорците. Осветлението примигва.
	— Ами, слонът нещо подивял и убил човек, не помня дали го стъпкал, или удушил. Та, хората от общинския съвет решили да ликвидират животното, но не могли да измислят как. Накрая го обесили на кран. Както и да е. Приятелят ми разправяше за влакови катастрофи, пожари, артисти, които падат и си чупят врата, докато ходят по въже, за инциденти на трапеца… Понякога си мислех, че се навърта около мен, за да ме види как се изпържвам с ток. Обясних му, че така не става. — Дойл не благоволява да обясни как точно става. — И така, веднъж спряхме в Атланта. Беше безумна жега, а ние бяхме прекарали целия ден в разпъване на палатки и шатри. Сигурно съм казал, че ми се иска да имаше басейн, в който да се бухнем, и приятелят ми се отприщи да бъбри на тема „русалки“. Разправи ми, че от време на време на сцената се появяват жени, които могат да изкарват без въздух нереално дълго време под вода и плуват почти като риби. Според него ги имало открай време, били от един род и всичките си приличали — с черни коси и толкова слаби, че сякаш всеки момент ще се счупят. Всеки цирк ги приемал, защото тези жени докарвали луди пари. Хората се избивали да гледат невъзможното.
	Дойл ме поглежда. Невъзможно и невъзможно се срещат. После добавя:
	— Докато слушах историята, се чудех каква е уловката. В неговите приказки винаги има уловка.
	— Всички те умират.
	— Да — потвърждава младежът, — удавят се. Повечето не доживяват и до трийсет.
	— Попита ли го откъде знае за тези жени?
	— Не. Дейв събира историите си оттук-оттам. Може би повечето са измислици. Удавени русалки, ти бъзикаш ли се?
	— Но сега вече вярваш.
	— В стоенето под вода без въздух? Видях те как се гмуркаш. Колкото до останалото… — Дойл прави гримаса и между устните му се показва леко изкривен зъб. — Няколко години по-късно започнах работа при Роуз. Кълна се, като се появих с Енола, Том едва не напълни гащите, щом я видя. Попита ме дали знам кого му водя. Отговорих му, че е най-добрата гледачка на карти таро, която съм срещал. Той продължи да ме подпитва дали Енола може да плува. Казах му, че знам само за гадателските й умения. Не след дълго той ми разказа същата история, която бях чул от Дейв.
	— Нали знаеш, че се удавят? — Не казвам „удавяме“.
	Помежду ни виси въпрос. Дойл кимва.
	— Енола не се гмурка. Гледа на карти — отговаря ми.
	Не му е показала какво може. Не е споменала за уроците как да задържа дъха си; за часовете, през които съм я обучавал как да лежи на водата по лице, как да изтласква въздуха от дробовете си, а после да ги изпълва чак до корема, как да се гмурка и да слуша водата. Не е споделила и как се преструвахме, че мама е някъде в дълбините на залива. „Ей там, зад скалата, събира миди от камъните и ги похапва. Сега чува как задържаш дъха си.“ Черният бански костюм на Енола я превръщаше в хлъзгаво малко тюленче; в момиченце от народа на селките, което ми се доверяваше, когато натисках главата й под водата. Сега доверието се е стопило. Сестра ми крие тайни и от мен, и от Дойл.
	— Тревожа се за нея — признавам.
	— Защо изгорихме онези неща? Тая работа нямаше нищо общо с Франк, нали?
	— Да.
	Стъпките на Енола отекват, докато тя слиза по стъпалата. Може би този път няма да се цупи прекалено дълго.
	— Тук е като хладилник. Трябва ми одеяло или нещо такова.
	Скръстила е ръце на гърдите си, а суичърът й е подгизнал. Китоловната колекция се съхранява на хладно — така е най-добре за книгите.
	— Все ще се намери някое палто в стаята за изгубени вещи. На долния етаж е, зад детския отдел.
	— Аз ще отида — предлага Дойл. Младежът тръгва към стълбището, като по пътя си докосва всеки контакт и компютърен кабел, който му се изпречи.
	— Да не се зарежда от тях? — питам.
	— Не знам — свива рамене Енола и се сгушва на фотьойла до моя. — Казва, че усещането било готино.
	— Странен тип.
	— Нищо му няма.
	— Не си му казвала, че можеш да стоиш под водата, без да дишаш.
	— Защо да му казвам? — Сестра ми е забила поглед в краката си. Червените й кецове са чисто мокри. Събува ги мъчително, потреперва и подгъва стъпала под себе си.
	— Някой разказвал ли ти е за семейството ни? Ако Дойл знае, все някой трябва да ти е казал. Том Роуз ме разпозна веднага, без да го питам. Да ти е споделял нещо?
	— Не. — Горната й устна трепва неволно.
	— Какво ти е казал?
	— Искаше да знае дали се гмуркам, както е попитал и теб. Казах му, че мама е работила в цирка. И толкоз.
	Сестра ми измъква картите таро и започва да ги реди на страничната облегалка на креслото. Бърза поредица от шест карти, после разчистване. Повторение. Пръстите й напомнят на пробягващи рачешки крачета.
	— Том трябва да ти е казал.
	Редичка от шест, разчистване, повторение.
	— Казах му, че гледам на карти и не се гмуркам. Това знае и Дойл. Предупредих Том, че ако ме тормози, ще си тръгна, а с мен — и Дойл.
	Потупване по картите. Плъзване, размесване, повторение.
	— Дойл би напуснал. Но трябва да си луд, за да го оставиш да си тръгне. Твърде специален е — казва Енола. — Не знаех, че е чувал за нас.
	Картите се отъркват една в друга, тъканта им се слива, обменят се молекули. Хартията е толкова стара, че образите вече са се слели. Превърнали са се в едно цяло, в един ум.
	— Трябваше да ми каже — упорства сестра ми.
	— Защо?
	Картонените образи застиват.
	— Защото никой нищо не ми казва. Нито той, нито ти. Мислиш си, че не разбирам, но аз знам. — Сестра ми отново разбърква картите.
	— И ти пазиш тайни. И от мен, и от Дойл — отвръщам.
	Енола ме стрелва с поглед и казва иронично:
	— Сигурно ще му е полезно да знае, че може да последвам стъпките на майка си, която се е самоубила. Чрез удавяне.
	Дойл едва не ме уби, когато се мъчеше да ме измъкне от водата. Навярно е права, по-добре да не знае.
	— Може би е така — съгласявам се.
	— Чудя се колко време ли го е планирала? Дали се е будела всяка сутрин в продължение на година с мисълта, че денят е все по-близо? Вероятно така е можела да оцени всичко, което има, много повече.
	Сестра ми разгръща картите като ветрило и с едно бързо движение ги събира в спретната купчинка.
	— Не мисля, че се е случило по този начин — казвам.
	— Откъде знаеш? Да не би да криеш още нещо от мен?
	— Не.
	Тишината се проточва. Нарушава я само тихото шумолене на тарото. Енола изглежда уморена и изцедена.
	— Тъжна ли си?
	— Не съм като мама — отвръща ми тихо. — Внимавам. Гледам на карти, не се гмуркам. Не си играя с късмета си. Ако тръгнеш с нас, не искам да казваш нищо на Том и Дойл.
	Сестра ми подрежда съвършено балансирана редица карти на подлакътника на фотьойла. Сред тях са странно познатите образи на Глупака, осмица мечове и кралица мечове. Избледнели и протрити. „Познати“ обаче не е точната дума. Колодата е ръчно рисувана, но съм виждал рисунките и преди. Не ги разпознах веднага, навярно защото съм ги виждал изрисувани с кафяво мастило, но добре помня извитите върхове на обувките на Глупака и измъченото изражение на човека от осмица мечове.
	— Намерих ти палто — подвиква Дойл, докато се носи тичешком по стълбите, понесъл огромно черно яке, което сякаш е съшито от чували за смет.
	Енола прибира колодата в джоба си. Приятелят й се приближава и тя скача на крака, за да може той да наметне грозната дреха на раменете й.
	— Саймън? — обажда се сестра ми.
	— Какво?
	— През вратите влиза вода.
	Под гуменото уплътнение на стъклената врата се е образувала тъмна локва — черно пълзящо петно върху зеления мокет.
	— Мамка му! Дойл, имаше ли още палта?
	— Да.
	— Донеси ги. Якета, пуловери, блузи — каквото намериш.
	Библиотека „Грейнджър“ има четири външни врати: централен вход, два противопожарни изхода и един служебен вход. Два от изходите са на долния етаж. В стаята за изгубени вещи има само няколко якета и дрехи, които едва биха стигнали за уплътняването на една врата. Дойл влиза, понесъл всичко на раменете си като жива закачалка.
	— Останалото са чанти и прочее. Има и чадъри.
	На приземния етаж е пълно с детски книги и вестници, стари местни документи и склад с непотребни книги, които не са интересни на никого, освен на студентите, които пишат дипломни работи, и на мен. Долу ще се наводни много бързо. Няма смисъл да се опитваме да спасяваме каквото и да било, защото водата от горния етаж ще потече към долния. И все пак. Ще бъде съсипано. Всичко на ниските рафтове, всички онези корици и страници. Усещам ръбовете на всеки лист, минал през ръцете ми.
	— Саймън?
	— Входната врата. Ще запушим процепа под нея с палтата и после ще мислим как да действаме нататък.
	Червено зимно яке, принадлежало на момченце; тъмносин жакет; покрито с котешки косми вълнено палто; пуловер на лекета; яркорозова жилетка — мога да си представя, че я е носила госпожа Уолас. Водата се просмуква и ги напоява. Дойл придърпва два стола и притиска дрехите с тях.
	Време е за най-болезненото.
	Жертваме справочния отдел, за да защитим единия противопожарен изход. Започваме от най-долния рафт. Отваряме енциклопедия след енциклопедия и натикваме дебелите книги във всеки процеп на вратата. Трупаме том върху том, за да запечатаме изхода, доколкото е възможно. Късаме страници, за да запълним празнините. Трябва да спрем водата, не бива да се тревожа за книгите. И без това щяха да се наводнят. Не бива да си спомням колко високи ми се сториха рафтовете, когато за пръв път влязох в „Грейнджър“. Не трябва да мисля, че тогава те съдържаха всички отговори, от които се нуждаех — за мен, за околния свят, за това, което бих могъл да бъда. Те бяха моят пътеводител.
	Чувствам погледа на Енола върху себе си.
	— Нали и без това си уволнен — казва сестра ми. — А и сигурно така ще спасиш много повече, отколкото ще пожертваш.
	Дойл откъсва надраскана страница:
	— И без това някой я е нашарил с пениси.
	Това не оправдава късането.
	Когато няма вече процеп, в който да натъпчем хартия, и няма какво повече да направим, се качваме по стълбите на втория етаж.
	Китоловната колекция е студена и непокътната. В плексигласови кутии са изложени гравирани раковини, куки от харпуни и лопатки за китова мас. На полиците са наредени овехтели капитански дневници, корабни манифести, рисунки и писма в архивни кутии. Стерилно е. До вратата е окачен портрет на Филип Грейнджър на младини. Кръглите очила с тънки рамки и прилежно подстриганата му кафява брада излъчват благосъстояние и интелигентност. Нито едно ъгълче от стаята не убягва от погледа му. Алис подгъва коляно, когато минава край него. Креслата тук са по-меки от онези в отдела за периодични издания. Китоловната колекция е източникът на финансиране и тук се наливат най-много пари. Ако искаме да останем сухи, трябва да останем тук. Енола се сгушва в един от меките столове, Дойл дръпва друг и сяда до нея. Сестра ми полага глава на рамото му и той я обгръща с татуираните си ръце. Някъде между колата, палтото и пороя тя му е простила.
	— Замислял ли си се някога — проговаря Енола, — чувствал ли си, сякаш водата идва, за да те прибере? За къщата идва със сигурност. С книгите ти.
	— Тук сме в безопасност.
	Наблюдавам я. Дойл клюмва и се унася в безметежен сън като дете. Погледът на Енола шари по тавана и вероятно търси признаци на теч.
	— Когато излязох в открито море за първи път, за да пусна шамандурите, Франк ми разказа, че двамата с теб сме се родили при необичайно високи приливи. Вълните били толкова големи, че залели преградите. Хората си мислели, че кеят ще се откъсне, но издържал. Понякога приливите носят хубави неща.
	Сестра ми вдига качулката си и обляга брадичка на колене.
	— Франк е лъжец — промърморва.
	Права е. Ставам и отивам до парапета на стълбището. Долу се е образувала тъмна локва под енциклопедиите, с които запушихме вратата.
	Енола заспива, гушната в Дойл. Пипалата му са обвити около нея и той я държи в прегръдка от кожа и мастило.
	Няма къде да отида. Водата ми отне всичко. Бурята дори потуши удоволствието от кладата. Какво направих? Изгорих нашата история, унищожих една красива книга. После заваля. Нещо се обърка.
	Изправям се. Изданията на долния етаж може би са обречени, но не е редно да ги оставя да си отидат така самотни. А и е време да проверя какво е открила Лиз Рийд.
	Дойл отваря едно око.
	— Къде тръгна?
	— Слизам долу. Трябва да съм там, при книгите.
	Младежът кимва едва забележимо. Енола се размърдва в прегръдките му и неволен спазъм разтърсва едната й ръка.
	— Сестра ти се тревожи за теб — казва. — Затова дойде.
	— Нямаше нужда.
	Дойл се оглежда и светлините примигват. Не е ясно дали причината е той, или бурята навън.
	— Не знам, човече. Около теб се случват кофти неща. Просто гледай да се удържаш някак, докато си в цирка, става ли? Харесвам си работата при Роуз и не искам да ми се налага да търся нова. — В гласа му се прокрадва нотка на заплаха, но лицето му е спокойно. Едното му око остава полуотворено и отново изглежда, сякаш е заспал.
