   

 	 

 	 
 	Анонимен куриер подхвърля в двора на Нюйоркския природонаучен музей скъсан омачкан пакет. Биотерористична атака? Когато паниката утихва и става ясно, че заплахата е блъф, директорът на музея с ужас разбира, че е получил обратно откраднатата неотдавна уникална колекция диаманти… стрити на прах! Кой би извършил подобна гавра с неоценимо съкровище, у кого е натрупана толкова иронична злоба и неудържима ярост? И с каква цел е изпратен „подаръкът“ – предупреждение? Закана? Назрява огромен скандал, но той е нищо пред вероятността да изплуват забравени тайни, които застрашават авторитета – и живота – на много хора. За да потули опасните въпроси и да потуши разгарящия се медиен пожар, управата решава с ефектно шоу да отвори отново гробницата на Сенеф – тайнствен древноегипетски паметник, привличал като магнит посетителите, но тихомълком закрит след необяснимата гибел на няколко души. Идеята изглежда добра, но когато грандиозният шоу-спектакъл е вече готов, убийствата – и шепотът на древно проклятие – започват отново…
 	 
 	В „ТАЙНАТА НА СЕНЕФ“ Престън и Чайлд довеждат до кулминация трилогията („ОГЪН ОТ АДА“, „СЪРЦЕТО НА ЛУЦИфЕР“) за специалния агент от ФБР Алойзиъс Пендъргаст. В тази разтърсваща и супер заплетена история с действие на бързи обороти, шокиращите обрати на сюжета и смразяващите изненади ще накарат кръвното ви да подскача… Агент Пендъргаст е вкаран в затвор с максимален режим на сигурност, обвинен за серия убийства, които не е извършил. Докато приятелите му кроят планове как да го измъкнат от клопката, един патологичен убиец с ум на гений заплита сложна мрежа от смъртоносни интриги и подготвя невиждано зрелище…
 	Publishers Weekly

 	 
 	 

 

 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	  

 	 

 	 

 	  

 	 
 	 
 	 

 

 	 

 	 
 	≈ 1 ≈

 	 
 	Лъчите на ранното утринно слънце позлатяваха павираната алея към служебния вход на Нюйоркския природонаучен музей и осветяваха стъклената портиерска будка точно пред гранитната арка. Вътре се виждаше прегърбената фигура на възрастен мъж, известен на целия музеен персонал. Мъжът доволно пуфкаше с лулата си и се къпеше в топлината на един от онези псевдопролетни дни, които понякога навестяват Ню Йорк през февруари – дни, които подлъгват нарцисите, минзухарите и плодните дръвчета да цъфнат преждевременно, само за да ги убият малко по-късно с ледената си целувка.
 	— Добро утро, докторе – повтаряше Кърли отново и отново, обръщайки се така към всеки, който влизаше, независимо дали беше куриер или научен работник. Кураторите можеха да се издигат и да се сгромолясват, директорите можеха да се изкачват по стълбицата на йерархията, да царстват славно, а после да бъдат позорно детронирани; в един момент човекът оре земята, а в следващия – лежи под нея; но едно нещо оставаше неизменно – Кърли сякаш никога нямаше да напусне своето място. Той беше също толкова постоянен атрибут на музея, колкото и ултразавъра, който посрещаше посетителите в Голямата Ротонда.
 	— Дръж, старче!
 	Смръщил вежди пред тази фамилиарност, Кърли се надигна навреме, за да види как някакъв куриер тиква пакет през прозорчето на будката. Пратката беше получила достатъчна начална скорост, за да се приземи тъкмо на малката поличка, където пазачът държеше тютюна и ръкавиците си.
 	— Извинете – рече Кърли и се надвеси през прозорчето. – Хей! – Но куриерът, с издута от товара раница, вече се отдалечаваше на планинския си бегач с дебели гуми. – Пресвета Богородице – промърмори Кърли, като се взираше в пакета. Беше с размери 15x10x10 см, опакован в мазна кафява хартия и овързан със солидно количество старомоден канап. Беше толкова опърпан, че Кърли се запита дали куриерът не е бил прегазен от камион, докато е идвал насам. Адресът бе изписан с несигурен детски почерк.
 	 
 	За куратора по скали и минерали.

 	Природонаучния музей

 	 
 	Кърли изтръска лулата си и замислено се загледа в пратката. Стотици деца пращаха на музея всяка седмица подобни колети, съдържащи „дарения“ за колекцията. Въпросните дарения включваха всичко: от смачкани буболечки и безполезен камънак до върхове на стрели и мумифицирани котки, жертва на пътни произшествия. Той въздъхна, отдели се с нежелание от удобството на стола и пъхна пакета под мишница. Взе лулата си, отвори вратата на будката и пристъпи в обляното от слънце пространство, мижейки. После пое по посока на рампата за пощенски пратки, която се намираше само на стотина метра срещу алеята.
 	— Какво носите, господин Тътъл? – долетя нечий глас.
 	Кърли се обърна по посока на звука. Беше Дигби Грийнлоу, новият заместник административен директор, който тъкмо излизаше от тунела на служебния паркинг.
 	Пазачът не отговори веднага. Не му харесваше Грийнлоу и неговото снизходително „господин Тътъл“. Преди няколко седмици Грийнлоу бе направил забележка на Кърли за метода му на проверка на пропуските, като се оплака, че направо не ги поглеждал. И таз добра! Кърли нямаше нужда да ги гледа – познаваше отлично всеки служител на музея.
 	— Пратка – изръмжа той в отговор.
 	Гласът на Грийнлоу прие наставнически тон.
 	— Предполага се, че пратките трябва да се доставят право в определеното за тази цел помещение. Вие пък не би следвало да напускате поста си.
 	Кърли продължи да върви. Бе достигнал възраст, в която откриваше, че най-добрият начин да се справиш с досадата е да се преструваш, че тя не съществува.
 	Чуваше стъпките на администратора да се забързват след него. Грийнлоу повиши глас, очевидно смятайки, че старецът вече е оглушал.
 	— Господин Тътъл? Казах, че не бива да оставяте входа без надзор.
 	Кърли спря и се обърна.
 	— Благодаря, че предложихте, докторе. – Той протегна пакета. Грийнлоу го изгледа с присвити очи.
 	— Не съм казал, че аз ще го доставя.
 	Кърли остана неподвижен, с протегната напред ръка.
 	— Ох, боже! – Администраторът нервозно се протегна към колета, но ръката му се спря на половината път. – Това чудо изглежда странно. Какво е?
 	— Не знам, докторе. Дойде по куриер.
 	— Май не е било правилно съхранявано.
 	Кърли сви рамене.
 	Но Грийнлоу продължаваше да не взема пратката. Само се наведе напред и я огледа внимателно.
 	— Хартията е скъсана, тук има дупка… Я гледайте, нещо изтича.
 	Пазачът наведе очи. Наистина, на ъгълчето на пакета имаше дупка, от която се процеждаше тънка струйка кафяв прашец.
 	— Какво, за бога…? – не довърши той.
 	Грийнлоу отстъпи крачка назад.
 	— От него се изсипва някакъв прах! – Гласът му се извиси. – О, Господи, какво е това?
 	Възрастният мъж стоеше като вкоренен на мястото си.
 	— Мили боже, Кърли, пусни го! Това е антракс!
 	Администраторът се препъна, лицето му се изкриви в паника.
 	— Терористична атака! Повикайте полиция! О, Господи, може да съм заразен!
 	Той се затича, спъна се, падна върху калдъръма, но като драпаше по земята, скочи на крака и отново хукна. Почти веднага от караулното помещение отсреща изскочиха двама яки полицаи, единият пресече пътя на Грийнлоу, а другият се втурна към Кърли.
 	— Какво правите? – изкрещя паникьосаният директор. – Отдръпнете се, позвънете на 911!
 	Пазачът остана, където беше, с пакета в ръка. Случваше се нещо толкова извън опита му, че мозъкът му сякаш престана да работи. Гардовете залегнаха, последвани от Грийнлоу. За един миг над малкото дворче падна странна тишина. След това екна пронизваща аларма, оглушителна в затвореното пространство. За по-малко от пет минути въздухът се напълни със звука от приближаващи сирени. Избухна трескава дейност: полицейски коли, въртящи се буркани, пращящи радиостанции. Униформени мъже хвърчаха насам-натам, за нула време опънаха жълта лента с надпис „Биологична заплаха“ и оформиха кордон. Гърмяха мегафони, които предупреждаваха тълпите да се отдръпнат и междувременно нареждаха на Кърли Пуснете пакета и отстъпете назад, пуснете пакета и отстъпете назад.
 	Но Кърли не пусна пакета и не отстъпи назад. Вместо това той остана смразен в пълно недоумение, втренчен в тънката кафява струйка, която продължаваше да се сипе от скъсаното ъгълче и оформяше малка купчинка върху настилката пред краката му.
 	Двама странни на вид мъже в напомпани бели облекла и шлемове с пластмасови визьори се приближиха, пристъпвайки бавно, с протегнати напред ръце, като в сцена от стар научнофантастичен филм. Единият внимателно, почти нежно обхвана раменете на стария човек, докато другият пое пакета от ръцете му и безкрайно грижливо го постави в синя пластмасова кутия. Отведоха го настрана и започнаха да го почистват с някакъв смешен, подобен на прахосмукачка уред, а после го облякоха в също такъв странен бял костюм. През цялото време тихите им, електронно променени гласове повтаряха, че всичко е наред, че го водят в болницата, за да му направят няколко изследвания, че всичко ще бъде добре. Докато поставяха шлема върху главата му, Кърли започна да идва на себе си.
 	— Извинете, докторе? – обърна се той към един от мъжете, докато го водеха към вана, който бе спрял сред полицейски кордон и го очакваше с отворени врати.
 	— Да?
 	— Лулата ми. – Той кимна към будката. – Не забравяйте да ми донесете лулата.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 2 ≈

 	 
 	Доктор Лорън Уилденстейн гледаше как екипът за спешни случаи внася синия пластмасов контейнер за биологично опасни материали и го оставя в камината в лабораторията й. Обаждането беше дошло преди двайсет минути и както тя, така и асистентът й – Ричи, бяха готови. Отначало звучеше като нещо обещаващо промяна, нещо, което наистина пасваше на описанието на класическата биотерористична атака – колет, изпратен до престижна нюйоркска институция, от който се сипе кафяв прашец. Но тестовете за антракс, направени още в самия музей, се бяха оказали отрицателни, така че Уилденстейн знаеше, че това почти със сигурност ще се окаже поредната фалшива тревога. За двете години, през които тя ръководеше лабораторията за изследване на обществено опасни вещества към Министерството на здравеопазването, бяха получили повече от четиристотин подозрителни прахчета за анализ и, слава богу, нито едно не се бе оказало биотерористичен агент. Досега. Тя хвърли поглед на текущия списък, който държаха забоден на стената: захар, сол, брашно, сода за хляб, хероин, кокаин, пипер и мръсотия, в този ред на честота. Списъкът бе живо свидетелство за параноя и твърде много фалшиви предупреждения.
 	Момчетата от екипа си тръгнаха, но тя остана още няколко минути, взряна в запечатания контейнер. Удивително каква паника можеше да създаде един пакет е прах тези дни. Беше пристигнал преди час и половина в музея, а вече един пазач и музейният администратор лежаха под карантина, пиеха антибиотици и бяха подложени на противостресова психотерапия. Администраторът изглежда беше особено истеричен.
 	Тя поклати глава.
 	— К‘во мислиш? – долетя един глас иззад рамото й. – Терористичен коктейл – специалитет на деня.
 	Уилденстейн игнорира тази забележка. Работата на Ричи бе безупречна, макар и емоционалното му развитие да бе прекъснато някъде между трети и четвърти клас.
 	— Да го минем през рентгена.
 	— Пуснал съм го.
 	Изкуствено оцветеният рентгенов лъч, който просветваше на монитора, показа, че пакетът е пълен с аморфно вещество. Не се виждаше нито писмо, нито някакви други предмети.
 	— Няма детонатор – отбеляза Ричи. – Мамка му!
 	— Ще отворя контейнера. – Уилденстейн счупи печата и внимателно извади съдържанието отвътре. Отбеляза си наум грубия детински почерк, липсата на обратен адрес, многобройните нишки зле завързан канап. Пратката изглеждаше сякаш нарочно направена да събужда подозрение. Единият ъгъл беше съдран по невнимание и от него се стичаше подобно на пясък кафяво вещество. Не приличаше на нито един биологично опасен агент, който бе разучавала. Непохватно поради плътните ръкавици, тя преряза канапа и отвори пакета, изваждайки от него найлоново пликче.
 	— Изкараха ни акъла с пясъчна бомбичка – изгрухтя Ричи подигравателно.
 	— Ще се отнасяме с това, все едно че е опасно, докато не докажем обратното – каза Уилденстейн, въпреки че личното й мнение съвпадаше с неговото. Естествено, бе по-добре да се презастраховат.
 	— Тегло?
 	— Килограм и двеста грама. За протокола искам да отбележа, че всички биологично опасни вещества в камината са на нула.
 	С помощта на шпатулка тя взе няколко зрънца от праха и ги разпредели в епруветки, запечата ги и ги подреди на статива, извади ги от камината и ги подаде на Ричи. Без да чака инструкции, той започна с обичайната поредица от химични реагенти, търсейки специфична реакция.
 	— Гот е да имаш един тон от тоя прахоляк да си го изследваш – ухили се той. – Можем да го варим, да го печем, да го разтваряме и пак ще ни остане достатъчно да си направим пясъчен замък.
 	Уилденстейн едва събра търпение да изчака, докато Ричи умело проведе анализите.
 	— Всички са отрицателни! – смаяно рече той накрая. – К‘во е това, бе?!
 	Тя взе втори статив с проби.
 	— Направи топлинен тест в окисляваща среда и отведи изпаренията към газовия анализатор.
 	— Готово. – Ричи взе нова епруветка и, като я запечата с пипета с клапа, която водеше към газовия анализатор, бавно я загря на Бунзенова горелка. Уилденстейн наблюдаваше и за нейна изненада пробата бързо се възпламени, изтля за миг и изчезна, без да остави пепел или утайка.
 	— Какво мислиш, Ричи?
 	Той внимателно прочете разпечатката.
 	— Само чист въглероден оксид и диоксид и следи от водни пари.
 	— В такъв случай пробата трябва да се е състояла само от чист въглерод.
 	— Стига бе, шефе! Откога въглеродът изглежда като кафяв пясък?
 	Уилденстейн се взря в пясъка на дъното на една от епруветките.
 	— Смятам да го погледна под стереомикроскопа.
 	Тя поръси няколко зрънца върху предметното стъкло, постави го на микроскопската масичка, включи светлината и погледна през окулярите.
 	— Какво виждаш? – попита Ричи.
 	Уилденстейн не отвърна. Продължаваше да се взира зашеметена. Под микроскоп отделните песъчинки изобщо не бяха кафяви, а изглеждаха като малки фрагменти от стъклоподобно вещество в многобройни цветове – синьо, червено, жълто, зелено, кафяво, черно, лилаво, розово. Като не отделяше очи от осветеното поле, тя взе една метална лъжичка, притисна я към едно от зрънцата и леко го побутна. Чу слабо изскърцване, докато песъчинката драскаше стъклото.
 	— Какво правиш? – вдигна вежди младият мъж.
 	Уилденстейн се изправи.
 	— Да имаме рефрактометър някъде тук?
 	— Ами да, един евтин боклук от средните векове. – Ричи се разтършува из шкафа и измъкна оттам прашна машинария, покрита с пожълтяла найлонова покривка. Постави уреда на плота и го включи към контакта.
 	— Знаеш ли как да работиш с това чудо?
 	— Мисля, че да.
 	С помощта на стереомикроскопа тя взе едно кристалче от веществото и го пусна в капка минерално масло, която бе капнала върху предметно стъкло. После плъзна стъклото в кюветата на рефрактометъра и след няколко фалстарта схвана как да интерпретира информацията на скалата.
 	Вдигна очи с усмивка.
 	— Точно каквото си мислех. Имаме коефициент на пречупване 2,4.
 	— Аха-а. И?
 	— Ами готово. Заковахме го.
 	— Какво сме заковали, шефе?
 	Тя го погледна триумфално.
 	— Ричи, какво е това, което се състои от чист въглерод, има коефициент на пречупване над две и е достатъчно твърдо, за да драска стъкло?
 	— Диамант?
 	— Браво!
 	— Искаш да кажеш, че това тук е торба с индустриален диамантен пясък?
 	— На това прилича.
 	Ричи свали предпазния си шлем и изтри чело.
 	— И таз хубава! – Обърна се и взе телефона. – Смятам да звънна в болницата и да ги успокоя, че не е биологична атака. Доколкото чух, онзи музеен администратор е напълнил гащите.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 3 ≈

 	 
 	Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей, усети бодване на раздразнение, докато излизаше от асансьора в приземния етаж на сградата. От месеци не бе слизал тук в тези подземни дълбини и се питаше защо, по дяволите, Вилфред Шерман, председател на отдел „Минералогия“, настояваше толкова много да слезе до минералогическата му лаборатория, вместо самият Шерман да се качи до офиса на Колъпи на петия етаж.
 	Зави зад ъгъла с бързи крачки, обувките му скърцаха по мръсния под. Вратата на лабораторията по „Минералогия“ бе затворена. Той натисна бравата – заключена – и в нов пристъп на раздразнение, почука отсечено.
 	Самият Шерман му отвори вратата почти веднага, като побърза да я затвори със същата бързина. Кураторът изглеждаше запуснат, потен – за да бъдем точни – направо като развалина. Така и би трябвало, помисли си Колъпи. Очите му обходиха лабораторията и попаднаха на противния пакет, мръсен и омачкан, който седеше кротко в двойно запечатана торбичка върху масата за проби близо до стереоувеличителния микроскоп. Край него се въргаляха няколко бели плика.
 	— Доктор Шерман – започна той, – безгрижният начин, по който този материал бе доставен в музея ни причини изключителни неудобства. Това е направо възмутително. Искам да знам името на доставчика, искам да знам защо това не е пристигнало по обичайните пътища, и също така – искам да знам защо такъв ценен материал получава такова нехайно отношение и е подхвърлен, така че да предизвика паника. Доколкото разбирам индустриалният диамантен пясък струва по няколко хиляди долара за килограм.
 	Шерман не отговори. Само се потеше.
 	— Вече виждам заглавието на утрешния вестник. Биотерористичен ужас в Природонаучния музей. Изобщо не изгарям от нетърпение да го прочета. Току-що ми позвъни някакъв репортер от „Таймс“, Хариман или нещо подобно – и трябва да му се обадя до половин час с обяснение.
 	Шерман преглътна болезнено, но продължи да не казва нищо. По челото му се стече капка пот и той бързо я попи с кърпичка.
 	— Е? Вие имате ли обяснение? И има ли причина да настоявате да дойда в лабораторията ви?
 	— Да – успя да смотолеви Шерман. После кимна към стереоувеличителя. – Бих желал да… да погледнете.
 	Колъпи се изправи, отиде до микроскопа, свали очилата си и погледна през окулярите. Пред погледа му изплува неясна цапаница.
 	— Бъкел не се вижда!
 	— Трябва да си нагласите фокуса, ето тук.
 	Колъпи се засуети с винта, докато успее. Най-сетне пред очите му затрептя изумителна мозайка от хиляди искрящо оцветени парченца кристал, осветени отзад като прозорец със стъклописи.
 	— Какво е това?
 	— Проба от пясъка, който дойде в пакета.
 	Колъпи се дръпна.
 	— Е? Да не би вие или някой от вашия отдел да го е поръчал?
 	Шерман се поколеба.
 	— Всъщност, не.
 	— В такъв случай, кажете ми, д-р Шерман, как така диамантен пясък на стойност хиляди долари се оказва адресиран до вашия департамент?
 	— Имам обяснение… – Мъжът замлъкна. С трепереща ръка вдигна един от белите пликове. Колъпи чакаше, но човекът сякаш бе загубил дар слово.
 	— Д-р Шерман?
 	Отговор отново не последва. Само поредното попиване на челото с носната кърпа.
 	— Да не сте болен?
 	Шерман преглътна.
 	— Просто не знам как да ви го кажа.
 	— Имаме проблем и в момента мога да ви отделя… – Колъпи погледна часовника си: – двайсет и пет минути, преди да се обадя на онова приятелче Хариман. Така че просто давайте.
 	Минералогът кимна тъпо и отново попи лицето си. Въпреки своето раздразнение, Колъпи изпита съжаление към него. В някакъв смисъл той си оставаше едно хлапе на средна възраст, което никога не бе успяло да надрасне колекцията си от камъни… Внезапно директорът осъзна, че онова, което мъжът попиваше с кърпичката си, не беше само пот – от очите му се стичаха сълзи.
 	— Не е индустриален диамантен пясък – произнесе Шерман най-сетне.
 	Колъпи сбърчи вежди.
 	— Моля?
 	Кураторът пое дълбоко дъх, изглежда се окопитваше.
 	— Индустриалният диамантен пясък се прави от черни или кафяви диаманти без естетическа стойност. Под микроскоп той изглежда тъкмо както бихте очаквали: тъмни кристалчета. Но когато погледнете тези под микроскоп, виждате цвят. – Гласът му потрепери.
 	— Така е, да.
 	Шерман кимна.
 	— Малки кристалчета във всички цветове на дъгата. Установих, че наистина са диаманти и се запитах… – Гласът му заглъхна.
 	— Д-р Шерман?
 	— Запитах се: как, за бога, една торба с диамантен пясък се е оказала съставена от милиони фрагменти цветни фенси диаманти? Килограм и двеста грама.
 	В лабораторията легна дълбока тишина. Колъпи усети, че му става студено.
 	— Не разбирам.
 	— Това не е диамантен пясък – изрече Шерман бързо. – Това е диамантената колекция на музея.
 	— Какви ги дрънкате, по дяволите?!
 	— Човекът, който открадна диамантите ни миналия месец. Сигурно ги е пулверизирал. Всичките! – Сълзите вече течаха свободно, но Шерман не си правеше труда да ги бърше.
 	— Да ги е пулверизирал?! – Колъпи се огледа диво. – Как можеш да пулверизираш диамант?
 	— С ковашки чук.
 	— Но те са най-твърдото нещо на света!
 	— Твърди – да. Това не означава, че не са крехки.
 	— Откъде сте сигурен?
 	— Много от нашите диаманти имат уникален цвят. Вземете „Кралицата на Нарния“ например. Никой друг брилянт не притежава точно този син цвят с отсенки на виолетово и зелено. Успях да идентифицирам всяко малко късче. Ето какво правих – разделях ги.
 	Той взе белия плик и изсипа съдържанието му на лист хартия върху плота. Получи се купчинка син пясък. Шерман я посочи.
 	— „Кралицата на Нарния“.
 	Взе друг плик и изсипа съдържанието му в лилава пирамидка.
 	— „Сърцето на вечността“.
 	Едно след друго той изпразваше малките пликчета.
 	— „Индиговият дух“. „Ултима туле“. „Четвърти юли“. „Занзибарска зеленина“.
 	Беше като барабанен ритъм, удар след удар. Колъпи ужасен се взираше в малките купчинки искрящ пясък.
 	— Това е някаква налудничава шега – прошепна той накрая. – Това не може да са диамантите на музея!
 	— Точните оттенъци на много от тези известни диаманти могат да бъдат определени количествено – отвърна Шерман. – Данните са у мен. Така че тествах фрагментите. Това са диаманти с точния оттенък, не може да има грешка. Просто няма какво друго да бъдат.
 	— Но със сигурност не са всички – каза Колъпи немощно. – Не може да е унищожил всичките!
 	— Този пакет съдържаше килограм и двеста грама диамантен пясък. Това се равнява на около пет хиляди и петстотин карата. Като прибавим и разсипаното количество, цялата пратка трябва да е съдържала около шест хиляди карата.
 	Сумирах каратното тегло на откраднатите диаманти… – Гласът му секна.
 	— И?
 	— Общото тегло беше шест хиляди и четиридесет и два карата – прошепна минералогът.
 	Дълга тишина изпълни лабораторията, единственият звук беше слабото бръмчене на флуоресцентните лампи. Най-сетне Колъпи вдигна глава и погледна Шерман в очите.
 	— Д-р Шерман – подзе той, но гласът му изневери и трябваше да започне отначало. – Д-р Шерман, тази информация не трябва да излиза от стаята.
 	Кураторът, вече блед, побеля като призрак, но след миг кимна безмълвно.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 4 ≈

 	 
 	Уилям Смитбак Младши пристъпи в тъмното, ухаещо на подправки пространство на пъба, известен като „Костите“, и плъзна поглед по шумната тълпа. Беше пет часът и заведението бе претъпкано със служители на музея, които разпускаха след дългите прашни часове, прекарани в гранитната грамада отсреща. Защо всички те бяха готови да висят в кръчма, всеки квадратен сантиметър от стените, на която бе покрит с кокали, при положение, че тук атмосферата бе твърде подобна на работната – си оставаше мистерия за него. В последно време той самият идваше в „Костите“ само по една причина: четиридесетгодишното малцово уиски, което барманът държеше прибрано под тезгяха. Трийсет и шест долара за петдесет грама едва ли можеше да се определи като изгодна сделка, но със сигурност бе далеч по-добра инвестиция от някой евтин скоч, който разяждаше вътрешностите.
 	Мерна медно-златистата коса на младата си жена Нора Кели на обичайната им маса в дъното. Махна с ръка, приближи я с бавни крачки и зае театрална поза.
 	— „Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява?“* После бързо й целуна ръка, с доста по-голямо внимание целуна устните й и зае мястото срещу нея. – Как върви?
 	[* „Ромео и Жулиета“, Шекспир, „Трагедии“ т.1, изд. „Народна Култура“, 1973 г. – Б.пр.]
 	— Музеят си остава доста вълнуващо място за работа.
 	— Говориш за тъй наречената „биотерористична атака” тази сутрин?
 	Тя кимна.
 	— Някой оставил за отдела по „Минералогия“ пакет, от който се сипел кафяв прах. Помислиха, че е антракс или нещо подобно.
 	— Чух. Впрочем, моят любимец Брайс днес пусна статия за това. – Брайс Хариман бе негов колега и стар съперник от „Таймс“, но Смитбак си бе осигурил малко спокойствие, благодарение на няколко скорошни и силни журналистически удара.
 	Покрусеният на вид келнер се приближи и застана до масата в примирено очакване на поръчката им.
 	— За мен два пръста „Глен Грант“ – рече Смитбак. – От отлежалото.
 	— Чаша бяло вино, моля.
 	Сервитьорът се омете.
 	— Значи причини паника? – попита Смитбак.
 	Нора се засмя.
 	— Трябваше да видиш Грийнлоу, човекът, който намери пратката. Беше толкова убеден, че умира, че се наложи да го отнесат на носилка, облечен в защитен костюм и всичко останало.
 	— Грийнлоу? Не го познавам.
 	— Той е новият заместник-шеф на администрацията. Наскоро се премести при нас.
 	— И какво се оказа? Антраксът, имам предвид.
 	— Строителен пясък.
 	Смитбак се закиска, докато вземаше питието си.
 	— Строителен пясък! Боже, страхотно! – Той разлюля кехлибарената течност в тумбестата чаша и отпи глътка. – Как е станало?
 	— Изглежда пратката е била повредена при пренасянето и пясъкът е започнал да изтича. Някакъв куриер го оставил на Кърли, а Грийнлоу просто се оказал наблизо.
 	— Кърли? Старчето с лулата?
 	— Същият.
 	— Все още ли е в музея?
 	— Никога няма да напусне.
 	— И как прие случката?
 	— В крачка, както всичко друго. Върна се в будката си само няколко часа по-късно, все едно, че нищо не е станало.
 	Смитбак поклати глава.
 	— Защо му е, за бога, на някого да праща торба пясък по куриер?
 	— Представа нямам.
 	Той отпи нова глътка.
 	— Смяташ ли, че е било умишлено? – запита разсеяно. – Някой, който се опитва да стресне музея?
 	— Ех, какъв престъпен ум имаш!
 	— Знае ли се кой го е пратил?
 	— Чух, че колетът не е имал обратен адрес.
 	Този дребен детайл внезапно заинтригува Смитбак. Прииска му се да беше потърсил статията на Хариман във вътрешната мрежа на „Таймс“ и да я беше прочел.
 	— Знаеш ли колко струва една пратка с куриер в Ню Йорк тези дни? Четиридесет кинта.
 	— Може да е бил ценен пясък.
 	— Защо тогава няма обратен адрес? Впрочем, кой беше получателят?
 	— Просто отдел „Минералогия“, доколкото разбрах.
 	Смитбак отпи замислено. Нещо в тази история задействаше журналистическата аларма в главата му. Запита се дали Хариман е стигнал до дъното на нещата. Би било адски невероятно.
 	Извади мобилния си телефон.
 	— Нещо против да звънна?
 	Нора се намръщи.
 	— Ако се налага…
 	Смитбак набра музея и помоли да го свържат с отдел „Минералогия“. Извади късмет: там все още имаше някого. Заговори бързо:
 	— Обажда се господин Хъмнхъмхъм от… службата за Грмнхъмхъм. Имам бърз въпрос: що за пясък е причинил тазсутрешния смут?
 	— Не разбрах съвсем…
 	— Вижте какво, бързам. Директорът чака отговор.
 	— Ами не знам.
 	— А има ли някой, който знае?
 	— Д-р Шерман.
 	— Дайте го на телефона.
 	Миг по-късно в слушалката прозвуча задъхан глас:
 	— Д-р Колъпи?
 	— А, не, не – рече Смитбак безгрижно. – Тук е Уилям Смитбак. Репортер съм от „Ню Йорк Таймс“.
 	Тишина. След това едно много кратко:
 	— Да?
 	— За биотерористичната заплаха от тази сутрин…
 	— Не мога да ви помогна – долетя незабавният отговор. – Вече казах всичко, което знам, на вашия колега господин Хариман.
 	— Просто рутинно сверяване на информацията. Нещо против?
 	Тишина.
 	— До вас ли беше адресиран пакетът?
 	— До отдела.
 	— Нямаше обратен адрес?
 	— Не.
 	— И беше пълен с пясък?
 	— Точно така.
 	— Какъв пясък?
 	След миг на колебание Шерман отговори.
 	— Корундов пясък.
 	— Колко струва корундовият пясък?
 	— Така не мога да ви кажа. Не много.
 	— Ясно. Това е всичко, благодаря.
 	Той затвори и установи, че Нора го наблюдава.
 	— Грубо е от твоя страна да използваш мобилния си телефон в кръчма – рече тя.
 	— Хей, аз съм репортер. Работата ми е да съм груб.
 	— Доволен ли си?
 	— Не.
 	— В музея пристигна торба с пясък. Беше пробита и шашна няколко човека. Край на историята.
 	— Не съм сигурен. – Смитбак дръпна дълга глътка. – Този куратор ми звучеше ужасно изнервен.
 	— Д-р Шерман? Той си е все напрегнат.
 	— Звучеше повече от напрегнат. Звучеше изплашен.
 	Смитбак отново отвори клетъчния си телефон и Нора простена.
 	— Ако не спреш да се обаждаш, се прибирам вкъщи.
 	— Хайде, скъпа! Само още едно обаждане, след което тръгваме към кафе „Ретълснейк“ за вечеря. Но трябва да се обадя сега, минава пет и се налага да хвана хората, преди да са си тръгнали.
 	Той бързо позвъни на „Справки“, записа някакъв номер и го набра.
 	— Министерството на здравеопазването ли е?
 	След като го прехвърлиха през няколко линии, най-сетне откри лабораторията, която искаше.
 	— Лаборатория за изследване на обществено опасни вещества.
 	— С кого разговарям?
 	— Ричард. А аз с кого разговарям?
 	— Здрасти, Ричард, обажда се Бил Смитбак от „Таймс“. Ти ли си на смяна?
 	— В момента, да. Шефката тъкмо си тръгна.
 	— Късметлия. Може ли да задам няколко въпроса?
 	— Казахте, че сте репортер?
 	— Точно така.
 	— Ами давайте.
 	— Това е лабораторията, която изследва съдържанието на онзи пакет от музея тази сутрин, нали?
 	— Определено.
 	— Какво имаше в него?
 	Смитбак чу изсумтяване.
 	— Диамантен пясък.
 	— Не корунд?
 	— Не. Диаманти.
 	— Лично ли изследва пясъка?
 	— Аха.
 	— И как изглеждаше?
 	— На пръв поглед като торба с кафяв пясък.
 	Смитбак се замисли за момент.
 	— Как установихте, че е тъкмо диамантен пясък?
 	— По индекса на пречупване на частиците.
 	— Ясно. И не може да се сбърка с корунд?
 	— Няма начин.
 	— Предполагам, че си го изследвал и под микроскоп?
 	— Да.
 	— Как изглеждаше?
 	— Беше красиво, като калейдоскоп от цветни кристалчета.
 	Смитбак усети странен гъдел в съзнанието си.
 	— Цветни? Какво искаш да кажеш?
 	— Всички цветове на дъгата. Честно казано, не предполагах, че диамантеният пясък е толкова красив.
 	— Не ти ли се видя странно?
 	— Много неща, които изглеждат грозни за човешкото око се оказват красиви под микроскоп. Като хлебната плесен, например – а защо не и пясък?
 	— Но ти каза, че пясъкът е изглеждал кафяв?
 	— Само когато частичките са смесени заедно.
 	— Разбирам. Какво направихте с пакета?
 	— Изпратихме го обратно в музея и ги успокоихме, че е било фалшива тревога.
 	— Благодаря.
 	Смитбак бавно затвори телефона. Невъзможно. Просто не можеше да бъде.
 	Вдигна поглед. Нора го гледаше, а раздразнението бе ясно изписано по лицето й. Той се наведе и хвана ръката й.
 	— Наистина съжалявам, но се налага да проведа още един разговор.
 	Тя скръсти ръце.
 	— А аз си мислех, че ще прекараме една приятна вечер заедно.
 	— Едно обаждане. Моля те. Ще дам и на теб да слушаш. Повярвай ми, ще бъде интересно.
 	Бузите на Нора поруменяха. Смитбак добре познаваше този поглед: жена му бе готова да кипне всеки момент.
 	Бързо набра номера на музея отново и включи на микрофон.
 	— Д-р Шерман?
 	— Да.
 	— Отново се обажда Смитбак от „Таймс“.
 	— Господин Смитбак – прозвуча резкият отговор, – вече ви казах всичко, което знам. А сега, ако обичате… Имам да хващам влак.
 	— Знам, че това, което е пристигнало в музея тази сутрин, не е било корундов пясък.
 	Тишина.
 	— Знам точно какво е било.
 	Още по-дълбока тишина.
 	— Диамантената колекция на музея.
 	В последвалата оглушителна тишина Нора го изгледа остро.
 	— Д-р Шерман, тръгвам към музея, за да говоря с вас. Ако д-р Колъпи все още е наоколо, ще бъде разумно да не си тръгва. Или поне да е откриваем по телефона. Нямам представа какво сте казали на колегата Хариман, но на мен няма да можете да пробутате същите глупости. Достатъчно лошо е, че музеят допусна диамантената му колекция – най-ценната в света – да бъде задигната. Убеден съм, че Бордът на управителите не би искал следващ скандал след разкритието, че същата тази диамантена сбирка е била превърната в обикновен индустриален диамантен прах. Изяснихме ли се, д-р Шерман?
 	Гласът, който най-сетне долетя отсреща, беше много слаб и треперлив.
 	— Не сме се опитвали да прикрием нищо, уверявам ви. Беше просто….ъ-ъ-ъ… малка отсрочка на изявлението.
 	— Ще бъда при вас до десет минути. Не ходете никъде.
 	Смитбак незабавно се обади до редактора си в „Таймс“.
 	— Фентън? Нали се сещаш за статията за антракса в музея, която Брайс Хариман пусна? По-добре зарежи тая работа. Имам истинската история и е направо взривоопасна. Запази ми заглавната страница.
 	Той затвори телефона и погледна към Нора. Вече не беше бясна. Беше побледняла.
 	— Диоген Пендъргаст? – прошепна тя. – Унищожил е диамантите?
 	Смитбак кимна.
 	— Но защо?
 	— Това е много добър въпрос, Нора. Но сега, скъпа, с хиляди извинения и дългът за една вечеря в кафе „Ретълснейк“ – налага се да вървя. Трябва да проведа няколко интервюта и да напиша статия до полунощ, ако искам да излезе в националното издание. Наистина много, много съжалявам. Не стой будна да ме чакаш. – Той се надигна и я целуна.
 	— Удивителен си – рече тя с респект.
 	Смитбак се поколеба, объркан от някакво необичайно усещане. Отне му известно време, за да осъзнае, че се е изчервил.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 5 ≈

 	 
 	Д-р Фредерик Уотсън Колъпи седеше зад голямото си облицовано в кожа бюро от 19 век в кабинета си в югоизточната кула на музея. Обширният плот беше празен, ако се изключи броят от тазсутрешния „Ню Йорк Таймс“. Вестникът не беше отворен. Нямаше и нужда: на предната страница Колъпи вече виждаше всичко, което му беше необходимо, изписано с най-огромния шрифт, който „Таймс“ си позволяваше да използва.
 	Шилото беше пробило торбата и не можеше да се върне обратно.
 	Колъпи се смяташе за наследник на най-великата позиция в американската наука: директор на Нюйоркския природонаучен музей. Мислите му се пренесоха от предмета на статията към имената на изтъкнатите му предшественици: Огилви, Скот, Трокмортън. Неговата цел, голямата му амбиция бе да прибави и своето име към този височайши списъка не да потъне в забвение като онези непосредствено преди него: Уинстън Райт, за когото никой не скърбеше особено, и некадърната Оливия Мериам.
 	И все пак там, на първа страница на „Таймс“, се мъдреше заглавие, което със същия успех би могло да стои и на надгробната му плоча. Бе получил няколко лоши удара напоследък – скандали, които биха повалили някой по-слаб. Но той се бе справил с тях хладно и решително – така щеше да действа и сега.
 	На вратата се почука тихо.
 	— Влезте.
 	Брадатият силует на Хюго Менцес, председател на отдел „Антропология“, елегантно облечен и с по-малко от обичайната степен на академичен безпорядък, влезе в стаята. Той безмълвно си придърпа стол, докато зад него влизаха Джоузефин Роко, шеф „Връзки с обществеността“ и адвокатът на музея, Берил Дарлинг от „Уилфред Спраг и Дарлинг“.
 	Колъпи остана прав, загледан в тримата, докато потупваше брадичката си замислено. Най-сетне заговори:
 	— Извиках ви тук по спешност. Причините са очевидни.
 	— Хвърли поглед към вестника. – Предполагам всички сте видели тазсутрешния брой на „Таймс“.
 	Присъстващите кимнаха в тихо съгласие.
 	— Направихме грешка като се опитахме да покрием тази история. Когато заех поста си на директор на музея, си казах, че ще управлявам това място различно, че няма да действам по потайния и понякога параноичен маниер на последните няколко администратора. Вярвах, че музеят е могъща институция, достатъчно устойчива да преживее превратностите на скандала и противоречието.
 	Той направи пауза.
 	— В опита си да омаловажа унищожението на диамантената ни колекция, стараейки се да скрия истината, аз сбърках. Тръгнах срещу собствените си принципи.
 	— Много хубаво е, че ни се извинявате – отбеляза Дарлинг с обичайния си остър глас, – но не беше ли по-лесно да се консултирате с мен, преди да вземете това прибързано и зле обмислено решение. Би трябвало да си дадете сметка, че няма да ви се размине. Тази история причини сериозни щети на музея, а направи и моята работа далеч по-трудна.
 	Колъпи си напомни, че точно това бе причината музеят да плаща на Дарлинг по 400 долара на час: тя винаги говореше неукрасената истина.
 	Той вдигна ръка:
 	— Точка за вас. Но подобно развитие на нещата не съм очаквал и в най-лошите си кошмари – да открия, че от диамантите ни е останало само… – Гласът му секна: не можа да довърши.
 	В стаята настъпи неловко раздвижване.
 	Колъпи преглътна и започна отново.
 	— Трябва да пристъпим към действие. Да отвърнем на удара, и то още сега! Ето затова ви поканих на това съвещание.
 	В тишината той чуваше жуженето и виковете на нарастващата тълпа протестиращи, наред със звука от полицейски сирени и мегафони, който долиташе от „Мюзиъм Драйв“.
 	Роко взе думата:
 	— Телефоните ми в офиса се скъсват да звънят. Сега е девет часът, смятам, че имаме време до десет, най-късно до единадесет, за да направим някакво официално изявление. При всичките ми години във „Връзки с обществеността“ никога не ми се е случвало нещо подобно.
 	Менцес се размърда в стола си и приглади сребристата си грива.
 	— Може ли?
 	Колъпи кимна.
 	— Хюго.
 	Менцес прочисти гърло, яркосините му очи се местеха между директора и прозореца.
 	— Първото нещо, за което трябва да си дадем сметка, Фредерик, е, че тази катастрофа е нещо повече от „зашеметяваща“. Чуйте тълпите отвън – самият факт, че сме си помислили да прикрием подобна загуба е настървил хората. Не: ние трябва да посрещнем удара честно и открито. Да признаем грешката си. Без повече увъртане. – Той хвърли поглед към Роко. – Това е първият ми аргумент и се надявам, че по тази точка всички сме единодушни.
 	Колъпи кимна отново.
 	— А вторият?
 	Менцес се приведе леко напред.
 	— Не е достатъчно да отвърнем. Трябва да предприемем офанзива.
 	— Какво имаш предвид?
 	— Налага се да направим нещо изключително. Трябва да излезем с бляскаво изявление, нещо, което да напомни на Ню Йорк и на света, че въпреки всичко ние си оставаме велик музей. Да започнем научна експедиция може би, или да се захванем с някакъв необичаен изследователски проект…
 	— Дали това няма да изглежда твърде прозрачно? – попита Роко.
 	— Може би за някои. Но критиките ще траят само ден или два, а след това ще сме свободни да градим интерес и добра публичност.
 	— Какъв проект предлагате? – намеси се Колъпи.
 	— Толкова далеч не съм стигнал.
 	Роко кимна замислено.
 	— Може и да проработи. Събитието трябва да бъде комбинирано с гала парти, само за вип персони, да се превърне в задължителния социален ангажимент за сезона. Това ще затвори устите на пресата и политиците, които, естествено, ще искат да бъдат поканени.
 	— Звучи обещаващо – рече директорът.
 	След малко заговори Дарлинг.
 	— Хубава теория. Единственото, което ни липсва, е експедиция, събитие или каквото и да е там.
 	В този момент интеркомът на Колъпи избръмча. Той натисна копчето с раздразнение.
 	— Госпожо Сърд, не бива да ни безпокоят.
 	— Знам, д-р Колъпи, но… Хм, това е доста необичайно.
 	— Не сега.
 	— Нужен е незабавен отговор.
 	Колъпи въздъхна.
 	— Не може ли да почака десет минути, за бога?
 	— Става въпрос за банков трансфер: дарение в размер на десет милиона евро за…
 	— Подарък от десет милиона евро? Дайте го насам!
 	Госпожа Сърд влезе, пълничка и добросъвестна както винаги, с лист в ръка.
 	— Извинете ме за момент. – Колъпи взе листа. – От кого е и къде трябва да се подпиша?
 	— От някой си граф Тиери де Кахорс. Дава на музея десет милиона евро, за да реставрира и да изложи отново Гробницата на Сенеф.
 	— Гробницата на Сенеф? Какво, по дяволите, пък е това?
 	— Колъпи плесна листа на бюрото. – Ще се занимая с това по-късно.
 	— Но, сър, тук пише, че субсидията чака транзатлантически превод и трябва или да бъде приета, или отхвърлена в рамките на часа.
 	Колъпи устоя на импулса да закърши ръце.
 	— Давим се в такива ограничени помощи, а това, което ни трябва, са безусловни фондове, с които да си платим сметките. Пратете факс на този граф Незнам кой си и вижте дали не можете да го убедите да направи нерестриктивно дарение. Действайте от мое име с обичайните любезности. Не ни трябват пари, за да тичаме подир вятърни мелници.
 	— Да, д-р Колъпи.
 	Тя тръгна към вратата и директорът огледа присъстващите.
 	— И така, мисля, че Берил беше взела думата.
 	Адвокатката отвори уста да заговори, но Менцес вдигна ръка:
 	— Госпожо Сърд, моля ви, изчакайте няколко минути, преди да се свържете с граф Кахорс.
 	Жената се поколеба, поглеждайки към Колъпи за потвърждение. Директорът кимна в съгласие и тя излезе, затваряйки вратата след себе си.
 	— Е, добре, Хюго, защо беше това?
 	— Опитвам се да си спомня подробностите. Гробницата на Сенеф – това име кара някаква камбанка да звъни в съзнанието ми. А сега като се замисля, същото се отнася и за граф Кахорс.
 	— Не може ли да се върнем на темата? – рече Колъпи.
 	Менцес внезапно се наведе напред.
 	— Фредерик, това е по темата! Помисли за историята на музея. Гробницата на Сенеф е египетска гробница, която е била изложена в сградата от първоначалното й отваряне до, струва ми се… Депресията, когато музеят е бил затворен.
 	— И?
 	— Ако не ме лъже паметта, тя е била задигната и разрушена от французите по време на нахлуването на Наполеон в Египет, а по-късно била заграбена от британците. След това я купил един от благотворителите на музея и гробницата била възстановена в приземния етаж като едно от първите музейни изложения. Трябва все още да е там.
 	— А кой е този Кахорс? – запита Дарлинг.
 	— Наполеон водел цяла армия от естествоизпитатели и археолози с войниците си, когато връхлетял Египет. Водачът на археологическия контингент бил някой си Кахорс. Предполагам, че този приятел е негов потомък.
 	Колъпи сбърчи вежди.
 	— Това какво общо има с нашия проблем?
 	— Нима не виждаш? Това е точно липсващото парченце, от което се нуждаем!
 	— Един прашасал стар гроб?
 	— Именно. Ще разтръбим новината за дарението на графа, ще изберем дата на откриването, ознаменувана с гала-тържество и всичките му парадни официалности и от цялата работа ще излезе медийно събитие. – Менцес въпросително загледа Роко.
 	— Да! – възкликна тя. – Това може да подейства! Египет винаги е бил популярен сред широката публика.
 	— Може да подейства? Ще подейства! Най-хубавото от всичко е, че гробницата вече е подредена. Отзвукът от изложбата „Свещени образи“ вече отшумя, така че сега е време за нещо ново. Можем да се справим за два месеца или дори по-малко.
 	— Много зависи от състоянието на гробницата.
 	— И все пак важното е, че тя е на място и то почти готова. Може да се окаже, че се нуждае само от едно почистване на праха. Хранилищата ни са пълни с какви ли не египетски джунджурии, които можем да подредим около гробницата за повече завършеност. А и графът предлага предостатъчно пари за всички необходими процедури по реставрацията.
 	— Не разбирам – каза Дарлинг. – Как може цяла изложба да остане забравена за седемдесет години?
 	— Като нищо може да е била зазидана – често са го правели със старите изложения, за да ги запазят. – Менцес се усмихна малко тъжно. – Този музей просто съхранява твърде много експонати и няма нито достатъчно пари, нито куратори, с които да ги поддържа. Ето защо от години лобирам за отварянето на пост за музеен историк. Кой знае какви други тайни спят в отдавна забравените зали.
 	Над стаята надвисна кратка тишина, рязко нарушена от Колъпи, който удари с ръка по бюрото.
 	— Да го направим! – Той взе телефона. – Госпожо Сърд, кажете на графа да освободи сумата. Приемаме условията му.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 6 ≈

 	 
 	Нора Кели стоеше в лабораторията си, взирайки се в големия плот, покрит с парчета от антична керамика на племето Анасази. Чирепите бяха необичайни, с почти златист отблясък под яркото осветление, който се дължеше на безбройните слюдени частици в глината. Тя бе събирала тези парчета по време на една лятна експедиция до местността Фор Корнърс на югозапад и сега ги бе подредила върху голяма контурна карта на региона. Всяко от тях лежеше на точното географско местонахождение, където бе открито.
 	Тя се взираше в лъскавата им повърхност, като се опитваше за пореден път да си направи изводи. Това стоеше в центъра на главния й изследователски проект в музея: да открие пътя на тази рядка слюдеста керамика от мястото на създаването й в южна Юта, докато е била продавана и препродавана из целия Югозапад и отвъд. Тези необичайни съдове били изработени за нуждите на религиозния култ Кахина, който идвал от ацтекско Мексико, и Нора вярваше, че като проследи разпространението им, ще може съответно да проследи и разпространението на самия култ.
 	Но имаше толкова много чирепи и толкова много изследвания с въглерод-14, че бе трудно да обединиш всички променливи, а тя дори не бе започнала да решава тази задача. Но се захвана здраво: отговорът стоеше пред нея. Трябваше само да го открие.
 	Въздъхна и отпи глътка кафе, доволна, че лабораторията й в приземния етаж е истинско убежище от човешката буря, бушуваща пред музея горе. Вчера – заплахата от антракс, а днес дори по-лошо, до голяма степен благодарение на съпруга й Бил, който притежаваше особен талант да създава неприятности. Тази сутрин „Таймс“ бе прогърмял, че прашецът всъщност се е оказал откраднатата диамантена колекция и че това богатство на стойност стотици милиони долари е било буквално пулверизирано от крадеца. Новината предизвика същинско въстание, по-лошо от всичко, което Нора си спомняше. Кметът, хванат натясно от армията телевизионни камери пред кабинета си, вече бе анатемосал музея и бе призовал към незабавното отстраняване на директора му.
 	Тя насила върна мисълта си към проблема с керамиката. Всички линии на разпространение водеха до едно място: първоизточникът на рядката глина в основата на платото Кайпароуиц в Юта, където са я добивали и изпичали обитателите на голямо скално селище, скрито сред каньоните. Оттам тя е била продавана до далечни места като Северно Мексико и Западен Тексас. Но как? Кога? И от кого?
 	Тя стана и се приближи към един шкаф, като отвори последната торба с глинени парчета. Лабораторията беше тиха като гроб, единственият звук бе слабото свистене от вентилационните шахти. Отвъд самата лаборатория се простираха обширни хранилища: старинни дъбови шкафове с витрини от фигурално стъкло, пълни с гърнета, върхове на стрели, брадви и сенки. От съседната стая, където се съхраняваше индианска мумия, се носеше лек дъх на парадихлорбензен. Нора започна да подрежда парчетата върху картата, като запълни и последното празно място, проверявайки по два пъти, преди да остави всеки фрагмент.
 	Внезапно се спря. Беше чула проскърцване от отварянето на врата и звука от меки стъпки върху прашния под. Не беше ли заключила? Глупав навик беше това да заключва вратата, но просторният и тих приземен етаж на музея с неговите мъждиво осветени коридори и тъмни хранилища, пълни със странни и зловещи експонати, винаги предизвикваха тръпки по гърба й. А и не можеше да забрави какво стана с приятелката й Марго Грийн само преди няколко седмици в една сенчеста зала два етажа над мястото, в което седеше сега.
 	— Има ли някой там? – извика Нора.
 	Една човешка фигура се материализира от сенките. Първо се появиха очертанията на лице, а след това добре поддържана брада и сребристобяла коса. Нора си отдъхна. Беше само Хюго Менцес, председателят на отдела по „Антропология“ и неин непосредствен шеф. Все още беше малко блед от скорошния пристъп, получен от камъни в жлъчката, и веселите му очи изглеждаха зачервени.
 	— Здравей, Нора – каза кураторът и я дари с блага усмивка. – Може ли?
 	— Разбира се.
 	Менцес се отпусна в един стол.
 	— Толкова е тихо и приятно тук долу. Сама ли си?
 	— Да. А как са нещата горе?
 	— Тълпата не спира да се увеличава.
 	— Видях ги като влизах.
 	— Грозна работа. Крещят, тормозят пристигащия персонал и блокират трафика по „Мюзиъм Драйв“. Но се боя, че това е само началото. Едно е, когато кметът или губернаторът правят изявления, но, както изглежда, жителите на Ню Йорк също са се активизирали. Господ да ни пази от разярената тълпа плебеи.
 	Нора поклати глава.
 	— Съжалявам, че Бил е причината…
 	Менцес меко сложи ръка на рамото й.
 	— Бил беше само преносителят на посланието. Той направи на музея услуга, като изобличи зле премисления план за скриване на истината, преди да стане късно. Така или иначе накрая всичко щеше да излезе наяве.
 	— Не мога да проумея защо някой ще си прави труда да краде брилянтите, само за да ги унищожи след това.
 	Менцес сви рамене.
 	— Кой може да каже какво става в съзнанието на един умопобъркан индивид? Постъпката издава най-малкото неутолима омраза към музея.
 	— Но какво му е сторил музеят?
 	— Само една личност е в състояние да отговори на този въпрос. Но не съм тук, за да разговаряме за мотивите на престъпника. Тук съм по определена причина, която е свързана със събитията горе.
 	— Не разбирам.
 	— Идвам от съвещание в кабинета на д-р Колъпи. Взехме решение и то е свързано с теб.
 	Нора изчака, споходена от зловещо чувство за опасност.
 	— Запозната ли си с Гробницата на Сенеф?
 	— Никога не съм чувала за нея.
 	— Нищо чудно. Много малко музейни служители могат да се похвалят с обратното. Била е център на едно от първите изложения, представлява египетски гроб от Долината на царете, възстановен в тези подземия. Била закрита и запечатана през трийсетте, и така до наши дни.
 	— И?
 	— Точно в момента музеят се нуждае от някакви добри новини, нещо, което да напомни на цялата общественост, че продължаваме да сме полезни. Своего рода отвличане на вниманието. Гробницата на Сенеф ще изиграе тази роля. Ще я отворим отново и искам ти да се заемеш с проекта.
 	— Аз? Но аз изоставих собственото си изследване с месеци, за да помогна в откриването на шоуто „Свещени образи“.
 	Иронична усмивка заигра по лицето на Менцес.
 	— Точно така. И тъкмо затова те моля да поемеш този ангажимент. Видях работата, която свърши по „Свещени образи“. Ти си единствената в отдела, която е способна да се справи.
 	— За колко време?
 	— Колъпи го иска бързо. Имаме шест седмици.
 	— Сигурно се шегувате!
 	— Случаят наистина е спешен. Финансовите ни запаси са в жалко състояние от доста време, а и с този нов пристъп на лоша публичност всичко може да се случи.
 	Нора замълча.
 	— Това, което повлече крак – продължи Менцес меко, – е, че току-що получихме десет милиона евро – тринайсет милиона долара – за финансирането на проекта. Така че в случая парите не са проблем. Ще получим единодушната подкрепа на музея; от Борда на управителите, та до всички музейни сдружения. Гробницата на Сенеф е запечатана, така че би трябвало да бъде в доста добро състояние.
 	— Моля ви, не ме карайте да правя това. Предложете го на Аштън.
 	— Аштън не се справя добре в моменти на разногласие. Видях как ти процедира с онези протестиращи на откриването на „Свещени образи“. Нора, музеят се бори за живота си. Имам нужда от теб. Музеят има нужда от теб!
 	Настъпи тишина. Нора хвърли поглед към своите глинени парчета с ужасно свито сърце.
 	— Не знам нищо за египтологията.
 	— Ще наемем временно един всепризнат специалист египтолог да работи с теб.
 	Тя осъзна, че няма измъкване. Въздъхна дълбоко.
 	— Добре. Заемам се.
 	— Браво! Ето това исках да чуя. Сега: все още не сме развили идеята докрай, но гробницата не е била излагана в продължение на седемдесет години и очевидно ще се нуждае от известно постягане. В наше време не е достатъчно да издигнеш една статична изложба, трябва ни мултимедия. И, разбира се, ще има гала-откриване. Нещо, за което всеки нюйоркчанин със социални претенции ще трябва да си купи билет.
 	Нора поклати глава невярващо.
 	— Всичко това за шест седмици?
 	— Надявах се да имаш идеи.
 	— За кога?
 	— Точно за сега, боя се. Д-р Колъпи е насрочил пресконференция за след половин час, в която ще обяви предстоящото шоу.
 	— О, не! – Нора буквално се срути в стола си. – Убеден ли сте, че специалните ефекти са необходими? Мразя компютъризираните допълнения. Отвличат вниманието от експонатите.
 	— За съжаление, в наше време това означава да си музей. Вземи за пример новата библиотека „Ейбрахам Линкълн“. Да, може би в някакъв смисъл е малко кичозно – но това е 21 век, а ние се състезаваме с телевизията и видеоигрите. Моля те, Нора: имам нужда от хрумванията ти сега. Директорът ще бъде засипан с въпроси и ще иска да има какво да каже за изложбата.
 	Нора преглътна. От една страна й прилошаваше при мисълта отново да отложи собствените си изследвания, да работи по седемдесет часа седмично и да няма никакво време за съпруга си, с когото се бяха оженили едва преди няколко месеца; но от друга, ако щеше да се захваща с този проект – а изглежда нямаше избор – искаше да го направи както трябва.
 	— Да няма нищо претенциозно – каза тя. – Никакви мумии, които да изскачат от саркофазите си. Освен това трябва да има и образователна стойност.
 	— Напълно споделям мнението ти.
 	Нора се замисли за момент.
 	— Предполагам, че гробницата е била ограбена. Права ли съм?
 	— Ограбена още в античността, както повечето египетски гробници, вероятно от самите жреци, които са погребали Сенеф – който впрочем не е бил фараон, а везир и регент на Тутмос IV.
 	Нора смля новата информация. Предположи, че е голяма чест да те поканят за координатор на важна нова изложба – а точно тази щеше да има изключително висока посещаемост. Беше интригуващо. Усети, че се увлича при все първоначалното си нежелание.
 	— Ако искате нещо драматично – рече тя, – защо да не пресъздадем самия момент на ограбването? Можем да представим крадците по време на обира – да покажем страха им да не бъдат хванати, какво би им се случило, ако все пак бъдат заловени – всичко това на фона на глас, който обяснява какво се случва, кой е бил Сенеф, такива работи.
 	Менцес кимна.
 	— Отлично, Нора.
 	Тя почувства нарастващо въодушевление.
 	— Ако се направи както трябва, с подходящото осветление и т.н., това изложение може да донесе на посетителите незабравими преживявания. Ще вдъхнем живот на историята в самата гробница.
 	— Нора, някой ден ти ще бъдеш директор на този музей!
 	Тя се изчерви. Идеята не й се видя неприятна.
 	— Самият аз мислех за някакво звуково и светлинно шоу. Перфектно е. – В изблик на нехарактерна емоционалност Менцес пламенно стисна ръката й. – Това ще спаси музея. Ще направиш кариера. Както казах, ще получиш всичките пари и подкрепа, които са ти нужни. Колкото до компютърните ефекти, те ще бъдат моя грижа – ти се съсредоточи върху предметите и подреждането. Шест седмици ще са съвсем достатъчни, за да пуснем новината, да разпратим поканите и да подработим пресата. Няма да смеят да се нахвърлят на музея, ако се стремят да получат покана.
 	Той погледна часовника си.
 	— Трябва да подготвя д-р Колъпи за пресконференцията. Много ти благодаря, Нора.
 	Менцес изхвърча навън, оставяйки я внезапно сама в тихата лаборатория. Тя погледна със съжаление масата, на която с толкова внимание бе подредила керамичните парченца, а после започна да ги прибира едно по едно и да ги връща в торбите за съхранение.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 7 ≈

 	 
 	Специален агент Спенсър Кофи зави зад ъгъла и се приближи към офиса на директора на затвора, обущата му с метални носове оставяха удовлетворителни отпечатъци по излъскания циментов под. Ниският мустакат агент Рабинър го следваше по петите като почтително изоставаше на няколко крачки. Кофи се спря пред внушителната дъбова врата, почука и отвори, без да изчака покана.
 	Секретарката на директора, суха блондинка със стари белези от акне по лицето и нетърпящ възражения поглед, го прикова с очи.
 	— Да?
 	— Агент Кофи, Федерално бюро за разследване. – Той размаха значката си. – Имаме среща и освен това бързаме.
 	— Ще уведомя началника, че сте тук – каза тя. Провинциалният й акцент стържеше по нервите му.
 	Той погледна към Рабинър и завъртя очи. Беше разговарял с нея по-рано през деня и сега, като я срещна, се убеди, че тя е всичко онова, което той презира – долнопробна селяндурка, която си бе проправила пътя до тази заслужаваща умерено уважение длъжност.
 	— Агент Кофи и…? – Тя отмести очи към Рабинър.
 	— Специален агент Кофи и специален агент Рабинър.
 	Жената вдигна интеркома с арогантна мудност.
 	— Агент Кофи и агент Рабинър искат да ви видят, сър. Казват, че имате уговорка.
 	Тя слуша известно време, след което затвори. Изчака достатъчно дълго, за да покаже на Кофи, че не бърза и наполовина, колкото той.
 	— Господин Имхоф – произнесе най-сетне тя – ще ви приеме.
 	Кофи понечи да мине покрай бюрото й, но спря.
 	— Е, как върви фермата?
 	— Изглежда сега е размножителният период на шопарите – отговори тя гладко, без дори да го погледне.
 	Кофи продължи към вътрешния офис, като се питаше какво ли има предвид кучката и дали трябва да се обижда или не.
 	Когато вратата зад тях се затвори, началник Гордън Имхоф се изправи зад огромно меламиново бюро. Кофи не го бе виждал преди и се учуди, че е много по-млад, отколкото очакваше, дребен и спретнат, с брада катинарче и хладни сини очи. Беше безупречно облечен и с добре поддържана обемна прическа. Кофи не успя съвсем да си представи мястото му в картинката. Едно време началниците се издигаха стъпка по стъпка, докато това приятелче изглеждаше сякаш е правил докторат по мениджмънт на изправителните домове и никога не бе усещал удовлетворяващото плясване на полицейската палка, което тя произвежда при досега с човешка плът. Все пак устните бяха обещаващо тънки.
 	Имхоф протегна ръка на Кофи и Рабинър.
 	— Моля седнете.
 	— Благодаря.
 	— Как мина разпитът?
 	— Имаме напредък – рече Кофи авторитетно. – Ако този случай не пасва на федералния статут за смъртно наказание до буквата, то тогава не знам кой ще пасва. И все пак не е шега работа. Има известни усложнения. – Той не спомена, че разпитът всъщност е минал зле – много зле.
 	Лицето на Имхоф беше непроницаемо.
 	— Искам да изясним нещо – продължи Кофи. – Една от жертвите на този убиец бе мой колега и приятел, третият най-често награждаван в историята на ФБР.
 	Остави думите му да достигнат до съзнанието на управителя. Разбира се, пропусна да отбележи, че въпросната жертва, специален агент Майк Декър, бе отговорен за унизителното понижение, което Кофи трябваше да понесе преди седем години, в началото на музейните убийства; в живота на Кофи не бяха много вестите, които биха го зарадвали повече от тази за убийството му – освен новината за това кой го е извършил.
 	Беше изключителен момент.
 	— Така че си имате много специален затворник, господин Имхоф. Сериен убиец социопат от най-опасния тип – ликвидирал е поне трима души, макар че интересът ни към него се свежда до убийството на федералния агент. Оставяме щата Ню Йорк да се погрижи за другите, но се надяваме, че докато стане време да заведат дело, ние вече ще сме успели да му наденем усмирителната риза.
 	Имхоф го слушаше с наклонена настрани глава.
 	— Затворникът също така е едно арогантно копеле. Работих с него по един случай преди години. Смята, че е по-добър от всички, че стои над правилата. Няма капка уважение към органите на властта.
 	При споменаването на думата „уважение“ Имхоф най-сетне се оживи.
 	— Ако има нещо, което да изисквам в качеството си на директор на тази институция, то това е уважението. Добрата дисциплина започва и свършва с уважението.
 	— Съвършено вярно – потвърди Кофи. Реши да следва тази линия, да провери дали Имхоф ще захапе кукичката. – Като си говорим за респект, трябва да ви кажа, че по време на разпита затворникът не пропусна да ви спомене. – Видя, че Имхоф се заинтригува. – Но не си заслужава да се задълбочаваме в това. Аз и вие, естествено, сме се научили да се издигаме над дребнавостите.
 	Имхоф се наведе напред.
 	— Ако един затворник е демонстрирал липса на респект – и тук не става въпрос за нищо лично, а за неуважение към институцията, демонстрирано, по какъвто и да е начин – аз трябва да знам.
 	— О! Бяха обичайните мръсотии и ще ми е неудобно да ги повторя.
 	— Въпреки всичко ви моля да го направите.
 	Разбира се, затворникът всъщност не бе казал нищо. В това се бе оказал проблемът.
 	— Той ви нарече „наливащо се с бира нацистко копеле“, цербер, развратник, такива неща.
 	Лицето на Имхоф леко се стегна и Кофи веднага разбра, че е отбелязал точка.
 	— Нещо друго? – попита директорът тихо.
 	— Всякакви грубости, нещо за размера на… ъ-ъ-ъ… Дори не си спомням подробностите.
 	Настъпи смразяваща тишина. Брадичката на Имхоф леко потрепера.
 	— Както казах, мръсотии. Но тази случка акцентира един важен факт: затворникът не е осъзнал огромната полза от сътрудничеството. И знаете ли защо? Всичко си остава същото за него, независимо дали отговаря на въпросите ни или не, независимо дали уважава вас и учреждението, което ръководите или не. Това трябва да се промени. Налага се той да осъзнае, че всеки грешен избор има последици. И още нещо: необходимо е да бъде държан в пълна, абсолютна изолация. Не бива да му се позволява да изпраща каквито и да е съобщения. Имаме подозрения, че е в съучастничество с брат си, който още е на свобода. Така че край на телефонните разговори, край на срещите с адвоката, пълно откъсване от външния свят! Не бихме искали да възникват още проблеми, причинени от липса на бдителност. Разбирате какво искам да кажа, нали, господин директор?
 	— Много добре.
 	— Хубаво. Трябва да му отворим очите за предимствата на сътрудничеството. С удоволствие бих го вразумил с помощта на гумен маркуч и остен – той не заслужава нищо по-меко, – но за нещастие това не е възможно, а и ние в никакъв случай не желаем усложнения, които да ни спънат на процеса. Този мъж може и да е побъркан, но не е глупав. На такъв човек не можеш да си позволиш да оставиш пролука. Има достатъчно пари, за да изкопае Джони Кокран от гроба му и да го наеме за защитник.
 	Кофи млъкна. Защото за първи път от началото на разговора Имхоф се бе усмихнал. И в сините очи на този мъж имаше нещо, което предизвика тръпки по гърба на агента.
 	— Съпричастен съм с вашия проблем, агент Кофи. На затворника трябва да се покаже стойността на уважението. Лично ще се погрижа за това.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 8 ≈

 	 
 	В сутринта, определена за отваряне на запечатаната Гробница на Сенеф, Нора пристигна в просторния офис на Менцес, където го откри седнал в обичайното кресло, потънал в разговори с един млад мъж. И двамата се изправиха при влизането й.
 	— Нора – започна шефът й. – Това е д-р Ейдриън Уичърли, египтологът, когото ти споменах. Ейдриън, запознай се с д-р Нора Кели.
 	Уичърли се обърна към нея с усмивка. Буйната кестенява коса бе единственият признак на ексцентричност в иначе безупречния му външен вид. Нора обхвана с един поглед марковия костюм, елегантните кожени обувки с връзки, вратовръзката. Очите й се спряха върху едно необичайно красиво лице: бузи с трапчинки, искрящо сини очи и съвършени бели зъби. Помисли си, че е на не повече от трийсет.
 	— Очарован съм да се запознаем, д-р Кели – изрече той с елегантен оксфордски акцент. – Стисна ръката й нежно и я дари с още една зашеметяваща усмивка.
 	— За мен е удоволствие. Моля ви, наричайте ме Нора.
 	— Разбира се. Нора. Простете официалността ми – консервативното възпитание доста е осакатило комуникативните ми способности. Да ви кажа, възможността да съм тук и да работя по този проект е направо шармантна!
 	Шармантна. Тя потисна една усмивка – Ейдриън Уичърли беше почти карикатура на енергичните млади британци, които според нейните представи се срещаха единствено в романите на П. Г. Удхаус.
 	— Ейдриън има много впечатляващи препоръки – рече Менцес. – Доктор по философия от Оксфорд, шеф на разкопките на гробница KV42 в Долината на царете, професор по египтология в Кеймбридж, автор на монографията „Фараони от двайсетата династия“.
 	Нора хвърли към Уичърли поглед, изпълнен с нова доза респект. Бе изумително млад за археолог от такъв ранг.
 	— Много впечатляващо.
 	Уичърли се усмихна скромно.
 	— Просто купчина гръмки дипломи.
 	— Едва ли. – Менцес хвърли поглед към часовника. – Имаме среща с представител на отдел „Поддръжка“ в десет. Доколкото разбирам, в момента никой не знае съвсем точно къде е гробът на Сенеф. Единственото сигурно нещо е, че е бил зазидан и оттогава до него няма достъп. Ще трябва да си пробием път дотам.
 	— Колко интригуващо! – възкликна Уичърли. – Чувствам се малко като Хауърд Картър.
 	Те се спуснаха с един стар асансьор с месингова решетка, който скърцаше и стенеше по пътя към сутерена. Слязоха в секция „Поддръжка“ и закриволичиха между машини и дърводелски стругове, докато най-сетне се добраха до отворената врата на малък кабинет. Вътре зад бюро, отрупано с купчини чертежи, седеше дребен мъж. Той се изправи щом Менцес почука на рамката на вратата.
 	— Искам да ви представя на господин Сиймъс МакКоркъл – каза Менцес. – Може би измежду живите той е човекът най-наясно с плана на музея.
 	— Което все още не означава много – просъска МакКоркъл. Беше приличен на елф мъж в началото на петдесетте, с фино келтско лице и висок свистящ глас.
 	След като приключи с процедурата по представянето, Менцес отново се обърна към МакКоркъл.
 	— Открихте ли нашия гроб?
 	— Вярвам, че да. – Елфът кимна към една от пожълтелите купчини хартия на бюрото си. – Не е лесна работа да откриеш нещо в тази стара грамада.
 	— Защо не? – запита Уичърли.
 	МакКоркъл дръпна най-горния лист.
 	— Музеят се състои от трийсет и четири вътрешно свързани сгради с площ от повече от 6 акра. Над два милиона квадратни метра пространство и двайсет километра коридор
 	— и това, ако не броим подземните тунели, които никога не са били проучвани или картографирани. Веднъж се опитах да определя колко стаи има в това крило, но се отказах, щом достигнах хиляда. Тази сграда постоянно се е изграждала и обновявала през всичките сто и четиридесет години, откакто съществува. Това е естествено за един музей – колекциите се разместват, залите се свързват, а други се отделят и преименуват. Разбира се, много от тези промени се правят в крачка, без да се отразяват в плана.
 	— Но със сигурност не би могла да изчезне цяла египетска гробница! – възкликна Уичърли.
 	МакКоркъл се засмя.
 	— Това би било трудно. Дори за този музей. Но откриването на входа може да създаде проблеми. Бил е зазидан през 1935-а, когато построили свързващия тунел от метростанцията на 81-а улица. – Той пъхна скиците под мишница и взе от бюрото си една стара кожена чанта. – Ще тръгваме ли?
 	— Водете – рече Менцес.
 	Поеха по един коридор в противно зелен цвят, вървяха покрай работилници и складове, прекосиха една силно оживена секция от сутерена. Докато крачеха, МакКоркъл изреждаше:
 	— Това е цехът за металообработване, старото котелно отделение, в което някога е имало от онези старовремски казани; сега тук държим колекции от скелети на китове. Хранилище за юрски динозаври… Динозаври от Креда… Бозайници от Олигоцена… От Плейстоцена… Дюгони и морски крави…
 	Складовите помещения отстъпиха място на лаборатории, чиито лъскави врати от неръждаема стомана блестяха в контраст с мъждивите коридори, осветени от скрити зад метални решетки крушки. Край олющените стени минаваха ръждясалите тръби на парното.
 	Минаха през толкова много заключени врати, че Нора им изгуби броя. Някои бяха стари и се отваряха с ключове, които МакКоркъл избираше от една голяма връзка. Други, като част от новата охранителна система на музея, той отваряше с помощта на магнитна карта. Колкото по-дълбоко навлизаха в недрата на сградата, толкова по-празни и тихи ставаха коридорите.
 	— Бих казал, че това място е обширно като Британския музей – отбеляза Уичърли.
 	МакКоркъл изпръхтя презрително:
 	— По-голямо. Много по-голямо.
 	Спряха пред старинен портал от кован метал, за който МакКоркъл подбра голям железен ключ. Отвъд вратите зейна мрак. Водачът им натисна някакво копче и от тъмнината изплува дълъг, някога елегантен коридор, чиито стени бяха украсени с избледнели фрески. Нора примигна: те изобразяваха пейзажи от Ню Мексико, планини, пустини и многоетажни индиански руини, които тя разпозна като Таос Пуебло.
 	— Фремонт Елис – каза Менцес. – Това тук някога е била Залата на Югозапада. Затворена е от средата на четиридесетте.
 	— Изумителни са – поклати глава Нора.
 	— Несъмнено. И много ценни.
 	— Определено се нуждаят от реставрация – отбеляза Уичърли. – Я вижте какво гадно петно има тук!
 	— Въпрос на пари е – вдигна рамене Менцес. – Ако нашият граф не бе се появил с необходимата сума, Гробницата на Сенеф сигурно щеше да тъне в забрава още седемдесет години.
 	МакКоркъл отвори следваща врата, която водеше към нова полутъмна зала, превърната в хранилище за красиво изрисувана керамика. Край стените стояха стари дъбови шкафове със стъклени врати, които излагаха на показ изобилие от експонати.
 	— Колекциите от Югозапада – рече МакКоркъл.
 	— Нямах и представа – възкликна Нора с изумление. – Би трябвало да бъдат проучени.
 	— Както отбеляза Ейдриън, преди това ще имат нужда от грижите на куратори – каза Менцес. – Пак повтарям: въпрос на пари.
 	— Не само – възрази МакКоркъл със странно болезнено изражение на лицето.
 	Нора и Уичърли се спогледаха.
 	— Какво имате предвид? – вдигна вежди тя.
 	Менцес прочисти гърло:
 	— Струва ми се, Сиймъс иска да каже, че… ъ-ъ-ъ… първите музейни убийства се случиха съвсем близо до Залата на Югозапада.
 	В последвалата тишина Нора си отбеляза наум да хвърли око на тези колекции по-късно – за предпочитане, в компанията на повечко хора. Може би щеше да направи дарение, за да ги види преместени на по-добро място.
 	Поредната врата ги отведе в по-малка зала, чиито стени от пода до тавана бяха заети от черни метални чекмеджета. Полускрити зад тях пъстрееха стари плакати и обяви от двайсетте и трийсетте години, изписани с художествени шрифтове и образите на Гибсън Гърлс. Изглежда, че някога това е представлявало преддверие. Стаята миришеше на парадихлорбензен и на нещо лошо – като остаряла пастърма, помисли си Нора.
 	В далечния край се откриваше път към просторна, слабо осветена зала. В полумрака тя видя, че стените й са покрити с фрески от пирамидите в Гиза и Сфинкса, така, както те са изглеждали при построяването си.
 	— Сега приближаваме старите египетски галерии – обясни МакКоркъл.
 	Пристъпиха в тъмното помещение. То бе превърнато в склад: лавиците бяха покрити с прозрачен найлон, върху който се стелеше дебел слой прах.
 	МакКоркъл разви чертежите и присви очи, опитвайки се да ги разчете на слабата светлина.
 	— Ако не греша, входът към гробницата е бил на мястото на тази пристройка в отсрещния край.
 	Уичърли се приближи към един шкаф и вдигна найлона. Отдолу Нора различи метални лавици, претъпкани с керамични съдове, позлатени столове и легла, поставки за глава, канопи и дребни фигурки от алабастър, фаянс и глина.
 	— Мили боже! Това е една от най-хубавите колекции от ушабти*, които някога съм виждал. – Уичърли се обърна ентусиазирано към Нора. – Хей, тук има достатъчно материал, за да напълниш две такива гробници. – Той вдигна една статуйка и я заобръща със страхопочитание. – Старо Царство, Втора династия, във времената на фараона Хетепсекемуи.
 	[*Малка древноегипетска статуетка, която се включвала в погребалните предмети. – Б.пр.]
 	— Д-р Уичърли, според правилата за боравене с експонатите… – започна МакКоркъл с предупредителна нотка в гласа.
 	— Всичко е наред – намеси се Менцес. – Д-р Уичърли е египтолог. Аз поемам отговорност.
 	— Разбира се – каза МакКоркъл малко смутено. На Нора й се стори, че мъжът изпитва някакво собственическо чувство към тези стари колекции. В някакъв смисъл те бяха негови, тъй като той бе един от малцината, които някога ги бяха виждали.
 	Уичърли вървеше от лавица към лавица с блеснал поглед.
 	— Мили боже, тук има дори неолитна сбирка от горното течение на Нил! Господи, я вижте този церемониален татоф! – Той вдигна един почти еднометров каменен нож, издялан от сив кремък.
 	МакКоркъл хвърли раздразнен поглед към Уичърли. Археологът нежно върна ножа на мястото му и отново го покри с найлон.
 	Стигнаха до нова, обкована в желязо врата, чието отваряне затрудни МакКоркъл – наложи му се да опита няколко ключа, преди да открие верния. Най-сетне пантите изскърцаха, вдигайки ръждив облак прах.
 	Оттатък имаше малка стая, пълна със саркофази, изработени от рисувано дърво и мукава. Някои бяха без капаци и вътре в тях Нора различи очертанията на мумии.
 	— Залата на мумиите – поясни водачът им.
 	Уичърли се втурна пред другите.
 	— Небеса, тук сигурно има стотици! – Той помете настрана найлона, под който се разкри голям дървен саркофаг. – Вижте тук!
 	Нора се приближи и се надвеси над мумията. Ленените савани бяха разкъсани на мястото на лицето и гръдния кош, устата зееше отворена, а черните устни бяха сгърчени и изтеглени назад, сякаш крещейки в протест срещу грубото отношение. В гърдите на мумията се виждаше голяма дупка, гръдната кост и ребрата бяха отстранени.
 	Уичърли се обърна към Нора с поруменяло от вълнение лице.
 	— Виждаш ли? – прошепна той почти с преклонение. – Тази мумия е била ограбена. Разкъсали са лена, за да достигнат до ценните амулети, скрити между саваните. А тук – на мястото на тази дупка – са били сложени нефрит и златен скарабей. Символът на прераждането. Златото е било смятано за плътта на боговете, тъй като никога не потъмнява. Разкъсали са гръдния кош, за да го вземат.
 	— Можем да използваме тази мумия, за да я сложим в гробницата – обади се Менцес. – Идеята на Нора беше да покажем гроба както е изглеждал веднага след ограбването.
 	— Чудесно хрумване! – заяви Уичърли и удостои Нора с брилянтна усмивка.
 	— Смятам – намеси се МакКоркъл, – че входът за гробницата се е намирал точно срещу тази стена. – Като остави чантата на пода, той дръпна настрана найлоновото покривало от рафтовете, скриващи отсрещната стена и пред очите им се откриха гърнета, купи и кошници, пълни с някакви черни, сбръчкани предмети.
 	— Какво има вътре? – полюбопитства Нора.
 	Археологът се наведе да ги разгледа отблизо. След кратка тишина той се изправи.
 	— Консервирана храна за задгробния живот. Хляб, стави от антилопа, плодове и зеленчуци, фурми за пътуването на фараона към отвъдното.
 	Внезапно откъм стените се зачу нарастващ грохот, последван от сподавено скриптене на метал, след което настъпи тишина.
 	— Метростанцията на Сентрал Парк Уест – обясни МакКоркъл. – Станцията на 81-а улица е много близо.
 	— Трябва да намерим начин да изолираме този звук – сви вежди Менцес. – Разваля цялата атмосфера.
 	МакКоркъл изгрухтя, след което извади някакво електронно устройство от торбата и го насочи към новоразкрилата се стена. Повъртя го в ръце, после измъкна парче тебешир и драсна върху стената. След миг в ръцете му се появи второ устройство, което той допря до мазилката и започна да го плъзга бавно, като си отбелязваше нещо.
 	После отстъпи назад.
 	— Бинго! Помогнете ми да поместя тези лавици.
 	Започнаха да разпределят предметите по съседните рафтове. Когато стената най-сетне се оголи, МакКоркъл дръпна подпорите на лавиците от рушащия се хоросан с помощта на клещи и ги отстрани.
 	— Готови ли сте за часа на истината? – запита той със светнали очи. Доброто му настроение явно се възвръщаше.
 	— Абсолютно! – отвърна Уичърли.
 	МакКоркъл извади дълъг клин и чук от чантата си, опря клина в стената и го удари силно няколко пъти. Звукът проехтя остро в затвореното пространство и мазилката започна да се рони на едри парчета, разкривайки тухлата отдолу. Продължи да работи с клина, като вдигаше облаци прах… И внезапно инструментът потъна до дръжката. МакКоркъл го завъртя и няколко пъти го удари странично с чука, разхлабвайки тухления градеж. Още няколко странични удара избиха голям правоъгълен отвор. Мъжът направи крачка назад.
 	Едновременно с него Уичърли се втурна към стената.
 	— Простете ми, че си присвоявам привилегията на изследователя! – Той се обърна към тях с най-шармантната си усмивка. – Възражения?
 	— Моля, заповядайте. – Менцес махна с ръка. МакКоркъл се намръщи, но не каза нищо.
 	Археологът включи фенерчето си и освети дупката, опитвайки се да надникне вътре. Последва дълго мълчание, прекъснато единствено от грохота на друга мотриса.
 	— Какво виждате? – обади се Менцес най-сетне.
 	— Странни животни, статуи и злато. Всичко блести като злато.
 	— Какво, по дяволите… – подзе МакКоркъл.
 	Уичърли го изгледа.
 	— Шегувам се – просто цитирах думите, които Хауърд Картър изрекъл, когато за пръв път надникнал в гроба на владетеля Тут.
 	Устните на МакКоркъл се свиха.
 	— Ако благоволите да се отдръпнете, веднага ще проправя път.
 	Той отново се приближи към отвора и със серия от отлично премерени удари на клина разхлаби няколко редици тухли. За по-малко от десет минути беше отворил достатъчно голям вход, за да се прекрачи отвъд. Той изчезна вътре и миг по-късно се появи отново.
 	— Както предполагах, електричеството не работи. Ще трябва да използваме фенерчетата. Налага се аз да ви водя – продължи той, като хвърли поглед към Уичърли. – Музейни разпоредби. Вътре може да има нещо опасно.
 	— Сигурно ще ни нападне Мумията от Черната лагуна – прихна Уичърли и погледна към Нора.
 	Те внимателно пристъпиха вътре и спряха, за да се ориентират в тъмното. Под светлината на фенерчетата се виждаше голям каменен праг, а отвъд него се издигаше стълбище, изсечено от груби варовикови блокове.
 	МакКоркъл пое към първото стъпало, поколеба се, после се засмя нервно.
 	— Готови ли сте, дами и господа?
 	 
 	 
 	 
 	≈ 9 ≈

 	 
 	Капитанът от отдел „Убийства” Лора Хейуърд седеше безмълвно в офиса си, взряна в непроходимата гора, която избуяваше от бюрото, от всеки стол, и се разпростираше чак до пода – хаотични купчини хартия, снимки, кълбета цветен канап, компактдискове, жълтеещи телексни ленти, етикети, пликове за писма. Външният безпорядък, разсъждаваше тя, бе прекрасно огледало на вътрешното й състояние.
 	Прекрасното й изложение от доказателства срещу специален агент Пендъргаст с всички уличаващи подробности, отбелязани с шарени кабърчета и надлежно надписан снимков материал, бе изчезнало безследно. Всичко си бе паснало толкова добре. Доказателствата бяха чисти, убедителни и свързани с вътрешна логика. Случайно петно кръв, няколко микроскопични влакънца, два-три косъма, възел, заплетен по много специфичен начин, притежание на оръжие, с което е извършено убийство. ДНК-тестовете не лъжеха, криминологията не лъжеше, аутопсиите не лъжеха. Всички те сочеха към Пендъргаст. Ето колко очевиден беше случаят срещу него.
 	Може би твърде очевиден. И тъкмо в това, казано накратко, се състоеше проблемът.
 	Някой почука колебливо на вратата и тя се обърна, за да види Глен Сингълтън, капитан на местния участък, застанал на прага. Той беше мъж в края на четиридесетте, висок, с гъвкавите, пъргави движения на плувец, с издължено лице и изсечен профил. Носеше графитен костюм, който бе твърде скъп и добре скроен за капитан от Нюйоркското полицейско управление и през седмица оставяше по сто и двадесет долара във фризьорския салон във фоайето на хотел „Карлайл“ в замяна на перфектната поддръжка на прошарената си коса. Но всичко това бяха белези на лична суетност, а не на недостатъчно внимание към професията. И при все модните си залитания, той бе адски добро ченге, един от най-награждаваните за активна дейност в службата.
 	— Лора, може ли? – Той се усмихна, разкривайки два реда перфектни зъби, очевидно дело на талантлив стоматолог.
 	— Разбира се, влизай.
 	— Липсваше ни миналата вечер на партито на отдела. Някакви неприятности ли имаше?
 	— Неприятности? Не, нищо подобно.
 	— Сериозно? В такъв случай не разбирам защо пропусна възможността да хапнеш, да пийнеш и да се позабавляваш.
 	— Знам ли. Предполагам, че просто настроението ми не беше подходящо за забавления.
 	Настъпи неловка тишина, докато Сингълтън се оглеждаше за свободен стол.
 	— Прощавай за тази бъркотия. Тъкмо се занимавах с… – Тя не довърши.
 	— С какво?
 	Хейуърд сви рамене.
 	— Тъкмо от това се боях. – След кратко колебание Сингълтън затвори вратата и пристъпи напред.
 	— Това не е характерно за теб, Лора – произнесе той тихо.
 	Отсега нататък ще бъде, помисли си Хейуърд.
 	— Приятели сме, затова ще говоря направо – продължи той. – Съвсем наясно съм с какво „тъкмо се занимаваш“ и искам да ти кажа, че си търсиш белята с това.
 	Хейуърд чакаше.
 	— Ти проведе случая като по учебник. Справи се перфектно. Защо тогава продължаваш да се тормозиш?
 	Няколко мига тя гледа Сингълтън втренчено, като се опитваше да контролира гневната вълна, насочена по-скоро към самата нея, отколкото към него.
 	— Защо ли? Защото в затвора лежи погрешният човек. Агент Пендъргаст не е убил Торънс Хамилтън, нито пък Чарлз Дюшам или Майкъл Декър. Брат му Диоген е истинският килър.
 	Сингълтън въздъхна.
 	— Виж, ясно е, че Диоген е откраднал диамантите на музея и е отвлякъл Виола Маскелене. Така твърдят единодушно лейтенант Д’Агоста, онзи гемолог Каплан и самата Маскелене. Но това не го превръща в убиец. За такова нещо ти изобщо нямаш доказателства. От друга страна, ти свърши страхотна работа, за да докажеш, че агент Пендъргаст е извършил тези убийства. Точка по въпроса. Не го мисли повече.
 	— Направих това, което се очакваше от мен и точно тук е проблемът. Изиграха ме. Пендъргаст е лъжливо набеден.
 	Сингълтън се намръщи.
 	— През моята кариера съм виждал много схеми, целящи да натопят някого. Но в този случай схемата трябва да е била особено сложна.
 	— Д’Агоста през цялото време ми повтаряше, че Диоген Пендъргаст се стреми да хвърли вината върху брат си. Диоген е събрал всичките му необходими физически доказателства по време на възстановяването на Пендъргаст в Италия – кръв, косми, влакна, всичко! Д’Агоста упорстваше, че Диоген е жив, че той е похитителят на Виола Маскелене, че той стои зад диамантения обир. Беше прав за тези неща, което ме кара да мисля, че може да е прав и за всичко останало.
 	— Д’Агоста здравата оплеска нещата! – сопна се Сингълтън. – Той предаде и моето, и твоето доверие. Не се и съмнявам, че дисциплинарният процес ще потвърди решението за уволнението му. Наистина ли искаш да се хванеш за такъв изгнил клон?
 	— Искам да се хвана за истината. Аз съм отговорна за това, че Пендъргаст ще бъде изправен на процес, в който е заложен животът му. И пак аз съм тази, която може да промени това.
 	— Единственият начин да промениш нещо е да докажеш, че някой друг е убиецът. Можеш ли да ми посочиш едно-едничко нещо, което да хвърля дори сянка от подозрение върху Диоген?
 	Хейуърд сбърчи чело.
 	— Марго Грийн описа нападателя си като…
 	— Марго Грийн е била нападната в полутъмна стая. Свидетелските й показания никога няма да издържат в съда. – Сингълтън се поколеба. – Слушай, Лора – продължи той вече по-меко: – Да не се залъгваме един друг. Знам през какво преминаваш. Да се сближиш с някого от силите на реда никога не е лесна работа. Да скъсаш с него е още по-трудно. А с Винсънт Д’Агоста, потънал до уши в този случай, не се учудвам, че изпитваш нотка на…
 	— Д’Агоста и аз сме древна история – прекъсна го Лора. – Така че не съм очарована от тази инсинуация. В тази връзка, не съм очарована и от посещението ти.
 	Сингълтън вдигна купчина листове от един стол, остави ги на пода и седна. Наведе глава, подпря лакти на коленете си, въздъхна и вдигна поглед към нея.
 	— Лора, ти си най-младата жена капитан в отдел „Убийства“ в историята на НПУ. Два пъти по-добра си, от който и да е мъж на този пост. Комисар Рокър те обожава. Кметът те обожава. За собствените ти подчинени важи същото. Някой ден ще бъдеш комисар – толкова си добра! Не съм дошъл тук по ничия молба. Посещението ми е по собствено желание. За да те предупредя, че си губиш времето. ФБР се движат напред по случая с Пендъргаст. Смятат, че той е очистил Бекър и въобще не ги интересуват някакви си несъвпадения. Имаш само някакво предчувствие, нищо повече… И просто не си струва да захвърлиш кариерата си заради едно предчувствие. Защото точно това ще се случи, ако се опълчиш на ФБР – и загубиш.
 	Тя задържа погледа си върху него и пое дълбоко дъх.
 	— Така да бъде.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 10 ≈

 	 
 	Малката групичка заслиза по потъналото в прах стълбище към Гробницата на Сенеф. Обувките им оставяха отпечатъци като в пресен сняг.
 	Уичърли се спря и освети наоколо.
 	— Аха! Това тук египтяните го наричали Първият проход на Бога по пътеката на Слънцето. – Той се обърна към Нора и Менцес. – Интересно ли ви е или ставам досаден?
 	— Но моля ви се! – окуражи го Менцес. – Нека да си проведем научно-популярната обиколка.
 	Белите зъби на Уичърли блеснаха на слабата светлина.
 	— Проблемът е, че голяма част от смисъла на посланията на тези древни гробници все още ни убягва. За сметка на това е лесно да определиш възрастта им – тази например изглежда сравнително типична за Новото Царство, бих казал края на XVIII династия.
 	— Право в целта – кимна Менцес. – Сенеф е бил везир и регент на Тутмос IV.
 	— Благодаря ви. – Уичърли попи комплимента с явно задоволство. – Повечето от тези гробове от Новото Царство се състоят от три части: външна, средна и вътрешна гробница, разделени общо на дванадесет камери, които заедно символизират преминаването на Бога на Слънцето през Подземния свят по време на дванадесетте часа на нощта. Фараонът бил погребван по залез и душата му придружавала Бога на Слънцето в неговата ладия, докато пътувал към тържественото си прераждане по изгрев.
 	Той насочи фенерчето си напред и освети един портал в отсрещния край на помещението.
 	— Това стълбище е било запълнено с чакъл и завършвало в запечатана врата.
 	Продължиха да се спускат надолу, докато най-сетне стигнаха масивна врата, на чиято носеща греда бе гравирано огромно Око на Хор. Уичърли спря и освети Окото и йероглифите около него.
 	— Можете ли да ги разчетете? – попита Менцес.
 	Уичърли се усмихна широко:
 	— Твърде добре. Това е проклятие. – Той смигна лукаво на Нора. – Нека Амут погълне сърцето на всеки, който пристъпи този праг!
 	Настъпи кратка тишина.
 	МакКоркъл се изсмя тънко:
 	— Това ли е всичко?
 	— За древния крадец – подзе Уичърли, – това би било напълно достатъчно. Такова проклятие си е истинска страхотия.
 	— Кой е Амут? – запита Нора.
 

 	— Онзи, който поглъща прокълнатите. – Уичърли посочи с фенерчето към една избледняла рисунка на отсрещната стена, на която бе изобразено чудовище с крокодилска глава, тяло на леопард и гротескните задни крака на хипопотам, легнало на пясъка с широко отворена паст и готово да погълне подредени в редица човешки сърца. – Злите думи и дела правели сърцето тежко; след смъртта Анубис претеглял сърцето на покойника на везни с Перото на Маат. Ако се окажело, че сърцето тежи повече от перото, богът с глава на бабуин, Тот, го хвърлял за храна на чудовището Амут. Амут прекосявал пясъците на запад, за да изхвърли изпражненията си и ето как свършвал всеки, който не бил водил праведен живот – като фекалия, печаща се в сърцето на западната пустиня.
 	— Чух повече, отколкото бих искал. Благодаря ви, докторе – сухо отбеляза МакКоркъл.
 	— Да ограби фараонска гробница ще да е било ужасяващо преживяване за древния египтянин. Проклятията, застрашаващи всеки влязъл вътре, се възприемали като съвсем реални. С цел да отрекат властта на мъртвия фараон, древните крадци не просто ограбвали гробницата, те я разрушавали, трошали всичко. Единствено така можели да разпръснат злата сила на проклятието.
 	— Ето нещо за изложбата, Нора – отбеляза Менцес.
 	След кратко колебание МакКоркъл пристъпи прага, а останалите го последваха.
 	— Вторият проход на Бога – обясни Уичърли като осветяваше с фенерчето си надписите. – Стените са покрити с откъси от „Реунупертемру“, египетската Книга на мъртвите.
 	— Виж ти! Колко интересно! – възкликна Менцес. – Прочети ни нещичко, Ейдриън.
 	Уичърли започна да рецитира с напевен глас:
 	 
 	Регентът Сенеф, чиито думи са истина, рече: Хвала и благодарност на теб, Ра. О, ти, който пътуваш в златната си ладия, ти, който осветяваш Двете Земи в деня на своето рождение. Твоята майка те взе в ръката си и ти огря с великолепие Кръга, над който пътува Диска. О, Велика светлина, която се носи през Ну. Вдигни мъжете от дълбоките недра на твоите води…
 	 
 	— Това е призив към Ра, Богът на слънцето, от починалия, Сенеф. Много типично за Книгата на мъртвите.
 	— Чувала съм за Книгата на мъртвите – каза Нора. – Но не знам много.
 	— Общо взето това е сборник с магически призиви, чарове и заклинания. Той помагал на мъртвите да преодолеят опасното пътуване през подземния свят към Тръстиковото поле – представата на древните египтяни за Рая. През дългата нощ след погребването на фараона хората бдели в тревожно очакване, тъй като ако той по някаква причина останел в подземния свят и не се преродял, слънцето никога повече нямало да изгрее. Мъртвият владетел трябвало да знае заклинанията, тайните имена на змиите и да владее всякакви други тайни познания, за да успее да завърши пътуването си. Ето защо всичко е написано на стените на неговата гробница – Книгата на мъртвите всъщност представлява нещо като приспивна песен за последния сън на фараона, която го отвеждала към Вечния живот.
 	Уичърли се изкиска и освети четири колони с йероглифи, изписани в червено и бяло. Останалите се приближиха, стъпките им вдигаха облаци от сивкав прах.
 	— Ето и Първата порта на мъртвите – продължи той. – Тя изобразява възкачването на фараона в слънчевата ладия и пътешествието му през подземния свят, където го посреща тълпата на мъртвите… А тук, при Четвъртата порта, те са достигнали до ужасната пустиня Сокор и лодката магически се превръща в змия, за да ги пренесе през горящите пясъци… Или пък това! Много драматично: в полунощ душата на Бога на Слънцето, Ра, се съединява с трупа му, представен от мумифицираното тяло…
 	— Извинете ме, докторе – намеси се МакКоркъл, – но все още имаме да минем през осем стаи.
 	— Разбира се. Много съжалявам.
 	Продължиха към отсрещния край на камерата. Тук, в една тъмна ниша, се виждаше стръмно стълбище, водещо към непрогледен мрак.
 	— Този коридор също е бил пълен с чакъл – каза Уичърли.
 	— За да възпрепятства крадци.
 	— Внимавайте – промърмори МакКоркъл, докато ги водеше.
 	Уичърли се обърна към Нора и й протегна добре поддържаната си ръка.
 	— Ще позволите ли?
 	— Мисля, че ще се справя – отвърна тя и вътрешно се усмихна на старомодната му учтивост. Докато наблюдаваше как Уичърли внимателно се спуска с идеално излъсканите си обувки, сега покрити с дебел слой прах, реши, че е много по-вероятно той да се подхлъзне и да си счупи врата, отколкото тя.
 	— Внимателно! – извика Уичърли към МакКоркъл. – Ако тази гробница следва обичайния план, би трябвало кладенецът да е точно пред нас.
 	— Кладенецът? – долетя гласът на МакКоркъл.
 	— Дълбока яма, замислена така, че да изпрати невнимателните похитители на гробницата към смъртта им. Всъщност това е било и начин да се предотврати евентуално наводняване на помещенията през редките периоди, когато Долината на царете бивала заливана с вода.
 	— Дори да е останал непокътнат, кладенецът със сигурност ще е ограден – рече Менцес. – Все пак не забравяйте, че това някога е било изложба.
 	Те се движеха напред предпазливо, под лъчите на фенерчетата им най-сетне се разкри паянтов дървен мост, който прекосяваше яма, дълбока поне осем метра. МакКоркъл им направи знак да останат назад, разгледа моста внимателно, след което продължи по него. Едно внезапно скръц накара Нора да подскочи. МакКоркъл отчаяно сграбчи перилата. Но се оказа просто звукът от наместващо се дърво и мостът устоя.
 	— Все още е безопасен – отдъхна си МакКоркъл. – Пресичайте един по един.
 	Нора енергично закрачи по тесния мост.
 	— Не мога да повярвам, че това някога е било част от изложба. Как, за бога, са успели да направят подобен кладенец в самите недра на музея?
 	— Сигурно е бил издълбан в основната скала на Манхатън – обади се Менцес някъде зад нея. – Ще трябва да го пресъздадем безопасно, когато започнем да подреждаме нашата експозиция.
 	От другата страна на моста прекосиха друг праг.
 	— Сега сме в средната гробница – обясни Уичърли. – Тук би трябвало да има друга запечатана врата. Какви изумителни фрески! Ето тук виждаме изображението на Сенеф, който се среща с боговете. А ето и още редове от Книгата на мъртвите.
 	— Други проклятия? – попита Нора, хвърляйки поглед към Окото на Хор, ярко изрисувано над някогашната врата.
 	Уичърли го освети с фенерчето си.
 	— Хм. За пръв път виждам подобен надпис.
 	 
 	Мястото, което е запечатано. Онова, което лежи под затвореното място, се преражда чрез душата Ба, която е в него; онова, което броди в затвореното място, не е обладано от душата Ба. Чрез Окото на Хор ще бъда спасен или прокълнат, о, велики боже Озирис.
 	 
 	— На мен определено ми звучи като проклятие – заяви МакКоркъл.
 	— По-скоро допускам, че е някакъв неточен цитат от Книгата на мъртвите. Тази проклетия се точи в продължение на двеста глави и никой досега не е успял да разбере всичко.
 	Сега гробницата премина в обширна зала, чийто сводест таван и шестте внушителни каменни стълба, които го поддържаха, бяха плътно покрити с йероглифи и рисунки. На Нора й се струваше невероятно, че това огромно, пищно украсено пространство е спяло в недрата на музея в продължение на повече от век, забравено почти от всички.
 	Уичърли се обърна, светлината на фенерчето му играеше по фреските.
 	— Това е твърде необичайно. Намираме се в Залата на колесниците, която древните наричали Зала за прогонване на враговете. На това място се складирали всички вещи, свързани с войната, от които фараонът щял да се нуждае в отвъдното – бойната му колесница, лъкове и стрели, коне, саби, ножове, пики, бойни тояги, шлем, доспехи от кожа.
 	Лъчът от фенера му освети един фриз, изобразяващ стотици обезглавени тела, положени на земята, чиито глави бяха подредени до тях. Земята бе оплискана с кръв, а древният художник бе добавил и такива реалистични детайли като например изплезените езици.
 	Продължиха да се движат през дълга поредица от коридори, докато достигнаха една стая, по-малка от останалите. На стената беше изобразена голяма рисунка, която показваше същата сцена с претеглянето на сърцето, която бяха видели по-рано, само че в много по-едър мащаб. Противната лигава фигура на Амут клечеше наблизо.
 	— Залата на истината – оповести Уичърли. – Дори и фараонът е бил съден, а в този случай Сенеф, който е бил почти толкова могъщ, колкото владетеля.
 	МакКоркъл изгрухтя, след което изчезна в следващата камера и останалите го последваха. Тя представляваше просторна зала със сводест таван, изрисуван като нощно небе, обсипано със звезди, а стените й бяха гъсто изписани с йероглифи. В средата зееше огромен гранитен саркофаг – празен. На всяка от четирите стени се чернееше по една врата.
 	— Какъв необикновен гроб! – възкликна Уичърли като шареше с фенерчето си. – Нямах и представа. Когато ми се обадихте, д-р Менцес, си представях нещо малко, но очарователно. Ала това е направо смайващо! Откъде, за бога, музеят се е сдобил с подобна находка?
 	— Историята е интересна – отвърна Менцес. – Когато Наполеон завладял Египет през 1798-а, тази гробница била част от плячката му. Той наредил да я разглобят блок по блок и да я пренесат във Франция. Но когато Нелсън разгромил французите в Битката при Нил, един шотландски морски капитан заграбил гробницата за себе си и я реконструирал в своя замък. През 19 век последният му наследник, седмият барон Ретрей, притиснат от известни финансови затруднения, я продал на един от ранните благодетели на музея, който я транспортирал с кораб през Атлантика и я подредил още докато музеят се строял.
 	— Бих казал, че баронът е изпуснал едно от националните съкровища на Англия.
 	Менцес се усмихна.
 	— Получил 1000 паунда в замяна.
 	— Ах, става все по-лошо. Дано Амут погълне сърцето на алчния барон, за туй, че е продал тази прелест! – Уичърли се разсмя и хвърли искрящо син поглед към Нора, която на свой ред се усмихна учтиво. Вниманието му ставаше очебийно, а венчалната халка на пръста й сякаш изобщо не го обезкуражаваше.
 	МакКоркъл взе да потропва с крак нетърпеливо.
 	— Това е погребалната камера – започна Уичърли, – която древните наричали Домът на златото. Тези преддверия тук би трябвало да са Залата на ушабти; Залата на канопите, където всички органи на фараона били съхранявани в стъкленици; Съкровищницата на края; и мястото за почивка на боговете. Забележително, нали, Нора? Как само ще се забавляваме!
 	Нора не отговори веднага. Мислеше си за това колко огромна е гробницата, колко е прашна и колко много работа им предстои.
 	Явно и Менцес мислеше за същото, понеже се обърна към нея с полунетърпелива, полусъжалителна усмивка.
 	— Е, Нора – рече той. – Май ще се окажат интересни шест седмици?
 	 
