Annotation


 Коя е Клеър Грейвсенд? 
 Това се пита частният детектив Лий Кроу, когато я открива мъртва, с вечерна рокля, върху покрива на ролс-ройс. Майката на Клеър — Оливия, е една от най-богатите личности в Калифорния. Тя не вярва на съдебния лекар — дъщеря й не се е самоубила. Оливия наема Кроу, който тъкмо е прецакал една голяма федерална акция срещу престъпен картел и отчаяно се нуждае от реванш. Аутопсията разкрива странни белези по гръбнака на Клеър — стари следи, които Оливия отказва да обясни. Кроу прониква в къщата на Клеър в Бостън, където е нападнат от маскиран въоръжен мъж. Нима федералните се опитват да си отмъстят? Кроу напуска Бостън уплашен, но успява да открие тайната къща на Клеър В Сан Франциско. И там го очаква огромна изненада. В спалнята Кроу открива Клеър — нейното лице, нейната коса, нейните белези. Всичко сочи, че тя е жива. И така Кроу се връща отново към началния въпрос: Коя е Клеър Грейвсенд? 	Джонатан Мур - Частен детектив1.2.3.4.5.6.7.8.9.10.11.12.14.15.16.17.18.19.20.21.22.23.24.25.26.27.28.29.30.31.32.33.34.35.36.37.38.39.Обработка The LasT SurvivorsСканиране: Sunshine, 2019Разпознаване, корекция и форматиране: nedtod, 2019Благодарности
	Информация за текста
	notes1234567891011
 
  Джонатан Мур - Частен детектив 
 


  
 На дъщеря ми Сали Махина Мур Уанг  
  1. 
 


 Когато видях Клеър Грейвсенд за първи път, тя вече беше мъртва. Но не от много отдавна. Лежеше пред Рефюджио Апартмънтс на Търк Стрийт, все още топла, все още с цвят по бузите. Допрях два пръста отляво на гърлото й и потвърдих очевидното. Не помислих да се обадя на 911. Точно сега последното, което исках, беше да се разправям с полицията. Пък и вече беше прекалено късно за нея. Докато я гледах, дъждът пълнеше отворените й очи. Ако някаква част от нея все още можеше да вижда, правеше го от дъното на океан. Повърхността беше твърде далеч, за да може да я достигне. Беше поела последния си дъх и сега потъваше, отнасяйки със себе си всичко, което е знаела. 	 
 	 
 Клеър Грейвсенд. Разбира се, още не знаех името й. Не подозирах какво ще причини на живота ми. Срещата можеше да е съвсем случайна. Злополучна гледка на улица в Тендърлойн1, която вече клонеше към беда. Но вместо да се махна, аз извадих фотоапарата си и в крайна сметка именно това ме въвлече във всичко. Видях я в плът само веднъж, а после имаше единствено фотографии. Откъслечни моменти от живота й, намеци. Следите бяха пръснати като парчета счупено стъкло. Като се замисля сега, не би трябвало да се изненадвам, че тази среща не беше първа и последна. Докоснеш ли се до някого като Клеър Грейвсенд, ти си белязан. Или започваш да задвижваш зъбните колела, или те се завъртат сами. И щом осите започнат да се въртят, движението само се поддържа. Вечен цикъл, който винаги се подновява. Това, от което не мога да се отърся, е онзи образ на вечността. Или може би говоря за съдбата — идеята, че името и животът ти са изсечени върху камък още преди първата искра на Големия взрив. Че можеш да живееш вечно и да не избегнеш пътя, който ти е предначертан. Но това е само заради случилото се по-късно. 
  2. 
 


 Нека се върна назад и да обясня някои неща. Пет седмици през онова лято живях в „Уестчестър“, пропаднал хотел в гнилото сърце на Тендърлойн. Не съм богат, но се справям по-добре от клошар. Работата ме беше отвела там. Работех по задача и през целия юни живях между една полупенсионирана проститутка и непокаял се потребител на или. Деляхме банята в края на коридора. Сградата имаше тънки стени, така че споделяхме и всеки звук. Външно имахме общи неща помежду си. Всички имахме причини да избягваме рецепцията. Не прахосвахме пари за пране. Продавачът нощна смяна в магазина за алкохол тутакси би ни посочил при евентуална очна ставка. Но за разлика от мен, съседите ми вероятно не бяха откъртили дюшемето си, за да поставят микрофони и миниатюрни камери на таваните на наемателите, които живеят под тях. Не прекарваха нощите си в подслушване на провеждани шепнешком разговори и записване на кодирани имена в бележник. Съседите ми бяха много по-честни хора от мен. Асансьорът в „Уестчестър“ не работи и шахтата му е пълна с боклук — спринцовки и празни бутилки, памперси за възрастни и картонени кутии от храна за вкъщи. Стълбището е тъмно, но върши работа. То води надолу до врата от ковано желязо, от която се излиза на Търк Стрийт. Сутрин, преди изгрев-слънце, аз слизах по стълбите, бутах вратата и правех обиколка на няколко преки, за да видя дали не ме следят. След като се уверявах, че съм сам — и сигурно ще се изненадате колко сам може да бъде човек в Тендърлойн точно преди зазоряване — продължавах към административния център на града. Там имам двустаен офис, недалеч от съдилищата. Съдилищата привличат типа хора, които се нуждаят от онова, което предлагам. Но в продължение на пет седмици аз имах само един клиент. Работех по двайсет и четири часа на денонощие. Отивах в офиса рано, за да прегледам пощата. Проверявах съобщенията и плащах пристигналите сметки. Не биваше да изоставам от живота си, доколкото имах такъв. Обаждах се на човека, който получаваше сметките ми, и подписвах чековете. И още преди да се е съмнало, се връщах на подслушвателния си пост в „Уестчестър“. Точно това бях тръгнал да правя и през първия вторник на юни, когато отворих вратата и огледах паркираните на „Търк“ коли. Най-много ме тревожеха микробусите без прозорци. Те са най-лесни — надпис „Джо водопроводчикът“ на вратите, половин дузина агенти на ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, наведени над монитори и говорещи по радиостанции. Но ако ги имаше, не ги видях. Направих обиколката на пресечките и когато реших, че всичко е чисто, тръгнах на запад към „Ван Нес“ и офиса ми. Бях изминал половината път, когато видях колата. Тя беше паркирана на отсрещния тротоар, точно пред „Рефюджио Апартмънтс“. Не каква да е кола, а „Ролс-Ройс Райт“. Наскоро преминала през трансформация от чисто нова в пълна трошка. Реших, че е станала някаква катастрофа, и пресякох да погледна по-добре. Когато приближих, осъзнах, че първоначалното ми впечатление не е съвсем вярно. Колата не беше ударена отпред или отстрани. Хромираната решетка и сивото купе бяха непокътнати. Покривът беше хлътнал чак до позлатените дръжки на вратите. В огънатото лежеше съвършена блондинка. Тя беше облечена във вечерна коктейлна рокля, която блещукаше на уличните лампи. Не виждах никъде кръв освен по левия й крак — струйката се стичаше по прасеца й към петата. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, а очите й бяха затворени. Косата й беше разперена като ветрило по покрива на лимузината. Дръжката на вечерната й чантичка беше увита около дясната й китка. Единият й крак беше бос — може би обувката й бе отхвърчала някъде при удара. Ноктите на крака й бяха лакирани в бяло, като вътрешната страна на мида. Огледах се. На отсрещната страна на улицата имаше мъж, проснат върху легло от сплескани кашони. Беше облечен в черна грейка гащеризон и или спеше, или бе в безсъзнание. Често го правеше. След пет седмици на Търк Стрийт можех да подуша гащеризона от две преки, ако вятърът духаше в подходящата посока. Дори трясъкът от падането на жената върху колата да го беше събудил, това не го беше притеснило достатъчно, за да остане буден. Двамата с него бяхме единствените наоколо, поне на нивото на улицата. Нямаше начин да определя дали друг не гледа от някой тъмен прозорец, затова не се и опитах. Пристъпих по-близо. Жената не дишаше. Пресегнах се внимателно и поставих пръсти под брадичката й. Натиснах леко в опит да намеря сънната й артерия. Тя беше топла, но нямаше пулс. Отново огледах тротоара, после нагоре към „Рефюджио“. Четиринайсет етажа. Стогодишен тухлен градеж, образуващ арки и колони на долните два етажа. Над колата нямаше отворени прозорци, но имаше первази. Жената би могла да стъпи на перваз и да затвори прозореца след себе си. Или пък да е скочила от покрива. Но тези предположения не обясняваха нея — марковата й вечерна чантичка, прозирната рокля и безумно скъпата кола, която беше смачкала с падането си върху нея. Всичко това изглеждаше абсолютно нелогично на Търк Стрийт, пред „Рефюджио“. Четиринайсет етажа дървеници и фалшиви противопожарни аларми. Полицейски коли, спиращи посред нощ да сложат край на случаи на домашно насилие или да нахлуят в нечий дом без предупреждение. Беше по-добре от „Уестчестър“, но не много. Отстъпих назад и клекнах на тротоара. Под краката ми захрущя счупено стъкло и затова предпочетох да не коленича. Свалих раницата си и я отворих. Когато излизах от „Уестчестър“, не обичах да оставям нищо на видно място. Миниатюрните камери и микрофоните бяха скрити, част от записващото оборудване можеше да се пъхне под дюшемето. Никога обаче не оставях в стаята си лаптопа или фотоапарата. Сега извадих верния си „Никон“ и го настроих за нощна снимка без светкавица. Чух сирена, но в Тендърлойн това можеше да означава какво ли не. Изправих се и направих пет снимки на блондинката самоубийца върху луксозното й смъртно ложе. После отстъпих десет крачки, за да я хвана с жилищната сграда и улицата. Може да се каже, че работата ми е да правя снимки. Обикновено никой с изключение на клиентите не вижда творбите ми. Но ако ми се отдаде възможност, нямах нищо против да продам снимка на „Кроникъл“ или на някой друг, който е готов да плати за нея. След развода си и особено след връщането ми тук живеех между редовете. Вземам онова, което мога. Когато става дума за снимки, мога много, защото често се озовавам на подходящото място. Видях мъжа, когато свалих фотоапарата. Вървеше към мен по тротоара с черна количка, натоварена със сребристи кутии. Но беше спрял и се пулеше към колата с увиснало от шок чене. Не можех да кажа дали вижда момичето, или не. Отне му известно време да забележи дори мен, след което ме измери от глава до пети. Погледът му се премести от фотоапарата към смачканата кола. — Кой си ти, по дяволите? — Никой — казах аз. — Човек, излязъл на разходка. А ти кой си? Той не отговори, а пристъпи към мен. Под маратонките му захрущя стъкло. Беше облечен в ленени панталони и бархетна риза. С елече с много джобове отгоре. На бейзболната му шапка беше написано името на филмова компания, за която не бях чувал. За момент си помислих, че съм попаднал на снимачна площадка. Нямаше обаче никакви светлини и каравани. Нито пък прегради, които да пречат на паркирането до тротоара. А и мъртвата жена не приличаше на статист. — Какво е станало? — попита мъжът, когато най-сетне си възвърна дар слово. — Беше така, когато дойдох тук — казах аз. — Колата ваша ли е? Той поклати глава. — Насадих се. Здравата се насадих. Мъжът извади телефона си и започна да превърта азбучния указател. Сигурно се чудеше на кого да се обади най-напред. — Тя с вас ли беше? — попитах аз. — Тя? Кимнах към колата и мъжът пристъпи натам. Видя я и бързо се извърна. — Ох, господи. — Не я ли познавате? — Никога не съм я виждал. Дръпнах се настрани за по-добър изглед и когато хванах човека от филмовата компания с момичето и колата зад него, вдигнах фотоапарата и снимах. — Хей! — каза той и се обърна към мен. — Какво правиш, по дяволите? — За вестниците. Тръгнах по „Търк“. Той не извика след мен, нито ме последва. На следващата пряка имаше паркирана камионетка, върху която беше изписано името на същата филмова компания. В товарния отсек хлапе с фенерче преглеждаше кутии със снимачна екипировка. Ако бяха само двамата и взетият под наем „Ролс-Ройс“, бизнесът им беше малък. Слязох от тротоара и сложих ръка на задната врата на камионетката. — Добро утро — казах и хлапето най-сетне вдигна очи. — Каква е историята с колата? — Снимки — каза хлапето. — Телевизионна реклама. И отново се зае да рови в кутиите. Беше извадил три бели чадъра и сега сигурно търсеше триножници и дистанционни светкавици. Просто си вършеше работата, сякаш нямаше абсолютно нищо шантаво в това да снима долнопробна жилищна сграда, за да продаде кола за половин милион долара. Кой знае, може би щяха да хванат и Грейката и да го използват като статист. — Няма да е зле да заключите колата и да идете при шефа си — казах аз. — Той има проблем. — Той… какво? — И си вземете телефона, за да се обадите на 911. Това го накара отново да вдигне глава. Снимах го, като този път използвах светкавицата, за да хвана лицето му в тъмния багажен отсек. После за всеки случай снимах номера на камионетката и продължих към офиса. 	 
 	 
 Вратата на офиса ми се намира срещу стълбите между входовете на ветеринарен център и взаимоспомагателна каса. Над нея има малка табела. АГЕНЦИЯ ЛИЛАНД КРОУ ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ Качих се и отключих, като избутах с крак купчината вчерашна поща. Минах през рецепцията — празна, защото нямам рецепционист — и влязох в кабинета си. Пъхнах картата на фотоапарата в компютъра и в продължение на десетина минути преглеждах и редактирах фотографиите. Клиентът ми можеше да почака малко. Блондинката самоубийца беше прекрасна, както и снимките ми. Покривът на колата я беше поел и се бе огънал около нея, задържайки ръцете и краката й прибрани. Тъй като не се беше размазала на паважа, тя не приличаше на труп. Изглеждаше абсолютно спокойна. Жена, заспала на легло от стомана. Бях направил снимки от различни ъгли, които показваха кръвта по крака й, разбитото стъкло и извивките под роклята й. Някои можеха да се продадат добре на таблоид, ако се окажеше някоя знаменитостта други, на които кръвта не се виждаше, ставаха и за семейните вестници. Извадих телефона си и започнах да звъня на фоторедакторите, с които работех. Точно в момента не се нуждаех отчаяно от пари. Покрай лятната ми поръчка в хотел „Уестчестър“ джобовете ми бяха пълни. Но една мършава и гладна зима е достатъчна, за да ти създаде навици за цял живот. Човек не бива да пропуска възможност. Нито пък да оставя храна на масата. Така че се обадих на редакторите — първо на онези, които разполагаха с най-много пари — и започнах да се пазаря. 
  3. 
 


 Час по-късно бях подписал, сканирал и изпратил по имейла стандартен договор. Фотографията ми щеше да излезе онлайн в девет, а след три дни щеше да се появи и във вестниците. Щях да получа хиляда долара от списание „Джъст Нау!“ с двеста процента бонус, ако жената се окаже „лице с положение“ — внимателно дефиниран термин на трета страница от договора, измислен вероятно от някой юрист на Уилшър Булевард, който не намираше работата си за по-странна от рекламирането на „Ролс-Ройс“, паркиран на улица в съмнителен квартал. Можех да се преструвам, че се надсмивам, колкото си искам, но щях да си осребря чека, когато пристигне. След като приключих с това, извадих отново телефона и набрах номера на адвокат Джим Гарднър, който ме беше наел за цялото лято. Той вдигна на първото позвъняване — беше зад бюрото си още в седем без десет сутринта. Разбира се, че ще бъде. Тъкмо беше започнал ново дело и главният свидетел на обвинението щеше да се изправи пред съда. — Добро утро — побързах да кажа аз, за да прескоча рутинните любезности. — Точно навреме. Имам нещо. Последва кратка пауза. Той вероятно обмисляше как иска да звучи, ако от ФБР случайно подслушва телефона му. Което си беше напълно възможно. Особено ако властите имаха някаква представа за какво ми плащаше Джим през това лято. — На работа ли сте, господин Кроу? Когато се намираше в съдебен режим, дори най-обикновените въпроси на Джим Гарднър започват да звучат официално и с последици. Предишния ден той беше изнесъл встъпителната си реч, така че сега бе на пълни обороти. И знаеше, че може би говори пред по-голяма аудитория. — Да, господин адвокат — казах аз. — Разговорът е поверителен. — Това не ми е достатъчно. Пихте ли кафе? В „Уестчестър“ има един тип на третия етаж, който продава крек от стаята си. Пакетира го в кондоми, с които се сдобива от здравния център на Полк Стрийт. Стоката му беше най-близкото до кафето нещо, което можеше да се намери в хотела ми. — Тази сутрин портиерът ме посъветва да потърся другаде. Затворих. Нямаше нужда да питам къде ще се срещнем. Мястото беше уговорено предварително. 	 
 	 
 — Снощи имахме закрита среща при съдията — каза Джим. — Не мина по начина, по който се надявах. Седяхме от двете страни на директорското бюро в изоставен автосервиз. Покрити с паяжини стъклени стени гледаха към бетонен под с мазни петна. Единствената светлина идваше от прозореца на тавана. Самотен гълъб вървеше напред-назад по бетонния под. Цък-цък-цък, цък-цък-цък. Джим имаше ключ от това място, защото някой от кантората му се беше занимавал с обявяването на ипотеката му за просрочена. Срещахме се често тук, така че аз също имах ключ. — Първата работа на Намар тази сутрин беше да призове Деканса — каза Джим. — Добър обвинител е, затова си помислих, че ще го държи целия ден. Но той ще приключи към три следобед. — След това почивка ли ще има? Джим прокара пръсти през косата си. Тя беше прошарена и се къдреше, когато я оставяше да порасне. С провлеченото му говорене, широки рамене и тежък пръстен от колежа, хората сигурно го вземаха за футболен треньор. — Съдията иска да се придържа към графика си. Или просто да ми го начука. Не я познавам достатъчно добре, за да знам кое от двете е. Но така или иначе, след разпита на Намар аз ще трябва да започна с моя. Без почивка. Така че се надявам да имаш нещо. Със спирането в три Намар принуждаваше Джим да раздели разпита си в два дни. Съдебните заседатели щяха да изслушат първите два часа в края на деня. После щяха да се приберат у дома и да забравят чутото, а Джим цяла нощ щеше да се чуди дали да повтаря въпросите отново, или да ги отпише и да продължи нататък. Имах решение за този негов проблем. — Намар намина снощи — казах аз. — Заедно с агент Уайт. Двамата останаха три и половина часа при Деканса. Уговаряха го. Заплашваха го. Имам аудио и видео… — Не мога да ги взема. Не ги искам. Изтрий ги. — Добре. — Но все пак ми разкажи. — Деканса смята да закопае Лорка. — Кой е Лорка? — попита Джим. — Не познавам никого с това име. — Щом казваш. Нямаше смисъл да споря с него. Джим беше избрал този изоставен офис, защото не се подслушваше и федералните не знаеха за него. Имаше обаче граници, които той нямаше да прекрачи. Клиентът му имаше история и работата на Джим беше да я продаде. Където и да е. — Разкажи ми за Деканса — каза той. — Бил е много високопоставен. В общи линии, вторият човек. Лорка — твоят човек — не е бил просто глас по телефона или слух. А лице в стаята. Работели са заедно. Така че той знае всичко. Което вече ти е известно. Запознах Джим с основните неща. Деканса започнал по начина, по който започват всички. Като муле, прекарващо пратки на север през границата. След три успешни курса му се доверили да пренася пари. Но той бил четящ и мислещ човек. Когато Агенцията за борба с наркотиците започнала да използва подслушвателни станции и дълбочинни радари за откриване на тунелите през границата, Деканса наел хора от корабостроителници в Баха и започнал да работи в пустинята. Първата им подводница била дълга четиринайсет метра и потънала в Морето на Кортес. Втората била трийсет метра и направила три курса, преди екипажът й да я потопи, когато се натъкнал на катер на Бреговата охрана. Междувременно Деканса и Лорка били подкупили толкова много митнически агенти, че вече не се нуждаели от подводници. Можели да товарят стоката си на пътнически самолети и да я доставят направо в Ню Йорк. Сменили парите в брой с криптовалута, която може да се прехвърля незабелязано. Ако работеше в американска корпорация вместо в международен картел, Деканса щеше да има някоя доста внушителна титла. Главен финансист, вицепрезидент на операциите или нещо подобно. Картелът обаче не се занимава с официални титли. С изключение на онази, която имаше той сега; титла, която никой не искаше — предател. Без Деканса тезата на обвинението беше изцяло косвена. Всичко трябваше да се обяснява. Клиентът на Джим беше бизнесмен от Сан Франциско. Името „Лорка“ не фигурираше в шофьорската му книжка. Не фигурираше никъде. Което означаваше, че ако Деканса изчезне, ще отнесе със себе си и шансовете на обвинението за осъдителна присъда. Хората, които гладеха Лорка срещу косъма, имаха навика да изчезват. Това лято аз играех опасна игра. Бях проследил предател и бях сложил очи и уши в стаята му. Ако Лорка знаеше за „Уестчестър“, обвинението нямаше да има главен свидетел. Нямах намерение да се превръщам в съучастник в убийство. И за да защитя себе си и Джим, му казвах само онова, което той можеше да си позволи да знае. — Хубаво описание — каза Джим. — Но не повдигаш особено духа ми. С какво разполагаш в действителност? Бях го получил седмица по-рано. Бях го задържал, но от самото начало възнамерявах да му го кажа в подходящия момент. — Нямаше да го искаш твърде рано — казах му аз. — Затова премълчах и ти спестих морална дилема. — С тези дилеми мога да се оправям и сам. — Решението не е твое, когато и аз съм замесен — отвърнах аз. — Което означава, че преди да ти кажа, трябва да се съгласиш как ще го използваш. — В какъв смисъл? — Или го използваш в разпита днес, или го забравяш. Ако не е днес, няма да е никога. Използвай го веднага — без предупреждение, без да уведомяваш клиента си — и ще получиш шанс. Ако той не знае, докато обвинението не го чуе, утре по ръцете ти няма да има повече кръв, отколкото има сега. — Съгласен. Естествено, че щеше да се съгласи, макар да не знаеше за какво говоря. Нуждаеше се от онова, с което разполагах. И вероятно разбираше, че му предлагам коз. Не трябваше да е гений, за да се досети под каква форма. Има една стока, която се търгува най-скъпо на пазара на козовете. Невинност. Жените бяха злато, а децата — диаманти. — Принуждават Деканса да живее като затворник — казах аз. — Той е техен свидетел, но това не означава, че го харесват. — Дотук нищо ново. — Не е виждал небето от май. Кисне в абсолютна дупка в Тендърлойн. Да я наречеш тайна квартира е адско преувеличение. Два пъти на ден му носят храна. Проверяват го на всеки два часа, освен това носи проследяваща гривна на глезена си. Но ще я свалят днес, когато той влезе в съда — и ако го попиташ, ще отрече съществуването й. Ще му дадат имунитет, но само при осъдителна присъда. Което означава, че наистина го държат за топките — ако свидетелства по начина, по който искат, но твоят човек си излезе свободен, сделката отпада. Джим потропваше с пръсти по очуканото бюро. — Мога да го уредя — каза той. — Дори да отрича, само разкритието, че са го настанили в „Холидей Ин“, ще направи показанията му съмнителни. Но ти разполагаш с нещо повече. Разбира се, че разполагах с повече. Иначе щеше да ме е срам да му пращам сметките си. — Той умолява за телефон — казах аз. — Вече цял месец всеки ден моли за телефон. — За какво му е? — Не им казва. Но каза на мен, защото си говори сам. Иска да говори с жена си. — Тя се води за мъртва. Накарах го да почака малко. Духнах кафето си и сръбнах. Погледнах телефона си. — Говориш за онази история в Мексико Сити — казах аз. — За взривения жилищен блок. — Двама доносници са я видели на балкона. — Тя е била на седмия етаж, а те са се намирали на две преки разстояние. Да си чувал за ДНК тест? Джим ме зяпна, докато смилаше думите ми. — Намар знае ли? — попита най-сетне той. — Няма представа. Пръстите му престанаха да барабанят. — Откъде знаеш всичко това? — Дадох на Деканса онова, което искаше — отвърнах аз. — Телефон. 	 
 	 
 Операцията беше сравнително проста. Лесна и в същото време най-мръсното нещо, което съм правил някога. Деканса имаше редовни посещения от половин дузина агенти на ФБР и трима помощници на главния прокурор, включително и Намар. И беше молил всеки посетител за телефон, но винаги му отказваха. Дори някой да се смилеше и да му дадеше телефон, трафикът през вратата на стаята му беше твърде натоварен, за да може да го направи анонимно или да отрича. Затова го издебнах да излезе до тоалетната, слязох долу, отключих стаята му с шперц и оставих мобилен телефон на леглото му. След като се качих горе, свалих ръкавиците и гледах картината от камерата, скрита в тавана на Деканса. Стаята му беше малка като моята. Когато се върна от тоалетната, му бяха нужни цели три секунди, за да забележи телефона. Огледа се, после отиде до прозореца. Остана цяла минута абсолютно неподвижен с наведена глава. После скри телефона под дюшека. Три дни по-късно още не го беше използвал. Затова изчаках да отиде да вземе душ, вмъкнах се отново в стаята му и му оставих бутилка уиски. Върнах се горе и го гледах на кристалночиста черно-бяла картина как намира бутилката и оглежда внимателно дали е запечатана. Не я изля в умивалника, не я скри и не започна да крачи смаяно напред-назад. Отвори я, подуши съдържанието и започна да пие. Два часа по-късно повдигна дюшека и извади телефона. Гледах как го върти в ръце. Гледах как го включва. Как се взира дълго в него. И след това как набира научен наизуст номер. Естествено, това беше капан. Телефонът беше един от двата, които бях купил в Китайския квартал. В закътано сепаре в „Сан Лунг“ платих на един хакер на свободна практика да ги синхронизира. Той приключи работата си, преди да е приключил с коктейла си. Връчих му плик с двайсетдоларови банкноти и това беше всичко. Така че когато Деканса се обади на жена си, аз гледах и слушах в реално време. Не биваше да го прави. Никой оцелял по Програмата за защита на свидетелите не бива да докосва смартфон. Той не беше скроен за това. Аз просто му спестявах време и мъчения. 	 
 	 
 — Проверих номера, порових тук-там — казах аз на Джим. — Обади се на стационарен номер извън Ийгъл Пас, Тексас. Ранчо с площ пет хиляди акра, водещо се на съдружие от Каймановите острови. Партньорите в съдружието са все чужди ООД-та с тъпи имена и пощенски кутии вместо адреси — можеш да се досетиш кой им е собственикът. Документът за собственост е чист, така че е било платено в брой. Преди пет години, когато Деканса е бил важна клечка. Плъзнах по бюрото копие на документа. — А жената, която е вдигнала телефона? — попита Джим. — Мария Лусинда Деканса — отвърнах аз. — Живее там със сина им, който е на година и седем месеца. — Значи и той е жив? — Чух го на заден фон. Джим Гарднър се загледа в документа. Взе го и го прелисти, след което го прибра в куфарчето си. Не беше добър човек, иначе нямаше да се занимава с това, с което се занимава. А и аз явно не съм ангел, иначе нямаше да му се доверя да постъпи правилно с информацията, която му бях дал току-що. — Ела, ако искаш да гледаш разпита — каза Джим. Той взе куфарчето си и излезе от изоставения салон. Пет минути по-късно аз също излязох. Върнах се в „Уестчестър“. Бях си свършил работата и ако нещата се развиеха по план при разпита следобед, Намар и ФБР сигурно щяха да започнат да се чудят кой е следил Деканса и как точно. Затова исках да опразня стаята си. Да прибера оборудването, да избърша всички отпечатъци и да оставя мястото така, както би трябвало да изглежда — въргалящи се празни бутилки, смачкани бирени кутии и хартиени опаковки, нахвърляни като преспи в ъглите и под леглото. За целта си бях приготвил цяла раница боклуци. На връщане минах покрай „Рефюджио“. Преброих десет черно-бели полицейски коли, два необозначени форда, които със сигурност бяха на детективи от отдел „Убийства“, и една линейка. Микробус на „Съдебна медицина“ тъкмо потегляше. Блондинката самоубийца беше прибрана в чувал и откарана, но лимузината още беше на тротоара. Някой беше поставил ограничителни конуси около нея и бе опънал жълта полицейска лента между тях. Вдигнах фотоапарата и загледах през обектива, като щраках през цялото време. Някакъв мъж излезе през предния вход на „Рефюджио“. Слаб, с тъмна коса и изтъркан от носене костюм. Инспектор от отдел „Убийства“. Той си проби път през групата полицаи и погледна право към мен. Свалих фотоапарата и продължих по пътя си. 
  4. 
 


 В десет сутринта се прибрах у дома за първи път от пет седмици. Изминах пеша разстоянието от Тендърлойн до Юниън Скуеър, като смених евтините хотели и магазини за твърд алкохол с бутици, предлагащи луксозни стоки и изтънчени вина. След това продължих по Грант Авеню до Китайския квартал. Домът ми представляваше едностаен апартамент на третия етаж над ресторант за морски дарове. Изключих алармата с дистанционното на ключодържателя си и влязох. Дори този дом — моето ново начало — беше опетнен от миналото. Част от континуум. Нямаше ясни линии и граници. Преди шест години, когато бракът ми отиде по дяволите, бях изхвърлен на улицата с дрехите на гърба си, три счупени пръста и писмо от Калифорнийската адвокатска асоциация, потвърждаващо изключването ми. Бях отишъл при един съдия от Върховния съд на Калифорния и бях избил повечето му зъби. Един час по-късно, докато седях на задната седалка на полицейската кола, затворът и солидните обезщетения ми изглеждаха неизбежни. Но бащата на Джулиет и бъдещият й съпруг намериха за по-подходящо да ми затворят устата. Така че вместо да лежа и да обявявам фалит, аз всъщност направих пари. По петдесет бона за зъб. В деня, в който съдията по развода ми въведе решението си в електронния регистър на съда, аз получих чек от бившия си тъст. Шофьорът от детство на Джулиет ми го достави в лобито на „Оклънд Мариът“ и остана като истукан и с абсолютно сериозна физиономия, докато използвах гърба му, за да напиша разписка. Може би никой от гостите на „Оклънд Мариът“ не беше наясно, но тези на „Уестчестър“ веднага щяха да се досетят какво представлява чекът. Пари, за да си държиш езика зад зъбите. Сделката беше лесна. Новият съпруг на Джулиет не искаше да се злепоставя пред гласоподавателите на Калифорния. Затова бившата му жена сигурно беше получила доста повече от мен. Колкото до моя милост, предпочетох парите пред правото да говоря за Джулиет. Не исках дори да мисля за нея. Парите помогнаха. Започнах с двумесечен запой в Ла Пас, Мексико. Помня как лежах по гръб и гледах сенките, хвърляни от дървения вентилатор на тавана на стаята ми. Пиех мескал до безпаметство, докато най-сетне се почувствах идеално. Изтрезнях в някакъв мотел в пустинята и отново поех на север. Бяха ми останали предостатъчно пари. Нямах работа, така че не можех да изтегля ипотечен кредит, но пък никой не можеше да ми попречи да си купя жилище направо, с пари в брой. Имах пет прозореца, гледащи към Грант. Изгледът ми беше частично блокиран от неоновия знак на ресторанта — „Златният крал на южните морета“, който примигваше цяла нощ в златно и червено. Чувах йероглифите да бръмчат в сънищата ми. Когато затварях очи другаде, а не у дома, тишината ме стряскаше и ме будеше. 	 
 	 
 Нямаше какво да правя, така че взех вана. Трябваше да изчакам натрупаната от пет седмици ръждива вода да изтече през тръбите, преди да сложа запушалката. Хладилникът беше празен, ако не се броят подправките и бутилката бира „Цингтао“. Отворих я и се изтегнах във ваната. В „Уестчестър“ никога нямаше да си призная, че съм уплашен. Но сега, у дома, си го позволих. Бях нарушавал закона и по-рано, обикновено за Джим Гарднър. Но никога досега не бях отивал толкова далеч. Никога не бях погазвал интересите на ФБР или на федерален прокурор и никога не бях подлъгвал свидетел на обвинението да издаде мястото, на което се крие жена му. Можех да запазя последното за себе си и да предпазя жената, чиято единствена грешка — доколкото знаех — беше, че се е омъжила за неподходящия човек. Това беше правилната постъпка и Джим пак щеше да ми плати. Аз обаче му бях казал. Дори не бях обсъдил със себе си дали трябва да го направя. До този момент и през ум не ми беше минавало, че човек може да бъде честен и неморален едновременно. Сега не бях толкова сигурен, че тези качества се изключват взаимно. И изобщо не ми беше ясно накъде ще се наклонят везните, ако бъда поставен на тях. Когато водата изстина съвсем, станах, избърсах се, запалих лампата и се избръснах. Изглеждах отново като себе си, но се чувствах по същия начин, по който се бях чувствал и когато се събудих сутринта и излязох на ранната си разходка. Това ме накара да се замисля за самоубилата се блондинка и за дъжда, който пълнеше очите й и се задържаше като мъниста в косите й. Тя се появи и изчезна от ума ми до три и четвърт, когато Джим Гарднър започна разпита си. Тогава имах по-непосредствени грижи, които сам си бях причинил. 	 
 	 
 Подраних. Пета зала, намираща се на седмия етаж на сградата „Филип Бъртън“, тънеше в тишина, когато влязох. Очаквах да я заваря препълнена и не останах разочарован. Процесът беше на първите страници на всички вестници. Телата се трупаха високо колкото купчините пари и единствените политици, които не сочеха гневно с пръсти, мистериозно бяха изчезнали от града. Разпознах репортер от Кей Ти Ви Ю и друг от „Кроникъл“. Сред тълпата се виждаха обичайните заподозрени. Студенти по право и пенсионери, които няма какво да правят. Безработни адвокати, надяващи се на огризки. Шестима души седнаха един до друг на първия ред, зад масата на Намар. Не можех да видя лицата им, но бях гледал гърбовете им цяло лято. Хората от ФБР, които се грижеха за Деканса. Единият от тях, агент Уайт, се огледа. Бях влязъл напълно безшумно, но явно беше усетил течението. Погледите ни се срещнаха и се задържаха. Зад него, от другата страна на парапета, Намар беше застанал на катедрата между двете маси. Деканса се намираше на мястото за свидетели отдясно на съдията. Джим седеше отляво на клиента си, подпрял брадичка. — Човекът, когото познавате като Лорка и за когото слушаме през целия ден, в залата ли се намира? — попита Намар. — Да, сър. — Бихте ли го посочили на съдебните заседатели, моля? Агент Уайт най-сетне се обърна. Не искаше да пропусне тази част. Цяло лято бяха обработвали свидетеля си за този момент. — Ето го — посочи Деканса. — С черния костюм. Това е Лорка. — Сигурен ли сте? — Напълно. Виждал съм го всеки ден в продължение на петнайсет години. Той беше на сватбата ми. Аз бях до него, когато детето му почина. — Лесно ли ви е да го посочите? — Имате предвид дали ми харесва ли? — Харесва ли ви? — Чувствам се като предател. — Страх ли ви е от него? Очаквах Джим да възрази, но той дори не вдигна очи. — Не е особено приятен човек, ако това имате предвид. Не приема добре, ако му пресечете пътя. — Значи постъпвате храбро, като се изправяте тук и говорите. — Или може би просто искам да умра. Знам какво прави той. — С такива като вас, които казват истината ли? — С такива като мен. Да. Докато задаваше въпросите си, Намар изнасяше представление за съдебните заседатели, но сега се обърна към съдията. — Нямам повече въпроси, Ваша чест — каза той. — Предавам свидетеля на защитата. Съдия Линда Ким се обърна към Джим и го погледна над черните рамки на очилата си. — Адвокат? — Благодаря, Ваша чест — каза Джим. Той се изправи, сложи ръце зад гърба си и ги изпъна, за да разкърши рамене. Всичко при Джим беше сигнал за съдебните заседатели. Можех да се досетя какво трябваше да означава този жест — че му е писнало да седи пет часа и да слуша лъжите на Деканса. Лъжи, които могат да бъдат смачкани като мързеливи мухи. Сякаш единствената му грижа беше, че може да закъснее за вечеря. Отиде до катедрата. Не беше взел никакви документи със себе си. — Добър ден, сър. Джим Гарднър дошъл в Сан Франциско след като завършил право. Преди това живял в някакво затънтено място в Мисисипи. Когато станал на шестнайсет, провлеченият му баритон му осигурил работа — да записва рекламни съобщения за различни фирми в района. Автокъщи и алеи за боулинг в Тупело. Стриптийз клуб в Слайдъл. Именно гласът му го изкарал от Мисисипи. Първите три думи от кръстосания му разпит бяха достатъчни съдебните заседатели да наострят уши в очакване на повече. — Знаете ли кой съм аз? — Адвокатът на Лорка. — Аз представлявам господин Алба — рече Джим и посочи клиента си. — Но той не познава никого на име Лорка. — Възразявам — обади се Намар. — Ако иска да докаже това, нека изкара Лорка на свидетелското място. — Господин Гарднър — каза съдия Ким. — Задайте първия си въпрос и да продължаваме нататък. — Благодаря, Ваша чест. И ако позволите да отговоря на господин Намар, Лорка е на свидетелското място. В момента. — Възразявам! Намар беше скочил на крака. — Вие отворихте вратата и минахте през нея — каза му съдия Ким и се обърна към Джим. — Задайте първия си въпрос. Джим кимна и се обърна към съдебните заседатели. — Вашето име е Алберт Деканса. Отговорете с да или не. — Да. — Имали ли сте някога псевдоним? — Приятелите ми ме наричат Ал. Джим се разсмя заедно с журито. После заобиколи катедрата и спря пред нея. Това не беше нормално поведение във федерален съд, но съдията не го спря и Намар не възрази. — Нима не е вярно, че сте собственик бенефициент на всички акции на „Агила Холдинг Корпорейшън“? Лекомислената физиономия на Деканса остана на лицето му още секунда. Може би две. Той беше чул въпроса, но му трябваше време, за да го смели. Когато това се случи, лицето му стана безизразно. Минаха десет секунди. Цяла вечност в един съдебен процес. Той обаче продължаваше да не отговаря. — Да повторя ли въпроса? — попита Джим. — Никога не съм чувал за такава компания. — Да изясним — каза Джим. — Никога не сте чували за „Агила Холдинг Корпорейшън“? Говоря за бахамска компания, регистрирана на чуждестранно юридическо лице в Тексас преди пет години, три месеца и два дни. Никога ли не сте чували за нея? Деканса само поклати глава. — Трябва да отговорите на глас — каза Джим. — Съдебният стенограф, онази чудесна дама пред вас, ще получи киселини, ако не ви чуе. — Никога не съм чувал за нея — каза Деканса. Той гледаше чашата вода пред себе си. Свали ръцете си от масата на свидетеля и ги скри в скута си. — Къде бяхте на двайсет и трети март две хиляди и четиринайсета година? — Не знам. — Странно. През последните пет часа демонстрирахте отлична памет — отбеляза Джим. — Позволете да ви попитам следното. Кое е най-близкото летище до Ийгъл Пас, Тексас? — Не знам — каза Деканса. Той погледна към Намар, но онзи се беше обърнал и си шепнеше през парапета с двама от агентите на ФБР на първия ред. — Не знаете — повтори Джим. — Добре, да опитаме така. Кои са директорите на „Ранч Фор Корпорейшън“? Ако позволите да опресня паметта ви, фирмата е създадена на Каймановите острови. Регистрирана като чуждестранно юридическо лице в Тексас. На двайсет и трети март две и четиринайсета. Този път Намар се изправи. — Ваша чест — каза той. — Може ли да приближим? — Зададох въпрос — рече Джим. — И бих искал да чуя отговора му. Съдията премести поглед от Джим към Намар. После към Деканса, чието чело беше лъснало от пот. — Отговорете на въпроса. Деканса погледна към нея. Поклати глава с изцъклени, широко отворени очи. — Какво… тоест… — Той посочи към съдебната стенографка. — Може ли да го прочете отново? Без да чака отговора на съдията, жената прочете последния въпрос на Джим. Джим се беше облегнал върху предната страна на катедрата. Намар отново си беше седнал и си шепнеше с агентите на ФБР. Деканса продължаваше да клати глава. — Не знам — каза той. — Никога не съм чувал за такава компания. Така че няма как да знам директорите й. — В такъв случай, нека ви попитам… Намар стана и го прекъсна. — Ваша чест, може ли да се приближим сега? — Добре. Съдията се пресегна покрай чукчето си и натисна копче. От говорителите на тавана над съдебните заседатели и публиката се разнесе шум. Когато Джим и Намар приближиха за съвещание, беше невъзможно да се чуе какво казват. Но не беше трудно да си представи човек. Намар искаше да знае: Накъде бие с тези въпроси, по дяволите? А Джим казваше: Не съм длъжен да му давам карта. Свидетелят си е негов. Ако не знае накъде бия, това си е негов проблем. Размяната на реплики продължи около минута. Деканса, останал сам и забравен на мястото за свидетели, имаше вид на човек, който иска да се втурне към най-близкия прозорец и да се метне през него. Без значение, че се намирахме на седемнайсетия етаж. Когато съдията изключи шума и адвокатите се върнаха по местата си, не можех да позная какво е решила. Джим зае мястото си пред катедрата. Намар седна и се обърна към по-младшия прокурор от лявата си страна. — Господин Деканса — каза Джим. — Ранчото ви при Ийгъл Пас има ли писта? Намар тутакси скочи на крака. — Възразявам! — И с по-тих глас добави: — Въпросът е неоснователен. Адвокатът каза, че ще пита за чужди корпорации. — И активите им — уточни Джим. — Определено споменах активите. — Свидетелят ще отговори на въпроса. — Писта ли? Та аз дори не знам за никакво ранчо. — Значи нямате ранчо в Ийгъл Пас? — Не. Джим отиде до масата си и взе тънка папка. Отнесе я при катедрата и я отвори. Не бързаше. Целта беше да накара съдебните заседатели да се чудят какви ли изобличаващи документи ще извади. И — може би по-важно — да остави Деканса да агонизира по-дълго. — Значи казвате, че не знаете нищо за никакво ранчо — ранчо с площ пет хиляди двеста четиридесет и шест акра — край Ийгъл Пас, Тексас? С тези думи Джим погледна обратно към папката и плъзна пръст по първата страница. — Три жилищни постройки, писта и хангар, сменили собственика си на двайсет и трети март две и четиринайсета? Деканса гледаше към Намар, но онзи или говореше с колегата си, или си шепнеше с агентите на ФБР зад него. Не гледаше как свидетелят му се пържи пред всички. Затова Деканса се обърна към единствения си друг спасител. Клиентът на Джим. От мястото си не можех да кажа дали на лицето на онзи се изписа нещо. Може би кимна. Може би само така ми се е сторило. — Аз… просто не… тоест… Джим пристъпи три крачки напред. — Да се върнем назад — каза той. — Когато започнахме преди няколко минути, ви попитах за псевдоними. Представяли ли сте се някога под псевдоним, сър? Деканса погледна китките си. Бяха бледи — напоследък беше прекарал много време между четири стени. И се очертаваше да прекара още повече. — Да. — Имали сте псевдоним? — Да. Джим пристъпи още една крачка напред. — Какъв, сър? Деканса отново погледна масата на защитата, след което се фокусира върху чашата вода. Ако свидетелствата му при прекия разпит са имали нещо общо с показанията, които беше правил в хотел „Уестчестър“, беше прекарал значителна част от сутринта да описва пред съдебните заседатели как Лорка се е справял с враговете си. Методите за комуникация на Лорка бяха барокови. Започвал с тежки инструменти и тиксо и продължавал с торби със скорпиони и сандъци с подходящи размери. Но всичките му послания завършвали по един и същи начин — с труп без крайници, горящ във варел, докато някой нископоставен тип поддържа огъня и добавя гориво, докато не остане нищо. Деканса знаеше, защото бе участвал на всеки етап от процеса. Сега, в реално време, буквално виждах как Деканса мисли. Намар не знаеше, че жена му и синът му са живи. Никой не ги защитаваше. Можеше да се придържа към версията си, след което щеше да има надпревара до Ийгъл Пас. Хората на Лорка срещу федералните. Джим със сърдечния си южняшки маниер предлагаше на Деканса прост избор. Да коленичи и да си сложи главата на дръвника още сега и да спаси жена си и детето си. Или да премълчи истината и да рискува. Неговият живот за техните. — Какъв псевдоним използвахте, господине? — отново попита Джим. — Лорка. — Бихте ли го повторили? — подкани го Джим. — Казахте го толкова тихо, че не съм сигурен, че възхитителната ни съдебна стенографка ви е чула. Деканса не вдигна очи. Не искаше да вижда Намар и не искаше никой да вижда него как гледа към масата на защитата. — Лорка — повтори той, този път малко по-силно. Чух последния отговор на Деканса на излизане. Зад мен Джим говореше отново. Отворих вратата на залата. От коридора нахлу хладен въздух. — Защо не изслушаме отново показанията? — казваше Джим. — Да се върнем двайсет минути назад, когато посочихте клиента ми… Докато прекрачвах прага, погледнах назад. Агент Уайт отново се беше обърнал. Късо подстригана бяла коса, зачервен от уиски нос. Остри черни очи. Гледаше ме, докато вратата се затвори. 
  5. 
 


 Слязох на партера, отидох при охраната и дадох билета си, за да ми върнат телефона. Очаквах всеки момент Уайт да изскочи от асансьора и да извика след мен. Почувствах се в безопасност едва след като излязох от федералната сграда. Властите бяха прахосали две години и милиони долари в подготовка на това дело. Джим Гарднър бе направил усилията им на пух и прах за по-малко от десет минути. Още нямаше три и петнайсет. Отдалечих се забързано от главния вход. Отляво имаше паркирани джипове на „Вътрешна сигурност“, така че завих надясно. Някой щеше да плати за случилото се преди малко. Щяха да стоварят всичко, което можеха върху Деканса, но оставаше предостатъчно и за някой друг. Някой като мен например. Пресякох „Ларкин“ и влязох в „Хари Харингтънс Пъб“. Спрях на входа и огледах заведението. Двайсет души, като броим двамата бармани. Половината клиенти бяха отдадени пиячи, които сигурно си имаха резервирани столове на бара, а другата — правителствени служители, измъкнали се два часа по-рано от работа — все рак беше петък. Седемте телевизора показваха бейзбол и крикет. Седнах в края на бара, най-далече от вратата. Веднага щом ми се удаде възможност, си поръчах „Уайлд Търки“, чисто. Не мислех за нищо, докато не поръчах второто питие. По време на престоя си в „Уестчестър“ бях изглеждал като типичен гост на хотела. Бях престанал да се бръсна и рядко вземах душ. Никога не се перях. През онези трийсет и пет дни носех два суичъра и едни и същи джинси. Когато приключих, палтото ми от магазина за евтини дрехи приличаше на откраднато от нечий гроб. Отпих от бърбъна си. Без да оставям чашата, прокарах кокалчета по бузата си. Беше още гладка от сутрешното бръснене. Виждах отражението си в огледалото зад бутилките. С изгладената си риза и току-що взетия от химическо чистене костюм приличах на адвокат. От истинските, които могат да се явят в съда и да представляват клиент, без да бъдат арестувани. Джим изобщо не трябваше да ме кани на кръстосания разпит. Може би просто ме беше хванала параноята. В „Уестчестър“ бях внимателен и бях взел и други предпазни мерки освен външността ми. Агент Уайт се беше обърнал и ме бе погледнал, но това можеше да означава какво ли не. Не беше задължително да си мисля, че ме е свързал с провала Деканса. Когато барманът мина покрай мен, поръчах трето питие. Той ми наля, но преди това ми даде чаша вода с лед. С което намекваше, че е време да забавя темпото или да сменя заведението. Изпих и двете и излязох. Пресякох „Ван Нес“, влязох в книжарницата и намерих бройка на „Кроникъл“, зарязана на една маса в кафенето. Не пишеше нищо за сниманата от мен блондинка, което не беше изненадващо. Сигурно беше нацедила лимузината горе-долу по времето, когато вестникът е излизал от печат. Имаше кратко съобщение за процеса „Лорка“, но не го прочетох. Никой журналист не би могъл да предвиди подобен обрат на делото. Излязох от книжарницата и продължих на запад. От средата на май не бях правил никакви истински тренировки. Нямах нищо против, че вали. Когато Джим платеше последната си сметка, щях да дам костюма си отново на химическо чистене. Или пък да го изхвърля и да си купя всички нови костюми, които поискам. Нямаше значение. Продължих да вървя и да се оглеждам за зеленина. Минах през Аламо Скуеър и продължих по пешеходните алеи покрай „Панхендъл“ до парка „Голдън Гейт“. Беше юни, така че щеше да остане светло и след осем и половина. Но светлината беше сива. Мъглива. Деканса сигурно нямаше да прекара нощта в „Уестчестър“. Ако им пукаше за делото и за кариерите им, Намар и Уайт щяха да го закопчаят за стол в бетонна стая и да се редуват да упражняват удари с бейзболна бухалка върху него. Ал, какво стана, мамка му? С какво те приклещи Гарднър? Но Намар не действаше по този начин. Познавах само един човек, който правеше подобни неща — онзи, който в крайна сметка плащаше сметките ми. Дъждът шепнеше в клоните на евкалиптите. Реших да вървя чак до Оушън Бийч и оттам да взема такси до дома. След това не бях сигурен. Може би отново щях да ида в Ла Пас или пък някъде по-далече. Тайланд или Виетнам. Но когато стигнах до брега и седнах, телефонът ми избръмча. Извадих го и погледнах съобщението от Джим Гарднър. Среща в офиса ти. Веднага. 	 
 	 
 — Лий — каза той. — Цяла вечност ти трябваше. Беше се качил по стълбите от улицата до заключената ми врата и чакаше в сенките. Когато беше мой шеф, го наричах господин Гарднър, а аз бях господин Кроу. Не бях свикнал да го чувам да произнася малкото ми име, макар че кратките ни трудови отношения с него бяха приключили преди шест години. Когато се върнах от Ла Пас, два месеца бездействах в новия си апартамент. Накрая реших, че трябва да се заема с нещо. Между старата ми работа и летата, през които работех за един адвокат, можех да събера достатъчно часове разследване, за да отговоря на изискванията за лицензиран частен детектив. Така че се явих на тестовете и ги минах. Направих си визитки, а после попаднах на Джим. През първите две години той беше основният ми работодател, но след време намерих и други. Сега нещата вървяха достатъчно добре, за да имам нужда и от собствен офис. — Така ли се появяваш в офиса си? — попита той, загледан в подгизналия ми костюм. — Само когато там ме чака клиент. Свалих сакото си и го изстисках над пода. Здрависахме се, след което той отстъпи крачка назад. — Лъхаш ми на бърбън, Лий. — Офисът си е мой — казах аз. — И сам си определям работното време. Извадих ключодържателя от джоба си и отворих вратата. Джим влезе и аз го последвах. Той седна на единия от двата стола пред бюрото ми и извади кърпа от джоба на сакото си, за да избърше дъждовната вода от лицето си. — Хубаво местенце — отбеляза. Съмнявах се, че го мисли наистина. Той имаше ъглов офис на висок етаж на Уан Маркет Стрийт с изглед към сградата „Фери“ и залива. Сядаше зад бюрото си по тъмно и гледаше как слънцето изгрява над хълмовете на Оклънд. Двеста адвокати работеха за него на три облицовани в мрамор етажа. Парите пълнеха касата му двайсет и четири часа на денонощие. Никога не съм се съмнявал коя е причината да прекрача прага му. Той ме беше проучил и си го каза. Аз бях сертифициран никой от дълга редица подобни на мен. Така че той не искаше мен или уменията ми. А бащата на Джулиет като клиент. Стратегията беше чудесна, докато разводът и отнемането на адвокатските ми права ме направиха безполезен. За да запази доброто си име, той ме изхвърли много публично. Бях го очаквал. Но отношенията ни продължиха и дори се развиха — нещо, което изобщо не бях предвидил. — Трябваше да дойда, когато подписа договора за наем — каза той. — Кога беше това, миналия месец ли? — Не организирах парти по случай новия офис. Как приключи с Деканса? Тръгнах си по-рано. Не исках да му казвам за агент Уайт, без да съм сигурен, че има проблем. — Беше ли в залата, когато изгуби самообладание? — попита Джим, Кимнах и той продължи: — След това ме следваше като послушно кученце. Всичко, което казал при разпита на Намар, било лъжа. Той бил Лорка. Той въртял цялата работа от върха. — Приключи ли с него? — Да, но Намар не го знае. Още се води мой свидетел. Утре ще му задам достатъчно въпроси, за да се уверя, че не е размислил през нощта, след което ще го предам обратно на Намар. — А те няма ли да го накарат да размисли? Джим се огледа. Сигурно преценяваше вероятността офисът ми да е подслушван. И сигурно прецени, че не е. — Биха ли накарали теб да размислиш, ако това означава, че жена ти ще влезе във варела? Поклатих глава. Каквото и да имаше предвид Джим с въпроса си, отговорът беше не. Не биха ме накарали да размисля заради хипотетична бъдеща жена, не биха ме накарали и заради Джулиет. Нямах добри чувства към нея, но никой не заслужаваше да се озове в някой от варелите на Лорка. — Ще допуснат ли да се стигне до съдебно решение? — попитах аз. — Това е Лорка. Човекът на върха. Няма да рискуват да бъде оправдан. Някой по-висш от Намар ще вземе решение тази нощ. Ще искат преразглеждане на делото. Ако не се получи, ще започнат да му предлагат да се признае за виновен. И защо не? Вече са го спипали за укриване на данъци, така че и без това ще лежи. — Но ти печелиш — казах аз. — Печеля. Отворих чекмеджето на бюрото си и извадих бутилка. — Пазех това. — Продължи да го пазиш, Лий. Канех се да махна капачката, но тонът му ме спря. Подпрях бутилката на коляното си и го погледнах. — Не дойдох да говорим за делото — каза Джим. — Имам нова работа за теб. Един клиент се нуждае от детектив. Тя е добър клиент и двамата работим отдавна заедно. Затова предпочитам да й доведа някой трезвен. И сух, ако случайно имаш други дрехи тук. — За какво става дума? — За Клеър Грейвсенд. Той ме наблюдаваше как ще реагирам, но името не ми говореше нищо. — Би трябвало да я познавам ли? — Продал си нейна снимка на един таблоид днес сутринта. Из целия интернет е. Трябваше ми секунда да се досетя за какво говори. Още бях настроен на вълна Лорка и агент Уайт. После си спомних сутрешната си разходка. Името ми като автор би трябвало да върви заедно със снимката. За добро или лошо, целият свят щеше да разбере, че аз съм я направил. — Самоубийството — какво общо има тя с него? — Името на клиента ми е Оливия Грейвсенд. Майката на Клеър Грейвсенд. — Имаш предвид онази Оливия Грейвсенд ли? — Да. — И момичето, което видях сутринта, е нейна дъщеря? — Казах го току-що. — И за какво ме наема клиентът ти? — Момичето й е мъртво. Тя иска да разбере защо и как. — Няма ли да го научи от полицията? Джим изтупа пепел от пура от ревера си. — Тя няма доверие на никого. Идентифицирали са момичето по пръстови отпечатъци, после са изпратили човек в дома й със снимки, за да направи официално разпознаване на трупа. Докато бил там, той й казал, че изглежда като самоубийство. — И тя се тревожи, че заключението им е прибързано. Джим кимна. — Станало е доста бързо — каза той. — Ако започват работа с подобна нагласа, все едно сами са си сложили капаците. — Някой видял ли я е да скача? — попитах аз. — Ако има свидетели, ако някой се появи… Джим ме прекъсна с махване на ръка. — Не знам дали е имало свидетели. А дори да намерят някого, който да даде показания, доколко ще им повярваш? Знаеш как стават тези неща. Можеш да си купиш общински съветник за десет хиляди долара. Колко според теб струва един свидетел от Търк Стрийт? Помислих си колко бях похарчил през последните няколко седмици и какво бях видял сутринта. Свидетелите бяха податливи на обработка като всеки друг човек. Парите не са единственото, което може да определи показанията. Изнудването също върши работа, при това е по-евтино. — Каза, че ще се срещнем с нея тази вечер — казах аз. — Тук ли? — В дома й. Ако си свободен. — Смятах да се махна от града за известно време — казах аз. — Заради днес ли? — Най-вече. — Виж, Лий. Те са го заплашвали, за да свидетелства, както искат. Ние отвърнахме и той смени показанията си. Нямахме същите козове като тях, така че използвахме различни. Можеше да продължи да лъже, докато не покажем, че го прави. — Ти да не си откачил? — попитах аз. — Деканса напълни гащите, когато спомена за Ийгъл Пас. Така че и двамата знаем кое е истина. Той изпитва ужас от клиента ти и това обяснява всичко. Мълчанието на Джим беше най-близкото, което можеше да се очаква от него като признание. Бях прав. Тъй като нямаше да получа повече, оставих мълчанието да се проточи. Джим намери един кламер на бюрото ми, изправи го и започна да го навива около пръста си. — Можеш ли да помогнеш на госпожа Грейвсенд? — попита той. — Или да потърся друг? Знаеше как да ме прилъже. Освен че изобщо не ми се искаше да пропускам шанс с клиент като Оливия Грейвсенд, не можех да понеса и мисълта, че някой друг ще получи работата. А и може би да напусна града не беше добра идея. На властите не им беше нужно да съм наоколо, за да ме вземат на мушка. Ако Намар получеше решение от голямо жури, че са налице достатъчно основания за повдигане на обвинение, някой щеше да ме чака на летището, когато се върна. Така че спокойно можех да остана тук и да се опитвам да бъда в течение. — Кога тръгваме? — попитах аз. — Веднага — отвърна Джим. — Иди да си наплискаш лицето с вода. Опитай се да изглеждаш като хлапето, което познавах навремето. Ще се обадя на Тайтъс и ще му кажа да паркира отпред. 	 
 	 
 Седяхме на задната седалка на луксозния джип. Джим вдигна черната преграда, за да ни отдели от шофьора, след което се наведе към кутията за пури с овлажнител, вградена в конзолата помежду ни. Избра си тлъста „Кохиба“. Започна да върти пурата между пръстите си, но не я запали. — Какво знаеш за Оливия Грейвсенд? — попита ме той. — Онова, което знаят всички. Което излиза във вестниците. Уволни ме, преди да имам възможност да работя за нея. Джим пропусна това покрай ушите си. Отряза със специалната ножица края на пурата, след което прокара няколко пъти върха й под носа си. — Тя не е като хората с нейното положение — каза той. — Вярно, произлиза от богато семейство. И се е омъжила за още пари. Но дори да се беше родила в колиба и да се бе омъжила за изполичар, пак щеше да стигне дотам, където е. — Тоест искаш да кажеш, че е хитра. — Хитра не е точното определение. Ти си хитър. Аз съм хитър. Оливия Грейвсенд е безскрупулна. — Но ти й имаш доверие. — Тя е мой клиент от трийсет години. Знаеш ли какво е първото правило за работа с клиенти като нея? — Не. — Покривай си задника — каза Джим. — Ако Оливия иска нещо да бъде направено, обикновено го прави сама. Потърси ли външна помощ, значи й трябва бушон. Така че се погрижи първо за себе си. После й дай онова, което иска. Но никога, никога не й се доверявай. Продължихме в мълчание по Маркет Стрийт. Шофьорът спря, преди да навлезем в „Ембаркадеро“, и Джим отвори вратата си. — Това ли е? — попитах аз. — Да не би да живее в твоята сграда? — Аз слизам тук — каза Джим. — Утре ме чака дело. Нямам време да пътувам чак до Кармел и обратно. 	 
 	 
 В крайна сметка излезе, че напуснах града — на задната седалка на рейндж роувъра на Джим Гарднър, с все така вдигната преграда и невидим шофьор, докато се носехме на юг по Магистрала 101. Сан Матео, Пало Алто. Сан Хосе беше само светлини и табели, след което продължихме през по-тъмни райони. Облегнах глава на прозореца и се загледах как асфалтът профучава покрай мен. По едно време долових миризмата на чесън и се досетих, че минаваме през полята на Гилрой. След това явно съм заспал за близо цял час. Когато отворих очи, пътувахме на юг по Шосе 1. Завоите забавяха скоростта ни, но не много. Отдясно между дърветата можех да зърна Тихия океан. Водите му бяха спокойни и сребристочерни на лунната светлина. Петнайсетина километра по този начин, след което пътят продължи през вътрешността и шофьорът намали. Завихме по необозначен път и продължихме към крайбрежните скали. Стигнахме до метален портал и спряхме. Порталът се отвори и продължихме нататък до къщата на Оливия Грейвсенд. Слязох от колата и се загледах в сградата. Тя беше изградена от груб пясъчник. Покривът бе покрит с испански керемиди. Преброих шест комина. Миришеше на лавандула, евкалипт и морски пръски. Къщата беше построена направо върху отвесните скали и вълните се разбиваха на трийсетина метра под нея. Оливия Грейвсенд можеше да лови риба направо от прозореца на спалнята си, ако поиска. Тайтъс, шофьорът на Джим, остана в колата, но изключи двигателя. Не знаех какво друго да правя, така че отидох до вратата и почуках. Отвори ми иконом. Бяла коса, бяла риза под черно сако. Косата му беше разрошена, а ризата и сакото се нуждаеха от ютия. Съмнявах се, че винаги изглежда по този начин. — Тя ви очаква в оръжейната, сър. — Добре. Нямаше как да знам дали винаги посреща гостите си в оръжейната. Може би го правеше само в специални случаи, когато имаше наум нещо, свързано с насилие. Стените бяха облицовани с английски орех и украсени с изработени по поръчка френски пушки. На масата до камината имаше отворена дървена кутия с чифт пистолети за дуел върху зелено кадифе. Оливия Грейвсенд седеше до студената камина с толкова изправен гръб, че облегалката на стола й сигурно й завиждаше. Беше облечена в черна рокля, достигаща до глезените й. Единственото украшение, което носеше, беше малък златен медальон. Със светец, когото не разпознах. Погледна ме с очи, чийто цвят съответстваше на този на оръжейната стомана навсякъде около нас. — Вие сте Лий Кроу. Джим ми каза за вас. Икономът прие това като знак да се оттегли. След като той затвори вратата, чух как стъпките му се отдалечават. — Да, мадам — казах аз. — Можете да ме наричате Лий. — Не ме наричайте мадам, Кроу. Звучи просташки. — Добре. — Снимали сте дъщеря ми тази сутрин. Защо? — Видях я и заснех сцената. Реших, че мога да продам снимките на вестниците. — Защо сте били там? — Просто случаен късмет — казах аз и веднага съжалих за думата. — Минавах на път за офиса си. Жената ме загледа мълчаливо. Носът й беше тънък и остър като ястребов клюн. Тъмната й коса беше прибрана на кок и се придържаше с дървени игли по същия начин като косата на дъщеря й. Като се изключи това сходство, двете изобщо не си приличаха. — Да не би да живеете в онзи квартал… Тендърлойн? — Не — казах аз. — Бях там по работа за Джим. По друг случай. — Значи сте изкарали късмет, Кроу — рече тя. — Направили сте снимка и сте я продали. А сега аз ви наемам. — Добре. — Не се безпокойте за тарифата — каза тя. — Просто ми пратете сметката. — Става. — Джим каза ли ви какво искам? — Нямате доверие на разследването. Искате да разберете какво се е случило в действителност. — Джим се смята за етичен човек — каза Оливия. — Това изненадва ли ви? — Категорично не — отвърнах аз. — Поглежда се в огледалото и какво вижда? Стълб на обществото. Лъв на закона. Казвам му, че искам да наруша правилата, а той намира подходящия за работата човек и си остава вкъщи. Съвестта му е чиста. Не искаме да бъде разкъсван от угризения, нали така? — Не желаете да говоря с него за това. — Правилно, Кроу — каза тя и посочи втория стол с права облегалка от другата страна на камината. Седнах и се помъчих да изгладя крачолите си. — Той спомена, че схващате бързо. Каза още, че ще сторите всичко необходимо. — Известен съм с това, че го правя. — Но само ако е наложително. И няма да споменавате името ми при каквито и да било обстоятелства. — Разкажете ми за дъщеря си. — Тя беше добро момиче. Без значение колко беше пораснала, беше добро момиче. — На колко беше тази сутрин? — На двайсет. — Имаше ли приятел? — Не знам. — С какво се занимаваше? Студентка ли беше? — Напусна. Не знам с какво се е занимавала. — Кога разговаряхте за последен път? — През декември, след Коледа. На рождения й ден. — Скарахте ли се? — Ни най-малко. Пихме по чаша бренди. Аз седях на този стол, а тя на вашия. Беше студено, в камината гореше огън. Разговаряхме за предстоящия й семестър. Беше много развълнувана — от колеги, от някакъв професор, на когото се възхищавала. Тръгна си същата нощ. Погледнах през прозореца. Дъждът се стичаше по старото стъкло. Тук-там обаче се виждаше ясно небе и луната надзърташе между облаците над океана. — Къде учеше? — В Харвард. — Значи е отлетяла обратно за Бостън? — Разбира се. — С ваш самолет или с редовна линия? — Нито едното, нито другото. Моят самолет беше във Ванкувър за смяна на двигателя. Поръчах чартърен полет. — И тя е стигнала там, така ли? — Да — каза Оливия. — По-късно разговарях с шофьора, който я е откарал от летището до къщата ни. — Вашата къща? — Прадядо ми е вярвал в много неща. Най-вече в недвижимите имоти. Затова ще откриете присъствието на Грейвсенд къде ли не. Опитах се да си представя как фамилията Грейвсенд е определила степента на това присъствие. Ако информацията ми беше вярна, прадядото на Оливия Грейвсенд е постигнал с медта и златото онова, което Карнеги със стоманата. Но Грейвсенд не пропилял богатството си за библиотеки за простосмъртните. Явно къщите бяха много. — И след като е пристигнала в къщата? — Продължила с ученето. А след това изчезнала. — Откъде знаете, че е продължила с ученето? — Разговарях с професора, на когото така се възхищаваме. Преподава журналистика. — Ходихте ли в Бостън? — На два пъти. И никой не е стъпвал в къщата от януари, с изключение на мен. — Сигурна ли сте? Има ли алармена инсталация, която можете да следите оттук? — Предполагам, че не — призна тя. — Приемам, че никой не е стъпвал там освен мен. — Някой грижеше ли се за почистването? — Тя не би позволила. — Защото е предпочитала да се грижи сама за това, или защото е искала да не й влизат в личното пространство? — Не зная. — Взехте ли нещо от къщата? — Нищо. И не съм я претърсвала. И двата пъти влязох, видях, че я няма, и излязох. — Подадохте ли сигнал за изчезването й? — Не. Тя искаше да я попитам защо, но аз я изчаках да продължи. Трябваше да си изработи навика да ми казва нещата без подканване. Гърбът й стана още по-скован, отколкото беше две минути по-рано. — Тя ми писа — каза най-сетне Оливия. — Нямах вести от нея от две седмици. Тъкмо бях започнала да звъня. И тогава получих първото й писмо. — Откъде беше пощенското клеймо? — От Сан Рафаел. Беше се върнала в Калифорния. — Какво пишеше в писмото? — Да не се тревожа. Че трябвало да направи нещо, след което всичко щяло да бъде отново наред. — Правила ли е преди подобни неща? — Никога. — Писмото е било написано на ръка и подписано, така ли? — Можете да сте сигурен, че ако не беше, щях да направя повече. Преди да си тръгнете, ще ви ги дам. Писмата са общо шест. Последното пристигна преди седмица. — Пак ли е било изпратено от Сан Рафаел? Тя поклати глава. — Всички бяха пратени от различни места, но в рамките на триста километра около Сан Франциско. Последното беше от Мендосино. — Двете близки ли бяхте? — Иска ми се да мисля, че да. — Но не знаете дали е излизала с някого. Тя ли не е споделяла, или вие сте били прекалено заета, за да я попитате? Очите й се присвиха към мен, острият хищен нос се наклони надолу. — По-лесно е така, отколкото със заобикалки — казах аз. — И не мисля, че сте от хората, които се обиждат лесно. Тя се усмихна с горчиво разбиране. — Джим нарече ли ме Желязната кучка? Знам, че обича да ме нарича така. Срещала съм поне трима души, на които го е казвал. — Аз не съм четвъртият. — Бих го уволнила, но знае прекалено много неща — рече тя. Дори да очакваше да тръгна в тази посока, не го показа с нищо. — Колкото до вашия въпрос, Клеър беше предпазлива. Знам, че имам репутация. Джим със сигурност ви е казал нещо. И може би е прав за мен, поне за някои части от живота ми. За бизнеса. За някои приближени кръгове. Но за Клеър винаги съм била нейна майка. Първата и последната. — Не… — Най-голямата обич, Кроу. Това искам да кажа и това изпитвах към нея. И все още изпитвам. — Добре — казах аз. — Когато живееше под този покрив, не беше така прикрита. Започна се, когато стана на осемнайсет. Когато замина за Бостън. — Криела е неща от вас? — Така мисля — рече Оливия. — Тя е единственото ми дете. Нямам племенници. Имам малко приятели и онези с деца са още по-малко. Така че мога да правя сравнение единствено със собствената си младост. И мисля, че през каквото и да е преминавала, то е било повече от обичайното. Не беше просто момиче, навършило осемнайсет, отишло в колеж и решило да изключи майка си. Имаше нещо друго. С всяка година ставаше малко по-зле, а накрая всичко експлодира. Младата жена, която бях видял тази сутрин, беше скочила от висок прозорец върху покрива на кола, но когато я намерих, тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се надигне, ще избърше кръвта от глезена си и ще се върне обратно на партито. Можех само да си представям как е изглеждала, преди да пристъпи в нищото и да полети надолу. Иначе казано, не изглеждаше като момиче, което бяга от майка си след Коледа. — Тя разполагаше ли със собствени пари? — попитах. — Фонд, от който е можела да тегли, да се издържа през последните шест месеца? — Имаше собствени пари. След като стана пълнолетна, получи първите си десет процента. — Можете ли да проследите как ги е харчила? — Парите бяха нейни. Иначе казано, не. — Но разполагате с информацията за сметката й? — Разполагах. Когато й дадох парите. Не зная какво е правила с тях след това. — За каква сума става дума? — Достатъчна, за да може да се грижи за себе си, но не толкова, че да съжалява, ако направи някоя голяма грешка. Седях тук, защото бях фотографирал мъртвата дъщеря на Оливия Грейвсенд и после бях продал снимката за хиляда долара. Това бяха пари, които щях да използвам въпреки възнаграждението от Джим. Никога не бях разполагал с истински пари. Докато бях женен за Джулиет, живях достатъчно близко до тях, за да знам, че никога няма да ги разбера. Вземете например тази стая с пушките по облицованите с дърво стени. Всяка от тях струваше сигурно колкото годишния наем на офиса ми. — Госпожо Грейвсенд — казах аз. — Съжалявам, но нямам представа какво означава това. Аз бих съжалявал, ако точно сега изгубя парите в портфейла си — а те са петнайсет долара. Знам, че вашето ниво е различно. За сто хиляди ли говорим? За двеста и петдесет? Погледът й се плъзна бавно от обувките ми до яката на ризата. Сигурно оценяваше всичко на гърба ми — сума, която едва ли можеше да се мери с цената на лака й за нокти. Изпитах облекчение, че имах сухи дрехи в офиса. — Двайсет милиона — каза тя. Докато пресмяташе, се загледа в дъбовите греди на тавана. — Закръглено надолу. — Десетте процента от онова, което й се е полагало? — Да. — Кога е щяла да получи останалите? — На трийсетия си рожден ден. И тези пари са само началото. Щеше да наследи цялото ми богатство след смъртта ми. — Уговорката окончателна ли е била, или бихте могли да я промените? — Можех да направя всичко. И тя го знаеше. — Което означава, че е имала всички причини да се навърта наоколо. И да печели благоволението ви. — Определено — отвърна Оливия и сви рамене. — Ако се налага. Отново се огледах. Да се каже, че къщата се поддържа спретната, щеше да е подценяване. Въздухът беше филтриран и в него се носеше антисептичният аромат на евкалипт. Цялото място се поддържаше като музей. По стените на дългия коридор висяха портрети на сериозните предци на Оливия Грейвсенд в позлатени рамки и осветени отдолу от една-единствена спот лампа. Датите на раждането и смъртта им бяха изписани върху бронзови табелки. На вратата бях посрещнат от иконом. Не изглеждаше в най-добрия си вид, но все пак беше униформен. Той ме бе ескортирал сякаш през цели акри застроена площ, преди да стигнем до оръжейната. Не можех да си представя, че на това място живее човек, още по-малко двама. Тук имаше експонати — като пистолетите за дуел, но нищо лично. — Омъжена ли сте, госпожо Грейвсенд? — Понякога. — А сега? — Не — каза тя. — И не съм през последните пет години. — Значи… спокойно можем да кажем, че Клеър не е имала проблеми с пастрок? — Преспокойно — отвърна тя. — А нейният баща? — Никога не го е виждала, нито е питала за него. — Бяхте ли омъжена за него? — Не — каза тя. — Не бях. Какво общо има това? — Не знаете дали не се е виждала с някого — отвърнах аз. — Затова питам за другите мъже около нея. Оливия присви очи към камината. — Защото, ако искаш да разбереш кой е убил жена — рече тя, — започваш с мъжете в живота й. Онези, с които е била най-близка. Кимнах и останахме да седим мълчаливо известно време. Това беше най-малко неловкото мълчание досега. Но аз го наруших с нов въпрос. — Джим каза, че днес при вас е идвал човек от „Съдебна медицина“. Някой друг? — Никой. — Полицията знае ли, че е била в неизвестност в продължение на повече от шест месеца? — Няма как да знае — отвърна тя. — Освен ако не е държала дневник в чантата си. Разбира се, че беше видяла чантата. Имаше я на фотографията ми. — Но това е едно от нещата, които вие можете да научите. Какво знаят всъщност — продължи тя. — Полицията не споделя подобни неща. — Но вие можете да проникнете вътре и да вземете досието. Или да подкупите някого. Или да намерите вътрешен човек със слабо място и да го притиснете, докато не се пречупи. Сега аз бях онзи, който се питаше колко точно й беше казал Джим. Когато работех във фирмата му, нищо не ме отличаваше особено от останалите сто адвокати на моя етаж. Всички бяхме в еднакви костюми и с едни и същи излъскани обувки. Всеки от нас можеше да рецитира наизуст правилата на Калифорния за професионално поведение. Единствените ни престъпления бяха тарифите ни. Тогава още не бях купил своя „Смит и Уесън“. Не знаех как да фрасна човек в мутрата, без да счупя всичките си пръсти в зъбите му. Едва след като всичко около мен се срина, Джим разбра колко полезен съм всъщност. Подметките ми бяха по-чисти от мен. Никога не съм бил създаден за костюм. Той ме уволни, но после лично ме изпрати до изхода. Нарече ме мръсен на всеослушание. Бил съм срам за фирмата. Не съм бил подходящ за ъглов офис. Всъщност не съм бил по-добра стока от баща си. Никой нямало да забрави как той умрял в затвора, след като се опитал да пробута фалшив чек. А след това се озовахме сами в асансьора. И той ми каза, че ако искам да работя на улицата и в сенките, ако съм готов да приема истинската си природа и да бъда тъпият инструмент, мога да му се обадя по всяко време. Не знам какво изпитах, но определено не беше благодарност. Вече бях изгубил всичко освен представата си за самия мен, а сега дори тя се разпадаше. Бях се мислил за боец, за един от онези, които никога не бягат. Джим обаче ме изпращаше до изхода и когато стигнахме до него, планът ми беше да продължа напред. Оливия Грейвсенд ме гледаше и очакваше отговора ми. — Може би ще успея да се добера до досието — казах аз. Всъщност вече бях решил, че ще се сдобия с него. Това беше може би най-лесната част в този случай. — Цената ще се вдигне, разбира се. Много или малко, в зависимост какво се наложи да предприема. — Ще платя. — Какво ви кара да мислите, че крият нещо? — А какво кара вас да мислите, че не го правят? Знаете онова място — каза тя. И замълча достатъчно дълго, за да ми даде възможност да кимна. — Повечето от тях не работят за обществото, а заради рушвета. Но човек би очаквал да се стегнат и да работят за мен. А ми пратиха стажант със снимките. Студент. Обадих им се след… — На кого? — На шефа на полицията. На кмета. — И те са говорили с вас? Смехът й беше горчива кашлица. — Получих само увъртания. Оставях съобщения на секретарки. Свързваха ме с младши асистенти. Говорят с пресата повече, отколкото с мен. Телефонът звънна преди час и се оказа репортер. Искаше коментар. Какво мисля за версията, че момичето ми се е самоубило? — Какво става според вас? — Не знам, Кроу. Но явно са замесени хора на високи места. Ако се отнасят така с мен — с Оливия Грейвсенд, Желязната кучка, която притежава част от половината избрани служители в този щат — значи онова, в което се е замесила Клеър, е огромно. 
  6. 
 