	Татко трябваше да е този, който пази Енола от опасни мъже. Сега сестра ми се е обкръжила с ограда, по която тече ток.
	— Просто ще сляза на долния етаж. Няма да се бавя.
	Подът е влажен, тъмнозеленият мокет сияе с примамващ блясък под тънкия слой вода и при всяка моя накуцваща стъпка се чува шляпане. Тъпа болка се е загнездила дълбоко в глезена ми. Премествам книги, нареждам ги по масите, но това не е достатъчно. Трудно ми е да си поема въздух, защото в стаята вони на мокра хартия. Вдигам всички детски книги, които мога, на по-високи рафтове — опитвам се да спася Торнтън Бърджис*, приказките, Потър. Изпразвам долните шкафове, вадя всяко печатно издание, всичко, което обичам. Не мога да преглътна гледката на давещи се книги. Една от лампите изсъсква и угасва с пропукване, редицата от машини за микрофилми е погълната от мрак. По масите вече няма място, а ми е трудно да избирам какво да спася.
	[* Торнтън Бърджис (1874–1965) — автор на детски книги. — Б.р.]
	Проправям си път между архивните шкафове, където се съхраняват вестници и списания на микрофилми и хартиени оригинали, които чакат реда си да бъдат дигитализирани. Не знам какво търся, докато не го намирам: вестник „Бийкън“, броя от седмицата, в която съм се родил. И още един — от раждането на сестра ми. В рубриката „Приятел на лодкаря“ има таблици с нивата на прилива и прогнози за времето. Ние с Енола сме дошли на този свят при необичайно високи приливи, но не е имало бури. Като причина са посочени пълнолунията. С отлива вълните се оттеглили почти до Кънектикът. В броя от седмицата, когато се е родила сестра ми, има снимка на мъж насред пясъчна пустош, която преди е била пристанището. Лодки, заседнали на сухо. Мъртви риби. Стотици лефери и писии. Дошли сме с приливи, донесли смърт. Под трепкащата синя светлина на флуоресцентните лампи търся новина за майка ми и попадам на нейната буря. Седмицата, когато тя се удави, ми се губи в мъгла. Имам само бегли спомени, че ядохме яйца на закуска и после тя си тръгна. Във вестника пише за внезапна буря със силни ветрове, червен прилив и крайбрежие, покрито с мечоопашати.
	Отивам на бюрото си — е, бюрото, което беше мое преди няколко седмици. Още си е на мястото, но е променено. Инструментите за реставрация на книги са прибрани, настолната лампа е заменена с флуоресцентна. Всички следи от мен са изтрити. Останал е само компютърът.
	Включвам го и екранът притеснително присветва, но машината успява да зареди електронната ми поща. Не е безопасно да се използва електроника по време на силна буря, но времето ме притиска. Днес е двайсет и трети юли, а утехата, която ми донесе огънят, бе потушена от пороя.
	Лиз ми е изпратила съвършения имейл. Подробно е описала инцидента по време на наводнението в Ню Орлиънс от 1825 година, когато след проливни валежи, продължили няколко дни, река Мисисипи е погълнала цял параход, на който се помещавал пътуващ цирк. Лиз е открила статия по темата в „Луизиана стейт газет“. Повечето артисти и животни загинали при потъването на кораба. Сред петимата известни оцелели били Катерина Рижкова и дъщеря й Грета. Бащата на детето се е удавил. Собственикът на цирка, Закари Пийбоди, бил откаран за лечение в болница. По-късно се захванал със съмнителни дейности като директор на танцов клуб. Както и очаквах. Лиз завършва имейла си с окуражителни думи: „От «Сандърс-Бийчър» се опитват да се свържат с теб. Телефонът ти не работи. Оправи го! Може би имаш нова работа.“
	Следва писмо от Рейна. Макар и не толкова красноречиво като на Лиз, съобщението й съдържа списък с имена и съкращения. Грета Мълинс, съпруг Джонатан Парсънс. Три деца: Джонатан Парсънс-син, Нютън Парсънс и Тереза Парсънс. Джонатан е починал още като малък, Нютън е останал ерген, но Тереза Парсънс се е омъжила. Натискам с треперещ пръст бутона за принтиране. След секунди принтерът изпращява. Втренчвам се в екрана. Тереза Мълинс, съпруг Лорънс Чърчуори. Едно дете. Мартин. За останалото мога да се досетя и сам. Мартин Чърчуори живее скучен живот като търговец на антики, докато един ден попада на интересна книга. Потомък е на Мадам Рижкова. Рейна не е много словоохотлива, но работата й винаги е изчерпателна и дори, смея да твърдя, безпогрешна.
	Екранът на компютъра примигва и угасва. Усещам странна празнина в гърдите си. Мартин Чърчуори е открил книгата, а после и мен. От рода на Рижкова е. Затова ли продължих да общувам с него? Дали тази кръвна връзка някак ми е попречила да му затворя? Не, аз му се обаждах. Аз. Той изпрати книгата, но аз го потърсих и продължих да му звъня, да го придърпвам към себе си. Сграбчих го за гушата.
	Качвам се на втория етаж, за да си взема записките. Енола е дълбоко заспала в скута на Дойл, разположила се е върху два фотьойла. Грабвам чантата си, а Дойл повдига вежди.
	— Бележки — пояснявам. Той не отвръща.
	Обаждам се от бюрото на Алис, защото столът й е по-мек, защото е по-далеч от китоловния архив и най-вече защото носи нейния отпечатък — аромат на сол и лимон. Чекмеджето й е пълно с лилави химикалки с леко изгризани капачки. Използва ги, за да си води записки по време на оперативки. По слушалката също е останал ароматът й. Дойл се е облегнал на парапета на стълбището, подпрял е глава на татуираната си ръка и е проточил врат. Наблюдава ме.
	Започвам направо, без да чакам поздрав отсреща:
	— Ти си роднина на Рижкова.
	— Саймън? Опитвах се да се свържа с теб. Къде се загуби?
	— Телефоните ми са изключени. Потомък си на Рижкова. Знаеше ли? Картите, нарисувани в книгата, са принадлежали на предците ти.
	Мартин се прокашля:
	— Извинявай, не те разбрах.
	— Трябва да знам защо ми изпрати книгата — настоявам. — Важно е.
	— Вече ти казах. В нея имаше нещо различно, нещо чудно, което ме спираше да я продам. Рижкова? Наистина ли?
	— Много библиотеки биха я взели. Може би някой цирков музей. Нещо толкова старо винаги е търсено, просто трябва да знаеш къде да попиташ. А ти трябва да знаеш, нали си търговец на антикварни книги.
	Чърчуори въздъхва:
	— В Сарасота има музей на цирковото изкуство и книгата сигурно щеше да ги заинтригува. Но ти не си ли чувствал връзка с някоя книга? Съпругата ми има едно издание на „Островът на съкровищата“, което е изпоцапано, липсват му страници и като цяло е в окаяно състояние, но тя отказва да се раздели с него. Предлагал съм й други, много по-красиви издания на романа, но не проявява интерес към тях. Защото онзи стар екземпляр е нейната книга — разказва Мартин, докато чувам как си придърпва стол, за да седне. — Отидох на търга, за да се сдобия с „Моби Дик“, но видях тази книга в партидата и поисках да я разгледам по-отблизо. Вдигнах цената прекомерно, защото исках да съм сигурен, че ще я получа. Разбира се, наддавах от чисто любопитство — нямаш право да разглеждаш предметите на търг, ако не наддаваш за тях. Усещах, че вероятно това е моята книга. Така, както „Островът на съкровищата“ е книгата на Мари. Но когато се докоснах до нея, разбрах, че не е така. Знаех също, че не мога да я продам. Тя си просеше да бъде подарена — няма как да ти го обясня по друг начин. Задържах я за известно време, докато търсех в нея подсказка къде бих могъл да я изпратя. Тогава видях името. Верона Бон.
	— Баба ми — казвам. — Но, Мартин, това е била твоята книга. Гадателката от пътуващия цирк, Мадам Рижкова, е твоя прапрабаба.
	— Сигурен ли си? — Чърчуори кашля в продължение на няколко секунди, но не от болест или старост, а за да си събере мислите. — Удивително! — възкликва. — Обстоятелствата са толкова невероятни!
	— Не мисля, че става въпрос за съвпадение. Книги като тази не бива да излизат извън семейния кръг или извън трупата, но нашата е по-различна. Енола казва, че никога не е виждала подобна. Книгата някак е стигнала до теб, а ти откри мен. Сякаш ни е търсила.
	— Забележително! — повтаря като в унес Мартин. Вече не ме слуша, потопен е в собствените си разсъждения. — Като си помисля колко време съм прекарал в издирване на книги… Съвсем подобаващо е книга да издири мен! Фантастично! — мърмори Чърчуори. — Бих искал да я погледна отново. Ще можеш ли да ми я пратиш? Или най-добре направо ми я донеси. Бих искал да се запознаем. Смятам, че е редно. Сякаш някаква сила ни събра, нали?
	— Няма как. Изгорих я.
	— Какво?!
	Зад мен вратата на аварийния изход се разтърсва под напора на водата и размества няколко енциклопедии.
	— Какъв беше този шум? — пита Чърчуори.
	— Библиотеката се наводнява — отвръщам. Възрастният мъж надава стреснат възглас, а после ме пита дали съм в безопасност. — Засега — отговарям. — Унищожих книгата и всички онези стари вещи, които намерих у Франк. Предполагах, че така всичко ще приключи. Нещо като счупване на плочка с проклятие, разваляне на прокоба чрез огън. Но заваля порой. Мартин, нещо се обърка. Притеснен съм.
	— Дали не си пропуснал някоя подробност?
	Водата напира и идва ред да пожертвам следващата енциклопедия, да откъсна още една част от себе си.
	— Трябва да затварям, но исках да ти кажа. Хубаво е да знаеш от какъв род си. Време е пак да барикадирам вратите.
	Хвърлям поглед към фотьойлите — Енола спи, а Дойл седи и ме наблюдава.
	— Саймън… — Гласът в слушалката е дрезгав и искрено притеснен. — Моля те, пази се.
	Думите му носят два безценни подаръка: грижа и възможности.


	28

	Менажерията напусна Шарлот светкавично. Не бяха бързали толкова, откак веднъж един проповедник заплаши Пийбоди с катран и пера. Насочиха се на североизток и пътуваха, без да спират, толкова дълго, колкото можеха да си позволят. Нощем лагеруваха край пътищата, далеч от градовете, а когато се налагаше, изпращаха Бено или Нат да накупят провизии, но избягваха да влизат в селищата. Пътуваха така, докато стигнаха до брега на Атлантика. „Почивка“ — обяви Пийбоди, но артистите знаеха защо спират. Удавеното село бе оставило у всички тях болезнена следа.
	След раждането на Бес коремът на Еванджелин възропта срещу плодовитостта и отново се върна към предишната си форма.
	Ребрата на младата жена изпъкнаха и всеки път, когато засукваше от гръдта й, детето сякаш изпиваше жизнената й сила. Еймъс и любимата му не бяха разговаряли много, откакто напуснаха Шарлот. Картите се бяха превърнали само в инструмент за предсказания.
	Единствено Пийбоди не падаше духом. Полагаше плътно омотаното в пелени телце на Бес върху изпъкналия си корем и часове наред й гукаше и бърбореше с удоволствие:
	— Мъничка звездичке, сладка моя Бес, какво ще правим с теб? Дали ще станеш чудна морска сирена като майка си? Гадателка като татко си? А може би ще си нещо още по-прекрасно, скъпа моя.
	Ако младият гадател не бе толкова обсебен от майката на детето си, сигурно щеше да забележи печалбарския блясък в очите на Пийбоди. Но Еванджелин бе започнала да се стопява. Колкото и да стягаше корсета й Еймъс, дрехата й стоеше хлабаво.
	— Ще кажа на Пийбоди, че искам отново да се гмуркам — рече Еванджелин една сутрин, докато се обличаха. Еймъс се сепна и от рязкото подръпване една от връзките на корсета се скъса. Младата жена въздъхна и се разтършува за нова връзка. — Подводните номера винаги са били печеливши, а трябва да мислим практично. Момиченцето ни ще има нужда от някои неща.
	Бес дремеше в сандъка на костюмите, плътно увита в една от кадифените завеси от клетката на дивачето. Бес, чието раждане бе удавило цяло село.
	Еймъс прие неохотно. Решението й го жегна, но ако Еванджелин желаеше да плува, той не можеше да я спре.
	— Ш-ш-шт — утеши го младата жена, — това няма да ми попречи да ти помагам с гаданията. Няма да позволя да се върнеш в клетката. И все пак бих предпочела да започнем да мислим за друг номер — добави любимата му.
	Еймъс преглътна притесненията си. Тревожеше се как ще гледат на подводните номера останалите артисти предвид случилото се наскоро. Не му бе убегнало, че Сузана спря да разговаря с Еванджелин, а Мелина едва промърморваше поздравите си. Бено не успяваше да скрие презрителната си усмивка, когато се разминаваше с тях. Веднъж Еймъс се нахвърли на някогашния си приятел, но Еванджелин опря длан в гърдите му и го спря.
	— Стига! — каза му тогава. — Той е уплашен. Ако му покажем, че няма от какво да се страхува, ще се отпусне и ще му мине.
	Бес проплака, сгушена в ръцете й. Еванджелин погледна Бено и му рече:
	— Срещала съм и други като теб.
	„Веднъж убих жена като теб“ — помисли си. Бено се отдалечи, но потрепери, и тя не пропусна да го забележи.