 	 
 	 
 	≈ 11 ≈

 	 
 	Джери Фекто здравата тръшна вратата на единична килия 44, предизвиквайки оглушителен тътен из целия трети етаж на Херкмурския изправителен затвор 3. Той се захили и смигна на колегата си, и двамата застанаха пред вратата, изчаквайки звука да проехти през обширните бетонни пространства и бавно да заглъхне.
 	Затворникът в 44-а си беше истинска мистерия. Всички надзиратели говореха за него. Беше важен, поне това бе ясно: агенти от ФБР идваха да го видят на няколко пъти, а и самият директор бе проявил личен интерес. Но онова, което най-много впечатляваше Фекто, бе плътната информационна завеса. За повечето затворници не отнемаше много време да се разпространят слухове за обвинението, престъплението, кървавите подробности. Но в този случай никой не знаеше дори името на затворника, камо ли пък престъплението му. Обозначаваха го само с една буква: А.
 	На всичкото отгоре човекът беше доста зловещ. Вярно, физически не беше чак толкова внушителен: висок и строен, с толкова бледа кожа, сякаш че е бил роден в килията. Рядко приказваше, а когато все пак отвореше уста, се налагаше да се навеждаш напред, за да го чуеш. Не, не беше това. Бяха очите му. За двайсет и пет години в изправителния, Фекто никога не бе виждал толкова студени очи, подобни на две блестящи сребристи парченца сух лед, с температура толкова ниско под нулата, че щяха да запушат.
 	Исусе, Фекто направо изтръпваше като се сетеше за тях.
 	Фекто не се и съмняваше, че затворникът е извършил някое наистина отвратително престъпление. Или серия от престъпления. Като истински студенокървен сериен убиец. Достатъчно зловещо изглеждаше за това. Ето защо той изпита такова удовлетворение, когато дойде заповедта затворникът да бъде преместен в единична килия 44. Нямаше нужда да се казва нищо повече. На това място пращаха костеливите орехи. Онези, които трябваше да поомекнат. Не че 44-а беше по-лоша от останалите килии в Херкмур 3-те всички бяха еднакви: метално легло, тоалетна без седалка, мивка, в която тече само студена вода. Това, което правеше единична килия 44 специална и толкова подходяща за пречупването на затворниците, беше присъствието на обитателя на 45-а. Барабанчика.
 	Фекто и партньорът му, Бенджи Дойл, стояха безмълвно от двете страни на вратата и чакаха Барабанчика да започне отново. Беше спрял, както правеше винаги за няколко минути, щом настаняха нов затворник. Но паузата никога не траеше дълго.
 	После, като по разписание, Фекто чу слаб шум от стъпки в единична килия 45. Последва звук от мляскане на устни и барабанене на пръсти по металната обшивка на леглото. Още меки стъпки, откъслечно тананикане… И после барабаненето. Започна бавно и бързо ускори, стремителна поредица, разкъсвана от синкопи, придружена с примляскване и шумолене, безспирен звуков потоп от неизтощима хиперактивност.
 	По лицето на Фекто се разля широка усмивка и погледът му срещна очите на Дойл.
 	Барабанчикът беше безупречен затворник. Никога не крещеше, не виеше, не хвърляше храната си. Не ругаеше, не заплашваше пазачите, не блъскаше по стените. Беше чист и прилежен, поддържаше косата си подстригана и вчесана, а тялото – чисто. Но имаше две особености, поради които го държаха в единична килия: почти никога не спеше и прекарваше будните си часове – всичките си будни часове – в барабанене. Никога високо, никога демонстративно. Барабанчикът напълно бе забравил за външния свят и изобщо не забелязваше проклятията и заплахите, насочени към него. Той сякаш дори не осъзнаваше, че съществува външен свят и продължаваше, без никога да променя ритъма, никога несмущаван или прекъсван, съвършено съсредоточен. Интересно, че самата мекота на звуците, които произвеждаше, беше тяхната най-нетърпима характеристика: истинско китайско мъчение с вода за ухото.
 	Фекто и Дойл бяха получили нареждане при преместването на затворника А в единична килия да го лишат от всичките му вещи, включително – и най-вече, както директорът беше подчертал – от всякакви пособия за писане. Бяха взели всичко: книги, скици, снимки, списания, тетрадки, писалки и мастила. На затворника не му остана нищо и нямаше какво да прави, освен да слуша:
 	Трам-та-та-там, трам-та-та-там, та-та-там! Трам-та-пгам-тра-там! Та-та-та-та-трам-та-трам-та-трам-трам-трам! Трам-трам-трам…
 	Фекто бе чул достатъчно. От ужасното барабанене вече го полазваха тръпки. Той кимна към изхода и двамата с Дойл забързано поеха по коридора.
 	— Давам му седмица – каза Фекто.
 	— Седмица? – разхили се Дойл. – Горкият нещастник няма да изкара и двайсет и четири часа.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 12 ≈

 	 
 	Лейтенант Винсънт Д’Агоста лежеше по корем под студения дъждец на един гол хълм над Херкмурския федерален затвор в Херкмур, Ню Йорк. До него пълзеше тъмната фигура на мъжа на име Проктър. Беше полунощ. Огромният затвор се простираше в равната долина под тях, ярко осветен от жълтото сияние на лампите, сюрреалистичен като огромна нефтена рафинерия.
 	Д’Агоста приближи до очите си мощен дигитален бинокъл и за пореден път огледа общия план на сградата. Покриваше поне двайсет акра и се състоеше от три ниски, огромни бетонни блока, разположени П-образно, заобиколени от асфалтирани дворове, наблюдателни кули, заградени служебни зони и караулки. Д’Агоста знаеше, че първата сграда е Федералното отделение за максимална сигурност, в което се намираха най-ужасните престъпници, които съвременна Америка можеше да произведе – а това, мрачно си помисли Д’Агоста, само по себе си говореше много. Втората, много по-малка постройка, се наричаше Федерален затвор за задържане и прехвърляне на осъдени на смърт. При все че в щата Ню Йорк нямаше смъртно наказание, съществуваше федерална смъртна присъда и тук държаха тъкмо онези, които бяха получили такава от федералния съд.
 	Третото отделение носеше име, което би могло да бъде плод само на извратеното въображение на някой бюрократ от затворническата администрация: Федерален арест за предсъдебно задържане на високорискови углавни престъпници. В него бяха онези, които очакваха процес за някое от малкото на брой особено отвратителни федерални престъпления, хора, на които бе отказана гаранция и такива, за които имаше особено висок риск за бягство. В този затвор можеше до се нагледаш на наркобосове, домашни насилници, серийни убийци, упражнявали занаята си в няколко щата, както и обвинени в убийството на федерални агенти. На жаргона на Херкмур това място беше „Черната дупка“.
 	Тъкмо в това отделение в момента се намираше и специален агент A.З.Л. Пендъргаст.
 	Докато някои от най-известните щатски затвори като Синг Синг и Алкатраз се славеха с това, че от тях никой не е избягал, Херкмур оставаше единственият федерален затвор, който можеше да се похвали с подобно нещо.
 	Бинокълът на Д’Агоста продължи да обхожда постройките, запечатвайки дори най-дребните детайли, които от три седмици бе изучавал на хартия. Очите му бавно преминаха от централните сгради към външните пристройки, за да достигнат накрая до външната ограда.
 	На пръв поглед заграждението на Херкмур не изглеждаше нещо особено. Охраната се състоеше от стандартната тройна бариера. Първият кръг представляваше петнайсетметрова ограда от метални халки, която завършваше с бодлива тел и бе осветена от ослепителната светлина на многобройни ксенонови прожектори. Серия от двайсетметрови пространства, постлани с чакъл, водеха към втората бариера: трийсетметрова стена, на върха, на която стърчаха шипове и още тел. По протежението й на всеки сто метра имаше наблюдателна будка, в която седеше по един въоръжен пазач; Д’Агоста ги виждаше как се движат наоколо и се оглеждат, винаги нащрек. Седемдесетметров ров, в който обикаляха добермани, водеше до последната бариера – ограда от метални халки, също като първата. Нататък следваше ливада, отвъд която се простираше гората.
 	Това, което правеше Херкмур уникален, не можеше да се види: електронна наблюдателна и охранителна система, която представляваше истинско произведение на изкуството, и за която се твърдеше, че е най-добрата в страната. Д’Агоста бе разглеждал характеристиките й – всъщност, се бе потил над тях дни наред, – но все още не можеше да се похвали, че е разбрал нещо. Но не виждаше проблем в това: Ели Глин, неговият странен и мълчалив партньор, който се бе затворил като в наблюдателна кула в своя специално оборудван микробус километър по-надолу, ги разбираше и само това бе важно.
 	Това бе нещо повече от охранителна система – беше начин на мислене. Въпреки че в Херкмур неколкократно бе имало опити за бягство, някои от които – изключително находчиви, – нито един не се бе увенчал с успех. Всеки пазач, всеки служител тук добре знаеше този факт и страшно се гордееше с него. В такъв затвор нямаше самодоволни мързеливци, нямаше бюрократи, които да претупват работата си, сънливи пазачи или повредени охранителни камери.
 	Това тревожеше Д’Агоста повече от всичко друго.
 	Той завърши огледа и се обърна към Проктър. Шофьорът се бе проснал до него на разкаляната земя и снимаше с дигитална камера „Никон“ с миниатюрен триножник, 2600 mm лещи и специално изработени CCD чипове, толкова чувствителни към светлината, че можеха да регистрират появата дори на един-единствен фотон.
 	Д’Агоста прегледа списъка с въпросите, на които Глин искаше отговор. Някои очевидно бяха важни: колко кучета има, по колко пазачи стоят във всяка караулка, колко гардове пазят вратите. Глин беше пожелал да получи и доклад за пристигането и тръгването на всички автомобили от затвора, придружен с колкото се може повече информация за всеки един от тях. Потребни му бяха детайлни снимки на антените, сателитните чинии и микровълновите звукоприемници, струпани по покривите на сградите. Някои от исканията му обаче не бяха толкова разбираеми. Интересуваше се например дали площта между стената и външната ограда е покрита с мръсотия, трева или чакъл. Беше изискал проба от долното течение на потока, който минаваше край затвора. Най-странното от всичко бе настояването му Д’Агоста да събере всички отпадъци, които успее, в един определен участък на поточето. Глин беше разпоредил да наблюдават затвора двайсет и четири часа в денонощието, като записват стриктно всяка дейност, която забележат: време за упражнения на затворниците, движението на пазачите, пристигането и тръгването на доставчиците. Искаше да знае в кои часове лампите се включват и изключват. И желаеше всичко да бъде записано на секундата.
 	Д’Агоста промърмори няколко коментара в дигиталния магнетофон, който Глин му беше дал. Чуваше тихото бръмчене на камерата на Проктър и барабаненето на дъжда по листата.
 	Протегна се.
 	— Господи, направо се побърквам като си помисля, че Пендъргаст е вътре!
 	— Сигурно му е много трудно, сър – отговори Проктър с характерния си безизразен тон. Човекът беше не просто шофьор – Д’Агоста бе разбрал това още когато го видя как разглоби и прибра една полуавтоматична карабина CAR-15/ХМ-177 Командо за по-малко от шейсет секунди – но така и не успя да надникне зад непроницаемата му фасада. Мекото изщракване и жужене на камерата продължаваха.
 	Радиостанцията на колана му изписука.
 	— Автомобил – долетя гласът на Глин.
 	Миг по-късно през голите клони на дърветата просветнаха чифт фарове, които се приближиха по единствения път, водещ към Херкмур. Той започваше от града на три километра от затвора и минаваше по хълма. Проктър бързо обърна обектива на камерата си натам. Д’Агоста долепи до очите си бинокъла, който автоматично промени настройките си така, че да компенсира променливия контраст от светлина и мрак.
 	Автомобилът се показа от гората и попадна в светлината на прожекторите. Приличаше на камион за хранителни доставки и докато завиваше Д’Агоста успя да разчете логото, изписано отстрани: Месо и колбаси „Хелмър“. Шофьорът спря до караулката, показа документите си и продължи навътре. Трите портала се отваряха автоматично един след друг, като предният не се отваряше преди задният да се е затворил. Тихото прищракване на блендата не спираше. Д’Агоста погледна хронометъра си и измърмори в магнетофона, след което се обърна към Проктър.
 	— Ето ги и утрешните пържоли – рече той в несполучлив опит да се пошегува.
 	— Да, сър.
 	Д’Агоста си представи как Пендъргаст, този изтънчен гастроном, вкусва каквото и да е, донесено от камиона. Запита се как ли се справя агентът с подобни изпитания.
 	Камионът навлезе във вътрешната алея за доставки, направи завой и даде заден към една покрита разтоварителна рампа, където изчезна от поглед. Д’Агоста отбеляза и това в записа, след което се приготви да чака. Шестнайсет минути по-късно доставчикът напусна границите на затвора.
 	Д’Агоста хвърли поглед към часовника си. Почти един след полунощ.
 	— Слизам да взема водна и въздушна проба и да направя магнитната драга.
 	— Бъдете внимателен.
 	Д’Агоста нарами малката си раница и се заспуска по задната страна на хълма, проправяйки си път между голите дървета, храсталаците и планинския лавър. Всичко беше подгизнало и от дърветата калеше вода. Тук-таме под клоните проблясваха дрипи влажен сняг. Веднъж щом заобиколеше хълма, нямаше да има нужда от фенерче – от Херкмур идваше достатъчно светлина да огрее почти цялата планина.
 	Д’Агоста бе доволен, че прави нещо. Докато бдеше там горе, бе имал предостатъчно време да мисли. А мисленето беше последното, от което имаше нужда – мислеше за предстоящия дисциплинарен процес, който като нищо можеше да завърши с изритването му НПУ. Това, което се бе случило през последните няколко месеца, изглеждаше съвсем невероятно: внезапното му повишение в управлението, разцъфтяващите му отношения с Лора Хейуърд, подновената връзка с агент Пендъргаст. След което всичко рухна. Кариерата му на ченге беше под голям въпрос, беше се отчуждил от Хейуърд, а приятелят му Пендъргаст гниеше долу в този влажен ад и скоро щеше да се изправи на процес, на който бе заложен животът му.
 	Д’Агоста се препъна и залитна. Вдигна измъченото си лице нагоре, като остави капчиците леден дъжд да му влеят доза бдителност.
 	Избърса лицето си и продължи напред. Вземането на водна проба щеше да е трудно, тъй като потокът минаваше покрай открития район извън стените на затвора, изложен изцяло под погледите на пазачите в кулите. Но това беше нищо в сравнение с магнитната драга, която го бяха натоварили да направи. Глин искаше той да пълзи колкото се може по-близо до външната ограда, носейки миниатюрен магнетометър в джоба си, да провери за закопани сензори или скрити електромагнитни полета… след което да зарови проклетото нещо в земята. Разбира се, ако имаше сензори, той най-вероятно щеше да ги задейства – е, и тогава нещата щяха да станат вълнуващи.
 	Той бавно запълзя по билото на хълма, теренът под краката му постепенно се изравняваше. Въпреки мушамата и ръкавиците чувстваше как ледената вода пълзи по краката му и се просмуква през лошо залепените му ботуши. Стотина метра по-нататък можеше да различи първите дървета на гората и да чуе клокоченето на потока. Докато се движеше напред, се държеше приведен ниско между лавровите храсти. Последните метри пропълзя на четири крака.
 	Миг по-късно вече бе достигнал потока. Беше тъмен и миришеше на влажни листа, а покрай единия му бряг, упорито неразтопен, оставаше назъбен леден фриз.
 	Той се спря и погледна към затвора. Охранителните кули сега се мержелееха напред само на около двеста метра, ярките им светлини блестяха като множество слънца. Д’Агоста бръкна в джоба си, за да извади контейнерчето, което Глин му бе дал, но изведнъж замръзна. Предположението му, че гардовете ще гледат навътре към затвора, се бе оказало погрешно: ясно виждаше как един от тях се взира в мрака навън, внимателно оглеждайки края на близката гора с мощен бинокъл.
 	Важна подробност.
 	Застана неподвижно сред лавровите храсти. Вече бе навлязъл в забранената зона и се чувстваше адски на показ.
 	Изглежда бе убягнал от вниманието на пазача. Със свръхчовешко внимание той се наведе напред, потопи епруветката в ледената вода, напълни я и я запуши. После запълзя надолу по течението, събирайки боклука – стари стиропорни чаши за кафе, няколко бирени кутийки, опаковки от дъвки – в раницата си. Глин беше съвсем категоричен, че Д’Агоста трябва да събере всичко. Беше много неприятна работа да газиш в студената вода, налагаше му се да рови по каменистото дъно на потока, понякога потопен до раменете. Една плетеница от клони по средата действаше като сито и той удари джакпота като събра поне пет килограма боклук.
 	Когато приключи откри, че се е озовал точно на мястото, където Глин искаше да зарови магнетометъра. Изчака пазача да се обърне в срещуположната посока, след което полупрегази, полупрепълзя през потока. Поляната, която заобикаляше затвора, беше неподдържана, тревата бе мъртва и смачкана от снеговете. Все пак обаче имаше няколко жалки бурена, които осигуряваха нещо подобно на прикритие.
 	Д’Агоста продължи напред, заковавайки се на място всеки път, когато пазачът обърнеше бинокъла си към него.
 	Минутите течаха. Усещаше ръмящата влага да се спуска по врата и гърба му. Оградата се приближаваше болезнено бавно. Но той трябваше да продължи, и то възможно най-бързо: колкото повече се бавеше, толкова по-голяма ставаше вероятността някой да го забележи.
 	Най-сетне достигна поддържаната част на ливадата. Извади устройството от джоба си, протегна ръка през високите буренаци, сложи магнетометъра между тях и започна да се изтегля назад.
 	Връщането беше още по-трудно. Сега той гледаше в противоположна посока и не можеше да вижда наблюдателните кули. Продължаваше да се движи бавно, но равномерно, с чести и дълги паузи. Четиридесет и пет минути след като бе тръгнал, Д’Агоста отново прекоси потока и навлезе в мократа гора, проправяйки си път през лавъра към шпионското им гнезденце на върха на хълма. Чувстваше се полуизмръзнал, а гърбът го болеше от неприятната тежест на раницата, пълна с подгизнали отпадъци.
 	— Мисията изпълнена? – запита го Проктър, щом се върна.
 	— Ами да. В случай, че не ми окапят пръстите на краката от измръзване.
 	Проктър нагласи някакъв малък уред.
 	— Сигналът е добър. Както изглежда, сте успял да се приближите на трийсет метра от оградата. Добра работа, лейтенант.
 	Д’Агоста изнурено се обърна към него.
 	— Наричай ме Вини.
 	— Да, сър.
 	— Аз ще се обръщам към теб по първо име, но не го знам…
 	— Проктър е добре.
 	Д’Агоста сви рамене и кимна. Пендъргаст се бе заобиколил с хора почти толкова енигматични, колкото и самия той. Проктър, Рен… а в случая с Констанс Грийн може би дори по-енигматични. Отново погледна часовника си: Почти два.
 	Още четиринайсет часа.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 13 ≈

 	 
 	Дъждът плющеше по проядената мраморна фасада на имението в стил „Боз Ар“ на „Ривърсайд Драйв“ номер 891. Високо над покрива на мансардата една светкавица раздра нощното небе. Прозорците на първия етаж бяха запечатани и обковани с ламарина, а тези на горните три етажа – здраво залостени и със спуснати капаци. Нито лъч не се процеждаше навън, за да издаде признаци на живот в огромната къща. Ограденият преден двор бе обрасъл в смрадлика и някакви диви храсти с тъмнозелени листа, а по вътрешната алея се въргаляха донесени от вятъра боклуци. За всеки поглед имението изглеждаше изоставено и запуснато, като много други в тази мрачна и самотна част на „Ривърсайд Драйв“.
 	В продължение на много години – необичайно много години наистина – тази къща бе представлявала подслон, укритие, лаборатория, библиотека, музей и хранилище на тайните на някой си д-р Енок Ленг. Ала след смъртта му имението бе преминало по скрити и мистериозни пътища – наред с отговорността за повереницата на доктора – в ръцете на неговия наследник, специален агент Алойзиъс Пендъргаст.
 	Точно сега обаче агент Пендъргаст се намираше в единична, най-строго охранявана килия в Херкмурския затвор, и по-специално, в едно от крилата с най-печална слава. Проктър и лейтенант Д’Агоста понастоящем разузнаваха затвора. Раздразнителният особняк, когото наричаха Рен, и който бе определен за опекун на Констанс Грийн, докато Пендъргаст отсъства, беше на нощното си дежурство в Нюйоркската обществена библиотека.
 	Констанс Грийн бе сама.
 	Тя седеше пред умиращия огън в библиотеката, където не достигаше нито барабаненето на дъжда, нито уличният шум. Държеше „Моят живот“ от Джакомо Казавекио и внимателно изучаваше разказа на ренесансовия шпионин за прословутото му бягство от Лийдс, ужасния затвор във Венецианския дворец на Дуковете, от който никога никой не бе успял да се измъкне – и никога нямаше да успее. На близката маса бяха струпани купчина томове на подобна тематика: истории за бягства от затвори по целия свят, но особено от федерални затвори в Съединените щати. Тя четеше в тишина, като често спираше, за да си отбележи нещо в една подвързана с кожа тетрадка.
 	Докато завършваше една от тези бележки, огънят в камината пропука силно. Констанс рязко вдигна глава, очите й се разшириха при внезапния шум. Бяха големи и виолетови, и необичайно мъдри за лице, което не изглеждаше на повече от двайсет и една. Напрегнатите й черти бавно се отпуснаха.
 	Не че беше точно неспокойна. Все пак имението бе обезопасено срещу натрапници; тя познаваше тайните му пътища и ходове по-добре от всеки друг и можеше да изчезне във всеки един от дузината скрити коридори само за миг. Не – всичко идваше от това, че бе живяла тук толкова дълго и познаваше старата къща така добре, че почти можеше да усети настроенията й. А сега изпитваше съвсем осезаемо чувство, че нещо не е наред, че къщата се опитва да й каже нещо, да я предупреди за нещо.
 	На една странична масичка до стола й димеше кана с чай от лайка. Констанс остави тетрадката настрана, наля си една чаша и се изправи. Като приглади колосаната си престилка с цвят на слонова кост, тя се обърна и тръгна към рафтовете с книги в далечния край на библиотеката. Каменният под бе покрит с дебели персийски килими и докато пристъпваше, Констанс не вдигаше никакъв шум.
 	Застанала пред рафта, тя се наведе напред, присвивайки очи да разчете златните надписи върху подвързиите. Единствената светлина идваше от камината и от самотната лампа на Тифани до стола, така че този отдалечен кът на библиотеката беше сумрачен. Най-накрая откри каквото търсеше – монография за управлението на затворите от времената на Депресията – и се върна с нея на мястото си. Отвори я и започна да разлиства, за да прегледа съдържанието й. Щом намери желаната глава, Констанс се протегна за чая си, отпи глътка и върна чашата на масичката.
 	След това вдигна очи.
 	В люлеещия се стол до масичката сега седеше мъж: висок, аристократичен, с патрициански нос и високо чело, бледа кожа, облечен в строг черен костюм. Имаше меднозлатиста коса и малка, добре поддържана брадичка. Когато отвърна на погледа й, блясъкът на огъня освети очите му. Едното беше с наситен, лешниково-зелен цвят, а другото – мъртво млечносиньо.
 	Мъжът се усмихна.
 	Констанс никога не го бе виждала преди, но при все това го разпозна мигновено. Тя скочи с вик, чашата се изплъзна от пръстите й.
 	Бърза като нападаща змия, ръката на мъжа се протегна и сръчно хвана чашата, преди да се разбие в земята. Върна я на сребърния й поднос и отново се отпусна назад в стола си. Дори капка не се беше разляла. Всичко стана толкова бързо, че Констанс не беше сигурна дали изобщо се е случило. Остана права, неспособна да помръдне. Въпреки дълбокия й потрес, тя разбираше едно: човекът се бе разположил между нея и единствения изход от стаята.
 	Той заговори меко, сякаш разчитайки мислите й:
 	— Няма нужда от тревога, Констанс. Не възнамерявам да те нараня.
 	Тя стоеше неподвижна пред стола. Очите й пробягаха по стаята и се върнаха върху седналия.
 	— Знаеш кой съм, нали, дете? – попита той. Дори масленият нюорлиънски акцент звучеше познато.
 	— Да. Зная кой сте. – Тя почти се задави пред странната прилика с мъжа, когото познаваше така добре, прилика във всичко, освен в косата – и в очите.
 	Човекът кимна.
 	— Поласкан съм.
 	— Как влязохте тук?
 	— Как съм влязъл е без значение. Защо съм тук е уместният въпрос. Не смяташ ли?
 	Констанс сякаш обмисли това за миг.
 	— Да. Вероятно сте прав. – Тя направи крачка напред, като остави пръстите й да се плъзнат от люлеещия се стол към масичката. – Много добре тогава: Защо сте тук?
 	— Защото стана крайно време да поговорим, ти и аз. Това все пак е най-дребната проява на гостоприемство, която можеш да ми предложиш.
 	Констанс направи още една крачка, ръката й галеше полираното дърво. След това спря.
 	— Гостоприемство?
 	— Да. В крайна сметка аз…
 	С внезапно движение Констанс сграбчи ножа за писма от масичката и се хвърли към него. Нападението беше забележително не само с бързината, но и с безшумността си. Тя не бе направила нито казала каквото и да е, с което да предупреди мъжа за предстоящия си удар.
 	Но от това нямаше полза. Той се бе извил настрана в последния момент и сега ножът за писма бе забит до дръжката в изтритата кожена тапицерия на люлеещия се стол. Констанс го изтръгна и – продължавайки да не промълвява дума – се извърна с лице към мъжа, като държеше оръжието над главата си.
 	Докато тя нанасяше удара, той хладнокръвно отстъпи и с мълниеносно движение сграбчи китката й: тя се замята, опитвайки се да се освободи и двамата паднаха на пода. Мъжът бе приковал тялото й под своето, ножът отскочи върху килима.
 	Устните му се движеха на сантиметри от ухото й.
 	— Констанс – рече той тихо. – Du calme. Du calme.
 	— Гостоприемство?! – възкликна тя отново. – Как се осмелявате да ми говорите за гостоприемство! Убихте приятелите на моя попечител, опозорихте го, откъснахте го от дома му! – Гласът й секна рязко, тялото й яростно се заизвива в нов неуспешен опит да се измъкне от стоманената му прегръдка. В гърлото й се надигна тих стон – въздишка на безсилие, примесено с друго, по-сложно чувство.
 	Мъжът продължи полугласно:
 	— Моля те, разбери, Констанс – не съм тук, за да ти причиня болка. Задържам те единствено с цел да ти попреча да ме нападнеш.
 	Тя се замята с нова сила.
 	— Ненавистен човек!
 	— Констанс, моля те. Трябва да ти кажа нещо.
 	— Никога няма да ви изслушам! – изхлипа тя задъхано.
 	Ала той продължаваше да я държи прикована към пода – нежно, но много здраво. Лека-полека буйните й движения утихнаха. Лежеше на земята, а сърцето й биеше учестено и болезнено. Усети и ударите на неговото сърце – много по-бавни и равномерни – срещу гърдите си. Той продължаваше да шепне успокояващи думи в ухото й, а Констанс се мъчеше да ги игнорира.
 	Мъжът леко се отдръпна от нея.
 	— Ако те пусна, обещаваш ли да не се нахвърляш върху мен повече? Да стоиш спокойно и да ме чуеш?
 	Тя не отвърна.
 	— Дори и осъдените имат право да бъдат изслушани. А може да установиш, че не всичко е такова, каквото изглежда.
 	Констанс продължаваше да не отговаря. След дълго мълчание мъжът се надигна от пода и бавно отпусна хватката върху китките й.
 	Тя веднага се изправи. Приглади престилката си, дишаше на пресекулки. Очите й отново огледаха библиотеката. Той все още стратегически й препречваше пътя към вратата. Вдигна ръка и посочи люлеещия се стол.
 	— Моля те, Констанс. – каза той. – Седни.
 	Тя изпълни молбата му, но остана нащрек.
 	— Сега можем ли да разговаряме като цивилизовани хора без повече ексцеси?
 	— Позволявате си да говорите за себе си като за цивилизован човек? Вие? Един сериен убиец и крадец! – Тя се изсмя кратко и презрително.
 	Мъжът кимна бавно, сякаш за да осъзнае думите й.
 	— Естествено, брат ми е държал определена линия на поведение в общуването си с теб. В крайна сметка в миналото винаги е сполучвал с този похват. Той е необикновено убедителна и харизматична личност.
 	— Предполагам, не се надявате, че ще повярвам даже на една ваша дума. Вие сте луд – или още по-лошо, извършил сте всичко с непомрачено съзнание. – Тя отново погледна зад него, към изхода и антрето.
 	Той срещна очите й.
 	— Не, Констанс. Не съм луд – тъкмо напротив, също като теб аз много се боя от лудостта. Виждаш ли, тъжните факти сочат, че между нас двамата има много общо – и това не са само страховете ни.
 	— Ние нямаме абсолютно нищо общо.
 	— Не се съмнявам, че брат ми желае да вярваш в това.
 	На Констанс й се стори, че лицето на госта й изразява безкрайна тъга.
 	— Истина е, че далеч не съм съвършен и засега не мога още да очаквам доверие от теб – продължи той. – Но се надявам да разбереш, че не възнамерявам да те нараня.
 	— Намеренията ви нямат никакво значение. Вие сте като дете, което се сприятелява с пеперуда, за да откъсне след това крилете й.
 	— Какво знаеш ти за децата, Констанс? Очите ти са толкова мъдри и стари. Дори от мястото си съзирам огромния опит, който се чете в тях. Какви ли странни и ужасни неща са видели! Колко остър и проницателен е погледът ти! Изпълва ме с тъга. Не, Констанс: чувствам – зная, – че детството е разкош, който ти е бил отказан. Точно както беше отказан и на мен самия.
 	Тя се вкамени.
 	— Преди малко казах, че съм тук, за да поговорим. Време е да научиш истината. Действителната истина.
 	Гласът му бе станал толкова тих, че думите едва се чуваха. Против волята си Констанс промълви:
 	— Истината?
 	— За връзката между мен и брат ми.
 	Под меката светлина на догарящия огън особените очи на Диоген Пендъргаст изглеждаха уязвими, почти отчаяни. Когато се отместиха към нея, те леко припламнаха.
 	— Ах, Констанс, това сигурно ти звучи извънредно странно. Но като седя тук и те гледам така, усещам че бих направил всичко по силите си, за да вдигна от теб товара от болка и страх и да го понеса сам. И знаеш ли защо? Защото когато те гледам, виждам себе си.
 	Тя не отговори. Просто седеше безмълвно.
 	— Виждам едно същество, което копнее да бъде прието, да бъде обикновен човек, но което е обречено завинаги да остане встрани от живота. Виждам личност, която усеща света по-дълбоко, по-интензивно, отколкото би искала да признае. Дори пред себе си.
 	Докато слушаше, Констанс започна да трепери.
 	— Усещам у теб и болка, и гняв. Болка от това, че си била изоставена – и неведнъж, а много пъти. А гневът е срещу чистия каприз на боговете. Защо аз? Защо пак? Тъй като е истина: ти отново си изоставена. Макар може би не точно по начина, по който си си го представяла. В това също сме еднакви. Бях изоставен, когато родителите ми изгоряха по волята на невежата тълпа. Аз се измъкнах от пламъците. Но не и те. Винаги съм вярвал, че трябваше аз да умра, а не те. Че вината е моя. И ти чувстваш същото за смъртта на сестра си Мери – че е трябвало ти да загинеш, а не тя. По-късно бях изоставен от брат си. О, виждам недоверието, изписано по лицето ти. Но в крайна сметка ти знаеш толкова малко за брат ми. Моля те единствено да ме изслушаш непредубедено.
 	Той се изправи. Констанс остро си пое дъх, надигайки се на свой ред.
 	— Не – произнесе Диоген и тя отново спря. Сега в тона му не звучеше нищо друго, освен умора. – Няма нужда да бягаш. Аз сам ще си тръгна. В бъдеще ще говорим отново и ще ти разкажа повече за детството, което ми бе отказано. И за по-големия ми брат, който взе обичта, която му предлагах и запрати в лицето ми презрение и омраза. Който изпитваше удоволствие да разрушава всичко, което аз създавах – тетрадките ми с детински стихове, преводите ми на Виргилий и Тацит. Който измъчи и уби любимото ми животинче по начин, който дори днес ме боли да си припомням. Който превърна в дело на живота си това да настройва всекиго срещу мен с лъжи и инсинуации, да ме обрисува като злия му близнак. И накрая, когато нищо от това не пречупи духа ми, той стори нещо толкова ужасно… толкова, толкова ужасно… – При тези думи гласът му секна. – Погледни мъртвото ми око, Констанс: това беше само началото на онова, което ми стори…
 	Последва кратка тишина, нарушена само от звука на мъчително дишане, докато Диоген се опитваше да се съвземе. Мътното му око не гледаше право в нея, но и не съвсем в друга посока.
 	Той прокара ръка през челото си.
 	— Сега ще тръгвам. Но ще установиш, че съм ти оставил нещо. Един дар в името на нашето сродство, като символ на болката, която споделяме. Надявам се да го приемеш в духа, в който ти е предложен.
 	— Нищо не искам от вас – каза Констанс, но омразата и твърдостта в гласа й бяха преминали в объркване.
 	Той задържа погледа й малко по-дълго. После – бавно, много бавно – се извърна и тръгна към изхода на библиотеката.
 	— Довиждане, Констанс – рече той тихо през рамо. – Пази се. Няма нужда да ме изпращаш.
 	Тя остана като вкопана на мястото си, докато слушаше шума на неговите отдалечаващи се стъпки. Едва когато над къщата отново легна пълна тишина, тя се надигна от стола си.
 	При движението й нещо прошумоля в джобчето на кринолина й.
 	Тя се сепна. Отново усети помръдване. След това се появи едно малко розово носле, потрепващо с мустачките си. Последваха го две очички като черни мъниста и чифт меки ушички. Занемяла от удивление, тя бръкна в джоба си. Малкото създание се изкатери в шепата й и се изправи. Миниатюрните му лапички бяха свити сякаш в молитва, мустачките му помръдваха, блестящите му очички я гледаха умолително. Беше бяла мишка: дребна, копринена и напълно питомна. Сърцето на Констанс се разтопи така неочаквано, че от устните й се откъсна въздишка, а в очите й блеснаха сълзи.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 14 ≈

 	 
 	Блестящи прашинки танцуваха в неподвижния въздух в читалнята на Централните архиви и в помещението се долавяше ненатрапчивия мирис на картон, прах, канаваца и кожа. Над секциите от полиран дъб се издигаше изящно украсен и позлатен таван в стил рококо, доминиран от два тежки полилея от мед и кристал. На отсрещната стена имаше зидана камина от розов мрамор, висока поне два метра и също толкова широка, а в центъра на стаята имаше три масивни дъбови маси с извити крака и тежки покривки. Това бе една от най-внушителните зали в музея – както и една от най-малко познатите.
 	Бе минала повече от година, откак Нора за последен път бе влязла в тази стая и при все великолепието й, спомените, които събуждаше, не бяха приятни. За жалост това се оказа единственото място, на което можеше да прегледа най-важните исторически документи на музея.
 	На вратата се почука слабо и вътре пристъпи набитата фигура на Оскар Гибс, чиито мускулести ръце мъкнеха огромна купчина със старинни архиви, завързани с канап.
 	— Има какво да се прочете за тази Гробница на Сенеф – каза той като леко залитна, докато оставяше папките на масата. – Колко странно, че никога не бях чувал за нея до вчера.
 	— Малцина могат да се похвалят с обратното.
 	— Превърна се в разговор номер едно в музея. – Той поклати гладко обръснатата си глава, която приличаше на билярдна топка. – Само на такова място можеш да скриеш египетски гроб. – Той замълча, за да си поеме дъх. – Помните къде е бормашината, нали, д-р Кели? Ще трябва да ви заключа. Само наберете вътрешен 4240, когато свършите. И никакви моливи или хартия – трябва да използвате тези в кожените кутии. – Гипс хвърли поглед към лаптопа й. – И не забравяйте да носите ленените ръкавици през цялото време.
 	— Ясно, Оскар.
 	— Ще бъда в архивите, ако имате нужда от мен. Запомнете, вътрешен 4240.
 	Голямата бронзова врата се затвори и Нора чу изщракването на добре смазана ключалка. Върна вниманието си към масата. Спретнатите вързопчета с документи излъчваха тежка миризма на развала. Тя ги прегледа едно по едно, за да придобие обща представа с какво разполага и колко от него в крайна сметка ще трябва да прочете. Не би могла да проучи всичките, беше по-скоро въпрос на сортиране.
 	Бе поискала документите за притежание на Гробницата на Сенеф и всички свързани с тях книжа от архивите – като се започне от откриването й в Тебес, та до последната експозиция през 1935-а. Като че ли Оскар бе свършил доста цялостна работа. Най-старите архиви бяха на френски и арабски, но преминаваха на английски с преминаването на гробницата от армията на Наполеон в ръцете на британците. Имаше писма, диаграми на гробницата, рисунки, митнически декларации, застраховки, изрезки от списания, стари снимки и научни монографии. Веднъж щом гробницата се бе озовала в музея, броят на документите бе нараснал лавинообразно. Серия дебели папки бяха пълни с устройствени планове, скици, чертежи, доклади на консерватори, кореспонденция и безбройни фактури от периода на възстановка на гробницата и откриването на изложбата, а освен това – писма от посетители и учени, вътрешни отчети и оценки на историческото й значение. Купчината свършваше с множество документи, свързани с изграждането на новата метростанция и молбата на музея към град Ню Йорк за построяване на пешеходен тунел, който да свързва метростанцията на 81-а улица с новия приземен вход към музея. Последният архив представляваше кратък доклад от отдавна забравен куратор, който потвърждаваше, че зазиждането на експозицията е завършено. Датата беше 14 януари 1935-а.
 	Нора въздъхна при вида на огромната купчина документи. Менцес искаше резюме на информацията, която се съдържаше в тях до утре сутринта, тъй че да могат да започнат да планират „скелета“ на изложбата, да изработват надписите и обяснителните табелки. Хвърли поглед на часовника си: един след обяд.
 	В какво се бе забъркала?
 	Включи лаптопа си в контакта и го стартира. По настояване на съпруга си Бил наскоро бе сменила PC-то с „Мак“ и сега процесът на стартирането отнемаше една десета от времето – от нула до шейсет за 8,9 секунди вместо за две и половина дълги минути. Беше като да размениш „Форд Фиеста“ за „Мерцедес“ SL. Докато наблюдаваше как се появява логото на „Епъл“, Нора си помисли, че поне едно нещо в живота й е наред.
 	Нахлузи си чифт твърди ленени ръкавици и се зае с развързването на канапа, който придържаше първия вързоп с документи, но преди да успее да охлаби стария един век възел, конецът се разпадна в облаче прах.
 	Безкрайно внимателно тя отвори първата папка и измъкна пожълтял лист, изписан на френски с приличен на паяжина шрифт, и се захвана с тежката задача да го разшифрова, като си правеше бележки на лаптопа. Въпреки трудностите, които срещаше с нечетливия шрифт и френския език, усети, че е погълната от историята, която Менцес едва бе загатнал вчера.
 	По време на войните на Наполеон, императорът замислил налудничав план да следва пътя на Александър Велики през Близкия Изток. През 1798-а той подел масивна инвазия срещу Египет, в която участвали 400 кораба и 55000 войници. Следвайки хрумване, радикално модерно за времето си, Наполеон повел със себе си и повече от 150 цивилни учени, изследователи и инженери, за да проведат пълно проучване на Египет и тайнствените му развалини. Един от тези учени бил енергичен млад археолог на име Бертранд Магни де Кахорс.
 	Кахорс бил един от първите, които получили шанса да изследват най-великото откритие на египтологията на всички времена: Розетския камък, на който наполеоновите войници се натъкнали, докато копаели форд край брега. Това откритие му подсказало огромните перспективи, които се откривали. Младият археолог последвал армията на Наполеон по пътя й на юг по Нил, където попаднали на големите храмове на Луксор и, от другата страна на реката, на древния пустинен каньон, който по-късно се превърнал в най-известното гробище в света: Долината на царете.
 	Повечето гробници в Долината на царете били изсечени направо в скалата и не можели да се преместят, но сред тях имало и няколко, на по-незначителни фараони, регенти и везири, които били построени по-нависоко от блокове дялан варовик. Тъкмо един от тях – гробът на Сенеф, везир и регент на Тутмос IV – Кахорс решил да разглоби и да отнесе във Франция. Това бил дързък, дори опасен инженерен ход, тъй като блоковете тежали по няколко тона и трябвало един по един да бъдат смъквани от шейсетметрова скала, за да бъдат натоварени и пуснати по Нил.
 	Проектът тръгнал твърде зле от самото начало. Местните отказвали да работят по гробницата, тъй като вярвали, че е прокълната, затова Кахорс наел група френски войници за задачата. Първото нещастие се случило, когато вътрешната гробница – запечатана още в древни времена след обирането й – била отворена. Девет души умрели почти незабавно.
 	Малко по-късно била създадена хипотеза, според която въглеродният диоксид от киселинните подземни води, течащи през варовика отдолу, е изпълнил гробницата и така е причинил задушаването на първите трима войници, които влезли, наред с изпратените да ги спасят.
 	Но Кахорс бил обладан от странна решителност и в крайна сметка гробницата била разглобена и пренесена по Нил блок по блок до залива Абукир, където останала да лежи в пясъците, чакайки да я транспортират до Франция.
 	Известната Битка при Нил сложила точка на тези планове. След като адмирал Хорейшио Нелсън срещнал голямата флотилия на Наполеон и напълно я разгромил в най-решителното морско сражение в историята, императорът избягал на малък кораб, изоставяйки армията си. Те скоро капитулирали и в тези условия британците си присвоили знаменитите им колекции от египетски антики, включително Розетския камък – и Гробницата на Сенеф. Ден след подписването на клаузата за капитулация Кахорс пронизал сърцето си с меч, коленичил сред каменните блокове в пясъците на Абукир. Славата му на първи египтолог обаче не помръкнала и един потомък на същия този Кахорс днес субсидираше преоткриването на музейната експозиция на гробницата от разстояние.
 	Нора остави първата купчинка документи настрана и се пресегна за следващата. Шотландски офицер от кралските военноморски сили, капитан Алисдеър Уилиам Артър Къмин, по-късно барон Ретрей, успял да се сдобие с Гробницата на Сенеф чрез някаква тъмна сделка, както изглежда – свързана със залог в някаква игра на карти и някакви две проститутки. Барон Ретрей се разпоредил гробът да бъде транспортиран и възстановен в наследственото му имение в планините на Шотландия, при което банкрутирал и бил принуден да разпродаде по-голямата част от имуществото си. Родът Ретрей устоял криво-ляво до средата на 19 век, когато последният от тях в отчаян опит да спаси каквото било останало от имението продал гробницата на американския железопътен магнат Уилям Спраг. Като един от ранните благотворители на музея, Спраг превозил новата си придобивка през Атлантика и пожелал да я дари на музея, който по това време все още се строял. Този проект се превърнал в негова фиксидея и той прекарал месеци, обикаляйки изложбената площадка, досаждал на работниците и станал неприятен за всички. По ирония на съдбата бил премазан под колелата на една теглена от кола линейка само два дни преди грандиозното откриване през 1872-а.
 	Нора реши да направи кратка почивка. Още нямаше три часът, а работата напредваше по-бързо, отколкото бе очаквала. Ако успееше да свърши до осем, можеше да й остане време да хапне набързо с Бил в „Костите“. Той щеше да се заинтригува от тези истории, а освен това те можеха да се окажат добра находка за културната секция на „Таймс“, когато наближеше откриването на изложбата.
 	Тя премина към следващия вързоп, който се намираше в далеч по-добро състояние от предишните. Първите няколко документа бяха свързани с първото излагане на гробницата. Имаше и няколко гравирани покани за събитието:
 	 
 	Президентът на Съединените американски щати

 	Почетният генерал Юлиъс С. Грант

 	Губернаторът на щата Ню Йорк, почитаемият

 	Джон Т. Хофман

 	Президентът на Нюйоркския природонаучен музей

 	Доктор Джеймс К. Мортън

 	Членовете на управата и директорът на музея

 	Най-любезно ви канят на вечеря и бал

 	в чест на откриването на

 	 
 	ГРАНДИОЗНАТА ГРОБНИЦА НА СЕНЕФ

 	Регент и везир на фараон Тутмос IV,

 	Владетел на Древен Египет

 	1419-1386 пр. Хр.

 	 
 	Оперната дива Елеонора дьо Граф Болконски ще изпълни

 	арии от новата, пожънала огромен успех опера „Аида“

 	от Джузепе Верди

 	Египетски костюми

 	 
 	Нора задържа пожълтялата покана в ръка. Удиви се, че музеят още в онези дни е имал такъв престиж, че лично президентът я е подписал. Продължи да разлиства и откри друг документ – меню за вечерята:
 	 
 	Разнообразни ордьоври
 	Консоме Олга
 	 
 	Египетски кебап
 	Филе Миньон Лили
 	Зеленчукова сърцевина Фарси
 	 
 	Печена гълъби с кресон
 	Pate de Foie Gras en Croute
 	Баба Гануж
 	 
 	Пудинг Уолдорф
 	Праскови в желе Шартрьоз
 	 
 	В архива имаше и няколко неадресирани покани. Тя отдели една настрана заедно с менюто в подготвена от нея папка „За преснимане“. Менцес трябваше да види това. Всъщност, помисли си Нора, би било страхотно, ако успееха да пресъздадат някогашното откриване – без маскения бал, може би – и да предложат същото меню.
 	Тя се зачете в оценките в пресата. Явно това е било едно от онези изключителни обществени събития на Ню Йорк от края на 19 век, които никога повече нямаше да могат да се видят. Списъкът с гостите доказваше, че музеят е бил в зората на своя Златен век: родовете Астор и Вандербилт, Уилям Бътлър Дънкан, Уолтър Лангдън, Уорт Макалистър, Роял Фелпс. В „Харпърс Уикли“ имаше гравюри, изобразяващи бала – всички бяха облечени в абсолютно откачени интерпретации на египетски костюми…
 	Но тя си губеше времето. Махна изрезките и отвори следващата папка. В нея също имаше изрезка от вестник, този път от „Ню Йорк Сън“, едно от скандалните издания навремето. На нея се виждаше илюстрацията на тъмнокос мъж с воднисти очи, облечен в разкошна роба и фес на главата. Нора прегледа статията набързо.
 	 
 	„Сън“ – Ексклузивно

 	Прокълната гробница в Нюйоркския музей!

 	Египетският бей отправя предупреждение

 	Прокобата на Окото на Хор

 	 
 	Ню Йорк: По време на скорошна визита в Ню Йорк Негово Височество Абдул Ел-Мизар, бей на Болбаса в Горен Египет, останал шокиран, щом видял изложената в Нюйоркския музей гробница на СЕНЕФ.
 	Египтянинът и антуражът му, които били разведени из музея, се извърнали от гробницата ужасени и потресени и предупредили останалите посетители, че да влезеш в гробницата означава да се обречеш на сигурна и мъчителна смърт. „Тази гробница носи проклятие, за което знаят всички в моята страна“, коментира пред „Сън“ Ел-Мизар малко по-късно.
 	 
 	Нора се усмихна. Статията продължаваше в същия дух, като смесваше зловещи заплахи с ужасно неточни исторически сведения и завършваше, естествено, с „искане“ от гореспоменатия „бей на Болбаса“ гробницата незабавно да бъде върната в Египет. В заключение, почти като послепис, бе цитиран музеен служител, който казваше, че в гробницата влизат по няколко хиляди посетители дневно и до момента никога не е имало „нещастен случай“.
 	След статията следваха куп писма от най-различни хора, много от които явни откачалки, описващи „усещания“ и „присъствия“, доловени от тях, докато били в гробницата. Няколко души се оплакваха, че са се почувствали зле след посещението в музея: задъхване, изпотяване, сърцебиене, проблеми с нервите. Един, който можеше да се похвали с цяла собствена папка, разказваше за дете, което паднало в кладенеца и счупило и двата си крака, единият от които се наложило да бъде ампутиран. Няколко адвокатски послания слагаха мирен край на историята със споразумение от двеста долара за семейството на момчето.
 	Нора отвори следващия архив, който бе съвсем тънък, и изненадана откри вътре един-единствен пожълтял картон, върху който бе залепен следният надпис:
 	 
 	Съдържанието преместено в Обезопасен склад.

 	22 март, 1938 г.

 	Подпис: Люсиен П. Строубридж

 	Куратор египтолог

 	 
 	Тя изумено заобръща картончето в ръцете си. Обезопасен склад? Това сигурно беше така наречената „Обезопасена зона“, където музеят пазеше най-важните си експонати. Какво би могло да има в тази папка, та да си заслужава да стои под ключ?
 	Тя върна парчето картон в папката и я остави настрана, като си отбеляза наум да провери тази история по-късно. Оставаше й само един вързоп. След като развърза канапа, Нора установи, че е пълен с писма и бележки по построяването на пешеходния тунел, свързващ една от спирките на метрото с музея.
 	Кореспонденцията беше обемиста. Докато я преглеждаше, започна да разбира, че историята, която музеят лансираше – че гробницата е била запечатана заради построяването на тунела – не бе съвсем вярна. В действителност беше тъкмо обратното: градската управа бе искала да изгради пешеходната алея от предния вход на спирката, така че тя да минава доста далеч от входа към изложбата – една по-бързо изпълнима и по-евтина алтернатива. По някаква причина обаче от музея държаха тунелът да започва от задния вход на метростанцията. След това пък недоволстваха, че новият маршрут ще отреже входа на експозицията и ще доведе до принудителното й затваряне. Изглеждаше сякаш музеят бе искал нарочно да затвори гробницата.
 	Продължи да чете. Към края на папката откри написана на ръка бележка от същия Люсиен П. Строубридж, който бе преместил съдържанието на предишния архив в Обезопасен склад, надраскана в полето на неофициално писмо от нюйоркски служител, който задаваше въпрос защо музеят е настоял за такъв маршрут на алеята, с който се оскъпява изграждането.
 	Бележката гласеше:
 	 
 	Кажете му каквото искате. Искам гробницата да се запечата. Нека не пропускаме последния си най-добър шанс да се отървем от този проклет проблем.
 	Л.П. Строубридж
 	 
 	Проклет проблем? Нора се запита що за проблем е имал предвид Строубридж. Отново прегледа папката, но сякаш нямаше никакъв проблем, свързан с гробницата, като се изключат дразнещите коментари на бея на Болбаса и поредицата от писма, която те бяха предизвикали.
 	Проблемът, реши тя, трябваше да е в архива на Обезопасен склад. Не изглеждаше особено важен, а и времето й свършваше. Ако й останеше някоя свободна минута, можеше да се поразрови. Налагаше се да започва с доклада, иначе нямаше да може да вечеря с Бил.
 	Тя придърпа лаптопа към себе си, отвори нов файл и започна да набира.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 15 ≈

 	 
 	Капитан от отдел „Убийства“ Лора Хейуърд показа документите си и бе почтително въведена в кабинета на Джак Манети, който оглавяваше охранителните служби към Нюйоркския природонаучен музей. На Хейуърд й харесваше, че в една институция, където първата грижа на администрацията изглежда беше да демонстрира власт и разкош, шефът на охраната е избрал малък офис без прозорци в дъното на крилото и го е обзавел с метални бюра и столове, чието главно предназначение бе да са удобни. Този факт говореше добре за Манети – или поне така се надяваше тя.
 	Мъжът очевидно не примираше от радост, че я вижда, но все пак направи опит да прояви любезност, предлагайки й стол и чаша кафе, което тя отказа.
 	— Тук съм заради покушението над Грийн – поясни Хейуърд. – Питах се дали ще може да ме придружите на една кратка разходка из експозицията „Свещени образи“ и междувременно да изясним още няколко допълителни въпроса относно достъпа до залите, влизането, излизането и мерките за сигурност.
 	— Но нали вече минахме тази част още преди седмици! Смятах, че разследването е приключило.
 	— Моето разследване все още не е приключило, господин Манети.
 	Той облиза устни.
 	— Минахте ли през кабинета на директора? Задължени сме да препращаме всички служители на реда към…
 	Тя го прекъсна като се изправи рязко. Изпита раздразнение.
 	— Нямам време за това, нито пък вие. Да тръгваме.
 	Последва охранителния директор през лабиринт от коридори и прашни зали, докато най-сетне стигнаха входа на изложбата. Музеят все още бе отворен и вратите зееха, но на самата експозиция почти нямаше хора.
 	— Да започнем оттук – рече Хейуърд. – Вече многократно разглеждах охранителното оборудване, но все още има няколко неща, които не са ми ясни. Престъпникът е влязъл в залата през тази врата, нали?
 	— Да.
 	— Вратата на отсрещната стена може да се отвори само отвътре, не и отвън. Така ли е?
 	— Точно така.
 	— А охранителната система би трябвало автоматично да прави списък на всички, които влизат и излизат, тъй като на всяка магнитна карта с кодирано името на притежателя й.
 	Манети кимна.
 	— Но системата не е регистрирала друго влизане след това на Марго Грийн. Нападателят е откраднал нейната карта и я е използвал, за да избяга през задния изход.
 	— Предполагам, че да.
 	— Грийн може да е влязла и да е оставила тази врата отворена.
 	— Не. Първо, това би нарушение на правилата. Второ, системата е отчела, че тя не е правила такова нещо. Няколко секунди след като Грийн е влязла, вратата се е затворила. Имаме електронен запис на това.
 	— Значи престъпникът трябва да я е чакал в залата скрит още от момента, в който изложбата е затворила за посетители – пет часа – до момента на нападението в два през нощта.
 	Манети кимна.
 	— Или пък някак си е успял да заобиколи охранителната система.
 	— Смятаме, че това е крайно невероятно.
 	— Но аз мисля, че е почти сигурно. Идвала съм в тази зала дузина пъти след нападението. Няма място, където нападателят да е можел да се скрие.
 	— Но залата беше в процес на подреждане. Всичко беше нагоре с краката.
 	— Било е два дни преди откриването. Залата е била почти подредена.
 	— Охранителната система е защитена срещу измама.
 	— Като Диамантената зала. Нали?
 	Тя наблюдаваше как устните на Манети се стягат и стомахът й се сви. Това не беше в неин стил. Превръщаше се в истинска кучка и това не й харесваше.
 	— Благодаря ви, господин Манети – каза тя. – Бих искала да обиколя още веднъж залата, ако нямате нищо против.
 	— Моля, заповядайте.
 	— Ще държим връзка.
 	Манети изчезна и Хейуърд замислено тръгна из помещението, където Грийн е била нападната, като за пореден път си представяше всяка стъпка от покушението в някакъв мислен забавен кадър. Опита се да потуши тънкото гласче, което й казваше, че е тръгнала за зелен хайвер, че вероятно няма да открие нищо ценно тук, седмици след случая, след като стотици хиляди хора са прекосили тази зала, че мотивите й са напълно погрешни, че просто трябва да продължи с живота и кариерата си, докато все още може.
 	Тя отново обиколи залата, тънкото гласче изчезна под потракването на токчетата й. Когато стигна до мястото, където бе открито петното от кръв, тя зърна една приведена фигура в тъмен костюм, която се придвижи към нея иззад изложбения шкаф, готова за скок.
 	Хейуърд измъкна оръжието си и се прицели в силуета.
 	— Хей ти! Не мърдай! Нюйоркско полицейско управление!
 	Човекът скочи с гърлен вик, размахвайки ръце, непокорната му коса се развя. Хейуърд разпозна в него Уилям Смитбак, репортерът от „Таймс“.
 	— Не стреляйте! – извика той. – Така де, само оглеждам наоколо! Исусе Христе, изкарахте ми ангелите с това нещо!
 	Хейуърд прибра оръжието в кобура, почувства се глупаво.
 	— Съжалявам, малко съм изнервена.
 	Смитбак присви очи.
 	— Вие сте капитан Хейуърд, нали?
 	Тя кимна.
 	— Аз покривам случая „Пендъргаст“ за „Таймс“.
 	— Известно ми е.
 	— Чудесно. Всъщност отдавна искам да поговоря с вас.
 	Тя погледна часовника си.
 	— Много съм заета. Уредете си среща през офиса ми.
 	— Вече пробвах. Не разговаряте с пресата.
 	— Точно така. – Хейуърд го изгледа строго и пристъпи напред, но той не се помести да й направи път.
 	— Ако обичате…
 	— Чуйте ме – заговори той бързо. – Мисля, че можем да си помогнем взаимно. Нали знаете, обмяна на информация, такива неща…
 	— Ако имате някаква доказателствена информация, ще е най-добре да ми я разкриете сега или ще ви лепна глоба за възпрепятстване на служител на реда – рече тя остро.
 	— Ама не, нищо такова! Чисто и просто… Е, мисля, че знам защо сте тук. Не сте удовлетворена, смятате, че може би не Пендъргаст е нападнал Марго. Прав ли съм?
 	— Какво ви кара да ми казвате това?
 	— Един много зает капитан по убийствата обикновено не губи ценното си време в посещения на местопрестъплението, когато случаят е вече приключен. Явно си имате своите съмнения.
 	Хейуърд не отвърна нищо, прикривайки изненадата си.
 	— Питате се дали убиецът не е бил Диоген Пендъргаст, брат на агента. Затова сте тук.
 	Тя продължаваше да не отвръща, но изумлението й растеше.
 	— И по една случайност това е причината и аз да съм тук. – Той направи пауза и я изгледа с любопитство, сякаш да прецени ефекта от думите си.
 	— Защо смятате, че не е бил агент Пендъргаст? – попита Хейуърд предпазливо.
 	— Защото го познавам. Пиша за него, така да се каже, още от времето на музейните убийства преди седем години. Познавам и Марго Грийн. Тя ми се обади от болничното си легло. Кълне се, че не е бил агент Пендъргаст. Твърди, че нападателят й имал очи с различни цветове: едното зелено, другото – млечносиньо.
 	— Известно е, че Пендъргаст е изключителен майстор на дегизировката.
 	— Да. Но това описание пасва на брат му. Защо му е да се маскира като брат си? А и ние вече знаем, че Диоген е извършил диамантения обир и е отвлякъл онази жена, лейди Маскелене. Единственото логично обяснение е, че пак той е нападнал Марго и е натопил брат си. QED*.
 	[* Quod erat demonstrandum (лат.) – Това исках да докажа и го доказах. – Б.пр.]
 	Хейуърд за пореден път прикри изненадата си, до такава степен мислите му напомняха нейните собствени. Най-сетне си позволи една усмивка.
 	— Виж ти, господин Смитбак, вие сте бил истински криминален репортер!
 	— Точно така – побърза да потвърди той и приглади лизнатото, което веднага щръкна отново.
 	Тя замълча за миг, обмисляйки думите му.
 	— Добре тогава. Може пък наистина да си бъдем от полза. Замесването ми, естествено, няма да се споменава. Само като фон, неофициално.
 	— Естествено.
 	— Освен това очаквам от вас да казвате първо на мен всичко, което откриете. Преди да го оповестите в редакцията. Само при тези условия съм съгласна да работя с вас.
 	Смитбак закима усърдно.
 	— Разбира се.
 	— Много добре. Изглежда, че Диоген Пендъргаст се е покрил. Напълно. Следата спира след Лонг Айлънд, мястото, където е държал лейди Маскелене. Такова пълно изчезване просто е непостижимо в наши дни, освен при едно обстоятелство: да се подвизава под чужда самоличност. Отдавна създадена и утвърдена чужда самоличност.
 	— Някаква идея чия?
 	— Тук удряме на камък. Но ако публикувате статия по въпроса… Кой знае, току-виж задвижила някой спусък. Нещо, което да ни даде следа, наблюденията на любопитни съседи например – разбирате ли? И естествено, името ми не бива да се появява по вестниците.
 	— Отлично разбирам. А… а аз какво ще получа в замяна?
 	Усмивката на Хейуърд отново разцъфна, този път по-широка от преди.
 	— Погрешно сте схванал. Аз току-що ви направих услуга. Въпросът сега е какво вие ще сторите за мен в замяна. Знам, че покривате случая с кражбата на диамантите. Искам да науча всичко за него. Всичко, било то важно или второстепенно. Понеже сте прав: наистина мисля, че Диоген стои зад нападението над Грийн и убийството на Дюшам. Нуждая се от всички доказателства, които мога да получа, но тъй като съм в „Убийства“, не получавам лесно достъп до информация на ниво РПУ.
 	Тя пропусна да спомене, че Сингълтън, участъковият капитан, който се занимаваше със случая с диамантения обир, най-вероятно нямаше да пожелае да й даде информация.
 	— Няма проблем. Споразумяхме се.
 	Хейуърд се обърна да си върви, но Смитбак извика след нея:
 	— Почакайте!
 	Тя го изгледа с вдигната вежда.
 	— Кога ще се срещнем пак? И къде?
 	— Никъде. Просто ми позвънете, ако – когато – изникне нещо важно.
 	— Окей.
 	И тя го остави в полумрака на изложбената зала да записва трескаво нещо на гърба на къс хартия.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 16 ≈

 	 
 	Джей Липър, консултант по компютърни ефекти, се спря в празната погребална камера, като се оглеждаше на мъждивата светлина. Бяха изминали четири седмици откак музеят излезе с грандиозния анонс за новото откриване на Гробницата на Сенеф; самият Липър работеше по проекта от три седмици. За днес беше насрочена голямата среща, а той бе пристигнал десет минути по-рано, за да се разходи из гробницата и да си представи резултата от работата си в окончателен вид, както го беше планирал: откъде да минават фиброоптичните кабели, къде да се монтират светодиодите, къде да са разположени високоговорителите, къде да стоят холографските екрани. Оставаха четиринайсет дни до голямото откриване, а все още имаше невероятно много за вършене.
 	До слуха му достигаха объркани гласове, отекващи в многокамерната гробница отнякъде близо до входа – изкривени, смесени със звука от чуковете и воя на бормашините. Работниците не се щадяха, музеят пък не щадеше средства. Особено за него: вземаше по 120 долара на час, а работеше по 80 часа седмично и бързо трупаше пари. От друга страна си беше заслужил всяко пени. Особено пък като се има предвид клоуна, който музеят му бе натресъл в ролята на електрикаджия. Този тип имаше две леви ръце и ако подобни служители бяха типични за тукашния технически състав, то музеят беше в беда. Човекът бе толкова дебелокож и флегматичен, че в тялото приличаше на тухла, а подобният му на торпедо череп съдържаше толкова сиво вещество, колкото този на кокершпаньол. Сигурно прекарваше уикендите си във фитнеса, вместо да си блъска главата над технологиите, в които се очакваше да е спец.
 	Като по сигнал гласът на смешника проехтя по коридора.
 	— Тук е тъмно като в гроб, а, Джейс? – Теди Демео тромаво се появи иззад ъгъла, натоварен с куп навити на руло електронни диаграми.
 	Липър присви устни и си напомни за пореден път, че печели по 120 долара на час. Най-лошото от всичко беше, че преди да разбере що за птица е Демео, Липър неразумно му бе споменал за мултиплейър-играта, в която участваше: „Страната на Даркморд“. И естествено, Демео веднага беше влязъл в Интернет и се бе записал. Героят на Липър, един зъл магьосник полуелф с ониксова пелерина и цяла книга тъмни заклинания, бе прекарал седмици наред да организира военна експедиция до далечна твърд. Набираше воини – и най-внезапно се бе появил Демео във вид на орк с глуповато лице и пика в ръка, доброволец за военна служба, който се държеше като най-добрия му приятел и го обсипваше с тъпи въпроси и досадни майтапи, като го посрамваше пред всички останали играчи.
 	Демео спря до него, дишайки тежко. От челото му извираше пот, която му придаваше уханието на мокър чорап.
 	— Добре, да видим… – Той разви една от скиците. Разбира се, държеше я на обратно и му отне няколко секунди да я оправи.
 	— Дай я на мен – каза Липър бързо, като я измъкна от ръцете му и я опъна. Хвърли поглед към часовника си. Все още имаше пет минути до пристигането на кураторската комисия. Никакъв проблем – за два долара на минута Липър би почакал и Годо.
 	Подсмръкна и се огледа наоколо.
 	— Трябва да се направи нещо с тази влажност. Не мога да си инсталирам електрониките в подобна сауна.
 	— Аха – изгрухтя Демео и се озърна. – Абе въобще се чудя кой би дошъл тука да гледа тая простотия. Искам да кажа, що за нещо е това? Направо тръпки ме побиват.
 	Липър се обърна към въпросната фреска, която изобразяваше човешко същество с черна глава на насекомо и фараонски одежди. Погребалната камера наистина беше злокобна: стените бяха потъмнели от йероглифи, а таванът представляваше имитация на нощно небе – странни жълти звезди и луна на тъмно индигов фон. Ала истината беше, че на Липър му харесваше да го побиват тръпки. Беше малко като да попаднеш в света на „Даркморд“.
 	— Това е бог Кепри – каза той. – Човек с глава на скарабей. Помага на слънцето да се търкаля по небето. – Покрай проекта страшно се бе запалил по египетска митология и бе задълбал в темата, като търсеше допълнителна информация и визуални податки.
 	— Мумията се сблъсква с Мухата – изхили се Демео.
 	Разговорът им бе прекъснат от надигащата се при влизането на групата глъчка: бяха ръководителят на проекта, Менцес, и неговите подчинени.
 	— Господа! Радвам се, че вече сте тук. Нямаме много време. – Менцес пристъпи напред и им стисна ръцете. – Всички се познавате, разбира се.
 	Те кимнаха. Можеше ли да не се познават при положение, че практически живееха заедно през последните няколко седмици? Ето я д-р Нора Кели, човек, с когото Липър поне би могъл да работи; самодоволният британец на име Уичърли; и господин Голямо его, кураторът-антрополог Джордж Аштън. Членовете на комитета.
 	Докато новодошлите си разменяха кратки реплики, Липър почувства болезнено сръгване в ребрата. Обърна се и видя зяпналия Демео, който му намигваше и се хилеше цинично.
 	— Леле-мале – прошепна той, кимайки към д-р Кели. – Бих й скочил като едното нищо.
 	Липър се извърна и завъртя очи.
 	— Е? – Менцес отново се обърна към тях. – Ще започваме ли с разходката?
 	— Много ясно, д-р Менцес – каза Демео.
 	Липър му хвърли изразителен поглед, с който се надяваше да затвори устата на този простак. Това беше неговият план, плод на неговата мисъл, на неговото изкуство; задачата на Демео бе да пренася оборудването, да монтира кабелите и да се грижи захранването да достига до всички части на системата.
 	— Да започнем отначало – каза Липър и ги поведе обратно към входа, като придружи думите си с още един предупредителен поглед към Демео.
 	Запроправяха си път през полусглобените експонати и работещите по тях екипи. Щом доближиха входа, Липър усети, че раздразнението му към недодялания глупак се заменя от нарастваща възбуда. Сценарият за светлинно-звуковото шоу бе измислен от Уичърли с разнообразни добавки по идея на Кели и Менцес и крайният резултат бе добър. Изключително добър. Щом го превърнеше в реалност, щеше да стане дори още по-добър. Изложбата щеше да е трепач.
 	Когато стигнаха до Първия проход на Бога, Липър се обърна с лице към останалите.
 	— Светлинно-звуковото шоу ще започне автоматично. Важно е хората да влязат в гробницата групово и да се движат из нея заедно. Докато се разхождат, те ще активират скрити сензори, които на свой ред ще задействат определена сцена от шоуто. Когато сцената свърши, ще преминат към следващата част от гробницата и съответно ще видят следващата сцена. След края на шоуто посетителите ще разполагат с петнайсет минути да огледат изложбата, преди да влезе следващата група.
 	Той посочи към тавана:
 	— Първият сензор ще бъде тук горе в ъгъла. Когато хората минат под него, той ще регистрира това, ще изтекат трийсет секунди и ще започне първата серия, която аз наричам акт първи.
 	— Как ще скриете кабела? – попита Менцес.
 	— А, без проблем – намеси се Демео. – Ще го напъхаме в черна двусантиметрова изолационна тръба. Никога няма да го забележат.
 	— Нищо не може да се прикрепва към боядисаните плоскости – каза Уичърли.
 	— Не, не, изолацията е метална, самоподдържаща се, нужно е само да се прикрепи в ъглите. Минава на два милиметра над повърхността над боята, няма дори да я докосва.
 	Уичърли кимна.
 	Липър издиша, благодарен, че Демео все още не е блеснал в пълния си идиотизъм – поне засега.
 	Липър поведе групата към следващата камера.
 	— Когато зрителите достигнат центъра на Втория проход на Бога – където се намираме в момента – светлините изведнъж ще намалеят. Ще се чуе звук от копане, тайнствен шепот, кирки, които разбиват камък – отначало ще са само звуци в мрака, без картина. На този фон един глас ще обясни, че това е Гробницата на Сенеф, която всеки момент ще бъде ограбена от самите жреци, които са го погребали преди два месеца. Шумът от разкопаването ще се засили, когато крадците стигнат до първата запечатана врата. Ще я атакуват с кирките си – и тогава един от тях ще пробие. И тук започват визуалните ефекти.
 	— Моментът, в който разбият вратата, е изключително важен – отбеляза Менцес. – Необходимо е да се чуе един кънтящ удар на кирката, последван от срутване на камъни и пронизителен лъч светлина, подобно на светкавица. Това с ключов момент и трябва да има драматизъм.
 	— Ще има драматизъм. – Липър изпита леко раздразнение. Колкото и чаровен да беше, Менцес се бе проявил като досаден и натрапчив по отношение на някои технически детайли и той се боеше, че току-виж се е заел и с инсталацията. – След което светлините се включват и гласът насочва публиката към кладенеца. – Той ги поведе по дългия коридор и широкото стълбище. Пред тях се разкри новопостроеният над ямата мост, достатъчно голям, за да издържи многобройна група. – Когато се приближат към кладенеца, един сензор в този ъгъл ще регистрира преминаването им и ще започне акт втори.
 	— Аха – прекъсна го Демео. – Всеки акт ще се контролира независимо с помощта на два двойно-процесорни суперкомпютъра, свързани с трети, който ще служи от една страна като резерва, а от друга – ще управлява регулатора.
 	Липър завъртя очи. Демео цитираше буквално дума по дума написаното от листа му.
 	— Къде ще бъдат разположени тези компютри? – попита Менцес.
 	— Мислим да прокараме кабели през стената…
 	— Вижте – каза Уичърли. – Никой няма да пробива никакви дупки в стените на гробницата.
 	Демео се обърна към него:
 	— Да, обаче се оказва, че още преди много години някой вече го е направил и то – на пет места! Дупките са били зациментирани, но аз ги открих и ги отпуших. – Той скръсти мускулестите си ръце триумфално пред гърдите, сякаш току-що бе хвърлил пясък в лицето на някой хилав нещастник на плажа.
 	— А какво има на отсрещната страна? – попита Менцес.
 	— Склад – отвърна Демео, – понастоящем празен. Преобразуваме го в контролен пункт.
 	Липър прочисти гърлото си, предотвратявайки по-нататъшните прекъсвания от страна на Демео.
 	— В акт II посетителите ще видят дигитализирани образи на крадците, прекосяващи кладенеца, така че да се доберат до втората запечатана врата и да я разбият. Един екран ще се спусне от отсрещната страна – естествено, оставайки невидим за зрителите. След това хологлофският прожектор в онзи ъгъл ще пресъздаде образите на жреците – как се придвижват в тунела със запалени факли, как разбиват вратата се отправят към погребалната камера. Идеята е да накараме зрителите да се почувстват като част от крадците. Те ще ги последват във вътрешната гробница, където всъщност ще започне акт III.
 	— Лара Крофт, пази се! – ухили се Демео и се огледа за ефекта от остроумието си.
 	Групата влезе в погребалната камера, където Липър отново спря.
 	— Тук посетителите първо ще чуят, преди да са видели нещо – шум от разбиване, викове. Когато влязат в този край на помещението, ще трябва да спрат тук пред тази порта. Тогава вече ще започне главното събитие. Първо всичко ще потъне в мрак, ще се чуват само възбудени и изплашени гласове. Ще последват още тропот и срутване. Внезапен пламък, още един – и факлите са запалени! Виждаме потните, ужасени, алчни лица на жреците. И злато! Навсякъде блясък на злато. – Той се обърна към Уичърли. – Точно както сте написал в сценария.
 	— Отлично!
 	— Щом факлите светнат, компютърно-контролираното осветление ще се включи и ще потопи погребалната камера в мрачно сияние. Крадците ще разбият каменния капак на саркофага. След това ще откраднат капака на вътрешния саркофаг, изработен от чисто злато и един от разбойниците ще скочи вътре и ще започне да раздира ленените савани. Накрая с триумфален вик ще вдигнат скарабея и ще го унищожат, като по този начин отнемат силата му.
 	— Това е кулминацията – намеси се Менцес възторжено. – Точно тук искам да прозвучи тътен, да блеснат светкавици.
 	— И ще ги получите – заяви Демео. – Имаме пълна Долби Съраунд и Про Лоджик II звукова система и прожектори последна дума на техниката. Всичко това – контролирано от светлинна конзола DMX с 24 канала, напълно автоматична.
 	Той се огледа гордо, сякаш разбира за какво говори, а не – както беше в действителност – за пореден път да цитира дума по дума внимателно изготвените записки на Липър. Божичко, не беше за понасяне! Липър направи пауза, преди да продължи.
 	— След светкавиците и гръмотевиците холографският прожектор отново ще се включи и ще видим как самият Сенеф се надига от саркофага. Ужасени, жреците ще отскочат назад. Предполага се, че всичко това става само в тяхното въображение, както е по сценарий.
 	— Но ще бъде ли реалистично? – попита Нора намръщено. – Няма ли да е като евтин трик?
 	— Всичко ще бъде триизмерно, а самите холографски образи са леко призрачни – можеш да гледаш през тях, но само ако са силно осветени отзад. Ще боравим със степента на осветление много внимателно, за да постигнем тази илюзия. Част от нея е базирана на видеозапис, а друга част – на компютърна графика. Както и да е, Сенеф се надига разгневен и размахва пръст. На фона на още гръм и мълнии той говори за живота си, за това, което е постигнал, какъв велик регент и везир е бил на Тутмос и, разбира се, тъкмо тук е мястото да вметнете и образователната част.
 	— Между другото – намеси се Демео, – имаме петстотинватов замразител, скрит в саркофага, който изпомпва огромно количество дим. Петдесет и четири кубика в минута.
 	— Моят сценарий не предвижда изкуствен пушек – каза Уичърли. – Това може да повреди рисунките.
 	— Тази система използва само щадящи околната среда течности – поясни Липър. Гарантирано е, че нищо няма да се промени химически.
 	Нора Кели отново се намръщи.
 	— Извинете ме, че повдигам въпроса, но дали наистина е необходима чак такава театралност?
 	Менцес се извърна към нея:
 	— А, Нора! Да не забравяме, че все пак идеята беше твоя.
 	— Представях си нещо по-просто, без специални прожектори и машини за пушек.
 	Менцес се разсмя безгрижно.
 	— Щом сме тръгнали да правим шоу, ще го правим както трябва. Повярвай ми, създаваме незабравимо образователно преживяване. Това е един чудесен начин да налеем малко знание в главите на vulgus mobile, без дори да го осъзнават.
 	Нора продължи да гледа със съмнение, но не каза нищо повече.
 	Липър обобщи:
 	— Когато Сенеф заговаря, крадците падат ужасени на пода. След това той се връща в саркофага си, те изчезват, холографският екран се прибира, осветлението се включва – и внезапно се появява гробницата във вида, в който е била преди разбиването. Като музеен експонат. Портата се разтваря и посетителите могат да обиколят погребалната камера сякаш нищо не се е случило.
 	Менцес вдигна пръст:
 	— Но в действителност ще се е случило – ще са научили за делото на Сенеф, а освен това ще са се забавлявали. А сега въпрос за един милион долара: ще завършите ли в срок?
 	— Вече сме приключили с по-голямата част от програмирането – каза Липър. – Електротехниците работят под пълна пара. Бих казал, че можем да свършим с инсталирането и да се подготвим за генералната репетиция в рамките на четири дни.
 	— Отлично.
 	— После идва отстраняването на дефектите.
 	Менцес наклони глава въпросително:
 	— Отстраняване на дефектите?
 	— Това е най-тежката част! Според неписаните правила намирането и отстраняването на дефектите отнема два пъти повече време от самата работа.
 	— Осем дена?
 	Липър кимна, притеснен от внезапно потъмнялото лице на Менцес.
 	— Четири плюс осем прави дванайсет – два дена преди официалното откриване. Ще можете ли да завършите за пет?
 	Нещо в тона на Менцес накара Липър да мисли, че това е по-скоро заповед, отколкото въпрос. Той преглътна мъчително: сроковете вече граничеха с безумието.
 	— Непременно ще опитаме.
 	— Добре. А сега да поговорим малко за самото откриване. Д-р Кели предложи да пресъздадем оригиналното откриване през 1872-а и аз напълно подкрепям идеята. Планирали сме коктейл, малко опера, след което гостите ще бъдат съпроводени до гробницата за светлинно-звуковия спектакъл. Ще има и вечеря.
 	— За колко души говорим? – попита Липър.
 	— Шестстотин.
 	— Очевидно е, че не можем да вкараме шестстотин души наведнъж в гробницата – поклати глава Липър. – Представях си, че на една двайсетминутна обиколка ще влизат по двеста души, но можем да ги увеличим, да речем, на триста за откриването.
 	— Добре – кимна Менцес. – Ще ги разделим на две групи. Първата, разбира се, ще включва топ-гостите: кмета, губернатора, сенаторите и конгресмените, шефовете на музея, най-големите ни благодетели, кинозвездите. С два тура развеждането на посетителите из изложбата ще ни отнеме около час. – Той местеше поглед между Липър и Демео. – Вие двамата играете главните роли. Всякаква грешка е недопустим лукс. От вас зависи подготовката на това светлинно-звуково шоу да бъде завършена навреме. Четири плюс пет: общо девет дни са на ваше разположение.
 	— Що се отнася до мене, нямате проблем – изпъчи се Демео, въплъщение на усмихната самоувереност.
 	Обезпокояващите сини очи се върнаха към Липър.
 	— А вие, господин Липър?
 	— Ще стане.
 	— Във възторг съм да чуя това. И мога да разчитам, че ще ме държите в течение с редовни доклади относно напредването на работата?
 	Те кимнаха.
 	Менцес погледна часовника си.
 	— Извини ме, Нора, но трябва да хващам влака. Ще мина да координираме нещата по-късно.
 	Шефът и кураторите си тръгнаха, като отново оставиха Липър в компанията на Демео. Той хвърли поглед на часовника си.
 	— Най-добре да действаме, Демео, понеже тази нощ за разнообразие ми се ще да си легна преди четири.
 	— Ами „Даркморд“? – попита Демео. – Обеща ми група воини, готови за атаката в полунощ.
 	Липър изпъшка. По дяволите. Щеше да се наложи да атакуват замъка Глоуминг без него.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 17 ≈

 	 
 	Когато Марго Грийн се събуди, лъчите на яркото следобедно слънце нахлуваха през прозорците на клиниката „Фивършам“. Пухкави купести облаци пълзяха по мързеливото синьо небе. Откъм река Хъдсън долиташе далечно крякане на водни птици.
 	Тя се прозя, протегна се и седна в леглото. Погледна часовника и установи, че часът е четири без петнайсет. Сестрата скоро щеше да дойде със следобедния й ментов чай.
 	Болничната маса край леглото й бе претрупана: течението на „Естествена история“, роман на Толстой, портативен касетофон, лаптоп и един брой на „Ню Йорк Таймс“. Тя се протегна за вестника и го разгъна. Може би щеше да завърши кръстословицата преди Филис да донесе чая.
 	Сега, когато състоянието й не бе критично, възстановяването в клиниката започваше да се превръща в своего рода рутина. Тя с изненада установи, че очаква следобедното бъбрене с Филис. При нея не идваха много посетители: всъщност – никакви, с изключение на майка й и капитан Лора Хейуърд, и онова, което й липсваше най-много след работата, бе общуването.
 	Взе един молив и се зае с кръстословицата. Но се оказа един от онези ребуси в края на седмицата, пълни с объркани обяснения и неясни отпратки, и ментални упражнения, които все още я уморяваха. След пет минути я остави настрана. Мислите й отново се върнаха към последното посещение на Хейуърд и неприятните спомени, които бе събудило.
 	Тревожеше я, че споменът й за нападението оставаше мъглив – разпилени късчета и парчета, сякаш от кошмар – но нищо свързано и цялостно. Беше на изложбата „Свещени образи“ и проверяваше подредбата на някои индиански маски. Точно тогава бе усетила нечие присъствие: в залата имаше и някой друг, притаен в сенките. И вървеше след нея. Дебнеше я. Опитваше се да я притисне в ъгъла. Тя смътно си спомни, че се е съпротивлявала, борейки се с един резец за картон. Дали беше наранила нападателя си? Самото нападение беше най-фрагментарно: почти нищо, освен режещата болка в гърба й. И това бе всичко – до събуждането й в тази стая.
 	Тя сгъна вестника и го остави отново на масата. Най-обезпокоителното беше, че макар да знаеше, че нападателят й е говорил, по никакъв начин не можеше да си спомни какво е казал. Думите му се бяха стопили, бяха потънали в тъмнината. Странно, но в съзнанието й сякаш се бяха запечатали като жигосани особените му очи и противния сух смях.
 	Тя се обърна неспокойно в леглото, като се питаше къде се бави Филис и продължаваше да мисли за посещението на Хейуърд. Капитан Хейуърд й беше задала много въпроси за агент Пендъргаст и неговия брат, мъж със странното име Диоген. Всичко това изглеждаше странно: Марго не беше виждала Пендъргаст от години и никога не беше предполагала, че агентът от ФБР има брат.
 	Най-сетне вратата се отвори и Филис влезе в стаята. Но тя не носеше поднос с чай и приветливото й лице бе приело чиновническо изражение.
 	— Марго, имаш посетител – каза тя.
 	Марго едва успя да реагира на известието, преди една позната фигура да застане на прага: председателят на нейния отдел в музея, д-р Хюго Менцес. Беше облечен както винаги – небрежно-елегантно, с причесана назад гъста бяла коса, а живите му сини очи набързо обходиха стаята, преди да се спрат върху нея.
 	— Марго! – извика той и пристъпи напред; патрицианските му черти се разчупиха в усмивка. – Радвам се, че те виждам!
 	— И аз, д-р Менцес – отвърна тя. Изненадата й, че има посетител бързо се замени от смущение: не беше облечена като за пред шефа си.
 	Но Менцес, сякаш усетил неудобството й, побърза да я успокои. Поблагодари на Филис, изчака, докато сестрата излезе, след което седна отстрани на леглото й.
 	— Колко красива стая! – възкликна той. – И с какъв прелестен изглед към долината на Хъдсън. А светлината тук отстъпва само на тази във Венеция, струва ми се; може би точно затова тази местност е привличала толкова много художници.
 	— Тук се отнасят чудесно с мен.
 	— Така и трябва. Нали знаеш, скъпа, че ужасно се тревожех за тебе. Аз, както и целият отдел „Антропология“, нямаме търпение да се върнеш.
 	— Аз също.
 	— Местонахождението ти беше почти държавна тайна. До вчера дори не подозирах, че това място съществува. Наложи се да очаровам половината персонал, за да достигна до теб. – Той се усмихна.
 	Марго отвърна на усмивката му. Ако някой можеше да си проправи път с чара си, това беше точно Менцес. Имаше късмет, че той й беше началник: много от кураторите на музея се разпореждаха с подчинените си, държейки се като самонадеяни крале философи. Менцес беше изключение: дружелюбен, толерантен към хрумванията на другите, готов да подкрепи хората си. Истина беше – бързаше да се върне час по-скоро на работа. „Музеология“, чийто главен редактор беше, оставаше като кораб без капитан в нейно отсъствие. Само да не се изморяваше толкова лесно…
 	Осъзна, че се е отнесла. Примигна и погледна към Менцес. Той я наблюдаваше загрижено.
 	— Извинете – рече тя. – Все още съм малко не на себе си.
 	— Разбира се. Може би за това тези тръбички са още тук.
 	— И той кимна към банката с физиологичния разтвор край леглото й.
 	— Докторът каза, че е само въпрос на презастраховка. Сега поемам много течности.
 	— Добре, много добре. Загубата на кръв сигурно е причинила ужасен шок на организма. Толкова много кръв, Марго. Има си причина да я наричат „жива течност“, не си ли съгласна?
 	Странна тръпка, подобна почти на физическо разтърсване, премина през Марго. Слабостта, чувството на вцепенение изчезнаха. Внезапно тя се почувства съвсем будна.
 	— Какво казахте?
 	— Попитах дали са ти споменали кога ще те изпишат.
 	Марго се отпусна.
 	— Лекарите са много доволни от възстановяването ми. Ще поседя още около две седмици.
 	— А после ще пазиш леглото вкъщи, предполагам.
 	— Да. Д-р Уинъкър – главният ми лекар тук – каза, че ще ми трябва месец да се възстановя, преди да се върна на работа.
 	— Вероятно той знае най-добре.
 	Гласът на Менцес беше нисък и успокояващ и Марго усети, че вцепенението се връща. Прозя се почти неволно.
 	— О! – възкликна тя, отново смутена. – Съжалявам.
 	— Но моля те, няма нищо. Не искам да прекалявам с визитата си, така че скоро ще си вървя. Уморена ли си, Марго?
 	Тя се усмихна слабо.
 	— Малко.
 	— Нормално ли спиш?
 	— Да.
 	— Добре. Тревожех се, че може би имаш кошмари. – Менцес се озърна през рамо към отворената врата и коридора.
 	— Не, всъщност нямам.
 	— Това е моето момиче. Какъв кураж!
 	Ето я пак: отново тази странна електрическа тръпка. Гласът на Менцес се бе променил. Нещо в него бе станало едновременно чуждо и смущаващо-познато.
 	— Д-р Менцес – започна тя, като отново се изправи в леглото.
 	— Хайде, хайде, легни и си почивай. – И с нежен, решителен натиск върху рамото й, той отново я накара да се отпусне на възглавницата. – Толкова се радвам да чуя, че спиш спокойно. Не всеки би се преборил така бързо, след като е оставил зад гърба си подобно травматизиращо преживяване.
 	— Не е съвсем зад гърба ми – отбеляза тя. – Просто не си спомням съвсем какво се случи. Това е.
 	Менцес успокояващо сложи ръката си върху нейната.
 	— Това също е добре – рече той и пъхна другата си ръка в сакото.
 	Марго изпита необяснимо чувство на тревога. Беше уморена – ето откъде идваше. Колкото и да харесваше Менцес, колкото и да посрещаше с радост тази малка почивка от скуката, все пак имаше нужда от почивка.
 	— В крайна сметка никой не би искал такива спомени. Шумовете в празната изложбена зала, чувството, че си следен. Невидимите стъпки, падащите декори. Внезапният мрак.
 	Марго усети неясна паника да се надига в нея. Взря се в Менцес, неспособна да следи думите му. Антропологът продължаваше да говори със своя нисък и мек глас.
 	— Смях от дълбините на чернотата. След което изведнъж – забиването на ножа… Не, Марго, на никого не му трябват такива спомени.
 	След което самият Менцес се разсмя. Но това не бе неговият глас. Не: беше друг глас, съвсем друг глас – отвратителен сух смях.
 	Внезапно ужасен шок изпепели летаргията. Не! О, не. Не може да бъде…
 	Менцес си седеше в стола и я гледаше напрегнато, сякаш измервайки ефекта от думите си.
 	След което й намигна.
 	Марго се опита да се изтръгне, отвори уста да изкрещи. Но докато правеше това, чувството за отпадналост се засили, нахлу в крайниците й, пречеше й да помръдне или да говори. Отчаяно осъзна, че летаргията не беше нормална, че нещо става с нея…
 	Менцес остави ръката си да се изплъзне от нейната и тогава тя видя разтресена от ужас, че другата му ръка е била скрита отдолу. В нея държеше мъничка спринцовка, която инжектираше безцветна течност в тръбичката на китката й. Докато го наблюдаваше, той измъкна иглата и я прибра в джоба на сакото си.
 	— Скъпа ми Марго – поклати глава той и седна назад. Гласът му сега звучеше съвсем различно. – Наистина ли си помисли, че ме виждаш за последен път?
 	Паника и отчаяно желание да живее се смесиха в нея – при все това тя се чувстваше напълно безпомощна срещу ужасното лекарство, което сега течеше във вените й, заглушаваше гласа й и парализираше крайниците й. Менцес пъргаво се изправи, сложи пръст на устните си и прошепна:
 	— Ш-ш-ш-т, време е за сън, Марго…
 	Омразният мрак се спусна върху нея, заличавайки мисъл и образ. Паника, шок и неверие се отдръпнаха някъде далеч, самият акт на дишане вече бе равносилен на борба. Докато лежеше неспособна да помръдне, Марго видя как Менцес се извръща и напуска стаята, слабо осъзна, че той вика сестрата. После и неговият глас се сля с кухото бучене в черепа й. Мракът изпълни очите на Марго, докато тътенът се стопи в чернотата на вечна нощ и тя не разбра нищо повече.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 18 ≈

 	 
 	Четири дни след срещата с Менцес инсталацията за светлинно-звуковия спектакъл най-сетне бе монтирана и готова за проверка и отстраняване на дефектите. И тази нощ прокарваха последните кабели, нагласяха последните детайли. Джей Липър клечеше край прашната дупка на пода в Залата на колесниците и слушаше разнообразните звуци, които идваха оттам: ръмжене, тежко дишане, сподавени ругатни. Беше трета поред нощ, в която работеха по инсталирането до малките часове на нощта и той се чувстваше адски уморен. Едва ли щеше да понесе това още дълго. Изложбата буквално бе превзела живота му. Всичките му съюзници от „Страната на Даркморд“ му бяха обърнали гръб и бяха продължили сами с онлайн играта. В този момент сигурно бяха едно или дори две нива по-напред от него, а той изоставаше безнадеждно.
 	— Хвана ли го? – долетя приглушеният глас на Демео от дупката. Липър погледна надолу, видя края на фиброоптичния кабел да стърчи от чернотата и го хвана.
 	— Държа го.
 	Издърпа кабела, после изчака Демео да заобиколи от другата страна. Скоро едрата му фигура, неясна на слабата светлина в гробницата, се появи, пъшкайки по коридора с навити кабели около масивните му рамене. Липър му връчи кабела и Демео го включи към един лаптоп, оставен на близкото бюро. По-късно, когато експонатите бъдат на местата си, умело щяха да скрият лаптопа зад един богато позлатен шкаф. Но засега той все още седеше отгоре, където имаха лесен достъп до него.
 	Демео изтупа праха от панталоните си с широка усмивка и му протегна ръка.
 	— Дай пет, братле! Справихме се.
 	Липър игнорира ръката му, неспособен да прикрие раздразнението си. Беше му дошло до гуша от този глупак. Двамата електричари на музея бяха настояли да се приберат до полунощ, в резултат на което той се оказа в ролята на помощник на Демео.
 	— Остава ни още много – каза той троснато.
 	Демео отпусна ръка.
 	— Да, ама поне сложихме кабелите, заредихме софтуера и вървим по план. Не можеш да искаш повече от това, нали, Джейс?
 	Липър се протегна и включи компютъра, изчаквайки го да зареди. Дяволски се надяваше, че ще регистрира мрежата и дистанционните уреди, но знаеше, че това няма да се случи. Никога не беше толкова лесно – а и не друг, а Демео бе свързвал мрежата. Всичко можеше да се очаква.
 	Компютърът зареди и с натежало сърце Липър се зае да проверява колко от двайсет и четирите дистанционни устройства липсват и ще изискват трудоемко отстраняване на технически неизправности. Щеше да извади късмет, ако компютърът успееше да засече половината от първо зареждане: беше почти неизбежно.
 	Но докато щракаше с мишката от един на друг адрес в мрежата, го обзе чувство на неверие. Изглежда, че всичко работеше.
 	Той прегледа списъка си. Невероятно, но факт: цялата мрежа функционираше. Всички дистанционни, светлинно-звуковият апарат, всичко бе на линия и сякаш в отличен синхрон. Изглеждаше като че някой вече е оправил обичайните проблеми.
 	Липър отново проследи списъка, но със същия резултат. Изумлението му отстъпи място на някакво предпазливо тържество: не можеше да си спомни дори един случай, в който подобна сложна мрежа да е тръгнала от първия опит. А не беше и само мрежата: целият проект бе вървял така, всичко си пасваше като по магия. Бе отнело дни на наглед безкрайна работа, но обикновено отнемаше повече. Много повече. Той си пое дълбоко дъх.
 	— Как е? – попита Демео и се надвеси иззад него да погледне в монитора. Липър усещаше дъха му на лук.
 	— Добре изглежда.
 	— Жестоко! – Демео подсвирна и ехото отекна в гробницата, като почти проглуши тъпанчетата на Липър. – Не съм ли номер едно! Аз съм истински уеб-звяр! – Той се разтанцува из стаята, тромаво размахвайки ръце и крака, след което изгледа Липър. – Я да направим един пробен пуск.
 	— Имам по-добра идея. Защо не излезеш да донесеш по една пица?
 	Демео го изгледа изненадано.
 	— Какво? Сега ли? Не искаш ли да направим теста?
 	Липър съвсем определено искаше. Но не и с Демео, който да му диша във врата, да му подсвирква в ушите и изобщо да се държи като пълен кретен. Искаше да се наслади на майсторството си тихо, съсредоточено. Нуждаеше се от почивка от Демео, и то скоро.
 	— Ще го направим след пиците. Аз черпя.
 	Наблюдаваше, докато Демео смила предложението.
 	— Добре – кимна здравенякът. – Каква да бъде за теб?
 	— Една „Неаполитана“ и голям студен чай.
 	— Аз клоня към „Хавайска“ с двойно количество ананас и глазирана в мед шунка, допълнително чесън и две коли.
 	Характерно беше за Демео да вярва, че на Липър му пука каква пица предпочита. Липър извади двайсетачка и му я подаде.
 	— Мерси, братле.
 	Изчака, докато едрата му фигура изчезна отвъд каменното стълбище. Стъпките му заглъхнаха бавно.
 	Липър издиша в благословената тишина. Може пък някой автобус да прегазеше Демео на връщане.
 	С тази приятна мисъл на ум той обърна вниманието си към контролния панел на компютъра. Провери всички периферни устройства, като отново се изненада, че всяко работи прекрасно, сякаш някой вече е проверил и отстранил нередностите вместо тях. Демео при всичките си изцепки и тъпи шеги всъщност си бе свършил работата – и то перфектно.
 	Внезапно спря и се намръщи. Една от софтуерните икони замига френетично. По някаква причина основните настройки за светлинно-звуковото шоу се бяха заредили автоматично, макар че той специално ги бе програмирал да се активират ръчно, поне по време на основното тестване, така че да може да проверява всеки модул.
 	Значи все пак имаше засечки. Трябваше да я оправи, разбира се, но не точно сега. Софтуерът беше зареден, екраните бяха монтирани, машината за пушек беше пълна.
 	Можеше да направи „генералната репетиция“.
 	Той отново си пое дъх, като вкусваше спокойствието и тишината. Пръстът му стоеше над клавиша, готов да стартира програмата. После се спря. От най-дълбоката част на гробницата се бе чул някакъв звук: от Залата на истината, или може би дори от самата погребална камера. Нямаше начин да е Демео, той щеше да дойде от обратната посока. Пък и пиците щяха да отнемат поне половин час, а ако имаше късмет, може би и четиридесет минути.
 	Сигурно беше някой от охраната.
 	Звукът отново се чу: странно топуркане. Никой пазач не се движеше така.
 	Може би мишки?
 	Той се надигна неуверено. Сигурно нямаше нищо. Мили боже, оставяше всички тези приказки за проклятия и тем подобни, които гардовете разправяха, да му влязат под кожата. Трябваше да е някоя мишка. В крайна сметка имаше много в старите египетски галерии, достатъчно, за да накарат отдела по поддръжката да разположи навсякъде капани. И все пак, ако се бяха добрали до самия гроб – може би през някоя от дупките за кабелите, които Демео беше отворил – едно прегризване на кабел щеше да срине цялата система, а за да прегледат всеки кабел щяха да са им необходими часове, може би дни.
 	Последва ново шумолене. Сякаш вятър разпръскваше мъртви листа. Като остави осветлението приглушено, той взе палтото на Демео с идеята да го метне върху евентуалната мишка, след което се надигна и крадешком се придвижи към сърцето на гробницата.
 	 
 	 

 	Теди Демео неумело прокара магнитния си пропуск през новоинсталирания детектор към Египетската галерия, като междувременно се стараеше да не изпусне пиците. Проклетата храна беше изстинала – пазачите на входа се бяха позабавлявали да го претърсят, при положение че същите идиоти го бяха проверявали едва преди двайсет и пет минути. Охрана? По-скоро кретенизъм.
 	Порталът към Египетската галерия се заключи зад гърба му със свистене и той прекоси залата, зави по коридора – и с изненада откри, че вратите към гробницата са затворени.
 	Обзе го подозрение: да не би пък Липър да беше свършил с теста без него? Бързо отхвърли това предположение. Липър, макар и да си падаше малко артистичен сноб и да беше адски заядлив, всъщност бе готин тип.
 	Отново извади магнитния ключ, пъхна го в процепа и чу как ключалките се отварят. Като успяваше да балансира с пиците и напитките, той пъхна лакът в пролуката на вратата и я отвори, след което се шмугна вътре. Ключалките изщракаха зад гърба му. Светлините бяха намалели до ниво първо – нивото, на което се очакваше да бъдат след тестването – и Демео отново почувства подозрение.
 	— Хей, Джейс! – извика той. – Пицата пристигна.
 	Гласът му отекна и замря.
 	— Джейс!
 	Демео се спусна по стълбите, прекоси коридора и стигна до моста над кладенеца, където спря отново.
 	— Джейс! Време е за пица.
 	Той се заслуша, докато ехото заглъхваше. Липър не би направил първата проба без него: не и след всичкото време, в което се бяха бъхтили над проекта заедно. Не можеше да е чак такъв задник. Сигурно просто си беше сложил слушалките и проверяваше звука. Или пък си слушаше дискмена – понякога го правеше, докато работеха. Демео премина моста и навлезе в основната им работна площ в Залата на колесниците.
 	В този момент чу далечен шум от стъпки. Или поне той си помисли, че са стъпки. Но всъщност шумът бе придружен от някакъв странен глух звук. Идваше някъде дълбоко откъм гробницата, може би от погребалната камера.
 	— Ти ли си, Джейс? – За първи път Демео изпита призрачно чувство на тревога. Остави пицата на работната масичка и направи няколко крачки към Залата на истината, отвъд която се намираше погребалната камера. Оттук личеше, че там е съвсем тъмно – осветление първо ниво, както в останалата част от гробницата. Направо казано – нищо не виждаше.
 	Върна се до масичката и погледна компютъра. Софтуерът беше зареден и чакаше в режим „стендбай“. Той взе мишката и кликна върху иконата за осветлението, като се опитваше да си спомни как да увеличи нивото на светлина. Отвори се прозорец със списък на залите, чието осветление се контролираше компютърно и той избра Залата на колесниците.
 	Мили боже! Светлините помътняха и смущаващите египетски рисунки и каменни статуи потънаха в още по-дълбоки сенки. Той бързо кликна с мишката и светлините се усилиха. Повтори процедурата и за останалите части на гробницата.
 	Чу тропот, подскочи и се обърна.
 	— Джейс?
 	Определено идваше от погребалната камера.
 	Демео се засмя.
 	— Хей, Джейс, я ела тука. Донесъл съм пиците.
 	Ето го пак този странен шум: тътрене – туп. Тътрене – туп. Сякаш някой или нещо си влачеше крака.
 	— Звучи точно като „Проклятието на мумията“. Ха-ха, Джей. Това беше добро.
 	Отговор не последва.
 	Като не спираше да се киска, Демео обърна гръб на компютъра и тръгна из Залата на истината. Извърна очи от гротескната фигура на Амут – нещо у египетския бог с крокодилска глава и лъвска грива, който ядеше сърца, го ужасяваше повече от всичко останало в гроба.
 	Демео се спря пред вратата на погребалната камера.
 	— Шантав тип си ти, Джейс!
 	Изчака да чуе смеха на Липър, да види как кльощавия му силует се показва иззад някой пиластър. Ала нищо не се случи. Тишината бе пълна. Преглъщайки нервно, той се пъхна вътре и се заозърта из гробницата.
 	Нищо. Останалите врати, които водеха извън погребалната камера, бяха тъмни – те не бяха част от компютърно осветяваната зона. Сигурно Липър се криеше в някоя от онези стаи, готов всеки миг да изскочи оттам и да го изплаши до смърт.
 	— Ей, Джейс, айде бе! Пиците вече са студени и ще стават все по-студени.
 	Светлините изведнъж угаснаха.
 	— Хей!
 	Демео се завъртя, но гробницата криволичеше из Залата на истината и той нито можеше да се върне в Залата на колесниците, нито виждаше успокояващото синьо сияние на светодиодите.
 	Отново се обърна, бе чул странните провлачени стъпки зад себе си, които сега приближаваха.
 	— Вече не е смешно, Джей!
 	Опипа джобовете си за фенерчето – но, естествено, не го носеше, бе останало в предишното помещение на масичката. Защо не можеше да види дори отразената светлина на диодите? Да не би цялото захранване да беше прекъснато? Мракът беше пълен.
 	— Виж какво, Джей, стига вече! Говоря сериозно.
 	Той се засуети в тъмното, стигна до една от колоните и започна да опипва пътя си край нея. Стъпките продължаваха да се приближават.
 	Тътрене – туп. Тътрене – туп.
 	— Хайде, Джей, стига с тези глупости.
 	Внезапно от много по-отблизо, отколкото изобщо бе очаквал, той чу стържещия звук от въздух, който излизаше от сухо гърло. Хъркане, което звучеше почти като съсък, сякаш изпълнен с омраза.
 	— Исусе! – Демео направи стъпка напред и размаха тежкия си юмрук във въздуха. Ръката му удари нещо, което се сви назад с ново змийско съскане. – Махай се! Махай се!
 	Той едновременно чу и усети как нещото се нахвърля върху него с висок писък. Опита се да отскочи настрана, но удивен усети как ужасен удар се стоварва върху него. Жигосваща топлина проряза гърдите му. Той падна назад с вик, запълзя в мрака и почувства как нещо тежко и студено стъпва на врата му и го притиска с шокираща тежест. Заудря го с ръце, чуваше как костите на врата му пукат. Внезапна зашеметяваща експлозия от жълто-зелена светлина блесна в очите му – и после нямаше нищо.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 19 ≈

 	 
 	Голямата елегантна библиотека в имението на агент Пендъргаст на „Ривърсайд Драйв“ беше последното място, което човек би могъл да си представи претъпкано. И все пак – помисли си Д’Агоста мрачно – нямаше друга подходяща дума, която да го описва тази вечер. Масите, столовете и голяма част от пода бяха покрити със скици и диаграми. Половин дузина стативи и бели табла за писане се издигаха сред помещението, плътно покрити със схеми, карти, маршрути за влизане и излизане. Нискотехнологичното предварително проучване на Херкмур, което бяха направили преди няколко нощи, сега биваше допълвано с данните от дистанционното наблюдение, включително сателитни образи в радарни и инфрачервени вълнови дължини. Край едната стена бяха подредени кутии, от които преливаха разпечатки, данни от компютърни изследвания на херкмурската мрежа и въздушни снимки от затворническия комплекс.
 	Всред този контролиран хаос се бе разположил Глин, почти неподвижен в инвалидния си стол, който говореше тихо с обичайния си монотонен глас. Беше открил срещата с поразително детайлен анализ на мерките за сигурност в Херкмур. В това отношение Д’Агоста не се нуждаеше от никакво убеждаване: ако в САЩ съществуваше отлично защитен срещу бягства затвор, то това бе този. Старомодната защита като многобройни караулки и тройни заграждения беше подсилена от най-модерна техника, включително „решетки“ от лазерни лъчи на всеки изход, стотици дигитални видеокамери и мрежа от постоянни подслушващи устройства, монтирани в стените и по земята, които улавяха всичко: от копане до прокрадващи се стъпки. Всеки затворник бе длъжен да носи гривна на глезена си, която имаше GPS – устройство, което предаваше местоположението на затворника в един централен команден пункт. Ако гривната бъдеше прерязана, веднага щеше да се включи аларма и да се активира автоматично заключване на всички изходи.
 	От гледна точка на Д’Агоста Херкмур беше непревземаем.
 	След това Глин гладко премина към следващата стъпка в плана за бягство. Точно в този момент къкрещото недоволство на Д’Агоста бе изкипяло. Не само че идеята изглеждаше опростенческа и нелепа, но – което беше по-лошо – излизаше, че той, Д’Агоста – никой друг – бе човекът, натоварен да я приведе в действие.
 	Той огледа библиотеката, чакайки нетърпеливо Глин да приключи. Тази вечер Рен бе дошъл по-рано, натоварен с архитектурни планове на затвора, взети „назаем“ от личните архиви на Нюйоркската обществена библиотека и в момента се въртеше около Констанс Грийн. С припламващите си очи и почти прозрачна кожа мъжът приличаше на пещерно създание, по-блед дори и от Пендъргаст… Ако това бе възможно.
 	След това погледът на Д’Агоста падна върху Констанс. Тя седеше зад една маса срещу Рен, зад купчина книги, слушаше Глин и си водеше бележки. Беше облечена в строга черна рокля, с ред малки перлени копченца на гърба, които започваха от основата на гръбнака и продължаваха чак до врата. Д’Агоста се хвана, че се чуди кой ли ги е закопчал. Забеляза я на няколко пъти унесено да сключва ръце, или потънала в мисли да се взира в пращящия в голямата камина огън.
 	Сигурно и тя е толкова скептична към цялата история, колкото и аз, помисли си той. Тъй като докато наблюдаваше „великолепната четворка“ – Проктър, шофьорът, неизвестно защо го нямаше – не можеше да си представи по-неподходяща група за подобна дръзка задача. Всъщност никога не бе харесвал Глин и култивираната му арогантност и се питаше дали този мъж най-сетне не си е намерил майстора в лицето на херкмурския затвор.
 	Глин прекъсна речитатива си и се обърна към Д’Агоста.
 	— Имате ли някакви въпроси или коментари до момента, лейтенант?
 	— Да, коментар: планът е откачен.
 	— Може би трябваше да формулирам въпроса си по друг начин. Имате ли някакви смислени коментари?
 	— Смятате, че просто мога да вляза с танцова стъпка, да им спретна едно малко шоу, след което чисто и просто да си изляза? Моля ви, говорим за Херкмур. Ще имам късмет, ако не свърша в килията до Пендъргаст.
 	Изражението на Глин не се промени.
 	— Ако се придържате към сценария, няма да възникнат проблеми и „чисто и просто ще си излезете“. Всичко е планирано до последната възможна подробност. Предвидили сме точно как пазачите и затворническия персонал ще реагират на всеки ваш ход. – Глин внезапно се усмихна, тънките му устни се разтегнаха безрадостно. – Виждате ли, тъкмо в това се състои фаталната слабост на Херкмур. В това, както и в онези GPS-гривнички, които показват позицията на всеки затворник в цялата сграда с докосването на един клавиш… Извънредно глупава иновация.
 	— Ако отида там и направя сцена, дали пък няма да ги накарам да застанат нащрек?
 	— Не и ако следвате сценария. Има важна информация, до която единствено вие можете да се доберете. Както и подготвителна работа, която само вие сте в състояние да свършите.
 	— Подготвителна работа?
 	— Скоро ще стигна и до това.
 	Д’Агоста усети, че възмущението му нараства.
 	— Простете, че го казвам, но всичкото ви планиране няма да струва и пукната пара, веднъж щом се озова зад онези стени. Това е истинският свят, а хората са непредсказуеми. Не можете да знаете какво ще направят.
 	Глин го наблюдаваше, без да мигне.
 	— Ще ме извините, че не се съгласявам с вас, лейтенант но човешките същества са отвратително предсказуеми. Особено в една среда като Херкмур, където правилата на поведение са регламентирани до най-малката подробност. Планът може да ви се струва прост, дори глупав, но в това е силата му
 	— Благодарение на него ще затъна още по-дълбоко в лайната, отколкото съм.
 	След като изтърси този епитет, той хвърли смутен поглед към Констанс. Но младата жена се взираше в пламъците със странните си очи, сякаш изобщо не го беше чула.
 	— Ние никога не се проваляме – осведоми го Глин с дразнещо спокойния си и неутрален глас. – Това е нашата гаранция. Всичко, което се изисква от вас, лейтенант, е да следвате инструкциите.
 	— Ще ви кажа от какво наистина имаме нужда: чифт очи и уши отвътре. Не е възможно всички гардове да не могат да бъдат обърнати на наша страна – подкупи, заплахи, каквото и да е. Боже господи, та затворническите надзиратели са само на стъпка от това сами да бъдат престъпници. Поне според моя опит.
 	— Не и тези. Всякакъв опит за спечелването им ще е извънредно рискован. – Глин се придвижи край едно от бюрата.
 	— Но ако ви кажа, че имаме свой човек отвътре, ще ви успокои ли това?
 	— По дяволите, да.
 	— Ще ви накара ли да обещаете съдействието си? Ще потисне ли всичките ви съмнения?
 	— Ако източникът е надежден, да!
 	— Уверен съм, че не ще има в какво да упрекнете нашия източник. – И с тези думи Глин измъкна един-единствен лист хартия и го връчи на Д’Агоста.
 	Д’Агоста се взря в написаното. То представляваше дълга колона от числа, срещу всяко от които беше отбелязан някакъв период от време.
 	— Какво е това? – попита той.
 	— Разписание за патрулирането на пазачите в сектора с единични килии между десет вечерта и шест сутринта. И това е само част от многото полезна информация, с която се сдобихме.
 	Д’Агоста зяпна от изумление.
 	— Как, за бога, се докопахте до това?
 	Глин си позволи една усмивка – поне Д’Агоста изтълкува лекото свиване на устните като такава.
 	— Нашият вътрешен източник.
 	— И кой ли ще да е това, ако не възразявате да попитам?
 	— Познавате го добре.
 	Сега Д’Агоста се изненада още повече.
 	— Не може да е…?
 	— Специален агент Пендъргаст.
 	Д’Агоста се отпусна в стола си.
 	— Но как е успял да ви предаде това?
 	Този път усмивката, която разчупи чертите на Глин, беше съвсем истинска.
 	— Е, лейтенант, нима не си спомняте? Вие ни го донесохте.
 	— Аз?
 	Глин се протегна зад бюрото и извади пластмасова кутия. Д’Агоста надникна вътре и се изненада, че вижда някои от боклуците, които бе събрал при разузнаването си около затворническите ограждения – опаковки от дъвки и парчета плат – сега грижливо изсушени, изгладени и пъхнати в архивни найлонови пликчета. Когато се взря по-отблизо в дрипите, той забеляза по тях едва доловима маркировка.
 	— В килията на Пендъргаст има стар отходен канал – както в голяма част от по-старите килии в Херкмур, – който така и не бил свързан към модерната канализационна система. Той се оттича в един събирателен басейн извън стените на затвора, който на свой ред се изпразва в река Херкмур. Пендъргаст ни пише бележки върху някой боклук, пуска го в канала и го изпраща нататък като го облее с вода от мивката и така бележката попада в реката. Просто. Открихме го, тъй като от ХЕИ скоро ги глобиха за нарушения във връзка с качеството на водата.
 	— Ами мастило? Инструменти за писане? Това са първите неща, които са му взели.
 	— Откровено казано, не знам как го прави.
 	Настъпи кратка тишина.
 	— Но сте знаел, че ще се свърже с нас – каза Д’Агоста тихо.
 	— Естествено.
 	Против волята си, Д’Агоста трябваше да признае, че е впечатлен.
 	— Само да имаше начин ние да пращаме информация на Пендъргаст. – Очите на Глин проблеснаха развеселени.
 	— Щом узнахме в коя килия се намира, това стана съвсем просто.
 	Преди Д’Агоста да успее да отговори, в библиотеката прозвуча внезапен шум: тихо цвърчене, което идваше откъм Констанс. Д’Агоста се обърна тъкмо когато тя вдигаше малка бяла мишка от килима, която очевидно бе изскочила от джобчето й. Констанс я укроти с успокоителни думи, като я галеше нежно, преди да я върне в скривалището й. Усетила тишината в стаята и обърнатите към нея погледи, тя вдигна очи и внезапно се изчерви.
 	— Какво възхитително малко зверче – рече Рен, след известна пауза. – Не знаех, че обичаш мишки.
 	Констанс се усмихна нервно.
 	— Откъде я взе, скъпа? – продължи Рен. Гласът му звучеше високо и напрегнато.
 	— Аз… я намерих в мазето.
 	— Наистина?
 	— Да. Сред колекциите. Там с пълно с мишки.
 	— Изглежда ужасно питомна. Пък и рядко се намират бели мишки из къщите.
 	— Може би е била домашен любимец на някого и е избягала – отвърна тя с известно раздразнение и се изправи. – Уморена съм. Надявам се, че ще ме извините. Лека нощ.
 	След като излезе, за момент настъпи тишина, после Глин тихо заговори отново.
 	— Има още едно съобщение от Пендъргаст сред тези хартии – спешно, – което не е свързано с повода за настоящата ни среща.
 	— За какво става дума?
 	— За нея. Той помоли вие, господин Рен, да я наблюдавате внимателно през деня, – когато не спите, разбира се. И когато излизате да свършите среднощната си работа в библиотеката, да се уверявате, че къщата е заключена и че тя е вътре.
 	Рен изглеждаше доволен.
 	— Разбира се, разбира се! С удоволствие. С голямо удоволствие, наистина.
 	Глин обърна поглед към Д’Агоста.
 	— Въпреки, че живеете в къщата, той помоли от време на време да се отбивате и да проверявате и в работните часове на деня.
 	— Изглежда е разтревожен.
 	— Много. – Глин замълча, след което отвори едно чекмедже и започна да вади и подрежда по бюрото съдържанието му: плоско шише уиски, флаш драйв устройство, тиксо, навит на ролка прозрачен полиетилен, ампулка с кафява течност, подкожна игла, малки клещи за прекъсване на кабел, писалка и кредитна карта.
 	— А сега, лейтенант, да преминем към подготвителната работа, която се очаква да свършите, щом се озовете в Херкмур…
 	 
 

 	 
 	Малко по-късно – веднага щом всички карти, кутии и таблици бяха подредени и докато Д’Агоста изпращаше Глин и Рен, старият библиотекар поизостана.
 	— Чуйте ме за момент, ако може – каза той и хвана Д’Агоста за ръкава.
 	— Разбира се.
 	Рен се наведе към него, сякаш да сподели някаква тайна.
 	— Лейтенант, вие не сте запознат с… обстоятелствата около миналото на Констанс. Нека просто отбележа, че те са… необичайни.
 	Д’Агоста се поколеба, изненадан от разпалеността в очите на странния мъж.
 	— Добре – каза той накрая.
 	— Аз добре познавам Констанс: лично аз я открих в тази къща, където се криеше. Тя винаги е бивала педантично откровена – понякога до болка. Но тази вечер, за първи път, тя излъга.
 	— За бялата мишка?
 	Рен кимна.
 	— Нямам представа какво означава това, но съм убеден, че тя е в беда. Лейтенант, тя е една емоционална къщичка от карти, която чака само повей на вятъра. И двамата трябва да я следим отблизо.
 	— Благодаря ви за информацията, господин Рен. Ще я наглеждам възможно най-често.
 	Старецът задържа погледа си за момент, взираше се в него с удивителна настойчивост. После кимна, стисна за кратко ръката на Д’Агоста в своята костелива длан и изчезна в ледения мрак.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 20 ≈

 	 
 	Затворникът, известен като А, седеше на койката в единична килия 44, дълбоко в недрата на Федералния арест за предсъдебно задържане на високорискови углавни престъпници – „Черната дупка“ на Херкмур. Килията се отличаваше с монашеска аскетичност, два и половина на три метра, с прясно боядисани в бяло стени, циментов под, с канал по средата, тоалетна в единия ъгъл, мивка, радиатор и тясно метално легло. Флуоресцентна крушка, монтирана на тавана и скрита зад телена решетка, представляваше единственият източник на светлина в помещението. Нямаше ключ за нея: крушката светваше в 6 сутринта и изгасваше в 10 вечерта. Високо на едната стена се намираше единственият прозорец, дълбок и запречен с решетки, три сантиметра широк и двайсет и два висок.
 	Затворникът, облечен в добре изгладен сив гащеризон, бе преседял на матрака в продължение на много часове в пълна неподвижност. Слабото му лице бе бледо и безизразно, сребристите очи – полупритворени, а платиненорусата му коса – сресана назад. Нищо не се движеше, дори очите му, докато слушаше тихите несекващи звуци, които се просмукваха иззад вратата на съседната килия, единична №45.
 	Звуците бяха от барабанене: композиция с невероятна ритмическа сложност, която се усилваше и отслабваше, забързваше и забавяше, местеше се от рамката на металното легло към матрака, към стените, тоалетната, мивката, решетките и обратно. В момента затворникът потропваше по желязната рамка на койката, като от време на време удряше с длан по матрака и междувременно издаваше бързи, мляскащи и преглъщащи звуци с устни и език. Безкрайните ритми се надигаха и утихваха като вятъра, преминаващ през картечница – отначало яростно, а после – замиращо до мързелив синкоп. Навремени потропването почти, но не съвсем, спираше: само едно леко и отмерено тактуване – чук… чук… чук – свидетелстваше, че барабаненето продължава.
 	Някой запален фен на барабаните би разпознал невероятното разнообразие от ритмически мотиви и стилове, което идваше от единична килия 45: касагберитъмът на Конго плавно преминаваше в бавен фънкаут, а после в поп-енд-лок, след което се изменяше последователно в шейкаут, уърмхоул и глам, за да прозвучи най-сетне дълъг и ленив джазов рефрен. Следваше го пъргав евростомп, който завършваше с насти, хип-хоп туист или томклъб. Миг затишие… и се разля меланхоличен Чикаго блус, придружен от безброй други ритми, назовани и безименни, смесени в една безкрайна плетеница от звуци.
 	Обаче затворникът, когото наричаха просто А, не беше страстен почитател на ритъма. Той бе човек с разностранни интереси, но барабаните не спадаха към тях.
 	Въпреки това той слушаше.
 	Накрая, половин час преди да загасят лампите, затворникът А се сви на койката си. Той се обърна към рамката над главата си и предпазливо почука по нея с показалец, а после и с останалите пръсти. Започна да отмерва прост четири четвърти такт. След няколко минути опита върху матрака, после по стената и мивката – сякаш ги тестваше за тембър, тон и амплитуда, – преди да се върне обратно на рамката на леглото. Като продължаваше да потропва в четири четвърти с лявата ръка, той започна втора серия с дясната. Докато изпълняваше този прост ритмически акомпанимент, той слушаше напрегнато изблика на виртуозност от съседната килия.
 	Времето за изгасяне на лампите настъпи и всичко потъна в чернота. Измина един час, после още един. Подходът на затворника плавно се промени. Като следваше внимателно „ръководството“ на Барабанчика, А се включваше с необичаен синкоп тук, ритъм 3 към 2 там, като постепенно разширяваше простия си репертоар. В своето почукване той се придържаше възможно най-близо до мрежата от звуци, която долиташе от съседната врата, като вземаше пример от съседа си, ускорявайки или забавяйки темпото според партията на Барабанчика.
 	Настъпи полунощ, но Барабанчика в килия 45 продължаваше – продължаваше и затворникът на име А. А установи, че потропването – нещо, което той винаги бе отхвърлял като груба, примитивна дейност – действа странно отморяващо на ума. То отваряше врата в тясната грозна реалност на килията му към едно просторно, абстрактно пространство на математическа прецизност и сложност. И той продължаваше да барабани, като следваше затворника от килия 45 и междувременно усложняваше собствените си ритмически мотиви.
 	Нощта се изниза. Малкото останали затворници в този сектор – а те по принцип не бяха много и се намираха доста надолу по коридора – отдавна спяха. При все това обитателите на 44-а и 45-а продължаваха да „музицират“ заедно. Докато затворникът, наричан А, опознаваше все повече този странен нов свят на външен и вътрешен ритъм, той разбра нещо за своя съсед и за душевното му разстройство – каквото беше и намерението му. Не бе нещо, което можеше да изрази с думи; то не беше достъпно за езика; недостижимо беше за психологическите теории, психотерапията и дори лекарствата.
 	И все пак с помощта на усърдно подражание, затворникът в 44-а се приближи до това място, застана на прага на особения свят на Барабанчика. На едно първично неврологично ниво той започна да разбира своя съсед: какво го мотивираше, защо правеше това, което прави.
 	Бавно, внимателно А предприе премерена атака, като промени ритъма, проверявайки дали ще може да поеме водачеството, да подмами Барабанчика да го последва за малко. Когато този експеримент даде резултат, той много плавно премина в друго темпо. В начина му на действие нямаше нищо рязко или внезапно: всяко ново почукване, всяка преправена ритмика бяха грижливо контролирани и пресметнати така, че да водят към точно определен резултат.
 	През следващия час динамиката между двамата затворници започна да се променя. Без да си дава сметка, Барабанчика вече не беше водач, а последовател.
 	Затворникът А продължи да преправя собственото си почукване като го забавяше и ускоряваше до невероятна степен, докато се увери, че сега той водеше парада; че Барабанчика в съседната килия несъзнателно следва неговото темпо и ръководство. След това невероятно внимателно А започна да забавя собствената си ритмика: не в обратна прогресия, а с ускорения и забавяния, с резки възходи и обрати, които бе усвоил от съседа си, като всеки път завършваше серията с малко по-бавно темпо – докато най-сетне почукваше съвсем бавно и сънливо.
 	След което спря.
 	Човекът в единична килия 45 след няколко колебливи, откъслечни почуквания спря на свой ред.
 	Настъпи дълга тишина.
 	После един хриптящ сух глас долетя от 45-а килия.
 	— Кой… кой си ти?
 	— Аз съм Алойзиъс Пендъргаст – дойде отговорът. – И за мен е удоволствие да се запознаем.
 	Час по-късно се възцари благословена тишина. Пендъргаст лежеше на койката си със спуснати клепачи, но все още беше буден. В един момент той отвори очи и се взря в лекото сияние на циферблата на часовника си – единствената вещ, която затворниците по закон имаха право да задържат. Оставаха две минути до четири след полунощ. Чакаше нащрек и точно в четири часа една ярка точка от зелена светлина просветна на отсрещната стена, като танцуваше и подскачаше, докато най-накрая се успокои. Той я разпозна като произведена от петстотин трийсет и два нанометров зелен DPSS лазер – просто лъч от скъпо лазерно фенерче, който идваше през прозореца му от някое скрито място, далеч зад стените на затвора.
 	Щом светлинката спря да трепти, тя започна да мига, повтаряйки кратка интродукция с помощта на прост монофоничен шифър, компресиран така, че да осигурява бърза трансмисия. Интродукцията се повтори четири пъти, за да е сигурно, че Пендъргаст е разпознал кода. После, след известна пауза, започна истинското съобщение.
 	 