 Разговарях още десетина минути с госпожа Грейвсенд в оръжейната, след което тя позвъни на иконома да дойде за мен. Той ме поведе по мраморен коридор и нагоре по едно стълбище до вратата на детската стая на Клеър. Натисна дръжката, за да ми покаже, че е заключена. — Почистихме я веднъж, след като Клеър си тръгна през декември — каза старецът. Преди да отговори на позвъняването, той явно бе работил нещо отвън, тъй като беше облечен с палто, по което имаше дъждовни капки. — А след като пристигна първото писмо, госпожа Грейвсенд я заключи. — Защо? — попитах аз. — Да не би да си е помислила, че Клеър няма да се върне? — Не каза такова нещо. Но като че ли си е помислила, че е възможно. Може би е имала някакви други мотиви, но така или иначе, беше предприела мерки да запази евентуални улики. Постъпката й не беше продиктуван от вина акт, но все пак ми се стори странна. Явно в писмата на Клеър — или по-скоро между редовете им — е имало нещо, което е задействало аларма. — Познавахте ли Клеър? — От съвсем мъничка. — Изненадахте ли се от случилото се? — Разбира се, сър. — Защо? — Не мисля, че подобни неща се случват с хора като Грейвсенд, нали? — А на кого трябва да се случват? — На никого, сър. Но определено не бихте ги очаквали тук. — Определено. Той извади връзка ключове, прегледа ги един по един и отключи вратата. Отвори я, но не влезе вътре. — Какво мислите? — попитах аз. — Клеър в беда ли е била? — През декември не бих си помислил подобно нещо — каза старецът. — Но като се има предвид какво знам сега — че е избягала, че е скочила от високо — би трябвало да се досетя. Определено е била в беда. — Но нямате представа каква? — Не, сър. — Прочетохте ли писмата? — Не, сър. Влязох в спалнята и запалих лампата. Икономът затвори вратата зад мен. Спрях пред три и половина метров гардероб, завъртях малкото месингово ключе, оставено в ключалката, и отворих вратите. Беше почти празен — Клеър явно беше взела всичките си любими дрехи в Бостън. Както и всичко друго, което е имало някакво значение за нея. Дневници и писма. Подаръци от хора, които са я обичали и които не е искала да забрави. Отново огледах стаята. Над леглото висеше подписана картина на Климпт във великолепна рамка. Съмнявах се, че е репродукция. На рафта над писалището бяха подредени романи, които сигурно е чела за часовете по литература в гимназията. Толстой, Остин, Гарсия Маркес. Имаше и обемиста колекция книги с неясни картини по обложките и позлатени заглавия. Това определено беше тийнейджърска стая. Но след изнасянето си от къщата Клеър се е превърнала в млада жена. Може би в различен човек. Помислих си, че би било интересно да се поровя в Бостън. Все пак се върнах отново при отворения гардероб. В него имаше няколко ученически униформи — бели ризи, плисирани поли, тъмносини сака. Прерових сгънатите в долните шкафчета дрехи, но не намерих нищо. Спортни чорапи, сортирани на чифтове и навити на топки, памучни гащета, няколко тениски. На тоалетката в същия стил като гардероба намерих половин дузина червила в тесния спектър от коралово розово до кървавочервено. Имаше почти празно шишенце парфюм „Дед Секси“ с череп и кръстосани кости на етикета. Две чекмеджета съдържаха колекция моливи за вежди и различни позлатени инструменти за разкрасяване. Нокторезачки, пинсети, ножици. Имаше четка за коса и когато я вдигнах към светлината, видях един рус косъм между зъбите. Излязъл заедно с корена и всичко. Можеше да се окаже полезен. Извадих някаква касова бележка от портфейла си, увих я около косъма и го прибрах зад една кредитна карта с надхвърлен лимит. Ако ми потрябваше, щеше да е у мен. Иначе в стаята нямаше нищо и колкото по-малко намирах, толкова по-упорито търсех. Вдигнах матрака и погледнах отдолу; отворих чекмеджетата и проверих под тях. Дръпнах завесите и погледнах през прозореца, но през него нямаше къде да се отиде — освен надолу към океана. Ако Клеър е искала да скочи през прозорец, за да се самоубие, не е било нужно да ходи в „Рефюджио Апартмънтс“ в сърцето на Тендърлойн. Можела е просто да дойде тук. — Сър? Обърнах гръб на прозореца. Икономът стоеше на прага и поглеждаше към обърнатия матрак и чекмеджетата на пода. — Ако сте приключили тук, шофьорът на господин Гарднър ще ви откара обратно в града. Напълно бях забравил за шофьора. Погледнах часовника си и видях, че е почти полунощ. — Госпожа Грейвсенд каза, че имало писма от Клеър. — Те са в колата на господин Гарднър. — Копия или оригиналите? — Оригиналите, сър. — Кога мога да видя къщата в Бостън? — Трябва да попитате госпожа Грейвсенд, сър. — Ще го направя — казах аз. Минах покрай него и излязох в коридора. — Тя още ли е в оръжейната? — Не, сър — отвърна икономът. — Боя се, че напусна къщата. — Да урежда погребението ли? Икономът беше забил поглед в обувките си, докато отговаряше. — Мисля, че отиде в мисията „Кармел“. — Ясно — казах аз и тръгнах към стълбите. Когато старецът ме последва, му махнах с ръка. — Недейте, мога и сам да намеря изхода. — Не се съмнявам — отвърна той. И ме изпрати до вратата. Върнах се на задната седалка на джипа, включих лампата и отворих пакета, който ми беше оставила Оливия. Имаше плик с ключовете за къщата в Бостън. Адресът на Бийкън Стрийт беше написан на гърба му. Приех това като знак, че мога да ида там по всяко време. Освен това бяха приложени шестте кратки писма от Клеър. Тя беше използвала обикновени листове и като че ли една и съща химикалка. Напълно възможно беше да ги е написала всичките наведнъж и после да ги е пускала в продължение на шест месеца. Твърдеше се, че почеркът е неин, но това не доказваше, че писмата са написани доброволно. Клеър може да е писала под диктовка с пистолет, опрян между плешките й. Така или иначе, първото писмо беше точно такова, каквото го беше описала Оливия. Майко, Напускам училище за известно време. Винаги мога да се върна, но онова, което трябва да направя сега, не може да чака. Не се безпокой за мен. Не се обаждай на полицията. Мога да се погрижа за себе си. Ти ме научи как. Клеър Следващите пет писма бяха вариации на същата тема. Не се безпокой, майко, всичко е под контрол. Трябва да го направя и после ще продължа учението си. А в последното писмо отпреди седмица тя намекваше, че почти е приключила. Била на път да намери онова, което търсела. Още два дни, пишеше. Най-много три. Писмата бяха като болкоуспокояващи. В тях нямаше страх. Не съдържаха почти никаква информация. Ако ги беше написала през 50-те, щях да приема, че е забременяла и се е скрила в дом за бъдещи самотни майки и ще се върне след девет или десет месеца. Това беше възможност. Клеър имаше проблеми, непознати за повечето млади жени в наше време. Майка й можеше да й отреже сто и осемдесетте милиона долара по какви ли не причини. Но аз бях видял Клеър. Може и да не съм последният човек, който я е видял жива, но може би бях последният, който я е докоснал, докато беше все още топла. Тя не беше бременна в шестия месец. И като стана дума за това, не е било нужно да губи цял семестър, за да направи аборт. За каквото и да е трябвало да се погрижи, едва ли е било непредвидена бременност. Все пак можеше да е нещо в тази област. Проблематичен приятел. Бърз брак и див меден месец. Беше ми трудно обаче да си представя как някой от тези сценарии може да достигне до кулминацията наследница на богата фамилия да скочи от покрива на жилищна сграда в Тендърлойн. Единственото, което подхождаше на стила на живот на Клеър, беше ролс-ройсът, а доколкото можех да кажа, присъствието му там беше просто едно смахнато съвпадение. 	 
 	 
 Заспах някъде северно от Салинас и не се събудих, докато шофьорът не спря плавно и не натисна леко клаксона. Погледнах през прозореца и видях стълбите, водещи към офиса ми. Помислих си дали да не сваля преградата и да го помоля да ме откара до апартамента ми в Китайския квартал, но човекът вече беше изкарал дълга нощ. И утре трябваше да става рано, за да закара Джим до съда. Затова слязох и прекрачих клошаря, който спеше на долното стъпало. И двете му ръце бяха бинтовани, сякаш единственото, което му беше останало да продава, беше собствената му кръв. Гледката ме накара да си помисля отново за Клеър и колко отвисоко бе паднала. Поне този тип на стълбите ми все още беше над земята. 
  7. 
 


 След като влязох, прибрах писмата на Клеър в сейфа и пъхнах ключовете от къщата в джоба си. Последното свободно място в първия самолет за Бостън беше първа класа, но Оливия нямаше да има нищо против. Самолетът излиташе в осем, което означаваше, че разполагам с четири часа и половина. Реших, че мога да спя по време на полета и да си купя всичко необходимо, когато пристигна. Така че имах време за убиване и направих онова, което ми беше станало навик тази пролет. Излязох и отидох до Търк Стрийт в Тендърлойн. Но вместо към „Уестчестър“ този път се насочих към „Рефюджио“. Тротоарът отпред беше празен. От сутрешната драма не беше останало нищо освен няколко парченца счупено стъкло. Грейката също го нямаше. На ъгъла под една тъмна улична лампа беше спряла кола със запален двигател. Някакъв мъж се беше подал от отворения прозорец и вършеше бизнес от един или друг тип. Иначе улицата беше мъртвешки пуста. Входът на „Рефюджио“ беше заключен. Очаквах го. Всяка жилищна сграда в Тендърлойн се заключваше и достъпът ставаше единствено през електронен пулт. Не знаех кода, но разполагах с нещо също толкова добро. Полицията редовно влизаше и излизаше от тези сгради. Не можеше да се очаква да знаят всички кодове на Търк Стрийт, така че повечето врати в Тендърлойн имаха електронни ключалки, които можеха да се отворят със звуков сигнал от радиостанциите им. Нямах полицейска радиостанция, но пък имах телефон. Извадих го, пуснах записания предварително полицейски сигнал и пред очите ми лампичката на ключалката светна зелено. Влязох. Лобито беше толкова тъмно, че трябваше да включа фенерчето на телефона. Видях рецепция, но се съмнявах, че дори през деня има рецепционист. По пода зад рецепцията се търкаляха игли и къси хирургически тръби. Хартиени опаковки и засъхнало повръщано. Стигнах до главното фоайе. На нито една от металните пощенски кутии нямаше имена, така че не се застоях там. Двата асансьора не работеха, но и без това не бих се качил в асансьора на сграда като тази. Намерих стълбището и тръгнах нагоре, като използвах фенерчето, за да си подбирам пътя между игли, захвърлени бутилки и други незнайно какви боклуци. Беше невъзможно да си представя, че жена като Клеър Грейвсенд би се качила по тези стълби, вместо веднага да се обърне и да се махне оттук. Но тя явно го беше направила, така че се замислих как бих могъл да стесня търсенето си. Тя беше паднала върху колата с достатъчно сила, за да сплеска покрива й. Или е тежала много повече, отколкото би могло да се предположи по външния й вид, или е полетяла от достатъчна височина, за да набере нужното ускорение. Затова подминах етажите от втори до седми и започнах с осмия. Излязох от стълбището в широк коридор, който обикаляше около вътрешния двор на сградата. Ако Клеър беше полетяла от прозорец, той трябваше да е на ъглов апартамент от дясната страна на сградата. Под вратата на апартамент 801 имаше широка пролука, но тя беше тъмна. Можех да вляза, но нямах особено желание да се обяснявам пред полицията. Затова продължих нагоре етаж след етаж, докато не видях светлина под вратата на апартамент 1201. Почуках по дървото. Чук-чук. Изчаках десет секунди и опитах отново. Не очаквах отговор, но изненадващо зад вратата се чу тих глас. — Да? — Госпожо — казах аз. С възможно най-мекия глас, който бях способен да изкарам от себе си след преживяния ден. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за вчера сутринта. Вратата се отвори, докато не бе спряна от сложената верига. Пред мен се озова осемдесет или девет-десетгодишна жена в инвалиден стол. Което означаваше, че едва ли е напускала сградата, след като асансьорите са спрели да се движат. А това може да е станало преди години. — Знаете ли за младата жена, която падна сутринта? — Видях я от прозореца. — Видели сте как става ли? — Не. Видях след това. — Какво видяхте? — Лежеше върху една кола. Някакъв мъж дойде и докосна врата й. После я снима. Не трябваше да се тревожа, че е имало свидетел на онова, което бях направил. Самите снимки бяха доказателство, че съм попаднал пръв на нея и че не съм направил нищо. — Чухте ли я как пада върху колата? — Чух силен трясък. От него се събудих — каза тя. И посочи инвалидния стол. — Но ми отне известно време да стана от леглото и да стигна до прозореца. — Чухте ли нещо преди трясъка? — попитах аз. — Разправии, викове или нещо друго? — Бях заспала. — Разбирам. — Оставаше ми само един въпрос. — Сутринта полицията посети ли ви? — Казах им същото, което казвам на вас — рече тя. — Помолиха да влязат и ми показаха значките си. Така че ги пуснах. — Чухте ли нещо друго, след като ги пуснахте? — Не. — Някаква суматоха на горните или долните етажи? Да са арестували някого? — Нищо. Тя тръгна да затваря вратата, когато се сетих още нещо. Вдигнах ръка и я спрях. — Госпожо, полицаите попитаха ли ви откога асансьорите не работят? — Не. — Мога да се обадя, ако искате — предложих. — На здравната служба. Или на комуналната. — Да не сте посмели — изсъска тя, показвайки дребни остри зъби. — Ако създам неприятности, ще ме изхвърлят. А ако изгубя жилището си, къде ще ида? — Добре — казах аз и й благодарих отново. 	 
 	 
 Продължих нагоре и проверих двата апартамента над нейния. Бяха тъмни. Върнах се на стълбището и се изкачих до покрива. Вратата към него трябваше да е заключена, но ключалката беше разбита много отдавна. Сложих длан върху метала и усетих фината прах за снемане на отпечатъци. Ченгетата си вършеха съвестно работата. Бутнах вратата и излязох от вонята под дъжда. Над мен беше само небето. Тръгнах по чакъла до високия до кръста тухлен парапет и застанах там, където би трябвало да е стояла Клеър, ако е скочила от покрива, а не от някой прозорец. „Рефюджио“ беше с пет етажа по-висока от останалите сгради наоколо, така че гледах надолу към Търк Стрийт и тъмните покриви на дузина други жилищни блокове и евтини хотели. Не знаех какво съм се надявал да намеря тук. Дори Клеър да беше оставила бележка на парапета, полицията би трябвало да я е намерила при огледа си. Запитах се дали да не се върна и да започна да тропам по вратите на всички ъглови апартаменти. Бих постъпил точно така, ако бях полицай. Нямаше обаче да открия нищо, което те да не са открили, а и за подобно нещо можех да се озова в ареста. Онова, което ми трябваше, бяха полицейските доклади и заключението от аутопсията. Погледнах часовника си. Имах предостатъчно време. Можех да уредя да ми пратят документите по имейла и да ги прочета в самолета. 
  8. 
 


 Ако ви се случи да наемете частен детектив, преди да започнете да мрънкате за тарифите му, замислете се, че повечето му пари се изпаряват тутакси, за да остане на ниво. Източниците приемат само пари в брой, а един детектив — поне ако е добър — има очи навсякъде. Харчовете се трупат бързо, а когато дойде време за попълване на данъчни декларации, трудно можеш да впишеш подкупа в графа „Нормативно признати разходи“. Едно от първите ми открития за съкращаване на разходите беше нощната смяна. Или работещите нощем не виждаха кой знае какви рискове, или просто нямаха какво да губят. Така или иначе пликовете, които получаваха всеки месец, не бяха дебели колкото на колегите им от дневната смяна и те обикновено с готовност се съгласяваха на допълнителна работа за още пари. Това означаваше, че имах доста добър достъп до Съдебната палата на Брайънт Стрийт след мръкване. Вътрешният ми човек в отдел „Убийства“ беше един чистач, който обикновено стигаше до шестия етаж някъде към три след полунощ. Илайджа минаваше от офис на офис и през лабиринта кабинки, бутайки количка с кофа за боклук и парцал. Когато никой не го гледаше, той можеше да бъде адски бърз с камерата на мобилния телефон. В отделението за съдебна медицина моят човек беше Синтия Грийн. Като отговорник за архивите, тя си имаше отделна стая и достъп до скенер. Още бях на покрива на „Рефюджио“, когато извадих телефона си и започнах да пиша съобщения. Помолих Синтия за всички документи, свързани с Клеър Грейвсенд. И Илайджа за всичко за жената, скочила вчера сутринта от „Рефюджио Апартмънтс“ върху „Ролс-Ройс Райт“. И двата ми източника отговориха, преди да стигна до партера — че ще направят каквото могат. 	 
 	 
 Тръгнах към Юниън Скуеър, където човек може да намери нещо за ядене по всяко време на денонощието. Седнах на бара в „Пайнкрест Дайнър“ и се насладих на четири чаши кафе и омлет по денвърски. Мъжът до мен си тръгна скоро, оставяйки вестника си. Взех го, но го оставих, когато видях, че е вчерашен. Имах обаче телефон. Сайтът на „Кроникъл“ нямаше нищо ново за Лорка, което ме устройваше. Ако тази история умреше тихичко в някой тъмен ъгъл, щях да изпратя цветя. Имаше обаче материал за Клеър Грейвсенд със снимка, която не беше моя — цивилен инспектор с двама патрулни полицаи от двете му страни, излизащи от „Рефюджио“. И тримата бяха с латексови ръкавици и смъкнати предпазни маски. Текстът под снимката идентифицираше инспектора като Франк Чанг. Самата статия не съдържаше нищо ново за мен — млада наследница, най-вероятно извършила самоубийство, като скочила от покрива на жилищна сграда върху паркирана луксозна кола. Полицията не коментираше; докладът от аутопсията не бил готов по време на писането на материала. Написах съобщение на Илайджа, който сигурно беше почти приключил с обиколката на отдел „Убийства“: Провери бюрото на Франк Чанг. Случаят е негов. В сравнение с Илайджа работата на Синтия Грийн беше лесна. Тя гледаше азбучен каталог в система, която поддържаше от собствената си стая. Илайджа пък търсеше бележки, направени от множество полицаи в разследване, което още е в ход. Ровеше из входящи документи и в бюрата на инспектори. Информацията, която търсеше, не беше на едно място — разследването току-що беше започнало. През първите двайсет и четири часа документите и бележките щяха да са пръснати из целия отдел. Щяха да са в бележниците на патрулните полицаи, в жабките на автомобили или записани в мозъка на ченгето, а не на хартия. Можех само да стискам палци и да се надявам, че нещо е стигнало до инспектор Чанг и че Илайджа ще го намери. Прибрах телефона и платих сметката си. Намерих такси и потеглих за летището. По средата на пътя започнах да получавам имейл след имейл. Илайджа и Синтия си бяха свършили добре работата. 	 
 	 
 След проверката започнах петото си кафе и прегледах за втори път снимките на Илайджа. Той беше щракнал всяко листче във входящата кутия на Чанг, а инспекторът очевидно беше зает човек. Имаше балистичен доклад от неразрешен случай със стрелба във Валенсия; свидетелски показания от същия случай; призовка за явяване по някакво дело за нарушаване на граждански права, повдигнато срещу колеги на Чанг; написано на ръка писмо от затворник от Фолсъм, който твърдеше, че познавал стрелеца от удара в Норт Бийч от 1977 г. — и насред всичко това две страници бележки от сержант Люк Гилфорд, описващи резултатите от обиколката на апартаментите в „Рефюджио“. Подобно на мен, полицията се беше съсредоточила върху ъгловите апартаменти от дясната страна на сградата. За разлика от мен, сержант Гилфорд беше влязъл във всеки апартамент от 201 до 1401. С него бил управителят на сградата, който отключвал всяка врата, която не била отваряна от обитателя. Едва ли можеше да се каже, че претърсването на Гилфорд е било в съзвучие с Четвъртата поправка, но това нямаше особено значение. Той не беше намерил нищо, така че нямаше доказателства, които да се изключат от разследването. Бележките му отваряха вратите, които бяха останали затворени за мен тази сутрин. №201 — Естел Рамирес. Свид. показва документ и ме кани втр. Казва на упр. да остане навън. Постелки на пода. Шест деца в една сплн. Вс. чули трясък, но ник. не погледнал навън. Помислили катастр. Не посочва час — няма часовници. Никога не виждали жер. в сградата. Свид. се съгласява на претърсване — нищо интересно. №301 — Ап. свободен от април. Упр. отключва. Боклук от последния наемател още вътре. Гнездо на плъхове под кухн. мивка. Няма вещи на жер. №401 — Симон Андерсън отваря. Упр. казва, че свид. е обитател и че тя е на 19. Синини по шия, лице — стари. Упр. казва, че трябва да проверим апартамента. Тя ни пуска. Един матрак в сплн. Прозорец затъмнен с кашони. Свид. казва: работя нощем, спя през деня. Никога не е виждала жер. в сградата или в квартала. Прибира се в 8 сутр. Никой друг не живее/използва ап. Упр. потвърждава. Свид. се съгласява на претърсване — нищо. Гилфорд продължил така още десет етажа и апартамента. Жената в инвалидния стол от 1201 се казвала Лиола Къмингс. Дори да бе забелязал, че тя е на практика затворник, сержантът не си го беше записал. Лично аз не го виня. Преди да стигне до нея, е минал през единайсет други апартамента, които са били също толкова зле. Освен това Гилфорд огледал и покрива, като забелязал незаключената врата. Дошъл криминалист и снел отпечатъци от цялата сграда. Отвън, недалеч от мястото, откъдето би трябвало да е скочила Клеър, Гилфорд намерил празна бутилка от уиски „Сийграм 7“. Взел я за изследване. Ако по бутилката се намереха отпечатъци или ДНК на Клеър, може би щеше да се оформи някаква картина. Тя нямаше да докаже или да отхвърли каквото и да било, но все пак щеше да означава нещо. Като изключим бутилката, Гилфорд не взел никакви други улики от „Рефюджио“. И като изключим бутилката, не открил нищо в самата сграда и на покрива й, което би могло да се свърже с Клеър. Опитвах се да реша как да тълкувам това, когато отворих предварителния доклад от аутопсията. Първите десет страници бяха снимки. Когато стигнах втората, бях забравил напълно за сержант Гилфорд и претърсването му. В продължение на пет минути само гледах снимките. Когато агентите на авиокомпанията обявиха по високоговорителя началото на качването, излязох от опашката и отидох до другия край на изхода. Това беше разговор, който не исках да бъде подслушан от някого. — Събудих ли ви? — попитах, когато тя вдигна. — Кроу ли се обажда? — Да. — Имате новини. — Водещият разследването инспектор е човек на име Франк Чанг… — Това го пишеше във вестника. — И имам бележките, които негов полицай си е водил, докато е звънял по апартаментите в „Рефюджио“, както и всичко останало във входящата му кутия — казах аз. — Не се ограничавам само с четене на вестника. И го споменавам неслучайно. Очаквайте посещение от него днес. Намира се в задънена улица. Следващата му логична стъпка е да разговаря с някого, който познава жертвата. — Разбирам. — Ще му кажете ли за писмата на Клеър? — Категорично не. — Те са най-добрата следа по случая. — Поради което ги дадох на вас, Кроу. — Той разполага с ресурси, които аз нямам. Криминалисти, лаборатории, бази данни с ДНК и пръстови отпечатъци, експерти по документи… — Можете да купите всичко, с което разполага и той. Другият клиент на Джим, почтеният гражданин, известен иначе като Лорка, също ми беше дал картбланш за разследването ми. Наемът ми за стаята в „Уестчестър“ не беше особено голям, но бях намерил начин да раздуя сметката. Когато всичко това приключеше, щеше да ми трябва известно време, за да свикна отново с обикновените хора. — Добре — казах аз. — Има ли нещо друго? — Разполагам с копие от предварителния доклад от аутопсията. — Пратете ми го. Дори да беше впечатлена от това, което бях успял да свърша за по-малко от пет часа, не го показваше с нищо. — В него има снимки. Доста подробни снимки — казах аз. — Включително една на гърба й. — Голи, предполагам. — От какво са тези белези, госпожо Грейвсенд? Снимките са съвсем ясни. Последва дълго мълчание. Високоговорителят обяви, че всички пътници за Бостън трябва да се качат в самолета. — Те не са ваш проблем — каза тя. — Клеър винаги ги е имала. Не я притесняваха. Не я смущаваха. Тя беше красива млада жена с всичко, за което си заслужава да живее. Вярвам в сърцето си, че го знаеше. — Не мога да работя, ако не сте напълно откровена с мен. — Тя не е скочила от сградата — каза Оливия. — Не тръгвайте нито за миг по този път. Така че, освен ако не смятате, че някой я е изхвърлил през прозореца, защото не му е харесало как тя изглежда отзад, белезите не ви засягат. — От какво са? От някаква медицинска процедура ли? — Белезите не ви засягат, Кроу — повтори тя, като правеше натъртена пауза между всяка дума. — Болна ли е била? — Беше толкова здрава, колкото изглежда на проклетата ви фотография. И поздравления — списанието, на което сте я продали, я е направило достъпна за всеки новинарски сайт, който е готов да плати. Надявам се да си получите своя дял. Тази вероятност беше описана в специална клауза на трета страница на договора. Но като никога мислите ми не бяха фокусирани върху парите. — Ако има история на тормоз, трябва да знам. — Под моя покрив — никога. — Тя е напуснала колежа и е изчезнала за шест месеца. Какво е търсила? — Вече ви казах — отвърна тя. — Не зная. — Когато пристигне, инспектор Чанг ще ви пита за белезите. Така че недейте да си седите в оръжейната и да се преструвате, че няма да го направи. Ще ви трябва по-добър отговор. — Ще го имам предвид — рече тя. — Това ли е всичко? — Да. От високоговорителя се разнесе последно повикване за полета ми. Отидох до вече празния изход и дадох пропуска си. — Доколкото разбирам, намирате се на летището — каза Оливия. — Ще ви се обадя отново от Бостън. — Направете го — каза тя. — И ми пратете документите. И затвори. Минах по ръкава, качих се в самолета и намерих мястото си в първа класа. Бях използвал телефона си през цялата нощ и сутринта и батерията му умираше. Имаше достатъчно заряд да пратя докладите на Оливия, след което екранът угасна. Нямах нищо против. Можех да си купя зарядно в Бостън, а по време на полета трябваше да помисля. И да поспя. Взех чашата портокалов сок, предложен ми от стюардесата, и се опънах в седалката си. Ръкавът се прибра. Затворих очи и видях Клеър Грейвсенд върху смачканата кола, докато дъждът образуваше локва около нея. Върху стоманената маса за аутопсии, лишена от роклята, бижутата си и достойнството, което дотогава беше успяла да запази по някакъв начин. На първата снимка на съдебния лекар тя лежеше по гръб. На втората я бяха преобърнали. На тила й имаше дълбока рана и още по-голяма на задника, който вероятно беше ударил пръв колата. Това бяха единствените й скорошни наранявания, които изобщо не ме изненадваха. Онова, което не бях очаквал, бяха белезите. Никога не бях виждал други като тях. От двете страни на гръбнака й, от тила до кръста, където ластикът на гащетата й би трябвало да ги скрие, имаше успоредни следи от стари рани. По един чифт за всеки прешлен. Белезите бяха почти идеално кръгли. Някои бяха с размерите на сребърен долар, други — не по-големи от монета от 10 цента. Имаше по-малки кръгове на хълбоците. По-малки точки бяха разпръснати като неразперени криле върху лопатките. Всяка рана беше нанесена перфектно и подчертаваше надлъжната симетрия на тялото й. Може би ставаше дума за някакъв вид изкуство, белези вместо татуировки, но в раните нямаше никаква красота. Бяха грозни белези, набръчкани и розови. Трудно можех да си представя, че подобен белег би могъл да остане от една-единствена рана. Някой трябваше да я е рязал отново и отново на едно и също място. А според Оливия Грейвсенд Клеър ги бе носила през целия си живот. 
  9. 
 


 Събудих се някъде над Средния запад. Самолетът летеше покрай гръмотевична буря, друсаше и аз се замислих за агент Уайт. Не бях оставил никакви следи в „Уестчестър“. Сигурен бях. Но беше възможно Уайт да ме е видял в квартала. Можеше да е намерил гости на хотела, готови да ме посочат като човека, прекарал пет седмици на шестия етаж. Ако стигнеше достатъчно далече, за да претърси бившата ми стая, нямаше да намери нищо в нея. Ако получеше заповед за обиск на апартамента или офиса ми, там също нямаше нищо. Бях изхвърлил всички следящи устройства и всяка флашка в контейнер за боклук в Тендърлойн. Междувременно те почти със сигурност бяха подпрели здравата Деканса. Вероятно бяха научили за телефона и уискито. Телефонът беше втора ръка, платен в брой. Като купен на улицата пистолет. Нямаше да могат да проследят серийния му номер до магазина и да открият лицето ми на охранителна камера. Не можеш да се захванеш с тип като Лорка, ако не си от онези, които не бягат от сериозни проблеми. Бях се качил на самолета с надеждата за малко сън. Когато кацнах, не бях наваксал много. 	 
 	 
 Беше късен следобед, когато се качих в таксито. Нямах резервация в хотел, обратен полет или някакъв план. Най-голямото ми приближаване до Бостън беше в осми клас, когато ни бяха организирали екскурзия до Вашингтон. Докато си купувах самолетния билет, бях прегледал карта на Бостън, така че имах обща идея накъде отиваме. Пътуването не продължи дълго. Минахме през тунел, излязохме в лабиринт от тесни улички и петнайсет минути по-късно шофьорът зави по „Бийкън“. „Комън“ беше отляво, а отдясно бяха наредени една до друга тухлени и каменни къщи. Някои имаха саксии с цветя под прозорците и знамена на Бетси Рос2, увиснали над тротоара. Бях готов да се обзаложа, че всяка от тези къщи струва десет пъти повече от онова, което бих могъл да изкарам през целия си живот. Отпред видях Ривър Стрийт. Намирахме се на няколкостотин метра от адреса на Клеър. — Тук е добре — казах аз. Шофьорът отби до тротоара и спря. Платих, слязох и пресякох улицата от страната на парка. Изминах последната пресечка и половина до имота на Грейвсенд в Бостън и поспрях в сянката на един клен, за да огледам по-добре мястото. Повечето къщи по тази улица бяха тухлени, но тази на Грейвсенд беше от гладък сив камък; фасадната й стена беше леко извита като горната част на цигулка. Предната врата беше над нивото на тротоара и до нея се достигаше по няколко каменни стъпала. Сградата беше пететажна, със стръмен покрив, покрит с плочи. Спокойно можеше да послужи за консулство на някое малко европейско княжество. Страна с пари за харчене. Като Монако или Сан Марино. Прозорците не бяха закрити — без капаци и завеси. Вътре нищо не светеше, но от двете страни на вратата имаше излъскани месингови фенери, в които трептяха газени пламъчета. Върнах се обратно до кръстовището и пресякох „Бийкън“. Вместо да се кача по стълбите до вратата на Клеър, отидох до съседната къща. Позвъних и зачаках. Нямаше какво друго да правя. След две минути позвъних отново. Този път вратата се отвори и на прага се появи млада жена, която държеше голо бебе, увито в кърпа. Косата му беше мокра и полепнала по главата. — Извинете — каза тя. — Бяхме заети. — Извинете, че ви безпокоя — казах аз. — Името ми е Лий Кроу и искам да ви задам няколко въпроса. Показах й калифорнийското си разрешително за частен детектив. В общи линии то представляваше просто светлозелена карта с името и регистрационния ми номер, но гербът на Калифорния го правеше да изглежда внушително. Бях го ламинирал в един копирен център и го държах в кожен калъф с паспортна снимка отляво, от което изглеждаше още по-добре. — Вижте — каза жената. Бебето се гърчеше на гърдите й и криеше лицето си във врата й. — Къщата не е моя. Аз само работя тук, така че. — Не е свързано с вас. Или е него — казах аз. Посочих съседната врата. — Работя за собственика на къщата. За госпожа Грейвсенд. — За Клеър ли? — Да сте я виждали в последно време наоколо? — Вчера — каза жената. — Но беше странно. Меко казано странно. Вчера Клеър беше умряла в другия край на страната. Запазих безизразна физиономия. — Не разбирам — казах. — Бях там горе. — Тя държеше бебето с двете си ръце и не можеше да посочи, така че погледна нагоре. Проследих погледа й до троен еркер на третия етаж на къщата. — Седях при прозореца. И видях Клеър да се качва по стълбите и да чука на собствената си врата. После заблъска по нея. Силно, с длани. Изчака пет минути, след което тръгна да пресича улицата. — А после? — Не обръщах особено внимание. Люлеех го. Видях я да стои на отсрещната страна известно време, след което изчезна. Помислих си, че може да се е заключила. — По кое време стана това? — попитах аз. — Не зная. Вчера следобед. Някъде преди шест, защото все още бях тук — рече тя. Лицето й се опъна, когато се сети нещо. — Тя добре ли е? Защо питате за нея? — Сигурна ли сте, че е била Клеър? — Ами… да. — Колко добре я познавате? — попитах аз. — Не много — отвърна тя. Премести бебето на бедрото си и започна да го подрусва. — Но си приказвахме от време на време. Вчера, когато чукаше на вратата си, косата й беше вдигната. Като на кок. Така че успях да различа белезите отзад на шията й. — Кръгли белези? — Да. — Клеър казвала ли ви е как ги е получила? — Вие… казахте, че работите за нея. — Работя за майка й — отвърнах аз. — Клеър казвала ли ви е как е получила белезите си? — Не я познавах много добре — каза тя. Вече отстъпваше назад в къщата. — Не е моя работа да й се меся в нещата. Може би идеята не е добра. Започна да затваря вратата и когато вдигнах ръка, я затръшна бързо. Чух изщракването на резета. — Благодаря за отделеното време — казах аз на вратата. — Много мило от ваша страна. 	 
 	 
 Намерих бакалия и си купих зарядно за телефон и кутия латексови ръкавици, след което се разходих из Бийкън Хил. Детегледачката скоро трябваше да излезе във вечерна почивка. Като се има предвид как приключи разговорът ни, не исках тя да гледа през еркера как влизам в къщата на Клеър. Ако беше достатъчно подозрителна да потърси името на Клеър в интернет, дявол знае какво можеше да направи. Като стана дума за това, аз също не знаех какво да правя и как да каталогизирам казаното от нея. Не ми приличаше на лъжкиня, затова бях готов да приема, че се е припознала. Но после тя спомена белезите на шията. Може би беше объркала дните. Възможно беше да я е видяла завчера, което даваше на Клеър предостатъчно време да хване последния полет до Сан Франциско. Можела е да пристигне малко след десет вечерта, което й даваше шест часа да се мотае из Тендърлойн, преди да влезе в „Рефюджио“. Поне това обяснение изглеждаше вероятно. Единствената друга алтернатива беше абсолютно немислима — часове след смъртта на Клеър на Западния бряг някой да обикаля Бостън и да се представя за нея. Тръгнах по някаква тясна уличка. Къщите тук бяха по-малки. Може би някога са били предназначени за файтони или за квартири на прислугата. Опитах се да си представя какъв ли е бил животът на Клеър в този град. Дошла е тук едва на осемнайсет и изведнъж е станала господарка на пететажно имение на Бийкън Стрийт. С двайсет милиона в сметката и отговорна единствено пред самата себе си. Чисто чудо беше, че е издържала толкова дълго. Ако аз се бях озовал в подобна ситуация на осемнайсет, само две седмици по-късно щях да съм фалирал, мъртъв или в затвора. 	 
 	 
 В шест и половина се върнах на Бийкън Стрийт, отидох при къщата на Клеър с ключ в ръка (облечена в ръкавица), отключих тежката дъбова врата и влязох. Уличният шум изчезна веднага щом затворих зад себе си. Светлината от полукръглия прозорец над вратата разкриваше тухлена стена на шест метра пред мен. От нея ме гледаше портрет на полковник Грейвсенд. Той имаше тъмната коса и тънките, остри черти на Оливия. Заключих вратата и погледнах надолу. Паркетът беше излъскан, но бе покрит с лек слой прах. Клекнах да събуя обувките си и останах по чорапи. Във въздуха се долавяше лек аромат на парфюм. Започнах отдолу и продължих нагоре. Цялата къща беше преминала през пълно преустройство, откакто полковник Грейвсенд я е купил или построил. Мазето беше бар и салон. Бял килим, кленови мебели. Плъзгащи се стъклени врати водеха към заден двор с обвита в бръшлян камина и маса с пейки. Всичко отвън беше направено от каменни плочи с дебелината на железопътни траверси. Върнах се обратно и отидох зад бара. Рафтовете с алкохол можеха да посрещнат всеки вкус. Същото се отнасяше и за винарската изба, която открих, като вдигнах капака зад бара и се спуснах по дъбова стълба, водеща до слабо осветено подземие с тухлен свод. Всяка бутилка беше покрита с прах. Извадих напосоки една и обърнах етикета към светлината. „Вале до Доуро“ от 1922 г. Внимателно я върнах обратно на мястото й. В избата имаше може би хиляда бутилки и по стойките не се виждаха празни места. Очевидно Клеър беше прекарвала свободното си време, развивайки други вкусове. Едва на четвъртия етаж попаднах на знак, че тя всъщност е живяла тук. Долните етажи бяха музей като дома на майка й в Кармел. Излязла от каталог кухня, официална трапезария, библиотека и стая за билярд. Камини във всички стаи за гости с умело подредени цепеници до тях, никаква пепел. Леглата бяха оправени, но миришеха на мухъл. На четвъртия етаж открих спалнята на Клеър. Дрехите й бяха в дрешника, а тоалетните й принадлежности — пръснати из цялата стая. Червила в естествени цветове, сух дезодорант, аптекарско шишенце без етикет с три таблетки адерал — единственият признак дотук, че в тази къща е живяла усърдна студентка. Намерих парфюм и помирисах дюзата му. Същият аромат, който бях доловил, когато влязох в къщата. До петия етаж се стигаше по по-тясно и стръмно стълбище. Това очевидно е било таванско помещение, преди да бъде преработено в етаж; Клеър го беше превърнала в свой работен кабинет. В средата на помещението, където падаше най-много слънчева светлина, беше разположено бюро. И четирите стени бяха заети от библиотечни рафтове, които не бяха запълнени от подвързани в кожа томове, купени единствено за показ. Тези книги бяха за четене и ако можеше да се съди по гръбчетата им, бяха четени. Според Оливия Клеър се била отдала най-вече на английския, но доколкото можех да видя, това беше само един от предметите, които са я интересували. Обиколих стаята, като четях заглавията. „Създаването на атомната бомба“; „Дарвин — биография“; „Лекции по физика на Файнман“; „Второто сътворение“. В заглавията имаше ясна тенденция. Страничните интереси на Клеър са били предимно в областта на физиката и по-малко на генетиката. Извадих една книга. „Пукнатина в сътворението“. Авторката беше професор от „Бъркли“, но пътищата ни никога не са се пресичали. Тя е била от Департамента по молекулярна и клетъчна биология, а аз бях влязъл със стипендия на боксьор. Прелистих страниците с надежда да намеря някакви бележки на Клеър или подчертани абзаци. Но дори текстът да е предизвикал някаква реакция у нея, тя я бе задържала за себе си. Прибрах книгата на мястото й и седнах на бюрото. В средата му имаше чекмедже с обичайните химикалки, лепящи се бележки и кламери в пластмасова табличка. Вдигнах табличката и открих плик, залепен за дъното. Извадих го и го отворих на коженото писалище. От него падна нов месингов ключ и друг, по-малък. На самия плик не пишеше нищо. Върнах го обратно на мястото му и прибрах ключовете в джоба си. Отворих най-голямото чекмедже и открих купчина тетрадки. Извадих ги, сложих ги на писалището и ги преброих. Трийсет и пет, всяка с по сто листа, и всяка страница изписана с изящния почерк, който вече познавах от писмата, които ми беше дала Оливия. Очевидно в този век на таблети и лаптопи наследницата си бе водила бележки на ръка. Погледнах часовника си, после нагоре към таванския прозорец. Девет вечерта и най-сетне се беше стъмнило. Слязох долу. В кухнята бях видял торба кафе, а в шкафчетата имаше кафемелачка и машинка за еспресо. Можех да измия всичко, да изхвърля утайката в умивалника и да не оставя следи. Това беше важно, защото рано или късно къщата щеше да бъде претърсена. Когато научеше за нея, инспектор Чанг щеше да поиска да дойде лично. И освен ако нямаха бюджетни съкращения, от полицейското управление на Сан Франциско щяха да го командироват тук след два-три дни. Това означаваше, че трябва да действам бързо тук. 	 
 	 
 Събудих се някъде след три сутринта. Отначало не бях сигурен какво ме е изтръгнало от съня, а после телефонът ми отново подаде краткия си сигнал. Бях заспал на стола на Клеър и все още седях на него. Надигнах се, избутах отворените тетрадки и взех телефона. Сигналът беше за пристигнало текстово съобщение, изпратено от домашната ми алармена система. Детектор за движение — 00:21 ч. Трябваше ми секунда да си дам сметка, че системата ми съобщава Тихоокеанското стандартно време. Което означаваше, че ме предупреждава за нещо, което се случва в момента. Пристигна второ съобщение — снимка от уебкамерата в кухнята ми, която беше маскирана да изглежда като детектор за пушек. Отворих я и видях мъж, стоящ в дневната, до вратата на спалнята ми. Лицето му не се виждаше. Или картината беше размазана, или беше нахлузил дамски чорап на главата си. Държеше в ръка безжична бормашина и беше оставил черна торба в края на канапето ми. Агент Уайт. Кучият син. Нямаше никакво съмнение, че виждам черна операция във ФБР стил. Ако онова на главата му беше чорап, Уайт нямаше разрешително — но това не го спираше да постави бръмбари в стените на апартамента ми. Помислих си дали да не се обадя в полицията на Сан Франциско и да докладвам за влизане с взлом, когато чух шум долу — предната врата се отвори и затвори. Стана бързо и тихо, първо едно щракане, после второ. Нямаше да го чуя, ако бях заспал. Спомних си за обувките си. Те бяха в антрето, на половин метър от вратата. В къщата ухаеше на кафе, защото си бях сварил три кафеварки. Влезлият — който и да беше той — или знаеше, че съм тук, или беше пълен идиот. Огледах се за някакво оръжие. Клеър държеше единствено книги тук горе. В бюрото имаше химикалки и две павета, които тя използваше като подставки за книги. Но долу, в спалнята й на четвъртия етаж, бях видял нещо по-добро. Станах и тръгнах колкото можех по-безшумно, като вземах по две стъпала наведнъж и се молех някое от тях да не изскърца. Влязох в спалнята на Клеър, отидох до огнището и взех желязната маша от стойката й. От улицата идваше достатъчно светлина, за да виждам часовника си. Бяха изминали двайсет секунди. Върнах се при вратата, опрях гръб в стената и се ослушах. Чух го да се качва по стълбите. Тихи стъпки, но не беше събул обувките си. Стигна до площадката на четвъртия етаж и спря. Ако е наблюдавал къщата от отсрещната страна на улицата, несъмнено беше видял светлината от настолната лампа през таванските прозорци. И сега, в подножието на стълбите до петия етаж, със сигурност виждаше светлината. Ако качеше нагоре, можех да се спусна тихомълком надолу. Затаих дъх и го чух как продължава към тавана. После се измъкнах от спалнята и изчаках до стълбите с маша в ръката. Виждах сянка, но не и самия човек. Леко се отпуснах. Той се намираше натясно на тавана, а цялата къща — и изходът — бяха зад гърба ми. И имах всички права да съм тук. Клиентът ми беше собственик на това място и ми беше дал ключовете. Който и да беше, неканеният гост не можеше да каже същото. Докато се чудех дали да не му извикам, на четири хиляди и триста километра оттук, в Сан Франциско, агент Уайт взе решението вместо мен. Явно тъкмо беше влязъл в спалнята ми, за да постави втори бръмбар. Получих още една снимка от камерата над гардероба, настроена да ме предупреди при засичане на движение. Телефонът в джоба ми издаде тих звън. Обработка: Sunshine, nedtod, 2019



 
  10. 
 


 Поколебах се, но онзи горе не го направи. Той се обърна и ми се нахвърли, вдигнал нещо в дясната си ръка. Когато видя машата, вече беше късно. Налетя директно върху нея. Извитият й край закачи китката му. Видях да проблясва метал, когато късият нож отлетя от ръката му и падна надолу по стълбите. Мъжът изобщо не се забави, а само смени тактиката си. Блъсна ме в гърдите с глава, хвана ме през кръста и забута с крака. Полетях назад и той падна с мен. Щеше да счупи гръбнака ми на стълбите, но успях да се извъртя и двамата се приземихме странично. Той ме пусна и ме прасна в лицето, докато се плъзгахме надолу. Стигнахме площадката на третия етаж. Опитах да се изправя, но той изби ръцете ми, докато се надигах. Брадичката ми се блъсна в паркета. Върхът на езика ми спаси зъбите ми от счупване. Мъжът ме преобърна, възседна гърдите ми и ме сграбчи за гърлото. Дясната ми ръка беше свободна. Чувах я как пляска върху пода в търсене на машата. — Кой друг знае? Лицето му беше толкова близо до моето, че носовете ни почти се допираха. Само дето не можех да видя носа му. Той носеше черна скиорска маска. Говореше с дрезгав шепот. — На кого си казал? Дори да бях разбрал въпроса му, щеше да ми е невъзможно да отговоря. Беше ме стиснал здраво и притискаше с палци адамовата ми ябълка. Времето се превърна в серия откъслечни мисли и картини. Видях издутите мускули на раменете му, докато натискаше. Запитах се дали ще съм в съзнание, за да чуя как смазва гръкляна ми. Пръстите ми на пода докоснаха нещо студено. Свиха се инстинктивно около предмета и го вдигнаха. Ножът. Полезрението ми се беше свило до точка. Точно преди всичко да потъне в мрак, тялото ми направи последен, подхранван от адреналина напън. Наръгах го ниско в гърба, надявайки се да съм улучил левия му бъбрек. Ножът явно беше наточен като бръснач. В ръката ми не беше останала никаква сила, но усетих как острието потъва в него. Той изпъшка, но не ме пусна. Завъртях дръжката; той инстинктивно посегна с две ръце към раната. Дръпнах ножа, поех си хрипливо дъх и замахнах отново. Този път по-силно и по-нагоре. Острието се заби отстрани във врата му и не спря, докато не опря до кокал. Мъжът падна настрани и острието се изхлузи от раната. Подпря се и бавно се изправи. Дъхът му излиташе със свистящ звук отстрани на врата. Аз се избутах назад по пода, докато не стигнах до стената, след което се надигнах. Двамата стояхме един срещу друг на тъмната площадка. Той гледаше ръката ми. Още държах ножа. Острието беше късо, но широко. С гладък режещ ръб и назъбен гръб. Ръката ми беше в кръв почти до лакътя. Но кръвта не беше моя. — Долу — казах аз. Сега аз бях шепнещият. От стискането му трахеята ми се беше свила колкото сламка. Пристъпих към него и вдигнах ножа. Един от двама ни скоро щеше да изгуби съзнание. Не исках да съм аз. — На пода. Мъжът залитна към стълбите и се втурна надолу, като притискаше с едната ръка врата си, а с другата раната отзад. Облегнах се на стената и го заслушах как се отдалечава. Явно изгуби съзнание на площадката на втория етаж. Чух трясък, след което нищо. Къщата потъна в пълна тишина. После той отново се изправи. Беше як като скала и сега използваше силата си, за да се измъкне. Но силата не можеше да го отнесе много далеч. С всеки удар на сърцето си той губеше кръв. Колкото повече се напрягаше, толкова по-малко време му оставаше. Предната врата се отвори, но не я чух да се затваря. Отидох в спалнята за гости на третия етаж и стигнах до прозореца навреме да го видя как куца по отсрещния тротоар на Бийкън Стрийт. Облегна се на един клен, почти невидим в сенките. Мина някаква кола и мъжът я изчака да се отдалечи. После продължи навътре в парка. Видях го как пада и се изправя. След още двайсетина крачки отново падна на тревата. Когато се извърнах от прозореца, мъжът пълзеше. 	 
 	 
 Слязох долу, като по пътя палех лампите. Нямаше следи от сблъсъка, докато не стигнах до площадката, където беше паднал. Беше останал да лежи там достатъчно дълго, за да остави локва кръв на пода. После беше стъпил в нея и левият му крак бе оставил отпечатъци до предната врата, която зееше отворена. На горното стъпало имаше тъмночервен отпечатък от ръка — явно се бе подхлъзнал и се беше задържал. Но по-нататък нямаше нищо. Затворих вратата и отидох в кухнята. Свалих ризата си и я сложих в металния умивалник, след което измих дланите, ръцете и лицето си. Потникът и панталоните ми бяха чисти. Извадих кърпи за ръце от едно чекмедже и почистващ спрей от шкафчето под умивалника и се заех с кръвта по пода. Работех бързо, но внимателно. И дума не можеше да става да се обаждам в полицията. Имах пълното право да бъда в къщата. Мъжът ме беше нападнал и аз го бях наръгал със собствения му нож. Беше си самозащита в най-чист вид. Не знаех обаче кой е той и защо беше дошъл. Идваха ми наум три възможности. Най-лошата беше агент Уайт да ми е сложил опашка, което означаваше, че мъжът може да е федерален агент. Втората възможност, почти също толкова лоша, беше Деканса да има приятели навън, на които не им е харесало как двамата с Джим бяхме постъпили с техния човек. А можеше и да няма нищо общо с мен. Можеше да е свързано с Клеър. Мъжът можеше да е дошъл в къщата да потули нещата, които се надявах да открия. Ако исках да хвърля светлина върху всичко, довело до онова падане, може би той е искал да го скрие. Теорията си я биваше, само дето досега не бях намерил нищо в къщата, за което си заслужава да убиеш. Имаше само един начин да разбера със сигурност. Не ми харесваше, но не можех да измисля друго. А и имах клиент, на когото да се отчитам. Тя очакваше информация. Затова грабнах фенерчето, което бях видял в килера, обух обувките си и излязох. Погледнах към парка, докато стоях на горното стъпало на Клеър. Не видях мъжа, когото бях наръгал. Всъщност не видях никого. Но нямаше как той да е стигнал далеч. И след като намерех мястото, където беше паднал, щеше да има диря, която да следвам. 	 
 	 
 На трийсетина метра навътре в парка открих кръв по тревата. Там, където беше вървял, дирята беше трудна за проследяване. Капките кръв бяха на разстояние една от друга и трудно се виждаха, тъй като тревата не беше косена цяла седмица. Но там, където беше пълзял, следата беше съвсем ясна. Дълги тъмни петна по тревата. На два или на четири крака, той се движеше в една и съща посока, която го отдалечаваше диагонално от Бийкън Стрийт. Чарлз Стрийт пресичаше парка по средата и мъжът явно беше почивал известно време, опрян на едно дърво, преди да пресече улицата. Беше захвърлил скиорската маска на тротоара, но дори не помислих да я докосна. Тя беше натежала от кръвта и бе пльокнала на бетона като напоена с вода гъба. Когато е пресякъл улицата, силите му явно са го напуснали. Вече имаше една дълга кървава диря — беше пълзял, без да може да се изправи отново. Краят — за него — беше оградата от ковано желязо около гробището на Бойлстън Стрийт. Видях наклонените надгробни камъни, чух вятъра в кленовите листа и накрая видях него. Той седеше, опрял гръб на оградата. Брадичката му опираше гърдите. Изключих фенерчето и клекнах до него. Колкото повече стоях тук, толкова по-сигурен бях, че всеки момент наблизо ще мине някой бегач. — Хей — казах аз. Побутнах рамото му със задния край на фенерчето. — Само ми кажи защо. Той не отговори. Побутнах го малко по-силно. — Деканса ли те прати? Той отново не отговори. Канех се да го чукна по челото, но преди да го направя, той започна да се свлича настрани. Бавно, като старо дърво. Падна на пътеката по лице и не помръдна. Нямаше нужда да докосвам врата му. Беше спрял да кърви, което означаваше, че сърцето му вече не бие. Никога досега не бях убивал човек — нито при самозащита, нито при друга ситуация. Знаех, че по-късно ще си мисля за това. Ако успеех да се върна в апартамента си на Грант Стрийт и ако агент Уайт не ме чакаше там, щях да лежа в спалнята с отворена врата, да слушам бръмченето на неоновата реклама в нощта и да си представям този момент. Но точно сега трябваше да измисля какво да правя. Потупах джобовете му — той беше облечен в черен планинарски панталон и черна риза с дълъг ръкав — и намерих само карта за метрото. Взех я, защото я бях докосвал и не носех ръкавици. Разбира се, не носеше портфейл или шофьорска книжка. Това ми оставяше само една възможност. Всичко, което знаех за полицейските разследвания, ми казваше да не го правя. Здравият разум ми крещеше НЕ. Трябваше обаче да знам кого съм убил току-що. Изправих се и го преобърнах с крак. После снимах лицето му с телефона си. 	 
 	 
 Тръгнах по дългия път обратно до дома на Клеър и вървях, докато слънцето не изгря. Идеше ми да се обадя на бившата си жена. Джулиет Вилате беше по-близо до моята възраст, отколкото до тази на Клеър, и бе израснала на около сто и петдесет километра на север, така че нямаше как да се познават. Но иначе малко други неща ги различаваха. Най-вероятно бяха ходили в едни и същи парижки подготвителни училища и бяха участвали в едни и същи кампании за набиране на средства и благотворителни балове. Самолетите на родителите им сигурно се намираха в съседни хангари в Сан Хосе, откъдето отлитаха за летни ваканции в Кан или за уикенди в Сейнт Винсент или Таити. Не бях разговарял е Джулиет, откакто подписахме документите за развода. Не бях изпитвал никакво желание да говоря с нея до този момент. Но може би беше естествено да ми се иска да чуя гласа й. Първия път, когато причиних реални поражения на друг мъж, именно Джулиет беше онази, която беше до мен. Която ми каза, че всичко ще бъде наред. Това беше странно, защото мъжът, когото бях атакувал, беше съдия от Върховния съд на Калифорния и неин шеф. Тя беше започнала кратката си юридическа кариера като негова асистентка, беше му станала любовница в някакъв момент и в крайна сметка се омъжи за него. Баща й беше замазал прехода по възможно най-добрия начин. По настояване на Джулиет. Аз не влязох в затвора, а баща й си купи зет, който беше много по-ценен и податлив, отколкото аз съм бил някога. Още се опитвах да разбера какво беше спечелила Джулиет от тази сделка. Но колкото и да ми се искаше, не можех да й се обадя. Беше просто невъзможно. Така че преди небето да изсветлее напълно, аз се върнах на Бийкън Стрийт. Дори на дневна светлина не видях кръв по стълбите или тротоара към парка. Влязох вътре. Вече не можех да доловя парфюма на Клеър. А само парливата миризма на белина. Миришеше на потулване. 
  11. 
 


 Цял час проверявах за кръв, която съм пропуснал при първото почистване. Инспектор Чанг можеше да се появи тук вечерта. Не исках да намира случайно петно кръв по ламперията и да реши да напръска подовете с луминол. Ако го направеше, ако после погледнеше през прозореца и видеше как бостънската полиция претърсва парка, нямаше да му отнеме много време да събере две и две. Взех душ в банята на Клеър, облякох се и излязох. Картата на телефона ми ме отведе до един универсален магазин на Бойлстън Стрийт, откъдето си купих риза, вратовръзка и спортно сако. Облякох ги на място, застанал пред огледалото при входа. Гърбът ми вече беше насинен от падането по стълбите и имах отпечатъци от пръсти по целия си врат. Но когато закопчах горното копче и си сложих вратовръзката, синините вече не се виждаха. Само горната ми устна беше малко подута, но това беше всичко. Излязох, взех такси и казах на шофьора да ме закара до „Харвард“ от другата страна на реката. От тетрадките бях научил, че преподавателката, която така бе развълнувала Клеър миналия декември, е писателка на име Джулия Форестър. Тя преподаваше разследваща журналистика в нещо, което приличаше на предимно самонасочващ се курс и имаше сериозно присъствие в интернет. Беше започнала да пише онлайн в сайтове като „Слейт“ и „Вайс“, преди да достигне до „Ванити Феър“, като беше прекарала почти десет години в „Ню Йоркър“. В дейността й имаше тригодишна пауза, след което се беше появила отново с книга за миньори и отряди на смъртта в Бразилия. Научила два местни езика, докато живяла в редица села в Амазония, и се върнала от джунглата с голям договор за книга и още по-голяма награда за главата й. Две години по-късно описала връзките между престъпна фамилия от Узбекистан и ЦРУ. Стикер върху обложката на въпросната книга — която бях намерил с доста анотации в библиотеката на Клеър — обявяваше: Очаквайте скоро екранизиран вариант. Форестър станала хоноруван професор миналата година и Клеър не пропуснала това. Научих приемните часове на Форестър от нейните тетрадки, а не от интернет. Слязох от таксито на Харвард Скуеър и се върнах пеша до Центъра за хуманитарни науки „Баркър“, като вървях по пешеходните алеи между тухлените сгради и избягвах да поглеждам хлапетата, с които се разминавах. Намерих кофа за боклук и пуснах в нея хартиената торба с окървавената ми риза. В друга кофа пък изхвърлих запечатан плик с ножа. После седнах на една пейка и прегледах на телефона си „Бостън Глоуб“. Преди десет минути беше излязъл материал за очевидна жертва на убийство, открита до Централните гробища. Името на мъжа не се споменаваше, нито пък фактът, че е оставил стотици метри кървава диря, водеща към Бийкън Стрийт, нито че е изпуснал черна скиорска маска насред парка. Маската не можеше да се нарече обичаен аксесоар за бегач в юнска утрин, започнала с температура двайсет и един градуса. Ако от полицията знаеха всички тези неща, несъмнено са се досетили, че не става случай за обикновен опит за грабеж, свършил зле. За пореден път се запитах за камерите в парка. Никой не беше видял да го наръгвам, но някоя камера можеше да ме е засякла как следвам кървавата му диря и го намирам. Имаше толкова много поводи за тревоги, че единственото решение беше да ги загърбя всичките. Така или иначе щеше да се стигне до някакъв финал. 	 
 	 