	От наводнението насам Еванджелин почти не бе спала. Нощем на светлината на свещта слушаше и наблюдаваше дишането на Еймъс и детето им и си мислеше колко беди бе навлякла на всички. Нямаше други толкова прокълнати същества. Докато любимите й хора бяха потънали в сън, младата жена прекарваше дълги часове в компанията на тарото. Задаваше въпроси и търсеше смисъл. „Какво ще стане с нас? Какво ще стане с нея?“ Изплува плашещо послание.
	Картите говореха за стари злини, за онова, което я бе прогонило от дома й, и за всичко, случило се оттогава: болестта и смъртта на майка й, убийството на баба Висер, изчезването на Рижкова, мъката на Еймъс, измрелите риби край отровената река и унищожението на Шарлот. Еванджелин се бе изправила дръзко срещу Рижкова, любовта на Еймъс й бе вдъхнала сили и младата жена си бе пожелала щастие така, както някога, когато се срещаше тайно с Уил Ейбън край река Хъдсън. Но старицата се оказа права. В миналото, преди да се появи Еванджелин, животът на Еймъс бе безгрижен. А сега лицето му бе белязано от дълбоки и тъжни бръчки.
	Посегна към колодата, но от миналото и от бъдещето й извираха кошмари и картонените образи се отдръпнаха от нея. Еймъс не трябваше да научава за всичко това. След две седмици, изпълнени с потайно пророкуване, Еванджелин помоли любимия си да й позволи да не докосва картите по време на гаданията. Еймъс се смръщи, но се съгласи. Тарото й подсказа да отиде при Пийбоди и да му припомни за подводните номера.
	Директорът бе възхитен от новината, че морската сирена е готова да се завърне. Господата, привлечени от представлението, щяха да осигурят допълнителни приходи, а на Пийбоди нямаше да му дойде зле още половин дял от нечия печалба. Коритото бе поправено, лакирано и белосано. Старецът насърчи Еванджелин да взема Бес със себе си по време на тренировките:
	— Няма как да знаем каква ще стане нашата великолепна Звездичка, когато порасне — рече директорът, докато гъделичкаше бебето по коремчето, както бе свикнал да прави напоследък. В отговор Бес го наблюдаваше, без да мига, с жълтеникавите си заешки очи. — Разшири познанията й. Насърчи я да се научи да гледа на карти, да плува, да прави акробатични номера и да жонглира — всичко, което й се удава.
	Еймъс се примири със завръщането на коритото. Наблюдава работата по лакирането и боядисването му от фургона си, но не се включи да помага. Еванджелин се боеше от картите и той търсеше вината в себе си. Разбираше страха й, но не бе съгласен с обучението на дъщеря им. Особено след като у него се загнезди подозрението, че раждането й е причинило потопа, а гаданията му предсказваха, че ще приижда още вода. Случилото се с Шарлот разяждаше душите им като болест.
	Изминаха три месеца. Пийбоди поддържаше обиколен курс към Филаделфия, а крайната му цел беше Ню Йорк, където пребиваваше синът му. Една вечер, преди да открият представленията в Милърстън, Еванджелин понечи да вземе Бес от прегръдките на баща й.
	— Хайде, рибке, време е да те научим да плуваш — рече и помилва меката черна косица на детето.
	Еймъс сгуши дъщеря си между гънките на дългото си палто, за да я скрие от Еванджелин. Страхът сковаваше тялото му.
	— И двамата знаем, че Пийбоди ще очаква от нея да работи. Трябва да я обучим. Ако започнем още сега, тя няма да изпита онзи ужас, който обземаше мен някога. Ще се погрижа да е в безопасност, докато се учи.
	Младият баща прегърна дъщеричката си още по-плътно и я затули под диплите на ризата си. Детето стисна една от връзките на дрехата в юмруче. Еймъс поклати глава и мислено изруга, понеже картите му бяха твърде далече.
	— Ще минат години, преди да се научи да гледа на таро — продължи убедително Еванджелин. — А и кой би доверил тайните си на момиченце? Повечето хора дори не биха искали дете да се докосва до картите.
	Еймъс разбра какво иска да каже любимата му: смяташе да държи Бес далеч от картите. Младежът осъзна, че няма да може да разговаря с дъщеря си.
	Прехвърли бебето в едната си ръка, застанал до стената на фургона, а с другата извади тарото от кутията. Удари колодата в малката масичка толкова силно, че краката й се разклатиха. Искаше да каже „Не!“, да изрази страха, който го бе обзел след случаите с отровената река и Шарлот. Разстла картите върху масичката и те затрептяха при докосването му.
	Еванджелин посегна към тарото, но от допира на пръстите й до хартията във вътрешността на фургона се изви вятър, разпиля колодата по масата и по пода и изтри думите на Еймъс. Нови карти заеха местата им. Образите им нашепваха за насилие, убита жена, големи наводнения, скръб — картина на опустошение, в центъра на която бяха Еванджелин, кралица мечове, и той: Глупакът.
	Любимата му се наведе да събере картите, но Еймъс я спря, загледа се в разположението им и се опита да вникне в многопластовите значения. Бес проплака, но тялото на младия баща заглуши воплите й. Опитвал се бе да предпази Еванджелин от опасенията на Рижкова и бъдещето, което старицата бе предсказала, но картите по пода му разкриха нова истина. Защитавал бе себе си. Не той пазеше мрачни тайни, а Еванджелин.
	Крехкото момиче, което се гмуркаше така ловко, бе извършило убийство. Видя го сред разпилените карти от боята мечове, разбра го от начина, по който Смъртта бе закрила лицето на Справедливостта. Убийството бе грях и измъчваше извършителя. Всеки път, когато Еванджелин търсеше утеха, неспокойният й дух привличаше нещастия към нея.
	В изражението на любимата му нямаше изненада. Еймъс си спомни за всички карти, които бе крил от нея, и разбра, че не е било нужно. Спомни си пурпурното петно, което откри на рамото й, когато за първи път свали дрехите й. Белегът го привличаше неудържимо, сърцето му се късаше, пръстите му жадуваха да го докоснат.
	— Моля те! — простена Еванджелин. Когато Еймъс прикри Бес и я отдръпна от нея, младата майка се наведе и целуна челото му. — Не исках да я убивам — рече. — Ако можех, щях да се върна назад и да постъпя другояче.
	Еймъс затвори очи, но не пусна детето. Еванджелин отдавна бе излязла от фургона, когато Бес заплака неудържимо.
	Младият мъж прекара остатъка от деня потънал в мисли. Прокарваше пръсти през леглото, което бе споделял с любимата си, и усещаше отпечатъка от тялото й върху постелята. Еванджелин спеше свита на топка — навик, останал й от времето, когато коритото бе неин дом. Бебето спеше неспокойно и се въртеше като майка си. Добре че Бес не беше няма като него.
	Помисли си за увереността на Еванджелин — тя сама бе избрала да се гмурка и сама бе потърсила Пийбоди. Мъртвата жена от картите бе загинала от нейната ръка. За него обаче всичко беше различно. Откакто бе срещнал Пийбоди, собственият му живот вече не му принадлежеше. Дори името му беше чуждо — каквото и да бе рожденото, то живееше в далечна къща, изтрита от спомените му.
	Младият баща пови Бес и я сложи да спи в сандъка на костюмите. Детето заплака пронизително, лицето му се сгърчи и почервеня от ярост. Можеше да започнат на чисто — без таро и без Пийбоди, в малка къщичка в Бърлингтън, където щяха да живеят необезпокоявани. Щеше да каже на Еванджелин, че не е повярвал на Рижкова, че ще се помъчи да забрави предсказанията й. Онази синина го бе накарала да заобича девойката, защото тя се нуждаеше от грижа. Беше му позволила да се грижи за нея, беше избрала него, самата тя го бе обгрижвала, научила се бе да гледа на таро заради него и го беше предпазила от унижението на клетката. Една нищо и никаква синина.
	Бес плачеше така, сякаш вместо сълзи изтичаше кръвта й. Еймъс направи всичко по силите си, за да я утеши — подрусваше я, потупваше я, а накрая, когато не му остана друго, се обърна към Сузана. Гимнастичката полюля бебето и повика Мелина да разтрие коремчето му. Нат правеше смешни физиономии и намери сладък корен, който малката да смуче. Но Бес не спря да реве, а след време започна и да се дави. Искаше при майка си.
	Еймъс чакаше.
	Свечери се. Еванджелин не се върна.
	Стигна до океана, след като мина през гората, която оредя и се превърна в тревисто поле, а тревата отстъпи пред пясъчна ивица, която като усмивка приканваше младата жена да влезе във водата. Някога с плуването тялото й се отпускаше, а душата й намираше покой, но сега беше различно. Дишането й вече бе по-дълбоко, отколкото преди раждането на бебето. Бременността й бе донесла неочаквани промени. Артистите от трупата се страхуваха от нея. Еванджелин можеше да понесе, че я избягват, но недоверието на Еймъс я нараняваше. Тялото й бе променило формата си заради детето, но и заради любимия мъж: извивката на шията й се бе превърнала в удобно място, където той полагаше глава; гръбнакът й се бе извил така, че да пасва на формата му, когато заспиваха прегърнати; сърцето й забавяше ритъма си, когато неговият пулс стихваше.
	Можеха да заминат. Тя можеше да си тръгне и да го вземе със себе си.
	Над водата се носеше солен аромат, различен от сладникавата миризма на тиня, с която бе свикнала заради плуването в реките. Еванджелин се гмурна и усети позната тежест — ехо от смущаващи бегли спомени от опита на баба Висер да я удави. Под вълните младата майка бе глуха за плача на дъщеря си.
	Опря стъпала в дъното на океана. Стъпи на нещо гладко, подобно на камък, но то се раздвижи и се изплъзна изпод краката й. Усети камшичен удар и остър шип одраска глезена й. Отдръпна стъпалата си, но усети още дузина камшици, които се впиха в кожата й. От устните й се откъсна поток от мехурчета. Вкусът на водата също бе солен.
	Еванджелин не можеше да види стотиците създания, чиито крачка пълзяха по студеното океанско дъно, нито бодливите им опашки, които се оплитаха в диплите на роклята й. Морските създания се катереха по краката й и се закачаха за чорапите й. Младата жена почувства покой, какъвто не я бе обземал, откакто беше бебе. Когато баба й натискаше главицата й в легена с вода, сърцето й не препускаше от страх, а заради усещането, че всичко е както трябва. Ръбът на роклята й потъна в пясъка, а създанията го заровиха с пълзящите си крачета. „О, мястото ми е точно тук!“
	Когато излизаше от водата, отнемаше животи. Убиваше баби и синове, отравяше реки. Заливаше градове с порои. Но във водата беше отново цяла и не причиняваше злини.
	Еванджелин остави създанията да се струпат върху нея и да натежат върху ръцете й, докато накрая я обвиха в жива мантия. Върху нея гъмжеше от черупчести тела. Когато вече не можеше да остане права заради тежестта им, младата жена седна. На повърхността изплуваха няколко мехурчета, пукнаха се и се изгубиха сред вълните.
	Когато вече не можеше да седи, младата жена легна. Крачета и опашки се оплитаха в косите й, докато тя се превърна в тях и те в нея. Гърбът й потъна в пясъка. Тежестта на стотиците създания изтръгна и последния въздух от дробовете й.
	Картите бяха прави за всичко. Еванджелин носеше нещастие, където и да отиде. Беше убийца, макар да не го искаше. Помисли за дъщеря си, която със самото си раждане донесе толкова беди. Еймъс имаше добри очи и ловки ръце и щеше да държи Бес далеч от водата. „Заради това — каза си младата жена — смъртта ми има смисъл.“ Когато тялото й зажадня за въздух, Еванджелин отвори уста. Пясък и океан нахлуха в нея. Тя се превърна във вода отвътре и отвън. „Странно — помисли си. — Русалките можели да се удавят.“
	Еймъс не успя да заспи. Прегърнал детето до сърцето си, той го люля, докато утринта се процеди между дъските на фургона. Младежът се запъти към брега, за да потърси Еванджелин, но от нея нямаше и следа. Подруса Бес на ръце, ала малката плачеше за мляко и за майчина прегръдка. Потърси стъпки в пясъка или захвърлена рокля, но откри само странни, подобни на раци същества, пръснати по плажа. С махането на опашките си бяха заличили всяка следа от нея.
	Когато Бено намери Еймъс, младият мъж се щураше безцелно по брега. Беше запъхтян и объркан, от устните му излизаха груби звуци, подобни на лай. Потресен от вида и възгласите на Еймъс, акробатът го сграбчи за раменете и го разтърси:
	— Какво е направила? Ранен ли си? Наранила ли е детето?
	Еймъс се отскубна и погледна Бено с присвити очи. Измери го с поглед от износените обувки до скъсаната риза и накрая се спря на белега на лицето му. Изръмжа и отиде да потърси Пийбоди.
	Без да отваря дума за вечерни представления или колко дни път им предстоят, директорът на цирка организира издирване. Изпрати Мейхел и Нат на коне, като всеки от двамата взе фенер, в случай че нощта ги свари на път. На Мелина и Бено заръча да обикалят околността пеш, а Еймъс остана да чака на плажа. Пийбоди отиде до пясъчната ивица с две възглавници от фургона си. Хвърли едната на земята до младия мъж и приседна на нея, коленете му изпукаха като сухи дърва.
	— Ще чакаме — рече.
	Отправиха поглед към океана. Когато писъците на Бес станаха пронизителни, Пийбоди се върна в лагера и взе чаша козе мляко. Потапяше пръст в топлата течност и докато пеленачето лежеше в прегръдките на баща си, старецът му даваше да суче капчици мляко от върха на пръста си.