 	СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО
 	ВСЕ ОЩЕ АНАЛИЗИРАМЕ ОПТИМАЛНИТЕ ПЪТИЩА ЗА ИЗЛИЗАНЕ
 	ДЕЛОТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕХВЪРЛЕНО ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ ОТ ДРУГА ИНСТАНЦИЯ
 	ИНСТРУКЦИИТЕ ЩЕ ДОЙДАТ СКОРО
 	СЛЕДВАТ ВЪПРОСИ – КОМУНИКАЦИЯ ЧРЕЗ ПРЕДИШНАТА ПРОЦЕДУРА
 	ОПИШЕТЕ РАЗПИСАНИЕТО НА ПОЗВОЛЕНИТЕ ДЕЙНОСТИ В ДВОРА
 	СДОБИЙТЕ СЕ С ВЕЩЕСТВЕНИ ПРОБИ ОТ НАДЗИРАТЕЛСКИ УНИФОРМИ, РИЗИ И ПАНТАЛОНИ
 	 
 	Исканията и въпросите продължаваха, някои бяха необичайни, други – съвсем очевидни. Пендъргаст не се помръдна и не си записа нищо, поверявайки цялата информация на паметта си.
 	Последното питане обаче го сепна леко.
 	ГОТОВ ЛИ СИ ДА УБИВАШ?
 	С това светлинката изчезна. Пендъргаст се надигна и седна. Опипа под матрака и извади твърдо, захабено парче брезент и късче лимон от скорошно ядене. Като събу едната си
 	обувка, той го занесе до мивката, пусна водата, навлажни с няколко капки вдлъбнатината за сапуна и топна обувката вътре. След това изстиска лимоновия сок във водата. С помощта на брезента продължи да изтрива част от лака на обувката. Скоро вдлъбнатината беше пълна с неголямо количество тъмна течност. Агентът спря в полумрака за момент, за да се увери, че действията му са незабелязани. След това вдигна крайчеца на матрака, съдра дълга ивица чаршаф и я постла на ръба на умивалника. Свали едната връзка, топна предварително подострения й и раздвоен метален край в течността, и започна да пише с педантично дребни и четливи букви, които оставяха светла следа върху памучния парцал.
 	До пет без петнайсет бе отговорил на въпросите. Остави чаршафа на радиатора, докато се нагрее, благодарение на което написаното потъмня и се фиксира, след което започна да го навива. Но докато вършеше това, Пендъргаст се спря и добави още един кратък ред: „Продължавайте да следите Констанс, а ти, драги ми Винсънт, бъди в добро разположение на духа.“
 	Той изпече и тази последна част от посланието си, нави го стегнато и го пусна в отходния канал. После напълни кофата с вода от умивалника и я изля в канала, като повтори процедурата няколко пъти.
 	Оставаше един час до разсъмване. Той се отпусна на леглото, кръстоса ръце на гърдите си и веднага заспа.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 21 ≈

 	 
 	Мери Джонсън със замах отвори огромната врата към Египетската галерия и пристъпи вътре като опипваше студения мрамор, търсейки ключовете за осветлението. Тя знаеше, че в последно време техниците работят до късно по гробницата, но в шест сутринта вече със сигурност си бяха отишли. Нейно задължение беше да отключи залите, да запали осветлението и да се увери, че всичко е наред.
 	Намери ключовете и занатиска копчетата с дебеличкия си показалец. Редици от старо стъкло и бронз грейнаха, хвърляйки меко бяло сияние върху частично обновената зала. За миг тя остана на прага с юмруци, подпрени на масивните хълбоци и се огледа да провери всичко ли е в ред. После тръгна из помещението, гигантският й задник се полюшваше в такт с някаква стара диско-мелодия, която си тананикаше под нос, връзката ключове в ръката й подрънкваше. Дрънченето на ключовете, почукването на токовете и фалшивият напев отекваха из просторната зала и създаваха успокояващ ритъм, който бе съпровождал нощната работа на Мери Джонсън в Нюйоркския природонаучен музей в продължение на трийсет години.
 	Тя стигна до коридора, запали лампите и там, след което прекоси кънтящото пространство и прокара магнитната си карта през новото охранително устройство на входа към Гробницата на Сенеф. Ключалката изщрака и автоматичните врати се отвориха с бръмчене, разкривайки гробницата отвътре. Мери Джонсън се спря намръщена. Би трябвало гробът да тъне в чернота. Ала въпреки часа, той бе ярко осветен.
 	Тъпите техници са оставили лампите включена.
 	Тя остана на прага за момент, след което отметна глава и изсумтя презрително над собствената си нерешителност. Някои от пазачите, които бяха работили тук през трийсетте, си шушукаха, че гробницата е прокълната, че не без причина е била зазидана и че преоткриването й е голяма грешка. Но кой беше чувал за египетска гробница без проклятие? А и Мери Джонсън се гордееше с енергичния си прагматичен подход към работата. Просто ми кажете какво да направя и аз ще го свърша. Без глупости, без циврене, без извинения.
 	Проклятие, грънци!
 	Тя заслиза по широкото каменно стълбище и се спусна в гробницата, като си припяваше и подсвиркваше, а гласът й отекваше в затвореното пространство:
 	Да останеш жив, да останеш жив…
 	Тя мина край кладенеца, като разклати моста с огромната си тежест, и се озова в съседното помещение. Тук шантавите компютърджии бяха нагласили маси с оборудване и Джонсън много внимаваше да не се спъне във виещите се по пода кабели. Тя изгледа с неодобрение мазните кутии от пица, оставени небрежно на една от масите и кутийките от кола и опаковките от вафли, които се търкаляха край тях. Чистачките нямаше да минат преди седем. Е, не беше неин проблем.
 	За три десетилетия в музея Мери Джонсън бе видяла всичко. Служителите идваха и си отиваха, тя бе преживяла музейните убийства и убийствата в метрото, изчезването на д-р Фрок, убийството на стария господин Пък и покушението над Марго Грийн. Това бе най-големият музей в света и се бе оказал интересно място за работа в повече от едно отношение. И все пак заплатата беше отлична, отпуските – достатъчни. Да не говорим за престижа.
 	Продължи напред, влезе в Залата на колесниците и спря да хвърли един бегъл преценяващ поглед, след което надникна в погребалната камера. Всичко изглеждаше наред. Беше на път да се обърне и да си тръгне, когато усети дъх на нещо кисело. Носът й инстинктивно се сбърчи да намери източника на миризмата. Там, на една от отсрещните колони, имаше влажно петно.
 	Тя вдигна радиостанцията към ухото си.
 	— Джонсън вика централата. Чувате ли ме?
 	— Слушаме те, Мери.
 	— Изпратете екип да почисти Гробницата на Сенеф. Погребалната камера.
 	— Какъв е проблемът?
 	— Повръщано.
 	— Боже мой! Пак ли нощните пазачи?
 	— Кой знае, може техниците да са се разпразнували.
 	— Ще пратим хора.
 	Джонсън изключи радиостанцията и обиколи помещението. Опитът й показваше, че локвите от повръщано рядко се срещаха по единично: по-добре беше още сега да открие къде са останалите. Въпреки теглото си тя вървеше много бързо и бе завършила повече от половината обиколка, когато лявата й обувка се хлъзна и инерцията я понесе настрани и надолу, докато не се приземи тежко върху полирания камък.
 	— По дяволите!
 	За момент остана седнала, поразтърсена, но без наранявания. Беше се подхлъзнала в локва от нещо тъмно с метален мирис. И беше посрещнала падането с две ръце. Когато вдигна дланите пред лицето си, тя разпозна веществото. Кръв.
 	— Всемогъщи боже!
 	Тя се изправи внимателно, огледа се автоматично за нещо, в което да си избърше ръцете, не откри такова и реши да продължи напред, изтривайки ги в панталоните си, които без друго бяха вече съсипани. Отново измъкна радиостанцията.
 	— Джонсън вика централата, чувате ли ме?
 	— Роджър слуша.
 	— Тук има и кръв.
 	— Какво казваш? Кръв! Колко?
 	— Достатъчно.
 	Настъпи тишина. От голямата локва кръв, в която се бе подхлъзнала, поредица от пръски водеше към отворения гранитен саркофаг в центъра на стаята. По страничната му стена, гравирана с йероглифи, имаше широка мазка от засъхнала кръв, сякаш нещо е било преметнато през нея и хвърлено вътре.
 	Изведнъж Джонсън усети, че последното нещо, което би искала да направи, е да надникне в онзи саркофаг. Но може би поради силното си чувство за отговорност, тя бавно пристъпи напред. Радиостанцията в ръката й пропукваше.
 	— Достатъчно? – повишиха глас нервно отсреща. – Какво трябва да значи това „достатъчно“?
 	Тя достигна до ръба на саркофага и погледна вътре. На дъното лежеше по гръб някакво тяло. Беше човешко, това тя разбра, но не можеше да каже нищо повече. Лицето бе нарязано и изподрано до неузнаваемост. Гръдната кост беше разцепена и ребрата стърчаха разтворени като крила на двойна врата. Там, където трябваше да бъдат дробовете и останалите органи, нямаше нищо, зееше само една червена кухина. Но онова, което наистина я потресе и щеше да я преследва в кошмарите й още много години, бяха електриковосините бермуди, които носеше жертвата.
 	— Мери? – изписука радиостанцията.
 	Джонсън преглътна, неспособна да отговори. Сега забеляза и друга тънка кървава диря, която се процеждаше откъм една от страничните стаи, свързани с погребалната камера. Входът й беше тъмен и вътре не се виждаше нищо.
 	— Мери? Чуваме ли се?
 	Тя бавно вдигна радиостанцията към устните си, преглътна, прокашля се дрезгаво и отвърна:
 	— Чувам ви.
 	— Какво става там?
 	Но Мери Джонсън предпазливо се оттегляше по-далеч от саркофага и от малката тъмна стаичка. Нямаше нужда да ходи там. Бе видяла достатъчно. Продължи да отстъпва, след което внимателно извърна едрото си тяло. После, в момента, когато достигна изхода на погребалната камера, усети, че нещо не е наред с краката й.
 	— Мери! Незабавно ще изпратим охраната долу! Мери!
 	Джонсън направи още една стъпка, олюля се и усети, че
 	полита към земята, сякаш надолу я теглеше неудържима сила. Присви се в седнало положение, след което рухна назад като в забавен кадър. Едва смогна да се подпре на рамката на вратата.
 	Точно така я откриха осем минути по-късно, все още в съзнание, взряна в тавана, от очите й се стичаха сълзи.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 22 ≈

 	 
 	Капитан Лора Хейуърд пристигна на местопрестъплението, след като по-голямата част от работата бе приключила. Предпочиташе така. Беше минала по всички стъпала в отдел „Убийства“ и от личен опит знаеше, че следователите нямат нужда от шеф, който да им диша във врата, за да си свършат добре работата.
 	На входа към Египетската галерия, където бяха издигнати загражденията, обозначаващи периметъра на местопрестъплението, тя мина край група полицейски и музейни служители, които си говореха с глухи, опечалени гласове. Забеляза охранителния директор на музея, Джак Манети, и му кимна да я придружи. Тя пристъпи прага на гробницата, спря се да вдиша застоялия и прашен въздух и да огледа мястото.
 	— Кой е бил тук нощес, господин Манети?
 	— Имам списък с всички оторизирани доставчици и служители. Доста са, но както изглежда, всички са минали през охраната и са напуснали музея, освен двама техници: жертвата и още един, когото все още издирваме – Джей Липър.
 	Хейуърд кимна и тръгна из гробницата, като си отбелязваше наум разположението на залите, стълбищата, коридорите и проходите, и изграждаше в съзнанието си триизмерна схема. След няколко минути стигна до просторно помещение, чийто таван се подкрепяше от колони. Бързо запамети всичко: масите, отрупани с компютърна техника, кутиите от пица, кабелите и жиците, които кръстосваха стаята във всевъзможни посоки. Навсякъде се виждаха лепенки, които обозначаваха уликите.
 	Един сержант, по-възрастен от нея може би с десет години, се приближи да я поздрави. Трябваше й малко време да си припомни името му; Еди Висконти. Изглеждаше вещ в работата си, имаше умен, ясен поглед, беше облечен спретнато, държеше се почтително, но не с раболепие. Тя знаеше, че за човек с неговата възраст и чин не е лесно да докладва на жена, която при това е два пъти по-образована от него. Но Вискони сякаш го приемаше.
 	— Вие ли сте първият уведомен за случая, сержант?
 	— Да, мадам. Аз и партньорът ми.
 	— Добре. Да направим едно бързо резюме.
 	— Двама компютърни техници са останали да работят до късно: Джей Липър и Теодор Демео. През тази седмица са стояли всяка нощ – натискали са ги здраво, за да открият изложението навреме.
 	Тя се обърна към Манети.
 	— А кога е откриването?
 	— След осем дни, считано от днес.
 	— Продължете.
 	— Демео е излязъл да донесе пица около два часа и е оставил Липър тук. Проверихме в пицарията…
 	— Не ми обяснявайте как сте научил това, което знаете, сержант. Придържайте се към същественото, ако обичате.
 	— Да, капитане. Демео се е върнал с пица и напитки. Не ни е известно дали Липър вече си е бил тръгнал или е бил нападнат в промеждутъка, но знаем, че не са имали време да се нахранят.
 	Хейуърд кимна.
 	— Демео е оставил пиците и питиетата на тази маса и е влязъл в погребалната камера. Изглежда убиецът вече е бил там и го е изненадал. – Той тръгна нататък и Хейуърд го последва.
 	— Оръжието? – попита тя.
 	— До този момент е неизвестно. Каквото и да е било, не е било остро. Прорезите и разкъсванията са с много неравни краища.
 	Влязоха в погребалната камера. Хейуърд огледа широката локва кръв, зацапаното по каменния ковчег, тъмната диря към страничната стаичка, яркожълтите бележки, които бяха навсякъде, подобно окапали есенни листа. Хвърли поглед наоколо, като си отбелязваше формата и големината на всяка капка кръв.
 	— Анализът показва, че убиецът е връхлетял върху жертвата от лявата страна с вдигнато оръжие и е замахнал надолу, като по този начин практически е разсякъл врата му и е прерязал шийната вена. Жертвата е паднала, но нападателят е продължил да удря, много повече, отколкото е необходимо, за да го умъртви. По врата, главата, раменете, корема, краката и хълбоците му открихме повече от сто прореза.
 	— Има ли признаци за сексуален мотив?
 	— Липсват сперма или други телесни течности. Половите органи са непокътнати, аналната проба не показа нищо.
 	— Продължавайте.
 	— Изглежда престъпникът отчасти е накълцал, отчасти е пронизал гръдната кост на жертвата с оръжието си. След това е изтръгнал част от вътрешните органи и ги е отнесъл в Залата на канопите, където ги е натъпкал в две огромни стъкленици.
 	— Какво казахте? Изтръгнал ли?
 	— Вътрешностите са били откъснати, а не отрязани.
 	Хейуърд се приближи до малката странична стаичка и надникна. Един техник пълзеше на четири крака и фотографираше петната по пода. Край стената беше подредена редица кутии за съхраняване на несухи доказателства, които чакаха да бъдат изнесени.
 	Тя се огледа наоколо, опитвайки се да визуализира нападението. Вече знаеше, че си имат работа с побъркан убиец, индивид с разстроен ум, най-вероятно социопат.
 	— След като е отстранил органите – продължи сержант Висконти, – нашият човек се е върнал при тялото, довлякъл го е до саркофага и го е хвърлил вътре. После си е тръгнал през главната врата на гробницата.
 	— Би трябвало да е подгизнал от кръв.
 	— Да. И всъщност с помощта на копой успяхме да проследим дирята му до петия етаж.
 	Хейуърд рязко вдигна очи. Това бе детайл, за който не бе чула нищо до този момент.
 	— Не извън музея?
 	— Не.
 	— Сигурен ли сте?
 	— Не можем да сме сигурни. Но на петия етаж намерихме нещо друго. Обувка, която е принадлежала на липсващия техник, Липър.
 	— Нима? Смятате, че убиецът го държи като заложник?
 	Висконти изкриви лице.
 	— Възможно е.
 	— Или е носил трупа му?
 	— Липър е бил дребен, метър и седемдесет, около шестдесет и пет килограма. Така че и това е възможно.
 	Хейуърд замълча, като се чудеше през какъв ли обред преминава в момента Липър – или вече е преминал. След това се обърна към Манети.
 	— Искам този музей да бъде запечатан – заяви тя.
 	Охранителният директор се потеше.
 	— Остават броени дни до откриването. Говорим за сто и осемдесет хиляди квадратни метра изложбено пространство, две хиляди души персонал – няма начин да го казвате сериозно.
 	Хейуърд поде меко:
 	— Ако това е проблем, мога да се обадя на комисар Рокър. Той пък ще се обади на кмета и решението ще дойде по официалните канали, наред с обичайната шумотевица.
 	— Няма да е необходимо, капитане. Ще наредя музея да бъде запечатан. Временно.
 	Тя се огледа.
 	— Да поискаме съдебен психологически профил.
 	— Вече е готов – обади се сержантът.
 	Хейуърд му хвърли одобрителен поглед.
 	— Не сме работили заедно преди, нали?
 	— Не, мадам.
 	— За мен е удоволствие.
 	— Благодаря.
 	Тя се обърна и бързо излезе, а останалите я последваха. Прекоси Египетската галерия и се запъти към групичката от отсрещната страна на жълтата полицейска лента. След това махна на Висконти.
 	— Кучетата още ли са тук?
 	— Да.
 	— Искам всички, както полицаи, така и охрана, да участват в претърсването на този музей от мазето до тавана. Приоритет номер едно: да се намери Липър. Приемете, че е жив и го държат заложник. Приоритет номер две: искам убиеца. Искам ги и двамата до края на деня. Ясно?
 	— Да, капитане.
 	Тя спря, сякаш да си припомни нещо.
 	— Кой отговаря за изложението?
 	— Една кураторка на име Нора Кели – отвърна Манети.
 	— Повикайте я, ако обичате.
 	Вниманието на Хейуърд бе привлечено от внезапно раздвижване в тълпата полицаи и гардове. Някакъв глас се извиси в изтерзана молба. Един слаб мъж с приведени рамене и униформа на шофьор на автобус се отскубна от ръцете на двама полицаи и се хвърли към Хейуърд с изкривени от мъка черти.
 	— Вие? – извика той. – Помогнете ми! Намерете сина ми.
 	— А вие сте?
 	— Лари Липър. Аз съм Лари Липър. Синът ми е Джей Липър. Няма го, а един убиец е на свобода и аз искам да го намерите. – Мъжът избухна в ридание. – Намерете го.
 	Дълбочината на мъката му възпря двамата полицаи да го последват.
 	Хейуърд взе ръката му.
 	— Точно това ще направим, господин Липър.
 	— Намерете го! Намерете го!
 	Тя се озърна и забеляза позната физиономия.
 	— Сержант Касимирович?
 	Жената пристъпи напред.
 	Хейуърд кимна в посока на бащата на Липър и каза:
 	— Елате да ми помогнете.
 	Полицайката пристъпи към възрастния човек, сложи ръка на рамото му и го отдалечи от Хейуърд.
 	— Елате с мен, господине, и ще намерим някое тихо място, където да седнем и да почакаме. – И сержант Касимирович го поведе, ридаещ високо, но без да оказва съпротива обратно през тълпата.
 	Манети изникна до нея с радиостанцията в ръка.
 	— Ето ви Кели.
 	Тя кимна.
 	— Д-р Кели? Капитан Хейуърд, НПУ.
 	— С какво мога да ви помогна?
 	— Залата на канопите в Гробницата на Сенеф. За какво служи?
 	— Там се съхраняват органите на мумифицирания фараон.
 	— По-подробно, ако обичате.
 	— Част от процеса на мумификация се състои в отстраняването на вътрешните органи на фараона за отделна мумификация и съхранение в стъкленици – канопи.
 	— Вътрешните органи, казвате?
 	— Точно така.
 	— Благодаря ви. – Хейуърд бавно върна радиостанцията на Манети, на лицето й се изписа замислено изражение.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 23 ≈

 	 
 	Уилсън Бълк се взираше към дъното на коридора, който прекосяваше таванската част на сграда 12. Мръсната кафява светлина се опитваше да проникне през зарешетените оберлихти, покрити със стари поне едно столетие нюйоркски сажди. Там, където таванът почти опираше в пода, минаваха големи струпвания от въздушни тръби. Покрай две от стените на дългото ниско помещение бяха наблъскани стари колекции – стъкленици със странни твари, киснещи в консервант, неподредени купчини пожълтяващи списания, пластмасови модели на животни – които оставяха съвсем тясна пътечка за преминаване по средата. Беше шантаво, извратено място със скосени тавани, накланящи се под всевъзможни ъгли, и нива на пода, които се променяха докъдето поглед стига. Като къщичка, извадена от някой лунапарк, само дето в нея нямаше нищо забавно.
 	— Умирам от болки в краката – изпъшка Бълк. – Чакай да си поемем дъх. – Той се отпусна на една стара дървена щайга, излишната мастна тъкан на бедрата му опъна панталоните му с осезаемо пращене.
 	Партньорът му Морис леко седна до него.
 	— Ама че гадно! – продължи Бълк. – Денят почти свърши, а ние още се мотаем тук. Нищо няма да намерим.
 	Морис, който никога не бе виждал смисъл в това да изразява несъгласие, кимна.
 	— Я ми подай бутилката „Джим Бийм“
 	Морис измъкна плоското шише от джоба си и му го връчи. Бълк опъна голяма глътка, избърса уста с опакото на ръката си и му го върна. Партньорът му отпи деликатно и прибра бутилката.
 	— Днес не би трябвало да работим цял ден – каза Бълк. – Трябваше да сме в почивка. И ние сме заслужили малък отдих.
 	— И аз така виждам нещата – съгласи се Морис.
 	— Добре си се сетил да вземеш бутилката.
 	— Никъде не ходя без нея.
 	Бълк хвърли поглед към часовника си. Пет без двайсет. Светлината, която се процеждаше през капандурата, бавно замираше и сенките в ъглите ставаха по-дълбоки. Нощта щеше да настъпи скоро. А като се има предвид, че тази секция от таванските помещения беше в ремонт и в момента нямаше електричество, щеше да им се наложи да включат фенерчетата си, което пък щеше да направи търсенето още по-неприятно.
 	Бълк усети как топлината на уискито се разлива по тялото му. Въздъхна тежко, облегна лакти на коленете си и се озърна.
 	— Виж ги тия боклуци. – И той посочи редицата ниски метални рафтове под стряхата, претъпкани с безброй стъкленици с медузи. – Смяташ ли, че наистина си играят да ги изучават?
 	Морис сви рамене.
 	Бълк се протегна, взе един буркан от полицата и го огледа по-отблизо. В кехлибарената течност плуваше белезникава пихтия, около която се извиваха пипала. Той енергично разтърси стъкленицата и когато турбуленцията утихна, медузата се бе превърнала във въртящи се парцалчета.
 	— Тотално се разпадна. – Той тикна буркана под носа на Морис. – А дано не е било нещо важно! – Изхили се високо и като клатеше глава, върна стъкленицата на мястото й.
 	— В Китай ги ядат – рече Морис. Беше трето поколение пазач в музея и смяташе, че знае много повече за това място от останалите гардове.
 	— К‘во ядат? Медузи?!
 	Морис кимна мъдро.
 	— Откаченият китаец всичко яде, а?
 	— Чувал съм, че скърцат като ги дъвчеш.
 	— Отврат! – Бълк хвърли поглед наоколо. – Ама че гадно! – повтори той. – Тук горе няма нищо.
 	— Това, което не разбирам – подзе Морис, – е защо въобще им е притрябвало да преоткриват тая гробница. Казвал съм ти какво разправяше дядо за това, което се е случило през трийсетте.
 	— Аха. Ти го казваш на всеки срещнат.
 	— Било е нещо ужасно.
 	— Ще ми припомниш историята друг път. – Бълк отново погледна часовника си. Ако наистина се очакваше да има нещо на този таван, трябваше да пратят ченгета, а не двама невъоръжени пазачи.
 	— Не вярваш ли, че убиецът е домъкнал тялото тук? – попита Морис.
 	— Въобще. За какво, по дяволите, би направил подобно нещо?
 	— Но кучетата…
 	— Как си представяш копоите да успеят да надушат нещо на тоя таван? Това място смърди. Освен това са изгубили дирята на петия етаж, а не тук.
 	— Сигурно си прав.
 	— Прав съм, разбира се. Ако питаш мен, приключихме с огледа. – Бълк се надигна и изтупа прахоляка от задника си.
 	— Ами останалите тавански помещения?
 	— Нали ги минахме всичките, забрави ли? – Бълк му намигна.
 	— А-а, да. Ами да, естествено.
 	— Нататък няма изход, но отзад има стълбище. Ще слезем оттам.
 	Бълк се обърна и се затътри в посоката, от която бяха дошли. Таванският коридор се издигаше и спускаше, на места толкова тесен, че се налагаше да минава странишком. Музеят се състоеше от дузина отделни сгради и местата, на които се свързваха, понякога имаха толкова различна височина, че трябваше да бъдат съединявани с помощта на метални стълбища. Прекосиха помещение, пълно с ухилени дървени идоли – табелката ги обозначаваше като „Надгробни стълбове на племето Ноотка“; в една стая имаше нахвърляни купчини пластмасови крака и ръце, в друга – отливки от лица.
 	Бълк се спря да си поеме дъх. Над тихия таван се бе спуснал призрачен здрач. Отливките висяха по всички стени – бледи лица със затворени клепачи, под всяко от които висеше табелка. Както изглежда, до едно принадлежаха на индианци: Убиеца на антилопи, Късия нокът, Два облака, Слана по тревата…
 	— Мислиш ли, че всичките са смъртни маски? – попита Морис.
 	— Смъртни маски? Какво искаш да кажеш с това „смъртни маски“?
 	— Ами нали знаеш… Когато умреш, взимат отпечатък от лицето ти.
 	— За пръв път чувам. Какво ще кажеш за още по една глътка от твоя „Джим Бийм“?
 	Партньорът му послушно измъкна шишето. Бълк отпи жадно и му го върна.
 	— Това пък какво е? – попита Морис като махна с бутилката.
 	Бълк се взря в указаната посока. В ъгъла беше захвърлен нечий отворен портфейл, до него се въргаляха кредитни карти. Приближи се и го вдигна.
 	— Мамка му, тук има близо двеста долара! Какво ще правим?
 	— Ще проверим чий е портфейлът.
 	— Има ли значение? Сигурно е на някой от кураторите. – Бълк се зае да го претърсва и измъкна отвътре шофьорска книжка. – Джей Марк Липър – прочете той гласно и изгледа Морис. – По дяволите! Това е изчезналият техник!
 	Усети нещо лепкаво и сведе поглед към ръцете си. Бяха изцапани с кръв.
 	Бълк пусна портфейла като опарен и го изрита обратно в ъгъла. Внезапно изпита непреодолим пристъп на гадене.
 	— Човече… – възкликна той високо и напрегнато. – Господи, човече…
 	— Как мислиш, дали убиецът го е изпуснал? – попита Морис.
 	Сърцето на Бълк тежко блъскаше в гърдите. Погледът му се плъзна по всички сенчести ъгълчета, по всички лавици, отрупани с гротескните лица на мъртъвците.
 	— Трябва да се обадим на Манети – каза Морис.
 	— Чакай малко… Просто ми дай минутка. – Бълк се опитваше да мисли през надигащата се мъгла от страх и изненада. – Защо не го видяхме това нещо на идване?
 	— Може да не е било тук.
 	— Значи убиецът е някъде там, пред нас.
 	Морис се поколеба.
 	— Не бях помислил за това.
 	Бълк усещаше как кръвта пулсира в слепоочията му.
 	— Ако е пред нас, сме в капан. Няма друг изход от тавана.
 	Морис не каза нищо. Лицето му изглеждаше восъчно на
 	мъждивата светлина. Той извади радиостанцията си.
 	— Морис вика Централата, Морис вика Централата. Чувате ли ме?
 	Отсреща отговори само равномерното пращене на статичното електричество.
 	Бълк изпробва своята радиостанция, но резултатът бе същият.
 	— Исусе Христе, проклетият музей е пълен с места без обхват. Човек би казал, че след толкова пари, хвърлени по охранителна техника, можеха да инсталират още някой и друг рипийтър.
 	— Нека да се движим. Може би в някоя от другите стаи ще има сигнал. – И Морис тръгна напред.
 	— Не в тази посока! – възрази Бълк. – Той е пред нас, забрави ли?!
 	— Няма как да сме сигурни. Вероятно просто не сме забелязали портфейла на влизане.
 	Бълк погледна лепнещата си от кръв ръка и чувството на гадене в стомаха му се усили.
 	— Не можем просто да си седим тук – продължи Морис.
 	Бълк кимна.
 	— Добре. Ще вървим, но бавно.
 	Сега на тавана се стелеше мрак, така че той включи фенерчето си. Прекрачиха прага към следващото помещение. Бълк обикаляше всичко с лъча на фенерчето. Стаята бе наблъскана с удължени глави, изработени от черна вулканична скала. Бяха толкова нагъсто, че за двамата оставаше съвсем тясно пространство за придвижване.
 	— Опитай пак да се свържеш – произнесе Бълк полугласно.
 	Отново нищо.
 	Таванският коридор правеше деветдесетградусов завой към една галерия от тесни, подобни на килерчета стаи: навсякъде имаше ръждясали метални рафтове, натежали от кашони, от които буквално извираха някакви малки стъклени кутийки. Бълк ги освети с фенерчето. Във всяка имаше по един голям черен бръмбар.
 	В момента, в който влизаха в третото килерче, от черното пространство пред тях се разнесе трясък, който замря сред звън на стъкло.
 	Бълк подскочи.
 	— Мамка му! Какво беше това?
 	— Не знам – отвърна Морис. Гласът му бе треперлив и напрегнат.
 	— Той е пред нас.
 	Те зачакаха неподвижно. След миг нещо отново се сгромоляса.
 	— Божичко, звучи сякаш някой е решил да срине тавана! Още хрущене на стъкло, последвано от ужасяващ нечленоразделен писък.
 	Бълк отстъпи назад и пипнешком извади радиостанцията си.
 	— Бълк вика Централата! Чувате ли ме??
 	— Тук Централна охрана, десет-четири.
 	Тряс! Поредният задавен писък.
 	— Господи, тук горе има побъркан маниак! В клопка сме!
 	— Местоположението ви, Бълк?
 	— Таванските помещения, сграда 12! Секция 5 или може би 6. Тук има някой, който е на път да изкърти стените! Открихме и портфейла на онзи, изчезналия. На Липър. Какво да правим?
 	Пропукване, неясен шум, отговорът долетя накъсан.
 	— Не ви чувам!
 	— … се оттеглете… не се забърквайте… обратно…
 	— Накъде да се оттеглим? В капан сме, глухи ли сте?!
 	— … не се приближавайте…
 	Разнесе се нов оглушителен трясък, този път от по-близо. Блъсна ги воня на алкохол и мъртви животински екземпляри. Бълк заотстъпва назад, крещейки в радиостанцията:
 	— Пратете ченгетата! Извикайте Отряда за бързо реагиране! В капан сме!
 	Пращене.
 	— Морис, опитай с твоята!
 	Като не получи отговор, Бълк се обърна. Радиостанцията лежеше захвърлена на пода, а Морис тичаше презглава по виещия се коридор, по-далеч от шума, навътре към мрака.
 	— Морис! Почакай! – Бълк се опита да прибере радиостанцията, треперещите му пръсти я изтърваха и той се спусна след партньора си, местейки тлъстите си бедра в отчаян опит да преодолее инерцията на огромното си туловище. Чуваше как ужасното късащо, блъскащо, премазващо нещо бързо се приближава иззад гърба му.
 	— Чакай! Морис!
 	Една лавица, отрупана с експонати в стъкленици, се срути оглушително зад него и миризмата на формалин и гнилоч го удари в носа.
 	— Не!
 	Бълк се затича, тромав като морж, стенейки под тежестта на тлъстините и страха си, дебелите му ръце и гърди се тресяха на всяка стъпка.
 	Нов писък, див и смразяващо нечовешки, раздра тъмнината току зад него. Той се обърна, но не видя нищо, освен проблясването на метал и неясно движение.
 	— Не-е-е-е!
 	Препъна се и рухна на земята. Фенерчето му се удари в пода и отскочи надалеч, светлият лъч налудничаво заигра по рафтовете и накрая се спря върху една стъкленица, от която го гледаше огромна риба със зейнала уста. Той се замята, забивайки нокти в пода, като се опитваше да се надигне, но пищящото създание връхлетя отгоре му като прилеп. Бълк се извъртя и го удари немощно. Чу звук от раздиращ се плат и внезапно почувства опарването на разкъсваща болка.
 	— Не-е-е-е-е…!
 	 
 	 
 	 
 	≈ 24 ≈

 	 
 	Нора седеше край една малка, покрита със сукно, маса в откритата сводеста част на „Обезопасена зона“ и чакаше. Беше се изненадала, когато откри колко лесно бе получила достъп до нея – макар че действително Менцес много я беше облекчил откъм бумащината. Истината беше, че съвсем малко куратори – дори сред най-добрите – можеха да се доберат до това място, без да преминат преди това през какви ли не бюрократични изпитания. „Обезопасената зона“ се използваше не само за съхранение на най-ценните и пораждащите полемики колекции – тук също така се пазеха и архивите, които документираха най-деликатните тайни на музея. Фактът, че се бе добрала дотук толкова безпрепятствено – и то в пет следобед, в момент, когато целият музей бе нащрек – само доказваше колко важна е Гробницата на Сенеф.
 	Архивистката изникна от сумрачното хранилище с пожълтяла папка, която остави пред Нора.
 	— Намерих я.
 	— Страхотно.
 	— Моля, подпишете се тук.
 	— Чакам моя колега, доктор Уичърли – каза тя, след като разписа бланката и я върна на жената.
 	— Приготвила съм цялата документация, която ще му е необходима.
 	— Благодаря.
 	Архивистката кимна.
 	— Сега ще ви заключа.
 	Тя затвори вратата и остави Нора в настъпилата тишина. Нора се загледа в тънката папка и усети бодване на любопитство. Върху нея пишеше само Гробница на Сенеф: кореспонденция, документи, 1933-35 г.
 	Отвори я. Най-отгоре имаше написано на машина писмо – скъпа, богато украсена хартия, изящно гравирана в червено и златно. Беше написано от бея на Болбаса и вероятно бе същото, което се цитираше във вестникарските статии, които Нора бе видяла. Съдържанието беше изпълнено с уверения в това, че гробът е прокълнат – прозрачен трик с очевидната цел да бъде върнат в Египет.
 	Прелисти към следващите документи: многословни полицейски доклади от някой си детектив сержант Джерълд О‘Баниън, написани на ръка с красивия почерк, характерен за онова време. Тя ги прегледа с интерес, след което премина към остатъка от купчината: паметни бележки и писма до градски служители и до полицията, изпратени в очевидно успешен опит да се скрие истинската история, описана в полицейските рапорти, и да не става достояние на пресата. Нора преминаваше от един документ на друг, заинтригувана и възхитена от това, което разказваха, и най-сетне започваше да проумява защо музеят навремето бе закрил изложбата с такова явно нетърпение.
 	Подскочи, щом едно леко изписукване оповести, че вратата се отваря. Когато се обърна, видя стройния, елегантен силует на Ейдриън Уичърли, облегнат на металната каса. Мъжът се усмихна ослепително.
 	— Здравей, Нора.
 	— Здрасти.
 	Той се поизправи, приглади костюма си и нагласи бездруго идеално направения уиндзорски възел на вратовръзката си.
 	— Какво би могло да прави едно такова симпатично момиче като теб в подобно прашасало място?
 	— Регистрира ли се?
 	— Je suis en regie*. Той се разсмя, приближи се и се надвеси над рамото й. Беше толкова близо, че тя усещаше мириса на скъпия му афтършейв и освежителя му за уста. – Какво имаме тук?
 	[* Аз съм самото въплъщение на порядъка (фр.). – Б.пр.]
 	Архивистката надникна в помещението.
 	— Готови ли сте да ви заключа?
 	— Разбира се, непременно ни заключете. – И Уичърли намигна на Нора.
 	— Защо не седнеш, Ейдриън? – рече тя хладно.
 	— Няма да възразя. – Той придърпа един стар дървен стол към масата, избърса праха от седалката с копринена носна кърпа и се отпусна.
 	— Някакви неприятни изненади? – попита той Нора, като се наведе напред.
 	— Съвсем определено.
 	Уичърли беше прекалено близо и тя се отдръпна възможно най-незабележимо. При все че отначало той се бе проявил като олицетворение на добрите обноски, напоследък съучастническите му смигвания и „случайните“, чести докосвания я караха да вярва, че всъщност е много по-несериозен, отколкото си бе мислила. Все пак засега отношенията им си оставаха на професионално равнище и тя се надяваше това да продължи.
 	— Кажи за какво става дума.
 	— Само прегледах документите, така че още не съм видяла пълната картина, но накратко ето какво разбрах. Сутринта на трети март 1933-а пазачите, които дошли да отворят гробницата, установили, че тя е разбита. Много от предметите вътре били заграбени. Мумията липсвала, макар че по-късно била открита в една от съседните стаи – зле повредена. Когато надзърнали в саркофага, открили в него друго тяло. Току-що убит труп, както се оказало.
 	— Невероятно! Точно като оня, как му беше името… Демео.
 	— Нещо такова, макар че приликата спира дотук. Тялото принадлежало на Джулия Кавендиш, богата дама от нюйоркския хайлайф. По една случайност се оказва, че е била внучка на Уилям Спраг.
 	— Спраг?
 	— Той бил човекът, който купил гроба от последния барон Ретрей и го докарал в музея.
 	— Разбирам.
 	— Кавендиш била патрон на музея. Както изглежда, е имала доста лоша слава на… Е, да се изразя по-меко – развратница.
 	— Как така?
 	— Ходела по баровете и си избирала млади мъже от работническата класа – рибари, докери и тем подобни.
 	— И какво правела с тях? – попита Уичърли с похотлива усмивка.
 	— Използвай въображението си, Ейдриън – отвърна тя сухо. – Както и да е, тялото й било обезобразено, но вестниците не разказват в подробности.
 	— Доста експлозивен материал за трийсетте, бих казал.
 	— Да. Семейството й и музеят отчаяно се опитвали да покрият случката – по различни причини, разбира се – и, както изглежда, са се справили похвално.
 	— Предполагам, че пресата е била по-склонна към сътрудничество по онова време. Не са били търсачи на евтини сензации, каквито са днешните.
 	Нора се запита дали Уичърли знае, че съпругът й е репортер.
 	— Тъй или иначе разследването на убийството на Кавендиш още не било завършило, когато историята се повторила. Този път обезобразеното тяло принадлежало на Монгомъри Болт, далечен сродник на Джон Джейкъб Астър, черната овца в семейството. По това време охранявали гробницата и през нощта, но убиецът зашеметил пазача, преди да метне тялото на Болт в саркофага. Върху трупа била открита бележка. В тази папка има копие от нея.
 	Тя издърпа един пожълтял лист. На него бе изобразено Окото на Хор и още няколко йероглифа. Уичърли ги изгледа съсредоточено.
 	— „Проклятието на Амут поразява всеки, който влезе!“ – произнесе той. – Който и да го е написал, е бил невеж. Престъпникът едва е запомнил йероглифите. Дори не са нарисувани правилно. Груб фалшификат.
 	— Да. Веднага установили това. – Тя разгърна още няколко документа. – Ето и полицейският доклад по случая.
 	— Сюжетът се заплита. – Уичърли й намигна и придърпа стола си по-близо.
 	— Полицията обърнала внимание на връзката с Джон Джейкъб Астър. Той бил подпомогнал финансирането на инсталирането на гробницата. Една от хипотезите била, че някой си отмъщава на отговорните за появата на гроба в музея. Съвсем естествено, подозренията паднали върху бея на Болбаса.
 	— Онова приятелче, което твърдяло, че гробът е прокълнат.
 	— Точно така. Все пак той насъскал цялата преса срещу музея. На всичкото отгоре се оказва, че дори не е бил истински бей – каквото и да значи това. Тук има справка за него.
 	Уичърли взе документа и изсумтя.
 	— Бивш търговец на килими, направил големи пари.
 	— За пореден път музеят, наред с опечалените роднини, съумял да избегне всякаква публичност – не успял обаче да спре плъзналите слухове. След време властите установили, че беят на Болбаса се е върнал в Египет преди убийствата, но заподозрели, че е наел хора в Ню Йорк. Ала дори да се окажело вярно, излизало, че наемниците са твърде умни, за да ги хванат. И когато станало третото убийство…
 	— Отново?
 	— Този път жертвата била възрастна дама, която живеела в квартала. Отнело им известно време да направят връзката – оказва се, че жената е далечна роднина на Кахорс, човека, който пръв открил гробницата. До този момент музеят гъмжал от слухове като пчелен кошер. Историята започнала да излиза и извън пределите му. Всички спиритисти-шарлатани, псевдомедиуми и лъжливи гледачки на карти таро се събирали край вратите на сградата, а нюйоркчани налапали идеята за прокобата като топъл хляб.
 	— Лековерни глупци!
 	— Може би. Във всеки случай това опразнило музея. Полицейското разследване стигнало до задънена улица, така че от музея решили да се презастраховат. Като използвали построяването на пешеходния тунел към метростанцията на 81-а улица за претекст, те затворили гробницата и я запечатали. Убийствата секнали, слуховете постепенно замрели и Гробницата на Сенеф потънала в забрава.
 	— Ами полицейските разследвания?
 	— Случаите си останали неразрешени. Макар от полицията да били убедени, че зад тях стои беят, така и не могли да намерят доказателства.
 	Уичърли се изправи от стола си.
 	— Това е много впечатляваща история, Нора.
 	— Определено е такава.
 	— Какво смяташ да правиш с нея?
 	— От една страна, може да се окаже интересна подробност от историята на гроба. Но имам чувството, че музеят няма да изгаря от желание да я публикува, а не съм сигурна, че и аз го искам. По-скоро ще се фокусирам върху археологическия аспект, върху това да покажем на хората какво е представлявал Древния Египет.
 	— Съгласен съм с теб, Нора.
 	— Има и друга причина, която може би е даже по-важна. Това ново убийство в музея носи някои прилики с предишните. Хората ще говорят, ще тръгнат слухове.
 	— Те вече тръгнаха.
 	— Е, да. Самата аз чух доста. Но при всички положения не ни трябва нищо, което да помрачи откриването.
 	— Съвършено вярно.
 	— Добре. Ще напиша доклад за Менцес с нашата препоръка този материал да не става публично достояние. – Тя затвори папката. – И това приключва въпроса.
 	Настъпи тишина. Уичърли бе станал от мястото си и отново стоеше зад нея, взрян в разпилените документи в папката. Протегна се и взе един, зачете се, върна го обратно. Тя усети ръката му на рамото си и се стегна.
 	Миг по-късно почувства устните му по врата си, които докосваха кожата й леко като крила на пеперуда.
 	Нора рязко се изправи и се обърна. Той стоеше близо до нея, а сините му очи проблясваха.
 	— Съжалявам, ако съм те стреснал. – И той се усмихна, разкривайки порцелановите си зъби. – Не успях да се удържа. Намирам те за опустошително привлекателна.
 	Продължи да й се усмихва, от него се излъчваше самоувереност и чар. Беше по-елегантен и красив, отколкото един мъж имаше право.
 	— В случай, че не си забелязал, аз съм омъжена – каза тя.
 	— Ще си прекараме страхотно и няма нужда никой никога да разбира за това.
 	— Но аз ще знам.
 	Той се усмихна и нежно сложи ръка на рамото й.
 	— Искам да се любя с теб, Нора.
 	Тя дълбоко си пое дъх.
 	— Ейдриън, ти си очарователен и интелигентен мъж. Сигурна съм, че много жени биха желали да ти отвърнат.
 	Усмивката му се разшири.
 	— Но аз не съм една от тях.
 	— Но, прекрасна Нора…
 	— Това не беше ли достатъчно ясно казано? Нямам ни най-малко желание да се любя с теб Ейдриън – дори и да не бях омъжена.
 	Уичърли стоеше потресен, на лицето му се изписа усилието да възприеме внезапния обрат в ситуацията.
 	— Не желая да те обиждам, а просто да се изразя недвусмислено, тъй като досегашните ми опити да ти демонстрирам липсата си на интерес изглежда не стигнаха до теб. Моля те, не ме карай да бъда по-груба, отколкото е необходимо.
 	Тя видя как кръвта се оттегля от лицето му. Самообладанието му се изплъзна за момент, разкривайки нещо, което Нора подозираше: едно разглезено дете, благословено с отличен външен вид и ум, което си бе изградило твърдата увереност, че ще получи всичко, което пожелае.
 	Той се опита да смутолеви нещо като извинение и Нора си позволи да заговори по-меко.
 	— Виж, Ейдриън, хайде просто да го забравим, става ли? Все едно не се е случвало. Никога няма да го споменаваме повече.
 	— Съвсем правилно, да. Много благоприличен жест от твоя страна. Благодаря ти, Нора.
 	Сега лицето му гореше от смущение и той изглеждаше съсипан. Не можеше да не изпита съчувствие към него. Тя си помисли, че сигурно е първата жена, която някога му е отказвала.
 	— Трябва да напиша доклад за Менцес – каза Нора възможно най-меко. – А и ми се струва, че имаш нужда от свеж въздух. Защо не се поразходиш малко из сградата?
 	— Да, добро предложение, благодаря.
 	— Ще се видим след малко.
 	— Да.
 	И като се движеше сковано като робот, Уичърли отиде до интеркома и натисна бутона за отключване. Когато вратата се отвори, изчезна навън, без да каже нищо и Нора отново остана сама в тишината.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 25 ≈

 	 
 	Д’Агоста нави волана на камиончето за доставка на месо и забави, щом достигна края на гората. Херкмур се издигаше пред него – искрящ грозд от натриеви лампи, които обливаха цял лабиринт от стени, кулички и блоковете с килиите в нереална топазена светлина. Когато приближи първите порти, той намали още, щом задмина табелите, които предупреждаваха водачите да приготвят документите си и да очакват претърсване, последвано от списък със забранени вещи, толкова дълъг, че отнемаше цели два билборда и включваше всичко от фойерверки до хероин.
 	Д’Агоста си пое дълбоко дъх и се опита да успокои опънатите си нерви. Беше влизал в затвори и преди, разбира се, но всякога по официална работа. Да влезе така, по съвсем неофициална работа, си беше като да си търси белята. И то голяма беля.
 	Спря пред първата врата от метални халки. От караулката излезе един пазач и бавно тръгна към него с папка в ръце.
 	— Подранил сте тази вечер – рече мъжът.
 	Д’Агоста сви рамене.
 	— За пръв път идвам. Тръгнах по-рано в случай, че се загубя.
 	Гардът изгрухтя нещо и му подаде папката през прозореца. Д’Агоста пъхна вътре документацията си и му я върна. Мъжът я прелисти с връхчето на молива си и кимна.
 	— Запознат ли сте с процедурата?
 	— Не съвсем – отговори Д’Агоста искрено.
 	— Ще си получите това обратно на излизане. Покажете си личните документи на следващия контролен пункт.
 	— Разбрано.
 	Вратата се изтегли на металните си колелца с тракане.
 	Д’Агоста мина напред, а сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите. Глин твърдеше, че е планирал всичко до последната йота – с впечатляваща лекота бе уредил наемането му в месопреработвагелната компания под фалшива самоличност и бе направил така, че да му дадат тъкмо този маршрут. Но истината беше, че никога не можеш напълно да предвидиш какво ще направят хората. Точно по този въпрос мненията им с Глин се разминаваха. Това малко приключенийце можеше да се превърне в истински кошмар за едно мигване.
 	Подкара камиона към втория портал и пазачът отново излезе да го посрещне.
 	— Документите ви?
 	Д’Агоста му връчи фалшивата си шофьорска книжка и разрешителното. Мъжът ги прегледа.
 	— Нов ли сте?
 	— Да.
 	— Наясно ли сте откъде трябва да минете?
 	— Няма да навреди, ако го чуя пак.
 	— Карайте направо, след което завийте вдясно. Когато видите разтоварителната рампа, паркирайте назад в първата клетка.
 	— Ясно.
 	— Можете да излезете от камиона, за да следите разтоварването. Нямате право да пипате стоката или да помагате на затворническия персонал. Стойте при превозното средство през цялото време. Веднага щом разтоварите, трябва да напуснете. Разбрано?
 	— Разбира се.
 	Пазачът произнесе нещо кратко в радиостанцията си и последната бариера се отмести.
 	Докато правеше десния завой, Д’Агоста мушна ръка в джоба на якето си и извади малка бутилка бърбън „Ребъл Иел“. Отвинти капачката и отпи малко, прекара го през цялата си уста, преди да го преглътне. Почувства как огнената течност се стича надолу по гърлото му. Напръска връхната си дреха с няколко капки за всеки случай и върна бутилката в джоба си.
 	След малко вече бе паркирал до рампата. Двама мъже в дочени комбинезони вече чакаха и веднага щом отключи багажника, започнаха да разтоварват кутиите със замразено месо.
 	Д’Агоста ги наблюдаваше с ръце в джобовете и си подсвиркваше фалшиво. Скришом хвърли поглед на часовника си и се обърна към един от работниците.
 	— Приятел, да има тоалетна някъде тук?
 	— Съжалявам, не е позволено.
 	— Ама на мен ми се налага да отида.
 	— Това е нарушение на правилата. – Работникът награби две кутии с месо под мишница и изчезна някъде навътре.
 	Д’Агоста атакува следващия.
 	— Виж какво, сериозно ти казвам, че трябва да отида.
 	— Нали го чухте, забранено е.
 	— Човече, недей ми говори така!
 	Мъжът остави кутията и измери Д’Агоста с дълъг, уморен поглед.
 	— Като излезеш оттук, можеш да си свършиш работата в гората. Окей? – и вдигна кутията.
 	— Ама аз по голяма нужда…
 	— Това не е мой проблем. – Мъжът се отдалечи.
 	Щом първият се върна, Д’Агоста застана пред него като му блокира пътя и тежко задиша в лицето му.
 	— Не се шегувам. Трябва да отида до тоалетната. И то сега.
 	Мъжът сбърчи нос и отстъпи назад. Погледна към колегата си.
 	— Тоя е пиян.
 	— Моля? – започна Д’Агоста заплашително. – Какво каза?
 	Мъжът хладно посрещна погледа му.
 	— Казах, че сте пиян.
 	— Глупости!
 	— Миришете на алкохол. – И той пак се обърна към другаря си. – Повикай шефа.
 	— И за к‘во? Освежител за дъха ли ще ми даде?
 	Другият работник изчезна и след малко се появи, придружен от висок мрачен мъж, нелепо пременен в черен блейзър, с шкембе, което висеше над колана му като чувал брашно.
 	— Какъв е проблемът? – попита надзирателят.
 	— Мисля, че шофьорът е пиян, сър – каза първият работник.
 	Надзирателят затегна колана си и пристъпи към Д’Агоста.
 	— Вярно ли е това?
 	— Не, изобщо не е вярно! – възкликна Д’Агоста като дишаше тежко в лицето му от възмущение.
 	Човекът отстъпи назад и извади радиостанцията си.
 	— Вижте какво, тръгвам си – каза Д’Агоста, като се опита да прозвучи внезапно сговорчиво. – Имам доста шофиране до магазина. Това място е на майната си, а вече е шест вечерта.
 	— Никъде няма да ходиш, приятел. – Надзирателят проведе кратък разговор по радиостанцията си, след което се обърна към единия от работниците. – Отведете го в стола на персонала и го накарайте да изчака там.
 	— Последвайте ме, сър.
 	— Т‘ва са глупости. Не мърдам оттук.
 	— Последвайте ме, сър.
 	Д’Агоста с мърморене тръгна след него, прекосиха рампата и влязоха в голям хранителен склад, просторен, тъмен и силно миришещ на почистващи препарати. Оттам влязоха в една по-малка стая, където, както изглеждаше, кухненските работници се хранеха, когато не бяха на смяна.
 	— Седнете.
 	Д’Агоста се отпусна край една от масите от неръждаема стомана. Придружителят му седна на известно разстояние, кръстоса ръце и заби поглед в другата посока. След няколко минути надзирателят се върна заедно с един въоръжен пазач.
 	— Станете! – изкомандва той.
 	Д’Агоста се подчини.
 	Надзирателят се обърна към пазача:
 	— Претърсете го.
 	— Не може така! Знам си правата, а пък…
 	— А пък това е Федерален затвор. Всичко е написано на табелите отпред. Ако сте си направил труда да ги погледнете. И имаме право да претърсим, когото си пожелаем.
 	— Не смейте да ме докосвате!
 	— Сър, в момента имате умерено голям проблем. Но ако не ни сътрудничите, ще имате огромен проблем.
 	— Сериозно? И к'ъв проблем ще имам?
 	— Как ви звучи оказване на съпротива на държавен служител на реда? А сега за последен път: вдигнете си ръцете!
 	След моментно колебание Д’Агоста го послуша. Едно кратко опипване бързо извади наяве бутилката „Ребъл Иел“.
 	Гардът я извади и тъжно поклати глава. След което се обърна към надзирателя.
 	— Сега какво?
 	— Обадете се в полицейското управление. Кажете им да дойдат да го вземат. Един пиян шофьор е техен проблем, не наш.
 	— Но аз изпих само една глътка…
 	Надзирателят го изгледа.
 	— Сядайте и млъквайте!
 	Д’Агоста се отпусна на стола си малко неуверено, като си мърмореше под нос.
 	— А камиона? – запита пазачът.
 	— Позвънете на компанията му. Да изпратят някой да си го прибере.
 	— Минава шест, няма да има никой и…
 	— В такъв случай им се обадете сутринта. Камионът ще остане.
 	— Да, сър.
 	Надзирателят хвърли многозначителен поглед на пазача.
 	— Останете тук с него, докато дойде полицията.
 	— Да, сър.
 	Шефът си тръгна. Пазачът седна край най-отдалечената маса и изгледа Д’Агоста злобно.
 	— Трябва да отида до тоалетната – изплака Д’Агоста.
 	Гардът въздъхна тежко, но не отговори.
 	— Е?
 	Мъжът се надигна начумерено.
 	— Ще ви заведа.
 	— Ще ме държите ли за ръчичка, докато се облекчавам, или мога да се справя и сам?
 	Недоволната бръчка се задълбочи.
 	— Надолу по коридора, втората врата вдясно. И побързайте!
 	Д’Агоста се изправи с лека въздишка и бавно тръгна към вратата на столовата, отвори я, потътри се нататък и се подпря на стената, за да запази равновесие. Веднага щом затвори след себе си, зави наляво и тихо се затича по един дълъг празен коридор, край редица обезопасени затворнически трапезарии, чиито зарешетени врати зееха отворени. Шмугна се в последната и бързо изхлузи бялата шофьорска униформа, под която се разкри светлобежова риза – в комбинация с тъмнокафявите панталони, които носеше, тя му придаваше страхотна прилика с типичния херкмурски надзирател. Натъпка старата риза в един кош за боклук край вратата. После продължи надолу по коридора, мина край една светеща караулка и кимна на двамата мъже вътре.
 	Като я подмина, той измъкна специално модифицирана писалка от джоба си, свали капачката и се заразхожда по коридора с нея в ръка – всъщност записваше всичко на видео. Вървеше си спокойно, безгрижно, както пазач по време на обиколка, въртеше писалката насам-натам, но специално обръщаше внимание на разположението на охранителните камери и другите хайтек датчици.
 	Най-сетне се пъхна в мъжката тоалетна, отправи се към предпредпоследната кабинка и затвори вратата. Бръкна в панталоните си и измъкна малък запечатан найлонов плик и тиксо. Стъпи върху тоалетната чиния, свали една от плочките на окачения таван и с помощта на тиксото прикрепи пликчето към горната й страна. След това я върна на мястото й. Една точка за Ели Глин. Той твърдеше настоятелно, че претърсването ще спре веднага щом открият бутилката – и се бе оказал прав.
 	Щом излезе от тоалетната, Д’Агоста продължи надолу по коридора. Миг по-късно чу как се включи някаква аларма – не пронизителна, а просто настойчиво писукане. Стигна до края на празния коридор, който завършваше с двойна врата с магнитна ключалка. Извади портфейла си, взе една кредитна карта и я прекара през устройството.
 	Една лампичка светна в зелено и се разнесе бръмченето и изщракването на отварящи се ключалки.
 	Втора точка за Глин. Д’Агоста бързо премина оттатък.
 	Сега се намираше в малък двор за упражнения, празен в този късен час, ограден от три страни със сиви бетонни стени, а от четвъртата – с метален плет. Огледа се наоколо да провери дали някоя охранителна камера не го наблюдава: както Глин беше изтъкнал, дори един толкова модерен затвор като Херкмур беше принуден да ограничи камерите до най-важните зони.
 	Д’Агоста бързо прекоси двора, като през цялото време не спираше да снима. След това, като върна писалката в джоба си, той пристъпи към едната стена, охлаби колана си, разкопча си панталоните и извади оттам навит лист прозрачна пластмаса, който бе стоял прикрепен към крака му. Хвърли поглед през рамо, после го натика в улука в ъгъла на двора, прикрепвайки го с помощта на изкривена фиба за коса.
 	Щом свърши това той се придвижи към металната ограда, хвана я за брънките и я разтърси енергично. Това беше тъкмо онази част от плана, която той никак, ама никак не чакаше с нетърпение.
 	Като извади малки клещи от чорапите си той направи дълъг около метър вертикален разрез непосредствено зад един от металните стълбове. Увери се, че оградата изглежда съвсем непокътната, след което метна клещите на най-близкия покрив, където нямаше да бъдат открити в продължение на доста време. Измина още няколко метра край оградата като дишаше дълбоко и се опитваше да се успокои. Взирайки се между металните брънки, можеше да види неясните фигури на охранителните кули в мрака отвъд. Преглътна и потри ръце. След което сграбчи оградата и започна да се катери.
 	На половината път забеляза една цветна жица, която се преплиташе между халките. Когато я премина, в двора отекна пронизителна аларма. Половин дузина натриеви лампи рязко блеснаха около него. Откъм охранителните кули последва незабавен отговор: наоколо засноваха светлини и след миг вече мястото му на оградата бе открито. Продължи да се катери нагоре и после, докато се опитваше да запази равновесие и прикриваше движението си с рамо, той извади писалката от джоба си, насочи я надолу и започна да снима ничията земя, която се простираше под него, в момента ярко огряна от лампите.
 	— Вие сте под наблюдение! – отекна един променен от високоговорителя глас откъм най-близката кула. – Спрете незабавно!
 	Д’Агоста видя през рамо как шестима пазачи изскочиха на двора и с все сили се затичаха към него. Той върна писалката в джоба си и се загледа над ръба на оградата. Оттам минаваха две жици – едната бяла, другата червена. Той сграбчи червената и дръпна колкото можа.
 	Включи се нова аларма.
 	— Не мърдай!
 	Гардовете бяха достигнали основата на оградата и вече се катереха след него. Усети първо една, после две, а накрая половин дузина ръце да сграбчват стъпалата и краката му. След кратка показна борба се остави да бъде завлечен обратно долу в двора.
 	Заобиколиха го с насочено оръжие.
 	— Кой, по дяволите, е това? – излая един. – Кой сте вие?
 	Д’Агоста се изпъчи.
 	— Аз съм шофьорът на камиона – заяви той, заваляйки думите.
 	— Какъв? – обади се друг от мъжете.
 	— Току-що чух за него. Доставял е месото, но са го свалили, защото е бил пиян.
 	Д’Агоста изохка и се хвана за рамото.
 	— Ударихте ме.
 	— Исусе, прав си. Фиркан е като мотика.
 	— Пийнах само една глътка.
 	— Станете на крака.
 	Д’Агоста се опита да се изправи, но залитна. Един от мъжете го хвана за ръката и му помогна. Сред гардовете премина хихикане.
 	— Мислел е, че ще може да избяга.
 	— Хайде, приятел.
 	Пазачите го ескортираха обратно до кухнята, където седеше неговият охранител с почервеняло лице в компанията на надзирателя.
 	Шефът направи кръг около него.
 	— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?
 	Д’Агоста запелтечи.
 	— Загубих се по пътя към кенефа. Реших да се метна отсреща. – И той се изхили пиянски.
 	Последва ново кикотене.
 	На надзирателя не му беше забавно.
 	— Как се добрахте до двора?
 	— К‘ъв двор?
 	— Навън.
 	— Няам идея. Сигур вратата е била отключена.
 	— Това е невъзможно.
 	Д’Агоста сви рамене, друсна се на един стол и заклюма.
 	— Идете да проверите достъпа към двор 4 – сопна се шефът на един от пазачите, след което се обърна към първия.
 	— А вие оставате тук с него. Разбрахте ли ме? Не го пускайте никъде. Ако трябва, нека си изцапа гащите.
 	— Да, сър.
 	— Слава богу, че не свърши тази работа през оградата. Знаете ли колко писмена работа щеше да ни коства?
 	— Да, сър. Съжалявам, сър.
 	Д’Агоста забеляза с огромно облекчение, че в суматохата никой не бе обърнал внимание, че ризата му е с различен цвят. Три точки за Глин.
 	В този момент пристигнаха две местни ченгета. На лицата им бе изписано объркване.
 	— Това ли е човекът?
 	— Да. – Гардът сръчка Д’Агоста с палката си. – Събуди се, задник такъв!
 	Д’Агоста замига, поогледа се и се изправи.
 	Полицаите изглеждаха озадачени.
 	— И сега какво да го правим? Трябва ли да се подпишем някъде?
 	Надзирателят се шляпна по челото.
 	— Какво да правите?! Да го опандизите за шофиране в нетрезво състояние!
 	Един от полицаите измъкна тефтерче.
 	— Нарушил ли е разпоредбите на затвора? Ще повдигнете ли някакви обвинения?
 	Последва кратка тишина. Пазачите се спогледаха.
 	— Не – отвърна началникът им. – Просто го разкарайте оттук. – След това става ваша грижа. Просто не желая да ми се мярка пред очите никога повече.
 	Полицаят затвори тефтерчето.
 	— Е, добре. Ще го отведем в града и ще го накараме да надуе балона. Ставай, друже.
 	— Ще мина! Пих само една глътка.
 	— Ако случаят е такъв, нямаш за какво да се тревожиш, нали така? – рече ченгето уморено, докато отвеждаше Д’Агоста навън.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 26 ≈

 	 
 	Капитан Лора Хейуърд пристигна на местопрестъплението минута-две след парамедиците. Чуваше как писъците на жертвата отекваха из таванското помещение и това й стопляше сърцето: никой на път да умре скоро не би крещял толкова жизнено.
 	Премина през серия ниски врати, за да стигне до мястото, оградено с полицейска лента. С облекчение установи, че сержант Висконти и партньорът му, Мартин, вече са тук.
 	— Докладвайте – каза тя, докато ги приближаваше.
 	— Намирахме се най-близо до местопрестъплението – обясни Висконти. – Уплашихме престъпника. Беше се навел над жертвата, но когато ни видя да идваме, избяга обратно на тавана.
 	— Видяхте ли го?
 	— Само сянка.
 	— Оръжието?
 	— Неизвестно.
 	Тя кимна.
 	— Намерихме и портфейла на Липър. – Висконти кимна с брадичка към една пластмасова кутия за улики, наредена заедно с още няколко такива край лентата.
 	Хейуърд се пресегна и отвори кутията.
 	— Искам пълно изследване на портфейла и всичко в него – ДНК, отпечатъци, следи от влакна и т.н. И замразете няколко проби от кръв и органичен материал за бъдещи изследвания.
 	— Да, капитане.
 	— Тук ли е другият пазач, как се казваше… Морис? Искам да говоря с него.
 	Висконти произнесе нещо в радиостанцията си и миг по-късно от другия край на помещението се появи едно ченге, което водеше пазача. Косата на пазача беше разрошена, дрехите му – раздърпани. Вонеше на спиртен консервант.
 	— Добре ли сте? – попита тя. – Можете ли да говорите?
 	— Мисля, че да. – Гласът му прозвуча глухо.
 	— Видяхте ли нападението?
 	— Не. Бях… твърде далече, и то с гръб.
 	— Но сигурно сте видял или чул нещо, преди да се случи.
 	Морис очевидно се опитваше да се концентрира.
 	— Ами… чух онова… пищене. Като животно. И трошащо се стъкло. После нещо се втурна към нас от мрака… – Гласът му секна.
 	— Нещо? Не беше ли човек?
 	Очите на Морис се местеха трескаво.
 	— Беше просто един силует, който ни връхлетя с крясък.
 	Хейуърд се обърна към един от полицаите.
 	— Заведете господин Морис долу и кажете на детектив сержант Уитиър да го разпита по-подробно.
 	— Да, капитане.
 	Двама парамедици се показаха иззад планина от натрупани една върху друга кутии, тикайки носилка на колела, на която лежеше огромен мъж и стенеше жално.
 	— В какво състояние е? – попита тя.
 	— Има прорезни рани от нещо като тъп нож или може би нокът.
 	— Нокът?
 	Парамедикът сви рамене.
 	— Някои от порязванията са с много неравни ръбове. За щастие никое от тях не е достигнало до жизненоважни органи – едно от предимствата да си дебел. Има кръвозагуби и е в шок, но ще се възстанови.
 	— Може ли да говори?
 	— Пробвайте, ако искате. Дадохме му успокоителни.
 	Хейуърд се надвеси над едрия мъж. Потното лице на пазача гледаше към тавана. Блъсна я остра миризма на алкохол, формалдехид и риба.
 	Тя заговори меко.
 	— Уилсън Бълк?
 	Очите му се обърнаха към нея, после отново се отместиха.
 	— Бих желала да ви задам няколко въпроса.
 	Не последва ясен отговор.
 	— Господин Бълк, видяхте ли нападателя си?
 	Очите му неистово се завъртяха в орбитите си и той отвори уста.
 	— Лицето…
 	— Какво лице? Как изглеждаше?
 	— Извратено… О, боже…
 	Мъжът изстена и промърмори нещо неразбираемо.
 	— Можете ли да говорите по-конкретно, сър? Мъж ли беше или жена?
 	Последва жален хленч и кратко поклащане на главата.
 	— Един ли беше или повече?
 	— Един.
 	Хейуърд погледна парамедика. Той сви рамене.
 	Тя се извърна и направи знак на най-близкостоящия детектив.
 	— Придружете го по пътя към болницата. Ако започне да говори по-ясно, снемете пълно описание на нападателя. Искам да знам срещу какво се изправяме.
 	— Да, капитане.
 	Тя премери с поглед малката групичка полицаи.
 	— Който, или каквото и да е той, хванахме го натясно. Тръгваме след него. Сега.
 	— Не трябва ли да повикаме спец отряда? – попита Висконти.
 	— Ще им отнеме часове да стигнат дотук. А и са такива бюрократи, че ще забавят цялата работа. По портфейла имаше прясна кръв, следователно е възможно Липър все още да е жив и да е заложник. – Тя се огледа наоколо. – Вие тримата ще дойдете с мен: сержант Висконти, полицай Мартин и детектив сержант О’Конър.
 	Настъпи тишина. Трите ченгета се спогледаха.
 	— Проблем ли има? Четирима срещу един сме.
 	Последваха още неуверени погледи.
 	Тя въздъхна.
 	— Момчета, не ми казвайте, че сте се хванали на слуховете, които се ширят из музея. Какво, да не мислите, че ще ни нападне някоя мумия?
 	Висконти се изчерви и вместо отговор извади оръжието си и набързо го прегледа. Другите последваха примера му.
 	— Изключете си радиостанциите, клетъчните телефони, пейджърите, всичко! Не искам както се прокрадваме към убиеца внезапно от нечий джиесем да гръмне Петата симфония на Бетовен.
 	Те кимнаха.
 	Хейуърд извади копието, което бе поръчала на плана на тавана и го разгъна върху една от кутиите.
 	— Окей. Тази секция от тавана се състои от шестнайсет тесни помещения – ето тук – разделени на две дълги зони под успоредни покриви с един свързващ коридор в онзи край. Представете си го като „U“. Като изключим стълбището надолу, има само един възможен маршрут за бягство: покривът, до който може да се достигне през някои от тези прозорци тук. Вече съм наредила да го блокират. Предполага се, че капандурите имат решетки. Което значи, че единственият път на убиеца минава през нас… В капан е.
 	Тя замълча и ги изгледа един по един.
 	— Ще се придвижваме по двойки: бързо оглеждаме всяка стая и се придвижваме напред като се прикриваме. Аз ще си партнирам с О’Конър. Мартин, ти и Висконти се движите половин стая зад нас. Не се престаравайте. И помнете: трябва да действаме с презумпцията, че Липър все още е жив. Не можем да рискуваме. Само ако откриете явно доказателство, че Липър е мъртъв, можете да си позволите да откриете огън – а и това само ако е абсолютно необходимо. Ясно?
 	Всички кимнаха.
 	— Аз водя.
 	Запристъпваха предпазливо, Хейуърд начело, О’Конър по петите й. Целият под беше в кръв, а лавицата с експонатите лежеше там, където бе паднала, всичко тънеше в стъкло и полуизгнили останки от змиорки, от които се носеше отвратителна воня на консерванти. Прекосиха отсрещния край на сцената на местопрестъплението и се придвижиха в следващата таванска стая. Временното осветление, инсталирано заради престъплението, тук бе по-приглушено и забулваше помещението в почти пълна тъмнина.
 	Хейуърд и О’Конър се придвижиха безшумно и застанаха от двете страни на портала. Тя бързо надникна отвъд, прибра се, кимна на О’Конър, след което двамата продължиха напред.
 	Празно. Още прекатурени лавици, подът – покрит с парчета стъкло, а въздухът напоен със задушливата воня на консервант. Стъклениците в тази стая изглежда бяха пълни с дребни гризачи. Наоколо бе разпиляна купчина вестници, много от експонатите по стените висяха накриво. Цялата картинка по някакъв начин й припомни предварителния доклад от аутопсията на Демео: убиецът бе изтръгнал как да е вътрешните му органи, беше дърпал и късал в пристъп на налудничава, дезорганизирана ярост. Наистина извратена вандалщина.
 	Хейуърд се прокрадна към следващата врата, изчака останалите да заемат позиция и огледа терена. Помещението, както предишното, бе напълно съсипано. Една от капандурите зееше счупена, но решетките над нея стояха все още непокътнати. Оттам нямаше как да се избяга.
 	Тя замръзна, внезапно наострила слух. Откъм дълбините на тъмния таван отекваше някакъв едва доловим звук.
 	— Ш-ш-ш-т! – прошепна тя. – Чухте ли това?
 	Беше някаква олюляваща се, накуцваща походка – шум от тътрене, който завършваше със смущаващ тропот: тътрене – туп. Тътрене – туп.
 	Сега Хейуърд влезе в следващата, тъмна като рог, стая. Извади фенерчето си и освети ъглите. Помещението беше пълно с огромно количество гипсови лица – смъртни маски, – които се взираха в тях от стените. Някои показваха белези на скорошни повреди: някой, както изглежда – убиецът, направо ги бе помел; бе извадил очите им, оставяйки кървави дири навсякъде.
 	Осветлението в следващата стая беше изключено. Като приклекна зад рамката на вратата, Хейуърд направи знак на мъжете зад нея да спрат.
 	Наведе се напред и се вслуша напрегнато. Странният звук бе спрял: убиецът изчакваше. Тя по-скоро усети, отколкото разбра с разума си, че той беше близо: много близо.
 	Можеше да усети почти физически надигащото се напрежение сред малката им група. По-добре беше да продължават да се движат: колкото по-малко мислеше, толкова по-добре.
 	Хейуърд се приведе напред, обходи с лъча на фенерчето помещението и бързо се дръпна назад. Нещо пълзеше в средата на съседната стая – голо, отвратително, кърваво… но определено човешко същество, макар изненадващо дребно и слабо.
 	Тя махна с ръка на останалите, вдигна пръст нагоре, след това го завъртя бавно към входа на помещението, престъпникът е един, в другата стая.
 	Събраха се заедно и Хейуърд заговори с твърд, ясен глас:
 	— Полиция. Не мърдай! Въоръжени сме и те държим на прицел. Приближи се към вратата с вдигнати ръце!
 	Чу се суматоха, тупване и блъскане, сякаш някакво животно се носи тромаво насреща им.
 	— Той бяга!
 	С извадено оръжие Хейуърд мина зад ъгъла, за да види в същия момент как една тъмна фигура се стопява в тъмнината на другата стая. Последва ужасяващ трясък.
 	— Хайде!
 	Тя пресече стаята, спря, огледа следващата бързо, осветявайки я с фенерчето. Не видя никаква фигура, но имаше множество ъгли и пролуки, където убиецът можеше да се скрие.
 	— Продължаваме! – Те щурмуваха следващото помещение, разпръсквайки се и държейки го под прицел.
 	То беше най-голямото, пълно със сиви метални рафтове, с плътно наредени върху тях стъкленици. Във всяка имаше по едно втренчено око с размер на пъпеш, с корени, които се поклащаха като пипала. Единият рафт бе съборен и очните ябълки се търкаляха на земята разкъсани, подгизнала пихтия сред стъкла и консерванти.
 	Бързият оглед показа, че помещението е празно. Хейуърд събра екипа.
 	— Бавно, но сигурно – каза тя, – го притискаме в ъгъла. Помнете, че хората, както и животните, стават най-опасни, когато са приклещени.
 	Всички кимнаха.
 	Тя обиколи стаята с поглед.
 	— Май сме попаднали на колекцията от очни ябълки на китове.
 	Те се засмяха нервно.
 	— Е, добре. Ще оглеждаме стая по стая. Няма закъде да се бърза.
 	Тя приближи към следващата врата, заслуша се и надникна, осветявайки вътрешността с фенерчето си. Нищо.
 	Докато влизаха се чу внезапен пронизителен писък зад входа отсреща, последван от ужасяващ трясък на стъкла и звук от разливаща се течност. Всички подскочиха. До ноздрите им достигна силната миризма на етилов алкохол.
 	— Това нещо е запалимо – каза Хейуърд. – Ако палне кибрита, бъдете готови да се спасяваме.
 	Тя се придвижи напред, обхващайки с поглед следващата стая, осветена от фенерчето.
 	— Виждам го! – извика О’Конър.
 	Тътрене – туп. Проехтя злокобен писък и една тъмна фигура с накуцване, но в същото време с ужасяваща целенасоченост ги връхлетя със сив кремъчен нож в стиснатия юмрук. Хейуърд отскочи назад, тъкмо в момента, в който примитивното сечиво процепи въздуха над прага.
 	— Полиция! – извика тя. – Оставете оръжието си!
 	Но съществото не им обърна внимание и продължи към тях, размахвайки ножа.
 	— Не стреляйте! – нареди Хейуърд. – Напръскайте го със сълзотворен газ. – Тя се изплъзна в последния момент от нападението на фигурата, като я заобиколи, а междувременно останалите три ченгета прибраха пистолетите си, извадиха палките и спрейовете със сълзотворен газ. Висконти се втурна напред и напръска съществото, а то зави като демон, като сляпо размахваше каменния нож. С умел ритник зад коляното Хейуърд го изпрати на земята. Втори ритник изби ножа от ръката му.
 	— Закопчейте го!
 	Но Висконти вече се бе навел и поставяше белезниците на китките му с помощта на О’Конър.
 	Престъпникът се гърчеше и крещеше неистово.
 	— Вържете му и глезените – заповяда Хейуърд. – И повикайте парамедиците, трябва ни успокоително.
 	Повечето заподозрени щом усетеха ръцете си закопчани на гърба, се укротяваха. Но не и този. Той продължаваше да се мята, да крещи и да се гърчи и при все че бе дребен, Хейуърд и полицаите едва го удържаха.
 	— Сигурно е надрусан.
 	— Никога не съм виждал надрусан чак в такова състояние.
 	Малко по-късно пристигна един парамедик и заби игла в хълбока на беснеещия мъж, който скоро се поукроти. Хейуърд се изправи и изтръска праха от себе си.
 	— Боже мой! – възкликна О’Конър. – Сякаш се е къпал в кръв.
 	— Да, а в тази жега направо вони.
 	— Нещастникът е гол на всичкото отгоре.
 	Хейуърд отстъпи назад. Престъпникът все още лежеше по корем с лице към пода, гърчейки се и стенейки в неуспешен опит да се пребори с успокоителното.
 	Тя се наведе към него.
 	— Къде е Липър? Какво му сторихте?
 	Последва нов хленч.
 	— Обърнете го. Искам да видя лицето му.
 	Висконти се подчини. Физиономията и косата на мъжа бяха покрити със засъхнала кръв и мръсотия. Чертите му се кривяха странно поради някакъв тик.
 	— Почистете го.
 	Парамедикът извади чифт стерилни влажни кърпи и избърса лицето му.
 	— Исусе Христе! – възкликна Висконти неволно.
 	Хейуърд просто гледаше. Не можеше да повярва на очите си.
 	Убиецът бе Джей Липър.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 27 ≈

 	 
 	Спенсър Кофи се настани в един стол в офиса на директора на затвора Имхоф и нетърпеливо изтръска някаква прашинка от ръба на панталона си. Имхоф седеше зад бюрото си и изглеждаше по същия начин, както и при първата им среща: хладен и спретнат, със същия шлем от издухана със сешоар светлокестенява коса. Въпреки това Кофи забелязваше неспокоен, може би дори отбранителен израз в очите му. Специален агент Рабинър стоеше прав с кръстосани ръце, подпрян на стената.
 	Кофи остави в помещението да се настани напрегната тишина, преди да заговори.
 	— Господин Имхоф – подзе той най-сетне. – Обещахте, че лично ще се погрижите за това.
 	— Както и сторих – заяви Имхоф със студено неутрален глас.
 	Кофи се облегна назад.
 	— Ние със специален агент Рабинър тъкмо разговаряхме със затворника. С прискърбие трябва да отбележа, че няма никакъв прогрес – никакъв! – по отношение на поведението му. Определено не сте му показали колко важно е уважението. Но както ви казах по-рано, аз всъщност не се интересувам как изпълнявате задачите, които ви поставям, интересуват ме само резултати. Каквото и да сте правил, не е подействало. Затворникът си е все същото нагло, арогантно копеле, каквото влезе тук. Отказва да отговаря на въпроси, нахалства, когато го попитах как му харесва строгия тъмничен режим, той отговори: „Предпочитам го“.
 	— Предпочита го пред какво?
 	— Пред това да дели килия с „бивши клиенти“, както той се изрази, саркастичното копеле. Подчерта факта, че не желае да се смесва с останалото затворническо общество. Все така неразкайващ се и заядлив, както винаги.
 	— Агент Кофи, тези неща понякога искат време.
 	— А именно такова ние нямаме, господин Имхоф. Насрочено е второ изслушване за гаранция и Пендъргаст ще прекара един ден в съда. Само дотогава можем да го държим отделен от адвоката му. Но на мен ми трябва прекършен още преди това; трябват ми самопризнания. – Не добави, че имат все повече проблеми с някои от уликите. Това щеше да направи процеса много заплетен, докато едно самопризнание би улеснило нещата неимоверно.
 	— Както казах, отнема време.
 	Кофи дълбоко си пое въздух и си припомни специфичните похвати, с които се управляваше Имхоф. Първо морковчето, после пръчката.
 	— Междувременно да не пропусна, че нашият човек не спира да злослови за вас и за Херкмур пред всички, които могат да го чуят: пазачи, персонал… А той е наистина сладкодумен нещастник, Имхоф.
 	Директорът не каза нищо, но Кофи забеляза със задоволство леко потрепване в ъгъла на устните му. Въпреки това обаче, не предложи никакви по-сурови мерки. А може би просто не съществуваха по-строги мерки?…
 	И тъкмо тогава го осени идеята – големият пробив. Всичко стана благодарение на фразата „бивши клиенти“. Значи Пендъргаст не искаше да го смесват с тях?
 	— Господин Имхоф – започна агентът, но полека, за да прикрие обхваналата го възбуда, – този компютър на бюрото ви свързан ли е с базата данни на Министерството на правосъдието?
 	— Естествено.
 	— Добре тогава. Нека проверим някои от тези „бивши клиенти“.
 	— Не разбирам.
 	— Отворете досието на Пендъргаст и проверете неговите арестанти. Сравнете ги с вашите затворници тук и вижте дали няма да откриете някакви съвпадения.
 	— Имате предвид да проверя дали някой от престъпниците, заловени от Пендъргаст, се намират в Херкмур в момента?
 	— Да, такава е идеята.
 	Кофи хвърли поглед през рамо към Рабинър. По лицето на агента се бе изписала вълча усмивка.
 	— Харесват ми идеите ви, шефе – рече той.
 	Имхоф придърпа клавиатурата към себе си и се зае да набира. Взира се в екрана дълго, а Кофи го чакаше с нарастващо нетърпение.
 	— Странно – продума Имхоф най-после. – Хората на Пендъргаст изглежда страдат от доста висока смъртност. Повечето така и не са стигнали до съдебен процес.
 	— Все трябва да има някой жив, който да е свършил в затвора.
 	Последва ново тракане по клавиатурата. После Имхоф се облегна назад.
 	— В момента в Херкмур има двама такива.
 	Кофи го изгледа остро.
 	— Разкажете ми за тях.
 	— Единият се казва Албърт Кайчестър. Сериен убиец.
 

 	Кофи потри ръце и отново погледна към Рабинър.
 	— Продължавайте.
 	— Отровил дванайсет души в частната болница, където работел. Седемдесет и три годишен.
 	Също толкова бързо, колкото се бе появил, ентусиазмът на Кофи стихна.
 	— О! – успя да каже той.
 	Последва кратка тишина.
 	— А другият? – попита Рабинър.
 	— Закоравял престъпник на име Карлос Лакара. Наричат го Ел Почо.
 	— Лакара – повтори Кофи.
 	Имхоф кимна.
 	— Бивш наркобарон. Костелив орех. Изкачил се в йерархията на лосанджелиските улични банди и дошъл на изток. Подложил на мъчения до смърт едно цяло семейство, включително и три деца. Като отмъщение за зле потръгнала сделка. Тук се казва, че Пендъргаст е бил специалният агент по случая – странно, това не го помнех.
 	— А по каква причина лежи тук?
 	— Ръководи бандата „Счупените зъби“. Голям проблем за нашите гардове.
 	— „Счупените зъби“ значи – промърмори Кофи. Въодушевлението му бързо се завръщаше. – Я ми кажете, господин Имхоф, къде си прави този Почо Лакара ежедневните разходки?
 	— В двор 4.
 	— А какво ще стане, ако прехвърлите агент Пендъргаст в… да речем двор 4 за упражненията му?
 	Имхоф се намръщи.
 	— Ако Лакара го разпознае, ще стане страшно. Пък даже и да не го разпознае.
 	— Защо така?
 	— Ами… май няма начин това да се каже деликатно: той обича да си играе с белите момчета.
 	Кофи се замисли за момент.
 	— Разбирам. Моля ви веднага да издадете съответната заповед.
 	Челото на Имхоф се сбърчка още повече.
 	— Агент Кофи, това е твърде екстремна стъпка и…
 	— Боя се, че нашият човек не ни остави друг избор. И друг път съм срещал трудни случаи, бил съм свидетел на страхотна наглост, но не като тази. Неуважението, с което се отнася към юридическия процес, към този затвор, и в частност към вас е шокиращ. Наистина.
 	Имхоф си пое дъх. Кофи забеляза, че ноздрите му леко потръпват.
 	— Направете каквото ви казвам, Имхоф – каза агентът тихо. – Изпратете го там, но следете ситуацията. Преместете го обратно, ако нещата излязат извън контрол. Но не избързвайте, ако разбирате какво искам да кажа.
 	— Ако се случи нещо, ще бъде голям гаф. Трябва да ми осигурите добър гръб.
 	— Можете да разчитате на мен, Имхоф. Аз съм зад вас. – И с тези думи Кофи се обърна, кимна на ухиления Рабинър и напусна кабинета.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 28 ≈

 	 
 	Капитан Лора Хейуърд седеше на бюрото си, загледана в купчината листи пред себе си. Мразеше безпорядъка; мразеше неподредените документи и струпаните омачкани листи. А изглежда и нямаше значение колко ги сортира, подрежда и изравнява: бюрото сякаш бе физическа проява на безредието и безсилието в собственото й съзнание. Би следвало да пише доклада върху убийството на Демео. Вместо това се чувстваше като парализирана. Беше дяволски трудно да работиш по подобен случай, когато усещаш, че напълно си се провалил на предишния; че може би един невинен – или почти невинен – човек лежи в затвора, несправедливо обвинен за престъпление, което носи потенциална смъртна присъда…
 	Тя направи поредното нечовешко усилие да наложи ред в съзнанието си. Винаги бе организирала мислите си по точки: вечно правеше планове, които се разделяха на точки и подточки. Беше трудно да напредва с останалите си случаи, докато случаят „Пендъргаст“ оставаше неразрешен в ума й.
 	Въздъхна, опита се да се съсредоточи и започна отначало.
 	Точка първа: най-вероятно невинен мъж беше в затвора с обвинение за углавно престъпление.
 	Точка втора: брат му, считан за отдавна мъртъв, се бе появил, бе отвлякъл жена, което на пръв поглед нямаше връзка с останалото, бе ограбил най-ценната диамантена колекция в света… и после я бе унищожил. Защо?
 	Точка трета: …
 	Почукване на вратата я прекъсна.
 	Хейуърд бе помолила секретарката си да се погрижи никой да не я безпокои и сега се опита да потисне моментния гняв, който я шокира със силата си. Овладя се и произнесе хладно:
 	— Влезте!
 	Вратата се отвори бавно, колебливо – и на прага застана Винсънт Д’Агоста.
 	Последва кратка, смразяваща тишина.
 	— Лора – започна Д’Агоста, след което рязко млъкна.
 	Тя запази хладното си изражение дори след като почувства как лицето й се облива в червенина. Не можа да измисли какво друго да каже, освен: „Седни, ако обичаш“.
 	Докато го наблюдаваше как влиза в кабинета й и се отпуска на стола, тя смаза безмилостно емоциите, които се надигаха в нея. Той изглеждаше изненадващо спретнат и сравнително добре облечен в костюм и вратовръзка за 25 долара, а оредяващата му коса бе сресана назад.
 	Неловката тишина се проточи.
 	— Е… Как вървят нещата? – попита Д’Агоста най-сетне.
 	— Добре. А при теб?
 	— Дисциплинарният ми процес е насрочен за началото на април.
 	— Хубаво.
 	— Хубаво? Ако ме признаят за виновен, отива ми кариерата, пенсията, осигуровките, всичко!
 	— Исках да кажа, че ще е хубаво да приключи – рече тя кратко. За това ли бе дошъл тук – да се оплаква? Тя зачака той да заговори по същество.
 	— Виж, Лора, първо искам да ти кажа нещо.
 	— Което е…?
 	Той започна с усилие.
 	— Съжалявам. Наистина съжалявам. Знам, че те нараних, знам, че си мислиш, че съм се отнесъл с теб като с боклук… Иска ми се да знаех как мога да оправя нещата.
 	Хейуърд чакаше.
 	— По онова време си мислех – вярвах, – че постъпвам правилно. Опитвах се да те предпазя от Диоген. Мислех си, че като се изнеса, ще мога да те държа далеч от опасността, но не си дадох сметка как ще изглеждат нещата в твоите очи… Всичко се случваше много бързо и нямах време да обмислям. Но оттогава насам разполагах с достатъчно време за мислене. Давам си сметка, че съм изглеждал като студенокръвно копеле, когато си тръгнах от теб без обяснение. Сигурно ти се е сторило, че не ти вярвам, но въобще не беше така… – Той се поколеба и прехапа устни. – Чуй ме – подзе отново. – Наистина искам да се съберем пак. Все още ме е грижа за теб. Убеден съм, че можем да се справим…
 	Гласът му секна отчаяно. Хейуърд продължаваше да чака.
 	— Както и да е, просто исках да кажа, че съжалявам.
 	— Считай го за казано.
 	Последва нова мъчителна пауза.
 	— Нещо друго? – попита Хейуърд.
 	Д’Агоста се размърда неловко. През процепите на щорите падаха ленти от слънчева светлина, които раираха костюма му.
 	— Ами… чух, че…
 	— Какво си чул?
 	— Че все още разследваш случая „Пендъргаст“.
 	— Сериозно? – рече тя хладно.
 	— Ами да. От един познат, който работи за Сингълтън. – Той отново се размърда. – Когато разбрах за това, то ми даде надежда. Надежда, че все още мога да ти помогна. Има неща, които не ти казах преди. Неща, на които бях сигурен, че няма да повярваш. Но ако наистина все още работиш по случая, след всичко, което стана… Е, помислих си, че може би ще се вслушаш в някои от тях. Нали знаеш, като допълнителни муниции.
 	Хейуърд запази лицето си безизразно, не желаеше да му дава нищо повече от пълна тишина. Изглеждаше поостарял, малко измъчен, но дрехите му бяха нови, а ризата – добре изгладена. За един кратък и болезнен миг се запита кой ли се грижи за него. Най-накрая заяви:
 	— Случаят е приключен.
 	— Официално да, но онзи мой приятел каза, че ти…
 	— Нямам представа какво си чул и въобще не ми пука. Би трябвало отдавна да си се научил да не се вслушваш в слуховете из отдела, разнасяни от тъй наречени приятели.
 	— Но, Лора…
 	— Наричай ме капитан Хейуърд, моля.
 	Нова пауза.
 	— Слушай, цялата работа – убийствата, диамантеният обир, отвличането – всичко бе дирижирано от Диоген. Това беше неговият план – всички се оказахме инструменти в ръцете на виртуозен музикант. Той уби онези хора и накрая натопи Пендъргаст. Открадна брилянтите, отвлече Виола Маскелене…
 	— Всичко това вече съм го чувала.
 	— Да, но има нещо, което не знаеш, което никога не съм ти казвал…
 	Хейуърд изпита порив на гняв, който почти разруши ледения й самоконтрол.
 	— Лейтенант Д’Агоста, определено не се радвам да чуя, че сте продължил да укривате информация от мен.
 	— Нямах това предвид…
 	— Много добре разбирам какво имате предвид.
 	— Слушай ме, по дяволите! Причината за отвличането на Виола Маскелене е, че тя и Пендъргаст… Те са влюбени.
 	— О, моля те!
 	— Присъствах, когато се срещнаха на Капрая миналата година. Той я разпитваше във връзка с разследването на Булард и изгубения Страдивариус. Когато се запознаха, видях, че помежду им припламна искра. Диоген някак е научил за това.
 	— Излизали ли са?
 	— Не точно. Но Диоген я примами тук, като използва името на Пендъргаст.
 	— Интересно, че тя изобщо не спомена за това в показанията си.
 	— Тя се опитваше да защити Пендъргаст и себе си. Ако излезе наяве, че между тях има нещо…
 	— След една кратка среща на някакъв остров.
 	Д’Агоста кимна.
 	— Точно така.
 	— Агент Пендъргаст и лейди Маскелене. Влюбени.
 	— Не мога да говоря със стопроцентова сигурност за силата на чувствата на Пендъргаст. Но колкото до Маскелене – да, убеден съм.
 	— И как именно Диоген е научил за тази трогателна любовна сага?
 	— Има само едно обяснение: докато се е грижил за възстановяване здравето на Пендъргаст в Италия, след като го е спасил от замъка на граф Фоско. Пендъргаст е бълнувал и може да е казал нещо. Тъй че виждаш ли, Диоген е отвлякъл Виола, за да е сигурен, че Пендъргаст ще бъде максимално разконцентриран точно в момента, когато е извършил диамантения обир.
 	Д’Агоста замълча. Хейуърд дълбоко си пое въздух и изчака да се поуспокои.
 	— Това – каза тя тихо, – е история, извадена от булеварден роман. В истинския живот нещата не стават така.
 	— Случилото се с нас не е кой знае колко по-различно.
 	— Случилото се с нас беше грешка, която се опитвам да забравя.
 	— Чуй ме, моля те, Лора…
 	— Ако още веднъж ме наречете Лора, ще наредя да ви изхвърлят от сградата
 	Д’Агоста преглътна.
 	— Има още нещо, което трябва да знаеш. Чувала ли си за фирмата за психологическо профилиране „Ефективни инженерни решения“ на улица „Литъл Уест“ номер 12, ръководена от Ели Глин? Напоследък прекарвам по-голямата част от времето си там.
 	— Никога не съм я чувала. А аз познавам всички легитимни съдебни профайлъри.
 	— Те са нещо повече от инженерна фирма и наистина са много потайни, но наскоро изработиха съдебен профил на Диоген. Той обяснява и подкрепя всичко, което ти разказах.
 	— Профил? По чия поръчка?
 	— На агент Пендъргаст.
 	— Това определено подтиква към конфиденциалност – отбеляза тя саркастично.
 	— Профилът показа, че Диоген не е приключил.
 	— Не е приключил?
 	— Всичко, сторено от него дотук – убийствата, отвличането, кражбата – води до нещо друго. Нещо по-голямо, може би много по-голямо.
 	— Като например?
 	— Не знаем това.
 	Хейуърд взе няколко папки и се зае да ги подравнява върху бюрото с трясък.
 	— Впечатляваща история.
 	Д’Агоста започваше да се ядосва.
 	— Не е история! Слушай, Лора, говориш с Вини, това съм аз!
 	— Край, това беше. – Хейуърд натисна бутона на интеркома. – Фред? Ако обичаш, качи се до офиса ми и придружи лейтенант Д’Агоста извън сградата.
 	— Лора, не прави това…
 	Тя се обърна към него, вече, без да се владее.
 	— О, да, ще го направя! Ти ме излъга, направи ме на глупачка. Бях готова да ти предложа всичко, каквото и да е. А ти…
 	— А аз толкова много съжалявам! Боже, само да можех да върна времето назад и да постъпя по-различно. Дадох всичко от себе си, опитах се да балансирам между лоялността си към Пендъргаст и тази към теб. Знам, че провалих нещо прекрасно – и вярвам, че това, което имаше между нас, си заслужава да бъде запазено. Искам да ми простиш.
 	Вратата се отвори и на прага застана един сержант.
 	— Лейтенант? – каза той.
 	Д’Агоста се изправи, обърна се и излезе, без дори да погледне назад. Сержантът затвори вратата и остави Хейуърд зад претрупаното й бюро, безмълвна и разтреперана, да се взира в разбърканите документи, без да вижда нищо, изобщо нищо.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 29 ≈

 	 
 	Над незаспиващите улици на Горен Манхатън бе паднала безлунна ледена нощ, но дори и по най-яркото пладне в библиотеката на „Ривърсайд Драйв“ 891 никога не влизаше слънчева светлина. Върху обкованите с решетки прозорци бяха спуснати плътни метални капаци, които на свой ред бяха засенени със завеси от тежък брокат. Единствената светлина в стаята идваше от огъня: сиянието на канделабрите и искрите от умиращата жарава в широката камина.
 	Констанс седеше в люлеещ се стол от полирана кожа. Беше силно изправена, сякаш застанала нащрек, или може би готова да избяга. Взираше се напрегнато в събеседника си: Диоген Пендъргаст, който се бе отпуснал на дивана срещу нея с томче руска поезия в ръце. Говореше меко, гласът му се лееше като мед, топлите модулации на Юга странно прилягаха на напевната руска реч.
 	— Память о солнце в сердце слабееш. Желтей трава – завърши той, после остави тома и погледна Констанс. – „В сърцето затихва споменът за слънцето. Тревата жълтее.“ – Разсмя се тихо. – Ахматова. Никой друг не може да пише за скръбта с такава строга елегантност като нея.
 	Настъпи кратка тишина.
 	— Не мога да чета на руски – рече Констанс накрая.
 	— Прекрасен език, създаден за поезия, Констанс. Срамота е; усещам, че да чуеш как Ахматова говори на своя език за страданието би ти помогнало да понесеш твоето собствено.
 	Тя се намръщи.
 	— Аз не страдам.
 	Диоген вдигна вежди и побутна книгата настрана.
 	— Умолявам те, дете – рече той тихо. – Това съм аз, Диоген. Пред другите можеш да поддържаш безстрашната фасада. Но когато си с мен няма причина да криеш каквото и да е. Познавам те. Ние толкова си приличаме.
 	— Да си приличаме? – Констанс се засмя с горчивина. – Ти си престъпник. А аз… не знаеш нищо за мен.
 	— Знам много, Констанс – каза той, а гласът му бе още по-тих. – Ти си уникална. Също като мен. Сами сме. Зная, че си благословена и прокълната със странно и ужасно бреме. Мнозина копнеят за такъв дар, какъвто си получила от прачичо Антоан – а колко малко от тях биха могли да си представят какво в действителност означава подобен подарък! Не освобождение, съвсем не. Толкова дълго, дълго детство… а в същото време лишаване от това да бъдеш дете… – Той я погледна, огънят запали странно сияние в особените му двуцветни очи. – Казвал съм ти. На мен също ми бе отказано детството – благодарение на брат ми и на неговата маниакална омраза към мен.
 	Възраженията вече трептяха на устните й, но този път тя ги потисна. Усети как бялото мишле се размърда в джоба й и се наглася удобно за дрямка. Ръката й с дълги нежни пръсти несъзнателно погали джоба.
 	— Но аз вече съм ти говорил за онези години. За това как той се отнесе с мен. – Край дясната му ръка имаше чаша пастис* – преди малко се бе възползвал от мокрия бюфет. Взе я и отпи замислено. – Брат ми влизал ли е във връзка с теб?
 	[* Високоалкохолно питие с дъх на анасон, от типа на нашата мастика. – Б.пр.]
 	— Как би могъл? Знаеш къде се намира: ти го изпрати там.
 	— Други в неговото положение намират начин да изпратят послание до онези, за които ги е грижа.
 	— Вероятно не иска да ми причинява допълнителни тревоги. – Гласът й секна. Тя сведе очи към ръцете си, които все още галеха разсеяно спящата мишка, после отново вдигна поглед към спокойното, красиво лице на Диоген.
 	— Както казвах – продължи той след известна пауза, – има още много общо между нас.
 	Констанс не отговори нищо.
 	— И много, на което бих могъл да те науча.
 	За втори път бе готова да му отвърне хапливо; и отново острата забележка остана неизречена.
 	— Какво е това, на което би могъл да ме научиш? – каза тя в замяна.
 	На лицето му се изписа кротка усмивка.
 	— Твоят живот, казано без заобикалки, е еднообразен и отегчителен. Дори безсмислен. Заключена си в тази къща, същински затворник. Защо? Нима не си живо същество? Не би ли трябвало да имаш право на собствени решения – да влизаш и излизаш, когато си поискаш? Вместо това си принудена да живееш в миналото. А сега отдаваш живота си на хора, които се грижат за теб поради чувство за вина или срам. Рен, Проктър – и вечният Д’Агоста, който си пъха носа в работите на всички. Те са твоите тъмничари. И не те обичат.
 	— Но Алойзиъс – да.
 	По лицето на Диоген премина тъжна усмивка.
 	— Смяташ, че брат ми е способен на любов? Кажи ми: някога признавал ли ти е, че те обича?
 	— Не се налага да го прави.
 	— Какво доказателство за чувствата си ти е дал?
 	Констанс искаше да отговори, но усети, че се изчервява от смущение. Диоген махна с ръка, сякаш да покаже, че тя няма с какво да му възрази.
 	— Ала не е нужно да живееш така. Там, навън, те чака един огромен вълнуващ свят. Аз мога да ти покажа как да оползотвориш изумителната си ерудиция, внушителните си дарби, така че да се реализираш и да донесеш радост на себе си.
 	При тези думи Констанс усети, че пулсът й се ускорява въпреки желанието й. Ръката, която галеше мишката, застина неподвижно.
 	— Трябва да живееш не само за ума, но и за сетивата. Ти имаш не само дух, а и тяло. Не позволявай на този противен Рен да те държи затворничка с ежедневните си „грижи“. Спри да се бориш срещу себе си. Живей. Пътешествай. Обичай. Говори на езиците, които си научила. Преживявай света пряко, а не чрез посредничеството на пожълтелите, дъхащи на мухъл страници на книгите. Живей цветно, а не черно-бяло.
 	Констанс го слушаше напрегнато и усещаше как объркването й нараства. Истината бе – тя разбираше това, – че знае толкова малко за света: нищо всъщност. Целият й живот представляваше една прелюдия… към какво?
 	— Като заговорихме за цветове, обърни внимание на тавана на това помещение. Какъв цвят е той?
 	Констанс вдигна поглед.
 	— Уеджуудско синьо.
 	— Всякога ли е бил такъв?
 	— Не. Алойзиъс пожела да го пребоядисат по време на… по време на ремонта.
 	— Как мислиш, колко време му е отнело да избере този цвят?
 	— Не много, предполагам. Декорациите на интериора не са неговата стихия.
 	Диоген се усмихна.
 	— Именно това имах предвид. Несъмнено е взел решението с цялата страст на юридически ответник, който извършва опис на ипотекирано имущество. Такъв важен избор, а направен толкова нехайно. Но това е стаята, в която ти прекарваш по-голямата част от времето си, нали? Извънредно показателно за отношението му към теб, не смяташ ли?
 	— Не разбирам.
 	Диоген се приведе напред.
 	— Може би ще разбереш, когато ти обясня как аз подбирам цветовете. В моя дом – в моя истински дом, онзи, който означава нещо за мен – има също такава библиотека. Първоначално обмислях да я драпирам в синьо. Ала след известен размисъл и експериментиране установих, че синьото придобива почти зеленикав тон на светлината на свещи – а тъкмо такава е единствената светлина в помещението след заник слънце. По-нататъшните ми проучвания показаха, че един тъмносин цвят, да кажем индиго или кобалт, изглежда черен при това осветление. Ако е светлосин избледнява до сивкаво; ако ли пък е наситен като тюркоазеното става тежък и студен. Явно бе, че синьото, върху което падаха първоначалните ми предпочитания, е неподходящо. Разнообразните перлени оттенъци на сивото – моят втори избор – също се оказаха неприемливи: на свещи тези нюанси губят синкавия си блясък и угасват до мъртво мръсно бяло. Тъмнозелените отсенки, също като тъмносините, се превръщат в черни. Затова най-накрая се спрях на леко лятно зелено: под мекото, трептящо сияние на свещта то създава упоителната илюзия, че си под водата. – Той се поколеба, преди да продължи. – Живея близо до морето. Мога да си седя в тази стая, когато всички светлини, освен една-единствена свещ, са угасени и да слушам рева на прибоя: тогава се превръщам в ловец на перли всред лимоновозелените води на Саргасово море. Това е най-прекрасната библиотека на света, Констанс. – Той помълча известно време, сякаш потънал в размисъл. После се наведе към нея и се усмихна. – И знаеш ли какво?
 	— Какво? – успя да промълви тя.
 	— Ти би се влюбила в тази стая.
 	Констанс преглътна, неспособна да формулира някакъв отговор.
 	Той срещна очите й.
 	— Подаръците, които ти донесох последния път. Книгите и останалите неща… Отвори ли ги?
 	Тя кимна.
 	— Добре. Те ще ти разкрият, че съществуват и други светове – благоуханни светове, пълни с чудеса и очарование, които чакат да им се насладиш. Монте Карло. Венеция. Париж. Виена. Или, ако предпочиташ: Катманду, Кайро, Мачу Пикчу. – Диоген направи жест, обхващащ подвързаните с кожа книги по стените наоколо. – Виж томовете, които те заобикалят. Бъниън. Милтън. Бейкън. Вергилий. Трезви моралисти до един. Нима орхидеята може да разцъфти, ако я поливат с хинин? – Той погали с пръст стихосбирката на Ахматова. – Ето причината да ти чета поезия тази вечер: да ти помогна да разбереш, че сенките, с които си се обградила, не трябва непременно да бъдат монохроматични.
 	Диоген избра друг тънък том от купчината до себе си.
 	— Чела ли си някога Теодор Рьотке?
 	Констанс поклати глава.
 	— О! В такъв случай си на път да изпиташ едно прелестно, непознато удоволствие. – Той разгърна книгата, прелисти я и зачете на глас.
 	 