 Сградата, в която се намираше кабинетът на Джулия Форестър, представляваше гигантска тухлена купчина, смесица между Монтичело3 и лондонска гара. Качих се по широко стълбище до втория етаж, намерих кабинета й и минах покрай празно секретарско бюро. Вратата на Форестър беше отворена и тя седеше зад просто дървено бюро. Разпознах я от снимките на обложките на книгите й. Къдрава кафява коса, малко по-прошарена, отколкото на рекламните снимки. Очила с яркочервени рогови рамки, които отвличаха вниманието от малкия белег под носа й. Пред нея имаше лаптоп и тя пишеше нещо. Почуках на стената до вратата и тя вдигна очи. — Здравейте — казах. — Да? — Името ми е Лий Кроу. Влязох в кабинета и затворих след себе си. Извадих детективската си карта и й я подадох през бюрото. — Дойдох от Сан Франциско с надеждата да се срещна с вас. Надявам се времето да е подходящо. — Вие не сте студент. — Не съм. Тя погледна бегло детективската карта и я бутна обратно към мен. — Ако става въпрос за нещо, което съм писала… — Става въпрос за ваша студентка. Бивша студентка. Клеър Грейвсенд. — Видях как очите й се фокусират. Беше разпознала името. — Майка й ме нае да проуча всичко това. — Всичко какво? — Не знаете ли? — попитах аз. — Била е в курса ви… — Напусна го — каза Форестър. — Значи не сте чули. — Какво да съм чула? — Извинете — казах аз. — Майка й каза, че Клеър ви се възхищавала много. Затова си помислих, че може да сте били близки. Но Клеър беше открита мъртва в Сан Франциско. Преди два дни. Нямах информация Клеър да е била близка с когото и да било. В бележките й от курсовете нямаше никаква лична информация. Оливия ми беше казала, че е разговаряла с преподавателката й по журналистика. Доколкото знаех, тя беше единственият човек в Бостън, с когото е разговаряла след изчезването на дъщеря си. — Как е станало? — попита Форестър. — Паднала е от сграда на Търк Стрийт в Тендърлойн. — В какъв смисъл паднала от сграда? — Или е скочила, или някой я е бутнал — казах аз. — На тротоара имаше кола, точно отдолу. „Ролс-Ройс Райт“. — Нейна ли е била? Поклатих глава. Но беше интересно, че зададе този въпрос. Явно беше прекарала достатъчно време с Клеър или я беше проучила, за да е наясно, че тя е богата. — Била е там за снимки — казах аз. — За реклама в списание. Не е имала нищо общо с нея. — Доколкото знаете — каза Форестър. Кимнах. — Доколкото знам, можела е да си позволи подобна лимузина и да направи впечатление. Но се съмнявам. Форестър затвори лаптопа си и се облегна назад в стола си. — Оливия — майка й — каза, че Клеър ви е посещавала в приемните ви часове, започвайки от септември. Форестър кимна. — Искаше да се запише в класа ми. Всички места бяха заети. Идваше да ме убеждава да приема още един студент. — И успя ли? — Беше много сериозна. Отдадена на ученето. — Какъв точно е курсът ви? — Разследваща журналистика. Изцяло задълбаване в историята. И пълното й представяне. Труман Капоти отива в Канзас и се връща с „Хладнокръвно“. Такъв беше моделът. — Или Джулия Форестър отива в Бразилия и се връща с бестселър и нов белег — казах аз. — Предполагам, че всички от курса ви е трябвало да си намерят история? — Точно така. — Каква беше темата на Клеър? — Знам, че имаше — каза Форестър. — Но нямам представа каква точно. Тя напусна, преди да я представи за одобрение. Записа се в курса по биоетика. И се интересуваше от проучването на стволови клетки — спорна материя в зависимост от това в какви кръгове се движиш. — Това бяха клетки, които се вземат от зародиши, нали така? — От ембриони — каза тя. — Съвсем различно е. Можех да напиша на един ред всичко, което знаех за стволовите клетки на ориза. И щеше да остане място за онова, което знам за биоетиката и за разликата между зародиш и ембрион. — Мислите, че е писала за стволови клетки ли? — попитах аз. — Просто ви казвам какви неща привлякоха интереса й. Ако беше останала в курса, щяхме да измислим някаква концепция. И тя щеше да отиде на терен, за да работи по темата си. — Правеше ли интервюта? Форестър кимна и побутна нагоре червените си очила. — Доколкото знам, всичко е било потайно. Разговаряла с преподавателите тук и в Масачузетския технологичен институт. Ориентирала се, преди да започне да задава сериозни въпроси. — Опасно ли е да се пращат студенти да изравят разни неща? — Цялата журналистика е опасна. — За какво е разпитвала преподавателите? — Не зная. Нито с кои е разговаряла, нито дори от кои департаменти са те. — Всичките ви студентски консултации ли са толкова неопределени, или тя е била предпазлива? — Тя беше предпазлива, че и отгоре. — Но все пак трябва да ви е казала нещо. Достатъчно, за да направите изключение и да я допуснете в класа си. — Беше доста убедителна — рече Форестър. — Каза ми за книгите, които чете. — По генетика — казах аз. — За това ли разговаряхте? Форестър отново кимна. — Дали е напуснала училище, за да работи по историята си? — Не зная защо напусна. Не се отби да ми каже. — Но сте разговаряли с майка й? — Да. — Тя стори ли ви се загрижена? Видях как веждите й се повдигат над яркочервените рамки на очилата й. — Нали тя ви е наела? — Подхождам към въпроса от всички възможни страни — казах аз. — Стори ли ви се загрижена? — Достатъчно, за да прелети през цялата страна и да ме издири — каза Форестър. — Стори ми се изключително премерена жена. Владееща се. Но това не означава, че не е била разтревожена. — Случайно да сте виждали гърба на Клеър? — попитах аз. — Моля? — Гърба й — повторих аз. — Може би, когато е носела изрязана рокля или къс потник. Нещо, което да оголва кожата й. — Не разбирам накъде биете. — Не знаете ли за белезите? — Какви белези? — Значи никога не сте ги виждали? — Никога не съм я виждала да носи нещо различно от пуловери и якета. Започна да идва при мен през септември, когато вече беше есен. Това е Бостън, не Калифорния. Какви са тези белези, господин Кроу? Извадих телефона си, намерих снимката от аутопсията и увеличих образа, за да скрия огромните рани от удара по задника и тила й. — Майка й не пожела да ми каже от какво са — казах. — А аз самият нямам представа. Снимката е от аутопсията. Съдебният лекар ги е отбелязал при първоначалния оглед. Не изказва предположение от какво са, нарича ги само добре зараснали стари белези. Нямащи отношение към смъртта. Подадох и телефона. Форестър свали очилата си и приближи екрана към очите си. — Господи — промълви тя. — Знам. — Никога не съм ги виждала. — Нито дори онези на шията? Тя поклати глава. Докосна екрана на телефона и намали образа, за да види цялата снимка. Трепна и ми върна апарата. — Нямало е как да ги видя — каза Форестър. — Тя винаги носеше косата си разпусната. Понякога слагаше шал. Ще ме попитате защо помня, така че ще ви кажа. Имаше много хубави шалове. — Винаги ли? — попитах аз. — С разпусната коса и прикрита шия? — Никога не съм я виждала другояче. Детегледачката от съседната къща ми беше дала съвсем точно описание на Клеър. И я е виждала с вдигната коса. Може би я е носила така през лятото, когато е по-топло. А Форестър говореше за пуловери, якета и шалове. Между четири стени. Сякаш Клеър нарочно е криела кожата си. — Имате ли други въпроси, господин Кроу? — Само един. Клеър използваше ли лаптоп? — Разбира се. — Значи си е водила бележки на ръка, но си е пишела работите на компютър? — Предполагам — каза тя. — Веднъж донесе лаптопа си, когато се опитваше да влезе в класа ми. Показа ми записките от курса. Станах да си вървя, но спрях и й дадох визитката си. — Обадете ми се, ако се сетите още нещо. За какво би могла да пише, къде може да е отишла, след като е напуснала училище. Каквото и да било. — Добре. Отворих вратата и се върнах обратно при стълбището. Бях получил достатъчно информация от Форестър, за да имам за какво да мисля известно време. Поне знаех, че инстинктът ми все още работи безупречно. Бях претърсил къщата на Клеър от горе до долу, но не бях намерил лаптоп. Не ми изглеждаше вероятно да не е разполагала с такъв. Ако е напуснала училище, за да работи по историята си, би трябвало да е взела компютъра със себе си. Нямах обаче представа къде е била през последните шест месеца. Ако успеех да науча това, може би щях да намеря и лаптопа. 
  12. 
 


 Нямах намерение да се връщам в къщата на Клеър. Бях почистил толкова добре, колкото можех, и си бях тръгнал с всичко, което бях донесъл със себе си. Бях взел последните й пет тетрадки и ключовете от ненадписания плик, който бях намерил в бюрото й. Сега седях в бара на летището, загледан в недокоснатата си бира. Имах идея за ключовете. Оливия Грейвсенд беше казала, че фамилията й открай време уважава стойността на недвижимите имоти. Клеър несъмнено беше чувала това от съвсем малка. Така че имаше възможност след завръщането си в Калифорния от „Харвард“ да е решила, че трябва да има къде да се установи. Разполагала е с пари. И може би е искала свое собствено място. В края на краищата, човек никога не е истински сам в хотелска стая. Нещата ти никога не са на абсолютно сигурно място. Клеър е пътувала достатъчно много, за да знае това. Чух повикване за полета ми. Изпих набързо бирата си и тръгнах към изхода. 	 
 	 
 Кацнах в Сан Франциско преди мръкване и взех такси до Юниън Скуеър. Не исках да се прибирам у дома. И ако Уайт беше сложил бръмбари в апартамента ми, сигурно беше направил същото и в офиса. Още не бях сложил алармена система на работното си място, така че нямаше начин да знам дали е бил там. Обадих се на Джим от платен телефон в хотел и го открих на работното му място. — Господин адвокат. Пихте ли кафе? — Обикновено не пия след три следобед, защото после не мога да заспя. — Тогава можеш да си вземеш без кофеин. Важно е. — Добре. 	 
 	 
 Джим вече беше в автосервиза, когато пристигнах. На бюрото пред него имаше две картонени чашки кафе. — Как мина с госпожа Грейвсенд? — попита той. — Чудесно. Желязната кучка ти праща много поздрави. — Значи е чувала прозвището? — Пази си гърба — казах аз и той сви рамене. Не му пукаше особено, че може да си спечели враг в лицето на Оливия Грейвсенд, ако не се брояха доходите. — Но не затова съм тук. — А заради Лорка ли? — Там може да има проблем. — Няма проблем. Прекратиха делото вчера. Какво друго да направят, след като Деканса си призна? Следващата седмица ще подадат иск срещу клиента ми за укрити данъци и това ще е всичко. — Агент Уайт е бил в апартамента ми снощи и е сложил бръмбари. — Уайт ли? — Сигурен съм. Показах му снимката от алармената ми инсталация. — Няма лице. Не можеш да видиш нищо. Откъде си сигурен, че е Уайт? — Имам предчувствие — казах аз. Протегнах ръка. — Дай ми го. Искам да ти покажа още нещо. Той ми върна телефона и влязох в галерията с фотографии. Отворих снимката на мъжа, когото бях убил. Не я бях поглеждал, откакто я направих. Лицето му беше бяло като платно и причината за това беше очевидна. Вратът му беше целият в кръв, раната от ножа се виждаше заради начина, по който беше обърната главата му. Обърнах телефона така, че Джим да вижда екрана. — Като представител на Лорка и приятели си виждал много снимки на мутри. Нали? — Естествено. — И сигурно си виждал фотоалбуми на федералните информатори. Хора по Програмата за защита на свидетели. Неща, които си събрал с помощта на източници като мен. И които си получил от клиенти. Джим се съгласи с леко кимане. — Кажи ми тогава това — казах аз и му подадох телефона. — Виждал ли си този тип? Той погледна снимката. Видях как очите му се движат насам-натам, докато умът му работи. После чукна два пъти екрана, изключи телефона и ми го върна. — Изтри ли я? — попитах аз. — Не я искаш — отвърна той. — Повярвай ми. Но къде си се сдобил с нея? — Няма значение. И имах въпрос, от който току-що се опита да се измъкнеш. Познаваш ли го, или не? — Ти ли я направи? — Познаваш го, нали? — Не мога да ти кажа, без да наруша правото на неприкосновеност. — Което означава да — казах аз. — Познаваш го. — Мъртъв ли е? — попита Джим. Той махна капачката на чашата си и сръбна от кафето. — Най-добре ще е да е мъртъв. — Кой е той? Джим не отговори и аз повторих въпроса. Той сложи капачката обратно и стана. Столът му се плъзна назад на ръждивите колелца. Джим прокара длан по палтото си, за да махне дъждовните капки. — Лий, съветът ми към теб е съвсем прост — каза той. — Ако наистина мислеше да се махнеш от града, идеята е добра. Иди да половиш риба в Ла Пас. — Ами госпожа Грейвсенд? — Забрави за нея — каза той. — Замини на юг. Още тази нощ. — Майната й на твоята неприкосновеност — казах аз и също се изправих. Разхлабих вратовръзката и разкопчах ризата си, за да може да види синините по гърлото ми. — Зная какво искат да ми сторят и мога да се оправя с тях. Просто искам да знам кои са те. — Значи е мъртъв? — попита Джим. Кимнах. Не исках да го казвам на глас дори тук, където двамата си говорехме за абсолютно всичко. Но онзи тип беше мъртъв. И в момента, ако носеше изобщо нещо по себе си, то беше етикет на палеца на крака. — Браво на теб — рече Джим. — Но има и други. Така че замини на юг. И не ми се обаждай известно време. Той излезе от офиса и прекоси гаража. Видях през покритото с паяжини стъкло как телефонът му светва, докато го вдига към ухото си. Обаждаше се на шофьора си да го чака отпред. Дадох му пет минути и също излязох. Улицата беше оживена, а не изгарях от желание да ме виждат. Извиках такси по телефона и му казах да ме откара в Китайския квартал. Не желаех да се прибирам у дома, но исках поне да погледна прозорците, докато минаваме покрай апартамента. 	 
 	 
 Накрая се озовах в евтин хотел в Норт Бийч. От Китайския квартал взех трамвай, после такси до Фишърманс Уорф и накрая се върнах пеша до хотела, където платих в брой за стаята. Леглото не беше по-голямо от нар, стените бяха тънки като хартия, а съседите ми германци се бяха отдали на страстна любов. Не ми пукаше. Измих зъбите си с четката от комплекта, който бях купил на идване, взех душ и изгасих лампата. Легнах на леглото и се загледах в светлината на уличните лампи по тавана. Заспах много преди съседите. И се събудих много преди всички останали в хотела. Първата ми работа беше да взема телефона и да прегледам „Глоуб“, а после и „Кроникъл“. Нямаше нищо за мъжа, когото бях убил, нито за Клеър. Имаше съвсем кратка статия за Лорка. Властите доброволно се отказвали от преследването на клиента на Джим и повдигнали едно-единствено обвинение: укриване на данъци. Не се казваше нищо за мен. Слязох на рецепцията, платих за още една нощ и поисках паролата на безжичния рутер. После отидох до съседния магазин и си купих чорапи, бельо и няколко потника. Можех да изкарам още един ден с тези панталони и бостънската риза, но след това щеше да ми се наложи да се прибера у дома. Преоблякох се и взех трамвая от Норт Бийч за Ноб Хил. Слязох при „Пауъл енд Маркет“, качих се на ескалатора и хванах първия скоростен влак до гарата в административния център. Ако Клеър беше купила жилище в Сан Франциско, нотариалният акт трябваше да е публичен документ, запазен на микрофилм и архивиран в регистъра на Градския съвет. Намирането му трябваше да стане само с въвеждането на името й в терминал, научаването на номера на микрофилма и поискването му. Стига да беше купила жилището на свое име. Ако го беше взела чрез холдингова компания, никога нямаше да го намеря, тъй като нямаше да знам какво име да търся. И всичко това, ако изобщо е купувала жилище, при това в Сан Франциско. Но Клеър не беше Деканса или Лорка. Тя беше двайсетгодишно момиче. Макар да е станала потайна през последните шест месеца от живота си, заблудата не е била част от природата й. Излязох от гарата пред Градския съвет, пробих си път през тълпа протестиращи пред мраморните стъпала и влязох. Дежурната архивистка ми махна, когато влязох в зала 190. — Лий — каза тя. — Хао дзиу бу дзиен.4 — Мей, отдавна не сме се виждали — отвърнах аз. — Бях зает. Ти как си? — Заета, но не в момента. Имаш ли нужда от нещо? — Търся документ за покупка на имот. На името на Клеър Грейвсенд. Мей седеше зад гише, но имаше терминал пред себе си. Тя въведе името и ме погледна. — Продавач или купувач? — Купувач — казах аз. — И сделката би трябвало да е сключена неотдавна. В рамките на последните две години, но най-вероятно през последните шест месеца. — Добре — каза тя. Чукна клавиш и погледна екрана. — Секунда. Взе един лист и си записа номер, после се обърна и влезе в архива. Наведох се да прочета резултата от търсенето на екрана. ГРЕЙВСЕНД, КЛЕЪР ДОК. № J5989874-00 РОЛКА: К919 / ОБРАЗ 0956 ДАТА НА ЗАПИС: 27/01/2019 АКТ ЗА СОБСТВЕНОСТ Мей излезе от архива с ролка микрофилми, вероятно номер К919, и я остави на гишето. — Изображение девет пет шест — каза тя. Машините за микрофилми бяха зад мен и в момента всички бяха свободни. — Или ако имаш време, мога да ти го разпечатам. — Разбира се — казах аз. — Чудесно. Пет минути по-късно излязох с копие от документа за собственост на Клеър. Седнах на стъпалата пред Градския съвет и го прочетох. Цената на покупката беше скрита по обичайния начин — тя щяла да плати десет долара и остатъка, за който са се разбрали двете страни. Имотът нямаше утежнения и плащането било извършено е пари в брой. Тя се сдобила с мястото веднага и имотът беше само на нейно име. Адресът беше на Бейкър Стрийт. Потърсих го на картата на телефона си. Къщата се намираше на една пресечка от „Пресидио“, недалеч от началото на Бейкър Стрийт Стеърс. Иначе казано, Клеър се бе разделила със значителна част от парите, получени по случай пълнолетието й. Това беше квартал с имения по склоновете. Улиците се криеха в сенките на кипариси, ухаеха на евкалипт и човек можеше да види Голдън Гейт, издигащ се зад „Пресидио“. Сгънах документа и го прибрах в джоба си. После извиках такси и слязох да го посрещна на Полк Стрийт. 	 
 	 
 Казах на шофьора да ме откара до горния край на Лайън Стрийт Степс. Не исках да му давам адреса на Клеър. След случилото се последния път, когато влязох в нейна къща, исках да сведа очевидците до минимум. Засега Мей беше единствената, която имаше някаква идея накъде съм тръгнал. Когато слязох от колата, отидох до парапета и погледнах надолу. Стъпалата се спускаха от „Бродуей“ до „Валехо“ на две дълги ленти, по средата на които имаше каменен павилион. Половин дузина бегачи се изкачваха нагоре към мен. Аз бях единственият наоколо без анцуг в ярък цвят и слушалки. Тръгнах надолу към „Валехо“, завих надясно и извървях една пресечка до Бейкър Стрийт. Къщата на Клеър беше надолу по склона, от лявата страна. Четириетажна, с дървен балкон, опасващ последния етаж. Горните етажи бяха от секвоя, но приземният беше каменен. От двете страни на входа се издигаха колони. Това беше единствената къща в квартала без саксии, цветни лехи или старателно поддържани дръвчета покрай тротоара. Сградата беше в добро състояние, но очевидно никой не бе полагал прекалени грижи за нея. Клеър е била твърде потайна за домашни прислужници и прекалено заета, за да работи по двора. Спуснах се до къщата и изкачих трите стъпала до вратата. Не натиснах звънеца, нито използвах бронзовото чукче. Извадих по-големия ключ и го пъхнах в ключалката. Той влезе лесно и когато опитах, се завъртя съвсем леко. Резето се дръпна и аз отворих вратата. 	 
 	 
 Антрето миришеше така, сякаш само преди пет минути през него е минала жена. Лек парфюм, намек за лосион. Едва доловими. И после ги изгубих. Събух обувките си и намерих кухнята. Плотовете бяха празни. В кошчето за боклук имаше сложена торба. Вдигнах капака и видях празна купичка нудълс, смачкана салфетка и използвани пръчици. Под тях имаше рекламна поща с клеймо от деня преди Клеър да умре. Но аз продължавах да си мисля за Бостън и за последния път, когато бях претърсвал къща на Клеър. Тогава бях разполагал с двайсет секунди да намеря оръжие и това ме беше спасило. Първия път бях изкарал късмет и предупрежденията на Джим още бяха свежи като синините по врата ми. Извадих телефона си и го изключих. После започнах да претърсвам чекмеджетата в кухнята. Бяха почти празни, но намерих едно с основните неща — прибори, шпатули, евтин на вид готварски нож. Клеър не беше дошла тук да си играе на домакиня. Беше взела минималното, е което да се оправя, може би с едно отскачане до Грант Авеню и магазините за домакински пособия в Китайския квартал. Взех ножа и тръгнах да изследвам останалата част от къщата. 	 
 	 
 Дневната беше обзаведена, всичко беше покрито с бели чаршафи. Същото се отнасяше за официалната трапезария, която гледаше към Бейкър Стрийт. Масата беше покрита, както и всички столове с високи облегалки. Според документа за собственост Клеър беше купила къщата от агенция за недвижими имоти. Продавачите явно бяха оставили мебелите и всичко друго. Което ми напомни, че трябва да кажа на Оливия за къщата. Ако не можех да направя друго за нея, посочването на нови активи щеше да бъде нещо. Мислех си за това — как да проследя източника на парите, така че Оливия да може да си върне остатъка от двайсетте милиона — когато се качих горе и отворих първата попаднала ми врата. Оказа се стая за гости. До леглото имаше стол, а на него — чифт тесни джинси. На облегалката беше преметната черна тениска. На пода до малък куфар видях чифт сандали. Леглото беше застлано с дебела завивка. Проследих извивките под нея до русата коса на възглавницата и видях нещо, което явно изтръгна някакъв звук от мен — ахване или неволно изпусната дума — и това я събуди. Клеър Грейвсенд седна и отметна завивката настрани. Разтърка слепоочия, без да отваря очи. Беше само по сутиен и гащета. Това означаваше, че когато спусна крака на пода и се наведе напред да се протегне, можех да видя двойките белези покрай гръбнака й. Сякаш някой я е притиснал към земята и е гасил пури в кожата й. Кутия след кутия. Тя беше. Не можеше да е някой друг. Нейното лице, нейното лице, нейната коса. А сега и белезите. Клеър Грейвсенд. Бях я открил на Търк Стрийт, бях докоснал гърлото й и не бях намерил пулс. Никога не бих могъл да забравя снимките от аутопсията — тялото й от всеки ъгъл, голо, измито с маркуч и положено върху стоманена маса. Фотографиращият беше документирал всичко. Разрязан гръден кош, обелена настрани кожа. Отворен череп, мозъкът й поставен върху кантар, показващ хиляда и триста грама. А сега тя поглеждаше нагоре. Погледът й срещна моя. Тя дръпна завивката до шията си. Когато се разнесе, писъкът й беше така пронизителен, че едва не изпуснах ножа. Влязох в стаята и затворих с крак вратата. Клекнах и оставих ножа зад себе си — така, че да не го вижда и да мога да го сграбча при нужда. — Клеър — казах аз. — Клеър, всичко е наред. Тя обаче продължи да пищи. 	 
 	 
 13. 	 
 — КЛЕЪР! За трети път казах името й и то сякаш най-сетне достигна до нея. Цели пет секунди двамата само се взирахме един в друг. Тя беше спряла да пищи, което беше истинска благословия. Къщата беше голяма, прозорците вероятно бяха с двоен стъклопакет. Но все пак не се намирахме на пресечка на Бейкър Стрийт, където от жените се очаква да пищят с пълно гърло в къщите. Поне не на глас. — Клеър е мъртва — прошепна тя. — Тогава коя си ти? — Мадлин. — Грейвсенд? Тя поклати глава. — Адеър — рече тя. — Мадлин Адеър. Трябваше да казва истината. Независимо какво си бях помислил в шока си, щом я видях, съдебният лекар беше идентифицирал тялото на Клеър по пръстови отпечатъци. Калифорния ги държеше в регистър заедно с всяко заявление за шофьорска книжка. Нямаше съмнение, че момичето, което бях видял на Търк Стрийт, е Клеър Грейвсенд. По този въпрос просто не можеше да има спор. Невъзможно беше да се приеме също, че е се е върнала от оня свят. — Какво си ти? — попитах. — Нейна близначка? — Не знам — отвърна тя. После поклати глава. — Трудно е за обяснение. — Разполагам с целия ден. — Не и докато съм в този вид — каза тя. 	 
 	 
 Изчаках отвън до вратата, докато тя се облече. Преди да изляза, й бях обяснил съвсем накратко кой съм и защо съм успял да вляза в къщата на Клеър — частен детектив, нает от Оливия Грейвсенд, която ми е дала ключовете. Докато стоях в коридора, се сетих, че съм оставил ножа в стаята. Все още не бях съвсем на себе си и действах според презумпцията, че жената в стаята за гости не може да представлява проблем, защото е точно копие на Клеър. Но това не можеше да е достатъчна причина. Никога не бях виждал Клеър жива — само онзи път на Търк Стрийт, а после на снимките от аутопсията. Все пак бях готов да се обзаложа, че Мадлин Адеър би могла да заблуди всеки, включително и Оливия Грейвсенд. Това щеше да бъде номер за двеста милиона, стига истинската Клеър Грейвсенд да не й се изпречи на пътя. Мадлин би могла да има всички причини да убие Клеър, но да остави мъртвото тяло на наследницата на улицата беше лишено от всякаква логика, ако планът е бил да заеме мястото й. Разполагах с по-малко от минута да мисля върху това, докато Мадлин се пъха в джинсите, навлича тениската и обува сандалите си. Вратата се отвори и тя излезе. Държеше ножа в дясната си ръка, с острието надолу до бедрото си. Беше преметнала през рамото си дръжка на кожена чанта и бе прибрала косата си с поставени напречно абаносови игли. Когато се обърна да затвори вратата, видях белезите отзад на шията й. — Била си в Бостън — казах аз. — В деня на смъртта на Клеър си отишла при къщата й и си чукала на вратата. — Видели сте ме? — Да слезем долу — предложих аз. — Можем да поговорим в кухнята. Тя кимна, но не помръдна. Чакаше аз да тръгна пръв, за да не бъда зад нея по стълбите. Тръгнах и тя ме последва. Ако искаше, спокойно можеше да ме сграбчи за косата, да дръпне главата ми назад и да ми пререже гърлото. Но когато стигнахме кухнята, бях все още жив. Придърпах един висок стол и седнах при плота с ръце пред себе си. Тя застана от другата страна на печката. Зад нея беше пералното помещение и задната врата. Дървени стъпала водеха към малка градина. Мадлин нито за миг не откъсваше поглед от мен, докато отстъпваше през пералното към вратата. Отключи я и я отвори. Но не се обърна и не побягна. Просто искаше път за бягство, ако й се наложи. После се върна в кухнята и застана от другата страна на плота с нож в ръка. — Благодаря, че остана — казах аз. Тя отговори с леко кимане, но не каза нищо. — Просто се опитвам да разбера какво се е случило с Клеър — казах аз. — И двамата искаме едно и също. — Може би. — Откога познаваш Клеър? — От две години. Запознахме се веднага след като тя се премести в Бостън. — Как се запознахте? Мадлин прехвърли ножа в лявата си ръка и го постави върху каменния плот. През отворената задна врата можех да чуя песните на птиците в градината. — Работя в книжарница „Харвард“ — каза тя. През цялото време ме гледаше право в очите. Нейните бяха светлосиви, точно като на Клеър. — Преди две години тя се появи пред бюрото ми и попита къде може да намери Оливър Сакс. Погледнахме се една друга и решихме, че е най-добре да си вземем по едно питие. Тя говореше с ясно изразен акцент от Средния запад. Може и да беше дошла в Сан Франциско от Бостън, но бях готов да се обзаложа, че преди това е живяла в Минесота. Така или иначе, изобщо не говореше като Оливия Грейвсенд, чийто неуловим акцент ме караше да си мисля за янки от Кънектикът, отгледан някъде в околностите на Гстад5. — И ти ли си студентка? — попитах аз. — Когато се срещнахме бях, но завърших преди година. „Емерсън“, не „Харвард“. — По-голяма ли си от нея? — С три години, доколкото можехме да кажем. — Това не е висша математика — посочих аз. — Вземаш твоя рожден ден и вадиш от него нейния. Тя е родена на двайсет и девети декември… — Казах ви, трудно е за обяснение. Зарови ли се човек в подобни неща — кога и къде сме родени — и става шантаво. — Не разбирам. — Аз също — рече Мадлин. Със свободната си ръка тя разтриваше усърдно лакътя си и забиваше пръсти в него, сякаш се мъчеше да достигне толкова дълбоко, колкото болката, която изпитва. — Но мисля, че Клеър го беше изяснила. Тя ми прати по пощата билет и ключ за тази къща. Каза, че трябвало да поговорим. Получих писмото в деня, в който е умряла. Видях снимката й онлайн и не знаех какво става. Отидох в дома й — в къщата на Бийкън Хил в Бостън — и се опитах да вляза. Но нея я нямаше. Още си мислех, че може да е някаква грешка. — Мислила си, че не е тя ли? — Щом ни има нас двете, защо да няма и трета? — каза Мадлин, сякаш въпросът й обясняваше всичко. — Затова дойдох в Сан Франциско, но тя така и не се появи. Трябваше да приема, че снимката е на Клеър. А не на някоя трета, четвърта или която е там. Мадлин явно е летяла насам, докато разговарях с детегледачката, която я беше видяла да чука на вратата на Клеър. А докато съм следвал кървавата диря през парка, за да намеря мъжа, когото убих, тя е била в тази къща и е чакала жена, която така и не се е появила. — Защо поиска да дойдеш? — попитах аз. — Какво пишеше в писмото? — Вече ви казах. Искаше да поговорим. Реших, че най-сетне е открила нещо. Но още не зная какво. — Да се върнем назад — казах аз. — Това е лишено от всякакъв смисъл. — Казах ви, нищо около нас няма смисъл. — Значи сте се срещнали в книжарница, погледнали сте се и сте решили да отидете да пийнете — казах аз. — Вие какво щяхте да направите, ако вдигнете очи и видите двойника си? Сигурен бях, че щях да ида да пийна нещо. Но може би нямаше да поканя двойника си. Да пиеш със самия себе си ми се струва смущаващо. — За какво разговаряхте? — попитах аз. — Намерихме си едно тихо място — каза Мадлин. — Където можем да останем насаме. Първата й работа беше да дръпне косата си и да ми покаже белезите. Вече беше видяла моите. Никога не съм се опитвала да ги крия, но тя го правеше. Помислих си за начина, по който ме беше отрязала Оливия Грейвсенд в момента, в който споменах за белезите. — Майка й се срамуваше от тях — казах аз. — И тя явно го е прихванала от нея. — И затова ги криеше — рече Мадлин. — Първо заради майка си, а после й е станало втора природа. — Какво ти каза за тях? — попитах аз. — Нищо не ми е казвала. Попита ме аз какво знам. Искаше да знае как съм ги получила. — И ти какво й каза? — Същото, което казвам на всеки, който ме попита — отвърна Мадлин. — Че винаги съм ги имала. Първия път, когато взех ръчно огледало да си видя гърба в банята, те бяха там. — Но родителите ти… — Израснах в приемни семейства — каза Мадлин. — Първо в Сиатъл, после в Сейнт Пол. Родителите ми ме осиновиха, когато бях на осем. Питайте ги и ще ви кажат, че аз знам за белезите повече от тях. А аз не знам нищо. — Тогава коя си всъщност? — попитах аз. — Ако Клеър беше жива, бихте могли да я попитате същото. Или да питате майка й. Нали не мислите сериозно, че Оливия Грейвсенд е родила Клеър? Тя не го вярваше. Мадлин беше права, разбира се. Бях забелязал външната разлика, но не бях повдигнал въпроса. Оливия Грейвсенд изобщо не приличаше на дъщеря си. Беше по-дребна, с по-остър нос. Оливия имаше тъмната коса на фамилията Грейвсенд. Бях видял портретите в две техни имения и черната коса беше характерен белег на рода им, който можеше да се проследи назад във времето до XVIII век. Оливия ми беше казала, че не се е омъжвала за бащата на Клеър и че Клеър никога не го е познавала. И двете твърдения биха могли да са верни, макар и доста заблуждаващи. Бях приел за даденост, че Оливия е познавала бащата на дъщеря си, било то само за една нощ. Но може би и тя никога не го беше срещала. — Ти си тази, която стои пред мен — казах аз. — Коя си? Тя посегна със свободната си ръка към тила си. Не бях сигурен, но си помислих, че докосва един от белезите. — Никога не ми беше пукало, докато не срещнах Клеър — каза тя. — Бях прекалено заета да свързвам двата края. — И тя е променила това? — Бях на двайсет и една. Достатъчно голяма, за да мога като осиновено дете да поискам от щата Вашингтон да видя оригиналния си акт за раждане. Писах на Департамента по здравеопазване. Имах пълното право да науча, стига родителите ми да не са пожелали изрично да останат анонимни. — И какво стана? — Получих акта — каза тя. — В него като място на раждане и местожителство беше записана католическата църква „Сейнт Джон“ в Якима. А там, където трябваше да са имената на родителите ми, пишеше „подхвърлено дете“. — Била си изоставена в църква. — Пишеше, че съм родена на трийсет и първи октомври деветдесет и шеста — каза Мадлин. — Но актът е бил издаден на трийсет и първи октомври деветдесет и девета. Което означава, че здравният служител просто е предположил, че съм на три, и го е записал. — Какъв здравен служител? — Такъв е законът във Вашингтон — каза тя. — Ако някой намери подхвърлено дете, трябва да се обади в полицията. Тя води детето при местния здравен служител, който да определи приблизително датата на раждане. И после съставя акт за раждане. — Кой те е кръстил Мадлин? — Здравният служител, пак според закона — отвърна тя. — Може да ме е кръстил на майка си. Когато са ме осиновили, ми бил издаден друг акт за раждане. Станала съм Мадлин Адеър. Но преди това съм била Мадлин Сейнт Джон. — На църквата, в която са те намерили. Тя кимна. — Нищо от това ли не помниш? — попитах аз. — Нищо — потвърди тя. — Поне нищо конкретно. Помня как седя на легло и гледам синя завеса, а до мен някаква жена седи на стол и знам, че е късно през нощта. Би трябвало да съм заспала, а не бях, а през завесата непрекъснато влизаха и излизаха хора. Бях уплашена и си помислих, че може да ми има нещо. — Болница? — предположих аз. — Където са те завели веднага след църквата? — Предполагам. — Нещо друго? — Помня как се возя в кола. Мисля, че ми е било първото возене. Или може би за първи път виждах кола. Беше нощ, по предното стъкло се размазваха буболечки и всичко беше много бързо. — Но не знаеш кой е карал? Тя поклати глава. — Знаете ли колко пъти съм се опитвала да си спомня онова лице? Колко пъти се напивах в гимназията, лягах на пода, гледах как таванът се върти над мен и си мислех, че може би този път ще си спомня? — Досещам се. — Клеър се опита да ми помогне. Да размърда паметта ми. Веднъж мина през апартамента ми да ме вземе. В три посред нощ започна да чука на вратата, докато не ме събуди. Замъкна ме долу и ме качи в колата си, след което потегли извън града в гората. Беше пролет и тя караше по някакъв второстепенен път с много завои, който следваше поток. Движехме се бързо, така че майските бръмбари да се блъскат в стъклото. Заплаках, защото не можех да си спомня, а знаех колко много иска да ми помогне тя. — Ами самата Клеър? — попитах аз. — Тя има ли акт за раждане? Мадлин кимна и отново започна да разтрива лакътя си. — Горе имам копие — рече тя. — В куфара ми. В него пише, че е родена на двайсет и девети декември деветдесет и девета. В Сейнт Томас. — На Вирджинските острови? — Да. — И тя ли е подхвърлено дете? — Не и според акта за раждане — каза Мадлин. — В него като майка е записана Оливия Грейвсенд. Бащата е неизвестен. Ако всичко казано от нея беше истина, три години след като тя се е появила в църквата в Якима, Оливия е отишла на Карибите и е родила момиченце, което е изглеждало точно като Мадлин. Включително с белезите. Опитах се да си представя как бременна милиардерка, способна да си избере всяка болница, ще замине за Карибите, за да роди детето си. — Никога не съм се срещала с Оливия Грейвсенд — каза Мадлин. — Но съм виждала нейна снимка. Какво мислите? Не отговорих. Трябваше да защитавам клиента си. Онова, което си мислех за нея, си беше моя работа и нещата бяха само между нас двамата. — Ами Клеър? — попитах аз. — Ако тя не е кръвна роднина на Оливия, вие двете роднини ли сте? — Мислехме си, че е нещо повече — каза Мадлин. — В деня, в който се срещнахме, отидохме от бара в къщата й и си поръчахме ДНК тест за родство. Комплектите пристигнаха след три дни и тя ми се обади. Взехме проби една пред друга и ги пратихме по „Федекс“. Седмица по-късно получихме резултатите. Оказа се, че сме еднакви. — Еднакви? — Лабораторията сравнила седемстотин хиляди гена от двете проби. Всички съвпадат. — Какво означава това? — Че сме еднакви — каза Мадлин. — Еднояйчни близначки. Една яйцеклетка, оплодена от един сперматозоид. После зиготата се разделила на две и така сме се появили ние — напълно еднакви. — Но това е невъзможно. Не и ако ти си три години по-голяма от Клеър. Мадлин започна да клати глава, преди още да съм завършил първото изречение. — Можеш да замразиш ембрионите — каза тя. — Можеш да ги държиш в лед години наред. Десетилетия. И после да ги имплантираш. Така че може да сме започнали от една и съща зигота. Но аз съм била имплантирана първа. Клеър е останала във фризера. Може да сме били родени от една и съща жена или от различни. От сурогатни майки. Вгледах се в нея. Тя стоеше срещу мен с една ръка на хълбока и почукваше с острието на ножа върху плота. Гледаше ме право в очите. — Не се майтапиш, нали? — попитах аз. — Проучили сте всичко това. И наистина сте го повярвали. — Нали ви казах — отвърна Мадлин. — Всичко около нас е сложно. Не можех да не се съглася с думите й. Тя определено усложняваше живота ми. Исках да проверя това, което ми беше казала, което означаваше да прекарам часове с телефона и пред някой компютър. Исках да отида в Кармел и да говоря с Оливия Грейвсенд. Не исках да правя тези неща, докато Мадлин наднича над рамото ми. Но в същото време не можех да я оставя сама. Можеше да избяга, което щеше да е по-лошо, отколкото да е наоколо. 
  14. 
 


 — Какво правим сега? — попита тя. Погледнах часовника си, после ножа. — Ако ми се доверяваш достатъчно, за да оставиш онова нещо, можем да обядваме. Мадлин разкопча чантата си и прибра ножа в него. Беше толкова дълъг, че дръжката му стърчеше навън. — Компромис — каза тя. — Добре. 	 
 	 
 Можехме да отидем и пеша до ресторанта на Честнът Стрийт, но и двамата решихме, че не е добра идея Мадлин да се разхожда из този квартал. Ако Клеър се беше запознала със съседи, те вече сигурно знаеха, че е мъртва. Затова тя извика кола. Аз седнах отпред до шофьора, а тя на задната седалка. Държеше чантата в скута си и пръстите й бяха върху дръжката на ножа. Взехме си сандвичи и минерална вода в едно кафене и седнахме на маса в дъното. — Оливия знае ли за теб? — Господи, не — отвърна Мадлин. — Клеър не й каза нищо за това. — Страхувала се е, че ще бъда отрязана като наследница, ако разклати лодката ли? — Никога не го е казвала по този начин. — А как? — „Майка ми е чувствителна“ — цитира Мадлин. — „По-добре да не я разстройвам.“ Докато Мадлин имитираше Клеър, акцентът й изчезна. Вместо това прозвуча характерният начин на говорене на Грейвсенд. Ако не можеш да го свържеш със Стария свят, определено можеш да го наречеш Стари пари. Помислих си за тежестта на парите, които следваха Клеър на всяка крача. Те можеха и да разширяват живота й, но в същото време очертаваха кръг около нея. Сигурно е изглеждала като лесна мишена. — Значи всичко е било заради парите — казах аз. — Не знам. — Какво е станало с ръката ти? — поинтересувах се. — Непрекъснато разтриваш лакътя си. — Нищо. — Тя отдръпна ръката си и я сложи на масата. — Артрит. Имам го от известно време. — На твоята възраст. — Клеър също го имаше. Така че сме две. — А някакви други общи здравословни проблеми? — Кофти зрение — отвърна Мадлин. — Аз нося лещи, но трябва да слагам очила за четене, ако е тъмно. — А Клеър? — Тя си е направила лазерна операция. При някакъв специалист в Токио. — Нещо друго? Тя поклати глава, което можеше и да е истина. Не бях сигурен какво мога да сторя с това, което ми казва. Затова смених темата. — Ами къщата в Сан Франциско? — попитах. — Оливия знае ли за нея? — Помислих си, че тя ти е дала ключовете. — Даде ми ключовете за Бостън — признах аз. — Отидох там и намерих другите ключове в бюрото на Клеър. И още не съм казал нищо на Оливия. Клеър пазеше ли в тайна къщата тук? — Изобщо не знаех за нея, докато не получих писмото — отвърна Мадлин. Тя раздели сандвича си и започна да го ровичка с вилицата. — Защо? — За да си изясня състоянието на Клеър. Искам да знам как се е държала накрая. Това беше вярно отчасти. Освен това се опитвах да разбера дали къщата е безопасно място. Не исках да спя в апартамента си, докато в него има бръмбари. И не исках Мадлин да спи в къщата на Клеър, ако има някакъв шанс друг с чорап на главата да влезе в нея през нощта. — Мислиш ли, че е скочила? — попита Мадлин. Честно казано, в този момент не знаех какво да мисля. — А ти? — попитах аз. — Не би го направила — заяви Мадлин и поклати убедено глава. — Тя беше близо до отговора. Искаше да говори с мен. Това беше станало нейна мания, но не я подлудяваше. Просто искаше да разбере откъде се е появила. — Оставам с впечатлението, че е било повече нейна мания, отколкото твоя. — Защо да не е? — попита Мадлин. — Аз израснах със знанието, че родителите ми не са истински. Знаех, че съм взела тяхната фамилия. Миналото ми беше черна кутия. Бях се научила да го приемам. Но Клеър? — Тя как го прие? — Всичко й е било наред, целият й живот бил подреден и вързан с хубава панделка. А после влиза в книжарница и се натъква на мен. — Но ти не знаеш какво е открила — казах аз. — Нали? — Да. — Как си? — попитах аз. — Имам предвид, когато си в стрес. Когато нещата не вървят добре, как се справяш? — Питаш дали не ми минават мисли за самоубийство. Дали нямам наклонност за подобна постъпка. И че след като с Клеър сме близначки, бих могла да постъпя по същия начин. — Нещо такова. — Никога не съм и помисляла за самоубийство — рече Мадлин. — А животът ми невинаги е бил лесен. Никога не съм имала домашна прислуга. И не мога да отлетя до Европа, за да погледна от различна гледна точка проблемите си. Тя вече на няколко пъти посочваше огромната разлика в начина, по който са израснали с Клеър. Запитах се какво ли се крие под това. Не е задължително завистта да доведе до нещо. Плановете и действията са различни неща. Мотивът обаче не можеше да се отрече, а приликата на Мадлин с Клеър й даваше възможност. Планът й би могъл да е просто да заличи Клеър, да заеме нейното място и да прибере милионите й. Но би могло да е още по-сложно. Би могло да има неща, за които не ми е минавало през ума. Трябваше да бъда предпазлив. Извадих телефона си и го вдигнах така, че екранът да е скрит от нея. — Извинявай — казах. — Трябва да отговоря на това обаждане. Станах и излязох навън, без да поглеждам към нея. На тротоара, обърнат с гръб към прозореца, набрах моя човек в отдел „Убийства“. Илайджа вдигна на петото позвъняване. Говореше сънено. Обикновено не напускаше Съдебната палата преди седем сутринта. — Кроу? — Точно така — казах аз. — Двамата с Джеремая искате ли да изкарате допълнително пари тази седмица? Илайджа и брат му живееха в апартамент над магазина за домашни потреби на чичо си на Мишън Стрийт. Джеремая работеше през деня, а Илайджа нощем, което означаваше, че може да мине цял месец, без да се виждат. Общуваха си чрез бележки на хладилника и когато водеха наблюдения за мен, можеха да ми осигурят денонощно покритие с лепящи се бележки, микробус за доставки и обща карта за автобус. — Каква работа? — Има една жена в Пасифик Хайтс — казах аз. — Искам да бъде наблюдавана. — Тарифа? — Две хиляди на седмица. — По две хиляди на всеки? — Точно така — казах аз. Сумата беше шест пъти по-висока от най-голямата, която съм им плащал, и Илайджа замълча, докато смели чутото. — Такива пари не се плащат само за наблюдение. — Тя може да е в беда — казах аз. — Затова няма просто да я наблюдавате. А ще я пазите. — Кога започваме? — Ще се върнем в къщата след час — казах аз. — Аз ще я оставя там и ти ще поемеш. Но тя не бива да научава за вас. Ако излезе, тръгвате след нея. Дадох му адреса и затворих. Върнах се в кафенето и тръгнах към масата. Мадлин не беше избягала през задната врата. Взираше се в разделения сандвич в чинията си. Дъвчеше лявата си буза и не вдигна очи, докато не седнах срещу нея. — Говорехме за самоубийство — рече тя. — За това, че може да сме генетично склонни към него. Не знам дали е наследствено или не, но ще ти кажа едно. — Какво? — Клеър се страхуваше от високо — рече Мадлин. — Ако се качваше в стъклен асансьор, заставаше в средата на кабината и забиваше поглед в пода. Не се навеждаше над перваза, ако прозорецът е отворен. Сънуваше, че пада — от онези сънища, в които се будиш плувнал в пот точно преди да се удариш в земята. Помислих си за спалнята на Клеър в имението в Кармел и за прозореца й, надвиснал над отвесната скала. Представих си малко момиче, будно в три през нощта, докато всяка разбиваща се вълна кара къщата леко да потреперва. Би било невъзможно да забрави колко високо над скалите се намира и как всеки момент може да полети надолу. — Двете явно сте разговаряли доста. — Непрекъснато. — А ти? — попитах аз. — И ти ли се страхуваш от високо? И имаш ли такива сънища? Тя кимна. — Така че ако искаш да видиш какво бих направила аз и да си извадиш заключение, помисли си за следното. Ако трябва да се самоубия, ще направя всичко друго, но не и да скоча. Всичко. Ще се залея с бензин и ще си драсна клечката. Ще глътна отрова за плъхове. Ще си напъхам в устата маркуч, свързан към ауспух. Но няма да скоча. Но всички алтернативи на Мадлин изискваха оборудване. А набавянето му означава предварително обмисляне. Трябва да купиш бензина, да намериш кибрит и да си представиш как си отиваш в адски мъки. Трябва да намериш подходящата отрова и не само да я глътнеш, но и да я задържиш. Трябва да се сдобиеш с маркуч, да намериш кола без катализатор и тихо местенце, където да я паркираш. А за да скочиш, особено ако живееш в голям град, ти е нужно друго. Само мимолетно желание. Има милиони прозорци, покриви и паркинги. Има мостове, прехвърлени над приканващи тъмни води. В големия град възможностите са навсякъде. Поради което скочилите от високо се отделят от повечето други самоубийци. Те са по-импулсивни. Измъчвани от гласове и докарани до отчаяние. Онези, които оцеляват достатъчно дълго, за да видят спешното отделение, винаги казват едно и също. Размислих, докато летях надолу. Запитах се какво ли е минало през главата на Клеър, докато е летяла към Търк Стрийт. Дали е размислила? Дали вятърът е ревял в ушите й, че е сгрешила? Или някой друг е взел решението вместо нея? — Какво? — попита Мадлин. — Нищо. Просто си мисля. — Ще я видиш ли днес? Майката на Клеър? — Да. — Ще й кажеш ли за мен? — Не, докато не знам какво да кажа — отвърнах аз. — Готова ли си да се връщаме? Мадлин разгъна салфетката си върху чинията, покривайки остатъците от сандвича. Когато тръгна към вратата, аз се обърнах и смених преполовената си бутилка вода с нейната. Държах я за дъното, така че да не оставя отпечатъците си върху нейните. После бързо прекосих кафенето, за да й отворя вратата. Спряхме такси и седнахме един до друг по пътя обратно до Бейкър Стрийт. Ако се чувствах спокойно покрай Мадлин, това беше, защото почти нямах време да мисля за нея. Още се тормозех със случилото се в Бостън. Бях убил човек и бях зарязал тялото му там, където беше паднало в „Комън“. Не знаех кой е и защо ме беше нападнал на стълбите. Не можех дори да се досетя какви улики биха могли да го свържат с мен. Като едното нищо можеше да е записал името и телефонния ми номер на листче и да го е напъхал в обувката си. Имаше твърде много възможности, твърде много потенциални врагове. Мадлин и Оливия. Агент Уайт и Деканса. Старият ми приятел Джим, който можеше да не ми е никакъв приятел. Нямах представа кого е проследявала Клеър, но тези хора можеше да знаят за мен — и всичко това беше прекалено. Повече, отколкото се бях пазарил, независимо от парите. Трябваше просто да замина за Ла Пас след процеса. Можех да наема стая в някой от старите хотели, където срещу десет долара бакшиш рецепционистът ще ми позволи да платя в брой и ще запише каквото име му кажа в регистрационната книга. И ако се налагаше да се случи, Ла Пас беше по-добро място да убиеш някого. Пустинята беше пълна с лешояди, водите на океана винаги бяха кипнали. Дори да намереха тялото, нямаше да е кой знае какъв проблем. Полицията там не беше като бостънската. Те се намираха под постоянна обсада от хора като Лорка. Имаха други неща, за които да се безпокоят. Спрях при предните стъпала и Мадлин ме погледна. Трябваше да ме докосне по лакътя, за да привлече вниманието ми. Времето отново се беше развалило. По косата й имаше капчици от мъглата. — Сега ли отиваш при нея? — Да. — Тук в безопасност ли съм? — Мога да извикам хора, които да те наглеждат — казах аз. — Доверени хора. Всъщност виждах микробуса на „Мишън Аплайънс“, паркиран при горната пряка. Илайджа не беше зад волана. Вероятно се намираше отзад и наблюдаваше къщата на малък екран, свързан с камерата на таблото. — Не е нужно — каза Мадлин. — Ще заключа и няма да пускам никого. — Ще се върна довечера — казах аз и й дадох визитката си. — Ако се случи нещо, обади ми се. 
  15. 
 


 Имам кола, но почти не я използвам. Работата ми е твърде непостоянна и динамична. Ако не можеш да намериш място за паркиране за по-малко от пет секунди, не е добре да използваш собствената си кола, докато следиш някого. Безсмислено е да паркираш по средата на Ноб Хил, докато целта ти се спуска тичешком по ескалатора към станцията на скоростния влак. Затова използвам таксита и приложения за споделен превоз. Мога да нарисувам със затворени очи карта на обществения транспорт върху салфетка. Така че колата ми — черно „Камаро“ модел 1965, сватбен подарък от Джулиет — прекарва повечето си време в подземен гараж недалеч от Юниън Скуеър. Не съм сигурен къде Джулиет беше намерила колата. Върнахме се от медения ни месец в нова къща, подарък от бившия ми тъст. Никога не бях виждал мястото, но Джулиет познаваше доста добре разположението. Заведе ме веднага в гаража. Беше два след полунощ и бяхме прекарали петнайсет часа в самолета на баща й, докато летяхме обратно от Хонконг с кацане за презареждане в Анкъридж. Но въпреки това Джулиет поиска да я повозя. Ключовете бяха в запалването. „Лет Ит Блийд“ на „Ролинг Стоунс“ беше в уредбата. В жабката имаше бутилка „Уайлд Търки“ с неразчупен печат от 1965 г. Новата ми съпруга, която скоро щеше да ми стане бивша, захапа висулката на ухото ми и прошепна: Заведи ме в Халф Мун Бей. Когато е в настроение да достави удоволствие на някого, Джулиет отива докрай. Не си пада по половинчатите неща. В никоя област на живота. Ще те изкара на среднощна разходка по Скайлайн Булевард и когато стигнеш заливчето, което харесва, ще те замъкне долу до мокрия пясък. Може дори да не забележиш момента, когато всичко останало угасне. Че е останал един-единствен фокус, кръг светлина, в който могат да застанат само двама души. Когато привлечеш вниманието й, то е изцяло твое. Проблемът е, че вниманието й не, се задържа дълго. Шест години по-късно единственото останало беше колата. И никога не ми е минавало през ума да се разделя с нея. Пътуването двеста и четирийсет километра на юг покрай брега до Оливия Грейвсенд означаваше, че мога да позволя на Халата да се поразтъпче. Два месеца не я бях изкарвал от гаража. Трябваше обаче да взема предвид възможността агент Уайт да я е намерил. Щом беше проникнал в апартамента ми, спокойно можех да приема, че е поровил и в базата данни на Автомобилна администрация. Така че имах избор да бъда параноик или реалист. Да знаеш номера на колата ми не означава, че знаеш къде се намира тя. Най-вероятно не знаеше за паркинга, защото изобщо не се намираше близо до апартамента или офиса ми. Изключих телефона си и тръгнах в лек тръс нагоре по Бейкър Стрийт. Взех автобус на Джаксън Стрийт, слязох на Юниън Скуеър двайсет минути по-късно, след което се върнах обратно нагоре до Буш Стрийт и гаража. Намерих Халата там, където я бях оставил — на две нива под земята, покрита с тънък слой циментова прах. Преди шест седмици бяха правили някакви ремонти на улицата. Прокарах пръст по капака, разкривайки бляскавата черна боя под прахта. Обиколих колата, като гледах за подобни отпечатъци. Но доколкото можех да кажа, никой не я беше докосвал. Легнах по гръб и погледнах под двете брони и калниците. Хората, които знаят какво правят, ще се опитат да скрият проследяващо устройство на място, където антената му да има връзка със сателита. Затова не се пъхнах изцяло под колата, нито вдигнах капака, за да опипам зад двигателя. Спокойно можех да приема, че Уайт знае какво прави, както и че не е намерил колата ми. Отворих вратата и седнах в седалката от шита кожа. Щом завъртях ключа и натиснах газта, осемцилиндровият двигател се събуди моментално с рев, който отекна в подземния гараж. Когато стигнах до улицата, се протегнах и отворих жабката. Вътре, върху плика с регистрацията и застраховката, имаше старомоден телефон тип мида. Предплатен модел, необвързан с никакви договори. Понякога работата ми изисква да водя разговори, които не могат да бъдат проследени до мен. Включих го и видях, че батерията още е заредена. Набрах Илайджа, докато карах надолу към Юниън Скуеър. — Кой е? — Кроу — казах аз. — Днес използвам този телефон. Другият трябва да остане изключен известно време. — Да не те следи някой? Пропуснах въпроса покрай ушите си. Не исках да започвам темата кой може да ме следи и защо. — Ако е жената се случи нещо, обади ми се на този номер. — Засега тя просто си седи вътре. — Добре — казах аз. — Задната врата покрита ли е? — Отзад има къщичка за птици върху стълб. Приземих дрона върху нея и го изключих, като оставих само камерата. Има врата от първия етаж и друга от мазето. Следя и двете. Миналата година бях осигурил на Илайджа и Джеремая два малки дрона с камери. С инвестиция от само петстотин долара един човек можеше да следи и двете страни на къща, без да излиза от микробуса си. Разбира се, това беше незаконно. Но наградата беше висока, а рисковете да те спипат клоняха към нула. — Мислиш ли, че някой го е видял, докато се спуска? — Съмнявам се — отвърна Илайджа. — Обади ми се, ако изникне нещо — казах аз. — Съседи с вили, такива неща. — Мога да се оправя с всеки в този квартал. — А ако се обадят на ченгетата? — Ще се оправя — каза Илайджа. — Познавам повечето. Все пак изхвърлям боклука им. Пожелах му късмет и затворих. Пресякох „Маркет“, стигнах входа към 101 и дадох малко газ на Халата. Докато минавах покрай летището, се предадох и пуснах „Лет Ит Блийд“. 	 
 	 
 Спрях да заредя в Монтерей и видях платен телефон зад сервиза. Ако използвах предплатения всеки път, когато исках да се обадя, скоро той щеше да престане да бъде тайна. Набрах запомнения наизуст номер и чух сигнала за повикване. — Кой е? — попита Синтия Грийн. — Кроу — отвърнах аз. — Пътувам и се обаждам от платен телефон. — Получи ли доклада от аутопсията? — Да. И благодаря. Искам да направиш още нещо. — Нощта и без това се очертава дълга. — Познаваш ли някого от „Съдебна медицина“ в Бостън? — Никого — отвърна тя. — Но имам позната в Кейп, която би трябвало да познава някого в Бостън. — Достатъчно добре ли я познаваш, за да я помолиш за услуга? — Зависи какво искаш. Замълчах за момент. Вече няколко години се доверявах на Синтия. Сега се очертаваше да разбера доколко си е струвало доверието ми. — Завчера сутринта някакъв бегач бил намерен мъртъв на Бостън Комън — казах аз. — Пишеше го във вестника. — С Клеър Грейвсенд ли е свързано? — Не знам — отвърнах аз. — Защото в чантата й имаше шофьорска книжка от Масачузетс — каза Синтия. — С адрес в Бийкън Хил. Особеното при Синтия беше, че тя четеше всичко, преди да го регистрира. И помнеше всичко прочетено. Обикновено това беше добър актив, но точно сега беше по-скоро проблем. — Имам някои подозрения — с равен глас отвърнах аз. — Искам да видя докъде ще стигнат. — Значи искаш доклада от аутопсията на труп, намерен в „Бостън Комън“ — каза Синтия. — Мога да го получа. — Не споменавай името ми — предупредих аз. — И не казвай нищо за Клеър. Не искам хората да си помислят, че има връзка, ако такава няма. — Дадено, Лий — отвърна тя. — Разчитай на мен. — Добре. Благодаря. Затворих. От този момент нататък трябваше да разчитам на нея. Защото сега Синтия знаеше, че според мен нещо свързва Клеър Грейвсенд с мъртъв мъж в Бостън. Много хора знаеха, че съм бил в Бостън. Оливия и икономът й. Джулия Форестър, преподавателката по журналистика на Клеър. Детегледачката от съседната къща, която беше видяла детективската ми карта. Дирята ми до къщата на Синтия беше широка цял километър, а мъртвият беше оставил кървава следа, която също сочеше вратата й. Някое бостънско ченге можеше да започне от единия край, някое ченге от Сан Франциско — от другия, и в крайна сметка щяха да ме открият по средата. Качих се в колата, запалих двигателя и завъртях хромираното копче да изключа уредбата. Изминах останалото разстояние в тишина. 	 
 	 
 Да намеря къщата на Оливия Грейвсенд се оказа по-трудно, отколкото си мислех. Първия път пропуснах частния път и се мотах осем километра в погрешна посока по крайбрежната магистрала, преди да си дам сметка, че съм се отдалечил прекалено много. Върнах се и намалих скоростта, докато не зърнах чакълен път между две избуяли лаврови дървета. Прекарах колата през гъсталаците и продължих надолу по склона, докато не стигнах до затворен портал. От лявата му страна имаше интерком. Свалих прозореца, натиснах копчето и зачаках. — Това е частен имот. Сигурно сте видели знаците по пътя. Познах гласа на иконома. Спокойно можех да си го представя с дълга ливрея и монокъл. — Определено прилича на такъв — казах аз. — Лий Кроу, идвам да се видя с госпожа Грейвсенд. — Тя очаква ли ви? — Очакваше да я държа в течение — казах аз. — Това означава ли да? — Изчакайте за момент. — Дадено. Решението си беше нейно. Поне докато седях в колата и слушах мъркането на двигателя, никой не се опитваше да ме удуши. Не си цапах ръцете с кръв. И пак ми се плащаше. Мина минута, преди интеркомът да се включи отново. — Моля, заповядайте. Вдигнах очи. Порталът се отваряше. Превключих на първа и се спуснах надолу по хълма към къщата на Грейвсенд. Мислех си, че отново ще ме приеме в оръжейната, но се оказа, че греша. — Тя ви очаква на терасата — каза старецът. — Последвайте ме. Заварих Оливия Грейвсенд в градински стол от секвоя, обърнат към морето. На едната дръжка имаше недопита чаша кафе, а на другата пепелник с три фаса. Когато ме видя, тя издуха дима, изгаси запалената цигара и остави пепелника на камъка до краката си. — Пак пропуших, Кроу. — Случва се. — Това е по-старо от Клеър — каза тя и вдигна пакет „Кемъл“. — Спрях в деня, в който разбрах, че съм бременна с нея. И започнах отново в деня, в който тя си отиде. Наоколо нямаше други столове. Най-близкото нещо беше лимонено дърво в каменна саксия с размерите на вана. Избърсах прахта от ръба й и седнах с лице към нея. Огледах я. Тя беше облечена в жълто-кафяв панталон и бял пуловер. Косата й беше прибрана на стегнат кок. Беше боса; слънчевите й очила с рамки от черупка на костенурка бяха вдигнати над челото. Можех да кажа, че предвид обстоятелствата изглежда добре, само дето заради вдигнатите очила виждах очите й. Доколкото можех да преценя, не беше мигнала от три дни. — Открили сте нещо — рече тя. — Нали, Кроу? — Няколко неща. Нямаше причина да не споделя някои от тях с нея. Разказах й за претърсването на къщата в Бостън и срещата си с Джулия Форестър. Пропуснах да спомена, че убих неканен гост и прекарах близо час в чистене на кръвта му от стълбището. Вместо това й казах, че компютърът на Клеър липсва. И че от разговора ми с Форестър смятам, че Клеър е напуснала „Харвард“, за да работи върху история за курса си по разследваща журналистика. Не казах на Оливия за къщата в Сан Франциско. Засега нямах намерение да й казвам и за Мадлин и не исках някой да научава за къщата, докато тя е там. — Напуснала е, за да пише статия? — изненада се госпожа Грейвсенд. — Това ли ми казвате? — Така мисля. — Що за статия? — Клеър се е интересувала от генетика. Стволови клетки. Изучаване на близнаци. Замразени ембриони. Всичко това е част от нея. — Част? Подхвърлих за близнаците и замразените ембриони, за да видя каква ще бъде реакцията й. Но тя само изглеждаше объркана. — Искала е да разбере откъде е — казах аз, побутвайки малко по-силно. — Нямам представа за какво говорите. — Тогава аз ще ви кажа онова, което вие не ми казвате. Клеър е искала да знае къде е родена. Коя е всъщност и защо има онези белези. Оливия Грейвсенд отвори пакета цигари и погледна в него. Лъжата се разпадаше. Виждах го по позата й. При предишната ни среща тя беше непокорно изпъната, като глътнала бастун. Сега гръбнакът й сякаш беше лишен от тази подпора. — Тя беше моя дъщеря. Моята Клеър. — Госпожо Грейвсенд — казах аз. — Не мога да ви помогна, ако не сте откровена е мен. — Ще ви покажа акта за раждане, ако не ми вярвате… — Онзи, в който пише, че е родена на Вирджинските острови. И че вие сте майката, а бащата е неизвестен. Тя рязко вдигна глава, после кимна. — Намерили сте копие в Бостън. Или сте взели от училището й. Щеше да е по-лесно да я оставя да си мисли така. — Поставете се на мое място. Седя тук пред шестата най-богата жена на света… — Петата. — Добре. Петата. Вие сте на четирийсет и осем и сте добре образована. Защо ви е било да ходите до Карибите? Болницата в Шарлот Амали изпраща всеки сериозен случай в Пуерто Рико. — Взех си свой доктор — каза тя. — Раждането беше естествено, у дома. Имам къща там. В стария град, с изглед към залива. Исках… — Пълни глупости — прекъснах я аз. Говорех тихо, но тя млъкна. Продължих: — Вярвам ви, че имате къща там. И съм сигурен, че имате доктор, който би направил всичко, което поискате от него. — Кроу. — Не казвам, че сте направили нещо лошо — казах аз. — От морална гледна точка. От законна е друга история. Нарушили сте куп закони. — Трябва да разберете. — Разбирам — казах аз. — Досетих се, докато пътувах насам. Намерили сте Клеър някъде. Била е изоставена и болна. Сърце не ви е давало да я оставите. Занесли сте я в „Сейнт Томас“ и сте казали на доктора си да съобщи за раждане у дома. Решили сте, че няма да задават много въпроси. А и да го направят, какво от това? Можете да си купите съдействие. И в крайна сметка Клеър е получила американски акт за раждане. Клиентката ми беше престанала да ме гледа. Тя мълчаливо извади цигара от пакета. Последната, както видях. Запали я и издуха дима. После се обърна към мен. — И името Грейвсенд — каза тя. — Получи и него. Това е основното. — Значи е вярно? — Името ми е онова, което има значение. Трябваше да поправя лошите неща, които са й били сторени. Тя се обърна към мен и вдигна ръце на трийсетина сантиметра една от друга. Цигарата беше между палеца и показалеца й. — Беше ето толкова голяма, когато я видях за първи път. Съвсем мъничко нещо. Пурпурно и пищящо. И въпреки това съвършено във всяко отношение. Направо блестеше… нямате представа. — Мога да си представя. — Не можете, Кроу. Никой не разбира, докато не го види — каза тя. — Не и ако няма дете. — Аз нямам. Тя издуха дима и кимна. — Разбрах го веднага щом ви видях. Защото и аз навремето мислех по същия начин — сякаш мога да си събера всички важни неща в торбата и да се махна. — Но вие сте искали деца. — Да — каза тя. — И Господ ми е свидетел, че се опитвах. Вижте ме. Помислете си каква бях тогава. Можех да получа всичко, което си поискам. С изключение на едно-единствено нещо. И точно когато се бях отказала, то се озова в ръцете ми. Какво, мислите, би ме накарало да го оставя? — Не знам. — И ще ви кажа още нещо — рече тя. — В мига, в който я взех, аз разбрах, че ако я вкарам в системата, няма гаранция, че ще си я получа обратно. При децата не важи правилото „който си го намери, за него си е“. При тях е лабиринт. Децата се губят в него. Знаете ли от какво се страхувах най-много, Кроу? — Не. — Че онзи, който й е причинил онова, който е пробил дупките в гърба й и я е зарязал да умре от глад, може някой ден да се върне. И да предяви претенциите си върху нея. За да я предпазя, за да й осигуря изобщо някакъв живот, трябваше да променя правилата. — Искате да кажете, да ги нарушите. — Ако работи, няма значение. — Направили сте така, че тя да изчезне и после да се появи отново. Тя дръпна за последен път от цигарата си и метна фаса през парапета. Той полетя над долната тераса, вятърът го подхвана и го запрати към океана. — Когато се върна отново в света, тя беше Грейвсенд. А аз бях нейната майка. — Ще се наложи да започнем от самото начало — казах аз. — Трябва да ми разкажете всичко. Тя стана, аз също. — Искате ли питие? — Става. 
  16. 
 


 Преместихме се в облицовано с орех помещение. Някой от рода Грейвсенд се беше развихрил тук. Летящи вратички като в каубойска кръчма, месингови кранчета и изглед към Тихия океан, който се простираше към синия безкрай. Икономът се материализира отнякъде, повикан по незнайно какъв начин. — За мен бренди — каза госпожа Грейвсенд. — Кроу, за вас какво? — Каквото и да е. Бренди, щом вие сте на такова. Икономът наля питиетата и ни ги донесе на масата до прозореца. Седнахме с чашите между нас и изчакахме стареца да излезе. Когато останахме сами, Оливия отпи глътка и заговори без никакво подканяне от мен. — Открай време съм ангажирана с мисията „Кармел“. Имам предвид малката базилика на Рио Роуд, „Сан Карлос Боромео дел Рио Кармело“. Била съм кръстена там, както и майка ми. И им помагам винаги, когато ме помолят. Дотам, че ако изникне нещо — ако се нуждаят от ремонт на покрива или ако някой идиот е нашарил нещо по стените им със спрей — епископът знае, че може да се обърне към мен. И че аз ще оправя нещата. — Добре. Тя отпи отново от брендито си и аз направих същото. — На двайсет и девети октомври деветдесет и девета епископът ми се обади за нещо друго. Енорийският свещеник се задържал до късно в параклиса, защото трябвало да почисти след сватба. Чул почукване на вратата, после плач. — Къде я е намерил? — Точно пред вратата на параклиса. Увита в пелени и сложена в кутия. Видял и стоповете на кола, която се отдалечавала бързо. — Била е сложена в кашон ли? — От онези, в които се държат папки, с изрязани дупки вместо дръжки. Банкерска кутия. — Добре. — Още я пазя — каза тя. — Пелените също. И снимките, които направих, за да покажа какво представляваше. Какво са й направили. — Тук ли са? — Да. — Защо не ми казахте още в самото начало? Тя допи брендито си. Преди да успее да остави чашата си на масата, икономът се появи от една странична врата и избърса масата с бяла кърпа. Почти не бях докоснал питието си, но той напълни отново чашите ни. Зачудих се как ли Оливия понася да живее в къща като тази. Би могла да остане сама, ако се измъкне през някой прозорец или се качи на покрива — но дори това не беше гаранция. В Бостън бях видял по телефона си как човек слага бръмбари в апартамента ми и оттогава не бях стъпвал у дома. Не бях сигурен, че ще мога отново да се върна там. Когато икономът се оттегли отново, тя отговори на въпроса ми. — Не ви казах, защото нямаше значение. — Как може да няма значение? — Клеър не знаеше. Нямаше абсолютно никаква представа. Тя беше моя дъщеря и толкоз. — Имало е най-малко петима души, които са знаели, че не е така. — Епископът почина преди години — каза госпожа Грейвсенд. — От рак. Свещеникът така и не разбра какво се разбрахме с епископа. Освен това беше убит в Уганда. Няма и месец по-късно. Платих да върнат останките му у дома. — А докторът? — попитах аз. — И той ли е мъртъв? — Нямам представа. Намери си друга работа. — Кога? — Когато Клеър беше на три. Така че се съмнявам да й е казал нещо. И той също нямаше представа откъде и как се е появила. — По онова време икономът ви същият ли беше? Тя хвърли поглед към вратата, зад която беше изчезнал старецът. — Господин Ричардс не би казал на никого. — Дори на Клеър? Ако го попита направо? — Никога. — Остава човекът, който я е оставил — казах аз. — Може би баща й. Ами ако сте били права преди двайсет години и той си я поиска обратно? Ами ако я търси? Ако Клеър не е била единствената, която е търсила, това удвоява шансовете да се намерят. Това е едно от нещата, които искам да знам. Оливия се замисли над думите ми. — Трябваше да ви кажа — рече тя. — Съжалявам. Понякога човек така свиква с някоя история, че тя става истина. — Чувал съм го някъде — казах аз. И се опитах да омекотя удара, когато видях лицето й. — Но това не променя нещата. Не съм изгубил чак толкова време. — Значи може би е трябвало да й кажа — рече госпожа Грейвсенд. — Ако тя знаеше, че според мен е опасно, може би е щяла да направи всичко по различен начин. — Просто сте се опитвали да я защитите — казах аз. Но бях съгласен с нея. Трябвало е да предупреди Клеър. Ако го беше направила, в момента дъщеря й може би щеше да е още жива. — Как беше тя, когато я намерихте? Ако не броим раните? — Какво имате предвид? — Имаше ли други медицински проблеми? — Беше слаба. Недохранена и с тегло под нормата. Имаше белези от системи по ръцете. — Нещо, което да е оставило следа въпреки времето и грижите? — Не. — Кога се е разболяла от артрит? — Какво? — Не знаехте ли? — Тя престана да бяга в гимназията — коленете я боляха. Но никой никога не е споменавал артрит. Кой ви го каза? — Никой — отвърнах аз. — Кога е ходила в Токио да си оправя зрението? — Преди две години. Мразеше да носи очила. — Ако са й сложили сериозна диагноза — да кажем, рак — тя би ли ви казала? — Мисля, че да. Но как би могла да е болна? В доклада от аутопсията не се споменава нищо такова. — Така е. — Не мислите, че е скочила, нали? — попита тя. — Сега ли? — отвърнах аз. — Вече не. 	 
 	 