	Нощта напредваше и ракообразните създания се оттеглиха към водата. Лунната светлина заблещука по повърхността на океана. Еймъс забеляза как едно ярко петно се надига с вълните и скочи на крака. Сръчка задрямалия Пийбоди, който се задави и разкашля, когато младежът натика бебето в ръцете му. Щом се увери, че Бес още спи, Еймъс извърна поглед обратно към водата. Закрачи към вълните и когато нагази, те го обгърнаха в студената си черна прегръдка. Мрачното дъно погълна стъпалата му — навлизаше в територия, която досега бе принадлежала само на Еванджелин. Нагази навътре към място с по-бързо течение. Не се бе сетил да свали палтото и ризата си, преди да влезе във водата, защото любимата му никога не се събличаше. Дрехите обаче затрудняваха движенията му. Когато стигна до блещукащия предмет, краката му бяха отмалели, а вълните се плискаха под брадичката му. Еймъс посегна и сграбчи, без да гледа, подскачащото петно лунна светлина. Веднага усети познатото докосване между пръстите си, но отказа да мисли за него, преди да разгледа предмета по-добре. Вече почти се бе върнал до брега, когато посмя да погледне.
	В дланта му лежеше бялата панделка от колана на роклята й. Познаваше всяка грапавина по нея и захабените ръбчета от многократното гмуркане в коритото. В гърдите му нещо се скъса. Тя нямаше да се върне никога. Еванджелин се бе сляла с океана.
	— Хайде, донеси да видим какво намери — извика Пийбоди от брега.
	Еймъс се взираше в бялата лента и милваше тъканта, както бе правил много пъти преди, когато любимата му простираше дрехата си да изсъхне. Младият мъж обърна гръб на плажа, стисна парчето плат в юмрук и дълго го мачка, докато то започна да дращи по кожата му. Тръгна към дълбините и подводното течение. Пийбоди крещеше някъде зад него, но Еймъс не го чуваше. Костюмът на мосю Лафере бе толкова тежък, че водата не можеше да го поеме и издигне. Младежът не обърна внимание на последвалия вик и плясък.
	Беше под водата, когато Пийбоди стигна до него, сграбчи го откъм гърба и го задърпа. Младежът се съпротивляваше и риташе, но дрехите му пречеха. Възрастният мъж пъхна ръка под мишницата му и затегли Еймъс към брега с неочаквана сила, която изненада и двамата.
	— Не се съпротивлявай! — пъшкаше Пийбоди, докато Еймъс се гърчеше в ръцете му. — Ако се дърпаш, ще се удавим двамината. Чуваш ли? Ще ме удавиш, момче!
	Еймъс се предаде и се остави да го изтеглят на плажа. Позволи на вълните да го заливат, докато стискаше панделката в юмрук. Лентата ухаеше на сол като косата на любимата му. Когато стигнаха до пясъка, Пийбоди пусна младежа и го остави да лежи по гръб.
	— Няма да го позволя. Не може така! — каза старият директор, докато плюеше вода. — И двамата да ми изчезнете един след друг, не мога да го понеса.
	Когато Еймъс се надигна, Пийбоди го удари няколко пъти по гърба, докато младежът изкашля водата от дробовете си.
	— Хранил съм те, обличал съм те, дадох ти всичко, което имах, а ти ми обръщаш гръб!
	От пясъка се разнесе пищене.
	— Не съм те мислил за глупак. Ням си, да, но не си глупав — рече старецът. Подаде ръка на Еймъс и зачака младият мъж да я поеме.
	Плачът се засили. Младият мъж сграбчи протегнатата ръка и се изправи. Пийбоди го заведе до Бес, която лежеше, увита във виненочервеното му кадифено палто. Косата на Еймъс бе слепнала от морската сол и пясъка, а дрехите на стария директор висяха като мокра торба. Когато видя двамата мъже, Бес нададе щастлив възглас. Еймъс се взря в дъщеря си — мъничка, закръглена, с очи като на майка си. Болеше го да я гледа.
	За миг му се прииска да се беше удавила заедно с градчето Шарлот. Ако Бес не се бе родила, Еванджелин щеше още да е с него. От мисълта му прилоша, но той пое детето.
	— Добро момче — рече Пийбоди, — ще стане баща от теб.
	След още два дни менажерията потегли. Пийбоди потъна в сива тъга, която самият той отдаваше на спадналите печалби. Не се вгледа по-дълбоко в чувствата си, нито потропа на вратата на Еймъс. Заръча да се доставят храна и козе мляко пред фургона на Лафере и наблюдаваше от прозорчето си дали храната изчезва.
	Еймъс гледаше дъщеря си. Хранеше я. Почти не спеше.
	Минаваха дни и се взе решение, че трябва да се опитат да го примамят навън. Изпратиха Бено да го повика. Когато Еймъс отказа да отвори, акробатът прибегна до металните си пластинки. Щом влезе, видът на младежа го стъписа дотолкова, че от устните му се изплъзна клетва.
	Драпериите, които преди покриваха вътрешността на фургона, бяха накъсани и разхвърляни из помещението. Еймъс бе клекнал над Бес. Косата му бе разрошена, а очите — хлътнали. По ръцете му личаха дълбоки следи, където младият мъж сам бе надрал кожата си.
	— О — прошепна Бено, — съжалявам! Толкова съжалявам!
	Акробатът подаде ръка на Еймъс, но той се отдръпна. Бено се облегна на стената и се спусна надолу по нея, докато седна на пода. Младежът му обърна гръб.
	Мина почти час, а двамата седяха, без да продумат. Накрая Бено се обади:
	— Едва ли си спомняш как изглеждаше, когато дойде при нас. Почти те нямаше. През повечето време не те виждахме, а когато все пак някой поглед попаднеше върху теб… — Бено замахна с ръка във въздуха и издаде звук през зъби: — П-ф-ф-ф! Нищо. Беше като празна чаша. „Крехък е“, рекох си тогава. После започнах да забелязвам, че се въртиш около кончето. Напомняше ми за най-малкия ми брат. Беше мил с мен. Хората рядко са мили с мен. Реших, че ще се грижа за теб. Когато Рижкова започна да те обучава, си помислих: „Хубаво!“
	Бено се почеса по тила, но веднага след това го блъсна в стената.
	— Тогава се появи Еванджелин. — Усети погледа на Еймъс върху себе си и го прониза хлад чак до мозъка на костите. — Рижкова се боеше от нея. Помоли ме да ти хвърлям по едно око. Да те пазя! — Акробатът се изсмя сухо. Като чу резкия звук, Еймъс наклони глава. — Помислих си — продължи Бено, — какво може да е толкова страшно, че да прогони Рижкова? Затова ви наблюдавах. Видях Еванджелин да се измъква тайно. После всичко в реката погина, а сетне и онова градче… Съжалявам.
	Между двамата мъже се спусна тишина. Еймъс взе Бес в прегръдките си. Седяха с часове, докато тънките ивици слънчева светлина, които проникваха между дъските, се издължиха и накрая съвсем избледняха. Момиченцето се изкашля и кихна.
	— Детето изгуби твърде много — промърмори акробатът. Изправи се на крака и отвори вратата на фургона. После се обърна и рече: — Изрекоха се твърде много лъжи и аз бях част от тях. Съжалявам, приятелю. Ще намеря Рижкова заради теб. Ще доведа дъщеря й Катерина. Мадам би дошла заради нея. Ще я намеря и ще й кажа какво се случи. Тя ще се върне. Отново ще работиш и ще обучаваш момиченцето си. Ще го сторя заради теб. Няма да те оставя сам.
	Бено излезе и затвори вратата зад себе си. С настъпването на утрото пое на път.
	През цялото време Еймъс се упражняваше скришно. Бес бе замлъкнала и не бе издала и звук от онази нощ, когато се върнаха от брега на океана. Часове наред младият баща седеше с дъщеря си и се мъчеше да си спомни как звучеше гласът на Еванджелин и какво бе усещането да положи глава на гърдите й. Опиташе ли се да издаде звук, успяваше да произведе само грубо стържене. Притискаше Бес до гърдите си с надеждата, че биенето на сърцето му може да я накара да проплаче. Но не се получаваше.
	Картите спяха забравени в кутията си. Белязани от всички, които се бяха докосвали до тях — от Рижкова, от него, от Еванджелин. Щеше да му се наложи да ги прочиства многократно. Но ако прочистеше картите, щеше да изгуби и малкото, останало от любимата му: онази част от нея, която се бе запечатала в хартиените образи. Младежът осъзна, че е сгрешил, като не е прочистил тарото след заминаването на Рижкова. Просто искаше да задържи частица от учителката си. Но нейните натрапчиви страхове се бяха слели с картите и се бяха превърнали в проклятие, което се вплете в съдбите им. Еймъс целуна Бес по главицата. Не, нямаше да я учи да говори по неговия начин.
	Клетката на дивачето се завърна. Настъпи есен и трупата продължи пътя си на север с надеждата да стигне до Ню Йорк, преди времето да се влоши. Фургонът на някогашните мадам и мосю Лафере бе пребоядисан в зелено и покрит с уродливи дивашки изображения.
	Артистите спряха да лагеруват на поляна на север от Бърлингтън, под сянката на няколко вековни дъба. Почивката беше непланирана, но те бяха изморени, тъй като пътуването в намален състав ги затрудняваше. Пийбоди се приближи към фургона на Еймъс. Вратата се открехна едва-едва и през процепа надникна голямо тъмно око.
	— Време е за работа, моето момче. Трудът ще повдигне духа ти, а за дъщеря ти е добре да те вижда щастлив. Старият номер — прокашля се директорът на цирка, — нищо по-различно. Мисля, че ще се справиш. — Вратата остана леко открехната. Пийбоди прехапа долната си устна и вирна брада. Добави с по-мек глас: — Някога се разбирахме отлично двамата с теб. Моля те, нека го направим пак. Можем да започнем отначало.
	Вратата се захлопна.
	Часове по-късно Еймъс излезе от фургона, понесъл детето на ръце. Беше проскубан като бездомно псе, а дрехите висяха от тялото му. Прекоси лагера, а десетина чифта очи следяха с интерес всяко негово движение. Потропа на вратата на Пийбоди и усмихнатият директор го посрещна незабавно, нахлупил закривената шапка с периферия на главата си.
	— Радвам се да видя, че си излязъл, драги ми момко. А нашата малка хубавица е твърде…
	Еймъс тикна Бес в ръцете на Пийбоди. Изгледа дъщеря си продължително, завъртя се на прогнилите токове на ботушите си и закрачи обратно през лагера. Старецът гушна детенцето и проследи с поглед Еймъс, който подмина последния фургон и се отправи към гората. Докато директорът се усети да изпрати Мейхел след него, младежът се бе изгубил от поглед. Бес се втренчи в сините очи на стареца, обрамчени от малки бръчици, стисна върха на брадата му в юмруче и изгука.
	— Е, прекрасно мое момиченце — рече възрастният директор на трупата с най-нежния глас, на който беше способен, — какво ще правим сега с теб?
	В гората, сред дърветата, Еймъс се освободи от обувките си. Възрадва се от допира на босите си стъпала до земята и зарови щастливо пръстите на краката си в глинестата почва. Палтото му остана да виси на един шипков храст, оръфаното шалче и ризата му паднаха в тревата и накрая само кожата делеше Еймъс от гората. Тялото му изглеждаше странно бледо след дългите години, през които бе носил дрехи. Мургавите му ръце бяха като чужди. Часове наред младежът вървя, лази и се катери. В шепата си държеше парчето плат от роклята на Еванджелин и го милваше. Мълчаливо си проправяше път през коренища и камънаци. Накрая стигна до три високи скали, сбрани една до друга, и се спря. Дочу ромоленето на поточе някъде наблизо и в шума му долови шепот от Еванджелин: „Аз съм тук. Аз съм твоят дом.“
	Покатери се по камъните, като търсеше опора в грубите ръбове и се залавяше с пръсти за цепнатините. Най-сетне се добра до най-високото място на скалата и седна. Забави дишането си. Седеше безшумно като в онова отминало време, преди да срещне Еванджелин, Рижкова и Пийбоди — времето, когато се промъкна тихомълком в родния си дом. Слънцето залязваше и сенките се издължиха. Над скалите отекна кратък зов на бухал. Младежът не помръдна. Сянката му — черна като косите на любимата жена — попи в дърветата и храстите. Дишането му се забави още повече, докато накрая се превърна в едва доловим полъх и се сля с природата около него. Еймъс стана част от гората и от въздуха, очертанията му се размиха, начало и край избледняха. И мъката изчезна. В един миг младият мъж, който седеше на върха на купчина камъни, беше там, а в следващия вече го нямаше.
	Няколко дни по-късно Мелина се натъкна на дрехите на Еймъс и лентата от роклята на Еванджелин. Занесе ги на Пийбоди, но той отсече, че трябва да бъдат унищожени. Мелина му каза, че е изпълнила заръката му, но скъта вещите в сандък, за да ги даде на Бес, когато малката порасне. Не можеше да изчезнат, сякаш никога не ги е имало. Всяко дете трябваше да познава родителите си.
	Пийбоди отгледа Бес като своя собствена дъщеря. Обичаше я безумно и дори започна да мисли, че тя е най-високото му постижение за всичките години, през които предвождаше менажерията. Погрижи се момиченцето да се научи да плува. В коритото Бес се чувстваше в свои води, сякаш самата тя бе от вода. Пийбоди със задоволство забеляза, че способностите й да задържа дъха си са изключителни. Вечер директорът на трупата скицираше плановете си. Край колонките от цифри започна да се оформя басейн за гмуркане от кафяво мастило. Стъкло. Само ако можеше да си позволи стъкло. Бес имаше дълга черна коса като майка си. Големите очи бе наследила от баща си.
	На петия й рожден ден Пийбоди връчи на момиченцето лакирана кутия, украсена с красиво изписани изображения: княз и жар-птица.