 	Аз вярвам, че са нежни мъртвите. Ще се целунем ли?…

 	 
 	Докато слушаше, Констанс усети как едно ново, неочаквано чувство разцъфтява дълбоко в нея: нещо смътно доловено в ефимерни сънища и все пак непознато, нещо великолепно и забранено.
 	 
 	И пеем заедно; и пеем – устни срещу жадни устни…

 	 
 	Тя рязко се надигна от стола. Мишлето в джоба на престилката й се размърда изненадано.
 	— Часът е по-напреднал, отколкото си давах сметка – промълви тя с треперещ глас. – Струва ми се, че е време да си вървиш.
 	Диоген я обхвана с топлия си благ поглед. После спокойно затвори книгата и се изправи.
 	— Да, така би било най-добре – рече той. – Мърморкото Рен скоро ще се прибере. Не ще му се понрави да ме намери тук – нито на него, нито на някой от другите ти надзиратели, Д’Агоста и Проктър.
 	Констанс усети, че се изчервява и се ядоса на себе си.
 	Диоген кимна към дивана.
 	— Оставям ти и другите томчета. Лека нощ, скъпа моя Констанс.
 	След това пристъпи напред и, преди тя да успее да реагира, се наведе, взе ръката й и я поднесе към устните си.
 	Жестът бе съвършено официален, белег на най-добри обноски. Но при все това имаше нещо в начина, по който устните му се задържаха на милиметър от пръстите й – нещо в топлия дъх, галещ кожата й, което я накара да изтръпне от неудобство…
 	И после него вече го нямаше, внезапно, без нито дума, и в библиотеката не се чуваше друг звук, освен тихото пропукване на огъня.
 	Известно време Констанс стоя неподвижна, заслушана в собственото си ускорено дишане. Той не бе оставил нищо след себе си, нито дори дъх от парфюм – нищо, с изключение на малката купчинка книги на дивана.
 	Тя се приближи и взе най-горното томче. Бе изящно подвързано в коприна, обточено със златен кант и е ръчно гравиран форзац. Повъртя го в ръце като се наслаждаваше на прелестната мекота на подвързията.
 	След това рязко я върна върху купчината, взе недопитата чаша пастис и излезе от библиотеката. Отправи се към задното крило на имението, влезе в кухнята за прислугата и внимателно изми и подсуши чашата. После се върна при централното стълбище.
 	Старата къща тънеше в тишина. Проктър бе някъде навън, както напоследък бе станало обичайно – да помага на Ели Глин за изпълнението на плана; Д’Агоста беше наминал малко по-рано само за да се увери, че тя е в безопасност и си бе тръгнал почти незабавно. А „мърморкото Рен“ се намираше, както всякога по това време, в Нюйоркската обществена библиотека. Досадните му детегледачески задължения, слава Богу, се свеждаха само до часовете на деня. Нямаше смисъл да проверява дали предната врата все още е заключена – Констанс знаеше, че е.
 	Сега тя бавно слезе по стълбите до своите стаи на третия етаж. Нежно извади бялата мишка от джобчето си и я остави в клетката. После свали престилката и долните си дрехи и старателно ги сгъна. Обикновено веднага щеше да пристъпи към вечерния душ, да нахлузи набързо нощницата си и да почете час-два, преди да легне – в момента се бе захванала с Джонсъновите есета.
 	Но не и тази вечер. Тази вечер Констанс се отправи към банята и напълни огромната мраморна вана с гореща вода. После извади една красиво опакована в подаръчна хартия кутийка. Вътре имаше дузина малки стъклени бутилки с логото на един парижки производител на масла за баня: подарък от Диоген, оставен при последната му визита. Тя избра едно шишенце и изля съдържанието му във водата. Опияняващият аромат на лавандула и пачули изпълни въздуха.
 	Констанс застана срещу голямото огледало, в което се отразяваше в цял ръст, и дълго се взира в голото си тяло, плъзгайки ръце отстрани и по плоския си корем. После се извърна и се потопи в горещата вана.
 	Това бе четвъртото посещение на Диоген. Преди той често бе говорил за брат си и дори загатна неколкократно за някакво Събитие – Диоген сякаш изговаряше думата с особен апломб, – Събитие толкова ужасяващо, че и споменът за него бе твърде мъчителен, за да спомене нещо повече, освен че оттогава е сляп с едното си око. Също неведнъж й бе описвал как брат му прави и невъзможното, за да настрои всички срещу него – и най-вече Констанс – като разказва лъжи и инсинуации, в които го обрисува като въплъщение на злото. Отначало тя пламенно бе отказвала да води разговори на тази тема. Бе възразила, че той изкривява истината поради някакви свои долни намерения. Ала Диоген оставаше толкова спокоен пред лицето на яростния й гняв, така разумен и убедителен, докато я опровергаваше, че против желанието й в душата й се породиха съмнение и обърканост. Наистина, Пендъргаст изглеждаше далечен и сдържан понякога, но той просто си бе такъв… нали? Нима истинската причина да не се свърже с нея от затвора не беше просто желанието му да й спести излишно безпокойство? Тя го обичаше, тихо, отдалеч – една любов, която той сякаш никога не забелязваше и на която не отвръщаше.
 	За нея няколко думи щяха да означават толкова много.
 	Дали бе възможно в твърденията на Диоген да се съдържа някаква истина? Разумът й казваше, че не бива да се доверява на този престъпник, може би и садистичен сериен убиец… Но сърцето й говореше другояче. Той изглеждаше толкова отзивчив, толкова раним. Така ласкав. Дори й бе показал доказателства – документи, стари фотографии, – които като че ли подриваха много от твърденията на Алойзиъс по негов адрес. Но Диоген не отричаше всичко; вместо това той бе приел част от вината, признал бе, че не е идеалният брат – а едно дълбоко грешно човешко същество.
 	Всичко бе толкова объркано.
 	Констанс цял живот се бе доверявала на разума, на интелекта си – макар да съзнаваше, че в много отношения умът й е в деликатно равновесие и е способен да я подмами. И все пак този път сърцето й говореше по-силно. Запита се дали Диоген казва истината, когато твърди, че я разбира – защото дълбоко в себе си, на някакво равнище, което й предстоеше да опознае, тя му вярваше: усещаше връзка помежду им. А което бе по-важно, освен всичко и тя започваше да го разбира.
 	Най-сетне излезе от ваната, избърса се с хавлията и продължи с подготовката си за лягане. Тази вечер избра да облече не някоя от памучните си нощници, а една от фино пресована коприна, която лежеше на дъното на чекмеджето й необличана и почти забравена. После се плъзна в леглото, изправи няколко възглавници и взе сборника с есета.
 	Думите се сливаха безсмислено и тя изпита раздразнение. Отгърна на следващото есе, прегледа отгоре-отгоре помпозното начало и затвори книгата. Отметна завивката, отиде до тежкия гардероб и отвори вратичката. Вътре имаше поръбена с кадифе кутия с малка колекция томчета, които Диоген й бе оставил при последното си идване. Констанс отнесе кутията в леглото и се зае да разглежда съдържанието й. Бяха книги, за които бе чувала, но не беше чела, книги, които не можеха да се намерят в богатата библиотека на Енок Ленг. „Сатирикон“ на Петроний; „An rebours“ на Хюйсман; писмата на Оскар Уайлд до лорд Алфред Дъглас; любовната лирика на Сафо; Бокачовият „Декамерон“. От тези страници като изкусителна музика струяха упадък, разточителство и страст. Констанс потъваше в томчетата едно след друго – отначало плахо, после любопитно, а накрая с някакъв глад, който я накара трескаво да ги прелиства до късно в безсънната нощ.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 30 ≈

 	 
 	Джери Фекто намери едно слънчево място на свързващия пасаж между постройките, които заобикаляха двор 4 и дръпна ципа на униформеното си яке. Зимната светлина се процеждаше през облаци с цвят на уиски, но топлината й не стигаше да разтопи кръпките мръсен сняг, които все още поръбваха дворовете и ъглите на сградите. От позицията, на която стоеше, му се откриваше добра гледка към двора. Той хвърли поглед към партньора си Дойл, разположил се стратегически в отсрещния ъгъл.
 	Същността на тяхната задача въобще не им бе обяснена, не беше дори загатната. Всъщност бяха получили една-единствена заповед: Наблюдавайте двора отгоре. Но Фекто бе тук от достатъчно дълго време, за да може да чете между редовете. Мистериозният затворник, все още на тъмничен режим, бе получил някои привилегии за добро поведение – да се разхожда в двор 4. Задължителни привилегии. С Почо и неговата симпатична компания. Фекто много добре знаеше какво ще се случи на този затворник – който беше толкова бял, колкото въобще може да бъде един бял човек, – щом се озовеше в тясното пространство заедно с Лакара и главорезите му. При положение, че наблюдаваше двора от пасажа, както бе в случая, щеше да му отнеме поне няколко минути да слезе до долу, ако станеше беля.
 	За подобна заповед можеше да има само една причина. „Терапията“ на Барабанчика не бе дала резултат – всъщност по някаква необяснима причина той бе притихнал – и сега шефовете пробваха с нова стратегия.
 	Той облиза устни и огледа празния правоъгълник: баскетболния кош без мрежа, успоредните ограждения, този четвърт акър асфалт. Оставаха пет минути до часа за упражнения. Не можеше да се каже, че Фекто е в екстаз от ролята си. Ако някой бъдеше убит, това щеше да е черна точка в биографията му. От друга страна, определено не копнееше да спасява някого от ръцете на Лакара. Макар че някаква част от него изпита удоволствие при мисълта за насилие. Сърдечният му ритъм се ускори от нетърпение и опасения.
 	В уречения час, точно на секундата, той чу познатото изщракване и двойният портал към двора се отвори. Двама пазачи пристъпиха напред под немощната светлина и застанаха от двете страни, докато Почо се появи с разкършена походка, винаги начело. Очите му обхождаха ограденото пространство и ръката му приглаждаше брадичката под долната му устна. Носеше стандартната затворническа униформа, която не включваше връхна дреха въпреки зимните температури. Докато ходеше, мускулите играеха под ръкавите му, а бръснатата му глава лъщеше. Старите белези от акне по лицето му изглеждаха като лунни кратери.
 	Лакара тръгна небрежно из двора, докато другите шестима затворници се изсипаха след него, поемайки в различни посоки и заеха отпуснати пози: зяпаха наоколо, дъвчеха дъвка или безцелно се разхождаха назад-напред. Един от гардовете подхвърли към тях баскетболна топка, тя отскочи към един от мъжете, който я хвана и започна лениво да дриблира.
 	Малко по-късно на двора се появи нов затворник, висок и строен. Той спря току на входа, като се оглеждаше наоколо с някаква нехайност, от която Фекто потръпна. Нещастникът дори не подозираше какво го чака.
 	Почо и неговите хора сякаш дори не забелязаха новодошлия – само дето всички спряха да дъвчат. Но това трая само миг. Топката продължаваше ритмично да подскача, като ударите на ритуален барабан: бом… бом… бом… Все едно не се бе случило нищо необичайно.
 	Тайнственият затворник тръгна край тухлената стена на двора. Докато се движеше, лицето му оставаше неутрално, движенията му бяха непринудени и спокойни. Останалите го следяха с очи.
 	Дворът бе заобиколен от три страни с бетонните стени на Херкмур, а от четвъртата представляваше ограда от метални халки, която завършваше с бодлива тел. Затворникът се отправи нататък, спря се за момент, после тръгна край оградата и се загледа през нея. Затворниците, бе забелязал Фекто, винаги гледаха навън или нагоре – никога към мрачната сграда. Една охранителна кула се издигаше недалече, а отвъд нея се извисяваха короните на дърветата извън стените на затвора.
 	Един от доставчиците вдигна очи, срещна погледа на Фекто и разпери ръце, сякаш питаше какво става. Фекто му махна в смисъл, че всичко е наред. Двамата доставчици изчезнаха в сградата и затвориха вратата след себе си.
 	Фекто извади радиостанцията си и заговори тихо.
 	— Чуваш ли ме, Дойл?
 	— Чувам те.
 	— И ти ли си мислиш това, което и аз?
 	— Аха.
 	— Най-добре да сме в готовност да изтичаме долу и да оправяме работите.
 	Зачакаха. Звукът от отскачането на топката продължаваше равномерно. Никой не помръдваше, с изключение на мистериозния затворник, който продължаваше бавната си разходка край оградата.
 	Бом… бом… бом… продължаваше топката.
 	Гласът на Дойл отново пропука по радиостанцията.
 	— Хей, Джери, това да ти напомня нещо?
 	— Какво?
 	 
 	 
 	— Сещаш ли се за началната сцена от филма „Добрите, лошите и грозните“?
 	— М-да.
 	— Това е тя.
 	— Може би. С изключение на едно нещо.
 	— И какво е то?
 	— Изходът.
 	Дойл се изхили в радиостанцията.
 	— Не бой се. Почо си иска мръвката жива. Само малко поначукана, за по-голяма крехкост.
 	В този момент Лакара измъкна ръце от джобовете си, изправи гръб, тръгна бавно и се спря до оградата на около девет метра от затворника. Провря пръсти между халките и го изчака да се приближи. Вместо да промени посоката си, за да избегне Лакара, затворникът продължи нехайната си разходка, без да спре дори за миг, докато не застана право пред Лакара. След което му заговори. Фекто наостри слух да го чуе.
 	— Добър ден – произнесе затворникът.
 	Лакара отклони поглед.
 	— Имаш ли цигара?
 	— Съжалявам, не пуша.
 	Почо кимна, все още, без да се обърне, очите му останаха притворени като две черни цепки. Ръката му се плъзна към брадичката и започна да подръпва снопчето косми под долната си устна. При всяко движение венците му се оголваха и разкриваха ред пожълтели изпочупени зъби.
 	— Не пушиш – повтори той. – Това е много здравословно.
 	— Едно време си позволявах по някоя пура от време навреме, но ги отказах, когато един мой приятел се разболя от рак. Горкият човек, наложи се да му отрежат почти цялата долна челюст.
 	При тези думи главата на Лакара се изви към него като на забавен кадър.
 	— Сигурно мутрата му е изглеждала доста грозна след това.
 	— Изумително е какво може да постигне пластичната хирургия в наши дни.
 	Лакара се извърна.
 	— Хей, чу ли това, Раф? Тоя сладур си има приятел без уста.
 	Като по даден знак бандата на Почо се задвижи – всички, с изключение на мъжа с топката. Започнаха да го обграждат като вълци.
 	— Сега смятам да продължа разходката си – заяви затворникът и пое в срещуположната посока.
 	Лакара направи крачка и блокира пътя му.
 	Затворникът се спря и фиксира сребристите си очи върху него. После каза нещо много тихо, което Фекто не успя да чуе.
 	Лакара не помръдна и не погледна затворника. След малко отговори.
 	— И какво е то?
 	Сега затворникът заговори по-ясно.
 	— Надявам се да не направиш втората най-сериозна грешка в живота си.
 	— За какво, по дяволите, говориш? Каква втора грешка? Коя е първата?
 	— Убийството на трите невинни деца.
 	Последва наелектризирана тишина. Фекто се размърда, потресен от това, което бе чул. Затворникът беше нарушил едно от най-светите правила на затворническия живот – и нещо по-лошо, беше го сторил с Почо Лакара. Откъде изобщо го познаваше? Беше в единична килия от самото си идване. Фекто се напрегна. Нещо ужасно щеше да се случи, и то много скоро.
 	Лакара се усмихна, като го погледна за първи път, разкривайки още жълти зъби, след което се изхрачи върху обувката на новодошлия.
 	— Къде чу за това? – попита той кротко.
 	— Но преди да ги убиеш ги завърза – какъв голям и смел мачо си ти! Не би искал едно седемгодишно момиче да ти одраска красивото лице, нали, Почо?
 	Фекто не вярваше на очите си. Този тип със сигурност мечтаеше да умре. Момчетата на Лакара изглеждаха също толкова потресени, несигурни как да реагират, в очакване на някакъв сигнал.
 	Почо започна да се смее: тежък хриплив смях, изпълнен със заплаха.
 	— Хей, Раф – подвикна той през рамо. – Имам чувството, че този кучи син не ме харесва, представяш ли си?
 	Раф се приближи.
 	— Сериозно ли?
 	Затворникът не каза нищо. Останалите от глутницата стесниха пръстена. Фекто усети, че сърцето му бие тежко.
 	— Нараняваш чувствата ми, човече – просъска Почо към затворника.
 	— Наистина – долетя отговорът. – Що ли за чувства са това?
 	Почо се отмести и Раф се приближи бавно и небрежно, след което бързо като пружина на капан юмрукът му отскочи към корема на затворника.
 	Тайнственият мъж се завъртя като вихрушка, единият му крак излетя напред и в следващия миг Раф лежеше прегънат на две върху земята. После повърна.
 	— Кротко – изкрещя им Фекто отгоре и извади радиостанцията си да повика Дойл.
 	Останалите се хвърлиха напред, а Почо ги остави да свършат мръсната работа. Докато гледаше, Фекто се удивляваше все повече – затворникът се движеше по-светкавично отколкото той бе вярвал, че е възможно, в танца на някакво бойно изкуство, за което никога не бе чувал – но все пак мъжът беше сам срещу шестима главорези, прекарали целия си живот в улични сбивания; никой не можеше да се изправи срещу такова нещо. Колкото до тях самите, те бяха толкова изненадани от действията на непознатия, че временно се оттеглиха. Край Раф се превиваше още един, зашеметен от удар под брадичката.
 	Фекто се обърна и се спусна по пасажа, крещейки в радиостанцията за подкрепление. В никакъв случай не се канеше да оправя тази бъркотия единствено с помощта на Дойл.
 	Гласът на Лакара се извиси:
 	— Ще оставите ли този жалък копелдак да ви нарита?!
 	Останалите се раздвижиха. Един направи рязко движение и затворникът се извъртя, но това бе само финт, така че друг да го нападне в гръб, а трети да замахне към корема му – този път в сполучлив опит. В следващия миг всички се нахвърлиха отгоре му с вдигнати юмруци и затворникът се запревива под дъжд от удари.
 	Фекто се втурна през горния портал, без вече да вижда двора, спусна се по стълбите, отключи още една врата и се понесе по коридора. Дойл тъкмо пристигаше заедно с подкрепление от четирима пазачи, които тичаха откъм кулата с извадени палки. Фекто отключи двойните врати към двора и гардовете нахлуха вътре.
 	— Хей! Спрете веднага! – изкрещя той, носейки се към малката групичка в средата на двора, струпана над някаква невидима фигура на земята, върху която се изсипваха непрестанни ритници. Отстрани лежаха още двама мъже, а самият Лакара сякаш беше изчезнал.
 	— Достатъчно! – Фекто пристъпи напред, дръпна един от бандитите за яката и перна друг през ухото с палката си. – Веднага престанете!
 	Дойл и останалите пазачи се присъединиха. За по-малко от трийсет секунди затворниците бяха озаптени. Специалният затворник лежеше по гръб в безсъзнание, кръвта покриваше лицето му в поразителен контраст с бледата му кожа, панталоните му бяха почти съдрани на кръста, а ризата – разцепена отстрани.
 	Един от бандата виеше истерично някъде изотзад.
 	— Скивахте ли какво направи тоя луд скапаняк? Видяхте ли го, бе хора?!
 	— Какво става там, Фекто? – долетя гласът на директора по радиостанцията. – За какво е това сбиване?
 	Все едно че не знаеш.
 	— Новият пострада, сър.
 	— Какво му се е случило?
 	— Трябват ни парамедици! – крещеше един от пазачите.
 	— Поне трима затворници са много зле! Парамедиците!
 	— Фекто, там ли сте? – прозвуча строгият глас на Имхоф.
 	— Да, новият затворник е ранен. Но не знам колко сериозно.
 	— Разбери.
 	— Да, сър.
 	— И още нещо: искам медицинският екип да се заеме първо с него. Ясно?
 	— Тъй вярно, сър.
 	Фекто се огледа. Къде, по дяволите, беше Почо?
 	В този момент видя сгърченото тяло на Лакара да лежи неподвижно в един от ъглите на двора.
 	— О, боже! – възкликна Фекто. – Къде са тези парамедици? Веднага ги докарайте тук!
 	— Кучи син! – продължаваше да ехти истеричният глас.
 	— Видяхте ли го какво направи?
 	— Заемете се с останалите – нареди Фекто. – Чухте ли ме? Сложете им белезниците и ги разкарайте оттук.
 	Тази заповед бе ненужна. Онези членове на бандата, които все още можеха да стоят изправени, вече бяха изпратени вътре. Крясъците заглъхнаха, остана да се чува само тихото скимтене на един от ранените. Лакара лежеше в гротескна имитация на богомолец, с колене и лице зарити в снега и глава, изкривена под неестествен ъгъл. Неподвижността му ужасяваше Фекто повече от всичко.
 	Парамедиците най-сетне пристигнаха заедно с две носилки на колела.
 	Фекто посочи към специалния затворник.
 	— Директорът иска да се погрижите първо за него.
 	— Ами онзи там? – Парамедиците бяха фиксирали ужасените си очи върху Лакара.
 	— Първо се погрижете за новия.
 	Дори когато се заеха с него, Фекто продължи да се взира към Лакара. В този момент тялото на испанеца започна да се свлича като в каданс, наклони се на една страна и остана така, неподвижно, ухиленото лице и широко отворените очи бяха обърнати към небето.
 	Фекто надигна радиостанцията към устните си, чудейки се какво би трябвало да каже на директора. Едно нещо беше ясно: Почо Лакара едва ли щеше да си играе повече с белите момчета.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 31 ≈

 	 
 	В този студен мартенски ден източен Лонг Айлънд не приличаше твърде на игралния салон на богатите и известните, за какъвто минаваше. Или поне такова бе впечатлението на Смитбак, докато пътуваше край поредното кално картофено поле, сред което бавно се поклащаше дръгливо стадо крави.
 	След срещата си с Хейуърд Смитбак бе извадил всички зайци от журналистическия си цилиндър, само и само да научи нещо повече за Диоген. Беше написал куп многозначителни статии, които намекваха за предстоящи пробиви в разследването и провокираха полицията да му подаде някой жокер. Беше душил около музея като задаваше въпроси и разпространяваше слухове. Нищо. Пендъргаст си оставаше в затвора по обвинение в убийство, а – което беше също толкова лошо – Диоген напълно се бе покрил. Представата за брата на Пендъргаст на свобода, несъмнено кроящ някой нов удар, едновременно ядосваше и плашеше Смитбак.
 	Не бе съвсем сигурен кога точно му бе дошла идеята. Но беше дошла… И сега той пътуваше на изток, на път за една къща, която се надяваше – много горещо се надяваше – да намери празна.
 	Най-вероятно нямаше да открие нищо. В крайна сметка какво би могло да е това, което той да открие, а полицията – не. Но това бе единственото, което все още можеше да направи.
 	— След сто и петдесет метра завийте надясно по „Спрингс роуд“ – долетя мелодичен женски глас откъм таблото.
 	— Благодаря, Лавиния, скъпа – каза Смитбак със самоувереност, каквато не чувстваше.
 	— Завийте надясно по „Спрингс роуд“.
 	Смитбак се подчини, поемайки по един тесен път с напукана настилка, притиснат между поредните картофени нивя, плажни къщички със спуснати капаци и дървета с оголени клони. Отвъд тях лежеше блатиста местност, обрасла с остри жълтеникави треви. Отмина една полуизгнила дървена табела, която се бе килнала живописно. „Добре дошли в Изворите“, пишеше на нея. Това бе едно непретенциозно кътче от Лонг Айлънд, из което, макар и едва доловимо, се носеше мирис на пари.
 	— Градчето, скъпа ми Лавиния, е малко и с нищо незабележително, но не и напълно лишено от атмосфера – рече Смитбак. – Ще ми се да можеше да го зърнеш.
 	— След сто и петдесет метра завийте вдясно по „Главър’с Бокс Роуд“ – прозвуча невъзмутимият отговор.
 	— С глас като твоя би могла да натрупаш страхотни пари в бизнеса със секс-телефони, знаеш ли? – Той бе доволен, че Лавиния е само един глас от таблото. GPS-системата на колата не би могла да разбере колко нервен и напрегнат се чувстваше.
 	Озова се на широк песъчлив крайбрежен път, от двете страни, на който се нижеха плажни къщички и мършави борове, редуващи се с хилави шубраци и блатни треви. Отляво лъщеше оловната повърхност на залива Гардинърс Бей. От дясната страна на пътя имаше мръсно пристанище, затворено през зимния сезон.
 	— След деветдесет метра ще достигнете дестинацията си.
 	Смитбак намали скоростта. Напред започваше песъчлива алея, която се виеше между редките дъбове и свършваше пред покрития с морски чакъл двор на една сива къща. Посред алеята се разхождаха полицейски коне, но наоколо нямаше и следа от служителите на реда. Къщата бе заключена и тъмна.
 	Пътят зави край още няколко вили и свърши с уширен участък. Една табела оповестяваше на новодошлите, че се намират край обществен плаж. Смитбак паркира отсреща – неговата кола беше единствена – и излезе, вдъхвайки дълбоко от свежия хладен въздух. Вдигна ципа на якето си, за да се предпази от влажния вятър, метна раницата си на гръб, вдигна един камък от земята, мушна го в джоба си и пое към плажа. Кротките вълни се плискаха с тих съсък по брега в постоянен ритъм. Разхождайки се небрежно, Смитбак взе няколко лъскави мидички, хвърли ги обратно и като тътреше кецове по пясъка, продължи да се спуска към плажната ивица.
 	Вилите се издигаха непосредствено след началото на обраслите в трева дюни: ниски постройки в колониален стил, заобиколени със сивкави обли камъчета, с бели первази на прозорците, тихи и залостени за през зимата. Къщата, която той търсеше, се разпознаваше лесно: парчетата яркожълта полицейска лента все още се вееха по колчетата, забити из занемарения двор. Бе голяма, в стила на двайсетте, с дъски, посивели и нахапани от дъжд и вятър, с насмолен покрив, просторна веранда с изглед към морето и два фронтона. Смитбак я подмина, без да забележи никакъв знак за присъствието на властите. Като продължаваше безгрижно да подритва камъчетата по пясъка, той продължи между дюните, прескочи един плет, мушна се под полицейската лента и на бегом прекоси двора. Спря се в сянката край стената.
 	Там, скрит от погледите на евентуални минувачи благодарение на един полуизсъхнал тис, той нахлузи чифт ръкавици. Къщата, разбира се, щеше да е заключена. Смитбак заобиколи предпазливо, докато се добра до задната врата и надникна през прозорчето. Успя да огледа кухнята – спретната, старомодна, без обичайните тенджери и лъжици.
 	Извади камъка от джоба си заедно с една носна кърпа. Замота я около него и халоса стъклото.
 	Нищо не се случи. Той удари по-силно, този път произвеждайки доста осезаем шум, но прозорецът упорито не желаеше да се строши.
 	Огледа стъклото по-отблизо и забеляза нещо необичайно: беше дебело и имаше синьо-зелен оттенък, освен това рамката не бе от дърво, а метална.
 	Устойчив на куршуми прозорец?
 	Кой знае защо Смитбак не остана изненадан. Диоген бе спретнал дома си според специфичните си нужди – бе направил къщата непревземаема отвън и непозволяваща бягство отвътре.
 	Спря и се замисли, като се надяваше, че не е бил три часа път напразно. Диоген със сигурност бе помислил за всичко – как не си бе дал сметка за това по-рано! Безсмислено беше да проверява за слабости – такива нямаше да има.
 	От друга страна, може би полицаите бяха забравили да затворят някоя врата.
 	Като се възползва от прикритието на храсталака, Смитбак се прокрадна обратно към предната веранда. Пред входа минаваше полицейска лента. Той скочи леко на верандата, увери се, че пътят с чист, след което се зае да огледа вратата. Ето как ченгетата бяха проникнали вътре: рамката бе изкривена под натиска на лостове, ключалката – разбита. Изглеждаше като че ли е била употребена доста сила. Тъй като бяха счупили ключалката, полицаите бяха сложили катинар, който получи специално внимание от страна на Смитбак. Направен бе от закалена стомана, твърде дебел, за да може да се строши с обикновени клещи; за сметка на това резето бе монтирано в прясно пробити в металната врата дупки.
 	Смитбак бръкна в кожената раница и извади специална отвертка. Пет минути по-късно бе развинтил поддържащите болтове от едната страна. Дръпна рязко резето и отвори зле изкривената врата. Миг след това вече бе вътре.
 	Спря се за момент, като търкаше ръце. В стаята бе топло
 	— парното още работеше. Намираше се в типичната за крайбрежните вили всекидневна – с удобни ракитови мебели, тук-таме тъкани килимчета, маса за шах, голямо пиано в единия ъгъл и широка камина, зидана от объл камък, на отсрещната стена. Светлината бе странно зеленикава поради особените стъкла на прозорците.
 	Какво търсеше? Не бе сигурен. Може би някакво указание къде би могъл да е Диоген или пък под каква самоличност се крие. Обхвана го моментно чувство на тревога, докато се питаше как въобще би могъл да намери нещо, което полицията е пропуснала, или по-лошо – нещо, което самият Диоген е недогледал. Разбира се, престъпникът бе бързал, оставяйки сума ти оборудване и достатъчно улики, за да може да бъде идентифициран като извършител на диамантения обир. Но въпреки това той бе доказал, че е не просто изключително интелигентен, но също и извънредно предпазлив. Диоген не беше от онези, които имаха навика да допускат грешки.
 	Като се придвижваше безшумно, Смитбак мина под един свод и се озова в трапезарията – красиво облицовано в дъбово дърво помещение, в центъра, на което имаше тежка маса и изкусно резбовани столове. По тъмночервените стени висяха картини и гравюри. Една врата в отсрещния край водеше към малката кухничка – също като останалите стаи безупречно чиста. Полицаите едва ли бяха минали прахосмукачка из къщата; явно това бе обичайният вид, в който Диоген я поддържаше.
 	Смитбак се върна в дневната, завъртя се из нея, приближи до пианото, чукна няколко клавиша. Тонът му бе отличен, беше настроено, а чукчетата работеха гладко.
 	Ето това все пак беше нещо: Диоген свиреше на пиано.
 	Разгледа отворените ноти на статива: Шуберт, опус 90. Под него – „Clair de Lune“ на Дебюси и няколко ноктюрни от Шопен. Собственикът на къщата очевидно бе сравнително напреднал, макар и не на равнището на концертиращ пианист.
 	До пианото се издигаше друга арка, която водеше в библиотеката. Тази стая бе необяснимо разхвърляна. По рафтовете имаше липсващи книги, книги лежаха и по пода, някои – отворени. Килимът бе набран и загънат от единия край. На пода се въргаляше счупена настолна лампа. Средата на помещението бе доминирана от масивна маса, покрита с черно кадифе. Над нея имаше редица ярки, вградени в тавана, лампички.
 	В единия ъгъл Смитбак зърна нещо, което предизвика тръпки по гърба му: голяма наковалня от неръждаема стомана. Близо до нея се въргаляха няколко омачкани парцала и един странен чук, изработен от сив лъскав метал – титан може би.
 	Смитбак излезе от библиотеката и се изкачи по дървените стълби. Те завършваха с площадка, от която тръгваше дълъг коридор, по чиито стени висяха картини с морски пейзажи. На една масичка клечеше дребна препарирана маймунка. На друга се виждаше стъклена топка, от онези, в които вали сняг като ги обърнеш, в която имаше дръвче с клони, отрупани с пеперуди.
 	Вратите към всички стаи бяха отворени.
 	Смитбак влезе право в тази, която се намираше най-близо до стълбището и осъзна, че сигурно точно тук Виола Маскелене е била държана като затворничка. Леглото беше в безпорядък, на пода лежеше строшена чаша, някой бе обелил тапета на едната стена, разкривайки метала отдолу.
 	Метал. Смитбак се наведе и внимателно обели още от тапета. Стените бяха направени от солидна стомана.
 	Той отново потръпна, внезапно обзет от призрачно чувство на тревога. Прозорецът имаше същия синкаво-зелен оттенък като тези на долния етаж и бе преграден с решетки. Вратата – следващото нещо, което разгледа – бе изключително тежка, също стоманена и се движеше безшумно на огромните си панти. Смитбак огледа ключалката – извънредно масивна конструкция от месинг и неръждаема стомана.
 	Нервността му се усили. Ами ако Диоген вземе, че се върне? Но не, разбира се, че нямаше да се върне – би било лудост. Освен ако в къщата нямаше нещо, което е забравил…
 	Набързо обиколи останалите спални. Извади отвертката и обели тапета на друго място. Отдолу пак се откри метал.
 	Дали Диоген не бе планирал да държи повече от един заложник тук? Или бе укрепил къщата, за да послужи на някакъв друг зловещ замисъл?
 	Смитбак се спусна по стълбите, сърцето му биеше силно. От това проклето място го полазваха тръпки. Денят се бе оказал чиста загуба на време: беше дошъл в Изворите без истински план, без да търси нещо конкретно. Помисли си, че сигурно ще е разумно да си води бележки – но за какво? А може би просто трябваше да забрави цялата шантава идея и да иде да види как е Марго Грийн. Така и така се намираше извън града. Но всъщност това щеше да е поредното безсмислено пътуване – състоянието й рязко се бе влошило, както бе чул, беше изпаднала в кома и не реагираше…
 	Изведнъж Смитбак се вкамени на мястото си. По верандата се прокрадваха тихи стъпки.
 	Обладан от внезапен ужас, той се вмъкна в килера срещу стълбището. Проправи си път навътре и се сгуши между ред сака – кашмир, камилска вълна и туид. Чу как бравата изтрака и вратата леко проскърца, докато се отваряше.
 	Диоген?
 	Килерът миришеше силно на вълнен плат. Смитбак едва дишаше от страх.
 	Стъпките безшумно прекосиха застланото с килими антре, влязоха във всекидневната и там спряха. Тишина.
 	Смитбак чакаше.
 	След малко стъпките поеха към трапезарията и се отдалечиха по посока на кухнята.
 	Трябваше ли да бяга?
 	Ала преди да успее да претегли възможностите, стъпките се върнаха: бавни, тихи и преднамерени. Сега те поеха към библиотеката, после излязоха и се заизкачваха по стълбището.
 	Сега. Смитбак изхвърча от килера, безшумно, но пъргаво притича през дневната и офейка през отворената входна врата. Докато завиваше зад ъгъла на къщата, видя, че на алеята е спрял полицейски автомобил с работещ двигател.
 	Той хукна през задния двор на съседната вила и тича чак до плажа, като почти се смееше от облекчение. Онзи, когото бе взел за Диоген, се оказа само едно ченге, дошло на рутинна проверка.
 	Върна се в колата си и изчака дишането му да възстанови обичайния си ритъм. Пропилян ден. Но поне беше излязъл от онази къщичка на ужасите невредим.
 	Включи двигателя и пусна навигационната система.
 	— Къде желаете да отидете? – измърка топлият секси глас. – Моля, въведете адреса.
 	Смитбак избра опцията „Офис“. Знаеше как да се върне, но обичаше да слуша Лавиния.
 	— Потегляме към дестинация „Офис“ – долетя гласът. – Поемете северно по „Тлавър с Бокс“.
 	— Веднага, скъпа.
 	Подкара бавно и нехайно край дома на Диоген. Сега ченгето стоеше отвън край колата си с радиостанция в ръка.
 	Проследи Смитбак с поглед, но не направи опит да го спре.
 	— След сто и петдесет метра завийте наляво по „Спрингс Роуд“
 	Той кимна. Вдигна ръка да махне някакво влакънце от туид, което гъделичкаше лицето му. При това движение замръзна, закован от почти електрически шок.
 	— Това е, Лавиния! – изкрещя той. – Връхните дрехи в килера!
 	— Завийте наляво по „Спрингс Роуд“
 	— Имаше два вида сака! Супер скъпи от кашмир и мохер, а до тях – цял куп тежки, космати, бодливи сака от туид! Ти случайно да познаваш някой, който носи и двата вида? Не, мамка му!
 	— Карайте километър и половина по „Спрингс Роуд“.
 	— Диоген със сигурност си пада по кашмира и мохера. Следователно, когато използва фалшивата си самоличност, носи туид. Прави се на професорския тип. Перфектно, Лавиния, чувствам, че съм прав. Той е професор. Не, момент! Не професор, не точно. В крайна сметка, познава така добре музея, че… От полицията казват, че за извършването на диамантената кражба престъпникът е получил помощ отвътре – да, ама ти представяш ли си Диоген да се моли на помощници?! По дяволите, било е пред очите ни през цялото време! Господи, Лавиния: пипнахме го! Аз го пипнах!
 	— След сто и петдесет метра завийте по магистралата „Олд Стоун“ – прозвуча невъзмутимият отговор.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 32 ≈

 	 
 	Онова, което най-много отвращаваше Хейуърд от психичната клиника „Белвю“ не бяха мрачните, дъхащи на плесен коридори, нито заключените стоманени врати или смесената воня на дезинфектант, повръщано и екскременти. Бяха звуците. Те се носеха отвсякъде – една какофония от гневни роптания, пронизителни изблици, монотонни речитативи, гърлено ръмжене, скимтене, бърз и тих, безспирен брътвеж: симфония на нещастието, прекъсвана от време на време от някой крясък, толкова ужасен, така преизпълнен с отчаяние, че й късаше сърцето.
 	Доктор Гошар Синг крачеше до нея и говореше с тих, кротък и разумен глас все едно, че не чуваше нищо – и може би, реши тя, наистина бе така. Ако чуваше, едва ли самият той щеше да остане дълго с всичкия си. Беше съвсем просто.
 	Хейуърд направи опит да се съсредоточи върху думите на лекаря.
 	— В целия си опит в клиничната психиатрия – казваше той, – не съм виждал такова нещо. Опитваме се да се справим. Постигнахме известен напредък, макар и не такъв, какъвто би ми се искало.
 	— Изглежда е станало страшно внезапно.
 	— Наистина; и това също е озадачаващо. А, да, капитан Хейуърд – ето, че пристигнахме.
 	Синг отключи една врата и я задържа отворена, като й направи път да влезе в една почти гола стая, разделена на две чрез дълъг плот и дебело нечупливо стъкло – точно както в помещенията за посетители на затворници. Интеркомът бе монтиран в стъклото.
 	— Доктор Синг – започна Хейуърд, – пожелах среща лице в лице.
 	— Боя се, че това няма да е възможно – отвърна Синг почти с тъга.
 	— Аз пък се боя, че ще бъде възможно. Не мога да разпитвам заподозрян при подобни условия.
 	Синг отново поклати тъжно глава, пълните му бузи се затресоха.
 	— Не, не, тук ние командваме, капитане. И си мисля, че като видите пациента, ще разберете, че е все едно, напълно все едно.
 	Капитан Хейуърд не каза нищо. Сега не му беше времето да се препира с лекарите. Щеше да прецени ситуацията и в случай, че се окажеше необходимо, да се върне в момент, когато тя щеше да диктува условията.
 	— Бихте ли желали да седнете? – учтиво попита Синг.
 	Хейуърд се разположи пред плота, а докторът седна на
 	мястото до нея и хвърли поглед на часовника си.
 	— Пациентът идва след пет минути.
 	— Какви предварителни заключения можете да направите?
 	— Както казах, случаят е извънредно озадачаващ. Наистина извънредно.
 	— Бихте ли пояснил?
 	— Мозъчният скенер показа значителни аномалии във фокалната област на слепоочията, а магнитният резонанс установи поредица малки увреждания на лицевия кортекс. Тъкмо те са причинили тежки когнитивни дефекти и психопатология.
 	— Може ли да преведете на английски?
 	— Очевидно пациентът страда от сериозни увреждания в дял от мозъка, който контролира поведението, емоциите и способността за правене на планове. Патологията е особено ясно изразена в това, което ние, психиатрите, понякога наричаме „област на Хигинботъм“.
 	— Хигинботъм?
 	Синг се усмихна, явно ставаше дума за някаква професионална шега.
 	— Иожени Хигинботъм работела на поточната линия в завод за производство на сачмени лагери в Линдън, Ню Джърси. Един ден през 1913-а във фабриката избухнал бойлер. Направо вдигнал всичко във въздуха. Изглеждало сякаш заводът е претърпял артилерийска атака – навсякъде се въргаляли сачмени лагери. Загинали шестима души. Иожени Хигинботъм оцеляла като по чудо: но с две дузини сачми в лицевия кортекс на мозъка си.
 	— Продължавайте.
 	— Бедната жена претърпяла цялостна промяна на личността. Внезапно се превърнала от мил, внимателен човек в цинична мързелана, склонна към изблици на агресия, псувала, пропила се и, хм, започнала да води доста… разюздан и безразборен сексуален живот. Приятелите й били потресени. Тази случка подкрепя медицинската теория, че личността е вградена в тъканта на мозъка и че механичните увреждания могат буквално да трансформират един характер в друг. Нали разбирате, сачмените лагери унищожили вентромедиалния лицев кортекс на Хигинботъм – същата област, която е засегната и в случая с нашия пациент.
 	— С тази разлика, че в неговия мозък няма сачмени лагери – отбеляза Хейуърд. – Каква може да е причината?
 	— В това е загадката. В началото предположих, че става дума за свръхдоза наркотик, но изследванията не откриха следи от дрога.
 	— Удар по главата? Падане?
 	— Не. Няма следи от борба, няма едема, нито синини. Елиминирахме и вероятността за удар: уврежданията са възникнали едновременно в няколко области, разположени далеч една от друга. Единственото възможно заключение, до което мога да стигна, е електрически шок, приложен директно върху мозъка. Де да беше труп… Една аутопсия щеше да ни каже толкова повече.
 	— Но не би ли трябвало електрическият удар да остави следи от изгаряне?
 	— Не и нисковолтажен високоамперен шок – като този, който се създава от електронно или компютърно оборудване. Но липсват увреждания, където и да било с изключение на мозъка. Трудно мога да си представя как е възникнал подобен електричен удар, освен ако нашият пациент не е извършвал някакъв странен експеримент върху себе си.
 	— Човекът е компютърен техник, който инсталираше електрониката по една изложба в музея.
 	— Така чух и аз.
 	Интеркомът звънна и оттам се разнесе мек глас.
 	— Д-р Синг? Пациентът пристига.
 	Отвъд стъкления прозорец се отвори една врата и миг по-късно на прага се появи Джей Липър. Седеше в инвалидна количка, завързан. Бавно въртеше глава и устните му се движеха, но без да издават звук.
 	Лицето му бе шокиращо. Изглеждаше хлътнало, кожата бе сива и отпусната и висеше на гънки, очите му играеха, без да се фокусират върху нещо определено, а езикът висеше дълъг, розов и влажен като на разгорещен ретривър.
 	— О, боже мой… – възкликна Хейуърд неволно.
 	— Той е силно упоен заради собствената му безопасност. Все още се опитваме да изберем подходящите лекарства, да намерим вярната комбинация.
 	— Ясно. – Хейуърд се консултира с бележките си. После се облегна напред и натисна копчето на интеркома. – Джей Липър?
 	Главата продължаваше да описва бавни кръгове.
 	— Джей? Чуваш ли ме?
 	Дали долови някакво колебание? Хейуърд меко заговори по интеркома.
 	— Джей? Казвам се Лора Хейуърд. Тук съм, за да ти помогна. Аз съм твоя приятелка.
 	Той не спираше бавните си движения.
 	— Можеш ли да ми разкажеш какво се случи в музея, Джей?
 	Нищо не последва. По езика му се стече голяма капка слюнка и капна на пода.
 	Хейуърд се отдръпна и погледна към лекаря.
 	— Родителите му идваха ли?
 	Синг кимна.
 	— Да. Сцената определено беше болезнена.
 	— Той реагираше ли?
 	— Това бе единственият случай, в който показа някаква реакция, и то съвсем за кратко. Измъкна се от вътрешния си свят за по-малко от две секунди.
 	— Какво каза?
 	— „Това не съм аз“.
 	— „Това не съм аз“? Имате ли някаква представа какво е имал предвид?
 	— Ами… Предполагам, че пази някакъв блед спомен за това какъв е бил, наред с неясното осъзнаване за това в какво се е превърнал.
 	— Какво се случи после?
 	Синг изглеждаше объркан.
 	— Внезапно стана агресивен. Каза, че ще ги убие и двамата и… че ще им изтръгне вътрешностите. Наложи се да го седираме допълнително.
 	Хейуърд задържа погледа си върху него. След това замислено се обърна отново към Липър. Главата му продължаваше бавната си орбита, а стъклените му очи гледаха някъде в небитието.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 33 ≈

 	 
 	— Сби се с Карлос Лакара – каза Имхоф на специален агент Кофи, докато вървяха по дългите ехтящи коридори на Херкмур.
 	— Приятелите на Лакара се включиха и докато гардовете успеят да ги разтърват, настъпиха известни усложнения.
 	Кофи и Рабинър слушаха разказа за днешните събития. Двама пазачи от затвора, които вървяха зад тях, допълваха антуража. Завиха зад ъгъла и поеха по друг дълъг коридор.
 	— Що за усложнения?
 	— Лакара е мъртъв – каза директорът. – Счупен врат. Не знаем какво точно е станало – поне не още. Никой от затворниците не иска да говори.
 	Кофи кимна.
 	— Вашият човек доста са го поошмулили – леко сътресение на мозъка, контузии, натъртен бъбрек, две счупени ребра и плитка прободна рана.
 	— Прободна рана?
 	— Изглежда някой го е наръгал с кол. Това беше единственото оръжие, което открихме на мястото на боя. Като цяло има късмет, че е жив. – Имхоф се прокашля деликатно и добави: – Определено не изглеждаше като побойник.
 	— Върнахте го обратно в килията му, както наредих, нали?
 	— Да. Докторът не остана доволен.
 	Преминаха през една охраняема врата и Имхоф им повика асансьора.
 	— При всички положения – рече той, – предполагам, че вече ще бъде много по-склонен да сътрудничи при разпит.
 	— Не сте му давали болкоуспокояващи, нали? – попита Кофи щом асансьорът звънна и се отвори.
 	— Тук в Херкмур обикновено не даваме болкоуспокояващи за щяло и нещяло – нали разбирате, заради опасността от потенциална злоупотреба и така нататък.
 	— Хубаво. Не искаме да си губим времето с един клюмнал зеленчук.
 	Изкачиха се до третия етаж, Имхоф прокара магнитната си карта, набра някакъв код и металните врати се отвориха, разкривайки един бетонен коридор, боядисан в студено бяло, от двете страни, на който се редяха бели врати. Всяка имаше малко квадратно прозорче.
 	— Единичните килии на Херкмур – обяви Имфох. – Той е в 44-а. Обикновено бих го придружил до стаята за посетители, но в момента не може да се каже, че е особено подвижен.
 	— И бездруго предпочитам да говоря с него в килията. С пазачите под ръка, разбира се… В случай, че стане агресивен.
 	— Вероятността за това е твърде малка. – Имхоф се приближи и сподави гласа си. – Не бих искал да ви казвам как да си вършите работата, агент Кофи, но ако питате мен, всяко подхвърляне, че може да се разходи пак из двор 4, ще му развърже езика на секундата.
 	Кофи кимна.
 	Приближиха се към една от вратите и гардовете неколкократно почукаха по нея с палките си.
 	— Наконтете се, имате посетител!
 	Дран, дран, ехтяха палките по вратата. Единият пазач се отдръпна, а другият отключи и надникна вътре.
 	— Чисто е – рече той.
 	Първият прибра оръжието си и пристъпи в помещението.
 	— Колко време ви е нужно? – попита Имхоф.
 	— Един час би трябвало да е достатъчен. Ще кажа на пазачите да ви повикат, когато свършим.
 	Кофи изчака Имхоф да си тръгне, след което пристъпи в тясната килия, последван от Рабинър. Вторият пазач заключи вратата отвън и остана на пост.
 	Затворникът лежеше на тясната койка, облегнат на тънка възглавница, облечен в нов гащеризон, толкова оранжев, че почти сияеше. Кофи бе шокиран от външния му вид – главата му бе омотана с бинт, едното око – подуто и затворено, а другото насинено, цялото лице – палитра от черно, синьо и зелено. В подпухналата цепнатина на здравото му око Кофи виждаше сребристи проблясъци.
 	— Агент Кофи? – заговори пазачът. – Желаете ли стол?
 	— Не, ще остана прав. – Той се обърна към Рабинър. – Готово ли е?
 	Помощникът му беше извадил записващо устройство.
 	— Да, сър.
 	Кофи скръсти ръце и изгледа отгоре насинения и превързан затворник. След това се ухили:
 	— Какво ти се е случило? Опита се да целунеш погрешното момче, а?
 	Отговор не последва, ала Кофи и без това не очакваше да чуе такъв.
 	— Но да си дойдем на думата. – И той извади лист с бележки. – Пускай лентата. Говори специален агент Спенсър Кофи от затворническа килия номер СЗ-44 в Херкмурския федерален затвор. Разпитвам затворника, идентифициран като А. З. Л. Пендъргаст. Датата е 20 март.
 	Тишина.
 	— Можете ли да говорите?
 	За изненада на Кофи мъжът произнесе:
 	— Да. – Гласът му беше същински шепот и малко неясен заради подутите устни.
 	Кофи се усмихна. Това беше обещаващо начало.
 	— Бих желал да приключа тук колкото е възможно по-бързо.
 	— Аз също.
 	Изглежда смекчаването на костеливия орех бе проработило по-добре, отколкото се бе надявал.
 	— Добре тогава. Връщам се на предишната насока на разпита. Този път обаче очаквам отговор. Както вече изясних, уликите сочат, че сте се намирал в дома на Декър по време на убийството. Те говорят за средства, мотив и възможност, както и за директна връзка между вас и оръжието, с което е извършено престъплението.
 	Затворникът мълчеше, затова Кофи продължи:
 	— Първо: Съдебният екип откри на местопрестъплението половин дузина дълги черни влакна, които, както установихме, произхождат от твърде необичаен италиански плат от смесени кашмир и мерино, който се е произвеждал през петдесетте години. Анализ на костюмите във вашия гардероб показва, че всички те са изработени от тази материя.
 	Второ: На местопрестъплението намерихме три косъма, един, от които беше с корен. PCR-анализът доказа съвпадение с вашата ДНК с възможност за грешка, равняваща се на едно на шестнайсет милиарда.
 	Трето: Един свидетел, съсед на Декър, е забелязал човек със светъл тен и черен костюм да влиза в къщата на жертвата деветдесет минути преди убийството. Най-малко на три снимки той категорично ви идентифицира като тази личност. В качеството си на член на щатската Камара на представителите, той е възможно най-неопровержимият свидетел, който можете да си представите.
 	Ако затворникът се изкиска за миг, то това бе станало толкова бързо, че Кофи въобще не беше сигурен, че го е видял. Той направи пауза и се вгледа в лицето на мъжа, но беше невъзможно да се прочете каквато и да е емоция по една физиономия толкова подпухнала и омотана с бинтове. Всичко, което се виждаше от него, бе сребристия блясък в цепнатината на подутото око. Това караше Кофи да се чувства некомфортно.
 	— Вие сте агент на ФБР. Знаете правилата. – И той размаха листа под носа на Пендъргаст. – Ще бъдете осъден. Ако искате да избегнете иглата, ще е най-добре да ни съдействате, като започнете отсега.
 	Кофи стоеше там, дишайки тежко и гледаше настойчиво превързания затворник.
 	Мъжът отвърна на погледа му. После заговори.
 	— Поздравявам ви – произнесе той. Глухият му глас звучеше подчинително, дори раболепно.
 	— Може ли да изкажа едно предложение, Пендъргаст? Направете самопризнания и се оставете на милостта на съда. Това е единствената ви възможност – и вие го знаете. Признайте се за виновен и ни спестете срама да гледаме как един от нашите се влачи по съдилищата. Признайте и няма да ви пращаме повече в двор 4.
 	Последва нова кратка тишина.
 	— Ще се съгласите ли да обмислите оправдателна присъда срещу самопризнанието ми? – попита Пендъргаст.
 	Кофи се усмихна широко, с чувство на триумф.
 	— При подобни улики?! Няма шанс. Единствената ви надежда, Пендъргаст – повтарям, – е да си спечелите благоволението на съдията с едно хубаво, пълно самопризнание. Сега или никога.
 	Пендъргаст изглежда обмисляше това. После се размърда на койката.
 	— Много добре – рече той накрая.
 	Кофи се усмихна.
 	— Спенсър Кофи – поде Пендъргаст и от медения му глас калеше сервилност. – Наблюдавах прогреса ви в Бюрото в продължение на повече от десет години и признавам, че бях изумен от него. – Той спря, за да си поеме дъх. – От самото начало знаех, че сте необикновен, дори уникален индивид. Вие – какъв беше изразът? – ме заковахте.
 	Усмивката на Кофи се разшири. Това бе добре; дошъл бе моментът на унижението на един омразен съперник, за който повечето хора можеха само да мечтаят.
 	— Забележителна работа, Спенсър! Нали мога да ви наричам Спенсър? Единствена по рода си, бих могъл дори да кажа.
 	Кофи чакаше признанието, за което сега бе уверен, че скоро ще последва. Нещастното копеле си мислеше, че като го ласкае, ще спечели симпатията му. Така правеха всички: Ау, колко сте умен, че ме хванахте! Направи жест на Рабинър да се приближи повече с магнитофона, за да не изпусне нито дума. Красотата на ситуацията се състоеше в това, че Пендъргаст само си копаеше по-дълбок гроб. Нямаше да има милост дори след пълни самопризнания: не и за човека, отговорен за смъртта на един топ-агент на ФБР. Самопризнанието само щеше да му спести десет години обжалване на смъртната присъда, това бе всичко.
 	— Имах късмета да наблюдавам лично част от работата ви. Като например вашето представяне по време на онази ужасна нощ на музейните убийства преди много години, когато ръководехте подвижния команден пункт. Беше наистина незабравимо.
 	Кофи изпита известно безпокойство. Не си спомняше твърде добре въпросната отвратителна нощ – за да бъдем честни, тя не беше върхът в кариерата му. Но, в крайна сметка, може би пак бе твърде строг към себе си, както обикновено.
 	— Спомените ми оттогава са ярки – продължаваше Пендъргаст. – Намирахте се в самия водовъртеж на събитията, крещяхте заповеди, нервите ви сякаш бяха от стомана.
 	Кофи запристъпва от крак на крак. Искаше му се мъжът най-сетне да премине към самопризнанията. Разговорът ставаше малко сълзливо-сантиментален. Жалко беше да го гледа колко бързо бе смъкнат на колене.
 	— Наистина се почувствах зле от това, което стана после. Не заслужавахте онова преместване в Уейко. Не беше честно. А после, когато сбъркахте онзи тийнейджър, който си носеше вкъщи морската котка – подарък за рождения ден – с терорист от сектата „Давидова клонка“ – е, това би могло да се случи всекиму. За щастие, първият ви изстрел пропусна целта и партньорът ви успя да ви озапти, преди да повторите… Макар че вероятно младежът не е бил в особена опасност, тъй като, както разбирам, сте се класирал последен в часовете по стрелба с огнестрелно оръжие в Академията.
 	Преходът бе станал толкова гладко, без тонът на Пендъргаст да промени хленчещата си раболепност, че на Кофи му бе нужно известно време да осъзнае, че изобилните похвали са преминали в нещо различно. Сподавеният смях на пазача зад гърба му го жегна.
 	— Случи се да участвам в едно проучване на Бюрото за полевата служба в Уейко тъкмо по времето, когато тя се намираше под вашата благотворна опека. Изглежда ръководеният от вас филиал се радваше на първенство в няколко списъка. Като например: най-малък брой разрешени случаи за последните три години; най-голям брой агенти, подали молби за преместване; най-много вътрешни разследвания за некомпетентност или нарушаване на етичния кодекс. Би могло да се поспори по въпроса дали преместването ви обратно в Ню Йорк можеше да стане в по-подходящ момент. Страхотно е да имаш за тъст бивш сенатор, нали, Спенсър?
 	Кофи се обърна към Рабинър и произнесе колкото е възможно по-спокойно:
 	— Изключи го.
 	— Да, сър.
 	Пендъргаст не спираше, макар и тонът му да бе преминал в хладен сарказъм.
 	— Между другото, как понесохте терапията на постравматичния стрес, в който бяхте изпаднал? Доколкото разбрах, са разработили нов подход, който върши чудеса.
 	Кофи направи знак на пазача и като се опитваше да прозвучи равнодушно, заяви:
 	— Както виждам, по-нататъшният разпит на затворника е безсмислен. Отворете вратата, ако обичате.
 	Докато гардът отвън се суетеше с ключовете, Пендъргаст продължи да говори:
 	— В друг ред на мисли, като знам за голямата ви страст към литературата, ви препоръчвам великолепната Шекспирова комедия „Много шум за нищо“. И по-конкретно обърнете внимание на образа на началника на градската стража Кучидрян. От него можете да научите много, Спенсър. Много.
 	Вратата на килията се отвори. Кофи изгледа двамата пазачи, чиито изражения останаха усърдно неутрални, после, като изправи гръб, тръгна надолу по коридора, а Рабинър и гардовете го последваха безмълвно.
 	 
 	 

 	Пътят към офиса на Имхоф в едно слънчево крило на административната сграда отне почти десет минути обикаляне из безкрайните коридори. През това време цветът почти се бе върнал на лицето на Кофи.
 	— Чакай отвън – нареди той на Рабинър, после сковано измарширува покрай противната секретарка, влезе в кабинета на Имхоф и плътно затвори вратата след себе си.
 	— Как…? – започна Имхоф, но млъкна щом видя изражението на Кофи.
 	— Върнете го обратно в двор 4 – просъска Кофи. – Още утре.
 	По лицето на директора се изписа изненада.
 	— Но, агент Кофи, когато споменах за това, го имах предвид само като заплаха. Ако го върнем там, ще го убият.
 	— Социалните конфликти между затворниците са си тяхна работа, не наша. Издадохте заповед този човек да се упражнява в двор 4, там и ще си остане. Да го преместите сега би означавало, че той е спечелил.
 	Имхоф понечи да заговори, но агентът го прекъсна с рязък жест:
 	— Добре ме чуйте, Имхоф. Давам ви недвусмислена официална заповед. Затворникът остава в двор 4. ФБР поема пълна отговорност.
 	В кабинета се възцари тишина.
 	— Ще ми трябва в писмен вид – промълви директорът накрая.
 	Кофи кимна.
 	— Само кажете къде да се подпиша.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 34 ≈

 	 
 	Д-р Ейдриън Уичърли вървеше през безлюдната египетска галерия с чувство на самодоволство при мисълта за специалната задача, с която Менцес го бе натоварил – него, а не Нора Кели. Той се изчерви като си спомни как тя го бе подвела, а после го бе унижила; чувал беше, че американките обичат да правят мъжете на глупаци и сега се бе убедил в това от собствен опит. И тя беше като всички останали!
 	Е, много скоро щеше да се върне в Лондон, а CV-то му щеше да е добре подплатено с тази хубава малка мисийка. Той си помисли за всички млади и нахъсани доценти, които търсеха работа в Британския музей – те вече бяха доказали, че мисленето им е изключително гъвкаво. Чумата да ги тръшне тези американки с техния лицемерен пуритански морал!
 	На всичкото отгоре Нора Кели беше страшно властна. Въпреки, че той беше египтологът, тя така и не спря да дирижира парада, винаги оставаше твърдо начело. Макар да възложиха на него да напише сценария за светлинно-звуковото шоу, тя бе настояла да го прочете, беше направила промени и като цяло се бе проявила като тотална гад. Какво въобще правеше тя в такъв голям музей? Би трябвало да си седи в някоя къща в покрайнините и да бърше носовете на цяла сюрия циврещи хлапета. Какъв беше този съпруг, на когото тя бе толкова вярна? Може би проблемът беше там, че Нора Кели вече се среща с някой друг. Да, сигурно беше точно така…
 	Уичърли стихна до страничните постройки и се спря. Часът бе много късен – Менцес специално бе настоял за това – и музеят беше неестествено тих. Той се заслуша. Всъщност се чуваха някакви звуци – но какви точно не можеше да се каже. Тихата въздишка на… какво? Въздушните тръби? А после бавно, методично цъкане: цък… цък… цък. На всеки две-три секунди, като издъхващ часовник. Долавяше се слабо топуркане и стенания, които можеше да са от тръбите или от нещо свързано с безбройните дървени скелета, издигнати в галериите.
 	Уичърли приглади косата си и нервно се огледа наоколо. Предишния ден бяха хванали убиеца, така че сега нямаше за какво да се тревожи. Абсолютно за нищо. Все пак странно беше това, което се случи на Липър… Като го гледаше човек – типичен нюйоркски умник – не би помислил, че ще превърти така. Е, всички бяха малко напрегнати. А и тези американци се претоварваха с работа почти до смърт – той просто не можеше да повярва по колко часа работят. В Британския музей подобни изисквания щяха да се сметнат за невероятно нецивилизовани, да не кажем – незаконни. Ето сега например и той самият: разхождаше се тук в три часа след полунощ. Естествено, като се имаше предвид същността на задачата, възложена от Менцес, това бе разбираемо.
 	Уичърли прокара картата си през четящото устройство на стената, набра кода и лъщящите врати от неръждаема стомана към Гробницата на Сенеф се отвориха. Гробът излъчваше мирис на сух камък, епоксидна смола, прах и нагорещена електроника. Светлините се включиха автоматично. Нищо не бе оставено на случайността; сега всичко бе напълно програмирано. Вече бе повикан резервен техник на мястото на бедния Липър, но до момента се бе проявил като не особено старателен работник. Гала-откриването щеше да се състои след пет дни и въпреки, че колекциите в гробницата бяха само частично инсталирани, осветлението, електрониката и светлинно-звуковото шоу бяха напълно готови.
 	Въпреки всичко Уичърли се поколеба. Погледът му се плъзна по дългото стръмно стълбище и коридора отвъд него. Почувства леко бодване на безпокойство. Като се опитваше да се отърси от неприятното усещане, той пристъпи вътре и се заспуска по стълбите, а скъпите му обувки предизвикваха мек звук по изтърканите камъни.
 	При първата врата отново се спря, очите му се заковаха почти против волята върху огромното Око на Хор и йероглифите отдолу. Нека Амут погълне сърцето на всеки, който пристъпи този праг. Беше съвсем стандартно проклятие; той бе влизал в стотици гробници при подобна заплаха и това никога не го бе притеснявало. Но образът на Амут на срещуположната стена изглеждаше необичайно отвратителен, а и да не забравяме странната, тъмна история на този гроб, наред с неприятностите около Липър…
 	Древните египтяни вярвали в магическите сили на заклинанията и рисунките, изписани по стените на гробниците, особено на тези от Книгата на мъртвите. Те не били просто декорация, а притежавали мощ, срещу която живите били безпомощни. Изследвайки Египет толкова дълго, учейки се да чете йероглифите гладко, потапяйки се в тази древна култура Уичърли сам бе започнал да вярва в тях. Разбира се, това бяха глупости, но от определен момент нататък бе започнал да ги разбира толкова пълно, че почти му изглеждаха реални.
 	Във всеки случай никога не му бяха изглеждали по-реални, отколкото в момента: и най-вече гротескното изображение на Амут с ужасните крокодилски челюсти и лъскавата, покрита с люспи глава, която преминаваше в тяло на леопард със задни крайници на хипопотам. Именно те изглеждаха най-гнусни от всичко: подпухнала безформена маса. И трите животни, знаеше Уичърли, представлявали убийствена заплаха за хората по времената на фараоните и предизвиквали силен страх. Чудовищната смесица на трите заедно несъмнено съставлявала най-ужасното създание, което древните египтяни можели да си представят.
 	Като поклати глава и се насили да се изсмее презрително, Уичърли продължи нататък. Оставяше се на призраците на собствената си ерудиция, на всички тези смешни и глупави слухове, които се носеха из музея. В крайна сметка това не беше някоя изгубена гробница в пустошта на Горен Нил; намираше се в един от най-големите и модерни градове на света. Даже можеше да чуе далечния приглушен грохот на метрото. Това го раздразни: въпреки всичките им усилия така и не бяха успели напълно да изолират звука от влаковете.
 	Той прекоси кладенеца и вдигна очи към гъсто изписаните йероглифи от Книгата на мъртвите. Очите му се спряха на странния надпис, който така нехайно бе подминал по време на първото си идване:
 	 
 	Мястото, което е запечатано. Онова, което лежи под затвореното място, се преражда чрез душата Ба, която е в него; онова, което броди в затвореното място, не е обладано от душата Ба. Чрез Окото на Хор ще бъда спасен или прокълнат, о, велики боже Озирис.
 	 
 	Както повечето послания от Книгата на мъртвите, и това беше твърде неясно. Но когато го прочете повторно, усети, че смисълът започна да му се прояснява. Древните вярвали, че хората имат пет отделни души. Душата Ба изразявала великата сила и индивидуалност, която всеки притежавал: тази душа летяла напред-назад между гроба и подземния свят и представлявала средството, чрез което починалите се свързвали с отвъдното. Но душата Ба трябвало да се слива с мумифицираното тяло всяка нощ, в противен случай починалият щял да умре отново – този път завинаги.
 	Откъсът, както се струваше на Уичърли, намекваше, че онези, които нахлуят в запечатаното място – гробницата – ще бъдат лишени от своята душа Ба и по този начин – прокълнати от Окото на Хор. В Древен Египет смятали умопомрачените за хора, които някак са загубили своята душа Ба. С други думи онези, които осквернят гроба, щяха да полудеят.
 	Уичърли потръпна. Не беше ли се случило точно това на онзи нещастник Липър?
 	Внезапно той се разсмя високо, гласът му отекваше неприятно в затвореното пространство. Какво го прихващаше? Ставаше суеверен като проклет ирландец. Той отново поклати глава, този път по-решително и продължи към вътрешността на гробницата. Чакаше го работа. Трябваше да изпълни специалното поръчение на д-р Менцес.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 35 ≈

 	 
 	Нора отключи вратата на кабинета си, остави лаптопа и пощата върху бюрото, свали палтото си и го закачи. Беше студена, слънчева мартенска утрин и жълтеникавата светлина се процеждаше през прозореца, като браздеше със златни ивици гърбовете на книгите по лавиците на отсрещната стена.
 	Още четири дни до откриването, помисли си тя със задоволство. И след това щеше да се върне към своите глинени чирепи – и към съпруга си Бил. Поради дългите часове, които прекарваше в музея, любовният им живот толкова бе замрял напоследък, че той дори вече не си правеше труд да се оплаква. Още четири дни. Приготовленията бяха дълги и напрегнати дори по музейните стандарти, но почти приключваха. А и кой знае, можеше пък да се окаже, че откриването ще е забавно. Щеше да вземе Бил, той толкова си падаше по доброто хапване – а музеят, при всичките си недостатъци, знаеше как се прави парти.
 	Тя се настани зад бюрото си и се зае да отваря писмата, когато на вратата се почука.
 	— Влезте! – каза тя, питайки се кой може да е толкова рано – часът бе едва осем.
 	На прага се появи Менцес, сините му очи бяха разтревожени, челото – смръщено.
 	— Може ли? – попита той и кимна към свободния стол.
 	— Заповядайте.
 	Той влезе и седна, като кръстоса крака.
 	— Не си виждала Ейдриън, нали?
 	— Не. Но все още е много рано, може би не е дошъл.
 	— Точно в това е проблемът. Дошъл е: в три тази сутрин. Минал през охраната и влязъл в гробницата, както показва електронната му регистрация. После излязъл в три и половина и заключил след себе си. Странното е, че не е напуснал музея. Според охранителната система той все още се намира някъде тук, но не е нито в офиса си, нито в лабораторията. Всъщност не мога да го намеря никъде. Помислих си, че може да ти е казал нещо.
 	— Не, нищо. Имате ли представа защо е дошъл тук в три часа?
 	— Може да е искал да започне деня с летящ старт: както знаеш, в девет трябва да се заемем с пренасянето на последните експонати. Целият отдел „Изложби“, дърводелците и консерваторите са мобилизирани. Но Ейдриън го няма никакъв. Не мога да повярвам, че изчезна просто така.
 	— Ще се появи. Винаги е можело да се разчита на него.
 	— Надявам се.
 	— И аз се надявам – долетя друг глас.
 	Нора стреснато вдигна поглед. На вратата се бе изправил Уичърли и я гледаше.
 	Самият Менцес също изглеждаше стреснат, след което се усмихна с облекчение.
 	— Ето ви и вас. Тъкмо бях започнал да се притеснявам.
 	— Няма защо да се притеснявате за мен.
 	Менцес се надигна.
 	— Много добре. В такъв случай е било много шум за нищо. Ейдриън, бих желал да разменя дума-две с вас в кабинета си относно разположението на експонатите. Очаква ни дълъг ден.
 	— Имате ли нещо против да поговоря първо с Нора? Ще дойда при вас след няколко минути.
 	— Няма проблем. – Менцес излезе и затвори вратата след себе си.
 	Без да чака покана, Уичърли се разположи в освободения от Менцес стол. Нора изпита известно раздразнение.
 	Надяваше се, че няма да се наложи отново да търпи противното му поведение от миналата седмица.
 	Когато той заговори, гласът му беше натежал от сарказъм.
 	— Да не те е страх, че ще ти поднеса някоя неприятна интимна изненада?
 	— Нямам време за това, Ейдриън. Днес съм много заета, ти също. Така че просто остави.
 	— Не и след отвратителното ти държание.
 	— Моето отвратително държание? – Нора си пое въздух: не беше моментът за скандали. – Вратата се намира ето там. Използвай я, ако обичаш.
 	— Не и преди да изясним нещата.
 	Този път Нора се вгледа в Уичърли по-внимателно, обхваната от неясно чувство на тревога. Внезапно я порази колко уморен изглеждаше – дори не просто уморен, а изхабен. Лицето му бе бледо, под сините му очи имаше тъмни кръгове, а косата му бе разрошена и сплъстена. Изненадващо, винаги безупречните му костюм и вратовръзка сега бяха омачкани и раздърпани. По челото му се стичаха капчици пот.
 	— Добре ли си?
 	— Чувствам се прекрасно! – Но докато говореше, лицето му се сгърчи в рязък спазъм.
 	— Ейдриън, наистина смятам, че се нуждаеш от почивка. Работиш прекалено много. – Тя се постара да запази тона си спокоен и хладен. Веднага щом той излезеше оттук, щеше да говори с Менцес и да му предложи да освободи Уичърли за деня. Колкото и да имаха нужда от експертното му мнение – въпреки гадното му поведение, трябваше да се признае, че приносът му е безценен – не можеха да си позволят провали точно преди откриването.
 	Лицето му отново се изкриви в ужасен мускулен спазъм, който преобрази красивите му черти в кратка, но противна гримаса.
 	— Защо ми зададе този въпрос, Нора? Не ти ли изглеждам добре?
 	Гласът му се повиши. Тя забеляза, че ръцете му стискат облегалките на стола толкова силно, че ноктите оставяха бразди по тапицерията.
 	Нора се изправи.
 	— Знаеш ли какво, като си помисля колко труд хвърли, смятам, че си заслужил един свободен ден. – Реши, че няма нужда да се допитва до Менцес: все пак тя бе кураторът, който отговаряше за шоуто и беше нейно право да го освободи. Уичърли съвсем видимо не бе в състояние да ръководи пренасянето на експонати на стойност милиони долари.
 	Последва нов противен тик.
 	— Все още не си ми отговорила на въпроса.
 	— Изтощен си, това е всичко. Давам ти почивка за днес. И това не е по избор, Ейдриън. Искам да се прибереш вкъщи и да си отдъхнеш.
 	— Не било по избор? Откога ми стана шеф?
 	— От деня, в който пристигна тук. А сега те моля да си вървиш, или ще бъда принудена да повикам охраната.
 	— Охрана? Това не са пазачи, а шегобийци!
 	— Моля те, напусни кабинета ми. – И Нора протегна ръка към слушалката на телефона.
 	Но внезапно Уичърли скочи на крака, наведе се напред, помете телефона от бюрото й, стъпка вилката и изтръгна жицата.
 	Нора замръзна. С Уичърли се случваше нещо ужасно, нещо, което напълно надхвърляше нейния опит.
 	— Чуй ме, Ейдриън – започна тя кротко, – хайде да се успокоим. – С тези думи се изправи и полека тръгна да заобикаля бюрото.
 	— Проклета кучка – изръмжа той тихо и заплашително.
 	Нора видя как пръстите му се свиват конвулсивно, по-силно с всеки нов спазъм, докато накрая се стегнаха в юмрук. Почти физически усещаше нарастващата му агресия. Тя заобиколи работната си маса – не бързо, а с бавна решителност.
 	— Излизам – заяви тя колкото можа по-твърдо. В същото време се стегна, готова за отбрана: ако се приближеше към нея, щеше да се цели директно в очите му.
 	— Излизаш на майната си. – Уичърли й препречи пътя, като междувременно се протегна зад гърба си и завъртя ключа на вратата. – Хайде да те видим как ще се отървеш от мен сега!
 	Стоеше пред нея с кръвясали очи, зениците му се бяха свили като малки черни куршуми. Тя се бореше с прииждащата вълна на паника. Какъв беше верният подход: кротко убеждаване или твърди заповеди? Усещаше мириса на потта му, остър почти колкото на урина. Лицето му се сгърчи в поредица от спазматични конвулсии, десният му юмрук ту се свиваше, ту се отпускаше. Изглеждаше точно като обладан от демонични сили.
 	— Ейдриън, всичко е наред – каза тя, като вмъкна успокоителна нотка в треперещия си глас. – Просто имаш нужда от помощ. Позволи ми да повикам доктор.
 	Последва нов тик, мускулите на врата му се стегнаха в издути възли.
 	— Мисля, че получаваш някакъв пристъп – продължи Нора. – Разбираш ли, Ейдриън? Нуждаеш се от лекар незабавно. Моля те, нека ти помогна.
 	Той се опита да каже нещо, но вместо това заекна, пръскайки слюнка. По брадичката му потече лига.
 	— Ейдриън, сега излизам и ще повикам лекар…
 	Дясната му ръка се стрелна като снаряд и силно я цапардоса през лицето, но тя очакваше точно такъв удар, така че успя да се отдръпне и да избегне част от тежестта му. Спъна се и политна назад.
 	— Някой да ми помогне! Охрана! Повикайте охраната!
 	— Млъквай, кучко мръсна! – Уичърли се затътри към нея като влачеше единия си крак и замахна диво. Нора изгуби равновесие и той се нахвърли върху нея незабавно. Двамата тежко се стовариха на пода и завлякоха лаптопа, който падна с трясък.
 	— Помощ! Нападат ме!
 	Тя заби пръсти в очите му, но той блъсна ръката й встрани и я удари по главата, сграбчи блузата й и рязко я съдра, откъсвайки копчетата.
 	Нора отново изкрещя и се опита да се отскубне от хватката му, но свободната му ръка се уви около шията й със смайваща сила и заглуши писъка. Тя зарита диво с крака, но той ги притисна като в менгеме между своите.
 	— Значи си мислиш, че ти раздаваш заповедите? – Пръстите му се впиха във врата й. Тя го заблъска, задърпа косата му, удряше гърба му с юмруци, но Уичърли сякаш изобщо не забеляза, толкова съсредоточен беше върху хватката на ръцете си. Потното му, вонящо, изкривено от тиковете лице се навря в нейното. – Ще ти покажа кой е шефът тук.
 	Нора се извиваше, забиваше нокти и го удряше безпомощно, диафрагмата й се повдигаше да поеме въздух. Усещаше ларинкса си като премазан под огромния натиск. Уичърли бе блокирал притока на кръв към мозъка й и тя чувстваше как силата се оттича от нея като пясък през решето. В очите й внезапно избухнаха милион ярки звезди, едно разширяващо се петно мрак започна да замъглява периферията на зрителното й поле подобно мастило, изсипано във вода.
 	— Как е усещането, кучко?
 	Тя чу някаква глъчка, идваща сякаш от много далеч, оглушителен пукот и разцепване на дърво и после, с последното късче от съзнанието си усети, че желязната хватка на ръцете му около шията й се разхлабва и я пуска. Все още плуваше в море от мъгла, когато я разтърсиха някакви викове и един непоносимо силен трясък.
 	Нора се превъртя, като кашляше неудържимо и държеше ръка върху гърлото си… и в следващия момент Менцес бе до нея, люлееше я в ръцете си и викаше лекар. Тя изпита пълно объркване. Някъде иззад бюрото бе настанала ужасна суматоха, няколко пазачи крещяха неразбираемо… после видя река от кръв, която се стичаше по пода. Какво се бе случило?
 	— Трябваше да го направя, той ми се нахвърли с нож! – извиси се един отчаян глас, като се вряза болезнено в нейното завръщащо се съзнание.
 	— … просто нож за писма, идиот такъв!
 	— … доктор! Веднага!
 	— … се опита да я удуши…
 	Какофонията от високи, паникьосани гласове продължаваше, откъслечните фрази ехтяха в главата й, докато споменът се връщаше… Нора се закашля, опита се да не мисли. Менцес внимателно я вдигна и я отнесе на стола, като не спираше да шепти:
 	— Добре си, мила моя, всичко е наред, лекарят ще дойде всеки момент… Не, недей да гледаш натам… Затвори очи и всичко ще е наред… Не гледай, не гледай…
 	 
 	 
 	 
 	≈ 36 ≈

 	 
 	Капитан Хейуърд огледа голямата локва кръв върху покрития с линолеум под на кабинета, напълно размазана от фанатичните и безплодни усилия на парамедиците да подновят работата на едно сърце, пронизано от деветмилиметров куршум. Местопрестъплението старателно се проучваше, съдебните екипи и половин дузина специалисти следователи сортираха и етикираха намерените улики.
 	Тя излезе от офиса като остави на експертите да търсят обяснение на този очевидно безсмислен трагичен акт. За нея имаше друга задача: да разговаря с пострадалата, преди да я отведат в болница.
 	Намери Нора Кели във фоайето за персонала заедно със съпруга й Бил Смитбак, председателя на отдел „Антропология“ Хюго Менцес и няколко парамедици, полицаи и гардове на сградата. Медицинските лица спореха с Кели по въпроса дали трябва да бъде откарана в болницата за преглед и лечение.
 	— Искам пазачите и музейния персонал да излязат – нареди Хейуърд. – С изключение на докторите Кели и Менцес.
 	— Никъде не мърдам – заяви Смитбак. – Няма да оставя жена си.
 	— В такъв случай можете да останете – кимна Хейуърд.
 	Един от парамедиците, който очевидно не можеше да се разбере с Нора, направи последен опит.
 	— Вижте какво, госпожице, вратът ви е контузен и е възможно да имате мозъчно сътресение. Понякога симптомите се проявяват със закъснение. Трябва да ви направим изследвания.
 	— Престанете да ме наричате госпожица. Имам докторска степен.
 	— Човекът е прав – намеси се Смитбак. – Трябва да отидеш поне за един кратък преглед.
 	— Кратък? Ще прекарам в спешното цял ден! Нали ги знаеш в „Сейнт Люк“!
 	— Нора, спокойно ще се справим и без теб днес – каза Менцес. – Ти преживя ужасен шок…
 	— С цялото ми уважение, Хюго, знаете толкова добре, колкото и аз, че с д-р Уичърли… О, боже, какъв ужас! – Тя се задави за момент и Хейуърд се възползва от възможността да заговори.
 	— Знам, че моментът е лош, д-р Кели, но може ли да ви задам няколко въпроса?
 	Нора изтри очи.
 	— Моля.
 	— Можете ли да ми кажете какво предизвика това нападение?
 	Кураторката си пое дълбоко въздух. След това преразказа събитията, които се бяха случили в кабинета й преди десет минути, както и предложението на Уичърли от преди няколко дена. Хейуърд слушаше, без да я прекъсва, както и Смитбак, но неговото лице потъмня от гняв.
 	— Копеле! – прошепна той.
 	Нора нетърпеливо му махна с ръка.
 	— Нещо му стана днес. Просто не беше същият човек. Изглеждаше сякаш… е получил някакъв пристъп.
 	— Защо бяхте в музея толкова рано? – попита Хейуърд.
 	— Чакаше ме – чака ме – много напрегнат ден.
 	— А Уичърли?
 	— Доколкото разбирам, е дошъл тук в три след полунощ.
 	Хейуърд се изненада.
 	— Защо?
 	— Нямам представа.
 	— Ходил ли е в гробницата?
 	Беше ред на Менцес да отговори.
 	— Да. Електронната регистрация показва, че е влязъл малко след три, прекарал е вътре половин час, след което е напуснал. Не знаем къде се е намирал между този момент и времето на нападение. Търсих го навсякъде.
 	— Предполагам, че сте проверили биографията му, преди да го наемете. Имаше ли криминални прояви, случаи на агресия?
 	Менцес поклати глава.
 	— Абсолютно нищо такова.
 	Хейуърд се огледа и с облекчение установи, че и днес Висконти е на смяна. Тя му махна да се приближи.
 	— Искам да вземете показания от д-р Менцес и от пазача, който простреля Уичърли – каза тя. – Можем да разпитаме д-р Кели, след като се върне от болницата.
 	— В никакъв случай – заяви Нора. – Готова съм да дам показания още сега.
 	Хейуърд не й обърна внимание.
 	— Къде е медицинският екип?
 	— Придружиха тялото до болницата.
 	— Искам да говоря с ръководителя им.
 	Малко по-късно Висконти й връчи радиостанцията си, след което отведе Менцес, за да го разпита.
 	— Докторе? – произнесе Хейуърд в слушалката. – Искам да направите аутопсия колкото се може по-скоро. Търсете увреждания в темпоралния лоб на мозъка, по-конкретно във вентромедиалния лицев кортекс… Не, не съм неврохирург. Ще ви обясня по-късно.
 	Тя върна радиостанцията на Висконти и изгледа Нора твърдо.
 	— А вие отивате в болницата. Веднага. – И кимна на един от парамедиците. – Помогнете й да се изправи. – После се обърна към Смитбак: – Искам да говоря с вас насаме.
 	— Но аз искам да отида с жена си…
 	— След като поговорим ще повикам полицейска кола със сирени да ви вземе, ще стигнете по същото време като линейката.
 	Хейуърд размени няколко думи с Нора, потупа я успокояващо по рамото, след което кимна на Смитбак да отидат в залата. Най-сетне откриха едно тихо кътче.
 	— Не сме говорили от известно време – рече тя. – Надявах се да имате нещо да споделите.
 	Смитбак изглеждаше малко смутен.
 	— Публикувах статията, за която говорихме. Даже две. Не провокираха никакви реакции – поне нищо, за което да чуя.
 	Хейуърд кимна, очевидно очакваше още нещо. Смитбак я изгледа, след което отклони поглед.
 	— Всички дири, по които тръгнах, се оказаха безплодни. Точно тогава… посетих къщата.
 	— Къщата?
 	— Ами нали знаете… неговата къща. Там, където държеше Виола Маскелене.
 	— Промъкнал сте се вътре? Не знаех, че са приключили с разследването. Кога са свалили полицейската лента?
 	Сега Смитбак изглеждаше още по-смутен.
 	— Не са я сваляли.
 	— Какво? – Хейуърд повиши глас. – Разхождал сте се из действаща сцена на престъпление?
 	— Не беше чак толкова действаща! – каза журналистът бързо. – За цялото време, докато бях там, видях само един полицай!
 	— Вижте какво, господин Смитбак, просто не желая да ви слушам повече. Не мога и няма да ви позволя да действате незаконно…
 	— Но точно в къщата направих откритието.
 	Хейуърд млъкна и го изгледа.
 	— Е, не е нищо, което бих могъл да докажа. Всъщност е само теория. Отначало наистина реших, че си струва, но после… Както и да е, затова не ви казах по-рано.
 	— Изплюйте камъчето.
 	— В килера намерих няколко от саката на Диоген.
 	Тя скръсти ръце и зачака.
 	— Три бяха от много скъп кашмир или камилска вълна, елегантни, с италиански дизайн. А другите три бяха от грубичък туид, също скъпи, но в съвсем различен стил – нали знаете, нещо а ла скучен английски професор.
 	— И?
 	— Знам, че звучи странно, но този туид – ами-и, изглеждаше ми почти като дегизировка. Все едно Диоген…
 	— … се прикрива под фалшива самоличност – довърши Хейуърд. Усети накъде бие разговорът и внезапно се заинтригува.
 	— Именно. А що за човек би носил сако от туид? Професор.
 	— Или куратор.
 	— Точно така! Тогава ме осени идеята, че той вероятно е куратор в музея. Искам да кажа, всички твърдят, че диамантеният обир трябва да е бил подпомогнат отвътре. Диоген не е имал партньор – може би самият той е вътрешният човек. Знам, че звучи малко шантаво… – Гласът му замря неуверено.
 	Хейуърд го изгледа напрегнато.
 	— Всъщност смятам, че съвсем не е шантаво.
 	Смитбак се сепна и я погледна изненадано.
 	— Така ли?
 