 Допихме питиетата си и госпожа Грейвсенд ме поведе през къщата, докато не стигнахме огромната й спалня. Подобно на спалнята на Клеър, тук също имаше голям гардероб. Тя извади ключ и отключи долното чекмедже. Вътре в него имаше картонена кутия. Кафява, с имитация на дърво върху капака. Познавах добре този тип кутии — човек може да ги види във всеки офис в страната. Те изпълват празни стаи и се трупат в коридорите като тухли. Тя я вдигна с лекота и ми я подаде. В тази кутия нямаше папки. Сложих я в края на леглото и махнах капака. Вътре имаше тънко бебешко одеяло на сини и розови ивици. Оливия го беше сгънала прилежно по такъв начин, че през средата му минаваше линия от кървави петна, разположени на равно разстояние едно от друго. Кръвта беше станала ръждива на цвят от времето. До завивката имаше плик. — Това снимките ли са? — Да. — Изпрахте ли одеялото и почистихте ли кутията? — Разбира се, че не. — Колко хора са я докосвали? — Свещеникът, епископът и аз. — И онзи, който е подхвърлил Клеър — казах аз. — Ако приемем, че е мъж. — И той. — Добре. Извадих наръча фотографии и върнах капака на мястото му. Снимките бяха залепнали една за друга от времето. Бяха трийсет и пет, с чисти ръбове и краища. Доколкото можех да преценя, Оливия Грейвсенд не ги беше поглеждала през всичките тези години. Когато отлепих първата снимка от купчината и я обърнах да я погледна, разбрах защо. Клеър беше толкова дребно същество, че можеше да се побере в шепите ми. Все още бе толкова малка, че очите й бяха по-скоро черни, отколкото сиво-сини. Погледната отпред, изглеждаше наред. Но повечето снимки не я показваха отпред. Оливия я беше обърнала по корем и беше снимала гърба й. Всички рани бяха там, така пресни, сякаш са били нанесени току-що. Някои още кървяха. Гърбът й лъщеше от антибиотичния мехлем. Главата на Клеър беше обърната настрани, така че личицето й се виждаше на всяка снимка. Тя пищеше. Върнах снимките в плика и го дадох на Оливия. — Ще взема кутията — казах аз. — Познавам един добър криминалист. Ще ви излезе скъпо, но ще си заслужава. — А снимките? — Ако ми потрябват, ще ви се обадя. Истината беше, че не мислех, че ще ми потрябват. А и не бяха нещо, което исках да нося със себе си. По-добре беше да ги оставя тук. 	 
 	 
 Когато тръгнах от къщата на Грейвсенд, до падането на нощта имаше още часове. Кутията на Клеър беше в багажника. До нея беше бутилката минерална вода на Мадлин. Тези неща и косъмът в портфейла ми щяха да осигурят предостатъчно работа на моя криминалист. Но преди това трябваше да се отбия на едно място. В Кармел завих по Рио Роуд и продължих към старата мисия. Параклисът все още беше католически, но карето приличащи на казарми постройки бе превърнато в музей. Имаше паркинг за петдесет коли, който беше почти празен. Слязох и пресякох павирания площад пред параклиса. Под испанските юки в средата му ромонеше фонтан. Фасадата на параклиса имаше висока камбанария от лявата страна и по-ниска кула от дясната. Приличаше на място, на което Джеймс Боуи и Дейви Крокет биха дали последен отпор. Отидох до вратата. Оказа се, че не е заключена, и влязох в хладните сенки на параклиса. Вътре миришеше на восък и пушек. На старо дърво и влажни кирпичени стени. На предната скамейка седеше сивокос мъж в работно облекло. Не се обърна, когато влязох. Иначе в параклиса нямаше други хора. Две тънки свещи трептяха в една ниша в страничната стена. Седнах на последния ред и зачаках. След десетина минути мъжът стана и тръгна по пътеката. Сега видях, че е с бяла брада. На коленете на джинсите му имаше мръсни петна, а ръцете под лактите му бяха издраскани от работа с рози. На едната се виждаше избледняла от времето татуировка. Кръст със силуета на Христос със сгънати колене и клюмнала глава. Гледах го как приближава към вратата. Мъжът спря, когато се изравни с мен. — Мен ли търсите? — Тук ли работите? — Не за пари. — Доброволец ли сте? — Откакто се пенсионирах преди петнайсет-шестнайсет години. Това ме разочарова. Мъжът не е бил в мисията в нощта на появяването на Клеър. Но за шестнайсет години несъмнено беше разговарял с много хора. Можеше да е чул някои стари спомени. — Бихте ли ми отделили минута? — казах аз. — Опитвам се да събера информация за един свещеник. Служил е тук малко преди вашето време. — Да излезем навън. Последвах го и отидохме на паркинга. Освен моята кола имаше три други. Помислих си, че мъжът ще се насочи към стария пикап „Мазда“, но когато той извади ключовете и натисна копчето, примигнаха фаровете на едно БМВ. На табелата му пишеше ТОПДОК. Рамката за номера беше изработена от полиран розов метал. Мъжът се облегна на багажника и забеляза, че поглеждам колата. — На приятелката ми е — обясни той. — Трябва да й сменя маслото. Дадох му визитката си. Лиланд Кроу. Частен детектив. — Клиентът ми е млада дама, която търси семейството си — казах аз. — Когато е била бебе, някой я е подхвърлил. Тук, в мисията. Един свещеник я намерил. — Кога е било това? — Преди двайсет години. През октомври деветдесет и девета. — Никога не съм чувал за подхвърлено бебе. — Веднага след като намерил детето, свещеникът заминал за Африка. И бил убит там. Веждите на мъжа се сключиха, пренареждайки бръчките по лицето му. — Какво значение има това? — Той е видял колата, от която са я подхвърлили. Няма го, но може да е казал нещо на някого. Или да е водил дневник. Не мисля, че е направил нещо нередно, ако това имате предвид. — Ако искате, можете да идете да го видите. — Какво? — Ако говорите за свещеник, умрял в Африка, явно става въпрос за един и същи човек. — Мъжът се оттласна от багажника и посочи към мисията. — Той е от онази страна на параклиса, до стената. Днес следобед махнах бурените около гроба му. 	 
 	 
 Върнах се през площада и намерих малкото гробище до параклиса. Повечето по-стари гробове бяха неозначени, ако не се броят очертанията им от черупки на морски охлюви. Тези гробове вероятно бяха от XVIII век. Намерих обаче един от 30-те години на миналия век, а после и един малък черен камък с бронзова табела. Клекнах и махнах пръстта от долните редове: Преп. Дейвид Е. Мартинес Роден на 15 август 1964 г. в Салинас, Калифорния. Този обичан пастор от Кармел жертва живота си, за да спаси три деца в Кибаале, Уганда, на 10 февруари 2010 г. Agnus Dei Втората история на Оливия Грейвсенд беше по-издържана от първата. Минах под дългата сянка на параклиса и стигнах до музея. Някаква жена заключваше предната врата. Попитах я за преподобния Дейвид Мартинес. Не го познаваше, макар да знаеше, че е погребан до параклиса. Нито пък беше чувала за малко момиче, подхвърлено тук посред нощ преди двайсет години. Знаеше обаче, че Мартин Паскути, предишният епископ на диоцеза Монтерей, е починал преди време. От рак, ако не се лъжела. Благодарих й и я оставих да тръгне пред мен към паркинга. След като малкият и пикап потегли, моята кола се оказа единствената останала на него. Отключих Халата, настаних се на ниската седалка и завъртях ключа. Лесно беше да съгласувам историята на госпожа Грейвсенд с разказаната от Мадлин. Двете си пасваха като парчета от пъзел. Клеър била изоставена в мисията „Дармел“ на 29 октомври 1999 г. Два дни по-късно тригодишната Мадлин се появила пред католическата църква „Сейнт Джон“ в Якима, Вашингтон. Якима се намираше на около хиляда и триста-хиляда и четиристотин километра северно от Кармел. Разстояние, което се минава без проблем за два дни с кола. Би могъл да го измине и за един ден, но болно малко дете в колата би трябвало да го забави. Или може да е изгубил време, защото поради някаква причина е искал да стои настрана от магистралите. Или пък не е можел да пътува по светло. Но всичко това бяха само предположения. На този етап все още не знаех нищо. Поне някои от предположенията изглеждаха стабилни. Мадлин явно е била много болна и първите й години са били белязани с пренебрежение и тормоз. Спомените й започваха от Якима, когато някой се заел да се грижи за нея. Не знаех какво й е било сторено, но можех поне да предположа някои неща за онзи, който го е направил. Педантичен и целеустремен. Разположението на белезите го доказваше. И би трябвало да е започнал някъде южно от Кармел. Пътувал е на север и е подхвърлял нежелани неща по пътя си. Уточняването „южно от Кармел“ обаче не помагаше особено. Трябваше да измисля друг подход. Помислих си за църквите. Свещеникът в мисията „Кармел“ чул почукване на вратата и плач. Клеър била повита и оставена в кутия. Мъжът не желаел да бъде видян, но и не е искал да зареже просто така бебето. Погрижил се да й е топло и да не се търкулне по стъпалото. Почукал на вратата, за да не й се налага да остава дълго време навън. Освен това е изоставил момичетата на различни места и в различни дни. Първо Клеър, а два дни по-късно и Мадлин. Защо не е оставил и двете наведнъж? Може би защото те са били най-добрата следа за идентифицирането му. Като ги изоставил на стотици километри една от друга, той се е надявал, че родството им и еднаквите им гени ще останат незабелязани. Едно изоставено дете е нещо толкова обичайно, че не си заслужава дори да се спомене в местния вестник. Две руси момичета обаче с еднакви белези по себе си биха се появили задължително на първа страница. И ако някой направеше ДНК тест, откриването на еднояйчни близначки с три години разлика във възрастта би предизвикало световна сензация. Може би мъжът не е мислел, че тайната му ще се запази при евентуално разследване. От друга страна, можеше да е нещо по-просто. Той може да е искал да задържи момичетата. Но новороденото е било болно и слабо, за да издържи пътуването. Затова е оставил първо него и е задържал по-силното. После, в централната част на Вашингтон, то започнало да го забавя. Може би е кървяло или е плакало прекалено много. Може би е вдигнало температура и той се е уплашил. И е решил, че е най-добре някой друг да се оправя с Мадлин. Й двата пъти, когато ставаше въпрос за предаване на отговорността, той беше избрал католически църкви. Не болници, не пожарни, а свещеници. Това несъмнено казваше нещо за него и от какво е бягал. Ако не е бил спасител на момичетата, може би е искал да бъде такъв. И е имало нещо друго, от което се е страхувал. 
  17. 
 


 Вместо да се върна нагоре към Сан Франциско, при Сан Хосе продължих покрай източната страна на залива, като избягвах трафика по пътя за Оклънд. Криминалистът ми Джордж Вонг живееше сред хълмовете източно от града. Беше се пенсионирал преди десет години от лабораторията на ФБР и беше напуснал Куонтико, за да се върне в родния си град, и сега преподаваше в „Бъркли“. Имаше достъп до добри лаборатории и не отказваше допълнителна работа. Отново бях използвал платения телефон на бензиностанцията в Монтерей, така че ме очакваше. Излезе да ме посрещне на алеята, вече със сложени латексови ръкавици. Вместо да стисне ръката ми, той изчака да отворя багажника. — Докосвал ли си бутилката? — Само дъното. — А тя пила ли е от нея? — Да. — Кой е завинтил капачката? — Тя. — Чудесно — рече той. — Ами кутията? — Вдигнах я, като я държах за дъното. Четирима други хора може също да са я докосвали. — Знаеш ли имената им? — Оливия Грейвсенд. Свещеник на име Дейвид Мартинес. И наскоро починалият епископ на диоцеза Монтерей, Мартин Паскути. — Ти каза четирима. — Четвъртият е човекът, когото търся. Онзи, който е подхвърлил бебето. — Каза нещо за косъм, чиято ДНК да се сравни с тази от бутилката? — Да. — Извадих портфейла си и намерих касовата бележка, е която бях увил косъма от четката на Клеър. — Ето. — Занеси го вътре — каза той. — И ми задръж вратата отворена. Той постави бутилката върху капака на кутията. Затворих багажника и влязохме в къщата, за да се уговорим за цената и сроковете. Исках резултатите възможно най-бързо, затова знаех, че няма да е евтино. Но докато Оливия Грейвсенд поемаше сметките, не се безпокоях особено за това. 	 
 	 
 След като приключихме, слязох от хълмовете и зачаках на опашката за Бей Бридж. В града имаше големи задръствания и ми трябваха двайсет минути, за да стигна от моста до паркинга. Бях се замислил за изгубеното време и за следващите ми стъпки, така че забелязах двете униформени ченгета, които ме чакаха в сенките до мястото ми за паркиране, чак когато слязох от колата. — Лиланд Кроу? Вдигнах очи. — Кой пита? — Инспектор Чанг — каза по-високото ченге. — Чака ви в Брайънт. — От отдел „Убийства“ — добави другото. — Ако това ви говори нещо. Огледах се. Не видях патрулна кола, но после се сетих, че бях видял една на улицата, преди да вляза в гаража. Не виждах друг избор, освен да запазя хладнокръвие. По-добре да не задавам прекалено много въпроси точно сега. — Ако искате да ме обискирате, давайте. — Ръцете на багажника. — Готово. Провериха ме от глезените до яката. Единият взе портфейла ми и калъфа с детективското разрешително. — Много хора ли заблуждаваш с това? — Почти никого. — Защо носиш два телефона? — По единия се обаждам на жена ми, а с другия пиша съобщения на приятелката. По-добре да не смесваш нещата, нали се сещаш? — Лий Кроу — каза по-високото ченге и рязко затвори портфейла ми. — Чувал съм за теб. Влязъл си в кабинета на съдия и си му избил зъбите. — Поправих се оттогава. — Доколкото чух, заслужавал си го е. И се обзалагам, че не се обаждаш често на жена си. — Аз пък чух, че никой от нас не иска да говори за това. Нещо във връзка с уговорка при развода. Вие ли ще карате? — Не очаквай да те върнем обратно. — И през ум не ми е минавало. Върнаха ми нещата. По-късото ченге разигра представление, като изплакна ръцете си с вода от пластмасовата бутилка, която извади от чантата си. Ако си мислеше, че съм мръсен, не знаеше и половината от истината. Поне така се надявах. 	 
 	 
 По пътя до Съдебната палата следвах любимия правен съвет на Джим. Седях на задната седалка на полицейската кола — не закопчан, но все пак заключен — и си държах езика зад зъбите. По-дребното ченге попита защо инспектор Чанг иска да говори е мен. Свих рамене и се загледах през прозореца. Можех да се сетя за три или четири причини Чанг да иска да ме види на ярка светлина в стая без прозорци. Но той поне беше от полицията на Сан Франциско, а не от ФБР. Паркираха в гаража и ме вкараха в „Брайънт“ 850 през задния вход. После с асансьора до шестия етаж. Погледнах часовника си. Десет вечерта. Ако ме задържаха достатъчно дълго, можеше да се натъкна на Илайджа на нощната му смяна. Това щеше да е нещо ново. И за двама ни. Преведоха ме през голямото помещение с клетките и покрай мъжката тоалетна, под чиято врата течеше вода. Спряхме пред издраскана метална врата. Високото ченге я отвори. Вътре имаше реквизитна дървена маса. Три пластмасови стола с метални крака. Конична лампа над масата, огледало на задната врата. На пода имаше халка, както и втора на масата. Ако искаш човекът да не мърда, можеш да го закопчаеш за крака и ръката. — Изчакай тук — каза дребното ченге. — Той идва. Влязох в стаята и те затвориха след мен. Чух ги как се отдалечават. Меки подметки по линолеум, приглушени гласове. Изчаках да се махнат и опитах дръжката. Вратата не беше заключена. Затворих я и се замислих за това. Значи не ставаше въпрос за разпит при задържане. Можех да си изляза по всяко време и ако камерата в ъгъла работеше, записът можеше да докаже, че го знам. Което означаваше също, че Чанг няма да ми чете правата. А се надява, че ще се отпусна и че комбинацията от самоувереност и неофициалност ще ме накара да направя някаква грешка. Че ще започна да си противореча, че ще изтърся нещо уличаващо. След което тонът на разговора щеше да се промени. Погледнах отражението си в огледалото и се запитах дали Чанг вече е ходил до Бостън. Сигурно беше от другата страна на огледалото и ме гледаше. Престорих се, че го виждам и кимнах. Като един следовател на друг. После придърпах стола и седнах с крака от двете страни на халката на пода. Изтече минута. После вратата се отвори и инспектор Франк Чанг влезе. Сив костюм, бяла риза. Без вратовръзка. Носеше под мишница две папки и по една картонена чашка кафе във всяка ръка. — Лий Кроу? — каза той. — Благодаря, че отделихте време. — За нищо. Той седна срещу мен и остави едната чашка от моята страна на масата. — Какво е станало с врата ви? Моите хора ли ви подредиха? — В никакъв случай — отвърнах аз. — Държаха се съвсем професионално. — Тогава какво е станало? — Спречкване в Тендърлойн. Най-обикновено неразбирателство. Един тип в паркирана кола реши, че го следя. Разбрахме се. Не ми се наложи да мисля много за тази лъжа. Подобни неща се случваха доста често. — Подадохте ли сигнал? — Ако го бях направил, името на съпруга щеше да попадне в полицейския доклад. И да постави клиента ми в неудобно положение. Ситуацията беше деликатна. — Кога стана това? — Преди три-четири нощи. Той повдигна черната си вежда. Движението пренареди сенките на лицето му. Забелязах, че носът му е бил чупен два или три пъти. Имаше телосложението на боксьор. Дребен и жилав — от онези, които избягват първото кроше и скъсяват разстоянието, като нанасят удари с такава бързина, че ръкавиците им се превръщат в размазано червено петно. — През същата нощ, в която направихте прочутата си снимка ли? — Точно така — потвърдих аз. Поне вече знаех как съм попаднал в полезрението му. — Били сте доста зает — рече той. — Виждате разни неща и не съобщавате. Нападнали са ви, а после сте намерили мъртвото момиче. В този ред, нали? — Да. — Два мобилни телефона, но нито едно обаждане на 911. — Работата е на първо място. — За важен клиент ли? — Естествено. — Достатъчно важен, за да си има име? — Госпожа Джейн Доу. Но вероятно скоро ще си върне моминското име. — Името на клиента ви не е професионална тайна. — Да се съгласим, че не съм съгласен. Така ще бъде по-добре и за двама ни. Веждата му отново се повдигна. Сигурен бях, че това е неволна реакция, за която той дори няма представа. Това ме накара да го харесам малко повече. — Разкажете ми за момичето — каза Чанг. — Време, място. Сцената на улицата. — Вървях по „Търк“. Малко след четири сутринта. — В каква посока по „Търк“? — Към „Ван Нес“. Той кимна. Сигурно вече беше разговарял с онзи от рекламите и помощника му. Те би трябвало да са му казали за мен. — Първият човек на сцената ли бяхте? — Първият в съзнание. — Какво искате да кажете? — Имаше един тип, който лежеше в несвяст от другата страна на улицата. Наричам го Грейката. Облечен е в шушляков гащеризон и мирише като… — Знам кого имате предвид. — Той беше там, но не на себе си. — Отворени прозорци, надничащи хора? — Доколкото видях, не. — Направихте ли нещо на сцената? — Докоснах момичето — казах аз. — По шията, под брадичката. За да потърся пулс. Беше още топла. — Помислили сте, че може да има пулс, и въпреки това не сте се обадили на 911? — Нямаше пулс — отвърнах аз. — Пък и вече чувах сирените. — Значи сте я докосвали — каза той. — Само по шията. — Само по шията. — Не по ръцете? — Не. — Сигурен ли сте? — попита той. Преди години, когато бях прясно излязъл от университета и станах най-новият сътрудник на Джим Гарднър, често го гледах как подготвя клиентите си за кръстосан разпит, ако ги призоват. Правилата му бяха прости. Отговаряй на въпроса, който са ти задали. Нито повече, нито по-малко. Не се опитвай да предвидиш следващия въпрос. Не мисли прекалено. Прости правила за излагане, но трудни за следване. Инспектор Чанг се интересуваше от ръцете на Клеър. Наблягаше на въпроса или защото искаше да сменя отговора си, или защото държеше да си го очертае в кръг. Нещо, от което няма да мога да се измъкна по-късно. Не задълбавай толкова, щеше да ми каже Джим. Запитах се обаче какво ли е открил около ръцете й. — Сигурен съм — отвърнах. — Не съм докосвал ръцете й. — Бихте ли ми показали своите? Поставих ръцете си на масата пред него с разперени пръсти. По тях нямаше синини и драскотини. Обърнах ги, за да види дланите ми. Сега разбрах защо беше започнал разговора, като ми даде чаша кафе. Не се опитваше да се прави на добър домакин. А да ме подлъже да оставя материал за ДНК тест. — Съдебният лекар е взел проби от ноктите на момичето ли? — попитах аз. — Какво ви кара да мислите така? — Имам телевизор и карта за библиотеката — казах аз. Взех кафето и отпих. После му подадох чашата. — Ако се опитвате да ме изключите, отнесете това в лабораторията, след като ме освободите. Може би ще получат добра проба, а може би не. Можете също да донесете комплект за ДНК проба и да го направим както подобава. — Съгласен ли сте? — Ако това ще ви спести хора, които да ме следят, с удоволствие — казах аз. — Значи сте намерили мъжка ДНК под пръстите й? Това ли е? Едва не изтърсих, че не го пише в доклада от аутопсията. Явно бяха направили допълнителни лабораторни изследвания след написването му. Или Франк Чанг просто блъфираше, за да види дали идеята няма да ме изнерви. — Сега се връщам — каза той. — Ще ида да взема комплект. Пийте си спокойно кафето. Той стана и излезе. Ако не бях сигурен, че записват, щях да извадя телефона си и да се обадя на Синтия Грийн. Трябваше да погледне отново досието от аутопсията на Грейвсенд и да види дали в него не са добавени доклади от лабораторията. Инспектор Чанг се върна бързо. Беше си сложил латексови ръкавици и отваряше комплекта за ДНК проба. — Знаете ли какво да правите? — Разбира се. Той ми подаде памуче и аз го прекарах по вътрешната страна на бузата си и по долните венци, след което го сложих в епруветката. Подадох я на инспектора и той я прибра в найлонова торбичка за веществени доказателства. Извади от джоба си тънък маркер и написа името си и датата. — Направихте ли други снимки освен онази, която продадохте? — Цял куп. — Оказвате учудващо съдействие, господин Кроу. — Всичко в името на моя град. — Трябва ли да си вадя разрешително, за да получа снимките? — Не, сър — отвърнах аз. — Имате ли имейл адрес? — Предпочитам да получа оригиналната карта памет — каза той. — Като част от следствения материал. Имаше късмет. Бях сложил нова карта памет във фотоапарата само час преди да открия Клеър. На нея нямаше снимки на Деканса и онези от ФБР, така че нямаше да се налага да се пазаря с него и да трия неща, които не бива да вижда. — Картата е в сейфа в офиса ми — казах аз. — Искате ли да ме закарате? — При Градския съвет ли сте? Кимнах. Колкото по-скоро му дадях онова, което искаше, толкова по-бързо щях да се отърва от него. 	 
 	 
 Инспектор Чанг, изглежда, се радваше не по-малко от мен, че се маха от стаята за разпити. Поизправи се малко, когато излязохме от Съдебната палата и бръмченето на флуоресцентните й лампи остана зад нас. Върнахме се в гаража и се насочихме към кола, която като че ли беше личната му. Градът едва ли отпускаше на инспекторите джипове от началото на 80-те. — Дръпнете по-силно вратата — каза ми той. Отворих и се качих на предната седалка. — Как ме намерихте? — попитах, когато той се настани зад волана и запали двигателя. — По същия начин, по който бихте го направили и вие, ако ви бива в работата ви — отвърна той. — Звъннах тук-там, за да пусна мрежите си, и зачаках. Той излезе на заден от гаража с безизразна физиономия. — А Клеър? — попитах аз. — След снимката следях вестниците. Човек би си помислил, че всичко е ясно. Самоубийство, случаят е приключен. — Вие бихте си помислили така. — Но вие още работите по него. — Все още работя. — От покрива ли е паднала? — Нямам идея — каза инспектор Чанг. Напомних си да кажа на Илайджа да прерови кабинета на Чанг при първа възможност. Полицията може би вече беше получила предварителния доклад от анализа на бутилката и фасовете, намерени на покрива. Ако разполагаше с ДНК или пръстови отпечатъци на Клеър, Чанг би могъл да установи дали е била на покрива през онази нощ и в момента да ме лъже. — Трябва да е полетяла от някой прозорец от горните етажи — казах аз. — Или от покрива. Няма начин да нанесе такива поражения върху колата, ако е паднала от долен етаж. Нали? — И за това не съм сигурен — отвърна той. — Вас защо ви интересува? — От любопитство. — Защото сте я снимали — каза Чанг. — И смятате да ровите, докато не си изясните всичко. — Нищо подобно. Просто ми се видя симпатично момиче. 	 
 	 
 Лампата над вратата на офиса ми не светеше. Качих се пипнешком по стълбите. Докато пристъпвах към вратата с ключ в ръка, нещо изхрущя под крака ми. Зад мен инспектор Чанг включи фенерче. Видях, че е стъпил върху парчета счупено стъкло. Погледнах нагоре и Чанг освети. Лампата имаше вид, сякаш някой беше пъхал дръжката на метла в нея, за да строши крушката. После погледнахме вратата. В касата и по самата нея имаше вдлъбнатини от клин. Не си бяха направили труда да си играят с шперцове. Някой беше проникнал вътре с щанга. — Така ли беше, когато я видяхте за последно? — Не. Чанг ме избута, бръкна в пазвата си и извади пистолет. — Може ли? — Давайте. Той побутна вратата с два пръста. А аз още не я бях отключил. — Имате ли врагове, Кроу? — Неколцина. — Някой, за когото би трябвало да знам? — Никой не ми идва на ум. — Стойте зад мен, за да не отнесете някой куршум — каза той. — Мразя да пиша обяснения. Той влезе в офиса ми и аз го последвах. Натиснах ключа отдясно. Лампите светнаха. Влезлият с взлом е искал да остане незабелязан на площадката отвън, която се виждаше от тротоара. Но след като е влязъл, е затворил вратата. — Какво има там? — попита Чанг и посочи с пистолета. — Тоалетна. С размерите на телефонна кабина. — А там? — Там е кабинетът ми. — Отворете тоалетната. — Добре. Отворих вратата и се дръпнах настрани. Дори на хлебарките не им беше лесно да се крият в тоалетната ми. Толкова малка беше. Инспектор Чанг погледна чинията, кофата с парцала и монтираната на стената мивка. После прекосихме рецепцията и отворих вратата на кабинета си. — Господи — промълви инспектор Чанг. — Винаги ли е в това състояние? Отидох при него и надникнах вътре. — Не. Обикновено го държа подреден. Влязох в кабинета. Вътре цареше пълен хаос. Чекмеджетата бяха захвърлени на пода, канапето беше преобърнато, а тапицерията му бе раздрана с нож. Литографиите бяха свалени от стените и рамките им бяха разбити. Настолният ми компютър беше изчезнал. Клекнах и погледнах под бюрото. — Липсва ли нещо? — Сейфът ми. — Какво имаше в него, ако не броим картата памет? — Материали по един случай. Писма. Моят „Смит и Уесън“ трийсет и осми калибър. Годежният пръстен на бившата ми жена. — Оръжието на ваше име ли е регистрирано? — Да. Двамата бяхме клекнали до бюрото, което се намираше върху разместен персийски килим. Изчезналият сейф беше оставил квадратен отпечатък върху него, шейсет на шейсет. Като изключим пистолета и пръстена на Джулиет, всичко в него беше свързано с Клеър Грейвсенд. Картата памет, писмата й до майка й. Разбира се, Деканса не знаеше това, нито пък агент Уайт. Онзи, който беше откраднал сейфа, не би могъл да знае какво има в него. Докато не го е замъкнал в някой изоставен склад и не го е отворил. Отново си помислих за мъжа, когото убих. По време на мрачната ни среща той беше изрекъл точно седем думи. Кой друг знае? На кого си казал? Погледнах инспектор Чанг. Той прибра пистолета си и се изправи. — Мога да извикам моите хора. След десет минути ще са тук. — Ще се оправя сам. — Така и предположих — каза инспектор Чанг. — Но в сейфа е имало карта памет, а тази карта за мен е доказателство по случая. Така че проблемът не е само ваш. Ако бях сложил камери в офиса си, както бях направил в апартамента, щях да науча за взлома. Което означаваше, че преди петнайсет минути в стаята за разпити щях да разполагам с извинение за картата памет. Но офисът беше съвсем нов и още не бях взел мерки да го защитя. След като инспектор Чанг вече беше тук, споровете с него щяха само да влошат положението. — Хубаво — казах аз. — Мястото е ваше. Той като че ли се разочарова. Сякаш беше готов да спори, за да получи своето, или да ме притисне отново за огърлицата от синини по врата ми. Не му бях казал почти нищо, което да му помогне с разследването на смъртта на Клеър Грейвсенд. Бях признал, че съм бил в района точно преди да загине. Забъркал съм се в сбиване и не мога да разкривам имена. Ако ме мислеше за лъжец, можеше да отиде и по-нататък — че не е съвпадение, че съм намерил Клеър, защото съм я гледал как пада. И то не от улицата, а от покрива на сградата. Точно след като съм отскубнал ръцете й от врата си. Така че ако искаше да ме притисне, можеше да го направи доста твърдо, със заповеди за обиск. А едно сериозно задълбаване в това какво съм правил онази нощ нямаше да ми остави много чудесни възможности за избор. Алибито ми можеше да бъде, че съм се забавил в „Уестчестър“. Бил съм прекалено зает да заплашвам федерален свидетел, за да убивам наследница на богата фамилия. Като цяло щяха да ме вкарат за по-малко години в затвора, ако просто си призная, че съм се напил до безпаметство и съм я бутнал неволно от покрива. Но инспектор Чанг реши да не ме притиска. Вместо това извади телефона си, набра номер и ми обърна гръб. 
  18. 
 


 Беше три сутринта, когато успях да се махна оттам. Когато каза, че може да се обади на своите хора, инспектор Чанг очевидно бе имал предвид два микробуса криминалисти и всички ченгета, успели да се натъпчат в седем патрулни коли. Градът явно прекарваше мързелива нощ. Криминалистите пълзяха по пода в търсене на влакна и следи. Провериха всяка повърхност за пръстови отпечатъци; заснеха терабайт снимки. Една жена с лазерна показалка и цифрова рулетка изчисляваше ъгли от касата на вратата. Друга с татуирано разпятие, надничащо над яката й, ме разпита за марката, модела, съдържанието, тежестта и произхода на сейфа, за който не знаех почти нищо, защото той беше в офиса, когато наех това място, а комбинацията му беше записана на една лепяща се бележка. Накрая те си тръгнаха, а аз останах да чакам ключар. Той пристигна в два и половина, сложи нова брава и ми каза, че трябва да се огледам за метална врата. Платих му и го изчаках да си тръгне. После завъртях новия си ключ в новата ключалка и пресякох площадката. Счупените стъкла от лампата се бяха разпаднали напълно под краката ми. Хилядите стъпки на влизащи и излизащи ченгета ги бяха превърнали в прах. 	 
 	 
 В три сутринта си тръгнах. Не бях нужен никъде и никой не ме чакаше. Обичайното положение. С тази разлика, че бях разкрасен със синини, абсолютно трезвен и с много пари в банката. От другата страна на улицата една спряла кола примигна с фарове. Голяма кола. „Бентли“. Толкова черно, че направо изчезваше в нощта. Никога не я бях виждал, но моментално се досетих кой я кара. Тя си купуваше ново „Бентли“ всяка година, откакто бе навършила шестнайсет. Фаровете примигнаха отново. Пресякох пустата улица, като вървях под ъгъл, докато не стигнах до вратата на шофьора. Прозорецът се плъзна надолу, дъждовните капки от стъклото се стекоха по панела на вратата. — Доста време мина — казах. Тя ме погледна. Бяха минали дванайсет години от първата ни среща и шест, откакто я видях за последен път. Бих казал, че изобщо не се беше променила. Същото бледо лице, обкръжено от тъмни къдрици. Стегнати извивки на танцьорка, полускрити от връхна дреха, захваната при гърлото и създаваща впечатление за наметало. Същият парфюм. На лицето й обаче имаше нещо, което не бях виждал досега. Някаква сянка през очите и стегнати мускули, на челюстта. Може би бяха просто обикновени и случайни белези на отминалото време, но останах с впечатлението, че последните шест години не са били леки за нея. — Влизай — каза Джулиет. — Хайде, вади като из ведро. Заобиколих половината декар преден капак, отворих вратата и седнах на кожената седалка до нея. Отоплението на купето не беше включено, но това на седалката беше. Дъждът отвън се засили. Колата беше толкова тежка, че не можех дори да чуя как капките барабанят по металната й кожа. — Била си в района — казах аз. — И случайно си минавала оттук. — Нещо такова. Съдът на Негова чест беше само на една-две пресечки оттук. Може би беше останал до късно на работа тази нощ. И тъй като беше юни, сигурно въвеждаше някой нов летен стажант. Подобно нещо би го задържало след работно време. — Трябва ти детектив. Чудиш се защо работи толкова до късно. Не че му се случва да задава въпроси в съда. Минали са осем години, откакто старшият съдия му позволи да напише мнение. И не му е нужно да чете материали — той гледа банковата си сметка или се обажда на баща ти, за да разбере за кого да гласува. Така че какво прави тук? — Лий. — Но ти сигурно имаш някои идеи. — Не съм дошла да те наемам. Не е това. — Тогава какво е? — Някакви истински детективи дойдоха да говорят с мен. За теб. Изкараха го да звучи, че си загазил. Не че си направил нещо лошо — в друг смисъл загазил. Че може да се случи нещо с теб. Уплаших се и им казах какво знам. А после, когато си отидоха, си помислих, че може да съм оплескала нещо. Опитах се да ти се обадя, но телефонът ти беше изключен. А после се случи да мина оттук. Видях полицейските коли и изчаках. — Когато са дошли да говорят с теб, ти си им казала къде паркирам. — Да — потвърди Джулиет. Тя свали ръцете си от волана и се обърна към мен. — Оплесках ли нещата? Загазил ли си? — Не. — Сигурен ли си? — Просто влизане с взлом в офиса. Нищо особено. — Добре — рече тя. Помълча, докато обмисляше какво да добави. — Но ако си загазил и ако ти трябва помощ… — Добре съм — казах аз. Не прозвуча като лъжа. И се надявах, че следващият ми въпрос няма да ме издаде. — Кога дойдоха при теб? — Не дойдоха само веднъж. А на два пъти. — Различни типове ли? — Да. — Опиши ги. — Единият беше китаец. Прям, типично градско ченге. Показа ми значката си. Инспектор Чанг. И втория път беше един бял. — Опиши го. — С къса руса коса. Подстриган като военен. Очите му… не знам. Видиш ли ги, няма как да не ги запомниш. Все едно стоиш пред прожектор. — Белият не ти ли показа значка? — Не поисках. — И на двамата ли каза къде паркирам? — Само на първия — отвърна тя. — Белият не попита. — А какво те е питал? — Дали съм те виждала. Дали имаме общи приятели. Дали имам някакъв начин да се свързвам с теб. Нещо различно от телефон или имейл. — Не, не и не. — Точно така му отговорих и аз — рече тя и се обърна към мен. За момент си помислих, че може да се пресегне в тъмното и да ме докосне. — И това е всичко, което му казах. — Кога беше това? — Преди няколко дни — каза тя. — Точно след като си направил онази снимка. — Ти видя ли я? — Всички я видяха. — Но кога пристигнаха? В същия ден, в който снимката излезе ли? — В същия час — каза тя. — Но какво общо има снимката с влизането в офиса ти? Познаваше ли я? — Не — казах аз. — А ти? Джулиет погледна през митото от дъжда предно стъкло. — Клеър Грейвсенд — каза тя. — Дъщерята на Оливия Грейвсенд. Трябва да съм я срещала. Или да съм била на едно и също място с нея. Но не наскоро, а като момиче. Когато трябваше да ходя с баща си на разни мероприятия. Но тя беше по-млада от мен, нали? — Малко — казах аз. — Няколко години. Разликата във възрастта им беше всъщност дванайсет години. Не че Джулиет трябваше да знае колко много знам за жената, която бях снимал. — Значи знаеш за нея. — Онова, което пише във вестниците. — Да те закарам ли до гаража? — предложи тя. — Още вали. — Бива. Тя превключи на скорост и потеглихме към „Ван Нес“. — Още ли караш нея? — попита тя. — Халата ли? — Да. — Нямам причина да не го правя. Още върви. — Това е добре — каза тя. — Не съм от хората, които просто се отказват от нещо. Стига да работи. — Ясно. Ще я караш до дупка. Докато не й се прииска да умре. А междувременно и ти няма да се забавляваш. — Такъв е планът. Спряхме на един светофар, после завихме надясно по „Ван Нес“. Тя трябваше да спре между две преки, за да може един мъж да избута пазарската си количка от улицата. Старата Джулиет щеше да го наругае, че нарушава графика й. Така че може би се беше променила донякъде. Гледах как къщите се изнизват покрай нас. Няколко светещи магазина, всички останали — тъмни. Силуети на хора на циментови стъпала. Якета против дъжда, бутилки в хартиени торбички. — Добре ли я караш? — попита тя. — Бива. Добри клиенти, добра работа. На теб не би ти харесало. Но на мен ми пасва. Проследявам неверни съпрузи с пистолет и фотоапарат. Мога да си поръчам скариди в два след полунощ и цялата китайска храна, която успея да отнеса в апартамента си. — Половината от това звучи добре. — А ти? При теб как вървят нещата? Тя не отговори веднага. Настъпи газта, за да улови жълт светофар, преди да е светнал червено. Колата шепнеше по улицата. Тежка като крайцер, но тиха в мъглата. — През повечето нощи се будя по това време. Три-четири сутринта. Чувам го как отключва и се преструвам на заспала. Така не ни се налага да говорим. И не ми се налага да мисля. — Има хапчета за тази работа — казах аз. — Вземам повечето. — Правилно. След това нямахме какво да си кажем. Бях си мислил за този момент хиляди пъти, но никога не си бях представял, че тя ще каже подобно нещо. Или че чутото ще ме остави толкова безчувствен. Би трябвало да тържествувам, но ето че се чувствах по-дребен от всеки друг път. След пет минути тя спря срещу гаража ми. Слязох и се наведох да я погледна. Тя отвърна на погледа ми. Нямахме какво да си кажем. Халата беше на две нива под нас. Можехме да стигнем до дузина заливчета по крайбрежната магистрала преди зазоряване. Представих си какво ли би било, ако се кача обратно в бентлито. Ако прокарам пръст от ухото до брадичката й, сякаш нарисувана от Ботичели. Но не направих нищо, за да науча. Просто затворих вратата и пресякох улицата. В някакъв момент тя сигурно беше потеглила. Колата беше твърде тиха, за да я чуя, а и не се обърнах назад, за да проверя. 	 
 	 
 Стоях зад Халата и я гледах замислено. Поставените на разстояние лампи в гаража тихо бръмчаха. Ако инспектор Чанг беше изпратил хора да я наблюдават и да ме чакат, би трябвало да е получил и разрешително да й сложи проследяващо устройство. Личеше си, че е от онези, които спазват дословно правилата. Беше толкова чист, колкото можеше да бъде човек и въпреки това да се издигне в редиците на полицейското управление на Сан Франциско. Така че той не представляваше заплаха. Не бях толкова сигурен за агент Уайт, който със сигурност беше вторият, посетил Джулиет. Той изобщо не можеше да се нарече чист. Ако знаеше къде може да намери колата ми и ако имаше пръст в станалото в Бостън, поставянето на проследяващо устройство щеше да е най-малката ми грижа. Предвид пораженията, които бях нанесъл на случая „Лорка“, като едното нищо можеше да ми сложи и блокче пластичен експлозив, свързан към запалването. Но Уайт не беше научил от Джулиет къде паркирам. Така че може би колата беше безопасна. Извадих ключовете си, отключих вратата и седнах. Да подкарам означаваше да се доверя на Джулиет. Или трябваше да повярвам на това, което ми каза за Уайт, или не биваше да използвам колата. Бях разполагал с шест години да мисля доколко може да й се има доверие и си изградих достоверно мнение по въпроса. Но тази нощ нещата се променяха. Тя не се беше извинила, но сигурно щеше да го направи, ако се бях позабавил още. Може би щеше да направи много неща, ако бях останал в колата й. Не бях сигурен докъде искам да стигна в тази посока. Затова завъртях ключа и настъпих газта. Халата оживя с рев. Не последва експлозия. Излязох на задна от мястото и се насочих по рампите към улицата. 	 
 	 
 Тръгнах по заобиколен маршрут до Бейкър Стрийт, като минах през парка и моста, след което поседях известно време при първата отбивка; градът беше като размазано оранжево петно под мъглата, скриваща хълмовете. Минах отново по моста, паркирах на Честнът Стрийт и продължих пеша до „Бейкър“. Когато изкачих хълма, видях микробуса, паркиран на върха. Добро място — от него можеха да наблюдават всичко между две пресечки. Извадих предплатения телефон и позвъних. — Какво има? — каза Джеремая. — Това там на ъгъла ти ли си? — Да. — Тя е още вътре. Преди три часа се качи на горния етаж. Видях я през прозореца. Преди час изгаси лампите. — Добре. — Добре ли си, или да остана? — Добре съм. — Хубаво. Затворих, отидох при къщата и отключих вратата. Събух се и обиколих целия етаж, без да паля лампи. Тя си беше направила още една купа нудълс. Беше намерила бутилка вино, но не бе пила много. Вратите към мазето и градината бяха заключени. Качих се горе. Вратата на спалнята й беше отворена. Надникнах и я видях под завивките. Спеше обърната настрани, с лице към мен. Нощната лампа мъждукаше под масичката до леглото. Изчаках очите ми да свикнат, за да видя бавното повдигане и отпускане на гърдите й. Косата й бе пръсната по възглавницата, сякаш беше мятала глава, измъчвана от лош сън. Може би е падала в него. Стояла е на парапета на покрива в Тендърлойн, стъпила несигурно на високите си токчета. И после е направила крачка напред. Градът започнал да се премята пред очите й, дъждовните капки замръзнали, когато скоростта й се изравнила с тяхната. — Лий? — Да — казах аз. — Здрасти. — Откога стоиш там? — Отскоро — казах аз. — Просто проверявах. Исках да съм сигурен, че си добре. — Колко е часът? — Четири и половина. — Току-що си се върнал, така ли? — Да. — Ще стана — рече тя. — Ще ми дадеш ли минута? — Спи си — отвърнах аз. — Ще поговорим сутринта. Затворих вратата и се качих горе. Бях прекалено възбуден, за да спя, а и не бях претърсил добре кабинета на Клеър. По-добре беше да го направя без Мадлин да наднича над рамото ми. И по-добре да държа ръцете и очите си заети, за да не започна отново да мисля за Уайт, за мъжа в Бостън и за изчезналия ми сейф. Или пък за Джулиет Вилате и как ме беше чакала от другата страна на улицата пред офиса ми, току-що взела душ и парфюмирана. В три сутринта. По-добре беше изобщо да не мисля за всичко това. 
  19. 
 


 Мадлин не спа дълго. В продължение на десетина минути по изгрев-слънце небето беше розово и слабо осветено. Южната кула на моста, която се виждаше от прозореца на кабинета, сияеше в наситено златисто и червено. После слънцето надникна зад ниските облаци и утрото се изчисти от сивотата и от сенките, а Мадлин се събуди. Чух как вратата на спалнята й на долния етаж се отваря. Вместо нагоре стъпките й продължиха надолу. Заслушах се за предната врата, но тя не тръгна натам. Чух типични за кухня звуци — течаща вода, изсипване на зърна в кафемелачка. Събрах онова, което бях намерил в бюрото на Клеър, и слязох. — Добро утро — поздрави Мадлин. — Отново. Беше смляла кафето и бе сложила чайника на котлона. Сега тършуваше из шкафовете. — Видях френска преса — казах аз. — Горе вдясно. — Благодаря. — Може ли една чаша и за мен? — Разбира се — рече тя. — Как беше госпожа Грейвсенд? — Разстроена, но това е разбираемо. — Искам да кажа, какво научи? — Отначало се придържаше към версията си, че Клеър й е биологична дъщеря и е родена на Вирджинските острови. Но след като я предизвиках, заговори. — Клеър също е била подхвърлена. Кимнах. — Била е оставена в мисията „Кармел“ с кървящи рани по гръбнака. Два дни преди ти да се появиш в Якима. Един свещеник я намерил, след като някой почукал на вратата на параклиса. Но малко след това бил убит в Африка. Единственият друг човек, който знаел за случая, бил епископът, но той също е мъртъв. От рак. — И сега какво? — Кафе — казах аз. — И после имам няколко въпроса. Тя направи кафето и след като си напълнихме чашите, аз започнах да й показвам какво съм донесъл от кабинета. Първото нещо беше тънък бележник „Молескин“. Беше раздърпан и смачкан, сякаш Клеър често го е пъхала дълбоко в чантата или джобовете си, за да го крие. — В Бостън намерих два ключа — казах аз. — Единият беше за входната врата. Другият пасна на чекмедже зад гравюра на Дали в кабинета й. И ето какво намерих в него. — Какво е това? — Ти ми кажи. Плъзнах бележника към нея. Тя махна ластика на корицата и го отвори. В продължение на пет минути отпивах от кафето си и я гледах как чете. Когато тя вдигна очи, знаех какво ще каже, преди да го е казала. — Няма никаква логика. — Добре. — Само дето като че ли пасва. — В какъв смисъл? — Виж това — каза тя. — Не е разпитвала за полицейски доклади, изоставени бебета или за насилие върху деца. Мислела е за наука, за проучване. Което има логика за нея. Тя винаги е имала наклонности в тази посока. Една нощ седяхме на задната й веранда, до камината. Видя ли я? Кимнах. — Та седяхме там и тя искаше да говори за експерименти. Например дали ние не сме част от експеримент? — И? — Ако сме близначки и аз съм по-голяма, значи тя е била замразена като ембрион — каза Мадлин. — Къде би отишъл, ако искаш да намериш много замразени ембриони? Човешки ембриони. — В някоя лаборатория? — Не просто в лаборатория. А в клиника за репродукция. Те имат десетки оплодени яйцеклетки, но имплантират само малка част от тях. И държат останалите замразени. — А белезите? — Точно тук идват експериментите. Представих си доктор, който работи нещо странично. Или чисто научно изследване, или за допълнителен доход. Нещо свързано с генетика, тъй като именно на това беше заложила Клеър. — Какво си мислеше тя? — попитах аз. — Не знаеше. Поне не тогава. Но явно е стигнала донякъде, нали? — Тя сложи ръка върху бележника на Клеър. — Това са бележките й. Интервюирала е хора. — Учени, доколкото разбирам. Онова, което е търсила Клеър, вероятно беше записано в бележника. Проблемът беше, че си беше вършила работата, сякаш се е страхувала, че някой може да наднича над рамото й. Първата й линия на отбрана беше да пропусне имената на източниците си. Освен това беше маскирала съдържанието на разговорите си с неразбираем, но очарователно викториански код. Попитах доктор А за с… и ефекта му върху т… Той говори цял час, показа ми напречно сечение на мозъка на Д… и видеозапис, направен преди смъртта й. Каза ми за професор Б в Колумбия. Взех следващия влак за Ню Йорк… Стигнала до Колумбийския университет и намерила професор Б, който споменал за Източник В. Източник В се оказал по-труден за проследяване и тя напуснала „Харвард“ заради това, но накрая го открила в Калифорния. Спряла го, докато излизал от някакво вечерно парти в Санта Моника, и по някакъв начин успяла да го накара да се срещнат в един бар. Той бил онзи, който й казал за Мадам X. Останалите неща в бележника — пет записа върху три страници — описваха очевидно безплодните усилия на Клеър да намери Мадам X. Мадлин прочете всичко, затвори бележника и ми го върна. — Кои са тези хора? — попита тя. — И какво е искала тя от тях? Бележникът не даваше никакви отговори. След като го прочетох, имах повече въпроси, отколкото отговори. Коя беше Д? Защо доктор А е правил напречно сечение на мозъка й и я е заснел, преди да умре? — Колумбийският университет трябва да има факултетен списък — каза Мадлин. — Защо не пишем на всеки преподавател мъж от областта и да го питаме дали се е срещал с Клеър — или с някой с нейната външност, ако не е използвала истинското си име? — Мисля, че по-добре да изчакаме с това — казах аз. — Идеята е добра, но ако някой от бележника е свързан със смъртта на Клеър, бих предпочел да не нанасяме първия си удар по този начин. — Тогава какво? Дадох й втората папка, която бях намерил горе в един незаключен шкаф. В нея имаше малка купчина месечни извлечения от банката на Клеър и по кредитната й карта. Всички бяха адресирани до къщата в Сан Франциско. Очевидно тя беше живяла тук достатъчно дълго, за да поиска да препращат пощата й от Бостън. — И какво? — И такова, че ако изключим мобилните телефони, кредитната карта е най-добрият начин да проследиш някого — отвърнах аз. — Клеър не е имала мобилен телефон у себе си — липсва в описа на личните вещи, вървящ с доклада от аутопсията. Не е носела и кредитни карти. Което означава, че това е следа, с която полицията не разполага. И ако не можем да издирим хората от бележника, то можем да направим следващото най-добро нещо. — Да следваме парите. — Погледни това — казах аз и й показах последното извлечение. Движението по сметката й беше отпреди трийсет дни. — Наемала е коли в Норт Бийч и е наливала бензин и си е купувала храна в градчета навсякъде по крайбрежието. Виж. Тя прочете извлечението и го върна. — Тези плащания са правени преди седмици и сигурно няма да ни свършат никаква работа. Трябва да вземеш информацията за последните й трансакции от банката. — Не съм ченге — отвърнах аз. — Не мога да им представя съдебно разрешително. А ако започна да звъня по банки и да задавам въпроси, просто ще ми затворят. — Тогава какво ще правим? Показах й папката, в която бях намерил извлеченията от кредитната карта на Клеър. В полето тя беше написала имейл адреса си. Под него имаше нещо, което не разбирах. Надявах се, че Мадлин ще знае какво е. — Мисля, че горният ред, имейл адресът, е името й за достъп — казах аз. — За да може да управлява разни неща онлайн. Което означава, че това долу трябва да е парола. Посочих втория ред, изписан с внимателния почерк на Клеър. Кхххххххх99 — Но тази сметка няма ли да е закрита? — Защо да бъде? — Защото тя е мъртва. — Те не го знаят. — Съдебните лекари или каквито там се водят, не издават ли смъртни актове и не ги ли завеждат някъде? — Единственото място, където пращат смъртни актове, е в Администрацията за социално осигуряване. Но Клеър едва ли е имала социална осигуровка, нали? — Значи всичките й сметки продължават да са открити? — Каквото и да е правила, каквото и да е скрила, то е все още някъде там. Напълно активно. Банкови сметки, кредитни карти, социални медии — всичко. Мадлин посегна към папката и я придърпа към себе си. Отпих от кафето си и я загледах как изучава скритата парола, като потупва с пръст всеки хикс. Устните й се движеха, докато броеше. Тя поклати глава и опита друга дума. Този път явно й се получи по-добре — повтори я, този път по-бързо. После ме погледна. — Клеър Беър — каза тя. — Така я е наричала майка й като малка. Харесваше й. Понякога сама се наричаше така, когато мъмреше сама себе си с гласа на майка си. — Така ли? — Клеър Беър, ако изпиеш още една чаша вино, утре ще те мъчи адско главоболие — каза Мадлин с глас, който плашещо приличаше на този на Оливия Грейвсенд. — Клеър Беър, кавалерът ти те чака в ресторанта, а ти дори не си се облякла. Но едва ли ще е най-лошото нещо на света, ако му вържеш тенекия. Придърпах папката към себе си и преброих с пръст хиксовете, докато изговарях думите. — И освен това е родена през деветдесет и девета — казах аз. — Телефонът ти у теб ли е? Тя го извади и аз й дадох едно от извлеченията. В края на всяка страница имаше адрес на уебсайт. Ценните клиенти биваха канени да го посетят за по-подробна информация. Мадлин въведе бързо адреса. После спря, остави телефона и ме погледна. — Редно ли е да го правя? — Просто ще погледнем. А и кой ще тръгне да проверява? Тя се замисли над отговора ми. После въведе името и паролата. Екранът се изчисти. Някъде — може би в някоя подземна сървърна ферма в Невада — някакъв компютър преглеждаше въведената информация. Двамата с Мадлин гледахме, наведени от двете страни на кухненския плот. Почти стигнахте! Тъй като не разпознаваме устройството, което използвате, моля да се идентифицирате, като отговорите на следните контролни въпроси. Въпросите бяха три, избрани от Клеър, когато е отваряла сметката. Кой е любимият ви отбор? Какво е малкото име на учителя ви в първи клас? Кой е родният ви град? Погледнах Мадлин. — Тя говорила ли е изобщо за спортни отбори? — Ходихме на няколко мача на „Ред Сокс“. Никога не беше посещавала подобно място преди. Мисля, че й беше забавно. — Значи „Ред Сокс“. Посещавала е училище „Стивънсън“ от детската градина до гимназията, нали? — Откъде знаеш? — Претърсих спалнята й в къщата на майка й — казах аз. — Имаше лента от научен конкурс от четвърти клас. За второ място. И чернова на нещо, което е писала през последната си година за часа по английски. — Но на нас ни трябва името на учителя й. — Не ти ли го е споменавала? — Как би могло да стане дума за такова нещо? — Нали каза, че сте оставали по цели нощи и сте разговаряли за какво ли не. — Я стига. Извадих предплатения телефон и набрах Оливия Грейвсенд. Икономът вдигна на второто позвъняване. — Имение Грейвсенд. — Кроу се обажда. — Госпожа Грейвсенд излезе. — И вие ще свършите работа — казах аз. — Ако знаете името на учителя на Клеър от първи клас. Той замълча и аз си представих как колелцата в главата му се въртят. Все така не ме харесваше, но аз бях единственият, който разследва сериозно смъртта на Клеър. А той я обичаше, независимо от разликата в положението им. — Госпожа Нор. — Кажете го буква по буква. — Н-О-Р. — Благодаря, господин Ричардс — казах аз. Той затвори. Обърнах се към Мадлин. — Въведи госпожа Нор. Пише се… — Чух. Тя въведе името и чукна екрана, за да премести курсора върху полето за отговор на последния въпрос. — Ами родното й място? — попита тя. — Може да е какво ли не. — Шарлот Амали — казах аз. — Доколкото е знаела. Мадлин взе извлечението от кредитната карта, обърна го на първата страница и посочи някакъв текст в горната част, на който не бях обърнал внимание. Поздравления! Вие сте ценен клиент от една година и вече спечелихте статута Златен медальон! Влезте в сайта ни, за да научите повече. — Запознах се с нея преди повече от година — каза Мадлин. — Когато си е взела тази карта и е подбрала въпросите, тя е имала доста ясна идея, че не е била родена на Вирджинските острови. — Имаше ли някакви подозрения? — Абсолютно никакви. — Тогава напиши неизвестен — казах аз. — Да видим какво ще стане. Тя въведе, натисна ПРОДЪЛЖИ и зачакахме. Екранът отново се изчисти. Сигнали пътуваха напред-назад, сървъри работеха усилено. Този път не се наложи да чакаме дълго. Добре дошла, Клеър! Знаеш ли, че си спечелила статут Златен медальон? Щракни тук, за да научиш повече. — Здравата пробутват тази програма с медальоните — отбелязах аз. — Ако беше карта като моята, щеше да е поредната измама. Но за нея вероятно е съвсем истинско. Безплатни хотели в Монте Карло или нещо подобно. Не откъсвах очи от екрана, но не пропуснах как тя отново наблегна на контраста във финансовото им положение. Сега тя можеше да влезе в акаунта на Клеър, когато си поиска. Щеше да е интересно да видя какво ще направи с това. — Влез в „Движение по сметката“ — казах аз. Мадлин чукна върху линка и двамата се наведохме над телефона, за да прочетем историята на трансакциите на Клеър Грейвсенд за последните й двайсет и шест дни на този свят. Ако беше знаела, че дните й са преброени, не бе направила много, за да се поглези. И за мултимилионер е имала забележителната способност да си намери обяд за пет долара от бензиностанция. Но може би просто защото е пътувала много. Наемала е кола за няколко дни, отсядала е в мотели навсякъде по крайбрежието, след което се е връщала в града, колкото да направи покупки за трийсетина долара в магазина за хранителни стоки. Не е полудяла. Ако е пиляла пари за диаманти или коли като онази, която беше смачкала, не го беше правила с тази карта. Макар че спокойно би могла с наличния си кредит. Прелистихме до края на списъка. Предпоследният й разход беше петстотин долара капаро за стая в семеен хотел в Мендосино. Хотелът така и не го върнал и не й предоставил сметка. Това вероятно означаваше, че не е освобождавала стаята и от хотела не знаят какво да правят. Последното й плащане като че ли беше направено в бар. Купила си нещо за двайсет и шест долара на място, наречено „Крийксайд“. — Провери го — казах аз. — Искам да разбера повече. Мадлин чукна линка и прочетохме няколкото реда текст, които се появиха. Информацията не беше много. Датата на трансакцията, адресът и телефонният номер на фирмата. Мястото се намираше на път през гората североизточно от Мендосино. Най-близо до гъза на географията в тази част на Калифорния. Мадлин докосна екрана, проследявайки с пръст датата, а после и адреса. — Невъзможно — рече тя. — Нали? — Не знаем часа. Знаем само, че плащането е било извършено в деня, в който е паднала. Трансакцията беше извършена някъде след полунощ, а малко по-късно Клеър беше умряла. Поне питието отговаряше на резултатите от аутопсията — в доклада пишеше, че в кръвта й имало половин промил алкохол. Съгласно закона не се е водила пияна, когато е умряла, но може и да е била, когато е излязла от бара. Мендосино беше на три часа път на север от Сан Франциско. Двеста и четирийсет километра. Някои от пътищата имаха толкова завои, че не можеш да настъпиш газта, ако го искаш. А аз бях намерил Клеър малко преди пет сутринта. — Времето пасва — казах аз. — Може да е имала два часа да стигне до „Рефюджио“. Мадлин поклати глава. — И после какво? Справила се е с ключалката, качила се е горе и е скочила от покрива? Защо? — Не казвам, че има логика. А че просто е възможно. — Да, но наистина няма логика — рече Мадлин. — И щом полицията не е намерила кредитната й карта, къде е тя? В колата под наем? В бара? — Не знам. Прегледах трансакциите и намерих плащането за колата. Подобно на хотела, компанията беше взела капаро. И то също не беше върнато. Посочих трансакцията на Мадлин. — И къде е колата? — попита тя. — Може би някъде в Тендърлойн. — Какво ще правим? — Ще идем в Мендосино и ще поразпитаме. В бара и в хотела. — Ние? Имах чувството, че тя може да се окаже полезна, но не исках да й го обяснявам. Можеше да откаже. Или по морални съображения, или просто от безпокойство за собствената си безопасност. — С нещо друго ли си заета? — попитах аз. Очевидно не беше, защото прибра телефона си, отнесе чашата си при мивката и ми отговори, докато я плакнеше: — Дай ми минута. Ще си взема някои неща. Веднага щом тя се качи горе, извадих предплатения телефон и написах съобщение на Илайджа. Казах му, че скоро ще изляза в компанията на загадъчна блондинка. Двамата с Джеремая трябваше да наблюдават празната къща и да проследят всеки, който се опита да влезе в нея. Бяха ми трябвали двайсет минути в Градския съвет, за да намеря това място, като единствената ми следа беше един ключ. Щом аз можех да го направя, същото се отнасяше и за всеки друг. 
  20. 
 


 Пристигнахме в Мендосино малко преди дванайсет и минахме през града, без да спираме. Продължихме двайсет и пет километра нагоре по крайбрежието покрай Форт Брат и Дехейвън и излязохме от Шосе 1, за да продължим по горския път. По пътя Мадлин беше ровила в телефона си, но сега го остави. — Онова място „Крийксайд“ си няма уебсайт. — Хубаво. — И не мисля, че просто се е мотаела наоколо и го е видяла. — Значи е имала среща с някого — казах аз. — Може би е намерила Мадам X. — Виж това. Еднолентов мост. И завоите — каза Мадлин. Следвахме един поток през гората. Пътят се виеше като змия и беше толкова тесен, че едва побираше колелата на Халата. — Колко още ни остава? Петнайсет километра? — Деветнайсет. — Ако толкова отчаяно е искала да умре, защо й е трябвало да отива чак в Тендърлойн? — попита Мадлин. — Трябвало е да пътува часове наред. Имала е време да размисли. Можела е да се обади на някого. На мен например. — Знам. — Цялата идея, че е скочила… е пълна глупост. Определено, но не отговорих. Карах. Този път изискваше съсредоточаване и аз му го давах. 	 
 	 
 Първото впечатление от „Крийксайд“ не беше такова, каквото очаквах. Представях си, че ще е някаква хижа с размерите на мол — от онези места с газела в менюто и друсани рок звезди в лобито. Но след като минахме по още един дървен мост и попаднахме на някаква чакълена алея, телефонът на Мадлин обяви, че сме стигнали целта си. Това беше. Нищо друго не показваше, че сме пристигнали където и да било. Имаше само чакълена алея. Спрях колата насред пътя. Веднага въздухът около нас се изпълни с крилати неща. Може би еднодневки, излюпили се в потока. Удряха се леко в колата. Меки тела и целофанени криле. — Какво мислиш? — попитах аз, загледан към алеята. Мадлин погледна телефона си. — Там е. Или не съществува. — Имаш ли мрежа, или приложението работи офлайн? — Офлайн. Което означаваше, че разполагахме с оскъдна карта без сателитен изглед. Не можехме да видим къде отиваме. Просто трябваше да отидем и да погледнем с очите си. Превключих на скорост и завих. Продължихме нагоре по дълъг десен завой. Отляво видях малка бронзова табела на стълб, поставена така, че да е на нивото на очите на шофьор. САМО ЗА ЧЛЕНОВЕ Това вече беше нещо. През дърветата, където сенките вече се издължаваха, зърнах проблясък на червена светлина между игличките на млада секвоя. Съсредоточих се и видях характерния кръг светодиоди. От онези почти инфрачервени лампички около лещите на камера за нощно виждане. Посочих ги на Мадлин. — Хубав малък клуб — казах аз. — С всички предпазни мерки. — Можеха просто да сложат ограда. — И тогава всеки щеше да разбере, че ги има. След табелата и знака алеята се промени. Калните коловози изчезнаха. Чакълът беше подравнен и продължаваше нагоре между два реда добре поддържани розови храсти, излезли сякаш от дзен градина. Бледожълти цветове привличаха пеперуди и пчели. Видях още две камери в гората. Все още не се потях. Това беше Северна Калифорния. Тук скитниците живееха рамо до рамо с милиардери. На горска поляна можеше да паркираш каравана или да приземиш двумоторен хеликоптер. За онези, които следяха камерите, ние бихме могли да сме просто пътници, завили на погрешен завой. След около четиристотин метра стигнахме до паркинг, застлан с натрошен черен камък. В другия му край имаше ниска каменна постройка, която изглеждаше миниатюрна в сравнение със старите секвои, които се извисяваха зад нея. Дърветата бяха толкова високи, че улавяха морския бриз и гонеха мъглата надолу към земята. Вкарах Халата между една „Тесла“ и „Ленд Роувър“. Имаше още половин дузина коли, паркирани покрай сградата, където застлана с камъни пътека водеше към гората. Някой беше оставил фенери през три, метра покрай дървения парапет на пътеката. Нощем те щяха да хвърлят достатъчно светлина, за да може човек да се разхожда спокойно по пътеката, но извън нея всичко щеше да тъне в непрогледен мрак и гората щеше да бъде пълна с тайни. — Какво е това място? — попита Мадлин. — Нямам представа. — Тогава какво е най-доброто ти предположение? — Място за духовно усамотяване — казах аз. — Йога за богати дами. Курсове по готвене и рисуване на лунна светлина. — И настройване на чакри. Докато се отказват от пристрастеността към хапчета. — Клеър беше ли забъркана в подобни неща? — Ни най-малко. И не се нуждаеше от рехабилитация. Мадлин отвори вратата си и слезе. Последвах я през паркинга, качихме се на дъбовата веранда и влязохме. Отвътре „Крийксайд“ приличаше на зала за дегустация в някоя винарна в Напа. Груб дъсчен под, бар за правостоящи, няколко маси от бъчви. В единия край имаше голяма камина — голяма не по стандартите на Грейвсенд, а по моите. Слаба жена и също толкова слаб мъж стояха зад бара. — Добре дошли — каза тя. — Да. Здрасти. Тя бръкна под бара и извади две високи чаши за вино. Може би наистина бяхме в зала за дегустация. Лозето може би се намираше от другата страна на хълма, стига да са изсекли гората. — Ще отсядате ли при нас? — попита тя. — Да отсядаме? Не. Жената като че ли изпита облекчение. — Не видях нови имена в списъка за вечерта — каза тя. — Помислих си, че е станала някаква грешка. — Няма грешки. — Но сте членове, нали? — Членове? — попита Мадлин. — Извинете — каза жената. — Но това е частен клуб. Тя взе чашите и ги прибра. Хвърлих поглед надясно. Мадлин не обръщаше внимание на жената. Тя гледаше камината. Над лавицата на стената имаше правоъгълно парче от черен камък, по-голямо от двойно легло. Върху него в изящен барелеф беше изваяна змия. Или може би дракон. Имаше нещо като криле. И от люспестия корем стърчаха крака. Създанието беше извито в кръг, така че пастта му с дълги зъби можеше да погълне опашката. Сградата беше сравнително нова, но изображението изглеждаше древно. Сякаш е било откъртено от оригиналното си място от грабители на египетски храмове. Мадлин вдигна ръка и докосна една от кръглите люспи на врата. Кожата й настръхна. Обърнах се към младата жена. — Не искаме да пием — казах аз. Показах й детективското си разрешително — бързо отваряне и затваряне на калъфа по начина, по който го правят детективите по телевизията и никой друг. — Не е нужно да ни сервирате, така че няма значение дали сме членове. Имам няколко въпроса, свързани с измама с кредитни карти. Сигурен съм, че не е нещо сериозно, но трябва да изясним нещата. — Чакайте. Измама с кредитни карти ли? — Да, госпожо — казах аз. — Разследвам плащане, направено на тази фирма. Преди четири нощи. — Не знам нищо за това — каза тя. — През цялата минала седмица бях в отпуска. Вижте, наистина трябва да си вървите. — Но точно тук нещата стават сложни — казах аз. — Защото трябва да напиша доклад. Добре, не мога да кажа, че не е имало измама. Или криминално деяние. И нещата ще станат по-сериозни. Няма да разговаряте с мен, а с федералните. Така че е най-добре да ми помогнете. — И ще си идете? — Приемате ли кредитни карти тук? — попитах аз. — Разбира се. — И сте отворени и след полунощ? — Обикновено не. — Какво означава това? — Зависи от членовете. От това какво искат. — Но понякога оставате до толкова късно? Тя кимна. — Ако някой помоли. — Някой член молил ли е подобно нещо преди четири нощи? — Не зная — каза тя. — Не бях тук. — Имате ли списък? — На членовете ли? — На членовете, на това какво са поискали. Всичко. — Не мога да ви го покажа. — Значи имате. Тя отстъпи назад, докато рамото й не се опря във вратата зад бара. — Не зная дали имаме. Не съм казвала, че имаме. — Но не бихте могли да ни го покажете, ако имате. — Не знам нищо за нашите членове — каза тя. — Това е частен клуб. — Частен клуб за какво? — попитах аз. — За членовете ни. — Които идват тук за? — За каквото си поискат. — Звучи ми като страхотен клуб — казах аз. — Как мога да вляза в него? — Трябва ви покана. — Вие можете ли да ме поканите? — Аз не съм член. Просто работя тук. — Клеър Грейвсенд член ли е? — Не. — Но вие не погледнахте в списъка. Тогава откъде знаете? — Името не ми е познато. — Значи познавате всички членове по име? Без изключение? Доколкото си спомням, казахте, че не знаете нищо за членовете. Тя погледна към входната врата. Може би се надяваше, че ще се откажа и ще си тръгна. — Може би има едно-две изключения от правилата? — попитах аз. — Не съм казвала такова нещо. Нищо не съм казвала. Пъхате думи в устата ми. Сложих пръсти върху ръба на бара. Младата жена погледна вратата зад себе си, но остана на място. — Да видим дали съм разбрал правилно — казах аз. — Обикновено не оставате отворени до късно, но може и да го направите, ако някой член помоли. Не знаете дали някой го е направил преди четири нощи, защото миналата седмица не сте били на работа. Но не го изключвате. И освен това приемате кредитни карти. — Да — каза тя. — Ако сме приключили, време е да си вървите. — Какво може да си вземе човек тук за двайсет и шест долара? — Сметката за двайсет и шест долара ли е била? — Измамата си е измама. А при кредитните карти трансакциите се записват и могат да се проследят. Да се изгради модел на поведение… — Чаша каберне. — Само това ли? — Или две чаши шардоне. — Маркирате поръчката и колко излиза? С данъците и всичко. — Двайсет и шест и петдесет и седем. Последната сума, платена по картата на Клеър. — Кога мога да се върна, за да се видя с управителя? — Още информация ли ви трябва? — Трябва да пиша доклад. Хората, които ще го четат, ще имат въпроси. Във ваш интерес е да разполагам с отговорите на тях. — Утре. Ще бъде тук утре. — Утре по това време ли? — Да. — Значи сега не е тук? — Сега тук има много хора — каза тя и отново погледна вратата зад себе си. — Но без него. — Благодаря — казах аз. Обърнах се и излязох, следван от Мадлин. 	 
 	 