	— Бес, звездице моя — избоботи старецът, докато повдигаше капака на кутията, — тези карти са много специални. Бяха на баща ти, прекрасен човек. В тях е ключът за целия свят. Време е да се научиш. Получих вест от моя син Закари. Нашият приятел Бено ти е намерил наставница. Казва се Катя и е дъщеря на учителката на баща ти.
	Бес докосна оранжевата колода с нежните си пръстчета и обърна най-горната карта. Мълния и пламъци, разцепено небе. Кулата.


	29
	24 юли

	Утрото настъпва с тропане. Преживели сме нощта. Алис е пред входа и блъска по стъклената врата. Обула е високи зелени гумени ботуши. Практична е както винаги.
	Разтърсвам Енола и тя отваря очи. Лепва на Дойл мокра целувка, за да го събуди.
	— Хайде — подканвам ги, — помогнете ми да преместя палтата, за да може да влезе Алис.
	— Вече е дошла? Нямаше ли да й оставим ключовете?
	— Сигурно е искала да се увери, че сме добре.
	Отместваме столовете и мятаме настрана връхните дрехи. Пуловерите и якетата падат тежко на подгизналия мокет. Отвън Алис вече подскача на пръсти. Нещо не е наред. Отваряме вратата.
	— Божичко — ахва тя, — и тук ли е наводнено? Какви са щетите?
	Книгите. Разбира се, че е дошла заради тях. Не знаех, че ми се иска да й пука за мен, докато не бях изместен от книгите.
	— На долния етаж е най-зле — обяснявам. — Опитах се да спася каквото мога. Запречих задния вход, но не можах да направя много повече. Съжалявам. Китоловният архив обаче е в безопасност.
	— Разбира се. Вярваме в архива — произнася унило. Оглежда ме от главата до петите и пита: — Добре ли си?
	— Да — отвръщам. Алис обвива ръце около мен за кратко, прегръдката й е топла и приятна. Не се е преоблякла и все още е по долнището на пижамата. — А ти?
	Приятелката ми си поема дълбоко въздух и го задържа. Когато бяхме в гимназията, момичетата се състезаваха коя ще успее да изкара най-много време без въздух. Веднъж Алис не диша толкова дълго, че припадна.
	Изстрелва думите в бърз поток:
	— Идвай с мен. Къщата ти ще се срути всеки момент и трябва незабавно да изнесеш от нея каквото можеш.
	Казва и още нещо, но не успявам да го чуя, защото Енола повтаря:
	— Мамка му, мамка му, мамка му…
	— Зле ли е положението? — питам.
	— Много. Пътищата все още са наводнени. Татко каза да те повикам. Звъня многократно, без да спира. Не исках да му вдигна, но си казах, че може да е майка ми.
	Алис подръпва косата си и я усуква, за да изцеди водата от нея.
	— Ужасно съжалявам — добавя. — Виж, дойдох с пикапа. Ако тръгнеш с мен, ще те прекарам през пътищата, които все още са в добро състояние. Можеш да събереш покъщнината отзад в каросерията.
	На паркинга водата стига до над глезените. Натъпкваме се в моята кола и бавно потегляме през залетите улици. Следваме Алис, която кара товарния автомобил на Франк. Трябва да го е взела от баща си, което означава, че е видяла къщата. Отвежда ни почти до центъра на острова. Пристанището сигурно още е затворено.
	Енола продължава тихо да ругае.
	— Имаш възможност да си събереш нещата — обажда се Дойл, — което е добре.
	Следваме пикапа нагоре по Мидъл кънтри роуд. И от двете страни на пътя има изоставени автомобили. Сякаш сме в призрачен град. Алис ни води на север, обратно към брега, но минава по малки пътища и заобикаля повалени дървета. Когато стигаме до Тил роуд, Енола се разплаква.
	Пикапът спира на алеята пред къщата на Франк и аз паркирам до него. Повтарям си да не поглеждам, докато не сляза от колата. Тогава ще мога да се изправя пред гледката, която ме очаква.
	Къщата е само силует. Виси на ръба на скалата, килната като шапка на главата на ирландец. Стоим пред нея: четири малки хартиени фигурки. Две от тях са прегърнати, а между телата им танцува неуловима искра. Ние сме деца пред портите на своята история.
	— Събери в пикапа каквото можеш, после ще ви чакам у нас — казва Алис. — Можете да останете в апартамента ми.
	— Благодаря — отвръщам. — Няма да злоупотребя с гостоприемството ти.
	— Ще измислим нещо — стиска леко ръката ми Алис. — Трябва да поговоря с мама.
	Отдалечава се към къщата, в която е отраснала. За момент не мога да преценя кой от двама ни е в по-неприятно положение, но после осъзнавам. Тя.
	Енола заръчва на Дойл да изчака при колата.
	— Това са археологически разкопки. Само за семейство Уотсън.
	Приятелят й отговаря „окей“, но иска да каже „внимавай“.
	Вратата се е откачила от пантите, а дупката на пода в всекидневната се е превърнала в яма. По стената между кухнята и хола пълзи огромна пукнатина. За миг ми се струва, че виждам как ръката на мама изчезва зад ъгъла, и сякаш чувам смеха й, докато тича надолу по коридора. Вървим близо до стената и се подпираме на различни предмети: на дивана (спомням си как Енола се криеше зад него, а кикотът й огласяше стаята), на бюрото ми и на всичко друго, което би издържало тежестта ни. Сестра ми вижда, че накуцвам, и ми предлага да се облегна на рамото й.
	— Вземи онази снимка — сочи Енола, — на която съм с мама.
	— Франк я е правил.
	— Преглътни го! — Порасналата ми сестра дръпва рамката от стената и ми подава детския си образ. — За теб е.
	— Ти нищо ли няма да вземеш?
	Поклаща глава:
	— Знаеш, че никога не съм те молила да оставаш, нали? Когато всичко свърши, ще е най-добре изобщо да забравиш, че тази къща е съществувала. Бъди щастлив. Става ли?
	По коридора се понася пронизителен стон. Замръзваме, затаили дъх. Енола впива пръсти в рамото ми. Звукът преминава в нисък вой, а после в трясък. Запушвам ушите си с ръце, но вече е твърде късно. От устните на Енола се отронва беззвучно: „Какво, по дяволите?!“ Отгоре ни се посипва мазилка. „Бягай!“ — изкрещявам, а подът под нас се раздвижва. Запратен съм към предната стена, а гърбът ми опира в бюрото. Всмукващ спазъм. Празнота. Шум от разкъсване. Катурва се стол. Троши се стъкло. Книги и листове се изсипват върху мен. Въздух, въздух напира отдолу.
	Звукът заглъхва и подът застива. Ушите ми пищят. Стаята тъне в прахоляк. Енола се е свила и трепери в ъгъла до дивана, покрита с листове.
	— Мамка му! Как сте? Добре ли сте? — Дойл е на вратата и ни залива с нервно бърборене. Откъм коридора, през пушилката и развалините, се процежда дневна светлина. С ръце, опасани с татуирани пипала, той ни повдига, издърпва ни до останките от двора и ни пуска насред високата трева. Допирът му е парещ, електрически.
	Озоваваме се върху капака на колата ми. Разрушението е невъобразимо. Едната страна на къщата се е срутила, а вещите от спалнята на родителите ми са се разпилели по скалите заедно с парчета от каменните основи. Леглото е стигнало най-далече — матракът се е скрил сред буйната трева на плажа, таблата се е опряла на остатъците от една преграда, а обувките на татко са се изтърколили по склона, за да цопнат накрая във водата. Отдавна исках да ги изхвърля, но все не намирах сили.
	Мечоопашатите още са там. Трябваше да са се махнали. Трябваше да си идат, след като изгорих вещите на Франк и книгата. Или да ги отнесе приливът, който дойде с бурята, разрушила къщата ми. Наоколо са посипани парчета хартия като листа или снежинки — частици от моята семейна история, разпилени от вятъра. Защо са още тук мечоопашатите? Нима кладата не бе достатъчна?
	— Онова там да не е пишещата машина на мама? — пита Енола. Наистина е тя, заседнала е до ствола на един бор заедно с купчина наръчници.
	Отчупва се парче от комина. Инструментите на татко се търкулват по скалата и затъват в пясъка. Край. Всичко свърши.
	Енола вади колодата таро от джоба си. На дневна светлина картите изглеждат кафяви и износени, ръбовете им са заоблени, а образите — изтрити до неузнаваемост. Превърнали са се в почти чиста целулоза, износена от пръстите на сестра ми, на мама и на много други хора. Лъхат на прах, хартия и жени. Енола ги поставя на капака на колата. Дойл скача на земята и започва да крачи нервно наоколо:
	— Прибери ги, пиленце.
	— Няма — поклаща глава Енола и се обръща към мен: — Цепи!
	— Хубаво — отвръща Дойл, — и без това трябва да се поразходя. Не ме свърта. — Махва припряно с ръка и изчезва нагоре по улицата.
	Докосвам картите, принадлежали на майка ми. Опитвам се да почувствам присъствието й в тях, но не усещам нищо — само омекнала хартия и непоправимо разрушени дървесни нишки. Цепя колодата на две купчинки. Сполетява ме една мисъл. Не е възможно. Няма как това да са онези карти.
	— На три — обажда се сестра ми. Гледа втренчено, сякаш очаква нещо да се случи, а после със светкавична бързина размесва картите. Те политат от ръцете й и се строяват върху капака на колата.
	Подредбата ми е непозната — не е нито келтски кръст, нито шест реда, а се състои от седем карти в клинообразна форма. Енола се прокашля и събира картите, преди да смогна да ги разгледам.
	— Не става. Цепи пак. — Разбърква тарото и повтаря същата подредба, този път още по-бързо. Преди да прибере всичко, успявам да зърна море от мечове и нещо, което напомня силует на жена. Енола събира колодата за пореден път и я потупва. Ръката й трепва. — Пак.
	Цепя, тя разбърква, раздава и отново разваля подредбата бързо. Този път успявам да видя карта, която някога е била с черен фон. Дяволът или може би Кулата.
	— Все едно и също — казва сестра ми и пак размесва колодата, след което я слага на капака и ми дава знак да цепя.
	Моля я да престане. Енола хваща ръката ми и ме принуждава да разделя тестето на три. Но когато се опитва да скрие картите за пореден път, улавям китката й.
	— Недей — казвам.
	— Мамка му! — възкликва.
	Идеално обърнато „Л“ от седем карти. Дяволът, Кулата, кралица и тройка мечове, Обесеният и една карта, която е толкова захабена, че не мога да я разпозная. Сестра ми казва, че е крал мечове. Питам я какво е значението му, но Енола поклаща глава и прибира картите една по една в колодата, а нея мушва обратно в джоба на полата си. Просва се по гръб на капака на колата като мъртвец и промълвява толкова тихо, че едва я чувам:
	— Това са нашите карти.
	— Моля?
	— Излиза едно и също отново и отново — казва ми и притиска върха на показалеца си в челото. — Все се появяват, където не им е работа. Гледам на някоя жена дали ще има деца, например — и хоп, изникват те: Кулата, Дяволът, Смъртта. И вода. Мамка му, водата е навсякъде!
	Гади ми се. Сякаш притъмнява. Да, тези карти са много стари. Ето какво сме пропуснали двамата с Чърчуори — тарото.
	— Какво ти каза Франк, когато ти даде колодата?
	— Че е била на мама, а преди това на нейната майка. Не знам, минаха повече от шест години оттогава. Паметта ми не е толкова добра като твоята.
	Удовлетворението от разрешаване на трудна загадка обикновено води до прилив на допамин в тялото. При мен обаче не се случва нищо подобно. Избива ме студена пот. Рисунките в книгата са били от картите на Мадам Рижкова, картите на Еймъс и Еванджелин. Енола ги е скъсала, защото е виждала същите образи върху своите карти, картите на мама. Книгата е попаднала у Чърчуори, потомък на Рижкова, сякаш за да отведе духа на гадателката обратно при Еймъс. Искала е да ни събере, за да развалим проклятието. А аз я изгорих.
	— Ти откъсна рисунките на тези карти от страниците на книгата ми. Същите карти. Защо?
	— Така трябваше.
	Отново питам защо, но сестра ми мълчи.
	— Енола, остави тестето.
	— Не — казва тя, като избягва да срещне погледа ми.
	— Дай ми го.
	— Няма.
	Сестра ми се изправя. Енола ведно с океана, пясъка и брега. Излъчва напрежение и свирепост, цялата е жили, мускули и кости — лумнала е като тигъра на Блейк*. Тя знае. Отчасти вярва, че я чака смърт.
	[* „Тигърът“ (1794) е може би най-популярната поема на английския поет Уилям Блейк. — Б.р.]
	Едно от чекмеджетата на тоалетката се срива по склона и се разбива в преградата. В него беше часовникът, който татко навиваше, дълго след като всички бяха минали на батерии.
	— Ще оправя нещата. Заел съм се — казвам.
	— Няма нищо за оправяне. Просто така се случва.
	Гадост. Гадост. Гадост. Кисел вкус в устата ми.
	Прегръщам я. Твърде голяма е, за да я кача на раменете си, но искам и двамата да отидем някъде далеч оттук.
	— Заминаваме. Ще тръгна с теб. Където кажеш. Не ми пука. Да вървим. Където и да е. Аз, ти, Дойл и Алис.
	— Братко мой, обичам те поне малко, но хич не ти се удава да лъжеш.
	— Заклевам се.
	Мама сигурно се е опитвала да се отърве от картите, но Франк не я е разбрал. Една книжна етажерка се килва и се свлича по скалата.
	Енола поглежда към океана.
	— Тук е красиво. Бях забравила.
	— Може ли да видя картите?
	— Не.
	— Няма да умрем — обещавам й. — Ето, аз съм тук, а и ти вече не се гмуркаш.