 	— Абсолютно. Пасва на фактите по-добре от всяка друга теория, която съм чула дотук. Диоген е куратор в този музей.
 	— Но това просто няма смисъл. Защо ще краде диамантите… само за да ги направи на пух и прах и да ги прати обратно тук?
 	— Може би таи нещо лично срещу музея. Няма как да разберем със сигурност, преди да го хванем. Добра работа, господин Смитбак. Само още едно нещо.
 	Смитбак присви очи.
 	— Нека позная.
 	— Правилно. Този разговор изобщо не се е състоял. И докато не кажа обратното, предположенията ви си остават между нас. Няма да ги споделяте дори с жена си. И съвсем определено не с „Ню Йорк Таймс“. Ясно?
 	Смитбак въздъхна и кимна.
 	— Добре. Сега трябва да гоня Манети. Но преди това нека повикам патрулната кола да ви откара до болницата. – Тя се усмихна. – Заслужихте си я.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 37 ≈

 	 
 	В просторния кабинет на Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей, цареше тишина. Всички бяха пристигнали: Берил Дарлинг, общ консултант на музея; Джоузефин Роко, „Връзки с обществеността“; Хюго Менцес. Краткият списък с най-доверените служители на Колъпи. Всички бяха седнали и го гледаха, чакайки да започне.
 	Най-сетне той положи ръка върху облицованото си с кожа бюро и спря погледа си върху тях, един по един.
 	— Нито веднъж по време на дългата си история – подзе директорът, – тази институция не се е сблъсквала с криза в такива размери. Нито веднъж.
 	Остави тези думи да достигнат до съзнанието на слушателите му. Тишината и неподвижността им не се промениха.
 	— В кратък срок получихме няколко удара, всеки от които би могъл да бъде фатален. Кражбата и унищожението на диамантената колекция. Убийството на Теодор Демео. Необяснимото нападение над д-р Кели и последвалата смърт на нападателя – видния д-р Ейдриън Уичърли от Британския музей, – причинена от „усърдието“ на един агресивен пазач.
 	Последва пауза.
 	— А след четири дни е запланувано едно от най-грандиозните откривания в историята на музея. Откриването, което трябваше да остави диамантения обир зад гърба ни. Въпросът, който сега повдигам пред вас, е следният: как ще реагираме? Дали да не отложим откриването? Да свикаме ли пресконференция? Тази сутрин отговорих на обажданията на поне двайсет души от Борда на управителите и всеки от тях имаше различно предложение. А след десет минути трябва да се срещна с един капитан от отдел „Убийства“ на име Хейуърд, жена, която – не се и съмнявам – ще изиска от нас да отложим гала-вечерта. В този момент от нас четиримата зависи какъв курс ще поемем и към какъв ще се придържаме.
 	Той скръсти ръце и си подпря върху бюрото си.
 	— Берил? Твоето мнение?
 	Колъпи знаеше, че Берил Дарлинг ще говори с брутална яснота.
 	Тя се наведе напред и посочи с молива в ръката си.
 	— Първото, което аз бих сторила, Фредерик, би било разоръжаването на всеки гард в тази сграда.
 	— Вече е направено.
 	Дарлинг кимна доволно.
 	— След това, вместо пресконференция – която лесно би могла да излезе извън контрол, – незабавно бих направила изявление.
 	— В което се казва?
 	— То ще представлява неукрасено изложение на фактите, придружено от tea culpa и израз на дълбоко съчувствие към семействата на жертвите – Демео, Липър и Уичърли…
 	— Един момент. Липър и Уичърли? Жертви?
 	— Съболезнованията ще имат строго неутрален тон. Да оставим на полицията да подрежда фактите.
 	Последва ледена тишина.
 	— А откриването? – попита Колъпи.
 	— Анулирай го. Затвори музея за два дни. И се погрижи никой – наистина никой – от персонала да не разговаря с пресата.
 	Колъпи замълча за момент, след което се обърна съм Джоузефин Роко, шеф на отдела „Връзки с обществеността“.
 	— Твоят коментар?
 	— Съгласна съм с госпожа Дарлинг. Трябва да демонстрираме на хората, че ситуацията не е обичайна.
 	— Благодаря ви. – Колъпи погледна към Менцес. – Имате ли какво да добавите, д-р Менцес? – Беше изумен колко хладно, съсредоточено и спокойно е лицето на другия мъж. Искаше му се и той да притежава такова самообладание.
 	Менцес кимна към Дарлинг и Роко.
 	— Искам да поздравя дамите за добре обмислените им изказвания, които при почти всякакви други обстоятелства биха представлявали отличен съвет.
 	— Но твоята гледна точка се разминава с тяхната?
 	— Да. Съвсем категорично. – Сините му очи, изпълнени със спокойна самоувереност, впечатлиха Колъпи.
 	— Да чуем тогава.
 	— Не смея да противореча на колегите си, чиито знания и опит по тези въпроси надхвърлят моите. – Менцес скромно се огледа.
 	— Поисках откровеното ти мнение.
 	— Добре тогава. Преди шест седмици нашата диамантена колекция бе задигната и унищожена. Един външен човек – не музеен работник – убива свой колега. После музеен консултант – временно нает, а не наш служител – се нахвърля върху един от най-добрите ни куратори и бива смъртоносно прострелян от музейната охрана по време на настъпилото меле. Сега ви питам: какво е общото между тези събития? – Менцес ги изгледа изпитателно.
 	Никой не отговори.
 	— Госпожо Дарлинг? – настоя той.
 	— Ами, нищо.
 	— Именно. През същия този шестседмичен период в Ню Йорк сити са станали шейсет и едно убийства, хиляда и петстотин нападения и още безброй други престъпления. Нима кметът затвори града? Не. Какво направи той вместо това? Съобщи добрите новини: нивото на престъпността е спаднало с четири процента в сравнение с миналата година!
 	— Е – провлече Дарлинг, – какви „добри новини“ ще ни съобщите вие, д-р Менцес?
 	— Че въпреки наскоро настъпилите събития гала-откриването на Гробницата на Сенеф все още е в програмата и ще протече точно както е запланувано.
 	— Значи просто да пренебрегнем останалото?
 	— Разбира се, че не. Задължително излезте с изявление. Но непременно подчертайте, че това е Ню Йорк и че музеят е огромна сграда, покриваща двайсет и шест акра от Манхатън, в която има две хиляди служители и пет милиона посетители годишно и че при тези обстоятелства е изненадващо, че случайните престъпления не са по-често явление. Най-вече подчертайте последната точка: престъпленията не са свързани, те са случайни и до едно са разгадани. Извършителите са заловени. Другото е просто въпрос на лош късмет. – Той направи кратка пауза. – Остава още нещо, върху което следва да се помисли.
 	— Какво? – попита Колъпи.
 	— Кметът ще дойде и е планирал важна реч. Много е вероятно да се възползва от щастливото събитие, за да провъзгласи намерението си за повторна кандидатура за поста.
 	Менцес се усмихна и замълча, яркосините му очи оглеждаха стаята и предизвикваха слушателите му да отговорят.
 	Първа се съвзе Берил Дарлинг. Тя почука с молива си върху масата.
 	— Трябва да отбележа, че нещата взимат твърде любопитен обрат, д-р Менцес.
 	— Това не ми харесва – заяви Роко. – Не можем просто да затворим очи и да се правим на ударени. Ще ни разпънат на кръст.
 	— Кой е казал, че ще се правим на ударени? – каза Менцес. – Тъкмо наопаки – ще изнесем всички факти. Няма да скрием нищо. Ще се бием в гърдите и ще поемем пълна отговорност. Истината работи в наша полза, тъй като тя ясно говори за случайната природа на престъплението. А виновниците са или мъртви, или зад решетките. И случаят е приключен.
 	— Ами слуховете? – попита Роко.
 	Менцес извърна изумените си сини очи към нея.
 	— Слухове?
 	— Всички тези подмятания, че гробницата е прокълната.
 	Той се изкиска.
 	— Проклятието на Мумията? Великолепно! Сега всички ще искат да дойдат.
 	Яркочервените устни на Роко се свиха, набраздявайки плътния слой червило.
 	— А и да не забравяме първоначалното предназначение на Гробницата на Сенеф – да напомни на града, че ние все още сме най-големият природонаучен музей в света. Това откриване ни е по-нужно отвсякога.
 	Над групата се възцари дълга тишина. Накрая Колъпи се размърда.
 	— Това звучи адски убедително, Хюго.
 	— Необичайно, но съм на път да променя мнението си – обади се Дарлинг. – Струва ми се, че подкрепям д-р Менцес.
 	Колъпи погледна шефката на пиара.
 	— Джоузефин?
 	— Все още имам колебания – отвърна тя бавно. – Но си струва да опитаме.
 	— В такъв случай е решено – заяви Колъпи.
 	Вратата се отвори като по даден знак, без почукване или предупреждение. На прага застана полицайка в елегантен сив костюм, със значка на ревера. Колъпи погледна часовника си – беше точна до секундата.
 	Той се изправи.
 	— Нека ви представя капитана от отдел „Убийства“ Лора Хейуърд. Това е…
 	— Всички се познаваме – каза тя кратко. После го измери с виолетовите си очи. Беше смущаващо млада и привлекателна. Колъпи се запита дали тези качества не бяха изиграли по-голяма роля в издигането й, отколкото компетентността. Но като гледаше тези очи, той се усъмни, че е така.
 	— Искам да говоря с вас насаме, д-р Колъпи – заяви тя.
 	— Разбира се.
 	Вратата се затвори, след като Менцес – последният излязъл – бе казал „довиждане“. Директорът насочи вниманието си към Хейуърд.
 	— Ще седнете ли, капитане?
 	След кратко колебание тя кимна.
 	— Мисля, че да. – Отпусна се в стола и Колъпи забеляза, че кожата й е бледа и че изглежда изтощена. Въпреки това теменужените й очи съвсем не бяха мътни.
 	— Какво мога да направя за вас? – попита той.
 	Тя извади няколко сгънати листа от джоба си.
 	— Това тук са резултатите от аутопсията на Уичърли.
 	Колъпи вдигна вежди.
 	— Аутопсия? Има ли някаква загадка относно начина, по който умря?
 	Вместо отговор тя извади друг лист.
 	— Ето и диагнозата на Липър. Заключението е, че и двамата са пострадали от еднаква, внезапна мозъчна увреда във вентромедиалния кортекс на мозъка.
 	— Нима?
 	— Да. С други думи и двамата са полудели по съвършено еднакъв начин. Уврежданията са причинили и на двама им незабавна и остра психоза.
 	Колъпи усети, че го побиват студени тръпки. Ставаше дума точно за това, което бяха отхвърлили – че инцидентите имат някаква връзка. Този обрат можеше да провали всичко.
 	— Уликите подсказват, че причината е външна и че тя се намира във, или около Гробницата на Сенеф.
 	— Защо смятате така?
 	— Защото и двамата са били точно там непосредствено преди появата на симптомите.
 	Колъпи преглътна болезнено и разхлаби вратовръзката си.
 	— Това са шокиращи новини.
 	— От медицинския екип смятат, че причината може да е всякаква: електрически шок на главата, отрова, изпарения или може би повреда във вентилационната система, неизвестен вирус или бактерия… Не знаем. Впрочем, това е конфиденциална информация.
 	— Радвам се да го чуя. – Колъпи усети, че студените тръпки започват да се разпростират по цялото му тяло. Ако тази новина излезеше оттук, щеше да опровергае изявлението им и да унищожи всичко, за което бяха положили толкова труд.
 	— Тъй като получих тази информация преди два часа, изпратих специален съдебен екип от токсиколози в гроба. Работят там от около час и все още не са открили нищо. Разбира се, те се намират в начален етап от търсенето.
 	— Това е много тревожно, капитане – отвърна Колъпи. – Може ли музеят да помогне по някакъв начин?
 	— Точно за това съм тук. Искам да отложите откриването, докато локализираме източника.
 	Именно от това се страхуваше Колъпи. Сърцето му пропусна един такт.
 	— Простете, капитане, но изглежда избързвате с две доста големи заключения: първо, че мозъчните увреждания са причинени от токсин и второ, че той се намира в гроба. Може да е всичко – и може да е станало къде ли не.
 	— Възможно.
 	— Освен това забравяте, че и други – много други – са прекарали значително по-дълго време в Гробницата на Сенеф от Липър и Уичърли. А не са проявили симптоми.
 	— Не съм забравила това, д-р Колъпи.
 	— Така или иначе откриването е след четири дни. Със сигурност това време е достатъчно, за да проверите гробницата.
 	— Не мога да рискувам.
 	Директорът си пое дъх дълбоко и продължително.
 	— Разбирам какво се опитвате да ми кажете, капитане, но истината е, че просто не можем да отложим събитието. Вложили сме милиони. След по-малко от час пристига нов египтолог, който е пропътувал целия път от Италия до тук. Поканите са разпратени, потвържденията – получени, платили сме за кетъринга, наели сме музикантите – всичко е готово. Едно забавяне в този момент би ни струвало цяло състояние. А и такъв ход ще изпрати на гражданите погрешно послание: че сме изплашени, че сме поставени в безизходица, че музеят е опасно място за посещения. Не мога да допусна това.
 	— Има още нещо. Убедена съм, че Диоген Пендъргаст, човекът, който нападна Марго Грийн – и открадна диамантената колекция – се крие под лъжливата самоличност на музеен служител. Най-вероятно на куратор.
 	Колъпи я изгледа шокирано.
 	— Моля?
 	— Освен това вярвам, че по някакъв начин той е свързан със случилото се на Липър и Уичърли.
 	— Това са извънредно сериозни обвинения. Кой е вашият заподозрян?
 	Хейуърд се поколеба.
 	— Нямам такъв. Помолих господин Манети да провери досиетата на персонала – естествено, без да му спомена какво търся, – но никакви криминални истории или други подсказки не излязоха наяве.
 	— Естествено, че не. Всички наши служители имат безупречни досиета, особено кураторите. Приемам цялата тази нишка на разсъждения като лична обида. И изобщо, това не променя позицията ми, що се отнася до откриването. Едно отлагане ще бъде фатално за музея. Абсолютно фатално.
 	Хейуърд го изгледа продължително, очите й бяха уморени, в същото време нащрек. Изглеждаха почти тъжни, сякаш тя вече знаеше какъв ще е изходът на разговора ми.
 	— Като отказвате да отложите гала вечерта, рискувате да поставите много животи в опасност – рече тя тихо. – Настоявам да не го правите.
 	— В такъв случай сме в патова ситуация – рече Колъпи просто.
 	Хейуърд се изправи.
 	— Не сме приключили.
 	— Правилно, капитане. По-висша инстанция от нас ще трябва да вземе решение.
 	Тя кимна и излезе от кабинета, без да направи друг коментар. Колъпи наблюдаваше как вратата се затваря зад гърба й. И той, и тя знаеха, че всичко ще опре лично до кмета. А в този случай Колъпи бе съвсем наясно как ще падне жребият.
 	Кметът не беше човек, който би изпуснал възможността за едно хубаво парти и реч.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 38 ≈

 	 
 	Госпожа Дорис Грийн се спря на отворената врата, която водеше в интензивното. Следобедното слънце се процеждаше през полу-затъмнените щори и хвърляше спокойни райета от светлини и сенки през леглото на дъщеря й. Погледът й пробяга по медицинската апаратура, която съскаше и писукаше тихо в равен ритъм и се спря на лицето на болната. То бе бледо и слабо, през челото и бузата й се спускаше немирна къдрица. Госпожа Грийн пристъпи напред и нежно я оправи.
 	— Здравей, Марго – рече тя меко.
 	Уредите продължаваха с равномерните си въздишки.
 	Тя седна на крайчеца на леглото и взе ръката на дъщеря си. Беше хладна и тежка. Леко я стисна.
 	— Навън е прекрасен ден. Слънцето грее, изглежда студените дни свършиха. Минзухарите вече покараха в градината, едва са показали зелените си главички над земята. Помниш ли как, когато беше малко момиченце, само на пет годинки, не можеше да се удържиш да не ги откъснеш? Един ден ми донесе цяла стиска полусмачкани цветя, беше овършала цялата градина. Толкова се разстроих…
 	Гласът й замря. След няколко минути влезе сестрата, жизнерадостното й енергично присъствие внезапно разруши ефирната атмосфера на горчиво-сладките спомени.
 	— Вие как сте, госпожо Грийн? – попита тя, като оправяше цветята във вазата.
 	— Добре съм, благодаря ви, Джонета.
 	Сестрата провери апаратурата, като набързо нахвърля някакви бележки в тефтера си. Нагласи системата, провери кислородната маска и се засуети из стаята – прибави още свежи цветя и нареди картичките с пожелания за скорошно оздравяване, с които бяха покрити лавиците.
 	— Докторът ще дойде всеки момент – рече тя и се усмихна на път към вратата.
 	— Благодаря.
 	Спокойствието отново се възцари. Дорис Грийн полека погали ръката на дъщеря си. Спомените я връхлетяха, безредни: как се гмуркат в езерото, как отварят плика с резултатите от SAT*, как пекат пуйка за Деня на благодарността, как стоят, хванати за ръце, пред гроба на съпруга й…
 	[* Приемен изпит за университетите в САЩ. – Б.пр.]
 	Тя преглътна сълзите и продължи да гали ръката на Марго. После почувства нечие присъствие зад гърба си.
 	— Добър ден, госпожо Грийн.
 	Обърна се. Беше д-р Уинъкър, красив мургав мъж с ослепително бяла престилка, от когото се излъчваха сигурност и съчувствие. Дорис Грийн знаеше, че това не е просто дежурното му отношение: този лекар наистина го беше грижа.
 	— Бихте ли отишли в чакалнята? – попита той.
 	— Предпочитам да остана тук. Ако Марго можеше да ни чуе – и кой знае, може би може – щеше да иска да знае всичко.
 	— Много добре. – Той замълча, седна в стола за посетители и облегна ръце на коленете си. – Равносметката е следната: чисто и просто нямаме диагноза. Направихме всички изследвания, за които можахме да се сетим, плюс още няколко; консултирахме се с най-добрите специалисти по кома и неврология в страната, както и с болниците „Доктърс“ в Ню Йорк и „Маунт Обърн“ в Бостън, но нищо не помогна. Марго е в дълбока кома, а ние нямаме обяснение. Добрата новина е, че няма свидетелство за трайни мозъчни увреждания. От друга страна, жизнените й показатели не се подобряват, а някои от тях – много важни – бавно замират. Тя просто не реагира на обичайните методи за лечение и терапии. Бих могъл да ви кажа поне дузина хипотези, които отхвърлихме, няколко процедури, които изпробвахме, но всичко се свежда до един факт: тя не се повлиява. Можем да я преместим в „Садърн Уестчестър“, но честно да ви кажа, там нямат нищо, което ние тук да нямаме, а и местенето може да се окаже противопоказно.
 	— Предпочитам да остане тук.
 	Уинъкър кимна.
 	— Трябва да кажа, че сте чудесна майка. Знам, че ви е много тежко.
 	Тя бавно поклати глава.
 	— Мислех, че съм я изгубила. Мислех, че съм я погребала. След това нищо не може да е по-лошо. Знам, че ще се оправи – знам го.
 	Д-р Уинъкър леко се усмихна.
 	— Може би сте права. Медицината не знае всички отговори, особено в подобен случай. Лекарите съвсем не са толкова безгрешни, а болестите – много по-сложни, отколкото повечето хора си мислят. Марго не е сама. Из цялата страна има хиляди в нейното положение, много болни и без диагноза. Казвам ви това не толкова като утеха, колкото, за да ви дам цялата информация, която имам. Чувствам, че така го предпочитате.
 	— Вярно е. – Тя премести погледа си от доктора към Марго и обратно. – Странно, не съм твърде религиозна, но се улавям, че се моля за нея всеки ден.
 	— Колкото по-дълго съм лекар, толкова повече вярвам в изцелителната сила на молитвата. – Той замълча за миг. – Имате ли някакви въпроси? Нещо, което да сторя за вас?
 	Тя се поколеба.
 	— Едно нещо. Получих обаждане от Хюго Менцес. Познавате ли го?
 	— Да, разбира се, работодателят й от музея. Той беше с нея, когато получи пристъпа, нали?
 	— Точно така. Обади ми се да ми каже какво се е случило, какво е видял – знаеше, че ще искам да науча.
 	— Разбира се.
 	— Говорил ли сте с него?
 	— Да, естествено. Изключително внимателен е – навестява я многократно, за да види състоянието й след влошаването. Изглежда много загрижен.
 	Госпожа Грийн се усмихна слабо.
 	— Да имаш такъв началник е благословия.
 	— Съвсем определено. – Лекарят се изправи.
 	— Ще поседя още малко с нея, ако не възразявате, докторе – рече Дорис Грийн.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 39 ≈

 	 
 	Трийсет часа преди грандиозното откриване Гробницата на Сенеф кипеше като гнездо на разярени стършели. И роякът вече не се състоеше само от куратори, електричари, дърводелци и техници: към всичко това се прибавяше и един нов елемент. Докато минаваше през Втория проход на Бога на път за Залата на колесниците, Нора бе посрещната от блясъка на телевизионни прожектори и група мъже, които инсталираха камери и микрофони в другия край на помещението.
 	— Ей там, драги мои, ей там!
 	Един строен човек със спортно яке от камилска вълна и жълта папийонка на точки стоеше отстрани. Той жестикулираше бурно с тънките си ръце срещу плещестия звукооператор. Нора се досети, че това трябва да е режисьорът Рандъл Лофтъс, за когото Менцес й бе споменал наскоро. Получил големи похвали за документалния сериал „Последния каубой на земята“, оттогава той бе създал още няколко документални поредици за телевизията.
 	Докато тя се приближаваше, шумотевицата ставаше все по-оглушителна.
 	— Проба, проба.
 	— Пфу! Акустиката тук е като в плевня.
 	Лофтъс и екипът му подготвяха премиерата на светлинно-звуковото шоу, което щеше да се състои в нощта на откриването. Местните телевизии бяха планирали да отразят събитието на живо, но то щеше да се излъчи из цялата страна благодарение на ЕнБиСи и СиБиЕс. Това беше истински подвиг в сферата на връзките с обществеността, дело на самия Менцес. Международният отзвук, който репортажите щяха да предизвикат, бе крайно необходим и щеше да повдигне рейтинга на музея. Засега обаче телевизионните екипи създаваха единствено адски хаос, при това в най-лошия възможен момент. Кабелите им бяха навсякъде и препъваха асистентите, които едва крепяха в ръце безценни египетски антики. Яркото осветление само увеличаваше количеството топлина, излъчвано от прегрятата електроника и тълпите изнервени хора, които хвърчаха назад-напред в нещо като овладяна паника: климатиците ревяха и съскаха в безплоден опит да понижат температурата в изложбената зала.
 	— Искам високоговорителите да се монтират горе в ъгcла, ей там – гърмеше Лофтъс. – Няма ли кой да премести тоя буркан?
 	Нора припряно се доближи.
 	— Господин Лофтъс?
 	Той се обърна към нея, присвивайки очи над очилата си в стил „Джон Ленън“.
 	— Да?
 	Тя енергично му подаде ръка.
 	— Аз съм доктор Нора Кели, куратор на изложението.
 	— Ах, да, разбира се! Рандъл Лофтъс. За мен е удоволствие. – Мъжът вече й обръщаше гръб.
 	— Извинете, господин Лофтъс? Споменахте за преместването на някаква стъкленица. Сигурна съм, че ще проявите разбиране – нищо не може да се мести или дори да се пипа от хора извън музейния персонал.
 	— Не може да се мести! Как се очаква да си монтирам апаратурата?
 	— Опасявам се, че ще ви се наложи да я монтирате на свободното място около експонатите.
 	— Около експонатите! Никога не са ме карали да работя в подобни условия. Този гроб прилича на усмирителна риза. Не мога да разположа нищо на добро разстояние или под приличен ъгъл. Не, невъзможно!
 	Нора го дари с ослепителна усмивка.
 	— Не се съмнявам, че с талант като вашия ще намерите начин да се справите с неудобствата.
 	Усмивката нямаше ефект, но при думата „талант“ Лофтъс сякаш се позамисли.
 	— Винаги ме е възхищавала работата ви – продължи Нора, усетила верния тон. – И лично аз съм наистина във възторг, че тъкмо вие сте се съгласил да продуцирате шоуто. Знам, че ако има някой, който може да свърши тази работа добре, това сте вие.
 	Лофтъс докосна папийонката си.
 	— Много благодаря. Блага дума железни врати отваря.
 	— Исках да се запознаем и да ми кажете дали мога да ви бъда полезна.
 	Лофтъс се завъртя рязко и кресна на някакъв човек в ъгъла, който се олюляваше на една стълба:
 	— Не този, другия прожектор! Искам го на тавана на триста и шейсет! – После отново се обърна към нея: – Много сте мила, но наистина се налага да мръднем буркана.
 	— Съжалявам – рече Нора. – Няма време за никакви размествания, дори да искаме. Тази стъкленица е на три хиляди години и е безценна – не може просто така да я вдигнете и да я преместите. Необходимо е специално оборудване, обучени за целта консерватори… Както казах, ще трябва да работите при това разположение. Ще ви помогна както мога, но по този въпрос няма какво да направя. Съжалявам.
 	Лофтъс дълбоко си пое дъх.
 	— Не мога да се суетя около това чудо. Толкова е огромно и гадно!
 	Нора не каза нищо и той махна с ръка.
 	— Ще говоря с Менцес. Наистина, просто няма начин.
 	— Сигурна съм, че и вие сте така зает, както аз, така че ви оставям – отговори тя. – Както казах, ако имате нужда от нещо, обадете ми се.
 	Мъжът веднага тръгна нанякъде, размахал пръст на поредния злощастен техник.
 	— Леко там! На пода, на пода! Стъпил си отгоре, дръвник такъв! Погледни, между краката ти е, за бога!
 	Нора излезе от Залата на колесниците и се насочи към погребалната камера. Консерваторите бяха подредили всички предмети из помещението и тя искаше да свери обяснителните табелки със своите записки. Група техници се трудеше над димните машини в огромния каменен саркофаг.
 	Малко по-рано същия ден бяха направили генерална репетиция на цялото светлинно-звуково представление и Нора трябваше да признае, че е повече от добро. Уичърли може и да беше задник, при това вероятно откачен, но също така бе брилянтен египтолог и – поне толкова важно – отличен сценарист. Това, което бе написал, наистина пренасяше зрителя в древността, а финалът, когато Сенеф внезапно оживяваше, надигайки се от кипящата мъгла, въобще не изглеждаше като бутафория. Освен всичко Уичърли бе съумял да вмъкне едно добро количество любопитна информация в сценария. Хората щяха да си излязат от тази изложба не просто впечатлени от ефектите и интересната история, а наистина обогатени и по-образовани, що се отнася до древноегипетската култура.
 	Тя се спря. Странно бе колко бързо можеше да се пречупи един такъв компетентен археолог. Нора несъзнателно посегна към врата си, все още болезkено натъртен и посинял. Цялата история беше особена, трагична, необяснима… За пореден път се опита да изтика ужасния инцидент от ума си. Щеше да има време за това след откриването.
 	Усети леко докосване по рамото.
 	— Доктор Кели, предполагам? – Гласът беше дълбок, култивиран английски контраалт.
 	Нора се обърна и се озова лице в лице с една висока жена с лъскава черна коса, облечена в стари панталони от груб плат, кецове и прашна риза. Работничка, очевидно, макар че не си спомняше да я е виждала: а щеше да запомни някого с такава поразителна външност. И все пак, взирайки се в непознатата, тя почувства, че са се срещали и преди.
 	— Да, аз съм – кимна Нора. – А вие сте…?
 	— Виола Маскелене. Аз съм египтоложка, дойдох в качеството си на специалист като куратор по шоуто. – Жената протегна ръка, улови тази на Нора и я разтърси доста енергично. Стискането й беше здраво, дланта – малко мазолеста. Това бе човек, който прекарваше много време на открито – поне ако се съдеше по тена и по стройния й, човек би казал обветрен, силует.
 	— Много ми е приятно да се запознаем – отвърна Нора. – Не ви очаквах толкова скоро.
 	— Аз също се радвам да ви срещна – усмихна се Маскелене. – Доктор Менцес говори за вас със суперлативи, а и всички направо ви обожават. Той е зает в момента, но аз исках да сляза и да ви видя на часа… и да огледам тази невероятна изложба!
 	— Както забелязвате, сме под пълна пара.
 	— Сигурна съм, че държите всичко под контрол. – Египтоложката се огледа наоколо с възхита. – Поканата на музея толкова ме изненада, не мога да ви опиша колко се радвам, че съм тук. Гробниците на XIX династия са мой специалитет. И, невероятно, но факт, гробът на Сенеф никога не е бил проучван, въпреки че очевидно съдържа един от най-пълните текстове от Книгата на мъртвите, намирани някога. Малцина учени подозират, че такъв гроб изобщо съществува! Самата аз винаги съм си мислела, че е просто слух, градска легенда като алигаторите в канализацията. Това е невероятна възможност.
 	Нора се усмихна и кимна, като наблюдаваше жената напрегнато. Бързината, с която Уичърли бе заменен – бе починал едва преди няколко дни – я изненада. Но, помисли си тя, откриването приближаваше застрашително, а музеят крайно се нуждаеше от специалист, който да пристигне на място и да се заеме с шоуто.
 	Виола, която сякаш не забелязваше шумотевицата и хаоса, които я заобикаляха, оглеждаше гробницата с удивление.
 	— Каква приказка!
 	Нора усети, че й допадат доброто настроение и енергичния дух на египтоложката. Нескритият, искрен ентусиазъм, с който подхождаше към работата, беше далеч за предпочитане пред помпозното поведение на старите прашасали професори.
 	— Тъкмо проверявах подредбата на антиките и на табелките отдолу – рече Нора. – Искате ли да ме придружите? Може да забележите грешки, които сме пропуснали.
 	— Страхотно! – каза Маскелене, а лицето й буквално грейна. – Макар че щом Ейдриън се е занимавал с това, съм сигурна, че работата е отлично свършена.
 	Нора се обърна.
 	— Познавахте ли го?
 	Лицето на Виола се помрачи.
 	— Ние, египтолозите, сме доста малко общество. Доктор Менцес ми каза какво се е случило. Не мога да си го обясня. Сигурно сте изживяла истински кошмар!
 	Нора само кимна.
 	— Познавах Ейдриън по професионална линия – продължи Виола по-тихо. – Беше блестящ египтолог, макар че се изживяваше като дар божи за жените. И все пак никога не бих допуснала, че… Какъв ужасен шок. – Тя замълча.
 	За кратко между тях се възцари неловка тишина. После Нора сякаш се събуди от сън.
 	— Остави добро „наследство“ – рече тя. – Работата му по изложбата беше изключителна. Само че… знам, че звучи бездушно, но шоуто трябва да продължи.
 	— Предполагам – отвърна Виола. После сякаш възвърна част от доброто си настроение. – Чух, че светлинно-звуковото шоу било страшно ефектно.
 	— Вътре има кажи-речи всичко, дори говореща мумия.
 	Виола се разсмя.
 	— Звучи забавно!
 	Те тръгнаха нататък, а Нора сверяваше надписите с тези в тефтера си. Възползва се от възможността да разгледа Виола Маскелене по-внимателно, докато египтоложката се надвесваше над пълните с антики изложбени витрини.
 	Спряха се пред няколко канопи.
 	— Боя се, че този съд е от времената на XVIII династия – рече Виола, като посочи единия. – Не е точно от периода, от който са останалите предмети.
 	Нора се усмихна.
 	— Знам. Нямахме всичко, което ни бе нужно, за това малко разтеглихме времевия период. Ейдриън обясни, че дори по времената на фараоните при погребенията често са се слагали и антики.
 	— Съвсем вярно. Съжалявам, че повдигнах въпроса – малко съм педантична, що се отнася до детайлите.
 	— Точно от това имаме нужда.
 	Заобиколиха погребалната камера, Нора с тефтер в ръка, а Виола – разглеждайки експонатите.
 	— Можете ли да четете йероглифи? – попита Нора.
 	Другата жена кимна.
 	— Какво смятате за проклятието над вратата, онова до Окото на Хор?
 	Египтоложката се разсмя.
 	— Едно от най-гадните, които съм виждала.
 	— Сериозно? Мислех, че всичките са гадни.
 	— Напротив. Много египетски гробници дори не са защитени с проклятия. Не е имало нужда – всеки знаел, че да ограбиш гроба на фараона е равносилно на това да крадеш от самите богове.
 	— Тогава защо са изписали проклятие над този гроб?
 	— Допускам, че се дължи на факта, че за разлика от един фараон Сенеф не е бил бог. Може и да е имал нужда от допълнителната защита на прокобата. А тази рисунка на Амут… уау! – Виола потръпна. – И Гойя не би се справил по-добре.
 	Нора погледна към изображението и кимна мрачно.
 	— Чух, че доста се говори за това проклятие – рече египтоложката.
 	— Всичко тръгна от гардовeте. А сега слухът циркулира из целия музей. Няколко човека от поддръжката директно отказаха да влизат тук след определен час.
 	Заобиколиха една колона и видяха коленичила на каменния под жена в сиви дрехи, която остъргваше праха от една пукнатина и го слагаше в епруветка. На няколко крачки от нея мъж в бяла лабораторна престилка подреждаше някакви проби в портативна химическа лаборатория.
 	— Какво, за бога, прави тя? – прошепна Виола.
 	Нора за пръв път виждаше жената. Определено не й изглеждаше като музеен служител. Всъщност приличаше на ченге.
 	— Сега ще разберем. – Нора се приближи. – Здравейте. Аз съм Нора Кели, куратор на изложбата.
 	Жената се изправи.
 	— Сюзан Ломбарди от Службата за безопасност на работното място.
 	— Мога ли да попитам с какво се занимавате?
 	— Проверяваме дали съществува някаква опасност от околната среда – токсини, микроби, такива неща.
 	— Така ли? И защо е необходимо това?
 	Жената сви рамене.
 	— Знам само, че изискването дойде от НПУ. Спешна задача.
 	— Разбирам. Благодаря ви.
 	Нора се извърна, а жената продължи работата си.
 	— Странно е – каза Виола. – Да не би да подозират за някакво инфекциозно заболяване, чието огнище е самата гробница? Известно е, че в някои египетски гробници са оцелели древни вируси и гъбични спори.
 	— Възможно е. Учудвам се, че никой не ми е казал.
 	Но Виола вече гледаше в друга посока.
 	— О, вижте! Каква прелестна кутийка за мазила. По-хубава е от всичко, което съм виждала в Британския музей. – И тя се втурна към една голяма стъклена витрина, в която се виждаше предмет, изработен от бял алабастър и украсен с боя, на капака, на който бе изобразен клекнал лъв. – Боже, върху нея е нарисуван картуша на самия Тутмос. – И тя коленичи, за да разгледа кутийката по-внимателно.
 	У Виола Маскелене имаше някаква освежаваща спонтанност, дори бунтарство. Нора гледаше износените панталони, вехтата й прашна риза и липсата на всякакъв грим и се чудеше дали това ще е стандартната й музейна униформа. Изглеждаше като всичко друго, само не и нафукан британски археолог.
 	Виола… Виола Маскелене. Беше странно име, което й напомняше нещо… Дали Менцес я бе споменавал преди? Не, не беше Менцес… Някой друг…
 	И тогава най-внезапно тя си спомни.
 	— Вие бяхте отвлечена от крадеца на диаманти! – Думите изскочиха от устата й, преди да е имала време да помисли, и тя веднага се изчерви.
 	Виола тихо се надигна и изтупа коленете си.
 	— Да. Аз бях.
 	— Съжалявам. Не исках да го изтърсвам така.
 	— Всъщност се радвам, че споменахте. По-добре да говорим направо и после просто да го забравим.
 	Нора усети, че бузите й са пламнали.
 	— Няма проблем, Нора, наистина. Дори мога да кажа, че това беше поредната причина да приема работата и да се върна в Ню Йорк.
 	— Наистина ли?
 	— За мен това е като да паднеш от кон – веднага трябва да се качиш пак, ако искаш да можеш да яздиш отново.
 	— Хубава гледна точка. – Нора замълча за момент. – Значи вие сте приятелката на агент Пендъргаст?
 	Сега беше ред на Виола Маскелене да поруменее.
 	— Може да се каже.
 	— Съпругът ми, Бил Смитбак, и аз добре се познаваме със специален агент Пендъргаст.
 	Египтоложката я изгледа с нов интерес.
 	— Така ли? Как се запознахте?
 	— Помагах му по един случай преди години. Ужасно съжалявам за това, което стана с него. – Тя пропусна да спомене за заниманията на мъжа си, които той настояваше да останат конфиденциални.
 	— Агент Пендъргаст е другият повод да се върна – каза Виола тихо. След това замълча.
 	След като приключиха с погребалната камера, преминаха към бърза проверка на страничните помещения. После Нора хвърли поглед на часовника си.
 	— Един. Какво ще кажете да хапнем? Ще останем тук до след полунощ, така че ще ни трябва гориво. Хайде, барът за скариди долу в кафенето наистина си заслужава да се разходиш до там.
 	При тези думи Виола се разведри.
 	— Води, Нора.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 40 ≈

 	 
 	В гъстия мрак на килия 44 високо в изолационния блок на Херкмурския федерален затвор специален агент Алойзиъс Пендъргаст лежеше на тясното легло, очите му бяха отворени и се взираха в тавана. Тъмнината не беше пълна: острата светлина от ярко озарените дворове навън проникваше през единствения прозорец и образуваше непроменящ се правоъгълник върху стената. От съседната килия долиташе мекото трополене на Барабанчика, сега приглушено и замислено – едно печално адажио, което Пендъргаст намираше за необичайно полезно средство за концентрация.
 	И други звуци достигаха до чувствителните му уши: звънтене на стомана в стомана, далечен гърлен вик на гняв, стъпките на надзирателя по време на обиколката му. Огромният Херкмурски затвор почиваше, но не спеше – това бе един отделен свят със свои собствени правила, хранителни вериги, ритуали и обичаи.
 	Докато Пендъргаст лежеше, на срещуположната стена се появи трептяща зелена точка: лъч от лазер, насочван през прозореца от голямо разстояние. Точката бързо се стабилизира. После, след кратка пауза, започна да светва и угасва. Пендъргаст внимателно наблюдаваше, докато лъчът предаваше своето кодирано послание. Единственият знак, че го е разбрал, беше лекото ускоряване в дишането му към края на съобщението.
 	След това, толкова рязко, колкото се беше появила, точката изчезна. В здрачната килия едва доловимо прозвуча думата „Отлично“.
 	Пендъргаст затвори очи. Утре в два часа отново щеше да се срещне с бандата на Лакара „Счупените зъби“ в двор 4, а после – ако допуснем, че преживееше срещата – щеше да последва една дори по-важна задача.
 	Точно в момента трябваше да спи.
 	Като прилагаше една специална тайна форма на медитация, позната като Чонг Ран, Пендъргаст идентифицира и изолира болката в счупените си ребра. След това я изключи ребро след ребро. Съзнанието му се премести към превързаното му рамо, към прободната рана, към тъпото пулсиране в нарязаното и посинено лице. Малко по малко с помощта на хладна мисловна дисциплина той откриваше и потушаваше болката във всяка част от тялото си.
 	Тази дисциплина бе необходима. Чакаше го един изключителен ден, пълен с предизвикателства.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 41 ≈

 	 
 	Старинното имение в стил Боз Ар на „Ривърсайд Драйв“ 891 можеше да се похвали с множество просторни салони, но нито един от тях не бе по-разкошен от обширната галерия, която прекосяваше цялото предно крило на втория етаж. Стената, гледаща към улицата, се състоеше от серия френски прозорци, запечатани и заковани. Във всеки край на залата сводести преддверия водеха към другите части на имението. Между двете врати, успоредно на вътрешната стена, се простираше непрекъсната поредица от маслени портрети в цял ръст. Галерията бе осветена приглушено от електрически свещници, които хвърляха трептящи отблясъци върху богато позлатените рамки. От невидими високоговорители звучеше музика за пиано: тежка, бравурна и с демонична сложност.
 	Констанс Грийн и Диоген Пендъргаст бавно крачеха из галерията, като спираха пред всеки портрет, докато Диоген тихо разказваше историята му. Констанс носеше бледосиня рокля с предница от черна дантела, чиито копчета достигаха до ниското деколте. Диоген бе облечен в тъмни панталони и сребристосиво кашмирено сако. И двамата държаха коктейлни чаши с форма на лале.
 	— А това – каза Диоген като спря пред един портрет на великолепно облечен благородник, чиято аура на възвишеност бе в странен контраст с екстравагантните мустаци – е херцог Гаспар дьо Мускетон дьо Прендъргаст, най-крупният земевладелец в Дижон през късния шестнайсети век. Бил е последният уважаван член на аристократичната линия, която започва със сир дьо Монт Прендъргаст, спечелил титлата си, сражавайки се в Англия срещу Уилям Завоевателя. Гаспар си падал малко тиранин: бил принуден да избяга от Дижон, когато селяните, обработващи земите му, се вдигнали на бунт. Той пренесъл семейството си в кралския двор, но последвал скандал и се наложило да напуснат Франция. Какво точно се случило с тях след това остава загадка, но така или иначе настъпило ужасно разцепление. Един от родовете заминал за Венеция, докато наследниците на другия – останали без протекция, лишени от титла и пари – избягали в Америка.
 	Той се премести на следващия портрет – млад мъж със светла като лен коса, сиви очи и слабохарактерна брадичка, чиито пълни и чувствени устни изглеждаха като огледален образ на устните на самия Диоген.
 	— Това е потомък на венецианския клон, синът на херцога, граф Люневил – титлата по това време вече се давала – уви! – по наследство, а не по заслуги. Потънал в леност и прахосничество и в продължение на няколко поколения наследниците му вървели по неговите стъпки. Всъщност за кратко време родът почти пресъхнал. За жалост той не възвърнал пълния си апогей и през следващите сто години, чак докато двата фамилни клона не се свързали отново чрез брак в Америка… но дори в този момент, разбира се, ставало дума само за мимолетна слава.
 	— Защо мимолетна? – попита Констанс.
 	Диоген я гледа известно време.
 	— Семейство Пендъргаст претърпява дълъг, бавен упадък. Брат ми и аз сме последните. Въпреки че той се ожени, очарователната му съпруга… бе застигната от ненавременна кончина, преди да успее да го дари с наследник. Аз нямам нито жена, нито дете. Ако умрем без потомство, фамилията Пендъргаст ще изчезне напълно от лицето на земята.
 	Те се преместиха към следващото платно.
 	— Американският клон на семейството се установил в Ню Орлиънс – продължи той. – Те се движели свободно в богатите кръгове на предвоенното общество. Там последният от венецианския клон, маркиз Орацио Паладин Прандргаст, се оженил за Елоиз дьо Бракиланж с такава пищна и бляскава церемония, че за нея се говорело поколения наред. Единственият им син обаче се влюбил в обитателите и обичаите на заблатените ръкави край Ню Орлиънс. Той повел историята на рода в съвършено неочаквана посока. – Диоген махна към портрета, на който бе изобразен висок мъж с поддържана брадичка, облечен в искрящо бял костюм със синя широка вратовръзка. – Огъстъс Робеспиер Сейнт Сир Пендъргаст. Той бил първата издънка от новообединените семейни клонове, лекар и философ, който изпуснал „р“-то от фамилното име и му придал по-американско звучене. Спадал към каймака на старото нюорлиънско общество – до момента, в който превърнал в своя благоверна една пленително красива жена от самото сърце на блатата, която не говорела английски и обичала да се отдава на странни среднощни практики. – Диоген спря за момент, сякаш размишляваше над нещо. После тихо се разсмя.
 	— Забележително – прошепна Констанс, възхитена. – Взирала съм се в тези лица през всичките дълги години, опитвала съм се да им избера имена и да им измисля история. За част от най-скорошните портрети можех да се досетя, но колкото до останалите… – Тя поклати глава.
 	— Прачичо Антоан никога ли не ти е разказвал за потеклото си?
 	— Не. Никога не говореше за това.
 	— В интерес на истината, не съм изненадан – той се раздели със семейството в твърде лоши отношения. Както впрочем и аз. – Диоген се поколеба. – Явно, че и брат ми не ти е говорил много по въпроса.
 	Тя допря чашата до устните си и отпи глътка вместо отговор.
 	— Знам много за родословието си, Констанс. Дадох си доста труд да науча тайните истории на всички тях. – Той направи жест, обхващащ портретите, след което отново спря поглед върху нея. – Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че мога да споделя това с теб. Чувствам, че мога да говоря с теб… както с никой друг.
 	Тя срещна очите му за миг, преди да ги отклони обратно към портрета.
 	— Заслужаваш да го знаеш – продължи той. – Защото в крайна сметка ти също си член на семейството – в някакъв смисъл.
 	Констанс поклати глава.
 	— Аз съм само повереница.
 	— За мен си повече от това – и още много отгоре.
 	Те се задържаха пред портрета на Огъстъс. За да наруши тишината, която заплашваше да стане неловка, Диоген произнесе:
 	— Какво ще кажеш за коктейла?
 	— Интересен е. Първоначално има една горчивина, която разцъфтява на небцето в… ами, в нещо напълно различно. Никога не съм опитвала подобно питие.
 	Тя погледна към Диоген за одобрение и той се усмихна.
 	— Продължавай.
 	Констанс отпи още една глътка.
 	— Усещам сладник и анасон, евкалипт, може би див копър – и нотки на още някаква съставка, която не мога да определя. – Тя разклати чашата. – Какво е?
 	Той се усмихна и отпи на свой ред.
 	— Абсент. Ръчно изстискан и дестилиран, най-качественият, който може да се намери. Доставям си го от Париж за собствена употреба. Леко разреден с вода и захар, по класическата рецепта. Ароматът, който не разпознаваш, е на туйон*.
 	[* Токсично органично съединение от групата на кетоните, съдържа се в множество растения и има действие, сходно с това на марихуаната. – Б.пр.]
 	Констанс изненадано загледа чашата.
 	— Абсент? Направен от бял пелин? Мислех, че производството му е незаконно.
 	— Не би следвало да ни е грижа за подобни дреболии. Абсентът е силен, събужда ума: което именно е причината великите творци – от Ван Гог през Моне, та до Хемингуей – да го превърнат в предпочитаното си питие.
 	Тя отпи нова, предпазлива глътка.
 	— Погледни тази течност, Констанс. Виждала ли си някога друга напитка с подобен чист, неразреден цвят? Вдигни я срещу светлината. То е като да съзерцаваш луната през безупречен смарагд.
 	Известно време тя остана неподвижна, сякаш търсеше отговори в зелените глъбини на ликьора. После приближи чашата до устните си, този път по-уверено.
 	— Как те кара да се чувстваш?
 	— Затоплена. Лека.
 	Продължиха бавната си разходка из галерията.
 	— Намирам за изключително – поде тя след известна пауза, – това, че Антоан е създал тукашния интериор като съвършено копие на фамилното имение в Ню Орлиънс. Чак до последния детайл – включително тези картини.
 	— Поръчал репродукциите при известен навремето художник. Работил с него в продължение на пет години, като възпроизвеждал лицата по памет и с помощта на няколко избледнели гравюри и рисунки.
 	— А останалата част на къщата?
 	— Почти идентична на оригинала, с изключение на подбора на книги в библиотеката. Но целта, за която предназначил помещенията на подземния етаж, била… уникална, най-меко казано. Нюорлиънското имение беше разположено доста под морското равнище, така че избите му попадаха на една дълбочина с оловните отлагания. Тук това не е необходимо. – Той отпи глътка. – След като брат ми се нанесе, станаха много промени. Това вече не е мястото, което чичо Антоан наричаше свой дом. Но всъщност ти самата знаеш това твърде добре.
 	Констанс не отвърна.
 	Достигнаха края на галерията, където ги чакаше дълго канапе, облечено в плюшено кадифе. Наблизо лежеше елегантна английска ловна чанта от „Джон Чапман“, в която Диоген бе донесъл бутилката абсент. Сега той грациозно се отпусна на канапето и направи знак на Констанс да стори същото.
 	Тя седна до него и остави чашата си на близкия поднос.
 	— А музиката? – запита тя и махна с ръка, сякаш да посочи трептящите тонове на пианото, които изпълваха въздуха.
 	— Ах, да. Това е Алкан, забравеният гений на деветнайсети век. Никога не ще чуеш друг по-разточителен, по-интелектуален, по-предизвикателен технически композитор – никога. Когато за пръв път свирили произведенията му – рядко събитие, впрочем, тъй като малцина музиканти са на нужното равнище – хората сметнали, че е вдъхновен от дявола. Дори и в наши дни музиката на Алкан провокира странно поведение у слушателите. На някои им се струва, че подушват дим; други се разтреперват или усещат слабост. Това, което слушаме, е неговата голяма соната „Четирите възрасти“. Запис на Хемлин, естествено – никога не съм срещал по-голяма виртуозност или по-внушителна техника на пръстите. – Той спря за миг и се заслуша напрегнато. – Този фугов пасаж, например: ако преброиш повторенията на октавите, ще установиш, че има повече части, отколкото са пръстите на пианиста! Знам, че ти, Констанс, ще го оцениш по начин, по който малцина биха могли.
 	— Антоан никога не е бил особен ценител на музиката. Научих се да свиря на цигулка съвсем сама.
 	— В такъв случай можеш да усетиш интелектуалната и чувствената тежест на тази музика. Чуй само! И благодари на Бог, че най-великият музикант-философ е бил романтик, декадент – не някой самодоволен Моцарт с неговите измислени хлапашки интонации и предсказуеми хармонии.
 	Известно време Констанс слуша мълчаливо.
 	— Изглежда доста си се постарал да направиш тази среща приятна.
 	Диоген се засмя леко.
 	— И защо не? Сещам се за твърде малко развлечения, които да си заслужават повече от това да те направя щастлива.
 	— Като че ли си единственият, който мисли така – рече тя много тихо, след като бе помълчала.
 	Усмивката напусна лицето му
 	— Защо го казваш?
 	— Заради това, което съм.
 	— Ти си красива и изключително умна млада жена.
 	— Аз съм изрод.
 	Много бързо – и при все това с изключителна нежност – Диоген улови ръцете й.
 	— Не, Констанс – рече той меко, но настойчиво. – Нищо подобно. Не и за мен.
 	Тя се загледа настрани.
 	— Знаеш моята история.
 	— Да.
 	— Значи точно ти би разбрал най-добре от всички. Като си помислиш как съм живяла – защо съм живяла, тук, в тази къща, през всичките тези години… не го ли намираш странно? Отблъскващо? – Тя внезапно вдигна поглед към него, в очите й гореше странен пламък. – Аз съм една старица, заключена в тялото на млада жена. Кой въобще би ме поискал?
 	Диоген се наведе по-близо.
 	— Ти си получила дара на опита – но без да платиш ужасната дан на времето. Ти си млада и жизнена. Сега може и да го чувстваш като товар, но не е нужно да бъде така. Можеш да се освободиш, когато пожелаеш. Можеш да започнеш да живееш, където поискаш. Сега, ако поискаш.
 	Тя отново отклони поглед.
 	— Констанс, погледни ме. Никой не те разбира – освен мен. Ти представляваш безценна перла. Носиш цялата хубост и свежест на двайсетгодишна девойка, а в същото време притежаваш ум, утолявал цял един живот… не, няколко живота… изпълнени с интелектуална жажда. Но си достигнала точка, по-далеч, от която интелектът не може да те отведе. Ти си като неполивано зрънце. Остави своя разсъдък настрана и приеми другия, незаситения глад – гладът на сетивата ти. Семето копнее за вода – и само след като я получи ще поникне, ще се разлисти и ще цъфне.
 	Като отказваше да срещне очите му, Констанс буйно клатеше глава.
 	— Стоиш затворена тук, уединена и самотна като монахиня. Чела си хиляди книги, разсъждавала си много, имала си бляскави прозрения. Но не си живяла. Там, навън, се шири друг свят: вселена от цвят, вкус и допир. Констанс, ние ще я опознаем заедно. Не чувстваш ли дълбоката връзка помежду ни? Нека да ти покажа този свят, нека го пусна тук, при теб. Разкрий се пред мен, Констанс: аз съм този, който може да те спаси. Защото съм единственият човек, който действително те разбира. Точно както съм и единственият, който споделя болката ти.
 	В този момент Констанс рязко се опита да издърпа ръцете си. Те обаче останаха нежно, но здраво стиснати в тези на Диоген. Ала през кратката схватка ръкавът й се плъзна, оголвайки китката, и разкри няколко белега от порязване: белези, които не бяха зараснали напълно.
 	Когато видя, че тайната й е разбулена, тя замръзна, неспособна да помръдне и дори да диша.
 	Диоген сякаш също притихна. След което нежно пусна едната й ръка и нави маншета на ризата си. Върху кожата му се открояваше подобен белег – беше по-стар, но не можеше да се сбърка.
 	Констанс се взря в него и остро си пое въздух.
 	— Сега виждаш ли – прошепна той, – колко добре се разбираме? Истина е – ние си приличаме, толкова много си приличаме. Да, аз те разбирам. А ти, Констанс – ти разбираш мен.
 	Бавно, внимателно, той освободи и другата й ръка. Тя падна вдървено в скута й. Сега Диоген положи длани на раменете й и я обърна към себе си. Констанс не се възпротиви. Той ласкаво докосна бузата й, леко я погали. Дългите му фини пръсти бавно преминаха по устните й, последваха контура на брадичката и нежно я обхванаха. Той приближи лицето й към своето. Целуна я веднъж, съвсем леко, и после отново, по-настойчиво.
 	С въздишка, която можеше да е от облекчение или отчаяние, Констанс се отпусна в обятията му и го остави да я притисне към себе си.
 	Диоген умело промени положението си на канапето и я положи върху кадифените възглавнички. Бледата му ръка се плъзна към дантелената предница на роклята й, разкопчавайки едно по едно перлените копченца, изящните му пръсти преминаваха все по-надолу и постепенно разкриваха заобления силует на гърдите й под приглушената светлина. Приведен над нея, той промълви няколко стиха на италиански:
 	 
 Ел s ’immerge ne la notte, Ei s ’aderge in ver ’ le stelle… 	 
 	Спусна се по-ниско, гъвкав като балетист, и от устните на Констанс се отрони още една въздишка. Очите й се затвориха.
 	Очите на Диоген не бяха затворени. Те останаха вперени в нея, влажни от похот и тържество…
 	Две очи: едно лешниково, едно синьо.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 42 ≈

 	 
 	Джери прибра радиостанцията си и хвърли невярващ поглед по посока на Бенджи.
 	— Направо ти е бедна фантазията.
 	— Сега пък какво?
 	— Пак ще водят онзи специален затворник в двор 4 за упражненията в два.
 	Бенджи се облещи.
 	— Пак? Будалкаш ме.
 	Джери поклати глава.
 	— Това си е убийство. И на всичкото отгоре в нашата смяна, пред очите ни.
 	— Не ми говори.
 	— По чия заповед?
 	— От божията уста в нашите уши: на Имхоф.
 	Тишината в дългия празен коридор на сграда С в Херкмур се проточи.
 	— Е, до два часа остават петнайсет минути – рече Бенджи накрая. – Най-добре да си размърдаме задниците.
 	Той поведе напред, докато излизаха от сградата в светлото пространство на двор 4. Въздухът бе пълен с мирис на развала и влага. Мократа трева във външните дворове все още бе смачкана и кафява, а над стените стърчаха голите клони на дърветата. Този път двамата надзиратели заеха позиции не горе на пасажа, а в самия заграден правоъгълник.
 	— Не се каня да си седя и да гледам как кариерата ми отива на майната си – заяви Джери мрачно. – Кълна се, че ако някой от хората на Почо се приближи към оня, веднага ще ги почна с електрошока. Де да ни даваха револвери.
 	Застанаха от двете страни на двора и зачакаха затворниците да дойдат за единствения час, определен за разходка. Джери провери електрошоковата си пушка и спрея, нагласи и палката си, така че да му е под ръка. Нямаше намерение да чака да види какво ще стане, като миналия път.
 	Няколко минути по-късно вратите се отвориха и пазачите въведоха затворниците, които се спуснаха навън и замижаха на яркото слънце. С тези физиономии изглеждаха точно толкова тъпи, колкото бяха.
 	Последен пристъпи специалният затворник. Беше бял като личинка и изглеждаше ужасно: лицето му бе насинено и превързано, едното око – толкова подуто, че почти не можеше да се отвори. При все, че емоциите му бяха притъпени от много години служба, Джери усети надигащо се чувство на възмущение от факта, че човекът отново е пратен в този двор. Почо бе мъртъв, и още как; но смъртта му бе плод на съвсем очевидна проява на самозащита. Това сега беше различно. Беше студенокръвно убийство. И ако не се случеше днес, щеше да стане утре или другиден, по време на тяхната смяна или на нечия друга. Едно беше да тикнеш някого в килия до Барабанчика или да го осъдиш на строг тъмничен затвор, или да му вземеш всички книги, но това прекрачваше чертата. Много далече прекрачваше чертата.
 	Той се стегна. Яките момчета на Почо вече се разпръсваха наоколо с ръце в джобовете. Високият, Рафаел Боргес, дриблираше с вечната баскетболна топка и бавно стесняваше кръговете под коша. Джери хвърли поглед към Бенджи и забеляза, че партньорът му също е нащрек. Гардовете от ескорта му кимнаха и той им отвърна в знак, че поема щафетата: двамата с Бенджи щяха да се погрижат за затворниците. Вратите се затвориха зад излизащите пазачи.
 	Джери държеше под око специалния. Мъжът вървеше край тухлената стена по посока на оградата, като се движеше внимателно, но и без да проявява излишно безпокойство. Запита се дали е наред с главата. Ако беше на негово място, досега щеше да е подмокрил гащите.
 	Наблюдаваше как специалният затворник поема зад коша и небрежно обляга ръка на оградата. Човекът вдигна глава, после се огледа, сякаш очакваше нещо. Останалите кръжаха около него, без да го погледнат, все едно, че изобщо не съществуваше.
 	Когато радиостанцията му пропука, Джери направо подскочи.
 	— Тук Фекто.
 	— Обажда се специален агент Спенсър Кофи, ФБР.
 	— Кой?
 	— Събуждай се, Фекто, нямам цял ден за губене. Доколкото разбирам, ти и онзи другия, Дойл, в момента дежурите в двор 4.
 	— Да, да, сър – заекна Джери. Защо, по дяволите, агент Кофи беше решил да се свърже направо с него? Току-виж това, което се шушукаше, излязло вярно – че специалният затворник е от федералните. Макар че определено не изглеждаше такъв.
 	— Искам ви и двамата горе в главния офис, незабавно.
 	— Да, сър; веднага щом приключим с…
 	— Казах незабавно. Това означава още сега.
 	— Но, сър, ние сме единствените, които охраняват двора в момента и…
 	— Дадох ясна заповед, Фекто. Ако не ви видя до деветдесет секунди, кълна се, че още утре ще се озовеш в Северна Дакота, на нощна смяна в Блек Рок.
 	— Но вие не…
 	Отговорът му бе заглушен от пращенето на статично електричество. Агентът бе затворил. Джери вдигна поглед към Бенджи, който, разбира се, бе чул целия разговор по собствената си радиостанция. Партньорът му се приближи като леко повдигна рамене.
 	— Не отговаряме пред това копеле – рече Джери. – Смяташ ли, че трябва да направим каквото казва?
 	— Готов ли си да поемеш риска? Дай да тръгваме.
 	Джери прибра радиостанцията с чувство на гадене в стомаха. Това беше убийство, явно и предумишлено. Но поне те нямаше да присъстват, когато се случеше – не можеха да ги обвинят за него, нали така?
 	Деветдесет секунди… Той се забърза и отключи металните врати. После се обърна и хвърли последен поглед към специалния затворник. Човекът продължаваше да си стои облегнат на оградата зад коша. Бандата на Почо вече започваше да затяга пръстена около него.
 	— Бог да му е на помощ – промърмори той на Бенджи, докато вратите се затваряха зад тях с дълбок кънтящ трясък.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 43 ≈

 	 
 	„Джъги“ Очоа се шляеше из двора като зяпаше небето, оградата, баскетболното табло, събратята си наоколо. Очите му се спряха за миг върху масивния портал, който току-що се бе затворил. Двамата надзиратели се бяха чупирали. Ей така. Направо не можеше да повярва, че бяха довлекли „Албиноса“ пак – и че го бяха зарязали тук.
 	Ето го нещастника, висеше до оградата и студено отвръщаше на погледа му.
 	Очоа отново се огледа с дръпнатите си очи. Затворническите му инстинкти му казваха, че става нещо. Имаше някаква схема. Той знаеше, че и останалите го усещат. Нямаше нужда да си говорят; всеки знаеше какво става в главите на другите. Пазачите ненавиждаха Албиноса точно колкото и те. Някой от върхушката го искаше мъртъв.
 	Очоа нямаше търпение да услужи.
 	Изплю се на асфалта и го размаза с обувката си, а междувременно наблюдаваше как Боргес блъска топката с юмрук – веднъж, два пъти – докато бавно се приближава към коша. Боргес щеше да докопа Албиноса пръв, а Очоа знаеше, че на неговите действия може да се разчита. Щяха да имат достатъчно време да се погрижат за проблема, тихо и спокойно, така че обвиненията да не могат да паднат върху никой отделен. Е, да, нямаше да им се размине някой и друг месец в единични килии, щяха да си загубят привилегиите – но така или иначе всички бяха доживотници. А и този път получаваха разрешение. Каквито и да се окажеха последиците, нямаше да са особено тежки.
 	Той вдигна очи към кулата в далечината. Никой не гледаше към тях: пазачите наблюдаваха предимно външния периметър. Бездруго видимостта им към двор 4 беше ограничена.
 	Очоа се извърна към Албиноса и с известно смущение забеляза, че онзи продължава да го гледа. Е, какво пък. Нека гледа. След пет минути щеше да е мъртъв.
 	Джъги насочи вниманието си към тайфата. И те го даваха полека. Албиноса си беше боец, истински шибан боец, но този път щяха да са по-внимателни. Пък и нещастникът беше пребит – това щеше да го забави. Заедно щяха да го оправят.
 	Мъжете на Лакара продължаваха бавно да скъсяват дистанцията между себе си и жертвата, кръжаха като лешояди.
 	Боргес беше стигнал до триметровата линия. С добре отработено движение той запрати топката нагоре и тя влезе в коша, падайки право в ръцете на Албиноса, който внезапно пристъпи напред и я хвана с ловко движение.
 	Всички застанаха неподвижно, взрени в него. Онзи продължаваше да държи топката и отвръщаше на погледите им, а израненото му лице си оставаше напълно безизразно. Джъги изпита прилив на ярост пред откритото предизвикателство в очите на мъжа.
 	Огледа се през рамо. Все още нямаше и следа от надзирателите.
 	Боргес направи крачка и Албиноса му заговори бързо и полугласно, така че Джъги не успя да чуе думите. Тръгна към тях, а междувременно бръкна и напипа малкото острие, безопасно скрито в една допълнителна гънка на бельото му. Времето беше дошло: да наръга копелето и да приключи с тази история.
 	— Задръж, човече – провлачи Боргес, като махна на Очоа да почака. – Искам да чуя това.
 	— Кое?
 	— Знаеш, че това е нагласено – тъкмо казваше Албиноса. – Те искат да ме убиете. И вие сте наясно – всички вие. Но знаете ли причината?
 	Той огледа един по един свирепите мъже, които сега го бяха наобиколили.
 	— На кого му пука, по дяволите! – изръмжа Джъги, направи стъпка напред и приготви острието.
 	— Каква е причината? – попита Боргес, като отново вдигна ръка да спре Джъги.
 	— Причината е, че знам как да се измъкна оттук.
 	Последва наелектризирана тишина.
 	— Глупости! – каза Джъги и замахна с острието. Но Албиноса бе готов и изненадващо изстреля топката в него, като го извади от равновесие. Топката отскочи и се търкулна настрана.
 	— Нима ще ме убиете и ще прекарате остатъка от живота си тук, без никога да разберете дали казвам истината?
 	— Тоя дрънка врели-некипели – изкриви устни Джъги. – Той пречука Почо, забравихте ли? – И отново се втурна напред, но Албиноса отскочи настрани и се завъртя като матадор. Боргес сграбчи Очоа за рамото с желязна хватка.
 	— Той пречука Почо, по дяволите!
 	— Остави го да говори.
 	— Свобода – продължи Албиноса, а провлеченият му акцент правеше думата да звучи апетитно. – От толкова отдавна ли сте зад решетките, че сте забравили това?
 	— Боргес, никой не излиза оттук – каза Джъги. – Дай да приключваме.
 	— Мамка ти, Джъг, не прави нищо!
 	Очоа се огледа наоколо и видя, че другите го зяпат. Не можеше да повярва: нещастникът си спасяваше кожата със сладки приказки.
 	— Да го изслушаме – обади се друг член на бандата, Роуни. Останалите кимнаха.
 	— Това е кучият син, който оправи Почо – каза Джъги отново, но усети, че убедеността започва да се оттича от гласа му.
 	— Е, та? – вдигна вежди Боргес. – Може пък Почо да е имал нужда от малко оправяне.
 	Албиноса продължи да говори тихо.
 	— Боргес излиза пръв – рече той. – Защото пръв ми повярва. Джъг, ако си готов, ти ще си следващият.
 	— Да изляза ли? Кога? – попита Боргес.
 	— Точно сега, докато гардовете ги няма.
 	— Я върви по дяволите! – изръмжа Очоа.
 	— Хубаво, вместо Джъг, вземам теб. – И Албиноса посочи Роуни. – Готов ли си?
 	— Знаеш, че съм.
 	— Я чакайте малко, по дяволите! – Очоа се хвърли напред, но последва едно мълниеносно движение, което го хвана напълно неподготвен, и в следващия момент Албиноса държеше острието.
 	Джъги отстъпи назад.
 	— Ах ти, кучи сине…
 	— Той само ни губи времето – заяви Албиноса. – Още една дума, и ще му отрежа езика. Някакви възражения? – И той огледа групата.
 	Никой не отговори.
 	Очоа стоеше задъхан и не казваше нищо. Копелето беше убило Почо и се беше възкачило на престола просто така. Как беше възможно това да се случи толкова бързо?
 	— А всички, които се съмняват в мен, нека погледнат тук. – Албиноса сграбчи оградата точно там, където през брънките преминаваше завареният шев, и рязко я дръпна. Халките се разделиха без усилие. Мъжът продължи да дърпа още малко и направи отвор, достатъчно голям, за да пропусне човешко тяло.
 	Те го зяпнаха в потрес.
 	— Следвайте инструкциите ми и ще излезете оттук – дори и вие, господин Джъг. За да докажа искреността си, ще мина последен. Подготвил съм всичко до най-малката подробност. От отвъдната страна на оградата ще се разпръснете и всеки от вас ще тръгне по различен маршрут. Ето какъв е планът…
 	 
 	 
 	 
 	≈ 44 ≈

 	 
 	Пендъргаст почака, докато и последният – Джъг, се провря през оградата и изчезна. Момчетата на Лакара прескачаха през отвора толкова бързо, че едва ли ги беше грижа дали ще ги последва или не – тъкмо както Пендъргаст се надяваше. Всеки от тях щеше да поеме по различен маршрут, умело хореографиран от Ели Глин, така че да предизвика максимална реакция и бъркотия.
 	След като Джъг се скри от погледа му, Пендъргаст сграбчи срязаната ограда, която се бе върнала в нормалното си положение и разшири процепа колкото се може повече, огъвайки метала, така че да направи дупката очевидна за пазачите, които скоро щяха да дойдат. Отстъпи назад и погледна електронния часовник на китката си, който, в случая на Пендъргаст, можеше да се похвали с доста повече изкусни джаджи, отколкото предполагаше евтината му пластмасова външност. Въпросните джаджи включваха и приемник, получаващ сателитни сигнали, чрез които се измерваше точно време – това щеше да е от първостепенна важност за предстоящата операция. Той изчака да настъпи уречения час, после натисна едно бутонче на часовника и активира таймера. Дисплеят започна обратно броене от 900 секунди.
 	Пендъргаст направи крачка назад и зачака.
 	На 846 секунди въздухът се изпълни с внезапния вой на сирени. Пендъргаст се обърна, пъргаво прекоси двора и се отправи към най-близката до вратата сграда, където две охлузени циментови стени се свързваха под прав ъгъл. Там той бръкна в улука и извади дълга тясна тръбичка: същата, която Д’Агоста бе оставил преди няколко дни. Разви я и рязко я тръсна. Тя веднага зае нужната форма: два еднакви платнени квадрата, всеки със страна около три стъпки, съединени по единия ръб, така че да образуват V-образна форма. Квадратите бяха покрити с много тънък пласт светло-отражателен найлон. Всъщност всичко това представляваше модифициран от Глин стандартен портативен светло-отражател, като онези, които се използваха при рекламни снимки на открито.
 	Сега Пендъргаст се прилепи в ъгъла, облегна гръб на тухлите и се смъкна на земята. Постави отражателя пред себе си, така че външните два края на V-образния рефлектор да се допират до стените, образувайки прав ъгъл.
 	Това бе прост, но много добре изпълнен трик, една от най-старите сценични илюзии на маговете: да се използват огледала, нагласени под определен ъгъл, уж че човекът изчезва. Този фокус се правеше още от 1860-а, когато „Шкафът на Протеус“ на професор Джон Пепър и номерът „Сфинкс“ на полковник Стодър – една жена лягаше в кутия, която после се оказваше празна – бяха голямата мода на Бродуей. Разположен в ъгъла на двора, отражателят имаше същия ефект: всъщност той пресъздаваше огледална кутия, в която Пендъргаст можеше да се скрие. Отразяваше циментовите стени и създаваше илюзията, че ъгълът е празен. Само някой, който специално се приближеше, би могъл да разкрие измамата – а настоящата паника бе пресметната така, че да предотврати тази възможност.
 	На 821 секунди Пендъргаст чу, че електронните ключалки изщракват: вратите се отвориха и четирима гардове от близкия пункт №7 връхлетяха в двор 4 с извадени електро-шокови пушки.
 	— Оградата е прерязана! – изкрещя единият, като сочеше зейналата дупка в отсрещния край.
 	Докато великолепната четворка спринтираше към отвора, Пендъргаст се изправи, прилепи двете части на светло-отражателя една към друга, нави го на компактна тръбичка и го върна обратно в улука. После се плъзна през отворения портал в сградата, притича край ъгъла и се шмугна в близките тоалетни. Без да се бави влезе в пред-предпоследната кабинка, стъпи върху чинията и надигна плочката на тавана над главата си. Там, залепен от вътрешната страна, той откри един найлонов плик, в който имаше тънък четиригигабайтов флаш мемори чип, кредитна карта, малка подкожна игла и спринцовка, тиксо и капсулка, пълна с кафява течност. След като прибра вещите по джобовете си, излезе от тоалетните и се спусна по коридора към караулен пункт №7. Точно както Глин бе предвидил: от петимата дежурни четирима бяха реагирали на сигнала за тревога, оставяйки единствения командващ пазач в будката, заобиколен със стена от видеомонитори. Човекът крещеше някакви заповеди в микрофона си и почти истерично натискаше копче след копче, в опит да хване дирите на изчезналите затворници. Бягството бе предизвикало впечатляваща мобилизация. Ако се съдеше по разпалените викове на гарда, един от бегълците вече бе настигнат и заловен.
 	Както Глин бе очаквал, вратата на караулка №7 си седеше отключена поради припряното тръгване на гардовете.
 	Пендъргаст бързо влезе вътре, преметна ръка през врата на пазача и го инжектира. Мъжът се отпусна, без да издаде звук и агентът го положи на пода, след което покри част от микрофона му с ръка и изрева дрезгаво:
 	— Виждам единия! Тръгвам след него!
 	Експедитивно разсъблече изпадналия в безсъзнание мъж под пращящия съпровод на радиостанцията, която гърмеше заповеди да остане на поста си. За по-малко от минута Пендъргаст бе облякъл униформата, бе закачил значката и се беше екипирал със сълзотворен газ, електрошокова пушка, палка, радиостанция и пейджър за спешни обаждания. Беше по-строен от собственика на дрехите, но с някои малки нагласяния дегизировката прие съвсем убедителен вид.
 	След това разрови из многобройните сървъри, докато откри правилния порт. Измъкна флаш драйв устройството от плика и го пъхна вътре. После отново насочи вниманието си към пазача: чевръсто му завърза ръцете зад гърба, залепи му устата с тиксото, стегна и коленете му неподвижно. Извлачи упоения мъж до тоалетните, сложи го седнал върху чинията, привърза торса му към казанчето, за да стои изправен, заключи кабинката и изпълзя изпод вратата.
 	Пендъргаст застана пред огледалото. Свали бинтовете си и ги натъпка в кошчето за боклук, след което счупи стъклената ампулка над мивката и с масажиращи движения втри течността върху главата си. От платиненоруса косата му придоби невзрачен тъмнокафяв цвят. Той излезе от помещението и пое надолу по коридора, после зави надясно и се спря точно преди да мине край камерата, за да се консултира с таймера: 660 секунди.
 	Изчака на дисплея да се изпише 640 и продължи напред със спокойна крачка, като през цялото време държеше под око часовника. Знаеше, че много хора ще гледат видеозаписа. Въпреки че носеше униформа на пазач, той все пак се движеше в грешната посока – обратна на тази на избягалите – и лицето му все още беше насинено и подуто. В сграда С го познаваха добре. Всеки, който го мернеше, щеше да го различи.
 	Пендъргаст обаче знаеше и друго: в продължение на десет секунди – между 640 и 630 – мониторът, който предаваше образа конкретно от тази камера, щеше да се контролира от флаш драйва, пъхнат в компютъра. Устройството щеше временно да съхрани предишните десет секунди запис от камерата и да ги прожектира отново. После щеше да премине към следващата камера, към по-следващата и така нататък, и да повтаря същата процедура. Плейбекът щеше да се включва само по веднъж на монитор, което оставяше на Пендъргаст интервал от най-много десет секунди да прекоси зрителното поле на всяка камера. Това налагаше времето да се разчете перфектно.
 	Агентът премина безпроблемно и продължи по дългите празни коридори на сграда С – пазачите се бяха оттеглили в друга посока поради акцията по преследването на бегълците. От време на време той ускоряваше крачка, понякога забавяше, като минаваше край всяка камера точно в момента, в който старият видеосигнал щеше да бъде повторен. Радиостанцията му често пращеше. Веднъж се размина със стегната група тичащи пазачи и бързо клекна да си завърже обувката, извръщайки насиненото си лице настрани. Те го подминаха, без да го погледнат – очевидно цялото им внимание беше насочено другаде.
 	Той прекоси трапезарията и кухнята на сграда С, въздухът тегнеше от острия мирис на почистващи препарати. Зави отново и после пак, докато накрая достигна последната отсечка от коридора преди контролно-пропускателния пункт и охраняемите врати между Херкмур, Сграда С/ Федерална и Херкмур, Сграда В/ Щатска.
 	Лицето на Пендъргаст бе добре познато в сграда С. Но в сграда В никой не го беше виждал.
 	Приближи се до портала, прокара кредитната карта, постави ръка върху скенера за пръстови отпечатъци и зачака.
 	Сърцето му биеше доста по-бързо от обичайното. Беше дошъл мигът на истината.
 	Точно на 290 секунди лампичката блесна в зелено и металните ключалки се отвориха.
 	Пендъргаст пристъпи в сграда В. Пое по първото разклонение на коридора, а после се спря в тъмния ъгъл, който се образуваше на завоя. Прокара пръсти по най-дълбоката рана на бузата си и с рязко движение дръпна шевовете. Когато топлата кръв започна да се стича, той я размаза по лицето, врата и ръцете си. След това надигна ризата си и огледа странично разположения върху тялото му прорез, откъдето бе минало острието. Вдиша дълбоко и разкъса и тази рана.
 	Нараняванията трябваше да изглеждат възможно най-пресни.
 	На 110 секунди той чу забързани стъпки и, както очакваше, един от бегълците – Джъг – го подмина тичешком. Очевидно послушно бе последвал предначертаната от Глин схема. Разбира се, опитът щеше да е безуспешен – щяха да го заловят при изхода на сграда В, ако не и по-рано, – но в крайна сметка и това влизаше в плана. Бандата на Почо не бе нищо повече от димна завеса. Никой от престъпниците нямаше да се измъкне.
 	В момента, в който Джъг мина край него, Пендъргаст изпищя и се просна на пода, като междувременно натискаше бутона за спешни случаи:
 	— Служител на земята! Незабавни действия! Служител на земята!
 	 
 	 
 	 
 	≈ 45 ≈

 	 
 	Ралф Кидър, работещ като медицинска сестра на персонала, коленичи над проснатата фигура на гарда, който хълцаше като бебе и мрънкаше нещо за това как бил нападнат и че не иска да умре, и се опита да съсредоточи вниманието си върху настоящия проблем. Преслуша сърдечния ритъм на мъжа със стетоскопа си – бърз и силен, – опипа врата и крайниците за счупвания, измери кръвното налягане – отлично – и прегледа прорезната рана на лицето: гадна, но повърхността.
 	— Къде ви боли? – попита той отново, губейки търпение. – Къде са нараняванията ви? Отговорете ми!
 	— Лицето ми, той ми наряза лицето! – изкрещя човекът, като за пръв път успя да произведе относително свързано изречение.
 	— Виждам. Къде другаде?
 	— Наръга ме! О, гърдите ми, как боли!
 	Кидър внимателно опипа ребрата, забеляза подуването и усети леката неравност на няколко счупени, но не и разместени. Действително имаше прободна рана, която кървеше обилно, но бързият преглед показа, че реброто е отклонило острието и му е попречило да пробие плеврата.
 	— Няма ви нищо, което да не може да се оправи с малко почивка – произнесе той остро и се обърна към двамата от спешния медицински екип. – Отнесете го долу в амбулатория B. Ще пуснем кръвна картина, рентген, ще позакърпим раните. Противотетанусна инжекция и амоксициклин. Не виждам причина да го транспортираме във външна болница.
 	Един от медиците изпръхтя.
 	— Тъй или иначе нищо не може да влезе или излезе оттук, преди бегълците да бъдат задържани и всички затворници да минат на проверка. От половин час вече пред вратите виси една кола на моргата.
 	— Те бездруго никога не бързат – каза Кидър сухо. Записа името и номера на значката на пазача в тефтера си. Не познаваше мъжа – но в крайна сметка гардът беше от сграда C, а и лицето му беше доста зле порязано.
 	Докато местеха пациента на носилката, Кидър чу внезапни викове от края на коридора – бяха заловили още един. Медицинската сестра работеше в Херкмур от почти двайсет години, но до момента не бе имало по-мащабен опит за бягство. Естествено – както винаги, обречен на неуспех. Той само се надяваше надзирателите да не си го изкарат върху прекалено много от останалите „потенциални“ бегълци.
 	Хората от медицинския екип понесоха скимтящия гард към амбулаторията, а Кидър тръгна зад тях. Тези гардове се правят на железни, когато всичко е под контрол, помисли си той, но само ги бутни с пръст и се скапват като преварено месо.
 	Амбулаторията към сграда В, както всички болнични отделения в Херкмур, бе разделена на две напълно самостоятелни, оградени със стени зони: свободната зона за персонала и пазачите, и карцерната – за затворниците. Закараха пациента в свободната зона и го завиха с одеяло. Кидър разгледа картона му и поиска рентгенови снимки. Тъкмо се канеше да подготви пазача за шевовете, когато радиостанцията му записука. Вдигна я до ухото си, слуша известно време и заговори кратко. После се обърна към пострадалия.
 	— Налага се да ви оставя за малко.
 	— Сам? – извика пазачът паникьосано.
 	— Ще се върна след половин час, най-много четиридесет и пет минути, заедно с радиолога. Има няколко ранени затворници…
 	— Ще се погрижите за затворниците преди мен? – изскимтя мъжът.
 	— Те се нуждаят от далеч по-спешна помощ. – Кидър не му каза за другото обаждане, което тъкмо бе получил. Беше каквото се страхуваше: гардовете почти бяха усмъртили част от бегълците.
 	— Докога ще трябва да чакам?
 	Кидър въздъхна раздразнено.
 	— Както казах, може би четиридесет и пет минути. – Той подготви спринцовката с мек седатив и болкоуспокоително.
 	— Не ме бодете с това нещо! – викна пациентът. – Ужасно се страхувам от игли!
 	Кидър направи опит да овладее нервите си.
 	— Ще ви облекчи болките.
 	— Не е чак толкова зле! Пуснете ми телевизора. Така ще се разсейвам.
 	Медикът сви рамене.
 	— Нека бъде както желаете. – Остави спринцовката настрана и връчи на пациента дистанционното. Онзи безпогрешно нацели канал, по който предаваха някаква дебилна ТВ игра и наду звука. Кидър излезе, клатейки глава, а бездруго ниското му мнение за пазачите бе се влошило допълнително.
 	 
 	 
 	Петдесет минути по-късно Кидър влезе в амбулаторията в отвратително настроение. Някои от пазачите бяха взели присърце възможността да си разчистят сметките с една особено противна група затворници и в процеса бяха потрошили сума ти кости.
 	Погледна часовника си и се замисли за гарда, когото бе оставил да чака. Истината беше, че във всяко нюйоркско отделение за спешна помощ човек би чакал два пъти по-дълго. Той дръпна завесата и погледна пациента, целият превързан и обърнат към стената, потънал в дълбок сън, въпреки ужасно високия звук на шоуто по телевизията.
 	 
 	Джой, сигурна ли си, че избираш врата номер две? Е, добре, нека я отворим тогава! И зад врата номер две имаме… (пронизително освиркване от страна на публиката)…
 	 
 	— Време е за рентгена, господин… – Кидър хвърли поглед към тефтера си. – Господин Сайдески.
 	Отговор не последва.
 	 
 	… крава! Кажете, дами и господа, не е ли това най-възхитителната холщайнска крава, която сте виждали? Прясно мляко всяка сутрин, Джой, само си го представи!
 	 
 	— Господин Сайдески? – повтори Кидър по-високо. Протегна се, взе дистанционното и изключи проклетия телевизор. Настъпи внезапна, благословена тишина. – Време е да ви направим снимки!
 	Мълчание.
 	Кидър се пресегна и леко побутна мъжа по рамото, след което отскочи назад със сподавен вик. Дори и през завивките се усещаше, че тялото е студено.
 	Невъзможно. Човекът бе приет преди час, жив и здрав.
 	— Хей, Сайдески! Събудете се! – С трепереща ръка, той отново хвана рамото – и отново усети отвратителния студ, който се излъчваше оттам.
 	С ужасно чувство отметна завивките, под които се разкри гол труп, морав и гротескно подпухнал. Мирисът на смърт и дезинфектанти внезапно изпълни въздуха, обгръщайки Кидър като миазма.
 	Той се олюля с ръка на устата, закашля се, умът му отказваше да приеме гледката, замаян от потрес и неверие. Мъжът не просто бе умрял, а започваше и да се разлага. Как бе възможно? Огледа се диво, но в отделението нямаше друг пациент. Не, имаше някаква ужасна грешка, някакво шантаво объркване…
 	Кидър си пое дъх в опит да се успокои. После хвана тялото за рамото и го обърна върху леглото. Главата се люшна с изцъклени очи, езикът висеше като на куче, лицето беше ужасно синьо и подуто, а от устните му се процеждаше някакво жълтеникаво вещество.
 	— Боже! – простена Кидър и отстъпи назад. Това изобщо не беше пострадалият пазач. Бе мъртвият затворник, върху когото беше работил едва вчера, помагайки на радиолога да направи съдебната серия рентгенови снимки.
 	Като се бореше да запази гласа си спокоен, той позвъни на главния лекар на Херкмур. Миг по-късно раздразненият глас на мъжа прозвуча по интеркома.
 	— Зает съм, какво има?
 	За известно време Кидър не знаеше какво да каже.
 	— Нали знаете умрелия затворник в моргата…
 	— Лакара? Откараха го преди петнайсет минути.
 	— Не. Не са.
 	— Разбира се, че го откараха. Лично подписах документите, видях ги как товарят трупа в колата на моргата. Тя чакаше пред портала в отбивката, за да прибере тялото.
 	Кидър преглътна.
 	— Не мисля така.
 	— Не мислите как? За какво, по дяволите, говорите, Кидър?
 	— Почо Лакара… – Той отново преглътна и облиза изсъхналите си устни. – … още е тук.
 	 
 	 
 	Трийсет и два километра по на юг автомобилът на моргата се движеше към Ню Йорк сити. Трафикът не беше натоварен. След минута колата отби встрани и спря.
 	Винсънт Д’Агоста разкъса бялата си униформа на служител в моргата, прехвърли се отзад и дръпна ципа, с който се затваряше торбата с трупа. Вътре лежеше дългото, бледо, голо тяло на Пендъргаст. Агентът седна, примигвайки.
 	— Пендъргаст! Мамка му, успяхме! Успяхме!!!
 	Той вдигна ръка.
 	— Скъпи ми Винсънт, моля те – никакви бурни прояви на привързаност, преди да съм се изкъпал и облякъл.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 46 ≈

 	 
 	В шест и трийсет същата вечер Уилям Смитбак Младши стоеше на тротоара на „Мюзиъм Драйв“ и гледаше якроосветената фасада на Нюйоркския природонаучен музей. Широка тъмночервена пътека се спускаше по гранитните стъпала. Кадифените въжета и фалангите на охраната държаха настрани тълпата журналисти и зяпачи, докато отпред лимузините спираха една след друга и отвътре изплуваха кинозвезди, градски съветници, крале и кралици на финансовия свят, достолепни матрони, мършави манекенки с празен поглед, ректори на университети и сенатори – един поразителен парад на пари, власт и влиятелност.
 	Големите и могъщите се изкачваха по стъпалата на музея в премерен поток от черно, бяло и искрящо, без да поглеждат нито вляво, нито вдясно, насочваха се към поддържаната от колони фасада и преминаваха през огромния бронзов портал в обляното от светлина преддверие; междувременно простолюдието, задържано от кадифените въжета и полицейските кордони, зяпаше, викаше и снимаше. Над всичко това лекият бриз браздеше четириетажния банер, издигнат пред неокласическата фасада на сградата. Той изобразяваше гигантско Око на Хор, под което в имитация на египетски шрифт бе изписано:
 	 
 	ГАЛА-ОТКРИВАНЕ

 	ГРАНДИОЗНАТА ГРОБНИЦА НА СЕНЕФ

 	 
 	Смитбак оправи копринената си вратовръзка в тон със смокинга и приглади реверите. Тъй като бе пристигнал с такси вместо с лимузина, се оказа принуден да слезе цяла пресечка преди музея и да се изблъска през тълпата, за да се добере до въжетата. Показа поканата на някакъв мрачно-подозрителен гард, който повика и колегата си, и след няколко минути сумтене и шепнене двамата здравеняци благоволиха да го пуснат да мине – право по парфюмираната диря на Вонда Морсо, актрисата, изиграла такова театро на откриването на „Свещени образи“. Смитбак се замисли колко ли стресиращо е било за нея, когато не спечели очаквания приз за най-добра актриса на скорошните награди на Академията. С тръпка на удоволствие той се сля с парада и премина през бляскавите врати.
 	Това щеше да е най-невероятното откриване.
 	Кадифената пътека прекосяваше Голямата ротонда с нейния пръстен от огромни динозаври, продължаваше през разкошната Африканска зала и оттам се виеше през половин дузина прашни салони и полузабравени коридори, за да достигне най-сетне до площадката с асансьорите, където се бе събрала лъскавата тълпа. Доста далечко беше от входа, помисли си Смитбак, докато чакаше на опашката за следващия асансьор – но гробът на Сенеф се намираше в самите недра на музея, общо взето толкова далеч от входа, колкото изобщо можеше да се стигне в рамките на сградата. Отново оправи възела на вратовръзката си. Излетът може само да пораздвижи кръвчицата из телата на тия дърти чирози, рече си той. Добре ще им дойде.
 	Камбанен звън огласи пристигането на поредната скъпа кола. Смитбак се шмугна с останалите в недостатъчното пространство като в консерва с бели и черни сардини и зачака с нетърпение да стигнат до подземния етаж. Най-сетне вратите се отвориха отново и гостите бяха посрещнати от ослепителна светлина, оркестрова музика, а отвъд това и самата Египетска зала с великолепно реставрираните й фрески от деветнайсети век. От всяка витрина искряха скъпоценни камъни, злато и фаянс, а изящно наредените чаени масички и маси за хранене, грейнали от пламъка на множество свещи, едва оставяха празно пространство по мраморните подове. А най-важни, реши Смитбак, след като погледът му обхвана гледката, бяха дългите плотове край стените, които се огъваха под тежестта на блюда с пушена сьомга и есетра, хрупкави хлебчета, огромни плата с нарязано на ръка прошуто „Сан Даниел“, сребърни лодки с перленосив хайвер от севруга и белуга.
 	Във всеки край имаше по един широк и дълбок съд от масивно сребро, пълен с натрошен лед, от който се подаваха гърлата на бутилки „Вьов Клико“, които чакаха подобно артилерийски батареи да бъдат гръмнати и разлети.
 	При това, помисли си Смитбак с наслада, това бяха само ордьоврите – вечерята тепърва предстоеше. Той потри ръце, наслаждавайки се на прекрасната гледка и се озърна за съпругата си Нора, която почти не бе виждал през изминалите шест дни. Леко потръпна при мисълта за други, по-интимни удоволствия, на които щеше да се наслади веднъж щом партито – наред с цялата тази отвратителна седмица – свършеше.
 	Разсъждаваше над дилемата коя от масите да атакува първо, когато усети една ръка да се плъзва иззад гърба му.
 	— Нора! – Той се обърна да я прегърне. Беше облечена в прилепнала черна рокля, елегантно гарнирана със сребърна бродерия. – Пленителна си!
 	— И ти не изглеждаш съвсем зле. – Тя се пресегна да оправи упорития кичур над челото му, който веднага пак щръкна напук на гравитацията и достиженията на съвременната козметика. – Хубавото ми пораснало момче.
 	— Моята египетска царица. Как е вратът ти, впрочем?
 	— Добре е и моля те, престани да ме питаш.
 	— Това тук е бомбастично. Майчице, какъв гуляй! – Смитбак плъзна алчен поглед наоколо. – И като помислиш, ти си кураторът. Това е твоето шоу.
 	— Нямам нищо общо с партито. – Тя надзърна към входа на Гробницата на Сенеф, сега затворен и преграден с червена панделка. – Моето шоу е там вътре.
 	Един строен келнер се плъзна към тях със сребърен поднос, натоварен с високи чаши искрящо шампанско и Смитбак взе две, връчвайки едната на Нора.
 	— За Гробницата на Сенеф! – рече той.
 	Чукнаха чаши и пиха.
 	— Хайде да си вземем нещо за хапване, преди да е настъпило великото преселение на народите – предложи тя. – Имам само десетина минути. В седем трябва да кажа няколко думи, после следват други речи, вечерята и представлението. Няма да ме видиш много, Бил. Съжалявам.
 	— По-късно ще видя повече.
 	Докато се приближаваха към масите, Смитбак забеляза висока, поразително красива тъмнокоса жена, облечена невзрачно в черни панталони и сива риза, отворена на деколтето и освежена от единствен ред перли. Беше абсолютно просто облекло и все пак върху нея изглеждаше някак класово, дори елегантно.
 	— Това е новата египтоложка на музея – каза Нора като се обърна към жената. – Виола Маскелене. А това е мъжът ми, Бил Смитбак.
 	Той се изненада.
 	— Виола Маскелене? Тази, която…? – Бързо се съвзе и й протегна ръка. – Много ми е приятно да се запознаем.
 	— Здравейте – отвърна жената с култивиран глас, в който се прокрадна лека развеселеност. – Голямо удоволствие беше да работя с Нора тези дни. Какъв музей!
 	— Да – кимна Смитбак. – Изключително място. Кажете ми, Виола… – Той едва сдържаше любопитството си. – Как, ъ-ъ-ъ, как стана така, че се озовахте тук?
 	— Хванах последния влак, тъй да се каже. След трагичната смърт на Ейдриън музеят спешно се нуждаеше от египтолог, специалист по Новото царство и гробниците от Долината на царете. Изглежда Хюго Менцес бил чувал за работата ми и ме предложил. С истински възторг приех поста.
 	Смитбак тъкмо отваряше уста, за да зададе следващия си въпрос, когато забеляза, че Нора му хвърля предупредителен поглед, не е сега моментът да изстискваш от нея информация относно отвличането. И все пак, помисли си той, беше твърде странно, че Маскелене се бе върнала така внезапно в Ню Йорк – а също толкова учудваща беше появата й в самия музей. Всичките му журналистически датчици светнаха в червено: това бе нещо повече от съвпадение. Заслужаваше си да се разрови… утре.
 	— Страхотен пир – отбеляза Виола като се обърна към масите с храна. – Умирам от глад. Какво ще кажете?
 	— Ще кажем „добре“ – заяви Смитбак.
 	Те се добраха до отрупаната трапеза. Смитбак внимателно избута настрани един кльощав куратор, протегна се и зареди чинията си с поне стотина грама хайвер, висока купчина блини и цял черпак крем фреш. С периферното си зрение той с изненада установи, че Виола пълни своя поднос е още по-неприлично количество храна, като очевидно пренебрегваше добрите обноски също както и той.
 	Тя улови погледа му, изчерви се леко и сви рамене.
 	— Не съм слагала нищо в уста от миналата вечер. Работихме нонстоп.
 	— Действай – кимна Смитбак и загреба още една лъжица хайвер, възхитен, че има съучастник в престъплението.
 	Откъм малкия оркестър в далечния край на залата изригна внезапна музика, след което отекнаха бурни аплодисменти, когато Хюго Менцес, великолепен с бялата си вратовръзка и фрак, се изкачи на подиума. В момента, в който искрящо сините му очи обиколиха тълпата, в залата настъпи тишина.
 	— Дами и господа – започна той, – тази вечер няма да ви подложа на изпитанието от дълга реч, тъй като сме запланували далеч по-интересни забави. Нека само ви прочета един имейл, който получих от граф Кахорс, човекът, направил всичко това възможно с необичайно щедрото си дарение:
 	 
 	Скъпи дами и господа,
 	Съкрушен съм от невъзможността да се присъединя към вас в този празничен ден, в който честваме преоткриването на Сенефовата гробница. Аз съм стар човек и вече не мога да пътувам. Но ще вдигна чаша за вас и ще ви пожелая незабравима вечер.
 	С най-добри чувства,
 	Граф Тиери де Кахорс
 	 
 	Това кратко послание от живеещия в усамотение благородник бе посрещнато с гръмки овации. Когато те замряха, Менцес продължи:
 	— А сега – рече той, – имам удоволствието да ви представя прекрасното сопрано Антонела да Римини в ролята на Аида и тенора Жил дьо Монпарнас като Радамес, които ще изпеят за вас ариите от финалната сцена на „Аида“, „La fatalpietra sovra me si chiuse“. Изпълнението ще бъде на английски като жест към онези от вас, които не говорят италиански.
 	Нови аплодисменти. Една огромна жена с тежък грим, стегната до пръсване в имитация на египетски костюм, пристъпи на сцената, последвана от подходящо дебел мъж в подобно облекло.
 	— Аз и Виола трябва да тръгваме – прошепна Нора в ухото на Смитбак. – Ние сме следващите. – Тя леко стисна ръката му, после се скри в тълпата заедно с Маскелене.
 	Диригентът се изкачи на подиума, което предизвика поредните овации. Смитбак се удивляваше на ентусиазма на гостите – едва бяха загрели. Докато се оглеждаше наоколо, дъвчейки блина, той за пореден път се изненада на многото известни физиономии: сенатори, индустриални босове, кинозвезди, „стълбове на обществото“, чуждестранни посланици и, разбира се, пълният набор от музейни управители и важни клечки. Ако на някого му скимнеше да сложи едно експлозивче в залата, помисли си той дяволито, отзвукът, на който музеят се надяваше, нямаше да бъде просто национален – щеше да е глобален.
 	Светлините постепенно отслабнаха и диригентът вдигна палката си, а публиката потъна в тишина. След което оркестърът поде един печален мотив, а Радамес запя:
 	 
 	Студеният камък е легнал над мен.
 	Тук е гробът ми! На деня светлината.
 	Аз повече никога няма да видя…
 	Нито пък нявга ще видя Аида.
 	Аида, любов моя, къде си? Може би си щастлива.
 	Не знаеш за мойта нерадостна участ!
 	Но какъв е тоз звук? Змия ли се плъзга?
 	Видение дяволско? Не! Неясна фигура на човек забелязвам.
 	О, богове! Аида!
 	 
 	А сега дивата му отвърна:
 	 
 Да, туй съм аз. 	 
 	Смитбак, заклет противник на операта, положи усилие да изключи слуха си за пискливия глас и вместо това отново върна вниманието си върху добре заредените маси. Проправяйки си път през тълпата, той се възползва от временното затишие в гастрономическото настървение на гостите, за да гребне още няколко кралски скариди със сос. Върху новозаграбената плячка сложи и два дебели резена френско сирене от онези, мухлясалите, с вид сякаш са специално доставени за купона от трапезата на самия Сенеф. След кратък размисъл прибави и няколко тънки като хартия парчета прошуто и две късчета език. Като балансираше с мъка с препълнената чиния, Смитбак премина към следващия плот, сви втора чаша шампанско и помоли бармана да му я допълни, та да не му се налага след две минути да се връща за още. После се запъти към една от осветените със свещи маси, за да се наслади на взетото.
 	Наистина, безплатните вечери бяха истинска рядкост, и Смитбак бе твърдо решен да извлече максимума от това необичайно преживяване.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 47 ≈

 	 
 	Ели Глин изчака автомобила на моргата пред безименната врата на „ЕИР“. Нареди да се погрижат за колата и незабавно заведе Пендъргаст да вземе душ и да се облече. И остави Д’Агоста на един мълчалив като робот техник в бяла престилка. Мъжът накара Д’Агоста да потърпи, докато той проведе няколко кратки телефонни разговора, след което го поведе през приличното на пещера ехтящо пространство, което съставляваше сърцето на сградата. Просторната стая бе тиха, както би могло да се очаква в седем и половина вечерта през уикенда: но при все това, наоколо се мяркаха неколцина учени, които дращеха някакви формули по белите дъски или се взираха в мониторите на компютрите, потопени в атмосфера на усърдна експедитивност. Докато минаваше край лабораторните плотове, изследователското оборудване и причудливите макети, Д’Агоста се запита колко ли от служителите знаят, че тази сграда приютява най-търсения от федералните беглец.
 	Последва техника в асансьора на отсрещния край. Мъжът пъхна някакъв ключ в контролния панел и натисна бутона за надолу. Кабината се спуска учудващо дълго, преди да се отвори към бледосинкав коридор. Като му направи знак да го последва, техникът тръгна напред и най-сетне спря пред една врата. Усмихна се, кимна, след което се обърна и пое обратно по посока на асансьора.
 	Д’Агоста зяпна отдалечаващата се фигура. После изгледа вратата, на която липсваше табелка. След миг на колебание почука леко.
 	Моментално му отвори един нисък весел на вид човек с румено лице и късо подстригана брада. Въведе го в помещението и затвори след него.
 	— Вие ще да сте лейтенант Д’Агоста, нали? – попита мъжът с акцент, който му се стори германски. – Моля, седнете. Аз съм доктор Ролф Краснер.
 	Стаята носеше оскъдната клинична атмосфера на лекарски кабинет, със сиви килими, бели стени и безлично обзавеждане. В средата имаше лъскаво полирана маса от палисандрово дърво. Върху нея се мъдреше някаква книга с вид на техническо ръководство – дебела като манхатънски телефонен указател, с подвързия от черна изкуствена кожа. Ели Глин вече се бе появил с количката си и бе застанал на срещуположния край на бюрото. Той кимна безмълвно на Д’Агоста и му посочи празния стол.
 	Докато се настаняваше, вратата се отвори и в стаята пристъпи Пендъргаст. Раните му бяха прясно зашити и превързани, а косата му, все още влажна от измиването, бе сресана назад. Беше облечен съвсем обикновено – с бяло поло и сиви вълнени панталони, които – така различни от обичайния му черен костюм, – почти имаха ефект на маскировка.
 	Д’Агоста инстинктивно се изправи.
 	Очите на Пендъргаст срещнаха неговите и след малко той се усмихна.
 	— Боя се, че не успях достатъчно красноречиво да изразя благодарностите си към теб, задето ме освободи от затвора.
 	— Знаеш, че не е необходимо да го правиш – отвърна Д’Агоста и леко се изчерви.
 	— Но ще го направя. Много ти благодаря, скъпи ми Винсънт. – Той говореше меко и взе ръката му в своята, като я стисна кратко. Д’Агоста се почувства странно развълнуван от жеста на този мъж, който понякога намираше и най-простите човешки прояви на близост за неудобни.
 	— Седнете, ако обичате – произнесе Глин със същия неутрален глас, лишен от всякакво чувство, който толкова бе подразнил Д’Агоста при първата им среща.
 	Подчини се. Пендъргаст се отпусна на отсрещния стол – малко сковано, помисли си Д’Агоста, но все пак със свойствената си котешка грация.
 	— На вас също съм задължен с огромни благодарности, господин Глин – продължи агентът. – Изключително успешна операция.
 	Глин кимна кратко.
 	— Макар че дълбоко съжалявам, че се наложи да убия Лакара в името на изпълнението й.
 	— Както ви е известно – отвърна Глин, – не съществуваше друг начин. Трябваше да убиете затворник, за да използвате торбата, предвидена за неговото тяло, а при това въпросният затворник трябваше да прави упражненията си тъкмо в двор 4, великолепен терен за неуспешно бягство. Имахме късмет – ако ми е позволено да употребя този израз, – да открием подходящото лице в един човек толкова зъл, че някои биха казали, че заслужава да умре: един човек, измъчил до смърт три деца пред очите на майка им. След това беше елементарно да хакнем базата данни на Министерството на правосъдието и да променим арестантското досие на Лакара, уж че е бил заловен от вас навремето – и по този начин заложихме капана на Кофи. В заключение бих желал да отбележа, че убийството бе принудително – ставаше дума за самозащита.
 	— Никакви софизми не могат да смекчат факта, че убийството бе предумишлено.
 	— Строго погледнато сте прав. Но както сам знаете, смъртта му беше необходима, за да спаси повече животи – вероятно много повече. А нашият модел показа, че обжалванията на смъртната му присъда бездруго щяха да приключат безуспешно.
 	Агентът леко наклони глава.
 	— А сега, господин Пендъргаст, нека оставим тривиалните етични дилеми настрана. Налага се да се погрижим за един спешен въпрос, свързан с брат ви. Допускам, че в единичната килия до вас не са достигнали никакви новини от външния свят?
 	— Съвсем правилно.
 	— В такъв случай ще се изненадате да научите, че брат ви унищожи всички диаманти, които бе откраднал.
 	Д’Агоста забеляза, че Пендъргаст видимо се стегна.
 	— Точно така. Диоген стри брилянтите на прах и в този вид ги върна на музея.
 	След известна пауза Пендъргаст заговори:
 	— За пореден път действията му надхвърлиха моите възможности да ги предвидя или разбера.
 	— Ако това е някакво успокоение за вас, и ние бяхме изненадани. Това показа, че нашите предположения за него са били погрешни. Вярвахме, че след като бе измамен за „Сърцето на Луцифер“ – тъкмо диамантът, който желаеше най-горещо – брат ви ще изчезне за известно време да ближе раните си и да замисли своя следващ ход. Очевидно случаят не е такъв.
 	Краснер се намеси, а бодрия му глас звучеше в остър контраст с монотонния говор на Глин:
 	— Унищожавайки диамантите, чиято кражба е замислял с години, диамантите, за които едновременно е копнял и от които се е нуждаел, Диоген е унищожил и част от себе си. Става дума за своеобразно самоубийство. Оставил се е на своите демони.
 	— Когато разбрахме какво се е случило – продължи Глин, – съзнахме, че предварителният ни психологически профил е за жалост непълен. Така че се върнахме към чертожните дъски, анализирахме наново наличните данни, събрахме и допълнителна информация. Това е резултатът. – Той кимна към дебелия черен том. – Ще ви спестя детайлите. Всичко се свежда до едно нещо.
 	— И то е?
 	— „Идеалното престъпление“, за което Диоген говори, не е диамантеният обир. Нито пък е посегателството над вас: да убива приятелите ви, след което да ви набеди за злодеянията. Какво точно е било първоначалното му намерение – това не сме в позиция да отсъдим. Но фактът си остава и той е, че престъплението на живота му все още предстои.
 	— А датата в писмото?
 	— Поредната лъжа или поне финт за отвличане на вниманието. Кражбата е част от плана му, но унищожаването на камъните очевидно е по-спонтанен акт. Това не променя обстоятелството, че поредицата извършени от него престъпления е била грижливо замислена, с цел да ви държи зает, да ви подведе, да му осигури постоянна стъпка преднина. Трябва да призная – дълбочината и сложността на братовия ви план наистина спират дъха.
 	— Значи престъплението предстои – каза Пендъргаст с тих и сух глас. – Знаете ли какво е или кога ще се състои?
 	— Не – освен че всички индикации сочат, че е надвиснало. Може би утре. Може би тази нощ. Оттук и нуждата незабавно да бъдете освободен от Херкмур.
 	Пендъргаст помълча известно време.
 	— Не виждам как бих могъл да помогна – рече той, а в гласа му се долавяше горчивина. – Както забелязвате, грешах непрекъснато.
 	— Агент Пендъргаст, вие сте човекът – единственият човек, – който може да помогне. И знаете как.
 	Тъй като Пендъргаст не отговори веднага, Глин продължи.
 	— Надявахме се криминалният ни профил да има предикативна сила, че ще ни подскаже какви ще са бъдещите действия на Диоген. И той я има… Донякъде. Знаем, че брат ви се изживява като жертва, че вярва, че му е причинена ужасна несправедливост и това е неговият мотив. Убедени сме, че „идеалното“ му престъпление ще представлява опит да се причини подобна несправедливост на голяма маса хора.
 	— Точно така – намеси се Краснер. – Вашият брат иска да генерализира тази несправедливост, да я направи обществено достояние, да принуди останалите да споделят болката му.
 	Глин се надвеси над масата и заби очи в Пендъргаст.
 	— Знаем и още нещо. Вие сте човекът, причинил тази болка на брат си – или поне така го вижда той.
 	— Това е абсурдно – каза агентът.
 	— Нещо се е случило между вас и брат ви на ранна възраст: нещо толкова ужасно, че е изкривило бездруго извратения му ум и е изиграло ролята на спусък за събитията, които сега се разиграват. В нашия анализ липсва една изключително важна информация – какво е станало между вас и Диоген. И споменът за това събитие е заключен тук. – Глин посочи главата на Пендъргаст.
 	— Вече сме говорили за това – отвърна агентът сковано. – Казах ви всичко важно, което се е случвало между мен и брат ми. Дори се съгласих на един любопитен разговор с нашия добър д-р Краснер – без резултат. Няма ужасна тайна, бих си спомнял: имам фотографска памет.
 	— Простете ми, че няма да се съглася с вас, но такова събитие е имало, трябва да е имало. Не съществува друго обяснение.
 	— В такъв случай съжалявам. Тъй като дори да сте прав, аз нямам такъв спомен – и следователно няма начин да се досетя. Веднъж опитахте и се провалихте.
 	Глин събра върховете на пръстите си и сведе поглед. За няколко минути стаята потъна в тишина.
 	— Мисля, че има начин – рече той, без да вдига очи.
 	Отговор не последва и Глин отново вдигна глава.
 	— Обучен сте в някаква древна дисциплина, тайна мистична философия, практикувана от един малък свещенически орден в Бутан и Тибет. Един аспект на тази дисциплина е духовният, друг е физически: сложна серия от ритуализирани движения, подобни на ката в Шотокан карате. А трети е интелектуален: форма на медитация, на концентрация, която позволява на практикуващия да освободи пълния потенциал на човешкия ум. Говоря за тайните ритуали на Дзогкен или дори по-рядката практика, Чонг Ран.
 	— Как се добрахте до тази информация? – запита Пендъргаст толкова студено, че Д’Агоста усети как кръвта му замръзва.
 	— Агент Пендъргаст, моля ви. Събирането на знания е нашата основна стока и занаят. Опитвайки се да научим повече за вас – с цел да разберем по-добре брат ви – ние разговаряхме с много хора. Един от тях бе Корнелия Деламер Пендъргаст, вашата пралеля. Настоящо местожителство: клиниката за душевноболни престъпници „Маунт Мърси“. Сред събеседниците ни беше и една ваша позната – мис Кори Суонсън, последна година студентка в Академията „Филпс Ексетър“. Тя се оказа доста по-труден обект, но в крайна сметка получихме каквото ни трябваше.
 	Глин фиксира Пендъргаст с подобния си на сфинкс поглед. Пендъргаст му отвърна, а светлите му котешки очи почти не мигваха. Напрежението в стаята рязко се покачваше; Д’Агоста усети, че космите по ръцете му настръхват.
 	Най-сетне Пендъргаст заговори.
 	— Това нахлуване в личния ми живот отива далеч отвъд границите на вашите задължения.
 	Глин не отвърна.
 	— Използвам скитането из спомените по строго не личен начин – като изследователско средство, за да пресъздам сцената на престъпление или историческо събитие, това е всичко. Не би имало стойност за такъв… личен въпрос.
 	— Не би имало стойност? – В сухия тон на Глин се четеше скептицизъм.
 	— На всичко отгоре това е много трудна техника. Опитът да я приложа тук би бил загуба на време. Точно както малката игричка, която д-р Краснер се опита да играе с мен.
 	Глин отново се приведе напред в инвалидната си количка като продължи да се взира в агента. Когато заговори, гласът му прозвуча с изненадваща настойчивост.
 	— Господин Пендъргаст, не е ли възможно същото това събитие, което така ужасно е развалило брат ви – което го е превърнало в чудовище – да е оставило белези и върху вас? Не е ли възможно да сте зазидал този спомен толкова цялостно, че съзнанието ви вече да няма достъп до него?
 	— Господин Глин…
 	— Кажете ми – рече Глин по-високо. – Не е ли възможно?
 	Пендъргаст го погледна. Сивите му очи блестяха.
 	— Предполагам, че съществува далечна вероятност.
 	— Ако това е възможно и ако такъв спомен съществува, и ако този спомен ще ни помогне да открием последното липсващо парченце, и ако така имаме възможност да спасим човешки животи и да победим брат ви… Нима поне не си заслужава да опитаме?
 	Двамата мъже се гледаха по-малко от минута, но на Д’Агоста му се стори като цяла вечност. После Пендъргаст сведе очи. Раменете му видимо се увесиха, той кимна безмълвно.
 	— В такъв случай да действаме – рече Глин. – От какво се нуждаете?
 	Пендъргаст не отговори веднага. След това сякаш се събуди от сън.
 	— Уединение – рече той.
 	— Кабинетът „Берггасе“ ще свърши ли работа?
 	— Да.
 	Пендъргаст опря и двете си ръце на облегалките на стола и се изправи. Без да погледне останалите в помещението, той се насочи обратно към стаята, откъде се бе появил.
 	— Агент Пендъргаст…? – промълви Глин.
 	С ръка на бравата Пендъргаст се извърна леко.
 	— Знам колко труден ще бъде този обред. Но сега не е време за половинчати мерки. Не може да има връщане назад. Каквото и да е това, то трябва да бъде посрещнато в неговата цялост.
 	— Договорихме ли се?
 	Пендъргаст кимна.
 	— В такъв случай късмет!
 	Студена усмивка прекоси лицето на агента. После, без да каже нищо повече, той отвори вратата и изчезна зад нея.
 