 Халата не стоеше тихо на празни обороти. Ръмжеше и се тресеше. Усещах как вибрациите минават по гръбнака ми. Седяхме на паркинга, обърнати към гората и пътеката, която водеше между дърветата. И към тайните на клуба някъде там. — Какво беше онова вътре? — попитах Мадлин. — Веднага щом влязохме, ти зяпна камината. — Виждала съм я и преди. — Камината ли? Тя поклати глава. — Змията. Изображението, или както там се нарича. Спомням си го. — Откъде? — попитах аз. — Откога? — Не знам… разбира се, че не знам. — На лицето й беше изписан неподправен страх. — Да се махаме оттук. Превключих на скорост и поехме по алеята между розите. Погледнах огледалото за обратно виждане, преди сградата да се скрие. Младата жена беше излязла навън. Стоеше до някакъв мъж. С руса, късо подстригана коса. Гръдният му кош беше широк колкото двигателя на Халата. Предположих, че не е готвачът. После те се скриха от поглед и аз продължих нататък до пътя. Изчаках, докато минахме през втория дървен мост, след което намалих и се обърнах към Мадлин. — Кажи ми — казах аз. — Какво стана преди малко и какво си спомняш. — Спомням си само онова, което ти казах. Мисля, че съм я виждала и преди, но не знам къде и кога. Отново настъпих газта. — Трябва да научим повече за това място — казах. — Какво беше то? — попита Мадлин. Тя дишаше дълбоко и бавно и търкаше усилено лактите си. — Хотел само за членове? — Това, което членовете искат да бъде. — Тоест? — Тя ни каза — отвърнах аз. — Членовете могат да правят каквото си поискат. А подобно място се намира далеч от любопитни погледи. Тя се замисли над думите ми. Болката в ставите й като че ли не отслабваше. Пресякохме още три пъти потока и излязохме на открито място, където силен вятър беше помел гората. Изведнъж се озовахме на слънце. Около нас се виждаха гниещите пънове на паднали дървета. Дървета, които иначе биха могли да живеят пет хиляди години, ако не е била една злополучна нощ. — И сега какво? — попита Мадлин. — Сега е ред на малкия хотел в Мендосино. Последното място, където е нощувала. — Там ли отиваме? — Ще си вземем стая. — Чух се да изговарям думите и я погледнах. — Две стаи. Ще изчакаме до полунощ и пак ще се върнем тук. — За какво? — Като начало, за да видим какво има в края на онази пътека. — Не знам дали е безопасно — рече Мадлин. — Нещо в това място не ми харесва. — Знам. — Но знаеш, че Клеър е била тук, нали? — каза тя. — Едва ли някой е откраднал кредитната й карта и е отишъл в свърталище на култ, за да си поръча две чаши шардоне. Тя самата е била там. Явно на това място е имало нещо, което е искала. През останалия път до Мендосино не разговаряхме. Не беше тъмно и шофирах с лекота. Което ме накара да се замисля отново за Клеър и последното й шофиране. След половин час, когато пристигнахме в „Дискавъри Коув“, получихме нова информация. Тя усложни проблема експоненциално. Клеър не беше продължила директно от „Крийксайд“ към Сан Франциско. А беше спряла. И наетата й кола така и не излязла от Мендосино. 
  21. 
 


 Намирахме се непосредствено на север от Мендосино на тесен скалист залив, отбелязан на картата като Слотърхаус Коув6. Клеър беше смятала да пренощува тук, в малкия хотел с изглед към океана. Географското име на залива определено не беше в полза на бизнеса и затова собственикът на хотела беше измислил по-предразполагащо име за заведението си. „Дискавъри Коув“. Което не беше зле за това място. Самият залив беше прекрасен — широка ивица тъмносиня вода, от която тук-там стърчаха скали и малки островчета, заобиколен от отвесни скали със зелена трева отгоре. Районът на хотелчето беше още по-добър. Кипариси и испански юки, увити около басейнчета за птици рози и бели решетъчни арки — от онези, които бившата ми жена би нарекла магнити за булки. Тя се беше омъжила за мен под подобна арка край Пойнт Рейес, така че вероятно знаеше за какво говори. Основната сграда беше викторианска безвкусица с големи веранди и множество боядисани на ръка резби под стрехите. Стаите представляваха отделни бунгала, общо шест или осем, които бяха пръснати по парцела. Според уебсайта, който бях проверил, след като открихме задържаното капаро, някои от тях имаха свои веранди, а други — вани или камини. Всички гледаха към океана и вълните, разбиващи се в отвесните крайбрежни скали. Спрях на малкия паркинг и слязохме. Изкачихме заедно стъпалата и минахме покрай люлеещите се столове на верандата. Отворих вратата за Мадлин и отидохме при рецепцията в дъното на помещението. На писалището имаше малък сребърен звънец. Зад бюрото имаше вход с кадифено въже пред него и табелка с надпис САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ. Чукнах два пъти звънеца и зачакахме. Над нас се чу скърцане на стъпки, които се спуснаха по дървено стълбище. Появи се жена, която откачи въжето от куката, за да може да мине. Сребристочерната й коса беше прибрана на перфектен кръгъл кок на темето й и беше облечена в рокля с флорални мотиви, които сякаш отразяваха всички цветове в двора. Тя ме погледна и отвори уста, за да попита нещо или да ни посрещне с добре дошли, но думите така и не излязоха от устата й, защото видя и Мадлин. Очите й се разшириха и тя протегна ръка и се хвана за дръжката на вратата, за да запази равновесие. После се обърна в посоката, от която беше дошла, и извика достатъчно силно, за да я чуят от горния етаж. — Лари! Тя се върна! До мен Мадлин започна да отстъпва назад. Пресегнах се и я хванах за ръката, за да не побегне. Точно такъв пробив ми трябваше. Затова бях поискал да дойде с мен. Бързо стиснах пръстите й. Спокойно. Тя явно разбра посланието ми, защото се отпусна. Отгоре се чу някакъв приглушен отговор. Гласът беше на възрастен мъж, когото са събудили от дрямка и не е особено щастлив от това. — Лари! — извика отново жената. — Тя се върна! Вземи й нещата! Отгоре се чу ново мърморене, този път малко по-силно. После жената се обърна към нас. Един кичур коса се беше освободил и падаше върху челото й. Тя го отметна назад. — Извинете — каза тя на Мадлин. — Вие само се регистрирахте и после не се появихте. Следващата вечер имах сватба, всички бунгала бяха заети и не знаехме какво да правим. Затова прибрахме нещата ви и освободихме стаята. Още не съм пуснала картата ви. — Аз не съм… — Стиснах отново ръката на Мадлин. Този път малко по-силно. — Тоест извинявайте. Пуснах ръката й и тя пристъпи напред. — Изникна нещо и трябваше да тръгна по спешност. — Видяхме ви да тръгвате с онези хора. — Беше семеен проблем. — Три сутринта. Явно е бил наистина спешен проблем. — Сега мога да взема нещата си — каза Мадлин. — И ако имате стаи… Появи се и Лари. Малко провлачваше левия си крак, но гърбът му беше изправен. Носеше черен куфар на колелца от онези, които могат да се поберат без проблеми в багажника над седалката в самолет. — Много ви благодаря — каза Мадлин. Лари не погледна нито нея, нито мен. Просто остави багажа и се обърна да си върви. — И ключовете от колата — каза жената. — Не забравяй ключовете, Лари. Лари посочи външния джоб на куфара и се качи горе, без да каже нито дума. — Колкото до стаи — каза жената, — след сватбата сме свободни. Мога пак да ви дам Дрейк Котидж. Мадлин ме погледна и аз кимнах. — Добре — каза тя. — Ще го вземем. — Значи всичко е уредено. Вече сте регистрирана, така че мога да прибавя тази нощ към предишната — каза жената. — И знаете къде е бунгалото. Жената се усмихна леко и погледна куфара. Чакаше Мадлин да го вземе и да излезем. Минаха може би само няколко секунди, но се проточиха и положението стана неловко. — Ключът? — попита Мадлин. — Не е ли у вас? — Не, аз… сигурна съм, че трябва да съм го оставила в стаята — каза Мадлин. Каза го с тона, с който имитираше Клеър, когато тя имитира Оливия Грейвсенд. — Не го видяхме, докато почиствахме бунгалото — каза жената. Тя извади ключ от джоба си и отвори шкафа зад себе си. Вътре имаше малки клетки с имената на бунгалата. Ръката й мина покрай „Ванкувър“ и „Кук“, след което се спря на „Дрейк“. Тя взе ключа, който имаше тежък калаен ключодържател във формата на платноходки го подаде на Мадлин. — Потърсете другия. В противен случай ще трябва да ви го пишем на сметката. — Разбира се — каза Мадлин. — И извинете за… за объркването. Мадлин взе куфара на Клеър и излязохме. Когато се озовахме обратно на паркинга, огледах за камери. Не видях нито една, което беше жалко. Защото видях следи от гуми, останали след особено бързо потегляне от паркинга. Стигаха чак до пътя. Колата беше поднесла, преди да завие надясно. А това означаваше, че е поела на север. Не на юг към Сан Франциско. — Няма да намерим ключа за бунгалото — казах аз. — Към доклада от аутопсията имаше опис на вещите й. В него фигурира ключ с калаен ключодържател. — Оставила е всичките си неща, но е взела ключа. Значи е възнамерявала да се върне. — Но сега напасването на времето става още по-трудно — казах аз. — Клеър е заминала в три. Това й дава най-много час и половина, за да стигне до Сан Франциско. — Възможно ли е те да са го направили? — Определено са бързали — казах аз и кимнах към следите от гуми. — Но не са потеглили в правилната посока. Отключих багажника на Халата и взех раницата си. В нея държах лаптопа, четката за зъби и май нищо повече. Преди да успея да затворя багажника, Мадлин ме спря, като сложи ръка отзад на кръста ми. И се наведе към мен. — Ще трябва да обиколим цялото място, за да намерим правилното бунгало — каза тя. — Да опитваме ключа на всяка ключалка. Лари и Госпожа Идеален кок ще ни видят през прозореца и ще се досетят, че нещо не е наред. Ако вече не са се досетили. Права беше. Госпожа Кок беше взела Мадлин за Клеър. А Клеър би трябвало да знае къде е бунгалото й. — Не — казах аз. — Аз ще тръгна да обикалям с ключа и куфара. Защото не познавам мястото. Ти остани тук. Престори се, че се обаждаш по телефона. — Добре. Взех ключа и куфара и тръгнах. Погледнах веднъж назад и видях, че Мадлин се е облегнала на капака на Халата и говори по телефона. Жестикулираше със свободната си ръка. Изглеждаше толкова реално, че се запитах дали наистина не се е обадила на някого. Пред всяко бунгало имаше малка табелка, която правеше нещата по-лесни. Не се налагаше да пробвам ключа на всяка врата. Просто минах покрай „Магелан“ и „Ванкувър“, след което продължих по каменната пътека до „Дрейк“. Качих се на верандата и отключих. Оказа се малко трудно, сякаш резервният ключ не беше изработен съвсем точно. Наведох се да погледна ключалката и видях светли драскотини по иначе матовата бронзова патина. Бях се справял с достатъчно ключалки, за да разпознавам издайническите следи. Обърнах се към паркинга. Мадлин още говореше по телефона, но ми отговори, като вдигна два пръста. Ако се преструваше, беше невероятна. Устните й се движеха бързо и уверено. Влязох и затворих след себе си. 	 
 	 
 В бунгалото имаше три помещения. Дневна, спалня и баня. Леглото беше с балдахин, а краката на ваната бяха във формата на лапи с хищни нокти. От банята се излизаше на малка веранда с кедрова вана, скрита от пътя зад ниска решетка с повет по нея. Ако надникнеш над нея, пред теб се разкрива чудесен изглед към залива. Цялото бунгало беше безупречно чисто. Онзи, който беше влязъл тук, явно го беше направил, след като Лари и Госпожа Кок са прибрали нещата на Клеър. Това накара ума ми да се втурне по половин дузина лъкатушещи пътеки едновременно. Клеър беше излязла от бунгалото си в три сутринта и беше умряла на Търк Стрийт час и половина по-късно. Собствениците на хотела бяха разчистили бунгалото по някое време след единайсет. По-късно през деня тук беше отседнал нов гост. Някъде между разчистването и настаняването друг човек беше проникнал в бунгалото. И само двайсет и четири часа по-късно някой беше преодолял ключалката на къщата на Клеър на Бийкън Хил в Бостън. Смятах, че мъжът, когото бях убил в Бостън, е свързан с онези, които бяха нахълтали в апартамента ми и разпердушинили офиса ми. И че всички тези прониквания с взлом са свързани с агент Уайт. Но сега трябваше да приема и друга възможност. Всичко случило се можеше да е свързано с Клеър. Вероятно бе да съм мишена само заради това. Защото бях направил снимката. Защото Джим Гарднър ме беше пратил при Оливия Грейвсенд, която ме нае да разбера истината. Някой беше научил за това и се беше заел да ме премахне. — Лий? Обърнах се към Мадлин, която тъкмо беше влязла в бунгалото и затваряше вратата след себе си. — Всичко наред ли е? — Засега няма проблеми — отвърна тя. И прибра телефона в джоба си. — Наистина ли разговаря с някого? — попитах аз. — Защото изглеждаше много убедителна. — С шефа си в книжарницата. Казах му, че ми трябват още няколко дни. — Спешен семеен проблем. — Така си е — отвърна тя. — Семеен проблем. Но трябваше да му кажа нещо, за да спечеля още малко време. Досега не се бях замислял много за живота на Мадлин. Тя беше повече от просто връзка с Клеър и имаше цял куп неща, които не знаех за нея — семейство, приятели, работа, домашни любимци, течащи кранове и наем за плащане. Всичките й триумфи и малки досади. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че щом Клеър й се е обадила, тя е зарязала всичко, за да дойде в Сан Франциско. Взех куфара на Клеър и го сложих на леглото. — Изкарахме късмет с това — казах аз. — Ако Лари не беше разчистил бунгалото на сутринта, щеше да е изчезнал. — Какво означава това? Казах й за ключалката и я изчаках, докато отиде да я огледа. Когато тя се върна, дръпнах ципа на куфара и го отворих. 	 
 	 
 Според трансакциите по кредитната карта повечето пътувания на Клеър бяха продължавали по двайсет и четири часа или по-малко. Заминаване и връщане за една нощ. Но явно беше очаквала, че този път ще се забави повече. Беше си взела няколко ката дрехи. Започнах да разопаковам багажа й и да оставям нещата върху завивката. Два чифта грижливо сгънати джинси. Торбичка с цип, съдържаща три чифта гащета и сутиен. Яркочервен пуловер на „Харвард“, в случай че нощта се окаже хладна. Единственото, което не беше прилежно сгънато, беше празна торба с кука за закачане. Лари явно я беше напъхал в куфара, докато е разчиствал бунгалото. Но ако в нея се е намирала роклята, в която беше умряла, Клеър вероятно я е държала закачена на задната седалка на вратата. Тя беше умряла с обувки с високи токчета, но беше прибрала сандалите си, които е носела с джинсите. Под дрехите имаше две кожени чанти, в които намерих лаптопа и телефона й. Взех телефона и се опитах да отворя основния му екран, но се оказа заключен. Трябваше ми или шестцифрен код, или палеца на Клеър. Подадох го на Мадлин. — Знаеш ли кода? — Не. — А ако пробваш с палеца? — Еднояйчните близнаци нямат еднакви отпечатъци — каза тя. — Те не са генетично кодирани. — Сериозно? — Пробвахме — каза Мадлин. — Опитахме се да си отключим телефоните. Не се получи. Извадих компютъра. Щом отворих капака, екранът светна и ме покани да въведа парола. Написа Клеър-Беър99. Повечето хора използват една и съща парола за различни акаунти. Но явно Клеър не беше като повечето хора. Когато чукнах Enter, образът на екрана се раздвижи енергично наляво-надясно, сякаш съм му дал да опита нещо горчиво. И ме покани да опитам отново. — А някаква идея за това? — Никаква. Затворих компютъра и го прибрах в чантата. Сигурно имах право на още два опита, след което щеше да се заключи за осем часа. Не исках да пилея опитите си със случайни предположения, ако има шанс Мадлин да си спомни нещо. Ако знаех колко малко време ни остава заедно, сигурно щях да постъпя другояче. 
  22. 
 


 След дискусия, в която разкрих повече от плановете си, отколкото ми се искаше, се разбрахме Мадлин да остане в бунгалото и да не се показва много. Отидох на паркинга да претърся наетата кола на Клеър. В нея не намерих нищо, но не заради немарливост. Погледнах под резервната гума и под капака, дори легнах по гръб и огледах шасито. Но това си беше просто празна кола под наем. Единствената следа от Клеър беше намекът за парфюм, който долових, когато седнах на предната седалка, за да проверя съдържанието на жабката. След като приключих, отидох в основната сграда — без да бързам, така че да мога да се огледам отново за камери. Безвкусните украси на стрехите бяха идеално скривалище. Но не видях нищо. Влязох и отидох на рецепцията. Чукнах звънеца и зачаках Госпожа Кок да слезе. Когато се появи, вече бях извадил разрешителното си за детектив. — Дамата си почива в бунгалото — казах. — Аз обаче имам няколко въпроса. — Детектив ли сте? — Тя е разстроена и засрамена от случилото се онази нощ. И вбесена. — Вбесена? — Не на вас — казах аз. — Помагам й да разбере какво е станало. — Нали е било семеен проблем? — Не, госпожо. — Наведох се напред и сниших глас. — Тя не си спомня нищо от онази нощ. Не знае с кого е заминала, нито кога и защо. И какво са й сторили. — Нима са я дрогирали? — попита жената. — С някоя от онези… предразполагащи дроги? — Предразполагащи за изнасилване — казах аз. — Не можем да изключим тази възможност. Видяхте ли хората, с които е заминала? Лицето на жената побеля от шок. Можех да се досетя какво иска да ми каже. Гостите на „Дискавъри Коув“ не биват дрогирани и отвличани. Още по-малко изнасилвани. Това не беше едно от онези места. — Лари ги е видял — каза най-сетне тя. — Така ли? — Той не спи добре. Затова седи — каза тя и посочи верандата. — Ето там. Затова сме сложили люлеещите се столове. — Бихте ли го извикали? — Добре. 	 
 	 
 Разговаряхме на верандата, седнали един до друг в люлеещи се столове. Не бих имал нищо против да седя тук нощем, когато не мога да заспя. Без да обръщам главата си виждах пътеката, водеща до бунгалото „Дрейк“. Паркингът беше пред мен. Зад него беше пътят, а по-нататък — заливът. — Излязоха в три сутринта — каза Лари. Имаше дрезгав глас, а кожата под лицето му изглеждаше насинена. — Седях тук вече два часа. — И какво правехте? — Потях се. — Моля? — Опитвам се да откажа хапчетата — каза той. — Докторът ми ги изписа преди не знам колко време. Оказа се, че са по-лоши от болката. А тя е най-лоша нощем. Затова излизам да седя тук. Не искам да я будя. — И държите лампата на верандата включена? — Тя настоява, заради бизнеса. Но обикновено я гася, за да мога да виждам. — А онази нощ? — Бях я изгасил. — Значи е било доста тъмно. — Да, наистина тъмно — каза Лари. Той вдигна ръка към яката си. Червената фланела изглеждаше така, сякаш е минала около хиляда пъти през пералнята. — Дойдоха с черна кола. Не беше лимузина, но с малко напън може да мине за такава. Не знам каква марка. Може би европейска. Ако беше американска, щях да я позная. И никога не съм чувал за толкова големи японски коли. — Добре. — Завиха, сякаш искат да използват отбивката за обръщане — каза той и посочи пътя. — Виждате как е. Случва се непрекъснато. Пътят беше тесен — тънка ивица асфалт, която се спускаше към океана на запад. Ако си пропуснал онова, което си търсил в Мендосино, и изведнъж откриеш, че излизаш от града, ще ти трябва отбивка, на която да обърнеш и да се върнеш. — Но те спряха — каза Лари. — И просто седяха там и чакаха с включен двигател. — Никой ли не слезе? — Не тогава. Не преди тя да излезе. — Клеър сама ли е излязла? Той посочи пътеката, която водеше към бунгалата. Тя минаваше покрай пейки и арки с рози. — Дойде оттам. Чух я, преди да я видя. Беше в черна рокля и се сливаше с нощта. Обувките й я издадоха. Високите токчета. — Стабилно ли вървеше? — Можеше да върви и по въже — отвърна Лари. — Изобщо не ми приличаше на дрогирана. — Значи просто е излязла? Те не са й свирнали с клаксона или нещо подобно? Лари поклати глава и вдигна ръка да почеше врата си. Зад ухото му имаше белези — извита линия стари корички по скалпа. — Излезе, сякаш ги е чакала. Или сякаш са й се обадили. — Продължавате да казвате те. — Когато тя стигна до колата, шофьорът излезе. Едър тип с костюм и тънка черна вратовръзка. И една от онези шапки, дето ги носят шофьорите. — Успяхте ли да го разгледате добре? — Когато вратата се отвори, лампата в купето светна — каза Лари. — И когато се изправи, можех да го видя от гърдите нагоре. Късо подстриган бял мъж с руса коса. Ако се бях натъкнал на него в Западен Холивуд, щях да го взема за руснак. Но тук, кой знае? — Какво направи той? — Заобиколи и отвори задната врата, от която излезе жена. Когато тя се дръпна, видях мъж, който седеше на задната седалка. — Те как изглеждаха? — Жената беше с дълга руса коса. Събрана на плитка, дебела като въже. Изглеждаше на около четиридесет, макар да ми се видя по-крехка. — В какъв смисъл? — Движеше се като човек, който е свикнал да внимава. Сякаш може да се препъне и това ще е краят — каза той. — И беше отрупана с бижута. Имаше по себе си толкова злато и камъни, че сигурно тежаха колкото нея. Младите не се кичат по такъв начин. — Предполагам, че не сте видели лицето й. — Не — каза Лари. — Излезе, шофьорът й отвори предната врата и тя се качи там. Вашето момиче през това време пресичаше паркинга. Стигна до колата и като че ли не знаеше, че отзад има друг човек, докато не се наведе да се качи. После отстъпи бързо назад и каза нещо. — Какво? — Не чух, но ако някой й е отговорил, не съм чул и това. — Добре — казах аз. — После какво стана? — Шофьорът сложи ръка на рамото й и тя се качи. После той затвори вратата. — Бутна ли я, за да я накара да се качи? — Ако го е направил, било е леко. — Бавно, но решително бутане? — Може би. Това изглеждаше възможно, като се имаше предвид какво се беше случило с Клеър малко по-късно. Но от друга страна, бях видял снимките от аутопсията. По раменете на Клеър нямаше следи от пръсти. Едър мъж, натискащ млада жена да влезе в колата, щеше да остави следи. Може би е било достатъчно само да я побутне. Докато е вървяла през паркинга, тя трябва да е видяла как жената слиза и се качва отпред. Лари не каза да е забавила крачка. Значи беше очаквала нея, но не и мъжа — и е искала достатъчно силно да разговаря с жената, за да не се откаже заради него. Може би е трябвало да го направи. — А той как изглеждаше? — попитах аз. — Онзи на задната седалка? — Руса коса, спускаща се под яката му. Леко къдрава. Приличаше на северен тип, като викинг — само че гладко обръснат. — Как беше облечен? — В костюм, но беше свалил сакото си. Държеше го на коляното си. — Едър ли беше? — Горе-долу като шофьора. — Какво стана, след като тя се качи? — Шофьорът затвори вратата й, заобиколи и седна зад волана. И потеглиха. Не знам каква кола беше, но двигателят й трябва да е бил мощен. Десет, може би дванайсет цилиндъра. Сигурно е тежал два тона, но колата потегли като ракета. Лари се облегна в люлеещия се стол. Беше навил ръкавите на ризата си. По ръцете му се виждаха избледнели татуировки. Зеленото мастило беше вече избледняло по загрубялата му от слънцето кожа. Не успях да прочета нищо, но предположих, че са номер на отряд и емблема. Което можеше да обясни някои неща за Лари. — С какво сте се занимавали, преди да се сдобиете с това място? — попитах го аз. — Бях десет години във флота. После двайсет в полицията на Лос Анджелис — отвърна той и кимна към къщата. — Жена ми се занимаваше с недвижими имоти и тя уреди това. — Преди колко време се пенсионирахте? — Преди девет години. — Но още знаете как да погледнете човек в тъмното и да не пропуснете подробностите. — Точно така. — Умение, което не сте забравили. — Не съм. Станах, но той не го направи. Канех се да му благодаря и да си тръгна, когато се сетих за още нещо. — Да сте чували за едно място на трийсетина километра на север? На име „Крийксайд“? Той ме погледна и като че ли се замисли как да ми отговори. — „Крийксайд“ ли? — Така го наричат. — Кои? — Членовете. Води се частен клуб. — Никога не съм го чувал. — Тук не са ли спирали хора, които да говорят за таен клуб? За някакво скрито в гората място? Погледът му отново стана отнесен. Очевидно преценяваше отговора си. — Ако е таен, защо да говорят за него? — Не знам. — Аз също — каза той. — Но никога не съм чувал за подобно нещо наоколо. 	 
 	 
 Вместо да се върна в бунгалото, пресякох шосето и се качих на скалния корниз, който се извисяваше на петнайсет метра над залива. Вълните се разбиваха точно под мен, но днес вълнението не беше силно. Извадих предплатения телефон. Обхватът тук беше лош, имаше само една чертичка. Набрах номера на криминалиста, Джордж Вонг. Той вдигна на петото позвъняване. — Кой е? — В лабораторията ли си? — Лий Кроу? — Точно така. Чуваш ли ме? — Горе-долу. Номерът ми е непознат. — Ще използвам този телефон известно време — казах аз. — Направи ли нещо? — Не си ли получил имейла ми? — Трудно ми е да го проверя. Би ли ме запознал накратко? Обърнах се с лице на юг, после погледнах наляво. Виждах бунгалото „Дрейк“ на хълма над пътя. Завесите на банята бяха дръпнати. Колата на Клеър още беше на паркинга. Като че ли Мадлин се настаняваше. — Ще започна със старите неща — каза Джордж. — Защото, честно казано, те са по-смислени. — Добре. — Намерих шест отпечатъка върху кутията. Проверих всички, но получих само две попадения. — Значи си ги идентифицирал? — Да, но не е онова, което искаш — каза Джордж. — Обадих се на приятел в Куонтико, който ги пусна през всички архиви, до които не би трябвало да имам достъп. Съвпадението дойде от военна база данни. Твоят свещеник Дейвид Мартинес е бил военен, преди да сложи якичката. — А другото съвпадение? — Ти — от калифорнийската база данни на автомобили. — Значи отпечатъците са задънена улица. — Да — каза Джордж. — Затова се заех с одеялото. — Мисля, че е пелена. — Все тая. Петната са от кръв и ДНК-то отговаря на косъма, който ми даде. — Значи знаем, че в кутията е била Клеър. Кървяла е, когато е била подхвърлена пред църквата. — Да — каза Джордж. — Това ни е известно. Проверих обаче одеялото с лупа и четка. И намерих косъм. — Какъв косъм? — Къс, черен и прав. Може да е от глава на мъж. Но не се радвай, защото не е като косъма, който ми даде. Нямаше корен. — Значи не можеш да вземеш ДНК проба от него. По шосето от север приближи жълто-кафяв джип и намали скорост. Мигачът му светна и колата зави на паркинга. Тя спря пред главната постройка и от нея слезе мъж. Не му обърнах внимание. Рано или късно в хотела щеше да дойде поредният гост. По пътя се зададе камион и аз се обърнах към океана, за да чувам Джордж през какофонията на дизеловия двигател и спирачките. — Това не е съвсем вярно — каза той. — Ядрото се унищожава, когато клетката се превръща в косъм, но можеш да извлечеш митохондриална ДНК, защото митохондриите се запазват. — Обясни ми какво означава това. — Всяка клетка има митохондрии, нали така? Те са нещо като енергийни централи на клетките. — Добре. — И си имат своя ДНК. Твоята митохондриална ДНК идва направо от майка ти. Така че е идентична с нейната, а нейната ще бъде идентична с тази на баба ти и така нататък, като разликата е само в обичайните мутации. — Тоест искаш да ми кажеш, че не може да се използва за идентифициране. Обърнах се и огледах хотела. Лари още седеше в люлеещия се стол и ме гледаше. Кимнах му, но не успях да видя дали ми отговори. Джипът още беше паркиран отпред, но шофьорът не се виждаше никакъв. Или беше влязъл в бунгалото си, или беше в къщата и се регистрираше. — Точно така — каза Джордж. — Но можеш да разбереш други неща. — Например? — Например, че човекът, оставил косъма на одеялото, вероятно е бил кореец. — Кореец ли? Погледнах нагоре към Дрейк Котидж. Мадлин беше излязла на верандата и се беше облегнала на парапета. До лакътя й имаше чаша. Тя ми махна и аз й отвърнах. — Не разполагаме с ДНК на свещеника, но освен ако майка му не е била корейка, можем да изключим Мартинес. Същото се отнася за епископа, за клиента ти и за малкото момиче. — И за мен — казах аз. — Майка ми не е корейка. — Това е — каза Джордж. — Следа. — Значи търся кореец. Това стеснява малко нещата. До осемдесет милиона души, нали така? Джордж подмина думите ми и продължи: — В известен смисъл това може да пасва на другото нещо, което намерих. И точно тук нещата стават шантави. Имаш ли време за това? — Давай. — Става въпрос за момичетата — каза Джордж. — Ти ми даде косъма и бутилката и поиска да ги сравня. Направих го и мога да ти кажа, че никога не съм виждал подобно нещо. Отново погледнах нагоре. Вратата на верандата беше отворена, както и прозорците на дневната. Белите завеси се полюшваха на лекия вятър. Мадлин беше изчезнала, а жълто-кафявият джип излетя с пълна скорост на пътя. В посока север. 
  23. 
 


 — Всъщност може и да нямам много време — казах аз. Слизах от скалата и бързах обратно към пътя. — Така че ако можеш да го кажеш набързо, ще е добре. — Мога да го кажа с едно изречение — отвърна Джордж. — Те са еднояйчни близначки, но от различни майки. — Какво? — Вече пресичах пътя. Не тичах, но вървях наистина бързо. — Как е възможно? — Нали помниш какво ти казах за митохондриалната ДНК? Проверих и нея, защото трябваше да ги изключа заради черния косъм. Ядрената им ДНК е една и съща, така че са близначки. Профилите на митохондриалната им ДНК обаче напълно се различават, което означава, че яйцеклетките са на различни жени. — Мислех си, че еднояйчните близнаци са от една яйцеклетка. И че тя се разделя на две еднакви копия. — Точно така. Точно така се появяват еднояйчните близнаци. Истинските еднояйчни близнаци, искам да кажа. — Говориш абсолютно безсмислено. — Какво знаеш за клонирането? Трябваха ми няколко секунди, за да отговоря. — Мислех си, че се прави само с овце и кучета — казах аз. — Или със зърнени култури. Не знаех, че са опитвали да го правят и с хора. — До днес сутринта и аз бях така — каза Джордж. — Ако си мислиш, че научните пречки са трудни за преодоляване, помисли си за законовите. Но виж, клонирането става, като вземаш ДНК от ядрото на клетката и я имплантираш в яйцеклетка. В общи линии това е. И ако го направиш два пъти с една и съща ядрена ДНК, но с яйцеклетки от различни жени, ще получиш точно това, което гледам пред себе си. Идентични близнаци с различна митохондриална ДНК. — Не може ли да има някакво друго обяснение? — Аз не се сещам за такова, освен ако не искаш да пренапиша всичко, което знаем за митохондриалната ДНК. Приближаваше камион, а аз още бях на пътя. Той рязко зави с надут клаксон. Махнах се от пътя и продължих по алеята. — Каза нещо в смисъл, че Корея изглежда логично — казах аз. — Че пасва на онова, което си открил. — Може да не е кой знае какво. Представи си обаче, че преди двайсет години си поискал да клонираш кучето си. Или може би някой друг висш бозайник. Къде би го направил? — Не знам — отвърнах аз. — В Корея ли? — Точно така. Южнокорейците са пионери в тази област. Репутацията им понесе тежък удар преди десет години. Един учен бил хванат да фалшифицира проучванията си и бил изритан от Националния университет в Сеул. Но въпреки това — и имам предвид до ден-днешен — ако си склонен да се простиш с малко състояние и да клонираш Флъфи или Руфъс, правиш го или в Корея, или никъде другаде. — Искаш да кажеш, че косъмът от пелената може да е на… какво? Учен? Някакъв експерт по генно инженерство? Джордж замълча, което беше необичайно за него. Отново закрачих, като се придържах към далечната страна на паркинга, за да не ми се налага да кимам на Лари или дори да го поглеждам. Бях стигнал до пътеката, когато Джордж отново ме накара да спра насред крачка. — Ще ти се стори съвсем шантаво — отвърна той. — Не казвам просто, че е някакъв корейски учен. Мисля, че знам името му. — Какво? — Може дори да съм го срещал — каза Джордж. — Преди да изчезне. Виждах бунгалото горе на хълма. Предната и задната врата бяха отворени. Виждах океана направо през малката постройка. — Какво искаш да ми кажеш, Джордж? Тръгнах отново, излязох от пътеката и продължих по тревата, за да приближа бунгалото безшумно. — Не е нещо сигурно. Просто предположение. И мисля, че датите съвпадат — каза Джордж. — Кога каза, че е родена по-голямата? — През деветдесет и шеста. — Значи съвпадението е почти идеално — каза Джордж. — Виж, през деветдесетте имаше един тип в Сеул, който пишеше статия след статия за ядрен трансфер, генетичен синтез и разни други, по-близки до моята област неща като обогатяване на ДНК проби. Името му беше доктор Парк Квунгхо. Чувал ли си за него? — Трябва ли да съм чувал? — Тукашните вестници вдигнаха много шум, когато изчезна. През деветдесет и четвърта. През 1994 година аз бях още в гимназията. Прекарвах времето си на две места, на които не би трябвало да бъда — в една боксова зала в Такома и в спалнята на тогавашната си приятелка. Понякога четях вестници, но умът ми беше изцяло зает с по-непосредствени грижи. — Какво си чувал за него? — попитах аз. — Имаше разни приказки в моите кръгове. Нали ги знаеш старите истории за севернокорейците, как отвличали хора от плажовете в Япония? — Разбира се. — Хората си мислеха, че може да е станало нещо такова. Искали са го — бог знае какво биха направили с неговите умения — и затова са го отвлекли. — Ти повярва ли на това? — Не съм се замислял особено — каза Джордж. — Но ако в средата на деветдесетте е имало човек, способен да клонира човешко същество, това е може би доктор Парк. — Какво се опитваш да ми кажеш? — Че може би не се е озовал в Северна Корея и не се е изгубил в гората. А си е намерил работа. — В Калифорния. — Ако не е бил отвлечен, някой го е наел — каза Джордж. — И го е довел тук да създаде лаборатория. — Лаборатория за какво? — За нещо достатъчно секретно, за да се наложи той да изчезне напълно. И достатъчно доходоносно, за да се съгласи да го направи. Помислих си за жената, която Лари е видял в нощта на смъртта на Клеър. Жена с шофьор и достатъчно бижута, за да бъдат забелязани дори от дърто ченге. Не знаех истинското й име, но Клеър ми беше дала прозвище, с което да я наричам. Мадам X. — И изобщо не се е появявал? — попитах аз. — Онзи доктор Парк? — Доколкото знам, не. Във ФБР бяха отворили досие по случая. — Откъде знаеш? — Двама агенти ме разпитаха във връзка с изчезването му през деветдесет и четвърта или девет-десет и пета. Бяхме разменили няколко имейла с него и те проверяваха всички, с които е поддържал контакт. — Защо му е било на ФБР да се меси? — Той беше известен и имаше предположения, че е работа на севернокорейците. Така че естествено, че ще отворят досие. Имахме досиета за всички подобни случаи. — Ако са намерили нещо по-късно, щяха ли да ти кажат? — Не знам… може би не. — А ти можеш ли да поразпиташ? — Разбира се. Надникнах в бунгалото, без да се качвам по стъпалата. Възглавниците от малкото канапе лежаха на пода. На верандата една чаша беше преобърната и водата и кубчетата лед се бяха пръснали по пода. — Благодаря, Джордж — казах аз. — Но трябва да бягам. — Добре. Затворих телефона и го прибрах в джоба си. Недалеч от бунгалото, насред пеониите, видях малка циментова статуя. Може би на Нептун или Зевс. Беше висока около четирийсет и пет сантиметра. Вдигнах я за главата и я нагласих така, че да мога да замахна с нея като с чук, и влязох през предната врата. Нужни ми бяха десетина секунди, за да разбера, че не ми трябва оръжие. Човек нямаше къде да се скрие освен в банята, а тя беше празна. Куфарът на Клеър беше изчезнал заедно с компютъра й. Моята раница, в която се намираше лаптопът ми, също липсваше. Стаята беше преобърната наопаки. Отворени чекмеджета, захвърлени на пода завивки. В банята капакът на тоалетната беше откъртен и разбит на плочките на пода. Излязох на верандата и погледнах към океана. Можех да видя скалата, на която бях разговарял с Джордж, докато се беше случвало това. Всичко беше станало за по-малко от минута. Въпросът беше как бяха отмъкнали Мадлин. Лари в люлеещия се стол щеше да види, ако са я замъкнали в джипа или ако се е качила доброволно. Колата беше паркирана на няма и десет метра от него. Би трябвало да е видял и мен да пресичам паркинга. Нима нямаше да ми каже нещо, ако е видял как едно и също русо момиче бива отвлечено два пъти за една седмица? Не ми оставаше друго, освен да ида да го питам. Спрях пред предната врата и оставих статуята там, където я бях намерил. После тръгнах обратно по пътеката под арките и цъфналите рози, които привличаха пчели. Мислех си, че ме е изиграла. Използвала ме е, за да се добере до компютъра на Клеър и после се е обадила на приятелите си. Разхвърляла е стаята, за да създаде впечатлението, че е била отмъкната насила, но е излязла спокойно от бунгалото. Лари седеше отпред; ако се беше случило нещо странно, щеше да вдигне тревога. Той обаче не беше направил нищо. В объркването на момента всичко това ми изглеждаше напълно логично. Или поне обясняваше всички факти във вида, в който ги знаех. Мадлин беше откраднала нещата на Клеър и бе отмъкнала компютъра ми, за да спъне разследването. Още не знаех коя е тя и какво иска. Но точно тогава бях сигурен, че не е на моя страна. Завих на ъгъла, стъпих на първото стъпало на верандата на основната къща и погледнах нагоре. Версията ми тутакси се разпадна. Фактите се бяха променили. 	 
 	 
 Фланелата на Лари беше червена, а тъканта попиваше. От другата страна на пътя нямаше как да видя онова, което сега беше пред очите ми. Бяха го застреляли в слънчевия сплит. Той още беше в люлеещия се стол, вкопчил се в дръжките. Брадичката му беше отпусната на гърдите. Скутът му и вълнената седалка бяха подгизнали от кръв. От този момент и пред следващите десет минути действах на изцяло автоматичен режим. Тръгнах да се качвам по стъпалата към него и спрях, когато усетих нещо под крака си. Бях настъпил бяла кърпа. Явно съм я вдигнал, защото помня следите от изгаряния в центъра й и светлината през серията дупки. Сякаш някой я беше сгънал като китайско ветрило и я беше увил около дулото на пистолет. Импровизиран заглушител. Мъжът явно беше дръпнал спусъка секунди след като е слязъл от колата. Кърпата беше заглушила отчасти гърмежа, а останалото беше потънало в рева на камиона, който мина пред мен. Пресякох верандата и отидох при люлеещия се стол. — Лари? Естествено, че нямаше да ми отговори, но точно тогава не го разбирах. Клекнах до него и за трети път през последните три дни сложих пръсти на чуждо гърло, за да потърся пулс, какъвто нямаше. Действието ми явно беше наклонило стола назад, защото когато махнах ръката си, той се люшна напред и Лари политна. Падна на верандата и главата му глухо тупна на старите дъски от секвоя. Огледах се за помощ, застанал до проснатия Лари. Наоколо обаче нямаше никого. Смесена благословия. От една страна, нямаше кой да ме сочи обвинително с пръст. От друга, нямаше кой да поеме нещата нататък. Бях само аз и знаех какво трябва да направя. Предната врата беше широко отворена. Влязох в лобито и отидох при рецепцията. Нямаше нужда да използвам малкия звънец. Краката на жената стърчаха зад бюрото. Така и не бях научил името й, а вече нямаше смисъл да го правя. Стената беше покрита с пръски кръв. По пода и писалището имаше косми. Дори в моето състояние можех да си представя траекторията на куршума. Заобиколих бюрото, но не клекнах до нея. Достатъчно беше да погледна главата й, за да си дам сметка, че няма смисъл да проверявам за пулс. 	 
 	 
 Знаех, че често има несъответствие между постижения и аспирации. Между това кой си и кой искаш да бъдеш. И аз определено не съм особен случай. Достатъчно е само да погледнете какво съм направил с живота си. Ако имаше някакво мерило за прогреса ми, то беше следното — бях шокиран. Не мислех за правене на снимки. Изобщо не ми мина през ума. Или ако ми е минало, не го помня. Няколко часа след като се махнах от Слотърхаус Коув, преживях втора травма, този път много по-лична. От онова, което знам за нараняванията на главата, спокойно може да се приеме, че има детайли от деня, които не си спомням. Но ето какво знам. Дойдох на себе си на паркинга, облегнат на Халата. Когато бях в състояние да мисля отново, се огледах. На паркинга имаше две коли — моята и на Клеър. Което вероятно означаваше, че останалите бунгала са празни. Цялото място беше мое, ако не се брояха двата трупа. Името ми не фигурираше в регистрационната книга и кредитната ми карта не беше вкарана в системата. Бяхме взели бунгалото на Клеър, което тя не беше освободила. Отпечатъците ми обаче бяха в основната къща и в бунгалото. Последното, което исках, беше някой шериф от окръг Мендосино да се обади на инспектор Чанг и да му каже, че са намерили отпечатъците ми в бунгалото на Клеър Грейвсенд, на един хвърлей от два трупа. Отключих багажника на Халата и отворих кутията за инструменти. Върху комплекта гаечни ключове имаше чист парцал за двигателя. Започнах с основната къща, после отидох в бунгалото и завърших с колата на Клеър. Действах бързо и целенасочено и не оставих никакви следи. Всичко ми отне десетина минути. И после бях готов да потегля. И знаех къде трябва да ида. Обработка: Sunshine, nedtod, 2019



 
  24. 
 


 Изнесох се от Слотърхаус Коув достатъчно бързо, за да оставя нови следи от гуми на паркинга. Излязох на пътя, завих рязко надясно и поех на север с максималната скорост, на която беше способна Халата. Не бях сигурен какво ще направя, ако настигна джипа. Може би да го блъсна отзад, да го изкарам от пътя. После да блъфирам здравата, че съм въоръжен, докато не приближа достатъчно, за да вкарам в действие юмруците си. Не бях сигурен, че подобна тактика би свършила работа, но знаех, че трябва да опитам. Животът на Мадлин можеше да зависи от това. Ако приемем, че тя не е планирала всичко. Още не можех да кажа със сигурност дали нейният пръст не е бил на спусъка. 	 
 	 
 Почти беше започнало да се смрачава, когато завих по горския път. Още не бях настигнал джипа. През последните двайсет километра бях карал по-бавно, за да може небето да потъмнее и да измисля някакъв план. На около километър и половина от първия дървен мост попаднах на обрасла просека, направена може би от дървосекачи преди стотина години. Вкарах заднешком Халата в тясната пролука между дърветата, като навлязох достатъчно навътре, за да не се вижда от пътя, но не толкова, че да потъне в калта. Изгасих двигателя, отворих багажника и избрах дълга отвертка с плосък връх от кутията с инструменти. Вече бях взел фенерчето от жабката. Продължих към „Крийксайд“ пеша, като вървях през гората, далече от пътя. Пресякох потока под моста, като скачах от камък на камък, докато не стигнах до средата, след което прегазих дълбоката до коленете вода до едно паднало дърво на отсрещния бряг. После отново навлязох в гората, без да излизам на пътя. Знаех, че нататък може да има камери. Надявах се да са насочени предимно към пътя и че клубът няма някакви други системи за сигурност. Представих си лазерни лъчи. Детектори на движение. И най-лошото от всичко — кучета. Започваше да се стъмва, а и заваля. Вечнозелените клони скриваха небето. Дърветата поемаха по-голямата част от дъждовните капки, преди да са стигнали до земята. Чувах обаче непрестанния шепот на дъжда над главата си. Напред, на отслабващата пурпурносива светлина, можех да различа поляна — паркинга и ниската постройка на рецепцията. На паркинга имаше четири коли. Три от тях изглеждаха по-скъпи от апартамента ми в Китайския квартал. Четвъртата беше жълто-кафяв джип. 	 
 	 
 Клекнах в гората, близо до ствола на една секвоя. Наблюдавах поляната и чаках да се стъмни, за което трябваше доста време. Беше началото на лятото и слънцето се спускаше под стръмен ъгъл към хоризонта. Прекарах времето, като се оглеждах за камери по дърветата и сградата. Три бяха поставени съвсем открито. Може би имаше и други, които не можех да видя. Налагаше се просто да приема, че са някъде там. Сградата на рецепцията имаше големи прозорци, гледащи напред. Дори от скришното ми място в гората си личеше, че вътре няма никого. Изправих се и излязох на поляната. Не се опитвах да се крия и когато стигнах до чакъла, не се помъчих да заглуша стъпките си. Отидох до задницата на джипа и запомних номера му. После заобиколих сградата и отидох отзад. До стената имаше наредена купчина дърва. Щом я видях, осъзнах, че надушвам пушек. Миризмата не идваше от камината в сградата, а от другаде. Минах покрай дървата и стигнах до задната врата, на която имаше прозорче. Надникнах вътре. Беше тъмно, ако не се брои зелената светлина на някакъв цифров часовник. Тя беше достатъчна, за да покаже, че гледам към кухня. Метални работни маси, гигантска печка на газ и метална врата, водеща най-вероятно към хладилно помещение. Там нямаше нищо за мен, така че се върнах и намерих пътеката, която бях видял по-рано през деня. Никой не беше запалил ветроупорните фенери. Пътеката продължаваше в гората и изчезваше в сенките. Някъде оттам нещо рязко изпука. Вероятно мокро дърво в огън. Чуваха се приглушени гласове. Тръгнах по пътеката, като плъзгах ръка по парапета, за да не изгубя равновесие в тъмното. След шейсетина метра стигнах до дървени стъпала, които се спускаха по склона и пресичаха пътеката. Погледнах нагоре и видях силуета на постройка. На верандата имаше газен фенер, а през мръсното стъкло на вратата мъждукаше по-слаба светлина. Чувах обаче гласовете пред себе си, така че продължих натам. Минах покрай още пет постройки, всяка следваща по-голяма от предишната, след което видях поляна. Светлината на огъня осветяваше стволове на секвои с размерите на сгради. Бях минал през по-млади дървета, за да стигна до тази горичка от гиганти. Десет, ако не и повече дървета трябваше да са поне на хиляда години. Те се издигаха в кръг, в който членовете на клуб „Крийксайд“ бяха направили сборището си. Промъкнах се, за да го виждам изцяло. Мястото представляваше каменен амфитеатър, построен в естествена падина в средата на горичката. В дъното имаше огнище и горящите в него дърва бяха с размерите на бъчви за вино. Двама мъже седяха един до друг на каменната пейка най-близо до огъня. Единият беше с избелели джинси и карирана риза. Другият носеше тъмни панталони и яке. Никой от тях нямаше русите къдри, които беше описал Лари. — Не, не беше така — казваше Якето. — Няма нищо общо с онова, което казват историците. Раздули са всичко при преразказването. — Така продават повече книги — отвърна другият. — Чух, че си присъствал? Огънят изпращя отново. Фонтан искри полетя нагоре. Мъжете държаха винени чаши. На пейката между тях имаше бутилка. Излязох на амфитеатъра и продължих странично, докато не се озовах зад тях. — Къде чу това? — попита Якето. — Че съм бил там? — Тук, до огъня. — Ти си сравнително нов. — От две години. — И как намираш мястото? — Засега добре — отвърна Карираната риза. — Ако може да се съди по теб, определено съм вътре. Виж се само. Сериозно, вярно ли е, че си бил там? В разгара на нещата? Якето вдигна бутилката към огъня, за да види колко е останало. Наля първо на събеседника си, после на себе си. После хвърли празната бутилка в огъня. — Не само това. Познавах ги. Всички играчи — и най-вече Хрушчов. Вземи например Лемей7 — Къртис беше луд, но в крайна сметка изпълняваше заповедите. И Джак нямаше да даде подобна заповед, освен ако Хрушчов не го направеше пръв. — Разбира се. — На Никита не му се умираше. Прекалено много обичаше кучетата си. Не можех да видя лицето му. Само широките рамене и гъстата коса. А те ми бяха достатъчни да разбера, че онова, което виждам, не си пасва с онова, което чувам. Всеки, който е достатъчно стар, за да говори така свойски за Джак Кенеди и Никита Хрушчов, би трябвало да е прехвърлил стоте. А този изглеждаше най-много на петдесет и няколко. Опитвах се да реша как да тълкувам всичко това, когато в ухото ми прошепна женски глас — колкото интимен, толкова и познат. — Обърни се, Кроу. Ръката й на рамото ми ме подкани да се подчиня. Мадлин. Тялото ми се скова от гняв. Но когато тя се дръпна от сянката ми и излезе на светлината на огъня, видях, че всъщност не е Мадлин. Лицето й беше същото, но косата бе с трийсетина сантиметра по-дълга и сплетена на дебела плитка. По лицето й имаше няколко бръчици повече в сравнение с Мадлин или Клеър. Кожата под очите беше леко отпусната и по крайчетата им имаше малки гънки, сякаш присвиваше очи към слънцето. Предположих, че е на около четирийсет. Което отговаряше точно на описанието на Лари. Дори носеше бижута — разноцветни скъпоценни камъни, които искряха около китката й и по показалеца. Видях ги съвсем ясно. Всъщност не можех да откъсна поглед от тази ръка. Тя държеше малък автоматичен пистолет, насочен към гърдите ми. — Обзаложихме се със сина ми — каза тя. — Той твърдеше, че никога няма да стигнеш толкова далече. А аз обожавам да съм права. — Поздравления. — И на теб — каза тя. — Има обаче едно нещо, което умирам да ти кажа. Откакто чухме за първи път за теб. — И какво е то? — Сбогом. Бях фокусиран върху оръжието. Не бях забелязал мъжете, появили се от мрака от двете ми страни. Изведнъж отляво се появи някой и сграбчи ръката ми. Докато се обръщах към него, видях втори мъж с периферното си зрение. Ръката му замахваше така бързо, че я зърнах размазана. 	 
 	 
 Преди две години се бях явил в съда да свидетелствам по един особено труден развод и свидетелят след мен беше лекар, който изказа мнение, че е невъзможно да помниш удар, който те е проснал в безсъзнание, и че всеки, който твърди, че помни подобно нещо, лъже. По онова време поради пристрастието си към една от страните не бях склонен да му повярвам. Сега не бях толкова сигурен. Нямах спомен от удара. Нямах спомен да съм падал, но явно го бях направил. Имах два счупени зъба, които не можех да обясня, а отдясно на брадичката си напипвах бучка, за която подозирах, че е от пукната кост. Първото, което помня — а то трябва да е час или два след факта, съдейки по онова, което зная за второстепенните пътища на окръг Мендосино и времето, което ти трябва, за да караш по тях — е острият вкус на повръщано в устата ми, после миризмата и накрая студеното мокро петно по ризата ми. Спомням си и главата, пулсиращата агония на цицината, изникваща на темето ми. Когато се опитах да вдигна ръка да я докосна, не успях. Ръцете ми бяха вързани отзад. Точно това осъзнаване ме събуди напълно. Отворих очи. Дясното не работеше добре. Вместо ясна картина виждах само ярка мъгла. Затворих го и картината стана по-смислена. Намирах се на задната седалка на движеща се кола, от дясната страна. Още беше тъмно. Движехме се по лош черен път със скорост петнайсет-двайсет километра в час. Гората около нас тънеше в пълен мрак. Завъртях глава и видях, че деля задната седалка с някакъв мъж. Млад, късо подстриган и напълно непознат. Шофьорът спокойно можеше да му е близнак. Мъжът до мен се наведе и заби дулото на пистолета си в ребрата ми. — Хей — каза той, но не на мен. — Той се събуди. — И какво от това? — Да го приспя ли отново? — Трябва да отговаря на въпроси, когато стигнем. Мислиш ли, че може да го направи? — Не знам. — Тогава го остави. Мъжът махна пистолета от ребрата ми и го задържа точно под лявото ми око. — Чу ли това? — каза той. — Изкара късмет. Отново затворих очи и се наведох напред, докато челото ми не опря в предната седалка. С вързани отзад ръце тази поза беше по-удобна. Изминаха няколко минути. Джипът се друсаше по пътя. Сигурно беше минавал по този път хиляди пъти — ресорите му отдавна бяха станали на нищо. Коловозите и дупките нямаха значение. Не ги усещах, както кьоркютук пияният не усеща шума на улицата или внезапното люшване напред, когато колата му полита от отвесна скала. До мен мъжът с пистолета не каза нито дума. Предполагам одобряваше, че съм в безсъзнание. Естествено, бях напълно буден. Свиквах с друсането и си мислех какви шансове имам. Не ми се виждаха добри. Единствената ми надежда беше, че съм им нужен жив достатъчно дълго, за да отговоря на въпроси. Тъй като тези двамата не ме питаха нищо, ролята им най-вероятно беше незначителна. Те просто ме караха при разпитващия. Ако единствената им работа беше да ме доставят жив, то може би имах някакъв шанс. Ако предприемех нещо, можеха да се поколебаят да стрелят. Джипът забави скорост и пътят се промени. Стигнахме до равен участък, последван от дрънчене на метал и после друг равен участък. Решетка над ров, поставена върху бетонна основа. Продължихме по чакъл още десетина минути, но пътят вече беше по-добър. Шофьорът увеличи значително скоростта. Изпод гумите хвърчаха малки камъчета и се удряха в долната част на колата. После джипът отново намали, зави надясно и отново се озовахме на асфалт и увеличихме скоростта. Като експеримент преместих краката си така, че да са на няколко сантиметра един от друг. Ръцете ми бяха вързани, но не и краката. Освен това бяха боси. Имах чувството, че са окървавени, което за момент ме озадачи, докато не си дадох сметка какво трябва да е станало. След като са ме проснали в безсъзнание в амфитеатъра, е трябвало да ме преместят по някакъв начин. Най-вероятно са ме хванали за ръцете и са ме влачили. Някъде по пътя обувките ми са паднали. Чорапите, намокрени при пресичането на потока, са ги последвали малко по-късно. Включих новите факти във формулата и преизчислих шансовете си. Крайното заключение беше просто. Можех да го направя. 
  25. 
 


 Пътувахме по гладкия път от минута-две, когато ми се отвори възможност. Шофьорът наби спирачки и натисна клаксона. Отворих здравото си око. Навлизахме в малко градче. Пред нас някаква цистерна излизаше от паркинг на шосето. Очевидно беше пълна — пъплеше със скоростта на пешеходец и правеше широк завой, който пресичаше и двете платна и почти стигаше до осевата линия. Ауспусите й бълваха черни облаци. Джипът ни поднесе и едва не се блъсна в цистерната. Шофьорът проточи врат наляво да види дали срещу нас не се движи нещо, и мъжът до мен направи същото. Знаех, че няма да получа по-добър шанс от този. Наведох се напред, преместих цялата си тежест върху десния крак и ритнах странично с левия. Вложих всичко в това движение. Босото ми стъпало улучи мъжа до мен в тила и заби лицето му в прозореца. Резултатът беше като леден блок, ударен с ковашки чук. Затъмненото стъкло се превърна в непрозрачна паяжина. Вместо да се пръсне, то се изду навън. Нямаше нужда да гледам какво ще последва. По същия начин, по който хитърът знае къде ще падне топката в мига, в който бухалката му удря топката, аз знаех, че мъжът няма да се изправи. Дори да не беше фатален, ударът ми го вадеше от играта за времето, с което разполагах — а то не беше много. Дръпнах се назад в седалката, обърнах се, докато не се озовах с лице към вратата, и вдигнах босия си крак. Отворих вратата с ритник и вече се мъчех да се измъкна от движещата се кола, когато шофьорът най-сетне реагира. Той настъпи газта и се понесохме рязко към цистерната, след което наби спирачките. Отворената врата политна напред, върна се и щеше да се затвори, ако не беше кракът ми. Малките костици на глезена ми я спряха. Изкрещях, после отново я изритах с левия си крак. Отново се хвърлих напред, фокусиран единствено върху движещия се асфалт. Но не стигнах доникъде. Шофьорът се беше пресегнал и бе сграбчил яката на ризата ми. Започна да ме дърпа назад. Извъртях се. Той не пусна. Двата ми крака вече бяха навън и се влачеха по асфалта. Ръцете ми бяха вързани, така че имах само една възможност. Захапах ръката му и стиснах с всички сили. Започнах да мятам глава насам-натам, докато устата ми не се напълни с кръв. Той изрева, а аз се задавих. После той ме пусна. Паднах странично на пътя. Усетих как задната гума на джипа закачи гърба ми, след което се плъзнах по грубия асфалт. Направих кълбо с вързани ръце и се озовах на колене. В онзи момент не усещах нищо. Болката щеше да дойде по-късно. Точно тогава всеки нерв в тялото ми беше фокусиран върху едно-единствено нещо. Оцеляване. На петнайсетина метра от мен джипът набиваше спирачки. Цистерната вече се беше превърнала в две червени светлини, които се отдалечаваха. Шофьорът й или нямаше представа какво става зад него, или беше преценил правилно, че е по-безопасно да не се меси. Така че трябваше да се оправям сам. Огледах се за секунда, като вземах решения. От едната страна на пътя имаше хълм със стръмни склонове. На върха му на фона на облаците се очертаваха тъмните силуети на дървета. Мястото щеше да е чудесно укритие, но наклонът беше непреодолим. От другата страна, откъдето беше излязла цистерната, имаше дълъг паркинг и дървена постройка. Видях знак с неонови букви. Бар „Бумър“. Паркингът беше празен. Стоповете на джипа светнаха — сигнал за старт. Скочих на крака и спринтирах. 	 
 	 
 Пробягах първите сто метра в тъмното, като се ослушвах за двигател зад мен и свистенето на гуми по асфалта. Изведнъж сянката ми се проточи пред мен. Различих парчета счупено стъкло на паркинга. Фасове и капачки на бутилки. Джипът беше обърнал. И ме настигаше. Намирах се на няколко крачки от верандата и не смеех да погледна назад, за да видя с каква преднина разполагам. Фокусирах се върху постройката, втурнах се след сянката си през верандата и блъснах вратата с рамо. Сигурно трябваше да се дръпне, а не да се бута, но ръцете ми бяха вързани отзад и просто правех онова, което мога. Естествено, вратата не помръдна. Отново попаднах в лъчите на фаровете, които осветиха вратата и стените. Обърнах се към джипа, който бе спрял на шест метра от мен. Вратата на шофьора се отвори. Един крак стъпи на земята. Мъжът беше въоръжен, естествено. Ако самият той нямаше пистолет, вече трябваше да е взел онзи на колегата си. Изчаках и двата му крака да стъпят на земята и побягнах отново по дължината на тъмната веранда. Изтрещя първият изстрел. Куршумът пропусна на сантиметри лицето ми и улучи прозореца с решетки до мен. Стъклото не се пръсна, но вътре неоновите тръби на знака експлодираха във фонтан от искри. Наведох се и продължих да тичам. Зави аларма против крадци. Чух втори изстрел. Не знам къде отиде куршумът, но не ме улучи. Стигнах края на верандата и се метнах зад ъгъла. Видях друго заведение — „Азиатски дворец на Ана“. Блъснах с рамо тъмната стъклена врата — достатъчно силно, за да я напукам. Втора аларма заприглася на първата. Може би някъде някой заместник-шериф получаваше сигнал. Не че смятах да оставам тук, за да видя какво ще последва. Тичах към гърба на сградата. Ако е имало други изстрели, не ги чух. Стигнах края на паркинга, зад който растяха високи бурени и имаше препълнен контейнер за боклук насред проблясващо море от счупено стъкло. Втурнах се натам и се скрих зад контейнера. Не видях преследвача си. Джипът се намираше от другата страна на сградата — ако изобщо се намираше все още там. Възможно беше преследвачът ми да се е отказал след втория изстрел. Не знаех дали градчето има полицейски участък, но ако имаше, може би той не искаше да се застоява тук, докато две аларми надават вой. Контейнерът, който беше единствен в дъното на паркинга, беше най-очевидното място за криене. Втурнах се към стената. Зрението на дясното ми око се оправяше, но за сметка на влудяваща болка. Главата ми туптеше, имах чувството, че раменете ми са счупени, а босите ми крака бяха нарязани от стъклата. Стигнах стената и се скрих в сенките й. В последния момент. Джипът се появи отстрани на сградата. Спря за момент и шофьорът включи дългите светлини, след което даде газ към контейнера. Наби спирачки пред него, изскочи и го заобиколи тичешком в пистолет в ръка. Притиснах се в стената и заотстъпвах патешката назад. Имаше някакви бодливи храсти, които пълзяха по тухлите. Заклещих се между стената и оплетените клони и изгубих равновесие. Нищо не можех да направя с вързаните си ръце. Политнах напред и паднах по корем. Изведнъж погледнах към света пред мен от височината на плъх. Ако не бяха алармите, шофьорът сигурно щеше да ме чуе. Той обаче изобщо не реагира. Отвори капака на контейнера, стреля два пъти вътре и се надигна на пръсти, за да надникне вътре. Очевидно да бъда разпитан вече не беше основен приоритет. Мъжът пусна капака и се огледа, като се мъчеше да реши накъде може да съм побягнал. Впери поглед в къщите, после в стената. Погледна право към мен. Напрегнах се, готов да се търкулна настрани и да се опитам да се изправя, ако вдигне пистолета. Но вместо това той прибра оръжието под якето си и извади телефон. Беше видял сенките и храстите, но не и мен. Гледах как екранът на телефона му светва и как пише съобщение. Остана известно време загледан в екрана в очакване на отговор. После прибра телефона и тръгна обратно към джипа. Имах смътни спомени от по-ранните часове на нощта. Бях излязъл на поляна и бях приближил същата кола. Бях клекнал, за да прочета номера й. Но каквото и да бях запомнил, то беше направено на пихтия. Беше твърде тъмно и бях прекалено далече, за да прочета отново номера. Гледах как мъжът се качва в колата, затръшва вратата и потегля от паркинга. Джипът излезе на пътя, зави надясно и изчезна. Когато останах сам, аз се отдадох на продължилото няколко минути изпитание да се измъкна от бодливите храсти, да се търкалям настрани и кръстосвам крака, докато не застанах в седнало положение, след което опрях рамене в стената, за да се изправя. Когато най-сетне успях, бях толкова задъхан, че ми идеше отново да легна на земята. Вместо това отидох до края на стената, където можех да протъркам въжето на китките си в неравния ъгъл. Пет минути по-късно ръцете ми бяха свободни. Вдигнах китките си и ги погледнах. Махнах със зъби останалото въже и се заех да въртя и тръскам ръце, докато не започнах отново да усещам пръстите си. После направих бърза инвентаризация. Нямах нито портфейл, нито телефон. Не бяха взели часовника ми. Беше два и половина след полунощ. Последния път, когато го бях поглеждал, беше девет и половина или десет. Беше минало доста време. Нямах представа колко от него е минало в пътуване. Нито пък къде се намирам. Закуцуках покрай стената. Не исках да пресичам отново паркинга, тъй като можеше да се появи полиция. Адреналинът постепенно отшумяваше и ми ставаше все по-трудно да вървя. Искаше ми се да седна, да хвана босите си крака и да се свия на топка заради студа, но продължих да вървя. Стигнах края на стената и продължих покрай някаква автокъща. Имаше пикали в различна степен на разпадане. Изоставен на вид училищен автобус. Всички бяха с калифорнийски номера. Това не ми помогна особено да определя къде съм. Още чувах алармите, но те вече заглъхваха. Върнах се на шосето и тръгнах отстрани. Казах си, че ако видя фарове, ще се скрия някъде. Пътят обаче беше пуст вече пет минути. Достатъчно, за да навляза в градчето. Имаше кафене, което приличаше на обор. Паркинг от другата страна на улицата с изпуснати балони, висящи по мрежата на оградата. По-нататък видях знак, който сочеше някакъв черен път и неубедително приканваше минаващите покрай него да посетят нечия мандра. Беше студено и въздухът миришеше на оставена на угар земя и борови иглички. В далечината се виждаха силуетите на хълмове. Минах покрай изрисуван на ръка знак, рекламиращ „Тако на Пако“, а после и край затворена бензиностанция, която цялата тънеше в мрак освен колонките. Канех се да продължа, но спрях. До бензиностанцията имаше телефонна кабина. Зачудих се дали работи. И на кого да се обадя. Погледнах отново часовника си. Беше три сутринта. Имаше един номер, който знаех наизуст, и един човек, който почти със сигурност беше буден. 	 
 	 
 Жената от другата страна ме свърза с неохота. На два пъти ме предупреди за часа. Сега двамата слушахме позвъняванията. Две, три, четири. — Ало? — Добро утро, госпожо, обаждам се от централата — каза жената. — Ще приемете ли обаждане за ваша сметка от Лиланд Кроу? Последва мълчание. То се проточи достатъчно, за да се запитам какво ли да правя, ако тя затвори. — Лий? Аз… да, приемам. Свържете ме. — Благодаря, госпожо. Свързвам ви. Чу се изщракване. — Лий? — Надявам се да не съм те събудил. — Знаеш графика ми — каза тя. — Загазил ли си? — Малко. — Ранен ли си? Звучиш ми… не знам. Зле. — Добре съм — казах аз. — Но ми трябва превоз. — Ще дойда да те взема — отвърна Джулиет. — Само кажи къде. — Там е работата. Не знам. — Господи, Лий. Какво е станало? — Потърси „Бар Бумър“ — казах аз. — „Азиатски дворец на Ана“. Там съм. — Задръж. Изчаках и не след дълго отново чух гласа й. — Лейтънвил — каза тя. — Намираш се в Лейтънвил. Това е на близо три часа път на север по Магистрала сто и едно. — Можеш ли да дойдеш? — Вървя към гаража — каза тя. — В бара ли ще се срещнем? — Не. Там ще е пълно е ченгета. — Какво? — По-добре да не знаеш — казах аз. — Намирам се на бензиностанция „Шеврон“ до „Тако на Пако“. Зад нея има хълм с борове. Ще се кача горе и ще легна. Ако имаш комплект за първа помощ, вземи го. На пътя се появи кола. Движеше се бързо, но когато мина покрай мен, не пропуснах да видя емблемата на окръжния шериф на Мендосино. — Лий? — Да? — Нищо. Идвам. 	 
 	 