	Казвам й, че ще отидем някъде, където й харесва и е поне толкова красиво. Навсякъде има библиотеки. Мога да работя в която и да е. Всичко ще е наред, двамата ще сме добре. Няма да се държа като баща с нея, обещавам. Предлагам да й разкажа повече за книгите, а тя се смее.
	В някаква паралелна реалност правим точно това — заминаваме и забравяме миналото. Качваме се на олдсмобила й и се понасяме, колелата се въртят и играем онази детска игра, в която печели първият, който се провикне, когато забележи кола само с един светещ фар. Изхвърляме картите в река и тя изглежда точно така, както я описа Енола веднъж: по бреговете има струпани стриди, които приличат на къдрички по ръба на бельо. Наемаме си нова, прясно боядисана къща. Започваме начисто.
	Но не става така.
	Основите под коридора се разпадат с тътен, а след това кухнята, хладилникът, шкафчетата. Всичко се търкулва надолу по скалите. Франк се втурва от къщата си с викове. По склона се посипват керемиди. Това беше. С дома ми е свършено.
	Дойл тича от другия край на улицата. Когато стига до нас, грабва Енола, притиска я и я люлее в силна прегръдка. Пуска я, когато тя го плесва по хълбока.
	Франк стои на ръба на скалата. Захвърлената му шапка се търкаля до него. Изглежда празен и като че ли се е смалил. Приближавам се.
	— Тя наистина обичаше тази къща — промълвява възрастният мъж, когато заставам до него. Гласът му е напоен с тъга, сякаш не моят, а неговият живот току-що се е срутил в бездната.
	Чува се скърцане, което завършва с рязко изпращяване. Франк ме избутва настрани. Леглото на Енола се хлъзва надолу по строшените дъски и спира в една полусъборена стена.
	— Аз съм виновен — въздъхва съседът ми.
	— Искам да те питам за картите, които си дал на сестра ми. Майка ми каза ли ти нещо за тях?
	— Баща ти беше решил да се местите. Казах й, че ще умра, ако заминете. Не можах да се сдържа. Тогава тя ми даде таро колодата си и ми заръча да я пазя. Била е на майка й, а преди това на баба й. Предположих, че щом ми дава нещо толкова ценно, ще се върне да си го потърси.
	Франк премества поглед от отломките към мен. Очите му са зачервени и кръвясали като мъртвите очи на баща ми.
	— Предавали са си ги като семейни бижута — допълва.
	Кожата ми е изопната и имам чувството, че всеки момент ще се пръсна. Майка ми сигурно е видяла края си в картите — същите, които сега излизат на Енола. Верона Бон и нейните предци чак до Рижкова са съзирали същата прокоба в гаданията си. Предавали са колодата от майка на дъщеря и са създавали историята си. Докосвали са хартията с пръсти и са я напоявали с надежди и страхове, а страховете им прераснали в проклятие. Разбира се, никоя от тях не е прочиствала картите — все пак чрез тях е общувала с майка си, нали и аз затова останах в дома ни. В книгата се говореше за разрив между Рижкова и ученика й, за който е била причина русалката. Енола спомена, че картите градят история. Колко удобен начин да нараниш някого! Таро колодата е принадлежала на Рижкова, после на Еймъс и Еванджелин и така се е предавала на техните потомци, като всяка следваща жена е оставяла част от себе си в мастилото, но е поемала и от енергията на тестето. Попивала е страховете, които са се вливали в кръвта й като отрова.
	Вятърът понася лист хартия и го запраща към разцепена дъска. Единствената хартия, която е била от значение през цялото това време, не е била у мен. А у Енола.
	— Съжалявам — проговаря Франк и замълчава в очакване на отговора ми.
	— Съжалявам за къщата — излъгвам го.
	Оставям възрастния мъж на ръба на скалата да скърби за дома ми. Чувам го как рови сред отломките и търси там следа от майка ми. Днес я загуби за втори път. Аз се простих с нея само веднъж.
	Виждам, че Енола е мушнала ръка дълбоко в джоба си и всяко размесване на картите напоява кожата й с проклятие. Дойл е проточил врат над главата на сестра ми и ме наблюдава. Пита ме как е Франк, но погледът му остава предпазлив и цялото му тяло излъчва бдителност. И той е докосвал колодата. Дойл, когото сестра ми лъже, защото е уплашена и защото го обича.
	Алис излиза от къщата на семейство Макавой и неохотно тръгва към баща си. Боли ме да я гледам как се приближава до него и слага ръка на рамото му, въпреки че в момента би предпочела да прави всичко друго. Такава си е Алис — дъщеря, практична жена и отговорен човек. Ужасно е да виждам как го откъсва от останките на моята къща и го повежда към мястото, където някога си мечтаех да живея.
	Питам Енола дали би отишла да поговори с Франк:
	— Алис не бива да остава сама с него, а и Лия няма да го убие, ако ти си у тях.
	Хвърля ми мрачен поглед:
	— Мислех, че ще се зарадваш на смъртта му.
	— Но Алис няма. В момента е ядосана, обаче ще й мине.
	Енола поглежда татуирания младеж до себе си, а после мен:
	— Какво, по дяволите, се очаква да му кажа?
	Дойл разрошва косата й по начин, който показва, че тя му принадлежи и иска да я утеши. Сестра ми прехапва долната си устна.
	— Моля те — казвам, — заради мен.
	— Добре.
	Когато Дойл понечва да тръгне с нея, го спирам с молба да остане тук. Той свива рамене. Двамата я гледаме как се отдалечава към къщата на Франк. С всяка нейна стъпка си повтарям наум: „Бъди добра, бъди добра, моля те, бъди добра…“
	— Много я натоварваш — обажда се Дойл.
	— Сигурно — казвам и тръгвам към скалата с бавно куцукане. Дойл ме следва. Погледът му все още е предпазлив. — Ще се оправят. Всичко ще е наред.
	Вървим до мястото, където пясъкът рязко се спуска към пропастта, а нощното шкафче на татко е разсипало съдържанието си: шишенца с лекарства, списания, ключове за незнайни ключалки. От запад долита тих сигнал, който бележи началото на бавното пътешествие на ферибота.
	Обръщам се към Дойл:
	— Откъде каза, че е семейството ти?
	— Майка ми е от Охайо.
	Охайо става. Звучи като място, където никога не бих отишъл. Може би е със сух климат.
	— Защо дойде? Какво ти каза тя?
	Татуираният младеж пъха ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и юмруците му изпъкват под плата. Поема дълбоко въздух, а издишването му е съпроводено с продължително съскане.
	— Каза ми, че не си добре. Мислеше, че можеш да направиш нещо… като майка ви. Реших, че не бива да я оставям сама. Човек, не знам. Чух историята за русалките и видях колко дълго не дишаш под вода. Не знам.
	— Излъгала те е.
	Дойл се умълчава. Изглежда замислен. Накрая отронва:
	— Енола не ме лъже.
	— Напротив. Научих я как да задържа дъха си. По-добра е дори от мен, или поне беше. Кажи ми, какво според теб е по-лошо от това брат й да е болен? По-лошо за теб. Нещо, което би премълчала.
	Отговорът му е инстинктивен:
	— Ако тя е болна.
	Не казвам нищо.
	Дойл изръмжава и клюмва. Ритва с босия си крак едно камъче, то отскача от повърхността на счупено огледало и се приземява някъде долу, сред мечоопашатите. Татуираните пипала се пресягат, обвиват се около глезените му и се протягат към пръстите на краката му.
	— По дяволите! — изругава.
	— Вече знаеш някои неща за семейството ми. Ще ти разкажа още нещо. За картите, най-вече за картите.
	Слънцето се е издигнало високо над океанската шир като ярък куршум. Подхващам историята за менажерията, за старата рускиня и нейната колода карти с оранжеви гърбове, за това как човек ги докосва и оставя част от себе си по тях и как всички тези части заедно действат като проклятие. Мислите, с които са пропити, се пренасят върху всеки следващ собственик на картите и проникват в него като отрова. Обяснявам, че понякога държим на стари вещи, защото търсим в тях спомена за някой, който отчаяно сме искали да ни обича. Казвам му, че понякога пътят към ада е постлан с добри намерения.
	И двамата обръщаме поглед към Енола и Алис, които водят Франк към къщата му. Отливът гъмжи от мечоопашати. Минава много време, преди Дойл да проговори:
	— Искаш ли да й открадна картите?
	— Трябва да ги взема аз, за да не се налага ти да го правиш. Мисля, че всичко ще се нареди, след като ги унищожа.
	— Мога да я преджобя — казва младежът едва чуто. — Правил съм го.
	Не се и съмнявам.
	— Държи ги в една кутия — допълва Дойл. — И нея ли искаш?
	— Да.
	Поглеждам момчето до себе си, което движи пръсти в ритъма на въображаема музика. Обръщам се към него с въпрос:
	— Може ли да те питам нещо?
	Дойл само свива рамене.
	— Защо октопод?
	Изчервява се и под мастилото кожата му потъмнява.
	— Татко беше във флота. Това е старо моряшко поверие. Предпазва от зло.
	— Може ли още един въпрос?
	— За електричеството ли?
	Кимвам утвърдително. Дойл изкривява уста в усмивка:
	— Един доктор ми обясни, че съм суперпроводник, понеже в тялото си имам много соли. Не знам дали и той разбираше какво ми е. Може би съм пипнал някой електрически ключ и вместо лампата съм светнал аз. Наистина ли ти е важно да знаеш причината?
	— Обичаш сестра ми.
	— И ще открадна от нея заради теб.
	Фериботът вече е прекосил половината залив и тъкмо е минал покрай фара. Пикът на прилива отминава и над повърхността на водата започват да се подават скали. Дойл накланя глава към рамото си и ме поглежда с присвити очи. Обръща се и се затичва към дома на Франк. Наблюдавам широките му крачки, бавните махове на пипалата. Когато стига до вратата, повиква сестра ми по име и не след дълго изчезва в къщата.
	Оставам да чакам и да се взирам в останките от дома ми. Сред развалините продължава да се рони мазилка и да хвърчат листове. Къщата е била тук, много преди да се появим ние. Като умрем, няма да оставим след себе си дом, нищо няма да напомня, че изобщо сме съществували. Всички ще изчезнем във водата. Но това ще се случи след много, много време. Не днес.
	В този момент Дойл навярно пъхва ръка в джоба на Енола, докато я гали по гърба или се навежда над нея. Когато поеме колодата, ще изглежда, сякаш вендузите на пипалата са я засмукали. Има надежда. Щом се отървем от картите, всичко ще приключи.
	Не е минал и четвърт час, когато Дойл се връща с познатата едра крачка. Гази във високата трева и носи кутията в ръка. Питам го дали се е усетила. Той поклаща глава.
	— Ще се ядоса — казва. Но поне ще бъде жива и ядосана.
	— Съжалявам, че се наложи да ги пипаш.
	Трябва да го изпратя обратно при Енола, преди да е забелязала липсата му. Дойл изпуква шийните си прешлени. Вината му стои като поредната татуировка. След секунди отново изчезва в къщата от другата страна на улицата.
	Кутията е по-малка, отколкото си я представях. Мога да я държа само с една ръка. Заоблените й ръбове прилягат в дланта ми. Под пластовете олющена боя личи тъмночервено дърво. Капакът е украсен с потъмнели картини: мъж с мустаци и едва различима птица с опашка от пламъци. „А, теб те помня!“ Отварям кутията и пръстите ми изтръпват от внезапен електрически удар. Сигурно така се чувства Дойл, когато докосва лампа. Вътре лежат картите с оранжеви гърбове, избелели до жълто. Картонът е мек и износен от допира на роднините ми. Рязко затварям капака.
	Щом стъпвам на плажа, през крака ми припълзява мечоопашат. По пясъка почти няма място, където да се стъпи — толкова гъста е масата от гърчещи се създания.
	„Саймън!“
	Черупчестите твари са издърпали шамандурите далеч навътре и са ги потопили под водата. Дори закотвените шамандури не се виждат. Сигурно ще ми се наложи да обикалям с часове, докато ги намеря. Изваждам кутията, която нося под мишница. Ще ми трябват пясък и камъни — всичко, което би дало допълнителна тежест. Кварцови камъчета и загладени парченца тухла очертават линия по плажа там, където достига приливът, когато е най-висок. Мечоопашатите сякаш усещат намеренията ми и се отдръпват, за да ми сторят път. Събирам толкова камъни, колкото мисля, че ще са нужни за кутията, но тя е толкова малка, че може да не са достатъчни. Ще трябва да я заровя, за да съм сигурен, че когато си тръгна, картите няма да могат да се върнат. Ще дам на залива време да си свърши работата.
	Водата е ледена, сякаш е април, а не юли, но след първата си стъпка забравям студа. Дори във водата усещам, че кутията пари в ръцете ми като пламък. Около мен гъмжи от заострени крачета, а черупките на мечоопашатите забавят хода ми до мудно тътрене. Животинките кръжат наоколо, разравят пясъка по дъното и брулят петите ми с остри опашки. Когато пристъпвам напред с наранения си крак, започват да ме побутват. Закачат крачета за панталона и се покатерват по крачолите ми. Вкопчили са се в мен като деца в родител; впили са се, сякаш бих могъл да им избягам всеки момент. Откъсвам един, но друг веднага заема мястото му.
	Докато нося котвите, трябва да се движа бавно. И сега е така. С всяка следваща стъпка гадините драпат нагоре по тялото ми и ме теглят към дъното с тежестта си. Когато водата стига до гърдите, вече са се накачили по ризата ми. Плътно притискам кутията до себе си. Сега. Издишване. Рязко изтласкване на въздуха, с което коремът ми хлътва. Диафрагмата — нагоре, изопната като кожа на барабан. Пъпът — към гръбнака. Едно. Две. Три. Следва бързо вдишване, за да изпълня с въздух пространството между ребрата си. Номерът е след това да го задържиш, да не изпускаш; да вдишаш, сякаш си жаден. Един от мечоопашатите отпуска хватката си и тупва на песъчливото дъно. Под водата съм.