 	 
 	 
 	 
 	≈ 48 ≈

 	 
 	Капитан Лора Хейуърд стоеше вляво от входа на Египетската зала и се взираше колебливо към тълпата. Беше облечена в тъмен костюм, за да се слива по-добре с останалите, а единственият знак за длъжността й бяха тънките златни капитански нашивки на реверите. Оръжието й, обикновен „Смит&Уесън“ 38-и калибър, се намираше в кобура под сакото.
 	Сценката, която виждаше, бе като извадена от учебник. Хората й, облечени цивилно или с униформи, до един бяха на определените им места. Бяха най-добрите, които можеше да намери – наистина елитът на Нюйоркската полиция. Охраната на музея също присъстваше, преднамерено набиваща се на очи и носеше поне психологическо чувство на сигурност. Дотук Манети изцяло бе сътрудничил. Останалата част от музея също бе добре охранявана. През главата на Хейуърд бяха преминали дузина ужасни сценарии и тя си бе съставила план за справяне с всяка случайност, дори най-невероятната: самоубийствен атентат, пожар, отказ на охранителната система, срив на тока, компютърна засечка.
 	Единственият слаб пункт беше самата гробница – имаше само един изход. Но той беше голям и по настояване на пожарната цялото съдържание на помещението бе специално обезопасено срещу огън. Самата тя се бе уверила, че охранителните врати могат да се отварят и затварят отвън и отвътре, ръчно и електронно, дори в случай на пълен енергиен срив. Бе стояла в контролната зала и лично бе проверила софтуера, чрез който се отключваше и заключваше порталът.
 	Екипът на токсиколозите бе направил няколко различни теста – всичките твърдо отрицателни. И сега тя стоеше и оглеждаше тълпата като се питаше какво би могло да се обърка.
 	Разумът й отговаряше високо и ясно: нищо.
 	Но шестото й чувство говореше другояче. Тя се чувстваше почти физически зле от напрежението. Беше ирационално. Нямаше смисъл.
 	За пореден път тя се потопи в инстинктите си на ченге, опитвайки се да локализира източника на тревога. Както обикновено, мислите й почти автоматично се подредиха в списък. Този път изцяло посветен на Диоген Пендъргаст.
 	Диоген беше жив.
 	Той бе отвлякъл Виола Маскелене.
 	Нападнал бе Марго.
 	Беше откраднал диамантената колекция – след което я бе унищожил.
 	Най-вероятно той бе отговорен за поне част от убийствата, приписвани на Пендъргаст.
 	Бе прекарал дълго време в музея под някаква чужда самоличност, най-вероятно на куратор.
 	И двамата извършители – Липър и Уичърли – бяха свързани с Гробницата на Сенеф. И двамата внезапно бяха полудели след посещение в нея. И въпреки старателните проучвания на гроба и залата, не бе изскочило нито едно доказателство за какъвто и да било електрически или природен проблем – и съвсем определено нищо, което би могло да причини психотични изблици или мозъчна увреда. Виновен ли беше Диоген по някакъв начин? Какво, за бога, планираше?
 	Противно на волята й умът й се връщаше към разговора, който бе провела с Д’Агоста преди няколко дни. Всичко, сторено от него дотук – убийствата, отвличането, кражбата – води до нещо друго. Такива бяха думите. Нещо по-голямо, може би много по-голямо.
 	Тя потръпна. Догадките й, въпросите й относно Диоген – всичко беше свързано, трябваше да е. То беше част от план.
 	Но какъв бе планът?
 	Хейуърд нямаше ни най-малка представа. И все пак интуицията й казваше, че ще се осъществи тази вечер. Не можеше да е съвпадение. Това беше „нещо друго“-то, за което Д’Агоста бе говорил.
 	Очите й обиколиха стаята като се спряха на всеки от подчинените й. Забеляза множество известни лица: кмета, губернатора, единия от двамата щатски сенатори. Имаше и много други. Изпълнителните директори на големи компании, холивудски продуценти и актьори. А ето и част от музейния персонал, който познаваше: Колъпи, Менцес, Нора Кели.
 	Очите й се преместиха върху телевизионните екипи, които снимаха гала-откриването на живо. Единият бе разположен в края на залата, а другият вътре във все още неотворената гробница, готов да филмира първата ВИП-обиколка на изложбата и светлинно-звуковото шоу, което щеше да е част от нея.
 	Да – това щеше да е част от плана. Каквото и да бе на път да се случи, то щеше да се случи на живо, пред милиони зрители. И ако фалшивата самоличност на Диоген бе на куратор или на някой високопоставен в музея, той щеше да има властта и достъпа, необходими да дирижира каквото си поиска. Но кой можеше да е той? Внимателната проверка на персонала, извършена от Манети, не бе показала нищо. Само да имаха снимка на Диоген на по-малко от двайсет и пет години, някой отпечатък, малко ДНК…
 	Какъв беше планът?
 	Погледът й се спря на затворената врата на гробницата, сега облицована с изкуствено покритие, което имитираше камък, и преградена с широка червена лента.
 	Чувството за гадене се усили. А заедно с това се появи и усещането, че е безсилна. Беше направила всичко възможно да спре или поне да отложи това откриване. Но не бе успяла да убеди никого в доводите си. Дори и комисар Рокър, неин съюзник в недалечното минало, се бе противопоставил.
 	Нима всичко беше плод на въображението й? Може би в крайна сметка напрежението действаше на нервите й? Само ако имаше някой, който да вижда нещата от нейния ъгъл, някой, който да проумява с какво си имат работа, да познава истинската природа на Диоген! Някой като Д’Агоста.
 	Д’Агоста. Той я бе изпреварвал с една стъпка по време на цялото разследване. Бе знаел какво ще се случи, преди да се бе случило. Много преди всеки друг той бе разбирал пред що за престъпник се изправят. Настояваше, че Диоген е жив, въпреки че тя и всички останали бяха „доказали“, че е мъртъв.
 	Освен това Д’Агоста познаваше музея – и то добре. Беше се занимавал с музейните убийства отпреди шест-седем години. Познаваше играчите. Боже, само да беше тук сега… Не Д’Агоста мъжът – това бе свършило, а Д’Агоста ченгето.
 	Тя успокои дишането си. Безсмислено беше да си мечтае за невъзможни неща. Направила бе всичко, което можеше. Сега не й оставаше нищо друго, освен да чака, да наблюдава и да стои в готовност за действие.
 	Очите й отново преминаха през тълпата, изгледаха преценяващо всяко лице, търсейки неестествено напрежение, възбуда или нервност.
 	Внезапно тя замръзна. Там, сред групичката важни клечки край подиума, тя зърна високия силует на една жена: жена, която познаваше.
 	Всички червени лампички в съзнанието й светнаха. Като се опита да запази гласа си неутрален, Хейуърд вдигна радиостанцията към устните си.
 	— Манети, тук Хейуърд. Чувате ли ме?
 	— Слушам.
 	— Виола Маскелене ли виждам там? До подиума.
 	Пауза.
 	— Тя е.
 	Хейуърд преглътна.
 	— Какво прави тя тук?
 	— Наеха я да замества онзи египтолог, Уичърли.
 	— Кога?
 	— Не знам. Преди ден-два.
 	— Кой я е назначил?
 	— От „Антропология“, струва ми се.
 	— Защо името й не беше в списъците с гостите?
 	В гласа му прозвуча колебание.
 	— Не съм сигурен. Вероятно защото е тук от толкова скоро.
 	Хейуърд искаше да каже още нещо. Искаше да изругае.
 	Искаше да разбере защо, по дяволите, не е била уведомена. Но за всичко това бе твърде късно. Затова тя каза просто:
 	— Разбрах. Край.
 	Профилът показа, че Диоген не е приключил.
 	Явно цялото гала-откриване бе плод на прецизна инсценировка – но за какво?
 	Думите на Д’Агоста кънтяха в ушите й. Нещо по-голямо, може би много по-голямо.
 	За бога, тя имаше нужда от Д’Агоста – и то още сега. Той имаше отговорите, които й трябваха.
 	Хейуърд извади личния си телефон и му позвъни на мобилния. Никой не вдигна.
 	Хвърли поглед на часовника си: седем и петнайсет. Вечерта едва започваше. Само да можеше да го намери, да го доведе тук… Къде, по дяволите, можеше да е? Думите му отново отекнаха в съзнанието й:
 	Има още нещо, което трябва да знаеш. Чувала ли си за фирмата за психологическо профилиране, „Ефективни инженерни решения“ на улица „Литъл Уест“ номер 12, ръководена от Ели Глин? Напоследък прекарвам по-голямата част от времето си там…
 	Беше само вероятност, но пак беше по-добре от нищо. И със сигурност по-добре от това да седи тук и да кърши ръце. С малко късмет щеше да отиде до там и обратно за по-малко от четиридесет минути.
 	Тя отново вдигна радиостанцията си.
 	— Лейтенант Голт?
 	— Слушам.
 	— Излизам за малко. През това време вие поемате.
 	— Може ли да попитам…?
 	— Трябва да говоря с един човек. Ако се случи нещо – каквото и да е – по-необичайно, имате разрешението ми да закриете събитието. Напълно. Разбрахте ли ме?
 	— Да, капитане.
 	Тя пъхна радиостанцията в джоба си и бързо излезе от залата.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 49 ≈

 	 
 	Пендъргаст стоеше неподвижно в малкия кабинет, опрял гръб на вратата. Очите му оглеждаха богатото обзавеждане: дивана, покрит с персийски килими, африканските маски, масичката, отрупаните с книги лавици, необичайните произведения на изкуството.
 	Пое си дълбоко въздух. С голямо усилие на волята направи няколко крачки към дивана, бавно легна, положи ръце на гърдите си, кръстоса крака и затвори очи.
 	Поради своята професия Пендъргаст милион пъти бе попадал в центъра на трудни и опасни обстоятелства. И все пак никое от тях не се равняваше на това, срещу което му се налагаше да се изправи в тази малка стая.
 	Започна със серия прости физически упражнения. Забави дишането си и съзнателно успокои сърдечния ритъм. После изключи всички сигнали, идващи от външната среда: съскането на вентилацията, лекия дъх на лак за дърво, опората на дивана под него, усещането за собственото тяло.
 	Най-накрая, когато дишането му едва се долавяше, а пулсът му наближаваше четиридесет удара в минута, той позволи в съзнанието му да се появи шахматна дъска. Ръцете му докоснаха износените от многократна употреба фигури. Една бяла пионка се придвижи напред по полето. Друга, черна, я посрещна. Играта продължи и завърши с пат. Започна нова и приключи по същия начин. Последваха още една игра и още една…
 	… но без да доведат до очаквания резултат. Палатът на спомените му – хранилище на познание и информация, в което Пендъргаст пазеше най-съкровените си тайни и където провеждаше най-дълбоката медитация и самоанализ – така и не желаеше да се появи.
 	Той смени шаха с бридж. Сега вместо двама, играчите бяха четирима и си партнираха по двойки, прилагайки безкрайни варианти на различни стратегии, правеха си сигнали, понякога ги пропускаха, печелеха ръце. За кратко време играта завърши с робер, после отново.
 	Мисловният дворец отказваше да се материализира. Оставаше извън обсег, убягваше му, потрепваше и потъваше в мъгла.
 	Пендъргаст чакаше, забави още пулса и дишането си. Никога преди не се бе провалял по такъв начин.
 	Сега, захващайки се с едно от най-трудните упражнения от Чонг Ран, той мислено отдели съзнанието от тялото си, издигна се над него и заплува безтелесен във въздуха. Без да повдига клепачи, пресъздаде виртуална конструкция на помещението, където лежеше, поставяше всеки предмет на мястото му, докато успя да възстанови целия кабинет в съзнанието си, до последния детайл. Задържа този образ за момент. После един по един започна да премахва мебелите, килимите, тапетите, докато всичко отново се стопи.
 	Но той не спря дотук. Започна да „унищожава“ и многолюдния град, в който се намираше стаята: отначало сграда след сграда, после отделни пресечки, а накрая и цели квартали, а актът на забравата се ускоряваше все повече и се простираше във всички посоки, поглъщайки постепенно области, щати, държави, целия свят, вселената… Накрая всичко потъна в мрак.
 	За минути пространството съвсем се изпразни. Остана само Пендъргаст, който се носеше в безпределността на нищото. Най-сетне той остави и собственото си тяло да се стопи в тъмнината. Сега космосът бе абсолютно пуст, изчистен от всяка мисъл, болка, спомен, от всякакво веществено присъствие. Пендъргаст бе достигнал състоянието, известно като Суниата: за миг – или може би за цяла вечност – самото време бе престанало да съществува.
 	И тогава най-сетне старинното имение на улица „Дофин“ започна да изниква в съзнанието му: „Мезон дьо ла Рошеноар“, къщата, в която двамата с Диоген бяха израснали. Пендъргаст стоеше на стария калдъръмен път пред нея и се взираше през високата ограда от ковано желязо към нейните мансарди, еркерни прозорци, бойници и каменни шпицове. Тухлените стени, които се издигаха от едната страна, криеха тучните вътрешни градини.
 	Мислено отвори тежките железни порти и пое по входната алея, като се спря пред колонадата. Боядисаните в бяло врати зееха отворени към голямото фоайе.
 	След миг нехарактерно за него колебание, Пендъргаст прекрачи прага и стъпи върху мраморния под. Голям кристален полилей искреше над главата му, закрепен за рисувания таван. Напред се виеше двойно стълбище с изкусно украсени перила и колони, което водеше към галерията на втория етаж. Вляво две затворени врати криеха гледката към дълга изложбена зала с нисък таван; вдясно се простираше отворено преддверие, отвеждащо в полутъмна библиотека с дървена ламперия.
 	Въпреки че истинското фамилно имение беше изгорено до основи от жителите на Ню Орлиънс преди много години, Пендъргаст бе запазил този негов виртуален вариант в паметта си: един мисловен артефакт, верен с оригинала до най-малката подробност, съкровищница, която съхраняваше не само собствените му преживелици и наблюдения, но и безброй семейни тайни. Обикновено завръщането в този мисловен палат бе успокояващо: всяко чекмедже на всеки скрин във всяка стая криеше случка от миналото или някое лично разсъждение върху историята и науката. Днес обаче Пендъргаст изпитваше дълбоко безпокойство и само с цената на най-упорити усилия успяваше да задържи мисловната конструкция в съзнанието си.
 	Той прекоси фоайето и изкачи стълбите. Когато стигна площадката се поколеба за миг, след което тръгна по украсения с гоблени коридор, чиито бледорозови стени преминаваха на места в мраморни ниши, в които в златни рамки висяха портрети с маслени бои. Сега мирисът на старата къща го обгърна: комбинация от отдавна изтъкан плат и кожа, политура, парфюма на майка му, тютюна, който предпочиташе баща му.
 	Близо до централното крило на коридора се намираше тежката дъбова врата на собствената му стая. Но той не стигна чак до там. Вместо това спря пред предишния вход, странно защо запечатан с олово и покрит с лист кован месинг, чиито ръбове бяха прикрепени с пирони към рамката.
 	Това беше стаята на брат му, Диоген. Пендъргаст сам бе затворил тази врата преди години, бе я заключил завинаги в своя мисловен замък. Това беше единственото помещение, в което си бе обещал никога повече да не пристъпва.
 	И все пак – ако Ели Глин не грешеше, – щеше да му се наложи. Нямаше избор.
 	Стоейки пред вратата в колебание, Пендъргаст си даде сметка, че сърдечният и дихателният му ритъм се ускоряват с обезпокоително темпо. Стените на заобикалящото го имение потръпнаха и светнаха по-ярки, после отново угаснаха, подобно пламъка на свещ, оставена на течение. Беше на път да изпусне своята сложна мисловна конструкция. Направи върховно усилие да се съсредоточи, да успокои мислите си, и успя да закрепи образа.
 	Трябваше да се движи бързо: прекосяването на спомените можеше да рухне всеки миг под напора на собствените му емоции. Не можеше да поддържа необходимата концентрация неопределено дълго време.
 	По волята му в ръцете му изникнаха лост за взлом, длето и дървен чук. Подпъхна лоста под месинговия лист и го отпори от рамката на вратата. После взе длетото и чука и започна да разхлабва мекото олово в цепнатините между рамката и самата врата. Действаше пъргаво, като се опитваше да хвърли мислите си в работата.
 	След минути по мекия килим се въргаляха оловни стружки. Сега единствената пречка между него и онова, което се намираше от другата страна на вратата, беше тежката ключалка.
 	Пендъргаст пристъпи напред и опита бравата. По принцип би я разбил с инструментите, които винаги носеше със себе си. Ала сега нямаше време за това: всяка пауза, колкото и кратка да беше, можеше да е фатална. Направи крачка назад, прицели се точно под ключалката и я изрита с все сила. Тя отхвърча, отскачайки с трясък от отсрещната стена. Пендъргаст стоеше на прага и дишаше тежко. Стаята на Диоген се намираше пред него.
 	Въпреки това отвъд не се виждаше нищо. Мекото осветление на коридора не проникваше в дълбокия мрак. Вратата зееше като черен правоъгълник.
 	Пендъргаст захвърли чука и длетото. След няколко мига размисъл в ръката му се появи фенерче. Включи го и насочи лъча в тъмнината, която сякаш изсмукваше светлината от въздуха.
 	Опита се да направи крачка напред, но усети, че не може да накара крайниците си да се движат. Стоеше на прага сякаш цяла вечност. Къщата започна да трепти около него, стените се стопяваха като в мъгла и той разбра, че отново губи контрол над мисловната конструкция. Знаеше, че ако позволи това да се случи сега, няма да се върне тук повече. Никога.
 	Той извърши последно свръхчовешко издевателство над волята си – най-напрегнатия, изтощителен и труден момент в живота му – и се насили да пристъпи прага.
 	Спря отново, ужасно изцеден, и се опита да освети пространството наоколо с фенерчето си. Това не бе стаята, която очакваше да намери. Намираше се на горната площадка на тясно мрачно стълбище от грубо изсечен камък, което се виеше надолу към недрата на скалата.
 	При тази гледка нещо зловещо се размърда в ума на Пендъргаст: страшен звяр, който бе спал необезпокоявано повече от трийсет години. За миг той почувства, че се олюлява, че волята го напуска. Стените затрептяха като пламък на вятъра.
 	Пендъргаст се съвзе. Сега нямаше друг избор, освен да продължи напред. Стисна фенерчето по-здраво и започна да се спуска по изтърканите хлъзгави стъпала: дълбоко, все по-дълбоко в бездна от срам, разкаяние – и безграничен ужас.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 50 ≈

 	 
 	Пендъргаст се спусна по стълбището. Мирисът на подземния етаж го облъхваше: плътен дъх на влага, плесен, ръжда и смърт. Стъпалата свършваха в тъмен тунел. Имението притежаваше едно от малкото мазета в Ню Орлиънс, разположени дълбоко под земята, изкопано с много средства и труд от монасите, които бяха построили сградата и които бяха облицовали стените с листове ковано олово и грижливо дялан камък, за да направят най-добрите изби, където да отлежават вината и брендито.
 	Семейство Пендъргаст бяха му намерили съвсем различно приложение.
 	Пендъргаст мислено се спусна през тунела, който се откриваше в обширно пространство с нисък таван и под с неправилна форма, отчасти глинен, отчасти каменен. На равни разстояния в стените се издигаха мраморни крипти, изкусно гравирани във викториански стил и отделени една от друга с тесни тухлени пътечки.
 	Внезапно той усети чуждо присъствие в помещението: една малка сянка. После чу как сянката заговори с гласа на седемгодишно дете:
 	— Сигурен ли си, че искаш да продължим?
 	Шокиран, Пендъргаст разбра, че в полутъмното пространство има и втора фигура: по-висока, по-слаба, с платиненоруса коса. Усети студ до мозъка на костите си – това бе той самият на девет години. Пендъргаст чу собствения си спокоен детски глас да произнася:
 	— Не се боиш, нали?
 	— Не. Естествено, че не – долетя тъничкият предизвикателен отговор – гласът на брат му, Диоген.
 	— Добре тогава.
 	Пендъргаст наблюдаваше как двата неясни силуета вървят към некропола със свещи в ръце, като по-високият водеше.
 	Изпита нарастващ страх. Изобщо не си спомняше това – и все пак знаеше, че нещо ужасно е на път да се случи.
 	Светлокосата фигура се наведе над гравираните надписи на гробниците и започна да произнася латинските думи високо и ясно. И двамата бяха учили латински с голям ентусиазъм. Диоген, припомни си Пендъргаст, винаги е бил по-добрият ученик по латински; учителят им го смяташе за гений.
 	— Този е странен – каза по-голямото момче. – Виж тук, Диоген.
 	По-дребното дете се приближи и прочете:
 	 
 	ЕРАЗЪМ ЛОНГШАМ ПЕНДЪРГАСТ

 	1840-1932

 	De mortiis aut bene aut nihil

 	 
 	— Разпознаваш ли цитата?
 	— Хораций? – каза по-малкото момче. – „За мъртвите“… Хм… „или добро, или нищо“.
 	За момент настъпи тишина, след което по-голямото момче рече с нотка на снизхождение:
 	— Браво, малки братко!
 	— Чудя се – поде Диоген, – какъв ли е бил животът му, та не е искал да се говори за това?
 	Пендъргаст си припомни младежкото си съревнование с брат си в латинския… Съревнование, в което в крайна сметка доста бе изостанал.
 	Те преминаха към една сложно украсена двойна гробница, саркофаг в романски стил, върху който от мрамор бяха изваяни мъж и жена, и двамата като на смъртно легло, с ръце, кръстосани на гърдите.
 	— Луиза дьо Немур Прандргаст. Хенри Прандргаст. Nemo nisi mors – прочете по-големият. – Да видим… Това ще да е „Докато смъртта ни раздели“.
 	По-малкото момче вече се бе приближило до друга надгробна плоча. Клекнало, то прочете:
 	— Multa ferunt anni venientes commoda secum, Multa recedentes adimiunt. – Вдигна очи. – Е, Алойзиъс, какво мислиш за това?
 	Последва тишина, след което дойде и отговорът, храбър, но и малко несигурен.
 	— „Много години идват да ни утешат, много отлитащи години ни унищожават“.
 	Преводът бе посрещнат със саркастично подхилване.
 	— Това изобщо няма смисъл.
 	— Разбира се, че има.
 	— Не, няма. „Много отлитащи години ни унищожават“? Това е глупост! Аз смятам, че означава нещо от рода на „Докато идват, годините ни носят много радост. Докато отлитат…“ – Той спря за момент. – Adimiunt?
 	— Точно това, което казах: унищожавам – заяви по-голямото момче.
 	— „Докато отлитат, и ние чезнем с тях“ – довърши Диоген. – С други думи, когато си млад, годините носят добро, но започнеш ли да остаряваш, те си взимат всичко обратно.
 	— Този превод не е по-смислен от моя – каза Алойзиъс с раздразнение в гласа. После продължи към задната част на некропола, където имаше още една тясна редица крипти с имена и надписи. Като стигна до задънения край, той се спря пред мраморна врата, запречена с ръждясала метална решетка.
 	— Виж този гроб – каза Алойзиъс.
 	Диоген се приближи и го разгледа под светлината на свещта си.
 	— Къде е епитафията?
 	— Няма такава. Но е вход към крипта, трябва да е врата. – Алойзиъс се протегна и дръпна решетката. Нищо. Той я заблъска, задърпа, след което взе едно парче мрамор и започна да я разхлабва по краищата. – Може да е празна.
 	— Може да е предназначена за нас – каза по-малкото момче с дяволит пламък в очите.
 	— Празна е. – Алойзиъс поднови усилията си отново, дръпна решетката – и тогава внезапно със стържещ звук тя се отвори. Двамата стояха там изплашени.
 	— Ох, вони! – възкликна Диоген, отстъпи назад и стисна носа си.
 	Сега и Пендъргаст, потънал в своята ментална конструкция, го подуши – неописуемия мирис, отвратителен като от изгнил, покрит с плесен, черен дроб. Той преглътна, когато усети, че стените на неговия палат на спомените се разтреперват и отново ги закрепи в съзнанието си.
 	Алойзиъс огря със свещта си новооткритото пространство. Изобщо не беше крипта, а дълго хранилище, издълбано в задната част на подземието. Треперливият пламък освети редица странни уреди, направени от месинг, дърво и стъкло.
 	— Какво има вътре? – попита Диоген, като отново се приближи до брат си.
 	— Виж сам.
 	Диоген надзърна.
 	— Какви са тези неща?
 	— Машини – заяви по-големият уверено, сякаш знаеше.
 	— Ще влезеш ли?
 	— Естествено. – Алойзиъс пристъпи прага и се обърна. – Ти няма ли да дойдеш?
 	— Предполагам, че да.
 	Пендъргаст, скрит в сенките, ги наблюдаваше как влизат.
 	Двете момчета стояха и се оглеждаха в стаята. По оловните стени имаше белезникави следи от окисление. Пространството беше претъпкано от пода до тавана с необичайни вещи: кутии, изрисувани с разкривени лица; стари шапки, въжета и проядени от молците шалове; ръждясали вериги и метални халки; шкафове, огледала, пелерини и палки. Всичко бе покрито с дебели пластове прах и паяжини. В единия край, килната настрани, висеше табела в ярки цветове, украсена със заврънкулки и разни карнавални украси, характерни за Америка от 19 век:
 	 
 	След завръщането си от големите европейски салони

 	Знаменитият и всеизвестен хипнотизатор

 	ПРОФЕСОР КОМСТОК ПЕНДЪРГАСТ

 	Представя

 	ГРАНДИОЗНИЯ ТЕАТЪР И ИЛЮМИНИРАНА ФАНТАСМАГОРИЯ

 	на

 	МАГИЯТА, ИЛЮЗИЯТА И ФОКУСНИЧЕСТВОТО

 	 
 	Пендъргаст стоеше в сенките на собствените си спомени, преизпълнен с безпомощното предчувствие за надвиснал кошмар, като зрител на зловеща пиеса. Отначало двете момчета се оглеждаха предпазливо, пламъкът на свещите им хвърляше удължени сенки сред кутиите и купчините причудливи съоръжения.
 	— Знаеш ли какво представлява всичко това? – прошепна Алойзиъс.
 	— Какво?
 	— Намерихме целия реквизит от магическото шоу на прапрачичо Комсток.
 	— Кой е пра-пра-чичо Комсток?
 	— Просто най-известният магьосник на всички времена. Обучил самия Худини.
 	Алойзиъс докосна един скрин, прокара ръка по дръжката и предпазливо издърпа едно чекмедже: вътре имаше чифт белезници. После отвори друго чекмедже, което отначало заяждаше, а после поддаде с внезапно изтракване. Отвътре изскочиха две мишки и побягнаха.
 	Алойзиъс премина към следващия предмет, а брат му го следваше по петите. Това бе подобна на ковчег кутия, подпряна изправена, на чийто капак бе изрисуван крещящ мъж с безброй кървави дупки, пробождащи тялото му. Отвори капака със скърцане на ръждясали панти и разкри вътрешност, осеяна с шипове от ковано желязо.
 	— Това повече ми прилича на мъчение, отколкото на магия – отбеляза Диоген.
 	— Гледай, по шиповете има засъхнала кръв.
 	Диоген се наведе и ги разгледа отблизо, страхът му бе временно победен от странно любопитство. После отстъпи назад.
 	— Това е просто боя.
 	— Убеден ли си?
 	— Мога да позная засъхнала кръв като я видя.
 	Алойзиъс продължи нататък.
 	— Я виж това! – и той посочи към един предмет в отсрещния ъгъл. Беше голяма кутия, много по-голяма от другите, която достигаше от пода до тавана и всъщност имаше размерите на малка стаичка. Капакът й бе крещящо боядисан в червено и златно, с ухилено лице на демон. Около демона имаше доста причудливи изображения – ръка, кръвясало око, пръст – които плаваха на пурпурния фон, почти като разфасовани части на тяло, подети от кървава река. Над вратата се мъдреха дъговидно подредени букви в златно и черно:
 	 
 	ВХОДЪТ КЪМ АДА

 	 
 	— Ако това беше моето шоу – рече Алойзиъс, – щях да му дам много по-грандиозно име, нещо от типа на „Портите към Инферно“. „Входът към Ада“ звучи скучно. – Той се обърна към Диоген. – Твой ред е да минеш пръв.
 	— От къде на къде?
 	— Предишния път аз минах пръв.
 	— Значи можеш да го направиш пак.
 	— Няма – каза Алойзиъс. – Не желая. – Той сложи ръка на вратата и сръга брат си с лакът.
 	— Не я отваряй, кой знае какво ще се случи.
 	Алойзиъс я отвори и зад нея се разкри полутъмна, задушна вътрешност, покрита с нещо, което изглеждаше като черно кадифе. Право пред прага започваше метална стълба, която се губеше в капандура на ниския фалшив таван, монтиран в кутията.
 	— Бих могъл да те накарам да влезеш – продължи Алойзиъс. – Но няма да го сторя. Не обичам детинските игри. Ако желаеш да влезеш, влизай.
 	— Защо ти не го направиш?
 	— Направо ти го признавам: неспокоен съм.
 	С прокрадващо се чувство на срам Пендъргаст наблюдаваше как усетът му за психологическо убеждаване, развит още оттогава, влиза в действие. Той любопитстваше да види какво има вътре – но искаше Диоген да мине пръв.
 	— Страх те е? – попита малкият му брат.
 	— Точно така. Тъй че единственият начин някога да узнаем какво има там, е ти да влезеш пръв. Ще вървя плътно зад теб, обещавам.
 	— Не искам.
 	— Боиш ли се?
 	— Не. – Но трепета във високия му глас го опровергаваше.
 	Пендъргаст горчиво си помисли, че Диоген, по това време едва на седем, все още не бе научил, че истината е най-безопасната лъжа.
 	— Тогава какво те възпира?
 	— Ами-и-и… не ми се влиза.
 	Алойзиъс се изкиска сухо.
 	— Признах ти, че ме е страх. Ако и теб те е страх, просто го кажи, ще се качим горе и ще забравим цялата история.
 	— Не ме е страх. Това е просто… част от един глупав увеселителен парк.
 	Пендъргаст наблюдаваше ужасен как неговия детски двойник се протяга и стисва Диоген за рамото.
 	— В такъв случай тръгвай.
 	— Не ме пипай!
 	Леко, но решително, Алойзиъс го побутна през малкия праг на кутията и застана зад него, блокирайки пътя назад.
 	— Както сам каза, това е просто един глупав увеселителен парк.
 	— Не желая да оставам тук.
 	Вече и двамата се намираха в първото отделение на кутията, прилепени един до друг. Очевидно увеселителната къщичка бе измислена да приема един възрастен, а не две полупораснали деца.
 	— Тръгвай, храбри Диоген. Ще бъда непосредствено зад теб.
 	Без да каже дума по-малкото момче започна да се изкачва по тясната стълба и Алойзиъс го последва.
 	Пендъргаст ги наблюдаваше как изчезват. Вратата на кутията автоматично се затвори зад тях. Сърцето му биеше толкова бързо, че той си помисли, че може да се пръсне всеки момент. Стените на мисловната му конструкция трепнаха и се разлюляха. Беше почти непоносимо.
 	Но сега не можеше да спира. Скоро щеше да се случи нещо ужасяващо, ала той все още нямаше ни най-малка представа какво. Още не бе задълбал толкова много в старите, потискани спомени. Трябваше да продължи.
 	Той мислено отвори вратата и също се покатери по месинговата стълба и изпълзя в една тясна стаичка, намираща се над фалшивия таван, но под горния капак на кутията. Двете момчета сега бяха пред него, Диоген водеше. Той пълзеше към кръглия люк в отсрещната стена. Щом стигна до него, момчето се поколеба.
 	— Продължавай – настоя Алойзиъс.
 	Малкият се обърна и погледна брат си, в очите му се четеше странно изражение. После се пъхна в люка и изчезна.
 	Алойзиъс също се приближи към отвора, спря се и надникна вътре със свещта в ръка, очевидно за пръв път забелязал, че стените са покрити със снимки, залепени за дървото.
 	— Няма ли да дойдеш? – долетя тъничкият уплашен и ядосан глас от отвъдния мрак. – Обеща ми, че ще стоиш зад мен.
 	Пендъргаст се разтрепера неудържимо.
 	— Да, да. Идвам.
 	Малкият Алойзиъс изпълзя до тъмната кръгла дупка, надникна вътре – но не продължи.
 	— Хей! Къде си? – прозвуча сподавеният вик от тъмнината. И после изведнъж: – Какво става? Какво е това? – Пронизителен момчешки писък проряза тясното пространство като скалпел. Пендъргаст видя, че от люка се процежда някаква светлина; видя пода; видя как Диоген се подхлъзва в отсрещния край на малка стаичка и се препъва в една осветена шахта. Последва внезапен нисък звук, подобно ръмженето на животно – и в ямата се мярнаха ужасни, неописуеми образи – след което с едно рязко „щрак!“ люкът се затвори и скри гледката от очите му.
 	— Не! – изкрещя Диоген някъде от дълбоко. – Не-е-е-е!
 	В този момент Пендъргаст си припомни всичко. Спомените го връхлетяха в съвършени детайли, с всяка отвратителна секунда, всеки миг от най-ужасяващата случка в живота му.
 	Той си спомни Събитието.
 	Щом паметта се стовари върху него като приливна вълна, той почувства, че мозъкът му е претоварен, че невроните му изключват – и загуби контрол върху менталната конструкция. Имението потръпна, разтресе се и експлодира в ума му, стените се подпалиха и разлетяха на парчета, сърцето му се изпълни с ужасен рев, огромният палат на спомените изчезна в мрака, разтапяйки се в искрящи късове, които браздяха празното пространство като метеори. За един кратък миг изтерзаните писъци на Диоген отекнаха в безбрежната бездна – след което и те отмряха и над всичко легна пълна тишина.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 51 ≈

 	 
 	Директорът Гордън Имхоф огледа масата на спартански обзаведената конферентна зала в недрата на Херкмурския команден блок. На ревера му имаше прикрепен микрофон. След като бе обмислил всичко, той се чувстваше добре. Реакцията на опита за бягство бе незабавна и мощна. Всичко бе работило като по часовник, като по учебник: веднага след обявяването на код червено целият комплекс бе електронно заключен. Всички входове и изходи – блокирани. Бегълците тичаха известно време насам-натам като мухи без глави – планът им се бе оказал напълно безсмислен – и след четиридесет минути всички бяха заловени и върнати или в килиите си, или в болницата. Задължителният сензор, прикрепен към глезените им, който автоматично се включваше всеки път при обявяването на код червено, бе потвърдил, че всички затворници в комплекса са налице.
 	В професия като неговата, помисли си Имхоф, само кризисният момент беше начин да те забележат. Една криза те правеше видим. В зависимост от това как бъдеше разрешена, тя осигуряваше възможност за издигане или разбита кариера. Конкретно тази бе разрешена безупречно: само един ранен пазач (при това не тежко), никакви взети заложници, никой убит или сериозно пострадал. Под неговото водачество Херкмур бе запазил своето безупречно реноме на затвор, от който не може да се избяга.
 	Имхоф погледна часовника си и изчака стрелката на секундите да стигне точно до 7:30. Кофи още не се бе появил, но той не се и канеше да го чака. Истината беше, че самонадеяният агент на ФБР и лакеите му наистина започваха да му лазят по нервите.
 	— Господа – поде той. – Нека открия тази среща като се обърна към всички вас с думите: Добра работа!
 	Лек шепот и размърдване посрещнаха изявлението му.
 	— Днес Херкмур бе изправен пред необичайно предизвикателство – масов опит за бягство. В два часа и единадесет минути след обяд девет затворници прорязаха оградата в един от дворовете за упражнения в сграда С и се измъкнаха, макар и само в пределите на вътрешния периметър. Един успя да достигне до охранителната станция в южния край на сграда Б. Обстоятелствата все още се разследват. Достатъчно е да се отбележи обаче, че явно затворниците в двор 4 не са се намирали под директното наблюдение на надзирателите по време на опита, причините, за което остават недоизяснени.
 	Той направи пауза и строго изгледа събралите се около масата хора.
 	— Ще разискваме този пропуск по време на днешното заседание.
 	После отпусна чертите си.
 	— Като цяло отговорът на опита за бягство бе непосредствен и изпълнен по правилата. Мъжете от отряда за незабавно реагиране се намираха на местопрестъплението в два часа и четиринадесет минути и веднага издадоха сигнал код червено. Повече от петдесет гарда бяха мобилизирани. За доста по-малко от час всеки един от бегълците беше заловен и всички затворници – проверени. До три часа и една минута код червено бе прекратен. Херкмур се завърна към обичайните си задачи.
 	Той замълча за момент.
 	— Отново искам да поздравя всички, взели участие в операцията. Можете да си отдъхнете, тази среща е проформа – както знаете, официалните брифинги се изискват по правило в рамките на дванадесет часа след обявяване на код червено. Извинявам се, че ви задържам тук в извънработно време: така че да видим дали ще успеем да свършим достатъчно бързо, та да се приберем по домовете си навреме за вечеря. Призовавам всички, които имат въпроси, да ги задават своевременно. Не е необходимо да спазвате церемонията.
 	Той огледа залата.
 	— Бих желал първо да се обърна към охранителния мениджър на сграда С, Джеймс Роло. Джим, ще ни кажете ли нещо повече за ролята на офицер Сайдески? Изглежда по този въпрос е настъпило някакво объркване.
 	Един мъж с едър корем се изправи със звънтене на ключове и нагласи колана си. Лицето му бе възприело изключително сериозно изражение.
 	— Благодаря ви, сър. Както сам отбелязахте, код червено бе обявен в два и четиринадесет. Момчетата от отряда за бързо реагиране пристигнаха от охранителен пункт 7. Четирима реагираха, оставяйки офицер Сайдески да контролира охранителния пункт. Както изглежда, един от бегълците е нападнал офицера, упоил го е, завързал го е и го е оставил в близката тоалетна. Все още е дезориентиран, но веднага щом дойде на себе си, ще го поканим да свидетелства.
 	— Много добре.
 	В този момент се изправи един неспокоен на вид човек в бяла престилка.
 	— Аз съм медицинската сестра на персонала, Кидър, сър. И отговарям за амбулаторията на сграда В.
 	Имхоф го изгледа.
 	— Да?
 	— Изглежда има някакво объркване. В началото на опита за бягство парамедиците доведоха един ранен пазач, който твърдеше, че е Сайдески и носеше униформа с неговата значка. След това мъжът изчезна.
 	— Това може лесно да се обясни – намеси се Роло. – Открихме Сайдески без униформата и значката му. Явно е излязъл от амбулаторията. После някой от затворниците го е нокаутирал и му е съблякъл дрехите.
 	— Звучи ми логично – рече Имхоф. После се поколеба за миг. – Единственото, което ме притеснява, е, че всички бегълци са били задържани в затворническото си облекло. Никой от тях не е носил униформа.
 	Роло потри зачервения си врат.
 	— Вероятно затворникът, който е съблякъл Сайдески, не е имал време да облече униформата.
 	— Сигурно е така – съгласи се Имхоф. – Господин Роло, моля да докладвате следните вещи за липсващи: униформа, значка и идентификационни документи, принадлежащи на Сайдески. Очаквам да ги намерите в боклука или в някой тъмен ъгъл. Но не можем да позволим да попаднат в ръцете на затворници.
 	— Да, сър.
 	— Е, мистерията е разбулена. Продължете, господин Роло.
 	— Извинете, че ви прекъсвам – намеси се отново Кидър.
 	— Но не съм сигурен, че мистерията е разбулена. Този човек, който твърдеше, че е Сайдески, остана в амбулаторията да чака радиолога, докато аз бях отишъл да се погрижа за част от бегълците. Имаше няколко счупени ребра, контузии, лицева лацерация…
 	— Няма нужда да ни разказвате цялата диагноза, Кидър.
 	— Да, сър. Както и да е, не беше в състояние да ходи, където и да било. А когато се върнах, Сайдески – тоест човекът, който твърдеше, че е Сайдески – беше изчезнал; вместо него в леглото лежеше трупът на затворника Карлос Лакара.
 	— Лакара? – Имхоф се намръщи. Тази част не бе я чувал преди.
 	— Точно така. Някой го беше сложил в леглото на Сайдески.
 	— Може би е странна шега?
 	— Нямам представа, сър. Питах се дали… Ами… дали не би могло да е свързано по някакъв начин с опита за бягство.
 	Настъпи тишина.
 	— Ако е така – каза Имхоф накрая, – то си имаме работа с един много по-сложен план, отколкото първоначално предполагахме. Но заключението е следното: всеки един от бегълците бе заловен и мина през проверка. В близките дни ще ги разпитаме, за да си изясним какво точно се е случило.
 	— Притеснява ме и друго – продължи Кидър. – По време на бягството един автомобил на моргата пристигна да прибере тялото на Лакара. Държаха го пред вратите до края на код червено.
 	— И?
 	— Когато отмениха тревогата, линейката влезе и натовари трупа. Главният лекар е бил свидетел на това и е подписал документите.
 	— Не виждам какъв е проблемът.
 	— Проблемът, сър, е, че чак след петнайсет минути открих тялото на Лакара в леглото на Сайдески.
 	Имхоф вдигна вежди.
 	— Е, значи в суматохата са прибрали погрешното тяло. Разбираемо е. Не бъдете твърде строг към себе си, Кидър. Просто се обадете на болницата и оправете въпроса.
 	— Вече се обадих, сър. Оттам ми казаха, че молбата ни да приберат тялото тази сутрин е била отменена съвсем малко след като е постъпила. Кълнат се, че изобщо не са пращали кола.
 	Имхоф изръмжа.
 	— Тази проклета болница винаги скапва нещата. Тъпата им администрация не може да различи жив от мъртвец! Позвънете им пак утре сутрин, кажете им, че са прибрали погрешния труп и че трябва да проверят.
 	— Но точно това е проблемът, сър! Не сме имали друг труп в Херкмур. Не мога да си обясня какво тяло са отнесли в болницата.
 	— Казахте, че главният лекар е подписал документите?
 	— Да. Прибра се вкъщи след края на смяната.
 	— Тогава утре ще разговаряме с него. Несъмнено още на сутринта ще изясним това объркване. Тъй или иначе, въпросът съвсем странично засяга опита за бягство, заради който сме тук. Така че нека продължим с конференцията.
 	Кидър не каза нищо, но лицето му си остана тревожно.
 	— Е, добре. Следващият въпрос е защо дворът не е бил под наблюдение в момента на бягството. Списъците ми показват, че по това време в двор 4 са дежурили Фекто и Дойл. Фекто, бихте ли ни обяснил отсъствието си?
 	Един много нервен пазач в дъното на залата прочисти гърло.
 	— Да, сър. Аз и офицер Дойл бяхме дежурни в двора и…
 	— Деветимата затворници по разписание ли дойдоха?
 	— Да, сър. Излязоха точно в два часа.
 	— Вие къде бяхте?
 	— На поста си, както е по правилник.
 	— Какво стана в такъв случай?
 	— Ами около пет минути по-късно получихме обаждане от специален агент Кофи.
 	— Кофи ви е потърсил? – Имхоф бе искрено потресен. Това наистина беше твърде необичайно. Огледа присъстващите: Кофи все още не бе дошъл.
 	— Разкажете ни за този разговор, Фекто.
 	— Каза, че му трябваме незабавно. Обяснихме му, че сме длъжни да останем и да наблюдаваме двора, но той не щеше и да чуе.
 	Директорът усети надигащ се гняв. Кофи изобщо не му беше споменал за това.
 	— Цитирайте точно агент Кофи, ако обичате.
 	Фекто се поколеба и лицето му се обля в червенина.
 	— Ами, сър, той каза нещо от рода на „Ако не сте тук до деветдесет секунди, ще направя така, че да ви преместят в Северна Дакота.“ Нещо такова, сър. Опитах се да му кажа, че само ние двамата сме дежурни, но той прекъсна връзката.
 	— Заплашил ви е?
 	— Реално погледнато, да.
 	— И вие оставихте двора без надзор, без да се обадите нито на мен, нито на някой от шефовете на охраната?
 	— Съжалявам, сър. Помислих, че сигурно се е съгласувал с вас.
 	— И защо, по дяволите, кажете ми, Фекто, защо бих позволил отстраняването на единствените двама пазачи, оставяйки банда затворници да правят каквото им душа иска?
 	— Съжалявам, сър. Реших, че е заради… Заради специалния затворник.
 	— Специалният затворник? За какво ми говорите?
 	— Е, ами… – Фекто бе започнал да заеква. – Специалният затворник, който получи привилегии да се упражнява в двор 4.
 	— Да, но той така и не стигна дотам. Остана в килията си.
 	— Ъ-ъ-ъ, не, сър. Ние го видяхме в двор 4.
 	Имхоф си пое дълбоко дъх. Нещата ставаха по-заплетени, отколкото си ги бе представял.
 	— Фекто, объркал сте се. Затворникът остана в килията си през целия ден и въобще не е бил ескортиран до двора. Лично проверих по време на сигнала за тревога – електронните дневници са тук, пред мен. Гривната на глезена му показва, че не е напускал тъмничното отделение.
 	— Простете, сър, но си спомням съвсем ясно, че специалният затворник дойде там. – Гардът хвърли поглед към Дойл, който изглеждаше също толкова смаян.
 	— Дойл? – произнесе Имхоф остро.
 	— Да, сър?
 	— Хич не ми викайте „Да, сър“! Искам да знам: видяхте ли днес специалния затворник в двор 4 или не?
 	— Да, сър. Искам да кажа, помня, че го видях, сър.
 	Настъпи продължителна тишина. Имхоф погледна към Роло, но мъжът вече мърмореше нещо по радиостанцията си. Само след миг я остави и вдигна поглед.
 	— Според електронното наблюдение специалният затворник все още е в килията си. Въобще не е излизал оттам.
 	— Най-добре пратете някого да провери, просто за всеки случай. – Имхоф кипеше от гняв към Кофи. Къде, по дяволите, се бавеше още? За всичко бе виновен той!
 	Като по заповед вратата се отвори и на прага застана специален агент Кофи, следван от Рабинър.
 	— Време беше – процеди Имхоф мрачно.
 	— Съвсем определено беше време! – заяви Кофи, прекосявайки стаята със зачервено лице. – Оставих конкретна заповед специалния затворник да бъде изпратен в двор 4, а сега научавам, че изобщо не е била изпълнена! Имхоф, когато давам заповед, очаквам тя да бъде…
 	Директорът се изправи рязко. Бе приключил с този задник и ни най-малко нямаше намерение да го остави да му крещи, особено пък пред подчинените му.
 	— Агент Кофи – рече той с леден тон, – днес имахме сериозен опит за бягство, както несъмнено знаете.
 	— Това не е грижа на…
 	— Провеждаме брифинг във връзка с гореспоменатия опит. Вие ни прекъсвате. Ако благоволите да седнете и да изчакате своя ред да говорите, ще продължим.
 	Агентът остана прав, забил очи в него, а лицето му почервеня още повече.
 	— Няма да търпя да ми държите такъв тон.
 	— Моля ви още веднъж да седнете и да ни оставите да продължим срещата. Ако не спрете да говорите, без да сме ви дали думата, ще се наложи да бъдете изведен от сградата.
 	Настъпи оглушителна тишина. Лицето на Кофи се изкриви от ярост и той се обърна към Рабинър.
 	— Знаеш ли какво? Струва ми се, че присъствието ни на тази конференция вече не е необходимо. – После се извъртя отново съм Имхоф. – Скоро пак ще се видим!
 	— Присъствието ви определено е необходимо. Тук двама мои служители от охраната твърдят, че сте им дали заповеди и сте ги заплашвали с уволнение, ако не ви се подчинят – въпреки факта, че изобщо нямате такава власт тук. В резултат затворниците са останали без надзор и са извършили опит за бягство. Вие, сър, сте отговорен за това. Правя това изявление за протокола.
 	Отново настъпи напрегната пауза. Кофи се огледа наоколо, а властното му изражение се смекчи, щом започна да осъзнава сериозността на обвинението. Очите му се заковаха на записващото устройство в центъра на масата, което улавяше сигналите от микрофоните, разположени пред всяко от местата.
 	Агентът седна вдървено и преглътна.
 	— Сигурен съм, че ще можем да изгладим това, ъ-ъ-ъ… недоразумение, господин Имхоф. Няма нужда от прибързани обвинения.
 	Радиостанцията на Роло иззвъня в последвалата тишина – получаваше отчет за проверката на килията на специалния затворник. Докато слушаше думите на мениджъра на охраната, лицето на Имхоф постепенно придоби мъртвешки блед оттенък.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 52 ≈

 	 
 	Глин хвърли поглед към специален агент Пендъргаст. Той лежеше на дивана от боядисана в бургундскочервено кожа, с отпуснати върху гърдите ръце и кръстосани глезени. Лежеше така от почти двайсет минути. С неговия неестествено блед тен и изпити черти мъжът напомняше неимоверно много на труп. Единственият признак за живот бяха капчиците пот, избили на челото му и лекото треперене на ръцете.
 	Тялото му внезапно потръпна веднъж, след това притихна. Очите бавно се отвориха – силно зачервени, зениците приличаха на миниатюрни дупчици в сребристите ириси.
 	Глин се придвижи с количката си напред и се наведе. Нещо се беше случило. Прекосяването на спомените бе свършило.
 	— Вие останете. Сам – прошепна Пендъргаст дрезгаво. – Лейтенант Д’Агоста и д-р Краснер да излязат.
 	Глин тихо затвори вратата и завъртя ключа.
 	— Готово.
 	— Това, което ще последва… трябва да бъде във формата на разпит. Вие ще задавате въпроси, аз ще им отговарям. Няма друг начин. Аз… – И на това място шепотът му прекъсна за дълго време. – Аз съм неспособен да говоря за това, на което току-що станах свидетел – по волята си.
 	— Разбирам.
 	Пендъргаст лежеше безмълвно. След известна пауза Глин заговори отново.
 	— Имате какво да ми кажете.
 	— Да.
 	— За вашия брат, Диоген.
 	— Да.
 	— Събитието.
 	Пауза.
 	— Да.
 	Глин се загледа към тавана, където бяха скрити една малка камера и широкообхватен микрофон. Бръкна в джоба си, натисна бутона на едно малко дистанционно и ги дезактивира. Някакво вътрешно чувство му казваше, че каквото и да идва, то трябва да остане единствено между тях двамата. Придвижи инвалидния си стол напред.
 	— Вие бяхте там.
 	— Да.
 	— Вие и брат ви. Други нямаше.
 	— Нямаше други.
 	— Каква е датата?
 	Нова пауза.
 	— Датата не е от значение.
 	— Оставете на мен да преценя.
 	— Беше пролет. Навън бугенвилеята цъфтеше. Не мога да кажа нищо по-конкретно.
 	— На колко години бяхте?
 	— На девет.
 	— Значи брат ви трябва да е бил на седем, нали?
 	— Да.
 	— Място?
 	— „Мезон дьо ла Рошеноар“, домът на предците ни на улица „Дофин“ в Ню Орлиънс.
 	— И какво правихте там?
 	— Разглеждах.
 	— Продължете.
 	Пендъргаст мълчеше. Глин си припомни думите му: Вие ще задавате въпроси, аз ще им отговарям. Леко прочисти гърло.
 	— Често ли разглеждахте къщата?
 	— Беше голямо имение. Криеше много тайни.
 	— Колко време е принадлежало на семейството ви?
 	— Отначало е било манастир, но един родственик го купил през петдесетте години на 18 век.
 	— Кой е бил това?
 	— Огъстъс Робеспиер Пендъргаст. Прекарал десетилетия да го преобрази.
 	Естествено, Глин знаеше по-голямата част от историята, но на първо време му се струваше по-добре да накара Пендъргаст да поприказва – и да отговори на лесните въпроси – преди да задълбаят по-навътре. Сега бе моментът да обърне разговора.
 	— Какво разглеждахте точно този ден? – попита той.
 	— Подземията.
 	— Те спадаха ли към тайните?
 	— Родителите ми не знаеха, че сме открили пътя към тях.
 	— Но вие го открихте.
 	— Диоген го откри.
 	— И сподели с вас.
 	— Не. Аз… го проследих веднъж.
 	— И тогава ви е казал.
 	Мълчание.
 	— Аз го накарах да ми каже.
 	Сега челото на Пендъргаст беше по-влажно и Глин не настоя.
 	— Опишете ми подземията.
 	— До тях можеше да се стигне през една фалшива стена в мазето.
 	— А отвъд нея едно стълбище водеше надолу?
 	— Да.
 	— Какво имаше на дъното на стълбището?
 	Нова пауза.
 	— Некропол.
 	Глин млъкна за миг, за да прикрие изненадата си.
 	— Значи вие разглеждахте този некропол?
 	— Да. Четяхме епитафиите на семейните гробници. Така… така се започна.
 	— Открихте нещо?
 	— Входът към една тайна стая.
 	— Какво имаше вътре?
 	— Магическият реквизит на моя сродник Комсток Пендъргаст.
 	Глин отново замълча за момент.
 	— Комсток Пендъргаст магьосникът?
 	— Да.
 	— Значи е съхранявал сценичния си реквизит в подземията?
 	— Не. Моето семейство го е скрило там.
 	— Защо?
 	— Защото голяма част от него беше опасна.
 	— Но докато сте разглеждали стаята, вие не сте знаели това.
 	— Не. Не и отначало.
 	— Отначало?
 	— Някои от уредите изглеждаха странни. Жестоки. Бяхме малки, не разбирахме напълно… – Пендъргаст се поколеба.
 	— Какво се случи след това? – попита Глин меко.
 	— В дъното открихме голяма кутия.
 	— Опишете ми я.
 	— Много голяма – почти с размерите на малка стая – но портативна. Беше боядисана крещящо. Червено и злато. От едната страна бе изрисувано лице на демон. Над него имаше надпис.
 	— Който гласеше?
 	— „Входът към Ада“.
 	Сега Пендъргаст трепереше леко, затова Глин изчака, преди да заговори отново.
 	— Кутията имаше ли врата?
 	— Да.
 	— И вие влязохте.
 	— Да. Не.
 	— Искате да кажете, че Диоген е минал пръв?
 	— Да.
 	— По свое желание?
 	Последва дълга пауза.
 	— Не.
 	— Вие го принудихте – каза Глин.
 	— Да, и… – Пендъргаст се запъна.
 	— Използвахте сила?
 	— Да.
 	Сега Глин седеше напълно неподвижен. Не искаше дори най-слабото изскърцване на инвалидната количка да наруши напрегнатата атмосфера.
 	— Защо?
 	— Беше саркастичен както обикновено. Ядосах му се. В случай, че имаше нещо страшничко… исках той да влезе пръв.
 	— Значи Диоген се пъхна вътре? А вие го последвахте.
 	— Да.
 	— Какво открихте?
 	Устните на Пендъргаст се задвижиха, но измина известно време, преди да се чуе звук.
 	— Стълба. Която водеше към едно тясно пространство горе.
 	— Опишете го.
 	— Тъмно. Задушно. По стените – снимки.
 	— Продължавайте.
 	— В отсрещната стена имаше люк, който водеше в друго помещение. Диоген мина пръв.
 	Докато гледаше Пендъргаст, Глин се поколеба, после попита:
 	— Вие ли го накарахте да мине пръв?
 	— Да.
 	— И го последвахте?
 	— Аз… се канех.
 	— Какво ви спря?
 	Пендъргаст внезапно бе разтърсен от конвулсия, но не отговори.
 	— Какво ви спря? – притисна го Глин.
 	— Шоуто започна. Вътре в кутията. Вътре, където беше Диоген.
 	— Шоу, замислено от Комсток?
 	— Да.
 	— Каква бе целта му?
 	Нова конвулсия.
 	— Да изплаши някого до смърт.
 	Глин се облегна бавно назад в инвалидния си стол. Той беше проучвал като част от разследването си родословието на Пендъргаст и Комсток изпъкваше сред многото му колоритни предци. Той се явяваше пра-пра-чичо на агента – в младостта си прославен магьосник, хипнотизатор и създател на илюзии. С възрастта обаче бе ставал все по-жесток и накрая се бе превърнал в пълен мизантроп. Както мнозина от роднините си и той беше завършил дните си в приют.
 	Значи дотук го беше довела лудостта му.
 	— Разкажете ми как започна – каза той.
 	— Не знам. Подът се наклони или рухна под Диоген. Той пропадна в една по-долна стая.
 	— По-дълбоко в кутията?
 	— Да, върна се на първия етаж. Там, където се провеждаше… шоуто.
 	— Опишете го.
 	Пендъргаст внезапно простена – стон на страдание, на толкова дълго потискана мъка, че Глин за миг остана без думи.
 	— Опишете го – насърчи го той в мига, в който се съвзе.
 	— Зърнах го само за миг, не го видях напълно. И тогава… те се затвориха около мен.
 	— Те?
 	— Механизмите. Задвижени от тайни пружини. Един зад мен, който прегради изхода. Друг, който заключи Диоген във вътрешната стая.
 	Пендъргаст отново млъкна. Възглавницата под главата му сега беше подгизнала от пот.
 	— Но за миг… вие сте видели онова, което е видял Диоген.
 	Пендъргаст лежеше неподвижно. След това много бавно той наклони главата си.
 	— Само за миг. Но чух всичко. Всичко.
 	— И какво беше то?
 	— Шоу с магически фенери – прошепна Пендъргаст. – Една фантасмагория. Управлявана от галванична клетка. Това беше… специалитетът на Комсток.
 	Глин кимна. Знаеше нещичко по въпроса. Магическите фенери представляваха устройства, които пропускаха светлина през стъклени повърхности, върху които бяха гравирани образи. Прожектирани върху бавно въртяща се стена с грапава повърхност, за да засилят илюзията и придружени със зловеща музика и повтарящи се гласове, те бяха еквивалент от деветнадесетото столетие на сегашните филми на ужасите.
 	— И какво все пак видяхте?
 	Агентът рязко скочи от дивана, внезапно изпълнен от трескава възбуда. Той тръгна из стаята като свиваше и отпускаше юмруци. След това се обърна към Глин.
 	— Моля ви, не ме питайте това.
 	Той се овладя с върховно усилие, продължавайки да крачи из стаята като животно в клетка.
 	— Продължете, моля – каза Глин безстрастно.
 	— Диоген крещеше пронизително от вътрешната стая. Отново и отново… и отново. Чух ужасно драскане, докато се опитваше да се измъкне навън – можех да чуя как ноктите му се чупят. После настъпи дълга тишина… А след това – не знам точно кога е било – чух изстрел.
 	— Изстрел от оръжие?
 	— Комсток Пендъргаст беше снабдил своята… къщичка на болката с малък пистолет с един патрон. Даваше избор на жертвата си. Можеш да изгубиш ума си; можеш да умреш от страх – или да отнемеш живота си.
 	— И Диоген избра последното?
 	— Да. Но куршумът не… не го уби. Само го рани.
 	— Как реагираха родителите ви?
 	— В началото не казаха нищо. След това се престориха, че е болен от скарлатина. Запазиха тайната му. Страхуваха се от скандала. Казаха ми, че скарлатината е повредила зрението, усещането му за вкус и мирис. Че е умъртвила едното му око. Но сега вече знам, че трябва да е било от куршума.
 	Глин усети, че го полазват студени тръпки и изпита непреодолима нужда да измие ръцете си. Мисълта за нещо толкова отвратително, толкова прекалено ужасно, че да накара едно седемгодишно дете да… Той прогони мисълта.
 	— А малката стая, в която сте се оказали затворен – каза той, – и… тези снимки, за които споменахте – те какви бяха?
 	— Официални снимки от сцени на престъпления и полицейски портрети на най-ужасните убийства в света. Може би начин човек да се подготви за… за ужаса отвъд.
 	Над малката стая легна страшна тишина.
 	— Колко време измина, преди да ви спасят? – попита най-сетне Глин.
 	— Не знам. Часове, а може би цял ден.
 	— И вие се събудихте от този жив кошмар с убеждението, че Диоген се е разболял. И това е обяснило неговото дълго отсъствие.
 	— Да.
 	— Нямали сте представа за истината?
 	— Не, никаква.
 	— Но все пак Диоген никога не е осъзнал, че сте потиснали спомена.
 	Пендъргаст рязко спря да крачи.
 	— Не, предполагам, че не е.
 	— В резултат на което вие никога не сте се извинили на брат си, не сте се опитал да се съобразите с него. Дори не сте го споменавали, защото сте блокирали напълно спомена за Събитието.
 	Пендъргаст погледна настрана.
 	— Но за Диоген вашето мълчание е означавало нещо съвсем друго. Упорит отказ да признаете грешката си, да измолите прошка. И това може да обясни…
 	Глин млъкна. Той бавно оттласна инвалидния си стол назад. Не знаеше всичко – предстоеше компютърен анализ, – но знаеше достатъчно, за да го види сега ясно, в най-едри щрихи. Почти от раждането си Диоген е бил странен, загадъчен, блестящо създание, каквито са били повечето от рода Пендъргаст преди него. Можело, е да тръгне и по двата пътя, ако Събитието не се беше случило. Но човекът, който е успял да изплува от „Вратата на Ада“ – опустошен както емоционално, така и физически – се бе превърнал в нещо съвсем различно. Да, всичко това имаше смисъл: ужасните картини на престъпление, на убийство, които Пендъргаст бе издържал… Диогеновата омраза към брат му, отказал да говори за мъчението, което бе причинил… Собствената Пендъргастова склонност към разследване на патологични престъпления… Сега действията на двамата братя придобиваха смисъл. И Глин вече знаеше защо Пендъргаст бе потискал толкова силно спомена. Не само защото е бил толкова отвратителен. Не! А защото вината е била толкова съкрушителна, толкова смазваща, че е заплашвала собствения му здрав разсъдък.
 	Глин смътно осъзна, че Пендъргаст го гледа. Агентът стоеше застинал като статуя, кожата му приличаше на сив мрамор.
 	— Господин Глин – произнесе той.
 	Глин вдигна вежди в ням въпрос.
 	— Няма друго, което мога да кажа или ще кажа.
 	— Разбрах.
 	— Сега имам нужда за пет минути да остана сам, моля ви. Без каквото и да било прекъсване. След което можем… да продължим нататък.
 	След малко Глин кимна. После обърна инвалидния си стол, отвори вратата и излезе от студиото, без да каже дума.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 53 ≈

 	 
 	С вой на сирени Хейуърд успя да се добере до Грийнуич вилидж за двайсет минути. По пътя се беше опитала да се свърже с други няколко телефонни номера на Д’Агоста, но безуспешно. Беше се опитала да намери някаква информация за „Ефективни инженерни решения“ или за Ели Глин, но също без успех. Дори в базата данни на Нюйоркската телекомуникационна компания нямаше нищо, макар „Ефективни инженерни решения“ да бяха регистрирани като легална фирма, както се изисква по закон.
 	Тя знаеше, че компанията съществува, знаеше и адреса й – улица „Литъл Уест“ 12. И нищо друго.
 	Сирените още свиреха, когато тя се отклони от магистралата Уест Сайд към Уест стрийт и оттам зави в тясна уличка, претъпкана от двете страни с опушени тухлени сгради. Изключи сирената и запълзя напред като гледаше номерата. „Литъл Уест“ 12, някога център на месопреработвателния окръг, представляваше дълга единична постройка. На сградата на „Ефективни инженерни решения“ нямаше номер, но тя заключи, че трябва да е тази, ако се съдеше по номерата на сградите от двете страни на улицата. Не беше точно каквото си бе представяла: около дванайсет етажа висока, с олющена табела на някаква отдавна несъществуваща месопреработвателна компания – при все че се издаваше с новите си прозорци със скъпа дограма на горните етажи и двойната метална врата на товарителната рампа, която изглеждаше подозрително хай-тек. Тя паркира отпред, блокирайки тясната уличка и се насочи към входа.
 	Отстрани на товарителната рампа имаше по-малка врата, интерком със звънец и това беше всичко. Тя натисна интеркома и зачака, сърцето й биеше от безсилие и нетърпение.
 	Почти веднага отговори женски глас:
 	— Да?
 	Тя извади значката си, без да е сигурна къде е камерата, но убедена, че има такава.
 	— Капитан Лора Хейуърд, НПУ, отдел „Убийства“. Искам незабавен достъп до помещенията.
 	— Имате ли заповед? – долетя приятният отговор.
 	— Не. Тук съм, за да се срещна с лейтенант Винсънт Д’Агоста. Трябва да го видя незабавно – въпросът е на живот и смърт.
 	— Сред служителите ни няма Винсънт Д’Агоста – отвърна женският глас, запазвайки любезен бюрократичен тон.
 	Хейуърд си пое въздух.
 	— Искам да предадете съобщение на Ели Глин. Ако тази врата не се отвори след трийсет секунди, ето какво ще се случи: НПУ ще прегради входа, ние ще снимаме всеки, който влезе или излезе, ще вземем заповед за обиск и ще ви обърнем лабораторната стъклария надолу с главата. Разбрахте ли ме? Броенето започва току-що.
 	Отне само петнайсет секунди. Чу се леко изщракване и вратите се разтвориха безшумно.
 	Тя пристъпи в мъждиво осветения коридор, който завършваше с врати от неръждаема стомана. Те се отвориха едновременно, разкривайки едър мускулест мъж в костюм, украсен с логото на колежа Харви Мъд.
 	— Насам – каза той и се обърна безцеремонно.
 	Тя го последва през просторна стая до производствения асансьор, който преодоля кратка височина, за да стигне до лабиринт от бели коридори, завършващ с двойка врати от лакирано черешово дърво. Те се отвориха към малка, елегантна конферентна зала.
 	В отсрещния й край стоеше Винсънт Д’Агоста.
 	— Здравей, Лора – каза той.
 	Хейуърд усети, че е загубила дар слово. До такава степен бе решена да го види, че не бе помислила предварително какво точно ще му каже, ако успее да го открие. Д’Агоста също мълчеше. Сякаш освен поздрава не бе в състояние да каже нищо друго.
 	Хейуърд преглътна и гласът й се възвърна.
 	— Винсънт, нуждая се от помощта ти.
 	Поредна дълга тишина.
 	— Моята помощ?
 	— При последната ни среща ти говореше, че Диоген планира нещо по-голямо. Ти каза: Той има план, който ще пусне в действие.
 	Тишина. Хейуърд усети, че се изчервява; беше много по-трудно, отколкото си бе представяла.
 	— Това ще стане довечера – продължи тя. – В музея. На откриването.
 	— Откъде знаеш?
 	— Да кажем, че имам предчувствие – дяволски силно предчувствие.
 	Д’Агоста кимна.
 	— Мисля, че Диоген работи в музея под фалшива самоличност. Всички улики сочат, че диамантеният обир е подпомогнат отвътре, нали? Е, той е бил този, който го е подпомогнал.
 	— Това не е заключението, което направихте ти, Кофи и другите…
 	Тя махна нетърпеливо с ръка.
 	— Ти каза, че Виола Маскелене и Пендъргаст са романтично обвързани. Точно затова Диоген я е отвлякъл. Нали?
 	— Да.
 	— Познай кой е на откриването?
 	Нова тишина – този път не неловка, а изненадана.
 	— Точно така. Маскелене. Наета в последната минута като египтолог за шоуто. Да замести Уичърли, който умря в музея при много странни обстоятелства.
 	— Исусе! – Д’Агоста погледна часовника си. – Седем и половина.
 	— Откриването тече, докато ние говорим. Трябва да тръгнем веднага.
 	— Аз… – Д’Агоста отново се поколеба.
 	— Хайде, Вини, няма време за губене. Познаваш мястото по-добре от мен. Полицията няма да си мръдне пръста – трябва всичко да направя сама. Ето защо си ми нужен.
 	— Нужно ти е нещо повече от мен – рече той тихо.
 	— Кого имаш предвид?
 	— Нужен ти е Пендъргаст.
 	Хейуърд се засмя безрадостно.
 	— Блестящо. Да изпратим един „Чопър“ до Херкмур и да опитаме да го вземем за вечерта.
 	Отново тишина.
 	— Той не е в Херкмур. Тук е.
 	Хейуърд го зяпна неразбиращо.
 	— Тук? – повтори тя най-сетне.
 	Д’Агоста кимна.
 	— Измъкнал си го от Херкмур?
 	Ново кимване.
 	— Господи, Вини! Да не си се побъркал? И без това си загазил до шия… а сега и това. – Без да мисли, тя се отпусна на един от столовете около конферентната маса, но почти веднага скочи. – Не мога да повярвам!
 	— И какво смяташ да направиш по въпроса? – попита Д’Агоста.
 	Тя стоеше и го гледаше втренчено. Чудовищността на избора, който трябваше да направи, бавно изкристализира в съзнанието й. Бе избор между това да играе по правилата – арестува Пендъргаст, вика подкрепление, отвежда го в затвора и се връща в музея – или…
 	Или какво? Не съществуваше друга опция. Това беше, което щеше да направи – което трябваше да направи. Всичко, което бе научила за работата си като ченге, всяка фибра от душата й на ченге й го казваше.
 	Тя извади радиостанцията си.
 	— Викаш подкрепление? – попита Д’Агоста с нисък глас.
 	Тя кимна.
 	— Помисли какво се каниш да направиш, Лора. Моля те.
 	Но петнайсетте години тренировка вече го бяха направили вместо нея. Тя вдигна радиостанцията към устните си.
 	— Капитан Хейуърд иска връзка с отдел „Убийства“.
 	Тя усети ръката на Д’Агоста да я докосва нежно по рамото.
 	— Имаш нужда от него.
 	— Ало? Код 16. Имам беглец и се нуждая от подкрепление… – Гласът й секна.
 	В тишината можеше да чуе неизбежния въпрос на диспечера.
 	— Местонахождението ви, капитане?
 	Хейуърд не каза нищо. Очите й срещнаха очите на Д’Агоста.
 	— Капитане? Трябва да знам къде се намирате.
 	Настъпи тишина, нарушавана единствено от пропукването в радиостанцията.
 	— Чувам ви, край – каза Хейуърд.
 	— Местонахождението ви?
 	Отново тишина. След това тя произнесе:
 	— Отменете код 16. Ситуацията е разрешена. Капитан Хейуърд край, изключвам.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 54 ≈

 	 
 	Хейуърд се откъсна от бордюра, направи обратен завой и се понесе в насрещното платно по улица „Литъл Уест“, зави надясно по „Уест стрийт“ и полетя към центъра, предизвиквайки бясно натискане на спирачки и вой на клаксони. Ако имаха късмет, щяха да са в музея не по-късно от 8:20. Д’Агоста седеше на пасажерската седалка до нея, без да казва нищо. Тя погледна към Пендъргаст в огледалото за обратно виждане – лицето му бе зле натъртено, със скорошна прорезна рана по дължината на едната буза. Изражението му беше призрачно, такова никога не беше виждала на лицето му преди – както и на лицето, на който и да е друг, впрочем. Имаше вид на човек, който току-що бе надникнал в собствения си ад.
 	Хейуърд върна вниманието си върху пътя. По някакъв неведом начин знаеше, че току-що е пресякла Рубикон. Беше направила нещо, което вървеше против цялата й подготовка и възпитание, против всичко, което според нея означаваше да си добро ченге.
 	Интересно, но в този момент изобщо не я беше грижа.
 	Странна, неловка тишина витаеше над тримата. Би очаквала Пендъргаст да я засипе с въпроси или поне да й благодари, че не го е върнала обратно. Вместо това той седеше безмълвен, със същото ужасно изражение върху натъртеното си лице.
 	— Добре – произнесе тя. – Това е. Тази вечер е голямото откриване на новата експозиция в музея. Всички са там: важните клечки в музея, кметът, губернаторът, знаменитостите, финансовите магнати. Всички. Опитах се да го спра, да го отложа, но получих отказ. Проблемът е, че нямах – все още нямам! – никаква категорична информация. Единственото, което знам е, че нещо ще се случи. И че брат ти, Диоген, стои зад това.
 	Тя отново погледна към Пендъргаст. Но той нито отговори, нито отвърна на погледа й. Просто седеше там незаинтересован, отнесен. Сякаш беше на милион километри.
 	Гумите изпищяха, когато тя изпревари един градски автобус, после ускори по магистралата „Уест Сайд“.
 	— След диамантения обир – продължи тя – Диоген изчезна. Предполагам, че вече е бил подготвил фалшивата си самоличност и просто е влязъл в нея. Поразрових се, както направи и онзи журналист, Смитбак. И двамата сме убедени, че Диоген е под фалшива самоличност сред персонала в музея, може би на куратор. Помислете: диамантеният обир трябва да е вътрешна работа, но Диоген не е от хората, които ще се забъркат с партньори. Освен това – как е успял да пробие охраната на изложението „Свещени образи“ и да нападне Марго Грийн? Вини, ти ми беше казал в началото, че Диоген подготвял нещо голямо. Бил си прав през цялото време. И то ще се случи тази вечер, на откриването.
 	— По-добре побързай да закараш Пендъргаст на откриването – каза Д’Агоста.
 	— След фиаското с диамантите музеят обяви, че се готви да отвори за втори път стара египетска гробница, която е в подземието му – Гробницата на Сенеф. Някакъв френски благородник изсипал тонове долари за тази цел. Очевидно начин да се отвлече вниманието на обществеността от унищожаването на диамантената колекция. Тази вечер е гала-откриването.
 	— Име? – попита Пендъргаст. Гласът му бе едва доловим, сякаш изплуваше от гробовни дълбини.
 	Това бе първата дума, която Хейуърд го чуваше да произнася.
 	— Моля? – вдигна вежди тя.
 	— Името на благородника?
 	— Тиери де Кахорс.
 	— Някой виждал ли е изобщо този граф?
 	— Нямам представа.
 	Тъй като Пендъргаст потъна отново в мълчание, тя продължи:
 	— През изминалите шест седмици имаше два смъртни случая, свързани с отварянето на гробницата, без предполагаема връзка помежду им. Първият беше компютърен техник, работещ вътре в гробницата, нападнат от колегата си. Човекът откачил, убил приятеля си, натъпкал органите му в стоящите наблизо церемониални съдове и побягнал към тавана на музея. Нападнал един пазач, когато се опитали да го заловят. Вторият смъртен случай бе на куратор на име Уичърли, британец, поканен специално за подготвянето на шоуто. Той превъртял, опитал се да удуши Нора Кели – познаваш я, нали, Вини?
 	— Тя добре ли е?
 	— Добре е – всъщност в момента се занимава с откриването. Уичърли от своя страна беше прострелян и убит от паникьосан музеен охранител по време на нападението над Кели. И ето ти загадка: аутопсиите показаха, че и двамата нападатели са страдали от един и същ вид мозъчно увреждане.
 	Д’Агоста я погледна.
 	— Какво?
 	— Двамата работеха в гробницата непосредствено преди да се побъркат. Проверихме всичко най-подробно, но не открихме нищо – никакъв причинител от околната среда или от другаде. Както казах, официалното предположение е, че двата смъртни случая не са свързани. Но аз не бих заложила на случайното стечение на обстоятелства. Диоген планира нещо – усещам го през цялата вечер. И когато видях нея на откриването, разбрах, че съм била права.
 	— Кого? – промълви Пендъргаст.
 	— Виола Маскелене.
 	Хейуърд усети внезапната тишина зад себе си.
 	— Разузнахте ли как се е озовала там? – долетя много хладният глас откъм задната седалка.
 	Хейуърд заобиколи един боклукчийски камион, който креташе бавно, но затова пък с гръм и трясък.
 	— Била е наета от музея буквално в последната минута на мястото на Уичърли.
 	— Наета от кого?
 	— От шефа на отдел „Антропология“. Менцес. Хюго Менцес.
 	Нова пауза, много по-кратка, преди Пендъргаст да заговори отново.
 	— Кажете ми, капитане, каква е програмата за тази вечер?
 	Изглежда Пендъргаст започваше да се събужда.
 	— Ордьоври и коктейли – от седем до осем. Прерязване на лентата и отваряне на гробницата – от осем до девет. Вечеря в девет и половина.
 	— Отваряне на гробницата – предполагам, че това включва обиколка?
 	— Обиколка със светлинно-звуково шоу. Предавано по националната телевизия.
 	— Светлинно-звуково шоу?
 	— Да.
 	Гласът на Пендъргаст – толкова глух и далечен доскоро – сега беше изпълнен с настоятелност.
 	— За бога, капитане, побързайте!
 	Хейуърд се стрелна между две таксита, които упорито отказваха да й дадат път и закачи бронята на едното. Когато хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, видя как ламарината се откъсва, отскача и се разбива сред дъжд от искри.
 	— Защо имам чувството, че пропускам нещо? – попита Д’Агоста.
 	— Капитан Хейуърд е права – каза Пендъргаст. – Това е то – „идеалното престъпление“, за което се хвалеше Диоген.
 	— Сигурен ли си?
 	— Слушайте ме внимателно – каза Пендъргаст. Поколеба се за миг. – Ще го кажа само веднъж. Преди много години на брат ми бе причинено зло. Той стана жертва – неволна, но все пак жертва – на едно садистично изобретение: „къщичка на болката“, част от извратена увеселителна атракция, чиято единствена цел бе да накара посетителя да обезумее или да умре от ужас. И сега Диоген – под фалшивата самоличност на Менцес, за когото без съмнение се представя – с помощта на свои тайни средства ще пресъздаде това на тазвечерното откриване. Ели Глин го каза: мотивът на Диоген е убеждението му, че е жертва. Брат ми иска да извърши жестоката несправедливост, която е била причинена нему, но в по-голям мащаб. И с предаване по телевизията на живо този мащаб наистина ще е впечатляващ. Ето какво е замислял. Всичко останало е странично.
 	Той отново се отпусна назад в седалката и потъна в мълчание.
 	Колата напусна магистралата „Уест Сайд“ през изхода за 79-та улица, след това ускори на изток към задната част на музея. Напред всичко изглеждаше спокойно – нямаше включени полицейски лампи, не кръжаха хеликоптери.
 	Може би още не се е случило.
 	Тя се насочи по „Кълъмбъс“, направи остър завой около 77-а улица със скърцане на гуми и полетя към „Мюзиъм Драйв“, набивайки спирачки на косъм, преди да се удари в редицата лимузини, таксита и наблюдатели. Полицейската кола се завъртя странично пред смаяните погледи на тълпата и тя изскочи, размахвайки значката си. Д’Агоста вече тичаше пред нея, проправяйки й път като таран.
 	— Капитан Хейуърд, НПУ, отдел „Убийства“ – извика тя.
 	— Направете път!
 	Тълпата се раздели на две объркана, по-бавните бяха разпръснати от Д’Агоста и само след миг вече бяха стигнали до кадифените въжета. Без да се забави дори за секунда, Д’Агоста изблъска гарда, който направи опит да препречи входа. Хейуърд размаха значката си пред удивените дежурни полицаи и хукна заедно с Д’Агоста по застланото с килим стълбище към огромните бронзови врати на музея.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 55 ≈

 	 
 	Нора Кели слезе от подиума сред море от аплодисменти, безкрайно облекчена от това, че кратката й реч бе минала добре. Бе говорила последна, непосредствено след Джордж Аштън, кмета и Виола Маскелене, и сега оставаха броени минути до началото на главното събитие: прерязването на лентата и отварянето на Гробницата на Сенеф.
 	Виола се присъедини към нея.
 	— Блестящо изказване – каза тя. – Дори беше интересно!
 	— Както и твоето.
 	Тя видя Хюго Менцес, който им правеше знаци да отидат при него. Промуши се през тълпата, следвана от Виола. Лицето на Менцес беше зачервено, сините му очи искряха, бялата вратовръзка и фракът му придаваха вид на импресарио. Ръката му държеше тази на кмета на Ню Йорк, Саймън Скайлър, късоглед мъж с очила и изражение на бухал, чиято безобидна външност убедително прикриваше същината му на хитрец и изключително ловък политик със смъртоносна хватка. Беше предвидено да изнесе кратка реч на вечерята и той едва бе изчакал момента, в който щеше да изиграе ролята си. Стоеше до една брюнетка, толкова натруфена, че не можеше да е друго, освен съпруга на политик.
 	— Нора, скъпа, познаваш кмета Скайлър, разбира се – произнесе Менцес. – А това е госпожа Скайлър. Саймън, това е д-р Нора Кели, главен куратор на „Гробницата на Сенеф“ и един от най-блестящите и интересни млади учени. А това е д-р Виола Маскелене, страхотната британска египтоложка.
 	— За мен е чест да се запознаем – каза мъжът и погледна любопитно Виола през дебелите лещи на очилата си, след което прехвърли интереса си към Нора с явно одобрение и към двете. – Отлично изказване, госпожице Маскелене, особено онази част за претеглянето на сърцето след смъртта. Ужасно се боя, че моето сърце е станало доста тежичко през последните няколко години, благодарение на нюйоркските политици. – Той се засмя весело и Нора и Виола послушно се засмяха с него, последвани от Менцес. Скайлър беше известен с високата самооценка на остроумието си, една оценка, която не се споделяше от много негови познати. Тази вечер изглеждаше в чудесно разположение на духа. Да не повярва човек, че едва преди шест седмици лично той бе настоявал за оставката на Колъпи. Така стояха нещата в политиката на големите градове.
 	— Нора – каза Менцес, – кметът и съпругата му биха искали ти и д-р Маскелене да ги придружите в гробницата.
 	— С най-голямо удоволствие – усмихна се Виола.
 	Нора кимна.
 	— За нас би било чест. – Тя знаеше, че е стандартна практика служители на музея да придружават като частни гидове ВИП-гостите на тържествените откривания. И макар кметът Скайлър да не беше най-високостоящият политик тук, той беше най-важният, човекът, който държеше „портфейла“ на музея и който бе осъдил най-гръмогласно унищожаването на диамантите.
 	— О, колко мило! – пропя съпругата му, която не изглеждаше ни най-малко ентусиазирана от идеята да бъде придружена от две толкова атрактивни екскурзоводки.
 	Менцес се усмихна и прошумоля нататък през тълпите. Нора го гледаше как групира по двойки губернатора с музейния заместник-директор, един нюйоркски сенатор с Джордж Аштън и всякакви ВИП-персони с останалия персонал, като караше всеки да се почувства специален.
 	— Този човек е същински сватовник – каза кметът и се закиска, следейки го с очи. – Бих могъл да го използвам в моя щаб! – Огромните високи полилеи в залата сипеха блясък върху голото му теме, осветявайки го като билярдна топка.
 	— Дами и господа, моля за вашето внимание! – разнесе се плътният аристократичен глас на Фредерик Уотсън Колъпи, музейният директор, който бе застанал пред вратите на гробницата със същата огромна, досадна ножица, с която парадираше на всяко откриване. С малко помощ от един асистент той разтвори ножицата и се приготви да реже.
 	Тимпанистът в малкия оркестър отбеляза момента с подобаващ ехтящ звук.
 	— С това обявявам за официално открита, след повече от половин век на тъмнина, грандиозната Гробница на Сенеф!
 	С решителен жест Колъпи затвори ножицата и двата края на прерязаната лента изпърхаха към пода. Вратите от изкуствен камък се отвориха с грохот. Оркестърът незабавно поде известната тема от „Аида“ отново и онези от гостите, които имаха пропуск за първата от двете запланувани обиколки, се скупчиха пред зейналия правоъгълник от мрак.
 	Съпругата на кмета потрепера.
 	— Не обичам гробници. Наистина ли е на три хиляди години?
 	— На три хиляди триста и осемдесет – уточни Виола.
 	— Мили боже, колко много знаете! – възкликна жената, като се обърна към нея.
 	— Ние, египтолозите, сме същински извор на безполезни знания.
 	Кметът се засмя на думите й.
 	— А истина ли е онова, което казват – че била прокълната? – продължи госпожа Скайлър.
 	— Реално погледнато – поде Виола, – много египетски гробници съдържат надписи, които заплашват да навредят на онзи, който наруши покоя на мъртвия. В тази проклятието е по-силно, отколкото в повечето – но това вероятно се дължи на факта, че Сенеф не е бил фараон.
 	— Божичко, надявам се на нас нищо да не ни се случи. Кой е бил този Сенеф?
 	— Не се знае със сигурност – може би чичото на Тутмос IV. Тутмос станал фараон шестгодишен и Сенеф управлявал като регент, докато племенникът му порасне.
 	— Тутмос? Имате предвид цар Тут?
 	— О, не! – каза Виола. – Тут е Тутанкамон, друг фараон – далеч по-маловажен от Тутмос.
 	— Вече толкова се обърках – въздъхна съпругата на кмета.
 	Те минаха през вратите и пристъпиха в стръмно спускащия се коридор.
 	— Гледай къде стъпваш, скъпа – обади се кметът.
 	— Това е Първият проход на Бога – каза Виола и се впусна в кратко описание на плана на гробницата. Докато я слушаше, Нора си спомни ентусиазираната обиколка, която Уичърли бе направил само преди няколко седмици. Въпреки топлината, тя потръпна.
 	Те бавно се движеха напред към първата точка, където щеше да започне светлинно-звуковото шоу, притиснати отвсякъде от тълпата. За няколко минути всичките триста гости бяха вътре и тя чу как вратите на гробницата се затварят сред тътен, който завърши с глух метален звън. Над множеството легна внезапна тишина и бездруго мъждивото осветление намаля още повече.
 	Откъм мрака долетя слаб звук от лопата, която копае в пясък. После още един, а след това цял хор от кирки, всички захапващи земята. След това се чуха глухите гласове на разбивачите на гробницата, които разговаряха възбудено. Нора се огледа и видя, че в отсрещния ъгъл телевизионните екипи снимат.
 	Светлинно-звуковото шоу бе започнало и в момента милиони зрители гледаха.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 56 ≈

 	 
 	Хейуърд влезе в залата точно зад Д’Агоста и се озова във великолепие от светлина и цветове. За свой ужас тя видя, че вратите към Гробницата на Сенеф вече са затворени, а декоративната червена лента лежеше прерязана на пода. Всичките най-важни гости вече бяха вътре, докато останалите се бяха пръснали из залата, някои седяха около коктейлните маси, други се бяха събрали на групички около храната и напитките.
 	— Трябва да отворим тези врати още сега – отсече Пендъргаст, приближавайки се до нея.
 	— Залата за компютърен контрол е насам.
 	Те пресякоха помещението – съпроводени от разтревожените погледи на някои от присъстващите – и връхлетяха през една врата отсреща.
 	Компютърната зала за контрол над Гробницата на Сенеф беше малка. В единия й край имаше дълга маса, върху която стояха няколко монитора и клавиатури. От другата страна се издигаха лавици с оборудване: хард-драйв устройства, регулатори, синтезатори, видеотехника. Един телевизор без звук беше свързан към местния филиал на PBS, излъчващ откриването на живо. До масата седяха двама техници и наблюдаваха редица монитори, показващи картини от вътрешността на гробницата, както и един друг екран, върху който течеше дълга серия от цифри. Мъжете се обърнаха, изненадани от внезапното нахълтване.
 	— Какво е положението със светлинно-звуковото шоу? – попита Хейуърд.
 	— Върви като по часовник – отговори единият от техниците. – Защо?
 	— Изключете го – нареди Хейуърд. – Отворете вратите на гробницата.
 	Техникът свали слушалките си.
 	— Не мога да го направя, без да са ме упълномощили.
 	Хейуърд размаха значката си пред лицето му.
 	— Капитан Хейуърд, НПУ, „Убийства“. Това достатъчно ли е?
 	Мъжът се поколеба, взирайки се в значката. След това сви рамене и се обърна към другия:
 	— Лари, въведи серията за освобождаване на вратите, ако обичаш.
 	Хейуърд погледна към втория техник и позна в него Лари Ендърби, човека, когото беше разпитвала за опита за убийство на Марго Грийн, а след това и за диамантения обир. Изглежда напоследък този тип все се оказваше на погрешното място в погрешното време.
 	— Щом казваш – отвърна Ендърби малко несигурно.
 	Тъкмо беше започнал да трака по клавиатурата, когато се появи Манети със зачервено лице, следван от двама гардове.
 	— Какво става тук? – попита той.
 	— Имаме проблем – отвърна Хейуърд. – Спираме шоуто.
 	— Няма да спирате нищо, без да си намерите дяволска добра причина.
 	— Няма време за обяснения.
 	Ендърби беше спрял да пише, пръстите му стояха над клавиатурата и той местеше поглед от Хейуърд към Манети и обратно.
 	— Съобразявах се с вас, доколкото мога, капитан Хейуърд – каза Манети. – Но сега отидохте твърде далеч. Това откриване е направо съдбовно за музея. Всички важни клечки са тук и освен това имаме милиони зрители, които гледат на живо. Няма начин да позволя нещо или някой да развали всичко това.
 	— По-кротко, Манети – произнесе Хейуърд рязко. – Поемам цялата отговорност. Нещо ужасно е на път да се случи.
 	— Няма да се случи, капитане – каза Манети безцеремонно. Той направи жест към телевизора. – Убедете се сама. Всичко е наред. – Той се пресегна и включи звука.
 	През петата година от управлението на фараон Тутмос IV…
 	Хейуърд се обърна отново към Ендърби.
 	— Отворете онези врати веднага.
 	— Не изпълнявайте тази заповед, Ендърби – каза Манети.
 	Ръцете на техника, все още над клавиатурата, започнаха да треперят.
 	Манети погледна покрай Хейуърд и очите му се разшириха при вида на Пендъргаст.
 	— Какво, по дяволите…? Вие не трябваше ли да сте в затвора?
 	— Казах, отворете проклетите врати! – излая Хейуърд.
 	— Нещо не е наред. – Манети започна да бърка за радиостанцията си.
 	Пендъргаст невъзмутимо пристъпи напред. После обърна натъртеното си лице към Манети и произнесе с приятен глас:
 	— Моите най-искрени извинения.
 	— За какво?
 	Ударът дойде толкова бързо, че изглеждаше като сценка от анимационен филм, в която движенията на героите се сливат в някакво торнадо, и в следващата секунда Манети се преви на две със сподавено изохкване. С плавен светкавичен жест Пендъргаст измъкна пистолета на Манети от кобура и го насочи към двамата гардове.
 	— Оръжия, палки, задушливи спрейове, радиостанции – на пода! – нареди той.
 	Двамата мъже се подчиниха.
 	Пендъргаст издърпа един от пистолетите и го подаде на Д’Агоста.
 	— Наблюдавай ги. – После взе оръжието на втория пазач и го пъхна в колана си за резерва. Едва след това се обърна към Манети, който стоеше на колене с ръка на диафрагмата, опитвайки се да си поеме въздух.
 	— Искрено съжалявам. В ход е заговор, който цели да унищожи всички в гробницата. Трябва да се опитаме да го спрем независимо дали ви харесва или не. А сега: къде е Хюго Менцес?
 	— Здравата си загазил, приятел! – задъхано произнесе Манети. – Даже повече, отколкото преди. – И започна да се изправя.
 	Д’Агоста насочи оръжието си застрашително и Манети замръзна.
 	— Менцес е в гробницата с останалите – отговори той след известно време.
 	Пендъргаст се обърна към техниците и заговори. Гласът му беше леден и изпълнен със заплаха.
 	— Господин Ендърби? Чухте заповедта: отворете вратите!
 

 	Техникът, напълно втрещен от ужас, кимна и започна да трака по клавиатурата.
 	— Няма проблем, сър, ще ги отворя след миг.
 	Настъпи кратка тишина.
 	Поредно стакато по клавиатурата, после друга пауза. Ендърби сбърчи чело.
 	— Опа! Май засече…
 	 
 	 
 	 
 	≈ 57 ≈

 	 
 	През петата година от управлението на фараона Тутмос IV, Сенеф – великият везир и бивш регент на младия фараон – умрял по неизвестни причини. Той бил погребан в голяма гробница в Долината на царете, която била строена в продължение на дванадесет години. Въпреки че Сенеф никога не станал фараон, той бил погребан в Долината на царете както подобава на човек, управлявал като регент на фараона и който вероятно успял да запази силното си влияние и след поемането на трона от бившия му повереник. Голямата пирамида на Сенеф била пълна с всички богатства, които можели да се намерят в древен Египет: погребални предмети от злато и сребро, лазурит, червен халцедон, алабастър, оникс, гранит и диамант, а така също и мебели, съдове за храна, статуи, колесници, игри и оръжия. Не били жалени никакви средства.
 	През десетата година от царуването си Тутмос се разболял. Синът му, Аменхотеп III, бил провъзгласен за фараон от една фракция в армията, противопоставяща се на жреците. По това време избухнало въстание в Горен Египет и Страната на Двете Царства била потопена в метежи и хаос.
 	Било подходящо време за ограбване на гробници.
 	И така една сутрин на зазоряване главните жреци, определени да охраняват великата гробница на Сенеф, започнали да копаят…
 	 
 	Гласът зад кадър прекъсна. Нора стоеше в тъмния коридор към Втория проход на Бога рамо до рамо с кмета и неговата съпруга. Виола Маскелене се намираше непосредствено зад тях. Звукът от копаещи инструменти се усилваше, примесен с възбудените гласове на крадците. Разнесе се одобрителен възглас, стържене на лопати о камък и силно разтрошаване на хоросановите печати, изкъртвани с кирка един след друг. Всички наоколо, цялата аудитория – триста души избрани гости, големите играчи на Ню Йорк – гледаха очаровани.
 	Шоуто продължи, отекна трополене и стържене на камък: крадците отместваха външната врата на гробницата. Появи се слаба светлина, осветявайки ярко тъмното пространство. Миг по-късно изплуваха лицата на крадците, нетърпеливо притичващи в светлината на факлите. Бяха облечени в древноегипетски одежди. Макар да бе виждала всичко предварително, Нора продължаваше да се изумява колко реалистично изглеждаха холографските образи на крадците на гробницата.
 	Включиха се нова серия прожектори, които пренесоха образите върху изкусно разположени екрани и крадците се показаха, пълзейки боязливо напред по прохода пред посетителите. С жестове и съскане призрачните крадци се обърнаха и накараха публиката да ги последва – включвайки ги като съучастници. Това даде знак за предстоящия втори етап на шоуто, който щеше да се състои в Залата на колесниците.
 	Когато се понесе с тълпата, Нора изпита чувство на гордост. Сценарият бе отличен – Уичърли бе свършил работата майсторски. При все многобройните си личностни недостатъци той се отличаваше и с богатство от таланти. Тя беше горда и от собствения си творчески принос. Хюго Менцес беше ръководил общия проект с ловка и уверена ръка, като междувременно бе доказал, че е достатъчно наясно с всички детайли, необходими, за да създаде цялостно шоу. Техниците и аудио-визуалните екипи бяха свършили блестяща работа с филмите. Ако се съдеше по хипнотизираната публика, всичко вървеше отлично.
 	Когато тълпата тръгна по коридора след видео-образите на крадците на гробницата, светлините, разположени зад скрити панели, затрептяха, симулирайки ефекта на факли по стените. Потокът от хора автоматично се движеше с темпото на крадците.
 	Когато достигнаха кладенеца жреците спряха, гласовете им се издигнаха, докато спореха как да преминат над опасния ров. Няколко от тях носеха тънки дървени трупи на раменете си, които решиха да свържат един към друг. Като използваха груба макара и система за повдигане, те спуснаха трупите и ги провесиха през кладенеца, за да направят мост. Прожектираните образи се придвижваха по люлеещото се, скърцащо съоръжение като въжеиграчи. С пронизителен вик една от фигурите се подхлъзна и пропадна в мрака на бездната. Писъкът рязко бе прекъснат от отвратителния звук на плът, която се удря в камък. Присъстващите ахнаха.
 	— Мили боже – прошепна съпругата на кмета. – Беше толкова… реалистично.
 	Нора се огледа. Първоначално тя беше против този малък драматичен епизод, но трябваше да признае, че е много ефектен. Дори кметската съпруга, въпреки забележката си, изглеждаше очарована.
 	Сега се спуснаха още невидими холографски екрани, докато други се вдигаха и компютърно-контролираните видео-прожектори безпроблемно пренесоха образите на крадците от единия върху следващия екран, създавайки илюзия за триизмерно движение. Ефектът беше поразително реалистичен. И все пак – в момента, в който и последният посетител напуснеше гробницата – екраните щяха да се приберат и образите на смърт и разруха щяха да изчезнат, оставяйки залата в нейния първоначален вид и готова за следващото представление.
 	Гостите последваха холографските фигури към Залата на колесниците. Тук крадците се озърнаха, обзети от страхопочитание пред невероятния разкош, който се разкри пред тях – натрупани купчини злато и сребро, лазурит и скъпоценни камъни, всички проблясващи матово на светлината на факлите. Самата публика беше спряна от по-ниска бариера в срещуположния край на залата и втората част на шоуто започна с друг глас зад кадър.
 	 
 	Гробницата на Сенеф, както много древноегипетски гробници, съдържала надписи, проклинащи онзи, който я плячкоса. Но за крадците имало и по-страшно препятствие от проклятието – собственият им страх пред мощта на фараона. Тъй като тези върховни жреци, макар алчни и покварени, били също така и вярващи. Те вярвали в божествения произход на фараона и в неговия вечен живот. Вярвали и в магическите свойства, които имали предметите, погребани в пирамидата заедно с него. Магията им била изключително опасна и щяла да донесе на крадците огромни злочестини, ако не бъдела развалена.
 	По тази причина първото нещо, което жреците сторили, било да унищожат всички погребални предмети.
 	 
 	Съвзели се от първоначалното си удивление, крадците започнаха да грабят предметите – отначало колебливо, а после, превръщайки действията си в една оргия на разрушението като трошаха мебели, вази, снаряжение и статуи, хвърляха ги срещу стените, тъпчеха ги по каменните подове или ги разбиваха в правоъгълните колони. Скоро наоколо се въргаляха парчета алабастър, злато и скъпоценни камъни, които хвърляха призрачни сенки по пода и стените. Жреците крещяха и сипеха проклятия, докато вършеха разрушителната си работа. Някои от тях обикаляха на четири крака и избираха по-ценните предмети, след което ги тъпчеха в чували.
 	И този път илюзията беше впечатляваща.
 	 
 	Всичко трябвало да бъде унищожено. Единствените ценности, взети от гробницата, щели да бъдат изнесени на парчета и допълнително раздробени в първия възможен момент. Металите щели да бъдат претопени; на скъпоценностите, инкрустираните лазурит, тюркоаз и яспис, предстояло да бъдат изтръгнати от гнездата им и полирани наново. След това цялото съкровище щяло бързо да се изнесе от Египет, за да изчезне всеки остатък от могъществото на божествения фараон.
 	Такава била съдбата на всеки красив и скъп предмет в гробницата – пълно унищожение. Многогодишната работа на хиляди занаятчии за един ден била превърната в купчина потрошени останки.
 	 
 	Какофонията от ругатни, викове и удари се увеличи. Нора хвърли поглед към кмета и жена му; и двамата наблюдаваха сцената зяпнали, потресени и напълно запленени. Същото можеше да се каже и за останалата част от тълпата. Дори полицейските служители и снимачният екип изглеждаха възхитени. Виола Маскелене улови погледа й, кимна и направи одобрителен знак, вдигайки палци.
 	Нора отново потръпна. Гробницата на Сенеф щеше да донесе успех – огромен успех. А тя самата – не можеше да не си го помисли – бе главният куратор по изложбата. Това откриване щеше да й донесе голяма червена точка. Менцес се бе оказал прав: това щеше да изстреля кариерата й към звездите.
 	Коментарът зад кадър продължи:
 	 
 	След като унищожили Залата на колесниците и помъкнали всички ценни вещи, крадците продължили към най-дълбоко разположената секция на гроба: тъй наречения Дом на златото, самата погребална камера. Това била най-богатата – и най-опасна! – част от гробницата. Защото тук почивал самият фараон, а тялото му според древноегипетските вярвания било мумифицирано, но не и мъртво.
 	 
 	Все още стиснали факлите, разгорещени и потни след набега, холографските образи преминаха под арката и навлязоха в погребалната камера. Вратите се отвориха и тълпата ги последва, след което се скупчи пред друга бариера, която се спускаше от тавана. Невидимият глас продължи:
 	 
 	Погребалната камера била мястото за почивка на мумифицираното тяло на фараона, което съхранявало неговата душа Ба, една от петте души на мъртвите.
 	Грабежът бил планиран за посред бял ден. Това било умишлено: според египетските вярвания душата Ба на фараона отсъствала от гробницата през деня, тъй като по това време пътувала със слънцето по небосвода. По залез тя отново щяла да се слее с мумията на починалия владетел. Горко на крадеца, останал в гробницата по мръкнало, когато мумията щяла да се съживи отново.
 	Ала тези крадци били невнимателни. В онези времена нямало часовници, а в недрата на гробницата слънчевият циферблат нямало да върши работа. Ето защо жреците не можели да преценят времето. Затова те и не подозирали, че навън слънцето вече се скрива…
 	 
 	За пореден път разбивачите се впуснаха в пристъп на насилие, започнаха да трошат канопите, разпиляха мумифицираните органи на Сенеф, отвориха кошовете със зърно и хлябове, разхвърляха наоколо храната и мумифицираните животни, обезглавиха статуите. После се заеха със самия огромен саркофаг, като подпъхнаха кедрови пръти под тежкия един тон капак и започнаха да го надигат милиметър по милиметър, докато най-накрая той падна и се строши на две.
 	Нора усети, че някой я хваща за лакътя, обърна се и видя кмета, който й се усмихваше.
 	— Фантастично е! – прошепна той и й намигна. – Изглежда проклятието на Сенеф най-сетне е обезсилено.
 	Като гледаше голата му глава и кръглото лице, Нора се усмихна вътрешно. Той поглъщаше всичко като пораснало дете. Всички бяха такива.
 	В съзнанието й вече нямаше място за съмнение: шоуто имаше огромен – чудовищен! – успех.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 58 ≈

 	 
 	Д’Агоста наблюдаваше с покруса как техниците френетично набират команди на клавиатурите си.
 	— Какво не е наред? – попита Хейуърд.
 	Ендърби неспокойно изтри влажното си чело.
 	— Не знам. Терминалът просто не приема командите ми.
 	— Не може ли да не ги въвеждате по компютърен път?
 	— Вече опитахме това. Не става.
 	Хейуърд се обърна към Манети.
 	— Предупредете охраната в гробницата. Кажете им, че прекратяваме шоуто. – Тя извади радиостанцията си и се подготви да говори със собствените си подчинени. После спря и настойчиво загледа Манети, който бе пребледнял. – Какво има?
 	— Опитвам се да се свържа с моите хора в подземието. Няма връзка. Никаква.
 	— Как така? Те са на по-малко от петдесет метра.
 	— Гробницата е заслонена от радиочестоти – тихо произнесе Пендъргаст.
 	Хейуърд свали радиостанцията си.
 	— Използвайте високоговорител. Вграден е в хардуера, нали?
 	Последва ново свирепо тракане по клавиатурата и Ендърби поклати глава.
 	— И той не работи.
 	Хейуърд го изгледа.
 	— Спрете захранването към вратите. В случай на пълен енергиен срив те могат да се отварят ръчно.
 	Ендърби набра още нещо и накрая вдигна ръце в безпомощен жест.
 	Внезапно Пендъргаст посочи към един от мониторите, който показваше картина на живо от залата.
 	— Видяхте ли това? Върнете записа, ако обичате.
 	Единият от техниците изпълни нареждането.
 	— Ето. – И Пендъргаст посочи размитите очертания на една фигура, полускрита в сенките. – Можете ли да направите образа по-контрастен? – попита той настойчиво. – Да го увеличите?
 	Д’Агоста се надвеси и напрегнато се вгледа в проясняващия се фокус на картината. Наблюдаваха как човекът плъзва ръка в сакото си и небрежно си слага черна предпазна маска за очи. Последваха я чифт тапи за уши.
 	— Менцес – промълви Хейуърд.
 	— Диоген – каза Пендъргаст сякаш на себе си, а гласът му бе леденостуден.
 	— Трябва да повикаме подкрепление – възкликна Манети. – Обадете се на отрядите за бързо реагиране и…
 	— Не! – прекъсна го агентът. – Нямаме време. Ще ни затрупат с куп бюрократични усложнения и процедури. Имаме десет минути – максимум.
 	— Не мога да повярвам, че вратите не искат да се отворят! – рече Ендърби като продължаваше да блъска по клавишите. – Програмирахме два напълно независими един от друг резервни варианта. Просто няма логика. Нищо не реагира…
 	— И няма да реагира – заяви Пендъргаст. – Вратите няма да се отворят независимо какво правите. Менцес – Диоген – несъмнено е променил системите, които контролират шоуто и залата. – Той отново се обърна към Ендърби. – Можете ли да направите списък с всички протичащи процеси?
 	— Да. – Ендърби въведе серия от команди. Д’Агоста погледна над рамото му: на екрана се бе отворил малък прозорец, изпълнен с множество мистериозни думи като asmcomp, ги til, syslog, kcron.
 	— Разгледайте имената на всички процеси – каза Пендъргаст. – Особено на системните. Забелязвате ли нещо необичайно?
 	— Не. – Ендърби се наведе към монитора. – Да. Този, който се казва kernel con fund o.
 	— Имате ли представа за какво е?
 	Ендърби примига.
 	— Ако се съди по името, това е някакъв конзолен файл, чрез който се стига до системното ядро. Нулата накрая подсказва, че е бета-версия.
 	— Ако можете разберете каква функция има – Пендъргаст се обърна към Хейуърд и Д’Агоста. – Макар да се боя, че вече знам отговора.
 	— И какъв е той? – попита Хейуърд.
 	— Това накрая не е нула – това е буквата „о“. Confundo на латински означава обърквам, разстройвам, внасям смут. Несъмнено това е Диогенов принос към шоуто. – Той махна към оборудването в стаята. – Допускам, че всичко това в момента е под контрола на брат ми.
 	Ендърби се взираше в екрана.
 	— Като гледам, има друг сървър, който всъщност ръководи шоуто. И той се намира в самата гробница. Всички системи в нашия контролен пункт му се подчиняват.
 	Пендъргаст се надвеси над рамото на техника.
 	— Може ли да го атакувате, да го обезвредите?
 	Последва бясно набиране по клавишите.
 	— Не. Вече дори не приема въвеждането на каквито и да било данни.
 	— Отрежете енергийния достъп към гробницата – нареди агентът.
 	— Ще се включи резервният…
 	— Отрежете и него.
 	— Но така ще останат в пълен мрак.
 	— Послушайте ме.
 	Ендърби продължи да трака, след което изруга полугласно.
 	— Нищо.
 	Пендъргаст се огледа.
 	— В такъв случай прекъсвача. – Той отвори кутията и дръпна главния прекъсвач.
 	При все че малката стая незабавно потъна в мрак, компютрите останаха онлайн. След секунда прозвуча рязко изщракване, което показваше, че резервната система се е включила и по тавана замигаха редици флуоресцентни лампи.
 	Ендърби зяпна мониторите потресен.
 	— Невероятно! Гробницата все още се захранва с енергия. Шоуто си продължава, все едно че нищо не е станало.
 	Някъде вътре трябва да има друг генератор. Но това не беше отбелязано на никой от плановете, които аз…
 	— Къде се намира резервният енергиен източник за тази стая? – прекъсна го агентът.
 	Манети кимна към голям метален шкаф в ъгъла.
 	— Там са релетата, свързващи главните електрически проводници на гробницата с резервния генератор на музея.
 	Пендъргаст отстъпи назад, насочи пистолета на Манети към шкафа и го изпразни в него. Изстрелите прозвучаха неестествено силно в звукоизолираното пространство – минаващите от едната към другата страна на шкафа сачми оставиха големи черни дупки в метала, изпращайки във всички посоки стружки сива боя. Чу се звук от пропукващо електричество, проблесна мощна волтова дъга и лампите примигаха и изгаснаха – остана само светенето на компютърния екран и тежката миризма на кордит и стопена изолация.
 	— Тези компютри продължават да работят – каза Пендъргаст. – Защо?
 	— Захранват се от локален резервен източник.
 	— Тогава ги презаредете. Издърпайте електрическите кабели и ги включете обратно.
 	Ендърби запълзя под масата и започна да ги изтръгва един по един, потапяйки стаята в мрак и тишина. Чу се кратко изщракване и внезапна светлина обля всичко; Хейуърд беше включила фенерчето си.
 	Вратата рязко се отвори и на прага застана един висок мъж с червена вратовръзка и кръгли черни очила.
 	— Какво става тук? – кресна той. – Ръководя предаване на живо пред милиони зрители, а вие дори не можете да поддържате тока! Вижте, резервният ми източник не може да издържи повече от петнайсет минути!
 	Д’Агоста разпозна Рандъл Лофтъс, известния режисьор. Лицето му се беше покрило с червени петна от гняв.
 	Пендъргаст се обърна към Д’Агоста, като се наведе по-близо.
 	— Знаеш какво трябва да се направи, нали, Винсънт?
 	— Да – отговори Д’Агоста. После изви лице към режисьора: – Нека ви помогна.
 	— Добре ще е. – И Лофтъс се завъртя на пети и напусна сковано стаята, следван от Д’Агоста.
 	В залата отвън гостите се въртяха насам-натам в тъмнината, оживявана единствено от блясъка на стотиците чаени свещи по масите; възбудени, макар и все още без признаци на безпокойство, те очевидно приемаха всичко това като приключение. Музейните охранители обикаляха и ги уверяваха, че токът ще дойде всеки момент. Д’Агоста вървеше след режисьора към отсрещния край на залата, където беше разположен екипът му. Всички работеха бързо, мърморейки в микрофоните и следейки малките монитори на струпаните камери.
 	— Загубихме връзка с екипа вътре – каза един. – Но изглежда при тях все още има ток. Продължават да предават, захранването към тях е добро. Всъщност, според мен дори не знаят, че тук имаме проблем.
 	— Слава богу – въздъхна Лофтъс. – По-скоро бих умрял, отколкото да се издъня така.
 	— Това захранване, за което споменахте – намеси се Д’Агоста. – Къде се намира?
 	Лофтъс кимна към един дебел кабел, чиито криволици излизаха от залата, покрит с гумена изолация.
 	— Ясно – — каза Д’Агоста. – А ако този кабел се прекъсне?
 	— Боже опази! – каза Лофтъс. – Бихме изгубили картината. Но това не може да се случи, повярвайте ми. Трябва да е нещо повече от случаен ритник, за да повреди такъв кабел.
 	— Нямате ли резервен?
 	— Няма нужда. Този тук е със защитен слой от гума и епоксидна смола, с преплетени стоманени нишки – направо е неразрушим. Е, господин…
 	— Лейтенант Д’Агоста.
 	— Както изглежда, нямаме нужда от вас. – Лофтъс се обърна с гръб и посочи към друг мъж от екипа си. – А ти, глупак такъв, никога не оставяй така включен монитор без наблюдение!
 	Д’Агоста се огледа. В отсрещния край на залата, близо до входа, се намираше задължителният противопожарен кран, наред с навит маркуч и голяма брадва зад лесно трошащо се стъкло. Той се приближи, стовари един жесток ритник върху стъклото и се протегна за брадвата. След това избра мястото, където кабелът завиваше зад ъгъла, стегна се и вдигна брадвата над главата си.
 	— Хей! – извика някой от телевизионния екип. – Какво, по дяволите…!
 	Д’Агоста спусна брадвата с умел замах и преряза на две кабела сред дъжд от искри.
 	Откъм Рандъл Лофтъс дойде нечленоразделен яростен вой.
 	Миг по-късно Д’Агоста беше в контролната зала. Пендъргаст и техниците продължаваха да се трудят усилено над заредените наново компютърни системи, които все още отказваха да приемат команди.
 	Пендъргаст се обърна към него.
 	— Как е Лофтъс?
 	— Извън себе си от ярост в момента.
 	Агентът кимна, устните му се извиха за миг в някакво подобие на усмивка.
 	Внезапно поток от бляскащи светлини върху един от работещите монитори привлече вниманието на Д’Агоста.
 	— Какво е това? – попита рязко Пендъргаст.
 	— Мигащи светлини – отвърна Ендърби, наведен над клавиатурата.
 	— В шоуто има мигащи светлини?
 	— Аха. Най-накрая. Знаете, за специални ефекти.
 	Пендъргаст върна вниманието си към монитора, синята светлина се отразяваше в наситено сивите му очи. Включиха се още мигащи светлини, последвани от странен грохот.
 	Ендърби внезапно се изправи в стола.
 	— Чакайте. Не би трябвало да става така.
 	Аудио-предаването от гробницата продължи, донасяйки засилващ се ропот сред присъстващите. Пендъргаст се обърна към Хейуърд.
 	— Капитане, предполагам, че докато сте извършвали огледа за безопасност, сте се консултирали с плановете на гробницата и съседните помещения.
 	— Така е.
 	— Ако се наложи, кое е най-подходящото място да се форсира вход от външната страна на гробницата?
 	Хейуърд помисли за миг.
 	— Има един коридор, който свързва станцията на метрото на 81-а улица с входа на метрото към музея и минава зад гробницата. Между пешеходната алея и погребалната камера има място, където зидът е дебел само към седемдесет сантиметра.
 	— Седемдесет сантиметра дебелина на какво?
 	— Бетон. Това е носеща стена.
 	— Седемдесет сантиметра бетон – промърмори Д’Агоста. – Все тая дали са седемдесет сантиметра или сто метра. Не можем нито да преминем през нея, нито да я разбием. Не и навреме.
 	Над малката стая легна страшна тишина, прекъсвана единствено от силно бумтене откъм залата отвън и придружено от ропота на тълпата. Когато Д’Агоста вдигна очи, раменете на Пендъргаст изглеждаха видимо отпуснати. Случва се, помисли си той с тръпка на ужас. Диоген спечели. Помислил е за всичко и няма едно шибано нещо, което да можем да направим, за да го спрем.
 	Но в този момент той видя, че Пендъргаст трепва. Очите на агента светеха ярко и той дишаше на пресекулки. Обърна се към един от гардовете:
 	— Вие – името ви?
 	— Ривера, сър.
 	— Знаете ли къде е препараторският отдел?
 	— Разбира се, сър.
 	— Идете и ми донесете оттам една бутилка глицерол.
 	— Глицерол?
 	— Препарат, използван за омекотяване на животинска кожа – със сигурност има поне няколко. – След това Пендъргаст се обърна към Манети: – Изпратете двама от вашите охранители в химическата лаборатория. Нужни са ми шишета сярна и азотна киселина. Трябва да са в хранилището с опасните материали.
 	— Може ли да попитам…?
 	— Няма време за обяснения. Също така ще имам нужда от делителна фуния със спирателен кран в долния край, както и от дестилирана вода. И от термометър, ако намерят. – Агентът се огледа, взе лист хартия и молив, написа нещо набързо и подаде листа на Манети: – Да попитат лаборант, ако имат някакви проблеми.
 	Манети кимна.
 	— Междувременно залата да се опразни, моля. Искам всички да излязат навън, освен хората от НПУ и музейните гардове.
 	— Ясно. – Манети махна с ръка на двамата охранители и те излязоха от стаята.
 	Пендъргаст се обърна към техниците:
 	— Няма какво повече да направите тук. Напуснете заедно с останалите.
 	Те скочиха, нямаха търпение да излязат час по-скоро.
 	Сега Пендъргаст погледна Д’Агоста:
 	— Винсънт? Имам работа за теб и за капитан Хейуърд. Идете до станцията на метрото. Помогни й да открие онова слабо място в стената.
 	Д’Агоста и Лора си размениха погледи.
 	— Добре.
 	— И още нещо, Винсънт. Онзи кабел, който сряза. – Пендъргаст махна към един от екраните. – Диоген трябва да има скрита резерва: излъчването продължава. Моля те, погрижи се за това.
 	— Разбрано. – И Д’Агоста напусна стаята, следван от Хейуърд.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 59 ≈

 	 
 	— Това е направо смайващо! – прошепна кметът в ухото на Нора. Холографските образи на крадците, които разрушаваха погребалната камера, сега се приближаваха към самия отворен саркофаг. Те трепереха, колебаеха се, докато най-сетне един се реши да надзърне вътре.
 	— Злато! – ахна гласът от записа. – Чисто злато!
 	Гласът зад кадър продължи напевно:
 	 
 	И сега настъпва моментът на истината. Крадците са се навели над саркофага и не могат да отлепят очи от златния ковчег на Сенеф. За древните египтяни златото било повече от благороден метал. Почитали го като свещено. Това бил единственият им познат материал, който не потъмнявал, не избелявал и не ръждясвал. Те предполагали, че е безсмъртен, веществото, от което е направена кожата на самите богове. Ковчегът символизирал безсмъртния фараон, възкръснал в кожата си от злато: същата кожа, която Ра, Богът на Слънцето, носел по време на пътуването си по небето, изливайки златната си светлина над земята.
 	Всичко, откраднато до този момент, било само прелюдия към това: сърцето на гробницата.
 	 
 	Шоуто продължи, когато крадците хвърлиха импровизиран триножник от дървени греди над саркофага и използваха скрипец и въжета, за да повдигнат капака на тежкия златен ковчег. Двама от тях се спуснаха в саркофага и започнаха да закрепват въжета към вътрешността му, след което с вик на триумф останалите се заеха да бутат нагоре и огромният златен капак колебливо помръдна и се издигна в кръга светлина искрящ и величествен. Публиката ахна.
 	Гласът на разказвача поде отново:
 	 
 	Крадците не знаели, че слънцето е залязло. Душата Ба на Сенеф щяла да се върне, за да изпълни мумията през нощта и да обнови сухите кости на фараона по време на часовете тъмнина.
 	 