 Качих се на хълма, огледах се, за да се уверя, че не съм влязъл в нечий заден двор, и седнах, опрял гръб на едно дърво. Краката ми бяха омазани с кръв и мръсотия. Внимателно заопипвах в тъмното и открих няколко парченца стъкло, които не бяха паднали по време на изминаването на осемстотинте метра дотук от бара. Покрих краката си с борови иглички и шума. Не беше кой знае каква завивка, но бе по-добре от нищо. По пътя долу мина втора шерифска кола. Бързо, но без сирена и пуснати светлини. Нямаше да открият кой знае какво при бара, освен две дупки от куршуми и счупената стъклена врата на китайския ресторант. По тези места това сигурно беше достатъчно интригуващо, за да ги държи заети часове наред. Мислех си за Джулиет, защото не исках да мисля за Мадлин. Достатъчно лошо беше да си помисля, че ме е измамила. Алтернативата, която сега изглеждаше много по-вероятна, беше по-лоша. Затова си представях Джулиет, вървяща боса през къщата, как намята яке на раменете си и обува сандали. Как пали лампите в гаража и натиска копче да отвори вратата. Можех да си представя с лекота пътя й от спалнята до колата. Бях живял в онази къща за кратко, а след като се бях махнал, Негова чест се беше нанесъл на мястото ми. Тогава и той се развеждаше, пък и къщата на Джулиет беше по-добра от всичко, което можеше да си позволи. Трябваше да си призная — след това щях да съм й задължен. Преди два дни подобно нещо щеше да е немислимо. А сега не ми изглеждаше толкова лошо. Унесох се, мислейки си за нея и за възможността отново да се съберем. Но щом заспах, всичко това отмина. Накрая сънувах Клеър Грейвсенд. Вървеше по коридор с огледала, напълно гола. Отраженията й продължаваха до безкрая от двете й страни. Сто милиона перфектни копия, на една ръка разстояние зад стъклото. Дойде точно до мен с невиждащи очи. После пристъпи в мен — призрак, минаващ през стена. Усетих нещо като хладен ветрец. Обърнах се. Белезите на гърба й отново се бяха отворили. Кръвта сълзеше от пресните рани и се стичаше по голата кожа. — Лий. Тя се отдалечаваше, оставяйки кървави следи по напукания стъклен под. — Лий! Отворих очи и видях утринното небе над дърветата. Сиво и облачно. Джулиет беше коленичила до мен, обгърнала лицето ми с длани. Пусна ме и се отдръпна, когато седнах. Погледнах часовника си. Беше пет и половина сутринта. — Каза, че било на три часа път. — Затова настъпих педала — отвърна тя. — Господи, Лий. Виж се само. — Знам. — Какво е станало? — Донесе ли аптечката? Тя кимна, после поклати глава. Открай време е имала големи очи. Сега обаче бяха по-огромни, отколкото ги бях виждал някога. — Няма да е достатъчна — каза тя. — Ще трябва да спрем някъде. Какво е станало с главата ти? — Не знам — казах аз. — Сопа. Лопата. Едва ли има значение. — Можеш ли да станеш? — Все пак съм стигнал дотук, нали? Оказа се обаче, че ми е нужна помощ да се изправя и тя трябваше да ме прегърне през кръста, за да се задържа на крака, преди да тръгнем обратно надолу към бентлито й. Не се поколеба да предложи помощта си и аз я приех с готовност. Всичко беше напълно естествено — по начина, по който двама души действат заедно, когато всичко е ясно и границата между живот и смърт се вижда с просто око. 	 
 	 
 Тя измина километър и половина до една бакалия и ме остави да седя в колата, докато пазарува. Мъчех се да остана буден. Седалката беше широка, дълбока и топла. Джулиет се върна след десет минути с хартиена торба и две чаши лед. За момент се зачудих дали не е решила да забърка коктейли, но торбата се оказа пълна с материали за първа помощ, а ледът беше за цицината на главата ми. Беше купила бинтове и марли. Бял лейкопласт и антибиотични мехлеми. Помогна ми да си сложа лепенките направо на паркинга. Почисти краката ми и ги бинтова, после ми помогна да си сваля ризата, за да се погрижи за раните, които бях получил от влаченето по пътя. Сложи лепенки на брадичката и дясната ми буза — върху драскотини, за които дори не подозирах, че съм получил — след което напълни един плик с лед и ми го подаде. — Сега ще хе закарам у дома. — Не мога да се прибера в апартамента. Подслушва се. — Апартаментът ти се подслушва? Кимнах. — Мислех си, че е работа на агент на ФБР, когото подхлъзнах. Във връзка с един случай, по който работех за Джим. Помниш Джим, нали? — Естествено, че го помня. — Добре, извинявай. Мислех си, че трябва да е свързано с процеса. На онзи тип Лорка. Но се оказа, че греша. Нещо друго е. Помниш ли, че направих онази снимка… — Клеър Грейвсенд. Момичето, което скочило. — Не мисля, че е скочила. — Щом не можеш да се прибереш у дома, къде да те закарам? — Трябва да говоря с Франк Чанг — казах аз. — Инспектор от отдел „Убийства“ към полицейското управление на Сан Франциско. — Значи на Брайънт Стрийт? — Да. — Преди това ще трябва да спрем някъде. Не можеш да идеш в полицията в този вид. Не исках да й противореча в толкова ранен час. До Сан Франциско имаше около двеста и шейсет километра път и най-малко толкова възможности да се стигне до разправии. Но фактите са си факти — не можеш да влезеш в полицейски участък в Сан Франциско с окървавена риза, без обувки и с празни джобове и да те приемат напълно естествено. — Не е нужно да спираме — казах аз. — Всичко ще бъде затворено, а и ми взеха портфейла. — Мога да се обадя — каза тя. — И не се безпокой за парите. Ще ми ги върнеш по-късно. Ако искаш. — Добре. Тя превключи на скорост и излезе от паркинга. Минахме обратно през Лейтънвил, излязохме на Магистрала 101 и поехме на юг. През първите няколко километра не разговаряхме. Носехме се през гори и ниски хълмове, стените от дървета от двете ни страни минаваха покрай нас като размазано зелено петно. Затворих очи, защото гледката ме замайваше. — Искаш ли да ми разкажеш? — попита тя. — Добре. И тъй, седнал със затворени очи в бентлито на бившата си жена, аз й разказах всичко, което ми се беше случило, откакто излязох от хотел „Уестчестър“ през последния ден от живота на Кпеър Грейвсенд. 
  26. 
 


 Когато приключих, се намирахме малко преди Санта Роза. Джулиет излезе от магистралата и спря на паркинга на едно кафене. Влезе вътре и след малко се върна с две картонени чашки. Даде ми едната, бръкна в чантата си и извади шишенце с хапчета. Изтърси две в дланта си, взе едното и ми предложи другото. — Какво е това? — Ще те ободри. — Нали знаеш, че е престъпление да делиш изписани по рецепта хапчета? — Млъкни и гълтай. Не се прави на светец. — Добре. Глътнах хапчето и отпих от кафето. Определено имах нужда от ободряване, било то законно или не. — Всичките ти случаи ли са като този? — Не бих казал — отвърнах аз. — Познато ли ти е онова изображение на змията, лапнала опашката си? Което двамата с Мадлин сте видели в „Крийксайд“? — Да. Джулиет беше спряла в края на паркинга и сега гледаше в страничното огледало, за да се увери, че пътят е чист. Настъпи газта и излязохме на магистралата. — И аз съм го виждала. — Какво? — Не точно същото, но подобни. Нарича се уроборос. — Какво? — Уроборос — повтори тя, произнасяйки бавно думата. — Египетски символ. По-късно, някъде през трети век, е бил възприет от алхимиците. — Откъде знаеш тези неща? — От гимназията в Париж. За разлика от теб, аз не спях в часовете. Чантата й лежеше в скута й. Тя я потупа отстрани и шишенцето с хапчетата изтрака. Схванах намека. Докторът на Джулиет настройваше фино вниманието й от тринайсетгодишна възраст. — Нима във френските училища преподават такива глупости? Египетски символи и алхимия? — Нарича се история на изкуството — каза Джулиет. — На всяка от фасадите на Лувъра има изображение на уроборос. — Добре — казах аз. — Но какво означава този символ? — Магнум опус. — Тоест шедьовър? — Не. В алхимията означава нещо друго. Буквално преведено, „великото дело“. Търсенето на философския камък. — Искаш да кажеш, търсенето на вечния живот. — Да. — И те са сложили това нещо над камината в „Крийксайд“. Продължихме мълчаливо два-три километра. — Може пък това да е целта на клуба — най-сетне рече Джулиет. — Търсене на безсмъртие. Страшно е модно в последно време, в някои кръгове. — В твоя кръг. — Аз не си падам по подобни неща. — Но си чувала. — Хората говорят — каза тя. — Разбира се, голямата част от това звучи като пълни глупости. Преливания на кръв. Хранителни добавки. Ограничаване на калориите. Някои хора са готови да опитат какво ли не. — А някои са готови да отидат прекалено далеч. 	 
 	 
 Пристигнахме в Сан Франциско в девет и половина. През повечето път Джулиет беше карала с превишена скорост, но спиранията изядоха спечеленото време. Магазините в Китайския квартал, от които си купувах повечето дрехи, трябваше да са отворени, но Джулиет не пожела и да чуе за тях. Тя паркира неправилно на ъгъла на „Гиъри“ и „Грант“, източно от Юниън Скуеър. Нейните магазини по принцип отваряха в десет, но тя се беше обадила предварително, както бе обещала. За бившата ми жена никоя врата не беше наистина затворена. Правилата бяха само началната оферта в преговорите. — Чакай тук. — Добре. Тя слезе, но остави двигателя запален. Гледах я как подтичва по „Грант“, а чантата й се люлее от лявата й ръка. Зави по Мейдън Лейн и изчезна от поглед. Беше ми оставила телефона си с отключен екран. Отворих браузъра, но не открих нищо за убийствата в Слотърхаус Коув. Несъмнено някой вече трябваше да е открил телата и да се е обадил на полицията. Новините от онези места обаче пристигаха по-бавно. Малките градчета можеха да крият тайните си години наред, а места като „Крийксайд“, категорично затънтени насред нищото, можеха да ги пазят вечно. Поне с телефона на Джулиет можех да прегледам имотния регистър на окръг Мендосино. Като лицензиран детектив имах достъп до базите данни на някои публични регистри. Влязох в една и въведох адреса, който бях видял в извлечението от кредитната карта на Клеър. Появи се линк и пукнах върху него. Парцелът с площ четири квадратни километра беше собственост на дружество с ограничена отговорност на име „Крийксайд Мениджмънт“. Влязох в сайта на щатския секретар на Калифорния и потърсих фирмата в бизнес регистъра. Оказа се, че е от Невада, но е регистрирана в Калифорния, защото притежава имот в щата. Местният й агент беше компания с банално име в Сакраменто — най-вероятно едностаен офис в евтин пазарски квартал с един-единствен служител, чиято главна работа беше да знае колкото се може по-малко. Дружество е ограничена отговорност от Невада е корпоративният еквивалент на товарен кораб под либерийски флаг. Можеш да ги намериш по целия свят, но те нямат никаква връзка с държавата, в която са регистрирани. Използват флага заради анонимността, която им предоставя той. Ако не нахълташ със заповед за обиск, няма как да определиш кой ги притежава и каква е истинската им дейност. Те се появяват и изчезват изневиделица; сменят собствениците си с тайни договорки и трансакции. Въпреки това влязох в сайта на щатския секретар на Невада и потърсих фирмата. Имаше посочен мениджър — някакъв тип на име Тери Макалън. Най-вероятно подставено лице. Съмнителен адвокат или бивш юрисконсулт, който си изкарва хляба, като регистрира компании и ги ръководи само на хартия. Може би щях да намеря името му свързано с неколкостотин други фирми. Намирах се в задънена улица. Знаех обаче, че инспектор Чанг може да стигне много по-далеч. Той можеше да си извади заповеди за обиск. И да размахва значки, които не са ламинирани в денонощни копирни центрове. Бях готов да направя нещо, за което не бях и помислял досега. Смятах да вляза в централата на полицейското управление на Сан Франциско, да потърся ченге по име и да му разкажа всичко. Преди това обаче нямаше да е зле да разбера къде точно се намирам. Името на Синтия не фигурираше в сайта на съдебните лекари в Сан Франциско, но имаше телефонен номер на архивите. Набрах го и късметът ми се усмихна. Тя още не си беше тръгнала, макар че слънцето беше изгряло. — Здрасти, Синтия. Аз съм. — Лий? — каза тя. Явно изписалият се на телефона й номер я беше изненадал. — Постоянно си в движение, а? — Гледам да съм винаги зает. Твоят човек от Кейп попадна ли на нещо? — Не получи ли имейла ми? — Нямам възможност да го проверя. — Пратих ти доклада снощи. — Погледна ли го преди това? — Познаваш ме. — Имаш ли време да ме запознаеш набързо? — Нямаше кой знае какво. Мъжът починал от петсантиметрова прободна рана във врата. Югуларната вена е незасегната, но сънната артерия била срязана. По ръката му имало малко следи от защита. Тоест, преди да бъде наръган, някой се е опитал да го фрасне с нещо. Може би с тръба. Бих могъл да я поправя за оръжието. И не бях сигурен дали става дума точно за получена при самозащита рана, след като я беше получил, докато се опитваше да наръга мен. — А идентифицирали ли са го? — Не, но точно това е интересната част. — В смисъл? — Претърсили са базите данни за отпечатъци и ДНК. Не са намерили никакви съвпадения с изключение на неразрешените досиета. — Я повтори? — Отпечатък от палец от местопрестъпление, намерен преди осем или десет години. В Ню Йорк. Банкер или някаква подобна важна клечка, убит в къщата си. Освен това намерили съвпадение с отпечатъка от десния показалец — от друго местопрестъпление в Невада отпреди четири години. Различни пръсти, така че до миналата седмица никой не е знаел, че са на един и същи човек. — Значи не разполагат с име — казах аз. — Но са го свързали с две предишни убийства. Опитах се да включа тази информация в наученото досега. Ако пръстите не отговаряха на нищо в правителствените бази данни за идентификация, имаше възможност той да е агент на ФБР. Това не изключваше възможността агент Уайт да е платил на информатор да извърши нещо неофициално. Но като се имаше предвид, че стаята на Клеър в Мендосино е била ударена горе-долу по същото време, по което и къщата й в Бостън, като че ли беше време да изключа Уайт веднъж завинаги. — Като цяло е бил беля — казваше Синтия. — Може би загубата не е чак толкова голяма в крайна… Точно тогава Джулиет отвори вратата и се качи. — Хей, Синт… трябва да бягам. Затворих и върнах телефона на Джулиет. В замяна тя ми даде чанта за костюм и няколко увити в хартия пакета. Панталон, свястна риза, колан, обувки и чорапи. В чантата за костюм имаше двуредово сако. Не й бях казал мерките си, но щом помнеше историята за уробороса от десети клас, нищо чудно да помнеше и кой номер обувки нося. — Нещо против да се облека, докато караш? — Давай. На първия червен светофар тя бръкна в чантата си и извади пачка двайсетачки. Сложи я на седалката до крака ми. — Това са петстотин долара. Най-голямата сума, която мога да изтегля от банкомата. — Ще ти ги върна. — Знаеш ли какво можеш да направиш? — Не. Светофарът светна зелено и тя потегли. — Да се отбиеш някой път. По всяко време. Знаеш адреса. — Да се отбия. — Да — каза тя. — И ако случайно успееш да си върнеш колата, докарай я. Можем да излезем да се повозим. Погледнах я, за да видя дали не се майтапи. Тя се пресегна и докосна лакътя ми. — Облечи си ризата. Мисля, че ще ти отива. 	 
 	 
 Разбира се, до градския арест, който се намираше до полицейския участък, имаше редица улични телефони. Застанах с новите си дрехи на лекия дъжд, пуснах монета от дребните на Джулиет и набрах номера на отдел „Убийства“. Обади се секретарка и я помолих да ме свърже с инспектор Чанг. Казах й името си и че е спешно. Нещо в тона ми явно я убеди, защото не започна да разпитва. — Ще ви прехвърля. Чух отново сигнал за повикване, след което Чанг вдигна. — Кроу? — Същият. — Надявах се да се обадиш. Всъщност опитвах се да се свържа с теб. — Какво? — Трябва да поговорим. Веднага. — Добре. — Къде си? — Пред участъка. При ареста. — При уличните телефони ли? — Да. — Слизам — каза той. — Ще се поразходим. Дай ми две минути. Трябва да го направим бързо, защото пътувам по обед. Затворихме, облегнах се на външната телена ограда на ареста и зачаках. След около минута и половина Чанг се появи в тръс от ъгъла на Брайънт Стрийт. Приличаше на човек, който прекарва повечето си свободно време в бягане или в блъскане на боксови круши. Намали темпото, когато ме разгледа. — Всичко това сега ли се случи? — Преди няколко часа. — Работиш по случая Грейвсенд — каза той. Не беше въпрос и не търсеше отговор. Все пак кимнах. — Ти излезе от имението на майка й, когато аз отивах да говоря с нея. — Добре. Замислих се. След последната ми среща с Оливия Грейвсенд бях отишъл в мисията „Кармел“, а после в къщата на Джордж в Оклънд. Хората на Чанг ме бяха поели в гаража в момента, в който се върнах в града. Което означаваше, че при първия ни разговор той самият се беше върнал току-що от среща с Оливия. Видял ме бе там онази сутрин и е знаел, че лъжа за участието си. Но не го беше показал с нищо. Бях си помислил, че мога да чета лицето му като отворена книга, и бях сгрешил тотално. — Правилно — каза той, сякаш беше прочел мислите ми. — Знаех. И помниш ли, когато се съгласи да дадеш ДНК проба? Кимнах. Подобни неща не се забравят. Не и ако човекът, с когото говориш, разследва убийства и се намираш в стая за разпити. — Не си заподозрян. Няма намерени твои следи — каза той. — И още нещо. Беше прав. Намерихме частици от кожа под ноктите й. Сравнихме ДНК с нейната, за да сме сигурни, че сама не се е одрала. Току-що получих резултатите. — Намерили сте родствена връзка — казах аз. — ДНК-то е от баща й. — Или от сина й — каза инспектор Чанг. — Може да е и едното, и другото според лабораторията. Баща или син. — Тя не е имала син. Но е търсила баща си. Така че явно го е намерила. — И точно затова трябва да поговорим. Защото ти все още работиш по случая, а аз не. — Какво? — Да се поразходим — каза той. Посочи посоката, в която искаше да вървим. Ако тръгнехме на север по напукания тротоар, щяхме да стигнем надлеза и да се скрием от дъжда. Там обаче се беше събрала групичка, а Чанг искаше да сме сами. Затова тръгнахме на изток в дъжда. Той поне се съгласи да вървим бавно, което беше горе-долу единственото, на което бях способен. — Новината дойде снощи — каза Чанг. — Научих я от лейтенанта си, а тя — от началника. И нямам представа той откъде я е научил. — Каква е новината? — Че Клеър Грейвсенд се е самоубила. Точка. Случаят е приключен. После лейтенантът ми даде това. Той ми подаде лист. Разпечатка на резервация. Инспектор Чанг заминаваше за Анкъридж днес следобед. — Аляска? — Пратиха ме да присъствам на разпит в затвор. Разпитваният щял да прави признания за някакви неразрешени случаи от града. — Нищо общо с това? — Абсолютно нищо. Дори случаите не са мои. — Значи шефовете ти се опитват да те разкарат? — Ако това е целта им, Аляска е доста далеч. Ще отсъствам двайсет и четири часа. — Не смяташ, че е самоубийство, нали? — попитах аз. — Да. — Той спря. — Ще ти кажа нещо. Чувал ли си за НКБД? — Национална… какво е това? — Националната комисия за безопасност на движението. — Добре. — Имат куп експерти по автомобилни катастрофи. Работят с производителите и инженерите им разполагат с данните за всеки модел автомобил, който се продава в страната. Казваш им марката и модела и те викат човека, който може да отговори на всеки въпрос за това как колата ще се държи при катастрофа. — Не разбирам. — Извиках човек от НКБД да дойде и да огледа ролс-ройса. Той разполагаше с доклада от аутопсията. Както и с колата и данните й. И онова, което ми каза, не се връзва. — В какъв смисъл не се връзва? — Тя е ударила колата толкова силно, че е огънала покрива до дръжките на вратите. — Да. Видях го с очите си. — Тежала е малко повече от четирийсет и пет килограма. Най-високата точка е покривът — четирийсет и три метра. Ако знаеш тежестта и разстоянието, с което е разполагала да се ускорява, можеш да изчислиш силата на удара. Човекът направи сметките и ги сравни с онова, което знае за колата. И каза, че няма никакво съмнение. — Тоест не би могла да нанесе такива поражения? — Изобщо. — И в такъв случай какво мислиш? — Че заедно с нея е трябвало да падне още нещо. Това трябва да е било. Тя го е държала и е паднала върху колата с него. Тежестта не е била само нейната. А Клеър плюс още нещо. — И какво е било то? Куфар със златни кюлчета ли? — Каквото и да е, било е нещо тежко. — И смяташ, че онзи, който я е блъснал от покрива, се е опитвал да го вземе. И след като тя е паднала върху колата, той е слязъл долу и го е взел. — Това е единствената възможност — каза Чанг. — Само това може да обясни фактите. Отново тръгнахме. На две преки по-нататък имаше спряло такси. Шофьорът се беше облегнал на багажника и допушваше цигарата си. Стомахът взе да ме присвива. Бях гонил улики из цяла Северна Калифорния, а сега започвах да си давам сметка, че представата ми за историята е била напълно погрешна. — Това ли искаше да ми кажеш? — попитах аз. — Надявах се да продължиш нататък. Защото аз не мога. — Добре. Да разкажа моята история на Чанг и да прехвърля всичко на неговите рамене очевидно не беше опция. Той вече не работеше по случая. А и без това планът не беше от най-добрите. Ако Мадлин имаше някакъв шанс, той зависеше от мен. — Ще продължиш ли? — Захванал съм се — отвърнах аз. Трябваше да вървя. Трябваше да се върна там. Махнах на шофьора. Той дръпна още веднъж от цигарата си и я метна в канавката. — Ще се видим, инспекторе. Стиснахме си ръцете. — Успех — каза ми той. Почти не го слушах. — Ще ти помогна, стига да мога. Но ще трябва да стане тихомълком. — Ясно. Качих се на задната седалка на таксито и затворих вратата. Шофьорът се настани зад волана. — Търк Стрийт — казах аз. — Знаеш ли къде е „Рефюджио Апартмънтс“? 	 
 	 
 Десетте минути ми се видяха като цял час. Най-сетне шофьорът зави по Търк Стрийт, мина покрай старото ми свърталище „Уестчестър“ и спря пред „Рефюджио“. Платих му с парите на Джулиет и прекосих, куцукайки, улицата. Предишния път влязох, като пуснах по телефона си полицейския сигнал. Сега нямах телефон, но на стената до входа имаше панел за въвеждане на код и домофон. Знаех, че в сградата има поне един човек, който ще си е у дома. Жената в инвалидния стол. Докато асансьорите не работеха, нямаше къде да отиде. Набрах 1201, без да съм сигурен дали домофонът работи. Говорителят до мен изпращя. Мъчех се да си спомня името й — знаех го, когато бях разговарял с нея. Спомнях си лицето й. Името обаче беше смачкано на пихтия в „Крийксайд“. — Да? Затворих очи и си представих как стоя пред вратата й. Отвътре идваше някаква миризма. Сякаш някой беше прекарал четирийсет години в готвене на лук и варене на зеленчуци, без да отваря прозорците. Но апартаментът не ме подсещаше за името. И точно тогава си спомних — тя не се беше представила. Бях научил името й от бележките, снимани от Илайджа. — Да? — повтори тя. — Лиола Къмингс? — Същата. — Разговаряхме преди няколко дни за младата жена, която скочи от сградата. — Помня. — Имате ли свободна минута? — Предполагам. — Бихте ли ме пуснали да вляза? Тя не отговори. Домофонът изпращя два пъти и си помислих, че е затворила. Но после чух как резето на ключалката на вратата изщраква. Грабнах дръжката, дръпнах вратата и влязох в лобито. 	 
 	 
 Ако пътуването с таксито от Брайънт Стрийт беше болезнено бавно, катеренето по стълбите бе истинска агония във всяко отношение. За изкачването на всеки етаж ми трябваха две минути и когато стигнах до покрива, бях толкова замаян, че се наложи да се облегна на стената и да затворя очи, докато сърцето ми най-сетне се успокои. После бутнах вратата и излязох на дъжда. Тръгнах по осеяния с боклуци чакъл към парапета при десния ъгъл на сградата. Клеър беше паднала върху колата точно под мен. Но аз не гледах натам. А към по-ниските покриви. В съседство имаше жилищна сграда на три или четири етажа, както и други подобни отсреща. Техните покриви бяха предимно плоски, покрити с чакъл, с обърнати към улицата фасади, като по всички се виждаха захвърлени бутилки от уиски, опаковки от храни и оглозгани от плъхове останки от мъртви гълъби, също като покрива на „Рефюджио“. Не бях сигурен какво точно търся, докато не го видях на отсрещния покрив. Той се намираше на трийсетина метра от мен, в средата на двуетажна сграда от другата страна на улицата. Там, върху чакъла и черната дзифтова хартия, лежеше женска обувка с висок ток. Клеър имаше само една обувка, когато я намерих. Другият й крак беше бос. Полицията беше събрала всичко от улицата и от ролс-ройса. Всяка нейна лична вещ беше описана в приложение към доклада от аутопсията. Чантата й, ключодържателят и вечерната рокля. Скъп часовник. И една обувка с висок ток. Другата липсваше. Полицията не я беше открила, защото не се намираше там, където би трябвало да е. Ако Клеър бе паднала от покрива на „Рефюджио Апартмънтс“, обувката й нямаше как да се озове на покрива на отсрещната сграда. Беше просто невъзможно. Но сега всички невъзможни неща се връзваха. Времето на пътуването на Клеър от Мендосино до Сан Франциско; фактът, че не беше оставила никакви следи в „Рефюджио“; големите поражения по ролс-ройса. А сега и невъзможното местоположение на обувката. Погледнах нагоре към облаците. Клеър не е паднала от малка височина, докато е държала допълнителна тежест. А от много високо — достатъчно, че тялото й само да успее да съсипе колата. В сградата нямаше нейни отпечатъци, защото тя никога не е влизала в нея. Стигнала е от Мендосино до Сан Франциско за рекордно кратко време, защото не й се е налагало да кара по пътища. Дошла е по въздух, с малък самолет или хеликоптер. И е била бутната от него. Земята не се е виждала, светлината на уличните лампи е била като размазано оранжево петно, докато е летяла надолу. Последните й мигове са били повторение на онова, което е преживявала отново и отново в кошмарите си. Сигурно е крещяла. Размахвала е ръце, за да се събуди, преди да се удари в земята. Вярвала е, че трябва да има някакъв втори шанс. Меко падане върху мокри от пот чаршафи, накъсан дъх във възглавницата, сърце, пърхащо като ранена птичка в гърдите й. Единствената милост е била, че краят, когато е настъпил, е бил моментален. Като изключване на лампа. Без болка, без страх. Само вечен мрак. 
  27. 
 


 Извървях целия път до станцията на скоростния влак на Пауъл Стрийт, преди да намеря работещ уличен телефон. Нямаше телефонен указател, така че се наложи да набера централата, за да получа номера на „Мишън Аплайънс“. Записах си го, звъннах и попаднах на чичото на Илайджа, който ми каза, че племенника му го няма. Това не ме изненада, тъй като Илайджа седеше в микробуса на Бейкър Стрийт и наблюдаваше къщата на Клеър Грейвсенд по моя поръчка. Чичото най-накрая се съгласи да ми даде номера на мобилния му телефон. Илайджа вдигна на първото позвъняване. — Да? — Кроу е. — Всеки път ми се обаждаш от различен номер. — Нещата се усложниха — казах аз. — Някакви проблеми около къщата? — Някакъв тип дойде към шест сутринта и позвъни на вратата. Никой не му отвори и той си тръгна. Една кола чакаше в долния край на улицата. Той се качи в нея и потеглиха. — Проследи ли го? — Не, защото само позвъни на вратата. Ако бях тръгнал след него, щях да оставя къщата без надзор. А и той не беше направил нищо. — Добре — казах аз. — Правилно решение. Как изглеждаше онзи? — Бял тип. Висок метър и осемдесет. Късо подстригана коса. — Рус? — Да. — Още ли си в микробуса? — Да. — Промяна в плановете, двойно заплащане. Можеш ли да ме вземеш от Осма и „Маркет“ по обед? — Да прибера ли дрона, или да го оставя на място? — Прибери го. Затворих и се спуснах под земята. Взех влака до административния център. Трябваше да проверя контрола на въздушния трафик. Несъмнено имаше хора, които следят всяко нещо в небето и си водят записи. Трябваше само да разбера кои са и къде работят, но нямах телефон и се налагаше да го направя по старомодния начин. Излязох от станцията и влязох в библиотеката. Половин час по-късно разполагах с информацията. Двамата с Илайджа трябваше да отидем в Ранчо Кордова край Сакраменто. И някъде по пътя трябваше да измисля свестен предлог за посещението си. Нещо достатъчно приемливо, че да ми даде достъп до федерален обект с ограничен достъп, или толкова убедително, че хората вътре да се почувстват длъжни да ми помогнат. Нямах време за бюрократични глупости. Нуждаех се от помощ и тя трябваше да пристигне в мига, в който стигна там. 	 
 	 
 В дванайсет и една минута очукан микробус на „Мишън Аплайънс“ спря пред мен и аз се качих. Погледнах отзад. Видях спален чувал, два монитора, слушалки, свързани към насочен микрофон, и хладилна чанта. — Имаш ли нещо за ядене в хладилната чанта? — Само „Ред Бул“. — След като излезем от града, спри при някое заведение за бързо хранене. Илайджа ме погледна. Ако видът ми го беше накарал да се замисли отново дали е разумно да работи за мен, не го показа. — Сигурен ли си, че можеш да ядеш? — Смятам да опитам. — Къде отиваме? — В ТРАКОН, Северна Калифорния — казах аз. — Ранчо Кордова до Сакраменто. — Ранчо Кордова. Там са складовете за отпадъци. Какво означава онова „тракам“? — ТРАКОН. Радар. Въздушен контрол на по-голямата част от Северна Калифорния. — И това ли е за момичето, дето е скочило? Или работим по друг случай? Разказах му всичко. Щях да се нуждая от помощта му от тук нататък, така че беше редно да е наясно и да реши доколко е склонен да участва. Разказът ми се получи по-дълъг от онзи, който беше чула Джулиет, защото вече разполагах с повече факти. Със заключението на човека от НКБД за пораженията върху ролс-ройса и обувката, която видях от покрива на „Рефюджио“. Когато стигнах до края, бяхме подминали Оклънд и Ричмънд и пътувахме към Вакавил по междущатската магистрала 80. Илайджа размишляваше върху разказа ми. Кимна веднъж. Беше дежурил на улицата достатъчно дълго, че да си отгледа зачатък на брада. — Контролът на въздушния трафик изглежда логично място. — Мислиш ли? — Трябва да е паднала от самолет — каза Илайджа. — Приятелят ти Чанг е бил на прав път, но не е знаел за обувката на покрива. — Видели са я в Мендосино в два или три след полунощ. Чанг не знаеше и това. Без да вдига дясната си ръка от волана, Илайджа посочи група заведения за бързо хранене преди един надлез. — Какво ще кажеш за тези? — Бива. 	 
 	 
 Докато чакахме на опашката, взех телефона на Илайджа и се опитах да се обадя на Оливия Грейвсенд. Направих три погрешни опита, докато налучкам верния номер. — Имение Грейвсенд. — Господин Ричардс — казах аз. — Кроу се обажда. — Нов ден, нов телефон. От доста време не сме ви чували. — Обичам да съм в движение — казах аз. — Можете ли да ме свържете с госпожа Грейвсенд? — Момент. — Разбира се. Илайджа ме сръчка с лакът и вдигнах очи. Бяхме стигнали до касата. Млада жена се навеждаше през прозореца и гледаше към Илайджа, но говореше с някой друг в микрофона си. Дадох на Илайджа двайсетачка. — Кроу? — Добър ден — казах аз. — Съжалявам, че дълго време не се обадих. — Трудности ли имахте? — Да и не. — Започнете с трудностите. — Някой е влизал в апартамента ми, офисът ми е преобърнат нагоре с краката. Изгубих колата си, портфейла, компютъра и телефона — казах аз. Бях изгубил и близначката на мъртвата й дъщеря, но не бях готов да отварям тази тема. — Някой се опита да счупи главата ми и стреля два пъти по мен. Наложи се да се обадя на бившата си жена в три сутринта и да заема пари от нея, за да си купя дрехи, които не са целите в кръв. — Добре — каза Оливия. — Доколкото разбирам, стигнали сте до нещо. — Да. Ще ви разкажа, когато се срещнем лично. Точно сега обаче се нуждая от услуга. — Каква услуга? — Да използвате влиянието си. — И какво да направя? — Познавате ли някого от Федералната въздушна администрация? — Не. — Ами от „Вътрешна сигурност“? — Най-добре ми кажете какво ви трябва и аз ще ви кажа какво мога да ви предложа. — Трябва да вляза в обект за контрол на въздушния трафик. Последва мълчание, но то не се проточи. — Нека се обадя на една позната — каза Оливия. — Кажете ми от какво точно се нуждаете. Готова съм да записвам. — Пътуваме към ТРАКОН, Северна Калифорния. Някой трябва да ме пусне през портала и да ми даде данните от радара на града за последната седмица. Трябват ми маршрути, височини и време на полетите, наложени върху картата на Сан Франциско. — Нещо друго? — Ще пристигнем с микробус на „Мишън Аплайънс“… — Ние? — Пътувам с колегата ми Илайджа — обясних аз. — Ще пристигнем след около час. — В такъв случай нека се обадя — каза тя. — Ако изникне проблем, ще ви звънна. — Момент, госпожо Грейвсенд. — Да? — Не е нужно да ми казвате името на познатата ви — казах аз. — Само ми кажете, че не е от ФБР, полицейско управление на Сан Франциско или от кабинета на кмета. И че не я познавам. Списъкът на хората, на които не се доверявам, ставаше доста дълъг, но си помислих, че това е достатъчно. — Предполагам, че ако познавахте лицето, щяхте да му се обадите лично. Тя затвори. Оставих телефона на Илайджа на таблото, за да виждам екрана му, ако звънне отново. Той обаче остана тъмен през следващия час, а след това пристигнахме в Ранчо Кордова. 	 
 	 
 Радарната станция се намираше на открит терен до едно блато, натикана между пистите на Матър Фийлд и бъркотията от автомобилни гробища и стрелбища. Илайджа спря при портала и свали прозореца си. Дежурният стана и излезе от кабинката на охраната. — Господин Кроу? — Същият. — Директорът ви очаква — каза той. — Продължете право напред. Можете да паркирате на ВИП паркинга и той ще излезе да ви посрещне. — Добре. — Сложете си тези. Той ни даде два ламинирани пропуска за посетители, пресегна се през прозореца на кабината и натисна копче, за да отвори портала. Илайджа вдигна прозореца си и потегли. — Дамата явно има добри приятели — отбеляза той. — Харчи добре парите си. — Това място прилича на Форт Нокс. Кимнах към сградата. Някакъв мъж в тъмносин костюм стоеше до стъклената врата. Той вдигна ръка за поздрав. Илайджа паркира и изгаси двигателя. — Да вървим — казах аз. Слязохме от микробуса и не след дълго си стискахме ръцете с директора на ТРАКОН. Той се поколеба, когато видя лепенките ми, но само за момент. После сграбчи ръката ми с двете си ръце. — Господин Кроу? За мен е удоволствие. Аз съм Уорън Рийс. Да идем в кабинета ми. Мога да ви предоставя всичко необходимо от терминала ми. Казаха ми, че искате данни от последната седмица? — Точно така — отговорих. — Благодаря. Той ни поведе вътре. Подминахме детекторите на метал, прекосихме лобито от мрамор и бетон и продължихме към сърцето на сградата — огромно кръгло помещение с работни станции, подредени като спици на колело. Приличаше на контролната зала за космически мисии в Хюстън, само дето хората тук насочваха всеки самолет в Северна Калифорния, който се намираше извън зоната за контрол на кулите на летищата. Прекосихме я и се качихме по метална стълба до остъклен офис с изглед към залата долу. Той ни даде знак да седнем на столовете срещу бюрото му, настани се и придърпа клавиатурата към себе си. — Търся малък самолет, прелетял над Сан Франциско във вторник сутринта. Някъде между два и четири и половина. — Лесна работа — каза той. — По това време няма много трафик. — Най-вероятно е дошъл от север. — Това улеснява нещата още повече. Пръстите му полетяха над клавиатурата. Не виждах екраните, а само отраженията им в очилата му. В продължение на около минута Рийс преглеждаше файлове и архивирани данни от радарите, след което обърна единия от екраните към нас. — Това е хеликоптер — каза той. — Виждате маршрута му — тръгнал е северно от Мендосино. Явно от частен имот, защото там няма летище. Продължил е на юг над Марин и западно от Голдън Гейт и е навлязъл в границите на Сан Франциско в три и четирийсет и девет сутринта. Това ли търсите? — Можете ли да увеличите образа? — попитах аз. — За да видя къде над града е прелетял? — Разбира се. Той раздвижи мишката и увеличи картината от радара. Служещата за подложка карта нямаше улици, но познавах добре града. Хеликоптерът беше навлязъл западно от „Пресидио“. Прелетял бе точно над Чайна Бийч, през Ричмънд и после през парка „Голдън Гейт“. Но преди да стигне Маунт Сутро, бе завил рязко на североизток. Направил беше няколко кръга и бе продължил през Лоуър Хайт и Хейс Вали. Прелетял бе над Тендърлойн, след което отново се беше насочил на юг. — Какво е станало там? — попитах аз и посочих на екрана. Рийс сви рамене и побутна очилата си. — Може би пилотът е разлял горещото си кафе в скута си. — Може би. А можете ли да ни кажете височината? — Къде? — Тук — казах аз и докоснах екрана там, където маршрутът пресичаше Тендърлойн. Той щракна върху мястото и отстрани се отвори прозорец. — Височина шестстотин и девет метра. Скорост сто шейсет и шест километра в час. Погледнах екрана. — Това регистрационният му номер ли е? — N-номерът, да онзи, който е изписан на опашката. — Можете ли да проверите чия собственост е? — Лесна работа. Той отново заграка на клавиатурата си, като гледаше екран, който не можех да видя. До мен Илайджа беше извадил химикалка. Отвори портфейла си, намери някаква касова бележка и ми я даде заедно с химикалката. Записах си регистрационния номер и вдигнах очи, когато директорът заговори. — „Крийксайд Мениджмънт“ ООД. — По дяволите. — Моля? — Нищо… поредната задънена улица. — Мога да намеря осемдесет-петдесет, който са попълнили във Федералната въздушна администрация — каза Рийс. — Бихте ли повторили? — Формуляр осемдесет-петдесет — обясни той. — Не можеш да регистрираш летателно средство в страната, ако не отговаряш на определени изисквания за местожителство. И трябва да го докажеш с документи. — Можете ли да го намерите? — Лесна работа — отвърна той. — Но не оттук. Бихте ли изчакали, моля? — Разбира се. Той стана и се спусна бързо по металните стъпала. Двамата с Илайджа отидохме до прозореца и го загледахме как прекосява контролната зала и изчезва в един широк коридор. — Пичът се старае — отбеляза Илайджа. — Определено иска да те впечатли. — Мен или онзи, който му се е обадил. Загледахме се в големите следящи екрани в средата на залата. Самолети прелитаха през цялата северна част на щата, подреждаха се и се насочваха към Сан Франциско, Оклънд и военновъздушната база „Бийл“. Не след дълго директорът се появи в тръс от коридора със сгънат лист в ръка. Качи се по стълбата и отвори вратата. — Не знам дали това ще ви помогне — каза той. — Сертификатът е съставен от адвоката им. Така че подписът върху документа е неговият. — Кой е той? Рийс ми подаде листа. — Някой си Джим Гарднър. 
  28. 
 


 Няколко думи за Джим Гарднър. Запознах се с него през първата ми година в юридическото училище на едно разиграване на разпит в Болт Хол в „Бъркли“. Аз играех ролята на зелен разпитван с костюм под наем, счупен ръчен часовник и отрицателна стойност във всяко отношение и когато погледнах Джим, видях сила. Не се замислих откъде идва. Единственото важно беше, че я имаше. Не как се е сдобил с нея или как я е запазил през годините. А само че я имаше и че след време, ако успея да го впечатля, той може да прехвърли част от нея на мен. Джим бе създаден за адвокат. Което означаваше, че работи на момента и съдебната зала е неговата стихия. Действаше рефлексивно, а не обмислено. Но в същото време знаеше границите си. Наемаше отряди сътрудници да пишат адвокатските му досиета. Десетки стажанти, които да събират доказателства по делото. Секретарката планираше дните му до това какво си поръчва за обяд и по какъв маршрут шофьорът му да го откара до дома. Докато стихията му беше съдебната зала, през годините той бе събрал екип и с други специалности. Една от тях бяха данъците и именно тя му беше позволила да си състави дълъг списък клиенти, в който фигурираше всеки богаташ, магнат, титан и рок звезда северно от Тихуана. Както и доста южно от нея. Юристите му се заравяха във финансите на клиентите и ги преструктурираха. Създаваха организации с идеална цел и фиктивни благотворителни дружества и измисляха начини да прехвърлят пари в офшорки и обратно. Джим имаше репутацията на човек, който понякога си затваря очите и не отговаря на всички зададени му въпроси. Оставяше резултатите да му бъдат реклама и мълвата за постиженията му се разпространяваше бързо в ограничения кръг на клиентелата му. Всичко това означаваше, че когато видях името на Джим Гарднър във формуляр 8050 за регистрация на летателни апарати, не изпаднах в див възторг и не припаднах. Бизнесът на Джим бе да обслужва богатите. През последните двайсет и четири часа беше станало ясно, че човекът зад смъртта на Клеър Грейвсенд е наистина богат. Ако той се намираше зад компанията, която бях открил в регистрите на имоти, значи притежаваше част от Северна Калифорния с площта на Сан Франциско. Имаше лимузина с шофьор и двумоторен хеликоптер. Ако Джордж беше прав, разполагаше с достатъчно влияние, за да накара топ учен от Южна Корея да изчезне безследно. Не знаех кой е той, нито какви са намеренията му. 	 
 	 
 Обадих се по пътя, докато Илайджа ни караше обратно към Сан Франциско. Разбира се, знаех, че рискувам. Розмари Таунсенд беше секретарка на Джим през целия си живот. Лоялността беше първият й инстинкт, но вторият бе дискретността. Трябваше да действам внимателно, иначе Джим щеше да разбере, че съм го взел на мушката. Най-добрата възможност беше изненадата. Джим нямаше да иска да разговаря с мен и щеше твърдо да отхвърля всички въпроси, които исках да му задам. Той имаше повече врагове от всичките си клиенти, взети заедно. Затова беше внимателен. Животът му беше устроен в пръстени на сигурност, последният от които беше разрешително за носене на оръжие и полуавтоматичен пистолет 40-и калибър, който носеше навсякъде освен в съда. Телефонът още звънеше. Розмари сигурно беше зад бюрото на Джим и внасяше ръчно поправки в календара му. Тя вдигна на седмото позвъняване. — Кабинетът на господин Гарднър. — Рози, ти ли си? — Лий? — Същият — казах аз. — Джим там ли е? — Да, но има среща. Естествено, че имаше среща. Живееше с тях, защото не обичаше да говори по телефона и да пише имейли. Розмари прекарваше по-голямата част от деня в подреждане на серия срещи. Джим и клиент. Джим и свидетел. Джим и лишен от права адвокат, станал частен детектив. — Знаеш ли кога ще си бъде у дома? — попитах аз. — Искаше да намина и да му покажа досието си за Наташа, но забравих кога. — Не видях това в календара му. — Работя по нещо за него. Мисля, че е по-скоро личен въпрос. Може би не трябваше да споменавам за нея. Бях си измислил името Наташа. Звучеше като жена, с която Джим би могъл да се забърка и после да иска да я разкара. Измислицата изглеждаше достоверна, защото подобни неща се бяха случвали и преди. — Всичко е наред — рече Розмари. — Няма да кажа нищо. Ще се прибере в осем. — В апартамента ли? — Не, утре ще работи от къщата си. — На „Скайлайн“ ли? — Точно така. — Благодаря, Рози. — За нищо. И бъди спокоен, няма да спомена нито дума. Затворихме и Илайджа измина още петнайсет километра, докато обмислях какво да правя. После извадих телефона и звъннах на Оливия Грейвсенд. Икономът влезе в обичайната си роля на ледена бариера и ме прехвърли. — Господин Кроу? — Попаднах на добра следа — казах аз. — Затова се питам дали бихте ми заели господин Ричардс за довечера. — Вие току-що разговаряхте с него. — Реших, че ако вие му кажете, ще мине по-добре. — Какво искате да му кажа? — Да вземе кола — голяма кола — и да ме чака в седем и половина. — Къде? — В началото на пътеката Саратога Гал при Скайлайн Драйв. И преди да стигне там, да облицова багажника с найлон. — Друго? — Ще се погрижа да се прибере у дома към десет. — И тогава ще разполагам с отговори ли? — Надявам се всички да разполагаме. — Добре, Кроу — каза тя. — Ще ви го изпратя. 	 
 	 
 Булевард „Скайлайн“ минава през гористия гръбнак на полуострова — километри полегати и остри завои с възможности да излезеш от пътя и да съзерцаваш градчетата долу. Сан Матео, Менло Парк, Пало Алто — все места, където за такива като мен няма работа, освен ако нещата не се оплескат. Тогава ставах добре дошъл, стига да не забравям да паркирам по-надолу по улицата и да звъня на задния вход. На пресечката с Магистрала 9, където тя пресичаше планините по заобиколния си път от Сан Хосе до Санта Крус, имаше открит резерват, пътека и паркинг за двайсет-трийсет коли. — Десет кинта, че това е той. Илайджа посочи с брадичка сребристосив „Ягуар“ в края на паркинга. На шофьорското място седеше белокос мъж, поставил и двете си ръце върху волана. — Той е — казах аз. — Спри до него. Слязохме от микробуса, качихме се на задната седалка на ягуара и обясних какво ще правим. Господин Ричардс слушаше внимателно, като кимаше на всички правилни места. Не зададе никакви въпроси, докато не приключих, а и тогава имаше само един. — Джеймс Гарднър ли е убил нашата Клеър? — Не — казах аз. — Но знае кой го е направил. — За мен това е достатъчно. Погледнах Илайджа. Десет минути преди това той се беше обадил в работата, като кашляше здравата и обясняваше, че няма да отиде. Ако ставаше въпрос само за пари, аз щях да съм очевидният избор. Плащах му две месечни заплати за няколко часа работа. Той обаче трябваше да мисли и за последствията. Пет хиляди долара за пет часа работа е едно. Двайсет години до доживотна за отвличане — съвсем друго. — И аз — каза той. — Нищо против. — В такъв случай ще се видим след около половин час. Господин Ричардс дръпна назад закопчания си с ръкавела маншет и погледна часовника си. — В осем и пет. — Точно — каза Илайджа. — Горе-долу. Това не е хирургична операция. Слязох от колата и отворих плъзгащата се странична врата на микробуса. Взех черния калъф за възглавница, който двамата с Илайджа бяхме напълнили с нещата, които щяха да ми потрябват, метнах го на рамо, затворих и тръгнах. 	 
 	 
 Пътеката първо минаваше по билото, но после се спускаше стръмно надолу. Отначало вървях през мокра златиста трева. После минавах под покрити с мъх дъбове и ниски лаври. По-нататък пътеката се спускаше още повече и ставаше по-тъмно. Новите ми обувки с техните гладки кожени подметки не бяха предназначени за такъв преход. На два пъти се подхлъзнах върху мокри камъни и паднах. Може да не беше само заради обувките. Още не бях дошъл напълно на себе си след „Крийксайд“. Когато се спуснах още в сенките на високите дървета, шумът от магистралата заглъхна, сякаш всичко освен гората беше изчезнало. Чуваше се шепотът на вятъра. Някъде по-нагоре, където дърветата се разреждаха и имаше поляна, самотен присмехулник беше твърдо решен да пее цяла нощ. Изминах цял километър и половина, като го слушах. Пътеката водеше надолу към котловина. Стигнах края на малката долина, където две била се срещаха като деликатната извивка между два пръста. Там спрях и извадих телефона на Илайджа. Отворих сателитната карта и проверих местоположението си. Намирах се на правилното място. Ако тръгнех право нагоре през гората, след около четиристотин метра щях да се озова в частна собственост. В гората на Джим. Затворих картата и се обадих на господин Ричардс. Илайджа вдигна веднага. — Как е положението? — попитах аз. — В момента приближава. Той седеше в микробуса, управляваше дрона и гледаше картината от камерата му на малкия екран. — Порталът е затворен — каза той. — Сега минавам над алеята. Завършва с обръщало. — Има ли коли? — Отвън не. Има гараж. Това означаваше, че готвачът и икономът му са си тръгнали. Секретарката ми беше казала, че Джим смята да работи от къщи утре сутринта. Тези два факта трябваше да ми кажат нещо, но не направих връзката. Иначе щях да променя плана си или да отменя цялата операция. Имах цицина с размерите на топка за бейзбол и бях изнервен от онова, което ми беше дала Джулиет. Ако играех шах със Смърт, щях да изгубя на третия ход. Единственото ми преимущество беше, че шахът има правила, а реалният живот няма. Пък и винаги съм подхождал гъвкаво към правилата. — Ще обиколя къщата и ще надникна през прозорците — каза Илайджа. — Давай. Свалих калъфа от рамото си и започнах да се катеря, като на по-стръмните места се хващах за дърветата. На всеки петнайсетина метра трябваше да спирам, за да си поема дъх. Чух Илайджа да говори нещо и вдигнах телефона към ухото си. — Не виждам нищо. Вътре е тъмно. — Добре. Аз идвам. Бъдете готови. Затворих и погледнах часовника си. Осем без десет. Джим мразеше да подранява толкова, колкото и да закъснява, затова можех да разчитам, че шофьорът му ще го закара при къщата след десет минути. Трябваше да побързам, ако исках да съм там, когато пристигне. Отворих калъфа и започнах да ровя в него, докато не намерих черната скиорска маска. Сложих я и я нагласих така, че да виждам, и отново поех нагоре. 
  29. 
 


 В осем без три теренът стана равен и когато излязох от гората, пред мен се издигаха бетонните стълбове, които поддържаха задната половина на къщата на Джим. Минах под широката задна тераса, излязох отстрани на къщата и продължих към предната фасада. Погледнах нагоре към сивото небе и клоните на дърветата. Трябваха ми няколко секунди да открия дрона. Изобщо нямаше да го забележа, ако не знаех, че е някъде там. Той беше увиснал на трийсетина метра височина зад прикритието на млади секвои. Отидох при групата дървета, клекнах в меката червена постелка под тях и отново отворих калъфа. Вътре имаше основен комплект за похищение. Зашеметител с размерите на електрическа самобръсначка, способен да те обездвижи с едно натискане на копче. Ако успеех да поваля Джим с това, имах и тиксо. След преживяното в Лейтънвил нямах желание да правя икономии. Бях донесъл достатъчно тиксо да опаковам Джим като мумия. След като му метна калъфа през главата и го залепя добре около врата, щях да мога да го мъкна лесно, все едно е куфар. Знаех, че трябва не просто да изкарам акъла на Джим. Нямах друг избор. Никакъв предлог нямаше да го накарам да се качи в колата на Оливия Грейвсенд. Ако дойдеше с мен, щеше да бъде вързан и напъхан в багажника, докато съм пред очите му. Това беше линия, която никога нямаше да прекрача. Извадих зашеметителя и сложих пръст върху копчето. Анодите изглеждаха достатъчно остри, за да пробият плат и да изпразнят заряда си директно в мускулите му. Представях си как ще пристъпя тихо зад него и ще притисна уреда във врата му. Той ще падне, а аз ще взема ключовете му и дистанционното за домашната аларма. И ще владея положението. Пресмятах как точно да го приближа, когато видях приближаващи светлини по алеята и чух свистенето на гуми по гладкия асфалт. Мислех си, че съм готов, но десет минути по-късно, когато черният „Рейндж Ровър“ спря на обръщалото, всичко се промени. Гледах как Тайтъс слиза от колата и отваря задната врата. Напълно нормално. Точно това очаквах да видя. После обаче видях добре оформен крак и чух тракането на високо токче по асфалта. Видях коляно, бяло бедро и края на алена рокля. Жената слезе и отстъпи настрани. Отметна червената си коса от дясното си рамо и изчака, докато Джим слезе от същата врата и я прегърна през кръста. Още държах зашеметителя, но бях на път да го изпусна. Изобщо не бях предвидил подобно нещо. Джим трябваше да слезе сам, а шофьорът му да потегли и да ни остави сами. Така беше всеки път, когато посещавах Джим в къщата му. Това беше сценарият, за който се бях подготвил. Не можех да причиня на жената онова, което бях готов да сторя на Джим. Нямаше да я зашеметя с двеста хиляди волта и да рискувам сърцето й да спре. Нямаше да използвам юмруците си, ако електричеството не свърши работа. Така че замръзнах. Клекнах между дърветата и загледах как Тайтъс потегля, а Джим използва дистанционното на ключодържателя си, за да изключи алармата. После отключи, въведе жената в къщата и бутна вратата с левия си крак. Тя се затръшна и моментът за действие отмина. Станах и прибрах зашеметителя в калъфа. Преди да започна да отстъпвам крадешком към задната част на къщата, телефонът на Илайджа завибрира в джоба ми. Извадих го и отговорих. — По дяволите — каза Илайджа. — Коя е дамата? — Видя ли я? Погледнах нагоре. Дронът още висеше точно над мен, почти невидим, ако не се броеше малката червена светлинка отстрани. — Естествено. И сега какво? Имаш ли план? — Не бих казал. — Той е вътре с момиче, нали така? — каза Илайджа. — Приятна тиха нощ само за двамата. Трябва да го накараш да излезе. Сам. — Не мога да звънна на вратата му. Ако го направех, той щеше да ме види на камера или през шпионката. Нямаше да отвори вратата на маскиран тип. А видеше ли лицето ми, реакцията му нямаше да е много по-добра. — Задръж — каза Илайджа. — Хрумна ми нещо. Само гледай. — Да гледам и какво още? — Бъди готов. Затвори ми, преди да успея да отговоря. Погледнах нагоре. Дронът остана на мястото си още секунда, след което полетя на юг. Илайджа го прибираше. Преместих се, за да виждам по-добре. В къщата светваха лампи. Долу, отвън. Горе още цареше мрак. Доколкото знаех, спалнята на Джим беше на втория етаж. Това беше етажът, който не бях виждал. Кабинетът му представляваше остъклено пространство на третия етаж, който също тънеше в мрак. Нищо чудно. Той си имаше компания. Щеше да я забавлява долу, преди да… Мислите ми бяха прекъснати от писък на гуми, продължително изсвирване на клаксон и трясък на огъващ се метал. Рязко се обърнах. От мястото си виждах само част от алеята. Тя вървеше нагоре по склона към „Скайлайн“ и изчезваше зад завой. Звукът беше дошъл някъде оттам. Въпреки това разбрах какво съм чул. Илайджа. Обърнах се към къщата и видях как Джим излиза. Той затвори вратата след себе си и тръгна устремено нагоре по алеята. Беше свалил сакото и вратовръзката си. Държеше полуавтоматичния си пистолет в дясната ръка, долу до бедрото. Мина на метър и половина от скривалището ми. Достатъчно близо, за да доловя парфюма на жената. Докато го чаках да отмине, развързах обувките си, свалих ги и ги сложих в калъфа за възглавница. После станах с торбата в едната ръка и зашеметителя в другата. Последвах Джим по пътеката. Босите ми крака не вдигаха никакъв шум по асфалта. Спрях при завоя и се заслушах. — Пичът мина право в насрещното — казваше Илайджа. — Нямах никакъв избор. — Тъп боклук. Дай да ти видя книжката. — Книжката ли? — Шофьорската ти книжка. — Стига, човече… Изминах още десет крачки. Порталът се намираше съвсем наблизо. Висок три метра, от железни пръти. Илайджа беше забил микробуса в средата му и той се беше огънал навътре. Явно обаче беше здрав, защото не се беше отворил. Или Илайджа беше преценил много добре удара си. Точно колкото да вдигне шум и да включи алармата в къщата. — … какво общо има книжката ми с това? Онзи тип влезе в моето платно. — Но ти удари портала ми. Имаш ли представа колко ще ми струва поправката му? Джим стоеше с гръб към мен, на петнайсет метра разстояние. Илайджа ме виждаше, но не го показваше с нищо. Продължих да вървя. Представях си, че ходя по вода и стъпвам толкова меко, че тежестта ми не нарушава повърхностното напрежение. — Имам двеста кинта у себе си — каза Илайджа. — И готварска печка „Вайкинг“ в багажника. — Изобщо не стигат. — Печката си я бива. Ако я продадеш, можеш да й вземеш четири хиляди. Като едното нищо. Джим се дръпна настрани, за да погледне микробуса — Илайджа беше доста по-висок и му пречеше. — „A-Стар“. Там ли работиш? — Не замесвай шефа ми, човече. Това е само между теб и мен. — Искаш да запазиш работата си, така ли? — Стига де. — Мислиш си, че ще ти се размине? Нямаш си идея, синко. — А това защо е? — попита Илайджа и кимна към дясната му ръка. — Аз съм просто човек, попаднал в катастрофа. Хайде малко по-кротко. Джим погледна пистолета в ръката си, сякаш беше забравил напълно за него. Замисли се за момент и явно реши, че не му трябва да ескалира нещата. Затъкна пистолета в колана си. Намирах се на три метра от него. — Добре — каза той. — Малко по-кротко. А сега да видя книжката ти. Камерата на портала вече е заснела номера на колата. Така че какво имаш за губене? — Сериозно? Майтапиш ли се? — Абсолютно сериозен съм. Илайджа извади портфейла си и започна бавно да рови в него. Бях на метър и половина от Джим. Илайджа му даде някаква карта и отстъпи крачка назад. — Това е карта от библиотека. — На нея пише името ми. — Пише име. Намирах се на метър от него. — Давай — каза Илайджа. — Направи го. Тикнах зашеметителя в гърба на Джим — достатъчно силно, за да забия анодите в мускулите около гръбнака му. И натиснах копчето. Чу се силно прашене, сякаш изгаря бушон. Джим се вцепени. Натиснах отново копчето и той залитна напред към портала. Измъкнах пистолета от колана му, фраснах го между лопатките и той падна. — Мамка му — каза Илайджа. Джим лежеше настрани. Сритах го, за да го обърна по корем, яхнах го през кръста и приковах ръцете му към земята с колене. Затъкнах пистолета в колана си, извадих първата ролка тиксо, издърпах ръцете му отзад и започнах да ги връзвам. Петнайсет пъти, двайсет. Джим се размърда и аз го ударих в тила, от което носът му се размаза на асфалта. — По дяволите. — Можеш да ми помогнеш. — Порталът е затворен. — Добре. Продължих с глезените на Джим. Когато приключих с тях, нахлузих калъфа на главата му и го залепих хлабаво на врата. Претърсих джобовете му, намерих ключовете и извадих портфейла и телефона му. После се изправих и се огледах. От страната на Илайджа на портала имаше циферблат за въвеждане на код и интерком, монтирани на нисък каменен стълб, така че шофьорът да може да стигне до тях, без да слиза от колата. — Провери ключовете — каза Илайджа. — Трябва да има копче за дистанционното на алармата. Намерих копчето, натиснах го и порталът започна да се отваря към мен. Илайджа видя проблема, пъхна се през процепа и изтича при мен. Аз хванах Джим за краката, а Илайджа — за раменете, и двамата го вдигнахме и го отместихме назад, преди порталът да го е ударил. — По-добре да го товарим — каза Илайджа. — Някой може да мине всеки момент. Тръгнахме към микробуса. Илайджа мъкнеше основната тежест. — Да не забравяме червенокоската — казах аз. — Ще прецака всичко, ако остане в къщата. — Имам идея за това. — Само ти — казах аз. — Но все пак по-добре от нищо. Стигнахме микробуса и Илайджа подхвана Джим с едната си ръка, а с другата отвори страничната врата. Напъхахме го в товарното отделение и той тихо изстена. Илайджа затръшна вратата и отново стана тихо. — Стига де — каза той. — Познаваш ме. Тя ще бъде откарана у дома с луксозна кола и професионален иконом зад волана. 	 
 	 
 В крайна сметка стана точно така. Трийсет минути след като потеглих на юг, возейки все по-обезумяващия Джим в микробуса на „A-Стар Аплайънс“, господин Ричардс спря пред вратата на Джим, позвъни и каза на червенокоската, че господин Гарднър е бил повикан по спешност. Затова се наложило господин Ричардс, резервният му шофьор, да закара младата дама докъдето е нужно. Илайджа наблюдаваше всичко това скрит между дърветата и ми преразказваше по телефона. Когато икономът и червенокоската потеглиха, той излезе от дърветата, отвори входната врата с ключовете на Джим и влезе в дома му. Отново бяхме в бизнеса. 
  30. 
 


 Пътувахме на юг. Джим се мяташе, омотан в тиксото. Още не беше видял лицето ми и аз не бях изрекъл нито дума. Свалих прозореца, докато минавахме през чесновите полета около Гилрой. Нощният въздух нахлу в микробуса — прохладен, влажен и миришещ на мазе, пълно със зеленчук. — Карл? — каза Джим. — Ти си, нали? Вдигнах прозореца, за да го чувам. — Ако е за тръстовата сметка, няма проблем — каза Джим. — Мога да оправя нещата. Не казах нищо. Отпред имаше шерифска кола, спряла в една отбивка. Прозорецът на шофьора беше свален. Карах с постоянна скорост от деветдесет и пет километра в час. Не погледнах ченгето, докато минавах покрай него. — Ако е за Деканса, не знам нищо — каза Джим. — Получих информацията по пощата, без обратен адрес. И само зададох няколко въпроса. Тук нямаше как да не се усмихна. Товарното отделение на микробуса се беше превърнало в изповедалня. Аз бях невидимият свещеник. И той дрънкаше откровени лъжи, макар че поне засега бях готов да му опростя греховете. Ако си мислеше, че говори с престъпилия правилата агент Уайт, като нищо можеше да ме жертва. Отново погледнах огледалото за задно виждане и видях само мрак. Шерифската кола си беше останала в отбивката. — Ако е само за пари, можем да измислим нещо — каза Джим. — Ще бъде по-лесно, ако разговаряме и си получа телефона. Познавам хора, които могат да помогнат. Отново не казах нищо. Джим може и да имаше повредено чувство за правилно и неправилно, но иначе около него нямаше нищо дефектно. Не омаловажавах интелигентността му, задето не се беше сетил кой съм и къде го карам. Имаше достатъчно врагове, за да напълни с тях средно голям стадион. Щеше да му е трудно да познае кой точно му е нахлузил чувал на гърба и го държи вързан в микробус. — Лансдейл, нали? Излезе миналия месец — каза Джим. — Не забравяй, че ти казах да не прехвърляш пари по този начин. На два пъти. Писмено. И ти въпреки това го направи. Трябва да си ми благодарен. Получи само десет години. Можеха да са повече. Не говореше от чувство за вина, а от страх. Ако му беше останала и капка здрав разум, щеше да си затвори устата. Можеше да съветва колкото си иска клиентите си да мълчат, но никога не е бил връзван и товарен в микробус. Надявах се, че ще продължи да говори. Колкото повече работеше устата му, толкова повече щеше да се страхува, а това означаваше, че ще е по-слаб, когато най-сетне му задам въпрос. И той го направи. През единия час, който ми трябваше да стигна имението Грейвсенд, Джим мина през половината от дългия си списък прегрешения. Прецакани клиенти, хвърлени на вълците свидетели. Измами и потулвания. Няколко омъжени жени и доста техни дъщери. Клеър Грейвсенд явно беше много назад в списъка, защото, когато стигнахме портала на Оливия, още не я беше споменал. Слязох от микробуса и затворих вратата, преди да натисна копчето на интеркома. Не исках Джим да ни чуе да говорим. Заслушах се в тихия сигнал за повикване, след което чух гласа на клиента си. — Да? — Кроу е. — Какво е това, което карате? — Микробус. — Къде е господин Ричардс? — Изпраща у дома млада дама — казах аз. — Чакайте ме отпред. Господин Ричардс спомена инвалиден стол… — На баща ми. В гардеробната му е. — Докарайте го. Тя прекъсна връзката и порталът започна да се отваря. Върнах се при микробуса и погледнах назад, за да проверя Джим. Беше се свил на кълбо. Това беше единствената поносима поза, тъй като ръцете му бяха вързани отзад. Седнах зад волана и изминах останалото разстояние до къщата. Когато изгасих двигателя и изключих светлините, Оливия отвори предната врата и излезе, бутайки инвалиден стол. Пред вратата имаше стъпала и тя стигна до ръба на най-горното и спря. Слязох, затворих вратата и се качих при нея. Оливия погледна лицето ми с всичките му синини и лепенки. После погледна дрехите, като сигурно оценяваше всичко и се питаше дали възнамерявам да го включа в сметката, която ще плати. — Какво става, Кроу? — След малко ще разберете — казах аз. — Чакайте ме в оръжейната и отключете френската врата. Няма да се бавя. — Добре. Взех инвалидния стол и го свалих до микробуса. Когато я чух да заключва след себе си, отворих задната врата на микробуса и хванах Джим за раменете. Измъкнах го навън и го оставих да падне в стола. Тъй като ръцете му бяха вързани зад гърба, лесно можеше да се килне настрани, така че се наложи да го държа за яката и да бутам стола с една ръка. Поехме по пътеката, която минаваше около къщата до градината. Някъде ромонеше невидим фонтан. Тук вълните се чуваха по-силно, откъм ръба на скалите духаше постоянен вятър. Стигнахме терасата и качих Джим до френската врата. Той се тресеше. Наведох се към калъфа за възглавница и прошепнах: — Внимавай да не намокриш гащите. Няма да се покажеш в добра светлина пред нея. После отворих вратата и го вкарах в стаята. Оливия чакаше, седнала на стола си с права облегалка. Камината беше студена като при първата ни среща тук. Закарах Джим между двата стола и сложих ръце на раменете му. Той трепна от докосването. — Искате ли отговори? — попитах я аз. Оливия погледна пленника, когото бях довел в дома й. На лицето й изобщо не беше изписан ужас. А само любопитство. Тя вдигна чашата бренди от дръжката на стола си и отпи. — Той ми каза, че подхождате гъвкаво към правилата — рече Оливия. — И че сте упорит кучи син. Сега разбирам. — Кой го е казал? — Джим Гарднър. — Джим? Това е най-хубавото нещо, което е казвал някога за някого. Свалих тиксото около врата му и махнах калъфа от главата му. 	 
 	 