	„Саймън!“
	Гласът на майка ми се носи по вълните, както е било винаги, като че ли никога не си е тръгвала. Всяка крачка е тежка и болезнена. Светлината над мен чезне, губи се сред водораслите и сгъстяващото се гъмжило от мечоопашати. Ако погледна нагоре, ще видя бледи лъчи, които се процеждат в солените дълбини. Трябва да навляза още по-навътре. Не мога да поема риска картите да изплуват. Една заострена опашка ме бодва под мишницата и почуква по кутията. Минавам покрай велосипед, полузаровен в пясъка и камъните, покрит с морски жълъди и налазен от мечоопашати, превърнал се в част от залива. Потръпвам. Неволно изпускам част от въздуха си. Продължавам да вървя.
	Тъничко краче се впива във врата ми, а после се оплита в косата. Кожата ми настръхва сякаш от електричество. Спирам. Избутвам го с ръка. Мечоопашатият се плъзва надолу по гърба ми, върху черупките на другите. Още крачета с нокти се вкопчват в мен. Потрепервам. Отърсвам се от тях.
	„Саймън!“ — шепне мама.
	Ш-ш-шт! Тихо, имам работа.
	Дращене, боцкане. Тежестта ме дърпа надолу. Изпускам още малко въздух. Отскубвам раци от себе си. Изпускам кутията. В продължение на един дълъг миг тя се носи бавно към дъното, капакът се отваря и картите се разпиляват във водата. Мечоопашатите се струпват върху падналата кутия. Князът се изгубва в рояка от нокти. Жар-птицата е удавена. Конвулсия. Губя още въздух. Протягам се към изпуснатата вещ, но не мога да повдигна ръце. По ръкавите ми висят стотици твари. Още се мъчат да се покатерят по шията ми. Край мен се носи Кулата, но един мечоопашат я повлича надалеч. Ритам. Мъча се да прогоня животинките. Болният ми глезен поддава. Препъвам се и падам на дъното. Раците се спускат към мен. О, боже! Хиляди крачета, стотици опашки. Полазват по корема ми, по гръдния кош и ме притискат надолу. Вдигам поглед. Виждам слаб лъч светлина сред мъглата от водорасли и сол.
	„Саймън!“ — Гласът й е омаен, зове ме към дома. Чувам как ми казва, че съм добър син. Усещам под ноктите си парченца яйчени черупки от онази последна утрин, която прекарахме заедно.
	Краката ми отказват да се движат. Не мога да повдигна гърдите си. Губя още въздух под напиращата тежест. Някъде там, на брега, сигурно ме търсят. Напипвам нещо гладко с пръсти. Карта. Толкова мъничка и обикновена вещ. Водата и солта ще разтворят мастилото и ще заличат образа. Хубаво. Горенето беше твърде бързо. Бавното проклятие трябва да се развали бавно. Оранжевият цвят ще се слее с водите на залива. Следите от пръстите ни ще бъдат отмити, а хартията ще омекне и ще се разтвори в пясъка, ще бъде погълната от пастта на океана. Гибелта на картите ще ни избави от гибел.
	Октопод за късмет. Бива. Ще се качат на колата и ще потеглят с караваната към Охайо. Енола ще протегне ръка през сваления прозорец и ще улови полета на вятъра. Семейството му сигурно са топли, широко скроени хора.
	Спасих я.
	Виждам жена с очите на сестра ми и дълга мастиленочерна коса. Прилича на майка ми, но не е тя. До нея стои ням мъж. Ето ги и морските сирени, кралиците на гмуркането, гадателките и асистентките на фокусници — море от чернокоси жени с необикновени очи. Издули са гърди, готови за подводния спектакъл, смехът им звучи като чупене на чинии. Виждам ръцете на момиченце с разранени крака, които превързах сам; спомням си усещането, когато я носех надолу по склона, а кокалестите й колене опираха в раменете ми. Ето го момичето, което си тръгна, защото искаше да живее.
	И сред всичките тези черни коси, поет въздух, гадания и удавяния се мярва една-единствена дълга червена плитка. Две луничави ръце се заравят в пясъка редом с моите. Спреженията на френски, ругатните по адрес на семейството ми, които аз самият не смея да произнеса, сладкият вкус на кожата в основата на шията й, извивката на ръката й, когато се протяга към високите рафтове в библиотеката. Живот, изживян редом с моя. Не съм сам. Сега я усещам. Никога не съм бил сам.
	Това беше. Последният ми въздух. Водата се сгромолясва тежко над мен. Удавен съм, но сякаш се въздигам — небето ме поема в ръце и ме издърпва от океана, който ме поглъща. Светлина. Сол. И глас: „У дома си.“
	Пръстите, обхванали китките ми, са горещи, направо парят. Сигурно усещам топлина, защото собствената ми кожа е студена. Малка точица светлина разкъсва чернотата. Пронизва ме по-дълбоко, отколкото допирът на ръцете.
	Чувам името си, сякаш изречено от хиляди гласове.
	Остро електрическо жегване. Студено. Ярко.
	Задавям се.
	Поемам си въздух.
	Тих глас. Два гласа. Неясните петна в далечината се приближават. Гърбът ме боли и сърби. Зъзна. Вече по-силно. Отново чувам името си. Два звука — съскане и мънкане. А сега само един глас:
	— Саймън!
	Дробовете, вътрешностите ми, изтласкват водата — не я изкашлят, а се преобръщат отвътре навън и отвън навътре. Сух. Толкова искам да съм сух! Ръце обхващат гърба ми, удрят по раменете, по гръбнака ми, стискат и ме държат. Мокри са. До кости.
	Усещам допира на кожа, загрубяла и изгладена от държането на въдица.
	Когато през клепачите ми отново се процежда светлината, вече е по-мека и се появява като точици, които се размиват и преливат в още светлина, после в зрънца пясък, сетне отново точици — кафеникави и розови. Ръцете на Алис са изпъстрени с лунички, ситни като пясъка по брега.
	Бълвам потоп от солена вода и водорасли върху плажа. Едно време, когато бях малък, в началното училище паднах от успоредката на спортната площадка и ударът ми изкара въздуха. Лежах на асфалта, борех се да вдишам и чаках да изпълня празнината. След удавяне е точно обратното. Пълното се изпразва, за да можеш отново да поемеш глътка живот. Раздвижвам устни. Изричам дума — дрезгаво „Ей!“.
	Отговаря ми Енола с тънък, но ядосан глас, който съм чувал и преди:
	— Идиот!
	Усмихвам се.
	Лежа на дивана в хола на семейство Макавой и прокарвам пръст по ръба на нокътя на Алис, макар да знам, че това я побърква. В ноктите има някаква плътност и сигурност, защото покриват с твърда обвивка най-крехките части от нас. Потупвам върха на палеца й и тя трепва. Но вместо да се отдръпне, ме притиска още по-силно. Оглеждам драскотините по кожата си, оставени от крачетата на мечоопашатите, и пресните синини от вътрешната страна на ръцете си. Не й е било лесно да ме издърпа. Мога да й разкажа за жените около мен, за водата, за удавянията, за гласовете и как всичко е било в нейните ръце. Но говоренето е болезнено — когато се изля от него, заливът остави гърлото ми раздрано.
	Сега говори Дойл. Обикаля из стаята и разправя на Енола и Алис какво съм му казал. Изпъстрени с нюанси и пречупени през неговия поглед, думите ми звучат като вятър от неговата уста. При съприкосновението с пода на всекидневната той свива дългите пръсти на краката си, а аз си спомням жегването от искри по кожата си. В някакъв момент, веднага след като са ме измъкнали от водата, вероятно ме е докоснал.
	— Не съм предполагал, че ще го направи, пиленце — защитава се Дойл. — Кълна се, мислех си, че ще подпали картите. Иначе нямаше да ги задигна.
	— Вината не е твоя — успокоява го сестра ми. — Винаги си е бил такъв.
	Оставям ги да говорят за мен, сякаш не съм в стаята. Уморен съм. Поглеждам над рамото на Алис, отвъд леката издатина на прешлените й и натежалата от вода плитка. Виждам Франк в кухнята, прегърбен и съкрушен. Покрай него се върти Лия, приготвя чай. Походката й е уверена и тя спокойно подава чаша в ръцете на сестра ми, сякаш нищо не се е случило. Енола отпива, без да обръща внимание откъде се е взела топлата напитка. Поглеждам Лия и долавям усмивка в ъгълчето на устните й. Толкова е фина, че сякаш ми казва: „Нека си говорят“.
	Гласът на Алис е тих, но твърд. Ядосаната библиотекарка.
	— Не знам дали осъзнаваш, но той работеше до припадък, за да те издържа. Тревожеше се за теб, чудеше се дали някога ще се прибереш. Саймън умираше по малко всеки ден в продължение на години. Заради теб.
	Енола отговаря смирено:
	— Знам, разбира се.
	Дойл се сеща да попита:
	— Мамка му, а какво ще прави той сега? Не може да се гмурка в цирка.
	— Мамка му! — възкликва Енола.
	Когато гледам близките си в очите, след като съм умрял и съм се съживил, ме жегва дълбок срам. Сега си представят как се давя отново, как умирам по три пъти на вечер в басейна на Том Роуз. Виждам как кроят какво да правят с мен и се чудят дали е нужно да остана под наблюдение. Не съм свикнал да ме носят на ръце, но семейството предполага някои задължения и част от тях е да позволиш на близките ти да се грижат за теб, когато е необходимо. Като че ли никой не забелязва, че ръцете на Енола са спрели да треперят, а Дойл вече не я поглежда скришно, за да се увери, че тя е добре. Нервността й се е изпарила и сега сестра ми много повече прилича на малкото момиче, което някога познавах. Щом го осъзнавам, срамът ми изчезва. Победих. Ще ги оставя да се потревожат още известно време. Докато са насочили вниманието си към мен, няма да забележат леката промяна във въздуха и в аромата на солта, няма да усетят обрата, настъпил вътре в нас.
	— Може да остане у дома — предлага Алис.
	Енола започва да я разпитва: какво ще правя, къде ще работя. Спирам да я слушам. Представям си висящото украшение в спалнята на Алис с мъничка черупка от мечоопашат. Спомням си и снимката й, направена от Франк.
	Семейството е като котва, която носим. Дава ни стабилност по време на бурите и не ни позволява да се отдалечим от това, което сме. Пазим семейството си в нас така, както задържаме дъха си под вода — това ни позволява да изплуваме, да живеем. Нося котви, откакто навърших осемнайсет. Задържам дъха си, откакто се помня.
	— Не. — Никой не ме чува, затова повтарям. Когато най-после настава тишина, казвам: — Няма да остана тук. Трябва да замина някъде.
	Енола ококорва очи. Алис пуска ръката ми.


	30
	27 юли и след това

	Пясъкът е горещ и примесен с множество камъчета. Трудно е за човек на неговата възраст да върви по плажа. Би отнело цял живот стъпалата му да загрубеят и да привикнат. Неочаквано го обзема чувство за самота, сигурно защото от доста време не е пътувал без съпругата си. Мари наглежда книжарницата и се преструва, че му е угодила. Забелязала беше, че е разтревожен, и му бе позволила да замине. Той въобще нямаше да тръгне, ако не беше нейното нежно побутване и търпеливото поощряване на развинтеното му въображение. Късметлия е — такава преданост се среща рядко, като неуловима пеперуда е. Мъжът внимателно потапя крак във водата.
	„Боже мили, ледена е!“ Липсват му съпругата му и топлата прегръдка на лятото в Айова. Но това е суровото мразовито сърце на Североизтока, мисли си. Чудно му е как може тук да живеят хора.
	По стръмния склон на скалата се спуска разнебитено стълбище. По него слиза човек. Предпазливата му походка подсказва, че е възрастен, но все пак е по-млад от мъжа, който стои на плажа. С набита фигура е, носи рибарска шапка и прилича на дърводелец. Подминава купчина отломки — единствените останки от нещо, което някога е било къща — и щом наближава, се провиква:
	— Този плаж е частна собственост. На гости ли сте тук?
	— Случайно да сте Франк Макавой? — пита мъжът, застанал на брега.
	По лицето на човека с шапката преминава сянка на объркване, но той кимва рязко.
	— Казвам се Мартин Чърчуори, приятел съм на Саймън Уотсън. Говорил ми е за вас, при това винаги с обич. Знаете ли дали мога да го намеря тук?
	При споменаването на Саймън лицето на Франк Макавой става безизразно. Чърчуори усеща, че се разтреперва, но успява да се овладее и да попита:
	— Наред ли е всичко с него? Видях къщата. — Посочва нагоре към скалата.
	— Добре е. Просто не е тук — поклаща бавно глава Франк. — Проклятие. Къщата не беше мръднала от XVIII век насам, а я загубихме за една нощ. За късмет, той не беше вътре тогава.
	— Голям късмет наистина — въздъхва Чърчуори с осезаемо облекчение. Странно е, че е загрижен за човек, с когото дори не се познава лично, но изпитва необяснима привързаност към Саймън.
	Двамата мъже нагазват във водата до глезените и застават един до друг, ала никой от тях не признава, че му е студено.
	— Чърчуори ли казахте?
	— Да не би да е споменавал за мен? — учудено вдига вежди по-възрастният мъж.
	— Един-два пъти. — Франк поглежда човека до себе си: раздърпан, с навити до коленете крачоли, рошава оловносива коса и нос, белязан от старо счупване. — Откъде познавате Саймън?
	Мартин пъха ръце в джобовете на овехтелите си панталони и се чуди какво, за бога, може да е говорил Саймън за него. Пуска се по течението и се спира на най-простото обяснение:
	— Семействата ни са били близки.