 	Следваше най-важното: пускането на душата Ба, кулминацията на проклятието на Сенеф. Нора, знаейки какво следва, се стегна.
 	От вътрешността на ковчега се чу глух стон. Крадците спряха работата си, капакът на златния ковчег се залюля на въжетата. След което машината за дим се включи и от саркофага започна да прелива белезникава мъгла и да го обгръща от всички страни. Публиката стоеше с отворена уста. Нора се усмихна вътрешно. Евтина дреболия, може би, но ефектна.
 	В този момент прозвуча тътен и през надигащата се мъгла малките лампички в ъглите на тавана започнаха да мигат като допълнение към зловещия грохот. Ритмичното просветване се ускори… и тогава най-внезапно крушките в четирите ъгъла излязоха от синхрон, започвайки да светят в различен такт.
 	По дяволите, засечка! Нора се огледа за някой техник, но осъзна, че всички те са в контролната зала и следят шоуто дистанционно. Без съмнение щяха да забележат проблема и да го отстранят своевременно.
 	Докато лампичките продължиха да ускоряват и забавят темпото на проблясъците, се чу втори тътен – невероятно ниска и дълбока вибрация, съвсем на прага на човешкия слух. Сега изглежда и звуковата система се бе повредила. Към дълбокия звук се присъедини втори, после трети: напомняше по-скоро физическа вибрация, отколкото действителен звук.
 	О, не, помисли си тя. Компютрите здравата са се объркали. А всичко вървеше толкова добре…
 	Тя отново се огледа, но тълпата не бе забелязала фала – явно смятаха, че е част от представлението. Ако техниците успееха да отстранят повредата скоро, може би никой нямаше да разбере. Надяваше се, че действат енергично.
 	Лампичките сега проблясваха в още по-бърз ритъм, с изключение на една – особено ярка, – която святкаше не съвсем синхронно… светлините се смесиха, създавайки своего рода визуален Доплеров ефект, от който Нора почти се замая.
 	С ужасно стенание мумията внезапно се надигна от саркофага. Холографските образи на крадците се дръпнаха назад с ужасени викове – някои изпуснаха факлите си от страх, светлината играеше по изкривените им от уплаха лица, ръцете им се тресяха.
 	Сенеф!
 	Но кой знае защо Нора си помисли, че мумията не изглежда както трябва – беше по-голяма, по-тъмна и някак по-заплашителна. След това една костелива ръка разкъса саваните – нещо, което дори не съществуваше по сценарий – и се протегна към собственото си обвито в бинтове лице. Ръката беше разкривена и дълга като маймунска. Костеливите пръсти се заровиха в ленените превръзки и ги разкъсаха, откривайки едно толкова ужасяващо лице, че Нора ахна и инстинктивно се дръпна назад. Това беше вече прекалено – твърде прекалено. Да не беше някаква шега на Уичърли? Очевидно нещо така отвратително, толкова ефектно, е било грижливо програмирано – не беше просто обикновен фал.
 	Сред присъстващите се чуха изумени възгласи.
 	— Мили боже! – прошепна съпругата на кмета.
 	Нора се огледа. Тълпата продължаваше да се взира в мумията като хипнотизирана, но все пак вече обладана от смущение. Тя можеше да почувства страха на тези хора, който се надигаше като миазма и се прокрадваше в притаените гласове, в секналите разговори. Виола срещна очите й и вдигна вежди въпросително. Зад нея Нора забеляза Колъпи, директора на музея. Беше пребледнял.
 	Повредените лампички продължаваха да мигат, да мигат, да мигат в периферното й зрение, толкова ярки, че на Нора й се зави свят и тя помисли, че ще повърне. Друг усукващ вътрешностите нисък тон я накара да стисне очи срещу комбинираната атака от ярки лампи и тътен. Чуха се още ахкания, последва един писък, задушен почти в мига, в който започна. Какво, по дяволите, беше това? И тези звуци – не беше чувала никога нищо подобно. Звучаха почти като последната тръба, пълни с потрес и ужас, толкова пронизващи, сякаш застрашаваха самото й същество.
 	Сега мумията отвори челюсти, сухите устни пропукаха и се залющиха, докато разкриваха редица кафяви, прогнили зъби. Устата зейна като покрита с черна слуз дупка, която започна да се пени и да се криви. После, докато Нора гледаше потресена, тя се преобрази в гъмжило отвратителни черни хлебарки, които запълзяха и зашумоляха извън зловонното отверстие. Още едно ужасно стенание и последва второ избухване на мигащите лампички, които блестяха толкова силно, че когато затвори очи, тя продължи да ги вижда през стиснатите си клепачи…
 	… но един отвратителен бръмчащ звук я накара да ги отвори отново. Сега изглеждаше така, сякаш мумията повръща чернота – рояците насекоми се надигаха в полет, хлебарките се преобразиха в тлъсти, мазни оси, а челюстите им тракаха като куки за плетене, когато полетяха към публиката по ужасно правдоподобен начин.
 	Нора усети, че й се завива свят и се олюля, хващайки инстинктивно човека до нея – кмета, – сам застанал несигурно на краката си.
 	— О, Боже!
 	Тя чу някой да повръща, вик за помощ – и после – суетня от кратки писъци, когато тълпата се втурна назад, като се опитваше да се спаси от насекомите. Макар Нора да знаеше, че сигурно са генерирани холографски, както всичко останало, те изглеждаха поразително истински, докато летяха право към нея, всяка със злобно извадено жило, проблясващо с отрова. Тя залитна назад, усети, че пропада без опора, както крадците падаха в кладенеца, към хор от стенания и вопли около нея, подобно писъците на прокълнато създание, погълнато от самия ад.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 60 ≈

 	 
 	Констанс се събуди от предпазливо почукване по вратата на спалнята й. Без да отваря очи, тя се обърна на другата страна с въздишка и притисна лице във възглавницата.
 	Чукането се повтори, сега малко по-силно.
 	— Констанс? Констанс, наред ли е всичко? – Беше гласът на Рен – остър, разтревожен.
 	Констанс се протегна лениво – сладострастно, – след което седна в леглото.
 	— Добре съм – отговори тя леко раздразнена.
 	— Има ли нещо?
 	— Няма нищо, благодаря.
 	— И не си болна?
 	— Определено не. Добре съм.
 	— Извини ме, че ти досаждам. Просто никога не си спала през целия ден, както сега. Вече е осем и половина, мина времето за вечеря, а ти все още си в леглото.
 	— Да – беше всичко, което Констанс произнесе в отговор.
 	— Ще желаеш ли тогава обичайната си закуска? Зелен чай и препечена филийка, намазана с масло?
 	— Не искам обичайната закуска, благодаря, Рен. Ако можеш да го уредиш, бих хапнала яйца на очи, сок от червени боровинки, пушена херинга, пет-шест парчета бекон, половин грейпфрут и кифличка с конфитюр.
 	— Аз… много добре. – Тя го чу да се суети по пътя към залата срещу стълбището.
 	Констанс се отпусна назад върху възглавницата и отново затвори очи. Беше спала дълго и дълбоко, без никакви сънища – твърде необичайно за нея. Припомни си бездънното смарагдово зелено на абсента, странното чувство за лекота, предизвикано от него – сякаш се гледаше отстрани. Тайна усмивка премина по лицето й, изчезна, след това се върна отново, сякаш предизвикана от някакъв спомен. Тя се намести по-дълбоко във възглавницата и отпусна тялото си под меките чаршафи.
 	Постепенно, съвсем постепенно, започна да си дава сметка, че усеща нещо. В стаята имаше миризма, необичайна миризма.
 	Тя отново седна в леглото. Не беше… неговата миризма; беше нещо, което не смяташе, че е долавяла преди. Не беше неприятно всъщност… просто различно.
 	Огледа се наоколо за миг, като се опитваше да открие източника. Провери масичката отстрани, но без успех.
 	Разбра чак когато плъзна ръка под възглавниците.
 	Там откри нещо: един плик и дълга кутия, увита в старинна хартия и вързана с черна панделка. Оттук се носеше мирисът: мускусен аромат, напомнящ за гъсти, дълбоки гори. Тя бързо я измъкна.
 	Пликът беше от кремава ленена хартия, а кутията бе толкова дълга, че да побере точно диамантена огърлица или може би гривна. Констанс се усмихна и се изчерви силно.
 	Тя отвори плика нетърпеливо. Оттам изпаднаха три листа, гъсто изписани с елегантен почерк. Започна да чете.
 	 
 	„Надявам се, че си спала добре, скъпа ми Констанс: сладкия сън на невинните.
 	Твърде е вероятно това да е за последен път. И все пак – ако приемеш съвета в това писмо – сънят може да се върне отново, и то много скоро.
 	Докато се наслаждавах на неусетно отлитащите мигове с теб аз, трябва да призная, се питах нещо. Какво е било през всичките тези години да живееш под един покрив с чичо Антоан, мъжа, когото ти наричаш Енок Ленг: мъжът, който брутално уби сестра ти, Мери Грийн?
 	Знаеше ли това, Констанс? Че Антоан с убил и подложил на вивисекция твоята сестра? Сигурно. Може би в началото е било само предположение, странен каприз на мрачна фантазия. Без съмнение, ти си го приписала на собствения си извратен начин на мислене. Но с времето – а вие двамата сте имали толкова много време – той е прераснал от вероятност в убеденост. Макар че със сигурност всичко това е било подсъзнателно, погребано толкова дълбоко, че да бъде почти неразкриваемо. Но все пак ти си го знаела, разбира се, че си го знаела.
 	Каква възхитително иронична ситуация. Този човек, Антоан Пендъргаст, е убил родната ти сестра – за да удължи своя собствен живот… а в крайна сметка и твоя! Това е мъжът, на когото дължиш всичко! Знаеш ли колко много деца е трябвало да умрат, за да може да създаде той своя еликсир в името на това ти да се наслаждаваш на неестествено дългото си детство? Родила си се нормална, Констанс; но благодарение на чичо Антоан си се превърнала в извращение на природата, в изрод. Това беше твой израз, нали? Изрод.
 	И сега, скъпа моя, измамена Констанс, вече не можеш да отхвърляш тази представа. Невъзможно е да я игнорираш като рожба на въображението си или като тъмен, ирационален страх, подобен на този, който изпитваме в нощи, когато гръмотевиците навън не ни дават да заспим. Защото най-лошото в действителност е истината: точно така се е случило. Сестра ти е била убита, за да бъде продължен твоят живот. Знам го, защото преди да умре, чичо Антоан сам ми го каза.
 	О, да: проведох няколко очарователни разговора със стария джентълмен. Как бих могъл да не подиря един скъп роднина с толкова колоритна история, със светоглед, така близък до моя собствен? Самата вероятност да е още жив след всички тези десетилетия прибавяше тръпка на възбуда към търсенето ми и аз не си отдъхнах, докато не открих най-сетне следите му. Той бързо схвана моята собствена природа и съвсем естествено изпита силно желание твоя път никога да не прекоси моя – ала в замяна на обещанието ми, че с теб не ще се срещнем, пра-чичо Антоан с радост обсъждаше своето… как да кажа, уникално разрешение на драмата на един покварен свят! Потвърди всичко: съществуването на отварата за удължаване на живота – макар че не сподели с мен метода за приготвянето й. Скъпият чичо Антоан, съжалявах, че се наложи да го оставя да си отиде; светът беше едно интересно място, докато той го обитаваше. Но по времето на убийството му бях твърде погълнат от собствените си планове, за да му помогна да избегне съдбата си.
 	Затова питам още веднъж: какво беше за теб да живееш в този дом толкова много години като помощница на убиеца на сестра ти? Не мога да си го представя дори отчасти. Не е чудно, че душевността ти е тъй крехка – не е чудно, че брат ми толкова се бои за умственото ти здраве. Двамата заедно в тази къща: а не е ли възможно даже да си влязла в… как да кажа… интимни отношения с Антоан? Но не, не и това: аз съм първият мъж, станал господар на този храм, скъпа Констанс – физическите доказателства бяха неопровержими. Ала ти си го обичала – без съмнение си го обичала.
 	И какво ти остава сега, бедна моя, достойна за съжаление, Констанс? Безценни мой паднал ангеле? Съучастница в братоубийство, спътница на човека, отнел живота на сестра ти? Самият въздух, който дишаш, дължиш на нея и на останалите жертви на Антоан. Заслужаваш ли да продължиш това извратено съществувание? И кой би жалил кончината ти? Брат ми със сигурност не: би престанала да представляваш товара от вина, който сега си за него. Рен? Проктър? Колко смехотворно. Аз няма да скърбя за теб: ти бе играчка; лесно разгадана мистерия – разбита съкровищница, оказала се празна; жертва на животински нагон. Затова приеми от мен един съвет и моля те, повярвай, че това са единствените искрени алтруистични думи, които някога съм изричал пред теб.
 	Постъпи благородно. Сложи край на неестествения си живот.
 	Вечно твой

 	Диоген

 	 
 	П.П. Изненадан бях да установя колко детински е бил предишният ти опит за самоубийство. Разбира се, сега вече знаеш, че не трябва да кълцаш както ти падне напречно на китките; движението на ножа се възпира от сухожилията. За по-задоволителен резултат режи надлъжно, между сухожилията – само един прорез: бавен, силен и преди всичко дълбок. Що се отнася до собствения ми белег: не е ли удивително какво може да се постигне с малко грим и восък?“
 	 
 	Измина един дълъг и неудобен момент.
 	После Констанс обърна вниманието си към малкия подарък. Вдигна го и го разопакова бавно, предпазливо, сякаш беше експлозив. Откри малка кутия от красиво полиран палисандър.
 	Все толкова бавно тя вдигна капака. Вътре, върху подложка от пурпурно кадифе, лежеше старовремски скалпел. Дръжката му беше изработена от патинирана слонова кост; ала самото острие бе излъскано до блясък. Тя протегна показалец и погали дръжката на скалпела. Беше хладна и гладка. Констанс внимателно извади инструмента от кутийката, претегли го в дланта си и го заобръща, като се взираше в огледалното лезвие, което проблясваше подобно брилянт на светлината на огъня.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 61 ≈

 	 
 	Когато светлините изгаснаха, скаридата замръзна насред път към устата на Смитбак. Изтече една милисекунда пълен мрак, преди отнякъде да отекне дълбок звук и резервните светлини се включиха. По тавана замигаха редица флуоресцентни пръчки и окъпаха всичко в отвратително зеленикавобяло сияние.
 	Той се озърна. Повечето от ВИП-гостите бяха влезли в гробницата, но оставаше „втората смяна“ – немалко сериозни похитители на храна и напитки, които седяха или се шляеха около масите. Важните клечки си бяха останали спокойни, сякаш спирането на тока не беше нищо особено.
 	Той сви рамене, пусна скаридата в устата си и примлясна от удоволствие, след което посегна да повтори операцията.
 	Точно тогава чу изстрелите: шест приглушени пукота откъм мрака в отсрещния край на залата – едрокалибрен пистолет, който изпращаше равномерни залпове. Със замиращ пукот резервните светлини угаснаха – и Смитбак веднага разбра, че се случва нещо голямо, че се ражда материал за статия. Сега единствената светлина в залата идваше от чаените свещи по масите. Сред тълпата се разнесе тих ропот и надигащо се чувство на тревога.
 	Смитбак обърна поглед по посока на изстрелите. Спомни си, че бе видял множество техници и персонал да влизат и излизат от една врата в дъното на салона и осъзна, че сигурно това е вход към контролното помещение за Гробницата на Сенеф. Докато зяпаше, един човек, когото разпозна – Винсънт Д’Агоста – излезе през въпросната врата. В момента не носеше униформа, но всеки сантиметър по него говореше, че е ченге. До него крачеше още един стар познайник: Рандъл Лофтъс, всеизвестният режисьор. Двамата се отправиха към малката редичка телевизионни камери.
 	Смитбак усети бодване на смущение, когато осъзна, че жена му Нора се намира в гробницата. Вероятно потопена в пълен мрак. Но вътре имаше цял отряд гардове и полицаи, така че със сигурност беше в безопасност. Тук обаче ставаше нещо и беше задължение на един репортер да разбере какво точно. Той наблюдаваше как Д’Агоста прекосява залата, чупи стъклото, зад което се намираше пожарният кран, и изважда оттам брадвата.
 	Смитбак измъкна тефтерче и молив, отбеляза си часа и нахвърли кратко описание на това, което виждаше. Междувременно Д’Агоста се отправи към един кабел, нагласи брадвата и я стовари отгоре, като с това предизвика шумни възгласи от страна на Лофтъс и екипа му. Без да им обръща каквото и да е внимание, Д’Агоста спокойно тръгна обратно с брадва в ръка и изчезна в съседното помещение, затваряйки вратата зад себе си.
 	Напрежението в салона чувствително се увеличи.
 	Каквото и да се случваше, беше нещо сериозно.
 	Смитбак пъргаво последва Д’Агоста. Сложи ръка на бравата на вратата, но после се спря. Ако просто влезеше вътре, най-вероятно щяха да го изгонят. По-умно щеше да е да изчака, да се слее с тълпата и да види какво ще стане.
 	Това не трая дълго. След няколко минути Д’Агоста, все още с брадвата, и капитан Хейуърд изхвърчаха през вратата, спринтираха през залата и изчезнаха през главния изход. Миг по-късно Манети, директорът на охраната, излезе, покатери се на потъналия в тъмнина подиум и се обърна към останалите гости.
 	Смитбак повторно си отбеляза часа и се зае усърдно да си води бележки.
 	— Дами и господа – надигна глас Манети, но звукът, лишен от подкрепата на микрофон, едвам се чу.
 	Разнесе се шъткане.
 	— Имаме известни проблеми с електричеството и техниката. Нищо тревожно, но се налага да опразним залата. Охранителите ни ще ви ескортират по пътя, по който дойдохте до ротондата. Моля, следвайте техните инструкции.
 	Надигна се ропот на разочарование. Някой извика:
 	— Ами хората в гробницата?
 	— Хората в гробницата ще бъдат изведени веднага щом отворим вратите. Няма причина да се тревожите.
 	— Нима вратите са заяли? – изрева Смитбак.
 	— Ами-и-и-и… за момента, да.
 	Настъпи раздвижване. Ясно беше, че гостите не желаят да си тръгнат, оставяйки приятелите и близките си в гробницата.
 	— Ако обичате, насочете се към изхода! – извика Манети. – Гардовете ще изпратят всички навън. Няма причина за паника. – Последваха още протести от страна на някои високопоставени личности, които очевидно не бяха навикнали да получават нареждания.
 	Мамка му, помисли си Смитбак. Ако нямаше за какво да се притесняват, защо гласът на Манети трепереше? Той в никакъв случай нямаше да позволи да бъде „ескортиран“ извън сградата точно когато ставаше интересно – особено пък докато Нора бе затворена в онова мазе.
 	Той се огледа наоколо, след което се измъкна от залата. Кадифените въжета продължаваха до коридора на приземния етаж, осветяван единствено от захранваните с батерии табели „Изход“. Вдясно имаше друг, преграден коридор, който се губеше в мрак. Въоръжените с фенерчета гардове вече насочваха тълпите възмутени гости навън.
 	Смитбак хукна към мястото, където коридорът се разклоняваше, прескочи въжето, притича през мрака и се вмъкна в един вход, маркиран Алкохолно хранилище, род Rattus.
 	Той се прилепи до рамката на вратата и зачака.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 62 ≈

 	 
 	Винсънт Д’Агоста и Лора Хейуърд притичаха между кадифените въжета, спуснаха се по стъпалата на музея и се понесоха по „Мюзиъм Драйв“. Входът към метрото се намираше на ъгъла на 81-а улица – очукан метален навес, покрит с потъмнели медни плочи. Наблизо Д’Агоста забеляза паркирания телевизионен ван, от който излизаха многобройни кабели, виеха се през ливадата и изчезваха в един от прозорците на музея. На покрива на вана бе разположена бяла сателитна чиния.
 	— Насам! – Д’Агоста си запроправя път през тълпата, като здраво стискаше брадвата. Хейуърд вървеше до него и размахваше на всички посоки полицейската си значка.
 	— НПУ – викаше тя. – Направете път, моля.
 	В случаите, когато тълпата зяпачи не проявяваше ентусиазъм от идеята да се дръпне, Д’Агоста вдигаше брадвата над главата си с две ръце и бавно започваше да я снишава. Пред тях веднага се отваряше спретната пътечка.
 	Изтичаха до задния край на вана. Хейуърд държеше тълпата назад, докато Д’Агоста се изкатери по бронята и оттам на покрива.
 	От возилото изскочи някакъв мъж.
 	— Какво, по дяволите, правите? – кресна той. – Тук приемаме на живо!
 	— НПУ, отдел „Убийства“ – съобщи Хейуърд и се изпречи между мъжа и колата.
 	Д’Агоста се закрепи на покрива на вана и отново вдигна брадвата над главата си.
 	— Хей, не може така!
 	— Само стой и гледай. – С един страхотен удар Д’Агоста отнесе металните подпорки, които крепяха сателитната чиния и ги запрати настрани. След това халоса чинията с плоския край на секирата: веднъж, втори път… Със скърцане на метал тя се прекатури през ръба на бронята и падна с трясък на улицата.
 	— Вие луд ли сте…? – подхвана го техникът.
 	Без да му обръща внимание, Д’Агоста скочи, хвърли брадвата настрана и двамата с Хейуърд се затичаха през множеството по посока на входа към метрото.
 	Д’Агоста смътно съзнаваше, че до него тича Лора Хейуърд: неговата Лора, която беше наредила да го изхвърлят от кабинета й едва преди няколко дни. Беше си помислил, че я е загубил безвъзвратно – но ето че тя го беше потърсила.
 	Тя го беше потърсила. Приятна мисъл. Той си отбеляза да се върне към нея, ако преживееше остатъка от нощта.
 	Щом достигнаха входа, те се спуснаха по стълбите и се насочиха към будката за билети. Хейуърд тикна значката си под носа на жената вътре.
 	— Капитан Хейуърд, отдел „Убийства“ към НПУ. – В музея има проблем и се налага да опразним станцията. Позвънете на транспортните власти и ги накарайте да отцепят района до нова заповед. Не искам никакви мотриси да спират тук. Разбрахте ли ме?
 	— Да, мадам.
 	Те прескочиха бариерата, втурнаха се по коридора и излязоха на самата спирка. Все още беше рано – нямаше девет – и двайсетина души чакаха метрото. Хейуърд прекоси платформата и Д’Агоста я последва. В дъното коридорът се разклоняваше и отгоре висеше голяма табела с надпис:
 	Нюйоркски природонаучен музей Входна алея Отворено само в работното време на музея.
 	Коридорът беше преграден с ръждясала метална решетка, заключена с масивен катинар.
 	— По-добре поговори с хората – прошепна Хейуърд, след което извади пистолета си и го насочи към ключалката.
 	Д’Агоста кимна. Върна се на платформата и вдигна значката си така, че чакащите да я видят.
 	— НПУ. Опразнете станцията. Всички навън.
 	Хората го изгледаха незаинтересовано.
 	— Вън! Полицейска акция! Омитайте се.
 	Звукът от двата изстрела прокънтя в затвореното пространство и сякаш ги събуди. Те се придвижиха към изходите, внезапно разтревожени, и всред обърканите разговори Д’Агоста чу думите „терорист“ и „бомба“.
 	— Искам всички да излязат спокойно и без паника – подвикна той след тях.
 	Звукът от третия изстрел напълно опразни спирката. Д’Агоста изтича обратно при Хейуърд, която се бореше с решетката. Помогна й да я отворят и заедно се вмъкнаха от другата страна.
 	Пред тях се простираше прав участък от около сто метра, след което коридорът рязко завиваше към подземния вход на музея. Мозайки по стените изобразяваха скелети на бозайници и динозаври, а на места имаше парцаливи плакати, обявяващи предстоящи музейни изложения, включително и някои по-нови, по случай „Гробницата на Сенеф“. Хейуърд измъкна от джоба си сгънатите скици и ги разпростря по циментовия под. Целите бяха покрити с надраскани бележки – на Д’Агоста му се стори, че ги е преглеждала нееднократно.
 	— Това тук е гробницата – каза Хейуърд, като посочи картата. – А ето и подземният тунел. Точно тук, между един от ъглите на гробницата и този тунел, бетонната стена изтънява до около две стъпки.
 	Д’Агоста клекна и разгледа скицата.
 	— Не виждам точни обозначения на размерите.
 	— Няма такива. Огледаха само гробницата, останалото са предположения.
 	Д’Агоста се намръщи.
 	— Мащабът е 100:1 см. Не дава особена прецизност.
 	— Не.
 	Тя задържа поглед върху картата, след което събра листовете от земята, повървя четиридесетина метра надолу по коридора и отново спря.
 	— Бих казала, че слабото място е точно тук.
 	Ревът на приближаваща мотриса изпълни въздуха, докато влакът преминаваше през станцията, без да спре, след което бързо отмря в далечината.
 	— Била ли си в гробницата? – попита Д’Агоста.
 	— Вини, аз на практика живеех в гробницата.
 	— И там метрото се чува?
 	— През цялото време. Така и не успяха да звукоизолират.
 	Д’Агоста долепи ухо до стената.
 	— Щом те чуват, би трябвало и ние да чуем какво става вътре.
 	— За тази цел би трябвало да вдигат доста шум.
 	Той се изправи и погледна Хейуърд.
 	— Вдигат и още как.
 	След което отново притисна ухо до стената.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 63 ≈

 	 
 	От скривалището си до вратата Смитбак наблюдаваше как роптаещите тълпи биват извеждани от залата и насочвани към асансьорите. Той се задържа на мястото си още няколко минути, докато и последните гости го подминат, после пропълзя напред, мушна се под кадифеното въже и като се притискаше в стената, стигна до ъгъла, откъдето можеше да надникне в Египетската зала. Не беше трудно да остане скрит: тук нямаше друга светлина, освен тази от свещите, които продължаваха да горят в салона и оставяха голяма част от преддверието в мрак.
 	Спотаен в сенките до входа, той гледаше как една малка групичка хора се появява от страничната врата, която водеше към контролното помещение. Разпозна Манети в обичайния му грозен кафяв костюм. Останалите бяха от музейната охрана, с изключение на един мъж, който конкретно привлече вниманието му. Беше висок брюнет и носеше бяло поло и панталон. При все че лицето му бе извърнато настрани, на бузата явно личеше широка превръзка. Това, което заинтересува Смитбак бе не толкова външният вид на човека, колкото начинът, по който се движеше: плавно и с почти котешка грация. Напомняше му за някого…
 	Смитбак наблюдаваше как мъжа се отправя към един сребърен съд, пълен с натрошен лед. Вътре бяха наредени дузина шишета с шампанско, чиито гърла сочеха нагоре.
 	— Помогнете ми да извадя тези бутилки – чу той да казва мъжа на Манети – и в мига, в който заговори, Смитбак разпозна медения глас.
 	Специален агент Пендъргаст. Вън от затвора? Какво правеше тук? Той изпита внезапна тръпка на възбуда и изненада: ето го човекът, чието име Смитбак се опитваше да изчисти; разхождаше се наоколо толкова небрежно, сякаш имотът беше негов! Но наред с възбудата го облада и внезапна тревога – опитът му говореше, че Пендъргаст се появява само в ситуации, когато нещата здравата са се объркали.
 	Двама от пазачите притичаха към входа на гробницата и Смитбак видя, че правят опит да разбият вратите с помощта на лост и ковашки чук – безуспешно.
 	Той усети, че неприятното чувство се засилва. В гробницата имаше хора, знаеше го, но защо бе това внезапно, отчаяно усилие да бъдат изведени оттам? Дали нещо вътре не беше наред?
 	Кръвта му изстина при това предположение. Истината беше, че гробът представляваше великолепна възможност за разиграване на терористична атака. Вътре имаше изключително висока концентрация на пари, власт и влиятелност: дузина политици, както и каймакът на нюйоркския елит и водещите фигури в корпоративния свят, правото и науката – да не говорим, че там бяха и най-важните служители на самия музей.
 	Смитбак върна вниманието си към Пендъргаст, който вадеше бутилките с шампанско от леда и ги хвърляше в кошчето за боклук. В следващата минута съдът вече бе празен, с изключение на купчина потрошен и разтапящ се лед. Сега агентът пристъпи към съседната маса и с широк жест я разчисти от всичко по нея, изпращайки плата със скариди, планини от хайвер, сирена, прошуто и хлебчета с трясък на пода.
 	Покрусен, Смитбак наблюдаваше едно масивно парче сирене „Бри“ да се търкаля през залата, докато най-сетне не се разплеска в един тъмен ъгъл.
 	Пендъргаст минаваше от маса на маса и събираше чаените свещи, след което ги подреди в кръг около разчистеното пространство, за да осигури светлина.
 	Какво, по дяволите, прави той?
 	В салона влетя един мъж с някаква бутилка в ръка, която Пендъргаст незабавно взе, разгледа и пъхна в купчината лед. След малко пристигнаха още двама души, от които единият буташе количка, натоварена със стъклария и лабораторно оборудване – колби и чаши, – които последваха бутилката в леда.
 	Пендъргаст се изправи и с гръб към скривалището на Смитбак започна да навива ръкави.
 	— Трябва ми доброволец – произнесе той.
 	— Какво точно правите? – попита Манети.
 	— Нитроглицерин.
 	Последва тишина.
 	Директорът на охраната прочисти гърло.
 	— Това е лудост. Не може да няма по-добър начин да проникнете в гробницата, от това да вдигнете във въздуха вратите.
 	— Няма ли доброволци?
 	— Ще позвъня на отряда за бързо реагиране – заяви Манети. – За да проникнем вътре са ни необходими професионалисти. Не можем просто така да взривяваме.
 	— Добре тогава – рече Пендъргаст. – Вие какво ще кажете, господин Смитбак?
 	Смитбак замръзна в тъмнината, поколеба се и се озърна наоколо.
 	— Кой, аз? – каза той накрая с тънък гласец.
 	— Ако не се лъжа, вие сте единственият тук, който носи тази фамилия.
 	Смитбак излезе от сенките до вратата и пристъпи в салона. Чак сега Пендъргаст се обърна и го погледна право в очите.
 	— Ъ-ъ-ъ… разбира се – измънка журналистът. – За мен е удоволствие да помагам в… ъ-ъ-ъ… един момент. Нитро ли казахте?
 	— Казах го.
 	— Ще бъде ли опасно?
 	— Като вземем предвид липсата ми на опит при синтеза и примесите в продукта, които несъмнено ще се получат, бих преценил шансовете като малко по-добри от петдесет процента.
 	— Шансове за какво?
 	— Да избегнем преждевременна детонация.
 	Смитбак преглътна.
 	— Вие явно… се тревожите за това, което се случва в гробницата.
 	— Всъщност аз съм ужасен, ако трябва да бъдем точни, господин Смитбак.
 	— Жена ми е вътре.
 	— В такъв случай имате прекрасен стимул да помогнете.
 	Смитбак се стегна.
 	— Само кажете какво трябва да направя.
 	— Благодаря ви. – Пендъргаст се обърна към Манети. – Погрижете се всички да излязат от залата и да се скрият.
 	— Ще се обадя на специалните части и настоявам да…
 	Но изразът по лицето на агента го накара да замлъкне.
 	Пазачите побързаха да се изнесат и Манети ги последва с пращящата радиостанция в ръка.
 	Пендъргаст отново погледна Смитбак.
 	— А сега, ако бъдете така добър да следвате инструкциите ми дословно, ще имаме доста приличен шанс за успех.
 	Той се обърна, за да се заеме с построяването на апаратурата: обръщаше бутилките, за да се изстудят по-бързо; взе една колба, зарови я дълбоко в леда и нагласи в нея стъклен термометър.
 	— Проблемът, господин Смитбак, се състои в това, че нямаме време да действаме както си му е редът. Налага се да смесим реактивите бързо. А това в някои случаи предизвиква нежелателен резултат.
 	— Вижте какво, кажете ми какво става в гробницата.
 	— Нека се концентрираме върху настоящата задача, ако обичате.
 	Репортерът отново преглътна и се опита да се овладее. Всички мисли за страхотна статия се изпариха от главата му. Нора е вътре, Нора е вътре – фразата отекваше в съзнанието му като барабанен ритъм.
 	— Подайте ми шишето със сярната киселина, но първо го избършете.
 	Смитбак откри бутилката, измъкна я от леда, подсуши я и я връчи на Пендъргаст, който внимателно изля част от съдържанието й в силно охладената колба. Разнесе се гадна парлива миризма. Когато изсипаното количество задоволи агента, той отстъпи назад и затвори шишето.
 	— Проверете температурата, моля.
 	Смитбак се наведе към термометъра, извади го от колбата и го приближи към свещта, за да разчете стойностите.
 	— Излишно е да отбелязвам – рече Пендъргаст сухо, – че трябва да сте извънредно внимателен с пламъка на свещта. Също така ще спомена, че в контакт с тъкани тези киселини разяждат за секунди.
 	Ръката на Смитбак рязко се дръпна.
 	— Подайте ми азотната киселина. Следвайте същата процедура, ако обичате.
 	Репортерът избърса бутилката и я даде на Пендъргаст. Агентът я отвори и я вдигна на нивото на очите си, като разглеждаше етикета.
 	— Докато прибавям от този реактив, искам от вас да разбърквате сместа с термометъра и да засичате температурата през интервали от трийсет секунди.
 	— Добре.
 	Пендъргаст изсипа от киселината в разграфен мерителен цилиндър и започна да я налива малко по малко в изстудената колба, а Смитбак разбъркваше.
 	— Десет градуса – обяви журналистът.
 	Още няколко капки киселина.
 	— Осемнайсет… двайсет и пет… Бързо се покачва… Трийсет…
 	Сместа започна да дими и Смитбак почувства топлината върху лицето си, придружена от отвратителна воня. Ледът около колбата беше започнал да се топи.
 	— Не вдишвайте изпаренията – каза агентът като спря да налива. – И продължавайте с разбъркването.
 	— Трийсет и пет… трийсет и шест… трийсет и четири… трийсет и един…
 	— Стабилизира се – отбеляза агентът с осезаемо облекчение в гласа. Продължи да прибавя азотна киселина съвсем бавно.
 	В тишината на залата Смитбак сякаш долови нещо. Заслуша се напрегнато: бяха далечни писъци, притъпени до глух шепот. После откъм гробницата се разнесе тъп звук, последван от още един и още един, докато накрая не се превърна в монотонно барабанене.
 	Той се изправи рязко.
 	— Исусе, те блъскат по вратата!
 	— Господин Смитбак! Продължавайте да засичате температурата.
 	— Да, добре… Трийсет… двайсет и осем… двайсет и шест… Приглушеният ропот не спираше. Пендъргаст наливаше
 	толкова ужасно бавно, че Смитбак си помисли, че ще откачи.
 	— Двайсет. – Опита се да се съсредоточи. – Осемнайсет. Моля ви, побързайте. – Усети, че пръстите му треперят и докато вадеше термометъра няколко пръски смес от азотна и сярна киселина капнаха по външната страна на ръката му.
 	— О, мамка му!
 	— Не спирайте да разбърквате, господин Смитбак.
 	Чувството беше сякаш върху кожата му има разтопено олово и той виждаше как от черните петънца, където бяха паднали киселините, се издига тънък пушек.
 	Пендъргаст приключи с прибавянето.
 	— Аз ще поема оттук. Сложете ръката си в леда. Смитбак мушна ръка в големия съд за шампанско, а агентът грабна кутийка със сода бикарбонат и я разкъса.
 	— Подайте ми ръката си.
 	Той я извади от леда. Пендъргаст посипа сода по раните, като междувременно разбъркваше реакционната смес.
 	— Сега неутрализирахме киселините. Ще остане неприятен белег, нищо повече. Моля възобновете бъркането, докато подготвя прибавянето на следващия компонент.
 	— Окей – кимна Смитбак послушно. Ръката му сякаш гореше, но мисълта, че Нора е в гробницата правеше тази болка незначителна.
 	Агентът извади поредното шише от леда, подсуши го и внимателно измери част от съдържанието в една малка бехерова чаша.
 	Чукането по вратата и писъците сякаш ставаха все по-френетични.
 	— Докато наливам, вие бавно ще разклащате колбата в леда – като бетонобъркачка. Дръжте я наклонена и следете температурата на всеки петнайсет секунди. Не разбърквайте – дори не позволявайте термометърът да чукне стъклото. Разбрахте ли?
 	— Да.
 	С мъчителна бавност Пендъргаст започна да прибавя от реактива, а репортерът разклащаше.
 	— Температурата, господин Смитбак?
 	— Десет… двайсет… Вдига се… Трийсет и пет… – Потта, която изби по челото на агента, ужаси Смитбак кажи-речи повече от всичко останало. – Все още е трийсет и пет… Моля ви, побързайте, за бога!
 	— Продължете равномерното разклащане – рече Пендъргаст, а хладният му спокоен глас контрастираше с влажното чело.
 	— Двайсет и пет… – Далечното думкане продължаваше без прекъсване. – Двайсет… дванайсет… десет…
 	Агентът отново прибави малко количество и температурата рязко скочи. Чакаха сякаш цяла вечност.
 	— Вижте какво, не може ли просто да смесите всичко сега?
 	— Ако ние с вас се взривим, за другите няма надежда, господин Смитбак.
 	Репортерът се постара да овладее нетърпението си, като продължи да разклаща колбата и да отчита градусите, а Пендъргаст наливаше капка по капка, правейки паузи след всяка порция, която прибавяше. Най-сетне остави чашата настрана.
 	— Първият стадий е завършен. А сега вземете делителната фуния и сложете вътре малко дестилирана вода, ей оттам.
 	Смитбак вдигна указания лабораторен съд, който приличаше на удължена електрическа крушка, от чието дъно
 	излизаше дълга стъклена тръбичка с кранче. Извади стъклената запушалка отгоре и наля дестилирана вода от нещо като кана, която се охлаждаше при другите неща.
 	— Поставете я изправена в леда, ако обичате.
 	Смитбак се подчини.
 	Пендъргаст взе колбата и невероятно внимателно прехвърли съдържанието й в делителната фуния. Смитбак го наблюдаваше боязливо, докато пристъпваше към последните необходими действия. Сега в чашата имаше бяла паста. Пендъргаст вдигна чашата, разгледа я за кратко, след което се обърна към Смитбак.
 	— Да тръгваме.
 	— Това ли е? Свършихме ли? – Смитбак продължаваше да чува ропота, който сега се бе издигнал до кресчендо, съпровождан от все по-истерични писъци.
 	— Да.
 	— Е, да побързаме тогава и да взривим вратата!
 	— Не – тази врата е твърде масивна. Дори и да можехме, щяхме да убием хора: в момента всички те са се събрали от другата страна. Знам по-добро място за взлом.
 	— Къде?
 	— Последвайте ме. – Пендъргаст вече се бе обърнал и вървеше към изхода. Стъпките му преминаха в бяг, той държеше чашата грижливо. – Навън е, в метростанцията. За да стигнем, трябва да излезем от музея и да притичаме през обръча от зяпачи. Вашата задача, господин Смитбак, е да ме преведете през тълпата.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 64 ≈

 	 
 	Със свръхчовешко усилие Нора се опита да се успокои и да фокусира мислите си. Осъзна, че не пада в кладенеца: усещането бе илюзорно. Холографските насекоми бяха разпилели тълпата, причинявайки нарастваща паника. Отвратителните ниски пулсиращи звуци бяха станали по-силни, като адски барабанен ритъм, а мигащите светлинки светеха по-ярко и болезнено, отколкото си бе представяла, че е възможно. Това определено не бяха лампичките, които бе видяла по време на тестовете на апаратурата: тези просветваха толкова рязко, че сякаш проникваха чак до мозъка й.
 	Тя преглътна и се огледа наоколо. Холографският образ на мумията бе изчезнал, но димните машини продължаваха да работят и саркофагът бълваше вряща мъгла, която изпълваше погребалната камера като надигаща се вода. Светлините примигваха през нея все по-бързо и всеки лъч разцъфваше отвратително в мътните талази.
 	Виола се препъна до нея и Нора протегна ръка към египтоложката.
 	— Добре ли си?
 	— Не, не съм. Какво, по дяволите, става тук, Нора?
 	— Аз… аз нямам представа. Някаква ужасна повреда.
 	— Тези насекоми не бяха повреда. Трябва да са били програмирани. А светлините… – Виола присви очи.
 	Мъглата вече стигаше до кръста им и продължаваше да се кълби. Докато гледаше към нея, Нора усети, че я обхваща неописуема паника. Скоро цялата стая щеше да е в дим, който заплашваше да ги погълне всички… Сякаш бяха на път да се удавят в мъглата и хаоса от светлини. Тълпата все по-сигурно изпадаше в истерия, носеха се викове и откъслечни писъци.
 	— Трябва да изведем хората оттук – произнесе тя задъхано.
 	— Да, непременно. Но, Нора, просто не мога да мисля…
 	Недалеч от тях тя видя как един мъж жестикулира бясно. В едната си ръка държеше значка, която проблясваше ярко под лъчите на мигащите лампички.
 	— Моля всички да запазят спокойствие – крещеше той. – Аз съм полицай от Нюйоркското полицейско управление. Ще ви изведем оттук. Но, моля ви, всички запазете спокойствие!
 	Никой не му обърна дори и най-малко внимание.
 	Още по-близо Нора чу познат глас да вика за помощ. Обръщайки се, тя видя кмета на няколко крачки, приведен надолу и кашлящ в мъглата.
 	— Жена ми! Падна. Елизабет, къде си?
 	Тълпата внезапно се втурна назад като отливна вълна, съпровождана от писъци и Нора усети, че се понася с останалите против волята си. Видя как ченгето под прикритие бива пометено под натиска на телата.
 	— Помощ! – изкрещя кметът.
 	Нора се бореше да се добере до него, но могъщият порив на тълпата я отнесе надалеч и един нов грохот от озвучителната система погълна истеричните викове на кмета.
 	Трябва да направя нещо.
 	— Чуйте ме! – изкрещя тя с все сила. – Слушайте, всички да ме чуят!
 	Намалелите писъци край нея говореха, че поне част от хората са я чули.
 	— За да се измъкнем оттук трябва да действаме съгласувано. Ясно? Всички да се хванат за ръце и да се движат към изхода! Недейте да тичате и да се блъскате! Следвайте ме!
 	За нейно изумление и облекчение тази кратка реч сякаш имаше успокояващ ефект. Виковете стихнаха още и тя усети, че Виола стиска ръката й.
 	Сега мъглата стигаше до гърдите, а повърхността й се вълнуваше и протягаше към тях млечнобели пипала. Само след малко щяха да потънат в нея и да не виждат нищо.
 	— Кажете на околните! Не пускайте ръце! Следвайте ме!
 	Нора и Виола поеха напред и поведоха хората. Последва нов потресаващ тътен, който се почувства по-скоро физически, отколкото със слуха – и множеството отново се люшна в пълна паника, като изостави всяко подобие на ред.
 	— Дръжте си ръцете! – изкрещя тя.
 	Но беше твърде късно: тълпата сякаш беше загубила разсъдък. Нора усети, че я влачат нанякъде, почти премазана от напора, а въздухът бе буквално изстискан от дробовете й.
 	— Престанете да се блъскате! – Но вече никой не я слушаше. Чу как Виола също призовава към спокойствие, но гласът й бе погълнат от паникьосаните писъци и дълбоките тътнещи звуци, които отекваха в гробницата. Светлинките не спираха да примигват, всяка причиняваше кратка, ослепителна експлозия от искри сред мъглата. С всяко ново примигване тя се чувстваше все по-особено – натежала, почти като дрогирана. Това, което изпитваше, не бе страх: беше нещо друго. Какво ставаше с главата й?
 	Тълпата се втурна към Залата на колесниците, обладана от безумна животинска паника. Нора стискаше ръката на Виола с всички сили. Внезапно ниското бумтене бе прерязано от нов звук – пронизително скимтене на прага на чуване, който се надигаше и спадаше като вой на таласъми. Ужасяващият писък разтърси съзнанието й като изстрел и увеличи странното усещане за отдалеченост. Следващият порив на тълпата изтръгна ръката на египтоложката от нейната.
 	— Виола!
 	Ако имаше отговор, то той потъна в хаоса от звуци.
 	Съвсем внезапно налягането около нея намаля, като че ли бяха в шише, чиято тапа бе махната. Тя вдиша с благодарност и разтърси глава в опит да проясни разсъдъка си. Мъглата наоколо сякаш се отразяваше от друга мъгла, надигаща се в съзнанието й.
 	В мрака отпред изникна един стълб. Тя се прилепи към него и с облекчение осъзна, че знае къде се намира. Вратата към Залата на колесниците беше точно срещу тях. Само ако можеха да се доберат до нея през този адски дим…
 	Тя се притисна към стената и опипом тръгна край нея, като се държеше настрани от истеричното множество, докато стигна до изхода. Хората се блъскаха и пълзяха, късаха дрехите си, образувайки кървав клин. От скритите високоговорители се разнесе ужасяващо стенание, а пронизителните таласъмски писъци му пригласяха. Под атаката на този шум Нора почувства внезапен световъртеж, все едно, че потъваше – същото противно гадене, което понякога изпитваше, когато имаше треска. Тя се препъна и направи огромно усилие да се задържи на крака: да падне сега щеше да означава край.
 	Чу вик и видя през кълбетата мъгла как тълпата прегазва една паднала на пода жена. Нора инстинктивно се наведе напред, хвана протегнатата й ръка и й помогна да се изправи. Лицето на жената кървеше, единият крак бе изкривен, явно счупен, но беше жива.
 	— Кракът ми – простена жената.
 	— Облегнете се на рамото ми – извика Нора.
 	Тя се вклини в потока от хора и двете преминаха през вратата към Залата на колесниците. Ужасен, все по-силен натиск… след което внезапно се освободи пространство и хората започнаха да се въртят дезориентирани, с разкъсани дрехи, кървящи, ридаещи и викащи за помощ. Жената се бе отпуснала на рамото й безсилно и стенеше. Най-после тук щяха да са вън от смъртоносната преграда…
 	Но странно защо не стана така. Тя не можеше да се отърве от звука, нито от мъглата, нито от мигащите лампи.
 	Огледа се невярващо. Нивото на мъглата продължаваше да се покачва бързо и от тавана проблясваха още светлини – безмилостни, заслепяващи експлозии, всяка от които сякаш затъмняваше още повече разсъдъка й.
 	Виола е права, помисли си тя неопределено. Не беше повреда. В сценария не се споменаваше нито за мигащи лампи, нито за мъгла в Залата на колесниците; това бе предвидено само за погребалната камера.
 	Това бе нещо съвсем съзнателно планирано.
 	Тя хвана пулсиращата си глава с една ръка, като побутваше жената бавно напред към Втория проход на Бога и изхода на гробницата оттатък. Но разбунената маса от хора блокира отново тясната врата в отсрещния край.
 	— Минавайте по един! – извика Нора.
 	Точно пред нея един мъж се опитваше да си пробие път през тълпата. Тя се протегна и хвана яката на смокинга му със свободната си ръка. Той се огледа диво и се завъртя към нея.
 	— Кучка! – изкрещя той. – Ще те убия!
 	Нора се дръпна ужасена и мъжът отново започна да разблъсква хората пред себе си. Но не беше единствен: всички наоколо крещяха, вилнееха от ярост с изскочили от орбитите очи – напомняха на пуснати от лудница, на оживяла картина на Бош, представяща ада.
 	Тя го чувстваше и по себе си: поразяваща възбуда; неясна, нефокусирана ярост; надвиснало чувство за гибел. Все още нищо не се бе случило. Нямаше стрелба, нямаше масово убийство – нищо, което да обясни това масово умопомрачение…
 	Нора забеляза музейния директор, Фредерик Уотсън Колъпи. Лицето му изглеждаше разстроено и той се олюляваше към входа – единият му крак се влачеше безжизнено по земята. Тътрене – туп. Тътрене туп.
 	Колъпи я забеляза и отчаяното му лице се просветли. Той залитна към нея:
 	— Нора! Помогни ми!
 	Сграбчи ранената жена и Нора тъкмо се канеше да му благодари за помощта, когато Колъпи я блъсна грубо на земята.
 	Нора го погледна ужасена.
 	— Какво, по дяволите, правите? – Тя пристъпи напред да помогне на жената, но Колъпи я хвана с невероятна сила, беше забил ръце в нея и я стискаше като удавник. Тя се опита да се освободи, но отчаяната му хватка бе шокираща. В своето безумие той усука ръката си около врата й.
 	— Помогни ми! – извика той отново. – Не мога да вървя!
 	Нора заби лакът в слънчевия му сплит и той залитна, но продължи да я стиска.
 	Внезапно хватката около врата й се разхлаби и тя видя, че Виола свирепо рита Колъпи по кокалчетата на краката. В следващия миг той дръпна ръката си с вик и рухна на пода, като се гърчеше и сипеше ругатни.
 	Нора хвана Виола и двете се дръпнаха назад от побеснялата тълпа, към задната стена на Залата на колесниците. Чу се грохот и звън на стъкло, когато една витрина се срути.
 	— Главата ми, главата ми! – простена Виола и притисна ръце към очите си. – Не мога да мисля ясно.
 	— Сякаш всички са се побъркали.
 	— Имам чувството, че аз се побърквам.
 	— Сигурно е от мигащите светлини – каза Нора и се закашля. – И звуците… или може би има някакъв газ в мъглата.
 	— Какво искаш да кажеш?
 	В този момент над тях се появи огромно изображение – една триизмерна въртяща се спирала. Тя бавно се завъртя с глух, стенещ звук… след което звукът стана пронизителен, чу се друг, по-висок с четвърт тон, после трети, и затуптяха и запулсираха в дисонанс, докато спиралата ускоряваше все повече движението си. Нора я гледаше втренчено като хипнотизирана. Беше холографска проекция, това трябваше да е. Но изглеждаше толкова истинско… не приличаше на нищо, което е виждала преди. То я притегляше, всмукваше, опитваше се да я хвърли във водовъртеж от безумие.
 	Тя с огромно усилие откъсна очи.
 	— Не го гледай, Виола!
 	Виола цялата трепереше, очите й бяха приковани във въртящия се образ.
 	— Спри! – размаха пред лицето й свободната си ръка Нора.
 	Виола поклати глава, очите й продължаваха да гледат втренчено.
 	— Шоуто! – каза Нора и я разтърси. – То прави нещо с разсъдъка ни!
 	— Какво…? – Гласът на Виола прозвуча като упоен. И когато погледна Нора, очите й бяха кръвясали – точно каквито бяха станали очите на Уичърли.
 	— Шоуто. Въздейства на мозъците ни. Не го гледай, не слушай!
 	— Аз… не разбирам. – Виола завъртя очи.
 	— На пода! Затисни очите и ушите си!
 	Нора откъсна парче от роклята си и го върза върху очите на Виола. Точно когато се канеше да повтори процедурата върху себе си, забеляза мъж, който стоеше в една ниша в отсрещния ъгъл. Беше с бели вратовръзка и фрак, напълно спокоен, с маска на очите, с леко наклонена глава, скръстени пред гърдите ръце, стоеше като закован, сякаш чакаше. Менцес.
 	Поредна илюзия ли беше?
 	— Запуши ушите си с пръсти! – извика Нора и се смъкна до египтоложката.
 	Двете се свиха в ъгъла, стиснаха очи и се опитаха да се изолират от ужасното, гротескно шоу на смъртта.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 65 ≈

 	 
 	Смитбак хукна след Пендъргаст през опразнените музейни зали; лъчът от фенерчето на агента осветяваше пътя им по протежението на кадифените въжета. За няколко минути стигнаха ротондата, стъпките им отекваха по белия мрамор; секунди по-късно двамата се появиха на величествените, покрити с червени пътеки стъпала пред музея. Сега по „Мюзиъм Драйв“ се стичаха полицейски коли с вой на сирени и скърцащи спирачки. Смитбак чуваше глухото бучене на хеликоптери отгоре.
 	Много от полицаите бяха заети с въдворяване на ред сред тълпата, опитваха се да опразнят „Мюзиъм Драйв“ от паникьосалите се гости, зяпачите и представителите на пресата. Безброй полицейски служители се бяха скупчили в основата на огромните стълби, където разполагаха мобилен команден център. Хората се блъскаха и бутаха, врява изпълваше въздуха. Фотографските светкавици проблясваха като избухващи фойерверки.
 	Пендъргаст се поколеба на най-горното стъпало, после се обърна към Смитбак:
 	— Това, което ни трябва, е входът на метрото – каза той и посочи към отсрещния край на „Мюзиъм Драйв“. Пътят им беше блокиран от разбунената тълпа гости и случайни минувачи.
 	— Ще отнеме двайсет минути, за да си пробием път през всичките тези хора – каза Смитбак. – И току-виж по пътя някой избил чашата от ръцете ви.
 	— Би било неприемливо.
 	Дяволски меко казано, помисли си Смитбак.
 	— И какво възнамерявате да направим по въпроса?
 	— Просто ще трябва да разцепим тълпата.
 	— Как? – Но в мига, в който задаваше въпроса, Смитбак видя, че в ръката на Пендъргаст се появява пистолет.
 	— Исусе, само не ми казвайте, че се каните да използвате това нещо.
 	— Не се каня аз да го използвам. Вие ще го направите. Не бих рискувал да стрелям, докато нося това – може да го възпламени.
 	— Но аз не искам да…
 	Смитбак усети как слагат пистолета в ръката му.
 	— Стреляйте във въздуха, високо във въздуха. Целете се над Сентръл Парк.
 	— Но аз никога не съм използвал този модел…
 	— Единственото, което трябва да направите, е да натиснете спусъка. Това е „Колт“ 45-и калибър, модел 1911, рита като муле, така че хванете с две ръце дръжката, а лактите ви да са леко свити.
 	— Вижте, аз ще нося нитроглицерина.
 	— Боя се, че няма да стане, господин Смитбак. А сега тръгвайте, ако обичате.
 	Смитбак пристъпи неохотно напред към тълпата.
 	— ФБР! – произнесе той неубедително. – Направете път!
 	Хората дори не се обърнаха.
 	— Направете път, по дяволите!
 	Няколко души от тълпата го погледнаха кротко като стадо крави, без да помръднат.
 	— Колкото по-бързо стреляте, толкова по-бързо ще ви обърнат внимание – произнесе Пендъргаст.
 	— Направете път! – Смитбак вдигна пистолета. – Незабавно!
 	Неколцина от първите редици схванаха какво предстои и за миг настъпи суматоха, но огромната маса между тях и входа за метрото продължаваше да си стои невъзмутимо.
 	Смитбак се стегна и натисна спусъка. Нищо. Натисна по-силно – и пистолетът изгърмя с ужасен бумтеж, разтърсвайки го.
 	Извисиха се писъци и тълпата се разцепи на две като Червено море.
 	— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? – Две ченгета се затичаха към тях с извадени оръжия.
 	— ФБР! – извика Пендъргаст, докато се провираха през открилото се пространство. – Спешна федерална акция. Не пречете!
 	— Да видим значката ви, сър!
 	Отзад пътеката се беше затворила и Смитбак осъзна, че мисията му все още не е изпълнена.
 	— Направете път! – извика той и за повече драматизъм стреля отново, докато се движеше напред.
 	Последваха уплашени викове и пред тях почти чудодейно се отвори място за минаване.
 	— Ах ти, побъркано копеле! – изкрещя някой. – Може ли да се стреля така?!
 	Смитбак хукна, а Пендъргаст го следваше толкова бързо, колкото се осмеляваше. Ченгетата се опитаха да ги настигнат, но пътеката зад тях вече се бе затворила. Смитбак ги чуваше как ругаят, докато се мъчеха да си пробият път.
 	Минута по-късно стигнаха входа за метрото и тук Пендъргаст мина напред, като вземаше стъпалата бързо, със забележителна плавност, продължавайки да крепи малката чаша. Те притичаха по пустата платформа и завиха зад отсрещния ъгъл към подземния вход за музея. Някъде по средата на пътя Смитбак видя два силуета: Д’Агоста и Хейуърд.
 	— Къде е слабото място? – попита Пендъргаст, когато ги приближи.
 	— Между тези две линии – отвърна Хейуърд и посочи двете черти, отбелязани върху облицовката на стената е червило.
 	Пендъргаст клекна и сложи чашата внимателно до стената, между чертите. След това се изправи и се обърна към малката група:
 	— Ако обичате, бихте ли се изтеглили зад ъгъла? Пистолета ми, господин Смитбак?
 	Когато Смитбак подаваше оръжието на агента, се чу звук от стъпки по стъпалата към станцията. Той последва Пендъргаст зад ъгъла към самата платформа, където двамата се свиха до стената.
 	— НПУ! – долетя от отсрещния край на станцията. – Пуснете оръжието и не мърдайте!
 	— Не се приближавайте! – извика Хейуърд и размаха значка. – Полицейска акция в действие!
 	— Идентифицирайте се!
 	— Капитан Лора Хейуърд, „Убийства“.
 	Това изглежда ги обърка.
 	Смитбак видя, че Пендъргаст се прицелва внимателно и се притисна още по-плътно към стената.
 	— Залегнете, капитане! – изрева единият от полицаите.
 	— Пазете се! – долетя отговорът на Хейуърд.
 	— Готови? – попита Пендъргаст спокойно. – Броим до три. Едно…
 	— Повтарям, капитане, залегнете!
 	— Две…
 	— И аз повтарям, идиоти такива! Пазете се!
 	— Три.
 	Чу се друг изстрел, последван почти веднага от ужасен, разтърсващ грохот и въздушната струя блъсна в гърдите Смитбак и го прикова към студения под. За миг цялата станция се изпълни с циментов прах. Смитбак лежеше по гръб замаян, а над него се сипеха парчета цимент като дъжд.
 	— Мили боже! – Това беше гласът на Д’Агоста, но самият той бе невидим във внезапно настъпилия мрак.
 	Смитбак смътно чу объркани викове от другия край на станцията. Той се изправи до седнало положение, като се давеше и пръскаше слюнки, със звънтящи уши. В този момент усети върху рамото си една успокояваща ръка и чу гласа на Пендъргаст в ухото си.
 	— Господин Смитбак? Влизаме сега, имам нужда от помощта ви. Спрете шоуто – късайте жици, събаряйте монитори, разбийте лампите, но спрете шоуто. Трябва да направим това преди всичко друго – дори преди да помогнем на хората. Разбирате ли?
 	— Извикайте подкрепление! – чу се заглушен вик някъде откъм далечния край на платформата.
 	— Разбирате ли? – попита настойчиво Пендъргаст.
 	Смитбак се закашля и кимна. Агентът му помогна да се
 	изправи на крака.
 	— Сега! – прошепна Пендъргаст.
 	Те се стрелнаха зад ъгъла, Д’Агоста и Хейуърд ги следваха по петите. Прахолякът се бе разсеял достатъчно, за да покаже зейналата в стената дупка. От нея бликаха талази мъгла, ярко осветени от маниакалното проблясване на мигащи лампи.
 	Смитбак задържа дъх и се приготви. След това се вмъкна през отвора.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 66 ≈

 	 
 	Щом влязоха вътре, те спряха. Тежката мъгла се изливаше от дупката като вода от скъсан бент и пълнеше тунела и станцията на метрото; в самата гробница тя вече се бе утаила под нивото на очите, което им позволи да видят горната част на помещението. Смитбак позна моментално от описанията на Нора, че това е погребалната камера. Мигащите светлини с изключителна, дори болезнена интензивност блестяха от всеки ъгъл и един отвратителен грохот изпълваше гробницата, подсилен от пулсиращ, стържещ по нервите, пронизителен писък.
 	— Какво става тук, по дяволите? – попита зад него Д’Агоста.
 	Пендъргаст мина напред, без да отговори, като размахваше ръце, за да прогони талазите мъгла. Когато се приближиха до огромния каменен саркофаг в центъра на залата, агентът спря, огледа тавана, прицели се и стреля: инсталацията в ъгъла експлодира в искри и парченца стъкло. Той се завъртя на място, стреля отново, после отново и отново, докато всички лампички угаснаха – макар че блясъкът все още можеше да се види през вратата към съседната зала и ужасяващите звуци продължаваха.
 	Придвижиха се отново напред. Смитбак усети внезапен спазъм в корема: когато мъглата се проясни, той видя по пода тела, които мърдаха вяло. Целият под бе хлъзгав от кръв.
 	— О, не. – Той се огледа диво. – Нора!
 	Но бе невъзможно да се чуе нещо сред този влудяващ шум, който сякаш проникваше до самите му кости. Той направи още няколко стъпки, като френетично размахваше ръце и се опитваше да разкара белите талази пред очите си. Още един изстрел от пистолета на Пендъргаст, последван от глухо скърцане и волтова дъга в момента, в който един високоговорител се срути на пода. Звукът продължаваше да пулсира с нестихваща сила. Смитбак хвана някакви висящи жици и ги дръпна.
 	Един полицай в цивилни дрехи се приближи към тях, залитайки като пиян. Лицето му беше издрано и кървеше, от разкъсаната му риза висяха парцали. При всяка крачка значката му се полюляваше на колана, а оръжието му висеше в ръката му като забравен аксесоар.
 	Хейуърд присви вежди от изненада.
 	— Роджърсън? – произнесе тя.
 	Очите на мъжа се завъртяха към нея бързо, след това се отклониха. След секунда той им обърна гръб и се заклатушка. Хейуърд се пресегна и издърпа пистолета от безволевата му ръка.
 	— Какво, по дяволите, става тук? – извика Д’Агоста, оглеждайки мелето от разкъсани дрехи, обувки, кръв и ранени хора.
 	— Няма време за обяснения – каза Пендъргаст. – Капитан Хейуърд, вие и лейтенант Д’Агоста тръгвате към предната част на гробницата. Там ще откриете повечето гости, струпани на входа. Довеждате ги тук и им помагате да излязат през дупката в стената. Но бъдете внимателни: много от тях със сигурност са получили психически разстройства като резултат от светлинно-звуковото шоу. Може да започнат да буйстват. Погрижете се да не причинят паника. – Той се обърна към Смитбак: – А ние с вас трябва да намерим генератора.
 	— По дяволите генератора! Тръгвам да търся Нора.
 	— Няма да успеете да намерите никого, докато не спрем това пъклено шоу.
 	Смитбак спря.
 	— Но…
 	— Повярвайте ми, знам какво правя.
 	Журналистът се поколеба, след което кимна неохотно.
 	Пендъргаст измъкна второ фенерче от джоба си и му го подаде и двамата тръгнаха един до друг напред в мъглата. Пред тях се разкри истинска касапница – ранените, отпуснати направо върху мраморния под стенеха, виждаха се и безжизнени тела в гротескни, неестествени пози, явно стъпкани до смърт от тълпата. Подът бе осеян с парчета от керамични съдове. Смитбак преглътна и се опита да укроти бясно препускащото си сърце.
 	Пендъргаст освети с фенерчето си тавана и най-сетне лъчът се спря върху дълъг каменен корниз. Той насочи пистолета си, стреля и отнесе един от ъглите на корниза, откривайки електрически кабел, който пушеше и пускаше искри.
 	— Не биха им позволили да скрият кабелите в стените на гробницата – обясни той. – Трябва да потърсим още корнизи.
 	Пендъргаст бавно прокара лъча на фенерчето по дължината на гипсовия корниз, боядисан така, че да изглежда като от камък. Той стигаше до един ъгъл, където се срещаше с втори корниз и оттам една по-голяма отливка минаваше през портала към съседното помещение.
 	Те прескочиха няколко тела, струпани пред вратата и влязоха в следващата камера на гробницата. Смитбак потръпна от мигащите лампи, които Пендъргаст ликвидира с четири добре прицелени изстрела.
 	Когато последният изстрел отекна в сумрака, от разнасящата се мъгла изникна един силует, който влачеше и тътреше крака, сякаш затрудняван от тежестта на окови. Устните му се движеха сякаш крещи, но Смитбак не чуваше нищо поради оглушителните звуци.
 	— Внимавайте! – изкрещя той, докато човекът се хвърляше към Пендъргаст. Агентът сръчно отскочи, като препъна куцащият мъж и го блъсна настрана. Онзи тежко падна на земята и се затъркаля, неспособен да се изправи.
 	Преминаха в трето помещение, следвайки линията на корнизите. Изглежда всички те се сливаха в една фалшива ниша на отсрещната стена. Под нея имаше голям сандък от времето на XX династия, позлатен и сложно гравиран. Беше поставен зад стъклена витрина, кой знае как останала непотрошена сред околните опустошения.
 	— Там! – Пендъргаст се отправи нататък, вдигна едно счупено колело от колесница и с все сила го запрати към витрината, разбивайки стъклото на късчета. Отстъпи назад и като вдигна оръжието си отново, стреля в старинната бронзова ключалка на ковчежето. После прибра пистолета си и вдигна тежкия капак. Вътре бръмчеше и вибрираше един голям генератор. Пендъргаст измъкна нож от джоба си, бръкна вътре и преряза една жица; генераторът се закашля и замря. Гробницата потъна в абсолютен мрак и тишина.
 	И все пак тишината не беше пълна. Сега Смитбак можеше да чуе какофония от викове и писъци, която долиташе от предната секция на гробницата: подобно истерия на концерт. Той се изправи и се опита да пробие тъмата с лъча на фенерчето си.
 	— Нора! – изкрещя Смитбак. – Нора?
 	Внезапно светлината на фенерчето му огря изправена фигура, полускрита в една ниша. Смитбак я зяпна с изненада. Въпреки, че мъжът беше облечен в безупречно бели вратовръзка и фрак, той носеше черна маска на лицето си, а ушите му бяха покрити с някакви слушалки. В ръката му имаше малко устройство, наподобяващо дистанционно. Човекът стоеше толкова неподвижно, че Смитбак чак се зачуди дали не е поредният холографски образ, но тогава като по команда мъжът вдигна ръка и дръпна маската си.
 	Пендъргаст се бе втренчил в мъжа и ефектът от свалянето на маската бе забележителен. Агентът застина, след което се сгърчи, сякаш бе получил електрически шок. Лицето му, обикновено бледо, сега стана мораво.
 	На Смитбак се стори, че човекът със смокинга реагира дори по-силно. Той внезапно се присви, като човек, готов да хукне. После се съвзе и бавно се изправи в цял ръст.
 	— Ти! – изрече мъжът. За момент остана неподвижен, след което свали слушалките и тапите за уши с дългата си тънкопръста ръка и бавно ги хвърли на пода.
 	Смитбак остана като гръмнат. Разпозна мъжа: беше шефът на Нора, Хюго Менцес. Ала все пак изглеждаше толкова различно. Очите му горяха, ръцете му трепереха. Лицето му бе почервеняло също като това на Пендъргаст – беше разярен.
 	Ръката на агента се стрелна към пистолета. Внезапно той се спря като парализиран с полуизвадено оръжие.
 	— Диоген… – каза той сподавено.
 	В същото време Смитбак чу собственото си име, произнесено от отсрещния ъгъл. Той се обърна натам и видя Нора, която едва се влачеше, подкрепяна от Виола Маскелене.
 	Пендъргаст отмести очи и също ги забеляза.
 	В този миг Менцес се хвърли настрани с невероятна скорост и се стопи в мрака. Пендъргаст се обърна, готов да го последва – след което отново погледна към Виола, а лицето му бе изкривено от нерешителност.
 	Смитбак хукна към двете жени и им помогна да се изправят. Миг по-късно Пендъргаст го последва и взе Виола в прегръдките си.
 	— О, Господи… – ридаеше тя. – О, Господи, Алойзиъс…
 	Но Смитбак почти не чуваше. Той бе притиснал Нора с една ръка, докато с другата галеше изцапаното й и покрито с кръв лице.
 	— Добре ли си?
 	Тя присви очи.
 	— Боли ме главата и съм одраскана тук-таме. Беше такъв кошмар.
 	— Сега ще те изведем навън. – Смитбак се обърна към Пендъргаст. Агентът все още държеше Виола, но очите му бяха отправени към тъмнината, накъдето Хюго Менцес бе изчезнал.
 	Отзад, откъм погребалната камера Смитбак чу приглушеното писукане на полицейските радиостанции. Лъчите на фенерчетата прорязаха мрака, полицаите вече бяха тук; десетината униформени мъже изглеждаха объркани, докато прекрачваха прага на Залата на колесниците с извадени оръжия.
 	— Какво става тук, по дяволите? – попита един лейтенант, явно шефът им. – Какво е това място?
 	— Вие сте в Гробницата на Сенеф – отвърна Пендъргаст.
 	— Ами експлозията?
 	— Трябваше да влезем, лейтенант – застана отпред Хейуърд и показа значката си. – А сега слушайте внимателно. Тук имаме ранени, а нататък сигурно ще са още повече. Ще са ни необходими парамедици, мобилни пунктове за първа помощ, линейки. Разбирате ли? Лейтенант Д’Агоста е в предната част на гробницата, за да ескортира затиснатите под отломки жертви към изхода. Нуждае се от помощ.
 	— Разбрано, капитане. – Лейтенантът се обърна към подчинените си и започна да раздава заповеди. Неколцина от тях прибраха пистолетите си в кобурите и тръгнаха към вътрешността на гробницата, а подскачащата светлина на фенерчетата бележеше пътя им. Смитбак чуваше приближаването на тълпата, стенанията, плача и кашлянето, прекъсвани отново и отново от гневни, несвързани викове. Изглеждаше сякаш местят приют за душевноболни.
 	Пендъргаст вече помагаше на Виола да се придвижи към изхода. Смитбак обви ръка около Нора и те тръгнаха след тях към зейналата дупка в ъгъла на погребалната камера. Няколко минути по-късно бяха вън от изпълнената с отровни изпарения гробница, в ярко-осветената станция на метрото. По платформата срещу тях тичаха медицински екипи за спешна помощ, някои носеха сгъваеми носилки.
 	— Ще ги вземем, господа – каза един от санитарите, когато ги приближиха, докато останалите вече се промушваха през дупката в стената.
 	За броени минути Виола и Нора бяха сложени на носилките и превързани към тях, след което ги понесоха бързо нагоре по стълбите. Пендъргаст водеше. Червенината беше изчезнала от лицето му и сега то беше бледо и неразгадаемо. Смитбак вървеше отстрани на носилката с Нора.
 	Тя се усмихна и се протегна да хване ръката му.
 	— Знаех, че ще дойдеш.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 67 ≈

 	 
 	— Поднасяме закуската в шест, сър – каза прислужникът на красивия, безукорно облечен джентълмен в частното купе.
 	— Предпочитам да я сервирате в спалнята ми. Благодаря ви предварително за услугата.
 	Прислужникът погледна надолу към двайсетдоларовата банкнота, мушната в ръката му.
 	— Няма проблем, сър, изобщо няма проблем. Има ли нещо друго, което мога да направя за вас?
 	— Да. Можете да ми донесете изстудена чаша, натрошен лед, бутилка студена газирана вода и кутия захар на бучки.
 	— Много добре, сър. Връщам се след минутка. – Мъжът излезе от купето с усмивка и поклон, като затвори вратата след себе си с почти благоговейно внимание.
 	Диоген Пендъргаст гледаше как ниският прислужник тръгна по коридора и изчезна от поглед. Чу стъпките му да заглъхват, чу затръшването на тежката врата в края на вагона на мотрисата. Чу безбройните звуци на гара Пен, смесени, но въпреки това различни в съзнанието му: отливът и потокът от разговори извън влака, звучните монотонни съобщения на диспечера.
 	Той отмести поглед към прозореца и огледа лениво платформата. Приветства го пейзаж от сивкави сенки. Един едър началник-влак търпеливо даваше напътствия на млада жена с бебе. Покрай тях притича пътник с куфарче в ръка, бързайки да хване последния експрес от Мидтаун за Доувър на съседния перон. Слаба възрастна жена мудно се влачеше на несигурните си крака. Тя спря и втренчи очи във влака, след това погледна билета си, преди да продължи нататък.
 	Диоген ги видя всички, но ги удостои с малко внимание. Те бяха просто ефимерни образи, развлечение за съзнанието му… което да го отвлича от други, по-вбесяващи мисли.
 	След първите няколко минути – мигове на страдание, невяра и нажежена до бяло ярост – той повече или по-малко бе успявал да държи мисълта за собствения си провал на разстояние. Истината беше, че предвид обстоятелствата се бе справял доста добре: винаги бе имал многобройни планове за изход от ситуацията и тази вечер бе осъществил най-подходящия от тях до последната подробност. Беше минал едва половин час, откакто бе напуснал музея. А вече благополучно седеше в „Лейк Шамплен“, нощния влак за Монреал. Това беше идеалният влак за целта му: спираше на Колд Спринг, на Хъдсън за смяна на електрическия локомотив с дизелов и на всички пътници се даваха трийсет минути да се поразтъпчат.
 	Диоген щеше да използва това време да направи една последна визита на старата си приятелка Марго Грийн.
 	Спринцовката за подкожна инжекция бе вече пълна и нежно сгушена в подаръчната си кутия, красиво опакована и превързана с панделка. Тя беше пъхната в куфара заедно с най-ценните му вещи – албумите с изрезки, личната му фармакопея на халюциногени и опиати, зловещите малки дрънкулки и играчки, които никой, който ги бе зърнал, не бе оживял – всичко набутано в горното отделение. Достатъчно дрехи и дегизировка, за да стигне безопасно до дома, висяха в чантата за костюми в малкия килер до вратата. А в джоба му на сигурно лежаха документите и паспортите му.
 	Сега всичко, което оставаше, беше да мисли колкото се може по-малко за онова, което се бе случило. Той постигаше това като отново и отново насочваше мислите си към Марго Грийн.
 	В изтощителните му дисциплинирани подготовки за светлинно-звуковото шоу тя беше единственото развлечение, което си бе позволил. Тя беше единственото продължение на по-раншните етапи от плана му. За разлика от другите, тя бе лесна мишена, от която можеше да се отърве с малък риск, време или усилие.
 	Какво го бе привлякло специално в нея – по-силно, от да кажем Уилям Смитбак, Нора Кели, Винсънт Д’Агоста или Лора Хейуърд? Не беше сигурен, но предполагаше, че е дългата й свързаност с музея – с помпозните, скучни, шибани, дидактични, жалки, безинтересни, закостенели мозъци, сред които бе погребан – като Хюго Менцес – за много повече години, отколкото му се искаше да преброи. Беше непоносимо проточила се агония. Всички те трябваше да бъдат ликвидирани от светлинно-звуковото шоу – с изключение на нея. Беше се провалил с останалите, но с нея нямаше да допусне да се провали.
 	Доставяше му удоволствие да прави състрадателните си визити в нейното състояние на кома, което се бе погрижил да удължи, държейки я на ръба на смъртта, докато сърцето на овдовялата й майка се късаше от мъка. Беше една отвара от страдание, от което той пиеше на големи глътки и чийто стипчив вкус възобновяваше жаждата му за живата смърт, която бе негов живот.
 	На вратата се почука.
 	— Влез – каза Диоген.
 	Прислужникът вкара портативен бар на колелца, който разположи на свързаната с него масичка.
 	— Нещо друго, сър?
 	— За момента – не. Можете да приготвите леглото ми за след час.
 	— Много добре, сър. Тогава ще взема поръчката ви за закуска. – И мъжът се оттегли с пореден почтителен поклон.
 	Диоген остана седнал още известно време, загледан навън към перона. После бавно извади плоска сребърна манерка от вътрешния джоб на сакото си. Отвори я и изля стотина грама от яркозелената течност – която му изглеждаше бледосива – в чашата на портативния бар. След това измъкна една лъжица от кожената си чанта: сребърна лъжица с гравирания родов герб на семейство Пендъргаст на дръжката, малко стопена накрая. Държеше я както друг би държал новороденото си дете. Внимателно, нежно той сложи лъжицата напречно върху чашата и пусна бучка захар вътре. След това взе охладената вода и я изля върху бучката капка по капка. Преливайки над краищата на лъжицата като захарен шадраван, подсладената вода падна в течността отдолу, като се превърна първо в млечнозелен, а след това в красив опалесцентен нефрит – доколкото очите му бяха в състояние да възприемат цветно.
 	Всичко това бе направено без и най-малката следа на припряност.
 	Диоген внимателно остави лъжицата настрана и вдигна чашата към устните си, наслаждавайки се на леко горчивия вкус. Той завинти капачката на манерката и я прибра обратно в джоба си. Това беше единственият съвременен абсент, който бе открил, съдържащ същата отлична пропорция пелинов екстракт, както в старите рецепти от деветнайсети век. И затова бе достоен да се пие по традиционния начин.
 	Той отпи още една глътка и се облегна удобно в стола. Какво беше казал Оскар Уайлд за пиенето на абсент? Първият етап прилича на обикновено пиене, вторият – когато започнеш да виждаш чудовища и жестоки неща, но ако можеш да проявиш упорство, ще се издигнеш до третия стадий, когато ще виждаш неща, които искаш да виждаш, удивителни, странни неща.
 	Странно как, независимо от количеството изпит алкохол, Диоген никога не беше стигал до втория етап – не че особено се бе старал.
 	Малкият високоговорител високо на стената се обади:
 	 
 	Дами и господа, говори начатик-влакът. Добре дошли на борда на „Лейк Шамплен“, който спира в Йонкърс, Колд Спринг, Пукипси, Олбани, Саратога Сприигс, Платсбърг, Сейнт Ламбърт и Монреал. Последно повикване. Моля сега всички посетители да напуснат влака…
 	 
 	Докато слушаше Диоген се усмихна леко. „Лейк Шамплен“ беше един от двата луксозни пътнически влака, все още използвани от Амтрак. Като взе две свързани спални в първа класа и ги остави отворени помежду им, Диоген си осигури един доста удобен апартамент. По един престъпно небрежен начин политиците бяха позволили американския железопътен транспорт – на времето обект на завист от цял свят – да бъде занемарен и доведен до разруха. Но това също беше мимолетно неудобство: скоро щеше да се върне в Европа, където хората разбираха от удобно и приятно пътуване.
 	Отвън край прозореца бързо премина запъхтяна жена, един прислужник подтичваше след нея, натоварен с куфарите й. Диоген вдигна чашата си, разклащайки леко бисерната течност. Влакът щеше да тръгне всеки момент. И сега за първи път – предпазливо, като човек, който се приближава към опасно животно – той си позволи кратък миг на размисъл.
 	Беше почти непоносимо да мисли за това. Петнайсет години планиране, грижливо дегизиране, ловка интрига, изобретателен похват… и всичко това за нищо. Мисълта за цялата работа и времето, които бе вложил само в Менцес – да измисли историята му, да изучи занаята му, да получи назначение, да работи години наред, да присъства на всичките тъпи събрания и да слуша бездарното мънкане на сухите куратори – всичко това бе напълно достатъчно да го запрати по спиралата на умопомрачението. А след това дойде и последното представление – в целия си объркан и страховит блясък: педантичното медицинско изследване за това как да се превърнат напълно нормални хора в кръвожадни социопати, без да се използва нищо друго, освен звук и светлина – изваждането от строя на инхибиторния мозъчен път с помощта на лазерна светлина, травмираща енториналния кортекс и сливиците, което спомагаше за отприщването на рудиментарни функции… И тогава идваше ред на собственото му специално светлинно-звуково шоу, прикрито зад мултимедийното представление, което щеше да подчини всички – и изпробването му върху техника и онзи задник, Уичърли…
 	Всичко беше толкова перфектно. Дори проклятието на гробницата, което той бе използвал толкова красиво, добавяше ефект на изисканост: размекваше хората и ги подготвяше психологически за кошмара на светлинно-звуковото шоу. Би могло да проработи. Всъщност бе проработило – с изключение на един елемент, който никога не би могъл да предвиди: бягството на брат му от Херкмур. Как бе успял? И все пак се бе появил на сцената точно навреме, за да развали всичко за пореден път.
 	Колко типично за Алойзиъс. Алойзиъс, който – като по-малко надарения брат – винаги бе изпитвал мрачно удоволствие от това да съсипва нещата, които той съграждаше с любов. Алойзиъс, който, давайки си сметка, че винаги ще бъде задминаван в интелектуално отношение, бе направил крайната стъпка да го подложи на едно Събитие, което със сигурност да…
 	На това място ръката, която държеше чашата, започна да трепери и Диоген незабавно прекрати този ред на мисли. Нямаше значение: той щеше да остави на брат си още един подарък за свое собствено удоволствие: ужасната смърт на Марго Грийн.
 	 

 	Проскърцаха спирачки; от високоговорителите прозвуча поредното съобщение на диспечера, след което сред скриптене на метални колела влакът запълзя по перона. Диоген бе на път: Колд Спринг, Канада, Европа и у дома.
 	У дома. Само мисълта да се озове отново в библиотеката си сред неговите съкровища, прегръдката на една атмосфера, създадена с толкова любов и старание, така че да отговаря на всичките му капризи, му помагаше да възвърне хладнокръвието си. Точно в този дом преди толкова години той бе планирал идеалното си престъпление. И пак оттам можеше отново да го направи. Все още бе сравнително млад. Оставаха му много години. Повече от достатъчно, за да създаде план – по-добър план.
 	Той отпи по-дълбока глътка абсент. В своята ярост и шок пропускаше нещо: беше успял, поне отчасти. Бе наранил брат си ужасно. Алойзиъс бе публично унижен, обвинен за убийствата на собствените си приятели и изпратен в затвора. Може и да беше свободен временно, но все още го издирваха: бягството само щеше да задълбочи проблемите му. Нямаше никога да може да си отдъхне или да има истинска почивка. Вечно щеше да бъде преследван. За един толкова затворен човек престоят зад решетките сигурно е бил крайно унизителен.
 	Да, Диоген бе постигнал много. Той беше ударил брат си в най-важното и най-чувствително място. Докато Алойзиъс гниеше в килията си, той бе прелъстил повереницата му. Какво изискано удоволствие беше само! Удивително: стогодишно детство… И все пак такава свежест, невинност и наивност. Всяка мрежа, в която я бе уплел, всяка цинична лъжа, която беше изрекъл му доставяше радост: особено дългите и многословни дискусии върху цветовете. В този момент тя сигурно вече бе мъртва и лежеше в локва от собствената си кръв. Да, убийството беше едно нещо: но самоубийството, истинското самоубийство, бе най-тежкият удар.
 	Той вкуси поредната глътка и се загледа през прозореца. Доближаваше се до втория етап в пиенето на абсента, описан от Оскар Уайлд: разсъжденията над чудовищни и жестоки образи – и той искаше да задържи в съзнанието си подобно успокояващ балсам един конкретен образ: как брат му се е надвесил над мъртвото тяло на Констанс и чете писмото. Тази представа щеше да го умиротворява, подхранва и радва, докато пристигнеше у дома…
 	Вратата на купето му се плъзна с тракане. Диоген изправи рамене, като приглади ризата на гърдите си и плъзна ръка в джоба на костюма, за да потърси билета си. Но човекът, който стоеше в коридора, не беше кондукторът: бе крехката възрастна дама, която бе видял да крета по платформата преди няколко минути.
 	Той се намръщи.
 	— Това е частно купе – произнесе резервирано.
 	Жената не отвърна. Вместо това тя направи стъпка напред в помещението.
 	Внезапно Диоген почувства тревога. Не беше нещо определено, но шестото му чувство веднага закрещя за опасност. А после, когато жената бръкна в чантичката си, той осъзна каква е причината: това вече не бяха бавните, колебливи движения на старица. Бяха гъвкави и бързи – и сякаш имаха ужасна цел. Но преди да успее да помръдне, ръката се измъкна от чантата, стиснала пистолет.
 	Диоген замръзна. Пистолетът бе старинен, истинска реликва: мръсен, покрит с ръжда. Почти против волята си Диоген плъзна очи по силуета на жената и накрая погледна лицето й. Тогава разпозна бездънните очи, които го гледаха без всякакво изражение изпод перуката. Разпозна ги ясно.
 	Дулото се надигна към него.
 	Диоген скочи на крака, абсентът се разля по ризата и панталоните му и той се хвърли назад, докато тя дърпаше спусъка.
 	Нищо.
 	Той се изправи, а сърцето му блъскаше лудо. Осени го мисълта, че тя никога не е държала оръжие преди – не знаеше как да се прицели и все още не бе махнала предпазителя. Диоген скочи към нея, но докато го правеше чу изщракването на предпазителя и тясното пространство на купето се разтърси от страхотен бумтеж. Един куршум проби дупка в тънката ламарина над главата му, той се извъртя и падна настрани.
 	Скочи на крака, а жената пристъпи напред като призрак сред облаците прах и кордит. И отново – със съвършено, ужасяващо спокойствие – тя вдигна пистолета и се прицели.
 	Диоген се стрелна към вратата на съседното купе, само за да открие, че прислужникът още не я е отключил.
 	Отекна втори оглушителен тътен и от корниза на сантиметри от ухото му се разхвърчаха отломки.
 	Той се обърна с лице към нея, опрял гръб в прозореца. Сигурно щеше да успее да се втурне насреща й и да я изблъска от вратата… Но тя за пореден път, с една преднамереност толкова бавна, че беше неизразимо ужасяваща, вдигна стария револвер и го насочи към него.
 	Диоген се присви настрана точно в момента, когато третият куршум разби прозореца на мястото, където до преди бе стоял. Докато ехтежът от изстрела отмираше, проехтя звънът на влаковите колела. Сега по коридора се разнасяха викове и писъци. Отвън се виждаше краят на перона. Дори и да успееше да я надвие и да й отнеме оръжието, всичко щеше да свърши. Той щеше да бъде заловен и разкрит.
 	Незабавно, почти несъзнателно Диоген се завъртя и се метна през разбития прозорец, след което тежко се приземи върху бетонната платформа и се превъртя неколкократно, вдигайки прах и разпилявайки парчета стъкло. Той се изправи с лудо биещо сърце тъкмо навреме, за да види как последният вагон на влака изчезва в тъмната паст на тунела.
 	Стоеше там зашеметен. И все пак през мъглата на замайването, през шока, болката и изживения страх един образ упорстваше: ужасното спокойствие, с което тя – Констанс – се целеше в него отново и отново. Липсваше всякаква емоция, изражение, каквото и да е, в особените й очи…
 	Освен несломима решителност.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 68 ≈

 	 
 	Всеки, който наблюдаваше джентълмена, минаващ през терминал Е на бостънската аерогара „Лоугън“, би забелязал елегантен мъж в средата на шейсетте с кестенява, посивяваща на слепоочията коса и грижливо поддържана прошарена брада, облечен в син блейзер с бяла риза, разкопчана на яката и червена копринена кърпичка, подаваща се от горното джобче. Очите му бяха искрящо сини, скулите – широки, а лицето открито, румено и жизнерадостно. През ръката си бе преметнал черно кашмирено палто, което остави на лентата за проверка на багажа заедно с обувките и часовника си.
 	Щом мина проверката, джентълменът закрачи енергично по коридора на терминала, като спря само пред книжарница „Бордърс“ близо до изход 7. Той се вмъкна вътре, прегледа рафтовете с трилъри и с явно удоволствие откри новопоявилия се том на Джеймс Роулинс. Взе книгата, издърпа един „Таймс“ от стелажа и ги занесе на касиерката, като я поздрави с едно сърдечно „добър ден“, разкривайки в акцента и дикцията австралийския си произход.
 	После джентълменът си избра място близо до изхода и разтвори вестника рязко. Внимателно изчете световните и национални новини, като обръщаше страниците с рязко, отработено движение. В нюйоркските репортажи вниманието му бе привлечено от малка бележка: Мистериозна стрелба във влак на „Амтрак“.
 	Очите му пробягаха по най-важните подробности: прострелян мъж в „Лейк Шамплен“ на излизане от гара Пен; свидетели описват стрелеца като възрастна жена; нарочената жертва се хвърля от влака и изчезва в тунелите под гара Пен; цялостното претърсване не успява да идентифицира нападателя, нито да открие оръжието. Полицията продължава да разследва.
 	Той обърна страницата и сканира уводната статия, като се намръщи леко на нещо, с което очевидно не беше съгласен, но лицето му бързо се проясни.
 	Педантичен наблюдател – какъвто всъщност имаше – не би видял нищо повече от един богат австралиец, който чете „Таймс“, докато чака полета си. Но приятното, някак апатично изражение на лицето му не бе нищо повече от маска. Вътре в главата му кипеше смесица от ярост, невяра и жестоко самообвинение. Неговият свят бе свършил, проектът му бе съсипан. Нищо не бе успяло. Входът към Ада: разрушен. Марго Грийн: още жива. Брат му: на свобода. И най-неприемливото от всичко: Констанс Грийн не беше мъртва.
 	Като се усмихваше той обърна на спортната страница.
 	Констанс не се беше самоубила. По отношение на нея си беше правил много грешно сметките. Всичко, което знаеше за човешката природа, говореше, че тя ще отнеме живота си. Беше особнячка, душевно нестабилна – не беше ли тя, която от десетилетия се люшкаше по тънкия ръб между здравия разум и лудостта? Беше я блъснал здравата. Защо не бе паднала? Беше разрушил всички опори в живота й, всяка поддръжка, която имаше – беше опровергал всяко нейно убеждение. Беше удавил цялото й съществуване с нихилизъм.
 	В дългия си, защитен и небелязан с особени събития живот, Констанс винаги се бе носила по течението колебливо, несигурна за какво е предопределена, объркана по отношение смисъла на живота си. С горчива яснота Диоген сега виждаше, че бе разпръснал объркването й, че й бе дал нещо, което никой друг не би могъл да й даде: това, за което да живее. Тя беше намерила нова, блестяща цел в живота.
 	Да убие него.
 	По принцип това не би го тревожило. Онези, които се бяха сблъскали с него – а те бяха неколцина, – не бяха оцелели достатъчно дълго, за да направят втори опит. Той беше отмил греховете си в тяхната кръв. Но вече виждаше, че тя не е като другите. Не можеше да разбере как го беше идентифицирала във влака – освен ако някак го бе проследила от музея. И продължаваше да се чувства разстроен от изключителното хладнокръвие, с което бе стреляла в него. Беше го принудила да скочи през прозореца, да избяга недостойно в паника, изоставяйки куфара си с ценното му съдържание.
 	За щастие, бе запазил различните паспорти, портфейла, кредитни карти и лични документи. Полицията щеше да открие куфара и багажа и да го свърже с Менцес; но нямаше да могат да идентифицират самоличността, под която пътуваше: господин Джералд Боском от Южен Пенрид, Сидни. А сега бе вече крайно време да остави настрана всички странични мисли, всички малки съзнателни и несъзнателни душевни тикове, фанфари и шепнещи гласове, които съставляваха неговия вътрешен пейзаж – и да измисли план за действие.
 	Той затвори спортната страница и премина към работа.
 

 	Без мисъл за добро и зло – единствено от ярост тласкана тя бързаше към отмъщение.*
 	[* „Метаморфози“, Овидий. – Б.пр.]
 	Констанс Грийн единствена можеше да го разпознае. Тя бе неприемлива опасност. Докато го преследваше той не можеше да се оттегли към окопите си и да прегрупира своите сили. Но все пак не всичко бе изгубено. Този път се беше провалил, поне отчасти, но му оставаха много години живот, за да състави и осъществи нов план и нямаше да допусне втори провал.
 	Но докато тя беше жива, той никога нямаше да е в безопасност.
 	Констанс Грийн трябваше да умре.
 	Господин Джералд Боском взе романа, който беше купил, разтвори го и започна да чете.
 	Убийството й щеше да изисква чист, изпипан до последната подробност план. Мислите му се насочиха към африканския бивол – най-опасното животно, преследвано от човека. Африканският бивол използваше особена стратегия при лов: единствен сред животните той знаеше как да превърне преследвача в преследван.
 	Докато четеше, в главата му се оформи план. Той го обмисли, като прехвърляше в съзнанието си различни места за неговото изпълнение и отхвърляше всяко от тях в движение, преди да достигне – на Шеста глава – до перфектния мизансцен. Планът щеше да проработи. Той щеше да обърне ненавистта на Констанс срещу самата нея.
 	Сложи книгоразделител между страниците, затвори романа и го пъхна под мишницата си. Първата част на плана беше да й се покаже, да бъде умишлено видян – ако тя бе успяла да го последва тук. Но не можеше да поема повече рискове, да прави повече предположения.
 	Изправи се, преметна палтото през ръката си и тръгна към терминала, като гледаше разсеяно наляво и надясно, наблюдавайки човешката маса, понесена от безполезните си занимания, приливна вълна от сиво и още сиво: пластове сиво, една безконечна сивота. Когато отново мина покрай „Бордърс“, очите му се спряха за миг върху старомодна жена, която купуваше „Вог“; беше облечена в кафява вълнена пола с африкански мотиви и бяла риза, евтин шал обгръщаше шията й. Кестенявата й немита коса падаше вяло върху раменете. На гърба си носеше малка черна раница.
 	Диоген премина бавно покрай книжарницата и влезе в кафенето „Старбъкс“, шокиран, че Констанс е направила такъв посредствен опит да се дегизира. Шокиран и от това, че бе успяла да го последва.
 	Или може би не беше тя?
 	Тя трябваше да е. За да го открие по друг начин би трябвало да е врачка.
 	Той си взе малка чаша екологичен зелен чай и кроасан и се върна на мястото си, като внимаваше да не поглежда към жената. Би могъл да я убие тук – щеше да е лесно, – но нямаше да е в състояние да се изплъзне от многобройната охрана на летището. Щеше ли тя да се опита да посегне на живота му на такова оживено място? Достатъчно ли я беше грижа за собствения й живот, та да вземе по-сериозни мерки, или единствената й цел бе да сложи край на неговия?
 	Той нямаше отговор.
 	Господин Джералд Боском приключи с чая и кроасана, изчисти трохите от върховете на пръстите си, изтупа палтото си и възобнови четенето на новопридобития трилър. След няколко минути извикаха пътниците от първа класа от неговия полет. Когато показа бордната си карта на служителя на входа, очите му обходиха отново пътеките на терминала, но жената беше изчезнала.
 	— Добър ден – поздрави той сърдечно, когато взе остатъка от билета си и влезе в самолета.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 69 ≈

 	 
 	Винсънт Д’Агоста влезе в библиотеката на „Ривърсайд Драйв“ 891 и спря на вратата. В камината бумтеше огън, лампите бяха запалени и в стаята цареше небивало оживление. Столовете бяха издърпани плътно към книжните лавици, а в средата се издигаше голяма маса, отрупана с книжа. Проктър стоеше от едната страна и говореше нещо по безжичния си телефон, докато Рен, с по-непокорна от всеки друг път коса, се беше задълбочил над една купчина книги на бюро в ъгъла. Дребният мъж изглеждаше притеснен и някак остарял.
 	— Винсънт Влез, моля – обърна се Пендъргаст към Д’Агоста с кратък жест.
 	Д’Агоста се подчини, шокиран от необичайно измъчения вид на агента. Това бе единственият път, в който виждаше Пендъргаст неизбръснат. И за първи път с незакопчано сако.
 	— Нося подробностите, които искаше – каза Д’Агоста и вдигна една кафява папка. Благодарение на капитан Хейуърд. – Той я пусна на масата и я разтвори.
 	— Продължавай.
 	— Свидетели твърдят, че стрелецът е бил възрастна жена. Качила се на влака с билет за първа класа до Йонкърс, платен в брой. Представила се като Джейн Смит. Той подсмръкна. – Точно когато влакът потеглял от гара Пен, още под земята, тя влязла в купето на един пътник на име… Юджийн Хофстейдър. Извадила пистолет и изстреляла четири куршума. Криминалистите откриха две 44 калиброви сачми, забити стените и още една – в релсите отвън. Забележи: били са старинни, вероятно сачми от револвер от деветнайсети век, може би „Колт“.
 	Пендъргаст се обърна към Рен.
 	— Проверете дали не липсва някой „Колт Пийсмейкър“ или друг подобен револвер от нашата колекция, както и куршуми 44 калибър, моля.
 	Рен безмълвно се изправи и излезе от стаята. Пендъргаст отново се обърна към Д’Агоста.
 	— Продължавай.
 	— Възрастната жена изчезнала, макар че никой не я видял да напуска влака, който бил запечатан почти веднага след стрелбата. Ако е била преоблечена и е захвърлила дегизировката си, то във всеки случай дегизировката не е била намерена.
 	— Останало ли е нещо след мъжа?
 	— Позна: куфар и калъф, пълен с дрехи. Никакви книжа или документи, няма и следа от истинската му самоличност. Всички етикети са били старателно изрязани от дрехите. Но куфара…
 	— Да?
 	— Занесоха го в стаята за доказателства и когато съдебното постановление излезе, го отвориха. Очевидно офицерът, отговарящ за доказателствения материал, му е хвърлил един поглед и ъ-ъ-ъ… не знам какво е ставало след това, но се е наложило да му бият успокоителни. Бил е извикан специален екип и съдържанието на куфара сега е под ключ – изглежда никой не знае къде.
 	— Разбирам.
 	— Предполагам, че говорим за Диоген – каза Д’Агоста, леко раздразнен, че е бил изпратен по задача с недостатъчно пълна информация.
 	— Правилно.
 	— Тогава коя е тази възрастна жена, която е стреляла по него?
 	Агентът посочи към масата в центъра на стаята.
 	— Когато Проктър се върнал тук миналата нощ, Констанс отсъствала, липсвали и някои дрехи и аксесоари. В стаята й той намерил домашния й любимец, мишката, със счупен врат. Заедно с тази бележка и кутията от палисандрово дърво.
 	Д’Агоста пристъпи напред, взе въпросната бележка и я прочете бързо.
 	— Исусе! Исусе, какъв откачен шибаняк…
 	— Отвори кутията.
 	Той отвори предпазливо малката старовремска кутия. Беше празна, с дълга вдлъбнатина, оставена върху вътрешността от пурпурно кадифе, от някакъв предмет, който сега липсваше. Избелял етикет върху подплатата гласеше: Компания за хирургически инструменти „Швайцер“.
 	— Скалпел? – попита той.
 	— Да. С който Констанс да пререже вените си. Изглежда го е взела с друга цел.
 	Д’Агоста кимна.
 	— Мисля, че започвам да схващам. Възрастната жена е била Констанс.
 	— Да.
 	— Надявам се да постигне успех.
 	— Самата мисъл за тяхна повторна среща е прекалено ужасна, за да се задържам на нея – отвърна Пендъргаст, а лицето му беше мрачно. – Трябва да я настигна – и да я спра. Диоген се е подготвял за това бягство години наред и ние не се надяваме, че ще го открием… освен ако, разбира се, той не иска да бъде открит. Констанс, от друга страна, няма да се опитва да прикрие следите си. Трябва да тръгна след нея… и винаги съществува вероятност, че като намеря нея, ще открия също и него.
 	Той се обърна към отворения на масата лаптоп и започна да трака по клавиатурата. Няколко минути по-късно произнесе:
 	— Констанс се е качила на самолет за Флоренция, Италия, в пет часа днес следобед; излетяла е от летище „Лоугън“ в Бостън. – Той се обърна: – Проктър? Приготви ми багажа и ми резервирай билет за Флоренция, ако обичаш.
 	— Идвам с теб – каза Д’Агоста.
 	Пендъргаст се изви към него. Лицето му беше посивяло.
 	— Можеш да ме придружиш до аерогарата. Но колкото до това, да дойдеш с мен – не, Винсънт, няма да стане. Имаш дисциплинарно изслушване, за което трябва да се подготвиш. Пък и това са… семейни работи.
 	— Мога да ти помогна – каза Д’Агоста. – Нуждаеш се от мен.
 	— Всичко, което казваш е вярно. Но аз трябва, и наистина ще направя това сам.
 	Тонът му беше толкова хладен и категоричен, че Д’Агоста осъзна, че всяко възражение е безполезно.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 70 ≈

 	 
 	Диоген Пендъргаст, познат също като господин Джералд Боском, мина покрай палацо Антинори и зави по „Виа Торнабуони“, вдишвайки влажния зимен въздух на Флоренция с известна горчива носталгия. Толкова много се бе случило, откакто за последен път беше тук, едва преди месеци, когато беше изпълнен с планове. Сега нямаше нищо – дори дрехите си, които бе изоставил във влака.
 	Нито дори скъпоценния си куфар.
 	Той се разходи бавно покрай „Макс Мара“, спомняйки си със съжаление как някога на това място се намираше добрата стара Либрерия Зеебер. Спря в една книжарница, купи си канцеларски принадлежности, набави си дрехи в „Белтрами“ и се снабди с дъждобран и чадър от „Алегри“ – всичко това изпрати в хотела си, като задържа само дъждобрана и чадъра, за които бе платил кеш. Спря в „Прокачи“, настани се на малка масичка в шумния магазин и си поръча сандвич-трюфел с чаша вернача*. Отпи от питието замислено, като гледаше през прозореца минувачите.
 	[* Старо известно тосканско вино. – Б.пр.]
 	 
 	О, град – гъмжащ мравуняк; мистерии, кошмари,
 	Които изпъзяват от всеки таен кът —
 	Тъй в тесните канали на градовете стари,
 	Набъбнали, водите едва-едва текат.*
 	[* Из „Седемте старци“, в: „Цветя на злото“, Шарл Бодлер, изд. Народна Култура, 1991 г. – Б.пр.]
 	 
 	Небето предвещаваше дъжд, градът бе притъмнял и навъсен. Може би точно затова винаги бе обичал Флоренция през зимата – едноцветна, с избелели сгради, сивите гърбици на околните хълмове – осеяни с кипариси, реката – ивица от набраздено олово, а мостовете – почти черни.
 	Той остави една банкнота на масата и излезе от кафенето, за да продължи разходката си надолу по улицата. Спря да разгледа витрината на „Валентино“, като използва отражението на стъклото, за да обходи с поглед отсрещната страна на улицата. Влезе в магазина и си купи два костюма, единият копринен, а другият – черен, с двуредно сако, на едро райе, каквото предпочиташе заради леката гангстерска нотка на трийсетте години – които също така изпрати в хотела.
 	Вече навън, той зави към мрачната средновековна фасада на палацо Ферони, впечатляващ замък от дялан камък с кули и назъбени стени, сега световен център на „Ферагамо“. Прекоси малкия площад срещу замъка и отмина Римската колона от сив мрамор. Точно преди да влезе в територията на замъка, бърз, кос поглед идентифицира старомодно облечената жена с кестенявата коса – беше тя! – в момента, в който жената влизаше в църквата „Санта Тринита“.
 	Удовлетворен, той влезе във „Ферагамо“ и прекара вътре доволно дълго в разглеждане на обувки, като си купи два чифта, а след това допълни гардероба си с бельо, чорапи, пижама и бански костюм. Както преди, изпрати придобивките си в хотела си и напусна магазина, необременен с нищо друго, освен със сгъваемия чадър и дъждобрана.
 	Отправи се към реката и спря на брега, съзерцавайки идеалната извивка на сводовете на Понте Санта Тринита, проектирана от Аманати: извивки, които бяха взели ума на математиците. Наблюдателните му очи пробягаха по статуите на четирите сезона, увенчаващи двата края.
 	Нищо от това не му носеше вече удоволствие. Всичко беше безполезно, напразно.
 	Отдолу, набъбнала от зимните дъждове, река Арно се виеше като гръб на змия и той чуваше бученето на водата няколкостотин метра по-нататък. Усети лека капка дъжд върху бузата си, после още една. Сред оживената тълпа започнаха да изникват черни чадъри и да се полюляват върху моста като черни фенери…
 	Той облече дъждобрана си, пристегна се с колана, разтвори чадъра и изпита известна нихилистична тръпка, докато се сливаше с тълпите, които прекосяваха моста. На отсрещната страна се спря на кея и се загледа към реката. Чуваше почукването на дъждовните капки върху изпънатия плат на чадъра. Нея не можеше да види, но знаеше, че е там, някъде под това подвижно море от чадъри, и че го следва неотлъчно.
 	Извърна се и закрачи небрежно по малкия площад, после пое надясно по „Виа Санто Спирито“, след което веднага зави вляво по „Борго Теголайо“. Там спря, за да надзърне в близката витрина на един от прекрасните магазини за антики, които гледаха към „Виа Маджо“, изпълнени с позлатени свещи, стари сребърни солници и мрачни натюрморти.
 	Изчака, за да се увери, че го е забелязала – зърна я за миг чрез едно двойно отражение във витрината на магазина. Носеше чанта „Макс Мара“ и за целия останал свят приличаше на една от онези празноглави американски туристки, които се стичаха във Флоренция на безмозъчни стада, за да пазаруват.
 	Констанс Грийн, точно където я искаше.
 	Дъждът намаля. Той сви чадъра си, но остана до прозореца на магазина, като продължи да разглежда предметите с явен интерес. Виждаше далечното й, почти неразличимо отражение, като чакаше тя да пристъпи в морето от чадъри и така да го изгуби от поглед за момент.
 	Веднага щом това стана, той хукна, спринтираше безшумно по „Борго Теголайо“ с развят дъждобран. Пресече улицата и навлезе в една тясна алея, „Здручоло де’Пити“; стигна до края й и тогава сви отново наляво, поемайки по „Виа Тосканела“. След това пресече един малък площад и продължи по „Виа дело Спроне“, докато направи пълна обиколка и се върна обратно на „Виа Санто Спирито“, петдесетина метра по-надолу от антикварния магазин, където се бе шлял малко по-рано.
 	Спря малко преди пресечката с „Виа Санто Спирито“, за да си поеме дъх.
 	 
 	…палто на плъх, гарванова кожа, пресечени петолиния
 	на нивата*
 	[* Из „Кухите хора“, Т. С. Ештьг, изд. „Народна Култура“, 1993 г. – Б.пр.]
 	 