 Адвокат и клиент се взираха мълчаливо един в друг. Доколкото можех да кажа, никой от двамата не си пое дъх през първите десет секунди. Чувах как вълните се разбиват долу в скалите. Помислих си за Клеър. Как пропада надолу в мрака. Оливия първа наруши мълчанието. — Господи, Джим. Като никога той нямаше какво да каже. А само местеше поглед от мен към нея и обратно. — Влязъл си в конфликт на интереси, нали? — казах аз. — И то доста сериозен. Джим преглътна и си възвърна дар слово. — Не знам за какво говориш, Лий. — Имаш двама клиенти. Оливия и човекът, който е убил дъщеря й. Знаеш името му. — Не знам кой е убил Клеър. — Напротив, знаеш — казах аз. — Сигурен съм. Обърнах се към Оливия, защото тя не беше чувала следващата част. Но в същото време говорех и на Джим. — Когато бях в Бостън, някакъв мъж влезе в къщата на Клеър и ме нападна. Убих го — не защото ме бива в това, а защото извадих късмет. Помислих си, че е свързано с друг случай на Джим. Че ме е проследил до Бостън и е проникнал в къщата заради мен. Не заради Клеър. Оказа се, че греша. — Някакъв мъж влязъл… И вие сте го убили? — Да, госпожо. — Не ми викай „госпожо“, Кроу — рязко рече тя. — Убил си човек в моя къща? — Наръгах го във ваша къща. Той умря навън, в парка. Джим гледаше камината. Еталон за мълчание. — Какво общо има това с Джим? — попита Оливия. — Тръгнах по дирята кръв през парка. Беше през нощта, така че можете да дишате спокойно. Никой не е видял. Намерих мъжа, свалих маската му и го снимах. Когато се върнах, показах снимката на Джим. — И какво стана? — Той я изтри. Каза ми да забравя за вас и да замина за Мексико. Оливия стана от мястото си, пристъпи към Джим и погледна надолу към него. — Защо, Джим? Той не просто се взираше в камината. А мислеше. Опитваше се да измисли някакъв изход от положението. Познавах го достатъчно добре, за да се досетя какво ще направи. Щеше да се представи като спасител на Оливия. — Трябваше да те защитя — каза той. — Ти поиска да ти намеря детектив. Такъв, който ще стигне докрай. Намерих ти Кроу и той отиде твърде далеч. Не зная какво си му казала да върши, но беше глупаво да прави онази снимка. Тя можеше да се използва в съда. И той щеше да завлече и теб със себе си. Беше влязъл в капана, който сам ме беше научил да залагам. Започна да лъже, преди да знае с какво точно разполагам срещу него. Класическа грешка, която той използваше всеки път, когато влизаше в съда. Джим не знаеше за доклада за пораженията върху ролс-ройса. Не знаеше за обувката на покрива и за посещението ми в радарната станция. В джоба ми имаше регистрационен документ с неговия подпис. Вече не ставаше дума само за хеликоптер. А за оръжие, с което е извършено убийство. И Джим знаеше кой е собственикът му. — Ето как стоят нещата според мен, Джим — казах аз. — Когато Оливия се е обърнала към теб, ти си нямал представа за какво. Поискала е детектив и ти си й пратил най-добрия, когото познаваш. Ако си знаел, че се опитва да намери един от собствените ти клиенти, щеше да й пратиш загубеняк. Някой, който не може да събере две и две, дори да му го напишеш на черната дъска. Но ти й прати мен. Така че, доколкото мога да преценя, ти си бил начисто. — Така е — каза Джим. — Чист съм. — Бил си. Тогава — поправих го аз. — А после ти показах снимката. Ти позна лицето и си направил връзката. Разбрал си, че твой клиент е убил Клеър. Може и да не си знаел как и кога. Разбрал си обаче, че имаш проблем. И затова направи онова, в което си най-добър. С което си прочут. Джим премълча. — Какво е направил? — попита Оливия. — Затвори си очите. И поиска аз да направя същото. — Джим? Оливия беше отстъпила крачка назад. Видях как погледът й се насочи към края на камината. Поглеждаше ръжена и преценяваше теглото му и дъгата, в която да замахне. Двамата с нея не се различавахме особено. Намирахме се в пълна с пушки стая, а тя искаше да цапардоса някого. — Това са пълни глупости, Оливия — каза Джим. — Разиграва те, за да измъкне повече пари. Направо се е развилнял. Съжалявам, че те свързах с този човек. — Как е умряла Клеър? — попитах аз. — Бързо, Джим. Кажи на клиента си. — Знам онова, което прочетох във вестника. Скочила от покрив на сграда в Тендърлойн. — Грешка. — Кой го казва? — Физиката. — Сега стана и физик. Оливия, знаеш ли колко опасен е този човек? Оливия отстъпи при камината и взе ръжена от стойката му. Когато отново пристъпи напред, Джим се озова в обсега му. Аз също. Знаех, че съм прав. Просто трябваше да обясня, преди да е замахнала. — Преди случаят да бъде закрит, инспектор Чанг получил доклад от Националната комисия за безопасност на движението — казах аз, като се мъчех да се придържам към всички факти, въпреки че още ми се виеше свят от сътресението. — С две думи, Клеър не би могла да причини такива поражения на колата, ако е паднала от покрива на сградата. Не е била достатъчно тежка. „Рефюджио“ е четиринайсет етажа, а наоколо няма по-висока сграда. Знаехте ли, че едната й обувка липсваше? Намерих я на покрива на сградата от другата страна на улицата. — Какво? Говорите пълни безсмислици, Кроу. Знаех, че заеквам. Трябваше да й покажа какво имам предвид. Бавно извадих листа от джоба си и го разгънах. Оливия го прегледа и очите й проблеснаха на два пъти. Видях как погледът й се спира върху подписа на Джим и остава там. После се обърнах и задържах листа пред лицето на Джим. — Ходих до ТРАКОН — казах аз. — Защото, както сам си се изразил, съм упорит кучи син. Проследихме маршрута на хеликоптера през града. Прелетял е точно над тази част на Търк Стрийт във вторник сутринта. — Какво искате да кажете? — попита Оливия. — Че Клеър не е скочила от покрива — казах аз. — А е била бутната от хеликоптер. Собственост на клиент на Джим. — Това са само косвени улики — каза Джим. — И не можеш да докажеш нищо без час на смъртта. — Прочетох доклада от аутопсията — казах аз. — Ти чел ли си го? Той впери мълчаливо поглед в мен, а аз заговорих на Оливия, без да я поглеждам. — Какъв часовник имаше Клеър? — „Ролекс“. Аз й го подарих. — „Пърлмастър“ — уточних аз. — Отбелязан е в описа на личните й вещи. Качествен часовник, нали, Джим? Но дали би могъл да оцелее при падане от шестстотин метра? Наистина ли мислиш, че не знам точното време на смъртта? — Радарът… — Стига, Джим. Ако някой изрита високо топка в Южна Корея, те го научават. Знаят къде е бил хеликоптерът. Всичко е записано. Джим отново се загледа в камината. Зачаках да видя какво ще измисли. Десетте секунди станаха двайсет. Цяла вечност пред журито, което в случая беше Оливия Грейвсенд. — Джим — каза тя. Когато заговори, думите му бяха изречени бавно и твърдо. Джим можеше да използва уверения си, запазен за съдебната зала глас със същата лекота, с която някой намята сакото си. — Регистрирах хеликоптер на името на дружество с ограничена отговорност. Искаш от мен да разкрия името на негов член. Тази информация е поверителна и достъпна само за адвокат. Никой съдия няма да ме принуди да отговоря. — Не ми трябва съдия — казах аз. Извадих телефона на Илайджа и направих видеовръзка. 
  31. 
 


 — Как я карате? — попита Илайджа. Той седеше в кухнята на Джим и държеше телефона на иконома в изпънатата си ръка. Беше си сипал чаша вино от хладилника на Джим. До нея имаше чиния ордьоври. Явно бяха оставени от готвача, за да има какво да предложи Джим на червенокоската. С малък нож Илайджа си отряза резенче гъши дроб. Точно това исках да видя. Постъпката му означаваше, че е намерил онова, което ми трябва. — Бива — казах аз. Държах телефона така, че Джим и Оливия да виждат екрана. — Просто трима души, седнали около камината в оръжейна и разговарящи за убийство. Липсва ни единствено икономът. — Още ли не се е върнал? — Може да е запрашил нанякъде с младата дама — предположих аз. — Искате ли да видите какво намерих? — Давай. Илайджа обърна телефона така, че камерата да гледа пред него. Тръгна, като прекоси кухнята, спусна се по широките стъпала до салона, мина покрай бара и отиде до стария асансьор, който архитектът на Джим беше успял да спаси от един банкрутирал хотел в Канзас Сити. Влезе вътре, дръпна решетката и натисна единственото копче. Загледахме го как се издига над салона, минава през втория етаж и стига до стъклената стая на третия. Той излезе от кабината и завъртя телефона, за да ни даде пълна картина от помещението. В него имаше дървени шкафове около бюро в средата. Чекмеджетата бяха отворени и празни. Купчини листове бяха подредени спретнато на килима и по писалището. — Колко клиенти намери? — попитах аз. — Седемдесет и двама. — Толкова много ли? С цялата информация — банкови сметки, социални осигуровки и така нататък? — А също разпечатани имейли — каза Илайджа. — И касети. Твоето момче е от старата школа. Записва телефонните си разговори на лента. Ръката на Илайджа се появи на екрана и взе малък плик от върха на една купчинка. Отвори го и извади миниатюрна касета. — Много такива ли намери? — Трийсет-четирийсет. Кой прави такива неща? Погледнах Джим и свих рамене. Знаех за касетите и навика му да записва. Правеше го, в случай че му се наложи да изнудва собствените си клиенти. Ако им хрумнеше да си спестят разходите за адвокат, Джим вадеше записите. Никога не му е минавало през ума, че могат да попаднат накуп в ръцете на ФБР, независимо дали клиентите му са си платили, или не. — Представяш ли си какво ще стане, ако приятелят ми събере всичко това в кашон и го остави на прага на агент Уайт? — попитах аз. — Имаш много клиенти. Лорка не е единственият, който може да накара човек да изчезне безследно. — И теб те има на някои от касетите. — А ти си на всички — отвърнах аз. — Така че клиентите ти няма да се чудят откъде са дошли те. Наблюдавах го, докато осмисля думите ми. — Трябва ми само име, Джим. Не е нужно да научава откъде съм го узнал. Той премести поглед от мен към Оливия и после към екрана на телефона. Илайджа отново даваше картина към стаята. В нея имаше десетки хиляди страници от документи. Банкови извлечения. Платежни нареждания. Фалшиви фактури. Швейцарски сметки и номера на сейфове в трезори на Каймановите острови. Цели империи можеха да рухнат за една нощ. Повечето от тях щяха да заведат дела, но някои можеха да помислят и за по-твърди мерки. — Името — казах аз. — Няма да ти говори нищо — каза Джим. — Той върши всичко през фиктивни компании и холдинги. Слага си ръкавици, преди да натисне копчето на асансьор. Истински призрак е. — Е, кажи ми името на призрака. — Стефан Ларсен. — Колко струва? — Много. Повече от всеки в тази стая. — Как се е сдобил с богатството си? — Не знам. — Джим. — Наистина не знам. Мисля, че в миналото се е занимавал с наука. — През деветдесет и четвърта си му помогнал да наеме доктор Парк Квунгхо от Южна Корея, нали? За миг на лицето на Джим се изпита изненада — рядка гледка за него. Успя да я потисне, но недостатъчно бързо. Забелязах я, както и Оливия. Тя ме наблюдаваше толкова внимателно, колкото и него. Нямаше представа какво точно става. — Да наеме… не. — Какво тогава? — Ларсен поиска да намеря Парк. След като го беше наел. — Поискал е да го намериш, след като е изчезнал за втори път. През деветдесет и шеста. Това ли искаш да кажеш? — Да. — За какво говорите? — попита Оливия. — Кой е този Парк? Вдигнах ръка към нея да изчака. Исках Джим да говори, докато е в настроение за това. Ако му се удадеше възможност да замълчи, щеше да измисли някаква стратегия да избегне пораженията, които заплашвах да му нанеса. — И ти го свърза с детектив, нали? — попитах аз. — По същия начин, по който свърза Оливия с мен? — В известен смисъл. — В какъв смисъл? — Ларсен искаше да намери Парк. Но също така искаше след откриването му да се случат някои неща. Затова му трябваше много конкретен вид човек. Свързах го с някого и мисля, че двамата се сработиха отлично. Доколкото чух, Ларсен го е направил свой редовен служител. — Иначе казано, трябвал му е убиец. И ти си му помогнал да си намери. — Ще трябва да питаш Ларсен какво му е трябвало. — Или убиеца — казах аз. — Той със сигурност би трябвало да знае. Джим поклати глава. — Пропусна шанса си. Той е мъртъв. — Кога и как? — Ти знаеш по-добре от мен — отвърна Джим. — Защото сам го уби в Бостън. Трябваше ми момент да смеля думите му. — Когато ти показах снимката, ти каза „Браво на теб“. И после ми каза, че има и други. Помислих си, че говориш за федерални. А ти си имал предвид хората на Ларсен. Той кимна едва забележимо. — Колко? — Не знам. Аз изпратих само онзи човек. Но той е осигурил други. След известно време всичките ми изглеждат еднакво. — Какво е искал Ларсен от Клеър? — Не знам. — Знаеш ли какво е работил доктор Парк за него? — Нямам представа, Кроу. Много добре ме познаваш. — Така е — казах аз. — Клиентът ти дава куфарче на човек, който отлита до Насау и прехвърля пари на пилот, който пък поема натоварен с кокаин самолет от плантация край Рио Гранде. И ти нямаш представа с какво си изкарва хляба клиентът ти. Абсолютно никаква. Може да е собственик на магазин за куфари. — Доколкото знам, Ларсен никога не е предавал куфарче на когото и да било. — Тогава да говорим по същество — казах аз. — Къде мога да го намеря? — Не знам. — Къде му пращаш сметките си? — На имейл адрес. — Това не ме урежда, Джим. — Погледнах телефона. Видеовръзката още не беше прекъсната. — За колко време ще можеш да прибереш всичко и да го закараш до къщата на Уайт? — Ти взе микробуса — каза Илайджа. — Но няма страшно. Твоето момче има порше в гаража. Мога да натоваря всичко на него и да дам на Уайт ключовете. — Действай тогава. — Дадено. Джим гледаше екрана. Илайджа остави телефона така, че да можем да го виждаме как кляка и започва да събира купчините документи. — Още имаш избор — казах аз. — Труден избор. Ще се обадиш ли на клиентите си, за да им кажеш какво се е случило? Или ще се скатаеш и ще чакаш да научат от федералните? Джим се позамисли. Може би обмисляше шансовете си да се измъкне от положението с искане материалите да не бъдат допускани в съда. Във веригата улики имаше пропуски. Разговорите с клиентите бяха защитени. Нямаше начин властите да ги използват в съда. Валидни доводи, но Джим знаеше и обратната страна — независимо дали използват документите или не, властите ще знаят всичко. И клиентите на Джим също няма да забравят. — Джим, чу ли ме? — попитах аз. Аудиовръзката по телефона беше заглъхнала за половин секунда. — Знаеш какво е това, нали? Батерията си отива. Когато си отиде напълно, няма да мога да го отзова. Дори да искам. — Дадох ти името. — Кажи ми къде е и документите ти ще бъдат на сигурно място. — Не знам къде е в момента. Но знам нещо почти толкова добро — каза Джим. Той наведе глава и смръщи вежди. По същия начин, по който го правеше в съда, когато искаше журито да се наведе към него, изпълнено с напрегнато очакване. Просто си беше такъв. Не можеше да се владее. — Знам къде ще бъде утре вечер. — Да, бе. — Покани ме на нещо в Бевърли Хилс. — Какво нещо? — Сбор, както го нарече — отвърна Джим и прочисти гърлото си. — Възможност. „Не само шансът на живота, а шансът на много животи“, ако искаш да чуеш точните му думи. — Звучи ми като съмнителна реклама. — Точно това си помислих и аз — каза Джим. — Затова казах, че може и да намина. И сигурно бих го направил, за да се запозная с приятелите му. Свежа кръв и тъй нататък. — Кога и къде? — Утре в девет. В къща нагоре сред хълмовете. Нямаше нужда да ми казва адреса — къщата на Мередит. — Чия? — На Мередит Майлс. Актрисата. — Тя клиент ли ти е? — Оливия ми я прати. Погледнах към Оливия и тя кимна. — Имаш ли адреса й? — Естествено. Приближих телефона до устата си и заговорих на Илайджа: — Натовари поршето. Замини в която посока решиш. Ако можеш, смени колите и намери хотел някъде. Вземи документите и чакай да ти се обадя. — Дадено. Прекъснах връзката и се огледах. Щеше да е погрешно да кажа, че нещата в оръжейната са безценни. Тук имаше редици английски пушки. Чифтове пистолети за дуел в облицовани с кадифе кутии. Цената им можеше да бъде определена и договаряна. А от гледна точка на сигурността това беше проблем. Цялата къща беше примамка. Всичко в нея можеше да бъде откраднато и пласирано на черно. Разбира се, Оливия си даваше сметка що за мишена е. И бях готов да се обзаложа, че е взела мерки да се защити. — Имате ли паник стая? — попитах аз. — До спалнята ми. — Можете ли да я заключвате отвън? Тя кимна. — С ключ. — Ако пуснем Джим, той може да размисли. И да предупреди Ларсен — казах аз. — Ще се наложи да го задържите като гост за един-два дни. Не ми хареса начинът, по който ме изгледа Джим, така че нахлузих отново калъфа за възглавница на главата му. 
  32. 
 


 Беше два след полунощ и аз пътувах на юг е ягуара на Оливия. Отивах в дома на носителка на „Оскар“ в Бевърли Хилс на парти с преспиване, на което нямах работа. В джоба си имах около четиристотин долара и полуавтоматичен пистолет, който принадлежеше на бившия ми шеф. Носех добър костюм, но без вратовръзка. Имах телефона на Илайджа, но не и портфейл и документи. И петстотин километра, през който да измисля някакъв план. Зад мен в Кармел Оливия и икономът й държаха под око Джим Гарднър. Бяхме извадили телефона от паник стаята и го бяхме заключили вътре, като преди това му бяхме махнали тиксото. Там имаше кухненски бокс, добре зареден хладилник и малка баня. Доколкото можех да преценя, Джим би могъл да изкара вътре две или три седмици, ако се наложи. Уютно и безопасно зад метър и двайсет бетон и стоманена врата, която беше достатъчно дебела, за да спре и танк. След като Оливия я затвори и завъртя ключа в ключалката, не можехме дори да го чуем как вика. Не бях разказал на Оливия всичко, което бях видял и научил през последните четирийсет и осем часа. Тя знаеше главното — че някакъв мъж на име Стефан Ларсен е убил дъщеря й, като я е блъснал от хеликоптер. Не знаеше обаче за близначката на Клеър, нито за „Крийксайд“. Не знаеше и какво д-р Парк е направил за Ларсен. Всъщност това и аз не го знаех. Започвах обаче да си изграждам представа. Джим го каза сам — Ларсен продава възможности. Шансът на няколко живота. 	 
 	 
 Гледах как слънцето изгрява, докато пътувах през Централната долина. Напояваните поля се простираха от двете страни на междущатската магистрала, а над тях беше увиснала утринна омара. Влизащият през климатика въздух миришеше на изкуствен и животински тор. Не бързах за никъде. Спрях на един пункт за почивка и закусих добре, после отидох в тоалетната и се измих в умивалника. Свалих лепенките от лицето си и огледах пораженията. Бяха останали само няколко охлузвания по едната скула. Цицината ми спадаше. Положението не беше добро, но изобщо не можеше да се сравнява с най-лошия бой, който съм ял някога. Колкото до главата ми, някои неща си оставаха малко мъгляви. Но мъглата се вдигаше. Нищо, което да не мога да оправя с десет часа сън в крайпътен хотел, един бърбън и тиленол. Но първо направих малък оглед. Изминах останалия път до града, слязох от планините, минах през Сенчъри Сити и завих към възвишенията. Мередит Майлс живееше на Десео Лейн, близо до горната част на един каньон. Минах покрай къщи, в сравнение с които домът на Клеър на Бейкър Стрийт изглеждаше като колиба. И после, малко по-нататък, явно попаднах на истинските пари, защото изобщо не можех да видя къщите. А само оградите и стените. Домът на Мередит беше в края на пътя. Оградата й от ковано желязо беше достатъчно висока, че да държи пуснати на свобода тигри и шимпанзета от другата страна, стига да го иска. Къщата не се виждаше, но при портала имаше кабина за охраната. Като се имаше предвид кой живее тук, останах изненадан, че в нея има само един човек. Той обаче си отваряше очите на четири и ме гледаше как намалявам. Поне бях в „Ягуар“, а не в Халата. Охранителят сигурно би запомнил „Камаро“ от 1965, но колата на Оливия беше перфектно анонимна по тези места. Обърнах бавно. Като човек, който просто обикаля и убива време. Характерна за Ел Ей традиция, ако изобщо можеше да се говори за традиции тук. Спуснах се обратно в каньона. Познавах Ел Ей горе-долу толкова, колкото и Бостън. Просто продължих напред, докато къщите не станаха ниски и изсушени от слънцето, след което излязох от магистралата и намерих един мотел, където получих специалитета на управителя без много суетене. Двойно по-висока цена от обявената за стая на приземния етаж. Плащаш предварително в брой и не е нужно да се регистрираш. Стаята беше всичко, което очаквах. Ръждясал климатик на прозореца. Един стол, една изгорена от фасове маса. Убита пурпурна покривка за легло, под която имаше тънко протрито одеяло. Мотелът се намираше точно под въздушния коридор за международното летище. През двете минути, през които оглеждах стаята и обръщах леглото, отгоре с рев прелетяха четири самолета. Намалих максимално климатика и дръпнах найлоновите завеси. Наметнах ризата и сакото си върху облегалката на стола и сложих панталона на масата. Взех душ, реших да пропусна бърбъна, но глътнах един тиленол. После си легнах, без да се избърша. Сложих пистолета на Джим на нощната масичка и заспах. 	 
 	 
 Събудих се в шест вечерта и известно време останах да седя на ръба на леглото. Преброих колко от парите на Джулиет са ми останали, после и патроните в пистолета на Джим. Общо взето, положението ми не беше чак толкова лошо. Можех да си купя трийсет кафета и да убия девет души. И имаше добри шансове към десет вечерта да съм на път към най-близкия затвор, ако съм късметлия, или вързан и в багажника на кола, ако щастието не ми се усмихне. Нямах твърд план как да избегна двете възможности. Бих могъл да се откажа, но имах клиент, който ми плащаше. Освен това бях замесен лично в играта — те бяха ударили офиса ми, бяха влезли в апартамента ми и на два пъти се опитаха да ме убият. Да не говорим, че си исках колата. Халата имаше сантиментална стойност — повече заради последните двайсет и четири часа, отколкото за последните шест години. Но все пак. Освен това и Мадлин. Може би се бях опитвал да избягвам тази тема, да не мисля за нея. Ако двете е Клеър бяха продукт на някакъв лабораторен експеримент, то тя беше жертва точно толкова, колкото и дъщерята на Оливия. Ако я бяха отвлекли и ако бяха убили двама души, за да прикрият следите си, тя може би нямаше много шансове. Това беше брутална възможност, за която не исках да мисля. 	 
 	 
 В осем без четвърт бях в края на опашката от три коли и чаках да вляза в имота на Мередит Майлс. Първата кола беше до кабината на охраната, със свален прозорец. Не виждах шофьора и охранителя. Явно си говореха нещо, но нямах представа какво. След трийсетина секунди порталът се отвори и колата потегли. Вече бях втори на опашката, а зад мен имаше две коли — достатъчно близо до бронята ми, че да бъде трудно да се измъкна, ако се наложи. Не бях обещал на Оливия, че ще пазя колата й, така че поне имах някакви възможности. Прозорецът на втората кола беше свален. Отново не успях да видя лицето на шофьора. Виждах обаче лявата ръка на охранителя. Изглеждаше едър тип. Трийсет секунди и порталът се отвори. Колата продължи напред и порталът започна да се затваря. Свалих крака си от спирачката и зачаках със запален двигател при кабината. Прозорецът ми вече беше свален. Едва сега успях да разгледам наистина охранителя. Той всъщност не седеше в кабината. А я носеше, при това тя му беше малка. Може би работеше допълнително, а иначе беше състезател от Националната футболна лига. Костюмът му не скриваше татуировките по врата и опакото на дланите му. — Добър вечер — казах аз. — Името ви, сър? Гласът му се оказа странно писклив. Може би беше започнал да взема стероиди, преди да навлезе в пубертета. — Джим Гарднър — казах аз. Той ме погледна и присви очи като човек, който има нужда от очила, но не ги носи. Зачудих се колко ли често Джим е идвал тук — ако изобщо го е правил. Той обикновено обичаше да кара клиентите си да ходят при него. Но това беше Мередит Майлс. Джим може би допускаше изключения на обичайните правила. Охранителят отиде при кабината и извади папка. Консултира се с някакъв лист, като движеше нокът по списъка. Пръстите му бяха дебели колкото руло тоалетна хартия. Ако искаше, сигурно можеше да ме сграбчи за косата и да откъсне главата от раменете ми, без дори да усети. — А, ето ви — каза той с детския си глас. — Чак в дъното. — Където ми е мястото. — Приятна вечер, сър. Натисна копчето и порталът се отвори. Кимнах му, вдигнах прозореца и потеглих. Алеята се изкачваше нагоре и минаваше покрай изсъхнали на вид борове. Изминах двеста метра, преди да зърна къщата за първи път. Приличаше на нещо, чието място е някъде в Тоскана. Гладък пясъчник, хоросанови замазки, колони, куполи и големи засводени прозорци, които позволяваха на онзи вътре да гледа към двора, а онези отвън да се възхищават на скритите в таваните светлини. От двете страни на алеята бяха паркирани коли и аз спрях зад последната. Тя беше джип. Жълто-кафяв, все още със засъхнала кал по калниците. Един от страничните прозорци беше доста напукан и се крепеше с тиксо във формата на X. Бих го познал навсякъде. В известен смисъл изпитах едва ли не облекчение. Винаги е по-лесно да се появиш на парти, на което можеш да видиш познато лице, с което отдавна копнееш да се срещнеш. Изгасих двигателя, после и светлините. Известно време останах зад волана и се оглеждах. На широката предна тераса на къщата имаше хора, но дворът пустееше. Слязох от колата, извадих телефона на Илайджа и му се обадих. Вървях бавно — не към къщата, а по края на осветения периметър. Просто човек, който иска да довърши частен разговор, преди да се присъедини към останалите. — Какво става, Лий? — В къщата на Мередит съм — казах аз. — Обикалям отвън и крия лицето си с телефона ти, докато се оглеждам за някого. — Успял си да влезеш? Браво на теб! — Това беше лесната част. — А коя е трудната? — Онова, което следва. — Имам чувството, че си помислил за всичко — каза Илайджа. — Ако не ти се обадя до утре сутринта, подхвърли документите в някой контейнер за боклук и се обади на ФБР от уличен телефон. — Ами поршето? — Задръж го. Или го продай. Ако се стигне дотам, вече няма да ми пука. — Добре — каза Илайджа. — Ще ме питаш ли аз как я карам? — Как я караш? — Страхотно. Взех си стая в „Дрейк“ на Юниън Скуеър. Само аз, десет кутии с документи и минибар, какъвто не си виждал. — В „Дрейк“? — повторих аз. — Сериозно? — Майтапя се. — Той замълча за момент. — В „Риц“ съм. Бях заобиколил къщата и сега можех да видя задната й страна. Тя беше построена в склона. По средата на височината й имаше тераса с обичайните атрибути — джакузи, сглобяеми мебели, чадъри. Някакъв мъж се беше облегнал на парапета и правеше онова, което правех и аз — говореше по телефона на място, където не могат да го гледат и чуват. Нямаше да го забележа, ако не се беше обърнал да приеме повикването. Докато вдигаше телефона към ухото си, видях лицето му в профил. Шофьорът ми. Онзи, който ме беше закарал от „Крийксайд“ до Лейтънвил. И който беше толкова против ранното ми слизане, че се беше опитал да ме застреля в гърба. Беше сам и това бе напълно логично. Приятелчето му от задната седалка или беше в хладилник в окръжната морга на Мендосино, или настанено в болницата за продължителен престой. — Хей, Илайджа — прошепнах аз. — Приятно прекарване в „Риц“ или където там си. Забавлявай се до припадък. Трябва да бягам. Затворих и прибрах телефона. Извадих пистолета на Джим от колана и ми хареса как го усещам в ръката си. Компактен и тежък като глава на чук. Уверих се, че предпазителят е сложен, и го затъкнах отново на кръста си. Тръгнах нагоре по склона, като следвах сенките на дърветата. Стигнах до терасата и се промъкнах, докато не се озовах зад него. — Няма проблем — казваше той. — Ще се случи тази нощ. Заслуша се за момент и каза: — Да, сър. Изчаках го да затвори, хванах го в душеща хватка с дясната си ръка и го придърпах плътно до себе си. Хрущялът на дихателната му тръба беше на свивката на ръката ми. С лявата си ръка хванах десния си юмрук, дръпнах назад и стегнах бицепса си. Класическо задушаване — притискане, което прекъсва кръвоснабдяването на мозъка. Той издържа около пет секунди, което беше половината от времето, което очаквах. Коленете му се подкосиха, но не го пуснах на земята. Нямаше да се хвана на такава очевидна измама. Дръпнах се назад, като поех цялата му тежест, така че краката му увиснаха във въздуха. Той изрита веднъж и твърдият ток на обувката ми издраска пищяла ми. Устата ми беше точно до ухото му, достатъчно близо, за да го отхапя. Вече бях вкусвал този тип и нямах желание да повтарям. Затова удвоих натиска върху гърлото му. Нещата май отиваха към непоправими поражения. Счупена подезична кост, спукана очна ябълка. Нямах нищо против. Той престана да мърда. Задържах го още три секунди, след което го пуснах и го блъснах силно. Той се просна на каменната тераса, като се приземи по лице зад издигнатия подиум на джакузито. Дори не помръдна. Клекнах до него и го претърсих. Портфейл, телефон, ключове за кола. Малък пистолет, вероятно „Валтер РРК“, но не можех да съм сигурен в тъмното. В другия джоб на гърдите му намерих заглушител, два пъти по-дълъг от оръжието, за което беше предназначен. Преобърнах го по гръб и сложих два пръста на гърлото му. Трябваше ми близо минута да напипам пулс, а когато го направих, не бях сигурен дали не си въобразявам. Накрая вдигнах глава и се огледах. На терасата, както и на обширния терен от тази страна на къщата нямаше никого. Горе имаше светещи прозорци, но никой не гледаше от тях. Партито беше отпред. Проблемът ми беше почти решен, но все още трябваше да измисля къде да скрия този тип. Нямаше начин да го замъкна пред къщата, по алеята и да го натоваря в багажника на ягуара. Не и без да ме забележат. Наведох се да проверя джакузито. То имаше дървен капак, който се повдигаше в средата. Вдигнах по-близката до мен половина и погледнах. Във ваната нямаше вода, но няма да ви лъжа. Дори да имаше, пак щях да го направя. Вдигнах съвсем капака, подхванах мъжа за раменете и го завлякох на подиума. После през ръба на джакузито, докато накрая гравитацията не пое нещата. Пуснах го, затворих капака и сложих резето. Седнах за момент на един шезлонг, за да дойда на себе си. Дишах дълбоко и бавно. Със затворени очи. После станах, запасах ризата си, оправих си сакото и отидох отпред, за да се включа в партито. 	 
 	 
 А то нямаше нищо общо с партитата, на които ми се е случвало да присъствам. Дори когато бях съпруг на Джулиет Вилате и трябваше да се появявам в луксозни апартаменти и вили в Марин Каунти и да си стискаме ръце с хора, с които не ми беше работа да се срещам, никога не бях попадал на нещо като това, което видях тази нощ в къщата на Мередит Майлс. Качих се по стъпалата на предната веранда и се огледах. Ако имах фотоапарат и ако никой не ми се нахвърлеше, можех да направя убийствени снимки за някое жълто издание. Тук беше режисьорът, автор на филми за мафията, който беше дал начало на кариерата на домакинята ни. Беше прегърнал актрисата от „Нощните белези“. Двамата разговаряха с жена, която беше направила сензация с това, че принуди един държавен секретар да подаде оставка. Имаше и осем или десет други лица, които разпознавах, но не можех да свържа с нищо конкретно. — Трябва да сте един от неговите приятели — каза глас от дясната ми страна. — Не сте от моите. Обърнах се и се озовах лице в лице с жена, която бях виждал от десет години на широкия екран и по билбордове. Беше боса и облечена в рокля, която представляваше малко черно парче плат и може би безопасна игла. Държеше по една чаша във всяка ръка. — Бяло или червено? — Онова, което предпочитате по-малко — отвърнах аз. — И да, един от неговите приятели съм. Жената ми подаде чашата червено вино и се пукнахме. — Приятно ми е да се запознаем — каза тя. — Мередит Майлс. — Лий Кроу. — С какво се занимавате, Лий? — Всеки ден с нещо различно — отвърнах аз. — Следвам хора и правя снимки. Понякога това не им харесва и тогава се случват такива неща. Докоснах цицината на главата си и ожулването по бузата. — Снимки? Тя отстъпи крачка назад. — Не — казах аз. — Не съм от онези. Работя предимно за Джим. — Джим? — Гарднър. Тя пристъпи напред. Този път две стъпки, така че се озова по-близо до мен, отколкото преди. Хвана ме за лакътя и сниши глас. — Значи работите за Джим? Сериозно? — Откакто завърших право. Той ми е като баща — или каквото си представям, ако имах баща. — Той няма ли да дойде? — попита тя. — Каза, че може и да намине. Поклатих глава и леко се намръщих. Поддържай нещата прости, Кроу. Тя задължително щеше да познае лошата игра. — Изникна нещо. Задържаха го в дома на друг клиент. Не успя да се измъкне. — Трябваше да говоря с него. — Можете да го потърсите на мобилния му — казах аз, което също беше вярно. Тя можеше да опита каквото си поиска. — Или ако не вдигне, да кажете на мен. Ще се виждам с него утре сутринта. — Става дума за всичко това. — Тя сниши глас още повече. — Започвам да се колебая. — И? — И се питам какво е мнението на Джим. Ако може да погледне договора. Безопасен ли е? Ако нещо тръгне на зле, има ли изход? И изобщо законен ли е? — Не зная. Не съм виждал договора. — Нито пък аз. Всичко е толкова потайно, нали? — Защо да не бъде? Все пак това е шансът на много животи. — И на вас ли ви го каза? — Ларсен ли? — отвърнах аз. — Това му е рекламната фраза. — Откъде го познавате? — Джим ме свърза с него — казах аз. — Помагам му да рационализира организацията си. Да я съкрати. Да ореже ненужното. Наречете го както ви се хареса. Не мога да навлизам в подробности, без да наруша поверителността на клиента си. — Работата ви засяга ли и онова, което се предлага? — попита тя. — Ако има правни проблеми и е свързано с… с каквото е то всъщност… тогава няма да позволя да припарят до мен. Не и с игла. — Внимателна сте. Тя повдигна едва забележимо вежди. — Как може да възнамеряваш да живееш вечно, ако не си внимателен? Може да имаш всички подходящи гени. Може да разполагаш с най-добрите подобрения. С всичко, което може да се купи. Но ако не се огледаш в двете посоки, преди да пресечеш улицата, това няма никакво значение — каза тя. — Елате с мен. Тя ме хвана под ръка и ме поведе към къщата. 	 
 	 
 Спряхме на три пъти по пътя. Първият път беше, за да поздравим един нюйоркски продуцент и испанска актриса. Тримата си размениха въздушни целувки с бузи на петнайсет сантиметра една от друга. Продуцентът стисна ръката ми, а актрисата само кимна. Мередит ме представи като Лий, един от адвокатите й? Преди не чак толкова време подобно нещо би ме жегнало. Защото можеше да бъде истина. Можех да стана партньор на Джим и сега щях да стоя тук без никакви преструвки. А като поканен гост. Но вече се познавах достатъчно, за да знам, че ако бях постигнал онова, което бях искал, щях да съм нещастен. Щях да съм тук по график, да изпълнявам нареждания на Джим. Щях да съм поканен, защото съм полезен, също като прислугата. Нямаше да ми се налага да се представям с фалшиво име. Нямаше да нося пистолет на кръста си и друг в джоба на сакото си — и двата откраднати. Нямаше да ми се налага да заключвам човек в джакузито на Мередит. Заблуждавах всички освен себе си. И нямах нищо против. Бях доволен от онова, което правя, защото аз вземах решенията, интерпретирах правилата и решавах кои от тях просто да изхвърля. Мередит ме поведе отново. Стигнахме до средата на разположения по-ниско салон, когато тя спря една сервитьорка, която взе чашите ни. После продължихме през показна кухня, която сигурно никога не е била използвана по предназначение, и през една врата през втора, която би изглеждала съвсем уместно в популярен ресторант. В нея работеха шестима души в бели униформи. Мередит отиде до най-едрия и го потупа по рамото. — Хари — каза тя. — Ще бъда в кабинета си за малко. Кажи на Леон да ми се обади веднага, ако се появи Стефан. — Добре. Тя отвори една странична врата и продължихме по коридор към вратата в дъното. — Леон онзи на портала ли е? — Да. — Къде го намерихте, на сбирка на „Чарджърс“ ли? — Не мисля, че някога е играл футбол — каза тя. — Поне не за пари. Може би за цигари на кварталното игрище. Стигнахме до средата на кабинета и спряхме. Тя се обърна и ме погледна. — Цялата къща се наблюдава. Мога да извикам откъдето и да е. Леон и Хари ще пристигнат тутакси. — Разбирам. — Модерните технологии ги повикват, но щом дойдат, се връщаме обратно в петнайсети век — каза тя. — Юмруци и ножове. Е, кой сте вие всъщност? — Лий Кроу. — В списъка няма Лий Кроу… — Тя млъкна и се загледа в лицето ми. — Не се изненадвате, че мога да запомням реплики наизуст, нали? Стаята беше цялата във филмови плакати. Някои бяха стари, други от нейни творби. В центъра имаше работна маса, върху която бяха разхвърляни неподвързани сценарии. По средата й се мъдреше лаптоп с тъмен екран. Тя беше спечелила първия си „Оскар“ за роля, но вторият й беше за сценарий. Биваше я и в двете. — Не — казах аз. — Изобщо не се изненадвам. — Чие име използвахте, за да влезете? — Това на Джим. Чие друго? — Той ли ви прати тук? — Разбира се, че той — казах аз. Което си беше донякъде вярно. Джим ми беше казал къде да отида и кога да съм там. Може би го беше направил в суматохата. Или просто беше преценил интересите си. Оливия Грейвсенд и Мередит Майлс бяха добри клиенти и влиятелни жени. Стефан Ларсен пък хвърляше хора от хеликоптери. Джим може и да беше лишен от морал, но разбираше от имидж. Каквито и да бяха съображенията му, трябваше да поема инициативата в този разговор. — Стефан Ларсен ви плаши, нали? — попитах аз. — Малко — отвърна тя. — Но затова ли сте тук? — Тревожим се, госпожице Майлс — казах аз. — И съдейки по онова, което видях, откакто съм тук, вие също би трябвало да се тревожите. Бръкнах в джоба си и извадих малкия пистолет, който бях взел от мъжа на задната тераса. Вече му бях завинтил заглушителя. Задържах го в отворената си длан, с дулото към мен. И й го подадох. — Какво е това? Не направи опит да го докосне. — Взех го от човек на Ларсен преди пет минути. Беше на задната ви тераса. — Как така сте го взели? — Издебнах го в гръб и го повалих. И после го претърсих. — Какво сте направили? — Всичко е наред. Няма да стане. — Убили сте… — Проснах го в безсъзнание и го заключих в джакузито ви. Беше празно. Няма да се удави. — За русия ли говорите? Майкъл? Той дойде да подготви презентацията. — С това ли? — попитах аз. — „Валтер РРК“ със заглушител? Зареден с патрони с кух връх? Да не би Ларсен да ви е казал и да сте се съгласили на подобно нещо? Нямах представа какви патрони има в пистолета. Не бях сигурен, че патроните с кух връх са по-лоши от другите. Но така ми звучеше. — Никога не ми е казвал подобно нещо — отвърна Мередит. — Ларсен и хората му убиха трима души, може би четирима. И това са само онези, за които знаем. Мередит впери продължителен поглед в мен и в оръжието в дланта ми. — Махнете това — каза най-сетне тя. — Определено не искате да намират ваши отпечатъци по него. — Отпечатъците ми вече са по него. — Въпреки това. Оставих оръжието в края на работната маса. — Наистина ли ви е изпратил Джим? — Да. — Защо да ви имам доверие? Погледнах пистолета на масата и отстъпих две крачки назад. Всеки в нейното положение несъмнено знаеше как да борави с такова оръжие. Режисьори организираха курсове с бивши военни и пращаха актьорите си на същите стрелбища, на които ходеха и ченгетата. Всичко се правеше заради реализма. Малките детайли в движението и позите можеха да означават много пред обектива. Или поне те смятаха така. — Оръжието му е у вас. И ако искате да го питате какво прави, той вероятно вече започва да идва на себе си. Можете да извикате Леон от поста му и да му кажете да си свърши работата. Пистолетът на Джим още беше затъкнат в колана ми. Но всъщност не я лъжех. В крайна сметка нещата се свеждаха до това. Тя можеше да ми се довери, независимо дали мога да й обясня защо, или не. — Леон си е добре там, където е. И ако човекът на Ларсен е там, където казвате, значи и той е добре. Загледах я как извади салфетка от една кутия на бюрото и взема пистолета. Явно бях прав за курсовете, защото първата й работа беше да махне предпазителя. После взе още една салфетка и дръпна затвора назад. Неизстреляният патрон падна на килима. — Свалихте предпазителя. С един патрон по-малко сте, но по тежестта знаете, че разполагате с още много — казах аз. — Пистолетът е зареден. Достатъчно натиск с показалеца и можете да пробиете дупка в челото ми. И никой няма да чуе. Тя свали пистолета и ме погледна. Беше задъхана, но не толкова, че да не може да стреля точно. — Искате ли да се обадите на някого, който да гарантира за мен? — Казахте, че Джим е замесен. — Имаме и друг общ познат. Някой, на когото имате доверие. И нейният залог в това е по-голям, отколкото този на Джим. — За кого говорите? — За Оливия Грейвсенд. Каза ми, че имате номера й. Дълго време тя не отговори. Пръстът й още беше на спусъка. — Познаваме се от няколко години. — От кампании за набиране на средства, доколкото разбрах. — Какво общо има тя с всичко това? — Обадете й се и я попитайте. Тя отстъпи до работната маса и извади мобилен телефон. Използва гласово набиране, за да не ме изпуска от поглед. Включи спикърфона, така че да чувам как телефонът звъни. На петстотин километра на север господин Ричардс вдигна. — Имението Грейвсенд. — Мередит Майлс, търся Оливия. — Да, госпожо — отвърна той. — Веднага. Явно се намираха в едно и също помещение — Оливия се обади веднага. Икономът само й беше подал телефона. — Да, скъпа — каза тя. — Мислех си, че ще се обадиш. Мередит изключи спикърфона и вдигна телефона към ухото си. — Кой е Лий Кроу? Ти ли го прати тук? После заслуша мълчаливо. Не можех да чуя Оливия, но отговорът й беше доста дълъг. Устните на Мередит се превърнаха в тънка линия. Показалецът й започна да потупва по предпазителя на спусъка. — Защо? — попита тя. Отговорът беше също толкова кратък, но Мередит явно не разбра. — Би ли повторила? Докато слушаше, веждите й се събраха. После тя започна да кима, както правят хората по телефона дори когато обектът на съчувствието им не може да види и оцени жеста. — Нещо с Клеър ли се е случило? Последва още едно кратко обяснение и този път Мередит ме погледна. — Оливия… добре. Тя свали телефона и отново включи говорителя. — … и после я е убил — казваше Оливия. — Никога няма да си плати за това, защото притежава повече хора от мен. Точно тук е ролята на Кроу. Мередит Майлс се замисли над думите й. — Какво искаш да направя? — попита тя. — Довери му се — отвърна Оливия. — Дай му малко свобода на действие. — Разбирам. — Той е малко грубоват — каза Оливия. — Не е точно от хората, които при нормални обстоятелства би искала да… — Ще ти се обадя по-късно. Мередит затвори, използвайки палеца си. Във филмите лицето й беше като отворена книга. Тя можеше да телеграфира емоциите си с бляскавост, която нямаше равна на себе си, всяка нейна мисъл се предаваше на света с четирийсет и осем кадъра в секунда. Сигурно стотици милиони си мислеха, че я разбират. В реалния живот, отблизо, аз имах друга перспектива. Намирах се от другата страна на пистолет със заглушител и не можех изобщо да разчета лицето й. — Какво е станало с Клеър? — попита най-сетне тя. — Оливия така и не ми каза как или защо. — Затворихте й. — Да го чуем от вас. — Клеър е тръгнала да го търси — да търси Ларсен. Мисля, че е искала да се конфронтира с него. Но нещата не се развили добре. Ларсен я е хвърлил от хеликоптер. — Сериозно. — Той има тайни. И ако някой е на път да ги научи… Нямаше нужда да довършвам изречението. — Нима Клеър е стигнала дотам? — попита тя. — Какво е знаела? Не можех да отговоря на това. В този момент не знаех точно какво предлага Ларсен. Разполагах с много парчета от пъзела, но те не си пасваха. Клонирани момичета и мъжете от „Крийксайд“, които си приказваха съвсем свойски за Кенеди и Хрушчов. И белезите. Ако Ларсен е експериментирал с момичетата, може би е отишъл една стъпка по-нататък. Може би е събирал нещо от тях. — Кажете ми. Как се запознахте с него и какво ви обещава той? — Никога не съм се запознавала с него — отвърна тя. — Започнах да чувам името му от хора, на които имам доверие. Хора от определени кръгове. Те твърдяха, че той разполага с лек. И че наистина действал. — Лек срещу какво? — Срещу времето — каза тя. — За някои от нас то тече малко по-бързо, нали? И никой не разполага с толкова от него, колкото иска. Хората в тази къща могат да си купят всичко, което си пожелаят, с изключение на едно. — И Стефан Ларсен предлага да ви го продаде. — Има обаче игли, договори и някакво тайно място на север, където се правят процедурите — каза тя. — Половината хора в този град не биха хапнали краставица, ако е генетично модифицирана. А ние се съгласяваме на това? — Вие дори не знаете за какво става дума. — Или е прекалено добро, за да е истина, или е истина, но с последици, за които никой не е помислял. — Вие какво смятате? — попитах аз. — Искам да чуя за Клеър Грейвсенд. Защо я е убил? — Това е част от загадката, която се опитвам да разбера, госпожице Майлс — отвърнах аз. Тя ме изгледа. Бях в драскотини от влаченето по пътя и имах избледняващи синини от битката на живот и смърт на стълбището в Бостън. Може би имах и нови белези от сборичкването на терасата й. За първи път от шест години не се срамувах изобщо от тях. — Наричайте ме Мередит — каза тя. — „Госпожице Майлс“ звучи като учителка от начално училище. 
  33. 
 


 Нямаше време да й разказвам повече. Телефонът й иззвъня и тя вдигна. Говорителят не беше включен, но въпреки това чух тънкия гласец на Леон. — Току-що ги пуснах през портала — каза той. — В момента карат към къщата. — Кой друг е с него? — Майка му. — Благодаря — каза тя, затвори и ме погледна. — Кажете ми какво искате. И аз ще ви кажа какво съм склонна да направя. — Той ще прави презентация, нали? — Точно така. Рекламно представление. Като малък родителите ви водили ли са ви на „Тапъруеър“ парти? Същото е, само дето най-евтиният пакет е десет милиона долара. — За толкова пари може да се купи доста „Тапъруеър“. — Какво искате? — Да гледам и да слушам. А когато си тръгне, да го последвам. — Това ли е всичко? — Няма да правя нищо в дома ви. — Вече направихте — с онзи отвън. — Като изключим него. — Друго? — Ларсен изпрати човек да ме убие в Бостън. Същия ден негови хора преобърнаха офиса ми и монтираха бръмбари в апартамента ми. Той знае името и лицето ми. Ще бъде по-добре да не се смесвам с гостите ви. — Съгласна. — Е, какво можете да направите? — Предложението е само едно и разполагате с трийсетина секунди. — Давайте. — Казах ви, че къщата е под наблюдение. Тя взе дистанционно и го насочи към широкоекранния телевизор на отсрещната стена. Разходи се из менюто, натисна копче и на екрана се появи картина от салона. Камерата беше скрита някъде високо, така че гледахме надолу към гостите. Звукът беше намален, но можех да различа половин дузина разговори. Хора, дошли тук да се видят със себеподобни, да дегустират вино и да чуят предложението на дявола. — Можете да гледате оттук — каза тя. — И да напуснете преди него. Излизате, завивате надясно и излизате зад къщата. Терасата вече ви е позната. — Да. — Съгласен ли сте? — Напълно — отвърнах аз. — Остава обаче проблемът с онзи в джакузито. — Леон ще се погрижи за него — каза тя. — Ако просто го изритате, той отново ще тръгне по петите ми. — Леон се е разправял с мародери. Няколко дни човекът на Ларсен няма да прави нищо, освен да гълта аспирин. — А ако ви натопи на ченгетата? Тя вървеше към вратата, но спря, преди да отвори. — Няма — каза. — Никога не го правят. — Ако за вас няма проблем, и за мен е така. — Няма да се видим отново, господин Кроу. Така че сбогом. Тя отвори вратата и излезе. Заключих след нея и се върнах при работната маса. Мередит Майлс пишеше сценариите си, настанена в режисьорски стол от тиково дърво и плат. Придърпах го и седнах, взех пистолета със заглушител и го огледах. Изглеждаше прилично. Добре поддържан и обичан инструмент. Можех да доловя сярната миризма от скорошни изстрели. Бил е използван след последното му почистване. Правилната постъпка беше да го предам на полицията на Лос Анджелис, където да му направят балистична експертиза. Сигурно щяха да го свържат с неразкрити престъпления от едното крайбрежие до другото. Това обаче нямаше да се случи. Имаше голяма вероятност аз да го използвам тази нощ. 	 
 	 
 Ларсен и майка му се появиха пет минути по-късно. Тя беше същата жена, която бях видял в горичката в Крийксайд, преди да ме проснат в безсъзнание. Висока блондинка с дълга коса, грижливо сплетена на плитка и прибрана на тила й. Като едното нищо можеше да е Клеър или Мадлин, дошла да ни посети от бъдещето. И трите имаха едно и също лице, едни и същи извивки на тялото, една и съща гладка кожа. Тази жена обаче се движеше внимателно. Не с гъвкавата грация на танцьорка, а с походката на болен човек. Тя прекоси помещението и седна в края на едно канапе, отделно от всички. Една сервитьорка я приближи с поднос с чаши вино и се омете също толкова бързо, когато майката на Ларсен я погледна. Ларсен предприе обратния подход. Той обиколи помещението, като с лекота минаваше от група на група. Разбира се, че щеше да го прави. Беше дал големи обещания, които вървяха със също толкова големи цени. Ако една трета от присъстващите се съгласяха да купят най-евтиния му пакет, щеше да стане с петдесет милиона долара по-богат. Той беше облечен в тъмно сако и черна риза без яка. Русата му коса се спускаше до раменете му. Тялото под сакото изглеждаше здраво и мускулесто. Беше точно такъв, какъвто ми го, беше описал Лари. И с майка си можеха да минат за брат и сестра. Помежду им нямаше видима разлика във възрастта и беше невъзможно да се каже на колко години са. След като се срещна и ръкува с всеки в помещението, той излезе на празното пространство до майка си и извади телефона си. Гледах го как набира, как вдига телефона към ухото си. И тогава друг телефон завибрира в джоба ми. Не беше на Илайджа, а онзи, който бях взел от човека на Ларсен. Извадих го и погледнах екрана. Към повикващия номер нямаше име. Ларсен беше инструктирал добре човека си. Не искаше да фигурира в списъка на контактите. Което означаваше, че телефонът, който използваше Ларсен, вероятно е предплатен или регистриран през някаква неразгадаема поредица дружества с ограничена отговорност. Грабнах една от химикалките на Мередит, взех страница от неозаглавен сценарий и си записах номера. Нямаше начин да отговоря, но телефонът ми даваше няколко други опции. Можех да натисна бутон и да изпратя шаблонен текстов отговор. Съжалявам, в момента не мога да говоря. Идвам. Ще се обадя по-късно. Знаех, че не мога да разговарям с Ларсен, но можех да го подразня малко. Избрах последната възможност, защото ми звучеше не толкова раболепна. Точно в момента бях затънал до гуша в решаването на важен проблем за Ларсен. Нямаше тутакси да изприпкам при него. Бях го разочаровал в Лейтънвил, но всъщност нямах предвид това. Знам, че се обаждаш, шефе, но избирам да не ти обръщам внимание. Ще ти се обадя, когато си поискам. Дотогава си го начукай. Изключих телефона и го прибрах обратно в джоба си. Междувременно продължавах да гледам телевизионния екран. Ларсен прочете съобщението ми и се вцепени. Наведе се и прошепна нещо в ухото на майка си. После се обърна и се огледа. Мередит Майлс тъкмо се беше появила и бе отишла при една групичка в другата част на салона. Ларсен отиде при нея. Двамата размениха задължителните въздушни целувки. Първо едната страна, после другата. Без абсолютно никакво докосване, но не защото Ларсен не се опита. Не успях да чуя какво й казва — в салона се водеха няколко разговора едновременно. Но след като той спря да говори, Мередит даде знак на най-близката сервитьорка. Време беше да се махат. Петнайсет секунди по-късно всички униформени в салона се бяха изнесли. Останаха само петнайсет важни клечки от Холивуд, Ларсен и майка му, чиято ледено презрителна физиономия не се беше променила, откакто бе влязла в салона. Видях как Мередит почука с вилица ръба на чаша шампанско. Възцари се тишина и всички лица се обърнаха към нея. — Предполагам, че по един или друг начин всички знаем защо сме тук — каза тя. — И мисля, че всички вече се познавате с господин Ларсен. Сервитьорите ги няма, така че, ако искате нещо, ще се наложи да се обслужите сами. Макар че всички сигурно сме изгубили тези умения преди години. Гостите отговориха с любезен смях. — И тъй, господин Ларсен — каза тя, обръщайки се към него, — имате думата. Ларсен бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади тънко черно дистанционно. Известно време го съзерцава с наведена глава, после вдигна очи и натисна копче. Неговият човек, който беше дошъл предварително, бе инсталирал оборудване по периметъра на салона и сега устройствата оживяха. Имаше наклонени под ъгъл огледала, монтирани за черни кутии на тавана. Те започнаха да се въртят и от различни места в помещението дузина лазерни прожектори по стените насочиха лъчите си нагоре. Онова, което последва, си беше чисто фокусничество. Внимателно дирижирано чудо от светлина и интерференция. Появи се малка звезда, увиснала на четири стъпки над пода. Тя се въртеше бавно, като показваше розовата си корона, пулсираше и ставаше все по-голяма. Събралите се гости отстъпиха назад, за да й освободят място. — Така сте започнали. Така сме започнали всички — каза Ларсен. — Като една-единствена клетка, която се разделя на две. Звездата вече беше с размерите на портокал. Тя започна да се свива в средата, сякаш невидими ръце стягаха колан по екватора й. Едното кълбо стана на две, притиснати плътно едно в друго. — От този момент часовникът е започнал да отброява времето — каза Ларсен. Той се обърна към аудиторията си, като спираше поглед върху всеки, който не се беше втренчил в холограмата. — Отредени са ни толкова и толкова дни живот. Пясъкът в часовника изтича. Ние умираме от момента, в който се раждаме. Реещите се пред него холографски клетки започнаха да се делят с експоненциално темпо. Постепенно се оформи ембрион. Той се превърна във фетус, а после в новородено. Бебето се спусна на пода. Остана да лежи там голо и треперещо — и остаряващо. Дете, превръщащо се в жена. Точно когато прелестта й достигна разцвета си, тя се превърна в столетница с посивяла набръчкана кожа. Ларсен натисна копче и презентацията спря. Голата старица лежеше замръзнала на пода. Трептеше. Като скулптура от светлина. — Това е пътят, по който вървите. Единственият възможен. Не сте го избирали вие. Защото избор няма. В най-добрия случай вие се примирявате с него — да остареете, да се съсухрите, да умрете. Той отново огледа присъстващите. — Или не сте толкова примирени? В края на краищата, ето ви тук. Чули сте нещо. Някакъв слух. И едно от най-големите ви желания е да повярвате, че може да има и друг път. Той вдигна дистанционното. Трептящата жена на пода се размърда. Изправи се. Гола и прегърбена. С отпусната от възрастта кожа. Обви ръце около тялото си, за да се предпази от студа. Лицето й беше обърнато надолу, скрито под кичури немита коса. — Всеки часовник може да бъде върнат назад. Дори когато показва една минута преди полунощ. Жената ставаше по-висока. Бръчките по кожата й изчезваха. Тя отпусна ръце, разкривайки пълните си гърди. Отметна назад косата си, която внезапно бе станала руса, и вдигна чистото си лице. Гледахме Мадлин. Само дето не беше Мадлин. Не съвсем. Холографската жена изглеждаше с десет-петнайсет години по-стара. Тя се завъртя бавно. И после, подобно на изгасена лампа, изчезна. Ларсен зае мястото й в центъра на салона. — Мисля, че всички вече се запознахте с майка ми. Очите на присъстващите се обърнаха към нея, но тя не ги погледна. Седеше на ръба на канапето, обърнала лице настрани, загледана в нищото. — Преди двайсетина години й откриха агресивна форма на левкемия — каза Ларсен. — Даваха й не повече от година живот. Докторите предложиха курс химиотерапия, който щеше да унищожи костния й мозък. Той трябваше да бъде възстановен по-късно с трансплантации от донори. Процес, който води до други усложнения и рискове. Да не говорим за значителната болка. На мен обаче ми дойде по-добра идея. Идея, която не е само лек срещу рака. А лек срещу всичко. Начин да обърнем времето назад. Той се огледа. Повечето присъстващи бяха насядали. Мередит седеше до първия си режисьор и му шепнеше нещо. Ларсен прочисти гърлото си. — Колко от вас са чували за движението „Млада кръв“? Повечето вдигнаха ръце. — А колко са го опитвали? Този път вдигнаха ръце само двама, включително и режисьорът до Мередит. — Концепцията е проста — каза Ларсен. — И малко дете може да стигне до нея. Вземаш кръв от младите и я преливаш на старите. Идеята дошла от изследване върху лабораторни мишки. Учените свързали кръвоносните системи на млади и стари мишки. Нова кръв в стари артерии. И старите мишки процъфтели. Доколкото можеш да процъфтяваш, когато към теб е пришит друг организъм. Мередит се наведе напред. Режисьорът сложи ръка на голото й коляно и тя я перна, но не откъсна поглед от Ларсен. — Какво направихте с майка си? — Почти същото, което препоръчваха докторите. Премахнахме напълно костния й мозък и го сменихме с трансплантирана тъкан. — Чия тъкан използвахте? — Нейната собствена — отвърна Ларсен и погледна майка си. — Използвахме костен мозък от детството й. Методът е известен като автоложна трансплантация на стволови клетки. Заместване на болна тъкан със здрава от същия пациент. Няма усложнения от евентуално отхвърляне. И тъй като тъканта е била взета, когато тя е била съвсем малка, имаше и други предимства, за които не можете и да си представите… Позволете. Той се отдалечи от центъра и натисна копче на дистанционното. При тавана се появи вихър синя светлина, която се спусна надолу, докато не увисна на нивото на очите. Светлината сякаш се сгъсти и прие нова форма. Бетонна сграда, издигаща се самотно в снежно поле. Образът започна да се върти. Отстрани на сградата имаше груб портик над двойна врата. Под него се виждаше изоставена стара линейка, чиито колела липсваха. — Първата ми лаборатория — каза Ларсен. В гласа му се долавяше лека носталгия. — Намираше се много далеч. Властите не гледат с добро око на свободата на мисълта. Поне в тази страна и особено когато става дума за стволови клетки. Болницата се разтвори във въздуха. Сега гледахме вътрешността на лаборатория. Мъж с руса коса до раменете работеше усърдно, като се местеше от микроскоп към примигващи компютърни екрани. Не виждахме лицето му, но не беше и нужно. — Стволовата клетка е изумително нещо — каза истинският Ларсен. — Тя може да се превърне във всеки вид тъкан. Може да регенерира и подновява. От окуляра на микроскопа блесна светлина и прие форма в илюзорната лаборатория, позволявайки ни да видим какво точно е гледал Ларсен. Клетки в разтвор, които пулсираха и се деляха. — Стволовите клетки в костния ви мозък създават кръвта ви. Но това не е единственото, на което са способни. Само с няколко модификации те могат да пътуват през кръвоносната ви система и да подмладяват всичко, до което се докоснат. Сърдечната тъкан. Черният дроб. Очите. Да ги направят толкова здрави, колкото са били в детството ви. При това без хапчета, химикали или диети. Просто собственото ви тяло обръща времето назад. Видяхме как сиво сърце се превръща в плътно и здраво, как надупчен черен дроб става лъскав и кафяв. След това видяхме малко дете, играещо си на поляна. Пъргав тийнейджър, скачащ в океана от отвесна скала. А после само за миг хлътналата част на салона се превърна в морга. Подът и стените й бяха облицовани с малки бели плочки като в станция на метро. Метални колички, върху които бяха поставени груби на вид инструменти. Имаше щипци, сякаш изковани в ковачница. Скалпели и триони за кости. В центъра на помещението под операционни лампи стоеше носилка. Върху нея лежеше покрита с чаршаф форма. Ларсен мина през илюзията и спря до трупа. — Предполагам, че повечето от вас нямат замразен костен мозък от детството ви, който чака да бъде използван. Е, ами ако някой намери начин да вземе ваша ДНК и да я имплантира в клетка? — попита той. — И ако можем да дадем на тази клетка искрица нов живот, така че тя да се роди отново и часовникът й да започне да брои от нулата? Всички белези на възрастта ще бъдат заличени. Представете си какво би било, ако тези стволови клетки — вашите стволови клетки — ви чакат в съд, който расте в идеална обстановка, докато не се наложи да ги използвате? Той замълча и остави присъстващите да огледат добре в моргата. — Ако можем да направим това, ако имаме неограничен източник на наши стволови клетки, но толкова свежи и жизнени, колкото са били в детството ни, ще имаме извор на живот в самите нас. Фонтан на младостта в собствените ни кости. Моргата изчезна. На нейно място се появи дълъг коридор. Някакъв човек буташе носилка на колела в сумрака. Далече отпред имаше врата. От цепнатината под нея, от касата и от ключалката й струеше ослепителна бяла светлина. — Мога да отворя тази врата — каза Ларсен. — Мога да ви отведа до другата страна. Мога… — Какво искате да кажете? — прекъсна го Мередит. — Намерих начин — каза Ларсен. Дори Меридит да го беше изненадала, той успя да се окопити бързо. Несъмнено бе изнасял и преди тази презентация и очакваше въпроси. — Мога да взема съвсем малка проба от ваша ДНК. Да я прехвърля в ядрото на клетка. Да я посадя там, където ще може да расте. След по-малко от година — около десетина месеца — мога да започна да събирам костен мозък. Вашият костен мозък, но с върнат в изходна позиция клетъчен часовник. — Това клониране ли е? — попита Мередит. — Клониране на хора? — Разбира се, че не. — Гласът му беше съвсем спокоен. Майка му в другия край на помещението не беше помръднала нито мускул. — Това са само стволови клетки. — Как ги получавате? — Чрез запазен и известен само на мен процес. След като прехвърля ДНК — вашата ДНК — аз култивирам клетките в съд за еднократна употреба. — Какво ще рече „съд за еднократна употреба“? — Точно това е запазената част. — Запазена като патентована ли? Ларсен поклати глава. — Патентите са част от публичния регистър и са защитени само за определен срок. Тайните обаче си остават такива, докато ги пазите. А аз пазя своите тайни много добре. — Това не ми е достатъчно. Все пак искате десет милиона долара. — Една четвърт от парите, които сте направили миналата година. — Но повече, отколкото бих искала да изгубя — каза Мередит. — Искам да знам какво всъщност купувам. — Не е толкова просто да ви покажа — каза Ларсен. — В края на краищата, за целта ще се наложи да разрежа майка си. Майка му вдигна очи, но иначе не помръдна. — Тогава как ще докажете, че това наистина работи? Че наистина можете да го направите? — попита Мередит. Когато Ларсен започна да вдига дистанционното, тя поклати глава. — Това са само пушек и огледала. Всички тук знаем как се правят филми. — Не мога да ви покажа лабораториите си — каза Ларсен. — Но мога да ви предложа следващото най-добро нещо. — Какво е то? — Хора, на които имате доверие — каза той. — Направих това за майка си преди две десетилетия. Първоначално имаше усложнения. Опитвах се да създам нови клетки от стара ДНК — хромозоми, понесли всички мутации и поражения, които могат да се очакват след дълъг и пълноценен живот. Някои от тези несъвършенства се предаваха през съдовете, дори през процеса на прераждане. Оттогава технологията изпревари проблемите. Мога да редактирам гени, както се редактира текст. Мога да разглобя вашата ДНК и да я сглобя отново във вида, в който е била, когато сте се родили. Мога… Бях чул достатъчно. Знаех какво прави Ларсен и защо никога няма да може да обясни на Мередит Майлс. Говореше витиевато за прераждане и съдове за еднократна употреба, защото не можеше да й каже, че кани всички на вечеря, на която ще им бъде поднесена човешка плът. Отворих вратата на кабинета и тихо излязох в коридора. Презентацията в предната част на къщата продължаваше, но не се насочих натам. Тръгнах назад по пътя, по който ми беше казала Мередит. Спрях на терасата до все още затвореното джакузи и си поех дъх. После продължих. Още не бях приключил, но приближавах финала. 
  34. 
 


 Обърнах и поех надолу по склона към портала. По пътя се разминах с паркиран черен „Майбах“. Вече мъртвият ми познат Лари беше описал подобна кола. Дълга и мощна, европейска марка, но без да може да посочи каква точно. Шофьорът беше слязъл и я лъскаше с бял парцал. Колата беше последна в колоната, а Ларсен беше последният пристигнал. Извърнах се, докато минавах покрай шофьора, след което зачаках портала да се отвори. Продължих по Десео Лейн триста метра надолу по каньона, докато не стигнах до първата напречна улица — къса и задънена. Завих надясно и спрях в края й, обърнат към кръстовището. Изключих светлините, но оставих двигателя запален. Докато чаках, звъннах на Джордж Вонг. — Какво мога да направя за теб? — попита той, след като минахме през рутинната начална фаза на повечето телефонни разговори. — В гръбначния стълб има ли костен мозък? — Да не би да си решил да ставаш специалист по всичко? — отвърна той. — Да. Има костен мозък. Общо взето, колкото по-голяма е костта, толкова повече мозък има. — Как може да се вземе? — С голяма игла. — Можеш ли да вземеш костен мозък от бебе? — Можеш да направиш много ужасни неща на бебе. Въпросът е защо? — Но ако го правиш многократно, ще останат белези, нали? — Разбира се, че ще останат белези. Накъде биеш? — Нека те попитам още нещо — казах аз. — При предишния ни разговор ми разказа за доктор Парк. Той клонирал чрез трансфер на ядра. Да кажем, че можеш да клонираш човек… — Съдейки по видяното в лабораторията, това не е просто хипотеза. — Добре, съгласен. Та ако доктор Парк вземе ДНК на възрастна жена и я прехвърли в яйцеклетка, какво ще стане? — Ако приемем, че разполагаш със сурогатна майка, която да износи плода, ще си имаш бебе. — Което ще се роди като осемдесетгодишно ли? Представих си новородено с бяла коса и бръчки. Как се разпада, преди още да е започнало живота си. — Не, точно това е чудото на клонирането. Когато яйцеклетката се дели за първи път, часовниците се връщат в начално състояние. — Какви часовници? — Клетките имат всякакви часовници, но в случая говорим най-вече за теломерите. Окончанията на ДНК нишките. Когато клетката се дели, ДНК се копира и теломерите помагат за този процес. С годините обаче те започват да се износват и така постепенно се появяват мутации. — Тоест нещата започват да се разпадат. — Центърът не издържа — съгласи се той. — Но клонирането връща хронометъра на нула. Не ме питай как. И без това темата не ми е стихия. Той замълча, а аз погледнах през предното стъкло. Една кола мина през кръстовището, но не беше някой, за който трябваше да се безпокоя. — Помниш ли Доли? — попита Джордж. — За овцата ли говориш? — За овцата — потвърди той. — Доли беше клонирана от шестгодишна овца. Това е средна възраст за тези животни. Затова много хора се питаха дали тя няма да се разпадне по-бързо от обичайното. — И тя направи ли го? — На четиригодишна възраст имаше артрит. Умря от рак на белия дроб, когато беше на шест. — Това „да“ ли е? — Определено „може би“. Защото, от друга страна, живееше навън и й даваха много лакомства. — Ти какво мислиш? — Мисля, че ако бях клонинг, щях много да внимавам — каза Джордж. Той отново замълча за момент. — Не бих пропускал годишния си профилактичен преглед. Ако установената практика е да се преглеждаш за нещо на петдесет, аз ще го направя на двайсет и пет. Или най-малкото щях да го направя, ако бях клониран по времето на Доли. — Но днес нещата са различни, така ли? — Преди пет-шест години беше разработена нова система, която ти позволява да пренаписваш гените буква по буква. Наричат я CRISPR. Ако клонираш днес и знаеш какво правиш, то да, определено можеш да елиминираш всички аномалии. И да създадеш перфектно копие. — Благодаря, Джордж — казах аз. Затворих, без да откъсвам поглед от пътя пред мен. Опитвах се да обуздая мислите си и да остана съсредоточен върху непосредствената си задача. Работата ми за Оливия Грейвсенд в общи линии беше свършена. Тя беше поискала от мен да разбера какво се е случило с дъщеря й и си мислех, че мога да й кажа. Може би тя нямаше да повярва на разказа ми и той вероятно щеше да я съсипе, но истината си беше такава. Можех да се върна в Кармел, да докладвам и да й представя сметката си. Но ако го направех, всички шансове за Мадлин щяха да изчезнат. Все още не можех да сложа край. 	 
 	 