	— Вие сте книжарят, нали? Онзи, който му прати книгата — пита Франк.
	— Предположих, че ще му се стори занимателна — отвръща Чърчуори. — В нея има малко семейна история. Вие сте познавали родителите му, ако не се лъжа, нали така?
	— Да — потвърждава Франк. Когато се сеща за Даниъл и Полина, потрепва болезнено. „Убих я. Аз съм убиец.“
	— Как мислите, има ли вероятност Саймън да се върне скоро?
	— Съмнявам се. Остави ми писмо, което да ви изпратя. Така и не стигнах до пощата, за да го пусна.
	— Писмо? Колко мило! — Чърчуори залита, когато една вълна се плисва в прасците му. Водата е мразовита, а той не е първа младост.
	— Прочетох го — казва Франк.
	— Разбира се, че ще го прочетете — заявява Чърчуори. — Никое писмо не бива да остава запечатано.
	Над водната повърхност в далечината подскача лефер, извива тяло и с плясък се гмурва отново сред вълните.
	— В общи линии е пълно с благодарности и извинения, че е изгубил книгите ви. Моли за помощта ви относно някакъв проект. Не разбрах много добре за какво става въпрос. Сигурно не е и моя работа. — Свива рамене без капка свян. — Писмото е у дома. Може да се качите с мен, ако не ви притеснява стълбището.
	Франк вдига поглед над стъпалата и си мисли дали не е трябвало да предупреди Лия. Досега никога не се е замислял, но отскоро преоткрива съпругата си и усещането е подобно на ходене бос по остри камъни.
	— Стълбището няма да е проблем — уверява го Чърчуори. Възможността да седне и да си поприказва с Франк Макавой му се струва привлекателна. Човекът му изглежда странно познат и това далеч не се дължи само на чертите на лицето му. Антикварят се наслаждава на особеното усещане за дежавю.
	— В момента Саймън е без телефон, но каза, че ще се обади, когато двамата се установят. Със сестра си е — добавя Франк и когато казва „двамата“, в гласа му се процежда горчивина.
	— О, да, ясно. Мести се да живее другаде. Трябваше да се досетя, когато видях къщата. — Чърчуори се почесва по тила. — Новото начало е хубаво нещо — добавя и отново поглежда към ръба на скалата. Значи сестрата на Саймън е жива. Отдъхва си, без да забележи, че известно време е задържал дъха си. Усеща погледа на Франк върху себе си, мъжът сякаш се опитва да го разгадае.
	— Имате дъщеря, доколкото знам. Май Саймън е споменавал за нея.
	Франк кимва:
	— Замина с него. Алис, Саймън, Енола — всички тръгнаха заедно.
	Чърчуори се усмихва. „Както се полага!“ — мисли си. Някъде навътре в океана, на гребена на вълна, проблясва бяло петънце. Далече е, недостижимо, затова Мартин го изчаква да се приближи.
	— Семейството на Саймън, вашето и моето имат обща история — започва антикварят, но не знае как да обясни останалото. — С вас се познаваме, господин Макавой, колкото и странно да звучи. Няколко поколения преди вашето прадедите ви са носели фамилията Пийбоди.
	Франк промърморва:
	— Така е. Е, и?
	— Надявах се да намеря Саймън тук, за да му разкажа. Подозирам, че за него ще е важно. А името Рижков да ви говори нещо? Или може би Рижкова?
	Франк поклаща глава.
	— Е, няма значение. Някога да сте се чудили защо ви влече към определени хора?
	— Не съм се замислял особено — отвръща Франк, но знае, че не казва истината.
	Чърчуори си поема дълбоко въздух. Винаги му е било странно как така някои хора са лишени от любопитство. Но Франк е лодкар, някъде у него трябва да има искрица интерес. Прииждащите вълни донасят малко бяло картонче, което се полюшва във водата. Мартин се навежда, за да го види по-отблизо. Следващата вълна изтласква картончето в обсега му и той потапя ръка, за да го хване. Хартията е мека и подгизнала, почти унищожена от влагата. В далечината водата люлее друго подобно листче. Чърчуори се разтреперва. Остра болка пронизва гърдите му, но въодушевлението бързо я прогонва. С пръстите си докосва история. Собствената си история.
	— Какво е това? — пита Франк.
	— Май е карта таро — отвръща Чърчуори. На хартията личи вече отмит от водата образ, бледи очертания на човешки крак и кученце до обувката му. Глупакът. Възрастният мъж се взира в мастилото, което се стича към палеца му, докато изчезват и последните следи от изображението.
	— О, по дяволите. Бяха на Полина — измърморва Франк.
	Чърчуори оглежда водната повърхност за други карти. Спомня си за всичко, което му е разказал Саймън, и за малкото, което е видял в книгата. „Разбира се. Било е в тарото.“ Рисунките са били много повече от стара хартия и избледняло мастило. Търговецът на книги си казва, че е съвсем логично някой от семейството на русалки да унищожи проклятието чрез вода — много по-логично е, отколкото чрез изгаряне. Засмива тихичко се. „По-поетично!“ — добавя мислено. Поглежда мъжа до себе си и се замисля за младежа, с когото така и не е успял да се запознае. Жив е. Чърчуори знае, че няма значение, доколко е повярвал. Важното е, че Саймън е вярвал. Ще му се той самият да имаше въображението на младежа. Колкото и да е обширен водният простор край него, градчето дава вид на затворено и изолирано. Може би книгата е отворила врата — книгите имат навик да създават вълнения. Възрастният мъж забелязва карта таро, която потъва и изчезва под белия гребен на вълна. Във водните пръски вижда парещо ярка надежда.
	По пясъка се носи тъмно петно. Чърчуори долавя фините движения на заострена опашка и се навежда.
	— Мечоопашат — прошепва. Обръща се към Франк и се усмихва на потомъка на първия автор на книгата. — Удивителни създания.
	Размишлява за растежа на тези чудати животни и смяната на черупките им. При падането на твърдата обвивка остава кожа — меко и блестящо ново начало. Хилядолетия наред мечоопашатите пълзят, пътешестват и прикриват дирите си с махане на опашките си. Търпеливо заличават сами всяка следа от съществуването си. Чърчуори се усмихва:
	— Господин Макавой, бих искал да ми покажете онова писмо. После предлагам да изпием по питие заедно, ако нямате нищо против. Подозирам, че можем да станем приятели.
	Шумът на двигателя е единственият звук в продължение на стотици километри. Дори когато минават през градове, ги съпровожда тишина — сякаш целият свят около тях е потънал в сън. Хората от кабинките за събиране на пътни такси по магистралата дори не обръщат внимание на очуканата жълта каравана. Бегло поглеждат и колата, която е на косъм да се разпадне и като че ли само ръждата я държи цяла.
	— Изглежда адски зле, но поне двигателят е читав — отбелязва Енола.
	Алис не знае дали да й вярва и дали изобщо трябва да й пука. Ако колата се счупи в Делауеър, пак ще е по-добре, отколкото да стане в Напоусет. Неприятно й е, че оставя майка си, но ако беше останала, положението щеше да е още по-зле. Не можеше да не замине. Всъщност така беше по-добре и за майка й. „Не е хубаво децата да гледат как някой от родителите им тъне в унижение — казала бе Лия, докато изпращаше дъщеря си на вратата. — Отиди някъде за известно време. Ела да ни видиш, ако звъннеш и двамата с баща ти вдигнем телефона.“ Алис познава добре майка си и знае, че жената е способна само с поглед да накара човек да се чувства виновен. Баща й ще е униженият. Почти й е мъчно за него, но в момента й е по-лесно да вземе решение въобще да не мисли по въпроса.
	Когато минаха покрай обраслите с тръстика солени мочурища, където събирачи на миди клечаха и ровеха в калта, осъзна, че ги вижда за последен път и че ще й липсват.
	Сега Алис не отмества очи от магистралата и си мисли колко ще тъгува за досегашното си ежедневие — риболов на кея по изгрев, скришни погледи към къщата на драматурга и предположения за знойните афери, които се случват зад вратите й. Хвърля поглед към двамата мъже, които спят на задната седалка. Рошавата черна коса на Саймън е залепнала за напуканата тапицерия. Спи, сякаш има да наваксва години безсъние. Не, не е красавец, но е неин. Дойл похърква леко. От време на време, когато се докосва до прозореца, от върховете на пръстите му изскачат дребни синкави искрици.
	Енола се извръща към Алис от седалката до шофьора и прошепва:
	— Все едно ближеш стотинка. — Коментар няма, затова младата жена продължава: — Понякога хората се чудят какво е усещането, когато го целувам. Като чиста монетка е.
	Алис продължава да мълчи. Изминават така петдесет-шейсет километра по пътищата на Ню Джърси.
	— Благодаря ти — обажда се отново Енола. После добавя много по-тихо: — Не можах да стигна до него. Просто не можах.
	Алис сваля едната си ръка от волана, напипва тънките пръсти на Енола и ги стисва, защото не я бива по обясненията. Има неща, които винаги би направила за мъжа, когото познава, откакто се помни, а да го измъкне от водата е най-малкото.
	Спират в Мериленд. Влизат в магазин, за да се снабдят със специална хартия с оръфани ръбове, напоена с усещане за древност. От типа, който обича писалки, но направо обожава перото и мастилото. Саймън иска и кожа, но средствата не достигат. Плащат в брой с парите на Енола (смачкани двайсетачки, които Дойл е скътал в един от саковете), със спестяванията на Алис и стоте долара, които Франк набута в ръцете й, когато тя му каза, че заминават. Продавачът се ококорва при вида на купчината банкноти. Дойл с усилие вдига обемния наръч хартия.
	Нощем в скърцащите мотелски легла, в които отпочиват по пътя към Савана, Саймън будува и пише. Когато започва да клюма, Алис се навежда и целува ръцете му там, където са синините. Тъмните петна бележат местата, за които го е хванала и стискала, докато го е измъквала от пастта на залива. Белезите на оживяването — така ги нарича Алис и мислено благодари за всичките години, през които е вдигала тежко, ловила е риба и е вършила практични неща, които са направили ръцете й силни. По-късно Саймън се сгушва до нея, гърдите и коремът му прилягат плътно към гърба й и той прошепва:
	— Съжалявам, съжалявам, съжалявам…
	А тя чува: „Благодаря ти.“
	Саймън пресъздава книгата. Когато приближават огромните тропически дървета, типични за сърцето на Юга, й минава през ум, че това може би е поредната му мания. Пита го защо книгата е от значение, след като и двамата искат ново начало. Той отвръща:
	— Ръкописът — това съм аз.
	Думите увисват тежко помежду им. По-късно го забелязва да скицира чернокосо дете и разбира, че е Енола. Саймън пише своята история: за менажерията от самото й създаване и за онова, което я сполетява после; за всички онези забравени жени; за потомците на Рижкова и на Пийбоди. За нея.
	— Какво ще правиш, ако ти липсва информация?
	— Чърчуори ще помага — отговаря Саймън. — А понякога ще си измисляме неща. Мръсната тайна на историята е, че голяма част от нея е плод на предположения. Ще запълним празнотите. — Свива рамене. — Много ги е бивало да измислят сами себе си — допълва. Говори за онези жени, удавниците, които бяха погълнали цялото му внимание. Но говори и за себе си. Вече казва „ние“. За разлика от преди.
	Алис знае, че и нейното име ще се озове някъде сред тайните му. Редом с неговото. Защото има неща, които винаги би направил за жената, която познава, откакто се помни. Би й позволил да го спаси. Би я вписал в книгата си. И двамата биха си дали шанс да започнат на чисто.


	Благодарности

	Всяка книга е съставена от безброй части. Тук ще спомена само най-важните.
	Агентката ми Мишел Брауър оправи една голяма бъркотия и въобще не й мигна окото, когато заявих, че смятам собственоръчно да подвържа ръкописа си. Преди да ми съобщи добрата новина, тя ме посъветва да седна. Беше права за всичко.
	Редакторката Хоуп Делън направляваше и книгата, и мен, с нежност и настроение. Най-малкото, което мога да кажа за нея и за издателство „Сейнт Мартинс прес“, е, че бяха фантастични.
	Написах по-голямата част от романа в обществените библиотеки на Комсауог и Бруклин. Цирковата история е дива и неопитомена и е чудесен повод за работа в библиотека. Когато не можех да си измисля градове, разчитах на местните съюзи на историците в Шарлот (Северна Каролина), в Нюкасъл (Делауеър) и в Бърлингтън (Ню Джърси). Ако има неточности, те са изцяло по моя вина.
	Би трябвало тук да следва дълъг списък с имена, но хората, които трябва да спомена, са прекалено много. Тази книга нямаше да съществува, ако не бяха Рик Рофай и Мат де ла Пеня. Стефани Фрайдбърг ми звънна посред нощ и изкрещя номера на една глава в слушалката — искаше да ми каже, че съм на прав път. Карън Суайлър ми оказа неоценима подкрепа — така, както само една сестра може.
	И накрая — Робърт. Сред безкрайните реки от кафе ти си оставаш най-хубавата чаша.


	$id = 48462
	$book_id = 10603
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/48462
	Сканиране и начална корекция: sqnka, 2020
	Корекция и форматиране: Epsilon, 2020
	----

	__Издание:__
	Автор: Ерика Суайлър
	Заглавие: Книга на тайните
	Преводач: Нели Лозанова
	Година на превод: 2015
	Език, от който е преведено: английски
	Издание: първо
	Издател: СофтПрес ООД
	Град на издателя: София
	Година на издаване: 2015
	Тип: роман (не е указано)
	Националност: американска
	Печатница: ФолиАрт ООД
	Излязла от печат: 02.11.2015 г.
	Редактор: Боряна Стоянова
	Коректор: Правда Василева
	ISBN: 978-619-151-258-4
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9932