 	 
 	Той се насили да върне мисълта си обратно към работата, ядосан на шепнещия глас, който никога не му даваше мира. Когато тя видеше, че той вече не е на улицата, щеше да предположи – би трябвало да предположи, – че е завил по малката алея точно зад антикварния магазин: „Виа деи Коверели“. Щеше да си мисли, че той е пред нея, че върви в противоположната посока, срещу нея. Но, както африканския бивол, той сега се намираше зад нея, бяха разменили местата си.
 	Диоген познаваше добре „Виа деи Коверели“. Беше една от най-тъмните, най-тесни улички във Флоренция. Средновековните постройки се надвесваха над улицата в каменни арки, които скриваха небето и правеха алеята дори и в слънчеви дни мрачна като пещера. На всичкото отгоре уличката криволичеше странно, извиваше зад църквата „Санто Спирито“, правеше два завоя под прав ъгъл и най-сетне се сливаше със самата „Виа Санто Спирито“.
 	Диоген вярваше в интелигентността на Констанс и в странните й способности за разследване. Той знаеше, че тя със сигурност е проучила картата на Флоренция и внимателно е подбрала подходящия момент, в който да го атакува. Убеден беше, че във „Виа деи Коверели“ е съзряла отлична точка за засада. Ако беше поел по нея, както се надяваше, че мисли Констанс, това щеше да е нейният шанс. Единственото, което тя трябваше да стори, бе да заобиколи и да навлезе в алеята от срещуположния край, след което да се спотаи в участъка на резките завои, в очакване на пристигането на Диоген. Никой, който се криеше в този тъмен ъгъл, не би могъл да бъде забелязан, от който и да е край на алеята.
 	Диоген вече бе премислил всичко това още предишния ден, докато летеше към Италия.
 	Тя не знаеше, че той вече е предвидил всичките й ходове. Не знаеше, че последната му маневра е разменила картите. Сега той щеше да се приближава към нея изотзад, вместо отпред.
 	Преследвачът сега е преследван.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 71 ≈

 	 
 	Ролсът полетя по горната платформа на моста Трайбороу, небостъргачите на Манхатън се издигаха на юг, задрямали в предизгревния час. Проктър шофираше без усилие през трафика – натоварен дори в четири сутринта, – оставяйки след себе си другите коли, чиито сърди клаксони отекваха все по-ниско, докато се отдалечаваше.
 	Пендъргаст седеше отзад, преоблечен като инвестиционен банкер, пътуващ по бизнес за Флоренция, снабден с необходимите документи, осигурени от Глин. До него седеше Д’Агоста, мълчалив и мрачен.
 	— Не схващам – произнесе той накрая. – Просто не разбирам как Диоген е могъл да нарече това „идеално престъпление“.
 	— Аз разбирам – но твърде късно – отговори Пендъргаст с горчивина. – Нещата стоят така, както ти обясних на път за музея миналата нощ. Диоген е искал да причини на света болката, която е била причинена на самия него. Искал е да пресъздаде… ужасното Събитие, което разруши живота му. Помниш, че споменах, че стана жертва на едно садистично изобретение, „къщичка на болката“? Гробницата на Сенеф не беше нищо друго, освен пресъздаване на тази къщичка на болката. В по-голям и по-ужасяващ мащаб.
 	Ролсът намали покрай будката за плащане на магистралната такса, след което отново ускори.
 	— Какво стана в гробницата тогава? Какво се случи на всички онези хора?
 	— Все още не съм напълно сигурен. Но забеляза ли, че някои от жертвите вървяха със странна, тътреща се походка? Което ме навежда на мисълта за неврологичния ефект „влачещ се крак“, който понякога се наблюдава при страдащи от мозъчно възпаление. Способността им да се движат е намалена по един много специфичен начин – трудно им е да спускат краката си плавно към земята. И ако помолиш капитан Хейуърд да инспектира гробницата, убеден съм, че тя ще открие мощни лазери, скрити между мигащите лампи. Да не споменавам изобилието от машини за дим и високоговорители, далеч надхвърлящи всичко, което би било необходимо. Изглежда Диоген е проектирал комбинация от мигащи светлини, лазер и звук, за да предизвика поражение в определен дял от мозъка. Проблясващите лазери и звук въздействат върху вентромедиалния кортекс на мозъка, който потиска агресията и атавистичното поведение. Жертвите биха изгубили всяка задръжка, чувството за самообладание и умереност, поддавайки се на всеки случаен порив. Всичко – пометено от инстинктивни импулси.
 	— Трудно е да се повярва, че светлина и звук могат да причинят увреждане на мозъка.
 	— Всеки невролог ще ти каже, че извънмерният страх, болка, стрес или гняв, могат да увредят човешкия мозък, да убият мозъчни клетки. Посттравматичното стресово разстройство в крайната си форма всъщност води до мозъчно увреждане. Диоген просто е довел това до неговия максимален завършек.
 	— Било е замислено от самото начало.
 	— Да. Не е съществувал никакъв граф Кахорс. Диоген е дал парите за реставрацията на гробницата. А самото древно проклятие е придало точно драматичната окраска, която Диоген обожава. Очевидно е организирал тайно своя собствена версия на шоуто, неизвестно за техниците и програмистите. Тествал я е първо върху Джей Липър, а после върху египтолога – Уичърли. Спомни си, Винсънт, главната му цел бяха не хората в гробницата: по националната телевизия течеше предаване на живо. Милиони хора щяха да бъдат засегнати.
 	— Невероятно.
 	Пендъргаст наведе глава.
 	— Не. Напълно логично. Целта му е била да пресъздаде ужасното, непростимо Събитие… за което аз бях отговорен.
 	— Не започвай да се самообвиняваш.
 	Агентът вдигна поглед отново, сребристите му очи внезапно потъмняха върху израненото лице. Той заговори с тих глас, сякаш говореше на себе си.
 	— Аз съм създател на брат си. И през всичкото това време не съм го знаел – никога не се извиних, нито пък компенсирах онова, което съм сторил. И това е нещо, с което ще трябва да живея през остатъка от живота си.
 	— Извинявай, че го казвам, но това са пълни глупости. Не знам всичко, но със сигурност знам, че случилото се на Диоген е било злополука.
 	Пендъргаст продължи, гласът му беше дори по-тих, сякаш изобщо не беше чул.
 	— Единствената причина за съществуването на Диоген съм аз. А може би моята причина да съществувам е той.
 	Ролсът навлезе в територията на летище „Кенеди“ и продължи напред към терминал 8. Щом закова до бордюра, Пендъргаст излезе, последван от Д’Агоста.
 	Агентът вдигна куфарчето си и стисна ръката на Д’Агоста.
 	— Късмет на изслушването, Винсънт. Ако не се върна, Проктър ще се занимае с делата ми.
 	Д’Агоста преглътна.
 	— Като заговори за връщане, има нещо, което исках да те питам.
 	— Да?
 	— Това е… труден въпрос.
 	Пендъргаст направи пауза.
 	— За какво става дума?
 	— Ти осъзнаваш, че има само един начин да се погрижиш за Диоген.
 	Сребристите очи на агента изстинаха.
 	— Знаеш за какво говоря, нали?
 	Пендъргаст продължаваше да не казва нищо, но погледът му беше толкова студен, че Д’Агоста почти изпита желание да отклони очи.
 	— Когато моментът настъпи, ако ти се колебаеш… той няма да се поколебае. Така че искам да знам дали ще си в състояние да… – Д’Агоста не можа да довърши изречението.
 	— Въпросът ти, Винсънт? – дойде леденият отговор.
 	Д’Агоста го погледна отново, без да каже нищо. След малко Пендъргаст се обърна рязко и изчезна в терминала.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 72 ≈

 	 
 	Диоген Пендъргаст се спусна бавно към ъгъла на „Виа делло Спроне“ и после обратно към „Виа Санто Спирито“. Констанс Грийн не се виждаше, беше тръгнала по „Виа деи Коверели“, както той бе предвиждал. И сега щеше да го чака в засада да заобиколи ъгъла.
 	За да се увери в това, той се спусна бързо по „Виа Санто Спирито“ и спря точно преди началото на „Коверели“, като се изравни със старинната, изрисувана с техника сграфито фасада на някакъв отдавна забравен дворец. С изключителна предпазливост той надзърна зад ъгъла.
 	Отлично. Тя все още не се виждаше – беше завила зад първия остър завой и нямаше съмнение, че го чакаше да се покаже от срещуположната посока.
 	Плъзна ръка в джоба си и напипа кожен калъф, от който извади скалпел с дръжка от слонова кост, идентичен с онзи, който беше оставил под възглавницата й. Хладната му тежест го успокои. Отброявайки секундите, той разтвори чадъра си и зави. След това тръгна самоуверено по „Виа деи Коверели“ – обувките му отекваха по калдъръмената настилка на тясната уличка, горната част на тялото му бе скрита под черния чадър. Нямаше нужда да се прикрива: тя нямаше да погледне назад зад ъгъла, за да види кой се приближава от другата посока. Не би очаквала появата му от тази страна.
 	Той закрачи по стръмните камъни, лъхащи на урина и кучешки изпражнения, на повръщано и мокро. Старинната уличка пазеше дори миризмата на средновековна Флоренция. Като държеше скалпела скрит в облечената си в ръкавица ръка, той се приближи до първия остър завой. След това визуализира удара си. Тя щеше да е с гръб към него; той щеше да се приближи отстрани, да хване врата й с лявата си ръка, докато насочва скалпела към онази сладка трапчинка, точно под лявата ключица; дължината на острието на скалпела щеше да е достатъчна да пререже брахиоцефалната артерия в точката, където тя се разделяше на сънна и субклавиална. Нямаше да има време дори да извика. Щеше да я държи, докато умира; щеше да я люлее; щеше да остави кръвта й да се стича по него, както беше направил веднъж преди… при съвсем различни обстоятелства…
 	… а след това щеше да я остави заедно със своя дъждобран в уличката.
 	Той се приближи към ъгъла. Петнайсет крачки, десет, девет, сега…
 	Зави и спря напрегнат, а след това – удивен. Там нямаше никого.
 	Бързо се огледа, напред и назад: никой. Сега той беше на острия ъгъл, сляп, без да е в състояние да види кой идва, от която и да е посока.
 	Усети пристъп на паника. Някъде беше сбъркал. Но къде бе отишла тя? Беше ли го изиграла по някакъв начин? Това не му се виждаше възможно.
 	Той спря, осъзнавайки, че сега е в задънена улица. Ако завиеше зад ъгъла отпред, към „Борго Теголайо“, много по-широка и по-осветена, и тя беше там, щеше да го види – и тогава би загубил цялото си преимущество. От друга страна, ако тя се намираше зад него и той тръгнеше назад, това също би съсипало предимствата му.
 	Стоеше неподвижен и мислеше трескаво. Небето продължи да се стъмнява и сега той осъзна, че това не беше само заради дъжда, а защото вечерта се беше спуснала като мъртва ръка над града. Не можеше да стои тук вечно: трябваше да върви, да завие зад единия или зад другия ъгъл.
 	Въпреки студа, усети, че му става топло под дъждобрана. Трябваше да изостави плана си, да се обърне и да се върне по пътя, по който бе дошъл – да прибере, тъй да се каже, своя флангов маньовър, сякаш никога не го е започвал. Така щеше да е най-добре. Нещо беше станало. Тя беше направила друг завой някъде и той я беше изгубил – това беше. Тогава трябваше да помисли за друга атака. Може би трябваше да отиде до Рим и да й позволи да го последва в катакомбите на Свети Каликст. Този популярен туристически обект, с неговите безименни слепи улици, би бил идеалното място да я убие.
 	Той се обърна и тръгна назад към „Виа деи Коверели“, като предпазливо зави зад първия ъгъл. Уличката беше пуста. Спусна се по нея – и тогава внезапно, с ъгълчето на окото си, улови мигновено движение от една от арките горе; инстинктивно се хвърли встрани, точно когато една сянка се спусна върху него и той усети неизбежния удар на скалпел, който мина през дъждобрана и сакото му, последван от пламтящата болка на разрязана плът.
 	С вик той се извъртя и още докато падаше, замахна със собствения си скалпел в блестяща дъга, като се целеше във врата й. По-богатият му опит с острието, съчетан с невероятна бързина, си каза думата, когато скалпелът му срещна плът в мъглявина от кръв; но когато продължи да пада, той осъзна, че тя бе извъртяла главата си в последния момент и острието му, вместо да пререже гърлото й – леко я беше по-рязало по бузата.
 	Той рухна тежко върху калдъръмената настилка, с блокиран от изумление мозък, претърколи се и скочи със скалпел в ръка – но нея вече я нямаше, беше изчезнала.
 	В този момент разбра нейния план. Посредствената й дегизировка не беше случайност. Тя му се беше показала, така както той й се бе показал. Беше му позволила да я заведе до точката на засада и тогава я бе използвала срещу него. Бе контрирала неговия контраудар.
 	Простата му брилянтност го удиви.
 	Той стоеше и гледаше надвисналите над него каменни арки. Видя разтрошения корниз от пиетра серена, от който – без съмнение – тя го беше нападнала. Високо горе успя да съзре тънкия отрязък стоманеносиво небе, от което се отцеждаха дъждовни капки.
 	Той направи стъпка и се олюля.
 	Усети, че му прималява, когато чувството за парене отстрани се засили. Не посмя да разкопчае дъждобрана си и да провери; не можеше да си позволи да се появи кръв от външната страна на дрехите му – това щеше да привлече внимание. Завърза колкото се може по-стегнато колана на дъждобрана, в опит да превърже раната.
 	Кръвта би привлякла внимание.
 	Когато чувството за слабост премина и съзнанието му излезе от шока на атаката, той осъзна, че му се предоставя удобен случай. Беше порязал главата й и нямаше съмнение, че кърви обилно, както кърви всяко такова порязване. Тя не можеше да скрие такава рана и кръвта, дори и с шал. Не можеше да го преследва из Флоренция, докато по лицето й се лееше кръв. Трябваше да се оттегли някъде, да се почисти. Което разкриваше пред него подходяща възможност да избяга, да се отърве от нея – завинаги.
 	Сега беше моментът. Ако можеше да избяга от нея, лесно би могъл да приеме друга самоличност и оттам да продължи към последната си дестинация. Там никога нямаше да го намери – никога.
 	Той се спусна колкото е възможно по-небрежно по улицата към стоянката за таксита на края на „Борго Сан Джакопо“. Докато вървеше, усети как кръвта се просмуква в дрехите му и се спуска на тънки струйки по крака. Болката беше незначителна и той беше сигурен, че се касае по-скоро за срязване по дължината на гръдния кош, без да са засегнати важни вътрешни органи.
 	Налагаше се обаче да направи нещо с кръвта – и то бързо.
 	Зави и влезе в малко кафене на ъгъла на „Теголайо“ и „Санто Спирито“, отиде до бара и си поръча еспресо и натурален сок. Изпи двете чаши до дъно една след друга, хвърли банкнота от пет евро на поцинкования плот и се вмъкна в тоалетната. Заключи вратата и разтвори дъждобрана си. Количеството кръв беше шокиращо. Бързо огледа раната, убеждавайки се, че перитонеумът не е пробит. С помощта на книжни кърпички попи, доколкото можеше кръвта; после откъсна долната половина на пропитата си с кръв риза, превърза ивиците около тялото си, като запуши по този начин раната и спря шуртенето. След това изми ръцете и лицето си, облече дъждобрана, среса косата си и излезе.
 	Усети кървава локвичка в обувката си и погледна надолу, виждайки, че подметката му оставя червени полумесеци по тротоара. Но това не беше прясна кръв и той усети, че кървенето е намаляло. Още няколко крачки и стигна до стоянката за таксита. Вмъкна се на задната седалка на един Фиат.
 	— Говориш ли английски, приятел? – попита той и се усмихна.
 	— Да – дойде дрезгавият отговор.
 	— Симпатяга! Железопътната гара, моля.
 	Таксито полетя напред и той се отпусна в седалката, кръвта лепнеше по слабините му, а съзнанието му внезапно се изгуби в безпорядъка от мисли, един поток от разбъркани спомени, какофония от гласове:
 	 
 	Между представата
 	и реалността
 	между движението
 	и действието
 	пада Сянката*
 	[* Из „Кухите хора“, Т.С. Елиът. – Б.пр.]
 	 
 	 
 	 
 	≈ 73 ≈

 	 
 	В манастира „Суоре ди Сан Джовани Батиста“ в Гавинана, Флоренция, дванайсет монахини стопанисваха едно енорийско училище, параклис и вила с пансион за религиозни посетители. Когато мракът на нощта се сгъсти над града, suora* зад гишето на рецепцията отбеляза с безпокойство повторната поява на младата посетителка, която бе пристигнала тази сутрин. Тя се връщаше от разходката си из града измръзнала и мокра, с омотано във вълнен шал лице, като вървеше приведена срещу вятъра и дъжда навън.
 	[* Сестра (ит.). – Б.пр.]
 	— Ще желае ли синьората вечеря? – подзе монахинята, но жената я накара да млъкне с жест толкова безцеремонно, че тя затвори устата си и седна обратно.
 	В малката скромно обзаведена стая, Констанс Грийн ядосано захвърли палтото си на път към банята. Наведе се над мивката и пусна крана за горещата вода. Когато мивката се напълни, тя се изправи пред огледалото и размота вълнения шал от лицето си. Под него имаше друг, копринен, вкоравен от попилата в него кръв, който тя свали предпазливо.
 	Прегледа раната щателно, макар да не можеше да види много; ухото и едната й страна бяха покрити с коричка съсирена кръв. Тя потопи една кърпа в топлата вода, изцеди я и внимателно я допря до кожата си. След малко отмести кърпата, изплакна я наново в топла вода и пак я притисна до нараненото място. Няколко минути по-късно кръвта се бе размекнала достатъчно, за да й позволи да почисти порязаното и да го огледа по-добре.
 	Не беше толкова лошо, колкото й се бе сторило отначало. Скалпелът бе задрал дълбоко край ухото й, но едва бе засегнал лицето. Констанс внимателно опипа мястото с пръсти и установи, че порязването е изключително остро и чисто направено. Не представляваше нищо сериозно, макар и да кървеше обилно, и щеше да заздравее, оставяйки най-много плитък белег.
 	Белег. Тя почти се изсмя на глас, докато хвърляше окървавената кърпа в умивалника.
 	Наведе се напред и огледа лицето си в огледалото. Беше слабо и изпито, очите й изглеждаха празни, устните – напукани и сухи.
 	Романите, които бе чела, оставяха впечатление, че преследването е нещо просто. Едни герои тичаха след други през половината свят, като през цялото време биваха добре отпочинали, добре хранени, добре облечени и поддържани. Действителността излезе различна – преследването бе брутална, изцеждаща силите задача. Констанс почти не бе мигвала от момента, в който намери следата му в музея; почти не бе яла; изглеждаше като бледо копие на себе си.
 	На всичкото отгоре светът се бе оказал невъобразим кошмар: шумен, грозен, хаотичен и ужасно безличен. Нямаше нищо общо с удобната, предсказуема, духовна реалност в литературата. Мнозинството човешки същества, които срещна, бяха отвратителни, продажни и глупави – нямаше думи, с които да опише колко я отвращаваха. А и да преследва Диоген бе излязло скъпо мероприятие: поради неопитността си, поради това, че я измамиха няколко пъти и че бе притисната от обстоятелствата да бърза много, Констанс бе изхарчила почти шест хиляди евро през последните четиридесет часа. Оставаше само с две хиляди – и без никакво средство да си набави други.
 	Четиридесет часа го бе следвала неотклонно. Но сега й се бе изплъзнал. Раната му нямаше да го забави – беше дреболия, също като нейната. Тя нямаше съмнение, че е изгубила дирите му задълго – той щеше да се погрижи за това. Сега го нямаше, бе влязъл в кожата на нова личност и със сигурност вече пътуваше към скривалище, приготвено преди много години за подобен случай.
 	Бе се оказала на косъм да го убие – два пъти. Ако имаше по-добър пистолет… ако знаеше как да стреля… ако бе с една милисекунда по-бърза с острието… той щеше да е мъртъв.
 	Ала сега се бе измъкнал. Тя бе пропиляла своята възможност.
 	Констанс тежко се подпря на ръба на мивката и се взря в налетите си с кръв очи. Знаеше с положителност, че всички следи прекъсват тук. Диоген щеше да избяга с такси, влак или самолет, да пресече петнайсетина държавни граници, кръстосвайки Европа по най-неочаквани маршрути и накрая да се озове на място и под самоличност, които внимателно бе подбрал. Щеше да е някъде на стария континент, тя бе напълно убедена в това – но тази увереност бе слаба утеха. Може би щеше да й е нужен цял живот, за да го открие – или дори повече.
 	Но все пак един живот тя имаше. И когато намереше Диоген, щеше да го познае. Дегизировката му всякога бе добра, но никаква маска не можеше да я подведе. Тя го познаваше. Той можеше да преправи всичко, поддаващо се на смяна във външността си: лицето, дрехите, очите, гласа, езика на тялото. Но две неща никога не би успял да промени. Ръстът му беше едното. Второто и по-важно представляваше характеристика, за която тя бе сигурна, че не се е сетил: особената му миризма. Тя помнеше ясно този специфичен аромат – необичаен и замайващ, като сладник*, примесен с мрачните, интензивни нотки на метал.
 	[* Glyccyrhiza glabra (бот.) – растение, от което се приготвя сироп за кашлица, влиза и в състава на абсента. – Б.пр.]
 	Цял един живот… Тя усети как я залива вълна на такова съкрушително отчаяние, че се олюля над мивката.
 	Беше ли възможно Диоген да е оставил някакво неволно указание при прибързаното си отпътуване? Но това би означавало тя да се върне в Ню Йорк, а докато успее да стигне, следата бездруго щеше вече да е изстинала.
 	В такъв случай дали не се бе издал несъзнателно в нейно присъствие? Изглеждаше съвсем невероятно – той бе твърде предпазлив. Но от друга страна, тъй като бе очаквал Констанс да умре, бе възможно да е проявил по-малка от обичайната си бдителност.
 	Тя излезе от банята и седна на крайчеца на леглото. Опита се за минутка да проясни ума си, след което мислено се завърна към онези най-първи разговори в библиотеката на „Ривърсайд Драйв“ 891. Бе унизително упражнение, което й причиняваше мъчителна болка, докато разкъсваше шевовете на още незаздравелия спомен; и все пак Констанс се насили да продължи, да повика в съзнанието си разменените думи, прошепнатите откровения.
 	Нищо.
 	Сега тя запрехвърля в ума си последните им срещи, книгите, които й носеше, декадентските беседи върху живота на сетивата. Но продължаваше да не открива податка, нито дори лек намек за географско местонахождение.
 	В моя дом – в моя истински дом, онзи, който означава нещо за мен – има също такава библиотека… Така й бе казал той веднъж. Бяха ли и тези думи, както всичко останало, просто цинична лъжа? Или може би в тях проблясваше искрица истина?
 	Живея близо до морето. Мога да си седя в тази стая, когато всички светлини, освен една-единствена свещ са угасени, и да слушам рева на прибоя: тогава се превръщам в ловец на перли…
 	Библиотека, къща край морето. Не беше от особена полза. Тя преповтори думите още веднъж и още веднъж. Ала той толкова бе внимавал да скрие всеки издайнически личен щрих – с изключение на тези в отлично обмислените му лъжи, като например белезите от опита за самоубийство!
 	Белезите от опита за самоубийство. Констанс осъзна, че в спомените си, без да иска е отбягвала тъкмо онова събитие, което имаше най-голям потенциал да й разкрие нещо. И все пак бе непоносимо да мисли отново за това. Да преживява повторно последните часове, прекарани заедно с този мъж, часовете, в които му се бе отдала – не, това щеше да й донесе толкова болка, колкото бе изпитала щом за първи път прочете писмото…
 	Тя потръпна, внезапно изпитала студ… След което полека се отпусна назад в леглото и взря невиждащи очи в тъмнината, като си припомняше всеки мъничък и мъчителен детайл.
 	Диоген бе прошепнал няколко стиха в ухото й, докато страстта му се разгаряше. Бяха на италиански:
 	 
 	Ei s ’immerge ne la notte,
 	Ei s ’aderge in ver ’le stelle.
 	Той потъва в среднощния мрак,
 	Той протяга ръце към звездите.
 	 
 	Констанс знаеше, че стихотворението е от Кардучи, но никога не бе го проучвала внимателно. Вероятно моментът да го стори бе настъпил.
 	Тя се изправи твърде рязко и се присви болезнено от пулсирането в ухото. Върна се в банята и се зае с раната, като я изми и дезинфекцира грижливо, намаза я с антибиотик и я превърза колкото можа по-ненатрапчиво. Щом приключи, се съблече, взе си бърз душ, изми си косата и облече чисти дрехи. Следващата й работа бе да натъпче кърпата и кървавите шалове в една торба, която откри в гардероба. После събра тоалетните си принадлежности и ги върна в багажа. Измъкна нов шал и внимателно го уви около лицето си.
 	Констанс затвори куфара и го закопча, взе го заедно с торбата и слезе до приемния салон на манастира. Сестрата все още беше там и изглеждаше почти уплашена от внезапната й поява.
 	— Синьора, да не би нещо да не е по вкуса ви?
 	Констанс отвори портмонето си.
 	— Quanto costa? Колко ви дължа?
 	— Синьора, ако има някакъв проблем със стаята ви, с радост ще ви настаним на друго място, което да ви допада.
 	Тя извади смачкана банкнота от сто евро и я остави на плота.
 	— Но това е твърде много за няма и една нощ…
 	Ала Констанс вече бе потънала в студения, дъждовен мрак.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 74 ≈

 	 
 	Два дни по-късно Диоген Пендъргаст стоеше до перилата на traghetto, което пореше тежките сини води на южно Средиземно море. Корабчето подмина скалистите възвишения на Капо ди Милацо, увенчани с фар и живописните руини на древен замък; отзад, обвит в ореол от мъглица, се издигаше големият хълм на Сицилия, синкавите очертания на Етна прорязваха небето и изпращаха към него къдрава струйка дим като въздушна целувка. Отдясно се извиваше тъмният гръбнак на калабрийския бряг. А напред, далеч през морето, лежеше неговата дестинация.
 	Пламтящото око на залязващото слънце вече се скриваше зад клепача на сушата и хвърляше дълги сенки върху водата, описвайки златни и пурпурни ореоли около стария замък. Корабът се движеше на север към Еолийските острови, най-отдалечените сред всички в Средиземно море – обиталище на Четирите вятъра според вярванията на древните.
 	Скоро щеше да си е у дома.
 	Дом. Той си поигра наум с горчиво-сладката дума, питайки се какво всъщност означава. Убежище; място на уединение, на спокойствие. Диоген извади от джоба си кутия цигари, скри се от вятъра в палубната каюта и като запали една, вдиша дълбоко. Не беше пушил повече от година – откак за последно се бе прибирал вкъщи – и сега никотинът му помагаше да успокои възбудения си мозък.
 	Върна мислите си към двата дни отвратително пътуване, които бе прекарал: Флоренция, Милано, Люцерн – където зашиха раната му в една безплатна клиника, – Страсбург, Люксембург, Брюксел, Амстердам, Берлин, Варшава, Виена, Любляна, Венеция, Пескара, Фоджа, Неапол, Реджо ди Калабрия, Месина и накрая Милацо. Четиридесет и осемчасовото мъчение във влака го бе оставило обезсилен, схванат и изтощен.
 	Ала сега, докато гледаше как слънцето умира на запад, той почувства как силата на тялото и ума му се възвръща. Беше поразтърсил Констанс във Флоренция; и тя не бе – не би могла – да го последва. Оттогава беше променял самоличността си многократно и до такава степен беше забъркал следата си, че нито тя, нито който и да било друг би могъл да се надява да разплете кълбото. Отворените граници на Европейския съюз в комбинация с отскачането до Швейцария и повторното влизане в ЕС под различна самоличност щеше да озадачи и обърка дори и най-упорития и умел преследвач.
 	Тя нямаше да го открие. Нито пък брат му. Пет години, десет, двайсет – имаше всичкото време на света да планира следващия си, последен ход.
 	Стоеше на палубата и вдишваше мириса на морето; с всяка глътка въздух по тялото му се разливаше благословено спокойствие. Сега за първи път от месеци непрестанният сух и подигравателен гласец в главата му стихна до шепот, почти недоловим сред плисъка на морските вълни:
 	Лека нощ, дами: лека нощ, мили дами: лека нощ, лека нощ*
 	[* „Хамлет“, Шекспир. – Б.пр.]
 	 
 	 
 	 
 	≈ 75 ≈

 	 
 	Специален агент Алойзиъс Пендъргаст слезе от автобуса на „Виале Джаноти“ и тръгна през малкия парк с чинари, покрай една неугледна въртележка. Беше облечен като себе си – сега, след като се намираше в безопасност извън Съединените щати, не се налагаше дегизировка. На „Виа ди Риполи“ той пое наляво, като спря пред големите железни порти, които водеха в манастира на сестрите на Сан Джовани Батиста. Една малка табелка простичко го обозначаваше като „Вила Мерло Бианко“. Отвъд вратите той чуваше смесицата от викове на ученици в междучасие.
 	Натисна бутона на звънеца и след малко порталът се отвори автоматично, разкривайки покрит с чакъл двор пред голяма сграда в цвят охра. Страничната врата бе отворена. Отгоре пишеше, че тя води към рецепцията.
 	— Добро утро – поздрави той на италиански дребната пълничка монахиня зад бюрото. – Вие ли сте сестра Клаудия, с която разговарях?
 	— Да, същата.
 	Пендъргаст стисна ръката й.
 	— Приятно ми е да се срещнем. Както споменах по телефона, посетителката, за която стана дума – мис Мери Юлсизър – е моя племенница. Избяга от вкъщи и семейството ужасно се безпокои за нея.
 	Пухкавата монахиня почти бе останала без дъх.
 	— Да, синьор, всъщност веднага забелязах, че тя е една много притеснена млада дама. Когато пристигна, имаше такова призрачно изражение на лицето. А и не остана дори и една нощ – дойде сутринта, върна се същата вечер и настоя да си тръгне…
 	— С кола?
 	— Не, дойде и си отиде пеша. Сигурно е взела автобуса, тъй като такситата винаги влизат през портите.
 	— Кое време ще да е било?
 	— Върна се около осем часа, синьор. Беше цялата мокра и премръзнала. Струва ми се, че може и да е била болна.
 	— Болна? – произнесе Пендъргаст остро.
 	— Не мога да съм сигурна, но вървеше малко присвита и лицето й беше покрито.
 	— Покрито ли? С какво?
 	— С тъмносин вълнен шал. Няма и два часа по-късно, слезе тук с багажа си, плати твърде много за стая, в която дори не беше преспала, и напусна.
 	— По същия начин ли беше облечена?
 	— Не. Беше си сменила дрехите, този път носеше червен вълнен шал. Опитах се да я спра, наистина.
 	— Направила сте всичко възможно, сестро. А сега може ли да видя стаята? Не си правете труд да идвате – сам ще взема ключа.
 	— Стаята е почистена и няма какво да се види.
 	— Бих предпочел да проверя това лично, ако не възразявате. Човек никога не знае. Някой друг отсядал ли е там след нея?
 	— Още не, но утре една германска двойка…
 	— Ключът, ако бъдете така добра.
 	Монахинята му връчи ключа. Пендъргаст й благодари, след което бързо прекоси салона и се изкачи по стълбището.
 	Откри стаята в края на дълъг коридор. Беше малка и простичко обзаведена. Той затвори вратата след себе си и незабавно се отпусна на колене. Огледа внимателно пода, надзърна под леглото, претърси банята. За негово искрено разочарование стаята се оказа безупречно почистена. Агентът се изправи и в продължение на минута се оглежда замислено. После отвори гардероба. Беше празен – но един внимателен оглед разкри малко тъмно петънце в отсрещния ъгъл. Той отново се смъкна на колене, протегна ръка и го докосна, изчегъртвайки малко парченце с нокътя си. Кръв – сега засъхнала, но все още относително прясна.
 	Намери сестрата на рецепцията, все още дълбоко загрижена.
 	— Изглеждаше много затормозена и не мога да си представя къде може да е отишла в десет часа през нощта. Опитах се да поговоря с нея, синьор, но тя…
 	— Сигурен съм, че сте сторила всичко възможно – повтори Пендъргаст. – Отново ви благодаря за помощта.
 	Той излезе от вилата обратно на „Виа ди Риполи“, дълбоко замислен. Беше си тръгнала през нощта в дъжда… Но накъде?
 	Пендъргаст влезе в едно малко кафене на ъгъла на „Виале Джаноти“, поръча еспресо на бара и продължи да разсъждава. Тя бе срещнала Диоген във Флоренция. Това поне беше сигурно. Бяха се сблъскали; била е ранена. Изглеждаше невероятно, че се е отървала само с това, тъй като обикновено онези, които попаднеха в орбитата на Диоген, не я напускаха живи. Очевидно Диоген бе подценил Констанс. Точно както и той самият. Тя беше жена с много и неочаквани струни на тетивата си.
 	Допи кафето, купи билет от бармана и прекоси малката уличка, за да чака автобуса към центъра. Когато пристигна, агентът нарочно се качи последен. Протегна петдесет еврова банкнота на шофьора.
 	— Не се плаща на мен. Продупчете си билета на автомата – рече шофьорът сопнато и рязко потегли от спирката, а дебеличките му ръце завъртяха волана.
 	— Искам информация.
 	Шофьорът продължаваше да игнорира парите.
 	— Каква информация?
 	— Търся племенницата си. Качила се е на този автобус около десет часа преди две нощи.
 	— Аз карам дневния автобус.
 	— Имате ли името на колегата си от нощната смяна и клетъчния му телефон?
 	— Ако не бяхте чужденец, щях да си помисля, че сте sbirro, ченге.
 	— Това няма нищо общо с полицията. Аз съм просто чичо, който търси племенницата си. – Пендъргаст смекчи гласа си. – Моля ви, помогнете ми, синьор. Семейството направо се е побъркало.
 	Шофьорът преодоля един завой, след което отговори, вече с по-съчувствен глас.
 	— Казва се Паоло Бартоли, 333-662-0376. Вземете си парите – не ги искам.
 	Пендъргаст слезе на пиаца „Феручи“, извади мобилния телефон, с който се бе сдобил на идване и набра номера. Бартоли си бе вкъщи.
 	— Как бих могъл да я забравя? – възкликна шофьорът. – Главата й беше омотана с шал, не можеш да й видиш лицето. И гласът й – един приглушен. Говореше старовремски италиански, обърна се към мен с voi-формата: това не го бях чувал от времената на фашистите. Беше като призрак от миналото. Рекох си, че може да е откачена.
 	— Помните ли къде слезе?
 	— Помоли ме да спра на Библиотека Национале.
 	Имаше доста път от „Феручи“ до Националната библиотека, директно срещу река Арно, а кафявата й барокова фасада се извисяваше със строга елегантност над един мръсен площад. В студената ехтяща читалня Пендъргаст откри библиотекарка, която си спомняше Констанс също така ясно, както и автобусният шофьор.
 	— Да, онази вечер бях нощна смяна – каза му жената. – По това време имаме малко посетители, а и тя изглеждаше толкова объркана, така отчаяна, че не можех да сваля очи от нея. Вади си очите над една книга повече от час. Така и не разгърна страниците, оставаше си все на едно и също място и си мърмореше под нос като луда. Около полунощ вече се канех да стана и да я помоля да си тръгва, за да заключа, но най-внезапно тя скочи и взе друга книга…
 	— Каква по-точно?
 	— Атлас. Прелиства го може би около десет минути, като междувременно си водеше подробни записки в едно малко тефтерче, след което изхвърча от библиотеката, все едно всички дяволи са по петите й.
 	— Какъв беше атласът?
 	— Не забелязах – един от онези, на рафта за справки, за които няма нужда да се попълва бланка. Но чакайте да видя. Все още пазя бланката, която попълни за онази книга, която чете толкова дълго. Само една минутка, сега ще ви я донеса.
 	След малко Пендъргаст бе настанен на мястото, където Констанс беше седяла и се взираше в същата книга, в която се бе взирала тя: тънко томче със стихотворения от Кардучи, италианският поет, който бе спечелил Нобелова награда за литература през 1906-а.
 	Книгата седеше пред него неотворена. Сега, с безкрайно внимание, той я остави да се разгърне от само себе си, като се надяваше, че ще се отвори на последната страница, на която е била четена, както понякога правят книгите. Но тя беше стара и твърда, и просто се отвори на титулната страница.
 	Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си, извади увеличително стъкло и чиста клечка за зъби и започна да отгръща пожълтелите листи. След всеки лист той внимателно прокарваше клечката по вътрешния му ръб, след което разглеждаше мръсотията, космите и влакната с лупата си.
 	Около час по-късно на страница 42 откри онова, което търсеше: три червени вълнени влакна, накъдрени като от плетен шал.
 	Стихотворението, което запълваше и двете страници, се наричаше „La Leggenda di Teodorico“, Легендата за Теодорик.
 	Той започна да чете.
 	 
 Su ‘1 Castello di Verona Batte il sole a mezzogiomo, Da la Chiusa al pian rintrona Solitario un suon di como… Над големия замък на Верона Пече безпощадното обедно слънце, Откъм планините Куза над полята Се носи зловещият рог на Страшния Съд… 	 
 	Поемата разказваше за мистериозната смърт на вестготския крал Теодорик. Пендъргаст я прочете веднъж, после втори път, но така и не виждаше какво важно би могла да открие Констанс в нея. Прочете я трети път бавно, като се опитваше да си припомни неясната легенда.
 	Теодорик бил един от най-ранните велики варварски владетели. Той си откъснал свое кралство от умиращата Римска империя и сред другите му брутални деяния се нареждало и това, че екзекутирал блестящия държавник и философ Босций. Теодорик умрял през 526-а. Според легендата един свят отшелник, който живеел сам на един от Еолийските острови край брега на Сицилия, се кълнял, че тъкмо в часа на Тсодориковата смърт е видял как стенещата му душа бива всмукана в гърлото на големия вулкан Стромболи, за който ранните християни вярвали, че е врата към самия ад.
 	Стромболи. Входът към Ада. В този миг Пендъргаст разбра.
 	Той се надигна, отправи се към лавицата с атласи и избра този на Сицилия. Като се върна на мястото си, агентът внимателно го отвори на страницата, която показваше Еолийските острови. Най-външният от тях беше остров Стромболи, който представляваше кажи-речи върхът на един действащ вулкан, стръмно издигащ се от водата. Едно-единствено селце се гушеше в проядения му от прибоя бряг. Островът беше изключително отдалечен и труден за достигане, а самият вулкан Стромболи се славеше с това, че е най-активният в Европа – почти не бе преставал да изригва поне от 3000 години.
 	Пендъргаст грижливо избърса страницата със сгъната бяла ленена кърпичка, след което внимателно я прегледа под увеличителното стъкло. Там, преплетено в ленената тъкан, червенееше още едно къдраво вълнено влакънце.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 76 ≈

 	 
 	Диоген Пендъргаст стоеше на терасата на своята вила. Под него се разкриваше малкото селце Пишита, чиито къщички се нижеха една до друга чак до обширните черни пясъци на плажа. Откъм морето духаше вятър, който носеше мирис на солена вода и цъфтящи водорасли. Навътре сред вълните автоматичният фар на върха на огромната скала Стромболикио бе вече започнал да примигва в сгъстяващия се здрач.
 	Той отпи глътка от чашата шери, заслушан в далечните звуци, които долитаха откъм селото – майка, която викаше децата си на вечеря, кучешки лай, бръмченето на триколка, единственото превозно средство, което се използваше на острова. Вятърът се надигаше наред с вълнението – щеше да бъде поредната бурна нощ.
 	А зад себе си той чуваше гръмовния тътен на вулкана.
 	Тук, на самия ръб на света, се чувстваше в безопасност. Тя не можеше да го последва на това място. Това беше неговият дом. Бе дошъл тук за пръв път преди двайсет години и оттогава се връщаше всяка година, като винаги пристигаше и си тръгваше много предпазливо. Триста и няколкото души постоянни жители на острова го познаваха като ексцентричен и раздразнителен британски професор по класическа музика, който периодично идваше, за да работи върху своя голям опус – и който не гледаше с добро око на хрумванията да бъде обезпокояван. Избягваше летата и туристите, при все, че това място, бидейки на повече от сто километра от материка и от време на време недостъпно дни наред, поради морските бури и липсата на пристанище, бе далеч по-рядко посещавано от околните острови.
 	Разнесе се нов тътен. Тази вечер вулканът бе сърдит.
 	Диоген се извърна и вдигна очи към стръмните му мрачни склонове. Ядни облаци се събираха и къдреха около кратера му, който се издигаше на повече от километър над вилата, и той виждаше бледите оранжеви отблясъци вътре в назъбения конус, напомнящи присветването на дефектна лампа.
 	Последният лъч светлина потъна зад Стромболикио и морето стана черно. Големи вълни с дълги бели гребени се блъскаха в черния бряг в ритъма на нисък монотонен грохот.
 	През последните двайсет и четири часа, с цената на огромно умствено усилие, Диоген бе изтръгнал от съзнанието си болезнения спомен за последните събития. Някой ден – когато щеше да може да се дистанцира – той щеше да седне и безстрастно да анализира причината за неуспеха си. Но засега се нуждаеше от почивка. В крайна сметка се намираше в бърлогата си; пред него беше цялото време на света, да планира и да приведе в действие следващата си атака.
 	 
 	Но с гърба си винаги усещам,
 	Че времето е крилата колесница,
 	която бързо ме настига.
 	 
 	Той стисна тънката чаша толкова здраво, че тя се строши, след което хвърли столчето на земята и се върна в кухнята да си налее нова. Това беше част от запасите му от амонтиладо, които си бе набавил още преди години и мисълта да прахоса дори капка от него, му се виждаше светотатствена.
 	Отпи нова глътка, като се опита да се успокои, след което отново се отправи към терасата. Селцето се приготвяше за нощта: още няколко приглушени вика, бебешки плач, една врата, която се затръшна. И бръмченето на триколката, сега по-близо, по някоя от стръмните улички, които се виеха към вилата му.
 	Той остави чашата на парапета и си запали цигара, изпускайки кръгчета дим в сумрачния въздух. Надникна към улиците долу. Триколката определено се качваше по хълма, вероятно по „Виколо Сан Бартоло“… Тихото скърцане се приближаваше и за първи път Диоген изпита бодване на безпокойство. Бе необичайно за триколка да се движи във вечерния час, особено в горната част на селото – освен ако не беше островното такси. Но сега бе ранна пролет и нямаше туристи: ферибота, който бе хванал от Милацо, не возеше посетители, а само производители и снабдители; освен това бе тръгнал обратно още преди часове.
 	Той се усмихна на себе си. Беше станал прекалено предпазлив, направо параноичен. Това дяволско преследване – и то непосредствено след такова огромно поражение – го бе оставило разтърсен, изнервен. Онова, от което имаше нужда, бе един дълъг период на четене, размишление и интелектуално обновление. Наистина, сега би било идеалното време да започне онзи превод на „Златното магаре“ от Апулей, с който всякога бе искал да се заеме.
 	Той вдиша още дим и го издиша бавно, обърна очи към морето. Пробягващите светлини на един кораб тъкмо завиваха около „Пунта Лена“. Диоген влезе вътре, извади бинокъла си и като погледна още веднъж към морето, забеляза неясните контури на стара дървена риболовна лодка, истинска гемия, която се отдалечаваше от острова към Липари. Това го озадачи: не беше излязла за риболов, не и в такова време и то в този час на деня. Вероятно бе дошла да направи доставка.
 	Звукът на триколката се приближи и той осъзна, че сега тя се изкачва по малката уличка, водеща към неговата вила – скрита от високата стена, която ограждаше собствеността му. Чу двигателя да забавя, явно бе спряла пред оградата. Той свали бинокъла и отиде на страничната тераса, откъдето имаше изглед надолу към улицата; но междувременно триколката вече правеше обратен завой и пасажерът й, ако имаше такъв, не се виждаше никъде.
 	Той спря, сърцето му внезапно заби толкова силно, че можеше да чуе бученето на кръвта в ушите си. Неговият имот беше единственият в края на алеята. Онази стара рибарска гемия не беше докарала карго – бе докарала пътник. И този пътник бе дошъл с триколката до самите порти на вилата му.
 	Диоген незабавно предприе ред безшумни действия: изтича вътре, като връхлиташе от стая в стая, затвори прозорците, спусна кепенците, изгаси лампите и залости вратите. Вилата, както повечето къщи на острова, бе построена като същинска крепост – с тежки дървени капаци и порти, подсилени с ковано желязо, които се затваряха със здрави ключалки. Зиданите стени бяха с дебелина от почти един метър. Да не говорим, че той самият също бе направил някои фини подобрения по свой вкус. В този дом можеше да се чувства в безопасност – или поне да спечели достатъчно време да мисли, да прецени позициите си.
 	За няколко минути бе успял да се залости добре. Стоеше в тъмната библиотека и дишаше тежко. За пореден път го споходи усещането, че е реагирал в отговор на чиста параноя. Само защото зърна лодка и чу такси… Беше абсурдно. Просто нямаше начин тя да го е открила – определено не и толкова бързо. Та той пристигна на острова едва миналата вечер! Беше смешно, невъзможно.
 	Попи челото си с носна кърпа и успя да задиша по-равномерно. Държеше се много глупаво. Цялата тази история бе разклатила нервите му повече, отколкото си бе дал сметка първоначално.
 	Тъкмо опипваше стената, търсейки ключа на лампата, когато прозвуча почукване: бавно – подигравателно бавно. Всяко хлопване по масивната дъбова врата отекваше в къщата.
 	Диоген замръзна, сърцето му отново заблъска диво в гърдите.
 	— Chi с’е? – попита той.
 	Отговор не последва.
 	С треперещи пръсти заопипва чекмеджетата, откри онова, което търсеше, отключи го и измъкна своя „Бета Рх4 Сторм“. Извади магазина, провери го и установи, че е пълен, след което го върна на мястото му. В съседното чекмедже откри тежко фенерче.
 	Как? Как? Задави се от яростта, която заплашваше да го надвие. Възможно ли бе наистина да е тя? Ако не, защо не получи отговор, когато попита кой е?
 	Той включи фенерчето и освети околното пространство. Кой беше най-вероятният вход? Може би вратата към страничната тераса – намираше се най-близо до алеята и до нея се стигаше най-лесно. Диоген пристъпи на пръсти към нея, отключи я безшумно и внимателно закрепи металния ключ в равновесно положение върху бравата от ковано желязо. После се оттегли обратно в средата на тъмната стая и приклекна в удобна за стрелба позиция, като остави очите си да се нагодят към мрака и насочи пистолета към вратата. Зачака.
 	В заграденото от дебели стени пространство на къщата цареше тишина. Единственият звук, който успяваше да проникне, бе периодичният дълбок гърлен грохот на вулкана. Той продължаваше да се спотайва и се ослушваше напрегнато.
 	Изтекоха пет минути, после десет.
 	И тогава го чу: звъна на падащия ключ. Без да се забави и секунда, Диоген стреля четири пъти във вратата и бродира върху нея дупки във формата на ромб. Деветмилиметровите сачми безпроблемно преминаваха дори през най-дебелото дърво и скоростта им си оставаше съвсем достатъчна, за да убие. Той долови болезнено изохкване; строполяване; драскане с нокти. Още един сподавен стон – и после тишина. Вратата, сега открехната, изскърца и се отвори с още няколко сантиметра, задвижена от порив на вятъра.
 	Ако се съдеше по звуците, я беше убил. И все пак се съмняваше в това. Тя бе прекалено умна. Сигурно бе предвидила хода му.
 	А може би не? От друга страна, дали изобщо беше тя? Възможно бе току-що да е застрелял някой злощастен обирджия или доставчик.
 	Приведе се нисш и се запромъква към входа. Колкото по-близо идваше, толкова повече присвиваше тялото си, а накрая легна на пода и пропълзя последните няколко метра. Спря се, втренчил поглед в тясната пролука на вратата. Налагаше се да я разшири още малко, за да разбере дали на терасата вън лежи тяло – или беше номер.
 	Той изчака и после, при един нов порив на вятъра, се възползва от възможността да бутне вратата още мъничко, за видимост към терасата.
 	В същия миг проехтяха два изстрела и куршумите се забиха в дървото едва на сантиметър от главата му, като го посипаха със стружки. Той светкавично се превъртя настрани, а сърцето му бумтеше. Сега вратата бе отворена на една стъпка и всеки порив на вятъра разширяваше пролуката. Тя бе стреляла много ниско, очаквайки, че той ще пълзи. Ако не беше лежал плътно прилепен към пода, изстрелите щяха да го улучат.
 	Диоген набързо огледа дупките, оставени от нея в дървото. Очевидно се бе сдобила със среднокалибрен полуавтоматик, „Глок“, ако се съдеше по звука. При това бе научила най-малко основните принципи на стрелбата.
 	Нов, по-силен пристъп на вятъра отвори напълно вратата, тя се тръшна в стената и заскърца пронизително на пантите си. Той бавно се прокрадна надалеч от нея, а после с едно сръчно движение я изрита и затвори, превъртя се в седеж и стреля в ключалката. Докато се изтегляше с претъркаляне, поредният залп проби дупка на сантиметри от ухото му и в кожата му се заби дъжд от тресчици.
 	Лежеше проснат на пода, задъхан, и чак сега си даде сметка, че затварянето на вратата има сериозен недостатък – залостваше го в къщата като в капан. Не виждаше какво става отвън; нямаше как да предвиди от коя посока ще се появи тя. Макар вилата да бе донякъде подсилена срещу нежелани гости, Диоген не бе сметнал за нужно да поражда излишна подозрителност сред местните, като я обезопасява подобно къщата на Лонг Айлънд: с пистолета си Констанс можеше да строши резето на кой да е прозорец или врата. Не – по-добре щеше да е да се сблъскат отвън, където физическото му превъзходство, майсторството му в стрелбата и отличното му познаване на терена щяха да му осигурят решително преимущество.
 	Дали изстрелите се бяха чули в селото? Хората можеше да повикат полиция, а това би било неловко. Но дали бяха чули? При вятъра, който идваше откъм морето и виеше сред смокиновите и маслинови горички – да не говорим за неспирното глухо боботене на вулкана, – бе възможно звукът от стрелбата да е останал незабелязан. А колкото до полицията, единственото разследване тази зима се водеше от самотен ръководител на карабинерите, който прекарваше цялото си време в залагания в бара на Фикогранде.
 	Усети пристъп на гняв, от който ръцете му се разтрепераха. Тя бе нахлула в дома му, в неговата бърлога, в най-сигурното му убежище. Свършено беше: той нямаше къде другаде да отиде, нямаше каква нова самоличност да приеме. Изгонен от тук, Диоген щеше да се принуди да бяга като куче, вечно преследван. Дори и в крайна сметка да успееше да се измъкне, щяха да минат години, докато намери нов безопасен пристан, да измисли и утвърди нов имидж.
 	Не: трябваше да приключи с това тук и сега.
 	Прозвучаха три изстрела в бърза последователност и един от капаците на прозорците в къта за закуска се отвори и се блъсна в стената с ужасен трясък. Той скочи и изтича напред приведен, след което се скри зад една полустена, разделяща кухнята от трапезарията. Вятърът виеше през отворения прозорец и удряше капака.
 	Дали беше влязла вътре?
 	Той заобиколи пълзешком полустената, скочи и побягна, като междувременно освети с фенерчето си кухнята: нищо. Без да спира да тича се плъзна в трапезарията и се прилепи към стената. Номерът беше да продължава да се движи…
 	Проехтяха още три изстрела, този път откъм библиотеката, и той можа да чуе как от вятъра започна да се люлее бясно друг капак.
 	Значи такава беше играта й: да пробива защитата му лека-полека, докато къщата престане да бъде укритие. Но той нямаше да участва в това. Трябваше да вземе инициативата. Той, а не тя щеше да избере терен за последния сблъсък.
 	Трябваше да излезе – и то не просто навън, а горе в планината. Познаваше всяка извивка от стръмната и опасна пътека. Констанс бе сравнително слаба физически, а след дългото и изтощително преследване щеше да е още по-отслабнала. В планината всички предимства щяха да са на негова страна – включително стрелбата в тъмното. Въпреки това, той си напомни, че я е подценявал на всеки ход. Това не биваше да се случва отново. Бе изправен пред най-целеустремения, а може би и най-смъртоносен съперник в живота си.
 	Мислите му се върнаха към планината. Древната пътека бе прокарана преди почти три хиляди години от гръцки жреци, които се изкачвали да предложат жертвоприношения на бог Хефест. Някъде към средата пътят се разклоняваше. Една по-нова пътека криволичеше към възвишението на хребета Бастименто. Пътят на древните гърци продължаваше на запад, прокаран още преди векове от Шиара дел Фуоко, легендарния Огнен склон. Това бе непрестанна лавина от нажежени до червено блокове лава, изхвърлени от кратера, които се търкаляха надолу през грамаден пролом, широк километър и половина и сто метра дълбок, за да се разбие накрая в морето в експлозия от пара. Ръбът на скалата беше дяволско, спиращо дъха място, което не приличаше на никое друго на земята, връхлитано от яростни вихри нажежен въздух, изпускани от течащата лава.
 	Шиара дел Фуоко. Идеално решение на проблема му. Тяло, което пада там, практически би изчезнало.
 	Излизането от къщата щеше да представлява за него най-уязвимият момент. Но тя не можеше да бъде едновременно навсякъде. И дори да го чакаше, надявайки се да излезе, имаше малък шанс да успее да постигне целта си, ако той продължаваше да се движи в тъмнината. Придобиването на умения за боравене с оръжие на такова ниво отнемаше години.
 	Диоген се прокрадна пълзешком до страничната врата и спря за миг. После рязко я отвори с ритник и хлътна в тъмнината. Както очакваше, последваха няколко изстрела, които го пропуснаха на милиметри. Той се хвърли на земята и им отговори, пресичайки огъня. След това скочи и спринтира през портала, зави рязко надясно и хукна, а стъпките му вдигаха облаци древна лава по малката уличка, която свързваше пътеката, виеща се към вулкана на Стромболи.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 77 ≈

 	 
 	Щом специален агент Пендъргаст скочи от люлеещата се рибарска лодка на кея на Фикогранде, тя се отдалечи, за да се измъкне от силния прилив, който я влачеше към голия бряг. За момент той остана неподвижен върху напукания цимент, загледан в острова. Парчето суша се издигаше стръмно от водата като черна колона срещу тъмното нощно небе, осветена от блестящата четвърт на луната. Той гледаше червеникавата игра на светлините в облаците, закриващи планината, слушаше бученето и тътена на вулкана, примесено с рева на прибоя и воя на вятъра откъм морето.
 	Стромболи беше малък, кръгъл остров, три километра в диаметър, с конусовидна форма: гол и суров. Дори селцето – шепа варосани къщи, пръснати на километър и половина по протежение на крайбрежната линия – изглеждаха очукани, оглозгани от вятъра и неприветливи.
 	Пендъргаст вдъхна влажния морски въздух и придърпа по-плътно шлифера около врата си. В далечния край на кея, отвъд тясната улица, успоредна на плажа, се издигаха, сякаш струпани една върху друга грозно измазани постройки: едната както изглежда беше бар, въпреки че избелялата табелка, която се люшкаше на вятъра, отдавна бе останала без електрическо осветление.
 	Той забърза по кея, прекоси улицата и влезе.
 	Посрещна го плътна завеса от цигарен дим. На една маса седяха група мъже – единият в карабинерска униформа – пушеха и играеха карти, всеки с чаша вино пред себе си.
 	Той отиде до бара и си поръча espresso complete.
 	— Жената, която пристигна с наетата риболовна лодка по-рано тази вечер… – обърна се той на италиански към бармана, след което спря и го погледна очаквателно.
 	Мъжът обърса плота с един мокър парцал, сервира му еспресото и си наля един пръст грапа. Не изглеждаше склонен да отговаря.
 	— Млада, стройна, с увито в червен шал лице? – добави Пендъргаст.
 	Барманът кимна.
 	— Къде отиде?
 	След известно време той произнесе със силен сицилиански акцент:
 	— Горе, при професора.
 	— О! И къде живее професорът?
 	Никакъв отговор. Пендъргаст усети, че играта на карти зад него е спряла.
 	Той знаеше, че в тази част на света информацията никога не се дава безплатно: трябваше да я размени срещу нещо.
 	— Тя ми е племенница, бедното дете – поде той. – Сърцето на сестра ми е направо разбито, дъщеря й да избяга след такова нищожество, този тъй наречен професор, който я съблазни и сега отказва да направи каквото трябва.
 	Това даде очаквания ефект. В края на краищата тези тук бяха сицилианци – древна раса със старомодни представи за чест. Зад гърба си Пендъргаст чу изскърцване на стол. Той се обърна и видя карабинера да се надига.
 	— Аз съм maresciallo на Стромболи – каза той мрачно. – Ще ви заведа до къщата на професора. – И се обърна: – Стефано, вземи триколката за този джентълмен и ме последвайте. Аз ще взема motorino.
 	Един тъмен, космат мъж се изправи и кимна на Пендъргаст, който излезе навън след него. Триколесната моторизирана каручка стоеше на тротоара и Пендъргаст се качи в нея. Видя, че пред тях карабинерът тръгва с пълна газ. След малко потеглиха, движеха се по крайбрежния път, прибоят бучеше от дясната им страна и връхлиташе със сила черните като нощ пясъци.
 	Не след дълго обърнаха и завиха навътре, криволичейки през невъзможно тесните улички на селцето, стръмно издигащи се към планината. Уличките станаха дори още по-стръмни, сега се виеха през тъмни лозя, маслинови горички и зеленчукови градини, оградени от стени, измазани с хоросан, примесен с пепел от лава. Изникнаха няколко вили, пръснати по горните склонове. Последната се намираше непосредствено срещу планината, заградена с висока каменна ограда.
 	Прозорците бяха тъмни.
 	Карабинерът паркира мотоциклета си пред вратата и триколката спря след него. Пендъргаст изскочи и вдигна поглед към къщата. Беше голяма и мрачна и приличаше повече на крепост, отколкото на жилище; беше украсена с няколко тераси, онази, която гледаше към морето, беше със стари мраморни колони. Отвъд каменната стена се виждаше буйна, обширна градина с тропически растения, райски птици и гигантски екзотични кактуси. Това беше най-последната къща по склона и от мястото долу, където се намираше Пендъргаст, изглеждаше сякаш вулканът се е навел над къщата, неговият боботещ, блещукащ връх хвърляше застрашителни кърваво-оранжеви отблясъци срещу надвисналите облаци.
 	Въпреки всичко – въпреки изключителността на момента – Пендъргаст продължаваше да се взира. Това е къщата на брат ми, помисли си той.
 	С наперена походка карабинерът отиде до желязната порта, която стоеше отворена и натисна звънеца. Сега, след като магията бе разрушена, Пендъргаст прелетя покрай него, провря се през вратата и изтича приведен към страничната врата на терасата, която се блъскаше на вятъра.
 	— Чакайте, синьор!
 	Пендъргаст измъкна своя „Колт“ 1911 и се притисна към стената до вратата, като я хвана в момента, в който тя се люшна към него. Цялата бе надупчена от куршуми. Той се огледа наоколо: един от капаците на кухненските прозорци също зееше отворен и хлопаше на вятъра.
 	Карабинерът дотича с пухтене, след което огледа вратата.
 	— Minchial – и измъкна оръжието си незабавно.
 	— Какво има, Антонио? – попита шофьорът на таксито. Запалената му цигара припламваше в мрака.
 	— Връщай се, Стефано. Нещата не ми изглеждат добре.
 	Пендъргаст измъкна фенерче, промъкна се в къщата и освети наоколо. Целият под бе посипан с дървени стружки. Лъчът на фенерчето освети обширна всекидневна в средиземноморски стил, с облицован в плочки под и тежка старовремска мебелировка: почти оскъдна и изненадващо строга. През отворената врата зърна необикновена библиотека, която се издигаше на два етажа и бе решена в сюрреалистично перленосиво. Агентът се вмъкна вътре, като междувременно си отбеляза наум, че още един капак зее отворен.
 	Продължаваха да липсват следи от борба.
 	Той се върна при страничната врата, където карабинерът оглеждаше дупките от куршуми. Полицаят се изправи.
 	— Това е сцена на престъпление, синьор. Налага се да ви помоля да напуснете.
 	Пендъргаст излезе на терасата и присви очи по посока на забулената в мъгла планина.
 	— Онова там пътека ли е? – обърна се той към шофьора, който още стоеше и зяпаше.
 	— Да, изкачва се по склона, но не може да са тръгнали по нея. Не и през нощта.
 	Карабинерът се появи миг по-късно с радиостанция в ръка. Търсеше полицейската централа на остров Липари, който се намираше на петнайсетина километра оттук.
 	Пендъргаст премина през портата и се отправи към края на улицата. По билото на хълма се изкачваше разрушено стълбище, което се свързваше с по-широка, много стара пътека по горния склон. Агентът коленичи и огледа земята с фенерчето си. След миг се изправи, изкачи няколко стъпала и продължи да оглежда.
 	— Не ходете там, синьор. Много е опасно.
 	Той коленичи отново. Върху тънкия слой прах, запазен от вятъра благодарение на едно от стъпалата, личеше следа от стъпка – стъпка на малък крак. Отпечатъкът беше пресен.
 	А там, над него, имаше още един малък отпечатък върху друг по-голям. Диоген, преследван от Констанс.
 	Пендъргаст се надигна и впери поглед към зашеметяващия стръмен склон на вулкана. Беше толкова тъмен, че не можеше да различи нищо, освен слабото мъждукане на приглушена оранжева светлина около забуления му в облаци връх.
 	— Пътеката – извика той към полицая. – Стига ли до върха?
 	— Да, синьор. Но отново повтарям, че е много опасно и става само за експерти катерачи. Мога да ви уверя, че не са тръгнали нагоре. Обадих се на колегите от Липари, но те няма да успеят да дойдат до утре. А може би дори и тогава, като се има предвид времето. Засега не мога да сторя нищо повече, освен да претърся града… където със сигурност са отишли племенницата ви и професорът.
 	— Няма да ги намерите в града – заяви Пендъргаст, като се обърна и пое по пътеката.
 	— Синьор! Недейте! Тя води до Шиара дел Фуоко!
 	Вятърът отнесе гласа на мъжа и Пендъргаст продължи да се катери колкото можеше по-бързо, като в лявата си ръка стискаше фенерчето, а в дясната – пистолета.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 78 ≈

 	 
 	Диоген Пендъргаст затича по шибания от вятъра ръкав от лава на две хиляди и петстотин стъпки височина по склона на планината. Вятърът виеше демонично и люлееше гъстите жилави храсти, които поръбваха пътеката. Спря за момент, за да си поеме въздух. Като гледаше надолу едва можеше да различи неясната повърхност на морето, изпъстрена с по-светлосиви къдрици – гребените на вълните. Фарът на Стромболикио се издигаше самотен на своята скала, заобиколен от сивия пръстен на прибоя, като продължаваше да изпраща вечното си безсмислено послание към празното море.
 	Очите му проследиха пътя на водата към сушата. От наблюдателната си точка имаше изглед към една цяла третина от острова – голямата дъга на бреговата ивица от Пишита до сърповидния плаж под Ле Скиочоле, където морето бушуваше като широка ивица от бяла пяна. Слабите светлинки на селцето потрепваха покрай брега: мръсни, мъждукащи точици, колеблив белег за човешко присъствие в тази негостоприемна земя. Отвъд тях се издигаше масивното тяло на вулкана като чепат дънер на гигантско мангрово дърво, назъбен с успоредни ридове, всеки от които носеше различно име. Сера Адорно, Роиза, Ле Мандре, Рина Гранде. Той се обърна и погледна нагоре. Над него бе надвиснала огромната черна ръка на рида Бастименто, зад който се простираше Шиара дел Фуоко. Хребетът се изкачваше по самото възвишение, което все още бе забулено в препускащи облаци, разцъфващи в мрачния блясък на всяко ново изригване. Гръмовният тътен разтърсваше земята.
 	 
 	 
 	Диоген знаеше, че на няколкостотин метра нагоре пътеката се разделя. Лявото разклонение тръгваше на изток и завиваше към кратера, който се намираше върху широките, посипани с вулканичен прах склонове на Лишионе. Дясното, пътят на древните гърци, продължаваше на запад, изкачваше Бастименто и свършваше рязко на мястото, където го пресичаше Шиара дел Фуоко.
 	Тя би трябвало да е поне на петнайсет-двайсет минути зад него – Диоген се бе напрегнал, докато се катереше с максимална скорост по ронещите се каменни стълби и калдъръмени зигзаги. Физически бе невъзможно да го е следвала плътно. Това му оставяше време да размисли, да планира следващата си стъпка – сега, след като я бе докарал там, където искаше.
 	Той се отпусна на руините от една зидана стена. Най-очевидният модус операнди на атака би бил засада откъм почти непроходимия храсталак, който растеше от двете страни на утъпканото пространство. Щеше да е просто: можеше да се скрие сред клоните, да речем на някой от зигзагообразните завои, и да стреля към нея, докато се изкачваше. Но този замисъл имаше големия недостатък да е много предсказуем – тя със сигурност щеше да го очаква. А и храстите бяха толкова гъсти, че Диоген се чудеше дали изобщо би могъл да се вмъкне, без да остави огромна дупка след себе си, или най-малкото доста отявлени знаци за едно наблюдателно око – а тя имаше адски наблюдателно око.
 	От друга страна Констанс не познаваше пътеката – нямаше откъде да я познава. Бе пристигнала на острова и бе дошла право във вилата му. Никаква карта не можеше да пресъздаде колко стръмен, опасен и неравен е теренът. Точно под разклонението пътеката извиваше близо под една скала от втвърдена лава, заобикаляше, след което минаваше отгоре. На това място бе невъзможно да се отклониш от пътя, тъй като около него имаше само други назъбени ридове. Ако я изчакаше там, щеше да й се наложи да мине точно под него. Просто не съществуваше друго място, откъдето да го доближи. А тъй като не познаваше местността, тя не би могла да заподозре този триста и шейсетградусов спираловиден завой.
 	Да. Това щеше да свърши отлична работа.
 	Той продължи да се изкачва и след десет минути се озова на уреченото място. Но докато се оглеждаше за скривалище, забеляза, че му се открива дори по-добра позиция – всъщност почти перфектна. Изкачвайки се, Констанс щеше да види скалата и би могла да очаква нападение оттам. Но доста преди самата скала имаше друго подходящо място за засада – в дълбоките сенки под нея, полускрито от камъни – което изглеждаше много по-коварно; впрочем то бе напълно невидимо, ако човек се движеше в далечния край на пътеката.
 	С неизразимо чувство на облекчение, че всичко скоро ще приключи, Диоген внимателно зае позиция в сянката на завоя и се подготви за чакане. Всичко се нареждаше прекрасно: дълбокият мрак на нощта и естествените клопки на терена създаваха впечатление, че в скалите, зад които се бе спотаил, въобще няма пролука. След около четвърт час тя щеше да се появи. Щом я убиеше, щеше да хвърли тялото й в Шиара, където то щеше да изчезне завинаги. А той отново щеше да е свободен.
 	Петнайсетте минути, които последваха, бяха най-дългите в живота му. Когато се проточиха до двайсет, той почувства нарастващо безпокойство. Отминаха двайсет и пет минути… трийсет…
 	В ума му препускаха какви ли не предположения. Нямаше откъде Констанс да знае, че той е там. Диоген беше сигурен, че не е имало начин тя да усети присъствието му.
 	Можеше да се е объркало нещо друго.
 	Дали не беше твърде слаба, за да се изкачи толкова високо в планината? Беше допуснал, че омразата й ще я пренесе далеч отвъд границата на нормалното изтощение. Но все пак тя бе просто човек; и за нея съществуваше критична точка. Следваше го от дни, без почти да яде или спи. Отгоре на това сигурно бе загубила доста кръв. Да изкачи след всички тези преживявания три хиляди стъпки непознат и изключително опасен участък през нощта… Може би просто не беше успяла. А може би беше ранена? Полуразрушената камениста пътека беше осеяна с ерозирали блокове, а най-стръмните й части – там, където древните бяха построили стъпала – бяха хлъзгави от чакъла и представляваха истински смъртоносен капан.
 	Смъртоносен капан. Беше напълно възможно, всъщност дори вероятно, тя да се е подхлъзнала и ударила; да е паднала и да си е изкълчила глезена; може би дори бе мъртва. Дали имаше фенерче? Той се съмняваше в това.
 	Погледна часовника си: до този момент бяха отминали трийсет и пет минути. Чудеше се какво да прави. Измежду всички възможности най-правдоподобната беше тя да се е наранила. Би могъл да се върне по пътеката и лично да провери. Ако Констанс лежеше със счупен глезен или береше душа от изтощение, убийството й нямаше да е трудно…
 	Диоген се спря. Не. Това не вършеше работа. Възможно беше такъв да е нейният план: да го накара да повярва, че е пострадала, да го примами обратно долу – след което да го причака от засада. По лицето му премина горчива усмивка. Точно така беше, нали? Дебнеше го, чакайки да слезе. Но той нямаше да попадне в капана. Сам щеше да я причака. Накрая ненавистта й щеше да я принуди да дойде.
 	Изтекоха още десет минути и той отново бе обладан от съмнения. Ами ако се наложеше да я чака цяла нощ? Ами ако тя отказваше да пренесе битката в планинския терен? Ако се бе върнала в града и сега планираше нещо ново? Ако се беше обадила на полицията?
 	Мисълта, че кошмарът може да продължи, му се видя непоносима. Това не биваше да се проточва повече. Трябваше да свърши още тази нощ. Ако Констанс не дойдеше при него, Диоген щеше да ускори процеса, като отиде при нея.
 	Но как!
 	Лежеше на твърдата земя, взрян в мрака, а възбудата му растеше. Опитваше се да мисли като нея, да предугади как би постъпила. Не можеше да си позволи да я подцени отново.
 	Излизам от къщата и се затичвам по планинската пътека. Тя стои и се пита дали да ме последва. Какво ще направи? Констанс знаеше, че той ще продължи да се изкачва; знаеше, че ще я причака, че възнамерява да се сблъска с нея в свои води, по своите правила.
 	Какво ще направи?
 	Отговорът го осени внезапно: тя щеше да намери друг маршрут. По-кратък. И да му отреже пътя. Но, разбира се, друг маршрут не съществуваше…
 	Диоген почувства как кожата на врата му внезапно настръхва: изведнъж си припомни една стара история, която знаеше от разказите на местните. През осемнайсети век сарацините нападнали Стромболи. Излезли на сушата при Петрузо, скалисто заливче от другата страна на острова, и извършили дързък и опасен преход, за който се наложило да изкачат единия склон на вулкана и да се спуснат по другия. Но те не поели по гръцката пътека – прокарали своя собствена, за да могат да нападнат селото от неочаквана посока.
 	Дали тя бе тръгнала по сарацинската пътека?
 	Умът му работеше трескаво. Не беше обърнал внимание на историята, приемайки я за поредната колоритна легенда, една от многото, които се свързваха с острова. Дали някой днес изобщо знаеше къде води пътеката? Дали все още съществуваше? И как би могла Констанс да научи за нея? Вероятно в целия свят имаше не повече от половин дузина души, които знаеха маршрута.
 	Той изруга гневно и напрегна мозък в опит да си спомни още някой детайл. Къде водеше сарацинският път?
 	В легендата сякаш се споменаваше нещо за това как сарацините загубили част от хората си във Фило дел Фуоко, тясна клисура, която се отцепваше от Шиара. Ако случаят бе такъв, то пътеката би трябвало да се движи по ръба на Шиара през целия участък надолу към хребета Бастименто – или нагоре по него, както можеше да се окаже…
 	Той се изправи рязко. Знаеше – знаеше! – че Констанс е направила точно това. Тя беше изкусен разузнавач; явно се бе докопала до някой стар атлас на острова. После го бе проучила и запаметила. Бе измъкнала Диоген от дома му като язовец от дупката му и го беше подмамила да тръгне по по-познатата пътека. Позволи му през цялото време да си мисли, че осъществява неговия план… А докато той е потривал ръце, тя е поела на запад и е хванала тайната пътека, отрязвайки пътя му. А той седеше в засада и губеше една след друга ценните минути. Сега тя се намираше над него. Чакаше го.
 	По челото му изби студена пот. Вече виждаше невероятната прецизност на плана й. Констанс бе преценила всичко предварително. Очаквала бе той да избяга от къщата и да хукне по пътеката. Очаквала бе той да спре някъде по пътя и да я дебне от засада, давайки на нея – по-слабата – цялото време, от което се нуждаеше, за да се изкачи по сарацинската пътека до рида Бастименто…
 	Той замръзна, обхванат от ужас, а очите му се фокусираха на големия черен зъбер над него. Облаците се кълбяха около върха, планината стенеше и потръпваше при всяко изригване – после облаците се разделиха, разкривайки хребета за сиянието на изтичащата лава… И в този момент той зърна на фона на ужасното трептящо зарево една облечена в бяло фигура, която танцуваше… Въпреки воя на вятъра и грохота на планината, Диоген бе сигурен, че чува зловещ, вманиачен кикот, който се носи към него…
 	В пристъп на ярост насочи пистолета си и започна да стреля, а искрите го заслепяваха. След миг изруга и смъкна пистолета; сърцето му биеше диво. Ридът беше гол, силуетът го нямаше.
 	Сега или никога. Краят приближаваше. Той се затича с всички сили по пътеката, знаейки, че Констанс никога няма да успее да го улучи в тъмното. Разклонението се намираше точно пред него. Дясната му част бе препречена от ограда. Ръждивата тел звънтеше под поривите на вятъра и клатеше оглозганата от бурите табела, на която се четеше:
 	 
 	  

 	 
 	[* Изтичане на лава! Голяма опасност! Не преминавай! (ит). – Б.пр.]
 	Той прескочи оградата и продължи по старата пътека към върха на хребета Бастименто. Съществуваше само един възможен изход. Единият от двама им щеше да се спусне обратно по склона; другият щеше да загине в Шиара.
 	Оставаше да се разбере кой в крайна сметка ще надделее.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 79 ≈

 	 
 	Алойзиъс Пендъргаст се спря при разклона на пътеката и се заслуша напрегнато. Преди по-малко от пет минути съвсем отчетливо бе чул изстрели – общо десет – на фона на вулканичното боботене. Коленичи и освети земята с фенерчето си. Бързият оглед показа, че Диоген – само Диоген – е поел по разклонението, препречено с ограда.
 	В цялата тази ситуация все още имаше много въпросителни, на които Пендъргаст не бе намерил отговор, множество заплетени загадки, обвити в мистерия. Намериха се съвсем малко отпечатъци от стъпки – само на местата, където прах или пясък се бяха събирали в пазвите на някоя скала – но те не внасяха кой знае каква яснота, тъй като следите на Констанс се губеха почти от началото на пътеката. Въпреки това обаче Диоген бе продължил да се движи напред. Защо? Пендъргаст бе принуден да направи избор: да търси следите на Констанс или да последва тези на брат си. А това не беше никакъв избор – Диоген представляваше заплахата, той трябваше да бъде открит пръв.
 	А после бяха отекнали онези изстрели – ала чии? И защо толкова много? Само човек, обладан от паника, би стрелял десет пъти един след друг.
 	Агентът се изкатери по оградата и продължи по старата пътека, която се рушеше опасно. Върхът на хребета се намираше може би на около четиристотин метра, а отвъд него се виждаше само небето, пламнало в гневно оранжево зарево. Трябваше да се движи бързо – но и предпазливо.
 	Пътят достигна до стръмен участък от рида, в който бе изсечено стълбище, минаващо над самата клокочеща лава. Но стъпалата бяха силно проядени, така че Пендъргаст се принуди да прибере пистолета си и да използва две ръце, за да се покатери. Непосредствено преди да превали върха, той се притисна към склона, измъкна оръжието си и отново се ослуша. Но беше безнадеждно: ревът и грохотът на вулкана тук отекваха дори по-силно, а вятърът виеше още по-свирепо.
 	Той изпълзя до върха на хребета, брулен от жилещия вятър, и отново спря, за да се ориентира. Голата пътека се виеше по гребена на билото, след което правеше завой и изчезваше зад шип от застинала лава. Пендъргаст скочи на крака, притича през откритото пространство и се прикри зад вулканичното образувание. Оттук вече можеше да прецени, че вдясно би трябвало да зее огромна бездна – несъмнено Шиара дел Фуоко. Червеникавото сияние, което се надигаше оттам, представляваше идеален фон, на който да се открои движеща се фигура.
 	Той внимателно се подаде иззад шипа и Огненият склон изведнъж се откри от дясната му страна: отвесна скала, която пропадаше стръмно в пропаст като дълбока трапчинка по лицето на острова – широка осем-деветстотин метра, спускаща се стремително в разпененото кипящо море стотици метри надолу. От бездната с грохот се надигаха талази горещ въздух, които се кълбяха по диагонал над хребета и завихряха остри късчета вулканична пепел и облаци от серни изпарения. А сега, освен рева на планината Пендъргаст започна да долавя и нов звук: разцепването и трополенето на гигантски блокове жива лава, някои нажежени до червено, които изригваха от кратера горе, отскачаха от склона и се сриваха в огненото море, където разцъфваха в мътни бели цветя.
 	Той се запрепъва напред в бушуващия вятър като едва пазеше равновесие, тласкан от адската сила, която го буташе към ръба на скалата. Огледа земята, но всички възможни следи бяха заличени. Той се затича по рушащата се пътека, прикривайки се зад стари блокове лава, където бе възможно, и се стараеше да държи центъра на тежестта си ниско. Пътят продължаваше да се изкачва по хребета. Пред него се възправяше огромна купчина от блокове лава, един застинал скален водопад. Пътеката го заобикаляше и правеше рязък десен завой към ръба.
 	Той припълзя на завет в основата на скалите с изваден револвер. Ако имаше някой по тази пътека, той щеше да се появи право пред него.
 	Пендъргаст се завъртя, хванал оръжието с две ръце – и зърна ужасяваща гледка.
 	На самия ръб на бездната различи два силуета, които се открояваха на фона на мътното сияние на вулкана. Те бяха заключени в странна, почти любовна прегръдка. Ала това не бяха влюбени – бяха врагове, вплетени в смъртоносна схватка, които не усещаха вятъра, рева на вулкана и това колко опасно е мястото, на което са застанали.
 	— Констанс! – изкрещя Пендъргаст и се втурна напред. Ала докато тичаше, те изгубиха равновесие, всеки блъскаше и се вкопчваше в другия, всеки теглеше другия към бездната…
 	И после, сред тишина по-страшна от всякакъв вик, те изчезнаха.
 	Пендъргаст се спусна към ръба, а поривът на вятъра почти го повали. Падна на колене, заслони очи с ръка и се опита да надзърне в пропастта. На хиляди стъпки под него се въртяха и подскачаха като камъчета втвърдени блокове мътночервена лава с големината на къщи и вдигаха облаци оранжеви искри, а вятърът пищеше подобно риданията на обречените. Пендъргаст остана коленичил, шибащият вятър изтръгваше сълзи от очите му.
 	Едва разбираше какво е видял. За него бе невероятно, невъзможно това, че Констанс – закриляната, крехка, объркана Констанс – е могла да преследва брат му до самия край на земята, да го доведе до този вулкан и да се хвърли вътре заедно с него…
 	Пендъргаст свирепо изтри очи и направи втори опит да погледне в адската бездна с нищожната надежда, че нещо, каквото и да е, може да е останало – и там, на по-малко от две стъпки под него, той съзря ръка, цялата обляна в кръв, която се бе вкопчила в една малка издатина на скалата с почти свръхчовешка сила.
 	Диоген.
 	Сега Пендъргаст чу гласа на Д’Агоста в главата си: Ти осъзнаваш, че има само един начин да се погрижиш за Диоген. Когато моментът настъпи…
 	Без да се поколебае, агентът се надвеси надолу, за да спаси брат си, сграбчи китката му с едната си ръка и стисна предмишницата му с другата. С мощен напън той се оттласна назад, като го теглеше нагоре и надалеч от гърлото на ада. Над ръба на скалата се появи едно изранено, диво лице – не това на брат му, а на Констанс Грийн.
 	Секунди по-късно той вече я бе издърпал на безопасно място. Тя се превъртя по гръб, гърдите й се надигаха бързо, ръцете й лежаха разперени, а парцаливата й бяла рокля плющеше на вятъра.
 	Пендъргаст се наведе над нея.
 	— Диоген…? – успя да попита той.
 	— Него вече го няма! — От окървавените й устни се откъсна къс смях, мигновено погълнат от вятъра.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 80 ≈

 	 
 	Чакалнята към стая за изслушване „Б“ се състоеше от импровизирана сбирка пейки от времето на седемдесетте, които очертаваха безличен коридор на двайсет и първия етаж на площад „Полиция“ № 1. Д’Агоста седеше на една от тези пейки и вдишваше спарения въздух: смесената миризма на белина и амоняк от мъжката тоалетна; стар парфюм; пот; застоял цигарен дим, който се бе просмукал в стените така дълбоко, че винаги щеше да лъха. Но над всичко се открояваше парливият, вездесъщ дъх на страх.
 	Страхът обаче бе последното нещо, което занимаваше собствения му мозък. Д’Агоста щеше да бъде подложен на официално дисциплинарно изслушване, от което щеше да се реши дали някога отново ще може да работи в сферата на реда и единственото, което чувстваше, беше празнота и умора. Това изпитание висеше от месеци над главата му като Дамоклев меч и сега, за добро или за лошо, бе на път да свърши.
 	До него на пейката се премести Томас Шолдърс, неговият определен от профсъюзите адвокат.
 	— Нещо друго, което би искал да прегледаме за последен път? – попита го той с тънък треперлив глас. – Свидетелското ти показание или пък вероятната им линия на разпит?
 	Д’Агоста поклати глава.
 	— Нищо повече, благодаря.
 	— Адвокатът на отдела представя случая от страната на НПУ. Можем да открием пукнатини в позицията му. Кагелман е упорит, но справедлив. Той е от старата школа. Най-добрата стратегия е да играеш честно: без извъртания, без лъжи. Отговаряй на въпросите просто с „да“ или „не“, не говори, ако не те питат. Представи се както говорихме – добро ченге, попаднало в лоша ситуация, което прави всичко според силите си, за да се увери, че справедливостта тържествува. Ако можем да се задържим в тази плоскост – аз съм сдържан оптимист.
 	Сдържан оптимист. Дали бяха изречени от пилот на самолет, хирург или от собствения ти адвокат, думите не звучаха особено окуражаващо.
 	Той си помисли за онзи съдбоносен есенен ден, когато се натъкна на Пендъргаст, който хранеше патиците с хляб в имението „Гроув“. Беше само преди шест месеца, но какво дълго, странно приключение бе последвало…
 	— Държиш ли се? – попита Шолдърс.
 	Д’Агоста погледна часовника си.
 	— Просто ми се иска това проклето нещо вече да е свършило. Уморих се да седя тук и да чакам секирата да се стовари.
 	— Не трябва да мислиш за това по такъв начин, лейтенант. Дисциплинарното изслушване не е по-различно от всеки друг съдебен процес, в който и да е американски съд. Ти си невинен до доказване на противното.
 	Д’Агоста въздъхна и се намести неспокойно. В този момент зърна капитан Лора Хейуърд, която се движеше по оживения коридор.
 	Тя вървеше към тях със своята премерена, целеустремена походка, облечена в сив кашмирен пуловер и плисирана пола от вълнен морскосин плат. Внезапно мрачният, скучен коридор се изпълни с живот. Макар последното нещо, което искаше, бе да го види по такъв начин: инсталиран на пейка като някакъв кръшкач, който си чака наказанието. Може би щеше да отмине, просто да го отмине както бе направила в онзи ден в полицейското подуправление под Медисън Скуеър Гардън.
 	Но тя не отмина – Спря пред пейката и кимна небрежно към него и Шолдърс.
 	— Здравей – успя да произнесе Д’Агоста. Той почувства, че се изчервява от смущение и срам и се вбеси от това.
 	— Здрасти, Вини – отвърна тя с дрезгавия си контраалт. – Имаш ли минутка?
 	За миг настъпи гробна тишина.
 	— Разбира се. – Той се обърна към Шолдърс. – Ще ме пуснеш ли за малко?
 	— Не се отдалечавай – скоро влизаме.
 	Д’Агоста последва Хейуърд към едно по-тихо местенце в коридора. Тя спря, погледна го, несъзнателно приглаждайки с една ръка полата си. Докато гледаше стройните й крака Д’Агоста почувства, че сърцето му започва да бие по-бързо. Той се помъчи да измисли какво да каже, но не успя.
 	Хейуърд също изглеждаше загубила дар слово – нещо нетипично за нея. Лицето й беше строго, разтревожено. Тя отвори дамската си чанта, тършува вътре известно време, затвори я и я пъхна под мишницата си. Останаха още известно време в мълчание, докато покрай тях минаваха полицейски служители, техници и юристи.
 	— За да даваш свидетелски показания ли си тук? – попита най-накрая Д’Агоста.
 	— Не. Дадох показанията си преди месец.
 	— Може би искаш да кажеш нещо повече?
 	— Не.
 	Странен трепет премина през Д’Агоста, когато осъзна какво значеше това. Значи продължава да си мълчи за моята роля в Херкмурското бягство, помисли си той. Не е казала на никого.
 	— Обади ми се един познат от Министерството на правосъдието – каза тя. – Решението е излязло току-що. Колкото до федералните, специален агент Пендъргаст е чист по всички обвинения. „Убийства“ на свой ред официално са подновили разследването. И както изглежда, ние също ще свалим всички обвинения. Въз основа на доказателствата, получени от куфарчето на Диоген Пендъргаст, е била издадена нова съдебна заповед за Диоген. Помислих си, че ще искаш да знаеш.
 	Д’Агоста си отдъхна с облекчение.
 	— Слава Богу. Значи е напълно оправдан.
 	— По криминалните обвинения, да. Но със сигурност може да се твърди, че не е спечелил нови приятели в Бюрото.
 	— Популярността никога не е била от силните страни на Пендъргаст.
 	Хейуърд се усмихна слабо.
 	— Дали са му шестмесечен отпуск. Дали е по негово искане, или по настояване на Бюрото, не знам.
 	Д’Агоста поклати глава.
 	— Помислих си също, че може би ще искаш да чуеш за специален агент Спенсър Кофи.
 	— Е?
 	— В добавка към провалянето на случая на Пендъргаст, се е замесил в някакъв скандал в Херкмур. Изглежда е бил понижен. Сега го изпращат във филиала Северна Дакота в Блек Рок.
 	— Ще му трябват нови наполеонки – отбеляза Д’Агоста.
 	Хейуърд се усмихна, след което отново настъпи неловка тишина.
 	Заместник-комисарят на съда се приближи към тях заедно със специалния прокурор на отдела. Двамата подминаха Д’Агоста и Хейуърд, кимнаха им хладно и влязоха в съдебната зала.
 	— Щом Пендъргаст е чист, и ти ще бъдеш оневинен – рече Хейуърд.
 	Д’Агоста сведе поглед.
 	— Става дума за различни бюрократични процедури.
 	— Да, но когато…
 	Тя рязко спря. Д’Агоста вдигна поглед и видя Глен Сингълтън да върви по коридора, безупречно облечен както обикновено. Капитан Сингълтън все още бе официалният шеф на Д’Агоста и пристигаше без съмнение, за да свидетелства. Когато видя Хейуърд, той изненадано се спря.
 	— Капитан Хейуърд – рече той сковано. – Какво правиш тук?
 	— Дойдох да видя как ще мине процесът – отвърна тя.
 	Сингълтън се намръщи.
 	— Дисциплинарните изслушвания не са театрални пиеси.
 	— Известно ми е.
 	— Вече свидетелства. Идването ти тук лично, без да са те повикали и без да даваш някаква нова информация, би могло да се изтълкува като… – Сингълтън се поколеба.
 	Д’Агоста се изчерви при намека. Крадешком хвърли очи към Хейуърд и се изненада от това, което видя. Мрачното изражение бе изчезнало от лицето й и видът й внезапно бе станал спокоен. Сякаш се бе борила дълго време и най-сетне бе взела важно решение.
 	— Да? – попита тя меко.
 	— Би могло да се изтълкува като липса на безпристрастност от твоя страна.
 	— Е какво, Глен – подзе Хейуърд. – Нима не искаш най-доброто за Вини?
 	Сега беше ред на Сингълтън да се изчерви.
 	— Разбира се, че искам. Всъщност точно затова съм тук – за да обърна внимание на прокурора, че по случая има развитие. Просто не бихме искали да си помислят, че си повлияна.
 	— Твърде късно е за това – рече тя бързо. – Вече съм повлияна.
 	След което съвсем преднамерено стисна ръката на Д’Агоста в своята.
 	Сингълтън ги гледа известно време. Отвори уста, после я затвори, неспособен да каже нещо. Накрая дари Д’Агоста с неочаквана усмивка и сложи ръка на рамото му.
 	— Ще се видим в съда, лейтенант – каза той и наблегна специално на думата „лейтенант“. После се обърна и си тръгна.
 	— Какво трябваше да означава това? – попита Д’Агоста.
 	— Доколкото познавам Глен – смятам, че имаш приятел в съда.
 	Д’Агоста отново усети, че пулсът му се ускорява. Въпреки предстоящото изпитание той внезапно се почувства абсурдно щастлив. Сякаш току-що някой бе вдигнал огромна тежест от плещите му: тежест, която не бе осъзнавал напълно, че носи.
 	Той рязко се обърна към Хейуърд.
 	— Чуй, Лора…
 	— Не. Ти ме чуй. – Тя хвана и другата му ръка и я стисна леко. – Няма значение какво ще стане в онази зала. Разбираш ли, Вини? Защото каквото и да се случи, се случва и на двама ни. Ще преминем през това заедно.
 	Той преглътна.
 	— Обичам те, Лора Хейуърд.
 	В този момент вратата на съдебната зала се отвори и приставът извика името му. Томас Шолдърс стана от пейката, улови погледа на Д’Агоста и кимна.
 	Хейуърд стисна ръката му още веднъж.
 	— Хайде, момче – рече тя усмихнато. – Време е за шоу.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 81 ≈

 	 
 	Следобедното слънце обрамчваше с бронзов контур хълмовете на долината Хъдсън и превръщаше широката, бавна река в брилянтен аквамарин. Горите, които покриваха планината Шугърлоуф и хребета Брейкнек започваха да се разлистват и цялата местност полека се загръщаше в ефирна пролетна мантия.
 	Нора Кели седеше на просторната веранда на клиника „Фивършам“, откъдето се откриваше гледка към Колд Спринг, към река Хъдсън и червените тухлени сгради на Уест Пойнт отвъд нея. Съпругът на Нора нервно крачеше напред-назад, от време на време хвърляше поглед към алеята, а друг път измерваше с очи елегантния силует на частната болница.
 	— Чувствам се адски неспокоен от това, че съм отново тук – възропта той. – Знаеш, Нора, не съм стъпвал на това място откакто самият аз бях пациент. Мили боже. Не знам дали съм ти казвал, но когато се смени времето, понякога усещам болка в гърба, там където Хирурга…
 	— Казвал си ми, Бил – прекъсна го тя с театрално отегчение. – Много пъти.
 	Изтрака брава, чу се тихо поскърцване на панти и вратата на верандата се открехна. Една медицинска сестра със снежнобяла престилка подаде глава.
 	— Вече може да влезете. Тя ви чака в западната зала за посетители.
 	Нора и Смитбак последваха сестрата в сградата и надолу по един дълъг коридор.
 	— Как е тя? – попита Смитбак.
 	— Много по-добре, слава богу. Всички толкова се тревожехме за нея – такова мило същество е. Но сега с всеки ден се подобрява. Въпреки това се уморява лесно; ще трябва да ограничите посещението си до петнайсет минути.
 	— Милото същество – прошепна Смитбак в ухото на жена си. Тя шеговито го сръга в ребрата.
 	Западната зала за посетители беше просторна полукръгла стая, която напомняше на хижа: полирани греди на тавана, борова ламперия, мебели от бяла бреза. По стените висяха горски пейзажи с маслени бои, а в широката зидана камина играеха весели пламъци.
 	А там, в средата на помещението, седеше Магро Грийн.
 	— Марго – произнесе Нора и се спря, почти без да смее да продължи. Чу как Смитбак рязко си поема дъх до нея.
 	Тази Марго Грийн, която стоеше пред тях, бе същинска сянка на енергичната жена, която беше и академична съперничка, и нейна близка приятелка от музея. Тя беше плашещо слаба, а под бледата й кожа вените изпъкваха като под хартия. Движенията й бяха бавни и обмислени като на човек, който отдавна не е използвал крайниците си. И при все това кестенявата й коса имаше богат и блестящ цвят, а в очите й просветваше същият жив пламък, който Нора помнеше. Диоген Пендъргаст бе пратил тази жена в мрачни и опасни предели – почти беше отнел живота й, – но сега тя се завръщаше.
 	— Здравейте и двамата – рече Марго с тънък, уморен глас. – Какъв ден е днес?
 	— Събота – отвърна Нора. – Дванайсети април.
 	— О, чудесно! Надявах се все още да е събота. – Тя се усмихна.
 	Сестрата влезе и се засуети около Марго, като я нагласи по-удобно в инвалидния стол. После прекоси стаята, дърпаше завеси и разпухкваше възглавници, преди да ги остави отново сами. В стаята влязоха ярки слънчеви лъчи и светлината обля главата и раменете на Марго, позлатявайки я като ангел. Какъвто, помисли си Нора, тя в някакъв смисъл беше: бе стигнала на границата със смъртта, благодарение на необичайния коктейл от отрови, който Диоген й бе поднасял.
 	— Донесохме ти нещо – рече Смитбак, бръкна в сакото си и извади един кафяв плик. – Решихме, че ще те зарадва.
 	Марго го взе и го отвори бавно.
 	— Екземпляр от моето първо издание на „Музеология“! – възкликна тя.
 	— Разгърни го. Подписано е от всички куратори в отдел „Антропология“.
 	— Дори и от Чарли Прайн? – В очите на Марго заиграха шеговити пламъчета.
 	Нора се разсмя.
 	— Дори от Прайн.
 	Те си придърпаха два стола край количката и седнаха.
 	— Музеят е толкова скучен без теб, Марго – каза Нора. – Трябва да побързаш и да се оправиш.
 	— Така е – кимна Смитбак и се усмихна, а обичайното му добро настроение се завръщаше. – Старата бърлога има нужда от някой, който да я поразтърсва от време навреме, да вдига малко прах от експонатите.
 	Тя се засмя тихо.
 	— Според това, което прочетох, последното, от което музеят се нуждае в момента са още противоречия. Вярно ли е, че четирима души са загинали по време на Египетското шоу?
 	— Да – рече Нора. – А шейсет бяха ранени, някои от тях – много сериозно.
 	Тя и Смитбак се спогледаха. Статията, която излезе две седмици, след откриването, твърдеше, че някаква засечка в системния софтуер е извадила светлинно-звуковото шоу от контрол, което на свой ред е причинило паника. Истината, която беше далеч по-лоша, се знаеше само от неколцина избрани в музея и полицията.
 	— Истина ли е, че директорът е между ранените? – попита Марго.
 	Нора кимна.
 	— Колъпи прекара нещо като апоплектичен удар. Той е под психиатрично наблюдение в Нюйоркската болница, но се очаква да се възстанови напълно.
 	Това бе истина, макар, разбира се, да не бе цялата история. Колъпи, заедно с още няколко души, бе станал жертва на Диогеновото светлинно-звуково шоу, докаран почти до лудост от лазерните пулсации и нискочестотните звукови вълни. Същото можеше да се случи и на Нора, ако не бе затворила очи и не бе запушила уши. Всъщност оттогава сънуваше кошмари всяка нощ. Пендъргаст и останалите бяха спрели шоуто, преди то да се разгърне докрай и да причини трайни увреждания: в резултат на това прогнозата за Колъпи и другите жертви бе отлична – много по-оптимистична, отколкото тази за злощастния техник Липър.
 	Нора се помръдна в стола си. Някой ден щеше да каже на Марго всичко – ала не днес. Преди това й предстоеше да се възстанови.
 	— Как смяташ, че ще се отрази това на музея? – попита Марго. – Такава трагедия на откриването и то непосредствено след Диамантения обир?
 	Нора поклати глава.
 	— Отначало всички смятахме, че това е последният удар, особено като се има предвид, че жената на кмета също е сред пострадалите. Но се оказва, че ефектът беше противоположен. Благодарение на всички тези недоразумения Гробницата на Сенеф сега е най-горещото шоу. Заявките за резервации на билети се сипят с невероятна скорост. Даже тази сутрин по Бродуей се разминах с някакъв амбулантен търговец, който продаваше тениски с надпис „Аз оцелях след проклятието“.
 	— Значи се канят да преоткрият експозицията?
 	Смитбак кимна.
 	— И то скоро. Повечето експонати са оцелели. Надяват се да пуснат шоуто до края на месеца.
 	— Новата ни египтоложка преработва сценария – вметна Нора. – Поправя първоначалния замисъл, като отстранява някои от по-крещящите специални ефекти, но оставя голяма част от светлинно-звуковото шоу непокътната. Тя е прекрасен човек, страхотно се работи с нея, забавна е, непретенциозна – късметлии сме, че я наехме.
 	— В новините се споменаваше, че някакъв агент на ФБР изиграл решаваща роля за спасяването на хората – каза Марго. – Да не би съвсем случайно това да е агент Пендъргаст?
 	— Как позна?
 	— Просто Пендъргаст винаги успява да се появи в най-критичния момент.
 	— На мен ли го казваш? – поклати глава Смитбак, а усмивката му помръкна.
 	Нора забеляза, че той несъзнателно потрива ръката си на мястото, където бе изгорена от киселината.
 	Медицинската сестра застана на прага.
 	— Марго? Налага се след пет минути да те върна в стаята ти.
 	— Окей. – Тя отново се обърна към тях. – Предполагам, че от изложбата насам продължава да се навърта из музея, да задава въпроси, да заплашва бюрократите и изобщо да се държи като пълен гадняр.
 	— Всъщност не – отвърна Нора. – Изчезна веднага след това. Никой не го е виждал или чувал.
 	— Сериозно? Колко странно.
 	— Да, така е – кимна Нора. – Странно е наистина.
 	 
 	 
 	 
 	≈ 82 ≈

 	 
 	В края на май на остров Капрая двама души – един мъж и една жена – седяха на терасата на спретната варосана къща с изглед към Средиземно море. Терасата се надвесваше над ръба на скалата, а отдолу прибоят пълзеше около колоните от черен вулканичен камък и се къдреше в пенести пръстени. Нататък се простираше лазурносиня шир, докъдето поглед стига.
 	На терасата имаше маса от потъмняло дърво, върху която бе наредена проста трапеза: питка хляб от грубо брашно, чиния с тънки резени филе, бутилка зехтин и блюдо с маслини, чаши бяло вино. Уханието на цъфтящи лимони изпълваше въздуха, смесвайки се с дъха на див розмарин и морска сол. По хълма над къщата редици лози протягаха зелени мустачки. Единственият звук бе далечният крясък на гларусите и бриза, който шумолеше през листата на пурпурната бугенвилея.
 	Двамата седяха, отпиваха вино и говореха тихо. Дрехите, които жената носеше – изтъркани панталони и стара работна риза – бяха в контраст с изящно изваяните й черти и лъскавата махагонова коса, която се сипеше по гърба й. Облеклото на мъжа бе толкова официално, колкото това на жената бе небрежно: черен костюм с италианска кройка, ослепително бяла риза и вратовръзка в ненатрапчиви цветове.
 	Събеседниците наблюдаваха трета личност – красива млада жена в бледожълта рокля, която безцелно се разхождаше из маслиновата горичка край лозето. От време на време тя се спираше да откъсне някое цвете, а после продължаваше нататък, като го въртеше в ръцете си и разсеяно късаше листенцата му.
 	— Мисля, че вече разбирам всичко – казваше жената на терасата. – С изключение на едно нещо, което така и не ми обясни: как, за бога, успя да махнеш GPS-гривната, без да задействаш алармата?
 	Мъжът махна с ръка.
 	— Детска игра. В пластмасовия маншет имаше жица, свързана в електрическа верига. Замисълът е, че ако някой се опита да свали маншета, ще трябва да пререже жицата, като по този начин прекъсне веригата и включи алармата.
 	— И какво направи ти?
 	— Остъргах пластмасовото покритие на две места по продължение на веригата, за да оголя жицата. После свързах двата края на друга жица към всяко от местата, срязах гривната по средата и я свалих. Елементарно, скъпа ми Виола.
 	— Ах, Je vois! Но откъде се сдоби с допълнителната жица?
 	— Направих си я с помощта на станиолче от дъвка. За жалост ми се наложи да сдъвча дъвката, тъй като тя ми трябваше, за да прикрепя жицата.
 	— Ами дъвката? Нея пък откъде я взе?
 	— От моя познат от съседната килия, един извънредно талантлив млад мъж, който откри пред мен цял един нов свят – този на ритмиката и перкусиите. Той ми даде едно от безценните му пакетчета дъвка в замяна на малка услуга, която му бях направил.
 	— Каква?
 	— Слушах.
 	Жената се усмихна.
 	— Стори добро, пък го хвърли на боклука.
 	— Нещо такова.
 	— Като заговорихме за затвора, не мога да ти опиша колко се развълнувах като получих телеграмата ти. Страхувах се, че в следващите сто години няма да те пуснат да излезеш от страната.
 	— Диоген остави достатъчно доказателства в куфарчето си, за да бъда оневинен за убийствата. Така се оказах извършител само на три по-съществени престъпления: кражбата на Сърцето на Луцифер, отвличането на гемолога Каплан и бягството от затвора. Нито музеят, нито Каплан си дадоха труд да повдигат обвинения. Що се отнася до затвора, повече от всичко биха искали да забравят, че охранителната им система не се е оказала безгрешна. Така че, ето ме тук. – Той замълча за момент и отпи глътка от виното си. – Което ме довежда до един въпрос, който аз искам да ти задам. Как така не разпозна в Менцес брат ми? И преди си го виждала дегизиран.
 	— И аз съм се питала – отвърна Виола. – Видях го в амплоато на две различни личности, но нито едната не беше тази на Менцес.
 	Последва тишина. Погледът на Виола отново се отклони към младата жена в маслиновата горичка.
 	— Тя е твърде необичайна девойка.
 	— Така е – отвърна мъжът. – По-необичайна, отколкото изобщо би могла да си представиш.
 	Те продължиха да я наблюдават как безцелно се разхожда сред възлестите дръвчета, подобно призрак, който не намира покой.
 	— Как ти стана повереница?
 	— Това е дълга и твърде заплетена история, Виола. Някой ден ще ти я разкажа – обещавам.
 	Жената се усмихна и отпи от виното си. За известно време над тях отново се възцари тишина.
 	— Харесва ли ти новата реколта? – попита тя. – Отворих бутилката специално за случая.
 	— Също толкова прекрасна, като предишната. От твоите лозя е, предполагам.
 	— Да. Сама набрах гроздето и дори го отъпках със собствените си крака.
 	— Не знам дали да се чувствам поласкан или ужасен. – Той взе деликатно парченце колбас, огледа го и си отряза една хапка. – Да не би ти да си застреляла и глигана?
 	Виола се усмихна.
 	— Не. Все някъде трябваше да тегля чертата. – Тя го погледна, очите й станаха загрижени. – Полагаш храбри усилия да си забавен, Алойзиъс.
 	— Като такива ли изглеждат – усилия? Моите извинения.
 	— Претоварен си. И не изглеждаш твърде добре. Нещата не вървят добре за теб, нали?
 	Той се поколеба за момент, после – много бавно – поклати глава.
 	— Бих желала да можех да сторя нещо.
 	— Компанията ти е достатъчно тонизираща, Виола.
 	Тя отново се усмихна, а очите й се върнаха на младата жена.
 	— Странно е като си помислиш, че убийството – наистина няма как другояче да го наречем, нали? – се оказа такова пречистващо преживяване за нея.
 	— Наистина. При все това обаче аз се боя, че тя си остава едно наранено човешко същество. – Той се поколеба. – Сега си давам сметка, че беше грешка да я държа заключена в къщата в Ню Йорк. Тя имаше нужда да излезе и да види света. Диоген се възползва от тази нужда. В това отношение също допуснах грешка – направих я уязвима за него. Вината и срамът са с мен неотклонно.
 	— Говорил ли си за това с нея? За тези чувства, имам предвид? Може би и за двама ви ще е добре.
 	— Опитвал съм. Всъщност, повече от веднъж. Но тя категорично отказва всяка възможност за дискусия по тази тема.
 	— Може би това ще се промени с времето? – Виола отметна коси. – Къде смятате да отидете после?
 	— Вече пътешествахме из Франция, Испания и Италия – тя изглежда проявява интерес към руините на Древен Рим. Правя всичко по силите си да отклоня мислите й от това, което се случи. Въпреки това, обаче, тя остава умислена и далечна, както сама виждаш.
 	— Смятам, че това, от което Констанс най-много се нуждае, е напътствие.
 	— Що за напътствие?
 	— Знаеш. Такова, каквото един баща може да даде на дъщеря си.
 	Пендъргаст се размърда в стола си раздразнено.
 	— Никога не съм имал дъщеря.
 	— Сега имаш. И знаеш ли какво? Мисля, че цялата тази грандиозна обиколка, на която я водиш, не дава резултат.
 	— И на мен ми мина през ум същата мисъл.
 	— Имате нужда от възстановяване – и двамата. Трябва да преодолеете това заедно.
 	Пендъргаст помълча малко.
 	— Мислех си дали няма да е добре да се оттеглим от света за известно време.
 	— О?
 	— Има един манастир, в който на времето поживях. Много уединен, в западен Тибет, далеч от всякаква цивилизация. Мислех си, че можем да отидем там.
 	— Колко дълго няма да ви има?
 	— Колкото се наложи. – Той отново отпи от виното. – Допускам, че ще са нужни няколко месеца.
 	— Идеята може да се окаже извънредно плодотворна. И ме води до нещо друго. Какво следва… за нас?
 	Той бавно остави чашата.
 	— Всичко.
 	Последва кратко мълчание.
 	— Какво имаш предвид? – Гласът й беше нисък.
 	— Всичко е пред нас – рече Пендъргаст тихо. – Когато се погрижа за Констанс, ще дойде нашият ред.
 	Тя се протегна и докосна ръката му.
 	— Мога да ти помогна за Констанс. Доведи я в Египет тази зима. Смятам отново да се захвана с работата в Долината на царете. Тя може да ми помага. Ежедневието на археолога е сурово, но изпълнено с приключения.
 	— Сериозно ли говориш?
 	— Разбира се.
 	Пендъргаст се усмихна.
 	— Отлично. Вярвам, че ще й хареса.
 	— А на теб?
 	— Аз… Предполагам, че и на мен.
 	Констанс се бе приближила и те се смълчаха.
 	— Какво мислиш за Капрая? – обърна се към нея Виола, когато девойката се качи на терасата.
 	— Много е хубаво. – Тя се отправи към балюстрадата, хвърли едно смачкано цвете и облегна ръце на топлия камък, като се взираше към морето.
 	Виола се усмихна и побутна Пендъргаст.
 	— Кажи й плана – прошепна тя. – Ще бъда вътре.
 	Пендъргаст се изправи и отиде при Констанс. Тя остана неподвижна, взряна в далечината, а вятърът разбъркваше дългата й коса.
 	— Виола предложи да те заведе в Египет през зимата да й помагаш с разкопките в Долината на царете. Ще имаш възможност не само да учиш историята, но и да я докоснеш със собствените си ръце.
 	Констанс поклати глава, без да го погледне. Последва дълго мълчание, изпълнено с далечните викове на чайките и приглушения шепот на прибоя.
 	Пендъргаст пристъпи по-близо.
 	— Трябва да се отпуснеш, Констанс – рече той. – Сега си в безопасност: Диоген е мъртъв.
 	— Знам – отговори тя.
 	— В такъв случай знаеш и това, че няма от какво да се боиш повече. Това е минало. Всичко свърши.
 	Тя продължаваше да не казва нищо, сините й очи отразяваха безкрайната лазурна празнота на морето. Най-сетне тя се обърна към него.
 	— Не, не е свършило.
 	Пендъргаст я изгледа и сви вежди.
 	— Какво искаш да кажеш?
 	Известно време тя не отвърна.
 	— Какво искаш да кажеш? – повтори той.
 	Най-сетне Констанс заговори. Гласът й беше толкова изтощен, толкова хладен, че го смрази въпреки топлото майско слънце.
 	— Бременна съм.
 	 
 	 
 	КРАЙ

 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	Douglas Preston, Lincoln Child – The Book of the Dead (2006)
 	Дъглас Престън, Линкълн Чайлд – Тайната на Сенеф
 	Книга седма от поредицата „Пендъргаст“
 	Книга трета от трилогията „Диоген“
 	Американска. Първо издани.
 	Превод: Доротея Райкова
 	Редактор: Сергей Райков
 	Издател: ИК „Коала“ (2006)
 	ISBN-10: 954-530-111-2
 	ISBN-13: 978-954-530-111-7
 	Сканиране: muni62
 	Разпознаване, коригиране и форматиране: MiroD54