 Час по-късно колата на Ларсен, която нямаше как да се сбърка, навлезе в кръстовището. Остана пред очите ми три секунди, след което изчезна. Изчаках още десет секунди, преди да потегля след нея. Трябваше да приема, че шофьорът на Ларсен следи за опашка. Шефът му знаеше, че съм по петите му. Единственият начин да следваш някого като Ларсен е или да рискуваш да изгориш, или да приемеш възможността да го изгубиш. Избрах второто. Ако го изгубех, можех да го намеря отново. Но ако ме видеше сега, той можеше никога да не ме отведе там, където исках да отида. Погледнах джипиеса на колата. Отново се намирах на Десео Лейн. Улицата щеше да направи рязък десен завой и да свърши при Анджело Драйв. Ларсен щеше да завие — но аз нямаше да съм там, за да видя накъде. Ако завиеше наляво към хълмовете, след около седемстотин метра щеше да стигне до задънен край. Ако завиеше надясно, щеше да разполага с десетина възможности. Можех да изключа задънените улици. Търсех изходи. Пътища за бягство. Ако искаше да се спусне от възвишенията, реално имаше само една възможност — Бенедикт Кениън Драйв. А ако тръгнеше по този път в другата посока, щеше да стигне до билото, след което можеше да продължи към Шърман Оукс, Ван Нюйс или Северен Холивуд. От кръстовището пред мен имаше два пътя до Бенедикт Кениън Драйв. Къс и дълъг. Предположих, че шофьорът на Ларсен ще избере най-бързия маршрут. Шефът му беше зает човек. Така че, когато стигнах до кръстовището, продължих по дългия път, който ме изстреля на Бенедикт Кениън една улица северно от Ларсен. Ако обърнех обратно към града и той пътуваше в същата посока, щях да го настигна. Ако беше тръгнал към билото, щяхме да се разминем. Превключих на по-ниска предавка и открих на какво е способен „Ягуар“ на еднолентов път, извит като гърбица. 	 
 	 
 Кварталът определено не беше пригоден за автомобилни състезания и вероятно не би ги търпял. Да ме спре полицията щеше да бъде пълна катастрофа. Нямах документи, носех две откраднати оръжия и карах кола, регистрирана на името на Оливия Грейвсенд. Единият от пистолетите вероятно беше свързан с множество убийства, включително на двама души от семеен хотел, който бях посетил неотдавна. Въпреки това не намалих скоростта. Поднесох на един десен завой, качих се на тротоара и едва не облизах нечия каменна ограда. Следваше сравнително прав участък надолу, теренът отдясно беше твърде стръмен, за да се строи на него. Видях знак СТОП отпред и се понесох към него. Отдясно имаше къща и някой беше оставил сива кофа за боклук в средата на улицата. Не успях да завия навреме и я чукнах с предната броня. Кофата полетя към близкия плет и от нея се разхвърчаха бели чували. Намалих преди знака и завих почти на 270 градуса надясно по Сиело Драйв. Тази улица вървеше право надолу от хълмовете към Бенедикт Кениън. Минах покрай друг знак, който ме предупреждаваше да следя скоростта си. Следях я, и още как. Летях с около сто и десет по път, предназначен за не повече от двайсет и пет-трийсет километра в час. Една кола, пътуваща нагоре, рязко отби от пътя. Чух клаксона й, докато профучавах покрай нея, след което тя изчезна. Продължих напред в мрака. Тук нямаше улични лампи. Дългите светлини на ягуара осветяваха само надвисналите над пътя дървета — върби, нискостъблени дъбове и силуетите на столетници. Отпред се появи друг знак СТОП, но не му обърнах внимание и профучах през кръстовището с Бевърли Вю Драйв, без дори да докосна спирачките. Още три завоя и излязох на Бенедикт Кениън Драйв. Намалих и спрях до бялата линия. Включих мигач — като порядъчен гражданин, излязъл да се разходи с колата си. Завих надясно и изминах стотина метра, когато видях приближаващи към мен светлини. Настръхнах. Майбахът на Ларсен се размина с мен. Изчаках го да изчезне от поглед и пропуснах още една кола. После направих обратен завой и го последвах. 	 
 	 
 Мълхоланд Драйв минава по едно било на планината Санта Моника в посока изток-запад, като се вие между паркове и някои от най-скъпите недвижими имоти в Калифорния и свършва като черен път в края на пустош с площта на половината Сан Франциско. Имах чувството, че Ларсен се е насочил точно натам. Стигнеше ли до пътя, той отново можеше да завие наляво или надясно. Ако успеех да го изпреваря, можех да използвам същия трик, който ми беше свършил работа преди малко. Щях или да се престроя невинно зад него, или да го видя как минава покрай мен в другата посока. Погледнах картата и видях, че има начин да го направя, но трябва отново здравата да се изпотя, ако искам да успея. Очакваше ме нова надпревара, но този път нагоре вместо надолу. Улиците бяха също толкова тесни и криволичещи и на пет пъти ми се наложи да се справям с насрещно движение. Сигурен бях, че някой е извадил телефона си и се е обадил на ченгетата, но стигнах до хребета, без да ме погнат по петите. На „Мълхоланд“ завих наляво към Бенедикт Кениън Драйв и продължих с двайсет и пет километра в час, докато не стигнах до кръстовището. Не видях майбаха. Той явно беше завил наляво. Затова настъпих газта — шейсет и пет, осемдесет километра в час — и го настигнах след шест завоя. Първо видях стоповете му, после характерната задница на колата. Отпуснах крак от газта, но продължих да го следвам. Най-доброто време да забележиш опашка е през първия километър. Не му бях дал тази възможност. Сега можех да бъда кой ли не. Бях просто обикновен човек, каращ на запад по „Мълхоланд“ към междущатската магистрала 405. Може би исках да съзерцавам светлините на града. Или пък пътувах към Малибу. След това нещата се развиха доста бързо. Изминахме към три километра и половина, което ни отне около четири минути. „Мълхоланд“ пресича междущатската магистрала на висок надлез. Видях лента червени светлини, движещи се на север, и друга от бели, пътуващи на юг. После стигнахме до ниско възвишение. Отляво имаше църковно училище, а отдясно — празен паркинг. Майбахът зави надясно и влезе в паркинга. Видях, че от него се разкрива изглед към града на север. Паркингът свършваше със стръмен склон. Далече долу имаше светлини, които продължаваха до хоризонта. Не бях сигурен какво точно виждам. Може би „Ван Нюйс“ или „Нортридж“. Нямах време да гледам картата, а и нямаше значение. Защото в момента, в който майбахът влезе в паркинга, от долната част на склона се появи хеликоптер. Очевидно беше летял към хребета, придържайки се плътно към земята. Хеликоптерът увисна за момент и спусна на паркинга. Майбахът продължи право към него. Наруших всички протоколи на дискретното наблюдение и спрях ягуара насред пътя, за да гледам. Пилотът скочи и отвори страничната врата. В същото време шофьорът отвори двете задни врати на майбаха. Ларсен слезе пръв, после майка му. Двамата отидоха при хеликоптера и се качиха. Шофьорът седна зад волана, обърна и излезе на „Мълхоланд“, като мина покрай мен, без да ме поглежда. Аз не бях негов проблем и той не беше мой. Наблюдавах пилота, който затвори вратата и се качи в кабината. Видях го как си слага колана, нагласява слушалките си и дърпа лостове. Скимтенето на двата двигателя премина в рев. Десет минути по-късно хеликоптерът се издигна във въздуха, а след още десет се беше превърнал в мигаща червена светлина, която набра височина и изчезна в един ниско надвиснал облак. 	 
 	 
 И ето че Ларсен изчезна просто така. Фраснах волана достатъчно силно, че кокалчетата да ме заболят. Трябваше да предвидя подобно нещо. Зад мен някаква кола надуваше клаксона си. Бях блокирал платното. Махнах крака си от спирачката и направих обратен завой. Ларсен беше отлетял на северозапад, така че трябваше да стигна до междущатската магистрала. Не бях в състояние да го следвам, но смятах да направя всичко по силите си. Когато се обадих на инспектор Чанг по телефона на Илайджа, той вдигна на петото позвъняване. Беше леко задъхан. — Добър вечер, инспекторе — поздравих аз. — Върна ли се от Аляска? — Тъкмо влизам. — Имаш ли нещо за писане? — Да. — Пиши тогава. Продиктувах му телефонния номер на Ларсен, който си бях записал върху страница от сценарий на Мередит. — Какво е това? — Телефонът на човека, убил Клеър Грейвсенд. — Сериозно ли говориш? — попита той. — Къде си? — В Ел Ей — отвърнах аз. — Виж, възможностите ни за действие се изчерпват бързо. Освен ако нямаш някакъв начин да локализираш телефона и да ми кажеш къде е. — Не мога да го направя без заповед — каза Чанг. — А не мога да извадя заповед, без да водя разследване. А аз не водя разследване, защото случаят официално е приключен. Едва не се забих в колата пред мен. Набих спирачките толкова рязко, че изпуснах телефона. Наложи ми се да го вдигам от пода. — Това ли е? Значи не можеш да го направиш? — Не мога. — Добре — казах аз. — В такъв случай ми пожелай късмет. Или недей. По-добре забрави, че сме водили този разговор. Затворих и се влях в трафика. Изминах километър и половина, преди да осъзная, че възможностите ми са изчерпани. С едно око на пътя и едно на екрана, започнах да ровя в интернет за телефонен номер. Трябваше ми минута да го намеря, след което го набрах. Вдигна жена. — ТРАКОН — Северна Калифорния — каза тя и зачака. Толкова спокойно и професионално, че за момент си помислих, че е на запис. Зачаках меню, но вместо това тя заговори отново. — Да? — Трябва незабавно да говоря с директор Рийс. — Той си тръгна в шест. — В такъв случай трябва да му звъннете у дома и да ме свържете. — Кой се обажда? — Лий Кроу — казах аз. — Вчера се срещах с него. Паузата продължи достатъчно дълго, за да си помисля, че може да ме е отписала като поредната откачалка и да ми е затворила. Сигурно всеки побъркан на тема НЛО в Северна Калифорния й се е обаждал в един или друг момент. Но най-накрая гласът й прозвуча отново. — Момент, господин Кроу — каза тя. — Свързвам ви. Настъпи тишина. Включих спикърфона, за да мога да държа волана с две ръце. — Ало? — каза Рийс. — Кроу? — Нуждая се от още една услуга — казах аз. — Няма да ви отнеме много време. — Слушам ви. — Помните ли номера на онзи хеликоптер, който търсихме вчера? — Мога да го намеря. — Добре. Защото той току-що отлетя от паркинг на „Мълхоланд“ и 405 и се насочи на северозапад. Трябва да разбера къде ще се приземи. — „Мълхоланд“ и 405? Говорите за Лос Анджелис. — Да. — Това е извън обхвата ни. — Тоест не можете да го направите ли? — Не казах това. Просто трябва да се обадя на колегите ни в Сан Диего. Мога ли да ви се обадя отново на този номер? — Да, моля — казах аз. Той затвори и продължих да карам десетина минути в мълчание. Магистралата минаваше над улиците и трафикът се движеше бързо. Видях знаци за Магистрала 101. Можех да продължа по нея на север към Вентура и да изляза по-близо до брега. Или да остана и да стигна до междущатска магистрала 5 обратно през Централната долина. Избрах крайбрежния маршрут и завивах към изхода, когато телефонът иззвъня. — Да? — Още е във въздуха — каза Рос. — Лети със скорост двеста шейсет и шест километра в час на запад-северозапад на височина хиляда и осемстотин метра. — Какво се намира на запад-северозапад от Ел Ей? — Санта Барбара, предполагам. И куп малки градчета нагоре по крайбрежието. — Ще ми кажете ли, когато се приземи? — Ако мога. — От какво зависи? — Това е хеликоптер, който може да кацне навсякъде — каза Рийс. — Калифорния не е точно плоска и топографията й и радарът не се разбират много добре. — Тоест, ако се спусне под нивото на планините, ще го изгубите. — Но засега се движи високо. И транспондерът му е включен. — Тогава ми кажете, ако промени курса си или изчезне от радара — казах аз. 
  35. 
 


 Ларсен летеше към Санта Барбара с двеста и шейсет километра в час, а аз го следвах по земята с частица от тази скорост. Той щеше да стигне целта си много преди мен, ако изобщо бях тръгнал към правилното място. Около полунощ спрях да заредя във Вентура, на 80 километра от Ел Ей. Не исках да се забавям още, но резервоарът на ягуара беше почти празен и двигателят се давеше. Рийс още не ми се беше обадил, което означаваше, че Ларсен продължава да е във въздуха. Всяка минута, през която наливах бензин, той се отдалечаваше с още пет километра от мен. След Вентура магистралата отново продължаваше покрай брега и трафикът стана съвсем рядък. Резервоарът ми беше пълен, така че дадох възможност на двигателя да покаже възможностите си, като стисках палци наоколо да не се спотайва полицейски патрул. Не си давах сметка, че покрай магистралата върви железопътна линия, докато не настигнах и задминах влака на „Пасифик Сърфлайнър“ между Карпинтерия и Санта Барбара. Час и двайсет минути след излитането на хеликоптера телефонът иззвъня. Погледнах екрана и вдигнах. — Кацна ли? — Преди пет минути — каза Рийс. — Доколкото виждам, насред нищото. Чували ли сте за Сан Симиън? — Хърст Касъл. — Горе-долу — каза той. — Имате ли химикалка? — В момента карам. — Отбийте и спрете — каза той. — Ще ви дам джипиес координати. Махнах крака си от газта, отбих при бордюра и спрях. — Добре. Дайте. Той ми продиктува координатите. Въведох ги в телефона на Илайджа, благодарих и затворих. После отворих картата и вкарах координатите в нея. Указателят посочи място на двеста и двайсет километра на северозапад. 	 
 	 
 Продължих в нощта. Към три и половина сутринта стигнах до отбивката. Намалих до петдесет километра в час и включих дългите светлини. Тук нямаше дървета. Теренът беше гол, ако не се брои високата до кръста трева. Океанът беше някъде наблизо отляво, но не можех да го видя. Надушвах го. Надушвах също мокра трева и късните пролетни цветя, които растяха край пътя. Отдясно като че ли имаше хълмове, но не можех да кажа колко са високи и дали по тях има нещо. До изгрева имаше още доста време. Бях сложил телефона на таблото, за да виждам картата. Когато стигнах до указаното място, видях необозначен черен път. Дървеният портал беше висок три метра и бе направен от толкова дебели дъски, че дори камион нямаше да може да мине през тях. Каменната стена от двете му страни обаче беше висока само метър и петдесет-метър и шейсет. Вече се бях опитал да се промъкна в „Крийксайд“ пеша и последиците бяха катастрофални. Предположих, че и сега ще бъде същото. Спрях колата така, че да блокира портала. После се обадих на Илайджа. Като че ли го събудих, но не останах с впечатлението, че е щурмувал сериозно минибара. — Да? — Имаш ли нещо за писане? — Момент. — Пиши. Дадох му телефонния номер на Ларсен и координатите. — Какво е това, Лий? Застраховка ли? — В общи линии. Ако не получиш вести от мен до обед, остави бележка на бюрото на Франк Чанг следващия път, когато минаваш през „Убийства“. Кажи му, че човекът, когото търси, се нарича Стефан Ларсен. — Ще се справиш ли? — Ще видим. Да се надяваме, че няма дузина мутри от другата страна на стената. — Внимавай. — Естествено. Слязох от колата и я заключих. Отидох до стената, набрах се и се прехвърлих от другата страна в имота на Ларсен. Алеята се отдалечаваше от пътя и завиваше зад един хълм. Тръгнах по нея колкото се може по-тихо и спрях, когато видях къщата — цялата от свободни носещи греди от бетон и бронирано стъкло. Като нещо, построено от малко дете, което си играе с кубчета. Малко по-нагоре по склона се намираше площадката за хеликоптера. Той беше там с ротори, привързани към бетонни подпори. До площадката имаше малък склад. Най-вероятно пълен с инструменти и части за поддръжката на хеликоптера. И може би с малка спалня за пилота. Насочих вниманието си обратно към къщата. Пред нея алеята свършваше със застлано с шисти обръщало. Имаше гараж за три коли и малко езерце с кои8 с лилии в средата. Бях чел някъде, че тези риби можели да доживеят до двеста години. Предположих, че Ларсен има нужда и от друга компания освен тази на майка си. Докато приближавах къщата, две лампи светнаха и осветиха пътеката до дървената предна врата. Приближих, без да съм сигурен какво точно ще правя. Едно беше ясно — това беше домът на Ларсен. Може би изпълняваше и ролята на офис, но беше на първо място дом. Виждах дневна през стъклената стена. В нея имаше ниски канапета от черна кожа, осветени от лунички, вградени в бетонния таван. Над бара беше окачена картина — изсъхнали парчета дърво, пръснати по обгърнат в мъгла плаж. Вместо камина имаше открито огнище, разположено в нещо като каменна градина в средата на огромното помещение. На нисък камък до подхранваните от газ пламъци беше оставена полупразна чаша уиски. Ларсен явно беше решил да си легне, преди да довърши питието си. Несъмнено имаше аларма и камери. Каквото и да сторех, той щеше да слезе. Вероятно въоръжен. Вече бях извадил валтера, така че го вдигнах и стрелях три пъти във френския прозорец до вратата. Стъклото стана непрозрачно около дупките от куршумите и цялото се покри с пукнатини. Взех един камък с размерите на волейболна топка и с него избих стъклото от рамката. Влязох вътре, пуснах камъка на пода и прекосих дневната. Отидох зад бара, защото беше изработен от полиран бетон и беше най-доброто място, където можеш да се скриеш при престрелка. Не чух никакви аларми. Нито втурнали се охранители. Изчаках минута. После взех бутилка „Столичная“, махнах капачката и я запратих в огнището. Тя се пръсна в камъните и за миг се чу фучене, а към тавана се вдигна синкаво огнено кълбо. След водката полетя бутилка бакарди, която предизвика същия ефект. Ако алармата за крадци не можеше да събуди Ларсен, то може би тази за пожар щеше да успее. Но всичко над огнището беше от излят бетон. Нямаше нищо, което да се подпали. Изчаках цяла минута и гледах как пламъците угасват. Накрая чух стъпки откъм стълбището. Ларсен влезе в дневната. Къдравата му руса коса беше разчорлена. Беше облечен в пижама и имаше маска за сън, която беше вдигнал на челото си. В лявата си ръка държеше малък автоматичен пистолет. Той зяпна счупеното стъкло по пода, после камъка и накрая прозореца. Беше с гръб към мен. — Пусни го, Ларсен — казах аз. За да му покажа, че говоря сериозно, стрелях в пода между краката му. Ларсен определено схващаше бързо. Пусна пистолета и вдигна ръце, без да ми се налага да повтарям. — Обърни се. Той се подчини и най-сетне видя лицето ми. — Как се казвам? — попитах аз. — Нямам никаква представа. — Сложи бръмбари в дома ми и преобърна офиса ми. Вече разговарях с майка ти в „Крийксайд“. Така че стига глупости. — Не знам за какво говорите. — Освен това уби Клеър Грейвсенд и сега ще отговаряш за това. Как точно, зависи. — От какво? — От това колко бързо ще ми предадеш Мадлин. Той направи опит да ме изгледа със съжаление. — Пари за дрога ли ти трябват? Затова ли си тук? — Не бих отказал един екседрин, ако имаш. Но с парите съм добре. Може би не и по твоите стандарти. — Какво искаш? — Вече ти казах. Да прескочим глупостите. Дай ми Мадлин и ще го направя по лесния начин. Ще се обадя на ченгетата. Иначе ще се разправяме по другия начин. Точно докато пренасях тежестта си и се прицелвах, зърнах мълниеносно движение зад него. Някакъв мъж се хвърли през счупения прозорец и след това всичко се случи изведнъж. Видях проблясък и чух глух гърмеж на пистолет със заглушител. Някаква бутилка зад главата ми експлодира. Приклекнах и също стрелях. Не пропуснах. Куршумът ми улучи мъжа в гърдите. Той не изкрещя и не отлетя назад като на филмите. А се свлече като кукла, на която някой е срязал конците. Падна настрани, с гръб към мен. Имаше дълга руса коса като мъжете, които ме бяха откарали от „Крийксайд“. Отзад на врата му, над тениската, имаше два кръгли белега. Нямах съмнение какво ще открият помощниците на съдебния лекар, когато срежат дрехите му и го преобърнат. Бяха минали три секунди. Достатъчно, за да може Ларсен да грабне пистолета си от пода и да побегне навън. Той обаче беше останал замръзнал на мястото си, с все така вдигнати ръце. Насочих оръжието си обратно към него. — Това пилотът ли беше? Той кимна. — Това си ти, нали? Твоя по-млада версия. Съд за еднократна употреба. — Нямаш представа за какво говориш. — Колко такива си направил? — Никога няма да разбереш. Мога да ти покажа всичко и пак ще си остане недостъпно за теб. Интелектуално. Финансово. Изобщо не знаеш къде се намираш. — И въпреки това успявам да съм една крачка пред теб — казах аз. — Започвайки с онзи тип, когото прати в Бостън. Убих го със собствения му нож. Той ме изгледа мълчаливо. Зад него в бетонната стена имаше вградено каменно изображение на уроборос. Черна змия, извита в кръг и поглъщаща сама себе си. — Знаеш ли, Мередит Майлс ми каза нещо интересно. Как можеш да живееш вечно, ако не внимаваш? Ако не гледаш къде ходиш, можеш да бъдеш ударен от автобус, от влак… или от куршум. Преди да е успял да смели чутото и може би да помисли да се метне настрани, промених прицела си и дръпнах спусъка. Бях прострелял другия право в гърдите, но улучих Ларсен в средата между дясното коляно и бедрената става. Той рухна тежко на земята и зарита с другия крак, от което запълзя в кръг. Излязох от прикритието на бара и изритах най-близкия пистолет по-далече от него. После застанах над него и прострелях другия му крак. Викът му беше много по-силен от изстрела. Това не ме разтревожи. Намирахме се далеч от пътя, а най-близката къща може би беше Хърст Касъл, на десетина-петнайсет километра оттук. — Няма да живееш вечно, ако ти изтече кръвта, Ларсен. — Седнах на един от по-големите камъни до огнището. Опрях лакти на коленете си, но продължих да държа пистолета насочен към лицето му. — А аз ще се погрижа кръвта ти да изтече, ако се наложи. Просто ще седя тук и ще гледам. За момент единственият звук беше вятърът. Идваше от океана, шепнеше във високата трева и обтичаше шумно бетонната къща на Ларсен — първото истинско препятствие, на което се натъкваше от осем хиляди километра. — Какво искаш? — попита той. Прошепна думите. Челюстите му бяха стиснати като менгеме. Зъбите му сигурно се бяха напукали от силата на натиска. — Вече ти казах. Искам Мадлин. Доведи ми я и ще ти дам колана си да го използваш като турникет. Ще измислим нещо и за другия ти крак. — Не познавам никаква Мадлин. — А аз не знам нищо за анатомията — казах аз. — Нямам идея колко артерии има там. Може да съм изкарал късмет и куршумът да е улучил бедрената ти кост. Имаш ли представа какво ще причини това? Защото аз нямам. — Не можеш да я получиш без мен — каза той. — В такъв случай по-добре побързай. — Дай ми турникети. — Няма начин — отвърнах аз. — Умра ли аз, ще умре и тя. — Става. Той погледна покрай мен и очите му се разфокусираха за момент. Помислих си, че може да се разреве. Нямаше да се изненадам. Едва ли е смятал да умира на пода пред очите на нищо и никакъв частен детектив. Сигурно очакваше да надживее и секвоите в горичката си в „Крийксайд“. И да гледа как пирамидите се разпадат, превръщайки се в пясък. — Наистина си решил просто да си седиш там — прошепна той. — Колкото трябва. 	 
 	 
 Трябваха десетина минути. Той така и не заплака открито, но по бузите му се стичаха сълзи. Изобщо не разговарях с него. Той знаеше какво искам и щеше да ми го даде, ако реши. — Моля те — каза. Само веднъж. Това бяха последните му думи, след което затвори очи. Станах и го побутнах с крак. Той не помръдна. Подритвах коляното му с върха на обувката си. Пак нищо. Наведох се, хванах го за глезените и го извлякох от локвата кръв. Исках да мога да коленича и да работя, без да съсипвам новия си панталон. Свалих колана си и го увих около десния му крак. Стегнах колкото се може по-силно и го закопчах. Огледах се. Онзи, когото бях застрелял, беше облечен в анцуг. Около кръста му имаше памучен колан. С морски възел щеше да свърши идеална работа. Грижите за другия му крак ми отнеха около две минути. Проверих пулса му и сложих пръст под носа му, за да видя дали диша. Засега беше жив. Нямах представа колко точно е загазил. Поне можех да съм сигурен, че няма да се втурне след мен, ако изляза от стаята. Взех заглушения пистолет на убития, който беше двойник на онзи в ръката ми. После вдигнах и малкия автоматичен пистолет на Ларсен от пода. Вече бях доста добре въоръжен. Разполагах с четири пистолета и щях да взема пети и шести, ако ми попаднат, но това не се случи. А прерових цялата къща. 	 
 	 
 Не търсех оръжия. А Мадлин. Или най-малкото някакви документи, които биха ме отвели при нея. Огледах набързо кухнята и трапезарията и останах малко по-дълго в кабинета. Проблемът тук беше, че за разлика от Джим, Ларсен не си падаше по събирането на хартия. Правеше всичко на компютрите си, а без паролите те бяха безполезни за мен. В крайна сметка стаята се оказа по-интересна с онова, което липсваше, отколкото с наличното в нея. Нямаше дипломи, семейни снимки или декоративни писалки с имената на благодарни компании върху табелките. В бюрото нямаше чекмедже, пълно с дрънкулки — всъщност нямаше никакви чекмеджета. А само стъклено бюро и прозорец от пода до тавана. Два големи екрана и четири клавиатури. И модерно изглеждаща камера за водене на видеоконференции. Останалата къща беше същата. Ларсен може и да искаше да живее вечно, но очевидно нямаше желание да се вкопчва в миналото. Не пазеше спомени. Несъмнено бе пътувал, но без да си носи сувенири. Можех да поспоря с него за стойността на удължен живот, който не си струва да се помни. Той обаче лежеше в безсъзнание в локва кръв, а аз имах къща за претърсване. 
  36. 
 


 Спалнята на Ларсен беше огромна, чиста и студена. Полиран бетон, затъмнено стъкло. Чаршафите на изненадващо тясното легло бяха тъмночервени. Стаята приличаше на затворническа килия на свален фашист, проектирана от самия него. Нямаше часовници и огледала, нямаше дори баня. Излязох от спалнята и отидох в другия край на огромната пътека, която гледаше от десет метра височина към кухнята и салона. В края й имаше врата. Отворих я и влязох с насочен напред пистолет. Озовах се лице в лице с майката на Ларсен. Тя спеше легнала по гръб и с ръце отстрани. Беше по бял сутиен, бели гащета и цяла витрина бижута по себе си. Косата й беше разпусната върху белия чаршаф. На показалеца й имаше прикрепено някакво малко бяло устройство, от чийто връх бавно примигваше синя светлинка. Главата й беше обърната настрани. Но тази гледка изобщо не можеше да се сравнява със самото легло, ако можеше да се нарече така. Тя лежеше в стъклена тръба, чиито краища завършваха с тежки метални врати. Тръбата беше поставена върху метална кутия с размерите на ковчег. Отстрани на кутията имаше малък контролен панел. По него имаше копчета, светлини и нещо като говорител на интерком. Пристъпих предпазливо към машината. Цифров дисплей показваше атмосферното налягане. Друг следеше количеството кислород. Почуках по стъклото с цевта на пистолета. Тя не помръдна. Помислих си дали да не я извадя от машината и да я разпитам, но не бях сигурен какво може да се случи. Ако четях показанията на дисплея правилно, тя се намираше в среда, в която налягането беше няколко пъти по-ниско от атмосферното. Ако отворех вратата и я измъкнех навън, тя можеше да умре пред очите ми, когато кръвта й кипне като топла газирана напитка. А и да не станеше така, щях да имам още по-неприятен списък от възможности. Не можех да си представя как прострелвам жена, за да я накарам да говори. Кръглият люк на кислородната камера можеше да се отвори отвън с тежка хромирана дръжка. Не виждах резе или ключалка, но имаше и друг начин да й попреча да излезе. Избрах един пистолет, махнах пълнителя и го напъхах между дръжката и стоманения ръб на камерата. Излязох заднешком, без да откъсвам поглед от нея. Ако беше живяла малко по-дълго, Клеър щеше да изглежда като жената пред мен. Мисълта ме накара да настръхна по начин, който не мога да обясня. 	 
 	 
 Претърсих останалата част от къщата, а после и гаражите. Не открих никаква следа от Мадлин, никакъв намек какво може да се е случило с нея. Оставаше ми да претърся единствено хеликоптера и малката барака до площадката за кацане. Проверих отново Ларсен — още беше жив и в безсъзнание. Стегнах турникетите му. После излязох навън, отидох по пътеката до площадката и отворих страничната врата на хеликоптера. Вътре нямаше нищо, което да ме изненада. Луксозна тапицерия от бяла кожа. Плоски екрани и орехова облицовка. Спасителни жилетки и пожарогасители под седалките. Отделение с надуваем спасителен сал и кутия с оранжев сигнален пистолет. Оставих вратата отворена и отидох при бараката. Застреляният от мен мъж беше дошъл тичешком, след като бе разбрал, че шефът му е в опасност. И беше оставил металната врата отворена. Надникнах вътре, влязох и включих осветлението. Половината от бараката беше апартамент. Две тесни легла, кухненски бокс и кръгла маса. Баня с кабинка за душ и два умивалника. Видях три четки за зъби на лавицата и три сухи дезодоранта в шкафчето зад огледалото. Явно тук живееха трима братя. Идентични тризнаци с едни и същи гени, едни и същи белези и различни рождени дни. Двама от тях вече бяха мъртви, а третият беше някъде на юг и беше зает с продължителен разговор с портиера на Мередит Майлс. Бях елиминирал и тримата, но в крайна сметка те бяха жертви на Ларсен. Не мои. Може би той имаше начин да оправдае онова, което им беше сторил, да го обясни ако не на света, то поне на себе си. В края на краищата, той не поробваше други хора. А копия на самия себе си. Отидох до другата страна на помещението и намерих отчетите за поддръжка на хеликоптера. Видях количка със завързан за нея двесталитров варел авиационно гориво. Вероятно запаси, в случай че хеликоптерът кацне с празни резервоари и трябва да отлети отново. Имаше метални рафтове с всякакви части от двигатели и инструменти по тях, както и цяла библиотека наръчници. А между две лавици в бетонната стена, опираща в хълма, имаше солидна метална врата. Без дръжка и без ключалка. На стената до нея имаше малка черна кутия. Над нея беше монтирана миниатюрна камера, а отдолу мигаше червена лампичка. Наведох се и опрях ухо на вратата. Долових тихо бръмчене на нещо, работещо от другата страна. Може би вентилатори. Металът беше дебел, неподатлив и студен. Трябваше да вляза там и си помислих, че знам как. 	 
 	 
 Пет минути по-късно се намирах отново в къщата с количката и ремъците от варела за гориво. Ларсен не се намираше точно там, където го бях оставил. Беше дошъл в съзнание, беше се обърнал по корем и бе успял да пропълзи около метър и половина по пода. Опитваше се да се надигне на едно канапе. Не ме беше чул да влизам, така че отидох направо при него, клекнах и сграбчих ръцете му, преди да е осъзнал, че съм там. Издърпах ги назад и ги вързах с единия от ремъците. После го вдигнах, облегнах го на количката и го вързах с другия ремък през гърдите. — Как си? — попитах го аз. — Усещаш ли пръстите на краката си? Той не отговори. Нямах нищо против, тъй като изобщо не ми пукаше. Наклоних го назад и го подкарах от къщата към бараката. Влязохме вътре и избутах количката покрай металните лавици до вратата. Свалих ремъка на гърдите му, сграбчих го за косата, надигнах го и тикнах лицето му пред камерата. Нищо не се случи. Пресегнах се и започнах да му удрям плесници със свободната си ръка, докато не отвори очи. Червената лампичка престана да мига. После стана зелена и някакво резе изщрака. Чу се съскане на студен въздух, долових прашен дъх на кислород и острата миризма на спирт за разтривки. Както и по-слаба миризма — вонята на стари превръзки, разлагащи се в кофа за боклук. Дръпнах вратата и погледнах вътре. 	 
 	 
 Намирах се в началото на пещера. Входният тунел се спускаше полегато надолу и беше осветен от мощни LED лампи. По-нататък тунелът завиваше. Вкарах Ларсен петнайсет-двайсет метра навътре, оставих количката и го зарязах там. Продължих нататък с вдигнато пред мен оръжие. Преди да стигна завоя, чух нещо, от което сърцето ми едва не спря. Бебешки плач. Първо беше само един. Гладен, уплашен плач на новородено. Виковете идваха на вълни по три, сякаш бебето трябваше да си поема дъх след всеки напън. Звукът явно събуди и други, които се включиха в хора. Не можех да кажа колко са. Имах чувството, че съм влязъл в родилно отделение на болница. Свалих пистолета и сложих предпазителя. Погледнах назад към Ларсен и той се извърна. Не можеше да ме погледне в очите. Продължих нататък. Трябваше да видя с очите си какво е направил. Новите ми обувки лепнеха по прясно боядисания под. Погледнах надолу и видях, че оставям кървави следи, всяка следваща малко по-неясна от предишната. Дирята след мен беше доста сериозна. Но тя свърши тук. Разбрах го, когато завих на ъгъла, минах през двойна стъклена врата и видях първото куполно помещение пред себе си. Стаята беше кръгла, с диаметър петнайсет метра. По периметъра й бяха наредени тежки лабораторни маси. Имаше микроскопи, свързани с лаптопи. Видях оборудване, от което нямах абсолютно никаква представа, както и няколко апарата с размерите на индустриални фотокопирни машини в средата на помещението. Имаше лавици със стъклени бутилки и пластмасови кани, рафтове с епруветки и километри тънки пластмасови тръбички. Ларсен беше донасял ДНК на клиентите си тук, за да я усъвършенства с CRISPR машините си и да я имплантира в човешки яйцеклетки. А след това оставаше само да отгледа съда за еднократна употреба. В отсрещния край на лабораторията имаше друг тунел. Плачът идваше от него. Този коридор имаше врати от едната страна — на всеки три метра, в продължение на трийсет метра. Вратите бяха метални, с малки правоъгълни прозорци с дебело армирано стъкло в средата. Под тях имаше процепи с метални капаци. Подобно на тези за поща, но по-широки. Достатъчно, за да провреш през тях поднос с храна. Отидох до първата врата и надникнах през прозореца. Гледах малка килия, изсечена в плътната скала. Метър и осемдесет на метър и осемдесет, с нар, метална тоалетна чиния и умивалник. Малки и ниски. Тоалетната чиния беше висока трийсетина сантиметра. Умивалникът се намираше на четирийсет и пет метра над пода. Нарът беше дълъг метър и двайсет. Някой беше рисувал с пастели по стените. Не че можех да различа нещо конкретно — само хаотични, тъжни драсканици. Не бях предполагал, че стомахът ми може да се свие повече. Оказа се, че греша. Тази килия беше празна, но имаше още девет. Открих Мадлин зад четвъртата врата. Първия път, когато я видях, тя беше само неясна форма под завивки. Разпръсната руса коса върху възглавница. Този път се беше свила като зародиш на късото легло, с гръб към мен. Нямаше възглавница и одеяло. Беше облечена в болнична нощница с открит гръб. Белезите на гърба й ги нямаше. На тяхно място зееха отворени рани. Явно Ларсен беше решил да изцеди всичко от нея. Планът му е бил такъв от самото начало, макар и прекъснат за две десетилетия. Сигурно се е намирала в същата килия и на същото легло в нощта, когато д-р Парк е получил пристъп на съвест и я е измъкнал. Почуках по вратата с дръжката на пистолета. Мадлин не помръдна, така че почуках по-силно. Накрая тя се надигна. Премести се до края на леглото и сви крака така, че коленете опряха в гърдите й. Не погледна към прозореца. — Аз съм — прошепнах. — Лий Кроу. — Лий? Тя погледна. Щом видя лицето ми, заплака. Вдигнах пистолета към прозореца така, че да го види. — Ще те измъкна — казах. — Дръпни се и се обърни с лице към стената. Тя кимна и се подчини. Вратата имаше две ключалки. Една с резе и по-проста на дръжката. Стрелях два пъти в горната и веднъж в дръжката. Въпреки това трябваше да изритам вратата три пъти, за да я отворя. Мадлин излезе със залитане от килията и се хвърли в обятията ми. Прегърна ме, но аз не отвърнах. Заради раните й. — Бебетата — прошепна тя. — Виждала ли си ги? Усетих я как кимна. — Всеки път, когато ме изкарват. За събирането на материал. — Кой го правеше? — Името му е Ларсен. И други му помагаха. — Вече се погрижих за тях — казах аз. — Има ли някой друг освен бебетата? — Ела. Ще ти покажа. Тя ме хвана за ръката и ме поведе по коридора. Поглеждах през прозорците на другите килии, но всички бяха празни. Мадлин посочи друга врата пред нас. — Виж — каза тя. Наведох се. Отново видях голямо куполно помещение. Размерите му бяха същите като на лабораторията, но предназначението му беше съвсем различно. В него имаше шест метални стойки, подредени в полукръг. На всяка от тях имаше прозрачно пластмасово корито. Във всяко корито имаше бебе в пелени. Повечето пищяха. Лицата им бяха червени и набръчкани като изсушени ябълки. Вътре с тях имаше някаква жена със сплъстена кафява коса, която стърчеше във всички посоки. Клепачите й бяха натежали от недоспиване. Беше облечена в суетшърт и хирургически панталон, които очевидно не бяха прани отдавна. Краката й бяха боси, а ноктите на пръстите — дълги. Видях я как взема едно бебе. Трепнах, тъй като не знаех какво да очаквам. Тя обаче го гушна нежно и започна да го люлее. Издаваше някакви успокояващи звуци, но не можех да ги чуя от плача. Жената отиде до един рафт и взе бутилка бебешко мляко от някаква кутия. Стаята беше пълна е продоволствия. Пелени. Бутилирана вода. Кремове и кърпи. Едно неоправено легло и преливаща кофа за боклук. Дръпнах се от прозореца и погледнах Мадлин. — Тя също е затворник — каза Мадлин. — Нощем, когато оставаме сами, разговаряме. Чуваме се, ако викаме. Повярвах й. Звукът тук се предаваше добре. А и металните врати можеха да спрат всичко, но не и викове. — Как така Ларсен й е поверил бебетата? — Тя е била сурогатна майка. По този начин Ларсен се сдобива с бебета. Чрез сурогатни майки от обяви в интернет. Подмамил я и я домъкнал тук. Едно от бебетата е нейно. Какво й остава, освен да се грижи за тях? Та те са само бебета. Ти какво би направил? Нямах представа. Въпросът попадаше извън всичко, което можех да си представя. За Мадлин обаче той беше по-личен. Сигурно преди двайсет години нейната биологична майка е била заключена в тази стая. — Трябва да я измъкнем — прошепна тя. — Да освободим всички. Погледнах вратата. Тази беше с повече ключалки. Другите килии бяха за малко по-пораснали деца. В тази се намираха новородените, при които трябваше да има възрастен, който да се грижи за тях. — Ще се наложи да намерим друг начин — казах аз. — Много са и не мога просто да изпразня цял пълнител в ключалките. — Трябва да има ключ някъде. — Ела с мен — казах аз и тръгнахме обратно по коридора да видим дали Ларсен е все още жив. 	 
 	 
 Но Ларсен не беше там, където го бях оставил. Количката си беше на мястото. И по пода имаше дълга диря кръв, водеща до стената, където прекъсваше. Нямаше как да се е изправил, беше невъзможно, тъй като го бях прострелял и в двата крака. Някой трябва да му е помогнал. Може би шофьорът му се беше прибрал. Сигурно беше спрял някъде по пътя, за да пийне или да вечеря. Мъничко свобода — достатъчно, за да го изпреваря. — Стой тук — прошепнах аз. — И вземи това. Подадох й пистолета, който бях използвал досега, и извадих другите два от колана си. На Джим и на Ларсен. Тръгнах през тунела към бараката. По средата, на пътя забелязах още нещо. Светложълта течност, която се стичаше по пода някъде отгоре. Клекнах, топнах пръсти в струята и ги доближих до носа си. Гориво. Авиационно гориво от варела. Бях го свалил, когато взех количката. Но го бях оставил изправен и затворен. Не течеше. Свалих предпазителите на двата пистолета и се уверих, че в цевите им има патрони. Погледнах назад към Мадлин. Кимнах й да се дръпне назад. Когато тя го направи, продължих през тунела. Излязох в бараката с насочени напред оръжия. Помещението беше празно. Варелът обаче беше преобърнат и горивото продължаваше да изтича. Беше образувало локва на пода, дълбока сантиметър и половина. Част от течността беше проникнала в тунела, а останалата изтичаше през входната врата. Сега чух шума отвън — засилващия се писък на турбини, набиращи обороти. Клекнах в локвата до вратата и надникнах навън. Роторите на хеликоптера се завъртаха. Не виждах кабината, но страничната врата още беше отворена и разкриваше пътническото отделение. Майката на Ларсен излезе напред. Беше облечена в свободно падаща бяла рокля, която се развяваше от вятъра, вдиган от перките. Косата й също се вееше. Тя държеше нещо в ръката си, но не можех да кажа какво е, докато не се обърна. Когато разбрах, имах само миг да взема решение. Можех да изтичам навън, да се метна в тревата и да се претърколя надолу по склона. В този случай щях да оцелея. Можех също да се втурна обратно в тунела при Мадлин и бебетата. В този случай почти със сигурност щях да умра с тях. Защото майката на Ларсен държеше сигналния пистолет от хеликоптера. Докато се пулех насреща й, тя го вдигна и дръпна спусъка. Не се поколебах и дори не се опитах да стрелям. Не и когато стоях в локва гориво. Отблъснах се от касата и се втурнах обратно в тунела, като затръшнах след себе си металната врата. — Бягай! — изкрещях. — Бягай веднага! Спринтирах през тунела. Настигнах Мадлин при първата двойна врата и видях, че горивото вече е стигнало дотам. Изблъсках я в лабораторията, сграбчих я за китката и я помъкнах навътре. Намирахме се в средата на лабораторията, когато бараката експлодира. Бяхме издърпани назад, когато подпалването изсмука въздуха от пещерата, за да подхрани пламъците. После ударната вълна ни блъсна и ни запрати напред. Двойната врата зад нас вероятно ни спаси от мигновено изпепеляване. Изправихме се, минахме през следващата врата и се втурнахме покрай детските килии към помещението за новородени. Бяхме оцелели при експлозията, но огънят със сигурност щеше да ни убие. Мадлин заблъска по металната врата и погледна през прозореца. Отвлечената жена вече беше от другата страна на стъклото. Очите й бяха разширени от ужас. Погледнах назад и видях, че цялата лаборатория е в пламъци. — Кажи й да премести всички бебета. Веднага! Мадлин започна да вика, след което я изблъсках настрани. Дадох на жената петнайсет секунди и започнах да стрелям в ключалките. Изпразних всички пистолети, които имах. Общо към петдесет патрона. Две от оръжията нямаха заглушители. Когато приключих, виждах, че Мадлин ми крещи, но чувах единствено писък в ушите си. Сритах вратата, но тя не помръдна. Коридорът вече беше пълен с мазен пушек и въздухът се сгорещяваше. Изритах още три пъти вратата. Виеше ми се свят. Отстъпих назад, ритнах за последен път и вратата се отвори. Мадлин влезе първа и аз я последвах. Затръшнах вратата и погледнах надясно. Жената се беше свила на пода. Беше събрала увитите в пелени бебета така, както човек носи наръч дърва. Държеше и шестте, като леко се люлееше напред-назад на коленете си. Лицата им плачеха, но не ги чувах. Мадлин отиде при жената, а аз при рафтовете. Намерих купчина чисти пелени. На друг рафт имаше кани вода за разтваряне на мляко на прах. Награбих от двете и се върнах при вратата. Започнах да мокря пелените и да ги пъхам във всяка цепнатина, която можех да намеря. Преди да приключа, осветлението угасна. Над вратата светнаха червени лампи, но и те примигнаха. Някъде отвън и над нас нещо избумтя. Резервният генератор или може би акумулатори. Остана единствено оранжевата светлина, проникваща през правоъгълния прозорец на вратата. Слаба, мътна и далечна. Запълзях през стаята, докато не намерих Мадлин в тъмното. Тя ми тикна някакъв топъл вързоп, после още един. Седяхме с жената, чието име не знаех, всеки с по две бебета в ръце. Никога дотогава не бях държал новородено. Сложих ги в скута си, наведох се и доближих лице до главите им, като дишах в меките им коси. Въздухът беше изпълнен с дим. Бебетата бяха уплашени, гърчеха се и излизаха от повоите си. Очите ми започнаха да смъдят, така че ги затворих. Легнах на пода и притиснах бебетата към себе си. Пресегнах се — първо напред, после назад. Мадлин и жената също бяха легнали. Мадлин стисна ръката ми в тъмното. Дланта й беше топла и потна и можех да усетя пулса й върху кожата си. Тя ме пусна и аз останах сам в тъмното с двете бебета. Усещах как стаята започва да се накланя и върти по начина, по който го прави след седем-осем чашки. Помислих си за тревата отвън, хладна и мокра от мъглата и дъжда. Можех да съм там и да гледам как пламъците танцуват над хълма като ярък факел в нощта. Видях се там, коленичил в мократа пръст. Димът се издигаше пред мен и се извиваше в кръг, поглъщайки собствената си опашка. За миг си помислих, че разбирам безкрая. Какво означава да живееш вечно и какво — да умреш. Пред мен обаче нямаше избор. Аз вече бях избрал. Лежах в тъмното, приел съдбата си. 
  37. 
 


 Ако гледаш как умират хора, започваш да получаваш доста добра представа за смъртта. Какво е да потъваш в мрака, докато пръстите ти изстиват, крайниците ти се вкочаняват и последните ти думи заглъхват завинаги. Мисли си за нещата, които може би те чакат там, от другата страна. Изобщо не ставаше по начина, по който си бях представял. Най-малкото заради едно. Не бях очаквал целия този натиск върху лицето си. Нещо прищипваше носа ми, а нещо друго се забиваше в тила ми. Прашен въздух изгаряше ноздрите ми. Изпълни гърдите ми и аз се закашлях, след което осъзнах, че греша. Отворих очи и видях размазана червена светлина и движещи се сенки. Някой стискаше ръката ми. Трепнах и раздвижих ръце. Не можех да намеря бебетата. Когато се опитах да седна, някой ме притисна надолу. — Леко, Кроу. Огледах се и очите ми започнаха да се фокусират. Стори ми се, че виждам звезди. После инспектор Чанг се надвеси над мен. Просто ме гледаше и чакаше сам да събера две и две. — Проверил си телефонния номер — прошепнах аз. — И си го проследил. — Стана ми любопитно — отвърна той. — Обадих се на приятел от ЛАПУ, леко, не ставай, и той го добави към спешния списък. Така че го проследиха бързо. Направих трети опит да седна и този път той не ме спря. Свалих кислородната маска от лицето си и я пуснах. Бях на земята, на двеста метра от хълма. До мен имаше спряла линейка. Три пожарни бяха оставили следи в тревата, водещи нагоре към бараката. Пламъците бяха изгасени, а земята около бараката беше покрита с бяла пяна. — Как са останалите? — За жените се полагат грижи в къщата. Бебетата вече бяха откарани с друга линейка — каза той. — Не са по-зле от теб. Само дето бебетата… — Видя ли раните? — Да — каза той. — Видях ги. — След като пожарникарите те изнесоха, аз ги помолих да те оставят тук. За да поговорим насаме. — Добре. — Телефонът ти иззвъня. Извадих го от джоба ти и отговорих. Беше директор Рийс от ТРАКОН — Северна Калифорния. Каза, че са засекли хеликоптера на екраните си преди четирийсет и пет минути. Отлетял е на запад. — Към морето? — Докато не изчезнал — каза инспектор Чанг. — Искаш да кажеш, че се е разбил ли? — Точно това го попитах и аз. Но Рийс не знаеше. Каза, че може да е свършил горивото и да е паднал. Да е кацнал на кораб. Или да е излязъл от обхвата на радара и после да е продължил на север или на юг. — Но той не знае със сигурност. — Да — потвърди Чанг. — Искаш ли да ми кажеш какво става? — При едно условие. — Какво по-точно? — Когато приключа, да не ме арестуваш. Ще ме оставиш да взема Мадлин и да си тръгна. — Мадлин блондинката ли е? Онази, дето прилича на Клеър Грейвсенд? Кимнах. — Давай — каза той. — И не пропускай нищо. 	 
 	 
 Един час след изгрев-слънце отново шофирах. Мадлин седеше до мен. Пътувахме със седемдесет километра в час на север по Магистрала 1. Вдигнех ли скоростта, ягуарът започваше да поднася. Вината беше моя. Бях оставил колата паркирана пред портала. Чанг пристигнал, когато пламъците се издигали на височина пет етажа. Обадил се на пожарната в Камбрия, на двайсет и пет километра от къщата. И сега задницата на ягуара беше силно огъната и колелата му бяха разцентровани, след като е бил избутан от първата пристигнала пожарна. Изминахме половината път до Кармел, преди Мадлин да проговори. — Изобщо не е възнамерявал да я изхвърля — каза тя. — Смятали да я отведат на онова място, но тя се досетила. Разбрала какво ще й причинят и започнала да се бори. Затова я изхвърлили. — Той ли ти каза? — Един от тях — рече тя. — Всички изглеждаха еднакви. Всички бяха еднакви. Не отговорих. Продължих да карам през утринната мъгла, като вземах внимателно завоите. Теренът се спускаше стръмно към океана и всичко беше зелено, синьо или сиво. Покрити с лишеи скали и обрулени от вятъра кипариси. Океанът се сливаше с небето без ясно видим хоризонт. — Когато започнахме всичко, си мислехме, че ще разберем кои сме — каза Мадлин. — Нима не разбрахте? — Не си заслужаваше. Изобщо не искам да знам нищо от това. Не искам да съм това. — Ти си онази, която искаш да бъдеш. — Нима? — попита тя. — Нима това е вярно за всеки? За теб? Можеш ли да бъдеш просто човекът, който искаш? — Мисля, че да — отвърнах аз. — Надявам се. И спрях дотук. 	 
 	 
 В девет сутринта стигнахме до алеята на Оливия Грейвсенд. Господин Ричардс отвори портала и продължих към къщата. Мадлин остана в колата, а аз влязох да се срещна с Оливия в оръжейната. Тя не беше спала, но съм сигурен, че изглеждаше много по-добре от мен. — Целият сте в кръв, Кроу. — Не е моя. — И? — И имам отговори. Цялата история. Както и нещо друго. Някой друг. — Слушам ви. — Трябва да сте знаели от самото начало, че Клеър не е като другите хора. Че е била специална. — Да. — И това е по-вярно, отколкото си мислите. И в същото време е невярно. С което искам да кажа, че има един човек, който е почти като нея. Оливия се намръщи неразбиращо. Държеше порцеланова чаша за чай и я остави на малката масичка до стола с правата облегалка. Единственото друго нещо на масичката беше антикварен пистолет „Колт“. Предположих, че се е въоръжила заради затворника, заключен в паник стаята. — Знам — казах аз. — Говоря безсмислено. Опитвам се да ви предупредя. Ще кажа на господин Ричардс да доведе някого. И вие ще искате да повярвате, че тя е някой, който не е. Ще знаете нещата със сърцето и разума си и ще бъдете права и ще грешите едновременно. И двете с нея ще трябва някак да решите нещата. — За какво говорите? Отворих вратата и кимнах на господин Ричардс, който чакаше отвън. Той се отдалечи през огромната къща. Затворих и се върнах при камината. — Мога да ви обяснявам какво ли не, Оливия, но няма да ми повярвате, докато не го видите с очите си. Клеър не е била просто бебе, тормозено от биологичните си родители. Всъщност, ако трябва да сме точни, тя няма биологични родители. Или ако ги е имала, те трябва да са умрели петдесет или шейсет години преди да се е родила. Но е имала семейство. — Аз съм семейството й. — Така е — казах аз. На вратата се почука. Отидох и сложих ръка на дръжката, но не отворих. — Но има и някой друг, когото тя също е обичала. Отворих вратата и погледнах навън. Мадлин беше по болничната нощница и наметната с вълнено одеяло от пожарната на Камбрия. Стоящият до нея господин Ричардс изглеждаше така, сякаш краката му ще се подкосят всеки момент. Мадлин пристъпи в оръжейната. — Това е Мадлин Адеър — казах аз. — Тя… Но Оливия вече беше прекосила стаята и беше взела Мадлин в обятията си. Хлипаше в рамото й и я притискаше силно към себе си. Излязох и затворих след себе си. Отдалечих се, преди да чуя първите думи от разговора им. Можех да си представя какво си казват, но дори това ми се струваше като натрапване. Минах покрай господин Ричардс и продължих към изхода и слънцето отвън. 
  38. 
 


 Не бях приключил за деня. Оставаше ми да откарам намусения и мълчалив Джим Гарднър до дома му. Оставих го да седи отпред, до шофьорското място на микробуса на „A-Стар Аплайънс“, което за него беше много по-удобно, отколкото на идване. Оставих го при повредения му портал. — Пистолетът ми? — попита той. Доколкото знаех, пистолетът му лежеше до металната врата на бебешката стая в изгорената пещера на Ларсен. — Ако полицията някога те попита за него, кажи, че са ти го откраднали. — А документите ми? — Ще ти ги върна. Заедно с поршето. — Ще си запазиш ли копия? — Как мислиш? Той се позамисли и кимна. — Какво става с нас? — попита. — Какво има да се пита? — отвърнах аз. — Ще продължавам да приемам задачи, стига да ги имаш. От утре графикът ми е чист. Той затвори вратата и аз потеглих. Нагоре по „Скайлайн“ и обратно към града. Нямах ключове за апартамента, но ми бяха останали достатъчно от парите на Джулиет да платя на ключар. Останаха ми дори за една бутилка „Цингтао“ от ресторанта под мен, която взех със себе си под душа. 	 
 	 
 Една седмица по-късно почти бях успял да приведа живота си в ред. Имах ключове за дома и за офиса си. Имах нов портфейл с нови банкови карти в него. Фирма за пътна помощ докара Халата от горския път в Мендосино и след като изрових резервния ключ от едно кухненско чекмедже, вече имах дори кола. Намерих поставените от Ларсен камери и ги изхвърлих на улицата, за да имам и личен живот. Нямах обаче какво да правя. Почистих офиса си, оправих папките и мебелите. Купих нов компютър, нов сейф и нов пистолет. И после седнах там, зад прекалено голямото бюро с празната приемна отпред. Отидох до прозореца и дръпнах щорите да проверя отсрещната страна на улицата. Направих го три пъти, преди да призная, че се оглеждам за нещо конкретно. Надявах се да видя черно бентли. Кола, която е толкова тъмна, че се слива с нощта. Исках тя да бъде тук, но нея я нямаше. Не тази нощ, не следващата или по-следващата. Не се бях чувал с Мадлин и инспектор Чанг. Илайджа се беше върнал на работа на Брайънт Стрийт 850. Оливия ми беше изпратила чек, но нищо повече. Може би нямаше значение. Да поговоря с някого от тях щеше да притъпи самотата ми, но не и да я премахне. На четвъртата вечер не издържах. Отбий се някой път — беше казала тя. — По всяко време. Луната беше изгряла, а аз още държах одеяло в багажника. В два след полунощ колата на Негова чест още беше на ВИП мястото пред съда. Което означаваше, че тя си е у дома, будна. И чака да чуе как ключът се завърта в ключалката, за да се престори на заспала. Разбира се, знаех адреса. Навремето бях живял там. Докато карах нагоре, усещах някаква лекота в стомаха си. Фина равновесна точка между възбуда и страх. Спомнях си как мирише, допира на тялото й до моето. Как бяха нещата в началото, преди всичко да се разпадне. Ръцете ми бяха потни на волана. Спрях от другата страна на улицата срещу къщата й. Бях свалил прозорците и чувах вятъра в клоните на евкалиптите. И когато тя отвори предната врата, си помислих, че го прави, защото ме е видяла. Парфюмът й беше като река във въздуха. Може би беше просто въображението ми, спомен, събуден от профила й в отворената врата, но беше достатъчно реален, за да изпълни колата и да ме остави без дъх. Гледах я как върви по пътеката и минава през портала. Някаква кола спря точно когато тя стигна тротоара. Един мъж слезе и отиде при нея. Двамата се прегърнаха и после тя обърна лице към него. Последвалата целувка беше дълга и бавна. Той й отвори вратата и тя се качи. Изключих фаровете и опрях чело на волана. Не исках да ме виждат, докато минават покрай мен. Не исках никой да ме вижда. Изчаках колата да изчезне от поглед и продължих да чакам много след това. Може би Ларсен в крайна сметка беше прав. Може би нямаше смисъл да се вкопчваш в неща от миналото. Те могат единствено да те наранят. 
  39. 
 


 В крайна сметка се оказа, че миналото има прекалено голяма инерция. Старите ми навици бяха насъбрали твърде много тежест. Което означаваше, че три дни след като бившата ми жена се озова в обятията на непознат и излезе на разходка с неговата кола и десет часа след като сумата по чека на Джим беше прехвърлена в банковата ми сметка, аз бях в края на Баха Калифорния Сур, в Ла Пас. Отседнах в хотел „Мигел Идалго“ и получих старата си стая. Имах два прозореца с ръждиви мрежи и без стъкла, които гледаха към Пасео Алваро Обрегон, към един тесен плаж зад него и накрая към Морето на Кортес. Ако вятърът се засилеше прекалено, можех да затворя дървените капаци, станали сребристи от слънцето. Стаята имаше вентилатор на тавана и легло от ковано желязо с пружина, която скърцаше при всяко мое движение. Долу имаше бар, а точно до хотела — ресторант. Помнех го от предишното си идване. Надписът с ъгловати букви си стоеше на пастелната стена. „Морски дарове“, гласеше той. Не се откъснах от света толкова, колкото ми се искаше. Имах нов телефон и си правех труда да го проверявам. Сядах в бара в десет сутринта с потна бутилка „Пасифико“ и четях новините. Бреговата охрана отдавна се беше отказала да издирва хеликоптера на Ларсен. Така и не забелязали отломки в морето. Никой не видял разлято гориво по вълните. Ако се бяха върнали на брега, вероятно бяха летели ниско и с изключен транспондер. Нямаше начин да се разбере какво са направили. Може да са се озовали на дъното на океана или на някой кораб. Без презареждане биха могли да стигнат до всяка точка на брега от Мексико до Орегон. Така че сега можеха да са навсякъде. Банковите им сметки бяха непроследими и съответно непокътнати. Притежаваха други къщи и летателни средства. Може би и други лаборатории. Можеха да се прегрупират, да преценят пораженията и да планират следващите си стъпки. Което означаваше, че дори в Ла Пас не се чувствах в безопасност. Бях долетял тук, така че бях оставил новия си пистолет в новия сейф. Още първата вечер в града си поговорих с бармана. Той ме помнеше от идването ми преди шест години и ми каза да изчакам в стаята си. Някъде преди изгрев-слънце на вратата ми се почука. Дадох на човека триста долара и срещу тях получих ръждив револвер с къса цев. Дървената му дръжка не се разпадаше благодарение на увития около нея изолирбанд. Отворих цилиндъра и изсипах патроните в дланта си. Месинговите гилзи бяха изпъстрени със зелени петънца от корозия. Оловото бе покрито със слой прах от оксидацията. Стига да не гръмнеше в ръката ми, всичко беше наред. 	 
 	 
 На четвъртия ден слязох долу и си поръчах бира. Нямаше вятър и температурата вече достигаше трийсет и два градуса. Седнах на бара и погледнах новините на телефона си. Имаше нов материал за пожара в лабораторията на Ларсен. По-голямата част от статията съдържаше пълни глупости. Останалата бе толкова лишена от информация, че не казваше нищо. Не се споменаваше за килиите, за естеството на лабораторното оборудване и за съдържанието на помещението за новородени. Репортерът обаче цитираше Франк Чанг, според когото следователите приключили с претърсването на руините. Не открили човешки останки. Това беше нещо, което исках да повярвам и да приема за истина. Имаше помещения, в които изобщо не бях погледнал. Ако е имало други писъци по време на пожара, изобщо не бих могъл да ги чуя. 	 
 	 
 Вдигнах очи от телефона си. Барманът стоеше пред мен, поставил и двете си ръце на дървения плот. — Да? — Дойде една жена — каза той. — Тази сутрин. — Жена. — Пита за теб. — По име ли? — Попита за Лий Кроу. И дали си отседнал тук. — И какво й каза? — Че не съм сигурен — отвърна той. — Казах й, че е най-добре да дойде по-късно и ще й кажа със сигурност. — И после си тръгна, така ли? Той кимна с брадичка към вратата. — Ще се върне. — Опиши ми я. Той вдигна ръка на метър шейсет и пет от земята. — Толкова висока. Американка. Млада. — Руса? Той поклати глава. — Не знам. Косата й беше прибрана под бейзбол на шапка. И имаше големи очила. Слънчеви. — Каза ли си името? — Не. Допих бирата си и платих. Всичко, което ми трябваше, се намираше в джобовете ми. Портфейл и паспорт. Телефон й пистолет. Можех да изгубя всичко горе и това нямаше да има никакво значение. Излязох от хотела и отидох в ресторанта. Той още не работеше, но седнах на една маса на верандата и изчаках да отвори. Поръчах си обяд с бутилирана вода и прекарах известно време в наблюдение на входа на хотел „Мигел Идалго“. Не можех да се сетя за жена, която искам да видя и която знае, че съм в Ла Пас. Помислих си дали да не взема такси и да ида на летището или автогарата. Можех да наема лодка и да плавам до Кабо. Можех да правя каквото си искам. Никъде не изпитваха неотложна нужда от мен. Затова останах и продължих да наблюдавам входа на хотела. 	 
 	 
 В шест и четвърт видях американка с черна бейзболна шапка и слънчеви очила с рамки от черупка на костенурка. Имаше бледа кожа и беше облечена така, сякаш възнамеряваше да участва в сафари на Родео Драйв. Леки панталони цвят каки, тънка копринена блуза с кройка, която й придаваше вид на сако. Ниски токчета. Не можех да видя дали има белези. Косата й не беше руса, но бои се продаваха навсякъде, така че това не означаваше нищо. Тя влезе в хотела. Оставих пари на масата и излязох от ресторанта. Върнах се при хотела и се облегнах на варосаната стена до вратата. Намирах се в дългата сянка на сградата, но стената още беше гореща от слънцето. След около пет минути жената излезе. Мина покрай мен, без да ме види. Когато се отдалечи достатъчно, тръгнах след нея. Бях по къси панталони и незапасана риза с къси ръкави. Пистолетът беше затъкнат в колана ми, на кръста. Лесно можех да го грабна и насоча напред. Жената не се задържа дълго на улицата. Привличаше погледи, чуха се тихи подвиквания. След две пресечки вече не бях единственият, който я следваше. Тя спря такси, като пъхна два пръста в устата си и изсвири. Качи се и аз загледах как старата трошка бавно се отдалечава. Спрях следващото такси и казах на шофьора да следва нейното. — Disculpe?9 — Sigue ese auto10 — казах аз. Шофьорът ме погледна, сякаш съм луд. — Mi novia11 — казах аз. Този път той кимна. Това беше напълно законна причина да тръгне след другата кола. Излязохме на крайбрежната улица. Морето беше достатъчно спокойно, за да мога да виждам кораловите рифове на осемстотин метра от брега — тъмни петна на фона на белия пясък. Вече бях имал време да помисля. Не бях видял лицето й, но я бях следвал близо минута. Така че знаех как се движи и познавах формата на тялото под дрехите. Бях готов да заложа всичките пари в банковата си сметка, че зная коя е. Тя беше две коли пред нас. Шофьорът я следваше, без да се набива на очи. Имаше достатъчно трафик. Коли, микробуси и продавачи на триколесни мотори, предлагащи шапки и сладолед. Таксито й зави надясно, към един яхтклуб. Слънцето беше ослепително и ме принуди да заслоня очи с длан. Там, където започваше вълноломът на яхтклуба, имаше розов хотел. Шофьорът на таксито ме погледна. Да завива или не? Кимнах. Той зави, но преди да стигнем обръщалото на хотела, потупах рамото му, тикнах му една банкнота и слязох. Настигнах жената, докато портиерът й отваряше вратата към лобито. Приближих зад нея и сложих ръка на рамото й. — Мен ли търсехте? Тя се обърна. Устните й бяха свити гневно, но се отпуснаха, когато ме позна. Свали шапката си и разпусна светлокафявата си коса. После махна слънчевите очила. Досега държах дясната си ръка близо до увитата с изолирбанд дръжка на пистолета, но я отпуснах. — Лий Кроу — каза тя. — Миналия път казахте, че няма да се видим отново. — Значи съм сгрешила — отвърна тя и погледна към бара. — Да ви черпя едно питие? Не помръднах. — Как ме намерихте? — Благодарение на общия ни приятел. — Оливия ли? — Джим — каза тя. — Праща ви много поздрави. — За какво става дума? — Първо, искам да ви благодаря. Спестихте ми десет милиона долара. И може би душата ми. — Значи сте разговаряли и с Оливия. — Да — каза тя. — Забравете бара. Можем да се качим горе. Тя ме хвана за ръката по същия начин, по който го беше направила, когато ме завари на верандата си. Този път ме поведе през лобито. Натисна копчето на асансьора и когато той дойде, се качихме. Стаята й беше на петия етаж, може би най-добрата в целия Ла Пас, но в сравнение с дома й над Ел Ей всичко тук изглеждаше като намерено на някой крайпътен битак. Посочи ми да седна в един плетен стол на балкона, извади две бири от хладилника и ми ги подаде. Бяха топли, но все пак по-хладни от мен. — Не сте дошли в Ла Пас само за да ми благодарите. — Така е — каза тя. — Дойдох да ви наема. Казах на Джим, че се нуждая от най-добрия. Той каза, че това сте вие. Ако все още поемате случаи. — Зависи. — От какво? — Свързано ли е със Стефан Ларсен? — Ни най-малко. — Какво искате да направя? — Сложно е. — Понякога успявам да събера две и две. — И деликатно. Може и да не е съвсем законно. — В такъв случай като че ли аз съм вашият човек. — Предполагам. Отворих бутилките с палец и й подадох едната. Чукнахме се и се загледахме през парапета. Морето при брега беше тюркоазно и тъмносиньо навътре, където дълбините поглъщаха слънчевата светлина. Нямаше нищо общо със Сан Франциско и това ми харесваше. Но все пак щях да отида там, където иска клиентът ми. Нямах нищо против, което беше нещо ново. Отдавна знаех кой съм, но тепърва се учех да живея с това. 
  Обработка The LasT Survivors 
 


 
  Сканиране: Sunshine, 2019 
 


 	 
 
  Разпознаване, корекция и форматиране: nedtod, 2019 
 


 	 
 
  Благодарности 
 


 Разходката из света на Лий Кроу беше забавна и с удоволствие ще се върна някой ден в него. Особено ако мога да го направя с всички хора, които ми помогнаха за написването на тази първа книга. Жена ми Мария Уанг ме подкрепяше от самото начало на писането и ми помагаше по повече начини, колкото мога да изброя. Децата ми Брус и Сали ме вдъхновяват. Работя малко по-усилено всеки ден, защото ги има. Д-р Натаниъл Бойър все така си остава човекът, към когото мога да се обръщам по какви ли не смахнати медицински въпроси. Той е по-добър от Гугъл, защото Агенцията за национална сигурност не може да състави досие за всички неща, които съм го питал през годините. Редакторът ми Наоми Гибс ми помогна за фината настройка на ръкописа. Тя беше идеална за този проект и се включи в него с повече познания за генното инженерство от мен. Хората от „Хотън Мифлин Харкорт“ — сред които Лора Брейди, Мишел Трайънт, Алисън Кър Милър и много други — бяха повече от изумителни и нито за миг не изгубиха вяра в мен. И накрая искам да спомена Алис Мартел. Всеки писател заслужава, но малцина имат агент като нея. Ако се налага да изберете само един човек на ваша страна в издателския свят, потърсете Алис. 
  Информация за текста 
 


 Jonathan Moore Blood Relations Copyright © 2019 by Jonathan Moore 	 
 Джонатан Мур Частен детектив Американска, първо издание © Венцислав Божилов, превод, 2019 Редактор Евгения Мирева © „Megachrom“ — оформление на корица, 2019 © ИК „БАРД“ ООД, 2019 ISBN 978-954-655-920-3 notes


 
  1 
 


 Централен квартал в Сан Франциско, известен с високата си престъпност. — Б.пр. 
  2 
 


 Шивачка от Филаделфия, ушила първия американски флаг. — Б.пр. 
  3 
 


 Плантацията на третия президент на САЩ Томас Джеферсън, къщата, в която е проектирана и построена от него. Днес е един от обектите на световното наследство на ЮНЕСКО. — Б.ред. 
  4 
 


 Радвам се да те видя (китайски). — Б.пр. 
  5 
 


 Градче в швейцарския кантон Берн с немскоезично население. — Б.пр. 
  6 
 


 Заливът на кланицата — Б.пр 
  7 
 


 Началник на Генералния щаб на САЩ по време на Кубинската криза. — Б.пр. 
  8 
 


 Известни и като „брокатен шаран“ — вид декоративна риба. — Б.пр. 
  9 
 


 Извинете? (исп.). — Б.пр. 
  10 
 


 Карайте след онази кола (исп.). — Б.пр. 
  11 
 


 Моята приятелка (исп.). — Б.пр.